Professional Documents
Culture Documents
Proizhod RuLit Me 499648 PDF
Proizhod RuLit Me 499648 PDF
Proizhod RuLit Me 499648 PDF
Билбао, Испания
Дан Браун
Пролог
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
32.
33.
34.
35.
36.
37.
38.
39.
40.
41.
42.
43.
44.
45.
46.
47.
48.
49.
50.
51.
52.
53.
54.
55.
56.
57.
58.
59.
60.
61.
62.
63.
64.
65.
66.
67.
68.
69.
70.
71.
72.
73.
74.
75.
76.
77.
78.
79.
80.
81.
82.
83.
84.
85.
86.
87.
88.
89.
90.
91.
92.
93.
94.
95.
96.
97.
98.
99.
100.
101.
102.
103.
104.
105.
Епилог
Благодарност
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
Дан Браун
Произход
В памет на майка ми
Джоузеф Камбъл1
Факт
ЕДНА ВЕЧЕР С
ЕДМЪНД КЪРШ
„Едмънд определено не страда от липса на самоувереност“ —
развеселено си помисли Лангдън.
Преди двайсетина години младият Еди Кърш беше един от първите му
студенти в Харвард — рошав компютърен маниак, чийто интерес към
кодовете го бе отвел на Лангдъновия бакалавърски семинар „Кодове,
шифри и езикът на символите“. Изключителният интелект на Кърш му
направи дълбоко впечатление и въпреки че след време младежът замени
прашния свят на семиотиката с обещаващия блясък на компютрите,
учителят и ученикът продължиха да поддържат връзка през двете
десетилетия след завършването на Еди.
„А сега студентът е надминал професора си — каза си Лангдън. — С
няколко светлинни години“.
Днес целият свят познаваше Едмънд Кърш — милиардер, информатик,
футурист, изобретател и предприемач. Четирийсетгодишният
индивидуалист беше разработил изумително множество модерни
технологии, представляващи революционни скокове в най-разнообразни
области: роботика, когнитивистика, изкуствен интелект, нанотехнологии. А
точните му предвиждания за бъдещи научни открития го обгръщаха в
мистичен ореол.
Лангдън подозираше, че свръхестественият талант на Едмънд да
предвижда бъдещето се дължи на смайващо широките му познания за
света. Професорът си го спомняше като ненаситен библиофил — Еди
четеше каквото му попадне. Страстта му към книгите и способността му да
осмисля тяхното съдържание бяха неописуеми.
През последните няколко години Кърш живееше главно в Испания,
като твърдеше, че се е влюбил в старомодния чар, авангардната
архитектура, ексцентричните джин барове и идеалния климат на тази
страна.
Веднъж годишно Кърш ходеше в Кеймбридж да изнася лекции в
Медийната лаборатория на Масачузетския технически институт и двамата
се срещаха в някое от нашумелите напоследък бостънски заведения, за
които Лангдън не беше и чувал. Никога не разговаряха за технологии —
Кърш държеше да дискутират единствено изобразително изкуство.
— Ти си моята връзка с културата, Робърт — често се шегуваше Еди.
— Личният ми образователен курс за ергени!
Заигравката със семейното положение на Лангдън звучеше още по-
смешно от устата на друг ерген, който отхвърляше моногамията като
„оскърбление за еволюцията“ и през годините беше фотографиран с
множество супермодели.
Като се имаше предвид репутацията му на новатор в компютърните
науки, човек спокойно можеше да си представи Кърш като някакъв
задръстен техничар. Той обаче си беше изградил имидж на модерна поп
икона, движеше се във ВИП кръгове, обличаше се по последна мода,
слушаше елитистки ъндърграунд и колекционираше най-разнообразни
безценни произведения на импресионизма и модерното изкуство. Често
пращаше имейли на Лангдън, за да се съветва за нови творби, които
възнамеряваше да включи в колекцията си.
„И после прави тъкмо обратното на съвета ми“ — помисли си
Лангдън.
Преди година Кърш го изненада с разговор не за изкуството, а за Бог
— странна тема за отявлен атеист като него. Докато хапваха ребърца крудо
в бостънския „Тайгър Мама“, той заразпитва Лангдън за основните
вярвания на религиите по света и особено за различните версии на
Сътворението.
Професорът подробно му разказа общата за юдаизма, християнството
и исляма история в Битие, за хиндуисткия Брама и вавилонския Мардук.
— Любопитен съм защо един футурист проявява такъв интерес към
миналото — на излизане от ресторанта му каза Лангдън. — Това означава
ли, че нашият прочут атеист най-после е открил Бог?
Едмънд искрено се засмя.
— Ще ти се! Просто преценявам конкуренцията, Робърт.
Лангдън се усмихна. „Типично в негов стил“.
— Е, науката и религията не се конкурират. Те са два различни езика,
опитващи се да разкажат една и съща история. На света има място и за
двете.
След тази среща Едмънд не му се обади почти цяла година. И не щеш
ли, преди три дни Лангдън получи по ФедЕкс плик със самолетен билет,
хотелска резервация и ръкописна бележка, в която бившият му студент
настоятелно го канеше на днешното събитие. Текстът гласеше: „Робърт, за
мен ще означава страшно много, ако можеш да дойдеш. Твоите обяснения
по време на последния ни разговор изключително допринесоха за това
събитие“.
Лангдън се озадачи. Какво отношение можеше да има техният
разговор към такова събиране, организирано от футурист?
Пликът съдържаше и черно-бяло изображение на двама души,
застанали един срещу друг. Кърш му беше написал кратко стихотворение.
Робърт,
Лице в лице щом видиш ме, дошъл от странство,
ще ти разкрия празното пространство.
Едмънд
ЕДМЪНД КЪРШ
ГОРЕЩА НОВИНА
Това се беше случило преди два дни и тази вечер щяха да проведат
втория си разговор.
Рави Кьовеш чакаше в кабинета си и го обземаше все по-силна
тревога. Обаждането вече закъсняваше с близо десет минути.
Телефонът най-после иззвъня и той нетърпеливо отговори.
— Здравейте, рави — каза епископ Валдеспино. Гласът му беше
угрижен. — Извинявайте за закъснението. — Замълча за миг. — Боя се, че
аллама Ал Фадл няма да участва в разговора ни.
— Защо, какво е станало? — изненадано попита Кьовеш.
— Не знам. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но той сякаш е…
изчезнал. Никой от колегите му няма представа къде е.
По гърба на равина полазиха тръпки.
— Крайно обезпокоително.
— Съгласен съм. Дано не му се е случило нещо. За съжаление, имам
още една новина. — Гласът на епископа стана още по-мрачен. — Току-що
научих, че Едмънд Кърш е организирал публично събитие, за да сподели
откритието си със света… тази вечер.
— Тази вечер?! — смая се Кьовеш. — Нали ни каза, че щяло да е след
месец?!
— Да — потвърди Валдеспино. — Излъгал ни е.
6.
В слушалките на Лангдън прозвуча дружелюбният глас на Уинстън.
— Точно пред вас, професоре, ще видите най-голямата картина в
нашата колекция, въпреки че повечето гости не я забелязват веднага.
Лангдън насочи вниманието си към отсрещния край на атриума, ала не
видя нищо освен стъклена стена, която гледаше към лагуната.
— Съжалявам, май и аз спадам към това мнозинство. Не виждам
никаква картина.
— Е, тя е изложена доста нетрадиционно — засмя се Уинстън. —
Платното не е поставено на стената, а на пода.
„Трябваше да се сетя“ — помисли си професорът, сведе поглед, тръгна
напред и чак сега забеляза огромното платно върху камъка в краката му.
Картината представляваше монохромен тъмносин правоъгълник и
гостите стояха наоколо и се взираха в него, сякаш гледаха в езерце.
— Площта ѝ е близо петстотин и шейсет квадратни метра — осведоми
го Уинстън.
Лангдън пресметна, че е десет пъти по-голяма от първия му
апартамент в Кеймбридж.
— Неин автор е Ив Клайн и всички „галено“ я наричат „Плувният
басейн“.
Поразителното богатство на този син нюанс, трябваше да признае
Робърт, наистина го изпълваше с усещането, че може направо да се гмурне
в платното.
— Клайн е създал този цвят — продължи Уинстън. — Казва се
„Международно синьо на Клайн“ и художникът твърди, че дълбочината му
изразява безплътността и безкрайността на собственото му утопично
виждане за света.
Лангдън усети, че Уинстън чете от предварително подготвен текст.
— Клайн се е прочул със сините си картини, но също е известен с една
фотографска илюзия, наречена „Скок в празното пространство“, която
предизвикала голяма паника при публикуването ѝ през хиляда деветстотин
и шейсета.
Професорът беше виждал „Скок в празното пространство“ в
нюйоркския Музей за модерно изкуство. Снимката беше меко казано
смущаваща — изобразяваше добре облечен мъж, който скача с разперени
ръце от висока сграда. Всъщност представляваше трик — блестящо
замислен и майсторски изпълнен с бръснарско ножче много преди времето
на Фотошоп.
— Освен това Клайн е композирал музикалното произведение
„Еднозвучие-мълчание“, в което симфоничен оркестър цели двайсет
минути изпълнява един-единствен тон, ре мажор.
— И хората го слушат?!
— Хиляди. И тонът е само първата част. Във втората част музикантите
седят неподвижно и в продължение на двайсет минути изпълняват „чисто
мълчание“.
— Шегувате се, нали?
— Не, говоря съвсем сериозно. В негова защита, изпълнението
сигурно не е било чак толкова тъпо, колкото може би звучи. На сцената
също имало три голи жени, обилно боядисани в синьо, които се търкаляли
по гигантски платна.
Въпреки че през по-голямата част от кариерата си беше изучавал
изобразителното изкуство, Лангдън така и не се бе научил да харесва по-
авангардните творби. Притегателната сила на модерното изкуство си
оставаше загадка за него.
