Professional Documents
Culture Documents
Из историята на нашето езиково строителство - Любомир Андрейчин (1986)
Из историята на нашето езиково строителство - Любомир Андрейчин (1986)
Любомир Андрейчин
Ив. Богоров
Книжовният език се изгражда върху основата на народните диалекти, от наличен в тях материал,
обаче функционално стои над тях и играе ролята на обединително звено, на типична,
представителна форма на целокупния народен (национален) език, на жив израз на националното
единство. Книжовният език е историческа необходимост и е най-висша форма в езиковия развой
на народа. Животът и напредъкът на една съвременна нация са немислими без високо и
всестранно развит книжовен език и без висока езикова култура на обществото.
Нуждата от специално проучване на историята на нашия книжовен език е отбелязана още през
1920 г. от Ст. Младенов: „Ние все още нямаме история на новобългарския книжовен език.
Наистина, не липсуват отделни по-малки или по-големи работи, които могат да се броят за
приноси към тази история, па има и доста много пръснати бележки, с които ще си послужи
навярно бъдещият историк на новия наш книжовен език. Ала трябва още много да се работи,
докато се сдобием с обширен и систематичен труд, който да ни покаже как постепенно се е
развила, обогатявала и усъвършенствувала нашата книжовна реч. Ние с нетърпение чакаме да ни
се разправи подробно как и с какви средства, с какъв домашен (диалектологичен) и чужди езиков
материал отделните новобългарски писатели са успели да създадат това дивно оръдие на
българската духовна и материална култура, което наричаме новобългарски книжовен език.” *1.
Младенов, С т. Към оценката на Вазовата дейност от езиковно-историческо гледище. Юбилеен
сборник Иван Вазов — живот и творчество. 1920, с. 136.+
От думите на Ст. Младенов се вижда, че той си представя историята на нашия книжовен език като
история на езика на художественото творчество (като история на езика на „отделните
новобългарски писатели”). В днешно време вече се знае, че „книжовен език” е по-широко и по-
основно понятие от понятието „език на художественото творчество”. Книжовният език се състои
от редица отделни стилове (неутрално-разговорен, популярен, художествен, научен,
публицистичен, административен), чието изграждане е твърде широк и равностранен процес. В
днешно време книжовният език се разглежда като дело и достояние на много по-широки среди.
По-късно нуждата от изучаване историята на съвременния ни книжовен език в по-широк план като
особено важно по функция и твърде сложно по състав комуникативно звено в целокупния и
разностранен живот на народа бе изтъкната и мотивирана в някои мои трудове. В течение на
двайсетина години в моята дейност се събраха и доста проучвания и материали от тази интересна
и важна област. Сега тези проучвания могат с редица допълнения и преработки да се съберат и
систематизират в една закръглена цялост, която, макар и още незавършена, вече може да
представи на вниманието на нашата културна общественост основните процеси и линия на
развитие и да свидетелствува за постепенното изграждане и узряване на един нов дял от науката
за родния език, който вече заема мястото си наред с другите ни езиковедски дисциплини.
Историята на българския книжовен език се развива у нас като самостоятелна научна дисциплина
главно след 9 Септември (разбира се, известни проучвания в тази област са правени и преди това).
Специфичната природа и функция на книжовния език налагат обособяването на неговата история
като отделна научна дисциплина, която и по предмет, и по методи и цели на изследването се
различава съществено от историческата граматика, изучаваща основното развитие на народния
език през вековете. Познавайки процесите на изграждане и развитие на книжовния език, ние сме
в състояние да се ориентираме по-добре и в съвременната сложна езикова действителност и
практика.
На първо място между събраните и подредени тук мои изследвания върху историята на
българския книжовен език стоят трудове и приноси, които разглеждат основни принципни
въпроси, като например въпроса за неговото възникване, за пътищата на формирането и
развитието му, за някои процеси на установяване и кодифициране на основните му норми, за
стилистичното му диференциране, за процесите на обогатяване на изразните му средства, за
методите на езиково строителство. Важко място тук заемат въпросите за диалектната основа
(първоначално западнобългарска, след това източнобългарска) и за отношението между живата
народна основа и книжовната езикова традиция (среднобългарска и главно черковнославянско-
старобългарска), която действува предимно в областта на лексиката, словообразуването и
стилистичното разслояване.
Друга група изследвания спират вниманието върху развитието на отделни граматически категории
или върху определени лексикални, фразеологични и стилистични средства в изграждането и в
системата на книжовния език. Тук могат да бъдат посочени въпроси, свързани с установяването на
някои фонетични, морфологични и синтактични особености и нововъведения, с употребата на
разказвателните наклонения, с изграждането на специалната (терминологична) лексика, както и
множество отделни по-малки въпроси.
Цялостен системен труд върху историята на съвременния български книжовен език още не може
да бъде създаден, обаче събраните тук изследвания и наблюдения ни дават вече възможност да
видим в приблизителен вид както проблематиката на тази нова научна област, така и процесите и
развитието в основните им конкретни линии и в известна цялост.
***
В книгата има цитати и примери с графика, която вече не се използува в съвременната книжнина.
Навсякъде, където беше възможно, тази графика — църковнославянска и кирилска — се спази, но
по технически причини се наложи да прибегнем и до компромисни решения във връзка с
изображението на отделни букви.
Основни проблеми
През 869 г. е завършил жизнения си път в Рим, далеч от родната земя, един от най-великите
културни дейци на българския народ и изобщо на славянските народи — Константин Философ,
наречен още с монашеско име Кирил. Той е бил богато надарена и разностранна личност.
Получил високо образование в Цариград, младият Константин е бил наречен Философ заради
блестящите качества на своя ум. В житейското си поприще той се проявява като проникновен
тълкувател на християнското учение, като даровит мисионер и полемист, като езиковед —
познавач на различни езици и създател на стройна и дълбоко премислена славянска азбука, като
литературен деец — преводач на първите славянски книги и автор на някои поетически
произведения.
Ала историческото културно дело на Константин Философ далеч не се изчерпва само със
съставянето на азбуката. Създавайки първите славянски книги с помощта на тази азбука, той е
изваял от славянската народна реч и първия славянски книжовен език — старобългарския, като е
вложил и тук забележителен усет и умение. Неправилно е да се мисли, че народната реч може
механически, без обработка, да се превърне само с помощта на буквите в книжовна реч. За да
постигнат верен превод на изисканите византийски текстове, Кирил и Методий са създали нови
думи и начини за изразяване, като не само са използували проникновено наличното славянско
народно словно богатство, разширявайки неговата смислова страна, а и подходящи
словообразувателни модели за умело словотворчество, подложили са простонародния славянски
синтаксис на богата разработка и така са дали с изключителна вещина облика на един нов
литературен език с велико предназначение, а също и насоката за книжовното развитие на
славянската реч в течение на много векове. *Вж. по-конкретно Мирчев, К. Константин-Кирил,
създател на старобългарския книжовен език. — Български език, XIII, 1963, кн. 3, с. 192 и сл.+
Поради неблагоприятните условия на чуждото иго малка част от езиково-творческото дело на
Кирил и брат му Методий е преминала направо в нашия съвременен книжовен език. Обаче по-
късно, чрез посредството на черковнославянския език, който не е нищо друго освен
старобългарски език, леко русифициран във фонетично отношение и обогатен през вековете
преди всичко от собствените си източници, в състава на новобългарския книжовен език, главно
през време на Възраждането, е проникнало богато кирило-методиевско наследство и в голяма
степен именно благодарение на него нашият днешен книжовен език въпреки трудните условия за
развитие в началото е успял за кратко време да си изгради богат и нюансиран речник,
разнообразни и гъвкави синтактични форми, да постигне голямо стилистично разнообразие.
Книжовният език, който е създал Константин Философ през IX в., се нарича от нашите учени и от
някои чужди учени – старобългарски. По времето, когато е възникнал този книжовен език,
славянските говори в югоизточната и отчасти в южната част на Балканския полуостров са
образували един цялостен езиков тип, към който безспорно е принадлежал (както принадлежи и
днес) и говорът на славянското население в Солунско, легнал в основата на най-стария книжовен
славянски език. Тогава този език се е наричал от народните маси „словенски език” (ѨЗЫКЪ
СЛОВНСКЪ), а по-късно е получил названието „български” (ѨЗЫКЪ БЛЪГАРСКЪ) във връзка с
установилото се ново народностно название „българи”. Не може да има спор, че съвременният
български език в своята териториална цялост е непосредствен исторически наследник на
старобългарския език. И затова с пълно основание ние наричаме езика на Кирил и Методий
старобългарски. Названието „старославянски”, разпространено в другите страни, има предвид
само славянския характер изобщо и общославянската книжовна функция на този език.
Делото на Константин Философ и брат му Методий в течение на цели единайсет века е пръскало
живителна светлина по историческия път на българския народ и на други славянски и несла-
вянския народи. То ще пребъде и занапред в нашия живот и в нашата история.
Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко
русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език
продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието
черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.
Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век върху
основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови
особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен
за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и
бързото културно и обществено развитие.
Съвременният облик на българския книжовен език е установен към края на миналия век. Като
система от норми той е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и
източна), които са въздействували на езиковата практика последователно в зависимост от хода на
основните исторически процеси.
След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в
по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на
взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със
смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните
средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.
От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено
в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните
клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език,
неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и
са използували широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият
нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково
творчество, с богатството на древната ни книжовна традиции, запазена и в редките оцелели и
овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски
книги за богослужението. По-сетне като посредник и понататъшен източник за обогатяване на
нашия език е послужил руският език, сам той обогатен също, дори в още по-голяма степен, от
изворите на черковнославянския.
По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и
плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова
традиция.
Най-оживено се дискутира през последните 10—15 години въпросът за началния момент, когато
се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в
повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори
противоречиви.
Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да
се търси в езика на дамаскините — паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани
на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев *1+ и Ив.
Шишманов *2+.
През 1950 г. в Института за български език акад. А. Т.—Балан изказа становище, че началото на
нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.). По-късно това становище
бе изказано от Г. К. Венедиктов в статията му „К вопросу о начале современного болгарского
литературного языка” *7+. Авторът твърди лаконично, че историята на истинския литературен език
започва през 20-те години на XIX век.
Общо взето, новобългарският книжовен език е резултат на един постепенен процес, продължил с
различна интензивност около един век, за разлика от старобългарския книжовен език, който е бил
създаден в твърде кратко време чрез книжовното дело на Кирил и Методий.
***
Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния
буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език
става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни
думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на
религиозните представи и понятия) Берон допълва и обогатява главно в лексикално, но също и в
словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и
сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни
черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и
изграждането на нашия съвременен книжовен език.
Покрай тази основна линия в оформянето на българския книжовен език до средата на XIX в.,
утвърждаваща все по-последователно народната му основа, се наблюдават и опити да се запази в
една или друга степен ролята на черковнославянския език. Тези опити обаче имат от историческо
гледище страничен характер, макар да са упражнили известно влияние на времето си.
***
а) Измененията в диалектната основа на книжовния език през този период забавят изграждането
на по-определени и разпространени книжовни езикови норми (за което има и някои други
причини).
б) В структурата на книжовния език остават и някои характерни черти от западните говори, които
още от самото начало са намирали опора в историческата писмена традиция: запазване на
неударените гласни е, о, а без редукция в и ('ъ), у, ъ; запазване на непрегласено я (а) пред мека
сричка и след мека или шушкава съгласна: поляна — поляни, овчар — овчари (а не полени,
овчери, както в източните говори); окончанието -а (а не -ъ) под ударение в думи като главa, водa и
др.
И така, като период, през който се очертават по-основните структурни особености на съвременния
книжовен език, може да се посочи втората четвърт на XIX в. Паисий Хилендарски е родоначалник,
а не създател на днешния ни книжовен език. Ако се потърси момент или период, когато новият
книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на
националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе казано
— последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на
окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим
последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на
Ив. Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.
***
Бележки
1. Цонев, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, 1909, с.
129.
4. Бернштейн, С. Б. К изучению истории болгарского литературного языка. — Сб. Вопросы теории и истории
языка, Ленинград, 1963, с. 37.
6. Попова, В. Употребата на две падежни форми в езика на „История славеноболгарская”. — Български език,
XII, 1962, кн. 6, с. 534. Niektore problemy zwiazane z powstaniem bulgarskiego jezika literackiego, Sprawozdania. .
. Oddzialu PAN w Krakowie, 1966, s. 123.
7. Вж. Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, № 43, История славянских литературных
языков, Москва, 1965, с. 16.
В народната основа, върху която се изгражда новият български книжовен език, се отразяват в
една или друга степен наред с общобългарските езикови особености също и конкретните
диалектни особености на народната реч от един или други български краища.
По исторически причини, както вече се изтъкна, Българското възраждане започва през втората
половина на XVIII в. в западните (по-точно — в югозападните) български земи. Поради това по-
голямата част от свързаните с тоя процес произведения на новобългарската книжнина през
началния период отразяват в езика си особености на западните български говори. Тези
особености личат в езика на Паисиевата история, в езика на първите негови последователи и в
езика на редица възрожденци—просветители от втората четвърт на миналия век, като Неофит
Рилски, Христаки Павлович, Константин Фотинов.
През втората четвърт на XIX в , като се започне от Рибния буквар на Петър Берон, в езика на
българските възрожденци, чийто брой постепенно се увеличава, се появяват особеностите на
източнобългарските говори. Така например в езика на Рибния буквар, в езика на „Священное
цвѢтообрание” от Ан. Стоянович Кипиловски, в езика на Иван Богоров и в много други
произведения намираме якане, глаголни окончания -а, -я (пиша, садя или сада), членни форми -
ът, -ят, -а, -я и различни други източнобългарски говорни особености. Обаче в писмения език на
авторите от източните области обикновено не намира отражение редукцията на неударените
гласни. Източнобългарският изговор - на окончанието - при съществителни имена (главно от
женски род) също не се налага (за употребата на окончание -Ѫ покрай -а — главѪ, водѪ наред с
глава, вода — ще стане дума по-нататък).
Въпросът за черковнославянското езиково влияние върху развоя на нашия книжовен език досега
не е бил поставян на специално разглеждане. Само в някои отделни статии, посветени на руското
влияние върху нашия книжовен език, се отбелязва, че то се свързва с черковнославянското, без да
се прави опит за разграничение помежду им. Проф. Б. Цонев е склонен да разглежда
черковнославянското влияние като руско, тъй като самият черковнославянски език е порусена
донякъде редакция на старобългарския език *1+. Трябва обаче да се прави разлика между
черковнославянско и руско влияние.
Черковнославянският език е играл роля във всички случаи, когато новобългарският народен език е
бил подлаган в една или друга степен на книжовна обработка. Конкретните изследвания върху
тези отделни случаи биха дали интересни данни за изучаването на многообразието в живота и
развоя на книжовните езици. Тук моята задача е да се спра по-конкретно главно върху процеса на
изграждането на съвременния български книжовен език през XIX в., а предшествуващите моменти
ще бъдат по-бегло отбелязани.
Въпреки обедняването на литературния живот все пак във връзка с религиозния живот е била
запазена в по-широка употреба известна лексика с книжовен, „културен” характер. Тук се отнасят
например думи като разпетие, възкресение, възнесение, създател, творец, вседържител,
мъченик, великомъченик, угодник, причестие, съпръг, ръпът, ърод, благоъхание, блъдница,
поръгание и т. н. Като цялост обаче езикът на традиционната религиозна книжнина (особено в
морфологично и синтактично, т. е. в граматично отношение) е бил вече твърде старинен, а и
значително нееднороден, така че не е могъл да бъде използуван като основа за нови книжовни
прояви, наложени от развитието на живота. Това обаче не значи, че в днешния български
книжовен език е невъзможно да се търсят по-старинни книжовни елементи (разбира се, из
областта на лексиката), запазени в непрекъсната употреба още от старобългарско време.
Лексикалното богатство на старобългарския книжовен език по пряк или косвен път е играло
значителна роля в изграждането на новобългарската книжовна лексика.
„И тиа чюдеса что казахме блсвении христиане, това стори архггл Михаил; ами да скажем малко и
за архггла Гавриила и после щем сказа пак и за двата на едно что са сториле.
Казуват книги црковни, что са виделе и разумеле сти члци, сичко им е архггл Гавриил показал.
Пррку Даниилу тои показа видението что виде и тои блговести Иоакиму и Анни, и каза им како
щът да родят Мрия прстая бца, тои еи носеше ястие у црквата стаа стих, тои каза и Сахарию
прорку, как ще да им се роди Иоанн крстль, той и бци благовести и каза еи, как ще да породи
господа нашего Иис Ха, той рче Иосифу да пойме простаа бца да ю упази, тои и на онова време
кога се роди Хе и рче на пастирете да идут в Витлеем и да видат отроче, той рче Иосифу да бяга в
Египет, той му рче пак да се врати назад, той и на мироносците блговести въскрсение хво.” *4+
„И много болни, слепи, хроми, бесни и други какви да кажиш, въсесилная црца и живототочная о
нас исцелява и до днес, не туко живи ами мртви вскрсява. Тъи трябува да напишим неизриченнаго
бга оти из нея са е родил, тому подобава слава, чест и поклонение в веки амин.”
„В време егда црствова премудрии Леон имаши подружница твърдя добродетелна, имету и беше
Теофану, щоту пиши на синаxар на декемврие мсца на шестнадесетии дн. Докъто ни беше са
преставила стая, падна црю у болест тешка и неисцеленна толкос дето събраха от редом врачуви
да го исцелят.”
„И тутакси са избави и съвършено исцеля толкос, дето този час стана от одарот си дето лижеши и
сякаше чи ни бе лижал. Като видяха туй чудо, там щоту бяха сички са почудиха. И црю повеле на
сяко ляту на този ден да прави сбор престии бдци и прснодви Марии зам да са поменува таквози
благодеяние и да давами блгодорение на преславная владичица наша, оти из нея неизреченни
бгети роден, тому подобава слава и държава во веки веком амин.
На синаxар пиши у петук на обновление някои члк тврдя богат повдигна са от Солуна да иди на
черковата що са нарича живоприемнии източник. Сас много блгоговении зе сребро и злато
доволно да има при себе си да даде на черковата и да има за харч.”
„. . . и научи гу да пиши лукави думи, като как е проводил Йоан ду царя црюградскии рукописание:
Пиша аз, Йоан раб твои црю от Дамаск и ти давам поклунение да знаиш оти град наш услабна и
нема много бои да са опрът тебе макар и малко войска да проводиш а ти без ни един бои щеш гу
зе макар и ази ща ти помогна оти на моя ръка ети сичка држава. И други много лъжовни думи
уйдордиса лъствии цр. Напукон повеле другиму даскалу да написа друго рукописание царево. . .”
[5]
Тази лексика от книжовен произход в повечето случаи е ясна по форма и понятна по съдържание
(общо взето, това се забелязва и по-нататък). Нейната употреба в дамаскинските текстове показва,
че тя е била поне до известна степен позната на по-широки среди. Като се вземе предвид
историческият момент, когато се появяват и разпространяват дамаскините (ХVII и XVIII в.) и
черковнославянските печатни книги (от XVII в.), трябва да се приеме, че книжовната лексика в
дамаскините се дължи по-скоро на незаглъхнала още среднобългарска книжовна традиция. Това
се забелязва и в графиката (например при употребата на ъ и ь за означаване на гласна ъ). Обаче
наличието на думи с у вместо ъ (от стб. Ѫ) — премудрии, оружие, муж, рука — говори вече и за
черковнославянско влияние. Забелязва се влияние и от сръбската редакция на черковнославянски
език, но по същината си то не е различно от прякото черковнославянско влияние.
***
„А кои нелюбат за свой род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и
не радат за свой язик болгарски, но се учат четати и думати по грчки и срамат се да се наречат
болгаре, — о неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по
свой язик и не думаш? Или не са имали болгари царство и господарство? 3а толико лета
царствували и били славни и чуени по сва земля, и много пути от силни римляне и от мудри грци
дан възимали, и давали им царове и кралеве свои царски дъщери в супружество, да би имели мир
и любов с цари болгарские.”
„Сей Сабин послал к цару просити мир, защо се убоял от грци. Болгари же видели, защо се убоял,
събрали ся и противили ся храбро. Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих,
побегнал в град Замориа и от туду прииде в Цариград под защищение царя Копронима и отложил
почитание светих икон, що бил почитал в Болгарию. Болгари же поставили на царство Тагана.”
„Они Иванко отступил от гръци и събрал войска много; сътворил велика пакост гръком и погубил
много войнство их. Но грци прелъстили его хитро; он се обезумил и веровал. Пришел сам в
Цариград, они го метнули в едину мрачну темницу. Ту и конец въсприел окаяни и грди
цареубийца, Остал Митар, брат его, и много градове грчески обладал; въстал на Йоана Калимана с
войнство, призовал руси от Русиа на помощ себе, но Йоан Калиман отгнал руси паки в Русию и
победил Митара, и убил его на бою. Тако се разрушила сила Иванкова и Митарева, що чинили
много смущение между грци и болгари.” *6+
„Аз грешний в чловецех родихся на село Котел от отца Владислава, от матери Мариа, и положили
первое имямое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя, и отец мой поял другую
жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете. И токмо свое дете гледаше, а
мене все отритваше. И като бих девят години, подадоха ме книжное учение: понапреди не би
возможно да поиду на учение, почто повише болен и немощен бех.”
„И като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И
приидоша должниците стриини със судиа турецкий да преписуват домовния вещи и мало що
наидоша. И мнеша, како см ги аз скрил. И повеле судиа да мя бият на фалага.”
„Всякоя неправда и всекое грабление неправедное зло и мерзостно ест Богу, и на премудрии
праведнии человеци ненавистно ест, слишатели мои; ала най више, що са вамиши; они много
грабят с неправда чужди вещи! Каквот по горието аслани и медведи от другии звери повише
свирепи и люти сут; тако и в градех и странах вамишите от другии человеци повише оболгатели,
неправедни и лукавнейшии сут. Человеконенавистний грех ест грабление неправедное, и на
доброе приятелство сопротивен свет на темнота, и бело и черно ест; тако и вамиш на заповеди
божии противен ест, понеже утеснява сиромаси. Вамиш с другии вещи не може да убогати себе,
токмо со сиромашеския слези.” *7+
***
Всъщност нито едно от трите течения не изключва напълно черковнославянското влияние при
изграждане на новия български книжовен език. Разликата помежду им е в това, че всяко от тях го
приема в различна степел и форма.
Но много от книжовните елементи, с които се обогатява българският език през това време,
съществуват и в руски, и в черковнославянски. Част от материала от една и съща категория е
преминавала в български от черковнославянски, а друга част — от руски. Така например
отглаголни съществителни, свързани с религиозния живот, като спасение, поклонение,
изкушение, или деятелни съществителни, като учител, създател, спасител, хранител, са възприети
в нашия съвременен книжовен език от черковнославянски (който всъщност, както видяхме, става
на наша почва носител и на нашите среднобългарски книжовни традиции), докато съществителни
като допълнение, наклонение, отклонение, съприкосновение, деятел, председател, показател,
издател и много други са възприети от руски. В много случаи обаче такова разграничение може да
се направи трудно и изисква сложни проучвания, които засега са невъзможни. Ала въпросът за
черковнославянското влияние в случая се свежда не само до установяване точно кои отделни
думи са от черковнославянски, а не от руски произход, но също и до установяване на ролята на
черковнославянския езлк като важен посредник за възприемане на руските елемента в нашия
език. Словното богатство на черковнославянския език е било в немалка степен познато на
грамотните среди у нас през време на Възраждането, а в него са се съдържали образци от почти
всички категории думи, които са били след това възприети в масов размер в нашия език от руския
език. По този начин се стига до възприемане не само на отделни думи, но и до внедряване на
цели словообразувателни категории, които стават и продуктивни на българска почва. Достига се и
до възприемане на някои морфологически категории.
Бележки
1. Срв. Езикови взаимности между българи и руси. В памет на проф. А. К. Медведев, Руско-български
сборник, София, 1922, с. 35—51, също и Руско-български паралели, I, сп. Славянски глас. I, кн. 1, с. 20—29, II.
Пер. сп. на Бълг. книж. д-во, кн. XIV, с. 249—259; История на българский език, т. II (посмъртно издаяие),
София, 1934, с. 338—353.
5. Свищовски дамаскин, библ. Български старини, кн. VII, 1921, с. 148, 149, 153.
6. Паисий Хилендарски. История славеноболгарская, издадена по първообраза от Й. Иванов. 1914, с. 5-6, 20,
40—41.
7. Софроний Врачански. Избрани съчинения. — Библ. Българска книжнина, 1925, с. 11, 12—13, 43.
Също и у писателите, които си служат с регионален език (пишат на диалект) се наблюдават покрай
диалектната основа и отражения от нормите, а също и от лексикалното и синтактичното богатство
на книжовния език. Такъв е случаят у нас например с регионалния език на Т. Г. Влайков. *1+
В областта на фонетиката — рефлекси на ятовата гласна, изговор на групите ър/ръ, ъл/лъ между
съгласни, характер на мекостта, система на ударението и др.
Речниковият материал на българската народна реч заедно със своята словообразователна система
е преминал като основа на речниковия състав на книжовния език. Заедно с него са проникнали в
книжовния език и някои думи от чужд — главно от турски (респ. турско-арабски и турско-
персийски) и гръцки произход, които са били употребявани в народната реч, например таван, боя,
ракия, дюшек, чакъл (тур.), акъл, бакалин, халва, джоб (араб.), бостан, гердан, чаршаф, чешма
(перс,), креват, трапеза, тиган, хартия, молив, стомана, стомах, харесвам, евтин (гръц.) Забелязва
се обаче още от самото начало стремеж към ограничаване на турцизмите и простонародните
гърцизми в книжовния език.
Също много разпространени и отчасти продуктивни в книжовния ни език са станали през време на
Възраждането и отвлечените съществителни с наставка -ние, минали по същите пътища, например
знание, сведение, събрание, смирение, поведение, намерение, престъпление, наказание,
нападение, спасение, умение и т. н.
***
Още от първата половина на миналия век се забелязва ясна тенденция под влияние на
черковнославянската книжнина (и западното произношение) към ограничаване на фонетичния
преглас я/е само в рамките на етимологичното Ѣ и запазване на гласна я (респ. а след
палатализирана съгласна) пред мека сричка и под ударение, непрегласена в думи като поляна—
поляни (а не изт. полени), тояга—тояги (а не изт. тоеги), жаба—жабешки (а не изт. жебешки). Така
книжовното произношение в този случай съвпада и със западното произношение.
Интересно явление в книжовния език е и изживялата вече своята употреба членна форма (-и)й
при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява
през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. *3+
Деепричастието на -йки пък се заема от западните говори като по-удобна форма от архаичната на
-щи и др. *5+ Съществен фактор за настаняването на тези деепричастни форми в българското
спрежение е била нуждата от установяване на съответствия с деепричастните конструкции в
другите славянски и неславянски книжовни езици. Вижда се как книжовното влияние е довело до
една своеобразна селекция между наличните черковнославянски и диалектни форми.
Под влияние на други книжовни езици в българския книжовен език се забелязва постепенно
изоставяне на някои „опростени” синтактични конструкции от народната реч — срв. ранния Вазов:
«Знаеше да обича и които мразеше”, „Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек”. В
съвременния книжовен език се предпочитат конструкции с по-отчетливо оформяне на главното и
подчиненото изречение: „Знаеше да обича и тези, които мразеше”, „Българският ум измислил
такива работи, че да се чуди и мае човек”. Възможно е тук да има и самостойна тенденция към по-
пълно логично изграждане на фразата.
***
Бележки
1. Вж. Заимов, Й. Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор. Български език, IV. 1954, кн. 1, 65—
73.
3. Срв. Попова, В. Из историята на една членна форма в книжовния български език. — Известия на Инст. за
бълг. език, кн. VIII, 1962, 353—369.
4. Вж. във връзка с това явление изследването на Станков, В. Поява и развой на обособената употреба на
миналото свършено действително причастие в българския книжовен език.—В: Славистичен сборник, 1963, с.
181.
8. Вж. по този въпрос статията на Попова, В. Една нова употреба на местоимеиието който в развитието на
българския книжовен език. — Български език, XIII, 1963, кн. 4—5, 354-362.
А. Фонетични особености
б) запазване на непрегласено старо я (и а след ж, ш, ч) под ударение пред мека сричка, например
поляна — поляни, Стоян — Стояне, тояга — тояги, чаша — чаши, овчар — овчари (а не изт. бълг.
полени, Стоене, тоеги, чеши, овчери);
в) нейотуван изговор на е в началото на дума или след друга гласна, например езеро, кое, твое,
знае, поезия (а не на изт. бълг. йезеро, койе, твойе, знайе, пойезия).
