ИВАН СЛАВКОВ

БАТЕТО

ТОМ II

Записал и обработил Георги Гълов

Художник Людмил Веселинов

Технически редактор Станислав Иванов

Редактор на издателството Юлия Шопова

Коректор Диана Илиева

Първо издание на „Труд“, 2010г.

ISBN 978-954-528-967-5

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

2
 Съдържание – Основни точки
Имам книга с автограф от Дора Габе ................................................................ 7
Дража Вълчева беше великолепен човек. ...................................................... 10
С президента на Мексико Ечеверия седим в резиденцията му .................... 13
С Ганди в салона ............................................................................................... 13
Срещата на върха в Хелзинки.......................................................................... 14
От Срещата на върха съм запазил от първодневните пликове .................... 15
Андрей Луканов и преводачката ..................................................................... 16
С Весо Йосифов се сдърпахме за зимната кандидатура на София .............. 18
На Генерала никой не смееше дума да му каже в България ........................ 19
Сеп Блатер го познавам още когато беше секретар на ФИФА .................... 23
Направихме телевизионно студио „Орландовци“, в читалището. .............. 28
За разлика от сегашните недорасляци по телевизиите ................................. 29
С Васил Цонев и две девойки сме на Пампорово.......................................... 31
Много добър посланик беше Владо Гановски ............................................... 34
С индийския посланик в София, който беше сикх, бяхме много близки ... 34
Сега много се говори за НДК .......................................................................... 43
Имаше един уговорен мач с „Перник“ ........................................................... 44
С Йордан Радичков имам един много смешен случай.................................. 48
Имахме главен кадровик на КТР, на радиото и на телевизията .................. 51
Това беше ужас, колко искаха да се женят за мен ........................................ 56
Ястребинчетата, шестте деца ........................................................................... 59
Олимпийското движение беше губещо .......................................................... 64
Олимпиадата в Атланта беше хаос! ................................................................ 65
Когато телевизията освободиха Стефан Велев и Христо Цачев. ................ 66
Иван Костов Динев - Чики, го гепиха да продава часовници ...................... 68
Бяхме с Людмила на Експото в Окинава........................................................ 69
Прощален обяд! Когато ме освободиха от телевизията ............................... 72
Херберт фон Караян беше гений, какво друго да кажа. ............................... 73

3
С Рей Чарлз беше много хубаво. ..................................................................... 75
Решението с което ме освобождават като директор на телевизията ........... 76
Много обичам случайностите.......................................................................... 78
Среща с Маутнер Мартхоф - най-големия производител на бири .............. 80
Никой не говори за едно управление - Седмо ............................................... 82
Гостувахме в едно телевизионно предаване в Будапеща. ............................ 83
Да се намерят връзки с царя в Мадрид ........................................................... 85
Кабинетът на Милко Балев. Това е най-проветривото място ...................... 85
Когато Людмила раждаше ............................................................................... 87
Бях много отявлен радетел на това да отидем в Сеул на олимпиада .......... 92
До Япония летяхме със самолета на Брежнев ............................................... 95
Скандалът с корупцията в МОК започва с американците. ........................... 99
Аз не очаквах, че шахът на Иран ще падне от власт. .................................. 102
Фидел Кастро е много ерудиран човек. Неговата революция. ................. 104
Ходил съм два пъти на рожден ден на Саддам Хюсеин. ............................ 105
Ходих в Либия, за да подпиша договор. ...................................................... 106
Когато дойде демокрацията ........................................................................... 107
Трудно е да станеш олимпийски шампион. ................................................. 109
Нашият скандал с допинга е в Сеул .............................................................. 113
Когато в демократичните времена ме арестуваха ....................................... 116
Като бях в следствието ................................................................................... 119
Аз се хванах по-сериозно със СИК ............................................................... 132
Целият наш преход от какво се състои? ....................................................... 133
Отиваме на онази яхта, която наистина е на Тодор Живков ...................... 135
Желанието на Людмила беше да се очовечи социализмът ........................ 136
Да се направи ревизия на партийния състав ................................................ 137
Генерал Иван Врачев бил най-твърдият поддръжник на Живков ............. 138
Веднага като падна Тодор Живков ............................................................... 140
Самаранч много изчисляваше нещата. ......................................................... 142
Когато царят дойде на власт, стана ясно, че няма министри ..................... 145
Къде е корупцията в МОК? ............................................................................ 147
Аз винаги съм имал лична кауза! .................................................................. 150
Илия Кашев много ме обичаше. .................................................................... 151
Ще разкажа и за тези бракове, на които съм кумувал ................................ 153

4
От всички аз познавам Лили Иванова най-добре ........................................ 159
Моите женитби................................................................................................ 166
Закон за спорта ................................................................................................ 170
Кандидатура на държавата за Олимпийски игри ........................................ 175
Имаше телевизионно студио на Кулата ....................................................... 178
С Валя и Иван Татарчев. ................................................................................ 179
Комитет за технически прогрес ..................................................................... 182
Джагаров след преврата ................................................................................. 183
Моята цел беше да стана инженер ................................................................ 185
Аз съм я казвал моята епитафия .................................................................... 186
Моят съученик, Философа, се оказа много прав. ........................................ 187
Ние покварихме българския народ ............................................................... 187
С каквото съм се хванал сериозно - всичко е пропаднало ......................... 189
Ние, общо взето, живеем без планове .......................................................... 190
Ходихме с Лучано в Йордания ...................................................................... 191
Научавам, че е тука Рудолфо Пейков ........................................................... 192
Отидох при сестра ми веднъж с влак до Полша .......................................... 193
Маргарита Михнева имаше един любовник австриец ................................ 194
С кралят и кралицата на Швеция .................................................................. 196
Юлски месец, жега.......................................................................................... 197
С Боби Бец бяхме скарани. ............................................................................ 198
Георги Стойчев се пропи жестоко накрая. Отиде си от всичко! ............... 198
Живеехме в един блок на улица „Оборище“. .............................................. 200
Людмила катастрофира много тежко на път за летище София. ................ 202
Когато стана катастрофата на жена ми Светла ............................................ 205
С Владимир Живков имаме много добри отношения. ................................ 209
Четирийсетгодишнината ми беше най-дългият рожден ден ...................... 211
Майка ми гледаше на браковете ми без ентусиазъм ................................... 214
Със смъртта на майка ми си отиде целият род ............................................ 217
Моя идея беше да живея в къща с двор ........................................................ 217
Като избухна демокрацията ........................................................................... 219
Културни празници на Балчик ....................................................................... 221
„На всеки километър“..................................................................................... 223
С Радой Ралин винаги сме били с една симпатия един към друг. ............. 224

5
Първата работа на Илия Павлов .................................................................... 225
С Любо Левчев имаме едно пътуване в Италия и Франция ....................... 225
Движението „Напред, България“ тръгна от общия хаос. ........................... 226
Свалиха Живков - и хайде, юруш на маслините! ........................................ 227
Тодор Живков почина .................................................................................... 229
Последният, който го видя жив от роднините, бях аз ................................. 230
Като избухна демокрацията ........................................................................... 231
Почти няма място в България, където да не съм бил. ................................. 232
Аз обичам хората. ........................................................................................... 233
Приложени Снимки ........................................................................................ 234

6
 Имам книга с автограф от Дора Габе

Имам книга с автограф от Дора Габе. (Дора Габе (истинско име: Изидора)
(28 август 1886- 16 ноември 1983)- поетеса. Първата й лирична
стихосбирка - „Теменуги", е в духа на модния в началото на миналия век
сецесионен сантиментализъм и символизъм. Тя е сред учредителите на
Българо-полския комитет (1922), на Българския П.Е.Н клуб (1927) и негова
дългогодишна председателка, съветничка по културните въпроси в
българското посолство във Варшава (1947-1950) - бел. ред.) „На другаря
Иван Славков - мой праправнук, с благословия. Дора Габе, 1978 година“.
Всички ми се смеят.
Тя ме покани, обади се и каза:
- Другарю Славков, елате за 15 минути да поговорим!
Това няма да го забравя - аз тръгвам за „Ален мак“ в Благоевград и минавам
да я видя. Тя живееше до хотел „София“ на площад „Народно събрание“.
Закъснях за „Ален мак“ с два часа!
Още в началото на разговора тя каза:
- Чувствам ви всички като мои съвременници!
Защото тя просто не даваше старостта й да проникне, да пробие и квадратна
милимунда в това нейно желание за живот и за вечна младост!
Покани ме, за да помоли да направим един филм за Дора Сурожон,
пианистката.
- Защото - каза - я забравихме всичките!
Разказа ми как е работила във Варшава след войната: Помниш ли? - пита
ме. Не, на „ви“ ми говори:
- Помните ли?
Как била останала запазена само Синагогата в цялата опожарена Варшава.
Тя е работила нещо там в посолството. И как са хрущели стъклата по пода
на Синагогата, разбити от бомбите, а тази, Сурожон, е свирела през цялото
време.
- Кажете му името на този, на този!...
Някой си например от 1925 година. Аз се напъвам, но не помня...
И като станаха няколко такива натрупвания, тя каза:
- Много интересна работа - имената ми се губят. Обаче главата ми е пълна
с цифри!
Викам си: Тази полудя!
Пред мен поетеса, такава фина душа и цифри, цифри! И какво?
- Аз помня - вика - телефонните номера на София, когато бяха
четирицифрени!

7
 Красиво е, нали!
И трябва да кажа, че просто пред очите ми годините й се сваляха на
килограми! Беше с една дълга кадифена роба, много хубава. И накрая от това,
че ни чувствала всички като нейни връстници, ми каза:
- Имам чувството, че съм ви родила всичките!
И аз затова си запазих автографа - „На моя праправнук!“.
Тръгвам си, започвам да слизам по стълбите, тя отвори вратата, догони ме
на площадката и вика:
- Ама аз забравих. Забравих! Сладкиш съм направила за помен на
пианистката Дора.
Уникална! Какъв живот е имала!
С Павел Вежинов бяхме много близки. Павел Вежинов (9 ноември 1914-20
декември 1983) - писател, публицист и киносценарист. Заместник главен
редактор на „Стършел" (1947-1954), от 1954 до 1972 г. работи в
„Българска кинематография" - бел. ред.) Той познаваше баща ми от онези
години.
Веднъж Павел ми каза:
- Гледай сега - за втори път съм депутат в Народното събрание.
Тогава в парламента имаха две сесии, събираха ги два пъти в годината.
- За какво? Работят си хората, всичко. Не съм прочел нито един от тези
документи, дето ми пращат. Защото не е моя работа!
Ама това беше, като го предлагат отново да бъде депутат. И викам:
- Не можеш да откажеш! Все пак - чест е!
Което е едно така доста добро отношение, бих казал, открито отношение,
към това да бъдеш ли депутат, или да не бъдеш. А и нищо не им носеше,
нямаше коли, нямаше нищо. Мерцедес в държавата до един момент караше
само Живков. След това раздадоха на министрите, и то не на всичките, от
конфискуваните автомобили. Но скъпите коли бяха малко.
Аз карах най-хубавата кола в България! Един конфискуван мерцедес,
Кашев ми го даде. По-хубав беше от този на Живков. На Живков беше
брониран, поръчка. Каквото имаше конфискувано -раздадоха го на
министри. Затова един караше бял, друг - сив автомобил. А сега - куцо и
сакато, всички депутати и министри се возят на мерцедеси, пък и кола на
охраната отпред, втора отзад... Само Живков ходеше с охрана. Само той!
Никой друг. Имаха човек, който постоянно беше с тях, шофьор и такъв,
„куфарите“ им викахме, който е непрекъснато с тях. Но такива охрани -
отпред, отзад като сега, никога не е било!
Книгата на Павел Вежинов „Бариерата“ излезе и се преведе в „Иностранная
литература“ точно когато аз бях в Москва на партийната школа. И взеха да
ми звънят, защото аз там не излизах от артистичните и творческите среди.
Взеха да ми звънят, като че ли аз съм я написал, мама му стара!

8
 Веднага му се обадих, много драго му стана:
- Вие, момчета, ми давахте кураж, вие от телевизията.
Много сме си говорили за неговите произведения. Той това казваше - че е
по-различен от другите, защото е възпитан от киното. Аз съм градско момче,
казваше, и съм възпитан в киното за разлика от един от поетите - Слав
Караславов май беше, - дето си лежал там на пасището „и телевизор ми беше
едно кравешко око“.
И тогава сме си говорили, че нищо ново не е казано в „Бариерата“.
Абсолютно нищо ново, но, казвам му, ти подреди тухлите по друг начин!
Като с Хайтов. Аз винаги давам този пример с „Капитан Петко войвода“.
Няма да забравя бай Дечко Узунов - в най-ранните години, когато
творческите съюзи са имали политпрограма. Даже и в творческите домове -
отиват там за един месец и им четат лекции. В Дома на художниците в Банкя
са били и бай Дечко, като се върнал от там, го питали: Къде те нема цял
месец? А той вика:
- Бях в идейно-ремонтния завод!
Много са тези истории на бай Дечко.
По време на войната гърците правят тази линия - „Метаксас“, която е като
френската „Мажино“. Немците си минават през нея -отворена врата у поле!
Бай Дечко Узунов са го пращали с влак на линията „Метаксас“ като
художник - да рисува пейзажи. И нещо да заснеме, да се чувства директно
гузен като шпионин на това реакционно правителство.
Когато идва Девети септември - и не се знае какво ще става, що ще става, -
рано-рано една сутрин отиват трима военни вкъщи, при бай Дечко.
- Професор Узунов?
-Да!
- Ако обичате, елате с нас!
- Момент, да си взема нещата. Да си вземам ли топли одеяла, храна...
Те му викат:
-Глупости! Тръгвай.
И го водят в „Славянска беседа“, където се е предвиждало, като дойде
Бирюзов - крилото на маршал Толбухин, там да бъде щабът!
И какво?
Ами трябва да се направи някаква украса в хотела. Бай Дечко започва с
помощта на други художници. После той го разказваше: Нарисували едно
бойно поле, от тази страна жалките фашисти, от тука руските витязи с
бушлатите, с шмайзери, гранати хвърлят! И отгоре самолет.
- Влиза Бирюзов - няма да го забравя - казва бай Дечко, -заметнат с реглан,
с кожената шапка, гледа и вика:
- А кто дурак это сделал? (Кой глупак е направил това?)
Естествено, бай Дечко разбира думите и без превод.

9
 И отговаря:
- Професор Узунов.
Бирюзов пита:
- Каква е тази авиация?! Авиацията лети първа, бомбардира и след това
идват пехотата и другите технически средства!
На което бай Дечко реагира:
- Ааа, това е вторият нальот!
Дълго време се разказваше това нещо...
И другото, което разказваше Дечко Узунов - когато ги извикали да направят
посмъртна маска на Георги Димитров. Там била и художничката Васка
Емануилова. (Васка Емануилова (25 декември 1905 - 11 юли 1985) - първата
жена, оставила трайна диря в българската скулптура. Освен с кавалетно
изкуство се занимава и с изпълнението на монументални творби, като
увенчаващата композиция на Паметника на Съветската армия в София
(1953) - бел. ред.) И треперят!
- Бай Дечко, как ще го направим сега!
Дечко я успокоява:
- Как - като на царя, ма!
Това си е занаятчийство.
Много забавен човек беше.

Дража Вълчева беше великолепен човек.

Дража Вълчева беше великолепен човек. Тя беше министър на просветата.
Отиваме с Иван Вуцов да взимаме за „Левски“ Руси Гочев от Бургас. Много
сериозно момче, беше влязло да учи медицина. Жишев беше първи секретар
на Бургас. Ние ще го вземем и ще го прехвърлим от Медицинския институт
в милиционерското училище.
Отиваме с Вуцата при Дража, веднага ни прие. Кафе, бонбони -всичко.
Викам:
- Имаме такъв проблем - да прехвърляме студент. И трябва да бъде
освободен, за да може да го запишем.
- Кой бе, какво?
- Ами от Медицинския във Варна тука да прехвърлим.
- Еее, камък ми падна от сърцето, щях да го прехвърля. Ама те са към
Министерството на здравето - трябва да говориш с чичо си!
Готово!
Чичо ми Атанас Малев го реши за нула време.
Както реши и въпроса с Юм Уандие. Негър, баскетболист. Един-единствен
негър имахме, легенда! Ожени се за една украинка, роди му дете. И докато
беше бременна, го питат:
- Момче ли ще бъде или момиче?
10
 Юм вика:
- Не знам, ама ще бъде далматинец!
Той сити пускаше лафовете.
Юм е от Уганда, баща му е убит там като комунист. Елена Лагадинова чрез
международната организация за децата ги беше взела - две сестрички и
братчето в България, ама ей такива още! И тука израснаха. Сестрите му
завършиха стоматология в Куба, после отидоха направо във Франция и там
си работят. Юм отиде в Куба и той записа стоматология. Тука не можахме да
го вземем в „Левски-Спартак“, защото не е служил в армията. Но, от друга
страна, как да стане - негри в българската армия! И то след като беше станал
големият скандал с кубинците в Ангола. Хайде сега и тука негри!
Срещам Ваня Дерменджиева, баскетболистката, която се връща от някакъв
турнир в Куба и вика:
- Там срещнах Юмчо. Плаче, майката си е ебало!
Казвам й:
- Аз сега отивам там!
Обадих му се, че отивам, той дойде да ме посрещне още на летището и аз
го приших към мен. Една седмица бях там - той не излезе от апартамента ми.
Разказа ми за страшния расизъм на негри срещу негри, които не са местни!
Ако вечер закъснееш малко в столовата - никакво ядене. Викам му: Поръчвай
всичко! Храних го обилно. Моля ти се, каза, да си дойда за лятото. Викам:
Ще ти изпратя билет! Той не вярваше.
Накрая, като си тръгнах, му дадох всичките си дрехи, екипи за тенис, ракети
- да ги шитне там, да преживява. Прибрах се у нас и след време открих
филателна българо-кубинска изложба. Изпратих билет и официална покана
на Юм. Да дойде тука в курсовете за младежка филателия! Щото ние
провеждахме такъв международен семинар. Той си дойде, като веднага ми
върна обратния билет - и край!
Тогава се обадих на Наско Малеев. Викам: Така и така, една година е бил в
Куба, носи документ за завършен първи курс и трябва да го прехвърлим тука
Юм. Започвам да обяснявам, а Наско вика:
- Знам за какво го прехвърляме, бе! И аз съм левскар!
Подписа веднага.
Юмчо завърши за зъботехник. Разказваше ми как е ходил на практика тука
в една детска градина.
- Отивам и като ме видяха децата - ревнаха!
А имаше една снимка в детската градина - новогодишно тържество и Юм
играе зайче! Черното зайче...
Юм и сега е тука.
Другият случай, когато взехме с клизма един играч, беше с Красимир
Борисов, който после стана помощник на Пената. Той беше в „Локомотив“.

11
Почти всичко бях уредил. А той мислеше, че с връзки ще вземем подписа от
генерала.
Играят някакъв мач. Идва генерал Митрев, който отговаряше за тила, и им
вика:
- Вдигайте знамената, сега, за второто полувреме!
А Краси се обажда:
- Откъде ще вземем колци за знамената?
- Ти какво, бе! - започнал да го хока генералът.
Краси му казал:
- Абе аз утре отивам в „Левски“, какво ще ми направиш!
Генералът казал:
- Ако ти отидеш в „Левски“, аз ще си скъсам пагоните!
И стана една - майката си е ебало!
Каня генерала в телевизията заедно с един Шопов, който беше в
транспорта, отговаряше за окръжния транспорт, сериозен човек. Голям
локомотивен, а и мой приятел. И много обичаше въпросния Краси. Шопов
вика:
- Покани го генерала, много готин човек е за лаф, за трапеза, за това-онова.
Поканих го. Ядки, хапки, уиски, водка, влизат говорителките да ми
докладват нещо важно - няма такова нещо, защото това не им е работата.
Минават четири-пет часа разговор, аз нищо не казвам, оставям го на бавния
огън... След една седмица нова среща - а през това време Шопов го навива,
защото те с Шопов са неразделни. На третата среща генерал Митрев вика:
- Абе така кажи, бе! Ти си злато човек. Злато човек си бе, Ванчо!
И реши въпроса, подписа.
Когато беше най-големият сблъсък между „Левски“ и ЦСКА, аз дадох
предложение.
Казах:
- На червения, на военния терор, ние да отвърнем с милиционерски терор!
Не ме послушаха. Защото са дисциплинирани.
Викам: На четири години военните могат да те вземат запас! На четири
години за един месец - това е! А ние - КАТ, наш! Капе-пето, митницата -
наши. Я, бе, дай, вуйчо - що паркираш неправилно? Акт! Правилно,
неправилно - няма никакво значение!... Не ме послушаха.

12
 С президента на Мексико Ечеверия седим в
резиденцията му
С президента на Мексико Ечеверия седим в резиденцията му в много
удобни столове. Нещо невероятно. Кампесино, селски тип. И той ми казва:
Като е хубаво времето, министерският съвет тука си прави заседанието, на
тези столове, пием чай.
Наистина много удобни. И казва на адютанта си:
- Шест стола за господин Славков!
Питам го:
- А за президента Живков?
Той вика:
- И за президента Живков шест!
Адютантът записва, а Ечеверия пита:
- Къде да ти ги изпратя — в посолството или в резиденцията?
Казвам:
- Е, как, глупости! В София.
Дойдоха столовете, шестте ги дадох на Жени. А моите ги занесох на вилата,
която строих на Черноморец и която доникъде не стигна, и ги откраднаха.
Абе ташак пълен!

С Ганди в салона
Бяхме в Индия. Една сутрин слизам по-рано и виждам Индира Ганди в
салона долу. (Индира Ганди (19 ноември 1917-12 октомври 1984) -
министър-председател на Индия (1966-1977), (1980-1984). Убита при
атентат от своята охрана - бел. ред.) В този момент идва и Живков. А
преводача го няма. Тогава влязох в ролята на преводач - неофициално, това
беше на закуска.
Двамата започнаха да водят разговор.
Индира Ганди това каза:
- Най-големият ни проблем, нашият най-голям проблем е да събудим
някаква първична алчност или еснафлък в нашите хора.
Като казваше „нашите хора“, имаше предвид тези тълпи - фанатичните,
вярващите.
- Защото те се раждат на открито в полето, живеят на открито и умират на
открито. Никаква амбиция за нищо. Да събудим у тях да искат да имат нещо,
за да почнат да работят, да влязат в обращение, така да се каже, защото това
е производителната сила.

13
 Аз само тогава съм я виждал Индира Ганди. И сина й Раджив тогава го
видях. Много приятна жена, много приятна. Виждаш и разбираш, че и тя така
е отдадена на каузата си...

Срещата на върха в Хелзинки

Бях в Хелзинки през 1975 година, когато се състоя Срещата на върха - 32
европейски страни плюс Канада и САЩ. (На 1 август 1975 г. Тодор Живков
подписва Заключителния акт на Общоевропейското съвещание за
сигурност и сътрудничество в Хелзинки. По време на срещата за първи път
в историята на българо-американските отношения се провежда разговор
между ръководителите на САЩ и България - Джералд Форд и Тодор
Живков - бел. ред.)
Основното, което се прие и се подписа, беше ненарушимостта на границите,
установени след Втората световна война. От това най-много бяха
заинтересувани американците! Франция им играеше номер, като не влязоха
в НАТО. Още Шарл дьо Гол водеше тази политика. Берлинската стена беше
бомба със закъснител. И си спомням тогава, като говори архиепископ
Макариос (Архиепископ Макариос (13 август 1903 - 3 август 1977) - през
1960 г. е избран за президент на Република Кипър. След военния преврат на
„черните полковници" в Гърция през 1974 г. е принуден да емигрира за
кратко в Лондон. Връща се в Кипър през 1975 г. и остава президент на
страната до смъртта си - бел. ред.), Демирел излезе във фоайето да прави
пресконференция. После президентът Джералд Форд (Джерадд Форд (14
юли 1913 - 26 декември 2006)-40-ият вицепрезиденти 38-ият президент на
САЩ. Първият президент, който не е избран от нацията. След като на 9
август 1974 г. Ричард Никсън подава оставка, Форд става следващият
президент. Умира на 93 години и 165 дни - бел. ред.) говори, че бъдещето на
границите ще бъде като границата САЩ - Канада, почти виртуална. После аз
го попитах, но той си го пусна покрай ушите: Защо не споменахте за
мексиканската граница? Която също е толкова „виртуална“, че сега строят
стена между САЩ и Мексико, по-голяма от Китайската.
Димитър Алтънков, който беше официалният фотограф, той ми открадна
много от филма от Хелзинки. През 1975 година - Срещата на върха, Живков
беше сниман с Джералд Форд. Бях член на делегацията и аз го снимах.
Нямаше преводач наблизо и аз ги представих. А Форд беше летял малко
преди това - беше посетил една-две страни, нам близки. Турция ли, Гърция
ли - ако не и Югославия.
Живков му каза:
- Абе летите над нас, ама не кацате!
- Ха-ха-ха - разсмяха се.
- И това ще стане - каза Форд, нищо друго.
14
 Това беше на терасата, стоим прави, пушим, снимах ги.
После Митко Алтънков, лека му пръст, издаде албум със свои фотографии
и снимката - Форд и Живков - беше там, с моя оригинал.
Синът му беше фотограф, тенисист, беше от „Спартак“.

От Срещата на върха съм запазил от първодневните

пликове
От Срещата на върха съм запазил от първодневните пликове, които се
издават за събитието. На един от пликовете имам датата -30.7.1975 година,
Хелзинки и подписите на Джералд Форд, Тодор Живков, Урхо Кеконен,
архиепископ Макариос, Сюлейман Демирел и Константинос Караманлис.
Ако ги дам на Димитри Иванов, веднага ще направи портрет на епохата.
Което винаги ме е мързяло.
На друг плик от Хелзинки имам подписите само на архиепископ Макариос
и на Сюлейман Демирел.
И когато после Демирел дойде в България, аз му казах:
- Сега вече ги имам подписите ви, отгоре само ще напиша:
Долуподписаните се съгласиха да решат кризата на Кипър!
Умря от смях!
Писалката, с която Живков подписа копието от Хелзинкското
споразумение, остана в мен. Той я остави и аз я прибрах. „Паркър“.
Отивам в Турция да подписвам телевизионен договор. Направо от
Хелзинки, от Срещата на върха. А телевизионният екип - един от външния
отдел и оператор - идват отделно. Вечерта се готвим за официален прием.
Идва Митето Аврамов и вика: Такъв ташак! Какво? Ами дамата от външния
отдел си дала роклята на химическо и те й стопили пластмасовия цип.
Оттогава остана лафът, че истинският турист трябва да е готов за всичко.
Защото аз имах от някакъв хотел несесер с няколко игли и конци. Казах - да
облече роклята и да дойде. Взех игла, заших ципа. И й викам: Сега те шия,
после ще те разпоря! Което и стана...
Сашо Дионисиев ми доведе Коцето Дървингов в телевизията. Павел
Писарев ме извика: Ела тука, ще оглеждаме един кандидат за работа! Голямо
оглеждане беше. Добро впечатление ми направи, но после имах грижи с него.
Имахме зъболекарски кабинет в телевизията. А тогава излезе решение да се
закрият ведомствените лекарски и зъболекарски кабинети. Наско Малеев
беше всьо и вся в медицината. Обадих му се и му казвам: Виж какво, не ни
закривай, ние сме 4000 човека. Повече от всеки град, от тези, маломерните
градове. И той остави кабинета. Дойде и първата сериозна апаратура от
Правителствена болница - „Сименс“, зъболекарски столове. След два-три
дни идва при мен финансистът Парлапанов. И ми дава докладна срещу
15
икономическия директор Дървингов, който е отрязал тази работа, че е
незаконна. Аз знам, че е незаконна, разбира се. Но парите ги имаме. Е, няма
да внесем една синхронна камера, но ще имаме кабинет като хората. И той
написал едно жлъчно писание до мен срещу Дървингов. Аз веднага пиша
резолюция, разпореждам се.
Минаха години. Срещаме се на улицата със Стойно Парлапанов и той вика:
- Ей, гледай каква слука! От дни разнасям една твоя резолюция!
Вади от чантата си преписката за зъболекарския стол в телевизията и аз
гледам резолюцията, какво съм написал отгоре: „Дървингов, един ден и тебе
ще те заболи зъб!“
И така най-модерната апаратура имахме ние в телевизията...
С пожарната имах много добри отношения. Един ден от постановъчния
отдел идват и ми казват, че пожарникарите забранили да се снима - нещо за
Парижката комуна беше, някакъв епизод от „Клетниците“. Прави се
барикада и има чували с талаш. Не могло, рекли пожарникарите! Трябва да
са с пясък. Казвам: Ние ако сложим толкова чували с пясък, ще падне
сградата на телевизията. Как реших въпроса с пожарната? За това се досети
Дървингов, моят директор. Пратихме пожарникарите в командировка - в
Париж, в Берлин и в Москва. Да видят там как се работи противопожарно.
Та внесохме после някакви химикали и въпросът със снимките в сградата
беше решен.
С паспортния отдел имахме великолепни отношения. Два пъти в годината
ги канехме на тържества, водехме ги навсякъде да гледат телевизионния
процес. И не за друго, а да видят как се работи. Тогава за пътуване зад
граница се подаваха документи - такъв беше редът - и чакаш да ги заверят.
Да, но утре стане нещо, събитие някакво, което трябва да отразяваш. Бяхме
дали списък на сто човека - политически коментатори, оператори и т.н., да
са им готови документите. Да нямаме проблеми. Много добре работехме с
тях.
Идва една родина при мен Аксенти Соколов, финансистът на телевизията,
влиза, това е към 15 декември, ухилен до уши, и казва:
- Шефе, готов е отчетът, от милион и двеста дефицит за миналата година
сега сме паднали на осемстотин хиляди.
- Ето затова ще те уволня тебе! Вместо да ми кажеш, че от милион и двеста
сега сме на два милиона! Ние не произвеждаме палачинки, бе. Ние сме
консуматори!

Андрей Луканов и преводачката

Една вечер се скарахме нещо с Людмила и аз се качих на колата.
Само на Христо Цачев казах къде съм на морето. Викам: Само ти знаеш
къде съм, ще ти кажа и в кой хотел ще съм. И след два-три дни ми се обади.
16
 - Има делегация за ООН и Петър Младенов те е включил в списъка.
Викам:
- Кажи им, че не знаеш къде съм!
И не се върнах.
Беше краят на сезона и това са последните дни на „Вариете“-то. Влизам,
сядам на една маса. Хората се забавляват, танцуват. Гледам по едно време -
страхотна мацка. А кой е този, който танцува с нея? Оказа се познат - Флавио
Браво, заместник-председател на Министерския съвет на Куба. Той ме видя,
пусна мацката и дойде при мене. Тя се оказа преводачка, била в Куба с
родителите си, учила там, беше първа година студентка. Още първата нощ я
отделих от Флавио.
Оказа се, че аз съм съученик с братовчед й и тя в махалата живее, на
„Христо Ботев“.
Преводачката започна работа в телевизията. Продължи тука да следва
испанска филология, но трябваше да учат и втори език -английски. Като се
стигна до изпита по английски, кой ще я оправи - Сашо Бешков, разбира се.
Той преподаваше английска литература в университета. И Сашо отива,
естествено.
Минава изпитът, Сашо идва и умира от смях. Пуснал я сама вътре, изпитал
я и се оказало, че тя и азбуката не знае. А иначе много хубава беше.
Минаха години.
За Коледа започнаха да правят тогава още, в онзи строй, празничните
сергии по улиците... Имаше базар и на „Ариана“. Минавам оттам и срещам
същата тази преводачка. Седнахме на открито, беше хубав ден, студено,
пихме по едно вино.
И тя ми разказва любовната си история с Андрей. (Андрей Луканов (1938-
19%) - заместник-министър (1972-1973) и първи заместник-министър
(1973-1976) на външната търговия, вицепремиер (1976-1986), първи
вицепремиер (1986-1987), министър на външноикономическите връзки
(1987-1989). Играе важна роля в т.нар. преустройство, което той
превръща в щурм за отстраняването на Тодор Живков от ръководството
на БКП, след което заема ръководни постове в партията. На 2 октомври
1996 г. е застрелян пред дома му в София - бел. ред.)
Да се хванеш за главата!
Естествено, основното действие се развива на Боровец. Ски, той й връзва
обувките - точно като прогимназиално влюбване. На ресторанти ходят.
Говорят да се жени за нея.
Обаче един ден Андрей идва и й казва: Стана много лошо. Какво? Сутринта
ставам, разказва й Андрей, както винаги в 6,00 часа, а в кухнята ме чакат вече
жена ми и двете деца. Облечени официално. И ми поставят ребром въпроса
- или прекратявам тази връзка, или сега отиват в ЦК, при другаря Живков.

17
Ако той не ги приеме, ще легнат пред вратата, дето излизат автомобилите, за
да ги прегазят. И затова ти казвам - той й предложил: - Сега ще спрем за
известно време да се срещаме, малко да се утолят нещата - и аз подавам
заявление за развод.
Седим с преводачката на „Ариана“ и тя ми го разказва всичко това. А се
оказва, че цяла България, тоест цялата телевизия, знае тази работа.
Жената на Андрей - Лили Герасимова, има една братовчедка Ани.
Аз разказвам на тази Ани цялата история с Андрей и преводачката. Ани го
казва на Лили, че го чула от мен, Лили го казва на Андрей и Андрей говорел
после, че две неща не може да ми прости - едното, че съм пускал слухове за
любовното му несъществуващо похождение. И другото - че не съм го
направил председател на Организационния комитет за Зимните игри. На
което още тогава му отговорих, че ако зависеше от мен, аз щях да направя
председател Тодор Живков на комитета. Което е много логично...

С Весо Йосифов се сдърпахме за зимната

кандидатура на София
С Весо Йосифов се сдърпахме за зимната кандидатура на София.
Ето един момент, в който ти рухва цялото уважение към един човек!
Той е председател на комисията по пропагандата на Игрите. И като написа
едно разгромно антрефиле! Да го питаш защо! Подмазвач! От никакъв друг
зор!
И тогава му казах на Весо Йосифов перифразираната поговорка: Бързата
кучка ражда от всеки! Не се възбуждай!
Живков имаше този хубав маниер да заобикаля сблъсъци и когато Весо се
изтъпани срещу кандидатурата ни за Зимните игри, той написа писмо. Което
не беше против мене, а беше против Луканов. За изсичането на Боровец.
„След онази погромна сеч научавам, че...“
Същото стана и когато два пъти ме викаха в ЦК. За излъчването на филма
„Аз, Клавдий“ по телевизията, с Кравайчето, когато стана. Само бай Стоян
Караджов беше на срещата, никой друг от секретариата не дойде на срещата.
Просто хората знаеха.
Викат ме в секретариата за скандала с предаването „Гражданска трибуна“,
ама беше само бай Стоян Караджов. До Живков беше стигал скандалът и той
беше написал вътрешна записка.
Тогава смешното беше, че бай Стоян каза:
- Абе, Иване, какво тука...
Към филма „Аз, Клавдий“ се прояви страхотен интерес. И само за това се
говореше. Не знам кой даде сигнал в секретариата, че това е идеализиран
18
образ на империята. Как живеят в лукс, какви са им взаимоотношенията,
културата. А това не е империята! И се наложи да се яви на екран Кравайчето
и да обясни, че това не е това! Гледайте, ама да знаете, че друго е било. И,
естествено, секретариатът дойде в много ограничен състав. Формализъм.
Между другото и в това е силата на една държава - в контрола!
- Какво ще ми го пускате тука това, Кравайчето, бе?
А ние бяхме пуснали на екран Атанас Стоянов, литературен критик, да
обясни на зрителя какво гледа.
- Ще ми пускаш Кравайчето да говори по телевизора!
Викам:
- Тоя полудя!
А те, като ученик на Атанас Стоянов му викали Кравайчето!

На Генерала никой не смееше дума да му каже в

България
На Генерала никой не смееше дума да му каже в България. Както казваше
Надежда Лекарска:
- Той никога не е имал пари, много пари. Но...
И Николай Георгиев-Патето, който му беше помощник на Генерала,
казваше, че той винаги е бил ларж, като се дават обеди или вечери.
- Тука и за гарсоните да има бакшиш, казваше Генерала. Да има, ама от
сметката на БОК за разлика от тебе, Бате!
Защото аз им давах на ръка пари.
Лъчезар Аврамов когато става председател на българския спорт, отварят
касата на Олимпийския комитет. И там намират облигации, пощенски марки
и пари. Мисля, че това става през 1946 година. И се питат - какво да ги
правим? Тогава Лъчезар Аврамов предлага да купят от общината сграда.
Защото дотогава са били под наем в една къща на цар Борис - срещу
Македонския дом.
И Лъчезар купува за комитета къщата на улица „Марин Дринов“ от един
швейцарец.
Белчо Горанов аз го извадих от талаша, но и много бързо го изгоних. Защото
усетих една така крещяща непригодност. Но нямаше как да го извадя от
защитата на корееца Ким, който нашите държаха тука близо две години -
точно тогава ми влезе под кожата. Гриша Ганчев ми го набута. Предложи ми
го като много свестен юрист. Вярвам на препоръките на хората, защото аз
самият не разбирам кой е свестен или не е свестен.
Трима бяха в защитата на Ким. На делата за промяна на мярката за
неотклонение на Ким Белчо не говореше. Вследствие на което аз разбрах, че
19
той не си е изкарал стажа. Той е завършил милиционерското училище,
където учат и право, а после могат да се развият в тази насока. Оказа се, че
той и права няма. Което не е почтено. Тичаше. Бях го пратил с футбола да
отиде в Корея. Не мога да кажа с колко куфара се върна от там и колко се е
бръкнал бащата на Ким - но това няма значение, това е в кръга на
нормалното. Но го изгоних!
И после Стефка Костадинова взе Белчо Горанов в БОК.
В интерес на истината тя ме пита: Ако спечеля, кого да сложа? Даже като
се разбра, че печели, ми звънна по телефона: Трябва да посочвам! Аз имах
три-четири кандидатури от генералните секретари на федерациите.
Предполагам, че даже не ме е и чула. В такива моменти човек е натиснат от
притеснения и вълнения.
Имах готови хора, които аз познавам от години, знам как им върви
федерацията, кой ги познава по света, какви езици знаят...
Германците посочиха Белмекен като място за лагер.
Ние се мотахме, мотахме и накрая признахме, че не знаем къде е точното
място за такъв лагер. Те викат: Така кажете! Извадиха от армията
генералщабните карти, никой не знае кога са правени. И посочиха -
Белмекен! („Белмекен" е многофункционален спортен комплекс, който се
намира на 140 км югоизточно от София. Разположен е на плато с
надморска височина 2050 м между планините Родопи и Рила и е
световноизвестен с уникалната си екологична среда и живописни
околности. Спортният комплекс предлага тренировъчни условия с
възможност за провеждане на медико-биологични изследвания и контрол -
бел. ред.) Отговаря на всички изисквани, климатологично, теренно, всякак!
Жената на цар Фердинанд е била болна от туберкулоза. И той довел от
Европа климатолози и картографи. Тогава са намерили Искрец, Евксиноград
и Балчик, места, където има микроклимат. Смокините в Балчик са по-хубави
от смокините долу в Созопол! Такъв благ климат има в този залив.
Какво се търси при Белмекен?
Височината. Както е с Мексико. За аклиматизация.
Защото тогава нямаше изваждане на кръв, обогатена с кислород, за да ти я
прелеят преди състезанието после. Горе анаеробният капацитет се увеличава
страшно.
И немците казаха - ето го къде е!
Бяхме обещали на Експото в Япония да отидат две наши икони. Въло Радев
беше проектант на павилиона, построи се всичко, а иконите ги няма. Никой
не знае къде са! Японците викат: Така кажете. Едната е в Бачковския
манастир, другата е в Криптата на „Невски“. И край. А те извадили
информацията от техните отдели на външното им министерство... Намериха
се, разбира се.

20
 Бях в Япония, когато цъфнаха вишните. Това е страхотен празник. Прием
дават в Градската градина. Наистина е нещо уникално! Всичко е бяло и ухае.
И другото - техните шарани, гордостта на японеца да има елитни шарани.
По нареждане на Живков в Япония по време на Експото в Осака отидоха
различни групи - инженери, писатели, учители, журналисти, художници.
Писателите посетиха един концерн. И като тръгнали да ги разходят в парка,
им раздали пликчета със сухари, за да нахранят рибите. Докато стигнат до
езерото, където има шарани, те изяли сухарите...
И в Корея гледат шарани. Имат такива породи, които струват десетки
хиляди долари. Ние какво знаем - шаран с орехи на Никулден....
Белмекен се построи и германците го използваха 20 години. Петдесет на
сто беше тяхно и те едно празно място нямаха. Едно празно място нямаха!
Пращаха си всяка вечер кръвните проби по факса до Лайпциг, където беше
медицинският институт на ЩАЗИ. На другата сутрин им връщаха обратно
корекциите. Дали да тича 1000 метра пет пъти или един път 5000 метра!
Корекция на базата на лактатните проби.
Когато станах председател на Олимпийския комитет, първата ми среща
беше в ГФР. Подариха ми един апарат, дето на минутата прави анализ на
кръвната проба! Аз го подарих на Федерацията по плуване.
ГДР бяха най-напред в развитието на спорта.
Ние имахме Съвет за високо спортно майсторство. Имахме физкултурен
диспансер, медицински център, имахме лекар към всеки отбор. И, общо
взето, научно се ръководеше. После влезе електрониката и ние отгърмяхме...
Например Иван Абаджиев (Иван Абаджиев (1932) - преди Иван Абаджиев
да поеме националния отбор като старши треньор, българските щанги са
без точки и се класират в световната ранглиста само на база участие.
Равносметката от работата му като треньор през годините е уникална -
10 олимпийски медала, 59 световни, 79 европейски, над 450 подобрения на
световни рекорди - бел. ред.) с конци отбелязваше пътя на щангата.
За първи път американците снимат спускането на ски слалома и го дават да
се обработи дигитално. Между двата манша има много време. С едни
фигурки като от анимация показват на слаломиста къде е закъснял, къде и
как е сбъркал.
Много напред отидоха... А това иска пари.
Тука като рипнаха срещу Игрите в София и отгърмя Весо Кучето, Живков
каза:
- Прибираш се, да не му звъня аз на Георги Йорданов, ще кажеш, че това е
политика, а не физкултура!
Това наистина е политика!
Когато загубихме гласуването в Лозана, Георги Йорданов каза:
- Прибираме се и от утре започваме отново!

21
 В екипа на комитета за кандидатурата на София за Зимните олимпийски
игри бяха Надежда Лекарска, член на Изпълнителното бюро на Олимпийски
комитет. Богомил Нонев, Тодор Тодоров, деятел на леката атлетика и
заместник-председател на БСФС, Нина Попова и Алекси Младенов - от
Международния отдел на БСФС, Румяна Бойчева от Международния отдел
на БОК, Димитър Харалампиев, секретар от Международния отдел, човекът,
който най-много знаеше за спорта, Павел Щърбанов, деятел на колоезденето
и ските от БОК, и Сашо Бешков, който свърши много работа по културната
програма. И моята секретарка Бубата. Разбира се, и кметът Петър
Междуречки.
Първата брошура за нашата кандидатура за Зимните игри я отпечатахме в
Германия, защото там намерихме спонсор, който да я издаде. Ние се
замотахме нещо с материалите и не можахме да изпратим в печатницата
картата на България. И за да не се изтърват уговорените срокове, германците
вадят някаква карта и я отпечатват. За щастие - на последната корица на
брошурата я слагат, която имаше и сгъвка. Картата беше от началото на века
- с Източна Румелия, Македония вътре... Но за щастие, като се отрежеше
едната половинка на корицата, тази, която се прегъваше, оставаше
отпечатано точно това, което ни трябваше!
В същата книжка бяхме сложили първо обръщението на Петър
Междуречки, после - на Живков, на Георги Йорданов и моето обръщение.
И Петър Междуречки после ме пита: Как може неговото слово да е преди
словото на Живков. Викам:
- Не ги кани Живков, а ти. Ти си кмет. Живков отдавна не е кмет на София...
Здравата се посмяхме с това.
Междуречки беше много пунктуален човек и много работа свърши.
Та това беше екипът за кандидатурата ни...
Направихме над 900 публикации за София и това беше в най-шибания
период, защото започнаха историите с турците у нас. Навън се беше
надигнала вълна срещу България.
Тогава Самаранч вкара правилото да се правят и изложби на страните -
кандидатки за Игрите, точно след двата големи бойкота на олимпиадите.
Строяха се павилиони, правеха се експозиции. После го отмениха.
При Георги Йорданов беше много къс пътят от идеята до действието.
Ангел Цанев когато стана министър на МВР, първата му работа - ама
наистина първата - беше да изгони Боян Радев, който беше охрана на
министъра. Не знам защо, не съм го питал.
Един ден се виждаме с Боян в кафенето на „София“ и той съвсем искрено
ми вика: Нямам пенсия! Той имаше стаж, беше на милиционерски щат,
състезател в „Левски-Спартак“. Получаваше някаква пенсия от около 200
лева. А Боян, всички го знаят, ако днес не изяде месо за 10 лева, той ще умре

22
от глад точно за месец и половина! И от там, почти за ръка, образно казано,
го заведох в Държавния съвет при Тодор Живков. Който каза: Това не може
да бъде! И Боян получи персонална пенсия! Но тези неща се забравят...
С Боян сме в добри, великолепни отношения.
Те, Боян и Петко Сираков, идваха всяка сутрин при мен в Олимпийския
комитет.
- Мили бате Ваньо!... Мили бате Ваньо!...
После по телевизията той - беше пиян - ме нарече пияница!
Оттогава седемдесет пъти ми се извинява! Аз му казвам: Тази работа е
забравена, нито съм се обидил, нито ти си искал да ме обидиш! Но охладняха
отношенията ни... Не то!

Сеп Блатер го познавам още когато беше секретар на

ФИФА
Сеп Блатер го познавам още когато беше секретар на ФИФА при Хавеланж.
Хавеланж идва два пъти в България. Във връзка с нашата кандидатура за
Зимните игри, като пожизнен член на МОК. Тук се запознах с Блатер.
Хавеланж беше много умерен човек. Той си легна рано вечерта. А ние с
Блатер успяхме да се побратимим.
На световното в Мексико стана белята с Николай Колев – Мичмана.
(Николай Колев - Мичмана - спортен коментатор, работил дълги години в
БНТ. Свидетел е на 9 олимпийски, 8 световни и 7 европейски първенства по
футбол. Негова е Фразата „Господ е българин", изречена след гола на Емил
Костадинов срещу Франция, с който националният отбор на България се
класира на световното първенство по фут бол през 1994 г. в САЩ. Умира
на 10 юни 2004 г. след кратко боледуване - бел. ред.)
Аз отидох там във връзка със софийската кандидатура, за да мога да се видя
с повечето хора. Съвпадна със световното по футбол.
На летището ме посреща Мичмана, ама плаче с глас. Имаше един българин,
бай Тошо, който остава в Германия още по време на войната. Луд запалянко,
доста заможен човек. Той не беше изпуснал нито един мач на националния
ни отбор - където и да е! И там, в Мексико, беше дал кола на Мичмана - да
може да отиде до Акапулко. Един нов „Фолксваген“, пълен автоматик.
Мичмана прави маневра на един паркинг - да излязат и да тръгнат, жена му
е отзад, зад колата. И като я плесне, чупи й коленете! Веднага й правят
някаква операция в Акапулко. Оказва се обаче, че операцията са я правили
недипломирани студенти, а не хирурзи. А според мен - направо ветеринарни
доктори! Защото започва да прави гангрена! А Мичмана полудява! Викам
му: Спокойно, отиваме във ФИФА.
23
 Влизаме при Блатер и му казвам:
- Сеп, страшна трагедия! Това е водещ български журналист, работи в
нашата телевизия. Да вземе тука някакъв простак в Акапулко и да сгази жена
му!
Нашите журналисти имат застраховка, а жената нямаше, бедна работа.
За такова първенство винаги има официална болница, както и във всеки
град, където има състезания. Блатер вдигна телефона, самолет прати,
докараха я и веднага нова операция. Всичко направи. И сега, където ме види,
тя ми целува ръка. Но говоря за друго - за човещина и за отношения между
хора.
Сеп Блатер беше президент на ФИФА, а Руфинен - генерален секретар. Не
беше минала и една година от избора на Сеп - и Руфинен му прави преврат.
Подготвя всичко.
Парите на ФИФА за реклами бяха вложени в една фирма, а тя фалира. Но
подписа го е сложил Блатер и Руфинен използва това.
И на конгреса на ФИФА в Кипър се започна една! Този се изказва, онзи се
изказва - всичко е срещу Блатер. Конгресът не е срещу Блатер, обаче ако
тръгне натам - отиде! Аз вдигам ръка и Руфинен обявява:
- Доктор Славков!
Станах, говорих и нещата се обърнаха. После Сеп ми вика: Що ти трябваше
да се бъркаш? А аз си викам на акъла: Откъде-накъде и аз се бутам в
шамарите!
Станах и казах:
- Вижте какво! Това не е подготвена точка от дневния ред и сега всичко
това са импровизации. Предлагам ви с овации да приемем встъпителното
изложение, което направи Сеп Блатер, и да му дадем една година, за да ни
представи пълен отчет!
Започвам да ръкопляскам пръв, залата след мен - и отиде превратът!
Руфинен се опита да каже, че ние още не сме приели дневния ред, но залата
взе да му се смее. Защото, като приемем дневния ред, можем да започнем
отново дискусия по въпроса...
Доста писаха по пресата за изказването на този соцорганизационен
работник на конгреса. Веднага Блатер ме направи член на две комисии, а аз
вкарах и куцо, и сакато в комисиите на ФИФА.
Проблемът с Блатер беше, че той дава пари от федерациите на една
рекламна фирма, която фалира. Например няма 90 милиона долара. Фирмата
възстанови част от парите и в края на краищата Блатер излезе сух. Но каква
ситуация - няма 100 милиона долара! Прас главата - и хайде!
После аз смених формата на европейското първенство. Заедно със Суркис.

24
 Тогава нямаше за европейска купа, нямаше за шампионска лига. Беше само
една - шампионската лига. И беше пет отбора от Англия, четири - от
Испания...
А ние тука се изпоборичкваме без всякакъв шанс да вървим нагоре. По-рано
това беше пълен жребий - когато имаше 32 европейски страни, преди разпада
на Съветския съюз и на Югославия.
И с председателя на „Динамо“ - Киев Суркис, който е украинец, направих
едно официално писмо до Йохансон, председател на УЕФА, с доста
категоричен тон. Че ние, низвергнатите, сега сме 23-24 страни. Спокойно
можем да се отделим, що се отнася до организация на клубните отбори. И
тогава Йохансон покани мен и Суркис в Истанбул на Изпълкома на УЕФА.
Направих изложение, Суркис също се беше подготвил. И тогава се реши тази
нова схема. От нас отиват първият, вторият и третият и носителят на купата.
Но първият играе в групите на Шампионската лига, ако може. Ако не - си
остава в група „Европа“. Отборите, които отпадат, и те отиват в група
„Европа“. Тоест даде ни се шанс, който ние все изтърваваме...
Та промених и това. И е доста по-справедливо - ако можеш, играеш. А
преди това априорно в Шампионската лига играеха пет испански, пет
английски, пет германски отбора... И се стигна до това, че два-три пъти
купата я печели не шампионът на страна, а вторият или третият отбор. Та
даже имаше финал, на който не отиват два шампиона. Шампионска лига не
е на шампионите, а лигата е шампионска. Преди това беше само на
шампионите, на чист жребий.
Както когато се обединиха ГДР и ГФР, всички казаха - сега те ще бъдат
олимпийски шампиони! Кур! Обединена Германия започна да взима по-
малко, отколкото ГДР взимаше. Защото спортът не се администрира. И аз
сто пъти съм го казвал: Силата на спорта е в неговия консерватизъм! Ама кой
ме слуша - никой!
Много пари влязоха във футбола. А ние пари нямаме. Нямаме. Разсипаха се
структурите, които изграждаха не само футбола. Бутнаха така наречените
дружества, защото били тоталитарна форма на ръководството на спорта.
Преди това какво беше? Имаше окръжните съвети, окръжните комитети на
партията. Ако не вървеше футболът, се стигаше до смяна на първите
секретари. Полагаха се грижи. В Плевен и не само в Плевен, а и в Добруджа,
където мини няма никакви и никога не е имало, бяха назначени футболисти
миньори, за да вземат заплати по най-високи тарифи. Което си беше една
наистина скрита професионализация, но стигаше само дотука. И евентуално
да си купиш кола без ред. Но условията ти да спортуваш - условия.
Защо мутрите дойдоха главно от спортните среди?
Няма откъде другаде да дойдат! За тях всичко спира и са най-
онеправданите.

25
 Защо казвам, че високо спортно майсторство няма да имаме?
Тогава 90 на сто от тези, които отиваха в спорта, бяха уредени за цял живот.
Армията, милицията, жепето, строителните войски -всичко беше на
военизирани начала. Получаваш чин, най-малкото - осигурена пенсия. За по-
отявлените спортисти имаше апартамент, имаше кола, имаше пътуване.
Премии отделно - мизерни, не е като сега. Сега получаваш за всеки мач
премия! Глупости!
Ние ставаме шампиони - хайде футболистите, ако станат шампиони,
взимаха по 200 лева. Това е премията! На нас ни даваха по 50, нямаше 100
лева. Но аз взимах стипендия. И от клуба взимах стипендия, и от института.
Когато стана скандалът между „Левски“ и ЦСКА и те се сбиха -доста хора
изгърмяха, включително Христо Стоичков, който не участва в данданията и
изгоря напълно незаслужено. Изключените бяха четири-пет играчи. Тогава
смениха имената на отборите. И се надигна вълна да бъдат закрити
спортните школи. Между другото Милко Балев най-много настояваше.
Обаче аз вече бях председател на БОК и разговарях лично с Живков. И му
казах: Ако се закрие армейската школа, това означава край на българския
спорт. Защото там имаше над 400 спортисти. 33 вида спорт развиваха в
ЦСКА. Аз като върл левскар съм майстор на спорта от ЦСКА! Защото тогава
бяха тези сливания - „Червено знаме“, „Септември“, накрая - ЦСКА
„Септемврийско знаме“. Моят колектив на телевизията беше в района на
ЦСКА. И ние носехме най-много купи от работнически и други състезания
за ЦСКА - бяхме първенци. Винаги ме канеха - те имаха такава традиция:
връчване на купата на министъра. Вече я няма. Тогава всички спортове бяха
към министерства - няма какво да говорим!
Бяха решили в ЦСКА да закрият художествената гимнастика. Шеф беше
адмирал Добрев, Жулиета Шишманова беше жива легенда на българския
спорт. И седим един до друг - Джуров, Жулиета, аз и Добрев. Вече има
решение да се закрива гимнастиката. И Жулиета през мен му говори на
Добрев:
- Защо я закрихте, бе, защо я закрихте!? Как не ви е срам! Утре ще отида
при министъра и ти ще видиш!
Говореше му на „ти“.
Те говорят през мен, аз се правя, че не чувам. Даже по едно време му викаше
„абе, адмиралче“!
А адмиралът се защитава:
- Това е женски спорт! В армията жени няма!
- Добре - казва му тя, - къде да отидат съпругите на офицерите, къде да
отидат дъщерите им, В „Левски“ ли да отидат?
И въпросът се реши. Върнаха си художествената гимнастика.

26
 Тогава успях да спася спорта при военните. И то най-вече -аз, левскарят -
се борих да остане Централният спортен клуб на армията.
Продължават да се подиграват с уводната статия на „Работническо дело“
„Докога ще се търпят недъзите в българския футбол“. Продължават да се
подиграват! И да ги питам защо?
Това, първо, показва кой ръководи държавата - пак говоря за ЦК на
партията. И, второ, веднага се взе отношение по един скандален въпрос! За
насилието и, бих казал, за самозабравянето. Което в една държава, правова и
с ред, не бива да има.
Скандалът във футбола тогава беше сериозен. Тогава смениха и имената на
отборите. Станаха „Витоша“ и „Средец“. Взе се решение да няма
преминаване от един софийски отбор в друг без взаимно съгласие, да няма
кражба. Даже Милко Балев се пенявеше да се направи още една решителна
стъпка - демек да се девоенизират и да не се бъркат силовите ведомства в
спорта.
Тогава говорих с Живков - това означава край на българския спорт. Сърбите
имаха такова решение преди - завършиш гимназия и отиваш войник. И си
утрепаха спорта! Две години отиваш, няма военни школи, няма тренировки,
няма състезания и чао! Оттогава те в индивидуалните спортове нямат
никакъв успех! Така стана.
Защо сега не излезе някой от правителството? Не говоря да изкореним
недъзите и да има уводна статия във вестник. Но да се появи с позиция, с
действие.
Аз питам: Къде отидоха тези, които пълнеха стадиона и рипаха като
маймуни - Евгени Бакърджиев, Венци Коня, Сашко Божков, лека му пръст,
Георги Марков. Къде са сега? Всички бяха министри, заместник-
председатели на Министерския съвет. Защо не помогнаха на спорта?
Построиха си замъци и дворци и не помогнаха. Защото не ги интересува -
като държава!
Всички се изказват за спорта, всички имат виждания и никой нищо не
прави.
Но както се пееше на Женския пазар:
„Работят работници, покриват къща. И изтървали от горе един лист
ламарина. Листът от горе пада на земята. А долу върви една учителка, води
децата от детската градина. И листът ламарина реже на дечицата главите, а
учителката я реже през кръста.
Там наблизо минавал влак. Машинистът се загледал, загледал се и
стрелочникът. Та не преместил стрелката, влакът минал границата и влязъл
в Сръбско. И така започнала Първата световна война...“

27
 Направихме телевизионно студио „Орландовци“, в
читалището.
Направихме телевизионно студио „Орландовци“, в читалището. Там се
снимаха новогодишните програми, мюзиклите на Хачо, доста неща се
снимаха. И на около 20-30 човека в този район дадохме работа. После изобщо
дума не даваха да се превърне в най-обикновено читалище. Телефон
прокарах, аптека направихме.
С Хачо бяхме неразделни. Аз работех до късно, той снимаше до посред
нощ. След това затваряхме два бара. Освен това ходехме у тях да играем
табла.
В Хачо имаше и една рулетка, Георги Стойчев, понеже бързо се напиваше,
залага, вече няма и пари, нищо, но така спи до рулетката и се опитва да
открадне нещо и само викаше: Ноар, ноар, че пак ноар! - все залагаше на
черно.
Играем една вечер табла, Хачо губи много от лицето Цачев и вика: - Нямам
пари, нямам нищо. Но понеже ми прокараха парно, в мазето имам два тона
брикети!
А Христо нямаше никакво отопление. И му вика:
- Утре да ми ги докараш вкъщи!
Два тона брикети се изваждат, карат се и се доставят!
На Хачо аз му взех грамофоните плочи. Една вечер му отрязах главата на
табла. Той пак няма пари. И му казвам:
- Аз събирам плочи и ще взема от твоите!
Той вика:
- Взимай, взимай!
А той има много плочи. Взех около 1,80 метър от плочите му. После като
сметнах цената им спрямо дълга на Хачо, една плоча излизаше около 200
лева. Иначе цената им в магазина беше 2,30 лева. Имаше и подаръци,
надписани за Хачо. Качвам плочите в колата и заминавам за Пловдив, при
Начо Културата (Атанас Кръстев - Начо Културата (17 септември 1922 -
25 ноември 2003) - наричан с любов от мнозина „кмета на Стария Пловдив".
През 1969 г. създава и до 1986 г. ръководи управление „Старинен Пловдив",
като възстановява и развива архитектурно-историческия резерват. Той е
основният инициатор и радетел за разкриването, реставрирането и
реконструкцията на Античния театър и Римския стадион - бел. ред.). А
Начо Културата купил за дома, в който живееше, в кметството на Стария
град, една чешка радиола - радиошкаф с грамофон. Но няма плочи. И аз
казвам на моя шофьор:
- Изпразнете багажника! И го подарете на Стария град!
Което и става!

28
 Да му бях поискал Античния театър в този час - щеше да ми го даде. С
документ.
И след два-три дни Начо ми се обажда:
- Какво е това, бе! Какво си ми подарил ти, бе! Тука на една плоча пише:
„На големия режисьор Хачо Бояджиев от „Тоника“!
Викам:
- На харизан „Балкантон“, гледат ли му се музиките бе, кретен!
Начо Културата ни обичаше! До един момент.
После се скарахме. Отишъл Христо Цачев при него и Начо не му дал да
влезе в една от къщите, които построи телевизията. И аз му казах да си ебе
майката!
Простихме си с Начо след време, аз му простих, защото на една майна как
да не простиш.

За разлика от сегашните недорасляци по

телевизиите
За разлика от сегашните недорасляци по телевизиите ние пътувахме
навсякъде из страната. Всеки ден някъде имаше хора от телевизията. Да не
говорим като направихме тези пет телевизионни центъра в страната. Общо
взето, ние имахме повече информация, отколкото всяка друга медия. И всеки
се натискаше да се види по телевизията. Иначе какво става във вестниците -
дописка от нашия кореспондент. Може да е била много по-съдържателна, по-
актуална и навременна, но какво от това! Написаното в днешния вестник
утре е на шапките на децата ни! Нали? Правеха се шапки от вестник.
Забравено е.
Телевизията имаше друга сила - да показва нещата от страната.
Защото могат да ти свирят в двора Моцарт, но никой да не знае. Това е като
в хубавия разказ на Азис Несин „Не правете преврат, като вали“ (Азис Несин
(20 декември 1915 - 6 юли 1995) - турски писател сатирик. Носител на много
награди от Турция, СССР, Италия, България. Творбите му са преведени на
повече от 30 езика - бел. ред.). Там той разказва как тяхната нелегална
организация прави преврат. Един отговаря за армията, друг - за пътищата, аз,
пише Несин, отговарях за пощите и съобщенията. И, общо взето, страхотно
планиране. Но заваля дъжд. А когато в Турция вали дъжд, телефоните не
работят. И ние не можахме да съобщим за това, което направихме. И сега
управляваме, ама никой не знае, че сме ние! Класика!
И нашата работа е такава - стана тука превратът на Десети ноември и никой
не разбра кой го направи и докъде се докарахме!

29
 Кани ме Николай Бареков в едно предаване и тогава го смазах като
дървеница на стената.
Още на първия му въпрос викам:
- Чакай сега. Интервюираният може ли да пита интервюиращия?
-Да.
- Питам: Защо псуваш само БСП, когато коалицията е тройна? Защо? Като
ги псуваш, ти чел ли си програмата на тройната коалиция?
Той вика:
- В насипно състояние.
- Не е сериозно това. Книжката не си ли я видял? Програмата?
А такава книжка няма!
Той вика:
- Не съм я видял!
- Как не си я видял - на корицата, дето има петолъчка, корона и фес.
- Не съм я видял!
- И не си видял, че вътре има три цвята хартия?
Той ме гледа като теле. Като теле ме гледа.
Викам:
- Първото са бели страници, на които и трите партии са съгласни. Втората
е жълта, където двете не са...
- Ааа - вика, - а третата е, където и трите не са съгласни!
Викам:
- Ето, взе да вдяваш!
А то времето изтече... Гола вода!
Кани ме и след това, но имах работа.
Бях и при тази, дето се прави на сериозна с очилата си - Цветанка Ризова:
- С какво се занимавате?
А това беше точно след изказването на Ахмед Доган за обръчите от фирми.
Викам:
- Имам една офшорка сега, в Кипър. Внасяме от там обръчи. Обръчи за
каци.
Ама сериозно го говоря. Тя ме гледа.
- Ама напоследък каците взеха да се разсъхват. Внасяме и кълчища. Имаме
и ново направление - чепове.
Аз сериозно го говоря, а тя сериозно ме пита. Офшорни фирми, чепове,
обръчи и кълчища! Изобщо не вдява!
Не може да има всезнайни. Или ако се занимаваш с хора от различни
направления, въпросите трябва да бъдат на житейски теми, не по
специалността. На житейски теми.

30
 Навремето имаше „тясна“ и „широка“ специализация. И Ангел Балевски на
едно съвещание обясни тези термини. „Тясна специализация“ е, когато човек
за нищо знае всичко. А „широките“ специалисти за всичко не знаят нищо!
Димитри Иванов, Джимо, е енциклопедист. Потомствен интелигент, учил е
в колежи, семейството около него.
Тома Томов непрекъснато беше сърдит на мен. Характер. Телец.
Саможивляк. Той няма приятели. Аз много наблюдавам тези неща. Не в
общия план: Кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа колко е две и две!
Въпросът е - имаш ли среда? С кои се виждаш?
Той приятели няма. Все пак не живее на остров. И е доста надменен. Но
Томето се откроява над тази паплач.
Николай Конакчиев е от журналистическо семейство. Баща му е бил
дописник, бил е в секретариата на Съюза на журналистите. И сестра му,
Мери Конакчиева, е журналистка.
Конака се ожени за Ани, дъщеря на сина на генерал Займов. Клавдия е
сестрата. А младият Заимов беше дипломат. И вечно лютият спор! Бях по-
близък със сестрата, брата само съм го виждал. Но веднъж попаднах в
битката между тях. Братът много държеше, че генералът е един най-
долнопробен съветски шпионин. А Клавдия твърдеше, че той е един
доблестен царски генерал!
Пуническа война се водеше.
Тя се ожени за един журналист - евреин. Те сега доста го разнасяха, за да
псуват Мартин Заимов - ей го, еврейчето!
Заимови ми извъртяха такъв номер!
Изгубихме битката за Зимните игри в Лозана. Гласуването беше сутринта.
За да се утеша, аз се усамотих в моя апартамент с една от нашите преводачки.
И таман бяхме преминали към разискванията - защо, аджеба, загубихме, - и
на вратата се блъска! Отварям. Двамата братя Заимови ми подаряват един
декоративен швейцарски часовник. Рул, кормило на кораб, защото аз бях
запален по морето. Мартин и брат му! И ми казаха, че се омитат при тате.
Та не можах като хората да направя разбор на загубата ни...

С Васил Цонев и две девойки сме на Пампорово

С Васил Цонев и две девойки сме на Пампорово. Две учителки от едно
разградско село. Ако бяха родени от Загреб на там - нямаше да ни погледнат!
Такива хубавици!
И по едно време тази, която беше с мен, като се развика: Олеле, олеле!
Викам:
- Какво олеле, бе! Нито ми е толкова голям, нито те насилвам!