— Без да проявявам неуважение, Уинстън, трябва да ви кажа, че често
ми е трудно да разбера дали нещо е „модерно изкуство“, или чисто и
просто е шантаво.
— Ами, често тъкмо това е въпросът, нали? — невъзмутимо отговори
гидът. — Произведенията във вашия свят на класическото изкуство се
ценят заради изпълнението на твореца — тоест, колко е сръчен с четката
върху платното или с длетото върху камъка. В модерното изкуство обаче
шедьоврите често са по-скоро плод на идеята, отколкото на изпълнението.
Например всеки спокойно може да композира четирийсетминутна
симфония, състояща се само от един тон и мълчание, обаче идеята е
хрумнала тъкмо на Ив Клайн.
— Съгласен съм.
— Разбира се, скулптурата „Мъгла“ навън е чудесен пример за
концептуално изкуство. На авторката ѝ е дошла идея — да постави под
моста перфорирани тръби и да пуска мъгла над лагуната, — но
инсталацията е изпълнена от местни водопроводчици. — Уинстън замълча
за миг. — Макар че оценявам авторката изключително високо, защото
използва изразното си средство като шифър.
— Мъглата е шифър, така ли?
— Да. Завоалирано отдаване на почит към архитекта на музейната
сграда.
— Франк Гери ли?
— Франк О. Гери — поправи го екскурзоводът. — Инициалите му
образуват английската дума за „мъгла“ — „fog“.
— Хитро.
Лангдън тръгна към прозорците и Уинстън го информира:
— Оттам имате чудесен изглед към Черната вдовица. Видяхте ли
„Маман“ на идване?
Професорът погледна към огромната скулптура на паяк на площада
оттатък лагуната.
— Да. Доста е трудно да не я забележиш.
— По гласа ви усещам, че не ви допада.
— Опитвам се да я харесам. — Робърт замълча за миг. — Като
специалист по класическо изкуство, тук съм малко като риба на сухо.
— Интересно. Предполагах, че тъкмо вие ще оцените „Маман“. Тя е
чудесен пример за класическия принцип на успоредяването. Дори бихте
могли да я използвате в лекциите си, когато преподавате за това.
Лангдън се вгледа в паяка и не забеляза нищо подобно. Що се
отнасяше до лекцията за успоредяването, той предпочиташе малко по-
традиционни примери.
— Май ще продължа да използвам „Давид“.
— Да, Микеланджело си е класика — позасмя се Уинстън. — Той
гениално е изваял Давид в женствена контрапозиция — в ръката си героят
отпуснато държи прашка и излъчва мекушава уязвимост. От очите му обаче
струи гибелна решителност, жилите и вените му изпъкват в готовност да
убие Голиат. Творбата едновременно е и нежна, и страшна.
Това описание направи силно впечатление на Лангдън. Искаше му се и
неговите студенти да разбират шедьовъра на Микеланджело толкова ясно.
— „Маман“ не се различава от „Давид“ — продължи гидът. — Същото
дръзко успоредяване на противоположни архетипни принципи. В
природата черната вдовица е страховито създание — хищник, който улавя
жертви в паяжината си и ги убива. И макар че е смъртоносна, тук тя е
изобразена с яйчна торбичка, от която ще се роди нов живот, и това я прави
едновременно хищник и родител — могъщо тяло върху невероятно тънки
крака, което изразява сила и крехкост. „Маман“ може да се нарече
съвременен „Давид“, ако желаете.
— Не желая, но признавам, че вашият анализ ми дава храна за
размисъл — усмихнато отвърна професорът.
— Добре, тогава ще ви покажа едно последно произведение. По
случайност — оригинал на Едмънд Кърш.
— Сериозно? Нямах представа, че Едмънд е творец.
Уинстън се засмя.
— Ще ви оставя сам да прецените.
Екскурзоводът го насочи покрай прозорците към просторна ниша, в
която неколцина гости се бяха събрали пред голяма плоча от суха кал на
стената. На пръв поглед плочата от втвърдена глина му заприлича на
експонирана вкаменелост. В тази кал обаче нямаше фосили. В
повърхността ѝ бяха врязани знаци, каквито децата издраскват с клечки по
мокър цимент.
Гостите не бяха особено впечатлени.
— Едмънд ли го е направил? — измърмори една жена с палто от визон
и напомпани с ботокс устни. — Нищо не разбирам.
Преподавателят в Лангдън не успя да устои.
— Всъщност е много находчиво — обади се той. — Досега това е най-
интересният експонат, който видях в музея.
Жената се завъртя и го изгледа с откровено презрение.
— Нима? Тогава просветете и мене.
„С удоволствие“. Робърт се приближи до грубо издрасканите по
повърхността на глината знаци.
BIO-EC346
лицето на науката.
ПРЕЗРИ ХАОСА.
ВЪВЕДИ РЕД.
Откъде идваме?
Къде отиваме?
ГОРЕЩА НОВИНА
ВИРТУАЛНА ОБЩНОСТ ВРИ ОТ ВЪПРОСИ
„Адмирал от резерва?“
— Човекът остави номер и каза да се обадите, ако искате да го
обсъдите, но принц Хулиан влизал на среща и сигурно нямало да можете да
разговаряте с него. Принцът обаче искрено се надявал, че молбата му няма
да ви затрудни прекалено много.
„Да ме затрудни прекалено много ли? — ядоса се Амбра. — След
всичко, на което вече ме подложи?!“
— Ще се погрижа за това — отвърна тя. — Благодаря.
Момичето се отдалечи с танцова стъпка, като че ли ѝ беше предало
волята Божия. Амбра впери очи в листа, ядосана, че годеникът ѝ е намерил
за уместно да упражни влиянието си върху нея по такъв начин, особено
след като толкова настойчиво я убеждаваше да не участва в това събитие.
„Пак не ми оставя избор“ — помисли си.
Ако не изпълнеше молбата му, на входа щеше да се получи неловка
разправия с видния морски офицер. Днешното грижливо организирано
събитие щеше да привлече безпрецедентно внимание от страна на медиите.
„В момента най-малко ми трябва такова неудобно спречкване с някой от
влиятелните приятели на Хулиан“.
Не бяха проверили и одобрили адмирал Авила, но тя подозираше, че
това е излишно, а сигурно ще е и обидно за висшия офицер. В крайна
сметка човекът притежаваше достатъчно влияние, за да вдигне телефона,
да се обади в кралския дворец и да поиска услуга от бъдещия крал.
И тъй като си имаше достатъчно работа, Амбра взе единственото
възможно решение. Добави името на адмирал Авила в списъка на гостите и
го въведе в екскурзоводската база данни, за да дадат слушалки на новия
гост.
И после отново се зае със задачите си…
„И сега Едмънд е мъртъв“ — помисли си Амбра, връщайки се към
настоящето в сумрака на каютата. Докато се опитваше да се отърве от
мъчителните спомени, изведнъж ѝ хрумна нещо странно.
„Аз не говорих с Хулиан лично… получих съобщението му от трето
лице“.
В мрака просия блед лъч надежда.
„Възможно ли е Робърт да се окаже прав? И Хулиан да е невинен?“
Замисли се, после се втурна навън.
Завари американския професор да стои сам на носа с ръце на парапета,
вперил поглед в нощта. Застана до него и с изненада видя, че моторницата
се е отклонила от главния ръкав на Нервион и сега се носи на север по
малък приток — не толкова река, колкото опасен канал с високи кални
брегове. Плитката вода и тясното корито я изпълниха с нервност, ала
водачът им невъзмутимо продължаваше напред с висока скорост, като
осветяваше пътя с прожектора.
Тя набързо разказа на Лангдън за обаждането от офиса на принц
Хулиан.
— Всъщност знам само, че на рецепцията са се обадили от кралския
дворец в Мадрид. Всеки може да е позвънил и да се е представил за
асистент на Хулиан.
Робърт кимна.
— Може би тъкмо затова човекът е искал молбата да ви бъде
предадена, вместо лично да разговаря с вас. Имате ли някаква представа
кой може да е бил? — Като се имаше предвид историята с Валдеспино,
Лангдън беше склонен да подозира самия епископ.
— Може да е всеки — отвърна Амбра. — Моментът е много деликатен
за двореца. Хулиан излиза на главната сцена и много от старите съветници
ще се изтрепят да си спечелят благоволението му. Страната се променя и
ми се струва, че старата гвардия отчаяно се стреми да си запази властта.
— Е, който и да е бил, дано не се досети, че се опитваме да открием
паролата на Едмънд и да оповестим неговото откритие.
Докато изричаше последните думи, Лангдън осъзна абсолютната
простота на предизвикателството пред тях.
Както и очевидната му опасност.
„Едмънд беше убит, за да не разгласи тази информация“.
За миг се зачуди дали най-безопасната възможност не е просто от
летището да хване директен полет за вкъщи и да остави друг да се
занимава с всичко това.
„Безопасна, да, но възможност… не“.
Изпитваше дълбоко чувство за дълг към някогашния си студент и
морален гняв, че едно научно откритие може да бъде толкова брутално
цензурирано. Изпитваше и изключително интелектуално любопитство да
научи точно какво е открил Едмънд.
„И накрая идва Амбра Видал“ — знаеше Робърт.
Жената очевидно преживяваше преломен момент и когато го погледна
в очите и го помоли за помощ, Лангдън усети в нея дълбок извор на лични
убеждения и самоувереност… но също видя тежки облаци на страх и
съжаление. „Тук се крият тайни, мрачни и възпиращи. Тя протяга ръка за
помощ“.
Амбра рязко вдигна поглед, сякаш прочела мислите му.
— Май сте замръзнали — каза тя. — Трябва да ви върна фрака.
Той леко се усмихна.
— Нищо ми няма.
