Professional Documents
Culture Documents
Haruki Murakami - Na Jug Ot Granitsata Na Zapad Ot Slyntseto - 6315-b
Haruki Murakami - Na Jug Ot Granitsata Na Zapad Ot Slyntseto - 6315-b
Харуки Мураками
На юг от границата, на запад от слънцето
Роден съм на четвърти януари 1951 година. През първата седмица, първия месец,
първата година от втората половина на двайсети век. Навярно родителите ми са видели
нещо знаменателно в този факт и затова са ме кръстили Хаджиме — „начало“ на
японски. А иначе съм имал съвсем обикновено раждане. Баща ми работел в крупна
посредническа агенция, майка ми била обикновена домакиня. По време на войната,
докато още следвал, баща ми бил мобилизиран и пратен да се сражава в Сингапур. След
капитулацията бил известно време в лагер за военнопленници. Домът, в който живеела
майка ми, изгорял до основи при въздушна атака на „Б-29“ в последната година от
войната. Поколението им преминало през горнилото на продължителната война.
Впрочем при появата ми на бял свят почти нищо не напомняло за нея. Нямало
вече нито руини, нито окупационни войски. Живеехме в малко, тихо градче, в къща,
дадена на баща ми от фирмата. Построена преди войната, тя и бе поовехтяла, но
затова пък беше доста широка. В градината растяха борове, имаше дори малко езерце и
няколко каменни фенера.
Растях в типично за средната класа предградие. Всичките ми съученици, с които
дружах, живееха в спретнати къщички, които може би бяха малко по-големи от нашата,
но всички имаха подобен параден вход с антре и градина с борове. Бащите на
приятелите ми служеха в разни компании или бяха хора със свободни професии. Много
рядко се срещаха семейства, в които и майката работеше. Почти всички имаха куче или
котка. Никой от познатите ми не живееше в апартамент в многоетажна сграда. По-късно
се преместих в друг квартал, но и там беше почти същото. Така че до заминаването ми
за Токио и постъпването ми в колежа бях убеден, че всички хора по света живеят в
еднофамилни къщи, имат градина и домашен любимец и ходят на работа, облечени в
костюми. Напълно невъзможно бе да си представя друг начин на живот.
В света, в който растях, повечето семейства бяха с по две или три деца.
Приятелите ми от детството бяха все от такива, създадени сякаш по калъп, домочадия.
Ако някъде децата не бяха две, значи бяха три, ако не бяха три — тогава бяха две.
Семейства с шест или седем питомци бяха голяма рядкост, но още по-необичайни бяха
тези, които имаха само едно дете.
Моето бе сред необичайните, тъй като нямах брат или сестра. По тази причина в
детството си дълго се чувствах непълноценен, някак особен, лишен от нещо, което
всички имаха и считаха за естествено.
Ненавиждах израза „едно дете в семейството“. Звучеше ми като напомняне, че
нещо ми липсва. Сякаш ме посочваха с пръст и ми казваха: „Ей ти, недодяланият“.
В света, в който живеех, всички бяха убедени, че единаците са разглезени от
родителите си, че са слабохарактерни и себични. Банална истина, като факта, че
колкото по-високо се изкачваш, толкова по-ниско е атмосферното налягане или като
това, че кравата дава мляко. Ето защо мразех да ме питат колко братя и сестри имам.
Чуеха ли, че съм сам, хората инстинктивно си помисляха: „Аха. Единствено дете.
Значи е разглезен, слабохарактерен и себичен“. От такава шаблонна реакция ми
ставаше тежко и тъжно. Но всъщност ме нараняваше и потискаше нещо друго — това, че
всичко, което си мислеха за мене, бе самата истина. Аз действително бях разглезен,
слабохарактерен и себичен.
В нашето училище почти нямаше други „единствени деца“. През първите шест
години там срещнах само едно. Много добре си я спомням (да, беше момиче).
Сприятелихме се и си приказвахме за всякакви неща. Разбирахме се отлично. Дори може
да се каже, че се привързах към нея.
Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от
полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше
преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с
тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само
по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се
оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше
понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова
по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше,
окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че
всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги
изплуваше първа в паметта ми.
Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В
това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я
харесваха особено. Просто не я дразнеха и не й се присмиваха, но освен мен тя
нямаше други истински приятели.
Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я
смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо
топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се
надяваше някой да го намери.
Тъй като заради работата на нейния баща семейството й често се беше местело
от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща й.
Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме
интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково
дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в
която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста
голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата
имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със
зелена морава.
Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни,
впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска
красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила
съответстваща на характера й външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина
я намираха за привлекателна. Може би защото чертите й на възрастен се съчетаваха
зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак
неловко.
Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова,
когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се
да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими,
какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки
предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше
правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него.
И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от
мен да съм особено внимателен с нея.
Отначало разговорите ни не вървяха — стеснявахме се един от друг, нещо
обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато
разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по
мед и масло — отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не
беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си
кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър.
Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро
установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и
двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред
другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите,
които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до
смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се
стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше
упорито и имаше висок успех дори по най-омразните й предмети, нещо, което не можеше
да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я
изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока
и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на
криещото се зад моята.
Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се
прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога
сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше —
напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.
Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на
подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно.
Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага
започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно
присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като
глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: „По-добре да не говорим глупости пред
това момиче“. Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването.
Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше
приятно.
Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато
целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където
всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко
кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически
живот. Никога не говореше за крака си — доколкото си спомням нито веднъж не е
ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето
върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението й се четеше неловкост. Но аз добре
разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема й е неприятна и я
избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според
обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина
токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно й ги
правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги
прибере в шкафа.
В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам
музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща й
събираше. Бяха около петнайсет — най-вече лека класическа музика за любители.
Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.
Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я
поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността й. После с тънка четчица
почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се
извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я
връщаше в обвивката й и я поставяше на мястото й върху рафта. Бе усвоила тази
процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила
вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата
отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се
усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна
плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.
У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от
музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни.
Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у
Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми
бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у
тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка й ни приготвяше, и прекарвахме
следобеда с увертюри от Росини, „Пасторалната симфония“ на Бетховен и сюитата „Пер
Гинт“. Майка й се радваше, че им ходя на гости. Приятно й беше, че дъщеря й е
намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че й
харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка й
не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в
гласа й звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.
От плочите на баща й най-много обичах една — концертите за пиано на Лист, по
един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка.
Второ, никой от познатите ми — с изключение на Шимамото, разбира се — не беше
слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил
свят, за който никой около мен не знаеше — свят, подобен на тайна градина, чийто
вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно
стъпало по-нагоре.
А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна,
изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане,
мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се
избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното
си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що
зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези
водовъртежи са били една абстракция. Повече от всичко на света исках да разкажа за
тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах
тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех
такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За
жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка
и тежестта на плочата в ръката ми — бе доста тежка и ми се струваше необикновено
масивна.
Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на
Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с
коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как
не са ни омръзвали?
Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме
както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка й бе излязла по
някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите
лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от
прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта
настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно — също като през нощта. По стените се
разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше „Преструвай
се“. Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като
заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да
възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:
Сега вече знам какво означават. „Да се престориш на щастлив, когато ти е зле.
Никак не е трудно“. Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която
постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към
живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно
да гледаш на него така.
Шимамото беше със син пуловер по врата. Тя имаше няколко сини пуловера.
Синият цвят, изглежда, й беше любим. А може би сините пуловери просто подхождаха на
тъмносиньото палто, с което винаги ходеше на училище. Изпод пуловера се подаваше
бялата якичка на блузата й. Карирана пола, бели памучни чорапи. На мекия, опънат по
тялото пуловер се очертаваха малките издутини — гърдите й. Седеше на дивана с
подвити под себе си крака. Беше се отпуснала на облегалката и слушаше музиката,
отправила поглед някъде надалеч, сякаш разглеждаше въображаем пейзаж.
— Казват, че родителите с едно дете не се разбират много добре? Така ли е
според теб? — попита тя.
Замислих се над думите й, но връзката между двете не ми беше ясна.
— Къде чу това? — попитах.
— Един човек ми го каза. Отдавна. Родителите, които не се разбират, имат не
повече от едно дете. Страшно се разстроих, като го чух.
— Хмм…
— Вашите разбират ли се?
Не знаех какво да отвърна. Никога не се бях замислял.
— Майка ми не е много добре със здравето. Не съм сигурен, но вероятно би й
било доста тежко с още едно дете.
— Никога ли не си се питал как щеше да се чувстваш, ако имаше брат или
сестра?
— Не.
— Защо?
Взех от масата обложката на плочата и се опитах да прочета написаното на нея,
но в стаята вече беше съвсем тъмно. Върнах я обратно и разтърках очи. Веднъж майка
ми ме беше попитала същото. Отговорът ми не я беше нито зарадвал, нито огорчил. А
просто озадачил. Не каза нищо. Но аз й бях отговорил съвсем искрено.
Отговорът се беше получил доста дълъг и объркан. Не можах да се изразя ясно,
но ето какво исках да кажа: „Израснах без братя и сестри и от мен излезе това,
което съм сега. Ако ги имаше тях, щях да съм друг. Но защо да мисля за нещо
несъществуващо?“ С други думи, въпросът на майка ми според мен беше безсмислен.
Отвърнах същото и на Шимамото. Тя ме изслуша, без да отмести поглед от мен.
Нещо в изражението й беше много привлекателно — аз, разбира се, осъзнах това по-
късно, — сякаш с нежни докосвания тя снемаше слой след слой тъничката обвивка,
скриваща човешкото сърце. Спомням си прекрасно как се променяше изражението й,
устните й леко се кривяха, в очите й, някъде много дълбоко, проблясваше слабо, едва
видимо огънче, подобно на пламъка на мъничка свещичка, блещукаща в тясната,
потънала в мрак стая.
— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — промълви Шимамото. Думите й
прозвучаха така, сякаш ги изрече не дете, а възрастен човек.
— Наистина ли?
— Да. В живота някои неща са поправими, а други не. Времето например. То не
може да се върне назад. Нали?
Кимнах.
— Отмине ли времето, разни неща се втвърдяват. Като цимент в кофа. И тогава
човек не може да се върне обратно. Тоест, искаш да кажеш, че циментът, в който си
се превърнал, се е втвърдил и затова можеш да бъдеш само такъв, какъвто си сега, а
не друг.
— Да, може би — рекох неуверено.
Шимамото дълго гледа ръцете си и накрая каза:
— Знаеш ли, понякога си мисля какво ли ще е, когато порасна и се омъжа? В
каква къща ще живея? С какво ще се занимавам? Мисля си и за това колко ли деца ще
имам?
— Охо! — възкликнах.
— Ти не мислиш ли за това?
Поклатих глава. На кое дванайсетгодишно момче му минават през ума такива
мисли?
— И колко деца искаш да имаш? — попитах.
Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си.
Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си.
Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими
тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време. Затворих очи и
в тъмнината пред мен изплуваха безброй водовъртежи. Изплуваха и изчезнаха безшумно.
Някъде далече Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Песента бе за Мексико, но
тогава все още не го знаех и в звученето на думите „на юг от границата“ имаше нещо
особено привлекателно. „Какво ли има на юг от границата?“, помислих си. Когато
отворих очи, Шимамото все още шареше с пръсти по полата си. Някъде дълбоко в себе
си усещах мъчително-сладка болка.
— Странно — поде тя, — но не мога да си представя, че ще имам повече от едно
дете. Виждам се като майка. Но само на едно дете.