31
 - Не това, не това! Кой ще ми повярва, че съм била в леглото ви, другарю
Славков!
Викам:
- Ще повярват!
Като отидох с младата художественотворческа интелигенция в Разград, й
се обадих и тя дойде на вечерята. Сложих я да седне между мен и първия
секретар - та повярваха всички!
Бяхме на един лов, където Васил Цонев разви други виц:
- Ето го Янчо - тивистар! Коста Цонев - киностар! Иван Славков -
суперстар!
А всички ние почти в хор казваме:
- А Васил Цонев - много стар!
Все така се раждаха тези лафове - да ти е кеф да общуваш с тези хора!
Христо Цачев, Сашо Бешков... Подготвени, много чели!
Майка ми не можеше да го понася Васил Цонев, но за известно време.
Беше направила доста остра забележка за двама - Георги Янакиев и
генерала Васил Василев. Че като са на зор, не излизат от вкъщи, когато
всичко им е наред - обратната история!
Според нея Цонев ми влияеше много зле! То не се знае кой на кого, защото
моите възможности...
Докато един ден майка ми не попита:
- Абе, Ваньо, какво прави Васко, отдавна не се е обаждал?
При което стана ясно, че тя е разбрала кой е Цонев!
Васил Цонев най-често на жена си го казваше това - когато човек направи
задължителните си доставки у дома, излишъците може да ги хвърли на
кооперативния пазар!
Той много се влюбваше! Правеше се на граф Монте Кристо!
Казваше:
- Хора без личен вкус! Човек наебе нещо, те тичат да се женят за него!
С Васил Цонев сме на Байкало-амурската магистрала.
Накрая толкова се разкаляха пътищата, че не може със самолет да излетиш.
Там самолетите са малки и излитат от ливади. Но като се разкаля, и те спират.
Трябваше да отидем до Иркутск, но вече нарушавахме много графика.
Качихме се на влак, поиграхме с Васил Цонев карти на две ръце. Двамата
спяхме в едно купе. Аз си легнах и заспах, а той отиде да сваля тази,
бордпроводницата! Уж да пие чай! И не знам кога дойде в купето.
Пристигаме на гарата на обед. Идва един от нашите съпровождани, а Васил
спи още. Онзи чука на вратата. Викам: Да, отварям. Руснакът си подава
главата и вика: Време е! А там навсякъде, каквото и да правиш - не може да
влизаш навътре в гората, защото може да се изгубиш в тайгата, всичко е

32
блато, може да потънеш. Това са суровите закони на тайгата, които трябва да
се знаят.
Васил си махна очилата, целият подут!
И този, съпровождачът, младият комсомолец, казва:
- Но какво е това! Още спите!
А Васил му казва:
- Тот, кто не спит ночью, спит днем. Этот суровый закон тайги!
Суровият закон на тайгата - като не спиш нощем, спиш през деня...
На БАМ Васил Цонев вече нямаше сили да пие повече. На последния тост,
с който сложихме края на нашето пътуване, той стана и каза:
- Товаришчи, мы строим БАМ...
А те вкупом му отговарят:
- ...а БАМ строит нас!
Той им казва:
- Нет, товаришчи! Водка нас растравлят!
Борис Пастухов беше първи секретар на съветския комсомол - ВЛКСМ. И
когато с Васил Цонев бяхме на БАМ, се прибираме в Москва. Там Пастухов
даде галавечеря на екипа ни. И ни пита:
- Как беше на БАМ?
Васил Цонев му отговаря:
- Също като в България!
- Как така!
Цонев вика:
- Ами от ресторант на ресторант, от софра на софра!
Това е класика!
Защото на БАМ има сух режим. Но има ли чужденци - може да се почерпят.
Ние започвахме деня с руска закуска. Толстой Балкански тичаше да снима, а
Захари Иванов взимаше интервюта.
От там ни качваха на всякакъв вид превозни средства и отивахме на
следващата станция. Там започваше обяд, а Толстой и Захари тичаха да
снимат. След обяда ни качваха и отивахме на третата станция - за вечеря.
И затова, когато Пастухов ни попита как е на БАМ, Васил това му каза:
- Като в България - от софра на софра!
И беше прав.
После Пастухов стана посланик в Дания. Аз отивам в Дания и питам нашия
посланик:
- Как си със съветския посланик?
Той казва:
- Още не сме се виждали!
А той е в Дания повече от половин година.
Викам:

33
 - Така ли! Я му звънни!
Чухме се по телефона и му казвам:
- Утре вечер с твоята съпруга идвате на вечеря в нашето посолство!
И Пастухов дойде.

Много добър посланик беше Владо Гановски

Много добър посланик беше Владо Гановски, лека му пръст. Той беше
един луд левскар! На Сава Гановски син. Много сериозен научен работник.
Който разработи автоматизация на производството - в смисъл не е
необходимо да произвеждаш специализирана машина за всяка операция.
ГАПС - гъвкави автоматични производствени системи! Дето аз му се смеех,
че вече може да направи и автоматизиране на гъвкавото производство!
Общо взето, случайни хора не ходеха посланици. Ходеха свалени у нас от
властта, но да си тука във властта, значи все пак да си дресиран.
Борис Джибров беше шеф на единния държавен протокол.
С него живеехме доста дружно, препускахме из сексуалната нива. После,
като стана промяната, и той ме загърби. Както и да е! Важното е не тяхното
отношение към мен, а моето към тях.
Доктор Джибров беше много способен човек. Много организиран. Той
попадна в полезрението на Людмила в Индия. Той вече работеше там в
посолството. Иначе е хирург. Беше пришит към Людмила, тоест към нашето
семейство. Ние бяхме там цяла седмица. И тя остана с отлични впечатления
от него.
Джибров наистина издигна протокола на висота, защото го направи единен
- единен държавен протокол. Седемдесет на сто от дейността на една
институция, това е протоколът.
Джибров и Младенов бяха неразделни, което е нормално: Иначе беше
служител на Първо главно управление. Като всички дипломати.

С индийския посланик в София, който беше сикх,

бяхме много близки
С индийския посланик в София, който беше сикх, бяхме много близки.
Вкъщи ни гостуваше семейно, много достолепни хора!
Когато за първи път през 1968 година с Людмила и с Живков бяхме в Индия,
имахме един шофьор сикх, който ни обслужваше.
Този сикх каза, че има десетина деца. И само той работи. Издържаше цялото
си семейство с 60 долара заплата!

34
 Отиваме в най-известния ресторант там. Известен с храната си, с нищо
друго. Гърнета закопани в земята, нагрети със запалени дърва до червено, и
лепят вътре питки и пилета. Кухнята беше от областта Тандури. Нещо
страхотно вкусно. Бяхме шест-седем човека, поканихме и сикха да седне с
нас. Ние се нахвърлихме като невидели, а той хапна нещо дребно - и нищо,
никаква лакомия, едно достолепно държане. Обърса си мустаците. И накрая
каквото ми беше останало - към стотина долара, което за нас е нищо, - в един
плик му ги дадох.
Индийският посланик у нас беше и кандидат за Нобелова награда за
литература. Замалко не са му я дали.
Жена му имала брак преди това с англичанин. Много хубава дъщеря имаха
- като кукличка. Бяха на вечеря вкъщи облечени в сарита. И аз питам - за
колко време се обличат тези неща? Тя казва: За около половин час. Викам:
Добре, а ако мъжът ти чука на вратата, какво става! Умряха от смях!
Имаше една вечеря в индийското посолство, където се запознах с един
джентълмен, млад индиец.
Оказа се, че той е вторият или третият в йерархията на „Тата“. Две са
компаниите, които владеят Индия - индустриално-промишлената „Тата“ и
„Бирла“, която държи финансовия капитал.
Станахме си симпатични с младия човек. Той вика: Като дойдете в Индия,
обадете ми се!
Отивам в Бомбай да подписвам договор за сътрудничество. И проявих
интерес да видя Боливуд. Студия като студия. Ще гледате ли някой филм?
Хайде, казвам, два филма ще гледам. Изобщо не подозирайки, че ние у нас
сме гледали европейската версия на индийското кино. Оригиналният филм е
пет часа. И във всеки филм - както и в Арабския свят - трябва да има една
или две сватби най-малко. Защото там да се ожениш, струва майка си и баща
си, трябва да събереш неимоверно имане, за да си купиш булката. Бедните
затова ходят да гледат сватби по кината. Но човек трябва да познава Индия,
за да знае за какво става дума. Та се отгледах!
Казах на посланика при тръгването ми, че ще ми бъде приятно, като отида
в Бомбай, да се видя и с този джентълмен индиец. Разбира се!
Той му е пратил факс. И аз като слизам от самолета, не ми казват: Добре
дошъл на индийска земя! А казват: „Тата“ ви чака! И моето гостуване там
беше при „Тата“.
Посрещнаха ме в офиса на „Тата“. Върху мраморни плочи на десетина
метра височина от двете страни на входа е изписан текст. От едната страна -
какво „Тата“ са подарили на държавата. Атомните изследвания и централи,
железниците, „Еър Индия“ - направили са го и са го подарили на Индия. А
от другата страна е изписано с какво се занимават „Тата“ - фирмите,
заводите, концерните. Да полудееш!

35
 Дадоха ми вечеря на пристанището в хотел „Тадж Махал“. В хотела,
кръстен на най-голямата забележителност на Индия. Който е построен още
по английско време и там индийци не са пускали. Най-хубавият хотел в
Индия, където всеки може да преспи за две рупии. Там ми дадоха вечеря,
като за мен бяха приготвили една балерина. Класическа работа!
Специализирала и в Москва, при Галина Уланова. Нещо изключително.
Съпруга на дипломат, а дипломатът беше на мисия някаква. Обаче аз нямах
кеф нещо. При тях моралът наистина е на много високо равнище. И на такива
дреболии, каквито българите се радват...
А тя знаеше и руски, можехме да си говорим и секретни неща...
„Тата“ е нещо потресающо! Това ми е направило най-голямо впечатление в
Индия, като сила, като мощ!
В Индия бяхме настанени в дворец с Людмила. Следобед е, тя беше в
банята. И се развика по едно време. Отивам и гледам: вътре някакъв се мотае
в банята, слуга очевидно. Тя се заметна и излезе, а аз звъннах на звънеца и
дойде майордомът. Пита ме:
- Какво има?
Казвам:
- Как какво! Един мъж има тука!
А онзи още се мотае из банята.
И майордомът казва:
- Какъв мъж! Какъв мъж е това? Той е по-нисш от нисшите! Изобщо какъв
мъж, това не е човек!
Да видиш ти отношение към кастата!
Той е назначен да чисти. Има си работа и той си я гледа!
Вечерта като се прибрахме, пред една от вратите към апартамента той
спеше на чергата в коридора!
А В ЦК имаше една интересна среща. Стоян Михайлов вика цялото
ръководство на телевизията в отдела. Заместник му беше Радослав Радев,
преди това беше директор на програмата в телевизията, а преди това - в
„Народна младеж“. Вече беше започнало разгонването на телевизията.
Отиваме и викат:
- Във връзка с „Всяка неделя“ Радослав Радев ще прочете една справка.
И започва Радослав да чете.
Общо взето, обвинението беше, че двамата водещи - Кеворк Кеворкян и
Янчо Таков, получавали не знам си колко хонорари като възнаграждение.
Сравнено със заплатата на министър, не знам си какво...
Като особено беше подчертано възнаграждението на Янчо поради моите
приятелски връзки с него. Кеворк го водеше доста в парите - да кажем,
единият взема 10 000 лева, другият - 8000 за година, което е нищо. Високи
хонорари, големи пари, кой друг получава толкова, питат?

36
 Заключението на доклада на Радев беше всичко това да бъде сведено до
знанието на колектива на открито партийно събрание. И мъмрене ще има,
мен да ме мъмрят.
Трябва да кажа, че тогава ръководството се прояви наистина с един дух на
отбор, на екипност. Пръв се изказа Петър Кожухаров. А не го обичаха Петьо
в телевизията, защото той дойде от вън, от БТА. Беше кореспондент на БТА
в Берлин, немец, такава му дисциплината. Петър каза:
- Вижте какво, другари. Славков няма нищо общо с това. „Всяка неделя“ е
към „Информация“, аз съм директор, аз подписвам и отговарям за всичко.
След това се изказа Николай Антонов, шефът на техниката:
- Елате да видите! Ако това нещо се прави на запис, а 70 на сто от
предаването е на живо - каква техника, колко апаратни, колко студиа ще се
ангажират! Елате да видите какво се пести сега, с прякото излъчване!
После, Кево и Янчо за да прилъжат някой да дойде за събеседник - то не са
срещи, не са обяди, то не е ухажване, със собствените си коли ходят и т.н.
Още директори се изказаха и се видя, че работата не отива на добре.
Радослав Радев, понеже се намери в небрано лозе, каза, че вижда как отново
се проявява тука една наглост, едно самочувствие на оправдание и
високомерие. А скромността краси човека, това го знаем!
На което Христо Цачев каза:
- Другарю Радев, според мен скромността може да краси само скромните.
Защото гениалния го краси неговата гениалност!
И рухна постановката!
Всичко това беше подготвено зад гърба ми. Отишли при моя заместник -
Владо Панов, да се подготви тази справка. И аз му казвам на Стоян
Михайлов:
- Аз не знам за тази работа, не знам за какво ни викате. Иначе щяхме да
бъдем подготвени с някакви конкретни данни, а не тук да импровизираме.
На което той отговори:
- Как да ти се обадя, като теб все те няма!
Глупости! Не можел да ме намери.
И така приключи тази история на отношенията с ръководните органи и не
беше сведена до колектива... Глупости.
Тогава беше друго нещо. Тогава парите за медиите ги разпределяше
бюджетът. Както и валутата - така наречените пари по „второ направление“.
Пари имаше, лимит нямаше.
Как построихме станцията на Пампорово? Пари имам, лимит нямам! Нямам
материали - тухли, цимент и нищо нямам. И се обаждам на първия секретар
на партията в Смолян - Величко Караджов, той е помак. Викам: Помагай,
закъсваме.

37
 А когато правихме поредицата „1300 и 35 от тях“, започнахме от Смолян.
Представянето на окръзите, един по един. През Смолян тъкмо беше минал
дипломатическият корпус. С това започнахме и беше страшно предаване.
Казвам на Караджов:
- Ще дойда за съвет и за помощ.
И отиваме - Христо Цачев, Стефан Велев и две-три говорителки. Той
покани там едни сестри - певици от ансамбъла на Смолян, в една стара къща,
възстановена, всичко направено. Почти до средата на нощта говорихме. И на
сутринта той отвори неприкосновения резерв. Той знаеше, че аз тези неща
ще ги върна в срок. Отвори го и станцията на Пампорово стана за чудо и
приказ!
Като имаш бригадите, като имаш материала - за нула време става.
Те защо го направиха Игнат Раденков „Герой на социалистическия труд“,
дето построи Стражица след земетресението. Чепат характер - така се строи!
Как се строи? Дадоха му каквото поиска! Защо не го дадат на всички? А на
него му дадоха, защото беше бедствено положение. И той казва - ето, това е
моделът на строителство! Защо не продължаваш да строиш по същия модел?
Ама нямам материали! Е, няма...
Тони Андрейков беше режисьорът, който направи предаването за окръг
Кърджали. Беше преди конгреса на партията, трябваше всички окръзи да ги
изредим.
Предаването се казваше „Векове и кристали“. Бяха наснимали кристали, те
са на друзи. И след като се гледа това и започна обсъждането, един от
Кърджали каза:
- Векове и кристали, ама те, кристалите - малки, бе! Знаете ли какви имаме!
Имаме ей такива големи.
Тони Андрейков много се ядоса и вика:
- Добре, бе, кристали ще намерим големи, а вековете откъде да ги вземем?
В телевизията имах 15 рускини, български снахи, които работеха. От които
три-четири работеха наистина, четири-пет нищо не работеха, но не пречеха.
Останалите висяха в съветското посолство целодневно и ме псуваха, че аз
съм антисъветист. Аз, най-заклетият русофил - как съм работел против
Съветския съюз!
В телевизията работеха и много от жените на началниците.
Цеца Стоянова работеше при мен. На Петър Стоянов, шефа на Шесто
управление. Знаеше се коя е, но нито е парадирала, нито нищо.
На генерал Крум Радонов, която беше много активна в литературната
редакция. Докато не показа на ръка написано името „Тома Сман“ вместо
Томас Ман - и бе уволнена.
На Карло Луканов, първи заместник на вътрешните работи, жена му Мария,
химик, беше шеф на лабораторията - великолепен работник. Хубава жена,

38
интелигентна. И Карло беше великолепен човек. Той отговаряше после за
„Левски-Спартак“ от министерството. Той оглави акцията по арестуването
на Янчо Таков на границата.
Уляна работеше при мен. Израсна до директор. И сега - била снаха на еди-
кой си!
Като си помисля колко хора от спорта съм взел на работа в телевизията! От
шаха - Ленчо, от тениса - Чупето, от бокса - Стойно, Ампето, един футболист,
известен с това, че носеше обувки № 49, от колоезденето, от алпинизма -
Методи Савов, който се пенсионира в телевизията, леководолази.
Назначих жената на Гунди в телевизията. Всички - Гунди, Гунди, но той
като си отиде, нея я уволниха от работа, беше нещо в МВР. Теглиха й шута,
по стар български обичай. Защото Гунди бил левскар, спартаклия! И аз я
взех.
На Митата Якимов втората жена - Таня Димитрова. Тя работеше с Бригита
Чолакова. Идва Митата един ден и вика:
- Ване, Ване, така и така, няма работа. Филология е завършила.
- Сега къде е? - питам.
- Вкъщи си е.
- Хайде да не започва веднага, ама следобед да дойде на работа - казвам му.
Чупаров, един от най-големите ни тенисисти. От стар буржоазен род!
Владилен Попов, великолепен коментатор по шах. Владимир Илич Ленин -
Владилен, Ленчо. Беше треньор на републиканския отбор по шах. Добър
бриджор.
Ричард Груев също беше в телевизията. Ричард е доведен син на Дечко
Узунов, но той не го осинови. Олга - майка му, дойде при мен и ми вика:
- Ванчо, като завърши образованието си, нали ще го вземеш в телевизията?
- Как няма да го взема! - обещах аз, като знаех, че той никога няма да го
завърши.
И му го казах след време на Ричард това, но той не ми се разсърди.
Ричи все пак завърши биология. И както каза един от нашите критици - тя,
Олето го завърши!
Много добро момче е Ричард.
Беше минало много време, Мила беше починала, идва Ричи при мен и вика:
- Ти помниш ли, че бай Дечко - той така му казваше - нарисува една глава
на Мила и каза, че ще ти я даде. Акварел!
Казвам:
- Помня!
Нищо не помня.
Помня, че като сключихме брак с Мила, вечерта бяхме у бай Дечко. И
Ричард ми донесе картината.

39
 Ставаше за коментатор Ричи! Най-голямото му постижение беше на едно
рали - такъв автомобил, на завоя скоростта пада с 200, в момента двигателят
има 16 хиляди оборота. И казва - да не си бутало в този момент!
Кольо Йотов - защо го уволних от телевизията? На Пробега на мира влизат
в стадиона трима колоездачи, единият е наш. Сбутаха се нещо и този, който
водеше колоната, падна. И Кольо вика:
- Браво! Преби се!
Браво ли! Хайде вън! На другата сутрин го уволних.
Моята емоция ще бъде същата, но тук става въпрос за подготвеност. Шанс,
малшанс, но не бравооо, преби се! Не по този начин.
В Пловдив направихме експеримент - на един Първи май да няма
манифестация. Искахме да има Първомайски празник на стадиона и
пловдивчани го направиха. Телевизията го показа специално и останаха
всички доволни. Това ми беше идеята, но не можах докрай да я докарам -
изобщо да няма манифестации, а да се правят такива спектакли в големите
градове и да си стане един празник. Да си остане само манифестацията на 24
май. Аз не съм изтървал нито един 24 май да не отида на манифестация. Това
си носи друг цвят.
И тогава, когато обсъждахме нещата в Пловдив, от бюрото взеха да се
пенявят, че сме дали парите за центровете във Варна и Благоевград, а за
Пловдив малко внимание сме обръщали, Христо Цачев накрая забоде:
- Каква е грешката на Пловдив, знаете ли?
- Не, не знаем.
- Съединението. Щяхте да бъдете сега или част от Варшавския договор, или
част от НАТО!
Много хубаво беше!
Васил Шейтанов беше главен редактор на просветните предавания.
Истински анархист. Направи сценарий по една новела, публикувана в
списание „Огоньок“. „Той ме уби край Прабанг Набанг“. Направи сценарий,
снима се новелата. Правим и премиера в киносалона на Студентския дом.
Поканихме и виетнамския посланик. Салонът беше пълен, после имаше
организиран коктейл. Чукаме се с виетнамския посланик и аз го питам: Как
е? Той вика:
- Хубаво, но това не е виетнамско!
Оказа се, че за Камбоджа ставало дума!
Викам:
- Знам, бе! Ама нали нямаме камбоджански посланик тука...
И после му казвам на сценариста:
- Василе, как можа, да ти еба майката!
Той вика:
- Карай да върви, бе!

40
 А иначе то си беше литература, разобличаваща американската агресия в
Индокитай! Голяма работа! Къде Виетнам, къде Камбоджа!...
Та тези преходни неща като ги обобщи човек, и придобива представа, как е
работено.
В Москва беше най-великият куклен театър - на Сергей Образцов.
Направиха си една велика гавра със съветската телевизия - „Повредата не е
във вашия телевизор!“
Върви репортерът по „Арбат“. И казва:
- А, ето тук случайно виждам маестро - не знам си кой, велик свирач на
пиано, който се връща от турне в Австралия, Канада, Китай...
И изброява половината свят. Маестрото е там с фрак, с папийонка.
- Каква хубава случайна среща! Колко хубаво би било, ако можехте сега да
изсвирите нещо!
На което маестрото отговаря:
- Аз пък случайно си нося рояла с мен!
И започва да свири!
Ташак!
Лапин, шефът на Гостелерадио, дълго време му беше сърдит на Образцов.
Скечът е убийствен, ако е хубав. И ако не го приемеш с чувство за хумор -
отиваш на кино!
Това беше феноменът на телевизията! Милион телевизора е имало в
страната. А и ток имаше навсякъде вече. И какво ще правиш? Там, пред
екрана! Телевизорите бяха скъпи, но токът беше без пари - цял ден да ти
надува главата, нищо не струва.
Вестниците какви тиражи имаха? Кой четеше вестници? Новините, всичко,
от телевизията. То и сега е така - какво е казала телевизията! Тогава това
наистина си беше стандарт! И то обилно. Това беше феноменът на времето,
на тези години - 70-80-те. И след това се отвори потокът на информация.
Пак имахме някакво мъмрене, защото наказания за нас нямаше. Не говоря
за телевизията. За културния фронт - какви наказания? Ако си председател,
те сменят или те уволняват.
Една Нова година остана луфт между словото на Живков и часовника в
дванайсетия час. Телевизията - окей! - часовникът стои на екрана и си цъка.
А в радиото - мрак и тишина. И веднага започнали да звънят хората, които
слушат само радио. Направиха ни остра забележка.
Защото словото ние го снимаме, телевизията, а се излъчва синхронно с
радиото. И това си беше едно изпитание. Да правиш програмата и да я
внасяш някъде за одобрение.
Затова цитирах разказа на Азис Несин: Не правете преврата, когато вали
дъжд, никой няма да разбере, че управлявате...

41
 Един ден идва Митка Гръбчева в телевизията. Идва при мен заедно с
кадровика, който е общ за Комитета за телевизия и радио. Вика:
- Иване, синът ми Сокол ще се жени за едно момиче. Тя е била конферансие,
в смисъл има някаква практика. И да я назначиш за говорителка.
Викам:
- Митке, аз не съм назначил нито една говорителка в телевизията! Имаме
си програмен директор. Там пускат кога ще има конкурси, правят си комисия
и те назначават говорителите специално!
Казвам й:
- Не мога. Стефан Велев е човекът. Ето, Трайко го познава много добре,
вървете при него!
Те слизат долу и там се разиграва сцена. Секретарката им казва:
-Другарят Велев води заседание!
Митка тръгва направо и влиза. А Трайко, който беше голям мъж, не смее да
влезе, знае Стефан Велев какво представлява. И само си е подал главата през
вратата. Стефан погледнал Митка -ни я знае, ни я познава.
Тя му казала:
- Идваме от Славков!
И започва да му обяснява за какво става дума, без да казва коя е, а че трябва
да се назначи една говорителка.
Стефан й казва:
-Вън!
Тя вика:
- На мене! Аз, дето пистолетът ми е в чантата непрекъснато! На мене - не!
А Митка е застреляла генерал Луков! (Генерал Христо Луков (6 януари 1888
- 13 февруари 1943) - министър на войната (1935-1938) в правителството
на Георги Кьосеиванов. Когато България официално застава на страната
на нацистка Германия, Луков смята, че законодателството на България не
е достатъчно антисемитско, и се бори за прокарването на закони, по-
близки до законите на Адолф Хитлер. Убит е през 1943 г. пред дома му от
член на бойните групи на БКП - бел. ред.)
Стефан казва:
- Трайков, сега ще й взема пистолета и ще ти го завра в...
И ги изгонва!
Обявяват конкурс, момичето се явява и го печели. Сребрина Хашъмова.
Много хубаво момиче.
Ожениха се, мина време и много бързо се разведоха със Сокол.
Митка пак идва при мен, да я уволнява!
Викам:
- Митке, ти много добре помниш, че не аз я назначих! И ако има причини,
директорът или съветът ще я уволнят! Долу, при Стефан Велев!

42
 И момичето остана да си работи.
Спечелилите конкурс дълго време имаха изпитателен срок, не ги
назначаваха веднага, Стефан ги мачкаше - не е за приказка. Както трябва да
бъде фактически.
Гръбчев беше много строен човек. А Митка - едно сухо тяло, много остра.
Ама да отидеш да убиеш човек, се иска характер!
Много лесно проверявах коя от говорителките с кого си ляга. Виках на
Стефан Велев - кажи на еди-коя си, че мисля да я местя на друга работа! И
до половин час ми се обаждаше някой.
Трябва да призная, че не съм назначил нито една от говорителките в
телевизията. Но с всичките - без една, съм имал интимни разговори. Няма да
кажа коя е, за да не се обиди, че е била пренебрегната!

Сега много се говори за НДК

Сега много се говори за НДК, но фактически това е емблематичният
строеж на София. След Ларгото, разбира се. И доста хора претендират, че те
са в основата на издигането на НДК. И са прави. Защото това си беше като
битка. Една битка за нула време да се построи. И се построи.
Съпротива имаше, както имаше съпротива за кандидатурата на София за
Зимните олимпийски игри. Не някаква организирана съпротива. Но когато
се концентрират пари някъде, всички други мислят, че за тях няма да има
нищо. Но имаше сила, която да каже!
Аз бях против НДК (По предложение на Людмила Живкова на 27 декември
1977 г. Министерският съвет решава да започне строителството на
Национална конгресно-концертна зала (сега Национален дворец на
културата) - бел. ред.), защото беше конкурент и всичко отиваше там, а
нищо на строежа на НРТЦ. Коцето Дървингов отиваше на НДК в 4 часа.
Посрещаше първите бетоновози. И ако дойдат пет вместо нужните три, той
изпращаше два на НРТЦ. Каквото се построи - всичко беше по негово време!
И той се самоуби при гаджето си. Когато го изгониха от телевизията, стана
директор на БУЛСТРАД. И ни даде на Олимпийския комитет една от десетте
акции на БУЛСТРАД, но ние не можахме да я запълним. Тогава 100 ООО
лева бяха много пари! А ние нямахме в комитета. Говоря ти за мъжки
отношения! Самоуби се. Много тежък развод, съпругата му взе сина му,
майка му умря. А беше много мнителен. Започна да пие психотропни. И се
свърши.

43
 Имаше един уговорен мач с „Перник“
Имаше един уговорен мач с „Перник“. На „Перник“ им трябва една точка
от нас, за да останат в групата. Ние вече ставаме шампиони.
Аз съм на Рилския манастир и се връщам за второто полувреме. Заварвам
1:0 за „Левски“, защото нашите вкарали един гол още в началото. И после
започва лигавенето, за да стане 1:1 на едно. Обаче някакъв - на който Буцата
и сега не си спомня името и се чуди защо го е сложил тогава в отбора - като
се извърта от центъра, и удря топката горе в ъгъла на вратата, дето паячето
си прави къщичката. Гол! Той тича да го прегръщат и поздравяват за
майсторския шут, а те тичат да го бият!
На полувремето Вовата Жечев, централен защитник, не иска да излезе на
терена. Вика: Аз съм национален състезател, няма да се излагам! Та то не
беше свинка, не беше чудо, за да стане 2:2!
Савченко, който беше съветник на МВР от КГБ, един много фин човек и
страшен запалянко, беше на мача. Тръгваме си и той ми казва:
- Да здравствует дружба шахтьоров! (Да живее дружбата между
миньорите!)
Иван Вуцов реши да помогне на „Сандански“. С каква цел - не мога да се
сетя. А те играят квалификация - два мача. „Самоков“ -„Рилски спортист“ и
„Вихрен“ - „Сандански“.
Отиваме на стадиона. „Вихрен“ бяха били вече „Самоков“ с 1:0. Втори мач
играят - за общ резултат. Отиваме с колата. Вуцата, аз с едно гадже и Ването
Йосифов водим главния съдия.
Спирам аз на стадиона и при нас идва Иван Пешин, председателят на
спортното дружество на Самоков, който също почина. Той ме вижда и вика:
- Ооо, адаш, здравей!
След това си показва главата от колата и Вуцов. И той казва:
- Ооо, Иване, здравей!
Вече и Ването Йосифов като излезе от колата, той каза:
- Ооо, ясно! Ясна е играта!
Това беше отдавна.
Аз пари не съм давал на съдия. Като бях председател на „Левски“,
внушения съм правил, но пари - не!
Ето, Дано Жежов например. Водили са го вкъщи да го плашат с мен! Какво
да кажа! Той е голям съдия! Винаги съм го давал на младите за пример.
При един мач между „Левски“ и ЦСКА резултатът беше 2:2. И буквално в
последните секунди на мача пада дузпа за „Левски“. И Жежов я свири.
Защото големият съдия не спира като „Мислителят“ на Роден, чакай сега -
колко е часът, я да видим какъв е резултатът... Свири, истинският съдия
свири рефлекторно на това, на което е научен и което вижда!

44
 После той ми разправя: Свирнах и веднага разбрах какво съм направил! И
ми се отрязаха коленете! Но свирено. Защото едно е да свириш такава дузпа,
друго - да свириш несъществуваща. Бра ядове някакви, но все пак съм го
запазил!
Борето Александров беше най-скандалният председател на съдийската
колегия! По-млад от мене.
Приятел ми е още от махалата, но аз го махнах! Когато Жоро Илиев го
опердаши на един мач. Жоро Илиев му забожда един на Борето Александров
- и то пред Мишо Касабов и други от изпълкома. И никой не видял, кой го е
ударил! Самият Борето Александров ми вика:
- Кой ме удари - не знам! И добре, че пистолетът ми не беше в мен!
А той е човек от службите!
Викам му:
- Само това ти оставаше! Да ти го наврат и в гъза!
Нищо не видял! Махнах го. И сега сме приятели...
Макиавели в „Принцът“ пише: Давай на всички по малко. Като наказваш
един - докрай!
За „черните“ каси във футбола първите секретари на три окръга отнесоха
наказание! За това стана дума - кой ръководи държавата? Партията.
Тези каси са за допълнително плащане, за подкупи, разбира се. За това се
казва и „черна“ каса! Дават премии на работниците в предприятията -
фактически не им ги дават, а се заделят парите. Но то иначе няма свободни
пари.
А сега пари има - за такива цели - колкото искаш.
За първи взех пари от спорта, когато националният отбор беше на лагер в
Адриатика, Югославия.
Участвахме в Ядранската купа в Югославия. И когато след години те спряха
това състезание, аз като директор на телевизията го пренесох в България и
тука се игра две години.
Започват състезанията за Ядранската купа и се оказва, че румънският отбор
не може да дойде. А това нарушава цялата схема на играта. Ние сме там на
подготвителен лагер. Казват ни: Останете. Да се включим като осми отбор.
И платиха за това. Не си спомням колко. Колко е откраднал треньорът - и
това не си го спомням.
След първата тренировка, като ни раздадоха парите, аз казах на копелетата:
Сега дайте парите да са при мен, подготвил съм нещо! Какво съм подготвил
- нищо. Събрах една бала мангизи и ги дадох на треньора. Казах му:
- Пази ги, докато играем, важно е!
Майката му се еба! На целия отбор парите! Защото той мислеше, че съм
направил някаква търговия с кражби...

45
 Руси Сяров беше нашият треньор във водната топка. Той ни направи хора.
Бургазлия е. Брат му е Май Сяров, а баща им -Април Сяров!
Руси беше различен от всички други треньори. Събран и работлив човек.
Не се събираше с другите треньори да ядат и да пият. И не го обичаха много.
Грижеше се за нас, знаеше кой къде ходи, какво прави, научи ни на
дисциплина. Много свестен човек. Отиде треньор в Гърция.
После започна истерията с тези световни купи - байгън да ти стане. Много
пари се наляха там, много! Четох, че най-успешният тенисист досега, който
е спечелил най-много турнири - Джими Конърс, е взел около 1 милион
долара. Какви са били наградите! А сега само на финала на тенис игрите осем
души отиват и играят за 6 милиона долара... Първият взима 2 милиона,
колкото Джими Конърс за целия си живот!
А спортистите в античните игри са взимали един лавров венец, едно
маслиново клонче...
Когато бяхме в Рим във връзка с кандидатурата, „Рома“ стана шампион на
Италия - след 40 и повече години точно като „Славия“. Цяла нощ обикаляха
хората и колите, дегизирани в червено и жълто. Което беше приятно. Но по-
приятно беше, че в хотела за конгрес бяха отседнали представителките на
„Ревлон“. Тогава положих моите връзки с Австралия. На другия ден имах
среща с представителката на континента, за да продължим темата за обмена
между „Арома“ - България, и „Ревлон“ - Австралия. Обаче пред мен изникна
някаква друга грижа и аз тъкмо се чудех как да съчетая и двете, когато
намерих едно трогателно писъмце на рецепцията на австралийски. „Страшно
съжалявам, но съпругът ми пристигна!“ Ужас! Такова разочарование рядко
се преживява. Но аз оживях. Намерих сили да преодолея тази душевна мъка...
Но наистина това беше потресающо преживяване - „Рома“ шампион! Бяха
украсили рейсовете с митичната им Вълчица, която кърми Ромул и Рем. Но
така, че Ромул и Рем ги нямаше, а отдолу беше целият отбор на „Рома“! И
това на всички автобуси! Красиво!
А не „Батков вън!“, „Ицо е педераст!“... Е, това е България. И онова е Рим.
Нашите треньори бяха знаменити.
Един Райко Петров, професор по борба. ФИЛА, Международната
федерация, издаваше книгите му като библии. Той направи българската
борба.
Ами Иван Абаджиев, треньорът по щангите?
После - треньорите, които пращахме, не съм го започнал аз, разбира се, но
и там имам участие. Чолев, когото не искаха да го пратят обратно в Италия.
Аз го назначих на работа в телевизията и го командировах обратно като
телевизионен работник.

46
 Ставри Бъчваров, който направи кубинския бокс. После Ставри, лека му
пръст, стана председател на Съвета на всички треньори по бокс в цяла
Америка.
Минчо Тодоров - от Куба го пратих в Мексико.
Джелатов - треньор по бокс в Мексико.
Тодор Симов - създаде кубинския волейбол. Не искаха да го пускат от там.
Кастро се хвали на Живков с него, а Тодор Живков се пули:
- Кой е пък този?!
Той познаваше хората от хранително-вкусовата промишленост,
инженерите, но този - кой е?
Коста Шопов отиде в Турция при Демирел.
Величка Бонева от художествената гимнастика, ожени се за Димо Бонев от
нашия отбор. Отиде треньорка в Испания, Самаранч я задържа 20 години. Не
ни бяха виновни в гимнастиката само рускините и украинките после...
Имахме треньори по водна топка в Турция, във Франция.
Къде ли нямаше български треньори!
Пеневата чета! Едни момчета, създадени през 80-те години. Деца тогава,
през 1985 година вече бяха футболисти. 20-22-годишни. Но изградени в
друга система. Не говоря политически, а друга спортна структура. В БСФС
имаше хора, на които съм длъжен да спомена имената. Грую Юруков,
лекоатлет, специалист. Беше заместник-председател, дълго време
отговаряше за високото спорт-но майсторство и за олимпийските отбори.
Славчо Тепавичаров, който се ожени за Мария Титова и може би това го
потисна накрая. Той знаеше пулса на всеки състезател в България!
Какво са скаутските движения? Политика.
Преди Девети е имало движения, но за съжаление съсипаха хубавите им
имена - „Бранник“, „Ратник“, от славянското „рат“, война. Опошлени са в
друг смисъл. Но при онази власт независимо дали са се сменяли широки
демократи с леви кретени, тези организации не са пипани.
Това, което беше после комсомолът. Но в комсомола имаше и спорт,
комсомолът го развиваше по същество с държавната политика и училищата,
разбира се.
ДОСО (Доброволка организация за съдействие на отбраната - бел. ред.
ТНТМ - Техническо и научно творчество за младежта - бел. ред.) имаше -
моделирането и приложните спортове. Самодейността - също комсомолът!
Сега какво? Кой работи с младежта? Никой.
МХТИ също беше една напълно самостоятелна и добре финансирана
дейност.
Генерал Стоян Тонев, шефът на Военна болница, беше в ТНТМ към
младата интелигенция.

47
 Мисля, че БСФС беше първата обществено-държавна структура. Тоест има
избор, като форма на самоуправление, но се финансира от държавата.
Втората беше културата.
Това, за което съм се грижил за спорта, е да избираме за председатели на
федерациите от секретарите на профсъюзите и от секретарите на ЦК на
комсомола. Защото това бяха организации с много пари, а нямаха фантазия
как да си ги изхарчат. А Христо Цачев и Стефан Велев правеха програмите,
които те да плащат. Това си беше един начин на допълнително финансиране.
Но падна един лист ламарина, отряза на дечицата главите, а учителката през
кръста...

С Йордан Радичков имам един много смешен случай

С Йордан Радичков имам един много смешен случай.
Една събота отиваме до Пловдив и се гласим за неделен лов. Там, в
Пловдивско, имаше едно стопанство. И влиза в ресторанта Радичков. Той
бил на лов през деня, ама нищо не излязло!
Викам му:
- Каня те утре с нас. Ще ходим за фазани и зайци.
- Има ли?
Христо Цачев му разправя:
- Много. Последния път като бяхме там, ударихме около 150 парчета.
- И какво? - пита Радичков.
- Какво, какво - натрупахме ги на куп, поляхме ги с бензин и ги запалихме...
Христо му говори това, ама напълно сериозен!
Ставаме сутринта в неделя и тръгваме - мъгла, страшна работа, едва лазим
с колата по пътя. По едно време моят шофьор спря колата:
- Другарю Славков, аз съм си забравил пистолета под възглавницата.
Трябва да се върна и да го прибера.
Казвам му:
- Добре, ти се връщай, ние ще вървим по пътя.
Тръгваме бавно в мъглата и по едно време чуваме: А, у, а..., гласове.
Ускорихме крачка и какво виждаме! Четири-пет семейства цигани, които се
връщат от сватба. Мъжете яхат жените си, определят някакво разстояние, там
отива един и чака. Кой ще стигне пръв яхнал жена си! Те ги яздят! И умират
от смях! Още пияни, неизтрезнели. Мъжете се смеят, жените двойно повече
се смеят. Такъв ташак беше!
Отидохме и страшен лов стана!
Живков беше много добър ловец. И разбираше. Пенчо Кубадински го
запали. Живков събра наистина трофеи, защото за него пазеха дивеча,
егерите наблюдаваха стопанството.
48
 Бях, когато Живков стреля по един зубър. Зубърът беше полудял и беше
убил две малки теленца. Егерите го бяха отделили. Живков стреля с един
„Медведь“, мисля, 9-и калибър, бая тежки патрони. Четири-пет пъти му
стреля, преди да падне. Това трябва да го биеш с миномет - страшно животно.
От Полша ги бяха донесли, от Беловежката пуста. Във „Воден“, в
Лудогорието. И добре вървяха.
С генерал Христо Русков, председател на Българския ловно-рибарски съюз,
имаме една история, пак в Пловдивско.
Кани ме на фазани, открива се сезонът. Аз мисля, че ще бъдем пет-шест
човека, а отиваме там към трийсет пушки. Кочо Гяуров беше, брат му -
Николай Гяуров. А същия ден - рожден ден на Николай. Генералът влиза в
ролята на главен егер, стоим строени на полето и той казва:
- Ще се стреля само по мъжки фазани! И едно зайче съм разрешил - днес
рожден ден има Николай. Ако го удари, да му е честито. Ще го полеем.
Разбрахме ли се!
Разбрали сме се.
Тръгваме - всичко е казано: коя пусия, как това, как онова, как да не се
стреля наляво и надясно, а само в толкова градуса и само във въздуха. При
Русков имаше железен ред.
Генералът направи няколко крачки назад, настъпи някакви шубрачки и от
там излетя една женска. И аз я гръмнах, почти рефлекторно! Тя падна. Той
ме погледна - след този обилен инструктаж, погледна ме като човек, който
ще ти пусне електрически ток, за да те убие намясто! Аз се наведох, вдигнах
я и се обърнах към тази пасмина:
- Вижте какво! Ето това е женска, да знаете. И по това не бива да се стреля!
Разбира се, напсува ме генералът, но беше много смешно. До вечерта това
беше лафът: По това не бива да се стреля!
Генерал Христо Русков беше добър ловец.
В бригада „Чавдар“ е бил единственият висшист. Не бил завършил още.
Най-много го учудили въшките при партизаните. Щото той е от добро
русенско семейство и въшки и дървеници не е виждал... Със страшно чувство
за ориентация. Живков разправяше за него - били из планината, мъгла
голяма, слизат до явки някакви. А Русков води. И, вика, като падне гъста
мъгла по Мургаш, отрежат клонка, той държи клонката, а генералът го води.
Много ме обичаше.
Генерал Христо Русков празнуваше 25 години от брака им, четири деца има
генералът. Беше ни поканил на вилата. Дядо Христо -на Живков баща му,
беше жив още. Живков не пиеше, а аз изобщо не пиех тогава. Наляха по чаша
вино, а генералът пиеше евксиноградска ракия. Пият, наливат му, разговор
се води. И Живков му вика:
- Хайде, генерале, пето! Време е вече да правите петото дете!

49
 - Много стават - вика генералът. - Много стават!
Тодор Живков вика:
- Аз ще го осиновя. Вие го направете.
Русков вика:
- Какво ще го осиновяваш него, я по-добре ме осинови мене!
Дядо Христо само мълчеше. И като гостите си тръгнаха, той вика:
- Тодоре, абе този Русков не пие, а мята така ракията, като че гаси жарава!
Генерал Христо Русков беше единственият в този хаос, дето се възцари след
демократичните промени, единственият, който имаше документ за цялото
имущество на съюза, беше перфектно. По документ, абсолютно всичко.
Петьо Чубата за първи път в живота си уби една сърна.
Бяхме в Русе. Прибира се Пепи от лов с моя шофьор и му казва:
- Ела сега да се качим горе в апартамента заедно!
Качват се, влизат двамата и жена му на Пепи - Пръмова, му казва:
- Връщай се, откъдето идваш, при твоите ловджийки!
А той, като тръгвал за лова, си взел и официални дрехи, костюм, връзка. Аз
му казах, че ще има и официална среша, просто да не бъде по анцуг!
Тя започва да му приготвя и другите дрехи от гардероба, за да си ходи при
ловджийките, а той оставя сърната, забива й един тупаник и й казва:
- Да я приготвиш! И утре да поканиш всичките си скапани роднини на
сърна!
Пепи! Беше ватерполист, бях му и кум отгоре на всичко!
Аз бях на последния лов с бай Пенчо Кубадински.
И там имаше хубава случка. С нас беше дошъл и Новиков, първи заместник
на Министерския съвет на Съветския съюз, да се преговаря за не знам си
какво. Ловджия.
Един от охраната - Пешо Черния, обичаше да пие. Вечерта всички си лягат,
а Пешо застъпва наряд до два или до три. Седи си с местните, говорят си,
пият си. И в три часа отива да буди смяната. Но вместо в стаята на смяната
влиза при руснака Новиков. Бута го с автомата и му вика:
- Хайде, ставай!
Което и на руски си е „ставай“. Онзи, понеже е печен, знае какво следва,
става и си събира багажа! Но нищо... Човекът си е жив!
В Белград откраднаха буса ми. Този случай е към класическата литература.
Един ден преди да убият Желко Ражнатович – Аркан (Желко Ражнатович
- Аркан (17 април 1952 - 15 януари 2000) - известен сръбски командир на
паравоенното формирование „Тигри", обвинявано за редица военни
престъпления в Хърватско и Босна и Херцеговина. Убит е във фоайето на
белградския хотел „Интернационал", където се намира седалището му -
бел. ред.), бях в Белград с един малък бус, вече не помня за какво.

50
 Отиваме в една кръчма в Земун. С местни приятели, баровци тузари.
Излизам после от хотела - буса го няма, не щеш ли! Бях с Валя, Янчо Таков
беше с нас, Павката Щърбанов.
Връщаме се в хотела и седнахме да играем табла с Янчо. Телефонът взе да
звъни. Викам на Янчо:
- Обади се!
И отсреща казват:
- Вашият бус е тука, давате 20 хиляди марки например, ние ви го връщаме!
Викам:
- Да си ебат майката!
Аз вече се бях обадил да дойде друга кола и да ни прибере.
След което марките станаха 15 хиляди, после 10 хиляди. Накрая поискаха
да им дам разрешение да вземат наши футболисти. Казах им и за това да си
ебат майката!
На другата сутрин се обадих на тези, с които бяхме. Отиваме в същата
кръчма - това става по обед. И идва шефът на охраната на Аркан. Седим,
хапваме, пийваме, на масата - телефон до телефон. Той през цялото време ми
обяснява какъв хаос е, след като при тях е почнала гужвата, и как сега всички
са срещу тях. Преди това, казва, имаше ред и се знаеше кой откъде краде. А
сега, вика, се явиха и гастрольори. Викам: Виж какво, не ти се хваля, а и не
съжалявам за колата. Тя има застраховки. Но това ако беше в България, до
половин час можех да ти кажа къде е автомобилът...
След четири часа той вика: Кой ти е шофьор? Да ходи еди-къде си, там е.
Павел Щърбанов отиде и я прибра. Тогава дойде и тази от София, та се
връщахме с две коли...
Тръгваме си и вечерта гръмнаха Аркан в същия хотел, дето бяхме ние...
Няма да забравя как отидох да подписвам договор с югославската телевизия
- Йосип Броз Тито тъкмо беше починал. С мене бяха Хачо и Янчо Таков, с
кола. И първото, което направих там -да сложа венец на гроба на Тито.

Имахме главен кадровик на КТР, на радиото и на

телевизията
Една сутрин моят кадровик, защото имахме главен кадровик на КТР, на
радиото и на телевизията, идва в кабинета ми и казва:
- Другарю Славков, службите снощи влизаха във вашия кабинет.
- Такааа ли!
Раздадох доста шутове!
Веднага се появи един, натоварен да ми обясни, че те не заради мен, а да
наблюдават долу гръцкото посолство. От кабинета ми.
Питам го:
51
 - Защо не ми казахте, бе! Аз щях да я бутна цялата тази стена, да туря
бутафория, та стерео да ги гледате и да ги слушате. Хайде, без такива номера!
На тоя шут, на оня шут! Ебати!
Аз съм вършил работа на службите, дето се казва, сто пъти повече,
отколкото всеки платен и вербуван агент.
Пътувах с дипломатически паспорт и винаги някое посолство или
министерство ми казва:
- Другарю Славков, ако обичате, занесете тези писма еди-къде си.
Водим преговори с чужда фирма за закупуване на техника за телевизията.
От нашето техническо разузнаване ми казват:
- Ако обичате, другарю Славков, довечера по-дълго ги задръжте на
вечерята, на бар ги заведете, за да влезем ние в стаите им и да снимаме
оригиналната им оферта.
Пляс - половин милион долара по-надолу от цената! Малко ли е? Какво да
говорим!
След като свалиха от поста Ангел Солаков, Мирчо Спасов искаше да става
министър на вътрешните работи. Мирчо беше заместник-министър в МВР.
Но Живков каза: Не, Ангел Цанев ще стане. Защото Цанев винаги в критични
моменти, когато е имало, например с Митко Григоров, е бил на страната на
Живков.
А Мирчо стана завеждащ отдел „Политика на външни кадри“.
Командировките на висшия ешелон да пътуват се одобряваха от този отдел,
на Мирчо Спасов. Все едно кадровик на Външно министерство, но в ЦК.
Така след Солаков шеф на МВР стана Ангел Цанев.
По мое време Митко Иванов е работил в Шесто управление. Не го познавах
тогава.
Един от заместниците на Шесто управление - Найден Петров, отговаряше
за културата. Беше заместник на Петър Стоянов. Симпатичен човек беше
Найден, но се вживяваше като голям специалист по културата. Нямаше филм
изтърван, нямаше премиера на книги, на концерт, където той да не бъде. В
смисъл - не да шпионира, а влечеше го! И си спомням, че веднъж го помолих
да пусне еди-кого си навън, защото паспортът му е невалиден. Добре, вика,
ама на папката ще пиша, че ти си ми наредил. Абе пиши ме на всичките папки
- кой съм, че да ти нареждам, казвам му! Кой съм аз!
Тогава започнах да се обръщам направо към Григор Шопов, но не с
елементарни ходатайства. Винаги му казвах: Моля те, виж там. Но не ми
казвай защо „да“ или защо „не“, да се обременявам аз допълнително кой кого
топи! Кой е сложил там червена отметка или там каквото е - не искам да
знам!
Аз с Първо главно управление се сближих покрай Живко Попов, който
работеше в посолството в Лондон. Мирчо Спасов му беше кум на него.

52
Сближих се с тях, и то много. Аз пътувах непрекъснато, пиехме си кафето с
всичките.
Там имаше интересна случка. Единият началник - това го разбирам по
други канали - води някаква жена в една от квартирите. А квартирата се
подслушва! От тези, дето сега ги пишат - явочни-те квартири.
Записът от срещата на влюбените не попада при началника, а в ръцете на
заместника, който нищо не казва! Само нещо от сорта: Абе сега няма да се
видим там, един чужденец ще идва, бързам... Така, като в детска приказка.
Но това се вади и тръгва нагоре. Сменят началника и на негово място идва
следващият.
Един ден заместникът ми казва: В тези квартири странни неща стават.
А там си живеят нормални хора! Оказва се, че аз я знам тази квартира и я
посещавам. Но той не ми го казва направо, а ми дава един такъв запис. На
този адрес, в този апартамент. Звъни се - аз го чета, снето е на хартия, -
вратата се отваря, някой влиза. Започва разговор на английски - значи е
влязъл чужденец. Той предлага пиене. Абе нищо, за секс става дума, но е
записано. Шум в банята, охкане, ахкане! Дава ми го и аз виждам къде е
правен записът. И викам: Е, браво!
Но ми стана ясно, че ми го дава, за да не ходя там.
Явочни квартири - глупости! Няма нищо скрито-покрито! Това не е
землянка в планината - да ходиш от тука през Бистрица, да се качиш на
Чуйпетльово! А то е в центъра на града, всички са те видели, че отиваш там!
Един хубав жест беше...
Живко Попов работеше в Лондон с жена ми и много се сближихме семейно.
После той влезе в тази комисия за честването на 1300-годишнината, за която
станаха големи разправии, и това му изяде главата. Обвиниха ги в
злоупотреба със средства. Например че бай Мирчо му купил някакви мебели
с тези пари, за което има документи - не знам кой го публикува. Че Живко
бил имал заровено злато не знам си къде. Че внасяли най-различни предмети
за лична употреба. И това му изяде главата. Сега като си помисли човек за
какви милиарди става дума, и никой никого не пипа...
Живко Попов го вкараха в затвора, взеха му апартамента. Заедно са лежали
с Ахмед Доган. После Живко го натопиха, че дал на Доган „Оня списък“.
В апартамента на Живко Попов в Лондон службите бяха влизали два пъти.
А шпиономанията в Първо главно управление е развита до перфектност. Или
до болезненост. Белези има най-различни навсякъде. Накрая Живко
застрахова бижутата на жена си. Като, предполагам, е събрал злато и сребро
и от другите булки в посолството. Застрахова ги, купи сейф. Службите
влизат, той обявява, че са го обирали. Доста пара беше взел от
застрахователите. И спряха да влизат в апартамента му.

53
 Васа Ганчева ходеше често при баща си, Лалю Ганчев, който беше посланик
в Швеция. Като се връщат от ваканция, влизат в резиденцията и Васа казва
на перфектен шведски:
- Здравейте, уважаеми шведски приятели, започваме нов запис!
Джими - Димо Димов, продуцентът от Париж, беше обвинен, че той е
намушкал Владимир Костов (На 26 август 1978 г. в метрото в Париж е
извьршен опит за покушение върху журналиста Владимир Костов, който до
1977 г. е бил офицер от Дьржавна сигурност, но същата година търси
политическо убежище във Франция и от 1978 г. става коментатор в
българската програма на радио „Свободна Европа" - бел. ред.) в Париж и се
опитал да го убие.
Каква е одисеята на Джими?
Въртеше търговия с французите и руснаците. Бяха му дали дача в Москва.
Джими беше много близък с един персиец, противник на шаха Пахлави. И с
този иранец бяха обзавели едни квартири - свят да ти се завие. Включително
с панелни телевизори в баните.
Французите гепват Джими, той лежи в затвора, пускат го. Вече знаят всичко
за него - кой е, що е. И му казват: Ще имаш много големи неприятности!
Измисли си претекст, отиди до София и се опитай да разбереш кой е вашият
резидент тука. Тогава нашите бяха сменили пет-шест човека, имахме голямо
посолство в Париж.
Джими идва в България. Първата му работа е да изтича в министерството.
Нашите му казват: Свърши си твоята работа, ние ще ти кажем после.
И тогава като културен министър в посолството беше изпратен Тодор
Додев, мигачът, лека му пръст.
Веднага след Девети септември Тодор е бил военен аташе в Белград. Нищо
общо няма нито с военни, нито с МВР. Но тогава пращат активистите по тези
места.
После беше посланик в Бейрут, в единния държавен протокол във Външно.
Чудят се какво да го правят. И го пращат културен министър. А той много си
падаше по музиката, по балерините. Казваха му мигача, защото той, освен че
мига, има и страхотни тикове. Мигача. Аз с него съм бил в Париж - страхотен
майтап падаше, защото всички в него гледат!
Тодор Додев, естествено, вече е нарочен за резидент. Влиза в заведение в
Париж да си пие кафето с кроасана. И този, който го следи, веднага маркира
двама-трима, на които Додев е намигнал. Пусках хора по тях. На другото
място Додев намига на други случайни хора - нови агенти тръгват след тях.
Накрая, като се разбира за какво става дума, хващат Джими, друсват го на
един хубав съд и го пращат в Корсика. С доста дебела присъда. Аз съм го чел
във вестника - беше осъден еди-кой си за подвеждане на правителството!

54
 Джими! Нищо общо с Владо Костов нямаше. Водеше тука филмови
продукции да снимат кино.
Владо Костов беше много сериозен човек. Вече не бях в телевизията, когато
той се върна.
Както и по времето на пресконференциите, които водеше Боян Трайков по
случая с Антонов и атентата срещу папата - също не бях в телевизията.
Нещата в МВР ги въртеше Григор Шопов. Живков - като си давам сметка -
се е пазил специално там да има силен министър на вътрешните работи.
Защото са две структурите, които могат да ти разгонят фамилията - армията
и милицията! В армията - Добри Джуров. Аз мисля, че той до последния
момент беше верен на Живков. Те разказват неистини сега, разбира се. Кой
какво кроил, кои двама се събирали, пък станали трима...
Аз имах една разправия с милицията още когато бяхме гаджета с Мила. С
Иво Гановски с две коли отиваме на „Лебеда“ в Панчарево. Там нямаше
места и се прибираме обратно в града. На кара-улката на Околовръстния път
ни спират. Един полковник, двама-трима офицери, на които не им е работата
да стоят там, и един-двама старшини.
- Дайте си документите!
Даваме ги:
- Защо ни спряхте?
- Карате бързо!
А Иво Гановски вече работеше в милиционерския институт в Симеоново.
Но стои и си трае.
- С какво изчислихте с колко километра сме карали? Не сме карали бързо!
И започна една разправия - кой крив, кой прав!
Идва и Мила, понеже доста се задържахме, подава си главата вътре,
полковникът вика:
- Махай се от тука!
Трасна вратата, та й прищипа пръстите!
Тя се прибра, взеха ни книжките, документите, всичко.
Аз тогава казах като страшна присъда:
- И жалко, че най-нисшият чин се държи най-достойно!
И на другата сутрин по обратен път, ама по най-обратния път, ни ги
върнаха. Гръбчев беше още жив. Полковникът отнесе някакво наказание.
Минава една седмица и аз пак отивам някъде с колата - а колата е на Мила,
още не бяхме женени. Спира ме същият този милиционер.
- Документи?
- Нямам документи! Оставих ги, защото ще продаваме колата!
Познаха ме. И той вика:
- Сега какво да те правя? Мога да те глобя и да ти взема парите, вместо да
си купиш един панталон!

55
 Значи толкова е струвал един панталон тогава! Глоби ме пет лева и ме пусна
човекът, нищо повече.

Това беше ужас, колко искаха да се женят за мен

Трябва да отбележим, че ако американските нрави бяха дошли по-рано у
нас, по правов път аз можех да спечеля страхотни пари. За този сексуален
тормоз, на който бях подложен в телевизията. И не само в телевизията! Това
беше ужас, колко искаха да се женят за мен. А колко искаха деца - да не
говоря!
Платил съм за около четирийсет аборта. Като доста по-голям брой можех
да ги уреждам без пари. Особено в по-тежкия период, когато бяха забранени
абортите.
Спокойно мога да си призная, че Росица Данаилова чакаше дете от мен. И
беше помолила Ламбо - това не го знаех, после ми го разказа - да го осинови,
защото тя тогава беше вдовица. Обаче той е отказал - защо, не знам. Аз й
вярвам, доста изчерпателна любов имахме...
Сутрин първото, което ми даваше Бубата - секретарката ми в телевизията,
беше един списък. „С Христо си бил в Плевен, с Течи си бил в Солун“ -
цялата разстановка. Шест-седем души се е случвало да играят параван.
Жените им не можеха да ме понасят. А това усилваше и величието ми на
голям майстор!
Едва оцелях при целия този сексуален тормоз? Благодарение на това, че не
се дърпах. Не се дърпах.
И не мога да се нарека в този, елементарния смисъл изнасилван! Весело
беше. Имаше разбирателство и затова вървеше.
Един ми звънна по червения телефон в телевизията и ме пита защо ме гонят
от там.
Казах му, че ме гонят от телевизията за женски истории. Обаче при
проверката на държавния и партийния контрол се оказало, че са останали две
чистачки и една телефонистка. И ми дават още три месеца, да довърша
своето пъклено дело. Не се шегувай - вика! Не се шегувам, още съм тука,
прощален обяд имаше!
Като всеки фукльо и аз преувеличавам. Не бяха повече от стотина, с които
изпаднахме до пълно разголване на душите.
А на другите се извинявам. Защото - все пак - и аз трябваше да работя нещо!
Както Васил Цонев казваше: Като отхвърлим тука всичко в България, ще
тръгнем и по света. Както Левски е казал: Като освободим България, ще
отидем и при други народи. Интернационалната ми програма беше доста
наситена.

56
 Шанай, туркинята, ми пишеше много писма. По 40 -50 страници едното.
Половината от писмата отиваха направо в Първо главно управление, другата
половина - в Шесто.
Когато бяхме на сесията в Истанбул, да ме приемат за член на МОК, аз бях
поканил туркинята Шанай, да дойде и да живее с мен в хотела. И тогава един
от нашите вика: Тука се говори, че вие сте го ударили много като на семейни
начала с тази! Викам: И какво лошо има в това! Най-хубавата дама на
Истанбул! Ако бях поканил някой от манафите на града, по-добре ли щеше
да стои? Я си гледай работата, тя ми е годеница!
Като ми направиха обиска, намериха една купчина неотворе-ни пликове. За
разлика от тези, които ми донесоха от Шесто управление...
Тези писма бяха от едно момиче от Русе. Което си беше внушило, че ще
става актриса. Не знам кой я доведе да й ходатайствам нещо. След това си
беше внушило, че може да се ожени за мен. Прочетох едно-две писма от нея,
после даже не ги отварях. Майка й е била при мен. А тя пише, та пушек се
вдига. Идея фикс!
Спомням си, че проявих нескрит интерес към актрисата Грациела
Бъчварова. Моето поведение се прие като нещо нормално, даже и клюки не
чух после.
Имаше история и с едно момиче, което работеше като преводачка в
Инициативния комитет за Игрите. Нито съм го закачал, нито нищо. Тя си е
била внушила, че може да избухне нещо между нас. А майка й беше шеф на
някакъв магазин за цветя. И аз всеки ден получавах цветя... После това
момиче се ожени за сина на Вили Казасян.
Хората са казали - човек не може да спи с всички жени на света, но трябва
да се стреми към това. Вярно е. Аз опитах и мога да кажа, че са прави, не
може с всички. Но най-щастливият ми брак е с телевизията! И Людмила ме
ревнуваше от приятелите ми и от телевизията. Тогава аз я накарах да отиде
да работи.
Аз бях женен за телевизията.
Какъв идиот съм бил!
Не знам колко първични организации имахме - партийни, комсомолски,
профсъюзни. Две години съм ходил на всичките събрания! Да опозная
хората! Да видя. Защото, колкото и да са формални, все има някой да
подхвърли интересен въпрос. И виждаш кой какъв е, що е.
С Тома Томов вървим по коридора на старата сграда на телевизията. Аз
срещам 150 човека: Здравей, Гошо, как си, Мите, какво правиш, Минке...
Томето накрая се разплака:
- Ама ти познаваш цялата телевизия! Аз познавам само тебе, Коко
оператора и на две монтажистки им знам имената!

57
 Тодор Стоянов ми беше председател на Комитета за телевизия и радио. Бях
му казал да си гледа работата, да си царува, изобщо не ме интересува КТР.
Един ден ми звъни по телефона - да се видим. Викам - заповядай, или аз да
отида при него.
- Не, не - казва, - ела да се видим навън.
- Добре - викам.
Той тръгва от радиото, аз тръгвам от телевизията и се виждаме на езерото
„Ариана“. Той вика:
- Бях сутринта в ЦК. И минах през два-три отдела. И в единия...
- Кой? - викам. - Не „в единия“, в кой?
- Във военния отдел се събрали хора от ЦК...
- Кои? - викам. - Не „хора“, а кои?
Той ми ги изброи.
- И какво?
Еди-кой си, каза му името, подхвана пръв:
-Трябва, Тодоре, да погледнем там, в телевизията, май се създава втори
център в държавата за социално управление!
Мале! Защото доста разюздан беше колективът и си пъхаха носа къде ли не.
Критичните предавания дразнеха.
Една вечер си седя вкъщи. Излъчваме по телевизията някакво обръщение
на Тодор Живков. И той влита в стаята ми, а аз почти съм си легнал вече в
леглото, и ядосан вика:
- На какво прилича това! Аз да не съм идиот! Да не съм малоумен!...
Нещо от сорта.
Когато нашите са монтирали неговото обръщение, изглежда, е имало и
повторение - аз не съм присъствал на записа - и вместо от финалния рулон са
взели материала от другия, на който е правен монтажът.
И едно изречение, което е бая дълго, се повтаря два пъти: „Сега, скъпи
другари, това-това-това...“ - свършва. И пак: „Сега, скъпи другари, това-това-
това...“ Абсолютно едно и също, два пъти залепено.
И то като тръгне гафът...
След една седмица стана същата история със съветския посланик. Същият
гаф!
Всеки ще каже, че това е диверсия. Каква диверсия!?
Ставаха глупости, разбира се.
Мина първият кръг на предаването „Гражданска трибуна“, във втория
трябваше да започне участието на членовете на политбюро. В първия участва
Ангел Балевски, във втория трябваше да е Лилов. Лилов се направи на болен
и аз обявих, че ще дойде Гриша Филипов/Извикаха ме в секретариата - не
можело така! Първо ме натепаха пред Тодор Живков. Директно на Живков,
неофициално.

58
 Исках да направя сценарий за филм - „Един рунд още!“. Когато уволних
Васил Кинов, бог да го прости. Той работеше при мен в редакцията, като бях
главен редактор.
Имаше една известна бригада строители на комини. Четирима-петима
братя. Все заедно работеха. Този, дето беше тарторът на бригадата, падна от
средата на комина. А другите продължиха и завършиха комина. И сложиха
плоча. „Дотука ни води бате, ние отиваме нагоре!“ Аз го пращам Васил да
направи репортаж за това. Той се връща след два-три дни.
Питам го:
- Какво стана?
- Ами отидох там. Паднал един, пребил се.
Айде, дотука! Изгоних го, но си останахме приятели.
Тогава ми се роди идеята за документален филм.
Да ги снимам как работят, после в столовата как сърбат боба, падат им
сълзите, но после стават и продължават работата.
Лесно е да разплачеш такъв човек. След това един лекар, сърдечна
хирургия, където най-много умират, не говоря за трансплантаци-ите. Да се
докара дотам, дето му умира пациентът, леко, ненатрапчиво. И сега какво?
Той ще каже: Сега отивам на друга операция.
И накрая един боксьор. Който го хващаме как го опъват на ринга. И
неговите думи: Сега ще се оправим, но имам още! Един рунд още! Тоест
нищо не може да те спре.
Та Васко затова го изгоних.
И тези, братята - това е епопея. „Дотука ни води бате! Продължаваме!“

Ястребинчетата, шестте деца

Ястребинчетата, шестте деца. (Шест деца от село Ястребино, разстреляни
на 20 декември 1943 г. заедно с родителите им (екзекутирани са общо 18
души), обвинени в укриване и подпомагане на преминали в нелегалност
членове на БЗНС. Стойне (7), Иван (9) и Надежда (12) -три от общо
шестте деца на Петър Калайджийски, Димитринка Стоичкова (11), близ-
начките Ценка и Цветанка (13) - от семейството на Иван Димитров. След
разстрела им заедно с останалите възрастни са заровени в плитък гроб,
който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на
клада - бел. ред.) ЦК на комсомола даваше тогава добри пари за такива
филми. Ние го бяхме замислили трагично да бъде. Но Евгени Константинов,
който беше в нашата кино-редакция, вика, когато му занесохме сценариите
планове: Абе дайте го по-така. Стига трагедии, бе, дайте да го направим по-
така!
Като искаш да го правиш - казвам му, - прави го ти! И тогава от сериозно
стана комедия! „Неочаквана ваканция“ е това! Снимаха се Калоянчев,
59
Парцалев... Тодор Колев играеше жандармерист, а моят Джовани му беше
моторист. Тодор Колев - мършав, джандарин беше и Парцалев. И Джовани
се смееше с тях на снимачната площадка:
- Интересна работа! Хората на властта, всичките полицаи, са мършави. А
вие, партизаните, всичките сте дебели. Сигурно тогава сте получавали от
Съветския съюз не само инструкции, а и хайвер и сьомга!
Музиката беше на Вили Цанков, а текстът - на Богомил Гудев. Кой ли не го
напсува него, че пишел не знам си какви! Песен, та песен!
Имаше заседание в Министерския съвет. Тодор Стоянов отсъстваше и аз
отивам като първи заместник. Живко Живков го водеше. И какво сме
разглеждали - не си спомням. Но по едно време се стигна до нашата
конкретна работа. И Живко Живков казва:
- Абе, Славков, какви са тези новини „По света и у нас“. Това, дето го
съобщавате - всичко го знам.
На което аз му казах:
- При тази система на движение на информацията: БТА - ЦК, БТА -
телевизията, един първи заместник на Министерския съвет, ако чака да чуе
новини от телевизията в осем часа вечерта...
И той се разсмя.
Дето казах, като пусках репортажа за приземяването на Георги Иванов:
- След малко ще видите успешното приземяване...
Първото директно предаване на мотокрос е направено от Българската
телевизия. Мотокрос от Ридо.
Станахме гаджета с Валя, когато вече аз реших да цамбурна за трети път в
брака, не, още не бях решил, но както и да е. Всичките ми връзки са трайни,
аз не говоря за разпуснатост по време на тази трайност.
Но, така или иначе, продължителни връзки в интерес на истината. И й
казвам:
- Утре отиваме на Ридо за мотокроса.
Там, мисля, дойде и Деймънд Хил.
Отивам да я взема от тях - гледам, с една дълга рокля се е издокарала. А тя,
като съм я поканил на Ридо, чула Лидо! И оттогава имам пълното основание
да й казвам: Ти мълчи, тъпа путко! На Лидо! А там е един прахоляк, нищо,
че се опитваха да го разкалят...
Стефан Тихчев, председател на КТР по-късно, викал на Георги Стоянов-
Бигор:
- Не върви кинопрограмата по телевизията, филми няма. Защо не върви?
При Славков как беше?
Бигор му казал:
- По времето на Славков ние ходехме на всички кинопазари в света,
купувахме. А като закъсахме със заглавия, отивахме при Славков и му

60
казвахме. Той вдигаше телефона на министъра на финансите, Димитър
Попов или Белчо Белчев, и питаше: Абе, бай този, тебе харесва ли ти
филмовата програма по телевизията? Отговорът оттам очевидно беше „Не!“,
защото Иван казваше: И на мен не ми харесва, дай пари!
- И какво?
- И те му даваха!
Дойде ден радиото и телевизията да се отделят. Имахме три общи редакции.
Едната беше „Идеологическа“, Марко Семов беше главен редактор (Марко
Семов (11 юли 1939 - 18 януари 2007) - писател, журналист, есеист, наро-
допсихолог, член-кореспондент на БАН - бел. ред.). Две дадох на радиото,
една взех за телевизията.
Марко дойде при мен и ме пита:
- Гониш ли ме?
Казвам му:
- Марко, не те гоня. Просто се делим. Едните трябва да са там, другите -
тука.
Марко вика:
- Но защо, мен партията ме е изпратила тука!
Никаква партия не го беше изпратила. Аз си го взех от „Работническо дело“.
Викам:
- Щом ще си говорим по този начин - ти ме скара с цялата телевизия!
Той спекулираше, в характера си му беше, лека му пръст, приятели бяхме.
Свършва предаване на живо, той имаше много такива предавания и не бяха
лоши, свършват, отиват в редакцията и той сяда на телефона:
- Бате Нико, какво ще кажеш! Ааа, момчета - много е доволен.
- Стояне, какво ще кажеш? Много е доволен!
„Чичо Нико“ - Нико Яхиел, „Стоян“ - Стоян Михайлов, Милко Балев - от
един край бяха, от Троянския.
А тези неща не вървят!
Там всичките са тарикати, ще ме качат на шейната и така ще ме пуснат
надолу, че няма да има спиране.
И му казах тогава:
- Ти ме скара с цялата телевизия! По-лесно ми е да се разделя с теб,
отколкото с телевизията, да е мирна работата.
И Марко отиде в радиото.
Първият, когото извиках за работа в телевизията, беше Христо Цачев. И той
директно ме попита:
- Ти сега какво мислиш! Да лазиш нагоре по стълбата или да работиш?
И с това веднага получава шест плюс! В моята оценъчна система.
А като поканих Марко Семов, той ми каза:
- Иди ме искай от Георги Боков. За да не помисли, че аз искам да бягам!