— Да не си мислите, че ще е най-добре да напуснете Испания още
щом стигнем на летището?
Лангдън се засмя.
— Мина ми през ума, да.
— Недейте, моля ви. — Тя се пресегна и постави меката си длан върху
ръката му. — Не съм сигурна с какво си имаме работа. Вие сте били много
близки с Едмънд и той неведнъж ми е казвал, че високо цени приятелството
ви и се доверява на мнението ви. Страх ме е, Робърт, и наистина мисля, че
няма да мога да се справя сама. Хайде да минем на „ти“, става ли?
Изблиците ѝ на пълна откровеност го смущаваха и в същото време
бяха невероятно пленителни.
— Добре — каза той. — Двамата с теб имаме дълг към Едмънд, а и
честно казано, към цялата научна общност: да открием тази парола и да
оповестим откритието му.
Амбра се усмихна.
— Благодаря.
Лангдън се огледа.
— Твоите агенти от Гуардия Реал сигурно вече са разбрали, че сме
напуснали музея.
— Несъмнено. Обаче Уинстън беше изумителен, нали?
— Направо умопомрачителен — съгласи се Робърт, който едва сега
започваше да осъзнава квантовия скок в развитието на изкуствения
интелект, постигнат от Едмънд. Каквито и да бяха неговите „нови
патентовани технологии“, професорът разбираше, че някогашният му
студент е бил на ръба да открие един съвсем нов свят на взаимодействие
между човека и компютъра.
Тази вечер Уинстън се беше доказал като верен помощник на своя
създател и безценен съюзник на Лангдън и Амбра. За броени минути бе
открил опасност в списъка на гостите, опитал се беше да предотврати
убийството на Едмънд, беше идентифицирал колата, с която беше избягал
убиецът, и бе улеснил измъкването на Лангдън и Амбра от музея.
— Дано се е обадил да предупреди пилотите на Едмънд — каза
Робърт.
— Със сигурност. — Амбра кимна. — Но имаш право, за всеки случай
трябва да му позвъня.
— Чакай малко — изненада се Лангдън. — Можеш да позвъниш на
Уинстън, така ли? Мислех, че след като напуснахме музея и излязохме
извън обхват…
Тя се засмя и поклати глава.
— Уинстън не се намира физически в „Гугенхайм“, Робърт, а в някакъв
секретен компютърен център и дистанционно действа оттам. Наистина ли
смяташ, че Едмънд ще създаде ресурс като Уинстън, без да е в състояние да
се свързва с него във всеки момент и от всяка точка на света? Едмънд
постоянно разговаряше с него — от къщи, докато пътуваше или се
разхождаше. С едно обикновено телефонно обаждане двамата винаги
можеха да се свържат един с друг. Виждала съм Едмънд часове наред да си
приказва с Уинстън. Използваше го като личен асистент — да му прави
резервации за вечеря, да координира графика му с пилотите и всъщност да
върши всичко, от каквото има нужда. Когато подготвяхме шоуто в музея, и
аз често разговарях по телефона с Уинстън.
Амбра бръкна в джоба на фрака, извади тюркоазносиния джиесем на
Кърш и го включи. Лангдън го беше изключил в музея, за да пести
батерията му.
— Ти също си включи телефона, за да можем и двамата да се
свързваме с Уинстън — каза тя.
— Не те ли е страх, че така ще ни открият?
Тя поклати глава.
— Полицията не е имала време да извади нужното съдебно нареждане,
така че си струва риска — особено ако Уинстън може да ни информира за
напредъка на Гуардия Реал и положението на летището.
Лангдън колебливо включи смартфона си и когато се появи стартовият
екран, се вторачи в него и се почувства уязвим, сякаш изведнъж е станал
видим за всеки космически сателит.
„Прекалено много шпионски филми си гледал“ — каза си професорът.
В този момент джиесемът му запиука и завибрира от прииждащи
съобщения, изостанали от цялата вечер. За негово удивление, откакто беше
изключил устройството, се бяха получили над двеста есемеса и имейла.
Робърт прегледа входящата си поща и установи, че всички съобщения
са от приятели и колеги. Първите имейли бяха поздравителни —
„Страхотна лекция! Не мога да повярвам, че си бил там!“, — но после
изведнъж съдържанието им ставаше тревожно и изключително загрижено,
например на есемеса от неговия издател Джонас Фокман: „ГОСПОДИ,
РОБЪРТ, ДОБРЕ ЛИ СИ??!!“. Никога не го беше виждал да пише само с
главни букви и да използва двойна пунктуация.
Досега Лангдън се бе чувствал комфортно невидим в мрака на речните
артерии в Билбао, сякаш музеят бе някакъв избледняващ кошмар.
„Това е заляло целия свят — осъзна той. — Новината за загадъчното
откритие и жестокото убийство на Кърш… наред с моето име и образ“.
— Уинстън се е опитвал да се свърже с нас — вперила очи в светещия
дисплей на джиесема на Кърш, съобщи Амбра. — През последния половин
час Едмънд е получил петдесет и три пропуснати обаждания, всички точно
през трийсет секунди. — Изкиска се. — Неуморната упоритост е сред
многобройните достойнства на Уинстън.
Телефонът на Едмънд изведнъж зазвъня.
Лангдън ѝ се усмихна.
— Кой ли може да е?
Тя му подаде джиесема.
— Ти му отговори.
Робърт взе смартфона и натисна клавиша на високоговорителя.
— Ало?
— Професор Лангдън — прозвуча гласът с познатия британски акцент.
— Радвам се, че сте на линия. Опитвах се да се свържа с вас.
— Да, виждаме — отвърна Робърт, впечатлен от пълното спокойствие
и невъзмутимост на компютъра след петдесет и три последователни
неприети обаждания.
— Случиха се някои неща — продължи Уинстън. — Има вероятност
летищните власти да получат имената ви преди да пристигнете. Още
веднъж ви съветвам много внимателно да изпълнявате инструкциите ми.
— Изцяло сме в твоите ръце, Уинстън — увери го Лангдън. — Кажи
ни какво да правим.
— Първо, професоре, ако още не сте се избавили от мобилния си
телефон, трябва веднага да го изхвърлите.
— Защо? — Робърт стисна джиесема си още по-здраво. — Полицията
не трябва ли да има съдебно нареждане, за да…
— Може би в някой американски филм за ченгета, обаче вие си имате
работа с испанската Гуардия Реал и кралския дворец. Те ще направят
каквото сметнат за нужно.
Лангдън погледна телефона си, обзет от странна неохота да се раздели
с него. „Тук е целият ми живот“.
— А телефонът на Едмънд? — уплашено попита Амбра.
— Него не могат да проследят — успокои я Уинстън. — Едмънд
винаги взимаше мерки против хакери и фирмен шпионаж. Той лично
написа IMEI/IMSI скриваща програма, която променя С2 стойностите на
телефона му, за да предотврати евентуалните опити за прихващане.
„Разбира се — помисли си Лангдън. — За гениалния създател на
Уинстън е фасулска работа да надхитри някаква си телефонна компания“.
После намръщено се вторачи в своя очевидно незащитен джиесем. В
следващия момент Амбра се пресегна и внимателно го измъкна от пръстите
му. Без да каже нито дума, го вдигна над парапета и го пусна. Устройството
цопна в тъмните води на река Нервион и изчезна под повърхността. Вперил
поглед в бързо раздалечаващите се концентрични вълнички, Лангдън
изведнъж изпита чувство на загуба.
— Просто си спомни мъдрите думи на принцеса Елза от филма на
Дисни, Робърт — прошепна му Амбра.
Професорът се извъртя към нея.
— Моля?
Тя се усмихна.
— Повече не мисли за това.
36.
— Su misión todavía no ha terminado — заяви гласът по телефона на
Авила. „Мисията ви още не е приключила“.
Изпънал гръб на задната седалка на юбера, адмиралът внимателно
слушаше работодателя си.
— Появи се неочаквано усложнение. Трябва да отидете в Барселона.
Незабавно.
„В Барселона ли?“ Авила имаше инструкции да замине за Мадрид,
където го очаквала друга задача.
— Имаме основания да смятаме, че тази вечер двама сътрудници на
господин Кърш са се отправили към Барселона с надеждата да открият
начин дистанционно да задействат презентацията — продължи гласът.
Възрастният офицер се вкамени.
— Това възможно ли е?
— Още не сме сигурни, но ако успеят, цялата ви усърдна работа ще е
била напразна. Спешно имам нужда от човек в Барселона. Дискретно.
Колкото може по-бързо идете там и ми се обадете.
Връзката прекъсна.
Колкото и да беше странно, лошата новина всъщност зарадва Авила.
„Още има нужда от мен“. Барселона се намираше по-далеч от Мадрид, но
само на няколко часа повече с максималната разрешена скорост по
магистралата, при това през нощта. Без да губи нито секунда, адмиралът
вдигна пистолета си и опря дулото му в главата на шофьора. Ръцете на
човека видимо се напрегнаха върху волана.
— Llévame a Barcelona26 — заповяда Авила.
Мъжът зави в първата отбивка, която водеше към Витория-Гастейс, и
след малко пое на изток по магистрала А-1. В този час по пътя имаше само
тирове, правещи курсове за Памплона, Хуеска, Лейда и накрая за едно от
най-големите средиземноморски пристанища — Барселона.
Адмиралът все още не можеше напълно да осмисли странния низ от
събития, които го бяха довели до този момент. „От дълбините на най-
страшното си отчаяние се издигнах до висините на най-славната си
служба!“
За един мрачен миг той се върна в онази бездънна пропаст, когато
пълзеше из обгърнатия в пушек олтар на Севилската катедрала и ровеше из
окървавените развалини в търсене на жена си и детето си, само за да
открие, че са си отишли завинаги.
