Роланд Лейзънби

МАЙКЪЛ ДЖОРДАН

MICHAEL JORDAN THE LIFE

Roland Lazenby, 2014
Първо издание

© Превод: Елена Бойчинова

© Редактор: Лилия Анастасова
© Съиздател и консултант: Тодор Димитров
© Корица и предпечат: Методи Стоянов
© Издателство „Жануа '98“

http://4eti.me TM
http://ekni.ga TM

ISBN 978-954-376-109-8 - меки корици

ISBN 978-954-376-112-8 - твърди корици

2
 В ПАМЕТ НА
ТОНИ ТРАВИС, РОЙ СТЕНЛИ МИЛЪР, ЛЕЙСИ БАНКС,
ЕЛ. ДЖЕЙ. БИЙТИ И ЕД МАКФЕРСЪН
МОИ БРАТЯ ЗАВИНАГИ.
***
С БЛАГОДАРНОСТ НА ИДОЛА МИ,
КОЙТО ВИНАГИ МЕ МОТИВИРА!
Константин Папазов

Съдържание
Предговор ............................................................................................................... 8
Пролог ................................................................................................................... 12

ЧАСТ I: НОС СТРАХ ................................................................ 18

ГЛАВА 1 СВЯТО УБЕЖИЩЕ ....................................................................... 18
Реката ..............................................................................................................21
Клементайн ....................................................................................................24
ГЛАВА 2 КЪРВАВ УИЛМИНГТЪН ................................................................ 27
Промяна на мисленето ..................................................................................28
Царевицата .....................................................................................................31
Новото поколение..........................................................................................32

ЧАСТ II: РАННИ ДНИ ............................................................... 36

ГЛАВА 3 ВЛИЯНИЕТО ................................................................................... 36
Роки Пойнт .....................................................................................................37
Бруклин, а след това -Тийчи ........................................................................40
Ново преместване ..........................................................................................45
ГЛАВА 4 СЪСТЕЗАТЕЛЯТ ............................................................................... 48
Тъмнината ......................................................................................................55
ГЛАВА 5 ДИАМАНТЪТ .................................................................................. 59
Ловен клуб ......................................................................................................63
Ето, идва... ......................................................................................................66
3
ЧАСТ III: ПОЯВЯВАНЕТО ....................................................... 72
ГЛАВА 6 ОТПАДАНЕТО................................................................................ 72
Сол в обувките ...............................................................................................78
ГЛАВА 7 НОМЕР 23......................................................................................... 82
Първият отбор ................................................................................................84
Слово на прослава .........................................................................................90
ГЛАВА 8 ТРАНСФОРМАЦИЯТА ................................................................ 97
„Заповядайте, госпожице Робинсън“ ........................................................102
ГЛАВА 9 КАМПЪТ ФАЙВ СТАР ..............................................................105
ГЛАВА 10 МАЙКЪЛ С ГЛАВНО „М“ ......................................................117
Емпи Парк ....................................................................................................121
Биг Мак .........................................................................................................129

ЧАСТ IV: ИСТИНСКО СИНЬО ................................................ 133

ГЛАВА 11 НОВОБРАНЕЦЪТ ......................................................................133
Антуражът ....................................................................................................143
Слушателят...................................................................................................145
Корицата .......................................................................................................146
ГЛАВА 12 НЕЩО НОВО ................................................................................161
Отново Гранвил ...........................................................................................164
Подобрението...............................................................................................166
Пан Ам ..........................................................................................................176
ГЛАВА 13 СРИВ В СИСТЕМАТА ...............................................................180

ЧАСТ V: НОВОБРАНЕЦЪТ ...................................................... 193

ГЛАВА 14 ЗЛАТНА ТРЕСКА ......................................................................193
Факторът Найт .............................................................................................196
1984 ...............................................................................................................199
ГЛАВА 15 ЧЕРНА ВЛАСТ ...........................................................................202
Визията .........................................................................................................204
ГЛАВА 16 ПРЪВ ПОГЛЕД ...........................................................................213
Състезателен кон .........................................................................................216
4
 Началото .......................................................................................................220
Забраната ......................................................................................................224
Доктор, Доктор ............................................................................................226

ЧАСТ VI: УЧИЛИЩЕ ПО ЛЕТЕНЕ ......................................... 229

ГЛАВА 17 МЛАДИЯТ ЗАТВОРНИК ........................................................229
Вкопчен в битка ...........................................................................................231
Времето на антуража...................................................................................233
Хуанита .........................................................................................................235
ГЛАВА 18 КРАКЪТ ........................................................................................238
Дразнителят ..................................................................................................242
Яростта на Бога ............................................................................................249
Идва Колинс .................................................................................................252
ГЛАВА 19 АТАКА! ..........................................................................................255
Скок ...............................................................................................................257
Факторът Аз в победата ..............................................................................260

ЧАСТ VII: ЦИНИКЪТ ............................................................... 267

ГЛАВА 20 ТОВА Е ШОУ ...............................................................................267
„Wooly Bully“ ...............................................................................................269
Пипън ............................................................................................................272
Кавгата ..........................................................................................................275
ГЛАВА 21 ДОМИНАНТЪТ ДЖОРДАН ......................................................281
Пинг-понг .....................................................................................................284
Тихата война ................................................................................................287
Най-полезен ..................................................................................................290
Полет 23 ........................................................................................................293
ГЛАВА 22 ПОЛЕТЪТ НА НЕДОСЕГАЕМИЯ ........................................296
Конфликтът ..................................................................................................297
Плеймейкърът ..............................................................................................299
Лоши момчета ..............................................................................................304
ГЛАВА 23 СВАТБА В ДВИЖЕНИЕ ..........................................................311
Игра на тронове ...........................................................................................313
5
 Промените ....................................................................................................320
ГЛАВА 24 ПРЕХОДЪТ ..................................................................................325
Време за четене ............................................................................................327
Спокойствието .............................................................................................332
Отново „Детройт“ ........................................................................................334
ГЛАВА 25 БОГЪТ НА БАСКЕТБОЛА ......................................................340
Забивка ..........................................................................................................345
Промяната се отплаща ................................................................................347

ЧАСТ VIII: НЕЩО СПЕЧЕЛЕНО ............................................ 351

ГЛАВА 26 ТРИЪГЪЛНИК ............................................................................351
Освобождаването.........................................................................................352
Време за магия .............................................................................................359
ГЛАВА 27 ХАЗАРТЪТ ...................................................................................367
Книгата на Откровенията ...........................................................................368
Доминатор ....................................................................................................372
ГЛАВА 28 ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ ....................................................380
Фениксът ......................................................................................................384

ЧАСТ IX: ДАЛЕЧЕ, ДАЛЕЧЕ ................................................... 399

ГЛАВА 29 ЛЕКСУСЪТ ..................................................................................399
Нарастващо притеснение ............................................................................400
Спекулации ..................................................................................................402
ГЛАВА 30 ДИАМАНТЕНАТА МЕЧТА ....................................................407
„Сокс“ ...........................................................................................................408
Дом, скъп дом, Чикаго ................................................................................412
Автобусът .....................................................................................................413
ГЛАВА 31 ЗАВЪРНИ СЕ! .............................................................................417
Отново на „Чикаго Стейдиъм“...................................................................421
В „Берто Център“ ........................................................................................425
ГЛАВА 32 ТРЕНИРОВЪЧНИЯТ ЛАГЕР ....................................................434
Бяс .................................................................................................................436
Дзен ...............................................................................................................441
6
ЧАСТ X: ЯРОСТ ........................................................................ 447
ГЛАВА 33 КАРНАВАЛЪТ .............................................................................447
Следващата титла ........................................................................................451
Сиатъл ...........................................................................................................455
ГЛАВА 34 РАЗПЛАТАТА ..............................................................................460
Преклонението .............................................................................................463
Отново на педал ...........................................................................................467
Заедно............................................................................................................469
Грип ...............................................................................................................473
ГЛАВА 35 СРЪДНЯ В АВТОБУСА ...........................................................477
За последен път ............................................................................................481
Чисто съзнание ............................................................................................484
Шесто чувство .............................................................................................491

ЧАСТ XI: ЖИВОТЪТ СЛЕД „БУЛС“ ...................................... 499

ГЛАВА 36 В ПРЕДДВЕРИЕТО НА АДА .................................................499
Изоставен ......................................................................................................501
Лоялността на Рейнсдорф...........................................................................506
ГЛАВА 37 ВЪЛШЕБНИКЪТ ........................................................................513
ГЛАВА 38 КАРОЛИНА .................................................................................533
Билярд ...........................................................................................................533
Брайънт .........................................................................................................536
Спрингфийлд и отвъд .................................................................................538
Собственикът ...............................................................................................541
Губещ ............................................................................................................545
БЛАГОДАРНОСТИ ........................................................................................549
ЗА АВТОРА ......................................................................................................552
ЛИНКОВЕ .........................................................................................................554
СНИМКИ ..........................................................................................................555

7
 Предговор

Преди много години с група приятели бяхме омагьосани от една особена

книга. Кориците ѝ бяха окъсани, а полупрозрачните жълтеникави страници
стенеха в гериатрично-целулоидна агония. Изданието бе публикувано далеч
преди 9-ти септември 1944 г., така че много от думите в него имаха досадния
навик да завършват на буквата „ъ“. Предавахме си апокрифната книга от
ръка на ръка, четяхме я, препрочитахме я и след това я обсъждахме,
опитвайки се отчаяно да разберем смисъла ѝ. Въпреки че не бе особено
голяма, книжката направи успешен опит да свари неспокойните ни
двайсетгодишни мозъци. Беше „Светът като воля и представа“ и бе написана
от великия немски философ Артур Шопенхауер.
Дори с общи усилия не успяхме да проумеем всичко, но усетихме гения на
автора във виадуктите на необятното му въображение, в елегантните му
мисли и в неочакваните изводи. Той бе по-различен, по-особен философ.
Идеите му не се срамуваха да бъдат освежаващо арогантни и пропити е
мистика. Основната, повтаряща се теза във философията на Шопенхауер бе
тази за вездесъщото присъствие на волята. „Тя е във всичко - твърдеше той,
- и в хората, и в животните, и дори в дърветата, тревата и камъните.“ И нещо
повече: свободната воля единствена е неподвластна на времето,
пространството и обстоятелствата. С други думи, за Артур Шопенхауер
волята - абстрактна, всемогъща и стихийна, е това, което много религии биха
нарекли просто с името Бог.
Но защо се сетих за стария германец и неговите двестагодишни
разсъждения върху вселената още преди да започна да пиша предговор към
биографията на един баскетболист? Може би, защото въпросният
баскетболист може да бъде определен единствено като гений, а именно
Шопенхауер е автор на една от най-прочутите сентенции, свързани с
човешкия гений: „Талантливият човек - е казал великият немски мислител, -
е този, който може да уцели мишена, която никой друг не може да уцели. Но
геният? Геният е този, който може да уцели мишена, която никой друг не
може дори да види.“
Колко пъти? Колко пъти сме гледали в захлас как великият Майкъл
Джефри Джордан поразява мишени, за чието съществуване ние
простосмъртните дори не сме подозирали?! Още в началото на епичната си
кариера Майкъл правеше неща по бляскавите паркети на Националната
баскетболна асоциация, които не можехме да проумеем. Лари, Меджик,

8
Джулиъс и Карим бяха превърнали Лигата в глобално спортно явление, но
Джордан...Джордан я прати толкова далече в стратосферата, че светът
започна да я нарича Лига на извънземните, а него самия - Въздушният. Да -
Майк действително често създаваше впечатлението за безочлива гавра със
земното притегляне и му се налагаше да отговаря на въпроса дали може да
лети. Да наблюдаваш движенията му между двата коша бе несравнимо
естетическо преживяване. Понякога влизаше към коша с топка в ръка,
сгъвайки се много, много ниско до пода, като някаква екзотична, кръвожадна
котка, пристигнала директно от екваториалните савани на Африка. Но
всички знаехме, че колкото по-голямо е сгъването, толкова по-свирепо ще
бъде разгъването. И действително, когато отскочеше, въздушният Майкъл
попадаше в някакво друго, негово си, все още неизследвано пространство.
Всичко ставаше много рязко и бързо... поне в първата секунда. Джордан
изскачаше директно нагоре от къркорещия кратер на противниковата
защита, след което сякаш увисваше като ленив дирижабъл във въздуха,
изчакваше всички останали играчи да се върнат на земята и запращаше
топката в коша с животинска сила. През втората половина на 80-те Майк
играеше в неефикасната система на Дъг Колинс и отборът му не бе в
състояние да преодолее безкомпромисната и дисциплинирана гвардия на
„Детройт Пистънс“ в плейофите. Но залите се пълнеха до пръсване всеки
път, в който кракът му стъпеше на терена. Всички се питаха: Какво ли ще
направи днес? Какво ли ще е следващото му чудо? Каква ли невидима
мишена ще ни покаже този път?
Всеки има своя любим Джорданов момент. Моят е от 91-ва година:
- Живеех в Лос Анджелис и така се случи, че гледах третия мач от финалите
между „Булс“ и „Лейкърс“ в местен бар. Естествено, заведението бе пълно с
фенове на Лос Анджелис, които се надяваха отборът им да се добере до
ценна победа в Чикаго. В даден момент Клиф Левингстон получи топката от
Джордан и с един дрибъл към коша събра трима защитници. За да се
освободи от тройното покритие, Клиф съобразително намери Майк с остро
подаване. Пасът завари Джордан фронтално срещу коша. Майк нахлу в
полето за три секунди с един-единствен категоричен дрибъл с лявата ръка,
след което излетя като ракета в посока към незабравимото.
В този момент гениалният играч не играеше баскетбол, не скачаше... дори
не летеше... той се носеше плавно и спокойно към място, което бе отредено
само и единствено за него. Някъде по пътя към обръча Майк премести
топката в дясната си ръка и я вдигна високо, високо над коша и над главата
си - като някаква огненочервена факла, попаднала в дланите на внушителна
баскетболна статуя на свободата. Залата затаи дъха си в очакване на
кошосъсипваща забивка. Но не! Това бе твърде тривиално за гения! Той бе
решил нещо друго. Бе видял поредната невидима мишена. Създаде се

9
странно усещане за забавен каданс в реално време. Никога няма да забравя
точно този момент. Ето го: Негово въздухоплаващо височество Майкъл
Джордан - не толкова човек, колкото сноп ослепителна свободна воля...
носещ се над игрището могъщ, стихиен и отвъд времето, пространството и
обстоятелствата. Толкова освежаващо арогантен и пропит с мистика.
Поклонниците на баскетболната религия го наричат просто с името Бог. И
ето че, вместо да забие, великият играч продължава невъзможния си полет
към коша, мести топката още веднъж в лявата си ръка и я изпраща към коша
с кадифен, изтънчен фалц, който ще я накара да докосне е въртелив флирт
таблото и да мине директно през мрежичката.
Залата в Чикаго щеше да експлоадира, но по-впечатляващо бе, че дори
барът, изпълнен с фенове на „Лейкърс“, гръмна в аплодисменти.
Гледал съм Майкъл Джордан в игра на живо два пъти. Някои хора просто
имат аура. И двата пъти усетих, че гледам със страхопочитание не само него,
но и игрището, по което стъпваше - така както се гледа развълнуваният
хоризонт от зъберите на тихоокеанското крайбрежие.
„Искам да съм като Майк!“ гласеше популярната навремето реклама. В
това, разбира се, има много маркетингова ирония, тъй като е ясно, че никой
никога няма да бъде като Майк.
Джордан бе много повече от гениален играч. Той се превърна в глобална
икона, в могъщ мотивационен механизъм за милиони, в безпрецедентна
икономическа институция. Преди няколко месеца Майк стана първият
баскетболист милиардер и продължава да трупа по 100 милиона долара на
година като собственик на отбор, бизнесмен и рекламно лице на цяла по-
редица продукти. Марката на „Найки“ „Еър Джордан“, носеща името на 52-
годишната легенда, продава осем пъти повече кецове, от втория в класацията
в момента Леброн Джеймс!
Историята на една от най-изумителните личности на нашето време
продължава. Човекът, който никога не е имал нужда от помощ, за да скача,
бе достатъчно съобразителен да използва спорта като трамплин и ето че
дълги години след последния си кош „Въздушният“ продължава да се носи
високо във въздуха. Истинска привилегия е, че сме негови съвременници и
че сме имали късмета да се наслаждаваме на шедьоврите му, но това, което
ще ви изненада, е най-големият му шедьовър - този, който все още не
познавате и който се намира между тези две корици.
Гениите са родени с дарбата си, нали? Те са орисани да успеят, да бъдат
окичени с лаври и да бъдат боготворени. Просперитетът е гарантиран от
съдбата. Щастието е неизбежно... Всъщност почти никога не е така!
Животът на Джордан и неговият изпълнен с препятствия и трагедии път ще
ви накарат да преосмислите много от мненията си не само за него, но и за
себе си. Искам да съм като Майк! Но на каква цена? За повечето от нас

10
Майкъл е неуязвим, стилизиран свръхгерой - персонаж от баскетболния
комикс, наречен НБА, и симетричното телевизионно лице с белозъба
усмивка, продаващо ни кецове, дрехи и напитки от десетилетия насам.
Но някъде дълбоко под тази излъскана, медийна идентичност живее
истинският Джордан - не въздушният, а земният.... със своите слабости и
пороци, с тежкото минало, с разочарованията, с раните от предателствата, с
изневерите, с болките, с накърненото самочувствие, с личните
опустошителни загуби.
Струва ми се, че Вие държите в ръцете си една особена книга. Няма да е
нужно да я дешифрирате - тя не е дело на немски философ и просто разказва
трънливата история на гения такава каквато е - без демагогия, задръжки и
нравоучителност. Но посвоему тя също е притча за света като воля и
представа. Някой ден и тези страници ще пожълтеят и надявам се, ще бъдат
предавани внимателно от ръка на ръка между хора, за които Майкъл
Джордън е само древен мит. Но дори и след двеста години, ако четете
внимателно, може да научите много неща. Кой знае - може сред някои от
старите страници даже да откриете безценен подарък и да разберете как
точно да уцелите мишена, която никой друг не може дори да види.

Иво Иванов

11
 Пролог

Очите на защитника се отварят широко. Готови са да изхвръкнат от

орбитите си. Той е на път да се срещне със съвършенството на уникалното
човешко движение, което накара гениите да изобретят технологията на
забавения каданс. Откритие, което да им позволи да анализират реално
нещо, което иначе изглежда като илюзия.
Краят е познато болезнен. Нещо в защитата се е пречупило още в далечния
край на терена. Следва бърза атака. Всички противници са преминали в
отстъпление. Защитникът е спринтирал до своя кош, но като се обръща,
вижда само една мъглявина. Тъмно петно с малко червено, което владее топ-
ката, дриблирайки с пълна скорост покрай хаоса. Прехвърля топката от
дясната в лявата си ръка, после я хваща ниско с двете си ръце, запазвайки
перфектно равновесие.
Точно в този момент петното изплезва език. Понякога езикът само се
подава между зъбите, но точно сега целият виси гротескно над долната
устна, все едно е някаква кукла комедиант, която се подиграва на защитника.
Все едно към обидата от забивката, която ще последва, добавя и насмешка,
и цинично изражение. Преди векове воините инстинктивно правели подобни
физиономии, за да смутят и уплашат противника си. Може би нещо п добно
се случва и сега или по-вероятно е това, което сам той обяснява - уникално
изражение на върховна концентрация, което е наследил от баща си.
Каквото и да е, 22-годишният Майкъл Джордан е напълно ясен, провесил
езика си пред защитника, все едно е самият бог Шива, древното божество на
смъртта и разрухата, и напредва към коша. Много бързо езикът изчезва.
Докато прави крачка, Джордан изнася топката над лявото си рамо, завърта я
пред лицето си с две ръце и отскача малко преди линията за наказателен
удар. Защитниците са се отказали, а приличното на торнадо петно вече е във
въздуха, носещо се плавно покрай тях. Стискайки топката в огромната си
като на мамут дясна ръка, той се приближава към крайната цел. За миг ръката
му се свива като кобра, готова да нападне, докато той се носи към коша,
сякаш спрял времето, и спокойно завършва атаката. За зрителите този
необикновен звук от преминаването на топката през мрежичката е
възбуждащ. Има ефекта на Павлов (руски учен, който първи описва явлението
„условен рефлекс“- бел. ред.), изглежда почти като кръвожадност, все едно да
гледаш как лъв преследва антилопа по някой научнопопулярен телевизионен
канал.

12
 Линията на полета му е оформила почти перфектна парабола от отскока до
приземяването. С времето това ще предизвиква куп професори по физика и
дори един полковник от военновъздушните сили да предприемат дълбоко
изследване на феномена, търсейки отговор на въпроса, който си задават
всички зрители: „Майкъл Джордан лети ли?“ Всички ще измерват времето
му във въздуха и ще настояват, че полетът му е илюзия, възможна
единствено заради скоростта му преди скока. Много от тях ще говорят за
необикновените му мускули на краката, на бързо реагиращите сухожилия,
на центъра му на тежестта, но всички ще изглеждат като говорещи на вятъра.
Целият полет на Джордан от линията на фаула до ринга трае едва една
секунда.
Да, Елгин Бейлър и Джулиъс Ървинг също можеха да се задържат
необикновено дълго във въздуха, но те го правеха преди ерата на
видеотехнологиите, които да запазят подвизите им. Джордан е нещо
различно - феномен на една епоха, той напуска миналото и обещава
бъдещето.
(Елгин Гей Бейкър (роден на 16.09.1934 г.) - бивш играч, треньор и изпълнителен
директор на отбор в НБА. За „Минеаполис“, по-късно преименуван на „Лос Анджелис
Лейкърс“ е играл в периода 1958-1971 г. Участник в 8 финала на НБА, един от най-
добрите борци и реализатори за времето си. Известен е с акробатичните си
отигравания, като запазената му марка са „висящите“ стрелби с отскок. Избран е
под номер 1 в драфта през 1958 г. Отава Новобранец на годината през 1959 г. Има 11
участия в Мача на звездите. От 1977 г. е член на Залата на славата. През 1974 и 1976-
1979 г. е треньор на „Ню Орлиънс Джаз“.)
(Джулиъс Ървинг (Доктор Джей) (роден на 22.02.1950 г.) - бивш играч, наричан
пионера на модерния баскетбол заради атрактивните си изпълнения във въздуха. Той
е най-голямата звезда на Американската баскетболна асоциация (АБА), баскетболна
лига, която е конкурент на НБА през 70-те години, преди да се влее в последната през
1976 г. Започва кариерата си във „Вирджиния Скуайърс“ станал по-късно „Ню Йорк
Нетс“. През 1972 г. Д-р Джей е избран и в драфта на НБА от „Милуоки Бъкс“ на
Оскар Робъртсън и Лю Алсиндор, прочул се после под името Карим Абдул-Джабар.
Ървинг подписва с „Атланта Хоукс“ на Пийт Маравич. Д-р Джей печели титлата на
АБА на два пъти с отбора на „Нетс“ (1974 и 1976 г.), избран е в три поредни години
за Най-полезен играч в лигата (MVP) - 1974, 1975 и 1976. След вливането на АБА в НБА
през 1976 г. Д-р Джей преминава във „Филаделфия 76“, с който през 1981 г. става MVP
в лигата, а през 1982 г. печели титлата. През 1993 г. Д-р Джей е приет за член на
Залата на славата на баскетбола, а през 1996 е избран сред 50-те най-добри играча в
историята на НБА)
А за милионите, които играеха баскетбол, той просто е единственият, който
може да лети.
Самият Джордан си задава въпроси в началото на професионалната си
кариера, след като гледа записи на играта си. „Летях ли? - пита той. - Е, със
сигурност изглеждаше така, поне за кратко.“

13
 Най-уникалният талант в баскетбола е като комета, която разцепва небето,
носена единствено от светлината на своя блясък. Цялата хипнотизираща
кариера на Майкъл Джордан оставя феновете, журналистите, бившите му
треньори и съотборници и дори самия Джордан да се опитват с години
неистово да разберат какво се случи, докато бе на терена.
„Понякога гледам назад и се чудя дали наистина е било реално“ - казва
неведнъж той.
Дали е било истина?
Наистина ще дойде време, когато старият и сбръчкан Джордан ще стане
мишена на подигравки и нападки за грешките си и ще бъде държан
отговорен за личните си недостатъци, но дори тогава блясъкът, който остави
като играч, няма да бъде помрачен, защото бе Извънземен.
В началото той беше просто Майк Джордан, един младеж от Северна
Каролина с несигурно бъдеще, който планираше да се запише във
военновъздушните сили след гимназията. Началото на 80-те години на XX
век отбелязва неговата звездна трансформация в Майкъл, Архангелът на
кошовете (игра на думи: Майкъл е английският еквивалент на името
Михаил). По време на този процес неговата личност проправи пътя към
върха на бизнес империята „Найк“, която скоро го избра за свой млад
император, роля, която едновременно му даде свобода, но и го ограничи
безкрайно. Той стана пример за абсолютното умение. Изглежда, никой не
можеше да прави нищо толкова добре, колкото Майкъл Джордан можеше да
играе баскетбол. „Единственото нещо, което беше по-голямо от умението му
да играе, беше неговата самоувереност“, забелязва дългогодишният спортен
журналист от „Чикаго Лейси Бенкс“.
Професионалният спорт винаги е страдал от своя малко ограничен имидж:
пораснали мъже, които тичат насам-натам по КЪСИ гащи. Но Джордан
издигна реномето на спорта със своя „полет“, фино наложи епитета „яко“ за
баскетбола. Скоро, докато американската телевизия достигаше върха на
своята популярност и влияние, той плени феновете по цял свят. Едно цяло
поколение израсна с рекламата на „Gatorade“ („Гаторейд“ - безaлкохолна
напитка. „Геторейд“ е създаден от д-р Робърт Кейд и д-р Дейна Шайърс във
Флоридския университет през 1966 и е наречен на името на футболния отбор на
университета („Гейтърс“). Целта на напитката е да рехидратира и възстановява
въглехидратите (използвайки захароза, глюкоза и фруктоза), солите, витамините и
минералите, които намаляват по време на физически упражнения (най-вече в
причиняващия умора климат на Флорида). Продавана с драматичните образи на
изпотени спортисти, напитката става популярна сред неспортистите, като към
производствената линия се добавят и други варианти: с ниско съдържание на натрий,
и т.н – бел. http://4eti.me ) от 1991 г., която повтаряше като мантра: „Понякога
мечтая аз да съм той. Трябва да видите как си представям себе си...Ако
можех да съм като Майк...“

14
 Приближаването на културата на новите технологии го тласна към
безпрецедентна роля на възвишено божество на глобалния спорт и
рекламната индустрия, която остави всички да гледат с трескава възбуда
неговия спектакъл. Арт Чански, един от баскетболните репортери, който
следва неотклонно Джордан още от времето му в Университета на Северна
Каролина, след години при едно посещение в Чикаго изрази своето
удивление: „Бях просто изумен, като видях ефекта, който имаше върху
хората, когато в старата зала „Чикаго Стейдиъм“ той трябваше да премине
по пътеката между седалките зад коша до терена. Ефект върху възрастни
мъже и жени. Знаете ли колко много им е струвало само за да си позволят
точно тези места? Само заради това, че Майкъл Джордан ще мине на няколко
метра от тях. А след това, в съблекалнята, представителите на медиите почти
се биеха, за да стигнат до него.“ Истински месия. Поклонението пред него
стана толкова силно през сезоните, че дългогодишният специалист по връзки
с обществеността на „Чикаго Булс“ Тим Халъм сравняваше Джордан с Исус.
Халъм се обръщаше към асистента си с думите: „Виждал ли си Исус днес?“
В тази еволюция със сигурност пръст има и съдбата. Ралф Сампсън (Ралф
Лий Сампсън (роден на 7 юли 1960 г.) - баскетболист, смятан за истински феномен в
колежанските си години. Висок 2,24 м, той е избран за най-добър играч в
университетите и е избран под номер 1 в драфта през 1983 г. от „Хюстьн“. Става
Новобранец на годината. В първите три сезона в НБА записва по 20,7 точки и 10,9
борби средно на мач. След това започват да го преследват контузии и след три опе-
рации на коляното се отказва от състезателна дейност) например записа паметни
мачове срещу Джордан в университетското първенство, когато и двамата
очакваха честта да бъдат обявени за най-добри играчи на колежите, но след
това десетилетия бе само наблюдател на възхода на своя опонент. „Да -
признава Сампсън, - Джордан има уникални физически дарби и неповторима
работна етика, но не може да се пренебрегне и невероятният късмет, който
го съпътства. Той беше благословен от съдбата да работи с най-добрите
треньори и да има около себе си велики съотборници. Имам предвид, че той
наистина работеше върху себе си и ако не беше достатъчно добър в нещо,
имаше мотивацията да стане такъв“, казва Сампсън в интервю през 2012 г.,
предшестващо приемането му в Залата на славата. „Но освен всичко друго,
той попадна в правилната конфигурация и в правилния отбор, с точния
треньор, който прозря таланта и способностите му, а след това разположи
отбор около него. Тактика, която проработи. Затова мисля, че това, в което
той се превърна, е комбинация от всички тези фактори.“
Но никой не е бил по-наясно с необичайното стечение на обстоятелствата
около Джордан от него самия. „Всичко е в добрия избор на времето“,
признава той на прага на 50-ата си годишнина и гледайки назад.
Таймингът и късметът обаче са само малка част от мистерията.

15
 Спортният психолог Джордж Мъмфорд бил като разноглед първия път,
когато видял анимирана тренировка на 32-годишния тогава Джордан. Когато
разбрал какъв зверски апетит има баскетболистът и колко малко е спал,
докторът, който току-що бил започнал работа в „Чикаго Булс“, незабавно го
диагностирал с маниакална депресия или биполярно разстройство, или
комбинация от двете. „Той беше като бесен, сновеше напред-назад из цялата
зала хиперенергично. Мислех, че няма да издържи“, признал Мъмфорд след
тази тренировка.
„Явно Джордан е в някаква фаза на своята мания заради нещо“, помислил
си психологът. Страдащите от маниакална депресия пациенти обикновено
редуват крайна активност с дълбоки сривове. Докторът със седмици след
това държал изкъсо Джордан, търсейки признаци на депресия в неговата
еуфория.
Но след като го опознал, Мъмфорд разбрал, че тази енергичност всъщност
е нормалното състояние на Джордан. Той самият бил играл баскетбол в
Университета на Масачузетс, където се запознал с Джулиъс Ървинг и вече
имал доста опит с големите таланти. Но очевидно Джордан бил нещо
коренно различно, решил докторът. Това, което за останалите спортисти
било върхова спортна форма и те здравата се трудели да го постигнат, за
Джордан било само нормално състояние. „Майкъл трябваше да си намира
мотивация да се издига над това състояние. По принцип, колкото повече
успяваш, толкова повече искаш да стоиш на тази висота. Повечето хора не
издържат. Но Майкъл...Човече, той не беше от тук“, обяснява Мъмфорд.
А по време на мач? „О, той беше окото на ураган. И колкото повече се
ентусиазираше, толкова по-спокоен ставаше“, допълва психологът.
Голяма част от времето в началото на кариерата си Джордан щеше прекара
именно в укротяване на таланта си и опита си да го впрегне в отборна работа,
защото преди всичко останало при него първата нужда бе да побеждава. До
момента, в който неговото „летене“ не прикова вниманието на публиката,
именно поразителният му стремеж към победата го тласкаше напред.
След това възхищението на зрителите се насочи към неговия полет към
върха. Полет, който бе предизвикателство за всеки и всичко, което се
изправяше пред него, през цялата му кариера. Той тестваше своите приятели
и любими хора и предизвикваше тяхната лоялност, тестваше треньорите и
съотборниците си дали са достатъчно сърцати и дали са готови да делят един
терен с него. И колкото повече скорост набираше, толкова по-взискателен
ставаше. Накрая записа рекорд и в остротата си при поставянето на тези
предизвикателства.
Джеймс Уорти, негов приятел и съотборник в отбора на Северна Каролина,
го описва като скандалджия.

16
 Самият Джордан признава през 1998 г.: „Мога да бъда много труден за
издържане“.
Но преди всичко Джордан през цялото време тестваше самия себе си.
Изглежда, че той е открил тайната още в ранната фаза на кариерата си:
колкото повече се поставя под напрежение, толкова по-способен става да се
извиси над това, което се случва около него, и да стигне по-далеч.
Всичко това прави преценката за него още по-сложна.
Текс Уинтър, дългогодишен помощник-треньор на „Чикаго Булс“, е
човекът, който е работил най-дълго време с него. Той казва, че в 60-
годишната история на баскетбола не е имало по-сложна фигура от Джордан.
„Неговата личност е цяла наука. Наистина“, казва Уинтър в края на
кариерата му. „Мисля, че не съм толкова интелигентен, че да разбера изцяло
всичко, което прави Майкъл толкова неприятен, всичко, което го прави
такъв, какъвто е. Все пак смятам, че съм го анализирал достатъчно добре, за
да кажа, че той е истинска мистерия в ужасно много аспекти. И мисля, че
винаги ще остане такъв. Дори за самия себе си.“
Доказателството за това дойде като удар с чук по главата за всички негови
фенове през 2009 г. с изцепката му по време на церемонията за приемането
му в Баскетболната зала на славата. Тогава той даде сурова оценка на много
важни фигури в своята кариера, включително на треньора си от Универси-
тета на Северна Каролина Дийн Смит. Негови бивши колеги, коментатори,
фенове - всички бяха абсолютно учудени и ужасени от поведението му. Той
просто не беше онзи Джордан, чийто имидж в началото бе близък до
съвършенството.
Те си мислеха, че го познават. Но не беше така.

17
 ЧАСТ I
НОС СТРАХ

ГЛАВА 1
СВЯТО УБЕЖИЩЕ

„Богът на баскетбола“, както ще го наричат по-късно феновете по цял свят,

е роден с кървящ нос в Бруклин през една мразовита февруарска неделя на
1963 г. в болницата „Къмбърланд“. Баскетболният гуру Хауърд Гарфинкъл
след години ще уточни, че болницата е заслужавала да бъде родно място на
звезда като Джордан, след като преди това там са проплакали братята Албърт
и Бърнард Кинг.
(Албърт Кинг (роден на 17 декември 1959 г.) - По-малкият брат на Бърнард Кинг.
Името му се прочува, когато е ученик в гимназията „Форт Хамилтън“ в Бруклин.
Смятан е за един от най-добрите гимназиални баскетболисти за всички времена, като
по време на последната му година славата му е по-голяма от тази на Меджик
Джонсън по това време. Избран е под номер 10 в драфта през 1981 г. от „Ню Джърси
Нетс“, а е обличал екипа и на „Филаделфия 76-ърс“ и „Сан Антонио Спърс“. Има 534
мача в НБА, в които вкарва 6470 точки)
(Бърнард Кинг (роден на 4 декември 1956 г.) - Избран под номер 7 в драфта през 1977
от „Ню Джърси Нетс“. Играе 14 години в НБА, като преминава и през отборите на
„Юта Джаз“, „Голдън Стейт Уориърс“, „Ню Йорк Никс“ и „Вашингтон Бълетс“.
Избиран е 4 пъти в Мача на звездите, а през 1985 г. става най-добър реализатор на
сезона. Приключва кариерата си с 19 655 точки (22,3 средно на мач). Член на
Баскетболната зала на славата от 2013 г.).
Така родилното ѝ отделение се превръща в легендарна люпилня на
баскетболни фигури. Въпреки атмосферата на това бруклинско начало,
всъщност истинското начало на необичайния живот на Джордан започва
далеч преди това - в първите години на XX век, с раждането на неговия
прадядо някъде по крайбрежието на Северна Каролина.
По това време смъртта дебнела навсякъде. Тя душела наоколо и се
промъквала всяка сутрин, смразявайки морския въздух. Чайките крещели
като някакви банши (Банши (на английски: banshee, от староирландското bean
sidhe - „вълшебна жена“) е жена-призрак в ирландската и шотландската митология.
Според вярването появата на банши и нейният вледеняващ писък предвещават смърт.
В повечето легенди тези духове са облечени в сиво или бяло, но се срещат и описания,
според които банши носят червено или зелено и имат черно наметало. Имат дълга
права черна коса, която разресват с гребен. В Ирландия е разпространено поверието,
че ако някой намери гребен на земята, не трябва да го взема, защото баншито, което

18
го е оставило там, ще го отвлече.), предвещаващи смърт в тези бедняшки
квартали, където никой не смеел да приеме оцеляването си за сигурно. Това
е истинското място, където започва историята на живота на Майкъл
Джордан - на един хвърлей от брега край черните води на реката, която се
вие покрай борови гори и блата. Там, където лунната светлина се процежда
от небето толкова спокойно, а тайнствеността и мистерията обгръщат като
мек мъх.
Годината е 1891 г., точно 26 лета след края на кръвопролитната
Американска гражданска война. Мястото е малко крайречно селце, наречено
Холи Шелтър, в област Пендър, на около 50 километра северозападно от
Уилмингтьн или на 65 километра, ако предпочетете да се спуснете с лодка
по криволичещата река Нортийст Кейп Фиър - нещо, което предците на
Джордан редовно правели. Мястото най-вероятно е получило името си по
време на войната за независимост, когато войниците намерили подслон под
светите дървета в мразовитите зимни нощи. Саваната е обградена от
тресавища, които по време на робството често давали подслон на робите
бегълци. Според някои източници една от най-обширните местни плантации
принадлежала на проповедник от щата Джорджия, който се казвал Джордан.
Впоследствие много освободени роби започнали да гравитират около Холи
Шелтър. „Те заселили блатата. Всъщност Холи Шелтър не е нищо друго
освен блата“, отбелязва Уолтър Банерман, далечен роднина на Джордан.
Скоро трудностите щели да лишат от смисъл името на селището (Holly
Shelter (от англ. букв.) - Свято убежище - Б.пр.), което предлагало всичко друго,
но не и убежище. Факт, който скоро ще бъде първото съзнателно забелязано
нещо от едно местно момченце.
То се появило в един непоносим юнски ден на 1891 г., след поредната
крайбрежна буря, която изтормозила жителите на брега на реката. Властите
отбелязали толкова много случаи на мъртвородени деца и детска смъртност
в региона, че семействата вече чакали поне няколко дни и дори седмица,
преди да дадат имена на новите бебета. Това бебе обаче било много жизнено
и по писъците, които издавало, станало ясно, че дълго време няма да оставя
майка си да спи много-много. Точно както след много години дълбокият му
басов глас ще вкарва авторитетно в правия път неуморния му 6-годишен
правнук Майкъл.
Било зората на ерата „Джим Кроу (Законите „Джим Кроу“- расови закони за
сегрегация, които влизат в сила след Войната за независимост в Южните
американски щати през 1890 г. и остават в сила на места до 1965 г. Де юре те
поставяли афроамериканците със статут „разделени, но равни“. Разделението е във
всички социални области, включително училища, обществени сгради, ресторанти. Има
дори чешми за „черни“ и „бели“. Сегрегацията засяга и армията, и федералните
работни места. Първият южняк президент на САЩ Уудроу Уилсън налага
дискриминацията и в собствената си администрация, като изисква снимки от

19
кандидатстващите за работа. През 1954 г. Върховният съд обявява училищната
сегрегация за противоконституционна, а след десет години законите „Джим Кроу“
отпадат с приемането на Закона за гражданските права и Закона за правата на глас
през 1965 г. Изразът „Джим Кроу“ произлиза от заглавието на популярна песен и се
използва на сцената като карикатура на черен човек) и политиката на надмощие
на белите се налагала навсякъде в Северна Каролина с толкова огромно
ожесточение, че щяла да се усеща в района още дълги години след
отпадането на законите за сегрегацията. В тези жестоки условия прадядото
на Майкъл Джордан бил обречен на вечна бедност и безпощадна расова
дискриминация. И то без да броим мъката от загубата на десетки любими
приятели и братовчеди, малки момичета и момчета, които смъртта
покосявала в разцвета на силите им - нещо напълно нормално за тези
крайбрежни райони.
През 1891 г. обаче новороденото момченце още не знаело какво му е
предопределила съдбата.
21-годишната му майка Шарлот Хенд изпаднала в огромно затруднение
след появата му, като родила, без да има брак с баща му Дик Джордан.
Всъщност по това време бракът по тези места бил наистина много
непопулярен. По време на робството той бил забранен за робите, заедно с
един куп други права и привилегии. Законите в Северна Каролина били още
по-скотски, като разрешавали например на един робовладелец да кастрира
своите роби като форма на наказание.
В тези постоянно несигурни години единственото, на което младият
Доусън Хенд можел да разчита, било майчината обич. Той щял да остане
единственото ѝ дете и двамата щели да споделят привързаността си един към
друг дълги години.
След раждането Шарлот се скрила с детето при семейството си и те
заживели първо с един неин брат, после - с друг. Така в първите 20 години
от живота си момчето щяло да носи името Доусън Хенд. Но скоро той
пораснал толкова, че макар да бил добре приет от роднините си, не можел да
пропусне да забележи фрапантните разлики между себе си и тях.
Семейство Хенд по принцип били със светла кожа, като някои от членовете
му дори можели да минат за бели или индианци. Джорданови обаче били с
доста тъмна кожа. От цяло едно поколение в рода Хенд само едно момче
било тъмнокожо и това подбуждало много слухове, въпроси и шушукания.
Най-накрая мъжете от фамилията признали неизречената истина. Може би
това било причината някъде в тийнейджърските си години Доусън да приеме
фамилията на баща си и да се запише в архивите като Доусън Джордан.
Доусън Джордан израснал като мъж, който на пръв поглед имал много
малко общо със своя величествен правнук. Той бил нисък, едва 165
сантиметра, и набит. Освен това бил и малко сакат - провлачвал единия си
крак при ходене по време на целия си дълъг живот. Но също като правнука
20
си Доусън Джордан притежавал страховита физическа сила. И с годините се
доказал като безстрашен, необичайно издръжлив млад мъж. Той имал
склонност да извършва какви ли не подвизи и с годините успял да се утвърди
като човек институция в своята общност. Но най-важното му качество, това,
което трябва да се отбележи, за да се разберат потомците му, била неговата
непримиримост и отказ да се признае за победен.
С такъв изключителен родоначалник е лесно да предвидим един от
факторите, който е оформил характера на Джордан в най-голяма степен.
През по-голяма част от израстването си той живее с представители на четири
поколения мъже от рода Джордан, което е огромно постижение предвид
социалните фактори, които през това време представлявали постоянна за-
плаха за живота на афроамериканските мъже.
Прадядо му Дасон, както често го наричали, разцъфнал като много
влиятелна фигура в живота на младия Майкъл. Цялото семейство живяло
заедно почти десет години във фермерското общество в Тийчи, Северна
Каролина. Дори в ерата на автомобилите и въпреки наличието на
четирилентови магистрали, Доусън до последно настоявал да се придвижва
само по един начин - със собственото си муле, което гордо впрягал в своята
каруца. Дори на преклонна възраст увивал грижливо копитата на животното
и внимателно смазвал осите на каручката, за да се движи безшумно по пътя
в късните лунни нощи. През деня внуците му обожавали да се возят из града.
Майкъл и по-големите му братя понякога се забавлявали и като дразнели
прасето, което възрастният мъж отглеждал. Това продължило до смъртта му
през 1977 г., само няколко дни след като Майк навършил 14 години.
Малчуганите Джордан така и не разбрали, че прасето и мулето, както и
всички спомени на прадядо им, всъщност били трофеи от един добре
изживян живот. След години Майкъл си спомня, че старият Доусън не
обичал да говори за миналото или за огромното значение, което имали
животните му за него. Но дори след много години само споменаването на
името на Доусън пред Майкъл Джордан щяло да предизвиква влага в очите
на прочутия му правнук.
„Беше корав - ще казва Майкъл за стареца. - Такъв беше, наистина!“

Реката
Можете да добиете бегла представа за света на Доусън Джордан, ако
постоите някоя сутрин на брега на река Нортийст Кейп Фиър в Холи
Шелтър. Днес това място е запазена територия предимно за дивите животни,
но светлината и сега е такава, каквато е била и в онези години - остра и почти
ослепителна през деня, проблясваща по повърхността на водата, като само
облачета сутрешна мъгла смекчават силата ѝ. За да намери облекчение,

21
окото трябва да потъне в дълбочината на блатните гори и вирчета, в самотата
на сенките на величествените девствени борови дънери.
Доусън Джордан прекарал своята младост именно тук. Работел насред
катранените ями сред дърветата, сечал огромните дървета, които след това
пускал надолу по реката към корабостроителниците в Уилмингтън.
Това определено не била работа за страхливци.
Доусън Джордан се превърнал в зрял мъж в първите години на XX век.
Било времето, което отбелязало края на познатия начин на живот по реката
и индустриализацията. Древната река и сигурните гори били определящите
фактори в младия му живот до този момент. Той можел да ловува, знаел как
да почисти хванатия дивеч, как да си го сготви. Години по-късно, вече като
възрастен мъж, той щял да се върне в тези гори като наемник на местните
ловни домове, за да доставя радост за небцето на членовете им с уменията
си в готвенето.
Той започнал да се труди на 9-годишна възраст, като убедил старшите
работници, че е на 11 и е достатъчно пораснал, за да се включи в работата.
Вече можел да чете и да пише, тъй като посещавал местното
общообразователно училище за цветнокожи. Програмата била изцяло
съобразена с учениците - академичната година продължавала само четири
месеца, за да могат възпитаниците му да работят на полето и в близките
дъскорезници.
„Родителите ми разказваха през цялото време колко трудно им е било да
работят в тази дъскорезница“, спомня си Морис Юджийн Джордан, далечен
роднина, който живеел и държал ферма в Пендър Каунти. Учениците обаче
използвали работното си място и си събирали подпалки и дърва, а в училище
всеки стопанисвал малка печка, която поддържал. Това била нормална
практика дори в училищата на белите, които имали доста по-висок стандарт.
В тези първи десетилетия на XX век нямало електричество, имало твърде
малко изградени водопроводи и твърде малко павирани пътища. И без да е
изненадващо, почти нямало средна класа. Това означавало, че почти всеки
мъж, бял или тъмнокож, прекарвал целия си ден в отчаяно оцеляване,
работейки за надница в някоя ферма или вършейки някакви дребни услуги
на избрани земевладелци.
От едно социологическо проучване сред хиляда фермерски семейства в
Северна Каролина, направено от Борда по земеделие през 1922 г., станало
ясно, че наемниците печелели по-малко от 30 цента на ден, а понякога едва
взимали и по 10, въпреки че работели по много часове. Според изследването
често надничарите не изкарвали достатъчно, за да могат да си позволят да си
купят храна, и се налагало да взимат заеми, за да се хранят и да плащат
сметките си. Над 45 000 безимотни фермерски семейства живеели в бараки
с по една-две стаи, без водопровод, като често се налагало да използват

22
вестници, за да покриват дупките по стените и покривите си. Само една трета
от тях имали пристройка в дома си. Лошите хигиенни условия обяснявали
огромната детска смъртност и заболявания сред тези семейства.
Проучването допълва, че смъртността сред тъмнокожите била почти двойна
в сравнение с тази при белите семейства.
Шарлот Хенд и синът ѝ Доусън някак успявали да се справят в тежките
условия, не без помощта на семейство Хенд, които работели по сечищата
край реката и научили Доусън как да направлява сал. Покрай семейството си
и мъжете от общността той бързо се превърнал в ерудиран и много способен
младеж. Всъщност конструирането и управляването на салове с дървесина
не било никак лесно - с всичките опасности на коварната река, змиите,
бурите, опасните завои. Била необходима изключителна сила да се
управлява камарата дънери при тези условия. Но колкото и трудно да е било,
Доусън обожавал реката, която по онова време била основният търговски
път.
Младият Джордан работел с братовчед си Галоуей Джордан, който също
имал недъг. Морис Юджийн Джордан преразказва някои от историите за
Доусън, които баща му Делмар Джордан му разказвал.
„Казваха, че наистина бил много добър в плаването със сал. Галоуей и
Доусън били много близки. Двамата споделяли и неудобствата от недъга си.
Река Нортийст Кейп Фиър е приливна, което правело задачата им още по-
трудна. Трябвало да се съобразяват с приливите, с циклите на Луната.
Можели да се движат само ако нивото на водата било достатъчно високо.
Иначе трябвало да връзват саловете за някое дърво и да чакат реката отново
да напълни коритото си. А това отнемало часове. Носели си продукти и
когато слизали на брега или се качвали на някой хълм и си приготвяли нещо
за хапване“, спомня си Морис.
Времето било студено, а работата - опасна. Работа, която от колониални
времена била извършвана от освободени роби и корави авантюристи, хора,
които били на най-ниското стъпало в социалната стълбица, които често
изкарвали по едва няколко цента на ден, почти толкова, колкото най-ниско
платените наемници във фермите.
Но явно Доусън Джордан се наслаждавал на независимостта, която
работата по реката му давала. За него това било самонаемна работа, а не
занимание за някой работодател. Освен това работата му давала възможност
да ходи редовно до екзотичния за него пристанищен град Уилмингтън, с
шумните докове, моряците от цял свят, многото барове и бордеи.
Сигурно можете да си представите Доусън, седящ преди век на сала си в
някой тих вир на реката, в студена ясна нощ, взиращ се в блестящите звезди
над себе си. Сякаш тези моменти под открито небе на реката са били за
младия мъж единствените истински мигове, в които той е можел да избяга

23
от света, който често е бил жесток за него. Може би тези мигове са били
точно това, което след време ще стане баскетболът за правнука му Майкъл
Джордан. Десетилетия по-късно неговият наследник ще отбележи, че
времето на игрището е било единственият му рай, неговите мигове на
истински мир, личното му бягство от света, който дълбоко го изнервял и
предизвиквал, с милионите фенове, които били навсякъде. По съвсем
различен начин двамата представители на рода Джордан споделяли едно и
също откъсване от всичко. Макар че райските им спирки се различават
твърде много. В някои от тези трудни дни Доусън Джордан най-вероятно е
усещал сладкото упоение от живота, което по-късно внукът му щял да
разбере на терена.

Клементайн
За разлика от Майкъл, който ще има избор сред милиони от най-красивите
и атрактивни жени на планетата, нисичкият и сакат Доусън живеел в малко,
изолирано общество с майка си и прекарвал дълги дни в опасна работа в
горите и по реката. Той се докоснал за пръв път до романтиката, когато най-
накрая майка му се запознала с по-възрастен наемен работник в Ходи. Айзък
Кейлън бил с 20 години по-възрастен, наближавал шейсет години. Двамата
се оженили през май 1913 г. Любовта им най-вероятно подтикнала Доусън
да се замисли за своето бъдеще.
С времето, въпреки на пръв поглед ограничените си шансове сред нежния
пол, той се сближил с момиче на име Клементайн Бърнс. Песента „О, моя
скъпа Клементайн“ („Oh My Darling, Clementine“ е американска кънтри песен. През
1884 г. става популярна в изпълнение на Пърси Монтроуз, макар понякога да е
приписвана на Баркър Брадфорд. Избрана е за една от 100-те най-добри американски
кънтрипесни за всички времена) придобила популярност след 1884 г. и вероятно
от там дошло и името на девойката. Тя била с една година по-голяма от
Доусън и живеела с родителите си и седемте си братя и сестри наблизо в
Холи Шелтър. До някаква степен и нейните възможности били ограничени
като неговите. Връзката им започнала като всяка друга в тези времена - със
срамежлива размяна на реплики, които с времето ставали все по-дръзки и
смели. Скоро Доусън вече бил влюбен - събитие, което никога не е
маловажно в живота на дълбоко емоционалните представители на семейство
Джордан.
Двамата се венчали в края на януари през 1914 г. и започнали съвместния
си живот. След около 8 месеца Клемер, както била известна в общността,
казала на Доусън, че е бременна. През април 1915 г. на бял свят се появило
силно здраво момченце. Кръстили го Уилям Едуард Джордан. По всичко
личало, че раждането му е донесло огромна радост за новоизлюпения татко.

24
 Стига щастието да бе продължило.
Първите признаци на тревога се появили малко след раждането, в нощите,
в които Клемер започвала да се поти и да има уринални проблеми. След това
започнала да кашля кръв. Но най-показателният симптом били струпванията
на туберкулозни клетки в малки, големи колкото ядка, образувания около
костите и сухожилията ѝ. „Това била болестта на черните хора -
туберкулозата. Тогава не е имало много какво да направят“, казва Морис
Юджийн Джордан.
Болестта е сред най-разпространените. Макар че Северна Каролина е един
от първите южни щати, в който отваря санаториум за тъмнокожи през 1899
г., частно финансираното заведение има едва десетина легла, а цените за
лечение са космически и невъзможни. Единствената друга възможност за
заболелите е бяла палатка или временно помещение на двора, където можели
да прекарат последните си дни, заобиколени от любимите си хора, надявайки
се, че няма да разпространят вируса. Това понякога се проточвало с месеци
и дори с години. В началните стадии на болестта си Клемер била посетена от
лекар, но нищо не могло да ѝ помогне и тя починала в една априлска сутрин,
малко след първия рожден ден на сина си.
В онези години не било необичайно млад вдовец да изостави децата си.
Достатъчно било Доусън да остави сина си за отглеждане от семейството на
Клементайн. Със сигурност е имал много възможности. Бил е добър готвач
и лесно можел да си намери работа на някой кораб, тръгващ от Уилмингтън,
да замине и да не се върне. Но той обичал много майката и също толкова
обичал и малкия си син. И това било доказано от действията му. Желанието
му да има здраво семейство било нишката, която по-късно щяла да изплете
историята на феномена Майкъл Джордан.
Няколко месеца по-късно Доусън преживял нов удар от съдбата, след като
разбрал, че майка му, едва в началото на 40-те си години, страда от бъбречна
болест. Смъртта и преди това била чест гост в крайбрежните райони, но
пораженията от нея се удвоили и дори утроили, особено в периода между
1917 и 1918 г., когато върлувала епидемията от испански грип. (Испански грип
- световна пандемия от грип (инфлуенца), обхванала целия свят в периода 1917-1920 г.
Данните за смъртността варират в доста широки граници, от 50 до 130 милиона
жертви, но дори отчитайки по-малкото число, испанският грип е едно от най-
смъртоносните природни бедствия в човешката история. При тогавашното
население на Земята от 1,86 милиарда души, между 3 и 5 % загиват, 500 милиона (27
%) са заразените). За кратко Доусън станал свидетел на много смърт - видял
да умират членове на семейство Хоуп, негови колеги, близките им. Само за
90 дни, между септември и ноември 1917 г., грипната епидемия убила повече
от 13 000 души в Северна Каролина.
Болестта на майка му наложила преместването ѝ от съвместния ѝ дом с
Айзък Кейлън обратно при Доусън. С приближаването на смъртта ѝ тя не
25
можела повече да помага на сина си в отглеждането на неговото дете. Затова
той наел млада жена на име Етел Лейн, която също имала малко дете -
дъщеря, и която се грижела за двете деца и Шарлот. Скоро и Айзък Кейлън
починал неочаквано. Само след три месеца майката на Доусън го
последвала. Той я погребал край пътя до моста Банерман в Холи. Така
момчето, което винаги искало да има семейство, останало сам-самичко, като
се изключи малкото дете, което пълзяло в краката му. Баща и син щели да
прекарат остатъка от живота си заедно, работейки и пребивавайки в една от
многото бараки в крайбрежния район, борещ се с бедността.
Времето щяло да покаже, че макар да не искали много от живота, те щели
да оставят огромно наследство на следващите поколения. Успели, въпреки
всички предизвикателства, които ги дебнели в маранята на Нос Страх.
Успех, граничещ със сюрреалистичното.

26
 ГЛАВА 2
КЪРВАВ УИЛМИНГТЪН
Пътуването назад през годините е нещо, което самият Майкъл Джордан
често предприема сам по междуградските пътища, към простичките спомени
от крайбрежието. Ако се спуснете на изток по междущатски път 40 от
Чейпъл Хил, през Пиедмонт към крайбрежните равнини, ще видите богати
обработваеми земи, граничещи с борови гори и ароматни тютюневи плевни.
Скоро след това ще навлезете в покрайнините на Тийчи, след това - Уолъс,
Бъргоу - все фермерски области, където след години за пръв път ще пусне
корени марката Майкъл Джордан.
В днешно време междущатската магистрала покрива до голяма степен
тревожното наследство на Нос Страх с асфалтираните си пътища,
множеството бензиностанции, веригите ресторанти, като донякъде
единствената връзка с културното минало на двата щата Каролина - Северна
и Южна, са случайните съоръжения за барбекю. Днес може би ще можете да
откриете знаци за надмощието на бялата Демократическа партия, но това
едва ли се е усещало в ранните дни на Доусън Джордан. Тези минали
времена по някакъв странен, почти ироничен начин ще изиграят голяма роля
в живота на Майкъл Джордан.
През 90-те години на XVIII век, в дните след Реконструкцията, белите
демократи можели да се похвалят с налагането на политически контрол в
почти цяла Северна Каролина, но Уилмингтън и крайбрежието са били
встрани от тези процеси.
В района живеели над 120 000 тъмнокожи мъже, регистрирани като
гласоподаватели. Той, заедно с Атланта, бил на път да се превърне в родно
място на висшата класа на тъмнокожите - разполагал с два вестника за
афроамериканците, тъмнокож кмет, тъмнокожи полицаи и дори няколко
тъмнокожи собственици на бизнес. Отговорът на Демократите бил расов
бунт на 11 ноември 1898 г., в който неколцина бели, подбуждани от
политическа реторика, изгорили офисите на местен вестник, позволил си да
критикува и предизвиква тяхната партия.
Късно вечерта на същия ден въоръжени бели мъже, наричащи себе си
„Червените ризи“, излезли на улицата. Според докладите от местната морга
нощта завършила с 14 трупа, 13 от които на тъмнокожи. Насилието
продължило и скоро смъртните случаи станали близо 90. Това принудило
много тъмнокожи семейства да напуснат домовете си и да избягат в близките
блата. „Червените ризи“ ги последвали и там извършили множество
екзекуции, които никога не били разкрити.

27
 Втората фаза на добре организирания бунт започнала на следващия ден,
когато, без да изпускат оръжията си, бели ескортирали местните тъмнокожи
лидери - свещеници, бизнесмени, политици, до гарата и ги отпратили от
града.
Решителната победа на белите в този момент щяла да осигури тяхното
предимство в региона за десетилетия напред. Чарлз Айкок, избран за
губернатор през 1900 г., следва тази доктрина и настоява: „Няма да
отбележим прогрес в Юга за никого, докато негрите не бъдат изцяло
отстранени от политическия процес.“ По негово време бил добавен и
граматически тест за добиването на право на глас. Това автоматично
означавало, че едва 6000 представители на тъмнокожото население вече
можели да гласуват. Огромна разлика в сравнение с онези над 120 000 преди
бунтовете.
Това налагане на неравенството и насилието в региона имало тихата
подкрепа на щатската власт и органите на закона, които продължили да
сплашват местното население. През 40- те и 50-те години на XIX в целия
окръг Дъплин, където живеело семейство Джордан, имало регистрирани
само двама тъмнокожи гласоподаватели. Един от тях е Рафаел Карлтън, син
на наемник, работещ заедно със семейство Джордан. Бащата обаче настоявал
Рафаел да обърне сериозно внимание на училището. Карлтън дори стигнал
до близкия университет Шоу, от който получил диплома за учител. Така
станал част от едно цяло поколение тъмнокожи просветители. Той
признавал, че посещавайки „черния факултет“, се е сблъскал с висша степен
на сегрегация и разказвал как белите наблюдатели казвали на своите черни
колеги: „Хей, негри, по-добре се дръжте един за друг“. „Днес хората не могат
да разберат как може да сме били толкова уплашени тогава. Но страхът беше
навсякъде. И никой не смееше да ги предизвика“, спомнял си още Карлтън.

Промяна на мисленето
През 1937 г. Джон Маклендън (Джон Маклендън (роден на 5 април 1915 г. -
починал на 8 октомври 1999 г.) - пионер в американското баскетболно треньорство,
първият афроамериканец, треньор на отбор на университет на бели в който и да е
спорт. Той има огромен принос за развитието на играта. В кариерата си води и
колежански, и професионални отбори. Член на Залата на славата) е нает за треньор
на баскетболния отбор на Колежа на Северна Каролина за негри (който след
това ще се превърне в Централен университет на Северна Каролина) в
Дърам. Той бил впечатлен от ниското самочувствие у младите си играчи.
„Това беше най-голямото предизвикателство в треньорската ми практика.
Най-трудно ми беше да убедя играчите си, че не са посредствени спортисти.
Дори черното население не знаеше това и не смееше да го повярва. Бяха
напълно вцепенени от тази едностранчива пропаганда“, казва Маклендън.
28
 Появата на треньора в Северна Каролина ще бъде поредният фактор, който
ще изиграе голяма роля в живота на Майкъл Джордан. Роля, каквато има и
една друга случка от 1891 г. Само пет месеца след раждането на прадядо му
Доусън в една гимназия в Сирингфийлд, Масачузетс, Джеймс Нейсмит щял
да използва празни кошници от кайсии в салона на местната гимназия за
измислянето на игра, която щял да представи на света като баскетбол. След
десетилетия Нейсмит щял да се премести в Университета на Канзас като
член на учителския състав, където за малко щял да води и тренировки на
баскетболния отбор. По-късно щял да го предаде на Фог Алън - човекът,
който след години ще бъде смятан за бащата на баскетболното треньорство.
(Форест Клеър (Фог) Алън (18 ноември 1885 г. - 16 септември 1974 г.) е баскетболист
и бейзболист, треньор по американски футбол, баскетбол, бейзбол и лека атлетика
на колежанско ниво. Известен е като „Бащата на баскетболното треньорство“.
Работил е в колежите Бейкър, Канзас, Хаскъл и Уорънсбърг (сега Университет на
Централно Мисури). В кариерата си на треньор има 746 победи и 264 загуби. За 39
сезона под негово ръководство Канзас печели 24 титли в конференцията и 3
национални титли. Алън е от първите, получили място в Нейсмит Мемориъл Залата
на баскетболната слава през 1955 г.)
Джон Маклендън постъпил в Университета на Канзас в началото на 30-те
години на миналия век. Той бил един от първите тъмнокожи студенти. Фог
Алън обаче не му позволил да играе в отбора, нито пък да плува в басейна
на кампуса. Ситуацията щяла да бъде още по-тежка за тъмнокожия студент,
ако Нейсмит сам не решил да го потърси и да му осигури място за треньор в
местна гимназия, докато не вземе дипломата си. След като Маклендън се
дипломирал през 1936 г., Нейсмит му помогнал още веднъж - този път да
спечели стипендия и да защити магистратура в Университета на Айова.
Само след година завършилият висшето си образование Маклендън си на-
мерил работа като треньор в малък колеж в Северна Каролина, където създал
първата за учебното заведение програма по физическо възпитание и
започнал да обучава цяло поколение тъмнокожи учители и треньори в щата.
Точно от тази програма излязъл и Клифтън (Поп) Херинг - първият
гимназиален треньор на Майкъл Джордан.
В онези времена колежанските отбори от тъмнокожи разполагали с
мизерни бюджети и трябвало да оцеляват в условията на сегрегация. Те все
пак постигали успехи въпреки враждебната култура, която правела
пътуванията им от мач за мач почти невъзможни - без съблекални, без чешми
за пиене на вода, без ресторанти или хотели. „Едно най-обикновено пътуване
за мач с друго училище бе все едно да си пробиваш път през минно поле“,
казвал Маклендън.
Следващите няколко години той успял да изгради толкова впечатляващи
отбори, че спортните ръководители на близкия престижен колеж Дюк го
поканили да седне на пейката на техния отбор - „Сините дяволи“.

29
Единственото им условие било да облече бяла риза, за да мине за пред
публиката за стюард.
Маклендън учтиво отказал.
Треньорът се заклел никога да не поставя себе си или някой от играчите си
в ситуация, която да ги унижава и лишава от уважение. „Никой не би искал
да попадне в ситуация, в която го лишават от достойнството му, още повече
пред собствения му отбор“, обяснил той отказа си. Маклендън бил осъзнал,
че запазването на гордостта на играчите му е от основно значение в опита
му да ги убеди, че не са с нищо по-лоши от белите си колеги.
По време на прекъсването на първенствата за Втората световна война
военните използвали Университета Дюк за база за своето медицинско
училище. Някои от възпитаниците там били баскетболисти от най-високо
ниво. Сформирали отбор само от бели медици и безкрайната им поредица от
победи заела основно място по страниците на вестниците в Дърам. Съ-
щевременно непобедимият отбор на Маклъндън не получавал никакво
внимание. Разстроен от тази несправедливост и неравенство, мениджърът на
тима на Маклъндън Алекс Ривера уредил среща между двата тима. В
общество, което забранявало смесването на двете раси, треньорът на Дюк се
съгласил на таен мач в една неделна сутрин. Срещата трябвало да се играе
при закрити врата, без фенове и медии. На почивката момчетата на
Маклендън, които показали в действие своята преса по целия терен, водели
с двойна разлика на прехваления си опонент. Стигнало се дори дотам, че на
почивката играчите на „белия“ отбор поискали от Маклендън да разпредели
свои момчета в техния тим, за да има някаква интрига през второто
полувреме.
Това била първата голяма победа на Маклендън срещу расизма, онази,
която отворила очите на неговите играчи. За пръв път от преместването му
в Северна Каролина влиянието му започвало да се усеща. Първо се повишил
интересът към баскетбола сред тъмнокожото население в щата, а после, и
това е по-важното, издигнал статут на играта на колежанско ниво. Това му
спечелило и слава и иновативният треньор бил поканен от компанията за
кецове „Конвърс“ да преподава в треньорските им школи. По време на едно
такова обучение той се запознал с млад помощник-треньор от
военновъздушната академия на име Дийн Смит, който още тогава започвал
да получава внимание заради измислената от него широка четириъгълна
схема на нападение. Самият Смит си спомня за гази среща в едно интервю
от 1991 г.
В тези времена Маклендън и приятелят му от колежа Уинстън-Сейлъм
Стейт Биг Хаус Гейнс привличали вниманието на всички като лъвове в
средите на баскетболното треньорство. Освен това никой от колегите им до
момента не бил успял да прекрачи толкова много расови бариери.

30
 Но и двамата дори не подозирали, че това ще продължи и баскетболът ще
промени живота и на белите, и на тъмнокожите жители на Северна
Каролина. Нито пък, че точно там ще се появи един тъмнокож играч, който
и двете общности ще обикнат като свой - Майкъл Джордан. И през ум не им
минавало, че един ден и двамата ще стигнат до Залата на славата, наречена
на Джеймс Нейсмит.

Царевицата
По време на дългия си живот Доусън Джордан не веднъж се оказвал на
правилното място в правилния момент - случайности, които ще се окажат от
особена важност и в живота на неговия правнук. Когато навършил 28
години, Доусън вече бил преживял няколко огромни лични загуби. Освен
това бил принуден да смени и професията си с появата на камионите и
изчезването на нуждата от пренос на дървените трупи по реката.
Джордан продължил да работи в различни местни дъскорезници и така се
превърнал в един от многото наемници, които съставлявали множеството на
най-ниското в социално отношение съсловие на Юга.
В тези времена един от основните фактори за оцеляване било мулето. Това
животно придавало статус на притежателите си. „Когато бях дете, мулето
струваше повече от лек автомобил. То беше необходимо, за да може да се
живее“, обяснява братовчедът Уилям Хенри Джордан. Точно както след
години фермерите щели да купуват селскостопански уреди и машини, така
по онова време наемници и работници купували и наемали мулета от
местните търговци. Морис Юджийн Джордан допълва: „Можеше да вземете
някое животно от търговеца, но при слаба реколта той се връщаше и си го
прибираше. По същия начин постъпваха и бирнците. Така една лоша година
можеше да ви закопае още по-дълбоко и често трябваше да минат поне две
или три лета, за да може фермерът да изплува.“ „Нямахме избор - признава
Уилям Хенри. - Това беше единственото ни притежание.“
За хора като Доусън Джордан и сина му нямало никакъв изход от тежкото
положение. Но те някак си успявали да изкарват за храна. Понякога ставали
по тъмно и доели животните в близката ферма, а след това изкарвали кравите
на паша. По време на суша арендаторите се освобождавали от наемниците
си и обработвали земята сами. Уилям Хенри Джордан обяснява: „Имало и
времена, когато собствениците на земята давали на работниците мулета,
семена и торове. Накрая плащали с една трета от реколтата. Но понякога
дори за тях не оставало почти нищо.“ В такива моменти фермерите си
търсели алтернативни източници на доходи, а алкохолът се превръщал в
продукт от жизнена необходимост, фермерите от крайбрежието, и бели, и
тъмнокожи, си правели пшеничен ликьор, както правели предшествениците

31
им от колониалната ера. Много от тях нямали пари да си купуват алкохол,
затова прибягвали до собствено производство. „Така е било в миналото, така
продължавало да бъде“, казва Морис Юджийн Джордан. „Царевичен
алкохол имало навсякъде. Прибягвали до него и си го правели навсякъде -
по реката, в горите, в блатата и въобще на всяко място, където водата била
добра“, допълва Морис Юджийн.
Надали Доусън Джордан някога е смятал да се занимава сериозно с
разпространението на царевичната напитка, но скоро си спечелил
репутацията на стабилна фигура в незаконния бизнес с търговия на алкохол
в Пендър Каунти. Вероятно първите си задачи в този бизнес е получил още
когато работел по саловете по реката. „Тези салове може би са превозвали и
литри уиски. Надали някой може със сигурност да каже какво се е
превозвало с тях“, предполага Морис.
Вероятно царевичното уиски донякъде облекчавало живота на
работниците, отпускало ги по време на дългите нощи и дори
предразполагало консервативните фермери към някакви форми на хазарт.
Изнурените от работа мъже в Пендър Каунти били готови на всичко за
няколко пенита повече. Но приходите им от различни залози не се
доближавали дори на йота до огромните суми за залози, които след
десетилетия Майкъл Джордан щял да харчи. „Всъщност тогава никой нямал
собственост, която да заложи. Затова по-скоро ставало дума за мижава игра
на зарове“, споделя Морис Юджийн.
Но хазартът бил заложен в характера на фамилията Джордан. Принципът в
живота на предшествениците му бил същият - работи здраво, а след това си
опитай късмета просто за развлечение. Дори в това отношение Доусън
Джордан бил първият от фамилията. Той знаел как да се отдаде на дявола на
залаганията просто за малко удоволствие. Обичал и да попийва, да пуши по
малко, а вероятно се забърквал и в някой малък екшън от време на време,
просто за разнообразие от забавения ритъм на нощите в Каролина.

Новото поколение
В началото на 30-те години синът на Доусън - Уилям Едуард, вече бил
възмъжал и всички го познавали като Медуард. Той си намерил работа като
шофьор на камион за една озеленителна компания. Той обаче продължавал
да помага на баща си във фермерската работа. Все пак с неговата ниска, но
твърда заплата, двамата се измъкнали от финансовата зависимост, на която
били обречени заради несигурните реколти във фермата. Обикалянето с
камиона в района за доставки на различни материали дало на Медуард и
възможност да среща различни хора и да се откъсне от изолирания живот на
фермера. Скоро той се превърнал в момчето за всичко на дамите в околията.

32
В края на тийнейджърските си години той срещнал младо момиче на име
Розабел Хенд, която му била далечна роднина по майчина линия. Тя станала
негова съпруга през 1935 г., две лета след това се родил първият им син -
бащата на Майкъл. Кръстили го Джеймс Реймънд Джордан.
Новото семейство живяло десетилетия заедно с Доусън и никога не се
оплакало или разбунтувало срещу неговото авторитарно присъствие в
домакинството - същото, в което Майкъл Джордан и братята, сестрите и
братовчедите му израснали. Розабел била сладкодумно момиче, което имало
мек говор, толкова различен от гърлената реч на свекъра си. С приближа-
ването на 50-ата си годишнина краката на Доусън все повече не издържали
и се налагало често да използва бастун. Но това не му пречело да командва
в къщата.
Както при всички фермерски семейства, финансовата нестабилност и у
Джорданови оставяла постоянна сянка, но разрасналата се фамилия никога
не позволила това да вгорчи живота ѝ. Може би причината била в това, че
Доусън от рано научил, че животът може да предложи много по-лоши неща
от това да не можеш да събереш пари за сметките.
Когато немотията станала твърде непоносима, той направил същото, както
стотици други бедни фермери - опаковал всичко в каруцата, впрегнал мулето
и тръгнал да търси работа. Не му се наложило да отиде твърде далеч. Скоро
Доусън, синът му, бременната му снаха и техният малък син се установили
в Тийчи, на около 25 мили от Холи Шелтър. Малко след като се преместили,
Розабел родила втория си син - Джийн.
В крайна сметка Розабел родила четири деца на Медуард, които от своя
страна станали родители на над десет правнуци, които редовно изпълвали
дома на Доусън с глъчка. Семейството успяло да задели малко пари
благодарение на заплатата на Медуард, за да си купи миниатюрна скромна
къщичка на Калико Бей Роуд в покрайнините на Тийчи. Домът им имал три
малки спални и веранда, но се превърнал в крепостта на Доусън Джордан и
фамилията му. След време той станал и център на света за малкия Майкъл
Джордан.
С времето Джорданови продължили да просперират благодарение на
работата на Медуард и бизнеса с алкохол на Доусън и се сдобили с още
имоти по пътя. Така те станали собственици на малък квартал в района.
Емоционалното значение на придобивките им може да се измери и с факта,
че с времето въпреки богатството на Майкъл семейството запазило имотите
си и продължило да дава някои от къщите под наем.
Друга забележителна новост за семейство Джордан, освен бавното
излизане от финансовата криза, било присъствието на Розабел. Тя била
духовна личност, която обграждала всички деца - собствени, а след това и
внуците си, с безрезервна любов. Тя обгрижвала дори децата на своя съпруг,

33
родени след забежките му по време на безбройните му пътувания в околията.
„Мис Бел“, както я наричал Медуард, била особено горда с най-големия си
син. Джеймс Реймънд Джордан винаги някакси се отличавал от всички деца
и излъчвал някаква специална светлина и енергия, а освен това показвал
много висок интелект. На 10-годишна възраст той вече карал трактор, за да
помага на баща си на полето, и дори го поправял сам при повреда.
Способностите му в областта на механиката и сръчността му удивявали
всички в околията. Единственият, който изпитвал враждебност към Джеймс,
бил баща му - Медуард. Той искрено страдал, защото детето не идеализирало
него, а дядо си Доусън. Всички обаче забелязвали как Джеймс се фокусира,
като изплезва езика си, нещо, което било черта и на Доусън. Той с лекота се
приспособил към живота както в Холи, където бил роден, така и в Тийчи,
където израснал. „Беше тихо момче“, спомня си Морис Юджийн Джордан,
с когото ходели заедно в гимназията „Черити“ в Роуз Хил. „Ако не
познаваше някого, единственото, което можеше да се чуе от него, е някакво
ръмжене.“ Но ако събеседникът му бил познат, Джеймс използвал целия
набор от очарование, който наследил от баща си. Особено с дамите.
Както повечето тийнейджъри по това време, той обожавал двигателите,
автомобилите и бейзбола. За разлика от мнозинството обаче Джеймс имал
големи умения в тези области. Това означавало, че често работел като
шофьор, което в началото на 50-те много издигнало имиджа му. Освен
всичко друго той обичал да се забавлява и никой не знаел къде можел да се
запилее в лунните нощи в крайбрежната равнина. И за разлика от повечето
тъмнокожи в района, които всячески избягвали контакта с белите, точно
както Доусън, така и внукът му Джеймс нямали проблеми с общуването с
„различните“.
Все пак през 50-те години на миналия век времената не били леки за
тъмнокожите. Много от тях положили големи усилия за премахването на
предразсъдъците, служейки героично в армията по време на Втората
световна война. Но обществото в Северна Каролина изоставало от тези
нагласи. Скоро това щяло да стане причина за ожесточена битка за
граждански права в района. Дик Нейър, млад бял морски пехотинец от
Индиана, се оженил за местно момиче и се заселил в Уилмингтън през 1954
г. Нейър обичал бейзбола, както всички жители на близкия град Уолъс. Той
честичко пътувал с някои тъмнокожи момчета дотам, за да играе. Може би
тогава срещнал и Джеймс Джордан, срещу когото играел. Това не
продължило дълго обаче. Една вечер Нейър се прибрал у дома и заварил
един пикап, паркиран в двора му. В дома му го чакали членовете на Ку-
Клукс-Клан, които били там, за да го предупредят да не се движи с
чернокожите и да играе с тях.

34
 Пехотинецът пренебрегнал предупрежденията им, но членовете на Клана
се върнали и му казали, че трето предупреждение няма да има. Това най-
накрая го уплашило и той приключил с бейзбола. Останал в Уелмингтън и
след години се превърнал в един от първите бейзболни треньори на Майкъл
Джордан.
В тази атмосфера Доусън Джордан и семейството му ежедневно се борели
да си извоюват някаква поне малка стабилност и вяра в бъдещето. Но всички
виждали, че Джеймс Джордан бил различен и се превръщал в пионер на едно
ново поколение, което може би щяло да бъде способно да остави стария свят
зад гърба си, да продължи напред и да си осигури по-добър живот.
В началото на 50-те едва ли някой имал някаква представа как ще изглежда
новият живот, нито пък че промените ще бъдат белязани и с надежда, и с
болка. Лесно е да се предположи, че ако Джорданови знаели какво ще им
донесе бъдещето, нямало да имат търпение то да дойде. Или пък, както някои
членове на семейството по-късно ще признаят, може би са щели да избягат.

35
 ЧАСТ II
РАННИ ДНИ

ГЛАВА 3
ВЛИЯНИЕТО
Ако прадядо му Доусън Джордан е човекът, пръв запалил искрата в живота
на Майкъл, то майка му - Делорис Пийпълс, е тази, която дала огнената тяга
за този пожар. Тя е родена през септември 1941 г. в сравнително
проспериращо семейство в Роки Пойнт, Северна Каролина. Баща ѝ, Едуард
Пийпълс, бил сдържан, някои биха го определили като човек без никакво
чувство за хумор, известен единствено с амбициите и упоритата си работа.
Той бил като бялата лястовица на успеха в едно общество на много
раздразнени, бедни тъмнокожи фермери, поколение на хора, прекарали
живота си в работнически гащеризони, смазани от икономическата система,
която предразполагала провала им. „Познавах баща й“, казва Морис
Юджийн Джордан. „Старият Едуард Пийпълс. Той не работеше по фермите.
Сам притежаваше такава.“
След като му бил отказан всякакъв досег до властта, Едуард Пийпълс се
съсредоточил върху икономическото си израстване. В близкия град Дърам
процъфтявал т.нар. „Черен Уолстрийт“, ръководен от Джон Мерик. Той
основал няколко застрахователни компании и банки. На фона на това
успехът на Едуард Пийпълс бил нищожен, но всички виждали, че той бил
неуморим в опитите си да печели пари. Освен че си имал ферма, бащата на
Делорис работел и за компанията „Кейси Лъмбър“ в Роки Пойнт, а жена му
Инес била домашна помощница. Макар и да не се определяли като бедни,
семейство Пийпълс били далеч от представата за богати. Те били решени да
напредват през капаните и паденията на фермерския живот, с КОИТО
ВСИЧКИ - и бели, и ТЪМНОКОЖИ, трябвало да се справят през първите
десетилетия на XX век. Както и Джорданови, така и семейство Пийпълс
преживели своята порция от болка в годините на болести и смърт. Но имали
късмета да станат собственици на земя и да се борят сами за своите интереси.
Семейство Пийпълс не се появяват много често в историите за Джордан, но
няма съмнение, че това семейство е било основен фактор в оформянето на
характера на Долорес Пийпълс, който след това се отразил в живота и на
прочутия ѝ син.
Всъщност историята на семейство Джордан е разказвана много, отново и
отново, но винаги е била приемана от грешната гледна точка по отношение
на много важни фактори, което е необяснимо. Винаги, когато един род
36
спечели огромна слава и богатство, попада в светлините на прожекторите и
около него се създава истински мит. Често самите членове на семейството
ги създавали за своя защита от всепоглъщащото масово внимание.
Делорис Джордан трябвало да защити семейството си и да предотврати
много проблеми през 80-те, когато синът ѝ станал известен. Така че не е
изненадващо, че тя създала легенда, която прикривала или пък направо
заличавала много трудни и щекотливи моменти от историята. Тя го правела
още в първите интервюта пред медиите, които давала. А след това продъл-
жила и в книгата си „Първо семейството“, в която дава съвети за отглеждане
на деца, които „да бъдат като Майк“. Книгата се превърнала в бестселър,
което дало възможност на госпожа Джордан да пътува по света, да участва
в публични изяви и да подкрепя различни инициативи за семейна грижа.
Реалността на Делорис Джордан е много по-стресираща от историите, които
стават достояние на света, и са доказателство за нейния силен характер и
способността ѝ да поддържа семейството в условията на брутални
обстоятелства. Няма съмнение, че Делорис Джордан е положила огромни
усилия да поддържа семейството си, което след това се отразило много и в
израстването на Майкъл Джордан като икона на съвремието ни.

Роки Пойнт
По приумица на съдбата семействата Джордан и Пийпълс, чиито гени
Майкъл Джордан ще носи, се срещат в препълнен със студенти ученически
салон. Според спомените на свидетели и на членове на семейството Джеймс
Джордан и по-малкият му брат Джийн играели баскетбол за гимназията
„Черити“. Братята на Делорис - Едуард и Юджийн, пък играели за
подготвителното училище „Роки Пойнт“ в Черити Хил. Двете учебни
заведения били големи съперници в онези дни. Братята Пийпълс били добри
спортисти, казват хората. А освен това били сред най-добрите в гимназията
си. Училището било открито през 1917 г. То било едно от над пет хиляди
учебни заведения, магазини и други учреждения, построени за
афроамериканската общност в страната, дарени от фондацията „Розенуалд“,
тръст, основан от Сиърс, Рьобък и президента на компанията Розенуалд -
Джулиъс.
Оборудването в тези учреждения невинаги било най-доброто. Мебелите и
учебниците били втора ръка, често книгите били с липсващи и откъснати
страници, изхвърлени от учениците от „белите“ училища. „Получавахме
техните отпадъци“, казва Уилям Хенри Джордан, далечен родственик на
Джорданови. В онези времена образованието на тъмнокожите не било
приоритет, а учителите се посвещавали на задачата да подготвят
възпитаниците си за големите предизвикателства на предстоящия им живот.

37
Всичко това правело гимназията „Роки Пойнт“ много важни за
афроамериканското население в Пендър Каунти в ерата преди интеграцията
на тъмнокожите в края на 60-те.
Баскетболните мачове се провеждали след учебните часове в празното
пространство на училищната аудитория и обикновено продължавали до
привечер.
Делорис обикновено казвала на репортерите, че именно по време една
такава среща през 1956 г., когато била на 15, се запознала с Джеймс. Явно
обаче има разминаване в датировката, защото всъщност първата среща
между тях била по време на мач през 1954 г., когато тъкмо била навършила
13 години. Тя била нахакано и енергично, но добро момиче. Често ходела в
църквата със семейството си и се молела. „Беше добра ученичка“, казва
Мери Фейсън, бивша преподавателка в „Роки Пойнт“.
Не е ясно дали Джеймс е играл в онзи мач през 1954 г. Той бил на 17 години
и пристигнал в залата с кола, което за Джорданови било знак за добро
финансово състояние, а и за страстта му към механиката.
Както в много тийнейджърски любовни истории, тя го забелязала много
преди той да се усети за съществуването ѝ. Той имал очи на кошута и високи
скули, но не това я привлякло. „Най-много ме впечатли личността му.
Колкото повече го наблюдавах, толкова повече ми ставаше ясно, че той не е
като останалите момчета. Беше отзивчив, с добро чувство за хумор,
грижовен и мил към останалите“, казва тя.
След мача Делорис и няколко от братовчедите ѝ се качили в колата му, за
да ги закара до дома им. Той за малко да подмине къщата ѝ, но тя го накарала
да спре. „О, не очаквах, че някой е останал в колата“, казал той. „Много си
сладка“, допълнил. „Е, и ти си готин“, отговорила тя. „Може би. Но да знаеш,
един ден ще се оженя за теб“, казал Джеймс.
„Но аз бях чула, че той излиза с друго момиче, затова се постарах да се
държа на дистанция“, спомня си след години Делорис. След тази случка тя
побягнала към дома си и затръшнала вратата със сила, неподозирана за едно
13-годишно момиче.
В това малко общество Джеймс Джордан много добре знаел кой е Едуард
Пийпълс и коя е фермата му. Вече бил забелязал, че двуетажната му къща е
по-голяма от много от останалите в околията. „А в двора му растяха огромни
дървета“, отбелязва Морис Юджийн Джордан. „Много от тъмнокожите по
онова време просто бяха работници във фермите“, казва още Морис и
допълва, че Едуард Пийпълс поддържал сам своята земя целогодишно и
едновременно с това работел и за компанията „Кейси Лъмбър“. Освен с
всичко това, както повечето от съседите му, Едуард се занимавал и с варене
на царевично уиски. Той бил близък с един от братовчедите на Доусън, също
участник в разпространението на алкохола - Дейвид Джордан. „Всъщност

38
много хора се бяха заели с такава дейност. Властите щяха да ги разкъсат, ако
попаднеха на този бизнес. Ключът за оцеляването бе да не се оставят да ги
хванат“, казва Морис Юджийн.
Не след дълго Джеймс поискал от Едуард Пийпълс да излезе с Лоис, както
я наричал. Като трудов човек и здраво стъпил на земята сериозен мъж,
Едуард не се и замислил. „Не е достатъчно голяма“, казал той. Но за любовта
нямало препятствия. Още повече, че и двамата били много амбициозни. Те
започнали тайно да се срещат, независимо от мнението на родителите им.
„Влюбихме се много бързо. Продължихме да излизаме три години“, спомня
си Делорис.
Връзката им забавила малко ход, когато Джеймс завършил училище през
1955 г. и се присъединил към военновъздушните сили за гордост на баща си
и дядо си. Той заминал на тренировъчен лагер в Тексас, а семейството на
Делорис я пратило в Алабама при неин чичо. Там девойката се записала да
учи в двугодишна програма за козметик. По-късно тя разказва, че причина
за това били опитите ѝ да забави малко развитието на връзката си с младия
военнослужещ, но всъщност взаимоотношенията им се развили по естествен
начин. В началото на 1957 г. тя била на 15 години и вече била бременна -
един факт, който не признава в мемоарите си. Основната ѝ задача била да се
справи с гнева на своето семейство. Неочакваното преместване в Алабама
било очевидното решение във време, когато бременните тийнейджърки били
отпращани далеч, за да родят.
През април Джеймс и Делорис се озовали заедно в Пендър Каунти и
отишли на кино, за да обсъдят ситуацията. Решението дошло малко след
това, когато младият мъж предложил брак на своето момиче в колата, докато
се прибирали след филма.
Най-накрая Джеймс направил правилния ход. Делорис информирала
родителите си, че няма да се връща в Алабама. Било ред на ново важно
решение в живота им. Години след това Делорис признала пред репортерите,
че майка ѝ побесняла и искала да я върне обратно в училище. „Майка ми
искаше да ме качи веднага на влака“, казва тя.
Вместо това Делорис се преместила в дома на своя годеник в Тийчи, където
все още тежала думата на 66-годишния Доусън. Бременната тийнейджърка
обаче бързо се сближила с Розабел Джордан, която тъкмо навършила 40
години. Благочестива и светски ориентирана жена, майката на Джеймс
обичала децата и обожавала глъчката на малката, вечно пълна с роднини и
приятели къща по празници и уикенди. Делорис я наричала Мисис Бел и във
времето, когато отношенията със собственото ѝ семейство били обтегнати
до крайност, успяла да открие безрезервна подкрепа от по-възрастната жена.
Приятелството между двете се превърнало в опора на цялото семейство и
след време изиграло и огромна роля за успеха на Майкъл Джордан.

39
 Още същия септември Джеймс и Делорис празнували раждането на
първото си дете - Джеймс Роналд. Майката, тъкмо навършила 16 години,
държала в ръце бебето и се чудела каква ли съдба ще му предложи бъдещето.
След време синът ѝ щял да порасне и да стане човек на парите, точно какъвто
бил собственият ѝ баща. Рони, както го наричали всички, още в гимназиална
възраст работел на две места - като шофьор на училищния автобус и като
управител на ресторант вечер. И всичко това, докато учел с отличие в
Школата за запасни офицери, което изпълвало с гордост родителите му. Този
първороден син явно бил наследил властния характер на прадядо си Доусън.
След време щял да има и отлична кариера като старши сержант в
американската армия с много военни мисии зад гърба си.
И така, Делорес родила още едно бебе във вече препълнената къща на
семейство Джордан. Джеймс бил преместен във военната база Тайдуотър
във Вирджиния, която се намирала на малко над два часа път от дома, и
можел да се прибира всеки уикенд, за да вижда сина си. След време Делорис
щяла да признае, че това били дните, в които за пръв път изпитала
съмнението дали животът ѝ е тръгнал по правилния път. Искало ѝ се да
вижда собственото си семейство по-често, но те се намирали на повече от
половин час път - в Роки Пойнт. Единствено подкрепата на свекърва ѝ й
помагала да остане позитивно настроена и да не се отчае. Джеймс се стараел
да участва в гледането на детето колкото се може повече, но бил отдаден и
на службата си, като се надявал тя да го изведе на правилния път и да му
помогне да изкарва достатъчно пари, за да осигури поне среден жизнен
стандарт на децата си.

Бруклин, а след това -Тийчи

Младото семейство на Джеймс Джордан се увеличило с още едно дете през
1959 г. Кръстили я Делорес, но след години тя променила името си на
Делорис. В ранните ѝ години обаче всички я наричали Сис. Същата година
Джеймс напуснал военновъздушните сили и се завърнал в Тийчи, където
започнал работа в местна текстилна фабрика. Минало време, докато успеят
да си построят къщичка близо до дома на Доусън, Медуард и Розабел, вдясно
по пътя Калико Бей, и да се изнесат от препълнения дом на фамилията.
Но се оказало много практично да не се местят твърде далече от бабата и
дядото, тъй като Делорис родила още три деца, и то преди да навърши 23
години. В тези ранни години по-голямата тежест по гледането на внуците си
поела Розабел, която не искала нищо повече от това да обгражда с любов
децата. Колкото и силна обаче да била връзката със семейството, Делорис и
Джеймс знаели, че отвъд Северна Каролина има и друг свят. Двамата вече
били пътували - тя в Алабама, а той - с армията. И макар да изградили дом

40
близо до родителите на Джеймс, те искали нещо повече, което малките
затворени общности в Тийчи и Уолъс не можели да им дадат.
В това отношение те не били по-различни от милиони други представители
на своето поколение. В тези години за пръв път в историята на страната
афроамериканците можели да дишат по-свободно и спокойно след години
страдания. Почти крепостните системи на изполичари и аренди започнали
да отмират в годините преди Голямата Депресия и Втората световна война.
Тези процеси довели до вълна от миграция на заетото досега с фермерство
население към градовете, особено на Север, в търсене на финансово
оцеляване.
Маршът на свободата започнал на 1 февруари 1960 г., когато четирима
тъмнокожи студенти от Щатския технически и селскостопански
университет на Северна Каролина се появили в супермаркет от веригата
„Уулуърт“ в Грийнсбъро, напазарували си, а след това седнали в
обслужваното обществено заведение за хранене и си поръчали по кафе. Тази
обикновена постъпка била като алармен сигнал за всички в цяла Северна
Каролина. Служителите и управителите на магазина игнорирали младежите,
затова те тихичко изчакали края на работното време в закусвалнята. На
следващия ден момчетата се върнали, но вече водели петима свои приятели
и отново изчакали да бъдат обслужени в заведението. Отново получили само
мълчание от страна на персонала. Това прераснало, както го описват
студентите, в тиха седяща демонстрация. Белите младежи започнали да ги
наобикалят, като ги замеряли с фасове. Подобни демонстрации обаче
започнали да никнат като гъби и скоро групи тъмнокожи младежи седели в
заведенията на „Уулуърт“ в Уинстън-Салем, Дърам, Шарлот, Ралий и Хай
Пойнт. В следващите дни протестите във веригата супермаркети се
разпростряли в още 15 града из цялата страна, като всичко това се случило в
рамките на две седмици. Накрая персоналът в националната верига
„Уулуърт“ започнал да обслужва и представители на афроамериканското
население. Компанията определено не искала да връща расизма като главна
тема в обществото.
Движението за човешки права било само част от осезаемите културни
промени, които се усещали вече в цялата страна. Тези процеси нямало как
да не бъдат забелязани от семейството на Джеймс и Делорис и те също
споделяли всеобщата надежда за по-добро бъдеще. Били вълнуващи години,
малко объркващи и все още доста опасни. Делорис родила втория си син -
Лари, в началото на 1962 г., а само след два месеца разбрала, че отново е
бременна.
Горе-долу по същото време 21-годишната Делорис и съпругът ѝ взели
бебето Лари и се отправили към Бруклин, Ню Йорк, където щели да живеят
две години. Това време било необходимо за Джеймс да завърши Търговското

41
училище към Департамента на ветераните и да се научи да строи и поддържа
технически хидравлични елементи. Обучението му било логично
продължение на службата в армията. Преместването обаче означавало да
оставят двете си по-големи деца, и двете ненавършили 5 години, на грижите
на баба им и дядо им. След години по този повод Делорис ще каже, че тогава
с Джеймс имали две семейства - едно, заедно с по-големите деца, и друго - с
малките. Този ход след време ще създаде и огромна пропаст в семейството.
Така всяко новородено щяло да бъде посрещнато с радост, но винаги и с
малко мъка.
Семейство Джордан живеело едва от няколко седмици в Ню Йорк, когато
Делорис научила, че майка ѝ Инез внезапно е починала. Шокът и мъката от
загубата се отразили на бременната жена, заради което лекарите ѝ наредили
да лежи поне седмица. „Наистина имаше опасност от спонтанен аборт“, каз-
ва след години Джеймс.
Делорис и майка ѝ тъкмо били подобрили отношенията си след раздора,
предизвикан от ранната ѝ бременност и последвалия брак. Нерешените
проблеми обаче си оставали и много думи не били изказани, и както често
се случва в такива ситуации, никога нямало да бъдат изречени. Делорис
трябвало да преглътне бързо мъката заради проблемната си бременност и
ситуацията си - далеч от дома, в пренаселен чужд град.
Появата на Майкъл Джордан на 17 февруари 1963 г., неделя, доста я
измъчила. Делорис получила контракции доста по-рано от предвиденото,
което я принудило да постъпи в болницата „Къмбърланд“ в Бруклин,
въпреки че лекарите ѝ били в Манхатан. Тя родила още преди да я вкарат в
родилното отделение върху носилка за първа помощ и така момченцето ѝ
започнало съществуването си, борейки се за първа глътка въздух и
задушавано от слуз.
„Когато Майкъл се роди, мислехме, че нещо не е наред с него“, казва
Джеймс Джордан по-късно в интервю за вестник „Чикаго Трибюн“. „Роди
се с разкървавен нос. Задържаха го в болницата три дни, след като изписаха
Делорис. Носът му кървеше без видима причина, докато не навърши 5-
годишна възраст, а след това внезапно този проблем изчезна“, казва още
бащата.
„След раждането на Майкъл лекарите го задържаха в болницата, за да се
убедят, че белите му дробове са добре и не са пълни със слуз“, казва и
Делорис. Появата на бебето обаче до някаква степен ѝ помогнало да
преодолее мъката по майка си. „Винаги съм казвала, че раждането на
Майкъл беше знак. Загубих майка си неочаквано, докато бях бременна с
него. Той ми бе пратен от Бог. Той бе истинско щастие. Дойде на бял свят в
наистина много тъжен момент от живота ми“, казва още майката.

42
 Самият Майкъл научава детайли около раждането си години по-късно от
репортери в чикагски вестник, които душели около семейството му. „Носът
ми все още лесно се разкървавява“, споделя той на Боб Сакамото от
„Трибюн“. „Това е нещо, което майка ми никога не ми е разказвала.
Единствената история от онези дни, която съм чувал, е, че веднъж като бебе
съм паднал зад леглото и почти съм се задушил. През годините сме имали
наистина много малко разговори за детството ми.“
Случаят, в който Майк почти се задушава, е след завръщането на
семейството в Северна Каролина. Спасяването му отново било знак за майка
му колко специално дете има. „Той беше много щастливо бебе“, казва тя.
„Никога не плачеше.
Просто трябваше да го нахраня и да му дам нещо, с което да си играе, и той
беше доволен и щастлив.“
Когато Майкъл станал на пет месеца, семейството се върнало от Бруклин в
дома им на Калико Бей Роуд в Тийчи. Преместването станало, когато
Делорис била отново и за последно бременна (дъщеря ѝ Рослин била на път
да се появи). У дома Джеймс побързал да приложи на практика наученото
по време на обучението си в Ню Йорк като работник по поддръжката във
фабриката на „Дженерал Илектрик“ в Касъл Хейн близо до Уилмингтън.
Скоро младата майка се озовала сама у дома с пет деца, четири от които
още не били навършили 5 години. Съпругът ѝ, както и членовете на цялото
семейство я наричали Лоис. А на него самия всички викали просто Рей. Той
вече си бил заслужил имиджа на стабилна фигура в местната общественост,
като заслуга за това имали както службата му в армията, така и работата му
в „Дженерал Илектрик“. Въпреки че всички го познавали като топъл и
приятелски настроен човек, скоро той започнал да показва и суровостта на
характера си. Превърнал се в изискващ и строг родител, независимо дали
бил сам с децата или не. Малчуганите в махалата бързо разбрали едно: Рей
не се шегува. При най-малкия повод той ще насини задника ти за минута.
Малкият Майкъл Джордан прекарал първите си години в спокойния и
почти заспал квартал около Калико Бей Роуд. Според всички наоколо той
бил усмихнат, винаги готов за смях и забави, но това често му навличало и
беди.
„Трябваше да се подхожда строго с него. Иначе той можеше да те изкара
от нерви. Винаги беше в центъра на всичко“, спомня си Делорис след време.
В един късен следобед, когато бил на 2 години, Майк се мотаел навън,
докато баща му поправял един автомобил в двора на къщата. Джеймс
използвал една лампа, включена чрез две жици, прокарани през целия двор
до кухнята. Малчуганът издебнал баща си и сграбчил двата кабела. Токовият
удар го отхвърлил на близо метър, но въпреки това се отървал невредим.
Този инцидент накарал и без това строгите родители съвсем да затегнат

43
дисциплината и контрола върху децата си. Вече никой не можел да напусне
къщата, където и да отивал, без позволение. Всяка вечер всички деца били
слагани в леглата точно в 8 часа, независимо дали съседчетата били
прибрани, или още щуреели по улицата. Но с времето, колкото повече
Майкъл пораствал, толкова по-очевидно ставало, че буйната му природа не
може да бъде овладяна.
Един ден той се озовал под камиона на прадядо си Доусън, заобиколен от
жужащи стършели, които опитал да изгори с горелка. След това пък
издигнал огромен куп бали сено, за да покаже, че може да лети. От тази
пакост дълго време носил дълга порезна рана на ръката.
Джеймс Джордан нямал търпение момчетата му да пораснат достатъчно, за
да могат да държат бейзболна бухалка. Не можел да чака мига, в който ще
ги заведе в задния двор и ще ги научи да хвърлят. Искал и те да се влюбят в
играта като него самия. Но Майк превърнал и това в инцидент. Веднъж,
както размахвал батата, ударил едно парче дърво със забит пирон в него.
Разхвърчали се трески и една се забила в ... главата на сестра му.
Най-много тревоги обаче предизвикал на 4-годишна възраст. Тогава тайно
се измъкнал от къщата, пресякъл пътя и отишъл „на гости“ на прадядо си.
Там намерил един по-голям свой братовчед, който сечал дърва. Малкият
Майк поискал да си поиграе и надигнал брадвата. Братовчед му решил да се
пошегува с него и му обещал долар, ако си отреже пръста. Нетърпеливо да
впечатли батко си, момчето вдигнало брадвата и я пуснало върху пръста си.
Изкрещял от болка и кървящ се прибрал у дома при майка си. „Беше
наистина палаво дете“, с усмивка разказва след години Джеймс.
Сис, най-голямата сестра в семейството, пък твърди, че родителите им си
имали фаворити. Тя и Лари били любимци на баща им, докато Майк и Рони,
били безгрешни в очите на майка си. Роз, бебето на семейството, се радвала
на вниманието на всички. Все пак на младия Майкъл Джордан му се на-
лагало ежедневно да води битки за привличане на вниманието в това
пренаселено домакинство. Той винаги непримиримо искал да се доказва и
да бъде харесван - първо от родителите си и останалите членове на
семейството, а след това - и от треньорите и публиката.
„Беше истински майстор в изкуството да забавлява. Постоянно ни
изумяваше“, спомня си тези ранни години Сис. „Танцуваше, пееше,
шегуваше се, винаги имаше нужда от публика и никога не ни позволяваше
да го игнорираме по някакъв начин, независимо КОЛКО упорито се
опитвахме да направим това.“

44
 Ново преместване
Идиличното детство на Майк в Тийчи всъщност въобще не можело да бъде
леко в Америка от 60-те години. Но всичко се променило драматично за
него, когато през есента на 1968 година тръгнал на детска градина. Малко
преди това, през януари същата година, Джеймс и Делорис продали къщата
си в Тийчи и отново се преместили, този път в Уилмингтън, на почти 100
километра от крайбрежието. Една от причините за това била, че Джеймс вече
бил уморен да пътува всеки ден 40 минути до местоработата си в „Дженерал
Илектрик“ в Касъл Хейн. Но по-важният мотив, както по-късно Делорис ще
обяснява, е, че искали да се откъснат от селския живот. Искали нещо повече
и за децата си. Те останали близки с рода на Джеймс и планирали честичко
да гостуват в Уолъс и Тийчи. Обещали на Доусън, Медуард и Розабел поне
един уикенд месечно да прекарват с тях и да се включват в службите на
методистката църква „Рокфиш Африкан“ - епископалната църква, която
семейство Джордан посещавали от десетилетия.
Те едва били разопаковали багажа си в новия си дом в Уилмингтън, когато
Мартин Лутър Кинг-младши бил убит и събитието разтърсило цялата нация.
Дори в Уолъс и Тийчи между бели и тъмнокожи избухвали свади заради
убийството. В Уилмингтън ситуацията не била по-различна. Общността
била отбелязала някакъв прогрес в сравнение е дискриминацията от 50-те
години до момента, но този акт на насилие показал, че проблемите могат да
се възобновят много бързо. От много време градът бил център на
железопътната линия. Това обаче се променило, когато през 1955 г.
шефовете на Железопътната компания „Атлантик Коуст“ решили да пре-
местят централния си офис в Джаксънвил. Това принудило градските
управници да търсят нов бизнес, който да осигури прехрана на загубилите
работата си местни. Гиганти като „Дженерал Илектрик“ обявили, че биха
построили фабрика в града, но само ако бъдат осигурени равни условия за
труд на бели и тъмнокожи. Въпреки това расовото напрежение в
Уилмингтън оставало високо.
Семейство Джордан пристигнали в града точно когато управата приела
план за десегрегация в училищата. Това предизвикало нови спорове и
горчиви обиди. Емоциите доминирали в отношението на хората към
желанието на общината да събере в класната стая бели и тъмнокожи.
Тъй като според плана началните училища последни трябвало да преминат
към десегрегация, Майкъл и връстниците му тръгнали през есента на
училище, все още разделени от белите си съученици.
Атмосферата в града била толкова нажежена, че експлозията била
неизбежна. През февруари 1971 г. един магазин за плодове и зеленчуци с
бели собственици, но в квартала на тъмнокожите, бил обстреляй с огнени
бомби. 10 души - девет тъмнокожи мъже и една бяла жена - били арестувани
45
във връзка с инцидента и получили тежки присъди. Осъдените, наричани от
медиите „Десетимата от Уилмингтън“, обжалвали, а делото години наред се
разглеждало в различни федерални съдилища и останало дълго време
гореща новина за пресата. Конфликтната обстановка причинявала доста
грижи на Делорис, когато децата ѝ тръгнали на училище. Семейството жи-
веело в един квартал, но след това отново се преместило - в Уийвър Екърс
на Гордън Стрийт. Поживели малко там, преди отново да сменят дома си в
същия квартал, но в тухлена къща, която Джеймс построил върху борови
основи. Мястото било в близост до училищата в предградията на общината
Ню Хановър и до центъра. Океанът бил само на няколко километра и
Джеймс и Делорис често предприемали малки бягства от ежедневието дотам
в тихите летни вечери.
Но малкият Майкъл скоро развил непоносимост към водата. На 7-годишна
възраст той плувал със свой приятел в океана, когато другото момче
изведнъж изпаднало в паника и сграбчило младия Джордан. Майк се
откъснал от прегръдката, за да не позволи на другия да го завлече към
дъното. Детето обаче се удавило. Няколко години по-късно самият Майкъл
изпаднал в беда в един басейн по време на пътуване с бейзболния си отбор.
Спасител го измъкнал от водата тогава. След време пък негова приятелка се
удавила по време на една ваканция.
„Гледам да не се занимавам с вода“, казвал Майкъл след това.
Уийвър Екърс бил сравнително нов квартал, населяван предимно от
тъмнокожи. Като цяло обаче там в разбирателство живеели представители
на различни раси. Джеймс и Делорис възпитавали децата си в уважение към
всички хора и рано изкоренявали стереотипите. Учели ги да се държат с
всички хора като с човешки същества, независимо от цвета на кожата им.
Всъщност тези принципи били наложени още по времето, когато живеели на
Калико Бей Роуд, когато имали за съседи бяло семейство и децата често си
играели заедно безпроблемно. Принципите в семейството подготвили
младите Джорданови за новото време.
Възпитанието в толерантност оставило знак върху живота на Майкъл
Джордан в първите му години в Уилмингтън. Когато станал в трети клас,
Майк се сближил много с Дейвид Бриджърс, бял съученик и съсед. Двамата
останали приятели дълги години, докато единият от тях не станал
световноизвестен. Играели бейзбол, карали велосипеди и изследвали
близките гори и езера. Бриджърс бил син на шофьор на такси, наскоро дошъл
в областта от Южна Дакота. След време семейството на Дейвид се разделило,
което направило връзката им с Майкъл още по-силна. Момчетата споделяли
любовта на Джеймс към бейзбола, който приветствал съседското дете в
игрите в задния двор. Бриджърс и Джордан дори заедно станали питчъри в
един от силните отбори в Малката лига. Когато се засичали на терена, този,

46
който не хвърлял, играел като централен аутфийлдър. „Преди всяко
хвърляне поглеждах Майк в центъра и той ме окуражаваше с вдигнати
палци“, спомня си Бриджърс. „Правех същото, когато той хвърляше.“
Един горещ следобед, преди Майкъл да развие неприязън към водата, двете
момчета се промъкнали в басейна на съседи, като мислели, че хората
отсъстват. Съседите обаче се върнали и ги изгонили. Никой обаче не
споменава да е имало расова причина за това. „Те видяха Майк и ни
изхвърлиха“, спомня си Дейвид. „След това, докато си карахме колелата към
вкъщи, той беше мълчалив. Питах го дали знае защо са ни изхвърлили. Той
каза „Да!“ После го питах дали това го притеснява, но той отрече. После се
усмихна и каза нещо, което никога няма да забравя: „Май доста се охладих,
а ти?“

47
 ГЛАВА 4
СЪСТЕЗАТЕЛЯТ
Понякога обаче той се обиждал от много малко. Трябвала му само някаква
мимика на лицето или малък жест. Освен това можел да обиди някого за
нищо. След години много хора щели да разберат тази особеност на характера
му. Трябвало му нещо дребно, за да изстреля някоя обида, която да огорчи
дълбоко човека срещу него, или пък можел да използва някакво малко и
безсмислено изражение, което да отрови живота на всеки.
Скоро всички - фенове и съотборници, щели да разберат колко невъзможно
за него е да забрави нещо, дори и най-дребните детайли. Много наблюдатели
погрешно смятали, че тези сблъсъци са някакви смехотворни моменти от
ежедневието на Майкъл, малки мигове, които да го разведряват и „газират“
и той с лекота ще ги загърби, след като е постигнал своята малка победа чрез
тях. Но той никога не ги забравял и никога не махал с ръка, за да продължи.
Майкъл Джордан се обиждал най-много, когато му се карали и наказвали.
Едно наказание обаче щяло да се отрази на целия му живот. „Просто влез в
къщата с жените!“ Това изречение на Джеймс Джордан най-много вбесявало
сина му. „Баща ми беше механик“ - казва Майк след време. „Винаги се
опитваше да изкара някой долар, като поправяше колите на всички. По-
големите ми братя излизаха и работеха с него. Той им искаше някой гаечен
ключ или му помагаха с някой чарк. Но когато аз излизах там и той ми
казваше да му дам ключ 9-16 например, аз никога не знаех за какво говори.
Той се дразнеше и ми кресваше: „По дяволите, не знаеш какво правиш. По-
добре влез в къщата при жените.“
Думите на баща му били предизвикателство за неговата узряваща
мъжественост. Дори когато в него започнали да бушуват хормоните, той
останал кльощавичкото момче, което всички роднини обожавали, а майка му
с радост прегръщала. А той правел физиономии.
Думите на баща му засегнали дълбоко Майкъл в момент, в който неговата
състезателна природа вече била здраво изградена. Те породили презрение,
показвано с поведението му към фамилията почти през цялото му
израстване.
„След години, по време на първите му години в НБА, той призна, че
начинът, по който се е държал с него и постоянните му изявления, че е
безполезен, са станали негова най-голяма движеща сила... С времето всяко
признание, което получаваше, бе смятано от него за отговор на отношението,
което баща ни имаше към него“, казва сестра му Делорис. Самият Майкъл
по-късно щял да признае, че винаги е знаел, че баща му има предпочитания
към брат му Лари.

48
 Всъщност Джеймс показвал отношението, което получил от собствения си
баща. Пренебрежението на Медуард към него се оказало основен фактор в
историята на цялото семейство. След време той признал, че напускането на
Тийчи, записването във военновъздушните сили, към всичко в живота му го
подтиквало желанието да се докаже. Медуард се гордеел със своя син. Това
признават всички членове на семейството. Но той просто не знаел как да
изрази това отношение. И Джеймс се опитвал да заслужи
благоразположението му отново и отново, постигайки нови върхове в
живота си. Върхове, които баща му нямало как да пропусне. Това е ефект,
който много неодобряващи децата си бащи постигат. Дори без да разбират
какво правят, те се заключват за децата си и това предизвиква реакция след
реакция. Тези деца продължават да се борят за одобрение дори след смъртта
на своя родител и като че ли постоянно спорят с него.
Някъде по времето, когато Джеймс пратил Майкъл при жените в къщата,
той сложил и баскетболен кош в двора на дома им. До този момент бащата
бил най-големият атлет в семейството. Той вече направил първите крачки в
спортното обучение на синовете си с бейзболни уроци - научил ги да хвърлят
и да удрят топката. На 5-6-годишна възраст всички момчета вече можели да
удрят бейзболната топка от стойка. На 7-8-годишна възраст вече удряли
топки, идващи от машина, а на 9-10 - играели на терена. Тогава станало ясно,
че момчетата имат различни способности. Лари правел повече сингли (Сингьл
(в бейзбола) - най-популярният удар по топката, когато батьрът я праща на
безопасно разстояние, за да стигне първа база.), докато Майкъл размахвал яко
батата за хоумрън. (Хоумрън (в бейзбола) - удар по топката, който е толкова силен,
че дава възможност на батъра да направи пълен кръг по базите и да стигне до хоума
необезпокояван.)
Лари, като по-голям брат, пръв заиграл баскетбол. Майкъл вече имал
успехи като играч по бейзбол в Малката лига, когато в двора им се появил
баскетболният кош. И внезапно животът му тръгнал по друг път.
Инстинктът на Джеймс му подсказвал, че Майкъл ще има по-голям успех
като бейзболист, и затова той решил да даде шанс на Лари да се изявява като
баскетболист.
Но по-малкият брат вече бил харесал баскетбола. Той останал впечатлен,
след като на 9-годишна възраст гледал по телевизията финала на
Олимпийските игри през 1972 г. в Мюнхен между САЩ и СССР (Финалът на
Олимпийските игри в Мюнхен противопоставя СССР - САЩ. Мачът е ръководен от
българския рефер Артеник Арабаджиан и завършва с успех на руснаците с 51-50.
Смята се, че двубоят е най-оспорваният олимпийски финал в историята. Загубата
слага край на серията от 63 мача без загуба на американците, започнала на игрите
през 1936 г.). Американците били водени от вдъхновения млад гард Дъг
Колинс (Пол Дъглас (Дъг) Колинс (роден на 28 юли 1951 г.) - Американски
баскетболист и треньор. Номер 1 в драфта на НБА през 1973 г. и четирикратен

49
участник в Мача на звездите като играч на „Филаделфия“. Като треньор е водил
отборите на „Чикаго Булс“, „Детройт Пистънс“, „Вашингтон Уизардс“ и
„Филаделфия“. Последно се подвизава като анализатор на НБА за ESPN.). Когато
сънародниците му загубили епичния сблъсък, Майкъл изтичал в кухнята при
майка си.
„Той каза: „Един ден ще играя на Олимпийски игри. И ще направя всичко
възможно, за да спечелим“. Тогава се усмихнах и му отвърнах: „Миличък,
имаш много път, докато спечелиш златен медал“, спомня си Делорис.
Но този мач посял семето. Вече нямало баскетболна среща по телевизията,
която да бъде пропусната. За съжаление не били много. Професионалният
баскетбол не присъствал толкова често в програмата и бъдещият Крал на
забивките не можел да гледа мачове от НБА. Вместо това всяка седмица
можел да гледа мачове от Атлантическата крайбрежна конференция (АКК).
Това му дало възможност да проследи възхода на играч като Дейвид
Томпсън и битките между кръвните врагове - университетите в Северна
Каролина. По Ен Би Си пък можел да гледа мачове на национално
студентско ниво и да се сдобие с нов любим тим - „Мечките“ от УКЛА. След
години великият играч на УКЛА Маркес Джонсън (Маркес Джонсън (роден на
8 февруари 1956 г.) - американски баскетболист, леко крило, играл в пет Мача на
звездите по време на кариерата си в НБА между 1977 и 1989. Изкарва по-голяма част
от кариерата си в „Милуоки Бъкс“, които го избират под номер 3 в драфта през 1977
г. Преди това е звезда в УКЛА) признава колко е бил изненадан от плакат на
самия себе си на стената на Джордан в стаята му в общежитието на
Университета на Северна Каролина. Причината обаче била, че той бил
телевизионна звезда в детството на Майк.
Когато Майкъл станал на 11, Джеймс Джордан завел семейството на
първия им съвместен баскетболен мач. Като се прибрали, той довършил
домашното игрище. Скоро задният двор на Джорданови започнал да
привлича играчи от цялата махала, но родителите определяли правилата.
Първо, всички деца трябвало да бъдат с написани домашни, преди да се поя-
вят на игрището. Вечер, в 20:00 часа пък всички вече трябвало да бъдат в
леглата си. Въпреки тези ограничения скоро се оформил един титаничен
сблъсък - игрите „един на един“ между Дари и Майкъл.
Макар че Майк бил с година по-малък, той вече бил по-висок от своя иначе
по-здрав и голям брат. Майкъл бил бъбрив, но всъщност и двамата говорели
мръсотии, само и само да получат някакво предимство. Надпреварите били
физически и горещи. Когато врявата обаче прехвърляла границите на терена,
трябвало да притичва Делорис, за да въведе мир. Понякога кавгите на
игрището я принуждавали да ги наказва да се приберат у дома.
Ден след ден братята играели един срещу друг, като силата била на
страната на Лари въпреки по-ниския му ръст. Постоянните загуби от по-
дребния му брат белязали младата психика на Майкъл. Те играли голяма
50
роля в живота му, а вкусът им му горчал още поне година и половина.
„Мисля, че впоследствие Майкъл стана толкова добър именно заради тези
постоянни победи на Лари. Наистина трудно ги приемаше“, казва след време
Джеймс Джордан.
„Ние израснахме с „един на един“, спомня си и Лари. „Аз винаги играех
здраво. Играехме така всеки ден, докато не стане късно и майка ни не ни
прибереше у дома... Никога не мислехме за братски компромиси. Понякога
стигахме дори до бой.“
Майкъл бил по-слабичкият и нямал много сила, но с времето успял да се
научи как да използва ръстовото си предимство. По това време и двамата
изградили огледален стил на игра, който допълвал другия. „Ако тогава ме
бяхте видели да играя, беше все едно да гледате Лари“, обяснява Джордан
след години. „Печелех всички наши мачове, докато той не порасна доста над
мен. Тогава всичко свърши“, допълва Лари.
Един ден Джорданови били посетени от Дик Ниър - треньорът на Майк в
Малката лига. Той забелязал, че рингът на коша бил почти счупен, изкривен
на една страна, най-вероятно от забивките на Лари, доказателство за силата
му, от която нерядко и самият Майкъл страдал. Тези битки в задния двор
щели да изградят характерите на двамата братя завинаги, както и
отношението между тях - близко и темпераментно съперничество. Те
оформили и начина, по който след години Майкъл Джордан щял да се държи
със своите съотборници в професионалната си кариера. Джеймс Уорти
(Джеймс Агер Уорти (роден на 27 февруари 1961 г.) - американски баскетболист,
избран сред 50-те най-добри играчи в историята на НБА. Той е участвал в седем Мача
на звездите, има три шампионски титли, а през 1988 г. е избран за най-полезен играч
на финалите. В студентските си години е звезда в Университета на Северна Каро-
лина, с който става шампион през 1982 г. Избран е под номер 1 в драфта на НБА през
1982 г. от Кливланд, които го заменят за друг играч с „Лос Анджелис Лейкърс“) си
спомня, че като новобранец в Университета на Северна Каролина Джордан
го предизвиквал да играят един на един: „Мисията му бе да търси най-добрия
играч от отбора и в тази година това бях аз. Беше грубиян и ме изтормози“.
Тази мисия се превърнала във фикс-идея на Майкъл още преди да влезе в
университета. Той ходел редовно да „търси жертви“ в парка „Емпи“ в
Уилмингтън и Общинския център „Мартин Лутър Кинг“ в града. „Стигна се
дотам, че да го моля да не идва повече в центъра да играе. Не исках да се
нарани. Притеснявах се, че може да му отрежат крак. Беше свикнал да
предизвиква всички. Неговият атакуващ маниер предизвикваше точно такъв
отговор“, спомня си директорът на институцията Уилям Мърфи. Това се
случвало навсякъде, където Майкъл се появявал, обяснява и физиологът
Джордж Мъмфорд, който работел с него, когато станал професионалист.
Всеки опонент за него се превръщал в Лари и трябвало да бъде победен.
Много по-късно митологията за тези мачове „един на един“ ще придобие
51
друг статут и за тях ще се говори като за доказателство, колко близки са били
двамата, и в университета, и след това - в Чикаго.
„Майкъл и Лари очевидно се бяха съревновавали зверски като момчета.
Лари много се издигна в живота. Майкъл наистина много обичаше брат си и
говореше за него през цялото време. Наистина го почиташе. И ако след това
той постигна много като състезател, никога не позволи това съперничество
да навреди на чувствата му към Лари. Емоционалната връзка с брат му и
респектът към него бяха много силни. Когато Лари беше наоколо, Майк
зарязваше усещането си за превъзходство, което славата му носеше, и се
превръщаше в обожаващ и любящ по-малък брат“, обяснява един от
съквартирантите на Майкъл и тийммениджър на отбора на Северна
Каролина.
По-късно, в Чикаго, Лари заигра в една баскетболна лига, където не
допускаха играчи по-високи от 193 см. После обаче получи травма в рамото
и се отказа. „Всъщност никога не съм се чувствал засенчен, защото можех
да следя неговата работна етика от много близо. Спортувал съм през целия
си живот, но не изпитвах страстта към баскетбола, която имаше Майкъл. Бях
повече сръчно момче, точно като баща ни“, казва Лари в едно интервю през
2012 г. „Беше здравеняк. Помня, когато го видях за първи път - това нисичко,
но невероятно мускулесто момче с уникално тяло, но само 1,70 см. Имаше
тяло повече на футболист, отколкото на баскетболист. Но когато го видях,
разбрах откъде идват мотивацията и движещата сила на Майкъл“, спомня си
за Лари и треньорът на Джордан в Чикаго Дъг Колинс.
Поп Херинг бил треньор на двамата братя в гимназията „Лейни“ в
Уилмингтьн, където Майкъл придобил статута на звезда, а Лари играел
много малко. „Лари също беше нахъсан и амбициозен атлет, все едно не
беше 157 см, а 187. Ако беше така, сигурен съм, че всички щяха да познават
Майкъл като брата на Лари, а не обратното“, спомня си той.
Вероятно някои от тези оценки са пресилени, отчасти заради обичта на
семейството и приятелите към Лари. Те често го описвали като искрен, тих,
мил, но донякъде болезнено ощетен от съдбата. Като дете бил по-надареният
от Майкъл, но впоследствие цял живот живял в неговата сянка. Тези
обстоятелства тревожели Делорис Джордан през годините. Те се проявявали
дори в моменти на забавление и смях, след като двамата братя отдавна били
пораснали. Когато Майкъл станал звезда в НБА, момчетата решили да
поиграят „един на един“ отново като в доброто старо време. В един момент
Майкъл спрял да играе, погледнал към краката на Лари и му казал: „Само си
спомни чие име е на обувките ти, братле“.
Бил Билингсли е човекът, с когото двамата братя направили първите си
стъпки в организирания баскетбол. Случило се в началото на 1975 г. в стария
салон на училището на улица „Честнът“ в Уилмингтьн, където се играели

52
мачовете от детското първенство. По онова време Билингсли бил 24-
годишен треньор на отбора, срещу който Джордановите синове играели.
„Ако можехте да ги видите тогава. Щяхте да си помислите, че Лари е по-
малкият брат. Майкъл беше толкова по-висок. И дори тогава Лари нямаше
нищо общо с играта на Майк и стреляше отдалеч“, спомня си той.
Според Лари обаче техният треньор по бейзбол като деца ги запалил по
баскетбола. Дик Ниър помагал на колега да събере детски тим и се обадил
на Нед Периш, който вече се бил занимавал с Майкъл на бейзболния терен.
Периш веднага предложил момчетата Джордан.
В едно интервю през 2012 г. Ниър се смее на спомените си от онова време.
„Беше голяма работа. Никога не беше играл организиран баскетбол.
Неговият треньор по бейзбол го вкара в отбора тогава. Беше добър дрибльор
и умееше да борави с топката. Беше и бърз. Но ако някой му дадеше топката,
никой вече не можеше да я види. Отиваше към коша. Постоянно се смеехме
на това.“
Отборът на Билингсли изиграл три мача срещу този на Джорданови и
спечелил два от тях, предимно защото играел лична защита, за разлика от
останалите тимове, които практикували популярната сред детските тимове
„мързелива зона“. Билингсли натоварил най-добрия си играч - Реджи
Уилямс (който след време щял да стигне до колежанския баскетбол) да пази
Джордан. „Майкъл беше най-добрият в състава им. За да ви докажа колко
умен беше на терена още на тази възраст, ще ви кажа, че той литваше, и след
това стреляше от близка дистанция. Дори 12-годишен, той вече имаше
истински баскетболни умения и знания“, спомня си треньорът. Билингсли
вярвал, че тези движения били инстинктивни - никой треньор на
подрастващи в онези години нямал нито време, нито намерение да учи
малчуганите на такива неща.
„Когато бях на 12 години, аз и брат ми Лари бяхме титуляри в отбора си в
Бебешката лига. Той беше много добър в защита, а аз бях вкарвачът. Така
веднъж се прибрахме вкъщи, след като вкарах победния кош. Баща ни обаче
ни посрещна с думите: „Лари, игра страхотно в защита.“ А аз казах: „По
дяволите, аз откраднах топката и вкарах победния кош.“ Явно съм си мислел,
че баща ни не е видял какво съм направил, затова трябваше да му кажа. Сега,
като се връщам назад и гледам тези ситуации и всички малки стъпки, през
които съм минал, знам, че те са изградили състезателната ми натура“, спомня
си самият Майкъл след време.
В бейзбола положението било същото. Ако Майкъл запишел хоумрън, то
Лари щял да направи добър първи удар до базата, а бащата винаги щял да
каже: „Лари, страхотен беше с този удар“.
Първото истинско преживяване в баскетболна лига се случило в ерата
преди Аматьорския атлетически съюз да започне да привлича млади

53
състезатели. По това време бейзболът се играел предимно от бели момчета
и имал доста по-голяма подкрепа в Уилмингтън, обяснява Билингсли. Тази
игра привличала средства, несравнимо по-големи от тези, които идвали в
баскетбола. В края на първия си сезон Майкъл бил повикан в отбора на
звездите, въпреки че бил един от най-младите баскетболисти в лигата. Тъй
като тимът на Билингсли бил спечелил титлата в първенството, той бил
обявен за треньор на отбора на звездите и започнал да тренира с група
момчета за мачове на щатско ниво. Тогава за пръв път влязъл в контакт с
Джеймс и Делорис Джордан.
„Родителите му идваха на всеки мач. Знаете, има отдадени родители, за
които децата им са всичко на света. Господин Джордан беше тих мъж.
Мадам Джордан беше динамичната личност в това семейство. Всеки, който
се случеше да бъде поне малко време около тях, след това се учудваше колко
силна жена е Делорис Джордан. Тя закриляше децата си. Някои родители
просто оставяха наследниците си и си тръгваха. Но не и Джорданови. Бяха
там постоянно, но въпреки това не се опитваха да влияят на моите решения.
Всъщност никога не казаха и дума за това как тренирах синовете им“, спомня
си треньорът.
Звездите на Уилмингтьн трябвало да пътуват за Шелби, град близо до
Шарлот, за тренировъчен турнир през пролетта на 1975 г. Джеймс Джордан
бил в малката група от придружаващи родители. Билингсли си спомня, че за
два дни отборът му трябвало да изиграе четири мача. Те успели да стигнат
до полуфиналите. Там загубили от тима от Чейпъл Хил, който разполагал с
по-мощни играчи в подкошието.
„Последната вечер момчетата прекараха в хотела. Бяха в стаите си и
играеха на нещо. Някои от бащите и треньорите играеха на карти. Нищо
сериозно, просто за забавление. Някой каза: „Ей, хайде да си вземем няколко
бири“, спомня си Билингсли и отбелязва, че единствено Джеймс Джордан
веднага отклонил предложението с мотива, че в района все още важал
Сухият режим и алкохолът е забранен. „Но господин Джордан знаеше точно
откъде можем да си купим няколко бири. Закара ни до щатската граница и
се върна с три стека. Изкарахме си наистина страхотно без хазарт, просто се
забавлявахме. Джордан наистина беше страхотен човек“, отбелязва още
треньорът.
Това било първото от след това станали десетки баскетболни пътешествия,
които баща и син споделили през годините. Когото и да срещнали в онези
времена, общото мнение било едно - Джеймс бил добър човек, приятелски
настроен, който се усмихвал много, потупвал приятелски по гърба, бил
предан и се отнасял добре дори с хора като изпълнителния директор на
„Чикаго Булс“ Джери Краус в годините на най-големите му конфликти с
Майкъл.

54
 „Той просто беше толкова приятелски настроен“, казва Билингсли.
Но най-важното, което страничните наблюдатели можели да видят в онези
години, било друго - Майкъл имал цялата и пълна привързаност на баща си.
Със сигурност на по-късен етап от живота си той сам стигнал до този извод,
но на едно друго ниво от неговата състезаваща се с всичко психика тази
информация никога не пробила обвивката му. Неизменната му настройка
явно била зададена в началото на детството му и дори при най-малкото
дразнение, той можел да избухне страстно, оставяйки околните с
широкоотворени от изненада очи.
Но никой, разбира се, нямало да бъде повече изненадан от тези моменти в
сравнение със самия Майкъл. Те го връхлитали отново и отново и освен
изненада, пред него след това винаги стоял въпросът: „А сега какво ще
направя?“

Тъмнината
Макар и невидимо за външни хора, в края на 70-те години бракът на
Джеймс и Делорис се олюлявал на ръба на самоунищожението. Те
изглеждали като илюстрация на щастието, но често то било помрачавано от
раздори, а понякога и от свирепи скандали. В най-сериозния от тези
конфликти, започнал в къщата на Калико Бей Роуд, Джеймс и Делорис се
нахвърлили един срещу друг пред децата си. Малчуганите избягали през
улицата, за да търсят прадядо си с надежда той да прекрати мелето.
Сблъсъците между двамата не престанали и след преместването в
Уилмингтън. Те не се карали всеки ден, но когато го правели, конфликтът
много скоро излизал от контрол. Сис си спомня за един случай, в който
Джеймс повалил майка ѝ и тя избягала. Децата се притеснявали, че тя може
да е умряла, но на другата сутрин Делорис излязла от спалнята, готова да
посрещне предизвикателствата на новия ден. В друг случай двамата
родители се впуснали в свирепо автомобилно преследване по пътя, докато
едно от децата било в колата на единия. Подобни инциденти нарушавали
мира в семейството, което все пак продължавало да върви напред, въпреки
дебнещия страх за бъдещето.
Работата на Джеймс в „Дженерал Илектрик“ позволявала на семейството
да живее удобно и предоставяло възможности за децата. Всички те се
занимавали е извънучилищни дейности, а по-големите дори имали почасова
работа. Но дори с доходите на бащата финансовото им състояние било
нестабилно. Затова, когато и най-малката дъщеря - Рослин, също тръгнала на
училище, Делорис си намерила работа на поточната линия в местен завод.
Работата ѝ била на смени, което разбило ритъма на семейния живот. Един
ден Делорис разбрала, че повече не може да издържа и напуснала. След

55
няколко месеца постъпила на нова служба - в клон на Юнайтед Каролина
Банк.
Като че ли всички грижи не били достатъчни, та семейството решило да
отвори и нощен клуб - „Елеганца“, което изглеждало много добра идея за
времето си. И двамата били в средата на 30-те и вече били прекарали голяма
част от тийнейджърските си години, а след това и от младостта си, в грижи
за децата. Никой от тях никога не споменал този нощен клуб в многото
интервюта, които дали, след като Майкъл се превърнал в знаменитост. Но,
изглежда, по някакъв начин клуб „Елеганца“ изиграл важна роля в семейните
им отношения. Подобни инициативи често стрували много пари и време, а
двамата вече били много заети с гледането на децата. Сис намеква, че
проблемните отношения в дома им се засилили през 1975 г., когато само два
дни след завършване на гимназията Рони се записал в армията. Някои близки
предполагат, че той мечтаел за армейски живот от години, като
доказателство за това било участието му в различни инициативи на военните
е училището му. Каквато и да била причината, заминаването на Рони
причинила емоционален срив в семейството. Делорис потънала в сълзи,
когато цялото семейство го изпратило на автобуса за лагера му. „Все едно
някой беше умрял. С години не можех да вляза в стаята му. Той пръв ни
напусна“, казва Делорис за това.
Като много жени, борещи се със стреса от майчинството, тя натрупала
доста излишни килограми. Макар че след време си възвърнала формата, този
период очевидно е оказал огромно влияние върху емоционалното състояние
на многодетната майка. Не на последно място и предвид собствения ѝ опит
като тийнейджър, тя преживяла голям стрес и с навлизането в тази възраст
на Сис, която вече била сексуалноактивно момиче. Двете жени, майка и
дъщеря, никога не били много близки. В този период те почти ежедневно се
карали и за най-дребните неща от бита. Един такъв скандал избухнал през
една лятна сутрин на 1975 г., когато Делорис карала дъщеря си към работа.
Скандалът доста се разгорещил, докато стигнат до работното място на Сис -
магазинът „Гибсънс Дискаунт“. Очевидци чули Делорис да нарича Сис
курва. „Ако аз съм такава курва, защо не държиш собствения си съпруг далеч
от леглото ми“, отвърнала Сис. Това са подробности, които тя след години
щяла да направи публично достояние в книгата „In My Family’s Shadow“ („В
сянката на моето семейство“).
Делорис била поразена от изказването ѝ. Тя започнала трескаво да мисли
отговор, но докато събере мислите си, дъщеря ѝ скочила от колата и избягала
на работа. Делорис натиснала клаксона, за да я върне, но Сис вече била в
магазина. Шумът обаче притеснил шефа ѝ, който ѝ наредил да излезе и да
види какво иска майка ѝ. Когато Сис се върнала в колата, Долорес поискала
обяснение за думите ѝ. Майката слушала тихо разказа на дъщеря си. Сис ѝ

56
разказала, че била насилвана редовно през последните 8 години от Джеймс,
който я посещавал в леглото ѝ късно през нощта. В леглото спяла още и
Рослин, която, когато всичко започнало, била още в предучилищна възраст.
Сис обяснила, че когато попитала баща си какво прави, той ѝ казал, че я учи
да се целува като възрастните, признала, колко объркана била и как
насилието прераснало в нещо повече през годините.
Това, което последвало, по думите на Сис, било мъчително. Майка ѝ
запалила колата и се отправили към клуб „Елеганца“, където Джеймс
майсторял нещо. Делорис го извикала в колата и те продължили към
запуснат път. Тогава майката накарала дъщеря си да повтори обвиненията
си. Когато Сис отново разказала историята си, Делорис казала, че това обяс-
нява много неща, случили се по време на брака им. Джеймс изпаднал в ярост,
започнал да души дъщеря си и да крещи: „На този боклук ли ще вярваш или
на мен?“ Сис била изумена, че баща ѝ я нарича боклук. Делорис му наредила
да я остави или ще го убие. Накрая всички се успокоили и се върнали у дома.
Сис веднага се заключила в стаята си. След около час Делорис отишла при
нея и ѝ казала, че при така създалите се обстоятелства, явно тримата не могат
да делят една къща. Тъй като Сис имала още две години в гимназията, майка
ѝ й предложила да се премести в момичешко общежитие. Тя казала на
момичето си, че Джеймс обяснил как „просто се опитвал да ѝ помогне“ и как
тя е изпаднала в ужасяваща заблуда относно действията му.
Делорис заклела дъщеря си при никакви обстоятелства да не повтаря
историята си пред други хора, нито във, нито извън семейството. Дъщерята
не признала на майка си, че вече било твърде късно за подобни обещания.
Когато била на 12, тя вече била разказала преживяното на свой братовчед,
който пък бил го казал на брат ѝ. И все пак, ако този скандал се споменавал
извън семейството, то това било плод по-скоро на слухове. Никой не се
осмелил да потърси сметка на Джеймс Джордан, който бил много обичан в
рода си, а едновременно с това всички се страхували от него.
Джорданови никога повече не споменали случилото се и причината да
изпратят дъщеря си на пансион. Те успели да превъзмогнат инцидента и да
продължат, запазвайки имиджа на семейството си. А Джеймс Джордан щял
да продължи да буди възхищение у всички с любовта и грижите си към
децата и особено към сина си, който скоро щял да стане един много голям
спортист.
Обвиненията на Сис, които щели да станат публични след десетилетия -
през 2001 г., така и останали официално недоказани, а разследването им след
толкова години - невъзможно, след като толкова дълго били прикривани от
властите. Явно още тогава Делорис е разгледала проблема от всички страни
и е стигнала до извода, че повдигането на официални обвинения щяло да
разруши семейството и да застраши бъдещето на останалите ѝ деца. Едно

57
евентуално следствие и дело срещу Джеймс щяло да го остави без работа, а
така и семейството щяло да загуби най-сигурния си източник на средства за
прехрана.
Десетилетие след като разкрила историята пред майка си, Сис се
консултирала с адвокат в Шарлот за възможностите да даде под съд
родителите си. Тя признава в книгата си, че съветът му бил да се обърне към
полицията в Уилмингтьн, но от там ѝ отговорили, че случаят вече няма
давност.
По време на тези неприятности Майкъл бил на 12 години и нямал никаква
представа какво се случва. Още много години той така и не научил за
оплакванията на сестра си. Сис окончателно напуснала семейството през
1977 г., когато се омъжила и сама създала семейство. Въпреки това в живота
ѝ постоянно имало периоди на депресия и необяснимо поведение, с което
след време членовете на семейството се опитвали да омаловажават
обвиненията ѝ. Много специалисти и социални работници обаче казват, че
такива симптоми се проявяват в живота на много от жертвите на сексуално
насилие. Нейните твърдения, въпреки опитите на всички да ги забравят, се
превърнали в неизказаната причина за раздялата на семейството.
Състезателната страст на Майкъл Джордан извирала от същата тази
дълбока любов и лоялност, които той чувствал към родителите си. Неговите
емоции към семейството му били много по-дълбоки от това, което някога
щял да признае публично. Години наред при изграждането на величествения
му имидж, той щял да разполага с една перфектна история, поне за пред
хората, очертана от твърденията на майка му, че семейството ѝ е най-
обикновен представител на средната класа.
Но както историята с нейната бременност в тийнейджър- ските години, така
и сега тя просто се опитвала да прикрие факта, че реалността била далеч от
средностатистическия живот на едно американско семейство. Много нейни
близки изтъкват, че решението ѝ през онзи летен ден на 1975 г. е било
защитна реакция за запазването на фамилията.
Тази история може да помогне да се разбере защо по-късно, когато минава
70-те, Делорис продължава да пътува по света и да говори по форуми в цял
свят по въпроси за семейството. На тях тя никога не споменава дълбоките
конфликти, които рушали собственото ѝ семейство, но винаги споменава
едно нещо, което до болка познава - това как се оцелява.

58
 ГЛАВА 5 ДИАМАНТЪТ
По времето на сътресенията в семейството му през 1975 г. 12-годишният
Майкъл Джордан имал много необикновен сезон в бейзболната Малка лига.
Той бил избран за най-полезен играч на щата, след като хвърлил неспасяемо
и благодарение на това отборът му се класирал на щатското първенство. По-
късно в мач срещу друг тим в Джорджия Майкъл направил толкова
невероятно хвърляне в ключов момент от двубоя, че баща му още се усмихва
при спомена.
„Той обичаше да казва, че отборът ми от Малката лига ще стигне до
Световните серии. По време на мачовете в Джорджия имаше нещо като залог
- който отбележи хоумрън, получава безплатна пържола. Тогава не успях да
спечеля, но след това баща ми каза: „Ако направиш хоумрън, все пак ще по-
лучиш пържола.“ В четвъртия ининг аз успях, изпратих проклетата топка
отвъд оградата и изравнихме за 3-3. След това загубихме с 3-4, но така и не
изпитах повече това усещане в спорта, което имах тогава, изкарвайки
топката извън парка“, спомня си Майк.
Горе-долу по същото време Джеймс Джордан започнал наистина да вярва,
че синът му се е запътил към големите първенства. Това забелязал и един
братовчед - Уилям Хенри Джордан. „Майкъл хвърляше срещу сина ми на
Мача на звездите. Двамата бяха 12-годишни. По онова време според пра-
вилата можеше да хвърляш 4 ининга. Той изкара всичките 12 батъри, срещу
които се изправи. Спомням си абсолютно точно. Толкова здраво хвърляше.
Майк беше питчър на „Ню Хановър“, а синът ми играеше за „Пендър
Каунти“. Всички, които гледахме мача този ден, можехме да се закълнем, че
Ем Джей ще стане професионален бейзболист“, спомня си Уилям Хенри.
Джордан не бил само питчър. „Когато беше на 12, беше невероятен играч за
Малката лига. Беше дългунест. Играеше и на позицията шорт стоп и като
такъв стигаше дори до трета база, за да хване топката. Беше като Дерек
Джетър (Дерек Сандерсън Джетър (роден на 26 юни 1974 г.) е американски
бейзболист, който играл 20 години в професионалната лига на САЩ (МЛБ) за отбора
на „Ню Йорк Янкис“. Пет пъти печели с тях Световните серии. Той е топиграчът в
историята на „Янките“ в няколко категории. 14 пъти е играл в Мача на звездите,
спечелил е пет пъти Златната ръкавица, както и куп други престижни награди).
Скачаше високо, улавяше топката и я запращаше към първа база. Беше
провъзгласен за Мистър Бейзбол на Северна Каролина“, казва и Дик Ниър,
който след това ще е негов треньор в лигата, носеща името на Бейб Рут
(Джордж Хърман (Бейб) Рут Джуниър (роден на 6 февруари 1895 г. - починал на 16
август 1948 г.) е американски бейзболист, играл 22 сезона в МЛБ между 1914 и 1935 г.
Започнал кариерата си в „Бостън Ред Сокс“, но се прочул в състава на „Ню Йорк
Янкис“. Поставил е няколко рекорда на лигата като батър, включително и за

59
постигнати хоумръна - 714. Той е един от първите членове на бейзболната Зала на
славата.).
Заедно с наградата Джордан получил и стипендия за участие в двуседмичен
летен камп в школата „Мики Оуен“ в Мисури. Това била голяма чест.
Семейството му гордо показвало на всички неговите трофеи от тази година.
„Майкъл удари невероятен хоумрън от над 80 метра в елиминациите в
Джорджия. От самото начало на сезона в Малката лига той се наслаждаваше
на играта и постоянно подобряваше уменията си“, спомня си Джеймс. След
това обаче бързо се сринал, точно както бързо израснал. Ниър взел Майкъл
заедно с още 4 други 13-годишни момчета в отбора си от лигата „Бейб Рут“.
Това било първенство за момчета между 13 и 15-годишна възраст. „Той беше
суперзвезда в Малката лига, но винаги предупреждавах родителите на най-
малките, че синовете им вероятно няма да играят много през първата
година“, казва треньорът. Имало и друга причина, поради която Майк не
играл. Теренът в това първенство бил с доста по-големи размери и
разстоянията между базите и за хоумрън били много по-дълги. Джордан вече
нямал достатъчно силна ръка, за да продължи да доминира. „Когато го взех
в отбора, той вече не можеше да играе като шорт стоп, защото не можеше да
хвърли до базата. Той не влезе в игра цели четири мача. Не мисля, че батира
и в четири срещи през целия сезон“, казва за първия сезон в новата лига през
1976 г. Ниър.
Но дори Джорданови да били разгневени от обстоятелствата, те никога не
го показали публично. Джеймс Джордан дори помогнал на Ниър в
изграждането на игрище. „Родителите на Майк въобще не показваха, че има
някакъв проблем. Те бяха наистина добри хора. Джеймс не се намесваше в
заниманията през трите години, в които тренирах сина им. Той не правеше
нищо друго, освен да помага. Самият Майкъл беше радост за всеки треньор,
слушаше и изпълняваше. През цялото време, в което работех с него, той не
искаше нищо друго, освен да играе“, спомня си треньорът в интервю през
2012 г.
Бил Билингсли, който редовно гледал мачовете на тима на колегата си, бил
много изненадан, че вижда 13-годишният Джордан да седи край терена,
облечен в горнище на анцуг и направляващ играча на първа база. Очевидно
било, че той няма много възможности да влезе на терена. Такива били ре-
алностите в детския спорт - в една лига си звезда, в друга си на пейката.
И тъй като не играел много, Джордан използвал времето си, за да се
забавлява. „Той беше невъзмутимо момче и предаваше на всички останали
това настроение“, спомня си още Ниър. Младият Джордан винаги се шегувал
със съотборниците си - пълнел каските им с крем за бръснене и им правел
всякакви номера. В тима бил и добрият му приятел Дейвид Бриджърс. „Дейв
беше най-големият му фен. Наричаха го Белият Майкъл Джордан. Двамата
бяха неразделни, но на почти всяка тренировка бяха много близо до
60
истински бой. И двамата бяха много силни състезателни натури,
предизвикваха се един друг. И Бриджърс също беше много добър атлет“,
казва Ниър. На едно занимание Ниър забелязал, че Дейвид е върху Майк и
го налага здраво. Оказало се, че Майк играел кетчър и започнал да обижда
батъра Бриджърс. Казал на приятеля си да използва големите си уши вместо
бата, защото така щял да има по-голям шанс да улучи. „Биеха се като
хокеисти. Правеха го постоянно“, спомня си случката Ниър. Треньорът ги
разтървал и след това видял, че Дейвид плаче. Като разбрал каква е
причината за скандала, Ниър само се изсмял и накарал Майк да погледне
собствените си уши в огледалото. „На децата им хареса. Започнахме да се
смеем на Майкъл, чиито уши бяха близо до черепа му, като на заек. Всички
много се забавляваха. Даже след години, когато Майк вече бе в Чикаго, го
наричали Заек заради скоростта му на игрището. Той нищо не можеше да
направи“, казва Ниър. Ушите му били чест повод за заяждания и от страна
на Лари. Ниър имал навика да дава прякори на всичките си възпитаници и
Майкъл бързо получил своя - Заекът. Това потушило конфликта.
Джордан получил шанса да играе като титуляр за пръв път през годината
във важен мач срещу тим, спонсориран от богата застрахователна компания
„Мучуъл ъф Омаха“. До този момент и двата отбора нямали загуба в
първенството. Двамата титулярни кетчъри на Ниър не можели да вземат
участие, затова бил даден шанс на Джордан. Преди началото Ем Джей, чиито
хвърляния до този момент стигали едва до втора база, провел разговор с
треньора си. „Майк каза: „Тренер, ще я хвърля!“ Беше толкова мъничък и
кльощав, но пък имаше огромни ръце. Казах му: „Айде бе, Заек! Няма как да
стане. Ти не можеш да пратиш топката до втора база. Това са близо 40
метра.“ Но той ми отвърна: „Тренер, ще го направя!“ Ей такова момче беше.“
Един от асистентите на Ниър започнал да обяснява на Майк как точно да
успее да хвърли топката до втора база. Той му казал да хвърля ниско над
главата на батъра. Джордан веднага схванал техниката, хвърлил ниско и
точно там, където играчът на втора база можел да закове тичащия
противников играч. Ниър си спомня загрявката преди мача. „Говорехме на
терена. Играчите на противника се бяха скупчили на оградата и ни гледаха.
Когато видяха Майкъл да хвърля с подскок, започнаха да се смеят.
Ситуацията излезе от контрол и те започнаха да му се подиграват. „О, вижте
тези спагетени ръце. Ще те разбием довечера, господин Спагетени ръце!“
Майк вдигна предпазителя на каската си и ги погледна. Той само примигна
и им отвърна: „Вие ще бягате, а аз ще стрелям!“ Всички се разсмяхме. Беше
наистина смешно. Във втория ининг едно от тези момчета бе изпратено на
пейката, след като Майк го отстрани. Всъщност той отстрани трима или
четирима от тях. Те направо избягаха от него. Много се смяхме на това. След
мача Майк каза: „Видя ли, казах ти, че мога да го направя!“

61
 Много години след това, в Чикаго, Джордан щял да признае пред
помощник-треньора на „Чикаго Булс“ Джони Бах, че в онези години му било
много трудно. Той постоянно се чувствал изолиран, бил единият от едва
двама тъмнокожи играчи в отбора. Всъщност в цялата си кариера на треньор,
която продължила 37 години, Ниър имал в отборите си едва трима тъм-
нокожи бейзболисти, включително и Джордан. „За да схванете картинката,
ще ви кажа, че хората от НААЦП (Национални асоциация за развитие на
цветнокожите в Америка - организация за защита на гражданските права на
тъмнокожите, основана през 1909 г.) започнаха да ме тормозят, защото нямам
тъмнокожи в тима си. Наистина, в групата от 12 деца за мач можеше да се
види само един тъмнокож. Отговорих им, че е трудно да задоволя
изискванията им, когато имам 250 деца, опитвайки се да стигнат до лигата,
и само три от тях са тъмнокожи“, казва Ниър.
За първите две години в лигата „Бейб Рут“ единственият тъмнокож
съотборник на Джордан в отбора бил Тери Алън. В последната му година
пък освен него тъмнокож бил само Клайд Симънс, който след години щял да
продължи кариерата си като професионален футболист - защитник във
„Филаделфия Ийгълс“. Може би тези факти подчертават какви усилия е
положило семейството му, за да наложи сина си в спорт, в който
преобладават белите момчета. Така например, когато отборът пътувал за
мачове е преспиване, Майк трябвало да бъде настаняван отделно, в местно
тъмнокожо семейство. Това му позволило да срещне много нови хора, да
създаде приятелства, но въпреки това било странно да е разделен от
съотборниците си. Семейство Джордан обаче никога не се оплакали от тези
расови разделения в отборите. „Никога не видях някаква реакция от Майк за
това“, признава и Ниър.
Веднъж отборът трябвало да проведе тренировка в един проблемен
квартал. По време на заниманието двама мъже се промъкнали край игрището
и започнали да тършуват из багажа на момчетата. Ниър помолил мъжете да
престанат, но те отвърнали със заплахи и псувни. Човек от отбора се добрал
до телефон и повикал полиция. Докато всички чакали нещо да се случи,
Джордан използвал думата с „Н“ (негър - б.ред.), говорейки за двамата мъже.
Този момент е показателен за странната ситуация. Тимът трябвало да
тренира един доминиран от белите спорт на игрище в най-близкия квартал
на тъмнокожи и това се случвало във време, в което расовите предразсъдъци
все още играели огромна роля в отношенията между хората. Така че било
логично, че израстващият в тези условия Джордан се забърквал в проблеми.
Същата зима, в края на януари 1977 г., телевизията Ей Би Си пуснала в ефир
минисериала „Корени“ - сага, създадена от Алекс Хейли, която разказвала за
живота на афроамериканците в нечовешките условия на робството. Джордан
бил дълбоко развълнуван от сериала. „Ставаше дума за стотици години на

62
болка. И за пръв път разбрах за това, гледайки този сериал. Преди това
винаги се бях отнасял с безразличие към расовите проблеми, но тези филми
ми отвориха очите за предшествениците ми и за всичко, с което щях да бъда
принуден да се справям занапред“, обяснява Джордан след години. Той
признава, че не е имал някакви крайни лични преживявания, свързани с
расизъм, но познанието, че Америка има толкова сериозен проблем с това,
го вбесявало и обсебвало мислите му. Навсякъде, където се обърнел, той
виждал неща, които преди това не бил забелязвал. Поставял си въпроси,
които никога не му били и хрумвали. Разпитвал за всичко, свързано с
расизма и как той се е отразил на собственото му семейство.

Ловен клуб
Белите момчета от Ловния клуб „Уолъс“ щели да запазят спомена за това
лице десетилетия напред, дори онези, които нямали никаква представа, че
всъщност става дума за прадядото на една легенда. Доусън Джордан,
готвачът на ловната хижа, наистина правел впечатление. Той бил стар човек
с патерица, който обаче се движел с поразителна бързина, сякаш винаги
очаквал някакво бедствие, което никога не се случвало. Той бил майстор на
разкошни ястия. Никой не можел да забрави неговите бисквити. Носел
горнище и гащеризон, сивата му брада покривала набръчканото му лице. Но
най-забележителна била тъгата в уморените му, зачервени очи. Целият му
лик предполагал труден и тежък живот. „Изглеждаше наистина грубо лице.
Доусън Джордан всъщност беше колоритен мъж и всички много го обичаха
заради храната, която приготвяше, въпреки свадливия му нрав“, спомня си
Майк Тейлър, който заедно с баща си посещавал ловния клуб всяка седмица.
Кен Робъртс, който също прекарал детството си там, бил впечатлен от
добротата на Доусън. При първата им среща Кен го попитал как трябва да
се обръща към него. „Каза ми просто да го наричам Доусън.“
Клубът се помещавал в малка барака, разположена на голям парцел наета
земя точно над Нортийст Кейп Фиър Ривър в Пендър Каунти. По-късно
бараката била разрушена и на нейно място изникнало друго здание, а накрая
всичко това било изоставено. „По сегашните стандарти хижата щеше да
мине за разнебитена и гнусна. Спомням си дългото едноетажно помещение,
схлупено и едва подаващо се от земята. Нуждаеше се от боядисване. Отпред
имаше дълга от единия до другия край веранда. Вътре беше пълно с метални
единични легла, а дневната бе заета от дълга маса. Мисля, че Доусън готвеше
на пещ на дърва“, спомня си още Тейлър.
На това място дори скриновете се нуждаели от ремонт. Това станало ясно,
след като веднъж ловно куче се промъкнало вътре, отворило един шкаф и си

63
откраднало глава от диво прасе от кухнята на Доусън, точно преди той да я
превърне в един от мистериозните си кулинарни шедьоври.
Главна фигура в ловния клуб бил Робърт Кар, известен като Господин
Робърт. Той бил важна персона в Пендър Каунти, където притежавал бизнес
за дистрибуция на бензин и освен това бил председател на Комисията по
дивеча и дивия живот в Северна Каролина. Кар може и да бил много важен
човек, но се ужасявал от Доусън Джордан. Техните отношения си останали
един от необяснимите парадокси на онези времена.
„Господин Доусън наистина се държеше много добре с господин Робърт и
обратното. Всеки уважаваше господин Доусън. Никой не смееше да му
противоречи, защото след това господин Робърт щеше да нарита задника му.
Господин Робърт го взимаше и го караше в ловния клуб всяка сряда. Дори
когато не беше сезонът за лов на елени, те отиваха там. Просто се
наслаждаваха на времето си заедно“, казва Кен Робъртс.
Двамата мъже хващали магистрала номер 50 от Северна Каролина, отивали
в бараката и започвали подготовка за редовната сбирка - ядене, пиене,
разказване на истории и дори малко лов и риболов, споделяни от момчетата.
Хитът на всяка вечер били ястията на Доусън.
„Закуската беше традиционно южняшко ястие с домашна шунка, бисквити,
сок, яйца, овесени ядки и други сезонни неща, стабилно осолени, намазани
с масло. Обедите също бяха толкова вкусни и нездравословни. Винаги
имаше и кафе, но обикновено мъжете носеха и домашно произведени алко-
холни напитки, които консумираха на воля“, разказва Тейлър.
Момчетата, които идвали, и семейството на Доусън се учудвали от
работата, която той вършел в кухнята и трапезарията. „Не можех да
повярвам на лекотата, с която готвеше, миеше съдовете и въобще се
справяше с всичко. Мисля, че питах баща си дали някой не му помага, а той
ми каза, че всичко, което им позволявал да направят, било да пренесат
храната и да я сложат на масата. Сервирало се като на семейство, с огромни
плата, които хората си подавали“, казва още Майк. Думите му за огромната
работа, която Джордан вършел, потвърждава и Робъртс. Кен бил едва на 10
години и поискал да му помогне с домакинската работа, с отварянето на
бурканите с петмез, които всяка сутрин били слагани на масата, с миенето
на чинии. „Станах една сутрин рано, беше студено като в ада. Господин
Доусън вече бе запалил пещта. Беше много тих и мил човек и бе загрижен за
мен, защото бях най-малкият там“ , разказва още той. В един такъв
незабравим ден той чул и първата ругатня в живота си. Робърт Кар бил в
хижата заедно с други членове на комисията по дивеча в щата. Това били
успели мъже от цяла Северна Каролина, всички подредени на масата и с
нетърпение очакващи поредното прочуто ястие от Джордан. „Винаги имаше
бисквити. Нямаше значение какво се ядеше“, казва Кен. Джордан влязъл в

64
трапезарията с димяща чиния с бисквити, пресни и току-що извадени от
фурната, но се спънал и ги разпилял по целия мизерен дървен под. Настанал
миг на абсолютна тишина. „След това господин Робърт му нареди да ги
събере и да ги сложи на масата пред изтънчените градски мъже. Той
погледнал колегите си и казал: „Това са бисквитите на Доусън. Всеки, който
откаже да ги яде, е кучи син. След минути бисквитите изчезнали, всичко
било изядено“, разказва друг свой спомен Кен Робъртс.
Когато не готвел, Доусън Джордан си почивал в малка съседна сграда,
която преди това служела за помещение за низане на тютюн. Там и спял.
Понякога Робъртс го посещавал. „Спомням си една малка стая, с единично
пухено легло, малка газова лампа и малка пещ. Той винаги седеше на леглото
си и четеше. Не се събираше много с мъжете от ловната хижа. Беше просто
един добър човек, който явно не желаеше да прекарва твърде много време с
белите мъже от клуба.“
В края на зимата на 1977 г., малко след като Майкъл вече бил изгледал
сериала „Корени“, прадядо му починал в Тийчи, само няколко месеца след
86-ия си рожден ден. През целия си живот - от бебешките си дни в Холи
Шелтър, през саловете по реката, труда зад ралото, тихите нощи в Каролина,
прекарани във варене на алкохол, до готвенето на групата бели момчета в
Ловния клуб, Доусън оцелявал сред много предизвикателства. Той обаче
успял да изгради семейство и намерил начин да устои на суровите удари на
тъмните страни на човешкото поведение. Неговите внуци и правнуци винаги
щели да си спомнят с умиление за ценните мигове, прекарани покрай него,
въпреки тежкия му нрав. Доусън оставил и огромен отпечатък върху живота
на мъжете, които се събирали в Ловния клуб. Кен Робъртс си спомня за шока,
който семейството преживяло при новината за смъртта на Доусън. „Помня
как дядо ми каза за смъртта на Доусън. Наистина беше съкрушен!“
Семейство Джордан страдало тихо целия ден. Доусън бил наясно с успехите
на Майкъл като бейзболист, но баскетболната му слава тепърва предстояла.
„Спомням си, когато Ем Джей се прочу. Свекърът ми каза: „О, Доусън щеше
наистина да е щастлив с това!“
Скръбта от смъртта на Доусън пренасочила в нова посока насъбрания расов
гняв на Майкъл. Той дори не познавал в детайли живота на прадядо си, но
можел да вижда редовно мъката в очите му и да разбере тежкото пътуване
на своя дядо, който всякак се опитвал да се пребори с препятствията.
По-късно през годината едно момиче в училище нарекло Майкъл „негър“.
„Плиснах чаша сода по нея. Беше трудна, много трудна година. Наистина
започвах да се бунтувам. Смятах самия себе си за расист по онова време. Бях
настроен срещу белите хора“, спомня си Майкъл. След инцидента Джордан
бил наказан, но вместо да го накаже да седи у дома, майка му го заключила
в колата си и го оставила на паркинга пред банката, в която работела. Така

65
можела постоянно да го наглежда и да бъде сигурна, че си пише домашните
и не се забърква в неприятности. Майкъл бил бесен от това, а години по-
късно щял да се шегува с нея, че в този случай е станал жертва на родителско
насилие. Но Делорис заявила ясно своето намерение - ден след ден тя
говорела и говорела, не пестяла енергията си, за да укроти гнева на сина си.
Тя му казвала, че не става дума да забрави, а да прости. Но ѝ трябвало повече
от година, за да успее да наложи своите идеи. „Получих страхотно
образование от родителите си. Те ме научиха да си казвам: „Ок, това пак се
случи, но нека видим защо.“ Много е лесно да мразиш хората през целия си
живот. Някои хора постъпват именно така. Но по-добрият начин е да се
справиш със ситуацията и да се опиташ да поправиш нещата“, казва Ем
Джей.
В оформянето на вижданията на своя син Делорис повтаряла собствения си
опит от Коустъл Плейн. Но имало и още нещо. Тя била много фокусирана
върху бъдещето, към което гледала позитивно настроена. Освен това никога
нямало да позволи нито социалните несправедливости, нито разбитото сърце
на дъщеря ѝ и нейните обвинения в сексуално насилие да застрашат
семейството ѝ. Нямала време да се занимава с тези неща, без значение какво
огорчение и рани ѝ нанасяли. Знаела, че ако спре, ще загуби борбата. Вече
била преживяла твърде много разочарования в собствения си живот и още
едно нямало да може да преодолее.

Ето, идва...
През март 1977 г. Джордан гледал победния път на тима на Университета
на Северна Каролина в колежанското първенство (NCAA) по телевизията,
но не си позволил да се впечатли. По-късно ще признае, че като фен на
отбора на щатския университет, наричан „Вълчата глутница“, той бил
отвратен да гледа успехите на градския враг - „Катранените пети“.
И все пак това бил омагьосващ момент за феновете на колежанския
баскетбол, след което кабелните оператори открили потенциала на химията,
която след години ще стане известна в цял свят като „Мартенска лудост“
(Мартенска лудост - така се наричат финалите на шампионата в I Дивизия на
колежанското баскетболно първенство (НСАА)). Със сигурност роля за това
внимание имал и фактът, че в правилника отново били разрешени забивките,
които били забранени за колежаните в продължение на девет години, от
времето на Лю Алсиндор в УКЛА (Лю Алсиндор (известен и като Карим Абдул
Джабар) - (роден на 16 април 1947 г.) е американски баскетболист, играл 20 сезона в
НБА за отборите на „Милуоки Бъкс“ и „Лос Анджелис Лейкърс“. Шест пъти е
избиран за най-полезен играч за сезона, играе в 19 издания на Мача на звездите, 15 пъти
е избиран в отбора на лигата и 11 пъти - в тима на защитниците, два пъти е най-
полезен играч на финалите. През 1996 г. влиза в Залата на славата. Смятан от

66
мнозина, включително и от Пат Райли, Айзия Томас и Джулиъс Ървинг, за най-добрия
баскетболист на всички времена. През 2012 г. Хилъри Клинтън в качеството си на
държавен секретар го назначава за световен културен посланик на САЩ.). Имало и
друга, по-инстинктивна причина, поради която младият Майкъл не харесвал
„Катранените пети“. Точно когато забивките се върнали на терена, Дийн
Смит и неговият тим от Северна Каролина направили известна, но
непопулярна, схемата на бавното нападение, известно като „Четирите
ъгъла“.
През този сезон Северна Каролина размазват чрез него всички, все едно ги
давят в катран, гъст като сос за барбекю. Първо се прекланя Университетът
от Шарлот, също част от баскетболната традиция в Северна Каролина, воден
от Седрик (Кочана) Максуел, след това разстроили Мичиган в регионалната
зона Среден изток. Така до Финалната четворка стигнали два отбора от един
и същи щат. В мач за титлата Северна Каролина трябвало да се изправят
срещу „Маркет“. Тимът бил воден от плеймейкъра Фил Форд, който играел
с контузия на лакътя. Това му пречело да стреля и не успял да помогне срещу
зоновата защита на „Маркет“. Така Дийн Смит отново се разминал с титлата,
макар че за пети пореден път извеждал отбора си до финалите. Джордан
радостно гледал провала на отбора по телевизията заедно със семейството
си. „Мама харесваше Фил Форд, но аз не можех да го понасям, заедно с целия
му отбор. Виках за „Маркет“ в този финал през 1977 г. Мама побесня“,
разказва Джордан.
Тази пролет и последвалото лято 14-годишният Джордан станал титуляр в
отбора на Дик Ниър в лигата „Бейб Рут“. Но никога пак не усетил онова
щастие на терена и магията, които почувствал в Джорджия, когато бил на 12
в Лятната лига. „Не можех да го използвам като шорт стоп. Просто не
можеше да хвърля толкова силно. Затова го слагах понякога на трета база,
понякога - на първа, понякога - като ляв фийлд, понякога хвърляше. Когато
беше на 14, го въртях на всякакви позиции по терена. Така излизаше като
питчър веднъж на 2-3 мача“, казва Ниър. Но той вече не доминирал така
изявено като питчър. Като батър вече не бил достатъчно бърз. „Той постигна
27-27,5 % успешни удари този сезон. Това всъщност беше максимумът,
който успя да стигне, докато беше при мен. А често в тези детски лиги имаше
деца, които постигаха 38 и дори 40 %. Майк можеше да удря, можеше да
играе в защита. Може би щеше да стане един от най-добрите играчи с 23 %
успеваемост. Той беше важна част от това, което постигахме. Но никога не
стана звезда в лигата „Бейб Рут“. Не и такава, каквато бе в Малката лига.
Игра в моя отбор три години и така и не успя да стигне до Мача на звездите“,
казва още треньорът.
През есента на 1977 г. Джордан постъпил в средното училище „Ди Си
Върго“, където бързо се прочул в гимнастическия салон. Един от учителите
- Дейв Алън, отключвал съоръжението всеки ден и малко след това
67
забелязвал Джордан да подскача около баскетболния кош с изплезен език.
„Синко, страх ме е да не си отхапеш езика така“, казал му Алън. Само след
седмица Майкъл се озовал окървавен в кабинета на директора. Алън се
поинтересувал дали е пострадал езикът му. Джордан само успял да кимне
утвърдително.
Един от неговите партньори в тези извънсезонни тренировки бил Харвест
Лирой Смит. Той вече бил израснал До почти 200 см и използвал ръстовото
си предимство срещу бързината на Джордан в непрестанни игри един на
един. „Тренирахме заедно всеки ден и той винаги трябваше да победи. Ако
се случеше да играем на файтон (Файтон - разновидност на игра на баскетбол, в
която участниците стрелят един след друг от различни позиции по терена.) и вземех
да спечеля, трябваше да играем отново, докато не победи той. Не се
прибираше у дома, докато не спечели“, спомня си Смит. По онова време
Джордан бил висок едва 170 см, но намирал всякакви начини да стигне до
коша. „Можеше да го видиш да стреля от движение и да се учудиш как го
прави, тъй като не беше много висок. Но беше много бърз. Имаше само един
въпрос - колко щеше да порасне и до колко щеше да развие уменията си“,
допълва Харвест.
Майкъл отвърнал на тези въпроси с действия - приковаващ вниманието
сезон на деветокласник в отбор, воден от Фред Линч. Скоро интересът към
баскетболиста Майкъл Джордан се разпрострял наоколо. „Гледах го във
Върго малко след като направи дебюта си. Тимът му гостува на малко по-
големи момчета в Бъргоу. Майк вкара 44 точки, макар че играеха четвъртини
от 6 минути“, разказва Дик Ниър. Всъщност Джордан вкарал 44 от общо 54
точки за целия тим. „Той взимаше топката и стигаше до някое място, от
което да стреля. След това кошовете валяха като порой“, казва още
бейзболният треньор.
Треньорът от близката гимназия „Ню Хановър“ Джим Хеброн следял
изкъсо изявите му. „Спомням си, че Майк бе в девети клас, когато Джим
Хеброн ми каза, че той ще бъде специален“, признава друг треньор - Маршъл
Хамилтън от гимназията „Саутърн Уейн“. Шумът около него не бил твърде
силен, но без съмнение всичко за него е започнало тогава - в девети клас във
Върго. Джордан се появил във времето, преди популярността на баскетбола
да избухне в цялата страна. Скоро състезанията, организирани от
Американския атлетически съюз (ААУ), щели да моделират и вкарат в
някаква насока уменията на младия талант.
„Сега децата на 12-годишна възраст, а дори и по-малките, играят мачове в
ААУ и си мислят, че са успели“, казва в едно интервю през 2011 г.
дългогодишният скаут Том Кончалски.
През 1977 и 1978 г. Джордан имал много кратка програма от мачове в
училищната лига, за да се развива. Първенството на ААУ по-късно дало на

68
младите играчи възможност да се усъвършенстват в игрова обстановка с
много двубои. Но все пак усилената работа и добрите условия за развитие,
от друга страна, можело да ограбят основното от неговия талант, казва още
Кончалски. „Не мисля, че щеше да може да остане такъв консуматор и да
запази състезателния си дух. Това, което наистина го отличаваше, беше
непримиримостта му, неговият хромозом на успеха. Това беше нещо, което
в други сфери на живота можеше да го провали, но в баскетбола го
определяше. То е оформило атлетизма му. Нямаше как да го запази със
системата на АУУ на мач след мач. Сега може да се наложи едно дете да
изиграе три мача за един ден. Може да загубиш веднъж и след два часа да
излезеш за следващия мач. Винаги има следващ мач. Така не можеш да се
фокусираш напълно върху победата. Победата не може да те обсеби до
крайност. А именно тази обсесия различаваше Джордан от другите играчи.
Ако беше израснал с културата, налагана от АУУ, най-вероятно щеше да
загуби този си стремеж, щеше да изгуби най-важната си черта“, анализира
Кончалски.
По ирония на съдбата Бил Билингсли, който бил треньор на Майкъл в
отбора на звездите, когато бил на 12, получил назначение по заместване в
„Ди Си Върго“. Освен това поел и бейзболния отбор на деветокласниците.
Треньорът бил много наясно с фрустрацията на Джордан по отношение на
бейзбола. „Той губеше интерес. Тялото му се развиваше, растеше и Майк
вече беше постигнал някакви успехи в баскетбола“, казва Билингсли.
Всъщност най-добрите спомени на бейзболния отбор на „Ди Си Върго“ били
пряко свързани с баскетбола. Бъд Блантън, едно бяло момче, и Джордан,
били двамата най-добри спортисти в бейзболния тим. Билинсли си спомня,
че често ги заварвал в баскетболния салон да играят ожесточено „един на
един“. „Играеха, все едно беше започнала Трета световна война. Наистина
не забелязваха нищо и никого“, смее се той. Един ден Джордан предизвикал
дори Билингсли, който тогава бил прехвърлил вече 20 години. „Но срещу
мен не се хвърляше толкова здраво, колкото срещу Блантън. Стоеше на
игрището и ми подвикваше „Е, тренер, нима ще ми позволиш да вкарам?“,
спомня си треньорът, който си стоял под коша, подготвен да се съпротивлява
срещу скоростта на Ем Джей, но само го наблюдавал, когато нижел кош след
кош от далечно разстояние, като се отдалечавал още и още. По онова време
все още нямало линия за три точки. Младият Джордан добавял напрежение
в тези моменти, като говорел глупости на съперника си. „Когато беше на 14,
определено не беше скромен. Говореше като картечница. Обичаше играта на
надговаряне. По онова време дори имаше по тази причина сблъсък с едно
момче. МИСЛЯ, че дори го пратиха при директора заради това. Майкъл като
цяло беше много добре възпитан и почтителен. Но не и когато ставаше дума
да защитава интересите си“, разказва Билингсли.

69
 В бейзболно отношение Джордан хвърлял малко за „Върго“, но основно
бил използван като играел на базите. Бъд Блантън показал своя талант като
питчър и вече бил спечелил стипендия да хвърля за университета на Кентъки
в Югоизточната конференция. Поведението на Джордан, когато уловял
топката на базата, пък било като някакъв микс между Мик Джагър и
комедианта Ричард Приър. „Той хващаше топката и започваше да се смее и
да танцува. Забавляваше всички“, казва Билингсли. Блантън бил син на
местния заместник-кмет, който наскоро бил починал. Той бил надарен с
набор от таланти, скорост и умения да хвърля нестандартно, което било
истинско предизвикателство за Джордан. Един мач край Джаксънвил
особено впечатлил Билингсли. „Блантън можеше наистина да хвърля добре,
топката сменяше рязко посоката си. Това ужасяваше батърите и те много се
плашеха да застават срещу него. Но това, което ги ужасявало, било
поведението на едно момче на базата. То крещяло: „Не можеш да я удариш!“
Майкъл не спирал и когато топката вече летяла: „Ето я, идва, идва идваааа!“
Билингсли седял отстрани и се подхилквал. „Виждах го и го чувах. При
такова хвърляне тези момчета дори не замахваха. Батърите бяха толкова
объркани, а Джордан стоеше отзад и им се подиграваше. Вместо да гледат
към топката, те гледаха назад към него. Толкова се разсмях, че щях да падна
от стола си. И всеки път, като Бъд Блантън се отправяше да хвърля, Майк
крещеше: „Виж, идвааа!“ спомня си треньорът.
Това лято Майкъл изиграл последния си сезон в лигата „Бейб Рут“.
„На 15 той трябваше да бъде един от моите основни питчъри. Но това не се
случи. Можех да го сложа аутфилд, понякога и на първа база“, казва Ниър.
Джордан дори не можел да батира така добре, както го правел миналата
година. „Ние играехме с къси топки, много ниски топки, удряне, бягане.
Това се харесваше на Майк. Той можеше да бяга. Не бягаше бързо, но имаше
широка крачка“, допълва треньорът. Това се оказало достатъчно за отбора
да спечели шампионата. Ключовият момент за успеха бил в един напечен
мач, който имал няколко продължения. „Майк влезе и открадна втора база.
Мислех, че ще го изгубим на трета, затова взех почти самоубийствено ре-
шение. Имахме едно 13-годишно момче, което беше страхотно на ниските
топки. Пуснах го и му наредих да удря ниско и да запази Майкъл на трета
база. Но Майк вече беше на половината път, когато питчърът хвърли.
Батърът отстъпи и кетчърът, хванал топката, видя Майк, който беше на
около 12 метра. Тогава скочи. Техният играч на трета база стоеше със скръс-
тени крака и си гризеше ноктите. Майк се обърна и направи лъжливо
движение, все едно ще се връща към трета база. Тогава кетчърът хвърли
спокойно към лефтфийлда им. Майк го прескочи и се приземи на базата.
Всички ококориха очи: „Видяхте ли това, той спечели мача!“ Но не беше
само атлетизмът му, той знаеше и правилата. Ако беше дори докоснал

70
кетчъра, щяха да го отстранят. Затова скочи високо над него и го прескочи,
без да го докосне“, спомня си Ниър.
Следващата есен Джордан се включил и в няколко срещи на футболния
отбор на гимназията „Лейни“. Вече бил по-висок от всички в семейството си
и бил почти 175 см, но майка му се опитвала да го спре, като подчертала
колко слаб е в ръцете и краката. Той настоявал и най-накрая тя се примирила,
когато той намерил място в защитата, като скоро повел отбора си към
пресичането на пасовете. Всичко вървяло добре, докато „Лейни“ не се
изправил срещу един отбор от Брънсуик Каунти. Там играел един здрав
рънинг бек, който още в началото нахлул по крайната линия. Кльощавият
Майк трябвало да го спре. Внезапно обаче се озовал на земята с пронизваща
болка в рамото. „Счупено е, тренер, счупено е“, крещял Майкъл. Треньорът
Фред Линч влязъл на терена да види какво става. Той вече бил свикнал на
шегите на Майкъл и му казал: „Ставай, от теб зависи изходът на мача.“ Но
тогава разбрал, че Джордан не се шегува. Делорис Джордан била закъсняла
и тъкмо влизала сред публиката, когато видяла, че мачът бил спрян. Приятел
я информирал, че Майкъл е контузен и чакат линейката да го закара в
болницата. Първият ѝ инстинкт бил да се впусне на терена и да види дали
момчето ѝ е добре, но после си спомнила, че била обещала да не го смущава.
Затова се върнала в колата си и отишла направо в болницата, за да го изчака.
Рамото му било извадено, но скоро било наместено и няколко седмици по-
късно той бил като нов за банкета на тима. Точно преди купона Майкъл и
Бъд Блантън излезли да похвърлят малко футболна топка, а след това се
оказали на баскетболното игрище за игра един на един. След края ѝ Джордан
взел топката и се засилил да забие. Не успял, но бил достатъчно близо, за да
опита отново. И после пак, и пак, и пак... Прекарал следващия час в опити да
скочи до коша с изплезен език. Накрая, след трийсетина опита, стигнал до
коша и забил. Усмивката му след това казвала всичко. „Беше развълнуван,
че е успял, макар че очевидно беше само въпрос на време да го направи“,
спомня си след години Блантън.

71
 ЧАСТ III
ПОЯВЯВАНЕТО

ГЛАВА 6
ОТПАДАНЕТО
15-годишното момче, което фокусирало своите усилия и надежди в пробите
си в баскетболния отбор на гимназията „Лейни“ през есента на 1978 г., било
много далеч от онзи уверен в себе си Майкъл Джордан, когото светът
предстояло да опознае. Онзи млад мъж тогава бил обладан от съмнения и
неувереност. Той не бил слаб ученик, получавал предимно петици и
четворки, но като цяло не показвал заложби за академична кариера. Освен
това мразел да работи и не полагал никакви усилия да си спечели някой
долар. Отнасял се доста пренебрежително към това, противно на брат си
Рони, който работел на две места, докато учел в гимназията. За баща му било
ясно, че Майкъл би сторил всичко, само и само да избегне полагането на
някакви допълнителни усилия.
„Това беше най-мързеливото момче, което някога съм виждал. Щеше да
умре от гладна смърт, ако трябваше да работи в някоя фабрика и да спазва
работно време. Беше готов да даде и последния си цент, за да накара братята
и сестрите си и дори съседчетата да свършат неговата работа. Винаги беше
без пари“, спомня си Джеймс Джордан след години.
Но този мързел изчезвал като с магическа пръчка, когато ставало въпрос за
спорт. Той превключвал на съвсем други обороти, когато топката била във
въздуха или имал да урежда съперничество на игрището с някого. Още в
детското му съзнание изплувала идеята, че най-вероятно ще стане професио-
нален спортист, като порасне. Това било наистина единственото нещо, което
го интересувало, макар че не го отличавало с нищо от МИЛИОНИ други
деца, които мечтаели за същото. Майк все още нямал идея и не виждал как
мечтата му ще се сбъдне. Но нима има лек и ясен път към професионалния
спорт?
С времето опциите му намалявали. Той вече видял как предимствата, които
имал над връстниците си в бейзбола в Малката лига, почти изчезнали. Майка
му настоявала да зареже футбола изцяло. Изгледите пред него били толкова
мъгляви, че Делорис дори му предложила да започне да взима уроци по
готварство и шиене. Без да взима предвид, че удря по самоуважението му, тя
подчертала, че би било мъдро да го направи, защото не ѝ изглеждал като
човек, който лесно ще си намери и половинка. Това бил нейният начин да му
каже: „Просто излез и се ожени“.
72
 По-скоро, за да се отърве от натякванията ѝ, отколкото от вътрешно
желание, Майкъл се записал на тези курсове и дори му харесало. „Спомням
си, че веднъж бяха правили торта в училище и тя беше толкова вкусна, че у
дома не успяхме да повярваме. Трябваше да се обадим на учителя му, за да
потвърди, че той я е правил“, казва майка му.
Все някак 15-годишният Джордан преминал през меланхолията, типична за
тази възраст. Истината е, че той нямал много приятели. Единствената
светлина в живота му идвала от баскетбола.
След като завършили девети клас, Джордан и дългунестият му приятел
Лирой Смит се включили в баскетболен лагер, организиран от Пои Херинг
в гимназията „Лейни“. Училището съществувало само от три години и
разполагало с бляскав нов салон. Гимназията била символ на трудно
постигнатата победа на интеграцията в Уилмингтън. 40 процента от
възпитаниците ѝ били тъмнокожи. Градът все още страдал от расови пробле-
ми, които отеквали по един или друг начин още от случая от 1898 г., когато
цялото тъмнокожо население било събрано на гарата и отпратено. „За много
афроамериканци заминаването все още оставало единственият начин да се
справят с прехраната и живота си“, спомня си Бил Билингсли, който след
време щял да защити докторат по история и да пише за расовите борби в
града.
Но гимназията „Лейни“ се радвала на относителни мир и спокойствие по
времето, когато Джордан учел в нея. Отчасти причината за това била, че
белите и тъмнокожите ученици били обединени на спортния терен. Освен в
общите класни стаи той се превърнал в основна база за съвместното
съществуване на представителите на различните раси и там те се учели не
само да живеят съвместно, но и да развият взаимно уважение. Но тези неща
могат да имат значение само в ретроспекция. През 1978 г. Джордан бил
просто поредното хлапе, което искало да бъде прието в училището.
Майкъл със сигурност бил най-добрият играч в отбора на
деветокласниците и явно направил впечатление и по време на летния камп.
След това той започнал да придобива представа какво ще прави на терена за
„Лейни Буканиърс“ през зимата. Вече бил убеден, че ще успее да се пребори
за място в гимназията следващата година. След лагера всички негови
връстници и дори Лирой Смит признали, че той бил най-добрият играч сред
тях.
В този момент митът за живота на Майкъл Джордан се преплита с
трагедията в живота на треньора Поп Херинг, която ще му коства много
малко разбиране и ще бъде обсъждана отново и отново през следващите
десетилетия. Тази история е разказвана безкрайно в статии в списания и
вестници, телевизионни предавания, филми, радиопрограми, навсякъде,

73
където може. Историята за това как суперзвездата Майкъл Джордан е бил
изхвърлен от своя отбор в гимназията.
Погребан от лавината в изграждането на историята за Ем Джей се оказал
треньорът Поп Херинг. Той бил горд жител на Уилмингтьн, който завършил
гимназията „Ню Хановър“. Играел за легендарния треньор Леон Брогдън,
който бил стигнал с осем различни отбора до титлата на щата. Херинг играел
в последния тим, воден от Брогдън, и спечелил шампионата, а след това се
прехвърлил в Централния университет на Северна Каролина, където бил
куотърбек на футболния отбор. През 1930 г. се включил в обучението за
треньори на Джон Маклъндън. Може би Херинг щял да продължи с
баскетбола и в колежа, но тогава футболът бил неговият билет за диплома.
След това той се върнал в Уилмингтьн и започнал работа като помощник на
Брогдън. Когато в средата на 70-те била открита гимназията „Лейни“,
Херингтън имал честта да бъде назначен за треньор на баскетболния отбор
на училището. Това вече било забележително постижение - старши треньор,
който е афроамериканец, била наистина рядка гледка в залите по онова
време. Херинг бил умен и добър педагог с бляскаво бъдеще, когато Майкъл
Джордан се включил в училищната програма през 1978 г. Всъщност
треньорът живеел недалече от Джорданови и скоро се превърнало в навик на
път за работа да минава да вземе Майк за ранните тренировки.
Той наистина правел много за своите възпитаници, като дори пишел писма
до колежите и проучвал вариантите за приема им след гимназията. Но, както
след време ще покаже поведението му спрямо Джордан, негова основна цел
не била победата, а неговите играчи. Дик Ниър, който имал навика да
наблюдава отблизо колегите си треньори, имал син, който играел под
ръководството на Херинг. „Поп беше невероятен. Беше ненормален, забавен,
добър с децата. Беше добър треньор. Беше представителен. Но накрая
наистина затъна“, казва Ниър.
Тъжно, наистина, но само три години след завършването на Джордан
Херинг губи битката с шизофренията и това слага край на кариерата му.
Когато болестта се появила, тя довела до внезапни загуби на ориентация.
Някогашният умен и енергичен млад треньор обикалял по улиците посред
нощ, превърнал се в дрипаво зомби, преследващо невидими демони, често
говорещ сам на себе си. Това бил огромен стрес за приятелите му. „Как можа
да се случи?“ питали се те отново и отново. „Как може толкова бляскав и
специален човек да се превърне в това?“ Лекарствата донякъде му помагали
да се върне в нормалното си състояние, но животът му продължил да се
лашка нагоре-надолу между различни настроения и обрати в поведението,
което довело до цялостното сриване на социалния му статус.
Неговите колеги треньори се опитали да го предпазят с всички средства, но
дори когато животът му се разпаднал, историята му с Джордан

74
продължавала да го тормози. С времето тази история щяла да предизвика
буря от интерес към един от най-мистериозните моменти в живота на Ем
Джей. „Той е бил изхвърлен от собствения си гимназиален отбор?“ И
логичният въпрос след това е: „Кой глупак би направил това?“
През годините обществеността в Уилмингтън ще пази усърдно тежката
истина за болестта на Херинг и здраво ще се вкопчи в нея при постоянното
ровене на представители на различни медии. Първият журналист, който
успял да пробие и да стигне до истината, бил Кевин Шерингтън от Далас.
След години „Спортс Илюстрейтид“ ще стигне още по-дълбоко и ще
публикува прекрасна история за Херинг.
Тези материали са доказателство, че донякъде Джордан е попаднал в
капана на една фалшива история, за да се защити тезата, че случилото се през
първата година в гимназията е причина за непримиримата му състезателна
натура.
Прочитът на историята е Херинг, който представя Ем Джей, не отговаря
напълно на истината. Интерпретацията ѝ от „Спортс Илюстейтид“ също
помага за изграждането на имиджа на легендата. Основните факти от
случилото се някак остават забулени в неразбиране и добронамерен
ревизионизъм. Става дума за старата училищна истина в спорта - някои мла-
ди спортисти успяват да се наложат в един отбор, а други - не.
След години на търсене на отговори за случилото се с Джордан повечето
треньори започват да настояват, че онази есен всъщност не са били
проведени сериозни проби за гимназията „Лейни“. Това „поправяне“ на
историята отваря вратата за други въпроси. Ако не е имало проби, то тогава
е нямало да има списък на играчите, които са приети в „Лейни“. Но всъщност
през есента Херинг предоставя на ръководството списък на избраните
играчи по азбучен ред. Джордан прекарал дни и часове в очакване на този
списък. И когато най-накрая листът бил показан, той бил един от първите,
които го прочели. „Сигурно има някаква грешка“, помислил си Майк. Дори
15-годишен, Джордан знаел, че именно той е най-добрият баскетболист сред
деветокласниците. А дори не бил включен. Единственият му съученик,
който бил в списъка, бил неговият висок приятел Лирой Смит.
Все едно камък паднал на главата му, когато осъзнал, че е загубил.
Прибрал се пеш сам у дома. Не продумал на никого по пътя. „Прибрах се в
стаята .си и затворих вратата. След това се разплаках. Дълго време не успях
да спра. Макар че нямаше никого вкъщи, държах вратата затворена. Беше
важно за мен никой да не ме види или чуе“, разказва след години Джордан.
Смекчаващото вината обстоятелство за Херинг тогава бил съставът на
отбора му, включващ предимно игралите до предната година момчета. Били
включени 11 от миналогодишния тим и едва трима новобранци. 8 от тях
били гардове. Лирой СМИТ осигурил на тима ръст, макар че се включвал в

75
игра доста рядко. Времето осигурило на Джордан възможност да осмисли
нещата и да стигне до важно заключение - ръстът имал значение. „Бях бесен.
Само защото най-добрият ми приятел беше 198 см, беше включен в отбора.
Не беше добър, но беше 198 см, а за гимназията това те прави висок. Той
влезе, а аз чувствах, че съм по-добър“, казва през 1990 г. Джордан на
писателя Джон Едгар Уайдмън. Самият Смит след години ще признае, че е
бил учуден от приемането си в отбора, „защото със сигурност не беше заради
таланта ми“.
„Чудехме се какво да правим с Лирой Смит“, казва Рон Коули, помощник
на Херинг тогава. След време той ще стане треньор в Пендър Каунти. Коули
дори не си спомня Джордан на пробите и го описва като „срамежлив
баскетболист“.
Треньорите признават след години, че е можело да се справят по-добре със
ситуацията. Може би Херинг е говорил с Джордан за бъдещето му, но и да
го е направил, Ем Джей не го е разбрал. И никой не е казал нищо. Най-
вероятно причината е в това, че времената са били такива в спорта: треньор-
ите водят занятия и сами взимат решенията си. Тогава нямало място за
дискусии в тренировъчния процес. Най-запомнящият се и болезнен момент
бил свързан с обявяването на състава, списък, който останал закачен през
целия сезон. „Седеше си там дълго време. И моето име не беше в него“, казва
Джордан.
Години по-късно десетки репортери ще идват в Уилмингтън и ще се
опитват да разкрият истината за мистериозното отпадане на Джордан от
отбора. Бивши треньори и съотборници ще настояват, че това решение е
било взето за добро, че той все още не е бил готов за тима, че е бил твърде
нисък, твърде слаб, че трудно е можел да се противопостави на по-здрави и
физически мощни играчи в гимназията дори в игри един на един. „Винаги
съм знаел, че той има самочувствие“, казва дългогодишният спортен
репортер в Уилмингтън Чък Карий. „Просто беше нисък и надали щеше да
може да прави нещата, които умее, поне докато не се издължи.“
Може би това е вярно, въпреки че със сигурност би било трудно да се спори
с оглед резултатите от следващите години. Тези отговори бяха истински за
всички, които са свидетели на случващото се през тази 1978 г. С изключение,
разбира се, за един, най-важният.
Сърцето на Джордан било разбито. Той искал да се откаже от спорта. След
време щял да благодари на майка си, която го предизвиквала да продължи
да се бори и да преодолее разочарованието си. И за щастие неговият дух
останал непокътнат тази зима.
„Решихме, че ще е по-добре той да играе в младежкия тим. Той не се
мръщеше, а се захвана здраво за работа. Знаехме, че Майкъл е добър, но
искахме да играе повече. Ако беше в първия отбор, щеше да е резерва и да

76
получава по-малко време на терена, да се развива по-малко. А при по-
малките щеше да получи шанс да е лидер“, казва Фред Линч, тогава
помощник на старши треньора на гимназиалния тим и наставник на мла-
дежкия отбор.
Да бъдеш част от младежкия тим обаче носело и тийнейджърски унижения.
Играчите от „Дейни“ скоро обърнали внимание на формата на главата на
Майкъл и започнали да го наричат „фъстък“ или „Косматко“. Още от
времето, когато играел бейзбол, той вече имал достатъчно опит с това да
получава прякори. „Той така и не отговори на тези прякори. Майкъл винаги
преценяваше играта си според това как се е представил срещу по-големите.
Но така и не успя да победи един на един никого от тях, докато не завърши
втората си година“, спомня си Майкъл Браг, също новобранец в „Лейни“ по
онова време.
Отговорът на всичко, случило се през есента, Джордан давал всяка вечер
на терена. Скоро всички момчета от първия отбор започнали да се събират,
за да гледат спектакъла и да обсъждат всеки детайл, преди да започнат да се
подготвят за собствения си мач. Той изсипвал порой от точки, като в два
мача вкарал по повече от 40, което било абсурдна резултатност за двубой,
състоящ се от шестминутни четвъртини. Завършил сезона със средно 28
точки на мач, а играел плеймейкър.
Джордан бил висок едва 177 см по онова време. Един ден резервният гард
на първия отбор Кевин Едуардс обаче обърнал внимание на дланите му и
сравнил своите с неговите. „Бяха два пъти по-големи“, спомня си той.
Големите ръце помагали на играча да контролира по-добре топката при
дрибъл, а това съответно позволявало и внезапни, и неочаквани завършеци
на атаките. Също като тези, които по онова време демонстрирал Джулиус
Ървинг при професионалистите (Джулиус Ървинг (роден на 22 февруари 1950 г.),
известен с прякора Доктор Джей, е американски баскетболист, който е смятан за
един от основоположниците на съвременния баскетбол със забивки и атрактивни
стрелби. Той е най-известният играч от Американската баскетболна лига (АБА), а
след това славата му се пренася и в НБА при сливането на двете лиги през сезона 1975-
76. Ървинг печели три титли в НБА, четири пъти е избран за най-полезен играч, има
три отличия за най-резултатен играч - в АБА с „Вирджиния Скуайърс“ и „Ню Йорк
Нетс“ (днес „Бруклин Нетс“) и в НБА - с екипа на Филаделфия. Известен е и със
забивката си от линията за изпълнение на наказателен удар, с който печели трофея
за най-добър забивач в Мача на звездите. Той е единственият баскетболист с
признанието MVP и в АБА, и в НБА. Избран е сред 50-те най-велики играчи в историята
и е член на Залата на славата.). Младият Майкъл започнал да обръща внимание
на профитата, давани по телевизията. След време, благодарение на ESPN,
телевизионното присъствие на мачове от НБА щяло да стане вездесъщо, а
играта на Джордан щяло да запали цяло поколение от младежи, които да го
имитират на терена. Той споделя, че в онези години направил същото, като
търсел редки и специални инструктори на телевизионния екран. Първо се
77
впечатлил от Дейвид Томпсън, а след това - от Доктор Джей. (Дейвид Томпсън
(роден на 13 юли 1954 г.), е американски баскетболист, станал звезда с екипа на
„Денвър Нъгетс“. Той играе с „Буците“ в АБА и НБА, а освен това е обличал екипа на
„Сиатъл Суперсоникс“. Завършил е Щатския университет на Северна Каролина, с
който печели титлата в НСАА през 1974 г. Той е един от петимата играчи в НБА,
вкарвал 70 и повече точки в един мач.)
„В последния ни мач от тази втора гимназиална година играхме в
Голдсбъро. Майк открадна топката и тръгна на бърза атака, засили се и я
заби като помете защитника. Мисля, че това бе първата му забивка в игра.
Всички скочихме: „О, откъде се появи това?“, спомня си съотборникът му
Тод Паркър. Самият Джордан ще настоява, че първата забивка в официален
мач е направил още във Върго. „Беше бебешка забивка, най-обикновена.
Даже не разбрах, че съм го направил. Изненадах се от себе си. И други деца
бяха го правили, но все още беше зрелище, ако някой първокурсник в
гимназията забиеше. Почувствах се толкова горд, че го мога“, спомня си
Джордан.
Първа или не, последната му забивка за сезона като второкурсник била
приета с възхищение във време, в което в колежанския баскетбол все още
изживявали емоционално този тип зрелищност, която съвсем наскоро била
разрешена.
Джордан все повече забравял за бейзбола и като че ли най-накрая намерил
спорта, в който да блести с атлетизма си. С всяка негова стъпка околните
отбелязвали своето възхищение към това колко силен спортен дух имал той.
На всяко ниво той играел, все едно на терена има нещо, което никой друг не
можел да види, все едно от това зависи животът му. В комбинация с
физическото му развитие, този хъс се превръщал в зрелище, което много
очевидци нямало никога да забравят. „Когато го видях за пръв път, нямах
представа кой е Майкъл Джордан. Помагах на треньора на първия отбор на
„Лейни“. Отидохме заедно в Голдсбъро, които бяха нашият голям съперник.
Влязохме в залата точно за края на мача на младшите формации. На терена
имаше девет момчета, които доиграваха мача. Но имаше едно хлапе, което
си оставяше сърцето на паркета. По начина, по който играеше, реших, че
отборът му губи с точка и има две минути до края. Погледнах към таблото -
тимът му падаше с 20 точки, а до края имаше минута. Това хлапе беше
Майкъл Джордан. Бързо разбрах, че той винаги играе така“, спомня си Рон
Коули в интервю през 1999 г.