Още щом я видях, си помислих колко ми се иска да спя с нея. Не, просто
_трябваше_ да го направя. Инстинктивно разбрах, че и тя си мисли същото. Зърнех ли
я, по тялото ми пробягваха сладостни тръпки. Обземаше ме толкова силна възбуда, че
ерекцията ми пречеше да вървя. За пръв път изпитвах въздействието на този
магнетизъм (нещо подобно предизвикваше у мен Шимамото, но тогава бях още твърде
млад и зелен, за да го разпозная или да му дам име). Когато срещнах това момиче,
бях на седемнайсет години, в последния клас на гимназията. Тя беше на двайсет,
второкурсничка в университета. И освен това се оказа братовчедка на Идзуми. Имаше
приятел, но това не променяше нищо. Можеше да бъде на четирийсет и две, да има три
деца и две опашки на задника. Това не би ме спряло — толкова силен беше магнетизмът
й. Не можех да я оставя да си отиде просто така. Ако я бях изпуснал, цял живот щях
да съжалявам.
С една дума, жената, с която изгубих девствеността си, се оказа братовчедка
на моята приятелка. Има различни братовчедки, но тези двете бяха много близки,
почти неразделни. Дружаха от детството си, често си ходеха на гости. Братовчедката
на Идзуми учеше в Киото и живееше на квартира близо до Западната порта на стария
Императорски дворец. Веднъж двамата с Идзуми посетихме Киото, обадихме й се по
телефона и я поканихме на обяд. Бяха минали две седмици от малкия фарс с леля ми.
Когато Идзуми ни остави за няколко минути, помолих братовчедка й да ми даде
телефонния си номер, като казах, че искам да я поразпитам за университета, в който
учеше. След два дена й се обадих и предложих да се видим идната неделя. След кратка
пауза тя се съгласи. Нещо в гласа й ми подсказа, че и тя желае да спи с мен. В
неделята заминах сам за Киото. Срещнахме се и след два часа се озовахме в леглото.
През следващите два месеца правехме такъв страстен секс, че мозъците ни
насмалко щяха да се размекнат. Никакво кино, никакви разходки, никакви разговори за
книги, музика, живота, войната, революцията. Нищо друго, освен секс. Вероятно все
пак сме си говорили за нещо, но изобщо не помня за какво. В паметта ми са се
запечатали единствено материални образи — будилникът до възглавницата й, пердетата
на прозорците, черният телефон върху масата, снимките от календара, дрехите й,
разпилени по пода… И мирисът на кожата й, гласът й. Аз не задавах въпроси, тя също.
Впрочем само веднъж, докато лежахме в леглото, я попитах ни в клин, ни в ръкав:
— Ти да не би случайно да си една на майка и баща?
— Да — отвърна тя озадачена. — Как разбра?
— По интуиция.
Тя ме погледна.
— Може би и ти си единствено дете?
— Позна — отвърнах.
Само това си спомням от разговорите ни.
Така се увличахме, че забравяхме да ядем. Хапвахме, колкото да не умрем от
глад. Достатъчен бе един поглед и веднага смъквахме дрехите си, скачахме в леглото
и се започваше. Жадувах да се любя с нея, тя също ме желаеше силно. Правехме го по
четири-пет пъти при всяка среща, докато буквално се изцедях до последната капка, а
главичката на члена ми се подуваше и болеше. Но въпреки неудържимата страст и
неустоимото привличане, което ни тласкаше един към друг, никой от нас не си правеше
илюзии, че връзката ни ще е дълготрайна и ще ни ощастливи. Сякаш бяхме издигнати и
понесени от ураган, който рано или късно щеше да стихне. Мисълта, че всяка наша
следваща среща може да е последна, ни възбуждаше още повече.
Честно казано, аз не я обичах. Тя също не ме обичаше. За любов между нас и
дума не можеше да става. Но за мен това нямаше значение. Онова, което търсех, бе
усещането, че съм обладан от някаква бясна, неудържима сила, която ме тласка към
нещо изключително важно за мен. Исках да разбера какво е то. Много исках. У мен
дори се роди желание да пъхна ръка в тялото й и да го опипам отвътре.
Идзуми много ми харесваше, но с нея нито веднъж не изпитах въздействието на
тази ирационална сила. Не знаех почти нищо за братовчедка й, чувствата ми към нея
не бяха истински и въпреки това тя ме привличаше като магнит. С нея нито веднъж не
разговаряхме на сериозни теми — не виждахме смисъл в това, а и почти не ни оставаха
сили за разговори. Но дори да имахме, предпочитахме да ги използваме за още един
рунд между чаршафите.
Едно такова опиянение би могло да трае без прекъсване няколко месеца, докато
не омръзнеше на някого от двамата. Връзката ни бе необходима и на нея, и на мен, и
се бе оказала напълно естествена, не пораждаше никакви съмнения. Още от самото
начало в нея нямаше място за любов, чувство за вина, мисли за бъдещето.
Ако не се разкриеше връзката ми с братовчедка й (обратното ми се струваше
невъзможно — толкова бяхме погълнати един от друг, че си бяхме загубили ума),
Идзуми и аз щяхме да си останем приятели. Щяхме да се срещаме, когато се върнех от
Токио през ваканциите. Не знам колко дълго би продължило това. Но след няколко
години нашата история щеше да свърши от само себе си. Ние бяхме твърде различни и с
течение на времето пропастта между нас щеше да се разшири. Сега, като поглеждам
назад към миналото, всичко това ми се струва безспорно. Все пак ако раздялата ни
беше неизбежна, можехме да си кажем сбогом приятелски и да преминем на нов етап от
живота си. Вероятно така би станало, ако не бях срещнал братовчедка й.
Но всичко се разви другояче.
Бях постъпил жестоко с Идзуми, бях й причинил болка. С нейния успех в училище
тя би могла с лекота да влезе в някой престижен университет, но пропадна на
приемните изпити и постъпи в малък, треторазреден девически колеж. Откакто тя
разбра за връзката ми с братовчедка й, с Идзуми се видяхме само веднъж. Дълго се
обяснявахме в едно кафене, което често бяхме посещавали преди. Опитах се да бъда
напълно откровен с нея, подбирах внимателно думите, като полагах усилия да разкрия
чувствата си. Казах й, че не бива да прави трагедия от случилото се, че това е
мимолетно увлечение в резултат на силно физическо привличане и нищо повече, че не
съм възнамерявал да й изневеря, затова и няма от какво да се срамувам, че случилото
се няма нищо общо с нас.
Но, естествено, Идзуми дори не се опита да ме разбере. Нарече ме долен лъжец.