61
 Веднага става ясна пропастта, която се отваря в бъдещите ми отношения
към единия и към другия.
В „Лъч“ направихме хубави неща. Динко Маджаров беше главен редактор,
лека му пръст, той напусна Шесто и дойде в телевизията. Хубави предавания
имаше. И то при тази безхаберност, бих го нарекъл. Всичко беше наред в
държавата.
Като погледнеш - нямаше престъпност в държавата, но имаше страх. И не
говоря за страх от величията, а страх имаше от властта, преди всичко от
партийната власт.
Имахме един период на критична вълна. Тръгна да излиза по вестници, по
телевизията. Тука този завод не си изпълнява плана, там онзи директор еди-
какво си, от този тип. Пресоляване, дето се казва, много модни бяха такива
критики. И аз тогава им казах на едно от събранията, че има критика и
критика.
Отиде един наш екип в районния комитет за държавен контрол, беше на
бул. „Витоша“. Влизат вътре - в тази стая няма никой, в другата - също. И
бяха измъкнали от там стол, масичка и пишеща машина. Всичко това се
снима. Преди това на тротоара са очертали с тебешир „Запазено“. Един от
редакторите сяда отсреща на тротоара и пише на машината - „Другари! Бдете
по-зорко!“ И го пише това на бланка на Комитета за държавен контрол...
Имаше разправия страшна. И ред такива предавания имаше...
Но аз ги поспрях. Казах им:
- Вижте какво! Наистина минаваме границата. И псувнята, грубостта не е
от полза!
Когато ти се изцвъка врабче на работа, ти не казваш: Посерко. А казваш:
Чакай малко, имаш нещо на рамото. Ефектът от това е двоен.
Спряхме я тази вълна.
Разгромът на телевизията дойде естествено.
Много лесно дръпнахме ние към самостоятелност. Създаде се много
напрежение. Само за телевизията се говореше, а не какво пише в
„Работническо дело“. Направихме и телевизионните центрове, доста
самостоятелна политика водехме. Не антиправител-ствена, напротив -
всичко си е било много в нормата.
И в колегията се създаде напрежение. Но то е нормално. И вече и аз като
излязох от там... Людмила беше починала. Дето се вика: Стадо без кучета!
Лесна плячка.
Единственият дисидент се оказа по същество Тома Томов, когото го
уволниха от телевизията. Дето събра „Светът в действие“, своите предавания
и още чисто журналистически съвети, взети от-тук-оттам. Напечата ги на
циклостил. Рипнаха всички! Стоян Михайлов се набърка, този, онзи.

62
 Аз им казах: Гледайте си работата! И изобщо не дадох никакво мнение.
Мислех, че това ще мине и ще замине.
Заминавах за някъде. На летището идва Владо Панов и вика:
- Стоян Михайлов иска непременно твоето мнение!
На ръка го написах моето мнение:„Ако това представлява опасност за
когото и да било, ако Тома Томов го е издал с търговска, спекулативна или
политическа цел, правете каквото искате!“
Аз се връщам, той уволнен! Уволнен! А Тома Томов беше наблюдател,
свободен електрон.
От телевизията вече бяха отстранени Христо Цачев и Стефан Велев. Един
по един, та до един!
Аз отсъствах четири месеца, когато бях в партийната школа в Москва.
Тогава вече започна да се надига срещу нас всевластната, не казвам
всенародната, омраза. В Москва бяхме заедно с Владо Панов, той - като
секретар по идеологията. И ми се обадиха да ми кажат, че са освободили
Христо Цачев и Стефан Велев. А за мой първи заместник е назначен Владо
Панов. Който после организира доклада за „Всяка неделя“. И Христо отиде
в Алжир, а Стефан Велев - в „София прес“.
После от телевизията Владо Панов отиде главен редактор на „Труд“ и взе
Тошо Тошев при себе си.
Коментирали сме телевизията с Живков, разбира се. Но не в оценъчен план,
да каже - това да, това не. Гледаше телевизия.
Дали е слушал радио, не мога да кажа. Защото той винаги си имаше отделно
апартаментче, където и да е било. Но телевизия -да. Обикновено малко преди
новините и малко след това...
Много кино гледаше. Имаше зала и там въртяха филми за него. Спомням
си, като гледахме, Дръстникът“. Скъса се звуковата лента. Аз преди това го
бях гледал, пък и книгата бях чел. И, общо взето, къде превод, къде
преразказвате, защото не съм трениран в този си-мултанен превод. И той
каза: Много хубав филм, ще има успех.
Гледахме заедно „Спомен за близначката“. Хареса му много! На Коцето
Павлов е сценарият. Любомир Шарланджиев е режисьорът, Невена Коканова
играеше. Вика: Браво, кой е сценаристът? Казвам: Как кой, Константин
Павлов!
- Трябва да го похвалим - вика - този човек!
Дето говореха, че бил гонен, че не знам си какво. И да е бил гонен, Тодор
Живков не е знаел, че е гонен! Вика: Дай да го похвалим този човек! Много
хубав, много му хареса този филм!
Доста филми съм гледал с него.
Кинематографията внасяше много филми - за комисията, дали да ги купуват
за големия екран, за мрежата. И той ги гледаше. Всяка свободна вечер, която

63
имаше. Бяха тренирани тези, неговите сътрудници. Те работеха с него
денонощно. Пускаха филми в залата - това си спомням...
А и телевизия гледаше.
Когато организирах работата в телевизията с дебелия тефтер в ръка, аз им
казах:
- И да знаете, като кажа нещо, най-много три пъти мога да променя
решението си след това!
Три-четири години ходех на всичките профсъюзни, комсомолски и
партийни събрания. Докато видя какво що, да разбера хората, да ги чуя какво
говорят.
Взехме бара на „Сан Стефано“ срещу „Дълбок зимник“ от „Обществено
хранене“ и го направихме клуб към телевизията и работеше жестоко. Там
започнахме срещи на политическите редакции с министрите - приятелски
срещи, канят го и се води разговор. Просто за информираност. Канехме ги...
Изобщо доста направихме тогава да се свържат хората от телевизията с
творческите съюзи, с министерствата, с партийните структури. Защото
телевизията си беше събирателно на целия живот!
Вече казах за един от разговорите ни със Стефан Велев:
- Ще ни накажат за това!
Аз му казах:
- Ще ни изгонят за всичко!
Аз им казах тогава на тези, моите:
- Защото вие, не аз, вие покварихте българския народ! Вие му пуснахте
„Цивилизацията“, вие му дадохте „Аз, Клавдий“, вие пуснахте
криминалното „Студио X“, вие покварихте българския народ!

Олимпийското движение беше губещо

Олимпийското движение беше губещо. За 1984 година нямаше кандидати
за домакинство. Самаранч го направи печеливше.
За първи път отивам в Атланта, Джорджия.
Приемат ме губернаторът на щата и кметът на града. Губерна-торът ми
подарява едно издание на „Отнесени от вихъра“ - много хубаво издание, не
знам къде изчезна. И ме пита дали е позната в България.
Казвам:
- Да, освен ако не е претърпяла някакво изменение в литературно
отношение. В България има три издания на книгата. И филмът с Вивиан Лий
и Кларк Гейбъл се върти с голям успех. Дори първата ми съпруга - в
началото, когато се направиха копия на филма и нямаше титрите - беше един
от преводачите в салоните на киното. А вие знаете ли първото изречение на
книгата „Отнесени от вихъра“?
64
 За негово нещастие в бордния журнал на самолета, с който пътувах за
Америка, имаше отзад тестове, задачи и кръстословици.
Единият въпрос на теста беше: Помните ли първото изречение на книгата
„Отнесени от вихъра“?
Веднага прочетох отговора и като сега го помня: „Скарлет О’Хара не беше
бюти, прелестна, очарователна, но близнаците Кар-лингтън не знаеха това“.
Не го знаеше, естествено - кой ще го знае! Цитирах му го дословно.
След това попитах губернатора колко е населението, колко е територията
на щата. За населението ми каза, а територията била три пъти по-голяма от
Луизиана.
Питам:
- А Луизиана колко е?
- Не знам!
Но разговорът е съвсем сериозен, защото при тях всичко е сравнение - най-
голямото, средно голямото, по-голямото.
Това е най-негърският щат, там е била столицата на робството. Заведоха ме
в музея и ми показаха една ей толкова голяма стара снимка. Един разрушен
град, като Дрезден след бомбардировките. Казаха - това е било Атланта след
войната. А за мен войната е Втората световна!
Викам си:
- Тези пък кога са участвали...
Оказа се друго — дошли янките, има го това варварско отношение към
южняците, - всичко запалили, ограбили и изнасилили. Това не е било битката
за Курската дъга или битката за Берлин. А си е било бандитизъм жив!

Олимпиадата в Атланта беше хаос!

Олимпиадата в Атланта беше хаос! (Юли-август 1996 г. На XXVI
олимпийски игри, проведени в Атланта, САЩ, българските спортисти
заемат 17-о място в класирането по брой на медали, като спечелват 3
златни, 7 сребърни и 5 бронзови - бел. ред.)Защото те не могат като
тоталитарна държава да затворят града например, да променят тотално
всичко.
Докараха шофьори от майната си, защото няма достатъчно в града.
Доброволци, които много старателно си вършат работата, но неподготвени.
Автобусите със спортистите закъсняваха редовно. Всяка сутрин в 6 часа
имаше заседание - отчет за предния ден. И на третия ден всички вече пищят
от транспорта. Домакинът, който води заседанието, каза:
- Понеже и вчера имаше оплаквания от транспорта, ние решихме да
увеличим броя на автобусите.
Всички в един глас казаха:
- Неее!
65
 Защото автобуси - колкото искаш!
Имах кола, шофьор и стюардеса. И двамата имаха такива тестета документи
- логистика, маршрути, карти, много сериозно направено. Но неподготвени.
Като си тръгвах от Атланта, защото аз не стоя до края на Игрите, гръмна
една бомба в града, до Олимпийския парк, който няма нищо общо с
Олимпийското село и обектите. Тогава аз бях в Олимпийското село, за да се
видя с нашите спортисти. Съобщиха, че има сигнал за бомба и в самото село.
Затвориха всичко. Нито колата може да дойде от паркинга, нищо. Та се
наложи да прескачам през една ограда и пеша да отида, за щастие бе близо -
до хотела. Обадих се по телефона на шофьора, дойдоха и тръгваме за
летището.
Моето момиче беше взело годишната си отпуска, за да бъде доброволка на
Игрите. Стотинка не й плащат за това! По професия беше стюардеса. И
вместо като стюардеса да ме заведе, където трябва - например на главния
вход, дясната врата, която е свободният проход, тя успя да ме закара там,
където товарят багажите!
Това го разказах тука и нашите, новоизлюпените журналисти написаха, че
аз съм пътувал в багажното отделение на самолета. Имам го черно на бяло
някъде - ташак пълен!

През 1978 година от телевизията освободиха Стефан

Велев и Христо Цачев.
През 1978 година от телевизията освободиха Стефан Велев и Христо
Цачев.
След това започна едно дело срещу Захари Иванов, Петко Димитров,
четири-пет души. Пак за хонорари, за едни документални филми. Където,
общо взето, ги осъждат по показанията на една преводачка. Те отиват в
Мексико и Куба да снимат документални филми без сценарии, а с някакви
хвърчащи листчета. Похарчили пари. Скараха се - Карлуковски със Захари
Иванов, изглежда, пак за пари. Скандалът между двамата много лесно се
пренася навън.
Когато се гледа делото, от Съюза на кинодейците се явиха най-свестните
режисьори. И казаха, че документален филм не се снима по предварително
написан сценарий. А се прави по идея, проучване, отива се и се снима това,
което видиш там. Явиха се, казаха го, но Захари Иванов лежа в затвора, Петко
Димитров лежа. Аз вече не бях в телевизията, но написах едно писмо до ЦК
тогава.
И така тръгна цялата работа.

66
 Разгромът на телевизията завърши с делото срещу Янчо Таков. В края на
1981 година.
Янчо Таков беше обвинен с Насо Пасков и доктор Стоянов, мъжа на
актрисата Анета Сотирова, че ходили до Турция и от там внесли и не
декларирали 15 дамски палта, лицева кожа.
Насо Пасков беше външнотърговски работник, аз го взех в телевизията на
работа в „Телеримпекс“ - продажби и покупки на филми и програми.
Янчо и Насо са командировка в Москва. От там с някакъв германец, приятел
на Насо от Мюнхен, също търговски работник, тръгнали за Германия, което
аз не знам. И не го знаех, докато не стана историята с кожусите.
Тръгнали от Москва, а единият от куфарите им бил пълен с най-различни
икони и други работи.
Отиват на московското летище. Насо е с дипломатически паспорт, Янчо е с
обикновен. Дават си багажа и по едно време по уредбата ги викат за справка.
Явяват се те, дайте си паспортите - дават ги, направили бърза проверка.
Звъннали в България и веднага се разбира кой кой е. Пътувайте, казват им.
Отиват в Германия, а куфарите ги няма в самолета. Явно още като са ги
видели на скенера, и са ги прибрали.
Янчо и Насо се прибират и не ми го казват това нещо.
Тука вече им сложили слушалки, бинокли, всичко. Те тръгват за Турция. Аз
все още си мисля, че доктора просто им го пришиха. Защото той няма
абсолютно нищо общо с цялата история. А и не се познават.
Купили от тука кафе, защото в Турция много вървяло. Колко е вървяло - не
знам, може и да си е далавера, кой не ги е правил тези работи. Ние като
спортисти също ги правехме. Службите обаче знаеха откъде е купено кафето.
Знаеха и ги чакат на връщане. Вече е направена клопката на Капитан
Андреево. Там е бил дори един заместник-министър на вътрешните работи,
на такова ниво се е задействала службата!
Спират ги на границата. Да видим какво има вътре в колата? Аууу, какви
неща!
Янчо взел да се пеняви, обадил се на генерал Янев, та и този много фин
човек изгоря покрай цялата афера. Един от капепето дръпнал Янчо настрана
и му казал:
- Трай си, по-кротко!
Янчо не отстъпил:
- Аз съм еди-кой си, аз съм това и онова.
Но никой не му обяснява кои седят на капепето.
Сега аз не знам дали това е правилно, или не е правилно - но те са носили
общо петнайсет кожуха. Ако са трима - значи по пет кожуха на човек. Но там
им ги записват по петнайсет бройки на всеки. И вече влизат в друга категория
на нарушението. Осъдиха ги на по две години. Което е много.

67
 Аз съм в телевизията и нищо не знам до този момент. Това става през
декември. Отивам на работа, а Насо ме чака на вратата:
- Иване, стана тука някаква неприятност.
- Какво, бе? - питам го и се качваме нагоре към кабинета.
- Бяхме до Турция да купим по някое и друго палто на гаджетата.
- И какво?
- На границата ни направиха проверка, стана скандал. Написаха ни акт за
митническо нарушение. Голям шум взе да се вдига нещо. Янчо не можа да
оправи работата.
И вика:
- Звънни на Кашев.
Вдигам телефона и се обаждам на Кашев:
- Така и така, тука едни мои юнаци са оплели нещата.
Той вика:
- Не се бъркай в тази работа! Не се бъркай!
Това беше. Разбрах, че нещо не е като хората. И тогава вече започнах да ги
разпитвам. Така разбрах и за оня, московския случай.
Янчо излезе лайно в края на краищата - не го казвам в лошия смисъл на
думата.
Янчо се пропука според мен. За което искрено съжалявам. Защото аз го
обичам. Той има припадъци на остроумие, казвал съм това.
Янчо написа, че Юрий Андропов дошъл тука за два часа със самолет, за да
свалят от поста баша му. Андропов ще дойде тука, за да сваля Пеко Таков!
За какво?
Най-добрият, най-безобиден човек, интелигентен, колкото искаш, тих,
кротък, та ще свалят Пеко Таков! (Пеко Таков (15 август 1909- 29 юни 2001)-
министър на външната търговия (1962— 1971), заместник-председател на
Държавния съвет (1971-1986) - бел. ред.)
Пропуква се материалът.

Иван Костов Динев - Чики, го гепиха да продава

часовници
Иван Костов Динев - Чики, го гепиха да продава часовници. Тогава от
Виена се носеха часовниците и бяха много евтини. Които си бяха часовници,
не като тези немски „Умф“, на щампа. Бяха с камъни, по 6-7 долара вървяха
тогава във Виена.
Чики продавал часовници, включително на един лекар в Павел баня. И
обвиняват доктора, че искат пет-шест души от една болница, Трънската или

68
Радомирската, да бягат в Югославия. А тогава с Югославия отношенията ни
бяха много зле.
Питат лекаря: Откъде е часовникът? От Чики! Откъде тези часовници,
Чики? Ааа, от Виена! Я ела тука!
Чики влиза в следствието.
Ние, спортистите, правим подписка да бъде освободен. И Чики разказва
после за разпитите.
Щракне шпионката на килията, а той играе гимнастика.
- Какво правиш, бе?
-Тренирам, защото след един месец е републиканското.
- Какво републиканско, бе! Ти ще изгниеш тука!
На което Чики отговаря на дежурния милиционер:
- Не, ти ще изгниеш тука, защото си на щат! Аз излизам! Викат го на очна
ставка с доктора. А той, казва Чики, един такъв запуснал се, месец-месец и
половина го държали, не се мил, брада пуснал.
И питат Чики:
- Познавате ли гражданина?
- Не. Не го познавам.
- А вие - питат доктора - познавате ли го?
- Това е Иван Костов Динев, по прякор Чики, и се занимава с търговия на
часовници и злато!
Чики му прави знаци с ръка да мълчи.
- А освен това - казва докторът - сега ми прави знаци ей така! На което Чики
казва:
- Кой те познава бе, Робинзоне!
Следователят скача:
- Не обиждайте гражданина!
А Чики му вика:
- А вие, гражданино следовател, летели ли сте с ракета?
-Не.
- И аз не търгувам със злато и с часовници!
Кой знае как е треперил, разбира се, обаче все такива ги съчинява...
Но в затвора не е лежал.

Бяхме с Людмила на Експото в Окинава

Бяхме с Людмила на Експото в Окинава. Беше на тема „Морето, каквото
искаме да го виждаме“. Много забавна работа.
Там бяха и Имазато, председател на Японо-българското дружество за
приятелство - изключителен човек, и Румен Сербезов, тогава посланик в
Япония.
69
 Отиваме в един бар - има музика, певци, вечеря. Седнахме и на японците
им сервираха от личните им бутилки - със синджирче, с табелка с името на
всеки. Накрая, като свърши цялата работа, аз ловко откраднах тези табелки.
Защото след два-три месеца те трябваше да идват в България. Тогава дадох
вечеря във „Воденицата“, донесоха им бутилките - със синджирчето, с
табелката... Японците паднаха!
В Япония тостове не правят, а пеят. И този, който даваше вечерята, много
богат човек, меценат на древното японско изкуство, става и изпява нещо.
Казвам на Сербезов:
- Сега стани да изпееш нещо!
Той казва:
- Аз съм посланик!
Викам:
- Какъв посланик си бе, пръдльо! Този, дето пее, ще купи България и ще те
накара да му миеш краката и да пиеш от водата! На какво си посланик?!
Той вика:
- Що не пееш ти?
Отидох при оркестъра, говорих с тях - оказа се, че знаят „Подмосковные
вечера“. Изпях я! Хайде още!
Друго с този оркестър какво мога да направя? Освен „Калинка-малинка“,
от която пък нищо не знам...
Стана страхотна веселба.
Сядам, а баровецът ме пита:
- Вие певец ли сте?
Казвам:
-He!
- Актьор ли сте?
- Не - казвам, - аз съм директор на телевизията!
- Ааа, значи все пак сте такъв...
От Експото съм запомнил и друго.
На един от приемите седя аз до един дребен японец, а до него -много млада
мома, дъщеря му. Пита ме той и аз му отговарям: И аз имам дъщеря. Неговата
изучава езици и цигулка. Моята, казвам, има колекция от кукли.
След два дни в хотела пристигат две кукли! Японски кукли, голям размер,
в едни стъклени кутии, да не се прашат! И Богомил Герасимов, който
работеше по Експото, ме пита:
- Ти знаеш ли кой беше този до тебе?
- Даде ми визитна картичка...
А на картичката - неговото име, а от двете страни на картичката е изписано
на колко корпорации е генерален директор...
- Това - казва Богомил - е третият човек по богатство в Япония!

70
 Аз му викам:
- Мама ти да еба! Защо не ми го каза преди това, та като ме пита какво
харесва дъщеря ми, да му кажа - колекционира малки спортни автомобили!
А тези кукли струваха колкото един автомобил „Лада“. Всяка от тях!
Мила ги подари на Пионерския дворец.
Запознах се с един японец, меценат на традиционното японско изкуство.
Един от най-богатите хора тогава. И той ми казва:
- Аз много се интересувам от изкуство, имам фондация. И утре откриваме
една изложба на щампи.
- Каква изложба?
- Имаме разрешение да извадим от Националната галерия дъските на най-
известните художници - Мотамаро, Хирушиге, Хокусай, да направим копия
и да организираме изложба.
Викам:
- По културата в нашето семейство е жена ми!
Той пита:
- Ама това жена ти ли е?
А да отидеш там с жена си - толкова ниско им падаш в очите, че няма накъде
повече!
Като бяхме на Експото в Токио, отидохме в най-големия бар на света. Бяха
Ангел Ангелов, директорът на павилиона, Богомил Герасимов, Начо
Папазов, посланикът, и техният посланик тука, в София, и той със съпругата
си. Като влизаме вътре - петима мъже, само аз с жена си и японският
посланик. Веднага ни дадоха по една стюардеса. Хиляда стюардеси има там.
Те не са гейши. Тя сяда до тебе и те забавлява. Номерирани бяха. Аз моята
няма да я забравя - номер 727. Тогава „Боинг“ нямаше още версията 727.
Ангел и Богомил рипнаха да танцуват с техните. Японецът си прегърна
неговата стюардеса. Аз поканих жената на японския посланик. Танцуваме с
нея и я питам: Това ли е най-голямото заведение, защото се говори, че не в
Токио, а в света е най-машабното. Не знам, казва ми тя, аз за първи път съм
с мъжа ми навън...
В Токио Людмила каза:
- Ще отидем на онази изложба с традиционните японски щампи. И
посланикът ще дойде.
Казах му на посланик Сербезов:
- Ако държиш много и аз да видя нещо от изложбата, завий ми две-три
работи и ми ги прати по жена ми.
На другия ден се прибирам и Мила ми казва:
- Не стига, че така ме изложи, а накрая ми дадоха да нося три работи!
Три работи изпращат и каталог.

71
 Гледам аз в каталога - по 18 хиляди долара едната картина. Щампи, старо
японско изкуство, цветове, красота-фантастика!
Подарих едното веднага на Сербезов и му казах:
- Друг път като ти кажа да вземеш пет - значи пет!
Второто го дадох на Людмила, тя го подари някъде. А третото трябва да е
някъде из моя багаж.
Но Сербезов не пя на вечерята!

Прощален обяд! Това беше най-смешното в цялата

ситуация,
когато ме освободиха от телевизията
Прощален обяд! Това беше най-смешното в цялата ситуация, когато ме
освободиха от телевизията. Прощален обяд от ръководството на масовите
медии и култура. Защото единственото, което излезе във вестниците, е едно
никакво съобщение - във връзка с напускането на телевизията на другаря
Иван Славков се състоя такъв обяд. Този и този присъстваха, беше и активът
на телевизията. Едно нищо и никакво съобщение.
Обикновено от такъв пост на горе се пишеше друга формула -„свален
поради целесъобразност“. Или „във връзка с преминаване на друга работа“.
А моят случай не можа да се побере нито в едното, нито в другото клише.
Нямах друга определена работа, нямах и целесъобразност! Това просто си
беше един обяд. Много весело стана!
Като умира Димитър Благоев, вече разцеплението в партията е голямо. И
той казва:
- Съсипахте ми хубавата партийка!
Та така беше. Съсипаха ми...
А на обяда, който ми дадоха, когато ме освободиха, на Панорамата на парк-
хотела - Стоян Михайлов, Георги Йорданов, Весо Йосифов, все суперлативи
се говориха. Аз им казах:
- Вижте какво - накрая аз ще се върна, да знаете. Обаче вие се дръжте един
за друг, защото ще ви изтрепят като пилци!
Което и стана!
Не спират да ме питат: Защо имаш толкова приятели?
Аз приятели нямам.
Но не съм си седнал на гъза през всичките тези години. Почти няма място,
хайде да не казвам кръчма, където да не съм бил.

72
 Както в „Трима мъже в една лодка (без да се брои кучето)“ на Джером
Джером - никоя кръчма не може да си сложи надпис: „Тук Джордж не се
напи нито един път!“
Аз не си скъсах връзката с тези, с които съм израсъл. И от махалата, и от
спорта.
Макар че основната грижа на всяка сериозна съпруга е да те отреже от
приятелите ти. Истинската ревност на една жена не трябва да е към тези, с
които си си легнал. Защото после ставаш и бягаш! А при приятелите
оставаш!

Херберт фон Караян беше гений, какво друго да

кажа.
Караян беше гений, какво друго да кажа.
Херберт фон Караян го доведох в България, излъгвайки го, че той ще се
излекува. Той дирижираше подпрян на една специална стойка, защото имаше
някакво заболяване, обездвижване. С него ме запозна Пиер Сиклунов - може
би най-богатият българин. Като дете Пиер е заминал с родителите си в
чужбина, през 20-те години е било. Баща му беше лекар. Даже после стана
лекар и на ООН. Пиер става юрист, специалист по недвижима собственост.
Беше адвокат, лека му пръст, на Рокфелер, на Кенеди, на Онасис, голямо
добрутро! Стар ерген, живееше с майка си, майка Бистра. Бяха в старата част
на Женева, в един малък замък, баща му го е наел навремето. А там не се
променят наемите - като си го наел за някакъв срок, наемът си стои същият.
Пиер Сиклунов имаше страхотна колекция. Той пари не държеше, всичко
беше колекционерски сбирки. Живееше в микрозамък на пет етажа. На
четвъртия етаж в къщата си имаше библиотека и музикален салон, където
имаше „Страдивариус“, „Гуарнери“ - и всичко аранжирано от Караян. На
последния етаж беше като във филмите за Джеймс Бонд. Минимална част от
неговите колекции бяха там - графити, хетско изкуство, 140 парчета на
„Фаберже“. Бяха сложени там, за да влезеш, да ги видиш и да се потиснеш!
Сиклунов беше председател на Гурме клуба на Европа, имаше си готвач
вкъщи. Канил ме е там заедно със Самаранч.
Били сме в ресторант № 1 на света - по-близо е до Женева, отколкото до
Лозана. „Жи-рарде“, в една стара пощенска станция. Записваш се за обяд там
една година по-рано.
И като му писна на Сиклунов да ходи и да кани гости в „Жи-рарде“, си взе
готвача от „Жирар-де“ у тях. Всеки ден се готвеше обяд за шест души и
вечеря за шест души - има-няма хора.
Аз много исках да направя Сиклунов главен юрист на МОК. Запознах ги на
една изложба със Самаранч. След това той е канил Самаранч у тях, да види
73
всичко това. На другия ден получавам факс от Самаранч: „Иван, твоят
приятел е хеви уейт, тежка категория!“
Но не можа да стане главен юрист на МОК, все пак българин. Избраха един
изключителен човек, бивш военен прокурор на Швейцария.
Сиклунов подари една купа „Фаберже“ на Самаранч. И Самаранч я сложи
в музея на МОК. Сребърната купа, която руският император е давал всяка
година на завода първенец, на конния завод.
Но накрая всичко отиде в общината...
Сиклунов ме запозна с Караян, а аз го омагьосах.
Отивам през уикенда до Залцбург, а Караян правеше там репетициите за
Залцбургския фестивал. Казват му, че сме там, покани-
ха ни на репетицията, а той не пуска никой! Бяхме доста дълго време и го
видях как работи, колко е прецизен и капризен. Но няма значение. И го
поканих да дойде да се лекува.
Няколко месеца по-късно Караян дойде - през лятото, никой нямаше в
София. Не знам кой ми се обади от ЦК - ако не е бил и Милко Балев. По
време на полета вече съобщават, че маестрото лети със собствения си
самолет и идва, ясно за какво.
Започвам да звъня по телефоните.
Посрещането на Херберт фон Караян.
В Правителствена болница - никой, защото всички са във Варна. На тоя, на
оня, на трети, на пети и накрая попадам на Димитър Шойлев, лека му пръст
и на него.
- Шойле, здрасти, къде си?
- Тука съм.
- Браво. Сега ти се отваря възможност да влезеш в историята.
- Как? - вика.
- Като вкараш в гроба Караян, ще влезеш като един Херострат! Вкарваш
Караян в гроба и си готов!
Посрещаме Караян и представям доктора - Шойлето, най-добрия, най-
великия. И той дълго време го споменаваше, съвсем честно, но накрая
започна да забравя, че аз съм ги запознал. Разказваше, че като научил Караян
за Шойлето, и веднага тръгнал от Виена...
Два пъти идва Караян у нас.
Четири седмици бани, масажи във Велинград, без да правиш нищо. Как да
няма ефект! Аз се смеех, че и на Ленин да туриш мумията в минералните
басейни, и тя ще оживее. А Шойлето тарикат! Слага камера и снима всичко.
Накрая от целия материал извади една касета от 40 минути, да кажем.
Първите пет минути - лошите пози, болният Караян, а след това вече
виждаме Аполон! Излекуване никакво, но подобрение - да.
Караян дойде една седмица след като Людмила почина.

74
 Дойде пак и следващата година.
Обядваме в станцията на Министерския съвет, наливат вино. Вдига Караян
чашата си и Шойлето вика:
- Стоп!
Взима му чашата, гледа я и отлива в неговата си. Ама все едно че прави
изключително важен химически опит. Отлива, мисли, пак отлива и казва на
Караян:
- А толкова може вече!
Продължават да говорят глупости кой е докарал Виенската филхармония.
Защото ние бяхме започнали да обявяваме за гостуване Западноберлинската
филхармония, която си е Берлинска. Но дойде Виенската филхармония. И не
по политически причини, а заради някакъв жалък педерастки скандал. В
смисъл „Ах, защо!“. Караян е искал да вкара в оркестъра някакво протеже,
флейтистка, но оркестърът му отказва. И тогава дойде Виенската
филхармония.

С Рей Чарлз беше много хубаво.

С Рей Чарлз беше много хубаво. Поканих го в телевизията. Имам много
прекрасни снимки с него. Той не пие алкохол. Ослепял е на шест години,
защото са си пържели храната с машинно масло. И така губи зрението си.
Дойде у нас със сина си.
Предлагам му:
- Да пийнем по нещо?
- Аз не пия - казва.
- Абе няколко капки - казвам.
А Бубата, секретарката, влиза в кабинета с един галон уиски. И всички
започват да се смеят.
Той пита:
- Защо?
Синът му му подаде бутилката - умря от смях! Снимката е стра-хотна!
Няколко капки, а!
За Алла Пугачова не ща да говоря! Какво чудо - завладя света!
Бяхме приятели с Алла. Готвеше добре в един от апартаментите й на
булевард „Горки“ в Москва. С нея съм се снимал в един филм.
В хотел „Россия“ имаше голям ресторант - „На седмото небе“. И с мойте
приятели от,Москино“ случайно попадаме там. Спират ни:
- Чакайте - казват, - снима се филм.
- Кой снима?
- Алла Пугачова!
- Ааа - казваме, - вие чакайте!

75
 Влязохме вътре и веднага импровизирахме една сцена. Как тя слиза от горе,
аз се качвам и се срещаме по средата на стълбата! Ах, каква случайност!
Мъжът й - Саша Попов, имаше проект заедно да правим игрален филм за
нея. Но не стана. Дал й Господ талант!
Както и на Филип Киркоров! Далеч по-впечатляващи са неговите феерични
представления от тези на Мадона! И по-естетични!
Мадона, та Мадона! Оливие, та Оливие! А Черкасов?!
Стефан Гецов, посочен от Черкасов за най-добрия актьор, се прибира цепен
една вечер и си запалва къщата. Вече беше изиграл ролята на Георги
Димитров в киното. Запалва перде и става един дребен битов пожар. После
Янчо много го бъзикаше. Че като дошли пожарникарите, Гецов си удрял
главата в стената и викал:
- Какво стана от мен!? До вчера бях героят от Лайпциг, а сега съм един
жалък подпалвач на Райхстага!
Великолепно!

Решение на секретариата, с което ме освобождават

като директор на телевизията
Александър Лилов ме извика и каза, че има решение на секретариата, с
което ме освобождават като директор на телевизията, и ще се вземе решение
какво да правя. Аз стоях още три месеца там - най-безгрижните ми дни.
Пратих Васил Цонев кореспондент в Куба. И Любо Попов да коментира мач
от Виена.
Любо Попов не беше коментирал 30 години мач по радиото. Всичко беше
забравил, а и не се интересуваше. И имаше попадения пред микрофона -
„Тази стара госпожа Виена!“, „Господин Кранкъл, един страхотен
футболист!“, „Времето е топло, небето е синьо над Пратера, гол, един на
нула...“ Неща от този сорт! После месеци се коментира неговият коментар.
Като се върнах вечерта и казах на децата ми, че вече не съм в телевизията,
Жени пита:
- А дядо ми знае ли?
Викам:
- Ще му кажа!
Защото той не знаеше, когато отидох директор в телевизията. Живков не
знаеше!
И това беше най-смешното.
През 1968 година Леда Милева беше директор на телевизията, а Павел
Писарев - заместник. И Павел фактически извършва чистката в телевизията.
Четох тогава едно партийно указание за работата с кадрите в телевизията -
да се хванеш за главата! Безумие!
76
 За работа с кадрите - този е партиен член, онзи не е партиен член. Аз колко
назначих такива без партиен билет! Какви проблеми да има, като човекът
работи като смахнат! Борислав Златанов, карикатуристът, с когото сме
съученици. Изключен от Шесто училище, дойде в нашето училище и там го
подгониха. Защото правеше стенвестници, рисуваше хубаво! Имаше някаква
критика и го подгониха, но не го изключиха. После го назначих на работа в
телевизията. Ами Борето Димовски! Братовчедка ми - цялото им семейство
е изселено от Плевен.
При махането ми от телевизията Живков вече беше в течение -за да каже на
Александър Лилов да ме извика и да ми го съобщи...
- А дядо ми знае ли? - попитаха децата.
- Ще му кажа!
И после три месеца нищо.
Както казах, когато напуснах телевизията, командировах Васил Цонев за
кореспондент в Куба. Казах му да не работи, за да остане там! Знам, казах
му, и една година няма да изкараш. Точно една година без два дни минаха и
го изгониха. Само с два дни сбърках!
Васил отива в Хавана и започва да се кара, да дава акъл на ку-бинците. След
това и в нашето посолство взел да им нарежда нещо. После изпрати някакъв
критичен материал за Куба. Пък те много чувствителни. И колко му е да го
върнат Васил...
Иначе бързо се беше приобщил към свободния морал там. Бяха му дали
една хубава къща, от тези - старите, напуснатите.
На Световния фестивал на младежта в Куба бяха отворени старите
яхтклубове на буржоазията и ги бяха дали на делегациите. Пълен разкош!
Само прахът трябваше да се избърше! Всичко е керамика, месинг, махагон.
Няма мърдане!
Както на Дюпон къщата на Варадеро - най-близката точка до Щатите. Сто
и петдесет километра от там до Кий Уест. Има летище, игрище за голф,
къщата е баш на носа. Рай! Изпълнение невероятно. Сега е ресторант. Всичко
е запазено, защото от такива материали е направено. Живеели са си живота
американците!
Хотел „Ривиера“ в Хавана си е бил седалище на американската мафия.
Имали са някакво споразумение с правителството на Батиста американците
да не се бъркат в работите на Куба. „Тропикана“, дрогата, алкохолът - всичко
е било в техни ръце. Фактически това е било клон на мафията от Флорида.
В Куба художникът Кармело Гонзалес, приятел на България, който
живееше на една пряка зад хотела на мафията - „Ривиера“, ми разказа хубава
история:
- Една сутрин излизам с моята кола. И тъкмо стъпвам на „Ва-леокон“,
крайбрежния булевард, чувам как свистят гуми, престрелки страшни гърмят!

77
До мен спира огромна кола и излизат от вътре хора с автомати. Взели му
колата, а своята му оставили.
На другия ден вижда един и го познава на снимките по вестниците. Джо
Валачи ли, не знам кой от мафията.
Това е било в края на 50-те години, а аз бях там през 70-а за първи път. Той
караше същата кола и разправяше с гордост как се е сдобил с нея.
Когато ме освободиха от поста в телевизията, тогава започна да се живее
весело, защото аз наистина се освободих. Последните три месеца в
телевизията бяха шега връз шега!
Аз бях и отегчен вече от телевизията.
Но нямах идея. Защото бях износен. Това десет години да въртиш колелото
- износва страхотно. Нямах идея, къде да отида, иначе щях да поискам...
Георги Йорданов измисли това за БОК. А аз бях низвергнат. Най-лесно на
Йорданов е било да се прави на луд!
Георги Йорданов после беше председател на Организационния комитет за
кандидатурата ни за Зимните игри, но преди това беше първи секретар на
града. При Георги беше много къс пътят от идеята до действието.
Имаше съпротива срещу кандидатурата на София за Зимните олимпийски
игри. Не някаква организирана съпротива. Но когато се концентрират пари
някъде, всички други мислят, че за тях няма да има нищо. Обаче имаше сила,
която да каже: Да се работи! Но това става, когато има държава - каквато ще
да е!
С Александър Квашневски, президент на Полша (1995-2005)
И затова казвам - кандидатурата на София не беше състезание, това не е
спорт, а политика!
Какво щеше да стане със София!

Много обичам случайностите.

Много обичам случайностите.
Като случайната ми среща с една от нашите колежки. Благодарение на нея
поне десет изпита сме взели като студенти в МЕИ. Ванчето - много прилежна
и работлива.
Ние четири-пет по-фриволни птици се събираме за изпити. Тя вади
записките, ние вадим таблата. А при таблата, когато не ти върви, не се казва
„О, Господи“, „О, музо“, а „Ебати и зара“, „Да си еба майката, с тези кьорави
ръце“. Ванчето накрая се вбеси – ама много фино момиче, душа, - тропна и
вика:
- Що не ви еба майката! Заради вас ще пропадна!
Всички завършихме учението, един насам, друг натам.
Аз отидох в завод „Христо Смирненски“, вече преразпределен от „Марица-
изток“. Началникът на „Кадри“ ме посреща и вика:
78
 - Хайде, къде се мотате, бе! Ти не си дошъл, а има и още?
Питам го:
- Кой още?
- Иванка!
Поглеждам списъка - нейното име. Тя е разпределена в русенския клон на
„Христо Смирненски“, но това не е отбелязано.
И вечерта я срещам на площад „Славейков“, ама съвсем случайно. Спирам
я и я питам:
- Искаш ли да те разпределя в София?
Тя казва:
- Стига сега!
И започва да се оплаква как сме я малтретирали, докато учехме заедно.
Викам:
- Добре, бе, една шега повече! Иди утре в отдел „Кадри“ на „Христо
Смирненски“...
Отиде, назначиха я, ожени се за софиянец.
Нещата от живота!
Тя ни помагаше, защото нямаше отпечатани учебници. И който ходи на
лекции - пише и знае.
Имахме колега с две имена - Петър-Александър. Той ходеше с едно момиче
от Пловдив, тя учеше медицина. Тогава се смеехме, че той е електрифицирал
поне един от коловозите по линията Со-фия-Пловдив, защото ходеше
напред-назад.
Петър-Александър издаде учебник по подемно-транспортни машини.
Записките, които той прилично и надлежно водеше, ги комплектува,
разпечата ги на циклостил и ги издаде. И така еба майката на професора,
защото той готвеше учебник.
Ние изкарахме института, а Петър-Александър още десет години след това
не можа да си вземе изпита по подемно-транспортни машини! Защото се
работеше основно по записки...
На карти спечелихме знамето на окръжния съвет на Велико Търново. Със
Злати Шалаверов и Христо Цачев. Седнахме да играем карти - на шише вино,
на каса вино, на две каси вино, на четири каси вино, на камион вино, на
избата на града! Но не щеш ли, все в една посока вървеше победата! И вече
на разсъмване Христо каза:
- Сега на всичкото вино - срещу знамето!
И го спечелихме. И него.
Един много известен и много талантлив писател - Момо Капор (Момо
Капор (8 април 1937- 3 март 2010)-сръбски писател и журналист - бел. ред.),
беше написал за разликата между Изток и Запад. Изток - пише - се буди в 7.
Запад спи. Изток пътува с трамвая към работата, Запад спи. Изток започва от

79
трамвая и първите два часа от пътя коментира телевизията - кого са показали,
какво е казал, Запад се буди, ама не коментира, защото при нас е един канал,
а при тях -много. 10,30 - Изток излиза да пие кафе, а поръчва тежко вино,
Запад работи. Обяд - Изток поръчва вино, Запад на крак хапва, а Изток вече
води с две бутилки... Много хубаво!

Среща с Маутнер Мартхоф - най-големия

производител на бири

Аз и Янчо сме във Виена, на гости на Владо Гановски.

Той ни чакаше. Беше организирал среща с Маутнер Мартхоф - най-големия
производител на бири. Без една! Всички други марки са негови без една. Той
се занимаваше и с кабелна телевизия тогава. И затова беше срещата, да
видим нещата там.
Не се знаеше точно кога ще се видим с него, знаеше се къде, но не и часът.
Ние с Янчо се разхождаме - знаеше се къде се разхождаме. Янчо, по-черен
от мене, с по-арабски вид. Аз съм с едно черно кожено яке.
Идва шофьорът и вика: Бързо тръгвайте към обяда. Веднага отиваме в най-
сериозния хотел. Където отпред седи портиер с фрак. И в момента, в който
ние се появяваме там, и Мартхоф слиза от един „Ролс-Ройс“. Ние успяхме да
влезем след него, защото портиерът се беше поклонил и не ни виждаше.
Владо, като ни видя на какво приличаме, се изпоти, горкият, защото той беше
много изискан човек. Започна да се поръчва. В този момент мина количката
за някаква друга маса - Янчо се пресегна и си взе от картофите. Което
направи добро впечатление на австриеца, трябва да кажа!
Какво ще пиете? Янчо вика: Аз ще започна с една бира! Каква бира?
„Гьосер“ бира! Поръча си единствената марка, която не е негова! Много
смях.
Води се един професионален разговор. Ние си поръчвахме като за последно
с Янчо. Накрая се оказа, че не австриецът ни е поканил, а Владо е
организирал обяда. Та разбихме бюджета на посолството за месеци напред....
Тогава аз запознах Янчо с директора на австрийската телевизия, с който
също имахме подписан договор. Хелмут Цилк. Който после стана кмет на
Виена. И е първият, който тогава в зараждащия се тероризъм получи в
кметството писмо бомба и взривът му откъсна пръстите.
Цилк имаше годеница, за която се ожени. Дагмар Колер, една красавица,
която после стана госпожа Цилк и най-добре пласираната немскопееща в
шоупрограмите. Много красива и много талантлива. Гледах един спектакъл
по телевизията - случайно. Навремето имаше един румънец Мирча Кришан
- същият тип беше и тя.
80
 Аз ги каних да ми дойдат на гости същото това лято. Преди това, през
зимата, имах един инцидент с Цилк във Виена.
Прибирах се от Куба. Владо знаеше, че ще остана, и беше взел покани за
Виенския бал. Обаче аз се обаждам на Цилк и той казва:
- Какъв бал, бе! Това е такава снобария! Ела, правим едно страхотно парти.
При най-големия продуцент на развлекателни програми в австрийската
телевизия.
На Владо му казах да ходи на бал, ние отиваме в резиденцията на
продуцента.
Аз идвам от Куба, с хубав тен, а е месец март, Виенският бал е пролетен. И
продуцентът вика: Ааа, от Алпите ли, от ски? Не, викам, от Куба! А, от Куба,
Кастро, този комунист?
Оказа се унгарец. През 1956 година е избягал. И заяви, че се е заклел, където
и да е комунизмът, той ще се бие с него до края на живота си. Аз станах,
съблякох сакото си и викам: Да започваме!
Той се изправи и се оказа, че ми е до кръста. А аз тръгнах доста сериозно,
не на майтап! Просто не е прието - аз казвам, че съм комунист, той казва, че
ще ме бие.
И стана страшен скандал. До бой не се стигна. Но Цилк, който вървеше до
мене и ме представяше, се скара с продуцента. И го нарече лайно. Швейст! -
му каза. Виенският немски е малко неразбираем за мен. Но, общо взето, те
не говореха, бих казал, просташки диалект. И му каза: Миналия път като се
скарахме, ти се размина. Сега вече край, дотука!
И от там Цилк ни заведе в едно кабаре.
Така че не мина без инциденти там. Беше много хубаво.
После семейство Цилк ми дойдоха на гости. Аз им дадох моя шофьор, за да
обиколят България. А този, моят шофьор беше абсолютно луд, от УБО-то.
Цилк ми каза: Бях гледал автомобилни състезания по телевизията, но той
кара като за последно!
Тези от УБО изобщо не знаят да карат. Къде са се учили държавните
шофьори на такова каране! Той се мереше с Янчо, с другите... Рей драйвинг!
Не отидох на Виенски бал.
Една година отивам в ГДР да подписвам договор (Германската
демократична република (ГДР), или Източна Германия, е социалистическа
дьржава, основана на 7 октомври 1949 г. в съветската окупационна зона на
следвоенна Германия и в източния (съветския) сектор на Берлин. За
президент е избран Вилхелм Пик, сформирано е временно правителство
начело с Ото Гротевол и Валтер Улбрихт. ГДР просъществува до 3
октомври 1990 г., когато се присъединява към Федерална република
Германия - бел. ред.). И директорът на телевизията вика: Довечера ще отидем
на спектакъл във Фрид-рихщатпалас, имам изненада за теб!

81
 Изненадата беше страхотна - Дагмар Колер пее там! Някаква испанска
сцена, балет, тя излиза с една фуста и много хубаво бюс-тие. Като излезе и
като се фръцна - сутиенът й се откопча! Обаче тя много ловко излезе от
сцената и след няма и половин минута се върна и продължи всичко. Беше
много весело. Отиваме после на вечеря и тя вика:
- Ох, Иван, лошо стана!
- Как лошо! Лошо е, че бързо си прибра циците - казвам й.
Бях в Германия и случайно гледам по телевизията - дебати вРайхстага.
Обсъждат дали нашият Кристо да опакова сградата. Стана един и вика:
- Ще станем за два лева, бе! През 1933 година един българин го запали, сега
друг да го опакова!
Попадение!
Божидар Божилов ходеше по терасата на станцията на писателите във
Варна и гърмеше наляво и надясно с един детски тапеш-ник. И удари с тапа
в корема една съпруга на съветски писател. Стана страхотна една олелия.
Божидар зарежда пистолета с нова тапа, дава го на руснака и му казва:
- Върви да гръмнеш моята съпруга!
Хубаво, нали!
Това са мемоарите!
Тука трябва да направя тази уговорка, едно извинение към читателите. Ако
очакват да видят тези истории, които съм разказал в компания, на маса или
на морето, няма ги. Във второто издание вече ще ги има...

Никой не говори за едно управление - Седмо

Никой не говори за едно управление - Седмо, което се създаде и което
изяде главата на Ангел Солаков, когато беше в МВР. Това трябваше да бъде
Информационно управление и беше много добре замислено. Друг е
въпросът, че не трябваше да е в МВР.
Както сега е спорът в държавата с мястото на специалните служби. Кой да
ги ползва и кой да не ги ползва?
Величков се казваше началникът на това управление. Заместник му беше
Милчо Германов, който стана заместник-председател и при Людмила по
организационни и структурни решения и въведе научна система за
ръководство и информация. Беше един великолепен системен организатор.
Даже бяхме започнали да работим по една такава схема за управление на
националната телевизия.
Какво стана после с това управление, не знам - воят от ЦК беше голям,
както и от някои външни кадри - единият от които беше Мирчо Спасов, -
които ревнаха срещу него! Че това управление ще се превърне в една
структура, която ще знае повече от ЦК на партията. Което по същество беше
82
вярно - те щяха да знаят повече и може би това е един от мотивите Живков
да каже, че партията загнива. И че трябва да се разделят държавата от
партията.
Ангел Цанев имаше една официална любовница, режисьорка от радиото,
той даже на приемите я водеше. И като го свалиха и го пенсионираха, той ми
се обажда един ден по телефона и казва:
- Иване, да не посегнат и на нея!
Викам:
- Докато аз съм тука, можеш да бъдеш спокоен!

Гостувахме в едно телевизионно предаване в

Будапеща.
Гостувахме в едно телевизионно предаване в Будапеща. Те канеха екипи от
различни страни. Вътре има политик, журналист, земеделец, култура.
Спомням си, че Луканов водеше групата като политик.
Предаването е на живо. И като зададоха въпрос за преименуването - то беше
още с помаците, не беше възродителният процес, -Луканов каза:
- Тука Славков ще отговори на този въпрос!
Аз бях най-сведущият.
Георги Димитров го измисли: Народна република България, а не
Социалистическа. Отечественият фронт е българска измишльотина.
(Георги Димитров (18 юни 1882 - 2 юли 1949) - ръководител на БКП,
премиер на Народна република България от 1946 г. до смъртта си. През
1933 г. в Германия е обвинен от нацистката власт в подпалването на
Райхсгага. След като сам се защитава успешно на Лайпцигския процес от
обвиненията и е освободен, заминава за Москва, където оглавява
Комунистическия интернационал (1934-1943). Умира през 1949 г. в
санаториума „Барвиха" край Москва, където е лекуван 4 месеца. Тялото му
е изложено в София в мавзолей, а след демократичните промени е погребано
в Централните софийски гробища през 1990 г. Мавзолеят е разрушен през
1999 г. - бел. ред.)
Това е борбата за национална специфика в световните процеси.
Смениха Иван Панев от кметството на София с Петър Междуречки.
Петър Междуречки никой не го познаваше. Той беше посланик в Бон.
И ме питат: Познаваш ли го, какво ще кажеш? Викам:
- Какво да кажа? По-добре е да ти дойде кмет от Бон, отколкото от Пловдив!
Иван Панев смени Георги Стоилов. После дойде Междуречки, а след него
- Стефан Нинов. Той беше последният социалистически кмет. После дойде
Александър Каракачанов. Той беше съветник в общината. И се държеше
83
доста критично на самите сесии, което на мен ми правеше добро
впечатление. Но беше безсмислено инат, то си му и личеше. Проявяваше
характер.
Но на мен няма какво да ми проявяваш характер, аз бях вторият човек в
държавата!
Това ни еба майката на нас! Бяхме наистина нафукани копелета. Но с мяра...

Епохата на генералите! Това трябва да се отбележи, защото те бяха

единствената заплаха към Живков.
Александър Гетман беше директор на Народния театър. Нерде Народен
театър, нерде военна музика... Добър човек беше.
Иван Врачев беше на туризма. Халиев беше директор на Военна болница и
заместник на БАТО - Българска асоциация за туризъм и отдих. Та като влиза
Халиев в хотел „Балкан“ и вижда хора с ливреи, пита къде са дневалните...
Желязко Колев беше председател на БСФС. Дето беше казал на
спортистите да газят по-усърдно тревата в Рим, за да има работа за
италианската работническа класа.
На такива възлови позиции бяха генерали! Не говоря за силовите
ведомства. И бяха партизани от различни отряди, баланс на отрядите имаше.
Христо Русков беше шеф на Ловния съюз. Той беше един от сериозните
ръководители. Благодарение на него и, разбира се, на Пенчо Кубадински се
организира цялата ловна история на България! Кой каквото ще да говори за
него.
Живко Попов наистина го предадоха най-близките. За мен Живко беше
един много положителен човек. Нямаше човек, на когото да не помогне
Живко. Може би и от провинциален комплекс, знаеш ли... Той е бургазлия.
Единствено Мирчо Спасов ми е признал как след Девети септември е ходил
да търси кого да избива. Защото този го е бил, онзи е изнасилил сестра му
или майка му... И като се обърне палачинката, хайде ресто - къде не е било
това!
Георги Стойчев беше непримирим! Баща му е имал партиен билет от
първите десет по номерация. Бащата и Радослав Радев са първи братовчеди
по майчина линия. И Георги е искал Радослав да го назначи на работа, а Радев
му казал, че тези работи не стават така.
Веселото беше, че от нашата кохорта него последен го приеха в партията.
Бяхме в бар „Лотос“ срещу „Дълбок зимник“, който го взехме от
„Обществено хранене“ и го направихме клуб на телевизията. И след
приемането Гошо каза: Така съжалявам за вас, защото изгубихте един
съмишленик!

84
 Другият от такова потекло беше Митко Езекиев. Баща му е бил много
известен деятел на партията преди Девети септември. После беше в
тепекатата, там беше деятел.

Да се намерят връзки с царя в Мадрид

Знам, че се говореше да се намерят връзки с царя в Мадрид. Тъй като

семейството е изнесло много архиви. Трябваше да ги поискат, но не с идея
за разузнаване или шпионаж, а просто за българската история.
Стефан Стефанов, който е съпровождал влака с екстрадираното царско
семейство, като видял какви сандъци се товарят на влака, отишъл при Георги
Димитров и му казал:
- Другарю Димитров, според мен там се краде, и то държавно имущество!
На което Димитров му казал:
- Да товарят! Ако могат, и Врана цялата да я вземат! Махайте ги!
Кольо Инджов ходи до Мадрид.
И друга случка с Георги Димитров.
Имало е кораби с евреи изселници, които са отивали за новосъздадената
държава Израел. И един от капитаните казал на Георги Димитров:
- Като преминем Босфора, всичките започват да псуват народ-ната власт!
Димитров му отговорил:
- Да псуват, колкото искат! Махайте ги!

Кабинетът на Милко Балев. Това е най-проветривото

място
Кабинетът на Милко Балев. Това е най-проветривото място. Много силно
течение. Но това е партията, изграждането на кадрите.
Защо рухна сега държавата?
Защото тогава управляващите не разбраха, че това не е просто смяната на
един човек с друг. Мислеха, че след неговото оплюване всичко ще тръгне
поновому.
Цялата история на КПСС е това - развенчаване на култа към личността на
Сталин, критика срещу Хрушчов, отричане на компромисния Брежнев. Но
партията си стои!
Тука вече беше започнало сериозно изграждане на кадри.
И не става дума да говорим за идеология. Защото схемата на всички
организирани общества е една и съща-тоталитарна! Тоталитарна е.
Идва демокрацията и се оказва, че всъщност не е за всеки...

85
 Прекъсват се нормалните обществено-политически връзки. Самоцел, да се
руши. Но това си е в природата. Коя нова цивилизация е идвала по мек
килим? Всичко е с огън и меч. Но са започнали да строят. И от един момент
нататък са пренасяли напред само философията и познанието. С приятното
съзнание, че това може, а това не може. И кой го решава? У когото е мечът!
Защо няма дисиденти в България?
Кои са дисидентите? Ако изобщо може да се даде определение.
Русенският комитет не са никакви дисиденти! Никакви. Както и тези
кретени от нерегламентираните - да ги наречем - движения, които да обърнат
внимание на тази работа. Та да се стигне до тези, които си пишат табелки:
Ние сме дисиденти, Ние сме от Русенския комитет!
Ние сме правили много по-злостни предавания по телевизията, но не се
считахме за дисиденти!
Второ - дисиденти има там, където има съпротива срещу властта! И то
истинска съпротива!
Аз непрекъснато говоря - какво значи публицист? Публицист е този, който
може да усети мъглата, защото и в нея има материална субстанция. Даже и в
духовната мъгла. Да я прецеди и да я формулира. Защото какво значи
недоволство? От какво си недоволен? Аз съм недоволен, че ми скърца
леглото например. Ти си недоволен също. Изобщо си недоволен! Ама не
знаеш защо си недоволен.
И затова публицистът е този, който може да усети и да формулира, аджеба,
въпросите на този, който е недоволен! И да му ги сложи в устата. Ето това е
публицистиката. И тогава се явяват дисиденти.
Не си спомням кой беше написал нещо много хубаво: „Какви дисиденти сте
вие, бе!“ Вагенщайн, Берон, Каракачанов... Защо,
като гръмна демокрацията и се разля синьо то шампанско, защо никой от
вас не извади поне два романа? Написани и непубликувани. Някой го
постави този въпрос...
Къде са!
Радой Ралин? Абсолютно беззъба, приятна за махленски вечеринки сатира.
Печатаха го. Какъв дисидент е Радой? Никакъв.
А с писателския съюз много се внимаваше. Защото кои са ди-сидентите по
принцип, кой може да нанесе сериозен удар? Литературата. Буквите. Нищо
друго не може.
Никога не съм се отказвал и навсякъде съм го заявявал: Аз съм комунист!
И аз съм първият дисидент в БКП. Не изключвам всичко това, което правих
в телевизията. Но когато дойде Десети ноември и подгониха нашето
семейство, ние станахме меншевики. Тесни комунисти. Притесниха ни.
Бяхме по килии, по затвори, домашен арест. Взеха ни документите,

86
паспортите. Мен ме гонеха, за да намерят нещо срещу Живков. И нищо не
намериха...

Когато Людмила раждаше

Когато Людмила раждаше Тошо, бях на вилата. В старата къща на Бояна,
нямаше резиденция, нямаше нищо.
С Жени бяхме легнали вече.
И се тропа по стълбите някъде към десет вечерта. Влиза Тодор Живков и
казва:
- Ставай да черпиш!
Бяха му звъннали по петолъчката.
Аз се правя на много печен и питам:
- Какво е?
Демек - ако е момиче няма да стана!
-Момче!
Рипнах, разбира се, облякох се, качих се на колата да намеря някой и да
почерпя. Кого намерих - Ангел Вола. Та обиколихме де що имаше барове...
Тошо се роди на 18 май, когато се прие новата Конституция. Тази, която
започваше с член Първи, големия проблем на нацията! А Жени е родена на 7
ноември.
Този, който мен ме е израждал - професор Щъркелов, беше акушер на Мила
за Тошко. Той е бил приятел на баща ми. И след трийсет години изражда и
Тошо.
Когато се роди Тошо, аз загубих много басове, защото се обзалагах с всеки
на шише „Плиска“, че няма да познае как ще го кръстя. Всички познаха и аз
изгорях!
Людмила като майка беше строга. Просто доста рязка беше, категорична.
Права е, разбира се.
Но доста често казваше:
- Ти се разправяй с Жени! Аз не мога повече!
И аз се разправях, разбира се.
Винаги започвах от другата страна.
Един ден децата не искат да ядат - Жени, десетинагодишна, Тошо, три-
четиригодишен. Казвам им:
- Вие ще умрете така от глад, бе! Можете ли да ядете без ръце? Я да видим
дали тези кебапчета можете да ги изядете, без да ги пипате?
Изядоха ги!
Забавна работа.
Людмила викаше:
- Жени, направи това.
87
 Жени казва:
- Няма да го направя!
Мила вика:
- Не мога, вдигам ръце.
А аз казвам:
- Жени, та и аз да съм, няма да го направя, разбира се!
След което го правех.
Колко му е да излъжеш едно дете!
На Жени аз й бях внушил, че аз съм най-умният, най-високият, най-силният
и най-всичко! Людмила каза:
- Недей така, един ден детето ще се разочарова от теб.
Викам:
- Ще се разочарова, ако в един момент научи, че не съм нито най-високият,
нито най-умният, нито най-силният. Това ще си-дойде съвсем естествено.
Един ден вкъщи дойде Симо Сръндев ли, Големия Гибон ли дойде, не си
спомням - но от тези, волейболистите. Дойде, тръгна си и Жени като ревна.
Питам я:
- Какво има?
Тя казва през сълзи:
- Той е по-висок от тебе!
Викам:
- Тате, недей да плачеш, съжали го. Той е болен човек, не го ли виждаш?
Болен е.
Та така с Жени.
Взимал съм Жени на морето сама с мен. Малка, в Созопол, ама беше
спокойно време. Вечеряли сме при художника Михалис Га-рудис. С Анчето,
дъщеря му на Михалис, лека й пръст, сме ги пращали в десет и половина-
единайсет я да изтичат да потърсят лимон при съседите, я за друго...
На Приморско съм я водил в Международния лагер, пак ей толкова голяма.
Просто много добри отношения имаме с нея още от дете.
Когато се жених за майка й, детето ми викаше „бате Ванчо“. Отидохме да
подпишем с Людмила в Трети райсъвет и въпросно-то Ленче, която се
грижеше за нея, вече беше я научила да ми казва „татко Ванчо“.
Лена и сега гледа децата на Жени - тя е като член на семейството. Сега й
казват „бабо“ децата на Жени.
С Тошко и Жени.
Обажда ми се Людмила и казва:
- Тука са Райна Кабаиванска и Борис Христов. Каня ги на вечеря у нас. Кажи
още някой и ти, да напълним масата.

88
 Аз вече бях отишъл на работа, главата ми гори в телевизията, викам: Добре,
ще кажа. И по едно време влезе Васил Цонев. Питам го: Какво ще правиш
довечера? С жена ти вкъщи!
Людмила ми звъни след два-три часа:
- Какво?
Казвам:
- Васил!
- Аууу...
Тя познава Цонев още като ученичка. В тяхната компания беше актрисата
Руми Карабелова, снима се в два-три филма. И Васил ходи с Руми
Карабелова, а Мила им е перде кириз, покриваше ги!
Аз инструктирам Васил:
- Ще си мълчиш! Докато не ти кажа - ще мълчиш!
Той дойде с Мара, Мара в една пищна рокля, кардиналска такава, циците й
отгоре.
Райна Кабаиванска седеше до мен, от другата страна - синът ми Тошко.
Беше и поетът Радко Радков, много талантлив, но луд. Жена ми така го
покровителстваше него!
Радко беше всеотдаен на гръцкия език, преподаваше в университета във
Велико Търново.
Един ден отиваме в Търново с Янчо Таков, може би е било за „Мелодия на
годината“. Обадихме му се и от сутринта се подкарахме. Радко дойде
трезвен, да подписва на един курс студенти книжките по старогръцки. Ние
отидохме с него - да видим какво ще стане. Такьв ташак беше! Трийсет млади
студенти, той каза нещо на старогръцки и го написа, където имаше и думата
„копи“, но не във военен, а в преносен смисъл, пенис. И взе да ги изпитва -
кой може да напише думата. Стигна до третия. Тогава Янчо взе думата,
излезе отпред и започна да ги вика един по един. На всичките написа
шестици.
Няма да забравя как Янчо се правеше на филолог пред едни гаджета, а те се
правеха на много умни. Янчо има припадъци на остроумие. И ги пита:
- Как се казва: „шишарка“ или „шешарка“, „шише“ или „шеше“?
Те смело отговарят:
- „Шишарка“, „шише“!
Янчо вика:
- Нищо подобно! Никой не казва: „Ши ти еба майката!“, а всеки вика: „Ше
ти...“
Гот е, нали!
Радко Радков беше на вечерята, Любо Левчев, Жени Захариева,
пианистката, която е много сериозен артист. Тя е роднина на Мила, защото е
женена за Митко от Малеевия род, който направи Музея на камъните.

89
 Започна вечерята, поднасят това, поднасят онова. Тошко нищо не ще да яде.
- Тошенце, да вземеш рибка?
Тошко вика:
- Не ща!
Той беше мъничък тогава! И пак:
- Тошенце, вземи си!
- Не ща!
Викам:
- Като не щеш - хвани чинията и право в стената!
Което той и направи!
А сервизът е стар и скъп.
Райна седи до мен и започва да примигва. Аз гледам разсеяно.
Сервираха второто, Тошенцето каза:
- Пак не ща!
И хвърли чинията!
Райна вече се озъби тотално! Както и да е, мина...
Преместихме се в друг ъгъл за кафе и за сладкиши. И Людмила каза:
- Сега, Жени, изсвири ни нещо!
Жени изсвири нещо.
След това:
- Любо, ти ще кажеш ли нещо?
Любо има едно стихотворение за Федерико Гарсия Лорка, което съм чувал
на три-четири събирания, където Любо си точил или Лорка, или не знам си
кой си точил кастилската кама! Каза го. Работата доста заскуча.
Мила вика:
- Радко, ти?
Радко беше написал една от пиесите си - в стихотворни форма, например за
Калоян. И Радко започва да чете репликите, ама чете включително с
ремарките!
- Ооо, севастократор Асене, вади си меча, меча го няма, има само кама, вика
слугата си...
Абе ташак работа!
Видях, че работата съвсем загнива, и викам:
- Василе!
А той предния ден в „Отечествен фронт“ беше написал един великолепен
фейлетон - „Да риташ празна консервена кутия по „Руски“. Аз не му казах
какво, що. Викам: Айде! А Васил стана и го разказа!
Борис Христов каза:
- Великолепно! Великолепно!
Васил Цонев, идиотът, му вика:
- Хареса ли ви?