Сол в обувките
Джордан показвал склонността си към смяна на настроенията между
радост, объркване и мъка, което е типично за всички младежи. Въпреки
огромните проблеми между тях, най-голямото постижение на майка му и

78
баща му било, че първо гледали не себе си, а децата си. Може и да нямали
желание да продължават да са заедно след обвиненията в сексуален тормоз,
но въпреки това Джеймс и Делорис някак успели да съхранят семейството.
Най-вече Делорис, която въпреки стреса запазила своята грижовност и
бдителност и пазела децата си от всякакви възможни провали. Джеймс също
преодолял заетостта си в работата и в нощния клуб и присъствал на всяка
тяхна изява, дори понякога с Делорис да се държали дистанцирано един от
друг. На пръв поглед родителите продължавали постарому и отрупвали
децата си с подаръци.
След като и последните три от наследниците им вече започнали училище,
те им подарили по едно малко пони. Когато Майкъл и Лари пораснали,
Джеймс ги изненадал с малък мотоциклет - експеримент, който приключил,
когато момчетата се опитали да направят смъртоносно опасен скок от една
рампа, яхнали мотора заедно, но се разбили. След това баща им дал цялата
си подкрепа и помощ, когато играели бейзбол в Малката лига. Родителите
им ги придружавали на всяка тренировка или мач, като успявали да се
справят и на работа.
Освен в подкрепа и подаръци, родителската грижа се изразявала и в
отстояването на правилата. Основният рефрен в семейството бил: „Труди се
усърдно, постигай повече, осъществи целите си. Продължавай. Не се
отказвай. Бъди внимателен. Не се оттегляй от състезание.“
„За да пораснете, трябва се трудите неуморно. Бъдете дисциплинирани и
си поставете цели“, казвала им Делорис. Най-вероятно нейните думи никога
не са били толкова важни, колкото в момента, когато най-малкият ѝ син не
бил приет в представителния отбор на гимназията като второкурсник. Но
както той казва за своята кариера и развитие: „Времето е всичко“.
Този коментар може би най-много се доближава до прозрението, до което
сам стигнал в онази есен на 1978 г., когато направената назад крачка му
позволила да скочи към прогреса си. Може би отпадането от отбора първия
път нямало да го нарани толкова много, ако не последвало друго. Било
обичайно в гимназиите в края на сезона към първия отбор за областните
плейофи да се привличат онези, които са били най-добри във втория тим.
Джордан очаквал това да се случи и на него. Знаел, че хората са забелязали
играта му. Но Херинг и щабът му по мистериозни причини не го потърсили
и не му казали нищо. Най-вероятно на никого от треньорите дори не му
хрумнало Подобно нещо. „Никога не сме дискутирали този въпрос“, казва
асистентът на Херинг - Коули.
Джордан пристъпил в настъпление. Съдбата също се намесила, след като
мениджърът на отбора се разболял точно преди началото на плейофите. Това
позволило на Майкъл да намери място и да пътува с отбора като заместник
на мениджъра и статистик. Трябвало да носи екипите на останалите играчи,

79
без да плаща за вход. Бил толкова ядосан, че бил готов да вика за противника,
но не и за „Лейни Буканиърс“. „Те се класираха за плейофите, а аз седях в
крайчеца на пейката. Не можех да викам срещу тях, защото усещах, че
трябваше да бъда един от отбора“, спомня си Ем Джей. Той трябвало да ги
подкрепя и по време на сезона, докато играел във втория отбор, и тогава
някак успял да се принуди да го прави. Но по време на областните плейофи
не успял да се накара да го стори. „Това беше единственият случай, в който
не ги подкрепях. Исках да загубят. Каква ирония. Исках да загубят, за да
мога да им докажа, че имат нужда от мен, за да побеждават. Това си мислех
тогава: „Сгрешихте, че не ме взехте в отбора. И ще разберете, че сте
сгрешили като загубите“, обяснява. Пролетта „Пиратите“ били завършили с
15 победи и 7 загуби. Но не успели да стигнат до щатските финали, след като
загубили три от последните си четири мача.
При този случай Джордан за пръв път се сблъскал със собственото си
себелюбие. То с годините щяло да се превърне в лайтмотив в кариерата му
и щяло да го научи как да канализира огромния си хъс и его на състезателния
си характер в отборната игра.
Другият незабавен ефект от отрязването му от първия отбор на гимназията
бил, че манията да порасне го обсебила. Щом треньорите предпочитали
високия пред талантливия играч, добре, значи той просто трябвало да
порасне. Изкарал часове, висящ на една греда в двора, висял навсякъде и на
всичко, стига да можел да се хване добре, опитвайки се добави няколко
сантиметра към ръста си. Майка му станала свидетелка на всичко това и
често говорела е него за нетърпението му. Молели се заедно за това, а
Джордан се молел и сам вечер, всяка сутрин, а също и през деня. „Моля те,
Господи, направи ме по-висок. Нека да порасна!“
Изгледите това да се случи обаче били малки. Висок 177 см, той вече се
извисявал над всички мъже в своето семейство. Родителите му го съветвали
да мисли за порастването си и със сърцето, и с душата си. „Но аз искам да
бъда по-висок!“, казвал той и това продължавало ден след ден. Накрая майка
му му казала: „Отиди, напълни обувките си със сол и се моли.“
„Той ми каза, че съм глупачка, но трябваше да го укротя, за да мога да си
изям вечерята. Тогава баща му влезе и той отново каза, че иска да е висок.
Казахме му: „Това е нещо, което пазиш в сърцето си. Височината ти е вътре
в теб. Можеш да си висок КОЛКО искаш да бъдеш в своето мислене“,
спомня си онези моменти госпожа Джордан.
И така, освен да виси по гредите, Джордан започнал да слага сол в обувките
си, преди да си каже вечерната молитва. Десетки вечери майка му трябвало
да му носи сол в стаята, за да може да продължи ритуала си. Тя така и не
събрала сили да му признае, че се шегувала и че солта просто си е сол.

80
 Не след дълго един по-възрастен братовчед се отбил на гости. Той бил
висок 200 см! Внезапно надеждата се възродила. Единственото неприятно
нещо била постоянната болка в коленете на Майкъл. Тя била толкова силна,
че в някои нощи той не успявал да заспи. Майка му го завела на лекар заради
болките, както и заради желанието му да порасне. Лекарят го снимал на
рентген, огледал снимките и казал на майката и сина да не се притесняват.
Младият Майкъл имал още много да расте.
Всъщност това лято той стигнал 190 см и продължавал. Щял да продължи
да расте и в колежа, и дори малко в началото на кариерата си в НБА, докато
стигне до 198 см и вече стърчал с повече от 30 см над всички в семейството
си.
„Майк беше около 178 см в края на десети клас, не повече от 180 см. Но
винаги е бил талантлив. Беше нашият най-добър деветокласник, беше най-
добър и следващата година. Играеше с цялото си сърце. Имаше умения на
гард и големи здрави ръце. През първата си година израсна до 190 см или
почти 193. И изненадващо имахме ръстов играч с целия този талант и хъс...
Той просто разцъфтя!“ спомня си Фред Линч.

81
 ГЛАВА 7
НОМЕР 23
През пролетта на 1979 г. Ървин (Меджик) Джонсън, второкурсник в
Университета на Мичиган, тъкмо беше извел своите „Спартанци“ до титлата
в НСАА след успех над завършващия същата година Лари Бърд, лидер на
Щатския университет на Индиана.
(Ървин (Меджик) Джонсън (роден на 14 август 1959 г.) е американски баскетболист,
който 13 сезона е плеймейкър на „Лос Анджелис Лейкърс“. След като печели титлите
на страната на гимназиално и колежанско ниво, Джонсън е избран под номер 1 в
драфта през 1979 от „Лейкърс“. Става шампион и най-полезен играч още в първата
си година, а след това спечелва още пет шампионски пръстена. Обявява край на
кариерата си през 1991 г., след като признава, че е носител на вируса на СПИН.
Въпреки това играе в Мача на звездите през 1992 г. и печели приза за най-полезен играч.
През 1996 година отново се завръща на терена и изиграва 32 мача. Има три приза за
MVP в лигата три пъти, има участия в девет финала, 12 мача на звездите, десет пъти
попада в първия и втория отбор на лигата. Член е на Дрийм Тийм, с който през 1992 г.
печели златните медали на олимпийските игри в Барселона. Избран е сред 50-те най-
велики баскетболисти в историята.)
(Лари Бърд (роден на 7 декември 1956 г.) е американски баскетболист, играл в
„Бостън Селтикс“ в НБА. В момента е президент на „Индиана Пейсърс“. Избран е
под номер 6 в драфта през 1978 г., като играе в лигата 13 сезона. Играл е в 12 Мача на
звездите, а три поредни сезона - между 1984 и 1986 г., е MVP в НБА. Има три шам-
пионски титли и два приза за най-полезен играч на финалите. Член на Дрийм Тийм на
Олимпийските игри в Барселона. Избран е сред 50-те най-велики баскетболисти в
историята.)
Техният сблъсък - между изгряваща тъмнокожа звезда, представляващ
отбора на един от най-силните университети в конференцията „Биг Тен“
(Конференцията „Биг Тен“ - Преди това известна като Западна конференция или
Конференцията „Биг Найн“. Това е най-старата първодивизионна конференция в
НСАА, което е най-високото ниво на колежански спорт в САЩ. Включва учебни
заведения в 11 щата от Ню Джърси до Небраска. Основана е преди 120 години.), и
бяло момче от малко познат университет в Индиана, прикова любопитството
на публиката и стана причина този финал да бъде гледан от рекордно голяма
телевизионна аудитория. Сред тази екзалтирана публика е и младият
Майкъл Джордан от Уилмингтън, Северна Каролина. Той продължил да
следи с повишено внимание и следващия сезон, когато Бърд се присъединил
към „Бостън Селтикс“, а Джонсън предоставил таланта си на „Лос Анджелис
Лейкърс“, два от отборите с история в професионалния баскетбол.
Следващата пролет, когато Джонсън отвел „Лейкърс“ до титлата в НБА,
показвайки магическия си талант, той омагьосал Майк напълно.

82
Тийнейджърът от Уилмингтън вече бил влюбен в „Лейкърс“. Те били
неговият отбор, а Меджик Джонсън - неговият човек.
Същата година родителите на Джордан му купили първата кола.
Познавайки най-добре пътя към сърцето му, приятелката на Джордан
Лакета Робинсън му подарила пластмасова табела, която той гордо поставил
на предната броня на автомобила. На нея пишело: „Меджик Майк“.
Баскетболните хора, много от които треньори, след това щели да се
усмихват на тази нарочно търсена връзка. И Бърд, и Джонсън били високи
играчи, и двамата по 205 см, които боравели с топката красиво, играели по
цялото игрище със замах, който щял да плени милиони нови фенове на НБА.
Двамата били брилянтни подавачи, особено Джонсън, които можели да
дадат топката на съотборниците си по начин, който можел да взриви сърцето
от напрежение на всеки, който ги гледал. До тогава баскетболът не бил
виждал някого, който да прави бърз пробив като Меджик.
През лятото и есента на 1979 г. Меджик все още изживявал еуфорията от
титлата в НСАА и избора си в „Лейкърс“ в драфта.
Майкъл Джордан в това време все още бил в Уилминтън и тъкмо запалвал
искрата на собствената си легенда. Тази есен Майкъл най-накрая щял да
започне да играе в първия отбор „Лейни Буканиърс“. Уменията му все още
били далеч от съвършенството. Усилията му в първите му мачове с екипа на
„Пиратите“ били насочени към това да го забележат. Молитвите му да
порасне на ръст били чути. Той вече бил надвишил 190 см и бил почти 193.
Ръцете му също били пораснали, станали по-дълги, дланите - по-големи, а
крачката му - по-широка. Вече разполагал е нови оръжия, които да използва
в играта. Докато бил в младежкия тим, играел с много агресия в атака, но
като плеймейкър захранвал и съотборниците си с пасове. Всички гледали с
интерес как безспорният му талант разцъфтявал. Треньорите му обаче
забелязали, че Джордан е твърде алтруистичен в играта. С толкова много
талант той трябвало да вкарва много повече, за да може да помогне на
неопитния състав повече, отколкото да подава на някой друг, заключил
Херинг. Джордан слушал внимателно съображенията на треньорите си, но
все още бил объркан от това, което те искали. Той смятал, че баскетболът е
отборна игра и трябва да помага на съотборниците си. Най-накрая Поп
Херинг бил принуден да се обърне за помощ към Джеймс Джордан. В
началото бащата посрещнал искането с неохота, като обяснил, че никога не
е искал да бъде от родителите, които се месят в работата на треньорите. Една
негова намеса би било нарушение на принципите му. Най-накрая обаче
склонил и убедил сина си да прави това, което треньорите му искат.

По негово настояване Майкъл започнал да слуша треньорите си и започнал

да играе по-индивидуално, което бързо разкрило в още по-голяма степен
83
дарбата му. Тогава усетил за пръв път и зависимостта, която ще го преследва
през цялата му кариера - колкото повече правел на терена, толкова повече
треньорите му и публиката искали от него. Скоро започнало да му харесва
да открива талантите си. Играта и имиджът му започнали да се подхранват
взаимно, макар и все още този процес да се забелязвал доста слабо в онези
години. Бързо обаче станало ясно, че всичко около него се е променило. За
хората около него, включително родителите му, това развитие в началото не
било проблем. Но с годините неговият успех щял да бъде съпроводен от
огромни трудности и тежест за тях. Колкото повече били успехите му,
толкова по-голямо ставало бремето за тях и то никога повече не изчезнало,
независимо колко много си помагали един на друг.

Първият отбор
През 1979 г. 31-годишният старши треньор на университета Апалачиан
Стейт Боби Креминс бил едновременно щастлив и уморен. Той организирал
летен лагер в държавния университет в планините на Каролина. Креминс бил
играл като плеймейкър в тима на Франк Макгуайър в университета на Южна
Каролина. След това изкарал няколко трудни години в опити да изгради
програма в Апалачите. Усилията му се оказали успешни и през 1979 г.
неговият отбор за пръв път пътувал за мачове в турнир на НСАА, където
„Планинарите“ загубили от Университета Луизиана Стейт.
Въодушевлението му продължило и през лятото, когато организирал лагер
за гимназиални отбори. Кемпът дал възможност на всички отбори да се
запознаят с някои от най-обещаващите млади надежди в баскетбола в
Северна Каролина, а в същото време позволил на млади треньори като самия
Креминс да огледат играчи, които евентуално да привлекат. Боби гледал
отбора на гимназията „Лейни“ от Уилмингтън, в който забелязал едно момче
с тънки, дълги крака, чиито енергия и атлетизъм надхвърляли всичко видяно
до момента в мачове и тренировки. Колкото повече го гледал, толкова по-
възхитен оставал. Накрая Креминс набрал телефона на Боб Гибънс -
местният откривател на таланти, и казал развълнувано със своя нюйоркски
акцент: „Боб, тук има едно момче. Няма да повярваш какво прави“. Години
по-късно Гибънс ще се прочуе като един от най-популярните проповедници
и откриватели на таланти сред гимназистите, но в онези времена все още
имал твърде малка аудитория за своите анализи. Възторгът на Креминс по
едно непознато момче, което дори не било играло в първия отбор на
гимназията си до момента, приковал интереса му, затова той се отправил към
Апалачите, за да се убеди със собствените си очи за какво става въпрос.
„Видях едно 190-сантиметрово момче с експлозивен атлетизъм. Но това,
което най-много ме впечатли, бе какво ми каза Майкъл, когато Боби ме
представи: „Господин Гибънс, от какво имам нужда, за да стана по-добър
84
играч?“, спомня си тази среща Гибънс в разговор с журналиста Ал
фийдърстоун.
Кремънс и Гибънс не били единствените изненадани наблюдатели. Дори
съотборниците на Джордан след време ще признаят, че са станали свидетели
на раждането на една звезда. „Той дойде при нас след годината си в
младежкия отбор много различен. Вече не беше кльощавият малък Майк.
Подскачаше наоколо и се чудех: „Какво става, бе?“, спомня си Тод Паркър,
също част от онзи отбор.
„Разликата беше наистина огромна. Беше много по-фокусиран и много по-
способен“, казва и Майк Браг, един от по-опитните играчи в „Лейни“.
Гибънс нямал никаква информация за трансформацията, която Джордан
бил преживял, но написал специален материал за него в следващия си
скаутски рапорт. „Писах за това колко обещаващ е той. Но тогава имах само
около 100-200 читатели и наистина ограничена аудитория в региона“, казва
скаутът.
„Със сигурност в онази година не бях тема номер 1 за разговор. Никой все
още не ме познаваше“, спомня си Ем Джей за онова лято в Апалачите.
Поп Херинг забелязал интереса към Джордан и останал поласкан. Той
потвърдил неговото убеждение, че ще бъде треньор на някой много
специален. Херинг не бил самохвалко, но според материалите от онова време
изтъквал много себе си покрай постиженията на възпитаника си, въпреки
обсесията на Майк за изхвърлянето му от първия отбор предишното лято.
Няма доказателства за това как Херинг е смятал да използва новооткрития
талант. Напротив, материалите тогава показват, че треньорът е правел
всичко възможно да разшири възможностите пред младия Джордан.
Всъщност той тихомълком менажирал привличането на Майк в колежа,
подготвяйки го бавно, за да избухне буквално за една нощ.
През есента на 1979 г., точно преди това избухване, Херинг седнал и
написал писмо, в което предлагал Джордан на треньорския екип на
Университета на Северна Каролина. По онова време не всеки гимназиален
отбор се грижел така за бъдещето на своите играчи, а подобна
кореспонденция с колежите била наистина рядко явление. Но точно това
направил Поп Херинг покрай откарването на Майкъл всяка сутрин в 6:30 на
тренировка.
„Лявата му ръка беше слаба. Казах му да започне да работи с нея - да
дриблира, да стреля“, казва Херинг по-късно. Тези ранни тренировки били
използвани за такива неща и стрелба. ВЪЗМОЖНО най-много изстрели.
Така изключителните усилия на младия треньор посели семето на
изключителния успех на Джордан. Според някои очевидци Майкъл и Херинг
станали и много близки, но не чак толкова, че баскетболистът да забрави
отхвърлянето си предната година. „Винаги, когато тренирах и се почувствах

85
толкова уморен, че вече не можех да продължа, затварях очи и виждах
списъка на приетите в първия отбор, окачен пред съблекалнята, в който
моето име не присъстваше. После продължавах да тренирам“, казва
Джордан, спомняйки си тези ранни сутрешни тренировки в салона на
гимназията „Лейни“.
Същата есен Херинг повикал Джордан в кабинета си, за да обсъдят
фланелка с кой номер ще играе през следващия сезон. Дал му два избора -
номер 23 на Джеймс Бийти или 33 - на Дейв Макгий, и двамата - вече
завършили ученици.
Почти като нумеролог Джордан избрал 23 на Бийти. Години по-късно ще
признае, че тогава предпочел този номер, тъй като бил почти наполовина от
45 - номерът, е който играел брат му Лари. Скоро всички треньори наоколо
щели да разберат, че този номер е знак. Без значение дали ставало дума за
мачове в АУУ, или в лигите за обществени училища, или дори в състезанията
за десетгодишни, всеки скоро разбрал, че детето, носещо номер 23, ще
изисква извънредни мерки в защита. Все едно съдбата се намесвала, но и при
следващите поколения всички играчи с номер 23 на фланелката били под-
ложени на огромно напрежение и очаквания, за да я заслужат. За Джордан
23 скоро щяло да се превърне не само в запазен знак, но и в търговска марка
- от верига бутици до небесносин персонален самолет, с който щял да
обикаля по света в търсене на най-идеалното голф игрище.
Първата му голяма поява била в гостуване срещу „Пендър Каунти“. Така
пред цялото семейство, приятели, далечни братовчеди той извел „Лейни“ до
победа с 81-79 след продължение, като вкарал 35 точки в този пръв мач за
сезона. Всички останали впечатлени от представянето му - роднини, съот-
борници, треньори, дори самият той. След това насъбраните емоции
продължили да горят като високооктаново гориво мач след мач, а той
тръгнал по мечтания път. Всеки, който го гледал, оставал впечатлен от
свирепата му игра. При всяка негова атака на коша, отново и отново, устата
му оставала отворена, все едно е клапан на мощен двигател, всмуквайки
целия въздух по пътя, за да събере достатъчно енергия, показвайки венците
му и откривайки зъбите му като на вампир, който е готов да погълне ринга.
Езикът му се показвал, за да очертае пътя му. Джордан правел това отново и
отново, докато раздирал мрежата на съперника. Само появата му наблизо
била достатъчна, за да накара противниковите защитници да спрат да играят
и да гледат в ужас. А когато забивал, Ем Джей се извисявал, стиснал топката
със същата свирепост. Неговата бързина на терена оставяла както
съотборниците, така и противниците му в почуда. Той бил истинско
физическо предизвикателство за всеки, а това го отличавало от всички на
терена. Избраните да го пазят просто заставали с вдигнати ръце пред него,
надявайки се на най-доброто.

86
 Сред истински впечатлените бил Майк Браун, директорът на спортната
програма на училищата в Ню Хановър Каунти. Той останал с отворена уста
още при първите изяви на Майкъл в първия отбор и бързо се свързал с Бил
Гътридж - първи помощник на Дийн Смит в Университета на Северна
Каролина. Браун казал, че в Уилмингтън има един изключителен млад гард,
който трябва да бъде видян. И така семето било посято.
В стартовия състав на „Лейни“ били още центърът Лирой Смит и гардът
Майк Браг, който трябвало да завърши този сезон. Имало още един
абитуриент в състава - Адолф Шивър, който играел като гард крило.
Джордан го познавал от няколко години, когато двамата се срещнали на
игрището в Емпайър Парк в Уилмингтън. Шивър бил суховат младеж, който
играел с изплезен език и винаги говорел мръсотии по време на игра.
Обикновено той дразнел останалите, но постоянното му бръщолевене
забавлявало Джордан точно както градският шут разсмивал краля. Веднъж
обаче Джордан притиснал Шивър до стената, след като той обидил гаджето
на Дейвид Бриджърс. Въпреки това по-голямото момче предизвиквало
възхищение у младия Майкъл, който използвал присъствието му също да
вкара малко от уличния си стил на игра на терена. В замяна Шивър също
захранвал огромната енергия у новоизлюпената звезда, точно както всички
в отбора на гимназията „Лейни“ и дори треньорите. Двамата завързали
приятелство, което поддържали до зрелите си години. Връзката между тях
се пренесла и на терена. Времето щяло да докаже, че Джордан ще остане
лоялен към един малък кръг от приятели през целия си живот. Шивър станал
първият от тях. С годините Майкъл щял да прости много неща на приятелите
си, но никога не си затворил очите пред предателството. Доверието било
ценна стока за Джордан и той щял да изгради истинска връзка с Шивър през
този първи сезон в първия отбор на гимназията. В годините след това, в
Чикаго, Шивър винаги щял да бъде в хотела с него преди важен мач, винаги
готов да помогне на стария си приятел да релаксира.
Във втория им мач за сезона „Пиратите“ записали нова победа, този път у
дома, като Джордан вкарал 29 точки. Но след това дошло отрезняването.
„Лейни“ се изправил срещу „Южен Уейн“, където играели двама бъдещи
съотборници на Джордан - центърът Сесил Екзъм и плеймейкърът Линууд
Робинсън, които били смятани за много добри баскетболисти за времето си.
Срещу „Лейни“ Робинсън нанизал 27 точки, а Екзъм - 24. Майкъл вкарал 28
точки и това предизвикало учудване, но се оказало недостатъчно за
победата. „Южен Уейн“ спечелил срещу „Лейни“ с 83-58.
След това Херинг въздъхнал: „Това ще ни помогне да заиграем по-добре.
Джордан е само един новобранец, а ние трябва да станем по-добри в
следващите мачове и да се прегрупираме. Днес получихме само един
шамар“, казал той, опитвайки се да търси положителната страна на загубата.

87
Три вечери по-късно отборът на Лейни изглеждал много по-добре, като
Джордан и Лирой Смит доминирали в борбата и бързите атаки. Майкъл
вкарал 24 точки и извел „Лейни“ до успех срещу градския враг „Хогард“.
Брат му Лари влязъл като резерва и се отчел с 6 точки. По-големият брат
Джордан също щял да има своите силни моменти през сезона, но през
повечето време щял да седи на пейката и да се възхищава на прогреса на
малкото си братче. „Изиграхме един сезон заедно в първия отбор. Аз бях
второкурсник, а Майкъл - новобранец. Тогава играта му стигна на съвсем
друго ниво. Макар че на терена имаше пет човека, той в общи линии играеше
на всичките пет позиции. Нивото му беше с класа над всички останали.
Хората винаги ме питат дали това ме е притеснявало, но честно да ви кажа -
не. Аз имах възможността да го гледам как израства. Знаех колко упорито се
труди за това“, спомня си след години Лари.
Въпреки силата на тяхното съперничество в детските им години,
присъствието на брат като Лари се оказало добър късмет в живота на
Майкъл. Неговата изначална доброта и търпение се изразили в липсата на
каквато и да е завист в отбора на „Лейни“. Едва ли има много второкурсници,
които биха приели толкова спокойно и толерантно това да седят на пейката
вечер след вечер и да гледат как по-малкият му брат печели вниманието и
любовта на публиката.
Всъщност цялото семейство било сварено неподготвено от изненадващата
слава на Майкъл, дори Джеймс и Делорис. „Спомням си как една вечер
отидох в училището през първата година на Майк в отбора. Преди мача той
ми каза: „Само гледай. Тази вечер ще забия три пъти. Ще видиш, ще направя
три забивки“. Аз му отвърнах: „Момче, сигурно се шегуваш. Не можеш да
забиеш нито веднъж“. Е, не заби три пъти, но го направи два пъти. Тогава му
казах: „Братле, беше страхотен!“ спомня си онази година чичото на Джордан
Джийн.
Още няколко запалени наблюдатели се съгласяват с твърдението на Джийн.
„Майк Джордан е най-добрият играч на „Лейни“, казва Чък Карий в статия
за вестник в Уилмингтьн на 18 декември. Същата вечер той отбелязва 31
точки в мач срещу „Кинстън“ и печели първата поява на името си във
вестникарско заглавие: „Джордан поведе „Пиратите“ срещу „Кинстън“. С
този успех отборът на „Лейни“ имал баланс от 4 победи и една загуба, а
оптимизмът на Херинг се засилвал: „Откакто съм в тази гимназия, имаме
най-добрата защита“. До голяма степен успехът в защита се дължал на
умението на Джордан да пресича пасове и да се бори. Той играел като крило
в атака, но в защита се проявявал като някакъв микс от гард и крило
благодарение на своята бързина и експлозивност. Както и идолът му Меджик
Джонсън, той влагал много усилия в защита, като се стремял да хване
борбата и бързо да придвижи топката до другия край на терена.

88
 Години по-късно той ще гледа с умиление към избухването на неговата
груба сила в гимназията. Необузданата му природа му позволила да покаже
и на себе си какво може, нещо, за което никой треньор не можел дори да
мечтае.
В онези години, когато ставало въпрос за баскетбол, винаги се повдигал и
един друг въпрос: в този спорт, повече от всеки друг, тъмнокожите атлети
имали най-голям принос. Този процес започнал още през първите години на
интеграцията, далеч преди Джордан да се появи на сцената. Но в тези първи
десетилетия на расовото смесване в баскетбола много бели треньори имали
неправилно разбиране за качествата, които имали тъмнокожите спортисти.
Единственият начин за тях да приемат това бил да видят тези предимства на
афроамериканците в действие.
Още в гимназията, а след това и в Университета на Сан Франциско през 50-
те, треньорите гледали как Бил Ръсел дори не отскачал, за да блокира
изстрелите на своите съперници. Той ги парирал с лекота, която му идвала
инстинктивно. И правел чадъри, каквито никой до този момент не бил
виждал. „Ние просто бяхме родени за тази игра. Никой не можеше да ни
научи на това, което ни идваше отвътре“, споделя след години Джордан пред
журналиста Джон Едгар Уайдман. От всички треньори, с които той се
сблъскал в кариерата си, само първите двама били афроамериканци. Фред
Линч и Поп Херинг можели просто да седнат и да гледат как Джордан по-
казва всичко от своя специален атлетизъм в мачовете на гимназиалния си
отбор. Те правели точно това - седели и гледали, без да го насилват и
насочват за един или друг от основните елементи на играта. Линч и Херинг
наистина работели за някои детайли, които му помогнали да канализира
уникалните си умения. Херинг му показал как да използва на максимум
бързата си първа крачка с движение, което след време щяло да му коства
много спирания за крачки в тима на Университета на Северна Каролина.
Това продължило докато най-накрая Дийн Смит успее да убеди реферите, че
Джордан просто е толкова бърз, а не тръгва с крачки в атака. Има репортажи,
които показват, че Херинг прекарвал много време в разговори с играчите си
за позициите им на стрелба, за темпото, с което играят, за фокусирането им
в защита. С уменията и инстинктите си Джордан правел тези разговори да
изглеждат много лесни, спомня си Рон Коули. „Никой до тогава нямаше
неговия дрибъл. Той беше горд и със своята игра в защита. Майк се
вбесяваше, ако съотборниците му не се раздаваха в защита на тренировка“,
казва той.
Колкото и да хвалел отбора си, в онези първи месеци Херинг все пак се
въздържал публично от коментари за играта на Джордан. Той не споменал и
за писмата, които написал до колежите, нито пък за индивидуалните
тренировки с младия баскетболист всяка сутрин в салона. Много треньори

89
изтъквали себе си, когато играчите им стигали до професионалния
баскетбол, но не и той. Усилията на Херинг щели да станат известни на
публиката години по-късно от изказвания на самия Джордан. Много малко
хора щели да познават треньора тогава, но успехите на Джордан щели да се
превърнат и в негови. Действията му невинаги били перфектни, но усилията
му били възнаградени с успехите на отбора му през онзи първи сезон на
Майкъл.
Всеки треньор би вкарал Джордан под коша, взимайки предвид ръста и
отскока му. Но Херинг го използвал предимно като гард. „Поп му даде шанса
да играе на позиция, в която след това щеше да играе и в колежа, и при
професионалистите. Ако тогава го беше вкарал под коша, може би щеше да
спечели щатското първенство“, коментира треньорът на “Ню Хановър“
Джим Хеброн.

Слово на прослава
Два дни след Коледа в онази година отборът на „Лейни“ трябвало да вземе
участие в турнира „Стар Нюз“ в Ню Хановър, състезание, което тимът на
Херинг бил спечелил предния сезон. Надпреварата събирала местни
училища срещу таланти от градове до Ню Йорк. В първия си мач „Пиратите“
се изправили срещу „Уейдсбъро-Баумън“, дошли от централната южна част
на Северна Каролина. „Бяхме чували за него. Някои момчета в отбора ми си
мислеха, че могат да играят като Майкъл Джордан, но далеч не бяха
подготвени за това, което последва“, спомня си треньорът на „Уейдсбъро“
Бил Такър. В отбора му играело едно атлетично момче на име Тим Стърлинг.
„Мислехме, че той ще може да спре Ем Джей и неговите забивки. Получи се
наистина много хубав мач“, казва още Такър. Двата тима се вкопчили в
зрелищна битка, като играчите на „Лейни“ пресирали и правели капани. 6
минути преди края „Лейни“ водели с 46-44. Херинг взел таймаут, за да даде
глътка въздух на своите възпитаници и да им напомни да играят широко и
да си осигуряват отворени стрелби. Това, което го притеснявало от
предишните им победи, била склонността на играчите му да изпускат
контрола на мача. След почивката напрежението нараснало, а резултатът
бил равен - 48-48 3:47 минути преди края. Притиснати, Джордан и
съотборниците му отново се стегнали и до края направили серия от 18-2, за
да спечелят мача с 66-50. „Момчетата затегнаха защитата, което наистина
доведе до успеха“, казва след мача Херинг. Визира основно Джордан. „Той
имаше огромна енергия. Наистина огромна“, обяснява Такър.
В следващия мач обаче финалните усилия от предния мач не били
достатъчни. Съперник били момчетата от „Холи Крос“, отбор, пътувал 15
часа от Флашинг, щата Ню Йорк, за да играе в турнира. В началото на

90
последната четвърт „Лейни“ водели с 6 точки, а 2 минути преди края на мача
резултатът бил 51-47 в тяхна полза. Но 45 секунди преди края Джордан
пропуснал два наказателни удара, което позволило на съперника да намали.
В края на времето Майкъл имал шанс да вкара със сирената, но отново
пропуснал и „Холи Крос“ пратили мача в продължения. В овъртайма те
доминирали и спечелили с 65-61. След мача Херинг бил бесен. „Трябваше
да спечелим. След това имахме спешна среща с отбора“, казал треньорът.
На следващия ден той направил нещо немислимо. Може и да е искал да
запази силите на своя тим, или пък да не даде възможност на колегите си от
„Ню Хановър“ да проучат отбора му, но каквито и да били причините, той
изумил всички. Оставил целия си титулярен състав на пейката и пуснал
резервите в мача за третото място. Така Джордан трябвало да седне и да
гледа как съотборниците му играли добре, но загубили бронза от „Ню
Хановър“ с 50-53.
Действията на Херинг в Ню Хановър имали обратен ефект за целия отбор.
„Лейни“ направили серия от пет поредни загуби в следващите три седмици.
Въпреки това не липсвали и хубави неща в този злощастен период. Джордан
вкарал 40 точки срещу мощния Антъни Тийчи от Голдсбъро, играч, който
след време щял да стане звезда в университета на Уейк Форест. Но и Тийчи
имал звездни мигове в мача, като направил цели 17 чадъра срещу съперника
си и помогнал на тима си за крайния успех със 72-64. „Тийчи беше
невероятен. 17 чадъра е просто невероятно!“ коментира Херинг.
Има и една любопитна теория, която обяснява 40-те точки на Майкъл в този
мач. Когато е на 16 години, той излизал с едно момиче от Голдсбъро, град,
който се намирал на около два часа път от Уилмингтън. Майк редовно
пътувал късно вечер, за да се вижда с нея. Момичето било Лакета Робинсън,
която била съседка на Тийчи. Така че звездата на отбора на Голдсбъро често
се засичал с Джордан. „Той излизаше с едно момиче, моя съученичка, така
че познаваше много хора в града, където често идваше“, спомня си Тийчи в
едно интервю през 2012 г. Дори тогава Джордан се държал доста дистанци-
рано с хората. „Привличаше хората, някак имаше аура както в живота, така
и на терена. Но ако не познаваше някого, просто не му обръщаше внимание
и не говореше с него“, допълва Антъни. Майкъл обаче не бил груб. „Просто
не вярваше на хората“, твърди още Тийчи. Джордан очевидно искал да
направи впечатление на своето момиче, като се изяви срещу нейното
училище. И в сблъсъка проблеснали искри. Така едната звезда вкарала 40
точки, а другата направила 17 чадъра. Тийчи не успява да си спомни колко
стрелби на Джордан блокирал, но казва: „Той наистина атакуваше много.“
Треньор на „Голдсбъро“ бил ветеранът Норвел Лий, който вече бил чувал
много за Джордан и чудесата, които показал още от първите мачове в
дебютния си сезон. „Треньорът ми в гимназията ни каза, че можем да го

91
опазим само ако го хванем още като слезе от автобуса... Той представляваше
почти цялото им нападение. Предвид таланта си Джордан вече имаше
предимство над всички и мисля, че го съзнаваше. А като добавим и това, че
постоянно дърдореше... Но не можехме да направим много. Каквото кажеше,
това и правеше“, смее се още Тийчи.
Още през първата си година Джордан усъвършенствал много елементи от
играта си. „По онова време беше трудно да се отбележи някаква слабост в
играта му. Някак успяваше да си осигури пространство. Наистина, не
забиваше много, но показваше качествата си. Не едно и две. Той беше
навсякъде по терена, треньорите и съотборниците му го позволяваха“,
разказва Антъни. Тези негови наблюдения ще се потвърждават във всеки
следващ мач.
Две вечери по-късно Джордан вкарал 26 точки, но тимът му отново
загубил, този път от градския съперник „Ню Хановър“. И отново Майк бил
единственият с двуцифрен точков актив. В следващия мач аутсайдерът
„Джаксънвил“ също успял да победи „Лейни“ благодарение на успешно
изпълнен наказателен удар след сирената. Джордан завършил със 17 точки,
но вкарал само 7 от 14 фаула, а целият отбор записал ужасяващ процент от
линията за наказателен удар - 36.
БИЛ Гътридж, когото Дийн Смит много ценял заради набитото му око за
таланти, пристигнал в Уилмингтьн в началото на 1980 г., за да разбере за
кого е целият този шум. Попаднал в града точно в средата на лошата серия
на „Лейни Буканиърс“ и намерил самия Джордан изгубен, объркан и
стрелящ отвсякъде. След това Гътридж докладвал на Смит, че тази млада
надежда на баскетбола е много атлетичен и изключително бърз играч, който
наистина се старае много, но стреля твърде често и това намалява
ефективността му. Скаутът казал още, че Джордан е все още „зелен“. Все пак
било решено да продължат да наблюдават младока, който вече бил звезда в
гимназиалното първенство. Смит не обичал момчетата, които наблюдавал,
да са публични фигури, и това се отнасяло и за Джордан.
Арт Чански по това време отразявал всичко, случващо се в Каролина. Той
бил близък приятел с помощника на Смит Еди Фоглър. „Макар че бях
журналист, пазех информацията, която получавах от него. Знаех, че
Джордан е една от целите в радара им и те мислеха, че той е много по-добър
отколкото сам съзнаваше. Майкъл просто се надяваше да получи стипендия
за някой колеж. Той обмисляше да кандидатства и във военновъздушните
сили. Това доказва колко късно разцъфна талантът му. В „Лейни“ тепърва
прохождаше. Когато треньорите от Северна Каролина започнеха да
набелязват някое момче, рейтингът му се покачваше. Понякога това
рефлектираше върху играчите, защото всеки си въобразяваше, че е станал
велик и спираше да се развива“, спомня си репортерът.

92
 Рой Уилямс, помощник в треньорския щаб на университета в Северна
Каролина, бил зачислен да наблюдава Джордан. Тъй като не успял да замине
за Уилмингтьн, той информирал един човек за интереса на „Катранените
пети“ към Майкъл. Уилямс звъннал на своя приятел Брик Йотингер, който
покривал гимназиалното първенство. „Рой ми каза да пазя интереса на
Каролина в тайна, тъй като треньор Смит не иска медиите да надушат
новината и да започнат да вдигат шум около играча. Каза ми: „Има едно
момче на име Майк Джордан в „Лейни“. Гътридж вече го гледа няколко
пъти. Той може да направи забивка със завъртане на 360 градуса все едно,
че е нищо“, спомня си Йотингер.
Джордан дори не подозирал шума, който е предизвикал сред спортните
журналисти. Всъщност той въобще не знаел за интереса на Северна
Каролина до визитата на Гътридж. Херинг не го информирал, защото не
искал да изнервя допълнително звездата си. Когато Майкъл научил за
визитата, бил едновременно изненадан и развълнуван, но това допълнително
подхранило самочувствието му, което малко се било сринало след
неуспехите напоследък.
„Никога не бях мислил, че ще стигна до Първа дивизия в НСАА. Наистина
бях щастлив и много ентусиазиран, дори само от интереса към мен. Бях
щастлив, че някой е заинтригуван“, спомня си онези времена Ем Джей. Част
от проблемите му на терена тогава се дължали на факта, че треньорите на
противниковите отбори започнали да кроят планове как да го опазят. Когато
славата му се разнесла, Джордан започнал да фокусира повече усилия на
защитниците, срещу които се изправял, а предизвикателствата пред него
ставали все повече и повече, след като съперниците му се мобилизирали
докрай, за да го опазят.
Отговорът на въпроса докъде точно се простират уменията му се криел
именно в способността му да отвърне на засиленото внимание на терена и да
го надскочи. През февруари 1980 г. Джордан вече се справял доста добре и
бил достатъчно резултатен, въпреки допълнителните усилия на
защитниците, срещу които се изправял. Така той преодолял първото голямо
препятствие в кариерата си. Използването на видеозаписи в баскетболното
треньорство все още не било познато, затова треньорите от тази Втора
дивизия на баскетболната конференция в Коустъл Плейн трябвало да
разчитат на спомените си, за да си изработят схема на защита срещу него в
дебютния му сезон. А Джордан наистина им давал възможност да гледат
много. По-късно, когато стигнал до колежанското първенство, играта му
щяла да бъде обект на отделен филм за гледане във видеозалите на
треньорите, които изучавали играта му в търсене на начини да го
неутрализират.

93
 Рой Уилямс и Дийн Смит си подхвърлят реплики за това как щабът на
Северна Каролина е открила таланта. „Бил Гътридж беше невероятен
откривател на таланти. След като беше гледал Майкъл за пръв път, дойде и
каза, че той е играч за първа дивизия, но все още не бяхме сигурни, че искаме
да го вземем“, спомня си Дийн Смит. Но имало едно нещо, за което скаутите
били сигурни - треньорите на Северна Каролина искали да го вземат на лагер
през лятото, за да видят колко добър може да е.
Представянето на Джордан в последните мачове на сезона от 1980 г. не им
дало причина да се откажат. Отборът на „Лейни“ записал седем победи и пет
загуби и трябвало да гостува на тима на Южен Уейн с Робинсън и Екзъм в
състава. Преди мача Джордан се разболял и си лежал тихичко на последните
седалки на автобуса. Този спомен ще се върне в паметта на Рой Коули и 17
години по-късно, когато Майкъл се преборил с болестта и извел „Чикаго
Булс“ до победа срещу „Юта Джаз“ във финалите на НБА. Мачът през 1980
г. бил едва едно от първите доказателства за неговата удивителна способност
да се фокусира и за това, че странични обстоятелства, в частност една болест,
могат дори да засилят концентрацията му върху играта.
Херинг наредил на играчите си да използват постепенно нападение в този
мач, при което „Пиратите“ паднали с 34-36. Джордан вкарал едва 7 точки, а
повече от точките за тима му вкарали Смит и Шивър. След този мач „Лейни“
записали победа над „Хогард“, след това повалили и „Кинстън“ в един
драматичен мач. Една минута преди сирената на двубоя резултатът бил
равен 51-51, а Херинг поискал таймаут. Той наредил на възпитаниците си да
направят прочутото нападение Четири ъгъла и да играят широко. Но
включил и един различен елемент. На терена се появил Лари Джордан от
резервната скамейка. Топката попаднала в ръцете му и той видял коридор,
пробил и вкарал. Така на следващата сутрин заглавието на вестник
„Уилмингтън Стар Нюз“ гласяло „Братята Джордан повалиха „Кингстън“.
„Лари Джордан се появи от пейката и се справи добре. Той просто нямаше
игрова подготовка и това беше неговият проблем“, казва Херинг пред
репортера на изданието Чък Карий след мача. Малкият брат на Лари
допринесъл за каузата с 29 точки.
Последвала загуба от „Ню Берн“, когато дошъл нов мач с „Голдсбъро“ на
Антъни Тийчи, този път у дома в Уилмингтън. Джордан отново имал
проблеми срещу училището на гаджето си. Първото полувреме вкарал едва
2 точки, но до края добавил още 15 и допринесъл за това тимът му да навакса
15 точки пасив. Въпреки това „Пионерите“ не успели да направят пълен
обрат, след което Херинг се оплакал, че му омръзнало да губи от
„Голдсбъро“. С този неуспех „Лейни“ останали с баланс 9-9 и изгубили
шансове за домакинско предимство в първия кръг на плейофите.

94
 Последният им мач бил срещу градския съперник „Ню Хановър“ в
Уилмингтьн. Треньорът на „Ню Хановър“ Джим Хебрън бил изучил
внимателно играта на Джордан. Последните четири мача на тима на Херинг
показали развитието му, но в този мач това блеснало с пълна сила. Играчите
на „Ню Хановър“ били изцяло съсредоточени върху Джордан, който все пак
завършил с 21 точки, но този път Майк получил много помощ - Шивър
завършил със 17 точки, а Майк Браг - 16. „Заслугата беше изцяло на Поп“,
казва след загубата на своя тим Хебрън.
Два дни след това Шивър вкарал 21 точки, а Джордан - 18, за да изведат
„Лейни“ до успех над Джаксънвил в Уилмингтън. Навръх Свети Валентин
тимът победил Източен Уейн, а Майкъл най-накрая налучкал ритъма, с
който след време ще се прочуе и ще бъде наречен „математиката на големите
мачове“. Той вкарал 15 от общо 22 за отбора си във втората четвърт, след
това нанизал 7 през третата и 11 в четвъртата, за да запише рекорд на
училището от 42 точки в един мач. Представянето му включвало всичко -
стрелби с отскок, подминаване на коша, две забивки. И най-вече - превърнал
и съотборниците си в публика. Шивър, който търсел пролуки, за да докаже
и своите реализаторски възможности, добавил 14 точки. Свидетел на тази
голяма победа станал Брик Йотингер.
„Джордан беше просто невероятен. Не можеше да бъде спрян. Като го
гледах, си мислех: „Как може това момче да не бъде включено в отбора
миналата година?“ спомня си скаутът. Всъщност той се свързал е колегите
си и им казал „Треньорът му трябва да е бил идиот“. В рапорта си през
февруари 1980 г. написал: „Сигурно не сте чували името Майк Джордан
досега, но той притежава най-добрата комбинация от атлетизъм, бас-
кетболни умения и лекота в играта в сравнение с всеки друг гард в
гимназиите, който съм виждал някога.“
Тази победа позволила на отбора на „Лейни“ да се класира в четворката на
Втора дивизия в конференцията, което представлявало най-висшето
постижение в щата. „Голдсбъро“ и „Южен Уейн“ бяха два от най-добрите
отбора в щата. Затова никой не съжалява, че сме завършили след тях“, казал
Херинг за „Стар“. Класирането означавало за гимназията, че ще е домакин
на първия мач от регионалното първенство. Джордан излязъл на терена и
бил толкова агресивен, че бързо натрупал лични нарушения. Затова седнал
на пейката и само гледал как отборът му успял да покаже изключителен
баланс в състава. Шивър вкара 17 точки, Джордан - 20, Лирой Смит - 13, а
Майк Браг - 9, за победата над „Хогард“.
След това тимът на „Лейни“ отпътувал за Дъдли, за да се изправи в
полуфинала на зоната срещу „Южен Уейн“ - един от най-добрите отбори в
Северна Каролина, който имал баланс до момента 21-2. Съперникът им
впоследствие спечелил щатската тила, а Линууд Робинсън бил обявен за най-

95
полезен играч. „Пиратите“ почти успели да ги спрат, играейки здрава зонова
защита 1-2-2. Така довели мача до продължение. Треньорът на „Южен Уейн“
Маршал Хамилтън изредил цял куп защитни схеми в опита си да спре
Майкъл Джордан. Той прибягнал до 2-3, 4-1 с лична опека и дори преса по
цялото игрище, за да затрудни звездата на гостите. През първото полувреме
Майкъл вкарал 12 точки, но защитата го побъркала след почивката и той
вкарал едва 6 до края. Усилията на Хамилтън се увенчали с успех и тимът
му спечелил с 40-35. Сезонът за „Лейни“ завършил с баланс 13-11, а
последният мач за сезона само затвърдил израстването на Джордан.
„Имахме огромни проблеми да се справим с Джордан, но всеки имаше.
Това, което го правеше толкова добър, беше, че е много търпелив. Можехме
да спечелим, ако го оставехме само да стреля, но не и да пробива. Като
същевременно се стремяхме да го затрудним в това, за да греши при
стрелбата“, спомня си този мач треньорът на „Южен Уейн“.
Джордан завършил сезона със средно вкарани на мач 24,6 точки и 11,9
борби.
„Какво повече да кажа за Майкъл? Той е най-добрият играч, какъвто не съм
виждал от шампионата на „Ню Хановър“ през 1968 г. Мисля, че ще стане
велик. Той вече е велик стрелец и реализатор, а освен това не мисли, че
светът се върти около Майкъл Джордан“, коментирал сезона пред „Стар“
Поп Херинг. Тогава той осъзнал, че помага за бъдещето на Джордан.
„Треньор Гътридж го наблюдава, така че е ясно, че големите училища вече
знаят за него“, допълнил Поп.

96
 ГЛАВА 8
ТРАНСФОРМАЦИЯТА
Майкъл Джордан се чувствал много изолиран във втората си година в
гимназията и се притеснявал, че не е успял да завърже приятелства в едно
толкова голямо училище. Той оставал все такъв шегаджия, но вътрешно
страдал от несигурността, която имало във всяко 15-годишно момче.
Неговите вътрешни колебания били свързани донякъде и с неуспеха му да
влезе през първата си година в първия отбор. „Знаете как е при децата. Вече
бях доста висок, наистина се откроявах. Но понякога това може да ти навлече
проблеми, когато си дете“, спомня си той след години, когато осъзнал, че
ръстът му променя имиджа му пред останалите. Усещал, че хората му се
смеят и се шегуват на негов гръб. Другите обаче го виждали по друг начин.
„Тогава гимназията „Лейни“ изглеждаше като едно голямо семейство. 60 %
от учениците бяха бели, но въпреки това всичко изглеждаше наистина добре.
Нямаше напрежение или нещо такова. Училището беше ново. Нямаше
истинско разделение и това беше някак необикновено. Майк си беше Майк,
беше малко необикновен наистина. В онези години всички търсехме
собствената си идентичност. Той като че ли единствен вече беше намерил
своята“, спомня си Лирой Смит.
Въпреки това Джордан смятал себе си за безнадежден в социално
отношение. „Винаги съм си мислел, че ще бъда вечно сам. Не можех да си
намеря гадже. Бях като малко дете. Бях свикнал да играя с момичетата, бях
нещо като клоун. Шегувах се с хората. Това беше моят начин да разчупя леда
с по-сериозните от мен. Бях добър в училище, получавах петици и шестици
в час, но когато ставаше дума за поведението, получавах слаби оценки,
защото постоянно говорех и се шегувах“, спомня си още Ем Джей. Най-
много обич и разбиране срещал от по-голямата си сестра. Но по онова време
тя вече била омъжена, дистанцирана от семейството. В тези дни често бил
единственият, с когото тя говорела. Той се разбирал със съпруга ѝ и му
харесвало да прекарва време със семейството ѝ. Тя имала две деца, които
Майкъл обожавал. Той наистина се справял с лекота с децата. На неговата
възраст момчетата били безразлични към малките деликатни създания, но
той им се радвал от самото начало и си играел с тях. „Той обича малките
деца. Предполагам, че причината за това е, че бебетата са активни същества,
точно като Майкъл. Той безкрайно глезеше двете деца на дъщеря ми“,
обяснява Джеймс Джордан след време. Донякъде причината да харесва
децата се криела в характера на самия Майкъл. Той искал да радва хората,
желаел да получава внимание и го търсел там, където най-лесно някой можел
да му даде това усещане.
97
 Още през първата му година в гимназията, в младежкия отбор, той разбрал
бързо, че баскетболът може да му осигури такова внимание, както нищо
друго. Бързото му издигане до звезда в първия отбор означавало, че
навсякъде по коридорите на гимназията „Лейни“ чувал коментари за играта
си. Това променило статута му в училище - от маргинален ученик се
превърнал в голямо име, нещо, за което много други тийнейджъри можели
само да мечтаят. Той приписва всички заслуги за това на социалната
динамика в отбора.
„Преди да започна да играя баскетбол в гимназията, нямах много приятели.
Играта ми помогна да се запозная с различни хора. Обожавам съотборниците
си. Те ми помагаха, аз им помагах. Това е отборната работа. Това има
смисъл. Открих, че като ставаш по-добър и по-добър в някакъв спорт,
започваш да завързваш приятелства, да срещаш хора, все по-добри и по-до-
бри. И да се заобикаляш с наистина добри приятели. Искам да благодаря за
това на моите съотборници и треньори“, казва в едно интервю през април
1980 г. след първия си сезон в първия отбор на гимназията.
Макар да бил едва 17-годишен тогава, отхвърлянето му от отбора в първата
му година в училището изиграло огромна роля в изграждането на характера
му и разбирането му за всичко, което му се случвало. 30 години по-късно
щяло да има много хора, които, докато слушали речта му при приемането му
в Залата на славата и острите му реплики към съотборници и треньори, си
спомнили със съжаление неговата мъдрост като тийнейджър. Но тогава пред
него имало толкова много предизвикателства и за да се изправи пред тях, той
бил готов да превърти времето и да забрави здравото като диамант разо-
чарование, което тегнело на шията му в онзи момент.
Любимият му предмет в училище била математиката. Според
преподавателя му тогава Джанис Харди, която го учела на алгебра, а след
това и тригонометрия, именно в тези часове той преживял най-сериозно и
драматично промените в живота си. „Първата година, като постъпи в моите
часове, беше изплашен до смърт. Хареса ми. Следващата година вече бе на
първите редици. Смееше се на шегите ми в клас, шегуваше се с косата ми“,
спомня си тя.
Джордан дълго време се стремял към популярност и когато славата го
споходила, той не можел да ѝ се насити, бързайки да запълни всяка област
от живота си извън спорта с нея. „Не можеше да остане сам в стаята си.
Постоянно трябваше да е навън, да прекара нощта с приятел или да отидат
на къмпинг“, разказва майка му. Делорис Джордан посрещнала успехите на
Майкъл с тих ентусиазъм, макар че не било ясно дали у нея доминирала
радостта или облекчението. Каквато и да била причината, резултатът бил
един - разцъфваща гордост. Нейното най-малко дете - Рослин, се фокусирала
върху учението, за да получи одобрението на родителите си. Тя била много

98
близка е майка си. Имала таен план да завърши гимназия по-рано и да се
дипломира заедно с Майкъл, за да отидат в колежа заедно. Никой не бил
изненадан, когато усилията ѝ били забелязани от брат ѝ и това отново
разбудило състезателния дух на Майк. Той не можел да си позволи Рослин
да показва по-добри резултати от него и при тези обстоятелства самият той
записал доста високи оценки. По този начин постигнал такъв успех в
училище, с който още повече да привлече колежите, които скоро щели да се
наредят на опашка за него.
Най-голямата разлика между Майкъл и сестра му бил фактът, че нито един
вестник не отразил успехите ѝ в училище и НИКОЙ не я потърсил за
интервю. Необикновените умения на Майк и нарастващата му слава щели да
залеят вестникарските страници през следващите години, а Делорис
Джордан била готова да отговаря на въпросите на журналистите. Тя можела
да говори гордо за постиженията на най-малките си деца. „Те знаеха, че
трябва да се приберат у дома веднага след училище. Не можеха да имат
гости, докато родителите им не се приберяха. Слизаха от автобуса, влизаха
вкъщи и имаха подготвен сандвич. След това се залавяха с домашните...
Училището винаги беше много важно за семейството. Ние, родителите,
също се занимавахме много с децата си, бяхме съпричастни. Не можехме
просто да ги облечем, нахраним и оставим да се оправят сами. Трябваше да
ги подкрепяме, да ходим на родителски срещи, да научаваме колкото се
може повече за тях и за това, което правеха. Всички търсим любов и
внимание. За всички ни бе така. Затова прекарвахме много време заедно.
Винаги знаехме къде са и с кого са“, казва след години тя на репортер от
Уилмингтън. И била горда с потомците си. Но усещането, че заедно с
Джеймс отглеждат две семейства, се задълбочило именно в онези години.
Често в спорове с най-голямата си дъщеря - Сис, тя виждала как конфликтът
избуява. А най-големият им син - Рони, често имал скандали с баща си, които
изиграли голяма роля при решението му да постъпи в армията.
Порастващите деца винаги търсят начин да се откачат от зоркия поглед на
родителите си, но в разделението, което царяло в семейство Джордан, това
явление било много по-силно и по-големите отчаяно искали да се махнат.
Джорданови били наложили разкола още в началото с преместването си в
Бруклин и било трудно да избегнат последствията, свързани с голямата
раздяла.
Ако има някаква мистерия в семейните връзки, то това е отношението на
Делорис Джордан към собствените ѝ родители. Тя рядко ги споменавала в
интервютата през годините и дори в книгата си, но децата били наясно с
неловките отношения на майка им с овдовелия ѝ баща. Джеймс и Делорис
често минавали покрай къщата му в Пендър Каунти на път за някоя от
редовните си визити у Розабел и Медуард. В редките случаи, в които спирали

99
да видят Едуард Пийпълс, атмосферата била студена и напрегната, спомня
си Сис.
Медуард Джордан си имал свой начин да плаши близките си, но нищо дори
не се приближавало до пропастта между Делорис и Едуард Пийпълс. По
всичко изглежда, че тя самата имала огромни проблеми, свързани с
бащиното неодобрение. И не на последно място, отчуждаването се дължало
на ранното ѝ забременяване и последвалото ѝ изнасяне от родния дом. Но
нямало съмнение, че дисциплината, която по-късно налагала на децата си, и
високите очаквания, които имала към по-малките си деца, идват от
собственото ѝ възпитание. Пийпълс били хора, които били целеустремени и
фокусирани върху запазването на трудно спечеления си успех в бизнеса и
фермерството. Постиженията на Едуард Пийпълс сигурно не били особено
големи в сравнение с богатството, което след години щял да постигне
неговият внук, но за времето си били рядко явление - да имаш собствена
земя, да я отдаваш под аренда и да въртиш своя ферма в онези времена било
огромен успех.
Но нещо в процеса на трупане на богатство породило огромно отчуждение
между Делорис и семейството ѝ. А и не само. Следващите години
Джорданови били завъртени от вихрушката, предизвикана от успеха на най-
малкия си син. Сис обаче забелязала, че се е образувала огромна,
разрастваща се пропаст между родителите ѝ и семейството на Джеймс, а и
цялото по-възрастно поколение преди тях. Все едно Джеймс и Делорис
искали окончателно да прекъснат връзката си с Тийчи и Роки Пойнт и да ги
оставят зад гърба си. Двамата родители като че ли поели по съвсем различен
път в споделяне на спортните мечти на сина си. Семейството им било от
онези, които били предопределени да поемат напред, за да намерят повече
възможности за сбъдването на спортните мечти на децата си. Това щяло да
стане определяща насока в семейния живот за тях и Джорданови били
подготвени за този завой. Мачовете на сина им щели да се превърнат в
мощна дрога, приковаваща вниманието на цялото семейство. Напрежението
на състезанието и последвалите бляскави моменти щели да ги карат да
очакват с нетърпение всеки следващ двубой. И това щяло да се повтаря
отново и отново. Превърнали се в истински родители на звезда.
В началото всички се почувствали щастливи от тази си зависимост. Те
отдадено следвали децата си по спортните терени с години и чак сега
усетили, че това се отплаща. Били заедно е Майкъл край бейзболните терени,
когато той греел ярко в Малката лига, но скоро реалността ги свалила отново
на земята с пропадането му в лигата „Бейб Рут“. Баскетболът обаче
изглеждал нещо различно. Появил се Университетът на Северна Каролина и
първите контакти с треньорите там им дали повод да мечтаят за бъдещето.
Когато поканили Майкъл на лагер в кампуса, всичко изглеждало почти

100
перфектно. Имало само една малка пречка. Приоритетът на Джеймс
Джордан като родител онази пролет бил да накара най-малкия си син да се
хване на работа. Той безмилостно тормозел Майкъл с това. Всъщност цялото
семейство страдало от този спор.
Делорис също се измъчвала и притеснявала за това. Накрая събрала кураж
и помолила X. T. (Уайти) Приват за помощ. Той бил добър човек, клиент на
банката, в която работела. Притежавал хотел и ресторант. И така, тя го
попитала дали може да намери някаква работа на сина ѝ. „Думите не са дос-
татъчни, за да опиша майка му. Тя беше служител на банката и си вършеше
работата. Един ден се обърна към мен и ме помоли Майкъл да дойде при
мен“, спомня си той.
„Бях момче за всичко в хотела. Чистех басейните, боядисвах някакви неща,
сменях филтрите на климатиците и след това се изнизвах през задната
врата“, разказва Ем Джей. Работата му носела минимална надница - 3,10
долара на час. Тогава надали някой дори си представял, че след години
ведомостта за заплатата му по време на престоя му там, възлизаща на 119,76
долара, ще бъде една от гордостите на града в музея „Кейп Фиър“ в
Уилмингтьн. „После това ми осигури доста клиенти. Имал съм туристи чак
от Германия, които да идват и да ме разпитват за Джордан, след като видели
бележката в музея“, казва Приват. Той си спомня Майк като добро момче,
което се държало добре, но по някаква причина работата не му се отдавала
много-много. Причина за това бил басейнът. Джордан просто не можел да
доближи водата, защото още си спомнял смъртта на своя приятел от
детството. „Бяхме там и скачахме, и се носехме по вълните. Дойде една
много голяма и го завлече надолу. Той се вкопчи в мен. Беше онова, което
наричат мъртвешка хватка, нещо, което хората правят, когато усещат, че са
в беда и ще умрат. Наложи се почти да счупя ръката му. Щеше да ме повлече
със себе си. Той почина. От тогава стоях далеч от водата. Всеки си има фобия
към нещо. Моята е от водата“, разказва Джордан.
Другият му „професионален“ проблем било чистенето. След време Майк
щял да признае, че постоянно си търсел извинения, за да не чисти, да не би
някой негов приятел да го види и след това да му се подиграва.
Той искал да напусне, което разгневило родителите му, особено Джеймс.
Но Майк не променил решението си. „Той се опитваше да ме промени, но
така и не успя... Напуснах след седмица. Казах: „Никога повече. Може да се
пропия и да пропадна, но никога няма да работя нещо от 9 до 17.“

101
 „Заповядайте, госпожице Робинсън“
Тази пролет Майкъл бил изправен и пред мечтата на всеки тийнейджър -
бала на завършващите прогимназия. Пакета Робинсън живеела в Голдсбъро
и не била негова съученичка в „Лейни“. Как са се срещнали си остава една
от многото дълбоко заровени тайни в мита за Джоран. Най-логична изглежда
теорията, че той бил настанен в нейното семейство по време някое бейзбол
но пътуване. В онези дни, когато не съществували мобилни телефони и
персонални компютри, те контактували, използвайки услугите на
националната поща. Джордан ѝ написал много писма върху откъснати
листове от тетрадка, докато седял отегчен в някой учебен час. Тя ги запазила,
точно както тийнейджърките пазят спомени от любимия. След години две от
тях щели да стигнат до черния пазар на ценности на знаменитости, след като
били откраднати от някой неин роднина. Едното било продадено през 2011
г. за 5000 долара, но когато Лакета се оплакала, аукционната къща ѝ го
върнала, естествено, не преди съдържанието му да се завърти из интернет.
Писмото разкрива непохватността на Джордан и някак безгрижните му
опити да разкрие емоциите си, така присъщи за момчетата на тази възраст.
„Бях наистина щастлив, когато ми даде честно спечелената на бас монета.
Исках да ти благодаря и за това, че ми позволи да задържа годишника ти.
Показах го на всеки в училище. Всички мислят, че си много красива млада
дама и аз трябва да се съглася, защото това е самата истина. Но, моля те, нека
това не ти замае главата (усмивка). Съжалявам, че няма да мога да дойда
след мача на рождения ми ден, но баща ми ще води целия баскетболен отбор
на вечеря навън заради това. Не се ядосвай, моля те, защото правя всичко
възможно да съм при теб през седмицата след 14 февруари. АКО успея, моля
те, направи някакъв план какво ще правим заедно“, написал Майкъл в един
час по химия.
Младият Джордан пламенно изразявал любовта си, но като всеки на своята
възраст си оставял и малък път за бягство, ако се случело да не получи
същото в отговор. Това станало ясно години по-късно. Когато писмото се
появило в медиите през 2011 г., журналисти обсадили Лакета Робинсън, но
тя отказала коментари, защитавайки се, че навлизат в личния ѝ живот. След
това полицейско разследване потвърдило, че не тя търси финансова изгода
от продажбата на писмата. Но Лакета признала, че в онези години Джордан
често ѝ правел комплименти, но веднага след това едва ли не ги оттеглял с
думите: „Нека това не ти замайва главата“. В споменаването на спечелената
от бас монета пък мнозина търсят ранно доказателство за хазартните навици
на Джордан, които развил по-късно.
Снимката им от бала е един от върховете във връзката им. Те са изцяло
облечени в бяло. Тя носи красива рокля, обвиваща деликатния ѝ врат, с три-
четвърти ръкави, които разкриват бялата гривна, която той ѝ бил подарил.
102
Най-поразителна е косата ѝ, която пада естествено на раменете ѝ,
разкривайки блестящите ѝ очи, високите ѝ скули и честната ѝ, нежна ус-
мивка. Тя изглежда напълно спокойна, събрала ръцете си в скута, като човек,
който няма големи претенции към живота. Това на тази възраст обаче е поза,
която дори Джордан използвал. На снимката той стои над нея с ръка върху
рамото ѝ, а другата - в джоба, в младежки опит за показване на изтънченост.
Вечерната вратовръзка, дори карамфилът на ревера му, са бели, а смокингът
му и дори яката на ризата, изглеждат, като че са един размер по-големи от
неговия. Усмивката му, ако изразът на лицето му може да се нарече така, е
сдържана, все едно иска да каже, че всичко е наред, но си личи, че има
огромни планове за бъдещето си. Този спомен ще остане един от многото за
Джордан, които доказват колко много са се забавлявали тогава, но донякъде
ще отбелязва и усещането, че онези времена са били просто период от
живота на някой друг. Тогава той очевидно не е знаел накъде ще тръгне, но
явно много е искал да разбере докъде ще стигне. Той вече имал цел, а
събития като това просто запълвали времето му, в което не играел баскетбол
или бейзбол.
Майкъл играел бейзбол за „Лейни“ онази пролет и вече си бил спечелил
градска слава с изявите си като десен фийлдър в тима, воден от Поп Херинг.
Той бил натрупал сила и самочувствие, но треньорът му все още не го
оценявал напълно, въпреки че разбирал силата на атлетизма му. Изявявал се
и като питчър, но асът на тима бил Дейвид Бриджърс. Майкъл имал и трудни,
и добри моменти. Освен това имал и бата, която използвал подобаващо от
първия мач. Той записал актив 4-4 при батиране и направил три успешни
удара за успеха на „Лейни“ над „Южен Уейн“ с 9-2 в първия мач за сезона.
Играл като питчър срещу „Хогард“ във втория мач, но загубил контрол и бил
отстранен. Два мача по-късно преживял същия провал срещу „Ню Хановър“.
„Не даде много скорост на топката, а можеше да хвърляш много по-здраво“,
казал Херинг, след като шест неуспешни опита на Джордан в шестия ининг
провалили „Пиратите“. След това Лейни загубили и следващия си мач - от
Джаксънвил, въпреки добрите изяви на Джордан в седмата част. Срещу
„Южен Уейн“ в следващия мач отново не бил на ниво и тимът му загубил.
„Лейни“ най-накрая записали победа у дома срещу „Кинстън“ с победен
удар на Майкъл. Преместен като център-фийлд, той се представил слабо по
време на драматична загуба срещу „Ню Бърн“, а след това отново се върнал
да батира, за да помогне на „Буканиърс“ да спечелят срещу „Голдсбъро“.
Последвала трета победа за сезона - е 6-1 срещу „Джаксънвил“. Джордан
играл слабо, особено след като се разсеял заради един спор със съдията.
Херинг го извадил от терена и го оставил да седи на пейката два ининга,
докато се успокои. После го върнал в игра и Майкъл донесъл успеха. В
последния мач вече бил на ниво, като записал и един хоумрън, но отборът

103
му загубил и завършил е баланс 8 победи и 8 загуби в Дивизия II и 9-11 в
крайното класиране.
Този бейзболен сезон изяснил едно нещо, което вече било загатнато по
време на баскетболния сезон по-рано. Херинг, треньорът, който щял да
понесе толкова много лоши последствия от изключването му от първия
отбор след години, изцяло вече бил фокусиран върху развитието на младата
си звезда.
В края на април Чък Карий написал статия в спортната секция на вестник
„Сънди Стар Нюз“ със заглавие: „Джордан от „Лейни“: Многостранният
второкурсник се изявява“. В нея Херинг говори обширно за възпитаника си:
„Мисля, че е невероятен атлет. Като второкурсник играеше и в младежкия
отбор на „Лейни“ по футбол, водеше защитата. Обаче избра да не продължи
с футбола. Беше семейно решение. Майк е великолепен баскетболист. Той е
един от топ пет играчите на щата. За мен Джордан е достоен да попадне в
гимназиалния отбор на САЩ. Езикът ми е беден, за да опиша какво
представлява на терена. Не мисля, че някой може да го опази в игра „един на
един“. Когато вкарва по-малко точки, то е просто защото цялото темпо на
мача е по-ниско.“
Тази пролет Джордан дори намерил време да се включи в лекоатлетическия
отбор на гимназията. „Обичам да скачам. Това и правя в лекоатлетическия
отбор. Обичам бейзбола. За мен това е спорт номер едно. Искам в колежа да
играя и бейзбол, и баскетбол. Но вярвам, че баскетболът ще бъде моят
приоритет номер едно и в колежа. Първо ще опитам с баскетбола, а след това
с бейзбола, ако не получа стипендия и за двете. Планирам да се допитам до
семейството и треньорите си“, казал той на Карий. На 17 години имал ясна
представа какво иска и охотно го казвал на всички: „Ако имам възможност,
искам да стана професионалист, след като завърша образованието си в
колежа. Целта ми е да стана професионален спортист. Преди това искам да
успея в колежа.“

104
 ГЛАВА 9
КАМПЪТ ФАЙВ СТАР
Дийн Смит и треньорският му екип имали възможност да придобият по-
добра представа за уменията на Майкъл Джордан в началото на лятото на
1980 г. по време на лагера в университетския кампус. Те се запознали и с
родителите му. Джеймс и Делорис посетили лагера и се срещнали със Смит
и асистентите му, събитие, което породило възхищение и у двете страни. И
треньори, и семейство обаче останали в неведение какво могат да направят
едни за други, за да подпомогнат новооткритата звезда на Уилмингтън.
Свидетелствата от лагера на Дийн Смит показват, макар и противоречиво,
че през онова лято треньорите вече имали много силен интерес към
Джордан. Майкъл и Лирой Смит, двамата млади тъмнокожи от Коустал
Плейн, били настанени заедно с Бъз Петерсън и Ранди Шепърд - бели
съотборници от Ашвил, в планините в западната част на щата. Петерсън,
който във втората си година получава титлата Мистър Баскетбол на щата,
бил основна цел за „Катранените пети“. С такъв статус се ползвал и Линууд
Робинсън. Петерсън бил ветеран в кампа, след като участвал в него и
предишни години. Той и Джордан се сприятелили още през първата седмица
и тази връзка между тях ще се засили в следващите месеци. Но Шепърд бил
този, който пръв наложил вътрешните състезания. Той всяка вечер разказвал
на Петерсън за поразителните подвизи на гарда от Уилмингтън. Според него
Майкъл бил играч, какъвто преди не бил виждал. С всеки изминал ден
удивлението му нараствало. В четвъртия ден от лагера той казал, че Джордан
има такъв талант, който един ден ще го прати в НБА.
Треньорите на Северна Каролина виждали същото. Това, което Брик
Йотингър видял преди време, през февруари, само се потвърдило. „Линууд
Робинсън беше там, Бъз Петерсън беше. Но очевидно за всички Майкъл
Джордан беше най-добрият 180-сантиметров играч, който някога съм
виждал. Много малко хора бяха чували тогава за него. Майкъл дойде на
лагера и просто разби всички“, казва Рой Уилямс. Неговата работа по време
на кампа била да контролира приливите и отливите в представянето на
различните възрастови групи по време на зверските натоварвания и да
намери начин да вкара всички от игрищата на открито в добре
климатизираната зала „Карлмайкъл Аудиториум“, където „Картанените
пети“ играели своите официални мачове. След като видял какво може Май-
къл Джордан, Уилямс го поканил да се включи в групата на по-опитните
играчи, които трябвало да играят в залата. Той си спомня, че след това
Джордан тайно се промъквал и работел и с останалите групи в тази вечер.
Така треньорите получили неоспоримо доказателство за крайностите в

105
неговата състезателна натура, както и за желанието му да играе и тренира на
хлад.
В края на всеки ден след тренировъчните сесии четиримата съквартиранти
се мотаели наоколо заедно. Майкъл и Петерсън се сближили много, като
една от причините за връзката им бил фактът, че двамата едва сега разбрали,
че са набелязани от „Катранените пети“, докато Шепърд и Смит имали само
бегли надежди, че Университетът на Северна Каролина може да има някакъв
интерес към тях. По време на лагера обаче станало ясно, че те по-добре биха
паснали в тим на някое по-малко училище. В крайна сметка след време
Лирой Смит ще играе в Университета на Шарлот, а Шепърд - в Ашвил.
Макар че Робинсън и Петерсън били топцелите в плановете на Дийн Смит,
в края на лагера вече изглеждало, че Джордан се е придвижил начело на
списъка на треньорите. Дийн Смит дори два пъти вечерял насаме с него,
което, заедно със срещата на треньора с родителите на младока, уверило
Смит, че хлапето от Уилмингтън е точно играчът, който ще пасне на
неговата добре смазана баскетболна машина.
Макар и трогнат от развитието на събитията, Джордан не бил изцяло
убеден, че иска да играе за Университета на Северна Каролина. Като фен на
градския враг - „Северна Каролина Стейт“, в продължение на много години
той мразел „Катранените пети“. Макар след време да почита Дийн Смит, той
и неговият гимназиален треньор Поп Херинг не харесвали изцяло
контролиращия подход на Смит. „Той се опита да ме скрие от останалите
колежи“, спомня си след години Майкъл.
В този повратен момент на привличането на Джордан Херинг направил
решителна стъпка, с която да открие повече възможности за талантливия си
възпитаник. Една вечер, докато Майкъл бил в Северна Каролина, Херинг
споменал на Рой Уилямс, че иска да представи Джордан и да го пробва в
кампа на Хауърд Гарфинкъл „Файв Стар“ или в Би-Си кампа в Джорджия,
организиран от Бил Кронауер. Двата лагера тогава представлявали
основните дестинации на най-надарените играчи, в годините преди
гимназиалният спорт да се превърне в развита индустрия.
Уилямс разбирал, че Дийн Смит не иска да се разчува за Джордан, но като
млад помощник-треньор знаел, че между треньора и семейството на играча
трябвало да се установи здрава връзка. Без знанието на началника си той се
съгласил да помогне на Херинг, макар че след години много странични
наблюдатели щели да оспорят заслугите му. „Той ме попита какво мисля и
аз му казах, че според мен трябва да опита. Ако ставаше дума за мен, аз щях
да отида на кампа „Файв Стар“. Мислех, че това ще е добър вариант за него,
защото там работят много добри треньори. Не ставаше дума за трупане на
игрови опит, а за научаване на някои основни елементи в баскетболната
игра“, казва Уилямс.

106
 Няколко дни по-късно Херинг споменал за Джордан на Том Кончалски,
който помагал за лагера „Файв Стар“. Кончалски бил ерудиран мъж с тежка
дума, който остроумно отбелязвал, че най-голямото му атлетическо
постижение е изграждането на репутацията му на един от най-големите
откриватели на таланти в гимназиалния баскетбол. Години по-късно той ще
си спомни за пристигането си в Уилмингтьн: „Рой каза: „Знаеш ли, има едно
момче в Северна Каролина, което може да се превърне във велик играч. Ние
не сме много сигурни. Той дойде на нашия лагер това лято, но нямаме много
добри играчи и не срещна особена конкуренция.“ Двамата мъже поговорили
и за факта, че първата сесия на лагера „Файв Стар“, известна като Питсбърг
1, предлага най-голямата конкуренция въобще за кампа. „Рой каза още: „Не
знам дали е достатъчно добър за Питсбърг 1“. Кончалски и Гарфинкъл си
спомнят, че в онези дни щабът на Северна Каролина все още не бил напълно
убеден, че Джордан е техният човек. Те като че ли не можели да осъзнаят
колко добро е това хлапе от Уилмингтън. Така че двамата специалисти
решили да го пуснат във втората и евентуално в третата сесия на кампа -
Питсбърг 2 и Питсбърг 3. „Обадих се на Гарфинкъл и му казах, че Майкъл
идва и че той със сигурност ще остане доволен от него като играч. Казах на
Гарф: „Ще видиш, той е достатъчно добър, за да го изчакаш.“ Така че си
поговорихме за различните възможности“, казва Уилямс.
Гарфинкъл обаче си спомня друго. Той казва, че онова лято получил
странно обаждане от Уилямс, който го помолил да намери в последния
момент място в някой от лагерите си за едно набелязано от Каролина момче.
„Той ми се представи, поговорихме малко и после каза: „Имаме един играч,
за който мислим, че е добър. Беше на нашия камп, спечели приза за MVP,
разби всички, но конкуренцията не беше много голяма, та не сме сигурни на
сто процента. Убедени сме за него на около 95 %, а искаме да сме напълно
сигурни, че става. Може ли да го вземете във вашия лагер, че да се срещне с
най-добрите играчи в страната?“ спомня си Гарфинкъл. До този момент в
кариерата си той никога не бил получавал по-странна молба. Най-малкото
Уилямс в този момент бил младши асистент в щаба на Каролина. В началото
търсачът на таланти не мислел, че може да намери място за Джордан в лагера
в последния момент, но разместил списъка и успял да го вкара във втората
сесия. Той дори намерил начин да свали малко от цената за участие, като
намерил работа на младия баскетболист по време на кампа. Години по-късно
научил, че Дийн Смит въобще не останал доволен от участието на Джордан
в кампа, но така и не обсъдили този въпрос. „Така и не разбрах защо Рой
Уилямс се обади и ме натисна да намеря място за Джордан, след като
треньор Дийн Смит не иска това да се случва“, казва Гарфинкъл. В крайна
сметка Уилямс не бил направил нищо незаконно, като остават съмнения, че

107
Смит стоял зад идеята през цялото време, но просто не е искал това да се
разбира.
Ако не друго, тези събития разкриват мъките на колежанските треньори,
когато набират играчи за съставите си. През годините Дийн Смит привлече
дузини качествени играчи в програмата си, и то с огромна успеваемост след
това. Той имаше репутацията, че никога не обещава на младите спортисти
игрово време още в първата година, по време на разговорите му с тях преди
привличането им. Освен това той не прибягваше и до стимулите, които
даваха богатите университети, като пари в брой, коли или подобни
незаконни кукички. Много други треньори са прибягвали към подобни
действия, но въпреки спорните си методи Смит успял да се наложи в
баскетбола без такива изкушаващи обещания.
Това не означава, че и Смит си нямал своите странности. Една от тях е
обсебеността му от имиджа на неговата програма. Години след това
действията на Каролина спрямо Джордан биха накарали много хора в
системата на колежанското първенство да повдигнат удивено вежди, но те
били изцяло в рамките на нравилата.
В онези дни, според Уилямс, Смит просто бил абсолютно смутен. „Казах
му: „Тренер, според мен той така или иначе щеше да отиде на този камп. Аз
просто му дадох някои напътствия, които смятам, че ще са му полезни. А и
семейството на Майкъл оцени високо жеста“, спомня си помощник-
треньорът.
Резултатът е, че един никому неизвестен играч от Уилмингтън, който
представлявал пълна мистерия за треньорите на Северна Каролина, заминал
за Питсбърг за втората сесия на кампа „Файв Стар“, за да се пробва срещу
други баскетболисти, дошли от цялата страна и които още от първата си
гимназиална година вече били утвърдени и отличени в първите отбори на
училищата си. На този лагер станало ясно, че най-добрите баскетболисти на
тази възраст вече били идентифицирани.
Джордан бил нервен преди лагера в Университета на Северна Каролина, но
това било нищо в сравнение с напрежението, което чувствал преди кампа
„Файв Стар“, където вече щял да бъде сравняван с елита на талантите.
Участниците в Питсбърг 1 били смятани за най-добрите в САЩ, но и във
втората сесия били включени едни от най-добрите представители на 17 гим-
назии от цялата страна. В списъка бил Обри Шерод от Уичита, когото много
скаути смятали за най-добрия гард в този набор.
Джордан се притеснявал да играе срещу толкова топбаскетболисти, но
Херинг го успокоил, че ще се справи. Майкъл обаче се сковал, когато видял
съперниците си на терена в колежа Морис в Питсбърг в първия ден на лагера
в края на юли. Там имало над 150 треньори и скаути от всякъде, които
обикаляли с папките си и отбелязвали всяко положително и отрицателно

108
качество на всеки от играчите. В първата вечер, от 8 до 11 часа играчите били
пробвани в неформални мачове, за да могат дванайсетте треньори,
участници в кампа, да формират своите тимове. НБА била топнивото за
всеки един баскетболист. В онзи юлски ден Майкъл Джордан обаче бил
далеч от място в лигата. От играта му на така ненавижданите от него открити
кортове в тези три часа щяла да зависи цялата му кариера. „Бях толкова
нервен, че ръцете ми се потяха. Видях всички тези играчи, достойни за Мача
на звездите, и се чувствах като някакво нищожно колче в обредна зала, пълна
е тотеми. Аз, провинциалното момче от Уилмингтьн“, спомня си Майкъл.
Според действащите в онези години правила в НСАА колежанските
треньори можели да участват в подобни лагери като наставници и
съветници. Брендан Малоун, умен асистент от Университета в Сиракуза,
вече имал неколкогодишен стаж в лагера „Файв Стар“. Предното лято той
избрал в отбора си Обри Шерод и един класен център - Грег Дрейлинг, е
помощта на които спечелил турнира на лагера. За агресивния Малоун било
голяма чест един помощник да спечели титлата и той се надявал още един
такъв успех да се отрази положително за повишението му. За лагера през
1980 г. Малоун бил решил отново да вземе в тима си Дрейлинг и Шерод.
Очаквал гардът отново да допринесе за крайния успех с точките си. Но в
деня преди откриването на кампа Малоун трябвало да напусне Питсбърг и
да се прибере у дома заради проблем в семейството. Затова помолил Том
Кончалски, негов добър приятел, да гледа тестовите игри в първия ден и да
избере отбор вместо него. Малоун оставил и ясна инструкция Кончалски да
привлече Дрейлинг и Шерод. Заместникът бил готов да следва стриктно
указанията, докато не видял едно непознато момче от Уилмингтън. „Това,
което си спомням най-добре, бе великолепната му стрелба с отскок. Можеше
да спре в крачка, да се издигне невероятно високо и да стреля. Тогава нямаше
тройки, така че той не стреляше отдалеч, но имаше прекрасна стрелба от
средна дистанция с отскок. Стреляше с отскок, докато съперникът му беше
залепен за него. Беше страшно атлетичен и експлозивен“, казва Кончалски.
През годините в лагера „Файв Стар“ на Гарфинкъл се утвърдил жаргон за
играчите, които са най-добри от най-добрите, онези редки таланти, които се
откроявали от останалите. „Той беше от онези баскетболисти, които
наричахме „one possession“ (One-possession - букв. единствено владение - Б. пр.)
играч. Това е такъв играч, който просто трябва да видиш само веднъж. Той
направи една стрелба с отскок, докато го пазеха трима. Просто се издигна и
във въздуха нямаше никой друг. Беше там самичък. Беше грандиозно“,
допълва Гарфинкъл, който седял в офиса си и гледал мачовете през
прозореца си. „О, Боже - помислил си специалистът. - „Това момче е „one-
possession.“

109
 Джордан също усетил, че има нещо в себе си, което никой друг няма.
„Колкото повече играех, толкова по-уверен ставах.“ Помислих си: „Може би
все пак мога да играя с тези момчета“, спомня си след години Майк.
И изведнъж Кончалски трябвало да направи избор. Дали да спази
инструкциите на Малоун, или да привлече играч, който бил по-добър от
всички, които бил виждал до момента. Малоун се върнал в лагера на
следващата сутрин и веднага намерил Кончалски в кафенето. „Той ми каза:
„Покажи ми отбора ми.“ Казах му: „Имах първи избор“, а той попита:
„Дрейлинг ли взе“. Потвърдих. После ме пита „Взе и Обри Шерод, нали?“,
но аз му казах: „Не“. „Как така?“ ме попита Малоун. Одри Шерод бе смятан
за най-добрия стрелящ гард сред гимназистите в страната по това време.
Казах му: „Избрах едно хлапе от Северна Каролина“, разказва Кончалски.
Споменът предизвиква смях у Гарфинкъл. Малоун отишъл при организатора
и поискал да замени един от играчите си. „Брендън каза: „Кой, по дяволите,
е Майкъл Джордан?“ Беше побеснял. „Какво ми причини?“ крещеше. Том се
опита да го успокои: „Чакай, успокой се. Той е велик.“ Но Брендън беше под
пара. Обърна се и си тръгна. Беше наистина ядосан“.
Малоун обаче си спомня този ден по друг начин и казва, че му бил нужен
само един поглед към Джордан, за да се успокои. „Спомням си първия път,
когато видях Майкъл. Имахме мач следобеда. Майкъл беше на едно игрище
на открито, асфалтово. Движеше се като породист кон, крачката му беше
грациозна. Беше забележителен. Можеше да го гледаш с часове как се
движи, бяга. Беше очевидно дори за неспециалисти, веднага ставаше ясно,
че Майкъл превъзхожда останалите играчи в кампа и дори всички в
гимназиалното първенство“, казва той.
Според една от легендите на онзи камп Джордан вкарал 40 точки за едно
полувреме от 20 минути. „Това, което най-много ме впечатли, беше, че
никой не можеше да го опази. Просто той скачаше над всички и имаше
наистина добра ръка... Имам предвид - той можеше да стреля винаги, когато
си поиска“, казва Кончалски.
По това време в лагера бил включен и Антъни Тийчи от Голдсбъро, който
си спомня, че състезателният дух бил този, който тласкал Джордан далеч
пред конкурентите му. „На едно място бяха събрани най-добрите седемдесет
и двама играчи в страната по онова време. Всеки имаше своите добри
моменти през тази седмица...Но той просто беше там и оглави всички
класации“, спомня си Тийчи.
Гарфинкъл разбрал, че трябва веднага да се обади на Дейв Крейдър, негов
приятел, който бил редактор на „Стрийт & Смитс Магазин“ - най-
популярното и значимо предсезонно издание за колежански баскетбол по
онова време. Списанието описвало 650 млади баскетболисти от гимназиите,
които са целите на колежите. „Дейв, имаш ли Майкъл Джордан в твоя

110
списък“, попитал Гарфинкъл. Крейдър проверил и не открил Джордан в
записките си. „Накарах ги да го вземат в първия или втория отбор в
предсезонния лагер на САЩ“, добавя скаутът. Крейдър обаче казал, че няма
свободно място, а списанието вече е в печатницата. Но Гарфинкъл не се
отказал и използвал цялото си красноречие, за да убеди приятеля си, че ще е
голяма грешка и доста смущаващо, ако играч от такъв калибър липсва в
списанието. „По онова време списанието се печаташе цяла седмица. Но Дейв
ми отказа и каза, че няма да видя името на Майкъл Джордан сред 650-те най-
добри в САЩ в „Стрийт & Смитс Магазин“, завършва Гарфинкъл. Чак след
години Крейдър ще признае, че неговият агент в Северна Каролина през
1980-1981 г. дори не е споменал Майкъл Джордан в докладите си.
Където и да отидел Джордан в лагера онова лято, Рой Уилямс го следвал
като сянка, въодушевен, но и тревожен. „Всеки път, когато Майк се
появяваше на игрището, Рой Уилямс беше там и гледаше. Стана ясно, че
Северна Каролина вече са установили, че той е изключителен играч, въпреки
че е играл само една година за първия отбор на гимназията си в Уилмингтън,
Северна Каролина. Това, което най-ярко си спомням за Майкъл през тази
седмица, е, че всеки изпитваше страхопочитание към неговия дрибъл,
защото тогава той имаше най-доброто дриблиране зад гърба. Правеше
ножичен замах с крака във въздуха, правеше допълнителна крачка, за да из-
бегне защитниците. Нападаше много здраво, независимо че всички се
опитваха да се прегрупират и заедно да го спрат“, спомня си Малоун.
Джордан извел тима на Малоун до титлата в кампа. „В последните секунди
на мача за титлата поисках таймаут. Казах им, че мачът е на кантар. Казах:
„Майкъл, ти трябва да доведеш мача докрай“. Той много възприемаше
думите на треньора. При следващата атака на съперника приклекна почти до
земята в защитна стойка, все едно е абсолютно убеден, че ще спре момчето,
което пази.“ По този начин Малоун открива, че величието на състезателя
Майкъл Джордан може би се простира далеч над неговия удивителен
атлетизъм.
„Той беше най-впечатляващият играч в кампа заедно с едно момче от
Индиана - Майк Флауърс, и спечели приза за най-полезен играч в Мача на
звездите на тази сесия, а освен това взе и куп други награди“, спомня си
Гарфинкъл.
Част от втората седмица в Питсбърг Джордан прекарал с контузия и
трябвало да почива няколко мача. „Той нарани глезена си и игра в едва
половината от двубоите. Но във втора поредна седмица стана MVP в Мача
на звездите. Не бе избран за най-впечатляващ играч. Този приз отиде у
Лестър Роу, едно хлапе от Бъфало, който след това игра за Западна
Вирджиния. Беше висок около 193-195 см. Спечели само защото беше играл
през цялата седмица.“

111
 „Върнах се с девет трофея“, похвалил се гордо Джордан пред репортер на
„Уилмингтьн Джърнал“ при прибирането си у дома.
Един от наблюдателите на изключителното представяне на Майкъл през
онова лято бил Джери Уейнрайт, който тогава бил гимназиален треньор. В
края на втората седмица, когато лагерът в Питсбърг бил приключил и всички
се стягали за заминаване, Уейнрайт чул блъскането на топка по паркет от
залата. Влязъл и намерил Джордан да тренира стрелба от всевъзможни
позиции и да дриблира по целия терен. Уейнрайт, който след години щял да
стане част от щаба на Университета на Северна Каролина, попитал Майкъл
какво прави. Той му отговорил: „Тренер, аз съм само 193 см. Вероятно ще
трябва да играя като гард в колежа. Затова трябва да усъвършенствам
стрелбата си с отскок.“
Лагерът „Файв Стар“ отворил нова глава в легендата на Майкъл Джордан.
„Това бе повратната точка на моя живот“, признава Ем Джей.
Преживяването в Питсбърг е друг знак колко бързо може да се промени
съдбата на един спортист, истина, която Джордан вече бил научил в
бейзболната лига „Бейб Рут“. Ранният успех не давал гаранция за нищо.
„Преди Питсбърг 1 Линууд Робинсън бе цел номер едно за щаба на
Университета Северна Каролина, дори повече от Майкъл Джордан. Те
мислеха, че Линууд ще бъде следващият Фил Форд. Но след това той
претърпя контузия, бе опериран и никога не успя да се възстанови напълно.
Вече нямаше предишната сила“, казва Том Кончалски. Дийн Смит все пак
удържал на обещанието си и му осигурил стипендията, макар Робинсън да
бил далеч от нивото, което имал някога. След това той бил трансфериран в
университета Апалачиан Стейт, където направил добри игри, но никога не
оправдал сравненията с Фил Форд.
Най-голямата награда за Джордан от кампа „Файв Стар“ била новата му
репутация. Дори собственото му семейство го гледало по различен начин.
Преди лагера Джеймс си представял бъдещето на сина си като играч на
бейзбол. След лагера тези мисли започнали да избледняват. Майкъл
отбелязва за „Уилмингтън Джърнал“: „Баща ми наистина искаше да играя
бейзбол. Но сега вече иска да продължа с баскетбола.“ Всъщност
баскетболът го преследвал така, както бейзболът никога не бил правел, без
значение колко упорито баща му следвал тази си мечта.
Гарфинкъл започнал да разпространява на света новината за Джордан,
който според него бил един от десетте най-добри играчи на своята възраст в
САЩ. Топ десет водел един център от Масачузетс на име Патрик Юинг
(Патрик Юинг (роден на 5 август 1962 г.) е баскетболист от ямайско-американски
произход, член на Залата на славата. Той изкарва голяма част от професионалната
си кариера в НБА в тима на „Ню Йорк Никс“, а играе и малко за „Сиатъл
Суперсоникс“ и „Орландо Меджик“. В момента е треньор в „Шарлот Хорнетс“.
Преди да бъде избран под номер 1 в драфта през 1985 г., той играе за Университета

112
на Джорджтаун и е избран за номер 16 във вечната ранглиста на колежанските
баскетболисти за всички времена от ESPN. Златен медалист от Олимпийските игри
през 1984 и 1992 г. с тима на САЩ. Избран за един от 50-те най-велики играчи в
историята на НБА. Неговият номер 33 е „пенсиониран“ от тима на „Ню Йорк Никс“
и никой вече няма да играе с него.). Брик Йотингер обявил, че Джордан е вторият
най-добър гимназист, именно след Юинг. Анализаторът Боб Гибънс дори
поставял Джордан на първо място в този списък даже пред Юинг. „Гледах
няколко от неговите мачове в гимназиалното първенство, а след това - и на
кампа „Файв Стар“. Няма да повярвате колко бях критикуван от това, че
поставих Джордан преди Юинг. Всеки мислеше, че взимам страната на
момчето от моя роден град“, спомня си Гибънс.
Рязката промяна в рейтинга му довела до засилен интерес от треньорските
щабове на стотици училища. Изведнъж Северна Каролина се оказала в
ситуацията на зверска конкуренция за привличането на Избрания. След
години Дийн Смит щял да си извади поука и да бъде много по-внимателен
към запазването в тайна на своите набелязани играчи. С Джордан обаче той
платил цената за това. „За мен, още като видя талант като Джордан, всичко
е ясно. Изненадан съм, че им трябваше време, за да преценят дали той
заслужава стипендия. Щях да съм му предложил всичко още при първата си
среща с него“, чуди се Брендан Малоун. Той това и направил. Обадил се в
Уилмингтън, за да предложи оферта за младия играч и да го привлече в
Сиракуза. Въпреки добрите отношения, които двамата изградили по време
на кампа „Файв Стар“, Джордан учтиво отклонил предложението, като
уточнил, че има интерес към друга оферта. Както много други, и Малоун
решил, че младият Джордан е обвързан със Северна Каролина. Всъщност
Джордан имал друго наум. Той вече бил отвърнал поглед от Северна
Каролина. Част от колебанията му се дължали на съмнения. Където и да
отидел в Уилмингтън, хората му казваЛИ, че всъщност талантът му може би
не е чак толкова голям, особено що се отнася до програмата на „Катранените
пети“. „Последното нещо, което виждаха у мен хората у дома, беше звездата.
Те ми казваха, че ако отида в Северна Каролина, ще ме закотвят за пейката
и никога няма да играя. Някак успях да им повярвам“, спомня си Майкъл.
Обстоятелствата му дали много почва за осмисляне на опциите. Въпреки
че Северна Каролина били толкова запалени да го вземат, какво му пречело
да огледа и останалите училища, които наистина се интересували от него.
Лари Браун точно бил извел УКЛА до финала на НСАА. Джордан много
харесал играта на Брюинс тази пролет. „Винаги съм искал да отида в УКЛА.
Това беше училището на мечтите ми. Когато растях, те бяха наистина велик
отбор. Карим Абдул Джабар, Бил Уолтън, Джон Уудън. Но така и не бях
потърсен от УКЛА“, казва той. (Бил Уолтьн (роден на 5 ноември 1952 г.) е
американски баскетболист и телевизионен коментатор. Уолтън печели звездния си
статут като играе за Джон Уудън в отбора на УКЛА през 70-те години. Той печели в

113
три поредни години приза за най-добър баскетболист в колежите. С него УКЛА печели
две титли. В НБА играе за отборите на Портланд, Сан Диего (след това „ЛА
Клипърс“) и Бостън. Печели един приз за най-полезен играч и две титли в НБА. Член
на Залата на славата.) (Джон Уудън (роден на 14 октомври 1910 г., починал на 14
октомври 2010 г.) е американски баскетболист и треньор. Наричан е Магьосникът от
Уестууд. Като играч е три пъти част от тима на годината във времето, когато
защитава цветовете на Пърдю. Като треньор на УКЛА печели 10 титли на НСАА в
12 сезона, включително безпрецедентните 7 поред. В този период неговите отбори
правят серия от 88 поредни мача без загуба. Сред възпитаниците му, които го
обожават, са Карим Абдул Джабар и Бил Уолтьн. Шест години е треньор на
националния отбор. Той е член на Залата на славата и като баскетболист, и като
треньор.)
Известен като циганина на треньорството, Браун вече си търсел нова работа
след само две години в УКЛА. Всъщност той наистина напуснал
университета през 1981 г. Освен това навремето Браун бил и играч, и треньор
при Дийн Смит. По онова време Джордан не разбирал, но било малко
вероятно Браун да посегне и да вземе толкова ценен и важен за Смит играч.
Според друга версия, която никога не е била обществено потвърдена,
Университетът на Вирджиния бил отборът, в който Джордан се виждал най-
добре. Тимът, воден от сензацията сред новобранците Ралф Сампсън (Ралф
Сампсън (роден на 7 юли 1960 г.) е американски баскетболист. 224-сантиметровит
център е избран за играч на годината на НСАА, а през 1983 г. е номер 1 в драфта на
НБА от Хюстън. През първата си година като професионалист Сампсън става най-
добър дебютант в лигата. Той завършва с 20,7 и 10,9 борби средно на мач след първите
си три години в лигата, но серия от контузии спират възхода му. След три операции
на коленете той се оттегля от спорта, след като е записал 4 участия в Мач на
звездите, а негов кош със сирената детронира „Лос Анджелис Лейкърс“ като
шампион в Западната конференция и праща Хюстън на втория финал в историята на
отбора.), тъкмо бил спечелил Националния колежански турнир на
Метрополитан Интерколиджиейт Баскетбол Асосиейшън (МИДИ)
(Националния колежански турнир на Метрополитан Интерколиджиейт Баскетбол
Асосиейшън (МИДИ) в Ню Йорк - колежански турнир, организиран от МИДИ, а от
2005 г. - от НСАА. Провеждат се два такива турнира - през ноември (от 1985) и след
края на сезона в НСАА - през март или април, който се провежда от 1938 г. в зала
„Медисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк.) в Ню Йорк. Джордан се свързал с
треньорите там. „Исках да отида във Вирджиния, за да играя с Ралф Сампсън
в неговите последни две години в университета... Писах на щаба им, но
получих в отговор само потвърждение, че са получили писмото ми. Никой
не дойде да ме гледа.“
През 2012 г. тогавашният треньор на „Кавалерите“ Тери Холанд признава
интереса на Джордан, като добавя, че неговият приятел Дейв Одъм лично е
наблюдавал младия играч по време на кампа на Гарфинкъл. „Знам, че Дейв
Одън бе впечатлен от Майкъл на лагера „Файв Стар“ през лятото преди
последната му година в гимназията. Но до тогава той бе слабо познат и късно

114
пробил. Ние вече бяхме обещали стипендии на Тим Мълън и Крис Мълин
(Крис Мълин (роден на 30 юли 1963 г.) е американски баскетболист и треньор на
отбора на университета Сейнт Джон. Като играч кариерата му започва точно в
Сейнт Джон, като е избран три пъти за най-добър играч в Конференцията Бий Ийст.
През 1985 година започва професионалната си кариера в Голдън Стейт, където
остава до края на сезон 1997. След това играе за „Индиана Пейсърс“. Отказва се през
2001 г. Мълин е част от олимпийския тим на САЩ, станал шампион на Игрите през
1984 г. и 1992 г. Член на Залата на славата.) на тази позиция и то след огромни
битки с Нотр Дам, Дюк и Сейнт Джон. Имахме добри изгледи да ги вземем
и двамата и правехме всичко възможно да се фокусираме върху
инвестицията, която вече бяхме направили. В крайна сметка взехме Тим, но
изгубихме Крис за сметка на родния му град (Ню Йорк). Майкъл ни беше
казал, че харесва нашия отбор и се надяваше да се впуснем в здрава битка и
за него. Но той така и не показа, че би избрал Вирджиния вместо Северна
Каролина.“ В треньорския щаб на Вирджиния нямало как да знаят колко
погрешно решение са взели. Майкъл запомнил тази подигравка и показвал
колко злопаметен може да бъде по-късно, всеки път, когато със Северна
Каролина се изправял срещу „Кавалерите“ в борба за надмощие в Атланти-
ческата крайбрежна дивизия. През 1981 г. тимът от Вирджиния спечелил два
пъти мачовете между двата отбора, но когато се срещнали отново - в
полуфинала на шампионата на НСАА във Филаделфия, „Катранените пети“
си го върнали и спечелили. Години по-късно Джордан ще разкаже на
Сампсън колко много е искал да играе рамо до рамо с него. 224-
сантиметровият център вече бил изкарал четири пълни години, борейки се
да спечели титлата в НСАА. „Било каквото било. Наистина ценях
съотборниците, които имах“, казва дългучът след години в отговор на
въпрос дали съжалява, че е изпуснал възможността да има Джордан до себе
си в отбора на Вирджиния.
Много години след онова лято Хауърд Гарфинкъл ще издаде книга със
спомените си от камповете „Файв Стар“, а най-добрият от тях е откриването
на Майкъл Джордан. Той не се засичал често с Майкъл след дните с него в
Питсбърг през 1980 г., една вечер занесъл копие от книгата си в залата, в
която вече като професионалист в НБА Ем Джей щял да играе. Искал да му
я подари след края на мача. Гарфинкъл чакал половин час заедно с тълпата
от фенове пред съблекалнята след мача и бил на път да се откаже. „Изведнъж
се появи едно хлапе, което тичаше и крещеше: „Той идва! Той идва!“ И наис-
тина по коридора се зададе Майкъл Джордан. Излязох напред и спрях пред
антуража му. Две огромни ченгета, най-големите, които бях виждал, стояха
пред него. Джордан беше по средата, а охранителите - от двете му страни.
Опитах се да приближа, но те ме избутаха назад. Единият каза: „Не го
докосвайте, моля, без автографи, без автографи.“ Тогава се отдръпнах. Те
отминаха, но с периферното си зрение Джордан ме видя и извика: „Стоп!

115
Това е Хауърд Гарфинкъл. Той е причината сега да съм тук“. Това,
естествено, не е вярно. Не съм аз причината. Но, кълна се в Господ, това каза
той.“

116
 ГЛАВА 10
МАЙКЪЛ С ГЛАВНО „М“
Толкова много колежи предлагат еднакви плесенясали стари тухлени
сгради и алеи, обградени от дървета и изпълнени с тълпи младежи,
отправили се към лекциите. Но той видял, че като се помотае в Чейпъл Хил,
има неща в този кампус, които си струват - начинът, по който есенните
слънчеви лъчи падат върху жълтите листа на дъбовете, гледката на студен-
тите, които мързеливо са се изтегнали на стълбището пред библиотеката с
книги в скутовете си, звукът на гумените баскетболни топки, напомпани до
краен предел, които ритмично барабанят по асфалта на външните игрища.
Именно малките детайли били това, което той оценил, докато един ден бутал
бавно колелото си из кампуса, изживявайки мъглявата мечта, която по онова
време бил студентският живот за него.
Да, останалите училища предлагали подобни изкушения, но надали имало
място, което да обединява по такъв начин всичко, както Университета на
Северна Каролина в Чейпъл Хил. Той не го разбрал по време на посещенията
си през онази есен на1980 г., но всъщност избирал мястото, в което ще
прекара последните дни на истинска свобода, преди успехът да заграби
целия му живот.
Екипът на Университета на Северна Каролина щял да му пасне добре. Най-
малкото, това било заключението му при първата му визита. Посещението
било шумно, съпътствано от мръсни приказки и смях, или поне това казват
онези, които си спомнят кльощавата му фигура, сновяща из коридорите на
общежитието на спортистите. Патрик Юинг, 213-сантиметровият ямаец от
Бостън, който бил и звездата на абитуриентите в онази година, се срещнал с
Джордан за пръв път през един октомврийски уикенд, когато и двамата за
пръв път посетили кампуса на Северна Каролина. След години Юинг се
усмихва на този спомен. „Той плямпаше доста глупости. Разправяше как щял
да забива през мен. Говореше като латерна. Винаги се е перчел по този
начин.“
„Спомням си много добре първото идване на Майкъл“, казва и Джеймс
Уорти, тогава абсолвент в тима на „Катранените пети“. „Чуваше се преди да
го видиш.“
Една от причините за това, както Джордан по-късно признава, е
младежкият му страх, че не принадлежи на вселената, която Чейпъл Хил
представлявала. Поне в това го убеждавали близките му в Уилмингтън. Да,
той се бил отличил на кампа „Файв Стар“, но все още се притеснявал, когато
отново посетил университета.
Съмненията му относно „Катранените пети“ започнали да го напускат в
момента, в който треньорският щаб проявявил интерес към него. Всичко
117
започнало със загрижеността на треньорите, която те показвали към него.
Отношенията се задълбочили, когато той опознал кампуса при следващите
си визити. Той вдишвал този елитен въздух, изплаквал очите си във великото
светло синьо на екипите на Северна Каролина, което се появявало навсякъде
и придавало жизнерадост на обстановката. Всичко това му помогнало да
стигне до заключението, до което още много велики спортисти стигнали
през годините: „Май мога да свикна с всичко това.“
Патрик Юинг си мислел същото по време на онази среща с Джордан в
Чейпъл Хил. Години по-късно центърът ще признае, че сериозно обмислял
дали да не се включи в програмата на Дийн Смит, но това, което го отказало,
била една демонстрация на Клана близо до хотела му. Това охладило ентуси-
азма му да се присъедини към Северна Каролина. Ако тази сбирка на Клана
била в някой друг ден, Юинг може би щял да се присъедини към Джордан и
заедно да създадат най-великия отбор на „Катранените пети“, тим, способен
да спечели множество национални титли.
Джордан може да се е натъкнал на същата демонстрация в онзи уикенд, но
и да е така, надали я е забелязал. Желанието на родителите му натежало.
„Семейството му обичаше Северна Каролина“, споделя Боб Гибънс. Само 12
години, след като видели сина си да влиза в сегрегираната класна стая за
първокласници в Уилмингтън, сега те се радвали на интереса на един от най-
престижните университети в щата и страната към него. Предлаганата
стипендия за издръжка имала също огромно значение за Джеймс и Делорис.
„Казах на Делорис: „Ако беше мой син, щях да го пратя в Северна Каролина.
Дийн Смит винаги ми е правил впечатление като добър човек и добър
треньор“, спомня си Уайти Приват.
Но Джорданови не се нуждаели от окуражаване. Вече били изпълнени като
дирижабли от гордост само от мисълта за сина си, облечен в небесносиния
екип на Каролина. В този момент Дийн Смит и антуражът му пристигнали в
Уилмингтън на кратко посещение. „Беше все едно Зевс е слязъл от своя
Олимп“, спомня си Том Кончалски с усмивка. Смит имал свой особен начин
на изграждане на връзка със семействата и родителите на своите избраници.
Както всеки треньор, той бил прям, когато ставало дума за приоритети и
академични изисквания. Джорданови се били разположили във
всекидневната си, Майкъл бил кръстосал крака на пода, подхвърляйки си
баскетболна топка. Когато осъзнали казаното, той оставил бавно топката.
Смит не дал никакви обещания. Джордан трябвало да заслужи сам всичко.
„В онзи момент ставаше дума само за образование. Дийн знаеше, че Джеймс
и Делорис много се интересуват от тази тема“, обяснява репортерът Арт
Чански. Още по време на тази първа среща семейство Джордан усетили за-
пазената марка на стила на Дийн Смит като треньор - пълното му и

118
невиждано другаде ангажиране с неговите играчи като личности, въпреки че
поддържал дистанцията и обективността, която треньорството изисквало.
„Да установиш връзка с Дийн Смит беше едно от най-лесните неща, защото
той беше толкова брутално честен тип, но и много загрижен за всичко. Той
разбираше откъде си дошъл. Прекарваше много време в опити да разбере и
опознае родителите ти и това, което те искат за сина си. По този начин и се
държеше с играчите си... Честността беше най-силният му коз. Точно затова
много играчи бяха привлечени и идваха с надежда в Чейпъл Хил. Винаги се
чувстваш по-специален, ако има кой да те разбере“, спомня си Джеймс
Уорти.
Въпреки липсата на интерес от страна на Вирджиния и УКЛА, Джордан се
забавлявал със съветите и на няколко други училища в района. Когато
посетил Университета на Южна Каролина, той придружил местния треньор
Бил Фостър на среща със семейството на губернатора и дори поиграл малко
с малкия син на политика. „Той не се притесняваше, дори се смя, когато Бил
Фостър реши да го вземе със себе си в дома на губернатора за вечеря. Това
беше нещо като редовно задължение за треньора по време на големи
състезания. Не мисля, че тогава в Южна Каролина са предполагали, че
Джордан се е запътил към друго място.“
Треньорът на „Мериленд“ Лефти Дрийзел отчаяно искал да открадне
Джордан от Дийн Смит и се опитал да продаде на Джорданови идеята, че с
построяването на новия мост Чесапийк пътуването от Уилмингтьн до
Мериленд вече траело почти толкова, колкото до Чейпъл Хил. Членовете на
семейството на Майкъл само повдигнали вежди.
Новият треньор на Щатския университет на Северна Каролина Джим
Валвано също се опитал да се добере до Джордан. Той се опитал да използва
за стръв Дейвид Томпсън, като поканил Майкъл да поеме по пътя на своя
герой от детството.
Доста преди да направи официалната си визита в Чейпъл Хил, Джордан
отишъл там сам, за да се огледа наоколо по-внимателно. „Семейство
Джордан всъщност направи много неофициални визити на кампуса“,
разказва Арт Чански. Той допълва, че Рой Уилямс, помощникът на Смит,
когато не можел да пътува в търсене на играч, имал свободата да показва
университета на фамилията. Джеймс Джордан и Уилямс дотолкова се
сближили, че бащата скоро конструирал пещ за дома на треньора в Чейпъл
Хил. Но точно официалното посещение за всички набелязани играчи било
събитието, което окончателно убедило Майкъл какво решение трябва да
вземе. Това станало преди началото на сезона, така че той можел вече
спокойно да се концентрира върху усилията си да изведе тима си до
гимназиалната титла на щата. Суетнята около бъдещето на Майкъл
разсейвало и съотборниците му и било повод за приказки в цялата гимназия

119
„Лейни“. „Валвано, Лефти Дрийзел ... Рой Уилямс прекарваше толкова
много време тук, че си мислехме, че работи в „Лейни“. След това дойде и
Дийн Смит, облечен в пясъчносин костюм и всичко свърши. Ако Дийн Смит
дойде лично, значи Северна Каролина наистина те иска“, спомня си
съотборникът на Майк в отбора Тод Паркър.
Джордан се съгласил с Херинг. Той просто искал да отстрани от мислите
си натиска да вземе решение. „Каролина беше четвъртият университет,
който посетих. След това вече въпросът къде ще отида не занимаваше
съзнанието ми. Само за една седмица се споразумяхме и след това отказах
посещенията си в Клемсън и Дюк“, казва той.
Официално съобщил новината в дома си на 1 ноември 1980 г. в
присъствието само на два микрофона от местни телевизии. Причината за
слабия интерес бил Линууд Робинсън, който също избрал този ден да обяви
собствените си планове да продължи в Северна Каролина. Спортният
репортер Кийт Дръм казал тогава в ефир, че Джордан ще бъде далеч по-
важен за „Катранените пети“, но редакторите му явно въобще не го чули.
Джорданови седнали на дивана във всекидневната с двамата репортери.
Микрофоните били разположени на масичката за кафе отпред, вдясно имало
стъклена костенурка, а до нея - цвете в саксия. Майка му седяла отдясно, а
баща му отляво. Джордан привел рамене над коленете си и потвърдил, че
след цялата сага Северна Каролина е неговият избор. Само преди няколко
седмици майка му била навършила 39 години. Тя седяла спокойно, ръцете ѝ
с добре оформен маникюр били върху стилната ѝ черна пола. През
последните години била значително отслабнала. Вече обаче показвала, че се
превръща в жената, която се чувства удобно покрай своя звезден син. Тя
приела неговото съобщение с усмивка, която показвала възторга ѝ и
намеквала за всичките ѝ усилия, които е положила, за да стигне нейният най-
мързелив син до момент като този.
17-годишният Майкъл пък изглеждал почти сънен, гледал с натежали
клепачи към светлините на камерите и говорел със спокоен глас, който щял
да се превърне в негова запазена марка по време на хилядите интервюта.
Бегла сянка от усмивка падала на лицето му, когато се заслушвал във
въпросите и формулирал отговорите си.
Баща му се бил облегнал назад, като че в опит да не навлиза във фокуса и
да измества сина си. Неговата огромна гордост била примесена с доза
тържественост, която моментът изисквал. Той очевидно бил изпълнен с
емоции, но полагал огромни усилия да поддържа маската си.
Поп Херинг също бил там, седнал по-встрани, но също горд с възпитаника
си. Младият треньор и Джордан правели различни гримаси пред камерите,
привеждали се напред заедно, за да мерят ръцете си и се забавлявали. След

120
това Джордан хванал една бяло-синя топка със символите на Северна Ка-
ролина, а треньорът заел поза на защитник, който се кани да му я отнеме.
Това било поведение, което двамата развивали заедно през натоварените с
тренировки и стрелби сутрини през годината в салона на „Лейни“.
„Той ни е като баща. Можем да отидем при него винаги, когато решим да
го питаме каквото искаме, дори неща, които не споделяме с родителите си.
Той толкова ни помага и разбира. Сигурен съм, че може да ни изведе до
титлата“, казва за „Уилмингтън Джърнал“ Джордан.
Младият треньор на Дюк Майк Кжижевски в началото бил обнадежден от
академичните въжделения на Делорис Джордан за сина ѝ и от почитанията
ѝ към бившата звезда на университета Джийн Банкс. Когато Майкъл обявил
намеренията си, Кжижевски написал писмо на бъдещата звезда, в което
изразява съжалението си, че няма да облече екипа на „Сините дяволи“.
Въпреки това му пожелава успех. Това писмо по-късно попада в
експозицията с вещи на Майкъл Джордан в музея на Уилмингтън и става
любим експонат за феновете на „Катранените пети“.
(Майк Кжижевски (роден на 13 февруари 1947 г.) е бивш американски баскетболист,
понастоящем треньор. В периода 1975-1980 г. е треньор на армейския отбор, където
е играл между 1966 и 1969 г. От 1980 г. той е старши треньор на тима на
университета „Дюк“, наследявайки на поста Бил Фостър. Коуч Кей, както е известен
води Сините дяволи до пет титли в НСАА, 12 участия във Файнъл Фоур, 12 титли в
редовния сезон Конференция Атлантическо крайбрежие и 13 титли във финалите на
конференцията. Той е треньор и на националния отбор на САЩ по баскетбол, с който
спечели златните медали от Олимпийските игри през 2008 и 2012 г., и световните
титли през 2010 и 2014 г. Бил е и помощник треньор в Дрийм тийм през 1992 г. Приет
е Залата на Колежанската баскетболна слава през 2006 г. и в Олимпийската зала на
славата на САЩ през 2009 г.)

Емпи Парк
След като направил своя избор за бъдещето си, Джордан вече можел да се
фокусира върху целта си - спечелването на титлата в щатското първенство.
Първата задача пред „Лейни“ била да се справят с физически мощния отбор
на „Ню Хановър“ в Зона 1 на Югоизточна Северна Каролина. „Той играеше
в конференция Среден изток, която събираше много таланти“, отчита
спортният репортер от Уилмингтьн Чък Карий. „Ню Хановър“ винаги е била
гимназията на белите в Уилмингтьн, училище с големи традиции в спорта,
водено от приетия в Залата на славата треньор Леон Брогдън. Гимназията
разполагала с изключително силен футболен отбор, от който тръгнал пътят
на прочути куотьрбекове като Сони Юргенсен и Роман Габриел.
В процеса на расова интеграция гимназията за тъмнокожи в град Уилистън
била превърната в прогимназия, което разгневило представителите на
афроамериканското население и донякъде дало тласък на инцидента с
121
Десетимата от Уилмингтън. Расовото напрежение вече било утихнало през
1976 г., когато било открито училището „Лейни“, а Поп Херинг се превърнал
в първия тъмнокож треньор в. града. Никой не посмял да коментира статута
на Херинг, а всички с повишено внимание наблюдавали прогреса му,
особено в сблъсъците на „Лейни“ с Ню Хановър, воден от Джим Хебрън.
Новоизграденият статут на Майкъл Джордан като звезда, която ще играе в
Университета на Северна Каролина, само допринесъл за още по-голям
интерес към сблъсъка и засилил напрежението върху Херинг.
Двамата треньори, които били в средата на 30-те си години, имали
абсолютно различен стил. В състава на „Ню Хановър“ за сезона 1980-1981
били Клайд Симънс, който след време ще играе като защитник във
футболния „Филаделфия Ийгълс“ в НФЛ, и центърът Кени Гатисън, който
ще пробие в Университета Олд Доминиън и ще направи солидна кариера
като играч и треньор в НБА. През есента на 1980 г. Гатисън бил
първокурсник, но вече бил висок над 203 см и тежал 108 кг. Симънс бил
почти 198 см, мускулест и бърз. Тимът разполагал с още двама
изключителни атлети, които никога не станали известни, макар че имали
качествата за това. „Ронро Бони беше 190 см, 97 кг и пробягваше 36 м за 4,25
сек. Всичко за него свърши, когато се хвана да бъде рънингбек. Имаше фигу-
рата на Хершъл Уокър. (Хершъл Уокър (роден на 3 март 1962 г.) е състезател по
американски футбол в колежанското първенство, бобслеист, спринтьор и художник.
Играл е футбол за отбора на Университета на Джорджия, като три пъти е избиран
за най-добър състезател. Професионалната му кариера минава през „Ню Джърси
Дженералс“, „Далас Каубойс“, „Минесота Вайкингс“, „Филаделфия Ийгълс“ и „Ню
Йорк Джайънтс“.) Роналд Джоунс беше 193-сантиметров уайд-рисийвър и
също беше много бърз. Беше като Джери Райс (Джери Райе (роден на 13
октомври 1962 г.) е състезател по американски футбол. Изиграва 20 сезона в НФЛ и
е смятан за един от най-добрите играчи в историята на лигата. Има титли със „Сан
Франсиско 49-ърс“ и „Оукланд Райдърс“.). Двамата заслужаваха да играят в НБА
или НФЛ“, хвали съотборниците си Гатисън.
С тези играчи „Ню Хановър“ записал 10 победи през сезона 1980.
Момчетата обаче изглеждали още по-впечатляващо в баскетболни екипи. За
разлика от тях треньорът им Хеброн бил строен дребничък мъж, който
постоянно скачал на въже. Той обожавал крайбрежието на Уилмингтън и
сърфът му бил второто занимание след тренировките в гимназията. Неговите
часове по физическа култура били много популярни заради лежерната
атмосфера, в която протичали. Но когато водел отбора си, Хеброн бил много
сериозен и контролирал всички. „Той наистина не беше много впечатляващ
като физика. Приличаше на Дъстин Хофман. Беше непретенциозен, никога
не крещеше, не се караше. Но беше много твърд, затова правехме каквото ни
каже“, допълва Гатисън.

122
 Хеброн бил добре приет от обществеността, но Херинг -
афроамериканският треньор, бил този, който привличал повече вниманието.
„Както във всяка друга област, и при него въпросът беше дали ще се справи“,
спомня си Гатисън. Новите расови стереотипи били набързо наложени в тези
първи години от интеграцията. Например тъмнокожите почти никога не
били допускани да играят като куотърбек във футбола. Това се променило
чак през 1986-87 г., когато Дъг Уилямс изведе „Вашингтон“ до Супербоул.
Позицията на старшитреньорите също била привилегия за белите. Но
Херинг сам бил извоювал своята позиция и показал много потенциал.
Стилът му край страничната линия бил като на анимационен герой. „Ако
Джим Хеброн беше Дъстин Хофман, то Поп Херинг беше Фред Санфорд
(Фред Санфорд - телевизионен герой, пресъздаден на малкия екран от комедианта Ред
Фокс в ситкома на NBC „Станфорд и син“ в периода 1972-1977. Смятан е за един от
най-добрите герои на телевизионен сериал на всички времена.). Поп беше малко по-
бесен от Джим. Двамата бяха тотално различни като треньори. Слагаха си
костюмите и отиваха на мач. Какви времена бяха“, умилява се с усмивка
Гатисън.
Въпреки ръста си, и Гатисън, и Клайд Симънс играли в младежкия отбор
като десетокласници. „В „Ню Хановър“ десетокласниците не влизаха в
първия отбор в който и да е спорт. Нямаше значение кой си. Ако си бил
достатъчно добър, след края на сезона при младежите можеше да се
присъединиш към първия отбор, но само на пейката“, казва още Гатисън.
По тази причина тази мощна формация на „Ню Хановър“ ще изиграе
първия си мач срещу Джордан, облечен в неговия синьо-златен екип на
гимназията „Лейни“. Те вече го познавали от мачовете по игрищата из целия
град, особено на това в Емпи Парк в Уилмингтън.
„В такава малка затворена общност всеки познаваше всеки. Винаги
играехме някъде. Играехме в клуба на момчетата, играехме в Емпи Парк.
Някои от най-класическите мачове се проведоха именно на асфалта в Емпи
Парк. Наоколо нямаше жива душа. Той водеше своите момчета, а аз - моите“,
разказва Гатисън. Момчетата на Джордан били брат му Лари, Адолф Шивър,
Лирой Смит и Майк Браг. Гатисън обикновено бил придружен от
съотборниците си в „Ню Хановър“ - Бони, Джоунс и Симънс, с които бил
израснал, играейки какво ли не навсякъде в града.
„Имахме добра спойка. Когато ставаше дума за чист атлетизъм, Майкъл
имаше предимство, но малко. Останалите ми момчета бяха по-добре
сложени от неговите. Провеждахме истински битки, като всяка една беше
докато единият отбор стигне до 11. Играехме по цяла събота. Някак в края
на тези мачове много пъти повеждахме с 8-3. Тогава Майкъл избухваше,
блокираше всеки наш изстрел и вкарваше отвсякъде, за да завършим накрая
11-8. Нямаше значение дали играем навън в Емпи Парк, или в препълнената

123
зала „Брогдън Хол“ пред 5000 души, и двамата искахме само едно - да
победим“, казва Гатисън.
Хеброн гледал с неодобрение на приказването на глупости по време на
мачовете между гимназиите. Дори да не го е заявил категорично и директно,
неговият отбор играел тихичко в негово присъствие. Но докато имало
мачове и в Емпи Парк, това поведение се оказвало трудно за възпитаниците
му. „Адолф говореше повече и от Майк. Винаги дъвчеше нещо - било клечка
за зъби, или сламка. Адолф можеше да говори, но не можеше да играе.
Когато играехме в гимназията, той беше говорещата машина на техния
стартов състав. Но като започнеше мачът, той просто даваше топката на
Майкъл и му разчистваше пътя“, продължава Гатисън.
След участието си в лагера „Файв Стар“ през 1980 г. Джордан се върнал на
игрището „Емпи Парк“ с ново самочувствие. „Аз дори не бях чувал за „Файв
Стар“. А Майк беше отишъл там и беше спечелил почти всеки индивидуален
и отборен трофей. Когато се върна, се срещнахме, както правехме и преди,
в залата. Майк ни каза: „Човече, трябва да отидеш на „Файв Стар“. Нямаш
си идея колко сме добри тук, в Уилмингтьн“. Каза ни го, защото редовно
играехме един срещу друг. И беше истина. Ние наистина не разбирахме
нивото на таланта, с който разполагахме в гимназиалните си отбори.
Можехме да съберем един тим от нашите два и съм сигурен, че много
колежански отбори щяха да имат проблеми с нас“, споделя Гатисън.
По това време Гатисън бил следен от много топ университети, но в ролята
му на тайт-енд в американския футбол. Той трябва вече да е бил приел някоя
оферта, така че не чул съвета на Майкъл, нито пък някои от съотборниците
му го направили и не посетили „Файв Стар“ следващото лято. В края на
краищата Гатисън се озовал по-късно в Питсбърг, направил впечатление и
бил привлечен с баскетболна стипендия в Олд Доминион, а след това имал
и дълга кариера в НБА.
„В този смисъл най-вероятно дължа кариерата си на Майк. Той беше прав.
Не знаехме колко добри бяхме“, казва Гатисън.
Едно нещо, което обаче със сигурност знаели и двамата, е, че ще трябва да
покажат върха на възможностите си през тази зима на сезон 1980/81.
Джордан чакал с нетърпение началото на новия сезон още след като си
тръгнал от кампа „Файв Стар“. Той посещавал мачовете на футболния отбор
на „Лейни“, гледал приятелите си в топлите петъчни вечери, но най-много
искал да започнат баскетболните тренировки и да покаже какво е научил
през лятото.
Руби Сътън, която преподавала физическо възпитание в „Лейни“,
забелязала, че когато се върнал през есента, Джордан не бил много повлиян
от внезапния си успех. Той си оставал онова усмихнато момче, което
помнела от пролетта. Когато началото на сезона наближило, Джордан

124
отбелязал в едно интервю за „Уилмингтьн Джърнал“, че чака с нетърпение
да изпита отново вълнението от реакцията на публиката на неговите
забивки, особено в случаите, в които е откраднал топката в защита и атакува
сам на контраатака. „Това ме вдъхновява да играя наистина“, казва той. Явно
отрано е открил, че може да захранва собствената си енергия от тази на
публиката.
„Наслаждавах се толкова много, че започнах да правя неща, които никой
друг не можеше. Това ме вълнуваше повече от всичко заради начина, по
който феновете го приемаха. Все още правя неща, които другите не могат,
но искат да направят, само и само за да ме превъзхождат. Това ме движи
напред. Умението да правя нещо изключително“, казва Джордан години по-
късно в един разговор с Джон Едгар Уайдман.
Неговото обвързване с Каролина привличало феновете от региона да
следват всички мачове на „Дейни“ през тази зима, спомня си Чък Карий.
„Когато се разнесе мълвата колко добър е Джордан, мачовете на „Дейни“
започнаха да привличат фенове отдалеч. Салонът на гимназията беше малък
и със сигурност тълпата нарушаваше правилата за безопасност на шерифа“,
казва репортерът. Много от хората просто искали след време да могат да
разправят, че са гледали Джордан още в гимназията. Влизането в салона вече
ставало след чакане на огромни опашки. Такава имало и на 26 ноември 1980
г. за първия мач от сезона. Щастливците, които намерили място, видели как
Джордан вкарва 33 точки и овладява 14 борби за победата над „Пондър
Каунти“. Последвала серия от шест победи в началото на сезона, което
изстреляло „Пиратите“ до върха на класирането в щата.
В средата на тази серия - в началото на декември, в залата се появил и Дийн
Смит. В този ден бил счупен рекордът за посещаемост в залата на „Дейни“.
Тази вечер дори най-големите скептици се убедили, че Джордан ще пасне
отлично в тима на Северна Каролина. Всички съмнения били разсеяни, след
като завършил с 26 точки, 12 борби и 9 асистенции за победата над
„Кинстън“. Той направил и 3 чадъра в мача. „Джордан просто ни
хипнотизира“, казал след мача треньорът на противника Пол Джоунс,
обяснявайки защо играчите му толкова много се били фокусирали върху
Майкъл, че оставили съотборниците му свободни през целия мач.
Най-силното представяне на „Лейни“ обаче било през декември, когато
тимът спечелил Коледния турнир в залата на Ню Хановър „Брогдан Ход“.
Това на практика било преиграване на ежедневните сблъсъци на откритите
игрища в града, но този път съперникът бил в черно-оранжевите екипи на
„Ню Хановър“. Джордан бързо натрупал лични нарушения и през по-голяма
част от времето наблюдавал съотборниците си от пейката. Пет минути преди
сирената Херинг го върнал на терена и всички станали свидетели на това как
Майк вкарва 15 точки за обрата. „Всичко, което си спомням, е, че Майк

125
стреляше в края на всяка атака. Ние го бяхме обградили, държахме го,
дърпахме го, бутахме го, теглехме потника му, сваляхме го на земята. И
въпреки това той успяваше да завърши всяка атака“, спомня си Гатисън. В
последната атака „Лейни“ владеели топката, Майкъл дриблирал и готвел
атака на коша. После изведнъж стрелял. „Спомням си тази стрелба на
Коледния турнир, вкара със сирената и ни победиха. Бях го хванал за
гащетата и го дърпах надолу. Потникът му излезе от гащетата, но той все пак
стреля. И вкара“, допълва Гатисън.
В последния сезон на звездата си в тима Херинг не променил тактиката,
която се състояла само в това - да се даде топката на Джордан и да се
окуражава той да стреля към коша. Това работело почти безотказно, защото
по онова време Майкъл бил способен сам да печели мачовете. Но в средата
на януари „Пиратите“ записали две загуби и се смъкнали до третото място в
класирането на Зона И, което малко понижило самочувствието им и
подронило надеждите за титла на щата. „Често „Лейни“ не изглежда толкова
като отбор, колкото като група играчи, които чакат да видят какво ще
направи Джордан“, казва репортерът от „Уилмингтън Морнинг Стар“ Грег
Стода.
Тази тема ще се превърне в рефрен на кариерата на Джордан.
Неговите прояви на атлетизъм били толкова необикновени, че
съотборниците му, а и съперниците му, често спирали да играят, само и само
да го видят. „Въпреки това ставаме все по-добри. И все пак предпочитам
топката да е в него. Той е супер“, казва пред Стода Херинг.
Самият Джордан се опитал да насочи играта на отбора в друга посока, за
която бил вдъхновен от своя герой. На колата си той вече имал табела с
надпис „Меджик“ отзад и „Меджик Майк“ отпред - доказателство за
неговото желание да подражава
на Меджик Джонсън и да овладее пасовете му, без да гледа. „Всичко
започна на една тренировка, когато започнах да опитвам ненормалните
неща, които Меджик правеше. Подадох няколко пъти, без да гледам, и един
съотборник започна да ме нарича „Меджик Майк“. Той ми купи тази табела
за задното стъкло на колата ми. След това приятелката ми ми подари тениска
със същия надпис и табела за колата отпред с надпис „Меджик Майк“,
разказва Джордан на Чък Карий.
Той развил рутина и подавал много на съотборниците си без капка егоизъм.
Така в последната си година в гимназията записал средно по 6 асистенции
на мач, въпреки че често топката била като горещ картоф за съотборниците
му, които бързо му я връщали обратно. „Подавах им винаги, когато бяха
открити. Треньорите им повтаряха да стрелят в такива случаи, аз също им го
казвах. Но бях наясно, че бяха много зависими от мен“, скромничи Джордан.

126
 Хеброн обаче разбира реакцията на съотборниците на Джордан в „Лейни“.
„Момчетата му се възхищаваха, но и се плашеха от него. Треньорите са ми
казвали, че той е най-добрият гимназист в цялото Източно крайбрежие.
Виждал съм как той се отбива в залата малко да похвърля и останали спират
да играят. Може да звучи странно и много хора не го разбират, но много от
тях бяха просто щастливи да са на терена с него. Той щеше да отиде в
Северна Каролина, след това сигурно и при професионалистите. А те щяха
да се хвалят, че са били в един отбор“, казва треньорът на „Ню Хановър“.
„Той израстваше пред очите ни. Не ставаше дума да изучаваме играта му,
защото правеше по нещо различно във всеки мач. Намираше начин да те бие
всеки път. Като атлет правеше неща, които никой не бе виждал. Скачаше и
ние скачахме с него, но се приземявахме бързо, доста преди той да докосне
земята отново. Беше очевидно на всички, че е направен от друг материал“,
спомня си и Гатисън.
Джордан потвърдил, че заслужава тези хвалебствия, като завършил сезона
с 27,8 точки и 12 борби средно на мача. Гимназията „Лейни“ завършила с
баланс 19-4, включително три победи над „Ню Хановър“. Всяка загуба
карала Гатисън и съотборниците му да мечтаят за успех срещу Джордан.
Предоставил им се нов, последен шанс, в четвъртия мач между двата отбора
в полуфиналите на зоналното първенство. Този мач щял да определи кой от
двата отбора ще отиде на щатските финали. Мачът се състоял в залата на
„Лейни“. Всичко изглеждало под контрол за отбора на Джордан, който водел
с 6 точки една минута преди края.
„Изоставахме с 10 или 11 точки минута и 40 секунди преди сирената.
Тогава не се отчиташе лимит за времето за атака. Единственото, което
трябваше да направят, е да дриблират и да пазят топката до края на мача.
Някак обаче сгрешиха. Бяхме хванали Майкъл в капан“, разказва спомените
си Гатисън, който все още се чуди как са осъществили тази преса, без да
фаулират някого.
Седем секунди преди края резултатът вече бил равен - 52-52. Джордан
владеел топката, направил едно движение и скочил. Отсъдили му обаче
нарушение, което било негово пето в мача и той трябвало да седне на
пейката. Публиката замлъкнала в изумление. Самият Гатисън все още се
чуди как реферите са си позволили да свирят такова нарушение срещу
Джордан, при това в полза на гостуващия отбор.
Играчите на „Ню Хановър“ отбелязали наказателните удари и победили.
Тълпата в залата била притихнала след този обрат в мача. Обрат, който бил
редовно явление в гимназиалното първенство в Коустъл Плейн. Същия този
сезон „Ню Хановър“ били победили като гост в Голдсбъро. „Отидохме в
Голдсбъри, които вече бяха без Антъни Тийчи. Той вече беше отишъл в

127
колежа. Победихме ги като гости и трябваше да останем в съблекалнята,
докато не се появи полицията да ни изведе от там“, казва Гатисън.
Мачът срещу „Лейни“ бил още по-труден, макар и без толкова голяма
заплаха за участниците, тъй като двата тима били много близки. „Хората се
познаваха“, признава Гатисън. Въпреки тази близост обаче Хеброн бил
ударен от фенове на домакините, докато напускал залата. „Зарежете
душовете, събирайте си багажа и да се махаме от тук“, казал в съблекалнята
треньорът. А Гатисън допълва миролюбиво: „Всъщност реферите бяха тези,
които го отнесоха. Цялото недоволство бе насочено срещу тях. Въпреки това
след този мач не стигнахме до душовете.“
За Джордан краят на гимназиалната му кариера бил пълно разочарование.
Той болезнено искал тази победа, която да му даде шанс да изведе тима си
до титлата в щата. „След мача очевидно бе мрачен“, спомня си Гатисън.
Също толкова разочарован останал Поп Херинг, който тази вечер имал
твърде малко думи: „Пресегнахме се да стигнем луната, а паднахме от
звездите“, казал треньорът.
В едно интервю почти трийсет години след този паметен мач, спомените
на Гатисън все още са обгърнати от съжаление. Въпреки че двамата се
сблъскват още много пъти в баскетболните си кариери, той обяснява през
2012 г., че никога не е посмял да припомни този мач в Уилмингтън пред
Джордан, независимо какви били ситуациите и причините за срещите им. И
макар че Майкъл спечелил десетки отличия и титли в професионалната си
кариера, горчивината от онази загуба никога не била забравена. Гатисън
знаел това и никога не си позволил да сипе сол в раната. Всъщност Джордан
също никога не споменал този мач.
Имало още едно следствие от този полуфинал - играчите от двата тима
повече не се събрали за традиционните си мачове в Емпи Парк. Това бил
моментът, който отровил тяхното невинно детско съперничество. Всички
разбирали и знаели колко много тази загуба значела за Джордан.
„Трябва да разберете какво зарежда с енергия това момче, какво го прави
толкова велик. Той изстрада тази загуба... За повечето хора разочарованието
и болката от една загуба са временни явления. Но той прегърна болката и
продължи напред с нея. Това поведение е част от него. То е част и от мен.
Преди това в срещите помежду ни той ме победи три пъти, два от които в
моята зала. Тогава ние спечелихме четвъртия мач и все още се чувствам зле
от това“, казва Гатисън.
Само няколко дни след фиаското срещу „Ню Хановър“ Херинг дръзко
прогнозирал, че Северна Каролина ще спечели титлата в НСАА с Джордан
в състава си. Не след дълго обаче ще започнат и тъмните моменти на
треньора вследствие от неговото умствено заболяване. „Минаха години и
много хора се опитаха да помогнат на Поп. Всеки се опитваше да направи

128
нещо за него. Но дълго време той оставаше без конкретна диагноза, така че
нямаше и точното лечение за него. Болестта го повлече надолу твърде бързо,
превърна го в инвалид на ума, в призрак. Вече го нямаше онзи енергичен
мъж, горящ от емоции, когото бяхме свикнали да гледаме край страничната
линия. Няколко години по-късно можеше да го засечеш на улицата, но
никога нямаше да се досетиш, че този човек е Поп. Наистина, много тъжна
история. Менталните болести са толкова натъжаващи“, разсъждава Гатисън.
Въпреки това бившият баскетболист признава, че най-голямата атестация за
работата на Поп Херинг като треньор остава кариерата на Джордан. Не
заради изхвърлянето на Майкъл от първия отбор на гимназията като
новобранец, а заради умните решения, които е взел от името на Джордан
през годините тогава. „В онези години гимназиалният баскетбол бе малко
автоматичен. Ако си висок 193 см, вече по навик си смятан за висок играч -
център или тежко крило, и те пращат да играеш близо до коша. Но Поп
имаше мъдростта да разчете талантите на Майкъл и да го изкара на предна
позиция, да го направи гард“, казва Гатисън. Факт, доста високи играчи в
гимназиите не получават възможности да се развиват като гардове и често
остават без истинска позиция и се превръщат в неизползваеми за
баскетболните отбори. „Има много 17-годишни играчи, които са между 195
и 198 см и не порастват повече. След това отиват в колежа и се опитват да
играят като мощно крило. Дори там може да имат добра кариера и да вкарват
по 20 точки и да хващат 8 борби. Но после отиват в камповете на НБА и от
тях се очаква да се представят добре като гардове. А те никога не са играли
на тази позиция и не могат да се справят. И са дотук“, разсъждава Гатисън.
Херинг позволил на Майкъл да се изявява на позицията, която да го подготви
най-добре за бляскавите му успехи на следващите нива от кариерата му.
„Поп видя, че бъдещето на Майкъл е в баскетбола и направи всичко
възможно да му осигури начин да стигне до него“, завършва Гатисън.

Биг Мак
Малка утеха за Джордан след края на последната му година в гимназията
било избирането му за един от най-добрите играчи на Америка от списание
„Парад“. Той обаче отново бил жегнат, след като „Асошиейтид Прес“
поставили Бъз Петерсън над него в списъка за топизбора на Северна
Каролина.
„Просто играхме твърде често с „Ню Хановър“. И когато срещаш един
добър отбор твърде много пъти е въпрос на време да се отпуснеш и издъниш.
Трудно е да победиш един силен съперник четири пъти подред. Явно е било
техен ред да ни надиграят“, казва Джордан три седмици след загубата на
полуфинала на зоналния турнир за в. „Стар Нюз“.

129
 Следващата точка в програмата му тази пролет бил последният му сезон в
бейзболния отбор на гимназията. Плановете му обаче били възпрепятствани
от поканата да играе в престижния Мач на звездите на САЩ на
„Макдоналдс“. Според едно ново правило гимназиите в Северна Каролина
трябвало предварително да обявят кой ще участва в този мач, което довело
до нуждата Майкъл да направи бърз избор между бейзбола и Мача на
звездите. Той се появил за отборната снимка на бейзболния отбор в началото
на сезона, но в първия мач се представил трагично, направил много грешки
и това решило дилемата му. За голямо разочарование на баща си Джордан
се отказал от бейзбола. „Знаех, че умът ми не е в това в момента“, споделя
той пред репортери от Уилмингтън.
Първият турнир на „Макдоналдс“ за гимназиите се провел през 1981 г. в
Лендроувър, Мериленд и събрал звездите на региона срещу местни играчи.
Една от избраните американски звезди, които пристигнали, бил Ед Пинкни,
второкурсник от Ню Йорк. Той не бил участвал в лагера „Файв Стар“ с
Джордан предното лято, но доста негови съграждани му били разказали
истории колко добър е играчът от Северна Каролина. Въпреки това до този
момент Пинкни нямал представа за кого става дума. Трябвала му обаче само
една тренировка, за да забележи играча, за когото всички му говорели.
„Той не говореше много. Просто играеше. Беше като истинско чудо. Когато
живееш в Ню Йорк, естествено си мислиш, че там се играе най-добрият
баскетбол. Е, след две тренировки тотално си промених мнението за това
откъде са най-добрите играчи“, спомня си Пинкни първата им среща.
Джордан може и да си спестил мръснишките приказки, докато бил около
Пинкни, но отново ги излял върху Патрик Юинг. „Говореше как ще забива
през мен. И го правеше, и ми говореше глупости. Продължавахме все по
един и същ начин“, смее се Юинг след години.
Изненадващо Джордан не попаднал в стартовата петица за този първи мач
„Макдоналдс“. Пинкни дори не си спомня кой треньор е взел това решение.
Оказва се, че треньорът бил Майк Джарвис, наставникът на гимназиалния
отбор на Кембридж Риндж & Латин, където учел Юинг. По-късно в мача
обаче станало ясно, че треньорът много искал да спечели. „В тези мачове,
през първото полувреме всички трябваше да влязат и да получат шанс за
игра“, спомня си Пинкни. След това обаче се появило кльощавото момче от
Северна Каролина. „Той получаваше топката и буквално завършваше с кош
всяка атака. Така че не останаха съмнения дали ще спечелим мача.
Единствената въпросителна бе къде той ще получи топката и колко точки ще
вкара“, казва още Ед.
За статистиката - Джордан вкарал 14 точки в този мач, а Бъз Петерсън - 10.
Достатъчно, за да стане ясно, че двойката играчи, обещали услугите си на

130
Университета на Северна Каролина, заслужават титулярно място в отбора
на американските звезди в следващия мач, две седмици по-късно в Уичита.
Това пътуване било и първият голям баскетболен тур за Джеймс и Делорис
Джордан. Сред организаторите пък бил легендарният треньор на УКЛА
Джон Уудън. С групата пътувал и Били Пакър, бившата звезда гард на „Уейк
Форест“ в НСАА, а след това продуцент в Си Би Ес. По време на мача в
Лендроувър Пакър бил зает с прякото предаване на финалната четворка на
НСАА във Филаделфия, но когато големият турнир завършил, той се
отправил за Уичита, най-вече за да хвърли едно око на Джордан.
Пакър също живеел в Северна Каролина и предавал местното колежанско
първенство, та бил любопитен да се запознае с новобранците, които
следващата година ще отразява. Бил много изненадан от големите таланти,
които намерил. В състава на Изтока блестели играчи като Милт Вагнер, Бил
Уенингтън, Ейдриън Бранч, Крис Мълин и Джеф Адкинс. Обри Шерод,
който бил избран за най-полезен играч в първия мач във Вашингтон, бил
местният герой на Уичита и основен коз в надпреварата. „Но Майкъл
открадна славата на всички“, признава по-късно Пакър. Той вкарал 30 точки
- рекорд за мач от този тип. Най-голямото му постижение обаче била
последната атака, с която извел тима си до победа. 11 секунди преди си-
рената той владеел топката, надиграл защитника си в сблъсък „един на един“
и бил фаулиран. Той спокойно вкарал и двата наказателни удара за 95-94.
Статистиката му била невероятна. Той успял в 13 от 19-те си опита за
стрелба, вкарал и четирите си удара от наказателната линия и добавил 6
откраднати топки и 4 асистенции.
Въпреки рекордите обаче след мача и тримата специалисти, които трябвало
да изберат MVP на мача - Джон Уудън, легендарният скаут на „Филаделфия“
Сони Хил и великият гимназиален треньор от Мериленд Морган Уутън,
обявили за най-полезни Бранч и Шерод. Според някои коментари от онази
година Уутън не гласувал, защото Бранч бил негов възпитаник. След това
младият играч продължил кариерата си в Университета на Мериленд.
„Ние предавахме мача. Разбира се, когато обявиха, че MVP не е Майкъл
Джордан, всички бяхме много учудени. Избраха Шерод и Ейдриън Бранч,
който беше възпитаник на Морган Уутън. Знаех също, че Морган е много
лоялен към треньор Уудън. Те явно бяха видели нещо, което аз не бях видял
в този мач. Не мисля, че и двамата са от типа: „Ще избера моя играч
независимо от всичко.“ Ейдриън наистина игра добре, но не колкото Майк“,
казва Пакър.
В Уичита нямало по-ядосан човек от Делорис Джордан. Тя забравила
своята традиционна сдържаност и дала да се разбере от всички, че синът ѝ е
бил ограбен. След като избраните за най-добри били обявени, Бил Гътридж
погледнал към очевидно бясната госпожа Джордан, която влачела към

131
терена майката на Бъз Петерсън. Помощник-треньорът на „Северна
Каролина“ се запътил към тях и успокоил ситуацията. „Майка му беше
бясна“, спомня си и Том Кончалски. „Тя беше много разстроена. Тогава ѝ
обясних, че всъщност само едно признание има значение и това е да си номер
1 в драфта на НБА“, казва Хауърд Гарфинкъл.
По-късно същата вечер Пакър се натъкнал на Джорданови пред залата.
„Майка му все още беше разстроена. Опитах се да се пошегувам с нея: „Не
се разстройвай за този мач. Майкъл ще бъде изключителен играч и ще играе
за велик треньор в Северна Каролина. Ще дойде ден и ще забравиш този мач
и факта, че не е получил приза за MVP.“
Скоро Пакър щял да разбере, че докато госпожа Джордан можела и да
забрави това недоразумение, то синът ѝ няма да може. „Майкъл може да не
мигна, когато избраха Бранч, но Ейдриън така и не разбра какво става. Със
сигурност Джордан още помни онзи мач в Уичита. Мисля, че тогава никой
не разбираше доколко такива случки го мотивираха. Но той не забравя
нищо“, казва Пакър.
Майкъл и сестра му Рослин се дипломирали в гимназията „Лейни“ през
пролетта на 1981 г. и започнали подготовката си за следващите
предизвикателства в Чейпъл Хил.
Съставителите на годишника на „Лейни“ написали в представянето на
Джордан: „Представител на училищния съвет, на клуба по испански, на
клуба „Ню Хановър“ и на спортния клуб“. В презентацията бил включен и
абзац за него и Лирой Смит: „Всичките надежди на „Лейни“ са във вас.
Развийте таланта си и ни направете още по-горди, отколкото, когато бяхте в
„Лейни“. Винаги помнете гимназията като ваш свят.“
Светът на Джордан обаче щял да се разшири много повече, отколкото
някой си представял в онази година. И всеки, дори самият Джордан, щял да
бъде потресен от това колко бързо всичко щяло да се случи.

132
 ЧАСТ IV
ИСТИНСКО СИНЬО

ГЛАВА 11
НОВОБРАНЕЦЪТ
Феновете на противниковите отбори в Конференция Атлантическо
крайбрежие (АСС) са склонни да изтъкват само две черти на Дийн Смит -
големия му нос и малките му като мъниста очи. За тях той бил карикатура
на същество, което ще се бори за превъзходство над всички до последен дъх.
Тази представа била коренно различна от това, което виждали всички, които
работели с него в Северна Каролина, където той имал необичайно високо
самочувствие. В очите на неговите играчи това самочувствие се криело под
убеденото му отстояване за отборна игра.
„Единственото нещо, което помня, е неговата честност. Всички знаехме, че
има проблеми като всеки друг. Но повечето треньори никога не биха си
признали такива неща. Не и той. Той приемаше, че не може да има всички
отговори“, казва един от най-великите играчи в НБА Боби Джоунс. (Боби
Джоунс (роден на 18 декември 1951 г.) е бивш играч в АБА и НБА. Завършил
университета на Северна Каролина през 1974 г., избран в драфта от „Хюстьн
Рокетс“ под номер 5 през 1974 г. В НБА играе за „Денвър Нъгетс“ и „Филаделфия 76-
ърс“. Шампион на НБА 1983 г., има четири участия в Мача на звездите. 8 пъти е
избиран в отбора на защитниците в лигата. Неговият номер 24 е „пенсиониран“ от
Филаделфия.)
Тази честност била в основата на уважението и любовта, които
възпитаниците му често демонстрирали, особено след края на кариерите си.
Те признават, че дори тогава той оставал техен треньор и продължавал да
полага усилия да бъде и техен приятел. Майкъл Джордан ще нарече Дийн
Смит „втори баща“, сантиментално признание, което може да се чуе от поч-
ти всеки, който е играл за него.
Понякога грижите на Смит се проявявали далеч отвъд баскетболната игра
и за далеч по-важни случаи. Като например при ареста на Джеймс Уорти за
опит да плати на проститутка за секс в Хюстън, когато вече бил звезда на
„Лос Анджелис Лейкърс“. „Тренер Смит беше вторият човек, който ми се
обади. И ми каза: „Всички сме хора. Знам, че ти си велик човек. Просто реши
проблема като мъж“, спомня си Уорти.
Смит взимал участие и в не толкова драматични събития в живота на своите
момчета, като например семейни или професионални проблеми. Той имал
невероятна памет и често помнел имената на приятелите и роднините на
възпитаниците си - хора, които бил виждал само веднъж или два пъти.
133
Генералният мениджър на „Лейкърс“ Мич Купчак (Мич Купчак (роден на 24 май
1954 г.) е бивш баскетболист, играл за „Вашингтон Бълетс“ и „Лос Анджелис
Лейкърс“. Понастоящем е генерален мениджър на „Лос Анджелис Лейкърс“.), който
в колежанските си години играел за Северна Каролина, веднъж останал
удивен, след като в един телефонен разговор Смит споменал за сина на
сестрата на Мич - Санди. „Той срещна сестра ми през лятото на 1972 г. Как
въобще е възможно да помни името ѝ?“ казва Купчак.
Пийт Чилкът, друг от възпитаниците на Смит, отбелязва, че все по-често
среща играчи в НБА, които едва помнят името на своя треньор в колежа.
(Пийт Чилкът (роден на 14 септември 1968 г.) е бивш баскетболист. Започва
баскетболния си път в гимназията „Тускалууса Академи“ в Алабама, продължава в
Университета на Северна Каролина. Избран е в първия кръг на драфта 1991 г. от
„Сакраменто Кингс“. За 9 години в професионалния баскетбол той сменя седем
отбора, като е играл още за „Детройт Пистънс“, „Ванкувър Гризлис“, „Лос
Анджелис Клипърс“, „Кливланд Кавалиърс“ и „Юта Джаз“.) Това обаче не било
възможно за питомците на Смит в Северна Каролина. „Едно от общите неща,
които всички играчи на „Катранените пети“ имат, е гордостта“, казва
Чилкът. Това включва и редовните завръщания извън сезона на бивши
играчи в Чейпъл Хил, събирания за мачове или дори за традиционния голф
турнир на университета. Почти семейната атмосфера се е отплатила
многократно на Дийн Смит, като това се състояло в сериозни връзки и
тежест при набирането на таланти. Неговата програма създава стандарти и
от години АСС е смятана за най-добрата колежанска конференция в САЩ.
Страничните наблюдатели не споделяли това убеждение. Смит често бил
руган от студентите и феновете на другите отбори в нажежената до червено
битка в конференцията. Част от презрението той получавал заради тактиката
си Четирите ъгъла - схема на широко нападение, която се е превърнала в знак
на отборите на Северна Каролина. Рик Мур, бивш баскетболист и фен от
Вирджиния, признава крайното си отвращение, когато като тийнейджър
гледал мачове на тимовете, водени от Дийн Смит по телевизията: „Омразата
ми към него нямаше край. Да имаш едни от най-великите играчи, събрани
заедно на терена, и да протакаш, и да играеш за време. Това беше проклятие
за играта.“ Обикновено на това Смит отговарял, че тактиката Четири ъгъла
дава най-голям шанс на отбора му да побеждава, но малко баскетболни
фенове му вярвали. Дори шефовете на конференцията не споделяли
увереността му. АСС била първата конференция, която въвела часовника за
стрелба в колежанския баскетбол до голяма степен в отговор на тактиката на
Дийн Смит.
За неговите критици тактиката му била далеч от отборна стратегия.
Противниците се оплаквали, че той е самонадеян и прекалено праведен,
обвинение, което често получавал и Джон Уудън от УКЛА. И точно както
Уудън, Смит бил смятан за крайно манипулативен човек, който използвал

134
всички възможности в конкурентната среда, в която работел. Джим Валвано
от Щатския университет на Северна Каролина се шегувал, че ако Смит бъде
назначен за безплатен рефер на АСС, останалите треньори бързо ще го
изключат от редиците си. Раздразнен веднъж от действията на Смит,
треньорът на Дюк Бил Фостър заключил: „Мислех си, че Нейсмит е
измислил играта, а не Дийн Смит“. „Имаше пропаст между човека, който
беше той, и имиджа, който се опитваше да защитава“, казва треньорът на
„Вирджиния“ Тери Холанд. Една популярна шега в Шарлотсвил през 80-те
казва, че Холанд имал куче, по-точно кучка, която нарекъл Дийн.
Имало случаи, в които Смит имал чувството, че е над закона. Холанд си
спомня един такъв инцидент: „Той си мислеше, че един от моите играчи,
Марк Яварони, играе грубо срещу Фил Форд. Беше по време на финалите на
АСС през 1977 г. и на почивката се скара с Марк, хвана го и му наговори
един куп неща. Имаше едно нещо, с което Дийн винаги имаше проблеми.
Той смяташе, че има законното право да защитава своите играчи и че може
да се кара с всички за това, дори с играчите на другите. Това наистина беше
опасно поведение.“
„Най-вероятно всички правим неща, с които не се гордеем, за да
подкрепяме възпитаниците си. Не си спомням да съм го чул дори веднъж да
обвинява за нещо някой свой играч. В отговор момчетата бяха напълно
лоялни към него. Такова уважение не се случва от само себе си. То се
възпитава ден след ден, развива се във взаимоотношенията всеки ден“,
обяснява един от конкурентите в конференцията на Смит Майк Кжижевски.
Били Пакър прекарвал свободните си следобеди да наблюдава
тренировките на Смит, които често протичали в пълна тишина, докато
играчите стриктно следвали плана. Всяка тренировъчна игра и приятелски
мач били прецизно обмислени и вкарани в график, записвани и наблюдавани
в детайли и всичко това било с цел да се повишат индивидуалните качества
на играчите и силата на отбора.
„Дори в контролите се опитвахме да наложим този стандарт. Ако един
играч например направеше лоша стрелба с отскок назад, но все пак вкараше,
казвах на масата да не отчитат коша. Ако направеше добро поднасяне към
коша, го брояхме за три точки. Трябваше да отбележим няколко пъти по този
начин, преди момчетата да разберат какво се иска от тях“, обяснява Смит.
Подробна програма за тренировките била поставяна на видно място всеки
ден. Докато играчите преминавали през упражненията, треньорите стоели по
крайната линия и показвали с пръсти колко минути остават до края на всяко
едно. Структурата на програмата на Смит осигурила големите успехи на
отборите му, но и индивидуалните постижения на Майкъл Джордан в
професионалната му кариера, обяснява Текс Уинтър, дългогодишен
помощник на Фил Джексън в „Чикаго Булс“. „Ако Майкъл не беше играл

135
при Дийн Смит, той нямаше да бъде толкова отборен играч, колкото стана“,
казва Уинтър в интервю през 2008 г.
Един пренебрегван фактор в легендата за Майкъл Джордан е, че Бил
Гътридж, който десетилетия наред работил като пръв помощник на Смит,
преди това играл баскетбол в Канзас Стейт за Уинтър. Уинтър бил
разработил и развил схемата на триъгълното нападение, което неговите
отбори в Канзас използвали, а след това и в НБА, в „Чикаго Булс“ с Джордан.
„Катранените пети“ не използвали триъгълното нападение на Уинтър, а
вместо това залагали на, както той обичал да я нарича, „баскетболна
система“ с ядро от философски и фундаментални принципи. Уинтър
обяснява, че малцина треньори използвали въобще някаква система. Вместо
това те почти анархично съчетавали различни елементи от различни страте-
гии, понякога без никаква връзка един с друг.
В програмата на Смит „системата“ била по-важна от индивидуалните
таланти. Химията между играчите също била приоритет над таланта.
„Мисля, че най-недооценяваната част е химията в отбора и умението на
играчите да разчитат един на друг. Липсата на егоизъм в играта на тима е
огромна и, разбира се, всеки трябва да полага огромни усилия. В Северна
Каролина редовно казваме: „Играй здраво, играй умно, играй задружно“.
Умната игра означава, че трябва да се трудиш наистина здраво по време на
тренировка, да повтаряш отново и отново упражненията, докато не започнеш
да реагираш по един и същ начин, независимо колко дезориентираща е ситу-
ацията, като например феновете да крещят срещу теб. Дори в най-
напрегнатите условия трябваше да знаеш какво да направиш“, казва Смит на
Пакър. „С Дийн не оставаше и камък необърнат на и извън игрището. И ако
се замислите колко много отдаваше той на това да бъде треньор, без
значение дали става дума за някой от помощниците му, или за играч като
Майкъл Джордан, ще разберете колко велик бе той“, допълва журналистът.
Смит не изпускал контрола и по време на игрови ситуации, като постоянно
напътствал възпитаниците си да не си губят силите с наперени отигравания,
които могат да дадат възможности за атака на съперника. Веднъж Джими
Блек подал пас тип алеюп към Джеймс Уорти, последвала зрелищна забивка
в мач, завършил с разгромна победа над „Джорджия Тек“. Смит обаче бил
бесен и наказал нарушителите още на следващата тренировка. Играчите на
Каролина просто не можели да си позволяват Подобно поведение.
Освен това той лесно можел да обиди околните с вманиачеността си.
„Трябваше да гледам мач между „Северна Каролина Стейт“ и „Северна
Каролина“. Очакваше се да стане голям мач. Става дума за два от Топ 5
отборите и бях готов да изляза на терена и да обявя стартовите петици. Двата
отбора бяха заели скамейките си. Дийн Смит приближи към мен и ми каза:
„Не одобрявам вратовръзката ти.“ И аз погледнах надолу. Чак в този момент

136
забелязах, че нося червена вратовръзка. Помислих си: „Нищо не може да
спре този човек. Отборите са готови да излязат и да играят вече, как, по
дяволите, може той да се тревожи, че съм с червена вратовръзка?“ разказва
в един от спомените си Пакър.
Говорителят признава, че често се дразнел от навика на Смит да използва
пресконференциите след мача не за дискусия на спортно-техническите
качества на двубоя, а за да изпраща послания към играчите си, а понякога
дори към съдиите или противниковите треньори и баскетболисти. „Винаги
се опитвах да позная какво точно ще каже след мача. Той обаче излизаше и
започваше да говори и аз си казвах: „Боже, ама това е тъпо. Това не беше
най-важното в мача.“ Дразнех се, защото обикновено отваряше дума за
неща, които не бях споменавал в коментара си по време на мача“, признава
Пакър. Треньорът казвал неща, които трябвало да се четат между редовете.
„След такава пресконференция неизменно научаваш едно - колко умен е той
и колко тъп си ти, ако не разбереш какво говори.“
И така, Майкъл Джордан пристигнал в кампуса на Северна Каролина през
есента на 1981 г. и бързо разбрал, че ще играе за много различен треньор.
Ако Поп Херинг бил благословия за неговото ранно развитие, следващата
фаза на пътя го изправила в среда, отдадена на пълна спортна дисциплина.
„Когато завършваш гимназията, имаш само груби, натурални способности.
Никой не те тренира на това. Когато пристигнах в Северна Каролина,
започнах нова фаза от живота си. фазата на познаването на баскетбола от
Нейсмит до... борби, защита, наказателни удари, техники“, обяснява
Джордан.
С привличането на Джордан Смит събрал един от най-добрите състави в
сезон 1981 г., в който влизали Уорти, гардът Ал Ууд и центърът Сам
Пъркинс. Същия сезон тимът на Университета на Вирджиния спечелил и
двете си срещи със Северна Каролина, а отборите се срещнали отново на
полуфиналите във Филделфия. Холанд тренирал възпитаниците си да
разбият „системата“ на Каролина. Но Смит успял да измами колегата си
начело на „Кавалерите“ с нехарактерен ход, като насочил атаките през
атлетичния Ууд, чиято енергична игра помогнала на „Катранените пети“ да
спечелят мача. Това било шестото участие на Смит във Файнъл Фоур. От
1962 до 1981 г. неговите отбори постигнали над 460 победи и спечелили 9
титли на конференцията. Единственото постижение, което му липсвало,
било титлата на НСАА. През 1981 г. неговият отбор изгубил финала в първия
понеделник на април и трябвало да гледа как треньорът на „Индиана“ Боби
Найт и пойнтгардът Айзия Томас отнасят трофея у дома, увеличавайки
желанието на играчите на Северна Каролина за успех още повече. След края
на сезона баскетболистите от Северна Каролина се събрали и се заклели, че
още следващия сезон ще сложат край на сушата. Майкъл Джордан гледал

137
финалите по телевизията и за първи път в живота си почувствал дълбока
преданост към Смит и „Катранените пети“. Освен това се почувствал
раздразнен, че не можел да им помогне срещу „Индиана“.
„Предполагам, че щяхме да бъдем като „Пен Стейт“ в американския
футбол. Винаги втори“, размишлява Смит след загубата от „Индиана“.
Сравнението на собствената му програма с тази на легендарния треньор на
„Пен Стейт“ Джо Патерно бил начинът на Смит да успокои феновете на
Северна Каролина. И Патерно, и Смит имали репутацията на хора, които
постъпват правилно, т.е. постигат възхитителен баланс между
шампионските амбиции и академичните постижения на възпитаниците си.
„Той очакваше от теб да ходиш редовно на лекции. А ако си новобранец -
трябваше да ходиш и на църква, независимо дали имаш разрешението на
родителите си да не го правиш. Той обещаваше на всички, че след четири
години ще се дипломират. Беше просто, неговата семейна философия беше
добра“, обяснява Уорти.
Трудно е да се пренебрегне разочарованието, което раздирало
почитателите на Северна Каролина и репортерите, които отразявали
представянето на отбора. Витаело усещането, че това, което правел Смит за
колежанския спорт и желанието му всичко да бъде по правилния начин,
спира отбора и го лишава от най-големия успех. Нито Смит, нито неговите
помощници, нито дори играчите говорели за повишаващите се очаквания и
натиск върху „Северна Каролина“, но след това шесто свое участие във
финалната четворка и те усещали напрежението.
Всепризнат факт бил, че Смит е изградил най-добрата и смислена
баскетболна програма. Тя създавала отлични играчи, които успявали да
завършат училище и показвали по-голямо разбиране и израстване като хора.
Никой не разбирал това по-добре от самите играчи.
„Тренер Смит ни учеше да се държим добре с хората. Помагаше ни в
изграждането на социалните ни умения. Даваше ни насоки как да
комуникираме, как да се съгласяваме или не, как да не губим връзка с
реалността. Учеше ни как да се справяме с хората, да разчитаме на тях, да
им вярваме“, обяснява Уорти.
Според Уорти структурираната „Система“ на Смит била фокусирана върху
това възпитаниците му да правят всички малки неща правилно, едно след
друго и да създават удобни позиции за стрелба един на друг. Той добавя, че
не може да се изчисли стойността на това, което Смит правел за
мениджърите на отбора и онези играчи, които били викани само за трени-
ровки. „Всички тези неща имаха значение. Те оставят следи завинаги“, казва
Уорти. В замяна Смит получавал уважението на играчите, своето
менторство, а спечелването на титлата се превърнало в жизненоважна задача
за всички.

138
 Някои дългогодишни наблюдатели пък видели положителната стойност на
загубата във Филаделфия. В мача срещу „Индиана“ Смит показал, че може
да отвори малко „системата“ си и да я нагоди към специалните таланти на
играч като Ал Ууд. В този двубой треньорът показал готовност да се настрои
към променящите се условия в колежанския баскетбол. Тези промени се
дължали на нарасналите финансови средства, които се влагали, и
повишеното публично внимание към мачовете от това ниво. Само след
няколко години играч с уникалните умения на Джордан нямало да може да
намери място в строгата „система“ на Дийн Смит.
Джордан обаче харесал много това, което видял от програмата на „Северна
Каролина“ на телевизионния екран по време на Файнъл Фоур. Допаднали му
другарското отношение между играчите, отборният дух и талантът на тима.
Разбрал, че макар и да бил новобранец, ще намери начин да не седи само на
пейката. Ако успеел да се впише на терена, той бил сигурен, че ще намери
начин да помогне на „Катранените пети“.
Истински да помогне. Трийсет години по-късно, в навечерието на
собственото си влизане в Залата на славата, Ралф Сампсън говори за Майкъл
Джордан, за неговото мощно влизане в голямата игра, което разрушило
всички планове и тогавашни очаквания. Никой не прозрял тогава какво ще
се случи. Сампсън настоява, че безпрецедентният възход на Джордан е
започнал с малко помощ от съдбата, тъй като той влязъл във вече готов и
изграден отбор в Северна Каролина, все едно Господ сам му бил запазил
място в него. „Той извади голям късмет в тази ситуация“, казва в речта си на
церемонията Сампсън.
Като новобранец в програмата на Дийн Смит Джордан трудно можел да
попадне в стартовия състав. В цялата история на програмата на Дийн Смит
само трима други новобранци са започвали в стартовия тим - Фил Форд,
Джеймс Уорти и Майк O'Корън. Като повечето от спортните програми в
онези дни и тази на Смит била насочена повече към по-старшите. Той
позволявал на ветераните да диктуват на терена. Вкарвал в програмата
мачове, които са близо до техните родни градове. Поръчвал за тях всяка
привилегия или почетен знак, който можел, заради четиригодишното им
отдаване и всеотдайност към програмата.
За сметка на това новобранците били с по-нисък статут, по-нисък дори от
тийммениджърите и помощниците за тренировки. Зайците носели багажа на
отбора, екипировката и изпълнявали всякакви други слугински задължения.
Именно новите в отбора, а не тийммениджърите, гонели топките по време
на тренировка всеки ден. Те трябвало да си заслужат място в програмата.
Сред задачите на Джордан през първата година например било да разнася
тежката прожекционна техника от зала в зала. Но всичко това било и хубаво

139
по някакъв начин - като новобранец той не бил поставен под голямо на-
прежение и не бил натоварен с големи очаквания.
Сампсън, висок, тих, 223-сантиметров играч, наблюдавал всичко отгоре, и
то с немалка тревога. Битките на Вирджиния със Северна Каролина през
1981 г. били прелюдия към това, което по-късно щяло да стане известно като
„ерата Джордан“ в Чейпъл Хил. Сампсън бил подписал през 1979 г. с
Вирджиния, училище от конференция Атлантик Коустъл, в родния му щат,
със слаба баскетболна традиция. Още като новобранец той извел тима си до
титлата в допълнителния турнир след края на сезона в НСАА през 1980 г.
Бил смятан за вероятния следващ гигант в професионалния баскетбол,
наследник на Карим Абдул-Джабар, и като такъв бил обект на огромен
медиен и публичен натиск. Загубата на Вирджиния във Финалната четворка
през 1981 от Северна Каролина била приета за огромен провал, но много
национални медии предсказали, че Сампсън ще изведе „Кавалерите“ до
титлата през 1982 г. Единственото голямо препятствие по пътя били
„Катранените пети“, въпреки че те били загубили талантливия Ал Ууд,
завършил предната година.
Големият въпрос пред Дийн Смит през есента на 1981 г. бил кой да заеме
мястото на Ууд. Било ясно, че 205-сантиметровият Уорти е готов да се
превърне в топреализатор на отбора, а Пъркинс, също висок 205 см, вече се
бил доказал като опасно оръжие. Смит се нуждаел от крило, което да играе
стремително с топката и енергично в защита, да блокира откритите
съперници, когато зоновата защита се върти около Уорти и Пъркинс. Най-
вероятният кандидат за тази позиция през есента изглеждал Джим Брадок.
Той бил третокурсник, добър стрелец и задоволителен защитник. Другите
двама кандидати били новобранците Петерсън и Джордан. Петерсън можел
да тича и да скача, имал доста добра скорост. Не бил и лош стрелец. Смит се
мъчел с тези мисли, докато не видял недодяланото училищно представяне
на Джордан. Но последвалият сценарий щял да остане завинаги в спомените
на феновете. Всъщност след време всеки щял да се чуди как е могъл тре-
ньорът на Каролина въобще да си губи времето в колебания. Отговорът бил
очевиден - Джордан.
Смит обаче бил човек на обмислените решения, той имал много казуси за
премисляне тази есен. Бил получил доста информация за Джордан от
тренировъчните мачове, които бил изиграл с новите си съотборници в
кампуса. Опитът на Майкъл в мачовете в Емпи Парк в Уилмингтън му
послужил добре, а също и битките в задния двор с брат му Лари. Като
психолог на „Чикаго Булс“ Джордж Мъмфорд след години отбелязва, че
онези омразни сблъсъци, както физически, така и вербални, с Лари, са
оформили настройката на Джордан в отношенията му със съотборниците в
бъдещата му кариера. Неговият стил на игра идвал от онези братски войни.

140
Новите съотборници на Джордан нямали идея за братския мотив, но бързо
усетили войнствената му природа. Уорти обяснява, че Майкъл бързал да се
сблъска със старите играчи в Северна Каролина, като част от тези сблъсъци
били подправени с мръсни приказки.
„Още тогава видях, че той има необработен талант. И това беше всичко,
което той представляваше. Появи се много уверен и търсеше най-добрите в
отбора, за да си избере кого ще свали от пиедестала му“, обяснява Уорти.
Новобранецът започвал да заплашва всички, че ще забива през тях.
Очевидно това най-много подразнило Уорти. Останалите просто се изсмели
на бръщолевенията му, но поведението му определено предизвикало интерес
у ветераните в отбора. Те се били заклели да стигнат до файнъл фоур и през
1982 г., като този път спечелят титлата за своя треньор. Това било от огромна
важност за отбора. Последното нещо, от което имали нужда, бил новобранец
с голяма уста, който да разбие високо ценената химия в тима. Не ставало
дума, че Джордан не споделял отборното желание да спечелят титлата. Той
се чувствал част от програмата на Северна Каролина и изразил ясно своето
разочарование и огорчение от загубата на финала през пролетта. Есента на
същата година той вече бил първокурсник, а неговата агресивност била
посрещната със смесени чувства.
„Спомням си, че хората го смятаха за твърде наперен, или просто обръщаха
внимание, че много говори. Освен това искаше да го наричаме с прякора
Меджик. Хората в Уилмингтън били го наричали така. Тогава Дийн го
попита: „Защо искаш да станеш Меджик? Това име се носи вече от някой
друг.“ В брошурите за 1982 г. на Северна Каролина той е записан като Майк
Джордан. „Как искаш да те наричаме?“ попита Смит. „Викат ми Майкъл“,
беше отговорът. „Добре, ние ще те наричаме Майкъл Джордан оттук
нататък“, отсече треньорът. Това беше най-умното нещо, което направиха,
защото след това той стана просто Майкъл. Беше абсолютна глупост да му
викаме Меджик. Дийн беше много прав тогава“, спомня си Арт Чански.
Каквото и да било името му, скоро на всички ветерани се изяснило, че
Джордан има гореща кръв и необходимост да доминира. Те разбрали, че
новакът притежава комплекс от личностни качества. От една страна,
мръснишкото бръщолевене го правело да изглежда глупав и невинен, но, от
друга страна, ставало ясно, че той наистина иска да ги предизвика. Скоро
съотборниците му започнали да разбират, че той всъщност правел това, за да
мотивира самия себе си. Колкото повече говорел, толкова повече имал да
доказва. Джордан не бил първият млад играч, който правел това.
В негова защита бил фактът, че той имал способността да подкрепи думите
си с дела. Джордан бързо се отличил като човек, който може да преобърне
света на баскетбола в Каролина. Поне така изглеждало на Уорти.

141
 Новакът си набелязал Уорти за малка игричка един на един. Ветеранът
усетил, че Джордан се опитва директно да го измести от позицията му, и
отказал да бъде въвлечен в манипулативните игрички на новия си
съотборник. По някакъв начин двамата били диаметрално противоположни
като личности. Вместо да говори, Уорти бил склонен да премълчава всичко.
Щели да са му нужни години, докато се научи да изразява най-дълбоките си
чувства по начина, по който го правел 18-годишния Джордан. Затова
предизвикателствата на Майк били не само по отношение на играта, а и
много психологически.
„физически той беше мършаво хлапе, но беше силен и уверен
психологически. Вече беше надминал постиженията на някои по-големи от
него. Беше стигнал до високо ниво на увереност“, спомня си Уорти.
От значение бил не само техният индивидуален сблъсък. Всички
баскетболни отбори имат йерархия, а отборите на Смит - дори в още по-
голяма степен от нормалното. Младежкото предизвикателство на Джордан
имало потенциала да обърка установения ред в Каролина, да разстрои
динамиката на тима още преди да е изигран и един мач.
„Хайде, де, голямо момче“, имал навика да казва Джордан на Уорти,
опитвайки се да го примами да играе с него. Щяло да мине известно време,
докато тази среща се състои. „След като започна да бележи развитие в играта
си, започна да предизвиква мен и Сам Пъркинс. Идваше и казваше: „Хайде
да поиграем малко един на един, а?“ Накрая се съгласих. Изиграхме три игри
и доколкото помня, аз спечелих две от тях“, спомня си с лека усмивка Уорти.
Този резултат утвърдил отборната йерархия, но и оставил Джордан
неудовлетворен, което вероятно било за добро. Уорти казва, че трябвало да
минат почти 30 години, докато Джордан признае тези загуби. Това станало
в едно интервю за НВО за съперничеството между Дюк и Северна Каролина.
По онова време имало поне няколко човека, които се чудели дали мястото
на безочливия новобранец е в Чейпъл Хил. „Той беше личност, която не
вярвах да пасне като играч в Каролина, защото като такъв трябва малко да
говориш и много да слушаш. А Майкъл дойде и нямаше търпение да
приказва, не слушаше. Но знаеше кой е треньор Смит. Знаеше и кои са Фил
Форд и Уолтър Дейвис и беше наясно къде иска да стигне. Беше като
дразнещото малко братче“, казва още Уорти.
Арт Чански си спомня Джордан като новак по следния начин: „По онова
време никой не мислеше, че Майкъл Джордан ще бъде велик в нещо... Никой
не мислеше, че той ще стане Крал на света. Беше като трън в петата за всички
като новобранец... но те харесаха увереността и решителността му. Това им
допадаше и те искаха да са сигурни, че ще бъдат канализирани и насочени в
правилната посока. Не искаха да го обезкуражават. Той говореше много, но
мисля, че това намаля с времето, когато кариерата му започна да блести.“

142
 Извън баскетболното игрище Джордан изглеждал като всеки един новак,
търсещ своя път. Репортерът от ESPN Стюарт Скот, който работел за
футболния отбор на университета, си спомня Джордан просто като
поредното хлапе, което обикаля Чейпъл Хил с колелото си. Това, което го
държало здраво стъпил на земята, било присъствието на обичната му малка
сестра Рослин в кампуса. Резервирана и внимателна, Рослин правела всичко
възможно животът на брат ѝ да бъде уреден. Тя чистела стаята му, преди да
бъде затворена заради токсична опасност. Джеймс и Делорис също
направили безброй пътувания до Чейпъл Хил, за да нагледат децата си.
Рослин била много близка с майка си, а и Майкъл бил момчето на мама.
Когато започнал сезонът, той не можел да играе спокойно, докато не се
убедял, че родителите му са пристигнали безпроблемно и са се настанили на
трибуните.
Кларънс Гейнс Младши, син на прочутия треньор, член на Залата на
славата, от Уинстън Сейлъм, току-що бил завършил Университета на
Северна Каролина (по-късно ще стане скаут на „Чикаго Булс“). Той живеел
в Гранвил Тауърс в кампуса, където пребивавали и някои от спортистите в
колежа. Гейнс познавал много добре всички играчи на „Каролина“.
„Спомням си как ветераните, особено Джими Блек, говореха за наперения
новобранец, който щял да бъде част от програмата. Така че всъщност
познавах Ем Джей, преди да стане Ем Джей“, казва Гейнс. Той си спомня как
гледал Джордан да играе на откритите игрища до общежитията: „Момчето
имаше някаква аура. Някои хора просто присъстват, а той не принадлежеше
към тази категория.“
Все още всички се чудели какво ще се случи, когато напереният, нахъсан
новобранец се включи в тренировъчната схема на Смит. Оказало се, че
всичко минало леко. Необузданият атлетизъм на младежа, който правел
впечатление на всички, като че ли изчезнал за една нощ. Много по-късно,
когато Джордан вече се превръщал в звезда на професионалния баскетбол,
публиката започнала да разбира доколко той се бил приспособил, колко
дълбоко е абсорбирал „системата“ и доколко стилът му бил изграден тогава.
Заслугите за това не са, разбира се, само на програмата на Дийн Смит. Имало
и други сили, които навлезли в живота му и го моделирали.