След атентата седмици наред не напускаше дома си. Лежеше
разтреперан на дивана, потънал в безкраен кошмар наяве, в който огнени
демони го завличаха в тъмна бездна и го изпълваха с мрак, ярост и
задушаващи угризения.
— Бездната е чистилище — шепнеше до него възрастна монахиня,
една от стотиците терапевти, подготвени от Църквата да помагат на
оцелелите. — Душата ти е впримчена в преддверието адово. Опрощението
е единственият ти изход. Трябва да намериш начин да простиш на хората,
които са го извършили, иначе гневът ще те погълне. — Тя се прекръсти. —
Прошката е единственото ти спасение.
„Прошка ли? — Авила се опита да отговори, но демоните бяха
стегнали гърлото му. В момента му се струваше, че единственото спасение
е отмъщението. — Но на кого да отмъстя?“ Никой така и не беше поел
отговорността за атентата.
— Разбирам, че проявите на религиозен тероризъм изглеждат
непростими — продължаваше монахинята. — И все пак може би не е зле да
си спомниш, че собствената ни Църква векове наред е използвала
Инквизицията в името на Бог. Убивали сме невинни жени и деца в името на
своите вярвания. И затова е трябвало да поискаме прошка от света и от
самите себе си. И с времето сме се изцелили.
После му прочете откъс от Евангелието:
— „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти
удари плесница по дясната страна, обърни му и другата… Обичайте
враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на
ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“27
Онази нощ, сам и изтерзан, Авила се погледна в огледалото. Отсреща
стоеше непознат. Думите на монахинята не бяха успели да облекчат
болката му.
„Прошка ли? Да обърна и другата страна?!
Станах свидетел на зло, за което няма опрощение!“
В яростта си той удари огледалото с юмрук, разби го на късчета и се
строполи в мъчителни ридания на пода на банята.
Като морски офицер, Авила винаги се беше владял — пример за
дисциплина, доблест и спазване на военната йерархия, — ала този човек
вече го нямаше. След няколко седмици той вече постоянно се намираше в
състояние на замаяност, като притъпяваше болката със силна комбинация
от алкохол и лекарства. Скоро копнежът за вцепеняващото въздействие на
опиатите започна да обсебва всеки негов буден миг и го превърна във
враждебен отшелник.
След няколко месеца испанският военноморски флот дискретно го
принуди да се пенсионира. Някога могъщ боен кораб, сега изваден на сух
док, Авила знаеше, че никога повече няма да плава. Флотът, на който бе
отдал живота си, му отпусна съвсем скромна пенсия, която едва покриваше
нуждите му.
„Аз съм на петдесет и осем — осъзна той. — И нямам нищо“.
По цял ден седеше сам, гледаше телевизия, пиеше водка и чакаше
отнякъде да се появи лъч светлина. „La hora más oscura es justo antes del
amanecer“ — безкрайно си повтаряше. Но старата моряшка поговорка всеки
път се оказваше невярна. — „Най-мрачният час не е точно преди зазоряване
— осъзна той. — Слънцето все не изгрява“.
На петдесет и деветия си рожден ден, един дъждовен четвъртък
сутрин, вторачен в празно шише от водка и предупреждение за
принудително извеждане от апартамента, Авила събра смелост да отиде в
килера, извади служебния си пистолет, зареди го и опря дулото в
слепоочието си.
— Perdóname28 — промълви и затвори очи. После дръпна спусъка.
Изстрелът се оказа много по-тих, отколкото очакваше. По-скоро
изщракване, отколкото гърмеж.
Съдбата отново му се подигра жестоко — пистолетът беше засякъл.
Годините в прашния килер, без да го почиства, очевидно бяха взели своето
от евтиното парадно оръжие на адмирала. Очевидно дори тази елементарна
проява на малодушие не бе по силите на Авила.
Разярен, той запрати пистолета в стената. Този път гърмежът разтърси
помещението. Адмиралът усети изгарящо пронизване в прасеца си и
ослепителната болка в миг разнесе алкохолната мъгла в главата му. Авила
се строполи на пода, като крещеше и притискаше с ръце кървящия си крак.
По вратата му заблъскаха паникьосани съседи, завиха сирени и Авила
скоро се озова в севилската Хоспитал Провинсиал де Сан Лазаро, където
все не можеше да обясни как се е прострелял в крака, докато се е опитвал
да се самоубие.
На другата сутрин в болничната стая при ранения и унизен адмирал
Луис Авила дойде посетител.
— Не те бива за стрелец — каза му младият мъж. — Нищо чудно, че са
те принудили да излезеш в пенсия.
Преди адмиралът да успее да отговори, мъжът вдигна щорите на
прозореца и в стаята нахлуха ярки слънчеви лъчи. Авила засенчи очи и
видя, че хлапакът е мускулест и късо подстриган. Носеше тениска с лика на
Христос.
— Казвам се Марко — представи се той. В говора му се усещаше
андалуски акцент. — Аз съм твоят рехабилитатор. Помолих да те
разпределят при мен, защото двамата с тебе имаме нещо общо.
— Бивш военен ли си? — забелязал нахаканото му поведение, попита
Авила.
— Не. — Младежът впери очи в него. — И аз бях там онази неделна
утрин. В катедралата. Когато стана атентатът.
Адмиралът го зяпна смаяно.
— Бил си там?!
Хлапето се наведе и повдигна единия крачол на анцуга си. Отдолу се
показа протеза.
— Наясно съм, че си преживял истински ад, обаче аз играех
полупрофесионален футбол, тъй че не очаквай да ти съчувствам много. Бог
помага на ония, които си помагат сами, така смятам аз.
Още преди Авила да разбере какво става, Марко го премести на
инвалидна количка, закара го по коридора в малък спортен салон и го
изправи между два успоредни лоста.
— Ще те боли, но се опитай да стигнеш до отсрещния край — каза му
хлапакът. — Направи го само веднъж. После ще те заведа да закусиш.
Въпреки мъчителните болки Авила не можеше да се оплаква на човек
само с един крак, затова се затътри до края на лостовете, като прехвърляше
основната си тежест върху ръцете си.
— Браво — похвали го Марко. — Сега го направи пак.
— Нали каза…
— Да, излъгах те. Направи го пак.
Адмиралът го погледна смаяно. От години не му бяха заповядвали и
колкото и да беше странно, това му подейства ободрително. Накара го да се
почувства млад — все едно още е новобранец. Той се завъртя и се затътри в
обратната посока.
— Ходиш ли още на литургия в Севилската катедрала? — попита го
Марко.
— Не.
— От страх ли?
Авила поклати глава.
— От гняв.
Младежът се засмя.
— А, монахините са те увещавали да простиш на атентаторите, нали?
Адмиралът се закова на място.
— Точно така!
— И мене. Опитвах. Невъзможно е. Монахините са тъпачки. — Марко
пак се засмя.
Авила впери очи в лика на Христос върху тениската му.
— Но ти явно още си…
— А, да, определено още съм християнин. По-набожен от всякога.
Имах късмета да открия своята мисия — да помагам на жертви на Божиите
врагове.
— Благородна кауза — завистливо каза адмиралът. Собственият му
живот беше изгубил смисъл без семейството му и флота.
— Един велик човек ми помогна да се върна към Господ — продължи
Марко. — Между другото, това беше папата. Лично съм се срещал с него
много пъти.
— Моля… папата ли?
— Да.
— Искаш да кажеш… главата на Католическата църква?
— Да. Ако искаш, сигурно ще мога да ти уредя аудиенция.
Авила зяпна хлапака, решил, че си е изгубил ума.
— Ти ли можеш да ми уредиш аудиенция при папата?!
Марко се обиди.
— Знам, че си бил голям началник във флота и не можеш да си
представиш, че някакъв сакат рехабилитатор от Севиля има достъп до
наместника на Христа, обаче ти казвам истината. Мога да ти уредя среща с
него, ако искаш. Той сигурно ще ти помогне пак да намериш пътя си, както
помогна и на мене.
Авила се отпусна на лостовете. Не знаеше какво да каже. Той
боготвореше тогавашния папа — непоколебим консервативен водач, който
проповядваше строг традиционализъм и правоверност. За съжаление,
човекът се намираше под обстрел от всички страни на модернизиращия се
свят и се говореше, че скоро щял да се оттегли заради усилващия се натиск
за либерализация.
— За мен ще е чест да се срещна с него, разбира се, но…
— Добре — прекъсна го Марко. — Ще се опитам да го уредя за утре.
Адмиралът изобщо не предполагаше, че на другия ден ще седи
дълбоко в недрата на един уединен храм, лице в лице с могъщ водач, който
ще му предаде най-вдъхновяващия религиозен урок в живота му.
„Към спасението водят много пътища.
Не само прошката“.
37.
Разположена на партерния етаж на двореца в Мадрид, кралската
библиотека се състои от пищно украсени помещения с хиляди безценни
томове, сред които илюстрования Часослов на кралица Изабела, личните
Библии на няколко крале и един подвързан с желязо кодекс от времето на
Алфонсо XI.
Гарса припряно се втурна вътре, тъй като не искаше да оставя принца
сам в лапите на Валдеспино за прекалено дълго. Още не можеше да
осмисли новината, че преди няколко дни епископът се е срещнал с
американския футурист и е запазил това в тайна. „Въпреки презентацията и
убийството на Кърш?!“
Началникът на Гуардия Реал закрачи в мрака на библиотеката към
Моника Мартин, която го чакаше в сенките със светещия си таблет в ръце.
— Разбирам, че сте зает, господине, но това не търпи отлагане — каза
пиарката. — Качих се горе да ви търся, защото в нашия контролен център
се е получил обезпокоителен имейл от КонспирасиНет.
— От кого?