90
 - Да, много ми хареса!
Васил казва:
- Вие имате чудесен глас, защо не започнете да пеете?
Борис Христов се озъби - защо не започнете да пеете!
И тогава Васил продължи, защото колкото беше импровизатор, толкова
беше и „прайд“:
- Ще ви разкажа нещо. Еди-коя си година бяхме в „Миланската Скала“.
Една голяма компания българи. И ние бяхме тази група българи, която ви
аплодираше - вие като излязохте, ние се опитахме да вдигнем каляската ви!
Да ви носим на ръце! Знаете ли как се вдига каляска, знаете ли колко е
трудно?
Борис казва:
- Не, не знам!
Васил вика:
- Елате тука!
И го води до един фотьойл. Вика:
- Хванете се оттука с едната ръка, подпрете се здраво!
След което Васил Цонев го прегърна през врата и Борис Христов го хвана
с две ръце! Страхотна картина - Васил Цонев го е прегърнал, а Борис Христов
го държи на ръце!
Васил казва:
- Пуснете ме! Сега ще мога да говоря - както аз съм вдигал каляската на
Борис Христов, така той ме е носил на ръце след мое изпълнение!
Разчупи цялата атмосфера и тръгна всичко. Людмила ми благодари накрая,
но аз го удържах!
Един ден бяхме на Витоша и Васил Цонев пак ми беше дошъл до гуша. И
му казвам:
- Хайде помълчи един час, ще ти дам 20 лева!
Ама не казах, че ако проговори - той ще ми ги даде. На петнайсетата минута
Цонев не издържа:
- Какво ще ти мълча, бе! Ебал съм ти и 20-те лева, като слушам какви
глупости говорите. И аз ги говоря, ама от време на време казвам и по нещо
умно!...
Васил Цонев имаше лаф:
- Може вкусът ми да е отвратителен, но вие ми харесвате!
Чешит! И над всякакъв дребен еснафлък! Много пари вадеше, но кой от
тези, на които всичко им се издаваше, не вадеше пари? И тиражите им бяха
големи и не принудено големи! Всичко профук-ваше! В тях нямаше един
здрав стол! Васко...

91
 Бях много отявлен радетел на това да отидем в Сеул
на олимпиада

Още през 1988 година бях много отявлен радетел на това да отидем в Сеул
на олимпиада. (17 септември — 2 октомври 1988 г. - в Сеул, Южна Корея,
се провеждат XXIV летни олимпийски игри. България печели общо 35 медала
- 10 златни, 12 сребърни и 13 бронзови - бел. ред.)
Но нямахме никакви отношения с Южна Корея - нито дипломатически,
никакви. И тогава корейците ми казват:
- Ето, това е сградата на Организационния комитет. Кажете на вашите -
даваме ви целия етаж, обявете го за търговско представителство.
Както Германската федерална република имаше у нас такова
представителство, без да имаме дипломатически отношения.
- Обявете го за търговско представителство, пък после - ако стане! Ние ви
даваме всичко!
След това поискаха български скулптури. Да изложат една или две в Парка
на приятелството. И тука някой взе да се опъва. Наложи се да пиша писмо до
ЦК.
Написах:
- Припомнете си 1942 година. Когато тук идва „Спартак“ - Москва да играе
във фашистка България. Това не укрепи вярата на народа във фашизма, а,
напротив, повдигна самочувствието му на приятелство със Съветския съюз
и т.н. Сега, в средата на този див далекоизточен антикомунизъм, ще стоят
български скулптури.
Така и се преборих. С Течи - той отговаряше за художниците -изпратихме
две неща.
Пак по наша инициатива една скулптура на Чапкънов седи в парка на
Олимпийския музей...
Самаранч, страхувайки се да не стане нов бойкот, предложи, а ние
гласувахме, всяка една държава да получи пари за шест души - един деятел
и петима спортисти. Да им се плати и те да отидат и да участват в Игрите.
Самаранч го предлага това веднага след бойкота на Лос Анджелис през 1984
г. И какво стана? Тези, които са гола вода, неподготвени, изпратиха основно
боксьори. И в Сеул добре подготвените корейци не можаха да намерят втора
зала. Имаше два ринга в една зала! Стигна се до парадокса, като удари гонгът
на единия ринг, да спира играта и на другия! И като проснаха един кореец,
после се преигра мачът.
Един американец, един негро, преби един кореец, ама го преби от сърце!
Дадоха победата на корееца, а когато завършиха Игрите, обявиха за най-
добър боксьор американеца! Политика и честна игра!

92
 Бяхме направили два документални филма за Олимпийския комитет и за
посещенията на Самаранч в България.
Организирахме всичко, за да ги представим в Лозана - покана до Самаранч,
до делегациите... Три-четири дни преди това взимаме решението за бойкота
на Лос Анджелис. Те бойкотираха Игрите в Москва, ние бойкотирахме
Олимпиадата в Лос Анджелис.
Самаранч не отклони поканата.
Аз отидох на сесията като председател на БОК, Генерала още беше член на
МОК. Имаше сесия, а на откриването бяха поканени всички председатели на
олимпийски комитети. Всички харесаха филма, Самаранч поомекна малко и
не отмени обяда...
Самаранч е първият председател, който започна да се занимава сериозно с
работата на МОК.
Преди него беше Моник Берлио, една французойка, лесбийка, много
свястна жена, управляваше като фелдфебел. Беше генерален секретар на
МОК и седеше в Лозана.
Когато Самаранч стана председател, първата му работа беше да я изгони. А
ние вече я бяхме поканили да ни гостува за европейското по плуване. Казах
му, че не мога да си отменя поканата. Не я отмених и Моник пристигна тука.
Самаранч се пренесе да живее в Лозана. И стана като действителен
директор на продукция. Но скъпа продукция...
Много се смееха с принц Александър Демерот, член на МОК.
Хомосексуалист, изключително богат по наследство.
Един ден взел да се оплаква от данъците и друго, а трябвало да прави
ремонт на 5 декара. Какво ще ремонтираш, попитали го? Покрива на
гаражите и конюшните...
Много симпатичен човек, но беше много болен.
След като бойкотирахме Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 година,
направихме Игри па спортове в соцлагера. Волейболът - тука, баскетболът -
там. По едно и също време.
На съветските отбори се раздаваха материални премии като за Олимпийски
игри. А цялата съветска делегация дойде за една седмица в България с кораба
„Ломоносов“. Та беше една седмица във Варна, мила, мамо, напиши ми...
Аз бях в медийната комисия на МОК, както и в комисията по нови
финансови източници, която Самаранч специално създаде след
комерсиализацията на Игрите, бях в комисията за спорта и окол-ната среда.
Бях и в комисията по апартейда на МОК, която трябваше да реши за
допускането на Република Южна Африка в Игрите.
Тогава с изненада научих, че японците са признати за „екс офи-цио“ като
„бели“ и могат да седят в ложата.

93
 Взехме решението да приемем Република Южна Африка и го внасяме в
Изпълкома, за да се гласува на сесията. Тогава им казах: Хайде да го отложим
това решение. Защото, гласуваме ли го, ние се самоубиваме, нашата комисия
изчезва! А да си в комисия, е много приятно. Поне два пъти в годината ходиш
на заседания. Пътуваш като специалист по апартейда! Има смисъл. И няма
конфликт на интереси. Беше весело с тях!...
Като се прие това решение, промените още бяха в началото. Прие се и
решение да има квоти - толкова бели и толкова черни в отбор. Защото
Република Южна Африка е силна в ръгбито, но на терена няма нито един
черен играч. Просто нямаха черни състезатели. Те изобщо не ги пускаха на
стадионите!
На една конференция казвам на германците, ама пак сериозно:
- Сега ще се намери гробът на Хитлер!
- Защо, какво?
- Защото в клуба на „Байерн“ - Мюнхен в град Мюнхен се появи черен
футболист!
Един от белите - Крис Бол, от Оргкомитета на МОК не искаше да се дава
Олимпиадата на Република Южна Африка. Оказа се, че той се е борил против
това Кейптаун да стане олимпийска столица! Защото, ако гласуваме за
Република Южна Африка, тогава няма къде да ходят - ще пуснат негри да
работят в града, а после няма да могат да ги изгонят.
Водеха ни да ни покажат негърските гета. Върхът на всичко беше една къща
от бутилки! На гола земя - цялата изградена от бутилки.
Крие Бол беше пуснал една жалба срещу мен. Писал, че Владо Грашнов,
лека му пръст, с някакъв руснак отишъл при него и му поискали пари. Това
той го казва. Аз като председател на Балканския съюз на олимпийските
комитети съм щял да им осигуря гласовете на балканските страни. И то след
като съм заявил официал-но, че ще гласувам за Атина, и това се знаеше.
Както после бях за корееца да стане президент на МОК. И казах на канадеца:
Ако стигнеш до финала, за теб ще гласувам не защото те обичам, а защото
ненавиждам онзи. Също официално е казано.
Самаранч ме вика и казва: Крие Бол има оплакване тебе, писмо е написал!
Аз се хванах за главата.
Владо Грашнов вече развиваше някаква дейност в Република Южна
Африка. Той и жена му са кумове на дъщеря ми Жени.
Бях му казал да отиде в Олимпийския комитет, да каже, че аз го изпращам,
да установи контакт. Защото хората в Оргкомитета са на ключови позиции в
страната. И да провери всичките тези глупости.
От Спортния съд в МОК изпратиха един иранец - персиец, да провери
случая и да се срещне с двамата. Персиецът, като видя кой е Владо Грашнов,
се хвана за главата! Ще ходи Владо да проси пари!

94
 В Кейптаун обещаваха мерцедеси. Защото в Оргкомитета беше
представителят на „Мерцедес“ за Южна Африка.
Италианците, които бяха доста гъсти с Жак Роге, обещаваха фиати.
„Аниели“ платиха Зимните игри в Торино и казаха: Фиати има, колкото
искате! Не лично за мен, а за Олимпийския комитет! Един фиат нямаме...
Аз спрях влизането на Борис Березовски в МОК.
В Русия имаха три фондации - една на църквата, една на ветераните от
войните. Като под ветерани от войните се разбираше за афганците, защото
другите ветерани отдавна ги е издухала възрастта. Третата фондация беше
на Олимпийския комитет.
Когато Елцин стана президент и изгони Горбачов, изгониха и Марат
Грамов, стария член на МОК, и сложиха Шамил Терпиш-чев. След което
решиха да изгонят Терпишчев, та да сложат Березовски. Даже на една от
сесиите Терпишчев не беше поканен. Член на МОК не е поканен на сесията!
И аз тогава написах писмо др Терпишчев, той дойде в Лозана заедно с
Владо Грашнов.
Изпратих бележка на Самаранч. Написах: „Ние ставаме за два лева! Дойде
този, махнахме онзи, нов дойде - махнахме втория! Сега идва друг, размахва
знамето, махаме още един - не може с един Съветски съюз да стават такива
неща“. Още беше Съветският съюз. Не може да стават тия неща.
Дойде Березовски, който направи тази фондация с ветераните от войните.
Но там работата се разсмърдя. Тях ги подгониха за два и половина милиарда
долара. Доказаха, че са откраднали тези пари. И нищо.
Бил съм на универсиада в Кобе, Окинава. Където два пъти се запознавах с
принца. И тук се срещахме с него. После стана император човекът...

До Япония летяхме със самолета на Брежнев

До Япония летяхме със самолета на Брежнев. Начо Папазов (Начо Папазов
(25 март 1921 - 9 декември 1996) - член на ЦК на БКП, секретар на ЦК,
председател на Централната контролно-ревизионна комисия на партията
(1986-1989), член на Политбюро (1989), посланик на НРБ в Токио, Япония
(18 август 1967 -15 юни 1971) - бел. ред.) беше посланик в Токио, Живков
водеше делегацията.

Тогава организираха цели групи да отидат на Експото в Осака -

журналисти, писатели, техническата мисъл. А покрай Експото да видят и
Япония.
И тогава се заговори, че ние ще ставаме Япония на Балканите. Но истината
е, че Начо Папазов беше приготвил великолепно посещението и Живков
имаше срещи на много сериозни нива. Като се върна, той внесе една
95
докладна в Министерския съвет и в Политбюро - за развитие на връзките с
Япония. Тогава електрониката у нас тръгна. Бяхме специализирали
електроника и електрокари. Имаше разпределение в рамките на СИВ,
разбира се - чехите правят едно, германците друго, Съюзът - трето.
Начо Папазов, като се върна от Япония, стана председател на Комитета за
наука и технически прогрес. После израсна по партийна линия, беше член на
секретариата. После в Токио отиде Румен Сербезов, после беше Дичев - там
сме имали, тези, които аз познавам, много добре подготвени посланици.
Експото беше през 1970 година.
Японците обясняваха, че първата им работа е била да се отърват от
металургията, да я махнат. Втората - да разкарат и корабостроенето, третата
- да се откажат и от текстила, защото и това харчи енергия, вода, употребява
химикали, замърсява.
От автомобилостроенето да се откажат! Като ги слушаш тези работи, си
викаш - кога ще стане, какво ще стане!
Но като мина време, прочетох, че на японския пазар се продава тойота,
произведена в Щатите.
От 1970 година през пет години ходех в Япония, така се случваше. През
1980 година показаха макет на сграда със стоманена конструкция с особени
сглобки, на платформа. И симулират толкова силно земетресение, каквото не
може да стане на Земята, защото тя ще се разцепи на две...
След пет години като пътувах, видях три-четири 5-етажни сгради в строеж
по този начин.
Имахме обмен и с Кипър. Там съм се срещал с двама президенти. Първият
беше Макариос! Много свят човек беше архиепископът. Малка страна са, не
се броят за гърци. И са в много деликатно положение.
Отидох и в тази част на Кипър, която турците бяха завзели -Фамагуста. В
един хотел, който току-що бе открит, но мисля, че не е бил ползван. Целият
мрачен, тъмен, само отдолу една част от приземието работеше, едно кафене.
А това всъщност е разкошна-та северна част на Кипър! И климатично, и
море, и всичко...
И сега с гръцкия дух и помощта на Запада, разбира се - това, което остана,
го направиха рай. Северната част иска обединение, особено сега, като
отвориха разделителната ивица за преминаване и се вижда какво е едното -
какво другото.
Турците са хвърлили на острова раята от Анадола, така го заселват. Разбира
се - леш на църкви и паметници. Според исляма книги и културно-
религиозни артефакти и всичко подобно, което е против Корана, подлежи на
аутодафе, на унищожение. Ако е в унисон с Корана, то пак е излишно, защото
вече го има в Корана, хайде и то на запаление. И така остава само Коранът.
Гениално, с огън и меч.

96
 Гърция беше едно гигантско село!
През 1964 година съм бил там за първи път. Мисля, че беше по време на
хунтата.
Иван Башев беше ходил в Египет. Аз това го научавам по-късно. И Живков
му беше наредил на връщане да кацне в Атина и да проведе съвсем
неофициални разговори. Защото тогава соцлагерът беше против хунтата.
Която обаче свърши добра работа. Национализира имотите на краля.
И веднага след посещението на Иван Башев последва размразяване на
отношенията.
Бодната топка беше първият отбор, който отиде в Гърция извън всякакви
квалификации.
Поканиха ни на един турнир. Имаше чехи, сърби и два гръцки отбора.
Играхме в Атина турнир.
Живков беше близък с Папандреу, но с Караманлис бяха по-напред
персоналните отношения.
С турците имаше много добри отношения.
Алжирският посланик се беше научил на великолепен български. И му се
живееше, та пушек се вдигаше. Бяхме много близки, посолството беше до
нас, на улица „Славянска“.
Той, преди да се появи някъде и да произнесе поредното слово, ми го
даваше да го редактирам. Това да кажа ли, онова да го махна ли - толкова
бяхме близки.
На един мой рожден ден имахме съвещание на Интервизията във Барна.
Алжирският посланик долетя да ме види и ми донесе един огромен подарък.
От тези, шегите - разопаковаш, разопако-
ваш - и накрая излезе един сутиен. Който пак влезе в работа, защото вечерта
на партито, което дадоха домакините, много добре пасна на една от дамите.
А правилата са такива - като подаряваш сутиен, имаш право и да си го
свалиш. Което и направих!
А посланикът на Алжир - няма да му споменавам името - трябваше да се
качи на вечерния самолет. Идва и от моя апартамент звъни на секретарката
си:
- Какво? А, не, тука много работа се отвори. Ще остана!
Та остана още три дни в Шведския хотел. А там апартаментите са много
големи. На втория ден сутринта влиза една от чистачките и се развиква.
Ставам аз, отивам, а той, горкият легнал и заспал във втората баня.
Което се повтори на един „Златен Орфей“. Аз го поканих да ми дойде на
гости. Белята започна с това, че отидохме във „Винпром“. Там директор беше
Пешко Петров - местен човек, специалист по вината, много голям футболен
запалянко. Посрещнаха ни в дегус-тационната зала - пищна работа.

97
Посланикът беше с едно дънково яке и джинси. Започнаха тостове един след
друг и той иска да се включи.
- Вие знаете колко са близки нашите народи. Искам да пия за това, което ми
е най-близко до сърцето. Предлагам да вдигнем по една чаша!
Отваря якето, копчетата правят так-так-так! А отдолу тениска със „Златен
Орфей“ - това му било най-близко до сърцето в момента.
И като се прибрахме, продължихме да пием.
Христо Цачев беше директор на Културния център в Алжир, след като го
изгониха от телевизията. Отивам аз в Алжир и стана дума и за посланика.
Обадих му се, а той вече беше директор на банка. Дойде, пак весело си
прекарахме и остана да спи с мен отново в хотела - за да не се разкарвал.
За един мой рожден ден младата художественотворческа интелигенция ми
подари живо агне. Ташак пълен!
Наско Косев, композиторът, вика: Дай го това агне, майка ми ще го направи.
И да отидем в тях, в Горна баня. Посланикът на Алжир пак беше с нас.
Отиваме у Наскови, агнето там, живо и здраво, разхожда се по двора. Майка
му предвидливо беше направила един казан със сарми. И стана весело.
Посланикът вика: Дайте го сега агнето, утре ви каня в резиденцията.
Отиваме на другия ден в резиденцията, агнето беше вече направено. Обаче
ние се вдигнахме цяла сюрия- Васил Цонев се обади на Коста, той дойде с
някакво гадже. Посланикът, като ни видя, малко се стъписа, но вика: Сега ще
се обадя в Руския клуб за още доставки, хайде да пийнем. Що пиене имаше
той - всичко беше изпито. След което ми подари един хубав меч, и той
изчезна някъде.
А Васил Цонев му казва:
- Ето какво нещо е любовта на българския народ към вас. Когато
английският посланик покани 400 души за приема си, отиват 40. А вие
поканихте четири и дойдоха четирийсет!
Имахме великолепни отношения със Северна Корея. В София по едно
време посланик беше синът на Ким Ир Сен, но от друг брак. Много модерно
копеле, с перфектен английски, очевидно беше учил някъде навън. Много
по-млад от мен. И се срещахме редовно. Те бяха подложени тука на един
остракизъм.
Когато поразвалихме отношенията със Северна Корея, тука имаше много
студенти. Те си ги събраха. Събираха ги направо от улицата, в посолството
и хайде в самолета!
На едно такова заминаване градската организация на комсомола заедно,
разбира се, с МВР, организира уж изпращане на летището. Отива една група
с лозунги „Довиждане, скъпи братя!“, ме-шавица голяма правят, взимат
студентите със себе си и те си останаха в България.
Както и Албания - и те си събраха студентите от тука.

98
 Но с посланика бях много близък. Аз съм подписал договор и с телевизията
на Северна Корея.
Течи, художникът, беше ходил с една комсомолска делегация в Северна
Корея. В единствения им хотел, който те така и не довършиха тогава.
Супермодерен. Течи казал на един в стаята: Абе тия тука, нямат ли чешка
бира, бе! На другия ден - хладилникът пълен с чешка бира!
В Северна Корея всеки носи на ревера си различна значка. Това не е
значката на партията, а - знамето и образът на Ким Ир Сен, но различни и в
различни формати. Те се раздавали на конгреси, на отбелязване на
годишнини.
Аз два-три пъти го питам корейския посланик за тези, техните значки. И
един ден той ме кани на обяд в резиденцията. Към края на обяда влизат две
от служителките, в носии, носят една малка табличка. Посланикът стана,
дръпна една реч и ми връчи значка с образа на Ким Ир Сен.
Ходил съм в Северна Корея. Наистина е тягостно!
Отиваме на Централна гара в София да посрещаме Ким Ир Сен ((Ким Ир
Сен (15 април 1912-8 юли 1994) - основател на Корейската
народнодемократична република. Председател на кабинета на министрите
(1948-1972), президент на страната (1972-1994). Развива корейската
версия на марксизма „Идеите Чучхе". След смъртта му е обявен за „вечен
президент" на Корея. Корейският партиен и държавен лидер Ким Ир Сен е
на официално посещение в България от 2 до 5 юни 1975 г. - бел. ред.)), защото
самолетът му кацнал в Югославия и той отива към Пловдив с влак.
На Централна гара бяха всички без Тодор Живков. Живков го нямаше,
защото е знаел, че няма да има среща.
Дойде влакът, спря, отвори се само една врата и от вътре слезе един генерал
с наш преводач. Влакът стоя една минута, генералът си се качи и влакът
продължи. И това беше. Великият вожд спи!
Не съм участвал в преговорите, но на изпращането на Ким Ир Сен
отидохме.
Самолетът дойде от Белград, цветя, цветя, цветя - всичко, делегацията,
красочная, как говорят! Качиха се на самолета, дръпнаха стълбата, вратата
на самолета още не беше затворена и изхвърлиха цветята на пистата! Вместо
да ги оставят някъде простичко, по стар корейски обичай, те ги изхвърлиха
на пистата. И заминаха.

Скандалът с корупцията в МОК започва с

американците.
Скандалът с корупцията в МОК започва с американците.
99
 Когато се оказа, че на финландката, член на МОК, добра леко-атлетка,
съпругът й бил назначен на работа в Щатите. Корупция.
Изключиха я първо нея - конфликт на интереси!
Друг - някакъв африканец, теглил заем. Защо, на какво основание?
Конфликт.
После си тръгна Ганга ((Жан-Клод Ганга (Конго) - повежда бойкот на 28
африкански държави на Летните игри в Монреал през 1976 г. за това, че
МОК не е спрял от участие Нова Зеландия, чийто отбор по ръгби прави
турне в Република Южна Африка по-рано през годината. МОК отказва да
спре Нова Зеландия от участие в Игрите, гьй като ръгбито не е олимпийски
спорт. Бойкотът е подкрепен от Египет, Мароко, Иран. От Южна и
Централна Африка вземат участие само Сенегал и Кот д'Ивоар. През 1998
г. тринайсет деятели на МОК са обвинени в корупция. Жан-Клод Ганга и
още петима са изключени от МОК - бел. ред.), шефът на африканските
национални комитети, който направи бойкота в Монреал във връзка с
апартейда, защото пуснаха да участват отбори от Република Южна Африка.
Тогава той извади от участие африканските страни. Той пък купил някакви
земи в един от щатите.
От такива случаи се тръгва, от лични.
В моя случай с филма на Би Би Си се тръгна от това, че се лобира срещу
заплащане! Вече това е конфликт на интереси.
Защо принудиха члена на МОК Боб Хелани от Щатите да си подаде
оставката - той беше президент на техния Олимпийски комитет? Защото
подписал договор, мисля, с бейзбола, че ще лобира бейзболът да влезе в
програмата на Игрите - срещу заплащане обаче.
Ако лобираш без заплащане - разбира се, че нищо не се случва, чист си!
Бая свестни хора изгърмяха.
И Самаранч тогава се поддаде на натиск. Шест или осем часа комисия в
Америка го разпитва там. И група конгресмени внесоха официално
предложение МОК да се закрие. Защото има закон в Щатите - 20 на сто от
това, което фирмите дават за реклама в спорта, да си отива за техния
национален Олимпийски комитет, предварително. После, когато МОК
преразпределя приходите - още пари получават, на глава от участващите.
А най-много в Игрите винаги са американците освен страната домакин,
защото те участват във всички спортове. Страната домакин се включва по
право, без да участва в квалификациите.
Всичко е пари!
Тогава американците фактически подгониха малкия Ким, защото баща му
Ким Юн Ен беше най-силният човек в МОК. Зад него стоеше „Самсунг“, най-
бързо растящата в света компания. Беше председател на Асоциацията на
всички международни федерации, където е силата. Защото федерациите

100
управляват спортовете и на самите Олимпийски игри. Каквото каже
Международната федерация, това е, а Ким-баща - председател на всички.
Беше готов за председател на МОК. Както Самаранч, когато изплака след
известно време - абе, май сбъркахме с Роге. Но не в смисъл, че е трябвало да
стане кореецът...
Аз не съм гласувал за игрите във Ванкувър. Гласувах за Корея. Тогава
избухна скандалът. Ким Юн Ен (През 2004 г. Ким Юн Ен (Южна Корея),
вицепрезидент на МОК, е обвинен в корупция. Напуска доброволно поста си
в МОК - бел. ред.) го избраха за заместник-председател, но корейският град
загуби на финала от Ванкувър. Тогава го подгониха и него вече и
политически в страната, че той е загубил кандидатурата, щото не е работил
за нея. А той си скъса гъза от работа, дреме му, че е заместник-председател
на МОК! Човекът, който им организира Сеул... Гласувах за него.
Аз бях против това Жак Роге да е председател на Европейската асоциация
на олимпийските комитети, а после и да е председател на МОК.
Заявих, че ще подкрепям кандидатурата на корейския представител.
Официално го казах. Тогава дойде при мен канадецът, който стана шеф на
Агенцията за допинга, и него не го обичат, защото той е едно ренде, много
готин! И той беше кандидат за председател на МОК.
Казах му:
- Аз съм за корееца. Но ако стигнеш ти до финала с Роге, ще гласувам за
теб. И не защото си ми симпатичен, а защото онзи ми е противен...
Дик Паунт.
Разсмя се, разбира се, защото сме си симпатични като поведение. Той е
плувец, беше административен ректор на университета „Мак Гий“.
На гласуването на конгреса Роге спечели убедително и стана председател
на МОК.
Самаранч го буташе, но минаха две-три години и вика:
- Сбъркахме!
Честна дума! Аз бях много близък със Самаранч.
„Сбъркахме!“
В Москва Жак Роге ((Жак Роге (1942) - президент на МОК, получил първия
си мандат през 2001 г. и заменил на поста Хуан Антонио Самаранч. На
сесията на МОК през 2009 г. в Копенхаген е преизбран за председател на
организацията - бел. ред.) сам се предложи за председател на МОК, това е
лична кандидатура. Всеки сам може да се издигне, трябват два-три подписа.
Подаваш си кандидатурата в Секретариата - искам да стана президент или
член на Изпълкома.
Най-обидното на конгреса в Москва беше следното. Имаше едно свободно
място за вицепрезидент. И кандидатстваше Смирнов. Избраха го, естествено
- домакин, един-единствен кандидат. И Роге като стана президент,

101
единственият, на когото не даде комисия, нищо не даде, бе Смирнов! Остана
да си виси като първи вицепрезидент. Обидно, та обидно!
Жак Роге поради слабохарактерността си допусна нещо, което е
безпрецедентно! Така става, като настъпи паниката.
Руската двойка на фигурно пързаляне печели златен медал. Обаче втората
двойка - канадците, вадят някакви материали, че една от съдийките -
рускиня, не знам си къде била получила като подарък диамантена огърлица.
Следва безпрецедентно заседание на Изпълкома по време на самите Игри -
мисля, че беше в Калгари - и взимат решение да дадат втори златен медал!
Защо, след като са толкова принципни, не дадоха на нашата Руми Нейкова
в Сидни медал, когато двете лодки едновременно финишираха? Втори златен
медал!
Ако са принципни - ликвидира се протоколът от заседанието, изхвърлят
съдийката и фигуристите от състезанието и дават медала на канадците. Или
ако има грешка в оценките - дават медала на канадците, а руснаците остават
втори. На другия ден вестниците излизат със заглавие „Че то било много
лесно!“...
Но западната преса предприе за два дни унищожителен огън срещу
съдийката и диамантената огърлица. Умеят го.
Конфликта с Жак Роге аз го имам отдавна. Той стана след мен член на МОК.
От друга страна, Белгия имаше много авторитетна личност за председател
на Олимпийския комитет - Раул Муле. Той фактически отглежда Роге.
И аз питах един път Раул, който беше председател на Белгийския
олимпийски комитет: Защо не стана член на МОК?
Каза:
- Защото съм беден! И не съм се натискал!
Беше от онази, старата генерация.
Никой не се е натискал да става член на МОК или председател на
федерация. Да пътува на свои разноски, да се набутва.
При Роге се промени цялата система на влизане в МОК.

Аз не очаквах, че шахът на Иран ще падне от власт.

Аз не очаквах, че шахът на Иран ще падне от власт.
Бях там, когато се откриваше Домът на съветската култура. И виждам един
страхотно познат човек. Здрасти, Иван, здрасти! Ты забыл меня!
Аз изкуфях!
Като живеехме в Лондон, бяхме много близки с него. Той беше съветник в
съветското посолство. Беше един от тези сто и трима, които ги изгониха.
Англичаните изгониха дипломати и руснаците изгониха реципрочно.
Борис Пятишев.
102
 Няма да го забравя, защото той вика: Какво ще кажеш, ти си специалист по
Иран? Казвам: Няма да падне! Шахът имаше към 2-
милионна армия и на всеки войник беше дал земя. Което си е оземляване!
И пак падна от власт!
Това показва колко силна е религията! Опиум за народите!
Макар че най-силният опиум за народите е опиумът.
Не очаквах, че ще падне. Пометоха го.
Два пъти съм ходил на гробище в Иран. На загиналите във войните. Гледам
надписите - 16-годишен, 17-годишен, най-много 24-годишен. Не са със
снимки на камъка. Оказа се, че те по време на войната Иран - Ирак не са
имали толкова оръжие, та на всеки да дадат пушка. И като са предприемали
атаки през минните полета, напред са пускали малчуганите. А за всеки, който
загине, държавата е давала пари на семейството, за да си отвори магазин. На
осакатените - кола, мерцедес. Не знам колко години продължиха да извозват
от там мерцедесите, поръчани от шаха.
Преди да отида първия път в Иран, събрах литература и четох. Един
германец от „Шпигел“, който е бил 17 години при шаха в Иран, с такава
омраза беше написал материала, не можеш да си представиш! Отношението
на германеца към една първобитна по същество общност! Каквато е Персия.
Но той пишеше какво става в Техеран, когато завали дъжд. Баровските
квартали са горе, няма канализация. И всичко от ямите изтича на долу в
канавките по улицата, а хората си перат дрехите в говната.
Пишеше за кораби, пълни с готови заводи. Седем-осем години стои на
пристанището - не могат да го разтоварят, нямат разрешение. И всичко идва
от Щатите.
Когато стана тази история с петрола през 70-те години, дето шахът я
направи. Цената от 5-6 долара за барел рипна на 60. И тогава се заговори за
петродоларите.
Няма ОПЕК, няма нищо!
Пак американците му го поръчаха, разбира се. Защото петролът кой го
управлява?
Всичките пари на шаха бяха в американски банки.
Както сега парите на Арабския залив - всичките са в Англия и Франция. И
те само си поръчват, а онези им доставят, доставят, доставят стоки...

103
 Фидел Кастро е много ерудиран човек.
Неговата революция всъщност е буржоазна
революция.
Фидел Кастро е много ерудиран човек. Неговата революция всъщност е
буржоазна революция. Той не е социалист, искал е да бутне хунтата. Като
взима властта, американците са го подкрепяли. Но сега вече е легенда!
Същото, каквото стана и в Иран, по същество.
Иранците подкрепяха шах Мохамед Реза Пахлави. Като се обърна
геополитическата обстановка в района, те си го изгониха.
Американците не са имали нищо против Кастро. Обаче приказката е, че
най-силно впечатление му е направил - а там кореспонденти, колкото искаш
в такъв момент - един журналист от „Комсомолская правда“. Кастро го
държи цяла нощ и онзи му изнася беседа по приложен социализъм. Не
фундаментално, идеология, а приложен социализъм. И Кастро вика: „Бре!“
Между другото Фидел прави реформите в селското стопанство, в
образованието - тяхното образование е по-добро от нашето и в момента.
Когато идва Кастро, един на хиляда от кубинците е знаел да чете. Построяват
училищата, половин ден учат, половин ден работят. Имат си аграрни полета
- зеленчуци, плодове; хем свикват на работа, хем подпомагат изхранването
си. Всички деца са в училище целодневно. Идеята е децата да се ограмотят и
да се научат на труд, на труд за целта. А не такъв - да ма‘аш с мачетето като
смахнат и да робуваш. И ограмотиха Куба за нула време. Събраха всички
деца в училищата. А тука ние не можем да съберем децата още в детските
градини. Ако беше останало планирането...
Аз защо се смея на всичките правителства, които минаха. Нито едно от тях
не остави каквато и да е следа на дългосрочна програма. Нито едно!
Дойдоха без програми, но дойдоха с виждания. На свиждане с мангизите!
И какво се получи? Получи се една безпътица.
Първият закон, мисля, който Кастро приема, е да отвори плажовете за
негрите. Скъпите плажове, разбира се, защото там море и пясък - колкото
искаш. Седмият или осмият закон чак е за семейството - кодекс, дотогава те
нямат нищо, не са имали оформени бракове.
Американците започват да се усещат веднага. Правят му някакъв номер,
той им конфискува радиото и телевизията, които са американски. Те му
правят нов номер, той им конфискува фабриките за ром и за цигари. Те - това,
той - онова! Така се изострят отношенията, защото те не са го приемали
насериозно. После с някакви отрепки, събрани от Флорида, американците
правят нападението на залива Кочинос.

104
 В Куба се проведоха Панамериканските игри, които са заслуга на един
мексиканец - Васкес Раня. Той е председател все още на техния Олимпийски
комитет, владее всичките медии в Мексико.
Игрите бяха страхотен пробив. Защото тогава за първи път американци
отиват официално в Куба - и спортисти, и журналисти. Тъй като
американците искат да им се върне собствеността, както и собствеността на
буржоазията.
Какво ще стане след Кастро - не знам, но, така или иначе, тя е
централноамериканска държава. Светът се развива.
И с този свят, който там се променя - сега Венецуела и Колумбия са пред
война. Чавес се гаври с американците, действа точно като болшевишки
комисар, но то и иначе не става.

Ходил съм два пъти на рожден ден на Саддам

Хюсеин.
Ходил съм два пъти на рожден ден на Саддам Хюсеин.
Определен кръг хора минаваха да се ръкуват с него. Иначе има всенародни
тържества. Той седи на една от трибуните, на другата са официалните лица.
Синът му Удай беше председател на Олимпийския комитет, с него
подписахме договор в един яхтклуб на река Тигър. И тръгваме от там - той
казва: „А аз ще те карам“. Като влязох в колата, си сгънах краката на четири!
На пода на колата - автомати, отзад - пълно с оръжие. Пред нас - две коли,
зад нас - четири, зелена вълна по пътя.
Паметниците за победата над Иран бяха построени, те и сега стоят.
Иначе на рождения ден имаше тълпи, много от Африканския свят.
Като тръгнеш от Аман, Йордания, до Багдад - една магистрала има през
пустинята, свят да ти се завие. Такава магистрала няма и в Америка. А до нея
- друга магистрала. По която като влакова композиция вървят към Йордания
пълни цистерни и се връщат празни цистерни.
Петролопроводът към Турция не е спиран изобщо! Защо по време на
войните не го отрязаха американците и него?
Когато бях първия път в Йордания, директорът на тяхната телевизия
искаше да прави буржоазна революция. Беше страшно богат. Баща му имаше
15-20 села. Бяха тръгнали да свалят краля, за да тръгне Йордания напред.
Тогава не ни качиха саудитските авиолинии.
От Йордания трябваше да ходя в Йемен. Само саудитска авиокомпания
летеше от Йордания до Йемен. И саудитците ни отказаха. Видели нашите
паспорти - българските, комунистическите, и чао! Стана много конфузно!

105
Връщат ни от летището пак в „Хилтън“, но той вече е ангажиран. Защото
един от синовете на саудитския крал го е наел, целия хотел!
Неговият „Ролс-Ройс“ му беше наполовина вкаран във фоайето. И на тълпи
идват да го гледат - дръжките наистина са златни, решетката е златна!
Както и да е, настаниха ни.
Един от братята на директора на телевизията ни даде вечеря. Накрая, като
всичко се изпонапи, попитахме: Как ще се върнем ние в хотела? Той вика:
Ти можеш да караш, няма нищо страшно. Тука има десетина коли - вземи
една. Казвам: Добре, ключовете къде да ги оставя, защото няма на кого да я
върна утре? Йорданецът вика: Какво ще я връщаш, бе! Защо не отидете с нея
до Бейрут, а там да я качиш на един параход и си я вземи в София! История...
С директора на йорданската телевизия имаше и друга случка.
Не знам къде е летял и какво е правил, но каца в София. И решил да остане.
Нито планирал нещо, нито предупредил, просто да види града.
Обажда ми се една сутрин шефът на нашия международен отдел и казва:
- Шефе, тука се получи много кофти с директора...
- Кой директор, бе!
А йорданецът, като кацнал, взел такси. Карайте в хотел - и го закарали в
един от тези хотели зад Халите! С тоалетна на етажа и баня в мазето. Той
взел да се бърка, извадил пачка мангизи - не, нищо не оправил. Нула
внимание! Цигани.
На другия ден аз го взех, настаних го - и Сезам се отвори!
После като кацнах на летището на Аман и докараха стълбата към самолета,
той стоеше горе на платформата и така ме посрещна!
Тогава градът беше ужас. Беше през 72-ра година.

Ходих в Либия, за да подпиша договор.

Ходих в Либия, за да подпиша договор. И това съвпадна с делото на нашите
медицински сестри там.
Много сериозни разговори водих със сина на Муамар Кадафи.
Имаше регионален семинар на спортните арабски журналисти, организиран
от Арабската лига. Дръпнах една реч на този семинар. Тъкмо бяха изключили
Атарабулси, члена на МОК за Либия. И аз казах: Ето, кого мачкат?
Прогресивните! Моя колега Атарабулси го извадиха от МОК!...
Аз не знаех, че ще споделя неговата съдба. Успях да впиша това в моето
изказване пред семинара. Казах, че така ни отстрелват, тези държави, които
не са съгласни с политиката на Щатите. Един по един ни отстрелват. И нямах
предвид персонално, говорих като държави. С голям успех премина тази моя
пропагандна реч! Отрази се в пресата със снимки.
Жени надписа мемоарите на Живков, в които имаше и снимка на Кадафи.
106
 Синът на Кадафи играеше футбол. Беше последният мач на африканските
страни. Камерун срещу либийците. Ние бяхме на мача.
Като излизаха на полувремето, от публиката къртеха камъни от стадиона и
хвърляха по камерунския отбор. Защото те водеха вече с 3:0. И стана много
неприятно да гледаш мача. За пет минути дойде армията и целия сектор го
изнесоха!
Но там здраво се бяхме оплескали.
Посланикът вика: Аз не знам колко са тука работниците. Два пъти са ме
търсили за една година. Идват си, работят си, кой ги праща, кой ги връща...

Когато дойде демокрацията

Когато дойде демокрацията, мен ме закопчаха в ареста за сбирката ми от
три пушки и два пистолета.
Всичките имаха колекционерска стойност. И затова казвам, че те направиха
престъпление към културата. Защото всичко това е за музей, а вече го няма.
Истина е, че аз съм нередовен, не съм регистрирал колекцията, обаче цялото
УБО знаеше за тях. Аз давах оръжията в Казанлък, за да ги реставрират,
УБО-то ги носеше напред и назад. Престъпление към културата!
Зад ареста ми стои Луканов!
Димитър Иванов - Гестапото, го написа.
Как Андрей Луканов им е наредил да се организира арестуването на
Живков, на Мирчо Спасов и на мен. Черно на бяло.
В този същия материал Димитър Иванов пише, че търсили сметките на
Живков. И били намерили някаква карта, швейцарска. Минало време, докато
разберат, че Живков някога бил си купил часовник и това било
гаранционната карта... Той го пише.
Следователите бяха притеснени. Само един ми се правеше на много
отворен.
А когато правеха обиските вкъщи, защото те търсеха документи срещу
Живков, четири-пет следователи имаше. И един от тях сочи оръжието и вика:
- Абе защо не ги махна, бе, да му еба майката!
Колекцията си седи ей така!
Тогава включиха в разследването си и оръжието, а дойдоха да търсят
материали срещу Живков.
Започнаха да ме викат всеки ден на разпити, докато ме арестуваха.
Идеята беше да попадна в кюпа покрай Живков, а не покрай Иван Славков!
И през февруари ме закопчаха.
Изнесоха два чувала документи от Олимпийския комитет, а после ми
направиха постановка в следствието.

107
 Леля Маринка, чистачката в комитета, събираше хартийките в чували, за да
ги продава, макулатура дето им викат. Извадили те от тези чували един
накъсан лист и го залепили върху вестник. А вестникът - английски. Отзад
има ребус, шахматни задачи и бридж.
И първо ме питат:
- Абе кой играе бридж в Олимпийския комитет?
Да ме видят сега къде ще мърдам!
Казвам:
- Мисля, че само Любо Йорданов играе. Ходеше нещо, играеше.
А на листа са написани най-различни неща на ръка. Най-различни - „Гошо“,
„Да се отвори на еди-коя си дата“.
А аз съм вътре, в ареста, и ги питам:
- Как ще го напиша! Аз съм тука, вътре!
- Добре, ама виж отдолу какво пише!
Пише, пише: „Гешев!“
- Нищо не ми говори!
- Абе как нищо не ти говори! Гешев, поне това е името на тази, Гешева,
която синът ти я изнасили!
Казвам:
- Аз не знам как й е презимето.
Много от следователите ме познават. И аз по лице половината ги познавам.
Една от машинописките беше рускиня, женена за българин. Тя пише, пише
и като излезе следователят, вика:
- Защо губят време на вас?
Накрая вече съвсем го претупаха следствието.
И се започна - оправдават ме, обжалват, оправдават ме, обжалват...
Като ми писна, седнах и написах едно писмо до прокурора: „За да престанат
тези безпочвени причини за продължаване и възобновяване на делото, много
ви моля, обърнете внимание на Том IV, папка 9, страница 14-18, и на Том XI,
страница 29-35“. Нито знам какви са тези страници, нито нищо... А папките
се трупат и множат.
Викат следователя при прокурора да отиде с цялата документация. Той
носи папките в куфари. Колегите му се подиграват. Викат:
- Малкото бате накъде тръгна? Изнасяш ли се? Ще пътуваш ли? Местиш си
службата ли?
А в папките няма никаква връзка с моето писмо!
Вика ме следователят и казва:
- Четох, четох, ама нищо не виждам!
И аз му признах за какво става дума. Той вика:
- Престани, че станахме за смях.
Не съм го срещал след това.

108
 Единият следовател, като ги изгониха всичките от там, щото са комунисти,
се срещнал с адвокатката ми - Ина Лулчева, и й казал:
- Сега станах и аз адвокат. И мога да се присъединя към защитата на
Славков!
Предложил си услугите да ме защитава!
Следователите влязоха в нашите къщи, за да търсят нещо за Живков.
От вилата на Жени, където живееше накрая Тодор Живков, бяха взимали от
черчеветата проба - да видят от какъв материал са пра-
вени дограмите. Бяха взимали проби и от земята - да видят откъде е
докарана! Най-сериозно!
И това е на Андрей Луканов работа!
Направиха комисия и излязоха с обръщение - всеки, който знае нещо срещу
Живков, да го казва...
Румен Сербезов беше дясна ръка на Луканов и аз пред хора му го казах:
- Ти си един дребен доносник и архивар. От всичко какво отсяхте? От
всичко, което се изсипа, заслужено или незаслужено? Нищо. Както беше това
съобщение - за огромно количество оръжие в дома на Славков? Пак нищо.
Тогава Тошо Тошев беше отишъл при Атанас Семерджиев и го попитал:
- Какво е това голямо количество? Покажете го!
И след два-три дни стана ясно, че това е колекция от три пушки и два
пистолета, излезе и по телевизията.
Но - както се казва в песента: „Изтървали работниците от покрива лист
ламарина, той отрязал на дечицата главите, а учителката им прерязал на две
и започнала войната...“

Трудно е да станеш олимпийски шампион.

Трудно е да станеш олимпийски шампион.
Аз бях готов да се обзаложа, че в плуването България никога няма да има
олимпийски медал. Защото знам какви са условията в България!
А Таня Богомилова взе злато! Треньор Френкел тогава, робски труд. Тогава,
когато щяхме да бъдем на 4-то място в Сеул.
Обаче стана белята с допинга.
Дотогава ние взимахме медал, общо взето, в борбата и в щангите.
Четох някъде, че 7 милиона долара сме взели, когато Наим Сюлейманоглу
избяга от България (Наим Сюлейманоглу (23 януари 1967) - българо-турски
щангист. Печели три олимпийски титли, става седем пъти световен
шампион и подобрява 46 пъти световни рекорди във вдигането на тежести.
Два пъти световен и три пъти европейски шампион за България. По време
на т.нар. възродителен процес името му е променено на Наум Шаламанов.
На Световното първенство в Мелбърн през 1986 г. той успява да емигрира
109
в Турция, получава турско гражданство и променя името си на Наим
Сюлейманоглу. На Олимпиадата в Сидни през 2000 г. прави три неуспешни
опита да подобри олимпийския рекорд, след което прекратява
състезателната си кариера - бел. ред.). Разказва го и го написа един турчин.
Знам колко получихме, така че знам, колко е откраднал турчинът! Знам! До
последния долар, до последния цент!
Наим избяга след световното в Австралия през 1986 година. Това е преди
Олимпийските игри в Сеул.
И без мое знание започват политически преговори за продаването му.
Живков много държеше на връзките с Гърция и Турция, специално с тях.
Защото ние единствено с Румъния от соцлагера имахме добри отношения.
Всяка година Живков и Николае Чаушеску се срещаха неофициално в
резиденцията в Русе.
И един ден при мен идва Николай Андонов — тогава главен секретар на
БОК и първи заместник-председател на БСФС. Влиза бесен, от мен той
имаше страхотен респект, разбира се, но бесен.
След което, като се промениха нещата, го хванах в заговор срещу мен, но
това е отделна работа. Беше писал до Николай Добрев писмо, че в БОК
ставали страшни неща и назрява конфликт между мен и Димитър
Харалампиев! Един много способен човек, но в схемата на БСФС, в
йерархията, не си получи заслуженото. Беше завеждащ международния
отдел, страшно подготвен, с езици. Обаче някаква такава история имаше,
битова - в смисъл имал връзки с някаква дама от БСФС, която се развела
заради него, а той - не. А тогава тези неща се тълкуваха по друг начин!
Аз не знам заради мен дали са се развеждали. Но ако са се развеждали, аз
досега не трябваше да съм излизал от затворите - такъв беше моралът тогава!
Митко Харалампиев дойде при мен в БОК - страхотно амбициозен беше.
Той написа много статии веднага след като се обърна палачинката в
политиката, разобличаващи бившето спортно ръководство в лицето на
Трендафил Мартински. И в едно от обвиненията, които Харалампиев написа
срещу мен, беше, че аз съм го представял за генерален секретар вместо
Николай Андонов, а той не е бил генерален секретар! Каква обида съм му
нанесъл!
Както и да е.
Когато ми бяха делата в съда, Митко беше един от свидетелите. Една лоша
дума не каза срещу мен.
Влиза при мен Николай Андонов и вика:
- Да я уволниш веднага!
- Коя, бе!
- Твоята секретарка!
Бубата!

110
 - Защо?
- Страшна беля е направила! Пратила е писмата!
- Кои писма, бе!
- Ами тези, дето ги бях оставил да ги подпишеш!
- Е, какво - да си ги носи в дома ли?
А той предната вечер оставя писмата за разрешение.
Защото без подписа на БОК, да не казвам - без мой подпис, разрешение за
преминаване на един състезател от един национален отбор в друг, специално
за Олимпийските игри, беше невъзможно. Много строги бяха правилата,
трябва да минат четири години, ако си сменил поданството, и тогава
получаваш подписа. Само при брак за жените беше по-лека процедурата.
Обаче Наим се явява беглец. И започват преговори на много високо
равнище, за които аз не знам. Нищо не знам! Комисия води преговорите.
Заместник-завеждащ отдел в ЦК и заместник-министър на външните работи.
Силно политическо участие.
Натискаха и мен по олимпийска линия да дам разрешение на Наим, за да
играе в друг отбор. А всичко това по същество беше криминален въпрос.
Решението за пускането на Наим от нашия отбор по щанги е взето на високо
равнище. При мен идва писмото - от името на Олимпийския комитет, викам
си: Казали са „да“, разбрали са се, подписвам го, давам съгласие.
Подписвам писмата и ги връщам на Бубата, момичето веднага ги пуска.
Защото по-стриктен човек от нея няма!
Идва Николай Андонов и от вратата вика: Да я уволниш Бубата! Станала е
грешка...
И настъпва една паника по върховете. Да съм отишъл в ЦК, да видя какво
да правим!
Викам: Вие сте забъркали кашата, сега аз ще опирам пешкира.
Вдигам телефона и се обаждам на Синан Ердем, председател на Турския
олимпийски комитет, един много хубав човек, той почина, и му казвам:
- Комшу, разбрахме се. Моето аз съм си го свършил, обаче йок пара! Йок
пара!
Той вика:
- Ще ти звънна след половин час!
След двайсет минути се обади и казва:
- След четири часа на границата прати човек - парите ще бъдат там.
Парите ги донесоха в куфар на границата, аз не съм ходил. Милион и
седемдесет хиляди долара.
Дали е имало политически скандал с Наим? Изобщо не ме интересува! Ама
изобщо! Защото по същество скандал нагоре няма. Въпросът беше, че те не
са си уредили финансовите отношения.
И аз после се смеех:

111
 - Ако случаят беше обратен - аз да имах да давам пари, знаеш ли кога
турците щяха да вземат!
Но ме ядосаха и когато отидохме в Сеул на Игрите, подписах на още
четирийсет от нашите изселници - борци, щангисти, - които не бяха заплаха
за нашите.
Всъщност без моя подпис не можеха да мръднат.
С Наим се срещахме няколко пъти след това. И на Олимпийските игри се
видяхме. В Турция съм ходил на Балканската купа в Анталия. В Истанбул
сме се виждали, имаме снимки. С много добро чувство към мен е.
Случаят с Наим си беше чисто по статута на МОК, никаква политика -
четири години няма право да играе без разрешението на собствената
федерация. Ти бягаш от държавата - бягай, твоя си работа!
Та това, което пише турчинът, че са платили за Наим 7 милиона долара,
значи само едно - знам колко е откраднал!
Това е цялата история около Наим Сюлейманоглу.
После, като му дадохме разрешението на Наим да играе за Турция, питам
Иван Абаджиев:
- Добре, как ще се оправи - без треньора, без тебе?
Абаджиев казва:
- Мускулите му пазят паметта!
На Абаджиев наистина това му беше силната част!
Обвиняват го в допинг и други неща. Не му беше силата в допинга, а в
методиката. Той го обясняваше сто пъти, което важи и за всички спортове.
Когато упражняваш даден мускул, той си променя структурата, развива
други качества.
Спомням си, като влязоха първите пружини за разтягане. С един мой
съученик започваме упражнения - разтягаме ги не така, както всички, а
иначе, на обратно. След това започнахме да правим басове с най-големите
каяци - щангисти, боксьори. Че колкото и пъти да направят с пружините това
упражнение, ние десет пъти повече ще изкараме. Или двайсет - то беше и
безсмислено да е повече, защото никой не го е правил това освен ние,
двамата!
Затова Иван Абаджиев беше абсолютно прав - освен таланта и тази
даденост паметта на мускулите помага!
Малко страни развиват щанги. И когато започнаха скандалите с допинга,
щангите бяха под много сериозен удар.
Аз имам стотици изказвания - и на форуми, и на четири очи, -че щангите са
основен вид упражнение за всеки спортист.
Това започна от Игрите в Монреал. И там ни хванаха нас. Върхът беше,
разбира се, в Сеул. Там бяха десет категории в щангите и всичките носят

112
медали. И имаше сериозен натиск щангите да бъдат изхвърлени от
олимпизма. Ние бяхме най-критикуваните.
Иван Абаджиев разби всички други на щангите. Далече преди допингът да
влезе. Защото той започваше с двуразова тренировка, а после - и с триразова.
Три пъти на ден да се тренират щанги!
На едно световно първенство за юноши той взе и десетте медала!
Тогава руснаците изврещяха и започнаха да говорят за биостимулантите.
Но Иван Абаджиев им го каза: Дайте да видим колко вдигат руснаците?
Оказа се, че нашите спортисти вдигат за месец толкова килограми, колкото
руснаците за една година!
Най-смешното беше, когато председател на Световната асоциация по
щанги беше австриец. Правил съм експеримент - хвърлял съм на пътя по 10-
20 долара. Не съм видял австриец да се наведе, да ги вдигне, камо ли щанги!
На състезанията в Анталия тогава много се смяхме. Ние станахме първи, а
турците - втори. Треньорът на турците - български турчин. Целият отбор на
щангистите - български турци. И когато състезанието свърши, викам на
техния председател на щангите:
- Сега ще се обадя на председателя на Световната федерация по щанги и ще
кажа, че в грубо нарушение на правилника са участвали два български
отбора!
С младата държава Македония се изгаврих в Белград, когато на заседанието
на Балканските олимпийски комитети, една седмица след като признахме
македонския език, им казах на македонците:
- Сега ще ви говоря на български, за да се разбираме!
Христо Меранзов беше идеологът на щангите. Той отговаряше за спорта в
отдела на ЦК. Щангите му бяха на сърцето. Доста хора го обвиняват, че е
загробил колективните спортове. Но едно е да обичаш нещо, друго - да не
пречиш на останалите. Той не обръщаше внимание на колективните
спортове, а на индивидуалните.

Нашият скандал с допинга е в Сеул

Нашият скандал с допинга е в Сеул (На олимпийските игри в Монреал 1976
г. Валентин Христов (до 100 кг) печели титлата с 400 кг двубой. Вторият
- Зайцев (СССР), остава на 15 кг след него. На следващия ден обаче гръмва
новината, че Христов е хванат с анаболен стероид, и златният му медал е
отнет. Положителна проба дава и друг български щангист - Благой
Благоев. Началото на края на българската тежка атлетика е поставено на
Олимпиадата в Сеул през 1988 г. Тогава за употреба на допинг са обвинени
Митко Гръблев (до 56 кг) и Ангел Генчев (до 67,5 кг). След двойния скандал
е решено отборът да бъде спрян от участие. Асен Златев (до 82,5 кг), Румен
Теодосиев и Иван Чакъров (до 90 кг), Стефан Ботев (до 110 кг) и Антонио
113
Кръстев (над 110 кг) изобщо не излизат на подиума. Според Иван Абаджиев
скандалът от Игрите в Сеул е режисиран. След Игрите през 1988 г. са
създадени нови категории и вдигането на тежести тръгва по нов път - бел.
ред.). Това, което после стана в Австралия, беше ехо! Ние имаме декласирани
за допинг в щангите още в Монреал през 1976 година. Но през 1988 година
стана скандалът в Сеул, отнеха ни медал.
Отиваме да се защитаваме аз и заместникът на БСФС Стоил Сотиров,
председател на Световната асоциация по акробатика. Отидох при Самаранч
преди заседанието. Не ме отряза директно, с ритник. Но каза: Какво е това,
вашето, сега ще видиш какъв скандал ще стане! А те вече бяха извадили
пробата за допинг на Бен Джонсън, което си е истинският скандал!
Рекордьор, бяга, троши рекорди, всичко взимаше!
Отиваме вечерта да се защитаваме.
Започва Стоил, защото аз съм водач на отбора, но той е специалист. Той
дойде - казва, - спортистът, с тегло 68 килограма например и започна да
взима диуретици и сауна, за да стане 60. Преводачката Оля му казва:
Другарю Сотиров, да не споменаваме килограмите! Каквото ти казвам,
нарежда той, това ще превеждаш! Тя като преведе тази огромна разлика,
всички се засмяха. От 158 да станеш на 150 килограма - това е да се изсереш
два пъти и един обяд да пропуснеш! Но от 68 на 60!...
Истината е, че отборът ни по щанги беше оставен в Токио за аклиматизация
и тренировка. Изглежда, братът на Иван Абаджиев беше сбъркал нещо във
възстановителните процеси. Защото единият от нашите щангисти, като слиза
от рейса, вече е започнала процедурата на сваляне на килограмите, не може
да си вдигне торбата, за да влезе в залата. И тогава изгоряхме много! Четири
медала ни взеха!
В Австралия изгубихме два сигурни медала и евентуално трети!
Там спечелихме делото да продължат участие. Когато излъгах Световната
федерация, че оттеглям отбора, но не го направих официално. Бях на
заседанието и казвам: Оттеглям отбора. Добре, окей! Но не го оттеглих!
Белчо Иванов, генералният секретар, свърши добра работа, разтича се, аз
имах и други ангажименти. Внесохме веднага делото в Арбитражния съд на
спорта, който заседава там нонстоп по тези въпроси.
Ако оттегля отбора сам, санкциите са други. Фактически санкцията я
налагам аз. А нямаме санкция от федерацията, която може да ни накаже. Но
тя не го е направила!
И тогава започна търсене на тежкия Аслан Цагаев. Докато го намерят къде
е, зор видяха! А той седнал на ядене и пиене с руския отбор. И с равни
килограми американецът го би! Защото беше със 100 грама по-лек от нашия.
Та взехме там сребро, а не злато.

114
 Там изгоря и Иван Иванов, първата категория. Доказа се, че грешката е на
„Фармахим“. Това оправдава спортистите. Могат да ти вземат медала, но
няма да те изключат, няма наказание!
Има и друго - аз го казах тогава: Западът е винаги с едни гърди преди нас.
В Нагано хванаха ски бегачите с някакъв препарат за лекуване на астма.
Всичките били болни. Тогава казах, официално го има: Щом са астматици,
те да отидат да участват в Параолимпийските игри! И чак после включиха
този препарат в списъка на забранените.
Общо взето, това е генна обработка на организма.
Имаше време, когато кръв сменяха. От твоята кръв. Когато си на
високопланинска подготовка, тя е пълна с кислород, който се губи, като
слезеш долу. И ти сменят един литър кръв преди състезанието! Всичко се
прави.
Този въпрос трябва да се преразгледа изобщо.
Пък, който иска, да си троши главата!
Такива препарати взимат и подводничарите, миньорите, пилотите,
космонавтите - всичко е с такива стимуланти. То иначе не може. Човекът не
е за претоварване, има граници.
Когато правихме телевизионната поредица „Неизвестните възможности на
човека“ - тогава изобщо не се говореше за допинга в такива чудовищни
размери. Тогава бяха анаболите. Да направиш сила.
Ако разтворим архивите, ще се види, че в прогнозите си само с един медал
съм бъркал! Предвиждах златен медал за Станка, а сребърен - за Румяна
Нейкова, гребкинята. Стана обратното!
А Павел Щърбанов е направо маниакален! Познаваше кой ще спечели и
бронзовите медали!
Славчо Тепавичаров са го уволнили отвсякъде. Аз не бих го пипнал от
мястото му от тука до безкрайността! Защото той знаеше колко им е пулсът
на спортистите! Да видиш какво познаване!
Както пише Бранислав Нушич, когато правели стихчета, за да учат
математика: Туй го знае и детето, че квадратът на хипотенузата е равен на
сбора от квадратите на двата катета!
Има „макро-“ и „микро“-цикли в подготовката на спортистите. И те трябва
така да се планират, че да съвпадат върховите им стойности с календара на
Олимпийските игри, със световното първенство и всичко.
Спомням си, че Славчо Тепавичаров се занимаваше с кану-каяка много
изчерпателно. И ми е показвал диаграмите - как се предвижда подготовката
и какво се очаква после. Едно към едно! Цял ден седи, пише, чертае, цял ден!
1400 души бяха в олимпийска подготовка. Аз не отговарях за Олимпийския
комитет, това си беше към БСФС.

115
 Държавата сега не дава никакви пари за т.нар. високо спортно майсторство,
което го имаше навремето. 1400-1500 души имаше в олимпийската
подготовка. Тези, които са готови и ще участват сега, тези, които ще участват
в следващите игри - юноши и младежи, и децата - олимпийските надежди за
след осем години. Трийсет и кусур спортни училища имаше. Сега има девет,
но осакатени. Само училището на ЦСКА работи. Другото са някакви
паралелки. Не може без държавна помощ, не може. Нищо не става без
държавна помощ!
Германците не идваха тука, за да ни питат какво става с нашите електрокари
и как е „Кремиковци“, а какво става на Белмекен!
Като погледнеш, целият световен спорт рухна по същество. Особено с
преместването на тези центрове на влияние - финансови и политически,
особено за Източния лагер. След сливането на двете Германии всички
казваха, че сега Германия ще бъде първа по всичко. Защото те сливаха
механично двете страни. И какво стана? Взеха по-малко медали, отколкото
ГДР печелеше... Вкараха в затвора техния министър на спорта - Хайнице, не
искаха да го направят и почетен председател.
После взеха да прилагат системата на Източна Германия и сега немският
спорт е във възход. Англичаните взеха същата структура. Само ние разбихме
всичко!
И какво стана?
Когато се обединиха двете Германии, източните марки се сменяха едно към
едно със западните. Нашите туристи имаха право да изнесат от тук 30 марки
- с едни фишове, бележки. И веднага направиха организация с шерпи!
Правеха фалшиви бордера и ги обменяха там за истински марки.
Един мой приятел от Варна ми разправя как отиват в едно малко немско
градче. Влиза в банката и казва: Аз съм директор на едно училище, водя сто
деца на екскурзия, ето бордерата за обмен на парите. Как пристигнахте? -
пита го директорът на банката. Ами с влака! А там влак няма, само автогара...
Казва: Изсмя ми се германецът, но явно му беше през оная работа и
обменихме бордерата.
Като тръгва обединението на двете държави, първата работа, която правят
от ГФР, е да сменят униформите на полицаите. И не уволняват никого.

Когато в демократичните времена ме арестуваха

Когато в демократичните времена ме арестуваха, аз веднага си подадох
оставката от Олимпийския комитет, от Съюза на филателистите, от главен
редактор на „Българско фото“ и от БСФС, където бях заместник-
председател.

116
 Единствено в БСФС приеха оставката ми. На самия пленум, когато
трябваше да се оформи всичко това, Шойлето, лека му пръст, попита:
- Това политически натиск ли е!
И Данчо Акабалиев, който беше също заместник-председател по капитално
строителство, хъката-мъката, вика:
- Ами сега, при тази политическа ситуация... Не е натиск, но считаме, че
така трябва да бъде...
Мисля, че Никола Хаджиев беше избран за председател на БСФС.
Аз казах: Напускам, защото ситуацията е съвсем друга.
В Олимпийския комитет беше насрочен пленум и се бяха явили три-четири
кандидатури. Чолаков беше кандидат, Лъчко Аврамов и още двама. Когато
после се събрахме на пленума, те оттеглиха кандидатурите си. Защото
настроението очевидно е било в моя полза. Два митинга или колко са
правени, за които аз не знам нищо вътре - в ареста?
Същото стана и във филателията. Където един се изтъпани: На конгреса на
филателистите беше избран еди-кой си и Славков беше отхвърлен. А аз не
съм кандидатствал за председател. Те не ми приемат оставката, но след това
имаше конгрес и аз повече не кандидатствах.
А списание „Българско фото“ се самозакри, защото държавата не даде пари.
А още си бяха на власт нашите!
Има един въпрос, на който не намерих отговор - защо Трендафил
Мартински беше изключен от партията? Когато започна кампанията срещу
Живков, се публикува един огромен списък - повече от 120 имена от ЦК
извадени и изключени от партията. Това е чистката, това е „ние“ срещу
„тия“!
Това стана при правителството на Георги Атанасов.
При правителството на Андрей Луканов председател на БСФС стана Гошо
Христов, който беше началник на ЦСКА. Казах му:
- Слушай, Гошми, дай да прехвърлим цялата спортна база на Олимпийския
комитет! А ние като комитет, защото нямаме право на база, законово,
официално да я прехвърлим на федерациите! И никой няма да ги пипне!
- Ауу, не! Ваньо, за това нас ще ни...
- Какво нас, бе! - викам. - Те, така или иначе, са ни подгонили!
Което и стана.
Отказа да предприеме тази стъпка. А той беше в Изпълкома на
Олимпийския комитет, защото ЦСКА беше най-силната спортна
организация. Разбира се, и него го изгониха. И след това дойде Цеко.
Цеко Барчовски дойде за началник в спорта при правителството на Филип
Димитров. Как е дошъл Цеко - това го знам от Георги Марков.
На един от първите митинги - „Кой не скача, е ченге!“- стоят Желю Желев,
Георги Марков, Ваня Войнова, лека й пръст, и Цеко. Там запознават Желю с

117
Ваня. И когато се прави първото правителство на Филип Димитров, стигат
да въпроса - кого да сложим на спорта? Ваня Войнова! Да, но през това време
Ваня вече е умряла. И кого да сложим? Мъжа й! Цеко Барчовски.
Аз и сега съм си приятел с него, защото още преди това знам какво ренде е!
Той е псувал генерал Добрев на стадиона на армията! Добрев е адмирал, а
Цеко - един треньор по баскетбол! Ренде.
Но има стриктната повеля от горе: Желю - да съсипе земеделието, Филип
Димитров - да ликвидира индустрията, Цеко - със смела крачка да
унищожава спорта. Цеко го унищожи!
Като казвам Цеко - той беше главата на спорта, не по негова идея.
Но той водеше напред:
- Тези тоталитарни дружини и отбори да се разпуснат...
Цеко - подполковник, Ваня - подполковник от Строителни войски, синът
му - военен, снаха му - военна! И разбиват системата, та пушек се вдига!...
След Цеко стана Вальо Заяков за малко. После пак Цеко.
Цеко водеше титанична война срещу мене за футбола. Но той не я водеше
персонално, а по нареждане. Около него бяха само новодошли.
Тук пращаха един малтиец - Джоузеф Мифсут, член на Изпълкома на
ФИФА, идваше да бъде арбитър. На мен ми правиха три извънредни
конгреса и Цеко все не ми даваше лиценз. Даже веднъж извадих устава на
Футболния съюз, където е записано, че ние трябва да взимаме 10 на сто от
трансферите на футболистите. А това беше старо издание, уставът оттогава
е променян два пъти. И го разиграх този театър пред малтиеца. Не можа да
ме пребори. При перфектния чиновник Иван Вуцов всичко е черно на бяло.
И се стигна накрая до този парадокс да кажа на Симон Спасов, който беше
председател на Комитета по спорта: Кажи им, че всичко ще им дам!
Мони, който е едно свястно момче, беше един от добрите председатели.
Аз се опитах да запазя дружествата, които бяха по страната. С
председателите на окръжните съвети на спорта направих едно съвещание в
Сливен. Цеко Барчовски категорично отказа да дойде на тази среща, дойде
Наско Георгиев, който му беше заместник, един от деятелите на ски
ориентирането. Дойде на срещата и само дето не го разпънаха на кръст. Но
чест му прави, че дойде копелето! Дойде, защото той има комсомолска
закваска! Какво търсеше при СДС, не ми е ясно, защото и него го изгониха.
И тогава се роди идеята да се правят тези клубове „Олимпиец“. За да се
запази някаква дейност по места. Всеки град си знае там какви спортове
вървят. Не урбулешката, а обществеността да помага. И тогава предложих да
се промени законодателството, да има в общините бюджет за спорта,
гласуван и неприкосновен. 20 стотинки на глава от населението и 30
стотинки на квадратен метър спортна площ!

118
 Направихме петдесет и два клуба „Олимпиец“. На всичките станах член,
имам членска карта от всеки клуб. Навсякъде съм с карта № 1 и навсякъде
съм дал 50 лева встъпителен членски внос, мои пари, отделно от това, което
гласувахме да им се даде от бюджета на БОК.
По-нататък - като всичко хубаво пропадна и тази идея. И се стигна дотам,
че сега да се съдят. А това не е структура на Олимпийския комитет между
другото. Направиха асоциация, имаше идея да се направи и Олимпийското
тото. Председател трябваше да бъде най-изтъкнатият спортист или кметът, а
тотото да ги финансира. И тогава ние им прехвърлихме за база стария
Олимпийски комитет, на „Марин Дринов“.
Борбата в държавата беше да се вземат електричеството, водата, тотото и
телефоните. Където всеки ден влиза жива пара! Всеки божи ден. Другото е
имагинерно, виртуално. И това е цялата структура. Тогава се унищожи
българският футбол основно.
Защото кой и на какво законово основание позволи да се приватизира
българският футбол? Няма законова основа черно на бяло! Това е точно като
ремедетата. Хайде, за РМД има някакъв правилник, а за футболните
клубове? Другите спортове им еби майката!
Аз четири години съм бил председател на „Левски - Спартак“. Защо не
вдигнаха телефона и да кажат: Бате, искаш ли да си купиш една акция?
После - какво купуваш, кои го купуват и кой ти го продава?
Ето - този въпрос виси до ден днешен и никой не отговаря на него. Днеска
вече има правила, но постфактум.
Честно казано - не ме интересува. Само констатирам факти.
Аз отидох на 15 години да спортувам и оттогава животът ми е непрекъснат
спорт.
Христо Цачев има най-хубавата ругатня: Будна ти съвест, гражданска!
Много остроумно копеле!