Антуражът
Всяко лято, преди да влезе в колежа, Джордан посещавал баскетболния
лагер в Университета Кемпбъл в Буис Крийк, Северна Каролина. Кампът
станал популярна спирка в южния баскетболен кръг и често привличал
топтреньори и отлични играчи. Джордан работел като възпитател в
Кемпбъл, занимание, което ще продължи да практикува и по време на

143
следването си в колежа. Там той срещнал Фред Уитфелд, с когото завързал
здраво приятелство от ключово значение за живота му. Уитфелд бил от
Грийнсбъро и бил един от най-добрите реализатори в историята на лагерите
Кемпбъл. След като завършил, той се върнал да работи в училището като
помощник-треньор, докато следвал за магистър по бизнес администрация.
Като възпитател в началото на 20-те, Уитфилд проявил интерес към
Джордан и Бъз Петерсън, а след това тримата станали приятели.
Възпитателят бил веселяк и приятелски настроен и се превърнал във фигура,
към която Джордан можел да се обръща винаги. Той бил до него при
възходите и паденията му в университета, често му разкривал наблюденията
си като страничен човек, давал мнението си и предлагал смислени за Майкъл
съвети. Уитфилд се превърнал едновременно в приятел и съветник.
„Майкъл се появи в нашето баскетболно училище преди последната си
година в гимназията. Случи се да бъде в моята група. Побъбрихме малко и
се сприятелихме. Аз също играех по време на кампа, а през останалото време
водех тренировки и работех. Когато той отиде в Северна Каролина, аз вече
бях станал помощник-треньор в Кемпбъл. Често, когато нямахме мачове
през уикенда, пътувах до Чейпъл Хил и ходех на неговите мачове или просто
се мотаехме с него и с Бъз Петерсън. Част от работата ми като помощник-
треньор бе да осигуря играчи от АСС за летния ни лагер. Майкъл беше
момче, което бих довел в кампа да говори на хлапетата. Приятелството ни
ставаше по-силно. Мисля, че по някаква причина се свързахме в Буис Крийк,
но приятелство и доверие изградихме, след като започнахме да се
окуражаваме един друг да бъдем толкова успешни, колкото можем“, казва
Уитфилд за ранните си взаимоотношения с Джордан.
По време на онези пътувания за уикенда Джордан формирал своя най-
близък кръг от приятели, който след години щял да се превърне в здрав
антураж. „Още в колежа той оформи своя антураж, който включваше хора
като Фред Уитфелд - наистина прекрасно момче. Майкъл се обграждаше
само с хора, на които можеше да вярва“, отбелязва Арт Чански. Освен Уит-
филд, в Чейпъл Хил бил и Адолф Шивър. Благодарение на познанството си
с Джордан, той намерил временно място във втория отбор на университета,
чийто треньор бил Рой Уилямс. Шивър щял да оглави секцията за забавления
в най-близкия кръг около Ем Джей, неформална позиция, за която Уитфелд
бил твърде сериозен.
Джеймс и Делорис Джордан също одобрявали Уитфилд. Той бил блестящ
младеж с огромни познания за баскетбола. Влиянието му донякъде
туширало глупостите на Шивър, а и на останалите незрели състуденти на
Майк от първи курс. Шивър можел да продаде лед и на ескимос с приказки,
но рядко казвал за Джордан нещо различно от хвалебствия, които да
захранват огромното му его. Уитфилд също можел да ръси глупости, като

144
всеки друг млад човек, но развил и собствена философия и служел за мост в
процеса на порастването на Джордан и откриването пред него на нов
огромен свят.
Връзката с Уитфилд била нов, изключителен и съдбовен фактор за доброто
бъдеще на Майкъл. Той изградил възхитителен кръг за подкрепа от
родителите и роднините си, треньорския щаб на „Северна Каролина“,
съквартиранта си Бъз Петерсън, Уитфилд и дори Адолф Шивър, който му
помогнал да стане голямо име в колежанския спорт. Тези влияния били
необходими, за да насочат хиперзаредения с тестостерон и его 18-годишен
Джордан в правилната посока.

Слушателят
Причината, поради която Джордан постигнал успех през първите месеци
от престоя си в Чейпъл Хил, била способността му да слуша, навик, който
му бил наложен от взаимоотношенията с майка му и който му осигурявал
много предимства в живота. Още от първите моменти на успехи на сина си
Делорис го направлявала умело и го отвеждала далеч от опасностите, които
виждала по пътя му. Той много я слушал и това до голяма степен
предопределило успеха му. Отношенията им били дар, който двамата заедно
пазели като майка и син, най-вече заради повратните моменти в собствената
ѝ младост. Делорис Джордан още помнела провала в отношенията с
родителите си, за който платила скъпо след години. Дори когато му било
най-трудно, дори когато приятелите и апетитът му за живот го изкушавали
и дърпали в друга посока, Майкъл слушал. Понякога дори се откъсвал от
всичко и всички и се отдавал на размишления върху думите ѝ, особено
когато не харесвал какво чува. Но от най-ранна възраст той разбирал, че тя е
неговата пътеводна светлина.
„Моята индивидуалност и моят смях идват от баща ми. Работата ми и
сериозното отношение идват от майка ми“, обяснява Джордан в едно
интервю.
Делорис била най-големият му критик и понякога му правела остри
забележки, но по такъв начин, че той трябвало да ги приеме. За Джордан не
било лесно, особено когато възмъжал, да пренебрегне собствените си
инстинкти и да я слуша. Но връзката му с нея го направила изключително
адаптивен към думите на треньорите му, което се отразило много на
големите му успехи. Години по-късно той ще опише майка си като „моя
треньор“.
Способността му да слуша била един от най-ценните му таланти, въпреки
твърденията на Уорти в противното. За треньорите на Майк капацитетът му
да бъде трениран бил най-възхитителният му талант, дори надхвърлял

145
физическите му дарби на 18-годишен атлет. Дийн Смит признава: „Не бях
срещал играч, който толкова внимателно да слуша какво му казват
треньорите, а след това да излиза на терена и да го изпълнява.“
Дори при съвършеното си владеене на умението да слуша, Джордан
невинаги бил перфектен. На една тренировка на основни умения той не
положил максимални усилия. Рой Уилямс го извикал при себе си и му се
скарал, но Майкъл отвърнал, че се труди точно колкото всички останали.
Това ядосало треньора и той отговорил, че ако Майк иска да постигне нещо
изключително, ще трябва да работи много по-упорито от другите. Уилямс
останал удивен от това, което постигнал само с един разговор. След този
случай нямало човек в отбора, който да тренира по-упорито от Джордан.
Склонността на Майкъл да се подчинява на треньорите накарала Дийн
Смит да разбере, че въпреки колебанията, породени от тежкия характер и
постоянното джафкане, новобранецът е водещ кандидат да замени Ал Ууд.
„Най-силното ми качество беше, че можех да бъда воден от треньорите. Бях
като гъба. Дори когато си мислех, че те грешат, се опитвах да ги слушам и
да науча нещо“, казва Ем Джей. Това е нещо, което легионите имитатори
винаги пренебрегват. Те вярват в собствените си способности и физически
дадености, които ще ги изведат до върха. Джордан никога не е имал такава
настройка, като благодарение на това стига до първото си голямо изпитание
още като новобранец.

Корицата
С приближаването на началото на сезона темпото на Джордан било
забавено от контузии, но все пак той оставал кандидат номер едно за
стартовата петица на „Северна Каролина“. Тимът бил сочен за фаворит този
сезон, а редакторите на списание „Спортс Илюстрейтид“ искали снимка на
стартовия състав за корицата на обзорното си издание за колежански
баскетбол. Покрай представянето му в контролите и тренировките започнало
да се вдига все по-голям шум около Джордан. Тази есен той показвал
невероятни умения в заниманията, а треньорите и съотборниците му
останали удивени, когато посмял да предизвика за мач двойката Уорти и
Пъркинс. С бъбривец като Рой Уилямс в щаба тези неща не останали скрити
в залата за тренировки. Доловили мълвата, фотографите на „Спортс
Илюстрейтид“ поискали Джордан да бъде включен в снимката за корицата,
но Смит отказал. Нямало начин да позволи на първа страница на „Спортс
Илюстрейтид“ да се появи някой, който още не е изиграл и минута с екипа
на Северна Каролина.
„Джордан не беше фактор в рекламата и всичко останало в началото на
онзи сезон. Вероятно тези неща са преминали под диктата на Дийн Смит. В

146
днешно време няма проблем и новобранците са много значими фигури в
колежанския баскетбол. Но тогава не беше така“, казва Били Пакър.
Появата на корица на „Спортс Илюстрейтид“ и блицинтервю в списанието
преди началото на сезона били неща, за които мечтаел всеки млад спортист.
Джордан бил много обиден, когато разбрал, че няма да се снима с останалите
за изданието. Това бил и първият му сблъсък с авторитета на Дийн Смит. Но
дори и вбесен, той не си позволил и минимална проява на реакция.
Недоволството потънало в черната дупка на душата му и му дало нови сили.
Никой не бил по-изумен от съквартиранта му Бъз Петерсън. От срещата си
в летния лагер двамата били неразделни. По време на последната си година
в гимназията Петерсън се колебаел дали да продължи образованието си в
Северна Каролина. В един момент той дори се разбрал с треньорите на
Университета на Кентъки. Джордан му се обадил по телефона и изглеждал
наистина обиден, че приятелят му е забравил уговорката им да играят заедно
за „Катранените пети“. В крайна сметка Петерсън склонил и също
пристигнал в Чейпъл Хил.
Като съквартиранти в колежа двамата задълбочили своето приятелство,
независимо че се превърнали в конкуренти за мястото в стартовия състав на
„Северна Каролина“. С времето Петерсън щял да разбере, че въпреки
приятелството Джордан горял да му докаже, че неправилно е бил
пренебрегнат за приза Мистър Баскетбол за негова сметка в последната им
година в гимназията. Майкъл не бил забравил и твърденията на хората в
родния му град и дори на учителите в „Лейни“, че ще свърши като резерва в
„Северна Каролина“. „Много мои приятели принизяваха идването ми в
„Каролина“. Казваха ми, че новобранци не се допускат да играят. Дори двама
мои учители ми го казаха, макар че бяха фенове на щатския университет“,
казва Джордан.
Цялата есен щяла да продължи под знака на обидата - явна и въображаема.
В процеса на себедоказване Джордан скоро щял да се наложи над отбора на
ветераните. „Когато някой пристигне в „Каролина“, трябва да се съобрази с
някои порочни практики. Има три групи - А, В и С. А е за бързите гардове,
В е за момчетата като Майкъл, които са по средата, а С - за големите
момчета. И всеки си има определено място“, обяснява Уорти. По-ниските
започнали да предизвикват Джордан, като го бъзикат, че при средните е по-
лесно, защото имат с 3 секунди повече за изпълнение на упражненията.
„Тогава той помоли треньор Смит да го сложи в група А и просто постави
тези момчета на мястото им. Тогава разбрах що за човек е“, допълва Уорти.
Джордан не искал да бъде смятан за „един от новобранците“. „Той
схващаше много бързо. Беше новак и като такъв не трябваше да играе. Но за
този хлапак от Уилмингтьн трябваше да бъде направено изключение“, казва
и Сам Пъркинс.

147
 Майкъл пропуснал първите две седмици с тренировки заради подут глезен,
но продължил да таи надежда. Смит агонизирал в колебанията си какво
решение да вземе. Треньорът изчакал до последния възможен момент, за да
обяви кой ще е титулярът. Той знаел, че конкуренцията винаги е добра за
прогреса на отбора, така че не виждал причина да прекрати състезанието още
в началото. „Катранените пети“ трябвало да открият сезона с мач в Шарлот
срещу Канзас, двубой, който щял да бъде предаван по прохождащия кабелен
канал ESPN. Заради изгубеното време в лечение на контузията Джордан най-
накрая се примирил, че няма да е титуляр. Все още се надявал да намери
място на терена като шести или дори седми играч.
„Бях шокиран, когато тренер Смит написа моето име на черната дъска. Щях
да бъда титуляр в нашия пръв мач от сезона“, спомня си Джордан.
„Десет минути преди началото на мача един от треньорите дойде при нас и
ни каза, че Майкъл ще е титуляр. Не можехме да повярваме“, казва в едно
интервю три години по-късно Джеймс Джордан.
Джордан вкарал първия кош за „Каролина“ за сезона, а и в своята
колежанска кариера - същия този ден, след стрелба с отскок от средна
дистанция отляво на коша. Коментаторът за ESPN Бъки Уотърс отбелязва,
че новакът титуляр в състава на „Катранените пети“ е предизвикал доста
вълнение сред феновете, които започнали да го сравняват с Дейвид Томпсън
и Уолтър Дейвис.
Още в първите шест мача Джордан щял да има двуцифрен точков актив.
Той показал стабилна стрелба с отскок и умение да се измъква и открива
свободни пространства в различните зонови защити, с които трябвало да се
справя отборът на Каролина.
Отборите на Смит се славели с доброто движение на топката и
новобранецът показал, че може да даде своя принос в това. Ако имало
някаква критика към него, тя била, че се опитвал да преодолява зоната с
дълги пасове, за да вкара топката в подкошието. По онова време запазена
марка на тимовете, водени от Дийн Смит, били опитите да се осигури
пространство за чисти стрелби, вместо да стрелят от трудни позиции с
отскок.
Като отбор, поставен на върха на класациите за сезона, „Северна Каролина“
трябвало да пътува буквално из цялата страна. След мача в Шарлот с Канзас,
дошъл двубой с Южна Калифорния в Грийнсбъро. След това било ред за две
контроли в собствената зала „Карлмайкъл Аудиториум“. Последвало
пътуване до Ню Йорк за мач с „Рютгерс“ в „Медисън Скуеър Гардън“ в
седмицата точно преди Коледа. Там Джордан вдигнал публиката на крака с
две бързи контраатаки, завършили със забивки, като вкарал общо 15 точки.
Два дни след Коледа „Катранените пети“ срещнали друг фаворизиран отбор
- „Кентъки“, в Мийдоуландс.

148
 И отново той не показал ни най-малко притеснение или напрежение срещу
силния противник в поредния мач, предаван по телевизията. „Северна
Каролина“ отново спечелил със самочувствие. След това тимът се отправил
към Западното крайбрежие, за да играе в класическия турнир „Кейбъл Кар“
в Санта Клара, Калифорния, където записал успех над „Пен Стейт“ с
продължение и разбил домакина „Санта Клара“.
Зарекли се да гледат всеки мач, Джеймс и Делорис следвали навсякъде
шеметната вихрушка, в която „Катранените пети“ се били превърнали.
Пътуванията се отразили на семейния бюджет, но в замяна те можели да
бъдат част от приказката, в която животът на сина им се превръщал.
Родителите, както винаги, се опитвали да се държат на дистанция. „Дийн
Смит управляваше изкъсо отбора и държеше юздите и на родителите. Ако
се случеше да се съберат много родители край страничната линия, той
успяваше да сложи ред в редиците им. Беше много добър в това. Джеймс
Джордан беше много добър човек, който просто подкрепяше сина си. Той
винаги беше в съблекалнята след мач“, спомня си Арт Чански.
Някои наблюдатели тогава забелязват, че има проблеми между Джеймс и
Делорис, но те никога не ги демонстрират публично. „Делорис беше като
скала. Всеки го забелязваше щом се появеше някъде“, казва Чански и
признава, че всеки е знаел, че Джеймс не е светец. „Майкъл гледаше
предимно към баща си. Беше като негово копие. Беше взел неговата
провокативна натура и това донякъде беше в основата на състезателния му
дух. Майк беше като професионален убиец на терена.“
Джорданови щели да гледат 32 или 33 от мачовете на сина си през този
сезон, като понякога водели със себе си и дъщеря си Рослин. За
домакинските мачове от Селскостопанския университет в Грийнсбъро идвал
и Лари.
Въпреки нарастващото вълнение у коментаторите по време на тези първи
мачове началото на сезона не било прието с особени емоции. Джордан
очевидно бил притеснен, но страховете от неприятното му поведение били
забравени. Неговото вписване в отбора вървяло гладко и доверието към него
от страна на съотборниците и треньорите му нараствало с всеки изминал
мач. По-късно Ралф Сампсън ще отбележи, че Майк се е слял с обстановката.
„Да се появиш на сцената, когато там са Джеймс Уорти и Сам Пъркинс, Мат
Дохърти и Джими Блек... Тези момчета бяха играчи от най-високо ниво по
онова време, бяха гладни да покажат, че наистина са много добри. Така че
какво можеш да направиш, ако попаднеш там като новобранец?
Единственото, което ти остава, е да се учиш от тях. Мисля, че той успя да
вземе по нещичко от всеки“, отбелязва центърът на „Вирджиния“.
Отборът бил добре сглобен, но изборът на състава за сезона на треньорския
щаб бил изненадващо лишен от дълбочина. Успели да се справят с голяма

149
доза късмет. Сезонът вървял без сериозни контузии. В предишни сезони
Дийн Смит често бил критикуван, че разполагал с много таланти и въртял
твърде често играчите на терена, което било пагубно за силните моменти в
мача на различни играчи.
През този сезон проблемът отпадал при липсата на сигурност на резервната
скамейка. Титулярите - Уорти, Пъркинс, пойнтгардът Джими Блек и 203-
сантиметровото крило Мат Дохърти, записвали средно по 35-40 минути на
мач. Пъркинс, друг играч, който щял да бъде избран в първия кръг на драфта
на НБА, бил волеви второкурсник с тежък характер. Блек бил много
ефективен плеймейкър, който не вкарвал много, но бил свързващо звено в
отбора. Дохърти също играел важна роля с добрата си защита и 9 точки
средно на мач. Всички те имали успеваемост на 50 % в стрелбата от игра.
На пейката били Джим Брадок, Бъз Петерсън и Сесил Екзъм, които обаче
не вкарвали и по две точки средно на мач. Като нюйоркчани Блек, Дохърти
и Пъркинс привличали общественото внимание. Уорти и Джордан били
двамата, родени в Каролина, в стартовия състав, но били подкрепяни от
представители на различни области от всички краища на щата.
Уорти бил отличен лидер на отбора и представлявал ценностите на всички
жители на Каролина. Основите на уважението му към треньорите и властите
били поставени в семейството от благочестивите родители от Гастония,
Северна Каролина, а след това и в Шарлот. Той присъствал на лагерите на
Дийн Смит още от тийнейджърските си години и никога не поставял под
съмнение целите си и тези на отбора. Въпреки своите 205 см бил рядко бърз
по терена. Никой играч в колежанското първенство не можел да се сравнява
с него. Бил типът крило, което правело опасно нападението на всеки отбор.
Можел да завършва всяка комбинация. Добрата му игра и движение по
терена давали възможност и на съотборниците му да атакуват, а
„Катранените пети“ можели скоростно да се връщат и в защита.
Повечето от баскетболните пуритани обожавали да гледат Уорти под коша.
Обикновено му трябвали само секунди, за да стигне дотам. „Имаше огромна
първа крачка“, отбелязва Морис Луис, на когото след години често ще се
налага да пази Джеймс на терена в професионалния баскетбол. „Правеше
един или два финта, преди да направи крачка напред, а след това да стреля
със завъртане. Не беше нещо планирано“, уточнява треньорът му в „Лос
Анджелис Лейкърс“ Пат Райли.
Присъствието под коша на Уорти и Пъркинс привличало усилията на
противниковата защита. Пъркинс също бил висок 205 см, но ръцете му
сякаш нямали край. Това му позволявало да играе изключително успешно
като център в колежа. Имал сънливо изражение и бил много лаконичен,
което му спечелило прякора „Голямото спокойствие“, след като станал
професионалист. Той бил такъв дори като колежанин.

150
 Блек и Дохърти били ролеви играчи. „За да бъде добър един отбор, трябва
да разполагаш с играчи, които не мислят за собствените си точки. Ако
Джими и Мат мислеха само да вкарват, никога нямаше да станем велик
отбор. Щяхме да бъдем един добър отбор, но не и шампионски. Те знаеха
ролята си и я играеха добре. Всеки го правеше“, казва Смит.
Дохърти, родом от Хиксвил, Ню Йорк, бил топреализатор в гимназията.
Блек идвал от Бронкс, където играел в католическо училище и се бил разбрал
с Джим Валвано от „Северна Каролина“ Стейт през 1979 г. Той обаче
привлякъл вниманието и на Бил Гътридж. Треньорите на „Катранените
пети“ виждали, че е добър стрелец, но повече харесвали умението му да вла-
дее топката и стабилното му представяне от линията за наказателен удар,
баскетболния му интелект, бързината и умението му да взима решения,
както и устойчивостта му в напрегнати моменти. Смит не успял да скрие
предпочитанията си към Блек. Треньорите на „Северна Каролина“ винаги са
твърдели, че магията от сезона през 1982 г. нямало да бъде възможна без
техния пойнтгард.
„Не знам колко значим съм бил. Ние всички играехме много добре заедно,
забавлявахме се, комуникирахме добре. Все още си МИСЛЯ, че онзи сезон
беше изцяло заслуга на отборната работа“, казва по-късно Блек.
Като второкурсник в гимназията той загубил майка си, която починала на
39 години от сърдечен удар. След това, само няколко месеца по-късно,
пострадал в автомобилна катастрофа, като за малко не останал парализиран
за цял живот. Джими се борил с всички сили по време на рехабилитацията,
за да се възстанови, и дори се появил с обездвижваща яка на врата на първите
си тренировки като новобранец в колежа. Именно упорството на Блек е
главна причина за успеха през 1982 г. Трудно е да си представим играч от
„Северна Каролина“, който да заслужава повече уважение.
Колкото до Джордан, играта му не била много експлозивна през този сезон,
но показал обещаващи умения. Вкарвал по 13,5 точки средно на мач и
успявал в 53,4 % от опитите си за стрелба от игра. Но дори така Арт Чански
отбелязва, че в този тим, съставен от ветерани, Джордан имал важна роля.
„Все пак вижте с кого играеше“, казва коментаторът. „Много хора даже не
помнят, че като всеки новобранец Майкъл беше непостоянен и имаше своите
възходи и спадове“, допълва Смит.
Треньорите постоянно настоявали Джордан да подобри владеенето си на
топката и пасовете. Те имали забележки и към защитата му и се опитвали да
го научат да играе без топка в ръцете, нещо, което рядко му се налагало в
гимназиалния отбор.
Били Пакър останал изненадан, че не видял много от очакваните
пиротехники в първия му сезон „В първата си година, дори по време на
Файнъл Фор, никой нямаше представа колко добър всъщност беше той.

151
Правеше някои добри неща, но не контролираше мачовете, не избухваше в
атака. Правеше това, което му бяха казали да прави. По принцип беше
отборен играч и така и не видяхме нищо спиращо дъха, като номерата, които
след това показваше при професионалистите. Нямаше нещо, заради което да
възкликнеш: „О, Боже мой!“ Знаехме, че той ще бъде добър баскетболист.
Но когато говорехме за Майкъл Джордан, не беше като да знаем, че говорим
за човека, който ще стане „Най-великият играч на всички времена“. Сега
това може да звучи като: „Вие луди ли сте?“ но тогава той играеше в схемата
на отбора си и ако трябваше да атакуват зонова защита, правеше това, което
се иска от него, а когато правеха бърза атака, беше точно там, където всички
очакваха да бъде“, казва Пакър.
Разбира се, това били онези „моменти“, дошли в резултат на всичко, което
бил научил. „Катранените пети“ се върнали от Западното крайбрежие след
празниците за бърза контрола с „Уилям & Мери“ преди да се отправят към
Мериленд за първия си мач от Крайбрежната Атлантическа конференция, в
който записали красива победа над тима на Лефти Драйзъл с 16 точки
разлика. След това се върнали у дома за вълнуващ двубой с Вирджиния на
Ралф Сампсън, вторият най-силен отбор в страната.
Отборът на Северна Каролина излязъл агресивно на терена, като от
началните минути започнал да пресира съперника по цялото игрище в опити
да си осигури ранна преднина. В отговор младите гардове на Вирджиния
Отел Уилсън и Рики Стоукс показали добра стрелба от разстояние. Джордан
за пръв път се изправил срещу Ралф Сампсън и бил впечатлен както от
размерите на центъра, така и от представянето му в този мач - 30 точки и 19
борби. Майкъл пропуснал три стрелби през първото полувреме и плахо
подавал 4-5-метрови пасове, докато играчите на Вирджиния се окопавали в
здрава зона. За първите 20 минути успял да вкара само 4 наказателни удара.
Уорти го придърпал след края на полувремето и му казал да не подава,
когато има чиста позиция за стрелба при стегнатата зона на противника.
„В началото на мача аз постоянно търсех по-добри възможности. Искахме
да изкараме топката от подкошието и може би да накараме Сампсън да
натрупа повече фалове“, спомня си Майкъл.
Въпреки възпаленото си рамо той послушал съвета на Уорти и през второто
полувреме вкарал 12 точки, като завършил мача с 16. „Не исках да го
насилвам да прави каквото и да било. Но забелязах, че подаваше, вместо да
стреля, когато можеше. А ние се нуждаехме от атака на коша“, казва след
мача Уорти.
Въпреки това играчите на „Вирджиния“ контролирали положението на
терена. Малко повече от седем минути преди края на мача те водели с 8
точки, а Джими Блек бил изваден заради натрупани лични нарушения. В
игра влязъл Брадък, който вдъхновил „Северна Каролина“ за обрат и тимът

152
спечелил с 65-60. Този мач щял да има огромно значение за тима в края на
сезона. Сампсън не ПОЛОЖИЛ усилия да крие огорчението си след мача.
„Все още мисля, че ние сме отбор номер 1 в страната. Те просто имаха
късмет. Но трябва да се потрудят, за да ни достигнат“, казал той.
След това „Катранените пети“ победили и „Северна Каролина Стейт“ с 20
точки разлика. После взели своето и срещу слабия Дюк в Дърам, въпреки че
имали проблеми почти до края, когато пет минути преди сирената Джордан
вкарал в четири поредни атаки. Той нанизал 13 от общо 19 точки в мача през
второто полувреме. Но в следващия мач вкарал само 6 точки, а Северна
Каролина записала първа загуба за сезона - у дома, срещу „Уейк Форест“.
„Успяхме да ограничим владеенето им на топката и стрелбите им. Опитах
се да контролирам борбата под кошовете. Трябваше да играя срещу Майкъл,
за да не може да стигне топката до Уорти и Сам Пъркинс. Не можехме да се
концентрираме върху Джордан при тези играчи, с които разполагаха.
Очевидно бяха велик отбор“, разказва през 2012 г. старият познайник
Антъни Тийчи, играл за „Уейк Форест“ в онзи мач.
Северна Каролина се върнала на победния път и спечелила следващите си
три мача, но както Сампсън предвидил, „Катранените пети“ трябвало да
пътуват за Шарлотсвил за гостуване на „Кавалерите“. Този път Смит решил
да не прилага преса по цялото игрище. Вместо това тимът трябвало да играе
зонова защита, с която да се стреми да печели борбите при неуспешните
стрелби на съперника. Такива обаче нямало много. „Кавалерите“ вкарали в
64 % от стрелбите си и разгромили гостите със 74-58.
Огромната загуба била обезпокоителна. В Чейпъл Хил Джими Блек свикал
отборно събрание, на което напомнил на всички шампионските им амбиции.
Отново фокусирани, играчите на Северна Каролина спечелили последните
си осем мача от редовния сезон. По традиция шампионатът предлагал
напечено по южняшки дерби. През 1982 г. то било между „Кавалерите“ и
„Катранените пети“. Северна Каролина с лекота преодоляла съпротивата на
„Джорджия Тек“ и „Северна Каролина Стейт“, за да се срещне в директен
сблъсък за титлата с Вирджиния.
Отборът на Тери Холанд преминал не една битка по пътя си, включително
трудни победи над „Клемсън“ и „Уейк Форест“ в турнира. В последния мач
срещу Тийчи и компания Вирджиния загубила заради контузия на гарда
Отел Уилсън. Но и двамата треньори знаели, че титла в конференцията ще
осигури на тима им предна позиция в жребия за Източния регион на НСАА.
Загубилият трябвало да пътува в друг регион, където обикновено бил
поставен по-надолу в схемата.
Това били два великолепни колежански отбора, които вече били добре
смазани машини. И двата тима завършили с баланс 12-2 в АСС. В началото
на сблъсъка Каролина наложила изненадващ контрол върху мача след

153
зверска забивка на Уорти. След това „Катранените пети“ повели с 8-0 и 24-
12.
По време на почивката Смит казал на играчите си, че Вирджиния ще се
върнат в мача и те трябва да са готови за техния напън. И наистина,
„Кавалерите“ стопили преднината и дори дръпнали в резултата, когато
Джордан извършил третото си лично нарушение три минути преди края на
първото полувреме. Северна Каролина успяла да задържи преднина от 3
точки преди почивката, но в началото на второто полувреме играчите на
Вирджиния вкарали шест коша и принудили Смит да вземе ранен таймаут,
след като, както очаквал, съперникът заиграл здрава зона.
„Кавалерите“ водели и имали психологическо предимство, но били
напрегнати, а натискът върху тях се засилвал. Джордан обаче вкарал серия
от четири поредни успешни стрелби с отскок и върнал тима си в мача. С
първия си успешен удар от левия ъгъл направил разликата само 1 точка.
Холанд взел навременно прекъсване, но въпреки това тимът му пропуснал
да вкара при следващата си атака. Това дало възможност на Джордан да
вкара от 5 метра вдясно. При една точка аванс Смит дал знак на играчите си
да играят широко в атака, за да разпилеят зоновата защита на Вирджиния.
Холанд не реагирал. Неговите гардове продължили рехаво да покриват
периметъра. Мачът навлязъл в заключителните си три минути. Каролина
продължила да играе широко, което осигурило чиста позиция за стрелба на
Джордан и той вкарал третия си пореден кош. Последвала успешна атака на
Сампсън, който намалил преднината на Каролина до една точка. Смит дал
команда на своите да повторят последната си атака и Джордан отново от-
белязал, за четвърти пореден път, за 44-41.
„Майкъл направи няколко изключително важни стрелби срещу Вирджиния
във финала на АСС. Ако не беше вкарал под ръцете на Сампсън, нямаше да
могат да спечелят този мач. Това беше мачът, в който за пръв път той
изпъкна“, казва Арт Чански. „Още тогава имаше слабост да вкарва
решителни кошове“, съгласява се и дългогодишният баскетболен репортер
Дик Вайс.
Оставали 9 минути до края на мача. Каролина заиграла здрава зонова
защита, но Джеф Ламп отговорил с успешна стрелба от 6 метра, за да намали
разликата отново до 1 точка. Без да се колебае, Смит вдигнал четири пръста
и тимът му се разпръснал в нападение Четири ъгъла, действие, което разгне-
вило публиката, коментаторите и дори съдиите. Но проработило. Играчите
на Вирджиния така и не успели да стрелят до края, а „Катранените пети“
просто чакали сирената. Холанд се отказал да прибягва до фаул, докато не
останали 28 секунди. Дохърти пък вкарал веднъж от двата си опита от
линията, но Вирджиния не успяла да се възползва от владението след това.
Джими Блек също вкарал два фаула, а Сампсън забил със сирената. Но вече

154
нямало значение. Каролина завършила на първо място в конференцията след
успеха.
Мачът бил предаван по Ен Би Си в цялата страна и предизвикал огромни
протести в медиите и сред феновете. Този двубой станал причината за
въвеждането на лимит за атака, който шефовете на АСС въвели заедно с
линията за три точки - експеримент, който бил готвен за следващия сезон.
Церемонията по коронясването на тима победител останала загубена във
врявата край мача. Но Джеймс Уорти си направил изводи: „Майкъл Джордан
изпъкна във финалите на АСС този сезон. Беше невероятно да го гледаш как
се държи, все едно казва: „Това е моята топка и това е моят отбор“.
Самочувствието на Джордан се повишило с края на сезона. Той се чувствал
сигурен в обкръжението на ветераните в отбора си и вече бил свободен да
мечтае за големи победи.
„Катранените пети“ били поставени под номер едно в схемата на
шампионата на НСАА и удържали този статут въпреки някои проблемни
победи. Не било без значение и че щели да играят регионалните си сблъсъци
в своя щат. Те обаче имали проблеми в първия си мач в Шарлот срещу
малкия университет от Вирджиния Джеймс Мадисън. Все пак Каролина
спечелила с 52-50. В полуфинала на региона в Рейли, съперник бил
университетът на Алабама, но тимът на Смит успял да надделее със 74-69.
В мача за титлата на региона тимът на Северна Каролина се изправил срещу
водения от Роли Масимино университет на Виланова с Ед Пикни в състава
си. Играчите на Каролина отново показали силна игра. Един от най-
вълнуващите моменти в мача бил, когато защитата на „Катранените пети“
принудила съперника да сгреши. Играчите на Северна Каролина овладели
топката и я подали на Джордан. Огромният център на Виланова Джон
Пиноне се дръпнал към коша в опит за защита. Пикни си спомня
последвалото: „Треньорът винаги ни е учил, ако попаднем в беда, да хванем
здраво противниковия играч и да не му позволяваме лесно да поднесе. Знаех,
че Джон ще го фаулира. Тогава той скочи, а Джон, чийто прякор беше
„Мечката“ - беше наистина яко момче - го сгащи. Някъде по пътя си нагоре
във въздуха Джордан като че ли се извъртя под ръцете му и съдията свири
фаул. Движението му беше невъзможно, но той го направи... Губехме от тях.
Всички разтърсихме глави, все едно казвахме: „Човече, ти се шегуваш“.
Нямаше как да забие, защото Пиноне го беше сграбчил за китката. Буквално
трябваше да вдигне 108 кг във въздуха, за да забие. За нас Пиноне беше най-
здравият играч, който бяхме виждали. Но той се измъкна от ръцете му.
Нормално беше Джордан да тупне на земята. Нямаше как да запази баланса
си и да завърши стрелбата си. Беше странно, лудо отиграване.“

155
 Джордан обаче имал опита от битките си с Кени Гатисън, Клайд Симънс и
Антъни Тийчи в Коустъл Плейн и не се поколебал, нито пък изпитал някакъв
страх да атакува коша, независимо кой го пазел.
След победата с 10 точки разлика над Вилянова във финалите на региона
момчетата на Северна Каролина започнали да вярват, че все пак може да
осигурят лелеяната награда за треньора си Дийн Смит. финалната четворка
на НСАА се провела в „Супердоум“ в Ню Орлиънс, Северна Каролина,
Джорджтаун, Луисвил (с четирима титуляри от шампионския си състав от
1980 г.) и Хюстън. Всички доминиращи отбори от последното десетилетие с
общо 11 срещи във финалите между самите тях. Със състави, включващи
едни от най-добрите играчи на модерното време: Майкъл Джордан, Джеймс
Уорти, Хаким Олайджуон, Патрик Юинг, Сам Пъркинс, Клайд Дрекслър.
Озверелите медии били подготвили един голям въпрос към Дийн Смит:
„Как се чувствате, след като шест пъти стигнахте до файнъл фор и нито
веднъж не спечелихте?“ „Мисля, че се справям с това добре, не чувствам
никаква празнота“, гласял отговорът.
В полуфиналите тимът на Северна Каролина се изправил срещу Хюстън.
През 1983 г. „Пумите“ щели да станат известни като „Фи Слама Джама“ -
забиващото братство. През 1982 г. обаче те били по-скоро като Пепеляшка.
Без да се притеснява от шума и тълпата в кънтящата зала „Супердоум“,
Джордан вкарал първите два коша за своя тим. След това Пъркинс поел
контрола на мача в свои ръце и завършил с 25 точки и 10 борби, а защитата
на Каролина удържала звездата на „Пумите“ Роб Уилямс, който не вкарал
нито веднъж от игра. Играчите на Северна Каролина спечелили мача с 68-63
и се класирали за финала. „Спомням си великолепния мач, който Сам
Пъркинс изигра срещу Хаким Олайджуон. Ако Сам не беше играл по този
начин, те щяха да имат шансове и можеше и да не стигнем до мача за
титлата“, спомня си 20 години след този мач Бил Гътридж.
В другия полуфинал „Джорджтаун Хояс“ с центъра новобранец Патрик
Юинг и националния гард Ерик (Сънения) Флойд победили поставения
Луисвил с 50-46. Така се сбъднала мечтата на спортните коментатори -
финал между Дийн Смит и Джон Томпсън. Двама приятели, треньори на
олимпийския отбор на САЩ през 1976 г., се срещат в битка за титла, която
и двамата искат отчаяно. Треньорите изразили своята отдаденост. „Не
играем ние, играят отборите ни“, казали те. Въпреки това сблъсъкът между
Северна Каролина и Джорджтаун във финалите на НСАА през 1982 г. е
смятан за най-драматичния в историята. Ветеранът коментатор Кърт Гоуди
дори смятал, че този мач е от национално значение, сравнимо с това на
световните серии в бейзбола и Супербоул в американския футбол. Тогава в
„Супердоум“ в Луизиана се събрал рекорден брой зрители - 61 612. Други
17 милиона гледали мача по телевизията.

156
 „Имах смесени чувства за мача срещу тима на Дийн, защото много го
уважавах и бях привързан към него. Но, от друга страна, именно защото това
беше Дийн, бях много по-мотивиран“, казва по-късно Томпсън. Тъй като
двамата били близки приятели, те много добре си знаели номерата. Медиите
търсели сензация в това, макар да имало и други горещи теми в този сблъсък.
Например Уорти и Флойд играели заедно в националния отбор, освен това и
двамата били от малкото градче Гастония в Северна Каролина; и двамата
били лидери на отборите си. Напрежението преди мача било толкова голямо,
че почти можело да се реже с нож. „Задави се, Дийн, задави се“, крещели
феновете на „Булдозите“ по трибуните.
19-годишният Юинг започнал мача с париране на четири от стрелбите на
Каролина, две били на Уорти. Съдиите обаче признали кошовете, тъй като
топката била минала вече най-високата си точка при намесата на младия
център. Петият опит на Юинг за чадър имал същата съдба. Така
„Катранените пети“ записали първите си десет точки в мача, без дори вед-
нъж да са прокарали топката през ринга. „Патрик беше отличен
„чадърджия“. Искахме да натрупаме възможно най-голяма преднина. Все
още имам съмнения за някои от признатите кошове“, казва в интервю пет
години по-късно Томпсън.
Някои треньори биха се притеснили, че блокираните стрелби ще разклатят
самочувствието на Уорти, но не и Смит. „Знаех, че тези неща ни най-малко
не тревожат Джеймс. Някои момчета мразят да получават чадъри, но
Джеймс беше толкова над тези неща“, казва треньорът на Каролина.
След това начало мачът се превърнал в надлъгване на двамата специалисти.
„Хояс“ повели, но след това Каролина изравнили при 18-18. Уорти завършил
с 18 точки през първото полувреме, като резултатът на светлинното табло
продължавал да се движи като махало напред-назад. Джорджтаун имали
точка аванс на почивката при 32-31.
„Джорджтаун бяха безмилостни. Те искаха да се разбием в защитата им. И
почти успяха да го постигнат. Имаше един момент, в който дръпнаха с 3-4
точки, а в онзи момент това изглеждаше огромна разлика. И тогава Джими
Блек пропусна при една атака, но Майкъл буквално прелетя и я вкара в коша
- беше все едно Леденият Гервин (Джордж Гервин (роден на 27 април, 1952
г.) - американски баскетболист, играл за „Вирджиния Скуиърс“, „Сан
Антонио Спърс“ и „Чикаго Булс“. Смятан е за един от най-великите гардове
в историята на НБА.) да претъркаля през Юинг“, казва Уорти. Интригата
продължила и през второто полувреме. Шест минути преди края Каролина
водели с 57-56 след два успешни наказателни удара на Уорти. Подемът им
обаче се превърнал в кошмар след това.
Джордан щял да остане в историята, естествено, заради стрелбата в края,
но за треньорите на Каролина ключовият момент за него бил с коша му с

157
лявата ръка 3:26 минути преди сирената. „Един от най-красивите моменти в
мача бе този, няколко минути преди края, когато поднесе почти до горната
част на таблото, за да преодолее Юинг“, казва Бил Гътридж. „Помислих си:
„Страхотен пробив. И тогава видях Патрик там и през ума ми мина мисълта,
че ще блокира и тази атака. Беше сензационен кош“, допълва Смит в
спомените си 20 години по-късно. „Не знам защо завърших с лявата ръка.
Мразя да я използвам. Играта с лявата ръка е най-слабият елемент в
уменията ми. Но точно нея използвах тогава. Не можех да повярвам, просто
завъртях топката. И направих абсолютно невероятен изстрел, почти
докоснах горната част на таблото и тя влезе над Юинг“, казва през 2002 г.
Джордан за месечното издание на „Катранените пети“.
Този кош дал преднина от три точки - 61-58, на Северна Каролина, но
„Хояс“ не се предали. 2:37 минути преди края те намалили на 60-61 след
стрелба от средна дистанция на Юинг. В следващата атака играчите на
Северна Каролина пропуснали от линията за наказателен удар и младият
център на Джорджтаун овладял борбата. Съненият флойд вкарал на свой ред
със стрелба от движение, с което извел „Хояс“ напред - 62-61 по-малко от
минута преди края.
32 секунди преди края Смит поискал таймаут, за да вземе мерки срещу
познатата зонова защита на Джорджтаун. „Обикновено в такава ситуация не
взимам прекъсване. Би трябвало да знаем какво да правим. Но очаквах
Джорджтаун да се върнат и да се затворят в здрава зона. Казах: „Дохърти,
погледни Джеймс или Сам, и Джими - пасът през цялата зона да бъде към
Майкъл“. Както се оказа - цялата страна, където беше Майкъл, беше
свободна, защото всички пазеха Джеймс. Ако Майкъл беше пропуснал, Сам
щеше да е героят, защото щеше да хване борбата“, спомня си още Смит.
Той бил толкова уверен в указанието си, че помощникът му Рой Уилямс
признава, че гледал недоумяващо таблото с резултата, мислейки, че не чете
правилно. Начинът, по който Смит говорел, бил все едно Северна Каролина
води, казва асистентът. След като почивката свършила, тимът се върнал на
терена, а Смит се приближил към Майкъл и му казал: „Закови ги, Майкъл“.
Трийсет години по-късно Пакър, който коментирал мача за Си Би Ес, все
още не бил съвсем сигурен за случилото се и оспорвал твърденията на хората
от Северна Каролина. „Винаги съм чувствал, че изстрел като този не може
да е бил измислен от Дийн Смит, въпреки че той и досега твърди, че е
измислил на момента тази атака. Имаш играчи като Уорти и Пъркинс под
коша... За какво говорим въобще? И ще върнеш топката към Майкъл? Да,
днес всеки би казал: „Разбира се, че така ще направиш“. Но тогава никой не
би посмял. Първо би дал топката на Уорти, после - на Пъркинс, ще търси
пробив и чак тогава - стрелба. Не поставям под въпрос познанията за играта

158
на Дийн Смит. Но със сигурност това, което стана, не беше в Топ три на
опциите, по мое мнение“, казва журналистът.
Играчите на Каролина се опитвали в продължение на 15 секунди да си
осигурят позиция за чиста стрелба, после Блек подал на Джордан за стрелба
от близо 5 метра до лявата крайна линия. „Беше чиста стрелба, абсолютно
чиста. Сега, гледайки назад, не ме интересува кой е щял да получи топката.
Майкъл искаше топката и Майкъл знаеше, че ще стреля. Това беше началото
на едно от най-великите явления в живота. Някои момчета получават шанса
за чисти стрелби, но не ги вкарват. Някои момчета получават топката за
такива удари, но не я искат. Майкъл обаче искаше да направи тази стрелба и
всички видяха това. Нямаше колебание, нямаше финтове. Беше: „Хей, дайте
ми топката и аз ще я вкарам в коша“. Това беше неговата състезателна
натура. Повечето играчи бягат от подобна отговорност, но само малцина
вървят уверено към нея, споделя още коментаторът. Той не се криеше в
ъгъла. Искаше топката точно там“, казва още Пакър. По-късно Джордан ще
признае, че е визуализирал точно такъв момент, докато с отбора пътувал в
автобуса към залата.
В далечния край на игрището всички на пейката на Джорджтаун се свили в
агония. Само на 30 см от издигналия се във въздуха Джордан щабът на
Северна Каролина седял стоически. Смит едва-едва свил устни и повдигнал
вежди в лека гримаса. Подобни моменти в предходни мачове от финалната
четворка не завършвали добре за него.
Джордан се издигнал, езикът му инстинктивно се подал навън, все едно да
опита вкуса на въздуха в „Супердоум“. Над главата му топката грациозно се
отделила от възглавничките на пръстите на дясната му ръка, след като
отлепил лявата от нея, и полетяла. Изсвистяла като божествена синя
светлина, която преминава като бриз през територията на „Катранените
пети“ и след това залата избухнала в гръмотевичен рев.
„Седяхме там, в зала „Супердоум“, и Майкъл вкара при онази стрелба“,
спомня си Делорис, която веднага се огледала за мъжа си и дъщеря си
Рослин. Двамата били скочили на крака. „Можех само да си помисля: „Не,
не и на новобранец“, допълва майката.
В интервю през 2011 г. Дик Вайс казва, че бил изненадан от този ход, тъй
като Дийн Смит по принцип не вярвал много на новобранците. „Това беше
най-великият мач за Дийн Смит до този момент“, признава Вайс.
„Беше предопределено да стане така. Това беше съдба. До този изстрел
всичко за мен се нареждаше като по конец. Ако онзи изстрел не се беше
получил, мисля, че нямаше да стигна дотук“, казва в интервю през 2002 г.
Джордан.
Всъщност накрая едно незабравимо стечение на обстоятелствата щяло да
бъде решаващо за изхода на мача. Изоставайки с 62-63 и достатъчно време

159
за атака, играчите на Джорджтаун незабавно стигнали до отсрещния край на
игрището. Гардът Фред Браун владеел топката пред защитата на Каролина.
След това с периферното зрение видял Сънения Флойд. Или поне така си
мислел. Оказало се, че сянката в бяло е противникът му Джеймс Уорти.
Лидерът на Северна Каролина останал изненадан, когато Браун сгрешил и
му подал топката. Крилото на Каролина я сграбчил и тръгнал да атакува, но
бил фаулиран.
Томпсън бил засипан с критики, че не взел таймаут, преди да започне
атаката. Но Смит го защитава: „Джон постъпи мъдро, като не взе почивка“,
казва Смит и допълва, че усилията на Джордан в защита са предизвикали
грешката на Браун. „Майкъл направи няколко защитни движения и се опита
да покрие Флойд, а Джеймс се хвърли да открадне топката и не се прибра
под коша. И днес си мисля, че ако Джорджтаун бяха с бели екипи в този мач,
както във всички други по време на турнира Браун нямаше да сбърка и да
подаде на Джеймс.

160
 ГЛАВА 12
НЕЩО НОВО
Бил Билингсли бил поканен от група приятели да пътува до Ню Орлиънс за
Файнъл фор. След мача той излязъл и бил поведен от шумната тълпа към
Френския квартал, когато се натъкнал на Майкъл Джордан и двама негови
съотборници да наблюдават тихичко празненствата. Джордан незабавно
познал своя треньор от младежкия отбор в гимназията.
„Билингсли! - казал той. - Какво правиш тук?“ Двамата разменили няколко
думи и Билингсли щастливо го поздравил, преди да продължи по пътя си.
Треньорът останал учуден, че Джордан може кротичко да се наслаждава на
момента, без да бъде пометен от празнуващите фенове. Вероятно не разбрал
в онзи момент, но това били последните мигове от анонимността на Джордан
и дори тогава, в онази вечер на 29 март, тя щяла да бъде заплашена. Тогава,
в Чейпъл Хил, 30 000 фенове се събрали на улица „Франклин“, веднага след
като чули коментаторът да обявява по радиото: „Катранените пети“ печелят
националното първенство.“
„Веднага след края на мача изтичах, крещейки на улицата. И, разбира се,
всеки друг в кампуса направи същото. Имаше хиляди замаяни фенове. Дийн
Смит никога не беше печелил и моментът беше невероятен. Всеки беше
въодушевен и екзалтиран“, спомня си Дейвид Ман, първокурсник в
Университета на Северна Каролина по онова време.
„Хаос, истерия, фойерверки и бира. Това са съставките, от които
националната титла беше направена“, заключава в. „Грийнсбъро Дейли
Нюз“ на следващия ден. Празненствата не утихнали до 4 часа сутринта и
продължили два дни по-късно, когато 20 000 души се събрали, за да
приветстват шампионите при завръщането им у дома.
Били нужни седмици, за да затихне вълнението, но в живота на Джордан се
появили нови обстоятелства, с които трябвало да се справя през следващите
месеци. „Бях като сърна на пътя на светлината на фаровете на кола. Не
разбирах мащаба на това, което бях направил“, казва той след много години,
като връща времето назад.
Стрелбата му зарадва милиони фенове на баскетбола, много от които преди
това нямали никакви сантименти към университета на Северна Каролина и
ги превърнала във фенове на „Катранените пети“. Титлата гордо белязала и
черни, и бели в целия щат. Победата изтрила всички съмнения за Дийн Смит
и неговата програма и короновала младия Майкъл като принц на баскетбола.
„Беше като малко дете, което излиза от черупката си. Името ми беше Майк.
Всеки ме знаеше като Майк Джордан. След стрелбата станах Майкъл
Джордан“, отбелязва Ем Джей. Ако преди този мач говорел като латерна, то
след мача никой не можел да му затвори устата. След този си общ дебют във
161
Файнъл Фор Джордан и Юинг щели да станат приятели завинаги. „Помня го
как вкара онази стрелба. Не си говорим за това. Той достатъчно го изтъква,
за да му напомням и аз“, споделя центърът през 2010 г.
Само месеци, след като съгражданите му изразяват съмнения, че ще успее
да се впише в Северна Каролина, Майкъл се прибрал у дома, за да открие
основите на новопридобитата си слава, която скоро ще направи целия свят
тесен за него. Той искал да обиколи игрищата в Уилмингтън за няколко мача,
както в дните преди колежа. Но като пристигнал, го чакала тълпа. Дори не
успял да излезе от колата в този ден, според един от местните полицаи, който
бил свидетел на прибирането му. Това бил един от първите знаци, че старият
му начин на живот си е отишъл завинаги.
Градът посрещнал Майкъл Джордан с почетен банкет две седмици по-
късно. Той раздал автографи на дузина фенове, включително на няколко
развълнувани млади баскетболисти по екипи. Джордан седял вдясно на
Дийн Смит на тази официални вечеря. Треньорът му леко се усмихвал и
водел непринуден разговор, докато обикновено шумната млада звезда този
път седяла тихичко. Майкъл все още приличал на подрастващ, почти с
детско излъчване, непохватен при толкова голямо внимание към него.
Родителите му също били там, като по някакъв начин успявали да
потушават изблиците си на вълнение и гордост. „Където и да отидеха, те
винаги се държаха мило“, казва Били Пакър, който често се срещал със
семейството. Той се смял много с тях в нощта след голямата победа, която
дошла точно година след нервната реакция на госпожа Джордан от мача
„Макдоналдс“ в Канзас. „Има някои родители, които винаги трябва да са на
преден план или в центъра на всичко. Джорданови никога не се държаха
така. Винаги бяха учтиви и поведението им беше изключително мило.
Винаги съм им се възхищавал за това“, допълва коментаторът. Това била
една пролет, която и двамата щели винаги да помнят. Делорис се прибрала
и намерила цял куп поздравления в банката, в която работела. Един от
колегите ѝ я посрещнал с думите: „Здравейте, госпожо майка на Майкъл
Джордан“. Тя се опитала да прокара идеята, че е точно толкова горда със
сина си, колкото ако гой беше просто един първокурсник в Северна
Каролина и не играе баскетбол. Признала на един репортер, че майчинският
ѝ инстинкт я зарязал, когато стомахът ѝ се свил в момента, в който
„Катранените пети“ подали топката, все едно е горещ картоф, в ръцете на
момчето ѝ. Тогава, когато топката била в ръцете му, тя се надявала той да я
подаде на някой друг.
Джеймс също получил специално посрещане при завръщането си. Във
фабриката направили специално парти под надслов „Добре дошъл у дома,
Майкъл Джордан“. Така че не само животът на Майкъл се променил след
стрелбата. Родителите му също получили парче от пая.

162
 Младежкият дискомфорт и непохватност на Джордан по време на банкета
не му попречили да се наслади на новото си положение. За повечето
новобранци завръщането у дома след цяла година независимост в училище
било шокиращо, тъй като откривали, че родителите им все още гледали на
тях като на хлапета. Прибирането у дома обаче му показало, че новото му
положение води със себе си нови задължения в семейните отношения.
Славата му скоро щяла да затъмни всички и да управлява семейните
отношения. Дори в първата му година в университета всички го забелязвали.
Той все още не бил професионалист, но щял да стане.
Джорданови се опитали да не се фокусират върху бъдещето, особено
госпожа Джордан. Ако не друго, тя вече имала по-ясна представа и станала
по-бдителна в преследването на мечтата си в навечерието на финалите. Бъди
скромен. Не се самоизтъквай. Не забравяй да споменаваш съотборниците си.
Все едно тя и Дийн Смит се били наговорили. Всеки път, когато говорела с
журналисти, тя подчертавала, че се гордее еднакво с всичките си деца.
Майкъл просто бил този, който привлякъл повече обществено внимание.
За Джордан най-голямото предизвикателство през пролетта на 1982 г. било
да открие място, на което все още има свободата да живее предишния си
живот. Той успял да си уреди мач „един на един“ с една местна звезда в
Пендър Каунти. Всичко изглеждало като в доброто старо време, само че
около терена имало стотици, които наблюдавали битката. Джордан спечелил
два мача и загубил един, спомнят си очевидци.
В крайна сметка той намерил сигурност в Чейпъл Хил благодарение на
почти семейната атмосфера, която създавал Дийн Смит. В кампуса през
лятото се отбивали много бивши възпитаници на треньора, включително
звезди в НБА като Уолтьр Дейвис и Фил Форд. Онова лято след
спечелването на шампионата всички те нямали търпение да се срещнат с
това момче, което направило „стрелбата“. Бившите възпитаници били
очаровани от състезателната натура на Джордан. За разлика от Уорти Ал Ууд
започнал да преподава на Джордан уроци по скромност. Гардът го ударил с
лакът в първия им мач онова лято, но бъдещият второкурсник Джордан все
пак вкарал, изблъсквайки ръката на съперника си, като му показал, че при
него няма място за скромност. Тази размяна на умения станала, докато
тренирали забивки. Ууд подхвърлил идеята да опитат да забиват с една ръка
тип „мелница“ - движение, което Ем Джей щял да демонстрира по-късно
срещу Мериленд. На терена тогава имало и такива като Уорти, които
мислели, че самочувствието на Майкъл е в повече. Но през втората му
година започнало да става ясно, че вярата на Джордан в силите му щяла да
стигне до висоти, за които никой не подозирал, че съществуват.

163
 Отново Гранвил
Джордан и Бъз Петерсън живеели на първия етаж на Гранвил Тауърс, по
средата на един заключен в двата края коридор, който трябвало да осигурява
спокойствието на младите баскетболисти и редовните студенти, живеещи
там. Сред пребиваващите в общежитието бил Дейвид Ман, студент последен
курс, който завършвал специалност „Радио, телевизия и кино“. Нисък, слаб
и непретенциозен, Ман скоро бил допуснат до един вид вътрешния кръг на
19-годишния Джордан по онова време, точно в момента на промяна на
положението му. „Беше много наперен дори тогава. Беше Господин
Самочувствие и беше много сигурен в себе си“, спомня си Ман.
Ман виждал момичета да се мотаят край заключените врати в коридора с
надеждата да успеят да се промъкнат вътре. Като повечето студенти Дейвид
забелязвал всичко, което Джордан правел. Той бил изненадан, че не видял
никакви доказателства, че новата звезда в кампуса е партиманиак.
„Беше доста сериозно момче. В сградата живееха много купонджии, играчи
и студенти, но той никога не е бил е тях“, допълва Ман. Всеки можел да види
Бъз Петерсън например да танцува с питие в ръка и с приятелката си и
очевидно все още да празнува титлата на „Катранените пети“ отпреди
няколко месеца. „Бъз определено не беше отдаден толкова на баскетбола,
колкото Майкъл. Той беше купонджия. Не приемаше нещата толкова
сериозно, колкото Майкъл. Честно да си призная, беше малко глупав“,
споделя наблюденията си Дейвид.
Същата есен „Спортс Илюстрейтид“ публикува снимка на Джордан със
слушалки да танцува в стаята си под един чадър. Това вбесило Ман, защото
било очевидно, че снимката е нагласена. Петерсън можел да направи нещо
Подобно, но не и Джордан дори ако има причини да празнува. „Това беше
уникалното при него. Той можеше да е напълно погълнат от себе си и да
бъде въвлечен в купона с всичките възможни забавления, жени и прочие, но
моето впечатление беше, че никога нямаше да си позволи да излезе от релси.
Дори на онази възраст. Знаеше, че иска да бъде най-добрият и знаеше опас-
ностите по пътя, от които може да пропадне. Беше абсолютно сигурен в себе
си. Сигурен в това, което иска, и че нищо не може да го спре“, отбелязва
Ман. Бившият състудент на Джордан забелязал, че макар той да бил по онова
време 19-годишен второкурсник, имал присъствие на лидер дори сред други
баскетболисти на терена: „Не беше шумен. Не доминираше във всичко
толкова, колкото говореше за това. Но когато говореше, нямаше как да не го
слушаш. Не заповядваше на другите играчи какво да правят. Но съм убеден,
че съотборниците му го уважаваха. Мисля, че малко се притесняваха от него.
Но той определено не раздаваше заповеди напред-назад“.
Скоро Джордан разбрал, че Ман учи „Медии“ и има план да работи в
киноиндустрията в Холивуд. „Майкъл мислеше, че това е лудост. Дойде и
164
ми каза: „Знаеш ли, трябва да говориш с жената на Дийн Смит.“ Съпругата
на треньора беше психиатър. След това винаги, като ме засечеше, Майкъл
ме питаше: „Видя ли се с жената на Дийн Смит вече? Говори ли с нея?“
Мислеше, че е смешно някой като мен да иска да живее в Лос Анджелис и
да има някакъв шанс да работи за киното.“
Шегите продължили със седмици, като Джордан се подигравал с плановете
за Холивуд на Ман всеки път, когато го срещнел. Тогава Ман научил една
истина, която всеки, който оцелеел покрай Джордан, трябвало да знае -
винаги отстоявай себе си пред него. „Накрая му казах: „Майкъл, това е моята
мечта. Винаги съм искал да работя в киното. Ти никога ли не си мечтал?“
Той отговори: „Да, мечтая да играя в НБА“. След това никога повече не ме
закачи за това.“
Друго нещо, което Джордан открил за Ман, било, че той разполага с видео
в стаята си, уред, който в онези времена бил рядко и твърде скъпо
притежание. Ман освен това бил голям баскетболен фен и записвал мачовете
на Северна Каролина. Така Джордан започнал често да му гостува, за да
гледа записите на собствените си мачове.
„Това беше, преди да се появят безжичните дистанционни. Трябваше да
насочиш устройството, свързано към видеоплейъра с 3-4-метров кабел. Той
сядаше там и гледаше собствените си отигравания, след това връщаше
записа и ги гледаше отново. Мисля, че научи много от това. Не знам колко
треньори използваха видеозаписи по онова време, но той определено го
правеше в моята стая“, казва Ман.
Играчът, който след време щял да промени видеоерата, открил за себе си
начин да изучава играта си. Един от първите записи, които Ман и Джордан
гледали заедно, бил финалът срещу Джорджтаун. По време на предаването
коментаторът Били Пакър отбелязал, че Уорти е най-бързият играч в отбора
на Каролина. „Що за глупости. Аз съм най-бързият играч в отбора“, ядосано
изсумтял Джордан. Когато станало дума за „стрелбата“, Ман го разпитал:
„Той каза, че когато изстрелял топката в онзи момент, всъщност не бил
сигурен, че се намира на точното място, на което треньор Смит искал да
бъде. Мислел си, че е прецакал всичко. Но бил открит и стрелял, и се
получило.“
Когато сезонът започнал, Джордан продължил да се отбива в стаята на
Дейвид и да изучва представянето си. „Седеше в пълно мълчание. Не
казваше почти нищо. Концентрираше се върху мислите и стратегиите си,
които рисуваше в главата си. Той не говореше и аз го оставях на мира“, казва
Ман.
Един ден Джордан си играел, стреляйки с топче в една чаша в коридора.
„Поиска да се включа. Искаше да залагаме кой ще успее да уцели. Беше
малко топче, колкото монета, но колкото и да играехме, все го побеждавах.

165
Трябваше да тръгвам за лекции, а той не ме пускаше. Накара ме да остана в
коридора с него, а аз не исках да загубя, затова продължих да вкарвам онова
топче.“ Най-накрая, раздразнен, Джордан захвърлил всичко и си тръгнал.
„Накрая ми дължеше около 75 цента. И никога не ми ги плати“, спомня си
Ман.

Подобрението
След като лятото се изтърколило в лагери, мачове и индивидуални
тренировки, подобрената версия на Джордан се върнала в Чейпъл Хил за
тренировките през есента. „Предсезонна подготовка, втора година“, както
по-късно Смит ще ги нарече. Треньорът допълва: „Не можех да повярвам
колко беше подобрил играта си след края на новобранския си сезон. Всеки
път, когато поемаше топката за „Синия отбор“, тимът му побеждаваше.
Когато го правеше за „Белите“, те печелеха. Треньорите започнаха да
шушукат: „Какво става?“ Той не беше в отборите на САЩ през лятото, но
беше пораснал с 5 см, беше работил здраво през лятото, за да подобри
владеенето на топката, дрибъла и стрелбата си и беше толкова уверен в
силите си.“
Арт Чански си спомня: „Дийн винаги е твърдял, че най-голямото
израстване момчетата имат в паузата между първия и втория си сезон.
Винаги след края на сезона той им казваше върху какво да поработят. Ако
те се върнат и наистина са ИЗПЪЛНИЛИ препоръките му, задължително
израстваха, защото вече имаха и година колежански баскетбол зад гърба си.
Ставаха по-високи и по-здрави физически и играта им бележеше огромен
скок. Когато Майкъл се върна на тренировка, реакцията беше „О, Боже!“
Майкъл бил по-висок, по-здрав и по-бърз. Вече пробягвал 36 м за 4,39
секунди, което било с близо две десети от секундата по-бързо от първата му
година в колежа. Всичките му показатели скочили. В лични разговори той
признавал, че целта му е да спечели още национални титли, което показва,
че вече усещал какъв късметлия е, че вече е спечелил една. Шансовете за нов
успех в НСАА можели да бъдат и по-високи, ако Дийн Смит беше постъпил
егоистично и беше убедил Джеймс Уорти да остане за още една година в
Университета. Но треньорът продължил да поставя успеха на своите възпи-
таници над своя собствен и дори над отборния. Всеки друг на негово място
щеше да прилъже Уорти с обещание за още една титла на „Катранените
пети“. С крилото училището щеше да се върне за новия сезон с четирима
миналогодишни титуляри, нещо невиждано в историята на колежанските
първенства до момента. Но вместо да натиска звездата си да остане в уни-
верситета, Смит започнал да търси възможности за него да участва в драфта
на НБА.

166
 Когато научил, че Уорти има шанс да бъде сред първите избрани, треньорът
го посъветвал да вземе решение и да се включи в драфта. Рискът от контузии
и загуба на голям договор бил твърде голям за крилото, за да избере да
продължи да играе аматьорски баскетбол. Тази забележителна лоялност от
страна на Смит бе една от причините играчите толкова да държат на него.
Пет сезона по-рано той направил същото за плеймейкъра Фил Форд, който
можел да премине при професионалистите още след дебютната си година в
университета. Форд тогава отказал с думите: „Кой ще съобщи на майка ми?“
Той се върнал в Северна Каролина и записал куп рекорди, като станал и
играч на годината още следващия сезон.
Семейството на Уорти също ценяло образованието, но Смит настоял, че по-
благоразумната постъпка ще е той да влезе в драфта. Впоследствие Джеймс
бил избран под номер 1 от „Лос Анджелис Лейкърс“. За да му намери
заместник, Смит поискал домакинството на следващите национални финали
за гимназисти, в който играли 16-годишният 213-сантиметров Брад Дохърти
и атлетичният 195-сантиметров гард Къртис Хънтър, така че имал много
възможности да реконструира състава си. „Катранените пети“ започнали
шампионата като поставени под номер 1, но този статус много бързо се
променил.
Имало няколко причини за провалените надежди за сезон 1982-1983. Шест
седмици преди началото на шампионата Джордан счупил лявата си китка.
Той продължил да тренира с превръзка. Бъз Петерсън контузил коляното си
по средата на сезона, заради което Джордан започнал да носи накитника си
на средата на подмишницата в знак на подкрепа за съквартиранта си.
„Катранените пети“ чувствали най-много и липсата на Уорти. Както
отбелязва Били Пакър, той бил невероятен баскетболист, който оставил
невъзможна за запълване пропаст.
Дик Вайс посетил Чейпъл Хил и Джордан точно преди началото на сезона.
Майкъл с гордост му признал, че той и баща му са запалени фенове на
НАСКАР. Вайс отбелязва, че това бил един млад човек, който не се поддава
на стереотипи. През 2011 г. той си спомня, че Майк бил възпитано момче, но
тогава не видял никакъв знак, че точно Джордан и играта му ще го превърнат
в „следващия Месия на НБА“. Спортният журналист се надявал, че
Джорджтаун и Каролина отново ще се изправят един срещу друг следващата
пролет.
Това обаче така и не се случило.
Въпреки превръзката на ръката си в първия мач за сезона, Джордан вкарал
25 точки, а Пъркинс добавил 22, но тимът им загубил с продължение от
„Сейнт Джон“ на Крис Мълин със 74-78. Седмица по-късно „Катранените
пети“ се отправили към Сейнт Луис за мач с Мисури. Те отново загубили,
този път с 60-64, което доказало, че сезонът няма да се размине без

167
драматични събития. Не било изненада, че всеки отбор, срещу който
излизали, подхождал крайно сериозно и концентрирано срещу шампиона.
Три дни след мача с Мисури Северна Каролина посрещнали в Чейпъл Хил
„Тюлейн“, воден от впечатляващия център Джон (Хот Род) Уилямс. Малко
след началото на мача феновете на Каролина си помислили немислимото -
техните любимци били на път да запишат серия от три поредни загуби. Нито
един състав на Северна Каролина не бил допускал това от сезона 1928-1929.
Драмата започнала 4:33 минути преди края на мача, когато Пъркинс
извършил петото си лично нарушение. Това осигурило свобода за действие
на 205-сантиметровия Уилямс. Гостите от Тюлейн повели с 51-49. Джордан
изравнил след борба в нападение и кош 36 секунди преди сирената. 8
секунди преди края Уилямс застанал на линията за наказателен удар и отбе-
лязал и двете си стрелби, а отборът му отново повел с две точки. И отново
Джордан се нагърбил с отговорността да обърне мача в последния момент.
Напреднал с топката, но бил спрян от съдиите заради нарушение в
нападение.
Джеймс Джордан седял на трибуната заедно с двете си дъщери. „Помислих
си: „Загубихме!“, спомня си бащата в интервю през 1984 г. Рослин
погледнала баща си и казала: „Татко, твърде бързо се отказа!“ Часовникът
показвал 4 секунди до края, когато Майкъл пресякъл пас и хвърли топката
от 11 м със сирената за изравняване. Зала „Кармайкъл“ избухнала, но това
не било всичко.
Напрежението и надпреварата между двата тима продължила още дълго,
докато 2 минути преди края на третото продължение Джордан пробил по
крайната линия под коша, вкарал и си спечелил и лично нарушение. Така
преднината на Каролина станала 5 точки, което било достатъчно за първата
победа за сезона със 70-68.
„Той започна сезона с превръзка на китката на лявата си ръка, но въпреки
това спечели мача с Тюлейн“, признава Смит след това.
Последвала кратка почивка, преди тимът да отпътува към Ню Джърси за
двубой с Луизиана. Каролина спечелил с четири точки разлика. Третата
победа за сезона дошла срещу Санта Клара в Грийнсбъро, а седмица по-
късно тимът се отправил към Тълса, където щял да участва в коледния
турнир „Ойл Сити Класик“. Домакините спечелили мача със Северна Каро-
лина с 10 точки разлика в първия мач. „Катранените пети“ все още търсели
себе си в ерата след Уорти, който им липсвал не само под кошовете, но и с
активността в защита. Три дни след гостуването в Тълса дошла визита в
Чатануга срещу тима на Университета на Тенеси. Джордан и компания
отново губели в резултата 4 минути преди края, когато Майкъл отново
сътворил своето чудо и вкарал 11 от 17-те последни точки за отбора си за
крайната победа.

168
 През празниците семейство Джордан заминали с отбора на сина си в
Хонолулу, за да гледат участието му в друг турнир - „Рейнбоу Класик“. Те
станали част от празника, който момчетата от Северна Каролина сътворили,
след като спечелили три мача, включително с унищожителното 73-58 срещу
Мисури като отмъщение за загубата от началото на сезона.
С тези успехи „Катранените пети“ записали серия от 18 поредни победи.
Тимът нямал никаква почивка - последвала среща с Рютгерс в Грийнсбъро,
а след това мач със Сиракуза в Шарлот, преди да започне сезонът и в АСС.
Помощник-треньор на „Оранжевите“ от Сиракуза бил Брендън Малоун, кой-
то преди години бил наставник на Джордан в лагера „Файв Стар“. Малоун
получил шанса да се увери с очите си в прогреса на своя възпитаник и решил
да му постави двойна защита в мача. „Решихме да използваме капани по
цялото игрище. Бях възхитен от увереността му, когато е поставен под
натиск. Въпреки дублираната защита успяваше с дрибъл да се отдалечи, да
навлезе в наказателното поле, да подаде. Никога не се панираше в тези
ситуации“, споделя Малоун.
В отговор на тактиката, с която Смит и Северна Каролина печелят титлата
на АСС през 1982 г., ръководството на конференцията въвело
експериментални правила - лимит във времето за атака на коша и линия за
три точки. Така Дийн Смит не можел да продължава с играта си на котка и
мишка със съперника си, протакане и защита на нищожна разлика във
времето. Новите правила не позволявали и на отбора да се окопава в
безсмислена зона под коша си, а трябвало да се мислят стратегии за по-добра
защита на играчите от периферията и ограничаване на стрелбата от
разстояние.
В мача с Мериленд Джордан вкарал едва 2 точки преди почивката, но до
края добавил още 15. Най-доброто му отиграване обаче било в защита,
когато блокирал атака на Чък Дрийзъл, син на треньора на Мериленд Лефти
Дрийзъл, и осигурил крайния успех със 72-71.
Пред „Катранените пети“ все още стояло предизвикателството от срещата
с Вирджиния на Ралф Сампсън. По това време новобранците Къртис Хънтър,
Брад Дохърти и Уорън Мартин също живеели в общежитието „Гранвил
Тауърс“. „В деня преди мача баскетболистите стояха в коридора и говореха
за мача. Бяха уплашени до смърт. Хората наистина не разбираха КОЛКО
плашещ бе Ралф Сампсън тогава. Беше като Годзила в баскетболния свят.
Брад Дохърти беше новак и не искаше да се изправя срещу Сампсън.
Момчетата си стояха в коридора и обсъждаха всичко това, чудеха се какво
да правят и разправяха колко нервни са. Майкъл беше там, но не казваше
нищо. След няколко минути такива приказки изведнъж той скочи, изстреля
се на около метър от земята, удари стената с ръце и изкрещя: „Забравете този
Сампсън!“ Всички изведнъж млъкнаха“, спомня си Дейвид Ман.

169
 Двата отбора се изправили един срещу друг на следващия ден, като двубоят
щял да бъде излъчен по Ен Би Си от университетската зала в Шарлотсвил.
Отборът на Вирджиния бил поставен под номер 2 в класирането, а
„Катранените пети“ били вече единайсети. „Кавалерите“ имали и
допълнителен стимул - да не прекъснат серията си от 42 мача без загуба у
дома, всичките по време на ерата „Сампсън“. Това бил първият домакински
мач на „Вирджиния“ от близо шест седмици, а противник като „Катранените
пети“ бил само допълнителен дразнител за близо деветте хиляди фенове,
които изпаднали в екстаз при появата на Сампсън за загрявката. Докато
хората по трибуните крещели, Смит стоял спокойно край своето място на
пейката и пръстенът му на шампион в НСАА проблясвал в телевизионните
камери. „Седни, Дийн! Седни, Дийн“, викала тълпата.
Играчите на Северна Каролина започнали вихрено мача, затворили в
сандвич Сампсън и със стрелби от линията за три точки повели с 12. На
полувремето обстановката в малката зала била като на погребение. Смит
залепил 213-сантиметровия новобранец Брад Дохърти и 205-сантиметровия
Сам Пъркинс за Сампсън, а едно от крилата винаги бил готов да помага в
опазването на звездата на домакините. „Катранените пети“ не допускали
топката да стигне до него, а същевременно успявали да опазят и останалите
му съотборници. Сампсън вкарал само две от осемте си стрелби през първото
полувреме. Същевременно Пъркинс играел най-доброто нападение в живота
си и вече имал 25 точки, включително и три тройки.
След почивката залата притихнала тревожно, когато Сампсън направил
бързо третото и четвъртото си лично нарушение. Северна Каролина
увеличили преднината си на 23 точки при 85-62 9:41 минути преди края. Две
минути след това Сампсън вкарал първата си тройка за сезона от левия ъгъл
и „Кавалерите“ започнали своя щурм за обрат. Дошли последователни
кошове на Рики Стоукс, Джими Милър, Рик Карлайл, Тим Мълън и Отел
Уилсън. После Сампсън отново вкарал. Карлайл също бил точен от тройката.
Така пет минути преди края разликата вече била не 23 точки, а 6. Две минути
преди сирената и резултатът бил 96-90 в полза на гостите, когато Сампсън
стрелял от близка дистанция. Джордан обаче скочил и блокирал топката,
като я забил по уникален начин в земята.
Това отиграване било широко отразено в пресата след това. Край игрището
треньорът на Вирджиния Тери Холанд ръкопляскал. „Майкъл Джордан и
Дейвид Томпсън - това са двамата играчи, на чиито отигравания срещу моя
отбор съм ръкопляскал с удивление... преди да разбера, че всъщност
аплодирам срещу моя отбор. Едновременно с това крещях в екстаз на
съдията, че топката е преминала връхната точка на параболата си и кошът
трябва да се зачете. Мисля, че реферите също бяха зашеметени и изумени от
това, което направи Джордан. Технически кошът трябваше да бъде зачетен

170
- тя вече падаше надолу, след като Ралф я изстреля над ринга. Беше като
титанична ракета. Дори не знам защо Джордан реши да скочи и да се опитва
да я блокира“, спомня си Холанд.
„Някога, в младежките си години, изненадвах самия себе си. Това беше
красотата на играта ми, което ми проправи път нагоре в кариерата. Никой не
можеше да ми каже какво точно ще направя. Аз самият не знаех какво мога
и какво не. И това беше очарователното на онова време“, спомня си Майкъл
15 години по-късно, като признава, че сам не бил сигурен, че ще може да
стигне топката. В схемата на игра на Дийн Смит той имал още много да
разкрива за себе си и способностите си.
14 секунди след този чадър Отел Уилсън вкарал тройка и Вирджиния вече
била само на две точки и 50 секунди до края. Но „Кавалерите“ направили
два фаула, а Джордан и Джими Брадок не пропуснали от линията за 101-95.
След края на мача Сампсън си тръгнал от залата, без да каже и дума на
журналистите.
С този успех тимът на Каролина оглавил класирането в АСС. „Катранените
пети“ победили и „Северна Каролина Стейт“, и Дюк, с огромна разлика.
Оказало се, че преминаването на Уорти в НБА дава повече свобода на
Джордан. Той започнал повече да играе в близост до коша, което щяло да се
превърне в негова запазена марка и в професионалния баскетбол. Майк се
придвижвал добре по терена, често бил свободният човек при контраатаките.
Дори когато не бил свободен, той можел да стреля успешно благодарение на
бързата си първа крачка и добрия си отскок. Все още понякога съдиите му
свирели крачки за това движение, но Смит изпратил запис на забавен каданс
на ръководството на НСАА като доказателство, че действията на
възпитаника му не са извън правилата. В атака отборът на Каролина
продължавал да се движи много, съотборниците му често пресичали под
коша и правели заслони, което му позволило да трупа още повече активи в
статистиката си.
„Джордан работеше повече от всеки играч, който бях виждал, дори от най-
изключителните. Той диктуваше тона на играта. Беше силен психически,
както винаги. Казваше: „Дайте ми я, искам я.“ Беше просто страхотен.
Искахме да играем специална защита срещу него. Рисувахме схеми и
казвахме: „Той ще направи това и това“. Той продължава да играе така.
Възхищавам му се. Дори когато пропуснеше стрелба, се хвърляше, за да
върне топката. Никога не ни даде шанс да го опазим напълно“, казва след
мача през онзи януари треньорът на Дюк Майк Кжижевски.
Наказателната акция на Джордан продължила и срещу „Джорджия Тек“
следващата седмица. Той вкарал 11 от 16-те си стрелби и записал рекордните
за кариерата си в гимназията и колежа 39 точки. Направил седем опита от
тройката. Вкарал шест от тях.

171
 Постиженията му впечатлили коментатора на ESPN и бивш треньор Дик
Витале. Той бил в „Карлмайкъл Аудиториум“ в Чейпъл Хил, когато Северна
Каролина приел Вирджиния. Победната серия изстреляла „Катранените
пети“ до номер 1 в страната. Вирджиния били втори. Всички, които
разбирали от спорт във Вирджиния, били раздразнени от Витале, когото
обвинили в кампания срещу Сампсън при гласуването за играч на годината.
Витале подчертал талантите на Джордан, но Тери Холанд и пиаротделът на
Вирджиния чувствали, че коментаторът не толкова подкрепя Джордан,
колкото атакува Сампсън. В коментара си Витале използвал думата „суперз-
везда“ с оттенък на присмех във връзка със Сампсън, настоявали те.
Журналистът усетил, че е останал недоразбран. Той допълнил, че Сампсън
за разлика от други велики центрове показвал по-малко от талантите си във
Вирджиния. Витале отбелязал, че понякога в последния си сезон в
колежанския баскетбол Сампсън не показвал ентусиазъм, докато, от друга
страна, Джордан преливал от такъв.
30 години по-късно Холанд признава: „Няма съмнение, че Майкъл беше
достоен кандидат за приза и Дик имаше право да гласува както си иска и да
насърчава всеки, който искаше да го слуша. Но ние възразявахме срещу
коментарите му защо Майкъл трябва да бъде играч на годината вместо Ралф.
Дик си беше Дик и не се спираше пред нищо. Но нямаше причина да
критикува Ралф, за да представя своя избраник.“ Холанд добавя, че Сампсън
вече имал два трофея за играч на годината в колежа, където останал четири
години.
Всички спорове трябвало да приключат в мача в зала „Карлмайкъл“.
Шумът от трибуните бил толкова силен, че играчите на Вирджиния едва
чували имената си при представянето на отборите преди началото. Гостите
играли страхотно и си осигурили 16 точки аванс 9 минути преди края на
мача. 4:48 минути преди сирената Джими Милър вкарал тройка за Вир-
джиния за 63-53. Това се оказал последният кош в мача за тях. Оттук нататък
заредили грешка след грешка и допускали съперникът да им отнема лесно
топката. 1:20 минути преди края все още водели - с 63-60, а Сампсън
пропуснал да вкара от линията за наказателен удар. Каролина вкарали, за да
намалят на една точка. Тогава се случило нещо, което вече било като подпис
за Майкъл Джордан. 51 секунди преди края той откраднал топката от Рик
Карлайл в средата на терена, втурнал се към коша и забил за 64-63 в полза
на Каролина. Десетилетия след това отиграване то още предизвиква комен-
тари сред очевидците. В следващите 50 секунди играчите на Вирджиния се
опитвали да пробият. Кулминацията била, когато Карлайл стрелял ялово от
далечна дистанция 0,05 секунди преди края. Джордан надскочил Симпсън и
хванал последната борба в мача. „Този сезон неговите геройства бяха не
толкова в нападение, колкото в защита. Той показа, че е номер 1 не само

172
заради състезателния си дух, но и заради уменията си в защита. Научих
повече за него през тази 1983 г. и най-вече от начина, по който пазеше
съперниците си. Очевидно бе, че е добър реализатор, но беше и феноменален
на отсрещния край на терена“, казва Бил Пакър.
Холанд се съгласява с това становище: „Майкъл беше страхотен
универсален играч в колежа, но най-ефективен бе в защита. А това е по-
трудно за трениране, отколкото да станеш добър реализатор, защото няма
как да покриваш двойно някого и едновременно с това да се опитваш да
пазиш топката в ръцете си.“
Публиката в залата останала да аплодира отбора си дълго след като мачът
бил приключил. „Като се върнахме в общежитието, бях останал без глас.
Слизах по стълбите и отивах до машината да си взема нещо за хапване,
когато дойде Майкъл. Бяхме само двамата и му казах, че мачът е бил велик,
а той е играл страхотно. Той реагира, все едно това беше повече от ясно.
„Аха. Ми добре“, каза и започна да говори за училище. Държеше се все едно
нищо не е станало и все едно не го е грижа. Дори не искаше да говори за
мача“, спомня си Дейвид Ман.
Три дни по-късно Северна Каролина трябвало да се изправи срещу
Вилянова в преиграване на регионалния финал от 1982 г. Еди Пинкни
поддържал връзка със съгражданина си от Ню Йорк Сам Пъркинс и нямал
търпение да се сдобие с вътрешна информация за тима му. В някои от
разговорите им те разисквали нарастващата конкуренция между
конференциите. Вилянова били в Конференция „Биг Ийст“, където били и
Джорджтаун.
„Не искахме да се сближаваме много, защото те имаха навика да се заяждат,
ако им го позволиш. Пъркинс тогава ми каза, че Джордан е най-добрият
баскетболист, когото е виждал някога. Разбира се, аз настоявах, че най-
добрият е Юинг. За нас мач срещу Джордан и Северна Каролина, които
тогава бяха номер 1 в АСС и в класирането, беше незабравимо вълнение.
Това беше най-силната конференция, а те разполагаха с най-добрите играчи
и имаха Джордан. Мислехме, че няма как да ги преодолеем. Просто знаехме,
че това момче е велик баскетболист. И дори като играч си казваш: „Знам
какво ще стане. Въпросът е кога.“ Защото на всички беше ясно, че той ще
вземе мача“, казва Пинкни за Северна Каролина.
Но това не се случило в онзи ден. Джордан не играл добре, а тимът на
Вилянова победил номер едно в страната в тяхната собствена зала.
„Очакваше се да ни разнищят, а ние се борехме добре. Играхме свръхсилите
си“, признава Пинкни.
Тази загуба довела до криза на „Катранените пети“. Три дни по-късно те
загубили отново - от Мериленд с 12 точки, а след нови три дни - и от
„Северна Каролина Стейт“ със 7. Неуспехът бил предвестник на втората им

173
поред загуба от „Вълчата глутница“, този път в полуфиналите на
шампионата на конференцията. Играчите на Джим Валвано били налучкали
своя победен ритъм, който ги извел до националната титла след финал срещу
Хюстън.
„Катранените пети“ на свой ред се добрали до финалите на регионалното
първенство в Сиракуза, но били победени от Джорджия с 82-77. Джордан
направил няколко паметни забивки в мача, но не успял да изведе тима си до
успех. След това казал на Рой Уилямс, че е прегорял и иска малко почивка
от баскетбола. Асистентът на Смит разбирал какво голямо бреме носел на
раменете си Майкъл след напускането на Уорти. Донякъде схемата на игра
на Смит го улеснявала, но Джордан трябвало да дава максимума от себе си
във всеки мач, за да може баскетболната машина на Северна Каролина да
върви напред. Така че Уилямс се съгласил, че малко почивка е добра идея,
но бил изненадан, когато на следващия ден го заварил в залата да тренира.
Попитал го защо е променил плановете си, а Джордан отвърнал, че трябва
да подобри играта си.
„Катранените пети“ преминали през криза в края на сезона, но репутацията
на Джордан скочила неимоверно. Той вече бил провъзгласен за „най-добрия
гард и защитник“ от „Спортс Илюстрейтид“ и това станало само година след
като треньорите му почти го обвинили в безразличие в дефанзивен план,
когато бил новобранец. „Джордан като че ли винаги знаеше къде ще отиде
топката. Сновеше като луд, като покриваше целия терен и причиняваше
тревога у всеки“, казва крилото на Мериленд Марк Фотъргил.
С въвеждането на експерименталната линия за три точки в АСС Джордан
записал средно по 20 точки на мач (най-много в конференцията) и по 5,5
борби. Но не бил доволен. Завършил с успеваемост в стрелбата от игра 53,5
%, но не вкарвал толкова много отдалеч, както в първата си година, а това
било важно, тъй като срещу Каролина често играели зонова защита. „Мисля,
че въвеждането на тройките обърка мисленето ми. Бях пресиран и стрелях
твърде много отдалече“, размишлявал той. Всъщност постигнал успеваемост
зад линията от 44,7 %, с което бил четвърти по този показател сред
съотборниците си гардове. „Освен всичко друго параболата при стрелбата
ми ставаше все по-висока и висока. Мисля, че онази победна стрелба от
финала през 1982 г. се наби в главата ми. Гледал съм този момент поне
трийсет пъти. Беше като дъга.“, допълва Ем Джей.
Като първокурсник той никога не спечелил награда за най-добър защитник
в мача, давана всеки път от треньорите на Каролина, но получил 13 награди
като второкурсник. Той се приплъзвал по движението на топката и използвал
дългите си ръце, за да я достигне, като записал 78 откраднати топки през
сезона, само с една по-малко от рекорда на университета, поставен от Дъдли
Брадли.

174
 Но усилията му в защита му коствали лични нарушения, като получил по
пет в четири мача, които „Катранените пети“ загубили.
Извън статистиката направил и няколко впечатляващи отигравания.
Например забил над главата на гарда на „Северна Каролина Стейт“ Сидни
Лоу. Едно от изпълненията му срещу „Джорджия Тек“ пък било наречено от
„Спортс Илюстрейтид“ „деморализираща забивка“. Той скочил от линията
за наказателен удар, останал смущаващо дълго във въздуха и чак най-накрая
насочил топката към целта. „Помислих си, че гледам Супермен“, казва
баскетболистът на „Джорджия Тек“ Тим Харви след това.
За Джордан отново се заговорило. Той бил избран в първия отбор на
конференцията и в Ол-Америка отбора, макар че не получил приза за играч
на годината, който отишъл за Сампсън. Джордан останал втори във вота, но
„Спортинг Нюз“ го провъзгласили за колежански играч на годината. „Той се
промъква във въздуха. Той се бори и вкарва (вече има над 1100 точки за две
години, което е рекорд на училищата), той пази двама души едновременно,
той взима всички спорни топки, той блокира стрелби, краде топки. Но най-
важното е, че поема отговорност в края на мача и печели победи“, пише
спортният седмичник.
Въпреки тези похвали Джордан изпаднал в криза в края на сезона. „В устата
ми остана горчив вкус. Може би бях разглезен от това, че спечелих титлата
в НСАА още в първата си година“, казва по-късно той. Майкъл бил
разочарован и от съотборниците си, защото чувствал, че те нямат достатъчно
дух и желание за състезание. Поставянето под съмнение на съотборниците
му щяло да се превърне в една от основните теми в живота му и той често
признава това. „Трудно е да се работи с човек, който няма състезателен дух.
Винаги съм тествал този аспект от характера на съотборниците си на и извън
терена. Избирам си един и проверявам дали ще издържи. Ако става, знаеш,
че можеш да разчиташ на този човек да преодолее напрежението в мача“,
обяснява по-късно той. Джордан казва, че се справял по-добре с тези
проблеми като професионалист, макар че много от съотборниците му в
Чикаго не са съгласни с това.
Дейвид Ман си спомня тихия коридор в общежитието след разочароващия
край на сезона. „Никой не говореше за това.“ Накрая Ман събрал смелост и
го попитал какво мисли за титлата на НСАА, която спечелил отборът на
„Северна Каролина Стейт“. „Той каза: „Виж, със смесени чувства съм. По
някакъв начин харесвам „Стейт“, но трябваше на тяхното място да сме ние.“
По-късно ще стане ясно, че още тогава Джордан прибягнал към голфа като
средство за успокояване на емоциите след загубата от Джорджия. Той се бил
научил да играе покрай Бъз Петерсън и Дейвис Лов III, който играел за
Университета на Северна Каролина и бил сред най-добрите в страната. Исти-
ната е, че страстта му към голфа се развила постепенно. Петерсън играел

175
голф от гимназията и познавал Лов, чийто баща пък давал уроци на Дийн
Смит. Петерсън, Лов и Рой Уилямс прекарали много дни по игрищата, а
Джордан не искал да се чувства изоставен. Лов си спомня, че Майкъл
започнал да ги придружава: „Обикновено караше количката със стиковете,
но в един момент пожела да играе. Така че аз и Бъз му събрахме един
комплект стикове и няколко стари топки и започнахме да го учим. ... И
създадохме чудовище.“
Брад Дохърти, Мат Дохърти и още няколко от съотборниците им също се
включвали в групата от време на време. Нахъсани както винаги, Джордан и
съотборниците му се надпреварвали да тренират замаха си. „Много играчи
обичаха да идват и да играят. Веднъж тренер Смит каза: „Всичките ми
играчи са на голфигрището. Може ли да ми ги пратиш в залата?“ Беше
приятно да гледаш Майкъл, да го познаваш и да виждаш как напредва. Най-
голямото предимство на голфа за него бе, че го откъсваше от тълпата и от
статута му на знаменитост. Мисля, че затова му харесваше толкова. Освен
това е трудна игра и е предизвикателство, но най-вече беше начин да
разпусне далеч от баскетбола.“
Арт Чански пък допълва, че Майк имал и други средства за разпускане:
„Имаха отбор по софтбол в общежитието и си правеха турнир. Включваха се
всички баскетболисти, а Майкъл беше голямата звезда. Мисля, че играеше
като шортстоп. Събираха голяма тълпа на вътрешните игрища в кампуса.
Момчетата не бяха като сегашните, не живееха в апартаменти. Всички бяха
заедно в общежитието и заедно се забавляваха. Беше важно, беше различно.
Той щеше да стане звезда, но никой нямаше идея каква точно звезда...“

Пан Ам
Джордан можел да има нужда от почивка от баскетбола, но
Панамериканските игри в Каракас, Венецуела, скоро го върнали в залата.
Той нямал търпение да се докаже с американския национален отбор след
разочарованието, което преживял в НСАА. Освен това участието му в тима
на САЩ щяло да бъде важен международен опит. И най-вече - ставало
въпрос за баскетбол.
„Нямах търпение да дойде следващият мач“, спомня си по-късно. В
подготовката за игрите се включили десетки аматьори. Треньор бил Джак
Хартман от „Канзас Стейт“, който водел тренировките под зоркото око на
наставника на „Индиана“ Боби Найт, избран за селекционер на националния
отбор на САЩ за Олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г.
Ед Пинкни си спомня, че Джордан се хвърлил в тренировъчните игри с
невиждан хъс, като говорел повече мръсотии дори от мачовете помежду им
в Ню Йорк. „Трябва да имаше поне 100 момчета, които тренираха, за да

176
попаднат в този отбор. И той ни разнищи. Никога няма да забравя как игра в
тези тестове. Разделиха ни в групи от по четирима. Попаднах в неговия
отбор. Боби Найт седеше на едно скеле в средата на терена и можеше да
вижда всички кошове. Мисля, че с него имаше и други треньори. С Майкъл
в нашия отбор не загубихме нито един мач. Беше безумно. Играехме мачове
до седем точки. Те имаха и хронометър, затова играехме или за време, или
докато някой стигне до седем точки. Системата беше измислена така, че да
има максимална конкуренция. Джордан обаче я сведе до нула. Излязохме на
терена и победихме първия си съперник със 7-0. Той отбеляза всички наши
кошове. Отидохме на друг кош и спечелихме със 7-3, а той вкара пет пъти
поред. Може би някой също беше успял да се разпише. Беше като на шега.
Казах си: „Този е извън контрол. Не може да е толкова добър.“ Пинкни и
Джордан били включени в отбора заедно с Крис Мълин, Леон Ууд, Майкъл
Кейдж, Сам Пъркинс, Марк Прайс, Уеймън Тисдейл, Антъни Тийчи и още
няколко момчета. Хартман отвел тима в Канзас, където изиграли няколко
контроли срещу сборни отбори на играчи в НБА, включително Лари Дрю и
Еди Джонсън от „Канзас Сити Кингс“.
„Някои момчета говореха за НБА. Всички знаехме, че Майкъл ще отиде.
Нямаше никакви съмнения в това. Знаеше, че ще играе в НБА. Но всички
искахме да видим как ще се справи в такива условия. Той доминира в тези
две контроли, крадеше топката от всеки. Тогава за пръв път видях забивката
му „мелница с една ръка“. Нямаше никакви проблеми да играе срещу тези
момчета. Ама никакви“, казва Пинкни.
Хотелът, в който отседнали, предлагал малко голф игрище, което незабавно
привлякло вниманието на Джордан. „Единственото, което искаше да прави,
когато не играеше баскетбол, беше да играе голф. Тренирахме много, а след
това той се прибираше в хотела и прекарваше времето си на голфигрището.
Това беше всичко, което правеше. Голф и баскетбол. Беше същото и като
тръгнахме за игрите. Той обичаше да играе. Не спеше много. Мотаеше се
наоколо с Леон Ууд през цялото време. Бяха неразделни навсякъде“, спомня
си Пинкни.
Отборът изиграл демонстративен мач в Пуерто Рико на път за Венецуела.
Тийчи си спомня, че макар играчите на съперника да не разбирали какво
говори, Джордан не млъкнал и през целия мач говорил мръсотии: „Той
искаше да накара тези момчета да разберат, че ние сме измислили тази игра.
Беше много нахъсан, когато играехме в чужбина. И не се срамуваше да си го
признае.“
През август американците се отправили към Венецуела и открили, че са
настанени в кутийки от бетон и стомана. Лон Кругер, който след време щял
да бъде треньор в няколко университета и в НБА, беше тийммениджър на
отбора. „Селището не беше завършено. Нямаше сложени прозорци, нямаше

177
врати. Погледнахме се и се чудехме какво става. А Джордан само хвърли
един поглед, сложи сака си на земята и каза: „Да се залавяме за работа.“
Хартман бил впечатлен от бизнес-фокуса му. Нямало мрънкане или
оплакване от условията. „Майкъл просто направи една крачка и каза: „Това
е селото на спортистите. Всичко е наред.“ И щом Майкъл го каза, вече никой
нямаше проблем“, допълва Крюгер. И Ууд, който след години щял да стане
рефер в НБА, си спомня, че Джордан просто казал: „Това са условията, нищо
не можем да направим. Тук сме, за да вземем нашия медал. Да си свършим
работата.“
За 12 дни американците изиграли 8 мача. В първия двубой тимът на
Мексико повел е 20-4, а Майкъл бил с възпаление на дясното коляно. Но
стиснал зъби и помогнал за крайната победа. Имал болки и във втория мач -
срещу Бразилия, но отбелязал 27 точки, включително забивка, с която
осигурил обрата и успеха на своите. След това седнал и обвил крака си в лед.
„Възпалението ми отшумява. Няма да има проблем. А освен това не бих
пропуснал да играя за нищо на света“, казал пред репортери Джордан.
Въпреки травмата Майкъл атакувал успешно срещу всеки опонент, спомня
си Пинкни: „Той открадваше топката в защита, влизаше под коша и
вкарваше. Ако нещо не се получеше, се вбесяваше. Играеше като бесен.
Беше като лидер на отбора и когато бяхме на терена, всички трябваше да се
съобразяваме с това. Момчетата, срещу които играехме, бяха професио-
налисти в други държави. Те играеха баскетбол в Европа и Южна Америка.
Играехме срещу по-възрастни състезатели. А той излизаше на терена, все
едно не му пука. „Давайте, няма значение кой е на терена.“
Джордан имал проблеми със стрелбата от разстояние по време на турнира.
Били Пакър формулирал това, до което по-рано стигнал като извод
плеймейкърът Марк Прайс: „Момчетата ни не играеха добре. Те ползваха
много зоновата защита. Освен това не се движеха много, а останалите тимове
не бяха притеснени от нашите хлапета. Марк Прайс беше човекът, който
имаше най-много опит и измъкваше тима от неприятности. Майкъл беше
добър, но не и велик.“
Въпреки това Джак Хартман бил впечатлен: „Хлапето даваше сърце и душа
на терена. Повече от всички. Понякога си мислех, че се лъжа, че го тренирам.
Той сам създаваше толкова необикновени игрови ситуации, че ми се искаше
веднага да ги превъртя и да ги пусна на забавен каданс. А не можех, защото
бях там, на място и ги гледах на живо“, казва селекционерът.
Джордан бил най-резултатен в тима си със 17,3 точки средно на мач. Може
да е изпуснал този сезон титлата в НСАА, но пък спечелил златен медал в
международно състезание.
Още като се прибрал у дома, Делорис Джордан погледнала изтощения си
син и му казала да забрави излизането и търсенето на съперници за

178
кварталните мачове. „Стига толкова! Сега ще си поседиш малко вкъщи“,
казала тя. И за да е сигурна, че заповедта ѝ ще бъде изпълнена, взела със себе
си ключовете за колата му и му наредила да направи нещо, което надали
някой си представя. Казала му да си легне и да поспи.

179
 ГЛАВА 13
СРИВ В СИСТЕМАТА
След като си починал, Джордан се върнал в Чейпъл Хил в края на лятото
на 1983 г. „Новобранците вече говореха глупости. Трябваше да проверя
какво могат“, казал той. Дийн Смит си бил избрал две крила от гимназистите
- Джо Уолф и Дейв Попсън. Интересът на Джордан обаче бил привлечен от
дошлия нов плеймейкър от Ню Йорк. Кени Смит вече си бил извоювал
прякора „Ракетата“ и веднага бил подложен на теста на Джордан за
състезателен дух. Той бил наистина много бърз, не вкарвал много, но както
Джими Блек разбирал много добре играта и важната роля на истинския
плеймейкър. Дийн Смит отново събрал качествен отбор със завърналия се от
контузия Бъз Петерсън и второкурсника Стив Хейл, който показал, че има
потенциал да играе важна роля в тима. „Те бяха в трудно положение. Това е
най-трудната ситуация да се наложиш. Имахме толкова много очаквания от
тях“, казал треньорът пред „Спортс Илюстрейтид“.
Най-голямото предизвикателство за новите обаче бил самият Джордан,
който отскоро бил деморализиран от менюто в ресторанта „Четири ъгъла“ в
Чейпъл Хил. Последният хит в заведението бил сандвичът „Джордан“ -
салата от раци върху хляб.
Лидерската позиция на Джордан донякъде се основавала на насаждането
на страх от мъмрене у съотборниците му. Никой в отбора, включително и
новобранците, не искали да го разочароват. Това не било нещо, което той
ясно е казал. Както често обяснявал, не бил роден със сребърна лъжица в
устата. Обикновено се раздавал напълно на терена и го правел дори вместо
съотборниците си, както обяснявал Пинкни за случилото се на
Панамериканските игри. Често той можел да мотивира останалите само е
леко намръщване. Никой не искал да срещне острия му поглед. И преди
всичко той бил истински пример за ефикасност. „Дойдох от Ню Йорк, където
бях виждал много играчи да пропиляват наистина големия си талант. Но
Майкъл използваше всяка частица от своя“, спомня си Мат Дохърти.
Основната задача на ветераните в състава била да следват енергичното
темпо на Джордан. Брад Дохърти вече бил година по-голям и много по-
силен. Пъркинс вече два пъти бил избиран в Първия отбор на шампионата и
както Джордан отбелязал пред скептичния Джак Хартман: „Той ще бъде на
ниво точно когато има нужда.“ Каролина разполагала и със силна резерва в
лицето на второкурсника Уорън Мартин. Дохърти бил леко крило, а Къртис
Хънтър вече бил възстановен от контузия и бил стабилна „четворка“.
Джордан също вече бил много различен играч, излъскан и непоколебим.
Гардът на Дюк Джони Доукинс отбелязал неговия растеж: „Джордан
можеше всичко. Не само физически, както обичаше да показва. Той виждаше
180
играта по-добре от съперника си. Пробив по крайната линия, пас там, добра
защита сега. Той беше възхитителен. Най-добрият от всички.“
Всичко това прави тима на Северна Каролина за сезон 198384 много
специален, един от най-добрите за всички времена, по думите на Били
Пакър. „Беше удивително. Този отбор бе най-добрият в кариерата на Дийн
Смит. Имаше нападение, имаше защита, имаше периферни играчи, имаше
играчи за подкошието, имаше експлозивни реализатори, имаше ръст, опит.
Имаше всичко. Говорим за момчета, които можеха наистина да играят на
най-високо ниво. В състава бяха трима титуляри, избрани в отбора на най-
добрите в шампионата.“ Пакър допълва, че Брад Дохърти и Кени Смит също
ще имат успешни кариери в НБА, заедно с Джордан и Пъркинс. „Това беше
отбор на века. По-добър от двата, с които Смит спечели НСАА“, завършва
наблюденията си коментаторът в интервю през 2012 г.
Кени Смит бил приказлив тип, който често слизал до стаята на Джордан и
Петерсън за късни дискусии. Отличният поглед на СМИТ, когато бил на
терена, и страхотните му пасове се понравили на Джордан. Техните алей-упи
скоро станали любими на феновете на Каролина.
„Катранените пети“ записали 21 поредни победи, като първите 17 били със
средна разлика от 17,4 точки в началото на сезона. Първата им загуба била
на 12 февруари при гостуването на Арканзас.
Ръководството на АСС се отказало от едногодишния си експеримент за
линията за три точки, което веднага повишило успеваемостта на Джордан в
стрелбата на 55,1 %. Той вкарвал средно по 19,6 точки на мач, но фокусът и
енергията му били тези, които предизвиквали вълнение у медиите.
Той изненадал журналистите един ден през януари, в средата на победния
поход на тима си, като се появил с бръсната глава. „Баща ми е плешив, така
че предполагам аз също ще бъда един ден. Исках да видя предварително как
ще изглеждам“, казал той на журналистите, които започнали да се смеят.
След това той уточнил: „Всъщност бръснарят се престара.“
С блестящите си умения правел хитови отигравания при почти всяко
докосване на топката.
Треньорът на Мериленд Лефти Дрийзел страдал много от загубата на своя
тим срещу Каролина с 62-74. След този мач Дийн Смит казал, че този ден
била родена фразата „забивка-томахавка“. Други настоявали, че
определението за зрелищното изпълнение на Майкъл съществувало доста
преди това като „мелница с една ръка“. След време пиаротделът на АСС щял
да използва отиграването в реклама на шампионата си. Забивката на
Джордан посяла съмненията, че той може да лети. И отново - била
изненадваща за самия него.

181
 „Още преди да се усетя, изнесох топката назад, залюлях я отляво надясно,
стиснах я в ръката си и я вкарах... Бързата атака ми даде възможност да
пробвам нещо ново“, спомня си Ем Джей по-късно.
За Били Пакър тази забивка е революционна: „Не бях го виждал да прави
нещо толкова зрелищно като тази забивка, която после АСС използва за
реклама. Беше неочаквано, защото отборът на Каролина просто не прави
това. Ако имаш възможност за контраатака, я правиш и поднасяш елегантно
в коша. Не правиш „томахавка“ с топката и не забиваш, когато си сам. Това,
което той направи, беше: „О, Боже мой!“ За първи път виждах толкова
невероятен атлетизъм и сръчност. За първи път ги видях от него.“
Всъщност на другия ден Дийн Смит повикал Джордан в кабинета си.
Първо, той отбелязал, че по време на атаката Кени Смит бил свободен за пас
и напомнил на Джордан, че подобни отигравания не са в стила на Каролина.
„Той искаше никога да не унижаваме противника“, обяснява Джордан.
Арт Чански разказва, че Смит не искал да позволи на продуцентите на ТВ
предаването да покажат отново забивката: „Той каза на Ууди Дърам и
неговите режисьори, че не иска тази забивка да се появи в ефир, тъй като
донякъде е унизителна за Мериленд. Беше бесен на Майкъл заради това.“
Джордан приел забележката на треньора си, макар по-късно да признава, че
подобни изпълнения са „част от това кой съм и начин да изразя себе си“.
Тийчи споделя, че по-близките до звездата забелязали, че той не е доволен
от ситуацията. „Мисля, че някои неща в колежанския му отбор го дразнеха,
защото нямаше свободата да покаже в пълна степен таланта си.
Ограниченията не му се нравеха. Можех да го видя, защото в гимназията той
нямаше Уорти или Пъркинс, или момчетата, с които играеше в
университетския отбор. Но контролираше фрустрацията си много добре“,
казва Тийчи в интервю през 2012 г. Бившият противник допълва, че в онези
дни Джордан показал забележителното си помъдряване, като продължил да
играе по схемата на Дийн Смит и да следва изискванията на треньора си. „Не
мисля, че в гимназията щеше да може да играе под негово ръководство“,
казва още Тийчи. Той споделя наблюденията си, че Майкъл по всякакъв
начин се опитвал да нагоди играта си към отборната схема на Северна
Каролина и никога не показал, че има нещо против да прави това.
Добрият сезон продължил още един месец, до победата на „Луизиана
Стейт“, за която Майкъл вкарал 29 точки. Мачът обаче бил белязан от грозен
момент. Играчът на „Тигрите“ Джон Тудор фаулирал грубо Кени Смит при
един опит за стрелба. Тудор го зашлевил през лицето и новобранецът на
Северна Каролина паднал върху ръката си под коша. Джордан изтичал и се
опитал да се саморазправи с играча на съперника, докато не били разтървани
от съдиите. Смит пропуснал следващите осем мача със счупена китка.
Неговият заместник Стив Хейл се справил доста добре през това време, но

182
мнозина наблюдатели посочват, че контузията на Смит била факторът, който
спрял победния път на „Катранените пети“. Станало ясно, че контузиите на
един или друг играч всъщност са причините, които проваляли добрите
сезони на отборите на Дийн Смит.
С гумена превръзка на ръката Смит не след дълго се върнал на терена след
загубата от Арканзас. С новобранеца обратно на терена Джордан отново се
върнал на върха на емоцията. Той отбелязал 24 точки срещу Вирджиния при
успех в 11 от 15-те си стрелби. Заковал 32 точки за победата над „Северна
Каролина Стейт“, постигната с 25 точки разлика. Явно имало нещо в отбора
на Мериленд (според някои, избирането на Ейдриан Бранч за MVP на мача
„Макдоналдс“ в гимназиалните му години), което дразнело Джордан
дотолкова, че срещу тях той демонстрирал най-добрите си умения в
забивките. Той вкарал 25 точки в последния мач с тима, воден от Лефти
Дрийзъл, като последните били след забивка през центъра Бен Коулман,
който малко преди това го фаулирал при стрелба от тройката. Последвала
победа над „Джорджия Тек“, при която Майкъл вкарал 18 точки само през
второто полувреме. След това настъпил моментът на последния му мач в
зала „Кармайкъл“. Младият отбор на Дюк, воден от Майк Кжижевски, дал
сериозен отпор на „Катранените пети“, преди да се предаде с 83-96 след две
продължения. Джордан вкарал 25 точки, но срещата била предвестник на
задаващата се криза. Седмица по-късно двата отбора отново се изправили
един срещу друг в полуфиналите на АСС, и „Сините дяволи“ спечелили със
77-75. „Точно това прави АСС изумителна конференция. Тази е
единствената титла, която Джордан не успява да спечели през кариерата си.
Той няма добри постижения в АСС, освен, разбира се, това, което направи
като новобранец, за да стигне Северна Каролина до титлата в националното
първенство“, отбелязва Били Пакър.
И отново загубата в турнира на АСС спряла подема на Северна Каролина в
националния шампионат. „Катранените пети“ се изправили на 1/32-финал
срещу Темпъл в Шарлот. Бързият Терънс Стансбъри повел своите с 18 точки
през първото полувреме. В опит да спаси мача, Дийн Смит издал команда
топката да се подава на нивото на ринга възможно най-често, за да може
Джордан да я забива в коша. Но станало немислимото - след непосилно
много алей-упи Джордан бил толкова изтощен, че поискал... смяна за
почивка, за да може да си поеме въздух. Въпреки това усилията им дали
резултат - алей-упите и добрите отигравания под коша на „Катранените
пети“ се оказали добро оръжие срещу наситената зонова защита на треньора
на Темпъл Джон Чейни. Момчетата на Северна Каролина се добрали до Суит
Сикстийн - Топ 16 на първенството, в „Омни“ в Атланта, зала, в която
Джордан не играел добре. Съперник бил отборът на Боби Найт,

183
непоставения „Индиана Хуузърс“, воден от новобранеца Стив Алфорд,
записал до момента 22 победи и 8 загуби.
В нощта преди срещата Били Пакър направил интервю с Найт за шансовете
на отбора му на следващия ден. Найт попитал журналиста дали мисли, че
„Хуузърс“ могат по някакъв начин да победят Джордан и „Катранените
пети“. „Казах му: „Не, не можете да победите Северна Каролина“. Той
отвърна: „Не, и аз мисля, че не можем. Но сме им подготвили това-онова. Те
така или иначе ще ни бият, но няма да могат да си правят лесно пресечките
под коша. Мисля, че ще им позволим да си стрелят с отскок... от 5-6 метра.
Не мисля, че Майкъл може да вкарва от там, но те нямат и друг, който да го
направи.“
Найт решил да залепи за защитник на Джордан Дан Дакич, който през
сезона влязъл като титуляр едва в пет мача. Дакич бил висок, до известна
степен бил и бърз. Найт му наредил да не изпуска Майкъл и да не му
позволява да пробива. Ако Джордан тръгнел да стреля с отскок, Дан
трябвало да скача също, да опитва да му пречи и да се надява да не вкара.
Дакич това и правел. Найт изчакал и съобщил на резервата си какво очаква
от него едва три часа преди началото на мача. „След това се върнах в стаята
си и повърнах“, казва след мача Дакич.
Планът на Найт бил подпомогнат и от съдиите, които свирили на Джордан
два ранни фаула. До този момент през сезона всеки път, когато той направел
две лични нарушения преди почивката, Дийн Смит го изваждал от терена.
Направил същото и в регионалния полуфинал и щял да получи много
критики за това. Джордан завършил полувремето с 4 точки. „Всички си
мислеха, че тренер Смит греши, като ме държи на пейката. Но дори и без
мен, пак бяхме силен отбор“, казва след години пред Майл Лопрести от „Ю
Ес Ей Тудей“ Джордан.
„Когато Индиана пое инициативата на терена, Майкъл беше на пейката“,
спомня си и Били Пакър. Коментаторът изразил подозрението си към този
ход на треньора, а „Хуузърс“ се отбранявали още по-добре без неговото
присъствие. Оборотите на мача били ниски. „Индиана играеха лична защита,
която приличаше на зона. Не тичаха много. Заради това резултатът не беше
много голям, а и вероятността да направят много лични нарушение също не
беше голяма“, казва журналистът. На полувремето играчите на Индиана
водели с 32-28. Найт не променил схемата си за второто полувреме. „Когато
се върнах на игрището, исках да събера всичките 40 минути от мача в едно
полувреме. Така и не налучках ритъма си“, признава Майкъл след това.
„Джордан не стреляше, а противникът им беше толкова затворен под коша,
че момчетата от Северна Каролина не можеха да пресекат отдолу. Но не
беше само това. „Хуузърс“ направиха две неща, на които Каролина така и не
отвърна“, казва Пакър. Найт използвал неизвестния Дакич да пази Джордан

184
и това проработило. Пакър и останалите му колеги не можели да повярват
на това, което виждат. „Трябваше просто да сложиш Майкъл на крилото и
да му кажеш: „Майк, ще ти дадем топката. Искай я постоянно“. Но как Дакич
успя да спре Джордан да си намери позиция за стрелба?“
„Не подценявам това, което защитникът направи. Мисля, че изпълни точно
заръките на Найт. Но журналистите решиха, че това е надиграване един на
един. Предвид спортната ми злоба и характер, излиза, че Дан Дакич е
единственият, който е могъл да ме опази. Като си гледам стрелбите, ми иде
да се изям от яд. Аз просто ги пропуснах“, казва Джордан на Пакър след
мача.
Смит така и не направил някакви промени в нападението си, за да даде
повече свобода на Майкъл. Разликата нараснала до 12 точки, но
„Катранените пети“ успели да се върнат и да я намалят на 2 в края, когато
направили фаул срещу новобранеца Стив Алфорд. Той вкарал два пъти за
крайния резултат 7268. „Хуузърс“ вкарали 70 % от стрелбите от игра, за да
направят чудото. Алфорд завършил с 27 точки. Джордан напуснал терена
преждевременно заради лични нарушения и записал 13 точки в мача при 6
успешни от 14 стрелби. По време на трите си години в Северна Каролина
той не е стрелял повече от 24 пъти на мач.
Съблекалнята на Северна Каролина потънала в емоционална тишина след
мача. Джордан и Пъркинс били отчаяни. „Имах чувството, че съм ги
разочаровал“, казва по-късно Кени Смит. Дийн Смит никога не говорел
много на възпитаниците си след мач. В този ден той ги събрал за
традиционната отборна молитва и се отправил към залата за
пресконференции, където необичайно за него избухнал емоционално. Той
сложил край на интервютата преждевременно и напуснал залата.
„Мисля, че в този мач от най-голямо значение беше схемата на игра. Ако
има среща в треньорската му кариера, която той би искал да изиграе отново,
то тя ще бъде тази срещу Индиана. Защото в този мач системата му се показа
в цялата си светлина. Индиана играха добре, не невероятно. Те бяха
страхотни в пресичането на пътя на топката под коша. Алфорд беше
страхотен на линията за наказателен удар. Но това се очакваше от него.
Никой не иска да бъде в позиция, в която той държи топката и стреля от
линията, и от това зависи крайният му успех“, коментира Пакър.
„Мислех, че сме най-добрият отбор в страната. Но само един мач и всичко
това изчезва“, спомня си Джордан.
„Има някои победи, които Северна Каролина не взе и които бяха жертвани
за сметка на доброто на програмата. Една от тях бе в мача с Индиана. Ако
сега кажете на Майкъл да се върне на терена и пак да хвърли онези стрелби,
или на Сам Пъркинс да вземе онези борби, всичко свършва. Но Дийн никога
не би жертвал програмата си заради един-единствен мач“, допълва Пакър.

185
 Арт Чански обаче не е съгласен: „Няма как да е вярно - да запазиш схемата
си на игра и да загубиш, вместо да промениш малко нещо в нея и да
спечелиш. Не мисля. Дийн просто вярваше, че неговата система е най-
добрата. Той вярваше, че Майкъл трябва да е на пейката в последните осем
минути на първото полувреме с два фаула, защото това щеше да му позволи
да играе агресивно след почивката. В тази схема на игра Боби Найт знаеше
как да го пази и имаше човек за това. Майкъл е добър, но в този мач игра
ужасяващо. Беше спрян от Дакич. Пет бели момчета победиха Сам Пъркинс,
Майкъл Джордан и Брад Дохърти? Айде, стига! Малко по-сериозно. Никога
нямаше да ги победят, ако нямаше лимит на времето за нападение. Всичко
беше пас и освобождаване, пас и освобождаване и така ги изкараха от ритъм.
А освен това вкараха 65 % от стрелбите си. Това беше единствената им
възможност да спечелят мача и те го използваха.“
Чански отбелязва, че се наложило Смит да реорганизира схемата си на игра
десетилетие по-късно, след като треньорът на Дюк Майк Кжижевски
последвал примера на Найт и неутрализирал системата му с много
подавания. Смит трябвало да наложи играчи, които са добри „един на един“,
за да могат да разбиват защитата на противника с дрибъл. „По-късно, в края
на 80-те, когато Каролина вече нямаше играчи от калибъра на Джордан, те
не можеха да се справят в нападение. Дийн разбра, че се налага да преодолее
първото ниво на защита.“
По-късно Джордан ще признае, че щял да се чувства по-добре, ако Индиана
били стигнали до титлата в НСАА, но по ирония на съдбата те отпаднали два
дни по-късно. Били спрени по пътя за Файнъл Фор от Вирджиния без Ралф
Сампсън (той завършил университета предната година и бил избран под
номер 1 в драфта на 1983 г. от Хюстън). Вирджиния били шести в АСС този
сезон.
Джордан се върнал в Чейпъл Хил крайно подтиснат и започнал да се чуди
за бъдещето. Тази пролет щял да спечели всеки индивидуален трофей, който
съществувал, дори за играч на годината. „Трябва да призная, че известността
беше забавна. Не беше толкова трудно да се справя с нея, както е сега. Пред-
полагам, че в началото се чувствах добре, въпреки че все повече и повече
хора ме преследваха навсякъде. В крайна сметка, беше готино да ме
забелязват“, казва по-късно Майкъл.
За трите си сезона в Северна Каролина той бележи едва 17,7 точки средно
на мач. Това предизвиква някои критики, а и шеги в баскетболните среди в
края на 80-те: „Кой е единственият човек, който може да опази Джордан да
вкара по-малко от 20 точки на мач? Разбира се, Дийн Смит.“ Някои специа-
листи оспорват и това, като отбелязват, че във втората си година той бележи
по 20 точки. Но в шегата има и доза истина. Въпреки това Джордан винаги
ще подкрепя треньора си от университета с обяснението, че Смит му е

186
показал как да използва дарбите си за по-голяма ефективност: „Аз не
познавах играта. Треньорът ме научи да я виждам, да разбирам кога трябва
да действам със скорост, как да използвам бързината си, кога да правя
първата си крачка или просто да вкарам определени умения в конкретни
ситуации. Научих много и когато станах професионалист, беше въпрос на
време да започна да използвам цялата тази информация. Дийн Смит ме научи
как да вкарам 37 точки в един мач. Това е нещо, което някои хора не
разбират.“
„Когато дойде в Северна Каролина, той имаше сърце, имаше състезателен
дух, имаше атлетически данни. Но в Северна Каролина стана по-добър
стрелец и овладя много от фундаментите на играта. Когато напусна
университета, вече бе готов да стане звезда при професионалистите“, казва
и Брендън Малоун.
Това време било дошло. Смит знаел, че третата година на Джордан най-
вероятно ще бъде последната му в Чейпъл Хил, затова го информирал, че е
време да поговорят за бъдещето му. Крайният срок за участие в драфта на
НБА за 1984 г. бил 5 май, събота. На 26 април Смит и Джордан дали
предварителна пресконференция, която само объркала местните репортери.
Джордан им казал, че все още не знае какво ще предприеме. „Планирам да
остана тук и гледам с нетърпение към следващия си сезон. Треньорът ми
винаги се е грижел за играчите си и е искал най-доброто за тях“, казал
Майкъл.
Джордан допълнил, че ще послуша и родителите си: „Моите хора знаят
много по-добре от мен. Ще взема предвид и техния съвет. Майка ми е за
учението и мисля, че вече знам какво мисли тя. Но баща ми е непредсказуем.
Наистина не знам той на какво мнение е. Нямам идея. Но не искам да ги
притискам.“
Делорис Джордан яростно се противопоставяла на идеята синът ѝ да
напусне училище. Но след тази пресконференция Дийн Смит се срещнал с
агента Доналд Дел от мениджърската компания „ПроСърв“, което местните
медии възприели като лош знак. Станало ясно, че ако Джордан напусне сега
училище, най-лошото би било да отиде във „Филаделфия 76-ърс“, които най-
вероятно щели да избират между пети и трети в драфта. Това била добра
възможност, но Джордан се надявал да играе в „Лос Анджелис Лейкърс“.
Той не искал да напусне Чейпъл Хил и да стане професионалист, за да играе
в който и да е тим.
Джордан се срещнал с треньора си в петък, 4 май, а по-късно същия ден се
събрал със семейството си и брат си Лари. След това излязъл на вечеря с Бъз
Петерсън и няколко приятели. Съквартирантът му започнал да го притиска
с въпроси какво решение е взел. Наистина ли искал да зареже канелените
бисквитки в барчето „Хардис“ и гроздовата лимонада, и медените

187
кифлички? А какво ще стане с всичките им хубави спомени в стаята им, с
разговорите до посред нощ с Кени Смит, който не млъквал? Джордан
признал, че все още не знае.
Все още не знаел и на следващата сутрин, когато се събудил и в 11 часа бил
готов за пресконференцията във „Фетцър Гимназиум“. „Знаех през какво
преминава. Но също така знаех, че трябва сам да вземе решение. Говорихме
с него няколко пъти. А след това треньор Смит ни се обади в петък вечер,
точно преди Майкъл да обяви решението си на следващия ден. Отправихме
се заедно натам. Говорихме с Майкъл и с треньор Смит. В 10:30 на
следващия ден той имаше среща с треньора. Появиха се само няколко
минути преди началото на пресконференцията в 11. Треньор Смит ме стисна
за ръката и аз вече знаех“, разказва Делорис.
След съобщението Джордан станал бързо и напуснал залата. Отишъл на
голфигрището, на което прекарал целия следобед.
Трийсет години по-късно бившият изпълнителен директор на „Чикаго
Булс“ Джери Краузе разкрива друга версия за пускането на Джордан в
драфта, базирана на дългогодишния му опит като скаут на НБА в
колежанския баскетбол: „Дийн му каза да напусне Северна Каролина. Каза
му да се разкара от там. Той вече бе станал твърде голям за програмата. Не
знам дали Дийн някога въобще ще си признае, но това беше истината.“ Не
става дума, че Джордан е направил нещо лошо, сгрешил е или е предизвикал
Смит по някакъв начин, обяснява Краузе. „Дийн беше велик. Беше
грациозен. Момчетата не напускат неговата програма. Той им казва кога да
си тръгнат. Когато започнат да надрастват системата, той просто им казва,
че е време да си вървят.“
Пакър обаче не е съгласен с тази теза: „Вижте, ако Дийн Смит е искал той
да си тръгне, никой няма да разбере. Дийн Смит никога не обяснява какво
прави. Да каже на Майкъл „Време е да вървиш?“ е, той го е правил за много
играчи.“
Боб Макаду (Боб Макаду (роден на 25 септември 1951 г.) е американски бас-
кетболист и треньор. Играе 14 сезона в НБА и 7 - в италианското първенство. Печелил
е отличието за най-полезен играч в НБА и в Евролигата. Има пет участия в Мача на
звездите и две титли - през 1982 и 1985 г., както титла в Евролигата. Спечелил е и
три шампионски пръстена като треньор в Маями - през 2006, 2012 и 2013 г.) е един
от първите играчи на Каролина, който получава знак от Смит в далечната
1972 г., след като треньорът вече бил направил проучването си за
възможностите на играча в драфта. „По принцип това беше незаконно
според изискванията на НСАА. Не беше разрешено да се търси тази инфор-
мация, да се разговаря с агенти и отбори и т.н. Но Дийн беше майстор в това.
Беше способен да седне с един играч и всеки го слушаше. Той казваше:
„Говорих с еди-кой си отбор, който ще избира под еди-кой си номер в
драфта. Майкъл, ти вероятно ще бъдеш номер три.“ Единствената причина,
188
според която Дийн е можел да иска Майкъл извън отбора си, е ако това е
било наистина най-доброто решение за него, а не за Дийн. Това го правеше
наистина специален човек“, казва Макаду.
За да бъде Джордан по-велик от програмата в Северна Каролина, трябвало
да бъде по-велик от самия Смит, а никой не е по-велик от треньора. Кени
Смит също предлага своя версия на случилото се. Според гарда треньорът, а
не Джордан, е бил причината за атмосферата на жестока конкуренция,
защото „той ни действаше психологически и ни настройваше да се
съревноваваме един с друг.“
Асистентът в Каролина Еди Фоглър вдигнал сватба вечерта, в която
Джордан обявил, че ще играе в НБА. Арт Чански си спомня, че церемонията
била съпътствана с куп слухове и клюки: „Еди се държеше, сякаш казваше:
Ей, аз се женя, но... ние току-що загубихме най-добрия баскетболист в
страната.“ На сватбата имаше доста фенове на „Катранените пети“. Сред тях
бил Джими Демпси, стар приятел на Дийн Смит, който бил важен
поддръжник на програмата на треньора и достатъчно близък с него, за да
вози с частния си самолет наставника при пътуванията за набиране на
таланти. „Той и съпругата му бяха нещо като кръстници за играчите. По
време на празненството го чух да казва, че е бесен на Дийн. Той каза:
„Работата му е да събере най-добрите играчи в страната в Университета на
Северна Каролина. Това е проклетата му работа. А не да ги праща да стават
професионалисти още докато имат право да играят в колежанското
първенство“. Аз се изсмях и му казах: „Да, отиди и го кажи на треньор
Смит“, а той отвърна: „О, да, ще го направя. Ще отида още сега“ и изчезна.
След малко се върна и го попитах: „Каза ли му? Какво отвърна.“ Той каза:
„Дийн се засмя“, разказва Чански.
Докато Джеймс Джордан бил доволен, че треньорът поставя интересите на
Майкъл на първо място, Делорис била на другия полюс. Мечтата ѝ да види
две от по-малките си деца да се дипломират в Университета на Северна
Каролина в един ден се отдалечавала. Джордан уверил майка си, че ще се
върне незабавно в училище и ще се дипломира, което и направил, като минал
няколко летни програми следващите няколко години. Дори когато бъдещето
му било на карта онази пролет, той настоял да се подготви за изпитите си и
да продължи с академичните си занимания. Той бил толкова сериозен и до-
бросъвестен в ученето, че Кени Смит дори си помислил, че ще остане в
колежа още една година. Защо иначе му трябва на един играч, запътил се
към НБА, да се тревожи за някакви изпити?
„Когато обявиха решението, бях шокирана. Залата за пресконференции
гръмна и трябваше да отговаряме на всички тези въпроси. Исках да остана
сама, но като се прибрахме у дома, телефоните звъняха непрекъснато.
Трябваше да отидем другаде. Беше доста труден момент“, спомня си

189
Делорис. За няколко месеца реалността застигнала Джорданови. Те гледали
всеки мач на сина си. „Слава на Бога, за разбирането на шефовете на
„Дженерал Електрик“, казва Джеймс Джордан, когато го питат как се
справят с всички пътни разходи. Само няколко месеца след това обаче той
трябвало да пледира виновен по обвинение във взимане на подкуп от частен
доставчик. Проблемът бил изчистен без много шум, но въпреки това
попаднал по страниците на вестниците в Уилмингтьн и щата.
„Беше истински шок в завода. Никой не можеше да повярва. Всички жени
го обожаваха. Той беше чаровен. Работих с него около 25 години. Той беше
в друга сграда, но се виждахме всеки ден... Джеймс беше много остроумен,
имаше силно присъствие и всички го харесваха“, спомня си Дик Ниър в
интервю през 2012 г. Според заключението на властите Джордан бил
направил задължителната проверка на инвентара във фабриката на
„Дженерал Електрик“ в Касъл Хейн. По време на втория сезон на сина му в
Северна Каролина Джеймс подписал фалшив ордер за покупка на 30 тона
хидравлично оборудване от компания, наречена „Хидратрон“, оглавена от
човек на име Дейл Гиржевски. Според обвинението „Дженерал Електрик“
платили на Гиржевски 11 560 долара за 30 тона цилиндри.
Джеймс Джордан признал в съда, че Гиржевски не е доставил цилиндрите,
а вместо това дал на Джордан подкуп от 7000 долара. През март 1985 г.
Гиржевски бил осъден за незаконно присвояване. Той бил глобен с 1000
долара и пратен в затвора. Три седмици по-късно било делото срещу Джеймс
Джордан, който получил сходна присъда - затвор и глоба. „Трябваше да
отиде в затвора за това. Но заради Майк се измъкна“, казва Дик Ниър през
2012 г.
Всеки друг би отишъл в затвора за 10 години за углавно престъпление. След
този случай от „Дженерал Електрик“ незабавно уволнили Джеймс. Ниър,
който също бил надзорник в завода, признава, че престъплението било далеч
по-тежко от това, което властите разкриват. „Той отговаряше за магазина на
компанията ни“, спомня си Ниър. Магазинът служел за клуб на работниците,
които можели да си купят от там хладилници, телевизори, тостери и въобще
всякакви електрически уреди с отстъпка. Като управител Джеймс
отклонявал някои от стоките, предназначени за магазина. Ниър разказва:
„Той ги отбелязваше като пристигнали, а те никога не стигаха до магазина.
Той ги крадеше. Предполагам, че след това ги е продавал. Обвиниха го във
взимане на подкуп от 7000 долара, но той беше взел много повече. Всъщност
имаше доста хора, които правеха същото.“
Явно желанието на семейството да гледа всеки един от мачовете на
Майкъл, дори и тези на международно равнище, доста е притеснило баща
му, който трябвало да плаща за всички тези пътувания. „Но ако оставим
всичко това настрана, няма да намерите по-добър човек от него“, казва Ниър

190
и напомня, че Джордан вършел много добрини за общността и посочва за
пример доброволния му труд за построяването на игрище за бейзбол за
малчуганите.
Горе-долу по същото време най-голямата дъщеря в семейството, Сис,
започнала да търси начин да заведе дело срещу родителите си за сексуален
тормоз. Бракът ѝ се бил разпаднал, а тя попаднала в отделение за душевно
болни в местна болница. Един от роднините ѝ я посетил и ѝ казал, че баба ѝ
и дядо ѝ се тревожат за нея. В книгата си тя пише, че след това напуснала
болницата и отишла на гости на Медуард и Розабел Джордан. „Какво ти
става, момиче“, попитали я те. В книгата си тя обяснява, че след внезапния
успех на Майкъл в баскетбола родителите ѝ вече трудно намирали време да
посещават родителите на Джеймс в Тийчи. Медуард прекарвал дните си,
седнал пред вратата на къщата си в Калико Бей Роуд. Ако допреди няколко
години родителите на Майкъл само се смущавали от „селския си произход“,
сега те се асоциирали с цялата баскетболна общественост в Каролина. Това
по принцип е нормално явление при семействата на обещаващите млади
спортисти, когато ги погълне вихрушката на успеха на децата им.
Джорданови също изненадващо се намерили в светлината на прожекторите.
Всички в целия луд по баскетбола щат знаели кои са „Катранените пети“.
Баскетболистите били като звезди от риалити шоу в онези дни.
Джорданови прекарали три години в пътувания от мач на мач при
постоянно медийно внимание. В дните на мачовете те обикновено тръгвали
от Уилмингтън в около три следобед, за да стигнат навреме. След двубоите
прекарвали няколко минути със сина си, а след това се прибирали, за да
гледат видеозапис на мача. Обикновено били твърде развълнувани, за да
заспят. „Записвахме на касети всички мачове на Майкъл, за да може след
това той да ги гледа у дома. Той сядаше и от време на време казваше:
„Наистина ли направих това?“ Когато играеше, Майкъл беше изцяло в
играта и не забелязваше какво се случва около него“, разказва Делорис.
Те изградили здрава връзка с родителите на останалите играчи на Каролина
и прекарвали много време с тях по време на мачовете и пътуванията. Една
такава вечер по време на плейофите на регионалното първенство през 1982
г. останала в спомените им. „Бяхме с родителите на Сам Пъркинс, Петерсон,
Брадок, Уорти, Дохърти, всички треньори и съпругите им. Цялата компания
отидохме в един китайски ресторант и ядохме цяла нощ. Около 3-4 през
нощта, няма да забравя това, излязохме на улицата и запяхме песни в
подкрепа на Северна Каролина, бяхме като малки деца, но наистина се
забавлявахме“, разказва Делорис през 1984 г.
Фактът, че всичко свършило толкова бързо, през май 1984 г., ги шокирал.
„Не се чувстваме измамени. Бяхме на всеки мач, в който той игра. Това е
безценно и никакви пари не могат да ни осигурят тази емоция. Бяха добри

191
години за Майкъл. Бяха добри години и за цялото семейство Джордан.
Убеден съм, че не може да има по-добър сценарий и план за живота на едно
дете от това, което се случи с Майкъл“, казва за онова време Джеймс
Джордан.

192
 ЧАСТ V
НОВОБРАНЕЦЪТ

ГЛАВА 14
ЗЛАТНА ТРЕСКА
През юли Джордан избрал Доналд Дел от вашингтонската компания
„ПроСерв“. Дори още преди двамата официално да подпишат договор,
Дейвид Фалк, партньор на Дел, започнал да проучва условията за участието
на Майкъл в драфта. Въпреки очакванията на Джордан тимът на
Филаделфия заиграл по-добре през пролетта, докато „Чикаго Булс“
допуснали две загуби в края на сезона от „Ню Йорк Никс“. Това обаче
подобрило статута на „Биковете“ за предстоящия драфт. Критиците дори
твърдели, че „Булс“ просто са направили поредната крачка от поредния
катастрофален сезон, за да стигнат до също толкова катастрофален избор в
драфта.
Архитектът на тези пагубни решения в лотарията за нови играчи бил
генералният мениджър на отбора Род Торн. Той бил самокритичен
джентълмен от Южните Апалачи, който признавал, че отборът от доста
време има проблеми в привличането и намирането на играчи. През 1979 г. в
Чикаго имали шанс петдесет на петдесет да вземат в драфта Ървин (Меджик)
Джонсън, който преди това извел „Мичиган Стейт“ до титлата в НСАА. Те
отново имали ужасен сезон и се наложило да играят ези-тура с „Лос
Анджелис Лейкърс“ за правото на първи избор в драфта. След проучване
сред феновете Торн избрал ези. Паднало се тура.
Торн загубил Меджик Джонсън. След това пренебрегнал Сидни
Монкрийф, за да избере Дейвид Грийнууд от УКЛА. Въпреки че бил
тормозен от контузии, Грийнууд изиграл шест солидни сезона за „Биковете“,
като записал средно 14 точки и 8 борби за пет години. Това била добра
статистика за тежко крило, но не може да се сравнява с това, което прави
Меджик за „Лейкърс“ и заслугите му за петте шампионски титли на тима.
Постигнатото от Монкрийф също не може да бъде подценено - пет участия
в Мача на звездите, един избор в първия тим на НБА, 4 пъти - във втория.
Разбира се, ако „Булс“ бяха взели Монкрийф, нямаше да има нужда да
привличат още един гард през 1984 г. При всички положения на избора на
Грийнууд винаги щяло да се гледа като провал. Цената на „Лейкърс“ по
време на 12 години на Меджик Джонсън в отбора скочила от 30 милиона на
200 милиона долара, според списание „Форбс“.

193
 В онези дни съсобственикът на „Булс“ Джонатан Ковлър се шегувал, че
това бил „чоп за 25 милиона долара“. По-късно се поправил: „Оказа се, че
това тука струва 200 милиона.“
Ситуацията се влошила през 1982 г., когато Торн избрал в драфта гарда
Куентин Дейли от Университета на Сан Франциско малко преди да стане
ясно, че Дейли е нападнал медицинска сестра студентка в общежитието на
училището. Когато пристигнал в Чикаго, Дейли не показал никакво
разкаяние и това предизвикало десетки жени да започнат да посещават
домакинските мачове на отбора и да протестират. Но това не било всичко.
Дейли и съотборникът му Орландо Уулридж били видени да взимат кокаин
на публично място. Тези катастрофи за малко не причинили банкрута на
отбора през пролетта на 1984 г.
Същия февруари Торн продал любимеца на феновете Реджи Теус на Канзас
Сити и взел в замяна Стив Джонсън и избор в драфта. Почти веднага
резултатите на тима се влошили, но пък за сметка на това се повишили
шансовете за по-добро попълнение от драфта. „Булс“ завършили с баланс
27-55 и пропуснали плейофите за трета поредна година. Това породило
слухове, че тимът ще бъде продаден и ще напусне Чикаго. След трагичния
край на сезона Торн отново бил изправен пред тежък избор в драфта.
„Не спечелихме много мачове през този сезон. Но Род ни каза, че има едно
момче от Северна Каролина, което е велик, велик играч. Той говореше само
за Майкъл Джордан. Род винаги беше оптимист и беше сигурен, че това
момче ще бъде един от най-великите играчи в историята. Но много хора то-
гава отвърнаха: „Добре де, той не може да играе плеймейкър, не можа да
играе леко крило“. Дори Боби Найт каза нещо от този род. Но Род отвърна:
„Това момче има нещо специално!“ Никой, дори аз, не подозирахме, че
Джордан ще се превърне в това, което впоследствие стана. Преди драфта не
бяхме работили за неговото привличане, но го интервюирахме. Беше
самоуверен. Чувстваше, че ще бъде добър. Беше очевидно, че Майкъл много
вярва в себе си, но и той нямаше представа колко добър щеше стане“, спомня
си Бил Блеър, помощник-треньор на Чикаго.
След края на редовния сезон „Хюстън“ и „Портланд“ се вкопчили в здрава
битка за първия избор, следвани по петите от Чикаго. „Ракетите“ планирали
да вземат Хакийм Олайджуон, атлетичен център от университета на Хюстън.
В „Портланд“ се били спрели на центъра на Кентъки Сам Боуи, който обаче
често получавал контузии. „Хюстън“ дадоха ясна заявка, че ще вземат
Олайджуон. Месец преди лотарията говорих със Стю Инман, който беше
генерален мениджър на „Портланд“ тогава. Той ми каза, че иска Сам Боуи.
Лекарят им казал, че Боуи ще бъде здрав, а те се нуждаеха от център, така че
всъщност нямали колебания и не гледали никой друг“, казва Торн.

194
 „Булс“ трябвало да избират трети в драфта, след като с ези-тура „Хюстън“
спечелили първия избор вместо „Портланд“. „Когато „Хюстън“ спечели
жребия, вече можехме да кажем, че ще вземем Джордан. Ако Портланд бяха
имали късмет да спечелят жребия и да избират първи, сигурно щяха да взе-
мат Олайджуон, а тогава „Хюстън“ щеше да избере Джордан. Спомням си
колко въодушевен беше Род. Беше развълнуван, защото за него имаше
огромна разлика между Джордан и Боуи“, обяснява Ъруин Мандел
дългогодишен вицепрезидент на Чикаго.
Джордан пристигнал за драфта уверен, че ще бъде номер 3 и ще отиде в
Чикаго. На влизане в залата той признал, че предпочита „Лейкърс“, където
Джеймс Уорти вече се превръщал в звезда, но те „са толкова добре
комплектовани, че вероятно няма да мога да им помогна с нещо“. Затова той
казал, че се чувства добре с предстоящото си преминаване в „Чикаго“.
„Джордан беше там и те трябваше да го вземат. Нямаха избор. Все пак
момчето беше два пъти играч на годината в колежите и изведе Северна
Каролина до титла. Но тогава още НИКОЙ не знаеше КОЛКО добър
всъщност е Джордан“, казва видеопродуцентът на „Чикаго“ Джеф Дейвис.
Той допълва, че късметът е бил на страната на „Чикаго“, защото ако
„Трейлблейзърс“ не били взели Боуи, Торн щял да избере него. „Щеше ни се
Джордан да е висок 213 см, но той не е. Просто нямаше наличен център в
драфта. Какво да направим. Джордан надали ще преобрази този клуб. Не бих
и искал това от него. Той е много добър в нападение, но не е чак доминиращ
в атака“, казва Торн на репортер на „Чикаго Трибюн“. Това е странно
изказване от генерален мениджър на отбор, който се надява да продава
билети за мачовете на тима. Грешката на „Портланд“ ще блесне след това
като най-големия провал в историята на драфта. След време Стю Инман ще
настоява, че е взел решението кого да избере, позовавайки се на мнението на
треньорския щаб, включително наставника, член на Залата на славата Джак
Рамзи. Инман ще допълни, че схемата на игра, налагана от Дийн Смит,
всъщност е скрила истинския размер на таланта на Джордан. Тази позиция
защитил и Рамзи.
Треньорите на „Портланд“ наблюдавали Джордан и по време на пробите за
олимпийския отбор на САЩ същата пролет и пак не успели да видят на
какво е способен. Рик Сънд от „Далас Маверикс“ обаче видял какво може
Майкъл. Той предложил сделка - размяна на Джордан срещу младата звезда
Марк Агуайър. Торн обаче отказал. „Род дори не мигна. Мисля, че той
знаеше“, казва Сънд.

195
 Факторът Найт
След уреждането на подробностите около драфта Джордан вече можел да
спре да мисли за това и да се фокусира върху тренировките и избора на
играчи за олимпийския отбор. Подготовката започнала по време на драфта и
продължила чак до началото на самите игри в Лос Анджелис. Джордан няма
никакво съмнение, че ще попадне в олимпийския отбор, но все още нямал
пълен кредит на доверие от страна на треньора Найт след случилото се
срещу неговия отбор във финалите на колежанското първенство. „След онзи
мач срещу Индиана мисля, че Боб реши, че Джордан не може да стреля. По
време на подбора за Олимпиадата той отново не вкарваше много“, разказва
Били Пакър.
Освен това Найт държал на схемата си на игра дори повече от Дийн Смит.
„И така, той идваше от тима на Дийн Смит, където имаше определена роля
и отговорности, а след това цяло лято игра при Найт, който всъщност се
оказа по-стриктен и от Дийн“, смее се журналистът. Смит бил хитър и
манипулативен, но винаги бил до голяма степен дипломатичен. Найт бил
груб, темпераментен, а егото му било голямо, колкото залата на „Хуузърс“ в
Индианаполис. А освен това бил ограничен. За някои бил и побойник.
„Треньор Смит е Господарят на нападението Четири ъгъла. Треньор Найт е
господар на четирибуквената дума“ (Има се предвид нецензурната дума fuck. - Б.
пр.), шегувал се Джордан.
Още в първия ден от подготовката Найт дал на всички повикани да
разберат, че е перфекционист. „Казах им, че не ме интересува срещу кого
играем и какъв е резултатът. Единственото, което искам, е този отбор да
играе най-добрия възможен баскетбол и ще изстискам всичко от тях, докато
не го постигнат“, обяснява Боби Найт.
Играчите и треньорският щаб били добре окомплектовани. Джордан повел
съотборниците си с мрачен поглед и пляскане с ръце. Найт правел същото с
настроенията и заплахите си. Неговото срамно на моменти поведение на
международната сцена предизвикало разследването на комисията по
аматьорски баскетбол в САЩ. Властите в Пуерто Рико дори поискали той
да бъде арестуван след конфликт с местни полицаи по време на
Панамериканските игри през 1979 г. След това той бил осъден задочно за
нападение и нанасяне на телесни повреди.
Този път Найт имал мисия. Той искал американският баскетбол да направи
удар на международната сцена. За тази цел в щаба му били включени 22-ма
помощник-треньори, а в пробите за тима участвали над 70 от най-добрите
баскетболисти в страната.
Чарлс Баркли, Сам Пъркинс, Джон Стоктън, Карл Малоун, Крис Мълин,
Чък Пърсън и още дузина добри играчи се потели на терена, докато Найт
наблюдавал от специално монтирана вишка. С показаните брилянтни
196
отигравания на всички терени, прояви на атлетизъм и владеене на топката,
Баркли бил вторият най-добър баскетболист на пробите след Джордан. Той
обаче изглеждал по-заинтересован да впечатли скаутите на
професионалните отбори, което довело до сблъсък с Найт, който виждал в
родения в Оубърн само теглото му от 127 кг.
Баркли, Стоктън и Малоун били сред великите баскетболисти, които били
освободени от Найт по време на пробите. Ядосан и объркан, Стоктън казал
на Баркли и Малоун, че с удоволствие ще сформира с тях отбор, който да се
разправи с 12-те избраници на Найт.
Финалните 12 за Олимпийските игри били: Майкъл Джордан, Сам
Пъркинс, Патрик Юинг, Крис Мълин, Уейман Тисдейл, Леон Ууд, Алвин
Робъртсън, Джо Клайн, Джон Кончак, Джеф Търнър, Върн флеминг и Стив
Алфорд. Джордан трябвало да смени своя любим номер 23 и взел потник с
номер 9 в отбора на САЩ.
Треньорът на университета на Индиана имал състава, който смятал, че ще
покори международната сцена. Той казал на своя близък приятел Пакър, че
е съгласен тимът му да вкарва по 90 точки на мач, стига да позволява на
противника да вкарва по 30.
„Той беше способен на крайна концентрация. Боб, както и Майкъл, имат
невероятно силен състезателен дух. Беше толкова добре подготвен. Хората
забравиха как е избрал своя състав. От треньорска гледна точка той взе
всички съставки на колежанския баскетбол. Използва процеса на избиране
на играчите, за да изкара най-доброто от всеки. Явно играчите му трябваше
да разберат отрано, че „това е начинът, по който ще стават нещата и по който
очаквам да играете.“ Така че в последвалите мачове те доминираха. Той не
гледаше към златния медал. Искаше да подчини световния баскетбол. Това
и направиха“, спомня си Пакър.
Преди Олимпиадата тимът изиграл няколко контроли, включително срещу
играчи от НБА, което позволило на Пакър да види в нова светлина
израстването на Майкъл Джордан. Годините в телевизията и близкото му
приятелство с Найт му осигурили място близо до пейката на отбора по време
на девет удивителни мача преди началото на турнира на игрите. Турнето из
страната било организирано от генералния съветник на НБА Лари Фрейшър.
„По принцип, когато има демонстративни мачове с момчета от НБА, те се
появяват, обличат еднакви екипи и поиграват малко. Но в тези три или
четири седмици видяхме адско съперничество“, казва коментаторът.
Напрежението се подклаждало от Джордан и Найт. Турнето с
демонстративни мачове започнало в Провидънс, Роуд Айлънд в края на юни
и минало през Минеаполис и Айова, преди да спре в Индианаполис в
препълнена зала на 9 юли. „До мача в Индианаполис олимпийците бяха
спечелили четири мача. Така че професионалистите бяха решени да сложат

197
край на тази серия. Лари Фейшър не искаше да гледа как НБА губи от банда
колежанчета“, разказва Пакър.
Фейшър събрал Лари Бърд, Меджик Джонсън, Айзея Томас и още няколко
звезди, с което наелектризирал до крайност атмосферата в „Хузър Доум“.
Пийт Нюел, един от менторите на Найт и асистент-треньор в щаба на
олимпийския отбор, влязъл в съблекалнята преди мача, а на излизане се
натъкнал на Пакър. „Човече, в целия си живот не съм виждал някой толкова
нахъсан“, казал Нюел по адрес на Найт. Въпреки звездния състав на тима от
НБА олимпийците отново спечелили.
Истинският тест дошъл в Милуоки, спомня си Пакър и добавя: „Никога не
бях виждал Майкъл да играе толкова велико в атака, колкото в онази нощ в
Милуоки. Наистина за пръв път показваше такова ниво. Оскар Робъртсън
беше треньор на тима от НБА. Мачът беше груб. Майкъл получи удар от
Майк Дънлеви в носа, докато пробиваше към коша, и започна да кърви. Боб
излезе от кожата си, взе топката и я скри, отказвайки да я даде на реферите.
Те го изгониха от залата. После Найт се нахвърли върху Оскар. Наистина си
налетяха. В правилата за мача не се предвиждаше дисквалификация. След
инцидента бе даден таймаут, докато асистентите на Найт се опитваха да го
изведат от залата. След това мачът бе подновен, а Майкъл започна да играе
така, сякаш съперниците му от НБА са побити колчета. Беше невероятно.
Бях го гледал в гимназията, след това в университета, но не бях го виждал да
играе по този начин. Никога не беше поемал такъв контрол върху играта.
Боби не беше край пейката, но Майкъл излезе на терена, все едно казва: „Не
ме интересува схемата на игра. Просто ще приключа с този мач.“ И така и
направи.“
Олимпийците отпътували за Финикс за последния си демонстративен мач
след осем победи и нито една загуба. „И това беше постигнато срещу отбори
с играчи от НБА. И то не някакви второстепенни фигури или аутсайдери.
Като пристигнахме във Финикс, с Боб проведохме разговор. Майкъл му
беше вдъхнал вяра. Той ми каза: „Чакай да ти кажа за Майкъл Джордан. В
началото имах съмнения за него, но той ще стане най-добрия баскетболист,
който някога е живял“, разказва Пакър.
Найт нямал навика да говори за който и да било играч пред журналистите,
защото не искал да нарушава баланса в отбора и да гали нечие его. Но
въпреки това след серията от демонстративни мачове той признал: „Майкъл
Джордан е велик, велик баскетболист.“
Олимпийците спечелиха последния си демонстративен мач във Финикс с
84-72, а Джордан вкарал 27 точки, включително и зверска забивка покрай
отстъпващия Меджик Джонсън. В друга ситуация той подал топката на
Юинг в лявата част на наказателното поле, а след това изненадващо се озова
вдясно, откъдето скочи и довкара пропуснатата от центъра стрелба. Мач

198
след мач Джордан правел все по-голям спектакъл на терена. „Момчетата от
НБА го обграждаха и само го гледаха“, казва пред един журналист
съотборникът му Джон Кончак. Треньорът на тима на НБА Пат Райли пък
коментирал: „Той е най-надареният и талантлив играч, който някога съм
виждал.“
По-късно Джордан щял да отбележи, че именно физическото
предизвикателство в тези демонстративни мачове го подготвили най-добре
за това, което му предстояло в първия му сезон в НБА. Пакър отбелязва, че
в състава на Найт нямало истински плеймейкър, а по-скоро били включени
няколко универсални играчи, а най-универсален от тях бил Джордан, който
можел да играе на три различни позиции - двете на гарда, а се справял също
толкова добре и като леко крило.

1984
Олимпийският турнир започнал на 29 юли в „Грейт Уестърн форум“ в Лос
Анджелис. СССР и Унгария бойкотирали турнира в отговор на бойкота на
САЩ на игрите в Русия през 1980 г. Американският отбор не срещнал
особена съпротива и спечелил осем мача със средна разлика 32 точки.
Джордан бил топреализатор със 17,1 точки на мач. „Беше очевидно какво
може да прави Майкъл. Той беше навсякъде. Но не вкарваше по 40 точки на
мач. Този отбор не играеше по този начин“, казва Пакър.
Схемата на игра на Найт ограничавала времето на терена и възможностите
му за стрелба, но въпреки това Джордан впечатлявал и фенове, и
съотборници както на мачовете, така и на тренировки. „Когато топката
попаднеше в Майкъл по време на контраатака, беше ясно какво ще последва.
Някаква забивка. Някои играчи имаха навика просто да го гледат, защото
обикновено той правеше нещо, което не искаш да пропуснеш“, спомня си
Алфорд.
След като американците прегазили всичките си съперници, един чужд
журналист показал на Джордан списание с неговата снимка на корицата, а в
материала се казвало, че той е най-великият баскетболист на света.
Журналистът го попитал какво мисли за това. „Досега не съм попадал на
някого, който може да ме спре да направя каквото си искам“, отговорил
искрено Майкъл.
Майкъл се развил неимоверно много в мачовете срещу отборите, пълни със
звезди от НБА и най-добрите национални отбори в света. Най-тежкият
момент бил, когато американците пропилели 22-точков аванс срещу Западна
Германия, а Джордан направил 6 грешки и вкарал едва 4 от 14 от стрелбите
си. Найт гневно избухнал край пейката, но тимът му успял да се съвземе и
спечелил със 78-67. Гадният хумор на треньора залял баскетболистите в

199
съблекалнята след мача. Найт дори наредил на Джордан да се извини на
съотборниците си. „Трябва да се срамуваш от играта си“, крещял Боб на
Джордан, чиито очи се пълнели със сълзи. Майкъл стоял в средата на
съблекалнята безмълвен.
Джордан бил лидерът на отбора и бил този, който ги критикувал. Те
оценявали таланта и волята му и останали неми свидетели на ругатните,
които отнесъл, спомня си Сам Пъркинс. „Ние не мислехме, че Майкъл е
играл зле, честно. Ние си бяхме виновни. Треньор Найт знаеше обаче кой
носи отговорността и нарочи Майкъл“, обяснява центърът.
По-късно в професионалната си кариера Джордан често ще бъде
обвиняван, че се държи агресивно със съотборниците си. Вероятно той е
научил нещо от краткия си престой под ръководството на Боби Найт. „Не
съм уплашен от него. Но той е треньорът и е имал успех с начина, по който
е практикувал професията си досега. Няма да се противопоставям на това.
Не ми се мисли какво би било да играя за него четири сезона.
Но той беше ясен. Каза, каквото мисли. Каквито и думи да използва, няма
проблем да го разбереш“, споделя Джордан на репортери, които следват
изявите на олимпийския отбор.
Унижен от Найт, Джордан заиграл с притаен гняв. Той вкарал 20 точки при
победата на САЩ над Испания с 96-65 във финала. След това прегръщал
дълго Найт, а минути по-късно развял малък американски флаг от подиума
на победителите. Целунал медала си, изпял националния химн, а след това
се шмугнал в трибуните, за да покаже златния трофей на майка си.
Той ѝ напомнил клетвата, която ѝ дал след загубата на американците във
финала на Олимпиадата през 1972 г. Може би още тогава е разбрал, че цената
на този златен медал е подчинението на грубостта на Найт. Джордан не е
човек, който приема лесно нанесената му обида. Колкото и сладък да бил
моментът на триумфа, в него останало и малко горчивина.
Антъни Тийчи не успял да намери място в олимпийския отбор, но имал
шанса да наблюдава как Майкъл жертва таланта си според изискванията на
още един контролиращ треньор. Този забележителен факт удивил Тийчи.
„Много хора дори не са видели Подобно нещо. Но ако погледнеш стила му,
ще разбереш колко много е понесъл в развитието си от гимназията, през
колежанския баскетбол, а след това и в олимпийския отбор. Но той
успяваше, защото имаше характер, който му позволяваше да играе за
треньори като Дийн Смит, Боб Найт и дори Фил Джексън“, казва
баскетболистът.
Нямало по-доволен и щастлив от представянето на Джордан и златния му
медал от Олимпийските игри от Род Торн. Това било доказателство за
правотата на избора му в драфта. „Участието на Майкъл в олимпийския
отбор му даде нов тласък. Той стана популярно име, защото Олимпиадата бе

200
в Лос Анджелис. След всеки мач телевизията излъчваше най-добрите му
моменти в мача, забивките му и бързите му атаки, дори след като не
получаваше много игрово време“, отбелязва той.
Две седмици по-късно, на 12 септември 1984 г., шефовете на „Чикаго“
обявили, че Джордан ще подпише 7-годишен договор с клуба за 6 милиона
долара. Това бил третият най-скъп договор в историята на лигата, като по-
платени били само центровете на „Хюстън“ Ралф Симпсън и Хакийм
Олайджуон. Това били повече пари от даваните за който и да било гард в
лигата. „Беше игра на даване и взимане. Ние давахме, а те взимаха“,
признава партньорът на „Булс“ Джонатан Ковлър.
След дни останалите агенти в НБА ще представят своята гледна точка.
Защо очевидна звезда като Джордан да подписва договор за цели седем
години за малко пари. „В това няма логика“, казва за „Сауттаун Економист“
Джордж Андрюс, агент на Меджик Джонсън и Айзия Томас. Мениджъри
като Лий Френтрес казват, че този контракт дава възможности за много
проблеми за в бъдеще, тъй като договорите на играчите изведнъж започват
да нарастват драматично. „Не искам да си играя на Господ. Майкъл и
родителите му взеха своето решение“, казва той.
Един от ключовите моменти в контракта, за които Джордан настоява, е
клаузата „Любов към играта“. Стандартните договори на играчите в НБА
били изготвени така, че да бъдат анулирани, ако баскетболистът получи
някаква травма извън дейностите на клуба. Джордан искал да има свободата
да се състезава, когато и където поиска, като дефинирал това с „любов към
играта“. Клубът направил компромис, съобразен с искането на играча, и
семейството подписало.
„Моите адвокати имаха някои проблеми с договора, но не и аз. Щастлив
съм, че преговорите приключиха, и нямам търпение да започна да се
адаптирам с „Чикаго“. Това няма да е шоуто на Майкъл Джордан. Просто
искам да съм част от този отбор“, казва Майкъл пред репортери в Чикаго.

201
 ГЛАВА 15
ЧЕРНА ВЛАСТ
Когато за първи път представители на „Найк“ се срещнали със Сони
Вакаро, те го помислили за простодушен човек. Той със сигурност е
изглеждал такъв предвид името си, акцента си, маниерите си, а нещо в
излъчването му подсказвало, че знае някакви тайни, които обикновените
хора не знаят. Със същото впечатление останал и Майкъл Джордан, когато
седнал да преговаря с дундестия италианец с притворени очи. „Не бях
сигурен, че искам да се забърквам с подобен мъглив елемент“, по-късно
признава Джордан. Вакаро би се изсмял неловко на това становище. Според
близките му приятели в него имало всичко друго, но не и криминално
поведение. Но Вакаро никога не направил нищо, за да промени
впечатлението, че е мафиот. Той харесвал идеята, че хората си мислят такива
неща. Пък и в бизнеса това му помагало.
Всъщност Вакаро бил свързан с много честни мъже в шикозни костюми.
Но те били баскетболни треньори, а не гангстери. Всеки топтреньор от
колежанското първенство би гарантирал за него. Те го познавали от тлъстите
чекове, които им пишел. През 1978 г. в баскетбола всеки можел да си купи
благоразположение дори в ада. Сони Вакаро скоро щял да превърне „Найк“
в доказателство на тази аксиома.
Само споменът за Вакаро предизвиква лека усмивка на лицето на Пакър:
„Щеше да е друго, ако беше някой служител на „Уолстрийт“ или Медисън
Авеню. Но той не беше. Това момче идваше от улицата. Баскетболът не го
бе допуснал в средите си, затова той оперираше около него. Но успя да
постигне невероятен успех в компанията си.“
Вакаро направил революция в спорта дори без да се опитва да прикрива
истинската си същност на едно приятелски настроено момче от Питсбърг. Е,
поне за половин година. През останалото време киснел във Вегас. Ако
неговото излъчване на гангстер не впечатляло хората, то връзката с Вегас го
правела. Ежегодно той можел да бъде намерен за пет месеца в луксозни
казина като „Аладин“ или „Барбъри Коуст“, където залагал на абсолютно
всичко. Там печелел своите джобни спечелени от залагане на футболни
мачове за клиенти. Ако питате Вакаро, той имал своя система. Според някои
слухове залагал и за себе си. Бил митична фигура, която се вписвала дори
във Вегас, където било пълно с подобни митични фигури. Според някои
очевидци, колкото повече приближавало началото на някой важен мач,
толкова по-често се чувало името му в слушалките в центровете на
букмейкърите.
Чист късмет е, че в останалата част от годината Сони Вакаро се прибирал
в Питсбърг и работел за компания като „Найк“. През 1964 г. той бил едва 24-
202
годишен, когато със съквартиранта си в колежа Пат ди Чезаре основали
„Дапър Дан Раундбол Класик“, класен баскетболен турнир за звездите на
гимназиите. Те създали надпреварата като благотворително събитие в
Питсбърг, но скоро Вакаро разбрал, че турнирът е страхотна сцена за
талантите от гимназията да покажат какво могат на треньорите от колежите.
„Дапър Дан“ бързо се превърнал в ежегодна притегателна точка за
топтреньорите, включително легенди като Джон Уудън и Дийн Смит.
Това бил ключът към изграждането на неговото влияние, признава самият
Вакаро. Всичко било въпрос на връзки. „Дапър Дан“ ми даде пропуск за
големия баскетбол“, спомня си той в интервю през 2012 г.
Турнирът не струвал повече от 3000 долара всяка година, но бил златна
мина за осъществяването на контакти. Вакаро се сприятелил с всички
топтреньори. Неговата сила била отлично допълнение на това, което Хауърд
Гарфинкъл правел с лагера „Файв Стар“, но в областта на баскетболния
маркетинг, докато Гарфинкъл се фокусира върху откритието и развиването
на талантите.
Да привлечеш най-големите баскетболни знаменитости към едно събитие
означавало да привлечеш и топмедиите. През 1970 г. „Спортс Илюстрейтид“
пише за игрите на Вакаро следното: „Не е възможно да се обърнеш в хотел
„Уилям Пен“, без да се блъснеш в един или друг треньор, който търси някой
гимназиален играч в лобито, фоайето, кафенето, асансьора и дори под
палмите в саксии. Вездесъщата група бе завзела Питсбърг, за да гледа
мачовете от турнира „Дапър Дан“, ежегодният турнир на звездите на
гимназиите, който за шестгодишната си история се превърна в най-голямото
събитие от този род.“
Огромно удоволствие било да гледаш как Вакаро работи в лобито,
потвърждава и Том Кончалски: „Той водеше разговори с осем човека
едновременно в различни части на помещението. Джон Томпсън тъкмо бе
нает от Джорджтаун, Джери Тарканян все още беше в „Лонг Бийч Стейт“.
Сони Вакаро познаваше всички наоколо. Сякаш жонглираше с треньори.
Може би имаше 30 от тях в лобито. Той им засвидетелстваше уважението си
и приятелски разговаряше с всеки от тях.“
През 1977 г. Вакаро вече бил натрупал достатъчно самочувствие и дързост,
за да се обади в офиса на „Найк“ в Портланд и да предложи идеята си за нов
модел обувка. От „Найк“ не се заинтересували, но Боб Щрасър, един от
директорите в компанията, останал очарован от връзките на Вакаро с
треньорите. Колегите на Щрасър поискали Вакаро да премине проверка от
ФБР, но Боб нямал проблеми с него. Той наел Вакаро за 500 долара на месец
и внесъл в банковата му сметка 30 000, след което му наредил да уреди на
„Найк“ рекламни договори с треньорите. „Не забравяйте, че по онова време
„Найк“ имаше годишен оборот от едва 25 милиона долара“, казва Вакаро.

203
 Задачата била много лесна за него. Той убеждавал треньорите да подпишат
прост договор с „Найк“, написвал им чек и им пращал безплатни кецове, с
които състезателите им да играят. Договорите заваляли. Сред „клиентите“
му били Джон Томпсън от Джорджтаун, Джери Тарканян от Университета
на Невада в Лас Вегас, Джим Валвано от университета Йона в Ню Рошел и
Джордж Равелинг от „Вашингтон Стейт“.
„По онова време 5000 долара бяха много пари за един треньор. Даже не съм
сигурен за какви суми става дума. Само Сони знае колко е плащал на
треньорите“, спомня си Пакър. За треньорите сделката изглеждала твърде
добра, за да е истинска. „Вярно ли чувам? Искаш да ми дадеш безплатни
кецове и да ми платиш? Това законно ли е?“ попитал Джим Валвано. В
основата си това била баскетболната форма на рушвет. Било законно, но ако
става дума за етика, е доста спорно. Основната идея е достатъчно ясна. Като
се убедят треньорите да екипират своите играчи аматьори с кецове на
„Найк“, се дава ясно послание на феновете и купувачите. Появата на Лари
Бърд от „Индиана Стейт“ на корицата на „Спортс Илюстрейтид“ през 1978
г. с кецове „Найк“ била голям успех и дала ново доказателство за добрата
работа на Вакаро. Той подушил крайния успех за своя нов „клиент“.
Продажбите на компанията се увеличили и скоро Щрасър депозирал нови
90 000 в сметката на Вакаро със заповед да привлече още треньори.
Директорите на „Найк“ се разтревожили от негативен имидж, когато
„Вашингтон Поуст“ публикувал статия, в която поставял под съмнение
моралността на тези договори. Вместо спад на интереса обаче те получили в
отговор молби от десетки треньори, които също искали да се включат в
играта. Вакаро влял безкраен поток в американския аматьорски баскетбол.
Скоро компаниите за обувки имали клиенти не само сред колежанските
треньори, но завзели и гимназиалните тимове. „Това промени условията на
играта. Сега децата на 12-годишна възраст, а дори и по-малките, си мислят,
че това им се полага, след като заиграят в лигата“, казва Кончалски за
създадената от Вакаро схема.

Визията
До 1982 г. Вакаро вече плащал милиони на треньорите на колежите. Той
бил специален гост на Джон Томпсън за Файнъл Фор в Ню Орлиънс през
пролетта. Тогава Сони бил връхлетян от поредната си гениална идея. Той
видял, че въпреки че Джеймс Уорти бил избран за най-впечатляващ играч,
Майкъл Джордан бил звездата на вечерта. „Нещо се случи пред очите на
целия свят. Роди се звезда“, казва Вакаро за последната стрелба на Джордан,
която донесла титлата на Северна Каролина във финала с Джорджтаун.

204
 Вакаро не познавал Майкъл Джордан. Дийн Смит имал договор за
екипировка с „Конвърс“ и „Катранените пети“ носели техните кецове.
Самият Джордан пък харесвал артикулите на „Адидас“. Той особено
харесвал техните кецове, които трябвало само да извадиш от кутията и да
обуеш. Не се налагало да нанизваш връзките им. Той носел кецове „Адидас“
на тренировки, но послушно обувал „Конверс“ за мачове.
Вакаро вярвал, че харизмата на Джордан ще направи истински бум в
маркетинга. Той искал „Найк“ да подпишат договор с него и да направят
цяла продуктова линия около името му. Вакаро споделил идеята си с Роб
Щрасър и останалите шефове на „Найк“ по време на едно събрание през
януари 1984 г. По това време Джордан все още бил в колежа и не бил взел
решението да не играе през последната година в университета.
Шефовете на компанията разполагали с бюджет от 2,5 милиона долара за
реклама на кецове за професионални баскетболисти. Тези пари били
разпределени между няколко играчи, сред които Чарлс Баркли от Оубърн,
чийто начин на игра и харизма му спечелили добра слава, и Сам Боуи, който
щял да бъде привлечен в отбора на „Портланд“. Пионерите играели почти
до завода на „Найк“ в Орегон. Но те знаели, че има смисъл да увеличат този
бюджет и да привлекат още млади играчи от предстоящия и очертаващ се
като много вълнуващ драфт през 1984 г. „Не правете това. Дайте всички пари
на това момче. Дайте ги на Джордан“, казал Вакаро на Щрасър. Той изнесъл
цяла тирада за Джордан, как в него било бъдещето, как бил фигурата, която
ще изведе имиджа на спортната обувка и маркетинга на следващо, по-високо
ниво. Най-много Вакаро настоявал на факта, че Джордан е най-великият бас-
кетболист, който някога е виждал. „Той може да лети“, казал Сони.
В онези години рекламните договори на професионалистите с
производителите на кецове рядко били за над 10 000 долара. Смятало се, че
само един играч - Карим Абдул Джабар от „Лос Анджелис Лейкърс“,
получава около 100 000 долара на година.
Това, което правело настояването на Вакаро дори по-странно, било, че
феновете все още не познавали много-много Джордан, камо ли да го смятат
за икона. „Тогава Майкъл още не беше избухнал и разцъфнал. Беше много
добър играч, но просто беше смятан за поредния такъв в отбора на Дийн
Смит“, отбелязва Вакаро. Той обаче допълва, че Джордан ще израсне и ще
се превърне в невероятна звезда и в нещо, което нито един баскетболист не
е бил. И „Найк“ трябвало да заложат богатството си на тази изгряваща
звезда. „Моето мнение беше, че КОЛКОТО пари имаме, трябва да ги дадем
за него. Роб ме слушаше и попита: „Ще заложиш ли кариерата си на това?“,
казва Сони. По това време Вакаро получавал по около 24 000 долара
годишно за работата си за „Найк“, след като вече седем години работел за

205
компанията и пръснал стотици хиляди долари за колежанските треньори.
Той се усмихнал и отвърнал: „Разбира се!“
Щрасър вече се бил научил да вярва на инстинктите на Вакаро, но бил доста
скептичен по отношение на хазарта. За да заложи на един играч, „Найк“
трябвало да съчетае в едно много неща, включително обувки и облекло, в
уникална продуктова линия и да я обвържат със специална рекламна и
маркетингова кампания.
Роб Щрасър придърпал Дейвид Фалк и му казал, че „Найк“ обмисля да
подпише с Джордан. Фалк бил работил и с други спортисти. И двамата се
съгласили, че за Джордан трябва да се приложи маркетингова стратегия като
за тенисист, повече като индивидуалност, отколкото като баскетболист,
които обикновено били представяни чрез връзка с клуба им. Щрасер
предложил на Фалк да проучи възможностите за договор и той се съгласил.
Фалк предупредил, че около Джордан има нещо странно, защото не е често
явление играчите на Северна Каролина да напускат преждевременно
университета, твърдение, което не отговаряло на истината. Лесната част от
сделката била да се осъществи контакт с Дийн Смит, след като партньорът
на Дейвид Фалк - Доналд Дел, вече имал контакт със Смит.
През пролетта Дийн Смит провел седем частни разговора с Фалк и
останалите агенти от „ПроСърв“, така че вече имал предвид и сключването
на договор за реклама на кецове, когато по-късно същата година подтикнал
Майкъл да стане професионалист. Смит никога не разкрил тази връзка, но
както казва Били Пакър, Смит никога не разкривал нищо. През по-голяма
част от времето Смит говорел с Джордан за професионална кариера на базата
на разговорите си с различни отбори в НБА, включително „Филаделфия“,
който по това време бил воден от бившия му възпитаник и звезда в Северна
Каролина Били Кънингам.
От щаба на „Сиксърс“ казали на Смит, че ако имали право на втори или
трети избор в драфта, щели да привлекат Джордан. Бившият треньор в тима
Мат Гукас обаче разкрива в едно интервю през 2012 г., че ако Кънингам
харесвал Джордан, собственикът на тима Харолд Кац искал да бъде
привлечен Чарлс Баркли.
Решението на Джордан да напусне колежа година по-рано добавило още
стойност в плана на Вакаро да построи продуктова линия около него. Рон
Щрасър и творческият директор на „Найк“ Питър Мур се срещнали с Фалк
във Вашингтон през август 1984 г. На съвещанието Фалк извадил цял списък
с идеи около името на марката кецове и облекла на Джордан. В списъка
имало предложение „Air Jordan“. Щрасър и Мур веднага приели това име.
„Това е. Air Jordan!“, казал Мур. В края на срещата Мур вече бил направил
щрихите на логото, което включвало крила около баскетболна топка и
думите „Air Jordan“.

206
 Същевременно Вакаро продължавал да преследва саможивия президент на
„Найк“ Фил Найт с искането да отправи така екстравагантната за времето си
оферта на младия почти неизвестен и неопитен новобранец в НБА. Той
организирал вечеря с Найт по време на Олимпиадата в Лос Анджелис, на
която поканил и Били Пакър с надеждата той да му помогне при
убеждаването на Найт.
Найт, бивш лекоатлет, основал „Найк“ заедно с Бил Боуерман - легендарен
треньор по лека атлетика в Университета на Орегон. Найт позволявал на
екстроверти като Роб Щрасър да движат ежедневните дела на компанията.
Но големите решения и стратегии все още изисквали неговата благословия.
Найт бил много внимателно информиран, че Вакаро е изградил връзки, за
които компанията плащала, но които довели и до огромен растеж за „Найк“.
През следващите години „Спортинг Нюз“ щели да включат Найт и Вакаро
сред стоте най-влиятелни фигури в спорта. По време на вечерята Вакаро
говорил надълго и нашироко за младия баскетболист на име Джордан,
спомня си Пакър: „Найт не коментираше. Зададе много въпроси, но като
цяло имаше уклончива реакция. Нямаше: „Момче, Сони, надявам се да го
вземем“. Не знаех дали това беше просто маниерът на Фил Найт или нещо
друго. Но той не издаде нищо, не каза „Има ли как да ти помогнем? Трябва
да вземем това момче“ или нещо такова. Нямаше нищо Подобно. Беше като
истински бизнесмен, седеше спокойно. А Сони продължаваше да говори
защо смята, че Майкъл ще бъде най-добрият маркетингов продукт. Дори по
време на Олимпийските игри беше очевидно, че ще има огромни продажби,
ако Майкъл бъде приласкан от „Найк“.
Същевременно Щрасър и Вакаро трябвало да продадат идеята за „Найк“ и
на семейство Джордан. По-късно Майкъл щял да признае, че на 21-годишна
възраст той не бил достатъчно зрял и наистина не знаел, а и не го било грижа
много за бизнеса с обувки. Но Вакаро се обърнал към стария си приятел
Джордж Рейвълинг, помощник-треньор в щаба на Олимпийския отбор на
Боби Найт, да помогне да прокара път до близкия кръг на Джордан.
Рейвълинг представил Майкъл на Вакаро в Лос Анджелис по време на
мачовете. „Бяхме в пицарията „При Тони в Рим“ и Джордж доведе Майкъл
и ми го представи. Тогава за пръв път се срещнах с Майкъл Джордан.
Седнахме и поговорихме за договор с „Найк“. Той дори не знаеше за тази
компания. Трябва да разберете това. И аз му казах: „Майкъл, ти не ме
познаваш, но ще направим кецове специално за теб. Никой няма такива
кецове“, спомня си Вакаро.
Първото впечатление и от двете страни не било съществено. Джордан
решил, че Вакаро изглежда малко криминално. Сони пък преценил Майкъл
като пикльо. Изглеждало очевидно, че Джордан ще пренебрегне напълно
разговора за продуктова линия, след като го попитал дали ще му осигури

207
кола. „Ако приемеш тази сделка, ще можеш да си купиш всяка кола, която
поискаш“, казал Сони. „Искам кола“, подчертал Джордан. „Майкъл беше
трън в петата наистина. Първо, въобще не изчисли за какви пари говорим.
Второ, той беше още хлапе, момче, което идва от Северна Каролина. Както
и да е. Един договор за кецове не означаваше нищо през 80-те. И затова той
беше незаинтересован. Не искаше да дойде при нас. Искаше да продължи да
играе с „Адидас“. През 80-те „Адидас“ имаха най-добрата екипировка за
тренировки“, разказва Вакаро. Джордан попитал за парите и Сони му казал
да не се изпотява. Ако сключели сделката, Джордан щял да се превърне в
милионер. Но основният интерес на Майкъл оставала новата кола. Вакаро
усетил, че ако автомобилът бил това, което интересува Джордан, то той
трябвало да му го даде. „Ще ти дадем кола“, обещал той. Джордан се
усмихнал, но не казал нищо, за да увери Вакаро, че е взел решение. „Знаете,
Майкъл понякога се усмихва по един странен начин. Поглежда те и има една
хитра усмивка... Никога не знаеш какво означава тази усмивка“, спомня си
агентът.
Хората в „Найк“ знаели, че Фалк преговаря и с „Адидас“ и „Конвърс“, но
приятелството на Щрасър с мениджъра ги успокоявало. През септември
агентът приключил работата по договора на Джордан с „Чикаго“. Освен това
в „Найк“ знаели, че Джордан бил поискал от „Адидас“ и „Конверс“ много
повече от това, което те били предвидили. Вакаро и Щрасър започнали да се
чувстват сигурни, че в крайна сметка Джордан ще разбере каква
изключителна сделка му предлагат.
В деня, след като тимът на САЩ спечелил златните медали от
Олимпиадата, Фалк, Щрасър и Вакаро седнали на масата за преговори, за да
уточнят сделката за Джордан. Де факто „Найк“ хвърлили целия си бюджет
за Джордан - 2,5 милиона долара за 5 години, а освен това добавили и
комбинация от допълнителни гаранции, включително бонуси. Освен това от
„Найк“ се съгласили да хвърлят огромни усилия и средства в рекламата на
марката „Air Jordan“. В рамките на съществуващите практики в договорите
за професионални спортни обувки тази сделка била безпрецедентна, тъй
като Джордан щял да получи 25 % от приходите за всяка продадена обувка
„Air Jordan“. Той щял да получава и процент от продажбата на кецовете „Air
Nike“. Всъщност фолк договорил около 50 % от приходите за Джордан, казва
през 2012 г. Вакаро и допълва: „Дейвид искаше повече пари в брой, защото
нямаше гаранции, че тези обувки ще се продават.“
При всички положения подобна сделка била хазарт. Най-малкото, Джордан
отивал в най-лошо управлявания отбор в лигата, върху който все още тегнела
сянката на лошия имидж на играчите, купонясващи с кокаин и насилващи
момичета. „Биковете“, които току-що били подписали с Джордан, все още
държали няколко от играчите, които били инвестирали много в идеята, че

208
всичко се случва по-добре, ако има намесен и кокаин. Дори само формална
преценка на риска от страна на „Найк“ щяла да унищожи шансовете за
сделка. Всичко се основавало на интуицията на Сони Вакаро.
Вечерта, преди Джордан и родителите му да отлетят за Орегон за среща с
шефовете на „Найк“ и да изслушат презентацията им за кампанията „Air
Jordan“, Майкъл се обадил у дома и им казал, че няма да дойде. Той бил
уморен от постоянните пътувания и последното, което искал, е ново такова
през цялата страна заради кецове, които дори не харесвал. Делорис обаче му
наредила да бъде на летището сутринта. Тя не приела никакви обяснения и
дала ясно да се разбере, че Джордан ще е на летище „Рейли-Дърам“ рано на
другия ден.
Щрасър, Вакаро и целият екип на „Найк“ били там. Сред тях бил и Хауърд
Уайт, бивш играч от Университета на Мериленд, който след това ще играе
основна роля в дългосрочната връзка между компанията и Джордан. Дори
Фил Найт се появил, нещо, което собственикът на фирмата рядко правел.
Вакаро и останалите представители на „Найк“ веднага останали впечатлени
от професионализма и фокуса на Делорис Джордан. „Мога да кажа
спокойно, че тя е една от най-впечатляващите личности, които съм срещал
през целия си живот. Тя беше способна да договори бъдещия живот на своя
син“, казва Вакаро.
Джордан седял с безизразно лице по време на презентацията, все едно не
му пука. Той не искал да се намира на това място и бил настроен да не се
впечатлява. Гледал червено-черните кецове и коментирал, че „червеното е
дяволски цвят“. „Жалко, че не съм още в Северна Каролина. Тогава кецовете
можеше да са в райско синьо“, казал той. Въпреки настроението на Майк
Вакаро не свалил очи от Делорис Джордан. Той я наблюдавал, когато ѝ
казал, че Майкъл ще получава приходи от всеки продаден чифт. Вакаро
казал, че „Найк“ залагат всичко в тази сделка. „Казах го и съм много
щастлив, че го казах. „Даваме всичко. Аз заложих работата си. „Найк“
залагат бъдещето си. Това е невероятно. Залагаме целия си бюджет. За
майката на Майкъл това беше все едно семейство, ако бяхме такова, да
заложи всичко на една кауза. Сякаш ѝ казвахме: „Искаме ви толкова много“
или „Майкъл, ще фалираме, ако се откажеш“. На нея ѝ звучеше като: „Искате
да направите моя син бъдещето на тази компания“. Всъщност аз точно това
ѝ казах. Това беше смисълът“, спомня си Сони.
Това, което никой не казал, но всички в залата знаели, било друго. Не
ставало дума само за безпрецедентна финансова сделка. Ставало дума за
гърне с пари, което предлагат на един 21-годишен афроамериканец, който
досега не бил изиграл и минута професионален баскетбол. Америка вече
била свидетел на прогреса и навлизането на иконични тъмнокожи спортисти
като Джаки Робинсън, Уили Мейс, Бил Ръсел, Уилт Чембърлейн, Джим

209
Браун и Мохамед Али. Те си били проправили пътя през стиснатия юмрук
на битката за граждански права. Но никога досега бизнесмените от Медисън
Авеню не са си представяли, че някой от тези достойни спортисти може да
бъде център на сделка от мащабите на тази, която „Найк“ предлагали на
младия Майкъл Джордан.
Добрият избор на време бил в основата на всичко, въпреки че тогава това
не изглеждало точно така. Основният въпрос тогава бил как Вакаро спечелил
благосклонността на госпожа Джордан. Двамата си разменили по един
поглед и Сони разбрал. „Реакцията на Делорис реши всичко. Някой ги
превръщаше в свой партньор, вместо да иска нещо от тях. Тази идея ѝ
харесваше. Тази жена беше всичко. Майкъл обичаше баща си, наистина. Но
Делорис водеше парада“, казва той.
Това нямало да стане ясно веднага, но по време на срещата имало момент,
в който расовите въпроси били водещи, макар че тогава нямало признаци на
расов протест срещу социалните несправедливости и предразсъдъци.
Силата на тъмнокожите, представена от Делорис Джордан, дошла от
Коустал Плейн в Северна Каролина, където те били насилствено изхвърлени
от политиката и обществото. Тя знаела от баща си за тази сила и се
основавала на икономическите реалности, определени от земевладелци и
работници във фермите. Ставало дума за власт на тъмнокожите, вероятно
най-голямата, която те притежавали и която се изразявала в банки,
собственост на афроамериканци, и малък бизнес, който се развивал по време
на сегрегацията в градове като Дърам и Атланта. Често анонимните
икономически гиганти в областта на икономиката и шоубизнеса рядко били
в центъра на националните медии, но въпреки това те съумели да натрупат
богатство.
Тези първи преговори с „Найк“ щели да поставят началото на
икономическата мощ на Майкъл Джордан, която променила живота му.
Преди това обаче отговорните лица в „Найк“ и Делорис Джордан трябвало
някак да убедят киселия ѝ син, че тази сделка е най-доброто за него.
Първоначалният му отговор бил каменно лице. След това той погледнал
Вакаро и отново поискал кола. Вакаро извадил от джоба си две малки играч-
ки колички и ги търкулнал пред Джордан. Години след това Сони казва, че
със сигурност едната била „Ламборгини“. „Ето ти твоите коли, Майкъл“,
отвърнал агентът. След това отново подчертал, че ако подпише сделката, той
ще може да си купи каквито коли иска. Ако се съгласял, излизало, че ще
получава много повече от „Найк“, отколкото от „Булс“. Всички в залата се
усмихвали, освен Майкъл. Фил Найт се пошегувал, че фирмата му купува
коли още преди договорът да е подписан. След това президентът на
компанията се извинил и напуснал стаята. „Майкъл, в един момент ще се

210
наложи да повярваш на хората. С тези думи му казах: „Сега ние залагаме
повече, отколкото ти“, споделя Вакаро.
След края на срещата хората от „Найк“ нямали представа какво мисли
Джордан за презентацията. По-късно той казал на Фалк, че му било писнало
от срещи. Чак след часове, по време на вечерята с родителите си, Щрасър и
останалите хора от „Найк“, той започнал да се отпуска. Младата звезда се
представила страхотно вечерта. Бил чаровен, движел се грациозно сред
клиентите на скъпия ресторант. Неговото държание и присъствие по време
на вечерята отново доказали на хората от „Найк“, че са взели мъдро решение
и че всъщност този млад мъж наистина притежава нещо специално,
способност да влияе на околните. Терминът „надрасов“ все още не бил
навлязъл в речника, но напълно описва това, което те усетили за Джордан
тогава. След вечерята те били подготвили видеомонтаж на най-добрите
отигравания на Майкъл с екипа на Северна Каролина, който той да гледа,
докато блестяща лимузина ги карала към хотела им. Това бил прекрасен ход.
Освен това той видял още веднъж видеото, подготвено за продуктовата
линия „Air Jordan“, която можела да бъде негова. Сделката не била
сключена, но връзките били направени, а впечатленията - създадени.
„Той я слушаше. Тя имаше решаващия глас. Каза му: „Те искат да сме
партньори. Тя го убеди. Делорис. Никога няма да забравя този ден“, казва
Вакаро.
Фалк добросъвестно посетил и „Адидас“, и „Конвърс“, за да види какво ще
предложат от там. Джордан дори се срещнал с представителя на „Конвърс“,
но му казал, че трябва поне да се опитат да се доближат до офертата на
„Найк“. Нито „Конвърс“, нито „Адидас“ предложили сделка, която дори да
се доближи до това, което Сони Вакаро измислил за Майкъл Джордан.
Всъщност Фил Найт никога официално не дал одобрението си или
несъгласието си за сделката. Но не направил и нищо да я спре. Роб Щрасър
бил човекът, който свършил всичко, за да бъде осъществена идеята на Сони
Вакаро. Така мълчанието на Найт се превърнало в знак на съгласие.
„Фил Найт послуша човек като Сони и това му донесе успех. Каквото и да
е платил на Вакаро, то ще е било много малко в сравнение с това, което той
направи за тях. Той имаше невероятна визия, а една от най-добрите му бе, че
Майкъл не само ще бъде велик играч, но и че ще бъде такава магнетична
личност, която ще може да продава кецове и какво ли още не“, коментира
Пакър. Шефовете на „Найк“ не разбрали тогава, но всъщност те направили
първата крачка в превръщането на Майкъл Джордан в пълноправен партньор
на компанията си.
„Той е символ, точно толкова, колкото е и имидж“, казал през онази есен
Фалк, след като разкрил, че Джордан е подписал договори с „Найк“,
„Уилсън“ и официалния представител на „Шевролет“ в Чикаго. Сделката с

211
„Найк“ била наистина изненадваща за света на професионалния баскетбол.
Джордан пък усетил света, в който влиза, още преди да е изиграл и един мач.
В тази ранна възраст той дори не подозирал до какви мащаби може да стигне
популярността му. „Знам, че очите на всички са вперени в мен. Някои неща
изненадват дори самия мен. Не всичко е планирано. Просто се случва“, казал
той преди началото на първия си сезон.
Същевременно Сони Вакаро се радвал, че най-грандиозната му идея ще
бъде реализирана: „Щяхме да потънем, ако той се беше провалил.
Заложихме всичките си пари на него. А ако беше станал посредствен играч?
Никой не можеше да знае със сигурност тогава. Бяхме възнаградени. Имам
предвид, че не знам какво щеше да стане. Но знам какво не стана. Той не
стана посредствен играч. Той се превърна в някой, който премина всички
граници и направи милиони долари.“

212
 ГЛАВА 16
ПРЪВ ПОГЛЕД
Джордан се прибрал у дома в края на август за поредната церемония в знак
на почест за постиженията му, този път в зала „Талиан Хил“ в Уилмингтън.
Поводът бил формален - да покаже златния си медал от Олимпийските игри.
От гимназията „Лейни“ използвали случая да пенсионират фланелката с
номер 23 на Джордан. Месец по-късно той заминал за Чикаго за началото на
подготвителния лагер на отбора.
Той знаел, че животът му като част от „Чикаго Булс“ ще бъде много по-
различен от дните му в „Катранените пети.“ Но дори така нямал никаква
представа колко огромна ще бъде тази разлика. Започнало се с треньорите.
Той вече не бил обвързан от диктата на Дийн Смит или Боби Найт. Треньор
му бил 44-годишният Кевин Лоуъри, пищен продукт на лудите години на
професионалния баскетбол през 60-те и 70-те, когато бил звезда в „Балтимор
Булете“. Лоуъри имал тежък бруклински акцент и налудничава усмивка,
която отивала на жизнерадостния му подход към играта.
„Кевин беше от старата школа. По онова време момчетата все още се
забавляваха в професионалния баскетбол. Идваш, вършиш си работата, а
след това заедно се изсипвате в бара и купонясвате“, казва бившият треньор
на „Булете“ Марк Пфейл.
Лоуъри имал интуиция за баскетбола. Той играл добре като
професионалист, като вкарвал по 15,3 точки средно на мач за 12-те си сезона
в НБА. Веднага бил впечатлен от Джордан, защото вече имал опит като
треньор на Джулиъс Ървинг в „Ню Йорк Нетс“, с които спечелил две титли
в Американската баскетболна асоциация (АБА). Като играч Лоуъри
трябвало да пази Джери Уест във финала на Източната конференция през
1965 г., когато Уест разбил всички рекорди със серия от няколко мача с по
над 40 точки. Освен опита му с Уест и Ървинг Лоуъри бил човек, който
разбирал, че големите атлетически таланти изискват и определено
отношение. Под ръководството на Лоуъри младата звезда на тима щяла да
получава топката възможно най-често.
След това Джордан много пъти ще повтаря, че работата му с Лоуъри е била
най-забавната в сравнение с всички останали треньори в кариерата му. „Той
ми даваше самочувствие да играя на неговото ниво. Още през първата ми
година ми хвърли топката в ръцете и ми каза: „Момче, знам, че можеш да
играеш. Затова излизай и играй.“ Не мисля, че това би било възможно в
схемата на който и да е друг треньор“, обяснява Джордан.
Изведнъж Джордан отново заприличал на озъбения летящ призрак, който
владеел терена с екипа на гимназията „Лейни“, но вече с далеч по-развита

213
физика и много по-изчистена игра. Вече нямало никакви граници за
атлетизма му.
Лоуъри осигурил годината, в която Джордан да открие своята увереност
като играч. Треньорът позволил на Майкъл да открие собствения си стил,
вместо да се нагажда към този, който му се налага. Той припознал в Джордан
големия глад и разбрал, че негова работа е да го подхрани. За разлика от
системата на Дийн Смит и дори тази на Боби Найт, които ограничавали
неговото развитие, Лоуъри искал да даде свобода на Джордан да го постигне.
Помогнало и това, че треньорът имал подкрепата на генералния мениджър
на „Булс“ Род Торн, който бил негов асистент в „Нетс“ и му имал пълно
доверие като треньор. Точно толкова важен фактор била и личната връзка,
която Лоуъри изградил с младата звезда. „Можех да разчитам на него като
на приятел“, казва Джордан.
Лоуъри сам бил някога в същата позиция и разбирал предизвикателствата,
с които се сблъсквал новобранецът, включително новите му съотборници. За
разлика от мотивираните момчета от Университета на Северна Каролина
сега Джордан трябвало да работи с куп цинични старци и средняци, като
някои от тях имали сериозни проблеми с пристрастеността си към кокаина и
алкохола.
Талантливият гард Куентин Дейли бил в центъра на всеки публичен
сблъсък в Чикаго. Това било започнало далеч преди пристигането на
Джордан в отбора. „Кю беше добър приятел. Чувствах се зле заради него.
Трябваше да се опитаме да го излекуваме. Но как да излекуваш някого,
който идва от нищото? Той казваше: „Ще свърша на улицата, така ли? Бил
съм там. Ще оцелея. Не можете да се държите с мен така“, казва Марк
Пфейл.
Заедно с него по пътя на зависимостта към кокаина и алкохола вървял друг
много талантлив играч - Орландо Уулридж, дошъл преди две години от
„Нотр Дам“. За съжаление двамата съотборници заедно вървели към ранна
смърт. Съставът бъкал от тревожни души. Като пиар на „Булс“ Тим Халъм
обяснява, че желанието за победи у Джордан било твърде голямо, за да
обръща внимание на неща като алкохол и наркотици. Такива неща щели да
бъдат слабост за него в лицето на противника и той никога нямало да го
позволи.
Пътешественикът Род Хигинс, един от малцината стабилни в отбора, бил с
три години по-възрастен от Джордан. Сред целия хаос по време на сезона те
се сприятелили бързо, а връзката им ще остане и след края на кариерите им.
След години Джордан щял да гледа назад и да коментира съотборниците си.
Момчетата в първия състав според него били най-надарените физически, но
също и най-безсмислени. „Шантавите анимационни герои“ („Looney
Tunes“), така ги наричал.