Атакуваше право в целта. Тайно, зад гърба й, съм спал с нейната братовчедка.
Неведнъж или два пъти, а десет, двайсет пъти. През цялото време съм я мамил. Защо?
Ако в постъпката ми наистина нямало нищо осъдително, защо е трябвало да я
заблуждавам? Щеше ми се да й кажа: „Защото исках да спя с братовчедка ти, безумно я
желаех. Исках да го правим хиляди пъти, във всички възможни и невъзможни пози“.
Трябваше веднага да кажа на Идзуми, че това няма нищо общо с нея. Но не се реших и
започнах да лъжа. Започнах и вече не можех да спра. Измислях си предлог да не се
срещна с нея и бързах да замина за Киото, за да се любя с братовчедка й. Нямаше
какво да се оправдавам — бях виновен.
Идзуми разбра всичко в края на януари, скоро след рождения ми ден — бях
навършил осемнайсет години. През февруари положих успешно всички изпити в
университета и в края на март трябваше да отида в Токио. Преди да замина,
многократно й звънях по телефона, но Идзуми не вдигаше. Писах й дълги писма, но не
получих отговор. „Няма да е честно да си замина просто така и да я зарежа“, мислех
си. Но какво можех да сторя? Тя не се интересуваше повече от мен.
Докато седях във влака-стрела към Токио и разсеяно плъзгах поглед по
пробягващите покрай мен гледки, мислех за себе си. Питах се какво става с мен.
Взирах се в ръцете си на коленете, в отражението си в прозореца. Що за човек съм,
по дяволите? За пръв път в живота си се ненавиждах — при това с люта ненавист. Как
можах да постъпя така? Защо? Ясно беше защо. Ако можех да върна времето назад, пак
бих сторил същото. Дори да се наложеше пак да излъжа Идзуми, все едно — щях да спя
с братовчедка й. Бих спал с нея, колкото и мъчително да го преживяваше Идзуми.
Съзнавах, че е мъчително. Но такава бе истината.
Бях постъпил жестоко не само с Идзуми — нанесъл бях и на себе си рана, макар
тогава да не знаех колко дълбока е тя. Трябваше да извлека много поуки от тази
история, но когато след няколко години се върнах мислено към нея, си изясних един-
единствен, безспорен факт. Разбрах, че съм човек, способен на злосторничество.
Никога не се опитвах съзнателно да навредя на някого, но когато необходимостта го
изискваше, можех да бъда себичен, дори жесток, въпреки добрите си намерения. Бях от
хората, способни под благовиден предлог да нанесат ужасни, незарастващи рани дори
на онези, които са им скъпи.
След като постъпих в университета и се преместих в друг град, аз отново се
опитах да намеря себе си, да започна нов живот. Надявах се, че така ще поправя
допуснатите грешки. Отначало ми се струваше, че ще се получи, но каквото и да
правех, където и да отидех, винаги си оставах същия. Повтарях едни и същи грешки,
наранявах други хора, а и себе си.
Когато прехвърлих двайсет години, изведнъж си помислих следното: „Нима от мен
няма да излезе нищо? Нима съм пропуснал завинаги възможността да стана свестен
човек? Грешките, които правех, са може би част от моята същност, може би са
заложени в гените ми“. От тези мисли ми става много тежко.
Две години след като започнах работа в издателството, се срещнах с едно куцо
момиче. Запозна ни един младеж, мой колега. Замъкна ме на среща с гаджето си, като
каза, че тя ще дойде със своя приятелка.
— Леко накуцва с единия крак — смутено промърмори той. — Но пък е много мила
и с невероятен характер. Ще ти хареса. Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко
си влачи крака.
— Добре де, ще дойда. Какво като накуцва — отвърнах.
Честно казано, ако той не беше споменал за накуцването й, нямаше да отида.
Тези срещи по двойки страшно ми бяха омръзнали. Отиваш и не знаеш каква гъска ще ти
пробутат и този път. Но като чух, че накуцва, някак не можах да откажа.
_Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака._
Момичето и приятелката на моя колега дружаха отдавна. Май бяха съученички в
гимназията. Моята не беше висока, но беше симпатична, дори бих казал красива, но с
особена красота, която не бие на очи. Приличаше ми на зверче, скрило се вдън
горите, което рядко показва муцунката си. В един неделен ден четиримата гледахме
кино, после отидохме да обядваме. Тя мълча почти през цялото време, въпреки
старанието ми да я предразположа. Само се усмихваше. Накрая се отделихме от другата
двойка. Аз и новата ми позната отидохме на разходка в парка Хибия и пихме там кафе.
За разлика от Шимамото тя влачеше десния си крак, при това по-иначе. Шимамото леко
извиваше ходилото си, а това момиче извърташе настрани предната част на обувката и
я тътреше право напред. Все пак походките им много си приличаха.
Тя бе с червен пуловер с висока яка, джинси и обикновени, груби туристически
обувки. Не се беше гримирала, косата й бе вързана на конска опашка. Беше студентка
в четвърти курс, но изглеждаше по-млада. Не можех да разбера защо непрекъснато
мълчи. Дали защото бе мълчалива по природа, или се притесняваше при срещи с
непознати. Може би просто нямаше какво да каже. Така или иначе, разговорът ни не
вършеше. Доста се поизпотих, докато изкопча от нея, че учи фармакология в частен
университет.
— Фармакология, така ли? Интересно ли ти е? — попитах. Бяхме седнали в
кафенето в парка.
Тя се изчерви.
— Аха — казах. — И мен редактирането на учебници не ме вълнува особено. В
света е пълно с отегчителни неща. Не го вземай присърце.
Тя се позамисли и накрая отвори уста:
— Не ми е много интересно. Но родителите ми имат аптека.
— Разкажи ми нещо за лекарствата. Нищо не разбирам от тях. През последните
шест години не съм изпил и една таблетка.
— Значи си много здрав.
— Дори махмурлук не ме лови. Но като дете непрекъснато боледувах. Все ме
тъпчеха с лекарства. Родителите ми трепереха над скъпоценното ми здраве. Нали съм
им единствен син.