а) изговор на меки съгласни с определени форми, например нося — носят, търпя — търпят, конят,
овчарят, учителят (а не носа — носат, търпа — търпат, конът, овчарът, учителът, както е в западния
изговор);
б) якане, например вяра — верен, смях — смехът, някой (а не зап. бълг. вера — верен, смех —
смехът; некой);
а) член -ът, -а в мъжки род, например човекът, човека, градът, града (а не зап. бълг. човеко,
градо);
б) окончание -и за множествено число при съществителни от мъжки род, например орачи, копачи,
другари, граждани (а не зап. бълг. ораче, копаче, другаре, граждане);
в) окончание -а, -я в 1 л., ед. ч., сег. време на глаголите от I. и II спрежение, например чета, живея,
ходя, стоя (а не четем, живеем, ходим, стоим, както е в голяма част от западните говори).
а) незатъмнено окончание -а (-я) при съществителни имена от женски род, например глава, вода,
самота, солта, радостта, земя (а не изт. бълг. главъ, водъ, самотъ, солтъ, радостъ, зем'ъ);
б) член -те в множествено число при имената от мъжки и женски род, например орачите,
другарите, борците, майките, добрите, белите (а не изт. бълг. орачити, другарити, борцити,
майкити, добрити, белити);
в) окончание -е във форми за среден род като мое, наше, овче, краве (а не изт. бълг. мойо, нашо,
овчо, кравьо);
г) към края на миналия век се възприемат кратките местоименни форми ме, те, се (вместо изт.
бълг. ма, та, са).
В. Морфологични особености
а) формата за бройно множествено число при съществителните имена от мъжки род, например
два стола, пет града, осем речника, дванайсет месеца (а не зап. бълг. два столове, пет градове,
осем речници, дванайсет месеци);
б) отпадане преди 2—3 десетилетия на източнобългарската форма на косвен падеж на -а, -я при
лични и роднински имена: повикай Петър, кажи на Иван, кажи на вуйчо си, съчинения на Вазов
(вместо повикай Петра, кажи на Ивана, кажи на вуйча си, съчинения на Вазова).
В резултат на всички тези процеси съвременният български книжовен език има наддиалектен
характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно
с никой отделен говор. Критериите на неговата правилност са отразени в съвременните български
граматики и речници въз основа на спонтанно очерталата се меродявна говорна практика на
интелигенцията.
Етапи на развитие
Периодизацията на историята на нашия книжовен език може да се изгради върху някои основни
критерии, които са свързани с развитието на общото състояние на книжовния език, а не с отделни
конкретни явления. Такива критерии могат да бъдат: ролята на една или друга диалектна основа,
съотношението между народната основа и историческата книжовна традиция,степента на
развитие на нормативната система. Така установяваме следните етапи или периоди в историчта
на съвременния български книжовен език (в общи линии установяваните по този път периоаи
съответствуват и на периодите на историческото развитие на българския народ през време на
Възраждането):
I. Период на първи прояви (втората половина на XVIII в. и първата четвърт на XIX в.): от Паисиевата
„История славеноболгарская” (1762) до Бероновия „Буквар с различни поучения” (1824). Този
период се характеризира с неурегулирано смесване на книжовната (предимно
черковнославянската) традиция и народната основа, но с явна тенденция към увеличаване на
народните елементи. Характерът на народната основа е предимно западнобългарски
(югозападнобългарски).
II. Период на начално строителство (втората четвърт на XIX в.), свързан с развитието на
просветната книжнина, който започва с Бероновия Рибен буквар (Буквар с различни поучения,
1824) и продължава до Кримската война. Налага се народната основа на книжовния език, въпреки
че има поддръжници в една или друга степен на черковнославянската традиция. Изпъква ролята
на източнобалканските и централнобалканските говори (Котел, Елена, Карлово, Търново и др.).
Ролята на книжовната традиция се свежда до обогатяване на изразните средства на народната
реч.
VI. Период на съвременно езиково строителство (след 9 септември) във връзка с развитието на
обществения живот, производството и на марксистко-ленинската методология и идеология.
Демократизиране на някои езикови процеси.
Като голяма историческа личност Паисий е имал ясна и прогресивна езикова концепция,
съзнателно отношение към езиковата страна на своето произведение за разлика от
дамаскинарите и от други свои съвременници, които практически са използували народния език,
без да дават израз на една определена езикова концепция върху нова историческа и културна
основа.
В същата година (1762), когато Паисий заявява, че пише своята книга на прост език за простите
българи, неговият съвременник поп Тодор Врачански обяснява, че воден от книголюбие и
ревност, е написал една своя книга „на простом езиком ради прости людие” *1+. Тук още липсва
паисиевското съзнание за връзката между род и език. По-късно обаче последователите на Паисий
като Софроний Врачански и др. започват да манифестират още в заглавието на своите
произведения, че те са преведени и написани на български народен език.
Периодът на първите прояви обхваща втората половина на XVIII в. и първата четвърт на XIX в. (оt
Паисиевата История до Бероновия Рибен буквар).
Бележки
2. Вж. Словаря на тези елементи в изданието: Ст. Романски, Нов Софрониев препис на Паисиевата история,
1938, с. 133—188; също и С т. Ж е р е в, Езикът на втория Софрониев препис на „История славянобългарска”
от 1781 г. в сравнение с първия (1765), сп. Български език, XIX (1969), кн. 2, с. 122-137.
Трите езикови школи през втората четвърт на XIX в (Време на национално-просветно движение)
Втората четвърт на миналия век може да се определи като период на начално изграждане на
българския книжовен език, което е свързано със съзнаване на известна, макар и елементарна, но
доста разнообразна по съдържание книжнина, главно просветна.
Характерно за този период е съзнателното поставяне на основните въпроси на езиковото
строителство — въпроса за отношението между народната основа и книжовната традиция и
въпроса за териториалната основа на книжовния език. При решаването на тези въпроси се
появяват три различни течения. Това са новобългарската, славянобългарската и
черковнославянската школи, разграничени в нашата наука още преди няколко десетилетия. *1+
Видни представители на по-старата наша филологическа наука обясняваха възникването на тези
три борещи се помежду си школи с гръцко влияние: „Казахме, че цялата тази борба за
литературен език, която се е водила в Гърция, се отразява и в нашето литературно развитие. И
нашите книжовници, по примера на гръцките, се разделят на три лагера.” *2+ Също и Г.
Керемидчиев *3+ поставя на първо място чуждото влияние.
Такова обяснение очевидно не държи сметка за значението на домашните условия, които трябва
да са непременно налице, за да може да се пренесе дадено чуждо влияние. При наличието на
стара книжовна традиция у нас — черковнославянската (считана от нашите книжовници тогава за
старобългарска), която е била значително отдалечена, главно граматически, от живата народна
реч, и при възникналата нужда от книжовен език неминуемо биха се появили по органически път
у нас същите езикови школи и без гръцкото влияние. Разбира се, това влияние не може да бъде
напълно отречено, но то не е основен фактор, а само е породено от по-дълбоки причини в нашата
историческа действителност. Култът към езиковата старина (в случая увенчана и с ореола на
славното народно минало) — твърде съществен фактор в книжовната езикова практика на
народите през време на Средновековието, от една страна, а от друга — здравите, неразкъсваеми
връзки на народния живот със съвременния език и постепенно пробиващата си път могъща идея
на научното езикознание за еволюционното ргзвитие на езика — ето „движещите сили” на нашите
филологически борби през онова време.
***
От това гледище особено важен момент в раззоя на българския книжовен език представлява
практиката на Ив. Богоров. В неговите произведения думи като български, дълг, първо, мъка се
употребяват в своята народна звукова форма. Своята граматика от 1844 г. той нарича „първична”
(„Първичка българска граматика”), защото е „основана на народен изговор”, както сам той
отбелязва в предговора. Постепенно оттогава насетне влиянието на черковнославянската
фонетика върху звуковия облик на българските думи (болгарски, долг, перво и пр.) изчезва.
Повратният момент на този важен процес се намира още в първите произведения на Богоров.
***
В сп. „Любословие” (още в началото, кн. 2, 1844 г.) намираме интересна теоретическа обосновка
на езиковата практика на К. Фотинов. Именно в статията „Извинение за неблагоприятност
описания” (т. е. извинение за несъвършенството на авторовия език) К. Фотинов отбелязва, че ако
би следвал и предпочитал „онова, което е праведно, правилно и на коренни-а ни язик (т. е. на
черковнославянския език) свойствено и природно”, той би срещнал разбиране и признание само
от страна на малобройни привърженици на този език. Но като смисля народа, който „не може да
поима лесно това. . . благоречие”, той е решил да говори „на тоя час” просто — „толкова, колкото
е возможно”. За това той може да получи укорение от „любословните”, но от „любочитателите”,
които ще разбират каквото четат, надява се да чуе благодарност за „лекопонятието”. В същото
време К. Фотинов се обявява и против широкото вмъкване на „просторечието” (народната реч) в
книжнината: „Не е прилично, нито па полезно да употреблява человек речи испорчени и совсем
от матерни-а язик отдалечени и да последува в особни те и испорчени и поместни злообикновени
речи, кои-то са испорчени и развалени от небрежение (немарене) и от неучение и кои-то са
обикновени по некои места, но в некои други не са развалени, но учувани в свой-ат си источник.”
[5]
През 1845 г. обаче К. Фотинов променя езиковите си позиции. Навярно под влияние на Ю. И.
Венелин, чиято книга „О зародыше новой болгарской литературы” излиза в Русия през 1838 —
1841, а в български превод през 1842 г., К. Фотинов се обявява за последовател на
черковнославянския език и за враг на членовете и юсовете (гласните Ѫ и Ѭ). В статията „Мъчно е
да познае человек сам себе си”, напечатана в последните два броя на сп. „Любословие” в края на
1845 г., Фотинов заявява, че е решил да се придържа към черковнославянската граматика на
Аврам Мразович тъй като простонародният език нямал граматика, а „каквото на кон узда, така е
на един народний язик писменица (граматика)”. След това той доказва, че черковнославянският
език е истинският старобългарски език и че най-малко на българите подобавало да се отказват от
това „церковное наречие”, което е тъкмо нам „отечествено и природно”. Затова българите трябва
според Фотинов да избягват в своя книжовен език простонародните членове и юсове и да
използуват повече изразни средства от черковнославянския език. Едновременно с Фотинов
застава на същите позиции и Христаки Павлович (във второто издание на „Славено-болгарска
граматика” от 1845 г.) и така се оформя теоретически черковнославянската школа (в момент,
когато най-ранният й представител в практиката, К. Огнянович, се отдалечава от нея, като започва
да употребява членове). В езика на всички тези представители на черковнославянската школа
личи западнобългарска говорна основа.
1. Срв. напр. Арнаудов, М. Език и граматически идеи. — Сб. Г. С. Раковски, По случай петдесетгодишнината
от смъртта му, София, 1917, с. 183-222.
движение — до Освобождението)
За канона или модела на Пловдивската школа, създадена от Найден Геров и Йоаким Груев и
представена в граматиката на Груев *2+, са характерни следните положения:
а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време
(четѪ, четтѪ);
б) твърдо окончание в 1 л., ед. ч. при някои глаголи (видѪ, гасѪ, тръпѪ);
д) член -ти, -ты за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачи-ти, книгы-ты);
а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време
(четѪ, четтѪ);
б) последователно запазване на мекостта при същите окончания във II спрежение (видѪ, видѪт);
д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);
е) член -иятъ, -ыятъ (-ия, -ыя) при прилагателните от мъжки род (малкиятъ, малкия, голѢмыятъ,
голѢмыя);
а) а-изговор на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време (чета, четат);
д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);
е) член -ият при прилагателните от мъжки род (малкият, голѢмият);
з) спрегаем спомагателен глагол ща, щеш наред с неизменяема частица ще при образуване на
бъдеще време.
а) ъ-изговор (правописно Ѫ) на глаголните окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време
(четѪ, четтѪ);
д) член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ);
През втората и третата четвърт на миналия век излизат няколко български граматики. По-важните
от тях бяха споменати вече. Необходимо е тук да се наблегне на тяхната роля в историята на
нашия книжовен език. В научно отношение те не са можели да стоят на висота, тъй като за по-
точно описание на българската граматична система авторите им не са имали необходимата
подготовка, за да се справят с голямото своебразие на българския език между другите славянски
езици. Това обаче не намалява историческата стойност на нашите възрожденски граматики. Най-
същественото в тях е това, че те са се опитвали да определят нормите на изграждащия се тогава
български книжовен език. Тяхната нормализаторска страна има днес голямо значение за
историята на българския книжовен език. От това гледище с най-голяма правдивост се отличава
„Граматика за новобългарския език” на Ив. Момчилов (1868 г.).
Бележки
През последното десетилетие преди Освобождението нашият книжовен език достига до степен на
обработеност, която дава основание да се смята, че той е вече оформен в основния си състав и
строеж. Защото по-широкото развитие на периодичния печат и на художествената, учебната и
просветната книжнина през това време е било свързано със сериозни изисквания за развитието и
обогатяването на книжовния език, за установяване на единни норми в областта на граматиката и
словоупотребата, за изграждане на основната терминология в редица области на знанието —
математика, граматика, физика, химия, география, зоология и др. Езикът на такива видни
възрожденски писатели и публицисти, като Петко Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов и
др., днес се възприема като еднакъв по същество с нашия съвременен книжовен език, което
показва, че в тогавашната езикова практика вече са били установени в главни линии основите на
съвременния език.
Разбира се, тук става дума за една относителна завършеност на основните процеси в нашето
тогавашно езиково строителство, тъй като през време на османското робство не е имало
необходими условия за по-широко и окончателно развитие на тези процеси.
След Освобождението главната линия на развоя на нашия книжовен език минава през
творчеството на Ив. Вазов. Езикът на този голям и плодовит талант в нашата литература, почти
единствения и всепризнат български писател през първите 10—15 години на свободния живот, се
опира здраво както върху възрожденското наследство, така и върху живия народен език. Вазов
допринася много за доустановяването на редица езикови норми и начини на изразяване, както и
за увеличаването на богатството, гъвкавостта и музикалността на нашия книжовен език. Разбира
се, всестранното изграждане на един книжовен език е много по сложен процес, в който участвуват
и специалистите от всички области на обществения и културния живот, на науката и
производството, а също и по-широката културна общественост.
На първо място трябва да отбележим, че през тези години се разпалва с голяма сила борбата за
очистване на нашия език от турцизмите, която впрочем е имала своите традиции още в началото
на XIX в.
На второ място трябва да отбележим силното руско езиково влияние, особено в областта на
администрацията и на публицистиката. Известно е, че при организирането на „гражданското
управление” на освободените български земи, когато липсва всякакъв опит, традиция, български
кадри и български изразни средства в тази важна област от живота на освободения народ, руските
ръководители са въвеждали твърде много русизми, като например окружни началници, казначеи
и много други. По-сетне, с течение на времето, са били отстранени голям брой излишни русизми,
но следи от тях се срещат и сега, например в административния живот, в съдебната практика, в
казармения живот и др.
В резултат на тези процеси в края на миналия век се очертават следните единни положения
(норми) в книжовния език:
1. ъ-изговор на глаголннте окончания във 2 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. и последователна палаталност
при същите окончания във II спрежение (чета, четат, вървя, вървят). Приетото правописно
означение на гласната ъ, 'ъ чрез а, я не се е отразило на произношението, въпреки че някои от
нашите езиковеди тогава са мислели, че по този начин може да се наложи а-изговор, характерен
за „централните” (южен врачански, източен софийски, ботевградски, пирдопски, самоковски и
др.) говори и частично само в 1 л., ед. ч. — за голяма част от югоизточните говори (старозагорски,
новозагорски, сливенски, ямболски и др.).
2. Якане, т. е. преглас я |е| на мястото на ятовата гласна (вѢра—вѢри; вѢрен—вѢрна; изг. вяра—
вери; верен—вярна). Вторичното екане (преглас на неятово я, а в е, например поляна—полени,
овчар—овчери), срещано в североизточните говори, не се е приело в книжовния език.
5. Член -те (правописно -тѢ) за мн. ч. при имена от мъжки и женски род (орачитѢ, книгитѢ) и при
прилагателните имена (малкитѢ, бързитѢ).
6. Член -ият (-ия) при прилагателните от мъжки род (малкият, малкия, големият, големия).
От всички тези особености само една — енклитичните местоименни форми ме, те, се — не е
присъща на Търновската школа. По-малки са съвпаденията между установените към края на
миналия век норми и другите книжовноезикови школи — Дринова, Каравелова, Пловдивска.
Трябва да се отбележи ролята на Дринов за установяването на формите ме, те, се
(западнобългарски) вместо ма, та, са (Търновска и Каравелова школа) и мя, тя, ся (Пловдивска
школа). Дринов е допринесъл също и за възприемането на подвижна гласна ъ при рефлексите на
старите сонантни р и л.
Моделът на Търновската школа е изграден по начало върху основата на един говор — търновския
градски говор, разпространен и в редица други околни градове (Русе, Варна, Казанлък и др.).
Трябва обаче да напомним, че в модела на Търновската школа се съдържат и някои особености,
които не са присъщи на търновския градски говор. Това е членната форма за мн. число — тѢ, и
частицата за образуване на бъдеще време ще (в търновския говор имаме съответно -ти и ша (шъ).
По отношение на тези особености създателите на Търновската школа продължават, както казахме
по-горе, една традиция, започнала от езика на Бероновия Рибен буквар (1824) и поддържана от
Ив. Богоров.
Като се имат предвид тези факти, трябва да се каже, че изтъкването на търновския говор като
основа на съвременния български книжовен език има до известна степен условен характер. В
действителност, както вече бе посочено, българският книжовен език в днешно време съдържа
елементни от източен, и от западен произход и има отдавна вече наддиалектен характер.
В резултат на извършени вече проучвания може да се посочи по-точно говорната основа, върху
която се е дооформил книжовният език в съвременния си вид, установен главно към края на
миналия век. Отдавна се е разпространило убеждението, че търновският говор е легнал в
основата на съвременния книжовен език. Но през последните десетилетия нашите диалектолози
предложиха концепцията, че като основа на книжовния език трябва да се разглежда централният
балкански говор, разпространен в областта на градовете Търново, Севлиево, Ловеч, Трявна,
Габрово, Троян, Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот. Типът на якането в тази говорна област е
намерил отражение в книжовния език. В действителност обаче тази говорна област е доста
разчленена, така че може да се говори не за централен балкански говор, а за централни балкански
говори. Отделните централни балкански говори са играли различна роля при установяването на
разгледаните по-горе норми на книжовния език. Така например в една част от тях (Ловеч,
Карлово, Калофер, Сопот) глаголните окончания са твърди (носа, носат), но в книжовния език са се
наложили палатални окончания (нося, носят), характерни за източната група от централните
балкански говори. От друга страна, в Трявна, Габрово и Троян се срещат други особености по
отношение на палаталността и якането, които също не са се наложили в книжовния език
(например конь, соль в Трявна и Троян, горня, долня в Трявна, Габрово и Троян, немам вместо
нямам в същите градове, той върве, ние вървехме пак в същите градове). От това се вижда, че
най-голяма роля при окончателното оформяне на книжовния език е играл търновският градски
говорен тип, разпространен, както казахме по-горе, и в редица други градове на Североизточна
България.
обществено развитие)
Като явление от по-широк мащаб през този период може да се посочи борбата за очистване и
предпазване на българския език от излишни чуждици, наречена пуризъм. Начело на тази борба
стоят някои езиковеди, между които най-дейни са Александър Теодоров-Балан и Стефан
Младенов. През 1927 г. Ст. Младенов и Ст. Попвасилев основават списание „Родна реч”, което в
течение на 17 години става трибуна на грижите за правилно развитие на родната реч, трибуна на
борбата за нейната чистота. Главните дейци на българския пуризъм, макар и да допускат някои
увлечения, стоят на доста обективни и научнообосновани позиции (забелязват се в някои
различия между отделните дейци). Към края на 30-те години обаче някои техни епигони застават
открито на шовинистични позиции и достигат до краен пуризъм.
Между по-частичните проблеми на книжовния език, които се поставят на решение през това
време, стои въпросът за формата на сегашните деятелни причастия – спори се за тяхната наставка
при глаголи от I и II спрежение: -ящ или -ещ. Води се борба и срещу употребата им изобщо (както
и срещу употребата на деепричастията на -ейки, -айки). В това отношение някои проявяват
неоправдана ограниченост, като не си дават сметка за сложността и за функциите на книжовния
език, който обединява различни стилове на изразяване и има нужда от по-разнообразни изразни
средства.
Към средата на. 20-те години излиза от употреба широко използуваната дотогава в стихотворна
реч членна форма на -ий при прилагателните имена (целий свят, лъжовний мир). Това показва, че
по-младите поколения поети-реалисти се стремят към сближаване на езика на поезията с живия
език и към намаляване на поетическите волности.
През двете десетилетия след Първата световна война (повече през второто) се забелязва и
известно внимание към културата на устната реч. На сцената на Народния театър се забелязват
грижи за по-изискано и единно книжовно произношение.
Бележки
1. Вж. Милетич, Л. Движение в областта на българските суфикси. — Сп. Училищен преглед, Х, 1905, кн. 6, с.
534 — 545; Б. А н г е л о в, Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език, Сборник в чест на Л.
Милетич, 1912, с. 1—10.
Каква незаменима роля е играел неотстъпно в тези процеси нашият роден език — преди всичко в
книжовната си форма, — за това ние обикновено не си даваме сметка. Като оръдие на мисленето,
на словесното творчество и изобщо на духовния живот на хората, като основна спойка и израз на
народното единство, като средство за общуване между членовете на обществото в техния
всекидневен живот и във всекидневната им, все по-сложна производствена дейност езикът е
явление с неизмеримо значение в историята на народа, в обществения, производствения,
културния и личния живот.
През тези години българският културен и производствен език се разви и обогати значително,
съобразно с развитието и нуждите на самата действителност. Тези езикови процеси още не са
проучени достатъчно.
При много от тези процеси в речниковия състав на нашия съвременен език може да се посочат по-
близки и по-далечни аналогии, по-близко или по-далечно влияние от страна на съвременния
руски език. Влиянието на руския език от съветската епоха върху нашия съвременен език е още
недостатъчно проучено. Каго не говорим тук за излишните русизми, които проникват в речта на
някои среди от нашата интелигенция и неоправдано заемат мястото на налични в езика ни наши
думи и изрази, трябва да кажем, че водещата роля на СССР в изграждането на социалистическото
и комунистическото общество и световната роля на съвременната съветска култура създават
условия за влияние на руския език не само върху езиците на социалистическите страни, но и върху
други езици.
Характерна група думи в съвременния български език са сложните съкратени думи, в които
първата (а понякога и втората) съставка представя само начална сричка (а не определена
морфема) от някоя дума, например стенвестник, агиттабло, селкооп, райсъвет.
Така например под влияние на говоримия език на по-широките среди от интелигенцията (поради
въздействие от страна на западните говори) изчезна в книжовния език употребата на един остатък
от падежните форми при имената — формата за винителен падеж при лични имена от мъжки род,
например днес казваме и пишем чакам Иван вместо поддържаното преди 9 септември като
норма чакам Ивана, също така писмо от Петко вместо писмо от Петка, стихотворение на Вазов
вместо стихотворение на Вазова. Днес вече е установена добре формата на причастията на -ящ и -
ещ (за която имаше големи спорове преди 9 септември) и е разрешен положително спорът за
мястото на тези форми, както и на деепричастията на -ейки, -айки в нашия книжовен език.
Вниманието към културата на устната реч в днешно време е по-голямо. Тук имаме един естествен
процес на развитие, но трябва да се посочи и ролята на театъра, радиото, телевизията и
кинематографията, които имат вече масов характер.
Отделни въпроси и особености
Фонетични въпроси
Тук се прави кратък преглед на някои от процесите, в резултат на които се е изградил фонетичният
облик на съвременния български книжовен език, без да се очертава подробното развитие и
хронология на всеки от тях. Всъщност всеки такъв процес очаква конкретна разработка, очаква да
му бъде посветено отделно специално изследване. По необходимост явленията се взимат
обобщено, без да се засягат техните разновидности и отклонения. За отделни фонетични явления
ставаше дума и на други места в книгата, но тук някои от тях са сумирани, като са прибавени и
приблизителни хронологични данни за установяването им в книжовния език.
***
Двоякият изговор на старата ятова гласна (като я и като е) в съвременните източни говори намира
доста рано отражение в книжовния език *1+. Този изговор е описан както в граматиката на Й. Груев
*2+, изразяваща схващанията на Пловдивската правописна и езикова школа, така и в граматиката
на Ив. Момчилов *3+, изразяваща схващанията на Търновската правописна и езикова школа (също
и в „Писма за някои си мъчности на българското правописание”, писани от Г. Кръстевич още през
1844 г., но публикувани в сп. „Български книжици” през 1858/59 г.). За якането се говори като за
безспорно установена особеност на книжовния език по времето на големите правописни спорове
и борби през последното десетилетие на миналия век. Официално санкциониране на тази доста
отдавна сложила се норма намираме в правописното упътване на министър Т. Иванчев *4+, с което
за доста време (повече от две десетилетия) се слага край на правописните разноречия и борби,
изпълнили почти цялата втора половина на миналия век, при които се поставят на разрешение
всъщност и редица езикови въпроси. Въпросът за якането е формулиран тук по следния начин:
„Буква Ѣ изобщо се произнася и като я, и като е. Като я се произнася изобщо, когато на нея пада
ударението и след нея не следва мека сричка: грѢхъ, живѢлъ, вѢра, облѢнъ; като е се произнася
изобщо, когато на нея не пада ударението или когато след нея дойде мека сричка: грѢхове,
грѢшенъ, живѢли, вѢри и пр.” (стр. 10 *5+). Тази формулировка показва, че се касае за якане от
централнобалкански тип, което и сега е характерно за книжовния ни език (някои особености на
якането от западносредногорски или източен тип не са намерили отражение в книжовния език).
Характерно е и следното становище, изразено на друго място в Упътването: „За употребението
само на буква е, вместо Ѣ, не трябва и да говорим, защото подобно изменение води след себе си
и изменение на самия изговор” (6). Това показва, че якането към края на миналия век е било вече
установена норма в нашия книжовен изговор по силата на една безспорно наложила се
обществена езикова практика, обусловена от редица исторически обстоятелства.
Съчетанията ър/ръ, ъл/лъ (т. е. звукосъчетанията с подвижна ерова гласна спрямо плавна
съгласна), рефлекси на старобългарските сонанти р, л, са имали различно правописно третиране
преди Освобождението. Пловдивската правописна школа ги отбелязва с постояннч групи ръ, рь,
лъ, ль (срв. в речника на Н. Геров: скръб—скръбѬ, прьжка — прьженъ, блъгаринъ, пльзѪ—
пльзгамь и пр.). Тук може да се търси влияние не само от старобългарската графика, но и от някои
особености на изговора в централните, а може би отчасти и в западните говори. Търновската
правописна школа отбелязва тези групи според североизточното им произношение (с
разграничение на ъ и ь според произхода на думите) срв. в граматиката на Ив. Момчилов: кръвь—
кървавъ, въртѬ, гълча—глъчка, мълча—млъкнѪхъ (138).
Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за
мекостта при якането, която също заема важно място), са:
б) наставките -я-м, -я-ва-м в производни глаголи от несвършен вид, получени от глаголи от II спр.
(измислям, повтарям, забранявам, окървавявам и пр.);
в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни
съществителни (овчарят, обущарят, учителят, писателят, конят, пътят и пр.).
В областта на ударението в нашия книжовен език са се закрепили навярно още през миналия век
особеностите на източнобългарското (североизточното) произношение, което може да се
характеризира като в голяма степен вече неподвижно в областта на морфологията
(словоизменението). При съществителните имена се наблюдава подвижно ударение от
прогресивен тип (противопоставяне на кореново ударение в основната форма и предвижено
ударение към края на думата в производната форма) в следните случаи:
а) при някои съществителни имена — при образуване на множествено число и при членуване
(град — градове, стол — столове, град — градът);
б) при членуване на съществителните от женски род без окончание (есен — есента, радост —
радостта);
в) при образуване на множествено число при някои съществителни от среден род (село — села,
корито — корита, време — времена, сълнце — слънца).
Също и при повелително наклонение на глаголи от I и II спр. (кажа — кажи, кажите, нося — носи,
носете, говоря — говори, говорете). Подвижно ударение от регресивен тип (противопоставяне на
крайно ударение в основната форма и кореново ударение в производната форма) се наблюдава в
книжовния език в следните случаи:
а) при минало свършено време на -ох (чета — четох, бода — бодох);
б) при звателната форма на съществителни от женски род на -а (сестра — сестро, гора — горо).