214
 Тренировъчните съоръжения на „Биковете“ в зала „Ейнджъл Гардиан“ не
предоставяли повече възможности за успех от проблемните нови
съотборници на Джордан. „Беше някаква тъмна мрачна зала с наистина
твърд под. Там нямаше нищо излишно. Имаше малка пешеходна пътека,
през която минавахме с колите, за да ги оставим отзад на тревата.
Съблекалнята беше стара. Нямаше храна, въобще нямаше никакви
удобства“, обяснява Тим Халъм.
Освен това залата винаги била пълна с дечурлига, допълва дългогодишният
мениджър по продажбата на билети на „Булс“ Джо O'Нийл: „Отборът
трябваше да чака третокласниците да излязат от терена, за да могат да
тренират. Играчите стояха строени, а покрай тях колона от деца пресичаха
терена, за да слязат в басейна или да влязат в залата.“
Освен ВСИЧКО друго мястото било студено, предоставяйки отлична
представа на всеки за непостоянния климат в Чикаго, допълва ексгардът на
„Булс“ Джон Паксън. Но както и във Венецуела по време на
Панамериканските игри, Джордан не обърнал абсолютно никакво внимание
на условията. „Ейнджъл Гардиан“ била точно толкова добра, колкото
игрищата в Емпи Парк, или още много други терени, на които играел като
по-малък. Така той просто повдигнал рамене и се заловил за работа.
През тези първи седмици „Биковете“ настанили своя новобранец в
„Линкълнууд Хаят Хаус“, недалеч от „Ейнджъл Гардиан“. Когато Джордан
кацнал на летище „О‘Хеър“ няколко дни преди началото на тренировките,
той бил посрещнат от 29-годишен шофьор на лимузина на име Джордж
Кохлер, който тъкмо пропуснал едно място на паркинга и търсел друго. Той
видял кльощавия млад новобранец и по грешка го нарекъл „Лари Джордан“,
като му предложил срещу 25 долара да го закара, където поиска. „Познаваш
ли брат ми?“ попитал Джордан, гледайки объркан шофьора. В крайна сметка
тази случка ще се превърне в началото на хубаво приятелство. Кохлер щял
да стане личен шофьор на Джордан, а след това и негов личен асистент и
приятел завинаги.
Той си спомня, че Майкъл бил много неуверен в първия си ден в големия
град: „Поглеждах в огледалото на колата и дори не можех да го видя, защото
се беше свил на седалката като малко дете. Не знам дали преди това се бе
возил в лимузина. Не познаваше никого в Чикаго. Аз бях просто един
непознат и той очевидно бе нервен и притеснен, че мога да го зарежа
някъде.“
Джордан скоро открил своите устои. „Идваше на всяка тренировка, все
едно беше седмият мач във финалната серия на НБА. Можеше да те
унищожи на тренировка. Това даде тон на целия отбор“, казва с усмивка Джо
О‘Нийл.

215
 Лоуъри гледал Джордан отдалече, но въздействието му отблизо било далеч
по-драматично. „Когато започнахме да тренираме игра „един на един“,
незабавно видяхме звездата. Не мога да кажа, че знаехме, че имаме най-
добрия баскетболист за всички времена. Но знаехме, че Майкъл може да
вкарва. Много хора се съмняваха в това. Но той беше играл в схеми, които
залагат на подаването като тези на Дийн Смит и Боби Найт в Олимпийския
отбор. Затова хората никога не бяха имали възможност да видят, че той може
и индивидуално да се справя с това. След това, когато разбрахме колко
нахъсан е той и каква състезателна натура е, вече знаехме, че имаме играч,
който си има всичко“, казва треньорът.
Помощникът на Лоуъри Бил Блеър си спомня, че щабът решил да направи
тренировъчна игра още във втория ден от началото на подготовката, за да
изпитат способностите на Джордан в игрови условия: „Майкъл взе топката
от въздуха някъде около ринга на единия кош и стигна с нея до другия.
Засили се през центъра и я заби. Кевин каза: „Не ни трябват повече
контроли.“
„Неговата интуиция беше невероятна. Той можеше да вижда играта. А
освен това имаше бързина, сила. Това е нещо друго, което досега всички
подценяваха - колко силен беше Майкъл. Имаше пълен набор качества“,
казва Лоуъри. Още от самото начало Джордан останал фокусиран не върху
това, което може, а върху онова, което не може. „Няма съмнение, че играя
на ново ниво, много по-здраво. Имам още много да уча“, казал той след
първата си тренировка при професионалистите.
„Разбрахме, че имаме специален човек в отбора, защото Майкъл винаги
започваше тренировката си поне 45 минути по-рано. Той искаше да работи
за стрелбата си. А след тренировка ще те помоли да му помогнеш. Ще
продължи да стреля. Не го интересуваше колко дълго ще стои в залата. Това,
което винаги ми е харесвало у него, е, че като го изкарахме да си почине
малко по време на тренировъчна игра, той веднага идваше и искаше пак да
влезе. Майкъл обичаше тази игра“, разказва Блеър.

Състезателен кон
Журналистическият екип, който отразил първия тренировъчен ден на
Джордан, се състоял от един вестникарски репортер, един редактор в
списание, четирима фотографи и един телевизионен екип. Същия този
уикенд бейзболният „Чикаго Кюбс“ приключвал сезона, а във футболната
лига „Чикаго Беарс“ трябвало да играят с Далас на „Солджър Фийлд“.
Тежката истина обаче била, че никой в Чикаго не го е грижа за баскетболния
отбор през септември на 1984 г. със или без Майкъл Джордан. „Булс“ бяха

216
бедното дете в града“, обяснява Джеф Дейвис, който в онези дни работел
като телевизионен продуцент в компанията „Секънд Сити“.
Никой не давал пет пари не само за Чикаго, но и за НБА. Лигата тъкмо била
сключила нов телевизионен договор със „Си Би Ес Спортс“, но в програмата
нямало нито един мач с участието на „Булс“. Дори местните телевизии
нямали интерес да покриват мачовете на „Биковете“ за новините си, казва
Дейвис: „Телевизиите наистина рядко се навъртаха наоколо в онези дни“. А
когато някоя камера се появявала на „Ейнджъл Гардиан“, Лоуъри не ѝ
обръщал внимание. По принцип нямало забрана за снимане на тренировките
на отбора. Джеф Дейвис обаче ходел, защото бил фен на баскетбола.
„Никога няма да забравя тези тренировки в началото на сезона. След
многото несполуки имаше някаква сила в Джордан, каквато не бяхме
виждали в нито един друг играч преди, защото беше много талантлив. Всеки
можеше да види, че е трудолюбив и да разбере, че ще свърши много работа.
Можеше да разнищи защитата на всеки с лекота. Беше изискващ. Искаше
защитниците да се мъчат с него. „Хайде де, по-здраво. Хайде, пази ме, по
дяволите“, казваше той. Крещеше име след име. А освен това приказваше
много мръсотии. Беше кучи син“, казва журналистът.
„Майкъл си нарочваше някого всеки ден. Виждахме това ден след ден,
постоянно. Някой трябваше да бъде неговото жертвено агне. Можеше да е
някой от отбора, момчета като Енис Уейтли и Рони Лестър, или Куентин
Дейли. Майкъл стреляше през лицата им отново и отново. Опитваше се да
накара жертвите си да играят по-здраво, най-вече защото искаше да се
състезава. Имаше моменти в първата му година, когато на тренировка не се
правеше нищо. Лоуъри просто даваше топката на Майкъл и го оставяше да
прави каквото иска“, спомня си и Майкъл Пфейл.
„Наистина е интересно, когато се появи новобранец като Майкъл. Той
моментално си спечели уважението от ветераните заради борбения си дух.
Когато започнахме тренировки, забелязах, че това момче ще те засрами, ако
не си на ниво. Не му пукаше кой точно ветеран го пазеше“, допълва и Род
Хигинс през 2012 г. „Майкъл е като състезателен кон в гонка. Всички
останали трябваше да се напъват да тичат с него, за да бъдат поне малко на
ниво“, казва друг от помощниците в щаба Фред Картър.
„На тренировки Лоуъри имаше навика да върти Майкъл в различни отбори
просто за да види какво може да прави. Но няма значение в кой отбор го
слагаше, той излизаше победител. Кевин ми каза: „Не знам дали останалите
момчета са зле, или просто Майкъл е толкова добър“, казва Род Торн. „Кевин
винаги завършваше тренировката по този начин. Разделяше момчетата на
два отбора и първият, който стигнеше 10, печелеше. Загубилият трябваше да
тича 10 обиколки на терена. Кевин наричаше играта „10 точки, 10 обиколки“.
През тази първа година Майкъл не направи нито една обиколка. На една

217
тренировка отборът на Майкъл водеше с 8-0 и Кевин го премести в другия
отбор. Майкъл беше бесен. Вкара сам 9 точки и отборът му спечели“,
допълва Пфейл.
„Само като го видях на тренировка, преосмислих идеите си за това какво
щяхме да правим в нападение в мачовете. Той определи стила ни в атака.
Като изключим Майкъл, не бяхме много силен отбор, така че той трябваше
да стреля много. Веднага започнах да мисля начини как да го изолираме и да
му осигурим свободно пространство, или поне да играе „един на един“.
Трябваше да изградя цялото ни нападение около него“, разкрива Лоуъри.
Джордан се надявал, че ще играе като гард, за да се изправя срещу по-ниски
съперници. Лоуъри развил тази идея, дори повече с надеждата съвсем да
обърка противниците. Джордан можел да създава напрежение и в
наказателно поле и всъщност имал качествата да играе и като леко крило.
Универсалността му всъщност означавала, че „Булс“ получили подсилване
на цели три позиции.
Отборът трябвало да изиграе няколко бързи демонстративни мача преди
началото на сезона. Тази ера започнала в Пеория в залата в градския център
пред 2500 души и с Джордан на пейката. Когато влязъл обаче, той бързо
станал най-резултатния баскетболист в тима си с 18 точки. След това
последвал мач в „Глен Фолс“ в Ню Йорк. Джордан взривил трибуните със
забивките си по време на загрявката, феновете френетично го подкрепяли,
докато по-късно в мача не станало ясно, че той ще победи техния любим
„Никс“ в мача.
Тим Халъм пръв забелязал разликата в отношението към Джордан по време
на демонстративния мач в Индиана. Той отбелязал 40 точки в този мач, а
след това опашка от фенове, повече от които малки момчета, го последвали
към съблекалнята, все едно е Свирача от Хамедин. Този магнетизъм ставал
все по-забележим с всеки изминал ден. В бъдеще щяло да се стигне дотам,
че около него щял да бъде нужен цял кордон охранители, за да може да се
движи и да го пази от безграничната сила на любовта към него. За това обаче
трябвало да минат месеци. В първите дни от сезона неговото публично
израстване било възхитително.
От реакцията на своите треньори и съотборници по време на първите
тренировки и от нарастващия интерес на феновете по време на
демонстративните мачове Джордан стигнал до идеята, че може и да
предизвика възход за целия клуб. „Видяхме уменията му, но трябваше да си
около него всеки ден, за да видиш състезателния дух на това момче.
Опитваше се да бъде над всички във всяка една по-трудна ситуация. Винаги
излизаше на преден план. Това го забавляваше“, казва още Лоуъри.
Клубът се нуждаел от всичко, което новобранецът можел да му даде.
Когато за пръв път гледали мач в зала „Чикаго Стейдиъм“, Джеймс и

218
Делорис Джордан били потресени от слабата посещаемост и мъртвешката
атмосфера. На фона на екзалтираната публика на Университета на Северна
Каролина мачовете на „Чикаго“ изглеждали смешни. Джорданови се
запитали как въобще е възможно такъв отбор да може да си позволи да
плаща стотици хиляди долари на сина им всяка година. „Всичко ще се
оправи“, казала Делорис на съпруга си, но не била напълно сигурна. Всичко
лошо започвало от залата. Тя се намирала в един от най-лошите квартали на
Чикаго - „Медхаус и Медисън“. Районът бил опустошен по време на
бунтовете в града през 1968 г. след убийството на д-р Мартин Лутър Кинг
Младши. 15 години след тези събития условията в Уест Сайд почти не се
били променили.
За всеки един фен, който бил достатъчно смел, за да посети мач на
„Биковете“, паркирането на колата и стигането до трибуните на залата били
високоадреналинови преживявания. „По пътя се натъкваш на хлапета, които
питат: „Може ли да измием колата ви, господине?“ Ако паркираш на улицата
и не им дадеш малко пари, ще намериш колата си с нарязани гуми. Това не
беше необичайно. Ако си с някой журналист, задължително го
предупреждаваш: „Паркирайте само в охраняемите зони за служители на
отбора и играчи и след мача се измъкнете възможно най-бързо.“ Така че след
мач всички масово се изнасят от района в рамките на 30-45 минути. Никой
не смее да се мотае дълго около залата след това“, признава Джеф Дейвис.
„Чикаго“ доста страдаха от това, че залата им се намира в Уест Сайд. Тогава
нищо не изглеждаше, както е сега, след икономическия растеж на района.
Залата беше втората най-стара в лигата след „Бостън Гардън“. Всъщност,
когато беше пълна, беше страхотно място. Много шумно. Шумът беше доста
гръмък, защото се отразяваше от покрива. Нямаше никаква акустика, което
беше добре, когато има много хора. Но по онова време мачовете ни не
привличаха много хора. Затова беше предимно мъртвило в залата“, казва
Тим Халъм. „Все още много малко хора си купуват сезонни билети. През
третата част мога да преброя до един присъстващите. Просто се изправям и
ги броя“, признава и Джо О‘Нийл.
Стив Шанвалд, който след време ще стане вицепрезидент на „Булс“,
пристигнал в Чикаго през 1981 г. като маркетинг-директор на бейзболния
„Чикаго Уайт Сокс“. Той бил възпитаник на университета Мериленд и бил
ентусиазиран фен на баскетбола в Атлантическата крайбрежна конференция
и решил да посети няколко мача на „Биковете“. Останал шокиран: „Залата
беше мъртва сграда за баскетбол. Обичах обаче да ходя, защото можех
направо да си полегна на трибуната. Не можех да повярвам, че става дума за
баскетбол в НБА. Изглеждаше по-скоро като Континенталната баскетболна
асоциация (КБА), или по-зле. Иначе, когато беше пълна с хора, залата
изглеждаше много добре. Но когато нямаше хора, беше депресиращо, като

219
гробница. Нямаше го лъскавото светлинно табло. Казаха ми, че в миналото
феновете гледали баскетболните мачове през плексигласови прегради, като
на хокей. Ето защо „Булс“ получаваше твърде малко уважение в онези дни.“
Тази мрачна атмосфера само увеличавала трудностите за Джордан в първия
мач за сезона. Той се опитвал да вкара на мача две свои гостенки, като искал
те да не разберат една за друга. Майкъл живеел в града от около месец, като
майка му живеела с него през почти цялото време. Въпреки това в неговия
списък с гости записал две жени, за които взел всички мерки да получат
билети за противоположните краища на залата. Но, разбира се, като
новобранец той подценил условията и не скрил манипулациите си по
предоставянето на билетите от ушите на репортерите. След години това
щяло да му послужи за урок да бъде по-внимателен какво казва на журнали-
стите.
Ясно било, че Майк е изминал дълъг път от годините си в гимназията,
когато имал големи трудности да си определи среща и да си намери гадже.
След като направил „стрелбата“ във финала срещу Джорджтаун през 1982 г.,
той и съквартирантът му Бъз Петерсън бързо открили, че популярността им
сред женското население в Чейпъл Хил е стигнала звездите. Джордан се
оказал в центъра на дори още по-активен социален живот в Чикаго, където
бил представен от бившия играч на тима Реджи Тиус - внушителна фигура в
партиживота в града, известен като Ръш Стрийт“ Реджи.
Когато Реджи напуснал отбора през 1983 г., той оставил Джордан за свой
заместник като първи избор на дамите. Джордан гледал много сериозно на
баскетбола, но не чак толкова сериозно, за да пропусне възможността.
Славата му в Каролина била голямо постижение, но в Чикаго той открил, че
късметът му е много по-голям.

Началото
На 21-годишна възраст Джордан изгарял от нетърпение да изиграе първия
си мач при професионалистите. Той дошъл един есенен петък на 26
октомври 1984 г. срещу „Вашингтон Булете“ в домашната зала на отбора му.
Тогава още го нямало лазерното и светлинното шоу, което днес съпътства
представянето на отборите. Вместо това играчите излизали на терена под
звуците на хита на Майкъл Джексън „Трилър“. В залата имало 13 913 фена,
с около 6000 повече отколкото в първия мач на тима предната година.
Всички шумно го приветствали и изригвали ентусиазирано при всяко негово
уникално отиграване. Още през първата четвърт станало ясно, че мачовете
на „Чикаго“ вече няма да са онези приспиващи слабо посетени събития,
които всички помнели до този момент.

220
 Още на 21-ата секунда на мача той пропуснал първата си стрелба от около
5,5 м. Минута по-късно откраднал топката от гарда на „Вашингтон“ Франк
Джонсън. Едва няколко минути по-късно вдигнал феновете на крака, след
като пробил отляво и се опитал да забие през центъра на „Куршумите“ Джеф
Руланд, който обаче спрял пътя му и го свалил на земята. Залата замлъкнала,
докато Джордан лежал на пода. След това станал, а по-късно се оплакал от
болки във врата и главата. По-късно двамата с Руланд се съгласили, че
инцидентът е бил непреднамерен, но ще покаже нещо важно - Джордан се
опитвал да мине през гора от дървета, за да стигне до коша, но и дърветата
си имали мнение за това.
7:27 минути след началото на мача той вкарал първия си кош в НБА след
стрелба от 3-4 метра на границата на наказателното поле. Заради нервността
си не показал стабилна стрелба тази вечер. Вкарал едва пет от 16-те си опита,
като завършил с 16 точки, 7 асистенции и 6 борби. Освен това направил и 5
грешки. Но въпреки това феновете били доволни и щастливи.
„Беше добър старт на кариерата ми. Основната ми цел беше всичко да
върви тази вечер. Първо - да играем бързо, а после - да върви играта на
високите. Тогава всичко си дойде на мястото“, признава той след това.
Разбира се, по-късно едно нещо щяло да се промени. В този първи мач
топката прекарвала доста време в ръцете на съотборниците му.
Треньорският щаб получил нов поглед върху играта му още във втория мач
за сезона - в Милуоки, спомня си един от помощниците Бил Блеър. „Когато
започна да се подиграва на Сидни Монкрийф, когото смятахме за един от
най-добрите защитници сред гардовете в лигата, разбрахме, че имаме на-
истина специален играч“, казва асистентът. В третия си мач, отново срещу
„Милуоки“, той вкарал 37 точки, включително 22 в последната четвърт, като
9356 души видели обрата срещу Милуоки в домашната зала.
С всеки следващ мач топката се задържала все повече и повече в ръцете на
Джордан. Мотивиран до крайност да не разочарова никого, новобранецът
сновял по цялото игрище с изплезен език. Бил безкрайно бърз в стремежа си
да вземе топката, взимал борби, контраатакувал като светкавица. Тъй като
можел спокойно да прави кръстосан дрибъл в движение, съперниците му
започвали да отстъпват с крачка назад, за да могат да блокират движението
му, но той отвръщал с плавно обръщане, което можел да направи и на пълна
скорост. Тези движения били трудни дори за дребните гардове, а какво ли е
да ги видиш от някой, висок 198 см? И докато защитниците се чудели дали
да отстъпят в защита, или да останат на позиция, той вече ги бил подминал.
Ако те изберели да пазят коша в задна позиция, Джордан имал ново
предизвикателство. Отново и отново той полетявал към целта и оставал във
въздуха толкова дълго, колкото му е нужно да реши точно как ще завърши
атаката. Елгин Бейлър бил първият, който демонстрирал „увисването“ във

221
въздуха в края на 50-те години, а Джулиус Ървинг добавил към това
движение поетичност. Но плъзгането във въздуха на Джордан е вълшебно.
Той се чувствал спокоен там, изплезил език, все едно проучва защитата от
високо. Можел да залюлее топката в ръцете си и да довърши движението си,
без да се притеснява какво ще каже след това треньорът му. След всичките
му зрелищни забивки феновете рядко имали възможност да отбележат и
запомнят изумителната му способност да сменя посоката си в движение. Ако
един защитник например бил заел позиция и се изпънел вертикално нагоре,
Джордан се шмугвал около него и прокарвал топката зад гърба му.
„След като Майкъл започна да играе добре, феновете проявиха интерес. В
началото на сезона продавахме около 6000 билета средно. След това напълно
изненадващо започнахме да продаваме над 10 000. Той беше шоуто“, казва
Род Торн. Постоянната липса на билети и разпродаване на цялата зала щели
да дойдат по-късно. Но още в онези дни започнало изграждането на
бизнесмодела на „Чикаго Булс“.
След като Джордан насочил своя младежки огън към съперниците, се
заредили сблъсък след сблъсък с различни надарени защитници. „В първите
си мачове Майк пробиваше към коша всеки път, когато топката беше в
ръцете му. Забиваше отляво, отдясно, стреляше със завъртане. Играчите на
другите отбори го сваляха от въздуха. Много скоро разбрахме, че ако
продължава така, може да го убият“, казва Торн. В първия му мач срещу
„Детройт“ той летял във въздуха за нова забивка, когато центърът на
Детройт Бил Леймбиър го зашлевил и свалил на пода. Цялата зала
изтръпнала. За да стане, имал нужда от помощта на съотборник.
Първите победи на „Чикаго“ заредили с очакване и нетърпение Куентин
Дейли и останалите за срещата им със защитаващия титлата си в НБА тим
на „Бостън Селтикс“ у дома. Джордан завършил с 27 точки срещу Лари Бърд
и компания, но „Келтите“ победили с лекота, мотивирани и от силната
подкрепа, която „Биковете“ имали. Въпреки това Бърд бил впечатлен. „Не
бях виждал цял отбор да се развие така около един играч. Всички в „Чикаго“
бяха станали по-добри заради него... Съвсем скоро тази зала ще бъде пълна
за всеки мач... Те ще си плащат само, за да гледат Джордан. Той е най-
добрият. Дори на този етап от кариерата си прави повече, отколкото аз
някога съм правил. Не можех да играя като него, когато бях новобранец.
Кучият син... днес направи едно отиграване - държеше топката в дясната си
ръка. После я свали долу, а след това пак я вдигна. Аз протегнах ръка,
фаулирах го, а той пак вкара. И всичко това, докато беше във въздуха. Трябва
да си играл баскетбол, за да знаеш колко трудно е това. Виждаш го и си
казваш: „Добре, бе, какво, по дяволите, правиш?“ Преди това го бях засичал
и не бях толкова впечатлен. Имам предвид, че си мислех, че ще бъде добър,

222
но не чак толкова. Няма нещо, което да не може. Това е добре за неговия
клуб. Добре е и за лигата“, казва Бърд на репортера на „Трибюн“ Боб Верди.
„Скаутингът ми показваше, че не мога да пробивам отляво. Те не бяха
разучили първата ми крачка в атака или движението ми, или скока ми. Знаех,
че изненадвам всички, дори себе си“, казва Джордан.
Усетил, че новобранецът му се превръща в звезда, Лоуъри наредил тактика
в нападение „всичко за Джордан, през цялото време“, спомня си Тим Халъм.
„Кевин беше един от онези треньори... Как да го опиша? Като човек, който,
като има кон, ще го язди, разбирате ли? И точно такъв беше случаят с
Майкъл“, казва още Халъм. Доверието между възпитаник и треньор
нараствало мач след мач, а Джордан започвал да се чувства все по-добре в
схемата на Лоуъри. „Кевин беше страхотен треньор, много добре се
адаптираше в ситуацията. Беше умел тактик тогава. Майкъл уважаваше
това.“
Присъствието на Джордан изглежда решавало всички тактически
проблеми. В едва деветия му мач при професионалистите той вкарал 45
точки срещу „Сан Антонио“. Шест седмици по-късно ужилил „Кливланд“ с
нови 45. След това дошъл мач с 42 точки срещу „Ню Йорк“. И отново 45 -
срещу „Атланта“. Неговата енергия била почти изнервяща, спомня си гардът
ветеран на „Атланта“ Док Ривърс: „В онази първа за Джордан година казах
на момчетата в съблекалнята: „Няма начин да играе цял сезон с това темпо.“
Наистина, дотогава новобранците в НБА лесно „пукали гумите“. Те можели
да изиграят на ниво около 25 мача, колкото е дължината на сезона в
колежанското първенство, но след това откривали, че краката им не
издържат, че телата им са разкъсвани от болка. Но не и Джордан.
„Две години по-късно той правеше същото като първия си сезон. Винаги е
бил много интелигентен, но високата му продуктивност и постоянството му
допълнително го открояваха. Малцина са тези, които имат тази способност.
Наистина рядко явление е да видиш суперзвезда, която е толкова постоянна
и може да показва пълния си капацитет всяка вечер, въпреки че е цел на
всеки защитник. Това е удивително“, допълва Ривърс.
Първият му трипъл-дабъл (35 точки, 15 асистенции и 14 борби) бил срещу
„Денвър“. (Трипъл-дабъл (тройно-двойно постижение) - постижение в баскетбола,
когато играч в един мач запише двуцифрен резултат в поне три статистически
елемента, най-често точки, борби и асистенции.) А след това, малко преди
паузата в шампионата за Мача на звездите, той вкарал 41 точки на шампиона
„Бостън“. Всеки път, когато излизал срещу Лари Бърд, Майкъл си спомнял
за неуважителното отношение на звездата на „Келтите“ по време на
демонстративните мачове на олимпийския отбор. През лятото топката на
Джордан се търкулнала в полето на сборния тим на НБА и Бърд я хванал. Но
вместо да я подаде на чакащия Джордан, Бърд я подхвърлил над главата си.

223
„Той ми показа, че става дума за бизнес. И в този бизнес аз бях под нивото
му. Не забравих това“, казва Джордан за инцидента.
Легендарният бос на „Селтик“ Ред Ауербах веднага разпознал шоумена,
още като го видял. „То се виждаше в очите му. Грейваше от щастие, щом
видеше тълпата, пред която ще играе“, казва Ауербах в едно интервю. Друга
легенда на „Бостън“ - центърът Бил Ръсел, допълва: „Той е един от малкото
играчи, за които бих платил, за да го гледам.“

Забраната
Докато новобранецът бил под пара в началото на 1985 г., от „Найк“ пуснали
първия модел на кецовете „Air Jordan“ - червено-черна обувка, която обаче
веднага била забранена от шефовете на НБА. В правилата на лигата пишело,
че играчите трябва да носят бели кецове на мачовете. Шефовете на
шампионата обявили, че Джордан ще бъде глобяван с по 5000 долара всеки
път, когато се появи на мач с новите си обувки. Роб Щрасър и Питър Мур
веднага се обадили на Сони Вакаро. „И Роб, и Питър казаха: „Майната им“.
Точно с тези думи. А аз попитах: „Какво искате да кажете? Ще ги пуснем на
пазара, без той да ги носи на игрището ли?“ казва Сони. Но Щрасър бързо
решил, че Джордан ще носи своите кецове, а „Найк“ ще плаща глобите му
всяка вечер. Освен това щели да раздухат пред феновете новината за
забраната на кецовете и на базата на това да направят цялата рекламна
кампания. Всъщност НБА и да искали, не могли да предоставят на
компанията по-добра възможност за реклама. „Когато кажеш на хората, че
нещо е забранено, какво си мислите, че правят? Кажете им, че не трябва да
правят нещо и те веднага ще го сторят“, смее се Вакаро.
„Найк“ бързо извлекли предимствата от подаръка на НБА и
популяризирали модела, използвайки факта, че е забранен. „И се случи“,
радва се Вакаро. Играта на Джордан от началото на сезона, популярността
на кецовете и фактът, че са забранени, всичко това станало част от страхотен
маркетинг, а продажбите тръгнали с умопомрачителна скорост нагоре.
Ръстът на продажбите на „Air Jordan“ стигнал до невероятните за онова
време 150 милиона долара за три години, което в замяна осигурило на
Джордан заслужено лично богатство.
Вакаро си спомня, че още през първата година от „Найк“ направили всичко
възможно да пуснат на пазара продуктите с марката „Air Jordan“ за Мача на
звездите в Индианаполис: „Направихме всякакви червено-черни артикули.
Накитници, тениски, всичко беше в цветовете на „Булс“.
Ол Стар уикендът през 1985 г. дълго ще се помни заради бързия като
светкавица новобранец с модерна нова екипировка, както и заради ледения
прием, който устроили някои от звездите ветерани на Джордан по време на

224
самото шоу. Предполагаемата завера била толкова фина, че първоначално
дори Джордан пропуснал да я забележи. Истината изплувала по-късно,
когато доктор Чарлс Тъкър, съветник на Меджик Джонсън, Айзия Томас и
Джордж Гървин, признал за нея на летището. Той казал на репортерите:
„Момчетата не бяха щастливи от неговата мотивация. Решиха да му дадат
урок. Меджик и Джордж направиха черен живота му в защита, а в атака
просто не му даваха топката. На това се смееха“, обяснил на медиите Тъкър,
докато чакал самолета си. Наблизо били звездите. Джордж попитал Айзия:
„Мислиш ли, че му дадохме да разбере?“
Последната капка, която предизвикала тяхната реакция, била, че
новобранецът носел своя нов суитчър „Air Jordan“ по време на конкурса за
забивки. Джордан увесил няколко златни синджира на врата си за
надпреварата, но загубил във финала от Доминик Уилкинс от Атланта.
Тъкър разкрил, че освен това ветераните смятали, че новобранецът е
арогантен и студен. Томас пък най-вероятно бил обиден, че Джордан не
обелил и дума, докато пътували заедно в асансьора за срещата на играчите
първата вечер на уикенда. „Бях много тих, когато отидох там. Не исках да се
появя, все едно съм голямата работа и всички трябва да ме уважават“,
обяснява по-късно Джордан.
В първия си Мач на звездите Джордан играл само 22 минути и стрелял само
9 от общо 120-те стрелби на отбора си. Агентът Дейвид фолк обяснил, че от
„Найк“ помолили Майкъл да носи прототипа на екипите на „Air Jordan“.
„Това ме накара да се чувствам малък. Исках да изпълзя в някоя дупка, да се
скрия и никога повече да не изляза“, казва баскетболистът за подигравката.
Попитан за случката от репортерите, Айзия Томас отрекъл да е имал
спречкване с Джордан. „Че кой би направил Подобно нещо. Това са
детинщини“, казал гардът на Детройт. Попитан за случката, съотборникът
на Джордан в Чикаго Уес Матюс пък казал: „Той има дарби от Бога. Той е
Божие дете, нека си бъде такъв.“
В ретроспекция Томи Вакаро приема този инцидент като бойкот на
спортистите срещу „Найк“, тъй като самите те получавали твърде малко от
„Конвърс“: „Найк“ беше врагът. Това беше. Ние създадохме това момче.
Нямаше как да е това, че стигна до финала на конкурса за забивки и феновете
го обожаваха. Доктор Джей беше любимец на феновете. Но никой не беше
бесен на доктор Джей. Причината беше това, което ние направихме с него.“

225
 Доктор, Доктор
Малцина видели новата сила на Джордан като резултат от впечатляващата
му игра и договора му с „Найк“. След този инцидент самият Джордан пък
осъзнал, че всепризнатите звезди на баскетбола са срещу него. Това посяло
семената на неговата неприязън към Айзия Томас и Меджик Джонсън.
Чувствата му спрямо Томас се засилили и след битката между тимовете на
двамата в Централната дивизия на Източната конференция на НБА.
Омразата му спрямо Джонсън пък нараснала, след като се разчуло, че гардът
окуражил собственика на „Лос Анджелис Лейкърс“ да продаде стария му
приятел Джеймс Уорти, след като „Езерняците“ загубили финала на лигата
от „Бостън“ през 1984 г.
Случилото се в Индианаполис разпалило допълнително хъса на Джордан
на терена, обяснява Вакаро, който започнал да прекарва много време зад
кулисите с играча. „Това се превърна в негова лична опора. Затова станахме
свидетели как този човек се превърна в убиеца на игрището, който гледахме
след това. Той ги нарочи всичките. Никога не забрави онзи ден. Днес им се
усмихва, целува се с тях, но въпреки това помни всичко. Това беше първото
публично унижение за Майкъл Джордан. Дали тези момчета го помнят още?
Дали някой го признава? Когато бе унижен от Айзия, който очевидно беше
велик играч, Майкъл го запомни и го зарови дълбоко в съзнанието си.“
„Пистънс“ трябвало да играят в „Чикаго Стейдиъм“ още в първата седмица
след паузата. Томас се опитал да се измъкне, когато репортерите го попитали
за случилото се. „Няма такова нещо. Бях много разстроен, когато прочетох.
Това може да попречи на евентуалното приятелство между мен и Майкъл“,
казал плеймейкърът. Преди мача звездата на „Детройт“ изпратил съобщение
на Джордан, че иска да поговорят. На кратката среща на четири очи Томас
се извинил лично, жест, който по-късно Джордан ще опише като „преди
всичко шоу“. Тази вечер Джордан вкарал 49 точки и хванал 15 борби, за да
помогне на „Биковете“ да спечелят мача със 139-126 след продължение. При
една контраатака Джордан умишлено и видимо спира, за да даде възможност
на Томас да се върне в защита, точно преди да направи емоционална забивка.
Забивка, която коментаторите веднага ще оценят като подигравка. След мача
Томас отново гневно се нахвърлил върху репортерите. „Всичко свърши.
Всичко свърши“, казал им той. Но нищо не било приключило. Тяхната лична
война ще продължи целия сезон, докато „Биковете“ се борели да надделеят
над „Пистънс“ в Източната конференция.
Нарасналата му воля за победи била само малка част от многото промени
през този период. По време на Мача на звездите в Индианаполис
собственикът на „Булс“ обявил намеренията си да продаде отбора на Джери
Рейнсдорф. Рейнсдорф потвърдил пред пресата, че сделката ще бъде
приключена на 1 март 1985 г.
226
 Джордан и „Чикаго“ пък се борили да излязат от микрокриза след серия от
12 мача без победа като гост, преди редовният сезон да завърши. Те
приключили с 35 победи, което било с 8 повече от предишната година. Това
обаче се оказало достатъчно тимът да се класира за плейофите за пръв път
от 1981 г. Много контузии обаче попречили за нещо повече и те приключили
сезона със загуба с 1-3 в серията срещу „Милуоки“.
„Сезонът вървеше и ние стигнахме плейофите, а Майкъл ставаше все по-
голям любимец на феновете. Спомням си пътуването ни до Вашингтон,
където реално спечелихме място в плейофите. Два дни по-късно играхме с
„Филаделфия“, но Майкъл остана във Вашингтон, за да се срещне със
сенатор Бил Брадли и да посети Конгреса. След това хвана самолета и се
присъедини към нас във Филаделфия вечерта преди мача. На другия ден
вкара 40 точки. Тогава разбрахме, че Майкъл може да се справи със
задълженията си извън баскетбола, но това не му пречи да си свърши
работата на терена“, спомня си Бил Блеър.
Загубата във Филаделфия оставила Джордан без победа в петте му опита
да се справи с Джулиъс Ървинг и „Сиксърс“ през този сезон. Известен с
елегантността и аристократизма си, Ървинг не участвал в заговора срещу
Джордан по време на Мача на звездите, въпреки че също имал договор с
„Конвърс“. Треньорът му в „Сиксърс“ Мат Гукас обаче имал съмнения какъв
ефект са оказали на гордия Ървинг панаирджийските изпълнения на
колегите му в Индианаполис. Започнал кариерата си като играч с Уилт
Чембърлейн в тима на „Сиксърс“ от 1967 г., преминал през коментатор и
помощник-треньор, а сега вече и старши треньор, Гукас имал близки
наблюдения за кариерата на Доктор Джей. „Видях Док от съвсем различна
перспектива. Джулиъс беше хипнотизираща личност, придаваше ниво в
отбора, всички го гледаха с респект, а той се държеше с хората фантастично.
Изглеждаше все едно има време за всички, без значение кои и какви бяха. И
беше гениален. Джулиъс вървеше към края на кариерата си, когато Майкъл
разцъфваше. Но мисля, че имаше някакво взаимно уважение между тях.
Майкъл винаги беше някак... не искам да кажа внимателен... но винаги
признаваше Джулиъс заради това, че е звезда и личност, заради това, което
беше направил за НБА, и заради това, че преди всички и дори преди самия
Майкъл беше въвел шоуто като фактор в професионалния баскетбол. Мисля,
че Док оценяваше това. За съжаление Майкъл не успя да играе срещу Док,
когато той беше в пика на кариерата си. Но все пак гледах няколко мача
между тях. Док успяваше да покаже какво може и дори в няколко случая
демонстрира старите си трикове. Но това не бяха мачове „един на един“.
Винаги бяха отборни битки. Док винаги се опитваше да му натрие носа и
винаги полагаше повече усилия, когато се изправяше срещу Майкъл. Тези
велики играчи не обичат да бъдат унижавани. Той знаеше за какво става

227
дума и нямаше как да се отпусне или дори да играе с нормалната си
настройка от останалите 82 мача през сезона. Тогава Майкъл щеше да го
разсипе. А Майкъл можеше да направи някой за смях. Наистина можеше да
те накара да изглеждаш зле. Много зле. Затова винаги беше готов за
предизвикателството“, казва Гукас в интервю през 2012 г.
Треньорът признава, че той самият е попаднал под въздействието на
Джордан в тези първи сезони. Той разкрива, че бил като вманиачен по
Джордан по време на разборите в съблекалнята преди мачовете в „Чикаго
Стейдиъм“. „Съблекалните в Чикаго бяха мрачни и усойни, просто ужасни.
Но залата беше страхотна. Беше любимата ми зала за игра, а и за гледане.
Спомням си, веднъж се подготвяхме за мача. Бяхме в сходна позиция и с
почти еднакви резултати. Опитвах се да се убедя, че нашите момчета са
готови за битката, затова говорех и говорех за Майкъл Джордан. Док беше
свел глава и се занимаваше с кецовете си. Най-накрая погледна към мен.
Беше му писнало. Каза: „Ей, спри малко. Ние също можем да играем, нали
знаеш?“ Отвърнах: „Прав си.“ Даде ми добър урок. Мисля, че това е
достатъчно. Няма нужда да казвам повече за това колко велик беше. Той и
Андрю Тони излязоха и разказаха играта на Майкъл тази вечер. Джулиъс
неизменно се справяше с Майкъл в тези мачове. След двубоя Док ме пог-
ледна красноречиво. Явно все още имаше хляб в него.“

228
 ЧАСТ VI
УЧИЛИЩЕ ПО ЛЕТЕНЕ

ГЛАВА 17
МЛАДИЯТ ЗАТВОРНИК
В колежа Дийн Смит предложил на Майкъл да запише курс по
комуникационни умения в Северна Каролина, за да се подготви за
интервютата и публичните си изяви. Той имал някои смущаващи и
съмнителни моменти по време на дебютния си сезон в НБА, но това се
очаквало. Джордан се чувствал уравновесен и през цялата си кариера щял да
има добри връзки с медиите, дори когато го дразнели. Почти за една нощ
радиостанциите и местните телевизии, които досега имали слаб интерес към
„Чикаго Булс“, започнали да следват навсякъде новата звезда на града. „Той
беше толкова ясен и чист; и чаровен на снимки“, спомня си телевизионният
спортен продуцент Джей Дейвис. Славата на Джордан се разнесла бързо и
от започналата рекламна кампания на „Найк“, предавала се от уста на уста и
набрала главоломна скорост.
Пиарът на „Булс“ Тим Халъм гледал как Джордан възмъжава и се превръща
в самовлюбена публична фигура. Джулиъс Ървинг бил внесъл грация в
ролята на професионалната баскетболна суперзвезда, на която Джордан се
възхищавал, и му подражавал в контактите си с журналистите. Това обаче
не се нравело на Делорис, която следяла всяка негова крачка и му се
обаждала винаги, когато нещо не изглеждало наред. Умението му да слуша
означавало, че може да разбира въпросите на репортерите и внимателно да
формулира своите отговори.
„Мисля, че той израсна във всеки един смисъл. Ако се загледаш, в първите
му интервюта не се изказваше така ясно, както четири години по-късно или
8, или 12. Всичко се промени за него. И той носеше промените със себе си.
Смешно е да се върнеш четири години назад и да го видиш как се е обличал.
Носеше от суитчъри и трикотажни панталонки до дизайнерски костюми“,
разказва Халъм.
Колкото и положително, и доходоносно да било вниманието на феновете,
то предизвикало бързо отчуждаване у Джордан. Този процес бил забелязан
от Халъм през февруари в първия му сезон в лигата. Донякъде причина за
това била нарастващата слава, заради която играчите от Мача на звездите го
обиждали и изолирали по време на уикенда в Индианаполис. Сони Вакаро
долетял в Чикаго незабавно след инцидента, за да говори с него и да се опита
да му обясни реакцията на най-големите знаменитости в лигата. „След Мача

229
на звездите никой от щаба на „Найк“ не знаеше как да постъпи. Говорих с
Майкъл. Казах му: „Това само трябва да ти покаже колко много си ги
застрашил, Майк, защото си по-добър от тях“, спомня си Сони. Разговорът
като че ли малко разсеял разочарованието. Преди това Меджик Джонсън бил
герой за него. Както бил казал на репортерите, той се опитал да се скрие в
някоя дупка. Бил на път да се превърне в затворник в хотелската си стая, не
искал да се показва навън, освен за мачове и планирани участия. Само чиста
случайност можела да го изведе от самоизолацията му, споделя Халъм:
„Всеки път, като излезеше, беше като изненада. Все едно лъв да излезе от
клетката си и да се разходи свободно в рамките на зоологическата си
градина.“
Отвъд очевидната неприязън на звездите на лигата, внезапната слава
водела и до огромно напрежение в живота на Джордан, което трудно можело
да бъде избягнато. Отборите все още летели с обществен транспорт в онези
дни, което означава, че денят им започвал рано сутрин със събуждане в 5
часа и незабавна поява на публично място, където го разпознавали на всяка
крачка. Хората се чувствали изкушени да се докоснат до новия магьосник на
спортния свят и често се струпвали на цели тълпи около него, спомня си
Халъм. „Тогава просто трябваше да каже една-две думи и да продължи
нататък. Но когато се намереше в центъра на стълпотворението, се оказваше,
че не може така лесно да се отърве. Хората се завираха в него и не можеха
да бъдат удържани. Губеха си ума направо. През това трябваше да мине
той“, допълва специалистът по връзки с обществеността на клуба. Тази
ситуация още повече го карала да иска да избяга. „Майкъл обичаше да си
мечтае как ще отиде на кино. Като седнеш в киното, си почти обикновен
човек. Но освен там, навсякъде - в ресторанта, мода, бензиностанцията,
където и да отидеше, хората му се нахвърляха“, допълва Джо О‘Нийл.
„Найк“ и НБА донякъде поели отговорността за това, че жертвали личния
живот на Джордан, казва Джордж Гървин, който преминава в Чикаго през
1985 г. „Това е нещо, което може да промени всеки човек, феновете го
въздигнаха над живота. Но направиха и неговия живот труден. Стана най-
известният играч в историята. Но това е тежък живот, в който трябва да
бъдеш придружаван от бодигард, където и да отидеш. Не можеш да ядеш, не
можеш да седнеш някъде сам. Стана жертва на синдрома „Майкъл
Джексън“. А това наистина е изцеждащ начин на живот. Може да те подлуди
до смърт. А и баскетболът се променяше. Навлязоха ESPN и кабелните
телевизии. Той наистина трябваше да се самоизолира, защото те го
рекламираха неимоверно. „Найк“ също работеше в тази насока. За него беше
още по-трудно, защото все още беше обикновено момче. Ограбиха живота
му“, казва Гървин.

230
 „Опитите да се справи с феновете му дойдоха в повече. Мисля, че това беше
промяна с твърде невероятни изисквания. И имайте предвид, че говоря само
за промените, които настъпиха около „Чикаго Булс“. Не става дума за
неговите лични дела, рекламите, „Найк“, животът му като цяло. Всичко това,
взето заедно, беше абсолютен хаос. Особено в условията на НБА тогава“,
допълва Халъм.
Дългогодишният радиорепортер Брус Левин приема, че Джордан започнал
да се чувства нарочен като „много красива жена, която не може да приеме
факта, че всички гледат само външността ѝ. По същия начин хората гледаха
на него само отвън, от страната на физическите му способности. Той знаеше,
че хората не го възприемат като личност, а като предмет.“
„Той наистина имаше много неща, с които да се справя. Не мисля, че се
промени като човек, но всичко това го принуждаваше да се държи различно.
Не можеш да задоволиш желанията на всички. Може да опиташ да го
направиш в един момент, но тогава разбираш, че това изсмуква цялата ти
енергия, и се отказваш. И тогава някои неща трябва да отпаднат от
ежедневието ти, а хората започват да си мислиш, че видиш ли, се държиш
така, защото имаш голямо его или си си навирил носа, просто защото вече
си известен и имаш много пари. Но не става дума за това. В един ден има
само 24 часа, няма време за всички и всичко. Когато видях големия проблем,
пред който се изправя, ми стана тъжно за него. Никой не можеше да се
справи с всичко това. И въпреки всичко той излизаше всяка вечер на терена
и правеше това, което се искаше и очакваше от него“, заключава Халъм.

Вкопчен в битка
Малко изненадващо, но Джордан изпитвал облекчение и се чувствал добре,
заобиколен от обичайните репортери, които отразявали „Булс“. Това били
хора, на които той се научил да вярва дотолкова, че дори си позволявал да
побъбри с тях преди мачовете. Освен това продължил да получава подкре-
пата на семейството си, като майка му и братята му редовно идвали в Чикаго
и оставали при него. Баща му също идвал, но това пораждало други
проблеми заради задълбочаващия се конфликт в семейството. Скоро хората
около Джордан и в отбора започнали да забелязват, че той рядко се срещал
и с двамата си родители едновременно. Сони Вакаро също отбелязал факта,
че Джеймс и Делорис никога не идвали заедно при сина си: „Първоначално
двамата пътуваха заедно дори за гостуванията. Но след това, след един-два
мача, като че ли пътищата им се разделиха. Не мога да си спомня да съм
имал повече от един разговор с тях заедно след това.“
Това се харесало на екипа на „Найк“, които винаги можели да разчитат на
професионализма на госпожа Джордан.

231
 „Нямаше как да не вярваме на Делорис Джордан“, обяснява Вакаро. „Тя
беше невероятно стилна, много начетена и образована жена, докато по
някакъв начин Джеймс беше недодялан.“ Тъй като те били замесени в
бизнеса на своя син, скоро „Найк“ трябвало да започне да работи с бащата.
А това не допадало на Вакаро. Всички знаели, че Джеймс Джордан обича да
пийва, а освен това показал, че е ненадежден за бизнес, докато Делорис
Джордан била много по-стабилна в това отношение.
Сис, по-голямата сестра на Майкъл, отбелязва, че скоро родителите ѝ
попаднали в капана на собствената си конкуренция за влияние върху сина
си. Баща му бил тих и резервиран, докато майка му привлякла вниманието.
„Тази изненадваща слава и успехът доведоха до раздори между родителите
ми“, казва тя. След конфликтите в брака им преди десетилетие този нов
конфликт щял да избухне с неочаквана сила далеч от очите на хората.
„Майкъл беше разкъсван между родителите си от самото начало. Не беше
публично, но в семейството му се събира презрение“, казва Вакаро.
Преди всичко родителите му се карали заради различните си гледни точки
за това какъв трябва да е Майкъл и как да се държи. Синът обичал и двамата
си родители, бил лоялен и предан и на двамата и по някакъв начин успял да
се справя и да удържа конфликта им да не отрови всичко в първите години.
Но с развитието на кариерата му това ставало все по-трудно и по-трудно,
допълва Вакаро. Мнението му е споделяно и от Сис.
Личният живот на Джеймс Джордан бил далеч от съвършенството през
първата година на Майкъл в Чикаго. Бащата преминавал през унизителен
процес и обвинение за криминално присвояване на средства в Северна
Каролина. Сис пък съобщила на родителите си, че смята да предприеме
законови мерки срещу двамата и да ги обвини в сексуално насилие. Тя тъкмо
била излязла от психиатричното отделение на болницата в Уилмингтън. Без
съмнение Джеймс търсел лесно бягство във фантастичния живот, който
водел синът му, независимо от ограниченията, които обстоятелствата
поставяли.
Служителите на „Булс“ и феновете забелязали колко близки са баща и син.
Джеймс Джордан бил симпатичен, непретенциозен нисичък мъж. Медиите
и екипът на Чикаго харесвали това, че постоянно бил в добро настроение. И
както правел в годините, когато Майкъл бил в гимназията, той дал да се раз-
бере, че няма да се меси в работата на отбора, а дори и ако прави нещо, то
ще бъде само за да подобри представянето на сина си на терена.
„Майкъл го обожаваше“, спомня си помощник-треньорът Джони Бах през
2012 г.
„Изглеждаха по-скоро като приятели, а не като баща и син. Мислех, че това
е мило. Той беше винаги с него, винаги го прегръщаше. Мисля, че това беше
добре за Майкъл“, допълва Халъм.

232
 Но присъствието на Джеймс около Майкъл често било причина за
нарастване на напрежението с Делорис, която също се борела за вниманието
на сина си. Конфликтът не бил видим за всички. ДЖО O'НИЙЛ СИ
СПОМНЯ едно пътуване, в което прекарал доста време с Джорданови:
„Седяхме в лобито на хотела с Джеймс и Делорис. Те все едно си мислеха:
„Ще се върнем пак някой ден, ще видиш.“ Винаги бяха много позитивно
настроени и подкрепящи. Бащата на Майк беше шегаджия, много забавен.
Делорис беше като всяка една майка. Грижеше се за Майкъл, както всяка
друга за детето си. Беше много симпатичен човек. Никога не се държеше,
все едно казва: „Синът ми е суперзвезда“, или нещо такова. Родителите му
го пазеха и се грижеха всичко да е наред. Бяха много, много горди с него.
Просто обикновени родители.“

Времето на антуража
Наред със семейството няколко странични хора също поели отговорност да
се грижат за добрия живот на младия Джордан. Начело били изпълнителният
директор на „Найк“ Хауърд Уайт, афроамериканец, бивш играч от отбора по
баскетбол на Университета на Мериленд. „Хауърд беше неговият човек.
Баскетболист, добър човек. Беше добра компания за пътуванията“, разкрива
Вакаро. Антуражът на Майкъл се разширил след това. „Той имаше
подкрепата на групата от Северна Каролина. Род Хигинс му бе близък.
Въобще Майкъл започна да формира свой екип. Всичко стана изненадващо“,
допълва Сони. Били ударна група, която разбирала своята мисия да прави
компания на Джордан по време на пътуванията, когато хотелската му стая
започнала да се превръща в затвор. В дневния ред влизали игра на карти,
басейн, голф, питиета и въобще всичко, което помагало за разпускане. Скоро
в групата се включил старият приятел Адолф Шивър и Тримата Фред: Фред
Уитфилд, който скоро получил работа в „Найк“ под ръководството на
Дейвид Фалк, Фред Глоувър, застрахователен посредник, който срещнал
Уитфилд и Джордан по време на баскетболен камп в Буис Крийк, и Фред
Кърнс, собственик на погребално бюро, който често играел голф с Джордан.
Един ден в първата година в НБА Джеймс Джордан получил огромна
сметка за разходите на антуража и нахлул в стаята, където всички се били
събрали по време на едно дълго пътуване. „Първоначално си помислих, че е
пилеене на пари, но после размислих. Стана ми ясно, че е в интерес на
Майкъл най-близките му приятели да са наоколо, вместо някакви непознати.
Тези момчета влияеха добре на Майкъл“, казал бащата.
Обичайно наоколо се навъртали и Бъз Петерсън и Гъс Лет, бивш охранител
на „Чикаго Стейдиъм“, който поел подобни ангажименти и за Джордан. Но
най-постоянно присъствие и вярност показал Джордж Кохлер,

233
дългогодишният шофьор, допълва Джо О‘Нийл: „Джордж служеше за
сигурен буфер на Майкъл. Човек като него винаги имаше нужда от такъв.
Джордж беше прекрасно момче, роден в Чикаго. Връзката му с Майкъл е
много, много специална. Майкъл нямаше голям антураж. Най-близките му
приятели бяха винаги наоколо. Хора като Род Хигинс, Адолф и Тримата
Фред.“
Членовете на антуража скоро започнали да наричат Майкъл „Черната
котка“, вероятно заради способността му да се промъква някъде точно
толкова грациозно и невидимо, колкото по време на мач. Джордан
продължавал да предизвиква хората около себе си по всеки възможен начин.
Неговите вербални заяждания се развили до нивото на това, което правел с
топката на терена. „С приятелите си наоколо Джордан можеше да ви
зашемети с приказки. Трябваше да се изправите директно срещу него, за да
оцелеете“, казва Род Хигинс.
Изглежда, той харесвал размяната на всякакви закачки, докато играел
„един на един“, той търсел освен физическо надмощие, и умствено. „Такъв
е, ако дойде при теб, трябва да надделееш над него. Трябва да си способен
да понесеш това, смеха му... Ако не, си мъртъв. Най-добрият начин да се
справиш с него е, ако му отвърнеш по същия начин и накараш хората около
него да се смеят. След това той като че ли се кротва малко. Защото си му
показал: „Ей, аз имам същото като теб“, обяснява Тим Халъм.
Пиар специалистът обяснява, че Джордан вярвал, че отборът му може да
постига баланс от 82 победи и нито една загуба всеки сезон. Той имал
подобни очаквания и в социалния си живот, което правело живота около
него много труден. „Ако сгрешиш с нещо, той ще ти даде да разбереш, че си
го направил“, казва веднъж Бъз Петерсън. Халъм допълва: „Все едно трябва
да се състезаваш с него, рамо до рамо. Ако си обезоръжен, няма смисъл
някой да се състезава с теб.“ Понякога хората от неговата компания обаче
трябвало да се уверяват, че не са твърде наблизо. „Той не обичаше да бъде
смущаван. Не можеше да го понася. Никога не е можел“, казва Уитфилд през
смях.
„Когато той се бъзика с теб, трябва да отвърнеш. Той харесва това. Но
трябва да го направиш по правилния начин. Не може да кажеш някоя
глупост. Трябва да си добър. Дали сме си крещели? Не, но понякога той казва
нещо от типа: „Знаеш ли, мога да те уволня“. А ти отвръщаш: „Хей, не ми
прави услуги. Да не мислиш, че ми харесва тази глупост, с която се
занимавам?“, казва Халъм.
Тези остри ръбове на характера били допълвани от детинския му
манталитет, отбелязва Джордж Кохлел. Джордан се оказвал уязвим точно
толкова силно, колкото голям бил спортният му хъс. В началото на своя нов
живот в Чикаго той показал много от комплексите си, които по-късно ще

234
станат определящи за характера му. Един от първите му проблеми били
силните и сложни емоции по отношение на семейството му.
Той възнаграждавал доверието, когато го постигал, и бил способен на
всевъзможни прояви на лоялност. „Веднъж като се сприятелиш с него, той
прави всичко възможно, за да запази приятелите си и се грижи за тези
взаимоотношения. Но ако не оправдаеш доверието му или усети някакво
оскърбление, отговорът му ще бъде много силен. Това е нещо, което отново
се определя от състезателната му натура“, казва Род Хигинс.
Вероятно най-важното нещо за всички негови приятели, които пътували с
него за собствена сметка и се забавлявали с него, била общата лоялност.
Джордан бил способен да комуникира с всички и им показвал, че го е грижа
за тях. „Другите хора не разбират това, че той наистина е добър човек“, казва
бившият му съотборник и дългогодишен приятел Чарлс Оукли.
Без съмнение имало и искрена радост и възхищение в това да бъдеш
вътрешен човек в ограничения свят на Майкъл Джордан. Да гледаш нещата
от висотата на негов приятел било наистина вълнуващо. Той бил Елвис на
баскетбола. „Той създаде митология за самия себе си за пред нас. Дали става-
ше дума за „Найк“, или за мен лично, дали беше някой негов приятел, който
беше с него, или цяла група момчета... няма значение. Те бяха единствените
хора, на които вярваше в продължение на 8-9 години“, казва Вакаро.
Затова те били полезни като приятели, а понякога и нещо повече. Например
Адолф Шивър, най-старият приятел на Майкъл, изпълнявал ролята на нещо
като шумен социален директор и барман по време на събиранията. Но най-
вече Шивър привнесъл усещането за дом на групата, а и имал шесто чувство
за купоните и чувство за хумор по отношение на нещата, които Джордан не
умеел. „Това момче просто не знае как да си направи питие“, казва веднъж
Шивър на Майкъл. В отговор Джордан го напсува. Истината е, че ако не си
беше направил кокошарника, никога нямаше да спечели шест титли“,
признава бившият психолог на „Чикаго“ Джордж Мъмфорд.

Хуанита
Дотук най-важният нов човек в личния свят на Джордан била Хуанита
Ваной, с която се срещнал през декември през първата си година в НБА.
Те се запознали покрай приятел, който организирал купон в ресторант
„Бениганс“ в Чикаго. Няколко седмици по-късно този приятел отново
организирал парти, за да им даде нов шанс да прекарат малко време заедно.
Ваной била красавица и някога била ухажвана от Реджи Тиус. Била с почти
четири години по-голяма от Джордан и той веднага бил привлечен от нея.
Тя го предизвикала да порасне. Той пък открил, че може да говори с нея така,
както със собствената си майка.
235
 Тези разговори довели до някаква магическа връзка между тях и двамата
започнали да прекарват все повече време заедно. Както обяснява репортерът
Лейси Банкс от „Чикаго Сън Таймс“, животът на Джордан бързо се
превръщал в живот на млад принц, затова било от полза, че Ваной вече имала
опит в отношенията с друг играч на „Чикаго“, който бил популярен сред
жените. Освен всичко друго тя била аристократична, интелигентна и много
търпелива. Била самоуверена и подкрепяща - качества, които били от
основно значение във взаимоотношенията с Джордан. „И аз, и съпругата ми
Пам намирахме, че Хуанита е прекрасен човек“, казва Сони Вакаро. Това
потвърждава и голфпартньорът на Майкъл Ричард Ескуинас. „Познавах
Хуанита. Беше страхотен човек. Аз съм отраснал в южната част на Чикаго,
също като нея. По някаква причина тя не се промени. Оставаше си същата
Хуанита, която винаги съм знаел“, казва Джо O'Нийл.
Единствено родителите на Джордан не я одобрявали и положили големи
усилия да ограничат влиянието ѝ върху сина им, казва Вакаро. Това
донякъде обяснява и връзката между нея и Майкъл на приливи и отливи през
първите години от престоя му в Чикаго.
Но истината е, че никой, нито един човек или фактор, можел да изтръгне
от Джордан състезателното животно в него. То изисквало своята дан всеки
ден. Най-големите му сцени били баскетболът и голфът, понякога не в този
ред. За щастие тази обсебеност не изисквала никакви сложни отговори.
Понякога, през първите си дни в Чикаго, когато се чудел какво да прави,
Джордан отивал в офисите на отбора, където Халъм и O'Нийл разполагали с
миниатюрно голфигрище.
„Играехме миниголф. Бяхме сложили малко игрище с 18 дупки в офиса и
се обзалагахме. Обикаляхме из офиса, поставяхме топката за голф в кутии за
отпадъци и този кучи син играеше миниголф с такова настървение, все едно
бяхме навън на игрището. Изкара 20 долара от мен, а тогава 20 долара бяха
като 400 днес. Още си спомням как му ги давам в офиса и скандала, който
жена ми вдигна, че съм се обзалагал с него“, спомня си O'Нийл. Когато
времето било хубаво, те излизали навън, допълва той: „Играехме на
обществения терен, играехме и в Медина Кънтри Клуб. Беше добър колкото
мен. Но след това започна да прави по над 150 пълни игри на година и се
превърна в много добър играч. Когато с Тим започвахме да играем с него,
той тепърва навлизаше в спорта. Можеше да удря наистина дяволски силно,
но никой не знаеше къде отива топката.“
Джордан често казвал колко цени усамотението по време на голфигра. Но
неговата необуздана радост от това, че играе, не правела заниманието много
тихо. „Той говореше през цялото време, докато замахваш. Говореше, когато
поставяш топката си. Можеше да бъде великолепен телевизионен
коментатор, ако беше пожелал. Можеше да те побърка психически, докато

236
размахваш стика, без значение дали сте в офиса или на игрището, или пък
играете билярд. Той винаги трябваше да е отгоре“, казва O'Нийл. Но това са
случаите, в които за няколко кратки часа той можел да си бъде Джордан,
обикновеното момче. „Затова голфът беше толкова важен за него. Даваше
му възможност за отчуждение и бягство от хората. Място, на което беше като
всички останали“, допълва бившият мениджър по продажбата на билети на
„Чикаго“.
Пролетта на 1985 г. Джеф Дейвис организирал регионално голфшоу, в
което се включили различни знаменитости, включително бейзболният
продуцент Кен (Ястребът) Харелсън. Когато сезонът свършил, Дейвис се
свързал с Джордан да участва в шоуто. Майкъл веднага приел. „Дойде и не
можеше да бъде по-щастлив“, казва Дейвис. Естествено, Джордан поискал
възможност да прави по три опита. „Не беше доволен от играта си. Нямаше
заложени пари, но ставаше въпрос за гордост и той искаше да победи
Харелсън, който беше страхотен голфър. Имаше отличен замах за човек с
неговия ръст. Изглеждаше много добре. Но Джордан беше вманиачен и
искаше да успява във всичко“, допълва организаторът на турнира.
Голфиграта била организирана в северните покрайнини на Чикаго. След
края му организаторите се натоварили в своя ван и се отправили към града.
„Беше на около час от центъра. Карахме по магистрала „Едънс“.
Изненадващо операторът ни, който шофираше, каза: „Момчета, има един
корвет, който лети зад нас.“ Видяхме колата, която ни притискаше отстрани.
Беше той. Усмивката му беше от ухо до ухо, помаха ни леко с пръстите и
после изчезна“, спомня си още Дейвис.

237
 ГЛАВА 18
КРАКЪТ
Джери Краузе получил телефонно обаждане по време на пролетните
тренировки през 1985 г. Тогава той работел като скаут за Джери Рейнсдорф
в бейзболния „Чикаго Уайт Сокс“. Рейнсдорф го повикал на разговор с
молба да поеме управлението на „Булс“. Срещата минала добре, въпреки че
Краузе бил уволнен няколко години преди това от поста генерален
мениджър на „Биковете“. След това изкарал няколко години като търсач на
таланти за бейзбола и баскетбола, преди да започне работа за Рейнсдорф в
„Уайт Сокс“. Рейнсдорф бил израсъл в Бруклин, където по думите му „почти
всички в района били фенове на „Доджърс“. Самият той бил ревностен
привърженик, както всяко едно хлапе от флатбуш Авеню. Рейнсдорф
обожавал също „Ню Йорк Никс“, особено отборите, водени от Ред Холцман
в началото на 70-те. По-късно, след като завършил правното училище и
натрупал огромно богатство в Чикаго от недвижими имоти, Рейнсдорф
получил възможността да стане собственик на спортни отбори - първо на
„Уайт Сокс“, а след това и „Булс“.
Краузе бързо научил как да се възползва от миналите предпочитания на
шефа си към „Никс“ и разказал как прекарвал дните си като скаут в опити да
измъкне целите на Холцман. Това се случило в началото на 60-те, когато
Краузе тъкмо започвал работа за „Балтимор Булете“. Другите скаути в
лигата го взимали на подбив. Той бил нисък и набит и не изглеждал въобще
като скаут, или като някой, който има нещо общо със спорта. Освен това
изглеждал странно с шлифера и шапката си, приличал на инспектор Клузо
(Инспектор Клузо - инспектор Жак Клузо е герой от анимационните и игралните серии
„Пинко Розовата Пантера“.). Зад гърба му го наричали „Копоя“.
Където и да се обърнел, Краузе се натъквал на Холцман, който бил скаут
на „Никс“ по онова време. Една сутрин двамата се засекли на едно летище и
Холцман попитал Краузе къде е бил. „Напред-назад“, отговорил „Копоят“.
Краузе още си спомня с удоволствие разговора, който последвал: „Той ме
погледна и ми каза: „Синко, трябва да разбереш нещо. Аз знам къде си бил.
И ако имаш капка мозък в главата си, ти също знаеш къде съм бил. Затова да
зарежем тези глупости и да бъдем приятели, а?“ Въпреки че се сприятелили,
двамата продължили да се конкурират жестоко в търсенето на скритите
таланти в колежите. Краузе си мислел, че ще направи удара на драфта през
1967 г. с грубото младо крило Фил Джексън от Университета в Северна
Дакота, но Холцман го изпреварил и го взел в „Никс“ под номер 17 в избора.
„Шибаният Холцман“, възкликнал Краузе по време на драфта. Тогава той
взел в Балтимор под номер 2 Ърл (Перлата) Монро от Университета Уинстън
Сейлъм Стейт, а Холцман избрал Уолт Фрейзър от Южен Илинойс под
238
номер 5. След това и двамата играчи ще влязат в Залата на славата, както и
Фил Джексън. Холцман станал треньор на „Никс“ и извел тима до две
шампионски титли в НБА, като в състава му били и Фейзър, и Монро, и
Джексън, играещи заедно с момчета като Дейв дьо Бушиър и Бил Брадли. А
Краузе, който успял да се наложи като скаут, преминал през множество
битки с какви ли не хрътки и негативно настроени колеги, които поставяли
под въпрос всичко около него. През тези години обаче той се научил как да
впечатлява смислен човек като Рейнсдорф.
Когато през пролетта на 1985 г. Рейнсдорф купил „Булс“, той мислел да
остави Род Торн на поста му като директор на баскетболните операции. Но
тимът влязъл в дълга негативна серия, което накарало новия собственик да
преосмисли плана си и да види в Краузе изход от кризата.
Първоначално Краузе отказал, като отсякъл, че му е писнало от гнили
ябълки. „По този начин обясних, че имаме цял паркинг с фордове, на които
плащаме като за кадилаци. Бяха пълни егоисти, всеки играеше за себе си“,
спомня си той. От друга страна, тъй като познавал добре колежанския
баскетбол и талантите там, знаел, че може да използва драфта, за да изгради
отбор на бъдещето. И щял да спре да подписва договори с провалили се
свободни агенти. Рейнсдорф харесал философията му и му вярвал като
скаут. Краузе казал, че първият играч, когото ще привлече, трябва да е
здраво и силно тежко крило, който да може да пази както коша, така и
бляскавата нова звезда на „Булс“. Освен това искал в отбора да дойдат
атлетични играчи с дълги ръце. И най-накрая той обявил, че трябва да се
търсят играчи с добра стрелба, които да накарат съперника да съжалява, че
прилага двойна защита на Джордан. Освен това новите трябвало да бъдат
солидни момчета с добро поведение. Трябвало веднъж завинаги да се
изхвърлят „развалените яйца“ от Чикаго. След този разговор Рейнсдорф
осъзнал, че трябва да уволни Род Торн и да заложи на Краузе.
„Краузе беше на върха на йерархията сред скаутите на „Уайт Сокс“ и му го
напомних. Налагаше се да направим коренна промяна в организацията и
културата в „Булс“ и Краузе вярваше в същите неща като мен“, спомня си
Рейнсдорф. Скоро те ще станат известни в Чикаго като „Двамата Джери“,
хората, които проправиха пътя на ерата Джордан в „Булс“.
„Исках отбор, който да играе баскетбола на Ред Холцман. Неегоистичен
отбор, който можеше да играе отборна защита, в който всеки си знае ролята,
който се движи добре без топка. Работата на Джери Краузе беше да намери
играчи като Дьо Бушиър и Бил Брадли в „Никс“ от 1985 г.“ казва
собственикът.
Пет години по-рано Краузе бил обявен за генерален мениджър на „Чикаго
Булс“, но останал на поста едва няколко месеца. Бил уволнен, след като
предложил за старши треньор да бъде назначен Рей Мейър от Университета

239
Де Пол. Грешката му била, че нямал правомощия да прави оферта на Мейър.
Собствениците на клуба го уволнили след публичен скандал и го направили
за смях на целия град.
Новината за завръщането му в „Чикаго Булс“ гръмнала като бомба в
местните вестници. „Джери Краузе ще бъде шеф на Майкъл? Джери има
репутацията, че се появява на публични места с мазни петна на
вратовръзката си. Лично аз не съм виждал това, но някои от колегите са
забелязали. Освен това беше с наднормено тегло. Винаги е имал проблеми с
преяждането“, коментира по-късно репортерът Бил Глийсън. Краузе бил
висок 167 см и тежал над 117 кг.
„Всички в Чикаго знаеха Джери от много време. Познаваше всички
треньори, помощници и скаути в лигата. Предишната администрация го
презираше. Всички разказваха разни истории и му се подиграваха. Щяха да
продължат, ако той не се бе върнал и поел поста на генерален мениджър“,
спомня си един от служителите на „Булс“ през 1998 г.
Самият Краузе бил въодушевен от връщането си. „Тръгнах си унизен, а се
връщам на върха“, обяснил той.
Първата му работа била да уволни треньора Кевин Лоуъри. Втората - да
доведе някогашния си приятел и пенсиониран треньор Текс Уинтър да
работи като консултант с треньорския щаб, който Краузе щял да доведе. Той
избрал пътешественика Стан Олбек, който за последно бил в „Ню Джърси
Нетс“, да замени Лоуъри. „Знаех, че това е грешка от момента, в който го
направих“, признава Краузе по-късно.
След това се насочил към тимовия лист: „Започнах брутално. Имах девет
играчи, които не исках, и трима, които исках. Исках Дейв Корзин, исках Род
Хигинс и исках Майкъл. За останалите не ме беше грижа. Всички те бяха
талантливи. Много талантливи. Но не беше въпрос на талант.“
Краузе седнал да обсъди отбора с Джордан: „Казах му: „Вярвам, че имаш
шанса да се превърнеш във велик баскетболист. Ще се опитам да доведа
играчи, които да работят с теб.“ Той отвърна: „Не, не взимай играчи, които
могат да работят с мен. Вземи такива, с които можем да побеждаваме.“
След две десетилетия катаклизми в отбора феновете на „Булс“ били
скептични към очевидно неортодоксалните подходи на Краузе. Но той знаел
какво иска и бил решен да го направи. Той си бил обещал, че ако отново
получи шанс да бъде генерален мениджър в НБА, ще направи всичко според
собствената си представа за клуб в лигата. Всичко започнало с баскетболната
схема на Текс Уинтър, известна като „Триъгълното нападение“. Друго
негово желание било да се обучи Фил Джексън за старши треньор. Краузе
познавал Джексън от времето, когато го проучвал и искал да го привлече от
драфта. Син на двама проповедници петдесетници, той израснал в Монтана
и Северна Дакота. В края на гимназията той потърсил изход от стриктните

240
правила в родния дом и се надявал да осигури бягството си чрез спортна
стипендия. Това се случило в Университета на Северна Дакота, където играл
за младия, но взискателен треньор Бил Фитч. 203-сантиметровият Джексън
стигнал два пъти до Звездите на Втора дивизия на НСАА и така показал, че
може да пробие при професионалистите. Краузе и Холцман вероятно били
единствените двама скаути от професионалния баскетбол, които изминали
пътя до Северна Дакота, за да видят Джексън.
Като фен на „Никс“ Рейнсдорф харесвал идеята Джексън да стане треньор
в НБА. След като 13-годишната му кариера като играч в Ню Йорк и Ню
Джърси приключила, Джексън работил като помощник-треньор и
коментатор за „Нетс“, а след това поел „Олбъни Патроунс“ в
Континенталната баскетболна асоциация (СВА). Той останал в СВА 5
години, а през 1984 г. спечелил титлата в първенството. Година по-късно бил
избран за най-добър треньор в асоциацията. Когато Краузе се свързал с него,
той бил треньор в Пуерто Рико. Генералният мениджър му предложил да
стане помощник-треньор на отбора през 1985 г.
„Поддържах връзка с Фил през годините. Говорехме от време на време,
следях отблизо кариерата му в СВА. Когато получих работата в Чикаго,
отново му се обадих. Казах му, че имам нужда от скаутинг за СВА. След
седмица получих две печатни страници рапорт за цялата лига и детайли за
всеки играч“, спомня си Краузе. „Отидох в СВА и имах някакъв успех. Но
все още нямаше нищо сериозно за мен. Джери Краузе като че ли беше
единственият човек от НБА, който наистина запази контакт с мен. И ме
върна обратно. Той беше моята връзка. Джери ме беше гледал да играя в
колежа, имахме взаимоотношения, които продължиха 20 години. Той е
изключителен човек, енигма за света на спорта, далеч е от представата за
спортните хора. Но дори като скаут преди трийсет години беше много
необикновен човек, който оглежда баскетболисти“, казва Фил Джексън.
Джексън бил известен с това, че не проявявал никакъв конформизъм,
докато играел в „Никс“. В „Маверик“, биографията му от 1975 г., написана
от Чарли Роусън за „Плейбой Прес“, признава, че се вписвал отлично в
бунтарската култура на 60- те. В книгата той говори свободно, че е приемал
ЛСД и други наркотици, заради което никой отбор в НБА не го смятал за
достоен да води тим в лигата.
„Не съм чел книгата. Нямаше нужда да го правя. Знаех всичко за характера
на Фил“, казва Краузе. Докато работел по сформирането на треньорския
екип в паузата преди началото на новия сезон, генералният мениджър уредил
интервю на Джексън със Стан Олбек за помощник-треньор. Той се появил в
Чикаго брадясал, по сандали и с огромна сламена шапка с папагалско перо,
стърчащо от нея. „Интервюто беше много кратко“, спомня си Джексън.
Олбек пък казал на Краузе: „В никакъв случай не искам този човек в отбора.“

241
 Всъщност Олбек не се интересувал и от схемите на игра на Текс Уинтър.
Напрежението между треньорите било първият проблем, с който Краузе се
сблъскал на новия си пост и тъй като не искал да прецака всичко още в
началото, обяснил на Джексън, че ще го потърси по-късно отново.
Същевременно Краузе направил отчаяни последни опити да привлече в
драфта от 1985 г. здравото, малко познато крило на „Вирджиния Юниън“
Чарлс Оукли. Както повечето ходове на новия генерален мениджър, и този
не бил популярен в Чикаго.
„Чарлс беше здраво хлапе и не беше получил нищо даром. Може да се каже,
че беше волеви човек, който искаше да играе... Държеше да докаже на
хората, които произлизат от малки училища, че е стойностен и неговият
избор в драфта би си струвал. Беше настроен да играе здраво и да работи
много“, казва бившият помощник в „Булс“ Джони Бийч.
Скоро Оукли се превърнал в тежкото крило, от което „Биковете“ имали
нужда, добър защитник на Джордан от света на играчи от типа на Бил
Леймбиър. Краузе продължавал да търси и други от така наричаните от него
НТХ - „наш тип хора“.
„Джери разкара много хора от отбора, от които нямаше нужда. Нямаше
нужда от един определен тип хора в клуба. Той имаше ясна представа точно
какви хора трябват. Искаше момчета с характер, или поне хора, които
привидно проявяват такъв. Хора, които искаха да работят здраво“, спомня
си Фил Джексън.

Дразнителят
С цялата си амбиция Краузе допуснал най-голямата си грешка в първата си
година в Чикаго, като постепенно изолирал Джордан. Това довело до
обтегнати отношения между тях, които продължили през следващите 15
години. Сред най-ранните ходове на Краузе била и продажбата на най-
добрия приятел на Джордан в отбора. „Продадохме Род Хигинс. Майкъл
беше много разстроен“, признава по-късно Краузе. След време той отново
щял да привлече Хигинс, но само за да го размени отново. Подобен ход
предизвикал учудването на наблюдателите. Те се чудели дали Краузе не го
правел от гордост и дори дали не изпитвал удоволствие от това да дразни
Джордан. В годините, в които работел като скаут, Краузе изучил всички най-
велики играчи, но отделил време и да се запознае в дълбочина с всички
таланти от американските колежи, в които традиционно учели
афроамериканци. Той бил неимоверно горд от своето минало и често
досаждал на Джордан с приказки за най-великите играчи в историята и му
дотягал със собствените си постижения като скаут. „Имах навика да го драз-
ня. Казвах му: „Някой ден може да станеш добър като Ърл Монро.

242
Напомняш ми на Ърл и Елгин. Ти си комбинация от Ърл Монро и Елгин
Бейлър и можеш да бъдеш добър като тях някой ден. Ърл беше непобедим
на земята, а ти правиш същото във въздуха. Елгин беше същият, беше
първият, който доминираше във въздуха. Напомняш ми за него.“ А той всеки
ден ми отговаряше: „Да върви по дяволите шибаният Монро.“ Един ден
избухна: „И какво стана с твоя Монро? Втори избор в драфта. Наистина яка
сделка“... Мисля, че от тогава Майкъл ненавижда Ърл Монро“, разказва за
първите дни на конфликта им Краузе.
Някои от служителите на клуба станали свидетели на тези размени на
реплики и признават, че Краузе бил особено настоятелен в предизвикването
на Джордан. „Ако ще предизвикваш Майкъл, по-добре е да си сигурен какво
правиш. Защото той никога не забравя и не оставя нещата да ти се разминат“,
обяснява Халъм.
В крайна сметка заяжданията на новия генерален мениджър щели да
унищожат всички шансове за сърдечни взаимоотношения със звездата на
тима, който управлявал. Но явно той също имал своите мотиви и
поведението му се дължало на очевидната липса на уважение към него от
страна на Джордан.
Самият Майкъл положил усилия само за едно нещо, в което вярвал. Той
искал отборът да привлече Бъз Петерсън или да вземе Уолтър Дейвис и
изглеждал отдаден на всичко, свързано със Северна Каролина. Тази му
привързаност карала Краузе само да върти очи с презрение. След време
Джордан решил да избягва контакт с генералния мениджър на всяка цена.
Това се оказал един от трънливите моменти в цялата му професионална
кариера. Ставало дума за необикновената химия или по-скоро липсата на
такава, между двама мъже, оковани здраво един за друг от случайността.
Единият имал отчаяна нужда от одобрение, а другият правел всичко
възможно, за да не го покаже. Най-странното в техните взаимоотношения
била огромната неувереност на Краузе и абсолютното самочувствие на
Джордан. Но въпреки това Краузе щял да се окаже една от най-коравите
личности, които ще се изправят на пътя на Джордан.
Ожесточението между двамата мъже се изострило, когато Джордан
навлязъл във втория си сезон в НБА. Много от ветераните в НБА смятали,
че Краузе прави всичко в отбора по-трудно от необходимото. „Майкъл щеше
да бъде най-голямата звезда на НБА. Тоест „Чикаго“ имаше човек, около
когото да гради отбор. Но за да имаш звезда в НБА, трябва да имаш и добър
отбор. Когато имаш звезда, имаш шанса да наредиш и останалите парчета от
пъзела. А той не беше обикновена звезда. Можеше да прави толкова много
неща. Можеше да играе на три позиции - като плеймейкър, като стрелящ
гард и като леко крило. Предполагам, че ако го бяха сложили под коша,
щеше да се справи и там. Можеше да се бори, можеше да подава. Звезда,

243
която можеше да прави толкова много неща. Не беше добър само в една
област, както повечето звезди. С такъв играч беше лесно да направиш
отбор“, казва Кевин Лоуъри.
Сред новите лица, които Краузе довел в отбора този сезон, бил Джордж
Гървин (Леденият), който от години водел отбора на „Сан Антонио Спърс“.
Той бил един от ветераните, които участвали в заговора по изолирането на
Джордан в Мача на звездите през миналия сезон. Така че атмосферата в
първите дни от тренировъчния лагер през есента била далеч от добра.
Младата звезда не искала по никакъв начин да приветства Гървин, който
знаел, че трябва да положи всичките си усилия, за да се справи със
ситуацията. „Той беше младо момче във възхода си. Не беше доказал още
колко е велик. Но беше показал възможност да стане такъв. Но тогава беше
само един младок, който се опитваше да се наложи, точно както всички
останали“, спомня си Гървин за 22-годишния Джордан.
Верен на себе си, Джордан почти веднага предизвикал Гървин за игра „един
на един“. „Играхме. Стреляхме отвсякъде. Вече бях ветеран, който вървеше
към края на кариерата си. А той предизвикваше стария Леден човек. Знаете
за какво говоря. Знаех, че бях там само за да служа на тима, изграден около
него. Вече бях преживял най-добрите си години. Знаех, че е негов ред. Аз
просто исках да изиграя последния сезон в кариерата си в НБА. Той си
имаше свой стил. Майк беше великолепен атлет. Още не беше
усъвършенствал специфичната си стрелба с отскок, която отработи през
следващите години. Аз пък винаги съм бил добър в стрелбата, от самото
начало. Затова играехме на различни игри. Той скачаше много, аз се
промъквах край него. Бях като Фред Астер, а той - като Джъмпинг Джак“,
спомня си Гървин онези дни, като отчита, че той по никакъв начин не можел
да се противопостави на безкрайната енергия на Майкъл. Игричките обаче
разчупили леда между двамата, макар че Джордан така и не допуснал Гървин
по-близо до себе си. „Не си говорехме много. Не изпитвах нищо друго освен
уважение към него. Виждах енергията и желанието му, виждах това, което
носеше в себе си. Не само на игрището. Той искаше да е победител. Някой
може да каже, че това е въпрос на тренировки и хора около него. Но при него
беше друго. Той нямаше как да се откаже. Имаше вътрешна сила да успява,
да побеждава“, обяснява Гървин, като допълва, че подозира, че Джордан все
още помни инцидента на Мача на звездите.
Опитният гард бързо видял, че между близките на Джордан хора в отбора
и останалите има огромна пропаст. „Той беше близък с неколцина момчета
- Чарлс Оукли, Род Хигинс. Аз не бях в този кръг. Но това беше
положението. Знаете, понякога животът е забавен. Играта е едно, но най-ва-
жното нещо е изграждането на взаимоотношения. Мисля, че най-голямата
ми дарба по време на кариерата ми е била именно способността ми да

244
изграждам добри взаимоотношения със съотборниците си. Разбирах ги и те
знаеха, че не съм от хората, които поставят себе си в центъра на всичко“,
разказва Гървин.
Ситуацията в отбора на „Биковете“ в началото на този втори за Джордан
сезон създала ново предизвикателство за него. Неговите най-близки
приятели създавали осезаемо разделение във всеки състав, в който той
играел. Положението било такова - или си във вътрешния му кръг, или не.
Повечето от неговите съотборници, особено в първите му години, били
държани на разстояние и оставени отстрани само да гледат. Джордан се
нуждаел от своето обкръжение, за да оцелее, но същевременно трябвало да
научи, че никой не е самотен остров, казва Гървин. „Трябва да работиш
много, за да не се превърнеш в остров. Наистина здраво“, казва Леденият.
„Булс“ започнали сезона през есента на 1985 г. с три поредни победи. В
третия мач Джордан счупил метатарзална костица на левия крак, контузия,
която сложила край на кариерата на много играчи в НБА. Надявайки се да се
възстанови бързо, той пропуснал следващата среща, като официално било
обявено, че има контузия на глезена. Това бил първият мач, който пропуснал
в цялата си кариера досега, включително и мачовете в гимназията. Той не
пропуснал среща дори в началото на втората си година в Северна Каролина,
когато все още се възстановявал заради счупената си китка.
„Чувствам се като фен. Не мога да направя нищо. Мога само да гледам и да
ги подкрепям“, казва той пред журналисти след травмата срещу „Голдън
Стейт“.
Лекарите му поставили диагнозата. „След това годината се превърна в
пълна катастрофа“, казва Джери Рейнсдорф. Джордан щял да пропусне
следващите 64 мача. Навсякъде ветераните клатели глава, все едно си
знаели, че ще стане така. Безмилостният стил и раздаването му до краен
предел във всеки мач най-накрая взели своето. „Той играеше до дупка всеки
път. Затова най-вероятно се контузи. Защото се хвърляше здраво
постоянно“, заключава Гървин.
Новината за счупения крак помела като лавина „Найк“, които тъкмо били
инвестирали милиони в Джордан. „Всичко беше на път да свърши.
Разбирахме това. Разбирахме, че всичко може би беше свършило“, спомня
си Сони Вакаро.
Джордан споделял техните страхове. „Бях малко уплашен. Не исках никой
да ме тормози. Не исках телефонът да звъни. Не исках да гледам телевизия.
Не исках да ходя да слушам музика. Исках да потъна в тъмнината, защото
трябваше сам да се справя с това. Беше много болезнено. За пръв път в
живота ми трябваше да помисля, че може би е необходимо да се захвана с
нещо друго, че може би няма да продължа да играя баскетбол. Това беше
много различно“, обяснява Майкъл по-късно.

245
 В момента, в който реалността на контузията го застигнала, първата му
мисъл била да се прибере у дома. Идея, която била отхвърлена незабавно.
„Майкъл искаше да се прибере и да се възстановява в Северна Каролина.
Трябваше да обсъдим с Джери Рейнсдорф и Джери Краузе програма, по
която да се лекува там. Той почиваше, учеше, трябваше да завърши
образованието си, а освен това намери малко спокойствие. Може би това
беше причината той да може веднага да се върне в цялата си сила след това“,
разказва треньорът в „Булс“ Марк Пфейл. Някои наблюдатели, включително
някои от съотборниците му, го критикували, че е изоставил отбора по време
на контузията си. Дори и само при три изиграни мача, през зимата Джордан
водел в гласуването сред феновете при определянето на стартовата петица
на Източната конференция в Мача на звездите.
„Бях много раздразнен. Първоначално не знаех как да се справя със
ситуацията. Избягах от всичко, отидох в Северна Каролина, учех за
дипломата си и гледах моя отбор по телевизията. Това беше най-добрият
начин за мен“, казва Джордан.
Докато бил в Чейпъл Хил, той седял на резервната скамейка по време на
мачовете. За първи път имал възможност да гледа отстрани и да наблюдава
системата, която го моделирала. А когато кракът му започнал да се
възстановява, пренебрегнал забраните и започнал да играе малки мачове без
знанието на Рейнсдорф и Краузе. „Разбрах за това много по-късно, може би
две седмици след като се върна на терена. Не знам доколко е било истина,
но чух за това. Той никога не си призна, че е играл. Имахме уговорка да се
чуем по телефона три седмици по-късно. Попитах го: „Как си?“ Той отвърна:
„Много по-добре.“ Казах му: „Лекарите искат да си почиваш още. Ще се
върнеш тук след седмица-две за преглед и след това ще видим какво ще
правим.“ Това продължи два месеца“, спомня си Краузе.
„Знаех, че играе там, защото той ми каза. Ще перифразирам, но той каза
нещо от рода: „Мисля да проверя дали тази проклета кост е добре. Ще видя
дали още го мога. Но трябва да знам, че онези хора няма да се навъртат
наоколо. Знам, че ще ме пазят“, казва и Сони Вакаро. Тези думи убедили
екипа на „Найк“, че са направили добър ход, като са се доверили на Джордан.
Без Джордан Стан Олбек трябвало да разчита на Гървин като основна
опция в нападение. Олбек вече бил тренирал Гървин в Сан Антонио, така че
„Булс“ прибягнали до схема, в която основната тежест изнасял „Леденият“.
„Стан опита да направи всичко, което беше възможно при тези
обстоятелства. Без Майкъл онзи отбор беше съставен от момчета, които не
ги е грижа. По време на таймаут имаше момчета, като Сид Грийн, които дори
не се включваха в отборните поздрави“, разказва радиорепортерът от Чикаго
Черил Рей-Стаут. „Беше трудно за Стан. За нещастие той имаше големи
очаквания за отбора и Майкъл. Но когато Майкъл се прибра, Стан трябваше

246
да промени целия си план за игра. Опита се да изгради отбора около Джордж
Гървин, но за нещастие Джордж беше в залеза на кариерата си. И все пак
имаше още какво да покаже. Освен Джордж всички останали бяха млади...
Да не забравяме, че това беше годината, в която Куентин Дейли имаше
огромни проблеми“, допълва през 1995 г. Сидни Грийн. Дейли пропадал все
повече, започнал да закъснява за тренировки, да пропуска мачове. След едно
неявяване за двубой в края на февруари Краузе го изгонил от отбора. За осем
седмици талантът на два пъти постъпил в клиника за лечение на наркомани.
„Куентин отново пропусна мач. Вече знаех, че се е забъркал с кокаин.
Чакахме го дълго да се появи, докато Стан не каза: „Добре, де, ще го пусна
да играе, ако дойде.“ Аз отвърнах: „Това момче свърши с изявите си с екипа
на „Булс“. Тогава взех решение да започна да търся друг треньор“, обяснява
Краузе.
В отсъствието на Джордан тимът загубил посоката си, което показва какво
голямо влияние имал Майкъл и каква тежест носел. През март балансът на
Чикаго бил 22-43. В този момент Джордан се свързал с ръководството на
отбора и казал, че контузията му е отшумяла и иска да се върне. „Не можех
да гледам как моят отбор се влачи на дъното. Мислех, че съм достатъчно
здрав, за да направя нещо.“
Плановете му изненадали Рейнсдорф и предизвикали нов скандал с Краузе.
Собственикът на отбора и генералният мениджър имали огромни съмнения,
че трябва да поемат риска и да позволят на Майкъл да се върне толкова
скоро. „Това, което предизвика разминаването ни с Майкъл, беше, че той си
мислеше, че съм му казал: „Ти си наша собственост и ще правиш каквото
ние поискаме да правиш.“ Не си спомням да съм казвал нищо Подобно. Той
просто не беше разбрал думите ми. Аз се опитвах да го спра да играе, защото
кракът му не беше здрав и докторите казваха: „Не! Не! Не!“. Рейнсдорф
също му каза какъв риск е това. Но той беше едно хлапе, което искаше да
играе. Не мога да го обвинявам. Всичко започна, когато му казах: „Ще те
държим извън терена“. Седяхме в една зала и Стан не направи нищо, за да
ми помогне. Можеше да обясни ситуацията на Майкъл, но беше толкова
голям егоист. Можеше да ни подкрепи с докторите, които настояваха, че
Джордан не е готов да играе“, казва Краузе. Мениджърът допълва, че по
време на срещата Джордан изглеждал все едно ей-сега от ушите му ще избие
пара. „Казвате ми, че не мога да играя?“ крещял недоумяващ. Колкото
повече разговаряли, толкова повече се вбесявал.
„Бях се изправил срещу бизнесмени, които печелеха милиони. Моите пари
бяха нищо за тях. Всичко, което исках, бе да играя играта, която бях играл
толкова дълго време. Но те не виждаха нещата по този начин. Те се държаха,
все едно пазят своята инвестиция и си осигуряват сигурност, че милионите
им ще продължат да идват. Почувствах се толкова използван. Това е първият

247
случай, в който усетих какво е един професионален спортист да бъде
използван. Бях като някакъв предмет“, спомня си Майкъл.
„Бях изплашен до смърт. Не исках да вляза в историята като човекът, който
е върнал Майкъл Джордан преждевременно на игрището“, казва за случката
Краузе.
Джордан усетил, че ръководството на отбора искало тимът да продължи
серията си от загуби, за да има по-добра позиция в драфта през лятото. „Да
губиш мачове с умисъл определено показва какъв човек си“, казва той за
„Чикаго Трибюн“ в коментар, който след години ще се обърне срещу него в
ролята му на собственик на отбор в НБА. „Никой никога не трябва да се
опитва да губи, за да може да спечели нещо по-добро в бъдеще. Винаги
трябва да даваш всичко от себе си. Ако те наистина искаха да стигнат до
плейофите, аз трябваше да бъда на терена, за да имаме шанс“, казва още той.
„Беше като сапунена опера. Бяхме твърде честни с Майкъл.
Оставихме го да чуе докладите на трима доктори, с които се консултирахме
по въпроса дали може да се върне. И тримата казаха, че счупването не е
зараснало напълно. Казаха още, че ако се върне да играе в този момент, има
опасност от 10-15 % кариерата му да приключи. Но Майкъл беше такъв
състезател. Просто искаше да играе. Мислех, че ще се стресне, като чуе какво
му казват лекарите. Никога не съм си мислел, че би рискувал цялата си
кариера. За мен такова нещо нямаше никакъв смисъл. Но за него думите за
10-15 % риск означаваха, че има 85-90 % вероятност това да не се случи. За
мен всякакъв риск беше немислим. Единствената полза беше да се върне и
да играе за отбора, който и без това имаше много слаб сезон. Защо да
рискуваш цялата си кариера за това? Майкъл обаче настояваше, че познава
собственото си тяло по-добре от мен. Така че постигнахме някакъв
компромисен консенсус - като начало да ограничим времето му на терена на
7 минути за полувреме“, спомня си Рейнсдорф през 1995 г.
Джордан изкарал яда си на терена, като почти сам извел Чикаго до обрат
на сезона. „Това си беше Майк. Ако не мислеше, че нещо ще му причини
болка, просто го загърбваше и играеше. Разтежения, възпаления, мускулни
спазми, грип, винаги първият въпрос, който задаваше, беше: „Ще боли ли,
ако играя? Ако му кажех „Не!“, той просто го забравяше“, казва Марк
Пфейл.
„Те наложиха лимит на игровото време на Майкъл. Буквално засичаха с
хронометър. Стан трябваше предварително да изчислява времето. Беше под
постоянна заплаха от наказание при завръщането на Майкъл. Някои
наблюдатели смятаха скептично, че този лимит във времето на игра на
Джордан има за цел единствено да остави отбора в по-добра изходна
позиция за драфта. Но това е въпрос, чийто отговор надали някога ще
разберем“, казва Черил Рей-Стаут.

248
 „В един мач Олбек остави Джордан на терена повече от определеното му
време. Казах на Краузе да му каже да не го прави повече. Стан ни каза какво
мисли категорично. Следващият ни мач беше срещу „Индиана“. Двайсет и
пет или трийсет секунди преди края изоставахме с точка. Точно тогава из-
текоха седемте минути на Майкъл и Стан го извади. Направи го само за да
ни покаже колко смешен и тъп е лимитът от 7 минути и колко своеволен
може да бъде“, разказва Рейнсдорф.
Въпреки това „Булс“ спечелили мача след стрелба с отскок на Джон
Паксън, но Рейнсдорф бил бесен. Олбек го направил да изглежда глупаво.
„Това, което не разбирах, бе как Майкъл може да тренира по два часа, а не
може да играе повече от 14 минути“, споделя и Пфейл.
„Минутите на терена за Майкъл се увеличиха, когато се видя, че имаме
шанс да се класираме за плейофите. Накрая на почивката на един мач Краузе
извика един от помощник-треньорите и му каза да предаде на Стан да държи
Майкъл на игрището възможно най-много. Не трябваше да му даваме да
играе нито минута в този сезон. Направихме голяма грешка“, казва
Рейнсдорф.

Яростта на Бога
Връщането на пълни обороти на терена на Джордан помогнало на
„Биковете“ да спечелят шест от последните 13 мача в редовния сезон. Те
завършили с баланс 30-52, което се оказало достатъчно да се промъкнат в
плейофите след късна победа срещу „Вашингтон“.
Поставените под номер 8 в схемата „Булс“ трябвало да се изправят срещу
лидера „Бостън Селтикс“ в първия кръг. Келтите били водени от президента
на клуба Ред Ауербах и треньора Кей Си Джоунс. Те били завършили
редовния сезон с баланс 50-1 у дома. Лари Бърд бил на път да спечели третия
си пореден трофей за най-полезен играч в лигата, а тимът му щял да участва
в четвъртия си пореден поход към финала в НБА, който щял да завърши с
две шампионски титли. Това бил велик, велик баскетболен отбор, воден от
Бърд, крилото Кевин Макхейл и центровете Робърт Периш и Бил Уолтън.
Всички те били твърдо решени да спечелят 16-ата титла в историята на
клуба.
„Това беше отбор, който можеше да спечели всеки мач, имаше пълноценен
състав, брилянтен треньор, феноменален лидер - Ред, зрелищни фенове,
перфектно предимство в домашната зала. Освен това имаше Лари Бърд,
който беше най-великият играч, с когото съм играл. Лари Бърд можеше да
вдигне феновете на тима по начин, който никой друг не владееше. И ако
беше велик като играч, беше още по-велик като човек и като лидер. Той беше
по-добър дори от представата за него. Беше по-велик, защото въпреки че

249
всичко в играта го ограничаваше - правилата, времето за атака, съдиите - той
преодоляваше това, защото беше артист на терена. Беше Микеланджело,
беше Боб Дилън. Беше онова момче, което виждаше нещата в перспектива
както никой друг. Беше способен да поведе този отбор, да го накара да
действа. Нямаше друг като Лари Бърд“, възхвалява съотборника си Уолтън.
Треньорът на „Бостън“ Кей Си Джоунс вероятно е най-великият защитник
сред гардовете, който печелел титла след титла редом с Бил Ръсел.
Доверието му в отбора през онзи април било огромно. Той не виждал
никаква причина да променя нещо в схемата на игра на тима си заради
срещите с „Чикаго Булс“ и тяхната млада звезда, тъкмо излязла от списъка с
контузените.
„Наистина нямахме подготовка да се подсигуряваме в защита срещу него.
Не направихме нищо. Просто си казахме: „Нека вкарва“. А спомнете си, в
първия мач той направо полудя“, казва Кевин Макхейл. Необезпокояван от
двойна защита, Джордан вкарал 49 точки за 43 минути игра в мач номер 1,
но „Бостън“ все пак спечелили мача със 123-104.
„Тази лична защита на „Бостън“ явно не им върши работа срещу Джордан“,
отбелязал в коментара си Томи Хейншон на почивката на мача. По време на
цялата серия ангажимент за опазването на Майкъл имали Денис Джонсън и
Дани Ейндж, двамата - отлични защитници, както и резервите Рик Карлайл
и Джери Зихтинг.
„След този първи мач си казахме, че може би трябва да подсигурим
защитата му или просто да направим нещо. Кей Си Джоунс каза: „Ще си
помисля за това.“ Все пак те бяха спечелили едва 30 мача, а ние - 67. Нямаше
начин да ни победят“, допълва Макхейл.
Джордан обаче имал друго наум три вечери по-късно, непосредствено
преди мач номер 2 в „Бостън Гардън“. „В съблекалнята цареше мъртвешка
тишина. Майкъл беше концентриран и знаехме, че готви нещо голямо“,
спомня си Сидни Грийн. Мачът завършил с две продължения. За 53 минути
на терена Джордан стрелял 41 пъти и вкарал 22 от опитите си. Келтите
постоянно го фаулирали и той вкарал 19 от 21 стрелби от линията за
наказателен удар. Записал и 6 асистенции, 5 борби, 3 откраднати топки и 4
грешки. Неговите 63 точки оглавили класацията и се превърнали в рекорд на
НБА за резултатност в мач от плейофите. „Това беше яростта на Бога,
преоблечен като Майкъл Джордан“, казал Бърд след мача. Този коментар ще
бележи цялата кариера на Джордан след това и ще остане като една от най-
високите оценки, които е получавал. В онзи момент той успял да изплаши
дори най-добрия баскетболен отбор в света. „В първия мач вкара 49 точки и
ние спечелихме с 20. Казахме си: „Е, няма да го направи никога пак“. Но в
следващия мач той вкара 63 точки и изкара с лични нарушения почти целия
ни отбор. И ако Лари Бърд не беше полудял, нямаше да можем да спечелим

250
в двете продължения със 135131“, разказва Уолтън. Бърд вкарал 36 точки за
56 минути на терена, но трябвало целият отбор на „Бостън“ да се напъне да
вкарва, за да се справи с усилията на Джордан. Макхейл завършил с 27
точки, Ейндж - с 24, Джонсън - 15, Периш - 13, а Уолтън - 10.
„Ако трябва да бъдем честни, ние не променихме нищо от нашата схема на
игра заради него. Излязохме и си казахме: „Хей, знаеш, ще си играем
нормална защита. Ако ни вкарваш - какво пък, не ни е грижа.“ Но никой не
си беше представял, че ще вкара над 60 точки“, допълва Макхейл. Уолтън
продължава: „В съблекалнята след втория мач си казахме: „Това момче е
много добро, наистина. Защо не го дублираме в защита, за да видим дали
Дейв Корзин и останалите „Бикове“ могат да направят нещо.“
Срещу подсигурена двойна защита на ръстовите играчи на „Селтикс“
Джордан стрелял само 18 пъти в мач номер 3 в Чикаго и вкарал едва в 8 от
тях. Той завършил с 19 точки, 12 борби и 9 асистенции, а тимът му загубил
със 122-104.
„Успяхме да подсигурим защитата му и не позволявахме топката да стигне
до него. Наистина изградихме схемата си на игра около него. Хората
забравят, че доста се поизпотихме, за да вземем тази серия. Резултатът бе 3-
0 и ние се прибрахме у дома“, разказва Макхейл. Наистина, резултатът в
серията като че ли нямал значение. Всички официални лица в НБА и
феновете били възхитени от това, което Джордан направил в мачовете срещу
„Бостън“. Само четири години били минали от онзи момент, когато той
приковал вниманието на баскетболната общественост със стрелбата си в
края на финала на НСАА.
Представянето му срещу Бърд и „Селтикс“ разнесло легендата за Джордан
на нови висоти. Треньори от всички отбори в НБА останали захласнати
точно колкото и феновете, от това, което той бил направил срещу най-добрия
баскетболен отбор в света.
„Беше истинско чудо. Познавам Майкъл. Той е от хората, които се радват
на мисълта, че смятат, че не може да направи нещо. Това само добавя
енергия на неговия пламък да докаже не само пред самия себе си, но и пред
всички останали, че може да играе дори контузен и че е готов за игра“,
споделя Сидни Грийн.
Преди всичко показаното срещу „Бостън“ било съобщение за
ръководството на „Чикаго Булс“. „В тези плейофи ние най-накрая
започнахме да проумяваме колко велик може да бъде Майкъл“, признава
Рейнсдорф години по-късно.
Тези плейофи отбелязали важен момент за развитието на Джордан като
личност. „До този момент в медиите казваха, че съм добър, но все пак не съм
от класата на Меджик Джонсън или Лари Бърд. Но в онези мачове спечелих
уважението на Лари Бърд. Това ми показа, че съм на прав път. Не става дума

251
за точките, които вкарах, защото в крайна сметка загубихме мачовете си.
Бяха хубави моменти за гледане, не ми носеха твърде голямо удоволствие,
защото загубих. Но това беше най-големият комплимент, който можех да
получа в онзи момент“, казва Майкъл след години, връщайки се назад към
своя втори сезон в НБА.

Идва Колинс
Няколко седмици след края на сезона Краузе уволнил Стан Олбек, с което
отново разгневил ставащите все повече фенове на отбора. Рейнсдорф
чувствал, че треньорът бил срещу тях, когато ставало дума да бъде запазен
Джордан до пълното излекуване на контузията му. Освен това Олбек
отказвал да следва съветите за схеми в нападение, които давал Текс Уинтър.
Шефовете на клуба били поставени пред нов избор за треньор -
коментатора Дъг Колинс и отново Фил Джексън. Краузе бил разкъсван от
колебания, но след това избрал Колинс, който имал огромни наблюдения на
баскетбола в качеството си на коментатор за Си Би Ес, въпреки че нямал
никакъв опит като треньор. „Човек от телевизията? Ти сериозно ли?“, казал
Рейнсдорф, когато Краузе предложил кандидатурата на Колинс. Но
„телевизионерът“ имал добра репутация, след като преди това бил звезда в
Университета на Илинойс. Бил един от първите избрани в драфта през 1973
г. и освен това играл важна роля в американския отбор на Олимпийските
игри през 1972 г. Той бил избран от „Филаделфия 76-ърс“ и помогнал на
отбора си да преодолее кризата и слабото си представяне през 1973 г., за да
стане един от претендентите за титлата през 1977 г. Колинс участвал и в три
Мача на звездите, преди серия от контузии да сложат край на
професионалната му кариера.
„Беше малко неудобна ситуация, защото като коментатор Колинс пътуваше
с отбора навсякъде още преди да бъде нает. Стан Олбек винаги можеше да
го види над рамото си, той постоянно беше наоколо. Често служеше за
консултант и още преди онова лято имаше спекулации, че вече преговаря за
поста на Стан“, казва Черил Рей-Стаут.
„Когато наех Дъг, всички бяха срещу мен. Много хора казваха: „Какво, по
дяволите, правиш? Защо наемаш човек от телевизията?“ спомня си и Краузе.
„По онова време бях на 35 години. През Чикаго за десет години бяха минали
9 треньори. Беше време да запретна ръкави и да направя нещо“, допълва Дъг
Колинс.
Джордан не бил убеден в правилността на това решение в началото.
Всъщност той гледал на Колинс като поредното изобретение на Краузе.
„Когато за пръв път видях Дъг, не мислех, че той знае за какво говори.
Когато пое отбора, се чудех какво става. Имам предвид, че беше толкова

252
млад. Но като го опознах, го харесах много. Той беше блестящ, държеше
контрола на нещата и преди всичко - беше много позитивен човек“, спомня
си Джордан.
Колинс не само внесъл в отбора своята сила, но дал повече равни права на
помощниците Джони Бах и Джийн Литълс. Скоро Бах щял да се превърне в
много силен фактор в тима. Той си спомня за Колинс: „Бях му треньор в
Олимпийския отбор през 1972 г. Още тогава завързахме силно приятелство
и изградихме уважение един към друг. Дъг ми каза: „Ще се радвам да
дойдеш в щаба ми“. За мен беше удоволствие да се присъединя към екипа на
Пол Дъглас Колинс. Той беше емоционален и развълнуван. Именно той
постави началото на победния път на този отбор.“
След запълването на треньорския състав Краузе отново насочил
вниманието си към играчите в отбора. Той се разделил с Орландо Уулридж,
Джаван Олдъм и Сидни Грийн и започнал да оглежда пазара едновременно
на идващите от драфта и свободните агенти. За драфта през 1987 г.
разполагал с няколко избора. Но през изминалия сезон в тима му имало само
един играч, който записвал двуцифрен точков актив и този играч пропуснал
голяма част от мачовете заради контузия. По онова време никой нямал идея
колко ядосан и мотивиран е Майкъл Джордан. Краузе привлякъл
третокурсника от Портланд Стив Колтър и Джордан се нахвърлил върху
новака, все едно бил самият Джери Краузе. В тренировъчни игри или
тренировки ставало все по-ясно, че чувствителният Колтър не може да играе
в един отбор с Джордан. Като мнозинството плеймейкъри Колтър имал
проблеми да играе без топка в ръцете. Но Джордан от доста време вече имал
навика, насаждан от всичките му треньори, да се движи на малко разстояние
от пойнтгарда, да поема топката и да повежда атаката сам. В онзи момент
изглеждало, че Джон Паксън, който нямал нужда от топка в ръцете, за да е
ефективен, си пасвал повече с Джордан на терена. Така че Краузе щял да
продаде Колтър още в средата на сезона и да доведе поредния от цяла
върволица плеймейкъри, които ще се опитат да спечелят място под слънцето
на терена заедно с Джордан.
Краузе наел и Джим Стак за своя дясна ръка това лято. Стак бил играл в
Северозападния университет, а след това в няколко европейски първенства.
Той показал усет и владеене на статистиката, а освен това имал око за играта
и се оказал ценен асистент на Краузе. Стак правел и предварителен скаутинг
за „Биковете“. Настъпило било времето на ясно разделение между
мениджърите на тима и играчите и треньорите, но от своята позиция Стак
можел да присъства и от двете страни на разделителната линия. Самият той
признава, че е било неприятно да определя вътрешната политика в отбора,
но когато не бил някъде на път да скаутва или да разузнава, той присъствал
на тренировките и правел доклади за отборните срещи. Освен това,

253
работейки за Краузе, той бил добре приет и от треньорите. От Джордан -
също. Заради професионалните си умения Стак скоро се превърнал в
свързващо звено в цялата организация след цяло десетилетие конфликти.
Стак имал опита и наблюдението върху баскетбола по цял свят, но най-
наелектризираната баскетболна обстановка той усетил именно на
тренировките на „Биковете“. „Майкъл беше разрушителна машина. Имахме
наистина много талантливи баскетболисти около него, но те не можеха да
издържат на непосилната мощ, която той внасяше на терена. Горкичкият
Стив Колгьр. Мислех, че е един от най-добрите гардове, когато го доведохме
в отбора. Но Джери трябваше да се примири и да го продаде, защото той
просто се затриваше, докато играеше с Майкъл на тренировките“, спомня си
в интервю Стак през 2012 г.

254
 ГЛАВА 19
АТАКА!
Още в първия си сезон в Чикаго Дъг Колинс усетил огромния публичен
натиск да засили отбора с добри реализатори като Еди Джонсън от
„Сакраменто“, или пък с добър център като Джо Бари Керъл от „Голдън
Стейт“. Краузе решил да изчака, но това притеснило феновете, които се
опасявали, че тимът им остава без достатъчно талантливи играчи. Някои от
прогнозите преди началото на сезона били, че „Булс“ няма да могат да вземат
и 30-те победи, постигнати в предходния сезон. Различни наблюдатели
споделяли, че „Биковете“ няма да могат да вкарват достатъчно точки, за да
печелят мачовете си. Отговор на тези съмнения бил даден още в първия мач
срещу „Ню Йорк Никс“ в зала „Медисън Скуеър Гардън“. „Никс“
разполагали с кулите-близнаци - Патрик Юинг и Бил Картрайт, които били
в основата на аванса им от пет точки в средата на последната четвърт на
мача. По време на таймаут Джордан погледнал Колинс и му казал: „Тренер,
няма да позволя да загубим твоя първи мач“. Той вкарал последните 18 точки
на тима си за успеха със 108-103. Неговите 50 точки в мача били рекордни
за противников играч в „Медисън Скуеър Гардън“. Предишното най-добро
постижение било 44 точки на Рик Бари и бившия играч на Чикаго Куентин
Дейли.
„Не съм виждал играч като Майкъл Джордан. Никога!!!“, казал след това
Колинс, докато прегръщал всеки свой играч поотделно. След това Майкъл
признал на баща си, че феновете на „Никс“ са го настървили да вкарва
толкова много. „Значи играеше срещу публиката, а не на терена, така ли?“
попитал Джеймс. „Аз винаги играя срещу феновете“, отговорил Майкъл.
„Вълнението в отбора след спечелването на този първи мач за сезона беше
огромно и се превърна в повратна точка. Това беше годината, в която
започнахме изграждането на този клуб, а Майкъл беше невероятен“,
признава след време Рейнсдорф. Най-впечатляващ бил фактът, че именно в
този сезон Джордан изгрял над всички в американския баскетбол. Неговата
революция била на всички нива - от най-големия до най-дребния детайл. Той
започнал сезона като част от ерата „Дейзи Дюк“, облечен с много късите
гащета, модерни тогава, но променил модата с нещо много по-удобно за
самия него - огромни торбести гащета, ушити специално с 5-6 сантиметра
по-дълги крачоли. Не след дълго всички играчи започнали да се появяват на
игрището с гащета до коленете, които били плод на неговата модна визия.
Неговият начин на игра оставал все така бесен, придружен от превърналите
се в рутина за него забивки тип „люлка“.
Най-ясно за новите моди в баскетбола разказва помощник-треньорът на
„Чикаго“ Джони Бах. Също като Текс Уинтър Бах бил над шейсетте, бивш
255
военен, ветеран в треньорската професия, който за последно бил старши
треньор на „Голдън Стейт Уориърс“. Той бил повече от нетърпелив да
помага на Колинс и Джордан, но също като Уинтър бил по-скоро сдържан в
контактите си с Майкъл. „Помощник-треньорите, особено онези, които
имаха повече опит, понякога трябва да знаят дали трябва да се впишат бързо
в отбора, или да запазят дистанция. В онези дни предпочитах да го гледам
от по-голямо разстояние. Играеше толкова добре че не можех да повярвам,
че прави онези неща. Винаги съм вярвал, че най-доброто в случая е да го
гледам от разстояние и ако мога, да му помогна с нещо“, разказва през 2012
г. Бах.
Първите му задачи в щаба на Колинс били свързани с това да направи
скаутинг на противниците и да сподели в съблекалнята наблюденията си.
Тогава за пръв път той осъществил контакт с Джордан. Докато говорел за
баскетбол, Бах се опитвал да използва „правилните фрази“, както ги наричал.
„Бях свикнал да употребявам много военни термини, защото идвах от
армията и имах няколко мисии с военноморските сили“, обяснява. Джордан
веднага бил привлечен от неговия език и историите, които разказвал за
Втората световна война. Една от историите била за загубата на близнака му,
който бил пилот и загинал във въздушна битка. „Използвах тази история, за
да привлека вниманието им“, признава Бах. Но освен военния си начин на
изразяване, той бил облечен безупречно и имал специален блясък в очите,
който предизвикал възхищението на Майкъл. Възрастният помощник-
треньор често споменавал в разказите си адмирал Уилям (Бикът) Хелси,
който командвал военноморските сили в Южния Тих океан по време на
войната. Бах цитирал негови думи, за да праща послания на Джордан по
време на мачовете: „Приближавах се до Майкъл по време на прекъсванията
и му казвах: „За Бога, Майкъл, атака, атака, атака!“ Това казвал Хелси.
„Правех го, когато забелязвах, че спира да атакува. Не ми се налагаше да го
правя често. Но той го помнеше. Това беше един вид началото на
взаимоотношенията ни. Като помощник-треньор няма как да наредиш на
останалите да играят за един човек, но аз просто му казвах: „Днес не съм те
видял да правиш нещата, които можеш.“ Според мен можех да го мотивирам
малко, затова продължавах да викам: „Хей, Майкъл, атака, атака, атака.“
Това са малките неща, които правех, и взаимоотношенията ни си оставаха
добри.“
Скоро Джордан започнал да нарича Бах „моят личен треньор“, а призивите
на специалиста приемал като своя мантра. Това било окуражаването, от
което младата звезда имал нужда, за да създаде своя собствена математика в
НБА. Той вкарал повече от 40 точки в 28 от мачовете през сезона. 6 пъти
нанизал над 50 точки. В края на ноември и началото на декември записал
девет поредни мача с повече от 40 точки, а шест от тези двубои били

256
гостувания на тимове от Западната конференция. По-късно той ще настоява,
че записал тази резултатност само защото се налагало. „Когато за пръв път
дойдох в този отбор, трябваше да бъда искрата, да запаля огъня, да случа
нещата. Така че трябваше да покажа много от индивидуалните си качества“,
спомня си Джордан.

Скок
Много бързо в средите на НБА се разнесла мълвата, че този сезон Джордан
е съвсем нов човек. Във Финикс Уолтър Дейвис бързо си направил нужните
изводи от това, спомня си съотборникът му Еди Пинкни: „Според мен
Майкъл по някакъв начин идеализираше Уолтър. Той беше един от
любимите му играчи. Уолтър по това време беше забележителен играч.“
Пинкни обаче забелязал, че при първата среща на „Слънцата“ с „Булс“ за
сезона Дейвис положил много повече усилия в подготовка от обикновено.
„Това беше малко странно, защото по онова време Уолтър доминираше на
своята позиция. Той никога не се тревожеше и плашеше от някого. Не знаех
тогава, но се оказа, че след онзи сезон много играчи щяха да минат през
залата за подготовка в Северна Каролина“, казва Пинкни. Явно Дейвис не
искал да дава повод на Джордан за подигравки по време на летните мачове
в Чейпъл Хил след това. „По някакъв начин усещах какво ще последва, но
Дейвис наистина знаеше. Майкъл владееше шоуто. Тези двамата се бяха
впуснали в него. И не става дума само за това колко вкарваше Джордан. А
за това как го правеше. Забиваше 10-12 пъти поред. И го правеше по някакъв
луд, дори обиден начин. Скачаше от едната страна на коша, подминаваше го
и се завърташе. Ей-такива неща. Леко обидни“, допълва Еди. Но най-
впечатляващ за Пинкни бил начинът, по който Джордан влияел на Дейвис:
„Това момче беше наистина добър баскетболист. А Джордан го накара да
промени напълно подхода си към играта.“ В крайна сметка „Финикс Сънс“
спечелили мача с две точки разлика въпреки 43-те точки на Джордан. След
края на двубоя лекарят на „Чикаго“ трябвало да превърже смазания палец на
Майкъл. Краузе си спомня онзи момент: „Уолтър прекали. Беше тъпо. Ако
му бяхте видели пръста, щяхте да повърнете.“ Лекарят наредил на Джордан
да се върне в Чикаго и да почива 10 дни, за да се възстанови пръстът му.
Краузе си спомня този случай през 2012 г.: „Майкъл повика Дъг Колинс и аз
излязох. След 15 минути Дъг се появи и каза: „Трябва да поговорим.“ И ми
предаде какво му казал Майкъл - че иска да пътува за Сан Антонио с отбора
същата вечер. Той нямало да си причини болка и ако се чувства зле, нямало
да играе. Въобще всичко, което можехме да чуем от тип като него. Е, може
би и аз вече бях малко по-мек в онзи момент. Но той тръгна с нас към Сан
Антонио и ако не ме лъже паметта, им вкара 52 точки.“ Всъщност вкарал 43

257
точки в поредния мач от серията с над 40 точки. „Булс“ обаче загубили шест
от тези девет мача, което всъщност не било чак толкова лошо, след като 8
или 9 мача били гости. В края на тази серия Джордан вкарал 41 точки в
„Атланта“, но отговорът на Доминик Уилкинс от състава на „Хоукс“ бил с
57 точки.
Джордан извличал от себе си най-доброто във всеки мач в лигата. Както
играчите на „Селтикс“ били научили в плейофите на предния сезон, той все
повече се превръщал в играч, който не може да бъде опазен. Най-малкото от
един-единствен защитник. В първия сезон на Майкъл в лигата „Лос
Анджелис Лейкърс“ изпратили срещу него Байрън Скот, а след това -
Майкъл Купър, които да се опитват да не допускат топката да стигне до него.
Но това време било приключило две години по-късно, казва Купър: „Когато
ми казват, че съм си свършил работата в опазването на Майкъл, всъщност
грешат. Няма начин да го спра. Нуждаех се от целия отбор, за да успея. В
момента, в който той докоснеше топката, все едно изграждаше електрическо
поле около себе си. Алармата в главата ти пищи, защото нямаш никаква идея
какво ще реши да направи. Тръгва наляво, надясно, над теб, около теб, под
теб, усуква се, върти се. И знаеш само едно - той ще стреля. Само не знаеш
кога и как. Този човек е най-трудният играч за пазене за един защитник.“
Начинът, по който атакувал, понякога бил толкова изобретателен, че
репортерът от „Сън Таймс“ Рик Теландър решил да го разпита за
способността му да скача. „Никога не съм мерил вертикалния си отскок. Но
понякога си мисля колко ли високо мога да стигна. Винаги разкрачвам крака,
когато скачам нависоко. Като в забивката ми „люлка“. Изглежда все едно
отварям парашут, който бавно ме връща на земята. Наистина скачах много
срещу „Ню Йорк“ в първия ни мач за сезона. При последната си забивка си
мислех, че очите ми са едва ли на едно ниво с коша. Понякога си удрям
китките в ринга, но в онзи случай той беше на нивото на веждите ми. За
малко да пропусна, толкова високо бях“, отговорил Джордан. Той бил много
ентусиазиран за времето, което прекарвал в полет. Възприемал сам себе си
като фен на това. „Иска ми се да ви покажа запис на забивката си в Милоуки.
На забавен каданс. Изглежда все едно излитам и някой ми слага крила.
Винаги се радвам, като я гледам. Мисля си кога скачането стана летене? Но
все още нямам отговор за това“, казва Майкъл на Теландър.
Нямало по-добра сцена за тези умения от Конкурса за забивки по време на
Мача на звездите. Този сезон били събрани рекордните 1,41 милиона гласа
от феновете, с които играчът, наричан вече „Негово въздушно Величество“,
бил избран за участие в двубоя. „Страхотно е, че феновете толкова много
харесват стила ми на игра. Ще направя всичко възможно, за да не ги
разочаровам“, казал Джордан при обявяването на резултатите.

258
 В онези дни Конкурсът за забивки предизвикал специален интерес сред
най-големите атлети в спорта. Той се засилвал и от факта, че Джордан се
завръщал в шоуто, след като пропуснал предното му издание заради счупен
крак. Този път в „Сиатъл Кингдоум“ никой не можел да го спре да спечели
титлата при забивалите, още повече че Доминик Уилкинс отсъствал заради
контузия. Той използвал случая да затвърди запазената си марка в
забиването. Този път никой не си и помислил да го изолира в същинския мач.
Сянката му вече падала върху цялата Национална баскетболна лига. „Дори
в Мача на звездите не можех да сваля очи от него. Не ме разбирайте
погрешно, можеше да гледаме Меджик и Лари Бърд, но в Джордан имаше
нещо различно. Когато започнеш да го гледаш, дори в мач от редовния сезон,
приковаваше погледите. Няма значение колко други суперзвезди имаше на
терена. Всъщност 95 % от времето ти гледаш само Джордан. Ако получеше
почивка, тогава можеше да погледаш и другите, но през останалото време
той те хипнотизираше. За колко други можеш да кажеш това?“ казва
ветеранът сред спортните журналисти и репортер в „Ню Йорк Дейли Нюз“
Мич Лорънс.
Джордан възвърнал ритъма си в мачовете след паузата за Мача на звездите.
В края на февруари той вкарал 58 точки на „Ню Джърси Нетс“, като
подобрил рекорда на Чет Уолкър от най-много точки за тима на „Булс“ в мач
от редовния сезон. Няколко дни по-късно, въпреки болки в левия крак, той
вкарал 61 точки на „Детройт Пистънс“ за победа след продължение пред 30
281 зрители в зала „Понтиак Силвърдоум“. Никой не можел да спре
Джордан, който към впечатляващата си статистика добавил и две зверски
забивки през Айзия Томас и Ейдриън Дентли.
„Начинът, по който Айзия играеше в онези дни, ме принуждаваше да играя
на друго ниво. Той стреляше страхотно, след това беше мой ред да направя
същото. Беше велико шоу за феновете. Играхме невероятен баскетбол“,
признава Джордан по-късно. Сред всички великолепни мачове, които
направил през онзи сезон, победата над „Пистънс“ била негова любима.
„Защото спечелихме. И защото аз се впих в Ейдриън Дентли в последните
няколко минути, откраднах му топката три пъти и го оставих без кош. Беше
победа на защитата“, обяснява Майкъл. След този мач щабът на „Детройт“
започнал да разработва схема на игра, която повече да не позволи Подобно
унижение. Но Джордан бил готов да надскочи и най-доброто си представяне.
„Не знам как го правеше. Всяка вечер някой друг се изправяше пред него, но
той така и не отстъпи“, казва съотборникът му Джон Паксън.

259
 Факторът Аз в победата
Част от това се дължало на постоянния му глад, с който захапвал всеки в
НБА. Сред малцината, които смеели да му се противопоставят, бил Лари
Бърд, който казал на един репортер: „Не ми харесва да гледам как един и
същи играч стреля във всяка атака. Не това е смисълът на играта.“
Джордан изцяло обсебвал топката в отбора на „Чикаго“ през онзи сезон,
като правел почти една трета от отборните стрелби. Този щял да бъде
първият от деветте поредни сезона, в който Джордан щял да бъде номер едно
по опити за стрелба в лигата. Концепцията играта да се фокусира върху един
играч в отбора за сметка на целия тим направила впечатление на консултанта
в щаба на „Булс“ Текс Уинтър, който вярвал, че това е вредно за отбора.
Въпреки мнението на ветерана Дъг Колинс изцяло подкрепял идеята
Джордан да стреля и вкарва колкото може повече, ако това означавало, че
отборът ще печели повече. Обикновено доста срамежлив, когато става дума
за трениране на Джордан, Уинтър започнал да натиска звездата на отбора да
се раздава малко повече и в останалите основни елементи на играта.
Джордан незабавно настръхнал.
„Знаете ли какво ми каза той? И като ми го каза, вече знаех, че единият от
нас е пътник. Той ми заяви: „Най-голям процент успеваемост се получава,
когато топката се поднася.“ После ме попита: „Защо продължаваш с тези
далечни стрелби с отскок, пробиви и забивки?“ Не мога да повярвам. Втора-
чих се в него и му казах: „Хей, аз не планирам тези неща. Те просто се
случват“, разказал Майкъл на репортера Къри Къркиатрик.
Наближаващият седемдесетте Уинтър вече имал зад гърба си повече от
четири десетилетия опит като първокласен треньор в пет елитни
университетски отбора и „Хюстън Рокетс“. Негов специалитет било
развиването на схемата на триъгълното нападение, която често била смятана
за отживелица. Но ако повечето хора го смятали за странна птица, то Краузе
го познавал от години и дълбоко се възхищавал на него и неговата схема.
Генералният мениджър бил готов да воюва за него и бил раздразнен, че нито
Стан Олбек, нито Колинс следвали съветите му за игра в нападение.
Нападението на Уинтър не било само хиксчета и кръгчета, с каквито
повечето треньори пълнят дъските си, а система или философия за
баскетбола, пълна с различни основни изисквания. Възрастният помощник-
треньор бил фокусиран върху детайлите по начин, по който нито един
професионален треньор не го правел. Например той твърдял до безкрай, че
Джордан не може да прави основния пас от гърди. Олбек и Колинс се
съпротивлявали срещу съветите на Уинтър, предимно защото, ако го
направели, трябвало да внедрят цялата система до последния детайл в
схемата на игра на отбора. Неговата система била базирана на постепенно
изграждане на атаката и разбиване на противниковото нападение в защита.
260
Тя позволявала на играчите да знаят до сантиметър къде ще получат топката,
за да стрелят. А най-важното било, че системата включвала двамата гарда,
за да се осигури баланс на терена. Идеята на Уинтър била, че така един играч
винаги ще може да се върне бързо в защита и евентуално да спре бърза атака
на противника.
„Текс по някакъв свой начин беше много упорит и агресивен човек. Той
вярваше в триъгълното нападение може би повече отколкото в евангелието.
Това беше неговият химн. Искаше да го види. Не знам дали Краузе му беше
казал: „Да, можеш да наложиш своята система.“ Той не само трябваше да
убеди Дъг. Трябваше да убеди и Майкъл, че това е нападение, което не само
е добро за отбора, но и в което Майкъл ще може да функционира както
досега“, разкрива Джони Бах.
Това се оказала много трудна задача, а тя ставала още по-тежка, тъй като в
Уинтър Джордан виждал един от агентите на Краузе и това го дразнело, но
и му давало повод да се шегува. „Текс ни беше като дядо. Но играчите се
закачаха с него. Майкъл обичаше да го дразни. За всичко. Веднъж на една
тренировка се промъкна зад гърба му и му свали панталоните до коленете,
като показа задника му на всички“, спомня си Марк Пфейл.
Уинтър никога не се оплакал за всичко това пред Краузе, но дистанцията
между него и Колинс - треньорът, на когото се предполагало, че трябва да
бъде ментор, се увеличавала. Уинтър вярвал, че е назначен, за да учи
колегите си, затова се опитвал да го прави във всеки възможен момент с
някакъв искрен и директен тон, който повечето играчи не били чували от
гимназията. „Когато сме на тренировъчното игрище, аз ще уча всеки, който
ми попадне пред очите“, казал Уинтър веднъж за работата си. „Ще ги
тренирам по начина, по който аз мога. Без значение дали става дума за
Майкъл Джордан, или за когото и да било. Няма никаква разлика. И те го
знаят. Ако видя, че Майкъл греши, ще го коригирам толкова бързо, колкото
и всеки друг. От друга страна, той е толкова велик спортист, че трябва да се
отнасяш с него малко по-различно от другите. Не мисля, че можеш да
подходиш толкова строго към него, критично, все едно е някакъв младок,
или някой, когото можеш да мотивираш, като повишиш тон“, казвал
опитният специалист.
Докато Бах натискал Джордан да атакува, Уинтър постоянно му говорел за
отборната игра. М волята му била точно толкова силна, колкото тази на
Джордан. Конфликтът се зараждал в треньорския щаб на „Биковете“,
подклаждан и от желанието на Колинс да не слуша никого. „Той внесе
неистов ентусиазъм. Беше запален, особено когато ставаше дума за
надпревара. Някои треньори виждат твърде малко. Те са много добри в това,
което тренират, и не виждат нужда от повече. Всъщност Дъг Колинс винаги
е бил от треньорите, които виждаха твърде много“, казва Бах за колегата си

261
след първия му сезон като професионален треньор. Колинс никога не
оставял нещата на самотек и винаги бил готов да пробва нови разигравания
на отбора.
Покрай конфликтите между треньорите му и разприте между родителите
му не било изненадващо, че Джордан започнал да губи вяра в авторитетите
около себе си. От друга страна, критиките винаги привличали вниманието
му. Без съмнение наблюденията, изразени от Лари Бърд и Уинтър, го изнена-
дали и накарали да заеме защитна позиция. „Приемам тези забележки като
предизвикателство просто да стана по-добър и да помогна на тима си да
стане по-добър. Но все мак не играя със звездите на лигата... Всеки, който си
мисли това, е проклет глупак“, казал той в едно интервю.
Истината била, че нарастващият егоизъм на Джордан, когато ставало дума
за стрелба, започвал да предизвиква недоволството на съотборниците му.
Няколко години по-късно самият той ще признае, че осъзнава
концентрирането на играта върху него, а не върху тима. По онова време се
фокусирал върху собствената си игра, но способностите му изглеждали
непробиваеми. Следвал съветите на Бах и залагал на атаката.
През март записал още една серия от мачове с по над 40 точки. През април
имал шанса да стане първия играч след Уилт Чембърлейн от сезона 1962-63,
който да вкара над 3000 точки за един сезон (Чембърлейн всъщност го
направил два пъти). Джордан вкарал 53 точки на „Индиана“, след това 50 на
„Милуоки“, след което треньорът на „Лосовете“ Дон Нелсън написал на
вратовръзката си „Велик сезон, велик човек“ и я дал на Джордан. Нелсън бил
старомоден треньор, който по-късно ще критикува много Уинтър и Джаксън
за игровата им схема. Подписаната вратовръзка била неговият начин да
насърчи Джордан.
Чудовището на точките възнаградило своите почитатели с втори мач за
сезона с 61 точки у дома срещу „Атланта“. Той завършил сезона с 3041 точки
и рекорд на лигата за годината 37,1 точки средно на мач. По време на
кошмара за „Атланта“ вкарва рекордните за лигата 23 поредни точки. В края
на мача хвърлил от средата на игрището, като за малко не реализирал отново.
Стрелбата му накарала пуритани като Уинтър да поклатят глави укорително,
докато феновете крещели от удоволствие. Когато Джордан напуснал терена,
Уинтър му казал: „Няма „Аз“ в един отбор“. Джордан подчертава тази
случка и в речта си при приемането си в Залата на славата през 2008 г., като
си спомня, че тогава отговорил на Уинтър: „Да, но има в „победа“, (игра на
думи от английски език: team - отбор, win - победа)“
Този момент сложил рамката на един от най-големите дебати в баскетбола,
който всъщност се корени в основата на цялата американска култура. Става
дума за индивидуализма срещу групата, или отбора. В ретроспекция сега
става ясно, че и двете философски позиции - на Уинтър и на Джордан, са

262
оказали огромен ефект у двамата в последвалия им успех и в начина, по
който те виждали играта.
Същевременно „наградата“ за усилията в атака през целия сезон на
Джордан била, че той останал извън първия и втория отбор на най-добрите
защитници в лигата, което го вбесило. През този сезон станал първият играч
в историята на НБА, който записал повече от 200 откраднати топки и 100
чадъра за сезона, като направил съответно по 236 и 125. В историята до
момента Джери Уест бил единственият топреализатор в първенството, който
бил избран в отбора на защитниците. Джордан искал да бъде признат за
комплексен играч.
Той поставил рекорди за клуба в шест различни категории, като това се
оказало достатъчно тимът да завърши с баланс 40-42 и отново да се класира
за първия кръг на плейофите. Предстояла нова среща със „Селтикс“. Бърд и
„Бостън“ отново спечелили серията в три мача, въпреки че Джордан вкарвал
по 35,7 точки средно в тези двубои и отново показали, че тезата на Бърд и
Уинтър за успеваемостта на отбора като цяло в сравнение с едноличното шоу
на Джордан е вярна. За три сезона Майкъл Джордан и „Чикаго Булс“
спечелили едва един плейофен мач и загубили девет.
„Той е играч, чиито най-добри изпълнения ще запишеш и ще искаш да
гледаш отново и отново. Но не съм сигурен, че е готино да играеш с него“,
казва гардът на „Бостън“ Дани Ейндж.
Но дори и да било така, този сезон на индивидуални изяви убедил и най-
крайните критици в появата на нова звезда. „Всички винаги са казвали, че в
тази игра сме аз и Лари. Но всъщност вече е само Майк и всички останали“,
казал Меджик Джонсън, който извел своя „Лос Анджелис Лейкърс“ до успех
във финала срещу „Бостън“ и титла в НБА. Джордан и Джонсън се
идентифицирали един друг като най-добрите баскетболисти. Някогашният
идол на Майкъл от гимназията се превърнал в най-големия му съперник. И
не ставало дума само за победи.
Джордан срещал само критики в дебатите за връзките в собствения му
отбор, а и за отношенията му с останалите звезди в лигата. „Не беше тайна в
НБА, че дори със своите пет шампионски пръстена Джонсън таеше нещо,
което е повече от професионална ревност спрямо Джордан. Най-вече в тър-
говско отношение Меджик трябваше да бъде доста по-напред от Майкъл със
седемте години разлика между титлата му в НСАА през 1979 г. с „Мичиган
Стейт“, шампионската финална серия срещу „Филаделфия“ през 1980 г.,
която „Лейкърс“ спечелиха“, признава в „Спортс Илюстрейтид“ Къри
Къркпатрик.
Очевидно Джонсън и останалите звезди ветерани все още се тормозели
заради сделката на Джордан с „Найк“, която го поставяла над най-успелите
звезди в лигата. Джордан пък не се колебаел да изразява своята теория, че

263
ненавижда Джонсън заради подкрепата му към собственика на „Лос
Анджелис Лейкърс“ Джери Бъс при продажбата на Джеймс Уорти. „Аз
нямам нищо против него. Просто смятам, че той не харесва играчи, които
идват от Северна Каролина“, казва пред Къркпатрик Джордан. Не помагал и
фактът, че Джонсън и Айзия Томас показвали публично своето лично
приятелство. Когато Джонсън му изпратил покана да играе в организирания
от него благотворителен мач на звездите през лятото, Джордан лаконично
отказал. Очевидно било, че обидата от изолирането му на Мача на звездите
преди две години все още го тормозела. Истина била, че той имал и
внушителен брой ангажименти след края на сезона. В началото Джордан се
изсмял, когато Дейвид Фалк предложил името на марката му да е Air Jordan.
Но по-малко от три години след това той се превърнал в безпрецедентна
маркетингова стихия, която докарала 165 милиона долара на „Найк“ от
продажби на кецове и други артикули. „Първоначално си помислих, че това
е някаква краткотрайна мода. Но се оказа много повече дори от най-смелите
ни фантазии. Цифрите бяха невъобразими“, признава Джордан.
Изненадващо Фил Найт започнал да обмисля други възможности за
връзката на компанията му с Джордан, които причинили драма при
последвалите разговори за подновяването на договора за Air Jordan.
Причината била, че Ем Джей придобивал все повече власт в компанията и
това ставало твърде бързо, което притеснявало Найт, разказва Вакаро. Тол-
кова големи продажби били трудни за поддържане и един лек спад дал
причина на президента на „Найк“ да помисли за леко забавяне на процеса.
„Фил беше готов да се откаже. Искаше да продължи да подписва с
колежански отбори и да зареже Майкъл. Казах му: „Не можеш да направиш
това“, спомня си Вакаро.
Това, което последвало, било напускането на компанията на Роб Щрасър,
който започнал да съветва Майкъл да изкара на пазара своя продуктова
линия. Найт отхвърлил идеята и настоял за детайлна оценка на
партньорството на Джордан с компанията. Той се смирил едва когато Вакаро
му доказал с цифри, че „Найк“ не може да получи от договори с колежите
сума, която дори само се доближава до резултатите от продажбите на Air
Jordan. Найт бил изправен пред избор - да отреже напълно Джордан, или да
продължи да язди коня победител, което понякога го плашело. В крайна
сметка избрал да остане с Джордан. Това означавало подписването на нов
тлъст контракт, който щял да бъде факт след няколко години и да отвори
вратите към невъобразимо богатство за спортиста.
„Той получи огромно увеличение, а след това и марката Джордан. Няма
съмнение, че постигна успех. Сделката беше огромна. Това беше сделката
на сделките и постави ново начало в марките. Без съмнение и Майкъл заложи
нещо, и „Найк“ заложи нещо, и създадоха цяла империя“, спомня си Вакаро.

264
 „Той се изкачваше нагоре толкова бързо, а продуктите му бяха добри.
Опитваше всеки нов модел кецове, които произвеждаха. И беше много горд
е тях. Искаше да е сигурен, че харесва това, което се произвежда с неговото
име“, спомня си Джони Бах.
Имиджът на Джордан започнал да се слива с този на „Найк“, като и двете
страни приели и експлоатирали разрастващата се слава. Скоро станало ясно,
че телевизионните реклами по фирмения канал „Найк ТВ“ са недостатъчни
и Си Би Ес отделил 10 минути от популярното си предаване „60 минути“ за
филм портрет на игривия, почти сладък Джордан, който представя продукти,
които няма как да не си купиш, филмът бил изготвен от Даян Сойър, а
Дейвид Фалк гледал всяка минута от заснемането му с радостен блясък в
очите. По-късно агентът щял да нарече рекламата в „60 минути“ първата
анимация с участието на Джордан. Това станало в комичната продукция
„Обувка“ на носителя на наградата „Пулицър“ Джеф Макнели, който бил
запален привърженик на „Катранените пети“. Изглеждало, че няма случаен
фактор, който да не може да се обърне в полза на Майкъл Джордан. Първите
играчки с неговия лик се появили на пазара точно по Коледа.
Лейси Банкс се върнал в Чикаго в ролята си на репортер за „Чикаго Сън
Таймс“ през 1987 г. Тогава го запознали с Джордан. Първото му впечатление
от звездата било за въздигнат на трон млад човек. По-късно Банкс със смях
казва: „Майкъл се превърна в собственост на света.“
„Изглеждаше все едно е богопомазан. Наистина, всичко работеше за него.
Дори когато изглеждаше, че нещо ще му попречи, то се случваше и
напротив, помагаше му“, казва и Сони Вакаро.
Феновете и съперниците му също започнали да забелязват, че кривата на
възхода на Джордан ставала все по-стръмна от това, което някой въобще
можел да си представи. „В ерата на влизането на спорта в телевизията имаше
една медийна спортна звезда на 90-те - зрелищен, талантлив, среден на ръст,
с добър изказ, атрактивен, достъпен, държащ на старомодните ценности,
цялостен, чист, натурален, не твърде излъскан, дори притежаващ малко
злоба. Това беше Майкъл. Той е първата модерна звезда в отборните
спортове. Мисля, че той прокарва пътя, трасира баскетбола“, казва през
лятото на 1987 г. Дейвид Фалк.
„Ситуацията се променяше, а Майкъл беше в основата на всичко. Той
снимаше реклами за всеки и стана постоянно присъствие на екрана“,
обяснява Сони Вакаро. „Макдоналдс“, „Кока-кола“, „Шевролет“, „Уилсън“
и още 5-6 други компании го използваха за реклама на продуктите си.
Сумите, които му плащали, надвишили сериозно четирите милиона, които
гарантирал договорът му с „Булс“. Което означавало, че цялото му лято било
запълнено с какво ли не - от водене на телевизионни програми до хвърляне
на първата топка в мачове на „Мейджър Бейзбол“ лигата.

265
 „В началото ми трябваше време, за да свикна, но впоследствие се научих
да ми харесва цялата тази дандания извън игрището. То е като да се върнеш
отново в училище. Уча се на нови неща през цялото време. В колежа не
разбрах какви възможности дава професията на спортист. Получих шанс да
се срещна с много различни хора, да пътувам, да подобря финансовото си
положение, да получа ново вдъхновение и идеи, да се уча да живея, да създам
живот извън баскетболното игрище“, казва той по време на рекламно турне
в Питсбърг през онова лято.
Голяма част от този живот извън терена щял да включва Хуанита Ваной.
Той ѝ предложил брак в новогодишната нощ на 1987 г., докато обикаляли
навън. Всъщност Джордан вече бил купил нова къща, 465 квадратни метра с
5 спални, на север от Чикаго. Новината за годежа скоро стигнала до
родителите му, които продължавали войната си за влияние върху него.
Тайните забежки на Майк, които предизвиквали усмивка на лицето на
Джеймс Джордан, създавали кошмари както за майка му, така и за
годеницата му. „Живеем в свят, изпълнен с много изкушения. Броят им е
невероятен на нивото, на което е Майкъл. Той беше просто едно добре
изглеждащо момче на върха на света. Историите са навсякъде. Тези неща са
характерни за всеки, който разполага със слава и богатство. Много трудно е
да си идол“, обяснява Сони Вакаро. Сони пътувал и работел често с Майкъл
и останал изненадан, дори удивен, от неговата тайнственост. Въпреки че бил
все още много млад, Джордан бил достатъчно помъдрял, за да не поставя
своите приятели и приближени в неудобна ситуация. Той имал своите
забежки, но в никакъв случай не бил мелачка за жени, какъвто например бил
Меджик Джонсън, който признал, че преспивал с по петстотин различни
жени на година в пика на славата си.
За Вакаро фактът, че Джордан се справял с преговорите и
предизвикателствата, които звездният му статут му предоставял, показвал,
че баскетболистът има и други таланти. „Когато говорим за Майкъл,
очевидно е, че той притежава нещо специално... не знам какво е това, по
дяволите. Бих използвал думата харизма, но според мен никой не може да
определи за какво точно става дума. Той преодоляваше всичко, дори
проблемите в семейството си. Имаше нещо много рядко в него. Няма много
човешки същества, които са способни да направят това, което той направи,
в нито едно отношение“, казва Вакаро.

266
 ЧАСТ VII
ЦИНИКЪТ

ГЛАВА 20
ТОВА Е ШОУ
По-голямата му сестра вече го била виждала. Баща му и дори Ред Ауербах
го усетили още в началото на кариерата му. Джордан обожавал да забавлява
хората. Неговата връзка е публиката ставала все по-здрава по начин, който
карал тези около него да страдат. Това изпитали преподавателите му в
университета, които му разкрили силата на популярната култура. Но макар
че голяма част от живота му била открита за публиката, Джордан все още
успявал да крие много от ежедневието си от очите на другите. Той правел
това по своя воля, не заради някакъв инстинкт за самосъхранение, а просто
защото някои неща не били тяхна работа. Джони Бах станал свидетел на това
усещане. Запален изследовател на баскетбола, но и на човешката природа,
той бил истински философ, надарен е чар и честност. Едва ли някой може да
си представи докъде би стигнала връзката между Джордан и НБА, ако не
били Бах и разговорите му с Майкъл.
„Бях щастлив, че той ме слушаше с блеснали очи. Джордан се бореше да
запази личната си независимост, но въпреки това приемаше да носи голям
товар заради играта. Тогава си мислех, че прави толкова много. Справяше се
изключително“, казва помощник-треньорът за връзката между двамата и
работата си с най-великия баскетболист в света.
„Винаги отделяше време да се срещне е възрастен или с дете, за което това
беше последното желание. Никога не отказа. Всяка вечер виждаше с очите
си обожанието на хората и го разбираше. Но беше достатъчно силен, за да се
справи с него.
Деца, които бяха изгорели, насилени или умиращи от някаква болест. Още
си спомням, когато видя едно дете, което един баща донесе... беше с
изгоряло лице. Донесоха го и Майкъл говори с него в старата съблекалня на
„Чикаго Стейдиъм“ преди един мач. Просто си говориха. Можете да си
представите гледката. После го сложи до себе си на пейката и постоянно се
обръщаше към него: „Как ти се стори тази стрелба?“ Един от съдиите му
каза: „Майкъл, това дете не може да седи тук.“ Но Майкъл го погледна и
отсече: „Той ще седи тук“. Оставяше отбора по време на прекъсванията и си
говореше с хлапето. Спомням си, че Джон Паксън едва криеше сълзите си
при тази гледка. Така че, да, беше велик. Заради сцени като тази. Това се
повтаряше много пъти. Беше човек чудо“, спомня си Бах. Емоционалността

267
на Джордан била силна като неговия спортен дух. „Знам, че го тормозеха.
Караха го да прави толкова много неща, разкъсваха го. Но той винаги с
лекота се справяше и обръщаше най-много внимание на тези, които най-
силно се нуждаеха от него. Той имаше отношение. Не само като играч, но и
като личност, която може да направи даден човек или дете щастливо. Аз не
мога да го правя. Ще съм съкрушен. Но той понасяше напрежението много
добре, дори когато ставаше дума за пресата, клуба, асоциацията или самата
игра. И го правеше по-често от всеки друг. По-често отколкото всеки друг
би издържал. Имаше някои лоши моменти. Но един лош момент за него ще
е истински звезден миг за друг. Все още му се възхищавам. Не знам как се
справяше с толкова хора, още не мога да си го обясня“, допълва Бах.
Джери Краузе също се възхищавал на вътрешната сила на Джордан да се
държи добре с по-бедните. Генералният мениджър казва, че единственият
случай, в който Майкъл отказал да участва в подобен ангажимент, бил,
когато някой се опитал да направи от това пиар акция. Обикновено обаче се
държал тихо, особено зад кулисите. „Често правеше такива неща. За цялото
време само веднъж отказа. Той не го правеше заради публичността. Искаше
всичко да става тихомълком. Без никакви медии“, допълва и Тим Халъм.
Последното нещо, от което се нуждаел Джордан, всъщност били пиар
изяви. Представянето му на терена било достатъчно. Освен това насаме
често се оплаквал, че вече страдал твърде много от перфектния си имидж,
феновете дълго време страдали от слабостите на своите спортни звезди и
имали нужда да вярват в най-доброто за тях. В цялата страна вече били
издигнали някои фигури до почти митичен статут, а наблюдателите
отбелязвали навлизането в „спортния век“. Много малко хора обаче
разбирали, че това обожание към Джордан било само началото.
Бумът в продажбите на кецове сложил началото на бизнес-революцията и
за неговия отбор. За трите сезона на Майкъл стойността на клуба скочила
почти тройно и прогресът продължавал. Джери Рейнсдорф бил толкова
доволен от развитието на нещата, че удължил едногодишния договор на Дъг
Колинс и започнал да крои планове да предложи нов контракт и на звездата
си. Феновете на Чикаго в залата при домакинските мачове се увеличили с
почти 200 000 и стигнали до 650 718. Това бил ръст с повече от една трета в
сравнение с предишния сезон, когато Ем Джей пропуснал 34 мача в Чикаго.
Гостуванията на „Булс“ също се провеждали при повишен интерес, като
довели до допълнителни 276 996 фена, което донесло приходи от още 3 710
000 долара.
Останалите собственици на отбори също забелязали, че Рейнсдорф има
златна кокошка в тима. Джордан станал причина за огромната популярност,
а съответно и финансови приходи, за тима. „Получихме уважение за целия

268
град. Никой вече не смяташе „Биковете“ за отбора с лошите новини“, казва
в едно от интервютата си Колинс.

„Wooly Bully“
(Популярна песен на групата Sam the Sham and the Pharaohs от 1965 r.)

Всички тези печалби били направени още преди „Чикаго Булс“ да наеме
Фил Джексън и да привлече Скоти Пипън. През пролетта на 1987 г. Майкъл
Джордан не познавал нито един от двамата, които след време щели да се
превърнат в най-важните му баскетболни партньори. Пипън щял да се появи
в Чикаго след драфта същата година, а Джаксън щял да се присъедини към
треньорския щаб като помощник, зает със скаутинг и други по-малко
отговорни дейности, преди началото на следващия сезон. Краузе искал
Джексън, най-вече за да може той да се учи от Текс Уинтър и да подкрепи
ветерана в идеите му.
По някакъв начин генералният мениджър убедил Колинс да наеме
Джексън, въпреки че той ставал „грозното патенце“ в баскетболните среди -
интелектуалецът, който носел пера на шапката си и имал репутацията, че
използва ЛСД. Но този баскетболен хипи се обръснал, сложил си
вратовръзка за интервюто, следвайки инструкциите на Краузе. Джордан
никога не бил чувал за Джексън, когато той се появил в тима, и го гледал
подозрително като поредния човек на Краузе. Интуитивно обаче усетил що
за птица е новодошлият и скоро чувствата му се променили.
По никакъв начин не било показано, че Джексън е пристигнал в отбора, за
да се готви да замени Колинс, но подобни неща не оставали скрити в света
на НБА, а интригата започнала да тлее в тима. През 60-те и в началото на 70-
те години присъствието на помощник-треньори в НБА не било особено
популярно, защото много от отборите не можели да си позволят да им
плащат. А защо Колинс повярвал на Краузе, който вече бил уволнил двама
други треньори за две години, не е ясно. Една от причините сигурно се
дължала на самия Джексън, който независимо от егото си се държал
дистанцирано и скромно.
В Чикаго работели много силни личности, като Джордан, Бах, Джексън,
Колинс и Уинтър, които по някакъв начин били направлявани от един нисък
странен човек, наречен Краузе. Всички те били на нокти от нарастващия гняв
и цинизъм на Джордан. Ем Джей не вярвал на Краузе и способността му да
взима добри решения за отбора. Той все още бил бесен и от непреклонността
на мениджъра да го върне на терена след контузията му. Джордан бил
възпитан от родителите си и Дийн Смит да уважава другите. Той знаел кой
командва парада. Понякога в някои интервюта изстрелвал по някоя хаплива

269
реплика, но когато репортерите директно го питали за ръководството на
клуба, често казвал, че не може да отговаря на такива лични въпроси.
Пред близките си обаче изказвал много съмнения, които се засилили след
драфта от 1987 г., докато Краузе се опитвал да осигури два избора в първия
кръг. Пипън бил избран под номер 5 след сделка със „Сиатъл Суперсоникс“,
която дълго време била повод за разпалени дискусии. Десетият избор също
причинил разногласия, след като и Джордан, и Дъг Колинс искали от Краузе
да избере Джо Улф от Северна Каролина, или поне Кени Смит. Краузе обаче
ставал все по-подозрителен към играчите от Каролина. Системата на Дийн
Смит не давала много добра представа за истинските им способности. Освен
това треньорът им бил досаден и винаги настоявал възпитаниците му да
бъдат избирани възможно най-напред в лотарията. А мениджърът в отбор от
НБА щял да се побърка, ако си позволял да следва капризите на Смит. Краузе
бил на ръба в нощта преди драфта и се чудел кого да вземе под номер 10, но
Рейнсдорф му казал да послуша интуицията си. Така Краузе избрал под
номер 10 Хорас Грант от „Клемсън“ вместо Джо Улф, което разгневило Дийн
Смит.
Изборът на играч от „Клемсън“ вместо от Каролина се обърнало и срещу
треньора, тъй като това означавало, че той нямал тежест при избора на
играчи за тима. „Дийн Смит ми се обади и ми разгони фамилията, образно
казано. „Как можа да го направиш, глупако“, ми каза. А Майкъл каза: „Какво,
по дяволите, направи? Защо взе това чучело?“ Така го наричаше с години.
Чучело. Директно в очите“, спомня си Краузе. Той не се бил консултирал с
Майкъл, въпреки че знаел много добре какво ще му хареса. „Говорих с
играчите, но не говорих с Майкъл, защото нямаше как да го убедя да разбере
и да приеме друга гледна точка“, казва мениджърът. Най-странното е, че той
се консултирал за подобни избори с играчи на други отбори. Често се чувал
с Робърт Периш от „Селтикс“ и Брад Дейвис от „Маверикс“. „Тези
взаимоотношения оцеляха през годините. И те имаха какво да ми кажат,
защото бяха играли срещу тези момчета“, защитава се Краузе. През 1995 г.
той допълва: „С Майкъл не гледахме по един и същ начин на нещата. Той ме
накара да взема в началото Бъз Петерсън, неговия съквартирант от колежа.
После много се шегувахме с това. Уолтър Дейвис беше следващата му цел.
Умоляваше ме да го взема. Аз не бих го направил.“
Конфликтът се разраствал и стигнал почти до омраза между двамата.
Година по-рано Краузе избрал Брад Зелърс вместо приятеля на Джордан от
Дюк Джони Доукинс. След това пък пренебрегнал солиден играч от Северна
Каролина. Години по-късно Краузе щял да признае, че Джо Улф вероятно
щял да се впише в „Булс“. Крилото от Северна Каролина не успял да направи
добра кариера в НБА, преди всичко, защото попаднал в слабака „Лос
Анджелис Клипърс“. В онези времена за Джордан не съществувал някой

270
друг, който да познава играчите по-добре от Дийн Смит. За него нямало по-
силно доказателство за качество от логото на „Катранените пети“. Това била
причината, поради която той носел тренировъчни гащета от Каролина под
тези на „Булс“ във всеки мач. Не ги събувал и когато излизал на улицата. Той
вярвал дълбоко във всичко, свързано с университета му. Бил спечелил
титлата с този екип, докато „Биковете“ едва се добирали до плейофите и
били управлявани от хаотичния и несигурен Краузе, който го накарал да
работи с трима различни треньори за три сезона.
Освен всичко Джордан просто мразел да се занимава с Краузе, казва Лейси
Банкс от „Сън Таймс“: „Краузе правеше нещата по-трудни от необходимото
и затова Майкъл го мразеше.“ По онова време било публична тайна, че
Джордан наричал вицепрезидента на клуба „Трохичката“, защото каквото и
да ядял, а той ядял много, винаги оставало по него. „Трохичката и аз просто
спазваме дистанция“, казал той пред „Спортс Илюстрейтид“ по време на
лятната пауза.
С времето Джордан щял да става още по-непримирим в презрението си към
лишения от чувство за хумор генерален мениджър. Следващите сезони,
когато Краузе влизал в съблекалнята, Джордан щял да дава тон на
съотборниците си да освиркват или да тананикат песента от сериала „Зелени
простори“, действия, които Краузе обикновено пренебрегвал или не
признавал.
През есента на тренировъчния лагер Джордан започнал да действа, както
винаги: насочил цялата си енергия срещу новобранците, доведени от Краузе.
Той търсел доказателства, че играчите са достатъчно издръжливи
психически, за да играят. Това започвало да се превръща в негов ритуал.
Трябвало сам, независимо от всички, да се убеди, че това, което генералният
мениджър е свършил, е добро. Настоятелността и гневът на Джордан щели
след време да се обърнат срещу него, когато сам заемел поста на клубен
управник.
Истината била, че повечето от играчите в НБА не били готови да играят
рамо до рамо с Майкъл Джордан, независимо от кое училище идвали и кой
ги бил избрал. Всеки, който стигнел до състава, бил наясно с психическия
тормоз, с който трябвало да се справи, за да играе. Изглеждало очевидно, че
той вярвал твърде малко в хората около себе си. „Майкъл интуитивно
усещаше, че може да поеме контрола на мача и да спечели всичко сам. И
често правеше това твърде очевидно, особено в ключови моменти от мача.
Това беше до момента, в който наистина прие своите съотборници и идеята,
че може да ни помогне. Бях много изненадан“, спомня си Джим Стак.
Голяма помощ в отбора през предишния сезон му оказали Чарлс Оукли,
който записал по 14,5 точки и 13,7 борби средно на мач, и Джон Паксън,
който имал 11,3 точки средно на мач и почти 49 % успеваемост в стрелбата

271
от игра. „Това, което можеше да направи някой с Майкъл Джордан, е да
спечели неговото доверие като играч. Трябваше да направиш нещо, с което
да заслужиш това доверие. Беше труден за понасяне от съотборниците му,
защото изискваше раздаване в играта и изпълнение на задачите. Така че
донякъде всеки трябваше да докаже, че може да играе до него на терена. Това
беше най-трудната задача за новите момчета, които идваха в отбора. Някои
не се справяха. Те просто не можеха да играят постоянно добре или
достатъчно добре, или пък не можеха да вършат мръсната работа и онези
важни малки неща, които има да се вършат. Това е една от причините, заради
които Майкъл хареса Чарлс Оукли. Защото Чарлс играеше здраво. Той
правеше точно тези малки неща и така се харесваше на Майкъл, но не всички
разбираха това“, казва Джон Паксън.

Пипън
Първия път, в който Джордан срещнал Пипън, той само го погледнал и
възкликнал: „О, страхотно, поредното селянче.“ По подобен начин бил
посрещнат и Пийт Майърс, изборът на Краузе в шестия кръг на драфта,
който дошъл от Университета в Арканзас през 1986 г. Пипън идвал от
съседния университет на Централен Арканзас. „Не бях чувал за него. Та той
идваше от училище от Националната асоциация за междууниверситетски
спорт“, казва Джордан.
Пипън бил родом от Хамбург, Арканзас, бивш град гара с около 3000 души
население, от който бил и Чарлс Портис - авторът на романа
„Непреклонните“ (екранизиран през 1969 г. от Хенри Хатауей и през 2010 г.
от братя Коен). Пипън бил най-малкото от 12-те деца на Престън и Етел
Пипън. Престън работел в текстилна фабрика, но когато Скоти бил в
гимназията, здравето му се влошило и това създало доста препятствия за
бъдещето на най-малкото му дете. Скоти бил дълбока резерва в първата си
година в гимназията, но още следващата година се превърнал в основен
плеймейкър със своите 186 см и 68 кг. През втория срок треньорът му го
уредил да работи като тийммениджър на отбора на университета Централен
Арканзас. „Бях отговорник за екипировката, фланелките и останалите
такива неща. Винаги ми е харесвало да правя такива неща, така че станах
постоянен мениджър“, спомня си Пипън. Скоро той показал необработения
си талант под ръководството на треньора Дон Дайър.
„Не беше избран от никого. Беше статист, 186-сантиметров и 68-
килограмов статист. Треньорът му в гимназията Доналд Уейн беше играл
при мен в колежа, затова взех Пипън. Като услуга за него. Бях готов да му
помогна в колежа. Исках да го направя мениджър на отбора, за да му
помогна финансово. Но когато Скоти се появи, вече беше пораснал до 190

272
см. Няколко момчета тъкмо бяха напуснали отбора. Видях малко потенциал
в него. Беше като млад жребец“, спомня си Дайър.
През ума на Скоти никога дори не минавала мисълта, че може да направи
кариера в НБА. Дори в най-смелите му мечти. Но още преди края на първата
му година в колежа той вече бил пораснал до 196 см и доказал, че е един от
най-добрите играчи в отбора. „Имаше мислене на плеймейкър. Затова го
използвахме да изкарва топката срещу преса. Но го ползвах и за крило, и за
център. Навсякъде по терена“, разказва Дайър пред „Чикаго Трибюн“ в
опити да обясни еволюцията на Пипън.
Скоро Скоти Пипън започнал да разбира, че нещата за него се променят,
когато е на баскетболното игрище. „Можех да бъда толкова добър, колкото
искам да бъда. Започнах да вярвам в способностите си“, спомня си той.
Скоти стигнал дотам, че на два пъти бил избиран сред най-добрите
баскетболисти в Националната асоциация за междууниверситетски спорт. С
представянето си в последната си година привлякъл вниманието на
директора на скаутите в НБА Марти Блейк. Той записвал по 23,6 точки, 10
борби и 4,3 асистенции средно на мач, като вкарал 59 % от стрелбите си от
игра и 58 % от тройката. Блейк представил информация за Пипън на
ръководствата на „Булс“ и останалите тимове в НБА. Пипън бил поканен на
един от тренировъчните лагери на НБА във Вирджиния, където Краузе се
влюбил в него така, както са способни само скаутите. Вече висок 200 см,
Пипън имал изключително дълги ръце, които за Краузе били основният коз
за израстване в баскетбола на всеки играч. „Гледахме го и бях толкова
развълнуван. Наистина бях разтърсен“, спомня си след години Краузе. От
Вирджиния Пипън заминал директно за следващия лагер на НБА в Хавай.
Тогава генералният мениджър отбелязал пред Колинс, че е намерил гореща
цел: „Когато казах на Дъг Колинс за Скоти, той беше скептично настроен.
Затова му дадох видео с изявите на всички играчи от лагера в Хавай. Дадох
им само записи и състави, без никаква друга информация. Дадох им шанса
да се убедят сами. След това те дойдоха при мен и ги попитах дали имат
някакви въпроси. Първото, което казаха, беше: „Кой, по дяволите, е Скоти
Пипън?“
След това Краузе изработил сложна схема със „Сиатъл“, след която Пипън
се оказал в „Чикаго“. „Свръхзвуковите“ го избрали под номер 5 в драфта, но
го разменили за Олдън Полинайс от Университета на Вирджиния. Като
играч от малък град и малък университет, който изненадващо попаднал в
светлините на прожекторите в Чикаго, Пипън, естествено, бил объркан. „Той
беше феноменален талант, но беше толкова необработен. И освен това
имаше проблеми с гърба, заради които доста почиваше по време на
тренировъчния лагер“, спомня си Джим Стак.

273
 Проблемите с гърба щели да се превърнат в основен фактор през цялата
кариера на Пипън, а също и в отношенията му с ръководството. Но бързото
му сприятеляване с другия избор от първия кръг на драфта - Хорас Грант, му
помогнало да се адаптира в тази първа година. „Двамата пристигнаха в
Чикаго в деня след драфта и отидоха да гледат бейзболен мач на „Уайт
Сокс“. Седяха на трибуната с шапките си на „Булс“. Веднага станаха
приятели. Това се изрази и на терена, защото наистина се чувстваха добре
заедно. И двамата имаха много път пред себе си. За Скоти беше по-трудно,
той все пак идваше от училище от Националната асоциация за
междууниверситетски спорт. Не беше свикнал да има медии около него.
Беше наистина шокиран“, казва Черил Рей-Стаут.
Приятелството между новобранците предизвикало шеги от сорта на:
„Скоти е като мой брат-близнак“. Това обяснявал Хорас, който всъщност
имал брат-близнак - Харви, също баскетболист в НБА. Пипън стана негов
сурогатен близнак. Двамата пазарували заедно, излизали по срещи заедно,
карали едни и същи коли, живеели близо един до друг - в предградието
Нортбрук. Дори се оженили в една и съща седмица и си кумували един на
друг. Това приятелство като че ли било като здрав пристан в съблекалнята
на „Биковете“, където нямало никакво разбирателство. „Един ден Скоти се
обади и пропусна тренировка, защото котката му била умряла. След 15
минути се обади и Хорас и каза, че ще остане със Скоти, за да го утешава в
мъката му. Джони Бах, помощник-треньорът ни, беше бесен. Набра Хорас и
му каза: „Веднага идвай тук. И хвърли котката в кофата за боклук.“ Когато
Хорас се появи, поиска тренировката да започне с минута мълчание в памет
на котката на Скоти“, разказва Марк Пфейл. Тази безсмислица раздразнила
Джордан. Краузе разказва, че скоро тренировките на „Биковете“ станали по-
забавни дори от мачовете им, тъй като Джордан постоянно гонел Пипън с
крясъци: „Ще ти наритам задника!“ Първоначално острите конфронтации на
Джордан целели да закалят Пипън. Бах си спомня, че младото крило се учело
много от по-опитния си съотборник, но между тях не се усещало никакво
затопляне на взаимоотношенията. „Когато Скоти и Хорас дойдоха, Майкъл
усети, че нещата могат да се променят. Но това, което най-много го
дразнеше, беше, че те нямаха същата настройка като него. Те бяха все още
толкова млади, че можеха спокойно да кажат: „Мамка му, плащат ни, без
значение дали бием, или падаме.“ За тях това беше достатъчно“ казва още
Марк Пфейл. Джордан обаче искал само да намери достойни партньори,
които да му помагат да се състезава. Колинс също поел строг курс на
поведение. Джони Бах казва: „Дъг Колинс имаше високи изисквания към
младите играчи и понякога не ги разбираше. Той настояваше за повече
емоционално обвързване от тяхна страна. Нахъсваше ги да се борят здраво
всеки ден, предизвикваше ги. Емоционално се беше обвързал с тях и искаше

274
да разберат колко важни са всяка тренировка и всеки мач. Някои хора
можеха да поведат младите играчи. Но той ги буташе.“
През първия си сезон при професионалистите Пипън продължил да страда
от проблемите в гърба, което довело до нови обвинения в отбора и дори до
съмнения в симулация. Това приключило, когато през лятото на 1988 г. той
бил диагностициран и опериран от дискова херния.
„Признавам, че през първите си година-две доста се помотах. Купонясвах,
наслаждавах се на богатството си. Не приемах баскетбола толкова сериозно,
колкото трябваше. Сигурен съм, че доста новобранци са правели същото. Но
това се случва, когато не си свикнал да си в светлината на прожекторите и
финансово независим“, признава Пипън.
Но дори така, неговият талант бил приет с огромни надежди в отбора, макар
че тежал само 93 кг през първия си сезон. „Макар че тялото му не беше
готово, още тогава можехме да видим знаците. Като външен играч
приличаше толкова много на Доктор Джей. Взимаше топката на контраатака
с тези дълги ръце и с широка крачка вече беше до коша. Мисля, че хората
бяха изненадани да видят колко бързо той прогресира и как тялото му се
нагоди към стила му на игра“, казва Джордан.

Кавгата
В търсене на ръстов играч шефовете на отбора привлекли 38-годишния
ветеран Артис Гилмор, който да помага под кошовете на Дейв Корзин.
Оукли се справял добре на позицията тежко крило, но искал да получава
повече топката. Колинс нямал нищо против, но било трудно да се спори по
този въпрос с Джордан. „Трябваше да направим така, че Майкъл Джордан
да не бъде единственият източник на енергия в този отбор. И Майкъл, и
шефовете на „Булс“ знаеха, че той няма да оцелее дълго при нечовешката
тежест, която носеше. Разбира се, понякога не бях сигурен, че е човек...“
казва Колинс. Оптимистичният план бил Пипън и Грант да получат поне
малко игрово време и че Джордан ще продължи да показва невероятните си
таланти и да развива способностите на съотборниците си. „Нищо не сме
доказали все още. Миналата година успяхме повече от очакваното, защото
играехме на емоция. Борбите на Оукли, точките на Джордан, стабилността
на Паксън, здравата игра на Корзин - всичко това си беше на мястото и ни
помогна да бъдем отбор средна класа“, допълва наставникът пред репортери.
Сезонът още не бил започнал, когато се появили проблемите. В края на
октомври Джордан обвинил Колинс, че лъже в резултата по време на
тренировъчна игра, и напуснал тренировката. Заглавията на вестниците
информирали града, че двамата не си говорят. Джордан бил глобен, а Колинс
бил принуден да предприеме следващия ход.
275
 „В началото на кариерата си Майкъл беше едновременно амбициозен и
волеви. Дъг Колинс също беше труден характер.
Той беше избухлив и контролиращ, което мисля, че понякога се отразява
във взаимоотношенията му с играчите. Това не беше добре, особено когато
ставаше дума за човек като Майкъл Джордан“, казва Бах.
„Той си има своята гордост, аз - моята. Ние сме двама възрастни. С времето
си казваме някои неща. Няма да пресилвам нещата“, казал Джордан пред
репортери. „Дъг знаеше, че трябва да го целуне и да продължи напред. Това
и направи. Трябваше да успокои своята суперзвезда. Това беше малко
предизвикателство за него. Ако някой друг играч беше направил това, кой
знае какво щеше да последва, защото играчите не могат да напуснат
тренировка. Просто не си тръгват“, допълва Джон Паксън.
Макар че скоро двамата се помирили публично, истината била, че Джордан
вече нямал никакъв респект към треньора. С времето Колинс щял да подобри
имиджа си в баскетболните среди. „Но по онова време той беше незрял. Още
не беше готов. Това беше очевидно“, коментира Сони Вакаро.
Имало няколко ситуации, в които дори Краузе правел забележка на
наставника да преосмисли поведението си. Имало подозрения, че
генералният мениджър започвал да снема доверието си в старши треньора.
Те се сблъскали жестоко през пролетта заради един играч. Случилото се на
тренировката само засилило усещането за несигурност у Колинс. Всички
разкъсвали треньора. Той вярвал, че Джордан владее топката твърде много
и заради това тимът не може да спечели титлата. Джордан продължил да
натиска плеймейкърите да му дават топката и дори си я взимал сам, за да
води атаката. Това означавало, че треньорът въобще не можел да води
„Биковете“. Тази ситуация накарала Краузе да вярва, че Колинс не може да
каже „Не!“ на Джордан.
„Стана толкова трудно да си старши треньор на тима и едновременно да
имаш взаимоотношения с Майкъл, а същевременно да се опитваш да
изградиш подобни отношения и с останалите играчи. Просто нямаше как да
се направи. Трябваше да се даде свобода на Майкъл. На терена не можеш да
го критикуваш така, както можеш да го нравиш с другите играчи и заради
това той можеше да прави, каквото му хрумне“, казва Джон Паксън.
Импулсивен и емоционален, Колинс започнал редовно да обвинява
играчите си за загубите, като понякога използвал горчиви думи, с които само
ги отчуждавал от себе си. Съотборниците започнали да окуражават Джордан
да говори за тези неща, но той отказвал, като давал за пример „Лос Анджелис
Лейкърс“ и това, което се случило, след като Меджик Джонсън открито
започнал да напада треньора Пол Уестхед. „Всеки старши треньор трябва да
приеме, че ходи по тънък лед с Майкъл Джордан. Не че той щеше да направи
нещо Подобно, но всички знаехме за случилото се в „Лейкърс“ между

276
Меджик и Пол Уестхед. Треньорът да бъде уволнен, след като не се съгласи
с играча си. Това беше власт, която и Майкъл можеше да използва, ако
решеше. Така че Дъг наистина вървеше по тънък лед. В началото на
кариерата си той се опитваше да се справи по възможно най-добрия начин,
на който беше способен“, казва Паксън.
Резултатът е, че се появила пропаст във връзката между Джордан и Колинс,
която играчът се опитвал да покрие. Някои си мислели, че звездата и
треньорът били близки. „Не бяха. Бяха като огън и лед. Знаех го“, разкрива
Вакаро.
Джордан освен това правел изключение, като приемал маймунджилъците
на Колинс край страничната линия, които толкова много контрастирали със
спокойствието и овладяността на високоценения от него Дийн Смит. Много
хора в клуба подхранвали лудостта на Колинс. Но Джордан намирал това за
неприятно. Въпреки това си мълчал, защото много от феновете го смятали
за много важна част от шоуто, което представял младият отбор.
„Дъг беше толкова енергичен. Държеше се, все едно иска да влезе и да
играе на терена. Слизаше в съблекалнята плувнал в пот, тотално обезводнен.
Беше забавно, защото тъкмо започвахме да ставаме добри. Бяхме се
превърнали в отбор“, казва мениджъра в „Булс“ Джон Лигмановски.
Въпреки младежките си грешки Колинс все пак имал енергията да преведе
„Биковете“ на следващото ниво от развитието им. „Дъг беше великолепно
момче. Интересуваше се от всичко, свързано с хората. Наистина го беше
грижа“, обяснява Марк Пфейл.
Черил Рей-Стаут отбелязва, че медиите и особено телевизионните
репортери обожавали Колинс: „Той наистина се държеше много полезно за
тях. Крещеше, скачаше, хвърляше... Определено беше много
демонстративен в поведението си към момчета, които бяха ключови за този
отбор, но бяха твърде млади. Хорас и Скоти го мразеха. Но той растеше с
тях. Беше новак в занаята. Беше момче, дошло от телевизията. Но се учеше
в хода на работата.“
Ако имало някакво смекчаващо вината обстоятелство за Джордан във
връзка със случилото се през октомври, то било свързано с това, че той вече
осмислял всичко, което му се случва от гледна точка на имиджа му, който се
превърнал в източник на доходи. Правел това вече повече от майка си. Сед-
мици след инцидента признал пред репортера Джанет Хауърд в Детройт:
„Почувствах се зле от това, което направих. Но се радвам, че хората го
приеха такова каквото е. Всички знаят, че съм голям състезател.“
Това щяло да се превърне в неговото извинение: „всичко може да бъде
простено“ за всякакво поведение, което може да бъде прието като
непопулярно, просто той е толкова състезаващ се човек. Обвинявайки
собствената си състезателна натура, намирал удобен начин да излиза от

277
всякакви ситуации и след това, което е по-важно, публично да ги признава.
Но дори така имал причини да се притеснява за имиджа си. Казал на Хауърд:
„Намирам се в такава позиция в отбора... Трудно ми е да бъда говорител и
лидер в този отбор, защото всеки го вижда като „Тимът на Майкъл Джордан“
или „Джордан и компания“. Името ми винаги е в светлините на
прожекторите и някои хора ревнуват.“ Той се опасявал, че отношението му
към съотборниците по време на тренировка ще бъде сметнато за грубо.
Затова се опитвал да се контролира и да бъде по-балансиран, обяснява още
той: „Ако покажеш нежност или загриженост, хората те ценят повече“.
Майкъл си изградил навика да възнаграждава съотборниците си редовно и
да ги отличава в интервютата си.
Колинс бил популярен в Чикаго и след инцидента с тренировката Джордан
се опитал в някои интервюта все пак да му окаже малко уважение. Треньорът
получил продължение на договора, но според някои наблюдатели вече се
усещали признаци на напрежение, които му се отразявали. Той отслабнал,
не се хранел добре, а в много от дните изглеждал изцеден и изтощен.
Джордан също бил стресиран, ситуация, която по ирония на съдбата се
утежнявала от финансовите му успехи. Парите и статутът му продължавали
да дразнят играчите в лигата. Те вече били чули за неговите рекламни
договори и виждали скъпите му костюми и златни огърлици. По онова време
в НБА имало едва 24 играчи, които печелели повече от милион долара на
година, докато Джордан бил обвързан с договор, според който трябвало да
вземе 830 000 долара за сезон 1987-88. Сони Вакаро подчертава, че Меджик
Джонсън продължавал да не разбира как така Джордан има договор за
кецове с толкова по-добри финансови условия, в сравнение с всяка друга
звезда в лигата. Той чувал подобни оплаквания и от други играчи през
цялото време. Вече бил познат на всички като човека с парите на „Найк“ и
работата му била да слуша и да говори с баскетболистите.
Лейси Банкс също станал свидетел на подобни оплаквания. Банкс трябвало
да отразява всичко, свързано с „Булс“, за „Сън Таймс“ през есента на 1987.
Той освен това бил и проповедник в баптистката църква и понякога бил
наричан „Преподобният“ от колегите си. Бил впечатлен от необичайното
отношение на Джордан към богатството: „Когато започнах да отразявам
Майкъл, той още изгряваше. Не беше получил големия договор. Беше
принципен, искаше да подпише договор с Рейнсдорф и да си го изпълни.
Ако шефът решеше да го прекрати и да му даде малко пари, нямаше да
откаже. Но не смяташе, че може да каже: „Мисля, че вече струвам повече.
Трябва да ми давате повече пари.“ Джордан правеше толкова много извън
терена, че баскетболът беше по-скоро въпрос на чест за него. Не искаше да
гледат на него като на мрънкало за повече. Приходите му извън баскетбола
му позволяваха дори да не играе повече за пари. И други са го казвали през

278
годините, но Джордан беше първият професионален спортист, който на-
истина можеше да не се фокусира върху заплатата си в НБА.“
В кариерата си Банкс бил отразявал и Мохамед Али за списание „Ебъни“ и
го познавал. Той често подчертавал колко неразбран бил боксьорът. Али
показал необикновен кураж в приказките си срещу войната във Виетнам
много преди общественото мнение да застане на тази позиция. Той обаче
платил скъпо за противопоставянето си на войната.
Младият баскетболен принц, който трябвало да отразява след това Банкс,
не показал никаква ангажираност със социалната справедливост. Но като
повечето хора Банкс също се възхищавал на звездата на „Булс“. „Можех да
видя колко се радва, че тъмнокож журналист пише за „Чикаго“. Първите
няколко години бяхме наистина близки“, казва Банкс през 2011 г.
Двамата често сядали заедно да играят карти и да си говорят по време на
рекламните пътувания на отбора. Често, когато момчетата от антуража на
Майкъл не пътували с него, именно Банкс бил човекът, който му наливал сок
или му предлагал овесени бисквити след мачовете. Това продължило, докато
феновете и официалните лица направили невъзможен досега с него. Те
седели до малките часове на деня и гледали филми или пък играели карти.
Тогава Банкс стигнал до заключението, че Джордан има фотографска памет.
Той можел да цитира цели пасажи от филмите и да разкаже невероятни
детайли от играта им на карти.
„Тогава започнах да си мисля, че брои картите. Можеше да повтори всеки
залог, или поне 95 % от тях. Опитвах се да спечеля пари от него. Той играеше
за забавление и заради самото състезание. По много начини ме удивляваше.
Майкъл беше мечта, а аз имах добра, смислена, обогатяваща и щастлива
връзка с него“, казва журналистът за титаничните сблъсъци на покер.
Майкъл бил безкрайно учтив с всяка жена, която се появявала на хотелската
му врата вечер. „Тогава разбрах, че има и таен живот“, обяснява Банкс. Те
прекарвали толкова време заедно, че скоро започнали да го наричат „човекът
на Майкъл“. „Това ме караше да се чувствам добре, галеше егото ми“, казва
журналистът. Особено покрай толкова красиви жени, които искали да се
срещнат със звездата. „О, познаваш Майкъл? Моля те, запознай ме с него“,
чувал често, но винаги учтиво отказвал да предприеме каквото и да било.
Скоро репортерът открил, че Джордан е търпелив не само с жените, но и с
множеството непознати, с които се сблъсквал по летищата и хотелите. „Не
се отърваваше от хората“, признава Банкс и допълва, че поведението на
Майкъл с другите било насадено от родителите му. „Те бяха тихи хора, но
много общителни. Имаше невероятна прилика между Майкъл и баща му,
мимиките, начинът на говорене. Госпожа Джордан беше запалена
християнка. Никога не съм чул нищо непочтително от него за майка му или

279
баща му, или за който и да било от роднините му.“ Банкс много се чудел
защо Джордан не бил разбран от хората около себе си в баскетбола.
„Хората завиждаха на успеха му и не го разбираха. Мислеха си, че е
арогантен, слага си маска. Завиждаха му не толкова на таланта, колкото на
маркетинговия му успех. Да имаш мултимилионен договор с „Найк“ беше
нечувано. Това, което всички виждахме, беше, че е маркетингов магнит и
който успееше да се добере до парче от него, щеше да спечели. „Булс“
започнаха с привличането на привърженици и скоро фенската им маса стана
най-голямата в НБА. Майкъл се превърна в краля на паркета“, казва още
Банкс.
На тази коронация неговите противници и някои хора в „Чикаго Булс“
гледали с презрение.