Тя кимна и се вторачи в чашката си с кафето. Дълго мълча. Накрая каза:
— Фармакологията наистина не е особено интересна специалност. Има хиляди
други неща, които са по-забавни от това да зубриш съставките на разни лекарства. В
нея няма романтика като в астрономията например, нито драматизъм, като в лекуването
на хора… Но има нещо земно и ми е някак близка…
— Разбирам — казах. Значи умеела да говори. Просто по-бавно от другите
подбира думите си.
— Имаш ли брат или сестра? — попитах аз.
— Да. Двама по-големи братя. Единият вече е женен.
— Значи учиш фармакология, а после ще работиш в аптеката на родителите си,
така ли?
Тя пак се изчерви и дълго не отговори.
— Не знам. Братята ми си имат професии, така че някой ден може би аз ще поема
аптеката. Още не сме решили. Баща ми казва да не се насилвам, ако тази работа не ме
влече. Той ще работи, докато може, а после ще продаде аптеката.
Кимнах в очакване да продължи.
— Все пак си мисля, че може би ще остана в аптеката. С този крак ще ми е
трудно да си намеря друга работа.
Прекарахме заедно следобеда. Тя правеше дълги паузи, аз търпеливо я чаках да
продължи. При всеки мой въпрос страните й поруменяваха. Но с нея не ми беше скучно,
не се чувствах неловко. Дори бих казал, че разговорът беше приятен — нещо, което по
онова време не ми се случваше често. След срещата ни в кафенето ме обзе носталгия.
Започна да ми се струва, че отдавна познавам това момиче.
Не че бях очарован от нея. Беше мила и с нея ми бе хубаво. Симпатична, с
добър характер, както я бе описал колегата ми. Но ако сложех настрана всичко това и
се запитах има ли в нея нещо, от което сърцето ми да се разтупти силно, отговорът
щеше да е отрицателен.
Да, у нея го нямаше, но не и у Шимамото. Седях и слушах момичето и не
преставах да си мисля за Шимамото. Знаех, че не е редно, но нищо не можех да
направя. Толкова години бяха минали, а при мисълта за нея ме обземаше такова
трескаво вълнение, че някъде в гърдите ми сякаш се отваряше тайна вратичка. Ала
докато крачех в парк Хибия с тази мила, накуцваща девойка, не чувствах същото, а
само известна симпатия и кротка нежност.
Домът й, където беше и аптеката, бе в Кобината*. Върнахме се с автобус.
Седяхме рамо до рамо. По време на пътуването тя не промълви нито дума.
След няколко дена колегата се отби при мен и каза, че тя като че ли много ме
харесала.
[* Район на Токио. — Б.пр.]
— Защо през следващите почивни дни не отидем някъде четиримата? — предложи
той.
Измислих някакво извинение и отказах. Не защото не исках да я виждам повече.
Всъщност нямах нищо против да се срещнем пак и да си продължим разговора. При други
обстоятелства можехме да станем добри приятели. Но се случи така, че се запознахме
на двойна среща, а главната цел на подобни срещи е да си намериш партньор. Ако след
това пак се видехме, значи в известен смисъл поемахме определена отговорност. Никак
не ми се искаше да я наранявам. Затова не ми оставаше друго, освен да откажа.
Никога повече не я видях.
Няколко години по-късно имах още една много странна среща и отново с
накуцваща жена. Този случай беше толкова невероятен, че и досега не мога да си го
обясня. Тогава бях на двайсет и осем години.
Намирах се в Шибуя*, вървях сам сред множеството, обзето от новогодишно
оживление, когато забелязах една жена, която влачеше крака си досущ като Шимамото.
Беше с дълго червено палто и с черна лачена чанта под мишница. На лявата си китка
носеше сребърен часовник-гривна. „Все скъпи вещи“, помислих си. Вървях от другата
страна на улицата, но щом я зърнах, побързах да премина отсреща и тръгнах след нея.
Проправях си с мъка път през гъстата навалица, недоумявайки откъде са се взели тук
толкова много хора. Жената не можеше да върви бързо заради крака си и скоро я
настигнах. Походката й бе като на Шимамото — влачеше досущ като нея левия си крак и
леко го кривеше. Не можех да откъсна поглед от краката в чорапи и от елегантните
извивки, които те описваха. „Такава елегантност се постига след дълги години
упорити тренировки“, помислих си.
[* Един от най-оживените райони на Токио. — Б.пр.]
Дълго я следвах от разстояние. Не бе лесно да вървя в крак с нея, тоест да не
се движа с темпото на човешкия поток около нас. Често спирах за малко пред
витрините или се правех, че ровя из джобовете си. Тя бе с черни кожени ръкавици и
носеше червен плик от супермаркет. Въпреки мрачния зимен ден носеше големи слънчеви
очила. Отзад виждах само красивите й, идеално сресани коси, които стигаха до
раменете, а върховете им бяха изящно завити навън, и гърба й, скрит под мекото
топло палто. Разбира се, исках час по-скоро да разбера дали това е Шимамото. Нямаше
да ми е трудно — достатъчно бе да мина пред нея и да погледна лицето й. Но ако беше
Шимамото, какво щях да й кажа и как трябваше да постъпя? Може би вече ме беше
забравила. Трябваше ми време, за да обмисля добре всичко. И за да се проясни
разсъдъкът ми, няколко пъти си поех дълбоко дъх.
Дълго вървях подире й, като гледах да не я настигна. Тя нито веднъж не спря,
не се обърна и почти не се оглеждаше настрани. Сякаш трябваше да отиде някъде и бе
решила да стигне там колкото се може по-скоро. Вървеше с вдигната глава и изправен
гръб, досущ като Шимамото. Ако човек я гледаше от кръста нагоре, в никакъв случай
не би се досетил, че накуцва. Просто вървеше по-бавно от другите. Колкото по-дълго
я наблюдавах, толкова повече ми заприличваше на Шимамото. Ако не беше самата тя,
значи беше нейна двойничка.
Жената премина през тълпата пред гара Шибуя и се отправи в посока към Аояма.
Пътят стана стръмен и тя още повече забави крачка. Вече беше изминала доста голямо
разстояние. Запитах се защо ли не е взела такси. Такова продължително вървене би
било уморително дори за човек със здрави крака. Но тя не преставаше да крачи
напред, влачейки крак, а пък аз продължавах да я следвам на дискретно разстояние.