През първата половина на XIX в. са излизали книги на черковнославянска азбука, в които съгласно
с особеностите на тази графика са били отбелязвани редовно ударенията на думите. Въпреки
черковнославянското влияние в положението на ударенията в много случаи може да се проследи
как например от Рибния буквар на П. Берон (1824) и „Священное цветообрание” от Ан. Стоянович
(Ан. Кипиловски) (1825) започва една нова — източнобългарска — линия, на която се
противопоставя в известни случаи например практиката в „Болгарска граматика” (1835) на Неофит
Рилски, без да я измени.
Бележки
1. Вж. и Стойков, С т. Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език. ГСУ, ИФФ. ХLIV, кн. 4, 1948, с. 1-145.
4. УпѪтване за общо правописание, издава Министерството на народното просвещение, София, 1899, с. 13.
Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за
мекостта при якането, която също заема важно място) са:
а) окончанията *1+ за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време на глаголите от II спрежение (ходя —
ходят, вървя — вървят, мисля —мислят и т. н.) и на някои глаголи от I спрежение (дремя —
дремят, капя — капят и др.);
в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои отделни
съществителни (овчаря, -рят, учителя, -лят, коня, -нят, пътя, -тят и пр.).
Най-голяма честота имат случаите от първия тип (ходя, ходят), наброяващ хиляди глаголи. Тук ще
разгледаме развитието на въпроса за палаталността на окончанията в тези форми от спрежението
на съвременния български език, като анализираме данните на източниците от излизането на
Бероновия Рибен буквар (1824) насам.
В „Болгарска граматика” на Неофит Рилски (1835) намираме отражение от западните говори, по-
точно от ония югозападни говори, в които окончанието в 1 л., ед. ч. е -м след основната гласна (-
ем, -им), така че в тази форма отпада въпросът за палатално или твърдо окончание. В 3 л., мн. ч.
обаче в парадигмите и в езика на Неофитовата граматика срещаме редовно твърдо окончание:
садат, носат, оправат и др. при 1 л., ед. ч., садим, носим, оправим и пр. Същото е положението и в
граматиката на Хр. Павлович от 1836 г. Намерили място в книжовната практика чрез авторитетния
граматичен труд на Н. Рилски, западнобългарските твърди окончания се срещат и по-късно в
нашата книжнина.
Макар и характерни преди всичко за западните говоря, твърдите окончания се срещат и в някои
съседни с тях източни, като например в говорите на Ловеч, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик,
а в Подбалканската долина проникват на изток до Сопот, Карлово и Калофер.
Интересно е, че Никола Първанов, който прави опит да внесе западни елементи (от ломския
говор, т. е. от северозападната говорна област), проявява колебание по отношение на мекостта на
глаголните окончания в граматическия си труд „Извод из българската граматика (Законете на
българския език)”, (1870). Така покрай форми моля (22), стеня (23) намираме и пала, говора, вода,
плата, стъпа, бава, лова, воза, гаса, носа, гнуса (22). А на с. 24 под линия се обяснява, че „я-то в
глаголите ни е изменено негде на а: прават; негде на га: правга; негде на е: говорет”.
След Освобождението меките глаголни окончания се налагат постепенно като единна норма в
книжовния език. Ще посоча тук два важни момента в процеса на тяхното утвърждаване: единия в
практиката и теорията на научните филологически среди, а другия в практиката и съзнанието на
писателските среди.
В течение на близо 25 години от творческата си дейност Вазов е използувал само твърди глаголни
окончания. Така например а книгата му „Драски и шарки”, II част от 1895 г., срещаме глаголни
форми вида, права, мола, затвора, въртат и пр. Те са отражение на родния говор на писателя. С
течение на времето обаче той се убеждава, че меките окончания, поддържани последователно от
Търновската школа и застъпени частично в практиката на Пловдивската са по-разпрсстранени и
по-благозвучни. И виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което министърът на
народната просвета подготвя в началото на 1899 г. за уреждане на правописния въпрос, глаголите
от II спр. (и някои от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават
последователно с меки окончания, например бедя, дремя, запретя, лепя и пр. Употребата на тези
форми в по-нататъшното богато и популярно творчество на Вазов безспорно е била от съществено
значение за установяването на тази норма в книжовния език.
Бележки
1. За практическо удобство (като се имат предвид и особеностите на нашата графика) тук се говори за меки
окончания. От фонетично гледище палаталността принадлежи на предшествуващата съгласна от
лексикалната основа. От фонологично гледище все пак би могло да се смята, че палаталността принадлежи
на окончанието (палатализиращо свойство на окончанието), като се има предвид, че в нашия съвременен
език няма самостоятелни меки съгласни. Въпросът заслужава по-специално разглеждане.
Първите наши възрожденци са избягвали употребата на члена, разбира се, без да са схващали
граматическата му природа. У Паисий намираме само едно-единствено членувано съществително,
у Софроний Врачански те са много, но се явяват все пак като отклонения от основната практика на
автора. Очевидно членните форми са се схващала като присъщи на простонародния език и стил и
чужди на книжовния стил, опрян върху черковнославянските образци. Освен това те са били често
пъти и технически несъвместими с архаичните падежни окончания и сложни форми на
прилагателните и това обстоятелство е засилвало чувството за тяхната несъвместимост с
морфологията на книжовния език също и в случаите, когато тяхната употреба не е била
невъзможна технически. Може да се приеме, че с Рибния буквар на П. Берон въпросът за
употребата на членните форми е вече разрешен в строителството на нашия книжовен език, макар
че по късно черковно-славянската езикова школа повежда ожесточена (и, разбира се,
безрезултатна) борба срещу тях. Що се отнася до звуковата форма на члена в м. р., ед. ч., която
има различни фонетични разновидности в говорите, в книжовния език са възприети
преобладаващите източнобългарски форми -ът и -ъ (графически -ът, -ят и -а, -я) още от времето на
Възраждането.
Източнобългарското окончание за множествено число -и при многосрични съществителни от
мъжки род (орачи, копачи, овчари) се настанява в книжовния език още преди Освобождението,
въпреки че у отделни автори (Паисий, Каравелов и др.) се среща окончание -е (ораче, копаче,
овчаре). Източнобългарските форми за бройно множествено число в мъжки род (пет стола, седем
града и пр.) също така се настаняват в книжовния език още през Възраждането.
В областта на имената се забелязват някои нововъведения при членните форми. На първо място
трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни фонетични разновидности
на члена в мъжки род, ед. ч. в зависимост от падежната (синтактична) функция на името (ученикът
пише — повикайте ученика).
Интересно явление в книжовния език е и излязлата вече от употреба членна форма -(и)й при
прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX
в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. По метрически причини
тези форми се задържат по-дълго в стихотворната реч (до към 1925 т.).
възрожденци
„Он Телерик се противил царю грческому, защо била войска грческая ишла с корабли на
Болгарию, но погибли бурею и влнением морским и паки на другое лето имали грци бран с
болгари. Ега пришел цар по море и по Дунав и пришел до Варна, напало на него страх и ужас, тако
сътворил мир с болгари” (21) *3+.
„Паки поидем на првая повест како въстал Асен на грци и победил их и прогнал конечно от
Болгариа. Егда слишали грци како поставили болгари себе ц(а)ра в Трново Асена, смели се от
ужаса и събрала войнство много, поишли на Асена ц(а)ра. Не можел Асен одолети грком и
преишел Дунав нъ Влахию с све войнство и събрал тамо мъного войнство, пък преишел Дунав и
обратил се на грци, и било бран страшна” (37).
„В време Михаила царя Иконоборца бил Кирил и Методиа. Родили се у Солун град от отца
именем Лъва сановита и богата и добродетелна чловека. Св(е)ти Методия стал воевода славенски
или болгарски и научил се язик славенски. По десет лета оставил сан воински и въсприел чин
монашески. Кирил свети бил по-млади брат Методиин, учил се послежде философия в Цариград
... и бил философ изреден и славен в Цариград и по съвета брата его Методия оставил мир и
въсприял и он монашески чин и провождал свето житие” (67—68).
Тук употребата на преизказното наклонение не може да бъде обяснена по друг начин, освен чрез
влиянието на народната реч. Това личи съвсем ясно и при сравнение на непосредно повлияните
или заимствувани пасажи из произведенията на Цезар Бароний и Мавро Орбини (в първия от тези
основни Паисиеви източници разказът се води по черковнославянски маниер с помощта на
старите аористи и имперфекти, а във втория се срещат доста рядко отделни случаи на употреба на
руското „прошедшее время”).
Както е вече обърнато внимание в нашата езикова литература, когато Паисий вплита в своя
исторически разказ и някои лични биографични моменти, той разграничава съвсем
последователно формите на преизказното и на изявителното наклонение *6+, например:
„Тако и аз вам написах по реду известно за в(а)ш род и язик. Читайте и знайте да не бивате от
други родове и язици подметаеми и укораеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество
болгарское и много труд сътворих събирати от различни книги и истории дондеже събрах и
съвкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию ради ваша полза и похвала” (5).
„Аз много книги и премного прочетох и взисках за много време прилежно и не возмогох никако
обрести у много истории, рукописни и ща(м)би по малко и редко и в кратце обретает се. И некоя
кратка историа некой Маврубир латинин преписал от гръчка историа за блгарски дарове, но весма
кратко, едва се найде нихни имена и кой по коего царствувал. Сам туй Маврубир написал тако
каж(а)т грци от завист и ненавист що имеяли на болгари, не писали храбрие поступки и славная
деяния ц(а)рей и народа българскаго” (7—8).
„Аз, Паисиа йеромонах и проигумен Хилендарски, съвокупих и написах, от руски речи прости
обратих на български прости речи и словенски. По мало снедаше ме ревност и жалост по рода
своего болгарскаго ... Аз зрех по многих книгах и историях ради болгари много известие написано;
того ради въсприях труд много за две лета собирати по мало от много истории, и у Немска земля
повече за то намерение ходих. Тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце
за ц(а)ри, а за с(ве)ти никако не писал: латинин бил, не исповедует с(ве)тиих болгарски и сербски,
кои просияли последи, от како се отделили латини от греци” (84— 85).
„В то време даяше Хилендар дан турком три хиляди гроша и задолжил са беше двадесет и седм
хиляди гроша, и бе много смущение и несогласие братско” (85).
„И разорил 2 места, нарицаемие Мизии, що ги бил дал о(те)ц негов болгаром ради мир” (17).
„Симеон ц(а)р послал Александру: хощет ли стояти на они перви мир, що бил учинил с братом его
Левом. Но Александр не приял с почестию посли Симеонови” (28).
Тези факти също говорят, че при употребата на различните модални форми на глаголните времена
в Паисиевата история се проявяват закономерностите на една напълно установена система.
***
Все пак на някои места, макар и в съвсем редки случаи, се забеляза като отклонение в
историческото повествуване на Паисий употреба на единични аористно-изявителни вместо
преизказни форми. Как могат да се обяснят тези случаи? Могат ли те да се вземат като
свидетелство за някакво още колебливо положение в народната реч, или причините им трябва да
се търсят в други обстоятелства в хода на историческия разказ на Паисий?
В такива случаи Паисий не е могъл винаги да преодолее традицията на библейския разказ, която
не случайно е останала господствуваща и в дамаскините, въпреки че, както се каза по-горе, има
основания да се смята, че в народната реч преизказното наклонение е имало по онова време
много по-широка употреба и вън от сферата на битовата тематика.
В други случаи изявителното наклонение се среща в изречения, които имат характер на цитати от
изворите, които е използувал Паисий, макар и без ясно графическо оформление:
„Тако писали за Уалента в деяния его (:) Обезуми се Уаленг ц(а)р и пусти готи, преидоша Дунав и
вселиша се в Тракию, последи от них побежден и сожежен бист” (13).
„Глаголет Теофан летописец (:) Егда убо болгари с великою силою на Кесара приидоша, извозил
(преминаване към прекзказно наклонение) примирити се и обещал се на въсако лето дан давати
им” (16).
„Маврубир пише (:) Муртагон прие кршение, а Барон пише (:) Болгарис, но е то имя по грчески
Воргарос” (26).
„Пишет с(и)н его Йоан блажени (:) О(те)ц мой ц(а)р Асен все свое имание и съкровища простре и
истощи на милостини нищим и цркавам” (39)
Очевидно в тези случаи аористните форми са били употребени в цитираните оригинали и са били
запазени от Паисий като присъщи на заимствуваната пряка реч.
„Батоя крал блгарски, сътворив себе незабитна памет, учини себе даниками кесари римски и
грчески Константина, сина Ираклиева, и Юстиниана вътораго. Имал велика жалост крал Батоя при
смрти, защо не умрел на войска. Каял се и глаголал ...” (17).
„Видев же себе Сабин ненавидима от войнство и от поданих, побегнал в град Замориа и от туду
прииде в Цариград под защищение ц(а)ря Копронима и отложил почитание с(ве)тих икон, що бил
почитал в Бо(л)гарию” (20).
,,И дал обет, ако престанет они глад и смртоносие съвршено, да возпримет веру хр(ис)тиянскою и
абие услишан бист. В мало време престал они гнев б(о)жии, що бил на Ботария” (25).
„Послал папа римъски Николай два епископа из Рим Павла и Формоса и тако вес народ к
с(ве)тому крщению приведоша и Формоса поставили архиепископа” (26).
Единичното, а не груповото присъствие на аористните форми в такива случаи също показва ясно,
че те са проникнали механично от източниците, оставяйки случайно неасимилирани в системата
на използуваните от Паисий преизказни форми. Само в предговора „Полза от истории” намираме
групово употребени под влияние на оригинала на Ц. Бароний аористни и имперфектни форми (но
тук още нямаме истинско историческо повествуване, затова източникът може да влияе по-силно):
В някои от третата група случаи би могло да се предполага и писмено недоглеждане: ръката може
би случайно е пропуснала да изпише крайното -л на преизказната форма на глагол от второ
спрежение и по този начин се е получила аористната форма за 3 л., ед. ч.:
„Он ги одолел и поробил их, прати ги ц(а)ру грческому Юстину, он ги разнел по Аморея и
Армениа” (15).
„Тако сътворил мир с болгари, възврати ся в Цариград, но паки лета того месеца октомриа
уразумел Копроним ц(а)р защо не стоял на миру Телерик” (21).
„Имеял три с(и)ни. Први стал крал Радослав и изгнал его брат его Владислав; он стал и представи
се с миром” (45).
Интересно е, че в издадения от Христаки Павлович през 1844 година „Царственик или история
Болгарска”, който е преработка на Паисиевата история, преизказното наклонение, употребено от
Паисий, е заменено с изявително, например:
„По Кардама воцари се Крун в лето господне 800. Он беше человек великодушен и благополучен
во бранех. Он победи греците многу пъти и разшири Болгарската держава. Он собра славянете
Панонски и нападнав на Франца, уби Борна в Далмацию и направи мир с царми западними” (26).
Тази практика на Хр. Павлович може да се обясни с неговите тежнения към черковнославянския
език, в който няма преизказно наклонение и всеки исторически разказ (обикновено из
религиозната история) се води с формите на аориста и имперфекта.
„От как вазлязал на Росийскиат престол Петар первий Алексеевич, настанала голямата епоха на
нравственното и политическото преобразование и на славата росийска. Тойзи големиат монарх
преобразовал государството си в сичките отношенията . . .” (132).
„След смерта на императорът Павла перваго вазлези по-стариат син негов Александр Павлович
первий. Тойзи император все-росийский токо що вазлези на престолат дади благопорядочно
движение на ползите на росийскиат двор, отвори война със отоманскиат двор, която прекрати с
Букорещкиат мир . . .” (168).
По същия начин постъпва много по-късно (1870) Д. В. Манчев в превода на „Съкратена всеобща
история за сръдни училища”, където за граница между двата начина на разказване на
историческите събития е. поставена 1820 година.
Бележки
1. Срв. Демина, Е. И. Система прошедших времен в новоболгарских текстах XVII—XVIII веков. Ученые записки
Института славяноведения АН СССР. XIX, Москва, 1960, с. 10—11.
4. Срв. Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 53.
5. Срв. Пенев, Б. История на новата българска литература, т. II. София, 1932, с. 271—272.
6. Вж. Попова, В. Някои езикови особености на Паисиевото повествуване. — Български език и литература, V,
1962, кн. 4, 19—20.
Разказвателните наклонения в произведенията на Софроний Врачански
***
Основна роля в разказа на Софроний играе изявителното наклонение, тъй като авторът разказва
за случки и събития, преживени и възприети лично от него. Ето някои примери *1+:
„Останах аз без отца и без матери. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина,
почто не имаше чада, и придаде мя на занаят. И като бих седемнадесят години, престави ся и
стрий, и стрина моя наскоро един сас другии. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и
двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци негови да поида на Цариград наместо
сина его, да собирем що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичаи. Ала като са
касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна, у един ден хочехме сас едного
ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И пойдохме на скелята да проминем сас ладия”
(119).
„И тамо мало някой ден поседях, прииде вест, како иди на Враца Алю паша сас пятнадесят хиляда
войска. Нощем приидоша конакчии. И аз като чюх, востанах тая нощ на осм часа да бягам от Враца
навон. Нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на
путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не наидохме никого”
(142).
Всеки път обаче, когато Софроний трябва да спомене или да каже нещо за ненаблюдавани от него
и предадени по думите на други лица факти и случки, той прибягва към формите на преизказното
наклонение, например:
„И той ага прати сина моего сас двадесят хиляди овци на урдиата и остави до седемстотин
отбрани овни на село наши, та коги помине агата му от тамо, да ги продаде. И като помина,
продаде ги, узе ги ходжа Власию и Матей и предадоха ги они на едного челзвека да пойде на
Андрианополи, да ги продава на корбан-байрама турецкии. И како поишле до Фандакли, свадили
ся тамо помежду си овчарете и убили едного из них. Фатил ги тамошниа султан и положил ги у
затворка, и ониа овци усвоил. По тия дни изашел бил от Андрианополи бостанджи-баши да пази
клисурите, да не бягат турци от войската, и предал султану ония затворници на бостанджи-баши, а
нии от това никоя вест не имахми” (127 — 128).
И прииде ми писмо от Враца, како убил Капитан паша Алю пашу на Рахову, и войската му са
разнесла, и на Враца приишел другии, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископиа
праздна и Исуф паша добр человек, ами да си дойдеш на епископиата. Ала б е ш е сняг глубок,
зима люта, десят часа ест от тамо, едвам за три дни пойдохме. И на Враца седях колко десят дни
мирно. После приидоша у Враца десят байраци арнаути. И като не имаше праздни хижи за
конаци, наполниха епископиата колко петнадесяг души да седят тамо, аз да ги храня. А удая
имаше токму една; имаше и друга, ала я бяха разсипали турци. Време зимное, студ голям, почто
испрвен не било епископиа, ами бил метох церковнии за калугери, да падат тамо. Ала докле
наиду време да побегна от них, колико л’жи не положихме. ... Побегнах при татар-ааси . . .” (143).
Софроний има усет за употребата на изявително наклонение и в случаи, когато е бил само
съвременник, а не пряк наблюдател на някои по-основни моменти от събитията, например:
„И почена са пак третое маисере на Видин, ала отдалеко седяха. На Плевен седяше Пляса паша сас
15 хиляди арнаути; а на Берковица седеше Гюрджи паша, сас толикова войска, а от Влашка земя
Муруз бей сас Ибраил Назари и Аидин паша, сас толикова войска . . . Манаф Ибрахим, сас две
хиляди карджалии, он порази Пляса паша и узе му все уред, що имаше и пренесе все у Видин. А
Пляса паша побегна где очи видяша, и призедоша от войската му на Видин до хиляда души, и
даде им Пазванджиа по един хляб, и распади ги. А другии карджалиа, Филибели Кара Мустафа, он
бастиса нощем Гюрджи паша и узе му все уред ...” (151-152)
В съвсем редки случаи може да се забележи употреба на единични изявителни форми вместо
преизказни и обратно, например:
„Аз, грешнии в чловецех, родих ся (вместо родил съм се) в село Котел от отца Владислава, а от
матери Мариа, и положили первое имя мое Стойко. И като с’м бил три лета, преставила ся мати
моя и отец мои поял другую жену, що беше люта и завистлива, и родил (вместо роди) сас нея
мужеское дете, и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше” (118).
Първият случай може да се обясни с черковнославянско влияние, а вторият с несъзнателно
влияние от предшествуващата форма поял (поял другую жену ... и родил сас нея мужеское дете).
***
„Во время оно прииде Исус на Иерихон. И ето некии муж, нарицаемии Закхеи, и той беше старей
вамишем, и много богат беше” (88).
„И искаше да види кто ест, ала не можаше от народа, понеже на возраст мал бил, и предтекл ся и
возлязал на ягодичницу, почто от там хочеше да помине Иисус. И като прииде на то място,
погледна Исус и видя его, и рече ему . . .” (90).
„А митар издалече стояше, не хочеше ни очи свои на небо да вдигне, но биеше (ся) в перси свой и
говоряше: „Боже, милостив буди мне грешному”. Истину говорю вам, како пойде митар в дом
оправдан повече от фарисеа” (83).
По същия основен начин — с помощта на изявителните времена, при това с много по-голяма
последователност — са предавали евангелския текст и всички други преводачи след Софроний,
между които такива видни наши възрожденски книжовници и писатели като Неофит Рилски и
Петко Славейков. Близостта между черковнославянския (както и среднобългарския) език, от една
страна, и новобългарския, от друга, създава възможност аористните и имперфектните форми от
оригинала да се отъждествяват с аористните и имперфектните форми от изязителното наклонение
в съвременния български език и така оригиналът да звучи като разказ в изявятелно наклонение.
По силата на чувството, че преводачът има работа с разказ на друго, и то по-авторитетно от него
лице, той не намира за оправдано да го замества като разказвач и да поставя разказа в своя лична
разказвателна перспектива. Поради това преводачът приема аористните и имперфектните форми
от черковнославянския оригинал като вече дадени и не си поставя въпроса, доколко те биха били
мотивирани от фактическото отношение на самия разказвач-евангелист към предаваните случки и
събития (от предисловието на Софроний към „Неделника” даже се вижда, че повечето от
евангелските разкази не са могли да бъдат изградени въз основа на непосредно свидетелско
отношение на отделните евангелисти към отделните религиозни събития). Авторитетът на
традицията също е съдействувал за запазване на аористните и имперфектните форми от
оригиналния текст. Така се заражда още от самото начало на съвременния книжовен език една
характерна особеност на библейския стил в нашата литература.
Когато обаче Софроний говори в тълкувателната част на своите слова за същите евангелски
събития, непосредно след всеки евангелски цитат, той вече се чувствува в позицията на
преразказвач и се съобразява напълно с основната закономерност на съвременния български
език — да преразказва с помощта на преизказното наклонение, например:
„Като отворил Господ сляпому очи, влязл у Ерихон града и искал да просвети и другии человеци. И
безчетно народ ишел след него. С тоя народ и той Закхей бил . . . Той человек Закхей бил славен и
много искусен бил да граби и да узема силом чуждеи вещи. Понеже не бил доволен на имение
свое, но искал повише богат да стане, того ради станал началник вамишем, да собире помного
имение” (89).
„И той Закхей като бил чуял Христовии преславнии чудеса, та желаял да види Иисуса, ала от
множество народа не можил да види его, понеже возрастом мал бил. Ами како да исполни
желание свое? Намислил да тражи високое място и тамо да возлезе и да види Иисуса . . .
Погледнал Господ на Закхея с телесния очи свои, ала перво с божественная сила видял и познал
Закхея как имал веру топлу и готов ест на послушание, и наскоро хоче да ся обарне от зло на
добро. Того ради и позовал его отнапреди да улови, зам да не погуби его” (89, 90).
Така например третият от приведените на стр. 100 евангелски текстове при „тълкуванието” е
предаден пак с изявително наклонение:
„Понеже митар, като не имаше у себе някоя добра работа, того ради не можеше да ся похвали
като фарисеа. Но биеши в перси свои и ураняше серце свой и умилно ся моляше и думаше: „Боже,
милостив буди мне грешному”. И тако со смирение свое найде милостиваго владику и
благопослушливаго Бога” (83).
Има случаи, когато и самият евангелски цитат е даден в преизказно наклонение (очевидно под
влияние на живата закономерност на народната реч), например:
„И като видели другии вси, наченали да мъмрят и думали, како у грешнаго мужа поишел (Исус) да
ся почини и да поседи у дом его” (91).
В някои случаи двата вида разказвателни форми се смесват даже в едно и също изречение:
***
Третият случай в произведенията на Софроний Врачански, когато разказът има черти на свободно
повествуване, се среща в “Митология Синтипа Философа”, Езопови басни и „Философския
мудрости” (в ръкописния Втори видински сборник от 1802 г.).
„Имаше един цар на Персия на име Киро, що имаше седм жени, ала чеда не имаше и всякоги са
моляше богу да го подари чадо. И спроти това многие молениг царское, чуя му бог молбата и
подари го бог едно мужеское дете, ще го отхрани цар и педепса го прорасти го като едно древо
избранное .. .” (стр. 50).
„Тия хорати като чу царева син от оная жена, много са разгневи. И толкова са много смете и той
часа забрави заповедание философское, що му беше рекл — докле са не минат седем дни, да не
излази глас из неговите уста, ами той час продума на жената и рече . . .” (52).
Езоповите басни са друг повествователен жанр, много близък до кратките народни приказки за
животни. С това се обя:нява различният подход на Софроний към техния текст. С малки
изключения Софроний започва превода на всяка басня с преизказни времена; след това обаче
минава редовно към изявителни времена:
„Една ластовица седела на едно древо и пояла, а един дуган, като я видя, уфа ти я да я изяде. А
лястовицата думаше дугану ...” (58).
„Един волк угладнял и ходил да тражи ястие. Случи са на едно място, та чу като плачеше едно
мало дете, а една баба му думаше . . .” (58).
„Една лясица уловила са у един капан за упашката си и откасна опаша си и побегна. И от срам
какво да прави? Но думала на другите лясици и предумваше ги да си откъснат и тие опашките . . .”
(59).
„Едно магари облякло ся в асланска кожа и ходило та плашило другите скотове и хочело да
уплаши и лясицата, а тия му рекла: „Ала и аз хочех да се уплаша от тебе, да не бих чула като
ревяше.” *2+
„Орел и лясица учиниха дружество и любов. Бе изречение между них да си строят гняздо един при
другий близу и да живеят любезно ... И тако орелу вече направи си гнездото на едно високо древо
и лясицата си направи легалото тамо близу у една хрялопа . . .” (56).
Тъй като преводът на Езоповите басни, включен във Втория видински сборник на Софроний
Врачански, е направен, както вече се изтъкна, от гръцки език, не може да се предполага влияние
от глаголните разказвателни форми на оригинала. Близостта на Езоповите басни в жанрово и
стилово отношение до народните приказки обяснява добре започването на всяка басня (с малки
изключения) с форми от преизказно наклонение. Странен е обаче редовният преход след това
към изявително наклонение. Би могло да се предположи, че тук действува съзнанието, че все пак
се превежда писмен, а не устен разказ, или че преводачът след започването на разказа се вживява
по-силно в описваните случки и ги вижда по-ярко във въображението си. Разбира се, това е само
психологическо обяснение. От гледище на езиковата правилност такъв преход, без да е
отбелязана промяна в позицията на разказвача, не е оправдан. Затова и в по-сетнешните преводи
на Езоповите басни у нас от П. Р. Славейков (1852), Ал. Балабанов (1923) и Т. Сарафов (1967)
преизказното наклонение се употребява последователно.
„Някой игумен у един монастир бил много странолюбезен человек и камто сиромасите милостив;
и колико даваше хляб и милостиня, толкова му бог по-више проваждаше благочестие и на него, и
на монастиря. Ала като умре он, стана другий игумен . . .” *3+
„И по случение, у един ден поишел един человек на тоя монастир, като на архиерейское подобие
— таковий почтен муж. И перво, поишел при портаря и молил са да му подаде конак, почто не
знаяше при кого другиго да иде. И портаря го приемна любезно, ала скришом. И почете го колко
беше возможен, и като поядоха малко хляб, рече му портаря . . .” (81).
„И още друго да ви скажем много полезно, каквото сказува Кедрен историк. Един епископ
проповядвал евангелието по аравийская земля. И един арапин болярин приишел на вяра
христианская и крещал го епископ ... И ония арапин, като чу това от епископа, що имаше стока, все
я продаде и раздаде я по сироти и сиромаси . . .” (82—83).
Бележки
1. Всички примери се дават по изданието “Избрани творения” от Софроний Врачански, под редакцията из П.
Динеков, София, 1946, 160 стр. Изданието е със значително осъвременена графика и правопис.
2. Ничев, А. Софрониевият превод на Езоповите басни. ГСУ, Филологически факултет, т. LVII, 1, 1963, с. 91.