— КонспирасиНет е популярен сайт за конспиративни теории. Като
журналистика не струва нищо, а и се списва като от деца в прогимназията,
обаче го следят милиони хора. Ако питате мен, разпространяват фалшиви
новини, но сайтът се радва на огромно уважение сред любителите на
конспиративни теории.
На Гарса му се струваше, че изразите „огромно уважение“ и
„конспиративна теория“ взаимно се изключват.
— Те цяла вечер отразяват събитията около Кърш — продължи
Мартин. — Не знам откъде получават информация, обаче сайтът стана
основен източник за блогъри и любители на конспиративни теории. Даже
телевизионните мрежи го следят за горещи новини.
— Давай по същество — подкани я командирът.
— КонспирасиНет са получили нова информация, която се отнася за
двореца — каза момичето, като побутна очилата си нагоре. — Щели да я
разпространят след десет минути и искали да ни дадат възможност първо
да я коментираме.
Гарса я зяпна смаяно.
— Кралският дворец не коментира сензационни клюки!
— Поне хвърлете един поглед. — Мартин му подаде таблета си.
Той го взе и видя нова снимка на адмирал Луис Авила. Кадърът не
беше центриран, сякаш офицерът е бил заснет случайно, и го представяше
в бяла парадна униформа, минаващ пред някаква картина. Сигурно го бе
снимал посетител в музей, който е искал да фотографира произведение на
изкуството и Авила неволно е влязъл в кадъра.
— Знам как изглежда Авила — сопна се Гарса. Нямаше търпение да се
върне горе при принца и Валдеспино. — Защо ми го показваш?
— Вижте следващата снимка.
Командирът скролна надолу и видя уголемен детайл на дясната ръка
на адмирала от същия фотос. Символът върху ръката му веднага привлече
вниманието му. Приличаше на татуировка.
Той дълго се взира в образа. Добре познаваше този знак, както и много
други испанци, особено от по-старите поколения.
Знакът на Франко.
В средата на XX век той можеше да се види на много места в Испания
и се отъждествяваше с ултраконсервативната диктатура на генерал
Франсиско Франко, чийто жесток режим проповядваше национализъм,
авторитаризъм, милитаризъм, антилиберализъм и националкатолицизъм.
Този древен символ, знаеше Гарса, се състоеше от шест букви, които
образуваха латинската дума за „победител“, идеално характеризираща
представата на Франко за собствената му личност.
Victor.
Безмилостен, жесток и безкомпромисен, Франсиско Франко беше
дошъл на власт с военната помощ на нацистка Германия и фашистка
Италия. И бе избил хиляди свои противници преди окончателно да наложи
контрол над страната през 1939 година и да се обяви за El Caudillo —
испанския еквивалент на „фюрер“. По време на Гражданската война и
първите години на диктатурата онези, които се осмеляваха да му се
противопоставят, изчезваха в концлагери. Смяташе се, че там са били
екзекутирани триста хиляди души.
Като се представяше за защитник на „католическа Испания“ и враг на
безбожния комунизъм, Франко бе възприел чисто андроцентристки
позиции: официално бе лишил жените от възможност да заемат много
управленски постове в обществото, макар да бе позволил да стават
университетски преподавателки и съдийки, да имат банкови сметки и дори
да имат право да напускат съпруга си, ако ги насилва. Беше анулирал
всички бракове, които не са били извършени с католически обред, и освен
всички други наложени ограничения бе забранил развода,
противозачатъчните средства, аборта и хомосексуализма.
За щастие сега всичко се беше променило.
Въпреки това Гарса се удивляваше колко бързо нацията е забравила
един от най-мрачните периоди в историята си.
По силата на pacto de olvido — националното политическо
споразумение да „забравят“ всичко, което се е случило при жестоката власт
на Франко, — в испанските училища не се преподаваше почти нищо за
диктатора. Социологическите проучвания показваха, че има много по-
голяма вероятност тийнейджърите да знаят кой е актьорът Джеймс Франко,
отколкото диктаторът Франсиско Франко.
По-старите поколения обаче никога нямаше да го забравят. Също като
нацистката свастика, знакът VICTOR още всяваше страх в сърцата на
испанците, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят онези
жестоки години. Будни общественици до ден-днешен предупреждаваха, че
на най-високите етажи на политическата власт и Католическата църква в
Испания още има франкистка фракция — тайно братство традиционалисти,
които са се заклели да върнат страната към крайнодесните убеждения от
миналия век.
Гарса трябваше да признае, че много от по-възрастните испанци се
ужасяват от хаоса и духовната апатия на съвремието и смятат, че нацията
може да бъде спасена само от по-силна държавна религия, по-авторитарно
управление и налагане на по-ясни морални норми.
„Вижте нашата младеж! — тръбяха те. — Изпаднала е в тотална
безпътица!“
През последните месеци, при перспективата на испанския трон да се
възкачи принц Хулиан, традиционалистите все повече се опасяваха, че
самият кралски дворец скоро ще се присъедини към гласовете за
прогресивни промени в страната. Тревогата им се усили още повече след
неотдавнашния годеж на престолонаследника с Амбра Видал — която не
само произхождаше от баските, но и не криеше своя агностицизъм, и която
като испанска кралица несъмнено щеше да оказва влияние върху Хулиан в
църковните и държавните дела.
„Опасно време — помисли Гарса. — Вододел между миналото и
бъдещето“.
Освен задълбочаващото се религиозно разделение, Испания стоеше на
политически кръстопът. Дали щеше да остане монархия? Или завинаги
щеше да захвърли кралската корона като Австрия, Унгария и много други
европейски държави? Само времето щеше да покаже. По-възрастните
традиционалисти развяваха испански знамена по улиците, докато
прогресивната младеж гордо носеше своите антимонархически цветове —
лилаво, жълто и червено, стария републикански флаг.
„Хулиан наследява буре с барут“.
— Когато видях франкистката татуировка, в първия момент си
помислих, че е добавена дигитално като провокация — каза Мартин и го
върна в настоящето. — Нали разбирате, за да разбунят духовете. Всички
конспиративни сайтове се конкурират за интернет трафик и една
франкистка връзка ще предизвика невероятна реакция, особено като се има
предвид антихристиянският характер на тазвечерната презентация на
Кърш.
Командирът знаеше, че пиарката има право. „Любителите на
конспиративни теории направо ще се побъркат от такова нещо“.
Младата жена посочи таблета.
— Прочетете коментара, който възнамеряват да публикуват.
Обзет от вледеняващо предчувствие, Гарса погледна дългия текст,
който придружаваше снимката.
ConspiracyNet.com
ConspiracyNet.com
УБИЙСТВОТО НА КЪРШ
КАКВО НИ Е ИЗВЕСТНО ДОСЕГА
„Monte@iglesia.org?“
Гарса предполагаше, че имейл адресът е фалшив.
Iglesia.org беше популярен в Испания католически уебсайт, виртуална
общност от духовници, миряни и учени, посветили живота си на
Христовото учение. Информаторът явно заимстваше домейна, така че
твърденията привидно да излизат от iglesia.org.
„Хитро“ — помисли си началникът на Гуардия Реал. Той знаеше, че
набожните католици от общността искрено се възхищават на Валдеспино, и
се питаше дали въпросният „разобличител“ не е същият информатор, който
се е обадил на равина.
Когато стигна до вратата на апартамента, се зачуди как да съобщи
новината на принца. Денят беше започнал съвсем нормално, а сега
дворецът изведнъж сякаш водеше война с призраци. „Анонимен
информатор на име Монте?! Серии точки от данни?!“ Отгоре на всичко още
нямаше вести за местонахождението на Амбра Видал и Робърт Лангдън.
„Бог да ни е на помощ, ако пресата научи за дръзкото поведение на
Амбра“.
Командирът влезе, без да почука.
— Принц Хулиан? — извика и забърза към дневната. — Трябва да
поговоря насаме с вас за момент.
Стигна до дневната и се закова на място.
Там нямаше никого.
— Дон Хулиан? — Той се завъртя към кухнята. — Епископ
Валдеспино?
Претърси целия апартамент, но престолонаследникът и Валдеспино
бяха изчезнали.
Веднага позвъни на джиесема на принца и се стресна от разнеслия се
телефонен звън. Макар и далечен, той се чуваше ясно някъде от
апартамента. Гарса отново набра номера, заслуша се в приглушения сигнал
и откри източника му — малка картина на стената, зад която имаше вграден
сейф.
„Хулиан е заключил телефона си в сейфа?!“
Не можеше да повярва, че принцът е зарязал джиесема си в момент, в
който комуникациите бяха от такова значение.
„И къде са отишли?“
Опита номера на Валдеспино с надеждата, че епископът ще отговори.
За негово изумление от сейфа пак прозвуча приглушен звън.
„И Валдеспино е зарязал джиесема си, така ли?“
Паникьосаният и слисан Гарса изхвърча от апартамента и през
следващите няколко минути тичаше по коридорите на всички етажи и
викаше принца.
„Не може да изчезнат просто ей така!“
Накрая задъханият командир спря в подножието на проектираното от
Сабатини изящно главно стълбище и отчаяно сведе глава. Дисплеят на
таблета в ръцете му се беше изключил и в черната повърхност се
отразяваха фреските на тавана над него.
Жестоката ирония го бодна в сърцето. Това беше великият шедьовър
на Джакинто „Религията, закриляна от Испания“.
42.
Докато самолетът „Гълфстрийм“ G550 набираше височина, Робърт
Лангдън разсеяно гледаше през овалния илюминатор и се опитваше да
подреди мислите си. Последните два часа бяха въртоп от емоции — от
вълнението, с което го беше изпълнила презентацията на Едмънд, до ужаса
от жестокото убийство на неговия приятел. И колкото повече
размишляваше за откритието на Кърш, толкова по-загадъчно му се
струваше.
„Каква тайна е разбулил Едмънд?