Все така не спираше, не се оглеждаше, нито една витрина не привлече вниманието й.
Няколко пъти прехвърли плика и чантичката от едната в другата си ръка и продължи
пътя си.
Накрая непознатата свърна от претъпканата с народ главна улица в някаква
пресечка. Изглежда, добре познаваше района. На няколко крачки от оживената
търговска улица започваше тих жилищен квартал. Хората понамаляха и трябваше да съм
още по-внимателен, за да не забележи, че вървя по петите й.
Следвах я около четирийсет минути по страничната уличка, после свихме зад
няколко завоя и отново се намерихме на оживения „Аояма-дори“*. Но този път тя не се
сля с потока от пешеходци, а без всякакво колебание, сякаш решила всичко
предварително, се отправи към неголямо кафене. Повъртях се десетина минути наоколо
и влязох след нея.
[* Булевард в централната част на Токио. — Б.пр.]
Потърсих я с поглед. Тя седеше с гръб към вратата. Не си бе свалила връхната
дреха, макар че вътре беше задушно. Нямаше как да не забележа шикозното й червено
палто. Седнах на най-отдалечената от входа маса и поръчах кафе. Взех един вестник,
който лежеше там, и се престорих, че чета. На масата пред жената имаше чашка с
кафе, но докато я наблюдавах скришом, тя дори не я докосна. Само веднъж извади
цигара от чантичката си и я запали със златна запалка, а през останалото време
просто седеше и гледаше през прозореца. Като че ли си почиваше или се беше
замислила за нещо важно. Отпивах от кафето и отново и отново препрочитах една и
съща статия.
Вече беше минало доста време, когато непознатата неочаквано стана и тръгна
право към мен. Беше много внезапно. Сърцето ми сякаш спря да бие. Но тя мина покрай
моята маса и се отправи към телефона. Пусна няколко монети и набра номер.
Телефонът не беше далеч от мястото ми, но от шумните разговори наоколо и
коледните песни, гърмящи от тонколоните, не можах да разбера какво говори. Тя се
задържа дълго там. Недокоснатото й кафе изстиваше на масата, а слънчевите очила
закриваха половината й лице. Когато се връщаше обратно, видях лицето й, но така и
не разбрах дали е Шимамото. Беше силно гримирана. Веждите й бяха изписани с молив,
а тънките й, очертани с ярко червило, устни бяха стиснати плътно. В лице като че
имаше смътна прилика с момичето, което познавах някога, но ако някой ми кажеше, че
това не е тя, бих му повярвал. Все пак, когато видях Шимамото за последен път и
двамата бяхме дванайсетгодишни, а оттогава бяха минали повече от петнайсет години.
Сигурен бях само в едно: пред мен бе една много привлекателна, облечена в скъпи
дрехи жена, на не повече от трийсет години. И накуцваща.
Бях плувнал в пот. Ризата ми лепнеше. Свалих си палтото и поръчах още едно
кафе. Какъв вятър ме беше довял тук? Бях изгубил ръкавиците си и отидох в Шибуя да
си купя нови. Но щом зърнах тази жена, се втурнах след нея като смахнат. Какво
пречеше да се приближа и да попитам открито: „Извинете, вие случайно не се ли
казвате Шимамото?“ И всичко щеше да се изясни. Но вместо това се бях помъкнал
подире й. Бях пропуснал момента, а сега вече беше късно да я питам.
След телефонния разговор, тя веднага се върна на мястото си. И пак седна с
гръб към мен и се загледа през прозореца. Дойде сервитьорката и я попита дали може
да отнесе изстиналото кафе. Не чух думите й, но по всичко личеше, че зададе тъкмо
този въпрос. Жената се обърна, кимна и като че ли поръча още едно кафе. Но когато й
го донесоха, тя пак не го докосна. Аз продължавах да се правя, че чета вестник. От
време на време непознатата поглеждаше сребърния си часовник — явно чакаше някого.
„Това може би е последният ми шанс“, казах си. Ако сега се появи някой, така и няма
да поговоря с нея, но кой знае защо не можех да се помръдна от стола си. „Не,
моментът не е подходящ, няма защо да бързам“.
Изминаха петнайсетина минути. Жената не откъсваше поглед от прозореца.
Неочаквано взе чантичката и плика от супермаркета и безшумно стана. Навярно й беше
омръзнало да чака. А може и никого да не чакаше. Проследих я с поглед до касата,
където тя плати сметката си и после излезе от кафенето. Бързо станах, също платих и
се втурнах след нея. Червеното й палто се мярна навън. Последвах я, проправяйки си
път през множеството.
Жената вдигна ръка и махна на едно такси. То се приближи до тротоара и спря.
„Трябва да я повикам, помислих си. Сега ще се качи в таксито и край“. Но щом
пристъпих напред, някой ме стисна за лакътя — толкова силно, че едва не изохках. Не
че ме заболя, но беше толкова внезапно, че дъхът ми секна. Обърнах се и видях пред
себе си вторачен в лицето ми мъж на средна възраст.
Той бе с около пет сантиметра по-нисък от мен, но беше набит. Наглед бе на
около четирийсет и пет години. Беше в скъпо тъмносиво палто и кашмирен шал около
врата. Косата му беше сресана прилежно на път. Носеше скъпи очила с рамки от
костенурка. Имаше великолепен тен, личеше си, че е спортсмен. „Вероятно кара ски,
помислих си. Или е тенисист?“ Бащата на Идзуми обичаше тениса и имаше същия загар.
Този човек изглеждаше като преуспяващ администратор или висш държавен служител.
Личеше си по очите му. Имаше поглед на човек, свикнал да раздава заповеди.
— Имате ли нещо против да изпием по кафе? — попита тихо той.
Проследих с поглед непознатата. Докато се качваше в таксито, тя погледна над
слънчевите си очила към нас. А може и така да ми се стори. Вратата на таксито се
затръшна и тя изчезна от погледа ми, като ме остави насаме с този кой знае откъде
взел се човек.