Когато четем повестите „Българе от старо време” или „Маминото детенце” от Любен Каравелов,
особено впечатление ни прави практиката на автора да си служи в своя разказ с преизказни
глаголни форми:
„Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да ое усеги и сам, са истърсил
пред Хаджи Генчовата къща.
— Ами как да вляза? Срам ма е да вляза. Не, тряба малко да похода по пътът; а после да вляза,
помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре надолу. Дълго време той ходил назад, напред,
дълго време гледал ту на врабците, които се ровиле из прахът, ту на гъските, които са поскале
край реката. . . , — но пак са не решал да влезе.
В това също време Хаджи Генчо гледал из прозорецът и наблюдал, като някой астроном: не играят
ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето; а освен това, да
види не е ли дошел и дядо Либен да са мири, както то бивало обикновенно сякога. И ето, когато
той видял дяда Либена, то захванал да говори сам с себе си: „Ха-а-а-а! дошал е старият
прангишин, и бои са да влезе!”. . . И Хаджи Генчо са скрил, за да го не види сърдитият старец. . .”
[1]
„После тие благонравни изречения, с които са отричават почти сичките галени, отгоени и
отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десният си крак в джебът на Ивана, хванал са за
рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето са нищо, което неочаквало подобна
бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно
живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал нищото за ръката и захапал го за
палецът до толкова искусно, щото доволно голямо количество кръв влязла в устата му и
почугуркала по брадата му. Чорбаджийката са пробудила.” *2+
Тази особеност на Каравеловия начин на разказване се среща и в редица други негови повести.
По-рано тя се е обяснявала като руско влияние *3+ или едновременно като руско и сръбско
влияние *4+ защото тя прави Каравелзвич език външно да напомня тия езици, главно руския,
където тая форма е единствена съществуваща за изказване на минало време. Това схващане
изглежда на пръв поглед още по-естествено, като се вземе предвид, че Каравелов е прекарал в
Русия и Сърбия доста дълго време и дори е публикувал, значителна част от своите повести
първоначална на тия два езика а и влиянието, особено на руския език, се забелязва твърде ясно и
в доста други отношения у него. Все пак такова обяснение трябва да се смята за прибързано и
неговата „очевидност” не може да ни освободи от необходимостта да подложим на по-обстоен и
задълбочен анализ творчеството на Каравелов откъм тая страна, за да си изясним по-добре
употребата и службата на тая глаголна категория у него.
Употребата на тия глаголни форми в нашата белетристика преди Каравелов не е била ясно
установена. В различните побългарявани повести безразборното смесване на глаголните времена
за минало време не е рядко явление:
— Аз бих желал, рекъл той майци й, дъщеря ти да не продава никому, а само мене да продава
работата си. . .
Цветани у очи лъсна радост, която напусто искала да скрие; тя си гледала левия ръкав и щипала го
с дясна ръка. . . „ *5+
„Невинната Янка, като чу тези думи, падна несвястна тамо дето седеше. След малко тя се свести и
дойде малко на себеси, погледна около си за Алека, но едвам го зърна, като се изгубваше вече от
пред очите й, затече се подир него и викаше с всичката си сила: „Любезни ми Алеко! тако ми
Божието милосърдие почакай малко да ти кажа, че аз съм невинна. . . “И с това викане тичаше
подире му, догде притъмняло.
На другия ден, като осъмнала, не знаяла какво да прави и на къде да иде. . .” *6]
Ясно е, че при това положение Каравелов е трябвало самостоятелно да се справя с въпроса за
употребата на различните глаголни форми (за изявително и преизказно наклонение) в
белетристиката си.
***
1. Като разказвач се явява сам авторът, както е в повестите „Българе от старо време”, „Божко”, „На
чужди гроб без сълзи плачат”, „Jе ли крива судбина”, „Из мртвог дома”, „Хаджи Ничо”, „Богатият
сиромах”, “Отмъщение”, „После отмъщението”, „Тука му е краят”, „Маминото детенце”,
„Извтнреден родолюбец”, „Прогресист”, „Децата не приличат на бащите си”, „Нено”, „Що е грех”,
„Ще ли ми се върне” (вж. приведените по-горе примери).
2. Като разказвач се явява някое друго лице, кое го е непосреден участник или близък свидетел на
разказваните случки, както е в повестите „Турски паша”, „Войвода”, „Слава”, „Сирото семейство”,
„Дончо”, „Неда”, „Сока”, „Горка судбина”, „Наказао jе бог”, „Мъченик”, „Стоян”, „Главчо”, „Стана”.
Ето пример от тоя начин на разказване:
„Преминаха три недели от Първановата среща с Хасана; ние женихме Продана и доведохме
невястата и унакът из черкова, — аз бях девер, каго най-малак брат. Латинка в венчалното си рухо
беше до толкова хубавица, щото не можеше човек да са не занесе, като я гледа, — ние сички
ахнахме като я видяхме. . .
Хасан излязал из рѪжта, която била до толкова висока, щото Латинка не можала да го види до
сега, и излязал страшни престрашни. Латинка са уплашила, прегърнала Продана и извикала:
„Отбрани ма, Продане, отбрани ма! Боже, не давай ма в ръцете на тоя върколак! Боже, Боже,
Продане не давай ма!” Продан станал, слабостта му преминала, и той горделиво очаквал да чуе,
що ще да каже Хасан. . .
. . . Цял час са намирахме ние в такова страшно положение, щото ни един из нас не можеше да
проговори нито една дума. Изведнаш са отвориха вратата и нашите селене внесоха Продана,
Латинка и един ранен, ала още жив арнаутин. Роднини, съседи, приятели, с една дума, сичкото
село дойде след умрелите и сичките плачеха горчиво. . .
Раненият арнаутин, на когото никой до сега не обръщаше внимание, повика с ръка нашият селски
поп и помоли го да чуе, що ще той да му прикаже. Поп Трено и други още няколко старца из
нашето село обикалиха арнаутинът и попитаха го какво той иска да им прикаже. Арнаутинът
захвана така: . . . (Следва пряк разказ за убийството на Продан и Латинка, което разказвачът —
Войводата— предава по-горе, като си е послужил добре с форми за преизказване.” *7+
Взрем ли се в употребата на глаголните форми при тия два начина на разказване у Каравелов, ще
забележим, че в случаите, когато се явява като разказвач самият автор, той си служи постоянно с
глаголните форми за преизказване, докато в останалите случаи, когато се явява като разказвач
друго лице, си служи с формите за пряко изказване, но употребява и форми за преизказване,
когато говори за случки, на които не е бил непосреден свидетел.
От начина, по който Каравелов разказва, когато се явява сам като разказвач в повестите си,
оставаме с впечатление, че той представя разказваните случки като че някак далечни за него
самия, не наблюдавани от него непосредствено, а разказвани му първоначално от други лица. Ние
не можем да се съмняваме, че по тоя път е възвикнала голяма част от творчеството и на мнозина
други наши писатели, и все пак това обстоятелство не им пречи да си служат в разказа си с форми
за пряко изказване, като да са наблюдавали сами в действителност всичко, което описват. Защото
е естествено писател-творец да обгръща със своя вътрешен поглед (с въображението си) целия
оня свят от образи и действия, който той създава като художествена иялост. При четенето на
Каравеловите повести обаче ние оставаме с впечатление, че тук писателят се представя не в
ролята на „автор”, а на преразказвач. За да се убедим в това, налага се да вникнем в нккои
особености на Каравеловото творчество откъм идейна, психологична и композиционна страна.
1. Като писател Каравелов внася нова струя в българската литература — позитивизма. В това
отношение той се явявя последовател на руския позитивизъм от 60-те години на миналия век,
койго почива върху определена философско-обществена идеология. Заедно с руските позитивисти
от онова време Каравелов вярва преди всичко в ценността и силата на знанието и затова поставя и
на изкуството преди всичко познавателни задачи. „Изящната словесност — говори той в една своя
статия — са цени толкова повече, колкото тя по дълбоко и по-вярно изображава животът; а после
по поетическите виражения, по сладостта на езика и по богатството на изображенията. . . Такава
изящна словесност, която не изображава животът какъвто е, а крие са под маска или са възноси
до мъгливата фантазия, то тя остава проста нула, която никому не е потребна и твърде скоро
умира. И така, действителният живот трябва да стане исключителни предмет на искуствата.” *8+
Каравелов схваща доста едностранчиво въпроса за отношението между изкуство и
действителност. Под понятието „вярно изобразяваче на живота” той разбира преди всичко точно
предаване на истински случки, а изключва свободно построяване на правдоподобни сюжети с по-
голямо участие на въображението. Затова Каравелов се стреми да ни внуши по различни начини в
своите повести, че това, което разказва, е истина. Така например в началото на повестта
„Извънреден родолюбец” той изрично съобщава, че е намислил да ни разкаже едно
„действително произшествие”, а в други случаи се обръща направо към читателите, за да ги
убеди, че говори за действителни неща *9+. В светлината на тия Каравелови схващания и похвати
употребата на глаголните форми за преизказване (в повестите, където разказва самият автор)
изглежда вече естествена. Поставяйки се само в ролята на преразказзач, а не на „автор”, той може
по-силно да внушава на своите читатели, че предава истински случки, които са му били
разказвани от по-близки до тях лица, а не са плод на неговото въображение. В тоя случай
Каравелов не само че не се намира под някакво чуждо езиково влияние, но остава верен на една
характерна особеност на българския език, като използува умело свързания с нея български начин
за разказване на съобщени от други лица случки.
Ролята на чуждия разказ като основа на Каравеловото творчество се доказва и от някои други
данни из развоя на автора като белетрист. Наистина процесът на възникването на отделните
Каравелови повести не е спирал много вниманието на литературните историци и едва ли ще бъде
вече възможно да се събере по-богат материал, за да се осветли по-пълно тоя процес, но все пак
могат да се намерят известни указания, които да ни бъдат полезни в дадения случай. Така
например характерно е, че между другия материал в Каравеловите „Записки за България и за
българите” се намират и двата очерка „Просек в Шипка” и „Тановица”, които по композиция и
техника напомнят твърде много повестите на писателя. И в двата очерка се предава разказ за
действителни случки, приведен направо като пряка реч на лица, с които авторът се е срещал през
време на своего пътуване, като се представя и обстановката, при която е възникнал самият разказ.
Тази аналогия между повестите на Каравелов и тия очерци ни дава основание да виждаме в двата
случая проява на един и същ в основата си творчески процес. В очерците чуждият разказ се явява
като фактична основа на изложението, а не само като ефектен външен похват. Трябва да
предполагаме, че и самите повести на Каравелов са възникнали, поне в съществената си част,
върху подобна фактична основа.
„. . . Като свърших работата си, то отидох в монастирът да вида черковата, защото някои си ма
беше излъгал, че тя е направена преди пет столетия. Пред вратата ма срещна един старец, който
чуваше монастирът, — а в това също време лееше свещи, клепеше, метеше, сечеше дърва и пр., —
и попита ма кого търса. Аз не знаех що да му отговора, защото никого не познавах в манастирът, и
за това му рекох без да помисла: игуменицата. Старецът повика една мъничка девойчица, която
стоеше не далеч от нас и която беше опулила своите черчи като катран очици кам мене, и мереше
ма от главата до петите, чегато тия черни очи искаха да видат добар ли съм за кукла.
— Настасйо, заведи тоя човек при бабата, каза старецът. Момиченцето ма поведе по манастирът,
и потропа на вратата на една из келиите.
Аз влязох. Пред мене стоеше една жена не по-стара от четиридесет годени, но която беше
съхранила още своята хубост и младост: тая жена принадлежеше в числото на ония светли
личности, у които душата е до толкова велика, щото тя сякога повелява на тялото и накарва го да
живее по нейната воля, — тия личности мъчно остаряват. . .
Долго време ние говорихме се за такива неща, един питаше, а друга отговаряше.
— Ако ти са иска да зназш моият живот, каза тя; ако искаш да знаеш моите горчиви страдания, то
земи тоя ръкопис. . . и когато мене не бъде на светът, то ти можеш ида го напечаташ.
Моята приятелница преди малко време се пресели в вечното царство, и аз са реших да издам
нейните записки . . .” *11+ (Следва самият дневник на игуменката.)
„ . . . Ех, момчета, момчета! тяшко и горчиво ми е на сърцето, когато припомна своите младя и
зелени годиници и мойта бащина къщица, — сладко са живее под бащината керемида! А сега? —
Сега, като чумав са скитам по чуждите краища и ниде не мога да намера топло и мирно кйошенце,
ниде не мога да наклона тешката си глава и да кажа: „Сполай ти, Боже!” Ето вие хайдутувате с
мене няколко години, избрахте ма за войвода, а и до сега не сте ма попитале: кой съм аз, чий съм
син и защо съм избрал тоя занаят, — говорил старият войвода на своите момчета и другари.
— Разкажи, чичо Стоене, разскажи! извикала Стоянова дружина с един глас и обиколила своият
юнак войвода, за да чуе неговите думи. Стоян посочил с пръста кам земята и казал на дружината
си да седне и да слуша; а дружината му са наредила, като бройница, около огънят и възцарила са
голяма тишина.
— Когато искате да знаете, кой съм аз и що съм испатил на този свят, то аз трябва да ви разскажа
сичко ред по ред; а вие да слушате и да си запишете думите ми в главите, — казал Стоян и седнал
между дружината си. Най напред той помислил малко, чегато искал да събере сичките свои мисли
и премежди в главата, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно маничко чубученце,
натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюнът с паленцът си, земал от огънят главня,
запалил чубучето си и захванал да разсказва . . .” *12+
Характерно е, че повестите с такава външна композиционна рамка спадат към най-ранния период
от творчеството на Каравелов.
Те са всичко пет на брой и четири от тях влизат между първите му девет повести, писани в Русия. В
стремежа си да изобразява по-пълно и по-естествено действителността Каравелов ни дава в тия
повести по-грубо взети фрагменти от живота. В тях сюжетът се рисува заедно с къс от околната
действителност, която му служи като конкретна основа. Скоро обаче Каравелов, воден от своята
вярна художническа интуиция, опростява композиционно своите повести, като престава да се
спира върху обстоятелствата, при които се води разказът, и дава направо развитието на сюжета от
съответното лице-разказвач, за което ние научаваме само от подзаглавието („Горчива съдба.
Разказ от една нишлийка”, „Сирото семейство. Разказ от една пловдивка”) или косвено от развоя
на разказа. Ето как започва направо разказът на „нишлийката” в „Горчива съдба”:
„Ох, Боже, ти мой Боже, много години протекоха от как сам се родила на тоя бели свят, а не мога
да кажа, че сам живяла — радостен ден слабо сам имала в животът си. Щом ми чукна на вратата
четиринайсета лазарница, а мене веке и задомиха, в чужда къща отведоха. На свекърва трябва да
се слугува, на мъж да шъташ, домакиня да бъдеш и къща да въртиш . . . “ *13+
„Живееше в нашето село Танчо Галина; а тоя Танчо беше до толкова добар и кротак човек, щото са
боеше и мухата да настъпи.— „А кажете ми вие, защо и за какво да я убиваме? казваше той: — и
мухата е божие създание, и нея са иска да поживее на тоя хубав свят ...” Работеше той от утрента
до вечерта, никога си не почиваше: ту копае в бостанът, ту оре на нивата, ту дърва сече, ту на
жената си помага. Дал му беше господ хубава и гиздава женица; като капка от роса беше неговата
Дона . . .” *14+
„Веднаш Танчо излязал на улицата; а след няколко минути са върнал весел и радостен, — сърцето
му иска да изскокне от радости . . .
— Ех, Доне, казал Танчо, господ никога не оставя сиромасите — аз съм ти това хилядо пъти
говорил ... Мене дават място, и твърде добро място. Аз трябва да пътувам след пет-шест деня.
— Кадя? .. . какво място? Кой ти дава място, Танчо? — попитала Дона .. .” *15+
В обширните преки характеристики, които авторът прави на героите от „Българе от старо време”,
се чувствува, че той говори за лица, които е познавал непосредно, макар да си служи предимно
със сегашно историческо време, което може да се употребява и при пряко изказване, и при
преизказване. Оправдано е да предполагаме, че известни подробности от развоя на случките в
повестта са били непосредно познати на автора, щом единият от главните герои е бил негов
рожден дядо. Това обаче не личи от глаголните форми. Трябва да предположим, че Каравелов се
е постарал да въведе единство във формата на разказването. За нас е важно, че това единство се
установява в полза на формите за преизказване, които отговарят по-добре на желанието на автора
да ни внуши, че разказва действителни случки от живота, а не измислени истории. Оттук нататък
тоя начин на разказване вече се установява като основен разказвателен похват в повестите на
Каравелов.
***
В отделни единични случаи може да се срещне в някои повести неправилна замяна между
глаголни форми за пряко изказване и за преизказване, но това са случайни грешки, допуснати
поради неблагоприятните обстоятелства, при които е творил Каравелов. Такива грешки са
например следните:
„... Поп Трено и други още няколко старца из нашето село обиколиха арнаутинът и попитаха го
какво той иска да им прикаже. Арнаутинът захвана така: . . . После това Мемиш (арнаутинът)
разсказвал (вместо разказа) как Латинка разсказала Продану за сънът си, как тя пяла и продължал
(вместо продължи) . . .” *16+
Навярно тия неправилно употребени форми се дължат на механично влияние от руския оригинал
поради недоглеждане.
„Писала съм писмо след писмо на синат си и молила сам го да доде по-скоро при нас да настани
работите . . . Ала ни едно писмо не сам добила от моето чедо, никъкав глас не сам можала да чуя.”
[17]
Тия неуместни глаголни форми също са се вмъкнали в превода под влияние на сръбския
оригинал:
„Jа сам писала писмо за писмом сину и молила га, да што предоће . . . Али ни на jедно писмо ни
сам добила одговора.” *18+
„Но да видехте Нича зиме, когато той курдисваше по снегът своите капане и скриваше са зъди
вратата, за да наблюдава за действието на своите адски машини! Сърцето му са стесняло в
гърдите, очите му блестеле, като у котка когато тя види някое врабче или някоя мишка, краката му
са подкосявале и сичкото му тяло треперало . . .” *19+
В тоя случай неправилната употреба на формите курдисваше и скриваше навярно стои във връзка
с употребата на аналогичната форма видехте във функция на желателно наклонение в началото на
изречението.
„Старците излезле из стаята и оставиле младоженците сами; тие им дале воля да си поговорат
между себе си, да са позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците излезле,
то Павлин и Лила дълго време седели, гледале надолу и мълчеле: Павлин час-почас погледвал на
своята бъдъща другарка с упоение; а Лила воздишала и кършила пръстите си. Най-после, Павлин,
с голямо волнение и с растреперано сърце, рекал: „Какво искаш да ти купа за годежът, Лило?
Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?”
„Дядо Либен пъшкал и брисал челото си, защото в това време той тамам си бил дошал из черкова
и едвам успял да свали от главата си своята голяма овча шапка . . .
Дядо Либен през своият живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и
сиромашия и богатство, и кръвави сълзи и извънредна радост . . . Той е бил и хайдутин и
чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин.” *21+
Вярно е все пак, че в езика на Каравелов не се различава една важна отсянка при преизказване на
миналите действия, а именно — разграничаването на минало несвършено от минало свършено
време, но причината за това не е в самата употреба на формите на преизказнане, а в една
особеност на копривщенския говор, който подобно на западнобългарските и на някои други
съседни с тях източнобългарски говори не притежава минало деятелно несвършено причастие на -
л, образувано от основата на минало несвършено време, каквото съществува в
източнобългарските говори и в книжовния език: ходел, станел, покрай ходил, станал. Форми от
типа на ходил и станал, образувани от основата на минало свършено време, означават у
Каравелов не само минало свършено, но и минато несвършено време:
„Гостите седнале и въцарило са мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал (вместо сучел) мустаките
си; Хаджи Генчо държал коремът си с двете ръце, и говорил (вместо говорел), или, по-правилно да
кажа, мукал своето любимо: „хъ-хъ-хъ!”. Тончо чистил (вместо чистел) ухото си...; а Янаки си чесал
(вместо чешел) вратът.” *22+
„—Ела мами, ела сине! Седни при мене.. . Аз ща му покажа как са бият чорбаджийските деца. Не
плачи, мое детенце! Аз ща кажа на баща ти да ти купи жълто поясче, говорила (вместо говорела)
нежната майка, гладила (вместо гладела) по главата своето теле и клатила (вместо клатела)
главата си.” *23+
„Нено влязал. Пред него са появила доволна живописна картинка. Пенка седяла на послана на
земята рогозка и шила (вместо шиела) нещо си, а Петровица чесала (вместо чешела) вълна.” *24+
Със своята система от особени глаголни форми за преизказване българският език заема особено
място между славянските и европейските езици. При употребата на тия форми в художественото
творчество българските писатели имат да се справят със специфични задачи, които не съществуват
за писателите на други народи. В това отношение измежду нашите писатели Каравелов върви по
свой път. Не може да се каже, че от обективно художествена гледна точка тоя път е най-добрият.
Важно е обаче, че Каравелов е съумял с твърде верен усет да използува по свой начин тази
особеност на българския език, за да осъществи по-пълно на дело изискванията на своята
позитивна естетика. В това отношение той стига до крайност, понеже чрез разглеждания начин на
разказване свежда белетристиката към делово предаване на разкази за действителни случки.
„Когато Петър и Влади плачеха неутешно за големите си нещастия, плачът им се прекъсна от едно
похлопване, което се раздаде на двора. Петър скочи уплашен от мястото си, сне от стената
черните маски, тури една на себе си и, като подаде друга на Влади, каза му:
После се приближи до един сандък, извади от него две дълги дрехи, подаде една на Влади и сам
навлече друга ...” *25+
„Докът старецът тъй приказваше, Станка изскокна от собътъ, доде край огнището и зе да стиква
загасналите главни; в слабата светлина от пламъка тя съзря, че баща й е много умислен; румяното
нейно младо лице побледня, като си науми, че сичко онова, що беше чула да казват дружките й,
ще излезе наистина. Вратата се хлопнаха и Стоенчо влезе ...” *26+
С излизането на великото Вазово произведение „Под игото” този начин на авторско разказване
става положителна традиция в българската литература. Ето за нагледност и един цитат от „Под
игото”:
„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на
двора.
Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен
чучур на бааата, който, като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири,
що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клинчето на едно
люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта .
..
. . . Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора. Керемиди паднаха с
трясък от стряхата на зида...” *27+
Познаха, че се намират над Сопот, дето имаха свои приятели. Сладка искра от надежда изгря в
техните сърдца. Вечерта те се спуснаха от Остро-бърдо, пренощуваха в бедната къща на една
сиромахкиня на края, на заранта рано се прехвърлиха през високия зид на църковната ограда и се
явиха пред бабата, която требеше и пазеше църквата.
Когато видя тези три момъка, облечени в страшни хайдушки дрехи, пожълтели от глад, почернели
от тегло, бабата се уплаши.
— Бабо! Мълчи! — казаха те. — Ние не сме лоши хора . . българи сме . . . помогни ни . . .” *28+
Бележки
1. Българе от старо време, СѪчинения на Л. Каравеловъ, подъ редакцията на З. Стоянов. Русее, 1886—8, т. II,
с. 52—53. Правописът в цитатите е значително осъвременен.
3. Хаджов, И в. Маминото детенце. София, 1934, с. XXIX. Г. Константинов, Любен Каравелов, София, 1936, с.
150.
5. Сирота ЦвѢтана, побългарена от Й. Груев; вж. Библ. “Българска книга”, VI, София, 1933, с. 16—17.
6. Хубавчика Янка, преработена отъ П. Р. Славейковъ; в к. Библ „Българска книга”, VI, София, 1933, с. 42.
10. В тази повест, неиздадена на български, авторът предава чутото от други лица (две жени), като вмъква и
някои сведения от себе си.
28. Вазов, Ив. Избрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, VI. 1943, с. 33-39.
Синтактични въпроси
За отделни синтактични явления се говори в книгата на различни места и по различни поводи. Тук
се прави обобщен преглед на тези явления, допълнен с някои нови постановки и обобщения.
В същото време съвременният български книжовен език не споделя някои други особености на
народния език, като например отсъствието на обособени части на изречението и във връзка с това
отсъствие на обособени причастни и деепричастни конструкции, отсъствие на някои видове
подчинени изречения, ограничаване на позицията на отрицанието само при сказуемото в състава
на изречението и др.
Как да се обясни фактът, че книжовният език се отнася по различен начин към различните
особености на синтаксиса на народния език?
***
От една страна, можем да твърдим, че българският книжовен език е запазил тези особености на
народния език, които представят основната специфика на неговата структура.
а) Така стои въпросът преди всичко с аналитизма. Всички опити да се използуват и внедрят
старите (заимствувани от черковнославянския език) падежни форми в XIX век завършват с пълен
неуспех. Даже в езика на поддръжниците на черковнославянската езикова школа от втората
четвърт на XIX век (К. Фотинов, Хр. Павлович) падежните форми са малко и употребата им е
неустойчива и непоследователна.
***
Макар тук да се набляга на общия дух на развитието на българския език към аналитизъм, този
процес не може да се идентифицира с основните закономерности в развитието на българската
езикова структура. Съществува голяма разлика между аналитичния израз, представящ
отношенията на именните части на изречението, и аналитичния израз на функциите на някои
причастни конструкции (при помощта на съюзи плюс verbum finitum).
Ето защо в периода на формирането на съвременния български книжовен език се развиват нови
процеси, които обогатяват неговите синтактични възможности; в някои случаи те са свързани
даже с обогатяването му с нови морфологични форми, с разширяване на употребата и
семантиката на други, налични форми и пр.
В това отношение трябва да отбележим преди всичко появата на обособени части на изречението
и на конструкции по образец на други книжовни езлци — руски, а също и западноевропейски.
„Страшен хомот, какъвто тежи и днес на вратът му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо
жъгли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи...”
а) Преди всичко това явление е свързано с въвеждане в книжовния език (по образец на
черковнославянски и руски език) на изчезналото в народната реч сегашно деятелно причастие
(носещ, четящ, отиващ, живеещ, разбиращ и т. н.). Ако някой превежда сега повестите на
Каравелов от руски език на български, той може би ще употреби обособената прччастна
конструкция живееща в манастир вместо подчиненото изречение която живее в манастир за
предаване на руската причастна конструкция живущая в монастире.
Друга група процеси са се развили в българския книжовен език във връзка с тенденциите на всеки
книжовен език да изработва по-ясни от логична гледна точка конструкции, стремейки се към по-
отчетливо оформяне и разчленяване на изречението. Най-характерните от теаи процеси са
следните:
***
Езиковото родство на славянските народи е несъмнено твърде важен факт в тяхната история.
Голямата взаимна близост на съвременните славянски езици, която се дължи на историческото им
родство, има огромно значение като фактор, който улеснява взаимното общуване на славянските
народи и им помага да се чувствуват днес по-здраво свързани помежду си в едно голямо и
могъщо цяло.
В редица случаи взаимните връзки между славянските езици не се изчерпват само с наследената
от миналото общност по произхода, а са били засилени и по пътя на културното общуване между
славянските народи. В това отношение историята на руския и на българския език представя
особено ярък пример на плодоносно развитие и обогатяване по пътя на благотворното взаимно
подпомагане.
Много по-късно, през време на нашето Възраждане, руският език от своя страна упражнява не по-
малко влияние върху оформянето на съвременния български национален книжовен език. След
прекъсването на нашата стара книжовна традиция през време на османското робство нашият
днешен книжовен език се развива върху основата на съвременните народни говори. Главен
източник за обогатяване на нашия народен речник с думи за голям брой нови понятия, свързани с
развитието на обществения и културен живот, е руският език, който е бил поради близостта си с
българския език достъпен на всички наши дейци от Възраждането. Важно е, че в редица случаи се
усвояват в нашия език не само отделни думи, а цели словообразователнм типове, които запазват
своята продуктивност след това и на българска почва.
Ролята на важен посредник за възприемане на руските елементи в нашия език е изиграл, както
вече се изтъкна, черковнославянският език, чието словно богатство е било в значителна степен
познато на грамотните среди у нас през време на Възраждането. В него са се съдържали образци
от почти всички категории думи, които са били след това възприети в масов размер в нашия език
от руски език. Хронологически черковнославянското влияние предшествува руското и всъщност
подготвя почвата за него.