Като бях в следствието

Като бях в следствието, написах писмо до Петър Младенов:
„Утре ще се канализира тази помия, духът е изтърван вече от бутилката. И
следвате: ти, Андрей Луканов, Георги Атанасов и т.н...“ Което и стана!
Този документ си стои някъде из президентството....
Да хвърлят Тодор Живков в затвора!
Да узреят за една нощ! Защото на пленума те го освобождават по негова
молба. С благодарности, почести, лична пенсия, кола... И след два дни - абе,
май не е така, дай да бетонираме революцията!
Колко са били късогледи!

119
 Георги Атанасов беше типичен бюрократ (Георги Атанасов (25 юди 1933)-
министър-председател и член на Политбюро на ЦК на БКП от 1986 до 1990
г. През 1992 г. е осъден на десет години затвор за финансови злоупотреби,
но през 1994 г. е помилван - бел. ред.). Но без размах. Той се ожени за една
служителка от телевизията, Люси. Тя ми го е разказвала - имала е тежък
развод, оставят ги без квартира. Тя живее при приятелка, която пък познава
Георги Атанасов. Приятелката отива да й ходатайства, да й даде жилище.
Води Люси, запознава я с Атанасов и той урежда въпроса. Обажда й се, а
Люси е много болна и влязла в болница. Георги отива в болницата с цветя...
Само че аз в такива случаи се обличам и бягам. А той задълбочава кризата.
И това не свършва добре.
Шест седмици изкарах в ареста на следствието: три и половина в затвора и
другите две и половина на „Развигор“ - още не беше построена сградата на
„Г. М. Димитров“. Неприятна работа.
Един от милиционерите, дето пазеха долу, и него го познавах отпреди това,
идва и чете от листче имената. Казва и моето име.
- Излезте! - казва.
Викат ме за лекар. Излизам и казвам:
- Аз не съм искал преглед при лекар.
Той вика:
- Какво, по-добре ли ти е вътре, отколкото да те разходя до кабинета горе?
Еби му майката!
Две момичета бяха сложили в една от килиите - джебчийки, не знам за
какво, и му викат на постовия милиционер:
-Дай цигари, бе! Дай цигари!
Той им се кара:
- Я мълчете там!
А те започват да викат:
- СДС! СДС!
Той им дава цигари и те двете започват да викат:
-БКП! БКП!
Абе ташак!
Ташак, сега като го разказваш...
Половината от следователите ги познавам от първа ръка.
Имаше един следовател - Киро Владимиров, с който сто пъти сме яли и
пили. Беше заместник на Градското или на Главно управление.
Седят и обсъждат сега какво да правят - да ме пуснат или не. И този, Киро
Владимиров, който вкъщи се е напивал като талпа -падал е ей така пред
майка ми, - и той казал:
- Няма да го пускаме! Защото той ще си пусне брада и мустаци и ще избяга!
Аз не знаех вътре, че правят митинги в моя подкрепа.

120
 А един Мишо Михайлов, полковник, много свестен човек, ми вика:
- Бате, изгнихме в калта пред вас! Там, в градината на Паметника на
съветската армия. За да те броим - кога излизаш, къде отиваш.
Преди да ме арестуват, ние се вдигнахме и тръгнахме за Пампорово. В една
мъгла беше. Аз ли карах, Джовани ли караше - не знам, но по едно време
изтървахме отклонението за Пампорово, та после се връщахме. И там,
колата, която ни преследва, ни загубила. Но после вече ни намериха.
Спираме до някакво ханче преди Пампорово, по пътя за Смолян. Влязохме
вътре, влязоха и куките. А е толкова трудно там да ги познаеш! Влязоха,
излязоха и ни бяха спуснали една от гумите.
В следствието ме питат:
- Къде сте пътували?
Казвам:
- Къде да пътувам, паспортите са ми тука.
- Не, не, из страната? И какво стана с вашите, металните куфари.
Демек - къде съм ходил по Пампорово да крия това-онова.
Викам:
- Метални куфари съм виждал само по летищата.
Нищо не скрих. А металните куфари ги хвърлих празни да плуват по
Дунава, да излъчват радиосигнали, а те да ги следят.
Мене ме закопчаха през февруари.
Веднага започнаха обиските вкъщи, от сутрин до вечер. Те дойдоха, за да
търсят документи - нещо, свързано с Тодор Живков. Така започна цялата
работа. След това откриха оръжието - а то си стои най-официално! Хванаха
се с него и започнаха да ми правят опис на имуществото. Най-големият
ташак беше с картините. Защото картини вкъщи - колкото искаш. Докараха
и видеокамера. Една седмица снимане на картини. Размер 60 х 40, какво е
това изпълнение - еди-какво си, техниката - всичко.
Майтап беше, като по подписа на художника записаха една картина от
Реноар...
Описаха в Олимпийския комитет и скъсаните хартийки, които леля
Маринка събираше в чували за вторични суровини. Всичко! Описват ги, за
да се знае какво имам. Та утре, като ме одрусат, да има какво да се
конфискува. Оставиха неописани шест чинии, шест вилици, шест ножа, две
тенджери.
Вика ме прокурорът, който водеше и делото срещу Живков, и така, доста
учтиво - на „ви“, ми казва:
- Така, ние сега ще ви оставим тука за десетина дни. Няма да ви разпитваме,
хубаво да премислите. И като започнем разпитите, да кажете всичко.
Какво всичко - не се знае!

121
 - Колко ще лежите - съдът ще реши това! Но един ден като излезете навън
и като се бръснете, да не ви е срам.
Като се гледам в огледалото, да не се срамувам от себе си!
Веднага написах протест за това нещо. Че не знам за какво съм арестуван,
но вече съм заплашен със затвор. До президента го изпращам, естествено.
След два-три дни ме викат в една стая, пълна със следователи, половината
от които ги познавам, там е и въпросният прокурор. И тогава за първи път
видях тази Анна Караиванова, която е доста високо в йерархията на
правораздаването. И този, прокурорът, казва:
- С вас е опасно да се говори на четири очи!
Защото, когато той ми каза това за огледалото, бяхме само двамата.
„На четири очи - мисля си, - да не би да вдигна пишещата машина и да му
я разбия в главата!“ На четири очи е най-опасно.
И Анна Караиванова започва:
- Колко ви беше заплатата в Първо главно управление?
Като ме вкараха в следствието, седнаха да установяват какви са ми
приходите. Да ме хванат, че съм харчил повече, отколкото съм имал. Парите
на Живков по разните банки, парите от оръжието и така нататък.
Отговарям й на Анна Караиванова:
- Не съм служил в Първо!
- Е, как не! Като ви откраднаха картата, вдигнахме цялата милиция да я
търси!
Илия Кашев ми беше дал един пистолет и карта от УБО, но вътре не пише
чин, не пише нищо. Важното беше, че Иван Славков има право да носи
оръжие. Даже много се смяхме с това.
Една вечер ме спират - бях при майка ми и покрай МВР болницата се
прибирам с частната ми кола. А там, курсанти от милиционерското училище,
правят проверка. Това е към девет и половина-десет вечерта. Учение си
правят, като курсова работа.
- Документите за проверка.
Нито съм пил, нито съм нарушил нещо.
Казвам:
- Първо се представете!
А те - двама младоци.
- Ще ви ги дам документите, но първо се представете!
Започва да назрява някакъв такъв полускандал, защото и те неопитни.
А отсреща в една волта седи началникът. Дойде и той:
-Документите!
А аз не намирам никакви документи в мен - паспорт, книжка, нищо. Само
картата от УБО. Взех да се бъркам и викам:
- Имам само този документ за самоличност!

122
 Той взе картата. Аз вече работех в телевизията, обаче още не бях толкова
много известен. Но нещо му се мярка из главата.
- Какво работите?
- Директор съм.
- Знам, че вие сте много голям и наш началник!
Това каза и ме пусна.
Обраха колата ми на Витоша. Бях с един приятел и с едно гадже там. Взеха
ми куфарчето, в което бяха паспортът и картата от УБО. Както и зимните
дрехи за ски.
После куфарчето го намериха - друго нищо не намериха, но картата я
нямаше. Най-смешното беше, че в куфарчето имаше, да кажем, 7-8 рубли. И
да е имало 15 лева или нещо такова. Рублите ги бяха оставили. На което аз
се смеех - това е обида, незачитане към валутата на Съветския съюз, към
моментната валута.
И в следствието Анна Караиванова ме пита:
- Колко ви беше заплатата в Първо главно?
Казвам:
- Не съм работил в Първо главно управление.
- Да, но ние вдигнахме цялата милиция.
Викам:
- Да, знам. И бяха хванати циганите, бяха осъдени.
Хванаха ги, да - дрехите продали, а куфарчето го хвърлили на някакво
сметище. Казали къде е хвърлено - отиват и го намират. А и някакви дрехи
намериха - даже викаха гаджето да ги разпознае.
Казвам на Караиванова:
- Вижте сега - правите грешка. В Първо главно управление работеше майка
ми.
-А!
Така ме гледат!
Не знаят!
Абсолютно неподготвени. И настъпи една много неприятна за тях тишина.
Много неприятна.
А майка ми наистина работеше в Първо главно управление. Защото бай
Мирчо Спасов имаше една приятелка, която обичаше. Тя живееше близо до
нас, на „Толбухин“. Той идваше от време на време вкъщи през деня. Спираше
пред нас, качваше се да си пием кафето, да видят, че колата му е там. И пеша
отиваше при изгората. Да си говорят.
Един ден майка ми му поднася кафето.
А той вика:
- Кате, какво работиш?
А майка ми беше чиновничка в една поликлиника.

123
 - Колко ти е заплатата?
110 лева, 120 ли беше.
Той се обръща към мен, почти ме напсува:
- Как може, как не те е срам! Тя утре ще се пенсионира! Внуците, децата...
Както и да е.
Минаха няколко дни и бай Мирчо се обажда:
- Назначавам я в Първо главно управление, в отдела за пощите. Майка ми
сутрин отива, получава служебната поща и я записва в една дебела книга.
Описва всичко, после го разнася по отделите. Цял ден дреме в една стая,
както тя каза - прозорец с решетки и в една стена гледа. Това е правила.
Мина около месец и майка ми каза:
- Напускам. Кажи на бай Мирчо, че не мога повече, нито работя, нито нищо.
Седя по цял ден и ще полудея.
Казах на бай Мирчо, че майка ще напуска.
- Колко й остава до пенсия?
Не знам колко.
Той вика:
- Нека си стои вкъщи. Там ще й носят заплатата!
Което, от една страна, е нередно. Но, от друга страна, направи една добрина
човекът. Една добрина направи.
Та като им казах, че майка ми е работила в Първо главно управление, и те
се озъбиха - да не проверят! Хайде де!
Но за мене бяха сигурни. Защото имам карта от УБО.
Те тогава и друго не знаеха. Имаше решение на политбюро деца и близки
на тези семейства изобщо да не се вербуват от службите, да не се назначават
в йерархията.
Можеш да отидеш и да си работиш там по свое желание, но да те вербуват,
беше забранено. Има и логика в това решение. Та това беше сагата, що се
отнася до тази история.
Накрая на делото за моето оръжие съдията поиска да донесат веществените
доказателства - нямаше ги. Били претопени! Три-четири претопени поради
негодност! Останалите оръжия вече са продадени на колекционери зад
граница, пак поради негодност! А мен през цялото време ме съдят, че това е
действащо оръжие!
Цяла седмица се точи делото. Първия, втория ден беше препълнено с
журналисти! Не можеше да се влезе и излезе.
На петия ден - никой! Съдията казва:
- Сега извикайте журналистите!
Няма ги.
Само един-двама се мотаят пред залата.
- Дайте веществените доказателства!

124
 Няма ги!
Тогава казах, че унищожаването на това оръжие е престъпление към
българската култура.
Осъдиха ме за преразход от 7 хиляди и не знам колко си лева на пет години!
Яви се един евреин, заклет експерт-счетоводител. Много стар и много
болен беше. През цялото време стои там, а човекът трябваше да ходи, както
разбирам, на някакъв санаториум. Накрая му дават думата и той казва:
- Господа съдии, виждам, че делото върви към присъда. Но трябва да кажа
- аз съм писал 7 хиляди и не знам колко лева. И те са разпределени така: от
една командировка не са върнати 5 долара. От едно пътуване - 20 лева...
На една вечеря съм поканил един българин повече. Някъде съм спал в
провинцията - не съм отчел минибара. По 2 лева, по 8 лева, по 3 лева... По
закон, това ако не е върнато или не е възстановено в едномесечен срок, се
плаща тройно - глобата е такава. Така че реалната цена на моето задължение
към държавата е 2400 лева. Умножено по три - около 7500 лева! Това показва
сметката!
Излиза старият евреин пред съда и казва всичко това!
На другия ден прочетоха оправдателна присъда.
Обжалване от прокуратурата, после пак обжалване...
Мина време и почнаха ядовете на сина ми Тошко. Възобновиха делото за
изнасилване.
Един по един, та до един.
Марияна Трайчева ми се обади от Щатите. Звъни ми по телефона и вика:
- Разбрах за проблемите ви! Сега съм свободна, имам американски паспорт.
Ще дойда да се оженим и ще ви измъкна от там!
Марияна!
Та става дума за хора и хора!
Аз случайно чух дуета Марияна и Тодор Трайчеви на „Ален мак“. Моите
хора от центъра в Благоевград бяха приготвили едно агне на чеверме под
един дъб, но заваля дъжд. Под дъба не вали, защото той пази като плосък
покрив. Агнето го свалиха от чевермето и го сложиха в една тава. Беше и
Митко Жегата, който беше човек за всичко в телевизионния център -
музикант, монтьор, всичко, невероятен образ! Свири на тромпет, на
акордеон, на всичко свири, беше в оркестъра на хотел „Ален мак“. И защо
„жега“? Защото, като се разгорещи, особено лятно време, и трябва да се
направи пауза, простаците викаха „Уиски тайм“, а Митко се провикне: Жега
е!
И Митко Жегата разбъркваше с тромпета манджата в тавата, свиреше и ги
разказваше едни истории - да полудееш! Към трийсет човека беше
компанията, бяха и двамата - Тодор и Марияна, с китарите. Като запяха, им

125
казвам: Що не съм ви чул досега! И веднага се обадих и ги поеха и радиото,
и телевизията. Тодор го написа това в книгата си.
Както и „Ритон“ - и на тях им дадох едно рамо, но не да ги налагам, а като
казах, че това трябва да бъде повече, да участват в повече програми.
Както и Мустафа Чаушев - получавахме писма за него от зрителите в
турските райони и го пускахме повече, отколкото заслужава! Е, това е
политика да провеждаш!
Покрай Атанас Косев, който е един великолепен композитор, се запознах с
много певци и музиканти.
В следствието ме разпитват:
- Уставът на Олимпийския комитет - какво е устройството, кой командва?
- като държат устава пред себе си. - Кой е подписвал документите?
Те дълго време не можаха да направят разлика между Олимпийския
комитет и Организационния комитет за кандидатурата ни за Зимните игри.
Защото председател на Организационния комитет беше Георги Йорданов. Аз
бях изпълнителното лице - те това не можаха да го разберат в началото.
После:
- Кой даде идеята за кандидатурата?
Викам:
- Това, общо взето, е национална идея.
Защото първата идея я даде Петър Петров, главният архитект на Смолян!
Той беше луд по развитието на Пампорово като зимен курорт. И той първи
дава тази налудничава идея. Като казвам „налудничава“ -това значи Игрите
да са в Пампорово. Не знам кой кога е бил за първи път в Пампорово, но
дотам се пътуваше четири дни и две нощи!
И после това започна да си битува. Тръгна да се развива ски спорт,
направихме Зимна универсиада.
Но въпросите бяха - кой даде идеята за запалването на Първата, Втората и
Междусъюзническата война, общо взето, това беше подтекста на разпитите!
Да се намери под вола теле!
- Кой даде идеята!
- Тогоз - посочих, - хванете го!
Еби му майката!
Викат ме за поредния разпит в 7 часа сутринта. Взимам си пропуск от
жената на гишето и влизам в чакалнята, тя се обажда, че съм там. Това става
сутринта, до 6 вечерта аз седя - хора влизат, излизат, кого ли не видях!
И някъде към 6 часа ме извикаха и казаха, че ме задържат.
- Да се обадя по телефона вкъщи?
- Не - викат, - ние ще го направим!
Беше февруари месец.

126
 Арестът беше на „Майор Векилски“, до затвора, килиите са за двама - и
един циганин имаше там. Който лежи за това, че е правил сапанчета.
Сапаните са две стоманени примки, с които се вдигат панелите по блоковете.
Заканват ги на панела и кранът го вдига. Издържат много повече от
японските. Японските са със заварка, а нашите циганите ги правят със
заплитане, както се заплитат въжетата за лифтовете. И понеже работниците
на крановете работят, като че ли им е за последно - японските издържат, да
кажем, два дни, нашите - два месеца, защото са заплетени! Нашите струват
50 лева, онези струват 150 долара. Малката разлика е, че нашите ги правят
от крадени въжета. И не са регистрирани по закона, сега биха казали по ДДС.
Крадат въжета, продават сапани.
С него изкарахме две седмици.
Той ми разправяше как направил пари в кризата с червения пипер. В една
късна есен видял обрана зеленчукова нива в някакво АПК. Обаче тук-там
останали баберки, едните - червени, другите - зелени. Отишъл циганинът при
председателя на АПК-то и му казал: Дай да съберем това, което е останало,
по толкова стотинки на килограм за бабите, дето ще го берат. Добре! Обрали
всичко -говореше за някакви фантастични килограми. Сега внасяме чушки,
а тогава не можеше да се обере реколтата и така гниеше по полето.
Взели чушките, изпекли ги, минали през сушилнята, смлял ги и зелените, и
червените. Турил и от тази боя, която е за тортите - и всичко станало червен
пипер. И не си знае парите...
Започнахме да кроим планове за бъдещето, но го извадиха него и дойде
едно младо цигане, което също беше замесено в производството на сапаните.
И само се тюхкаше, защото оставил млада булка.
Ние сме в мазето, а отвън - пред прозореца - минават затворниците, които
работят. Те са затворници, а ние сме следствени. И понеже на третия-
четвъртия ден се разбра кой съм, половината викат:
- Браво, Бате!
Другата половина викат:
- Ще ви ебеме майката - и на теб, и на Тодор Живков!
Половината така, другата половина - иначе.
Та с циганина започнахме да кроим планове, как ще правим пари, като
излезем навън. Защото тогава не се знаеше, че така долнопробно ще падне
нашата хубава система. От която и двамата сме живели фактически добре.
След което направих прошение до управата на следствието, защото времето
беше ужасно студено - февруари, март. В килията имаше една желязна тръба,
по която пускаха от време на време пара. Тогава започна и първата криза с
горивата. Грееш се, като си слагаш гърба на тръбата. Оплаках се и тогава ме
преместиха на „Развигор“. Там лежах две седмици с едно младо момче, което
очевидно беше провокатор. Той ми каза, че работи някъде по тютюните из

127
Кърджалийско и бил електротехник на сушилня. И като разглобявал
трансформатори, свалял от тях среброто - те имали сребърни контактори в
тях. Но го хванали със среброто. През цялото време разпитваше откъде и как
може да намери злато, за да си направи един хубав кръст. Аз му казах: Ти
нали си свалял от бракувани части среброто, ще ти пръднат на онази работа.
Дълго време в следствието ме разпитваха за Калояновия пръстен. Както и
за копията на Тракийското съкровище, които бяхме направили, за да ги
даваме като подаръци навън по време на кампанията ни за Зимните игри в
София. И възникна въпросът -защо надхвърлят цената! Те струват по 200
лева на копие, а по закон подаръкът е до 100 лева - например така беше!
Викам:
- Защото имаше специална заповед за това. Уникално е да кандидатстваш
за Олимпийски игри и е много встрани от рутинното.
Тука продаваш една стока, на която не й знаеш цената. Ние не сме ги
правили за търговия - 15-20 бяха копията на Тракийското съкровище,
колкото беше разрешил Георги Йорданов. Е, да, ама тези, които са правили
копията, са направили повече! Викам: Да не съм надзирател! Хванете ги тях!
Ами вашият пръстен - Калояновият?

Когато направихме телевизионния център във Велико Търново, хората бяха

направили такова копие на пръстена за Живков. И Мария Манева, една
великолепна жена, заместник-председател на окръжния съвет по културата,
почина, лека й пръст, вика: Другарю Славков, да ви направим и на вас? Имах
стари монети - в коя къща не могат да се намерят, - дадох ги и те ми
направиха пръстен. Откраднаха го, като обраха къщата ми...
Но се появили във Виена тези пръстени - демек аз съм участвал в
организацията на производството и пласирането им. Следователите искат да
видят моя пръстен. Аз знам, че е на „Толбухин“, и се обаждам на майка ми -
викам: Намери го този пръстен! Майка ми обърнала апартамента и не го
намира. А той си стои там, ходихме с кола да го търсим и вземем.
Мен ме разследваха за копията на Тракийското съкровище, да не сме
правили тука цех за ширпотреба.
Това с куфарчетата, пълни с пари и раздадени на наши хора, не е баш така.
Просто няма как да стане. Досега никой не е казал: Видях куфарчетата!
Дадох парите! Дето се вика, нито един на смъртен одър не е казал: Аз ги
дадох, аз подписах.
Но в това, другото - приватизацията на външнотърговските централи, съм
сигурен, че е участвал Луканов, защото той отговаряше за външната
търговия, а накрая отговаряше и за всичко.
Руснаците откъде станаха милиардери? От това, че плащаха на българския
пазар по цени на едро, като изкупвателна организация. Изнасят ги като

128
държавна фирма, но не връщат печалбата. Генералните директори си
направиха частни фирми, а централата работеше за генералните директор. В
Русия това е цялата схема -петрол, газ, алуминий, диаманти - всичко. И това
е страшната корупция. Аз съм министърът на отрасъла и ти разрешавам на
теб, генералния директор на нефта в Сибир, еди-каква си квота да изнасяш
ти. Ти я плащаш по 6 стотинки варела, изнасяш го по 60 долара. И това се
дели - от министъра на долу. И работниците вземат нещо, но това нещо е
нищо!
От терасата на „Развигор“, където ни качваха да се разхождаме, се виждаше
Японският хотел. И си викам: Леле, какво ми губят тука времето! Адски е
неприятно! И като си спомнях там що нещо е изядено и изпито с тези гости,
които идваха за Олимпийските игри!

Имах едно семейство от Перу - Иван Дибос. Жена му беше нещо

изключително. И Горан Такач беше тука.
Имаше земетресение тогава. Аз ги оставих да си легнат и позакъснях
някъде. Докато се прибера вкъщи, земетресението станало.
И ме търсят от УБО - например към 2 часа през нощта. Казват:
- Другарю Славков, тука, на ливадата пред Японския хотел, има и едни
ваши гости!
А те, като станало земетресението, побягнали. Горан - и той. Има и японци
в хотела, които изобщо не реагирали, всички други -уплашени. Отивам,
взимам перуанците от там и ги водя вкъщи. Майка ми подрежда и си лягат.
Всъщност - той си ляга. А аз с жена му до сутринта си говоря - възбудена,
травматизирана, успя да пие повече от мен! Като легна на обед - два дни не
стана. А ние с мъжа й овършахме де що имаше. Иван Дибос! Там имат много
испаноговорящи с името Иван...
Гледам от терасата на следствения арест на „Развигор“ Японския хотел и
си спомням какво е било, що е било! Там и със Сеп Блатер се запознах, когато
го доведе Хавеланж в ролята на генерален секретар... И с кого ли не.
Там правехме прословути телевизионни новогодишни събирания.
Празникът започваше от сутринта в Трето студио на старата сграда на
телевизията и тези, които са свободни - актьори, певци, музиканти, - идваха.
Аз носех една бъчва вино, всеки носеше по нещо и правеха програмата. Една-
две години - и се разчу тази работа! Взеха да ни звънят - министри, завотдели,
канехме ги. Накрая пренесохме събиранията си в бара на Японския хотел. И
беше великолепно. Имаше социална, не социално-политическа, среда!
Най-гадното е да ти отнемат свободата. И то когато знаеш какво е свобода!
Много преди да ме арестуват, Андрей Луканов ме извика и ми каза как те
двамата - Петър Младенов и Андрей Луканов, били възмутени от начина, по

129
който Живков говори против мене! Един час ми говори глупости. Накрая го
попитах:
- Сега какво?
- Сега недей да пътуваш!
Каза и още:
- Сега тука, като организираме нещата, ще те върнем за директор на
телевизията!...
Как били възмутени двамата!
Живков сигурно ме е псувал, разбира се, но не в този план. Той е имал доста
поводи да изказва недоволството си от мен.
Но те - как били възмутени да слушат това, едва се сдържали!
Това вече е преднамерена глупост! Той ще ми говори на мен като на идиот,
като на бавноразвиващ се!
Училището за бавноразвиващи се беше срещу нашето - на улица „Средна
гора“. И когато децата от там тръгваха на излет, моят приятел Чавдар, с
когото пяхме песента за мичуринските къпини в час по биология, от
прозореца на училището ни им викаше:
- Другари луди! Като отидете сред природата, пръснете се из храстите и се
ебете, за да се размножите!
Отидох при Белчо Белчев, беше министър на финансите в правителството
на Луканов. Исках да отблокират сметките на сина ми, за да мога да му
плащам съдебните разноски. Белчо го подписа веднага.
Казвам му:
- Благодаря ти!
Ставам да си ходя, а той вика:
- Сядай, бе, сядай, къде си се затичал!
И се разговорихме с него. След свалянето на Живков на пленума той вече
беше станал член на новото политбюро. И ми казва:
- Като ги гледам и ги слушам, направо му се чудя на Живков как ги е търпял
толкова години Петър Младенов и Андрей Луканов.
Генетично - за Луканов специално! - генетично обременено за власт
семейство.
Като се видях с дядото, му казах. Той се засмя:
- Знам, знам...
Имам ключ от килията от Централния затвор, където лежах. Митко Райчев,
директорът, ми го даде - сигурно са типови... Имам и шапка, но тя е
затворническа.
Викат на разпит генерал Христо Русков по моя случай. За лова, за оръжието,
за Ловния съюз. Русков беше изряден бюрократ:
- Да, кажете какво искате. Документи, справки! Иван е ловец, редовен.
Както и Живков. Редовно си плащаха членския внос, отчитаха се.

130
 И си тръгва генералът, облечен в униформа - имало някакво честване на
армията тогава. И Ина Лулчева, адвокатката, ми казва: Излезе генералът и
веднага се връща. И казал на следователя полковник:
- Ако искате, мога да ви уредя и на вас един ловен билет!
Красиво ли е?
Друг свидетел по моето дело беше и художникът Димитър Казаков-Нерон.
По идея на Сашо Бешков трябваше да издадем албум с 30-40 работи,
нарисувани от Нерон във връзка с кандидатурата на София за Зимните игри.
Нерон даде картините и каза:
- Ако издадете хубав албум, ваши са, подарявам ви ги!
Цветоотделките бяха направени! Но Сашо замота 5-6 страници текст повече
от година и така на можахме да издадем албума. Нерон си взе картините,
останаха само диапозитивите, ако не са ги изхвърлили от Олимпийския
комитет.
Викат и Нерон на разпит - аджеба, каква е тази далавера с картините и
каталога? На което Нерон ги напсувал и им казал:
- За това ли ме викате, бе! Вие знаете ли, че в тази държава има двама велики
хора!? Аз и Иван Славков!
А аз с него не съм близък, дори не сме били на една маса. Правил ми е
подаръци, но...
Викаха всички, които бяха свързани с кандидатстването...
Третия път като ме оправдаха (В края на 2000 г. Иван Славков е оневинен
от съда по дело, заведено срещу него през 1990 г. Това е едно от най-дълго
продължилите съдебни производства в България. Иван Славков е
проверяван за злоупотреби, както и за незаконно притежавано имущество
и оръжие. Следствените органи проверяват и за злоупотреби със сметките
на Българския олимпийски комитет - бел. ред.), излизаме от Съдебната
палата, вървим по трамвайната линия, бяхме два-трийсет човека, които ме
чакаха, приятели и журналисти.
Срещу нас върви Александър Йорданов, видният отвсякъде. Ние викаме:
- Победа! Победа!
Той спря с нас, снимаха ни и на другия ден снимките излязоха във
вестниците. След време Сашо пак ме среща и ми казва:
- Иване, тази снимка ми еба майката! Изхвърлиха ме отвсякъде!
Та това беше сагата с голямото количество стрелково оръжие и крупните
финансови злоупотреби ...
Една вечер седя в бара на „София“ с Валя, още не бяхме женени. Още съм
следствен, дела има срещу мен. Влиза Боян Петракиев - Барона, и идва:
- Здрасти, здрасти - седна до мен, облечен в пясъчна коприна, барнат
отвсякъде и вика: - Ти ли си най-глупавият, да те размотават толкова време

131
тези!? Толкова ли нямаш пари! Ако нямаш, ще ти дам една торба, да се
оправиш!
Казах му:
- Работата при мен не е в торбата!
Като излязох от следствието, взех от Николай Петев и от другите издатели
един камион книги и ги изпратих в следствието. А като ги прибраха
Маргините, специално вече за тях по адвоката им пратих книги. Аз ги
познавам много добре. Със СИК работихме за телевизията.

Аз се хванах по-сериозно със СИК

Аз се хванах по-сериозно със СИК, за да направим два проекта. Единият е
за телевизия, другият - за Олимпийско тото. Извадиха лиценза, аз бях
управител, в борда бях, всичко те финансираха, колко им струваше - не знам.
Не внимавах там в тези отчети, защото нито съм внасял пари, нито съм чакал
дивиденти. Там всичко се реинвестираше.
Стана, но не можа да тръгне. Един-два тиража се направиха на тото
„Олимпик“. Просто нямаше пазар за такава втора гигантска мрежа. Схемата
за примамването на клиенти беше различна. Ако познаете не знам си колко
числа, веднага получавате 1 милион. Тогава още нямаше джакпот. Всичко се
разпадна. И СИК се разпадна по същество. Те се легализираха, бизнесът им
си е бизнес.
Мутрите започнаха с елементарното - застраховки, стикерите.
Оправял съм ги. Кой не дойде при мен! Който се набута в шамарите, дойде
и вика: Бате, дай!
Тези, маризчиите, ме уважават страшно за тази работа. После, като
започнаха групировките, идваха при мен. Идвал е Маджо да го сдобрявам с
Иво Карамански!
Бях арбитър на елегантността! Петроний от Древния Рим.
Идваха, защото ме познаваха всичките. И после - аз можех да говоря с
всеки. Нямаше празник на Васко и Жоро Илиеви, на който първият поканен
да не бях аз. Ходил съм, разбира се.
И последния ден, като убиха Жоро Илиев, бяхме заедно. Той беше
председател на кюстендилския клуб, а после - на „Локо“ -Пловдив.
Не си спомням кои играеха в Бургас. Лятно време беше. Жоро искаше да
ходи в София. И понеже биха на мача, той вика - ела да отидем в някакво
кафене, където го застреляха. Но аз имах уговорена среща преди това и му
казах: Жоре, така и така, пътувам. Още не бях стигнал - и ми се обадиха по
телефона....
Бяха отвлекли зетя на един мой приятел, защото трябва да връща пари. Не
знам кой му казал, че Наско Комшев - едно много свяст-но момче,
132
олимпийски шампион, борец, хубавец - ги познавал. Вдигнах телефона на
Наско, викам: Насе, така и така, провери. Той ми се обажда след час-два. И
казва: Бате, случаят е уреден. А те отвлекли младежа, закарали го в някакво
пазарджишко село, биели му по три шамара на час. След обаждането по
телефона го взимат, настанили го в Новотела в Пловдив, изкъпали го, купили
му нов костюм. Даже вечерта го завели долу, в бара. На другия ден го
върнаха опакован в целофан!
Наско - как загина и той! Една нелепа катастрофа с кола. Много хубаво
момче.
Една вечер с Валя бяхме в Горублянското ханче заедно с Боби Гърбавото.
Идва управителят и вика:
- Тука едни момчета питат дали ще е удобно да ви поздравят с една песен
на оркестъра.
Кой са момчетата, бе? Боби се обърна - охраната на Иво Карамански!
Викам:
- Разбира се!
Поздравиха ни, после Боби ги поздрави момчетата. Дойде един и го питам:
Къде е Иво? Оттатък, през пътя. Той имаше една дискотека. Отидохме.
Просто такова беше времето. И, общо взето, те знаеха кой съм. Най-
справедливият и вече най-страдалият! Още не бяха страдали те. Идваха при
мен като при арменския поп - с най-добро чувство го казвам! С най-добро
чувство!
Пари не съм взимал, разбира се, и много съжалявам, че не се включих
активно, но не ми беше до това. Не можах да се включа нито с борците, нито
с големите крадци. Имам предвид държавните. Защото аз бях потенциален
затворник - оплют и навънка, и тука висящи дела...

Целият наш преход от какво се състои?

Целият наш преход от какво се състои?
От първоначалното откриване на кафене или бутик и напълване на улиците
с ламарините от Западна Европа. Абсолютно нищо друго не стана.
И затова Джовани забеляза новите коли, които напълниха улицата пред
БОК. А допреди дни хората от този офис събираха стотинки, за да си купят
кафе от Олимпийския комитет.
Стана катастрофата с мъжа на тази, ирландката и започна една разправия,
която ми мина покрай ушите.
Ирландката беше до нас - на улица „Ангел Кънчев“.
Един ден цялата улица се препълни с коли.
И моят Джовани, който цял живот се е интересувал само от коли, вика:
Разбрах на кой са! Излиза един от кола, аз тръгнах към него, той - хоп! -

133
папката пред лицето. Аз към него, той - на другата страна! И - вика Джовани
- нали съм по-бърз от мангуста, хоп! - видях кой е. Иван Пушкаров.
Какво се оказа в крайна сметка?
Пирамида, под която стоят Костов и Пушкаров. Първия танкер с нефт,
който влиза като помощ у нас, те го оправят. Там участва и още един, който,
мисля, полежа в затвора - Златков от „Сапио“. Става катастрофа, при която
загива момчето шеф на фирмата и съпруг на ирландката. И кой остава
наследник? Жена му!
Отишли са при нея и са я накарали да подписва купища документи, за които
тя хабер си няма. Накрая у нея остана една кола от всичко, което е въртяла
фирмата. А както се оказа - не са били малко парите. После тя ми разказваше
за преводи на пари, правени от нейно име в Германия. Накрая ирландката
остана без един лев!
С Пушкаров и сега си се виждаме. Нищо лошо - могли, направили го.
Докато не изгониха ирландката и от апартамента на мъжа й, оставиха я само
с една кола. С която кола тя и Джовани отидоха в избата в Лисичево, за да
вземат вино. Това става преди Коледа. Нов-новеничък опел, изминал е около
500 километра, и то в града. Отиват в избата, вземат вино, а Джовани се
напива като ряпа! Тръгват да се прибират, шосето пред тях е празно, само
един вартбург има пред тях. И Джовани необяснимо защо е решил да го
прескочи, а не да го задмине. Така че последните 200-300 метра път не са
отчетени на километража, защото колата е вървяла по покрив. На вартбурга
почти нищо му няма. Джовани и ирландката излизат от колата - и на тях
нищо им няма. За щастие на Джовани и виното е здраво, защото е било в
пластмасови туби.
Джовани отишъл при собственика на вартбурга, ощипал го и му казал: К’во
ти става бе, човек, я се отпусни! Та и колата й отиде на ирландката, нищо не
й остана на горката!
Фирмата е била на мъжа й. И започва една доста срамна история, която тя
ми описа в писма до мен. Изнудвали са я да подписва килограми хартия. Това
го е описала. Тя казва: Мъжът ми е свързан с Луканов. Луканов е свързан с
Моллов, с Блъсков, с Краси Стойчев. А пък те са свързани с Пушкаров и
Костов. И тъй като сега аз ще взема българско гражданство, ще имам право
да гласувам на следващите избори, кажи ми за кого да гласувам?!
За кого да гласувам!
Докъде я бяха докарали - до пълна лудост! Вместо да ходи да хвърля бомби
по тях с ИРА-извънредни, тя се раздава на българския политически процес!
Джовани е един свободен електрон. Никога не е бил семеен, не е алчен. Той
живееше с онзи гениален студент, който беше намерил формулата, как да
краде от пощите. Иван Тодоринов - Джовани, легендарен образ. Имаше
период, в който Джовани нямаше и паспорт. Никакъв документ. Беше между

134
онези 200 човека в България, на които книжките са отнети за вечни времена!
Няма връщане! А Джовани от нарушение в нарушение. Аз се обаждах на
Стоянчо Йотов, един от големите шефове на ДАИ, заместник-началник беше
в КАТ, и му викам:
- Пращам ти 200 лева да му платим част от глобите на Джовани!
Не от лошо, не беше лош човек, но си влизаше от районно в районно!
Той каза на Живков на бала: Хайде чейндж, другарю Живков!

Отиваме на онази яхта, която наистина е на Тодор

Живков
Отиваме на онази яхта, която наистина е на Тодор Живков. Това е
единственото нещо, което е негово. Защото му е личен подарък от „Волво“.
Мисля, че това стана, когато подписахме създаването на СО МАТ с Иран.
СО МАТ беше създадено с парите на шахиншаха на Иран Мохамед Реза
Пахлави. България имаше най-големия транспортен парк, гигант, бих казал.
А „Волво“ му подариха тази яхта, защото от тях купихме големите камиони.
Един-единствен път се е возил той на тази яхта, бяхме цялото семейство.
Тя първо не е морска, а е езерна яхта. Отидохме от Евксиноград до Девня,
под моста, минахме го и се върнахме.
Тошко - много малък беше тогава - вика:
- Татко Тошко, а като те свалят от власт, тази яхта ще остане ли за тебе?
И всички гледат в мен!
Аз се правя, че наблюдавам хоризонта!
А децата, като се съберат, слушат клюките. Този го няма от началниците,
онзи го няма... На тях им е интересно и си беше тема на разговор.
Табла играеше добре Живков, не пиеше, не пушеше! По убеждение го
правеше, изглежда, животът му се е случил такъв - да бъде въздържател.
Както и Пеко Таков беше въздържател. Дори жена му - Вълка Горанова,
беше председател на Съюза на трезвениците. А Янчо и брат му си пушеха и
пиеха, момчетата. Тя все нещо им се караше. А бай Пеко й вика:
- Абе, Вълка, бъди малко по-така, какви са тези крайности! И девизът на
това дружество трябва да бъде: Чрез умерено пиене към пълно въздържание!
Хубавата формула на бай Пеко... Много хубав човек, много благ, много
сдържан, интелигентен.
Живков много четеше.
Аз затова на Кеворк му направих забележка. Веднага като се обърнаха
нещата след преврата, Кево отиде в Банкя да прави репортаж - в Живковите
резиденции, в имотите.

135
 Живков се пренесе в резиденцията в Банкя, след като почина Мара Малеева.
Заради въздуха, разбира се, за спокойствието. Кево отиде там, снима и после
го показа по телевизията. Една празна библиотека, две книги някакви имаше.
Например „Гъбичното революционно минало“. Показа празната библиотека
- вижте какво е чел! Беше завел и едни деца. Пита ги:
- Деца, сега харесва ли ви тук? Много им харесва! Сега това сигурно ще
стане детска градина!
Когато го срещнах после, го попитах:
- Кево, от какъв зор, бе?
Той вика:
- Знаеш! Времето!
Времето!
А Живков четеше всичко!
Няма да забравя - като се върнах от партийната школа в Москва, първата
му работа беше да ме попита нося ли литература или записки! Викам:
- Обиждаш ме! Защото това, което там ни четяха, в малкото време, което
отделях на лекциите да ходя - това за нас е отминал етап, отдавна! Това е
минало и в развитието на държавата!
Но първата му работа беше да ме попита!
Живков не живееше в резиденциите.
Никога не го е правил. Единствено в Банкя живееше, когато се отчужди от
всичко и просто нищо не му остана...
Мила почина, Володя - на една страна, Жени - на друга. И той отиде там.
Ходеше много на лов, но тогава резиденции нямаше. Тогава бяха бараки. В
стопанство „Воден“ бяха хамбари някакви.
Аз съм бил с него на Шабла за щуки. Бяхме в едни коптори - да те изядат
комарите. После се построиха там много хубави работи!

Желанието на Людмила беше да се очовечи

социализмът
Желанието на Людмила беше да се очовечи социализмът, бих казал, чрез
възпитание. Което променя после и политическото мислене. Имаше такива
условия тогава. Училището беше един от тези опити. Както и Галерията за
чуждестранно изкуство, програмите, Асамблеята на мира (От 16 до 25
август 1979 г. в София се провежда Първата международна детска
асамблея „Знаме на мира". Открит е и едноименен монумент в
местността Камбаните край София. За последното събитие пристига и
генералният директор на ЮНЕСКО Амаду Махтар М'Боу - бел. ред.).

136
Целият този кръг от възможности - да не говорим за развит социализъм, за
не знам си какво...
И друго - леко й беше да взима решения. А имаше и пари да ги подплати
Министерството на културата.
Не си спомням да има нейно решение, което Живков да е спрял или
отхвърлил. Но вече бяха взели да я използват. Кръгът около нея. Да й правят
разни внушения, които бяха доста агресивни. Вкусовщини, бих ги нарекъл.
Този така, този иначе - особено от творческите съюзи. Този става, онзи не
става. Тропаха и кой какъв е.

Да се направи ревизия на партийния състав

Да се направи ревизия на партийния състав! Пак на Живков беше идеята. И
във всички партийни организации имаше разговор с всеки партиен член. В
посока - какво правиш, какво работиш, дисциплината. Разговори пред
партийното бюро с всеки един, цяла година трая това нещо. На всеки
поотделно се прави епикриза. И трябва да кажа, че в една такава система,
която се ръководи от партията, това има огромно значение.
И това е точно демократическият централизъм. Друг е въпросът, какви
форми придобива. Защото и националсоциализмът е същата история.
При Тодор Живков клюките си вървяха - при него отиваше всякаква
информация.
Започнах да строя една къща в Черноморец. Людмила вече беше починала.
Къщата първо никога не е била завършвана. Имаше една барака, която беше
за материали. Предвиждаше се после да стане гараж или да бъде склад.
Веднъж се събрахме на строежа и изядохме едно агне там. Но това стигнало
до дядото.
И един ден Тошо и Жени идват от Евксиноград и умират от смях.
Какво става? Бил съм построил аз някакъв палат на морето и там съм
събирал целия хайлайф!
- Добре - казвам, - защо се смеете?
Децата казват:
- Само си представяме хайлайфа, дето се е събрал тука на печеното агне!
А на агнето се събрахме с Джовани, Боби Гърбавото от махалата, Ганди и
един-двама местни.
Палатът и хайлайфът!
Децата от сърце се смяха на това. Но и то стига до Живков...
Баба Маруца, майката на Живков, я помня. Тя почина, преди да се оженя за
Людмила. Живков разправяше какво се случва при една от смените на
парите. Отишъл той и казал на баба Маруца, че държавата ще сменя парите
с нови. Но я предупредил - недей да казваш на никого. Целият Правец е

137
знаел, естествено. Не си спомням каква беше далаверата там, но всички са
знаели. Баба Маруца е извършила едно хуманно дело.
Живков много внимаваше как се изказва.

Генерал Иван Врачев бил най-твърдият поддръжник

на Живков
Пишат, че генерал Иван Врачев бил най-твърдият поддръжник на Живков
да станем шестнайсета република на Съюза. Аз не знам да е внасяно такова
официално предложение. И все се каня да проверя...
Първо, ако се бяхме присъединили, никак нямаше да бъде лошо. Говоря в
икономически план. Иначе идеологията - какво, кой можеше да я мръдне?
Както отнесоха дървото и чехите, и унгарците. Кой можеше да я мръдне!
Съветски бази в България не е имало.
За какво им е база на руснаците тука? Армията беше 160-хи-лядна,
въоръжение - страхотно. Съветските бази бяха в Черно море.
На румънците им беше лесно да правят самостоятелна политика, защото те
не поддържаха армия. Имаха си набори, служба, но за какво им е армия? Не
ги подпира нито Гърция, нито Турция, нито Югославия, в този смисъл. Те не
пазеха границата по Дунава. А ние я пазехме, имахме гранични застави. И
граничните ни войски бяха суперелитни. А Румъния - шапка на тояга.
Цялото поведение, след като се е укрепила тука властта, демонстрацията на
близост със Съветския съюз, е било най-приемливо-то. Демонстрация на
близост. А не безсмислена съпротива. Докъде я доведоха? Ядоха бой и
унгарци, и чехи.
След Девети септември тука е внедрен един социалистически модел. Това
е приносът на Ленин - че социализмът може да победи в най-слабото звено,
а не в най-развитото. И като погледнеш соцлагера, България е най-слабото
звено. От едно дребно - не бих го нарекъл и буржоазно икономическо -
общество правим сериозен скок. Насилствен скок. Но при национализацията
нито едно предприятие не е било затворено. Изменя се собствеността. Докато
сега какво стана - разрушаване на икономическата база. Смяна на
собствеността и затваряне на производството. А тогава просто е било
обезглавяване на една прослойка, която според идващата идеология е била
антинародна.
За трийсет години имахме абсолютно изградени кадри. Разбира се,
дресирани политически, но знаещи.
И друго, за което никой не говори - земята не е била национализирана.
Насилствено са те кооперирали. Сега насилствено ще комасират. Защо? Това

138
не е ли повторение, пак насилие над волята, над личността? Защото
свободата сама по себе си не е насочена към човека. А би трябвало...
Живков ходи в Либия. Аз пратих Сашо Бешков с него. Един от преводачите
е бил студент в България. И му е разказвал: Тука съм вече шеста година, жена
не съм пипнал.
В официалните бюлетини, които получавахме, либийците ни информираха
за подвизите на медицинските ни сестри! И за това, където правят ракия от
банани.
Пантелей Зарев, който беше в обкръжението на Живков, също беше в
Либия. Колкото пъти сме ходили на лов с него, той все вадеше тефтера и
всичко пишеше.
Когато делегацията се върна от Либия, Мара Малеева вика:
- Абе я виж тука - Пантелей Зарев е направил един репортаж и ми го е
изпратил. Виж какво е написал, и си кажи мнението като журналист.
Аз, като го прочетох, й казах:
- Такова подхалимство рядко се среща!
Живков като че ли се е държал там като гуру, а онези му стояли прави!
Глупости! И казах, че това така не става. Та го пооправи малко...
И тя му беше направила забележка, разбира се.
Живков ме е впечатлявал с познаването на хората. Персонално.
Той, общо взето, не споделяше. Няколко пъти съм го чул да говори за хора.
Мила като му кажеше - за този се говори това или онова, Живков обичаше
да казва: „Това е заиграване с кадрите“ -демек някой си изгражда кръжец за
себе си. Казваше й: Лековерна си, прекалено вярваш!
Още в средата на 70-те години Тодор Живков имаше идеята да раздели
партията от държавата. Защото по същество това бяха две държави.
Централен комитет - Министерски съвет, Окръжен комитет на партията -
Окръжен народен съвет. Отдел в ЦК - министерски отдел... И това, дето го
говорят - ДС, МВР - глупости! Цялата информация отиваше и се
управляваше от Централния комитет на партията. То затова първият член на
Конституцията беше, че партията управлява. Отдел „Кадри“ беше най-
важният. Орготделът движеше партийните кадри. Тогава се знаеше и се
наблюдаваше кой откъде идва и накъде отива. Имаше и Военен отдел, който
отговаряше и за МВР. Това са военизирани структури.
Сега какво? При коалиционни правителства не се знае кой колко струва. То
и при еднопартийни е така - нямат структури в страната.
Властта си беше в Централния комитет. Две държави! Нещо да се е чувало
за председател на окръжен народен съвет - нещо изобщо? Не.
Имаше кмет на окръга и първи секретар на окръга! Не друго.

139
 Имаше отдел „Селско стопанство“ в окръжния комитет на партията, имаше
го и в окръжния народен съвет. Някога да са сваляли председател на окръжен
съвет? Не. Сваляха първия секретар на партията в окръга.
И това накара Живков да мисли върху това припокриване. Защото така се
ангажира огромен ресурс! Съвсем сериозно се беше замисли как да се
преодолее това противоречие. Защото това е противоречие.
Тогава в Съветския съюз първият секретар в републиките беше местен, но
шефът на КГБ беше руснак. Шефът на отдел „Кадри“ - русский человек! Това
е силата на демократическия централизъм. Псевдоизборност и много силна
кадрова политика.

Веднага като падна Тодор Живков

Веднага като падна Тодор Живков (На 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на
БКП гласува оставката на Живков като генерален секретар. На негово
място е избран Петър Младенов. На 8 декември се взима решение за
изваждането на Тодор Живков от ЦК на БКП - бел. ред.), комунистите
възобновиха срещу Тошко делото за изнасилването. А той учеше в чужбина.
Въпросната била в милицията да се оплаква, че била изнасилена предната
нощ. Като са те изнасилили предната вечер, чий ще го търсиш пак там, в тази
компания, на другата вечер? Пак да те изнасилят?
Тя имаше и медицинско с подправени дати - те бяха показани на съда,
обаче... Както и да е!
Разпитват я и тя всичко си спомня - с какви гащи бил Тошо, с какво бил
облечен, а не си спомня, че кракът му е бил в шина! Кракът му е хванат в
шина. Вечерта на изнасилването той е бил с дървен крак! Не го казва.
Идеята на всичко това е, че тя е искала да хване унгареца - Жолт Хайду, и
да се ожени за него. Бащата на Хайду беше тука дипломат, изгодна сделка.
Когато правят следствието, истинското, сега колко е истинско, не знам, за
мен е изгодно да имам една позиция, не го внасят да се разгледа в съда.
Прокурорът прекратява преписката. Първия път.

Като изгониха Тодор Живков, казаха, че прокурорът е прекратил делото

поради натиск.
И комунистите възобновиха делото на сина ми.
Тошо беше вече навънка, в Швейцария. Аз му казах, че изобщо не трябва
да се връща. Защото мислех, че то ще се разгледа и ще се стигне до същите
изводи. Но делото вече не се разгледа по този начин, проточи се.
Дойдоха демократите, нов главен прокурор - Иван Татарчев (Иван
Татарчев (29 август 1930 - 24 декември 2008) - юрист, главен прокурор на

140
България (1992-1999). Сменен от поста от Никола Филчев - бел. ред.), който
щеше да връща от чужбина сина ми и Огнян Дойнов в чували.
Имаше една посланичка в Швейцария, Елена Кирчева се казваше. Един ден
идва при мен един сътрудник в посолството в Швейцария. Но нито ме знае,
нито ме познава. И казва:
- Понеже посланикът работа няма в Швейцария, всяка седмица по един път,
по два пъти ходи в правителството. Среща се с хора и иска да екстрадират
сина ти от държавата.
Швейцарците си го пускат това покрай ушите. Но Тошко направи
катастрофа. Една вечер удря кола на паркинг. Тръгва да бяга от паркинга, но
се удря в един ограничителен стълб - от тези, които те спират да не се качваш
по тротоарите. Омита се от там, но му записват номера. И тогава вече го
привикват и го екстрадират от Швейцария.
Когато го обвиняват в изнасилване, Тошко е с шиниран крак!
Защото аз му купих мотоциклет. Той след една седмица щеше да има право
да го кара. Хубав, скъп мотоциклет. Казах му да не го кара. Обаче аз
заминавам за два-три дни и той го е яхнал. Отишли с едно приятелче, дето
после с неговата кола в Швейцария Тошо направи белята и го екстрадираха.
Майка му на онзи младеж беше женена за швейцарец. И отиват двамата да
карат пред Японския хотел - на широкия паркинг. Като кара мотора,
приятелчето чуква Тошо и той пада на асфалта. Дето се вика нищо, но те,
белите стават от нищо.
Нито скорост, нито катастрофа, никакви такива. Даже моторът не беше
счупен. Тошо пада и при падането отива коляното му. Аз като се върнах,
побеснях и веднага върнах мотора.
Шинираха крака му. Случайно тука беше и докторът ортопед на „Динамо“
- Берлин, професор. Борето Лазаров, председател на „Левски“, вика: Иване,
тука е професор еди-кой си. Та и професора го водихме в болницата. Той
гледа Тошо, гледа снимки, вика: Всичко е наред, терапията е точна. Даде
оценка, какво е счупено, и каза, че лечението е правилно.
Тошко го оправдаха на делото, разбира се. Много след Иван Татарчев.
Оправдаха го.
Като започнаха делата срещу нас - извадиха всичко.
Как Живков е деребействал и как е наредил какво да стане с Тошко - а
никъде нямаше такова нареждане! Той бил казал на секретаря: Утре внук ми
да отиде да учи във Виена. Никъде няма подпис. Изчислиха, че някъде към 6
хиляди долара са отишли за колежа във Виена. И май осъдиха секретаря,
мисля, че Стоян Овчаров беше! Мен ме викаха като свидетел. И аз казах:
- Щом казвате, че са платени тези пари - ето, аз ще ги върна. Но синът ми
никога не е учил във Виена. Той е в Швейцария.
Това беше моят разпит.

141
 И върнах парите с официален документ, за да върви делото на човека.
А Стоян Овчаров си смени името, защото беше обиден на България!
Никой не е връщал пари в тази държава!
Самаранч ми беше казал за сина ми Тошко:
- Ще му дадем стипендия. Даваме на африканчета, помагаме на закъсали
спортисти.
Имаше една гимнастичка, Туришчева. Падна от гредата и остана напълно
обездвижена. И колкото пъти Самаранч отива в Москва, толкова пъти отива
при нея да я види. Каквото трябваше за лечението й - всичко се даваше от
МОК.
Ако някой се разболее тежко и няма в неговата страна условия за лечение -
взимаха го в Лозана.
Казва ми Самаранч:
- Ще му дадем стипендия!
И даде една стипендия, към 1500 швейцарски франка, която си беше една
жива мизерия.
Тошко учеше в „Сен Гален“, най-авторитетния икономически институт. И
го завърши точно доникъде. Тука започнаха делата срещу него за
изнасилването и той просто изпадна в една безпътица. Подгониха да го
връщат, аз съм в затвора, дядо му е в затвора - картинка. (На 18 януари 1990
г. е издадена заповед за арестуване на Тодор Живков и на други дейци на
старата власт, обвинени в подбудителство към национална вражда.
Процесът срещу Живков и бившия член на Политбюро на ЦК на БКП Милко
Балев започва на 25 февруари. На 4 септември 1992 г. Тодор Живков е осъден
от Върховния съд на 7 години затвор и парична глоба. На 9 февруари 1994
г. Тодор Живков е оправдан от Общото събрание на наказателната колегия
на Върховния съд - бел. ред.)
„Сен Гален“ - много престижен институт, но не можа да продължи. Тука
довърши образованието си.

Самаранч много изчисляваше нещата.

Самаранч много изчисляваше нещата. Аз ходатайствах пред него, като
предложих Си Кей By, много сериозен човек, архитект. И той стана член на
МОК, но със закъснение. Казвам на Самаранч - така и така. Самаранч
отговори: Да, но те от Тайван нямат дипломатически отношения, с много
страни нямат. Което е вярно. А основното е, че с Китай нямат отношения. А
Китай вече се прицелваха Пекин да става олимпийски град.
Аз съм гласувал за Атина и за Пекин. Открито го говорех. Можеш открито
да кажеш за кого гласуваш.

142
 Но на Китай не може да не се даде провеждането на Олимпиадата! Просто
щеше да бъде престъпление към хода на Световната история - нали така
трябва да се отговори!
В Китай ходех много често. Пред очите ми като на мултипликация градът
се променяше. Стигна се до седми околовръстен път на Пекин!
А първия път като бях в Пекин, от летището до града се отиваше по един
толкова разбит път, като паважа на старото „Цариградско шосе“.
Китайците много ме обичаха. Много. Те ме канеха и безпричинно. Но аз не
съм гласувал за тях с такава цел! Даже единия път и не отидох. Те и за Валя
пратиха билет...
Все пак има някакви принципи. Говоря за човешки принципи.
Защо бях за Атина? Защото Атина е все едно България. Един и същ часови
пояс, един и същ климатичен пояс. И не е необходимо да пращаш месец
преди това отборите за климатизиране. Ей го къде е - хващат самолета и
отиват направо за състезанието.
После - ние разчитахме да дойдат тука на подготовка преди това
спортистите. Туристите да минат през България. Дето се вика повече от един
мотив съм имал. Освен този - чисто емоционалния, който е, че много
приятели имам в Гърция, а и заслужаваха да получат домакинството. През
1996 година се навършваха 100 години от първите Олимпийски игри. И
Атина се промени много във връзка с Игрите.
Докато в Париж ще станат или няма да станат Игрите - все тая! В Париж е
имало много пъти Игри. Дали в Лондон ще бъдат - все тая за града! Нито
географията на спорта се разширява, нито нищо. И си отиват на чисто
търговски, комерсиален модел.
Не вярвах, че Екатерина Дафовска (Екатерина Дафовска (28 ноември 1975)
- биатлонистка. Печели първия и единствен от зимни олимпиади златен
медал за България през февруари 1998 г. в Нагано в дисциплината 15
индивидуално. Дотогава България има само бронзово отличие, спечелено от
Иван Лебанов от Игрите в Лейк Плесид през 1980 г.) ще направи такъв удар.
Имаше добро представяне тук-там през сезона. Обаче германки, рускини,
французойки, да не говорим за шведките - все бяха напред. И аз не отидох на
това състезание.
Тогава награждаванията не ставаха на стадиона, а се правеха вечерта на
отделна церемония. Обадих се на секретариата и казах, че ще отида да връча
наградата. Отидох и я наградих.
Както беше и с Ванчето Гешева (Ваня Гешева (6 април 1960) - олимпийска
шампионка по кану-каяк от Игрите в Сеул през 1988 г. Вицешампионка от
Москва (1980), има и световна титла от Монреал (1976) - бел. ред.) в Сеул.
Много малко хора обръщат внимание на нейното постижение. Тя е
гребкиня в кану-каяка. Три различни медала има. Сама спечели златен, в

143
„двойка“ има сребърен, а в „тройка“ - бронзов медал! Три медала в три
различни дисциплини. Тя има пълен комплект и го направи първа.
На Олимпиадата в Сидни през 2000 година стреля Taню Киряков.
До последния изстрел на 10 метра с въздушен пистолет водеше китайският
състезател със страхотна преднина. Но там вече отчитаха и други показатели
- можеш да удариш 10 и кусур, но зависи къде застъпва изстрелът на
мишената.
Идва последният изстрел. Китаецът се забави, другите вече бяха стреляли,
гръмна и удари петица например. Таню взе медал, не златен, един италианец
взе златото. Таню взе медал и се обърна и вика:
- Бате, чух те как си изпусна въздуха!
От голямото напрежение, разбира се!
Аз имах един пистолет, който Таню го поправяше. И той ми каза:
- Бате, ако ти беше стрелял с твоята трошка, щеше да удариш повече от
китаеца!
А китаецът припадна, загуби съзнание след тази глупост. Той даже и на
награждаването май не се качи, защото беше в шок! Малшанс, разбира се.
За спорта е необходима тоталитарна организация.
Нас много ни обвиняваха, че сме скрити професионалисти. И защо казвам,
че в тези тоталитарни държави, както е приет този термин, най-хубавите
Игри там стават!
Държавата казва - прас! - ангажира цялото население, има финансов ресурс
и става!
- Както у нас - четири универсиади и един фантастичен световен фестивал
на младежта и спорта. Тогава се построи първата зала -„Универсиада“, през
1961 година. Втората зала - в Студентския град. За първата се построиха
специално общежития на Четвърти километър - първите студентски
общежития.
Универсиадите си умряха сами. А бяха като Олимпийските игри. С
националните отбори, с най-доброто. Просто станаха много състезания. Ето
сега - Европа няма континентално първенство. Има Панамерикански игри,
Азиатски и Африкански игри. Има Игри на Австралия и Океания. Европа
няма. Има европейско по това или онова. Просто няма място в календара.
И - скромно казано - по мое предложение се направиха Европейските
младежки олимпийски игри! В Сан Марино го предложих. Това ми беше
първата изява като председател на БОК. Това е записано и се помни...
По подобие на Олимпийските игри да се избират десетина вида спорт, не
всичките. И едновременно да се правят Игри по различните видове.
После кметът Лужков направи в Москва първите Световни младежки игри!
Пак от тази гледна точка.

144
 ФИФА отмени решението си всеки път първенството да е на друг
континент. Иначе какво става - Египет да загуби от Южна Африка!
Политически решения са това и всеки друг го решава, а не истинските
деятели на спорта.
Аз защитих бойните изкуства. Когато създадоха този клуб „Хан Аспарух“ -
обединен клуб на айкидо-майкидо, бушкидо-мушкидо, - и рипнаха да ги
забраняват. Тогава им дадох залата в Олимпийския комитет - там да си
правят заседанията. И предизвиках заседание на Секретариата на ЦК - да се
обсъди въпросът. Това става точно на 11 май 1989 година! От едната ми
страна седеше Начо Папазов, а от другата - Димитър Станишев. А Митко
Станишев е раждан на 11 май. Имахме и този гъдел - хайде, наборе. Димитър
Стоянов водеше заседанието. Разбира се, взе се някакво половинчато
решение - не го закриваме, ама и не го разрешаваме. И Начо Папазов вика на
Митко Станишев така, през мен:
- Абе, Митко, какво толкова! Дай да го решим като хората, да ги има, ако
правят нарушения, подлежат на закона! Защото до година време пак ще
трябва да се събираме и да го решаваме този въпрос. И защо ние да го
решаваме, това е спортен въпрос!
Слави Бинев беше организаторът на единението на клубовете, той водеше
цялата чета. Любо Българанов им беше говорител, на Боян Българанов синът.
Който се занимаваше с тези изкуства и за почуда на много стана охрана на
митингите на „Подкрепа“, но не платена охрана, а доброволно. Това са
превратностите на съдбата.
Слави си се оказа един мъжкар!

Когато царят дойде на власт, стана ясно, че няма

министри
Когато царят дойде на власт, стана ясно, че няма министри. Закучи се.
Първоначално, изглежда, и царят не беше наясно кого да сложи. Аз му
написах едно писмо на царя, доста високомерно: „Господин министър-
председател, вече трети месец нямаме ръководител на спорта в България.
Което наистина води до една деморализация“.
Като тръгнат слухове - този ще бъде, онзи няма да бъде, всеки се ослушва,
никой не работи. Имах и вариант, ако не изберат Лучано, да предложа Георги
Янакиев, председател на Съюза на автомобилистите, окомуш човек,
самоковски компир.
Написах писмо, че искам да ми отдели 20 минути от скъпоценното си време.
Да ме приеме, но след като ми свърши отпуската!

145
 И наистина през септември ми звънят от кабинета - идвай. Отивам в
Министерския съвет, Стоян Ганев се мотаеше отпред, вика: Знам, че си на
среща, като свършите, ми се обади, да пием по едно, да се почерпим. Добре!
Влязох и доста време му загубих на царя, защото той ме задържа. Тогава му
отговорих и за Ловно-рибарския съюз. Ето сега, казах му, този закон, който
приеха, разби лова! СДС го гласува. Идеята беше да има свободни ловци, да
могат по двама-трима да се обединяват и да си правят каквото си искат. И
така и стана!
Казах:
- А колко е направил вашият дядо за лова в България. Както и вашият баща,
разбира се! И моят дядо се увличаше, моят тъст!
- Ааа - казва царят, - той е направил най-много! Той е направил много
повече! И възможностите му са били повече!
Аз скромно клатя глава!
И в този момент - повече от 45 минути среща - се чука, вратата се отваря,
влиза Стоян Ганев и казва:
- Елате да видите какво става отвънка!
Първото, което си помислих, е, че пред Министерския съвет са дошли хора
да го превземат или да го запалят. А то отвън какво става? Всички седят при
секретарката на кабинета и гледат телевизия. Гледат как самолетите удрят
кулите близнаци в Ню Йорк! 11 септември 2000 година! Господи!
И ние се изправихме там, погледахме малко и си тръгнах.
Аз предложих Васил Иванов - Лучано, за министър.
Работата вече беше тръгнала в тази посока. Защото Лучано бая пари
потроши по кампанията, беше много близък с царя. После ходихме още един
път с Лучано. Той беше извадил от някакъв музей албум с фотографии още
от XIX век, свързани с царското семейство. Нали имаше кандидатура отново
за домакинство на София за Зимните игри, която с гръм и трясък се провали,
защото никой не си мръдна пръста. Включително софийският кмет! Като се
върнаха, всички говореха: Славков, Славков, само за Славков питаха там!
Лучано искаше да се направи копие на албума. Третия път ходихме при
царя с Лучано и Горан Такач - за създаването на един телевизионен канал,
който да бъде финансиран от Министерството на спорта. Има го в Германия,
в Австрия, в Швейцария. Канал, който показва непрекъснато сервизна
информация за спорта -състоянието по планините, температури,
движението, хотели, самолети, рейсове, влакове, спортни стоки, всичко, с
обратна връзка да може да се ползва от зрителите.
Нищо не стана и от този проект... Величеството го прие, но явно не е бил
моментът. Както всичко в България. Да... Всичко...
Лучано стана министър. Не че аз съм го направил, но се ускори
процедурата. Което беше хубаво.

146
 Горан Такач доведе тука един много богат швейцарец точно преди да падне
режимът. Който даде част от земята си, за да се разшири Олимпийският
комитет в Лозана. Березовски беше много близък с него.
Горан го доведе тука да правим нещо заедно, обаче същата сутрин мене
вече ме бяха извикали да ме разпитват.
Горан беше довел тука и един кретен - пак да участва в програмите на
Олимпийския комитет, ама невероятно заблудена овца! Човек, който хабер
си няма от условията на прехода! Някакъв американец или канадец, женен в
Европа, богат човек, истински развейпрах!
Аз вече бях с вилица на врата.
Тръгват си те от България със самолета. Горан го обръщат на летището,
само дето не са го съблекли гол. Майка ми му е дала хубаво парче месо да го
носи на Тошко, който вече учеше навън. Взимат месото от Горан - 2
килограма месо.
Качват се на самолета.
А онзи кретен у джоба си имал 15-20 хиляди долара. И не ги декларира нито
на влизане, нито на излизане.
Горан вика: Побиха ме тръпки! Щото, ако ги бяха намерили -охо, този
изнася и пари и ела гледай какво става!
Кретенът винаги минава!

Къде е корупцията в МОК?