280
 ГЛАВА 21
ДОМИНАНТЪТ ДЖОРДАН
„Булс“ започнали сезона през 1987 г. с избора си от драфта през 1986 г.
Брад Зелърс на поста леко крило, ветерана Артис Гилмор като център и
Оукли като тежко крило. Джордан и Джон Паксън били гардовете. Колинс и
ръководството на тима се били споразумели Джордан да играе по-малко
минути и да сподели отговорността със съотборниците си. Случило се обаче
обратното. Колинс усетил, че Майкъл няма да позволи това да се случи,
затова пробвал да използва отигравания, които да изолират Джордан отново
и отново, което дразнело противниците му.
За Джордан сезон 1987-88 щял да бъде сезон на нагаждане. Бързината му
към коша била толкова голяма, че противниковите отбори търсели начини
да го принудят да стреля отдалеч или пък го пресирали да подава топката. В
лигата нямало правила срещу държането на противника с ръка и физическо
противопоставяне по време на защита, затова треньорите започнали да
залагат на здрави защитници, които да го надвият с мускули. От своя страна
Джордан работел усилено върху стрелбата си с отскок от дистанция, така че
да няма слабо място, което да могат да използват срещу него. Той постоянно
подчертавал, че е по-добър стрелец, отколкото го смятат.
Нямало отбор, който да бил така нахъсан да се справи с Джордан, като
„Детройт“. 1987 г. се оказала вододел за „Буталата“, които от години се
борели да свалят „Бостън“ на Бърд от върха на Изток. Те почти успели във
финала на конференцията. В мач номер 5 Детройт водели на „Бостън“ с
точка няколко секунди преди сирената. Те трябвало да вкарат топката в игра
от страничната линия близо до своя кош. Айзия Томас грабнал топката от
съдията Джес Кърси, който обаче забавил даването на сигнал за подновяване
на играта и го попитал: „Не искаш ли таймаут?“ „Просто ми дай проклетата
топка“, изкрещял Томас. Реферът го послушал и плеймейкърът подал на
съотборник. Лари Бърд обаче пресякъл паса, намерил съотборника си Денис
Джонсън, който вкарал. Сега вече „Келтите“ водели с точка секунда преди
края. Кърси се обърнал към разбития Томас. „А сега искаш ли таймаут?“
попитал реферът.
Мъката на Томас и съотборниците му била безкрайна. Те все още не били
преглътнали и 61 точки, които Джордан им вкарал в „Понтиак Силвърдоум“.
Треньорите на „Пистънс“ знаели, че трябва да предприемат специални
мерки, за да спрат звездата на „Чикаго“. През 1988 г. тимът им бил на ръба
на пробива. „Булс“ и Джордан явно се превръщали в най-голямата заплаха в
Централната дивизия. Треньорът на „Детройт“ Чък Дейли и помощниците
му отрано започнали да търсят противодействие срещу Ем Джей и пръв в
плановете им бил гардът Джо Дюмарс.
281
 Самият Дюмарс бил обсебен от предизвикателството. „Чаках този мач
повече от всеки друг. „Чикаго“... Гледах към сблъсъка с тях, защото той беше
толкова велик. Трябваше да изцедя и последната капчица величие, което
имах в себе си в този мач“, казва Джо.
Джордан и Дюмарс имали много общи неща. „Южняци, уважаващи
другите“, казва Дюмарс в интервю през 2012 г. „Нашите семейства са ни
учили на едно и също - да уважаваме другите, да се държим достойно, да
показваме класа и характер и да отстояваме позицията си. Не може просто
да се откажеш.“
Точно както Джордан идеализирал прадядо си Доусън, Дюмарс обожавал
баща си, Големия Джо, който бил служил в армията на генерал Джордж
Патън през Втората световна война. Подобно на Джордан, Дюмарс израснал,
играейки в задния двор на построено от баща му игрище, на една пресечка
от най-големия магазин за алкохол в Натчиточес, Луизиана. Магазинът имал
огромна реклама, която светела в задния двор на Дюмарсови и осветявала
коша. Той често оставал да стреля до късно нощем и да чака прибирането на
баща си от дългия работен ден като шофьор на камион.
И Дюмарс в началото не бил забелязван от баскетболните скаути. Той се
записал в „Макнийси Стейт“ - малко либерално училище по изкуства в Лейк
Чарлс, Луизиана, насред окръг Кахун. Той също бил титуляр още от първата
си година, в която вкарвал по 26,4 точки на мач. Това се оказало достатъчно
да го класира на шесто място сред топстрелците в I дивизия на НСАА за
сезон 1883-84. И пак като Джордан, и Дюмарс счупил метатарзална костица,
но прекратил възстановяването си сам, за да започне да играе въпреки
лекарската забрана. На същата възраст като Джордан Джо останал година в
колежа, но наблюдавал кариерата на Джордан, първо в Северна Каролина, а
след това и като новобранец в „Булс“.
Контузията в крака на Джордан означавала, че той пропуснал по-голямата
част от новобранския сезон на Дюмарс. Те имали само един бегъл сблъсък
през пролетта на 1986 г. „Бях любопитен да видя колко добър наистина може
да бъде. Мисля, че имаше 33 точки. После си спомням, че избухна -
атлетизмът му, енергията му. Само възкликнах „Охо!“, казва Джо.
Но до момента, в който заиграли един срещу друг през есента на 1987г.,
приликите им намалели. Преди всичко Джордан вече се бил превърнал в
голямо име, докато Дюмарс все още бил една от най-добре пазените тайни в
НБА. Той играел в сянката на Айзия Томас и бил известен като изключите-
лен защитник. Той можел да допринася с точки, колкото тимът му имал
нужда и бил надежден дрибльор. Най-вече той си вършел работата тихо и
кротко, което било само по себе си забележително постижение в тим като
„Детройт“, наричан „Лошите момчета“ или „Лудата банда“ - груб, недодялан

282
клуб, който използвал физическата си сила, за да си проправя път напред в
класирането.
Дюмарс признава, че Айзия Томас също бил нарочил Чикаго и това
добавяло допълнителен заряд в предстоящия сблъсък. Томас бил израснал
във Ветровития град, по опасните улици на Уест Сайд. „Винаги имаше
допълнителен стимул, когато се връщаше в Чикаго. Държеше се, все едно
казваше: „Това е родният ми град. Не искам да губя в Чикаго“. А сега там
имаше и тази суперзвезда Майкъл Джордан, което допълнително го
дразнеше“, казва Джо.
Центърът Джеймс Едуардс имал честта в дългата си кариера да е
съотборник и на Джордан, и на Томас. Той казва, че при множеството
разлики, между двамата имало една основна прилика: „И двамата бяха много
мотивирани да покажат най-доброто от себе си. Айзия беше нахъсан
навсякъде, но най-вече, когато играеше в родния си дом. Макар че нямаше
нужда от допълнителни стимули.“
С тежките спомени от изолацията по време на Мача на звездите през 1985
г. у Джордан, сблъсъкът между „Булс“ и „Пистънс“ винаги обещавал да бъде
напрегнат. „Тези мачове бяха наситени от емоции и много напрегнати. Може
да беше още началото на януари, но и двата отбора играеха все едно са в
плейофите. Невероятно напрежение. Всеки беше по-емоционален в тези
мачове. Никой не искаше да загуби. Плачехме със сълзи, ако това се
случеше. Наистина съм щастливец и благословен, че съм имал възможност
да играя в такава атмосфера“, признава Дюмарс.
В допълнение към всичко това бил фактът, че треньорът на Джордан в
кампа „Файв Стар“ Джордан Малоун вече работел в „Пистънс“. Извън
терена Малоун прекарвал много време с Джордан и родителите му в
различни инициативи на „Найк“. Когато приел работата в Детройт, Малоун
вече бил прекарал няколко години в лигата в детайлно изследване на играта
на Джордан: „Ходех в Чикаго и гледах мачовете му. Знаех, че последните 8
минути са неговото време. Ако е имал 30 точки до края на третата част, ми
беше ясно, че ще завърши с поне 40 точки. Взимаше контрола на мача в
последните 8 минути на мача. Беше отличително за него, а бях гледал доста
мачове. Той никога не се скри, никога не даваше топката, винаги играеше
много здраво.“
То важало особено за мачовете срещу „Детройт“. Двата тима били готови
за шоу през 1988 г. „Чикаго“ били започнали сезона с баланс 10-3, което
донесло на Колинс признанието треньор на месеца през ноември и
повдигнало духа на Джордан. Това настроение се предало и на
съотборниците му и вдъхнало живот на настроението, което по-късно щяло
да бъде наричано „Перченето на Джордан“.

283
 Пинг-понг
В началото той показвал това перчене най-вече пред Лейси Банкс.
Избраната сцена била на масата за тенис. В първите си дни като
професионалист Джордан обичал тези игри на закрито, като се изправял
предимно срещу Род Хигинс. Банкс бил по-възрастен и по-тежък и се потял
обилно, докато играели. Съперничеството им продължавало ден след ден в
комплекса „Диърфилд Мултиплекс“, където „Биковете“ тренирали, а Банкс
отбелязва, че бил добър играч.
„Не можеш да играеш пинг-понг“, казал му в началото Джордан. Взели
хилките и Джордан продължил: „Да го направим интересно, ще залагаме по
25 долара на игра.“ Банкс спечелил първите седем игри и поискал парите си.
Веднага забелязал, че Джордан не иска да си плаща, като вместо това
поискал да продължат да играят. „Всъщност така и не ми плати. Майкъл е
човек, който не си плаща дълговете. Купи си маса за тенис и започна да
тренира“, казва журналистът. Скоро мачовете им започнали да се провеждат
пред голяма публика.
Банкс също се обзалагал с Джордан, когато тимът пътувал за мачове. При
един такъв случай той загубил на карти 100 долара. Когато се върнали, Банкс
трябвало да вземе назаем част от загубите си, за да може да плати на
паркинга на летището и да си прибере колата от там. Планът на репортера
бил да си върне загубените пари на игра на тенис на маса след тренировката
на „Булс“ на следващия ден. Всичко се развивало добре за него в началото и
той спечелил шест игри, но по типичния си начин Джордан поискал да
продължат да играят, докато се събере публика. Банкс се съгласил. Тогава
Джордан спечелил две игри и започнал да говори: „Нали не си мислиш, че
можеш постоянно да доминираш над мен. Няма начин. Разбрах как ще се
справя с теб, Лейси“. Колкото повече печелел, толкова повече говорел.
„Хвани тази топка, Лейс. Бягай, бягай... Хвани я! Спипах те!“
„Майкъл Джордан и Проповедникът бяха необичайни партньори. Играеха
пинг-понг в „Мултиплекс“, карти, често спореха. Джордан беше известен,
хедонистичен, невероятно богат. Банкс беше духовен, скромен представител
на средната класа. А накрая Проповедникът задаваше въпроси на Джордан
по пресконференциите, при които Ем Джей се гърчеше от неудобство“, казва
друг журналист по онова време - Сам Смит от „Триб“.
„Той имаше жажда за живот. Беше страхотна личност, изпълнена с енергия,
дързост, чувство за хумор и желание за състезание. Имаше повече от тези
неща отколкото аз някога щях да имам. Когато отразявах Али (боксьора
Мохамед Али), а това беше, преди да отразявам Джордан, той беше
странник, изключение в природата, едно голямо момче, което можеше да
танцува като балерина и можеше да удря като ковач. Но дори и близо до

284
човек като Али, все още мога да кажа едно никога не съм виждал друг с
толкова огромна, нечовешка енергия като Майкъл“, спомня си Банкс.
И той използвал всяка частица от тази енергия, за да изведе „Булс“ до
върха.
Серия от пет поредни загуби в края на декември им коствало смъкване на
процента успеваемост до 50. Доверието във ветерана Гилмор започнало да
се изчерпва. Клубът го освободил преди Коледа. През януари дошъл
моментът за колосалния сблъсък с „Детройт“ в „Чикаго Стейдиъм“, който
включвал и масов бой на терена. Мачът донесъл и една от редките победи за
„Чикаго“ в този период. Мелето избухнало в третата част, след като Джордан
овладял една борба в нападение и след това излъгал Рик Махорн и Ейдриън
Дантли по пътя си към коша. „Махорн се увеси с ръка за врата му и го свали
на земята. След това съотборникът на Джордан Чарлс Оукли се нахвърли
върху Махорн, а към мелето се присъединиха и резервите на двата отбора“,
пише в репортажа си за мача „Асошиейтид Прес“.
Колинс се опитал да се намеси, когато Махорн вкарал два прави десни
удара в лицето на Оукли. Играчът на „Пистънс“ след това се хвърлил и към
наставника на противника. „Боят беше точно пред нашата пейка и Дъг
Колинс се опита да сграбчи Рики Махорн, но той го просна на земята два
пъти. Дъг скачаше отново и отново, а Махорн го запрати на съдийската маса.
Това се е запечатало в главата ми. „Пистънс“ постоянно правеха такива
неща. Те постоянно се биеха и удряха противника“, казва Марк Пфейл.
„Няма съмнение, че Махорн и Дантли се опитваха да ме контузят, а не само
да ме спрат да вкарам. Това ме вбеси. Явно играчите на „Детройт“ си мислят,
че могат да ни спрат. И ако Махорн и Дантли са си мислели, че по този начин
могат да ме спрат да вкарам лесни две точки, нищо не им дава правото да се
опитват целенасочено да ме контузят и да ме изкарат от мача“, казва след
мача Джордан.
Оукли и Махорн били отстранени от мача, но играчите на „Чикаго“ устояли
на предизвикателството. „Булс“ винаги са се страхували малко от
„Пистънс“. С изключение на Майкъл. Той винаги се опитваше да втълпи на
другите, че това е отбор, срещу който трябва да надскочат себе си, за да
стигнат до следващото ниво. Понякога трябваше да прибегне до крясъци, за
да го чуят. Но мисля, че именно срещу „Пистънс“ Майкъл започна да се
държи като лидер. „Детройт“ ги стряскаха всеки път, когато се появяха“,
допълва Пфейл.
„Биковете“ се върнали на победния път и завършили редовния сезон с актив
50-32. Това бил първият им сезон от 13 години насам, в който записвали 50
победи. Настроението на Джордан се оправило и той дори си позволил да се
сближи малко с по-младите си съотборници. Неговите високи изисквания
винаги затруднявали контакта, особено по време на тренировки, където той

285
постоянно вдигал летвата. Трябвало да ги бута и едновременно да им помага
да се развиват. В края на деня обаче той си оставал Еър Джордан.
„Не бих казал, че беше надменен или нещо такова. Не се дистанцираше.
Просто си имаше своята група от момчета, които бяха до него от първия ден.
Тези момчета един вид го следваха навсякъде като антураж. По този начин
той някак се самоизолираше. Беше интересно как се справяше, когато беше
на терена. Все още беше общителен със съотборниците си. Но навън имаше
своите приятели. Майкъл беше много лоялен. Той се държеше за приятелите
си и те бяха навсякъде около него“, казва Джим Стак.
Но дори така, той все още намирал време и за съотборниците си. „Случи се
във Финикс, в хотелската му стая. Бяха се събрали Майкъл, Майк Браун,
Скоти Пипън, Чарлс Оукли и Хорас Грант. Майкъл беше настанен в
апартамент и те се бореха и мятаха върху дивана като малки деца. Мислех
си: „Това е само за избрани“. Все пак това беше близкият кръг на Майкъл и
много малко играчи бяха допуснати там, до светите покои на Майкъл. Те си
говореха като деца: „Не можеш да ме победиш“ и пр. Бяха си направили
борцов тепих и правеха стойки като сумисти. Това беше тест за сила, като
някакъв ритуал“, спомня си един такъв случай Лейси Банкс.
Но ритуал за какво? Джордан все още бил обсебен от желанието да печели
мачовете сам. Все още не било ясно накъде са тръгнали и как ще стигнат
дотам. „Чикаго“ били домакини на Мача на звездите през февруари, което се
превърнало в нов крайъгълен камък за отбора. Това шоу винаги се смятало
за сцена за изява на най-големите таланти в лигата, събитието, което
изкарвало Джордан на преден план повече от всичко.
ТОЙ спечелил втората си титла от Конкурса по забивки след трудна битка
с Доминик Уилкинс от „Атланта“, като записал пълен актив от 50 точки за
последното си изпълнение. Някои наблюдатели като репортера от „Ню Йорк
Дейли Нюз“ Мич Лорънс надушил нещо гнило около тази победа. „Седях си
в залата и си мислех, че Доминик няма как да спечели това състезание. Все
пак бяхме в Кук Каунти - окръга, в който постоянно манипулираха изборите.
Но всъщност Джордан заслужаваше победата си. Това беше очевидно и дори
Доминик го призна след това. Все още си мисля, че Доминик направи най-
доброто, което можеше да се направи. Но проблемът беше, че това се
случваше в Чикаго, съботата преди Мача на звездите. От тогава си мисля, че
Майкъл израсна много благодарение на това събитие“, казва той.
Фотографът на „Спортс Илюстрейтид“ Уолтър Юус снимал Конкурса за
забивки в Сиатъл през 1987 г., но останал разочарован от снимките си. Той
разбрал, че имал нужда от различна светлина и перспектива, за да хване
лицата на състезателите. Пристигнал в „Чикаго Стейдиъм“ три часа преди
началото на конкурса и попитал Джордан дали ще му разкрие предварително
какво ще прави при всяка забивка. „Разбира се, мога да ти кажа откъде ще

286
мина“, казал Джордан. Той предложил да му показва с пръсти от коя страна
на коша ще забие. Юус се съмнявал, че Майкъл ще си спомни да му
сигнализира, но той го направил. За последната си забивка посочил
фотографа и буквално забил в обектива му, а топката паднала в ръцете му.
За този последен опит Юус застанал под коша, въпреки че Джордан
тръгнал от противоположния край на терена. Показал му с пръсти да се
премести малко вдясно. След това пробягал игрището по цялата му дължина
и скочил от линията за наказателен удар за перфектната забивка. Юус пък
направил иконична снимка на летящия Джордан с топката, готова да се забие
в коша, а лицето му изразявало съпротивата на земното привличане. Над
раменете му блестял препълненият „Чикаго Стейдиъм“ с рекламите на
„Гаторейд“, „Кока-кола“ и пурите „Уинстън“.
Мястото и времето на снимката били перфектни.
Следващата вечер Джордан вкарал рекордните за шоуто 40 точки и
спечелил приза за най-полезен играч в мача. Представителите на медиите
обаче забелязали, че Айзия Томас положил големи усилия да подава на
Негово въздушно Величество. Всъщност последният кош на Джордан дошъл
след але юп забивка с пас на Томас. След това двамата спрели и се пог-
леднали, което приличало на поведението на боксьорите тежка категория,
които докосват ръкавиците си, преди да прозвучи звънецът.

Тихата война
Нищо не било толкова предизвикателно за Джордан от появата на Айзия
Томас на терена. Той подчертал това пред националната телевизия през
април 1988 г. и като вкарал 59 точки за победата със 112-110. Точките му
срещу „Пистънс“ през сезона отекват като подигравка - 49, 47, 61, 49 - и то
срещу отбор, който се гордеел със защитата си. „Бяхме си навили на пръста,
че този Майкъл Джордан няма пак да ни победи сам. Трябваше да
предприемем мерки, които да включват усилията на целия отбор, за да го
спрем“, казва Чък Дейли.
Щабът на „Пистънс“ бил решен да намери начин да лимитира звездата на
„Булс“ в четвъртата част. Стратегията била, както винаги, да се използва
физическа сила. „Айзия и Леймбиър искаха да го пусна да пробива. Знаете,
че играта ни беше много на мускули. Те искаха да играят физически здраво
и подло. Така мислеха да спрат Майкъл“, спомня си Дюмарс.
„Бяхме много здрав тим и играехме физически баскетбол с Айзия, Рик
Махорн и Леймбиър. Когато Майкъл тръгна да пробива към коша, беше
свален на земята. Направо го смазваха“, съгласява се и Брендън Малоун.
„Той никога не се отказваше. Няма значение колко го малтретираха. Да,
имахме навика да го поваляме на паркета, когато Леймбиър и Махорн бяха

287
там. Мачкахме го. Но той не отстъпи и милиметър. Продължи да пробива.
Не спираше. Не се страхуваше от нищо, което му причинявахме“, казва
бившият играч на „Детройт“ Джеймс Едуардс.
Лошите момчета от Детройт били известни със способността си да
заобикалят правилата, което само още повече дразнело Джордан. За кратко
той натрупал много омраза срещу „Пистънс“ и стила им на игра. Но въпреки
това неговата конкуренция с Дюмарс била различна от чувствата му към
отбора. „Когато излязохме на терена, си стиснахме ръцете. Беше все едно му
казвам: „Хей, Майк, как е?“ Никога в кариерата ми, през всичките 14 години,
той не ми каза и една мръсна дума, не ме нагруби. Това е интересен факт,
защото го виждах по телевизията срещу други момчета и той ги ругаеше
здраво. С мен се държеше все едно казваше: „Това не е момчето, срещу което
играя.“ Никога не ми каза нещо обидно. Никога, нито веднъж. Знаех, че може
да го прави с момчетата от другите отбори. Уважавах го много и заради това.
Той знаеше, че това между нас е тиха война“, спомня си Дюмарс.
Джордан винаги предизвиквал тези, които го пазят. Но Дюмарс никога не
показал някаква емоция.
Явно Майкъл също имал план, когато играел срещу Дюмарс. Той знаел, че
ако гардът на „Детройт“ вкара първите си няколко стрелби, след това ще има
страхотна вечер в нападение. Затова Джордан се опитвал да го блокира още
в началото, особено във важните мачове. Той имал различен подход с
Дюмарс и се опитвал да бъде агресивен от самото начало, за да го принуди
да обърне внимание повече на защитата и не му позволявал да се развихри в
атака.
Джордан дал да се разбере, че никой в НБА не го пази по-добре от Дюмарс.
Уважението между двамата скоро щяло да прерасне в приятелство. „Той е
земен, няма имиджа на лошите момчета. Обича състезанието. Стои встрани
от светлините на прожекторите, тих е. Не търси предимствата на звездния
или бунтарския имидж. Те сами го намират“, казва в едно интервю Майкъл.
Треньорите на „Детройт“ обаче не били много впечатлени от
приятелството. Те искали по-силен фокус върху защитата. За да е сигурен,
че Ем Джей няма отново да избухне срещу тях, Чък Дейли и асистентът му
Рон Ротщайн оформили стратегията, която по-късно щяла да стане известна
като „Доминиращият Джордан“ (Jordan Rules).
„Те, Чък и Рони, уважаваха Джордан и величието му толкова много. Мисля,
че най-голямото предизвикателство за всеки треньор беше да намери начин
да спре това момче. Веднъж се готвехме за един мач. Един от най-любимите
ми треньори за всички времена, Рони Ротщайн, нашият помощник-треньор,
реши да ми каже как той и Чък Дейли са решили да го спрем. „Той каза: „Ето
как Майкъл го прави. Това ще направим ние“. После Чък го спря: „Чакай

288
малко. Пазил ли си някога Майкъл? Джо наистина свърши страхотна работа
срещу него.
Нека той да каже как наистина ще го опазим и спрем. И ще се нагодим
според това“, спомня си още Дюмарс.
И така, щабът на „Детройт“ решава да изгради цялата си стратегия около
това, което Дюмарс мисли. Точно тази способност на Дейли да слуша какво
му казват играчите му направила от него треньор, достоен за Залата на
славата. „Те знаеха, че аз бях отдаден и страстен. Не харесвах излишната
показност. Нямаше блясък в това, което правех. Знаеха, че ставам крайно
сериозен, когато изляза на терена. Опитах се да им покажа това от първия си
ден в тима“, казва Дюмарс. „Пистънс“ го използвали в защитата срещу
Джордан и Денис Родман, и Айзия Томас, обяснява Брендън Малоун: „Но
Дюмарс беше първокласен защитник. Имаше бързи крака и беше роден да
бъде защитник.“
Треньорите и Дюмарс решили, че без значение какво става, нямало да
подсигуряват двойно Джордан в началото на мача. Дори ако вкарал 20 точки
в първата четвърт. „Не искахме да види, че го дублираме в началото, и да се
приспособи. Трябваше да се подсигурим за последната четвърт“, обяснява
тактиката Дюмарс.
Треньорите и баскетболистът решили също така, че не искат да принудят
още в началото Джордан да подава, защото не желаели съотборниците му да
започнат да вкарват. „Казахме си: „В първите три четвърти, ако той вкарва,
е добре. Нека кажем, че сме близо в резултата. Но ако изненадващо в
последната част съотборниците му трябва да започнат да вкарват... Затова не
трябваше да го дублираме преди последната четвърт“, спомня си Дюмарс.
Друг основен момент в тактиката „Jordan Rules“ изисквала Дюмарс да
използва усилията си да вкара Джордан с топката към центъра на игрището.
„Трябваше да го пресирам във всеки един момент“, казва Дюмарс. Малоун
допълва: „Тогава беше моментът за тактиката „Jordan Rules“. Оставяхме
настрана всички глупости, които приказваше, всичките му пробиви и го
ръгаме в ребрата, докато го принудим да се откаже от пробивите по крайната
линия под коша и го изтласкаме вляво. И когато свали топката долу, и го
блокираме под коша, тогава трябваше да го дублираме. Това беше тактиката
„Jordan Rules“. Не искахме да стига до крайната линия. По крилата го
ръгахме в ребрата. Принуждавахме го да се отдалечи и се опитвахме да го
закараме вляво“. „Всичко, различно от тактиката „Jordan Rules“, означаваше
загуба. Имам предвид, че ако не използвахме тази схема, той можеше да ти
вкара 50 точки по всяко време. Трябваше да направим всичко възможно и да
се опитаме да го неутрализираме. Трябваше поне да го дублираме и да го
караме да подава. И то по най-здравия начин. Имаше нужда да хвърлиш поне

289
двама играчи срещу него. Беше невъзможно да го опазиш един на един. Беше
твърде добър. Твърде бърз“, казва и Джеймс Едуардс.
Веднъж, когато попитали Джон Сели от „Детройт“ за „Jordan Rules“, той се
пошегувал: „Тактиката включва две неща. Когато Майкъл сложи ръце на
топката, всички падаме на колене и се молим. Второто е да отидем на църква
или в синагогата преди мача.“
Стратегията „Jordan Rules“ се оказала успешна срещу „Булс“ на Дъг
Колинс и влязла в учебниците като защита срещу атлетични вкарвачи. В
крайна сметка резултатността на Джордан в седемнайсетте мача срещу
Детройт за два сезона и плейофите паднала с почти 8 точки и била 28,3 на
мач. Но най-важното било, че „Буталата“ спечелили 14 от тези мачове.
Тактиката помогнала на „Детройт“ да пробие в Източната конференция и да
спечели две титли в НБА. Тя се оказала полезна и на „Чикаго“ в дългосрочен
план, като принудила Джордан да открие начин да се противопоставя на
физически здрави и неотстъпчиви отбори като Детройт. „Мисля, че защитата
„Jordan Rules“ повече от всичко друго изигра роля в изграждането на Майкъл
Джордан“, казва Текс Уинтър през 2004 г.
„Всяка година „Булс“ ставаха по-добри и по-добри. Беше като да шофираш
и да гледаш в огледалата. Казваш си: „Човече, застигат ни. Идват.“ Времето,
в което това ферари щеше да профучи край теб, не беше далеч. Фиууу...“,
казва Дюмарс.

Най-полезен
Джордан отново бил най-резултатният баскетболист в лигата за сезон 1988
с 35 точки средно на мач и за пръв път в кариерата си бил избран за MVP в
НБА. „Много е вълнуващо“, коментирал Майкъл. Година преди това той бил
задминат във вота от Меджик Джонсън, който извел „Лейкърс“ до две
поредни титли. През 88-ма Лари Бърд останал втори с 16 вота за първо място
срещу 47 на Майкъл Джордан. Ем Джей имал и 3,2 откраднати топки на мач,
което го нареждало на първо място по този показател. Той намерил място и
в отбора на най-добрите защитници в лигата и бил избран за най-добър
защитник през сезона. Така изпълнил още една от целите си.
Същевременно Краузе бил обявен за изпълнителен директор на годината.
Чарлс Оукли пък отново имал най-много борби от всички в лигата - 1066.
Най-голямото постижение за „Биковете“ обаче била победата с 3-2 в серията
срещу „Кливланд“ в първия кръг на плейофите. Това бил първи успех за
„Булс“ в елиминациите от 1981 г. В първите два мача Джордан вкарал
съответно 50 и 55 точки. Никой в историята на НБА, дори Уилт Чембърлейн,
не бил вкарвал по 50 и повече точки в два поредни мача в плейофите. В
решителния пети мач от серията Колинс решил да пусне за пръв път през

290
сезона Скоти Пипън в титулярния състав. Той заменил неубедителния и
неефективен Брад Селърс и вкарал 24 точки. След мача Краузе признал пред
репортери: „Сложихме огромен товар върху раменете на това хлапе от
Конуей, Арканзас“. „Когато играх срещу Скоти миналото лято, забелязах, че
има уменията. Беше въпрос на време да ги покаже по време на сезона. Отне
му 82 мача, за да го направи. Но го направи. И мисля, че това ще му помогне
много в кариерата“, допълнил Джордан.
За да отбележат успеха си, „Биковете“ си направили специални фланелки,
на които пишело: „А сега харесваме ли ви?“
„Готови сме за следващия кръг“, съобщил пред медиите Джордан след
последния мач. На пръв поглед те наистина изглеждали готови. Спечелили
втория мач в „Понтиак Силвърдоум“ и изведнъж се оказали с домакинско
предимство. Но тогава защитата на „Пистънс“ срещу Джордан дала резултат
и той не можел да бележи, като се принудил да подава. Гостите се обърнали
и към тактиката си на Лоши момчета. В Мач номер три те спечелили
категорично със 101-78 в „Чикаго Стейдиъм“, а Джордан се спречкал с
центъра им Бил Леймбиър. „Сръчках го. Предполагам, че не ме е видял“,
казал по-късно в интервю Леймбиър.
По време на серията собственикът на „Лос Анджелис Клипърс“ Доналд
Стърлинг се обадил на Джери Рейнсдорф и го попитал дали не смята да
продаде Джордан. Стърлинг отчаяно се нуждаел от такъв играч, с който да
се конкурира с „Лейкърс“ и техния Меджик Джонсън за вниманието на
хората в града. Той можел да предложи на „Чикаго“ един куп избори в
драфта, включително два от първите шест в първия кръг. Всъщност тази
сделка не била толкова лишена от смисъл, както изглежда от сегашна
перспектива. Краузе, който кътал изборите в драфта като скъпоценности,
започнал да вижда, че както и да структурира отбора си, Джордан ще бъде
водещата фигура и ще му се гласува доверие срещу победи. А Рейндорф
разбирал, че критиките, че „Чикаго“ никога няма да спечели титлата в НБА
с Джордан, изземащ всички функции в атака, не са лишени от логика.
Офертата накарала управляващите в Чикаго сериозно да се замислят за
бъдеще без Джордан. С правилните ходове това можело да се превърне в
голям удар, заключил Краузе. Но Рейнсдорф вече бил разгневил общест-
веността в Чикаго със заплахите си да премести бейзболния „Уайт Сокс“ във
Флорида. Продажбата на Джордан щяла да срути небето на главата му.
Собственикът на отбора знаел, че не може да си го позволи, и затова
пренебрегнал офертата.
„Детройт“ спечелили мач номер 4 и водели в петия, когато Джордан ударил
с лакът Айзия Томас в лицето и почти го пратил в безсъзнание. Томас
тръгнал към съблекалнята, но тя била заключена. Затова той се върнал в

291
залата и дори се върнал в игра, за да помогне на тима си да спечели мача, а с
това и серията с 4-1.
В мачовете на „Чикаго“ вече се виждало, че противниците били
фокусирани върху главната си цел да спрат Джордан. Той коментирал: „Това
разкрива огромни слабости на нашия отбор.“ И все още не намирал решение.
През 1988 г., точно преди драфта, „Булс“ продали Оукли на „Ню Йорк“ в
замяна на Бил Картрайт. Този ход вбесил както феновете, така и играчите.
Оукли бил най-здравия играч на тима, да не говорим, че бил много близък с
Джордан и най-добрият му приятел в отбора. Картрайт, 216-сантиметров
център, бил преследван от контузии в краката и всички смятали, че е в края
на кариерата си. Продажбата сама по себе си била достатъчно лош ход, но
начинът, по който била направена, бил още по-лош. Оукли дори не бил в
града и заедно с Джордан гледали на живо срещата между Майк Тайсън и
Майкъл Спинкс. „Оук беше в Атлантик Сити с Майкъл на боксов мач. Не
успях да го открия и да му кажа за продажбата. Той разбрал едва когато по
време на мача един човек дошъл при него и му казал. Той споделил с Майкъл
и Джордан полудял. „Как, по дяволите, Краузе можа да направи такова нещо.
Този тип съсипва отбора“, крещял като полудял Майкъл“, спомня си Краузе.
Джордан допълва: „Бяхме в Атлантик Сити, гледахме бокс. Бях много
разстроен от тази сделка, а също и от начина, по който разбрахме за нея.“
Гневът на Джордан бил поет от медиите, а след това се разпрострял и сред
феновете. Краузе, който изпитвал огромна гордост, като привлякъл в драфта
Оукли, бил почти разкъсан.
„Чарлс беше много издръжливо момче. Той беше най-тежката ни
продажба, не само защото Джери Краузе го обожаваше като играч, но и,
мисля, той му се възхищаваше като човек. Беше извън всякаква логика да го
даде и да вземе Картрайт в замяна. Но треньорите наистина вярваха, че не
можем да печелим без Картрайт, така че направихме размяната. Беше травма
за целия отбор, но мисля, че просто беше следващата стъпка напред. Нашата
защита беше подсилена е един истински професионалист. Бил беше добър в
съблекалнята. Беше добър по време на тренировка и си спечели уважението
на целия отбор, защото можеше да се противопостави на Патрик Юинг. Вече
не са налагаше да подсигуряваме двойно защитата на Патрик. А това ни даде
самочувствие. Това, което направи продажбата толкова трудна, беше, че
Майкъл гледаше на Оукли като на защитник. Чарлс беше готов да се впусне
във всяка битка. Ако някой удареше Майкъл, трябваше да се изправи срещу
Чарлс. Но Бил по неговия тих начин успя да помогне и на останалите високи
играчи да станат по-силни. Самият той тихомълком се бе превърнал в
терминатор. И мачкаше всичко под нашия кош“, спомня си Джони Бах.
„Беше доста хазартен ход за отбора. Много рискован. Продавахме едно
младо момче за ветеран. Но чувствахме, че трябва да имаме стабилен тежък

292
център, особено някой, който ще може да ръководи защитата ни“, допълва и
Текс Уинтър.
Тази сделка дала възможност за повече игрови минути и на израстващия в
игрово отношение Хорас Грант. „Имахме нужда от играч, който може да
заключи подкошието. Нямаше да можем да спечелим нищо без такъв. Освен
това аз знаех, че Хорас Грант ще заякне и ще бъде по-добър играч от Оукли
във всяко едно отношение“, казва Джери Рейнсдорф.
Невероятната бързина на Грант променила много защитата на отбора. Той
и Пипън осигурили на Чикаго две светкавични крила. С Грант на терена
„Булс“ можели да пресират повече в защита. Това скоро щяло да се превърне
в тяхна запазена марка. Бах започнал да нарича Пипън и Грант
„Доберманите“, играчите, които оказвали натиск в атака и поставяли капани
в защита. Но по онова време загубата на Оукли разстроила Джордан точно в
момента, когато напрежението за него извън терена започнало да става
нетърпимо.

Полет 23
Лятото сменило пролетта и Хуанита Ваной информирала Джордан, че е
бременна. Това разгневило неговите родители, които смятали, че можела да
използва контрацептиви, но нарочно не го направила, за да „върже“ сина им.
Сони Вакаро си спомня, че моментът не бил от най-щастливите в
семейството.
Същевременно Джордан в партньорство с „Найк“ отворил малка верига от
маркови магазини, като приписал част от собствеността на семейството си.
Нарекли ги „Полет 23“ и били управлявани от Джеймс Джордан. „Дадоха му
нещо, за да изглежда, че изкарва някой долар и не живее на гърба на сина си.
Това беше първоначалната идея. Затова казаха: „Добре, нека Джеймс
ръководи компанията. Ще имаме магазин в Шарлот, а след това ще
откриваме нови и нови“, обяснява Вакаро.
Дял в начинанието получили и братята и сестрите на Джордан. Огромното
богатство и слава на брат им бързо ги хванало в капан и те не можели да
водят нормален живот и да си намерят обикновена работа. Рони имал своята
военна кариера и семейство и бил уседнал, но останалите срещали
препятствия при всеки свой ход. „Нямате представа колко трудно беше да
си брат или сестра на Майкъл Джордан. Майка им и баща им се опитваха да
поддържат баланса и разправяха навсякъде, че той не издържа всички тях,
което на практика правеше“, казва Вакаро.
За съжаление управлението на веригата магазини само задълбочило
семейните конфликти, особено между Джеймс и Делорис. Майкъл бил
окован във всяко едно отношение в младия си живот - от задълженията на

293
терена през разрастващия се бизнес, та чак до връзката си с Хуанита. А сега
трябвало да се справя и с новото ниво на напрежение между родителите му.
Докато траело откриването на магазина на „Полет 23“ в Шарлот, което
събрало много представители на медиите и огромна тълпа, Джеймс и
Делорес се скарали жестоко за някаква глупост в едно от задните
помещения, спомня си най-голямата сестра на Майкъл: „Всички бяхме
свикнали с техните конфликти в някаква степен, но Майкъл страдаше най-
много и най-често беше причината за тези кавги. Именно той трябваше да ги
търпи и след това да излезе пред целия свят с усмивка на уста, дори когато
сърцето му е било разбито. Веднъж ми каза, че най-лошата последица от
успеха му е това, което се случи между нашите родители.“
Докато широката публика видяла в Джеймс Джордан един приятен,
упорито трудещ се човек, от „Найк“ бързо разбрали, че той е кошмар като
управител на малка верига магазини. Бил известен с това, че си пийвал, но
се справял с кризите, като ги игнорирал. Освен това игнорирал и сметките,
които дължал на доставчиците, казва Вакаро: „Не плащаше за тениските и
други подобни неща.“ Освен всичко друго се натрупвали все повече
доказателства и за това, че е женкар, което още повече разгорещявало
конфликта с Делорис. „Джеймс се оказа негодник и създаде доста проблеми.
Беше ужасно. Постоянно дължеше пари, а детето му изкарваше милиони“,
продължава с наблюденията си Вакаро.
Като представител на „Найк“ Вакаро се оказал в центъра на конфликта.
„Беше невероятно“, казва той, докато обяснява как се срещнал поотделно с
Джеймс Джордан и съпругата му с надеждата да съдейства за решаване на
конфликта. Слухът за проблемите достигнал и до директора на „Найк“ Фил
Найт и той поискал те веднага да бъдат решени.
Джорданови пристигнали в един хотел в Бевърли Хилс и Вакаро говорил с
тях един по един: „Говорих с Джеймс за проблемите му. Представлявах
„Найк“, защото Фил по никакъв начин нямаше как да се доближи до тези
хора. Трябваше да предоговоря това, което Джеймс беше направил. След
това се срещнах с Делорис.“
Майкъл обичал и двамата си родители и бил лоялен и към двамата, което
направило конфликта им почти непоносим. „Но когато ставаше дума за
„Найк“, той не взимаше страната на баща си“, казва Вакаро. Джордан се
съгласил с Фил Найт, че „Найк“ ще трябва да откупи обратно дела на
родителите му възможно най-бързо. Иначе семейството щяло да се превърне
в кошмар от пиар гледна точка заради некадърното управление на Джеймс
Джордан.
Всичко това се проточило три години точно по времето, когато Джордан
водел най-свирепите си битки с „Пистънс“.

294
 В началото Джеймс отказал да се раздели със собствеността си, казва
Вакаро: „Искаше да вземе своя дял. Но нямаше как да разделим „Полет 23“
или както там той искаше да нарече фирмата си.“ Когато най-накрая станало
ясно, че „Найк“ ще си върне магазините, Джеймс решил да предприеме
процедури и да открие своя компания за продажба на дрехи заедно със сина
си Лари. Без да изненада никого, начинанието скоро изпаднало в криза. Това
създало нови поводи за караници с Делорис и нови главоболия за техния
прочут син.
„феновете така и не разбраха, че между тях има проблеми. Бях в центъра
на конфликта им, когато „Найк“ си върна магазините и Джеймс започна сам
да продава тениски. Бях в центъра на този кошмар“, казва Вакаро. По-
голямата сестра на Майкъл допълва: „След като „Полет 23“ катастрофира,
Майк се зарече повече никога да не прави бизнес с нас“. „Беше по-зле,
отколкото някой може да си представи“, съгласява се Вакаро.
Това, което правело положението още по-лошо, както станало ясно с
времето, било откритието, че заради постоянните кавги и конфликти
Джордан не можел да използва семейството си за скривалище и спокоен
пристан от славата, богатството и състезанието. Все повече и повече голфът
се превръщал в единствената възможност за откъсване от всичко. Другото
голямо откритие за живота му било, че дори когато се отдръпнел, неговата
състезателна натура и адреналинът не го напускали. Той от доста време се
забавлявал, като залагал на различни неща, но особено на игри на голф. И
когато уютът на семейния му живот изчезвал, той се обръщал към голфа за
облекчение и за задоволяване на глада си за адреналин и залози. И колкото
повече израствал в живота, толкова по-големи ставали залозите. Това, което
не разбирал напълно на онзи етап, било, че така слагал началото на едно от
петната върху доброто си име, което пазел толкова упорито в останалите
аспекти на живота. Той продължил да излъсква публичния си имидж, като
пазел залозите си на голф в тайна. Те останали документирани само чрез
странни йероглифи върху картите с резултати от игрите. Скоро тайната била
толкова дълбоко заровена, че дори неговите голфпартньори вече нямали
никаква идея до какви висини са стигнали залозите му. Джордан скоро щял
да разбере, че тази работа със залагането не е това, което си мислел, че е.

295
 ГЛАВА 22
ПОЛЕТЪТ НА НЕДОСЕГАЕМИЯ
В паузата след края на сезона през 1988 г. Джордан взел участие в поредния
прием в гимназията „Лейни“. По време на една пауза той излязъл на въздух.
Дик Ниър, неговият стар треньор в бейзболната лига „Бейб Рут“, се
промъкнал зад него и му смъкнал панталона заедно с бельото - номер, който
само бивш морски пехотинец би направил. Засрамен и много вбесен,
Джордан се завъртял, видял кой е направил това и му викнал: „Дик Ниър, ти
все още си най-лудият бял човек, когото познавам.“ Това било доста силно
твърдение предвид отношенията на Джордан с Краузе.
Същото това лято Краузе назначил Текс Уинтър и Фил Джексън за
треньори на отбора на „Булс“ в Лятната лига, за да изпробват триъгълното
нападение на Уинтър. Отборът на „Чикаго“ в НБА така и не пробвал тази
схема на игра под ръководството на Дъг Колинс, но генералният мениджър
искал Уинтър да предаде изобретението си на Джексън. В Лятната лига
участвали само неколцина от играчите на „Биковете“, които имали
действащи договори и различни свободни агенти, и новобранци, надяващи
се да хванат окото на шефовете на тима.
Дъг Колинс бил абсолютно наясно, че по време на Лятната лига тимът ще
ползва триъгълното нападение и че Джексън е замесен. Но той не схващал,
че Краузе ще подкрепи всеки треньор, който наистина слуша Уинтър. „Дъг
беше много самоуверен и твърдоглав, както се очакваше. Той е бил номер 1
в драфта, имал е страхотна кариера в НБА. Наистина искаше да прави нещата
по своя си начин. А и беше много млад, твърде много, за да допусне такива
идеи“, казва Джим Стак.
Освен това всеки можел да види, че „Булс“ ставали все по-добри и
настъпвали вълнуващи промени за клуба. Така например сезонните билети
били вече изчерпани през есента на 1988 г. Ако някой искал да гледа
мачовете на Джордан и неговия тим, попадал в списъка на чакащите.
Отборът напълнил хазната на клуба до максимум само четири години, след
като едва се измъкнал от заплахата за банкрут. Същия септември Джери
Рейнсдорф възнаградил звездата си с нов договор за 25 милиона долара за 8
сезона. Този нов договор обаче за рекордно време щял да бъде преподновен.
Всички те били завъртени във вихрушка от долари. През този сезон „Булс“
щели да бъдат клуб-рекордьор в лигата по продажби на фенартикули и щели
да задържат първото си място в обозримото бъдеще. „За да се добие истинска
представа за размера на приходите, трябва да уточним, че 40 % от всички
продадени лицензирани фенартикули на НБА бяха на „Чикаго“, разкрива
вицепрезидентът на „Булс“ Стив Шанвалд. Всичко щяло да бъде перфектно,

296
ако тези пари били донесли на Джери Краузе поне малко любов или поне
малко почивка от страна на вечно ядосания Джордан.

Конфликтът
Както Джордан подозирал, ранното му връщане в Чикаго за неговия
четвърти сезон в НБА предизвикало проблеми. „Пистънс“ се настройвали за
първи мач за сезона в Чикаго. Дъг Колинс разполагал с центъра Картрайт,
Брад Селърс и Хорас Грант за крила, Джордан и дошлия от Сиатъл Сам
Винсънт. Заслепен от слабостите, Джордан отново се настроил да поеме
цялата тежест върху себе си и за пореден път да стане най-резултатния играч
в лигата. А също и най-безочливия. През ноември той откраднал топката и
забил през гарда на „Юта“ Джон Стоктън. Това ядосало собственика на
„Джазмените“ Лари Милър, който се заял с него, че трябва да забива през
играчи с неговия ръст. Няколко минути по-късно Джордан скочил към коша
и забил през 210-сантиметровия им център Мел Търпин. След това изтичал
до Милър и го попитал: „Този достатъчно висок ли е?“
Тимът все още бил средняк. Критиките в медиите продължавали да
отбелязват, че Лари Бърд и Меджик Джонсън играели така, че и
съотборниците им да станат по-добри, докато Джордан често изглеждал, все
едно играе за себе си. Помощник-треньорът Фил Джексън изказал Подобно
мнение и настоявал, че Джордан трябва да помага на съотборниците си.
Джексън казал, че това е нещо, което и треньорът на „Никс“ Ред Холцман
му бил подчертал преди години. Колинс приел, че казаното от Джексън е
вярно, и наредил на асистента си да поговори с Джордан за това незабавно.
Джексън приел задачата сериозно, като очаквал негативната реакция на
звездата. Той обаче останал изненадан, когато Джордан търпеливо го
изслушал и честно оценил това, което му се казва, независимо колко го
дразнели медийните подмятания по темата. Единствената реакция на
Джордан била, че подбелил очи, когато помощник-треньорът си тръгнал.
Джордан започнал да се налага като лидер на отбора, макар и да не ставало
дума за топъл и подкрепящ вид лидерство. Преди всичко ставало дума за
натиск върху съотборниците му да станат по-добри. Той започнал новия
сезон с притеснението, че Краузе е направил голяма глупост с продажбата
на Оукли, за да привлече Картрайт, и това ще отслаби отбора, което от своя
страна ще направи работата на Джордан още по-трудна.
„В началото на годината беше дразнещо и трудно за приемане. Нещата не
вървяха добре и всички гледаха към мен. Имах огромни очаквания, точно
като всеки друг, но това бе период на преход, който трябваше да
преодолеем“, казал преди първите мачове Джордан.

297
 Треньорите обаче били оценили ценността на Картрайт не само като
защитник, но и като лидер. Джексън започнал да нарича центъра „Учителят“
и прякорът му паснал. На терена съотборниците му и противниците около
него познавали добре Картрайт и неговите лакти. Той ги държал високо,
когато се борел за топката или когато се опитвал да изкара противника от
наказателното поле.
„Майкъл наистина не познаваше Картрайт като човек. Той го накара да се
докаже. Майкъл правеше това с всеки новодошъл. Това беше неговият
начин. Но аз знаех що за човек е Бил. Той щеше да се сработи с Майкъл.
Казах на Бил: „Задава се моментът. Ще те предизвика. Ще те подлуди.“ Но
Бил отвърна: „Нищо няма да ми направи“, коментира Краузе.
Щяло да стане по сложния начин, признава Джон Паксън: „Майкъл не
изискваше нищо друго освен здрава игра. Не искаше да те погледне, ако
изпуснеш стрелба, когато си на чиста позиция. Ако се измъкнеше от заслон
и след това на контразаслона намереше Бил, но центърът не успееше да
овладее топката, Майкъл не правеше нов опит да му подава. Ако някой
направеше нещо, а съотборниците му не отговореха адекватно, той се
замисляше дали да го направи отново. Случваше се по естествен начин.
Всички усещаха, че Майкъл е перфекционист. Това беше част от него и той
изискваше същото и от останалите.“
Ако Джордан не бил перфектен почти във всеки мач, то „Булс“ трудно
печелели. Затова било логично да иска същото от съотборниците си. И
всички се опитвали. „Чувствам, че съм много бдителен за играта. Ако нещата
вървят добре, не е нужно аз да вкарвам много. Мога да стоя настрани и да се
старая всички да останат ангажирани“, казал Джордан.
Това било изискването, което съотборниците му трябвало да понесат - да
дадат своя дял. Паксън обяснява: „Майкъл предизвикваше останалите и по
някакъв начин това подобряваше играта им. Например Брад Селърс. Беше
му трудно да отговори на изискванията на Джордан. Майкъл имаше навика
да си набелязва един играч. Казваше му: „Способен си да направиш това.
Защо не го правиш? Виждам физическите ти възможности. Защо да не
можеш?“
Джордан изградил здрава връзка с Паксън като съотборник, въпреки че
бившият гард на Университета „Нотр Дам“ не бил от най-надарените
физически атлети. Джордан често нареждал атлетизма като второто най-
важно качество. Той казвал, че иска съотборниците му да бъдат безстрашни
и да са готови да се изявят във всеки един критичен момент. Другото много
важно нещо във връзката им било, че Паксън нямал нужда от топка в ръцете
си, за да играе добре, което предотвратило евентуален конфликт. „Сигурен
съм, че той много пъти ме е гледал и си е казвал: „Не можеш да направиш

298
това на терена“. Но аз винаги съм имал известно предимство във вза-
имоотношенията с Майкъл в баскетбола. Прекарахме доста време заедно в
националния отбор, когато бяхме в колежа. Аз вкарах онзи победен кош
срещу Югославия и вярвам, че това се запечата дълбоко в съзнанието му.
Така Майкъл ме запомни. И вярваше в мен. Същевременно не си спомням
Майкъл да е поставял под напрежение Скоти Пипън или Хорас. Той знаеше,
че много от момчетата имат нужда от време, за да се адаптират в лигата.
Майкъл винаги е бил честен с мен. И позитивно настроен. Никога не каза
нещо лошо за мен пред медиите. Това означава много за мен. Може бързо да
се сринеш, ако велик играч като него те критикува пред журналистите. Но
той не го направи. По-рано си мислех, че той е твърде резервиран към
другите играчи. Сигурен съм, че е пристъпвал внимателно, като по тънък
лед. „Трябва ли да критикува? Трябва ли да оставя тези момчета да си вървят
по пътя сами?“ Чувствах, че колкото повече се чуваше мнението му, толкова
по-добри ставахме. Трябваше само да се научим да играем с Майкъл, а и той
да се научи да играе с нас“, казва гардът.

Плеймейкърът
През януари „Биковете“ се борили да подобрят баланса си победи/загуби,
да се задържат на границата от 50 % успеваемост в мачовете, когато
избухнал нов конфликт. Колинс се оплакал от помощниците, които Краузе
му назначил. „Бях огорчен, защото на практика Дъг не слушаше Текс. Не
слушаше и Фил Джексън. Дъг свърши страхотна работа за нас в последните
години. Пое напрежението от мен от гледна точка на връзките с
обществеността. Научи се на треньорския занаят в движение, но не слушаше
помощниците си достатъчно. Явно имаше нещо срещу Фил. Беше като Стан
и правеше всичко друго, но не и това, което искахме от него“, казва Краузе.
Три седмици след началото на сезона Хуанита Ваной родила момче -
Джефри Майкъл, но родителите на Джордан все още били против синът им
да се ожени за майката на детето си. Раждането на бебето било скрито от
обществеността по време на сезона. Някои репортери знаели за това, но не
го споменавали в репортажите си и пред колегите. Ваной завела дело за
бащинство, което се проточило шест месеца, преди тя да се откаже.
Напрежението в личния му живот било толкова голямо, колкото било в
съблекалнята.
Най-накрая през януари отборът започнал да играе по-добре благодарение
на добрата форма на Пипън и Грант, които пък били предизвикани от
Джордан. „Мисля, че точно по това време Майкъл видя що за играчи могат
да бъдат Скоти и Хорас. Той беше доста остър с тях по онова време, но по

299
някакъв позитивен начин. Предизвикваше ги, за да разбере как ще откликнат
на това“, казва новобранецът по онова време Уил Пърдю.
Това, което нагнетявало допълнително обстановката в съблекалнята, било
продължаващото раздразнение на Джордан по отношение на Картрайт,
който бил един от малцината, които се противопоставяли на тормоза и
сплашванията му, казва Джим Стак. След време много от съотборниците им
щели да си спомнят, че центърът редовно изразявал неодобрението си от
тактиките на Джордан, които очевидно мразел. „Бил чувстваше, че Майкъл
ненужно го наказваше от време на време. Но той беше много гордо момче.
Беше си спечелил уважение в лигата“, казва в интервю през 2012 г. Джим
Стак. Той не смята, че е имало някаква омраза от страна на Картрайт към
Джордан, но Пърдю твърди, че Майкъл мразел центъра. Новакът е сигурен,
че Ем Джей изпитвал същото и към самия него.
Враждебността принуждавала Картрайт също да мине в настъпление. В Ню
Йорк той бил играч, който можел да записва по 20 точки и 10 борби средно
на мач. Стак изтъква това, за да подчертае жертвата, която центърът правел,
за да поведе Чикаго. „Бил оценяваше напълно таланта на Майкъл. Но съще-
временно не приемаше да бъде обект на омразата му. Майкъл имаше навика
да тества всички на тренировките. Понякога намираше пролука към коша по
време на заниманията, но Бил някак успяваше да е там и да го посрещне.
Много играчи преди Бил покорно се подчиняваха на Майкъл. Но не и той.
Често Джордан просто прегазваше другите с таланта си, но Бил стоеше
стабилно на своето място. Все едно казваше: „Ей, тук е моето царство. Стой
си отвън.“ Това имаше много добър ефект върху целия отбор. Бил беше
уважаван в съблекалнята, защото стоеше до Майкъл по много начини, което
беше прието от всички“, допълва Стак.
През март Колинс започнал много да се дразни от плеймейкъра Сам
Винсънт и го закотвил на пейката. Треньорът преместил Джордан на
позицията пойнтгард и така той получил шанса да владее топката още
повече. Крейг Ходжис, който бил играл за Уинтър в Университета Лонг Бийч
Стейт, бил пуснат в стартовата петица като втори гард. „Ще бъде интересно
дали Майкъл ще хареса новата си позиция“, коментирал Джордан.
Звездата отговорил със седем трипъл-дабъла (в периода от януари до април
той записал 14 тройни-двойни постижения), а „Булс“ спечелили шест
поредни мача. Колинс явно го поставил в позицията на Оскар Робинсън и го
накарал да играе по този начин. Джордан пък започнал постоянно да следи
статистиката си и да се опитва да запише поредния трипъл-дабъл. Скоро
шефовете на лигата забелязали действията му и забранили на статистиците
на мачовете да го информират.
Ходжис обаче контузил глезена си и трябвало да бъде оставен в лазарета
до края на сезона. „Чикаго“ загубил шест мача поред. Уинтър се

300
противопоставил на идеята Джордан да продължи да играе като пойнтгард,
но вместо да го послуша, Колинс забранил на треньора ветеран да се появява
на тренировките.
„Текс определено не се вписваше в картинката по онова време“, спомня си
Джексън.
Краузе се чудел дали Колинс не се опитва да натовари суперзвездата на
тима с всички отговорности. Като помощник-треньор Джексън тихомълком
наблюдавал как Джордан бил използван толкова много, че след някои
мачове бил твърде уморен дори да се включи в разтягането и
възстановяването. На Майкъл не му пукало дали ще играе като плеймейкър
или нещо друго, но имал твърде малко вяра в реализаторските способности
на съотборниците си. Трудно било да не му се възхищаваш и като играч на
позиция 1. Доброто владеене на топката му позволявало да танцува в
свободните пространства на терена, а съперниците му не можели да го
стигнат. Той тръгвал и спирал, когато си поиска, без да се притеснява и
колебае. Бил способен да накара защитника си да счупи някой глезен.
Научил бързо как да открива празни пространства. Бил толкова неуловим и
така принуждавал защитниците да го гонят навсякъде и да дублират
охраната му. Привличал толкова много внимание, че Ходжис, Пипън и
Паксън обикновено оставали сами на линията за стрелба от три точки.
Джордан също играел и по периметъра, а стрелбата му с отскок често
огорчавала противниците му, което карало защитниците срещу него да са
още по-внимателни и да го следват отблизо.
„Чикаго“ завършил с актив 47-35 на пето място в класирането в
конференцията, което осигурило среща в първия кръг на плейофите с
четвъртия - „Кливланд“. „Кавалерите“ били загубили едва четири мача у
дома през сезона. Тази пролет Джордан използвал хита на Анита Бейкър
„Giving You the Best That I Got“ („Давам ти най-доброто от себе си“) за
вдъхновение преди мачовете. Наистина щял да има нужда от това. „Булс“
загубили и шестте си срещи през редовния сезон срещу „Кливланд“, но това
не попречило на Лейси Банкс да предрече успех на тима в серия от пет мача.
Всички останали журналисти се съмнявали, че „Чикаго“ ще оцелеят в този
сблъсък. Джордан свирепо ги предизвикал и предрекъл, че тимът му ще
спечели в четири мача. Дори случайните наблюдатели можели да видят, че
„Кливланд“ имали по-високи играчи и под коша, и по периметъра, а Рон
Харпър и Крейг Ело били способни да спрат Джордан.
„Кавалерите“ имали и домакинско предимство, но „Чикаго“ изненадващо
повели с 2-1 в серията и имали шанс да я затворят още в мач номер 4 в
Чикаго. Джордан вкарал 50 точки, но пропуснал един наказателен удар в
края и „Кливланд“ успели да избегнат поражението след продължение.
Майкъл изглеждал съсипан, но преодолял съмненията и вината си много

301
бързо. Джексън си спомня, че когато Джордан се появил на летището
следващата сутрин за полета към Кливланд, той казал на съотборниците си
да не се страхуват, защото със сигурност ще спечелят мача.
Показал ентусиазма си още на следващия ден в мач номер 5. Джордан
излязъл на терена, вкарвал, подавал и скъсал коша на домакините. Ходжис и
Паксън също изпълнили задълженията си и започнали да вкарват тройка
след тройка. Въпреки това мачът бил труден, а в последната четвърт двата
тима сменили шест пъти водачеството си в последните три минути. Шест
секунди преди сирената Джордан пробил здраво. Ело го настигнал, готов да
го спре, но само усетил повея на въздуха, докато Джордан забил за 99-98.
Ело бързо се освестил и вкарал за 100-99 три секунди преди края.
По време на прекъсването Дъг Колинс разпоредил на центъра Дейв Корзин
да отиграе последната атака и да стреля, което било логично, защото никой
не го очаквал. Джордан обаче реагирал бясно и счупил треньорската дъска,
като казал на треньора си: „Просто ми дай шибаната топка!“ Колинс
погледнал отново и накарал Брад Селърс да вкара топката в игра. Докато
вървели към терена, Джордан прошепнал на съотборника си Крейг Ходжис,
че той ще завърши последната атака. Треньорът на „Кливланд“ Лени
Уилкинс планирал да използва ръста на крилото Лари Нане, за да откаже
Джордан. Майкъл обаче се оказал свободен, получил топката и се приготвил
да скочи да стреля. Ело бързо го настигнал и изиграл защита като за учебник
- движел се плътно до него. Джордан обаче минал покрай него и се вдигнал
да стреля. Ело също скочил отдясно наляво, с лявото рамо напред и изпъната
до крайност ръка, за да попречи на стрелбата. Но по-дългият престой на
Джордан във въздуха му дал предимството, от което имал нужда. Ело бил
сложил ръка пред топката, но летял наляво и бързо се приземил. През това
време неясната форма в червено продължила да виси във въздуха,
достигнала своя пик на летежа, след това се чуло свистене и резултатът
станал 101100. Това предизвикало най-популярното размахване на юмрук от
радост в историята на съвременния спорт, показвано милиони пъти по
телевизията години след това.
Този победен миг веднага бил наречен „стрелбата“. Първата мисъл на
Краузе, докато гледал от трибуните как Брад Селърс вкарва топката в
игрището, била, че пасът му е перфектен и единствено той направил края на
атаката възможен. „Това беше най-добрият пас, който съм гледал в
баскетбола. Направи го между трима, наистина, все едно я прекара през
иглено ухо. Изтичах до терена и прегърнах Брад“, казва мениджърът през
2011 г.
По този начин той казва и нещо друго - че прегърнал своя изстрадан избор
от драфта. През 1986 г. Джордан лобирал да се привлече Джони Доукинс от
Дюк, но Краузе избрал вместо това Селърс, който станал поредния проблем

302
между двамата, защото Брад трудно се вписвал в отбора. Пасът му бил пер-
фектен, обаче нищо не можело да предотврати последвалите проблеми.
Краузе и Джордан гледали на момента на еуфория от различни перспективи.
И двамата били много упорити, непримирими, успехът им се разраствал и се
превръщал в пропаст между тях. Колкото до Селърс, той щял да си тръгне
от „Булс“ още през следващия сезон. Обявен за титуляр в началото, той
вкарвал само по 4 точки на мач и играел по едва 13 минути на мач в
плейофите.
Същевременно един видеозапис от мача щял да предизвика вниманието.
Касетата била снимана от пейката на „Булс“ след 44-те точки, с които
Джордан допринесъл за победата. Тя уловила в кадър журналистите, седящи
наблизо, включително Сам Смит и Бърни Линском от „Трибюн“ и Лейси
Банкс от „Сън Таймс“. „Можете да видите как Дъг Колинс се радва, а след
това как Лейси скача, размахвайки юмруци над главата си“, разказва Джей
Ей Аданде от ESPN, който тогава работел с Банкс в „Сън Таймс“. „Имаше
някакъв скрит фен в Лейси и той се прояви в този момент. Но това никога не
навреди на журналистическата му работа, нито пък го отклони от дълга му“,
допълва Аданде.
Банкс бил един от журналистите, които винаги предизвиквали Джордан, но
в този случай бил хванат в крачка в комично отклонение от своята
безпристрастност. Вероятно това имало нещо общо с прогнозата му за
победа на „Булс“, но моментът показвал конфликта между служебния дълг
и растящото повсеместно обожание към Въздушния Джордан. Скоро щяло
да бъде безкрайно трудно за спортните журналисти да противостоят на това
във времето на изобилие от подобни изключителни моменти.
За „Кливланд“ загубата се оказала опустошителна. Центърът на
„Кавалерите“ Брад Дохърти, бивш съотборник на Джордан от колежа, си
спомня, че и друг път е ставал свидетел на това: „Видях го да се вдига и се
обърнах, за да загърбя противника, а и да гледам как топката лети. Не успях
обаче да я видя, защото Майкъл само финтира и я смъкна долу. След това
отново се вдигна и докосна долната част на мрежата. Все още не знам как
успя да направи всичко това само за три секунди“, казва Дохърти.
„Отиваме в Ню Йорк, човече“, крещял Джордан след мача.
Инерцията от тази победа ги движела и във втория кръг, където „Булс“ се
изправили срещу „Никс“ на треньора Рик Питино и Патрик Юинг, Чарлс
Оукли и Марк Джексън в състава. Джордан играл с разтежение на
сухожилието, но въпреки това вкарвал по 35 точки средно на мач, а тимът
му изненадващо повел с 3-2 в серията, преди да дойде време за мач номер 6
в Чикаго.
Същевременно Скоти Пипън и Кени Уолкър от Ню Йорк били отстранени
след бърза размяна на юмруци по време на един от мачовете. Това бил голям

303
удар за Чикаго, но Джордан го преодолял, като вкарал 40 точки и направил
10 асистенции. Победата за „Биковете“ изглеждала сигурна шест секунди
преди края при 111-107. Но Трент Тъкър вкарал тройка за „Никс“, като
спечелил и фаул, който също отбелязал. Така изравнил резултата и оставил
без дъх Дъг Колинс край линията. Ем Джей се надявал да може да сътвори
ново чудо, Подобно на онова от Кливланд. Този път Джон Паксън вкарал
топката в игра и отново Джордан напреднал край страничната линия, но бил
фаулиран. Всъщност директно бил свален на земята две секунди преди края.
Той вкарал и двата удара от линията, а „Никс“ изпуснали опита си за
изравняване със сирената. Колинс най-накрая можел да поеме дъх, а след
това да празнува на игрището.

Лоши момчета
„Чикаго“ се класирали за финали на конференцията за пръв път от 1975
г. насам. Тогава загубили от „Голдън Стейт“. Този път съперник щял да
бъде тимът на „Пистънс“ и отново войната между двата тима щяла да бъде
яростна. В един от мачовете между тях през април Айзия Томас ударил
Бил Картрайт и бил наказан за два мача. В частен разговор Томас казал, че
предпочита тимът му да се изправи срещу „Ню Йорк“, въпреки че „Никс“
имали положителен баланс срещу „Детройт“. „Чикаго“ не успял да победи
„Буталата“ нито веднъж през сезона. Томас дърпал тима си към
спечелването на първа титла в НБА и имал едно наум за „Булс“. Джордан
бил в почти извънземна серия и се представил брилянтно при
отстраняването на „Кливланд“ и „Ню Йорк“.
За мач Номер 1 от финала на Източната конференция Колинс наредил
Джордан да играе срещу Томас. Майкъл вече се • чувствал достатъчно
удобно като плеймейкър, но за пръв път получавал задачата да пази за
дълго време Томас. Ръстът на Джордан и неговата способност да скача
трябвало да отвличат вниманието на хората по периметъра на терена.
Мерникът на Томас изневерявал, което позволило на Джордан да го кара
да стреля все повече и повече. Ако стрелбата на Айзия Томас вървяла,
Майкъл трябвало да му се противопостави. Тогава Томас можел да опита
пробив или да подава на крилото Марк Агуайър. Но пропуските му от
дистанция поставили „Детройт“ в неизгодна ситуация. Томас вкарал едва
три от 18-те си опита. „Бях нащрек при всеки негов опит за пробив. Исках
да стреля отвън, колкото може повече. А той така и не успяваше да вкара.
Не бих казал, че свърших някаква изключителна работа в защита“,
коментирал Джордан.
Другият суперстрелец на „Детройт“ - суперрезервата Вини Джонсън, също
нямал ден. „Буталата“ изоставали с 24 точки във втората четвърт, но се
съвзели след почивката и дори излезли напред в средата на последната част.
304
Те обаче не успели да се справят със защитата на „Чикаго“ и „Биковете“
повели с 1-0 в серията след победа с 94-88. Загубата сложила край на серията
от 25 поредни мача без поражение у дома за „Детройт“, а също и на серията
от девет поредни победи в плейофите. За пръв път за последните 9 мача
между двата тима „Чикаго“ успели да спечелят. За един следобед
домакинското предимство на „Детройт“, което безотказно им служело до
момента, се изпарило.
„За нас щеше да е трудно да ги догоним, ако сме в позицията им от днес.
Но имахме добър шанс да спечелим серията“, казал пред репортери
Джордан. В съблекалнята на „Детройт“ репортерите се скупчили да чакат
Айзия Томас, който необичайно дълго се забавил под душа. Колкото повече
седял в банята, толкова по-голяма тълпа от журналисти се събирала. Най-
накрая той излязъл, разбутал тълпата и седнал до стената пред безбройните
камери, светкавици и микрофони. Въпросите тъкмо започнали, когато
съотборникът му Марк Агуайър разбутал всички, за да си вземе малко
лосион, и попитал: „Ще получим ли овесена каша тази вечер?“, опитвайки
се да разведри очевидно депресирания Томас. Айзия се усмихнал измъчено
и насочил вниманието си към журналистите. Един след друг, с преценен тих
глас, той отговорил на всички въпроси. Разпитът продължил 45 минути.
Накрая в съблекалнята не останал почти никой, освен репортерът на „Ню
Йорк Поуст“ Питър Веши, който се опитвал да измъкне нещо повече от
Томас. Какво всъщност се било случило? Томас приключил с вратовръзката
си и въздъхнал тежко. Най-големите му страхове, свързани с Джордан, били
на път да се превърнат в истина. Гардът на „Детройт“ изглеждал като болен.
„Тази игра понякога е странна“. Той взел сака си и се отправил към вратата.
Там го пресрещнал Майк Орнщейн, негов приятел от Лос Анджелис, който
взел чантата от ръцете му. „Нека го нося вместо теб“, казал Орнщайн и
плеснал Томас по гърба. Двамата се помотали наоколо няколко часа, като
по-късно Орнщайн признава, че през цялото време Айзия мълчал.
В залата за пресата коментаторът за „Детройт Нюз“ обобщил ситуацията
така: „Томас може да умре за каузата.“
Все пак до погребение не се стигнало. Две вечери по-късно Томас вкарал
33 точки, а Дюмарс добавил 20, за да изведат „Пистънс“ до успех със 100-91
и да изравнят серията. Спектакълът се пренесъл в античния „Чикаго
Стейдиъм“, където „Детройт“ се спасили благодарение на добрата игра в
нападение на Агуайър. Те поразили публиката, когато седем минути преди
края повели с 14 точки. Но точно когато изглеждало, че последната част
както винаги е времето на „Детройт“, Джордан повел тима си към
изравняване. Резултатът бил 97-97, оставали 28 секунди, а топката била
притежание на „Детройт“. 10 секунди преди сирената Томас дриблирал
далеч от коша, а Леймбиър протегнал крак и спънал Джордан при

305
неправилен заслон. Съдията свирил и топката отново била притежание на
„Чикаго“. Джордан я поел и на другия край на терена стрелял за 99-97.
Победата извела „Чикаго“ напред с 2-1 в серията. Той бил вкарал 46 точки и
за пръв път в серията записал толкова добра успеваемост в атака. Знаейки,
че не могат да си позволят това да се случи отново, щабът на „Буталата“
решил да направи така, че да принуди Джордан да играе като истински
плеймейкър в мач Номер 4. Те дублирали защитата му и го принудили да
подава.
„Когато той си навие нещо на пръста, не можеш да го спреш. Това е
ключовият момент в играта. Просто се надявахме да му избием нападението
от главата“, коментира след това Томас.
Както обикновено Дюмарс поел отговорността да пази Джордан, но и Вини
Джонсън, и Томас също имали ангажимент с това. Както и Родман. Джордан
вкарал едва пет от 15-те си стрелби в мача, а отборно „Булс“ записали само
39 % успеваемост от игра. „Пистънс“ стреляли с 36 % успеваемост, но това
нямало значение. Томас вкарал 27 точки, а отборната защита помогнала на
тима му да спечели мача с 86-80 и да изравни серията на 2-2.
След това Колинс казал на Джордан, че стреля твърде много и не успява
достатъчно при опитите си. Джордан отговорил малко детински, по начин,
който би създал огромни проблеми с медиите, ако например е използван от
Ле Брон Джеймс в днешно време. В „Палас ъф Оубърн Хилс“ в мач Номер 5
Джордан стрелял само 8 пъти, вкарал в четири от тях и завършил с едва 18
точки, а „Детройт“ победили с 94-85. Това предизвикало Колинс и той
поискал разговор на четири очи с Рейнсдорф, като му казал, че няма как да
спечели каквото и да било с Джордан в отбора. Но критиците на треньора
отново отбелязали, че ако имало някой, който да подхранва и толерира
огромното его на Джордан при всеки възможен случай и след всеки голям
скандал, то това бил самият Колинс.
Без да са наясно с проблемите между треньор и звезда, феновете на
„Чикаго“ напълнили „Чикаго Стейдиъм“ за мач Номер 6. Тълпата шумно
изразила неодобрение, когато още в първата част Пипън получил
сътресение, след като бил ударен с лакът от Леймбиър при опит за борба в
атака. Пипън не пострадал сериозно, но напуснал залата с линейка и останал
една нощ в болница под наблюдение. Не било отсъдено нарушение. По-
късно, когато центърът на „Пистънс“ застанал на линията за наказателен
удар, цялата зала се разтресла, а публиката крещяла гневно: „Леймбиър не
струва! Леймбиър не струва!“ В крайна сметка Томас завършил с 33 точки,
а Джордан водел „Чикаго“ с 32 точки. „Детройт“ обаче спечелил със 103-94
и сложил край на серията.
В последните секунди на мача Джордан тръгнал към пейката, но спрял да
говори с Дюмарс. „Той дойде при мен и ми стисна ръката. Каза ми: „Върнете

306
я пак на Изток“. Аз му отвърнах: „Няма да ми липсваш Майк, ще се видим
догодина.“ Винаги ме е било страх, че дори да дадеш всичко от себе си, пак
няма да можеш да се справиш с него“, спомня си гардът на „Пистънс“.
Джордан бил бесен и раздразнен, но нямало да покаже на никого болката
си от загубата. „Той си казваше: „Не показвай на другите, че страдаш. Нека
никой не знае какво става в главата ти. Познаваш се възможно най-добре, но
никой не трябва да знае повече за теб.“ Той скри своето разочарование, скри
раздразнението си, скри тъгата си, скри агонията си“, казва Лейси Банкс.
В съблекалнята на „Чикаго“ Колинс се оплакал срещу това, което нарекъл
„мръсна игра“ на Леймбиър. Репортерите веднага „снесли“ на Леймбиър
цветистите реплики на Колинс срещу играта му, но той отвърнал, че дори не
разбрал, че Пипън е контузен, докато не погледнал назад и не видял щаба на
тима, скупчен над него.
Когато тълпата репортери започнала да се разотива, режисьорът Спайк Лий
влязъл в съблекалнята. Лий тъкмо бил започнал да режисира своя герой
Марс Блекмън в рекламите на „Найк“ на марката „Air Jordan“. Той спрял
пред гардеробчето на Айзия Томас и направил няколко снимки. „Спайк! Как
си? Видях те по телевизията тази сутрин“, казал Томас.
Лий се усмихнал измъчено и леко стиснал ръката на гарда. Джордан може
да имал огромно финансово състояние с договора си с „Найк“, но Томас и
„Детройт“ все още превъзхождали „Булс“. „Буталата“ били на път да
спечелят първата си титла след успех на „Лейкърс“ във финала, а „Булс“
били на прага на нови взаимни обвинения, сътресения и промени.
Те станали жертва на два обрата от страна на „Пистънс“ и бавно започнали
да разбират на какво се дължи това. „Не можеш да играеш емоционално
срещу „Детройт“. Не можеш, защото това е начинът, по който те искат да
играеш. Те се опитват да те изкарат от релси, да те спрат да играеш собст-
вената си игра. Ние нямахме техния ръст и тяхната физика, за да играем по
този начин, а когато се ядосахме, това беше от полза за тях. За нещастие Дъг
беше най-емоционален. Публиката също не ни помагаше за това. Емоциите
никога не са ни били от полза. „Пистънс“ толкова добре противодействаха,
че беше трудно да осъществиш контрол. Оказа се, че това е най-големият ни
съперник. Трябва само да се научим как да ги побеждаваме. Но засега
изглежда, че не можем да го направим“, казва Джон Паксън.
На 6 юли 1989 г. Джери Рейнсдорф и Джери Краузе внезапно освободили
Дъг Колинс, като се обосновали с „философски различия“ с треньора. Това
бил шокиращ ход - да уволниш един популярен млад треньор само седмици
след като е извел отбора до първи финал в конференцията от 14 години
насам. Разтърсващият начин на уволнението породил вихрушка от слухове.
Един от тях бил, че Колинс се е забъркал с някого от семейството на един от
собствениците. Краузе признал, че Колинс се радва на много богат социален

307
живот - толкова активен, че Краузе на няколко пъти му правел забележки.
Генералният мениджър обаче отрекъл този слух.
Краузе казал, че Колинс е уволнен по две причини: първо, защото
напрежението е станало прекалено голямо и тормозело както треньора, така
и отбора, и второ, защото му липсвала философия в нападение. Краузе и
Колинс често се карали кой играч „Булс“ трябва да привлече, а според някои
наблюдатели треньорът зад гърба на мениджъра убеждавал Рейнсдорф да го
уволни. Единственият проблем с тази версия бил, че Рейнсдорф всъщност
много малко се интересувал от Колинс, който бил назначен само по
препоръка на Краузе. Опитите за задкулисни игри на Колинс се оказали
повече от глупави.
„Дъг не се разбираше с Краузе в ежедневието и това започна да тормози
целия отбор“, обяснява Марк Пфейл. „Повечето от местните медии не бяха
много изненадани от уволнението на Дъг. Феновете обаче бяха бесни. Те не
го разбираха. „Булс“ бяха отишли в Кливланд и бяха спечелили серията. И
всички си мислеха: „Боже, „Кливланд“ трябваше да победят.“ Феновете
реагираха зле, но имаше толкова много напрежение. Имаше напрежение
между играчите, имаше напрежение между Дъг и ръководството. И
изглеждаше, че това ще продължи дълго“, казва Черил Рей-Стаут.
„Дъг беше много популярен в медиите. Всички освен мен го обичаха.
Играехме финалната серия на Източната конференция, когато казах на
Джери: „Искам да разкараме Дъг.“ Повечето собственици биха казали:
„Чакай малко. Ти го доведе. Той е твое изобретение. Тъкмо спечели 50 мача
и ни изведе до финал на конференцията.“ Но Джери не каза това. Той по-
пита: „Защо?“ И аз му отговорих, че не можем да спечелим титлата по този
начин, а мисля, че имаме отбор, който може да го направи. Това беше
единствената причина, поради която Дъг си тръгна. Никой мениджър, няма
значение колко силен е, не може да уволни треньора без съгласието на
собственика. Когато казах на Джери за намеренията си, той ме попита: „А
кой искаш да води тима?“ Казах му: „Не искам да мисля за това, докато не
решим дали ще освободим Дъг. Хайде да го решим.“ Така че направихме
първо това. После казах: „Искам да назначим на поста Фил Джексън.“ Бях
довел Фил преди две години в отбора като помощник-треньор. Джери каза:
„Добре“, спомня си Краузе.
„Дъг е много емоционален човек. Той оставя сърцето си в това, което
прави, и това го правеше добър за този клуб. Беше добър в това да насочва
играчите, да ги кара да играят емоционално и интензивно. Но после имаше
момент, в който трябваше да се научат на спокойствие и контрол“, казва по-
късно Джексън. Точно в това се състоял неговият ангажимент. Отборът
подобрявал играта си във всяка следваща година под ръководството на
Колинс. Но наставникът не виждал отвъд ежедневните конфликти.

308
 „Извикахме Дъг в офиса. Мисля, че той смяташе, че ще говорим за
продължаване на договора. Беше с агента си. Казах му: „Дъг, мислим да те
освободим.“ Изглеждаше шокиран. Приключихме разговора с него и се
обадих на Фил, който по това време беше за риба в Монтана. Казах му:
„Тъкмо освободих Дъг.“ Той отвърна: „Какво?“ А аз му казах: „Дъг си тръгна
и искам ти да си старши треньор на отбора. Затова си довлечи задника тук.
Хвани първия полет за насам. По най-бързия начин. Трябва да говоря с теб.“
В подготвено становище Колинс отговорил на уволнението си: „Когато ме
наеха преди три години, аз по своя воля приех предизвикателството да
изведа тима по пътя към отбора, който този град заслужава да има. Горд съм
от факта, че с всяка следваща година тимът правеше поредната крачка към
титлата в НБА и играеше с нарастваща гордост и себеотдаване. Нямам думи,
за да опиша колко тъжен се чувствам, че вече няма да съм част от този велик
отбор и атмосферата в „Чикаго Стейдиъм“.
Уволнението не предизвикало реакция от страна на Джордан, казва пък
Вакаро. „Нямаше случай, в който Майкъл да каже нещо от рода на „Е, Дъг
се прецака“. За него това беше само бизнес, както обикновено“, казва
агентът.
„Всички харесваха Дъг. Проблемът беше, че току-що бяхме стигнали до
финала на конференцията и го бяхме загубили от „Детройт“ в 6 мача.
Бъдещето беше пред нас. А треньорът, който беше прекарал три години с
нас, помагайки ни да стигнем до там, вече го нямаше. Тогава трябваше да
гласуваме доверието си на Джери Рейнсдорф и Джери Краузе. Те твърдо
вярваха, че Дъг е бил нещо хубаво за този отбор до един момент, но ние
имаме нужда от друг тип треньор, който да ни изведе на следващото ниво“,
допълва Джон Паксън.
„Мисля, че той научи нещата по трудния начин. Дъг се справи с това добре.
Можехме да видим неговото влияние. Все пак той измина пътя си заедно с
Майкъл, който тогава беше за трета година в лигата. Колинс пък беше млад
и амбициозен треньор, който постигаше всичко със страст. Той винаги пре-
следваше съдиите, говореше им, казваше им каквото мисли и вижда. Но тези
сцени не се приемаха от всички. В баскетбола трябва да си удобен на много
хора едновременно, а освен това е хубаво и да печелиш. Мисля, че Дъг
направи много за израстването на Майкъл. Двамата оформяха пламъка на
тима - Майк с играта и непримиримостта си, а Дъг - със страстта и думите
си. Той обясняваше всичко разпалено“, казва и Джони Бах в интервю през
2012 г.
По-късно пред свои близки Колинс щял да признае, че смята, че Джексън е
подкопал положението му, макар че никога нямало да го каже публично.
„Ето така Фил получи работата. Той беше копачът, който Краузе

309
използваше, за да подкопава усилията на Колинс зад гърба му“, споделя това
мнение Лейси Банкс.
„Дъг имаше много схеми на игра. Имаше поне 40-50, които използвахме.
Имахме толкова много опции. Но използвахме само 5 или 6 схеми за атака.
Можете да видите това в много отбори. Но аз не станах баскетболен треньор,
за да правя това. Нито пък беше философията на Текс. Вярвахме в организи-
раната система на Текс“, казва в интервю през 1994 г. Фил Джексън.
По-късно Краузе признал, че не бил сигурен, че новият треньор ще
използва триъгълното нападение на Текс Уинтър. Той бил наясно, че Уинтър
и Джексън се били сближили по време на съвместната си работа начело на
„Булс“ в Лятната лига и само се надявал това да се случи. Мениджърът си
спомня: „Повиках Фил и обсъдихме философията. Първото нещо, което той
каза, беше: „Винаги съм бил много ориентиран към защитата. И като играч
на Ред Холцман, и като треньор. Това е, което искаш от мен, нали?“ Казах
му: „Да!“ „Ще изградя нападението около системата на Текс и ще приложа
схемата на трима играчи в подкошието.“

310
 ГЛАВА 23
СВАТБА В ДВИЖЕНИЕ
През голяма част от сезон 1988/1989 г. Джордан успявал да пази далеч от
медиите историята за своя син. Това останало така, докато не поканил
репортера на „Спортс Илюстрейтид“ Джак Маккалъм на едно събиране в
дома си. Там Макалъм видял Хуанита да се занимава със здравичко
момченце. „Биковете“ играели у дома тази вечер и той попитал за това
пресаташето на клуба. Тим Халъм му отговорил, че Джордан не иска никой
да пише за детето. Молбата му поставила Маккалъм в неудобно положение.
Той хем бил допуснат до вътрешния кръг на Джордан, но пък бил и
журналист, и му се приискало да разбие информационния поток с важната
новина. Взел компромисно решение, като споменал за откритието си в края
на един материал, който готвел за края на седмицата.
Много от читателите обаче забелязали вметката, а Джордан бил бесен.
Очевидно разкриването на тайната не било идеалният начин и не се вписвало
в неговия идеален имидж. Но младата баскетболна звезда всъщност искала
да се покаже и като човек, нещо, което ставало все по-трудно.
Когато напрежението около плейофите през 1989 г. се разсеяло, Джордан
се подготвил за ново лято на голф и безметежност, опитвайки се да подреди
личния си живот. В края на август той срещнал Ричард Ескуинас,
съсобственик, президент и генерален мениджър на „Сан Диего Спортс
Арина“. Те започнали дългогодишни, основани на голфа, взаимоотношения,
които захранвали нуждата на Джордан както от голф, така и от залагане.
Тези взаимоотношения след години щели да завършат с грандиозен скандал.
В онова лято обаче това бил само още един начин звездата да се изключи от
натоварения си живот.
Малко след срещата с Ескуинас в Сан Диего Джордан и няколко негови
близки пристигнали в Лас Вегас, където Сони Вакаро ги представил на
магната и собственик на курорти и казина Стив Уин. Братът на Вакаро
работел за Уин, който станал домакин на Джордан и Хуанита. Докато
двамата били в града, те използвали случая да се отбият в църквата „Литъл
Уайт Уедин Чапъл“, известна с бързите бракосъчетания на знаменити
двойки, и узаконили връзката си. Така сложили край на приливите и
отливите в отношенията си. Все пак Джордан вече ѝ бил предложил брак в
новогодишната нощ на 1986 г. на рибния пазар на Ник. „Той искаше да се
свърши с това без много шум“, казва Вакаро. Всъщност импресариото бил
на събитието заедно с жена си Пам, както и Фред Уитфилд. Не присъствал
никой друг.
„Беше навреме взето решение да се оженя. Но беше и навлизане в непозната
територия. Бях готов да науча какво точно е бракът. Всеки ден човек научава
311
нещо ново. Да живееш с друг човек до края на живота си - това е нещо, за
което трябва да се потрудиш. Ще имате добри моменти, ще имате и лоши
моменти. Като двойка, като съюз, като семейство ще трябва да се борите и
да намерите пътя си“, казва по-късно Джордан.
Било му нужно известно време, за да се справи с проблемите, които
родителите му създавали. Той все още разчитал на тях за съвет и подкрепа.
Не искал да ги разочарова. Когато собственото му дете вече било почти на
година, бил с вързани ръце. В началото нямало мир в младото семейство.
Вакаро си спомня: „Преди всичко родителите му не искаха той да бъде
женен. Имаха доста проблеми с това. Първо, те не харесваха жена му. А тя
беше страхотен човек. Разбираше го. Мисля, че приемаше по-леко нещата.
Ако не беше стабилна, ако не беше толкова образована, той вече щеше да
има поне три брака. Майкъл имаше проблеми с жени, не е като да нямаше.
Дори много проблеми. Но Хуанита спечели доверието му и правеше всичко
възможно да осигури стабилност в живота му покрай изискванията, с които
го товареха всички.“
Ваной била една „класна дама“, отбелязва Вакаро. Не била от жените, които
правели нещата само за себе си. Тя била отдадена, търпелива и те можели да
разговарят с часове, което помагало на Джордан да разбира по-добре самия
себе си и това, което се случва с него. Вакаро допълва, че знаменитости като
Майкъл често разчитали на земни жени като Ваной. Бракът му може да бъде
прибавен на първо място в списъка с добрия му късмет. Тъй като бракът на
родителите му се разпаднал пред очите му, Джордан намерил нова
стабилност, където можел да търси покой. Хуанита му осигурила място за
бягство от семейството му и отговорностите към него.
Личният живот от доста време бил най-ценното нещо за Джордан, казва и
Лейси Банкс: „Той и Хуанита си имаха къща на Хайланд Парк до Лейк Кук
Роуд. Беше голяма къща. Не беше палат или нещо такова. Щяха да си
построят палат по-късно - 2322 квадратни метра. Но Майкъл не беше от хо-
рата, които биха хвърлили всичките си пари за такова нещо. Ако трябваше
да домакинства на много хора, го правеше на голфигрището или в
партицентър. Но Майкъл не беше от тези хора, които често правеха партита.“
Едно от събитията, които двойката обаче включила ежегодно в календара
си, бил Хелоуин. Тогава Джордан събирал много деца от околността. Това
бил празник без родителите, на който той се занимавал с децата лично, без
да се притеснява от възрастните и техните домогвания към личния му живот.
Това била дейност, която той започнал още в първите си сезони в НБА и по-
късно разширил, когато заживял в имението си в северните покрайнини на
Чикаго.
„Когато разбра колко е велик и величието му продължи да расте и
еволюира, той стана по-загрижен за това, което трябва да придобие. Беше

312
наясно, че вече има власт и контролира собствения си живот. Ако не искаше
да си около него, не те допускаше. А всеки искаше да е около него. Всички
искаха да са като Майк, да са с него. До голяма степен Майкъл беше много
потайна личност. Като добър играч на хазарт. Разбирах го. Той не би се
разкрил пред всеки“, казва Лейси Банкс.
В края на септември Джордан поканил Ескуинас във вилата си на Хилтън
Хед Айлънд (една от няколкото, собственост на Джордан) за уикенд голф,
залози и игри на карти. Той бил запазил този уикенд за себе си точно преди
началото на тренировъчния лагер и дългия сезон в НБА. „По светло играехме
голф, когато се стъмнеше подхващахме картите“, признава Ескуинас.
Играели тонк (вид игра на карти по четворки). Ескуинтас допълва, че се
включили още тримата Фред и Адолф Шивър. Единият Фред се скарал с
Шивър. Наложило се Джордан да ги разтърве. Бил лош момент за антуража.
В края на деня Ескуинас се обзаложил с Джордан и загубил. Той написал чек
за 6500 долара на баскетболиста. „Човече, не искам да печеля по този начин“,
казал Джордан. Но все пак прибрал чека.

Игра на тронове
Като тийнейджър Фил Джексън играел много настолни игри с майка си, за
която се говори, че била изключително духовна жена. Самата тя била играла
в миналото си баскетбол, но това не било толкова важно, колкото фактът, че
редовно сядала с малкия си син в Уилинстън, Северна Дакота да се
занимават. Домът им нямал много модерни удобства. Нямали дори
телевизор.
Младият Фил бил доста саможив, четял, играел различни настолни игри,
наблюдавал света. Това изглежда като нормални занимания за един човек,
който впоследствие ще бъде нает, за да играе професионално игри на ума.
Той се изправил срещу много предизвикателства, докато стигне до
треньорството в Чикаго. Но дори и там проблемите, които трябвало да ре-
шава, не свършили. В отбора трябвало да се справи с двете трудни личности
- Джери Краузе и Майкъл Джордан. Самият Джексън нерядко бил описван
като инат и силна личност от хората, които работели с него. Такива хора са
често срещани в света на спорта и голямата конкуренция, но сблъсъкът
между тези трима мъже в една игра на сила и власт довел до голям конфликт,
интриги, а същевременно и до невероятния успех на „Булс“.
Това, което направило кофликта между тях най-интересен, бил фактът, че
всеки един имал коренно различни лостове за упражняване на своята власт.
Краузе имал силата на своята интелигентност, визия и стремеж, опита си
като скаут, който му спечелил доверието на Джери Рейнсдорф. Също така
имал зад себе си цялата власт на организацията, за която работел, както
наричал клуба си.
313
 Джордан имал своя собствена сила, която се основавала на интелигентност,
невероятните му способности като спортист, неговата воля и спортна натура,
работната му етика, харизмата, необичайното му усещане на играта. Всичко
това в комбинация позволявало на Джордан да спечели доста пари за себе
си, но и за Джери Рейнсдорф и партньорите му, а и за цялата Национална
баскетболна асоциация и останалите играчи.
След време Джексън щял да развие своята най-голяма сила. Но в началото
на работата си като треньор имал своя опит, способността си да създава
контакт с играчите, различния начин на мислене и виждане за нещата,
интелигентността си, състезателната си натура, хитростта си и
великолепното си умение да наблюдава. Не било без значение, че той дължал
всичко на Краузе, своя откривател. Никой друг не се интересувал от
Джексън, освен от „Ню Йорк Никс“, които го наблюдавали отблизо, докато
бил помощник-треньор в щаба на „Булс“.
Сам Смит се шегувал, че едно от най-бързо забележимите неща за Краузе
било, че говорел постоянно за своите успехи. Генералният мениджър
постоянно напомнял за ролята си на търсач на таланти и начина, по който им
помагал да успеят. Например често споменавал блестящата си млада
асистентка Карън Стак и брат ѝ Джим, когото също наел. „Джери наистина
има скрита тъмна страна. Освен това е много инатлив и горд човек“, казва
Джим Стак.
Като асистент в щаба на „Булс“ Джексън наблюдавал начина, по който
Краузе се държи с Колинс и искал да избегне максимално сблъсъците с него.
Когато през 70-те самият Краузе бил млад скаут на „Булс“, често срещал
остро, дори обидно отношение от страна на треньора Дик Мота, който го
пренебрегвал заради факта, че Джери никога не бил играл баскетбол в
университета или дори в гимназията. Мота имал навика да се опитва да
мотивира играчите си, като ги обижда, но изглежда имал специално лошо
отношение към Краузе, спомня си бившият генерален мениджър на „Чикаго“
Пат Уилямс.
„Краузе и Мота бяха обсебени от баскетбола, но по коренно различен
начин. Те не можеха да се понасят, затова беше интересно да гледаш
сблъсъците им“, казва журналистът Боб Логан, който отразявал случващото
се в „Булс“ през 70-те години за „Трибюн“.
Мота вече имал успехи в Чикаго и тимът му започнал да ниже победи,
когато завалели оферти за работа. Краузе много искал треньорът да бъде
пуснат да си ходи, но популярният тогава наставник останал и продължил
да го тормози, докато не изгонил упорития млад скаут от клуба. Това
донякъде обяснява сложните отношения на Краузе с Дъг Колинс и
нетърпението му да го освободи през 1989 г., след като тимът приключил
участието си във финала на Източната конференция. Това била последната

314
възможност за мениджъра да се отърве от треньора, с когото не се разбирал.
Ако Колинс бил останал и по някакъв начин спечелел титлата с „Булс“, щяло
да стане невъзможно да го помръдне от поста му. Достигнал властната си
позиция, Краузе не бил готов да бъде подчинен на този млад треньор.
Джексън видял какво се случило и започнал да търси свой начин да направи
Краузе щастлив.
От своя страна Краузе въздигнал нов млад крал, свое протеже, който бил
нетърпелив, но и волеви човек. Очевидно не ставало дума само за
неразбирателството му с Колинс, но и за собственото му оцеляване.
Генералният мениджър все още дълбоко уважавал Текс Уинтър и неговата
система за нападение. По някакъв начин той от доста време бил свързан с
Джексън. Краузе ги виждал да работят заедно и да постигнат нещо
специално.
Основната сила на Джексън като старши треньор била неговата
самоувереност. Всеки около него усещал това. Особено Джордан. „Ако ще
си треньор на човек като Майкъл Джордан, най-добре е да имаш топки. А
Фил имаше“, отбелязва Тим Халъм. „С поведението си Фил Джексън успя
да се настрои на вълната на Джордан по най-добрия начин. И двамата бяха
достигнали до етапа в живота си, в който знаеха кои са и къде са“, казва
Джони Бах.
Колинс имал много добри качества, но неговата неувереност му създавала
проблеми. Той искал да бъде обичан от играчите си, особено от Джордан,
което просто не било възможно. От своя страна Джексън нямал никакви
такива мераци. „Най-важното нещо беше, че никога не търсеше тяхната
любов. Има много треньори, които искат играчите му да го обичат. Те трябва
да бъдат обичани и губят именно заради това. Професионалните спортисти
не правят такива неща. Те не ти дават любовта, която търсиш“, казва Бах.
Джексън гледал на играта откъм забавната ѝ страна. Обичал да седи отзад
и да наблюдава как играчите му се борели с това, което не умеят. Като
помощник той бил по-скоро някаква мистериозна фигура в щаба.
Мистерията щяла да придобие нови размери, когато станал старши треньор.
Това щяло да се превърне в ключ за влиянието му върху отбора.
От целия щаб на „Чикаго“ Текс Уинтър бил прекарал най-много време е
него. По-възрастният треньор първоначално бил впечатлен от детайлността
на Джексън и начина, по който приемал докладите на скаутите. По-късно,
когато двамата били начело на отбора в Лятната лига, Уинтър бил зашеметен
от способността му да помни и най-малката подробност от мачовете. Дори
онези, които се играли преди доста време. „Имаше страхотна памет“, спомня
си Уинтър.
Една от първите задачи на Джексън била да затегне състава. Той създал
ред, обяснява Бах: „Фил затвърди йерархията в отбора. Колко треньори го

315
правят. Той използваше дългите си ръце, докато говореше с тях. Фил им
каза: „Ето каква е йерархията“. Вдигна ръка високо и продължи: „Тук е
Майкъл. Ето тук.“ След това слизаме надолу и показваше някое момче. „Ето,
ти си тук.“
Звучи като нещо простичко. Всеки в клуба знаел, че Джордан е много
важен, но повечето треньори се опитвали да покрият истината с воал от лъжи
и да приказват всякакви неща от типа, че всички са равни, когато всъщност
не били. Джексън изяснил това още в самото начало, с което дал на всички
да разберат, че той е честен и директен, особено с тези, които са от най-
голямо значение.
„Майкъл обожаваше начина, по който Фил Джексън го тренираше.
Наистина. Всичко беше различно“, казва Бах. Но щели да минат години,
преди публично да стане ясно колко различно е всичко. Ексцентричността
на Джексън била обезпокоителна за играчите му.
Част от уникалния му стил като треньор бил дълбокият му психологически
подход към играта. И майка му, и баща му били ревностни проповедници, а
като дете той живял близо до индиански резерват. Като млад обичал всичко,
свързано с коренното население на Америка, дотолкова, че прочел всяка
книга по темата за индианската култура, която имало в местната библиотека.
В колежа бил очарован от книгата на Уилям Джеймс „The Varieties of
Religious Experience“ („Разнообразието от религиозни практики“). Като
играч на „Ню Йорк Никс“ се превърнал в запален колоездач и пушещо
наркотици хипи. Освен че имал интерес към индианската философия и дзен-
будизма, Джексън скоро развил свой начин на възприемане на себе си и
тима. Той се опитвал да учи всеки от своите играчи да приема и изразява
собствената си перспектива и гледна точка. Същевременно излъчвал
усещането, че знае за какво говори. И, разбира се, имал много чисто
баскетболни постижения - шампионски опит с „Никс“, както и с тима си в
СВА.
„Хората забравяха, че имаше опит и в СВА, а това има стойност на поне 30
години треньорски опит, защото там управляваш всичко. Едновременно си
треньор и психолог, защото работиш само с провалени играчи и странници,
които не са успели да пробият в НБА, тъй като не са уважавали играта,
треньорите или отборите си. Така че определено трябваше да имаш топки,
за да ги накараш да се сработят и да спечелиш титлата с тях. Фил беше
хванал цаката на управление на своя отбор без излишни страсти. Той не
засягаше хората там, където ги болеше най-много. Беше видял много и не
бързаше да намира отговори. Беше самоуверен и тих. И беше играл за някои
много добри треньори, като Бил Фич и Ред Холцман“, казва Бах.
Фич бил треньор на Джексън в Университета на Северна Дакота и го
пласирал в „Никс“. „Говорим за две абсолютно различни личности. Фич

316
беше емоционален, твърд и приказлив. Другият - Холцман, беше тих, но
познаваше добре работата си. Играл съм срещу него - труден периферен
играч. Играеше за Нат Холман, който обичаше бързите пасове и пакетното
нападение в движение. Ред Холцман беше един от любимите играчи на Нат
Холман. Мисля, че Фил с неговите удивителни качества беше попил много
и от двамата. Идваше от Северна Дакота. Майка му и баща му бяха
проповедници, а самият той е служил във военния резерв“, споделя още Бах.
В началото Джексън не показвал много-много странностите си. Трябвало
му време да накара играчите да приемат медитацията, освобождаването на
ума от мисли и другите му уникални практики. С времето Джордан щял да
извлече много ползи от дзен-подхода на Джексън, особено от сеансите за
освобождаване на ума, които треньорът провеждал с отбора, без значение
колко необичайни изглеждали. Но в началото често се дистанцирал.
„Майкъл винаги се изказваше подигравателно, когато Фил прибягваше до
тези практики. Не беше нещо неуважително, обаче. А Фил можеше да се
справя в такива ситуации. По някакъв начин се радвах на тези майтапи на
Майкъл. Той не обиждаше, не беше подъл. Шегите му добавяха малко искри
в отношенията играч - треньор. Беше вълнуващо. Всички се питахме: „Какво
ли е казал Майк?“ допълва Бах.
Някои от най-странните практики Джексън оставил за по-късно, когато
вече бил треньор на „Лос Анджелис Лейкърс“ Една от тях била барабанът.
На най-високото ниво на баскетбола в света Джексън започвал деня преди
мачовете с барабан. Той обяснил, че този ритуал е рутинен за северноаме-
риканските племена и искал да стане такъв и за играчите му. Барабанът бил
неговият начин да ги събере заедно и да накара сърцата им да изравнят
ритъма си и да бият едновременно по време на мача.
„Предполагам, че барабанът се използвал първоначално за обединяване на
племето в индианските традиции. Удряли силно, за да чуят всички и да се
съберат на едно място, без значение дали ставало дума за хранене, среща или
каквото и да било. А той го правеше в дните на мачовете, за да ни каже, че е
време да се съберем да гледаме видео. Малко по-различно е. Но това е част
от неговата индивидуалност, от неговия опит. И той искаше да го сподели с
отборите, които водеше“, разказва след години Дерек Фишер, който играл
под ръководството на Джексън в „Лейкърс“.
Джексън възродил представата на коренните американци за белия бик,
символ на рядка и специална мъдрост и знания. Той дори сложил малка
кандилница за изгаряне на градински чай в съблекалнята на „Биковете“.
„Това ще изгони злите духове“, обяснил треньорът. Мисля, че всеки по
някакъв начин разбираше, че той се забавлява, като прави такива неща. А
освен това успяваше да ни повлияе, като обсъждаше всичко първо с нас“,
допълва Фишър.

317
 Когато за пръв път се появил с барабана и пеещ, много от играчите се
опитали да подтиснат удивлението си. Това било нещо, което не били
виждали от други треньори. Най-вероятно били шокирани. Но това показва
колко уверен и убедителен бил той, за да накара отборите си да приемат тези
практики в отборите си. Бах бил прав - Джексън не търсел любовта на
играчите, а тяхното приемане на необичайния му подход към отбора и
странните му практики.
Когато започнал работа в Чикаго, той не биел по барабана толкова често и
настоятелно, колкото след това в „Лос Анджелис“. Но все пак поведението
му доказвало, че има огромна интуиция, що се отнася до играчите и играта.
От тази споделена интуиция с времето Джексън щял да извлече огромна
любов към своя тим. Имало служители на „Булс“, които не го харесвали, но
дори те признали по-късно обичта на треньора към отбора му и за това
всички му се възхищавали.
Една от първите задачи на новия треньор била да намери някаква защита за
отбора от разрушителния потенциал на енергичната му суперзвезда. През
1989 г. Джордан бил 26-годишен и вече бил много известен и богат. В бързия
възход на американската попкултура той се бил превърнал в икона. Тези
обстоятелства заплашвали да погубят всички.
Първият проблем било нарастващото его на Джордан, нещо, което звездата
ще признае много по-късно. „Първо мислех за себе си, а чак след това - за
отбора. Винаги съм искал тимът ми да е успешен, но държах да съм
основната причина за това“, признава Ем Джей. „Бях нервен, когато поех
„Булс“. Но не беше този тип нервност, заради която не спиш по цяла нощ.
Исках да се справя. Нямах търпение да изградя добра връзка с Майкъл.
Нямах търпение да му покажа пътя, по който сме тръгнали“, споделя и
Джексън.
Джордан също вече бил достатъчно дълго време в професионалния
баскетбол и знаел колко важна в един отбор е връзката между треньора и
звездата. Ако треньорът не можел да спечели уважението на звездата или
загубел това уважение, тогава треньорът губел целия отбор. Всичко зависело
от връзката между този играч и треньора.
„Знаех, че Майкъл щеше да се раздава във всеки един мач. Щеше да вкара
своите 30 и нагоре точки. Щеше да ти даде шанс да спечелиш.
Предизвикателството беше как да накарам и останалите играчи да се
чувстват по този начин. Да осъзнаят, че имат роля, жизненоважна роля. Това
беше неговият отбор, неговият път“, казва Джексън.
Другият проблем била известността на Джордан. Както Лейси Банкс се
шегувал, гой бил хипнотизиращ млад принц. „Беше такъв герой за САЩ
сред баскетболните фенове, че да живееш около него беше станало
невъзможно“, обяснява Джексън.

318
 От първите му дни като помощник-треньор той започнал да изучава
Джордан, но не само на терена. Всъщност треньорът имал една повтаряща
се дзенфантазия - какво ли ще стане, ако се срещне с младия Буда. Но
разбрал. „Бях настаняван в стая на неговия етаж в хотелите. Майкъл винаги
получаваше апартамент заради това, което беше. Треньорите - също, защото
им трябваше пространство за срещи с отбора, с щаба. Всъщност Майкъл
постоянно трябваше да дели стаята си с някого. Чувах шума в коридора.
Понякога имаше по 6-8 души там - хотелски персонал, камериерки,
шофьори, хора, които чакаха за автографи и му подаряваха цветя. Беше
невероятно. Постоянно го тормозеха“, спомня си Джексън. За да спаси
Джордан от тази ситуация, а и за да заздрави връзките в отбора, треньорът
решил да разруши част от света, който бил построен около звездата.
Треньорът знаел, че това ще го изправи пред проблеми и ще го сблъска със
семейството и антуража му.
Джим Стак се сприятелил с всички важни хора от най-близките на Джордан
- от баща му до Адолф Шивър, Джордж Кьохлер и тримата Фред: „Те просто
обичаха Майкъл. И Майкъл се грижеше за тях. Адолф беше наоколо през
цялото време. Беше приятелски настроено момче, което обаче не досаждаше
в никакъв случай. Харесваше начина на живот, който Джордан му беше
осигурил. Беше истинска подкрепа на Майкъл в социалния живот и извън
терена. Не знам в какви финансови отношения бяха, но ми изглеждаше все
едно Майкъл се грижи за него през цялото време. Джордан се радваше да ги
вижда наоколо постоянно. Мисля, че това му даваше усещане за уседналост,
когато не беше на терена.“
Шивър започнал да си докарва пари и след като станал домакин на партита
за играчите от НБА, които участвали в Мача на звездите. Той развил този
бизнес с подкрепата и благодарение на контактите на Майкъл Джордан.
Хауърд Уайт, Сони Вакаро, а по едно време и Фред Уайтфелд, работели за
„Найк“. Кьохлер, Гъс Лет и няколко други били заети с охраната и други
сервизни дейности. „При пътуването със самолет и появата си на летищата
той имаше нужда от антураж. Обграждаха го тези, които пътуваха с него.
Така понякога се изолираше от съотборниците си. Беше истинско
предизвикателство да го приобщя пак в отбора и едновременно с това да не
загуби специалния си статут, защото няма необходимото му усамотение“,
допълва Джексън.
Дори така, треньорът решил, че трябва да има някакви граници. „Знаех, че
трябва да направим изключение на основните правила, които имахме. Добре,
баща ти, братята ти и приятелите ти могат да се возят в клубния автобус.
Това ще остане вътре в отбора. Може да се срещате, когато пътуваме, но не
може да пътуват със самолета на отбора. Трябва да има някаква изолация на
тима и това ще бъде свещеното място. Там ще се опитаме да сме истински

319
баскетболен отбор“, казва Фил. Това било ново правило и пиар
специалистите трябвало да си отварят очите на четири, за да разберат каква
ще бъде реакцията. Думата на Джексън била свята, а и все пак той бил син
на проповедници. Джексън имал в себе си някаква набожност, точно каквато
Джон Удън имал навремето. Това ги правело толкова ценни за колегите им.

Промените
Имало и други усложнения. Сред най-близките хора на Джордан имало и
много журналисти, и хора от медиите, включително коментаторите Куин
Бъкнър и Ахмад Рашад. Бившият играч в Националната футболна лига
Рашад работел едновременно за Ен Би Си Спортс и като репортер за НБА.
Той бил доказателството за промените в медиите. Бил чаровен, използвал
софистицирана стилистика и се различавал много от излъсканите зализани
момчета с тефтери и микрофони. Медиите се променяли точно както Ем
Джей и лигата се променяли.
Връзката с Джордан била златната мина за Рашад, но и за Джордан, който
винаги търсел хора в медиите, на които вярва. „Беше добре за Ахмад, защото
той идваше от футбола. Изведнъж се оказа в спорт, на който беше само фен.
Не познаваше играта така, както футбола. Затова поиска да седи край
страничната линия и да разказва разни истории, за да се запознае с играчите.
Това не беше най-лесното нещо на света, но Ахмад беше много приятно
момче. Разбираше се с всеки. Сприятели се с Майкъл. Отново покрай
„Найк“. Често ходех на тези пътувания на „Найк“, когато бях треньор. Ахмад
винаги беше там и някак си се беше уредил да гостува на Майкъл. После
всеки път, когато Майкъл се окажеше в Ню Йорк, двамата се виждаха и
излизаха. Или когато ние бяхме в Чикаго. А Ахмад можеше да бъде
дискретен, не разкриваше никакви тайни“, обяснява колегата на Рашад в Ен
Би Си Мат Гукас.
Джордан започнал да става известен с подобни връзки. По този начин се
сприятелил с Марк Вансил от „Сън Таймс“, който по-късно щял да мине на
свободна практика и да създаде няколко елегантни и информативни
илюстровани книги за Джордан с колегата си кореняк от Чикаго и репортер
от „Вашингтон Поуст“ Майкъл Уилбън.
Пресаташето на Чикаго Тим Халъм вече имал достатъчно стаж и бил
свидетел на цялата тази промяна. Той обаче забелязал, че Джордан
проявявал известно разделение към журналистите. След всеки мач поне две
дузини репортери нахлували в съблекалнята и засипвали звездата е въпроси,
блъскайки се да чуят всяка негова дума. Халъм разказва, че Джордан се
измъквал от светлините на прожекторите в задушната съблекалня. Той
взимал душ в забранената за тях зона, обличал костюма си и се явявал пред
320
тях като току-що излязъл от корица на списание GQ. Само малки струйки
пот издавали, че все пак е играл току-що.
След всеки успешен сезон тълпата около него се увеличавала и заради това
ставало все по-нужно пресконференциите след мачовете да се провеждат в
специална зала, а играчът да сяда на специален подиум. Но Джордан
настоявал да се среща с репортерите в задушната съблекалня. Халъм се чу-
дел защо иска да показва костюмите си там. Но причината била в интимната
обстановка. Джордан знаел, че нямало да може да постигне ефекта, който
търсел, в стерилната зала за пресконференции. Той искал да бъде в центъра
на тълпата от репортери, защото харесвал да има хора около него. Така съ-
отборниците му всяка вечер ставали свидетели на това, като гледали на
импровизираните пресконференции със страхопочитание и презрение.
Понякога случайно те привличали нечие внимание, но Джордан винаги бил
в центъра на всичко. След това написаното по вестниците и репортажите
потвърждавало тази близост. Медиите започнали да го наричат Майкъл, все
едно всички го познавали лично и добре, а той им отдавал изключителното
си внимание. Резултатът бил, че милиони хора по света също започнали да
си мислят, че го познават лично. Наричали го по име. Той бил просто
Майкъл.
Тази връзка скоро щяла да бъде безценна за почитателите му, все едно те
също имали някакъв специален достъп до него, специален поглед от неговия
свят, мислите и чувствата му. Да, Бейб Рут и останалите имали свои силни
моменти, но досега не се бил появявал такъв спортист, който успял да
задоволи и да се приближи толкова много до феновете си. Той излязъл от
звездния си статут. За него всичко било лично.
Неговият талант и постижения, абсолютното му превъзходство - всичко
това било тяхно. Те го познавали. Те можели да предвидят успеха му и след
това да се радват. Джордан бил нещо, на което могат да разчитат в живота
си. А най-важното от всичко било, че той надскочил междурасовия проблем.
Само ако можел Доусън да види какво направил внукът му...
„Той се превърна в нещо много повече от баскетболен отбор. Нито един
тъмнокож спортист не беше стигал дотам, където той стигна. Подобно нещо
никога не се беше случвало. Али беше велик, но всички го приемаха просто
като един боксьор. Той по някакъв начин нямаше търговска сила. Във всяко
едно отношение Джордан беше първият тъмнокож спортист, който не само
прекрачи всички граници, но и стана икона на поп културата“, казва
дългогодишният репортер на НБА Дейвид Олдридж. Дори идолизираните
бели спортисти от миналото, комерсиални фигури като Мики Мантъл,
нямали шанса да стигнат до подобен статут в културата, допълва Олдридж.
„Никой не беше постигал Подобно нещо. Той беше толкова важен, че
понякога тази му роля се подценяваше. Знаете, не беше лесно за белите

321
консервативни мъже на средна възраст да приемат, че синовете и дъщерите
им тийнейджъри имат плакат на Джордан в стаите си. Това беше голяма
работа“, допълва коментаторът.

***
След време Олдридж щял да се премести в ESPN и „Търнър Броудкастинг“,
но през сезон 1989-90 все още бил репортер във „Вашингтон Поуст“ и
отразявал мачовете на „Вашингтон Булете“. Той хванал последните такива
моменти за свободни разговори със звездата в съблекалнята на „Булс“ и си
спомня, че Джордан бил вежлив и нетърпелив да се среща с медиите.
Чак по-късно станало ясно, че в тези контакти Джордан имал тайна цел - да
се сдобие с вътрешна информация за своите противници в Лигата. „В онази
стара съблекалня на античния „Чикаго Стейдиъм“ неговото място бе
първото отдясно. Той си седеше там и говореше. Беше различен човек
тогава. Наистина можеше да ти измъкне информация за отбора, който ти
следиш. Какво става с това момче или с онова. Защо правят това или онова.
Изглеждаше много заинтригуван от всички отбори в Лигата. Слушаше
внимателно и обичаше да говори с репортерите. Явно се наслаждаваше на
тази игра на получаване и даване на информация. Спомням си, че тогава си
мислех: „Боже, за човек, който привлича толкова много внимание върху себе
си, той е доста нормален.“ Можеше да се говори с него. Освен това можеше
да говориш с много от приближените му. Дори тогава той беше близък с
Фред и Алфред. Не гледах на тях просто като на някакви случайни хора,
които се мотаят наоколо. Хауърд Уайт се беше издигнал в „Найк“, знаех, че
Фред Уитфилд беше много умно момче. Никога не съм гледал на тях като на
шайка подмазвачи. Винаги съм си мислел: „Това момче върши еди-какво-си
за него, онова - едищо-си.“ Така стояха нещата тогава“, казва Олдридж.
От всички промени, които Джексън решил да направи в отбора,
ограничаването на достъпа на медиите изглеждало като най-лесното. След
влизането на пет нови отбора в лигата Фил Джексън поискал да ограничи
достъпа на медиите и феновете. Те нахлували в личното пространство на
отбора. Джексън осигурил малко протекция на Джордан, тъй като славата
му продължавала да расте и скоро надминавала славата на цялата лига.
„Закрих тренировките и така те се превърнаха в нашето време. Там бяхме
само 12-те играча и треньорите. Без репортери и телевизионни камери.
Нямаше да правим шоу за публиката повече. Там можехме да бъдем себе си
като група, като хора... Майкъл трябваше да се откаже малко от антуража си.
Знаете, като станеш толкова известен, трябва да изградиш черупка около
себе си и да се криеш там. Вместо това Майкъл трябваше да се превърне в
едно от момчетата. Трябваше да приобщи съотборниците си, да ги поведе.

322
Беше способен да го направи. В годините си в професионалния баскетбол
Майкъл се беше научил да маркира територията си. Имаше си собствено
място във всяка зала, където можеше да остане сам. Или пък получаваше
място в треньорската стая. В „Чикаго Стейдиъм“ си имаше две стаи. Имаше
нужда от това, защото всяка вечер около него имаше поне 25 репортери.
Продължихме да държим на това, но се опитахме да осигурим Подобно
място и на самия отбор. Ако не бяхме го направили, останалият свят щеше
да ни измести. Ако не бяхме направили нещата по правилния начин. Така си
казахме: „Нека не страдаме всички заради неговата слава. Нека си отделим
място за нас и се изключим от тълпата. Предполагам, че създадохме зона на
сигурност за Майкъл“, казва Джексън.
Треньорът направил своите неуловими движения, за да обособи малката
група от играчи и треньори като „отборът“, което било различно от клуба и
в частност от „ръководството“. По този начин създал тънка граница, която
да раздели Краузе от тима. Макар че Краузе опитал да направи някакви
крачки отвъд тази граница, Джексън успявал да ги възстанови. Имало логика
да се разделят Джордан и Краузе, още повече че генералният мениджър
използвал всеки удобен случай да засегне звезда с един или друг коментар.
Освен това Джексън можел да види, че Джордан искал да запази тесен кръг
около себе си, в който да се чувства сигурен.
Отнело време тези хитри действия на Джексън да му помогнат да осигури
зона на комфорт във взаимоотношенията му с неговата звезда. Треньорът
положил усилия в тези първи години да се пригоди към агресивния си шеф
и едновременно с това да го раздели от Джордан, когато това е възможно.
Не ставало дума толкова за предпазването на Джордан, колкото за това, че
отборът нямал нужда от сътресения.
„Фил наистина успя да раздели играчите и ръководството. Той пазеше
играчите в едни граници и не допускаше шефовете в него. Времето
минаваше и се виждаше по-ясно, че имаше някои неща, които Джери беше
объркал, но вече ги коригираше. Джери сигурно би признал това и сам“,
казва Джим Стак. Самият Стак работел и с двете групи, тъй като все още
вършел разни неща за Краузе, но и правел скаутинг за треньорския щаб. Той
обаче признал след време, че му ставало все по-трудно да балансира между
двата лагера.
Границите станали по-отчетливи, както и конфликтът, който се зародил
при опитите на Краузе да премахне бариерите, които Джексън се опитвал да
постави. Но в първата му година като треньор той бил убеден, че трябва да
намери баланса, който ще позволи на всички да вървят напред и да
просперират.
Джексън бил подкрепен от Текс Уинтър и Джони Бах, както и от
новоназначения помощник-треньор Джим Клемънс, с които формирал може

323
би най-добрия щаб в баскетбола. Техният опит се оказал безценен в този
първи сезон на Джексън като старши треньор в изграждането на здрава и
открита връзка с отбора, особено с Джордан. Както Уинтър преди него, и
Джексън като помощник-треньор бил много внимателен с Джордан. Но
двамата много бързо започнали да се наслаждават на индивидуалните си
срещи, изградени на принципа взимам-давам. Джексън потвърдил своята
вяра, че Джордан е светъл човек, готов да дискутира нещата и да го
предизвиква в разговор и дебат. Джексън нямал търпение да въвлече иг-
рачите си в процеса на израстване и най-вече да ги изведе в позицията на
победители.
„Мисля, че Фил се появи с изградена философия. Имам предвид житейска
философия. Той знаеше, че има неща, много по-важни от баскетбола. Не се
вземаше твърде насериозно. Понякога всички гледахме на баскетбола твърде
сериозно. И дори тогава той настояваше да си поемем дъх. Удивен съм
понякога как си сядаше на пейката и оставяше нещата да се случат.
Харесваше хората, които са способни да разрешат сами проблемите си, и
затова даваше свобода на играчите си. От друга страна, когато видеше, че те
са неспособни да се контролират, започваше да ги откъсва от всичко по
малко. Мисля, че това е неговата сила. Начинът, по който се справяше с игра-
чите. И неговата мотивация, и личната му връзка с играчите. Това се доказва
с начина, по който те му позволяваха да ги тренира, приемаха критиките му,
дори понякога това да беше много трудно с някои играчи. Те обаче го
приемаха, защото това беше той. Това беше Фил“, казва Текс Уинтър
няколко години по-късно.
Само след няколко месеца треньорският климат в отбора започнал да става
по-добър. Останали много предизвикателства, но като цяло надмогването на
характери спряло. „Получи се магическа комбинация в тима, който се
нуждаеше от треньорите си. А те самите се нуждаеха от играчите си. И никой
не беше загубен, нямаше его, нямаше нужда някой да е по-известен от
останалите. Това беше идеалната ситуация. Като погледна назад - това бяха
най-щастливите моменти в живота ми“, казва Бах през 2012 г.

324
 ГЛАВА 24
ПРЕХОДЪТ
Защитата била приоритет в първия тренировъчен лагер на Фил Джексън
като старши треньор на „Булс“. В кариерата си в „Никс“ той бил играч, който
се славел като добър защитник и искал да предаде това и на своите
баскетболисти. „Гледай топката“, казвал Ред Холцман на своите играчи в Ню
Йорк и искал те да пресират в защита по целия терен. Джексън със сигурност
искал играчите му да имат същата нагласа, но преди всичко за него това било
въпрос на създаване на предпоставки да се случи. За Джексън, освен да
играеш активно в защита, трябвало и да играеш на високи обороти през
цялото време.
„Когато Фил дойде, тренировъчният ни лагер се превърна в най-трудния в
цялата ми кариера. Той беше ориентиран към защитата. Всичко, което
правехме, започваше от защитата и завършваше с атаката. Фил ни превърна
в тим, който през цялото време пресира съперника. Той знаеше, че ако се
защитавахме добре, щяхме да побеждаваме“, спомня си Джон Паксън.
„Ще играем пресираща защита по целия терен. Ще оставим сърцето си на
терена“, казвал Джексън.
Това изисквало нова, силно конкурентна визия от всички. А Джексън
смятал да постигне това, като изправи Джордан и Пипън един срещу друг.
Те вече се били изправяли един срещу друг в новобранската година на
Пипън, но Джексън решил да превърне това в традиция.
„Фил пое нещата в свои ръце и мисля, че намери правилния подход към
Майкъл, Скоти и останалите млади играчи.
Последва тежка битка, в която Майкъл ежедневно се изправяше срещу
Скоти. Често Фил слагаше Пипън в по-добрия отбор, а Майкъл беше при
резервите. Състезанието между двамата беше жестоко. Фил наложи това
тихомълком, не насилствено. Играеха до 10 точки, а загубилите трябваше да
направят след това нещо тъпо, като серия спринтове или нещо Подобно. Ако
ставаше дума само за един мач и тимът на Майкъл загубеше, той казваше:
„Хей, Фил, да изиграем още една.“ Може би точно това искаше Фил. В
такива случаи той казваше: „Ми, да видим... Не знам дали можем... Хубаво,
ако искате, изиграйте още една, давайте. Тази вътрешна конкуренция беше
за добро. Скоти се научи да бъде лидер. Винаги съм казвал за него: „Той е
претендент за трона, а Майкъл е кралят, който седи на него.“ Мисля, че това
беше моментът, в който и Скоти го разбра. Разбра, че всеки ден трябва да
играе здраво. И откри играта си на върха на атаката, да вкарва топката под
коша, да полага огромни физически и психически усилия в защита с дългите
си ръце. На лицето му се появи онази усмивка, която и Джордан имаше. Той
325
се наслаждаваше на това, което се случва“, спомня си Джони Бах в интервю
през 2004 г.
Тези усилия дали незабавен резултат. „Пипън стана по-добър. Сега той
играеше срещу Майкъл всеки ден. Това обаче можеше да причини
главоболие на треньорите. Заниманията наистина бяха много тежки и
изцеждащи силите на всички“, допълва помощник-треньорът. И не само за
двете звезди в отбора. Гардът новобранец Би Джей Армстронг от Айова бил
изправен срещу ветерана Джон Паксън. Състезанието между тях добавило
още напрежение в тренировките. „Това беше замисълът на Фил. Искаше
конкуренция между играчите“, обяснява Бах.
Подобрението в играта на „Булс“, което Джексън постигнал, преминало
под знака на прогреса на Пипън и Грант, двамата млади играчи с най-голям
потенциал да дадат мощ на защитата. В дните преди началото на сезона
всички усещали, че те са напреднали неимоверно много. „Той беше на
крачка от величието. Започна да прави неща, които само Майкъл правеше“,
казва Бах за Пипън.
„Беше въпрос на здрава работа. Работих много, за да подобря уменията си
в защита, стрелбата и дрибъла си. Сега знам, че съм по-добър стрелец, но се
опитвам да развия и умението си да пробивам с дрибъл, когато нямам чиста
позиция за стрелба“, признава самият Пипън.
Освен Армстронг Краузе бил довел още двама новобранци, като и тримата
дошли от първия кръг на драфта. В състава били привлечени играещият като
крило-център Стейси Кинг и крилото Джеф Сандърс. През август Краузе
подновил договора на свободния агент гард Крейг Ходжис и сключил сделка
с „Финикс“, след която в отбора се появил крилото Ед Нийли. Той бързо се
превърнал във фаворит на Джексън и Джордан с мускулите си и смелото си
влизане във физически контакт по време на игра.
Отборът придобил и ново самочувствие, след като не загубил нито един от
осемте си мача преди началото на сезона. Вече всички знаели, че „Булс“ се
чувстват удобно със странната нова система в нападение на Текс Уинтър. В
нея основно място имал Картрайт, който по някакъв начин бил самотникът
в отбора. Джордан обаче все още открито ненавиждал големия център, който
имал проблеми в овладяването на топката, когато около него има много
други играчи. А „триъгълникът“ означавал, че той ще получава топката
повече от всякога.

326
 Време за четене
В първия мач за сезона Джордан отбелязал 54 точки в дуела с „Кливланд“
в „Чикаго Стейдиъм“. Рон Харпър нанизал 36 точки за „Кавалерите“, но
„Булс“ спечелили с продължение. В следващия мач те отстъпили пред
„Бостън“. Три вечери по-късно те били „Пистънс“ с три точки разлика у
дома, а Джордан вкарал 40 точки. Било очевидно, че „Биковете“ играят раз-
лично в нападение, но въпреки усилията им не било толкова осезаемо
видимо, че използват „триъгълника“ на Уинтър.
Последвало пътуване към Западния бряг и през ноември имали баланс от 8
победи и 6 загуби. Фил Джексън осъзнал, че използването на системата на
Уинтър е до голяма степен хазарт. Ветеранът бил прекарал години в развитие
на философията за атака с трима играчи под коша, стара колежанска схема,
която включвала и петимата на терена, които си подавали топката и се
премествали на ново място. Уинтър използвал тази атака успешно във
всички колежански отбори, които водел и имал достатъчно време да я
наложи. Но по време на работата си като старши треньор на „Хюстън“ в НБА
през 70- те бил уволнен от поста си, след като Елвин Хейс отказал да разучи
схемата. През 90-те „триъгълникът“ оставал непознат за повечето
професионалисти. С техния натоварен график професионалните отбори
нямали достатъчно време за тренировки. Но Джексън бил решен да има
нападение, основано на движение на топката, и имал подкрепата на
ръководството. Уинтър пък по-добре от всеки знаел, че налагането на
подобна схема е революционен ход.
От години основата на нападението в професионалния баскетбол било
двубоите „един на един“ и изолация на останалите играчи, докато
„триъгълникът“ включвал много малко от тези неща. В новата ситуация
състезателите трябвало да се научат да реагират на конкретната ситуация и
да позволят движението на топката да създава слабости в защитата на
противника. За да се получи това обаче, било нужно на практика баскетбо-
листите да започнат да се учат почти отново да играят. Първо трябвало да
разучат точната интерпретация на Уинтър, да овладеят основните неща в
нея, а след това да изминат дълъг път. Вече нямало да могат да използват
рутинни действия на терена. Трябвало да се научат как да спрат и да разчетат
случващото се на терена, да реагират на защитата срещу тях. Схемата била
все едно всеки един играч на терена, без значение на каква позиция играел,
да се превърнел в куотърбек. Това важало с особена сила за гардовете и
крилата.
Нападението се фокусирало върху центъра под коша и крилата от двете му
страни, позиционирани високо и широко на продължението на линията за
наказателния удар, за да създават свободно пространство. Най-важно обаче
било двамата гардове да атакуват едновременно на подходящо разстояние
327
един от друг на върха, а това означавало, че те трябвало да се движат заедно.
Един от тях давал първия пас, след това отивал, заемал позиция в някой от
ъглите между страничната и крайната линия, което издърпвало и един
защитник с него. Това веднага създавало небалансирана обстановка на
терена и давало възможност на останалите четирима играчи и особено на
Джордан място за действие. Естествено, останалият в ъгъла гард можел да
атакува коша със стрелба зад линията за три точки, което правело Паксън и
Ходжис идеални за тази позиция. При този тип нападение не бил нужен
типичният пробиващ плеймейкър. Уинтър искал противниковата защита да
се разбива предимно е пас. Изискването да се подава топката с участието на
пръстите, за да ѝ се придаде по-голяма скорост, било това, което играчите
най-трудно овладели и отнело повече от две години, за да заработи схемата
на Уинтър напълно в „Чикаго“.
Поради тази причина треньорите се разбрали да модифицират
„триъгълника“ и да ползват само един гард на върха през първия сезон. Това
щяло да направи възприемането на новата схема от отбора по-лесно. Но дори
така само Уинтър разбирал изцяло тази система на нападение, което
означавало, че Джексън му поверил много от тренировките. Скоро Уинтър
започнал да организира и да провежда целите занимания, което за времето
си било поверяване на необичайно много власт в ръцете на един помощник-
треньор. Изненадващо от един възрастен съветник, когото никой не слушал,
той се превърнал в човека, водещ отбора.
„Оказа се, че има много конкурентно настроени играчи, вкарани заедно в
една нападателна схема, която Текс можеше сам да управлява. А Фил беше
идеалният треньор, който можеше да отстъпи и да каже: „Играчите трябва
да открият сами своето темпо. Те трябва да стават по-добри. Трябва да могат
да се справят с много ситуации. Не съм сложен тук, за да се справям с
всичко.“ Фил наистина можеше да се държи по този начин. Беше наистина
велик“, казва Джони Бах.
Ключовият тест за тази атака бил Джордан - един играч, който вече
майсторски четял играта. „Триъгълникът“ изисквал по-способните играчи,
гардовете, да дават топката на тези с по-малко способности - състезателите
под коша. Това щяло да доведе до повече грешки, разбрал веднага Джордан.
Той се шегувал и наричал новото нападение „равни възможности“. Паксън
си спомня: „Отне ни известно време. Майкъл беше там и играеше с тези
момчета и макар че имаше огромно уважение към тях като баскетболисти,
сигурен съм, че си е мислел: „Защо трябва да им подавам топката, като мога
и сам да вкарам и да свърша работата? По-добре да разчитам на себе си, без
значение дали ще успея, или ще се проваля, отколкото на някой друг.“
„Колкото повече схващаше за какво става дума, толкова повече разбираше
колко много Текс вярва в това нападение. А Фил беше старши треньорът,

328
който можеше да предскаже какво ще се случи. Беше като златна треска.
Имаш играчите, имаш системата, виждаш какво ще стане и просперираш“,
казва още Бах. Но всъщност се наложило Джексън да прояви много
мениджърски качества, а Уинтър да прекара месеци с отбора в
тренировъчната зала, за да се стигне до успеха.
Една от най-добрите страни на „триъгълника“ била, че създавала баланс на
терена, който осигурявал пространство за действие на Джордан. Това било
повече от очевидно. Освен това балансът давал възможност на „Булс“ да се
защитават по-добре, тъй като единият гард винаги оставал на задна позиция
и можел бързо да се върне назад в отбрана. Треньорите знаели, че само с тези
две предимства и способността на тима да прави бърз преход от атака в
защита могат да се спечелят някои мачове.
„Каквато и схема на нападение да използваш, трябва да можеш да се
защитаваш, след като си стрелял. Трябва да знаеш къде да отидеш. При
схемата на Текс имахме баланс на терена и способността да се отбраняваме“,
наблюдава Бах.
Този преход не бил лесен. Някои наблюдатели, като репортерът от „Чикаго
Трибюн“ Сам Смит, усетили, че през първите два сезона на Джексън начело
атмосферата в отбора е на границата на бунт, а Джордан става все по-
раздразнителен. Джексън се справял с това, като играел ролята на доброто
ченге, докато Текс Уинтър играел лошото.
„Както всички, и аз винаги съм бил впечатлен от Майкъл. Но никога не съм
бил идолопоклонник. Виждах силните му страни, но виждах и някои
слабости. Чувствах, че има неща, които можем да направим като треньори,
за да впишем Майкъл по-добре в отбора. Мислех, че е велик баскетболист,
но не смятах, че трябва да използваме само и изключително него. Искахме
да приобщи повече съотборниците си, да ги включи в играта. И докато той
не стигнеше сам до убеждението, че иска да го направи, не мисля, че имахме
какъвто и да било шанс да имаме отбора, който впоследствие изградихме“,
спомня си Текс Уинтър.
Различните типове баскетболисти реагирали по различен начин на новата
система. Бардовете и крилата имали много да учат. Центровете били
изправени пред по-малко предизвикателство, но „триъгълникът“ изисквал
промяна в инстинктите в играта, с които повечето професионалисти били
свикнали.
„За мен тази схема беше перфектна. Система на атака, направена за някого,
който няма атлетичните качества, които повечето от играчите в Лигата
притежаваха. Трябваше да използвам силните си страни. Но тя наистина
правеше труден живота на момчета като Майкъл и Скоти, защото спряхме
да пробиваме към коша и те се чувстваха изолирани. Имаше много тънкости
в тази схема, много отборна работа. Но това беше работата на Фил - да ни

329
убеди, че играейки по този начин, ще можем да печелим“, казва Джон
Паксън.
Според Уинтър в този момент от огромно значение се оказало, че Джордан
бил играл в строга дисциплинирана система в годините си в Университета
на Северна Каролина. Но това донякъде го накарало и да бъде малко
скептичен. „Всичко се измести към играта под кошовете. Тотално
променихме облика си... И аз не бях съгласен с това напълно. Мисля, че
хората в наказателното поле бяха поставени под твърде голямо напрежение“,
казва Джордан.
Джексън повикал Джордан в кабинета си и му казал: „Виж, топката е като
осветената точка от прожектора. Когато е в теб, и прожекторите са в теб.“
Джордан отвърнал: „Знам. Просто, когато те поемат топката под коша, в
повечето случаи не искат да поемат инициативата. Понякога зависи от мен
да свърша всичко. И това е наистина трудна ситуация за балансиране.“
Налагането на тези промени изисквало повече търпение. Една от основните
фрази, която се наложила в онези дни, била: „Джордан ще се научи да вярва
на съотборниците си.“
„Беше времето, когато Майкъл си знаеше, че ще вкарва по 40 точки в
определени мачове. Беше под пара в тези вечери. Правеше каквото си поиска
и просто доминираше. Трябваше да разберем, че това беше просто част от
неговото величие. Беше нещо, което само той и никой друг в баскетбола не
можеше да прави. Щеше да се получи. Това определено не бяха най-леките
ни победи като отбор. Но бяха определено зрелищни мачове за него като
шоумен и реализатор“, казва Джексън. Това бил и моментът, в който той и
Джордан изградили коренно нов вид много по-дълбоки взаимоотношения.
Не ставало дума звездата да повярва само в съотборниците си. Той трябвало
да повярва и на треньорите си. Джексън добавя: „Много пъти най-
убедителната история, която използвах с Майкъл, беше: „Искаме ти да си
вкараш своите 30 точки, искаме да направиш каквото е необходимо. За нас
ще бъде много добре, ако вкараш 12 или 14 точки до почивката и 18 до края
на третата част. След това да вкараш 14 или 18 точки в последната четвърт.
Това би било супер. И ако работи - така ще бъде. Кой би спорил с това. Ще
ти кажем: „Хайде, излез и изиграй картите си. Накарай всички да си изиграят
каквото могат, а след това довърши започнатото.“ След време Уинтър щял
да се чуди на решимостта на Джексън да стикова схемата на нападение и
същевременно е това да убеди Джордан да я спазва. Треньорите нямало как
да знаят тогава, но те били на път да прокарат още от този първи сезон на
промени най-забележителната ера в историята на баскетбола, която се
кореняла в дисциплината на Джордан и съотборниците му.
„Фил определено беше нахъсан за това, което правехме, и нямаше да
отстъпи. Системата на нападение с трима играчи около наказателното поле

330
еволюира през годините ми като треньор, но Фил я поддържаше през цялото
време. Имаше моменти, в които казвах: „Май ще трябва да се откажем от
това. Нека Майкъл има повече възможности да играе „един на един“.“ Но
Фил настояваше да не го правим. Благодарение на него останахме на пътя,
нарисуван от неговата философия за баскетбола“, признава Уинтър. Именно
тази философия и системата отличават „Булс“ на Джексън от всички
останали отбори в историята на НБА.
По Коледа на първата му година като старши треньор Джексън започнал да
дава книги на своите играчи. Дал на Джордан едно копие на „Песента на
Соломон“ от нобелистката Тони Морисън, алегоричен разказ за мъж, който
търси злато. Преходът в отбора започнал да се усеща през декември. „Булс“
ненадейно започнали да усещат силата си и започнали да нижат победа след
победа. Стартирали със серия от пет мача без загуба точно преди
празниците. Последвали нови пет перфектни мача преди Нова година. В
атака продължили да имат трудности, но защитата работела. Всички
треньори в цялата лига започнали да говорят за тях. И да се страхуват.
През януари нападението им вече работело достатъчно добре, за да бъде
забелязано в Детройт, въпреки победата на „Буталата“ у дома с 10 точки
разлика. Въпреки този успех Джо Дюмарс забелязал новото измерение на
съперничеството между двата тима: „Отидох при Айзия след мача и му
казах: „Май имаме проблем.“ Той отвърна: „Какъв? За какво говориш?“
Настоях: „Тези ще ни причинят доста главоболия. Позицията му на терена,
играта по ъглите. Това наистина ме затруднява.“ Преди това Той просто
получаваше топката на върха и играеше „един на един“. Изправяше се срещу
всеки, който му се изпречеше на пътя. И знаех, че ще получа помощ. Но
когато Той беше единият от тримата в триъгълника и останалите започнеха
да пресичат, се оказваше, че не знае откъде кога да получи помощ. Знаех още
от първия мач, в който те използваха „триъгълника“, че имаме проблем,
въпреки че спечелихме мача. Но Той само преминаваше през по-слабата част
на нападението и беше част от „триъгълника“. Заемаше нови позиции,
където никога не го бяхме дублирали преди. А ако го дублирахме, Джордан
вкарваше топката под коша и всички отново започваха с пресечките. Това е
смисълът на „триъгълника“ - вкарваш топката под коша, а останалите
пресичат по крайната линия. Знаех, че това ще ни създаде големи проблеми.“
„Незабавно надушихме какво се случва. Разбрахме, че ще е трудно да
дублираме защитата срещу Джордан, когато играят с триъгълник“, допълва
Брендън Малоун.
За първи път в четирите му сезона в НБА Дюмарс забелязал възрастния
треньор на пейката на „Булс“. Бил Текс Уинтър. Човекът, измислил
„триъгълника“. Скоро всички в Лигата започнали да правят същото
откритие.

331
 „Нападението на Текс беше по-добро от това, което бях играл в Ню Йорк.
Топката много често се озоваваше близо до коша. Можеше да пресечеш и да
вършиш много работа без топка. Хората пресичаха, подаваха, движеха се
към коша. И това отклоняваше фокуса от Майкъл, който доста владееше
топката и беше велик реализатор. Това караше всички защити да се
ориентират към него. И изненадващо той се озоваваше зад защитата. Майкъл
бързо видя предимствата на този вид нападение. Той вече имаше опит от
подобна система в Северна Каролина. Но всичко това не се случи изведнъж.
Постепенно започна да разбира за какво става дума, след като вече бяхме
започнали да градим концепцията си“, обяснява Джексън.
Схемата на нападението била обещаваща, но Джордан все още не бил
убеден, че отборът е готов да спечели титлата. Той започнал да настоява за
промени в състава, преди да бъде затворен трансферният прозорец през
февруари 1990 г. Феновете също се оплаквали и искали шефовете да
направят нещо. И отново Джордан настоявал да бъде привлечен Уолтър
Дейвис.
„Отношенията се влошиха, когато Майкъл се появи и започна да настоява
за привличането на Уолтър Дейвис. За него този трансфер беше въпрос на
живот и смърт през онази зима.
Майкъл твърдеше, че няма как да станем шампиони с този състав“, спомня
си Джим Стак. Краузе изпратил скаута си да разучи въпроса с Дейвис и да
разбере дали той наистина може да помогне на „Булс“. „За мен Уолтър
Дейвис беше приключил що се отнасяше за защита. По начина, по който Фил
водеше отбора, Дейвис нямаше шанс в опазването на момчета като Марк
Агуайър, Ксавие Макданиел, Лари Нане. „Индиана“ си има Чък Пърсън.
Имаше много талантливи и физически здрави леки крила в Източната
конференция, физически той нямаше да е годен да ги пази. Затова и не го
взехме до края на трансферния период“, разказва Стак.

Спокойствието
През февруари „Булс“ отново започнали да играят колебливи. Стигнали
дъното по време на дълга серия гостувания по Западното крайбрежие, като
записали четири поредни загуби. Станало по-лошо, след като Картрайт
пропуснал няколко мача заради възпаление на коленете. Паузата за Мача на
звездите в Маями намалила малко напрежението.
За пръв път Пипън се присъединил към Джордан в отбора на Източната
конференция, а Ходжис спечелил конкурса за стрелба от линията за три
точки. До този уикенд Джордан и Дюмарс никога не били общували извън
терена. В началото му обаче Майкъл позвънил на Джо и го поканил на вечеря
заедно със съпругата му Деби. Двете двойки си допаднали и двамата мъже

332
продължили да задълбочават приятелството си. „Съпругите ни си говориха
през цялото време. Имахме възможност да играем заедно по време на Мача
на звездите, а и да се опознаем социално. Винаги съм се възхищавал на него-
вия атлетизъм и баскетболния му талант. Наистина станахме добри
приятели. Уважавахме се един друг заради качествата си на терена... Е, все
пак не можехме да бъдем най-добри приятели заради конкуренцията между
отборите ни. Трудно е да играеш здраво срещу добър приятел. Надпревара с
приятел означава по-малко напрежение, шегички, а в мачовете между
„Чикаго“ и „Детройт“ трябваше да сме сериозни. Нямаше как да се случи и
да се сближим повече, защото и двамата бяхме фокусирани върху успеха на
отбора си“, разказва Джордан.
„Биковете“ продължили своето търсене на химия и хармония в отбора след
паузата за звездния уикенд, както и да напасват нападението си. В края на
март те записали серия от девет мача без загуба, която била белязана и от
рекорда на Джордан - 69 точки в мач с продължение срещу Кливланд. Освен
това той грабнал 18 борби, което също било негово върхово постижение в
кариерата му до момента. Джордан вкарал 23 от 37-те си стрелби от игра и
21 от 23 наказателни удара. Записал и 6 асистенции, 4 откраднати топки и 2
грешки за 50 минути игра. Но колкото и изумително да било постижението
на Джордан, то едва ли се вписвало в идеала на Текс Уинтър за нападение
със споделяне на топката.
Както винаги Джексън използвал този момент в своя полза. Джони Бах
казва по повода: „Майкъл имаше ден. Знам, че Фил използва това.
Представил го така, както винаги представял нещата. Казал: „Ти си толкова
добър. Но можеш да направиш добри поне още двама други играчи.“
Може би Джордан не приемал нищо, казано от предишните му треньори,
но този път имало нещо различно в начина, по който Джексън говорел и
успявал да го убеди. Започнало се с неговото забележително търпение и
завидно спокойствие, доказателство за което бил начинът, по който
спокойно седял на скамейката по време на мачовете. Бах се удивлявал на
разликите между Джексън и Колинс като треньори: „Онова момче трябваше
да бъде вързано. Потта се лееше с кофи от него. Дъг изцеждаше всяка
частица от огромната си енергия. От другата страна, Фил можеше да седи
спокойно цяла вечер. И след това да се появи и само да кимне на хората.
Може и да стигаше до ръба на напрежението по време на срещите, но го
правеше вътре в себе си, никога не го показваше.“ Помощник-треньорът се
възхищавал на владеенето на Джексън по време на мачовете. „Беше най-
добър в най-напрегнатите моменти. Като психолог намираше различен
подход за решаването на проблемите. Поглеждаше по един определен начин,
все едно ти казва: „Хайде да се успокоим“, казва Бах.

333
 И Бах, и Уинтър трябвало да го натискат по няколко пъти на мач, за да
взима прекъсвания, когато тимът очевидно имал проблеми на терена. „Фил
просто ме поглеждаше. Имаше уменията, имаше куража да приема
резултатите каквито са“, допълва Бах. Джордан трябвало бързо да привикне
към стила на Джексън и спокойствието му. С тези си качества Джексън му
напомнял на Дийн Смит. Рик Фокс, който също първо играл под
ръководството на Смит, а след това и на Джексън, също казва, че двамата се
държали почти еднакво край страничната линия, като се изключат
ругатните, които Джексън пускал по време на мачовете. Фил рядко
повишавал тон в съблекалнята след мачовете. Той често утешавал
състезателите след загубите. А после можел с часове да седи и да говори с
Уинтър, да гледа записи на мачовете и да планира тренировки и упражнения.
„Той беше отличен мениджър с различен подход всеки път. Беше голям
психолог. Това му беше присърце. А освен това можеше да се разграничава
от емоциите си. Беше мистерия за играчите, защото не беше предвидим. Не
реагираше прибързано и силно. Понякога хич не реагираше. Наистина
контролираше всичко спокойно. Най-голямата му сила беше, че винаги
знаеше какво се случва. Можеше да види всичко от пейката, или пък в
съблекалнята. Но никога не правеше нещо прибързано, за да оправи нещата.
Действаше само след като бе обмислил всичко. Тогава правеше каквото е
необходимо, за да успокои ситуацията и да реши проблема“, обяснява Бах.
Тъй като не се налагало постоянно да спира играта и да дава напътствия,
„триъгълникът“ идеално пасвал на спокойствието на Джексън. „Има
треньори, които постоянно тичат по страничната линия и дават указания. За
мен това, особено по време на мачовете в плейофите, е ненужно. Ако си
направил добър скаутинг, знаеш как да играеш срещу тези съперници. Фил
ни даваше свобода, а това ни караше да вярваме повече в уменията си в атака
и да приемем, че така ще имаме по-голям успех. Понякога е по-полезно да
гледаш какво прави защитата на съперника и да реагираш спрямо това,
вместо да се опитваш да отиграеш нещо, което треньорът ти иска от теб,
докато стои край страничната линия“, спомня си Паксън.

Отново „Детройт“
Сериите от поредни победи осигурили на „Булс“ баланс от 55-27, което ги
класирало на второ място в Централната дивизия, непосредствено след
„Детройт“. Защитаващите титлата си шампиони (през 1989 г. победили във
финала „ЛА Лейкърс“) имали 60 победи през редовния сезон. Почти във
всеки мач от сезона Джордан бил най-резултатен за „Биковете“, но Пипън
изпъкнал като един от най-добрите защитници, който също можел да играе
като пойнтгард. В някои мачове той вкарвал колкото Джордан, особено

334
когато съперникът се фокусирал повече върху Майкъл. И през този сезон Ем
Джей обрал индивидуалните призове, като попаднал сред най-добрите в
отбора на защитниците, станал най-резултатен в Лигата и водел в класацията
за най-много откраднати топки.
„Булс“ загубили от „Детройт“ в последния мач от редовния сезон. Това бил
трети неуспех срещу „Буталата“, което оставило у Джордан неприятното
чувство и раздразнението срещу някои от съотборниците му, които не
успявали да разгърнат потенциала си и да помогнат за каузата. Пипън играел
добре и Майкъл поомекнал малко, след като тимът му отстранил „Милуоки“
в първия кръг на плейофите с 3-1 победи. В следващия мач се изправили
срещу „Филаделфия“ на Чарлс Баркли. Джордан показал превъзходството
си, като записал 43 точки,
7,4 асистенции и 6,6 борби средно на мач в серията, завършила в пет срещи.
По време на сблъсъка 70-годишният баща на Пипън починал и той
пропуснал няколко мача, тъй като отлетял за Арканзас за погребението. „Не
бях играл в четири последователни мача като тези срещу „фили“, признава
Джордан по-късно.
За трета поредна година сезонът за „Чикаго“ щял да бъде решен в зрелищна
битка с „Детройт“ във финала на Източната конференция. Този сблъсък щял
да бъде най-големият тест за новия стил на игра на тима на Джексън.
Спомняйки си начина, по който Леймбиър го ударил с лакът в главата в мач
номер 6 по-рано, Пипън казва: „Преди няколко години имаше скандални
правила. Ако тръгнеш да пробиваш, играчите на „Пистънс“ ти чупеха
краката, за да не стигнеш до коша. Правеха всичко, което ще им позволи да
спечелят. Това не беше начинът, по който трябваше да се играе. Спомням си
веднъж, Майкъл пробиваше на контраатака, а Леймбиър го свали на земята.
Нямаше начин да блокира стрелбата му. Винаги трябваше да имаш едно
наум, когато играеш срещу тях, да се грижиш за себе си и съотборниците
си.“
Както Джордан предвидил, приятелството му с Дюмарс не направило
съперничеството между тимовете им по-спокойно. „Буталата“ продължили
да ползват упорито схемата си „Jordan Rules“, която изисквала едно просто
нещо - принудете Майкъл да подаде, малтретирайте го колкото можете
повече, повалете го на земята. И го направете гадно. Тези мачове винаги
пораждали най-неприятни чувства у всички в „Булс“ - и играчи, и треньори
- които гледали мач след мач на „Детройт“ и изпращали касета след касета в
офисите на НБА с недоволството, че Джордан е фаулиран твърде много. В
началото на плейофите Джон Сели от „Детройт“ казал пред репортери, че
„Буталата“ са отбор, докато „Чикаго“ представя еднолично шоу. „В нашия
тим няма един човек, който да диктува всичко. Това ни прави истински

335
отбор. Ако само един човек правеше всичко на терена, нямаше да сме
никакъв отбор. Щяхме да сме „Чикаго Булс“, казва той.
Всъщност съотборниците на Джордан вече били наясно колко е трудно да
се играе редом с лидера им. Бившият играч на „Булс“ Дейв Корзин отбелязал
веднъж, че ако нещо лошо се случело, то Джордан никога не бил отговорен.
Всички други поемали вината. Въпреки усилията на треньорския щаб да
наложи играта в триъгълник, Джордан все още доминирал в клуба
дотолкова, че Крейг Ходжис започнал да го нарича „Генералът“.
Верни на стила си, играчите на „Детройт“ успели да спрат Джордан в мач
номер 1 от финала на конференцията през 1990 г. „Буталата“ вкарали 33 от
78-те си стрелби. Една от тях била след пас над главата на Томас към Джон
Сели, който обаче попаднал в коша. Както винаги здравата защита на всяка
цена спасила „Детройт“. „Беше като на мач по ръгби“, казал мрачно след
мача Джексън. Ключови за успеха се оказали 27-те точки и добрата защита
на Дюмарс. Той ограничил Джордан до 34 точки. Останалите титуляри на
„Чикаго“ вкарали общо 31 точки, което било достатъчно за Лошите момчета
да спечелят с 86-77 и да потвърдят думите на Сели.
Джордан бил повален, докато летял във въздуха, още през първата четвърт.
Няколко от играчите на „Детройт“, водени от Денис Родман, го свалили на
пода и той се наранил. „Все едно ми отрязаха краката. Не знам кой го
направи. Възстановяването от тази контузия може да се проточи“, казал той
след мача.
Наистина, в следващия мач не бил напълно възстановен. „Детройт“ повели
с 43-26 в средата на втората четвърт на мач Номер 2, когато Джордан
побеснял. „Чикаго“ изоставали с 38-53 на почивката. Звездата на „Биковете“
нахлул в съблекалнята, изритал един стол и се нахвърлил върху
съотборниците си: „Играем като група котенца!“ Засегнати, всички се
върнали на терена с много повече енергия. Джордан най-накрая бил загрял
достатъчно и повел „Булс“ към обрат. 8:24 минути след началото на третата
част резултатът бил само 67-66 в полза на „Детройт“. Но до пълен обрат не
се стигнало. „Пистънс“ повели с 2-0 в серията след успех със 102-93. Дюмарс
завършил с 31 точки при успех в 12 от 19-те си стрелби. Джордан вкарал
само в 5 от 16-те си изстрела и завършил мача с 20 точки. След мача той
отново скочил на съотборниците си за липсата на дух и изхвърчал от
съблекалнята, без да каже и дума на репортерите. След време ще признае, че
обвинявал всъщност себе си, а не толкова съотборниците му.
Репортерите се скупчили около Дюмарс в съблекалнята на „Детройт“ и го
заразпитвали как е успял да спре Джордан. Бардът на „Пистънс“ замълчал за
миг и погледнал към тавана все едно търси помощ. „Не можеш да спреш
Джордан“, обяснил той. Очевидният отговор бил, че той се проявил срещу
Джордан в нападение и го ангажирал. Поне това било, което раздразнило

336
съотборниците на Джордан и което те коментирали в негово отсъствие. Но
на тренировката след тези две загуби Джордан се вбесил още повече, като
решил, че Пипън и Брант само се мотаят наоколо и не приемат баскетбола
сериозно.
За дългия си стаж като треньор в „Чикаго“ Джони Бах бил натрупал голям
брой записи от скаутинг и мачове на противниците, които тимът гледал
преди срещите. Помощникът често използвал елементи от военни филми в
клиповете, за да илюстрира по-добре някои елементи. Скоро обаче Джексън
поискал сам да прави видеоматериалите. Той вкарал в клиповете за мачовете
с Детройт кадри от филма „Магьосникът от Оз“. Включил и клипче, в което
Дюмарс пробива покрай Джордан, а след това бележи през Плашилото,
герой във филма. След друга грешка Джексън бил вкарал снимка на
Страхливия лъв, а след друга - Тенекиения човек. Всички се забавлявали,
докато Джон Паксън отбелязал, че всъщност треньорът иска да им каже, че
са играли без сърце, кураж и мозък.
За щастие край на тази негативна серия бил сложен в мач номер 3 в „Чикаго
Стейдиъм“. Джордан заиграл по-добре в защита и вкарал 47 точки, като
получил и достатъчно помощ от съотборниците си за успеха със 107-102.
Айзия Томас успял да реализира 36 точки, но „Биковете“ спечелили борбата
с 46-36, което им осигурило крайния успех.
В един момент в Мач номер 4 „Чикаго“ повел с 19 точки, но Дюмарс вкарал
24 точки и отново извел напред „Буталата“. На два пъти авансът на
домакините от „Чикаго“ бил намален до три точки, но те успели да вкарат
18 от 22 наказателни удара. „Пистънс“ спечелили борбата с 52-37, но не
можели да вкарват стрелбите си - успели само в 29 от 78 опита. Денис
Родман помогнал на гостите с 20 точки и 20 борби въпреки болки в глезена.
Но Джордан бил над всички - с 42 точки, а всички титуляри на „Чикаго“
завършили с двуцифрен точков актив за успеха със 108-101.
Изненадващо Лошите момчета, които обичали да държат противника под
напрежение, се оказали в позицията на отбора, който задължително трябва
да спечели следващия мач у дома.
Джеймс Едуардс и Бил Леймбиър преодолели спада във формата си в мач
номер 5 и помогнали на „Детройт“ да поведе в серията с 3-2 след успех с 97-
83. Дюмарс ограничил Джордан до 22 точки. Гардът на „Пистънс“ играл 38
минути, въпреки че бил болен, с треска и температура. „С Джордан наоколо
не можеш нищо да направиш. Само да работиш здраво, да се надяваш и да
се молиш. Джо направи и трите“, казал Чък Дейли след мача. Дюмарс играел
в серията със сърце и душа, което след това Джордан щял да признае. Но
въпреки това спортната история малко си спомня неговия дух.
Думите на Майкъл явно повлияли на съотборниците му все пак. След като
„Детройт“ отново пристигнали в Чикаго, Джордан вкарал 29 точки в мач

337
номер 6, но това не било основното. Играчите на „Чикаго“ смутили
съперника дотолкова, че „Буталата“ вкарали едва 25 % от стрелбите си в
третата част и резултатът станал 80-63 в полза на „Биковете“. В крайна смет-
ка „Детройт“ загубили с 91-109 и се стигнало до седми мач.
„Мотивирани сме повече от всичко да спечелим този сблъсък“, декларирал
Джордан. Мач номер 7 обаче се превърнал в катастрофа за „Чикаго“. Паксън
бил с навехнат глезен. Точно преди загрявката Пипън пък се оплакал от
зверска мигрена. „Скоти е имал подобни оплаквания и преди. Всъщност той
дойде при мен и ми каза, че не вижда. Попитах го: „Можеш ли да играеш?“
Той се опита да ми каже, че не може, но Майкъл скочи: „По дяволите,
естествено, че може да играе. Остави го. Ако трябва и сляп ще играе.“ Хорас
Грант се опита да го подкрепи в мача. Беше въпрос по-скоро на зрялост,
отколкото на някакъв хленч. Отне им малко време, преди да станат и да
кажат: „Майната му, достатъчно ме притискат.“ В този мач Скоти игра с
главоболие, но до края на мача малко се пооправи“, спомня си Марк Пфейл.
Положението на Пипън може и да се подобрило, но не и това на „Булс“. Те
изиграли ужасяваща втора четвърт и така и не успели да наваксат. Загубили
със 74-93.
„Най-лошият ми момент в „Булс“ беше онзи седми мач от серията във
финала на Изток, който загубихме от „Детройт“. Скоти Пипън беше на
пейката с мигрена, Джон Паксън беше с навехнат глезен в предния мач.
Трябваше да седя там и да стискам зъби, докато се опитвахме неуспешно да
вкараме топката. Втората четвърт беше обидна за клуба ни. Това бе най-
тежкият ми момент като треньор“, спомня си Джексън.
Бесен на съотборниците си, Джордан отново ги насолил на почивката, а
след това седнал на последните седалки на автобуса. „Плаках и крещях.
Казах им: „Ей, аз си скъсвам задника, а никой друг не прави същото. Тези
момчета ни наритаха отзад, взеха ни сърцето, отнеха ни гордостта.“ След
това се зарекох това никога да не се случи отново. Това бе лятото, в което
започнах за пръв път да ходя във фитнеса и да вдигам тежести. Щом щях да
продължавам да понасям тяхното малтретиране, щях да им отговоря със
същото. Писнало ми беше да ме превъзхождат физически“, спомня си
Джордан.
С всяка следваща загуба на „Чикаго“ в плейофите критиките, че „Булс“
играят индивидуално, се засилвали. „Те преследваха „Детройт“, но не
изглеждаше като да знаят как да победят“, отбелязва журналистът Дейвид
Олдридж. Някои наблюдатели отбелязват, че били нужни години на Уилт
Чембърлейн, Джери Уест и Оскар Робъртсън да изведат тимовете си до
титлата в НБА. Явно Джордан можел да се присъедини към тази компания.
Други се чудели дали той няма да стане като Елгин Бейлър, Нейт Тръмънд,
Пийт Маравич и Дейв Бинг, които също били велики играчи, но никога не

338
играли в шампионски отбор. Тези критики и спекулации допълнително
вбесявали Джордан. Наистина му било писнало да губи от „Детройт“.
Да губиш от Айзия Томас било наистина трудно. По някакъв начин бремето
от тези загуби паднало върху Пипън. Всички - от медиите до собствените му
съотборници, интерпретирали неговото главоболие като доказателство за
страха му. Никой не си спомнял, че играещият третия си сезон в НБА гард
тъкмо бил погребал баща си.
„Връщам се към онзи мач с мигрената. До мен седеше Хуанита Джордан.
Тя попита: „Какво се е случило със Скоти?“ Казах ѝ: „Има главоболие.“
„Главоболие?“ каза тя и само поклати глава“, спомня си Черил Рей-Стаут.
След важните си мачове Джордан събувал кецовете си и ги запазвал за
поколенията. Но след мач номер 7 не искал спомени.
„Когато загубиха онзи мач в Детройт, се мотаехме в хотела им. Скоти беше
там с него. Той каза: „Не искам тези миризливи обувки. Ето ти ги, Лейси. Не
искам да ги видя никога повече“, спомня си Лейси Банкс, който често взимал
кецовете на Джордан от мачовете и ги дарявал в полза на местна фондация
за борба със сърдечните заболявания.
Джо Дюмарс помни най-добре болката на лицето на Джордан след
последния мач. „Видях я в очите му. Той дойде, стисна ми ръката и каза:
„Поздравления и късмет“. Виждах болката и разочарованието на лицето му.
Дълбока болка.“
Щяло да отнеме доста време на Фил Джексън да утеши Джордан и
останалите. Ем Джей не бил сигурен какво трябва да се направи, но бил
сигурен кой трябва да поведе тима. „С Фил загубихме отново. След това
Майкъл каза: „Хей, сега трябва да прехвърлим това било и аз ще ви изведа
до върха. Ако не искате да бъдете на лодката - слизайте сега“, спомня си
Марк Пфейл.

339
 ГЛАВА 25
БОГЪТ НА БАСКЕТБОЛА
Миризма на урина. Това се било запечатало с години в паметта на Сони
Вакаро. Намирали се в забравена от Бога баня в базата на американската
армия в Германия в края на август 1990 г. Майкъл Джордан се готвел да
играе баскетбол срещу себе си пред близо 2000 войници в малката заличка.
Той не искал да пътува, не искал да се отделя от голфигрищата, от Хуанита,
бременна в петия месец със сина му Маркъс (който се родил навръх Коледа).
Но въпреки това се намирал в Европа благодарение на ината и хитростта на
Вакаро, които започвали да се струват заплашителни дори за президента на
„Найк“ Фил Найт.
Светът бил на прага на войната в Персийския залив, но Джордан си имал
свои мотиви да не желае да си събере багажа и да се отправи за 10 дни в
Европа онова лято. Загубата на мач номер 7 от финала на Източната
конференция срещу „Пистънс“ през май изисквала сериозно преосмисляне
на състава на „Булс“ през лятната пауза. Гневът се бил обърнал в
конструктивен оптимизъм сред съотборниците му и Джордан искал да е
близо до клуба в този момент. Това пътуване с „Найк“ било предложено от
Вакаро и трябвало да се случи точно преди началото на тренировъчния камп
на клуба и той бързал да се върне в Чикаго. Последното, което искал, било
да задръсти програмата си с някакви публични глупости. Да играе в
демонстративен мач за американската армия имало смисъл и отглас, въпреки
че той предпочитал около тези неща да не се вдига много шум. Преди всичко
се надявал, че ще може да посети брат си Лари и цялото пътуване ще
придобие някакъв смисъл и за самия него.
Още повече въпроси породил ангажиментът Джордан да играе в Мача на
звездите в испанското първенство, и то за двете формации. Неговото участие
нямало почти никакъв смисъл, освен да представи най-голямата спортна
звезда на Америка пред огромния испаноговорящ свят. Всички тези
договори изглеждали странни, тъй като изисквали и огромни ресурси по
отношение на охраната. Вакаро успял да ангажира корпоративния самолет
на „Найк“ и да направи специален охранителен план за всяка спирка, което
убедило Джордан да приеме идеята. „Беше пиар пътуване. Това беше
първото Подобно в историята на „Найк“. Беше огромна работа. Майкъл го
направи, а аз отидох с него“, обяснява Вакаро. Това турне щяло да се
превърне в прототип за цяло поколение американски баскетболни звезди,
които рекламирали кецове в следващите десетилетия. Но по онова време
имало и друг, неприятен мотив за този припрян гастрол.
Същото лято „Найк“ се забъркали в грозен от гледна точка на връзките с
обществеността конфликт с организацията на активиста за човешки права
340
Джеси Джексън. Един от помощниците на Джексън - проповедник Тайрън
Крайдър, обявил, че компаниите производители на спортни обувки не се
ангажират достатъчно с афроамериканската общност. Обвиненията били, че
в основаната в Орегон компания „Найк“ нямало тъмнокожи членове на
борда, вицепрезиденти и дори рекламни лица, освен Джордан. Активистът
се целел в „Найк“, защото фирмата вече се била превърнала в лидер в
областта си.
„Найк“ и активистите започнали преговори през лятото, но внезапно
приключили, когато защитниците на човешки права поискали да видят
счетоводните книги на компанията, а от „Найк“ отвърнали със същото
изискване - справка за финансовото състояние на асоциацията. Крайдър
отвърнал с призив за бойкот на всички афроамериканци към продукцията на
„Найк“. „Не купувайте „Найк“! Не носете „Найк“!“, били лозунгите, които
организацията му издигнала на 12 август. Някои наблюдатели предполагат,
че Крайдър е бил подведен и нямало как да спечели сблъсъка. От „Найк“
обаче си взели бележка и бързо назначили няколко афроамериканци на ви-
соко ниво във фирмата. Случилото се повишило ролята на Джордан в
компанията и дало нов стимул за развитие на неговата марка. От друга стана
обаче, звездата на „Булс“ била заплашена да бъде въвлечена в неприятен
диспут за правата на човека, който бил експлоатиран от медиите в цялата
страна. Последното, което от „Найк“ искали, било да видят Air Jordan по
телевизията, засипан от въпроси за конфликта.
На 15 август Джордан излязъл с официално становище, в което казвал, че
целият корпоративен свят в Америка трябвало да създаде възможности за
афроамериканците, но кампанията на Крайдър срещу „Найк“ е преминала
всякакви граници. След това той побързал да напусне континента и да се
отправи към Европа.
Сони Вакаро отново бил победил. Точно както преди време успял да
наложи идеята си да сложи Джордан в светлината на прожекторите, така сега
предприел обратния ход и го скрил. „Найк“ все пак предприели някои
промени. Като цяло скандалът затихнал, когато Крайдър напуснал
организацията на Джеси Джексън. Организираният бойкот срещу
компанията се провалил в началото на 1991 г., като станало ясно, че
тъмнокожите не искат да спрат да купуват кецовете на своя любимец.
Случилото се обаче показало на Джордан, че ангажиментът му може да
породи и главоболия, макар да е свързан с бизнес интересите му. През 90-те
щял да избухне нов скандал, свързан с обвинения, че „Найк“ използва
стотици фирми по света без нормални условия за труд за производството на
своите продукти. Този конфликт отново ще се отрази на Джордан, който вече
се бил наложил като една от най-големите фигури в компанията.

341
 През онова лято Майкъл се оказал забъркан и в друг голям проблем. Майка
му го помолила да направи дарение за кампанията на Харви Гант,
афроамериканец, демократ от Северна Каролина, който се опитвал да влезе
в Сената за сметка на конкурента си консерватор Джеси Хелмс. Кампанията
била оспорвана, основана на много расови въпроси. Тя станала популярна
покрай рекламата на Хелмс, наречена „Ръце“, която показвала как един бял
мъж губи работата си заради изказвания с расови пристрастия. Рекламата
била създадена' от републиканеца стратег Алекс Кастеланос, предизвикала
възмущението на белите. Когато го помолили да се включи в кампанията на
Грант, Джордан отказал с думите: „Републиканците също си купуват
кецове.“
Политиката никога не е била смятана за път към прогреса от Едуард
Пийпълс, нито за цели поколения тъмнокожи в Северна Каролина. Не била
смятана за такъв и от Делорис Джордан и сина ѝ през 90-те. Отговорът на
Майкъл разгневил някои хора, но зарадвал други. Лейси Банкс и колегите му
в Чикаго поклатили неодобрително глава. Както журналистът по-късно ще
признае, това не бил отговорът, който би дал Мохамед Али. Отказът да
помогне на Грант, който впоследствие загубил изборите, разгневил и
бившата звезда в Националната футболна лига Джим Браун, който казал за
Джордан: „Той е по-заинтересован от имиджа си, с който продава кецове, от
това да помогне на своите хора.“
На другия полюс било мнението на хора като Кени Гатисън, който играел
срещу Джордан в гимназията. Той коментирал, че решението на Джордан го
е превърнало в пресечна точка на различията, защото така е останал встрани
от политическите противоречия. „Точно това го превърна в икона. Защото
никога не се опита да раздели света и не даде повод на хората да го
ненавиждат“, казва Гатисън.
През 2008 г. Майкъл Уилбон пише в своята колонка във „Вашингтон
Поуст“: „Явно официално бе настъпило времето, в което спортистите ще
направят съзнателен избор в полза на рекламата пред политиката.
Неутралността не може да обиди хората. Афроамериканските атлети с
Джордан начело представиха комерсиалността пред хората.“ Всъщност
Джордан подкрепил Грант при втория му неуспешен опит да влезе в Сената.
По-късно пък щял да дари средства за кампанията на кандидата за президент
на Демократите Бил Брадли. Той дори се включил в набирането на средства
за избирането на Барак Обама през 2012 г. Но изборите през 1990 г. били
много важен момент в изграждането на имиджа на Джордан. Журналистът
от ESPN Джей Ей Аданде се разграничил от коментарите на Ем Джей, както
и много други от обкръжението му. „Имах приятели, които не искаха да имат
нищо общо с Джордан заради това му изказване. Те смятаха, че той предава
своите социални задължения. Не можеха да погледнат отвъд това. Не можеха

342
да се радват на Джордан като баскетболист, защото вече не го уважаваха
като личност.“ Аданде не разбирал защо Джордан не искал да участва в
расовите обсъждания. Няколко години по-късно в интервю за списание GQ
Майкъл обаче признава, че когато бил 27-годишен, единственото, за което
мислел, е да изгради баскетболната си кариера, а не политическа.
„Разбрах това доста по-късно. Но когато бях млад, бях съгласен с Джим
Браун. Мислех си: „Хайде де, Майкъл! Не може да правиш изявления като
това. Та ти си Майкъл Джордан! Какво могат да ти направят? Не можеш да
бъдеш толкова продажен. Или тъп! Не може винаги да става дума за теб!
Има и по-важни неща. Целият ни живот на тъмнокожи. Това е по-голямо от
нас. Затова правим нещата, които можем, защото има хора преди нас, които
са го направили възможно“... Бях потресен. Чудех се как Майкъл Джордан
може да не подкрепи Харви Грант и да не види за какво става дума. Бях
съгласен с хората, които искаха това от него“, казва дългогодишният
журналист в НБА Дейвид Олдридж. За него времето изисквало точно това.
Помощта и подкрепата за Грант можели да осигурят на Джордан съвсем
друга перспектива и да му помогнат да не изглежда толкова егоистичен и
преследващ единствено собствените си интереси. „Спомням си как той
казваше: „Аз не съм политик“. Майк се усещаше несигурен за тези неща.
Никога не е искал да се идентифицира с общовалидни каузи“, допълва Лейси
Банкс през 2011 г.
Покрай този дискомфорт и публични конфронтации решението на
Джордан да замине през август за Европа със Сони Вакаро изглеждало много
добро. „Винаги сме си вярвали. Майкъл слушаше. Беше наистина такъв. Не
искаше обаче да пътува. Войната в Залива тъкмо беше започнала. Беше напе-
чено. Но го помолих. Накарах „Найк“ да ми осигурят частен самолет. Това
ни даде сигурност. Кацахме на частни летища, пазеха ни униформени. Беше
страхотно пътуване. Ходихме в Париж, ходихме в Германия, ходихме в
Испания“, спомня си Вакаро. Така се озовали в онази стара баня в
армейската база в Германия. Без проблеми от маркетингово значение,
пребиваването в Германия се оказало много емоционално. Събрали се много
войници и никой не знаел и не питал за политическите конфликти, в които
се бил забъркал. А освен това там бил и брат му Рони.
„Майкъл беше съдия в Конкурс за забивки и игра за армейския отбор. Беше
мероприятие, обвързано с „Найк“ и други спонсори. Той игра срещу себе си
пред войниците в Германия. Игра и в мач в една малка зала, пълна сигурно
с 2000 войници. Трябваше да запише 5-10 минути за един тим, а след това
още толкова - за противника. След това се изнизахме през задната врата към
лимузината, защото беше пълно с фенове и медии. Нямаше да можем да се
измъкнем от тази зала“, казва Вакаро. Така двамата се озовали в
съблекалнята на старата зала. Имало само една пейка, няколко старомодни

343
писоара и дълга метална мивка. Надали това била идеалната атмосфера,
която Вакаро обещавал за маркетингово пътуване в Европа. Но Джордан,
както винаги, не казал нищо за условията. „Затворих вратата точно преди
началото на мача. Бяхме само двамата. Влязох в банята, а той тупкаше една
топка. Бях затворил вратата и чух, че някой влезе и каза: „Време е!“ Под-
викнах: „Хайде, Майкъл“, но той рече: „Не, дай ми още минутка. Искам да
остана сам.“ Погледнах го и разбрах какво става. Той се подготвяше за мача.
Тупкаше топката и загряваше. Ето такъв си беше. Щеше да даде всичко от
себе си, независимо от обстановката или обстоятелствата. Намираше се в
смърдяща, опикана съблекалня в проклетата Германия и се подготвяше за
мача, все едно му предстои да излезе с екипа на Северна Каролина срещу
Джорджтаун в „Супердоум“. Това показва що за мислене имаше и що за
човек беше“, казва Вакаро.
Джордан повел своя отбор в първото полувреме и те водели. В този мач
съперници му били американци и той лесно разчитал играта им. В началото
преценявал тези срещу себе си, но след това по своя типичен начин свирепо
започвал да ги атакува, крадял топката, забивал зверски, вкарвал тройки.
След това забавял темпото, вкарвал топката под коша и проверявал какво
могат съотборниците му. „На терена е истинско копеле“, признава Сони
Вакаро. Джордан може и да не знаел какво да прави с политическите каузи
и позиции, но със сигурност бил в свои води, когато ставало дума за спортно
състезание. Ситуацията отново показала неговата любов към играта. Вместо
да играе ограничен брой минути във всяко полувреме, той не излязъл от
терена през целия мач. „Игра през първото полувреме за отбор А, целите 20
минути. На почивката смени потника и се включи в отбор В. Резултатът
между двете полувремена беше, ако правилно си спомням, 40-25 в полза на
първия тим на Майк“, спомня си Вакаро. Играчите, които унижил преди
почивката, сега били негови съотборници. Точно както на тренировките на
„Булс“, където Колинс постоянно го въртял в различни формации. Така
Джордан започнал да изпитва новия си тим, за да разбере кой става и кой -
не.
„Можете да се сетите какво стана. В края на мача резултатът бе 82-80.
Майкъл победи самия себе си. И игра цели 40 минути с войниците“, допълва
мениджърът от „Найк“.
Истинската маркетингова част от турнето била в Барселона. Градът се
готвел за домакинството си на Олимпийските игри през 1992 г. Джордан
посетил, придружен от десетки журналисти, офисите на „Найк“ в града,
срещнал се с членовете на Олимпийския комитет и организационния
комитет по домакинството. Имал срещи дори в офиса на Испанската баскет-
болна лига. „Те искаха Майкъл да направи първата копка за нов стадион,
който строяха за Олимпиадата. Той даде една пресконференция в Мадрид и

344
една в Барселона. Отново бе жури в Конкурс за забивки на испанския Мач
на звездите и представи „Найк“ на младите хора“, казва Вакаро. Отново се
наложило Джордан да играе срещу себе си, този път в мач между испански
професионалисти. Трябвало му повече време, за да разчете начина на игра
на европейските си съперници. Затруднил се с различните им схеми.
Помогнал му опитът от Олимпийските игри през 1984 г. Но в крайна сметка
показал перфектните си отигравания с отскок, направил няколко забивки, а
след това се заловил за работа за радост на феновете, изпълнили до дупка
залата в Барселона. Испанската публика приветствала шумно всяко
изпълнение на Джордан, като след това и медии, и запалянковци го обявили
за „Бога на баскетбола“. Доброто му приемане щяло да му помогне две
години по-късно, когато щял да бъде коронован в Барселона. „Представих
„Найк“ пред широката публика. Майкъл вече е истинска икона“, похвалил
се Вакаро.
Това пътуване отбелязало голяма личностна трансформация за Джордан.
Най-вече заради факта, че през цялото време Вакаро говорел и обяснявал, а
Джордан само слушал и изпълнявал. Преди това всичко ставало под строгия
взор на Делорис Джордан. Но в тези августовски дни Вакаро за пръв път
забелязал истинското пробуждане на силата в бизнес и маркетинг естество,
в която Джордан се превръщал. Той оставил зад гърба си сприхавия млад
принц и поел управлението на марката си, като правел всичко нужно за
растежа ѝ. Вършел работата си усърдно и зряло, като правел нужните неща
и отвъд баскетбола. Джордан показал, че може да поеме отговорността си
като възрастен човек, който досега не е имал работа и най-накрая е намерил.

Забивка
По време на срещите и събитията в Париж - Града на светлината, по Сена,
„Шанз-Елизе“ и Триумфалната арка, Джордан се забавлявал толкова много,
че по-късно споделил пред приятел, че се замислял да стане съсобственик на
някой европейски отбор и да заиграе на Стария континент след края на
кариерата си в НБА.
Промяната била очевидна. Вакаро признава: „След толкова много време с
него от началото на кариерата му в НБА той все още на моменти беше
хлапето, което се радва на овесената си каша за закуска, купонясва, има
приятелки и всичко онова, което беше, преди да се ожени за Хуанита. Бях
част от това. Видях го. Но сега той порастваше. Вече знаеше кой е. Поемаше
отговорност с империята си извън терена и „Найк“. Беше станал собственик
на марка.“
Следващият му договор щял да покаже на Фил Найт нещо, което той вече
знаел - че властта на Джордан изисква равноправно партньорство с „Найк“.

345
А проблемите с организацията на Джеси Джексън за защита на човешките
права посочвала пътя на развитие. „Беше ясно, че следващият му договор ще
бъде за установяването на марката „Джордан“, казва Вакаро.
Дин Браун за първи път се сблъскал с новия Джордан, когато като
новобранец в „Селтикс“ спечелил Конкурса за забивки по време на Мача на
звездите в Шарлот през 1991 г. Проблемът бил, че се държал като стария
Джордан. От НБА навивали Майкъл да участва в конкурса, тъй като Браун
бил родом от Каролина, но Джордан отказал. Обяснил, че вече нямал какво
да печели, но можел доста да загуби.
Но когато Майкъл пристигнал в Шарлот, неговият състезателен дух
започнал да бушува, докато гледал как Браун печели титлата с очи, закрити
с ръка. Това, което обаче било от значение, били кецовете, които носел Браун
- модните „Рийбок Пъмп“. Малко след края на конкурса Браун бил в
коридора към съблекалните и чакал за следващо събитие. Изведнъж се
обърнал и се озовал очи в очи с Джордан. „Беше странно. Бях новобранец.
Току-що бях спечелил конкурса, бяха минали около два часа. Бяхме само аз,
Майкъл и охраната. Стоях си там, а той се приближи и каза. „Добра работа,
млади човече. Наистина свърши добра работа“. А след това допълни: „Сега
обаче ще трябва да се разправя с теб“. Браун бил стъписан от коментара и се
объркал. „Защо?“, попитал, а Майкъл му обяснил: „Ти започна война на
кецовете.“
„Казах му: „Не разбирам какво означава това?“ Наистина недоумявах. Това
беше Майкъл Джордан. А аз бях 21-годишен хлапак, току-що спечелил
конкурса за забивки. Не разбирах нищо. Можеше да ми каже и че лицето ми
се разпада, а аз щях да му кажа само: „Благодаря“, спомня си още Браун. По-
късно той признава, че се учудил откъде Джордан въобще знаел къде е, дали
суперзвездата целенасочено го е търсил, за да го заплаши. И колкото повече
мислел, толкова повече се убеждавал, че Джордан е направил точно това.
„После всичко ми се изясни. Знаете, в Лигата чуваш много истории за
Майкъл, за състезателната му натура. Той вече беше забелязал това, което
направих с новите си кецове. Беше решил, че това ще е състезание на
обувките ни. Забрави баскетбола, щеше да е нещо от типа: „А, така ли? Ще
ти сритам задника, момченце. Знам, че не можеш да ме опазиш. Аз съм най-
добрият баскетболист на света. Но само заради малката ти игричка с
„Рийбок“ ще трябва да ти разкажа играта и в света на бизнеса с кецове“,
допълва Дий Браун.
Само за няколко месеца Джордан показал своята нова идентичност, за
съществуването на която много малко хора знаели. Той се превърнал в играч,
който работи за кецовете си. Вакаро забелязал, че Майкъл вече се занимавал
с бизнеса в много по-голяма степен, отколкото феновете виждали или някога
щели да видят. „Помпичката на „Рийбок“, като че ли го напомпа и него. Явно

346
Майкъл прие войната на кецовете сериозно, което трябва да ви подскаже що
за състезание се получи. Е, сега всички имат кецове Джордан“, казва Браун
в интервю през 2012 г.

Промяната се отплаща
27-годишният мъж с неутолим спортен апетит и безгранична енергия най-
накрая се обадил на Фил Джексън в началото на есента на 1990 г.
Тренировъчният лагер на тима тъкмо трябвало да започне. Треньорът се
опитвал да се свърже със звездата си през пялото лято, но Джордан
постоянно не бил на линия. Той дори намерил време да участва в
благотворителен голфтурнир във Филаделфия, като Чарлс Баркли носел
стиковете му. Двамата много бързо си допаднали. Чарлс имал огромен
талант, а чувството му за хумор направило връзката му с Джордан много по-
лесна и го разсеяло от проблемите му. По някакъв начин Баркли постоянно
го разсмивал. Скоро той дотолкова се привързал към него, че свикнал почти
ежедневно да говори по телефона със сър Чарлс. Джордан си мислел, че
може да говори глупости и мръсотии. Освен това нямало как да не се
забавлява със заплахите на дебеличкото момче от Алабама, че ще му отнеме
титлата за най-добър реализатор в Лигата още през следващия сезон.
Когато Джордан се върна в Чикаго и „Булс“ през есента, той носел
диамантена халка на ухото си, която изпъквала покрай гладко избръснатата
му глава. Това бил рискован ход за човек, чиято снимка е навсякъде. Но след
време този „алфа-мъжкарски“ Джордановски имидж щял да завладее света
и да бъде копиран от милиони мъже от всички раси.
Джордан и агентът му Дейвид Фалк повели сериозни разговори за неговия
живот извън баскетбола. Те започнали да гледат на „баскетболния терен като
на ограничаваща рамка, а не като на възможност за развитие“, обяснява
Фалк. Този сезон заедно с няколко бизнес партньори Джордан пуснал на
пазара вечерно облекло за мъже. Появила се марката „23 Night“, родена
заедно с „After Six“ - дизайнерска къща за официално мъжко облекло.
„Никога не сме се вълнували толкова. Майкъл е мъжът на 90-те“, казва за
списание „Пийпълс“ вицепрезидентът на „After Six“ Мерилин Шпигел.
На рекламата 198-сантиметровиият и 88-килограмов Джордан носи
смокинг, който ще се превърне в най-модния модел. Вечерното облекло ще
се окаже поредното от цяла върволица облекла и продукти, които в
следващото десетилетия ще излязат с неговата марка - дрехи, аромати,
бижута, бельо и т.н. - всичко това ще оформи едно цяло явление, което ще
стане известно по-късно като „метросексуалност“.
„Бях много в крак с модата като младеж. Изпробвах различни стилове, но
невинаги можех да си ги позволя“, казва в интервю за сп. „Пийпълс“

347
Джордан. Естествено, вече можел да си позволи всичко, но бил на етап от
кариерата си, в който не изпитвал голямото удоволствие от играта. Той не
си губел времето в гледане на мачове от НБА. Всичко това станало предмет
на изследване в книгата за него, написана от журналиста в „Чикаго Трибюн“
Сам Смит, който разкрил доста любопитни подробности зад кулисите на
„Чикаго Булс“. Книгата трябвало да излезе от печат през есента на 1991 г.
Основните източници на автора ѝ останали неразкрити, но ставало ясно, че
са хора в и около отбора. Смит разкривал един Джордан, който е егоист,
циник, гневен, кисел и невярващ на никого през шестте си сезона в НБА.
Точно такива били условията, когато Фил Джексън и Джордан за пръв път
седнали да поговорят преди началото на предсезонната подготовка. Джексън
осъзнал, че трябва да намери пресечна точка със звездата и отбора във
втората си година като старши треньор. Искал да обсъдят как „Майкъл и
Джорданерите“, както наричали „Биковете“, ще се справят с предстоящите
им задачи.
Джордан пък се надявал треньорът да му каже, че се отказва от
триъгълника, но се лъжел. Джексън не само, че не се отказвал, но и очаквал
отборът да се придържа към системата му още по-стриктно. Освен това той
вметнал, че ще е по-добре за тима, ако звездата им не е толкова фокусиран
върху спечелването на приза за най-добър реализатор. Може би Чарлс
Баркли е имал прозрение и е разчел мислите на Джексън...
Срещата не приключила по-най-приятния начин. Неприятно било и
началото на сезона. Както и през 1989 г., „Биковете“ решили да изтикат
напред Пипън. Джордан пък повярвал, че тече „деджорданизация“ в клуба,
целенасочена компания да се извади отборът от сянката му. Той вече бил чул
коментарите на Краузе, че ако отборът имал играч като Хаким Олайджуон
вместо него, вече щял да има две титли в НБА. Усетил нарастващите
съмнения на шефовете, че не е играчът, около когото могат да изградят
шампионски тим. Може би днес изглежда нелепо, че е повярвал на това. Та
лицето му било навсякъде, когато ставало дума за професионален баскетбол
и спорт. Всички около него обаче отдавна били научили, че реалността и
състезателният дух на Джордан съществували като две отделни вселени.
Това, което безсъмнено било реално, бил успехът на защитата на Детройт,
основана на физическото превъзходство. Джордан знаел, че скоро и други
треньори ще прибягнат към подобни тактики и искал да им покаже, че това
би било грешка. „Всеки искаше да ме изолира и да ме накара да стрелям от
дистанция“, казва Майкъл подигравателно.
Друга новост била все по-здравата връзка между Лигата и телевизията. Ен
Би Си успели да победят в наддаването със Си Би Ес и да сключат сделка с
НБА за телевизионните права, което увеличило доходите на играчите.
Договорът на Джордан, преподписан само преди две години, вече бил

348
остарял, като го правел едва седмия най-високоплатен играч в лигата.
Нещата станали дори по-лоши. Пипън предоговорил условията си с клуба и
щял да получава около 760 000 долара на година, докато много от по-
второстепенните играчи заработвали по над милион. Пипън дори решил да
се скрие в хотел в Мемфис, вместо да се появи за тренировъчния лагер преди
началото на сезона, но агентът му го убедил, че Подобно действие ще е
катастрофално за него.
Финансовите конфликти ще причинят доста сътресения в Чикаго през
следващото десетилетие и само ще покажат на играчите и агентите им какъв
бизнесмен е Джери Рейнсдорф. Собственикът бил превърнал преговорите и
сделките в цяло изкуство. Той отдавна бил проумял и избягвал лошите
договори с играчите, които „закопали“ доста отбори. Рейнсдорф имал
стриктна политика и на всяка цена избягвал предоговарянето на контрактите
на играчите. Макар че го направил за Джордан, президентът знаел, че
звездата няма да иска увеличение на заплатата, което означавало, че ще може
да използва времето за преизчисляване на ситуацията.
Тактиката на Рейнсдорф за „добри договори“ на играчите била известната
тактика на ниската топка. Той използвал Краузе, който да предложи
наистина нищожни условия, които вбесявали играчите и агентите им. След
това се появявал президентът с по-добра оферта. Собственикът познавал
модела и знаел това, което всеки продавач на употребявани автомобили
знаел: ако започнеш е ниска топка, можеш да свършиш на
противоположната крайност - с много висока. Тактиката му обаче била
успешна, което означавало, че не само Джордан в отбора мразел Краузе.
Генералният мениджър се ползвал със специален статут и бил презрян от
повечето играчи и агенти на „Булс“.
През лятото на 1990 г. Краузе избрал в драфта тийнейджъра сензация от
Хърватия Тони Кукоч. Мениджърът обаче трябвало да го убеди да заиграе в
НБА. По онова време на европейските баскетболисти не се гледало с добро
око в Лигата, защото били крайно неефективни при по-физическата игра.
Краузе обаче бил въодушевен за Кукоч, което станало поредния повод за бяс
на Джордан и засилило усещането му, че отборът се „деджорданизира“.
Клубът започнал да сключва договори и да търси партньорства, с които да
изкуши Кукоч да дойде, макар че той имал договор с европейския си отбор.
Когато Джордан и Пипън научили, че Краузе се опитва да освободи 2
милиона долара от тавана на заплатите, за да покрие разходите по
привличането на Кукоч в Америка, двамата се разгневили още повече.
Надали това бил идеалният момент Джексън да обяви, че отборът ще
използва отново правилото за „равен шанс“ на всички и това означава, че ще
се жертват точките и игровото време на Джордан за доброто на тима. И
отново на всички станало ясно едно - ще има сблъсък между мъдростта на

349
Джексън и волята на Джордан. Естествено, двамата щели да имат много
противоречия. Джордан харесвал Джексън и искал да съдейства, но за
всичко си има граници.
След шест сезона в Лигата и различни треньори и съотборници Майкъл
разчитал най-много на себе си. „Вярвам в Майк“ бил неговият девиз. Всички
останали поставял под съмнение.
Това били условията, в които започнал сезонът през 1990 г.