Така са се установили в нашия език глаголи като наблюдавам, старая се, уважавам, заявявам,
обявявам, трогвам, преодолявам, преподавам, принадлежа, отчуждавам, ругая; съществителни
като разписка, дописка, преработка, сказка, доклад, ужас, данни, задача, покупка, обстановка,
постановка, обстоятелство, хазаин, склад, випуск, недостатък; прилагателни като усърден, сложен,
способен, опасен, нахален, бивш, необходим, необуздан, необятен, небрежен, незаменим,
непоколебим, оправдателен, постоянен, преждевременен, произволен, недосегаем, умел;
наречия като непременно, даже, вероятно и много други. Тук не е възможно да се обхване, макар
и приблизително, огромната сложност и многостранност на процеса на обогатяване на нашия
книжовен език при помощта на черковнославянското и руското езиково богатство, тъй като имаме
не механическо заемане, а сложен процес на усвояване и асимилиране на материала по различни
пътища и в различни смислови и фонетични степени.
Естествено е, че в този процес са попаднали в много случаи и ненужни руски думи и форми, които
не обогатяват нашия език, тъй като срещу тях съществуват подходящи и по-ясни по смисъл и по
строеж български думи. Такива са например руски думи като съблюдавам (спазвам), занят (зает),
обязателен (задължителен), удовлетворявам (задоволявам), сторонник (последовател),
посторонен (страничен), давление (натиск), осторожен (предпазлив), полушарие (полукълбо),
въобще (изобщо) и др., които съдържат неясни и чужди за нашия език смислови елементи или
звукови особености.
Друга значителна категория нови думи в нашия книжовен език, вън от категорията на отвлечените
съществителни, са съществителните със старобългарската наставка -тел, означаваща деятелни
лица и предмети (в съвременните народни говори тази наставка е изчезнала, но се е запазила в
черковнославянски, откъдето е минала и в руски, например учител, спасител, създател, читател,
възпитател, просветител, доброжелател и т. н.). За разлика от народните съществителни,
образувани от глаголна основа с наставка -ач (например копач, ковач, готвач, разказвач, преносвач
и др., които означават занятие или типични признаци), съществителните на -тел имат по-широко
значение, могат по-лесно да се образуват (от основата на свършен вид), затова се разпространяват
бързо в книжовния ни език и създават възможност за обогатяване на езика ни също и с редица
синоними, сравни например носач и носител, пазач и пазител, писач и писател и др. Днес тази
наставка е твърде продуктивна в руския и в нашия книжовен език, сравни например думи като
предпазител, разклонител и пр. Също и тук трябва да се отбележи, че заедно с тези
съществителни езикът ни се обогатява и със значителен брой техни производни, като например
прилагателни: възпитателен, поучителен, последователен, доброжелателен, наречия:
възпитателно, поучително, последователно, доброжелателно и пр.
Широко застъпената категория на сложните думи в руски език, наследила богати старобългарски и
черковнославянски традиции, получава също широк достъп в нашия нов книжовен език,
намирайки база и в съществуващите типове сложни думи в нашите народни говори (търнокоп,
слънчоглед, гроздобер, сенокос, шегобиец, песнопоец, душевадец и пр.). Така нашият език се
обогатява със съществителни за лица като земеделец, скотовъдец, деловодител, езиковед,
водолаз, военачалник, главнокомандуващ и пр., със съществителни за предмети като параход,
гръмоотвод, водород, въглерод и пр., с отвлечени съществителни като благоденствие,
благонравие, равноденствие, мореплаване, корабокрушение, местожителство,
местопребиваване, местопроизшествие, местопрестъпление, месторабота, кръвопролитие,
кръвообращение, чинопочитание, двуначалие, междуцарствие, столетие, послесловие,
местоимение, словосъчетание, езикознание, олицетворение, скотовъдство, земеделие,
любопитство, високомерие, плодородие, човеколюбие и много други, с прилагателни като
любопитен, меродавен, равномерен, неравномерен, първоначален, самоуверен, благонравен,
благоразумен, първобитен и пр. Трябва да се предполага, че някои сложни думи са били
възприети направо от черковнославянски език, като например благодетел, благодеяние,
душеспасител, милосърдие, богослужение, бракосъчетание и пр. Разбира се, фондът на сложните
думи в нашия език е продължил да се обогатява и по самостоятелен път. Думи като далекоглед
(същ.), далекоглед (прил.), късоглед, високоговорител, ветропоказател, правопис, бързопис,
гроздолечение, денонощие и много други са резултат на наше самостоятелно словотворчество.
Чрез посредството на руския език навлиза в нашия език и богатата международна културна
терминология, образувана главно от старогръцки и латински елементи — такива например думи
като конституция, революция, конференция, цивилизация, прокламация, култура, температура,
структура, фигура, цензура, варваризъм, деспотизъм, цинизъм, фанатизъм, дуализъм, егоизъм,
студент, асистент, агент, темперамент, директор, професор, ревизор, режисьор, музика, физика,
минерал, екватор, меридиан, полярен, полюс, плюс, минус, максимум, минимум, министър,
автор, минута, секунда, милион, милиард, микроб и множество други.
В областта на глаголната лексика също могат да се отбележат случаи, в които руският език е дал
известен материал за обогатяване на нашия език. Преди всичко тук трябва да се отбележат
редица глаголи (образувани с представка от такива първични глаголи, които съществуват и в
българския език), изразяващи нови понятия и оттенъци. В такива случаи някои глаголи от
несвършен вид са били само отчасти побългарени по форма, без да бъдат приспособени към
съответните български образци, образувани с други представки от същите първични глаголи,
например получавам от рус. получаю, -аешь (срав. бълг. нар. сполучвам), изпълнявам от рус.
исполняю, -яешь (срв. бълг. нар. изпълвам), наслаждавам се от рус. наслаждаюсь, -аешься (срв.
бълг. нар. подслаждам), изучавам от рус. изучаю, -аешь(срв. бълг. нар. проучвам), просвещавам от
рус. просвещаю, -аешь, (срв. бълг. нар. осветявам). Навярно са пренесени по същия начин от руски
език и глаголи като побеждавам, защищавам, награждавам, прекращавам, съкращавам,
размишлявам, смущавам, употребявам, съобщавам и др. В редица случаи е постигнато по-пълно
фонетично асимилиране на такива глаголи, например провъзгласявам, възвестявам, прекратявам,
представям и пр.
По образец на руската глаголна наставка -ничать (-аю, -аешь) в нашия език е въведена наставка -
нича, обаче обединена с продуктивната на българска почва елементарна наставка -и, така че
образуваните по тоя начин в български език глаголи са от второ спрежение, например нервнича (-
иш,) посреднича, сътруднича, угоднича, любезнича, важнича и пр.
Важно място в обработката на всеки език заема обогатяването на неговата фразеология. Под
фразеология в широкия смисъл на думата разбираме свързване на думите (по линията на
лексикалното им значение) в определени съчетания с други думи за изразяване на различни
смислови отношения и съдържания. Например съдържанието на изрази като идва ми на ум,
вдигам глава (бунтувам се), внасям пари в банка, развалям пари, пращам много здраве се
изразява по различни начин в други езици. Обогатяването на речника с нови думи се съпровожда
и с обогатяване на езика с нови фразеологични съчетания. Културното влияние на руския език при
оформяне на нашия съвременен книжовен език се е отразило и в областта на фразеологията.
Невъзможно е да си представим нашия съвременен език без изрази като обръщам внимание,
имам значение, вземам участие, упражнявам влияние, в състояние съм, в това отношение, с
голямо внимание, желателно е, естествено е, в продължение на, действувам пред някого,
намирам се в трудно положение и пр. В най-голямата си част тази съвременна фразеология, до
известна степен международна, е възприета у нас от руски език.
Руското влияние е помогнало твърде много на нашия език да се освободи в кратко време от
голямо количество излишни турцизми, които са били заменени с нови културни думи от руски
произход и от възприетата в руски език международна културна терминология.
С право отбелязва проф. Б. Цонев, че „нашият език се е образувал чрез руския: за много понятия,
за които не сме имали думи и форми, писателите са ги вземали от руски. Разбира се, нашият език
се е обогатил с много думи, за които ние сме имали български думи или форми, но нашите
писатели не са ги знаели. Имайки предвид тия русизми, трябва никой път да не забравяме, че
ползата, която е принесла руската литература, е много голяма. Защото чрез руския език и
литература ние се издигнахме интелектуално много по-скоро, отколкото бихме се издигнали чрез
френската или немската. Ние трябва да благодарим на практическия дух на българина, че е могъл
да се възползува от руската литература. Чрез руската книга възприехме много културни понятия,
запознахме се лесно с руската и европейската мисъл — с една дума, народният интелект се
развива в късо време, а това е полза, която е много важна.” *4+
В процеса на това влияние от страна на по-богатия братски руски език нашият език се е развил и
обогатил, без да загуби нищо от своя състав и от своите оригинални черти.
Бележки
4. Цонев, Б. История на българский език, т. II, посмъртно издание. София, 1934, с. 344—345.
Възникване и строеж на фамилните имена
Фамилните имена възникват у нас през XIX в. във връзка с развитието на културния и стопанския
живот, по образец на установената много по-отдавна практика у другите съседни и европейски
народи, с които нашите възрожденци са влизали в контакт.
Като явление фамилните имена може да бъдат причислени към по-широкото понятие презиме,
т.е. допълнително име, което се прибавя към личното име за по-голяма точност в именуването, а
понякога и с експресивна цел. Преди появата на фамилните имена в нашата действителност са
били употребявани като презимена следните категории форми:
б) прякор, свързан с някаква проява или особеност на лицето, също членуван, например Иван
Заякът, Иван Кривият (т. е. куцият);
През Възраждането е имало и фамилни имена, образувани под влияние на чужди езици с
небългарски наставки. Доста разпространена е била сръбската наставка -ович, например
Павлович, Станкович, Теодорович, Христович и др. По- късно тези имена намаляват. Имало е и
фамилни имена с турската наставка -оглу, която означава „син на”, например Денкоглу,
Сахатчиоглу (и в опростена фонетична форма Сахатчиолу). Такива фамилни имена днес не са
запазени. В редки случаи срещаме фамилни имена с гръцка наставка, като Берон, а навярно и
Мудрон.
Някои от тези термини са неясни или неточно мотивирани по строеж и по вътрешен смисъл от
гледище на съвременния български език, например глагол, причастие, деепричастие,
действителен залог. Среща се несъгласуваност между отделни термини, например покрай глагол
имаме наречие (на-реч-ие от по-старото название на глагола — реч, вж. по-горе). Една част от тези
термини са недостатъчно пригодни за образуване на нови производни думи от тях, например от
съществително и прилагателно не могат да се образуват нови прилагателни или отвлечени
съществителни (както например от глагол — глаголен, глаголност), затова става нужда днес в
научната литература да се употребяват латински форми субстантивен, адективен, субстантивация,
адективация и др.
Н. Рилски: настоящее (пиша), прешедшее (писал съм), давно прешедшее (писал бях), непределное
первое (писах), непределное второе (написах), непределное третие (написал съм), непределное
четвертог (написал бях), будущее первое (ще пиша), будущее второе (ще напиша), будущее третие
(писа ща), будущее четвертое (написа ща).
Ив. Андреов (Богоров): сегашно (пиша), заминало (пишех), преминало (писал съм),
отколезаминало (писал бях), неотредено първо (писах), неотредено второ (еднопътно) (написах),
неотредено третьо (написал съм), неотредено четвърто (написал бях), бъдно първо(многопътно)
(ще пиша), бъдно второ(еднопътно) (ще напиша), бъдно третьо(многопътно) (писа ща), бъдно
четвърто (еднопътно) (написа ща).
Още през миналия век различни автори са проявявали в по-голяма или в по-малка степен
пуристични тенденции и са се опитвали да изграждат нова терминология или да въвеждат повече
нови термини на мястото на традиционно възприетите от черковнославянската и руската
граматика термини. В някои случаи такива опити са се правили от желание да стане по-достъпно
изучаването на граматиката в училищата.
Най-характерни са били тогава пуристичните опити на Ив. Богоров, особено в първите години след
Освобождението в новата преработка на неговата словница *7+, където срещаме съвсем нови
термини едва ли не за всички граматични понятия: име биватно (съществително), име притурно
(прилагателно), клонене обаждатно (изявително наклонение), клонене повелеватно (повелително
наклонение), клонене сговарятно (условно наклонение) и т. н. Общо взето, тези опити не успяват
да изменят създаденото вече положение, защото са твърде крайни, много от предлаганите
термини са несполучливи и им е противостояла една вече установяваща се традиция. Все пак в
доста случаи постепенно се установяват в употреба по-подходящи български термини за редица
езикови понятия: сричка, сегашно време, минало време, както и по-късно предлог, вметнати
думи, пряка и непряка реч, правопис и др.
При това положение основната близост между българската и руската терминология продължава
да съществува днес. В отделни случаи може да се отбележи влияние на някои чешки, полски или
западноевропейски образци, срв. например носовка (от чешки), междусловна фонетика (от
полски), глотален удар (от френски).
Направен бе опит от Ст. Стойков *9+ за разбор и уточняване на фонетичната терминология. Някои
от колебанията обаче продължават да съществуват, така че е необходимо и занапред да се работи
върху уточняването и стабилизирането на българската езиковедска терминология.
Бележки
1. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. I, XIV, София, 1903, с. 1—42, 167—194;
кн. I, XVII, София, 1906, с. 1-67.
5. Андреов, Иванчо. Първична българска грамматика. 1844; Първична българска словница, 1848.
6. Груев, Йоаким. Основа за българска грамматика. 1858, 1862, 1864, 1865, 1869.
8. Балан, А. Т. Българска граматика, книга първа. 1899; А. Т.-Балан, Българска граматика, част 1. Звукословие.
1930; Нова българска граматика. 1940; Нова българска граматика за всякого. 1954—1961.
Проникването на чужди думи в един език може да става при различни условия. Главните случаи
са два:
1. При културно и стопанско общуване между отделните народи, без да имаме териториално
смесване на езиците. В такъв случай заемането на думи става главно по книжовен път и отчасти
чрез лица, колто са усвоили чуждия език в съответната страна. Заемките проникват най-напред в
говора на интелигенцията, а след това се разпространяват в по-широки среди. Под влияние на
безкритично подражание и поради слабо познаване на родния език в този случай могат да се
разпространяват и излишни чуждици.
Много думи, които означават културни понятия, се разпространяват в по-голям брой езици, като
се предават от едни езици, които вече са ги усвоили, на други езици, които нямат преки връзки с
източника. Така например повечето от гръцко-латинските и западноевропейските думи в нашия
език са дошли чрез посредството на руския език, а арабските и персийските думи са дошли чрез
посредството на турския език.
Всеки език при заемане на чужди думи приспособява техния звуков строеж и морфологичните им
особености към своите звукови и морфологични закони. Така например гласната Ü в турски,
френски и немски думи се предава на български чрез ю (у с мекост на предшествуващата
съгласна), например тур. (dÜlger — бълг. дюлгерин; звучните съгласни в края на думите се
изговарят беззвучно, например фр. bagage — бълг. багаж (изг. багаш), между шумова и сонорна
съгласна в края на думата се вмъква гласна ъ, например рус. театр, фр. thаetre — бълг. театър и т.
н. Съществителните имена, които имат необичаен за българския език завършек, получават други
окончания, например тур. kutu — бълг. кутия. Прилагателни и глаголи получават обикновено
български наставки -ен, -ам (прибавени към чуждата прилагателна или глаголна основа),
например фр. theаtral — бълг. театрален, нем. organisieren — бълг. организирам, тур. boyadim
(основана минало свършено време) — бълг. бояди-с-вам и т. н. Така приетите чужди думи се
подчиняват на всички морфологични закони в езика, който ги приема, например съществителните
получават граматически род, менят се по число, членуват се; прилагателните се менят по род и
число, членуват се, степенуват се; глаголите получават видово значение, спрягат се във всички
времена и наклонения и пр. В редки случаи отделни думи остават неасимилирани морфологично,
например някои турски прилагателни остават неизменяеми в нашия език: серт, сербез и др.
В словообразувателно отношение чуждите заемки са често пъти неясни за широките среди и това
дава възможнсст да се изопачава изговорът им под влияние на някои психофонетични причини:
коридор — колидор, декларация — деклерация и пр., но има и много случаи, когато чужди
наставки и представки са ясни в строежа на новите думи, например тур. -джия, -лик (-лък):
чорбаджия, — чорбаджилък; лат. -ция, -тор: организация — организатор и др.
При заемки от сродни езици може да стане приспособяване на съставните им елементи към
българската им форма, например рус. перелом — бълг. прелом.
Разбира се, заетите думи могат да развиват своето значение и на българска почва.
Обаче както е естествено да проникват чужда елементи в един език, така е естествено и да се
води борба срещу чуждите елементи, когато те по своя характер са ненужни, когато с голямото си
количество пречат на правилното развитие на езика, накърняват неговата самобитност и
националното достойнство на народа. Покрай елементите, които са полезни, винаги могат да се
разпространят в един език и ненужни чужди елементи. Затова въпросът за запазване на езика от
задръстване с чужди елементи е важен обществен въпрос, който изисква съзнателни усилия от
страна на всички среди. Под задръстване на езика в този случяй се разбира по-широко изместване
на домашни думи от чужди (особено в областта на всекидневната лексика), занемаряване на
собственото словотворчество, а когато чуждото влияние се разпространява по книжовен път, също
и отдалечаване на книжовния език от масите, поради което той не може да изпълнява добре
функцията си на общонародно средство за общуване.
От казаното се вижда, че можем да различим два вида чужди думи в нашия език: едни, които
допринасят (или са допринесли в миналото) за обогатяването му и са внедрени или могат да се
внедрят в общонародната или професионалната практика, и други, които са непотребни и дори
вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и са трудно
усвоями от по-широките среди. Първият вид чужди думи се наричат заемки, а вторият — чуждици.
Така например думи от чужд произход, като физика, философия, математика, граматика,
материализъм, социализъм, комунизъм, конституция, демокрация, република, университет,
министър, партия, сцена, машина, мода и мн. др., са напълно установени културни заемки в
нашия език, срещу които би било безсмислено и неоправдано да се води борба. Като пример за
непотребни чуждици може да се посочат думи като ниво или уровен (равнище), стриктно (точно),
реставрирам (възстановявам), констатирам (установявам), осторожен (предпазлив), немедлено
(незабавно), обязателство (задължение), успеваемост (успех в училище), начиная (започвайки,
като се започне) и мн. др. Разбира се, точно разграничение между заемки и чужцици в много
случаи е трудно да се направи. Борбата за чистотата на националния език е борба срещу
употребата и проникването на непотребни елементи от чуждоезичен произход. Когато тази борба
има характер на организирано движение, тя се нарича пуризъм.
В борбата за запазване чистотата на нашия език от Възраждането насам имат заслуги мнозина
наши книжовници, учени и писатели. Като най-големи борци за чистотата на българския език от
миналия век насам са изпъкнали Ив. Богоров, А. Т.-Балан и Ст. Младенов.
Макар и да е изпадал в много крайности, поради които името му е станало до известна степен
пословично в отрицателен смисъл, д-р Иван Богоров има значителни заслуги за опазването на
националния облик на нашия език преди Освобождението и в първите години след
Освобождението. Той е допринесъл например да се запазят в нашия общонароден език народни
думи като кът, верига, смет, печалба вм. турските кьоше, синджир, боклук, кяр. От друга страна
обаче, той предлага да се заменят с несполучливи новоизковани от него думи такива
международни думи като история — с биволица, поща — със сновалка и др. Богоров е въвел и
някои сполучливо съставени нови думи, като вестник, часовник, чакалня и др., и е предпазил по
този начин езика ни от загнездване на чужди думи за означаване на тези понятия. По-късно, и
особено след Освобождението, Богоров насочва борбата си срещу прекомерната употреба на
руски думи в нашия език, но тази негова дейност не довежда до конкретни резултати поради
големите крайности в схващанията му за чистотата на българския език, както и поради много
често несполучливо изковаваните заместници на русизмите.
Започнал своята дейност за чистотата на нашия език още в края на Първата световна война,
академик Ст.Младенов по-късно й придава системен и последователен характер, уреждайки в
течение на цели 17 години (1926—1943) заедно със Стефан Попвасилев списанието „Родна реч”.
Като държи сметка за историческата обстановка на културното развитие на народите, от една
страна, и за нуждата от разумно опазване на богатството и самобитността на нашия национален
език, от друга страна, Ст. Младенов се бори против употребата на такива излишни думи,
проникнали от западни езици, като шарм, енигматичен, трен, фрапирам, бариера, просперитет,
анексия, циркуляр, генерация, ниво, за които могат да се намерят хубави български заместници, а
също и против такива руски думи, като давление, осторожен, сторонник, прийом, уровен, които са
неясни по вътрешния си смисъл за нас поради настъпили фонетични или семантични изменения в
техните корени. Наистина в отделни случаи в списанието се дават и крайни препоръки (като
например за избягване на думите нация, национален, еволюция), но тези случаи са по-редки.
Може определено да се твърди, че именно сп. „Родна реч” благодарение на постоянството на
своите уредници успя да възпита в течение на близо две десетилетия постепенно и системно у
нашата интелигенция траен стремеж и навик към чиста и правилна родна реч. Количествено
приносът на Ст. Младенов в борбата за честота на родния език се изразява в 280 статии и
бележки, поместени главно в сп. „Родна реч, без да се броят изказванията му по такива въпроси и
многобройни други трудове.
В различните области на езиковата практика борбата срещу едни и същи чуждици не е еднакво
лесна. Така например глаголът констатирам е доста затвърден в административния и
публицистичния стил, но това не значи, че е оправдано той да се употребява и в другите стилове и
че изобщо срещу неговата употреба вече не трябва да се води борба. Някои чуждици, въпреки че
имат хубави български съответствия, се задържат в практиката поради това, че редом с тях се
употребяват и техни сродни думи, които нямат у нас съответствия. Например поради това, че се
употребяват у нас думи като констатация, инициативен, които трудно могат да се заменят с
български, някои се увличат да си служат по-често и с констатирам вместо установявам, с
инициатива вместо почин и др. Трябва да предпочитаме български думи винаги, когато те могат
добре да заменят чуждите, а не да стигаме до разширяване на употребата на чуждите думи въз
основа на техните словообразователни взаимни връзки. Процесът на замяна на една чуждица с
българска дума може да продължи дълго време, тъй като прелдоляването на вече установени
езикови навици е бавен процес. Затова грижите за чистотата на родния език трябва да бъдат
постоянни и неуморни и към тях трябва да се приобщават все по-широки среди.
Общо взето, за успеха на борбата срещу чуждиците има голямо значение състоянието на
словообразователната система на езика. Колкото по-жива и по-разнообразна е тя, толкова по-
лесно е да се намерят заместници на нежеланите чуждици.
В историческото си развитие българският език е преживял периоди на бляскав разцвет и на
упадък, на застой и на подем. Той е играл голяма роля в културното развитие и обогатяване на
други езици и сам е бил подложен неведнъж на силно чуждо влияние. Изобилно нахлулите при
условията на робството турски думи днес са сведени в нашия книжовен и културен език до
допустимия минимум. През време на Възраждането българският народен език превъзмогна
черковнославянската езикова традиция и излъчи из своите живи недра съвременния български
книжовен език, който обаче запази значително количество ценни елементи от стария, богатия
черковнославянски език (произлязъл впрочем от старобългарския) и от руски език.
В този раздел на книгата са включени проучвания върху езиковите особености на отделни наши
по-стари книжовници и писатели, допринесли с творчеството си за изграждането на
новобългарския книжовен език. Поради необходимата в случая пълнота тук се налага да се
повторят някои неща, вече казани на други места с по-специална цел в предишните раздели на
книгата.
От някои изрази в неговата история може да се съди, че той не поставя граница между български
и „словенски”, не ги схваща като два отделни езика. Българският език образува за него някакво
единство с черковнославянски и това единство той противопоставя в известен смисъл на руския
език (срв. в „Послесловието”: „От руски речи прости обратих на болгарски прости речи и
словенски.”)
Когато Паисий укорява българите, че не четат „по свой язик”, и когато ги съветва да се учат „по
своему язику”, той несъмнено има предвид не само оскъдните тогава книги, написани на народен
български език (каквито са били дамаскинските сборници), но и по-обширната литература,
издавана на черковнославянски език или писана на други старинни редакции, близки поради по-
голямата си архаичност до черковнославянския език. Също така, когато говори в „Послесловието”,
че не е учил граматика, той безспорно има предвид черковнославянската граматика (българска
граматика е била немислима тогава). От друга страна обаче, неговите думи ,,простим болгаром
просто и написах” и „не бист мне тщанием за речи по граматика слагати и слова намещати”
показват, че той изобщо не си е поставял за цел да пише на истински черковнославянски език.
Също и от това, че Паисий укорява българите, задето „не радат за свой язик болгарски”, се вижда,
че в неговото мислене езиковият въпрос, свързан с народностното съзнание, с народната култура,
както и по-специално с езиковата форма на „История славеноболгарская”, се поставя поначало
върху почвата на живия тогавашен език на българския народ.
В очите на Паисий черковнославянският език е бил литературна форма, допълваща народния език
и исторически единна с него. Сам Паисий е изказал определено в историята си (в главата „О
учителях словенских”) своя възглед върху характера на „словенския”, т. е. черковнославянския,
език. (По онова време старобългарският език е бил покрит с вековна забрава; славянската
филология възниква няколко десетилетия след написването на „История славеноболгарская”).
Според Паисий „словенският” език е бил в основата си българският език от времето на Кирил и
Методий (IX в.), който двамата солунски братя и техните петима ученици (Климент, Сава, Наум,
Еразъм и Ангеларий) са обогатили с „речи” от езиците на всички славянски народи („болгари,
сербие, руси, москове, словени, лехове”). Така този старинен български език получил от самото
начало и общославянски характер.
Паисий не можел да не се съобразява с тази богато обработена литературна езикова форма, тъй
като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната
висота, необходима за книжовно творчество. И в същото време той не е смятал за необходимо и
не се е стремял да й се подчини напълно, тъй като е схващал, че тя е все пак вече твърде
изкуствена и доста отдалечена от народния език. У него е било узряло съзнанието, че трябва да се
пише по начин, достъпен за народа (та нали неговото произведение е било обърнато към самия
народ!).
Самият Паисий е имал съзнание, че пише „просто” за простите българи („простим болгаром *15+
просто и написах”), че езикът на неговото творение представя „болгарски прости речи и
словенски”. Следователно той е чувствувал, че езикът му в основата си е български, а
„словенският” елемент в него заема второ, сравнително по-малко място.
***
Форми за родителен падеж: „Крун же оставил неколико войска под началство брата своего
Мурътагона” (23 *16+). „И обратил ся на царя греческого” (22). “И да има разговор лице к лицу с
Копронима...” (2). “Егда пришел Таган у Цариград при Копронима... (20). “Болгари же прогнали
Тагана, поставили на царство Телерика” (21). В последния пример имаме родителен падеж в
служба на винителен, който е бил жив в натодната реч при лични имена от мъжки род. Такъв е
характерът на тази падежна форма и след предлози (твърде разпространена в Историята). Така че
в значителен случаи неговата употреба е намирала опора в народната говорна практика.
Форми за дателен падеж: “Се(й) Таган послал царю Копрониму да би имели мир болгари и грци и
да има разговор лице к лицу с Копронима” (20). “Но понеже Борис помагал Светославу, “тога ради
поиман бил от цара Иоана Цимисхиа” (31). “Ти, болгарине . . . учи се по своему язику” (6).
Форми за винителен падеж: “И узел сестру свою, що бил изпрежде пленил цар Никифор” (24).
“Преписуйте историйцу сию” (5). “Наступил с войска на Болгарию” (30). Тук трябва да се има
предвид и употребата на родителен падеж в м. р. в служба на винителен (вж. по-горе).
Форми за творителен падеж: “Но погибли бурею и влнением морским” (21). “Но он с хитростию
некако избегал” (21). “И били . . . под властию его” (37). “Мир, що бил учинил с братом его
Левом...” (28).
Форми за местен падеж: „Било на небесии страшно знамение” (23). „Неблагополучен в бранех”
(29). „Егда се уморил Фока на бою, отлучил се сам на някои кладенец” (28). „В тайне послал войска
. . . в Болгарию” (21). „Беседовали о договоре мирном” (28).
Употребата на падежните форми в езика на Паисий още не е проучена внимателно и тук не може
да бъде по-обстойно и точно характеризирана. Твърде лесно се забелязва обаче, че на падежните
конструкции съперничат по количество с безпадежните. Обикновено явление в Историята са
изрази като следните: „И тако одолел вьсех яко с некое копие” (25). „Два епископа из Рим” (26). „И
попустил Бога на него гнев и на сва Болгариа” (32). „Но имеял жена гркина” (33). „Они били
еретици с своя сестра” (33).