Къде е корупцията в МОК?
Вече говорят и за последния председател на МОК Жак Роге.
Написаха, че той бил влязъл в сделка с Пекин. И фактически той бил дал
Игрите на Пекин. Но не се казва срещу какво. Например срещу вила на
Бахамите.
За Самаранч сега писаха, че бил агент на КГБ.
През цялото време това е основната цел - МОК да рухне! Не Игрите, а
организацията му. И американците да си направят Дирекционен съвет. Те и
официално го заявиха, предложението е внесено за разглеждане в
американския Конгрес. Най-официално. Тъй като парите за Игрите ги давали
американските транснационални компании.
Още тогава го написах - тези, американските транснационални компании
„Кодак“, „Кока Кола“ и другите, печелят повече пари от света, отколкото от
самите Щати. Целта на американците е да се сложи ръка върху Игрите като
бизнес. Там е битката.
За всеки нов спорт, който влиза в програмата на Игрите, има страхотен бой
- коя фирма ще е официалният представител, кой ще осигурява екипите,
уредите, всичко.
147
 Това го решава международната федерация, но не без участието на МОК.
Защото международната федерация отговаря за самото състезание по
определен вид спорт - там са правилата, класирането, квалификациите преди
това, квотите и всичко.
МОК има решаващия глас.
Кой вид спорт да влезе? Комисията по програмата на Игрите го решава.
Истинска битка си е.
МОК взима решение, кой спорт да се включи или да се изключи.
Защо извадиха бейзбола от програмата? Бейзбола го вкараха заради
американците. Кой играе бейзбол - Америка, Куба и Канада. Дори ние имаме
Федерация по бейзбол, но кой играе - никой!
После - кой ще пробие на пазара. Кои дисциплини и какъв стандарт на уреда
да се въведе?
Например с костюмите в плуването. Там опира до стотни при резултата.
Новата материя на костюма ги дава тези времена. А тези костюми не може
да си ги купи всяка държава. Купуваш втора употреба.
Къде отидоха днес в развитието си облеклата в ските! По-рано - клинове,
вълнени чорапи. Сега са като извънземни!
Навремето въведоха стандарт за костюмите на скачачите на ски. Тогава
взеха да обличат спортистите в костюми, които нямат никакво триене със
снега. Като паднеш на пистата - няма спиране. После въведоха друго - какъв
плат, колко въздух да се пропуска през него задължително. Въведоха и
каските за спускане, изобщо в алпийските дисциплини.
Американците защо взеха да развиват футбола? Сокъра, европейския, както
му казват. Защото при тях са боксът, бейзболът и баскетболът, трите Б.
Защото в американския футбол вече са изчерпани финансовите
възможности. А европейският футбол стана световен феномен!
Къде основно в Щатите се играе футбол? Играе се в Чикаго, където има
поляци. Играе се и в Лос Анджелис, където е пълно с мексиканци. Играе се
в Ню Йорк, където са италианците. Има и публика, която разбира от футбол.
И най-много зрители на световно първенство по футбол е имало в Щатите!
Благодарение на тези общности.
Така стигаме до нов спорт! Което означава нови милиони обувки, нови
екипи, топки... Всичко е в парите!
Та така започва съсипването на Олимпийския комитет.
Още в Устава е записано, че МОК е самоизбираща се организация. И когато
Пиер дьо Кубертен (Пиер дьо Кубертен (1 януари 1863 - 2 септември 1937)
- френски педагог и историк, най-известен като основател на съвременните
Олимпийски игри. Измисля международни състезания, за да популяризира
атлетиката. Оценявайки нарастващия международен интерес към
древните Олимпийски игри, дължащ се на находките при археологическите

148
разкопки на Олимпия, Дьо Кубертен съставя план за възобновяването на
Олимпийските игри. Въпреки първоначалния успех олимпийското движение
се сблъсква с трудни времена, интересът към Летните игри през 1900 и
1904 г. е слаб. Нещата се променят към по-добро след провеждането на
Игрите през 1906 г. в Атина (без статут на официална олимпиада).
Олимпийските игри след тази година стават най-важното спортно
събитие. Дьо Кубертен създава модерния петобой за Олимпийските игри
през 1912 г. в Стокхолм. След VIH летни олимпийски игри през 1924 г. в
Париж, които са изключително успешни, Дьо Кубертен се оттегля от
поста президент на МОК. Остава почетен президент на МОК до смъртта
си през 1937 г. Погребан е в Лозана, където е седалището на МОК. „В
олимпийските игри е много важно, че участваш", казва в словото си Пиер
дьо Кубертен на конгреса в Париж на 23 юни 1894 г. - бел. ред.) започва
кампанията си, не е имало грамотен човек, който да не му се изсмее. Започва
кампания срещу него. Както е имало и кампания срещу Айфеловата кула.
Идеята за Олимпийските игри са я определяли като някакъв идиотизъм!
Безсмислен пацифизъм, който няма да проработи.
Пиер дьо Кубертен възстановява провеждането на Олимпийските игри, но
не го прави по същество за спорта. Това е една фантастична демагогия! Той
иска да вдигне френската младеж. Защото това са едни лигльовци, каквито
са си и досега. И той иска да създаде програма за боеспособна френска
младеж! Здрав дух в здраво тяло, но за армията! Това е доказано и написано,
но никой не чете, никой не чете...
Когато на конгреса на МОК разглеждаха моя случай с филма на Би Би Си
„Да купиш Игрите“, зададох един въпрос:
- Къде споменавам аз думата „пари“ или в разговор с мен те да са споменали
пред мен: „Ще платим за това!“
Журналистите от Би Би Си преди това са говорили с един арабин от Кувейт,
с унгарец и с Горан Такач. И там са говорили за гласове, за пари - но това са
лобисти, плащат и данъци. Защото подписват договори и това им е работата.
Но никой от тях не е член на МОК. Аз съм единственият. И никъде не
споменавам думата „пари“.
Никъде не говоря за пари!
(През 2004 г. Иван Славков е сниман от скрита камера на телевизия Би Би
Си заедно със сърбина Горан Такач в софийския хотел „Радисън" по време
на преговори с фиктивни лобисти, представящи се за бизнесмени от
измислената компания „Ню Лондон Венчърс“ за осигуряване гласове на
членове на МОК за кандидатурата на Лондон за Олимпиадата през 2012 г.
Записът е излъчен на 4 август 21 ч. английско време във филма „Да купиш
Игрите" в предаването на Би Би Си „Панорама". На 7 август 2004 г.
президентът на МОК Жак Роге обявява, че Комисията по етика отнема

149
временно всички права, привилегии и функции на Иван Славков като член на
МОК. През юли 2005 г. на сесията в Сингапур е изключен от МОК заради
нарушаване на олимпийските принципи - бел. ред.)
Англичаните идват тука, питат. Единственото, което казвам, е:
- Трябва да се работи с членовете на МОК.
Не така ангро.
Което ние бяхме направили с всички членове на организацията, когато
кандидатствахме за участие. Макар че нашият бюджет за двете кандидатури
за Зимните игри в София беше към 3 милиона лева.
Другите държави имаха бюджети 30,40, 50, 100 милиона долара! Защото
така се продава тази стока.
Още като бяхме в Лозана, се случи нещо, което после го отрекоха и
Смирнов, и всички. Горан Такач ги беше предупредил, че ще имаме среща с
английската фирма, тези, които после извадиха филма „Да купиш Игрите“.
И Роге знаеше, и Смирнов знаеше. Дори на срещата Смирнов като
вицепрезидент каза:
- И там осторожно с этими!
Но това не го споменах после, когато ме освободиха от МОК, защото нито
щеше да ми помогне, нито нищо. Най-много да ми развали отношенията със
Смирнов, тотално. Веднъж вече се карах със Смирнов за Терепишчев и
Березовски... Но Горан го пише в книгата си.
Аз не съм обжалвал наказанието на МОК. Моят протест беше срещу филма
на Би Би Си.
Не ми стигнаха четири гласа...
Сега вече трябваше да напусна МОК - на 70 години... Това е границата.
Първо беше 80, 84, падна после. Като трябваше да преизбираме Самаранч,
аз му написах предложение. Той се обърна към всички, да си изкажем
мнението по въпроса за възрастовата граница.
Аз написах: „Що се отнася до председателя, ако е читав, изобщо да няма
ограничения“.
Ако е като хората, защо МОК да рискува с някой келеш? Що се отнася до
ограничението - да не бъде възрастта, а броят на Олимпиадите. Членът на
МОК да присъства на четири Олимпийски игри. Което прави 20 години. Ако
те приемат на 30 години в МОК, на 50 излизаш. Но ако те примат на 60 -
излизаш на 80 години. Срокът да бъде годините на присъствие. Даже не го
предложиха за гласуване.
Остана възрастта.

Аз винаги съм имал лична кауза!

Аз винаги съм имал лична кауза!
150
 Като спортист - да стана майстор на спорта. Станах. След това - да стана
инженер, исках инженерството. Станах.
След това, като така се промени и животът ми - „Работническо дело“, който
беше партиен вестник, но там всичко ти е дадено. Видях какво е телевизия,
и поисках да отида в телевизията. След телевизията се хванах - пак по знак
Божий - с тази гигантска идея. Олимпийски игри! Каузи!
А вече в личен план - то е неизчислимо.
Втория път, когато с движението „Напред, България“ участвахме
самостоятелно в изборите, заблуждавам се може би, но бях докарал нещата
почти на ръба. Бяхме влезли в преговори с втората силна турска партия -
Прогресивна партия на труда или нещо такова. Всичко беше готово. Като им
казах: Където сте силни, изобщо няма да чета листите ви! Там участваше
синът на Недим Генджев. Те не искаха кой знае колко, само рейсовете да се
платят и малко пари тука на екскурзиантите. Но аз им казах, че ние нямаме:
Вие ги имате парите, а тука ви давам властта! И с това щяхме да разсипем
ДПС, и не само. Разцеплението при тях беше готово. Бях ги докарал до ръба!
Също си беше кауза! Но изстинах към приложната политика и си станах един
откровен опозиционер. На всички!
Винаги съм питал хората: После какво ще правиш? Утре, вдругиден, след
година?
Имам и провалени каузи.
Ето, с движението „Напред, България“ не стана.
Също се провалих и в международното олимпийско движение.
Сега не мога да бъда председател на федерация, която има олимпийско
участие. Да завеждам отдел в бирената индустрия мога, председател на
федерация на пиячите - мога да стана, но на олимпийски спортове - не.
Това е най-голямата атака към олимпизма - да рухне тази система и да стане
търговска марка. Ще стане.
Съжалявам, че не съм водил бележки. Но понеже съм велик, никога не ме е
гонила тази мания да се самосъздавам...

Илия Кашев много ме обичаше.

Илия Кашев много ме обичаше.
Когато умря Гръбчев, Живков се чудеше кого да сложи за шеф на
сигурността, защото това му е най-близкият човек. Човекът, дето прави
превратите. И аз казах добри думи за Кашев, защото го познавах преди това,
не познавах друг. Ако познавах друг - щях да седна да мисля!
Един ден чувам от обслужващия персонал - клепат Кашев пред Мара
Малеева! Но вече беше станал началник.

151
 Обадих му се: Илия, имам да споделя нещо с теб! И, естествено, направих
клюката. Не изгони никого. Защото този кръг, най-близкият кръг, трябва да
е много ясен! Като му казах, разбира се -което беше истина, - просто да ги
следи къде ходят и какво говорят. Защото всички клюки за този кръг хора
излизаха от най-близкото обслужване!
Първите спомени от УБО ги написа Димитър Мурджев. И аз тогава казах:
- Тежко и горко на тази нация, дето слугите й й пишат биографията и
историята!
Той веднага ме напсува в някакъв вестник. Каза:
- Тарикат, беше навънка, ама като се прибираше, беше по-нисък от тревата!
Какво по-нисък от тревата, бе! Вкъщи.
Прибирам се в три часа. И не се прибирам пълзешком и с прибежки, а с
колата. Охраната ми отваря вратата на двора, за да вляза. Това не може да е
поведение на трева!
Понякога оставях колата пред вратата.
И един път така доста се засрамих! Защото, като излязох сутринта, видях
на току-що изгряващото слънце - нали така трябва да се опише в
литературата - нещо да блести през стъклото! И това не бяха капки роса, а
няколко бижута, оставени отпред в колата. Може би забравени? А може би
не! Засрамих се.
А като сме били някъде в командировка в чужбина, Мурджев чул през
вратата как аз съм казал на Людмила да не им дава командировъчни! Първо
- през ръцете на Мила пари не са минавали освен като ученичка! Второ - тя
не издава командировките. Илия Кашев подписваше. Ако съм казал нещо,
сигурно съм й казал: Дай им по 10 долара отгоре!
Да не им ги дава, а ние да се скрием и да ги похарчим! Глупости...
Бил съм по-висок от тревата, за което имам и свидетели! А той няма.
Людмила не ме ревнуваше.
За какво да ме ревнува? Тя много добре си ме знаеше.
Аз това съм го казвал - можех да се оженя за Людмила преди брака ми със
Светла. Защото Людмила се разведе.
Просто аз си бях една добра кандидатура...
Нормално е човек да е ревнив. Макар че кой знае какво право не съм имал
де... Доста първобитно чувство е, чувство на собственост. Не е на друга
флуидна градивна и положителна основа.
Имало е нещо между Людмила и Александър Лилов - какво е било, .дълбоко
не ме интересува. Ако се е случило - то тя има да ми връща, да не говоря
колко... Такова нещо бих го посрещнал даже с облекчение, за да имам
основание! Първо - да се оправдая, второ - и аз да връщам, нали! Но са ги
виждали по ресторанти, това го знам от първа ръка. Много време след като
сключихме брак...

152
Ще разкажа и за тези бракове, на които съм кумувал
Ще разкажа и за тези бракове, на които съм кумувал. Защото това веднага
ще определи кръга, в който съм се движил.
Първия път беше много смешно. Кумувах на един мой приятел, с когото
бяхме неразделни в онези години на спорта. Пепи Николов Чубар -
ватерполист, сега е бизнесмен.
Бяхме студенти още и той ще се жени. Сватбата е утре. Аз се прибирам
вечерта доста късно. Отдалече виждам, че пред нас седи някакъв като със
счупена ръка. Като се приближих - виждам Пепи. А той се скарал с баща си,
замахнал да го удари. Като замахнал, ударил полилея и си срязал ръката. И,
естествено, утре сватбата няма да се състои. Ами да отидем до Маша. Коя
Маша, бе? Маша Пръмова. На Иван Пръмов жената, защото там живее
булката. Кандидат-булката е на брат на Иван Пръмов дъщеря. Вдигаме се
ние и някъде към 3 часа пристигаме.
Маша отвори вратата по една нощница и ни гледа. Обясняваме цялата
работа, тя ни покани: Ще хапнете ли нещо? Пепи вика: Не! Как не, ще хапнем
- казвам, - защото съм умрял от глад.
Пепи пита: Може ли да я направим тука сватбата? Маша вика: Разбира се!
Той е много горд, от белогвардейско потекло е - Чубар му е фамилията.
И по едно време вика:
- Маша, ти си юрист. Кажи ми - при бракосъчетание може ли мъжът да
вземе презимето на жена си?
Ние с Маша се погледнахме доста учудено, а тя твърдо му каза:
-Не!
Аз оттогава познавам синовете на Пръмови, които бяха ей такива. А сега са
по два и десет високи всичките.
Това е първата сватба - някъде 1963-64 година.
На последната бях преди месец. На него му е четвърти брак, а за булката е
първи.
На кой съм кумувал?
На Янчо Таков с Лили Иванова. Целият народ го знае.
На Бойко Тарабанов, брат на Вихра Тарабанова, която после се ожени за
Христо Цачев - третия брак на Христо.
Вторият ми кум - Румен Попов, вече е с шест брака. Той тогава беше женен
за Таня Русева, дъщерята на писателя Харалан Русев. А той се върна с два
брака от Съветския съюз. Таня му е третият брак. След това се ожени за
секретарката си - той беше директор на Чуждестранните предавания в
радиото, стана кореспондент на БТА. След това беше женен за Клара
Маринова. После отиде в Съветския съюз и там се довърши...
153
 Друго кумуване - на Венци Пипера, който щеше да става кум на Володя
Живков. Беше ватерполист. Той запозна Володя с Маруся. Те се бяха зарекли
единият да кумува на другия - и обратно. Но след като там ставаха някакви
разправии, Живков каза, че Венци не може да кумува. Георги Йорданов му
стана кум на Владо.
И аз като член от семейството и приятел, кумувах на Венци с Иван Иванов.
Който, мисля, че все още е председател на Асоциацията на барманите. Но
той работеше в протокола към Министерството на културата, после - в
Единния държавен протокол. Много свястно момче.
С Течи пък кумувахме в Толбухин на един режисьор от младите, от младата
художественотворческа интелигенция. Той загина при катастрофа.
Кум съм и на Вуцата. Единия път му кумувахме с полковник Никифоров,
коменданта на града! Който беше луд за „Левски“. Той си беше луд за
връзване в добрия смисъл на думата. Беше организатор на всички траурни
прояви - погребенията на началниците.
На Бойко Гюров два пъти съм кум.
Бойко и комендантът на града Никифоров бяха неразделни. Когато Бойко
беше в София, от време на време ходеха да инспектират Централния затвор,
защото комендантът на града е навсякъде, и - ако Бойко не преувеличава -
след като хапнели в милиционерския стол, избирали една по-хладна килия
да си починат следобедно! Та с коменданта кумувахме на Вуцов. Вуцов е с
три брака.
С Лъчезар Аврамов кумувахме на Тошо Горския, който дълги години
работеше на Витоша. Защото Лъчко не слизаше от ските.
В Созопол два пъти съм кумувал. На Ганди, Пламен Тимев. Който се жени
за едно момиче, Ралица, добра художничка. Това му беше втори брак на него
и бързо се разведоха. След което и той претърпя трети брак.
На Пешо Михнев и Маргарита съм кумувал в Созопол. Има филм за тази
сватба.
Във Варна съм кумувал на дъщерята на Ачо Пилето, бог да го прости.
Много свястно семейство. Ачо, който въртеше най-страшните пилета на
грил. Той сложи първия грил пред терасата на „Интернационал“ на Златните
през лятото. Опашката беше от там до полето, където сега е центърът на
курорта!
Моите деца, като бяхме на морето, не искаха да се храним в стола на
Евксиноград, а да ходим при Ачо! Защото той беше научил рецепта от
някакъв германец, как да приготвя бройлерите - в какви сосове да ги кисне,
как да ги мачка. Наистина - нещо много вкусно. Та там оженихме дъщеря му.
В Толбухин втори път кумувах на Боянчо, наш приятел също от младите
години. Той почина, беше един от заместник-директорите на Албена.

154
 В станцията в Пампорово ожених едно телевизионно семейство. Те бяха
четирима приятели. Един оператор с Ани Соклева, тя работеше при нас. И
другият - Блаже Бармана, ходеше с друга служителка на телевизията. Все
четиримата си ходеха. И аз им викам: Дайте да не губим време! Една зима
бяхме там. Ласка Минчева го описва надълго и нашироко това. Викам:
Хайде, няма какво да се мотаем. Вие така ще продължавате още 100 години,
дайте вас двамата да ви оженим! И на бърза ръка строих съвета, лекарите да
дадат медицински. Щастлив брак! И сега си се виждаме редовно. Това беше
в Пампорово.
Покрай младата творческа интелигенция кумувах на една архитектка от
Пловдив. Петя. Работеше в Панаирната палата. И там се запознава с един
французин. Оженихме ги в Пловдив. И те добър брак имат.
Кумувах на Роса - една от дъщерите на Ангел Цанев. Тя беше се развела с
Огнян Фунев - плакатиста. Той е от младата творческа интелигенция.
Сключи брак с Иво Гановски, който беше главен секретар в телевизията и с
който сме расли още от юношеския отбор на „Септември“. Разведоха се,
разбира се. Тя беше изкуствовед, почина от рак. Роса преди това беше женена
за Панкин, който после се ожени за Ани - братовчедка на Лили Герасимова,
съпругата на Луканов. Ани беше доста освободено момиче.
На Орлин кумувах, на Гриша Филипов най-големия син. Той се ожени за
едно момиче от телевизията - Нина Ковачева, лека й пръст. И брат му -- най-
малкият, все пише, че ми е била любовница. Колегиалните отношения може
ли да се квалифицират! Орлин беше директор в Киноцентъра. Людмила
Филипова - дъщеря му, е кръстена на Мила.
Кумувах на един ватерполист – Вальо Гинев. Той е от Лом. Баща му е
свещеник. Моят дядо е кумувал на баща му. Вальо се ожени за Бонето - една
много красива баскетболистка от „Славия“.
С Христо Цачев кумувахме на Орфей Цоков, лека му пръст, който беше
режисьор в телевизията. Познавам го от басейна, беше добър плувец. И като
отидох в телевизията, той ми вика:
- Тука направих едно малко сериалче. Защо го спряха, не знам!
- Кое, бе?
- „Марсиански хроники“.
И аз, без да го гледам, наредих да се пуска. Това какво може да предизвика
изобщо! После го гледах. Не беше бездарно. То поради бездарие може да се
спре такова произведение, иначе защо! Пуснах го.
Както и „Един снимачен ден“ на Валери Петров. Защо беше спрян, не мога
да ти кажа! Даже Васил Цонев играе там една от централните роли. Много
приятно - черно-бяло, Рангел Вълчанов беше режисьор.
На Светла Оцетова съм кум. С Нина Попова, заместник-завеждащ беше на
Международния отдел на БОК. И нейната история е интересна.

155
 Светла Оцетова се ожени за Митко - треньор на националния отбор по
конен спорт. На него му е втори брак. Кумувахме с Нина, а на сватбата
присъства и Самаранч. Не беше специално за това тука. Но съвпадна. И стана
много красиво. Защото Светла със Здравка Йорданова печелят първия златен
женски медал на гребане.
Кумата тогава - Нина Попова, беше женена за албанец, от студентите тука.
Ражда им се момиче и отиват в Албания. Но един от нашето посолство я
предупреждава да си събира партакешите и детето. Защото започва разривът.
Ние последни скъсахме с Албания. И между другото с албанския посланик
бях много близък аз. Обменяхме си информация. Аз му разказвах клюки
всякакви - абсолютно безполезно. Но друго е, като си пише доклада и посочи
източника. А така си оправдава и парите за обяда. Пиехме хубав коняк -
„Скендербег“.
Та предупреждават Нина и тя се връща с дъщеря си. Нина е много сериозен
работник, много запозната с олимпийското движение.
Връща се Нина тука с дъщеря си, скъсват се отношенията с Албания и тя
губи всякаква връзка с мъжа си. Той е архитект. Миранда - дъщерята, и тя
претърпя два брака. И тя силен характер като майка си, много силен
характер. Работеше с нас за кандидатурата на София. След това, като видя
какво е БОК и МОК, отиде да помага за кандидатурата на Рим. Даже там
работи известно време и в централата на Европейската асоциация на
олимпийските комитети. После отиде в Испания и работи за кандидатурата
на Хага за Зимните олимпийски игри. Успя да се ожени за един испанец там.
Миранда открива баща си, чуват се по телефона. Тя му праща билет да
дойде да се видят, но той не идва. А се оказва, че той като архитект и женен
за българка е пратен да строи овчарски кошари. Някъде на майната си!
Тя организира това, той не идва. Миранда тогава се обръща към Албанския
олимпийски комитет. Те й съобщават, че той наистина е много болен и не
може да пътува. И почива. Това е да чуеш глас от гроба. Цял живот да
мислиш, че баща ти е мъртъв.
Та с Нина кумувахме на Светла.
С Валя кумувахме на едни приятели от Раднево. Даже и църковен брак
направихме в село Ягода.
Където аз се жених третия път. Ягода, Старозагорско, при нашите приятели
- семейство Данаилови.
В Костинброд съм кумувал.
В Стара Загора кумувахме с Валя. Булката сега я гледам - тя е говорителка
в една от телевизиите.
На Жоро Кинов кумувах. С него сме израсли заедно. Морски капитан беше.
След това го взех и него на работа в телевизията. Много организиран човек,
в икономическата редакция беше. След което му се откри възможност отново

156
да плава за добри пари. И направи хубави рейсове. Сега си живее в
Гурмазово, до Божурище. Направи си хубава къща, даже с басейнче, та лесно
го намираш. И това е щастлив втори брак за него, защото да си женен за
морски вълк...
Както и на сина на адмирал Добрев - Малката Странджа. Той се разведе и
сега е в Япония. И той морски капитан. Директор в някаква фирма. Голям
шегаджия, със страшно чувство за хумор. Разправяше как на някаква Нова
година получил сутринта на 31-ви факс от жена си: „Ако довечера не се
върнеш за празника, няма да ме намериш повече!“
На Ваня Дерменджиева, баскетболистката, също съм кум. И нейният брак
май беше краткотраен.
С Людмила бяхме кумове на Янчо. На Иво Гановски. На тази, медицинската
сестра, дето я разнасят - Ани Младенова.
На Ленчето, която гледаше децата, всичките.
На Милчо Брайнов, който беше заместник-председател по инвестициите,
архитект. Той е конструкторът на НДК.
Кум съм на един друг приятел от спорта, той почина. Ники -боксьор и
лекар. Ожени се за едно хубаво момиче от телевизията. Хем лекар, хем беше
абсолютно нехаен към здравето си. Той си счупи бедрената кост. Сложиха
му пирони в крака. Естествено, преди да зарасне всичко, тръгва така,
подхлъзва се, второ чупене, втора операция. Но всичко в крака му се разруши
- ябълката нямаше сглобка вече, някакви хрущяли.
Кумувал съм на доста широк спектър от най-различни хора.
Доста починаха от тях. Но разводите не са много. Трийсет и пет-шест пъти
съм кумувал. Около трийсет процента са разводите.
Направо успешно си е кумуването. При този рязък спад на браковете, при
това свободно и безотговорно съжителстване и при нарастването на броя на
разводите това си е едно много сериозно присъствие!
Сериозно присъствие.
Общо взето, не съм отказвал.
Трябва да разкажа и за Кръпек.
Аз станах кръстник на малкия син на Янчо Таков.
Като му се роди второто дете, аз го питам:
- Увъртат ли се дядовците? Нещо така да шарят?
- Не - вика, - не шарят!
Аз бях взел един хонорар от 5000 лева. Купих един нов портфейл, сложих
парите, сложих и една каручка вътре и му викам:
- Ако го кръстиш Иван - ето това е за теб!
Тогава Янчо подкара приказката, която аз довърших. Че ако не иска да
обиди дядовците, трябва да направи комбинация от имената на Кръстьо
Тричков и на Пеко Таков. И ще стане Кръпек!

157
 Аз продължих - ако вземе името на бабата Вълка, ще стане Вълкан. Един
ден ще стане кум и ще му викат Кумчо Вълчо!
Янчо кръсти сина си Иван.
Иван още си пази портфейла с картичката. Надявам се, че парите не ги е
похарчил за лекарства...
Аз съм кумувал и с Ванга. На едно момче, което беше близко с нея. По-
голямо от сина ми, но се бяха сприятелили с Тошо. Той е първият, който
започна да прави нелегално видеокасети. Доста пари направи с това, даже го
бяха дърпали мутрите. Беше близък с Ванга, а булката беше от Сандански.
Баща й се отрови в една щерна за вино. С един негов комшия да я приготвят
за новата реколта. Обгазявали са я, за да изчистят мухъла. И се отравя от
газовете. Емо Иванов. Баща му беше полковник в Строителни войски, много
сериозен човек.
Женихме ги в Благоевград. Ванга не знам колко години не беше излизала
от Рупите. Но дойде в Благоевград, играхме хоро. Тя кума, аз - кум!
След години младежът умря, разви някаква шизофрения.
Отиваме да взимаме втората съпруга - Ралица, на Пламен Тимев - Ганди.
Във Варна, на Траката, една хубава къща с висока ограда. Там сме пет-шест
души от младата творческа интелигенция, ще ги женим. Отиваме с букети,
естествено. Звъним, викаме, но те не ни чуват. Ганди казва отговорно:
- Чакайте! Сега ще рипна през оградата!
Остави букета на перваза на оградата и се покатери. А една коза изяде
букета!
Което за мен си беше едно знамение, че този брак няма да просъществува
дълго!
Бракът между Ралица и Ганди продължи много кратко. Но много ми беше
влязъл под кожата и съжалявам...
Направи интрига. От глупост, не да спечели нещо.
Направи интрига с Белчо Иванов.
Съпругата на Белчо си направи операция на черния дроб, сестра й стана
донор. А ние тръгнахме като луди да събираме пари, защото Белчо ни е бил
много близък.
На Белчо аз му казах да остане в София в Комитета по култура, а не да отива
секретар в Шумен. И той въртеше работата в Олимпийския комитет като
главен секретар.
А Ганди казал на Белчо Иванов, че аз съм казал, че покрай нещастието на
жена си той е събрал толкова пари, че си е напълнил гушата!
Това беше поводът да се разделя с тях.
А съм кум и на двамата!
Ганди после пред доста хора е казал: Да дойде Батето, да ми прости!
Виждахме се един-два пъти случайно, здравей - здрасти...

158
 Беше ми повече от син! И ми е било много приятно с него, не мога да си
кривя душата.
Кумувахме на Янчо и Лили Иванова в Ритуалния дом на „Витошка“, после
продължихме в ресторанта на „София“.
Лили закъсня малко за ритуала, защото до последно роклята й се правеше.
Людмила ходи да я купува.
А аз като кум казах:
- Закъсняхме, защото виждате каква е роклята, каква е булката! И сега като
я гледате, сигурно всички си мислите - боже, колко е хубава кумата!
Това го бях откраднал от един френски филм!
Та така беше.

От всички аз познавам Лили Иванова най-добре

От всички аз познавам Лили Иванова най-добре.
Но първо да кажа за Тодор Стоянов, който беше председател на Комитета
за телевизия и радио. Той беше - не мога да кажа човеконенавистник, но се
отнасяше с една невъзприемчивост към околните хора. Нямаше приятели.
Нямам точна дума да го определя това нещо. Но накрая разбрах от него
причината.
Когато му внуших, че не искам да ставам председател на неговото място,
станахме много близки. И ми донасяше каквото чуе - по най-приятелския
начин, не да ми се е слагал или да се подмазва. Той си имаше ракета носител
- това беше Венелин Коцев. Неговият път тръгва от БТА. През 1968 година
той е кореспондент в Прага.
Естествено, там се сдружава не с тези гадове от американското посолство,
а със съветското посолство. И цялата информация, която те му снасят, той я
изпраща тука. Нещо, което е длъжен да прави. Обилна, точна и богата
информация. Несъбрана от него, но издоена от майката крава.
Един ден в най-приятелски разговор с Тодор аз разбрах, че той като дете е
бил болен от туберкулоза на село. Той е от Розовец, Пловдивско.
Веднага разбрах какво е, защото същото беше и в нашата махала - като
минеше куцо или сакато дете! С камък го замеряхме! Както ятото убива
болното пиле.
Представям си какво се случва на тази детска душа - болен от туберкулоза.
Нали гледаме сега в американските филми - като малък малтретиран от
майка си, ебан от баща си, кола го блъснала - там се ровят!
Та на Лили историята е същата!
Като се започне от най-първия й брак - тя е била медицинска сестра в
Кубрат. Майката на съпруга й не й е давала да стъпи в къщата им - не знам
дали това го е разказала в книгата си.
159
 Аз я познавам Лили, когато вече се хвана със Здравко Радоев. Той живееше
на „Христо Ботев“ и „Цар Симеон“. А точно отсреща живееха Евгени
Станчев и Камелия. Тогава те се смееха как я учили Лили да си държи ръцете.
Като кажеш третата дума от първата строфа на песента, ще стъпиш с левия
крак напред и няма да си размахваш ръцете! Постановка на песента! Как са
я учили за мизансцена и как нищо не прихващала.
След това започва историята й с Ванко Пеев. Пребивал я е.
После идва скандалният й брак с Янчо Таков. Макар че Янчо я обичаше.
Оставям всичко друго настрана.
Казвам скандален, защото още продължават да го разнасят. Но там я
приеха.
Опитах се да се намеся по въпроса за жилището й. Да вземе един шестстаен
апартамент, а това жилище да го изпразни и остави. Не на Янчо, просто да го
напусне. Защото и старите Такови живеят там, а тя да им щъка нагоре-надолу
с ботушите и да се качват всякакви пръчове - Гаргата, Личо Стоунса, не
върви.
Тя ми е разказвала, затова си позволявам да кажа, следната случка:
Янчо отива в Москва в хотел „Пекин“. Влиза в апартамента на Лили, а
Стоунса гол, пробва на Лили гащичките пред огледалото! Стоунса,
ръждивата жица! Не казвам нищо лошо...
Както и на Митето Аврамов не му просъществува брака с Богдана.
Не става, ако си семеен в такива среди... Те трябва да са заедно.
С Лея Иванова бях много близък. Последният ми спомен с нея е малко
преди да рухне окончателно. Тя живееше с Еди Казасян. Пееше в „Астория“
на Слънчев бряг. Там се видяхме.
Седнахме, говорихме, смяхме се. Уговорихме се пак да се видим.
На другия ден отиваме към 4 следобед с Янчо в хотела. Чукаме на
апартамента й и влизаме. Тя без перука, лежи, бутилката на нощния шкаф до
нея. Но ние бяхме много близки и нямаше никакво притеснение, че така я
заварваме, с раздърпана нощница.
Питам я:
- Какво има?
Тя казва:
- Той поне веднъж седмично взима самолета и отива при онази курва!
А аз не знаех за Еди и неговата връзка със Зоя Визона.
Но ето техният брак беше до края - няма как, вързани са. Овършаха
Скандинавския свят.
Иван Пеев пребиваше Лили Иванова.
Просто характерът й е такъв, живее в една черупка. На мен ми е кофти, аз
съм сърдита на всички, аз съм обидена на света! Всеки ми е виновен. Това е,
в общи линии.

160
 А иначе една жена - ако са ти малко по-хлабави нервите, не говоря за
съпруга, за гадже - във всеки момент ти дава повод да я набиеш! Това е в
основата - характерът и чувството, фобия някаква, преграда, броня!
Мина време, докато открих защо Васил Цонев е такъв!
Той беше толкова леснораним. Ако ти първи му посегнеш, той е рухнал. И
това го правеше толкова агресивен.
Лили Иванова беше много добре приета в семейството на Такови. Вълка
Горанова беше се засилила да урежда концертите, за да станат по-добре
изявите на Лили. И Вълка построи за нула време тази надстройка на
апартамента. Организацията, материалите, УБО-то, мубото.
И аз като кум, нали, се опитах да кажа нещо. Лили ме отряза. Нито тон ми
е повишила, нито нищо. Опитах се да й кажа да напусне това жилище - и за
нея ще е по-добре така. Не ме интересува -вика, - аз съм го платила! Не съм
ги питал колко е струвало. Защото тогава - и пари да имаш, като нямаше
лимит за покупка...
Кумуваме с Людмила на Янчо и Лили. Тошко беше бебе още, таман го учеха
да говори нещо. И като отидохме да вземем Лили и Ято, минаваме през нас.
И го бяхме научили Тошко да го питаме:
- Какво има кака Лили?
Държи го Ленчето, която и сега гледа децата на Жени, и той вика:
- Чичи!
Цици.
Всички викат:
- Тоше, как може така!
А той:
- Аууу...
На 18 май се роди Тошко, една седмица ни е разликата в датите. Бяхме в
бар „София“ с Ангел Вола, там му дадох вратовръзка, той нямаше, минахме
през „Ропотамо“ и накрая свършихме на барчето в Червения салон на
„София“.
Ангел Вола беше легенда, познаваме се още от спортните години. Той беше
Императора на мебелния магазин „Явор“. Въртеше се там, имаше специален
камион за превоз, но играеше комбина с хората от магазина. Още навън
преслушваше клиентите. Защото тогава опашките за мебели бяха страшни.
Тогава се роди идеята за предаването „Два милиарда лева“, пари, които бяха
в населението. А сега какво има в населението - нищо. Говорят за
спестявания, но с тези врътки, които станаха, угасиха цялата стойност на
лева.
Ангел Вола - неговите истории са безкрайни:
- Следя го как идва към магазина. Гледам - носи пазарска чанта, така я
стиска. Значи - носи пари! Гледам обувките му - ако са изтрити много

161
токовете, значи дълго време е пестил. За мебели ли? Да? Ах! Елате! Качвам
го в магазина и пускам незабележимо магнетофона да записва - измисля си,
разбира се! Като го предупреждавам, че този, който дава подкуп, и този,
който приема подкуп, са еднакво подсъдни пред закона. Защото ще трябва
да платите малко повече за тази гарнитура, „Гергана“ например.
И за да има оправдание подкупът, ако нещо стане, той продължава:
- Колко на колко ви е холът? Два на три. А кухнята? Така. Спалнята? Така.
И аз, казва Вола, върху една цигарена кутия чертая:
- Тука гарнитура „Гергана“, тука една „Витоша“. Дизайн! -смига ми и вика:
- Какъв дизайн бе, братче, то панелна работа! Дай парите, хайде гледай си
работата!
После, на другия ден след като се роди Тошко, започна истинската
вакханалия. В края на седмицата - а аз не пиех тогава - цяла седмица а с този,
а с онзи, видях, че не става така. Когато човек не се е занимавал с нещо, не
му върви.
Обадих се на един мой приятел от авиацията, преди това беше генерален
директор на „Бул Еър“, транспортната агенция, а сега беше представител в
Белгия. И със Стефан Велев му отидохме на гости. Там се засякохме с Григор
Стоичков, който беше министър на транспорта. Той ни покани да направим
обиколка на пристанището на Антверпен. И така даврандисах!
Построих новата сграда на телевизията тука, построих станция на
Пампорово, построих бунгала в Приморско. С пари на телевизията, разбира
се. И съм съден за това.
Цецо Томчев, жив и здрав е, беше генерален директор на „Орбита“.
На мен ми беше писнало, а на него - двойно. Всяко лято нашите,
творческите работници искаха:
- Бате, обади се в „Орбита“ за карта, обади се!
По 40-50, по 100 карти за почивка искаха. Цецо даваше, ама му писна и на
него.
Викам му:
- Цецо, дай да се разберем. Така и така имаме пари останали, да построим
на Приморско бунгала на телевизията.
Той вика:
- Ама не е законно!
Казвам:
- Напротив, ние ще ги построим като телевизионен център, да се отразява
животът на Световния международен младежки лагер. Студио, бе, все едно
студио!
Смях! Той вика: Хайде давай!
Много хубави бунгала станаха!
Но трябваше да се сече.

162
 Там е една много неприятна рехава млада гора - и тя трябва да се прочисти.
Иначе бунгалата изгниват за две години. Много влага държи, то това е силата
на тази гора. Суша навсякъде, а отдолу тревата - свежа.
Отсякохме там нещо. И ме осъдиха. За незаконна сеч имам глоба от двеста
осемдесет и няколко лева. Платих си ги.
Тогава Антонов от телевизията каза:
- Шефе, ще ги платим!
Викам:
- А, не! Ако бяха 280 хиляди - да, ти плащаш! Но 280 лева - за мен е гордост!
Горското даде сигнал и държавата ме осъди.
Много забавна е историята с украинеца Машченко, който дойде да снима
„Пътят към София“ по книгата на Стефан Дичев и направи много хубав
филм.
Тука той се влюби в Зара. Голяма любов!
И в ресторанта на „Хемус“ направиха годеж. Иван Попйорданов
присъстваше, той беше директор на Киноцентъра тогава, бяха двайсетина
човека - роднини и деятели, не бих казал на „тихия“, а на „шумния“ фронт
на киното и телевизията.
Годеж, официално, всичко - хайде, живи и здрави!
След някой и друг ден получавам един много гневен сигнал от шефа на
съветското радио и телевизия. А мисля, че Машченко тогава работеше в
киевския телевизионен център.
Много гневно писмо - да изгоня вече от тука режисьора, защото там жената
и децата му пищят! Той не се е развел, а тука годеж прави!
Заместничката на съветския Комитет за телевизия и радио - Стела Ивановна
Жданова, една еврейка, много печена дама, дойде да приемем филма „Пътят
към София“. Аз я посрещнах, настанихме я, всичко.
Филмът трябва да се приеме на другия ден в Киноцентъра. Аз й казах да
започват - 13 серии, бая гледане пада.
Идва Кольо Петров, шефът на филмопроизводството, и ми казва:
- Бясна е!
- Защо!
- Ами още с влизането пита: Где Иван? (Къде е Иван?)
А Ивана нету.
Имаме обяд с нея, сядаме на масата, добър ден - добър ден, и тя директно:
- Мы принимали картину! А ты где был?
На което аз й забодох:
- Стела Ивановна, аз тук съм назначен не да приемам, а да отговарям!
И тя се разсмя!
Вървяха Дни на съветската култура в България.

163
 Дойде и Екатерина Фурцева (Екатерина Фурцева (7 декември 1910-24
октомври 1974) - министър на културата на СССР от 1960 до 1974 г. - бел.
ред.) - министър на културата. Викаха й Екатерина Трета. Седи на
откриването напълно пияна. Започна да държи едно слово, в което се
отплесна да говори за „их нравы“, за капитализма, културата, как тя била
там... А й личи, че е фирка-на! Това се случва в Народния театър. Аз съм там
на откриването, там е и Стефан Велев, но той е в коридора, защото имаме
директно предаване.
Той влиза и вика: Какво да правим! Казах му: Край на предаването!
Отрязахме я!
Стефан го замаскира - нещо по технически причини. На другия ден правим
запис, обръщение към българските телевизионни зрители. Тя дойде в
телевизията. След записа я поканих в кабинета, бяхме още в старата сграда.
И аз вече извадих пиене. Започнахме един разговор - не й се става. Разказа
ми каква е била като комсомолка - млада, хубава. За един първомайски парад
седя на трибуната - разказва ми - и минава Будьони на коня! (Семьон Будьони
(25 април 1883 - 26 октомври 1973) - легендарен съветски военачалник,
командир на Първа конна армия, един от първите маршали на СССР - бел.
ред.) И като ме видя, си спря коня. А тя беше към седемдесет, там някъде. Аз
я гледам и й се радвам. И тя ми се радваше, защото я ухажвах абсолютно
открито!
И по едно време влиза Бубата, секретарката, много притеснена и вика:
- Шефе, Тано Цолов дава вечерята на делегацията.
А Фурцева се губи от вечерята. Казах й да чакат!
И с много голямо закъснение отиде на вечерята. Оказа се, че е болна от рак
и го знае. Дето се вика, на самоизживяване се беше оставила...
В Сандански направихме „Златната антена“, което беше вътрешен фестивал
на телевизионната продукция. Аз затова станах „почетен гражданин на
Сандански“.
В Сандански беше празник на града! Като закараме певци и говорителки,
ставаше празник, та празник.
Ами „Ален мак“ в Благоевград! Телевизията участваше много, нищо, че
беше на комсомола мероприятието, да го наречем.
Когато постъпих като главен редактор в телевизията, мисля, че се проведе
първото издание на „Златната ракла“. Нямаше салони, нямаше нищо.
Членовете на журито седяха на столове по кабинетите, да гледат на монитори
пиесите.
На другата година станах директор, а на третата Стефан Велев предложи да
прехвърлим всичко в Пловдив. Направихме фестивала „Златната ракла“
заедно с „Интерхотели“, Коста Ангелов беше генерален директор. И се
излъчваше с рекламата им, тогава това беше страхотна пропаганда за

164
„Интерхотели“. В Новотел „Пловдив“ беше цялата дандания, ниски цени,
специална награда имаше на „Интерхотели“. Много добре работехме с
Коста. „Интерхотели“ имаше навсякъде - Варна, Русе - и ние имахме
преференции. С него се бяхме разбрали - аз да не му говоря за пари, а той на
мен да не ми дава акъл за телевизия. Той е варненец, там си живее, жена му
е оперна певица.
Всички ме бъзикат за телевизията: Какво ще кажеш за телевизията?
Телевизията промени мнението на хората. Аз съм свидетел на това. Както
английската телевизия промени моето отношение към масмедиите.
По едно време започнаха да ме канят в ЮНЕСКО. Аз като балък бях в тази
Комисия по медиите. Те живот си живеят в тази комисия, но аз късно го
открих, не ме е интересувало.
На всеки континент ЮНЕСКО има център. В Африка е в Найроби. Там
темата беше за околната среда и телевизията. В този план, дето го каза
Живков - че това не е замърсяване на водите и земите, а замърсяването е в
главите. Ние имахме център и аз ги помолих да ми подготвят материала.
Всъщност те ми написаха и доклада. Аз го занасям в Найроби, размножават
го и първо на мен ми дават думата. Пет дни е срещата и те три дни обсъждат
моя доклад. После се сетих, че нямаше друг доклад...
А те, една банда, ходят по света, слушат доклади, щракат пръсти и харчат
пари!
Но там един негър ми направи много силно впечатление. Като каза, че
развитите страни, в които телевизията вече е в бита, имат много превратно
отношение и дават акъл за щяло-нещяло! Европа ще ни дава акъл на нас,
каза!
Както и тука, при нас - дойдоха осморазредници специалисти от Европа,
взеха направените отпреди доклади за прогнозните резултати за развитие на
отраслите. Преведоха ги, взеха лудите пари, казаха, че това е нашата
програма за развитие, и си отидоха. И нищо не стана.
Та онзи негър в Найроби каза тогава: Там, където има генератори, има
телевизия и могат да гледат. Какво гледат? Гледат американска телевизия. И
знаят повече за живота в Чикаго, отколкото за живота в съседното село, което
е на 40 километра. Те дотам никога не са ходили.
Тогава аз открих, че всички авиолинии почти не пресичат Африка по права
линия. Всичко е от Париж и обратно, от Лондон и обратно. Така че от
Йоханесбург да отидеш в Найроби - трябва да отидеш до Лондон и от Лондон
да се върнеш.
Негърът каза още: Утре да ни дадете двайсет самолета „Джъмбо“, тогава
бяха излезли „Боинг-747“, ние най-много - защото няма какво да ги правим -
да отглеждаме кокошки вътре. Същото е и с телевизията.

165
 Моите женитби
Мила беше пратила майка ми с децата да ме приберат от Москва. Защото
след края на моята партийна школа аз продължавах да си седя там! Около
месец, да кажем, след срока...
Децата дойдоха, ама те - ей толкова големи. Взимам ги и ги водя в детмаг.
А винаги когато пътувахме и им носехме играчки - аз, Людмила, Живков, те
питаха: Откъде са? Винаги казвахме: От Съветския съюз!
Попадаме в магазина в събота. А то навсякъде в магазините в Москва е
манифестация, особено пък в събота! Целият Съветски съюз в детмаг! А
напред, а назад - все в тълпата! Накрая се добираме до някакъв щанд, Тошко
погледна играчките и вика:
- Ебати и магазина!
И си тръгна.
Това не се забравя!
Аз първия път се жених на 7 ноември - деня на Великата октомврийска
социалистическа революция. Седемнайсет дни продължи бракът ми. Втория
път сключих брак на американския празник - на 4 юли, националния празник
на САЩ.
Накрая реших да си се оженя на рождения си ден - 11 май, стига
чуждопоклонство.
Тогава казах на Валя:
- Ето, сега ще станат 11 години, откакто сме заедно. И на 11 май в 11 часа
ще сключим брак!
Така и стана.
Аз съм убедителен.
Намерих една снимка - 1960 година на плажа във Варна. На снимката е
Красимира Кемалова. Която фактически стана причина да се запознаем с
Мила, с първата ми жена - Светла, и с всички останали.
Един от нашите плувци - Гери, лека му пръст, рак го отнесе, я доведе на
плажа. А Краси Кемалова доведе там цялата сюрия приятелки. И оттам се
запознахме с тази среда, с цялата голяма компания.
Краси Кемалова...
На Людмила като й влезеше някой под кожата...
Краси Кемалова благодарение на Людмила стана актриса. Работи малко в
телевизията като асистент-режисьор, а след това се ожени в Рим - жива и
здрава е и сега! Ожени се за доктора на италианските карабинери. Много
хубаво момиче!
На 7 ноември сключих брак. Тогава този се ожени за тази, онзи ходеше с
тази, пък се ожени за другата, така се получаваше, голя-
ма компания.
166
 Но пак стана нещо. Беше за една дата сватбата, пък се уговорихме за друга
- Владо Ба-шев, моят кум, беше зает, Светла си смени нарядите на полетите.
И това е - писано било.
Светла загина в първата авиокатастрофа на „Балкан“. В Братислава.
(Светла Маринова загива в самолетна катастрофа на 24 ноември 1966 г. в
Братислава само седемнайсет дни след сватбата - бел. ред.)
Първата ми жена е от Стара Загора. Много сериозен човек беше.
Организирана, задълбочена. Да вземеш староанглийски с оценка „шест“ при
известния Мъро Минков - тогава беше равно на това със слон да минеш през
Алпите. Тя завърши английска филология и на 22-23 години вече беше
симултанен преводач в киното. Стана стюардеса, защото беше престижно.
Имаш езиците, валута получаваш, добра заплата.
Втория брак го сключих на 4 юли.
Бяхме близки с Николай Дюлгеров, беше първи секретар на София - окръг.
Минаха години и той ми казва:
- Ех, Иване, ако знаеш колко те проучвахме, като тръгна с Людмила!
И аз - чист като момина сълза!
При третия ми брак казах: Ще подпишем на рождения ми ден, стига
компромиси.
С баща й на Валя се познавах много преди да се познавам с нея. Беше много
весело.
Тя ме беше предупредила, че гласът на майка й и нейният си приличат
много. Аз веднъж й звъня, а тя живееше при майка си, и викам: Какво правиш
ма, тъпа путко? Отсреща чувам: Кой се обажда!?
Разбрах грешката си, но понеже аз не съм путка, веднага си признах!
- Иван Славков.
- Държа да се видя с вас!
- Добре!
Поканих я на обяд - горката жена! - и отидох с Джовани, който си няма мяра
на устата, невероятно остроумен.
Но когато отидох при баща й на Валя и му казах - така и така, решил съм да
се женим, той рече:
- Мислех те за по-умен!
По-друго мнение имал за мене, Владо, лека му пръст!
Как стигнах до третия брак?
Това са тези нещастия в живота, които не питат!
Тука дойдоха двама гърци. Единият беше председател на техния
Олимпийски комитет. Иначе беше фабрикант, производител на консерви.
Той си имаше бизнес и с България. Тук са му правили консерви за 6 милиона
долара годишно - не само рибни, например и „Русенско варено“. Но после

167
нашите не можаха да се преустроят на нови опаковки и му падна бизнесът с
България.
Запознахме се, а той беше тука с директора си от Солун. Бяхме вкъщи,
трябваше да ходим на ресторант, от там, естествено, на бар. Наско Косев,
композиторът, ми се обади и вика:
- Довечера има рожден ден Ники Сотиров - да минем.
Викам на гърците: Елате тука, да видите артистична среда. Видях Валя, тя
си фръцкаше гъза там, танцуваше, а аз съм естет!
Мина време и се обадих на Наско и му казвам: Я ми дай телефона й. Аз й
се обадих. Така започват трагедиите...
Като тръгнах с Валя, всички го знаеха, само майка й нищо не знаеше. Валя
се бе разделила с първия си съпруг, още не бяха разведени и тя вече живееше
при майка си. Един ден той ми се обажда да се видим. Добре, защо да не се
видим? Срещаме се и той ми каза: Остави я, ние ще се разберем! Викам:
Разбирайте се, колкото си искате! Колкото искате? Нито съм се натрапил,
нито нищо. Нито съм я лъгал, че ще се женим!
Така тръгна някаква връзка, в никакъв случай с цел брак!
Аз тогава... имах си връзки. Започнахме да се виждаме често с Валя. Не
знаех, че са тръгнали към развод. Но се разчу и тя изрично ми го каза:
- Имаме си други проблеми, да не мислиш, че разводът е заради теб!
- Съвсем не го мисля!
А и наистина не го мислех и бях откровен!
И продължи тази история - ходихме 11 години. Почнахме да говорим - аз
ще се оженя за тебе...
Изглежда, той, ергенлъкът си ми е...
Както и с Людмила, не ми се женеше. Не ми се женеше веднага!
Людмила дойде и ми се накара в редакцията - беше 24 май. Аз почти се бях
пренесъл у тях.
Сутринта ставам рано-рано. Тя вика: Къде? На манифестация, казвам. И
отидох. Не се прибрах два-три дни. Имаше и почивен ден.
На третия ден отивам на работа и тя дойде в редакцията на „Дело“. И каза
на колегата ми:
- Юри, ако обичаш, остави ни за малко сами.
Пита ме:
- Докога ще ме излагаш с твоите ергенски навици?
Казвам:
- Добре!
Затова и датата толкова скоро се определи - 4 юли. Вече ми беше планирана
командировката за Холандия.

168
 Преди първия ми брак също походихме три-четири години. Вече завършвах
следването, бях започнал работа. И просто имахме си и любов. Светла беше
завършила вече английска филология.
После са подробностите.
Валя ми е разказвала - майка й е аристократ, много си се обича с един кръг
приятелки, събират се редовно. И един ден една от компанията я пита:
- Как вървят на дъщеря ти историите?
- Какви истории?
- Е, как какви истории! С Иван Славков!
А само майката не знае, иначе - цяла България. И като й казали, тя почти
припаднала, защото славата на Славков!...
С Валя се мъкнахме 11 години. Но аз не се криех.
Ние се скрихме само за да се оженим. Всички знаеха, че ще се женим, но
трагедията беше друга - не знаеха къде! Имаше един телевизионен екип на
морето, друг - на Пампорово. Дебнеха и всички бяха много информирани
къде ще се оженим. По този повод на сватбата ни бяха шест човека. На вилата
на един наш приятел.
После като отидохме в Банковский манастир, владиката Наум вика: - Къде
сте, бе! Вчера три екипа те чакаха тука!
Наско Косев е в началото на всичко това, а уж приятел!
Валя има голяма дъщеря, завърши медицина и започна работа във Военна
болница.
Поне една десетка имаше, които ми предлагаха директно брак.
Бях с една от най-известните певици в Турция - Шанай, която ми пишеше
писмо след писмо. Много ме искаше, но аз не се дадох. Рано ми беше...
Три директни покани за брак в България съм получил - право в очите!
Мариана Трайчева - не е имало никаква сексуална връзка между нас, - която
ми се обади от Щатите, даже ми говореше на „ви“: Ще дойда, американка
съм вече, за да се оженим и да ви махна от там! Да ме отърве от ядовете -
следствие, затвори, разпити.
Една балерина от телевизията много настояваше да се оженим. После
полудя. Не заради мен, беше склонна към това.
Една австрийка.
Също така и една мексиканка.
Много бях популярен в чужбина, не знам защо!
Особено след като си отиде и Людмила, лека й пръст, вече бях като в тези,
имперските времена - такава партия, подходяща, удобна!
И както казваше Васил Цонев за хора без личен вкус: Човек си легне с нещо,
те тичат да се женят за него!
Доста сполучливо си изпожених гаджетата...

169
 Христо Цачев ми се смее - аз от три два. От три брака две от жените ми
умряха. Петко Димитров - от два два. А Цачето - от три нищо!
Христо Цачев беше казал, че с жени не разговаря. А се уговаря... И ако не
тръгнеш с това отношение, ти обиждаш дамата!
Бяха весели години...
С Христо Цачев нищо не може да ме раздели!
Макар че те го уволниха зад гърба ми, когато започна погромът над
телевизията!
По същество уволняват целия ми екип.
Ние се бяхме самозабравили, аз съм го казвал това и си го признавам.
Защото това супериорити - то ти идва от вътре! Започваш да се гавриш с
всичко. Не брутално, не с лошо или преднамерено. Просто ти идва от вътре!
Сашо Бешков изкара инфаркт в болницата. И като казал на Цачев, че е
прескочил трапа, Христо го попитал:
- Как, трупешката ли!
Цачето изведе формулата на живота.
- Можеш да живееш без проблеми в живота и в работата. Има само едно
условие - 45 години да си приятел на Иван Славков!

Закон за спорта

Още по времето на Цеко Барчовски, тогава беше Комитет за младежта и

спорта, имаше идеи за закон за спорта. Тогава заедно с представителите на
Европейския съюз направихме тука съвещание, седем-осем души дойдоха. И
заключението накрая какво беше? Едните имат закон, другите - нямат закон.
При едните е дебел, при другите - пет постулата вътре. Но всички бяха
единодушни, че закон за спорта не трябва да има! Трябва да има някакъв
тезис изобщо. Такъв закон не може да се приеме, защото не може да реши
нищо. Освен ако не е едно пожелание, един лозунг! Да приемеш закон за
спорта, означава, че ще трябва да промениш закона за финансите на страната,
закона за военната служба, закона за здравето, за образованието - какво не
трябва да промениш! И затова сто пъти го казвам: в спорта като в кристална
капка вода целия ни живот го има!
Парите от хазарта да отиват за спорта! Защо не за Църквата? Защо не за
здравето, за кинопроизводството? Трябва да има комисия по хазарта, която
да разпределя съобразно с нуждите през годината, според прихода!
Няма значение дали ще има министерство или комитет, или ще е отдел към
чистотата на града - ако има пари, ще има спорт! Ако няма пари - няма да
има спорт! Голямата борба - да има министерство на спорта! Глупости!
Когато ни биха на футбол в Швеция, Стоичков се изцепи!

170
 Седим един до друг с Ленарт Йохансон на мача, той с жена си. Великолепен
стадион, великолепен бюфет, там се води пълнокръвен социален живот.
Йохансон на полувремето ми каза:
- Славков, аз ще си тръгна по-рано, защото със съпругата ми имаме
ангажимент.
И той си излезе. Беше 2:0 за тях. Той си излезе и те ни вкараха още един
или два гола. А на пресконференцията Стоичков вика:
- Ми той е уговорен мачът. Йохансон даже си тръгна и по-рано!
Което е обидно, мама му стара!
Много скоро след мача имахме сесия на ФИФА. И Стоичков се появи там.
Аз говоря половин час с Йохансон, защото там се взимат и дисциплинарни
решения!
И му викам на Стоичков: Ела тука сега, извини се! Той и това не можа да
направи като хората!
Не пожела да направи изявления за пресата с поклон. И го наказаха два или
три мача да не ръководи, да не седи на пейката. Не го наказаха с пари.
Иначе Стоичков е футболист.
Но при нас е така - или всичко, или нищо! Просто оценката и големият
късмет на Стоичков са, че по това време попадна в този отбор и при този
треньор! Звездите като се съберат!...
Но е футболист, та футболист!
Чепат. И за съжаление, като погледнеш от тези всичките световни имена от
футбола - няма и пет, които след това нещичко са направили. Кройф е
единият, Платиш стана председател, Бекенбауер - функционер. Пеле го бяха
направили министър на спорта, ама защото е Пеле, и нищо повече.
Падаме от Нигерия с 3:0 в първия мач на световното първенство в Щатите
през 1994 година. Когато между другото пловдивските брокери са изгонили
Пената и горе-долу го върнаха от стълбичката на самолета после. Аз съм
единственият, който изпраща от тука факс: „Нищо не е загубено! Сега идва
вашето време!“ В групата са Гърция, която е гола вода в момента, и
Аржентина - аз не знаех тогава, че ще стане тази беля, дето ги хванаха с
допинг.
Като получиха този факс от мене - че ще минат и да не се поддават на
натиска там и на натиска на нашата преса тук, брокерите ми пратиха от
Америка билет покана. Но мен тогава не ме пускаше да пътувам главният
прокурор Иван Татарчев.
Брокерите са Христо Александров - Салфетката, и Христо Данов. Ицо
Салфетката полудя, съвсем превъртя. Той беше под домашен арест и се
кандидатира за депутат. Направи пресконференция, като извика кран с
платформа пред тях, та качиха журналистите на платформата до неговия
прозорец....

171
 През 1946 година съм бил за първи път на мач. Никога не съм допускал, че
ще се занимавам с футбол. Не говоря за запалянковщина или за това, че бях
председател на секцията на „Левски“ към дружеството.
Което също не е било като занимание с футбол, аз си бях директор на
телевизията.
И после станах вече председател на Футболния съюз. Но ги знам повечето
председатели. Донски го помня например, жив и здрав е и сега, жив е
предимно. Един от великолепните председатели на Футболния съюз. Самият
той журналист. И горе, в „Спортна среща“, а там беше и редакцията на
вестник „Футбол“ и на другите издания, той събираше - ако не всяка вечер,
то през вечер - около себе си журналистите, които се занимаваха с футбол.
Така че неговите идеи не са били далечни на тези, които ги отразяват. Просто
интелигентен човек!
Председател на Футболния съюз беше и Иван Николов. Един много добър,
много благ човек. Той почина. Брат на Йорданка Николова. Но никой няма
да разбере, че е човек от такова потекло. Много благ човек, с него се
работеше - аз вече бях председател на „Левски“
После дойде Крум Василчев. Такъв запален чорбар, лека му пръст! Млад
човек, от Петричко.
Иван Шпатов го помня, бая див човек. Беше главен секретар на
Министерския съвет.
Андон Трайков беше председател. Беше първи заместник-министър на
външните работи. Обаче за нещастие някой открил, че братът на жена му
отишъл в Германия и забравил да се върне -нещо съвсем безобидно. И го
махнаха от Външно министерство.
Славчо Тепавичаров беше за кратко време.
Димитър Николов беше преди това. От нашия, Трети район. Случи се така,
че с него попаднахме в партийната школа в Москва заедно. Откъдето имах
вече по-обилна представа, що за човек е. И като дойдохме тука, той стана
председател на Футболния съюз. Беше зле с очите и аз му уредих да отиде
при доктор Краснов, този, който прави на Живков операцията в Москва.
И отиваме с Вуцата да изпратим Николов на летището - него го няма. От
там се връщаме у тях, качваме се и звъним на вратата. Отваря някакъв - какво,
бе? Ами търсим Митко Николов? А, той замина. Викам: Е, как замина, като
го няма на самолета! Няма го! А те в момента му правят обиск! И когато
отидохме в апартамента на Николов, на този, който ни отвори и ни излъга в
очите, че го няма, видях в погледа му желание да арестува и Вуцов, но моето
присъствие го озапти! Намериха му на Николов там долари... Знам и кой
предаде Митко Николов, един от добрите председатели на Футболния съюз,
но няма да го кажа, защото вече е покойник.

172
 Иван Вуцов се справяше великолепно. Освен футбола за него друго няма.
Вуцов е много организиран човек. Има и широк поглед върху социалния
характер на играта, върху човешките отношения, не е само да гледа как се
рита топката, което много му помагаше в работата. Имаше добри резултати.
Но тръгна след него и завист, защото той се справяше, обиколи много отбори
и навън работи. Като влезе вече във Футболния съюз, искаше той да решава
всичко, защото е властен. Отборите взеха да го обвиняват, че е левскар,
създаде се такава обстановка около него. И като навърши години, излезе в
пенсия.
Стефан Софиянски (Стефан Софиянски (7 ноември 1951) - политик от
Съюза на демократичните сили, след 2001 г. - от Съюза на свободните
демократи. Министър-председател на България (1997) и кмет на София
(1995-2005) - бел. ред.) се кандидатира срещу мен за председател на футбола,
защото от СДС си мислеха, че това са структури, които могат да бъдат
управлявани за политически цели - футболът и Олимпийският комитет.
Избутаха Стефан напред.

Но той беше неподготвен за тази работа. После - никой не го познаваше.

Говоря за футбола. Съветът го познава, но там не. После всички партийни
функционери ходеха да играят футбол.
Брокерите изгониха Вальо Михов от председателството. И Илия Павлов
участва в тази работа. Банкерите обещаха на Вальо Михов да му дадат 1
милион кредит. А той да ги върне, когато се вземат парите от първенството.
Лев не му дадоха и го изгониха, а Илия, той нали беше собственик на ЦСКА,
се дръпна тогава. Пловдивските брокери! И тогава се реших да се пробвам
във футбола. Нямах кой знае колко работа в Олимпийския комитет. За три
седмици се подготвих. Техният кандидат беше Данов, който беше заместник-
председател. Това е есента на 1994 година.
А те извикали Иван Вуцов, той го пише това в книгата си, и му казват да
организира структури, всичко, срещу мен. Вуцов им отговаря, че няма да
работи за мен, но срещу мен - в никакъв случай!
Искат среща с мен. Аз отивам в Пловдив, Вуцата беше там. На него са му
предлагали пари, а и на мен си отвориха устата. Пред мене викат на Вуцата,
че ще го унищожат, бял ден няма да види. Вуцата се качи на колата си и се
прибра, аз останах в Пловдив, защото там имах много делови контакти...
И така стана. Не ме спряха.
Какво щеше да направи Софиянски във Футболния съюз? То че не може
нищо да се направи - не може! Но той не го знаеше това. И предложи да се
направи кризисен щаб. Който от събота сутринта до неделя вечерта ще
дежури във Футболния съюз. Ако се явят такива кризисни ситуации. И аз си
представям сега - някой шибне шамар на футболист. И кризисният щаб казва

173
- хайде, спрете сега, за да решим случая! Какво може да реши кризисният
щаб!
Аз като председател на Футболния съюз не съм си позволявал да уреждам
първенството!
Макар че непрекъснато им отговарях - нали все питат кой ще стане
шампион?
Викам: До три кръга ще реша! Винаги имах решение!
„Славия“ е била шампион през 1940 година. Когато аз станах председател,
те станаха пак шампион. Но си имаха организация.
Тука щабквартирата на Софиянски подгонва Вуцата. Вуцов им казва:
- Вижте се двамата, съберете се и се разберете! Аз предварително не взимам
страна, не давам интервюта, нищо.
И Софиянски ми се обади. Отидох в общината една неделна сутрин, пихме
заедно по кафе. Дебат по същество не сме водили. Въпросът беше да не се
плюем, нещо, което аз никога не съм правил.
Макар че Борето Константинов - играли сме водна топка с него, хрантутил
съм го, какво ли не - написа две страници в един от вестниците:
„Предизвестената смърт на старото ръководство!“ На конгреса раздаваха
броя. И го питам после: Защо, бе, от какъв зор? Както и Кеворк го питах.
Ами, Ване, плащат! Викам: Правилно, щом си взел сребърниците, давай!
Оправдавам те.
Евгени Станчев също писа срещу мен на тема футбол.
Видяхме се с Евгени в ресторант „Чардаш“ и аз го питам: Що, бе, от какъв
зор! Не знае, вдига рамене!
После целува ръце, като Кево! Така беше прието, такова беше времето...
Беше написал, че този Футболен съюз под мое ръководство за нищо не
става. Под мое ръководство десет години - а повече никой не е бил, съюзът
за нищо не ставал! И то в най-шибаното време. Но станаха шампиони за десет
години, което в българската история на футбола не е било изобщо!
Кой ли не се опита да пише срещу мене като позиция!
Иван Костов качи Софиянски на шейната! Ако спечели на конгреса - да се
провали като председател на футбола. Ако загуби -пак лошо, защото аз съм
отрязал главата му!
Емнаха ги на другия ден, след като спечелих аз председателството на
футбола, а предстояха и изборите за кмет. Тогава Костов излезе с едно
изявление - щом аз съм толкова майстор, да се явя на избори срещу
Софиянски за кмет! На което му отговорих, че това е сталинска постановка!
Само остава да ми даде пари - като на опозиция. Както Сталин напътства
Георги Димитров. Димитров го пита какво да прави с тези партии - ОФ,
Прогресивния фронт, „Звено“ и другите. Да ги закрие ли? Това го има в

174
спомените на тези, които са присъствали на срещата. Сталин му казва: Не,
даже им дайте малко въздух и пари, за да имате отглеждана опозиция!
Та аз това казах на Иван Костов: Дай пари! Ама не даде.
Стефан Софиянски каза, че в неговата програма е записано в България да
се организира финал на Шампионската лига. Защото градът се избира, преди
да започне играта, когато не се знае кои отбори ще стигнат до края. Може да
се избере италиански град и италиански да е финалистът.
А тогава четири-пет града в Европа можеха да организират финала. Защо?
Заради летището. Това не е да отидеш на Олимпийски игри. Отиваш за един
мач. Идват десетки чартъри по едно и също време, изсипват се отборите. До
обед трябва да кацнат всичките и през нощта да си отлетят всичките обратно.
А летище „София“ петдесет самолета не може да обработи за един час! Ама
на -не четат и не слушат!...
Ако Софиянски беше спечелил - пак щеше да бъде провал за него.
Казах му на Мони Спасов - предай на Костовци-Мостовци, не така
директно, разбира се, давам им Футболния съюз, Олимпийския комитет,
давам им всичко. И в интерес на истината - за една седмица се уредиха
въпросите! Като пощенска кутия! Спряха атаките срещу мен.
Софиянски ме защитава, когато излезе филмът на Би Би Си. Да, с него
никога не съм имал спорове. Но все пак е по-добре аз да съм на мушката,
нали!
По повод на филма на Би Би Си „Да купиш Игрите“ бившият министър-
председател Филип Димитров написа някъде: „Славков е срам за България..
С Мони Спасов и президента Петър Стоянов.
Какво да коментирам!
Тя, историята си даде коментара за него. Той мина като Петкан, а не като
Робинзон през този остров, нашия остров на глупостта.