Откъде идваме? Къде отиваме?“
В главата му не преставаха да звучат думите, произнесени от
някогашния му студент в сърцето на спиралната скулптура. „Откритието,
което направих, Робърт… съвсем ясно отговаря и на двата въпроса“.
Едмънд твърдеше, че е разгадал две от най-големите мистерии на
живота, и все пак, чудеше се Робърт, как можеше тази тайна да е толкова
опасно експлозивна, че някой да го убие, за да му запуши устата?
Лангдън знаеше със сигурност само едно — Кърш смяташе, че е
открил произхода на човечеството и неговата съдба.
„Какъв шокиращ произход е установил Едмънд?
Каква тайнствена съдба?“
Старият му приятел му се беше сторил оптимистично настроен за
бъдещето, следователно нямаше голяма вероятност предвиждането му да е
било апокалиптично. „Тогава какво може да е предвидил, че толкова
сериозно да обезпокои духовниците?“
— Робърт? — Амбра се появи до него с чаша горещо кафе. — Нали го
пиеш чисто?
— Да, идеално, благодаря. — Той с признателност взе чашата.
Надяваше се, че кофеинът ще му помогне да внесе ред в хаотичната
плетеница на мислите си.
Жената се настани срещу него и си наля чаша червено вино от шише с
изящна релефна украса.
— Едмънд има огромен запас от „Шато Монроз“. Ще е жалко да отиде
на вятъра.
Лангдън беше опитвал такова вино само веднъж — в тайната древна
изба под дъблинския колеж „Света Троица“, докато проучваше
илюстрованата Келска книга.
Амбра хвана чашата с две ръце и докато я поднасяше към устните си,
впери очи в Робърт. Естествената ѝ грациозност за пореден път го накара да
се почувства странно безпомощен.
— Мислех си нещо — каза тя. — По-рано ти спомена, че когато идвал
в Бостън, Едмънд те разпитвал за различни версии на Сътворението, нали?
— Да, преди година. Интересуваше се от различните отговори, които
по-големите религии дават на въпроса „Откъде идваме?“.
— Тогава може би и ние трябва да почнем с това — предложи Амбра.
— И да разкрием върху какво е работил.
— Винаги съм смятал, че началото е най-добрата отправна точка,
обаче не съм сигурен какво има да разкриваме — отвърна Лангдън. —
Съществуват само две мнения по въпроса откъде идваме: религиозната
представа, че Бог е сътворил хората в окончателния им вид, и моделът на
дарвинизма, според който сме изпълзели от първичната тиня и постепенно
сме еволюирали.
— А ако Едмънд се е натъкнал на трета възможност? — попита тя и
кафявите ѝ очи заблестяха. — И ако тя е част от неговото откритие? Ако е
доказал, че човешкият вид не е произлязъл нито от Адам и Ева, нито чрез
еволюцията на Дарвин?
Професорът трябваше да признае, че такова откритие — алтернативна
версия за човешкия произход — наистина ще е революционно, но просто
не можеше да си представи какво би могло да е то.
— Дарвиновата теория за еволюцията е изключително добре
аргументирана, защото се основава на доказани факти и ясно илюстрира
еволюцията и адаптацията на организмите към околната среда.
Еволюционната теория е всепризната от най-големите умове в науката.
— Нима? — възрази Амбра. — Чела съм книги, които твърдят, че
теорията на Дарвин е напълно погрешна.
— Вярно е — потвърди Уинстън от телефона, който се зареждаше на
масичката между тях. — Само през последните двайсет години са издадени
над петдесет такива заглавия.
Робърт беше забравил, че компютърът още е с тях.
— Някои от тези публикации са бестселъри — прибави Уинстън. —
„Къде е сгрешил Дарвин“… „Поражението на дарвинизма“… „Черната
кутия на Дарвин“… „Процесът срещу Дарвин“… „Тъмната страна на Чарлз
Дар…“
— Да — прекъсна го Лангдън, който, естествено, знаеше за големия
брой книги, претендиращи, че опровергават Дарвин. — Преди доста време
даже четох две от тях.
— И? — подкани го Амбра.
Той учтиво се усмихна.
— Е, не мога да кажа за всички, но двете, които четох, са
аргументирани от по същество християнски позиции. В едната чак се
твърдеше, че Бог бил поставил фосилните останки в земята, „за да изпита
нашата вяра“.
Амбра се намръщи.
— Добре, значи не са променили мнението ти.
— Не, обаче възбудиха любопитството ми, затова се обърнах към един
харвардски професор по биология. — Робърт пак се усмихна. — Между
другото, това по случайност беше покойният Стивън Джей Гулд.
— Защо ми е познато това име? — попита тя.
— Стивън Джей Гулд — незабавно се обади Уинстън. — Прочут
еволюционен биолог и палеонтолог. Неговата теория за „периодичното
равновесие“ обяснява празнотите във фосилните свидетелства и
потвърждава еволюционния модел на Дарвин.
— Та Гулд само се позасмя и ми каза, че повечето антидарвинистки
книги се издавали от организации като Института за проучване на
Сътворението, който според собствените му информационни материали
смята Библията за абсолютно вярно и буквално изложение на исторически
и научни факти.
— С други думи, те вярват, че горящите къпини могат да говорят, че
Ной е събрал всички съществуващи видове в своя ковчег и че хората се
превръщат в солни стълбове — каза Уинстън. — Не особено солидна
основа за един научноизследователски институт.
— Точно така, но има и нерелигиозни книги, които се опитват да
дискредитират Дарвин от исторически позиции — каза Лангдън. — Те го
обвиняват, че е откраднал теорията си от френския естественик Жан-
Батист Ламарк, който пръв предполага, че организмите се променят под
въздействие на околната среда.
— Това не е съществено в случая, професоре — отвърна компютърът.
— Въпросът дали Дарвин е плагиатор няма абсолютно никакво отношение
към достоверността на неговата еволюционна теория.
— Няма какво да възразя на това — съгласи се Амбра. —
Предполагам, Робърт, че ако си го попитал откъде идваме, професор Гулд
ти е отговорил, че сме еволюирали от маймуните.
Лангдън кимна.
— Не мога да го цитирам точно, но Гулд ме увери, че истинските
учени изобщо не се съмняват в еволюцията, защото можем емпирично да
наблюдаваме този процес. Според него е по-важно да се запитаме защо има
еволюция и как е започнало всичко.
— Той даде ли отговор на тези въпроси? — поинтересува се Амбра.
— И да го е направил, не съм разбрал, обаче илюстрира тезата си с
един мисловен експеримент. Казва се „Безкрайният коридор“. — Робърт
направи пауза, за да отпие глътка кафе.
— Да, уместна илюстрация — възползва се от прекъсването Уинстън.
— Става дума за следното: представете си, че вървите по коридор, който е
толкова дълъг, че не виждате откъде сте дошли и къде отивате.
Лангдън кимна, впечатлен от широките му познания.
— После в далечината зад себе си чувате тупкане на подскачаща топка
— продължи компютърът. — И разбира се, когато се завъртате, виждате
топката да подскача към вас. Тя се приближава, подминава ви и просто
изчезва в далечината.
— Точно така — потвърди Робърт. — Въпросът не е дали топката
подскача, понеже е ясно, че го прави. Можете да го наблюдавате. Въпросът
е защо подскача. Как е започнала да подскача? Някой ритнал ли я е? Или е
някаква специална топка, която просто обича да подскача? Или
физическите закони в коридора са такива, че топката няма друг избор,
освен вечно да подскача?
— Гулд е имал предвид, че също като с еволюцията, ние не виждаме
достатъчно надалече в миналото, за да знаем как е започнал процесът —
заключи Уинстън.
— Съвършено вярно — каза Лангдън. — Чрез наблюдение можем да
се уверим единствено в това, че се случва.
— Разбира се, подобно е и предизвикателството да разберем Големия
взрив — каза компютърът. — Космолозите са измислили блестящи
формули, описващи разширяващата се вселена във всеки даден момент —
означен като Т — от миналото и бъдещето. Когато обаче се опитват да се
върнат назад в мига на Големия взрив — където Т е равно на нула, —
математиката пощурява и описва някаква мистична частица с безкрайна
топлина и плътност.
Лангдън и Амбра се спогледаха, за пореден път удивени от компютъра.
— Да — кимна професорът. — И тъй като човешкият разум не се
справя особено добре с понятието „безкрайност“, днес повечето учени
разглеждат вселената след момента на Големия взрив, където Т е по-голямо
от нула и съответно математиката не се превръща в мистика.
На един от колегите му в Харвард, сериозен професор по физика, до
такава степен му бяха омръзнали студентите от магистърския курс по
философия, които слушаха неговия семинар „Произход на вселената“, че
накрая закачи на вратата на аудиторията си следния надпис:
Действай.
ГОРЕЩА НОВИНА
* * *
Е-УЕЙВ
— Ла Педрера —
природният шедьовър
АНТОНИО ГАУДИ
НИЦШЕ
monte@iglesia.org
РИМЛЯНИ 13:4
Той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който
прави зло.
ПСАЛТИР 93: 1
Боже на отмъщенията, Господи Боже на отмъщенията,
покажи се.
ТИМОТЕЙ 2, 2: 3
И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус
Христос.
ГОРЕЩА НОВИНА
КОЙТО И ДА СИ ТИ. РАЗКАЖИ НИ ОЩЕ!
#откъдеидваме
#къдеотиваме
Благодарим ти.
От всички в КонспирасиНет
59.
Робърт Лангдън преглеждаше последните няколко сектора от
библиотеката на Кърш и надеждите му бързо гаснеха. Воят на
полицейските сирени навън се усилваше все повече, после изведнъж
стихна точно пред Каса Мила. През малките кръгли прозорци в
апартамента проблясваха въртящи се полицейски светлини.
„Тук сме в капан — осъзна той. — Трябва ни тази петдесет и една
буквена парола, иначе няма как да се измъкнем“.