Обикновено явление е на една и съща страница да се срещат паралелни и даже едни и същи
изразч ту с падежни, ту без падежни форми, например: „И поишел на Болъгарию” (23). „Наступил
на Болъгариа” (22). „Роман цар опустил срацини и обдарил, а болгаров удержал” (29). „Ухватили
там они срацини и болгари” (29). „Сътворил с ним мир” (29). „Сьтворил мир с Константина и
Романа” (30). „Да би имеял мир с грецима” (30). „Сьтворил цар болгарски мир с маджари” (30).
„Покорил их под свою власт и били . . . под властию его” (37). „Беседовали о договоре мирном”
(28). „Якоже испрьво рече се за отца его” (41).
Паисий си служи често с архаични падежни форми на местоименията: его, ему, их и др. Но наред с
тях се срещат и доста новобългарски форми: го, му, ги и др., твърде характерни за нашия език,
например: „Поразил его Симеон” (28). „Пустили го греци внутр града” (28). „От глада предали се
ему” (29). „Не смеял никои да му са противи” (29). „От племени и рода его били и на негову титлу
се подписвали” (63). „Тако имеял оно писание — в то време била умрела жена его, оная царскя
внука” (30).
В езика на Паисиевата история отсъствува друга една особено характерна черта на българския
народен език — членуването при имената. Той е избягвал народните членни окончания на
имената, като навярно е чувствувал, че те са несъвместими технически с „литературните”
черковнославянски окончания на падежните форми или на дългите форми на прилагателните, или
с други синтактични конструкции: „И населили се по край великие реки Болги” (11), „творят
болгаром велика обида и насилие” (74). „В грческие истории писано” (56) „Последи пренели мощи
его в Србию” (42). Интересно е обаче, че избягването на членните окончания се е превърнало у
Паисий в стилистичен въпрос — той ги избягва последователно, а не само когато те са технически
несъвместими с други, по-старинни окончания, например: „Но егда пришли грци с корабли при
Месебрия ...” (21). ,,Вижд како повече бог милуе болгаре прости и не хитри” (7).
А трябва да се има предвид, че в езика на това произведение заемат значително и дори основно
място някои други типични особености на съвременния български език, каквито са преизказното
наклонение (без да говорим тук по-общо и за глаголните времена) и формите за степенуване на
прилагателните с най- и по-.
„Пак Александър цар пожалил царя Iоанна(а) и предложил ему волею мир и казал ему ити въ
Цариград с миром. Иоан се обрадовал о том зело въсхотел болши мир имеяти с Александром и
дал свою дъщеръ десетолетною зз сина Александърова Йоана Шизмана” (54).
Наличието на тези специфични народил форми във всяко изречение на Паисиевия исторически
разказ придава характерен народен тон на неговия стил независимо от използуването на доста
много книжовни изразни средства.
„Телерик поразумел защо хотели болъгари да постават другаго царя. Писал царю Копрониму.
Обявил себе, како хощет да побежет у Цариград и молил го да му прати чловеци скришно да го
проведат до Цариград... Но некои от велъмужи болгарские разумели намерение Телериково, како
хощет бежати и стрежали его, но он с хитростию некако избегал и пришел у Цариград и приел его
цар Лъв, син Копронимов, радосъно...” (21).
Всичко това показва, че когато е пишел своята история, Паисий е мислел на български, а не на
черковнославянски. Той само се е стремял да придаде на речта си книжовен вид, като е прибавял
старинни окончания, като е замествал народни форми на думите с книжовни от същите основи,
като е замествал изцяло някои народни думи с книжовни, като е използувал и книжовни думи за
означаване на понятия, за които не е имало установени думи в народния български език.
Направеният по-горе, макар и кратък, анализ на писмения език на Паисий показва, че в основата
си този език е новобългарски народен език, а не черковнославянски. Неоправдано е да се мисли,
че Паисий е писал „по черковнославянски” (Б. Цонев). Странно е да се говори за „следи” на живата
народна реч в езика на Паисиевото произведение (Б. Пенев). Няма основание да се говорили за
черковнославянска основа, „удавена” в новобългаризми (Й. Иванов). В действителност тук имаме
новобългарска основа, наводнена с черковнославянизми. Черковнославянските елементи,
колкото и много да са, образуват не същността, а един външен нанос, един горен пласт в езика на
Паисий. С народната основа на своя език и със своя метод да разширява и обогатява тази основа,
като използува наследството на нашата древна старобългарско-черковнославянска традиция,
Паисий с пълно основание може да се смята за родоначалник (именно за родоначалник, а не за
пълен създател) на нашия съвременен книжовен език. Неговата велика фигура стои на прага на
новото време също и по отношение на нашето езиково развитие.
Бележки
1. Дринов, М. Отец Паисий, неговото време и учениците му. — Периодическо списание, I, кн. 4, Браила,
1971, с. 14.
2. Теодоров, А. Трем на българската словесност, св. I, Паиси Хилендарски, История славеноболгарская, 1762.
Пловдив, 1898, с. 8.
3. Цонев, Б. Хиляда години български език. — Летопис на българското книжовно дружество в София, IX,
1908, София, 1909, с. 130.
4. Иванов, Й. История славеноболгарская, собрана и нараждена Пайсием иеромонахом в лето 1762. София,
1914, с. VII.
6. Державин, Н. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. Москва, 1941, с. 108—
111.
7. Георгиева, Е. Наблюдения върху езика на Паисиевата славянобългарска история. Сб. Паисий Хилендарски
и неговата епоха, БАН, София, 1962, с. 345-375.
8. Тодоров, Л. По някои въпроси на българския книжовен език. — Български език, XII. 1962, кн. 5, с. 426—
426.
9. Дринов, М. Още няколко бележки за Паисия и за неговата история. Периодическо списание, кн. XIX—XX,
1880, с. 135.
11. Кепов, И в. П. Нещо за езика на Паисиевата история. — Родна реч, V, 1931-1932, с. 57—59; Езикова
разправка, пак там, VI, 1932—1933, с. 133—136; Край на разправията около въпросът за езика на о. Паисия
Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, с. 133—136.
12. Кралевски, В. П. Още нещо за езика на Паисиевата история. — Сп. Родна реч, V, 1931—1932, с. 204—211;
Още към въпроса за езика на Паисия Хилендарски, пак там, VII, 1933—1934, стр 14-19; Към въпроса за езика
на отца Паисия. — Българска мисъл, XIII, 1938, с. 330—342.
13. Снегаров, И в. За родното място на Паисий Хилендарски. Сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, БАН,
София, 1962, с. 421—432.
14. Кирянов, А. Народностни елементи в езика на „История славянобългарска”. Сб. Паисий Хилендарски и
неговата епоха, БАН, София, 1962. с. 395—397.
15. Думите „простим болгаром” се схващат неправилно от някои тълкуватели на Паисий като творителен
падеж, ед. ч. и се превеждат с израз „като прост българин”, т. е. “бидейки прост българин”. Всъщност те
трябва да се схваща като дателен падеж, мн. ч. и да се превеждат със съчетанието “за простите българи”.
Доказателства за правотата на това тълкуване са дадени в статията “Какво значи изразът “простим болгаром
просто и написах” в Паисиевата история, сп. Български език, XIII, 1963, кн. 1, с. 41—43.
16. Цифрите в скоби показват страниците по изданиото на Й. Ивачов, посочено по-напред. Графиката и
правописът тук са нормализирани.
17. Срв. Велчев, В. Отeц Паисий Хилендарски и Цецар Бароний. София, 1943, с. 101.
18. Срв. Велчев. В. Отец паисий Хилендарски и Цезар Бароний. София, 1943, с. 91.
На всекиго е известно, че така нареченият „Рибен” буквар на Петър Берон (озаглавен от самия
автор „Буквар с различни поучения”), издаден през 1824 г., е написан на жив народен език. С това
Берон е направил огромна историческа крачка напред в развитието на нашата възрожденска
книжнина и на нашия книжовен език. За пръв път той издава учебно пособие, което дава ценни
знания („поучения”), полезни за живота, като същевременно скъсва решително с обучението на
черковнославянски език по религиозните текстове в килийните училища и свързва
ограмотяването на подрастващите поколения с тяхната жива всекидневна реч. Само чрез тази реч
е било възможно да се осъществи необходимото за живота светско образоиание, макар и в най-
скромен първоначален размер.
Езикът на Рибния буквар е важен етап в развитието на езика на българската книжнина. Всъщност
именно това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и
последователно народен в своята основа. Наистина произведенията на Бероновите
предшественици Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са писани на народен в основата си
език, но той е примесен, при това твърде непоследователно, с много черковнославянски
елементи, чрез които нашите първи възрожденци са постигали една необходима тогава окраска
на литературност, в духа на старинната черковнославянска езикова традиция. В произведението
на Петър Берон езикът на народа се издига до самостоятелна литературна функция. Ето един
пример:
„Захарта става от едни тръсти (камуши), които растат по восточната Индия и по някои Африкански
острови и по Америка. Най-хубавата захар излазя от тръсти, колкото пят лахти високи. Перво косят
тези тръсти, очистят листите им и изрязват стеблата, ачи ги гуждат във воденици, та ся сбиват,
тогази изваждат сладкия онзи сок. . .” (92).
Народната реч в нея прозвучава с всички свои характерни особености и закономерности. Тук на
всяка крачка се следва последователна употребата на членни форми при имената за означаване
на нашата граматична категория определеност, например захарта става от едни тръсти, най-
хубавата захар излазя от тръсти, очистят листите и нарязват стеблата и т. н. Тук отсъствуват
черковнославянски падежни форми, а се срещат само остатъци от стари падежни форми,
употребявани все още в народната реч (Платона попита един). Отсъствуват и инфинитивни форми
при глагола и черковнославянски причастия на -ящ, -ущ, -ющ, а самото глаголно спрежение по
лица, времена и наклонения е напълно съвременно, каквото е в устата на народа. Същото трябва
да се каже и за формите на прилагателните и местоименията. Постройката на речта е естествена и
жива, също съобразена с особеностите на народната реч. Характерната роля на енклитиките в
нашия съвременен език тук личи съвсем живо и естествено.
В речниковия състав също се забелязва основната лексика на живата народна реч. Тук не се среща
употреба на традиционни „литературни” (черковнославянски) думи. Няма и колебание между
„литературен” и изроден начин на изразяване. Основният начин на изразяване е народният.
Берон има ясно съзнание и за чистотата на българския език. Той избягва твърда последователно
турските думи. Така например предпочита да си послужи с българската дума тръст, а турската
дума камуш, разпространена в някои наши области, използува само за да поясни българската
дума за тези, на които тя не е позната. По такъв наччн постъпва Берон и на много други места в
своя буквар. Някъде използува и книжовни (черковнославянски или руски) думи за заместване на
турцизмите, например повар, поварня вместо ахчия, ахчийница и др. По този начин той се
проявява и като езиков строител, който прави известен подбор на езиковия материал, наличен в
народните говори. Остава да се проучи въпросът, дали в някои такива случаи Берон не е проявил
и самостоятелно словотворчество.
За да даде на българските ученици нови знания, Берон се вижда принуден да потърси и някои
нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч (вж. с. 63 ->>
Освобождението на Б-ия и развитието на книж. език. Унификационни процеси...).
Въпреки напълно съвременното звучене по състав, по форми и откъм самата си звукова страна
езикът на Берон е предаден писмено чрез графическите средства на традиционната славянска
азбука. Оказва се, че по- лесно е да се разкъсат веригите на чисто езиковите условности, отколкото
веригите на графическите, писмените условности. Все пак Берон въвежда една значителна новост
в черковнославянската графика. При необходимостта да намери означение за българската гласна
ъ, като не е могъл да разполага с данни от историческото развитие на българския език, той
възприема, по примера на румънската писменост, употребата на дъгичка над буквата а (след
твърда съгласна) и Ѧ (след мека съгласна), т. е. а, Ѧ за означаване на гласната ъ (градат, разпрасна,
топѦт, кроѦт и пр.). Но и през безжизнените стени на черковнославянската писмена форма звучи
съвсем определено живата българска реч.
Интересно е, че в някои думи, както вече се отбеляза по-напред, още се срещат остатъци от
черковнославянската „литературна” норма: Берон пише перво вместо първо, долг вместо дълг,
часто вместо често, мудрост вместо мъдрост, землята вместо земята и пр. Наистина трудно е да се
очаква, че черковнославянските книжовни традиции са могли да бъдат напълно преодолени с
един замах.
Големият наш възрожденец Петър Берон не само показа, че може да се пише на съвременен
български език, но и сам създаде определена практика и насока в много отношения при
установяването на звуковите, граматичните и лексикалните особености на новия книжовен език. В
неговата езикова практика лежи началото на редица характерни норми на нашия книжовен език,
между които преди всичко следните:
б) Членната форма за множествено число в Рибния буквар е -те (-тѢ). Този факт не може да се
обясни с произношението в котленския говор, за което няма основание да се предполага, че
тогава е било разчично от днешното -ти, типично за източните и за балканските говори. Тук би
могло да се допусне у Берон влияние от по-старата писмена традиция, отразяваща западното
произношение -те (така е например у Софроний Врачански; може да се допусне и влияние от
дамаскините, което има същата народна основа). Членната форма -те се възприема след това от
Ив. Богоров, а по-сетне и от Търновската школа. В това отношение основателите на Търновската
школа, еленчаните Н. Михайловски и Ив. Момчилов, са били улеснени навярно от
обстоятелството, че в еленския говор тази членна форма се изговаря по подобен начин.
Като се абстрахираме от случаи като долг или перво, където рефлексите на старите сонантни р и л
са повлияни от черковнославянската фонетика, в Рибния буквар преобладава източнобългарският
изговор с подвижна ерова гласна в зависимост от фонетичните условия в думата, например връх
— върхът, гълтам — глътка и пр. Въпреки значителните отклонения от това положение в
Пловдивската школа, в езика на Л. Каравелов и др. практиката на Берон бива продължена от
Търновската школа, а я възприема и М. Дринов, въпреки че в неговия роден говор (панагюрския)
положението е по-друго. По този път правилото за подвижност на еровата гласна в съседство с
плавните съгласни р и л се налага окончателно в книжовния ни език.
Както е известно, през третата четвърт на миналия век книжовната езикова практика у нас се
усложнява под влияние на различни фактори (различия в диалектната основа, макар и все
източна, различно отношение към историческата езикова традиция). Трябва обаче да се изтъкне,
че редица особености на книжовния език, залегнали в Рибния буквар на Берон, подкрепени по-
сетне от Ив. Богоров и др., се възприемат и поддържат по-нататък и от Търновската школа, която е
изиграла най-голяма роля за оформянето на книжовния ни език в днешния му вид.
Разбира се, в езика на Берон се забелязват и редица тясно диалектни особености, които са
отпаднали по-сетне в книжовната практика, например потъмняване на неударени гласни в някои
случаи (стани вместо стане, бийш вместо биеш), фонетични отклонения като нохти вместо нокти,
отделни думи като гуждам, сякам и др.
Рибният буквар на Берон е претърпял още пет издания (до 1862 г.). Забелязват се в тях някои
езикози поправки (отстраняване на редукцията на неударените гласни и др.), които показват, че
авторът е държал сметка за насоките в развитието на книжовния език.
Особено висока оценка заслужава езиковото майсторство на Берон в Рибния буквар, което е било
важен залог за влиянието на неговия език върху по-широките среди. Тук всичко е казано просто и
ясно, с голямо стилистично умение, без заплитане или затъмняване на мисълта или израза.
Над постепенното изграждане на съвременния български книжовен език са работили, пряко или
косвено, мнозина големи по дух българи от Възраждането насам, които, макар и в много случаи
без специална подготовка, са били способни да се съобразяват с повелите на времето, с реалните
задачи и възможности в областта на езиковото строителство. Един от най-заслужилите строители
на нашия книжовен език, родоначалник на втория съвременен етап в неговото развитие, е Петър
Берон. Тази историческа роля той е изиграл чрез своя скромен буквар.
Издал едва 24-годишен през 1844 г. в Букурещ своята твърде важна за правилното изграждане на
книжовния ни език „Първичка българска граматика”, той още половин век след това, до самия
край на живота си (1892), продължава да публикува различни трудове (книги, брошури,
периодични издания), посветени на езикови въпроси. Така през 1843 г. излиза в Цариград второ
издание на „първичката” му граматика („Първична българска словница”). През 1879 г. се появява в
София кратка „Словница за изучаване на родния наш език”, преиздадена през 1880 и 1882 г.
Преди Освобождението излизат големите му лексикографски трудове — “Френско-български
речник” (Виена, 1869, II изд. 1873, III изд. 1884) и „Българско-френски речник” (Виена, 1871). Освен
това на два пъти. Богоров е започвал да издава тълковен речник на българския език — “Български
речник с тълкувания и примери, пръв листак”, 1871 г., 48 с. (Виена) и „Български речник”, кн. I (А-
градство), 1882 г., 64 с., кн. II (градъ-зиманье), 1882 г., 64 с. (Русе).
Сам той, сякаш предчувствувайки вече края на неспохойния си, пълен с динамика и с
народополезни дела живот, през 1882 г. е отбелязал на корицата на последната своя брошура под
името си: „лекар, любослов, първи вестникар, народен представител”. Положението на
определението „любослов” веднага след професионалното „лекар” и пред останалите други
показа, че и сам той е съзнавал основното място на езиковите си интереси и занимания в своя
живот.
Процесът на формиране на българската нация през време на Възраждането поставя два основни
въпроса с голямо историческо значение — борба за национално обособяване чрез пресичане
влиянието на гръцката образованост в българските градове и борба за правилно изграждане на
общонароден писмен (книжовен) език. Богоров е дал своя принос и в двете тези посоки.
Иван Богоров има основни заслуги в две съществени насоки в изграждането на нашия книжовен
език: от една страна, той е допринесъл значително след Петър Берон за поставянето на
книжовния език върху съвременна народна основа и за обогатяването му, а от друга страна, е
направил много за предпазването на книжовния ни език от чужди влияния, за запазването на
народностния облик.
Още през 1762 г. Паисий Хилендарски се опитва да разкаже „просто за простите българи”
миналото на нашия народ в своята „История славеноболгарская”. Но трябваше да минат редица
десетилетия, докато бъде изграден новият ни книжовен език върху здравата основа на живата
народна реч. В това отношение неоценима е ролята на тримата големи възрожденци Петър
Берон, Иван Богоров и Васил Априлов, излезли из будните балкански градове Котел, Карлово и
Габрово. Скромният Беронов „Буквар с различни поучения” от 1824 г. постави великото начало. Не
беше възможно обаче да бъдат лесно преодолени всички традиционни схващания и
предразсъдъци, както и други трудности. Черковнославянското книжовно влияние продължаваше
да прозира в езика на малкото излизащи тогава български книги. „Първичка българска граматика”
на Богоров от 1844 г., излязла двайсет години след Бероновия Рибен буквар, доведе до най-чист
вид народната основа на новия книжовен български език. Затова, че е основана на „народния
изговор”, тя е наречена от автора „първичка”, макар че преди нея имаме вече издадени български
граматики и от Неофит Рилски, и от Неофит Бозвели, и от Христаки Павлович. Голяма част от
просветните и книжовни дейци по това време, настроени консервативно в духа на
черковнославянската традиция, не можаха да разберат и да приемат новото в „първичката”
граматика на Богоров. Важна беше в оня исторически момент и ролята на Априлов и на
Габровското училище за по-бързата и окончателна победа на народния език — един въпрос с
историческо, обществено и културно значение. Сам Априлов е оценил високо значението на
Богоровата граматика. От самото начало на своята „любословна” и обществена дейност Богоров
разбира проникновено, че е нужно изграждането на единен книжовен език за всички българи. По-
късно той изказва тази мисъл съвсем определено: „Един и същ писменов език за синца нас,
българите, струва много, той е безценен камък нам.” *1+ И той винаги е деен участник в
изграждането на книжовния ни език и енергичен борец за неговата народност и чистота.
Иван Богоров слага началото на един основен принцип при изграждането на нашата книжовна
лексика: да се побългарява звуковият състав на черковнославянските и руските книжовни думи, за
да звучат те естествено и на български, тъй като обикновено техните съставни елементи са налице
и в нашия език. Така Богоров започва да пише последователно „според народния изговор” не
само български думи, като дълг, първо, мъка, мъчител, мълчи, тъкмо вместо долг, перво, мука,
мучител, молчи, токмо и пр., както срещаме нерядко в Рибния буквар на Берон, но побългарява и
черковнославянско руските думи, носещи белези на руска фонетика, като создание, состояние,
сообщение, составлява, восточен, въвеждайки българската форма на представките — създание,
състояние, съобщение, съставлява, въсточен и др. Този принцип, въведен последователно най-
напред от Богоров, е в пълна сила и днес при по-нататъшното строителство на книжовния ни език.
Доскоро ролята на Богоров в това отношение не беше догледана, но днес тя трябва да бъде
достойно оценена и изтъкната. М. Арнаудов признава главна заслуга в това отношение на
Иларион Стоянович (Макариополски) *2+. Макар и с някои уговорки, Ст. Младенов също набляга
силно на ролята на Ил. Стоянович — Макариополски *3+. Обаче Иван Богоров изпреварва Иларион
Макариополски както по време (неговите произведения започват да излизат от 1842 г., докато
преводът „Православное учение” на Ил. Стоянович излиза през 1844 г.), така и с
последователността на застъпването на българската фонетика (у Ил. Стоянович все още се срещат
форми като сочинение и возраст). К. Мирчев в своята „Историческа граматика на българския език”
(II изд., 1963, с. 85) изтъква правилно ролята на Иван Богоров. Буди обаче възражение неговото
схващане, че форми като скорб, муж, перво в езика на Богоровите предшественици са „руски
думи в непроменен вид”. Трябва да се приеме, че форми като скорб, муж, перво и пр. в езика на
нашите възрожденци не са черковнославянски или руски думи, а са български народни думи,
приспособени към една литературна фонетична традиция, възприета от черковнославянски език.
Ролята на Иван Богоров се състои не в „съзнателно побългаряване на русизмите”, а в съзнателно
освобождаване на книжовния облик на българските думи от влиянието на руската (по-непосредно
— черковнославянската) фонетика, което довежда и до съзнателно побългаряване на
действителните лексикални черковнославянизми и русизми в езика ни.
„Тии лани основали и читалище, ал в едно събрание, в което станало припирня за кой да бъде
председател, омразата им стигнала дотолкоз, чтото са принудили пак да го затворят” (45).
„Ханджи (тъй се нарича съдържателят на една гостилница по нашите места) донесе една рогозка”
(15). „По тия думи повече от нашите читатели могат да разберат, че се намираме на Марино поле
край лъкатушките на Янтра” (25). „Като се поразходи човек. . . вижда малки къщя, дървени,
оградени..., а други — с дъски на разстояние една педя една от друга” (18). „Той нека погледне
децата, кога си идат от училището, зачто тия показват вътрешното състояние на къщята” (19).
„Варна е самото и най-главното място, дето дохождат назад в брой парите .., ал по злополучие
падат в гръцки ръце” (68). „И в събота без всякакво противоречие да му е затворена
продавалницата” (68). „А но и да размишляват, както разумни същества..., как може да има добро
поминуване и благополучие у всякоя къща” (24). „Всичките други търговски предприятия нему са
виждат опасни и пълни с премеждия” (64). „Той е забележителен и по своето местоположение, че
стои срещу Гюргево и наблизу Букурещ” (18). „Добри предачки, те можеха по-добре да работят
испанска вълна или да предат лен, неща по-употребителни на днешно време” (33).
Като по-характерни народни елементи в синтаксиса на Богоровите пътеписи могат тук за пример
да се посочат следните:
„Тъй чловек, който пътува с кирия, може си помисли каква чест го чака в подобни места” (16). „Той
хляба не може я от клисавина и ризите си не може позна от синкавина” (24). „Нашите женоря
могат изпре и изтъка малко нещо коприна, ами няма кой да стане мукаят” (27). „Ал тамкашните
механици не са достигнали още да поправят тоя кусур, дрънкането, което лесно можеше стана,
ако горното стебло на цевите беше било съвсем търкалясто” (31). „Явно е, че в подобни
обстоятелства търговията и земеделието не могат напредна” (36).
„Да правят килими, една стока по-общеупотребителна и по-благородна за постилане в къще” (33).
„На два часа раздалеч от Калофер, при самите поли на Стара планина, се нахожда Карлово, един
от най-ръкоделните градове в Турско” (34). „Той има една чаршия, на която по-вишето са сарачи и
бакали, и една главна пияца, наречена Абапазар” (56). „Ръкоделно село, неговите жители са в
добричко състояние” (32). „Предадени само на предене и тъкане, те не умеят да готвят, да месат и
да перат ризите” (33). „Православните, славянско произхождение, делят са на българи и гърци”
(37). „Като са поразходи чловек нине из тоя град, вижда малка къщя, дървени оградени едни с
плетища, както в най-малките села, а други — с дъски на разстояние една педя една от друга. . . “
(18).
„През него тече река Марица, по която търговците пращат със салове или плуни дор до Енес жита,
ориз и чамови дъски, и дървета за направа, които ги секат в планина Доспат и режат на дъски в
село Батак” (35).
„Казанлък има едно добро обще училище за деца и един с прехубава черкова женски манастир”
(31). „Местното началство отсъди едного от първа ръка търговец на три недели затвор или пет
лири глоба” (73).
***
За по-широките среди на нашата общественост Иван Богоров е известен като смел и краен пурист.
Това важи главно за дейността му през последните десетина години преди Освобождението и
през годините след Освобождението. Но по-първите му произведения са написани на естествен и
жив народен език. Те имат интересен стил и се четат леко и с увлечение. Такива са:
„Математическа география” (преведена от руски език през 1842 г. и преиздадена по-сетне в две
преработки), “Чудесиите на Робенсина Крусо” (1848), „Няколко дена разходка по българските
места” (1868) и др. Склонността към лична словотворчество се забелязва и в тези произведения,
както и в „Първичка българска граматика”, но в умерена степен. След това обаче езикът на
Богоров става на места по-труден за четене поради нарастващото количество новоизковани или
своеобразно осмислени български думи. Това личи и в неговата автобиография („Живота ми
описан от мене”, 1879 г.) и особено в периодичните му публикации по езикови въпроси като
„Упътванье за българския език” (1859—1872), „Книговище за прочитане” (1874—1875),
„Чистобългарска наковалня за сладкодумство” (1879), „Бранилник за българския език и за
народна облага” (1880) и др.
Трябва да се каже, че умереният пуризъм е бил присъщ на езика на всички наши възрожденци.
Той се е налагал от историческия момент в народния живот и в нашето езиково развитие, а
границите му са се определяли от чувството за езиков реализъм у отделните книжовници. В
книжовната дейност на Иван Богоров пуризмът получава все по-големи размери поради някои
негови лични качества — оригиналност на характера и предразположеност към словотворчество.
Към това трябва да се прибави и недостатъчното разбиране на природата и начина на
функциониране на книжовния език като специфично явление в живота на народа.
Така, излизайки първоначално от един правилен и добре формулиран от самия него принцип —
„нам е простено кога пишем или кога говорим да заемаме речи от друг език, ал ониз, които ги
няма народът”, — с течение на времето Богоров се отклонява от него.
Както и всички наши възрожденци, особено от първите поколения, Иван Богоров е бил здраво
закърмен с духа и традициите на народното творчество и на народния език. Не случайно една от
първите му книги е сборникът „Български народни песни и пословици” (1842). В борбата срещу
турското, черковнославянското и засиленото руско влияние в книжовния ни език той се опира
върху народната реч. Словотворчеството му се гради изцяло на народна основа, но по различни
други причини то не излиза винаги сполучливо или се явява обективно неприемливо. С течение на
времето то се възприема все повече като изкуствено. Така се получава едно странно
несъответствие между личните подбуди и стремежи на автора и обществените възможности и
резултати. Не ни е известно как той самият е преживявал това несъответствие. Някои от
последните му брошури свидетелствуват за известно връщане към отделни традиционни
положения.
***
Прави впечатление стремежът ка Богсров да използува българските народни наставки -ач и -ник
за означаване на лица вместо книжовната -тел, която той смята за руска. Така например той
употребява думи като надзирач, председач, преобразовач, ревнувач вместо надзирател,
председател, преобразовател, ревнител; прочетник, спомощник, училник вместо читател,
спомоществовател, учител. Със същите наставки си служи и в други случаи, например спорник
(враг, противник), правилник (автор), доброволник (доброволец) и др.
За означаване на предмети и отвлечени понятия Богоров си служи с разни други наставки,
например -алка (сновалка — поща), -ица (бивалица — история), -ство (лекарство — медицина) и
др.
При названия на някои понятия из областта на химията и физиката намираме наставката -ник
(ветриник — въздух, искриник — електричество и др.).