Кандидатура на държавата за Олимпийски игри

Казвам го: Който не се е занимавал с такива неща - с кандидатура на
държавата за Олимпийски игри, с телевизия - когато е само една, с Футболен
съюз в кризисна ситуация, - хабер си няма от напрежението, на което си
подложен! Хабер си няма!
И тази формула - никога да не се вземат решения на минутата.
Формулата е: Отлагай и живей!
И това е, което научих от Димитър Попов, финансовия министър, като един
от мъдрите съвети, което аз поразширих с халваджийския тефтер, дето уж
всичко си записвам. Бюрото ми беше чисто! Организация!
Димитър Попов ми казва:

175
 - Пращат ми писма, пращат ми, пращат ми... И аз замина някъде за две
седмици, ама без да имам работа, връщам се - бюрото изчистено! Значи
могат!
Това е много важно за една организация, която работи ден за ден, час по
час. Затова лека доза безотговорност трябва да има!
Основната ни грижа в телевизията, след като работата беше вече
организирана, е да правим като един Еразъм Ротердамски разбор на
глупостта!
Ирина Бистрицкая игра главната роля в „Разораната целина“. Една
красавица! Снимаме тук филм по една от книгите на Блага Димитрова.
Роман. И стана една невероятна каша. Бистрицкая беше в главната роля.
Каним я Бистрицкая за премиерата, а филмът се довършва, още се работи.
Тя пристига - с прелест и величие. Но в един момент идва и Кольо Петров,
шефът на нашето кинопроизводство, и вика:
- Иване, такава боза се получи, за нищо не става!
А премиерата е след три дни.
Естествено, другарят Славков трябва да оправи бакиите, защото, както
беше казал на Стела Ивановна - аз отговарям за всичко, не приемам само
филми! Бистрицкая легна в парк-хотела болна да лежи, Блага Димитрова си
седи в Банкя.
Оказа се, че програмният ни директор Стефан Велев е братовчед с мъжа на
Блага.
Пращам Стефан в Банкя с цветя и бонбони и личното ми извинение към
Блага, че ще се задържи представянето на филма, но не казвам какво, що!
Отивам в хотела да успокоявам Ирина Бистрицкая. Тя лежи, издокарана, на
високи възглавници - като сцена от филм за Фанфан Лалето и другите.
Отложихме премиерата и започна някакъв бърз премонтаж! Екипът се
уплаши, че мъжът й е началник на тяхното военно разузнаване,
високопоставен полицай! Тогава казах: Аз съм по-високопоставен и, общо
взето, смацафрацахме работата!
Другата филмова история беше с Жорж Ганчев.
С Жорж се познаваме от време оно - от най-младежките спортни години.
Той се връща веднъж тука, идва при мен в телевизията и вика:
- Иване, хаха-хаха! Имам страхотна идея за филм! Един невъзвращенец се
завръща и открива своята преобразена родина. Каца на летището, взима
рентакар. И екскурзоводка. Около 175 висока, руса, на около 25 години...
Казвам му:
- Кажи направо името й, да ти еба майката, какво ще ми я описваш!
Както не мотат да го спрат да говори по телевизията, аз пък хич не мога да
го спра, защото сме приятели.
Дадох му доста пари да направи този филм.

176
 И, естествено, забравям.
Идва Иво Гановски и ми казва:
- Абе трябва да се приеме филмът на Жорж! Готов е.
Казвам му:
- Гледай го ти, не ме занимавай!
Какво мога да гледам аз! Това е най-тъпото - аз да го гледам и да го
приемам! Както стана с „Капитан Петко войвода“ - Стоян Михайлов идва,
гледа го и го спира! В смисъл - не го спира, но казва: „Чакайте!“
Иво ходи да гледа филма и вика:
- Не става!
Казвам:
- Няма значение! Парите са платени, филмът е сниман, трябва да го
излъчим.
За да се оправдае едно производство при нас, то трябва да мине през екрана.
Защото при бракуваната продукция или ще излъжеш някого, или си плащаш
ламарината, пироните, материалите, всичко.
Тогава пускахме на екран цветната схема на телевизията - дълго време. А
малко хора знаят, че схемата се пуска само в определени часове. За тези,
които отговарят за мобилизацията на населението. Имаше различни степени
на „Тревога“, така да се каже. И те са заложени в квадратчетата на цветната
схема - това е синьо, онова е жълто - първа степен, втора степен. И тези,
„виканите“, и дежурните по поделения, по окръжни комитети на партията,
окръжни съвети, градски комитети - следят схемата. По нея знаеха
ситуацията за деня.
И аз му казах на Иво Гановски:
- Пуснете филма преди сигнала!
Разбира се, че ще го пуснем, трябва да го отчетем като продукция!
С Жорж Ганчев сме си много близки приятели.
Бил съм му на гости в Щатите. В смисъл - отивам в Америка по работа, но
съм му се обаждал. Било е три пъти, да кажем, той винаги ни е канил, даже
ни кани на премиерата на този филм -„Червеният изгрев“. Това е много лоша
версия на съветския филм „Млада гвардия“. Такъв ташак! Нещо невероятно!
Една дивизия, ама от най-лошите наши представи за съветските гадове,
превзема един американски щат с десант. Но шест-седем дечурлига този ден
са избягали от училище. Целият град е избит, включително децата не само в
класните стаи, но и в утробите на майките си. Само тези деца, които са
бегълци от училището си, оцеляват. И започват една битка - свят да ти се
завие! А това е сериозен филм!
Аз присъствам на премиерата, поканен от Жорж, защото той играе във
филма. Играе един от съветските воини. Пътуваха в една газка по разбит
горски път. Ролята на Жорж, доколкото си спомням, беше доста дълга,

177
защото децата ги чакаха с лъкове и стрели в засада. Те започнаха да хвърлят
камъни и дърве. Докато стане Жорж и го уцелят, а той е дълъг, докато падне
убит - това си е много филмово време!
Но беше интересно на тази премиера! Салонът пълен, коктейл подготвен.
Аз си гледам спокойно филма, защото за мен е забавно и смешно. За какво е
битката - абсолютно неразбираемо.
Когато светнаха лампите, половината салон се беше изнизал, защото това е
премиера пред кинодейци. Явно им беше неудобно да се чукнат с режисьора
и сценариста и да кажат:
- Еби му майката! Това е филм!
Та остана една богата трапеза за малко хора!
Жорж Ганчев ме е канил на почти всичките му събирания, когато направи
Българския Бизнес Блок. И аз ходех. Защото ми беше интересен. Той спечели
двайсет и повече процента на президентски избори!

Имаше телевизионно студио на Кулата

Имаше телевизионно студио на Кулата. Няма записи, няма нищо - всичко
се играе на живо. Върви някаква новогодишна програма и има сценка по
сценарий на Васил Цонев. Играе Коста Цонев. Разни битовизми - чик-чирик,
песни. Влиза Васил в кадър и казва:
- В ролята на синигера - аз, а в ролята на дървото - брат ми.
Не си говореха после с месеци!
Бяхме на морето. Писателите Богомил Райнов, Радой Ралин, още двама-
трима мастити поети. И Васил Цонев. Разговорът -просташки, такъв, какъвто
водим всеки ден - за паразитни, вмъкнати думи. Много се употребяваха!
„Значи“! Нямаше партиен доклад без сто пъти „значи“. И другото - „видиш
ли“. Както сега е - „в този ред на мисли“, „от тук насетне“... И се разбрахме
да се направи с „видиш ли“ и „значи“ някакво стихче.
Васил ги уби - и те му го признаха всичките - с това:
Не ми се пие, видиш ли.
Повръща ми се значи!
Признаха го, спечели конкурса и почерпи.
На Васил Цонев девизът беше: Нито ден без гаф! Българската приказка е:
По-добре ти да си ми сърдит, отколкото аз на тебе.
Беше точно след събитията в Чехия. Тука бяха поканени да почиват
заместник-председатели на два министерски съвета. Един унгарец и един
поляк. Съпровождат ги Венелин Коцев и Начо Папазов. Минават през МОЖ,
къщата на Гяуров, Евксиноград - всичко. По това време вадехме от морето
миди. Единственото, което мога да готвя аз! Наши миди, както се казва, в
собствен сос. Защото знам размера на тенджерата. Толкова миди на дъното,
добре изстъргани от пясъка, заливат се с две бутилки бяло вино, пускаш една
178
глава лук и, общо взето, нищо друго. В едни панички се слагат черен пипер,
сол и лимон, естествено. И водка. Отваряш мидата и топваш...
Дойдоха всичките на гости, но вече са останали само пет миди. Унгарецът
и полякът хапнаха по една-две миди. И край! Васил поръчва: Утре ще
дойдете! Но не с костюми както сега, а с бански. Аз ще ви дам шнорхели,
защото трябва да ловим миди. А те бягат много бързо! Всичките възможни
простащини на Васил!
Онези пристигат на другия ден! Ловят миди, пълнят тенджерата. Накрая се
стига до тостовете. И тогава Васил тръгва гениално:
- Сега да пием за Вечната дружба!
Венко Коцев и Начо Папазов примигват. Коя е Вечната дружба?
- Тази, която никога не може да раздели тези два народа, каквото и да става!
Прави драматични паузи, чака. Васил беше голям актьор!
- Да пием - казва - за Вечната дружба между Северна Ирландия и Южна
Корея!
Ей така му се сипеха....
Сетих се за 40-годишнината на Йонка Коцева, аз тогава се виждах с нея.
Бяхме се събрали Дечко Узунов, Любо Левчев, Светлин Русев, Богомил
беше, Боян Трайков, Тодор Стоянов и аз.
Взех микрофона и направих анкета: Какво ще кажете за една жена на 40
години? Всеки каза по някоя глупост, включително аз. Само Богомил Райнов
изсумтя и вика:
- Ваньо, аз съм професор по изкуствоведение, а не по сексология. Но все
пак ще ти кажа, че една жена на 40 е за предпочитане пред една жена на 50
години.
Метна ни всичките през балкона!
От него съм се учил на тези поврати в речта.

С Валя и Иван Татарчев.

Иван Татарчев се яви около мен, защото неговите партийни другари си го

изгониха и той стана адвокат. И после се появи покрай моите юристи.
Приятелката му Лили, лека й пръст, започна да се вижда с Валя на някакви
женски партита. И после и той вкъщи.

На стария Сашо Сталийски преди години съм му дал кола да се прибере от

Пампорово в Чепеларе. Военен министър беше по едно време, лека му пръст.
Обажда ми се да се видим и вика:
- Говоря му, говоря му на Татарчев: Оправи момчето. Ма като чуе
Живков!... И аз съм същият!
179
 Викам:
- Абе не бъркайте името, тука става дума за мене!...
В Копенхаген отива парламентарна делегация. Води я Юнал Лютви.
Александър Сталийски и още двама-трима депутати. На тръгване от София
тука славистката група изпровожда Сашо Сталийски горе-долу от кръчмата!
В Дания Светла Сербезова е посланик. Бойко Гюров е там.
Слизат от самолета нашите и питат: Къде е Бойко?
А Бойко не иска да ги види изобщо. Стар комунист, от трънски род. Баща
му е бай Стоян Гюров, председател на профсъюзите, преди това беше
заместник-министър на вътрешните работи, беше и посланик в Москва. Най-
дълго стоя посланик бай Стоян, защото, ако го бяха върнали, китайският
представител трябваше да стане доайен на посланиците в Москва. И си стои
бай Стоян там.
Кацат те в Копенхаген, а Бойко не ще да чуе за тях. Той е първи съветник
там! Светла се хвана за главата, защото знае какво може да стане. От немай-
къде Бойко отива, срещат се. Каква е програмата? Утре, първо - посещение
на парламента, от парламента ще се види „Тиволи“, много е известен в
Копенхаген. След това да се отиде в „Туборг“. Сашо Сталийски гледа
програмата и вика:
- Бойко, тия първите двете без нас! Ние с тебе отиваме направо в „Туборг“!
Което и става. От „Туборг“ отиват на обяд, а от обяд-у Бойко! Където
започва веселбата!
Накрая Сталийски вика: Късно става, къде ще ходя сега по хотели, има ли
къде да спя тука! Има. А Анчето, дъщеричката на Бойко, е на три-четири
години тогава. През нощта Сашо станал да отиде до тоалетната, та се изпикал
на Анчето в креватчето...
В Копенхаген Александър Сталийски вика Бойко и го пита:
- Абе тука кои гласуваха за нас?
А Бойко като първи съветник отговаря за изборите. И знае кой за кого е
гласувал. Само представителят на „Балкан“ е пуснал синята бюлетина.
Казва на Сашо:
- Има тука един гад, един комунист е останал!
- Кой, бе, кой!
Бойко казва името, Сашо си го записва. И дето се казва - още не се върнали
в България, и онзи, който е гласувал за тях, са го отзовали... Класика!
Аз не знаех, че Иван Татарчев ще вземе същата позиция като мен за
изпращането на нашите бойци в Ирак. И в пресклуб „България“ седяхме един
до друг. Поздравихме се, разбира се, тогава бяхме врагове, ако може да се
говори за врагове! Но бяхме от двете страни: аз зад решетките, още бях
подсъдим, а той - главен прокурор.

180
 Тогава той каза, че в качеството си на юрист при първия паднал наш войник
в Ирак ще заведе дело за престъпление срещу човечеството срещу нашите,
които са изпратили войниците там! Заедно бяхме в една пресконференция, с
еднаква позиция да не се изпращат войниците там! Той - главен прокурор, аз
- главен следствен...
После, има и друго. Направиха преврат в една африканска държава.
Генерала, член на МОК, го хвърлиха в затвора. МОК го изключи. Последва
нов преврат, генералът се върна на власт и МОК отново гласува и го избра.
В устава пише, че ако на две сесии не присъстваш, членството ти се
прекратява. Самаранч не допусна това за мен. Аз пропуснах освен сесии и
Олимпийски игри. 11е ходих в Барселона, не ходих в Лилехамер, в Норвегия.
Самаранч прати емисар в България. Два пъти идва Франсоа Карар,
генералният секретар на МОК. Иван Татарчев не го прие, като каза: Този не
ми е на нивото!
Аз казах: Естествено, че не му е на нивото! Защото той е швейцарски юрист
и е бил главен прокурор на военните сили на Швейцария! Как ще му е на
нивото.
И не го прие!
Но това не попречи на Татарчев, като го подгониха неговите, да дойде на
гости в къщата ми. Дойде и на рождения ми ден, което потресе
демократичната общност у нас!
Но моят рожден ден може да се сравни само с рождените дни на Сталин
навремето. Когато цялото прогресивно Отечество отиваше да го поздрави -
подаръци, делегации, хора...
Джовани, моето крило, е при Богдана Карадочева и там става дума за
посрещането на Новата година - първата след преврата. Аз вече бях
предложил пак да се съберем вкъщи. Тодор Живков го бяха подгонили вече,
започваха обиските.
И у Карадочеви Джовани казва:
- Батето предлага пак у тях!
Майка им на Карадочеви реагира:
- Ах! Как! Там, при тези комунисти!
На което Джовани й казва:
- Комунисти ли! Какви комунисти! Синът на Батето се казва Тодор Славков.
А твоят внук се казва Лъчезар Аврамов!
Не се събрахме в този състав...
В Москва ходехме често на вилата на министъра на вътрешните работи -
Сергей Шчолоков. Преди това той беше секретар но международните
въпроси на ЦК на ВЛКСМ (Всесъюзен ленински комунистически съюз на
младежта - бел. ред.). Много приятно копеле.

181
 Когато Брежнев си отиде и станаха скандалите с неговата дъщеря,
министърът на вътрешните работи се самоуби.
Аркадий Ваксберг не излизаше от къщата и от дачата на нашия Сергей. И
когато Шчолоков се самоуби, Ваксберг написа една гнусотия. „Дача от зъб
на мамут“.
Прави алюзия с това, че затворените в ГУЛаг ядели месо от мамут, а в
дачите са живели по гръб!
Истината е, че Аркадий Ваксберг не излизаше от къщата на министъра!
Павел Писарев го беше осиновил този Ваксберг. Тука се беше пришил към
нас. Правеше документални сценарии в прослава на строя - позлатихме го!
„Дача из бивни мамута“, това написа Ваксберг!
Рожба на перестройката!

Комитет за технически прогрес

Живков обръщаше специално внимание на - да го наречем -науката и

техническия прогрес. Комитет за технически прогрес, имаше такъв отдел в
ЦК.
Къде изпратихме такива специалисти? В Япония, в Германия -официално
да крадат опит. И се справиха.
Тогава взехме да правим в България автомобилите „Рено“. Оказа се, че
нямаме този потенциал да направим завод и да изнасяме автомобили. А само
сглобявахме колите, монтажът се вършеше тука. В Ловеч се сглобяваше
„Москвич“, в Пловдив - „Рено“. Не можахме да стигнем докрай в
международното разпределение на труда. Във Варна започнахме да правим
вътрешни двигатели, в Пловдив - пишещи машини. Много материал, много
суровина изисква това.
Тано Цолов, когато отговаряше за икономиката, беше решил да
произвеждаме малолитражните трактори. Той фактически закри
производството на балканчетата. Защото нямаше прираст в продажбите -
неперспективно. 120 хиляди малки трактора искаше да произвеждаме, по
италиански лиценз. Започнаха преговори с италианците. Те казаха: Ето ви
линията, ще ви дадем всичко, произвеждайте, колкото можете. Но откъде ще
вземете стоманата? Откъде ще вземете гуми? И се оказа, че не е въпросът да
купиш линията...
Най-сериозната идея за участие в международното разпределение на труда
беше заводът в Радомир. Защото това беше завод за производство на заводи.
Оказа се, че някои от производствените машини имаха по един аналог в
Европа. После японците купиха от тука машинариите.
Най-големият дефект сега е това, че няма централно планиране.

182
 Банковото ни дело, това, което е най-голямата беда на световната
икономика, прави пари от пари. А не пари - стока - пари прим! Това разби
всичко...
Но весело живеем сега, жизнь хорошая и жить хорошо!

Джагаров след преврата

След преврата поетът и член на Държавния съвет Георги Джагаров
публично се отказа от партията, изметна се, а после се вметна отново. Но
късно.
Джагара един ден си направи устата, взе да дава отбой. Казах това на
Живков, но той вика: Не ме занимавай, нефела работа!
И Ангел Балевски, лека му пръст, направи нещо подобно.
После Светлин Русев във всяко свое изказване се отказваше от партията.
Да върне киносалона, където му е изложбената зала и където сега живее -
защо не го върне? Това беше киносалонът на ЦК, първият, където другарите
ходеха да гледат филми. Отказа се от партията, да се откаже и от киносалона.
Да го върне!
Мен дотам са ме озлобили, че няма да се откажа от Комунистическата
партия никога! И ще си издигна паметник като на Комунистическия
интернационал!...
Но зависи кой къде е расъл...
А Живков очакваше смяната си. Но не по този просташки начин.
Водени са разговори с него в този план - как да стане, какво да стане.
Без тази простащина с развенчаването на култа към личността както в
Съветския съюз. Говоря за практиката след Девети - Вълко Червенков си
отива. Изгонен, но си отива тихомълком. Антон Югов също. Само Трайчо
Костов е осъден, но това е в друг период. Установяване на народната власт,
още „Звено“ има, друга е политическата система.
Това, което стана у нас, не е никакъв преврат.
Така става, когато се износва едно поколение и на хората им писва - едно и
също, едно и също, махаш този, който е олицетворението на това, и казваш:
Не е това, а онова!
И това го направи една партийка, която аз не одобрявам - защото тя нито е
демократична, нито ретроградна. А е просто наложена.
Кой каза, че Живков го свалят? Никой. Просто казваха, че той си е подал
оставката. И я приеха с благодарности.
След което го изключиха и от партията.
Хайде - Живков, разбирам. Той олицетворява този мракобеснически
период!

183
 Но след това питах много хора: Защо изключихте от партията и Трендафил
Мартински? Който беше председател на БСФС! Една кротка, блага душа.
Лежал е в македонски затвор, тогава като млад идиот, за тази кауза. Него
защо го изключихте? И него го изключиха! Нямаше отговор...
Генерал Христо Русков ми е казвал, че при него са идвали пет-шест души,
чавдарци, да се отказват от Живков. И той ги пита:
- Ако не беше той, вие къде сте?
Защо? Защо и те да се отказват!? От какво?
Бях в Австралия, когато научих за промените в България и за свалянето на
Живков.
От там - кацам в Белгия, защото бях поканен за 80-годишнината на Раул
Муле, председател на техния Олимпийски комитет. И като отивам в салона,
Самаранч ме дръпна в една зала настрана и честването закъсня с около
половин час.
Самаранч ме дърпаше да остана. Да остана там. Вика: Виж какво става в
България, в Румъния!
А аз знам какво става, знам кой, какво и що!
Макар да не допусках, че ще произтече такава свинщина! Не допусках!
Критичните точки бяха Германия - Стената, и Румъния - революцията.
Съветският съюз - те си го бяха направили безкръвно: перестройка и не
знам си какво.
Когато ме пуснаха да изляза от България за конгреса на МОК през 1994
година - тогава аз четири години не пътувах никъде - и там един от
журналистите от вече разпадналия се Съветски съюз ме попита какво мисля
за Михаил Горбачов (Михаил Горбачов (2 март 1931) - генерален секретар
на ЦК на КПСС от 1985 до 1991 г., пръв и единствен президент на СССР.
Горбачов налага реформи в СССР и в Източна Европа, станали популярни
по целия свят като гласността и перестройката. Твърдолинейните
противници на промените организират преврат срещу Горбачов, известен
като Августовски пуч (19-21 август 1991). Това дава повод КПСС да бъде
обявена извън закона. На 25 декември 1991 г. Горбачов подава оставка, а
Съюзът на съветските социалистически републики е разпуснат - бел. ред.),
аз казах:
- Какво мога да мисля за този комсомолски пън от Ставропол!
После вестниците препечатаха интервюто почти във всичките републики.
Което си беше една точна характеристика на явлението! Гласност и
перестройка!
И продължават да го носят на ръце - бита карта отвсякъде!
Самаранч ме убеждаваше да остана там, да не се връщам в България.
Защото има такъв случай с Емзали, министър-председателя на Тунис.

184
 Президентът решава да му отреже главата и подготвя държавен преврат, за
да се свали правителството. Но началникът на генералния щаб, който е много
верен на Емзали, отива и му казва. Приготвил съм ти самолет, казва. А
военното летище е на границата с Алжир. Закарват го дотам и Емзали пеша
е минал една планина. Сам. Посрещат го оттатък като брат, от там отива в
Париж и там си живее. По едно време му предложиха да се върне в страната,
като подпише, че няма да се занимава с политическа дейност, но той отказа.
Така че има случай на емигрант, който си е член на МОК. Но той е от
пожизнените, в организацията е още отпреди 1956 година. Тогава така е било
- станеш ли член на МОК, си докрай. Така е създадена организацията и то е
записано в принципа - самоизбираща се. Което беше нарушено под натиска
на американците, разбира се.
Когато Самаранч ми предложи да остана, аз се върнах тук, в затвора.
Отдавна знаех какво ще стане. И че ще я има тази промяна. Съветският съюз
вече беше поел, знаеше се какво ще се случи.
Но аз се излъгах за шаха в Иран, че няма да падне от власт. Там се излъгах.
И тука се излъгах за нас.
Че ще стане нещо - ще стане, ясно е. Но по този варварски начин и от тези,
които до вчера са ми яли от ръката и са чакали да им се усмихна - това не го
очаквах!
Пак се връщаме на въпроса за дисидентството. Русенският комитет не са
никакви дисиденти. Ние сме пускали много по-смели неща по телевизията,
без да се афишираме като комитет, не сме се считали за дисиденти в този
плакатен вид.
И не допусках, че това ще стане.
Хайде, мен ме остави, тегли ми шута!
За Живков става дума. Неговите хора да му предявят обвинения - и за
помощите, и за всичко.
И Луканов, дето ми изигра този цирк - как на тях с Петър Младенов им било
неудобно да слушат Живков как ме плюе... И щели да ме върнат в
телевизията, ама засега да не напускам страната...
Това какво е - политически цинизъм, късогледство или пълна
самоувереност?
Липса на историческо мислене. Или на познание, по-скоро. Липса на
историцизъм. Не съм ги щудирал тези неща, но когато те удари горният праг
в главата, виждаш и долния.

Моята цел беше да стана инженер

Моята цел беше да стана инженер. Майка ми искаше да стана лекар, но аз

казах, че ще съм инженер.
185
 Случайно отидох в журналистиката. Не ми е било цел.
После така стана, че се ожених за Людмила и отидох в Англия. Видях какво
е телевизия, и това ми стана идея фикс! Десет години - това ме направи човек,
личност. Какво аз съм направил за телевизията, това е отделна работа. И
много съмнителна тема... Да не я повдигаме!
И накрая - съвсем честно - аз се чувствах напълно отегчен. Нямах никаква
нова идея. Нямах и жарта. Бях един 40-годишен старец...
И нямах представа, какво да правя. Защото щях да отида и да кажа:
- Тате, искам да...
И хайде, животът пак така се стресе - умря Мила, стана скандалът с Янчо.
Бяхме им дошли до гуша на управляващите. Не че ние не бяхме
управляващите... Имахме телевизия, но не знаехме как да я използваме и да
обявим, че ние сме управляващите! Никой не знаеше кои сме ние.
И тогава дойде другото голямо - Олимпийски игри! Гигантска работа!
Всеобемна!
И сега е третата ми идея, която така много тлее, защото още я няма искрата,
за да се разгори. Защото я няма държавата. Научноизследователски институт
на спорта и музей на спорта. Двете сгради на партиите покойници са готови
за тази цел! Никой не ми вярваше, че са покойници тогава, когато го обявих!
Смееха ми се.

Аз съм я казвал моята епитафия

Аз съм я казвал моята епитафия, те я публикуваха няколко пъти. „Всеки на
гърба с кръста си по житейската Голгота, а аз – на гърба на тъста си!“
За което Любо Левчев каза:
- Талантливо е, но е пошло!
Викам:
- Не е талантливо, ама е истина!
Има един хубав виц, който Сашо Бешков донесе.
За шопа, дето баща му го изпраща в града и му заръчва:
- Докато не станеш майстор - акъл няма да даваш, щото бели ще направиш.
Второ - с неща, дето се не виждат и не знаеш, да не се захващаш.
- Какво е това бе, тате?
- Политиката и електриката. И, трето - ако до трийсет не се наебеш, до
четирийсет не се напиеш и наядеш, а до петдесет не се изпружиш да умреш
- да те е срам от хората!
Та всяко нещо с времето си... Да те е срам от хората!

186
 Моят съученик, Философа, се оказа много прав.
Моят съученик, Философа, се оказа много прав.
Той изведе формулата, че ако има под 50 милиона население, не трябва да
им се позволява да правят държави. Защото веднага искат армия, полиция,
външна политика, независимост и така нататък. Под 50 милиона - чертата и
ООН забранява това нещо!
И, второ - за развитието на обществено-политическите отношения. След
комунизма, тези всичките отживели или в момента живени формации, ще
дойде космонизмът. Защото, рано или късно, Земята ще си отиде. И колко е
бил прав тогава - космонизмът!
Животът на Философа беше подчинен само на условности. Например - не
може да слезе от трамвая или тролейбуса, ако не е най-малко четвърти. Тоест
първи, втори или трети не може да слезе, пети, шести може.
И един път някакъв войник, избягал от казармата, преследва в тролейбуса
гаджето си, а е откраднал и пистолет. Тя е в тролея с другия, става истински
триъгълник. Войникът вади пистолета да го стреля, но гръмва във въздуха.
Тълпата хуква да бяга. А Философът бил на вратата. Те го бутат да слиза, той
не слиза, не е четвърти!
Друго - като види портрет на Ленин - пу, пу, пу, три пъти плюе. Портрет на
Сталин - пу, пу, пу - пет пъти. На Георги Димитров - пу, пу, пу... И след това
започва да говори.
Веднъж пристига Хрушчов в България.
И там, където е сега сградата на художниците, на улица „Шипка“, беше
едно игрище на университета, червено на цвят - ходехме там да ритаме,
баскетбол и волейбол играехме. И той ходил там да рита топка с гуменки.
Иначе облечен като за университета. Тръгва след мача, а гуменките си ги
сложил така, на врата. Отива на „Царя“. И вика: Гледам кортежа и едни,
които наблюдават зорко, веднага разбрах какви са. Бърка дълбоко в
джобовете, те се хвърлят върху него, той вади ръцете и започва да
ръкопляска. Обаче го дърпат и го водят да го регистрират в милицията. А там
- вика -портретът на този, портретът на онзи, пу, пу, пу, пу, пу, пу... те ме
прекъсват, не мога да си преброя тиковете!
Та този човек измисли теорията за космонизма! Пешо Счота!

Ние покварихме българския народ

Казал съм го - ние покварихме българския народ. И съм го казал, влизайки
в противоречие с доктрината, че ще правиш само това! Ние казахме на
народа, че не е необходимо...

187
 Пак давам примера с филма „Аз, Клавдий“. Едно е да четеш „Фашизмът“
на този недорасъл философ, друго е да гледаш литература! Друго е. И да
насаждаш имперско самочувствие.
„Цивилизацията“ на Кенет Кларк, „Студио X“, елитни криминални филми.
После - аз ги пуснах да пътуват навсякъде моите хора. Не се върна само
един. Той работеше в редакция „Лъч“, от Шесто управление беше. Върна се
сам след време, даже го съдиха нещо. Но иначе не, за какво да бягат.
Единствено Владо Костов избяга.
Румяна Узунова (Румяна Узунова (18 април 1936 - 16 септември 1995) -
завършва инженерство и българска филология, работи като преподавател
и журналист в различни издания. Автор е на книгата „Павел Вежинов -
критически очерк". През 1980 г. емигрира в Париж, а от 1982 г. започва
работа в Мюнхен, където в българската редакция на радио „Свободна
Европа" остава до смъртта си - бел. ред.), лека й пръст, не работеше при
нас, а нещо в Съюза на писателите. Ергенувахме заедно, по морето бяхме с
нея. Аз бях близък с една нейна първа приятелка, която работеше в
„Балкантон“.
Румяна после успя и тя да напише нещо против мен. Във връзка с оръжието
има нещо гнило - не може да не се е занимавал с тази работа Славков!
Да плачеш и да се съжаляваш...
Както казват индийците: Другите да плачат, ако има за какво, ти - не!
Това на нас ни изяде главата. Че се подигравахме с всичко! В смисъл на
реакция, махленска реакция! Общо казано - като започнеш да спориш с
някого, и той вика: Добре, хайде сега ме удари и от другата страна! Такъв ни
е начинът на спор!
Четох, че един от големите английски военачалници никога не е правил
разбор на победите. А само на загубите!
Всички се състезаваха за моето сърце.
Всички, защото при мен много лесно минаваха нещата. Като имаше
решение, и толкова да има в него - както казваше Балевски: да има толкова
навитичко в него, - нещата ставаха. Но трябва да има нещо навитичко, иначе
как ще се развиеш?
Аз им бях взел страха на всичките. Защото бях Иван Славков. Повече не
трябва!
Не го говоря самохвално.
Но кои от всичките, които сега ги псуват, че са децата на червената
буржоазия и че са станали милионери, кои от тях станаха нещо?
Аз съм от Ючбунар, от кюмюра, не съм дете на червената буржоазия, обаче
се вклиних като нагрят нож в масло!

188
 С каквото съм се хванал сериозно - всичко е
пропаднало
С каквото съм се хванал сериозно - всичко е пропаднало! Много лоша ръка
имам!
Последното интервю с шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави го взех аз. След
това го свалиха!
В Йемен интервюирах министър-председателя и партийния лидер. Избиха
се помежду си, след това ги прилапа другият, Северен Йемен.
Хванах се с Боби Бец - умря.
Хванах се с Жоро Илиев - застреляха го.
С Илия Павлов се хванах - гръмнаха го.
Чано искаше да осинови сина ми - падна му самолетът. Аз щях да го направя
на драго сърце!
С Карамански - абсолютно същата история!
Това е прокоба някаква!
Където мина - кървава следа остава...
Винаги ме е вбесявало това - хората, които няма с какво да се занимават,
детайлно знаят ти къде си бил, какво си правил, какво си казал! Едва ли е за
хвалба всичкото това, което казвам, но винаги съм бил отгоре - отгоре или
встрани, по-скоро. Защото има такива хора - досадно подробни, освен това и
клюкари! И всичко знаят - откъде е майка ти, баща ти, с кое момиче си ходил
в десети клас. Селска работа!
Но като си дошъл в София, какво си променил в поведението, във
възпитанието?
Тука идва изречението - той напусна селото, но селото не го напусна него...
С Богомил Райнов и с Павел Вежинов бях много близък. Павел Вежинов
познаваше баща ми. И двамата са ми го казвали по един или друг повод - но
не вкупом или както казваше Христо Цачев, вкукум, - че те са градски деца.
И затова литературата им е градска. Възпитани сме в киното и затова пишем
в образи! А проза се пише много трудно. Поезия всеки може да напише,
добра или лоша.
Едно влюбване - и вече си готов да летиш и да лееш стихове, включително
с нотите!
Един от големите немски писатели беше казал: Във всеки човек има по един
разказ. С малко помощ, с усилие - излиза. А вторият? Няма го.
Тошо Велчев - Тато, беше първият културист в България. Той ни направи
нас и ние да бъдем като борци увлечени. И когато той се върна от плаването
си по корабите, аз помолих Павел Писарев да го назначи в телевизията. И
много сме говорили с него. Той е правел по два-три рейса с корабите, без да
слиза. И ми каза, че там е прочел Радичков. А това го отключва и започва да

189
пише. Това - казва - ме бутна да не падна в морето, а да попадна в тези
литературни въртопи. И стана много добър писател!

Ние, общо взето, живеем без планове

Ние, общо взето, живеем без планове. Не говоря за този, свише.
При мен така стана.
Ето - отидох да плувам с амбицията да стана най-добрият. Най-добрият не
съм станал, но все пак станах нещо в спорта. Националният отбор, майстор
на спорта и така нататък.
След това случайно влязох в журналистиката, случайно се ожених за
Людмила, не ми е било целта на живота това. И случайно попаднах в Лондон!
Видях какво е телевизия, и тогава си формулирах втората цел в живота!
Нищо общо с моите планове.
Но ясно формулирах една от моите цели - да стана телевизионщик! И
станах. Но имах вече тази възможност.
След което, като се чудех, случайно - ама никога не съм го мислил - отидох
в олимпизма!
Какво ще правиш утре?
Откъде да знам, че ще ме извика Лилов и ще ми каже, че дотука беше
телевизията! Не знаех.
Но като отидох в Олимпийския комитет, се оформи целта да
кандидатстваме за Зимни олимпийски игри в София.
Комитетът е десета глуха!
Генерала къде го пратиха - в Олимпийския комитет. Какво правеше
Олимпийският комитет? Нищо.
Ангел Солаков къде го пратиха, като го свалиха от МВР? В Комитета. И
пак нищо. Имаше един турнир по модерен петобой и колоездачната обиколка
на България. Иначе нищо!
А в България най-запозната с олимпийското движение беше Надежда
Лекарска.
Ами Алеята на Камбаните? Когато идваха делегациите, ние ги водехме там.
И се оказа, че от две-три държави няма камбани. И членовете на МОК
изпратиха камбани, защото се почувстваха засрамени, че техните
правителства не са направили това. Това е уникален паметник!
Писателските срещи бяха уникални.
Асамблеята „Знаме на мира“ също! „Единство, творчество, красота“, идеята
фикс на Людмила.
Било й е лесно, защото е дъщеря на Тодор Живков... Колко дъщери и синове
имаше на такива хора! Някой да си го запомнил с нещо? По целия свят, не
говоря само за тука.
190
 Ходихме с Лучано в Йордания
Ходихме с Лучано в Йордания. Беше и Богомил Бонев, председател на
конската федерация, който подписа договор със сестрата на краля - тя е
председател на тяхната федерация. Говориха си да купуват нашите коне.
Една сутрин аз съм слязъл рано, седя в лоби бара. И генералът дойде, пихме
кафе. После той тръгна да гледа конезаводите. И в това време слиза Краси
Димитров, журналистът, който беше съветник на Лучано.
- Къде е министърът? - пита.
- Няма го - казвам, - не е слязъл. Само генералът отиде да гледа конете. И
мен ме дърпаше домакинът да ходя да гледам камилите, защото аз проявявам
интерес към тях, но се разбрахме да не ходя без министъра. Не знам ти разбра
ли, но те ни подаряват две камили - на мен и на министъра по една. Та
помолих генерала да види какво ще става с тези камили...
И Краси веднага се задейства - да пръдне Лучано, той веднага пускаше
съобщение.
Тука веднага вестниците написаха, че са ни подарили камили.
Кацаме обратно - къде са ви камилите?
Казвам:
- Вие луди ли сте! Първо, те са малки. Второ, три години не могат да ги
отбият от майките. Трето, знаете ли колко ваксини им правят? Тука на едно
куче му правят по пет ваксини, докато му позволят да излиза и да се среща с
други...
Мина време и пак:
- Ама това с камилите истина ли е?
Викам:
- Защо да не е истина? Принц Чарлз може да има Камила вкъщи, а аз да не
мога да си имам моя камила...
Това си беше доста весела история...
Подареният „Ягуар“ на Лучано също беше ташак работа! Казах на
летището, че Лучано има рожден ден и аз ще му подаря кола - и край. Все ме
питат: Какво стана с „Ягуара“?
Кой съм аз, да подарявам коли!
Ще му подарявам аз „Ягуар“ на Лучано! Той нищо не ми е подарил.
Но Лучано например освободи в БСФС етажа, на който беше „Спорт тото“,
и го даде на БОК. Те се преместиха на Хиподрума. А преди крилото беше
ремонтирано от Неделчо Прошков, Ирена Кръстева го доусъвършенства и
БОК се нанесе на широко и на светло.
Лучано го заведох и в Гърция, представих го.

191
 Запознах го с Жак Роге, при Сеп Блатер го заведох. При Блатер беше много
весело. Срещата при Блатер в Цюрих беше окей, говорихме дълго, той ни
даде обяд. Оставаме двамата с Лучано в хотела, а имаме още два дни престой.
И го питам: Лучано, ти някаква друга работа имаш ли тука? Той вика: Не!
Викам:
- Дай да сменим билетите, с първия възможен самолет да се върнем, да
отидем във Велинград и да играем табла...
И се върнахме, разбира се, какво да правим там! Той беше доста впечатлен
от това и после дълго време го разправяше...
Във Венецуела го представих в министерството на спорта.
В Мексико го представих на топниво - на Мануел Васкес Раня, председател
все още на Световната асоциация на Олимпийските комитети. Човекът,
който управлява медиите в Мексико.
За два месеца Лучано го представих навсякъде.
Във Венецуела само Уго Санчес не ни прие - на най-високо ниво бяхме.
Просто защото ми е приятел и работим заедно. Иначе не става.
Още говорят за Лучано, че той е бил най-оправният спортен министър.
С Лучано се сприятелихме.
Човек, след като завърши основното си образование, трудно прави
стабилни приятелства. Освен такива нестабилни бракове, които прави по
принуда. Даже не знам дали с децата си се сприятелява.
Човек просто участва в развитието на тези обществено-политически или по-
скоро обществено-сексуални отношения, които влизат в норми, диктувани
от други.
Свястно копеле излезе Лучано. И никак не съжалявам, че тогава проявих
воля за неговата кандидатура. Така му се е стекъл животът. Бил е шофьор и
на Георги Боков в „София прес“, такси е карал.

Научавам, че е тука Рудолфо Пейков

Научавам, че е тука Рудолфо Пейков, синът на скулптора Асен Пейков.
Венко Коцев ми се обади да го взема в моята кола. Тогава беше фестивалът
в Габрово, а те са от Севлиевския край.
Качвам го в колата, говорим си, той ми се оплаква от Любо Левчев, че нещо
бил пречка между него и Людмила. Аз го слушам какво говори...
Отидохме, седнахме, обядвахме, той пак ми се оплаква нещо.
Викам:
- Добре, бе, там мога да уредя нещо с Людмила, да се срещнете...
-Как?
- Ами тя ми е жена!
- Мама ви да еба, копелета!
192
 Ставаше дума за най-близкото обкръжение около нея. Кой знае какъв образ
са й създавали!
Аз казвам само за един случай.

Отидох при сестра ми веднъж с влак до Полша

Отидох при сестра ми веднъж с влак до Полша. И във влака се запознах с
един български градинар, за Унгария отиваше. Сприятелихме се, дълго
пътуване. И той ми казва: Като се връщаш, обади ми се, ще те посрещна на
гарата, ще ти дам нещо.
Обаждам му се аз от Полша, че си тръгвам. На гарата на Будапеща той ме
чака и вика: Слизай. Аз слизам от вагона, а той ме връща: Не, не, вземи си и
багажа, защото сега тука е Великден и нищо не работи. Вчера получих
телеграмата ти и нищо не можах да купя. Ще ми останеш на гости три-четири
дни. Аз пък в Прага на гарата бях срещнал - заминаваха натам - Вера Ганчева
и Яна Маркова. Викат: Хайде прибирай си, защото Светла се е изнервила. Те
бяха в една компания... Останах при него.
Той имаше градина в края на Будапеща, до една руска казарма. И понеже
там руснаците ги мразят, та пушек се вдига, той е във великолепни
отношения с казармата. Отпадъците от кухнята му ги дават на него. Така
освен цветя и зеленчуци гледа и свине с руската храна. И после ги продава
на военните - затворен кръг. Като отгледа зеленчука - сади гербери, защото
те вървят много през есента. Пари много, а освен това беше спечелил и от
тотото. Имаше страхотен мотоциклет беемве, тогава колите не бяха на мода.
Три-четири дни обикаляхме по сладкарници, а той все вика: Сега ще видиш,
една тука имам! Идва сервитьорката, той я щипне по гъза - демек гледай!
Разделихме се накрая и той ми даде една бала ковьорчета за над печка и за
стена, които бяха конфискувани на митницата, разбира се. Той е от
Поликраище и за една сватба трябваха. Но митничарят, като ги видя, каза:
Това има търговски характер. Викам:
- Ти би ли си купил такова? Ако ти подаря, ще го вземеш ли?
Казва:
-Не!
Конфискуваха ковьорчетата!
Изпрати за Трайчо една вратовръзка, даде ми и пратка за майка му на
Трайчо, която му е била любовницата в България. И написа пред мен в
сладкарницата писмо до жената: „И ти изпращам по Банката теле.салам -
1,820 кг“. И го пише не от страх, че аз ще си отрежа парче и ще го хапна, а
просто толкова тежи саламът. Та пренесох през границата вратовръзка и
теле.салам!

193
 Сетих се, че една нощ в телевизията с Тома Томов озвучаваме един от
филмите му за Америка. Беше петък срещу събота..
Някъде към пет часа сутринта аз си тръгвам и карам по Княжевското шосе
към Бояна. Никой няма на пътя, вече се развиделя-ва. Далече пред мен, на
300-400 метра, вървят две коли една след друга. Светофарът на Павлово
светна червено, първата кола спря, а втората веднага се натресе в нея. Отпред
беше волга, а отзад - запорожец! Не повярвах на очите си! Пристигам аз –
единствената кола на пътя - и какво виждам? Волгата озъбена отзад, макар
че те бяха здрави като танкове, а на запорожеца нищо му няма! До
шофьорското място в зазката има една жена с разбита глава и припаднала.
Отзад седи едно момиче, което вика:
- Права беше мама, ти не можеш да караш!
Шофьорите взеха да се разправят. Аз измъкнах жената, взех детето и право
в „Пирогов“ - окървавиха ми колата, записаха ми номерата и имената в
болницата, но както и да е. Викаха ме после като свидетел в съда - единствен!
- и ме питаха как е станало? Откъде да знам как е станало! Очевидно задният
шофьор е бил много неопитен...
Минаха много години и аз започнах да строя моя замък в Черноморец. А
там в района има кариери, вадят страхотни камъни. Тръгваме за риба и
решаваме да минем през кариерите. Там излиза началникът на стола и вика:
- Еее, колко време мина, а все не мога да ви намеря да ви благодаря!
Викам:
- Ти пък за какво?
Оказа се, че това е шофьорът на запорожеца!
Ние бяхме две коли хора.
- Тръгнали сме на риболов!
- Няма никакъв риболов!
И се разпореди - като извадиха едни кюфтета, едни меса, пропадна ни
риболовът!
Та затова добро не прави!

Маргарита Михнева имаше един любовник австриец

Маргарита Михнева имаше един любовник австриец. От който тя успя да
цапардоса един апартамент на „Оборище“. Взе и другия апартамент - срещу
Народното събрание, откъдето изгони Андрей Райчев. Но не пропуска да
каже, че най-богатата жена в България е Жени Живкова! И Людмила
Живкова, която 150-180 милиона долара била - не баш присвоила, но
заделила. От тези, които тогава се търсеха по Програмата за чуждестранно
изкуство - да се види, настояваше, къде са отишли. И говори това с тон, като
че ли Людмила ги е изяла!
194
 Влизам в сладкарницата на хотел „София“ и виждам - Марга Михнева седи
с някакъв човек в кафенето. Здравей - здрасти, да се запознаете - запознаваме
се. Тя му казва на австриеца кой съм. А той е много богат човек, доста високо
в йерархията на неговата фирма - със стъклопласти се занимаваха. Имаше
рецесия в техния бранш и те търсят къде да разширяват производството.
Научил, че в България има място, и дошъл. Видял на Гара Искър халето,
което Огнян Дойнов направи за производство на пластмаси. Всички
кафенета в България имаха маси и столове, произведени там. Има и още едно
хале с всичките условия, но празно, необорудвано. Австриецът ги е обиколил
и предлага да започнат производство в България. Неговата компания има 70-
80 завода по света, правеха кабини за рейсове, готови модули за бани. Хваща
се на въдицата и тръгва по стълбата на нещастието тука!
Отиват при завеждащия направлението, оня го приема и му казва:
- А, готова работа, дай 50 хиляди долара и всичко е наред до един месец!
Той ги дава.
След един месец отива в същия кабинет, а там седи друг човек:
- Какво, не са ви свършили работата ли, аз ще оправя нещата!
Той пак плаща.
И така, една година шари пари, защото става дума за нещо много сериозно.
Накрая попаднал в ръцете на Елена Вълчева, която имаше някаква фирма в
Австрия. Която според неговия разказ му казала:
- Ама, разбира се, че ще станат нещата. Половин милион долара! Защото
баща ми ще ви каже от коя банка да вземете кредита! И двайсет на сто от
акциите ще добавите!
При което австриецът казал:
- Кредит не искаме, ние пари си имаме!
- Ааа - казала тя - без кредит няма да стане!
Разказва ми го това, скубе си косите, а аз се смея. Вярвам му -може да е
казал малко отгоре, малко отдолу...
И съвсем откровено човекът ме пита:
- Може ли да се видя с Тодор Живков?
Защо да не се види - Тодор Живков под домашен арест, аз вися - нито
оправдан, нито осъден. Викам:
- Може, разбира се.
- Кога и къде? - вика.
Казвам му:
- Дай 50 хиляди долара - и тръгваме веднага!
Умря от смях!
А до вратата на „София“ имаше „Кореком“. Казвам му: Вземи една бутилка,
една кутия бонбони и тръгваме.

195
 Отиваме и той разказва цялата тази история на Живков. Тодор Живков се
смее и му казва:
- Ех, момче, момче! Това е животът! И при нас на някои така им се лепкаше
по ръцете! Но имаше комсомолска, партийна и профсъюзна организация,
партиен и държавен контрол, тичаха един през друг да се гледат и никой не
пипаше!...
Та това беше историята на Марта Михнева с австриеца. Дето била
уволнявана три пъти от телевизията от Тодор Живков - ни я знаеше, ни я
познаваше! Даже не знам дали дойде с нас горе при него, да го види на живо.
При развода на тази моралистка Марга Михнева Върховният съд даде
детето на бащата. И предполагам, че тя дълбоко в себе си, колкото и да се
прави на майка, изобщо не е искала да го вижда. Да не й пречи на творческия
път. Пешо си строши гърба, изтри си подметките да го отгледа това дете, да
го направи Щефи Граф, но не можа...
Марга написа, че на мен не може да ми прости, защото не съм я поканил на
кръщенето на дъщеря й. Аз не съм я поканил на кръщенето на нейната
дъщеря! Аз съм им кум. На всички е ясно, че не кани кумът, кани майката.
Ама не тя е майката на детето, Пешо го отгледа. И Пешо ме покани с Валя, а
Валя кръсти момичето.
Назначих я в телевизията, като се ожениха с Пешо Михнев. В по-ново време
Марга написа, че Пешо Михнев е селянин! Като я взех на работа заради
Пешо, не беше селянин.
Какво нещо е моралът!

С кралят и кралицата на Швеция

Не помня от кои Олимпийски игри си тръгнахме по-рано с Валя. И в
самолета на първите два стола сме аз и жена ми, от другата страна - кралят и
кралицата на Швеция. Полетът беше 10-11 часа. Представихме се, дадох му
картичка. Оказа се, че той обича червено вино. Изпихме, общо взето,
червеното вино. И той казва:
- Аз скоро ще идвам във вашата страна на официално посещение, ще се
видим!
И като дойде в България, получих покана за приема в „Шератон“. Той доста
закъсня - не знам защо. И като влезе, много ми се зарадва, обменихме
приказки. Как си, що си? - от този сорт. Ръкувах се с кралицата, хванах й
ръката, наведох се. Първият коментар на Сашо Диков веднага след това
беше: Ето го, не й целуна ръката! Но му направили забележка и той се
извини. Чак тогава е разбрал, че не се целува ръка! И аз му казах: Не се лижат
ръце, само маркираш уважение! Пък все едно на мъж или на жена! Видях как
целуват ръка на шаха...
196
 Сложиха ни на приема на различни маси, за да бъдат интересни
разговорите. Началото от седем, той дойде в осем, а аз в десет вече си имах
друг ангажимент и си тръгнах с жена ми. След това, като взели да пият кафе
и да пушат пури, кралят ме е търсил! Но от протокола му казали:
- Сори, но той не закъснява!
Бяха направили някакъв спектакъл на „Позитано“ 20 по сценарий на моя
приятел Мире. Аз отидох и взех два реда билети. Защото с Мирето играехме
карти, а дъщеря му се ожени за един грък. Както и да е!
Но Жан Виденов (Жан Виденов (22 март 1959)- ръководител на
Българската социалистическа партия от декември 1991 до декември 1996
г., министър-председател на България (1995— 1997) - бел. ред.) закъснява и
не започва спектакълът, а то е премиера. Изчаках 15-20 минути, в салона
няма човек, който да не ме познава, станах, вдигнах половината от тези, с
които бях отишъл, и на всеослушание казах:
- Аз съм дошъл тука на премиера, а не за премиера!
Казах го да се чуе и си излязох! Та беше весело...
Божидар Божилов е в основата - не знам кои са били другите, това вече ми
е разказано през ръка, - като си направили гаврата в станцията на
работниците от изкуството и културата „Орбис“ в Боровец. Включили
радиоуредбата към радиоточките в станцията. „Важно съобщение, всички
комунисти да се явят веднага за раздаване на оръжие! Югославия е
нападнала България!“ И организаторите на тази груба шега започват от човек
на човек:
- Ти няма ли да тръгнеш с нас?
- Е, какъв комунист съм аз, бе?
Бая голям скандал стана.
Това е приложен, армейски хумор - да ти напълнят обувките с вакса
сутринта преди тревогата. И да рипнеш у говната.

Юлски месец, жега.

Юлски месец, жега.
И в жегата, към 2 часа някъде, по улицата срещу мен се задава един с
куфарче. Като ме видя - фиут, като с жироскоп, право към мене. Вика:
- Другарю Славков, отдавна искам да се свържа с вас.
Оказа се учител графоман, предложи нещо да се снима по телевизията.
Казва:
- Вие не ме познавате, не знаете за мен...
Викам:
- Как да не ви познавам! Вие сте Недялко Григоров.
Той се опули! Определих му ден и час да дойде.
Дойде брадясал, един съвсем изпосталял. Вика:
197
 - Три дни мисля откъде може да ме познавате! Аз съм бил учител на този,
ватерполист. Бил съм в това училище - те ли са ви говорили за мен?
А той просто си беше написал името на куфарчето! На лентичка.
Това са от тези попадения, които се случват... Така и не му обясних.

С Боби Бец бяхме скарани.

С въпросния Боби Бец бяхме скарани. Защото беше направил един донос
срещу Чано, Димитър Попов, който падна със самолет и загина. Чано
правеше лично отчетите за търговските сделки и за всичко пред Григор
Шопов. Той направи собствена фирма, нае един счетоводител - Георги
Сергиев, регистрира я, имаше вече немско поданство, защото толкова години
там е работил. Григор Шопов ми показа един донос от Боби Бец. Че Чано и
аз изнасяме монети, за да правим търговия. А Чано оперираше с милиони.
Даже не мога да си го представя как от тука пълни един джоб с монети, отива
там и продава монети зад ъгъла, а аз му помагам!
Чано регистрира фирмата точно преди Нова година. Пуснал е картичките
за Нова година и те дойдоха, след като той падна със самолета... Чано е един
от хората, от когото получих писмо от умрял!

Георги Стойчев се пропи жестоко накрая. Отиде си от

всичко!
Георги Стойчев се пропи жестоко накрая. Отиде си от всичко!
Течи умря от пълен блокаж на мозъчната кора... Военната болница е пълна
с негови графики. Той ходеше там, когато изостряше отношенията си с жена
или в Съюза на художниците. Отиваше Течи в болницата и лягаше за три-
четири дни - до една седмица. Накрая беше в пълна кома.
Както и Огнян Фунев.
И Коко Ексеров. Той легна болен от панкреас, но си отиде от инфаркт.
Харалампи Трайков - Бушо, се преби с колата си близо до Икономическия
техникум. Имаше мост на „Раковска“ и улицата тогава пресичаше реката.
Това става призори. Той слиза от техникума на долу, но много бавно, с три
гаджета вътре, аз ги познавам и трите. Говорили са си, смеели са се.
Автомобилът се чукнал в бордюра, качил се на тротоара и се удря в дърво.
Обаче Бушо залитнал напред и воланът му чупи ребро, а реброто къса
аортата. И умира намясто.
Васил Цонев (Васил Цонев (1925-2002) - журналист, писател и сценарист.
Автор е на хумористични разкази и фейлетони, сътрудничи на периодичния

198
печат, радиото, телевизията и кинематографията. Пише сценарии за
радиопиеси, анимационни и игрални филми, сред които „Недовършеният"
(1960), „Цирк" (1962), „Малкият и големият" (1970), „Баща ми,
бояджията" (1974), „Адиос, мучачос" (1977), „Чичо Кръстник" (1988).
Като актьор се изявява в четири игрални филма: „Джеси Джеймс срещу
Локум Шекеров" (1966), „Един снимачен ден" (1969), „Черешова градина"
(1979), „Карнавалът" (1990) - бел. ред.) наистина се разплака, бяхме само
двамата:
- Иване, длъжен си да ме извиниш, че те скарах с всичките ти приятели!
И кои останахме докрай с Васил Цонев, до леглото му? Христо Ганев,
Христо Цачев, Валери Петров и аз.
Когато Коста Цонев с цялата си наглост и бездарие, защото най-талантлив
от всичките като актьор беше Иван Австралиеца -големият брат, Васил също
беше артист, ми каза:
- Ти си длъжен да го гледаш!
Аз съм длъжен! А той не.
Васил си отиде от пълно изразходване на организма. Подагра, цироза,
всичко. Но при него последен си отиде Духът...
Слава Цеденбал умря от инфаркт, към 50-годишен беше. Но в него беше
страшното съчетание на азиатското и славянското. Майка му е рускиня,
Анастасия Ивановна. Гаулайтерът на Монголия. Всичко тя ръководеше!
А Юмжагийн Цеденбал настина се беше алкохолизирал много тежко. Беше
тука на един конгрес малко преди да почине. Пеко Таков отговаряше за него.
Всеки от политбюро отговаряше за някого от соцлагера.
Беше настанен в една резиденция. И след конгреса ме покани да вечерям с
него. Пеко Таков стана и си тръгна съвсем навреме. Аз бях взел Янчо с мен.
Нямаше никакво пиене, неговите хора много го наблюдаваха и го пазеха. Той
ме държа докъм 11 часа и тогава си тръгнахме с Янчо. На сутринта са го
изтървали очевидно, защото Пеко Таков отиде да го изпраща. Беше с по-
специален самолет, не от Монголия. И той се беше явил с два часа закъснение
на летището. Много приятен човек, но...
Един от съветските дипломати написа как се е напивал Тодор Живков на
приемите и са го изнасяли на ръце. И тука го препечатаха. А Живков не
пиеше.
Самия Брежнев много пъти съм го виждал, но не си спомням да пиеше. За
разлика от монголеца Цеденбал, който злоупотребяваше. Но монголската
водка „Архи“ е великолепна.
Ако наистина може да се говори за руски протекторат, това беше Монголия.
Но не за лошо. Там имаше над 1 милион съветски войници -да пазят
китайската граница. А каквото е построено в държавата - само руснаците

199
строяха. Те и сега правят филми от „Нешънъл Джиографик“ да показват
живота на помадите...
Всичко управляваше Анастасия Ивановна. Но те бяха лесни за управление
- милион и нещо беше цялата държава. Тя се занимаваше с културата и с
партийното строителство.
По линията на Съвета за икономическа взаимопомощ в Монголия отидоха
български инженери - да правят проучване и после да се изгради
ретранслаторната мрежа на страната. Отиват нашите с местните
организатори на първия обект, юртите се нареждат и лягат да спят. На
сутринта - само палатките на инженерите. Онези, номадите, си заминали по
пътя.
С монголците щяхме да строим съвместен завод за преработка на кожа.
Защото там овце много. И доколкото знам, всичко си остана на една фаза -
връзвайте колците и дерете кожата на открито...

Живеехме в един блок на улица „Оборище“.

Живеехме в един блок на улица „Оборище“. Там бяха Живко Живков,
Лъчезар Аврамов, Станко Тодоров.
Сега често пишат, че Лъчезар Аврамов е бил женен за Богдана Карадочева.
А за Богдана е женен синът му - Митко Аврамов.
В института, където беше Людмила, работата беше убийствена. Да си
седиш вкъщи, да работиш и един път в месеца да излизаш - това е ад. Ходеше
Мила, правеха обсъждания по темите.
Не знам при нея откъде тръгна началото на езотеризма. Всички говорят, че
Богомил е помогнал за това. И баща му – Николай Райнов, когото нарекоха
детски писател, защото е събирал приказки! А той е мислител, философ!
Както и Илия Бешков, не можеш да го наречеш художник - той е конгломерат
от всичко, което е изкуство и култура!
Оценките за стария Райнов са, че мистицизмът го е бутал напред, от там
Богомил е прихванал и той е насочил Людмила...
Истината е, че интересът някъде се събужда. Наистина тя много сериозно
се зае!
Много й повлияха на Людмила и семейство Рьорих, тя докара тук сина на
Николай Рьорих - Светослав, и съпругата му.
Когато Мила правеше сбирките вкъщи, започнаха да я разнасят -че била
поклонничка на това, на онова! Всичките тези слухове и обвинения за нея
излязоха от този кръг, който тя събираше. И Богомил го написа в
предпоследната си книга.
Тя беше толкова чист човек, колкото не може човек да си представи!
Мислеше, че всички хора са добронамерени. И тя се опитваше да им налива
200
в главата идеите за съвършенството на човека. Когато направи програмите
„Леонардо да Винчи“, „Рьорих“. Бяха планирани десетина наред - година на
това, година на друго. И то все на хора, които са надраснали времето си.
Не надраснали, а обемнали времето.
Но „не можеш да обхванеш необхватното“, е казал Кузма Прутков.
В книгата за Людмила Богомил Райнов пише и за мен нещо. С добро,
разбира се. Защото, когато жена ми взе да се увлича по източната философия,
искаше да пречисти всичките хора. И непрекъснато обясняваше - мисълта,
сърцето, идеята - на всеки. А деветдесет на сто от хората това не ги
интересува.
Всички обвиняваха Богомил, че той я е подтикнал към източното учение -
а това не е вярно! Защото, ако имаше такова нещо, и той щеше да се занимава
с това! Богомил просто знаеше много.
Един ден аз се обаждам на Богомил и му предлагам: Дай да пием по едно
кафе в „България“. Помолих го да говори с нея, да не пилее така енергията
си. Едно е аз да й го кажа, друго е такъв авторитет, като Богомил. Пък и това
не става с лекция за един час. Трябва просто да подхвърлиш идеята и ако има
семе - човек започва да се занимава.
Богомил фактически я насочи така трайно към изкуствата. Самият той беше
преподавател по естетика.
Ние сме ходили, няма да забравя, на много места при млади художници.
Единият от тях - Емил Стойчев, рисува сега в Париж. Той живееше в една
съборетина на „Алдомировска“. Отиваме с Богомил, Светлин Русев беше, аз
карам колата, и Людмила. Влязохме вътре - Емил ми го припомни това, - той
си наредил платната. Богомил само сумти. Избра десетина, бръкна се и му
даде пари. И вече си тръгваме и Емил казва:
- Ето, ние тука с шофьорчето ще ги пренесем!
Аз вече съм женен за Людмила, той не знае кой съм...
Но имаше око Богомил.
Аз подарих първите марки и монети на Богомил. След това той се юрна и
изкупи що имаше фалшификати - всичко изкупи. Но после направи истинска
колекция. Аз му подарих за около 100 хиляди долара ордени. Бях ги събирал
от-тук-оттам, подаръци ми правеха, защото аз пък правех услуги! Подарих
му ги, защото мислех, че той ще направи музей „Николай и Богомил
Райнови“. Не съм го разпитвал никога за това, дето му го пришиваха - как
той се е отказал от баща си! Но бях много близък с него. Изключителен
човек!
Имаше една близост между нас, едно разбиране. Както и с Павел Вежинов
беше. Това, което ги свързваше, е, че двамата са възпитани в киното,
софийски копелета! Можеш да го оцениш това, в киното възпитан! А не

201
„едно кравешко око ми беше телевизор“! Любо Левчев беше близък с
Людмила.
Той си имаше качествата, всичко. И е добър поет! Това не могат да му
вземат. Но и гой написа някои глупости самокритични. Което пак говори за
безхарактерност, извинявам се!
Аз да съм се извинил? Не.
Навремето не съм се извинил.
И в края на краищата - кой ти е виновен! Най-края на краищата! Защо си
правил добро! Аз не съм го правил дори от гузност. Не като Робин Худ - да
помагам на бедните.
Правил съм го по простата причина, че съм имал възможност, първо. И,
друго - на мен животът ми е дал толкова, че имам да връщам - да връщам, не
да преразпределям!
Да се правиш, че не знаеш какво е мотика, не е красиво...
Хубаво е да минеш през живота си обичан, нали!
Според мен обаче е по-хубаво да преминеш с лекота. С лекота и в охолство!
Това дава размах на мисълта!
Любо Левчев написа книгата „Мислете за мен като за огън“, написа и една
друга...
Само така я отворих. Защото тя щеше да бъде подхалимска за мен.
Докато на Богомил прочетох книгата.
С Богомил Райнов имахме много директен контакт, бих казал, на
общооценъчна основа към боклука. Богомил раздаваше категорични
присъди. Не беше словоохотлив, но режеше!
Най-тежката присъда на Богомил Райнов беше към Любо Левчев:
- Момче на очакваното поведение!
А те, двамата - Любо и Светлин Русев, бяха неотлъчно до Богомил. В което
няма нищо лошо. И предполагам, че от него са попили доста.

Людмила катастрофира много тежко на път за

летище София.
Людмила катастрофира много тежко на път за летище София.
Отивахме да изпратим баща й за Полша. Това беше през ноември, имаше
гъста мъгла.
Живков излезе по-рано, защото трябваше да мине през ЦК. След него и аз
тръгнах. Тя още не беше готова.
Казах й:
- Аз отивам, защото ти очевидно ще закъснееш!
Тя тръгва трета.
202
 И на път за летището стана катастрофата. (12-16 ноември 1973. Официално
посещение на Тодор Живков в Полша. При изпращането му по пътя към
летище София Людмила Живкова претърпява тежка автомобилна
катастрофа - бел. ред.)
Разминават се с камион панеловоз, много дълъг. Срещу тях излиза някакъв
военен с москвич, тръгнал да изпреварва камиона. Влиза в тяхното платно и
ги удря. Тежка катастрофа, а тя е била без колан, четяла е нещо.
Живков замина за Полша, тя не дойде на летището.
Аз отидох в телевизията, обадиха ми се и веднага тръгнах за „Пирогов“.
Друга интересна история има при катастрофата на Людмила.
Тя тръгна по-късно към летището, където трябваше да изпратим Живков,
защото е забравила едни дрехи за химическо чистене. Сложила ги в чанта и
се качила в колата.
След катастрофата Ленчето, жената, която гледаше децата, взима чантата,
с която Мила е била в колата, и с един от шофьорите отива при Ванга.
А Ванга й казва:
- Махай се, Лено, миришеш ми на смърт, на гроб ми миришеш.
Но Ленчето бута чантата в ръцете й. Ванга припада, дават й малко вода и я
свестяват. И тогава тя казва на Ленчето, че не е в главата страшното, а в
корема да гледат Людмила. Оказва се, че Мила има спукан бъбрек и започва
отравяне на организма, прави сепсис. Раната на главата е страшна, но от
бъбрека е щяла да си отиде.
Ленчето се връща и казва всичко това. Сега, може би лекарите са щели да
открият всичко това, но аз говоря за Ванга и за Ленчето.
Людмила дълго време беше в кома.
Живков прие много тежко катастрофата й. Защото Людмила беше на ръба.
Много скоро след катастрофата Людмила се метна да работи като смахната.
Което всъщност й беше в характера. Лекарите бяха й казали колко време да
не пътува със самолет и изобщо да не се подлага на резки движения, да не
кара по българските пътища.
А тя отиде даже в Мексико. И там получава някакъв припадък.
Една нощ към два часа ми звъни Кашев. Живков не беше в България.
Обажда се Кашев и казва:
- След един час самолетът ще е готов! „Ту-154“, правителственият, качвай
се и заминавай за Мексико.
На летището вече имаше лекар, персонал - двама-трима души имаше.
Излетяхме, без дори да е заявен маршрутът. Имаше нонпейпър, разбира се.
В един момент над Щатите - говорих си с пилотите -
можеха и да ни гръмнат. Защото не е ясно къде е казано, къде не е казано,
какво е разбрано.