350
 ЧАСТ VIII
НЕЩО СПЕЧЕЛЕНО

ГЛАВА 26
ТРИЪГЪЛНИК
Едно от най-сигурните места за бягство на Джордан в редките случаи,
когато имал няколко дни в Чикаго, бил диванът на неговата тъща в Саут
Сайд. Там той можел спокойно да гледа телевизия и да се отдаде на
старомодните сандвичи със сирене на Дороти Ваной. Хуанита била
бременна в шестия месец, а имали и едно свръхактивно двегодишно момче.
Тя също намирала покой в дома на майка си. Мястото било добро за
Джордан, който се чудел къде да избяга от маньоврите на Краузе и опитите
му да засили състава.
„Булс“ имали пари и желание да решат няколко сериозни проблема в
състава. Джексън харесвал високи гардове, които да могат да прилагат
неговата пресираща защита. Бах пък подчертал, че се нуждаят от здрав
опитен гард ветеран, който да може да стъпи твърдо срещу Джордан и да го
сложи на място, ако започне да поема твърде много инициативата в атака.
Дани Ейндж отговарял на тези изисквания и бил свободен за преговори в
Сакраменто. Голяма тежест в Кингс обаче имал бившият треньор на
„Чикаго“ Дейвид Мота, който не искал и дума да чуе за сделка със своя стар
тиранин Джери Краузе.
Отново във фокуса попаднал Уолтър Дейвис, който бил свободен агент в
Денвър. Джордан дори се съгласил да предоговори някои клаузи в
собствения си договор, за да улесни „Чикаго“ в опитите да слезе под тавана
на заплатите, но само ако те използвали парите за привличането на Дейвис.
Явно моментът за него бил дошъл, но съпругата на гарда изведнъж обявила,
че иска да остане в Денвър. Джордан бил потресен.
Така Краузе решил да привлече Денис Хопсън от „Ню Джърси“ - бивш
играч на годината в дивизия „БигТен“ в НСАА и избран под номер 1 в
драфта. Той трябвало да придаде дълбочина на гардовата линия. Помощ на
леките крила трябвало да окаже дошлият като свободен агент от „Атланта“
Клив Ливингстън. Освен това генералният мениджър привлякъл свободния
агент и неизбран в драфта гард Скот Уилямс от Северна Каролина. Така
Джордан най-накрая се сдобил със земляк от „Катранените пети“ в състава
и веднага взел Уилямс под крилото си. Двата избора от първия кръг на
драфта през 1989 г. Би Джей Армстронг и Стейси Кинг също били израснали
малко, но все още не били готови да окажат значима помощ.
351
 Най-важно за отбора се оказало израстването на Пипън, който направил
прехода от леко крило към ролята на пойнтгард, си спомня Джексън. „Той
се превърна в човека, който играе с топката толкова, колкото и Майкъл.
Започна да доминира“, допълва треньорът.
Пипън вече бил почти равностоен на Джордан след тригодишни битки с
него на тренировки. Показателно за промяната в състезателния му дух било
желанието му да бележи повече. Той също искал да е като Майк. По-
специално - искал да изкарва повече пари извън терена, да попадне във
водовъртежа на страничния бизнес. Разбрал, че за да успее в това, трябва да
вкарва повече. Проблемът бил, че неговият нов глад за точки щял съвсем да
срине плановете на Джексън за игра в триъгълник.
„Биковете“ усетили проблемите още в първия мач - срещу „Филаделфия“,
който загубили, а сър Чарлз вкарал 37 точки срещу 34 на Джордан.
Сблъсъкът бил придружен и от мръснишко надговаряне между двете звезди
на терена. „Булс“ продължили зле и записали три поредни загуби за старт на
сезона. Първите три седмици завършили е актив 5 победи и 6 неуспеха -
резултат, който не отговарял на ничии очаквания. В деветия мач от сезона, в
Сиатъл, Джордан и устатият новак Гари Пейтън започнали словесен
сблъсък, който продължил през целия мач. Ем Джей вкарал 33 точки. „Булс“
спечелили, но бил играл само 27 минути, което разпалило гнева му срещу
Джексън, защото смятал, че по този начин ще му бъде попречено да спечели
титлата за топреализатор.

Освобождаването
Посредственият старт на сезона предизвикал обаждане от страна на
Рейнсдорф до Джексън. Близките до отбора усетили напрежението на
треньора. Телефонното обаждане обаче разтревожило Джексън доста по-
малко от нежеланието на Джордан и Пипън да играят по системата на Текс
Уинтър. Двамата предпочитали да се надиграват „един на един“ със
съперниците си. Джордан бил нахъсван от своя стар поддръжник сред тре-
ньорите Джони Бах, който постоянно му подшушвал мнението си. „Джони
ми казваше: „Забрави триъгълника. Просто вземи топката и вкарай. Нека
всички ясно да разберат за какво става дума“, признава Майкъл. Джексън
търпял дълго време неподчинението на Бах, но само защото той имал
огромен принос за изграждането на стила на игра на отбора.
„Понякога Майкъл трябваше да бъде освобождаван от ограниченията на
схемата“, обяснява Бах в интервю през 2012 г. Треньорът допълва, че вярвал
в необходимостта на подобни действия. Бах вярвал и в схемата на Текс
Уинтър, но освен това разбирал, че звездата на отбора има нужда сам да я
пригоди за себе си. Джордан бил майстор в разчитането на защитата, срещу
която се изправял, така че триъгълникът се превръщал в негово предимство.
352
Било истинско удоволствие да се наблюдава как Джордан с вродената си
интелигентност се опитва да се измъкне от неприятната за себе си ситуация.
Определено не липсвала драматичност, но всъщност се случвало и още
нещо. Въздушният вече веднъж се бил раздал напълно, за да изпълни
изискванията на Дийн Смит. Сега се опитвал да извлече ползите за своята
игра от триъгълника. Бах признава, че за него било истинско удоволствие да
гледа как Джордан впряга целия си баскетболен интелект като брилянтен
актьор, който изиграва своето представление-шедьовър и интерпретира по
свой начин един велик сценарий, като дописва сам цели сцени и части от
репликите си. „Всеки играч трябва да е наясно с това доколко се вписва в
случващото се. Майкъл познаваше добре системата на триъгълника и
можеше да играе във всяка една позиция в нея“, споделя още Бах.
Освен всичко друго триъгълникът предлагал на Джордан начин да играе
повече с по-малко талантливите си съотборници. Структурата на тази схема
изисквала топката да се озове в свободен играч. Когато Джордан започнал
да спазва този детайл, това означавало, че той имал и повече вяра. Така
напрежението започнало да спада. Системата бързо показала своите
предимства. Така Джордан можел да играе според нея три четвърти от мача,
а след това според ритъма и развитието на резултата можел да се върне към
своя си стил за нападение в последната част и да вкара точките, които иска
да запише. Тези последни четвъртини в мачовете си имали свой заряд, а Текс
Уинтър беснеел край страничната линия, че Джордан иска да направи твърде
много сам. В някои случаи, в които той прекалявал в това, тимът просто
допускал грешна стъпка. Но в повечето случаи резултатът бил
хипнотизиращо впечатляващ.
Животът на Джордан извън терена по време на сезона вървял в обичайното
русло. Той обикновено оставал в стаята си за безкрайни игри на карти с
приятелите си или пък отивал на голфигрището за игра или две. Той често
успявал да играе дори в следобедите след тренировка, когато съотборниците
му подремвали в някоя стая.
С напредването на сезона „Чикаго“ успял да установи добър баланс, което
позволило и интеграцията на Хорас Грант и Джон Паксън. Крилото вкарвало
по 12,8 точки и хващало по 8,4 борби, а гардът - 8,7 точки при 54,8 %
успеваемост от игра. Ключов проблем била обаче неспособността на
играчите от пейката да задържат резултата, когато тимът води в резултата.
Армстронг, Ходжис, Пърдю, Кинг, Левингстън, Уилямс и Хопсън работели
здраво, за да се представят по-добре в нападение, но Джордан оставал
основният източник на точки. Понякога се ядосвал на неумението на
резервите, но това пък от друга страна означавало повече игрово време за
самия него, а с това и повече възможности да бележи.

353
 Най-важно обаче било, че добрата защита ги измъкнала от кризата в
началото на сезона. Присъствието на Бах ги нахъсвало, но самият треньор
ще признае, че присъствието му в щаба имало малко значение за играта на
тима в защита. Той изтъква Джексън като основен фактор за изграждането
на идентичността на отбора в отбранителен план. „Участвах твърде малко в
стабилизирането на защитата ни. Фил Джексън беше човекът, който даде
ясно да се разбере какво се иска от всеки“, казва Бах.
Яснотата в действията и изискванията на старши треньора станали причина
да се появят първите знаци за това, че „Биковете“ ще се превърнат в наистина
добър отбор. През декември именно тази защита се оказала фатална за
„Кливланд“. „Кавалерите“ вкарали едва 5 точки за една четвърт в мача
между двата отбора в „Чикаго Стейдиъм“ при атмосфера, която смущавала
играчите им почти толкова, колкото и защитата на домакините. „Биковете“
били загубили от „Бостън“ в Чикаго в третия мач от сезона. Това нямало да
се случи пред домашна публика отново чак до 25 март, когато „Хюстън“
спрели победната им серия в тяхната зала. Записали поредица от 30 победи
като домакини.
Добрата защита дала време на отбора за сработване в нападение. Когато
това станало, основни играчи като Джон Паксън заблестели. „Джон беше
един от хората, които създадоха разликата. Причината беше в неговата
нагласа. Той започна да играе по целия терен и помагаше схемата в
нападение да се реализира“, казва Джексън през 1995 г.
„Чикаго“ завършили февруари с баланс 11-1, включително успех като гост
в „Палас Оубърн Хилс“ точно преди паузата за Мача на звездите. Айзия
Томас не играл в този мач, но успехът дал на „Биковете“ повод да повярват
повече в себе си. „Спечелването на мача в тяхната зала ни даде увереност,
защото винаги бяхме имали проблеми да ги победим. Фил ни каза да играем
нашата си игра, да не се подчиняваме на ритъма на „Пистънс“. Това наистина
ни помогна“, казва Паксън.
Постигнатите резултати заредили и Джордан с оптимизъм, но и с още
повече самочувствие, ако въобще било възможно. „Когато отидохме при тях
и ги победихме точно преди Мача на звездите, разбрах, че можем да го
направим и в плейофите. Имахме няколко мача като гости в продължение на
две седмици и се сплотихме. Почувствах го“, казва по-късно Майкъл.
216-сантиметровият Картрайт се оказал ключът за новото израстване на
„Булс“ и справянето им с физическата игра на „Пистънс“. Картрайт можел
да бъде инат колкото Джордан, което също се оказало важен урок за отбора
и решение при сблъсъците им с „Детройт“. „Едно от нещата, които разбрах-
ме за „Детройт“, е, че те имаха някакъв начин да подхранват враждебността
си срещу нас в мачовете. Трябваше, разбира се, да им се противопоставим
физически, за да се справим с тях.

354
 Ако останехме на тяхното ниво обаче, те щяха да ни победят. Но ако
искахме да се състезаваме с тях, трябваше да стигнем до тяхното ниво и в
психологически аспект. Бил се справяше с това. Той сякаш им казваше:
„Това не е начинът, по който искаме да играем.“ Не можете да си представите
колко облекчаваше това играчи като Скоти Пипън и Хорас Грант. Тези
момчета постоянно бяха предизвиквани от по-здравите Денис Родман и Рик
Махорн“, обяснява Джексън.
„Биковете“ започнали месец март със серия от девет мача без загуба, което
им осигурило домакинско предимство за плейофите. Завършили редовния
сезон с нови четири поредни победи, включително нов успех над „Пистънс“,
с които завършили с баланс 61-21.
Решен да докаже на всички правотата На желанието си да играе по своя
начин и едновременно с това да изпълни желанията на Джексън, Джордан
успял отново да спечели титлата за най-резултатен играч в лигата с 31,5
точки средно на мач. Освен това записал по 6 борби и 5 асистенции. Пипън
записал рекордно за кариерата си представяне. Той изиграл 3014 минути
през сезона, като отбелязвал по почти 18 точки, 7 борби и 6 асистенции на
среща. Точно преди началото на плейофите Джордан бил избран за MVP в
Лигата за втора поредна година.
Елиминациите започнали с мач срещу „Никс“, който „Биковете“ спечелили
с рекордните 41 точки разлика. „Чикаго“ надделели в серията с чисто 3-0.
Следващият съперник били „Филаделфия“ на Чарлз Баркли. По време на
двудневната пауза между двубоите Джордан и журналистът Марк Вансил се
отправили към казината в Атлантик Сити. Те се прибрали и Майкъл се
присъединил към отбора около 6.30 на следващата сутрин, а в 10 часа извел
„Биковете“ за тренировка. Това не изненадало никого, който го познавал.
Въпреки това поведението му не останало незабелязано от медиите, които
отбелязали първия знак на един проблем, който ще бъде раздухван с години.
Баскетболът върнал Джордан към реалността на спорта. „Биковете“ се
справили с „Филаделфия“. Следващото предизвикателство било онова, за
което Джордан най-много мечтаел - нова среща с Лошите момчета във
финала на Източната конференция. През май 1991 г. „Пистънс“ били мъчени
от контузии и вътрешни проблеми. Чък Дейли тъкмо бил избран за треньор
на американския национален отбор за Олимпиадата през 1992 г. Айзия Томас
успял да се върне на терена след дълго лечение на контузия в началото на
април, но явно усещал, че не попада в плановете на Дейли за олимпийския
отбор. Той започнал публично да критикува треньора си, като подчертавал,
че ангажиментите му с олимпийския отбор го разсейват от работата му в
„Пистънс“. Дейли се опитал да успокои звездата си, но Томас устоял на
неговите забележки. Близките на Дейли обаче забелязали, че специалистът
бил бесен заради намеците, че не си върши работата. „Всичко, което

355
направих, беше просто една среща и малко видео“, казал Дейли пред
журналисти.
Джордан и съотборниците му надушили слабостите при съперника.
„Пистънс“ обаче успели да се съберат и да се противопоставят в мач номер
1. „В първия двубой ги превъзхождахме. За първи път виждах толкова
притихнал „Чикаго Стейдиъм“. Тогава на терена се появиха резервите Клиф
Левингстън, Уил Пърдю и Крейг Ходжис. Левингстън и Пърдю буквално
превзеха наказателното поле, а Ходжис бе под пара. Той игра страхотно в
тази серия“, отбелязва Брендан Малоун. Тримата запалили искрата и „Булс“
спечелили първите три мача. Те използвали системата триъгълник в атака
все по-добре, а това им давало предимство, допълва Малоун. „Те бяха
станали по-добри в нападение. Беше трудно да дублираме защитата на
Майкъл, така оставяхме някой напълно открит“, казва треньорът от
„Пистънс“. Схемата за игра на Уинтър дала поле за действие на Джордан и
едновременно с това оставяло около него свободни играчи, готови за
стрелба. След края на финалната серия „Пистънс“ трябвало да се изправят
пред множество критици, които ги обвинявали, че са обърнали твърде
голямо внимание на Джордан и са оставили съотборниците му на чисти
позиции за стрелба.
„Трябва да му обърнеш огромно внимание. Трудно е да излезеш на терена
и да не се фокусираш в него, защото той е толкова доминиращ и определя
всичко, което се случва в играта. Трудно е да си на паркета и да не мислиш
какво ще направи“, признава пък Дюмарс. В навечерието на мач номер 4 в
Детройт атмосферата се нажежила, след като Джордан излял стаения си гняв
на пресконференция: „Хората около мен ще са щастливи вече да не са
шампиони. Хората не искат повече да гледат този вид баскетбол. Когато
„Бостън“ бяха шампиони, те играеха истински баскетбол. „Детройт“
печелеха. Няма как да им го отречем. Но това не беше чист баскетбол. Това
не беше баскетбол, който всеки иска да подкрепи. Ние няма да се принизим
и да заиграем по този начин. Аз може и да приказвам глупости на терена, но
в Чикаго играем чист, истински и здрав баскетбол. Те се опитаха да ни
провокират, но ние успяхме да запазим самообладание.“ След това Джордан
твърдо заключил: „Мисля, че можем да потопим този отбор.“
„Пистънс“ и особено Томас били разгневени от думите му и начина, по
който ги казал. „Не, ние няма да потънем“, отвърнал Томас. Дюмарс не
стигнал до подобни декларации, но бил обиден от антипатията на Джордан:
„Бях изненадан. Бях разочарован, че той започна да злослови за нашите
титли и това, което те означаваха за нас.“
Брендън Малоун доста по-рано през сезона вече бил усетил края на
доминирането на физическия стил на игра на „Буталата“. Той осъзнал това,
след като комисионерът на НБА Дейвид Стърн шокирано споделил веднъж,

356
че видял как многото тежки нарушения и дори опити за удушаване са
станали регулярни за много от отборите в Лигата. „Този тип баскетбол се
беше изчерпал. Мисля, че това се случи, когато Стърн посети няколко мача
от плейофите и видя играчите да се сбиват пред очите му. Той реши да
изкорени този физически стил на игра в Лигата.“ Реферите започнали
безмилостно да свирят всяко едно по-силово изпълнение на играчите на
„Детройт“ в серията с „Булс“. „Най-много страдаше Джо Дюмарс. Той беше
доста силен физически, но не беше от най-грубите в никакъв случай. И
знаеше, че в Лигата са решили, че не може да се играе по този начин“,
допълва Малоун.
След като направил прогнозата си, Джордан се заел да я постигне на
следващия ден. И успял. „Чикаго“ помели „Пистънс“ В края на мача Томас
и съотборниците му напуснали терена, без да поздравят съперника си. Дейли
ги помолил да не действат по този начин, но не го послушали. Тълпа от раз-
ярени телевизионни зрители и фенове на „Чикаго“ залели „Буталата“ с
недоволството си. Според някои наблюдатели това била капката, която
окончателно коствала мястото на Томас в олимпийския отбор.
„Беше невероятно усещане, когато те се прибраха към съблекалнята си.
Трябваше да минат покрай нашата резервна скамейка. Можахме да видим
как раменете на Айзия потреперват, все едно хлипа, а той се опитва да скрие
това... Но някак си потвърди това, в което вярвахме - че играем по правилния
начин. Те наистина бяха добри, но времето им беше отминало. Сега беше
наш ред“, споделя Паксън.
Вместо да се присъедини към Томас, Дюмарс спрял да поздрави своя
съперник. Той също бил разстроен от коментарите на Джордан, но си
спомнил болката на лицето на Джордан в края на сериите в предните два
сезона. „Погледът му тогава стана причина този път да спра и да стисна
ръката му, когато ни победиха. Не можех да мина покрай него и да не му
стисна ръката. Поздравих Майкъл и Фил, както и няколко от другите
момчета. Знаех, че ако този човек може да стисне ръката ми, въпреки че
изпитваше толкова силна болка, аз не мога да го подмина, без да направя
същото“, казва Дюмарс.
Томас и останалите от „Пистънс“ били раздразнени от това, което смятали
за проява на неуважение от страна на Джордан. „Не беше само Джордан.
Ставаше дума и за Фил Джексън, и Текс Уинтър, защото това бе и тяхно
мнение. Те настояваха, че техният е единственият начин да се играе
баскетбол. Мислех си, че това е обидно. Има толкова много начини да се
играе баскетбол... Но те бяха настроени по този начин. И все пак - беше
тяхното време да печелят. Скоти Пипън и Хорас Грант бяха израснали и бяха
готови да играят. И двамата наистина отбелязаха огромен скок, а Джордан

357
най-накрая можеше да получи помощ, за да спечели титлата“, спомня си
Малоун.
Дюмарс обяснява реакцията на Томас с това, че съотборникът му просто не
можел да губи. Звездата на „Детройт“ реагирал по същия начин и четири
години по-рано при загубата от Бостън. „Айзия никога не ми каза: „Мразя
Майкъл Джордан“. Той винаги казваше: „Мразя да губя.“ Нямаше значение
от кого падаме, Айзия щеше да бъде бесен. Така разбирам аз случилото се“,
казва гардът.
Това поведение било като звучен шамар за „Биковете“, поредната обида.
То означавало, че враждата с „Детройт“ ще продължи. „Не изпитвам нищо
към отбора на „Детройт“, освен презрение и отвращение. Явно Дейвид
Стърн е усетил натиск и бяха предприети промени в правилата, които да
направят действията им неправомерни. Онова тяхното не беше баскетбол.
Беше поведение на главорези и хулигани... Това е едно от нещата, които ни
направиха популярни. Ние бяхме Белите рицари, добрите момчета, които
отстраниха лошите с 4-0. А в отговор те се изнизаха така от терена. Спомням
си, че тогава казах, че това е триумф на Доброто над Злото. На доброто.
Всички ги мразеха, защото използваха този стил първо, за да покорят
„Бостън“, а след това и „Лейкърс“, които с години бяха най-популярните
отбори в Лигата“, казва Джери Рейнсдорф.
Победата над Лошите момчета била толкова голямо препятствие пред
Джордан и „Булс“, че те вече се чувствали като шампиони и не можели да
не спрат за малко и да празнуват. Тон за това дал самият Джери Краузе. „Той
дойде в самолета и купонът започна. Танцуваше, а момчетата подвикваха:
„Давай, Джери! Давай, Джери!“ спомня си Фил Джексън. Дните на
оплаквания от двете страни били оставени за малко настрани, но играчите
все още не знаели какво да правят със своя странен генерален мениджър.
„Той танцуваше, или каквото там правеше, а когато спреше, всички се
заливаха от смях. Не може дори да се каже дали се смееха с него или на него.
Беше един от онези мъгляви моменти... но беше диво“, допълва с усмивка
старши треньорът.

358
 Време за магия
(Игра на думи - Magic (Джонсън) - от анг. ез. - магия. - Б. пр.)

Не било отдавна, когато „Булс“ били набелязали за привличане Дани

Ейндж и Бък Уилямс. Двамата обаче се озовали в Портланд заедно с Клайд
Дрекслер. „Пионерите“ били лидер в Западната конференция в редовния
сезон с актив 63-19, но дългогодишният доминант на Запад „Лос Анджелис
Лейкърс“, водени от Меджик Джонсън, успели да ги преодолеят във финала
на Конференцията с 4-2 победи.
И така внезапно „Чикаго“ трябвало да бъдат домакин на първия мач на
сблъсък за титлата, за който мечтаел всеки баскетболен фен. Майкъл срещу
Меджик, „Булс“ срещу „Лейкърс“. Мениджърът по продажбите на билети
Джо O'Нийл изведнъж попаднал в кошмарна ситуация. И до този момент не
било лесно да намериш билет за домакинските мачове на Джордан и
компания и да не раздразниш съотборниците му, чиито близки останат без
пропуск, но с напредването на „Булс“ в плейофите и все по-големия залог
предизвикателството пред O'Нийл ставало все по-осезаемо, особено когато
трябвало да се задоволят изискванията на Ем Джей. „Общо взето, знаех
колко билети ще поиска. Винаги му казвах: „Моля те, не ме изненадвай
неприятно. Не ми казвай, че искаш 20 билета в последната минута.“ Но той
винаги го правеше“, спомня си офисслужителят. Според него една от най-
трудните му задачи била хем да задоволи желанията на Джордан, но и да
удовлетвори едновременно с това Пипън и Грант. „Спомням си как влизах в
съблекалнята и казвах на Скоти и Хорас: „Хей, вече получихте
допълнителни билети. Не ме молете за повече. Няма билети. Това е - по
четири пропуска за всеки.“ А след това давах на Майкъл пакет, с да кажем,
40.“ Проблемът станал толкова голям, че O'Нийл предупредил Джордан да
крие своите билети от съотборниците си. Най-накрая мениджърът по
продажба на билети започнал да си урежда със звездата индивидуални тайни
срещи в съблекалнята на хокейния отбор в „Чикаго Стейдиъм“, за да му
достави нужните пропуски.
Търсенето на билети излязло от контрол в момента, в който станало ясно,
че Чикаго ще е домакин на „Лейкърс“ в мач номер 1. „Бях претоварен, а
имаше четири дни до началото на финалите. Нямах достатъчно билети.
Майкъл искаше, всички останали искаха. Спомням си как се прибирах вечер
някъде около седем у дома и се сривах пред жена си: „Сюзан, мисля, че не
мога да се справя. Идва ми твърде много. Целият свят ме преследва. Все пак
Майкъл срещу Меджик. Нямам достатъчно билети. Не мисля, че мога да го
правя повече.“ А жена ми каза: „Имам идея. Защо не отидеш да изхвърлиш
боклука?“ Така че излязох до контейнера за смет. Тогава видях един човек
да тича към мен с кредитна карта в ръка и да вика: „Мразя да го правя, Джо,
359
но можеш ли да ми дадеш два билета?“ Прибрах се и отчаяно споделих на
жена си: „Божичко, получих заявка за два билета, докато изхвърлях
боклука?!“, спомня си O'Нийл.
Това не бил първият сблъсък между Меджик и Майкъл, който имал
огромно търсене. През 1990 г. група бизнесмени планирали да организират
мач „един на един“ между двете големи звезди, който да бъде предаван по
платен канал. Джордан, който през целия си живот предизвиквал всекиго на
подобни игри, веднага прегърнал идеята. Но ръководството на НБА
забранило провеждането на събитието (всъщност то щяло да осигури
сериозни приходи за участниците.) Президентът на Асоциацията на
играчите Айзия Томас се възпротивил срещу провеждането му. Джордан се
опитал да възрази срещу намесата на Томас, като отбелязал, че Томас
ревнува, че никой не иска да плати, за да гледа него в игра. От своя страна
Джонсън казал, че е съгласен да участва в подобен мач, но отказал да се
включи в нападките след провалянето на събитието. „Това си е тяхна
работа“, отсякъл гардът на „Лейкърс“. Въпреки това той се забавлявал с
размяната на реплики между колегите си. Актьорът Джак Никълсън, който
се слави като един от най-запалените привърженици на „Лейкърс“, казва, че
ако бил хазартен тип, щял да заложи всичко на Джордан - най-големият
индивидуалист в баскетбола, за сметка на Джонсън, който се смятал за един
от най-силните отборни играчи. Меджик отказал да участва в спекулации:
„Играя „един на един“ през целия си живот. Така си изкарвам парите за
закуска.“ Попитан кой е най-силният му ход, Джонсън отвърнал: „Нямам
такъв. Най-добрият ми ход е да печеля. Това е. Правя това, което е нужно, за
да побеждавам.“
Баскетболните фенове останали разочаровани от провала на замисления
като титаничен сблъсък. „Много хора искаха да го гледат. Майкъл наистина
е разочарован. Хората му са разочаровани. Всички сме. Това беше нещо,
което чакахме с нетърпение“, казва Джонсън.
През лятото на 1990 г. Джордан се съгласил да играе срещу Меджик в
благотворителен Мач на звездите, но се забавил на голфигрището и
пристигнал със закъснение. Макар че мачът бил започнал, Джонсън решил
да отложи началото на главното събитие, за да даде възможност на звездата
на Лигата да загрее. Това обаче вбесило Айзия Томас, а Джордан останал
доволен, че създава неудобство на най-големия си враг.
Във финалната серия Меджик Майк от гимназията „Лейни“ най-накрая щял
да се изправи лице в лице срещу своя герой. Джонсън вече бил извел
„Лейкърс“ до пет шампионски титли в НБА и бил смятан за символ на
отборната игра, докато Джордан бил играч тип one-man show, който не
изглеждало, че вижда съотборниците си дори за поддържащ персонал, без
значение колко пъти му било казвано да не се държи така. Този мач

360
предлагал и още нещо за Майкъл - среща с бившите му съотборници Джеймс
Уорти и Сам Пъркинс. Уорти бил с навехнат глезен, което се отразявало на
движението му. Според някой наблюдатели именно травмата на Уорти щяла
да коства успеха на „Лейкърс“. Със сигурност неучастието му в мачовете се
оказало от решаващо значение за представянето на „Лос Анджелис“. Някои
специалисти, като бившия треньор на „Лейкърс“ Пат Райли например, който
по онова време коментирал финалите за Ен Би Си, предположили, че
въпреки всичко „Езерняците“ ще спечелят заради по-големия си опит.
В първия мач Джордан и съотборниците му изглеждали нервни и това се
отразило на играта им, но въпреки това водели с две точки на полувремето.
След почивката „Лейкърс“ заиграли по-добре под кошовете благодарение на
усилията на Пъркинс, Владе Дивац и Уорти. „Чикаго“ пък заложили на
стрелбата от дистанция. В крайна сметка в последните секунди Пъркинс
вкарал невероятна тройка, а изстрелът на Джордан от 6 метра със сирената
бил неуспешен и „Лейкърс“ спечелили с 93-91. Джордан завършил с 36
точки, 12 асистенции, 8 борби и 3 откраднати топки, като вкарал 14 от 24-те
си опита. Но въпреки това отлично представяне съотборниците му били не-
доволни от опитите му да играе повече „един на един“ и сам да завършва
атаките.
Макар че с този неуспех „Булс“ били загубили домакинското си
предимство в серията, Джексън бил доволен. Той видял, че „Лейкърс“ се
затрудняват да поддържат ритъма си всеки път, когато Джонсън не е на
терена. Треньорът разбрал, че звездата носи твърде голяма тежест за
представянето на целия тим, въпреки че бил в края на кариерата си. Джексън
бил прав в това си наблюдение, но не предвидил нещо друго. Той започнал
серията, като оставил 198-сантиметровия Джордан да пази 205-
сантиметровия Меджик. В мач номер 2 тази тактика довела до два бързи
фаула на Джордан в началото. Високите играчи в Чикаго Картрайт и Грант
трябвало да заиграят още по-здраво. Сядането на Джордан на пейката
допринесло с две неща: от една страна, им дало повече възможности за
изява, а, от друга, наложило се по-високият Пипън да пази Джонсън. По
онова време се смятало, че 25-годишният Скоти ще се затрудни в опазването
на един от най-волевите ветерани и смятан за най-добър плеймейкър по
онова време. Но се случило точно обратното. С дългите си ръце Пипън
затруднил максимално движението на Меджик. Така с разменящите се да го
пазят Джордан и Пипън Джонсън успял да вкара само 4 от 13- те си стрелби
в мача. Скоти обаче вкарал 20 точки, направил 10 асистенции и 5 борби и
„Чикаго“ спечелили мач номер 2.
„Вече виждахме, че по някакъв начин се справяме с него, особено от гледна
точка на физическото противопоставяне. Особено аз. Тормозех го през
цялото време и се опитвах да го изолирам от отборното нападение. Той не

361
беше толкова ефективен, колкото срещу други отбори, които му позволяваха
да играе в наказателното поле и да използва предимствата си. Видях, че това
го раздразни“, казва Пипън за Меджик след това.
„Част от отговора беше да оставим Майкъл да почива. Не искахме да го
изправяме срещу Меджик през цялото време. Скоти влезе и изненадващо
разбрахме, че той беше толкова висок и с толкова дълги крайници, колкото
Меджик и може да му попречи да прави високите си пасове. Наричахме ги
халосни подавания над главата. Той подаваше над по-ниските си съперници.
Но сега срещу него беше Скоти. Той всъщност дори беше повече от тези 200
см, които се водеше. А имаше и дълги ръце с големи длани. Меджик вече
беше по-стар, беше започнал да залязва. Младостта не може да чака
възрастните“, допълва Джони Бах.
Джордан започнал мача щедро. Подавал, без да гледа към Грант и Картрайт
при всеки възможен случай. В началото на мача „Булс“ стреляли много
добре, вкарвали в повече от 73 % от стрелбите си и спечелили със 107-86.
Джордан вкарал 15 от 18-те си стрелби, като завършил мача с 33 точки, 13
асистенции, 7 борби, 2 откраднати топки и 1 чадър. Той отбелязал 13
поредни изстрела в средата на второто полувреме, серия, която вероятно ще
остане сред най-паметните в историята. Най-забележителното си отиграване
направил по-малко от 8 минути преди края на мача, когато поел топката на
върха на атаката и пробил през почти целия противников отбор към коша.
Полетял към коша за забивка, държейки топката в дясната ръка, но по време
на полета се натъкнал на защитник и я прехвърлил в лявата, а докато падал
към пода, я поднесъл в коша. Фил Джексън гледал с усмивка на лицето,
клатейки невярващо глава. Коментаторът Марв Албърт изкрещял от
удоволствие. По-късно това отиграване щяло да бъде наречено
„движението“ и щяло да се нареди до най-великите моменти в кариерата на
Джордан заедно със „стрелбата“ в плейофите на 1989 г. срещу Кливланд. Но
дори след великолепното си представяне Джордан бил засенчен от Джон
Паксън, който вкарал 8 шута от 8. „Паксън някога въобще пропуска ли?“,
питал Пъркинс след мача.
Един от най-пиперливите моменти в мача е реакцията на Джордан след
„движението“ точно до резервната скамейка на „Езерняците“. Той все едно
разклатил и хвърлил зарове натам, като тази реакция се превърнала в негова
запазена марка след важен кош. След мача ръководството на „Лейкърс“ дори
подало жалба в офисите на НБА, а съотборниците му се опитвали да го
покрият, радвайки се с него.
Въпреки загубата „Езерняците“ напуснали „Чикаго Стейдиъм“ с мисълта,
че им предстоят три домакинства в „Грейт Уестърн форум“. Те имали
огромното предимство на опита си, който според много специалисти щял да
се окаже от основно значение.

362
 От първостепенно значение за „Булс“ преди мач номер 3 бил видеозаписът,
който Джексън приготвил. На него се вижда как Джонсън се отдръпва от
Паксън и играе нещо като зона, която създава хаос в атаката на „Чикаго“.
Джордан трябвало да види това и да започне да подава топката на свободния
стрелец. За това настоявал треньорът - изискване, което той повтарял след
всеки следващ мач. Макар че Джордан правел средно по 11 асистенции по
време на финалните серии през 1991 г., този проблем все още стоял на дневен
ред.
С Пипън, охраняващ Джонсън в мач номер 3, „Биковете“ станали
неудържими след почивката. До този момент „Лейкърс“ били натрупали
аванс от 13 точки, след като центърът Владе Дивац усетил, че е по-лесно да
стреля над далеч по-ниския Джордан. В края на третата част „Биковете“
съкратили изоставането си до 6 точки и оттам започнали проблемите за
„Лейкърс“. Джонсън продължил да играе, въпреки че умората вече му
тежала, а проблемите с глезена на Уорти най-накрая го принудили да седне
на пейката и да сбъдне най-големите страхове на треньорите си.
3-4 секунди преди сирената Джордан вкарал с отскок и пратил мач номер
3 в продължение. Там „Биковете“ вкарали 8 поредни коша и спечелили със
104-96, за да поведат с 2-1 в серията.
В мач номер 4 „Булс“ успели да ограничат играчите на „Лейкърс“ до едва
37 % успеваемост в стрелбата от игра. Те допуснали едва 30 точки в коша си
през втората и третата четвърт. Най-много проблеми имал Пъркинс под
коша, като вкарал едва веднъж от 15 опита. Картрайт командвал защитата,
благодарение на която тимът му записал успех с 97-82. Джордан направил
поредната си звездна вечер с 28 точки, 13 асистенции, 5 борби и 2 откраднати
топки.
„Не мога да повярвам, че това се случва“, казал след мача Меджик Джонсън
пред журналистите. „Не е изненадващо, че те се защитават толкова добре.
Те са много атлетични и много умни“, допълва Майк Дънлеви.
Изненадващо „Биковете“ се озовали на прага на невероятното... Но
трябвало да бъдат търпеливи. „Поведохме с 3-1 в серията, но предстоеше
пауза - от неделя до сряда, преди мач номер 5. Тези три дни ни се сториха
като цяла вечност. А още преди да бяхме спечелили каквото и да било,
Майкъл се появи в автобуса и каза: „Е, как се чувствате като световни
шампиони?“ Той знаеше. И чувството беше наистина хубаво. Просто
нямахме търпение това да свърши“, спомня си мениджърът по екипировката
на тима Джон Лигмановски.
Вечерта преди мач номер 5 била паметна за „Булс“ и поради една много
различна причина. Точно преди срещата Джордан публично си посипал
главата с пепел и признал, че Картрайт е направил много и е полезен за
отбора. „Той ни даде стабилност. Беше солиден... Това момче се превърна в

363
един от най-важните фактори за този отбор и изненада много хора - и тези,
срещу които играеше, и тези, които играеха редом с него“, казал той.
Картрайт обаче не обърнал много внимание: „Вижте, тези неща наистина не
са важни за мен. Винаги съм знаел, че всичко се върти, минаваш от едно
място, после от друго. За мен най-важно е да спечеля титлата.“
В мач номер 4 всеки от титулярите имал поне по 10 стрелби и това било
доказателство, че Джордан най-накрая бил повярвал на Джексън и на
съотборниците си. Треньорът рядко се конфронтирал директно със звездата
на тима по време на престоя си в отбора. Когато искал Джордан да направи
нещо, Джексън просто казвал на отбора какво трябва да се направи и че е
време да започнат. Когато имал критики към Джордан, отново ги насочвал
към тима. Това бил начинът на комуникация между играч и треньор, който
щял да се наложи през годините. Очевидно и двамата много добре разбирали
какво се случва и приели, че този начин е приемлив и за двете страни.
Понякога останалите играчи на тима се оплаквали тихо от това. Но те също
трябвало да приемат тази странност, наложена от обстоятелствата.
В развитието на мач номер 5 в серията тази комуникация се издигнала на
ново ниво, такова, което съотборниците на Джордан и дори бъдещите щели
да оценят като истинско съкровище. С шампионския пръстен в едната везна
на кантара, а в другата - Джон Паксън свободен и Джордан отказващ да му
подаде топката, а вместо това атакуващ „един на един”, по време на един
таймаут Джексън се обърнал към суперзвездата и нетърпеливо го попитал:
„Ем Джей, кой е открит?“ Вероятно, изненадан от директния въпрос към
него, Джордан не казал нищо. Но Джексън попитал отново: „Кой е открит?“
Този случай е предъвкван много от повечето съотборници на Джордан,
който се предполага, че е изтърпял много в отговор на своите изисквания и
безразличие към тях през годините.
„Това е една от любимите ми истории“, признава Стив Кър, който е
наследник и запълва дупката след Джон Паксън в състава на „Булс“.
„Майкъл имаше проблеми през второто полувреме, пазеха го по двама и той
натягаше някои от стрелбите си. А Фил взе таймаут някъде около минута
преди края на мача. И погледна право в Майкъл по начин, по който само той
може. „Майкъл, кой е открит?“ Майкъл дори не вдигна очи. Но Фил
продължи: „Майкъл, кой е открит?“ Накрая Майк го погледна и каза: „Пакс!“
А Фил отвърна: „Тогава му подай шибаната топка!“
Паксън щял да вкара пет пъти от дистанция в последните четири минути,
като използва пробивите на Джордан, които събират защитата, и след това
получи топката. В този мач Пакс завършил с 20 точки, Пипън добавил 32, а
„Булс“ приключили серията с победа със 108-101 в мач номер 5.
Сирената била посрещната с гробно мълчание от феновете в зала „форум“,
спомня си коментаторът за „Булс“ Джим Дърам през 2011 г.: „Играчите на

364
„Булс“ танцуваха по терена, а всички седяха и ги гледаха“. На терена фенът
на „Лейкърс“ Джек Никълсън прегърнал Фил Джексън, а Меджик се про-
мъкнал до Джордан, за да го поздрави. Двамата се били сближили по време
на финалите, след които Джонсън поговорил с по-младия от него
баскетболист и му казал, че трябва да забравят различията си. Това положило
началото на истинско приятелство между тях, а Джордан по-късно ще
признае: „Видях сълзи в очите му.“ Джонсън пък си спомня онзи момент
така: „Казах му: „Доказа на всички, че грешат. Ти си победител, точно както
си и индивидуалист в баскетбола.“
Сълзи имало и в очите на Джордан и накрая те се излели като порой по пътя
към съблекалнята. Сълзи, събирани седем дълги сезона. „Никога не загубих
надежда“, казал той пред репортерите, докато баща му и съпругата му седели
до него. „Толкова съм щастлив за семейството си и за този отбор, и за този
клуб. Това е нещо, за което работех седем години и благодаря на Бога за
таланта и възможността, която получих.“ „Сцената с плачещия Майкъл, с
прегръщащия го баща беше покъртителна. Най-накрая той беше спечелил. И
го беше направил по своя си начин“, допълва Джим Дърам.
Веднъж рукнали, сълзите не спирали. Джордан продължава: „Никога не
съм бил толкова емоционален публично. Когато дойдох тук, започнахме от
дъното. Зарекох се, че ще играем всяка година в плейофите. И всеки сезон се
доближавахме все повече и повече. Винаги съм вярвал, че един ден ще
получа този пръстен.“
Запитан за пасовете към Паксън и неговите чисти стрелби, Джордан
признава за момента, в който Джексън го е притиснал, и допълва: „Точно
затова винаги съм го искал в моя отбор и затова исках той да остане в тима.“
„Направихме го. Всичко свърши. Беше драматично като блицкриг (от
немски - светкавична война). След това имаше само празненства и радост. И
Майкъл, който прегръщаше трофея и хлипаше... Беше наистина специално
преживяване“, спомня си Джексън.
След това всички от „Булс“ се отдали на купон в „Риц-Карлтън“ в Марина
Дел Рей. „Спомням си, че отидох в стаята на Майкъл. Той ме накара да
поръчам около дузина бутилки „Дом Периньон“ и ордьоври за поне 40
човека. Бяхме в „Риц-Карлтън“, затова се обадих на рецепцията и казах какво
искам. Там млъкнаха и след миг казаха: „Изчакайте секунда“. Не искаха да
изпратят всичко това, защото знаеха, че не Майкъл им звъни. Затова му
подадох слушалката. Той я сграбчи и извика: в нея: „Качвайте ги!“, спомня
си Джон Лигмановски.
„Биковете“ се завърнали в Чикаго и празнували титлата си с между 500 000
и милион фенове в Грант Парк. „Започнахме от дъното и се трудихме здраво
по пътя си до върха. Но успяхме“, казал Майкъл на тълпата.

365
 Зад кулисите титлата като че ли загладила проблемите между Ем Джей и
Джери Краузе. „Спечелихме тази първа титла и след това Майкъл никога не
каза публично, че трябва да продадем този или да привлечем онзи играч. По
някакъв начин, макар и неохотно, той най-накрая се довери на Джери. Но
Краузе мина по трудния път, докато заслужи уважението му. В началото
Майкъл наистина беше безмилостен към Джери по отношение на
баскетболната му проницателност“, казва Джим Стак. В името на
шампионската титла обаче Джордан смекчил поведението си спрямо
генералния мениджър. „Омразата утихна за малко“, допълва Стак.

366
 ГЛАВА 27
ХАЗАРТЪТ
След като извел тима си до Обетованата земя, Джордан се оттеглил от
светлината на прожекторите. Той се покрил, въпреки че „Гаторейд“
подготвяли турне с негово участие покрай рекламната си кампания, въртяща
се около рефрена „Искам да бъда като Майк“. Времето щяло да покаже, че
всички граници, които той преодолявал в баскетбола, всъщност си ги е
поставял сам. Макар че вече бил спечелил първата си титла като
професионалист и по този начин започнал да опровергава критиците си, че
не може да бъде отборен играч, Джордан вече бил тръгнал по един път извън
спорта, който заплашвал да срине добрия му имидж, граден е толкова голямо
внимание.
През лятото на 1991 г. Джордан и Ричард Ескуинас, съсобственик на „Сан
Диего Спортс Арена“, започнали серия голф мачове при високи залози, като
записвали постоянно победите и загубите си. „Бяхме доста гъвкави в
плащанията“, спомня си Ескуинас. Залозите стигнали нови висоти през
септември в Пайнхърст, Северна Каролина, когато Ескуинас загубил 98 000
долара от Джордан в еднодневен голф маратон. Той искал Джордан да му
даде шанс и да заложи двойно или нищо и за да покаже, че е сериозен, му
написал два чека за по 98 000 долара. Той допълнил, че не е сигурен, че има
достатъчно средства да осигури и двата. После станало ясно, че не е и нужно.
Джордан приел облога и двамата хазартни мъже се събрали отново по-късно
през месеца в един много напрегнат десетдневен минитурнир само между
двамата в „Авиара Голф Клуб“ в Сан Диего. Джордан не само че загубил 98
000 долара, но пропилял още 626 000 долара. Баскетболистът също поискал
да играят „двойно или нищо“. Ескуинас, който се намирал под пара, си
спомня, че преди да се срещнат, се били разбрали да няма повече такива
залози, но накрая се съгласил. „Джордан отново подхвана историята за
богатството си. Той можеше да плати и милион и двеста хиляди, ако се
случеше да загуби. „Хайде да играем за тях. Човече, не мога да повярвам, че
няма да се съгласиш“, каза тогава. Опитвах се да го накарам да разбере
сериозността на подобен залог, да проумее, че отново се обвързваме
сериозно. Но той не само искаше да продължим това преследване, той
настояваше това да се случи. Тогава му казах: „Не исках тази игра, но трябва
да бъда честен с теб. Ти губиш - ти плащаш. Това е единственият начин.
Давам ти един удар. И ако те победя, това е. Не искам вече да удвояваме“,
обяснява Ескуинас.
Джордан бързо загубил и дългът му към Ескуинас набъбнал до милион
двеста петдесет и две хиляди долара. Изглеждал разтърсен, но след загубата
се прибрал у дома в Уилмингтън за поредната почит, която съгражданите му
367
оказали - кръщаването на магистрала 40 в близост до неговата улица
„Гордън Роуд“ край дома му на негово име. Дийн Смит присъствал.
Спортното му яке ярко контрастирало с лъскавия жълто-кафяв костюм с
копринена кърпичка в джоба на Джордан. Потта, смесена със сълзи, се
стичали по лицето му в лятната жега, докато режел лентата. Хуанита първо
нежно ги попивала, а после се обърнала и си седнала на мястото. Вероятно
най-вълнуващият момент от церемонията бил, когато Джеймс Джордан,
облечен в светлосин костюм със значка „Бъди като Майк“ на левия ревер,
пристъпил към подиума, за да стисне ръката на сина си. Все още седнал,
Майкъл погледнал баща си с широка блажена усмивка и го потупал по
рамото.
Същата седмица името на Джордан било сред тези на избраните в
Олимпийския отбор на САЩ за Игрите в Барселона през 1992 г.
Съобщението дошло след кратки преговори, в които Джордан настоял, че
няма да играе, ако в отбора е включен Айзия Томас. След наситеното с
емоции и понякога дори неприятно преживяване с Олимпийския отбор през
1984 г. Джордан не бил много склонен да преживява същото в наречения по-
късно Дрийм Тийм (Отбор мечта). Джак Маккалъм от „Спортс
Илюстрейтид“ пише в свой репортаж, че комитетът по избор на играчи за
националния отбор взел решение да не кани Айзия Томас заради опасност
от нарушаване на хармонията в отбора. Това означава, че нито наставникът
на американците Чък Дейли, нито пък генералният мениджър на Детройт
Джек Макклоски, който бил в изборния комитет, не натиснали много за
включването на звездата на „Пистънс“. Това обаче унищожило и последните
надежди за съживяване на отбора на „Буталата“ след звучния им провал
срещу „Чикаго“ в плейофите. Отборът понесъл наистина тежък удар.
Същевременно Ескуинас започнал да тормози Майкъл по телефона с
искане баскетболистът да плати загубеното на голфтерена. Три години по-
късно предприемачът разказва, че на обажданията му Майкъл отговарял със
смях: „Рич, по-скоро ще те застрелям, отколкото да ти дам чек за 1,2 милиона
долара.“ Коментарът стреснал Ескуинас и го оставил само наблюдател на
растящото богатство на Джордан: „Страхувах се, че ще бъда приет като
заплаха за Майкъл. И отписах дължимото. Той определено показваше, че
няма да се разплати. Знаех, че ще стане така“, казва Ескуинас.

Книгата на Откровенията
Макар че загубите на игрището за голф останали далеч от публичното
внимание и знание, книгата на Сам Смит „The Jordan Rules“ („Правилата на
Джордан“) хвърлила бомба в живота му през онази есен и изправила целия
клуб на ръба. Това бил преднамерено негативен портрет на Джордан, но
също и на старомодния и високомерен Краузе. След време Фил Джексън ще
368
отбележи, че тази книга е постигнала нещо значително трудно и рядко -
обединила е Джордан и Краузе, които най-накрая веднъж са споделили едно
и също мнение.
„Сам Смит изкара малко пари с тази книга. Надявам се да се е задавил с
всеки един долар“, казва генералният мениджър след няколко години.
Книгата обаче била истинско откровение за острите ръбове на Джордан и
неговия състезателен дух. Както винаги, много емоционален, той бил
разгневен и наранен от описанието си. Публиката обаче приела четивото,
феновете дори били доволни от описанието на твърдия като диамант
баскетболист, който докарвал до лудост всички около себе си и съчетавал в
едно негативни качества и величие. Така че книгата, вместо да нанесе вреда
на имиджа на Джордан, по-скоро увеличила преклонението пред него.
Книгата „The Jordan Rules“ („Правилата на Джордан“) се отразила най-вече
на желанието на Джордан съвсем да се капсулира и изолира от хората, което
Джексън нарекъл „пакетиране“. „Книгата раздели отбора“, казва треньорът.
Хорас Грант се оказал един от източниците на Смит, което разгневило Джор-
дан. „Знаех, че хората ще ме нарочат. В един момент ще им писне да ме
виждат навсякъде на пиедестал, такъв излъскан и перфектен. Ще си кажат:
„Я да видим дали няма някоя мръсна тайна около този човек.“ Но никога не
съм очаквал това да направят приближените ми хора, някой отвътре. Сам
пише, все едно е приятел на „семейството“ от осем месеца. Но оттам излиза
само ненавист. Как могат, ако толкова ме ненавиждат, да играят с мен?... Не
знам как спечелихме с толкова много омраза между нас. Изглеждаше все
едно всичко ни е наред“, казва пред Марк Вансил Джордан.
Подобно възмущение се появява няколко седмици по-късно, когато
Майкъл решава да не се присъедини към отбора за традиционната церемония
в „Роуз Гардън“ с президента Джордж Буш. Вместо това той се отправил на
голфпътешествие заедно с приятеля си от детинство Дейвид Бриджърс. Това
още повече засилило проблемите между Джордан и Грант.
„Мисля, че в тази ситуация Хорас се почувства унижен, все едно изместиха
от него вниманието. А той искаше да покаже някаква важност. Имаше някои
неща у Хорас, които притесняваха Майкъл. Най-вече това, че Хорас казваше
първото, което му дойде наум пред пресата. Един от тези остри конфликти
беше, когато, след като спечелихме първата си титла, Хорас и съпругата му
и Майкъл и неговата съпруга отидоха в Ню Йорк. Те излязоха на вечеря и
после - на театър. Тогава Майкъл директно каза на Хорас, че няма да отиде
на срещата с президента Буш. Майкъл заяви: „Не е задължително. Това е
моето свободно време и имам други неща за правене.“ В онзи момент Хорас
нямаше проблем с това. Той от личен опит знаеше, че тези решения са
персонални, и не каза нищо. Но когато се появиха представителите на

369
медиите и това стана публично достояние, репортерите попитаха Хорас дали
отсъствието на Майкъл го притеснява. Направиха голям проблем.
Всъщност журналистите сложиха думите в устата му и той усети, че
моментът е подходящ да направи Подобно изказване“, казва още Джексън.
„Няма начин да отида. Никой не ме е питал дали тази дата е удобна за мен.
Няма проблем, ако отидат другите момчета, но Белият дом е сграда като
всички останали. Просто е по-чисто“, казал Джордан пред репортери. Само
няколко дни преди традиционното посещение на шампиона в НБА при
президента Джордан имал мъчително участие в предаването на Ен Би Си
„Saturday Night Live“ заедно с Джеси Джексън и рапърите „Пъблик Енеми“.
Майкъл не искал да участва, но Сони Вакаро го убедил и дори пътувал с него
до Ню Йорк, за да бъде в студиото. Фил Найт тъкмо бил уволнил Вакаро от
„Найк“, но той успял да продължи успешната си работа с други компании за
кецове. „Когато Фил ме освободи, Майкъл ми се обади. Това бе едно от
първите му обаждания по телефона до мен. Каза: „Какво мога да направя?
Искаш ли да звънна на Фил?“ Отвърнах му: „Не, свърши се“, спомня си
Вакаро. Както Роб Щрасър и останалите, които вече не били част от „Найк“,
Сони настоявал Джордан да иска да получи своята марка в името на
огромния успех на кецовете Air Jordan. „Бях наистина затънал в опитите си
да съм сигурен, че Майкъл ще поиска това. Имам предвид, че това беше нещо
като последното ми желание и завещание за Майкъл. Казах му: „Трябва да
вземеш парче от тази компания.“ Така беше“, спомня си Вакаро.
Една от последните му задачи заедно с Джордан в „Найк“ била да разчисти
кашата, която Джеймс Джордан забъркал около магазините на „Полет 23“.
„Майкъл беше раздразнен, че просто не може да ги закрие. Стигнахме дотам,
че си казахме - нека Джеймс ги закрие. Ако парите можеха да спрат пробле-
мите, трябваше да го направим“, казва Вакаро.
В същия този толкова натоварен месец Ен Би Си пуснали в ефир комедиен
поздрав към Майкъл Джордан - комедийно предаване в най-гледаното
телевизионно време, чиято цел е набиране на средства за бездомни деца.
Билетите за събитието, което било записано в „Чикаго Тиътър“ през юли,
стрували по около 400 долара, а хиляди, които не успели да се доберат до
пропуските, изпълнили улиците с надеждата само да зърнат Джордан. Той и
Хуанита седнали в специална ложа, очевидно смутени от звездите, които
разигравали скечове за него. Били Кристъл открил събитието, като носел
артикули от продуктовата линия на Air Jordan. „Имам почти всичко на
Майкъл Джордан. Имам дори контактни лещи „Майкъл Джордан“. Те правят
всеки около мен да изглежда по-нисък и по-бавен“, казал актьорът. За да
овъзмезди усилията на Ен Би Си за привличането на средства, Вакаро убедил
Джордан да се яви и в предаването „Saturday Night Live“. „Това беше едно

370
от най-важните неща на света. Той беше малко нервен за участието си. За
малко да се откаже“, спомня си рекламният мениджър.
В студиото бил Джак Маккалъм от „Спортс Илюстрейтид“, който
наблюдавал отблизо как екип от шоуто забавлява Джордан, докато звездата
раздава автографи. Продуцентите искали да направят скеч как Джордан се
опитва да изхвърли Айзия Томас от Олимпийския отбор, но той отказал.
Участието на баскетболиста преминало сковано и в никакъв случай забавно,
заради което след това съжалил, че въобще е влязъл в студиото.
Тези събития предхождали първите по-големи проблеми на Джордан през
сезона. През декември един от контингентите на полицията в Шарлот,
обвинен в търговия на наркотици - Джеймс (Слим) Боулър, се явил в банката,
за да осребри чек за 57 000 долара, който Джордан му бил дал. По-късно
Боулър бил обвинен в пране на пари и данъчни измами. И Слим, и Джордан
казали пред властите, че чекът е заем. Майкъл скоро се оказал забъркан в
неприятностите на Боулър и дори получил призовка да се яви като свидетел
в делото срещу него.
През февруари 1992 г. един надзорник на освободени под гаранция
затворници, Еди Доу, бил убит по време на обир в дома му. Крадците
намерили метална каса с 20 000 долара, които прибрали, но оставили три
чека на обща стойност 108 000 долара, подписани от Джордан. Адвокатът,
който гледал завещанието на Доу, потвърдил, че чековете са за плащане на
дългове от хазарт от страна на Ем Джей, които убитият трябвало да предаде
на бизнесмена Дийн Чапман и двама други мъже от Северна Каролина.
Според журналистическите репортажи Джордан често бил домакин на
малки срещи за голф и хазарт в резиденцията си в „Хилтън Хед Айлънд“.
Там бил загубил и тези пари. Според адвоката му Доу бил свидетел на поне
три такива събирания. Майк бил известен и с домакинството си на т.нар.
„Майк Тайм“ - сбирка с играчи на голф и хазартни игри, които приемал
преди началото на тренировъчния лагер за всеки сезон. Тези разкрития
принудили комисионера на НБА Дейвид Стърн публично да порицае
Джордан. Лигата скоро също предприела две собствени, макар и скромни
като обхват, разследвания срещу дейностите на Джордан извън терена. И
Джери Краузе, и Сони Вакаро били призовани да дадат показания. Краузе си
спомня през 2012 г., че всички в клуба били изненадани, както и широката
публика от това, че животът на Майкъл е излязъл на светло. Той допълнил,
че никой от отбора не се опитвал да разбере нещо за извънбаскетболните му
занимания.
Било наистина изненадващо, че генералният мениджър твърдял, че няма
информация. Според бившия мениджър на „Езерняците“ Пийт Нюел, докато
работел заедно с Джери в офиса на „Лос Анджелис Лейкърс“ в края на 70-те
години, клубът наемал свободен от дежурство офицер от полицейското

371
управление в Лос Анджелис, който да държи под око играчите извън залата.
Фил Джексън по-късно ще обвини Краузе, известен и с прякора „Копоя“, че
следи какво правят в личния си живот играчите на „Булс“. Мениджърът
обаче отново отхвърля обвиненията.
„Имам пълно доверие в Майкъл като човек“, казва Краузе. От „Найк“ заели
подобна позиция. „В личния си живот може да прави каквото и всеки друг.
Той не е президентът или папата“, казва говорителят на компанията Дъсти
Кид пред репортери.
През 2012 г. Вакаро си спомня: „Имаше проблеми. Знаете ли, той е един от
малкото, които оцеляха след зависимост от хазарт.“
След 20 години Краузе говори за същото: „Не знаех, че има проблем с
хазарта. Знаех, че играе карти по време на полетите. Все пак чувах как
играчите си крещят един на друг. Но не знаех за залозите. По-късно открих,
че става дума за наистина големи суми. Но всички велики играчи в НБА
имаха такива навици. Бях свикнал с това. Бях свикнал с гледката на
играещите карти момчета. Това беше естествено за НБА. А за Майкъл беше
начин на живот. Какво толкова? Имаше пари. Никога не се държеше
непрофесионално. Копелето прекарваше всяка вечер в игра на карти, а след
това беше готов да играе. Виждал съм го да прави куп неща за
благотворителност и добри дела. Но и куп глупави неща. Такъв си е.“

Доминатор
Един по един, легендите, които стоели на пътя пред Джордан, започнали да
залязват. Айзия Томас и „Пистънс“ се провалили - все едно се стопили като
Лошата вещица от „Магьосникът от Оз“. Лари Бърд вече страдал от
проблемите на възрастта - постоянни болки в гърба, все по-къса стрелба,
отпадане от битката за титлата още преди плейофите. Но най-голямата икона
се сринала на 7 ноември 1991 г., докато Джордан бил на тренировка. В тази
сутрин агентът на Меджик Джонсън Лон Роусън се обадил на колегата си и
специалист по връзки с обществеността в „Чикаго Булс“ Тим Халъм, за да
му съобщи новината, която от известно време циркулирала в най-тесни НБА-
кръгове. Меджик Джонсън бил на път да обяви оттеглянето си на специална
пресконференция в Лос Анджелис. Причината - наскоро дал положителна
проба за ХИВ, вирусът СПИН.
Джордан бил потресен. След като се съвзел, попитал за своя герой от
детинство: „Той ще умре ли?“ Това бил въпросът, който минал през ума на
милиони фенове в началото на този любопитен и странен сезон в НБА.
Много от най-добрите играчи тихомълком се отправили към лабораториите
за тайни тестове. Всички били притеснени, защото повечето от тях били
купонясвали с Меджик в Лос Анджелис. Джордан също не останал сух от

372
клюките и слуховете. Говорело се, че е оставил доста пари със
съотборниците си по холивудски старлетки по време на пътуванията по
Западното крайбрежие. Баскетболистите обичали да залагат на това кой с
кое момиче ще успее да си легне. Майкъл дори веднъж спечелил подобен
облог, макар че тази му победа тъне в мъгла.
В баскетболно отношение „Чикаго“ започнали сезона с една победа и две
загуби. Изглеждало, че отново са в преходен период, отбелязан повече с
вътрешни крамоли и разногласия. До този момент нямало отбор, който да е
повторил титлата си, с изключение на династията на „Бостън“ и Бил Ръсел и
двете поредни титли на „ЛА Лейкърс“ на Пат Райли през 1987 и 1988 г. В
случая с „Езерняците“ обаче напрежението било толкова голямо, че
разрушило връзките в отбора, треньорът вече не се ползвал с доверието на
играчите, което в крайна сметка довело до напускането на Райли и
осиротяването на Меджик Джонсън.
Джексън бил наясно с рисковете, ако твърде много пресира играчите си.
Някои вътрешни проблеми вече били подсилили до крайност желанието му
да започне да проповядва медитативните си и дзен-практики на
баскетболистите си. По някаква причина те възприели идеите му и скоро
показали крайна концентрация. „Едно от най-хубавите неща в този отбор
беше, че те никога не позволяваха странични неща да им пречат за
представянето им на терена“, признава Джексън години по-късно.
Краузе донаредил състава през ноември, като пратил недоволния Денис
Хопсън в „Сакраменто“ срещу резервния гард Боби Хансън. След двете
ранни загуби „Биковете“ бързо се съвзели и се понесли на крилете на
нарастващата сила на Скоти Пипън. През 1992 г. Джордан далеч не бил най-
добрият играч в лигата, отбелязва Джим Стак. „Но Скоти стигна до онзи
момент от израстването си, в който двамата бяха номер 1“, допълва Стак.
Като се връща назад към онези четири години на развитие, Текс Уинтър
също отбелязва, че Пипън по подобие на Меджик Джонсън се е превърнал в
баскетболист, който „прави съотборниците си много по-добри... Мисля,
далеч повече от Майкъл. Това е личното ми мнение. Имаше моменти,
невинаги, разбира се, но имаше такива моменти, когато Майкъл ома-
ловажаваше своите съотборници. При Пипън нямаше такова нещо. Той беше
напълно лишен от егоизъм. Майкъл беше егоист, защото беше велик
реализатор. Майкъл нямаше задръжки и гледаше как да вкара във всеки един
момент, в който беше в позиция да го направи. Скоти обаче в много подобни
ситуации предпочиташе да подаде, просто за да включи и съотборниците си
в атаката.“
Джордан очевидно бил велика баскетболна сила, но Пипън бил човекът,
който успял да насочи силата си в посока, в която много малко
баскетболисти въобще поглеждали. И с показаното във финалните серии за

373
спечелването на титлата Пипън се утвърдил и като солидно присъствие в
отбрана, което направило „Булс“ един от най-добре защитаващите се отбори.
Нападението по системата на триъгълника ставало все по-добро, но именно
защитата се оказала основното им оръжие за успех.
„Защитата им е вече толкова ужасяваща, че когато решат, могат да те
унищожат. Ако се панираш в подобна ситуация, наистина ще имаш сериозни
проблеми. А повечето отбори се панират“, обяснява треньорът на „Юта“
Джери Слоун. Самият Джексън наричал защитата „решение на проблемите“
и осъзнал, че бил дошъл моментът, в който отборът му трябва да израсне до
ново ниво.
Подхранвайки страха на съперниците си, „Булс“ записали 37 победи и 5
загуби, включително серия от 14 поредни успеха през ноември и декември,
която била рекордна за клуба. През януари направили нова серия от 13
успешни мача. След това последвал спад и серия 11-8 до началото на
февруари.
„Имахме феноменален старт на сезона. Записахме 37-5. Но след това
отпътувахме на запад и загубихме четири от шест мача преди паузата за
Мача на звездите. Майкъл беше изгонен в Юта, след като удари с глава
съдията Томи Уд. Играехме трето продължение, когато Уд свири един фаул
на Майк. Беше случаен удар с глава. Майкъл се скара с него доста бурно и
си удариха главите. Уд го изгони и загубихме мача, след като Малоун вкара
двата наказателни удара“, спомня си новият помощник в щаба на „Булс“ Чип
Шефер.
Джордан имал и едно принудително напускане на мача заради натрупани
лични нарушения през сезона. Това бил последният му такъв случай за
цялата му кариера в „Чикаго“, макар че бил един от основните агресори в
схемата на защита на Джексън. За 930 мача в редовен сезон за „Чикаго“ той
имал само 10 срещи, в които излязъл преди края на мача заради натрупани
фаулове. В плейофите за 179 мача е изкарван само 3 пъти с лични
нарушения. От времето на Уилт Чембърлейн НБА била организация, която
не приветствала дисквалификацията на звездите.
„Беше оскърбителна загуба. Въпреки това отсъждане мачът ще остане като
един от най-великите в историята. Ако не беше съдийската намеса, щяхме
да станем свидетели на първия мач с четири продължения в историята на
НБА“, спомня си и вицепрезидентът на „Булс“ Стив Шанвалд. „След това
Майкъл беше наказан да не играе в следващия мач срещу Финикс. Така че
той отлетя за Орландо за Мача на звездите“, разказва още Чип Шефер.
Пипън и Джексън се присъединили към него ден по-късно. Въпреки че се
бил оттеглил през ноември, Меджик Джонсън получил разрешение да се
върне на терена за Мача на звездите. Той бил голямата звезда на уикенда и
получил приза за MVP.

374
 През пролетта, точно преди да се разчуе за заниманията му на масите за
хазарт и голфигрищата, Джордан направил странно признание за личния си
живот пред журналистката от „Трибюн“ Мелиса Айзъксън. Попитан за
славата си, той казал: „Това е едно от онези неща, които ти се случват. И
шокират всеки. Това е адско бреме и е едно от нещата, в които се препънах.
Но след това виждаш хората, които разчитат на теб толкова много, че
започваш постоянно да подчертаваш това и тогава напрежението се
превръща в истинска планина. Внезапно преди всичко, което правиш, трябва
да спреш и да помислиш: „Как ще бъде прието това?“ За първи път Джордан
се разкайвал по този начин. Никой още не знаел за Ричард Ескуинас.
Връзката му с криминални елементи все още била достояние само на
полицията. „В един момент от живота си явно ще трябва да се изправя очи в
очи с това, което съм правил. Много малко хора се измъкват от живота без
белези. Аз вече имам няколко и ще трябва да се възстановя от тях и да
продължа напред. Белезите не изчезват, но знаеш, че ще бъдеш по-добър
човек именно заради тях“, продължил да излива душата си Майкъл пред
Айзъксън.
Това можело и да е вярно... ако беше намерил друг изход от ситуацията си.
Той бил въвлечен в цикъл от състезания на високо ниво, прекъсвани само
от голф и маратонски игри на покер и забавление с момчетата от антуража
му. И някъде между тези занимания успявал да намери и малко време за
семейството си.
„Казвам на жена си, че имам раздвоение на личността. Живея два живота.
Защото, от една страна, по някакъв начин трябва да се държа като 38-39-
годишен зрял човек, който е изживял почти всичко в живота и вече трябва
да е по-уседнал и фокусиран върху куп консервативни дейности. От друга
страна, аз съм 29-годишен, който никога всъщност не е имал шанса да
изживее своя успех с приятели или да направи някои от щуротиите, които
вероятно всеки 27-28-годишен човек прави. И понякога усещам натиск да
правя тези неща, но мога да ги правя само някъде, където няма никой друг
или поне пред много ограничен кръг хора, които наистина ме познават като
29-годишен човек“, продължава Джордан.
Айзъксън попитала Джордан дали не може да живее просто като своето
алтер его. Но Джордан отвърнал, че ако го направел, това щял да бъде
наистина кратък живот. Той признал, че има болезнени слабости в живота
си извън баскетболния терен, като такива са подкрепата на политически
каузи или пък да служи за модел за подражание. Джордан предположил, че
просто няма достатъчно опит, за да се справи с тези неща.
На въпрос как се справя с богатството си извън терена, той казва: „Всичко
ми изглеждаше добре, колкото може да изглежда една лавина. От гледна
точка на парите всичко си струваше. Но ако не броим това, всичко за мен е

375
огромно бреме. Подложен съм на изключителен натиск и едновременно с
това си спечелих уважението и възхищението на много хора. А всеки обича
да го уважават и да му се възхищават.“
През март Ричард Ескуинас пристигнал в Чикаго, за да гледа мача на
„Булс“ с „Кливланд“. Тази нощ Джордан вкарал пред собствена публика 44
точки. Следващата вечер той се присъединил към Майкъл, Хуанита и
играча на футболния „Чикаго Беарс“ Ричард Дент и жена му на вечеря в
дома на баскетболиста. Джордан и Ескуинас се карали вече месеци за
дълговете от голфа. Пикът на конфликта бил достигнат тази вечер. Двамата
се оттеглили в кухнята и започнали да спорят на висок тон. Джордан го
помолил да изчака, защото са го притиснали за други дългове от игри на
голф. „Дай ми малко въздух, човече! Дай ми малко време! Имам много
други неща сега“, казал Джордан.
„Булс“ приключили редовния сезон със серия 19-2 и завършили с актив 67-
15 - най-доброто постижение в историята им. „Преминахме през сезона като
правехме серия след серия. Отборът беше почти отегчен от тези победи.
Правеха си каквото си поискат“, казва Чип Шефър.
С все по-доброто усвояване на триъгълника и честото подаване на топката
резултатността на Джордан паднала до 30,1 точки средно на мач, но и това
се оказало достатъчно за шестата му поредна титла за най-резултатен
баскетболист и третия му трофей за най-полезен играч в Лигата. Той и
Пипън били избрани и в отбора на защитниците, а Скоти попаднал във
втория отбор на сезона.
„Наистина имахме невиждана година. Спечелихме 67 мача и всъщност
реших, че трябва малко да дръпна юздите, защото иначе щяха да се опитат
да спечелят 70 или 75 мача“, казва Джексън.
Началото на елиминациите променило атмосферата в тима заради
предстоящата битка с „Ню Йорк Никс“ на Пат Райли, които донякъде
възродили тактиките на Лошите момчета от Детройт. „Имахме някои
контузии, а трябваше да се изправим срещу „Ню Йорк“. А всички излизаха
срещу нас с много енергия и ентусиазъм. По време на пътя към титлата
изгубихме седем мача. Вторият път не беше лесно. Беше истинско предиз-
викателство за характерите ни като отбор“, допълва Джексън.
В първия кръг на плейофите „Булс“ срещнали „Маями Хийт“. Тимът от
Флорида бил основан през 1988 г. и за пръв път стигал до елиминациите.
Чикаго бързо спечелили първите два мача от серията, преди да се отправят
към Маями за мач номер 3. „В Маями, в техния първи домакински мач от
плейофи, беше невероятна нощ на кастанетите. Всеки път, когато Майкъл
поемеше топката или пък стреляше от линията за наказателен удар, всички
в залата започваха да тракат оглушително. Беше много шумно. Първата
четвърт това работеше. „Хийт“ поведоха с голяма разлика. В един момент

376
започнахме да се чудим дали „Биковете“ ще успеят да наваксат толкова
голяма разлика. А Майкъл дойде на коментаторската маса и каза: „Само
гледай сега“. Това беше всичко, което каза. Момчето полудя. Направо
откачи. Вкара 56 точки и „Булс“ спечелиха и затвориха серията“, спомня си
коментаторът Том Дор.
Големият сблъсък дошъл рано - във втория кръг на плейофите в Източната
конференция. „Никс“ показали мускули и спечелили мач номер 1 в „Чикаго
Стейдиъм“. Би Джей Армстронг помогнал във втория мач, за да могат
„Биковете“ да изравнят резултата до 1-1, като вкарал няколко много важни
стрелби в последната част. В Мач номер 3 в Ню Йорк Джордан най-накрая
пробил обръча на защитата за първите си забивки в серията. Подпомогнати
от Хавие Макданиел, „Никс“ успели отново да изравнят серията. В
критичния мач номер 5 Джордан поел инициативата, но „Никс“ продължили
да го фаулират. Той пък вкарвал от линията - 15 пъти в мача, като завършил
с 37 точки и „Булс“ спечелили с 96-88.
„Майкъл си е Майкъл. Играта му е да стигне до коша и да предизвика
защитата. Когато играеш срещу момче като него, той просто ти казва колко
много иска да победи с начина, по който вкарва топката в коша“, признава
след това Райли.
„Никс“ обаче не се предали и отново изравнили в мач номер 6 в Ню Йорк.
„Булс“ имали домакинско предимство в мач номер 7 и в „Чикаго Стейдиъм“
спечелили със 110-81.
Те продължили своя път в конференцията срещу „Кливланд“, които също
успели на два пъти да изравнят серията, но „Биковете“ спечелили с 4-2.
Джордан извел своя отбор до втори пореден финал в НБА, този път срещу
„Портланд Трейлблейзърс“ - отборът, който го пренебрегнал в драфта през
1984 г. за сметка на Сам Боуи от Кентъки. Макар че това решение след време
било сметнато за една от най-големите грешки в историята на драфтовете
във всички видове спорт. То било обсъждано с години в Орегон, още повече
след успеха на Майкъл с местната компания „Найк“. Боуи, който бил про-
пуснал две години в колежа заради бавно възстановяваща се фрактура на
крака, признал през 2012 г., че е излъгал лекарите на „Портланд“ при
прегледите на крака му. Той им казал, че не чувства никаква болка, но
всъщност го боляло.
Има известна ирония във факта, че Джордан, а не Боуи, пръв пропуснал
голям брой мачове заради контузия. Но Боуи така и не достигнал пълния си
потенциал като баскетболист. Друг любопитен факт е, че „Портланд“ все пак
стигнали до битката за титлата, и то преди Джордан да изведе своите
„Бикове“ до успеха. През 1990 г. „Пионерите“ губят финала от „Детройт“.
В състава на „Портланд“ през 1992 г. блестели играчи като Клайд
Дрекслър, Дани Ейндж, Клиф Робинсън, Тери Портър и Бък Уилямс.

377
Феновете чакали с нетърпение сблъсък между Джордан и Дрекслър, чийто
атлетизъм бил сравним с този на Майкъл. Ветерани наблюдатели пък
очаквали, че Джордан с дългата си памет ще направи някое пиперливо
изказване преди началото на серията. Никой обаче дори не си представял
силата на сблъсъка в мач номер 1 в „Чикаго Стейдиъм“. Той отбелязал
рекордните 35 точки през първото полувреме, включително и 6 тройки за
историята. „Чикаго“ ужилили „Портланд“ със 122-89. Джордан завършил с
39 точки. Вкарал 16 от 27-те си стрелби, като всеки път, когато топката
преминавала през мрежичката, се радвал с характерното си движение с
юмрук.
„Единственият начин, по който можеш да спреш Майкъл, е да го изкараш
от терена“, казва след това Клиф Робинсън. „Бях в зоната. Тройките ми бяха,
все едно хвърлям наказателни удари. Не знаех какво правя, но те си влизаха“,
казва Джордан, който прекарал допълнителни часове в залата в тренировки
на стрелбата от разстояние преди мач номер 1.
В мач номер 2 Дрекслър излязъл от терена 4 минути преди края заради
натрупани фаулове. Въпреки това „Блейзърс“ записали серия 15-5 и
изравнили резултата в мача, а след това победили със 115-104 благодарение
на 9-те точки на Дани Ейндж в продължението. Така „Портланд“ имали
шанса да спечелят серията в следващите три мача у дома. Но защитата на
„Булс“ и здравата отборна работа ги отказали. В мач номер 3 Пипън и Грант
вкарали по 18 точки, а Джордан - 26, макар че пропуснал и четирите си опита
от тройката.
Играчите на „Портланд“ се борили да не изостават много в резултата в мач
номер 4 и в последните минути успели да съберат всичките си сили, и в
крайна сметка спечелили с 93-88, като така изравнили серията до 2-2.
Джордан вкарал само 11 от 26 стрелби. Ясно било, че мач номер 5 ще бъде
изпитание за издръжливост, след като и двата тима били изиграли по над 100
мача през сезона. Джордан излязъл агресивно, нетърпеливо атакувал коша,
предизвиквал нарушения, като искал тимът му да поведе с голяма разлика
отрано. Треньорите на „Чикаго“ изненадали колегите си от „Портланд“, като
разширили нападението си по целия терен, което позволявало на Джордан
да излиза на много чисти позиции за стрелба или да пресича безкрайно по
аутлинията под коша. Той вкарал 16 от 19 наказателни удара и завършил с
46 точки. Това било достатъчно за успеха със 119-106 и „Биковете“ повели с
3-2 в серията. „Портланд“ винаги били близо, но стрелбата на Джордан ги
повалила в последните минути. Неговият стиснат юмрук и дръзка гримаса
след всеки кош показвали на шефовете на „Портланд“ какво са пропуснали
в драфта през 1984 г.
„Булс“ изпаднали в криза по време на мач номер 6 в Чикаго, като
изоставали със 17 точки в третата част. Тогава Джексън извадил титулярите

378
и пуснал на терена Боби Хансън, Би Джей Армстронг, Стейси Кинг, Скот
Уилямс и Пипън. Хансън откраднал топката и вкарал. Последвала серия,
въпреки че Джордан бил на пейката и подкрепял тима си от там. 8 минути
преди сирената Джексън го върнал на терена и „Биковете“ спечелили с 97-
83, а с това и втората си поредна титла. Това довело до екстаз феновете в
препълнената зала „Чикаго Стейдиъм“. Титлата била първата в
професионален спорт, спечелена във Ветровития град от далечната 1961 г.,
когато „Чикаго Беарс“ триумфирали в НФЛ на стадион „Солджър Фийлд“.
„Финалът срещу „Портланд“ беше драматичен за феновете ни. Наваксахме
17 точки в края на третата част и спечелихме титлата. Последва наистина
невероятно празненство“, спомня си Джексън. „Биковете“ се върнали в
съблекалнята за традиционния си ритуал - пръскане с шампанско. Феновете
пък останали в залата, която се тресяла от радостта им. „Тимът се върна на
терена, за да получи трофея си „Лари O'Брайън“ от Дейвид Стърн и Боб
Костас. Джери Рейнсдорф, Джери Краузе, Фил Джексън, Майкъл и Скоти
стояха на подиума и получиха трофея. Но нямаше как феновете да участват
в този момент. Използвахме микрофона на Гари Глитър, а тълпата искаше
купата... Затова слязох долу и попитах Джери Рейнсдорф дали може да върне
отбора. Той каза: „За мен няма проблем. Питай Фил.“ Джексън свирна с два
пръста и извика: „Вземете този трофей. Ще празнуваме с феновете си!“
Джордан взе купата и целият отбор го последва по стълбите. Когато излязоха
през тунела, звукорежисьорите в залата пуснаха интрото на „Око в небето“
на „Алън Парсънс Проджект“ - музиката, на която „Булс“ влизаха на терена.
Изведнъж тълпата избухна. Имаше над 10 000 свирки. После няколко играчи
се качиха в трибуната - Хансен, Скоти и Хорас, а малко по-късно и Джордан
се присъедини към тях с купата, и започнаха да танцуват. Майкъл вдигна
към тълпата два пръста. После добави трети. Шумът беше невъобразим и
оглушителен. Джексън погледа малко, а след това слезе по стълбите и отиде
някъде сам“, спомня си вицепрезидентът Стив Шанвалд. „Имаме възходи и
падения. Но имаме заедно една цел и въпреки разликите си сме фокусирани
върху нея. Две поредни титли са знак, че имаме велик отбор. Преминахме
демаркационната точка. Тази втора титла ни събра“, каза по-късно
треньорът.
Няколко дни по-късно в Грант Парк Пипън отново казал на стотици хиляди
фенове, че „Биковете“ гледат към третата титла. Тълпата го посрещнала
радостно. Но преди Джордан да поведе отбора към обещания трети трофей,
предстояло нещо друго, с което да се справи.

379
 ГЛАВА 28
ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ
Най-добре щяло да бъда, ако Скоти и Джордан били отказали поканата да
играят в Олимпийския отбор за Игрите в Барселона през 1992 г. Или поне на
това много се надявал Краузе. Той искал суперзвездите на „Булс“ да почиват
цяло лято. Но и двамата се съгласили да играят, а скоро Джордан се оказал
въвлечен в това, което нарекли Отбор на мечтите, първият американски
олимпийски отбор, съставен от най-добрите професионални баскетболисти.
Групата от спортисти в червено, бяло и синьо щяла да бъде приветствена из
цял свят като митични супергерои.
Най-вероятно това било добре за баскетбола, но показвало много и от
състезателния елемент на играта. Но само във вътрешните контроли. Защото
те направили смешни всички останали отбори и показали колко са напред в
играта, ограничавайки уж светите олимпийски принципи в безсмислени и
несъответстващи си брътвежи. Джордан знаел, че е предводител на този
процес, и не се срамувал да говори за него.
„Когато погледнеш колко талант имаме в нашия тим и в тези, срещу които
трябва да играем, няма как да не признаеш, че това е масово убийство. Те
дори не можеха да се доближат до нас. Ние ги учехме на баскетбол. Ние
имаме способни хора, ръстови играчи. Говоря за най-великите играчи в
момента. Този отбор е най-добрият, който някога е събиран. Кой ще ни
победи? Японците? Китайците? Те не могат да се сравняват с нас по
отношение на атлетизма. Да не говорим за психическата ни сила. Та ние ще
имаме Меджик, който ще играе пойнтгард. Имаме Стоктън, Баркли, мен,
Робинсън, Бърд... хайде, де. Това са хората, които европейците копират, така
че как могат да ни победят? Дори някой да се доближи в резултата до нас,
това ще е морална победа за Европа“, казал той месеци преди игрите.
Гуляите били редовно занимание на играчите по време на предните
Олимпийски игри дори когато американският отбор бил съставен предимно
от баскетболисти от аматьорския баскетбол. Този път в тима обаче били
включени най-класните професионалисти, всеки от които получавал между
600 000 и 800 000 долара за изявите си. Разбира се, ако олимпийците все още
не били нарцисисти преди голямото състезание, за което били събрани, то
със сигурност егото им щяло да скочи до небесата и да стане по-голямо от
държавите, чиито отбори побеждавали. Американският олимпийски
комитет дискретно провел разговори с всеки един играч да дари своята
заплата за кауза. Джордан с готовност се съгласил. Някои други, които
нямали неговите доходи от „Найк“, се чудели и накрая давали всичко или
част от заплатата си. Другата част със сигурност отишла в казината в

380
Монако, където тимът направил рекламно посещение в навечерието на
Олимпийските игри.
Джордан използвал тренировъчния лагер в Ла Хойя, Калифорния, за да
продължи голфпредизвикателството си с Ричард Ескуинас. Той играел във
всеки миг, когато не бил на тренировка, и успял да намали дълга си на 902
000 долара. Ескуинас казва по-късно пред в. „Лос Анджелис Таймс“, че
съотборниците на Джордан в националния отбор знаели, че той залага пари
на тези игри. „Но никой нямаше и най-малка представа колко точно“, казва
Ескуинас.
Джордан спечелил най-много в последния ден, в който играли в Ла Хойя
Кънтри Клуб - на 25 юни. Вечерта Ескуинас се отбил при Майкъл за вечер
на карти в апартамента на Меджик Джонсън в хотел „Тори Пайнс“. Играли
на по 1000 долара на ръка, като подът достигал до 4000 долара. Клайд
Дрекслър и Пипън също били там, както и няколко баскетболисти от втория
отбор, включително Боби Хърли, Крис Уебър и Ерик Монтрос. Никой от
колежаните нямал достатъчно пари да се включи в играта, което ги
направило обект на шеги от страна на Джордан и Джонсън. Ескуинас
помнел, че всеки път, в който Майкъл слагал пари на масата, Джонсън го
подкачал за скритите в чорапа му пари. Те вече били приятели, но Джонсън
все още не бил преглътнал сделката на Ем Джей с „Найк“, която
продължавала да пълни джобовете му.
Скоро в апартамента се появили и момичета, които започнали да разсейват
играчите на карти и вечерта се превърнала в едно от партитата на Отбора на
мечтите. Дните на Ескуинас с Джордан приключили. Двамата продължили
да се карат за дълговете от голф, като според някои източници Майкъл все
пак изплатил около 200 000 - 300 000 долара, понякога на траншове от по 50
000 долара в чекове, подписани от Хуанита Джордан. Ескуинас чакал удобен
момент, за да притисне Джордан и да привлече вниманието му още един
последен път.
Олимпийските игри позволили на най-големите звезди на НБА да прекарат
малко време заедно и да се опознаят по-добре. Всички в тима бързо усетили
незаинтересоваността на Джордан към другите. През цялото време на
тренировки и лагери той си лягал късно, пушел пури, играел карти с прия-
телите си и правел всичко възможно да избегне останалите, които клатели
глави невярващо. „Беше като да събереш Елвис и „Бийтълс“ заедно. Да
обикаляш с Дрийм Тийма беше все едно да си на турне с рокзвезди. Само с
това мога да го сравня“, спомня си Чък Дейли.
Американците изиграли 14 мача по пътя към олимпийското злато. Най-
близката им победа била с разлика от 32 точки. Събирането на толкова много
звезди било белязано от продължаващото съперничество между Меджик и
Майкъл. Въпреки откритието, че носи вируса на СПИН, Джонсън успял да

381
влезе в отбора. Присъствието му било емоционален завършек на
продължителното му оттегляне от баскетбола. Той изглеждал решен да
покаже най-доброто от себе си и да се върне на върха, независимо че тимът
му „ЛА Лейкърс“ се представил доста слабо през 1991 г. Меджик и Джордан
се сборичкали от самото начало на лагера в битка за това кой е най-добър и
това продължило и в двустранна игра в Монако точно преди отпътуването
за Барселона. Срещата била закрита за журналисти, но се знае, че в нея
участвали отбор, воден от Джонсън, и друг - на Джордан. Подробностите са
разкрити в книгата на Джак Маккалъм „Дрийм Тийм“, написана 20 години
по-късно.
Синият тим на Джонсън включвал Чарлс Баркли, Крис Мълин, Дейвид
Робинсън и Крисчън Лейтнър. В другия тим били Джордан, Скоти Пипън,
Карл Малоун, Патрик Юинг и Лари Бърд. Сините повели с голяма разлика,
а Джонсън и Джордан се били захапали здраво. Тимът на Джордан обаче
бързо наваксал, което вбесило Меджик, който се ядосал още повече, след
като Джордан започнал да му припява рекламата на „Гаторейд“: „Понякога
си мечтая... да бъда като Майк“. „За първи път в живота си се забавлявам
толкова много на терена“, признал Джордан след това.
Меджик Майк победил своя герой от детството за последен път.
Сблъсъкът между двамата продължил, но най-накрая дори Джонсън,
роденият лидер, трябвало да признае, че времето му е отминало. А Джордан
още веднъж бил провъзгласен за Краля на НБА.
На 8 август американският отбор спечелил златните медали от
Олимпиадата след победа със 117-85 срещу Хърватия. „Те знаеха, че играят
срещу най-добрите баскетболисти на света. Ще се приберат по домовете си
и през целия си живот ще могат да разказват на децата и внуците си: „Играх
срещу Майкъл Джордан, Меджик Джонсън и Лари Бърд. И колкото повече
те играят срещу нашите най-добри баскетболисти, толкова по-уверени ще
стават“, казва след това Дейли.
Най-големият проблем на Джордан това лято било спонсорството на
„Рийбок“ за отбора. Така през цялото време бил принуден да носи логото на
бизнес конкурента. Той се справил по свой си начин с това по време на
церемонията за награждаването, като покрил логото на компанията с
американския флаг. Това не било изискване на „Найк“, но лоялността на
Джордан била демонстрирана наистина силно, признава Сони Вакаро.
Един ден, не след дълго, Джордан и Пипън седели в автобуса на „Булс“ и
говорели за Олимпийските игри. „Само си представи колко добър щеше да
е Клайд Дрекслър, ако работеше по системата на Текс Уинтър“, казал Скоти.
Като много играчи от НБА Дрекслър разчитал предимно на таланта си, но
не обръщал сериозно внимание на някои важни детайли от играта. Джордан
бил изненадан да разбере колко мързеливи всъщност били много от

382
съотборниците му в олимпийския отбор, когато ставало дума за тренировки,
и се скатавали от почти всичко, което сметнели за ненужно занимание.
Един от най-важните моменти за двамата в надпреварата бил сблъсъкът им
с хърватската звезда Тони Кукоч - откритието на Краузе, което трябвало да
се присъедини към „Булс“ в сезон 1993/1994. Кукоч бил удивен и объркан от
начина, по който го пазели играчите от НБА. Той получил същото отно-
шение, с което Джордан „приветствал“ всеки новобранец, доведен от Краузе
в отбора. Но в разгара на Олимпийските игри Подобно поведение
изглеждало на мнозина наистина нелепо и странно не на място, особено на
Краузе.
У дома Джордан трябвало да се справи с проблемите около делото срещу
Слим Боулър в Северна Каролина. Той отново трябвало да обяснява защо
Боулър, доказан дилър на кокаин, притежава чек за 57 000 долара от Ем
Джей. Отначало казал на властите, че парите са бизнес заем, но под клетва
пред съда признал, че били всъщност изплащане на дълг от игри на покер в
имението му в Хилтън Хед. Не бил разпитан обаче за останалите три чека,
намерени в куфарчето на Еди Доу, убит в дома си по време на грабеж през
февруари.
Няколко дни преди началото на процеса Майкъл разказал за живота си пред
репортер от един чикагски вестник, като признал, че „съжалява да го каже,
но истината трябва да излезе най-накрая наяве“.
От скамейката на свидетелите по време на делото срещу Боулър обяснил,
че загубил парите на покер, но отхвърлил варианта да е станал жертва на
мошеници. „Просто имах лош период“, казал той. Дейвид Стърн веднага
привикал Джордан в Ню Йорк, за да обсъдят неговите извънбаскетболни
занимания и хората, с които общува. По-късно на една пресконференция
Джордан разказал, че комисионерът на Лигата го изправил до стената.
Джордан му казал, че това не са негови приятели, а случайни познати, които
го привлекли към заниманията си. Скандалът се развихрил по вестниците и
придобивал все по-мащабни размери.
Малко преди началото на сезона ръководството на НБА излязло с публично
порицание на Джордан за страстта му към хазарта, залагането на голфигри
и обвързването с неподходящи хора. След това Джордан започнал
подготовката на тима, като се появил в лагера разкаян. Той казал пред
журналисти, че няма да спре да залага, но ще понижи мизата и ще играе със
значително по-малки суми. „Страхотно е да печелиш, но когато загубиш,
става много обидно и играта не си струва. Мисля, че хората могат да
приемат, ако загубя 40 или 50 долара. Лесно е да си представят. „20 Насау“
- към това трябва да свикна“, споделил Майкъл. Играта на голф „20 Насау“
включвала лимит от 20 долара залог на първа дупка, 20 долара за следващите

383
9 и 20 долара за крайния резултат, което означавало, че на игра се залагали
най-много по 60 долара.
През новия сезон Джордан се появил в съвсем различна светлина. Той и
„Булс“ щели да се опитат да спечеля трета поредна титла. Това било нещо,
което никой не бил постигал през последните трийсет години, след като Бил
Ръсел и неговите весели „Келти“ спечелили осем поредни шампионата във
време, в което в НБА играели между осем и 10 отбора.
Книгата „Правилата на Джордан“ разказвала за Джордан от момент, който
след време ще стане причина за оттеглянето му и дори подхвърляла на
феновете му предположение за „пенсиониране и скриване от напрежението“
за следващите пет години. Самият Ем Джей все още нямал пълна представа
какво му предстои. Знаел само че трябва да спечели нова титла. В онзи
момент нямал и най-малка представа колко трудно ще бъде това.

Фениксът
Мозъкът на Фил Джексън работел като фотоапарат - той запомнял отделни
моменти, все едно са снимки. Един от тях бил забивката на Джордан през
Рони Сайкли от Маями в първия кръг на плейофите през 1992 г. Тя била
толкова запомняща се, колкото зверските отигравания в ранните му години.
„Това беше просто една страхотна забивка през Сайкли. Една от онези
прояви на мощ, когато той скачаше над някого и поглеждаше на коша
отвисоко“, спомня си Джексън преди началото на сезон 1992/93.
Това припомнило на треньора времената, в които Джордан бил като Крал
на баскетболния свят. Нещата обаче се били променили през последните 12
месеца. Времето вече не било такова и не можело да се печели всичко с
абсолютна доминация. „Той беше свикнал да прави разни неща като за
снимки. Правеше го, за да забавлява хората в залата и пред екраните.
Правеше го, за да види израза на лицето на съперника си. Но днес търсим
много повече успешен процент на стрелбата. Той има достатъчно снимки за
плакати, докато лети“, казал Джексън за забивките на Въздушния.
С трансформациите, които Джордан преживял, забивката срещу „Маями“
изглеждала като едно от последните му своеволни и необуздани действия на
терена. Не ставало дума само, че Джексън успял да промени мисленето на
Джордан за подхода му към играта. Промяната в звездата била причинена и
от това, което му се случвало извън терена и стреса, както и от всичко, което
чувал и четял за себе си. „Миналата година всичко това ме притесняваше.
Особено в края на сезона и плейофите. Можех да видя как той се опитва да
се измъкне без последствия. Беше като поостарял. А по принцип баскетболът
не го състаряваше, независимо колко мача играе през годината. Но миналия
сезон изглежда го състари. Може би и защото имаше толкова много неща,

384
които се случиха около него извън терена. Те приковаха вниманието на
хората върху него, но не като атлет. Промениха начина, по който го при-
емаха. Всички онези неща, които се объркаха - посещението в Белия дом,
книгата „Правилата на Джордан“, му повлияха“, споделя наблюденията си
Джексън. Треньорът поговорил за тези неща и лично със звездата, като му
казал, че любовта му към баскетбола и способността му да намира
предизвикателство във всеки един момент на терена трябва да се върнат, за
да могат „Биковете“ да оцелеят в конкуренцията и да спечелят трета поредна
титла. Пред „Булс“ имало доста предизвикателства, като едно от тях бил 30-
ият рожден ден на Джордан. Той трябвало да намери някаква радост при
завръщането си на терена, настоявал Джексън.
Репортерът на „Трибюн“ Мелиса Айзъксън посетила Джордан точно преди
началото на сезона. „Трябва да е забавно. Трябва да се забавлявам“, казал ѝ
той. Настроението му се подобрило с раждането на третото му дете, Жасмин,
която била жизнерадостно момиченце със светнали очи. Синовете му вече
били две малки ухилени мечета, които с всичко напомняли на Джордан за
старото време, когато бил неразделен с брат си Лари.
Голямата му надежда била, че главоболията му извън терена са вече зад
гърба му и оттук нататък единствените му грижи остават баскетболът и
семейството. Това били надежди и пожелания към самия него. Книгата на
Сам Смит донякъде давала знак, че кариерата му вече е към края си. Знак,
който бил подкрепен от събитията в личните му дела. Джексън все пак го
успокоил, че до края на договора му с „Булс“ има още цели три години, което
трябвало да го накара да погледне отвъд неприятностите.
По време на интервюто за „Трибюн“ Айзъксън го попитала как ще разбере,
че кариерата му е към края си. Джордан отговорил: „Когато противниците
ми започнат лесно да ме преодоляват... Искам винаги да съм на върха, в
челните редици в играта.“ Той щял да продължи да подобрява уменията си,
но едно щяло да остане винаги константа - не искал и да чуе за ограничаване
на игровото му време. До последно искал да забавлява хората.
„Продължавам да искам да правя най-доброто, да създавам нови елементи в
баскетбола. Това е част от мен. Винаги ще бъде“, казал той през ноември.
Той вече знаел, че заради начина, по който всички започнали да го пазят, ще
трябва да ограничи акробатичните си номера от предходните сезони. Освен
това, откакто „Биковете“ наложили играта в триъгълник, полагал все по-
големи усилия, за да усъвършенства движението си около наказателното
поле. Така намирал все още интересни варианти за атака близо до коша, зад
защитата, където било трудно да го покрият двама съперници. Текс Уинтър
се възхитил на опитите му да се адаптира в схемата на игра. Джордан
определено разбирал баскетбола, радвал се ветеранът. Майкъл виждал

385
възможностите така, както никой друг преди него, което помогнало на
Уинтър да доразвие идеите си.
Джордан инстинктивно разбрал, че промените ще изискват и преобучаване
на феновете му и цялата баскетболна публика. Той вече бил виждал как
зрителите не разбират действията на Джулиъс Ървинг в края на кариерата
му и искал да избегне това. „Когато Д-р Джей се оттегли, всички си казаха:
„Ето, той трябва да напусне играта, защото вече е стар. Но Д-р Джей все още
беше добър баскетболист. Просто съперниците с години бяха проучвали
слабостите му и се опитваха да го принудят да играе по начин, който не е
толкова креативен и зрелищен. Той просто използваше възможностите,
които защитата му предоставяше“, обяснява Ем Джей.
Окуражен от треньора си, Джордан се подготвял да направи подобен
преход, който бил предизвикан от схемата на нападение и новите тактики в
защита. Джексън вярвал, че вече нямало значение колко високо може да
скача. Новите схеми в защита на съперниците им всъщност се оказали в
услуга на Джордан, като го правели по-трудно опазим. „Сега играта ми е
толкова зрелищна, защото стрелям повече от дистанция. Хората виждаха
моята изобретателност, защото нападах повече и забивах през съперниците
си повече и повече. Но сега е трудно да пробивам, защото всеки пази
наказателното поле. Днес играта ми е по-позиционна. Иначе в периферията,
или съм дублиран и подавам, или пък ги предизвиквам да се прегрупират
под коша си и имам възможност да стрелям“, анализира още Джордан.
Стрелбата с отскок често е въпрос на увереност в дадения момент не само за
Джордан, но за всеки баскетболист. Триъгълникът му дал още една
възможност за атака - игра от ъгъла на терена. Вместо да стреля от там, той
можел спокойно да пререже като с нож защитата по крайната линия и да
атакува коша, или пък да заеме позиция ниско и да очаква добър пас.
„Това е ново ниво на опека и защита срещу мен. Не става дума, че вече
нямам физически способности или нивото ми е паднало. Просто играя по
този начин заради защитата на противниците срещу мен“, казва
Въздушният.
След като видял как Джордан се справя с подобни предизвикателства по
време на плейофите, Джексън бил уверен, че звездата му ще продължи да
коригира собствения си стил на игра и ще продължи да търси успехите.
Джордан винаги внимавал да не се превърне в част от необмислен
експеримент, а както винаги търсел път към победата. И все пак обещал на
феновете си: „Ще има още много забивки. Такъв съм. Зрелището винаги ще
е част от начина, по който играя баскетбол. Но понякога се случва и друго.
Не го планирам. През цялата си кариера съм бил обучаван да играя в строга
схема. Ако само излизаш на терена и търсиш начин да забавляваш феновете,
никога няма да играеш така, както наистина искаш“, казал той на Айзъксън.

386
 Въпреки всички тези промени е наближаването на сезон 1992/93
ситуацията в отбора се нажежила. Причина били критиките на Хорас Грант,
след като Джексън позволил на Джордан и Пипън да пропуснат части от
тренировъчния лагер. Треньорът бил убеден, че трябва да им даде почивка
след натовареното им лято. Грант обаче се оплакал пред журналисти, че в
отбора се налага „двоен стандарт“ и „преференциално отношение“. По-
късно през сезона той дори щял да обвини Пипън в арогантност. Всичко това
щяло да доведе до сериозен конфликт между някогашните най-близки
приятели и двамата вече признавали публично, че не са толкова близки,
както едно време в началото на кариерите си. Джексън ненавиждал подобен
род разделение. Освен това в лагера на „Биковете“ имало и доста
здравословни неприятности. 35-годишният Картрайт и 32-годишният
Паксън се подложили на операции на коленете в паузата между двата сезона.
Почти през целия сезон Пипън се оплаквал от болки в глезена. Здравословни
проблеми имал и Джордан. Първо били болките в ходилото, след това - в
китката, а заедно с това - вечните възпаления в коленете.
Би Джей Армстронг, който много трудно се адаптирал към триъгълната
схема на нападение на „Булс“, най-накрая вече бил достатъчно готов, за да
замени Паксън като титуляр. Треньорите решили, че 21-годишният
Армстронг е по-способен да играе пресиращата защита на „Биковете“ и това
ще окаже влияние в плейофите. Освен това се оказало, че той ще стане най-
точният стрелец в Лигата от линията за три точки, като ще вкара на 45 % от
опитите си.
За мачовете от редовния сезон Джексън решил да не използва преса в
защита, като така се надявал да съхрани енергията и здравето на играчите
си. Това обаче раздразнило Джордан, който усетил, че без здравата им
отбрана „Биковете“ по-трудно ще печелят мачовете си. Промяната довела и
до нов проблем в тима, съставен предимно от ветерани - отегчението. По-
бавната игра работела срещу тях. Стигнало се до самоинициатива на
Джордан, който свикал събрание в съблекалнята и настоял отново да
започнат да играят пресираща защита. След това осъдил стратегията на
Джексън пред журналисти: „Може да е хазартен ход и да си изпочупим
краката. Но не мисля, че трябва да ставаме толкова консервативни. Когато
играем на бавни обороти, ставаме много предвидими“. Ако не друго, този
случай показва заиграването в мисленето между треньори и звезда. В случая
ставало дума за нещо, с което Джордан с лекота можел да се справи. Освен
това тези спорове предизвикали още интерес към тима и забавлявали
наблюдателите. Според Джордан най-големият им противник била
монотонността - загубата на удоволствието, за която се безпокоял и Джексън
в началото на сезона. Убеден в силите си, той използвал това постижение, за
да си направи малка равносметка.

387
 „Момчетата изпитваха болка. Пипън с неговия глезен, Джордан - с
неговото възпалено сухожилие в ходилото. Всички тези неща ни пречеха да
си създадем постоянен ритъм. Не бяхме в най-доброто си състояние. Затова,
когато тренировките станаха наистина тежки и прецизни, започнахме да
страдаме в мачовете“, спомня си Джексън. Вместо да пропуска мачове,
Джордан предпочел да седне и да гледа и да не се включва в любимото си
занимание е отбора - тренировките. „Винаги съм обичал тренировките.
Мразя да ги пропускам. Когато пропуснеш една, все едно си изпуснал
толкова много. След това трябва да се напънеш допълнително, за да
наваксаш този ден. Винаги съм бил играч за тренировки. Вярвам в тях“, казва
Въздушният. По-късно ще отбележи, че пропускането на тренировки щяло
да бъде първият знак за това, което щяло да последва. На тренировка играел
най-добрия си баскетбол. Нещата, които правел там, били прелюдия към
онова, което ще покаже на терена. Винаги участвал в тях е вълнение и ен-
тусиазъм. Никога не гледал на заниманията несериозно, като нещо, което
трябва да премине или да пропусне, седейки.
„Бяха уморени. Без съмнение Майкъл и Скоти бяха уморени през есента на
1992 г. Беше наистина дълга година, особено за Майкъл. Изглежда върху
главата му се струпаха много неща. Пресата го обсаждаше навсякъде. Щом
преминеше шумотевицата за едно, идваше друго. Дали беше книга, или
някакъв инцидент, но постоянно беше под напрежение. Не ставаше дума
само за баскетбол, а повече за личния му живот. И всеки виждаше как това
малко по малко му се отразяваше. В някои моменти той изглеждаше изцеден.
Тогава ставаше ясно, че е уморен. Уморен беше психически, умствено. Беше
уморен от всичко“, спомня си Чип Шефер.
При тази ситуация Джексън започнал да търси ментални трикове, е които
да освежи играчите си и да запази мотивацията им. „Фил играеше доста
игрички е умовете ни. Той създаваше истински психологически войни, за да
ни накара да осъзнаем какво ни е нужно, за да сме победители“, казва
Джордан.
Някои от тези усилия имали ефект. На 8 януари Джордан вкарал своята
точка номер 20 000 в кариерата - постижение, за което му трябвали 620 мача.
Единственият баскетболист, който успял да го стори по-бързо, бил Уилт
Чембърлейн, който реализирал 20 000-ната си точка в своя мач номер 499.
„Все едно се доближих до Уилт, а това е огромна привилегия. Но мисля, че
няма да мога да оценя това постижение, преди да се оттегля от
професионалния баскетбол. Щастлив съм, но знам, че ни предстои дълъг
сезон. Сигурен съм, че колкото повече остарявам, толкова повече ще ценя
подобни успехи“, казал Майкъл.
Без значение колко усилия Джексън хвърлял в психологическата
подготовка на играчите, отборът срещал постоянно един и същ проблем.

388
Така за един мач в Орландо треньорът на „Магьосниците“ Мат Гукас дал
инструкции на своите момчета, сред които бил центърът новобранец Шакил
O'Нийл, да следи внимателно Джордан. „Всеки път, когато той получеше
топката на линията за наказателен удар или по продължението ѝ,
дублирахме защитата му с най-близкия възможен човек. Тогава гледахме да
подсигурим и Джон Паксън, защото знаехме как може да стреля. Така се
получаваха други пробойни. А Майкъл просто ни посичаше“, казва Гукас.
Джордан винаги успявал да открие свободния човек и всички допринесли за
победата. Оставени непокрити, Пипън и Грант изиграли страхотен мач и
„Булс“ спечелили с лекота. След няколко дни двата тима отново се срещнали
в „Чикаго Стейдиъм“. Този път Гукас решил да остави Джордан да прави
каквото си иска, но да опази съотборниците му. „Орландо“ играли без
титулярите си Ник Андерсън и Денис Скот. Треньорът натоварил Антъни
Боуи да пази Джордан: „Казах: „Няма начин да го дублираме. Не ми пука
какво ще прави, само не трябва да допускаме забивки и пробиви.
Подсигурете подкошието. Но нека стреля колкото си иска.“ Това беше
начинът, по който всеки отбор играеше срещу Джордан в началото на
кариерата му. Така че излизаме и го оставяме на мира, стига да е далеч от
коша и да не може да пробие. Но пък се оказа една от онези вечери, в които
той вкарваше отвсякъде.“ Джордан наистина стрелял много - направил
рекордните за кариерата си 49 стрелби, със 7 повече от всичките си
съотборници общо. „Биковете“ започнали да се изнервят от това, а
„Магьосниците“ им дишали във врата. „Все още сме в играта. А те - не“,
казал в една почивка Гукас. Мачът влязъл в продължение. Джордан
завършил с 64 точки, второто му най-добро постижение в кариерата.
Орландо обаче си тръгнали с победата, което потвърдило, че стратегията на
Гукас е най-добрата - да принуди „Чикаго“ да играят като отбор, играещ за
един човек.
През март новобранецът Ла Брад Форд Смит от Вашингтон вкарал 37
точки, въпреки усилията на Джордан в защита. Младокът прекалил, като
след мача поздравил Джордан с думите: „Хубав мач, Майк!“ Ем Джей бил
бесен. След мача признал, че е обиден, но това няма да се повтори в
следващия мач между двата тима - още на следващия ден във Вашингтон.
Заканил се да вкара 37 точки още до почивката на полувремето и продължил
изказването си с подобни психологически самонавивания. Макар че рядко
излизал на терена преди мача за стрелба, този път го направил. Започнал
мача с 8 поредни успешни стрелби и завършил полувремето с 36 точки.
Завършил мача с 47 точки, но трябвало да минат години, докато признае, че
си е измислил всичко. Оказало се, че Смит не му е казал и дума онази вечер.
Той си измислил цялата история, за да се самомотивира да играе на най-

389
високо ниво. Въпросът бил колко дълго можел да играе игрички със
собствената си психика.
Във всеки от предишните четири сезона „Булс“ били изиграли по над сто
мача и коленете му започнали да му напомнят за всеки от тях. Седмица по-
късно в Хюстън той седнал уморено в съблекалнята преди мача и признал,
че е загубил легендарния си фокус. Съотборниците му били заети със собст-
вените си мисли и изглеждали по същия начин. В този момент Джордан
разбрал защо било толкова трудно някой отбор да направи шампионска
серия в няколко последователни сезона.
Джексън усетил по-рано през сезона, че отборът му е стигнал до повратната
точка, в която играчите мислят повече за бъдещето, отколкото за
предстоящия мач. „Най-големият урок, който научихме от успеха си тогава,
беше, че не трябва да се променяме. Хората около нас се променят, но ние
не трябваше да си го позволяваме. Когато започнахме да печелим, много
хора около отбора започнаха да се променят. Наистина мнозинството не
понася успеха“, разсъждава Джордан. Промените се изразявали според него
преди всичко в това, че всички започнали да гонят личните си интереси, да
преследват това, което нямат. „Това въобще не беше забавно“, добавя
Майкъл.
Той признал пред съотборниците си, че е изчерпан. Събрали се на по бира
и поговорили за това. Никой обаче не му повярвал. Той започнал да говори
същото и на други хора. Казал го на баща си, на приятелите и антуража си,
на Дийн Смит и на други проверени с времето хора. Съотборниците му
решили, че само хленчи, но Джордан решил, че ако това ще е краят на
кариерата му, иска да дойде по най-добрия начин.
Всички се питали дали той и съотборниците му ще успеят да преодолеят
тежките мисли и да спечелят нова титла.
Дийн Смит винаги бил искал да посети Чикаго и мач на бившия си
възпитаник. Той се появил в „Чикаго Стейдиъм“ в един от последните
мачове на редовния сезон през пролетта. Двамата с Джордан се срещнали
преди мача и баскетболистът казал на стария си ментор, че обмисля да се
оттегли от баскетбола. След това Джордан излязъл на терена и играл
уверено, като знаел, че Смит ще запази най-големите си суперлативи за
играта му в защита. По време на тренировките в Каролина треньорът
присъждал допълнителни точки за добро представяне в отбрана, а не за
изяви в нападение. Във всеки мач, за който знаел, че Смит ще гледа по
телевизията, той се опитвал да се покаже фокусиран в защита. Можел да се
надсмива над себе си само при мисълта, че десет години след напускането
му на отбора на „Катранените пети“ Смит все още имал силата да го
контролира. В онзи мач със Смит на трибуните той играл слабо в нападение,
но хвърлил всичките си усилия в защита.

390
 След две загуби в последните два мача за сезона - срещу „Шарлот“ и „Ню
Йорк, „Булс“ завършили с 57 победи. Това бил четвъртият пореден сезон, в
който шампионите завършвали редовния сезон с над 50 победи. Резултатът
им бил достатъчен да спечелят титлата в Дивизията, но не успели да си
осигурят домакинско предимство в плейофите на Източната конференция
срещу „Никс“. Джордан пък спечелил своята седма поред титла за
топреализатор с 30,3 точки средно на мач и изравнил постижението на Уилт
Чембърлейн. След това отново бил избран в идеалния отбор на сезона, а
заедно с Пипън - в отбора на най-добрите защитници.
„Забавно е да се върнеш към историята на НБА и да проследиш как
отборите редуват възходи и падения. По всичко личеше, че този сезон
трябваше да бъде сезонът на „Ню Йорк Никс“. Те бяха научили своите
уроци. Напълно ни разбиха през сезона, като през ноември ни победиха с 37
точки разлика. Играха, все едно е мач номер 7 в плейофите. А нашата реак-
ция бе, все едно се прозяваме отегчено: „Голяма работа!“. В началото на
мача Майкъл навехна крак и те просто ни убиха.
Да, спечелихме 57 мача, но бяхме като окуцели“, казва Чип Шефер.
В последните две години в Ню Йорк виждали как мечтата им за титла се
изпарява след плейофен сблъсък в седем мача с „Чикаго“. Едно от нещата,
които им липсвало в тези два сблъсъка, било домакинското предимство,
затова направили всичко възможно да си го осигурят, за да излязат от
сянката на Джордан. Треньорът Пат Райли извел своя тим до 60 победи през
сезона и постигнал целта си. В същото време задачата изглеждала още по-
лесна, тъй като „Биковете“ били разконцентрирани и уморени преди
началото на плейофите. Играчите на „Чикаго“ обаче бързо възвърнали
настроението си, след като отстранили в първия кръг от елиминациите
„Атланта“ в три мача. След това отказали и „Кливланд“, като отново
спечелили серията без загуба. В четвъртия мач Джордан вкарал кош със
сирената, с което донесъл успеха на тима си и затвърдил доминацията си над
„Кавалерите“.
„Майкъл успя да се възстанови в плейофите. Но отново трябваше да се
срещнем с „Ню Йорк“. Нямахме и домакинско предимство, затова нямахме
особени причини да мислим оптимистично за този сблъсък“, казва Шефер.
Джордан мразел „Никс“. „Те играят като „Пистънс“, казвал той. Джексън
и Райли пък не се харесвали още от времето, когато и двамата били играчи.
В мач номер 1 в „Медисън Скуеър Гардън“ играчите на „Никс“ успели да
ограничат Джордан до само 10 успешни стрелби от 27 опита и спечелили с
9890. „Казах на съотборниците ми, че ги разочаровах“, споделил Майкъл
след мача, но същото се повторило и в мач номер 2. Той пропуснал 20 от 32-
та си опита за стрелба, а „Ню Йорк“ повели с 2-0 в серията след 96-91. Най-
накрая градът имал повод за радост. „Сега „Булс“ изостават с две победи и

391
трябва да спечелят четири от следващите пет мача между тях, за да стигнат
до трета поредна титла“, отбелязал коментаторът на „Ню Йорк Дейли Нюз“
Майк Лупица.
Напрежението в „Чикаго“ се засилило, след като „Ню Йорк Таймс“
разкрил, че Джордан е бил видян в Атлантик Сити непосредствено преди
мач номер 2 и най-вероятно не е спал преди двубоя. Джексън и Краузе
побързали да защитят звездата си. „Нямаме проблем с Майкъл Джордан. Той
е мотивиран да печели и е един от най-големите победители в спорта за
всички времена“, казал генералният мениджър пред журналистите. „Нашите
играчи нямат вечерен час. Те са възрастни хора... Понякога е нужно да
правиш и нещо друго... когато напрежението стане непосилно“, добавил
треньорът.
Самият Джордан не се покаял, но баща му излязъл пред медиите и обяснил,
че той е накарал сина си да отиде в Атлантик Сити. След това в отбора дълго
обсъждали лошата преценка на бащата: „Джордан вече бил мъмрен от
ръководството на НБА след случая със Слим Боулър. Въпреки това Джеймс
Джордан бил решил, че малко хазарт в Атлантик Сити насред финалите в
Източната конференция е добра идея?“
Серията се преместила в Чикаго. „Биковете“ се върнаха за тренировки в
„Бърто Център“. Не бях виждал такава тълпа журналисти за което е и да е
събитие в града. Майкъл спря пред залата и аз му казах: „Ще разкриеш ли
малко повече подробности? Кажи ни какво стана, откъде се появи всичко
това?“ И той ни разказа. След това местните репортери го нападнаха като
престъпник. Чък Дуди от Канал 7 му каза: „Правил ли си го и друг път?
Имаш ли проблем с хазарта?“ Нападаха го и го нападаха, а Майкъл млъкна
и отиде да тренира“, спомня си Черил Рей-Стаут. След този случай Джордан
престанал да говори с журналисти, а съотборниците му го подкрепили и за-
ели същата позиция, което впоследствие довело до куп глоби от НБА заради
пренебрегване на правилата на асоциацията за отношения с медиите.
Джеймс Джордан продължавал да бъде наоколо. Той вече бил наистина
познато лице в НБА - усмихвал се приятно, шегувал се с този и онзи и
насърчавал и подкрепял сина си във всичко. Но сега напрежението върху
Майкъл било огромно и той използвал една дъждовна неделя, за да се
изправи пред медиите. „Не искам да говоря вместо Майкъл. Той е мое дете.
Всеки би направил всичко, което може за децата си“, казал той.
Той бил говорил със звездния си син на четири очи и вярвал, че момчето
му не среща достатъчно предизвикателства на терена и че именно
заниманията извън баскетбола го държат на върха. Джеймс умолявал
репортерите да спрат войната, но изведнъж гласът му станал твърд: „Той
знае, че сега всеки го гледа под лупа. Но трябва да си дадете сметка, че и той
е човешко същество. Какво ще е достатъчно за вас? Скоро ще го търсите пак,

392
но него няма да го има. Ще го изцедите. Трябва всички да разберем това като
негови фенове. И още нещо - синът ми няма проблеми с хазарта, той има
проблем със състезанията.“
Най-близкият състезателен проблем бил свързан с „Никс“. Джордан бил
сигурен в крайния успех на „Булс“. Кризата била дълбока, но „Биковете“
вече усещали дъното и нямало накъде да пропадат. Пипън поел
инициативата и „Чикаго“ спечелили мач номер 3 у дома със 103-83.
„Разбрахме, че ще спечелим серията, след мач номер 3, след като им
нанесохме звучен шамар и намалихме резултата до 1-2 победи. Тогава
Патрик Юинг каза нещо като: „Не е нужно да вземем мач в Чикаго, за да
продължим до финала.“ Когато го чух да казва това, знаех, че ще спечелим
тази серия. С подобна настройка всеки може да загуби, а след това да изпусне
цялата инициатива. Не можеш да разчиташ само на това, че ще спечелиш
всичките си домакинства. А той това казваше. Но аз вече знаех, че няма как
да се случи. Скоти ни измъкна в тази серия. Той винаги беше на линия,
когато Майкъл имаше проблеми, и направи всичко, което трябваше да бъде
направено“, казва Чип Шефер.
Джордан също свършил своята работа, като обърнал гнева си в енергия.
Той вкарал 54 точки, за да изведе „Чикаго“ до успех със 105-95 в мач номер
4. След това направил трипъл-дабъл - 29 точки, 10 борби и 14 асистенции, и
бил лидер във всеки един статистически елемент, а „Булс“ повели е 3-2. Но
Пипън бил с основен принос е чадърите си срещу Чарлс Смит в края на мач
номер 5, който съкрушил надеждите на „Никс“, а „Чикаго“ направили пълен
обрат в серията. В мач номер 6 Пипън отново бил на ниво и бил в основата
на успеха е 96-88.
Така след дълъг и изпълнен с трудности път „Булс“ отново били на финала
в НБА, където Джордан трябвало да се изправи срещу стария си приятел
Чарлз Баркли. И двамата били крайно мотивирани.
След няколко дразнещи години във „Филаделфия“ Баркли бил продаден на
„Финикс“ в лятото преди началото на сезон 1992/93. Това му подействало
възраждащо и той спечелил титлата за най-полезен играч на редовния сезон,
като извел своите „Слънца“ до 62 победи и труден успех над „Хюстън“ във
финала на Западната конференция.
„Беше великолепна финална серия за забавление и състезание. Мисля, че в
съзнанието си Чарлз се нареждаше редом с Джордан“, казва Мат Гукас,
който бил треньор на Баркли във „Филаделфия“.
Конкуренцията между двамата щяла да излезе пред публика в сблъсъка за
титлата. „Всеки път, когато трябваше да излезем срещу „Чикаго“, Чарлз
искаше да пази Джордан в последните три минути на мача. Той имаше
смелостта и мисленето да го направи. И не се притесняваше да губи. Знаеше,

393
че има вероятност Майкъл да го направи да изглежда смешен. Но беше атлет
на почти същото ниво като Майкъл“, допълва Гукас.
Баркли бил отегчен от постоянното киснене на Джордан в хотелската му
стая, когато били някъде. Сър Чарлз искал да излизат, да се слеят с тълпата,
което му създавало доста проблеми в годините, в които играел във
„Филаделфия“. Но във „Финикс“, с всички голфигрища в района на
Долината на слънцето, той не изпитвал никакви трудности да изкара Джор-
дан от черупката му и да се позабавляват.
Сблъсъкът за титлата между тях със сигурност щял да бъде много оспорван
и здрав, но щял да остави и у двамата горчив вкус след това. Някои
наблюдатели около лагера на „Булс“ дори отбелязали, че Джордан нарочно
„си играел“ с Баркли няколко години, за да го направи по-мек, подарявал му
какво ли не и така си осигурявал шанса да доминира над него на терена.
Самият Баркли щял след това да се чуди какви са отношенията им е Джордан
въпреки трите години приятелство. Майкъл недоволствал от отношението
на сър Чарлз към тренировките по време на подготовката за Олимпийските
игри с Дрийм Тийм в Барселона. По-късно Въздушният щял да признае, че
това засилвало желанието му да се конкурира с него. Пипън пък не бил фен
на Баркли и по-късно публично щял да го упреква за това, че „целува задника
на Майкъл“, обвинение, срещу което Баркли настръхнал.
Между Чарлз и Майкъл наистина имало много открити въпроси. Наистина
ли Джордан е измамил Баркли просто защото това бил начинът да стигне по-
лесно до титлата?
След време Ем Джей щял да твърди, че основната разлика между двамата
бил опитът им. Той знаел какво да очаква от една финална серия и цялото
напрежение около нея, но Баркли нямал истинска представа за какво става
дума. Не бил готов за подобно бреме, казва Джордан. За феновете по те-
левизията те били по-скоро двата лагера на една попкултурна война -
рекламите на „Найк“ срещу рекламите на „Найк“. В своите спотове Джордан
казвал: „И какво щеше да бъде, ако бях обикновен баскетболист?“, докато
Баркли съобщавал на феновете си: „Аз не съм модел за подражание“, като
играел различни роли в публичното пространство. Понякога критиците му
го виждали като още един високоплатен безотговорен играч. Други
разбирали, че Баркли всъщност казва на хората, че общественият имидж на
спортистите невинаги съвпада с реалността и че не спортистите носят
отговорността за изграждането на ценностната система на децата, а
родителите им. Баркли обяснявал тези неща, но не можел да откаже кри-
тиците си, които били фокусирани върху клюките в жълтите вестници.
Пресата дори раздухали историята, че бил видян в ресторант във Финикс с
Мадона. И така - сблъсъкът бил между пристрастения към хазарта Майкъл
Джордан и... сър Чарлз.

394
 Иронията през 1993 г. била, че Баркли не показал никаква преднамереност
и без притеснение вредял на публичния си имидж в първите години от
кариерата си в НБА за разлика от прецизния и прикрит Джордан, който
действал внимателно и винаги казвал и правел правилните неща. Понякога,
когато честите сбивания в различни барове на Баркли или пък обърканите
му и необмислени изказвания пред медиите превръщали Чък в мишена за
журналистите, Джордан го защитавал. Така Майкъл му пращал послание -
да затваря устата си, да мисли. Чарлз обаче си оставал естествен и честен. И
труден съперник. През 1993 г. обаче не Баркли, а Джордан бил в челните
заглавия на таблоидите, които душели навсякъде за скандали.
За щастие баскетболът бил достатъчно голяма тема, за да засенчи всичко
останало. В първия мач от серията - в „Америка Уест Арина“, „Булс“ излезли
на терена уверени и концентрирани. Те винаги се справяли добре срещу
„Филаделфия“, водена от Чарлз Баркли. Защитата на Пипън и Грант отново
трябвало да екове Баркли, а бързината на Би Джей Армстронг не можела да
се сравнява с играта на плеймейкъра на „Финикс“ Кевин Джонсън.
Но както винаги проблемите в личния живот на Майкъл отново се появили,
за да засенчат всичко, случващо се на терена. Малко след като утихнал
скандалът с отскачането му до казината в Атлантик Сити, на книжния пазар
изненадващо се появила книгата „Майкъл и аз: нашата страст по хазарта...
Моят зов за помощ!“ от Ричард Ескуинас. В книгата си Ескуинас разкрил до
последната подробност историята на игрите си с Джордан и огромните
залози. В едно интервю по Ен Би Си на почивката на мач номер 1 от
финалите Майкъл признал, че е загубил колосални суми от Ескуинас, но
думите му останали нечути. Същевременно Ескуинас показал навсякъде
копия от данъчните си декларации и от чековете на Джордан. Майкъл бил
платил около 300 000 долара от това, което дължал, преди да се обърне към
адвокат в Чикаго, който да го отърве от исканията на Ескуинас.
„Пристрастените към хазарта нямат място в спорта. Те са уязвими на
изнудване. Уязвими са на изкушения да правят залози за това, което
познават най-добре - техния спорт. Тези слабости отслабват доверието на
феновете и убедеността им, че мачовете са честни. Но очевидно на Джордан
не му пука. Той си живее „благочествия живот“, верен на принципите на
компанията, която го създаде: „Просто го направи“ (Рекламният слоган на
„Найк“ е „Just do it“.), пише Дейв Кайндред от „Спортинг Нюз“.
Веднага завалели обвинения, че Джордан залага и на мачове от шампионата
на НБА. Но списание „Нюзуик“ го защитава: „Ако има нещо, на което
Джордан не залага, то това са мачове от първенството. На тренировка може
и да се обзаложи на пари с Грант например, кой ще вкара повече стрелби.
Или пък ще играе на пари на карти в самолета на Булс и ще бъде домакин на
безкрайни покер сбирки в хотелския си апартамент при пътуванията. Преди

395
три години „Булс“ купиха чартърен самолет, с който тимът да пътува и да не
бъде обезпокояван от феновете. Една от причините за тази покупка беше
именно това - да няма други пътници, които да видят какви пари се
разиграват на карти в него.“
Всички въпроси обаче останали на заден план след първия мач от
финалите. „Биковете“ спечелили със 100-92. Джордан завършил с 31 точки,
Пипън - с 27, а защитата успяла да удържи Баркли, който реализирал само 9
от 25 опита. „Слънцата“ не успели да се съвземат и в мач номер две потънали
напълно. Джордан и Баркли вкарали по 42 точки, но Майкъл бил близо до
трипъл-дабъл с 12 борби, 9 асистенции и 2 откраднати топки за 40 минути
на терена. Той вкарал 18 от 36 стрелби и трите си опита от тройката.
Защитата била отново на ниво и успяла да ограничи Кевин Джонсън и Дан
Марли. „Булс“ спечелили със 111-108 и повели с 2-0 в серията. Голяма
заслуга за успеха имала защитната схема на Джони Бах, който сложил
Армстронг да охранява Джонсън. Плеймейкърът на „Сънс“ бил обезличен и
прекарал почти цялата последна четвърт на пейката.
Следвали три мача в Чикаго и играчите на „Финикс“ били заплашени от
безславна загуба във финалите. „Слънцата“ обаче успели да се измъкнат от
дупката и спечелили мач номер 3 със 129-121 след три продължения.
„Мислех си, че този мач никога няма да свърши“, казал Джексън след
последната сирена. В мач номер 4 Джордан отговорил с 55 точки за успеха
със 108-98 и извел „Чикаго“ до 3-1 в серията. Защитниците на „Сънс“ не
успели да го спрат да прави каквото си иска на терена, да ги разкъса със
забивки и чисти стрелби. За 46 минути на терена той вкарал 21 от 37 стрелби,
13 наказателни удара и добавил 8 борби и 4 асистенции. Би Джей Армстронг
също свършил добра работа и с пресиращата си защита и открадната топка
във важен момент накрая отказал „Финикс“ от опитите за обрат. В този мач
Джордан се изравнил с Рик Бари от „Голдън Стейт“ на второто място за най-
много отбелязани точки в един мач във финали на НБА. Рекордът бил на
Елгин Бейлър, който вкарал 61 в двубой срещу „Бостън“ през 1962 г.
В мач номер 5 „Булс“ вече чувствали третата поредна титла, която искали
да спечелят отново в собствената си зала. Вместо това се препънали.
Джордан дори заплашил съотборниците си, че няма да пътува за „Финикс“,
ако не успеят да спечелят титлата в „Стейдиъм“. За да подкрепи думите си и
огромното си желание, той вкарал 41 точки в мача за 44 минути игра, като
отбелязал 16 от 29-те си опита. Добавил и 7 борби, 7 асистенции и 2 чадъра.
Въпреки нажежената обстановка в „Чикаго Стейдиъм“ „Булс“ се препънали
в стабилната защита на „Слънцата“. Макар Джордан да вкарал много лесни
кошове, играчите на „Финикс“ успели да удържат успеха със 108-98.
Джонсън завършил с 25 точки, а Баркли - с 24, и така серията трябвало да
продължи в Аризона.

396
 Преди година „Биковете“ разтърсили града с празненствата за титлата,
спечелена у дома. Затова преди мач номер 5 много търговци се подсигурили
и отворили своите павилиони пред залата с надежда за нов триумф.
„Направихме услуга на града. Сега можете да приберете вашите щандове.
Отиваме във Финикс“, казал с усмивка след мача Баркли.
Настроението на Джордан било на другия полюс. Той бил бесен на
съотборниците си, които също били разочаровани. В съблекалнята съпругата
му и по-голямата му сестра го умолявали да уреди места в самолета за цялото
семейство за мач номер 6. Накрая той се разкаял за заканите си преди мача и
все пак тръгнал с отбора.
Семейството на Джордан продължавало да бъде разкъсвано от раздори.
Делорис и Джеймс все още се карали за подялбата на остатъците от
магазините „Полет 23“. Сис описва ситуацията като кошмарна, докато
родителите им се опитвали да привлекат децата на едната или на другата
страна. Особено Майкъл. По-голямата сестра описва брат си в онзи период
като човек, „който няма достатъчно време в денонощието и достатъчно ръце
да се справи с всички задачи пред себе си.“ Тя допълва: „Гледах отдалече как
Майкъл се опитва да балансира между личния си живот и баскетбола. Той
беше на вълната на мегауспеха и се опитваше да изведе към успех не само
съотборниците си, но и семейството.“
„Изглежда, Майкъл усещаше интуитивно от какво се нуждае отборът му.
Тъкмо бяха загубили петия мач. Но Майкъл се качи на самолета за Финикс
и каза: „Здравейте, световни шампиони.“ Беше захапал огромна пура и вече
празнуваше, защото знаеше, че сериите са свършили. Знаеше, че заминава За
Финикс, за да победи. За него нямаше съмнение в това. За разлика от
съотборниците му. Те не бяха сигурни. Нямаха неговата арогантност. Но той
просто знаеше, че ще спечелят“, казва коментаторът за „Булс“ Том Дор.
Тази настройка явно се оказала важна, защото „Биковете“ започнали мача
с убийствено темпо. В първите три части Джордан и двамата плеймейкъри -
Би Джей Армстронг и Джон Паксън, подпомогнати от дълбоката резерва
Трент Тъкър, вкарали 9 тройки и дали аванс на тима си с 87-79. Но отново,
на прага на триумфа, „Биковете“ се сковали и били попарени. Те изпуснали
9 стрелби и допуснали 2 грешки в първите си 11 владения на топката за
последната четвърт. „Слънцата“ се възползвали и доближи до точка, а след
това и повели с 98-94 минута и половина преди сирената. След една
неуспешна стрелба Джордан се хвърлил, овладял топката в защита и
започнал да пробива към другия край на терена. Вкарал и 38 секунди преди
края резултатът вече бил 98-96 в полза на домакините. До този момент в
серията крилото на „Финикс“ Дан Марли помогнал много с хладнокръвната
си стрелба и държал тима си в серията. В най-важната атака обаче топката
дори не стигнала ринга и 14,1 секунди преди края „Биковете“ получили нов

397
шанс. След таймаута Джордан вкарал топката в игра и подал на Армстронг.
След това отново я получил, но я подал на Пипън. Комбинацията била една
от сигурните в стратегията на „Биковете“. Скоти обаче видял, че Джордан е
покрит и тръгнал към коша, където бил спрян от центъра на „Сънс“ Марк
Уест. Тогава единствената му възможност била пас към Хорас Грант, който
до този момент в мача бил вкарал само 2 точки. Хорас обаче намерил свобод-
ния Паксън вляво на линията за три точки.
„Знаех какво ще стане още преди Пакс да стреля“, казал Джордан след
мача. След тази тройка Грант направил чадър на Кевин Джонсън в ответната
атака и така донесъл третата титла на „Чикаго“. По време на финалите
Джордан вкарвал по 41 точки на мач, като така подобрил рекорда на Рик
Бари от 1967 от 40,8 точки.
Купонът започнал още същата вечер в апартамента на Джордан в хотела.
Майкъл бил по шорти, без риза. Джордж Кохлер бил там и отварял бутилки
със скъпо шампанско за всеки. Куин Бъкнър бил там. Празненството било
най-вече за семейството му. Те били отпуснати и се усмихвали. Майкъл дори
започнал да се бори е по-малката си сестра. Това щяла да бъде последната
вечер, в която всички да са заедно. Нещастието в личния му живот щяло да
го съпътства оттук нататък все повече и повече. И щяло да има все по-малко
усмивки на лицето му и все по-малко спокойствие. В своите публични
изказвания той намекнал няколко пъти, че обмисля да се оттегли. Можел да
го направи и по-рано, ако не били договорките е „Найк“ за продажба на
кецове, твърди Сам Смит в книгата си „Правилата на Джордан“. Проблемите
му извън терена само засилвали съмненията на феновете, че след третата
титла той ще се откаже от баскетбола.
Но на пресконференцията след финала репортерите директно го попитали
наистина ли планира да се „пенсионира“.
„Не. Все още силно обичам играта“, казал той.

398
 ЧАСТ IX
ДАЛЕЧЕ, ДАЛЕЧЕ

ГЛАВА 29
ЛЕКСУСЪТ
Той направил победите да изглеждат лесно. Но само Фил Джексън и
неколцина около него знаели всъщност колко трудно било да се спечелят три
поредни титли и това, че Джордан успял благодарение на силната си воля,
психическа сила и дори страх.
Но тъй като в живота всичко се връща - цялата топка от рани и беди се
стоварила върху него през лятото на 1993 г., причинявайки му много тревоги
и болка. Той винаги се бил уповавал на Джеймс Джордан, чийто свят обаче
се сривал. В Чикаго Джордан-старши бил обект на дело за бащинство.
Бизнесът, който започнал с Лари след фиаското с „Полет 23“, пропадал.
Властите започнали да го търсят за неплатени данъци и пари на доставчици,
като пристъпили към изпразване на магазините му. Бил вкопчен и в
безкрайна битка с Делорис. Общите сметки със съпругата му били закрити,
което отрязвало пътя за спасение на бизнеса му. Нямал пари, а всяко след-
ващо обаждане на секретарката му предвещавало нови и нови неприятности.
Според по-голямата му дъщеря баща ѝ често се оплаквал на децата си, че
майка им се опитва да го съсипе и унизи в очите им.
На 22 юли 1993 г. Джеймс и Делорис напуснали дома си в предградията на
Шарлот и поели в различни посоки. Госпожа Джордан взела самолет до
Чикаго, за да навести сина си, а господин Джордан се отправил със своя
червен Лексус към Пендър Каунти, за да отиде на погребение на стар
приятел. Автомобилът бил подарък от сина му и Джеймс много се гордеел с
него. На регистрационния номер пишело UNC0023. Ден по-късно трябвало
да отлети за Чикаго, за да гледа бейзболен мач между знаменитости, който
Майкъл организирал. След това трябвало с жена си и сина си да заминат за
Калифорния за кратка почивка.
57-ият рожден ден на господин Джордан дошъл и отминал. На 2 август по-
голямата му дъщеря получила телефонно обаждане от секретарката му. Тя
казала на Сис, че е разтревожена. Джеймс Джордан обикновено ѝ звънял
всеки ден, но от две седмици не ѝ се бил обаждал. Камарата от неплатени
сметки набъбвала, а работниците отказвали да се явят на работните си места.
Секретарката казала още, че Джордан не се е появил на самолета за Чикаго
на 23 юли.

399
 От години Джеймс Джордан постоянно пътувал, като се опитвал да бъде в
крачка с натоварената програма на сина си. „Той често пътуваше сам.
Понякога с майка ми се караха и той искаше да остане насаме. Харесваше му
да е пенсионер и да прави каквото си поиска. Затова не беше странно, че е
изчезнал“, обяснява по-късно Майкъл.
След обаждането от служителката на баща ѝ Сис позвънила на майка си,
която тъкмо се била прибрала у дома след две седмици отсъствие. Дъщерята
разказала какво била чула. Делорис Джордан пък забелязала, че нищо в
къщата не е пипнато от нейното заминаване. Но въпреки това отхвърлила
притесненията на дъщеря си и казала, че където и да е Джеймс, тя е сигурна,
че е добре.

Нарастващо притеснение
На 4 август Сис отново звъннала в офиса на баща си и открила, че той все
още не се е обаждал. Два дни по-късно научила, че майка ѝ и Лари са
посетили офиса му и са платили най-неотложните сметки. Това било знак за
дъщерята, че най-вероятно родителите ѝ най-накрая са се помирили. През
уикенда Сис пак звъннала на майка си, която казала, че подозира, че мъжът
ѝ е в Хилтън Хед, където мислел да се премести.
Няколко дни по-късно един съсед се обадил на Сис и ѝ казал да включи
телевизора си. Лексусът на Джеймс Джордан бил намерен разбит и ограбен.
Майкъл също гледал новините по телевизията и тогава разбрал, че се е
случило нещо ужасно.
„За него тази кода бе като съкровище“, казва баскетболистът след време.
Полицията открила лексуса на 5 август близо до гориста местност край
главния път във Файетвил, Северна Каролина. Задното стъкло било разбито,
а музикалната система била изтръгната от колата, както и гумите, и дори
регистрационните табели. Властите проследили кой е собственик на
автомобила чрез номерата на производителя и чак тогава се свързали със
семейство Джордан. Те били претърсили всичко наоколо, но не открили
нищо друго. Разбрали, че Джордан е бил на погребение на 22 юли, а след
това посетил своя приятелка, преди да се отправи на повече от тричасовото
пътуване към Шарлот.
„Не е необичайно господин Джордан да не уведомява с дни никого къде е.
Но със сигурност е странно, че не се е обадил над 20 дни“, казал пред
журналисти капитан Арт Биндър от шерифската служба в Къмбърленд
Каунти.
Когато научил новините, Майкъл се отправил към Северна Каролина.
Скоро следователите свързали колата с обезобразен труп, който бил
намерен на 3 август в блатиста рекичка край Маккол, Северна Каролина.
400
Местният съдебен лекар признал, че след откриването им останките от
тялото са били сложени в чувал за тяло и отлежали почти ден в служебната
му кола. Властите в Северна Каролина поискали да бъде направена аутопсия
и снимки. Те установили, че причината за смъртта е рана от куршум 38-ми
калибър в гърдите. На 7 август един следовател на половин работен ден
прибрал челюстите и ръцете и разпоредил останалата част от тялото да бъде
кремирана.
„Трябваше да взема някакво решение. Имахме разлагащо се тяло и нямаше
смисъл да го държим в моргата повече“, споделя пред репортерите
следователят Тим Браун след време, когато вече било ясно, че тялото е на
бащата на Майкъл Джордан.
Шокирани от разкритията, семейство Джордан започнали да правят
организация за погребение още същия уикенд в църквата „Рокфиш“ в Тийчи.
Същевременно властите проследили обаждане от телефона на колата и
стигнали до две 18-годишни момчета от Лъмбъртън, Северна Каролина. В
същия ден в Тийчи била отслужена малка церемония, докато полицията
арестувала Лари Мартин Демери и Даниел Андре Грийн. Двете момчета
били обвинени в убийство първа степен, укриване и въоръжен грабеж.
Според шериф Хюбърт Стоун за Грийн това бил втори арест в рамките на
два месеца, след като лежал две години в „Робсън Каунти“ за заплаха за
убийство и грабеж.
Следователите разкрили, че Джеймс Джордан е станал жертва на
обстоятелствата. Той бил спрял колата си на добре осветен участък от път
95 близо до Лъмбъртън през нощта на 23 юли. Тийнейджърите били
въоръжени и чакали някой да мине по пътя, за да го оберат. Най-вероятно
Джордан спрял на пътя, за да си почине, твърди капитан Арт Биндър. Напа-
дателите стреляли и убили Джеймс Джордан. Едва след това разбрали кого
са нападнали, след като погледнали в портфейла му. „Когато разбрали, че е
бащата на Майкъл Джордан, те се опитали да направят всичко възможно, за
да покрият следите си. Отнело им време, докато решат, че могат да скрият
трупа в Южна Каролина“, казва още Биндър.
Грийн и Демери карали близо 50 километра до граничната зона на Южна
Каролина, където захвърлили Джеймс в блатистата рекичка. Задържали
колата още три дни, извадили видеозаписа, който ги уличавал в
престъплението, а след това изоставили колата на глух път в покрайнините
на Файетвил, на около 100 километра от трупа.
„Когато всичко бе разкрито, стана ясно, че случилото се с господин
Джордан е обикновен акт на насилие, от какъвто всеки човек се страхува.
Можеше да е всеки от нас“, казал директорът на следователите в Северна
Каролина Джим Коман.

401
 Спекулации
Обстоятелствата около смъртта на Джеймс породили доста конспиративни
теории. Защо е била нужна толкова бърза кремация? Защо никой не е обявил
Джеймс Джордан за изчезнал? Как може да отсъства толкова дни и никой от
семейството му да не заподозре нищо? Свързано ли е убийството с
проблемите на Майкъл с хазарта? Как може никой да не се е обадил на
Джеймс за 57-ия му рожден ден? Мистерията се засилила, след като Делорис
казала пред властите, че за последно е говорила с мъжа си на 26 юли, а
местна продавачка съобщила, че била видяла човек, който много приличал
на Джеймс, с две тийнейджърки в магазина си няколко дни преди датата на
убийството. Следователите заключили, че и двете жени са сгрешили в
показанията си.
Семейството организирало емоционална погребална церемония на 15
август, неделя. Църквата била претъпкана, а мнозина останали отвън.
Джордан бавно пристъпил към амвона и благодарил на всички скърбящи за
подкрепата им. Сред присъстващите били Би Джей Армстронг, Ахмад Рашад
и Дейвид Фалк.
„Винаги съм се чудел как се чувства човек, когато застане на такъв
подиум“, казал Джордан с лека усмивка. Той говорел за качествата на баща
си тихо и кротко, с глас, изпълнен със сдържана емоция. Благодарил и на
двамата си родители за усилията, които са положили, за да отгледат децата
си, да им дадат образование и цел в живота. „Нека не тъжим за смъртта му,
а да празнуваме живота, който той живя“, казал Джордан за баща си. След
това прегърнал силно майка си, докато с усмивка говорел на ухото ѝ и я
придружил извън църквата. Много от хората в общността си спомняли
Джеймс Джордан като предприемчивия млад човек, който нямал търпение
да покаже, че може да се справи с всичко.
„Той можеше да разсмее всеки“, спомня си 71-годишният втори братовчед
на Джеймс Рев. „Имам чувството, че винаги имаше някоя шега в запас.
Имаше нещо в него - духът, чувството за хумор, усещането, че може да се
сприятели е всеки. Всеки, който го срещнеше, имаше усещането, че го е
познавал цял живот. Той беше баща, който всеки иска. Беше толкова
жизнерадостен“, допълва пред журналист на „Чикаго Трибюн“ един от
съседите в Роки Пойнт Андре Кар.
Следващия четвъртък Джордан пратил официално изявление до офиса на
Фалк. „Всички мили думи и загрижени молитви повдигнаха духовете ни в
тези трудни моменти. Искам да изразя и моето признание към местните и
щатските власти, федералните служби и органите на закона и реда за техните
усилия. Опитвам се да се справя с тежката мъка от загубата и искам да
направя всичко, с което баща ми би се гордял с мен. Не мога да разбера защо
има хора, които продължават да сипват сол в раната и раздухват грешките в
402
живота ми, като ги свързват с кончината на баща ми.“ Той осъдил
„необоснованите теории“, които оскърбявали цялото семейство.
Следващия петък Джордан трябвало да участва в благотворителния
голфтурнир „Роуз Елдър“ в курорта Лансдоун в Лийсбърг, Вирджиния. След
това, във вторник, в програмата му било да посети друг благотворителен
голфтурнир, организиран от собствената му фондация за подпомагане на
деца „Майкъл Джордан/Роналд Макдоналд“ в голфклуба „Севън Бриджис“
в Улридж, Вирджиния. Той решил да се появи за кратко и на двете места,
въпреки че спекулациите около смъртта на баща му продължавали.
„В Чикаго най-силно ни потресе Норм ван Лиър, коментатор на „Булс“ и
бивш гард на отбора. Той разпространяваше истории за бащата на Майкъл,
за смъртта му, как всичко било свързано с дълговете от хазарт на сина му,
как имало връзка и с НБА и такива неща. Майкъл се опита да говори е Ван
Лиър. Каза му: „Норм. Успокой малко топката и спри с тези неща за хазарта
и НБА, голямата конспирация и всичко останало, свързано с баща ми. Няма
никаква конспирация.“ Явно в мозъците на всички хора има някаква степен
на параноя, която понякога може да ги подлуди“, спомня си Фил Джексън.
От първите си дни с Джордан Джексън показвал, че може да усеща
интуитивно от каква подкрепа има нужда баскетболистът във всеки един
момент. Треньорът се превърнал в компаньон и водач на звездата. Джордан
му отвръщал със същото дори когато имали различия в идеите си и се
изправяли един срещу друг. Но в онзи момент в мислите на Джордан нямало
място за баскетбол. Той изживявал дълбоката скръб от загубата на баща си
със седмици.
Есента наближавала, а е нея и тренировъчният лагер на „Булс“. Дейвид
Фалк информирал Джери Рейнсдорф, че Джордан се готви да се оттегли.
Смъртта на Джеймс не била посочена като една от причините, но
собственикът на тима знаел, че травмата от загубата е повод за решението.
Това щяло да породи още спекулации като тази, че Майкъл се оттегля в знак
на протест заради договора си, който го оставял сред нископлатените звезди
в Лигата. Но Рейнсдорф опровергал това. „Майкъл ми каза: „Не става дума
за пари. Просто не искам да играя баскетбол повече. Искам да се оттегля.“
Попитах го: „Какво искаш да правиш?“ а той отвърна: „Искам да играя
бейзбол.“ Собственикът на клуба си спомня още, че попитал Джордан дали
е говорил е Джексън. Баскетболистът отвърнал, че се колебае дали да го
направи: „Познавам Фил, майсторът на психологията, той ще се опита да
влезе в главата ми и да разбере какво става.“
Майкъл знаел твърдо какво иска, но Джексън умеел да задейства
механизмите в мисленето му. Треньорът обаче бил много внимателен при
срещата им. Той отбелязал, че Джордан притежава велика дарба, дадена му
от Господ, и ако се оттегли, ще лиши милиони фенове от шанса да се

403
наслаждават на тази дарба. Джексън го помолил да премисли решението си.
Но Джордан не отстъпил: „Не. Това е.“
Майкъл също имал въпрос към треньора си. Той искал да знае как точно
Фил може да го преведе през нов редовен сезон от 82 мача, след като няма
никаква мотивация и не вижда предизвикателство пред себе си. Джексън
нямал добър отговор на това. Джордан не искал да приключи кариерата си,
вегетирайки с намалели способности и изправен пред силни критики, както
станало с Джулиъс Ървинг.
Джексън променил тактиката си още веднъж. Той попитал Джордан дали
не е помислил върху възможността просто да си вземе почивка. Но и това не
свършило работа. Майкъл не искал да протака, не искал дълъг край. Джексън
най-накрая го разбрал и заявил, че е на негова страна. След това треньорът
му казал, че го обича, и се разхлипал. Макар че двамата имали трудни
взаимоотношения, Джордан също се отпуснал и се поддал на емоциите,
особено когато се появил, за да информира за решението си останалите
треньори и съотборниците си. Най-емоционално реагирал Тони Кукоч,
който тъкмо бил пристигнал в САЩ за първия си сезон в НБА. Това трогнало
Джордан. Останалите му съотборници също изглеждали потресени. Майкъл
разбрал, че хората могат да изкарат години в съвместна работа и никога да
не разберат дълбочината на чувствата си един към друг.
Джони Бах си спомня момента, когато Джордан информирал треньорския
щаб така: „Той каза: „Оттеглям се, момчета.“ Не можех да повярвам.
Пожелахме му успех. Но всички бяхме разтърсени“.
На 6 октомври 1993 г. Джордан публично обявил своето оттегляне от
„Булс“. „Дори баща ми да беше жив, пак щях да взема това решение“, казал
той на пресконференцията. „Може би след пет години, ако страстта ми се
върне, ако „Булс“ ме искат, ако Дейвид Стърн ме допусне обратно в Лигата,
може и да се върна“, казал още той. Този коментар привнесъл още повече
интрига и довел до нови спекулации. Някои наблюдатели решили, че по
време на разговорите с Дейвид Стърн Майкъл е бил помолен да се оттегли и
дори че бил принуден да го направи.
„Дали не е имало сделка: „Хей, Майкъл, ако се оттеглиш, ще спрем
разследването срещу теб“? Дали комисионерът на НБА Дейвид Стърн не го
е посъветвал или направо не му е наредил да си тръгне. Да отиде да играе
бейзбол или каквото иска, докато отшумят проблемите с хазарта?“ написал
Дейв Кайднред. В „Спортс Илюстрейтид“ също разсъждавали по темата и
отбелязали спекулацията, че Джордан се оттегля, за да избегне и да сложи
край на последните разследвания на НБА на неговата хазартна страст.
Коментаторите подчертали и факта, че Майкъл не казал нищо за
разследването на асоциацията по време на пресконференцията.

404
 Фалк и Стърн, независимо един от друг, отхвърлили всяка връзка между
хазарта и отказването от баскетбола. Стърн дори определил подобни
слухове като „вулгарни и отвратителни“. Комисионерът казал пред
журналисти, че разследването срещу Джордан е приключено и наблегнал на
това, че суперзвездата никога не е залагал на мачове от НБА и не страда от
хазартна зависимост.
Много по-късно, в интервю през 2005 г. за предаването „60 минути“ на Ед
Брадли, Джордан почти признал проблема си: „Да, попадал съм в ситуации,
от които не можех да изляза, и затова прекрачих някои граници. Дали бях
принуден? Зависи как гледаш на това. Ако искаш да изложиш на опасност
себе си и семейството си, тогава - да“. Както отбелязал Сони Вакаро,
Джордан бил толкова важен за НБА, че той единствен можел да оцелее в
скандала с хазарта. Всеки друг баскетболист щял да бъде наказан, докато в
неговия случай ръководството на Лигата решило просто да засекрети
разследването си.
Изглежда малко вероятно Дейвид Стърн да е накарал насила Джордан да
се оттегли от НБА. Майкъл пък по-късно обяснил, че скандалите със Стърн
нямали нищо общо с теориите за конспирации, които свързвали смъртта на
Джеймс Джордан и дълговете му от хазарт, и че нищо в разследването не
показвало връзка между двете.
Самото оттегляне се случило толкова бързо, че Майкъл не успял да
информира майка си, която по това време била в Африка. „Бях в Кения с
майката на Майкъл и група деца. Беше толкова спокойно там. Бяхме на
сафари, живеехме в палатки, нямаше вестници, радио, телевизия. Мислех,
че може да дойде краят на света и да не разберем. Два дни по-късно се
върнахме в Найроби, обратно в цивилизацията, за пръв път от десет дни.
Слязох от самолета и се качих в един автобус, който щеше да ни закара за
обяд. Шофьорът четеше някакъв вестник, таблоид, наречен „Дейли
Нейшън“, националният всекидневник в страната. На последна страница
имаше снимка на Майкъл, а заглавието беше: „Майкъл Джордан се оттегля“.
Помислих си, че това е просто лоша шега. Но се оказа, че преди два дни той
е обявил оттеглянето си. Беше очевидно, че майка му нищо не знае. Отидох
при нея и ѝ благодарих, че ни е осигурила девет прекрасни години със своя
син. Тя ме попита: „За какво говориш?“ А аз ѝ казах: „Госпожо Джордан,
синът ви се е отказал от професионалния баскетбол преди два дни.“
„Наистина ли? Не мога да повярвам“, отвърна тя, а аз ѝ показах вестника.
Така тя разбра. След това на вечеря донесох шампанско и вдигнахме тост за
Майкъл и великолепната му кариера. Но докато се върнем в Чикаго,
празничното настроение беше изчезнало. Всички определено бяха
депресирани. Случва се при такива внезапни промени, бяхме тъжни“, казва
вицепрезидентът на „Чикаго Булс“ Стив Шанвалд, който пътувал с Делорис.

405
 В НБА се усетила най-голямата дупка. Кой сега щял да бъде лидерът на
лигата? Кой може да замени най-голямата атракция в историята на
баскетбола?
По ирония на съдбата в пресата се появили и репортажи, според които
Стърн умолявал Джордан да не се оттегля, но липсвали каквито и да били
подробности за това. Какво всъщност се е случило ще остане забулено в
сянка и мълчание - просто поредният мистериозен момент от живота и
легендата на Майкъл Джордан.

406
 ГЛАВА 30
ДИАМАНТЕНАТА МЕЧТА
Стив Кър пристигнал в Чикаго малко след началото на тренировъчния
лагер през 1993 г. Гардът бил свободен агент. Бил бавничък, с шокираща
руса коса и убийствена стрелба. Той имал нетърпението и качествата да
помогне на отбора. Вече бил чувал всички слухове в НБА за това колко
трудно е да бъдеш съотборник на Джордан. Но седмица след като подписал
договора си, факторът Джордан мистериозно изчезнал.
Вместо това единственият му контакт с Майкъл бил, когато го мернел в
залата по време на тренировка. Той посещавал заниманията на тима, който
изоставил. Празнината, която се чувствала от напускането му, била огромна.
Джордан дълго намеквал, че може да се откаже, но след официалното
обявяване на оттеглянето си често се връщал в залата, за да види точно как
изглежда отсъствието му. Надявал се, че безвъзвратността на решението му
ще му помогне да намери своя път. По думите му сега той имал безкрайно
време за семейството си, което трябвало да му помогне да успокои мислите
си. Той все още тъжал за баща си - нещо, което медиите и хората около него
не виждали - и се опитвал да намери пътя в новия си живот.
„Идваше поне веднъж дневно. Влизаше и гледаше тренировката. Мислех,
че просто иска да държи под око момчетата и треньорите. Така че го видях
няколко пъти. Дойде и на няколко мача през сезона. Седеше, облечен в
костюм, в „Юнайтед Център“, спомня си Кър. Но дори това призрачно
присъствие на трибуната по време на тренировка било доказателство, че
тимът ще продължи да се развива.
„Мисля, че в този момент отборът най-накрая се превърна в „тима на Фил“.
И без да съм бил в него преди, съм сигурен, че Фил е имал доминиращо
присъствие и това се е усещало. Но чак сега тимът беше негов, след
оттеглянето на Майкъл. Така трябваше и да бъде. Трябваше да има някой,
който да води. В този отбор имаше много характери, много его... имаше
велики играчи. Но знаете, че Скоти не беше човекът, който ще наложи
контрол върху всички останали и ще заеме лидерската позиция. Той беше
любимият съотборник на всички, но една от причините да бъде такъв, беше,
че е много уязвим. Докато Фил определено не беше“, допълва Стив Кър.
Някои наблюдатели подценявали Джексън, като предполагали, че успехите
му са плод на способностите на Джордан. Критиците обаче замлъкнали,
когато видели как се справя треньорът без суперзвездата. Той се превърнал
в лидера, от който този тим имал нужда, когато най-добрият баскетболист,
останал в състава, бил несигурен и се борел за предоговаряне на
финансовите си условия. Няколко години преди това Пипън подписал
дългосрочен договор, който скоро не бил вече адекватен на нарасналите
407
заплати в лигата. Макар че клубът се съгласил да му плати накуп
разсрочените пари, Рейнсдорф бил твърдо против от предоговаряне на
заплатата му.
„Мисля, че Скоти беше уязвим, защото беше много човечен. Това е
причината, поради която всички го обичаха. Знаете, той подписа този
дългосрочен договор. Наистина не беше платен добре. Стана му трудно да
живее с тази мисъл. Имаше чувството, че не го ценят. Това са чувства, които
измъчват всеки човек в един или друг момент. Това беше Скоти и ние
наистина много го ценяхме, защото се чувствахме като него. Макар да не
бяхме, поне във физическо отношение. Приличахме емоционално повече на
него, отколкото на Майкъл. Майкъл дори не изглеждаше обикновен човек -
беше толкова самоуверен и силен“, казва още русият гард.
Скоро обаче Джордан започнал да губи своя имидж на свръхчовек. Той се
изгубил в мъката си след смъртта на баща си през август, а всеки успех,
който постигал някъде, засилвал тъгата му, както щял да признае по-късно.
Потъвал в нея все по-дълбоко с всяка следваща история, като например
арестите на убийците на баща му. Джордан рядко показвал слабостите си, но
в онези дни търсел отчаяно някаква утеха. Скоро започнали да се прокрадват
слухове. С благословията на Рейнсдорф Майкъл започнал да се появява все
по-често в тренировъчната база на бейзболния „Чикаго Уайт Сокс“ в
Комиски Парк и да батира. И типично за него, той тренирал пет пъти в
седмицата, връщайки се към спорт, който не бил практикувал повече от 10
години. Помагали му професионалистите от състава - Франк Томас, Майк
Хъф, Дан Паска и Хулио франко. Той искал да се върне в спорта, който баща
му толкова много обичал и за който говорел постоянно, дори когато Майкъл
вече бил на върха в баскетбола.
„Това беше най-голямата мечта на баща му - той да играе бейзбол. Джеймс
искаше да го види като професионален бейзболист. Самият Джордан-старши
играел полупрофесионално. След смъртта на баща си Майкъл поиска да
сбъдне поне малко мечтата му. Когато чух с какво се занимава, това беше
първото, което си помислих: „Исусе, това момче планира да играе бейзбол в
професионалната лига.“ После се сетих, че всички баскетболисти мечтаят да
могат да играят бейзбол“, казва Фил Джексън.

„Сокс“
Джордан разкрил плановете си пред репортера от „Чикаго Трибюн“ Боб
Грийн, с когото работел и по биографичната книга „Hang Time“. Те пътували
заедно един ден, когато колата минала покрай Комиски Парк и Майкъл
подхвърлил, че това скоро може да е новото му работно място. За
журналиста самото пътуване било запомнящо се заради маниакалното
408
поведение на хората, феновете скачали и излизали изневиделица пред
колата, тропали на стъклото и молели Джордан да им даде автограф на някое
парче хартия. Грийн бил изненадан колко спокойно Джордан приемал това
поведение, за него било като ежедневна рутина. Репортерът вече не се чудел
защо звездата прекарва толкова време в хотелската си стая, скрит зад двойно
подсигурени врати. Изглеждало, че Джордан е свикнал да споделя всеки
свой личен момент с гладния бог на публичния си имидж. Веднъж отишъл в
Калифорния и покарал колело със свой приятел, когато минали покрай едно
игрище, където група момчета играели баскетбол. Джордан поискал да се
включи и приятелят му отишъл да говори с играчите. Момчетата си
помислили, че се шегува, когато видели Въздушния наистина да стои
наблизо. След това той скочил и поиграл с тях със страстта си от едно време.
Наоколо се събрала такава тълпа, че той побързал да си тръгне. След това
Джордан споделил на Грийн, че смята да използва случката за нова реклама,
и оставил журналиста да се чуди дали това не е шега.
Грийн запазил новината за превъплъщението на Майкъл в бейзболист за
себе си, но много хора около звездата започнали да се досещат какво става.
Сони Вакаро, който вече не работел за „Найк“, разказва как Джордан му
съобщил решението си. „Той ме попита какво мисля за това и успя да ме
убеди, че идеята е добра. Надали някой е очаквал Подобно нещо от него. Той
каза: „Мисля да играя бейзбол.“ Винаги е мислел за себе си като за
бейзболист. Каза ми, че това ще му помогне да се справи с мъката си... За
него беше лесно да направи Подобно нещо, защото го приемаше като
предизвикателство.“ Вакаро бил удивен от желанието на Джордан да играе
бейзбол. Това решение имало и едно предимство - щяло да измести внима-
нието от скандала със зависимостта от хазарт на Майкъл. „Не беше лесен
момент за Майк. Той разбра, че е взел някои наистина много погрешни
решения. Извини се на хората, които бяха засегнати, и продължи напред.
Трябва доста смелост, за да се оттеглиш по начина, по който той го направи.
Още повече смелост трябва да се впуснеш в един нов спорт като бейзбола и
да поемеш риска да се провалиш, след като си бил толкова невероятен в нещо
друго. Но Майкъл беше безстрашен“, казва мениджърът на Джордан Дейвид
Фалк.
Джордан се обадил на Боб Грийн през януари и му разрешил да публикува
новината за плановете си. Той продължил да тренира упорито на базата на
„Уайт Сокс“ и смятал да се включи официално към тренировките на отбора
през пролетта, когато тимът се местел за подготовка в Сарасота, Флорида.
„Това не е някаква фантазия“, казал Джордан на журналиста. Щял да има
истински договор. Естествено, решението му било съпътствано с много
съмнения, но както винаги Джордан бил движен от недоверието на другите
към него и желанието да се докаже. Много от близките му пък си задавали

409
въпроса: „Това някакъв вид покаяние ли е, или поклонение към паметта на
баща му? Или и двете?”
Той пристигнал в Сарасота дни преди 31-ия си рожден ден заедно с Грийн,
който работел върху нова книга. Първият му ден бил запомнящ се. Облечен
в бейзболен екип, със своя номер 45, той тръпнел от нетърпение, все едно е
преди мач от Малката лига.
„Изведнъж отново се почувствах като дете“, казал той. Единствената
разлика била, че вече бил легенда, която предизвикала треньора на „Уайт
Сокс“ Уолт Харниак да възкликне за него с учудван: „Какво трудолюбиво
копеле!“ Тези неща обаче не му помогнали да се превърне в голям
бейзболист. Той не бил играл организиран бейзбол от март 1981 г., когато за
последно излязъл на терена с екипа на гимназията „Лейни“. Но отдаден на
мечтата си да играе голям бейзбол, Майкъл тренирал от сутрин до вечер. И
това обаче се оказало безполезно. Постигнатото в любимия му от дете спорт
трудно можело дори да се доближи до имиджа му на легенда в баскетбола.
Посредственото му представяне не спряло хиляди фенове да пътуват и да
пълнят трибуните в Сарасота. Популярността и интересът към Джордан
принудили шефовете на местния стадион „Ед Смит“ да сложат
допълнителни бариери, които да спират тълпата. По принцип пролетните
подготвителни лагери не предизвиквали никакъв интерес, но този път
присъствието на допълнителни гардове и хора от отдела за връзки с общест-
веността било абсолютно необходимо. Автобусът на тима бил постоянно
ескортиран от охрана, а пиарите държали пресата настрани. Около
бариерите винаги имало опашки от фенове, които желаели автограф.
Джордан се стараел да зарадва всички, с което се различавал от
съотборниците си. Бейзболистите отказвали да се разписват на феновете си
след споразумение, подписано от всички членове на Съюза на играчите и
което Рейнсдорф не одобрявал. Откритото отношение на Джордан към
феновете му и постоянното му присъствие на пресконференции му донесло
неодобрението на новите му съотборници, които се опасявали, че по този
начин застрашава статуквото. Играчите на „Уайт Сокс“ се държали студено
с него от самото начало на преобразяването му.
Единственото място за бягство на Джордан била къщата, която наел в
квартала на стадиона. Вечер сядал на задната веранда и се взирал в звездите,
вероятно точно както правел прадядо му Доусън преди десетилетия. Майкъл
усещал духа на баща си навсякъде, където и да отидел. Всеки малък детайл
от играта му напомнял за Джеймс и времето, когато му хвърлял топката в
задния им двор. Джордан си казвал: „Ще го направим отново заедно, татко.“
Той дължал този опит на Джеймс, който навремето го окуражавал във всеки
един момент от баскетболната му кариера.

410
 Въпреки че никога не го показал и изказал, скоро новото
предизвикателство щяло да се превърне в очевиден провал, а неговите
хиляди фенове, дошли във Флорида, видели как любимият им спортист пред
очите им се превръща в посредствена и колеблива фигура на стадиона.
Всички усещали, че мястото му не е там. След години, прекарани като
доминираща фигура в баскетбола, на бейзболния терен той просто се
надявал да намери местенце в отбора. Всеки ден гледал с надежда към
треньорите, нещо, което не му се било случвало от времето му в гимназията.
Съотборниците му трябвало да признаят едно - това момче не се страхувало
дори да изглежда зле на терена. Оставял сърцето си в играта, опитвайки се
да стигне до първа база с немощните си удари. Няколко пъти бил близо до
успех, но в повечето случаи пропускал. Според някои специалисти бил
твърде висок за зоната си. Дори Майкъл се съгласил с това твърдение:
„Погледни тези ръце“, казвал той, сравнявайки се е останалите от отбора.
Сред мнозината журналисти, посетили лагера на „Уайт Сокс“ онази пролет,
бил и Стив Улф от „Спортс Илюстрейтид“. Репортерът написал
подигравателен материал за Джордан и заключил: „Майкъл Джордан и
„Уайт Сокс“ са направо смешни“. „Той трябва наистина да стегне обувките
си, ако аз хвърлям срещу него. Ще ми е интересно да видя колко пъти ще
замахне ялово при моите хвърляния“, казал на Улф питчърът на „Сиатъл
Маринър“ Ранди Джонсън. Не всички бейзболисти обаче били толкова
жестоки, но малцината оставали анонимни в подкрепата си. Джордж Брет от
щаба на „Канзас Сити Роялс“ разкрива: „Играчите от Лигата искаха да го
видят, че се проваля. Те не можеха да допуснат той да успее, защото това
щеше да е шамар за тях.“ Боб Грийн след това отбелязва, че най-яростният
критик Улф работи за списанието, което използвало лика на Джордан за
корицата си, за да си повиши продажбите, а в телевизионните си реклами
обещавало куп спортни принадлежности, свързани с Въздушния, само и
само да продаде повече годишни абонаменти. Майкъл също бил обиден от
статията. Той се зарекъл никога повече да не дава интервюта и да не говори
с представители на списанието и наистина изпълнил заканата си, независимо
от всичко, което му се случило след това.
Обидите обаче не го отчаяли, напротив - мотивирали го. „Наистина се
опитвам да се науча да играя тази игра“, казал той на близките си. След
дузина предсезонни мачове накрая стигнал до мечтаната база. Играта му на
другите позиции по терена също била истинско приключение. В първия си
мач, срещу „Минесота Туинс“, той отиграл добре една ситуация в шестия
ининг, а след това пратил топката в трета база за точка. След това Дан Хоуит
ударил хоумрън, а Джордан записал нова точка. След мача съотборниците
му вдигнали купон в негова чест в един клуб. Но въпреки това нямало начин
да попадне в групата от 25 играча за основния състав на тима. Седмица преди

411
началото на тренировъчния лагер бил потърсен от „Бирмингам Баронс“ от
Алабама, тим от Дабъл А Южната лига, или както било известно -
първенството за развиващи се и предимно млади играчи. Той прекарал
последната си седмица във Флорида в тренировки с други млади
бейзболисти - една 31-годишна надежда сред пъпчиви тийнейджъри.

Дом, скъп дом, Чикаго

На 7 април Джордан се завърнал в Чикаго, за да играе в благотворителен
демонстративен мач на Ветровития град между „Уайт Сокс“ и „Кюбс“.
Първоначално треньорът на „Сокс“ не искал да го пуска в титулярния състав,
но срещата събрала 35 000 души, които искали да гледат точно Джордан. За
тяхна радост Майкъл излязъл на терена още в първия ининг. Той направил
два от четири успешни удара и след десет ининга резултатът бил 4-4. Играта
му в дясната част на терена и на базата била удостоена с бурни овации от
щастливите му почитатели.
„Какъв ден за Майкъл Джордан!“, казал след срещата треньорът на „Кюбс“
Хари Карей, който преди мача поговорил малко с Джордан. Усмивката
озарявала лицето на Майкъл, който се чувствал като дете, което сбъдва
мечтата си.
Всеки наблюдател обаче искал да знае едно - до кога тази усмивка ще грее
на лицето на Джордан и дали ще посърне, когато разбере, че няма място в
професионалната бейзболна лига? На този въпрос той отговорил, че „просто
иска да отдаде уважението си на този спорт“. Той обяснил: „Тук съм, за да
видя дали го мога и да се забавлявам.“ След време близките му ще
отбележат, че този ден и мачът между „Уайт Сокс“ и „Кюбс“ са били най-
щастливите моменти от бейзболната му кариера, а някои дори ще бъдат и
по-крайни - най-щастливият му ден въобще. Мачът, предаван в цялата
страна по телевизионния канал WGN, показал, че заигравката на Джордан е
бейзбола всъщност не е толкова нелепо решение, колкото изглеждало в
началото.
На следващия ден той пристигнал в Бирмингам, където го посрещнали
хиляди фенове. Те пристигали от всяко кътче на страната. Славата на
Джордан направила популярна нисшата лига, а рекордите за посещаемост на
мачовете падали един след друг. Бизнесът със сувенири също процъфтявал.
Журналистът Джей Ей Аданде също посетил Бирмингам, за да види с очите
си и да разкаже историята на читателите на „Вашингтон Поуст“: „Спомням
си как отидох на стадиона и го загледах. Беше нереалистично. Все пак това
беше Майкъл Джордан, който седеше на пейката на бейзболния стадион,
едно наистина малко игрище от долните дивизии, в Бирмингам, Алабама.
Как въобще е възможно Подобно нещо?“

412
 Боб Грийн също бил стъписан от гледката на хиляди фенове, чакащи по
цяла нощ на открито, когато дъждът отлагал или прекъсвал мач. Но най-
учуден бил Джордан, който постоянно чувал песните на феновете от
трибуните: „Искам да съм като Майк.“ Този плам останал незабелязан от
отборите в Мейджър Лийг, но бил радушно приветстван от отборите в
долните дивизии. Приветствията продължили въпреки седемте провала в
първите му девет батирания на старта на сезона в Бирмингам. Той успял само
в два от опитите си - един слаб удар и един през цялото игрище.
Най-голямата изненада за всички, които го познавали от баскетболните му
дни, дошла, когато изведнъж видели, че в очите му ги няма пламъкът и
изражението на безкрайна самоувереност, така типични за него.
„Беше объркващо, дори дразнещо. Направо мислех, че ще полудея. Не си
спомням кога за последно бях самоуверен. Работих твърде упорито, а се
показах като глупак. През последните девет години светът беше в краката
ми. Сега съм просто един играч от долните лиги, който се опитва да хване
окото на големите отбори“, казал Майкъл на Айра Беркоу от „Ню Йорк
Таймс“. Той обяснил, че желанието да опита в бейзбола се появило още през
1990 г. „Беше идея на баща ми. Видяхме как Бо Джексън (Бо Джонсън (роден
на 30 ноември 1962 г.) - бивш американски професионален играч по футбол и бейзбол)
и Дейон Сандърс (Дейон Сандърс (роден на 9 август 1967 г.) - бивш американски
професионален играч по футбол и бейзбол, записал и няколко рапалбума) успяваха в
два спорта и баща ми каза, че и аз бих могъл да успея в бейзбола. Каза ми:
„Имаш способностите“. Мислеше, че съм се доказал достатъчно в
баскетбола и може да искам да дам шанс на бейзбола. Казах му: „Не, не съм
постигнал всичко в баскетбола. Не съм спечелил титлата.“ След това обаче
спечелихме титлата и пак започнахме да говорим за бейзбол. А после взех
още два шампионски пръстена. И после го убиха“, допълва Майкъл.
Той не се притеснявал да говори за баща си и това как усеща присъствието
му в онези дни, в които се опитвал да сбъдне мечтата на Джеймс. „Понякога
си говоря с него наум. И го чувам да ми казва: „Продължавай да правиш
това, което искаш. Ще успееш. Не се страхувай, че ще се провалиш. И да не
ти пука от медиите.“ След това ми казва нещо смешно или някой спомен от
времето, когато бях дете и играехме бейзбол заедно в задния двор“, признал
Майкъл от мястото си в съблекалнята на „Барънс“.

Автобусът
В онези дни се разчуло, че Джордан си купува скъп луксозен автобус, с
който да пътува по черните пътища на Юга спокойно с новите си
съотборници. Това било спекулация. Той дори не наел превозното средство,
макар да му предложили. Спонсорът, който осигурявал автобус за

413
„Бароните“, просто решил да предостави на тима по-луксозно возило, което
разполагало със свалящи се седалки, за да облекчи дългите пътувания до
Нешвил, Рейли, Грийнвил и Орландо. Джордан обяснил, че в луксозния
автобус можел да загрява и разтяга, но признава, че имало и друго
предимство - не искал да се окаже в счупен автобус посред нощ насред
нищото в южните щати. „Не знам кой ме следва. Не искам да бъда толкова
уязвим. Мисля за това, което се случи с баща ми“, казал той.
Със същите съображения той се сдобил с два пистолета, които държал в
дома си в предградията на Чикаго. Винаги бил нащрек кой е около него, а
след смъртта на Джеймс станал още по-внимателен.
Говорело се, че нерядко си позволявал да играе на домино със
съотборниците си, което им дало възможност да надникнат в пълния му с
банкноти портфейл. Но през повечето време той предпочитал да остане сам
на задните седалки на автобуса по време на дългите пътувания. Както във
всеки отбор, в който играел, Майкъл успявал да изгради емоционални стени
около себе си. При едно завръщане в Чикаго признал пред Джони Бах, че се
чувствал различен от другите още по време на участието си в детските
бейзболни отбори и това се дължало на факта, че е единственото тъмнокожо
момче сред белите. До голяма степен работата на Фил Джексън като треньор
се състояла именно в това да свали тези насила сложени бариери между
Джордан и съотборниците му.
Престоят му в долните дивизии го върнал към онези моменти с баща му в
детството му, както и към отчуждението, което усещал тогава. Той
поддържал дистанцираността си спрямо съотборниците си и това не
учудвало никого. Не се държал грубо или арогантно. Не и по времето, в
което играел бейзбол. Но все още разчитал на антуража си да го разделя от
другите и най-вече на Джордж Кохлер. Хуанита посетила мъжа си няколко
уикенда, като довела и децата, но през останалото време Майкъл бил само с
Джордж.
През 2011 г. журналистът Джак Маккалъм върнал Джордан към годините
му в „Бирмингам Барънс“. „Беше просто заради бейзбола. В дните с
„Бароните“ имах доста самотни нощи. Бяхме само аз и Джордж - пътувахме,
говорехме си. Мислех много за баща си, знаех, че е накъде горе и ме
наблюдава. Това ме правеше щастлив. Знаех, че и това, че играя бейзбол, го
прави щастлив“, казал Майкъл.
Алабама не била културен шок за Джордан, който все още пазел спомени
от живота си в Северна Каролина. Той отседнал в къща под наем в
Бирмингам с баскетболен кош и това му позволило да се забавлява със
съседските деца. Намерил и отлични голфигрища, заведения и партита около
нечий басейн. Скоро вече се чувствал и достатъчно отпочинал, а това се от-
разило на играта му. Постигнал успеваемост в 30 процента от ударите си

414
като батър. Възходът му обаче не продължил дълго и скоро пак започнал да
изпитва сериозни затруднения в играта. „Той се опитваше да се състезава с
играчи, които имаха над 350 000 хвърляния в живота си. В бейзбола успехът
е въпрос на хиляди повторения на едно и също действие. Ако Майкъл беше
останал в бейзбола в гимназията, не се съмнявам, че щеше да изкарва в този
спорт толкова пари, колкото и от баскетбола. Но в момента той не е
първокласен играч. Просто не му достигат няколко години, за да стигне до
Мейджър лигата“, оправдава го треньорът на питчърите Том Хаус.
Предния октомври, когато Джордан обявил оттеглянето си от баскетбола,
Лейси Банкс още на следващия ден предположил в колонката си, че Майкъл
ще се върне в баскетбола. След като видял средняшкото му представяне като
батър, Банкс пристигнал в Бирмингам и започнал да убеждава звездата да
направи точно това, но Джордан отказал. „Все още не вярвам, че ще остане
далеч от кошовете. Доказателството е поредният му провал“, казал
репортерът за „Сън Таймс“. Но от съблекалнята на „Бароните“ Джордан
само се изсмял на приказките за „бляскавото си завръщане“ в НБА. „Той
говори, все едно съм някаква религиозна фигура“, казал Джордан.
„Джордан настояваше, че времето му в баскетбола е отминало. А Лейси се
връщаше постоянно и го умоляваше. Питаше го: „Няма ли поне минимален
шанс да го направиш?“ а Майкъл отвръщаше: „Винаги има шанс, но точно в
момента той наистина е много, много малък“, допълва Джей Ей Аданде.
Дори с временните спадове в играта му Тери Франкона виждал, че Джордан
наистина се развива. Всяка вечер той оставал до късно на стадиона и
разпитвал треньора си къде са му слабите места и върху какво да работи, за
да има бъдеще в спорта. По-късно Джордан признал, че тези разговори
започнали малко след като в ума му се промъкнала мисълта да се откаже.
Той не искал да става за посмешище на феновете си и да заема мястото на
някой по-млад играч, който има повече възможности да успее. Но Франкона
му напомнил, че в бейзбола прогрес се постига много бавно и че той вече е
започнал да вижда такъв в играта на Джордан. Но въпреки това усилията,
които Майкъл полагал, оставали необичайни и необясними за мнозинството
бейзболни специалисти.
В последния месец от сезона той успявал в 22 процента от батиранията си
- в 436 опита той успял 88 пъти, 30 пъти овладял базата и записал 46 ръна.
Стабилното му представяне му гарантирало място в по-висша лига. Той
подписал със „Скотсдейл Скорпиънс“ в есенната лига на Аризона. Изглеж-
дало като победа за усилията му, но много малко други специалисти, освен
Тери Франкона, виждали същото. За Джордан това било поредното
доказателство за несигурното му бъдеще в бейзбола. Някогашното му
впечатляващо самочувствие го нямало, но той оставал изненадващо
постоянен. Бил достигнал до момент в живота си, в който изпитвал само тиха

415
ярост и било въпрос на време да я признае. Тя ставала все по-силна, докато
в един момент най-важният въпрос в ежедневието му щял да стане кога най-
накрая ще му писне.