Опитите на Богоров за създаване на нови български думи вместо широко известни международни
термини, като бивалица за история, сновалка за поща, достойник, достойничество за министър,
министерство, мини-брод за паспорт и др., не са имали успех. Не е успял и опитът му да замества
книжовната наставка -тел с народната -ач в думи като председач, надзирач, списовач вместо
председател, надзирател, писател (автор) и др. Макар че не се среща в днешните народни говори,
наставката -тел има старобългарски произход и безспорно обогатява нашето съвременно
словообразуване.
Голямо значение има Иван Богоров за развитието на нашата лексикография като автор на първите
два големи двуезични речника у нас: „Френско-български” (I изд., 1869) и „Българско-френски”
(1871). Събирането на твърде богат за времето си материал в тези речници е било от огромна
полза за езиковата практика и за развитието на книжовния език. Тези речници са станали образец
и основа за много други двуезични речници (особено българско-чужди) у нас след това.
Бележки
1. Бранилник, 1880.
2. Пенев. Б., М. Арнаудов, А. П. Стоилов. Г. С. Раковски 1867—1917, София, 1917 г., 195-197.
4. Посочват се според изданието “Иван Богоров. Избрани произведения”, под редакцията на Р. Русев,
София, 1963.
Родена в Калофер през 1829 г., първата българска поетеса и преводачка завършва земния си път в
Одеса през 1854 година, сломена от „жълтата гостенка” едва 25-годишна. Макар и да е живяла
тъй кратко, нейното име е останало записано в историята на нашата литература и на книжовния
ни език.
Най-важното дело на Елена Мутева е преводът й на повестта „Райна българска царкиня”, написана
от руския писател А. Велтман *1+.
В средата на миналия век в нашия книжовен живот взема пълно надмощие новобългарската
езикова школа, която поставя в основата на книжовния език съвременната народна реч и по-
конкретно — източните балкански говори. Родена в Калофер и живяла известно време в Пловдив,
израсла в годините, когато излизат на свят такива произведения на възрожденската ни книжнина,
като „Първичка българска граматика” (1844, II изд. 1848) и други работи на Ив. Богоров,
„Българските книжници” (1841) и „Мисли за сегашното българско учение” (1847) на В. Априлов,
„Стоян и Рада” (1845) на Н. Геров, някои песни на Д. Чинтулов, тя има обективна възможност да се
развие и изяви като последователна привърженичка на новобългарската шхола. До времето,
когато излиза „Райна българска царкиня” (1852), нашата книжнина наброява около 220 печатни
издания. Повечето от тях имат религиозен характер, но преведени са и десетина белетристични
произведения, като „Изгубеное дете” (превел Хр. Павлович, 1845), „Приключения Телемаха”
(превел П. Г. Пиперов, 1845), „Чудосиите на Робенсина Крусо” (превел Ив. Богоров, 1849),
„Индийска хижа” (превел А. П. Гранитски, 1849), „Абидонска невяста” (превел Н. Д. Катранов,
1850), „Кавказките пленници” (превел П. Х. Кесимов, 1851) и др. Едновременно с превода на Ел.
Мутева излиза и друг превод на Велтмановата повест, направен от Й. Груев, под заглавие „Райна,
княгиня българска”.
Едно съобщение в „Цариградски вестник” от 28. II. 1853 г. говори, че книгата „Райна българска
царкиня”, преведена от руски от “девица Елена Мутева”, според сведенията на редакцията „по
съдържанието си, по езикът и правописанието си ще вземе перво място в болгарската
литература”. Въпреки че още нямаме по-специални проучвания върху езика на „Райна българска
царкиня”, можем да кажем, че предварителната оценка в съобщението на „Цариградски вестник”
е доста основателна.
Преди всичко трябва да се изтъкне, че Елена Мутева се стреми в своя превод да използува
изразните средства на народния език, като избягва книжна думи и изрази, и по този начин успява
да постигне естественост и на много места художествена изразителност на превода. Ще приведем
три малки откъса за илюстрация на казаното (графиката и правописът в цитатите на български и на
руски тук и по-долу са осъвременени):
Ако сравним някои пасажи от превода на Ел. Мутева с превода на Й. Груев, ще видим нейното
предимство в употребата на повече народни и стилно по-естествени изразни средства (без да
абсолютизираме това положение и без да отричаме положителните качества и на Груевия
превод). Така например последният от по-горните цитати има в превода на Й. Груев следния вид:
„Помежду това Райниното сърце предусещаше някакво зло. Дух й отслабнал, търсила мощ и не
намирала. Сълзи й текли като поток и гасили животната заря.”
Изобщо в превода на Ел. Мутева се срещат доста характерни народни изрази, например „станало
чудо голямо” (в руския оригинал: „совершилось велико е чудо”), „Императорът поиска да иде на
поляната да види с очите си и да хване вяра” (в оригинала: „Император желал лично увериться в
истине события”), „да му копае яма” (на руски „строить ковы”), „тя е още млада и зелена” (на
руски „во цвете она первой юности”) и пр.
Между другите езикови особености в превода на Ел. Мутева трябва да посочим употребата на
меките окончания за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч. в сегашно време при глаголите от II спрежение: съдя,
видя, избавя, благодаря, пазят, ходят, пленят и пр. С това тя поддържа насоката, дадена от
Бероновия Рибен буквар, и се явява предшественица на Търновската школа, най-важната езикова
школа преди Освобождението. За приемственост спрямо езика на Рибния буквар и за връзка със
съвременните им форми говори и членът за мн. число -те, както и употребата на неизменяемата
частица за бъдеще време ще в превода на Ел. Мутева, докато в превода на Й. Груев намираме
член -ти и спрегаем спомагателен глагол в доста форми за бъдеще време, например „Не бой се,
царю, мы щем ги изтеглим из Никифоровите ръце” (у Ел. Мутева: „ще ги отървем от ръцете му”).
Интересно в езика на Ел. Мутева е и това, че тя си служи с удължена форма со, когато предлогът с
се намира пред начална съскава съгласна: со сълзи, со златно було.
Своеобразно решение намира в правописната практика на Ел. Мутева писмената форма на члена
в мъжки род: той е винаги -ат, независимо от формата на съществителното и от мястото на
ударението, например народ-ат, страх-ат, царь-ат, край-ат, добры-ат. Очевидно това е чисто
правописно решение, зад което под ударение сигурно се крие изговор -ът. Също така правописно
основата на мин. несв. време е винаги на -я, например знаяше, връвяше и пр.
Друга своеобразна особеност на правописа в превода на Ел. Мутева е това, че при традиционната
последователна употреба на буква Ѣ тук намираме две точки над тази буква редовно в случаите,
когато тя се изговаря като я. Тази трактовка навярно е имала не само теоретическо, а и
практическо значение, защото е улеснявала в онова време читателите, които не са якали. Това ни
дава основание да смятаме, че още в началото на 50-те години якането вече се е считало като
книжовна норма.
Бележки
1. Вельтманъ, А. Ѳ. Райна, королевна болгарская. Журн. Русская словесность, т. 59, 1843, 13—126; Райна,
блъгарска царкыня, приказъ на А. Ѳ. Вельтмана, прѢведе отъ руски Елена Мутьева, Санктпетербургъ,
изданiе на Калоферско-то училище, 1852, 189 с.; II изд, (посмъртно), Райна княгыня българска, Одеса, 1856,
180 с.
Народната стихия в езика на Петко Славейков
Към средата на миналия век в книжовния живот на нашия народ се чувствува ясно надмощието на
новобългарската езикова школа. Разнообразното книжовно творчество на Ив. Богоров, дейността
на В. Априлов, песните на Добри Чинтулов, поемата „Стоян и Рада” на Н. Геров представят важни
постижения в областта на езиковото ни строителство върху основата на живия народен език. Все
пак това са само първи крачки. Предстои тепърва книжовният ни език да се развива, уточнява и
обогатява. Първо място между по-нататъшните му строители заема с конкретната си дейност
Петко Славейков — една силна, ярка и авторитетна историческа личност с богато и разнообразно
творчество (поетическо и публицистично), с верен и реалистичен езиков усет и с редки качества за
езиково строителство. Едва в края на 60-те години се появяват нови големи писателски имена със
значителна роля в тази област — имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев (в случая не става дума за
книжовници и строители, които се занимават с филологическата страна на въпросите, като
например Н. Геров, Ив. Момчилов и др.).
„Има в света много таквиз криви работи безредни и твърде неправедни, които като сме
привикнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виждат таквиз, каквито действително са, затова и
не само небрежим за поправянето им, но още се и противим на възстановението в нормалното
им състояние. От друга страна пък и самото отвратително и несносно състояние на някои работи в
света, като се е осветило някак чрез съществуванието си на много векове, человек иде, та обръгва
на него; то му става някак като втора природа и хубаво му се вижда, тъй като се е научил да го
гледа и да го търпи и мило му а да се откъсне от него. . . И ако би даже поискал някой да го извади
от това му заблуждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя
като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце
ни да помисли таквоз едно нещо. Таквоз едно явление е жалостното състояние и унизителното
положение, в което се намерва жената спрямо мъжа в обществения живот .” *6+
Тук правят впечатление народни думи и изрази, като криви работи, (ние) небрежим, несносно,
обръгва, да го свести и насърчи, се отвръща (от него), не му дава сърце, жалостно (състояние). От
друга страна, намираме и доста думи от книжовната езикова традиция (старобългарско-
черковнославянско-руска), като действително, отвратително, унизително, възстановение,
съществувание, състояние, заблуждение, положение, явление, предприятие. *7+
По-горе видяхме, че Петко Славейков е против личното словотворчество. Това негово становище
не трябва, разбира се, да се схваща в абсолютен смисъл. Сам той е създавал не съвсем рядко
неологизмй, които се отличават с ценни качества, например: друга една прекрата ми спря
работата, за предпаза, сглоба (механизъм), дохватки (доказателства), посада (гарнизон),
непознайник, пречник (диаметър), лекарница (аптека), неявен (незабележим), неспогодим,
убързявам (ускорявам) и др. Много от неологизмите на Петко Славейков се срещат в неговото
богато хумористично творчество, където имат обикновено инцидентен характер.
Срещат се и доста турцизми в една част от прозата на Петко Славейков, обаче те нямат устойчива
употреба.
Казаното във връзка с народната стихия в езика на публицистиката на Петко Славейков се отнася и
до езика на поезията му.
Нека да покажем това само със следните два примера, коита са доста типични от това гледище:
Млъкни и се смири!
яд на сърцето ми лежи. . . .”
амо в отделни стихове намираме инверсия на ударението, т. е. превишаване върху втората сричка
на стъпката:
...
„Между другите момци имало и един млад търговец на име Алеко. Той се влюбил в хубава Янка,
дохождал често в гостилницата и все търсел сгодно време да яви на Янка, че той желае тя да стане
негова.
Една вечер Алеко, като намери Янка самичка, рече й: „Хубава Янке, красни мой ангеле, желая да
придобия твоето хубаво лице.” *11+
„Тогази Янка прие двата пръстена и гривните и след малко те се задомиха, живееха един много
добър живот.
Но гостинникът-грък, при когото слугуваше хубавинка Янка, бил зъл, завистлив и пакостен
человек. След малко той развалил хубавия им съпружески живот.
Този злочестен и немирен гостинник попитал веднаж Алека как поминува със своята млада
стопаница.” *12+
„В това време когато Гирджикът вършеше тези работи в маазата, в домът на г. Ариста бяха
събрани доволно мъже от по-първите в градът, домашни приятели; а не малко и жени
забавляваха се и честитяха на господин Ариста и на съпругата му благополучният брак, който щяха
да направят утре. И г. Т. Трипани като беше се обтегнал на едно канапе срещу бадъщата си
съпруга, приказваше с нея и се смееше.” *13+
и казва му. . .
......
......
камък взел. . .”
Навярно в този случай авторът се намира под влияние на народната разказвателна практика.
Може да се каже, че Петко Славейков, макар и с известни колебания, дава своя принос за
разработката на употребата на разказвателните наклонения в нашата художествена литература.
Нужно е да се характеризира езикът на Петко Славейков и върху фона на различните нормативни
школи на езиково строителство, които се очертават през третата четвърт на миналия век, когато
протича и неговата богата и разнообразна книжовна и езикостроителна дейност.
В езика на Петко Славейков през възрожденския период се забелязва основата на неговия роден
говор — тревненския, а заедно с това и особеностите на Търновската школа. Това се вижда от
последователната употреба на меки окончания при глаголни форми като ходя, трепя, ногят,
хранят, говорят и т. н., от подвижността на еровата гласна в съседство с р и л (дърва, бърборко,
кръст, българин, заглъхнал), от употребата само на пълен член в мъжки род (клетникът скри
записът в пазвата си, говори криво-ляво езикът на народът, между които живее). От друга страна,
намираме влияние от книжовната традиция, която води началото си от Рибния буквар на П. Берон
— член -те в множествено число (смеховете, книгите, благородните (души), призованите (гости) и
частица за бъдеще време ще (ще пише, ще дойдат, ще чаками).
Значението на Петко Славейков за развитието на нашия книжовен език е голямо. Славейков дава
значителен принос за укрепването и правилното по-нататъшно развитие на новобългарската
школа, за правилното и пълноценното използване на живия народен език в езиковото
строителство, за правилното обогатяване на книжовния ни език с елементи от по-старата писмена
традиция, за утвърждаване на съвременните норми на книжовния ни език, в които са исторически
съчетани особености на различни наши говори.
Бележки
3. Пак там.
4. Пак там.
5. Пак там.
6. Една дума и за жените. — Македония, III, бр. 2 от 7. XII. 1868, вж. П. Р. Славейков. — Избрани
произведения, II, 1956, с. 152.
7. Речниковата (и фразеологичната) страна на Славейковия език е изследвана подробно в труда на К. Попов.
Лексика и фразеология на П. Р. Славейков. — Годишник на Софийския университет, Филологически
факултет, т. III, 2, 1959, с. 189-233.
11. Янка Хубавинка, преработена от П. Славейков; вж. Библ. „Българска книга”, VI, 1933, с. 37—38.
13. Цариградските потайности, Роман от Клавдий де Монтен. Превод П. Р. Славейкова, ч. I, 1869, с. 20.
Времето, през което работи Л. Каравелов като писател и публицист, представя един от най-
важните периоди в развоя на новобългарския книжовен език. Това обстоятелство засилва особено
много вниманието ни към ролята на Каравеловата дейност в процеса на нашето книжовно
езиково развитие. През това време младата българска нация се надига на решителна борба за
свобода и независимост и за културен напредък. Положени са основите на нашия публицистичен
и художествен стил и книжовният език се развива бързо към по-голяма установеност и богатство.
Ролята на Каравелов в този процес е значителна, даже в някои отношения ръководна.
***
***
Благодарение на своите правилни схващания и верен реалистичен усег Каравелов играе важна
роля в историята на нашия правопис. Добре ориентиран в практическите проблеми на
съвременния български език и притежаващ завидни за времето си филологически познания, той
внася твърде много ново и ценно в развитието на правописния въпрос у нас. Правописната
система на Каравелов, изградена върху фонетичния и морфологичния принцип, съчетани твърде
сполучливо за времето си, се отличава с реализъм и напредничавост. Каравелов е един от най-
заслужилите наши книжовници, които скъсаха решително с употребата на отживелите времето си
букви ы и i в нашата писменост. В това отношение той изпреварва М. Дринов както с
теоретическата си мотивировка, така и с високо авторитетната си практика. Въвеждайки
навсякъде еднакво означение на звука ъ (чрез буквата Ѫ), Каравелов изпреварва всички други
правописни школи и системи у нас почти до наши дни. С премахването на юсовете (буквите Ѫ и
Ѭ) в глаголните и именните завършъци, Каравелов прави друга решителна стъпка към
окончателното устрояване и опростяване на нашия правопис. След временно надмощие на
схващанията на М. Дринов относно правописа на глаголните окончания -Ѫ, -Ѫт, -Ѭ, -Ѭт в сегашно
време, през 1899 г. се възприема при т. нар. Иванчева правописна реформа Каравеловото начало
да се пишат глаголните окончания без юсове (като се запазва обаче мекостта на окончанията във II
спрежение: чета, четат, ходя, ходят (у Каравелов хода, ходат, а не четѪ, четѪт, ходѬ, ходѬт). По
отношение на употребата на Ѣ Каравелов не сполучва да стигне до необходимата яснота и
последователност. Тук, както и при еровете (ъ и ь) в края на думите, той не е в състояние да
преодолее общите линии на господствуващата тогава и в руския правопис традиция.
б) употреба винаги само на пълен член -ът, -ьт (-ят): народът, огъньт, краят;
в) запазване в доста широка степен употребата на дателния падеж: отидох да кажа мами; не
смееше да погледа Дончу в очите;
г) доста честа употреба на архаична определена прилагателна форма за мъжки род на -и: нашият
умни и добри побратим;
е) употреба на лично местоимение тие в 3 л., мн. ч. (в същото време употребявано и като
показателно местоимение);
в) мн. ч. -ги вместо -зи при някои думи от книжовен произход: подвиги, филологи;
При глаголите освен изтъкнатите по-горе фонетични особености на формите за 1 л., ед. ч. и 3 л.,
мн. ч., сег. вр. може да се посочи значителната пъстрота и неустановеност на формите за бъдеще
време. Срещат се форми със спрегаем спомагателен глагол ща: ща да права, щеш да правиш, също
и без вътрешния съюз да: ща права, щеш правиш; забелязва се обаче тенденция към установяване
на неизменна форма ще на спомагателния глагол във 2 и 3 л., ед. ч. и в мн. ч. Само в 1 л., ед. ч.
старата форма ща продължава да се държи доста здраво. *1+ Преизказните глаголни времена
играят значителна поля в разказвателния стил на Каравелов. По отношение, на формата при тях
трябва да се отбележи отсъствието на минало несвършено причастие на -л в езика на Каравелов
(и в копривщенското наречие), поради което формите за преизказване на сегашно и минало
несвършено време се образуват с помощта на свършеното причастие и съвпадат по този начин с
формите на минало свършено преизлазно време (ходя — ходил съм вместо ходел съм, ходих —
ходил съм; ходех— ходил съм вместо ходел съм), „Времето било добро, сѪлнцето гряло (вместо
греело) весело, а пиленцата пеле (вм. пеели) сладкозвучно.”
***
***
Простото изречение у Каравелов се отличава със склонност към натрупване на еднородни части.
При това, ако към еднородните части има някоя специфична връзка или пояснение (например
предлог или член), те се повтарят отделно при всяка от тях; например:
Докато в нашата народна реч отрицанието стои обикновено само при сказуемото и вече
посредством него се отнася и към другите части на изречението (срв. израза не искаме думи, а
дела), Каравелов под влияние на руския език поставя често отрицанието направо при онази дума,
която логично се отрича (например искаме не думи, а дела). Тази практика обогатява синтаксиса
на нашия книжовен език, въпреки че не се чувствува още и до днес като напълно усвоена в него.
„Когато са върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови,
извадил пред невястата даровете и рекал й . . . — Той казал, че аз съм вол, че ти си свиня и че наш
Никола е нехранимайковец” (Из „Маминото детенце”). “Да видим сега какви последствия очаква
Австро-Унгария от политиката на Халил-паша, който е приятел на Мидхат-паша и който
съчувствува на австро-маджарите” (Из в. „Свобода”).
Особено силно се проявява този принцип при още по-сложните съединения от изречения, които
се състоят от цели отделни, сложни съчинени и сложни съставни изречения с паралелен строеж,
например:
„И така, патриархът е лъгал, когато е проклел българските епископи и когато е обявил схизмата;
той е лъгал, когато разказваше пред светът, че „великата черкова не припознава никакви
народности”; най-после той е лъгал, когато обяви, че неговата свещенна дължност го заставлява
да защищава великата черкова от сяка една ерес. . .” *2+
„Медникът висеше на една крива тояжка, която беше забита в земята по направлението на
вятарът (срв. в руския текст на същата повест — „Турски паша”, — издадена от автора
първоначално в Русия: „Котелъ висѢлъ на толстой вѢтви, воткнутой в землю вкось по вѢтру”) —
„Пред мен стоеше една жена, не по-стара от четирисет години, но която беше съхранила още
своята хубост и младост” (срв. в руския текст: „Передо мною стояла женщина лѢтъ сорока, но еще
сохранившая свою красоту и свѢжесть лица”).
***
Заслугите на Каравелов за установяване на речника и фразеологията на нашия съвременен
книжовен език са значителни, но още недостатъчно проучени. В това отношение са необходими
по-нататъшни изследвания.
Друга значителна и характерна категория нови думи у Каравелов са деятелните имена на -тел:
воспитател, доброжелател, повелител, просветител, читател и мн. др. За разлика от народните
деятелни съществителни, образувани от глаголни основи с наставка -ач и означаващи занятие
(например копач, ковач, готвач), съществителните на -тел имат по-широко значение и затова се
разпространяват бързо в книжовния ни език.
Засега ние не разполагаме с материали и данни, върху които бихме могли да се опрем, за да
направим изводи относно ролята на Каравелов в изграждането на съвременната ни книжовна
фразеология. А тя е навярно значителна. Без съмнение езикът на Каравелов е много по-близък до
съвременния ни език във фразеологично отношение, отколкото езикът на цариградския ни печат
от онова време. Каравелов е един от най-значителните пионери на нашата съвременна книжовно-
културна фразеология; у него, както и у Хр. Ботев, се срещат значителен брой такива нови изрази,
с които си служим и днес, като например: обръщам внимание, имам значение, в състояние съм, в
това отношение, естествено е, в продължение на, вземам участие и т. н.
б) употреба на предлог у в случаи като следните: роговете му стърчат нагоре като у стар козел, у
тебе лигите потичат;
г) употреба на глагола съм, бъда, бива вместо има: бяха у него още две дечица;
д) употреба на изрази като: трябва да благодориме него (вместо нему, на него), намерен съм
вместо имам намерение) и др.;
е) употреба на думи като доволно вместо доста, виражавам, виражение вместо изразявам, израз;
обязан вместо длъжен, произхожда вместо става (какво произхожда на земята), не доставаше
вместо не достигаше и др;
ж) употреба на форми за множествено число като подвиги, педагоги вместо подвизи, педагози и
др.;
Бележки
1. Вж. Попова, В. Форми за бъдеще време в езика на Любен Каравелов. — Сп. Български език, год. XXIV,
1974, кн. 6, с. 550-555.
„Повтарями — Турция няма живот, няма бъдьще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви
дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните
доктринери няма да я спасът от анатомическия нож.” *2+
„Ще са найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен
рецепт, ще може ли той да възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати
уста и гърло — това и сам Али-паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не
изучи Българския народ. . .” *3+
По-късно, например във в. „Знаме”, синтаксисът на Ботев се издига на значителна височина и това
се дължи преди всичко на по-голямата зрелост на писателя и общественика, но бихме могли да
предположим тук и известно благотворно влияние от страна на педантично ясния Каравелов
синтаксис при съвместната работа на двамата в редакцията на „Свобода” и „Независимост”.
Изреченията у Ботев имат изобщо усложнен строеж. Това се отнася както за простите изречения,
така и за сложните.
„За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл,
призраци и утопии, кои може да се осъществят нейде си в Китай или Япония, а не на Балканския
полуостров, между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с
противоположни миросъзерцания.” *4+
„Тие думи повтаряме н ние днес, в началото на своята журнална кариера (обособено
обстоятелствено пояснение за време), когато “Независимост”, после дълга и упорна борба против
настоящата горчива съдба на нашият народ (обособено обстоятелствено пояснение за време),
каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че
посеянното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своят плод (обособено
определение, разширено с подчинено допълнително изречение), не можахме да отстъпим пред
необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме са да развием
„Знамето” на нашата революционна партия.” *8+
Някои от горните примери показват, че в състава на едно сложно изречение могат да се срещнат
повече обособени пояснения, употребени към отделните прости изречения.
„За да остане и за напред на шеята на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава
като-речи нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото право и воля, щото не
можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има
какав годе смисал за силните и богатите „от мiра сего”. *11+ (В началото две съподчинени, а после
последователно подчинени към същото главно.)
Сложни съчинени изречения от чист тип се срещат рядко у Ботев. Обикновено някои от съставните
части на сложното съчинено изречение имат към себе си подчинени изречения, например:
„Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да са покаже някак си остро и обидно за оние
гладички мозъци, които са привиккале да четат даже и в иностранната литература химни за
нашият напредок, но ние ще да оставим на страна взглядът на оптимистите и ще да побързаме да
попитаме излечима ли е нашата болест или не е.” *12+
За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият
робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните
даноци, краижби и разбойничества, са не цени и не може да са развие, следователно търговията е
невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено и
физически.” *14+
„Страшен хумот, какъвто тежи и до днес на вратът му, гъбясал от векове и запретнат с ятаган
вместо жъгли: тежки вериги, раждясали от кръви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце и
нозе, и ум и воля, и в които до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дедове и синове, —
злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, — най-после даалийци и кърджалии,
фанаристи и чорбаджии, черкези и татари, — с една дума зло, варварско зло, кое само едно
азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса
— това са страниците на тази история, на това наше вчера.” *16+
„Народът, — който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им
такива строшени, изтъркани и калпави монети, които ниде вече нямат никаква цена и които в
калпазанското царство на бакротите са наричат гюлханета, хатихумаюне, хатишерифе, фермане и
др. т., — преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и
задоволи са с решението на несъвременният вече черковен въпрос.” *17+
От друга страна, Ботевата реч се отличава с известна честота в употребата на периоди, която се
изразява главно в синтактичния паралелизъм в строежа на сложните изречения. Тази особеност
може да се забележи в много от цитираните вече примери, но за по-ясна илюстрация ще
приведем и следните:
„Доходите на нашите училища ще да влязат в ръцете на правителството и то, разбира се, е да са
разпорежда с тях тъй, щото ходжите, чиновниците и медресетата ще да поглъщат снчко, а ние при
сичкият наш труд и пожертвования ща да изпровождаме децата си да висат над празните ясли на
науката и да са учат само на разврат, на робство и на покорност; програмите на училищата ще да
са нареждат от местни правителствени съвети, съставени от различни ефендиета, челебие и
чорбаджие, под председателството на градският управител или представител на невежеството и
не ше да пропущат ни една здрава човеческа истина в храмовете на Миневра; учителите ще да са
избират, изпитват и назначават от тие съвети, следователно за възпитатели на нашето бъдьще
поколение ще да са приемат само лакеи, подлеци, шарлатане, сякакав вид присмикающи са.” *18+
„Едни от тях, разочаровани от това, че народът не посрещна своите синове с такова също
самоотвержение, с каквото тие отиваха на заколение, заключиха, че народът още не е готов нито
за бунт, нито за свобода; други, доволни от това, че светата кръв на нашите мъченици реши
черковният въпрос и даде повод да са пръсне слух, че на българският народ ще да са дадат
някакви си дуалистически правдини, повярваха, че само чрез просвещението или, по-общо да
кажем, чрез мирният прогрес, ще могат да извлекат народът из тинята на робството; а трети, на
които и съвестта и убежденията в много отношения приличат на гол кожух, който в дъждовно
време са обръща с козината на вън, уплашени от приследванията на ромънското правителство,
което можеше да им побърка алъш-веришът, скриха са в своите контори и дюкяне и с ендезетата
в ръка захванаха да приказват за своя преминал патриотизъм.” *19+
„Видеше са, че после тая епоха, т. е. после решението на черковният въпрос, сичко трябаше да
млъкне, сичко трябаше да са помири с нещастната съдба на българският народ и сичко трябаше
да влезе в своият плесенясал пети-вековсн гроб.” *20+
„Не стигат тежките и безчовечните даноци, които са ни довеле до просешка торба, не стигат
официалните кражби, обире и убийства, които смучат даже и мозакът из костите ни, не стигат
пети-вековните мъки и страдания, които са ни хвърлиле в мизерията на скотовете — не! за да
бъде пълно нашето безчестие и унижение и за да бъде вечно и сигурно нашето робство, трябаше
да са нанесе удар и на онова наше народно достояние, което поробеният народ с кръвав пот е
поддържал до сега с надежда за някакво си облекчение в своят многострадален живот. Да! за да
са убие окончателно тоя народ и за да са строши и последният якор на неговите надежди за
съществование, трябаше да са отнеме от него човеческото право да са учи и образува, трябаше да
му са отнемат училищата и да са преобърнат в заведения за дресерувание на различни робове,
шпионе, предателе, блюдолизци и всякакъв вид презрени същества.” *21+
„Исход, от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а
народната революция, радикалния преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено
за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдьще и бъдьще светло,
защото с другите славяне той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.” *27+
В резултат на тези свои характерни черти Ботевата реч придобива особена динамика, оня особен
ботевски ритъм, който, покрай някои други черти, придава на неговия стил специфичната
плавност и стремителност на движението, съчетана с благородната и същевременно гневна
патетичност на тона и с изключителната сила на мисълта.