За нещастие още не беше попаднал нито на един том със
стихотворения.
Лавиците в последния сектор бяха по-дълбоки от останалите и явно
съдържаха колекцията на Едмънд от голямоформатни книги за
изобразително изкуство. Робърт забеляза заглавия, които отразяваха
интереса на приятеля му към най-новото в съвременното изкуство.
Сера… Кунс… Хърст… Бругера… Баския… Бански… Абрамович…
Колекцията свършваше с няколко по-малки тома и Лангдън спря пред
тях с надеждата, че са поетични.
Нищо.
Книгите представляваха коментари и критики на абстрактно изкуство
и той забеляза няколко заглавия, които Едмънд му беше пращал да чете.
КАКВО ГЛЕДАТЕ?
ЗАЩО ПЕТГОДИШНОТО ВИ ДЕТЕ НЕ МОЖЕ ДА СЪТВОРИ ТОВА
КАК ДА ПРЕЖИВЕЕМ МОДЕРНОТО ИЗКУСТВО
„И все още се опитвам да го преживея“ — помисли си професорът,
бързо продължи нататък и заобиколи следващата арка.
Книги за модерно изкуство. Тези тук бяха посветени на по-ранен
период. „Поне се връщаме назад във времето… към изкуство, което
разбирам“.
Бързо плъзна поглед по гръбчетата — биографии и албуми с
цялостното творчество на импресионисти, кубисти и сюрреалисти, които
между 1870 и 1960 година бяха смаяли света, като тотално бяха променили
представата за изобразителното изкуство.
Ван Гог… Сера… Пикасо… Мунк… Матис… Магрит… Гоген…
Дюшан… Дега… Шагал… Сезан… Касат… Брак… Арп… Алберс…
Този сектор свършваше с последното архитектурно ребро и когато го
заобиколи, Лангдън се озова в последната част от библиотеката. Тук
книгите, изглежда, бяха посветени на творците, които в негово присъствие
Едмънд наричаше „школата на скучните бели мъртъвци“ — по същество
всички преди движението на модернистите в средата на XIX век.
За разлика от Кърш, професорът се чувстваше най-уютно тъкмо тук,
сред старите майстори.
Вермер… Веласкес… Тициан… Тинторето… Рубенс… Рембранд…
Рафаел… Пусен… Микеланджело… Липи… Гоя… Джото… Гирландайо…
Ел Греко… Дюрер… Да Винчи… Коро… Караваджо… Ботичели… Бош…
В последните един-два метра от пространството имаше голяма
стъклена витрина с тежка ключалка. Робърт погледна през стъклото и видя
древна наглед кожена кутия — предпазен калъф на огромна стара книга.
Текстът върху кутията едва се четеше, но той успя да разбере достатъчно,
за да разгадае заглавието на тома.
„Господи боже — смая се Лангдън. Сега разбираше защо томът е
заключен и защитен от ръцете на посетителите. — Сигурно струва цяло
състояние“.
Знаеше, че съществуват само няколко безценни екземпляра от това
ранно издание на творбите на легендарния автор.
„Нищо чудно, че Едмънд е инвестирал в него — помисли си Робърт.
Спомняше си, че веднъж Кърш беше нарекъл английския майстор
«единственият от предмодерните, който проявява някакво въображение».
Лангдън не бе съгласен с него, но разбираше особеното му отношение към
англичанина. — Двамата са си лика-прилика“.
Той се наведе и се вторачи в позлатеното заглавие: „Уилям Блейк.
Събрани съчинения“.
„Уилям Блейк — каза си професорът. — Едмънд Кърш на
деветнайсетия век“.
Блейк беше разностранен гений — плодовит творец с толкова
напредничав художествен стил, че според някои в сънищата си надниквал в
бъдещето. Изобилстващите му със символи религиозни илюстрации
изобразяваха ангели, демони, Сатаната, Бог, митични същества, библейски
теми и пантеон от божества, плод на собствените му духовни
халюцинации.
„И също като Кърш, Блейк често предизвиквал християнството“.
Тази мисъл внезапно го сепна.
„Уилям Блейк!“
Той ахна.
Присъствието на Блейк сред толкова много други художници го беше
накарало да забрави един важен факт за този тайнствен гений.
„Блейк не е бил само художник и илюстратор…
А и плодовит поет“.
Сърцето му се разтуптя. Много от поетичните произведения на
англичанина съдържаха революционни идеи, които идеално съответстваха
на Едмъндовите възгледи. Едни от най-широко известните му афоризми —
от „сатанински“ творби като „Бракът на рая и ада“ — можеха едва ли не да
са написани и от самия Кърш.
ВСИЧКИ РЕЛИГИИ СА ЕДНАКВИ
НЕ СЪЩЕСТВУВА ЕСТЕСТВЕНА РЕЛИГИЯ
Лангдън си спомни думите на Едмънд за любимия му стих.
„Пророчество — така го е нарекъл пред Амбра“. Професорът не познаваше
друг поет от миналото, който да се смята за по-голям пророк от Уилям
Блейк, автор на две мрачни и злокобни поеми, написани през 90-те години
на XVIII век:
АМЕРИКА: ПРОРОЧЕСТВО
ЕВРОПА: ПРОРОЧЕСТВО
Той имаше и двете творби — изящни факсимилни издания на
ръкописите на Блейк с придружаващите ги илюстрации.
Робърт впери очи в големия кожен калъф под стъклото.
„Оригиналните «пророчества» на Блейк със сигурност са издадени в
голям формат!“
Обнадежден, той приклекна пред витрината. В кожения калъф
спокойно можеше да се намира онова, което търсеха двамата с Амбра —
стихотворение, съдържащо пророчески стих от петдесет и една букви. Сега
единственият въпрос беше дали Едмънд някак си е означил любимото си
място.
Лангдън се пресегна и натисна дръжката на витрината.
Заключено.
Погледна към витото стълбище и се зачуди дали просто да не изтича
горе и да помоли Уинстън да провери цялото поетично творчество на
Уилям Блейк. Воят на сирените се беше сменил с далечно бумтене на
вертолетни витла и викове откъм стълбището пред вратата на Кърш.
„Тук са“.
Професорът впери поглед във витрината и забеляза бледия зеленикав
оттенък на модерното УВ стъкло.
Светкавично си съблече фрака, вдигна го над стъклото, завъртя тялото
си и без колебание заби лакът в прозрачната плоскост. Разнесе се
приглушено изхрущяване и вратичката се строши. Робърт предпазливо
бръкна между острите отломки, отключи витрината, отвори вратичката и
внимателно извади кожения калъф.
Още преди да го остави на пода, усети, че нещо не е наред. „Не е
достатъчно тежък“. Пълните съчинения на Блейк бяха подозрително леки.
Лангдън вдигна капака.
Както се опасяваше… вътре нямаше нищо.
Професорът въздъхна, вторачен в празната кутия. „Къде е книгата на
Едмънд, по дяволите?!“
Тъкмо се канеше да затвори калъфа, когато неочаквано забеляза нещо,
залепено от вътрешната страна на капака — картичка с цвят на слонова
кост и изящна релефна орнаментация.
Робърт прочете текста на картичката.
После изумено го препрочете.
След броени секунди вече тичаше нагоре по витото стълбище към
покрива.
* * *
УИЛЯМ БЛЕЙК
СЪБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
от личната колекция на
ЕДМЪНД КЪРШ
LA BASÍLICA DE LA
SAGRADA FAMÍLIA
ГОРЕЩА НОВИНА
Número oculto33
Número oculto
ConspiracyNet.com
ГОРЕЩА НОВИНА
Antonius Gaudí
* * *
Моника Мартин
ГОРЕЩА НОВИНА
Четирите зои
отишлисасимрачнитерелигииetблагатанаукасеевъзцарила
ГОРЕЩА НОВИНА
ГОРЕЩА НОВИНА
ГОРЕЩА НОВИНА
Да, истина е!
Лагерът на Едмънд Кърш току-що разпространи изявление
до медиите, в което потвърждава, че неговото научно откритие,
останало неразгласено след убийството на футуриста, ще бъде
излъчено на живо в 03.00 часа централноевропейско време.
Зрителската аудитория придобива умопомрачителни мащаби
и статистиката за глобалния интерес е безпрецедентна.
Във връзка с тази новина: преди малко съобщиха, че Робърт
Лангдън и Амбра Видал били забелязани да влизат в парка на
някогашната църква „Торе Гирона“, а в момента — Барселонски
суперкомпютърен център, където се смята, че през последните
няколко години е работил Едмънд Кърш. Все още не сме
потвърдили дали презентацията ще бъде излъчвана оттам.
Очаквайте презентацията на Кърш, която можете да гледате
на живо в КонспирасиНет тук.
86.
Докато минаваше през железния портал, принц Хулиан изпитваше
тревожното усещане, че може никога да не излезе оттук.
„Долината на падналите. Какво правя тук?“
Беше студено и тъмно. Единствената светлина идваше от два
електрически аплика. Миришеше на влажен камък.
Пред тях стоеше униформен мъж с връзка ключове, които подрънкваха
в треперещите му ръце. Хулиан не се изненада, че служителят от
Патримонио Насионал35 е нервен — в мрака зад него чакаха шестима
агенти от Гуардия Реал. „Баща ми е тук“. Явно бяха повикали нещастния
човечец през нощта да отключи свещената планина на Франко за краля.
Един от агентите бързо пристъпи напред.
— Принц Хулиан, епископ Валдеспино. Очаквахме ви. Насам, моля.
И ги поведе към портал от ковано желязо с релеф на зловещ
франкистки символ — свиреп двуглав орел в нацистки стил.
— Негово величество е в края на тунела. — Агентът им даде знак да
влязат през открехнатата порта.