416
 ГЛАВА 31
ЗАВЪРНИ СЕ!
Докато полагал неимоверни усилия да се нагоди към ритъма на питчърите,
Джордан все пак държал под око и света, който бил изоставил. Той
наблюдавал какво се случва с неговите „Булс“ и се забавлявал с опитите на
шефовете на НБА да му намерят заместник като маркетингово оръжие на
Лигата. Майкъл бил любопитен да види и как ще се представи Пипън без
него през пролетта на 1994 г. Излязъл от сянката на Джордан, Скоти показал
изненадващ прогрес и се превърнал в първокласен играч. Той спечелил
приза за най-полезен играч в Мача на звездите през февруари и завършил
редовния сезон с 22 точки, 8,7 борби, 5,6 асистенции и 2,9 откраднати топки
на мач. „Биковете“ записали 55 победи този сезон, само с две по-малко от
предишния си с Джордан.
На пръв поглед отборът се справял много добре, но зад кулисите гневът на
Пипън се засилвал. „Булс“ стигнали до плейофите в Източната конференция
и до сблъсък с „Никс“, но започнали със серия 0-2. Мач номер 3 внезапно се
оказал от критична важност, но Чикаго започнали слабо и него. „Биковете“
успели да наваксат чак в края на последната част и дори повели, но 1,8
секунди преди сирената Патрик Юинг вкарал, за да изравни на 102-102. По
време на последвалия таймаут Фил Джексън наредил на Пипън да вкара
топката в игра и да я подаде на Тони Кукоч за последна стрелба. Скоти
изпсувал към треньора и седнал на пейката, отказвайки да се върне на терена.
Репортерът на ESPN Андрея Кремер и операторът му станали свидетели на
целия инцидент, включително яда и шока на съотборниците на Пипън. Най-
бесен и изненадан бил Картрайт. Без да се впечатли, Джексън наредил на
Пийт Майърс да изнесе топката. Кукоч я поел и стрелял от 7 метра, за да
донесе драматичната победа. Това бил четвъртият мач за годината, спечелен
по този начин - с кош, вкаран със сирената. Но празненствата били
помрачени от поведението на Пипън. Пред медиите било обяснено, че Скоти
се е почувствал обиден, защото очаквал, че след сезона, който изиграл, тряб-
ва да му гласуват доверието да стреля за победата. Никой не споменал, че
Пипън бил разкъсван от ревност към европееца, който още от първия си
сезон получавал по-голяма заплата. След мача Джексън казал пред
журналистите: „Когато се стигна до последната атака, Скоти Пипън не беше
ангажиран с мача. Той поиска да не участва в отиграването. Това е всичко,
което мога да кажа за случилото се.“
„С Фил разменихме няколко думи. Това е всичко. Не Фил реши да не се
върна на терена. Просто разменихме няколко думи и аз си седнах. Мисля, че
бях ядосан. Направихме всичко възможно, за да спечелим мача. Можехме да
417
спечелим. Тони вкара отново по впечатляващ начин. Това беше поредната
гениална комбинация на Фил“, обяснил след мача от съблекалнята Пипън.
В Бирмингам Джордан бил разтърсен. „Горкият Скоти! Все му казвах, че е
трудно да играе моята роля“, казал той на журналистите, без да съзнава как
този случай ще промени собствената му кариера. Майкъл съжалявал Пипън
и знаел, че този инцидент ще доведе до много проблеми за приятеля му.
„Извиних се на отбора и на Фил Джексън. Не мисля, че трябва да се
извинявам на някой друг“, казал след няколко дни Скоти пред медиите. Но
„Булс“ изгубили серията от „Никс“ в седем мача.
„Беше опустошаващо за нас. Скоти така и не разбра колко силно са
повлияли на отбора действията му. Беше ми тъжно за него“, казал Стив Кър
след време. Краузе бил бесен след инцидента. Пипън изкарал целия сезон в
публични дрънкания с генералния мениджър по въпроса за заплатата си.
„Не мисля, че можете да кажете, че бягам от отговорност. По-скоро беше
глупава грешка. Това е всичко. Никога не съм бягал. Мисля, че ще продължа
да се старая най-много от всички. Аз съм умен баскетболист, играя здраво и
съм отборен играч“, коментирал Пипън в своя защита.
Макар че бил смятан за един от най-добрите баскетболисти в Лигата,
Краузе започнал да търси начин да продаде Пипън. Проблемът бил как да
намери друг стойностен играч, с когото да го замени. Накрая се споразумял
със Сиатъл на размяна с Шон Кемп и избор от драфта, което щяло да му
позволи да вземе блестящия млад гард на „Темпъл“ Еди Джоунс. В по-
следната минута обаче собственикът на „Свръхзвуковите“ се отказал от
размяната и провалил плановете на Краузе. Пипън пък допълнително бил
раздразнен от плановете на клуба да се освободи от него.
Паузата между сезоните се оказала наистина напрегната. Хорас Грант вече
бил свободен агент и след скандал с Джери Рейнсдорф подписал с „Орландо
Меджик“. При тези обстоятелства Картрайт решил да се оттегли, но по-
късно се върнал на терена с екипа на „Сиатъл“. Джон Паксън също решил да
се „пенсионира“.
Джексън гледал разпадането на своя добър отбор, като същевременно
преговарял с Краузе за собствения си нов договор. Треньорът вече разбунил
духовете в края на сезона с безапелационно уволнение на Джони Бах след
плейофите. Това станало в ужасен момент от живота на ветерана, само
няколко седмици преди 70-ия му рожден ден. По ирония на съдбата малко
преди това Бах казал пред медиите, че треньорският екип никога не бил
работил толкова добре и задружно, както през 1994 г. „В края на сезона
нямах основание да се опасявам, че договорът ми няма да бъде подновен.
Първият човек, който ми каза, че това няма да се случи, беше Фил. Той дойде
и ми каза: „Няма да преподпишем“. Бях шокиран. Ако беше друг момент,
можех да се защитя. Джексън ми каза още: „Наистина най-добре за теб е да

418
напуснеш. Шефовете вече са решили.“ Бях разочарован. Шокиран. Не се
съпротивлявах. Просто не можех да повярвам. Поисках среща с Краузе, но
той ми каза същото. Затова станах и си тръгнах. По онова време имах много
проблеми в личния си живот. Бях в края на тежък развод след дългогодишен
брак. Трябваше да направя нещо. Онова лято имах чувството, че всичко
около мен се срива. След това получих сърдечен удар. Това беше поредният
шок за мен и ми отне още много време, докато мога пак да повярвам на
някого“, казва ветеранът.
Уволнението на Бах било един вид отмъщение. Бах отдавна не бил фаворит
на Джексън, тъй като окуражавал Джордан да играе своята си игра и да
пренебрегва системата на триъгълника. В клуба се говорело, че връзката
между Бах и Майкъл била заплаха за авторитета и контрола на Джексън
върху отбора, макар че старият помощник-треньор бил голям поддръжник
на Фил. На всички било ясно едно - Бах дразнел старши треньора. „Бяхме
много различни като характери и хора“, признава Бах.
В онези дни, а и по-късно, Джексън щял да обяснява уволнението на Бах
като резултат от гнева на Краузе от написаното в книгата „Правилата на
Джордан“. „Отношенията между Бах и Краузе бяха причината. Нищо не
вървеше добре. Отразяваше се зле и на треньорския екип, защото тогава
отчаяно имахме нужда да работим заедно. Джери обвиняваше Джони за
написаното в „Правилата на Джордан“. Нямаше съмнение, че именно Бах е
предоставил информацията на автора. Джери си мислеше, че Джони говори
твърде много. Бах пък страдаше, че Джери го тласка към анонимност, не го
уважава и затова не се държеше уважително с него и не се отнасяше с Краузе
като с шеф. Това продължи дълго време. Можех да огранича контактите им,
но не мислех, че това е добре за работата. Ставаше дума за моя екип. Въпреки
това се съгласих да опитам известно време. След това почувствах, че
моментът за раздяла е дошъл, знаех, че Джони бързо ще си намери друга
работа в Лигата. Всичко вървеше добре за него. Не исках да го разочаровам,
но и не исках аз да се товаря сам с всичко“, спомня си Джексън.
Чак след години щяла да стане ясна истинската роля на Бах в книгата
„Правилата на Джордан“. Предполага се, че авторът Сам Смит разкрил на
Рейнсдорф, че не помощникът, а самият Джексън е неговият източник.
Рейнсдорф почти насила накарал Смит да повтори признанието си пред
Краузе. Това вбесило генералния мениджър, който обвинил Джексън, че
умишлено го е заблуждавал, че Бах е проговорил пред писателя и е
анонимният източник на пикантните подробности от кухнята на клуба.
Самият Смит също по-късно по друг повод ще признае, че неговите „очи и
уши“ в „Булс“ са били играчите и самият Джексън, а не Бах.
„Фил ме излъга. Всъщност той уволни Джони“, казва след време Краузе.
„Беше идея на Фил да уволним Бах. Той ми каза за лошите взаимоотношения

419
между Джони и Краузе. Каза, че това прави работата невъзможна. Беше си
негова идея. Никой друг не беше дори мислил за това“, допълва Джери
Рейнсдорф.
След като се възстановил от сърдечния удар, Бах бил назначен на работа в
„Шарлот Хорнетс“. Чак след години той научил истинската причина за
уволнението си от „Чикаго“ и обвиненията, че е изнесъл информация от
кухнята на Сам Смит. Бах казал тогава, че седнал и прочел книгата поне
четири пъти, като търсел своите думи в текста. Всички негови цитати обаче
били записани и едва ли биха могли да бъдат окачествени като скандални.
„Не намерих нито едно свое неправилно цитирано изказване. Сам очевидно
е добър разследващ журналист. Да, рисуваше Майкъл по начин, който той
не харесваше, но то беше резултат от това, което му бяха казали. Книгата
наистина беше много внимателно написана. Не мисля, че Сам беше изопачил
нещо“, казва Бах.
Краузе пък бил смутен, че е бил манипулиран и е уволнил невинен човек.
Лъжата всъщност била разкрита след години, когато Бах вече работел като
помощник-треньор в Детройт. Една вечер, когато „Пистънс“ гостували в
Чикаго, изпълнителният директор на „Детройт“ Рик Сънд казал на треньора,
че Краузе иска да говори с него. Бах се отправил за срещата със смесени
чувства, но накрая бил изненадан: „Джери говори с мен много емоционално.
Винаги съм си мислел, че клубът е взел решението за освобождаването ми,
а не Фил. Мислех си, че Джери има пръст в цялата работа. Но той се извини
и наистина го мислеше. Приех извинението му.“
По-късно Бах обсъдил случилото се и с Джексън, но какво е станало между
двамата тогава, останало в тайна. „Стига с това. Предполагам той знаеше как
се чувствам. Винаги съм си мислел, че имаме стабилни взаимоотношения.
Пет години седяхме на пейката заедно. Глупаво е, че не успях да се защитя.
Но сега тези неща вече не са важни, както бяха тогава“, признава Бах.
Разкритията изяснили и любопитни подробности за Фил Джексън и
стратегията му спрямо Майкъл Джордан. Останал въпросът защо треньорът
говорил толкова със Сам Смит и по този начин е рискувал работата си и
отношенията си с най-бляскавата звезда на баскетбола и шефа си в Чикаго?
Един дългогодишен служител в клуба, който ежедневно работел е Джексън,
анонимно настоява, че Фил е направил това, за да получи по-голям контрол
върху отбора си. Една от най-големите вреди на книгата била, че тя
допринесла много за отчуждаването на Краузе от играчите. Тя обаче
помогнала за изграждането на имиджа на лидер на Джексън. „Идеята беше:
„Хайде да сринем Майкъл Джордан и да го подчиним на моите интереси.“
Фил искаше да ограничи някак контактите на Майкъл с медиите. Той винаги
използваше тактиката „Ние срещу Медиите“, „Ние срещу шефовете“. Така
можеше да се утвърди като водач“, казва служителят на „Булс“.

420
 Дълги години треньорът не се признавал за виновен по обвиненията в
изтичане на информация от страна на Краузе и Рейнсдорф. Чак през 2012 г.
той отбелязал, че книгата на Смит е била от огромно значение за
изграждането и еволюцията на „Булс“, защото принизила Джордан до
нивото на съотборниците му. Разбира се, Джексън като треньор искал да
говори на един език с играчите си, но от време на време му се налагало да
взима изключително непопулярни решения, за да може да ги контролира.
„Фил е майстор на игрите на ума“, признава на няколко пъти и самият
Джордан.
Джордан бил поразен от новината за освобождаването на любимия си
треньор, макар че нямал идея за истинските причини. През следващите
години той по всякакъв начин се стараел да привлича Бах в живота си. Но
Майкъл все още ценял и Джексън като свой ментор. Той държал на
специалните отношения между двамата и дългите разговори не само за бас-
кетбол, но и за живота въобще.
„Говорехме си за толкова много различни неща. Най-вече за философия.
Обичахме да се предизвикваме един друг. Мислех си, че мога много да науча
от него. Той самият научаваше постоянно по нещо от играчите, опитваше се
да вижда и от тяхната перспектива. Той беше играл в НБА, но от тогава беше
минало време. Аз му давах представа за съвременния баскетбол.
Отношенията ни бяха на принципа - взимам-давам. Той много слушаше,
когато му говорех. Не се карахме, просто споделяхме концепции. Той
обичаше да ми казва: „Помисли за това, помисли за онова“, спомня си
Джордан отношенията с Джексън от онова време.
Майкъл признава, че от най-голямо значение тогава по ирония било
взаимното доверие. С времето то ставало все по-силно. Когато Фил успял да
спечели Джордан на своя страна, дошли и титлите. След това треньорът
започнал да търси нови начини да мотивира суперзвездата по друг начин и
да поддържа баланса между него и съотборниците му. Джексън положил и
много усилия да засили психиката на Майкъл и да го подготви за огромно
напрежение. Това били уроци, които се оказали много полезни за Джордан
както в баскетбола, така и в бейзбола след това.

Отново на „Чикаго Стейдиъм“

През септември Джордан се завърнал в Чикаго, за да играе в мач,
организиран от Скоти Пипън за благотворителната организация на Джеси
Джексън. Първоначално той се колебаел дали да приеме поканата на бившия
си съотборник, най-вече заради проблемите си с Джексън преди четири
години. Но този мач бил последният му шанс да играе отново на „Чикаго
Стейдиъм“. След него съоръжението щяло да бъде съборено, за да бъде

421
отворено място за строежа на „Юнайтед Център“, зала, планирана да глътне
150 милиона долара. В крайна сметка Джордан решил да се покаже пред
пълната зала. Той извел „белия“ отбор, докато Пипън бил начело на
„червените“. Двамата бивши съотборници изненадващо се вкопчили в
поредната си свирепа битка. Джордан не искал да позволи на никого да
мисли, че е изгубил величието си. Той отново бил познатият стрелец и
хвърлил топката към коша 46 пъти в мача, като вкарал 24 от тях и завършил
с 52 точки. „Белите“ победили със 187-150, а мачът можел спокойно да влезе
в книгите с рекорди заради дългите овации, с които били възнаградени
участниците.
След края на мача Джордан прегърнал Пипън край секретарската маса,
помахал на публиката и излязъл в центъра на игрището. Там паднал на
колене и целунал терена, на който започнал пътят му към величието. „Това
беше целувка за сбогом със „Стейдиъм“ и целувка за сбогом с годините,
които съм играл там. Но не беше целувка за сбогуване с баскетбола. Винаги
ще обичам баскетбола и винаги ще го играя. Просто няма да е организиран
баскетбол“, коментирал той.
Всъщност тази есен той играел в много квартални мачове в Скотсдейл.
Тери Франкона забелязал, че Джордан хвърлял топката по-силно отколкото
я батирал. Но и скоростта на батата му се подобрила, както и овладяването
на базите. В Скотсдейл той завършил с коефициент 0,255 в конкуренция с
най-големите млади надежди на бейзбола.
Боб Грийн го последвал в Аризона и забелязал колко самотно и упорито
тренира и играе пред почти празни трибуни. По-късно през есента Делорис
Джордан му се обадила по телефона и нещо в гласа му ѝ подсказало, че
трябва да го посети. Няколко дни по-късно Джордж Кохлер я взел от
летището и я закарал направо на стадиона за мача му. Тълпата по трибуните
била сравнително рехава в сравнение с мачовете в Бирмингам. Грийн си
спомня, че видял как Джордан излиза трескав на терена и оглежда
трибуните. Поуспокоил се едва когато намерил майка си на мястото ѝ. След
това се усмихнал, нещо, което през последните месеци на мъка рядко му се
случвало.
Същата есен той отново се върнал в Чикаго за церемонията „Салют за
Майкъл“ и изваждането от употреба на потника му с номер 23 в чисто новата
зала на „Булс“. Церемонията щяла да бъде придружена и от откриване на
паметник пред съоръжението - бронзова статуя на Въздушния в действие,
наречена „Духът“. Тази статуя се превърнала в истинско бреме за Майкъл.
Той бил видял макет за нея и с половин уста се съгласил да я поставят пред
„Юнайтед Център“. Но представянето ѝ пред света се превърнало в кошмар
за него. Той настоял пред Грийн, че е истински човек, а не статуя, и
издигането на паметника някак го зазиждало в залата. Но за клуба и града

422
идеята се оказала много добра - статуята на летящия Джордан се превърнала
в основна туристическа дестинация.
Джордан искал поне да избегне участието си в церемонията по откриването
на паметника, която, както и предполагал, преминала по-зле, отколкото
очаквал. Била предавана на живо от TNT. Имало различни инициативи и
речи, докато най-накрая Краузе и Рейнсдорф показали пред събралата се над
двайсетхилядна тълпа паметника. Последвали дюдюкания и освирквания -
феновете не били забравили безславното отпадане от плейофите. „Ей,
момчета, стига, Двамата Джери са добри хора“, опитал се да успокои
привържениците Джордан.
„Двамата Джери“ всъщност вече били свикнали на Подобно отношение.
Краузе винаги бил обект на подигравки и обиди от страна на феновете, дори
и в периода 1991 - 1993 г., когато тимът спечелил серията от титли.
Треньорът Чип Шефер си спомня, че по време на откриването на паметника
видял съпругата на генералния мениджър Телма обляна в сълзи, обидена и
потресена от нещата, които чувала, и освиркванията срещу мъжа си. Преди
години Краузе щял да подмине без реакция поведението на феновете, но
гледката на плачещата Телма, успокоявана от Дийн Смит, го изкарала от
нерви. „Дийн се приближи към нея и ѝ каза, че е мило от страна на Майкъл
да говори хубави неща за мен. Но тя го контрира: „Твърде късно. По
дяволите, твърде късно е за това. Той можеше да направи много повече по-
рано.“ Дийн млъкна и си тръгна. Но аз наистина се гордея със съпругата си.
Тя се похвали пред поне двама човека, че е разкарала Дийн Смит. Беше ѝ
писнало. След това просто си седеше на мястото със сълзи на очи“, спомня
си случая Краузе. Той допълва, че изцяло бил съгласен с мнението на жена
си по отношение на Майкъл Джордан: „Майкъл можеше да направи много
неща през годините, но не пожела.“
След време Фил Джексън отбелязва: „Джери никога не успя да си изгради
добър имидж. Това причиняваше неодобрението на хората към него в
Чикаго. Те го виждаха като кмет, а кметът винаги е мразен от хората. Джери
представляваше това за хората. Работата му беше свързана с доста
неприемливи ходове и решения. Той си я вършеше, но заради това се
превърна в мразен човек“. „Всички генерални мениджъри правят грешки.
Джери винаги е бил невероятно лоялен, но най-важното му качество е, че
постига резултати. И работи за тях много упорито. Мисля, че има набито око
и талант за тази работа“, казва Рейнсдорф в защита на служителя си.
„Горкият Джери. Винаги са го подритвали. Включително и аз съм го
правил. Но той постигна това, което иска от живота си. Той е двигателят на
този отбор, спечели три шампионски титли. Но винаги беше недоволен,
никога не му беше достатъчно. Винаги имаше нещо, което иска повече,

423
нещо, за което да работи, допълва дългогодишният спортен журналист от
Чикаго Боб Лоугън.
Малко преди отдаването на почит към Джордан Краузе обявил, че иска да
изгради тим, който да стане шампион без Майкъл: „Говорихме си с Джери.
Наистина искаме да продължим да печелим и след Майкъл, защото това ще
е истинско доказателство за работата ни и лично предизвикателство. На-
истина, въпрос на его е. Не мисля, че е голяма работа, но не е и малка. Знам,
че съм достатъчно добър, за да успея да го постигна. Искам веднъж да
спечеля и да не е заради Майкъл.“ За нещастие той пропуснал този шанс в
плейофите през 1994 г.
Дори в нощта на оттеглянето на номер 23 от употреба Джексън усетил
желанието на Джордан отново да играе. Някои собственици на клубове в
НБА тихо подхвърлили на Рейнсдорф, че може би Лигата трябва да му
предложи някаква компенсация, която да го изкуши да се върне в
баскетбола. След церемонията един журналист директно попитал Майкъл
дали е склонен да се върне, ако му предложат договор за 100 милиона. „Ако
играех за пари, трябва да става дума за поне 300 милиона“, отвърнал сухо
той.
Ако играел за пари, определено нямало да поеме към бейзбола, където
подпомагал мижавата си заплата с доходите си от реклама, възлизащи на
около 30 милиона долара. През август Мейджър лигата била парализирана
от стачка на играчите, която продължила чак до февруари. Протестите обаче
не засегнали долните дивизии, така че Джордан продължил да тренира. В
един момент обаче станало ясно, че споровете за пари между бейзболисти и
собственици на отбори няма скоро да приключат. Освен това Джордан имал
спорове с шефовете на „Уайт Сокс“ за паркомястото си и съблекалнята.
Това, което най-много го наранило и фактически отказало, бил фактът, че ще
бъде използван само за примамка на феновете по време на пролетните
тренировки. Той нямал желание да бъде твърда резерва или отново да
отпадне от състава. Затова приключил с осъществяването на мечтата на баща
си и си тръгнал. Обадил се само на Рейнсдорф. „Мисля, че напускаш
бейзбола заради погрешни впечатления“, казал му собственикът. „Не. Реших
го“, отвърнал Майкъл. „И какво искаш да правиш?“, попитал Рейнсдорф.
„Не знам“, бил отговорът. „В Лигата в Аризона той имаше резултат от 0,260.
Мисля, че наистина израстваше. Но стачката направи мечтата му да играе за
„Уайт Сокс“ невъзможна през 1995 г.“ признал Рейнсдорф след това.
На 10 март той обявил оттеглянето си от бейзбола. Майкъл казал пред
медиите, че опитът му в долните дивизии му е позволил да възстанови
навиците си да тренира упорито, които преди това са му помогнали да стане
велик баскетболист: „Срещнах хиляди нови фенове и научих, че играчите в
ниските дивизии всъщност са основата на бейзбола. Често те играят, без да

424
получат никакво признание, но заслужават уважението на феновете и
всички, свързани с играта.“
„Не Джордан се провали в бейзбола, а бейзболът се провали с Джордан“,
заключил Фил Джексън.

В „Берто Център“
Първоначално Джордан се опитвал да се промъква тихомълком на
тренировките на „Булс“. Оказало се обаче невъзможно присъствието му да
остане незабелязано. Не е ясно какво го е издало - телефонен разговор със
стар приятел или облак дим от пурата му пред офиса на Джексън. Каквото и
да е било - през март клюката, че Джордан се завръща към баскетбола, се
разпространила със страшна скорост. Или пък може би той просто се
опитвал да потренира с отбора си, за да види как ще потръгне? Светът
полудял отново по баскетбола в Чикаго.
„Със седмици се говореше, че той се завръща. Веднъж вечерях с Лари
Кристковяк, Люк Лонгли и Стив Кър - момчета, които не бяха играли с
Майкъл. Те бяха толкова развълнувани от вероятността да заиграят рамо до
рамо с него. Бяха като малки деца. Спомням си как седях до тях и си мислех:
„Ех, момче, само ако знаеше колко трудно е да играеш с него“, казва Чип
Шефър.
„Годината, в която Джордан се появи отново, беше вече странна“, спомня
си Кър. „Булс“ били силни предишния сезон, но през 1995 г. съставът бил
доста отслабен. Разногласията и противоречията най-накрая си казали
думата. „Имам чувството, че през първата година, в която го нямаше, все
още се усещаше присъствието му и тимът беше стегнат. Все още имахме и
Картрайт, Паксън и Хорас Грант, момчета, които бяха шампиони и ни носеха
на раменете си въпреки отсъствието на Майкъл. Но следващата година
всичко започна да се разпада. Картрайт, Паксън и Грант ни липсваха.
Липсваха ни лидерските им качества. Така изненадващо ние се сринахме
психически, нямахме водач. Реалността ни срина. Все едно избледняхме и
загубихме основата си, енергията си. Мъчехме се!“ признава Кър. Джордан
се бил появявал на техни тренировки и преди това по време на сезона, но
нямал контакт с отбора, допълва гардът: „Той идваше от време на време, но
тези, е които не беше играл, не можеха да стигнат до него, просто защото
това беше той и неговото присъствие. Той е доста саможив и срамежлив,
особено ако не го познаваш. Не може да се завъртиш около него ей така и да
му кажеш: „Ей, как е?“ Той беше едно бляскаво присъствие. Никой от нас не
го познаваше много добре.“
След време Джордан започнал да се появява в залата напълно екипиран и
кипящ от енергия. Но все още не било ясно дали е решил да се върне.
Първият знак, че това може да се случи, дошъл от едно предаване по местно
425
радио, а след това мълвата се разпространила мълниеносно. Следващите
шест дни били едни от най-напрегнатите в историята на съвременния спорт.
Връща ли се Майкъл Джордан в баскетбола? Истерията накарала дял куп
журналисти - от локални мрежи до национални медии, да се отправят към
тренировъчния център на „Булс“ в „Берто Център“ с надеждата да получат
отговор на този въпрос. Репортерите чували крясъците и скърцането на
кецовете по паркета. Някой от клуба им подшушнал, че Джордан тренира с
отбора, но все още не е решил какво ще прави и обмисля условията. По време
на тренировките той носел жълт потник, с какъвто играел вторият отбор, и
бил на позицията пойнтгард срещу титулярите. Джордан срещу Пипън,
точно както било в миналото. „Забавление е да играеш с него. Дори само да
го гледаш как играе“, казал Уил Пърдю, който бил в отбора с Майкъл в трите
шампионски години.
Всъщност ситуацията нямало да бъде толкова нажежена и шумотевицата -
толкова силна, ако не били тези десет напрегнати дни. Рейнсдорф обаче
искал Майкъл да изчака с обявяването на решението си. Самият Джордан
искал да си даде време, за да разбере дали желанието му да се върне в „Булс“
е резултат от разочарованието му от бейзбола и стачката в Мейджър лигата,
или иска да се върне от любов към играта. Докато траело мълчанието му,
феновете били привлечени в „Берто Център“ като с магнит. Те се тълпели
навсякъде всеки ден - по паркинга, пред хотела, само и само да зърнат
Въздушния на излизане от залата. Но той мълчал. Така давал възможност за
спекулации по 24 часа на ден по всеки телевизионен или радио канал в
цялата страна.
След около седмица напрежението станало нетърпимо. Зачестили
оплакванията, че Джордан си играе с феновете, което донякъде било и
истина. Дейвид Фалк наблюдавал истерията и се наслаждавал. Клиентът му
предизвикал такова медийно внимание, каквото никой не можел да постигне
в САЩ. Според „Ю Ес Ей Тудей“ стойността на компаниите, с които
Джордан бил обвързан, скочила с 2 милиарда долара само за тези десет дни,
което породило слуховете, че манипулациите са инспирирани от Майкъл с
бизнес цел.
На 16 март Джексън за пръв път изразил мнение, че всичко е отишло твърде
далеч. Той казал на Джордан да не се появява на тренировката този
четвъртък, тъй като пред „Берто Център“ го чакали твърде много
журналисти. Следобед треньорът се изправил пред представителите на
пресата и обявил, че Джордан и Рейнсдорф преговарят, а крайното решение
евентуално ще бъде обявено след три-четири дни. Макар че покрай него
всички играчи били разсеяни и разконцентрирани от вниманието на
медиите, Джордан показал и друго - че може да подсили отбора неимоверно
само с малко тренировки. В петъка след изказването на Джексън „Биковете“

426
победили „Милуоки Бъкс“ в „Юнайтед Център“ и вече имали баланс от
повече от 50 процента успеваемост в мачовете си през сезона. Някои слухове
твърдели, че Джордан дори ще се появи по екип за мача, но в залата
присъствали само неговите приближени.
На следващата сутрин радиостанциите в Чикаго обявили, че сделката е
подписана и по-късно през деня Джордан ще обяви официално, че се
завръща и че ще играе в мача срещу „Индиана“ в неделя, който щял да бъде
предаван по телевизията в цял свят. В града, на улица „Ласал“, управителите
на ресторант, собственост на Майкъл, чули новината и решили да
възобновят щанда с артикули за фенове на баскетболиста.
Ресторантьорският бизнес не вървял добре през февруари, но
манипулациите около завръщането на Джордан в баскетбола върнали
клиентите и заведението било препълнено всяка вечер. Феновете правели
нощни бдения пред „Юнайтед Център“ край статуята на Въздушния, която
скоро се превърнала в истински олтар. Тълпата от репортери и
привърженици не се разпръсквала и пред „Берто Център“, а някои от най-
запалените почитатели наемали апартаменти в близкия хотел „Резидънс
Инн“ и окупирали балконите в очакване на официалното решение.
След края на тренировката корветът на Майкъл се появил по улицата, а
феновете се разкрещели френетично, когато той форсирал двигателя и поел
на скорост. След него се появил рейндж роувърът на Пипън, който само се
усмихнал през затъмнените стъкла на автомобила си. По същото време Ен
Би Си предавали на живо, като водещият Питър Веши се опитвал да надвика
тълпата. Той съобщил, че Джордан се завръща в баскетбола и ще играе
срещу „Индиана“, като отново ще облече „пенсионирания“ си потник с
номер 23. Последвало облекчение, което журналистите нарекли
„Джоргазъм“.
Най-голямата звезда сред звездите прекратила мълчанието си с кратичко
прессъобщение, което Фалк пуснал до всички медии. То гласяло: „Върнах
се“.
В неделя Джордан нарушил правилата в НБА и отлетял за Индиана с частен
самолет. Той кацнал и слязъл абсолютно сам по стълбичката. Щял да изиграе
първия си мач в НБА след смъртта на баща си и искал да прочисти
съзнанието си от някои много лични и тежки спомени. След това цял ескорт
от лимузини го придружил през града. Над 20 гарда го следвали неотлъчно.
Майкъл имал нужда от тях, за да овладеят тълпата, която го чакала пред
„Маркет Скуеър Арина“. Охраната на залата също се била подсигурила с
двойно повече бариери. Докато чакал мачът да започне, треньорът на
„Пейсърс“ Лари Браун погледнал в залата и възкликнал за атмосферата: „Все
едно Елвис и „Бийтълс“ заедно са се върнали да пеят.“

427
 Най-накрая следобед Джордан се появил със съотборниците си на терена и
застанал пред публиката. Той дъвчел дъвката си, оглеждал се със сериозно
изражение и показал, че е готов да продължи кариерата, прекъсната от
осемнайсетмесечното му „оттегляне“.
Най-накрая влудяващото чакане свършило и баскетболната общественост
можела да празнува завръщането на фараона. Всички най-висши фигури от
баскетболния свят присъствали. „Най-важните хора от Ен Би Си бяха в
залата. Те дори накараха Боб Костас да води шоуто преди мача“, спомня си
Мат Гукас.
Дори да беше решил да организира собствен Супербоул, Джордан пак
нямаше да привлече толкова внимание. Обградени отвсякъде от камери,
„Биковете“ излезли на терена и отворили нова глава от сагата „Майкъл
Джордан“, но имало нещо, което не било наред. Той носел фланелка с номер
45, неговият номер от бейзболната Малка лига, вместо познатия и издигнат
в залата номер 23. Той решил да остави потника с 23 „пенсиониран“, защото
това бил номерът, с който баща му за последно го видял. Промяната накарала
компанията „Чемпиън“, която правела екипите на отборите, да изработи
набързо 200 000 екипа с номер 45.
Изглеждало обаче, че феновете не ги е грижа за номера му. Те искали да
видят как ще се представи срещу Индиана. Джордан вкарал само 7 от 28-те
си стрелби, но енергичната му защита помогнала на „Биковете“ да стигнат
до продължение, преди да загубят мача от лидера в дивизията. След това
нарушил мълчанието си от последните десет дни. „Човек съм, все пак. Не
очаквах така да се получи. Малко е объркващо“, казал той.
Завръщането му било забавено, докато не получил гаранции от
ръководството, че „Булс“ ще задържат Пипън и Армстронг - гаранции, които
Рейнсдорф отказал да даде. Джордан казал, че му трябва време да прецени и
собствените си мотиви да се върне и да е сигурен, че любовта му към играта
е същата. Той казал, че това е единствената причина да се върне и не става
въпрос за финанси. Отбелязал, че в Лигата има мораториум за предоговаряне
на контрактите и било нужно време и за постигането на трудово
споразумение с Асоциацията на играчите, според което бил принуден да
доиграе сезона за заплатата от 3,9 милиона долара, които останали
неплатени през 1993 г. Не споменал обаче, че „Булс“ не му били доплатили
сезон 1993/94 и трябвало да включат сумата през 1994/5, когато изиграл само
част от сезона. „Завръщането ми е само заради любовта ми към баскетбола.
Исках да внеса отново някакви положителни емоции в играта. Имаше доста
негативни моменти напоследък. Някои от младите звезди в Лигата не поеха
своята част от отговорността си. Мисля, че трябва да обичаме баскетбола, а
не само да печелим от него... Трябва да бъдем позитивни и да се държим като
джентълмени и професионалисти“, заключил той.

428
 „Завръщането на Майкъл Джордан“ продължило в „Бостън Гардън“,
където три вечери по-късно той вкарал 27 точки, като отбелязал 9 от 17-те
си стрелби. Този път „Булс“ спечелили. Последвала драматична победа с
кош в последния момент срещу „Атланта“, преди да дойде голямото шоу в
„Медисън Скуеър Гардън“ срещу „Ню Йорк“.
Треньорът на „Никс“ Пат Райли бил нащрек, след като видял, че Джордан
вече навлиза в ритъм с представянето му срещу „Атланта“. Райли вече бил
една от най-разпознаваемите фигури в професионалния баскетбол и знаел,
че бурята наближава. Джордан и Фалк също го усещали. Джордан искал да
има поне три мача, за да загрее за сблъсъка със здравия тим на Райли, който
включвал 198-сантиметровия Джон Старкс - играч, който го пазел успешно
в миналото. „Завръщането на Избрания в Готъм Сити“, така нарекли този
мач медиите, събрало рекордна публика и постигнало най-висока гледаемост
в историята на предаванията на TNT за мач от НБА. Целият град всъщност
тръпнел от вълнение. „Булс“ над Бродуей“ гласяла огромната реклама на
фасадата на „Медисън Скуеър Гардън“. Почти всеки в Ню Йорк говорел за
мача като за „исторически“. Нищо не предизвиквало толкова голямо
вълнение у самия Джордан, колкото сблъсък с „Ню Йорк“ в залата им,
усещане, което започнало още в първата му година в лигата. „Медисън
Скуеър Гардън“ била мястото, в което той правел своите заявки за величие,
коя от коя по-гръмки. Най-силната досега била след контузията в крака през
1986 г., когато записал и рекорд по резултатност на съперник на местния тим
- 50 точки.
Вечерта след завръщането му носела същия заряд, а аурата му насищала
атмосферата. „Дойдох тук, за да вкарвам“, казал той след мача, макар да
нямало нужда от обяснения. Всеки, който гледал първите минути на мача в
Ню Йорк, вече знаел това. Стрелбата му с отскок била безмилостна, след
като Старкс го покривал достатъчно, за да спре пробивите му. Бардът на
„Никс“ позволил на Джордан да влезе в ритъм и да покаже всичко, на което
е способен с енергията, която влагал във всичко - от играта на голф до
мачовете на тенис на маса с Лейси Банкс едно време. Майкъл захапал „Никс“
и дори най-запаленият фен на отбора Спайк Лий тайно се наслаждавал. В
края на третата част вече бил вкарал 49 точки и бил на път да подобри
собствения си рекорд в тази зала. Накрая успял и завършил с 55 точки.
Краят на мача обаче се запечатал най-силно в спомените на зрителите.
„Никс“ поддържали малка разлика, но Джордан владеел топката и изхода на
мача в последните секунди. Той дриблирал и преодолял цялата защита, след
което останал сам под коша на съперника заедно със съотборника си Бил
Уенингтън, готов да направи финална забивка за победата.
През целия мач Райли изглеждал все едно ще прегризе крака на масата на
статистиците. „Той е единственият в цялата история на баскетбола, който

429
може да има такова влияние върху играта“, заключил треньорът на „Никс“
след мача. В съблекалнята след мача Джордан не успял да се сдържи и се
заял със Старкс: „Мисля, че той е забравил как да ме пази.“
Представянето му повече от всичко създало впечатлението, че той е готов
да поеме оттам, откъдето е оставил баскетбола и да танцува отново с
четвъртата шампионска купа в кариерата си. Никой не искал това повече от
Джордан, треньорите и съотборниците му. Рекордът му в „Медисън Скуеър
Гардън“ възродил вярата на всички. С Джордан в състава „Булс“ записали
13 победи и 4 загуби до края на редовния сезон, включително две серии от 6
мача без загуби. Това повишило вълнението в „Юнайтед Център“ до
невъобразимост.
Чисто новата зала изглеждала чужда за Джордан, който някога се бил
заклел никога да не играе там. Той нарушил обещанието си, разбира се, но
не я харесвал и искал „да я взриви“. През пролетта от „Чикаго Стейдиъм“
бил останал само огромен ров и разрушаването му продължавало. По време
на мачовете светлините около бившата зала на „Биковете“ светели около
„пясъчния саркофаг“, както я наричали в града, все едно някакви духове
чакали мачът да започне при тях. Джордан продължил да играе както
обикновено, но усещал напрежението зад кулисите.
„Малко е странно да изиграеш 65 мача без един човек, а след това този
човек, който по някаква случайност е най-доминиращият в съвременния
спорт, се появява и започва да играе. Имахме нужда от време за
приспособяване със сигурност. Всички бяхме зашеметени. Но бяхме и
развълнувани, защото отново имахме шанс да печелим“, признава Стив Кър
през 2012 г.
Когато оставали насаме е него, играчите на „Булс“ преценявали и се
настройвали към новите условия и проявите на презрение. Кър бил шокиран,
когато Джордан за добро или за лошо внезапно установил контрол върху
целия отбор и мисленето на всички: „Нямахме представа какъв е. Беше
толкова напорист и обсебващ в много отношения. Никой от нас не се
чувстваше удобно. В ежедневието той доминираше навсякъде, в
тренировките. Не психологически, но емоционално и някак вътре в нас.
Стремеше се да ни накара да се състезаваме с него, независимо дали искаме
или не. Бяхме наистина изтощени в онези дни. Всеки отбор минава през
подобна фаза. Има такива дни - отиваш в залата, стреляш си стрелбите, но
всичко, от което имаш нужда, е да си починеш. А Майкъл никога не иска да
почива. Той никога не спи. Дори днес той не се нуждае от почивка. Но
останалите имат нужда. А в тези дни, когато другите са уморени, той ще ни
унижава и ще ни направи да изглеждаме смешни или ще ни се разкрещи.
Наистина е трудно да се работи с него.“

430
 За широката баскетболна публика завръщането на Джордан било като края
на историята. „Биковете“ завършили на пето място в Източната конференция
и изгубили домакинското си предимство в плейофите. Въпреки това те
успели да отстранят „Шарлот Хорнетс“ в първия кръг след шест мача.
Джони Бах бил нает от „Стършелите“ и седял на тяхната резервна
скамейка, като наблюдавал серията с копнеж. Джордан не пропуснал да
поздрави топло бившия си треньор. „Трябваше да ни харесва да сме там
заедно. Но не се получи така“, спомня си Бах. Джордан бил приел
обяснението на Джексън, че Краузе е инициирал уволнението на Бах. Това,
заедно с конфликтите със Скоти Пипън, отново свело до нула отношенията
между Майкъл и генералния мениджър, които били позатоплени след трите
шампионски титли.
Следващият опонент на „Чикаго“ бил отборът на „Орландо Меджик“.
Хорас Грант се бил присъединил към Шакил O'Нийл в подкошието на
„Меджик“, а Анфърни Хардуей, Денис Скот и Ник Андерсън придавали на
„Орландо“ атлетизъм и добра стрелба от дистанция към мощта на тима. Те
били победили „Чикаго“ в „Юнайтед Център“ малко след завръщането на
Джордан. Тази серия щяла да бъде и много лична за Хорас Грант, който
искал да покаже на Рейнсдорф, Краузе и Джордан какъв играч са изпуснали.
„Булс“ повели в 91-90 в мач номер 1 в Орландо, но в крайна сметка
загубили след две грешки на Джордан в края на двубоя и открадната топка
на Андерсън. Джордан просто трябвало да дриблира и да запази топката до
сирената, също както в един решаващ мач в гимназията. „Номер 45 не е
номер 23“, казал след мача Андерсън, допълвайки, че Джордан не бил
толкова експлозивен, колкото по времето преди да се оттегли от баскетбола
и да заиграе бейзбол.
„Агонизирахме с него този сезон, когато се разви цялата драма в живота
му. Но аз познавах Майкъл много добре. Сложих ръка на рамото му след
първия мач в Орландо, когато загуби топката, и му казах: „Печелили сме
толкова много мачове само заради теб. Не съм очаквал, че това може да ти
се случи. Нека го използваме в наша полза, да погледнем позитивно на това.
Ти си нашият коз и никога не трябва да го забравяш.“ Наистина не си бях и
представял, че ще ми се наложа да говоря такива неща на Майкъл Джордан“,
казва Джексън.
След мача Майкъл отказал да говори с журналисти. В следващия мач
излязъл на терена със стария си номер и тъй като не уведомил лигата, бил
глобен с 25 000 долара. Шефовете на НБА също така го предупредили повече
да не избягва представителите на пресата. „Не го приех като нещо лошо.
Преди две години наистина вдигнах много високо летвата за себе си и не
успях да наваксам за 20 мача. Трябва да бъда порицан за поведението си и

431
да направя всичко, за да покрия собствените си очаквания от играта си“,
казал той.
„Булс“ спечелили мач номер 2 и се върнали в Чикаго с домакинско
предимство. Те очаквали, че в „Юнайтед Център“ ще доминират. Джордан
вкарал 40 точки, но стрелял 31 пъти и изглежда забравил, че тимът му играе
по строга схема в нападение. „Орландо“ спечелили драматичния важен мач,
но Джордан отново бил невъзможен за спиране в следващия двубой и
„Чикаго“ отново изравнили серията. Попитан от репортерите за бъдещето,
той казал: „Всеки има някакво мнение за Майкъл Джордан. Самият той няма
такова. Върнах се за края на настоящия сезон, както и за следващия. Ще
трябва да се приспособя за това време.“ След това продължил да пропуска
доста от опитите си за стрелба, да прави грешки и да гледа как Хорас Грант
води тима си към успех в серията. Джексън решил да дублира защитата на
O'Нийл, но така бившият играч на „Биковете“ оставал непокрит. Тактиката
обаче се оказала неразумна. Грант вкарвал отвсякъде и често, и показал, че
„Булс“ изпитват слабости на поста тежко крило. „Меджик“ спечелили
серията с 4-2 насред Чикаго, а младите им играчи радостно понесли Хорас
на раменете си след последния мач. Във фоайето извън залата треньорите на
„Булс“ изглеждали смълчани и невярващи. Текс Уинтър заключил: Ник
Андерсън бил прав. „Майкъл не е същият играч“, казал опитният специа-
лист. „Той е остарял, както всеки друг. Но все още е Майкъл Джордан“,
допълнил Фил Джексън.
Старши треньорът предрекъл, че Джордан скоро ще си възвърне формата и
ще вкарва повече от 50 процента от опитите се за стрелба. „Мога да заложа
и последния си долар на това. Дали ще успее да пробие защитата на другите
отбори, които ще го дублират и дори ще пускат по трима срещу него? Не. Но
вероятно ще започне да подава повече. Майкъл е загубил представа къде
трябва да отиват пасовете му“, обяснил Джексън. Джордан се нуждаел от
работа е отбора за пълен сезон от 82 мача, допълнил треньорът: „Той видя и
чу всички критики, които се изсипаха върху нас след края на сезона. Всички
в Чикаго ни сочеха с пръст и обвиняваха, много хора скърцаха със зъби.
Майкъл обаче ще използва това в своя полза.“
Краят на сезона подействал смиряващо на Джордан, отбелязва и Стив Кър:
„Веднъж Ник Андерсън му отне топката на средата на игрището при
спечелен от нас мач, а по-късно загубихме серията. Той изигра някои
феноменални срещи, но имаше и трагични представяния. Винаги съм си
мислел, че провалът ни в тези плейофи го мотивира занапред. Но и бейзболът
изигра ролята си. Неговата последна титла беше през 1993 г., а вече бяха
минали две години от последния път, в който беше чувствал, че е на върха
на света.“

432
 Провалянето на целия отбор наранило гордостта на Джордан. От години
той го носел на гърба си с брилянтното си представяне и привличайки
погледите на милиони възхитени зрители. Но сега всички станали свидетели
на неговото падение.

433
 ГЛАВА 32
ТРЕНИРОВЪЧНИЯТ ЛАГЕР
Най-голямата звезда - Майкъл Джордан, се бил завърнал, но показал най-
вече това, което никой не бил виждал у него, особено на баскетболното
игрище - колебливост. „Баскетболът и разочарованието миналия сезон ме
научи на нещо ново. Всичко това ме накара да се върна в залата и да започна
да изучавам играта отново“, признал през есента Въздушният, феновете и
медиите обаче не обвинявали него, а цялото нападение на „Чикаго“. След
загубата репортерите и коментаторите в града изказали предположението,
че „триъгълникът“ вече не работи добре за тима. Дори Текс Уинтър започнал
да изпитва съмнения в ефективността на системата и искал да знае какво е
мнението на Джордан по този въпрос. Джексън си спомня: „Текс е много
импулсивен. Дойде и ми каза: „Фил, искам да го питам какво мисли, дали
имаме нужда от промяна на системата в нападение. Дали можем да
продължаваме с триъгълника? Трябва да го планираме сега,- за да видим
какво ще правим догодина. Можеш ли ти да го питаш от мое име?“. Така че
отидох при Майкъл и го попитах. Той отвърна: „Системата на триъгълното
нападение е гръбнакът на този отбор. Това е нашата система, нещо, което
всеки знае. Така че всеки от отбора има в ума си позицията си във всяка една
ситуация и знае какво да прави.“
„Майкъл беше спечелил три шампионски титли, играейки по този начин.
Имахме абсолютно доверие в тази схема на атака и във Фил, който
постоянно ни повтаряше: „Не правим триъгълник за Майкъл или Скоти. Тези
момчета ще вкарват без значение каква схема в нападение използваме.
Правим това за останалите в отбора.“ Той казваше това и пред Майкъл и
мисля, че това беше умно от негова страна, защото всеки знаеше, че по
някакъв начин този стил в атака ограничаваше Джордан с неговите умения.
Ако целта беше той да вкарва по 40 точки всеки мач, щяхме да играем за
това и да му даваме пасове за чисти стрелби, че да може да вкара 40 точки.
Но не правехме така и Майкъл го знаеше“, обяснява Стив Кър.
Бъдещето на отбора обаче било свързано не толкова със системата на
нападение, колкото с висящия въпрос накъде е самият Джордан. Какво ще
стане, ако пак реши да се откаже? Било очевидно, че той вече не е онзи
доминиращ играч, който всички били свикнали да виждат. Имало
спекулации дори сред служителите в клуба, че по-скоро отново ще се
оттегли, отколкото да се обвърже пак с живота в НБА.
Тези слухове звучали още по-упорито през лятото, когато Джордан се
оказал в центъра на битката за таван на заплатите между играчите и Лигата.
До този момент не бил показвал и най-малък интерес по въпросите за
трудовите договори и винаги настоявал, че за нищо на света няма да тръгне
434
да предоговаря личния си контракт. Подкрепян от Дейвид Фалк обаче, той
повел битката като истински лидер и решил да защити Съюза на играчите и
да накара шефовете на НБА да осигурят по-добри условия за
баскетболистите - по-високи заплати и повече свобода за преговори.
Проблемът бил частично решен, но останало впечатлението, че Джордан е
различен - по-агресивен и повече ангажиран с въпроси извън терена.
Въпреки нетърпението на феновете да разберат какво ще е бъдещето на
отбора, треньорското ръководство на „Булс“ запазило мълчание относно
плановете си. Те разбрали, че младият и талантлив отбор на „Орландо“ ще е
основен претендент за титлата в Източната конференция и ако „Булс“ се
надяват да спечелят титлата, ще трябва да се справят с него. В „Булс“
трябвало да привлекат тежко крило, което да донесе повече мощ под
кошовете, за да могат по-високите гардове да се противопоставят на триото
на „Орландо“-Анфърни Хардуей, Ник Андерсън и Брайън Шоу.
Първият ход на Краузе бил да запълни позицията на любимеца на феновете
Би Джей Армстронг. В състава вече имало един плеймейкър, който можел
да го замести - бившият участник в Мач на звездите Рон Харпър, който бил
привлечен през 1994 г. е идеята да запълни част от празнината, оставена от
отказалия се Джордан. Серия от контузии в коленете обаче попречили на
Харпър да покаже атлетизма си в пълна сила, разкрит в първите му дни като
професионалист с екипа на „Кливланд“. Той не успял да се приспособи и
към триъгълното нападение, но Джексън настоявал най-вече да подобри
физическото си състояние, за да може да се превърне във фактор за тима през
следващия сезон.
Джордан трябвало да работи едновременно и върху психиката си, и върху
физиката си, за да може да замени своето, както Рейнсдорф го наричал,
„бейзболно тяло“ с по-слабо - баскетболно. Той трябвало да прекара лятото
в Холивуд, където от „Уорнър“ правели филма „Спейс Джем“ с негово
участие и с това на популярния анимационен герой Бъгс Бъни. Изненадващо
треньорите на „Булс“ не се притеснявали, ако основният им състезател
загуби твърде много от теглото си в този период на преход. „Не се тревожим
за Майкъл Джордан. Знаем, че той може да се грижи за себе си“, коментирал
Уинтър.
През повечето време за негова тренировъчна зала служел теренът, изграден
в холивудското студио, което използвал по време на снимките на филма. Там
Джордан можел да тренира, когато не било нужно да е на разположение на
снимачния екип. От години Краузе убеждавал звездата на тима си да
наблегне на вдигането на тежести, но Дийн Смит никога не е бил фен на
напомпаните баскетболисти и в това отношение имал огромно влияние
върху Джордан. Колкото повече Краузе говорел за фитнесподготовката му,
толкова повече Майкъл бягал от подобни занимания. След серията срещу

435
„Орландо“ обаче започнал да се замисля. Краузе настоявал звездата да
работи със специалиста на клуба по кондиционна подготовка Ал Вермейл,
брат на бившия треньор на футболния „Филаделфия Ийгълс“ Дик Вермейл,
но Джордан оставал скептично настроен към съветите на генералния
мениджър. Вместо това той се обърнал към Тим Гроувър, който тогава бил
личен треньор на Хуанита Джордан. Гроувър провеждал всяка сутрин
тренировки с Майкъл, Пипън и Харпър, като наричал групата си „клубът за
закуска“. След време „Булс“ щели да изпъкнат като най-добре физически
подготвения тим в историята на баскетбола. А Гроувър щял да се превърне
в най-търсения гуру, който преобразил тялото на Майкъл Джордан. „Не съм
виждал никой да работи като Майкъл Джордан. Той изпълни своите летни
ангажименти - реклами, публични прояви, снима и филм. Но кондиционната
програма винаги беше негов приоритет номер 1“, казва Гроувър.
За Джордан' жестоката програма за подготовка по време на паузата между
сезоните била само началото на една цяла година, изпълнена с полагането на
усилия да възстанови доминацията си в НБА. С наближаването на 33-ия му
рожден ден той се опитвал да подготви себе си не само за срещата си с най-
големите млади таланти в света, но и да разкрие още повече от собствените
си способности, а и да задържи още малко младостта.
„Аз съм човек, който живее от предизвикателствата и съм горд, .че хората
ме наричат най-добрия баскетболист в историята. Но когато напуснах
играта, изпаднах от класациите. Сега се чувствам под хора като Хакийм
Олайджуон, Шакил O'Нийл, Скоти Пипън, Дейвид Робинсън и Чарлз
Баркли. Затова реших да изкарам целия тренировъчен лагер, да играя във
всеки демонстративен мач и във всички мачове от сезона. На моята възраст
трябва да работя още по-упорито. Не мога да си позволя да се скатавам.
Затова този път планирам да играя целия сезон и да тренирам през цялото
време за подобряване и поддържане на кондиционното си състояние“, казал
Джордан.
Той трябвало да играе цяло лято въпреки снимките на филма, затова си
организирал собствен импровизиран кемп и постоянно канел играчи от НБА
за приятелски мачове между дублите. Всички тези летни състезания му
носели и огромно удоволствие. Но когато се прибрал в Чикаго за
тренировъчния лагер на отбора, изненадал всички с промените и беса си.
Адът щял да се изсипе на главата на всеки, който застанел на пътя му в онзи
момент.
Бяс
За първи път идеята била подхвърлена от Джим Стак, но Джери Краузе я
подминал. Той знаел, че Джордан и Пипън ще полудеят, ако доведе Денис
Родман дори някъде близо до отбора. А Джери Рейнсдорф? Всички те

436
мразели „Пистънс“ - тези кучи синове от тима, известен като Лошите
момчета. Но Стак бил сигурен, че подобен ход ще бъде полезен.
„Джим Стак дойде при мен в началото на лятото и ми каза да помисля за
Родман. Когато го отрязах, той започна да ме моли. Говореше ми да забравя
лошите неща, които се говореха за него и мислехме, че са истина. Но без
Джим никога нямаше да погледнем зад обвивката на Родман и отвъд всички
слухове, за да разберем истината“, признава Краузе. Колкото повече ровели
за Родман, толкова повече се повишавал интересът на Краузе към него.
Шефовете на „Булс“ се свързали с мнозина - приятели, врагове, бивши
треньори, бивши съотборници. Чък Дейли им се заклел, че той ще играе
наистина здраво. Краузе все още се колебаел. „Всеки в Лигата беше
изплашен до смърт от Денис“, признал им Брендън Малоун, бивш помощник
в щаба на Детройт.
Рейнсдорф настоял да бъдат внимателни: „Момче като него може да съсипе
всичко за дни“, казвал той.
Самият Родман не повярвал, когато от „Булс“ се свързали с него. Още в
средата на преговорите Краузе се убедил, че харесва „момчето“. Доволен,
той изпратил Денис да говори с Фил Джексън, който прекарал часове, за да
прецени неговата мотивация и настройка. Станало ясно, че Родман иска да
се присъедини към „Булс“ и да играе с Джордан. Той дори позволил на
шефовете на отбора да говорят с психиатъра, когото посещавал. Треньорите
знаели, че Пипън и Джордан ще приемат много трудно идването му в отбора,
но в крайна сметка двамата лидери премислили. „Ако има желание да играе,
ще бъде страхотно за отбора ни. Но нямаме нужда от него, ако реши да се
държи зле с нас. Този ход може да се окаже огромна крачка назад за отбора“,
коментирал Пипън.
След като Джордан и Пипън се съгласили за привличането на Родман,
Краузе продал Уил Пърдю на Сан Антонио и в началото на октомври,
няколко дни преди началото на предсезонния лагер довел „Червея“, както го
наричали. Така 34-годишният Родман, който все още имал поведението на
юноша, станал част от „Чикаго Булс“. Мечтата му да си намери отбор за
следващите две-три години и да спечели 15 милиона долара се сбъднала.
„Ще сложа пет милиона в банката, ще похарча останалите и ще си скъсам
задника от работа“, казал той на журналистите при официалното обявяване
на сделката. Времето показало, че направил точно това, което обещал.
През последните сезони „Булс“ разчитали на трио центрове - Уил Пърдю,
Бил Уенингтън и Люк Лонгли. Пърдю можел да прави чадъри, Уенингтън
имал голям принос в атака, а Лонгли със своите 219 см и над 130 кг имал
огромно тяло и можел да се противопостави на гиганти като Шакил O'Нийл.
Никой от тримата центрове не бил съвършен, но заедно формирали това,
което журналистите наричали „триглаво чудовище“, и заедно давали

437
решение на всички проблеми на треньорите. Пърдю обаче щял да бъде
продаден, а на негово място Родман като тежко крило трябвало да помага на
останалото само с две глави чудовище под кошовете.
За да помогнат на Денис да се наложи в тима, шефовете на Чикаго
привлекли бившия му съотборник от Сан Антонио Джек Хейли, а след това
довели още едно от Лошите момчета - Джеймс Едуардс, който да подкрепя
центровете. По-късно към състава щял да се присъедини и Джон Сели, който
да завърши процеса по адаптацията на Родман. Шефовете решили, че с
привличането на Родман завръщането на жадния за нова титла Джордан,
подобряващият играта си Харпър и с помощта на Пипън, Лонгли, Кукоч са
наредили добре пъзела и всичко ще си дойде на мястото. „Биковете“ дълго
време мразели Лошите момчета, но сега били решени да използват някои от
тях в своята битка.
Единственият проблем бил как треньорите ще успеят да накарат тази
подновена машина да проработи. Родман пристигнал в Чикаго с изцяло
боядисана в червеното на „Булс“ коса. Маникюрът му също включвал
елементи от символиката на новия му отбор. „Разбирам, че са малко
притеснени и нащрек с човек като мен в отбора. Чудят се дали ще пасна на
тима. Предполагам, че всичко ще стане ясно по време на тренировъчния
лагер преди сезона. Мисля, че Майкъл много добре знае, че може да разчита
на мен, че ще свърша добра работа. Надявам се Скоти да усеща същото“,
казал той.
Истерията около завръщането на Джордан най-накрая била утихнала в
града, но сега всички медии в Чикаго били на крак за новото голямо събитие
- представянето на „Червея“. Никой обаче не предположил до каква степен
и колко бързо феновете на „Булс“ ще се влюбят завинаги в татуирания мъж.
Той пристигнал в града на ръба на банкрута, а скоро се сдобил с няколко
рекламни договора и пари, които да пилее. В историята на Чикаго от години
общественото внимание привличали прочути гангстери, красиви жени,
лъжливи политици и честни мошеници, но Родман се превърнал в един от
най-колоритните редовни посетители на заведенията по прочутата Ръш
Стрийт (Ръш Стрийт в Чикаго е популярен център на нощния живот в града с
кабарета, клубове, барове и ресторанти. - Б. пр.). Както Джексън скоро забелязал,
новото му крило е клоун по призвание. И какво е можел да очаква от човек,
който се появява на пресконференция, облечен в ... сватбена рокля? Но
неговото привличане в отбора скрило от фенове и журналисти факта, че
„Булс“ влизат в най-адския и труден подготвителен период в историята си.
Щяло да отнеме години истината за случилото се през онази есен в „Берто
Център“ да излезе наяве. Не е ясно дали след края му „Биковете“ излезли по-
страшни или по-уплашени.

438
 „Най-накрая разбрах за какво става дума. Кампът беше лудост, постоянно
интензивно състезание. Майкъл беше полудял от слабото си представяне в
предишните плейофи. Слабо най-вече по собствените му стандарти. Беше
дошъл, за да докаже, че играта му отново е на познатото ниво. И всяка тре-
нировка беше като война“, спомня си през 2012 г. Стив Кър.
Дори да имал някакви намерения да показва маймунджилъците си, Денис
Родман ги зарязал на момента - Джордан бил обсебващ. Всъщност Родман
дори не говорел с новите си съотборници. Предпочитал да тренира
мълчаливо, което го отчуждавало от тима с всеки изминал ден. „Беше трудна
подготовка. И все пак, ако си Майкъл Джордан или Скоти Пипън, защо ти е
да се сближаваш с Денис Родман? Майкъл беше спечелил 50 милиона долара
през предишната година. Защо му е да разцелува или да говори с някакво си
ново момче? Те се срещнаха, поздравиха се и Джордан му каза: „Добре
дошъл в отбора!“ Това беше всичко. Останалото ставаше много бавно“,
разказал по-късно през сезона Джек Хейли. „Мисля, че всеки очакваше, че
ще се случи нещо лошо, и беше скептично настроен. Но също така се
опитвахме да гледаме оптимистично. Причина за оптимизъм беше
характерът на Фил. Чувствахме, че ако в Лигата има някой, който може да
се справи с Денис и да спечели уважението на Денис, то този треньор беше
Фил“, допълва Паксън.
Важна роля за трудното изграждане на хармония в отбора изиграли
взаимоотношенията между Пипън и Родман. „Не, не съм имал никакъв
разговор с Денис. В живота си не съм говорил с него и не мисля, че това е
новина за някого“, признал Скоти в началото на годината.
Времето показало, че идването на Родман било полезно от гледна точка на
това, че шумът около него послужил за параван на това, което всъщност се
случвало по време на тренировките. С Джордан се работело дори по-трудно
от предишната пролет. Той бил още по-рязък със съотборниците си в
сравнение с времето преди оттеглянето му. „Той беше различен, когато се
върна след убийството“, признава Лейси Банкс. Отборът вече се бил
възстановил от шока по оттеглянето му и празнината, която бил оставил.
Големият му проблем, когато се върнал, бил, че трябва да работи с група
играчи, които нямали идея как се печели титла. „Много от тези момчета ид-
ваха от отбори, които никога не бяха печелили титла. Аз само се опитвам да
ги форсирам малко“, обяснил Джордан подхода си към останалите
баскетболисти в „Булс“.
Друг фактор за проблемите бил летният локаут на играчите. По молба на
Фалк Джордан повел провалилата се битка на Асоциацията на играчите с
НБА. Стив Кър защитил позицията на Лигата. Джери Рейнсдорф също се
противопоставил на участието на Джордан и позицията му на тартор на
протестите, но въпреки това Майкъл повел колегите си. „Имахме

439
непреодолими различия за локаута. Аз представях „Булс“, а Майкъл беше
едно от момчетата на Дейвид Фалк. Те не бяха доволни от това, което се
случва в Асоциацията на играчите. Имаше доста подводни течения. Може
би и затова всяка тренировка беше толкова напрегната“, споделя Кър. Гардът
признава, че усетил повече раздразнение от обикновено и дори чиста
антипатия от страна на Джордан. Но в никакъв случай не ставало въпрос за
междурасов конфликт: „Той никога не използваше расата като аргумент.
Беше над тези неща. Никога не дискриминираше хората. Той по някакъв
начин подтискаше всички. Но мисля, че го правеше нарочно и преценено.
Подлагаше на тест всяко момче. Навремето не знаехме, че това му е целта,
но предизвикваше всеки да се изправи срещу него, за да го прецени.“ Редът
на самия Кър дошъл в третия ден от подготвителния лагер: „Спомням си,
имахме двустранна игра и титулярите ни попиляваха. Ние бяхме
„червеният“ тим и се опитвахме с фаулове да намалим разликата. Майкъл
играеше изключително физически. Фил ни беше оставил и си беше в
кабинета, където чакаше да проведе някакъв телефонен разговор или нещо
такова. Отсъствието му обаче изкара нещата от контрол. Майкъл говореше
всякакви глупости, някои от които доста неясни. Те всички правеха много
фаулове, включително и Майкъл. Помощник-треньорите си затваряха очите
и не искаха да свирят срещу него. А той продължаваше да дрънка простотии.
Тогава и аз си отворих устата и започнах да му отвръщам. Не съм сигурен,
че до този момент някой се беше осмелявал на Подобно нещо.“
В една атака Кър поел топката и Майкъл отново го фаулирал. „Той ме
пазеше, а аз с лакът направих движение, за да го отдалеча от себе си. Той
продължи да ми говори грубости. При следващата атака, докато тичах по
линията, ми вкара една ръка, но и аз му отвърнах с удар. Той започна да ме
преследва. Беше като някакъв древен и свиреп динозавър, както го описа
Джъд Бъчлър. А аз бях като дете в Джурасик Парк, атакувано от чудовището.
Нямах шанс. Бях на крачка от тежка телесна повреда. Крещяхме си един на
друг и слава Богу, съотборниците ни се спуснаха да ни разтървават.
Случката за мен приключи с голяма синина под окото. Явно съм бил ударен,
а дори не си спомням“, обяснява блондинът. Това бил първият и последен
юмручен бой в живота му. „Тормозехме се един друг през цялото време и
нещата излязоха от контрол. Той просто искаше да ни покаже, че може да ни
нарита задниците. Но на мен нямаше нужда да ми го казва. Защо ме вбеси?
Човешка природа. Просто така се случи, че тогава той трябваше да ме пази“,
обяснява тактично случилото се Кър, който е син на дипломат от кариерата.
Джексън обаче решил, че това е сериозен инцидент, който може да
застраши химията в отбора. „Майкъл излезе от тренировката като черен
облак, а Фил ме повика на разговор. Каза ми: „Трябва да се разберете с него!
Говорете си и оправете отношенията си.“ Аз се прибрах у дома и на

440
телефонния секретар ме очакваше съобщение от Майкъл. Той се
извиняваше. Беше странно. Ден по-късно вече отношенията ни бяха
великолепни. Наистина беше откачено предвид какво се беше случило. Но
след този ден той ме прие“, разказва Кър.
След този инцидент Джордан успял да установи пълен контрол върху
отбора. Ако досега бил използвал гнева си и превъзходството на ума си, за
да мотивира тима, вече добавил и страха от физическа саморазправа. Успял
да създаде атмосфера, която ще му позволи в следващите три сезона да опре-
деля целия ритъм на отбора. Но не постигнал това сам. Той изградил отново
стабилно партньорство с Джексън - другата доминираща фигура в тима,
заедно с когото наложили желязна дисциплина. Заради това треньорът го
наричал алфа-мъжкар. Джексън успял да улови и насочи енергията и яростта
на Джордан с дзен-тактики, медитация, освобождаване на съзнанието и
други подобни практики. „В личен план той не изразяваше много чувства.
За сметка на това го правеше на баскетболния терен. Имаше си мнение за
всичко по отношение на играта. Когато гледахме видеозаписи той винаги
взимаше думата. Ако не го направеше, Фил измисляше нещо, с което да го
подтикне да вземе думата. Така че всъщност Майкъл упражняваше
влиянието си най-вече на професионално ниво, а не толкова на личностно“,
признава Кър. Безпрецедентното му влияние достигнало върха си по време
на подготовката през онази есен след завръщането му, но се усещало и в
следващите три много драматични сезона.
„Той знае, че притиска другите. Трябваше да го мотивирам миналата
пролет, когато се завърна на терена. Не се чувстваше добре да играе с Уил
Пърдю... беше му трудно и с Лонгли. Понякога подаваше на Люк такива
пасове, които никой не можеше да овладее. А след това го стрелваше с един
такъв поглед... Трябваше да му обясня, че Лонгли не е Уил Пърдю. Нямах
нищо против да провери какъв е характерът му и колко може да издържи, но
исках да играе с него, защото имаше огромно тяло и не се притесняваше да
се хвърля здраво. А ако искахме да се справим с Орландо, трябваше да имаме
някой като него, който да може да се изправи срещу Шакил O'Нийл“, спомня
си Фил Джексън.
Треньорът, който винаги държал на йерархията в състава си, сега имал за
свой последовател Джордан. Двамата били подпомогнати от Текс Уинтър.
Той също бил достатъчно строг към всеки играч, който видел, че се отпуска.
Дзен
Джексън довел в щаба си и психолога Джордж Мъмфорд, който бил и
експерт в упражненията за съзнанието и мисълта.
Двамата учели играчите да медитират и провеждали упражнения за
сплотяване. Освен това Мъмфорд провеждал индивидуални сесии с

441
играчите, за да им помогне да се справят със стреса и напрежението. Именно
той настоял Джордан да продължи да показва превъзходството си и да се
държи грубо със съотборниците си, а Джексън да използва влиянието си да
държи всички в кондиция.
Изненадващият съюз между Джексън и Джордан и начинът, по който
Въздушният приемал всички идеи на треньора, било забележително за
останалите играчи, споделя Кър: „В това беше ключът към всичко, което се
случи. Ако Майкъл не беше повярвал на Фил, тактиките му никога нямаше
да проработят върху нас. Но Майкъл уважаваше Фил толкова много, че пър-
ви възприе неговите методи.“
Често изглеждало нелепо. Първо Джексън държал играчите си в тъмна зала
за трийсет минути, като ги карал да медитират или да се успокоят, а веднага
след това, по време на баскетболното занимание, всички се изправяли пред
гнева на Джордан. Както Кър си спомня, Джексън продължавал да им
повтаря, че „триъгълникът“ не е създаден, за да може да се изяви Джордан,
а за останалите играчи. Треньорът използвал медитацията, за да успокои не
толкова всички момчета, а Джордан и да спаси някой негов съотборник от
тормоза му.
Мъмфорд бързо спечелил доверието на Джордан и суперзвездата му
признал, че ако го бил срещнал на по-ранен етап от живота и кариерата си,
надали щял да прекара времето си като затворник в хотелската си стая.
Пипън също помогнал за налагането на йерархията. Той често избухвал в
гняв, но също така бил емпатичен, разбиращ и чувствителен лидер. Скоти
бил оцелял в училището на тежките удари от страна на Майкъл Джордан и
през есента на 1995 г. Пипън и Джордан се превърнали в истински партньори
и ядро на отбора, отбелязва още Кър. „Когато отидох в Чикаго, те имаха
страхотни взаимоотношения. Вече си имаха техния „клуб за закуска“ заедно
с Харпър и всяка сутрин Скоти шофираше до дома на Майкъл, за да вдигат
тежести. След това заедно ходеха на тренировка. Тримата бяха наистина
близки. Това беше перфектната роля за Скоти. Вече не се налагаше да поема
цялата тежест на лидерството, но можеше да упражнява влиянието си по
свой начин“, казва гардът. Джордан все още бил алфа-мъжкар, но заедно с
Пипън създали съюз от двама мъже, който ги правел далеч по-велики
отколкото били по отделно. „Получи се перфектната комбинация от две
крайности. Бяха универсални защитници и можеха да се сменят, когато си
поискат, и да създадат хаос сред противника. А в нападение Скоти наистина
предпочиташе да подава, а Майкъл - да вкарва. Мисля, че след една от
титлите ни Майкъл буквално го издърпа за ръката и каза пред феновете, че
този триумф нямаше да бъде възможен без Скоти. Така че накрая двамата
изградиха невероятна връзка“, казва Кър.

442
 В такава атмосфера трябвало да бъде инфилтриран Денис Родман. Той се
появил в най-необикновения тим на „Чикаго“ в историята. Всеки в отбора
бил нетърпелив да разбере как „Червеят“ ще се впише в новата йерархия и
ще развали ли необикновената химия. „Те почти не си говореха. Имаше
просто уважение между тях, което беше осезаемо. Лесно беше да го усетиш,
защото Майкъл никога не погна Денис. Никога. А Денис беше много
подвластен на Майкъл в емоционален план. Всъщност Родман не правеше
нищо различно за Майкъл от това, което правеше и за всички останали, но
показваше разбирането, че Майкъл „е най-великият и аз съм под него. Затова
няма да се забърквам с него, както и с този след него“. Беше наистина
интересна ситуация“, обяснява Кър.
Основните цели на бесовете на Джордан били двете чуждестранни звезди
в тима - австралиецът Люк Лонгли и хърватинът Тони Кукоч. Всички, дори
и Джордан, отбелязват, че поведението му към тях било жестоко. Това
продължило през трите му последни сезона в „Чикаго“.
„Тези момчета бяха толкова талантливи, особено Тони, който е невероятно
надарен. А Люк беше огромен - в буквален и в преносен смисъл. Имам
предвид, че наистина имахме нужда от играч под коша, който да е като котва
в защита. Да се бори. Но трябваше да го запалим, за да даде всичко от себе
си. Може би това е причината, заради която Майкъл, Фил, Текс и Скоти ги
бяха нарочили. Трябваше да го направят. Тони и Люк трябваше да бъдат
постоянно сритвани в задника. Мисля, че Тони просто се покри. Аз също се
покривам много добре, но все пак можеш да стигнеш до мен. Но аз имам
някакъв бутон, който може да бъде натиснат, особено когато играя, и мога
да се вбеся... Като онзи ден на тренировката. Но никога не съм виждал Тони
да го направи. Не съм виждал Люк така. Затова те се превърнаха в дивеча за
Майкъл“, споделя наблюденията си Стив Кър.
Текс Уинтър станал свидетел на всяка промяна в настроението на отбора,
но най-много бил впечатлен от еволюцията на Джордан след завръщането
му. „По този начин като че ли предизвикваше сам себе си“, разсъждава
възрастният треньор. Уинтър допълва, че изисквайки толкова много от
съотборниците си, Джордан не можел да си позволи дори малки лични
провали. Кър е съгласен с мнението му: „Ако погледнете в миналото - той
винаги си е създавал сам някакви предизвикателства, за да подобри нивото
си. Това, което най-много ме удивява, е, че стандартите, които той сам си
налагаше, са толкова невероятно високи, че е почти нечестно, че трябваше
да ги достигне. Това е уникално. В която и зала да отидехме през целия сезон,
очакваше от себе си да вкара 40 точки. Обожаваше това. Това е най-
впечатляващото му качество. И комбинацията от изключителен талант,
работна етика и състезателен дух. Невероятна комбинация.“

443
 След време Джордан признава, че онази есен се чувствал понякога толкова
мотивиран, че се налагало да избягва контактите с хора. „Ще ме разберете
по-добре като лидер, ако имате моята мотивация, същото разбиране за това,
което се опитваме да постигнем, и какво е нужно, за да успеем. Ако не се
разбираме, най-вероятно няма да разберете и каква отдаденост е
необходима, за да побеждаваме. Така че ако ги притискам, не го правя, за да
ги тормозя. Притискам ги с желанието да ги накарам да разберат какво е
нужно да си шампион, колко е необходимо да се посветят изцяло на
победата. Не съм толкова труден за издържане всеки ден. Има дни, в които
трябва да починеш, да оставиш напрежението да отшуми. Но през повечето
време, когато трябва да си концентриран, трябва наистина да си. Като лидер
това е нещото, което трябва да правя. И не съм сам в това. Пип прави същото.
Фил прави същото. Но аз го правя по-постоянно, предполагам, защото съм
тук от най-дълго време. Чувствам се длъжен да съм сигурен, че имаме едни
и същи очаквания, че сме на една и съща вълна“, признава Майкъл в
потвърждение на думите на Кър.
Джордан много добре знаел какво е да бъде тормозен. Още помнел
малтретирането от страна на играчите на „Пистънс“.
ТОЙ взел решение още през 1990 г., когато оставил сърцето си на терена,
но осъзнал, че съотборниците му не са направили същото. Решил, че няма
повече да си позволи да бъде обграден от безхарактерни съотборници и да
води битката сам. „Трябваше да преминем през всички шибани фази от това
да бъдем губещ отбор до това да сме шампионски тим“, казал той по-късно
с насълзени очи. Джордан буквално захапал отбора си за гърлото, за да го
разтърси до основи на емоционално ниво. Същото разбиране имал и Стив
Кър.
Джордан разбирал, че статутът му в професионалния баскетбол му
позволява да прави неща, които нито един друг играч, и дори треньор, не
можел да прави. „Не искам да ме разбират погрешно. Не става дума за лични
взаимоотношения. Обичам всичките си съотборници. Бих се разчекнал, само
и само да съм сигурен, че ще успеят. Но те трябва да правят същото. И трябва
да разберат максимално добре какво е необходимо за това“, продължава
Въздушният.
Истината е, че Джордан най-редовно тормозел съотборниците си, които
смятал, че е по-добре да не са в тима. Кър казва: „Понякога има лоши
семенца, които е по-добре навреме да отсееш. Хора, които не могат да ти
помогнат. И Майкъл виждаше кои са тези хора, откриваше слабите звена...
А очевидно всички имаме слабости. Освен Майкъл. Той ни нахъсваше да се
борим и да се състезаваме. Да преодоляваме тези слабости, а не да ги
приемаме, да работим върху тях и да ставаме по-добри. Предизвикваше ни
истински. Нямаше и намек за окуражаване.“

444
 „Подозирам, че Лари Бърд е действал по същия начин. От безкрайните си
наблюдения на тренировките на „Лейкърс“ в „Лойола Меримаунт“ знам, че
Меджик Джонсън беше истински задник там. Ако изпуснеш някой от
пасовете му, ако пропуснеш да вкараш на пробив, ако изтървеш човека си в
защита - човече, той те убиваше с поглед. Така беше“, допълва Чип Шефер.
Било нужно време грубото поведение на Джордан да бъде забелязано от
публиката. Брус Левин, репортер от спортна радиостанция в Чикаго,
познавал Майкъл от години. Постепенно той разбрал какво точно означавала
смъртта на Джеймс Джордан за звездата. „Той се държеше като недосегаем,
защото не искаше тези неща да го тормозят. Преди си седеше в съблекалнята
преди мачовете, разтягаше и 30-40 минути говореше за всичко друго, но не
и за баскетбол. Беше готов да изоре терена след минути, но седеше и
приказваше каквото му хрумне. Забавлявахме се. Задаваше въпроси. Беше
много любопитен, момче, което искаше да знае всичко. Все още се учеше да
живее, образоваше се. Но след случилото се с баща му и това, което медиите
казаха след погребението, той никога не допусна медиите до себе си по
същия начин. Вече не вярва на повечето журналисти, дори и на хора като
мен, с които преди беше приятел. Промени се. Стана по-силен по някакъв
начин. Все още е много любезен, но хлапето, което постоянно се забавлява,
вече го няма“, отбелязал в коментарите си тогава Левин.
Това, което правело суровостта на Джордан толкова трудна за разбиране,
бил фактът, че често я проявявал, докато шеговито говорел глупости.
„Майкъл беше решил, че ще се наслаждава на баскетбола. Мисля, че го беше
решил отдавна. Той обича да играе и иска да продължи да се забавлява. Това
се опитва да направи. За мен понякога методите му са доста спорни. Но ако
това е начинът да продължи да си доставя удоволствие и да предизвиква сам
себе си, нека така да бъде“, отбелязва Текс Уинтър.
Оставало само Джексън да интегрира тази нова, по-сурова версия на
Джордан в отбора. От завръщането на суперзвездата треньорът продължавал
да му напомня, че отборът е толкова силен, колкото най-слабото си звено.
Това се отразило на поведението му по време на свирепия тренировъчен
лагер. Наборът от трикове на треньора включвал игри за ума, хитрост,
мотивираща игра на криеница и когато било необходимо, редки моменти на
честност и дори конфронтация. С времето усилията на Джексън ставали все
по-политически коректни, все повече се опирало до разбиране на другия.
Уважението, което демонстрирал спрямо Джордан, показвало двоен
стандарт.
„Фил правеше реверанси за някои неща на Майкъл. Отстъпваше е думите:
„Нямаме нужда от това“. Така, ако имаше някакъв проблем с него на отборна
среща, той казваше: „Нямаме нужда от това“ и приключваше въпроса. Но
ако ставаше дума за мен, беше: „Бил, трябва да задгърбваш противника.“

445
 Когато Майкъл трябваше да направи нещо, винаги се говореше с „ние“ -
„Ние трябва да задгърбваме“. Но трябва да разбираш защо го прави и да
знаеш, че е за добро, че трябва да се мине през това“, отбелязва резервният
център Бил Уенингтън.
Джордан винаги обвинявал Джексън, че манипулира другите, но той
самият често също го правел, само че по-директно. „Това е. Всичко е въпрос
на психика и мислене. Трябва да ги накараш да мислят. Силата на този отбор
не е във физиката. Нямаме предимство в това отношение. Но имаме
психическо и интелектуално предимство над другите“, казва Майкъл.
„Той беше зъл. Но хубавото беше, че го правеше срещу нас само на
тренировка. На мачовете насочваше игрите си срещу противника“, казва
Кър. Мъгси Богс потвърждава наблюденията на колегата си. Той бил
основен пойнтгард на Шарлот по време на плейофите през 1995 г. По време
на един мач Джордан казал на 161-сантиметровия Богс: „Хайде, стреляй,
шибано джудже.“ Богс пропуснал, но и изгубил увереност, и по-късно
признал пред Джони Бах, че в този момент кариерата му започнала да
залязва и никога не успял да се възстанови.
Приятел или враг, Джордан знаел как да изкара от релси всеки около себе
си на психологическо ниво. Коментаторът Джим Роуз го забелязал в един
благотворителен мач е Джордан и други звезди от НБА. Роуз участвал в мача
и бил запознат със състезателната натура на Майкъл, затова положил ог-
ромни усилия и прекарал седмици в тренировки. Но по време на двубоя
изпуснал да вкара при един пробив и бил сполетян от яростта на Въздушния.
„Не си достатъчно черен“, изкрещял Джордан и толкова дълбоко обидил
журналиста, че той захвърлил топката по звездата. След това Майкъл се
извинил. Но случаят показал отново колко добра интуиция за хората имал и
колко добре знаел е какво може да засегне емоционално своите съотборници.
„Направи го заради забавлението. Майкъл въобще не обича да губи. А аз
пропуснах една лесна атака. Полудях, замерих го с топката и излетях от
залата. Джордан не е подъл. Той е чудесен човек, но понякога желанието му
за победа е по-силно от всичко“, спомня си случката Роуз.
Джим Стак често се чудел колко различен човек е доминиращият Джордан
на тренировка от този, когото феновете обожавали. „Найк“ помогна да си
създаде един определен имидж. Майкъл беше добре възпитан. Джеймс и
Делорис бяха свършили дяволски добра работа, но когато ставаше дума за
състезание, той се преобразяваше. Извън терена беше една от най-
загрижените и харизматични фигури на всички времена. Поставям го редом
с Мохамед Али в това отношение. Но ако се състезаваш с него, беше готов
да ти извади сърцето“, казва Джим Стак.

446
 ЧАСТ X
ЯРОСТ

ГЛАВА 33
КАРНАВАЛЪТ
Наказвани, обиждани и тероризирани, „Биковете“ завършили подготовката
си свръхзаредени. Денис Родман, с многоцветната си подскачаща нагоре-
надолу глава, доказал, че е много повече от колоритно украшение за тима.
Енергията и ентусиазмът му допринесли тимът да стане по-добър. Начинът,
по който хващал борби в нападение, правел безсмислени притесненията за
успеваемостта в стрелбата. Съотборниците му се успокоили, че ако
пропуснат да вкарат и лудият „Червей“ е наблизо, той ще им осигури топката
за нов опит. Той завършил първата контрола на тима с 10 борби. „Той ще
заблести още повече, след като поопознае играта на останалите от отбора“,
предрекъл Джордан. Джексън виждал същото.
„Денис излиза на терена, Денис хвърля топката в публиката, за да забави
изпълнението на фаул, Денис крещи на съдията и получава техническо
нарушение. И това - още в първия предсезонен мач. Първото нещо, което
направих, беше да погледна към Фил Джексън на пейката и да наблюдавам
реакциите му. Фил се подсмихваше. Приведе се към Джими Клемънс, нашия
помощник-треньор, и му каза: „Боже, този ми напомня за самия мен“, спомня
си Джак Хейли. феновете полудели по неговия пого-стил в баскетбола и
били възнаграждавани за подкрепата си след всеки мач - всеки път Денис
събличал подгизналия си потник и го мятал към тях, след което гордо се
отправял полугол към съблекалнята. Дамите отговаряли по същия начин.
Всеки път, когато го видели в някой бар, жените вдигали блузките си и му
показвали гърдите си. Изглеждало, че през този сезон „Чикаго“ ще покори
нови висоти.
До този момент в кариерата си Родман се държал все едно за него няма
ограничения, но присъствието на Джордан създало граници. Журналистите
започнали да се питат как Джексън ще обуздае крилото, но треньорът бил
облекчен, защото присъствието на Въздушния било достатъчно.
Лейси Банкс обожавал да прави прогнози, като последствията от някои
носел с години. По време на предсезонните мачове онази есен той
предсказал, че през сезона „Булс“ ще запишат 70 победи. За да подкрепи
предвиждането, Джордан вкарал 42 точки срещу Шарлот при откриването
на сезона в „Юнайтед Център“ и поставил началото на една епична инерция.
447
 За нещастие по време на този пръв мач от сезона се случил и неприятен
инцидент. В трибуните избухнал скандал между Хуанита Джордан и
семейството на съпруга ѝ. Хуанита се забавлявала в едната част от ложата
със своите близки и приятели, а в другата част се били отделили Джорданови
и не ѝ обръщали никакво внимание. Това дълбоко я обидило. Сис си спомня
изненадата от яростните погледи, които майката на трите деца на Майкъл
им хвърляла по време на мача. Сигурно има някаква грешка, си мислели
Делорис и децата ѝ. На следващата сутрин обаче Майкъл се обадил и
наругал майка си. Той изказал възмущението си от начина, по който семей-
ството му го обезпокоило.
Като цяло причината за целия скандал останала неясна. Най-вероятно става
дума за натрупано напрежение и кавги. Но този епизод ще отбележи един
цял период на отчуждение на Майкъл от роднините му. Друга причина за
конфликт били плановете на брат му Лари да създаде нова марка парфюм за
мъже с името Джордан. Майкъл бил наясно с дейността му, но въпреки това
основал свой парфюмериен концерн и заедно с агентите си развил марката.
Майкъл най-вероятно е уведомил Лари на някакъв етап от осъществяването
на новата си бизнес инициатива, но той вече бил хвърлил много време и
средства, за да развие идеята си. По-големият брат бил съкрушен от
новината, а Делорис била бясна от поведението на известния си син.
Въздушният предложил пост на Лари в новата компания, но това не
намалило нарастващото напрежение в семейството след смъртта на Джеймс.
Майкъл пък си бил взел поуки от фиаското с марката „Полет 23“ и не искал
да прави бизнес със семейството си.
Лични драми като тази, както и процесът срещу двамата обвиняеми за
убийството на Джеймс Джордан, белязали иначе магическия сезон 1995/96
в НБА. Процесът, скандалите и показанията продължили с месеци, до март,
и приключили с доживотни присъди за убийците. През по-голямата част от
времето спортните журналисти уважавали желанието на Джордан да не
говори за делото, така че жестоките подробности около случая останали
скрити за широката публика. Вместо това всички пишели за зрелищния
сезон на „Булс“.
В тирадата срещу майка си Майкъл излял трупаното с месеци раздразнение
и гняв. От дете Джордан винаги бил обичал семейството си. Но скоро
станало ясно, че младите мъже, които убили баща му, са отнели нещо много
ценно от самия Джордан по време на процеса. Семействата на жертви на
убийство винаги дълбоко и необратимо се променят. Често се случва
членовете им да се отчуждят и никога повече да не могат да се съберат.
Джеймс починал преди две години, голямата мъка се била уталожила, но
конфликтите оставали.

448
 Бащата на Стив Кър също бил убит - като преподавател в Американския
университет в Бейрут той станал жертва на терористичен атентат, когато
Стив бил новобранец в университета в Аризона. Джордан знаел, че двамата
имат нещо общо, с което никой друг от отбора не се бил сблъсквал. Докато
играели заедно, те говорили за това. В онези години Джордан бил пример в
живота на милиони, но сам вървял по най-трудния път, който някой можел
да извърви.
„Той пазеше това скрито дори от най-близките си съотборници. Мисля, че
за пет години в един отбор сме сядали на една маса едва няколко пъти. Не
говоря за отборните вечери или храненията ни в самолет. Майкъл оставаше
в апартамента си по цяла нощ. Беше затворник в собствения си живот.
Веднъж или два пъти на година се засичахме в някой ресторант. Само
двамата, за обяд или вечеря. Не се случваше по-често заради живота, който
той водеше. С всеки друг съотборник съм имал такива тихи моменти, в които
можеш да споделиш някакви лични неща. Но никога не успях с Майкъл.
Защото макар да беше лидер на отбора, доминиращата фигура, той винаги
странеше от останалите“, казва Кър.
По онова време Джордан имал твърде малко време, за да реши проблема
си. „Булс“ били насред един от най-необикновените си сезони. Голямото
облекчение за тандема Джексън-Джордан било, че йерархията в тима била
установена. Центърът Лонгли бил готов за предизвикателството да е титу-
ляр. Уенингтън се чувствал добре като резерва. 39-годишният Джеймс
Едуардс, бивш играч на „Пистънс“, им давал допълнителна стабилност под
кошовете.
„След всички тези войни по време на тренировките се случи нещо наистина
странно. Майкъл изглежда вярваше в Денис и това, което той правеше на
терена. Това беше всичко, от което Джордан се интересуваше“, спомня си
Едуардс, който също тръпнел от любопитство да разбере как ще пасне
Родман.
Краузе бил довел в тима и гарда Ранди Браун, който заедно с Кър да влиза
като резерва. На пейката седнали и Джъд Бъчлър, Дики Симпкинс и изборът
от първия кръг на драфта Джейсън Кафи от университета на Алабама. Друг
фактор в тима бил Тони Кукоч, подготвен да играе ролята на шести играч,
или трето крило. Хърватинът искал да е титуляр, но тази позиция получил
Родман.
Родман тъкмо започнал да се нагажда към отбора, когато контузия в
прасеца го извадила от терена за месец. Но дори това не ги спряло да запишат
пет поредни победи и да отбележат най-добрия старт на сезона в историята
на клуба. Успехите в началото може и да вдигнали самочувствието на
„Биковете“ до небето, но „Орландо Меджик“ бързо ги върнали на земята,
като ги победили в шестия мач от сезона. Играчите на „Чикаго“ за пръв път

449
облекли новите си червени екипи с тънко черно райе, които били обявени за
официални при гостуванията. Гардът на „Меджик“ Анфърни Хардуей
надиграл Джордан и осигурил на домакините важния успех. „Биковете“
отговорили с две победи у дома, преди да се отправят на запад, където
спечелили шест от седемте си мача. Пътуването започнало в Далас, а „Булс“
се нуждаели от продължение и 36 точки от Джордан (включително 6 от
последните 14 точки) за успеха със 108-102.
„Това е един много агресивен баскетболен отбор, който играе със
самочувствие. Мисля, че хората се изненадват от нас, или пък ние сме
изненадани от стила си на игра. А може би те не са готови за нашата ротация
в гардовата линия. Така лесно получаваме много възможности в атака“,
споделил след мача Джексън.
Турнето на запад приключило през декември, като Джордан вкарал 37
точки за успех над „Лос Анджелис Клипърс“. „Мисля, че вече почти си
възвърнах формата. Имам уменията, имам и самочувствието. Сега за мен е
въпрос на време да започна да показвам всичко, което мога, във всеки мач“,
коментирал Майкъл.
Преди да се оттегли да играе бейзбол, Джордан имал невероятната
успеваемост от 51,6 % в стрелбата. В 17-те мача през пролетта на 1995 г. бил
свалил тези цифри до 44,1. В началото на новия сезон стигнал до 49,3 %.
Отново започнал да вкарва средно 30 точки на мач, след като през 1995 „се
сринал“ до 26,9. Лейси Банкс изчислил, че ако играе по този начин до 1998
г., той ще завърши кариерата си като номер три в класацията на най-добрите
стрелци в историята с почти 29 000 точки, само след Уилт Чембърлейн и
Карим Абдул Джабар, първенецът по този показател с 38 397 точки. Банкс
го попитал за тези рекорди. „Забравете за Джабар. Не планирам да играя още
20 години“, бил отговорът.
„Той е точно там, където си знаех, че ще стигне. Водач в класацията на
топреализаторите и се отличава от множеството... Няма никакво съмнение -
той е най-великият баскетболист на всички времена“, казва Рон Харпър пред
журналистите.
„Мисля, че с възрастта помъдрях. Но запазих способностите си. Все още
мога да играя баскетбола, който знам, че мога. Напоследък хората постоянно
ме карат да сравнявам себе си преди и след бейзбола. Честно, мисля, че са
еднакви. Просто трябва да се погледне статистиката - същите показатели.
Надявам се в края на годината хората да видят, че съм същият играч
независимо от двете години, в които не бях в НБА. Днес ме сравняват с един
играч и той е Майкъл Джордан. Според някои дори се провалям като Майкъл
Джордан. Но аз имам най-големият шанс да бъда Майкъл Джордан. Защото
аз съм той. И постоянно се развивам“, разсъждава Въздушният.

450
 Следващата титла
През този сезон Лигата била залята от вълна от талантливи млади играчи.
Никой от тях не бил гледал записи на видео на Джордан. Не било нужно.
Всички те били прекарали живота си да го гледат по телевизията, признава
Брент Бари. Но да се сблъскаш с него лично било съвсем различно.
Еди Джоунс се присъединил към „Лейкърс“ през есента, като дошъл от
Темпъл. „Най-вълнуващо бе, когато видях Майкъл да се появява на терена.
Знаех, че ще ме захапе, че ще ме тормози. Знаех, че би го направил срещу
всеки. А когато Майкъл погнеше някого, който е известен с добрата си защи-
та, го изгаряше. Той искаше да излезе и още в първата част да те откаже.
Това е състезателната му натура. Живееше за това. Все едно искаше да ти
каже: „Хей, всички казват, че си голям защитник. Нека да ти покажа колко
добре пазиш.“
Джери Стекхаус, новобранец от Северна Каролина, получил същия урок,
след като поискал своето срещу Джордан, когото познавал от летни мачове
в Чейпъл Хил. „Никой не може да ме спре в тази лига. Дори Майкъл
Джордан“, казал той пред репортери във Филаделфия. Същата вечер
Джордан вкарал срещу него 45 точки, а Джери бил ограничен до скромните
9. „Той е абсолютно безпристрастен“, казал Джулиус Ървинг, който гледал
от трибуните.
По-късно през сезона Джордан щял да вкара 53 точки срещу най-новата
звезда на лигата Грант Хил, който бил под ръководството на Дъг Колинс.
Колинс веднага разбрал разликата между двамата. „Грант е по-склонен да
иска хората да го харесват и да ги прави щастливи. Майкъл нямаше
проблеми направо да те обезглави“, споделя бившият треньор на „Булс“.
„Чикаго“ записали 12 победи и две загуби през ноември, 13-1 - през
декември и започнали 1996 г. с невероятния баланс от 25-3. А били в средата
на серия от 18 мача без неуспех малко след подобна - от 12 мача. С всеки
следващ успех спекулациите, че тимът ще постигне 70 победи през сезона,
ставали все повече. Вече всички очаквали да подобрят историческия рекорд
на „Лейкърс“ от 1972 г. от 69 успеха и 13 загуби. Джери Уест, който в
момента бил вицепрезидент по баскетболните операции на „Лейкърс“, а през
1972 г. играел като титулярен гард, отбелязал, че само контузиите могат да
ги спрат да постигнат 70 победи.
„Спомням си „Селтикс“ в миналото, през 1986 г. На пейката им бяха Бил
Уолтън и Кевин Макхейл. А това бяха момчета, срещу които беше трудно да
се играе. Бяха заедно от много години, знаеха си всяко движение, познаваха
се до мозъка на костите си. Ние тепърва се учим да играем заедно. И сме в
началото“, коментирал Джордан в отговор на журналистическо желание да
сравни своя отбор с великите тимове от миналото. Репортерите обаче
отбелязали, че в миналото всеки тим разполагал с поне един доминиращ
451
играч под кошовете, който отказвал съперниците. „Да, нямаме такова
животно. Но мисля, че Пипън компенсира това. Смятам, че никой от силните
отбори в миналото, като изключим може би „Бостън“ от 1986 г., са имали
толкова универсално леко крило в защита и в нападение, какъвто е Скоти
Пипън“, гласял отговорът.
Същевременно Текс Уинтър започнал да се тревожи, че желанието на
Денис Родман да спечели нова титла за най-добър борец на шампионата,
може да провали отбора. Опитният треньор се чудел дали наистина Денис
може да се справи с емоциите си. Но мач след мач бившият играч на
„Пистънс“ се сработвал и сближавал все повече с новите си съотборници.
„Денис беше по-различен от всички. Той искаше да е близък с нас, но не
знаеше как да го постигне. Беше много срамежлив. И накрая какво се случи
- той се сближи с белите момчета от тима заради любовта си към музиката
на „Пърл Джем“ и „Смашинг Пъмпкинс“. Ходехме по концерти с него.
Накрая Денис се чувстваше по-добре с белите, отколкото с тъмнокожите
играчи. Излизахме заедно, забавлявахме се. Така успяхме да се сближим и
да го приобщим“, разказва Кър.
Родман обаче си паснал с Джордан и Пипън на терена, а „Булс“ се
превърнали в истинска защитна стена за съперниците си. Това, което
липсвало на Денис, бил ръстът, но той наваксвал с физическа сила, която
постоянно развивал с вдигане на тежести. Опонентите му трудно можели да
му се противопоставят физически под кошовете, което помогнало много на
играта на Чикаго. Присъствието му на терена принуждавало съперниците да
изваждат топката в периферията, но там бил Джордан, който отмъквал
топката от гардовете и атакувал. В нападение продължавал с провокациите:
„Хайде, ще стрелям с отскок. Да я стрелям ли? О, ти не я искаш...“ С
напредването на сезона станало ясно, че повечето тимове нямали с какво да
се противопоставят на „Чикаго“.
В мачовете в началото „Биковете“ си играели със съперниците си в първите
три или четири части, след което завършвали мача на пълни обороти. Когато
през януари записали серия 14-0, Джексън открито започнал да говори, че
иска да даде повече почивка на някои играчи и да забави темпото.
Той се тревожел, че тимът му ще се насити да побеждава още през редовния
сезон и ще изразходи цялата си енергия преди началото на плейофите. „Чудя
се какво да направя. От друга страна, ако променя ротацията и ги оставям на
пейката, може да наруша ритъма им“, коментирал треньорът.
Джордан не искал да почива. Неговата концентрация била на 100 %.
Изумен от начина му на игра, Джулиъс Ървинг го поканил за интервю в едно
телевизионно студио и го питал как е постигнал тази огромна промяна в
поведението си на терена с възрастта. „Умствено - в разбирането си и
познанията си за баскетбола съм по-добър, физически може би не съм вече

452
толкова бърз и експлозивен. Но често умът превъзхожда тялото. Сега не мога
да скоча от линията за наказателен удар и да забия, както правех преди“,
казал Майкъл.
„Изглежда оперираш в зона на терена, която е запазена само за теб. Какво
чувстваш?“ попитал д-р Джей. „Чувствам, че всяко решение, всяка стъпка,
всяко движение, което направя, всичко е правилно“, отговорил Въздушният.
Според Джордж Мъмфорд просто този сезон бил неговият момент. Всеки
играч можел да има своите моменти, но Майкъл не искал да излиза от него.
Той си бил изработил набор от движения близо до коша, а стрелбите му от
средно разстояние били почти безпогрешни и трудни за опазване от
противниците му. Играел като истински велик център, който атакувал
постоянно. Правел това въпреки непрекъснатите възпаления в коленете,
които трябвало да бъдат манипулирани с лед преди мачовете и понякога го
принуждавали да почива отстрани по време на тренировки.
В средата на февруари вкарал 44 точки на „Индиана“, а Пипън добавил 40.
По време на коментара си Мат Гукас отбелязал, че двама от най-великите
играчи в историята - Елгин Бейлър и Джери Уест са успявали да направят
същото едва веднъж или два пъти в кариерата си. С всеки изминал мач
Джордан и Пипън ставали все по-перфектен дует. Джордан все по-често
успявал да пробие по крайната линия благодарение на отборната игра. Гукас
отбелязал: „Има едно правило срещу Джордан - никога не му позволявайте
да стигне до крайната линия под коша.“
„Булс“ останали непреодолима сила и през февруари, когато завършили с
баланс 11-3. Март бил белязан от наказанието за шест мача на Родман за удар
с глава на съдия, но въпреки това „Биковете“ продължили да доминират и
завършили с 12
- 2. Сезонът със 70 победи, предсказан от Лейси Банкс, изглеждал все
по-възможен.
„Имахме най-великия баскетболист на всички времена - Майкъл Джордан,
имахме най-добрия борец под кошовете - Денис Родман, имахме и най-
полезния играч от миналия, а може би и за този сезон - Скоти Пипън. Но
това, което ме изумява този сезон, е работохолизмът и лидерството на тези
три момчета. Те го показват всяка вечер. С всичките си придобивки, с
всичките си пари, с всичките си титли... та те имаха всичко, не знам какво ги
мотивираше толкова много. Освен възможността да спечелят нова титла. И
това продължи с месеци, а те оставаха фокусирани върху крайната цел“,
споделя Джек Хейли.
Родман отбелязал очакването си на 70-ата победа за сезона с прическа -
изрусена коса с червени мотиви. За най-забележителната седмица в
историята на клуба той се пребоядисал в розово. 70-ата победа дошла на 16

453
април в Милуоки. „Биковете“ завършили редовния сезон с успех над
„Вашингтон“ като гост, за да запишат баланс от 72-10.
В три бързи мача те отстранили „Маями Хийт“ в първия кръг на плейофите.
Последвал задъхан реванш срещу „Никс“, които успели да измъкнат една
победа след продължение у дома. Джордан обаче не се притеснил и в мач
номер 5 вкарал 35 точки, за да затвори серията на 4-1. След един кош в края
той се обърнал към трибуната и помахал за довиждане на фена на „Никс“
Спайк Лий. „Винаги съм бил известен с това, че мога да съсипя един отбор“,
казал Майкъл след мача.
За да подготви тима си за сблъсъка с „Орландо“ Фил Джексън отново
монтирал видео, като този път използвал кадри от „Криминале“. Той изрязал
части от историята на двамата наемни убийци от лентата, в които вградил
моменти от скаутинга си на „Меджик“. Играчите му разбрали посланието.
Родман удържал Хорас Грант без вкарана точка за 28 минути на терена в мач
номер 1. В третата част крилото на „Орландо“ получило контузия в рамото
и отпаднал от състава за година. Срещата между двата най-добри отбора в
Лигата завършила при резултат 121-83. Унижение с 38 точки разлика за
„Орландо“. Преди мача комисионерът на НБА Дейвид Стърн връчил
наградата за MVP в редовния сезон на Джордан. „Ти все още определяш
стандарта за величие, отдаденост и лидерство“, казал Стърн на Въздушния.
„Биковете“ изоставали с 18 точки на почивката в мач номер 2. Джексън
влязъл в съблекалнята и казал, че точно това трябвало да се случи. Всъщност
те се забавлявали с противниците си през целия сезон. Накрая все пак
спечелили. „Момчета като Майкъл и Скоти надушват отдалеч, като има
кръв. Те са готови да убиват“, коментирал пред медиите Кър.
Най-странната гледка на терена по време на финалите на Източната
конференция бил Денис Родман, който пазел и се борил с огромния Шакил
O'Нийл, като се опитвал да го изкара извън подкошието. Брендан Малоун,
който наблюдавал мачовете в залата, се удивил на класата, която Родман
привнесъл в новия си отбор и на това как Джордан се адаптирал към стила
му.
„Орландо“ отпаднали в четири мача, което било отмъщението на Джордан
за миналогодишното представяне на „Биковете“. „Той е най-гадното копеле,
което някога е обувало баскетболни кецове“, коментирал Ник Андерсън
играта на Въздушния, който бил вкарал 45 точки в мач номер 4. Бившият
треньор и анализатор Джек Рамзи заключил, че успехът бил постигнат, след
като звездата на „Чикаго“ изцяло се претопила в отбора си.

454
 Сиатъл
„Булс“ трябвало да чакат цели девет дни, преди съперникът им във финала
„Сиатъл“ да си пробие път към титлата на Западната конференция. Спорът
за шампионските пръстени започнали на 5 юни, като „Биковете“ били
фаворити за трофея със залози 10 към 1, въпреки че „Свръхзвуковите“ били
спечелили впечатляващите 64 мача през редовния сезон.
Джордан чакал с нетърпение единствено Денят на бащата. Той си спомнял
последния път, когато празнувал титлата - три години по-рано, в хотелския
му апартамент във Финикс заедно с цялото семейство, включително баща
му. На прага на следващия подобен триумф Джеймс вече го нямало, а семей-
ството било разбито, независимо че майка му все още правела опити да го
подкрепя. В навечерието на финалите в Чикаго пристигнала английската
принцеса Даяна, която организирала събиране на средства за
благотворителност в местния Природонаучен музей. Делорис Джордан,
която била запалена привърженичка на Лейди Ди, била раздвоена кое от
двете засичащи се събития да посети. Тя много искала да отиде на
мероприятието на принцесата и отишла. После се преоблякла и пристигнала
в „Юнайтед Център“. „Знам, че Майкъл очаква да съм там“, казала тя.
От пресслужбата на НБА били акредитирали около 1600 журналисти от цял
свят за финалите. Милиони хора можели да гледат шоуто по телевизията,
като мнозинството от тях били привлечени предимно от представянето на
Джордан. Допълнителна стойност придавал Денис Родман, който отново бил
сменил прическата си - този път в червено, зелено и синьо, с нови йероглифи,
изписани на челюстта му. Репортерите попитали Джордан дали все още
може да лети и да забива - способности, които го направили толкова
известен. Те посочили, че напоследък предимно играе от средна и далечна
дистанция. „Да забивам? Не знам. Не съм имал възможност да пробвам,
защото вече никой не ме пази „един на един“. Но вероятно ще мога.
Предпочитам да не зная какво мога и не мога. Така си мисля, че още го умея.
Това е от значение - да знам, че мога нещо“, казал той.
Треньорът на „Сиатъл“ Джордж Карл бил привлякъл в щаба си Брендън
Малоун за скаут по време на плейофите. Той се надявал, че може да приложи
схемата на „Пистънс“ отпреди години, за да могат играчите му да опазят
Джордан. Точно преди началото на първия мач Малоун, Чък Дейли и
Джордан се засекли в залата. „Майкъл сам дойде при мен. Каза, че е
разстроен, че съм отишъл да помогна на съперника в опитите им да го опазят.
Каза ми остро: „Никога няма ме победиш.“ Беше вбесен. Чък го гледаше и
отбеляза: „Май си го разстроил“, спомня си Малоун през 2011.
На репортерите бившият помощник в „Булс“ споделил: „Той трябва да
привикне към здравата им игра. Забравете схемите. Те ще го разбият. Ще го
захапят още през първата четвърт.“ Едновременно бил прав и грешал.
455
Джордан наистина щял да атакува, но изходът на двубоя щял да се реши от
целия отбор. Джордж Карл пуснал 208-сантиметровият Детлеф Щремпф да
пази Джордан с надеждата да го принуди да се приближи към коша и там да
бъде дублиран от Хърси Хоукинс. Тази тактика се оказала голяма грешка.
Джордан завършил с 28 точки, но Пипън добави 21, Кукоч - 18, Харпър - 15,
а Лонгли - 14. Треньорът на „Сиатъл“ променил тактиката си и пратил
защитник номер 1 на сезона Гари Пейтън срещу Майкъл, но било късно. В
последната четвърт защитата на „Булс“ принудила противника си да направи
7 грешки, а Кукоч нанизал 10 точки в заключителните минути. „Биковете“
спечелили със 107-90.
В мач номер 2 играчите на „Чикаго“ вкарали 39 % от стрелбите си, което
означавало повече борби за Родман. Той завършил мача с 20 овладени
отскочили топки, като изравнил рекорда за най-много борби в нападение в
един мач -11. Без да има голям ден, Джордан завършил с 29 точки. Защитата
на „Биковете“ отново пресирала играчите на „Сиатъл“ и те направили 20
грешки, включително няколко решаващи в края на третата четвърт, когато
позволили резултатът от 66-64 да стигне до 76-65.
Джордан се вбесил на Тони Кукоч, който раздавал пасове на всички.
„Уплаши ли се? Ако да, седни на пейката. Ако можеш да стреляш, тогава
стреляй“, карал се той на хърватина. Тогава Кукоч вкарал две тройки, а
минути след това Джордан го възнаградил с пас за забивка. „Биковете“
спечелили с 92-88.
Преди преместването на серията в Сиатъл се оказало, че Харпър е с
контузия на коляното. Джексън и Уинтър решили, че трябва да подготвят
тима за истинска битка без гарда, но в собствената си „Кий Арина“
„Суперсоникс“ изглеждали странно унили в мач номер 3. Кукоч попаднал в
титулярния състав вместо Харпър, но така „Биковете“ били колебливи в
защита. Вместо това се хвърлили в атака. С 12 точки на Джордан те повели
с 34-12 след края на първата четвърт. На полувремето разликата набъбнала
до 62-38. Джордан завършил мача с 35 точки, но голямата изненада бил
Лонгли, който имал 19. Попитан какво е преобразило огромния център,
Джексън отговорил: „Той беше притиснат вербално буквално от всички в
клуба. Мисля, че никой не е бил атакуван от толкова много страни наведнъж,
както се случи с Люк в петък след мач номер 2. Текс му говори, Майкъл -
също. В последните няколко дни се опитах да му върна самочувствието.“
Играчите на „Чикаго“ нямали търпение да приключат по-бързо, още повече
че до момента били в серия 15-1 в плейофите, което било рекорд в историята
на НБА. Следващите два дни на тренировки преминали в атмосферата на
триумфа, а медиите се надпреварвали да правят сравнения между „Булс“ и
най-добрите тимове от миналото. Джак Рамзи от ESPN изразил мнението, че
те имат най-здравата защита на всички времена. „Най-добрите защитници в

456
баскетбола са Джордан и Пипън. Те са толкова здрави. Във всеки следващ
плейофен мач обезличават противника. Накрая съперниците им остават
унижени.“ Репортерът добавя, че ключът към успехите на „Булс“ е Джордан:
„Той е толкова жесток състезател. Способен е да извади всичко най-добро
от всеки съотборник. Гледах Стив Кър, който е добър стрелец, но никак не
се слави като добър защитник. Сега излиза и играе в защита, предизвиква
всеки и неутрализира съперниците си. Може да е превъзхождан физически,
но сега играе по целия терен със сърце. Сега отнема топката и сам си създава
възможност за стрелба. Това е нещо, което никога не е правел преди.
Влиянието на Майкъл върху тези играчи е огромно.“
Преди мач номер 4 Джордж Карл, който също бил играл за Дийн Смит в
Каролина, разбрал, че не е направил всичко възможно, за да спре Джордан.
Той поканил Таси Демпси, която готвела за играчите на „Катранените пети“
трийсет години, да долети в Сиатъл и да подкрепи „Суперсоникс“. Джордан
бил шокиран, когато я видял в залата преди мача, и я попитал: „Мама Ди,
какво правиш тук?“ „Дойдох да подкрепям Джордж“, отвърнала тя.
Съпругата на Карл се намесила: „Майкъл, мама Ди е нашият талисман.“
Суеверният Джордан отвърнал: „Тогава си отивай вкъщи, Мама Ди. Ако си
им на късмет, трябва да си тръгваш.“
Но по-големият проблем за Майкъл се оказал Гари Пейтън. През повечето
време във финалите гардът пазел Пипън, но Карл видял, че той е по-
ефективен срещу Джордан в мач номер 3 и за следващата среща го пратил
срещу Въздушния. Рон Харпър още страдал от болезнено възпаление, което
означавало, че Джордан пък трябва да охранява на терена Пейтън. Внезапно
„Биковете“ се лишили от постоянното пресиране на топката, което било
ключов елемент в тяхната защитна схема. Без Харпър Джордан и Пипън не
можели да си сменят толкова често местата и да създават хаос сред
противника. Домакините натрупали аванс във втората част, който „Булс“
така и не успели да наваксат. Раздразнен от защитата на Пейтън, Джордан
овиквал яростно и съотборниците си, и съдиите. При поредния си изблик
наранил крака си и напуснал терена след няколко минути. Успял да вкара
само 6 от 19 стрелби и до края на мача ругаел по всички на терена, докато
Пипън се смеел до него, стискайки го за рамото. Пейтън си бил свършил
работата и феновете на „Сиатъл“ започнали да се чудят какво щеше да стане,
ако именно той беше поел опеката на Майкъл още в началото на серията.
Харпър пропуснал и мач номер 5. Изправени пред втори шанс да затворят
серията, „Булс“ отново имали проблеми. Те изоставали в резултата, след
това наваксали, но отново позволили на съперника да натрупа преднина и да
спечели 8978. Изненадващо финалите се върнали в Чикаго. „Радостта от
шестия“, обявили тържествено вестниците в Сиатъл.

457
 Джордан бил нащрек за приближаващ се нов провал. Резервният център
Джеймс Едуардс си спомня как бил извикан в съблекалнята по време на
плейофите, за да изпуши една пура с Ахмад Рашад и Джордан. Майкъл
винаги имал една кутия първокласни пури. „Винаги беше интересно в такива
моменти“, казва загадъчно Едуардс. Но след мач номер 5 той станал обект
на гнева на Джордан. „Никога не го бях виждал толкова разстроен. Само
повтаряше: „Трябваше да победим днес. Всичко щеше да свърши.“ Казах му,
че ще спечелим титлата у дома. Той не искаше да слуша. Продължи да
повтаря как трябвало вече да сме приключили“, допълва центърът.
Майкъл завършил сезона така, както го започнал - извадил на показ най-
силните си емоции. Искал да приключи серията възможно най-бързо, за да
свали напрежението, което натрупал след решението си да се върне.
Последните два мача определено не били в плана и не ги смятал за най-
доброто си представяне. Той бил реализирал 41,5 % от стрелбите си и до
момента имал средно по 27,3 точки на мач, в сравнение с 36- те, които
вкарвал в плейофите.
Имало и друга причина, поради която бързал серията да приключи. Искал
всичко да свърши преди Деня на бащата. „Постоянно мисля за него“, казал
той. Мач номер 6 се падал в неделя, Денят на бащата. Майкъл бил изпълнен
с емоции и решил да посвети мача на баща си. В онази вечер „Юнайтед
Център“ гръмвал при всяко негово движение от представянето на отборите
до края. Шумът затихвал само за секунди, преди пак да избухне. Спикърът
Рей Клей започнал: „И от Северна Каролина...“. Повече нищо не се чуло.
Играчите на „Сиатъл“ стоели отстрани на терена, стиснали зъби. Публиката
изригнала отново, когато Пипън открил резултата. Харпър отново бил на
терена и „Булс“ започнали да пресират съперника. Те можели да играят
своята игра. Харпър останал на терена 38 минути, а във всеки един миг, в
който сядал на пейката, един помощник-треньор пръскал коляното му със
замразяващ спрей. Вдъхновен от завръщането на гарда, Пипън повел тима
си, като вкарал 7 точки и откраднал 2 топки за 16-12 след първата част. През
третата четвърт „Биковете“ направили серия 19-9. Отново Пипън бил
вдъхновението, а Родман се включил подобаващо, като след един кош
размахал юмруци във въздуха предизвиквайки феновете отново да изригнат.
Шумът станал още по-силен, когато той вкарал наказателен удар за 62-47. В
края на третата част Джексън оставил Джордан на пейката за по-дълга
почивка, за да е готов за финалния удар. Но Майкъл бил твърде емоционален
и се оказало, че решителната роля всъщност се пада на Кукоч. Хърватинът
вкарал тройка от ъгъла за 70-58. 2:44 минути преди края Кър също се
разписал от далечна дистанция. Всички в залата танцували. 57 секунди
преди края Пипън подал топката на Джордан за кош. Малко по-късно, в
последната атака на този исторически сезон, Джордан се отправил е дрибъл

458
към центъра на терена, след това хвърлил топката към Пипън за последна
стрелба, която не стигнала до ринга.
Майкъл се отпуснал в прегръдките на Джексън, след което се откъснал и се
влял в ликуването на тима си. Бил повален от Ранди Браун на земята, а след
това изчезнал в съблекалнята. Там го чакали екипите и камерите на Ен Би
Си, затова той потърсил малко спокойствие в кабинета на треньора. Останал
там, хлипащ на земята от радост, но и от мъка, с емоциите от този Ден на
бащата.
„Съжалявам, че ме нямаше тези 18 месеца. Щастлив съм, че съм отново тук.
Щастлив съм, че отново върнахме титлата в Чикаго“, казал той, след като
бил обявен за MVP на финалите.
Играчите скочили върху банките за журналисти да поздравят феновете си
и да им припомнят края на 1992 г., когато за последно тимът бил спечелил
титлата у дома. С тях бил Денис Родман, разбира се, гол до кръста. „Мисля,
че сме най-добрият отбор на всички времена“, гордо казал Пипън.
„Знам, че сме в деветдесетте години. Но те играха с ума и разума на минало
време. Това е отбор на времето. Не знам нищо за ерата на Лари Бърд или за
тази на Меджик Джонсън. Знам, че имаха отлични отбори, но този отбор на
„Булс“ има същия манталитет. Харесва ми сърцатата им игра, харесва ми
философията им“, казал след мача Джордж Карл.
Въпреки еуфорията и спортистите, и треньорите останали сдържани. Защо
да обещават още една титла и да поемат още напрежение? Защо да не се
насладят на успеха си, след като са приключили може би най-великия сезон
в историята на баскетбола?
Но това не важало за Джордан. „Пет е следващата цел“, казал той с усмивка,
която някога Сони Вакаро намирал за толкова обезоражаваща.

459
 ГЛАВА 34
РАЗПЛАТАТА
След като си проправил отново пътя към върха, Джордан се озовал в
позицията на свободен агент. Вече имал възможността да запълни огромната
пропаст в заплащането, която го деляла от останалите топиграчи в лигата.
Преговорите с шефовете на „Булс“ често били разпалени. Ръководството не-
рядко принуждавало отсрещната страна да заема отбранителна позиция.
Славата и богатството не направили нито един от „Биковете“ неуязвим към
обиди. Напротив, голямото его водело до по-големи проблеми.
„Лятото цялото ръководство се изправило срещу Майкъл. Спечелихме
титлата, а той се изправи пред трибуните и обеща още една. Това предизвика
неприязънта на ръководството. Проблемите продължиха през цялото лято“,
отбелязва Стив Кър.
Рейнсдорф и Джордан винаги имали тежки и трудни, но стабилни
взаимоотношения. През 90-те години, когато заплатите на играчите станали
космически, Джордан логично се притеснил за своя доход от около 4
милиона долара на сезон. Поне дузина далеч по-слаби баскетболисти
печелели двойно. Майкъл обаче бил твърде горд, за да иска предоговаряне
на заплатата. Според него една сделка трябвало да се изпълни до края, като
отговора си дал на терена - оставяйки сърцето и душата си за успеха. Когато
се оттеглил през 1993 г., някои от версиите за причините му били свързани
именно с ниската му заплата.
След отказването му „Булс“ продължили да му плащат, което според
приближени на Рейнсдорф било жест на лоялност от страна на шефа. Най-
големите циници обаче отбелязали, че по този начин тимът си оставя малко
въздух под тавана в лабиринта на новите правила за заплатите, които лигата
наложила. Ако не друго, обстоятелствата предполагали обтягане на
отношенията на бизнес основа. Дори милите жестове можело да бъдат
приети като тактически ход. В някои отношения Джордан и Рейнсдорф били
партньори в едно доходно спортно-развлекателно предприятие. Проблемът
бил, че като играч Джордан не бил допуснат до равноправно участие в това
партньорство. Той оставал работник, а Рейнсдорф - ръководство. Цените на
труда били фиксирани, а доходите от покачващите се приходи оставали за
хората, притежаващи акции.
Разбира се, Джордан сам изкарвал десетки милиони със заниманията си
извън терена. Но мизерните му приходи като играч били несправедливи. И
когато се върнал през 1995 г., той го направил със стария си договор с „Булс“,
което означавало, че получавал под 30 милиона, докато клубът продължавал
да трупа приходи от десетки милиони. И те се увеличавали драстично в
460
резултат на брилянтното представяне на Джордан и успехите на тима.
Рейнсдорф и съдружниците му придобили клуба за около 15 милиона в
новобранската година на Джордан и от тогава само гледали как стойността
му се покачила над трийсет пъти.
Оставало усещането, че Джордан е притежаван, и това се отнасяло не само
за суперзвездата, но и за неговите агенти и почти всеки, който имал някакви
взаимоотношения с НБА. Представянето на Майкъл през историческия
сезон 1995/95 затвърдило това усещане. След края на кампанията обаче дъл-
госрочният му договор най-накрая изтекъл. И започнали истинските
проблеми.
Само няколко дни след тържествата за титлата представителите на
баскетболиста и Рейнсдорф седнали на масата за преговори, за да обсъдят
нов договор. В интервю през 1998 г. Джордан разкрил своето участие: „Казах
на агента си: „Не влизай директно с предложение. Много години вече съм в
този отбор. Всеки знае каква е пазарната ми цена или каква би могла да бъде.
Ако той държи на думата си и е честен за взаимоотношенията ни, първо го
изслушай, а след това кажи какво е нашето мнение. Инструкциите на Фалк
бяха агентът да отиде и да слуша. Не трябваше да преговаря. Не мислехме за
всичко това като за преговори. Усещахме, че има шанс „Булс“ да ми дадат
това, което знаеха, че заслужавам и давам на клуба.“
Джордан добре познавал нежеланието на Рейнсдорф да се разделя с пари.
Звездата вярвала, че едни тежки преговори само ще помрачат всичко, което
бил направил за „Булс“. Затова Майкъл и агентите му приели за разглеждане
и офертата на „Ню Йорк Никс“. Наистина ли можел да зареже „Булс“ заради
„Никс“? „Да“, казал той. Всъщност „Никс“ предложили едва няколко
милиона за базисна заплата от клуба, но предлагали мегамилионен договор
с един от спонсорите на клуба. Когато научил за това, Рейнсдорф бил
толкова бесен, че поискал становище от шефовете на НБА дали подобни
действия са законни и не са ли заобикаляне на тавана на заплатите.
Президентът на „Булс“ заплашил „Никс“ с процес, който да блокира
сделката. Първият човек в НБА Дейвид Стърн обаче посъветвал Рейнсдорф
да не прибягва до съдебни дела, които били безсмислени в случая, а освен
това щели да бъдат приети особено зле от Лигата.
Дейвид Фалк предложил да се сключи едногодишен договор, за да се
утвърди приносът на Джордан към „Булс“ и баскетбола. Рейнсдорф не
предложил нищо конкретно и Джордан започнал да действа по
предложението на Ню Йорк.
„Доколкото знам, не са били разисквани никакви цифри. Никой не каза
сума. Всеки шикалкавеше, за да види кой ще направи първия залог. Но ние
не искахме да го правим. Имахме конкретна сума наум, но наистина искахме
да накараме шефовете на „Булс“ да ни кажат каква цена ми слагат. И да го

461
направят честно, а не повлияни от Дейвид или мен. Просто да кажат колко
струвам за клуба“, казва Джордан.
Накрая, раздразнен от отказа на Рейнсдорф да му сложи цена, Джордан
инициирал конферентен телефонен разговор с него и с агента си. По това
време той бил на голфигрището. Казал на Джери, че ако клубът иска да го
задържи, трябва да предложи едногодишен договор за повече от 30 милиона.
Дал на Рейнсдорф един час да отговори.
„Докато течаха преговорите, бях в Тахое на голфтурнир за знаменитости.
Имахме няколко разговора с хората от „Ню Йорк“. Щяхме да се срещнем
отново с тях малко след разговора с Рейнсдорф. Около час след това. Дейвид
искаше „Булс“ да направят офертата си и да я обсъдим, преди да продължим
разговорите с „Ню Йорк“. Но и Джери знаеше, че имаме време“, спомня си
Джордан. След време Краузе ще определи поведението на Майкъл по време
на преговорите като „студено“.
Макар че никога нямало да го признае публично, Рейнсдорф бил наранен.
Смятал, че имал лична връзка с Джордан. Не бил ли той този, който дал шанс
на Майкъл да опита в професионалния бейзбол с „Уайт Сокс“? Не полагал
ли усилия винаги да засвидетелства своето уважение към звездата си? По-
късно Рейнсдорф признава, че Джордан се е подиграл с приятелството им,
за да спечели от него. След болката дошъл ядът. Но знаел, че няма избор.
Трябвало да приеме поставените му срокове.
Дори Рейнсдорф не можел да оспори сумата, която Джордан поискал.
Всъщност искането на звездата можело да бъде много по-сериозно, а имал и
подкрепата на общественото мнение. Но съгласявайки се с желанието на
баскетболиста, Джери показвал ясно, че това ще увреди трайно
взаимоотношенията им. Рейнсдорф казал, че до края на живота си щял да
съжалява, че дал на Джордан 30 милиона долара.
„Майкъл е суров с Джери, защото, когато „Булс“ се съгласиха да му дадат
30 милиона долара, Рейнсдорф каза, че ще съжалява. Джордан влезе в залата
за тренировки следващата есен и каза на съотборниците си: „Знаете ли кое
наистина ме вбеси? Джери ми каза: „Знаеш ли, Майкъл, цял живот ще
съжалявам за това.“ Майкъл се дивеше: „Какво, по дяволите, означаваше
това. Нима не можеше да каже, че го заслужавам, че съм най-добрият
баскетболист в историята, че съм истинско богатство за целия град и клуба,
че ще ми плати с удоволствие 30 милиона? Можеше да го каже. Ако ще
съжалява, защо се съгласи?“ Тогава Люк го попита: „Какво? Наистина ли ти
каза, че ще съжалява?“ а Майкъл отговори: „Да, каза го. Можеш ли да
повярваш, собственикът на отбора ми каза това. Всички бяха доста озлобени
от това“, споделя служител на клуба.
„Казах му, че ще съжалявам“, признава и Рейнсдорф. Джордан допълва:
„Всъщност ми каза: „След време съм сигурен, че ще съжалявам за това.“

462
Тази думи обезсмислиха всичко. Нищо вече не беше същото за мен. Според
мен беше абсолютно неадекватна и ненужна реплика.“
Това явно не било нещо ново за президента на клуба. Той бил казал нещо в
същия стил и няколко години по-рано, при преговорите е Джон Паксън.
Гардът успял да си спечели малко повишение на заплатата, след като
няколко години играл за сравнително ниска заплата. При подписването на
договора Рейнсдорф се изпуснал: „Не мога да повярвам, че ти давам толкова
пари.“
Макар че Паксън, който по-късно ще стане президент на „Булс“, никога не
споменавал този коментар, източници от клуба потвърждават, че по онова
време бил много ядосан и обиден. Преговорите и с Джордан, и е Паксън,
разкрили манталитета на ръководството и желанието на Рейнсдорф да „спе-
чели“ всеки път, когато трябва да подпише договор с някой играч. Тази
решимост унищожила добрите чувства между баскетболисти и шефове,
казва един бивш играч. Имало и друг ефект - Краузе винаги се вбесявал на
шефа си, когато по тази причина изгуби някой състезател.
„Той е лоялен, честен, заслужава доверие, държи на думата си. Но има
нещо, което е предизвикателство за него всеки път. Това е желанието да
„спечели“ от всяка сделка. За него да „спечели“ сделка означава да спечели
пари. Той наистина е казал тези думи. И те наистина нараняват. Защото
почти всеки харесва Джери Рейнсдорф. Но Джери си е Джери. Джери е... той
не харчи пари просто ей-така. Дори за себе си. Той иска да получи нещо
срещу парите си. А и кой не иска. Заплатите, които в последните 10 години
започнаха да дават навсякъде... беше трудно за преглъщане от
собствениците. Огромни пари. Наистина удивително много пари“, разкрива
впечатленията си Фил Джексън.

Преклонението
Новобранецът Рей Алън стоял нервно в средата на „Юнайтед Център“.
Чакал да хвърли един поглед на Избрания. Бил като млад брамин в
маслинова горичка, който всеки момент щял да има шанса да зърне самия
Буда. Избран под номер 1 в драфта от „Милуоки Бъкс“, Алън трябвало с
часове да гледа и изучава видеозаписи на Джордан. За него това било
щастливо стечение на обстоятелствата. Имал си и любим запис. „Онзи, в
който той преодолява двойната защита на Старкс и Оукли, стига до крайната
линия и забива през Юинг“, споделя Алън. Той го гледал до безкрайност.
Притеснявал се. А предстоял само един предсезонен мач. Но какво щяло да
стане, ако Джордан реши да го пропусне? Изненадващо той се появил в
белия си екип, излизал в залата. Сърцето на Алън подскочило, очите му се
разширили и той се подготвил да поздрави своя герой и да запомни всеки
463
детайл от срещата им, за да го разказва после у дома. Бил нервен обаче, най-
вече защото искал да играе добре.
„Бях представен на Майк за пръв път. Беше само предсезонен мач. Толкова
бях мислил за това и накрая то се случи“, споделил Рей след мача, а гласът
му потрепервал.
Алън имал добра последна година в университета на Кънектикът след две
не чак толкова успешни преди това, когато решил да стане професионалист.
Било времето преди въвеждането на таван на заплатите за новобранците и
компаниите започнали да търсят в колежите „следващия Майкъл Джордан“,
едно доста глупаво, но и скъпо начинание. Съотборникът на Рей в
Кънектикът Дониъл Маршал получил гарантирани 40 милиона, ако напусне
колежа по-рано (след това се превърнал в едно от големите разочарования в
Лигата). Алън решил да остане в университета още една година и да
усъвършенства играта си, преди да се изправи пред Джордан. След доброто
си представяне в НСАА вече бил на прага да изпълни мечтата си - да се
изправи очи в очи срещу идола си. Опитал се да не показва вълнението си,
когато за пръв път се поздравили с докосване на юмруци. Той си позволил
само бързо да стрелне в очите Въздушния и разпознал крайно веселия и
самоуверен идол. След това новобранецът изиграл невероятна първа част на
мача. „Не исках да съм пасивен, затова играех здраво срещу него. Не исках
да си мисли, че не съм готов за предизвикателството“, признал след това.
Алън бил готов за отговора на Джордан и че трябва да продължи до края
да е агресивен срещу него. Той демонстрирал, че може да стреля и да вкарва
през Джордан по много различни начини - стрелба от дрибъл, със забивка
след пробив, с поднасяне на топката. В главата му звучал химнът на побе-
дата, но лицето му не показвало никаква емоция. Отбелязал 9 точки, а
Джордан се мъчел да го спре и както винаги му говорел глупости.
След мача Алън седял в съблекалнята на „Бъкс“ с озадачено изражение, все
едно току-що се събуждал след някакъв сън.
„Майк си е Майк. Той е невероятен“, гласът му отново бил изтънял от
емоциите, макар че се опитвал да звучи като ветеран. „Рей Алън ще бъде
добър играч. Хареса ми как започна мача“, похвалил го самият Джордан.
Друга вълна от таланти, които кацнали в Лигата след драфта през 1996 г.,
привлечени от богатствата, които Джордан бил извоювал за тях, били
тийнейджърът Коби Браянт в Лос Анджелис и Алън Айверсън във
Филаделфия. Лятото довело и до голямо прегрупиране на ветераните. На
пазара излезли близо двеста свободни агенти. Отборите предлагали над
милиард долара, за да изкушат звездите. Практически космическите оферти
станали възможни благодарение на Джордан и завръщането му в спорта. Но
никой от тези договори не бил толкова драстичен, колкото трансферът на

464
Шакил O'Нийл от „Орландо“ в „Лос Анджелис Лейкърс“ за контракт от 123
милиона долара.
По време на подготовката си „Биковете“ изиграли един демонстративен
мач в „Томас & Мак Център“ в Лас Вегас. Мястото било до болка познато на
Джордан от годините на обсебеността му по хазарта. Денис Родман също си
имал история тук. Той бил направил 19 различни набези по масите само през
последните няколко месеца и загубил планини от пари, разкрива Джек
Хейли. Но Родман перфектно се вписвал гротескната атмосфера на Вегас.
Бил най-голямата и колоритна сензация сред по-бледи свои подобия. Лятото
било достатъчно стресиращо за него след пищното сватбено тържество, кое-
то си организирал в Ню Йорк за представяне на книгата си „Лош, колкото си
искам“.
Предсезонните мачове в НБА представлявали поредица от тежки,
приемани без ентусиазъм шоуспектакли на път, демонстративни мачове на
места, които Лигата смятала за стратегически - Мексико, Лондон, Япония -
редувани с няколко срещи в зали близо до родния град или колежа на някоя
звезда. В онези години Чикаго играели много в Чейпъл Хил. Тези пътувания
предлагали запомняща се картина на Джордан в разгара на неговата сила.
През 1996 г. „Булс“ започнали подготовката си в Албакърки, Ню Мексико,
с мач срещу „Сиатъл“ - повторение на битката за титлата. Веднага след
двубоя към полунощ се качили на частния самолет на отбора и се отправили
към Лас Вегас. Президентът на курорта Мираж предоставил специално на
Джордан и Родман частни вили от по 371 кв. м. Останалите им съотборници
били настанени в хотел. Джексън отменил сутрешното занимание по стрелба
на тима, за да може Джордан да играе възможно най-дълго голф.
В неделя мачът между „Булс“ и „Суперсоникс“ се превърнал в битка на
лакти и блъскане между Джордан и Крейг Ело. Майкъл дори вкарал един
бърз удар на съперника си, който обаче останал незабелязан или игнориран
от съдиите. Джордан се смял на случая след мача: „Играл съм срещу Ело
толкова пъти. Понякога стават и такива неща. Това е красотата на
баскетбола. Много го уважавам. Да играя срещу него е огромно удоволствие.
Голямо предизвикателство е да излезеш на терена и да чакаш кой ще
прибегне до мръсни номера първи. Така беше и в този мач.“
През този период Майкъл трябвало да присъства и на премиерата на филма
си с Бъгс Бъни „Космически забивки“. „Сигурен съм, че всичко ще мине
добре и ще се нареди. Но съм малко нервен. Това е ново за мен. Инвестираха
много пари в мен и се надявам да съм изиграл добре ролята си. Опитах се да
направя най-доброто, което мога. Ако се е получило - добре. Може да го
направя отново. Ако не е станало добре, ще знам, че съм опитал и нямам
място в този бизнес. Ще се върна към 30-секундните рекламни клипове“,
казал той. филмът обаче донесъл 400 милиона долара печалба, което било

465
огромен успех. Това накарало Дейвид Фалк да започне да търси нов подобен
ангажимент на подопечната си звезда, но Майкъл отхвърлил всички подобни
оферти в следващите години.
Преди мача в Лас Вегас, докато излизал от съблекалнята, Джордан се
натъкнал на малко момче, държащо чисто нова баскетболна топка и
перманентен фулмастер в ръка. Момченцето пристъпило плахо към него,
твърде изплашено, за да говори. Джордан го погледнал и докато взимал
топката и маркера, казал: „Дали ще ми платят за това? Обикновено взимам
по 7 долара.“ Малчуганът успял да промълви: „Аз имам...само пет“. Майкъл
се усмихнал: „Няма проблем“, като се опитал да покаже, че се шегува.
Маркерът обаче бил стар и оставил едва видима следа на топката. Джордан
се намръщил: „Човече, как може да ми дадеш толкова евтин фулмастер.“
Паника и страх се изписали на лицето на детето, което извадило още маркери
за нов опит. „Ха-ха, помислих си, че бъркаш за пари“, казал Джордан през
смях.
Трябвало да бъде извинен, че говорил толкова за пари на своя малък фен.
От година на година той получавал все повече пари. Само през сезон 1995/96
било изчислено, че е взел над 40 милиона долара само от ангажименти извън
терена. През 1996/97 приходите му се повишават след успеха на новата му
линия парфюми (продал над милион и половина шишета само за два месеца
на пазара) и ролята му в „Космически забивки“. Филмът поставил рекорд по
продажба на билети в първата си седмица в киносалоните.
Спайк Ли му дал нов прякор: „Парите“ след участие в няколко реклами на
„Найк“ с него. По цял свят хората си плащали, за да го видят. Да са близо до
него. Да носят кецовете и фланелките с неговото име. Да пият „Гаторейд“ и
да ядат пържени картофки в „Макдоналдс“. Да купуват слиповете му
„Хейнс“. Да удрят голфтопките му. Да четат книгите за него. Да купуват
всичко с неговия лик.
Личността му се оказала истинско съкровище за НБА, а направила много и
за търговската марка на „Катранените пети“ в Северна Каролина. От
началото на професионалната му кариера през 1984 г. приходите на Лигата
се увеличили десетократно - от 150 милиона на година до над 2 милиарда на
сезон в средата на 90-те години.
Въпреки че не показвал нищо публично, Фил Джексън започнал да се
изнервя преди началото на сезона. Зад кулисите споровете между играчите
и ръководството, от една страна, и между Фил и шефовете, от друга, се
разгорещявали. „Ще бъде трудна година. Не знам какво да очаквам. Затова
се опитвам да нямам очаквания. Да става каквото ще. Целият ни сценарий,
показаното досега само свидетелстват, че единствено сами можем да
провалим собствените си възможности“, казал треньорът в Лас Вегас.

466
 Отново на педал
Джордан вече бил свикнал с методите на Джексън и усилията на треньора
да успокоява звездата работели безотказно. Фил никога не се опитвал да
запалва пламъка на Майкъл, който имал нужда само от малка искра. През
годините Джордан минал през всичко - от системата за нападение на Текс
Уинтър до медитацията и игрите на ума на Джордж Мъмфорд. Вече можел
сам да седне на пода в тъмната зала и да се отдаде на положителни мисли
като всеки друг специалист в тази област. „Той е нашият гуру. Има тези неща
- ян, дзен. И това ни помага“, казал веднъж по адрес на Джексън Джордан.
Джеймс Едуардс наблюдавал с неприкрит интерес динамиката в
отношенията между Джордан и Джексън. Това бил перфектният брак между
един играч и треньор, решил той: „Фил знаеше какво си мисли Майк и
обратното. Толкова близки бяха.“ Всички играчи вече били наясно за какво
става дума, когато Джексън заговори за духовна връзка с играта. Джордан
вярвал във влиянието на Джексън и методите, описани в книгата му
„Свещеният баскетбол“, които му помагали да изгради добри
взаимоотношения с по-малко талантливите си съотборници. „Мисля, че Фил
наистина ме научи как да бъда търпелив, как да разбирам и да подкрепям
останалите си съотборници, как да им помагат да израстват“, казва Майкъл.
Джексън пък признал, че едно от големите му постижения е, че успял да
научи Джордан да спре да казва за останалите в отбора - „моят поддържащ
персонал“, с което още веднъж намекнал за несъвършенствата в структурата
на тима. Тези несъвършенства се показали на повърхността с най-голяма
сила през сезон 1996/97.
В началото на годината „Булс“ започнали с няколко хубави победни серии.
Джордан бил отслабнал с около четири килограма - от 98 на 94, за да облекчи
натоварването върху коленете си и да избегне възпаленията, които му
пречели през изминалата година. Той и съотборниците му записали 12 мача
без загуба, а Майкъл блестял, като вкарал 50 точки за успеха със 106-100
срещу „Маями“. В края на мача Джордан дори се шегувал с „Горещите“ и
треньора на тима Пат Райли. Последвал мач във Ванкувър, след което при
завръщането си в САЩ Майкъл останал поразен от оплакванията в пресата
на играчите на „Маями“ какво неуважение показали „Булс“ към тях по време
на миналогодишните плейофи. По време на мача Райли на шега нарекъл
Майкъл „плъх“ заради едно от отиграванията му. „Пат има състезателен дух.
Аз също. Знаете, че когато си в края на кариерата си, се наслаждаваш на
последните си звездни мигове. Това ме мотивира повече от всичко.
Мотивацията ми е да бъда перфектен“, казал Майкъл. Той отбелязал Деня на
благодарността, като вкарал 195 точки за пет мача. През декември вкарал 30
на „Лейкърс“, като Пипън добавил 35, а Кукоч - 31 като доказателство, че
Джордан може да се раздава за другите. До средата на февруари продължил
467
да попилява старите си познайници - 45 на „Кливланд“, 51 на „Никс“, 45
срещу Гари Пейтън и „Сиатъл“, 47 на „Денвър“.
Треньорът на „Ню Йорк“ Джеф ван Гънди, който тренирал двама от най-
добрите приятели на Джордан - Оукли и Юинг, го нарекъл „необуздан“, след
като вкарал 51 точки на тима му. „Това е начинът му да им покаже
приятелството си, като ги успокои и ги накара да мислят, че го е грижа за
тях. След това излиза на терена и ги разнищва. Това трябва да е ясно на всеки
баскетболист и да не го позволяват“, казал Ван Гънди. „Просто се бях
подготвил и направих всичко, което беше нужно, за да победим. Има мачове,
в които всичко върви толкова добре, все едно е на забавен каданс. Не се
напъвам, просто съм спокоен и играя“, оправдава се Майкъл, който за 36-ти
път в кариерата си преминал границата от 50 точки в един мач. „Мисля, че е
огромна тактическа грешка от страна на всеки треньор да атакува Майкъл в
пресата. Той излезе на терена и им спретна истинска вендета в търсене на
реванш“, отбелязал Джексън.
Последният кош на Джордан бил след красива стрелба с отскок и
отдръпване, след което той подвикнал на Ван Гънди: „Май не си създадох
нито едно приятелство тук тази вечер.“ Думите към треньора на „Никс“ не
били правилно разбрани, казал после Майкъл: „Казаха тези неща, за да
мотивирам собствения си отбор. Не мисля, че на терена сме приятели с тези
момчета. Не излизам да играя с целта да завързвам приятелства. Но когато
излезем от залата, всичко, случило се там, си остава там. Ако някой си мисли,
че се възползвам от приятелите си, тогава - добре“, допълни Въздушният по
повод изявлението на Гънди.
Такива моменти изстрелвали „Булс“ на върха и ги зареждали с енергия и
емоции. Те отново изиграли почти перфектен сезон и завършили е 69 победи
и 13 загуби - второто най-добро постижение в историята на отбора. Джордан
завършил с 29,6 точки средно на мач и отново прибрал трофея за най-добър
реализатор на сезона, девети в кариерата му. Преди това попаднал в състава
за Мача на звездите за 11 път и в него направил първия трипъл-дабъл в
историята на тези събития.
Мачът в Кливланд през 1997 г. отбелязал 50-тия рожден ден на НБА и по
този повод той и Пипън били почетени и включени в списъка с петдесетте
най-велики играчи на всички времена. Джордан вкарал 25 000-ата си точка
през ноември срещу „Сан Антонио“. През април задминал Оскар Робъртсън
в класацията на топреализаторите на всички времена и заел петото място.

468
 Заедно
С приближаването на плейофите Джексън настоял тимът му наистина да
стане задружен екип. Последната му идея била скаутинг върху мотиви от
филма „Какво стана с Боб“ със звездата Бил Мъри. Героят на Мъри бил
пациент на психоклиника, който се опитвал да се справи с егоистичен и
неприятен психиатър. Очевидно метафората била, че Краузе е психиатърът.
„Всеки път слагаше някой филм в скаутинга. На практика гледахме целия
филм. Той беше вкарал в него идеята да се съберем заедно. Малки стъпчици,
за да ни накара да играем по-добре...“, спомня си центърът Бил Уенингтън.
Фил включил и клипчета, базирани на сериите на „Тримата глупаци“
(„Тримата глупаци“ - класически късометражни филми от средата на XX век. През
2012 г. братята Фратели режисират съвременен римейк. Няма нищо общо с
анимационния сериал на Доньо Донев. - Б. пр.). „Текс Уинтър много обичаше да
пее песнички от сериала на сутрешните тренировки. Всъщност той обичаше
да пее. Припяваше нещо като: „Време е да се съберем. Заедно. Заедно. Време
е да се съберем. Заедно отново.“ Тази песен беше изсвирена от Моу на
хармоника в сериала веднъж“, допълва Уенингтън.
Темата за задружността надвиснала най-силно над главите на Джордан,
Джексън и Родман, които имали едногодишни договори. Дали щели да се
върнат в „Булс“ и следващия сезон? Медиите в Чикаго се лутали в догадки
и спекулации. Несигурност обхванала целия тим и затруднявала
концентрацията и мотивацията на всички. Вероятно вкарването на
понятието задружност в съблекалнята било знак най-вече за Джордан да не
засипва съотборниците си с гняв и критики. Джордан, Пипън и Харпър били
здраво ядро. Родман бил самостоятелна единица. Оставал само Кукоч, който
на моменти оставал изолиран заради културните си различия с останалите.
Симпкинс,
Кафи и Браун прекарвали известно време заедно извън терена, а освен това
съществувала и групата на аризонците - Бъчлър и Кър, към които от време
на време се присъединявали австралиецът Лонгли и канадецът Уенингтън.
В първия кръг от плейофите „Вашингтон Булетс“ загубили мач номер 1, но
бързо се вдигнали и повели във втората среща, докато приказките на
Джексън за задружност се разсеяли в хаоса и шума на „Юнайтед Център“.
На полувремето резултатът бил 65-58 въпреки 26-те точки на Джордан.
Въздушният се появил в съблекалнята и „възнаградил“ съотборниците си и
Джексън с лице, излъчващо само гняв. „Майкъл беше доста разстроен на
почивката. Но Фил не се притесняваше. Единственото, което трябваше да
променим, беше настройката ни. Майкъл малко повиши тон и каза, че трябва
да заиграем по-добре“, спомня си Кър. Това явно проработило, защото в тре-
тата част стабилната защита довела до серия 16-2, което подлудило
феновете. Защитата по принцип била отборно усилие, но в атака Джордан

469
действал почти сам, стреляйки отвсякъде. По време на прекъсванията той
седял с безизразно лице, обвил раменете си с хавлия. Главата му се
поклащала, все едно генерира допълнително енергия. Пет минути преди края
на мача той пробил и вкарал, с което извел „Чикаго“ напред с 3 точки.
Секунди по-късно отново получил топката, напреднал по крайната линия и
направил финт, с който пратил цялата защита на противника във въздуха.
Когато всички стъпили отново на пода, той скочил и вкарал. Завършил
следващата атака с почти невъзможна стрелба с отдръпване, след която
„Булс“ водели със 7 точки, а той вече имал 49. Минута преди сирената
„Булетс“ намалили отново до 100-103. Джордан обаче отново имал отговор
и вкарал с отскок за 107-102. Накрая оформил актива си в мача на 55 точки
с два наказателни удара за 109-104 и 2-0 в серията. Това бил осмият
плейофен мач в кариерата му, в който вкарвал повече от 50 точки.
Кондицията на 34-годишния Джордан била стъписваща, твърди след време
Лонгли. Това му помагало да вкарва, да играе интензивно и в нападение, и в
защита повече от 44 минути. „В тези мачове той показваше кой наистина е.
При такова представяне можеш само да се дивиш. Най-много ме учудваше
това колко такива двубои изиграваше през сезона. Вероятно само тази
година имаше три или четири мача с по над 50 точки, а по 30-40 вкарваше
почти всяка вечер. Уникален факт е, че на неговата възраст той може да
прави тези неща всяка вечер“, казва центърът.
След още един мач „Вашингтон“ били отстранени и „Булс“ насочили
вниманието си към „Атланта Хоукс“. „Ястребите“ били отказани в пет мача
- 4-1. Макар че всичко вървяло добре, треньорите се безпокоели, че Джордан
се опитва да поеме цялата тежест в атака. „Майкъл не стреляше добре във
всички мачове от плейофите. Факт е, че правеше по 25-27 опита и не му се
получаваше добре. Това затруднява цялото нападение. Фил му каза да не
форсира нещата, да не прави толкова много опити, да подава. И Майкъл
знаеше, че треньорът е прав. Майкъл е умен баскетболист. Но има такъв
спортен хъс и увереност в себе си, че му е трудно да се удържа. Никога не
съм работил с играч, който да има по-малко задръжки“, казва Уинтър.
„Атланта“ се предали след пет мача, въпреки че три минути преди края на
мач номер 5 Джордан получил техническо нарушение за размахване на
пръст, след като забил през Дикембе Мутомбо. Мутомбо бил известен с този
жест, който използвал след всяка успешно блокирана стрелба. Успехът
пратил „Чикаго“ в седмия им финал на Източната конференция за
последните девет сезона. Очаквало се „Никс“ да са техният противник, но
вместо Юинг и компания до последния етап на борбата за короната на Изток
стигнали „Маями“ на Пат Райли. Джексън приел това като добра новина,
след като след една загуба в края на сезона през 1996 г. се зарекъл: „Никога
повече няма да загубя от този човек.“

470
 „Чикаго“ бързо повели след три мача с 3-0, което позволило на Джордан да
се отпусне малко с дълги игри на голф в Маями. Фотографът на „Булс“ Бил
Смит го последвал на игрището и успял да го хване в количката между
дупките. „Изчезни от очите ми, Бил Смит“, казал Джордан и настъпил
педала, отдалечавайки се през смях. Платил си още на следващия ден, като
вкарал само 2 от първите си 22 стрелби в мач номер 4. Еди Пинкни, който
тогава играел в „Маями“, си спомня добре какво се случило в края на мача:
„Това беше последният ми сезон в професионалния баскетбол. „Булс“ бяха
на път да ни отстранят. Вече бяха резервирали ресторант, за да отпразнуват
успеха си. Пат Райли беше възмутен и ни каза, че е разочарован. Затова
излязохме на терена и поведохме с много, може би с 15-20 точки. Фил
Джексън извади на пейката всички титуляри. Мачът беше почти приключил.
И тогава гардът ни Вошон Ленард реши, че може да започне да се заяжда с
Джордан. Говореше му как сме щели да отидем в Чикаго и да наритаме
задниците им. Майкъл се върна на терена и започна да вкарва, да вкарва. И
крещеше с всички сили: „Момчета, няма да спечелите шибания мач“. Беше
бесен.“
Губещи с 21 точки и без никакво време останалите играчи на „Биковете“
само гледали как Джордан превключва на режим точки. Той повел тима си
към серия от 22-5, с което се приближили на 4 точки от съперника - 57-61 в
края на третата четвърт. Въздушният вкарал 18 поредни точки за „Биковете“.
Представянето му довело дотам, че „Маями“ вече водели само с една точка
2:19 минути преди края. В края домакините все пак вкарали 6 наказателни
удара и успели да вземат мача.
„Заради тези неща Майкъл е един от най-любимите ми играчи на всички
времена. Защото ако погледнете статистиката в този мач - той е 2 от 22 преди
последната четвърт, дори не можеше да стигне до коша. Явно беше, че се
дължи на голфа, който беше играл предния ден с Ахмад Рашад. Но през
четвъртата част полудя. Крещеше на резервите на „Хийт“... Но това беше
най-доброто представяне на терена и проява на самочувствие, което съм
виждал в живота си. Как се възстановяваш от 2/22 в мач от плейофите срещу
отбор, който играе здрава защита. Как се вдигаш, след като си пропуснал
почти всичките си стрелби в първите три четвърти? Този път не клатеше
глава, просто излезе и си свърши работата“, признава през 2012 г. Стив Кър.
И той не е единственият свидетел на мача, който никога няма да забрави
видяното. Джордан бил вкарал 20 от 23-те точки на „Чикаго“ в последната
четвърт.
„Когато започна да бележи, точките като че ли заваляха като порой. Той е
реализаторът. Той е човекът“, отбелязал гардът на „Маями“ Тим Хардуей.
Попитан за първата част, Майкъл отговорил: „Не бях особено
разтревожен.“

471
 „Отиваме отново в Чикаго и можем да не пускаме въобще топка на терена“,
пошегувал се Пинкни преди мач номер 5. Джордан започнал отново слабо и
вкарал 5 от 15 стрелби, но това се оказало достатъчно „Булс“ да поведат с
33-19. Още след първата част никой няма съмнения какъв ще е крайният
изход от двубоя.
„Те са най-великият отбор в историята след тима на „Селтикс“, който
спечели 11 титли за 13 години. Не мисля, че някой има шанс да спечели
титла, докато Майкъл не се оттегли. Понякога може да изградиш голям
отбор, но никога да не спечелиш шампионата, защото имаш нещастието да
си роден във времето, в което Джордан все още играе“, казал след мача
Райли пред журналисти.
Във финалите на Западната конференция „Хюстън“ и „Юта“ се захапали в
здрава битка. Джордан обявил, че предпочита „Рокетс“. Олайджуон бил
избран преди него в драфта на 1984 г. и извел тима си до две титли, докато
Майкъл играел бейзбол. Като тежко крило в „Хюстън“ пък от този сезон
играел Чарлз Баркли и това още повече засилило предпочитанията на
Въздушния. От друга страна, „Джазмените“ също били голям дразнител.
Крилото на „Юта“ Карл Малоун получил приза за MVP на редовния сезон,
макар че Джордан бил най-добрият реализатор с 29,6 точки на мач. Джордан
попаднал и в идеалната петица на Лигата, а заедно с Пипън - сред петимата
най-добри защитници. Малоун завършил втори при реализаторите и за
девети път бил избран сред най-добрите пет. Изборът му за най-полезен
играч се дължал на спортното му дълголетие и било донякъде реабилитация,
че преди това не получил подобна награда, феновете на Джордан обаче още
дълго време щели да се оплакват, че са ограбили техния любимец и не са му
дали отново приза. Пат Райли обявил, че няма значение кой ще спечели
титлата на Запад: „Мисля, че „Чикаго“ ще победят всеки, който се изправи
срещу тях“. Гардът на „Юта“ Джон Стоктън сложил край на въпросителните
в мач номер 6, като вкарал със сирената и изпратил „Джазмените“ на финала
за пръв път в тяхната 30-годишна история.
Стоктън, Малоун и компания се отправили към Чикаго за мач номер 1 за
титлата. Минута преди края „Джазмените“ водели с 82-81, когато Джордан
се изправил на линията за наказателен удар. Феновете крещели „MVP!”,
когато той вкарал първия си опит и изравнил. Пропуснал обаче втория. В
следващата атака Малоун застанал на линията. Скоти се приближил и му
прошепнал в ухото: „Пощальонът не доставя в неделя.“ В шума той
пропуснал и двата си опита, „Булс“ овладели борбата и имали 7,5 секунди до
края. Изненадващо „Джазмените“ решили да не дублират защитата на
Джордан при последната му стрелба. Той вкарал, а 21 000 души в залата
скочили екзалтирани от седалките си. Джордан приключил с 31 точки при
вкарани 13 от 27 стрелби.

472
 „Биковете“ направо отнесли „Юта“ в мач номер 2 след 38 точки, 13 борби
и 9 асистенции на Джордан. Можел да запише и трипъл-дабъл, но Пипън
пропуснал лесен кош накрая, който щял да бъде десетата му асистенция в
мача.
„Джазмените“ спечелили мач номер 3 в Солт Лейк Сити въпреки
рекордните за финали в НБА 7 тройки на Пипън. Без феновете и
обществеността да разберат, мач номер 4 бил белязан от критична грешка от
страна на треньорския екип на Чикаго. Тя щяла да се превърне в най-
голямото разочарование за клуба за сезона. В нападение не били убедителни,
но играели зрелищна защита 45 минути. Всички се представили достатъчно
добре, за да спечелят мача. 2:38 минути преди края водели със 71-66 и
изглеждало, че щели да поведат удобно с 3-1 в серията. Но Джон Стоктън
поел нещата в свои ръце и станало нещо изненадващо и нетипично за
„Биковете“ - те се стъписали и започнали да изнемогват. Чак по-късно щяло
да стане ясно, че един от помощниците на треньорите по погрешка заменил
„Гаторейд“ от бутилките на играчите с „Гаторлод“ - тежка напитка, която се
използва за бързо трупане на въглехидрати. Докато се разгрявали, момчетата
започнали да се оплакват от стомашни болки и дори Джордан поискал да
поседне за малко, нещо, което рядко му се случвало в ключови моменти.
Стоктън вкарал тройка от далечна дистанция и „Юта“ повели. Джордан се
върнал на терена въпреки стомашните болки и отговорил с тройка, след това
Джеф Хорничек пропуснал да вкара на пробив. „Биковете“ получили шанса
да затворят мача. Вместо това Стоктън откраднал топката от Майкъл на
върха и дриблирал по целия терен. Джордан обаче успял да се съвземе,
настигнал го и успял да го блокира, но с цената на нарушение. След това
„Джазмените“ повели със 74-73. 17 секунди преди сирената „Биковете“
фаулирали Малоун и ситуацията от мач номер 1 се повторила. Този път
наказателните удари на Пощальона били успешни, въпреки че при първия
топката се ударила в ринга и се поколебала, преди да влезе в коша. Секунди
преди сирената Джордан не успял при опита си за тройка. Последвала бърза
атака на „Джазмените“, завършен със забивка със 78-73. Това бил вторият
най-слаборезултатен мач в историята на финалите в НБА. Серията била
изравнена - 2-2.

Грип
Стрелбата на Джордан се сринала до 40 %, след като в първите два мача
вкарвал 51 %. Последвал така нареченият „грипен мач“. Години след него
историята се изкривила и се разнесли слуховете, че вечерта преди мач номер
5 Джордан изкарал приятни часове в пиене, пушене на пури и игра на карти
в планините на Юта. Според официалната информация на следващия ден той
бил повален от „вирусна инфекция“.
473
 „Работех върху мача“, спомня си бившият коментатор на Ен Би Си Марк
Гукас, в чийто екип бил Марв Албърт. „Марв беше страхотен в коментара
ситуация по ситуация. Той имаше усета за драматичност. Точно за този мач
си мислех: „Голяма работа. Майкъл можеше да играе страхотно във всякакви
ситуации.“ Но Марв умееше да представи този момент по най-запомнящия
се начин за зрителите. Имаше куп конспиративни теории срещу Майк.
Просто отбелязахме грипа и продължихме да говорим за играта. Според
слуховете той прекарал предната нощ във вилата на Робърт Редфорд в игра
на карти и як купон“. Джейлън Роуз от ESPN казал същото в едно клипче
през 2012 г. Дали било грип или „вируса Милуоки“, останало тайна завинаги.
Със сигурност всички около него знаели, че по време на баскетболната си
кариерата Майкъл спял много малко и много играел. Независимо от какво
бил болен, представянето му било феноменално. В началото на мач номер 5
„Биковете“ били нервни и нетърпеливи като гръмотевични бури в обраслите
с дървета каньони. Първият шок за тях била липсата на лидера им на
тренировката по стрелба. Наистина ли бил толкова болен, че да не може да
дойде? Джордан да пропусне ключова тренировка? Никога. „Беше плашещо.
Не знаехме какво става“, казал резервното крило Джейсън Кафи. В тъм-
нината на тренировъчната зала на няколко метра Джордан лежал, без да
мърда. Обстоятелствата напомняли на дните на Джордан в гимназията.
Дългогодишните наблюдатели на кариерата му не били разтревожени.
„Майкъл е болен? Той ще вкара 40 точки“, казал един журналист.
Макар че Джордан се славел като човек с афинитет към драмата, този път
не се преструвал. „Играл съм много сезони с Майкъл и не съм го виждал
толкова болен. Не знаех дали ще може да си облече екипа. Той определено е
най-великият и е MVP за мен“, казал Пипън.
Въпреки всичко Джордан използвал адреналина в началото и вкарал
първите 4 точки за „Чикаго“, но след това почувствал слабост. Играчите на
„Юта“ използвали момента и повели с 16 точки през втората част - 34-18.
Джордан се концентрирал максимално, като се фокусирал върху това как
топката влиза в коша. Вкарал 6 точки, а тимът му записал серия от 19-6, след
което „Чикаго“ изоставали само с 3 точки - 42-39.
„Биковете“ поели въздух, когато Малоун направил рано-рано трети фаул и
седнал на пейката. Работата на Джордан в наказателното поле му спечелила
8 наказателни удара през втората част и помогнал на „Чикаго“ за пръв път
да поведе с 45-44.
Малоун направил още един фаул през третата част и темпото се забавило.
В началото на последната част „Юта“ натрупали 5 точки аванс, който скоро
станал и 8 точки. Но тогава Джордан изцяло изключил за болестта и поел
функциите си в защита. Вкарал 15 точки и започнал да пресира играчите на
Юта атака след атака. „Биковете“ изоставали с една точка, когато 46 секунди

474
преди края застанал на линията за наказателен удар. Вкарал първия и
сграбчил силно топката, след като пропуснал втория. Секунди след това
реализирал тройка след пас от Пипън. „Биковете“ повели в серията е 3-2.
Джордан стоял под коша на „Юта“ и размахвал триумфално юмруци след
последната сирена. „Ако говорим за големи победи, смятам тази за такава.
За пръв път в плейофи изпадаме в подобна ситуация - да изоставаме толкова
много и да се преборим за обрат“, казал Джексън след това.
„Бях на прага на смъртта. Когато се свестих, бях дехидратиран, но всичко,
което исках, бе да спечелим този мач. Положих много усилия и съм щастлив,
че победихме, защото щеше да е много разочароващо, ако бяхме паднали.
Чувствах се наистина уморен и слаб на почивката. Казах на Фил да ме пуска
на моменти, но някак си намерих енергия в себе си да остана силен и да
постигнем това, което толкова много исках“, казал Джордан. Той завършил
с 38 точки, след като вкарал 13 от 27 стрелби, добавил 7 борби, 5 асистенции,
3 откраднати топки и един чадър. „Не стана от леглото цял ден след това.
Всяко помръдване бе неприятно изживяване, повръщаше му се. Бяхме много
разтревожени, но той каза: „Пусни ме да играя“ и игра 44 минути. Това е
удивително усилие“, споделя Джексън. Друг фактор за успеха били усилията
на Пипън в защита. Той завършил мача със 17 точки, 10 борби и 5
асистенции. „Майкъл беше велик. Това всички го знаеха, но си мисля, че
един от ключовите моменти в мача беше във втората четвърт. „Юта“ имаха
шанс да откажат „Булс“, но не го направиха. Една от причините беше играта
на Скоти. Неговите отигравания поведоха „Биковете“ към обрат“, коментира
Чарлз Баркли.
Серията се върнала в Чикаго, където Джордан довършил сезона, отново с
драма по холивудски. „Джазмените“ повели в началото на мача и храбро
защитавали предимството си, въпреки че „Биковете“ ги пресирали по цялото
игрище. Джордан вкарал 39 точки и вложил всички сили в отбрана, но най-
важният му ход била една асистенция към Стив Кър. Гардът все още се
самообвинявал за изпуснатата си стрелба в мач номер 4, с която можел да
прати мача в продължение.
„Стив се упрекваше за мач номер 4. Той си посипваше главата е пепел с
часове, защото беше разочаровал тима, а всеки знаеше, че е един от най-
добрите стрелци в света. Беше получил възможност да ни измъкне, но не
беше успял и беше много разочарован. Когато в този мач Фил рисуваше
последната атака, всеки в залата и всеки пред телевизионния екран знаеше,
че аз ще трябва да я отиграя. Но аз погледнах към Стив и му казах: „Това е
твоят шанс. Знаеш, че Стоктън ще се втурне да помага срещу мен. Аз ще
тръгна към теб.“ Той ми отвърна: „Просто ми дай топката.“ Това беше нещо,
което би казал и Джон Паксън“, спомня си след това Джордан. Кър поел

475
топката, направил един дрибъл и стрелял. Залата избухнала. „Чикаго“
спечелили петата си титла.
„Тази вечер Стив Кър има право да се радва, защото аз имах вяра в него и
му подадох. А той направи най-доброто - стреля. Щастлив съм, че се
реабилитира пред себе си, защото ако не беше успял, се съмнявам, че щеше
да спи това лято. Много съм щастлив за него“, казал още Майкъл пред
журналистите.
„Направих тази стрелба накрая, след като той ми подаде топката. Винаги
обаче ще помня как в интервюто след мача той каза „Е, Стив Кър си заслужи
своите почести.“ Помислих си: „Нима не бях ги спечелил до момента? Ей,
ама ние спечелихме титлата и миналата година. Вкарвах и тогава. И преди
съм правил добри неща за този отбор. Не разбирам как досега не съм си бил
заслужил почестите“, коментира Кър след години. Но такъв е животът на
„поддържащия персонал“. И други от състава не се чувствали удобно в това
отношение. Скоти Пипън не бил по-малко важен от гениалността на Майкъл.
Джордан бил очевидният MVP на финалите, но Скоти винаги му бил
подкрепа. Джордан казал, че ще задържи трофея за най-полезен играч, но ще
подари на съотборника си колата, която вървяла с наградата. „Ще направя
всичко възможно той да получи колата, защото е като малко братче за мен.
Той преодоля болката, работи упорито всеки ден. Подкрепяше ме и се
трудеше здраво, за да се опази от контузии и да помогне на клуба и на града,
да помогне да останем шампиони“, казал Въздушният. Суперзвездата
запазил своята дързост и призовал Джери Рейнсдорф да направи всичко
възможно да запази състава, за да могат „Булс“ да се борят за титлата и
следващия сезон. За феновете това изглеждало логично. Но всички зад
кулисите знаели, че подобни реплики предвещават много тревоги.

476
 ГЛАВА 35
СРЪДНЯ В АВТОБУСА
Макар че извел „Булс“ до петата им титла, Джордан започнал да тормози
тима си още в клубния автобус, като се заял открито с Джери Краузе.
Откакто се бил върнал в баскетбола, той не пропускал удобен миг да прояви
към генералния мениджър гняв и агресивност. Още бил обиден от
несправедливото отношение на Краузе спрямо Пипън и бил уверен във
вината на дребничкия шеф за уволнението на любимия му треньор Джони
Бах. Предвидливият психолог Джексън дори се опитал да убеди Краузе
преди това да не се качва в автобуса, но босът искал да е част от отбора.
Присъствието му предизвикало Джордан, който започнал да пуска все по-
жестоки шеги по негов адрес. Защо Джордан бил гневен? Дали грубиянската
му природа отново взимала връх и излизала от контрол? Каквито и да са
отговорите на тези въпроси, едно било ясно - задавали се нови конфликти.
„За нещастие всичко това продължи. Не трябваше да става така“, съжалява
Джим Стак.
Вероятно и алкохолът имал значение за инцидентите. Още с качването на
автобуса при гостуванията Джордан и няколко от съотборниците му
отваряли бира и запалвали пури. Стигали до 2-3 кенчета, което не било
необичайно за професионалния баскетбол. Джордан със сигурност не бил
пиян, когато започнал да се заяжда е Краузе, но бил отпуснат достатъчно, за
да го засегне с проклетото си чувство за хумор.
От години Майкъл сядал на последните седалки в автобуса след мачовете
и заливал всеки, който се случел наблизо, с острия си като нож сарказъм.
Имал си и любими цели.
Заяждал се с Тони Кукоч за представянето му на финала на Олимпиадата
през 1992 г. или за защитата му. Мениджърът по екипировката Джон
Лигмановски винаги бил лесна мишена заради теглото си. Той се опитвал да
отвърне на Джордан, но било трудно, защото звездата използвал хумора си
срещу целия отбор: „Ако не мисли, че някой си върши работата или пък не
играе достатъчно концентрирано и здраво, винаги ще намери какво да каже.
Ще ги тормози, докато не разберат как се чувства.“
Попитан за поведението си в автобуса, Джордан отбелязал: „Не взимам
нещата твърде насериозно, но достатъчно все пак. Способен съм да се смея
на себе си толкова, колкото и на всички останали. Това е важното. Мога да
се надсмивам на себе си. И мога да бъда много жесток.“ Определено бил
жесток с Краузе по време на плейофите е „Юта“. До голяма степен това се
дължало и на непрестанните опити на мениджъра да се сближи с Джордан.
Майкъл пеел: „Джери Краузе, Джери Краузе! Хей, Джери Краузе, хайде да

477
ходим за риба. Вземи си въдицата. Не се притеснявай. Ако не хванем нищо,
ще можем поне един друг да се захапем.“
Всички играчи в задната част на автобуса избухнали в смях, а отпред
треньорите прехапали устни, за да не се засмеят. Краузе бил вицепрезидент
на клуба и негов генерален мениджър, техен шеф. Джексън, който никога не
ставал предмет на заяждания от страна на Майкъл, изглеждал също развесе-
лен. „Момчетата обърнаха няколко бири на задните седалки и започнаха да
го закачат. Фил понякога сядаше при тях, но не казваше нищо. Ти си Фил
Джексън и шефът ти е обиждан от един от играчите. Най-малко трябва да
кажеш нещо. Фил обаче не го защитаваше в тези ситуации. Бяха като
гимназисти. Гимназисти, които тормозят някого“, споделя анонимен служи-
тел на клуба.
„Сега вече не съм сигурен какво можеше да направи Фил. Нямаше как да
се обърне и да каже: „Достатъчно, Майкъл!“ допълва Чип Шефер. Докато
отборът нижел победи и тимът вървял към поредната си шампионска титла,
Краузе подминавал подигравките с мълчание. Често, когато атаките ставали
нетърпими, той казвал на най-близкия седящ до него: „Устата от Северна
Каролина пак започна да дрънка“. „Може би това беше някакъв защитен
механизъм от страна на Джери. Но не изглеждаше ситуацията да го тормози
много. Мисля, че беше доста дебелокож“, споделя Текс Уинтър.
„Брад Селърс как ти се струва? Мисля, че е добър избор от драфта, а?“,
провиквал се Майкъл от дъното на автобуса. (Брад Селърс (роден на 17 декември
1962 г.) - център, избран под номер 9 в драфта на 1986 г. от Чикаго, но смятан за
разочарование. През цялата си кариера сменя 14 отбора, 8 от които в Испания, Израел
и Франция.) Този ден тимът се прибирал в базата си в Парк Сити. „Трябваше
да се движим с около 40 км/ч, защото карахме нагоре, към Парк Сити. Това
още повече изнервяше всички и предизвикваше Майкъл. Той викаше: „Хей,
Джери, този автобус вчера се движеше доста по-бързо без дебелия ти задник
в него“, а целият отбор се смееше“, разказва Шефер.
„Краузе нямаше с какво да възрази на Джордан, който му измисляше
прякори като Плешивко или нещо друго глупаво. Момчетата бяха под пара,
пиеха си бирите, пушеха си пурите. Можеха да правят и по-лоши неща,
просто си бяха такива“, допълва друг служител.
„Те винаги пиеха по някоя бира след мач. Не мисля, че беше нещо лошо -
пиеха си гаторейда и гаторлода, но обичаха и бира. Тормозът обаче е
жестоко нещо. Жесток е при шестгодишните, жесток е и на 10, и на 15
години. Жесток е и при възрастните. Дали съм се усмихвал на някой такъв
коментар? Сигурно. Но понякога просто исках да замълчи и да го остави на
мира“, казва Шефер. „Понякога ставаше доста неудобно. Веднъж Джъд
Бъчлър коментира: „Чудя се какво ли щеше да се случи, ако Джеймс Уорти
тормозеше така Джери Уест“, обяснява и Стив Кър.

478
 Знаели, че Джордан предизвиква всички в отбора и често си избира и други
мишени. „Спомням си едно друго пътуване. Майкъл започна да подвиква
нещо на Краузе от задните седалки и Рон Харпър се включи. Но Джордан
каза: „Не, не. Ти не можеш да правиш това. Само на мен ми е позволено“,
разказва Кър.
Макар че често в отборите дрязгите и заяжданията са били ежедневие, Стив
Кър отбелязва, че Джордан не искал да бъде смятан за бунтовник: „Той
просто искаше да измъчва Краузе. Предизвикваше всички останали, но това
с шефа не беше тест. Беше умишлено. Не съм сигурен защо го правеше. Беше
унизително. И не знам защо се държеше така.“ Гардът допълва, че на
моменти се стигало до истински унижения. Кър признава, че никога друг път
не е ставал свидетел на Подобно отношение към човешко същество, още по-
малко към някого, за когото се предполага, че ти е шеф. Люк Лонги допълва,
че подигравките на Джордан предизвиквали смях у съотборниците му, но
само до момента, в който сам ти не станеш обект на присмеха му: „Понякога
ставаше доста напрегнато. Но през повечето време беше смешно. Той беше
в позиция, в която можеше да си прави каквото иска с хората и ако те му
отвърнеха, той се справяше и с това. Не го правеше от подлост.“ „Винаги
имаше някакво напрежение. По някаква причина Майкъл винаги си го
изкарваше върху Джери. Ако Краузе е наоколо, той неизменно се
нахвърляше върху него. Особено когато всички играчи бяха наоколо,
Майкъл го захапваше неизменно. Автобусът разполага с ограничено
пространство и няма къде да избягаш. Просто трябва да седиш там“, добавя
и Бил Уенингтън. „Джордан беше много умен. Най-лошото, което можеше
да стане, беше да му отвърнеш. Ако устоиш, всичко затихваше. Ако започне
да ти се подиграва и се обърнеш и му кажеш: „На кого говориш,
плешивецо?“ ще стане страшно. По-добре да си седиш и да се подхилкваш,
като се надяваш, че ще си намери друга жертва“, казва Шефър.
„Способностите на Майкъл на терена го караха да мисли, че може
навсякъде да си прави, каквото поиска. Каквото и да кажеше, той си
оставаше велик баскетболист и лидер на отбора. А лидерите могат да се
заяждат с всеки. Той беше като някакво божество, всички бяха под него.
Какво можеш да направиш? Това, което правех аз - просто си натисках
парцалите. Ако му отвърнех, никой нямаше да ме подкрепи. Всички щяха да
застанат на негова страна, защото никой не искаше той да е против него.
Щеше да бъде ситуация 12 срещу 1. Затова всеки трябваше да понесе своите
две минути тормоз. Той го правеше на всеки. И повеждаше и останалите. Те
прихващаха от настроението му и се нахвърляха върху „избрания“. Но тряб-
ваше да си много внимателен, защото ако се изсмееш твърде шумно, те
нарочваше за следваща жертва“, добавя Уенингтън.

479
 Не е изненадващо, че след победа всички приемали по-леко подигравките
на Джордан. „Той се заяждаше с всичко по всяко време. Беше забавно. Бяха
моменти, които наистина се запечатват в паметта ти. Понякога беше
наистина много смешен. Мисля, че това е, което правеше тези случаи
специални. А и си бяхме само ние в автобуса. Целият отбор. Беше някак
интимна атмосфера, точно след поредния емоционален мач, на път за
следващия. Момчетата започваха да се присламчват към него в задния край
на автобуса и да се забавляват“, спомня си Кър.
„Майкъл е голям комедиант. С поведението си може да отпусне всеки.
Когато напрежението е много голямо, той започваше някакви игри с топка.
Има способността да казва неща, които не очакваш. И доста говори от
задната част на автобуса. Особено когато Джери Краузе е в него. Джери
нямаше шанс да избяга“, казва и Рон Харпър.
„Мисля, че Джери знаеше какъв е Майкъл. Знаеше го що за човек е - такъв,
който предизвиква, омаловажава и обижда хората. Мисля, че шефът
приемаше това. А и наистина нямаше избор, предвид, че Майкъл беше велик
баскетболист. И Джери беше първият, който каза това. Всеки знаеше колко
ценен е Майкъл за този клуб“, разсъждава Текс Уинтър. Старият треньор
обаче вярвал, че това влияело на отношението на Краузе към тима. Дали
Джордан е прекрачил границата на нормалното с Краузе? „Предполагам, че
не е имало граница, защото той я прекрачваше толкова често“, казва Уинтър,
за когото ситуацията била просто борба за надмощие на две огромни егота и
личности.
Друг служител на „Булс“, който бил в близък контакт с Краузе, не вярва, че
мениджърът е вярвал на приказките на Джордан. Джексън обаче се
презастраховал и помолил звездата да спре малко заяждането. Според един
свидетел Джордан знаел, че се държи твърде зле, но признал: „Понякога
просто не мога да се въздържа.“
„Мисля, че двамата бяха свикнали с всичко това. Фил говори с Майкъл и
се опита да го накара да приеме старшинството и властта, за да спре да се
заяжда е Джери. Мисля, че това малко помогна. Но, от друга страна,
чувствам, че Джексън можеше да направи много повече в тази ситуация.
Може би трябваше“, казва Уинтър.
„Изглежда, че откакто се върна в отбора, Майкъл си позволяваше повече
да изразява себе си. Беше по-директен и честен, говореше повече. Говореше
за неща, които почти не споменаваше преди. Но това с Джери винаги го е
имало. Краузе сам го признава: „Аз съм единственият човек, който му е каз-
вал, че не може да играе. Майкъл ще ми го връща до края на живота си“,
казва Джексън.
„Просто сега изразявам гласно себе си повече, отколкото преди десет
години“, обяснил самият Джордан.

480
 Но имало моменти след финалите през 1997 г., когато Майкъл дори
прегръщал Краузе. „Той го сграбчваше и го прегръщаше. Не беше от бързите
прегръдки. Беше сърдечна и истинска. Майкъл прегърна тогава и съпругата
на Краузе, Телма. А тя само се усмихваше. Изглеждаха почти като
семейство“, разказва един от служителите на клуба.
Но след последвалото лято на противопоставяния и преговори нямало да
има повече сърдечни прегръдки. Всъщност станало ясно, че прегръдки
повече никога няма да има.

За последен път
Както винаги баскетболният терен бил единственото място, което останало
чисто и безпроблемно за Майкъл Джордан. Там той бил категоричен и
подкрепян френетично от феновете за концентрацията и фокуса си върху
задачата му. Особено в този последен сезон. Може би не всяко негово
решение да било правилно, но било близо до перфектното. Той бил дос-
тигнал до ново ниво на игра, което омайвало хората, които следели
развитието му през годините.
Айзия Томас, Дъг Колинс и Боб Костас коментирали заедно за телевизията
един мач през сезона. И тримата накрая заключили, че е по-добре да спрат
да говорят за Майкъл Джордан и баскетбола, защото всичко, което правел
на терена, било толкова правилно и прецизно, че не можели да кажат нищо
повече. Най-вероятно никой никога не бил и нямало да прави нещо
баскетболно по-добре от Джордан в края на кариерата му.
Това бил седмият сезон, в който отборът му използвал схемата на Текс
Уинтър за „триъгълно нападение“. Това създало ред на терена, но ролята на
Джордан в атака най-често вдъхвала живот в тази схема. Една-единствена
крачка, едно-единствено решение и той сривал цялата защита на съперника.
Никой не познавал нападението на Уинтър по-добре от него. Дори самият
Уинтър. Джордан притежавал като че ли някакво кинетично усещане,
способност да прочете играта. Тактиката на Уинтър добавяла смисъл в реда.
Джордан виждал и ограниченията, които поставяла, но съумявал да ги
преодолее и да намери по-добра възможност.
Джордан не се нуждаел от тази стратегия и често избирал да направи нещо
различно, но в хиляди атаки я използвал до последния детайл. Играел много
под коша, а с „триъгълното нападение“ много тимове не намирали начин да
дублират защитата му. Често намирал път към крайната линия и стрелял
непокрит. Можел да намери възможност за стрелба винаги, когато поискал,
в много случаи след дрибъл до място, на което никой не очаквал и дори не
помислял, че може да се появи. Но системата на Текс, когато я използвал, му
давала възможност за много стрелби. А той бил прекрасен стрелец.
481
 „Тренирах го три години и е невероятно, че го виждам как продължава да
играе“, признал Дъг Колинс. Дори противниците му изглеждали
нетърпеливи да видят какво ново ще направи. На 35-годишна възраст бил в
перфектна форма и за момент през този сезон хората дори си помислили, че
може би вместо да остарява, се е подмладил. Донякъде за това впечатление
помогнало отслабването с 4 кг. Повечето играчи губели битката за младостта
си, но той бил стигнал до ниво, където възрастта нямала значение.
„Това момче има неизгасващ двигател и никога не „умира“, чудел се Айзия
Томас.
Красотата на Джордан на баскетболния терен рязко контрастирала с
глупавия му конфликт с генералния мениджър. След скандала, който
спретнал в автобуса в Юта, конфликтът започнал да яде Краузе. Той щял да
твърди, че това не го притеснява, но действията му говорели друго. Обидите
към Краузе били първото зрънце, което започнало да трови отношенията
между играчите, треньорите и ръководството. Те били спечелили титлата, но
Джордан се качил на подиума и призовал Рейнсдорф да остави Джексън и
играчите заедно за нов триумф. Това обидило президента, защото Джордан
използвал триумфа, за да му извие ръцете, вместо да му позволи сам да
направи своята оферта.
Джордан разбирал, че емоциите след спечелването на титлата е най-
добрият момент за неговия ход. Той нямало да остави проблема неразрешен
и да отлежава в офисите на „Булс“.
Но публичният му призив положил началото на много трусове през сезон
1997/98, в който Джордан и Джексън щели да отстояват позицията си
публично и да оставят Рейнсдорф да пуши от яд.
Преговорите за новия договор на Джордан се оказали лесни. Той подписал
нов едногодишен контракт за повече от 30 милиона долара. От друга страна,
Джексън горчиво се скарал с Краузе за стойността на един треньор. Краузе
не искал да признае, че и заплатите на треньорите се променят. Най-накрая,
през юли 1997 г., мениджърът обявил публично едногодишен договор за 6
милиона долара с Джексън, но подчертал дебело, че това ще е последният
сезон на специалиста с тима, дори и ако „Булс“ постигнат 82 победи през
редовния сезон. „Беше очевидно, че Джери сам е определил какво ще пише
в това съобщение до пресата и е излял всичките си чувства в него“, отбелязал
Джексън. „Исках да прозвучи по-скоро забавно. Понякога не успявам да се
изразя много ясно“, оправдал се мениджърът.
Шефът не обяснил какво точно е довело до раздялата с Джексън, но било
очевидно, че отношенията между ръководител и треньор са тотално
разрушени. „Това беше. И аз, и Фил го знаем. Всички го знаят“, казал Краузе
в собствена защита срещу популярния Джексън. Нещата станали още по-зле,
след като Джордан обявил, че ще се оттегли, ако Джексън не бъде върнат.

482
 Внезапно Краузе се оказал нападнат от двама от най-популярните хора на
планетата. Изявлението на Краузе се оказало безсмислено, а феновете се
уплашили и излели емоциите си върху Рейнсдорф. Медии и фенове
започнали да ги наричат „Двамата Джери“, негодниците, които искат да
разбият „Биковете“.
Искрата пламнала и запалила пожар в целия клуб в един от дните,
определени за срещи на играчите и треньорите е медиите. Краузе от време
на време обичал да се появява сам пред журналистите. В отговор на един
въпрос той отбелязал, че не играчите печелят една титла, а клубът. По-късно
щял да настоява, че думите му са били извадени от контекста и че всъщност
бил каза „не само играчите печелят титлата“.
Това може и да било вярно, но дребните детайли често се губят, когато
неприязънта премине в шумна кавга. Генералният мениджър трябва да е
знаел след цяло десетилетие работа с Джордан, че понякога безобидно
изглеждащи неща могат да го подлудят. С едно изречение Краузе се
превърнал в Ла Брадфорд Смит от 1998 г.
По-късно репортерите предали на Фил Джексън думите на шефа му. „Така
ще каже“, отвърнал раздразнено треньорът.
Краузе може да разбунил духовете, но истинският проблем бил Пипън.
Рейнсдорф отказвал да плати на крилото това, което играчът смятал, че
заслужава. Това се превърнало в поредната брънка от все по-заплитащия се
скандал в клуба. „Беше нещастно стечение на обстоятелствата. Мисля, че
договорът на Скоти беше най-големият проблем. Те не искаха да му платят
толкова, колкото той си мислеше, че заслужава. Беше много трудна
ситуация. Скоти можеше да получи договор на суперзвезда. Договорът му
приключваше през 1998. Той искаше дългогодишен контракт. А ние не
бяхме в позиция да му дадем това“, спомня си през 2012 г. Джим Стак.
Най-просто казано, Рейнсдорф и партньорите му, които направили
милиони от „Биковете“ за много кратко време, не искали да платят на Пипън
това, което вземали играчи от неговия ранг. Ставало дума за около 15
милиона долара на година. Те му давали по по-малко от 3 милиона долара
на сезон, което било далеч от стойността му. Пипън бил ключов фактор за
успеха на Джордан, но Рейнсдорф искал да го продаде, за да си спести
разходите. Така той пак щял да излезе победител в поредната сделка. Това
обаче едва ли бил точно начинът да се управлява най-успешният отбор в
историята на баскетбола. Растящата цена на услугите на Скоти била
стигнала до 45 милиона за три години. Рейнсдорф обаче вече давал на
Джордан по 30 милиона на сезон и искал да запази в някаква рамка бюджета
за заплати в тима, който вече бил сред най-големите в историята на НБА.
Разговорите между Рейнсдорф и Краузе показвали, че те вече мислят как ще

483
продължат след ерата „Джордан“. Те били толкова заети с това, че
пропуснали да осъзнаят какво все още притежават.
Това било очевидно за Пипън, който вече постоянно бил нацупен. От
известно време страдал от контузия и трябвало да се подложи на операция
след края на сезона през 1997 г. Вместо това, бесен, че тимът иска да се
отърве от него, изчакал края на лятото, за да се подложи на процедурата,
което означавало, че ще пропусне началото на сезона. Както винаги
журналистът Сам Смит надушил, че Джордан е ядосан на Скоти за
решението му. А това пък още повече го разярило срещу „Двамата Джери“.
Джексън пък знаел, че тромавите действия на Краузе ще бъдат използвани
за защита от Рейнсдорф. Той накарал обществеността да повярва, че
конфликтът е между Джордан и/ или Джексън и Краузе, когато всъщност в
основата бил самият президент, който не искал да плаща на Пипън. Джордан
се покрил от репортерите по време на деня за среща с медиите. На следващия
ден обаче след първата тренировка на отбора той казал срещу Краузе: „Аз
съм много постоянен и винаги държа на думите си. Ако Фил го няма, и мен
ме няма. Това е!“ Един репортер го попитал: „А ако Фил поеме друг отбор,
ще го последваш ли?“ Отговорът бил: „Не. Абсолютно. Ще си тръгна. Т.е.
не „ще си тръгна“. Ще се откажа.“ Когато го попитали как Краузе влияе на
тима, той казал: „Не влияе поне докато не заиграе. А той не играе.“
Отложената операция на Пипън още повече утежнила товара върху
плещите на Майкъл. Предишните две години представянето на Джордан на
терена държало отбора сплотен. Той вярвал, че докато печелят титли,
Рейнсдорф няма да позволи на Краузе да съсипе тима. Но без Пипън
Джордан трябвало сам да носи бремето. По някакъв начин това била същата
тежест, която усещал в Малката лига. Когато играел добре, родителите му
били по-щастливи. Вероятно удовлетворяването на всички щяло да остане
като едно от основните му задължения в живота.

Чисто съзнание
„Биковете“ страдали от новото за последните години за тях усещане да са
средняци. През ноември те завършили с актив 6 победи и 5 загуби.
Спечелили седмата си победа след 49 точки на Джордан и успех над
„Клипърс“ с две продължения. Макар и контузен, Пипън пътувал с тима. Два
мача по-късно, в Сиатъл, той се появил пиян в автобуса на път за летището.
Започнал да напада Краузе. Според някои спекулации тогава Краузе, който
и без това не харесвал Скоти, вече имал пълното основание и формален
повод да използва инцидента, за да продаде играча преди края на
трансферния период през февруари.