— Няма да ви загубя много време — рече мъжът с равен глас. Не беше нито
ядосан, нито превъзбуден. При това продължаваше да стиска лакътя ми с такова
изражение, сякаш придържаше врата, за да влезе някой. — Да изпием по едно кафе и да
си поговорим.
Разбира се, можех да си тръгна с думите: „Не искам кафе, нямам за какво да си
говоря с вас. Не ви познавам и освен това бързам, извинете“. Обаче не казах нищо,
просто го гледах и мълчах. После кимнах и постъпих както той искаше — върнах се в
кафенето, откъдето току-що бях излязъл. В желязната му хватка почувствах някаква
странна непоколебима сила и може би се поизплаших. Той стискаше ръката ми като
робот — без да отслабва или усилва напрежението. Ако се бях отказал от
предложението му, кой знае какво можеше да ми стори. Не смеех дори да си представя.
Но освен от уплаха, бях обзет и от известно любопитство. Щеше ми се да узная
за какво искаше да разговаря с мен. Може би така щях да успея да разбера нещо за
непознатата жена. Сега, когато тя вече беше изчезнала, този човек бе единственото
звено, което ме свързваше с нея. И освен това той едва ли се канеше да ме бие в
кафенето.
Седнахме един срещу друг на една маса и не обелихме дума, докато не дойде
сервитьорката. Той поръча две кафета.
— Ще ми кажеш ли защо я преследваш? — попита ме вежливо.
Не отговорих.
— Още в Шибуя тръгна след нея — продължи мъжът, като не откъсваше от мен
безизразния си поглед. — Толкова дълго я шпионираше, че всеки би забелязал.
Аз мълчах. Явно тя бе разбрала, че вървя след нея, бе влязла в кафенето и бе
повикала този тип по телефона.
— Като не искаш да говориш, недей. Знам всичко и без твоите обяснения. — Той
говореше все така учтиво и спокойно, но може би вътрешно вече кипеше. — Двамата с
теб ще се разберем. Не се шегувам. Наумя ли си нещо, правя го, повярвай ми.
Той млъкна, но не отмести поглед от мен, сякаш искаше да ми даде да разбера,
че не се нуждае от никакви обяснения, тъй като владее ситуацията. Аз продължавах да
мълча.
— Е, добре, днес няма да правим сцени. Не обичам скандалите. Нали разбираш?
Но само този път. — Като каза това, той вдигна дясната си ръка, пъхна я в джоба на
палтото си и извади оттам бял плик. Лявата му ръка остана да лежи неподвижно на
масата. Пликът беше най-обикновен, с такива пликове е пълно във всяко деловодство.
— Вземи това и мълчи. Знам, че тази работа не е твоя идея. Друг те е помолил.
Затова искам да уредя всичко мирно и тихо, без излишни приказки. Днес не ти се е
случило нищо особено и не си ме виждал. Схвана ли? Ако разбера, че си се
раздрънкал, бъди сигурен, че ще те намеря. И през ум да не ти минава да я
преследваш пак, чу ли? Нека да се разделим с добро. Разбрахме ли се?
С тези думи мъжът постави плика пред мен и стана. Плати сметката на касата и
излезе с големи крачки от кафенето. Не помръдвах от мястото си, толкова бях смаян.
Взех оставения на масата плик и го отворих. Вътре имаше десет банкноти от по десет
хиляди йени. Съвсем нови, шумящи. Устата ми беше пресъхнала. Пъхнах плика в джоба
на палтото си и излязох на улицата. Огледах се и след като се убедих, че този тип
не се вижда никъде, повиках такси и се върнах в Шибуя, където бе началото на тази
история.
Все още пазя плика със стоте хиляди йени. Сложих го в едно чекмедже на бюрото
си и повече не го отворих. Нощем, когато не мога да заспя, понякога виждам лицето
на онзи човек. То изплува съвсем ясно пред мен, като лоша поличба. Кой бе той, по
дяволите? А жената — беше ли Шимамото?
В опит да разгадая тази неразрешима главоблъсканица, стигнах до няколко
различни версии. Измислях поредната хипотеза, само за да я направя на пух и прах.
Най-правдоподобното обяснение бе, че този мъж е любовник на жената, която ме беше
взела за частен детектив, нает от съпруга й да я следи. А онзи тип беше решил да
купи мълчанието ми. Не бе изключено и да са помислили, че съм ги видял да излизат
от хотел след тайна среща. Напълно възможно бе да е така. Но нещо ми подсказваше,
че и тази версия е неубедителна. Твърде много въпроси оставаха без отговор.
Какво ли имаше предвид този мъж, когато ме заплаши със саморазправа? Защо
така неочаквано бе стиснал ръката ми? Ако жената е разбрала, че я преследвам, защо
не взе такси? Нали така щеше веднага да се отърве от мен? И защо, без да провери
кой съм, мъжът ми пробута плик с толкова много пари?
Колкото и да си блъсках главата, така и не разреших тази загадка. Понякога ми
се струва, че тоя случай е плод на въображението ми, че съм си измислил всичко, от
началото до край. Или съм сънувал дълъг, много ярък сън, който в главата ми се е
смесил с реалността. Но това наистина се случи! В чекмеджето на бюрото ми лежи бял
плик и в него е доказателството — десет банкноти от по десет хиляди йени. _Това се
случи._ Понякога вадя плика, поставям го върху бюрото и дълго го гледам. _Наистина
се случи._
Ето как отворих първокласен бар с джазова музика в сутерена на тази нова
сграда в Аояма. Като студент работех в такъв бар и общо взето имах някаква
представа от тоя бизнес — знаех какви напитки и храни се сервират, какви клиенти
посещават подобен род заведения, какви трябва да бъдат музиката и интериорът. С
вътрешното оформление се зае тъстът ми — нае най-добрите специалисти по дизайн и
интериор и те си свършиха много добре работа, при това на умерена цена. Получи се
направо чудесно.