203
 Кацнахме в Мексико. Людмила беше изкарала 24 часа в кома. С нея
пътуваше Таня Русева, която ни беше кума на сватбата, те двете са приятелки
от детство. На Харалан Русев, писателя, дъщеря му. Таня беше много близка
с Мила, работеше в Комитета за култура.
Отидохме в болницата, Мила беше се пооправила вече. Говорих с лекарите
- казаха, че може да пътува обратно. Макар че изобщо не е трябвало да пътува
и натам. Качихме се на самолета и се прибрахме.
И тогава Мила вече просто се усамоти. Спря да пътува.
Людмила прояви страхотен интерес към източната философия. И доста
литература донесе от Индия.
След катастрофата с колата тя се отдаде на четене и на учене. Изписваше
книги от цял свят. И пишеше. Правеше изследвания върху развитието на
мозъка, на хармоничната личност, на тези учения за медитациите, за
откъсване от материалното по същество и насочване към духовното. Тези
неща я вълнуваха.
Накрая се разочарова и от Ванга, и от хората около нея, разбира се. Защото
отслабна й силата на Ванга. И повече подпитваше, да научи нещо от другите.
Но тя идваше тука, живееше в София. Имаше дълги срещи с Мила преди
това. Какво са си говорели - не знам.
Цялата библиотека на Мила, с изключение на много малко неща, я
пратихме като дарение в Националната библиотека. Още приживе. А тя
изгори всичките си записки.
Людмила отиде в Париж за операция на лицето.
Лекарят, който я наблюдаваше у нас, ме предупреди: дали ще оживее или
не, божа работа! Но на челото й ще некротизират тъкани от сплескването при
удара в колата и тя няма да го прости на никого!
Аз говорих с лекарите - започвайте да я работите. И те доста дърводелски
се справиха. Но у нас нямаше и кой знае колко развита козметична хирургия.
Людмила отиде в една клиника в Париж да я оправят. Но не се получи това,
което се очакваше.
После обаче белезите по лицето се изтеглиха нагоре, кожата расте, оказа се,
че това си е естествен процес. И белезите й изчезнаха в косата.
Кожата наистина расте и се сменя. Като изгориш на слънцето като
чехкинче...
В Париж Мила взе за художниците ателиетата на „Сите дез ар“. Марин
Върбанов, голям майстор на гоблени, и мадам Сун бяха първите, които
отидоха там. Бяхме много близки. Те живееха през две къщи на „Оборище“.
Марин е осиновено дете, много талантлив художник и много добър човек.
Имаше нещо циганско в него.
В Китай Марин се среща със Сун и се влюбват. Преминават през страхотни
процедури, докато сключат брак и напуснат страната. Той живее в едно село

204
някъде около Оряхово. И когато отиват с китайката, цялото село се събира и
го оплаква:
- На Марин булката е много гърчава!
А булката решава да готви - сарми по китайски. От зелеви листа, като ги
шие с игла и конец...
Не си спомням кой ден Людмила предложи всички камбани да бият
например един час в цялата страна. И Живков прие това с голяма насмешка.
Вика: Няма да се превръщаме на Ватикана или нещо такова. Обезсърчи я.
Но пък остана Монументът на Камбаните.
Наистина голяма беше тази нейна идея - за усъвършенстване на духовното
и красивото!
Мила просто тези неща ги възприемаше. За свободата на човека нещо да му
е атрактивно. Както и за съвършенството и развитието на човешкия вид.
Това е разпространено - че ние сме Седмата раса в еволюцията. И че Осмата
е вече между нас.
Та тя в това вярваше.
И за Спиралата на развитието.
Людмила не пиеше алкохол. В началото, когато бяхме компания, пиеше по
чаша бяло вино, нормално. Никога не е пиела, пушеше цигари. Просто -
нормално момиче.
И Живков беше въздържател. Единствено дядо Христо - баща му, си
сипваше по чаша-две, черпеше се човекът.
На мен и на Мила Живков надписа „Събраните съчинения“ с кожената
подвързия - „На Милка и Ванчо, с бащинска обич“. Людмила като подари
библиотеката си, и те отидоха.
Той й казваше „Милка“, „Милке“. Тя, Мара Малеева също така й казваше.
„Съчинения“, така детайлно да седна, когато излязоха, и да ги изчета - не.
Но, общо взето, всичко това в годините, когато сме били заедно, да, чел съм
го.
След смъртта на Людмила (На 21 юли 1981 г. Людмила Живкова умира
внезапно - бел. ред.) отношенията ни с Живков вървяха нагоре - надолу! Той
си отиде на Банкя, аз слязох на „Толбухин“...

Когато стана катастрофата на жена ми Светла

Когато стана катастрофата на жена ми Светла, някъде към 2 през нощта ми
звъннаха вкъщи, на „Толбухин“.
Отворих вратата и гледам - Стоян Дуков и Евгени Станчев. Вера, жената на
Тачо, беше стюардеса. Камелия, сестрата на Евгени - и тя е стюардеса. Този
кръг хора първи са чули за падналия самолет и дойдоха да ми кажат. И от
там отидохме при майката на Светла.
205
 Сбъркали били воденето на самолета от земята...
Един ден майка ми решава да смени пердетата вкъщи. Слага върху масата
един стол и се покатерва отгоре. А после пада. Класика!
Преди да стане тази дивотия с майка ми, сънувам сън. Ние с нея сме на
Слънчев бряг, а там всичко е сринато. Доста далече нещо се строи. И ние
вървим по пясък и по бетон, всичко е изровено като след бомбардировка. И
веднага след този сън тя падна.
Същото беше и преди голямата катастрофа във Велико Търново. Бяхме
сложили по средата в колата един спортен лък. Наточен, блести! А вечерта
бях сънувал риби. Знам, че като сънувам риби, ще има ядове. Не съм
суеверен, разбира се, но има такива моменти, които ги помня, като истинско
комунистическо атеистично перде.
Имам сън, който не съм го разказвал на никого, само на Мила. Вечерта,
когато тя припада в Мексико. Аз се прибрах някъде към дванайсет и
половина. Пих една бира, даже не цялата, спомням си, защото й разказах
всичко подробно. И сънувах, че вървя по улицата. Гледам - в една кола жена
ражда. Опитах се да отворя колата -не стана. Счупих стъклото. Бебето беше
вече навън, без медицински подробности. Голямо, вече да си го вземеш
вкъщи. Но му бяха студени краката. Аз се разтичах да търся нещо, за да го
завия, и топла вода търсих също. И се събудих.
След половин час дойде жена да ме вика, защото баща й на Мила пак беше
някъде извън България, Кашев звънеше по телефона:
- Самолетът е поръчан, тръгвайте!
Три-четири такива случая имам. Когато сънувах, че ми е счупено
огледалото на колата. Слязох долу - счупено беше!
И както казва Питигрили: „Не вярвам в спиритическите сеанси, макар че
съм присъствал на такъв сеанс. Горяха свещи, повикаха духа. Той дойде и
масата започна да се мести. Бях сигурен, че никой не я мести, защото аз я
местех! Вегетарианец съм, пред хора рядко ям. Като съм сам - пак ям, за да
свиквам“.
Така и аз не вярвам в отвъдния живот.
Та с лъка. Казвам - спирахме колата и го махаме от вътре! Вечерта сънувах
риби.
В колата сме с Иво Гановски, Христо Цачев зад мен, Тома Томов вляво.
Този лък ми го подариха в стрелковия клуб на Велико Търново. Спряхме,
разместихме багажа и го сложихме отзад. Много ясно си го спомням и сега
този момент със спирането и разместването. После катастрофирахме.
Катастрофирахме много тежко в Търново.
Тръгваме в четири сутринта, а сме си легнали да спим в четири без пет.
Тръгваме от Търново за Пловдив, където ще ни чака директорът на
австрийската телевизия, да подписваме договор. Аз съм го поканил и на лов.

206
 Тръгваме в неизвестността, защото тогава копаеха цялото Търново -
подлези, надлези, мрак, суграшица и почти мъгла! В един момент се
разминаваме с някакъв камион, който заслепи шофьора - а пред нас гора! За
щастие немного дебели дървета. Колата два пъти се обърна на капак и падна
пак на колелата си. Бяхме шофьорът, аз, Христо Цачев, Иво Гановски и Тома
Томов. Христо седи зад мен. Шофьорът отвори вратата парализиран от страх.
Аз си извадих рамото, ударих колената си. Излизам веднага. Излезе и Иво
Гановски и изгаси колата. А Христо се наврял под моята седалка. И го питам:
Усещаш ли нещо? Издърпвам го, а на гърба му ей такова петно от удара, но
беше само хематом. Томата препусна през гората и не го намерихме после.
Дойде Кольо Василев, първият секретар на Търново, по пижама! Кола ни
даде, оставих шофьора да се оправя и продължихме по нашите си работи.
Ние си имахме програма. Отидохме и ловувахме.
И тогава е случаят, когато кацна пеперуда на пушката ми. Като гръмнах,
пушката се разпадна. Автомат, „Браунинг“.
Примета (поличба), казват руснаците!
Когато се прибрахме в София, Томето каза:
- Не мога да ви разбера!
Той се появи след три дни.
Засядаме с Георги Стойчев във Варна. Чакаме да отворят летището, защото
беше паднала жестока мъгла. Дето се вика - нито с кола, нито със самолет
можеш да тръгнеш. Сутринта в шест и половина заради нас отвориха най-
долната моряшка кръчма, близо до пристанището на Варна, където скоро се
събра цялата измет и много ни се радваха. Така и не излетяхме до вечерта.
А Гошо Стойчев вече след един определен час казваше:
- Иване, имаме ли още 20 минути?
-Да.
- Три шишета каберне!
Гошо Стойчев имаше страх от самолети. Той се качваше да лети само
мъртвопиян.
Веднъж летим от Бургас. И Гошо вика: Чакай да ти кажа нещо! Хвана ме за
ръката и докато не кацнахме в София, не ме пусна! Като слязохме, му казах:
- Гошо, имам едно гадже в „Кореком“. Тя ми каза, че са внесли и продават
ръце с човешка температура. Има и леви, и десни. Ще ти купя една, та да си
я стискаш!
С Марко Семов се връщахме от морето в София и летим с „Ан-12“. Някъде
над Стара Загора ни предупредиха, че има голяма турбуленция. Да седнем,
да закопчаем коланите. Аз винаги се връзвам. Дори съм монтирал колани в
колата, когато още не беше задължително. Тогава нямаше фабрични колани,
а трябваше да си ги купиш и сам да ги поставиш. Което съм правил.

207
 Навън се святкаше, друскаше се, а тези самолети не летят високо. По едно
време друсна и пропаднахме надолу с около 200 метра. Видях хора, които не
се бяха вързали - вдигнаха се от седалките и главите в тавана! Това е
нормално. На мен потта ми изби през сакото! Марко се уплаши много, мисля,
че не беше вързан.
Когато кацнахме долу, видях един от заместник-директорите на „Балкан“.
И му викам:
- Е, ако знаеш какво преживяхме!
Той вика:
- Даже не знаеш какво сте преживели! Току-що пилотът каза, че една ракета
- от тези за борба с градушките - е гръмнала на по-малко от 100 метра от
самолета!
Просто не са могли да ни уцелят! Както се казва - преживял съм и
приятелски огън!
В Палермо бяхме с Примо Небиоло на Универсиадата. И от там тръгнахме
да гледаме финалния мач по футбол в Катания.
Случва се така, че ние тръгваме с няколко коли. Най-отпред полицейска
кола, после Примо с жена му, аз съм в следващата кола с адютанта му. На
края - друга полицейска кола. Движението е страхотно, всичко пъпли!
Нашите коли тръгват да изпреварват. Полицейската кола мина първа. Само
че от първата пряка срещу нас излиза друга полицейска кола и яко нацепва
автомобила на Примо Небиоло. Ние спираме зад него броня в броня! Аз
излизам първи, защото съм много печен при такива ситуации, и отивам при
колата на Примо. От долу нещо тече. После казаха, че е от радиатора, не е
гориво, както е по филмите. А и никога не съм виждал да избухва кола.
Защото във филмите колите избухват, преди да са паднали, доста немарливо
ги снимат.
Примо беше загубил съзнание, жена му охка до него. Много симпатична
жена! Аз я дърпам и я вадя от колата. Качвам я при адютанта в нашата кола
и казвам на полицаите да тръгват, да ни карат в някаква болница! Докараха
го и Примо, вече в съзнание, веднага го качиха на скенер. Тя имаше счупена
ръка. И аз останах в болницата, защото няма друг кой. Аз им бях най-
близкият! Общо взето, на нея й счупиха втори път ръката, за да я оправят.
Примо дойде вечерта в хотела... Та и това мина...
Скорец, пиле, ми кацна на ръката.
Отидох до кола, където съм оставил шише вода и пешкир. Цъфа, с когото
играем тенис на корта, седи и аз му говоря нещо. Показ-
вам с ръка напред и пилето кацна на нея! Младо, току-що пролетяло. Цъфа
вика:
- Бате, спечели Игрите!
Викам:

208
 - Глупости! То ме взе за дърво!

С Владимир Живков имаме много добри отношения.

С Владимир Живков имаме много добри отношения.
Но за разлика от сестра си той има друг характер. Тя е отличничка и
отдадена на науката, а той е свит. На никой от двамата си родители не
прилича. Нито на Мара Малеева, която беше общественик, за Живков да не
говорим. Не знам, може би комплексът на семейството беше при него, може
би...
Когато се запознах с Людмила, мисля, че Владо не беше в София. Бяха го
изпратили в суворовското училище в Съветския съюз, но там изкара малко.
Това беше решение на баща му, да промени характера му. После Володя се
изолира с един-двама приятели, капсулира се. И сега се виждаме... Но е
коренно различен от Людмила.
Володя влезе да следва вътрешен дизайн. И Живков му вика:
- И какво ще остане след тебе - нищо. Архитект ако не построи нещо...
Прехвърли се да учи право и завърши успешно.
След като почина Людмила, Владо стана директор на „Знаме на мира“.
После малко прибързано баща му и тези, подхалимите около него, го
направиха завеждащ отдел в ЦК. Но тази негова притеснителност не му
позволи да се прояви за разлика от кака си.
След сватбата с Маруся вкъщи се бяха събрали филателистите. Владко е
добър филателист. Бяха дошли един заместник-министър, двама-трима
негови приятели. Седем-осем човека били, тръгнали си, но двама-трима
останали, да си продължат с пиенето. И Маруся нещо казала на Владо, а той
я опердашил. Което негово поведение заслужава уважение. После разбрах,
че и преди това я е удрял. Но преди това тя не се е оплаквала. А сега вече
снахата тича! Потресени! Людмила и Живков се нахвърлиха срещу Володя!
И тогава Венци Пипера - първи приятел на Володя, където си бяха обещали
аз на тебе - ти на мене кумуването, влезе в затвора. Венци че беше за затвора
- беше. Барман. А кой барман не е за затвора? Бяха го хванали и да кара кола
с фалшива книжка.
И тогава първо на Мила й казах: В края на краищата той е кръвта! Той е
кръвта, за да се нахвърляте така срещу момчето. А снахата -светица! По-
късно излязоха около нея доста неща. Но не искам да влизам в тези
подробности.
Извиках Володя и Маруся и им казах:
- Лошо започвате! Много лошо започвате и няма да свършите добре!
Това беше целенасочен брак. Но очевидно той си е имал чувства. За нейните
не знам. Защото на Володя нищо не му е липсвало, а най-малко брак!
209
 Но тя си беше за бой.
Славчо Трънски (Славчо Трънски (22 октомври 1914 -17 октомври 1999) -
държавен и военен деец, генерал-полковник, участник в партизанското
движение (1941-1944). Участва в отстраняването на Тодор Живков на 10
ноември 1989 г. На 15 ноември 1989 г. държи остра нападателна реч, в
която обвинява Живков в злоупотреба с власт и шуробаджанащина - бел.
ред.) се изтъпани в Народното събрание и дръпна една написана реч.
Славчо Трънски, за когото не се знае дали е бил партизанин в България. Той
е бил при сърбите, за тук - не се знае. Както не се знае дали не е стрелял
срещу нашите - това, което сега наричат приятелски огън.
Стана Славчо в парламента и каза:
- А синът на Живков потроши огромни количества пари по казината на
Запад.
На пленума, който свали Тодор Живков - никой дума не каза.
След години бях на един прием в сръбското посолство, Югославия вече се
беше разпаднала. Елена Лагадинова, с която аз бях много близък, да е жива
и здрава, и която беше на приема, ме вика:
- Ванчо, ще ти кажа нещо!
Тя към мен питаеше особено чувство.
И на този прием в посолството тя ми казва това:
- Преди време се видяхме със Славчо Трънски. И го попитах: Защо ги
наговори всичките тези работи в Народното събрание? Той така гузно, като
виновно дете, ме погледна и каза: Андрей Луканов и Петър Младенов ми го
дадоха написано всичкото, което аз говорих!
Това ми каза Елена Лагадинова в сръбското посолство.
Пиеше момчето, но кой не е пил.
Даже имаше един скандал преди години. Спрели го с кола пред пощата за
проверка. Дръпнали го вътре, Володя се опитал да им каже кой е, но докато
разберат това, доста шамари беше отнесъл от родната милиция. И когато тази
работа се разбра, Живков каза:
- Абсолютно правилно!
И край.
Володя сега е семеен. Има много хубаво момиче - Елизабет.
Маруся отдавна е в Щатите. Отвъртя една любов с режисьора Елен Климов.
Взе детето си, то вече порасна, идва си тука понякога. Женен е, има дете.
Сестра й на Маруся - Соня, е във Франция. С нея дружим.
Аз като ходих в Лос Анджелис, се обадих на Маруся, видяхме се. Много
зле беше. Не съм я питал как живее - какво да питам!
Георги Караславов се нахвърли срещу Людмила, че тя през 1976 година
казала да се бутне писателското кафене на „Цар Освободител“. Не го е казала
тя, разбира се. Искала да се бутне и Военният клуб! Искала да се бутне

210
всичко! И защо да се бутне? Макар че това кафене нямаше никаква стойност.
Просто който каквото му хрумна, започна да плюе! Това стана, след като тя
почина, разбира се. Много след това, защото вече нещата дълбоко са
премислени!
Никой от руснаците не се е оплакал от Людмила, каквото и да се говори
сега.
Бяха се оплакали от Венелин Коцев, защото той отговаряше за идеологията.
И на едно посещение в Москва, общо взето, се е държал, както трябва да се
държи един българин по македонския въпрос и отношенията ни с
Югославия....
Ето - сега всички обясняват как е станала смъртта на Людмила, всички се
изказват компетентно по тези въпроси!
Че е била убита.
Илия Кашев е бил убит. Иван Башев - също.
Нищо подобно!
Това ще се дъвче вечно.
Защото още не се знае как си е отишъл цар Калоян. Дали е бил убит от
Манасте, или е отровен?
Това ще се дъвче, естествено.
Тя, митологията, се създава впоследствие. А не тръгва първо като
пророчество, което начертава пътя...

Четирийсетгодишнината ми беше най-дългият

рожден ден
Четирийсетгодишнината ми беше най-дългият рожден ден.
Започна се още в Швейцария. Бях заместник-председател на журито
„Златната роза“ (Роз де ор) в Монтрьо - за телевизионни, музикални и
развлекателни програми.
С мен беше Иван Комитов, режисьорът. Който вече беше спечелил
„Сребърната роза“ там с Театър на сенките. Той беше поканен. Аз предната
година бях подписал договор с швейцарската телевизия и директорът остана
доста впечатлен от моето познаване на проблемите на телевизията.
Направихме обмен и на програми. Покани ме за заместник-председател. Васа
Ганчева като режисьор също беше член на журито. Там тя направи страхотен
скандал. Имаше едно участие на някаква коледна програма с религиозно
съдържание. И тя му написа нула! А в журито всичко е видимо, не се гласува
анонимно.

211
 Фестивалът завърши на 10 май вечерта с един хубав концерт. Жилбер Беко
накрая свири на пианото. И завърши, разбира се, с неговата „Ла роз“ - сложи
червена роза на клавишите на клавиатурата, ние в смокинги, страшна работа.
Това става към 11 и половина. Българската група първа си тръгва и отива в
ресторанта на хотела, където всичко е малко, миниатюрно. Един хол, две-три
бъчви вино, подноси с хапчици, един роял в средата. Влизаме първи, празен
холът!
Иван Комитов като млад студент във ВИТИЗ участваше в естрадни
програми. Беше много популярно да се правят такива скечове - сега да се
разходим по скалата на радиоапарата. И започна - уау, иу..., индийска
мелодия, новини от радио „Монте Карло“, съобщение от радио „Москва“...
Иван сяда и започва да импровизира, но сме само ние, българите, наредили
сме се около рояла. В този момент с вик влиза шведската група. Васа веднага
ги парализира с шведския си език! Те зяпнаха, взеха да я гледат като бог!
Имаше и една много грозна шведка. Взех да я свалям, а тя прояви доста
нескрит интерес към мен. Веднага минах на пряк разговор с нея. Казах й, че
в България най-много вървят скандинавките изобщо. А през това време се
леят вино и други твърди напитки.
Взех да я дърпам шведката:
- Искаш ли да го направим тука, под рояла!
Тя казва:
-Яаааа!
Смях, смях, но аз я хващам и се мятаме под рояла. Васа Ганчева, която не
прояви никакво чувство за хумор в момента, взе да ме дърпа за краката, та
ми събу обувките! Смях!
Естествено, че станахме! С голям успех мина това нещо.
Събудих се сутринта, а шведката вече си беше тръгнала. Погледнах
акредитационната й карта, забравена от нея, и като видях с какво съм се
борил...
Беше много весело!
От там пристигнахме в София. Людмила ме чакаше на летището с цялото
ръководство на „Балкан“. Цветя, цветя, колкото искаш!
На другия ден младата художественотворческа интелигенция организира
едно обедно парти в бар „Астория“, който беше до американското посолство.
Оказа се, че има четири каси водка и някъде към осем каси уиски. Това може
би е било най-плодовитото творческо полугодие... Бяха организирали готин
концерт.
Няколко дни след това аз направих в хотел „Шератон“, тогава още
„Балкан“, обяд за рождения си ден. Входът откъм Ларгото имаше две зали.
Едната беше Клуб на чуждестранния журналист, а другата - сладкарница и

212
ресторант. И двете ги бях наел. Стана голямо тържество. Всички бях
поканил.
Накрая, като свърши това, се качихме на три-четири коли и отидохме на
„Щастливеца“. В компанията бяха - няма да забравя - на Гибона,
волейболиста, баща му - Георги Константинов, и Хрисан Христов -
контраразведката. Имаше и две-три дами. Едната беше Цеца Божурина, най-
представителната наша волейболистка. Като си тръгнахме призори от
„Щастливеца“, Хрисан и Гибона се скараха. Нещо около Цеца се въртеше
спорът. Спряхме на пътя, а те излязоха да се стрелят. Какви рицари е имало,
защото и двамата имаха пистолети!
Умирихме ги, разбира се, но работата беше доста напреднала. Качихме се
по колите. И за да не продължат по-надолу спора,
аз им откраднах ябълката на раздора...
Та това ми беше най-дългият рожден ден, четирийсетият...
През 80-те години, разбира се, беше и този ентусиазъм около Зимните
олимпийски игри. Това беше знакът!
Петдесетия си рожден ден няма да го забравя с това, че ми разрешиха в
следствието един ден да не ходя на разпит. Казаха: Да, утре почивка, хайде!
Като ме пуснаха от следствието, се качих на „Чепишев“. Нямаше много
хора, бяха не така близките ми приятели. Само една свещ запалих, къде ще
редиш 50 свещи. И аз не я духнах, а я лапнах. Което е принос в развитието
на ритуалите...
Беше 1990 година.
И вече моята шейсетгодишнина!
Това не може да се повтори в България. Може само да се гледа онова, което
е снимано в деня.
Но и него не съм гледал...
Също може да се разказва от хората, защото всеки си има своя гледна точка.
Това е като приказката за слона и слепците - всеки нещо пипа. намира нещо
от голямото...
Сутринта са вадили хора от храсталаците - легнали да спят. Изнасяли са
пиене с каси! Защото 80-90 на сто, ако пък и не цялото пиене, беше донесено
от подаръци от хора от страната!
Хачатурян беше режисьор...
Това е 2000 година.
90-те бяха ебати и кошмарните години!
Живков в затвора. Четири дела срещу него. Две дела срещу мене. Тръгна и
дело срещу сина ми. Даже не знам кога завърши всичко това. Моите дела
много се проточиха, стигнаха до Върховен съд.

213
 Тогава създадох и Движението „Напред, България“. Спечелихме 12 хиляди
гласа. И доста ехидно - защото и журналистиката е доста противна - ме
попитаха:
- Какво ще кажете за тези резултати!
Отговорих, разбира се:
- Най-после се разбра колко са интелигентните хора в България!
Салоните бяха пълни с хора, където и да отидех. Но тогава у нас много
яростно беше разделението ляво и дясно!
Само ядове имаше през 90-те години!
Последното десетилетие...
Както може, върви! Често се събираме и все по-весело става!
Радвам се, че запазих връзката с четирима-петима приятели. И всяко
виждане е една веселба. Защото плод има. Семе много лошо е посято. Като в
тези, гръцките митове и легенди - като посееш драконови зъби, какво пръква!
Тука като че ли с отрова от пепелянка е наторена тази земя. Нищо свястно!
И наистина иде пълна деградация.
Като запряна аз да правя сравнението и се стигне до днес - свят да ти се
завие!

Майка ми гледаше на браковете ми без ентусиазъм

Майка ми гледаше на браковете ми без ентусиазъм. Тя мислеше, че аз
бързам. Защото сключвам брак преди сестра ми. По същия атавистичен
македонски тертип.
А сестра ми се задържа много, защото ходи да учи в Полша. Тука беше
загубила и средата, и всичко.
Един ден майка ми идва при мене и ми казва:
- Така и така, сестра ти ходи с едно момче, трябва да видим кой е!
Което е абсолютно нормално.
Каза кой е - Венко Найденов. Аз не знаех. Той беше приятел с моя съученик
Жеко, с който направихме първия любовен бой. Жеко, дето баща му го има
в документалната книга „Из килиите на Централния затвор“, Йосиф
Любенов. Той е вторият след Пантуди в йерархията на българския
бандитизъм. А Венко Найденов беше син на Ради Найденов, земеделски
деятел и министър на правосъдието. Бай Ради беше много хубав човек!
Ожениха се Венко и сестра ми, после се разведоха.
Майка ми имаше и друг поглед към моя брак - да си стабилен, да си
осигурен... Което е напълно разбираемо. Като тръгнах да се женя за Светла,
бях взел пет заплати дотогава.
След това брак с Людмила - парясница! От трън, та на глог!
И третия път... Аз я довърших.
214
 И третия ми брак майка ми прие с неудоволствие.
За разлика от нея Тодор Живков, като отидох да му го кажа, ми рече:
- Закъсня!
А всъщност най-големите ми неприятности с него ми създадоха, като му
внушиха, че аз само чакам Мила да умре. Защото тя дълго време имаше
болестите и отчужденията. А аз само чакам тя да си отиде - и да се женя!
Това той ми го каза...
Четири-пет жени се въртяха горе и обслужваха така наречения обект
Калина. Една сутрин ме чака една жена на закуска, ама цялата огнена -
избили й червени петна по лицето.
- Другарю Славков, трябва да ви кажа, че еди-коя си говори против вас
такива неща, свят да ти се завие!
Една стара мома, която беше началник.
И какво да му говори на Живков? Няма да му каже, че е спаднала
производителността в Кремиковци!
Със Самаранч бях много близък. Първо на него му казах в Лозана, че ще се
женя за Валя. Още не бях казал на никого в България. Той познаваше Валя,
дръпна ме още по-настрана и взе да ме разпитва. Около десет-петнайсет
минути говорихме така, шушукайки си. И аз само поглеждам настрани -
стария номер - кой с кого говори! Доста се вторачиха в нас. Тези общества
колко са подозрителни...
Майка ми гледаше Жени и Тошко. Не става въпрос да им тича по гъза, но
тя живееше с тях. „Майко Кате! Майко Кате!“ Даже веднъж Людмила
избухна: Ама аз съм ви майка! Не против майка ми, а от сорта: включете ме
и мен.
И жените, които обслужваха горе, й казваха „Майко Кате!“. Лятно време тя
ходеше с децата на море на Евксиноград. Във великолепни отношения беше
с фамилията Живкови, защото тя не е тежала на никой. Децата имаха нужда
от това.
Людмила почина и Жени остана без майка. И само около мен се въртеше.
А какво да му говориш на детето, момиче?
Заедно с една от внучките на Боян Българанов си взе първото куче. От едно
котило си взеха два женски кокершпаньола. И един ден идва при мен и вика:
- Тате, трябва да я водим на мъжко куче!
Казвам:
- Жени, тя е малка още!
- Ааа, малка. Българанови я заведоха тяхната и чакат сега кученца!
И тогава аз й казах:
- Жени, между това да ти се ебе и да си готова за това - има голяма разлика!
Честна дума!

215
 Мина година и ние с Жени решихме да правим бизнес с кученца. От същите
тези шпаньоли. Едно кученце струваше 200 лева.
И как ще правим бизнес?
Раждат се шест-седем малки. Три са женски, четири са мъжки. Задържаме
женските, а мъжките продаваме по 200 лева. Това са 800 лева, разходите се
приспадат. След две години женските започват да раждат. Всичко беше
изчислено и начертано - купуваме Ривиерата, ски на Аспен... Само да се
раждат кученца и ние да ги продаваме!
Какво се получи?
Първата година се родиха седем кученца. Жени вече беше обещала да
подари на приятелките си пет от тях. Хубаво, но част от кутретата умряха и
останаха четири живи. Та се наложи още при първото раждане да купувам
още едно куче, за да може да изпълни Жени обещанието към приятелките
си....
И така пропадна нашият бизнес с жива стока. А всичко беше изчислено!
Не мога да кажа как Жени стигна до модата. Но тя има око като майка си.
Людмила беше убийствена в това отношение -мода и точност. Като
застанеше пред огледалото с нова дреха, защото идваха вкъщи да й вземат
проби, с един поглед претегляше нещата.
Когато се връщахме от най-дългия ни престой в Лондон, тя все отлагаше и
отлагаше да направи покупки. Имаше си програма там да си купи нещо.
Обаче я удари някакъв грип и тя се разболя страшно. Трябваше аз да отида,
да купувам нейните поръчки. Отивам -единствен мъж се мотая в магазина за
бельо, гледам сутиени и други неща... Както и да е. Каквото й купих, страшно
го хареса, защото нямаше с какво да го сравнява. Иначе като размер беше
точно.
Мила си имаше две-три жени от ЦНСМ ( Център за нови стоки и мода -
бел. ред.), които разбираха от работата си и й бяха много близки. Тя сама си
правеше моделите,
те й шиеха дрехите. И към бижутата имаше страшно око. Купуваше си
полускъпоценни камъни от Индия, а тук си поръчваше направата, по неин
дизайн. Художникът Марин Върбанов също й правеше модели за бижута.
Като застанеше пред огледалото, казваше: Ето тука един или два милиметра
висят.
Жени освен от природата прихвана и от майка си разбирането към
естетиката на облеклото.
И като прибавиш към всичко това и тайните пари на Живков -започват да
идват в Българя дизайнерите Лакроа, Коко Шанел, ближат й краката за
някакви си 600-700 хиляди франка...

216
 На Жени й бях внушил, че аз съм най-добрият в света. Подстригвах я до 13-
14 години. Аз я подстригвах, а тя дълбоко вярваше, че това е „сасон“. Хващах
ножицата и гребена и винаги беше „сасон“. Мила вика:
- Детето ще се разочарова един ден, когато разбере, че не си най-най-най!

Със смъртта на майка ми си отиде целият род

Със смъртта на майка ми си отиде целият род. Тя беше последна. Останахме
аз и сестра ми. И по бащина линия също. Неговите четири сестри си отидоха.
Двете попски снахи. Едната лежа в затвора, дето криеше жандармериста.
На погребението на майка ми идва при мен една жена:
- Аз съм от твоите режисьорки от телевизията!
И не коя да е, а сестрата на Димитър Гръбчев. Иванка Андонова, която не
се афишираше като сестрата на Гръбчев.
- Ще кажа няколко думи за майка ти.
И говори тя!
Защото вкъщи вратата беше отворена абсолютно за всеки! Иванка се
пенсионира отдавна, но си ходеше при майка ми. Дойдоха и жени, които през
годините обслужваха горе вилата.
Дето се вика - живот ли е, да го опишеш...
На погребението дойде и Любо, първият съпруг на Людмила.

Моя идея беше да живея в къща с двор

Да се строи онази къща на улица „Сан Стефано“, което започна още преди
революцията, всъщност беше моя идея. И тя нанесе голям удар в ментално
отношения на жена ми,
Моя идея беше да живея в къща с двор.
Проект имаше - мисля, че Томалевски го прави. Ама какъв проект! Долу на
200 квадрата - салон за приеми. На горния етаж - кабинети и по-малък салон
за приеми. На третия етаж - два-три мезонета. Никой не може да си представи
каква фамилна къща е това!
Мила още приживе каза, че такова чудо, първо, акълът й не може да го
побере! И, второ - кой ще го плаща? А то започна да се строи. Предвиждаше
се там да има един етаж за мен, един - за Жени и другото да се раздели на
апартаменти и УБО да ги продаде. Но тогава дойде нейната кончина и аз
продадох моя апартамент на „Толбухин“. Дадох парите на УБО, за да се
довършва започнатият градеж. Даже приятелят ми Чано ми подари две
кухни, от Германия ми ги прати. Едната я дадох на Жени, другата - за нас с
Тошко.
217
 Людмила почина, а беше този период, в който ние с Тодор Живков вече
бяхме скарани.
Вече му бяха обяснили на Живков клюкарите, че моето присъствие около
Жени е много пагубно. От морална гледна точка. Защото моят пример не
беше за следване.
И дядото ме извика един ден и вика:
- Ти ще се върнеш на „Толбухин“.
Тогава се наложи обратно да купувам апартамента, от което загубих много
пари. Защото наследството е едно, а покупка е друго. Платих си отново
апартамента на „Толбухин“. Петър Между-речки беше кмет. Прекара го през
решение на общинския съвет, не че имаше нужда! Аз говоря за това, какви
свестни хора е имало! И го купих.
Още тогава му казах на Живков да го запише на Жени и на Тошо. Не! Записа
го на мене и на Тошо.
Попитах го:
- Жени има жилище, Володя има, аз и Тошко имаме. Ти къде ще живееш?
- Ти мен не ме мисли! Аз съм Тодор Живков!
Няма да го забравя това: Ти мен не ме мисли!
Тогава му казах: Аз влязох гол като пушка в семейството!
По-късно с Кашев бях уредил в Бистрица едно място. Купих го и започнах
да го строя. Но като всичките ми начинания - доникъде не стигна, продадох
го.
Аз нямам един документ за собственост. Нито знам кое къде е.
Черноморец - това е най-крадливото село!
Навремето по брега на Черноморец са палили фалшиви огньове, като
фарове, за да се разбиват гемиите. И разправят - дали е вярно или не е, но
според мен е вярно, като знам какво изпатих: разбива се там една гемия.
Боцманът и един от моряците с лодката стигат до брега. Виждат светлини
някакви, стигат до къщата, чукат, отваря се, влизат и виждат греблата от
тяхната лодка вътре! Вече!
Там започнах да строя вила, но доникъде не я докарах. И веднага я
ограбиха, разбира се. Бяха извадили крановете от чешмите, та тя се и
наводни, а мазилката падна. Така и не влязохме ние там.
В последните си дни Тодор Живков живееше при Жени. Защото той нямаше
къща!
Когато му казах да остане жилището за него, той отговори:
- Ти мен не ме мисли! Аз съм Тодор Живков!
Да живееш с това чувство, че си вечен, мама му стара! И че нямаш нужда
от нищо.
- Ти мен не ме мисли! Аз съм Живков!

218
 Защото нито Червенков умря в мизерия, нито Антон Югов. Никой! На
всичките бяха дадени коли, апартаменти, обслужващ персонал. Заточеникът
Топенчаров - посланик в Париж!
Живков юридически нямаше нищо.
Жени, детето, докрай се грижеше за Живков. С още две жени.
И един ден той ми изплака:
- Не можеш да си представиш как сме си омръзнали - сам, с три жени.
Което си е вярно!
Но Жени е герой! Тя беше домакинята на семейството. Такава отговорност
пое!
Жени ми вика „тате“. В интервютата казва „баща ми“. Един ден аз й казах:
- Жени, кой е като тебе - ти си с трима бащи!
Да. С трима бащи!

Като избухна демокрацията

Веднага като избухна демокрацията, двама депутати отиват в Пощенската
палата и викат:
- Искаме да влезем в залата ли, стаята ли, каквото е, където се подслушва!
- Готово - казва им дежурният там, - ето тука попълнете формулярите.
- Какво да попълним?
- Ами като влезете там и видите всичко, нямате право пет години да
излизате и да пътувате зад граница.
Онези казват:
- А, няма, няма! Какво да влизаме!
Седнали после да пият по едно кафе и единият пита:
- Така, неофициално, подслушвахте ли ни?
- Кой си ти, бе, да ти еба майката, че да те подслушва някой, бе! - бил
отговорът.
Истината е, че пощите не подслушват, там е само техническата част.
Кой си ти бе, Робинзоне!
Такава служба трябва да има.
Аз познавам цяла България, а седемдесет на сто от цяла България ме
познава мен.
И ми казват:
- Бате, подслушват те!
Викам:
- Колкото искат! И се радвам, че могат да ми извадят записите, щото аз
забравям какво говоря, защото си плещя непрекъснато. Пишете там, за да ме
облекчите.
Не знам на колко места съм се изказал и само глупости съм тропал.
219
 След като се срещах с Живков по въпроса за кандидатурата ни за Зимните
игри, той ми каза: Иди при Георги Йорданов.
Отивам при Георги в Министерския съвет, а той ми казва:
- Ела навън, ще си говорим по-спокойно в коридора.
И си говорим най-спокойно ние в коридорите на Министерския съвет...
Освободиха ме от следствието, но не ми разрешват да пътувам извън
България. Написах писмо до Петър Младенов. И той веднага ме прие - вече
беше председател на държавата, в скоби - президент. Прие ме, почерпи ме,
пура ми даде даже.
И ме пита:
- Абе какво става с това, твоето оръжие? Каква е тази история?
Казвам му:
- Те взеха едно нищо. А голямото, истинското...
И той, председател, в скоби - президент, взе да ми прави знаци и да сочи
тавана: Тихо, слушат ни! Може ли някой да си го представи! Президентът-
председател, в кабинета си, на тази моя поредна шега сочи тавана и прави:
Пссст!!
Продължавам:
- Взеха ми три пушки и два пистолета. А голямото, дето е скрито и покрито,
не го....
Шшшт, тихо!
Вдигна телефона, говори с някого и ме пуснаха да пътувам.
- Ама ще се върнеш ли? - пита ме.
Викам:
- Ще се върна, защото не искам да правя удоволствие на никого! На ни-ко-
го!
То няма нужда да подслушваш - във всяка кръчма като влезеш, и чуваш
всичко. Ако можеш да слушаш...
В онези години имаше отрядници, дето сега ги водят за доносници. Сутрин
минаваха през кафенетата и те питат: Работиш ли, не работиш ли? Какво
правиш тука в десет часа сутринта? Знаеше се всичко. Като те видят три
вечери да ядеш и да пиеш в ресторанта или барман нещо да се разпищоли.
Хайде по Постановлението, кое беше там - 23-то ли...? Ни работа ще си
намериш, ни нищо.
И в този смисъл - в полза на обществото - без това не може. Без това не
може.
Пиер Сиклунов беше юрист. Пребори града, кантона и правителството и
издейства цяла самостоятелна сграда само с една цел -да я купи нашето
Външно министерство. Тука му казаха: Гледай си работата! И когато
пропадна закупуването на терена в Лозана за Външно министерство,

220
Сиклунов възстанови думата „чвор“ в моя речник. Като нарече чвор Петър
Младенов.
Така думата „чвор“ си дойде на място!

Културни празници на Балчик

След като напуснахме бойното поле на „Аполония“ в Созопол, Ганди реши
да превзема Балчик. Не знам с какви тайни намерения. Може би искаше да
го превърне в „Ню Балчик“. Той винаги действа със замах - начаса
организира културни празници на Балчик. И ме покани.
Заварих обяд. Ганди прави репетиция за откриването вечерта. Каква е
репетицията? Ядене и пиене!
А междувременно се е провалил театралният фестивал „Йовковите дни“ на
Иван Гранитски в Добрич. Ганди веднага кани Гранитски в Балчик и така,
освен че прояви гостоприемство, включи в програмата си още едно-две
мероприятия. Заедно с Гранитски пристига и драматургът Стефан Цанев. На
обяда Ганди дръпна едно импровизирано слово. Гранитски му благодари, че
е подал ръка. И аз казах няколко думи. Последен стана Стефан Цанев и
прочете написан текст! Което ме изуми!
Прочете около две страници. И на мен ми остана в съзнанието следното,
цитирам: „...като слушам сега Иван Гранитски и Иван Славков, много ми
напомнят за Иван Маразов и Ирина Бокова (На 3 септември 1996 г. професор
Иван Маразов и Ирина Бокова са утвърдени за кандидати (съответно
президент и вицепрезидент) на Демократичната левица в предстоящите
президентски избори - бел. ред.): „Заедно можем повече!“ (Те двамата бяха
кандидати в президентски избори.) Откъдето у мен изниква въпросът, казва
Цанев, с какви пари се прави всичкото това тука!?“
Стана Христо Калчев (Христо Калчев (11 август 1944 - 22 март 2006) -
писател, автор на 26 книги, сьздава поредицата, наречена от него
„Вулгарни" романи - бел. ред.) и му каза:
- Виж какво, тези въпроси ще намерят отговор. Но на мен ми е много по-
приятно да си говоря с Иван Славков, отколкото с тебе или с Желю, срещу
когото се бореха Маразов-Бокова!
Аз вечерта бях на откриването и на другата сутрин си тръгнах. А Стефан
Цанев, без да получи отговор, откъде са парите за всичко това, седя още една
седмица и не е станал от софрата там! Специално след това питах Ганди.
Едно е да си посипваш главата с пепел, друго е...
Не си спомням с кого се изгаврих - един от тези, разкаялите се. Казах му
пак на едно такова събиране:

221
 - Да знаеш, сега горим книги и произвеждаме пепел. Оцветяваме я според
цвета на косата и я правим даже с човешка температура. За да можете да си
посипвате главите!
Нери Терзиева и Асен Агов плакаха по телевизията по повод на някакви
луфтове в демократичния процес у нас. Скоро след това се виждаме. И й
казвам на Нери:
- Нещо много си тъжна.
Тя продължава да ми се вайка.
Викам й:
- Виж какво, на мен ми остана малко от онова просо, дето го донесох от
Китай!
Тя пита:
- Какво просо?
- Такова, срещу грижи. Купих си една нива, бъркам в чувала и сея просо.
Засявам го, то пораства и аз го удрям през просото!
Много хубава рецепта. Имам още от това просо!
Мои пари съм похарчил много. Така или иначе, аз сериозно се занимавах
със сценарна дейност. Останаха ми и пет-шест идеи за филми, защото не съм
седнал да пиша.
Даваш сценарния план и хващаш веднага десет души още в екипа. Не, тука,
у нас, не могло. На едно партийно препитване партийният секретар каза:
- Прави лошо впечатление! Тука сте съавтор, там сте съавтор!
Викам:
- Не аз! Те са ми съавтори!
Защото идеите са мои!
Като погледнеш сега надписите на филмите, има сто човека, които
измислят геговете, петнайсет души - съсценаристи! А тука битката беше - аз
да съм! Сам. Как ще стане тази работа!
После - като директор на телевизията получавах проценти от цялата
кинопродукция. Това беше по тарифите на Киноцентъра.
40 000 марки взехме с Антон Дончев за „Милионите на Привалов“, сериал
с немската телевизия. Тогава с тези пари си купих мерцедес.
Кръв ми капеше от сърцето, като плащах партиен членски внос. Защото, ако
доходите ти са над определена граница - три на сто е удръжката. И си
плащаш, няма къде да ходиш!
После тръгна поредицата „Синята лампа“ - наскоро пак я гледах, приятна.
Марко Семов направи три, Богомил Герасимов - три, и аз направих три
епизода. Идеята беше на Богомил, който се върна от Лондон, там беше аташе.
Много сме говорили за телевизията, какви ли не неща се правят за
корумпирани ченгета, за корумпирани юристи. Но положителният герой кой

222
е - това са учителят, докторът, свещеникът и полицаят. Няма филм, в който
полицаят да не преведе едно дете през улицата. Формула е.
И тогава се роди тази идея.
Единият беше за паспорти, които крадяха на Витоша. Другият беше за
фалшивите амфори на морето. Банда художници хвърлят амфори в морето.
До другото лято раковините са ги покрили. Майтап работа! Но го правеха...

„На всеки километър“.

Идеологическият отдел на МВР плати всичко по сериала „На всеки
километър“. Ние осигурихме лентата, но сценарий, договори, хонорари -
всичко те. Костадин Кюлюмов (Костадин Кюлюмов (19 ноември 1925 - 5
март 1998) - писател и сценарист. Прочу-ва се най-вече с работата си по
сценариите на двата сезона на телевизионната поредица „На всеки
километьр" - бел. ред.) ръководеше тогава отдела и те продуцираха филма.
Кюлюмов беше един интелигентен, широко скроен човек, истински творец.
Аз имах договор с тях за сценарий, платиха ми го, но не се снима. Хубава
история беше - едновременен обир планират една банда мошеници и една
нелегална група.
Нелегалните тръгват към някаква фабрика, но преди тях бандити влизат и
ограбват касата. Усещат ги и започват да стрелят по бандитите. Единият
избягва с парите, другия го раняват. При нелегалните има страхотна
конспирация - те не се и познават. Раненият бандит попада на първата явка
на нелегалните и те го спасяват като техен човек. Прибират го, лекуват го и
той в полусън слуша всички и се пита - кои са пък тези? И понеже във всеки
грее човекът, той казва на нелегалните къде би трябвало да са скрити
откраднатите пари. И така дава парите на партизаните. Това става в
навечерието на Девети септември. Истинският крадец бяга през граница и
след време се завръща и си търси парите... И си е ебало майката!
Идеята ми дойде от живота, разбира се.
Председател на Трети райсъвет беше Георги Москов, който преди това е
бил директор на Централния затвор. А преди Девети септември е лежал в
затвора като нелегален. Един дребен такъв човек, всеки го е гонел и тормозел
в затвора. И един Панайчо, няма да забравя името му, изпечен рецидивист -
влиза в затвора, излиза, влиза-излиза. Станал му симпатичен Георги Москов
и Панайчо го взел под крилото си. Идва Девети септември, Георги става
директор на затвора, а Панайчо продължава да влиза и да излиза. Георги го
взима под своя закрила, облекчава режима му. Панайчо обичал да пие. Един
ден изпива спиртния разтвор в дърводелската работилница. Тогава
надзирателите, с които се държат по-лошо, отколкото с изпечените
затворници, го оставят - не викат помощ, не търсят лекари. Панайчо умира

223
от отравяне. Та от тука ми дойде идеята... Винаги може да стане филм, от
тези, в които играе и Белмондо или поне Ален Делон....
Като снимахме сериала „Синята лампа“, ходихме и в изтрезвителя. Аз бях
в един редингот. И там един, едва отваря очи, поглежда ме и вика:
- Ооо, и Лермонтов ни е дошъл на посещение!
Много обичам да имам пари. Ръцете ми са като на водоплаващите птици,
но без ципи!

С Радой Ралин винаги сме били с една симпатия един

към друг.
С Радой Ралин винаги сме били с една симпатия един към друг.
Един-единствен път се появи в Олимпийския комитет. Дойде, влиза
директно и казва:
- Идвам в храма!
Викам:
- Как храм, бе! Влиза Зевс Великият!
- Какъв велик, бе! - казва. - Ти си великият! И съм дошъл за услуга!
За някакъв закъсал спортист...
Радой не е бил никакъв дисидент. Той си беше един обикновен талантлив
шут! На когото му се позволяваше всичко. За радост! За радост! Приемаха го
като инстанция, което не е лошо.
Борето Димовски - като казаха, че е бил забранен. Нищо не е било
забранено. Пусна се приказка, че „Лютите чушки“ (Сборникът с епиграми
„Люти чушки" на Радой Ралин с илюстрации на Борис Димовски излиза през
1968 г. Борис Димовски е уволнен от работа във в. „Стършел". Той и Радой
Ралин са наказани със „строго мъмрене с предупреждение" от Бюрото на
Градския комитет на БКП - София - бел. ред.) са били пародия на властта, и
Борето го изгониха оттук-оттам, но аз го назначих в телевизията. Някой да
ми е направил забележка? Борето Димовски. Идвал е вкъщи, и то не един
път.
Радой Ралин много играеше, че е обиден от народната власт. Сега и аз играя,
че съм обиден от демокрацията, но не е там работата. Не съм обиден, те са
обидени, че не ме разстреляха навреме. Кретени! Неуки хора се хванаха с
мен!
Радой Ралин имаше това талантливо чувство на сатирик. Защото много хора
- да го наречем елементарно, критицизма - го имат. Но да го направиш, да го
превъплътиш в слово - той го можеше!

224
 Първата работа на Илия Павлов
Първата му работа на Илия Павлов беше долу-горе, при мен в телевизията
- организатор на продукция. Той беше войник при Страхо Гановски, брат на
Иво Гановски, който ми беше главен секретар. От деца сме расли заедно със
Страхо. Беше офицер в Спортната рота, отговаряше за скиорите и борците.
И понеже беше разведен, водеше буен ергенски живот, а ние го споделяхме.
На улица „Светослав Тертер“ Страхо имаше апартамент. Сутрин след
развода един-двама от войниците получаваха отпуска „градски назначения“,
отиваха и изчистваха апартамента.
Илия Павлов дойде и работи малко в телевизията. После с Жоро Петков
направиха „Мултиарт“, имаха една стая на „Раковски“ и „Патриарх
Евтимий“, на първия етаж.
Бях директор на телевизията на Илия Павлов. Кръстих я „Ти-вия“, както и
яхтата на Дончо Папазов беше „Тивия“.
Основната идея беше Илия да се пребори за кабелизацията на България с
оптичните влакна. Беше сделка за над 2 милиарда долара. Това беше
революционно, то не е направено и досега, а и не се прави. И ще ми говорят
за цифровизация! Всичко влизаше в този кабел! Телефон, факс, интернет,
компютър, телекс, охранителна система, радио - абсолютно всичко. Обаче
пропадна.
Към мене Илия беше много почтен.
Последния месец се виждахме четири-пет пъти. И тука, и в Боровец.
Крояхме плановете. Цяла Рила искаха да я вземат, да се развие като един
суперкурорт.
И го гръмнаха.

С Любо Левчев имаме едно пътуване в Италия и

Франция
С Любо Левчев имаме едно пътуване в Италия и Франция. По подготовката
на първата Международна писателска среща. С камера, разбира се,
интервюта да запишем. Тогава се запознах с Алберто Моравия, с Ерве Базен.
Любо дойде от България с кола. Беше много смешно, защото му бяха дали
мерцедес - от тези, конфискуваните. Като минахме границата - вика Любо, -
се замислих! Ами ако с тази кола са прекарвали наркотици! И сега тука като
дойдат кучетата и открият тайника, всичко отиде!
Пътуваме с него в Италия, но вече с кола на посолството. А хаосът в Рим е
същият като в Истанбул или като в Латинска Америка - свиркат, бутат се,
всеки бърза! И Любо вика:
- Какво е това движение, бе!

225
 Шофьорът му казва:
- Тука винаги е така! Внимаваш да не удариш този пред тебе!
А аз го питам:
- Любо, каква е разликата от движението у нас?
- Каква е?
- Тука задният пази предния. А у нас предният се пази от задния!
Димитър Попов - Чано, беше адвокат на Васко Андреев, лека му пръст.
Васил Андреев работеше с Емил Димитров. И Чано от първа ръка ми
разправя за процеса срещу хомосексуалистите през 1968 година. Дават им
думата в съда - имате ли да кажете нещо? И тогава Наско Свиленов става и
казва:
- Добре, за какво ни съдите! Ако един ден станем повече от вас, ние трябва
ли да ви съдим?
Мозък е Наско.
Него не го пускаха да пътува зад граница. Идва един ден при мен и ми казва
това. Обадих се, където трябва, и Наско тръгна по света. Той това често го
споменава. Хайде, преди го е казвал от зор, но и след като се обърна
палачинката, им го казва на демократите, на всякакви такива - много почтено
копеле.
А Васко Андреев го осъдиха една година ефективно и лежа в Софийския
затвор.
Тичат нагоре-надолу, страхотни усилия полагат - и накрая, 40 дни преди да
му изтече присъдата, издействат решение да го пуснат от затвора.
Отиват Чано, Емил Димитров, жена му Мариета, лека й пръст, и още хора -
с постановлението в ръка. Идва Васко и Емил и жена му се хвърлят да го
целуват, като викат:
- Свобода, свобода!
А Васко се дърпа:
- Каква свобода!
- Излизаш навън, ето го решението!
Той вика:
- Не може! Тук след един месец е прегледът на художествената самодейност
между затворите, а аз съм ръководител на ансамбъла и не мога да напусна!
И си остава вътре до финала на присъдата.

Движението „Напред, България“ тръгна от общия

хаос.
Движението „Напред, България“ тръгна от общия хаос.
Това, което стана, просто беше един политически хаос.
226
 Само отрицание, което продължава и досега.
Движение! Както беше и Отечественият фронт.
Имаме 10 постулата за организация на държавата.
„Държавата е отговорна за поведението на своя чиновник!“ Това е
постулат! Държавата е една армия. Сега държава има ли? Няма държава,
армия също няма.
Няколко пъти го казвам - кога България е била без армия?
По-скоро де юре, отколкото де факто. Защото Александър Стамболийски
запазва Строителни войски. Като ни девоенизират по различните договори и
споразумения, 90 на сто от оръжието се скрива. Което по-късно се вади и
погромите се правят с него.
България е била без армия само след национални катастрофи. Ерго ние сега
сме в национална катастрофа.
Другото беше „Закон и ред“ - държавата е отговорна за сигурността на
своите граждани. И това е неотменим атрибут. Това посегателство, което се
извърши върху милицията - не говоря за ръководния апарат, - изобщо върху
милицията, е престъпление!

Свалиха Живков - и хайде, юруш на маслините!

Свалиха Живков - и хайде, юруш на маслините! (Тодор Живков (11
септември 1911 - 5 август 1998) - български политик, който в продължение
на 33 години е партиен и държавен ръководител. Същинската власт в БКП
той получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (26
април 1956), с който поставя началото на развенчаването на култа към
личността на Вълко Червенков в съзвучие с решенията на XX конгрес на
КПСС. Два пъти е бил министър-председател (1962-1966 и 1966-1971). След
приемането на Конституцията от 1971 до края на 1989 г. е председател на
Държавния съвет - колективен орган, явяваш се като постоянно действаща
горна камара на парламента и колективен държавен глава. От4 април 1981
г. на XII конгрес на БКП до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК
на БКП. На пленум на ЦК на БКП, проведен на 13 декември 1989 г., е
изключен от партията, а малко преди смъртта му членството в БСП (през
1990 г. БКП се преименува) е възстановено. През 1990 г. е поставен под
домашен арест, а през септември 1992 г. е осъден на седем години затвор
за злоупотреба с власт, заменен с домашен арест. По-късно е оправдан по
всички обвинения - бел. ред.)Кой каквото си иска, прави! Турците: Върнете
ни имената! Онези: Който не скача, е ченге!
Една вечер излизам от ресторанта на „България“ - двама-трима се млатят
отпред. Седят и двама милиционери, млади момчета, със скръстени ръце.
Викам:
- Дайте да ги разтървем!
227
 Казват ми:
- Бате, ще ги разтървем, ама утре ние ще излезем виновни, че те се бият!
Така и стана!
А в коя държава полицията не е репресивна? Тя за какво е създадена? За
репресия на мнозинството над малцинството. Това е, защото по-малко са
крадците, по-малко са убийците, по-малко са мародерите, те са
малцинството.
Държавата днес не е поставена на висота.
В заявлението си за постъпването в партията имам мотиви.
Заявленията, които все ги коментират-този кандидатствал, онзи се молил, -
те ги пазят, пазят ги като куриози сега. И Иван Костов колко пъти се е
натискал да стане член на партията, и доктор Желев, колко пъти е искал да
му отменят наказанието, този болшевик.
Заявленията за влизане в партията не се продаваха по будките. А като реши
партийната организация, че е дошло времето, ти дават заявление-образец.
Когато подавах заявлението за партията, записах в мотивите:
„Кандидатствам, защото засега приемам изцяло политиката“. Лили
Лозанова, тя ни беше секретар на първичната партийна организация в
„Работническо дело“, ме пита:
- Иване, защо „засега“?
Ама разговорът е много сериозен.
Казвам й:
- Лили, представи си, че утре дойде нов Априлски пленум или се появят
нови движения, което изобщо не е изключено.
Махнаха го, признавам си.
Аз не отидох в БСП по най-понятни причини.
Станах дребна плячка в несъществуващата им представа за това, което ще
се случи.
Но им написах това писмо, в което им изброих кои са следващите жертви!
То трябва малко да си погледнал и от другата страна нещата!
Идеята за Движението „Напред, България“, пак казвам - тя си беше
мъртвородена.
Първият въпрос - когато го казах това на Живков - беше:
- А пари откъде?
Казвам:
- Няма!
Той вика:
- Хайде, тогава върви да бягаш за здраве, а не по партийна работа!
Точно така си беше...

228
 Тодор Живков почина
Аз се върнах в България две седмици след 10 ноември 1989 година. Бях в
Австралия, там научих за пленума и свалянето на Живков. От Австралия
минах през Брюксел, там се честваше 80-годишнината на Раул Муле,
председателя на Белгийския олимпийски комитет. Самаранч ме хвана под
ръка, говорихме и той ми вика:
- Остани, къде си тръгнал, нали виждаш какво се случва!
Прибрах се и от летището отидох при Живков. Нямам спомен от разговора
ни. И едва ли е бил исторически... Поисках му номерата на сметките, но той
каза, че ги е забравил. Избягали му от паметта...
Тодор Живков почина на 5 август 1998 година.
Трябваше да се организира погребението. И тогава се изпокриха всичките!
Не говоря за БСП, а за официалната власт.
Стана дума поклонението да бъде във Военния клуб. Търся военния
министър, няма го. Къде е? Не знаем! Къде е шефът на Генералния щаб?
Няма го, не знаем! И аз тогава казах, че ако Турция иска да ни обяви война,
защото още на бяхме членове на НАТО, трябва да го направи днес! Защото
го няма военния министър, не се знае къде е, и няма кой да оглави армията!
Тогава Николай Добрев беше натоварен да организира погребението и той
се разтича здравата!
Поклонението беше пред Партийния дом. Където Румен Воденичаров
дръпна една реч. Той беше отявлен противник на строя, перестройчик. Обаче
тогава каза, че правителството ни е пълно с евреи и педерасти, и тълпата от
комунисти, които бяха изпълнили пространството на площада,
ръкопляскаха.
Кой да отговори от семейството?
Естествено, че се наложи аз да отговоря.
Благодарих на хората, че са дошли, благодарих за вниманието, за цветята,
както и на тези, които се изказаха - имаше още четири-пет изказвания. И
специално на Румен Воденичаров, който прояви отново гражданска съвест.
На другия ден във вестниците всичките ревнаха против него! Как може да
се говори така!
Румен Воденичаров им отговори знаменателно: Ако искате да знаете, даже
Иван Славков ме похвали! Което винаги си е довод...
Поисках поклонението пред Тодор Живков да бъде във Военния клуб,
защото реших да се изгавря с тях. Като държавен глава Живков е бил и
върховен главнокомандващ. А никой не го е разжалвал! Той не е разжалван!
Тоест той е генерал, главнокомандващ от резерва. И затова търсех военния
министър - да се изгавря! Да ми откажат!
Защото аз фактически бях заместник-главнокомандващ като директор на
телевизията...
229
 Те сатанизираха Тодор Живков за всичко. И то персонално. Ако той е
виновен...
Но ако не е Живков, щеше да бъдеш ти! Култ към личността?
Към коя личност? Той е имагинерният лидер! Без лидер и без човек на този
пост не може! А те през цялото време са били до него...
Аз не обръщах много внимание на това, иначе щях да си запиша много и
срамни за околните сцени!
Темата за парите на Живков не се е забравила. Излезе една дебела книга за
досиетата. Дойде при мен една журналистка, тя после публикува и книгата
за доносите. Донесе ей такъв топ документи - доносите срещу мен! Имаше
един Руско Русков, когото аз съм го мислил за много близък човек. В
Швейцария беше, много свестен работник. И той писал, че аз съм ходил по
Швейцария да оправям сметките на Тодор Живков! Откъде е останал с
такова впечатление - просто ми е чудно!
Докъде стигнаха прочутите сметки на Живков? Доникъде.
Ако имаше сметки, та аз ли нямаше да знам! Или Жени нямаше да знае?
Или Владко?
Какви сметки, бе!

Последният, който го видя жив от роднините, бях аз

Живков умря от серия микроинсулти, което е разрушаване на мозъчната
кора, парализа. Това според мен е склероза, но вече от старост.
Последният, който го видя жив от роднините, бях аз.
Лежеше в Правителствена болница, но вече беше изпаднал в кома. Той още
вкъщи получаваше на два-три пъти припадъци. Но не бяха фатални.
Когато отидох да го видя в болницата, той беше вече в кома.
Седнах при главния лекар - за да му благодаря, че го взеха от вкъщи. Защото
Иван Панев преди това - за да има болницата един смъртен случай по-малко,
предполагам, това е причината - го бяха оставили да умре в коридора на
„Пирогов“. В коридора, на носилката! Благодарих на доктора, а той ми каза:
- Не се безпокойте за това!
И каза още:
- Всичките му органи са перфектни! Като на младо момче. Но мозъчната
кора - не. И така може да продължи още ден, месец или десет години.
Това става на обед.
Аз имах работа в Бургас, качвам се на колата и тръгвам. По пътя спрях в
Стара Загора при приятели. Тогава ми звънна майка ми и каза:
- Шефът си отиде!
Качих се и се върнах обратно.

230
 А когато Живков излезе от онази, тежката операция на простатата, отиде да
се възстановява в една резиденция на Витоша, по пътя за „Щастливеца“. С
него седеше професор Пухлев, много известен доктор, македонец, към 80
години беше.
Аз се качвах там през ден, през два. Обядваме заедно и наливат ракийка в
малки чаши. Пухлев - тряс една, тряс две.
Живков му вика:
- Абе, професоре!
Живков грам не пиеше.
Пухлев се оправдава:
- А, аз от малък съм си така! На обяд, на вечеря - по 50, по 100...
А той беше с него да го наблюдава...
Огромно светило беше, много фин човек!
Дойде при мен Павел Чернев и ми вика:
- Бате, дай да бутнем напред Тошко! Защото направи страхотно
впечатление с участието си по телевизията, като каза: „Върнете ми
държавата!“
И така се сетих за още една история.
Една вечер Тошко пита дядо си:
- Дядо, като умреш, кой ще те смени!
Жени му вика:
- Татко!
Демек аз!
Тошко вика:
- Значи, след като и татко умре, майка ще го замести. След майка - Жени, а
след Жени - аз, за да има държава!
Ето затова се досетих за този случай! Това е цялата му детска логика...

Като избухна демокрацията

Брат Джон изнасяше религиозни беседи по телевизията. И като избухна
демокрацията, той идва при мен и вика:
- Бате, дай да правим пари!
Как? Ами ще направим едно погребално бюро! От тебе искам, казва,
помещение и две-три коли. А труповете, казва Брат Джон, от мене!
Предложение като слънце!
Аз му дадох Любо Томов, един гениален мошеник, какво направиха, не
знам! Колко пари отмъкна Любо от програмата „Странджа-Са-кар“, също не
знам. Той е ядрен физик, даже беше направил някакво изобретение. Продава
го на тези от „Кинтекс“, някакво оръжие.

231
 И като се махна от тука Любо, отиде в Щатите. Първата му работа там, с
четири-пет български пройдохи, които няма какво друго да правят, е да
основе рекламна фирма. И започват с импулсните телефони...
Та му го дадох Любо на Брат Джон, той му докара коли, но не знам какво
направиха с погребалната агенция. Това щеше да бъде първият ми принос
към средния и дребния роден бизнес...
В Лос Анджелис имаше един българин, който се беше специализирал в
катастрофи, организираше катастрофи.
Намира едно семейство, което иска да си купи птицеферма -толкова им е
амбицията. Нашият открива в един от баровските квартали някаква баба -
богаташка, с къща и голям двор. Всяка сутрин бабата излиза от дома си към
11 часа с колата и отива да пие кафе с друга сюрия баби от същия калибър.
Нашият специалист сяда и изчислява целия план - бабата излиза от двора,
поглежда наляво, да не идва някой от горе, и след това си завива спокойно
надясно. После нашият паркира там колата с цялото семейство, което иска
да си има птицеферма. Бабето излиза с колата си в 11 часа, завива надясно,
онези дават на заден ход -и катастрофата става. Нищо страшно! Даже няма и
счупен стоп. Обаче има колизия. Бабата слиза от колата разтреперана, в шок.
А нашият се обръща към майката, която седи на задната седалка с децата, и
й казва:
- Щипи ги, ма! Удари ги по главата да пищят!
Демек страшен потрес върху крехкото съзнание на децата.
Сядат с адвоката на бабата и се разбират - обезщетението трябва да е ЗО^Ю
хиляди долара, колкото струва птицефермата. Договарят се, купува си
човекът фермата и птиците и пита организатора:
- Кажи сега, какво искаш ти?
- Ще дойда един ден - казал организаторът - и ще ми направиш омлет от 30
яйца!
Та и моята, цялата работа с групировките, беше един омлет с 30 яйца!

Почти няма място в България, където да не съм бил.

Почти няма място в България, където да не съм бил.
Имаше една такава случка. Едни турци бяха отвлекли две деца с кола (Юли
1985 г. Трима български турци отвличат с лека кола две деца и хвърлят
бомба пред хотел „Интернационал" в Златни пясъци. Те правят изявление,
че искат да бъдат пуснати безпрепятствено в Турция, и заплашват, че в
противен случай ще убият децата. Части на „Червените барети"
препречват пътя им с бронетранспортьор, при което избухва държаната
от похитителите бомба. Двама от тях загиват намясто, третият умира
в болницата, а децата остават живи - бел. ред.) и бяха подкарали от Варна
232
към Малко Търново. Целият път беше блокиран. Но това аз още не го знам,
карам си колата точно по този път. Гледам - голямо скупчване на
милиционери. Спрях колата от любопитство, проведохме разговор. А точно
тогава беше разгарът на нашата кампания за Зимните игри. И багажникът на
колата ми беше пълен със сувенири - вратовръзки, шапки, тениски,
ключодържатели, марки. И аз с две ръце раздадох на десетина от
милиционерите там.
Минаха години, демокрацията вече беше дошла.
Аз отивам във Варна и карам много бързо. И ме спират. Спирам. Аз никога
не съм бягал. Документите? Започвам да бъркам, не знам дали имах и
документи. И в този момент идва и вторият полицай, доста по-възрастен. И
вика:
- Ооо, здравей!
А на младия, който вече беше извадил актовете, за да пише, му вика: Хайде,
отивай!
- Ти не ме помниш - казва, - ама откъде да ме помниш!
И ми разказа за онзи случай на пътя с отвлечените деца. Отвори си куртката
- носеше вратовръзката, тъмносиня, хубава, с логото на Зимните игри, която
бях му подарил!

Аз обичам хората.
Аз обичам хората.
Първо - никой не ми е длъжен.
Второ - на мен животът ми даде всичко.
Трябва ли да си пълня главата с въпросите защо, защо, защо?
За какво! Нито ще го поправиш...
Минавай - и толкова. Ако можеш - помогни.
Иначе животът си ни наказва. Глупостта не може да се скрие.

На всяка Нова година пращах моя шофьор - той беше длъжен като служител
на УБО да бъде с мен, - пращах го, а на него му беше и кеф да върши това.
Пращах го в дванайсет часа да отиде до тези пет или шест поста по
правителственото трасе от резиденцията в Бояна долу до ЦК. И на всеки
дежурен даваше по един пакет новогодишен подарък - шише водка, шише
вино, парче луканка, кутия бонбони. Честна дума! Но така се създават
легендите... Трябва да се сетиш, трябва да се потрудиш и трябва да се казваш
Иван Славков. И не се фуклява с това.

233
Приложени Снимки

234
235
236
237
238
 ИВАН СЛАВКОВ

Батето 2

Редактор Георги Гълов

Художник Людмил Веселинов
Технически редактор Станислав Иванов
Редактор на издателството Юлия Шопова Коректор Нели Ивкова
Първо издание на „Труд“
Формат 32/84x108. Печ. коли 17
Печат „Инвестпрес“ АД
http://4eti.me
http://ekni.ga

239