Хулиан и епископът се спогледаха неуверено и минаха между
заплашителните метални скулптури от двете страни на входа — ангели на
смъртта, държащи мечове с форма на кръстове.
„Типичната франкистка военно-религиозна символика“ — помисли си
престолонаследникът, докато двамата с Валдеспино навлизаха в недрата на
планинския връх.
Тунелът можеше да си съперничи по разкош с балната зала в
мадридския кралски дворец — с настилка от фино полиран черен мрамор,
висок касетиран свод и безброй стенни аплици с форма на факли.
Тази нощ обаче имаше много по-драматично осветление. По цялата
дължина на коридора пламтяха десетки светилници, подредени като
насочващи светлини на самолетна писта. Те се палеха по традиция само за
големи събития — каквото очевидно беше и среднощната поява на краля.
Отблясъците на оранжевите пламъци танцуваха по полирания под и в
грамадния тунел цареше почти свръхестествена атмосфера. Хулиан
усещаше призрачното присъствие на клетниците, които бяха издълбали
прохода с кирки и лопати, трудейки се години наред в тази студена
планина, гладни, премръзнали, умиращи, и всичко това в прослава на
Франко, чийто гроб се намираше тук.
„Гледай внимателно, сине — беше му казал баща му. — Един ден ти
ще го разрушиш“.
Хулиан знаеше, че сигурно няма да има достатъчно власт, за да
унищожи тази разкошна постройка, ала все пак се изненадваше, че
испанският народ е допуснал да я запазят, особено като се имаше предвид
страстното му желание да загърби мрачното си минало и да се устреми към
новия свят. Но пък все още имаше хора, които изпитваха носталгия по едно
време, и в деня на смъртта на диктатора стотици престарели франкисти
продължаваха всяка година да се стичат тук, за да му отдадат почит.
— Дон Хулиан — прошепна епископът, докато вървяха по коридора. —
Знаете ли защо баща ви ни вика тук?
Принцът поклати глава.
— Надявах се да знаете вие.
Валдеспино въздъхна необичайно дълбоко.
— Нямам абсолютно никаква представа.
„Щом епископът не се досеща за мотивите на баща ми, никой не ги
знае“ — помисли си Хулиан.
— Дано само е добре — с изненадваща нежност произнесе старият
духовник. — Напоследък някои негови решения…
— Като например да ни повика в тази планина вместо да пази леглото
ли?
Валдеспино все пак се усмихна.
— Да, и това.
Престолонаследникът се зачуди защо личната охрана на краля от
Гуардия Реал не се е намесила и не е отказала да докара умиращия монарх
на това мрачно място. Но пък агентите бяха обучени да се подчиняват
безпрекословно, особено когато нареждането е дадено от техния върховен
главнокомандващ.
— Не съм се молил тук от години — вторачен пред себе си, каза
епископът.
Тунелът, по който вървяха, знаеше Хулиан, не беше просто проход в
планината, а също и наос на официално осветена католическа църква.
Нататък се виждаха редове пейки.
„La basilica secreta“ — наричаше я като малък той. „Тайната базилика“.
Издълбан в гранитния връх, разкошният храм в дъното на коридора
представляваше изумителна подземна църква с грамаден купол, за която се
твърдеше, че имала по-голяма площ от „Св. Петър“ в Рим. Подземният
мавзолей се състоеше от шест отделни параклиса, разположени около
подиума на олтара, който пък бе разположен точно под кръста на върха на
планината.
Когато наближиха олтара, Хулиан се огледа за баща си. Ала църквата
изглеждаше съвсем пуста.
— Къде е той? — разтревожено попита Валдеспино.
Принцът споделяше безпокойството му и се опасяваше, че агентите са
оставили краля без придружители. Бързо тръгна напред и надникна в
едното рамо на трансепта, после и в другото. Никой. Хулиан се затича,
заобиколи олтара и влезе в апсидата.
И там, в самите недра на планината, най-после видя баща си. И се
закова на място.
Завит с дебели одеяла, кралят на Испания седеше съвсем сам на
инвалидна количка.
87.
В олтара на пустата църква Лангдън и Амбра следваха гласа на
Уинстън около двуетажния суперкомпютър. През дебелото стъкло се
разнасяше вибриращият ритъм на колосалната машина и Робърт изпитваше
зловещото усещане, че гледа в клетка на пленен звяр.
Според Уинстън този шум не идвал от електрониката, а от
многобройните центробежни вентилатори, кулери и помпи за охлаждащи
течности, без които машината щяла да прегрее.
— Вътре шумът е направо оглушителен — каза компютърът. — И е
леденостудено. За щастие лабораторията на Едмънд е на втория етаж.
От външната страна на стъклената кутия се издигаше вито стълбище.
Подканени от Уинстън, Лангдън и Амбра се качиха горе и се озоваха на
метална платформа пред стъклена въртяща се врата.
Футуристичният вход на лабораторията имаше и някои „домашни“
елементи, които искрено развеселиха Робърт: изтривалка, саксия с
изкуствено растение и малка пейка, под която се мъдреха домашни
пантофи. „Сигурно са на Едмънд“ — тъжно си помисли професорът.
Над вратата висеше рамкиран цитат.
УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ
ОПИТАЙТЕ ОТНОВО.
ГОРЕЩА НОВИНА
ВЯРНА ПАРОЛА
ИЗЛЪЧИХА Я!
СЕНЗАЦИОННА!
КЪДЕ Е МОНТЕ?
I + XI = X
X = IX + I
Амбра сепнато вдигна очи към него.
— Десет е равно на девет плюс едно — усмихнато каза Робърт. —
Понякога само трябва да промениш гледната си точка, за да видиш
истината на другия.
Тя кимна и си помисли, че безброй пъти беше виждала автопортрета
на Уинстън, без изобщо да схване истинския му смисъл.
— Като стана дума за скрити истини, имаш късмет — изведнъж се
развесели Лангдън. — Отстрани на онзи камион ей там се крие един
символ. — Той посочи.
Амбра погледна натам и видя камион на ФедЕкс, спрял на червен
светофар на булевард „Педралбес“.
„Скрит символ?!“ Виждаше само вездесъщото лого на компанията.
АЗ СЪМ MONTE@IGLESIA.ORG
Йоан 3:16
Информация за текста
Информация за текста
$orig_author=Dan Brown
$orig_lang=en
$orig_title=Origin
$year=2017
$orig_series=Robert Langdon
$series=Робърт Лангдън
$sernr=5
$translator=Крум Бъчваров
$trans_year=2017
$pub_year=2017
$type=роман
$category=Трилър
$isbn=978-954-655-800-8
Издание:
Дан Браун
Произход
Американска, първо издание
Формат 60/90/16
Печатни коли 33
ИК „БАРД“ ООД
e-mail: office@bard.bg
За поръчки: borsa@bard.bg
Dan Brown
Origin
Copyright © 2017 by Dan Brown
Jacket design by Henry Steadman
Art direction by Richard Ogle
Sagrada Familia photograph © Paul Biris / Getty Images
Steps photograph © Stefania Rossitto / Shutterstock
ISBN 978-954-655-800-8
notes
1
Джоузеф Джон Камбъл (1904-1987) — американски учен, специалист
по сравнителна религия и митология — Б.пр.
2
Релсово транспортно средство с въжена тяга за превоз при голям
наклон на трасето — Б.пр.
3
Матей, 5:3. Тук и нататък преводът на Библията е цитиран по
изданието на Светия синод от 1992 г. — Б.пр.
4
Почтително обръщение към ислямски учен — Б.пр.
5
Арабска мъжка или женска роба — Б.пр.
6
Дълга мъжка връхна дреха в Индия — Б.пр.
7
Обаждам се от бар „Моли Малоун“ Улица „Партикулар де Естраунса“
номер осем. Спешно се нуждаем от помощ. Ранени са двама мъже (исп.). —
Б.пр.
8
Каква красива броеница (исп.) — Б.пр.
9
Ваше преосвещенство (исп.). — Б.пр.
10
Господи! (исп.). — Б.пр.
11
Светата литургия… (исп.) — Б.пр.
12
Върви! И затвори вратата (исп.) — Б.пр.
13
Не разбирам английски (исп.) — Б.пр.
14
Хризма, христограм (исп.) — Б.пр.
15
Католическите крале (исп.) — Б.пр.
16
Дилън Томас, „Не си отивай кротко в тъмнината“. Превод А.
Шурбанов. — Б.пр.
17
Понятието за превъплъщението в Кабала — Б.пр.
18
Има ли някой? (исп.) — Б.пр.
19
Прости ми, Господи (исп.) — Б.пр.
20
Незабавно (исп.) — Б.пр.
21
Дон Хулиан иска да разговаря с вас (исп.) — Б.пр.
22
Негово височество дон Хулиан, принцът, моли… (исп.) — Б.пр.
23
Да, да. Ясно. Веднага (исп.) — Б.пр.
24
Непристойно поведение (исп.) — Б.пр.
25
Да, кажете. Какво става? (исп.) — Б.пр.
26
Закарайте ме в Барселона (исп.). — Б.пр.
27
Матей 5:39, 44 — Б.пр.
28
Прости ми (исп.) — Б.пр.
29
Благодаря, беше много интересно, Амбра. Беше ми много приятно да
се запознаем (исп.). — Б.пр.
30
Матей 26:52. — Б.пр.
31
Марк 11:25. — Б.пр.
32
Червен терор (исп.) — Б.пр.
33
Скрит номер (исп.) — Б.пр.
34
Пр. К. Дянков. — Б.пр.
35
Испанска държавна агенция, управляваща държавните обекти,
използвани от членовете на кралското семейство като резиденции и за
провеждане на официални събития. — Б.пр.
36
Животни, растения, протисти, бактерии, архибактерии, гъби (лат.). —
Б.пр.
37
Пр. В. Петров — Б.пр.