484
 Същевременно Джексън и Джордж Мъмфорд се заели с няколко нови
практики да учат Джордан да живее само в настоящия момент. Звездата
продължавала да настоява, че този сезон ще е последният за него и искал да
остане фокусиран и да му се наслади до края. Седмица преди Коледа с
представянето си помогнал на „Булс“ да подобрят баланса си и да стигнат до
14-9. Същата седмица дошъл моментът за гостуването на „Лейкърс“ в
Чикаго. Този мач дал възможност на Джордан да се запознае по-отблизо с
тийнейджъра Коби Брайънт, когото медиите провъзгласили за „следващия
Майкъл Джордан“. От години журналистите търсели и коронясвали редица
млади баскетболисти като следващите суперзвезди, докато тази роля най-
накрая не стигнала до определението „наследника на Джордан“. В началото
на 90-те години южнокалифорнийският вестник „Харолд Майнър“ издигнал
до този статут и нарекъл Рон Харпър „Бейби Джордан“. Това продължило до
нещастната контузия в коляното, от която гардът не успял да се възстанови.
Новобранецът Грант Хил от „Детройт“ от 1994 г. също дал заявки да бъде
„Наследника“, но с времето станало ясно, че той е по-скоро от калибъра и с
характера на Скоти Пипън. Джери Стекхаус бил следващият нарочен през
1996 г., а през декември 1997 г. бил редът на Коби Брайънт.
Обикновено Джордан давал запомнящ се урок на всички претенденти за
трона си. Но Брайънт изглеждал толкова подобен на него, че възхитил дори
самия крал. Както Рей Алън, и Коби бил изучавал играта на Джордан от
видеозаписи с години. Бил толкова упорит в това, че започнал да получава
упреци за желанието си да копира Майкъл. Самият Брайънт излязъл на
терена в Чикаго онази нощ и показал, че може да понесе всичко, дори
напрежението да бъде като Майк. Показал, че е овладял почти до
съвършенство движенията на Джордан в атака. „Той си има всичко“, признал
самият Джордан.
Гардът на „Лейкърс“ Ник ван Ексъл обичал да се шегува, че това се
дължало на видеокасета е най-добрите изпълнения на Джордан, която заел
на младия си съотборник през есента на 1996 г., само дни след като Коби се
присъединил към отбора като 18-годишен новобранец директно от
гимназията „Лоуър Мериън Скул“ във Филаделфия. В първия му мач в
„Юнайтед Център“ станало ясно, че е прекарал много време в изучаване на
записа, защото демонстрирал точно движенията на Майкъл в атака, дори
известния му финт до наказателното поле, с което докарвал до лудост
всичките си противници.
Как се справил Коби срещу Джордан? Най-малкото този мач за известно
време разсеял напрежението в отбора от проблемите и грижите за скандала
между Краузе, Пипън, Джордан и Джексън. Въздушният извел „Биковете“
до голям аванс в първата четвърт на мача, което оставило възможност за ди-
ректен сблъсък Джордан - Брайънт след почивката. „Майкъл обожава такива

485
неща. Коби е много млад играч, който някой ден може да стигне до върха,
но не мисля, че Майкъл е готов да се оттегли от трона си. Той излезе, за да
покаже на всички, че все още е Air Jordan“, отбелязва след мача Рон Харпър.
Джордан вкарал 36 точки в мача, а Брайънт - рекордните за кариерата си до
момента 33. Била вечер, в която и двамата показали достатъчно красиви
изпълнения и все едно танцували около кошовете, вкарвайки с отскок от
дистанция или пък забивайки зрелищно. „Имах същия живец, когато бях
млад. Много е вълнуващо да стана свидетел на подобен сблъсък на мъдрост
срещу физически усилия и да знам, че съм играл толкова дълго и все пак
мога да пазя Коби Брайънт и да се представя на ниво“, казал Майкъл. „Беше
предизвикателство заради вълнението. Но също така и проверка кой ще се
предаде пред това вълнение и кой ще успее да се въздържи да не направи
мача съревнование „един на един“. На няколко пъти усещах, че правим
точно това, и трябваше да го прекратя. Особено, когато бележеше през мен.
Чувствах непреодолимото желание да поема инициативата и още в
следващата атака да му го върна“, допълва Джордан.
От цяло едно поколение, което било израснало под влиянието на
Въздушния, Коби изглеждал най-добрия му имитатор, макар че мачовете
между тях никога не си приличали един с друг. „Трябва да се науча да играя
в защита срещу играч, който има сходни на моите умения. Опитвам се да
открия слабостите му и да ги използвам“, обяснил Джордан.
Когато се появили на терена за четвъртата част, Брайънт спрял звездата на
„Чикаго“ и му задал въпрос. „Попита ме нещо за играта ми в наказателното
поле. Нещо като: „Краката ти стегнати ли са или са отпуснати?“ Беше
шокиращо.
Почувствах се като дядо, когато ме попита това. Казах му, че по време на
атака трябва винаги да се опитва да почувства и да види къде е защитникът
му. В стрелбата със завъртане и отскок винаги използвам краката си, за да
почувствам накъде ще тръгне защитникът и така да мога да го изненадам“,
спомня си Майк. Той добавил, че най-голямото предизвикателство за Коби
ще бъде да подреди и извлече всички ползи от това, което има, и да го покаже
на терена. „Няма съмнения, че той притежава всички качества да е на върха
на баскетбола един ден“, заключил Джордан.
Брайънт, син на бившия играч в НБА Джо (Желираното бонбонче) Брайънт,
нямал търпение да покаже всичко от себе си. „Майкъл обича
предизвикателствата. Обича да бъде най-добрия. Но същевременно баща ми
винаги ме е учел никога да не отстъпвам пред никого, без значение колко
велик е. Ако той е под пара, и аз трябва да съм под пара. Казвал ми е да
излизам и да отговарям с умение на умението и с удар на удара“, казал Коби.
Когато видял способностите на младока във въздуха, Джордан останал
впечатлен от таланта му. „Попитах Скоти Пипън: „И ние ли скачахме така.

486
Не си спомням“, а той отговори: „Мисля, че го правехме, но беше толкова
отдавна, че вече не си спомням.“ Почувствах се все едно съм собствените си
съперници отпреди време. Брайънт определено даваше заявка, че може да
бъде истинска фурия в играта. Имаше различен подход. В нападение винаги
трябва да си различен и разнообразен, така че противникът, който те пази,
да може само да гадае какво ще направиш“, казва Майкъл.
„Той е много умен състезател. Мисля, че предвижда играта, без значение
дали става дума за тактика или малки ходове, той превзема терена. Аз го
проверявам и анализирам, така че вероятно правя същото. Но той е по-добър
в това, защото е от дълго време в баскетбола. Много е умен и технически
умел. Тези неща не са само природен талант... Но когато го имаш и работиш,
за да го развиеш, стигаш дотам, че да можеш всичко“, разсъждава Коби.
Въпреки скандалите около отбора Джордан успявал да подобрява рекорди.
На 9 декември в Ню Йорк той надминал Моузес Малоун (27 409 точки) в
ранглистата на топреализаторите и се изкачил до трето място. Това станало
само две седмици след като задминал четвъртия - Елвин Хейс с 27 313 т.
Влиянието му било усетено и по друг начин. На 15 декември срещу
„Финикс“ той отбелязал мач номер 500 пред разпродадени до последното
място трибуни. Това била най-дългата серия на мачове с пълна зала в
историята на НБА и едно от най-големите доказателства какво означавал
Джордан за играта.
Където и да отидел Въздушният, бил посрещан с един и същ въпрос -
наистина ли ще се оттегли, ако Джексън не бъде оставен в „Булс“. А той
отговарял отново и отново: „Концентриран съм в баскетбола, гледам напред
към следващия мач и толкова. Ще става каквото ще става. Никой не знае
какво ще донесе бъдещето“.
„Булс“ приели „Милуоки“ на Рей Алън на 2 януари и Майкъл вкарал 44
точки при успеваемост в 15 от 22-те му стрелби. Попарил с толкова и „Никс“
в „Гардън“ седмица по-късно, но това не учудило никого. Той винаги играел
на върха на възможностите си в Ню Йорк. За три седмици записал шест мача
с 40 точки и нагоре, включително и 45 срещу приятеля си Чарлз Баркли и
„Хюстън“. „Ако те победи, го прави така, че да го запомниш. И след като те
види, че си паднал, те смачква окончателно“, казал Баркли за глупостите, с
които Майкъл го залял по време на двубоя.
Познали тази страна на Джордан в последните три години, Тони Кукоч и
Люк Лонгли били помолени да реагират на трудностите си с Джордан и да
спрат да бъдат жертвите на Майкъл. Критиките от негова страна били
жестоки. „Но от време на време се поотпускаше. Започваше да става по-благ,
след като ме опозна. Разбираше какво могат да приемат различните момчета
и не прекрачваше границата. В началото беше много по-трудно. Познаваше

487
ме доста по-добре вече и знаеше какво мога и какво не. Не ме уморяваше.
Това беше част от динамиката на отбора ни“, обяснява Лонгли.
Кукоч пък казал, че нямало да има против, ако Джордан млъкне малко.
„Понякога тези неща са трудни за приемане. Невинаги е приятно да ги
слушаш и лесно да ги приемеш“, разкрива хърватинът, като признава, че при
такива случаи чакал Джордан да се успокои и след това отивал при него и
му казвал, че е прекалил.
А Джордан винаги искал да чува другите, да ги слуша. „Той нямаше
проблем да говори за всичко, да дискутира. Аз не му го връщах. Не съм
човек, който може да бъде груб. По-скоро ще изчакам 5-10 минути и ще се
опитам да поговоря е него за нещата, които прави“, допълва Кукоч. И
хърватинът, и австралиецът, усещали, че Джордан иска сам да изглади
всички несъвършенства в тима. Той продължил да търси в себе си
емоционални подбуди, които да го мотивират да продължи да вкарва по 40
и повече точки на мач. Колкото повече остарявал, толкова повече млади
играчи започнали да намират начини да го спрат. През пролетта той вкарал
по 40+ точки на Гари Пейтън в Сиатъл и на Майкъл Финли в Далас. В седми-
цата на 34-ия си рожден ден през февруари отново се изправил срещу Коби
Брайънт в Мача на звездите в Ню Йорк и отново излязъл победител в дуела
между двамата.
През февруари трансферният период приключил, като Краузе не успял да
продаде Пипън, който се завърнал на терена след контузията си и помогнал
на „Булс“ да продължат марша си към поредния успех. Те получавали
оглушителна подкрепа навсякъде през пролетта. Нямало значение къде
играят, всички зали се пръскали по шевовете, когато били в града им, а
Джордан бил заслепяван от хиляди светкавици от фотоапаратите на фе-
новете, които искали да го запечатат в действие на снимка за поколенията.
Още преди години той се бил научил да не обръща внимание на
светкавиците, когато застава на линията за изпълнение на наказателен удар,
но пробляскванията от фотоапаратите ставали все повече и повече. Майкъл
бил изиграл своята роля в превръщането на баскетбола в забавление и
десетки хиляди фенове плащали е удоволствие, за да го гледат всяка вечер.
Стотици хиляди се събирали пред залите, пред хотела му, по улиците,
надявайки се само да го зърнат заедно със съотборниците му в автобуса.
Безчет привърженици го поздравявали, пращайки му тонове картички,
писма, цветя и подаръци. Заливали го е какви ли не молби. Дори в годините,
в които атлетизмът в баскетбола започнал да се превръща в едно от най-
важните качества на практикуващите го, той все още съумявал да е лидер в
Лигата с най-много вкарани точки, отбелязвайки повече от 28 средно на мач.
Макар че все повече разчитал на стрелбата си с отскок, Джордан
продължавал да владее по изключителен начин тялото си във въздуха, да

488
удивлява публиката и да повишава рейтингите на телевизионните
предавания. Отново и отново показвал превъзходството си над всички, дори
над младите, които се надпреварвали да го настигнат. „Може ли Майкъл да
играе по-добре? Той се представя, все едно е 1987 г. Не разбирам как може
да се оттегли. Трудно ми е да го приема“, казва дългогодишният фотограф
на „Булс“ Бил Смит.
„Били сме в тази ситуация хиляди пъти и никой не може да предвиди какво
ще стане. В Чикаго, а и навсякъде, където отидем, хората ни питат:
„Наистина ли е възможно шефовете ви да си мислят, че могат да си позволят
да разбият този отбор?“ Но ние нямаме отговор“ отсича Стив Кър по въпроса
какво ще направи ръководството на клуба и как ще се решат проблемите.
През февруари, докато отборът бил в Юта, Краузе казал на журналиста от
„Чикаго Трибюн“ Фред Мичъл, че определено това ще е последният сезон
на Джексън в отбора. Изявлението му веднага окупирало челните материали
в пресата и възродило конфликтите. „Това беше огромна грешка. Краузе
каза: „Ще се радваме Майкъл да остане с нас, но той иска и Фил да остане, а
това няма как да се случи.“ След това тимът отиваше в някой град и хората
питаха: „Хей, Майкъл, вярно ли е, че това е последният ти сезон?“, а той
отговаряше: „Може и да е последният. Ако Фил не се върне, аз също няма да
се върна. Затова смятам тази си година за последната.“ Краузе отвръщаше
на думите му с: „Е, знаете, че искаме Майкъл при нас, но това няма да стане
заедно с Фил“, споделя за онези дни друг репортер от „Трибюн“ - Тери
Армър.
„Мисля, че Краузе иска контрол. Иска да спечели титлата без Майкъл. Иска
да побеждава без Фил. И без мен. Само за да докаже, че е велик в работата
си“, отбелязва Пипън. Джордан пък пита: „Защо ти трябва да сменяш
треньора, който ти е спечелил пет шампионски титли, който е извоювал
уважението на играчите и който определено разбира баскетболистите си и
работи здраво всеки ден? Защо? Мисля, че това е някакъв личен конфликт и
може да бъде преодолян. Със сигурност причината не е в работата на
Джексън и това, което е постигнал с играчите. Неговият успех като треньор
е абсолютно безапелационен. Не мисля, че някой може да оспори това. Явно
става дума за междуличностен проблем.“
След като Майкъл публично нападнал ръководството на клуба пред
представители на медии от цял свят по време на уикенда за Мача на звездите
в Ню Йорк, Джери Рейнсдорф мъдро поискал мораториум срещу всякакви
публични изказвания по темата. Това бил най-добрият му ход в тази
ситуация, а и избягвал всякакви обяснения. „Всички говорят за замени,
оттегляния, промени в състава, но тези приказки са несъстоятелни и
преждевременни. Ръководството на тима убеди този треньор и тези играчи
да останат през сезона, за да се опитат да спечелят шеста титла в НБА. В

489
средата на сезона и преди плейофите това трябва да е целта, върху която
всички да се фокусират. Това е моята цел“, казал президентът в официално
становище.
Конфликтите се превърнали в истинска война зад кулисите. Джексън
разкрил навика на Джордан да се крие в банята преди мачовете. Краузе всеки
път посещавал стаята за почивка по същото време, което вбесявало звездата,
който смятал това поведение за навлизане в личното му пространство. След
това избухнал нов скандал. Джексън купил секси бельо за една своя
приятелка. Пратката обаче била върната от получателката и се озовала в
офиса на „Булс“. Един от служителите решил, че пакетът е за съпругата на
треньора, и проявил самоинициатива, като го изпратил в дома на Фил. В
резултат Джексън се изнесъл на хотел в Чикаго, където живял до края на
сезона.
Играчите се обединили около него и го подкрепили в периода на криза.
Това навело Краузе на мисълта, че треньорът използва ситуацията като свой
плюс. „Фил определено беше треньор, когото играчите възприемаха като
един от тях. Очевидно беше, че момчетата го обичат. Надали е често явление
играч и суперзвезда като Майкъл Джордан да се бори така за своя треньор и
дори да заплашва да се оттегли, ако не го оставят в тима. Имаха невероятни
отношения. И това беше заслуга на Фил“, признава Текс Уинтър. „Джери
иска да бъде най-силният човек в клуба. За него е трудно да позволи на
Майкъл да си бъде Майкъл. Джордан не се нуждае от власт. Той иска да е
един от играчите. Но няма да позволи някой да го командори или да го
тормози и пренебрегва. Всичко опира до това“, допълва Джексън.
С наближаването на плейофите Фил започнал да чувства вина, че неговият
конфликт е Краузе ще стане причина за преждевременното оттегляне на
Джордан. „Единственото лошо нещо в цялата ситуация според мен беше, че
Джордан не е приключил и не е дал всичко, което може да даде. Той не беше
готов да се откаже. Не можехме да принудим един от най-великите
баскетболисти, един от героите на нашето време, да се скрие и да го
ограничим и накараме да спре да прави, това, което може най-добре. Щяхме
да лишим хората от възможността да гледат един специален играч, който
имаше какво да им даде. Щяхме да лишим и него да покаже себе си по начин,
по който можеше. На света нямаше човек на неговата възраст, който да е
такава суперзвезда. Не знам друг спортен герой в историята, който да е бил
способен да играе на това ниво на неговата възраст. Майкъл разруши
представата за това, кое е нормално за човек на тези години. Това беше най-
големият проблем. С Джери Рейнсдорф имаме чудесни взаимоотношения.
Разбирам се и с Джери Краузе. Може да не сме вече толкова близки, колкото
бяхме, но се разбираме. Знам, че той си има път, по който иска да върви и

490
знае, че аз също имам неща, които искам да постигна“, казал треньорът пред
медиите.
Съотборниците на Джордан се възхищавали от начина, по който той
продължавал да играе и на шампионския му дух въпреки заплахата от край
на кариерата му. „Майкъл е толкова голям професионалист. Той е преди
всичко баскетболист, който оставя всичко на заден план, когато е на терена.
Той не се занимава с глупости тогава, а просто играе“, коментирал Кър.
Способностите на Джордан в областта на връзките с обществеността заедно
е уменията му на спортист били част от стратегията му да ограничи усилията
на Краузе да уволни Джексън. „Той очевидно е мощна пиар машина, с
всичките си договори и рекламодатели. Имиджът му винаги е бил важен за
него. Мисля, че до голяма степен беше много важно да не излезе, че иска да
вземе властта в клуба. Беше наистина много умен“, допълнил русокосият
гард. „Има толкова много глупости и лайна в този отбор. Все едно сме около
някой с диария насред торнадо. Винаги нещо става. Денис си прави своите
неща. Майкъл все се оттегля, Джери все вдига тупурдия. Около този отбор
има толкова много проблеми в последните три сезона, че прекарваме все
повече време от тренировъчния процес в медитация и опити да си изчистим
главите“, отбелязал и Люк Лонгли.
Когато дошъл моментът за последния мач в „Медисън Скуеър Гардън“ през
март, Джордан обул от най-старите модели на кецовете „Air Jordan“ и вкарал
42 точки на тима на Джеф ван Гънди. Не се смилил над „Никс“ и в последния
мач от редовния сезон, като завършил с 44 точки. В интервю преди този мач
Меджик Джонсън казал за Майкъл: „Мислех, че притежавам най-силната
спортна натура в света. Докато не срещнах Майкъл.“
Джордан си бил изрязъл от един вестник изказването на Краузе отпреди
време и си го пазел: „Играчите не печелят титли...“. Отново бил познатият
Майкъл или както Тим Халъм казал: „волевото инатливо копеленце пак е
тук“.

Шесто чувство
Единствената надежда на всички в Чикаго отборът им да оцелее и да се
запази била свързана със спечелването на нова титла. Всеки, който бил видял
как играе Джордан онази пролет, знаел, че шансовете за нов триумф са много
добри. Както вървяло, отново щяло да се стигне до сблъсък с „Юта“, макар
че Индиана с новия си треньор Лари Бърд и звездата си Реджи Милър
създавали много проблеми на „Булс“. В Западната конференция „Юта“
отново доминирали и били натрупали достатъчно победи, за да имат
домакинско предимство при бъдещ двубой с „Чикаго“. „Джазмените“ обаче
се препънали срещу „Минесота“ и осигурили за малко на „Булс“ водачество

491
в редовния сезон. След това обаче и „Биковете“ направили грешка - паднали
от „Кливланд“. После победили „Орландо“ и стигнали първи до 60 победи.
Последвала среща с „Индиана“, като „Пешеходците“ успели да надделеят в
един физически здрав мач със 114-105. Накрая „Булс“ загубили и от
„Детройт“ като гост и завършили редовния сезон с 62-20. Така те и „Юта“
имали еднакъв баланс през сезона, но „Джазмените“ били спечелили двете
срещи помежду им през сезона.
Във финалната серия на Източната конференция Реджи Милър вдъхновил
„Индиана“ за борба до последен дъх. Двубоят завършил в седем мача, като
„Булс“ успели да се измъкнат само благодарение на домакинското си
предимство. След успеха над „Пейсърс“, на 31-ви май „Биковете“ се събрали
за тренировка в Чикаго, а след това отлетели за Юта за повторение на финала
от предната година.
Треньорът на „Юта“ Джери Слоун казал преди мача: „Това е обикновен
мач. Само трябва да излизаме и всяка вечер да оставяме сърцето си на
терена.“ Карл Малоун и Джон Стоктън приели буквално думите му. От
години гардът и крилото били като добре смазана машина за заслон и
контразаслон. С времето Стоктън щял да стане най-добрият подавач в ис-
торията на Лигата, а Малоун щял да бъде едва третият играч, вкарал повече
от 30 000 точки в кариерата си. „Джазмените“ винаги били биткаджии, които
се борели по всякакъв начин. До известна степен Стоктън използвал доста
мръсни номера на терена, но Джордан се възхищавал и на двамата. И за да
го докаже, искал отново да ги победи. Не било въпрос на съзнателни игрички
и надлъгване. Просто всеки от тях се стягал и се опитвал да докаже кой е по-
добрият.
В Мач номер 1 двата отбора се захапали здраво и се стигнало до
продължение, в което Стоктън блокирал последната стрелба на Кър и
„Джаз“ повели с 1-0.
Верни на себе си, Джексън и екипът му направили някои промени за втория
мач, които включвали разширяване на схемата на „триъгълника“ в търсене
на лесни кошове от страна на играчите, които пресичали противниковата
защита. Триъгълникът никога не бил работил по-добре, отколкото в първото
полувреме. „Тази вечер наистина бяхме блестящи. Това нападение е
създадено за всички - да получим топката, да подадем и да пресечем под
коша. И момчетата направиха точно това, вместо да търсят само Майкъл на
границата на наказателното поле. Всички играха и бяха замесени. Това
определено ни помогна в края на мача“, коментирал Джъд Бъчлър.
„Първото полувреме беше изключително. Прилагахме принципите си по
най-добрия възможен начин, постоянно някой пресичаше към коша. А
Майкъл раздаваше топката. Постоянно търсеше някого в движение, за да му
я даде. След почивката обаче като че ли забравихме всичко. Започнахме да

492
играем предимно „един на един“. Особено Майкъл, който форсираше
нападението“, споделил с медиите Текс Уинтър. Ако „Булс“ били
продължили да използват успешната си схема, щели да спечелят мача с поне
12 точки разлика, допълнил възрастният треньор. Но Джордан помнел как
тимът му стигнал до победа в мач номер 7 срещу „Индиана“. Тогава той
постоянно търсел пътя към коша и бил фаулиран почти при всеки опит да
стреля. Опитал се да направи същото и срещу „Юта“, но реферите не свирели
фаулове срещу него. И вместо да успява, Джордан оголвал защитата и
„Джазмените“ вкарвали лесни кошове. Внезапно от 7 точки разлика в полза
на „Булс“ резултатът станал 86-85 за „Юта“ по-малко от две минути до
сирената. „Не знам какво става. Майкъл е толкова самоуверен“, вайкал се
Уинтър на пейката. Джордан отново извел „Булс“ напред за 88-86 с атака
47,9 секунди преди края. Малко по-късно резултатът бил изравнен, след
което Кър се оказал свободен на линията за три точки. „Изпуснах стрелбата,
но по щастлива случайност топката се върна при мен. След като я овладях,
видях Майкъл пред себе си и му я подадох“, казва гардът. Джордан вкарал,
бил и фаулиран и отбелязал и наказателния удар, за да донесе успеха на своя
тим с 93-88. Победа, която осигурила спокойствие и домакинско предимство
на „Чикаго“.
У дома след тренировка Уинтър осъзнал, че надеждата отборът да остане
непокътнат е почти мираж. „Не мисля, че трябва да се срамуваме.
Достатъчно големи сме, но трябва да направим промени. И трябва да
изберем правилното време за тях“, казал ветеранът. Не бил пределно убеден,
но Краузе се хванал за думите му. Уинтър отбелязал, че „Чикаго“ имали
проблеми за спечелването на титлата през 1997 г., а сега, година по-късно,
имали шанс отново да бъдат на върха. Но дори и да успеели, вероятността
това да се случи и през 1999 г. вече драстично намалявала.
Пипън имал проблеми е гърба, а някои наблюдатели смятали, че се е сринал
психически. Но Джексън както винаги съумял да вдигне духа на своя тим.
Той отново запазил задружността сред ключовите фигури в отбора, които се
нуждаели от малко психологическа терапия. Само Рейнсдорф обаче можел
да излекува отношенията между самия Джексън и Краузе, настоял Уинтър.
След време станало ясно, че всъщност Рейнсдорф се е опитал да направи
нещо по въпроса, но вече било твърде късно. „Може би щяхме да се радваме
повече, ако можехме да го оценим“, казал тайнствено треньорът.
По време на плейофите Фил признал, че въпреки всичко Краузе и той щели
да останат завинаги свързани от общите си успехи с „Булс“. Но Джексън
признал, че няма шанс да се върне отново. През 1997 г. той се опитал да
убеди и Рейнсдорф, че няма начин да продължи работата си с този генерален
мениджър. Президентът имал право на избор - треньора или мениджъра. И

493
той останал на страната на Краузе. Джексън не бил човек, който не оставя
възможности.
„Когато ставаше дума за вероятността Майкъл да не продължи кариерата
си, аз поемах своята част от отговорността. Винаги съм мислел за това.
Трябваше да съм лоялен към хората, които бяха лоялни към мен. Това е
моето убеждение. Единствената причина, поради която можех да се
отдръпна, е да защитя собственото си съществуване и психично здраве“,
казал Джексън.
Джордан Пипън и Харпър направили най-доброто си представяне в мач
номер 3, за да откажат гардовете на „Юта“ и да запишат поредното рекордно
постижение в историята на НБА. Представянето им било доказателство за
това колко силно могат да доминират „Булс“ като тим, а специално играта
на Пипън била абсолютното съвършенство в защита. Резервите довършили
започнатото в началото на мача, който завършил при резултат 96-54.
Разликата била толкова невероятна, че повечето кореспонденти трябвало по
няколко пъти да повторят резултата, за да повярват колегите им. Треньорът
на „Юта“ Джери Слоун бил шокиран, когато взел протокола от мача: „Това
ли е резултатът? Мислех, че е 196. Наистина ми изглеждаше, че ни вкараха
196 точки.“
С този мач Джордан и „Булс“ отговорили на плановете на Краузе да
направи промени в тима. Те не били толкова стари, а Пипън бил наистина
твърде специален играч, за да бъде изтъргуван. „Почти ми стана жал за тях“,
казал Джексън в коментар на това какво смята, че мислят Рейнсдорф и
Краузе.
Традиционно стрелбата на Родман от линията за наказателен удар било
истинско изпитание за нервите на феновете, съотборниците и треньорите му.
Именно по този начин обаче той донесъл успеха на „Булс“ в мач номер 4.
След като записал 14 борби в мача, „Червеят“ вкарал 4 пъти от линията на
фаула в последните секунди на двубоя и извел тима си до победа с 86-82.
Резултатът в серията вече бил 3-1.
Плановете за празненство след мач номер 5 обаче се оказали прибързани.
Малоун и Стоктън оставили душите си на терена и Юта измъкнали победа с
83-81. Дори Джордан признал, че му било трудно да приеме разочарованието
си: „Наистина очаквах да пия толкова шампанско, че да не мога да стана“,
казал той, след като вкарал едва 9 от 26-те си стрелби. Пипън успял само в 2
шута от 16. Представянето на Кукоч им дало шанс за успех в края.
Хърватинът вкарал 30 точки, като отбелязал в 11 от 13-те си стрелби. В
същото време Малоун имал 39 точки. „Булс“ овладели топката 1,1 секунда
преди края. Последвал таймаут. Джордан седнал на пейката, за да
„визуализира“ следващите си действия, точно както Мъмфорд го бил учил.
Миг по-късно пропуснал да вкара подадената към него топка, но това не го

494
огорчило много: „Сигурен съм, че хората се надяваха да успея. Освен тези
от Юта, разбира се. За 1,1 секунди всеки беше затаил дъх, което е
симпатично.
Никой не знаеше какво ще се случи. Нито аз, нито вие, нито който и да
било, който гледаше мача. И това е най-хубавото. Обичам такива моменти.
Великите баскетболисти си личат в тях, защото имат възможността да
донесат щастие или мъка. Затова живеем. Това е удоволствието.“
Серията се върнала в Юта, а „Джазмените“ имали същия план за мач номер
6, както всеки друг път - бетониране. Рано-рано в мача те установили
контрол. Пипън се превивал от болки в гърба и почти припаднал в
съблекалнята, докато масажистът се опитвал да го облекчи по някакъв
начин. Един от служителите на клуба уведомил Краузе в залата какво видял,
като споделил, че въпреки всичко крилото нямало търпение да се върне на
терена, за да помогне на Джордан.
„Опитах се да се вдигна. Чувствах, че присъствието ми трябва да е повече
от това да лежа в съблекалнята. Знаех, че ще се върна през второто
полувреме, но не бях сигурен доколко ще мога да помогна“, казал Скоти. Все
пак успял да окаже нужната подкрепа на Въздушния, който бил в един от
онези моменти, в които не можел да бъде спрян. Завършил мача с 45 точки,
като включително вкарал в последната атака със отскок. След тази стрелба
останал неподвижен, докато следял топката с очи. Ръката му висяла във
въздуха, когато мрежата се заклатила. Не искал да пропусне момента. А и
кой можел да го вини. Неговият кош осигурил победата на „Чикаго“ с 87-86.
„Всичко наоколо се забави. Можех да видя ясно всичко по терена. Разбрах
какво смята да направи защитата. Просто го видях. Видях какво ще стане“,
казал Джордан след последната сирена. Стоктън се опитал да върне коша, но
Харпър се проявил в защита и му попречил.
Джордан и треньорът му се хвърлили в дълга, дълга прегръдка в центъра
на терена. Това бил последният им момент на подобна близост.
Майкъл заспал дълбоко и омиротворено в самолета на път за вкъщи.
Всички се чудели какво ще стане след това. Джексън отказал офертата на
Рейнсдорф да остане в клуба и предпочел да се отправи на пътешествие с
мотора си. Играчите и треньорите закрили сезона с частна и много
емоционална вечеря няколко дни след шампионския мач. Всички изразили
обичта си един към друг със сълзи на очи. По-късно Джексън признал пред
репортера на „Сън Таймс“ Рик Теландер, че е можел да остане. „Почувствах,
че е време за почивка. Може би нещата щяха да са различни, ако шефовете
ми бяха казали: „Остани, докато Майкъл е тук, докато реши да се оттегли.“
Но никой не каза това.“ Още през пролетта на 1996 г. Джексън и адвокатът
му Тод Мъсбургер предложили да подпише петгодишен договор, но

495
Рейнсдорф отказал. След това треньорът предложил 3-годишна сделка за
около 3 милиона долара на сезон, но президентът отново не се съгласил.
„Най-вероятно можехме да останем всички заедно поне още една година и
да направим още един опит да спечелим титлата. Но договорите изтичаха. А
след това се появи много болка в отношенията. Това, което се случи между
Фил и ръководството, отрови всички и противопостави играчите срещу
клуба. Тогава Фил каза публично, че щом Силвестър Сталоун може да
печели по 10 милиона долара на филм, не може да си представи каква сума
трябва да взима Майкъл за сезон с 82 мача. Той наистина каза някои неща,
които не бяха най-подходящи за казване пред феновете. Мисля, че на Джери
Рейнсдорф му беше писнало. Той не можеше вече да се грижи финансово за
Фил. А през цялото това време Краузе трябваше да работи, без да бъде
допуснат в отбора“, казва през 2012 г. Джим Стак.
Рейнсдорф бил готов да се обзаложи, че Краузе ще може бързо да
реорганизира отбора и да запази интереса на феновете. Той обаче признал,
че двамата почти съсипали тима с продажбата на Пипън през 1997 г.
„Решихме да започнем промените след спечелването на шестата титла.
После за малко да се откажем, ако не бяхме направили перфектната сделка.
Причината да разбием отбора беше, че искахме по най-бързия начин да
изградим нов тим, който максимално бързо да се върне в надпреварата за
титлата“, коментирал Рейнсдорф. С други думи, той искал да намали до
минимум времето между „Ерата „Джордан“ и следващия велик тим в
„Юнайтед Център“.
„Сега не разполагаме е почти нищо, с което да излезем на пазара и което да
работи, Майкъл може би не го е грижа, защото той си тръгва. Никога не е
ставало дума, че има борба за власт. Фил никога не е искал да отстраним
Краузе. Не ми е казвал, че спокойствието в тима е разбито. Каза, че е трудно
да се работи с Джери, но не и невъзможно. Нищо повече. Твърдеше, че
всичко е много изопачено. Питах го: „Нещо променило ли се е? Искаш ли да
си треньор и следващия сезон?“, а той ми отговори: „Не“, твърди след това
Рейнсдорф.
Президентът настоява, че попитал треньора още веднъж, след завръщането
на отбора в Чикаго. „В сряда вечерта, след спечелването на титлата, имахме
тържество по този повод в офиса. Седнах с Фил и му казах: „Ако си
променил решението си, искаме да останеш.“ Офертата беше без условия,
нямаше значение дали Джордан щеше да се върне или не. Фил каза: „Това е
много щедро“, а аз му отвърнах: „Не е щедрост. Това няма нищо общо.
Заслужи си го.“ Той пое дълбоко въздух и каза: „Не, не мога да отстъпя“,
спомня си още президентът на клуба. Рейнсдорф твърди освен това, че бил
говорил и с Джордан, на когото казал, че ако иска да продължи да играе още
една година, договорът му за 36 милиона ще го чака.

496
 Текс Уинтър се опасявал, че славата на Джордан надхвърля баскетбола. В
едно от изказванията си звездата отхвърлила това: „Мисля, че баскетболът е
много повече от Майкъл Джордан. Имах възможност, дадена ми от тези
преди мен. Ще назова само няколко - Карим Абдул Джабар, Доктор Джей,
Елгин Бейлър, Джери Уест. Тези момчета са играли баскетбол, преди
Майкъл Джордан въобще да се роди. Майкъл Джордан просто ги следваше
по петите и всичко, което е направил заедно с господин Стърн, е направено
за Лигата, която ми даде възможност да играя. А аз дадох всичко от себе си.
Опитах се да издигна още повече баскетбола, опитах се да бъда най-добрият
играч.“
Един от любимите спомени на Стив Кър за Джордан е от последния тим на
„Биковете“ и е свързан с традиционната реч на Фил Джексън в края на
редовния сезон през 1998 г.: „Фил наистина беше велик. Беше последният
ден от редовния сезон и той ни каза: „Утре, на тренировката, искам всеки да
напише с няколко думи как оценява своя опит с този отбор. Може да е
всичко, можете да напишете стихотворение, ако искате. Или писмо до
съотборниците си. Може да извадите текст на песен, който носи този смисъл.
Каквото и да е. Но донесете нещо написано утре.“ Половината момчета
донесоха нещо, другата половина бяха забравили. Аз бях забравил. Но
Майкъл донесе. Донесе стихотворение, което беше написал за отбора.“ Това
занимание се оказало най-големият успех на Джексън с този отбор.
Джордан, яростното момче на баскетбола, един от най-големите задници в
играта, бил написал стихотворение. „Беше шокиращо. Накрая всеки в отбора
казваше нещо, някои четяха, други само говореха. По-късно, през юни, Фил
ми призна, че идеята дошла от жена му. След всяко прочетено нещо той
взимаше листа и го слагаше в една кутия за кафе. След като всички
приключиха, той драсна една кибритена клечка и запали това, което беше в
кутията. Светлината от пламъка озари стаята. Посланието беше: „Всички
тези спомени, за които говорите, момчета, остават за нас. Никой друг ги
няма.“ Той не го изрече, но това беше метафората. Това е нашето нещо и
дори да се разделим, то винаги ще живее в нас и никой друг няма да го види.“
И така, Фил Джексън изгорил стихотворението на Майкъл.
„Знам, че сега написаното от Майкъл тогава щеше да струва сигурно
милиони. То беше за това, какво означава всичко случило се за нас, този
опит, всичко, което сме направили и постигнали. Беше яко. Мисля, че от
всички силни моменти, които сме имали с Фил, този беше най-добрият.
Никога няма да го забравя. Разплаках се. Много от момчетата пророниха
сълзи“, допълва Кър.
През цялото време да бъдеш съотборник на Джордан било непрекъснато
изтощително дълго и трудно изживяване, в което не липсвали моменти на
триумф, съчетани с шок и болка всеки ден. „Но не беше само заради Майкъл.

497
Такива бяха времената. Знаехме, че живеем в една специална ера и бяхме
щастливи да сме част от нея. Имаше толкова много баскетболисти,
спортисти и хора, които биха убили, за да станат част от това. А ние бяхме
късметлиите да го имаме, да го направим, да участваме. И сега това
приключваше. Знаехме колко специални сме. Фил беше гениален. Той успя
да ни събере, да скрепи отбора ни. Накара ни да комуникираме, да сме
задружни по толкова различни начини. Нищо от това нямаше да е възможно
без Фил. Майкъл нямаше да го направи сам, защото беше много над нас. Той
беше по-добър от останалите. Не беше просто човек, като Скоти например.
Пипън можеше да си позволи емоции като братски чувства и да се държи
така. Но не можехме да бъдем така с Майкъл. Фил беше човекът, който успя
да направи нещата различни, да ни промени“, допълва Кър.
Джексън бил извървял с Джордан целия път. С онзи Майкъл Джордан,
който бил несигурно в себе си хлапе, което се превърнало в звезда в Детската
бейзболна лига, не записал мач в лигата „Бейб Рут“ и се чувствал като
изоставено тъмнокожо момченце на пейката, защото нямал достатъчно сила,
за да играе с другите, Майкъл Джордан, чийто баща давал признаци, че
отхвърля сина си. Майкъл Джордан който ден след ден, отново и отново се
доказвал пред баща си. Майкъл Джордан, който нощ след нощ и мач след
мач в НБА опитвал да покаже колко ценен е по всякакъв начин.
„Това, което го беше направило истински задник, беше, че той не беше
просто талант. Той разбираше всичко - работната етика, играта, стратегията.
Той имаше всичко това и разбираше от всичко“, допълва Стив Кър.
Всичко това, естествено, било причина за още по-голямо съжаление след
края на сезона, след шестата титла. Всичко, през което преминал - смъртта
на баща му, обидата в бейзбола, озлоблението след процеса, отчуждението е
майка му, горчивите преговори с Рейнсдорф, глупавите битки с Краузе, раз-
дразнението му от Пипън - всичко било преминало. Останал сам на трона си,
блестящ в баскетболното си съвършенство и без свое място.

498
 ЧАСТ XI
ЖИВОТЪТ СЛЕД „БУЛС“

ГЛАВА 36
В ПРЕДДВЕРИЕТО НА АДА
В съзнанието на много хора Джордан останал завинаги с онази перфектна
стрелба срещу „Юта“. Изпънат като струна, с вдигната нагоре дясна ръка, с
отпусната китка, докато часовникът отчитал последните секунди. Приличал
на една голяма въпросителна, докато топката се провира през целта, а всички
лица наоколо били застинали в очакване. Въздушният, непобеден и
непокорен до края.
Едва ли някой можел да измисли по-добра кулминация - кариера, започнала
с една от най-известните в света стрелби в последната секунда, продължила
като сън цели десетилетия и приключила с друг върхов момент. Много
спортисти били известни с върховите си постижения, но никой до момента
нямал толкова успехи, никой не успял да направи успеха да изглежда
толкова рутинен.
И накрая всичко да свърши с този голям финал в Юта?
Всеки настоявал, дори Джери Рейнсдорф, да приключи на момента. „Не
прави нищо повече. Постигна перфекционизъм. Как мислиш, че можеш да
подобриш това?“ настоявали всички около Джордан.
Но това не било възможно.
Само няколко дни след финалите на шампионата на НБА, славно
приключили в Солт Лейк Сити, и извеждането на неговите „Булс“ до нови
три поредни титли, той вече бил готов да поеме напред и нагоре отново.
Джордан отделил часове за изучаването на една видеоигра, която
пресъздавала любимото му голфигрище в Бартън Крийк близо до Остин,
Тексас. Игрището изобилствало от умопомрачителни гледки на скални
фарватери, множество водопади и варовикови пещери. Сега, след като
сезонът в НБА бил свършил, той бил готов да разучи истинското игрище. На
сцената се появил Кийт Лундквист. Джордан пристигнал в Остин в
понеделник, за да изиграе няколко игри в Бартън Крийк. Няколко дни по-
рано той се обадил на Лундквист, професионален голфсъстезател от Тексас,
дали не може да поиграе с него в „Грейт Хилс“ в понеделник за забавление.
Игрището „Грейт Хилс“ било затворено за посетители в понеделник, което
означавало, че бил избрал идеалния момент, за да го посети е приближените
си. Домакинът на терена обещал да подготви всичко за посрещането на
баскетболиста. Той си спомня, че 35-годишната суперзвезда поискал

499
единствено спокойствие, за да се измъкне от шума в НБА и да прочисти
мислите си.
В понеделник сутринта телефонът на Лундквист извънял неприлично рано.
Бил Джордан, който казал, че частният му самолет вече каца и той тръгва за
комплекса. Лундквист разтъркал сънено очи и също се отправил към
магазина на игрището, за да посрещне Майкъл. Намерил баскетболиста на
едно тренировъчно поле, където като бесен запращал топки в тъмнината.
Лундквист отскоро бил професионалист, но никога не бил виждал някой да
прави такова нещо. Стиснали си ръцете, като голфиграчът усетил как ръката
му изчезва в огромната лапа на Джордан. И той разбрал - Ем Джей е много
по-голям от живота.
Слънцето започнало да прокарва първите си лъчи през облачетата, когато
Джордан и четиримата, които го придружавали, включително играчът от
Националната футболна лига Рой Грийн, тръгнали към игрището.
Въздушният искал да изиграе колкото се може повече дупки, преди да се
отправи към поредното благотворително събитие в програмата си следобеда.
Лундквист го последвал. „Казах му къде да удря топката, как да го прави и
т.н. Той не игра много добре при първите 9 дупки. Беше само няколко дни
след финалите в НБА. Пушеше пури и си почиваше. Четиримата с него също
се забавляваха. Удряше топката забележително добре, по-добре, отколкото
си мислех, че може. Наистина можеше да я удря. Няма две мнения за това“,
спомня си голфиграчът. Лундквист допълва, че след като загрял с първите
девет дупки, Джордан започнал да показва все по-добра игра. „Имаше
страхотни замахвания, ръцете му бяха огромни и той използваше специални
стикове с удебелени грифове. Координацията между ръцете и очите беше
наистина добра. Очевидно неговите умения на спортист се разпростираха и
в голфа“, допълва Лундквист.
Членовете на клуба някак разбрали, че Майкъл Джордан играе на
затвореното им игрище. Внезапно паркингът се напълнил. Всички зарязали,
каквото правели и се събрали, за да го поздравят. Адвокатът от Орландо
Марк Нюджейм си спомня, че надничал през стъклото, само и само да мерне
количката е баскетболиста към следващата дупка: „Изненадващо видях поне
15 колички да се гонят по тревата. Джордан беше в първата, а в останалите
бяха членовете на клуба, които го гонеха само за да го видят на живо.“
Джордан се държал хладно и очевидно бил свикнал да го преследват
навсякъде. „Отбеляза една точка и започна да си говори с мен. Беше облечен
в екипировка на „Уилсън“ и използваше техни стикове. Казах му: „Трябва
да си вземеш по-добри стикове.“ Той се съгласи, но отвърна: „Но те плащат
сметката“, напомняйки ми, че има рекламен договор е Марката“, допълва
Лундквист.

500
 В миналото Ричард Ескуинас отбелязал, че Джордан играел голф така,
както играел и баскетбол - постоянно забързвал темпото, като търсел начин
да получи предимство от това. Така било и в онзи понеделник в Тексас.
Минавайки дупка след дупка, те поддържали такава скорост, че щели да
задъхат всеки, помислил си Лундквист. Той придружил след това Джордан
на благотворителното събитие и останал удивен от способността му с лекота
да забавлява децата и родителите им. След това, без да почине и минутка,
Майкъл отново се отбил на голфигрището за поредната доза изиграни дупки,
преди вечерта да се отправи на друго благотворително мероприятие -
баскетболен мач в Сан Маркос. „Игра през целия мач. Договорката му бе да
остане на терена най-малко два часа и го направи. Не бях виждал такова
нещо“, удивлява се Лундквист.
След това Джордан и антуражът му се настанили в един добър ресторант в
Остин, където останали до сутринта. Първо хапнали пържоли, а след това
продължили, пушейки пури и пиейки скъпо вино. Накрая дошло време да се
отправят към летището и да отлетят рано на следващия ден. Майкъл си
тръгнал, оставяйки Лундквист да се чуди на нечовешкия му апетит.
Все пак може би оттеглянето щяло да му се отрази добре. Той имал парите
си, частния самолет и огромното си любопитство и енергия да обикаля целия
свят в търсенето на перфектното голфигрище. Това със сигурност звучало
много добре на странични наблюдатели като Лундквист, но дали наистина
можело да бъде достатъчно за него?

Изоставен
След време Джордан щял да признае, че се почувствал изоставен от
решението на Джексън да не се върне в „Булс“. Като човек, държащ на
думата си, Майкъл трябвало да изпълни обещанието си и да се оттегли, ако
Фил не е негов треньор. Трудно било да се прецени колко голямо е влиянието
им един върху друг и след това значението на раздялата им, споделя един от
приближените и на двамата.
По-късно, след последната титла, Майкъл разбрал истината за уволнението
на Джони Бах и други подробности, но най-силно останало усещането, че
Джексън го е напуснал. Той забравил обещанието на Краузе и страдал за
треньора, който го изоставил. Краузе направил поредния си ход и продал
Скоти Пипън на „Хюстън“. В резултат Скоти най-накрая можел да бъде
доволен от заплатата си, но покрай раздялата с Джексън и скъсването с
отбора останало единствено усещането за отчуждение.
Джордан, който вярвал на много малко хора, започнал да не допуска съвсем
никого до себе си. Един от служителите, който Джексън бил внедрил близо
до отбора, отбелязал малко по-късно през годината, че нищо не било

501
останало от топлите взаимоотношения: „Поговорихме си малко, но останах
с усещането, че той не ми вярва вече. Поне не както преди. Все едно ми
казва: „Едно време беше хубаво, но вече не е.“
Ако в „Булс“ вече не царяло доверие, дали това означавало, че всичко,
случило се до този момент, е било мираж?
Продажбата на Пипън и заминаването на Джексън довели до
заключението, че Джордан наистина ще се оттегли. Това решение било
отложено от трудовите дебати между собствениците на отбори и играчите.
За Джордан било лесно да отложи решението си, докато собственици и
играчи били вкопчени в локаут през лятото на 1998 г. и се карали за новите
колективни трудови договори. Със солидния си договор Джордан се дис-
танцирал от битките. Но собствениците не искали да изпадат в ситуация, в
която да трябва да плащат на повече играчи сумата, която той получавал.
Случващото се в НБА му осигурило свободно време да играе на воля голф и
да премисли бъдещето си.
По време на един от тези дълги уикенди той неволно срязал сухожилие на
ръката си с ножа си за пури. Наложило се да се подложи на операция, която
допълнително усложнила правенето на прогнози за бъдещето му.
Същевременно отношенията с майка му и роднините му преминавали
различни етапи на прекратяване. Сис продължавала да страда от емоциите,
свързани с баща ѝ. Малко след смъртта му през 1993 г. тя започнала да пише
книга за живота си, но изоставила проекта си през 1995 г. Сестрата останала
един от най-постоянните критици на своя богат и известен по-малък брат,
особено по отношение на зависимостта му към хазарта и сумите, които
губел, докато останалите от семейството се борели за финансовото си
оцеляване. Не ставало дума, че той не им помагал. Например купил трактор,
необходим на чичо му Джийн Джордан, което му помогнало да си докарва
някакви доходи като тракторист през 70-те години на живота си. Сис обаче
пресметнала, че брат ѝ й бил дал само около 100 000 долара за всичките
години. Тя не очаквала от него да се грижи за нея и децата ѝ но и тя, и
останалите от семейството били потресени от огромните суми, които той
залагал. Освен това се сърдела, че всички в рода били получили нови автомо-
били от рекламния договор на брат ѝ с „Нисан“, освен тя. Сис била получила
ключовете на кола втора употреба. Тя отбелязала това като доказателство,
че той използва богатството си, за да ги контролира. През 1997 г. Сис и
Майкъл престанали да контактуват и да си говорят.
Всеки път, когато печелел титлата в НБА, той подарявал на членовете на
семейството си скъпи бижута, които да отбелязват триумфа му, но през 1998
г. Сис не получила нищо. През 1999 г. след оттеглянето му Майкъл реагирал
гневно, когато разбрал, че тя е подновила работата върху книгата си. Сестра
му отбелязала, че брат ѝ се страхувал, че биографията ѝ ще срине блестящата

502
му репутация с неподходящи и пресилени разкрития. Нейният отговор бил,
че до този момент тя просто била една от безкрайните послушници, с които
се бил заобиколил и които му казвали само това, което иска да чува. Заявила
му още, че го познавала най-добре, че го обичала още преди да стане
известен и за разлика от останалите роднини, които го критикували само
помежду си, тя не се притеснявала да говори открито.
По-късно през годината един инцидент разтърсил страната - в самолетна
катастрофа загинал шампионът по голф Пейн Стюарт, малко след като
триумфирал на Откритото първенство на САЩ. Сис се замислила колко
време собственият ѝ брат прекарва на борда на самолета си, обикаляйки
света. Тя му се обадила и му оставила съобщение, че е притеснена за него и
иска само да разбере дали е добре. Чрез майка им той ѝ отговорил, че всичко
е наред. Но не ѝ се обадил лично, защото, както тя предположила „Майкъл
има навика да избягва нещата, с които не иска да се среща очи в очи, а
богатството му му предоставя доста начини да постъпва така.“
Макар да поддържал контакт е майка си, Джордан вече не бил толкова
близък с нея, колкото преди. През есента на 1996 г. те заедно се появили на
едно изпълнено е емоции събитие в университета на Северна Каролина, за
да обявят създаването на Институт за семейна помощ и социални грижи на
името на Джордан. Майкъл дарил 1 милион долара за инициативата. Ако
някой се чудел откъде имал толкова енергия, то трябвало само да погледне
Делорис Джордан. Тя продължила да пише своите мотивационни книги, да
пътува по света и да говори за семейните ценности и след като минала 70-те.
Много голяма част от харизмата си Майкъл наследил от майка си, отбелязва
Джим Стак: „Тя е чудесна жена, много сърдечна. Той носи в себе си част от
нейния характер.“ Институтът към университета в Северна Каролина
отговарял на ценностната система и позитивната енергия на Делорис, макар
животът ѝ да се разминавал с нейните идеали още от времето, когато била
млада многодетна майка.
По-късно щяло да се разшуми, че програмата няма достъп до дарението на
Майкъл. Дали ставало дума за легендарната стиснатост на Джордан, или
причината била проблемите между сина и майка му, която се превръщала в
един от най-острите му критици? Или пък било комбинация от двете?
Отговорът остава скрит от публиката.
Когато дарението било обявено, институтът предложил различни програми
за училищна и социална дейност, които били един от важните елементи в
ценностната система на семейство Джордан.
През лятото на 1999 г. се навършили шест години от смъртта на Джеймс.
От цялото семейство Майкъл бил най-близък с баща си, който бил постоянно
присъствие в ежедневието му, негов съветник и най-запален обожател.
Джеймс винаги бил на негова страна, грижел се да върви по правилния път,

503
окуражавал го постоянно и поемал част от напрежението, с което Джордан
трябвало да се справя в живота си. Било ясно, че до края на живота си
Майкъл ще бъде разкъсван от два гласа, които го направлявали: единият - на
майка му, която го подтиквала към неегоистичен и отдаден на другите
живот, и този на баща му, който му нашепвал да се забавлява, защото го
заслужава.
Майка и син продължили своите битки след смъртта на Джеймс, разказва
Сис. Отношенията им стигнали дотам, че Майкъл разпоредил да сменят
ключалките на вратите на офисите на фондацията, за да ѝ ограничи достъпа
за известно време. Той дори се опитал да ѝ забрани да използва името му в
своите дейности. Но все пак продължил да ѝ плаща месечна издръжка и да ѝ
оказва допълнителна финансова подкрепа. Конфликтът им обаче стигнал до
момент, в който нямало как да не окаже вреда и на двамата.
Баща му бил починал от години, но изглеждало, че влиянието върху живота
на семейството след смъртта му ставало все по-силно. Едно от
доказателствата бил начинът на живот на Майкъл, който водел далеч от
хорските очи. Според някои наблюдатели той заслужавал своя живот след
дългогодишното си самоналожено затворничество в хотелските стаи. Сис
забелязала първа. Както и останалите членове на семейство Джордан до този
момент тя демонстрирала единствено подкрепа, любов и нежна загриженост
към малкия си брат: „С раждането на неговия имидж, че е по-голям от
живота, той започна да се превръща в затворник на своята популярност и
успех. Най-вероятно напрежението от това винаги да бъде на показ и да
изпълнява очакванията на феновете го лишиха от способността му да се
отпуска. Дори със семейството. Превърна се в ходещ и говорещ
конгломерат.“
Защитниците на Джордан биха казали, че всъщност именно
корпоративните му обвързаности били в основата на дългогодишния му
успех и до голяма степен го отличавали от множеството спортисти, които се
опитвали да спечелят малко долари в добавка към своята ранна слава.
През 1990 г. Джордан бил изправен пред предизвикателството да изгради
втория си живот. Според едно проучване около 90 % от оттеглилите се
баскетболисти от НБА били с неуравновесена психика в края на кариерите
си. Много от тях били изнудвани за повече пари от агенти и мениджъри.
Други ставали жертва на оскъдното си и дори липсващото си образование,
което не ги било научило как да се справят с богатството си. Повечето
отказали се баскетболисти ставали „жертва на живота“, скъпата цена на
стила на живот, на който не можели да устоят след края на дисциплинирания
и подреден спортен бит.
За разлика от повечето ролята на Джордан като партньор на „Найк“ и
другите му рекламни ангажименти и инвестиции му носели милиони всяка

504
година. Богатството му било оценявано на повече от 500 милиона долара и
често бил наричан първия милиардер в спорта. Той бил постигнал
дългосрочен бизнес успех въпреки капризите на професионалния баскетбол,
по начина, по който прадядо му Пийпълс просперирал, независимо от
ограниченията на онези времена. Дори повече - и без да играе, Джордан
останал в спомените на своите съвременници. От години журналисти и
репортери питали Майкъл кое е най-запомнящото се негово изпълнение.
Често отговорът бил стандартен: „Няма да мога да осъзная какво съм
постигнал, докато не приключа.“ Казаното било разбираемо. Публичните му
емоционални прояви показвали, че цени своите постижения. Страстта била
в неговата натура. Когато празнувал, неговите изблици били запомнящи се
и привличали вниманието на цялата публика.
Като един от хората, помогнали за създаването на културната икона, в
която се превърнал Ем Джей, Сони Вакаро често се удивлявал на широката
популярност, която Майкъл имал: „Преди Майкъл никой не е имал такъв
маркетинг. И никой никога не е полагал такива усилия върху това един-
единствен спортист да продава един продукт“, отбелязва Вакаро.
През 1999 г. Джордан останал сам на трона си на спортен герой и митична
културна фигура. Доколко било дълбоко неговото глобално влияние?
Списание „Файненшъл Ривю“ с изненада установява, че от 1992 г.
проучванията в Китай сочат, че местните деца посочват Джордан като
втората най-известна личност след тогавашния дългогодишен премиер на
страната Жу Енлай. Това било дори години преди Джордан да се появи във
филма „Космически забивки“ и първото му оттегляне от баскетбола.
Известността му продължила да расте след завръщането му и спечелването
на последните три титли. „Стойността на Джордан изглежда странна, но
определяща спортния имидж на XX век“, пише изданието. „Нюзуик“ пък се
чуди: „Колко голям е Майкъл Джордан? Знаем, че той е живо божество за
десетки милиони американски деца, най-коментираната спортна личност в
медиите, конгломерат, който може да продава услуги и предмети само с
няколко думи и е по-силен от председателя на Федералния резерв на
финансовия пазар.“
Завръщането му в баскетбола през 1995 г. издигнало профила му още по-
високо. Четири години по-късно 800 репортери отразявали
пресконференцията му в „Юнайтед Център“, на която той обявил
повторното си оттегляне. Всички знаели, че този път това е краят на една
цяла ера. „Майкъл очевидно е един от най-важните спортисти. Но освен това
той е и една от най-важните културни икони в историята на САЩ. Не мисля,
че това подлежи на съмнение. Това е явно, когато говорим за спортист, който
доминира в своя спорт. Но е вярно и когато става дума за глобално влияние
и превръщането на успехите в спорта в търговска марка. Неговата

505
способност да продава каквото и да е доказателство, че Майкъл Джордан е
изминал пътя от баскетболния терен до най-високото място в пирамидата на
американската популярна култура така, както никой досега не го е правил“,
отбелязал професор Тод Бойд от университета в Южна Калифорния, който
специализирал спорт и култура.
От гледна точка на неговата популярност Джордан често изненадвал
всички с непостоянното си поведение. Но най-изненадан винаги бил самият
той, казва Сони Вакаро: „Как може да не се е поддал нито веднъж и да се е
компрометирал? В положението му това бе абсолютно невъзможно. От
друга страна, защо да го прави. Той стана много популярен с рекламите с
Марс Блекмън, които Спайк Лий засне в началото на 90-те. След това
направи филма с Бъгс Бъни. Спечели всички тези титли и се превърна в най-
великия спортист на света.“
Така че наблюденията на сестра му донякъде може да са били правилни и
той наистина да се е променил. „Той вече беше един нов Майкъл, когато
създадохме комерсиалността... Да, беше друг Майкъл. Но това, което
правеше, изискваше цял един друг живот, който да отдадеш. Не знам дали е
възможно някой да оцелее в това и да не се промени“, споделя Сони Вакаро.
Обожателите на Джордан го превърнали в поредната жертва на славата. И
все пак Майкъл доста добре умее да балансира в този живот, изпълнен с
много разрушителни препятствия и възможности, и въпреки самотата, на
която го обричал този живот. Той успял да се предпази дори и в
последвалите бури, през които трябвало да премине по-нататък в живота си,
вече като собственик на отбор в НБА. Преди това, докато бил играч,
неговото брилянтно представяне на терена му помагало да прикрива
несъвършенствата си. Но животът му като спортен ръководител не му давал
подобни укрития. Всъщност съвсем скоро Джордан научил, че да си
собственик на отбор носи само негативи.

Лоялността на Рейнсдорф
През декември локаутът в НБА най-накрая приключил и сезонът трябвало
да започне през януари 1999 г. Това позволило на Джордан да обяви
оттеглянето си пред представители на медии от цял свят в „Юнайтед
Център“ на 13 януари. Той все още обаче отказвал да обяви решението си.
„Никога не казвай никога“, настоял Майкъл.
„Психически съм изтощен. Не виждам никакво предизвикателство пред
себе си. Физически се чувствам превъзходно. Това е най-добрият момент да
се оттегля”, казал пред репортерите Майкъл. Някои от присъстващите
отбелязали, че не изглеждал убеден. „Мисля, че Лигата ще продължи
независимо от проблемите през последните шест месеца. Това, което се
506
случи, е проверка за всички нас. Става дума за бизнес, но и за забавление.
Баскетболът остава игра и трябва да продължи като такава“, заявил още
Майкъл. Но това трябвало да се случи без него.
„Смятам да се наслаждавам на живота и на неща, които никога не съм
правил преди“, обяснил той. Накратко - трябвало да открие начин да
разпредели своята новопридобита свобода между жена си и трите си малки
деца, любовта си към голфа и рекламните си ангажименти. „Представям си
какво ще прави Майкъл - ще пътува с кола“, споделила Хуанита Джордан
пред репортерите, когато я попитали за нейната представа за живота му след
баскетбола.
„За нещастие майка ми, семейството ми, братята и сестрите ми не успяха
да дойдат днес. Но аз съм точно като тях. Те са тук чрез мен и заедно е мен
ви казват „Благодаря!“ за уважението и доброто отношение към мен през
всички тези години. Ще остана в Чикаго. Жена ми няма да ми позволи да се
преместим. Ще бъда в Чикаго и ще подкрепям местните спортни отбори“,
казал още Въздушният.
Един журналист го попитал дали няма да използва талантите си, за да спаси
света, но той отвърнал, че не е спасител. Всъщност той не успял да спаси
дори своя шампионски отбор, въпреки че всички толкова отчаяно искали да
останат заедно. Джордан обаче съвсем бегло споменал случилото се в по-
следните месеци по време на пресконференция. Той не казал нищо повече от
това, че ръководството на „Булс“ просто ги е отрязало.
„Наистина много вдигнахме летвата. Искам да благодаря на двамата
господа тук - господин Стърн и господин Рейнсдорф, които ми дадоха
възможността да играя баскетбол, да дойда в Чикаго, да срещна своята
красива съпруга, да създам семейство тук. Благодаря и на моето семейство в
Северна Каролина, на приятелите ми там, на тези, които и днес дойдоха, за
да ме подкрепят. Те ме подкрепяха винаги, от момента, в който пристъпих
на баскетболния терен. Дори когато не бях между двата коша. Благодаря и
на феновете в Чикаго за това, че ми позволиха да дойда тук и ме приеха като
един от своите. Надявам се да бъдем запомнени като град на шампиони и се
надявам тази традиция да продължи и без Майкъл Джордан по екип. Ще
подкрепям „Чикаго Булс“, казал Майкъл.
Двамата с Хуанита обявили на срещата с медиите, че ще водят тих и
спокоен живот, а Майкъл най-накрая ще може да стане нормален баща. Той
истински обичал децата си и това изглеждало възможно. Стига наистина да
искал да опита Подобно нещо. Защото световните голфигрища го чакали.
Самолетът бил в готовност да го отведе навсякъде, където ще се чувства
добре, ще играе карти по цяла нощ, ще пуши пурите си и ще купонясва с
приятелите си. Той продължавал да завладява дупките по игрищата, все едно
били големи глътки, правел си и виртуални оргии на голфигри и хазарт, като

507
гледал да избягва проблемите, които имал през ранните години на кариерата
си. По-късно щял да бъде обвинен, че е подстрекавал приятеля си Тайгър
Уудс и го е подтикнал да се отдаде на своята обсесия от секса. Един от
близките на шампиона открито обвинява Майкъл, че е повел Уудс към
провала, като го привлякъл в организираните от баскетболиста вакханалии.
Макар да бил напуснал баскетбола, състезателната натура на Джордан
останала и го теглела към всевъзможни предизвикателства. Той постоянно
се оглеждал за следващото нещо, което ще го развълнува и ще го докара до
ръба. Дали не бил станал зависим от адреналина, или просто това било
усещането, когато бяга от публичния си живот, за чиято перфектност му
плащали толкова много? Най-вероятно ставало дума и за двете. Освен това
програмата за голфигри го пазела от любопитни очи и му давала шанс да е
сам с приятелите си. След две десетилетия той можел да живее само по един
начин - да се размотава с антуража си, като единственото, което го отвличало
от това, били бизнес ангажиментите му, снимането на реклами. Новото в
бита му станали редовните завръщания в Чикаго, колкото да задържи
семейството си цяло.
Или поне така си мислел.
По някаква причина импровизираната му празнична ваканция в Остин през
юни 1998 г. се проточила със седмици, след това - е месеци, а накрая той се
влял в местния лайфстайл. Лейси Банкс казва, че Джордан имал кралски
статут и щастливо се движел сред обожателите си. Очакванията за това какъв
ще бъде животът му след оттеглянето му не се изпълнили. Покрай голфа,
който изиграл, той скоро решил, че трябва да предаде уменията и ценностите
си в баскетбола на идните поколения, и поискал ново място за себе си в
спорта. „Мисля, че мога да науча младите на много важни неща“, казал той
пред репортери.
Първата му мисъл била да се върне в „Булс“ като съсобственик с функции
в мениджмънта. Някои наблюдатели решили, че това е направо нелепо,
предвид скандалите в края на предишния сезон в Чикаго. Само гневът му
можел да накара силен човек като Джери Рейнсдорф да пребледнее. Опитът
му в „Найк“ щял да роди прецедент. През годините той имал доста големи
разногласия с Фил Найт, но присъствието му в компанията осигурило
огромния ѝ успех и богатство. Това довело до безпрецедентната му власт и
влияние във фирмата.
Било ясно, че иска да вложи същите усилия и енергия за подобен растеж и
на „Булс“. Но няма сведения Джери Рейнсдорф някога дори да е имал идея
за подобни действия. Всъщност изглеждало логично да се направи някакъв
ход и да се задържи в клуба една толкова широко популярна и героична
фигура. Едно такова решение можело дори да проправи пътя за ново
завръщане като играч.

508
 Но привличането на Джордан в ръководството на „Булс“ щяло да доведе до
свеждане на ролята на Краузе почти до нулата, ако не и до неговото
освобождаване. Двамата все още имали много обтегнати отношения и през
1999 г. тези чувства били силни както за генералния мениджър, така и в
мислите на Рейнсдорф. „Двамата Джери“ били тормозени от репортерите по
пресконференции и предавания. Изглеждало все едно Джордан винаги е
прав, а те грешат.
„Имахме си една теория. Казвахме си, че можем да наредим всички
журналисти по Стийт и Медисън и да накараме Майкъл да ги опикае
всичките, право в лицата им. А те щяха да възкликнат: „О, нектарът на
боговете.“ Така беше, той притежаваше медиите в Чикаго. Упражняваше
абсолютен контрол“, казва през 2012 Краузе.
Горчивината в отношенията между Джордан и ръководството на тима
означава, че даването на малко акции от клуба и привличането му в
управлението надали въобще е стояло на дневен ред. Затова било без
значение колко много пари може да спечели на акционерите. Краузе
допълва: „С Джери никога не сме говорили за това. Дори не го е споменал.
На мен ми стана смешно, защото познавам Майкъл. Той бе доказал що за
управленчески качества има.“
Краузе познавал добре и Рейнсдорф. „Джери е голям инат“, казва той и
добавя, че едно от основните качества на съименника му била лоялността.
Президентът на клуба бил лоялен към акционерите. Дори усилията и
уменията на Джордан да били направили собствениците на ценни книжа от
клуба доста богати, едно негово участие в ръководството щяло да бъде
съвсем различно нещо. „Това можеше да се окаже много лош ход. Мисля, че
Майкъл си мислеше, че може да ни притежава. Мислеше, че може да получи
всичко. Но той не знаеше за каква работа става дума. Идея си нямаше“, казва
Краузе. Мениджърът отбелязва, че тежките чувства покрай последните два
договора на Джордан също изиграли своята роля. „Бяхме имали проблеми с
договорите на Майкъл. Още ни горчеше“, казва вицепрезидентът.
Горчивината донякъде идвала и от начина, по който Фалк се държал с
Рейнсдорф по време на преговорите. Босът на „Булс“ уважавал агента и
заради тези тежки преговори. Този респект обаче не изиграл никаква роля в
смекчаването на гнева на Джордан.
Джим Стак, който по-късно щял да напусне „Булс“ и да стане изпълнителен
директор на „Минесота“, казал, че оставането на Джордан в „Чикаго“ било
затруднено и от усилията му през цялата му кариера да принуждава
шефовете да привличат играчи от Северна Каролина: „Рейнсдорф абсолютно
вярваше в това, което ние като мениджмънт предприемахме. Той още
помнеше колко много настояваше Майкъл да се привлекат Уолтър Дейвис и
още няколко момчета. Не мисля, че Джордан щеше да е доволен, ако

509
дойдеше в клуба и получеше някаква роля на фигурант. Той щеше да иска
да взима решения. А това щеше да е трудно. Дори Рейнсдорф да е искал да
върне Майкъл, не мисля, че това щеше да е на позиция, която той да приеме“.
Стак, който бил работил отблизо и с Джордан, и с Краузе, потръпнал от
мисълта за двамата в един офис: „Нямаше начин те да работят рамо до рамо.“
Дейвид Олдридж, дългогодишен ресорен репортер за НБА, пък отбелязал,
че Джордан нямало защо да се изненадва от отхвърлянето от страна на
Рейнсдорф. „Никога не съм имал усещането, че Рейнсдорф дори си е
помислял за привличането на Майкъл като изпълнителен директор. Имам
предвид, че винаги можеш да разбереш, когато някой се подготвя за работа
в ръководството. Не трябва много акъл, за да се види това. Никога, ама
никога не е ставало нито дума, нито дори намек за нещо такова - Майкъл да
поеме някаква такава роля.“ Вероятно случаят бил разискван заради това, че
продължаването на отношенията на Джордан с клуба било от най-голям
интерес за акционерите. Той оставал най-сигурната атракция в баскетбола
или както Джери Уест обичал да казва: „Той е разрешително за печатане на
пари.“
Джордан имал стойност не само за нарастващото богатство на тима. Той
бил богатство и за самия град Чикаго, особено за цената на сградите в
процъфтяващите квартали около бившия „Чикаго Стейдиъм“. Те се
превърнали в икономически център, с много барове, ресторанти и бизнес
сгради, изникнали в района на „Юнайтед Център“, залата, която „Майкъл
построи“.
Щял ли Рейнсдорф да позволи на гнева си да му попречи да направи най-
доброто за града и акционерите?
Колкото до идеята, че той дължал на Джордан нещо в замяна на усилията
му да съживи отбора и да го изведе до триумфа, Краузе простичко
отговорил: „Ние платихме на Майкъл много пари, за да играе баскетбол.
Последният договор на Джордан бил за 33 милиона долара на година и
потвърждавал това твърдение. Но едно изследване за спечелените през цяла-
та кариера пари от баскетболистите, публикувано през 2012 г., показва
друго. В класацията за най-печелившите от баскетбол играчи Въздушният се
нарежда на 87-мо място, точно след Дейвид Лий. В баскетболната си кариера
той спечелил скромните 90 милиона долара. Изследването показва, че
именно представянето на Джордан направило цяло едно поколение от звезди
след него, като Кевин Гарнет, Коби Брайънт и Шакил O'Нийл, да вземат
общо по над 300 милиона долара в годините си на терена. Джордан често
отбелязвал факта, че неговият успех е бил възможен заради тези, които са
били преди него и са получавали едва ли не подаяния за играта си. Казвал
го, за да подчертае защо той получава далеч по-малко от тези, които идвали
след него. В тази класация Джордан се наредил след съвременниците си.

510
Патрик Юинг бил лидер в неговото поколение със 119 милиона, Скоти
Пипън - имал 109 милиона, повечето от които спечелил, след като напуснал
„Булс“. Хакийм Олайджуон бил със 107, а дори Гари Пейтън, Реджи Милър
и Карл Малоун били спечелили над 100 милиона долара.
Според отчетите „Булс“ не показали някаква извънредна щедрост към
Джордан, която да била съизмерима с парите, които той им донесъл.
Например след оттеглянето на Меджик Джонсън собственикът на „Лос
Анджелис Лейкърс“ платил компенсация от 14 милиона долара на Меджик
Джонсън като благодарност за това, което направил да върне величието на
отбора и за петте шампионски титли. Президент и играч обаче били като
баща и син в „Лейкърс“. Някога добрите отношения между Рейнсдорф и
Джордан отдавна били съсипани от скандалите и трусовете покрай Пипън и
Джексън. Съсипани дотолкова, че президентът тотално отписал
баскетболиста след оттеглянето му.
Донякъде ниските доходи от клуба за Джордан можело да бъдат обяснени
с неговата настройка. Той настоявал, че играе „от любов към баскетбола“.
Дори по-късно, когато отново се върнал на терена, пак го направил срещу
минимално заплащане. Той много се гордеел, че е успял да натрупа
богатство извън баскетбола, което възлизало на над милиард долара.
Джери Рейнсдорф със сигурност лишил своите партньори от още по-
голямо богатство с отказа си да наеме Джордан. Президентът на клуба бил
просто човек. Той се бил наситил на конфликтите и позволил на Майкъл да
си тръгне завинаги. „Накараха Майкъл да си мисли, че все още има какво да
даде, а накрая трябваше да си тръгне без никакъв избор. Беше труден момент
за него“, признава Джим Стак.
В края на кариерата на Джордан Краузе поискал още една среща. По
стечение на обстоятелствата Краузе се почувствал като по време на първата
си среща с Въздушния през пролетта на 1985 г., като след това дошла
контузията в крака, която започнала да разделя двамата мъже.
„Враждебността започна тогава и продължи до момент, в който се изроди в
наистина глупава безспирна кавга. Но работата ми не беше да целувам
задника на Джордан“, казва генералният мениджър. Той явно имал нужда от
помирение накрая, затова организирал срещата. Помолил баскетболиста да
дойде при него в офиса му в „Берто Център“. Започнал да се извинява и
признал, че през цялото време повтарял, че Ърл (Перлата) Монро е бил по-
добър от Майкъл, само за да го дразни, но не го мислел. „Още в началото на
кариерата си беше по-добър от него. Но не можех да ти го кажа“, казал
Краузе. „Знаех това“, отвърнал Джордан, все едно играят на „гоненица“.
„Държа се добре. Беше наистина кратка среща. Надали с Майкъл ще ядем
някога от една паница. Той не забравя никого, който е поставял под

511
съмнение величието му. Помни всяка негативна история, която е била
написана за него“, завършва мениджърът.
Със сигурност Джордан щял да помни Джери Краузе, където и да отиде.

512
 ГЛАВА 37
ВЪЛШЕБНИКЪТ
Първоначално изглеждало, че Джордан ще поеме към Милуоки, където да
стане съсобственик на „Бъкс“. Но в последния момент собственикът на тима
Хърб Кол се оттеглил от сделката. Както станало ясно, новият дом на
Майкъл щял да бъде в столицата Вашингтон. Той се свързал с Тед Леонсис,
магнатът, притежател на „Америка Онлайн“. Той тъкмо бил придобил
основен пакет от акциите на „Вашингтон Уизардс“, известен преди като
„Вашингтон Булете“.
Джордан бил проучил и как стоят нещата с „Шарлот“, но собственикът на
„Хорнетс“ Джордж Шин бил вбесил феновете в лудия по баскетбола щат и
изоставил клуба. „Хорнетс“ скоро след това се преместили в Ню Орлиънс,
оставяйки на жителите на цяла Северна Каролина усещането, че са били
предадени от НБА.
Репортерът на „Чикаго Сън-Таймс“ Джей Мариоти пък казва, че Фил
Джексън, който през 2000 г. извел „Лос Анджелис Лейкърс“ до титлата в
НБА, искал Джордан да се присъедини към отбора. Заплатата му щяла да
бъде минимална, но с неговото присъствие гладът за титли в „Лейкърс“ щял
да се изостри още повече. Майкъл обаче отказал. Причината била, че
„Уизардс“ предлагали собственост на част от клуба, а опциите за пълно
придобиване или поне да стане мажоритарен собственик били много големи.
За разлика от Лос Анджелис във Вашингтон трябвало упорито да се
напомня на жителите му, че има такова нещо като НБА и че градът има отбор
в Лигата. В последните две десетилетия „Уизардс“ били един типичен
средняк. Изненадата от факта, че Джордан се е свързал с толкова слаб тим,
била огромна. По време на локаута само няколко месеца по-рано, Майкъл и
собственикът на „Вашингтон“ Ейб Полин се споразумели пред очите на
няколко играчи, включително Реджи Милър, който след това щял да отчете
помощта му към баскетболистите в преговорите със собствениците на
тимове в Лигата.
„През 1998/99 бяхме на среща в Ню Йорк и всички играчи трябваше да са
там. Майкъл Джордан вече беше обявил, че се е оттеглил. Но когато се
събрахме, той беше сред нас, готов да се срещне с някои от собствениците и
комисионера на Лигата. Почти се скараха с Ейб Полин. Джордан го нападна,
като му каза: „Ако продължаваш да подписваш тези чекове на слабите си
играчи, по-добре да се откажеш от собствеността си.“ Полин се оплака колко
е трудно да се управлява клуб, а Джордан го сряза: „Ми тогава го продай.“
Отговорът на Ейб беше: „Никой, нито ти Майкъл, нито пък някой друг, може
да ме накара да продам отбора си“, спомня си Милър.

513
 Случилото се показало, че двамата могат да работят заедно. Джордан бил
твърде ценно изкушение, за да бъде отхвърлено. За Въздушния било лесно
да излъска още малко идеята, че ще продължи да играе професионален
баскетбол в столицата. „Шумотевицата беше невъобразима. Спомням си го
все едно беше вчера. Беше челно заглавие във „Вашингтон Поуст“:
„Джордан идва във Вашингтон“. Това беше вестникът, който свали Ричард
Никсън, така че определено беше нещо огромно“, разказва един от
акционерите и изпълнителен директор на „Уизардс“ Дейвид Олдридж.
През есента на 1999 г., когато Леонсис започнал да прави постъпки да
привлече Джордан към собствениците и ръководството на тима, кавгата с
Полин била отшумяла. Собственикът бил силно развълнуван, когато обявил
публично присъединяването на най-великия баскетболист. Партньорството
между двамата представлявало смесване на старата НБА с новата. Полин,
който бил собственик на строителна фирма, бил на 40 години, когато през
1964 г. купил „Балтимор Булетс“. Един от първите му служители бил млад
скаут на име Джери Краузе. Двамата останали близки приятели десетилетия.
Полин се сближил и е един млад адвокат, който работел за НБА, на име
Дейвид Стърн. През 1984 г. Стърн бил издигнат до поста комисионер на
Лигата.
Евреинът-филантроп бил свързан със старите собственици в НБА, особено
с този на „Детройт“ Бил Дейвидсън. „Мисля, че той беше типичният древен
собственик в Лигата, който може би разбираше какво е да си получиш парите
обратно, ако не си сигурен в резултатите. Той се чувстваше като ментор на
Стърн. Знам, че беше в добри отношения с Джери Краузе, защото си
говореха за различни неща. Имаше много хора в „Булетс“, които работеха с
президента и подценяваха ролята на Джери по привличането на Ърл Монро.
Ако питаш наоколо за Краузе, те ще повдигат подигравателно рамене и ще
кажат: „А, да, човекът, открил Ърл Монро“, спомня си Олдридж.
Краузе обаче останал в близкия кръг от хора, с които Полин обсъждал
нещата. Той включвал мрежа от собственици и мениджъри в цялата Лига.
Полин и Краузе често споделяли мнения за своите отбори. По-късно станало
ясно, че собственикът на „Вашингтон“ от доста време имал изградено
мнение за Джордан, много преди да се присъедини към отбора.
Една от най-хубавите новини за Джордан и Полин била, че споделяли едно
и също качество - били лоялни към старите приятели. През 2000 г. Полин
влизал в своята петдесета година на собственик на отбор. Той имал доста
такива приятели, много от които на заплата в „Уизардс“. Макар че се славел
с лошите си решения в Лигата, в първото десетилетие от управлението на
Полин тимът стигнал до финалите на НБА през 1971 г., воден от Монро, но
загубил от „Никс“. Дори при този успех продажбата на билети не била
впечатляваща и Полин решил да следва първоначалния си план и да

514
премести отбора във Вашингтон. През 1973 г. построил „Кепитъл Център“ в
предградията на Мериленд за дом на „Булетс“, а освен това основал и
хокейния тим „Вашингтон Кепиталс“.
Седемдесетте се оказали много важни за „Булете“. През 1975 г. те
доминирали в редовния сезон, водени от треньора Кей Си Джоунс, но били
спрени за титлата от „Голдън Стейт Уориърс“ Разочарованието било
огромно. Полин се обърнал към доведения от Краузе Дик Мота и го назначил
за треньор. „Булете“ се върнали във финалите през 1978 г., когато в тима
блестели Уес Ънселд и Елвин Хейс. Най-накрая спечелили единствената
титла в историята си, като победили „Сиатъл“ в седем мача.
През 1979 г. двата тима отново се изправили един срещу друг на финала,
но този път успехът бил за „Сиатъл“. Тогава приключили и славните години
за „Булете“.
Собственикът имал тежки моменти. Той изживял лична трагедия, след като
загубил син и дъщеря на тийнейджърска възраст. Намерил подкрепа и
изградил много близки взаимоотношения е Ънселд, центърът на тима от
славните години на клуба, който останал в „Булете“ като треньор и изпълни-
телен директор, и Сюзън O'Мали - дъщеря на негов бизнес партньор, която
от дълги години отговаряла за маркетинга и връзките е обществеността на
клуба. Полин ги приемал като свои деца.
Сред едно от най-големите достойнства на собственика било отношението
му към хората, с които работи. Полин се държал много добре с всички
служители, макар че най-голяма лоялност имал към клуба си, казва
Олдридж. „Започнах да пиша за „Булете“ през 1988 г. През 2008 г., като
отидеш на мач, можеше да видиш, че повечето от служителите са същите.
Около 60-70 % от тях бяха останали. Чудех се - какво става там. Очевидно
не бяха задържани заради някакви успехи, защото клубът не беше от най-
добрите. Може би само „Клипърс“ бяха по-зле, но това не е кой знае какъв
атестат“, казва журналистът. Някои собственици биха решили да променят
нещо, за да тръгне напред отборът. Но не и Полин. „Гледах го и го питах:
„Защо не сменяш тези хора?“ Ейб беше невероятно лоялен тип. Никога
нямаше да уволни Уес Ънселд, независимо че резултатите му бяха
посредствени. Имам предвид - той беше 7 или 8 години старши треньор, а
след това стана генерален мениджър“, допълва Олдридж.
В най-добрия сезон, който Олдридж отразявал, тимът постигнал 40 победи
и 42 загуби: „Това беше зенитът на моите години, в които отразявах
„Булете“. Беше ужасно. Те бяха толкова зле от много време. Имаше си много
причини. И много от тях не беше нечия грешка. Но да си на дъното
означаваше да си на дъното. НБА е бизнес, търсещ резултати, нали? Знаехме,
че Ейб е невероятно лоялен. Беше такъв и спрямо Сюзън O'Мали, и спрямо
Уес. Но дори останалите хора в пиар отдела не се променяха. Не си спомням

515
въобще да е уволнил някого. Той беше лоялен и очакваше същото в отговор.
Мисля, че най-важното за него обаче беше уважението“, споделя още
Олдридж.
Полин направил много, за да си спечели уважението на хората от района на
Вашингтон. Давал много пари за подпомагане на бедното население.
Построената от него зала „Ем Си Ай Център“ във Вашингтон през 1997 г.
осигурила икономически растеж на столицата. За съжаление слабо се
представяли не само баскетболният отбор, но и останалите спортни тимове,
които притежавал - хокейният „Кепиталс“ и основаният през 1998 г. женски
баскетболен тим на „Вашингтон Мистикс“. Собственикът вярвал, че
привличането на Джордан ще помогне за промяна на имиджа.
Нямало съмнения, че 37-годишният Джордан бил истински посланик и
стабилна фигура в баскетбола, но когато започнал романтичната си връзка с
„Уизардс“ през 2000 г., нямал никакъв опит в мениджмънта. Той имал
огромната енергия на баскетболист, но единственият му метод за преценка
на качествата на даден баскетболист бил тестване в директен сблъсък на
терена. Той имал безпрецедентен опит в играта, в лидерството, но никога не
бил събирал свой състав или тренирал отбор. Въпреки това Ейб Полин
разчитал, че той ще създаде достатъчно шум около отбора, а това поставило
Джордан в много изгодна позиция за преговори.
Полин се съгласил на доста необикновени условия в контракта, но те били
по настояване на Джордан. Тогава се появили и първите търкания между
звездата и собственика. Първият проблем бил времето. Джордан искал
работа на непълно работно време, за да може да си гони останалите рекламни
и бизнес дела. Той поискал да бъде задължен да посещава не повече от шест
мача всеки сезон. Пожелал и по-лек режим по отношение на рекламните и
маркетинговите прояви на тима в различни мачове. Всичко това било трудно
за приемане от треньорския щаб на „Уизардс“, които разчитали на
магнетизма на Джордан.
„Преговорите се предаваха по цял свят. Идването на Джордан вдигна
огромен шум. Като изпълнителен директор ли идваше, или като играч?
Нямаше значение. Той беше огромен. Щеше да вдига публиката на крака
дори ако шефовете им покажеха само негова снимка как седи в ложата. Но
той се държеше, все едно че не иска да прави това и предпочита да се скрие
в офиса си“, отбелязва Олдридж.
Идването на Джордан веднага породило проблеми, особено за някои от
дългогодишните любимци на Полин. За да му помага в задълженията на
изпълнителен директор, Джордан довел със себе си стария си приятел Род
Хигинс, който имал опит като треньор и шеф в „Голдън Стейт“, и Фред
Уитфилд, който работил за „Найк“ и Дейвид Фалк. Той назначил и друг
служител на Фалк - Къртис Полк. „Уизардс“ бил пълен със застаряващи

516
играчи, които имали доста раздути договори, затова хората на Джордан се
заели да разчистят сцената от разрушителни сделки. Било опит за
преустрояване на отбора, направен като по учебник, но истинските му
достойнства щели да бъдат загубени впоследствие.
Джордан довел в отбора стария си приятел Джони Бах, който вече бил в
края на 70-те, за помощник на треньора, когото предстояло да намери.
Опитал се да изкуши Джон Паксън от щаба на Рейнсдорф в Чикаго, но
бившият гард на „Биковете“ отказал. После се опитал да вземе за старши
треньор Майк Джарвис. „Джарвис поиска твърде много пари“, обяснява Ол-
дридж. Ленард Хамилтън най-накрая се съгласил и оформил екипа. В
началото имало много усмивки, но Джордан и Полин вече се гледали под
вежди. Хората, близки до Майкъл, се чудели как претенциозната му и
постоянно изискваща природа и внезапните му изблици на гняв ще се
проявят в столицата. Както станало ясно после - те били причина за много
скандали.
Джордан бил прекарал години под ръководството на Фил Джексън, който
имал таланта да създава напрежение в клуба, като прокарвал манталитет на
„ние срещу тях“ и дистанцирал играчите от ръководството. Джексън
постигнал огромен ефект по този начин с „Булс“, но това отровило
обстановката. Той щял да продължи да го прави и в „Лейкърс“. Трудните
отношения в Чикаго били създадени между Джексън и голяма част от
ръководителите в клуба. По време на плейофите в Ню Йорк през 1994 г.
успял да отпусне момчетата си, като отказал една тренировка и качил тима
на ферибота за Стейтън Айлънд. Това, което не било известно, е, че
треньорът свалил от автобуса една служителка, която от дълги години
работела в отдела по връзки с обществеността. Тя понесла много обиди и
накрая напуснала клуба. Събитието било само едно от много подобни, които
довели до бягството на доста служители заради поведението на Джексън.
„Фил беше много добър в това. Не беше естествено единственият треньор
в Лигата, който създаваше атмосфера на „ние срещу тях“ в отбора си. До
голяма степен много треньори го правят. Но Фил беше страхотен в това“,
признава Краузе.
Вероятно Джордан не искал да създаде условия за подобна атмосфера във
Вашингтон предвид позицията си на мениджър по баскетболните операции.
Но не можел да избяга от това, което бил научил в „Чикаго“. Скоро Полин и
екипът му се почувствали разграничени от отбора, което ги обиждало. „Той
подписваше чековете. Разбира се, че трябва да има известно разграничаване.
Ейб със сигурност знаеше тези неща, но все още беше собственик на тима.
Получи се следното - Майкъл доведе своите хора в отбора - Хигинс, Фред,
Къртис Полк, и се появи това усещане, все едно ни казваха: „Хайде, сега
отстъпете. Истинските хора поемат оттук нататък. Просто стойте отстрани,

517
мълчете си и ще ви подхвърляме по някое кокалче от време на време.
Спомням си, че не мина много време и хората от клуба започнаха да се
оплакват и да говорят. Те казваха: „Хей, Ейб иска да обядва с Майкъл .“Те
не бяха обядвали заедно от два месеца. Като чуеш подобни неща, ти се иска
да си тръгнеш. Хората на Майкъл принудиха останалите да се отдръпнат,
поставиха ги на ръба“, разказва Дейвид Олдридж.
За работата си в клуба Сюзан O'Мали стигнала до вицепрезидентския пост.
Тя винаги била агресивна що се отнася до маркетинг. Но тъй като отборът
не бил добър, се принудила да се ограничи до продажбата на билети не
толкова заради това феновете да гледат местните играчи, а тези, които им
гостуват. „Това правеха. Продаваха шанса да се гледа другият отбор. Все
едно казваха: „Елате да гледате другия тим, защото нашият не е много
добър.“ Но Майкъл се противопостави на това и предизвика само гняв“,
спомня си Олдридж. Джордан се уповавал на стария праволинеен тип
управление, подобен на този, който в миналото проповядвал Ред Ауербах в
„Бостън“. Легендарният треньор вярвал в силата на отбора и използвал
убеждението си да продава билети. „Сюзан искаше да използват Майкъл по
начин, който той не харесваше. Той казваше: „Не искам да бъда
панаирджийска мечка. Не искам да се появявам и да се ръкувам с всички.“
И това се превърна в проблем“, допълва журналистът. След толкова години
в светлината на прожекторите Джордан въвел и някои тежки практики,
които ограничавали достъпа на журналистите до него. Това имало ефект на
създаване на интимна атмосфера между отбора и журналистите, подобна на
онази, която имал в „Чикаго“. Той искал да се предприема по-малко, а не
повече, в сферата на публичността. Непрекъснатите му спорове е O'Мали,
която искала неговото участие в различни прояви, започнали да тровят
взаимоотношенията им. Всичко, което вицепрезидентката успяла да си
издейства, били няколко телевизионни реклами на Джордан, който пристига
в новата си зала и паркира своя автомобил с регистрационни номера от
Илинойс, като така се подчертавала драматичната промяна в живота му.
Познат като неуморим работохолик по време на спортната си кариера, сега
Джордан постоянно отсъствал.
Олдридж и двама от колегите му спортни журналисти се опитали да
обяснят това: „Аз, Тони Корнхайзер и Майкъл Уилбон постоянно спорехме
за тези неща. Корнхайзер настояваше: „Той трябва да е на първа линия.
Трябва да е човекът, е когото хората да се срещат.“ Аз бях повече на
мнението на Уилбон, който казваше: „Те правят някакви реклами в Чикаго.
Няма значение къде е, най-важно е да си върши работата.“
В спорта единственото, което има значение, е дали печелиш. А тимът на
Ленард Хамилтън не само губел, но и изпадал в неловката ситуация на кавги
на пейката по време на мач. Хамилтън бил доказан добър треньор на

518
колежанско ниво, но дори Джони Бах не успял да го предпази от скандали с
професионалистите. Върхът бил по време на един мач, когато Хамилтън
повикал охраната на залата, за да изведе един от играчите му - Тайрън Несби,
от пейката на отбора, след като двамата се разгорещили в един спор.
„Майкъл си имаше собствено мнение за това, което трябваше да правим
заедно. Той обаче нямаше как да получи възможност да го реализира, защото
на пейката имаше треньор, който никога не беше водил професионален
отбор. Нищо не се получаваше“, споделя Бах.
Търсейки начин да поведе тима в правилната посока, на Джордан му
хрумнало, че най-доброто, което може да направи за клуба, е да се върне на
терена. Да започне директно да учи младите играчи на уважение към
баскетбола и здрав труд. Така той успял да въздигне „Булс“, с игра. Е, бил
по-млад тогава, но пък сега знаел повече. Да, бил понапълнял, а коленето му
били в ужасно състояние. Но можел да се върне към заниманията си със
стария си приятел Тим Гроувър, който сега имал скъпарски тренировъчен
център в Чикаго, в който Джордан също бил инвестирал. Гроувър щял да му
върне формата. Джони Бах решил, че идеята е ужасна, и започнал да го
разубеждава. „За доброто на клуба и за да зарадва Ейб, той щеше да играе.
Знаеше, че няма да спечелим много“, казва възрастният треньор.
Това решение шокирало Дейвид Олдридж. Джордан, който винаги искал да
побеждава, щял да постави репутацията си под въпрос със съзнанието, че
този отбор няма как да спечели, не и по начина, по който феновете очаквали.
Но въпреки това искал да го направи, за да промени пораженческия
манталитет в клуба. Било нещо като опита му да играе отново бейзбол.
Започнал нещо, което от самото начало било обречено. „Не исках да се
връща в игра. Казах му, че няма какво повече да доказва в този живот. Видях
колко се бори, колко му е трудно да се опитва да играе по начина, по който
винаги е играл. Не беше никак лесно. Умората си личеше в тренировките.
Той трябваше да седне на велоергометъра, за да върне силата в краката си.
Страдаше, докато се опитваше да си върне формата, за да види дали ще може
да играе. Мислех, че се претоварва. Виждал съм и други, които се връщат.
Виждал съм такива борци. Видях Ди Маджо да се проваля, видях Джо Луис
да се стоварва на ринга като чувал с картофи. Много малко спортисти са като
Роки Марчиано. Той спечели всичко и се оттегли. Така трябва да се прави.
Надявах се Майкъл също да го направи. Какво повече можеше да спечели?
Цялата ми надежда беше да се представи добре във Вашингтон. И той го
направи. Вкарваше средно по 22 точки на мач и създаде атмосфера на
терена“, казва Джони Бах.
(Джоузеф Пол (Джо) Ди Маджо - бейзболен играч от американската Мейджър Лийг
Бейзбол, който прекарва 13-годишната си кариера само с „Ню Йорк Янкис“. Член на
бейзболната Зала на славата през 1955 година. С него „Янкис“ стават девет пъти
шампиони.)

519
 (Джоузеф Луис Бароу - американски боксьор, известен като Черният
бомбардировач. Става световен шампион в тежката категория на 22 юни 1937 г. в
Чикаго, когато нокаутира Джеймс Дж. Брадок в осмия рунд. Оттегля се непобеден
на 1 март 1949 г., но се завръща скоро. Последният му мач в професионалния бокс е
на 26 октомври 1951 г. срещу Роки Марчиано и е победен с нокаут в осмия рунд.)
(Роко Франсис Маркеджано е американски професионален боксьор, останал
непобеден в периода 23 септември 1952 - 27 април 1956 г. Той е единственият световен
шампион в тежка категория, който няма нито един равен мач, нито пък поражение
в цялата си кариера. След 49 победи на професионалния ринг той се оттегля.).
Пилин бил доволен от новината, че Джордан иска да се върне. Това щяло
да донесе десетки милиони за клуба. Освен това Джордан трябвало да се
откаже от частичното си участие в собствеността на отбора, тъй като
правилата в НБА не позволявали на играч да притежава акции, докато се
състезава. Истинският план на Майкъл пък бил да се откаже от малкия пакет
акции, да поиграе, а след това да купи мажоритарен дял от клуба. Джордан
не обсъдил идеята си е Фалк. Нямало как да бъде подписана сделка и да
получи гаранции, че това ще се случи. Налагало се да повярва на Ейб Полин,
че ще запази акциите му и ще му ги върне, след като отново се оттегли от
активния баскетбол. И това бил Джордан, който вече толкова малко вярвал
на хората след случилото се в „Чикаго“! Все пак Полин бил човек, който
никога не уволнявал никого и държал на заплата всичките си приятели от
миналото.
„Уизардс“ завършили поредния срамен сезон и получили правото да
избират първи в драфта на НБА. Джери Краузе си спомня този драфт и как
се прибирал вкъщи в един самолет с Фред Уитфилд и Род Хигинс. Той бил
сигурен, че през целия път те му се присмивали: „Кучи синове. Ще се
прецакат“, мислел си вицепрезидентът на „Булс“.
Лигата все още не била въвела правилото в драфта да участват само играчи,
които поне една година са играли в колеж, така имало голям избор от
тийнейджъри. „Уизардс“ взели 210-сантиметровия Куаме Браун, който бил
станал най-полезен играч на Мача на звездите на гимназиите „Макдоналдс“.
„Булс“ имали два избора в началото и взели Еди Къри и Тайсън Чандлър.
Джери Уест, който избирал за „Мемфис Гризлис“, привлякъл испанеца Пау
Гасол.
„Куаме Браун беше най-добрият от това поколение. Гледах онзи мач
„Макдоналдс“ - 17 точки, 7 борби, 4 или 5 чадъра“, казва коментаторът и
бивш играч от Университета на Лос Анджелис Маркес Джонсън. „Познавах
и трите момчета - Браун, Къри и Чандлър. Майкъл ме попита какво мисля за
тях и аз също смятах, че Куаме е най-добрият“, казва и Сони Вакаро, който
продължавал да работи по гимназии и университети. Най-малкото Джордан
и екипът му смятали, че Куаме ще придаде повече възможности в борбата и
атлетизъм под кошовете на „Уизардс“.

520
 Джордан привлякъл и Чарлз Баркли, с когото да тренира с идеята двамата
заедно да се върнат на терена. Баркли се съгласил, което може би трябвало
да бъде знак за Джордан. Нямало как преуспяващият като телевизионен
коментатор Баркли, който бил напълнял значително повече от Майкъл след
края на кариерата си, да отслабне достатъчно, че да се върне в игра. Било все
едно Мик Джагър и Кийт Ричардс да се облекат в къси панталони и да
запалят по цигара на сцената. Само че двамата бивши членове на Отбора-
мечта не били „Ролинг Стоунс“.
Докато събирал старите си приятелчета, Джордан включил още един свой
познайник от златните си години. „Изненадващо се появи Дъг. Дори не
знаех, че ще идва“, спомня си Бах. След уволнението си от „Булс“ Дъг
Колинс изминал дълъг, но удовлетворяващ път. Той имал интересен, но
неудовлетворителен престой в „Детройт Пистънс“, след това се върнал в
телевизията, където отново се утвърдил като най-добрия коментатор и
анализатор на НБА. Но никога не можел да откаже на Джордан, което го
довело във Вашингтон в момент, в който единственото, от което Майкъл
имал нужда, било „Не!“.
Джордан отлагал официалното обявяване на завръщането си, макар че се
хвърлил в интензивни тренировки с Гроувър в Чикаго през лятото. Дори
Колинс не знаел със сигурност какви са плановете му. Но баскетболната
общественост започнала да надушва, че нещо е на път да се случи. Джордан
както винаги бил склонен към драматични изпълнения. Имало слухове за
завръщането му, а целият град Вашингтон чакал с нетърпение старите
момчета и калкулирал приходите, ако суперзвездата отново обуе кецовете
си за 200 долара. Атмосферата в залата на Гроувър се нажежила онова лято,
макар че напрежението не било толкова интензивно, както през 1994 или
1995 г., когато Джордан се колебаел между баскетбола и бейзбола. Този път
нямало подвижни телевизионни станции и сателитни чинии отпред, които
да предават пряко случващото се. Там бил само репортерът от „Сън Таймс“
Джей Мариоти. Джордан предпазливо минавал покрай него всеки ден,
разменяли си по някоя любезност. Журналистът обаче така и не се добрал до
потвърждение.
Джордан прибегнал и до старата си торба трикове на терена, включително
и пороя мръсни приказки и обещания за истинско унижение за всеки, който
не играел здраво. Няколко от приятелите му в НБА се присъединили към
мачовете, от една страна, да му помогнат, а, от друга, да преценят собстве-
ните си способности срещу намалелите му умения. Джордан пък търсел
потвърждение, че все още го може, и това, което се видял да прави, му
вдъхнало самочувствие.
Един ден Майкъл, който прекарал цяло лято в работа да влезе пак във
форма, счупил две ребра при сблъсък с Рон Артест. Контузията го спряла от

521
подготовката му за цели четири седмици. Друг би видял в това знак, че
трябва спре, но не и той. Баркли вече се бил отказал от фантазията. Джордан
обаче планирал да обяви завръщането си през септември. Терористичната
атака на 11 септември отложила плановете му. Той проявил уважение към
скръбта на хората и изчакал няколко дни, преди да обяви своето завръщане,
като допълнил, че ще дари цялата си заплата от над милион долара за
семействата на жертвите от атентата в Ню Йорк.
„Очевидно, след като напуснах баскетбола, оставих нещо на терена. Може
и да не го разбирате, но след спечелването на последната титла не бях готов
да изляза от играта. Не исках да преживея онзи процес на преобразуване на
отбора. Ако Фил беше останал, със сигурност щях да продължа и още щях
да играя. Връщам се като баскетболист в играта, която обичам. Много съм
развълнуван, че ще направя това във „Вашингтон Уизардс“ и съм убеден, че
можем да изведем този отбор до плейофите“, казал той. В първия ден на
октомври Джордан се появил на пресконференция в черен потник на „Air
Jordan” е пришит червен надпис „ДЖОРДАН“ . Същия ден НБА пуснала в
продажба екип на „Уизардс“ с неговото име на гърба за 140 долара.
Бившият треньор на университета Джорджтаун Джон Томпсън бил сред
скептично настроените баскетболни фигури: „Разтревожен съм за Майкъл.
Щастлив съм, но определено не искам да се връща. Мисля, че очакванията
към него ще бъдат нереалистични заради това, което направи в миналото.
Освен това със забивките от фауллинията е свършено. Той ще играе от
земята. Вече няма да е Въздушният, а Земният Джордан.“
„Ако се проваля, ще се проваля. Ще стана и ще продължа. Ако искам да
науча моите хлапета на нещо, трябва да имам куража да опитам да им го
покажа. Ако успея, ще е страхотно. Ако не, ще си продължа живота“, казал
Джордан, стискайки кенче от „Гаторейт“, стратегически поставено пред
камерите. Той бил наясно, че Лигата има цяла глутница млади играчи, които
ще видят в него предизвикателство и ще искат да се възползват от възрастта
му и да го стъпчат. „Главата ми е на ешафода. Младите ще ме погнат. Е, аз
няма да се оставя и само да ги лая отдалеч. Няма да бягам от никого. Ако не
друго, то поне ще е голямо предизвикателство“, добавил още Джордан. Най-
вече искал да се освободи от съжалението, което го тормозело още от
момента, в който бил принуден да се оттегли от играта в Чикаго. „Сърби ме
крастата. Искам да съм сигурен, че това няма да ме тормози до края на
живота ми“, обяснил.
Символичната му заплата карала всички да повдигат учудено вежди.
Майкъл бил направил подарък от 30 милиона долара на отбора, който вече
не притежавал. Същевременно се нароили куп журналисти, които започнали
да пишат книги за него. Един от тях бил репортерът от „Вашингтон Поуст“

522
Майкъл Лийхи. Той наследил Боб Грийн в ролята на най-близък журналист
на Въздушния.
Лийхи представил Джордан като твърде голям егоист и зависим от
адреналина човек, който не обръщал внимание и не се грижел за коленете
си. Счупените ребра били причина за крачка назад в работата. Пропуснал
подготвителния лагер на тима, който бил проведен в Уилмингтьн, за да може
да се възстановява у дома. По време на сезона на демонстративните мачове
през октомври Лийхи последвал Майкъл вечерта преди един двубой до
казиното „Мохеган Сън“ в Кънектикът. Джордан загубил 500 000 долара на
масите, но останал да играе до изгрев слънце и не само си върнал загубеното,
но и си докарал около 600 000 долара отгоре. Той не бил наясно, че Лийхи
коментира онлайн всеки негов ход за своите читатели във Вашингтон.
Джордан и екипът му напълнили състава на „Уизардс“ с пришълци. Гардът
Ричард (Рип) Хамилтън бил блестящ млад талант, макар и много нестабилен.
Той и Джордан за малко да се сбият веднъж, докато Дъг Колинс страдал от
чувството, че разочарова Майкъл. Въпреки всичко новото бижу на Полин -
красивата зала „Веризон Център“ всяка вечер била препълнена. Жителите на
Вашингтон, които доскоро нехаели за „Уизардс“ сега се тълпели, за да видят
завръщането на Ем Джей.
Същевременно Лийхи разкрил слабостите на състава, който обграждал
Джордан. Първоначално всички си мислели, че Куаме Браун може да се
превърне в атлетичен играч в нападение, какъвто бил Хорас Грант за Чикаго.
Запитан за мнението си за младока, наричан от Джони Бах „Доберман“,
Джордан казал: „Има много да учи“. Браун бил лекомислено хлапе от
проблемно семейство. Като такъв той се присъединил към „Уизардс“ на
Джордан. Имал малки ръце и нямал никаква идея как може да задоволи
изискванията на своя нов шеф. След години Браун ще признае, че тогава е
бил твърде зелен и не знаел основни баскетболни неща, като например да
направи заслон или да излезе от него. Джордан бил там през цялото време и
помагал енергично. Някой подшушнал на Лийхи, че Майкъл постоянно
крещи на новото хлапе, като го нарича „педал“ пред целия отбор. Той не
заиграл добре под кошовете нито сега, нито по-късно, пише в книгата на
Лийхи „Когато нищо друго няма значение“.
Същевременно Краузе се опитвал да измъкне информация от всеки свой
познат в „Уизардс“ за това какво се случва: „Куаме беше невероятна
надежда. Чух, че Джордан го е захапал толкова здраво, че може да го съсипе.
Баща му беше в затвора. Майка му беше на път за там. Той имаше един куп
семейни проблеми. Не беше момче, на което да крещиш. Според моите
познати в „Уизардс“, Майкъл го сринал.“ Генералният мениджър на „Булс“
получил и друга информация. Състезателната натура на Джордан била
изстискала и последните сили на стария екип на Полан. По телефона много

523
служители се оплакали на Краузе от звездата: „Всички го мразеха. Познавах
много хора от този екип. И те ми казваха: „Джери, той е боклук“. Уес Ънселд
го мразеше до мозъка на костите си. Но Ънселд беше любимец на Полин.“
Браун обаче нямало да бъде съкрушен. Той играл 12 години в НБА, като
винаги бил стабилен играч, но никога звезда. „Ем Джей не направи това,
което хората си мислят. Наистина тренировките се водеха повече от
ветераните и Дъг. Джордан не крещеше наистина, по-скоро се опитваше да
ме научи. Имаше доста неща, които не знаех. Нямах идея от терминологията.
Нямаше и как да я знам, защото не идвах от колежа. Опитваха се да ме учат
на неща, които не можех - да поемам топката, без да гледам, и куп други
неща. Ако вземеш от драфта младо момче директно от гимназията, наистина
трябва да отделиш време да го запознаеш с терминологията на НБА. Трябва
да разполагаш с хора, които да обучават тези млади играчи и да ги развиват“,
споделя в интервю през 2011 г. Браун.
Екипът на Джордан привлякъл като свободен агент гарда ветеран Тай Лю
от „Лейкърс“. „Уизардс“ разчитали на неговата бързина на върха на атаката.
Лю бързо се сработил с Джордан, но всички знаели, че плеймейкърът ще
трябва да забави малко темпото, за да може да е в крачка със звездата ветеран
с болни колене.
„Цялото напрежение падна върху него, защото той искаше толкова много
да побеждава отново. Върна се на 38-годишна възраст и заложи цялата си
репутация, всичко. Мислех си, че това е велико. Наистина всичко, което
трябва да правиш покрай Майкъл Джордан, е да играеш здраво. Ако даваш
всичко от себе си всеки ден, той няма проблем с теб. Но ако се отпуснеш,
тогава всички имат проблем с теб, не само той. Щом стъпиш на терена,
трябва да дадеш всичко от себе си. Това иска той“, казва гардът.
Бившите съотборници на Джордан го наблюдавали отдалеч. Вече в
Портланд Скоти Пипън анализирал статистиката и редовно му се обаждал
по телефона. „Мисля, че вече разбира това, което е загубил, това, което
имаше в „Чикаго“. Няма го вече. И никога няма да го има. Той не е в средата
на добри съотборници, добри треньори, хора, които го разбират и разбират
играта му“, споделя Пипън в началото на сезона. Той допълва, че
откъсването от „Булс“ им е дало време да премислят нещата и изживяното.
Текс Уинтър не само ги научил да играят една от най-успешните схеми в
нападение. Той им дал нещо безпрецедентно, казва още Скоти: „Той беше
толкова внимателен и изискващ, когато ставаше дума за основните детайли
на играта. Никога не отстъпи в това отношение. Честно казано, повечето
треньори в НБА бягат от базисните елементи в играта, като работата с крака,
пасовете от гърди и стрелба. Те не искат да си губят времето с това. За
разлика от Текс. Той винаги е казвал, че баскетболът е игра на навика. Беше
много смешно всеки ден да гледаш как Джордан и Текс тренират тези неща.

524
Комично чак. Текс обичаше да споделя своите знания, а Майкъл го псуваше:
„Това няма да ни свърши никаква работа днес. Може би е било полезно през
40-те или 50-те, но не и днес.“ Но дори Джордан знаеше. Текс и Майкъл
имаха страхотни взаимоотношения.“
Джордан винаги знаел колко ценен е Уинтър, допълва Скоти. Затова двете
звезди на „Биковете“ толкова обичали да работят е Текс и съзнателно
изпълнявали тренировките в основни елементи от баскетбола ежедневно.
Всъщност именно старанието им да подобрят тези неща в играта си била
причината да станат такива играчи: „Приемахме всичко, което ще ни изведе
до следващото ниво. Бяхме позитивно настроени за всичко, което трябваше
да правим, всичко, което Текс ни караше да тренираме. Видяхме, че
подобрение може да се постигне само ако тренираш здраво.“ Другото
основно предимство, което той имал, била възможността да се изправя
срещу Джордан във всяка тренировка. Именно това го направило велик
играч: „Трябваше да се настроя по него. Разбрах как да си намирам място на
терена, как да контролирам нещата и как да доминирам. Това ми помогна
много, когато се наложи да играя без него.“
Опитът на Джордан в „Булс“ му помогнал да се справи с липсата на
атлетизъм като играч на възраст. „Да, сега не може да забие, както го
правеше преди 3-4 години. Но никой няма да забележи това, защото той
може толкова много други неща. И притежава знанието за играта. Не мисля,
че ще има проблем да вкарва много точки. Все още може да бележи.
Проблемът ще бъде как да започне отново да побеждава“, разсъждава бив-
шият играч на „Булс“. Гледайки усилията на Майкъл, Скоти не можел да не
се зачуди какво ли би било, ако шампионският тим на „Булс“ не се бил
разбил: „Може би щяхме да сме доста конкурентноспособни, ако бяхме
останали заедно. Щяхме да имаме нещо, което другите нямат - знанието и
опита.“
Всъщност изглеждало така, като че ли „Чикаго Булс“ можели да спечелят
още някоя друга титла. Както, когато се борели без Джордан. Пипън
признал, че един от любимите му играчи щял да бъде Чарлз Оукли, който
щял бъде гръбнак на тима с тях. „Говорих с него. Сега той страда в Чикаго.“
Казвал им: „Ако не ви е грижа за Ем Джей, значи още по-малко ви е грижа
за мен“, споделил още Скоти.
Колкото до младите „Вълшебници“, Пипън ги посъветвал да се фокусират
върху уроците, които Майкъл им дава на тренировка. Стив Кър се съгласил
с това: „Не става дума за това как ще играят. Всички знаят, че Майкъл ще си
направи своята статистика. Може да не прави забивки тип мелница през
цялото време. Но големият въпрос е как ще понесе мисълта, че не печели?
Може ли да преобърне този отбор? Това ще го докара до лудост. Той ще им
покаже как да играят, но не знам дали ще успее да ги научи. Мисля, че

525
състезателният му дух трябва да бъде укротен. Или вече е бил укротен.
Хората не разбират колко трудно се играе с него. Трябва да учиш много на
тренировка, защото в игрова ситуация няма да могат. А той иска всички да
играят на ниво. Много е трудно. Трябва да се опознаят един друг, да се
разберат. Днес е трудно да кажеш на някого какво е добра стрелба. Дали съм
различен? Дали сега аз просто излизам и играя? Трудно е да им го обясня.“
Джордан имал проблеми с няколко от играчите, на които „Уизардс“
плащали, за да играят баскетбол. „Момчетата не се раздаваха напълно всяка
вечер. И знаете, ако някой е искал да побеждава постоянно и е давал всичко
от себе си за това през целия си живот, ако е човек, който се е върнал на
терена на 38-годишна възраст и всяка сутрин работи упорито, за да може да
играе по-силно, ако е някой, който винаги си тръгва последен от тренировка
въпреки болките в коленете... Е, ако имаш такъв човек в отбора и не играеш
здраво, имаш проблем. Голям проблем. Той играеше въпреки коленете си,
които бяха истинска трагедия. Не беше свикнал на начина, по който се
играеше сега. Беше му много трудно. Но никога не пропусна тренировка или
мач. Играеше и контузен. Мисля, че това му причини най-много болка. Все
едно казваше: „Боли ме, защото съм тук и давам всичко от себе си, а тези
момчета не се раздават“, обяснява Лю.
Това, което изненадвало всички, било търпението на Джордан.
Гардът на „Сан Антонио“ Брент Бари бил посветил много време да изучава
Джордан. Той бил заинтересуван от разликите, които открил в третия и
последен етап от кариерата му. Все още изключително горд, той се бил
превърнал в учител, отбелязва Бари: „Разликите бяха предимно
методически. Беше много по-търпелив в атака и все едно диктуваше на
защитата какво иска да правят, за да може да отиграе. След това не играеше,
за да вкарва самият той, а за момчетата си. Играеше така, че да покаже на
младите във „Вашингтон“: „Хей, това го можете, когато държите топката.
Ако се движите, ще я получите.“ В края на кариерата си преподаваше
толкова много, докато беше на терена. Наистина искаше да помогне на Дъг
и на младите в отбора. Все едно беше на тренировка и показваше основните
неща, които трябва да научат.“
Първоначално бавно, а след това все по-бързо нещата за „Уизардс“
започнали да се подобряват. И точно тогава дошли първите симптоми на
драматичния обрат. Джордан ударил дъното и вкарал едва 6 точки, най-
ниската резултатност в кариерата му, при загубата от „Индиана“. Това
сложило край на серията от 866 мача с 10 или повече точки. Отговорът му
дошъл още в следващия мач - срещу „Шарлот“ във Вашингтон, в който
вкарал 24 точки в четвъртата част и завършил с 51 точки, точно шест
седмици преди 39-ия си рожден ден.

526
 „Той някак върна времето в този мач“, отбелязал пред репортери крилото
на „Шарлот“ Пи Джей Браун. Майкъл вкарал 21 от 38-те си стрелби и 9 от
10 от линията за наказателния удар, хванал 7 борби и подал 4 асистенции за
38 минути на терена. Бил на прага да подобри рекорда на Ърл Монро за най-
много точки в историята на клуба, но в последните три минути Колинс го
извадил, тъй като станало ясно, че победата ще е съкрушителна. „И смятате,
че това момче е останало без гордост? Беше му трудно в Индиана и мисля,
че ще се върне да покаже кой наистина е. Виждал съм го да прави толкова
невероятни неща, но това, което показа днес, на 38-годишна възраст, беше
невероятно“, коментирал Колинс. Джордан не се спрял цяла вечер, стрелял
с отдръпване от коша атака след атака, дори забил. „Отдавна никой не ми е
казвал, че вися във въздуха. През първото полувреме се чувствах наистина
добре. Ритъмът, таймингът ми бяха перфектни, оставих защитата да се чуди
какво ще направя. Беше една от онези вечери...“ казал Джордан. За последно
той бил вкарал повече от 50 точки (55) през пролетта на 1997 г., точно в
плейофите срещу „Вашингтон“. В следващия мач отново се представил
великолепно - 45 точки. „Беше невероятно. Пак почти да вкара 50 точки в
две поредни вечери. Гледах и двата мача. А той беше толкова ядосан след
втория. Беше невероятно“, казва Дейвид Олдридж. Преди мача с „Ню
Джърси“ крилото на „Нетс“ Кенион Мартин обявил пред журналистите, че
иска да пази Джордан. „Спомням си Мартин, който дойде и каза: „Искам го.
Искам да го пазя.“ И Майкъл му изнесе урок. Просто играеше умно, не му
беше останала никаква физическа сила. Беше останал без надежда, а вкара
почти 50 точки“, допълва Олдридж. Той си спомня как по време на мача се
навел през ложата към Джей Мариоти и му казал: „Един и същ мач ли
гледаме? Не е ли невероятен?“
Джордан започнал да вдъхва самочувствие на съотборниците си дотолкова,
че те повярвали и започнали да стрелят така, както никога преди. От
декември до паузата за Мача на звездите „Уизардс“ записали серия от 21-9.
Това бил най-силният им период въобще в последните години и най-
доброто, което щели да постигнат с Джордан. Болките в краката си казали
думата, а в тима нямало играч, който да го замени. Негодуванието завладяло
тима. То започнало сред някои от играчите още по време на подготвителния
лагер и се дължало на факта, че Джордан се държал като император, който
донякъде притежава отбора. Не на хартия, но наистина. Освен това бил довел
своя стар треньор начело. От значение бил и разгарящият се конфликт с Рип
Хамилтън, който бил най-добрият млад стрелец в отбора.
През януари, насред цялата суматоха, Хуанита Джордан подала молба за
развод в Чикаго. Скоро в съблекалнята на „Уизардс“ във Вашингтон се
появил репортер от „Сън-Таймс“, който започнал да разпитва за раздялата.
До този момент всички интервюта със звездата били по баскетболни

527
въпроси. Появата на журналиста с лични въпроси била нелепа и болезнена
за всички, които станали свидетели на сцената, дошла след успех над „Лос
Анджелис Клипърс“. Репортерът попитал дали разводът е неизбежен. „Не е
твоя работа“, отвърнал Джордан. Още на следващия ден вестниците във
Вашингтон лъснали с любопитни подробности около негов опит да свали
една жена в местен бар с помощта на хората от най-близкия си антураж,
включително Тим Гроувър.
Той бил избран за Мача на звездите през февруари, но представянето му
там се запомнило само с един неуспешен опит за забивка. На 2 април
отбелязал само две точки в загубата с 93-113 от „Лос Анджелис Лейкърс“.
Това било най-слабото му представяне в кариерата. На следващия ден
клубът обявил официално, че той няма да доиграе сезона заради проблеми с
коленете. „Уизардс“ завършили сезона с отрицателен баланс победи-загуби
(37-45) и останали извън плейофите.
„Първата година беше тежка. Втората - още по-тежка. Беше все по-трудно
да поддържа ритъма при толкова много минути на терена. А всички отбори
излизаха срещу нас, решени да спрат Майкъл Джордан. Играта беше вече
много физическа. Мисля, че той направи много повече от който и да било в
баскетбола. Тъй като преди беше толкова добър, сега 22 точки средно на мач
не бяха достатъчни нито за него, нито за феновете“, обяснява Джони Бах.
През лятото „Уизардс“ продали Хамилтън на „Детройт“ в замяна на Джери
Стекхаус, а Джордан започнал да се готви да се върне на терена и през 2002
г. „Последният сезон беше... Уоу! Имам предвид, че беше толкова лош,
колкото можеш да си представиш. Мисля, че остави усещането сред много
хора, че е ужасен изпълнителен директор, а отборът, който беше събрал,
беше повече от лош“, казва Дейвид Олдридж.
Планът за следващата година бил Джордан да играе по-малко и да бъде
шести човек за тима си. „Той повтаряше това отново и отново през цялото
лято. Щял да бъде шести играч, да остави Стекхаус да играе и щял да помага
на момчетата, които влизат после и не са титуляри. В това имаше смисъл.
Само заради тези изказвания заслужаваше да вземе трофея за най-добър
шести играч. Мислех си, че като играе по-малко, ще вкарва около 16-17
точки на мач. Всички си мислеха така. И после, само две седмици след
началото на сезона, това приключи. Той върна сам себе си сред титулярите“,
казва журналистът.
Това породило критики, че Дъг Колинс отново не успял да устои на
собственика на тима по екип. „Подкрепих Дъг. Писах, коментирах по
телевизията, повтарях навсякъде: „Той постави своя треньор в ситуация без
изход. Невъзможно е да му противоречиш.“ Никога няма да разбера защо го
направи. Имаше толкова смисъл да влиза от пейката. Щеше да играе по-
малко, да натоварва краката си по-малко, като играе 24 минути вместо 37.

528
Мисля, че щеше да проработи. Но той не можеше да стои отстрани и да
гледа“, казва Олдридж.
Конфликтът на Джордан с продадения Рип Хамилтън се задълбочил при
срещата на „Уизардс“ с „Детройт“. „Рип беше бесен, когато го продадоха на
„Детройт“. В първата ни среща игра много здраво. Дразнеше Ем Джей с
приказки и го обиждаше. Тогава Майкъл му каза: „Слушай, Рип, не е нищо
лично. Просто искам да играя. Не разбирам как можеш да ме заливаш с
гнусотии, след като носиш моите обувки. Виж се, с какви кецове си обут? И
продължаваш да дуднеш.“ Всички се смяхме. Беше просто работа. Мисля, че
дори харесваше Рип. Мисля си, че искаше в състава по-агресивен стрелец
като Стекхаус, момче, което може само да си създаде ситуация за стрелба,
да подмине двойна защита с дрибъл и да изведе отбора до победа. Това си
мисля, че правеше. Наистина не беше нещо лично“, коментира Тай Лю.
За всички, с които бил играл, най-голямото събитие била първата му среща
на терена с Пипън в началото на декември. „Ще бъде горещичко, повярвайте
ми“, предположил Текс Уинтър. И двамата вкарали по 14 точки, но тимът на
Скоти спечелил с разлика - 98-79 в полза на „Портланд“. „Познавам Пип,
знам, че той искаше да излезе и да играе добре. Повярвайте ми, аз исках
абсолютно същото. Но неговите коне бяха добри, а моите мулета - слаби.
Понякога трябва да приема малко да ме вземат на подбив“, казал пред
журналистите Джордан след това.
Джордан продължил да изпитва болки в коленете, а играта ставала все по-
физическа. На 15 декември той отново вкарал само 2 точки в един мач. Но
след това отново се върнал във форма. Изненадващо бил избран за титуляр
в Мача на звездите през февруари. Вкарал 20 точки и засенчил Карим Абдул
Джабар като най-резултатния баскетболист в историята на шоуто. Но в
много отношения вечерта била мъчителна. Той пропуснал първите си 7
стрелби, като 4 от тях били блокирани, пропуснал и една забивка. Вкарал
късен кош, с който изравнил резултата за Изтока, но Коби Брайънт имал
време да изравни. В двете продължения Джордан пропуснал 3 стрелби и
Западът спечелил със 155-145.
Сезонът се превърнал в нещо като турне за сбогуване с баскетбола.
Сбогуване, което Джордан се бил зарекъл никога да не прави. Когато
„Уизардс“ посетили „Лос Анджелис Лейкърс“ за последен път, Коби
Брайънт казал своята дума. „Коби просто го срина в първата четвърт. Той
вкара 40 точки или нещо такова през първото полувреме. Беше като
ритуално предаване на щафетата. Сигурно е било унизително за него. Но не
можеше да направи нищо“, разказва Джей Ей Аданде.
Предния сезон Брайънт направил серия от мачове с по над 40 точки и
Джордан отбелязал, че Коби явно ще сподели неговата следа: и двамата били
далеч пред своите съвременници. За Джордан най-важно било да постигне

529
повече от много талантливия Клайд Дрекслър. За Брайънт такава цел бил
самият Джордан.
В края на сезона отношенията на Джордан с някои от съотборниците му
започнали да се обтягат. В Чикаго работел постоянно с Фил Джексън и
психолога Джордж Мъмфорд, за да се справи с по-малко талантливите му
съотборници. Макар да му било трудно да се справя с груповата динамика,
той се опитвал да вижда силните страни на всеки и да ги използва, а
едновременно с това да им помага да превъзмогнат слабостите си. Във
„Вашингтон“ обаче нямало Фил Джексън и Джордж Мъмфорд, нямало
система в нападение от Текс Уинтър и може би - най-важното - нямало
Пипън. Джордан нямал нито един от пристаните си и изглеждало, че вярва
много малко в играчите около себе си. „Дори някога да е вярвал, вече не
вярваше. Беше истински самотник“, спомня си един от служителите на
клуба.
И щяло да става по-лошо. Около три седмици преди края на сезона Джери
Краузе научил какво се задава. „Обадих се на Ейб Полин. Той ми каза: „Ще
прецакам твоето приятелче. Той си мисли, че ме прецаква, но само гледай.
Не знае откъде ще му дойде.“ Ейб беше истински кучи син“, спомня си през
2012 г. Краузе.
Малко след това баскетболният репортер от „Ню Йорк Таймс“ Майк Уайз
получил обаждане от свой източник, който му съобщил шокиращата новина,
че Полин ще се освободи от Джордан след края на сезона. Уайз започнал да
разпитва и скоро научил, че Джордан имал малко приятели и поддръжници
в екипа на клуба и сред играчите, освен доведените от него хора, с които
извивал ръцете на Полин.
„Знаех, че има проблеми. Затова си помислих, че Майкъл ще отиде при Ейб
и ще му каже: „Виж, знам, че малко се объркахме тук, но ето какво ще
направим. Ти си собственикът. Разбирам това. Няма да правим нищо, докато
ти не решиш. Моите хора ще се извинят, ако са се държали грубо с твоите.
И това няма да се случи отново.“ Той обаче така и не получи шанс за такава
среща“, казва Дейвид Олдридж.
Статията в „Ню Йорк Таймс“ за проблемите на Джордан и прогнозата, че
Полин ще го изхвърли, го потресли. Тай Лю си спомня колко изненадан
останал от тона на материала. „Как можеше някой да изхвърли на боклука
Джордан така. Имаш един играч, който се връща на терена почти 40-
годишен и пак вкарва по повече от 20 точки на мач и все още има най-висок
процент на стрелба... Та той беше велик. Може и да не беше онзи Майкъл,
когото всички бяхме свикнали да гледаме, но все още имаше воля за победа,
страст към играта. Това си беше същото“, казва Тай Лю.
Брент Бари прочел статията и си спомня, че се ядосал на настройката на
някои от играчите, цитирани в нея. „Но знаете ли? Това не беше негова

530
отговорност. Когато един играч отделя от времето си да им говори, да ги учи,
да им обяснява от какво имат нужда, за да постигнат максималния си
потенциал, от тях зависи какво ще направят. Защото, нека да бъдем честни,
това е тяхната професия. И ако Майкъл не беше отделил от времето си да
прави това, щеше да е друго“, казва Бари.
„Мислех, че могат заработят заедно, че ще намерят начин. Но вече не.
Очевидно имаше твърде много хора, които също започнаха да се оплакват
след статията в „Таймс“. Все едно избухна залп от недоволство, който се
оказа много сериозен“, казва Олдридж.
Историята изглеждала толкова невероятна, че нито Джордан, нито Фалк,
повярвали на всичко написано. „Мисля, че щеше да се оправи, ако беше
показал повече уважение към Ейб. В това се коренеше всичко - липсата на
уважение. Тази статия беше началото на края. Беше ясно, че Полин смята да
направи нещо такова. Защото иначе нямаше смисъл, никой не си
позволяваше да излезе в „Ню Йорк Таймс“ с нещо, което няма да направи. И
макар да не беше потвърдено от независими източници или официално, беше
очевидно, че историята е публикувана от някого, който има интерес. Който
и да беше отговорен за материала, го беше направил умно, защото повечето
местни медии тук симпатизираха на Майкъл и нямаха желание да застават
на първа линия в атаката срещу него“, допълва Олдридж.
Като ветеран в журналистиката Уайз никога не харесал версията на
Джордан, която видял във Вашингтон. Той бил шокиран колко зле изглеждал
Джордан, все едно е загубил целия си свят. Като Елвис, като човек, който е
загубил усещане за реалност. Джордан и близките му били илюстрация на
арогантността във Вашингтон, спомня си през 2012 г. Уайз.
Джони Бах обаче видял друго. Да, Джордан може и да бил откъснат и
отнесен на моменти, докато се опитвал да играе, но въпреки това с всички
сили се опитвал да достави удоволствие на Полин. Той дори заложил цялата
си репутация в опитите си да поведе отбор, за който знаел, че дори няма шанс
да спечели нещо. Втора поредна година „Вашингтон“ завършили с актив 37-
45 и останали извън плейофите. Последната вечер на Джордан с екипа на
„Уизардс“ била придружена от мила случка, когато феновете на тима го
изпратили с топлина и любов. Сезонът и въобще цялото му преживяване в
столицата се оказали огромно разочарование за Въздушния, но той се
усмихвал широко и щедро се радвал на вниманието на феновете в тази
последна вечер.
Въпреки репортажа в „Таймс“ Джордан все пак отишъл на среща с Полин
след сезона, очаквайки да бъде възнаграден за усилията си. Преди да се
включи, клубът бил в трагично финансово състояние, но Джордан и
приближените му се освободили от няколко слаби играчи с огромни
договори. Изчистили финансово отбора и отворили място за по-добри и

531
млади баскетболисти. Той бил изиграл два пълни сезона на минимална
заплата от по 1 милион долара, която дарил за благотворителност. През
цялото време залата била препълнена и клубът записал рекорди по
посещаемост, с което донесъл в касата около 30 и 40 милиона долара.
Изявлението на Полин било остро и кратко. Той предложил на Джордан
компенсация от няколко милиона долара в различни оферти. Джордан си
тръгнал, като оставил парите на масата. Така Полин, човекът, който никога
не бил уволнявал никого през живота си, уволнил Майкъл Джордан. Много
баскетболисти останали шокирани от развитието на събитията. На Джордан
се гледало като на национално съкровище, като на най-важната фигура в
играта, като на човек, който донесъл милиарди приходи на НБА.
„Беше жестоко. Изненадващо виждаш две среди, които поемат в
противоположни посоки. Това направо съкруши Майкъл“, казал Пат
Уилямс, бивш изпълнителен директор на НБА, който бил от десетилетия в
играта и познавал и двамата.
„Всичко свърши много зле. Изненадващо беше изгонен. Всички негови
момчета бяха свършили добра работа. Не разбрах какво се случи. Какво са
си казали. Майкъл беше такъв човек, който дава всичко заради дадената
дума. И ако му дадеш дума, по-добре да спазиш обещанието си. Те се бяха
споразумели. Има неща, които не можеш да сложиш в писмен документ“,
казва и Джони Бах.
Дори съотборниците на Джордан били потресени. „Трудно е за приемане.
Той се върна да играе и донесе на клуба и шефа парите, които беше загубил
през последните пет години. Правеше го две години и после да му се
отплатиш по този начин? Много тъжен ден“, коментира Тай Лю.
Дори Вашингтон, градът на мръсните игри, изглеждал потресен от
развитието на събитията. „Вече всички се чудеха дали Ейб не го беше
използвал нарочно. Мисля, че много хора повярваха в това. Не беше тайна
какво Майкъл очакваше да се случи. Не беше изненада. Мислеше, че отново
ще стане изпълнителен директор. Беше готов за това през цялото време,
докато играе. Той го повтаряше на всеки срещнат три седмици преди
последния мач. Съгласен съм, че Ейб никога нямаше да продаде целия клуб
на Джордан. Нямаше да му даде дори 50 процента. Бях сигурен в това“, казва
Олдридж.
Джордан прекарал още една нощ в града, преди да си тръгне. Уволнението
му било документирано повече в интернет, където го описвали като изгубена
душа.
„Той си тръгна... След това дълго време не го видях“, казва Олдридж.

532
 ГЛАВА 38
КАРОЛИНА
Отборът на „Шарлот Бобкетс“ със сигурност не бил крачка напред. Поне
не за дълго време. Но Джордан отишъл точно там през 2004 г.
Медийният магнат Робърт Джонсън получил право да направи нов клуб,
който да замени „Хорнетс“ в града след преместването на „Стършелите“ в
Ню Орлиънс в един от най-тъжните моменти в баскетболната история на
щата. „Хорнетс“ били един от водещите в пазарно отношение малки отбори
в НБА. Тяхната чисто нова зала „Шарлот Колизеум“ през 1989 г. всяка вечер
се пръскала по шевовете, а феновете обожавали звездите на тима като
Алонзо Моурнинг, Лари Джонсън и Мъгси Богс. Само десет години по-
късно собственикът на тима Джордж Шин започнал да лобира за ново
съоръжение с ложи, които да повишат приходите и да направят отбора по-
конкурентноспособен. Ситуацията излязла от контрол и се превърнала в
глупаво боричкане за средства за нова зала. В този момент Шин бил обвинен
в сексуален тормоз, обвинение, което е кошмар за всеки специалист по
връзки с обществеността. Скандалът бил последната капка за „Хорнетс“.
феновете се разбягали, така че Шин можел да направи само едно - да си
събере отбора и да напусне града. След себе си оставил само горчивия вкус
след опита в професионалния баскетбол.
Въпреки това през 2004/5 новият клуб „Бобкетс“ започнал да развива
бизнеса си в красива нова зала в града. Феновете обаче не бързали да се
върнат. Джонсън станал първият афроамериканец, собственик на
мажоритарен пакет акции от клуб в НБА. Той имал интерес да сключи сделка
и да привлече Джордан като миноритарен собственик и мениджър по бас-
кетболните операции. Майкъл тъкмо бил закрепил брака си, но една нова
работа щяла да означава той да прекарва повече време далеч. Новият пост
бил далеч от идеалното ново начало за семейния му живот.

Билярд
В края на 2004 г. Даниел Мок работел като барман в един мъжки клуб в
Шарлот - скъп стриптийз бар в южната част на града. Като дете Мок
идеализирал Джордан, постерите на звездата покривали всички стени в
стаята му и купувал всяка негова фланелка. Дори успял да вземе автограф от
Майкъл на един голфтурнир за знаменитости и помнел как следвал своя идол
по игрището. Така че бил шокиран, когато в един от малките частни барове
в заведението му седнали Джордан, Робърт Джонсън, Чарлз Оукли и
собственикът на „Далас“ Марк Кюбан. Клубът се намирал в огромно

533
помещение на два етажа. Имал четири бара, три сцени и шейсет танцьорки
по монокини, които танцували непрекъснато по цяла нощ.
„Пристигнаха в бара и аз изпитах огромно страхопочитание. Направо
откачих и всички сервитьорки започнаха да ме бъзикат. Когато влязоха и
седнаха, им взех поръчката. Цяла група момичета танцува за тях“, спомня си
Мок. След това съединили масите, за да могат да вечерят в компанията на
момичетата. Оукли се отделил на друга, по-малка маса. Скоро барманът
подхванал разговор с бившия играч на „Никс“ и „Булс“ и Мок казал, че
„Джордан е идолът на живота му“. „О, наистина ли! Сега ще ти го доведа“,
възкликнал Оукли. Барманът се панирал все едно щели да го запознаят е най-
хубавото момиче в гимназията. „Не, не правете това“, отвърнал той. Между
танците си полуголите девойки присядвали в скутовете на гостите. Клубът
осигурил достатъчно стриптизьорки, които да се въртят по шест около
масата на Джордан. Те танцували по около пет минути, след което сядали
при гостите. Накрая Мок се престрашил и заговорил Ем Джей: „Е, господин
Джордан, всичко наред ли е тази вечер?“ Майкъл, Кюбан и Джонсън пушели
огромни пури. „Само искам да ви кажа, че пазя вашия автограф откакто бях
на 11 и ви срещнах в Лейк Тахое. Вие сте моят идол от детството“. „И пазиш
още този автограф?“ попитал Въздушният. Мок обяснил, че той е заключен
в сейф. „Значи можеш да се издържаш с него“, пошегувал се Джордан.
Гостите пили много шампанско по време на вечерята. Мястото било от
тези, в които можеш да си поръчаш омар и да гледаш как се приготвя
пържолата ти. След като се нахранили, сметката им надвишавала вече 1000
долара. Джордан се оттеглил да поиграе билярд с три от танцьорките. Той
минал покрай Оукли, докато крилото обяснявал на Мок, че рано следващата
сутрин ще играят голф във Файърторн Кънтри Клуб. Мок се оказал запален
играч на голф и дори някога бил работил в клуба. „Джордан каза:
„Файърторн е труден терен“, а аз му отвърнах: „Да, работих там.“
„Наистина? Разкажи ми“, каза Майкъл“, продължава разказа си барманът.
Той се впуснал в пространно описание на спецификите на терена и дал съвет
на бившия вече баскетболист какви стикове да използва за различните
дупки. „Той седя там около пет минути, само се взираше в мен, все едно
записваше всяка дума. След това игра билярд по двойки с една малка китайка
срещу две момичета, които приличаха на Памела Андерсън. Танцьорките
играеха без горнища. Пурата му стърчеше от устата му, докато се готвеше
да удря топката, а някое от момичетата провесваше гърдите си през масата.
Оукли коментира: „Поредната нощ за Майк“. Прекара цялата нощ така“,
казва Мок. Джонсън напуснал заведението рано, но Кюбан, Джордан и
Оукли останали до след 2 часа през нощта, когато барът затварял. Барманът
бил шокиран, когато научил, че имат среща след три часа - в пет сутринта.

534
 На сутринта Мок се обадил на свой стар приятел от голфклуба, който го
информирал, че групата е там. „Той каза, че е късно да отида. Бил ги закарал
на игрището в 5:45, когато слънцето тъкмо изгрявало. Аз възклинах: „Стига
бе, те си тръгнаха към три сутринта от бара“, а той се учуди: „Нима, само два
часа сън?“ спомня си Мок. Служителят на голфклуба разказал, че Джордан
платил за четири игри, за да не може никой друг да играе по същото време.
Сметката му била около 1800 долара. „Сигурно Кюбан е платил всичко“,
споменал приятелят на Мок и допълнил, че приключили в 9:30. Явно
апетитът за живот на Джордан не бил утолен.
Малко по-късно Майкъл седнал на креслото на изпълнителен директор на
„Бобкетс“. Престоят му в офиса бил прекъсван само от пътешествия около
света, игри на голф, хазарт и купони. Затова не било голяма изненада, когато
след 17 години брак с Хуанита двамата се разделили. Разводът приключил
през 2006 г., като според „Форбс“ струвал на Майкъл около 150 милиона
долара, което го превръщало в една от най-скъпите раздели в историята.
Само за няколко години ненакърненият му през цялата му кариера имидж
започнал да понася удар след удар. фенове и критици прекарвали часове в
интернет, търсейки му сметка за всички грешки. Последвали още проблеми.
През 2006 г. Шарлот избрали в драфта под номер 3 Адам Морисън. Той щял
да се превърне в огромно разочарование, а вината за избора му се стоварила
върху Джордан. След редицата гафове специалистите започнали да се чудят
защо никога не е говорил с Джери Краузе за трудностите и
предизвикателствата на управленските постове в НБА. Но някои знаели, че
той никога нямало да потърси съвет от бившия си шеф в „Булс“. През цялото
време бил изправен до стената от своята слава и можел да говори за тези
неща само с най-близките си хора.
Без никой да разбере обаче, Джордан си вършел работата. Той говорел с
някого, който бил по-запознат с този бизнес дори и от Краузе. Майкъл
редовно се обаждал на Джим Стак, който отскоро се бил преместил в
Минесота. Двамата надълго и нашироко говорели за различни играчи, като
Ем Джей се допитвал до други специалисти. „Между 2004 и 2008 г.
говорихме много. Обсъдихме и Адам Морисън. Той беше много надарен
атакуващ играч. По-късно се оказало, че има здравословни проблеми и
диабет, които ограничили възможностите му да се развива. Беше крехко
момче, за да понесе цялото напрежение в НБА. Говорихме с Майкъл за това.
Говорихме откровено. В онзи момент изглеждаше добър избор, но се оказа
просто лош късмет“, споделя Стак.
Да си мениджър по баскетболните въпроси изисква умения, но и късмет,
обяснява бившият служител на „Булс“: „Вършиш много работа на тази
длъжност, като се надяваш и на малко шанс, както и да попаднеш на
правилния играч за своя тим.“ Хората, които виждали Джордан да прави

535
скаутинг и да гледа млади играчи по кампове, се чудели къде е изчезнало
прословутото му самочувствие. Той изглеждал неуверен в себе си на фона
на големия си опит. Умората в очите му само подсказвала колко много
всъщност е преживял след края на кариерата си. Всъщност понякога езикът
на тялото му говорел, че не се чувства в свои води, точно както било в
бейзбола около десет години по-рано.

Брайънт
По време на кампа преди драфта през 2008 г. Майкъл седял самотен високо
на трибуните в спортния комплекс „Дисни“ в Орландо и наблюдавал как
участниците в драфта и свободните агенти дриблирали на терена под него.
Той изглеждал разсеян, когато един репортер го помолил за интервю.
Джордан се съгласил и изглеждал облекчен, че има повод да не гледа повече
второстепенните игри. Повечето въпроси на журналиста се въртели около
Коби Брайънт.
По-рано през десетилетието Фил Джексън спечелил три титли с „Лос
Анджелис Лейкърс“, а през пролетта спечелил и четвърта с тима си, воден
от Брайънт. Джордан гледал с интерес как Коби попълва празнината,
оставена от него, и изпълнява послушно задълженията си в „триъгълното
нападение“, докато работи с Джексън и Уинтър. Гардът на „Лейкърс“ пре-
карал години в опити „Да бъде като Майк“, бръснел главата си като момче
точно като него, копирал маниерите му. Въпреки това намерил своя път и
много често отричал да е копие на Въздушния. Очевидно бил най-добрият
от цяло поколение баскетболисти, които искали да бъдат Джордан, и играчи,
които искали да наследят короната му, но Брайънт бил единственият, който
можел да го направи.
Въздушният отдавна се интересувал от пищното шествие на Коби, както и
от работата на Джексън и екипа му. Сравненията между двамата играчи
предизвикали безчет нажежени диспути в интернет. Джордан обаче не
виждал защо е целият този шум. Не искали ли членовете на всяка нова
рокбанда да са като „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“, които пък от своя
страна взели каквото можели от блусмените от предишните поколения?
Било очевидно, че неговият стил на игра определил донякъде пътя на
Брайънт. „Но колко баскетболисти пък направиха лек моя път? Има
еволюция в баскетбола. Нямаше начин да играя, както играх, ако преди мен
не беше Дейвид Томпсън и други като него. Няма начин Коби да играе така,
ако не ме беше гледал. Така че това е еволюцията в баскетбола. Не можеш
да я промениш“, казал Ем Джей.
В течение на разговора станало ясно, че Майкъл уважава Брайънт без
някакви признаци на завист. Той уважавал всеки играч, който се трудел и

536
успявал, всеки, който бил психически силен. Брайънт показвал и двете
качества и бил минал проверката: „Затова той не е много по-различен от мен
и същевременно сме различни. Хората трябва да разберат това, както и
фактът, че може да виждат много прилики, но той е абсолютно различен.“
Дори и да оставел настрана това, което Брайънт очевидно му дължал,
Джордан се интересувал от сравненията заради факта, че Брайънт също
играел схемата на триъгълното нападение със същите архитекти - Джексън
и Уинтър. Това била схема, която била създадена за суперзвезда:
„Триъгълникът“ е велик начин за нападение. Да намериш хората. Да спе-
челиш пространство. Да стигнеш до добра позиция. Но трябва да имаш
талантливи играчи като Коби, които могат да играят и да поведат и
останалите. Които могат да направят околните значително по-добри.“
Преди много години Уинтър започнал да развива системата си, базирана на
шест принципа на отборната игра. Но когато започнал да тренира Джордан
през 1985 г., разбрал, че има нужда и от седмо правило - един талантлив
играч може да нарушава всички останали правила. „Трябваше да нагодим
всичко спрямо нашия талантлив играч“, казвал Уинтър.
„Текс е абсолютно прав. А Коби преминава през същия процес“, отбелязал
Джордан в интервюто, като се усмихвал на спомените си от тренировките на
„Булс“ с Уинтър. Феновете негодували, че системата ограничава по глупав
начин Коби, споделил още Джордан: „Коби има всичко, когато става дума
за величие и успех. Успехът винаги е един и същ, независимо в какво. Не
можеш да се хвалиш с него на предшествениците си, защото за да успееш,
винаги се искат едни и същи качества. И той ги има. Свършил е много
работа, за да го постигне.“
Майкъл признава, че докато гледал възхода на Коби, по някакъв начин се
върнал към собствената си кариера. Двамата дори говорели често по
телефона на език, който никой друг не можел да разбере. Когато през 2008
г. Джордан го похвалил, Брайънт се изчервил до ушите, все едно бил дете,
на което дал автограф. „Майкъл говори за мен? Той е моят човек“, казал
Коби. Било очевидно, че това му вдъхва самочувствие.
Няколко години по-късно треньорският екип на „Лейкърс“ заключил, че
Брайънт много наподобява Джордан. Двамата били почти идентични, когато
ставало дума за състезателна натура и качества на алфа-мъжкар. Те били
груби и безмилостни по пътя към победата. Дори чисто физически си
приличали, макар че ръцете на Джордан били по-дълги. Основната разлика
между двамата идвала от опита им в колежа. Джордан бил играл под
строгото ръководство и схемата на Дийн Смит в университета на Северна
Каролина и бил по-добре подготвен да приеме „Триъгълника“ на Текс
Уинтър и концепцията за отборна игра. Брайънт нахлул в Лигата директно
от гимназията с пламък в очите. „Често си мислех колко си приличат. И

537
двамата имат бърза реакция, бързина и отскок. Имат много добра стрелба,
макар че някои казват, че Коби стреля по-добре от Майкъл в най-добрите му
години“, отбелязва Уинтър. Джексън също признава приликите, но допълва,
че има само един Джордан.
Други специалисти отбелязват, че в отборите на Джордан нямало велик
център, но Уинтър ги парира с твърдението, че Джордан играел отлично под
коша и бил най-силното оръжие за „Булс“ в наказателното поле. Брайънт
също имал добри умения за игра в наказателното поле, но там нямало място
за него при присъствието на Шакил O'Нийл. Уинтър дори се чудел дали
Джордан можел да си пасне в един отбор с Шакил. По много начини Коби и
Майкъл се припокривали като играчи в наказателното поле, с изключение на
една много важна подробност - Джордан бил много по-здрав. „Майкъл
стоеше на краката си по-стабилно от Коби“, отбелязва възрастният треньор.
Както и Джордан, Коби имал най-голям успех, когато играел като леко
крило, вместо като гард. Така имал шанс да „работи зад защитата“. Дори с
успешната игра в нападение на Брайънт Уинтър искал от възпитаника си да
движи много повече топката. Съотборниците му вече се оплаквали, че той
не подава, точно както преди време в „Булс“ се оплаквали от Джордан.
Друга разлика била методите им на лидерство в отбора. Джордан признава,
че понякога дори бил жесток, за да накара останалите да се подготвят за
сблъсъците, когато са под напрежение. Брайънт имал далеч по-нежно и мило
отношение. Но Джордан имал и Пипън. „Никой не може да подценява
приноса на Пипън“, отсича Уинтър.

Спрингфийлд и отвъд
Джордан срещнал супермодела Ивет Прието по време на изпълнен с
промени период от живота си. „Бобкетс“ се проваляли и губели десетки
милиони на сезон. Въпреки това интернет сайтове като TMZ оглушавали
мрежата е критиките си срещу Майкъл, като използвали всеки удобен
момент за това. Той бил избран за член на Залата на славата през 2009 г. и
церемонията щяла да се превърне в следващия повод за „лешоядите“ от
медиите.
Някога Джордж Мъмфорд го учел, че трябва да гледаш какво правят
хората, а не да ги слушаш какво говорят. С наближаване на тържеството
Джордан избрал за свой придружител Джони Бах, а не Фил Джексън.
Дългогодишният помощник-треньор вече прехвърлил 80-те. Бил в трудна
ситуация, след като разводът му го лишил от пенсията му от НБА. Джордан
платил всичко, за да може неговият треньор „за атака“ да се появи в залата в
Спрингфийлд, Масачузетс, със стил. Той помолил и двама служители от
първите му дни в „Булс“ да долетят - мениджърът по продажба на билети
538
Джо O'Нийл и пиар специалистът Тим Халъм. С него била и Прието, и малка
група от приятели, включително Джордж Кохлер.
„Беше много вълнуващо. Бях започнал работа в „Булс“ преди много
години. Майкъл сигурно е бил новобранец в гимназията тогава. С Тими
Халъм може би сме едни от първите, които Майкъл срещна в Чикаго. Бяха
много различни времена. Той не беше мегазвезда. Днес не знам кой е най-
известният човек на планетата, но той е в челото на тази класация. Да седиш
в онзи самолет с Майкъл и приятелката му на път за Залата на славата... Не
мога да ви опиша какво е усещането. Просто седяхме и се смеехме.
Разказвахме си случки от миналото, играехме голф. Майкъл не забравя
хората. Той взе Джони Бах в Спрингфийлд. Мисля, че приятелите му не са
знаменитости.
Те са просто момчетата, с които се забавлява, отпуска, играе голф. Разбира
се, има и много популярни приятели. Но хората, с които прекарва най-много
време ежедневно, са обикновени момчета и това му харесва“, спомня си
O'Нийл.
Те прекарали времето на полета, спомняйки си първата му година в Лигата,
сред лудите играчи на „Булс“ от онова време, уроците им по голф в офиса,
изчакването на редиците деца, докато влязат в залата за тренировка. Смели
се много и си спомняли, но O'Нийл забелязвал, че колкото повече до-
ближавали Спрингфийлд, толкова по-нервен ставал Джордан: „Въпреки
цялото внимание, което го преследвало навсякъде, мисля, че когато
прожекторите са насочени право в него, той е много срамежлив. Беше му
малко неудобно, защото това беше голямо събитие. Мисля, че той чакаше да
бъде приет в Залата на славата, но искаше вече събитието да е свършило.
Дори в този ден аз и Джордж възкликнахме: „Можеш ли да си представиш
къде бяхме и къде сме сега!“
Колкото до речта му по време на церемонията, O'Нийл твърди, че Джордан
нямал приготвена реч: „Наистина не беше написал нищо толкова дълго.
Дори не беше сигурен какво точно ще каже. Беше много нервен.“
Джордан бил помолил идола си от детството Дейвид Томпсън да го
представи и да остане до него на трибуната, преди да се изправи пред елита
на баскетбола, който бил платил доста висока цена, за да го види на това
място. Точно този момент на силна емоция Джордан избрал, за да се
освободи от бремето си, да разкрие отново състезателната си натура и да
разкаже всичко, което го карало да върви напред в живота му. Дори
специалистите, които цял живот наблюдавали Джордан и мислели, че го
познават добре, останали изненадани и дори разочаровани. Много от
присъстващите останали шокирани от гнева му срещу треньора му в
гимназията, който не го взел в първия отбор, срещу Дийн Смит, който не му

539
позволил да участва в отборната снимка за корицата на „Спортс Илюст-
рейтид“, за спора му с Текс Уинтър и аз-факторът в победата, за неприязънта
му към Джери Краузе и дори за един спор с Пат Райли за една хотелска стая
на Хаваите. Изглеждало, че той иска да обиди хората, на които благодарял,
толкова честен искал да бъде.
Фил Джексън проследил церемонията по телевизията в един препълнен
спортен бар. Там видял изненаданите реакции на феновете. Джексън веднага
разбрал, че Майкъл се опитва да обясни своя състезателен дух, но проблемът
бил, че всички тези факти от живота му били крайно негативни и трудни за
приемане и разбиране от страна на другите. Всички приели тази реч като
бедствие.
„Речта на Майкъл Джордан по време на приемането му в Залата на славата
беше като катастрофата „Ексън Валдез“ в океана. („Ексън Валдез“ -
американски танкер, който разсипва тонове суров нефт край Аляска на 24
март 1989 г., което се смята за най-големия разлив на петрол в историята
на САЩ.) Тя беше обвинителна, груба и изгаряща и това - само когато се
опитваше да бъде забавен. Той се показа като нетактичен, егоистичен и
непристоен. След нея вече никой не „искаше да е като Майк“, написал в
коментара си Рик Райли в „Спортс Илюстрейтид“.
Никой не бил толкова шокиран, а след това и ликуващ, както Джери
Краузе: „Седях там. Бях малко, да кажем, изненадан. Но все пак това е
Майкъл. Бях изненадан, че го направи точно на тази трибуна. Бях шокиран,
че нападна Дийн. За мен можеше да се очаква, но Дийн? Беше тежко. Дийн
сигурно е седял и си е мислел: „Какво?“ Смит със сигурност е бил шокиран.
Живели сме дълго с него, достатъчно, за да спечелим шест шампионски
титли. Разбирахме кой е.“
Генералният мениджър сравнява представянето на Джордан с това на
Денис Родман две години по-късно. Родман бил примирен и напътствал сам
себе си в емоционалната си реч: „Денис може би се държеше зле. Но той е
добросърдечен човек. Правеше неща, които нараняваха самия него. Но не би
наранил друго човешко същество. Майкъл? Майкъл не го е грижа дали
наранява другите. Никога не му е пукало за това. Не казвам, че е
ненормалник. Виждал съм го толкова много пъти да е самата любезност.
Мисля, че ще е радост за всеки психиатър, който се опита да го пречупи.
Това ще е интересен експеримент. Той е един от най-умните баскетболисти,
с които съм работил. Но това, което направи в Залата на славата, речта му,
помогна на хората да разберат колко глупав е същевременно. Нямате идея
колко хора дойдоха при нас след тази реч и ми казаха: „Нямах представа, че
е такъв задник.“
Краузе признава, че Джексън е бил невероятен психолог, който направил
всичко възможно, за да изкара най-доброто от Джордан: „Имахме страхотен

540
отбор от хора с огромни самочувствия. Той взе тези „егота“ и ги постави на
правилното място. Той разбираше играчите и знаеше как да ги накара да
работят заедно.“ Другият ключов фактор бил Текс Уинтър: „Текс беше по-
строг към Майкъл отколкото към останалите, когато ставаше дума за
перфекционизъм. Майкъл не харесваше „триъгълника“. Той каза: „Какво
общо има това шибано нещо с нас?“ Отне му години да приеме схемата. Чак
след това разбра как може да играе в наказателното поле заради тази схема
на атака.“
Докато говорел за речта на Джордан при приемането му в Залата на славата,
бившият генерален мениджър (той бил освободен от Рейнсдорф през 2003
г.) започнал да се отпуска и да признава какъв велик състезател бил Майкъл,
как никога през цялото си време в „Булс“ не се скатал от най-трудните задачи
и най-тежкото бреме. Краузе споделя, че пази цяла библиотека, пълна с
всеки вълшебен мач на Джордан, но огорчението му било толкова голямо,
че никога не гледал и един от тях. И отново потвърждава: „Той е такъв
какъвто е. С Майкъл никога няма да ядем от една паница“. Според него това
се дължало на нарцисизма на епохата: „Ако Майкъл беше играл по времето
на Елгин и Оскар и другите момчета тогава, нямаше да се държи така. Но
ако сложиш Оскар и Елгин в днешната атмосфера, щеше да им се случи
същото. Ако Бил Ръсел правеше по 30 милиона на сезон, може би щеше да е
същият.“ Както Джордан непрекъснато отбелязвал, неговият успех дошъл от
добрия момент, в който попаднал. В светлината на прожекторите бил
непокорен и предизвикателен. Както Сони Вакаро отбелязва: „Беше
богопомазан във всичко. Казвам го напълно сериозно. Дори когато правеше
нещо грешно, накрая излизаше, че е прав.“
Джордан напуснал Спрингфийлд и оставил всички медии, малки и големи,
спортни и национални, радио, телевизионни, печатни или виртуални, да
анализират и критикуват речта му. Всички журналисти си блъскали главите,
гневни и яростни, как е могъл героят на цели поколения да им отнеме
радостта от празника.
„Мисля, че той има сърце. Наистина го мисля“, защитил го Дейвид
Олдридж. Но феновете искали нещо много по-задоволително от човека,
който бил променил всичко.

Собственикът
След фиаското в Спрингфийлд той се върнал към задачата си да вдигне
„Бобкатс“. За първи път в историята бивш играч щял да бъде мажоритарен
собственик на клуб от НБА. Дейвид Стърн и Джордан никога не били
близки, но именно комисионерът положил огромни усилия това да се получи
и след като успял, продължил да помага.

541
 Някак пренебрегван от публичността остава един факт, който може да
разбули една голяма мистерия. Джак Маккалъм дълги години търсел
отговора на един въпрос: Защо Джордан зарязал баскетбола през 1993 г.?
Нямало нищо общо с конспиративните теории, зависимостта му към хазарта.
Джордан повтарял това постоянно в интервюта, отново и отново, през 2011
и 2012 г. и настоявал, че Стърн го посъветвал в един момент да разкрие
истината. Комисионерът знаел за големия му гняв, но както Маккалъм
отбелязва, бившият адвокат на Лигата бил в позицията на слабия. Ако кажел
твърде много или протестирал твърде много, само щял да увеличи
напрежението и конспирацията. Джордан обаче пренебрегнал съвета на
Стърн.
Каквото и да са си казвали двамата мъже, то останало между тях. Те никога
не го дискутирали или не разкрили детайли. Свидетелствата за всичко,
случило се тогава, били по-скоро случайни. Ако Джордан наистина е бил
принуден да си тръгне, защо тогава комисионерът го приветствал така
сърдечно, когато се върнал. И как всичко това се връзва с подкрепата му в
опитите му да придобие отбор в лигата. Освен всичко друго, Джордан така
и не се разкаял. Дори напротив. През 2007 г. играчът от Националната
футболна лига Адам (Пакмън) Джоунс се присъединил към Джордан на
масите с високи залози в JIac Вегас. Джордан настоява, че цяла нощ никой
друг не пипал заровете освен него. Но в интервю през 2014 г. Джоунс при-
знава, че спечелил 1 милион долара, докато Джордан загубил пет. „Даже не
знаех, че има проблем с хазарта“, казал Краузе. Ако имало такова нещо, то
надали Стърн щял да работи толкова упорито, за да сбъдне мечтата на
Джордан да притежава отбор. Противно на всичко, което било изписано и
изговорено, тези усилия на Стърн показват, че единствената причина
Майкъл да се отправи към Бирмингам била огромната мъка и болка след
смъртта на баща му.
През 2009 г. кризата в „Бобкетс“ била толкова голяма, че трябвало да
освободят голяма част от персонала на клуба. С появата на Джордан като
мажоритарен собственик той се наел да запълни свободните позиции и да
върне на отбора финансовия блясък. Залата никога не била имала спонсор,
затова продал името и тя станала „Тайм Уорнър Кейбъл“. Един по един
екипът започнал да решава проблемите и да подобрява състоянието клуба.
Скоро служителите разбрали, че Джордан бил добър слушател, нещо, което
майка му и след нея Дийн Смит отдавна били разбрали. Започнал да се среща
с притежателите на сезонни билети. Това било трудно занимание, особено
във време, в което преобладавали загубите.
Първоначално бил приветстван като собственик, който разполага и с
голямо богатство. Наел колегата си от Залата на славата и познат още от
университета в Северна Каролина Лари Браун за треньор. През 2010 г. бил

542
събрал останките от клуба и за пръв път видял тима си в плейофите. След
това в паузата между двата сезона трябвало да се освободи от
скъпоплатените най-добри баскетболисти. Специалистите отбелязали, че без
плеймейкъра Реймънд Фелтьн и центъра Тайсън Чандлър тимът щял да има
много проблеми през 2011 г. Това влошило отношенията му с Браун, който
се оплакал в шоуто на Дан Патрик, че Джордан се е заобиколил с
некадърници, които само се съгласяват със собственика. Треньорът признал,
че се бил поболял в клуба, а Джордан постоянно пращал шпиони, които да
следят работата му и тази на колегите му.
Джордан заменил Браун с Пол Силас, пенсиониран треньор, но тимът
продължил да затъва. Тогава започнал да облича екип и да се присъединява
към тренировките, като целта била да предизвиква играчите. „Той знае
много за играта. Бил е на най-високо ниво, печелил е титли, затова знае какво
е нужно. Здраво и трудно момче, уважава играчите и се вписва при тях. Но
е и много корав. Иска всеки да понесе своята отговорност“, казва Силас.
Отговорникът по баскетболните въпроси Род Хигинс установил, че тимът
има нужда от център, и предложил Куаме Браун. Центърът бил една от най-
смущаващите глави в опита на Джордан като изпълнителен директор на
„Вашингтон“, но Хигинс все пак искал да има одобрението на собственика,
преди да подпише с Браун. В последните десет години бившият номер 1 в
драфта обиколил много отбори и показал, че може да играе стабилно в
защита и е добър борец.
„Ако мислиш, че може да ни помогне, взимай го“, казал Джордан. И след
това изведнъж отново се оказал на тренировка с Куаме. „Отношенията ни са
същите. Ем Джей си е Ем Джей. Никога не е бил това, което всички си
мислят. Това са отношения бос-играч. Невинаги е шампанско и рози, особе-
но когато не се раздаваш напълно. Но като човек Ем Джей е страхотен. Той
е страхотен собственик и за това дойдох да играя за него. На тренировка,
макар и 48-годишен, все още е труден. Малко по-стар е... но може да стреля.
Все още държи на своето. Не знам за игра на цял терен, но на половин
игрище все още е добър. И продължава да говори простотии. Все пак е Ем
Джей. Да му отвърнеш? Не, не, не. Но пък кой друг собственик на клуб
тренира с отбора си. Когато той се появи, нивото на тренировката рязко се
повишава. Шумен е, шегува се. Хубаво е, защото покрай него всеки иска да
играе по-добре. А и той така иска“, казал Браун.
„Бобкетс“ се борели безуспешно през цялата пролет, а Джордан усещал
напрежението от позицията си на изпълнителен директор. Съгласил се да
привлече Рич Чо, един от най-талантливите млади личностни оценители,
който да се занимава с баскетболните операции. Това бил много голям ход
за Джордан, който отдавна вече не вярвал на никого. „Явно това е ход на
отчаяние. Майкъл е много, много, много блестящ. Много хитър. Много

543
знаещ. Нищо, което прави, не е случайно. Пресметлив е, преценяващ.
Според мен знае много добре какво ще стане в бъдещето и накъде върви, но
понякога не успява да налучка правилните действия за това. Човек винаги се
учи, а той бързо усвоява новите неща. Когато нещо се случи, си прави
нужните заключения. Но като собственик и мениджър трябва да разбере, че
това не е работа на половин щат. Трябва да си там нонстоп. Изхождайки от
това, че е Майкъл Джордан, истинска икона, му е трудно да приеме, че
трябва да работи 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата. Той разбира,
че начинът му на живот не отговаря много на тази роля. Съгласил се е да
отстъпи малко, но да бъде последният човек, който взима решения. Неговият
инат може да го е предпазвал, когато е бил млад, но сега трябва да разбере,
че вече няма място за него. Мисля, че е помъдрял и вече е по-зрял като
личност и човешко същество. Преди време надали щеше да се съгласи на
подобни действия. Никога. За него единственият начин е да става по-силен
и да търси начин да се справи сам. Точно както правеше преди години срещу
„Детройт“, преди да се предаде“, споделя Джим Стак.
Джордан скоро открил, че винаги, когато отстъпва, си навлича по-големи
ядове. Той и екипът му се радвали на известно оживление в тима, когато през
пролетта на 2011 г. решили да продадат ветерана, участник в Мача на
звездите и лидер на тима Джералд Уолъс на „Портланд“ срещу избор в
драфта и странна смесица от играчи с епизодично значение. С това решение
той искал да започне подновяване на тима, да инкасира още загуби, но да си
осигури обещаващи млади играчи за бъдещето. Вместо това сделката довела
до серия от загуби за тима. Уолъс пък, който живеел със семейството си в
Шарлот и бил от огромно значение за общността, признал по-късно, че се
почувствал предаден от Джордан. Някои от играчите в съблекалнята се
чувствали по същия начин. Джордан разбирал това. Като играч и той бил
седял в съблекалнята, изпълнен със същите противоречиви чувства към
ръководството на „Булс“, което продало най-добрите му приятели, неговите
братя по оръжие, с мотива за преустройство на клуба за бъдещето. Сега бил
дошъл неговият ред да бъде „лошият“. След продажбата мълчал, което
накарало близките до отбора да решат, че е безчувствен към жестокостта на
сделката. Всъщност всичко, свързано с продажбата, му било крайно
неприятно. Някой умник можел да му каже в този момент, че бил направил
сделка, каквато Краузе би направил.
Тогава Джордан наел стария си приятел Чарлз Оукли за помощник-
треньор. Оукли казал след поредната загуба: „Майкъл е добро момче“ и
допълнил, че модерните баскетболисти са разглезени плачльовци, които не
разбират какво е да се стегнат, да станат по-силни и да работят по-упорито.
Джордан се усмихнал от ложата си и се пошегувал, все едно току-що Оукли

544
бил хванал 10 борби и идвал неговият ред да играе: „Щом той може да хване
10, аз мога 20“, казал игриво Джордан.
Ако това бил проблемът, той знаел, че му предстои тежък и дълъг път към
успех с един малък тим в НБА.
На следващия ден завел отбора си в едно училище. Хвърлял стотици
хиляди долара за подпомагане на спортните програми в средните училища.
През лятото Лигата отбелязала още един локаут, този път много по-свиреп
от предишните. Преди време Джордан бил на предната линия на битката на
играчите със собствениците. Но този път бил мажоритарен собственик на
отбор, който бил засегнат с милиони загуби от локаута. Какво трябвало да
направи? Носел поверената му от партньорите отговорност да помогне да се
излезе с най-доброто решение. Според феновете, за които все още бил
Въздушният, той бил смятан за предател - просто едно тъмнокожо момче
сред далеч по-възрастни бели мъже.
Били наистина тежки времена.
Но през зимата локаутът приключил, а нещата в „Бобкетс“ изглеждали все
така зле, както и през 2011 г. Младият тим на Шарлот, лишен от лидери
ветерани и таланти, станал жертва на безпрецедентно слаб сезон. Сезон,
който щял да остави Джордан в историята като най-великия губещ в
историята на спорта.

Губещ
Едно-единствено нещо озарило с положителна светлина този трагичен
сезон. Това се случило при визитата на „Детройт“ в Шарлот. Джордан
разговарял с един журналист, когато разбрал, че Джо Дюмарс е с тима си,
вече в ролята си на мениджър по баскетболните операции. „Джо е тук?“,
попитал Джордан със светнали очи. Той незабавно се отправил към
съблекалнята на „Пистънс“, където се въртял Дюмарс. Той прегърнал през
рамо своя бивш съперник, който в момента си имал свои проблеми със
слабото представяне на тима си. Двамата продължили по коридора
прегърнати. Джордан искал да го запознае с Прието, годеницата си, която
явно била източник на щастие и радост в живота му, изпълнен с баскетболни
разочарования.
В навечерието на 49-ия му рожден ден всички медии го наричали „най-
лошия собственик в историята“. По ирония на съдбата тимът му тъкмо
записал поредна загуба номер 23. В много от вечерите той изглеждал като
лъв в клетка, докато тимът му губел. „Бобкетс“ завършили с актив 7-59,
което било антирекорд в историята на НБА. Предишното най-слабо по-
стижение принадлежало на Филаделфия от 1973 г., които записали 9 победи
и 73 неуспеха. С помощта на Рич Чо Шарлот се отървали от големите звезди
545
с големи договори и вместо това разчитали на млади момчета без никакъв
опит, с надеждата да улучат джакпота в следващия драфт. Джордан казал, че
той и екипът му имали представа за тима, но не очаквали, че отборът ще е
толкова слаб. След края на сезона преместил Пол Силас в ръководството.
Номер 1 в драфта бил Антъни Дейвис от шампионския отбор на Кентъки в
НСАА. Джордан обаче отново нямал късмет - „Ню Орлиънс“ спечелили
жребия за първи избор в драфта и взели Дейвидс. В Шарлот пристигнал друг
много талантлив играч от Кентъки - Майкъл Кид-Гилхрист. Неуспехите на
Джордан начело на клуба довели до слухове, че е вдигнал ръце и иска да
продаде отбора. Майкъл обаче яростно отрекъл. Все още имало едно цяло
поколение бивши вече играчи, които гледали на него като на модел за
поведение. Играчи като Еди Пинкни и Антъни Тийчи и още много други,
срещу които играел, го гледали и чакали той да направи обрат в ситуацията
си. Други наблюдатели кротко отбелязвали, че може би все пак е добре да
продаде тима. Преди да си отиде от този свят през 2012 г., Лейси Банкс
изразил своето разочарование от развитието на живота на Джордан след края
на баскетболната му кариера. Банкс отново напомнил своя опит с Мохамед
Али и казал, че Майкъл трябва да се върне към хуманността и да се опита да
бъде същият лъв, който Али бил. Много други изразили същото мнение.
Сони Вакаро настоял Джордан да си намери някакво забавление, различно
от хедонистичните му занимания, в което да вложи цялата си енергия.
Можел например да продължи дейността на майка си. „Джордан е твърде
егоцентричен. Мисли си, че светът му дължи нещо“, отбелязва Краузе.
Изглеждало, че престоят му в Шарлот бил виждан само през призмата на
опита му в бейзбола в Бирмингам. По-късно, след един документален филм
за неговите бейзболни терзания, много от критиците му щели да отбележат,
че никога не знаели колко голям успех е било преобразуването му от най-
добрия баскетболист на света в бейзболист.
Усилията му в Шарлот обаче били важни за просперитета на целия град и
региона. Започнали да се появяват знаци за икономическо съживяване
въпреки всички трудности и предизвикателства. Индикация за това бил и
изборът на „Тайм Уорнър Кейбъл Арена“ за домакин на конгреса на
Демократите, който бил направен от самия президент Барак Обама. На това
място той бил избран за представител на партията в предстоящите
президентски избори, в които да се бори за втори мандат.
След непосилния за преглъщане сезон през 2012 г. отново се появили
слухове, че ще продава, за да не се сблъсква повече с толкова много загуби
и разочарования. Той обаче излязъл с публично изявление, в което твърдял,
че е инвестирал дългосрочно в „Бобкетс“, без значение колко ще продължи
процесът по преустрояване на тима.

546
 Лятото трябвало да намери и нов треньор. Според някои специалисти той
се чудел между познатия професионалист Джери Слоун и бляскавия млад
треньор Брайън Шоу, който играл, а след това бил помощник на Фил
Джексън. Джордан обаче взел изненадващо решение и назначил на
вакантния пост Майк Дънлап, който имал сериозна репутация за здравите си
и напрегнати тренировки. Джордан помнел колко много тренирал, за да
стигне до върха, и искал да създаде подобни условия за своите подопечни.
Младият му тим бил изненадата на старта на следващия сезон. За няколко
седмици „Бобкетс“ спечелили повече победи, отколкото за целия изминал
сезон. Скоро липсата на опит си казала думата и тимът направил серия от 18
мача без победа. Но те продължавали да играят здраво и да не губят надежда,
че победите ще дойдат пак, след като натрупат повече опит. Страничните
наблюдатели пък отбелязали, че Джордан изглеждал щастлив и отдали това
на годежа му с красивата Прието. Той прекарвал по-малко време на
голфигрищата, изглеждал много отдаден на работата си в клуба. Двамата с
бившия супермодел щели да вдигнат сватба през 2013 г. в разгара на бурните
медийни празненства по повод 50-ата му годишнина.
Въпреки по-доброто представяне Шарлот отново били на дъното в Лигата
и Джордан отново сменил треньора, този път със Стив Клифърд - бивш
помощник-треньор в „Лос Анджелис Лейкърс“. През есента се забелязало
значително подобрение в играта на „Бобкетс“, които оставали един от най-
младите отбори в лигата. През лятото Джордан придобил обратно правата
върху името „Хорнетс“. Тимът от Ню Орлиънс щял да стане „Пеликанс“,
докато Шарлот отново щял да си има стършели. Джордан отдал много време
и усилия да продаде имението си в Чикаго в Хайланд Парк. Първоначално
му сложил цена от 29 милиона, но най-накрая успял да се отърве от него за
18 милиона, далеч по-малко, отколкото очаквал да вземе.
В края на 2013 г. обявил, че новата госпожа Джордан е бременна. През
февруари 2014 г., само дни преди 51-ия рожден ден на Майкъл, тя родила
близначки - Виктория и Изабел. Медиите се шегували, че Майкъл се е
сдобил с нов чифт джорданки.
Продължил да работи и върху себе си, като свалил десетки килограми и
отново се зашумяло, че може би иска да се връща на терена. Това било нещо,
което постоянно подхвърлял - че може да се върне като играч на 50. Но
отслабването всъщност било най-сигурното доказателство, че просто е
щастлив.
Ако Джордан смятал, че пребиваването му в Шарлот е само въпрос на
власт, вече се бил убедил, че става дума за дълъг и труден път, изпълнен със
страдания. По време на тъмните самотни нощи в Бирмингам той говорел
много с починалия си баща. Това правел и в тъмната зала в Шарлот, сядал в

547
центъра и разказвал на Джеймс Джордан за своите колебания, разочарования
и очаквания.
Не е трудно да се приеме, че в тези нощи мислите на Джордан витаели
между фантазии, видения и търсене на най-добрия начин да намери решения
на проблемите си като собственик. Пред него блещукал неговият голям
сезон с дълго участие в плейофите и нова титла. Джордан лесно можел да си
представи духа на своите роднини, дори на Доусън с Клементайн, Медуард
и милата стара Мис Бел, всички Джорданови и Пийпълс. Той си представял
и Делорис и Сис, и Лари и Роз, и всичките им братовчеди, които тръпнели в
предстартова треска преди големия мач.
И в края на неговите фантазии е един изстрел, съпроводен от звука на
сирената за начало на мача. Време е за спорна топка, а цялата зала е на крака.
Майкъл никъде не се мярка. Той седи в офиса си във вътрешността на залата
и говори с Джеймс. Както бил правил през целия си живот. Очите на сина са
широко отворени и блестящи. Все едно през времето вижда своя старец. И
задава въпроси: „Какво мислиш за мен сега, татко? Какво мислиш за всичко
това? Още ли мислиш, че трябва да вляза в къщата, при жените?“ След това
прави пауза. Вече разбира това, което най-близките му приятели и много от
феновете му отдавна са разбрали. Няма нужда да пита повече. Отговорът е
пред очите му. Пред очите на всички ни. Нещо, което той ясно може да види.

548
 БЛАГОДАРНОСТИ

Винаги съм казвал, че има толкова много книги, написани за Майкъл

Джордан, че за него трябва да се въведе цял нов жанр.
Каква е нуждата от още една?
Е, бих казал това, което повечето автори твърдят: в тази има много нова
информация. Честно, тази книга наистина разкрива много нова информация
за него. Тя е важна и придава нов контекст на това, което знаем за живота на
Майкъл Джордан. Знаем много за него, но новата гледна точка променя
начина, по който се отнасяме към него.
Новата книга не означава, че старите са отживелица. Напротив. Всички
предишни книги, писани за Джордан, остават страшно ценни. Те бяха в
основата на написването на тази книга и ми помогнаха да подредя мозайката
на неговия живот - мозайка, която е огромно предизвикателство да се
подреди заради здравата защита около него, е която семейството пази
личното му пространство и тайни. И кой може да ги обвинява при цялата
тази слава в движената от медиите постмодерна ера?
Така, малкоизвестната книга на сестра му Делорис „В сянката на моето
семейство“, която бе публикувана през 2001 г. (по-скоро е „самиздат“),
помага много за открехването на вратата към живота на Майкъл и
разкриването на трудностите, пред които се е изправял през годините.
Работата на Джордан е журналиста Марк Вансил беше много важна и ми
даде шанс да надникна в мислите му, също както работата на журналистите
Мелиса Айзъксън, Лейси Банкс, Рик Теландър, Джак Маккалъм и Сам Смит,
както и много други.
„The Jordan Rules“ („Правилата на Джордан“) от Сам Смит даде първия
тласък за цялостен поглед върху личността на Джордан. „Rebound“
(„Борба“) от Боб Грийн е друга ценна книга, макар че често по-
споменаваната книга на Грийн за Ем Джей е „Hang Time“ („В полет“).
Въпреки че никога не е правил интервю с Джордан, Дейвид Холберстам
предлага важна гледна точка за културния контекст, в който Джордан
работил с „Playing for Keeps“ („Да играеш за живота си“). Някои от моите
книги също описват обстоятелствата, в които живее Майкъл Джордан,
включително „Blood on the Horns, the story of the Bulls’“ („Кръв по рогата:
Историята на „Булс“).
Искам да благодаря на всички писатели и журналисти, които пишеха през
тези години за баскетбол и Джордан, преди мен: Mitch Albom, Terry Armour,

549
Lacy Banks, Greg Stoda, Chuck Carree, Mike McGraw, Terry Boers, Mike Wise,
Clifton Brown, Dave Anderson, Phil Berger, Frank Deford, Bryan Burwell, David
Dupree, Scott Ostler, Ira Berkow, Shelby Strother, Charlie Vincent, Mitch
Chortkoff, Robert Falkoff, Bill Gleason, Bill Hall, Scott Howard- Cooper, Mike
Imrem, Melissa Isaacson, John Jackson, Paul Ladewski, Bernie Lincicome, Bob
Logan, Jay Mariotti, Kent McDill, Corky Meinecke, Mike Mulligan, Skip Myslen-
ski, Glenn Rogers, Steve Rosenbloom, Eddie Sefko, Gene Seymour, Sam Smith,
Ray Sons, Paul Sullivan, Mark Vancil, Bob Verdi, Bob Ryan, Roy S. Johnson,
Tony Kornheiser, Dave Kindred, Pat Putnam, Sandy Padwe, Jack McCallum, Sam
McManis, Doug Cress, Mike Littwin, John Papanek, Leonard Koppett, George
Vecsey, Alex Wolff, Bruce Newman, Jackie MacMullan, Steve Bulpett, Peter
May, Mike Fine, Will McDonough, Ailene Voisin, Drew Sharp, Terry Foster,
Steve Addy, Dean Howe и много много други, чиято работа на първа линия в
залите помогнаха изключително много за тази книга.
Тъй като става дума за литература, имаше хора, които ми помогнаха да
надникна в дълбочина в живота на Джордан. Сред многото, които
интервюирах, няколко личности имаха огромен принос за това да разбера
какъв е Майкъл Джордан. Сред тях са:
Maurice Eugene Jordan, William Henry Jordan, George Gervin, Ray Allen, Rod
Higgins, James Worthy, Patrick Ewing, Joe Dumars, Bill Billingsley, Michael
Taylor, George Mumford, Tex Winter, Johnny Bach, Steve Kerr, Sonny Vaccaro,
Jerry Krause, Billy Packer, Kenny Gattison, Tim Hallam, Jim Stack, Joe O’Neil,
Dick Neher, David Aldridge, Lacy Banks, Ed Pinckney, J. A. Adande, Kevin
McHale,
Bill Walton, David Mann, James Edwards, Ralph Sampson, Terry Holland, Don
Sublett, Howard Garfinkel, Matt Guokas, Chuck Carree, Tom Konchalski,
Brendan Malone, Brick Oettinger, Fred Whitfield, Charles Oakley, Kwame
Brown, Daniel Mock, Brent Barry, Mike Wise, Eddie Jones, Jeff Davis, Ken
Roberts, Walter Bannerman, Dick Weiss, Magic Johnson, Art Chansky, Scottie
Pippen и самият Майкъл Джордан, както и много, много други, с които
говорих открито и директно, за да разбера техните изживявания с него.
Нищо от това нямаше да бъде възможно без моята съпруга Карен, дъщерите
ми Джена и Морган и зет ми Майк Холоуел. Всички те ме подкрепиха и
отделиха от скъпоценното си време в свалянето на много записи с интервюта
за този проект.
Дълбоко задължен съм на Джон Смит и Майк Ашли за прочита на части от
ръкописа и предложенията за промени, а също на Дъг Доути, който
предложи още обекти за интервюта. Благодаря на персонала в библиотеките
в Пендър, Дуплин и Ню Хановър. Особено важни за мен бяха някои
колекции като тази с издания за живота на южняците в библиотеката

550
„Уилсън“ в университета на Северна Каролина и видеоколекцията за
Джордан на Адам Райън.
Задължен съм за приятелството и куража, който ми даваха синът ми Хенри
Лейзънби, зет ми Дон Тумас, както и приятелите и колегите ми Ran Henry,
Lindy Davis, Steve Cox, David and Deloris Craig, Ric and Emmy Moore, Mudcat
Saunders, Neal Turnage, Andy Mager, Scott and Sue McCoy, Pat and Sue Flynn,
Billy and Kathleen Driver, Tonia and Jake Lucas, Beth Macy, Michael Hudson,
Jorge Ribeiro, Bryan и Becky Tinsley, Gary Burns и още много други.
Както винаги моят агент Матю Карничели беше с основна роля за проекта,
както и неговият екип в „Литъл Браун“, включително Michael Pietsch, Ben
Allen, Malin von Euler-Hogan и Peg Anderson. Много специални
благодарности на редактора Джон Парели за огромната работа и отдаденост
по тази книга.
Най-накрая специални благодарности на брат ми Хамптън и сестра ми
Джини, както и на родителите ни Уилям Лоури Лейзънби и Вирджиния
Хамптън Лейзънби, които още като дете ме научиха да обичам книгите и
баскетбола.

551
 ЗА АВТОРА

Роланд Лейзънби е автор на много книги, сред които и приетия с овации

бестселър: „Джери Уест: Животът на една легенда и баскетболна икона“.
Той прекарва последните три десетилетия, като прави интервюта с играчи от
НБА, треньори, служители на клубове и популярни журналисти и
коментатори, които пишат и говорят за Лигата. Може да бъде открит в
„Туитър“ на @lazenby. Живее във Вирджиния.

Интервю с Роланд Лейзънби (11.10.2015): На два пъти спрях работата

си по книгата „Майкъл Джордан“ от изтощение

Тази книга е наистина мащабно изследване не само на живота на Майкъл

Джордан, но и на социално-политическите и икономическите условия, които
са позволили изграждането на легендата му. Колко време ви отне да я
напишете?
– Четири години, макар че съм събирал информацията през цялата си
професионална кариера.
Колко часа интервюта изслушахте, за да я напишете?
– Направил съм около 150 часа интервюта. Отделно слушах и такива за
други колеги. Трябваше да се върна 15 години назад и да изровя записи, които
съм правил тогава.
Кое беше най-трудното за вас при писането на биографията на Майкъл
Джордан?
– Изтощението. Винаги съм имал огромна енергия за работа и съм можел
да работя с часове без прекъсване. Но вече съм възрастен. Изморих се.
Даже на два пъти бях толкова изтощен, че трябваше да поспра, докато
пишех. Наистина беше много трудно.
След излизането на книгата говорихте ли с Майкъл Джордан? Той е
известен със злопаметност, а вие не спестявате лошите моменти в живота му
и на разкрасявате нищо…
– Веднъж се видяхме, казах му „Здрасти! Той ми отвърна същото и се
здрависахме. Това се случи в залата на „Шарлът Хорнетс“, на който той е
собственик.
Напоследък се разрази доста сериозен публичен диспут кой е по-добър –
Майкъл Джордан или ЛеБрон Джеймс. Какво е вашето мнение?
552
 – Двамата си имат своите качества и разлики. Но величието по принцип
е субективна преценка. Майкъл привличаше спортните фенове в САЩ така,
както никой друг спортист в историята не го е правил.
След толкова години отразяване на събитията в НБА имате ли си свой
любимец?
– Наистина харесвам Майкъл Джордан, а освен това ми допадат Коби
Брайънт и Лари бърд. Но любимецът мие Меджик Джонсън. А като
личности бих отличил две фигури от НБА – Джо Дюмарс от „Детройт
Пистънс“ и Дерек Фишър от „Лос Анджелис Лейкърс“.
В книгата споменавате за културните различия, които хърватинът Тони
Кукоч имал спрямо останалите играчи в „Чикаго Булс“. Какво имате
предвид?
– Най-голямата разлика е отношението към баскетбола в Америка, което
е диаметрално противоположно на това в Европа. Днес обаче тези разлики
вече не са толкова големи. Тони Кукоч беше брилянтен играч и доста
подценен. Джордан и Пипън бяха истински късметлии да го имат в отбора
си. Сигурен съм, че го оценяват сега. Но тогава беше различно. Пипън беше
сърдит заради заплатата му. Кукоч беше протеже на Джери Краузе, а
двамата наистина ненавиждаха боса.
Днес обаче има много повече успешни европейци в НБА. Те усещат ли
същата културна бариера?
– Времената се промениха много. Днес чуждите играчи обогатяват
допълнително НБА със своя стил на игра.
А за кого е следващият ви проект?
– За Коби Брайънт. Работя неуморно по тази книга и отново имам над
150 часа интервюта.

553
 ЛИНКОВЕ

НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК:
 Уикипедия страница на български за Джордан:
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D1%8A%D0
%BB_%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD
 Книгата за Майкъл Джордан във Фейсбук (на български):
https://www.facebook.com/MichaelJordanKniga/

НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК:
 Най-добрите 50 изпълнения на Майкъл Джордан:
https://www.youtube.com/watch?v=LAr6oAKieHk
 Най-добрите 10 изпълнения на Майкъл Джордан:
https://www.youtube.com/watch?v=rL--gQ2AvJY
 Официална Фейсбук страница на Майкъл Джордан:
https://www.facebook.com/Michael-Jordan-official-291443770942586/
 Фен страница на английски за Майкъл Джордан:
https://www.facebook.com/MichaelJordanUltimateFanpage/
 Акценти на кариерата, Зала на Славата, 2009: https://www.youtube.com/watch?v=-
bDKq4O8bhc
 Майкъл Джордан – Най-Великият:
https://www.youtube.com/watch?v=zAnJmEmWIBw
 Майкъл Джордан – Най-добрия стрелец-рекордьор в последните секунди:
https://www.youtube.com/watch?v=DPwRkMo4HKk
 Майкъл Джордан – Черната котка (1984-1990, първи прякор):
https://www.youtube.com/watch?v=WXErOmq3owg
 Майкъл Джордан – Ярост (1984-1993):
https://www.youtube.com/watch?v=q1QJwQZHNc4
 Майкъл Джордан, Олимпийския Dream Team, 1992:
https://www.youtube.com/watch?v=RJ34JjNtVYYc
 Разговор с Майкъл Джордан за титлата ''Най-велик играч". Чуйте от самия него:
https://www.youtube.com/watch?v=TokOkYItugE
(Скромност, интелект и страст към играта, изразявайки нежелание да приеме
титлата за най-велик. Респект! Едно от най-добрите интервюта в днешно време!)

P.S. Добрата новина е, че се очаква 10-часов документален официален

филм за Майкъл Джордан фокусира върху средата и късните '90
години. NBA и CAA (Creative Artists Agency) все още не са започнали
работа (началото на 2017г.), но Mike Tollin ще е продуцент.

554
СНИМКИ

555
556
557
558
559
560
561
562
563
564
565
566
567
568
569
570
571
572
573
574
575
576
577
578
579
580
581
582
583
584
585
586
587
588
589
590
591
592
593
594
595
596
597
598
599
600
601
602
603
(Всички допълнителни снимки са добавени от http://4eti.me )

РОЛАНД ЛЕЙЗЪНБИ
МАЙКЪЛ ДЖОРДАН
Превод: Елена Бойчинова
Редактор: Лилия Анастасова
Сьиздател и консултант: Тодор Димитров
Корица и предпечат: Методи Стоянов
Печат: Симолини 94
Издателство „Жануа'98“

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN 978-954-376-109-8 - меки корици

ISBN 978-954-376-112-8 - твърди корици

604