„Кървави страници! горчиво преминало! Нъ днес, днес не е ли пак същото черно тяло, същият
хумот, същите вериги?” *29+
„Какво тряба, господа, сега да правиме? Какав път тряба да заловиме и какви средства да
употребиме, зя да излекуваме нашият болен народ и да го извлечеме из тинята на това странно и
безвиходно положение? Образование и просвещение ли? работата на двойното поле на науката и
на занаетите ли? разпространение полезни знания ли? или други някакви решителни и радикални
средства? — Но мълчете, господа! не клатете с глава!” *30+
В „Дума” се забелязват следните особености в употребата на съюзите. Среща се съюз ала (покрай
нъ), например: „Смешно ще са покажи нашето питане . . ., ала ний не за смях говорим”, „Ала Али
паша е турчин”. Съюзите и то, и щото се срещат твърде рядко: съюзът т. е. не се среща.
Относителните местоимения, които играят от синтактично гледище ролята на съюзи, се
употребяват по-често без частица -то: „Но „Народност” и „Дунавска зора” умряха и погребаха са в
самите си идеи, а „Отечество”, ако и да не е още погребано, за кое тряба да благодари
влиятелните си агенти, кои по низкопоклонничество към патроните му, изполъгали са свят
простаци, за да му съберат няколко стотни абонати, — нъ и то е отдавна вече умряло и неговата
мъчителна смърт е отвратителната категория, в коя са намират „Право” и „Турция” (бр 1). Покрай
относителното местоимение кой(то) често се среща и що: „Полякът люби и пролива кръвта си за
всичко, що е полско, що говори язика му” (бр. 1). „Освен тези, що нямат талант . . .” (бр. 1).
„Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на
неговата емиграция, рани, на кои като гледаме, напомнят ни всичко, що тряба да влезе в сметка
за народно мщение” (бр. 1).
В „Знаме” съюзът ала не се среща (както не се среща и у Л. Каравелов). Съюзът то и щото имат
значително засилена употреба, а среща се често и съюзът т. е., напрмер: „Ако разгледаме с
особено внимание както деятелността на комитетът и на някои други отделни личности, така и
направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно може да се убедиме, че и между тие
нови политически течения са съществовале няколко различни и даже съвсем противоположна
методи” (бр. 1). „Само по себе си са разбира, че за да са ускори смъртта на Турция и за да са
осигури напълно животът и развитието на поробените от нея племена, то е необходимо нужно,
щото силите на тие племена да бъдат събрани в едно цяло ...” (бр. 3). „Сичкото това има такова
благотворно влияние на нашият народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние” (бр. 2).
„А ние, т. е. нашата емиграция и така наречените водители на нашият народ, слушаме с особено
целомъдрие тие химни” (бр. 5), „От онова време, от когато силата на турският деспотизъм захвана
вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че „болният човек” трябва да промени
климатът си, т. е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и до сега тоя въпрос
е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да
преброиме” (бр. 2). Относителните местоимения не се употребяват без частицата -то:
относителното местоимение що се среща твърде рядко (в някои случаи и то се употребява с
частицата -то):„ И така от сичкото това, що казахме до тука, са ясно вече види . . .” (бр. 3).
„Изкопайте гробът на Товия и заровете в него това, щото ви е така мило и драго” (бр. 10). Всички
тези нови елементи в синтаксиса на „Знаме” се дължат на влиянието на Каравелов.
В „Дума” се срещат доста често присъщи на народната реч изрази с инфинитивна форма на
глагола: „С една дума зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана”
(бр. 1). „Ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, както й са захванати
уста и гърло ...” (бр. 2).
В „3наме” такива изрази не се срещат, вместо тях, очевидно пак под Каравелово влияние, се
срещат изрази с лични глаголни форми: “Твърде лесно можеме да са убедиме” (бр. 1). „Тая е
нейната настояща или бъдеща участ, която тя не ще може да отвърне” (бр. 6)
Формите на сегашно деятелно причастие, заети от руски език, се срещат у Ботев доста рядко, и то
във функция на обикновени, а не на особени определения, например: надлежащето направление,
издихающият турски деспотизъм, бъдьщи събития, следующата кратка програма,
шарлатанствующи и безумствующи Милош Милоевичеви компании, наступающите нови събития
и др.
***
Когато четем статиите на Ботев, като се абстрахираме, разбира се, от някои стари правописни и
формални особености, ние забелязваме, че в техния език, т. е. в техния речник и фразеология на
словоупотреба, не се чувствува оня особен лъх на нещо старо наивно и отживяло времета си,
който ни посреща ог страниците на други наши вестници от онова време.
Ако разтворим страниците на тогавашния цариградски печат, ние ще намерим много думи и
начини за израз, които не са приети в днешния ни книжовен език, като например: худородният
характер, провъзведоха (го) на най-високия черковен чин, недопростимо дело, странни общества
(чужди народности), препородение, конечно (крайно), распадване, недейте се обверява на
моменталния тойзи мир (из в. „Македония”); не стоят никога на една мярка колкото нощта
намалява, толкова денят се уголемява, и инак внътрешни сили; ако съществуящето стремление на
тая народност е неизсякаемо; от моя поне страна аз не бих никога възприе да се боря срещу тия
научни походи в отечеството ни; да побори противниците си по тази част; истинствува още, че тази
чужда ревност за нашето образование не са неща ласкателни за народното ни честолюбие (из в. „
Право”); той не рачи да върши нищо; вестникарството на днешната епоха е главният разрешител
на назначенията на народите и главният развивач на техните нравствени сили;
характеристическият знак на твойта нравственост и на твойта уважителност; колкото се тича
(колкото се отнася) до тия безмерни желания; архимандрит Григорий приказа едно дълго слово, в
което изложи мъките, които нашият народ е положил за въпроса (из в. „Турция”) и т. н.
Както личи от тези цитати, в езика на Ботевата публицистика такива неактуални в днешния ни
книжовен език думи и изрази се срещат значително по-малко. Словният състав и фразеологичният
строеж на Ботевата реч е в много голяма степен актуален и днес. И нека отбележим като общо
положение, без да имаме възможност да се впускаме в преки доказателства, че в това отношение
Ботев и Каравелов образуват една обща книжовна школа, която представя фактическата основа и
началото на нашия съвременен публицистичен и книжовен език.
Ако четем внимателно статиите на Ботев и Каравелов, ние ще забележим в тях много думи и
изрази, с които всички ние си служим, но които не се срещат в народната реч, например: в това
отношение, в какво положение се намира, при такова едно положение, да излезе из това
състояние, ако погледнеме с безпристрастно око, за да достигне до известна степен на своето
благосъстояние, похвални намерения, изпълняват своята длъжност, ще да отговоримг
отрицателно, средства за спасение, атрибут на човеческото нещастие, свещенна обязаност, с
особено внимание, противоположни методи, противоположни мнения, умствен и материален
капитал, широка програма, радикално лечение, необмислено кръвопускане, земат участие, за
репутацията на революционната партия, в името на тая любов, в името на свободата, гризение на
съвестта, възбужда интерес, за интересът на общата цел, служиме на идея, ще да употребиме
тонът на помирението, каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ, бил е притежание
на, множество разнообразни фази, стана достояние на, европейски сили, имал право да
експлоатира, звучи неприятно в ушите, свещенни исторически и човешки права, духът на новото
време, пророците и апостолите на социалният преврат, безчовечни страдания, производителност
на нашите сили, дохождал до това убеждение; не остава почти никаква възможност, за да са
поддържа революционен дух и т. н.Обогатяването на нашия книжовен език с огромен брой
термини и изрази от този род е станало тогава главно върху основата на руския език. В много
случаи имаме работа и с установена вече международна фразеология, достигнала до нас чрез
руско посредство. Разбира се, доста от тези термини и изрази се употребяват и в цариградския ни
печат. Някои от тях са били въведени в употреба вероятно още преди Каравелов и Ботев.
Отсъствието на по-точни изследвания по този въпрос не ни позволява тук да правим конкретна
изводи. Може обаче и сега със сигурност да се твърди, че в този случай ролята и заслугите на
Каравелов и Ботев за изграждане на книжовния ни език в неговия съвременен вид и за
обогатяването на неговите изразни възможности са големи.
На този процес на книжовна обработка и обогатяване на нашия език не трябва да се гледа като на
някакво механическо влияние от страна на руския език. Причините на това въздействие се коренят
в дълбокото противоречие, което се създава между старата езикова форма и новото обществено и
културно съдържание, към чието овладяване се устремява българският народ в процеса на своето
възраждане. Диалектната и битовата ни реч и наличните бедни книжовни форми, основани върху
черковнославянската религиозно-книжовна традиция, далеч не разполагат с всички необходими
изразни средства за новите форми и новото съдържание на обществено-политически и културен
живот на нашия народ през миналия век. Тъй като културното влияние идва главно от Русия, а и
самите Каравелов и Ботев са не само руски възпитаници, а и ученици и последователи на руската
революционно-демократична идеология, обяснимо е защо руският език е послужил тогава като
главен източник за обогатяване на нашия книжовен език с нови изразни средства.
1. Всички примери се дават по изданието „Съчинения” на Хр. Ботев, автентично издание под редакцията на
Ал. Бурмов и Ст. Божков, София, 1950; правописът е осъвременен.
3. В. „Дума”, бр. 2.
4. Пак там.
5. В „Знаме”, бр. 1.
7. В. „Дума”, бр. 2.
8. В. „Знаме”, бр. 1.
Езикът на Иван Вазов може да бъде изучаван откъм индивидуална страна — във връзка с
особеностите на неговия художествен стил, и от обществено-културна страна — във връзка с
ролята на писателя за изграждането на нашия книжовен език.
Като писател реалист и демократ, надарен с твърде плодовит и разностранен талант и изразител
на положителните и прогресивни идейни традиции на Възраждането ни, Иван Вазов е изиграл
огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език. Не трябва да се
мисли, че тази роля на Ив. Вазов в областта на езика произтича само от характера и значението на
литературното му творчество. Тя се дължи в голяма степен на съзнателното му и активно
отношение към различните въпроси, свързани с практиката и с устройството на книжовния ни
език. Макар и самоук в областта на филологията, той е притежавал значителна езикова култура.
Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето
становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен
фактор в неговата езикова дейност е и дълбоката му и възторжена обич към родния език.
Още в първите години след Освобождението в критичните си бележки, печатани във вестници и
списания, уреждани предимно от самия него (в. „Народния глас”, сп. „Наука”, сп. „Зора”), Ив.
Вазов не пропуска да оцени и откъм езикова страна разглежданите или отбелязвани книги. Също
и в редица свои репортажни и белетристични произведения по-късно той засяга някои
животрептящи въпроси на нашия език („В недрата на Родопите”, „Разходка до Искъра”, „В
електрическия трамвай” и д р.).
У Иван Вазов срещаме някои народни думи и изрази, които днес не са се запазили в книжовния
език. Например Вазов употребява глагол найда вместо намеря, туря вместо сложа, хвана вместо
започна (хвана да вали дъжд), предлог въз вместо върху (падам въз нещо, сипя хула въз някого),
прилагателно напрежен вместо предишен и т. н; също така намираме у него изрази като съм на
мегдан, не падам по-долу, остави дето . . ., ами . . . (Остави, дето се възбуди подозрителността на
турската власт, ами и околното турско население закипя — „Под игото”); срещат се също и някои
форми с диалектен характер, като остаям, остал, бегах и др., днес заменени в книжовния език с
други (оставам, останал, избягах). Самият Вазов е престанал с течение на времето да употребява
някои думи и форми, като например веке (вече), он (той), които се срещат в първите му
стихосбирки.
Твърде важна страна в езиковата практика на Ив. Вазов е употребата на „хубави и изразителни”
народни думи, които той взема от различни диалекти и ги използува за обогатяване на книжовния
език. Вазов си дава ясна сметка, че книжовният език не може да бъде изграден само върху
основата на един диалект или на една група диалекти. Националният книжовен език трябва да
съсредоточава постепенно в себе си езиковите богатства на всички народни говори. Търсейки
непрекъснат допир с целокупната българска народна реч, народният поет обогатява с много
нейни елементи книжовната ни реч. Така например думи като тучен, тежкотия, дируги, пролом,
ладия (смятана по-рано за руска, но намерена от него в употреба около Искъра), неуред
(безпорядък) и много други не са рядкост в неговата белетристична и стихотворна реч. Интересни
и ценни са за нас следните бележки на Ив. Вазов по въпроса за народните думи, които намираме
в пътеписа му „В недрата на Родопите”:
„Слънцето залавяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това
време тук се нарича „заник-слънце”, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце”, който
другаде чух. Но пишущите братия никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменят
учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряванието на слънцето” и
„захожданието на слънцето”. Един господин, който превождаше в един български вестник романа
„На разсвете” от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукнувание на зората”! . . .
Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.” *1+ „Той — казва по-нататък
Вазов — особено избягва глаголните съществителни като горните и вместо захожданието и
изгряванието казва: заход — или заник — слънце, и изгрев-слънце; вместо пукнувание на зората
— призори; напън вместо напъвание, тътен вместо тътнение, ревот вместо ревание, почив вместо
почивание.. Нашите писатели трябва да изучават езика на народа. Недостатъците на техния език
се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието на
езика, който тъй добре знае народът.
Ив. Вазов цени народните думи не само от естетическо и формално гледище. Народната реч е за
него важен източник също и за обогатяване на книжовния език с думи за означаване на повече и
по-разнообразни оттенъци за обогатяване на книжовната синонимика. В разговор с Ив.
Шишманов той се изказва така по този въпрос: „Нам ни трябват думи, които да изразяват
полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например думата лъх е моя.
Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (вместо клисура). В новите ми стихотворения ще
намериш много народни думи.” *2+ Известно е, че Вазов си е служил с „Речник на блъгарский
език” от Н. Геров, за да изучава по него народната реч и да черпи оттам народни думи за
обогатяване на книжовния език. „Винаги се съветвам с Герова — казва той, — особено когато се
съмнявам за народното ударение на някоя дума. Но като прелиствах речника му, намерих много
думи, които аз зная и които у него липсват. Например думата поруха (буря, катастрофа, голям
катаклизъм) няма я у него. Изгарянето на Сопот е една голяма поруха. Ах, какви хубави са въобще
българските думи! Жал, че по небрежност не ги отбелязвах едно време.” *3+ Още по-важно за
Вазовия метод на работа в този случай е изказаното пак пред Шишманов съобщение, че той си е
служил усърдно и със „Сборник за народни умотворения” за същата цел: „Служех си едно време
много усърдно и с Министерския сборник. Сега, за жалост, нямам толкова време. Но какво
неизчерпаемо богатство се крие в този сборник! Каква рудница е той за младия писател! Наместо
да коват, защо не изучават неговото словно съкровище?” Също и в споменатите по-горе „бежливи
бележки” върху нашия поетичен език Вазов казва, че „най-голямото съкровище, което ни отваря
вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да
шетат из тях.” *4+ Трябва тук дебело да се подчертае стремежът на Ив. Вазов да търси народните
думи в живата реч на народните умотворения и така да вниква по-точно и по-правилно в техния
смисъл и употреба.
За да оценим делото на Вазов в това отношение по-добре, нека да напомним, че по същия начин
като него са постъпвали винаги големите писатели. Така например А. С. Пушкин е завещал
следния съвет на младите писатели: „Вслушивайтесь в простонародные наречия, молодые
писатели — вы в них можете научиться многому, чего не найдете в наших журналах.” „Язык
создается народом — казва М. Горки. — Деление языка на литературный и народный значит
только то, чго мы имеем, так сказать, „сырой” язык и обработанный мастерами. Первым, кто
прекрасно понял это, был Пушкин, Он же первый показал, как надобно обрабатывать его.”
Подобна роля в полската литература е играл. А. Мицкевич.
Отношението на Ив. Вазов към употребата на народните думи в книжовния език се различава
доста от отношението на други наши писатели, които също си служат, понякога доста изобилно, с
народни думи. Докато Вазов постъпва в този случай като езиков строител, който се стреми да
обогати общия книжовен език с нови изразни средства, други писатели използуват с известна
стилизация народната лексика, обикновено само от един говор, за да постигнат определена
естетическа идеализация на народния бит (най-типичен пример е П. Ю. Тодоров). Ив. Вазов се
отличава и от ония наши битови писатели реалисти, които си помагат с диалектната лексика за по-
ярко, колоритно изобразяване на бита, като си служат с диалектни думи често и тогава, когато за
същите понятия са установени вече други книжовни думи. Без да отричаме останалите методи,
трябва все пак да се съгласим, че Ив. Вазов повече от другите наши писатели стои на трезво
общонационално гледище по този твърде важен за нашия език въпрос. Той издига строителството
на националния книжовен език на по-висш етап, схващайки това строителство наистина като един
постепенен процес на концентрация на диалектите.
Разбира се, Ив. Вазов е бил далеч от мисълта, че нашият книжовен език трябва да черпи материал
за обогатяването си само от народните ни говори. Народният поет е имал ясно разбиране за
ролята на заемките от други културни езици, особеност руския. При дълбоките промени в
обществения и културния живот и в съзнанието на хората по това време битовата реч вече не
разполага с достатъчно средства за израз на новото съдържание на живота. Нека да вземем за
илюстрация един малък откъс от „Под игото”:
„Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха първенците и беят,
нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът за да го забавлява, както той
знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от пъстър свят, който бръмчеше в очакване да
се вдигне завесата. Между госпожите най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст
драмата и разправяше на ляво и на дясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на
един друг чин, разказваше колко е по-голям букурещкия теътър от тоя и обясняваше какво
значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани-гъдулари, които
повечето свиреха австрийския химн . . . Най-после настана тържествената минута.” *5+
В този откъс срещаме думи като театър, драма, оркестър, химн, минута, заети от международния
културен речников фонд. Тук срещаме и думи като забавлява, значение, съставляваха,
тържествена, които са преминали в нашия език от руски за означаване на някои нови, по-
специални или отвлечени понятия.
Към такива чужди по произход думи, които означават нови културно-обществени и отвлечени
понятия, Ив. Вазов има положително отношение. Във връзка с тази категория думи намираме
интересни и ценни негови разсъждения в пътеписа му „В недрата на Родопите”:
„Аз с удивление чух в устата на полупияните или скарани селяни сума думи и фрази, кой знае как
прилетели до тоя планински ъгъл и добили вече право на гражданство. За мене беше голяма
изненада да чуя „заявление”, „правителство”, „подадох апелативна жалба”, „партия” и куп още
термини от съдебно-административно-политический язик. Въобще администрацията е силен
проводник и в най-заглъхналите краища на общеприетия господарствен, и ако щеш, литературен
език. Администрацията, заедно с училищата, са главните цивилизаторски агенти в селската маса
— заедно с новите работи, с новите понятия, се внасят и новите думи в нея, фамилиарни вече на
по-културната част от народа. По тоя начин с намаляването местните диалектически разници,
усили се духовната свръзка на селото и града, което е един прогрес.
Може да се сърдят господа пуристите, че тая духовна свръзка е оплетена от думи, които не са
съществували в езика ни, но те не могат да ни дадат други, нито тия пък могат да унищожат.
Вмъкването новизните и чуждиците в държавния и литературен език не са резултат на една
прищявка или случайност, а на силата на работите, на една историческа необходимост.” *6+
„Влезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такава са
погром, тревога и доста още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да
се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем
съответните тям в езика ни, а друго — и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч — те са
кратки и звучни.” *7+
„Разпита, да разбере, тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни,
че началникът е нещо като каймаканин, като паша ...”
„А дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския
талим и за всичко . . . .” *8+
Трезвото отношение на Вазов към чуждиците в нашия език го предпазва от пуристични увлечения.
Както личи обаче и от някои споменати по-горе факти, той е бил за едно разумно опазване на
чистотата на нашия език, против въвеждането на чужди думи за понятия, които биха могли да се
изразят със съществуващите думи в езика ни. Видяхме също, че Вазов е изоставил употребата на
въведени вече чуждици, когато е намирал българска дума, подходяща да ги замести.
По-късно като че ли Вазов заема по-строго отношение към чуждиците. За това можем да съдим от
драската му „В електрическия трамвай” (1901), където той изразява мисъл, че българският език се
е задръстил доста с чуждици:
Участието си в строителството на нашия книжовен език Ив. Вазов е засвидетелствувал и като автор
на известен брой нови думи, до днес още несъбрани и непроучени. Досегашните проучвания на
някои автори посочват като създадени от Вазов известен брой думи с наставка -еж: шептеж,
топеж, летеж, пламтеж (образувани по образец на народни думи от този тип), както и различни
други отделни думи като: захлас, неповолен, укривка, хвалбиво, разядка, избух, плочник, изкусник
(артист) и др. Броят на тези думи би могъл да се увеличи например с: примеждлив път,
създавници, влагалица на науката, усетна загуба и др. *13+ Съдбата на тези Вазови неологизми е
различна. Към самостойно словотворство Вазов е прибягвал сравнително рядко. Обикновено той
е предпочитал да търси и употребява готови народни думи. Вазов се е водил от правилната
мисъл, че думите, създавани от писателите, трябва да отговарят точно на установените в
народната реч закони. За тази цел е необходимо писателят да изучава внимателна народната реч.
Известно място в речника на Ив. Вазов заемат и архаизмите, с които той си служи умерено, и то
предимно в случаи, когато разработва сюжети из миналото. Такъв е случаят например в одата
„Паисий”, където са употребени архаизмите: мир (свят), конец (край), пища (храна), дан (данък),
бран (война). Срещат се в други случаи и архаизми като: битие, величав, дебри, витая, забвение,
изступление, казън, сонм, стид, униние, убог и др. Някои от тях днес вече не се чувствуват като
архаизми, а само като “литературни” думи (например битие, витая, униние). Изглежда, че самият
Вавов се е стремил понякога чрез своите „архаизми” да обогати езика с „хубави” думи, а не да ги
подчертава именно като архаизми, свързани с определена историческа обстановка. Това личи и от
следните думи в бележките му за нашия поетичен език: „Можем ли да заемаме думи от
славянския—старобългарския език? Не само че можем, но сме и длъжни. Русите с кривачи гребят
от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му.
Разумява се, и там трябва мярка и вкус.” *14+ У Вазов преобладават черковнославянските
архаизми пред чисто старобългарските (той не е имал специална подготовка по старобългарски
език).
И тъй, като обобщение на изложеното дотук по въпросите на речника на Вазов може да се каже,
че с всички страни на своята практика, както и с теоретичните си изказвания той поддържа преди
всичко народното начало в областта на нашия книжовен речник. В същото време Вазов има
твърде сериозно, грижливо и правилно отношение и към въпроса за неговото културно
обогатяване. Работата му в тази област може да се преценя като положителна във всяко
отношение.
Като приемник на Каравелов, Ботев и П. Р. Славейков, Иван Вазов има значителни заслуги за
установяването на редица съвременни конкретни граматични норми. Вазов се е стремил в своята
практика да отразява такива граматични особености, които имат по-широко разпространение в
народната реч. В това отношение той е помагал за преодоляването на някои твърде подчертани
диалектизми в езика на Каравелов, възприети и от Ботев. От друга страна, той е взел под
внимание и някои особености, несвойствени на родното му сопотско наречие.
Също така трябва да се каже, че с писмената практика в своето творчество Вазов е допринесъл за
преодоляване на геровско-дриновските старинни членувани форми на прилагателните в мъжки
род, като големий, слабий, възприемайки живите народни форми на -ия(т): големия(т), слабия(т).
От друга страна, Вазов е възприел препоръчваните от М. Дринов местоименни форми ме, те, се
вместо ма, та, са (у Момчилов, Каравелов и др.) или мя, тя, ся (у Н. Геров и Й. Груев). Важно е
установеното от Вазов положение, че народните отглаголни съществителни трябва да завършват
на -не, а книжовните — на -ние, например писане, спане, ходене, презиране, но страдание,
презрение.
Вазов има съществена заслуга за установяване на деепричастната форма на -ейки, -айки (ходейки,
мислейки, поздравявайки и пр.) в нашия книжовен език, възприета от западните говори. Тази
форма той нарича даже прелестна.
„От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излязоха из едно прозорче, малко по-високо от
главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На
третото стъпало машинално той се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му
маловъзрастни сина. . . стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. . .” *21+
Излишен е въпросът, дали Вазов предпочита прости или сложни изречения. Тяхната употреба е в
зависимост от конкретния ход на мислите, от предмета и от обстановката. Вазов е майстор на
всички видове изречения. У него и простото изречение може да стигне до значителна
усложненост, както и сложното изречение може да бъде ту елементарно опростено, ту усложнено
до изненадваща степен, ту периодично плавно, ту темпераментно и стремително развиващо се
със смели скокове.
„Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла,
грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо.”
[23]
„Денковата къща — едничката в селцето по-прилична — на две ниски катчета, измазани с кал, с
прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън, беше отредена от селото да
приеме високия гост” (28).
„Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който
маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия
клас ...” (36).
Ив. Вазов използува доста свободно и широко деепричастията на -ейки, -айки в конструкции,
които представят разширени по състав обособени части (обстоятелства) в изречението:
“Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България” (37).
„Понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един
чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и
бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България” (36).
„Слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи
работи, и се радваше” (31).
Както видяхме по-горе, Вазов цени много тези деепричастни форми, наричайки ги „прелестни”. С
право той вижда в тях едно ценно средство за обогатяване на книжовния ни синтаксис. Въпреки
че по-късно тези форми бяха поставени под запрещение от някои наши филолози, те останаха в
езика ни, защото той не може без тях.
У Вазов се срещат доста форми от сегашно деятелно причастие, но само в служба на обикновено
(а не обособено) определение:
„Не се случи никакво събитие в еднообразното прозябание на селцето му, което отдалеко даже да
науми кипящия живот на България” (32—33).
Тук намираме употреба на голям брой и разнообразни по служба и строеж подчинени изречения
към едно главно — нему се струва; същевременно намираме и употреба на обособени части
покрай подчинените изречения.
„Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди
освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата,
често ни минава през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се
събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си; как щяха
да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля, и в
което те ще се чувствуват чужденци” (25).
И тук намираме поначало същия случай (главно изречение — често ни минава през ум), усложнен
още повече с това, че към обособената част в първото подчинено изречение се явява нова
подчинено изречение (преди да лъснат ...); освен това към непреките въпроси — какво би било и
как щяха да бъдат... — представящи подчинени изречения, се явяват редица други подчинени
(последователно подчинени) изречения.
„В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите за всекидневния живот
той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия,
както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата, същите селски крамоли, същите
борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света” (27).
„В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше, даскал нямаше, защото
нямаше школо, поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община,
а зимата със снеговете си и каловете спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им
съобщение със света” (33).
У Вазов се срещат и доста синтактични форми, почерпени от народната реч или изградени върху
нея, които днес не се срещат в книжовния ни език. Без да ги подлагам на анализ, ще посоча за
пример само някои от тях.
„Тоя весел другар и събеседник . . . знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха,
правеше да го обичат.”
Изпод перото на Вазов за пръв път се разгръща голямата синтактична гъвкавост на нашия език,
увеличена още повече от органическото съчетаване на народни и книжовни по произход
конструкции.
Бележки
13. Срв. Ангелов, Б. Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език. Сборник в чест на Л. Милетич.
1912, с. 1 — 10.
15. Вж. Редакционни промени в “Под игото” от Ив. Вазов, Известия на Института за български език, кн. V.
1957, с. 271—348. или “Как Вазов е обработвал езика на творбите си”, сб. Език и стил на българските
писатели, кн. I, 1962, с. 135—150.
23. Събрани съчинения, VIII. стр. 26. По-нататък се отбелязват страниците в скоби след цитата.
Послеслов
Читателят затваря страниците на последната книга на проф. д-р Любомир Андрейчин. Тя е плод на
неговата двайсетгодишна творческа работа в областта на историята на българския книжовен език.
Авторът предаде своя труд в издателство „Народна просвета” не толкова с мисълта да представи в
цялостен и обобщен вид своето дело в тази нова област на българската филология, колкото с
горещото желание да направи за пръв път достояние на българския читател основните моменти
от развитието и изграждането на езика, с който днес си служим.
За съжаление авторът никога няма да види своя труд отпечатан и разпространен. Той го завърши
само два месеца преди смъртта си.
Издателство „Народна просвета”, на което проф. д-р Любомир Андрейчин беше дългогодишен
консултант и сътрудник в работата, е убедено, че предоставяйки на читателя последния труд на
нашия виден филолог, осъществява не само едно от неговите последни желания, свързани с
творческата му работа, но изпълнява и свой висок обществен дълг.
В помощ по издаване на книгата на проф. д-р Л. Андрейчин беше доц. к. ф. н. Венче Попова.
Издателството й благодари за сътрудничеството.
От издателството