Бизнесът потръгна повече от добре и след две години отворих още едно
заведение. То също беше в Аояма, но беше по-голямо, а музиката се изпълняваше на
живо от джаз трио. Всичко това ми костваше много време, пари и усилия, но в крайна
сметка създадох забележителен клуб, който бързо стана популярен. Можех най-сетне да
си поема дъх. Бях се възползвал от предоставената ми възможност и вече имах работа,
която ме удовлетворяваше. Тогава се роди първото ни дете, момиченце. В началото
често сам заставах зад бара, смесвах коктейли, но когато отворих другия бар, вече
бях твърде зает с бизнеса. Трябваше да следя дали всичко върви гладко — да се
договарям с доставчиците, да наемам работници, да водя документацията. Хрумнеше ли
ми някаква идея, веднага я реализирах. Дори менюто съставих сам. За мое учудване
тази работа ми се удаваше и ми харесваше. Допада ми това да започна от нулата, да
създам нещо и постепенно да го усъвършенствам с ума и ръцете си. Това беше моят
бар, собственият ми малък свят. Нима можех да се надявам, че ще намеря такова
щастие, седейки над учебниците в издателството?
По цял ден се занимавах с належащите работи, а вечерта прекарвах в баровете
си — проверявах качеството на коктейлите, добре ли се чувстват посетителите, как
персоналът се справя със задълженията си, или просто слушах музика. Всеки месец
връщах на тъста ми част от дълга и въпреки това ни оставаше доста прилична сума.
Купихме четиристаен апартамент в Аояма и БМВ 320. Роди ни се още едно дете, пак
момиче. Неусетно бях станал баща на две дъщери.
Когато станах на трийсет и шест, купих неголяма къща в Хаконе* и червен джип
„Чероки“ за Юкико, за да пазарува и да извежда децата. Баровете носеха такава добра
печалба, че лесно бих могъл да отворя и трети, но това не влизаше в плановете ми.
Допълнителното разширяване на бизнеса щеше само да ме изнури и нямаше да смогвам да
следя за всичко. Посвещавах достатъчно време на работата си. Поговорих с тъста ми и
той ме посъветва да влагам свободните пари в акции и недвижими имоти. Това не
отнемаше много време и усилия. За съжаление не разбирах нищо от инвестиции. Казах
му го, а той рече:
[* Скъп курорт недалеч от Токио, в района на планината Фуджи. — Б.пр.]
— Остави на мен. Ако постъпваш както ти казвам, всичко ще е наред. Има си
майсторлък тази работа.
Вслушах се в съвета му и вложих парите. И наистина, след известно време си
докарах доста добра печалба.
— Е, убеди ли се? — попита ме тъстът ми. — И на инвестирането човек трябва да
му знае цаката. Би могло да работиш сто години в някоя фирма и никога да не
спечелиш толкова много. За да успееш, трябва да имаш късмет и мозък. Но не само
това. Капитал също е нужен. Нямаш ли достатъчно капитал, ръцете ти са вързани. Най-
важното обаче е да му знаеш цаката. Не я ли знаеш, дори всичко останало да е
налице, работата няма да потръгне.
— Да, разбрах — отвърнах аз. Знаех какво имаше предвид. „Цаката“, за която
говореше, беше изобретената от него сложна, надеждна система за влагане на пари и
получаване на високи доходи, в основата на която бе гъста мрежа от контакти, чиято
цел бе събирането на важна информация. Той маневрираше умело между законите и
данъците. Попаднали в ръцете му, парите се преобразяваха и започваха да се
увеличават неудържимо.
Ако не беше бащата на Юкико, все още щях да редактирам учебници, да живея в
скромна гарсониера в Нишиогикубо*, да карам тойота „Корона“, купена на старо и с
повреден климатик. Не бях пропуснал своя шанс. Бях се превърнал бързо в собственик
на два бара в една от най-престижните части на града, за мен работеха повече от
трийсет души и получавах такива доходи, за каквито дори не си бях мечтал. Бизнесът
беше толкова успешен, че дори счетоводителят ми бе впечатлен. Баровете имаха
забележителна репутация. Не че по света няма и други хора, способни да постигнат
същото. Без капитала на тъста ми и неговата „цака“, нищо нямаше да се получи.
[* Отдалечен от центъра квартал на Токио. — Б.пр.]
Но тези мисли не ме успокояваха. Струваше ми се, че съм постигнал всичко
нечестно, по лесния начин, за сметка на други хора. Все пак бях от поколението,
което в края на шейсетте и началото на седемдесетте беше повдигнало вълната на
радикалното студентско движение. Моето поколение първо изрази своя гневен протест
против логиката на късния капитализъм, погълнала малкото останали следвоенни
идеали. В преломен момент страната беше сякаш обхваната от силна треска. Но светът,
в който живеех сега, почиваше именно на тази изтънчена капиталистическа логика. Тя
беше погълнала и мен и ето че, докато чаках пред светофара на „Аояма-дори“, седнал
зад волана на своето БМВ, и слушах с наслада „Зимно пътуване“ на Шуберт, си мислех:
„Аз живея нечий друг живот, не своя собствен. Сякаш някой ми е приготвил
предварително всичко, предопределил е живота ми. Каква част от мен е истинското ми
«аз»? Къде е границата, отвъд която преставам да бъда себе си? Тези ръце, които
въртят кормилото… Колко процента от тях са моите ръце? А всичко, което ме
обкръжава, доколко е реално?“ Колкото повече мислех за това, толкова по-малко
разбирах.
Но не бях нещастен, от нищо не се оплаквах. Юкико беше добра и нежна жена и
аз я обичах. След ражданията тя малко напълня и сериозно се увлече по разни диети и
упражнения. Но за мен си остана все така мила и красива както преди. Обичах да бъда
с нея, да се любя с нея. Нещо у нея ме успокояваше. И, разбира се, за нищо на света
не бих се върнал към онова унило, самотно съществуване, което водех през двайсетте
си години. Не, моето място бе там, където ме обичаха и ценяха. И където можех да
обичам жена си и дъщерите си и да се грижа за тях. Всичко това беше съвършено ново
за мен, като неочаквано откритие.
Всяка сутрин закарвах по-голямата си дъщеря до нейната частна детска градина.
По пътя пеехме детски песнички, пригласяйки на радиокасетофона. После се връщах
вкъщи, за да си поиграя с по-малката. След това тръгвах към малкия си офис, който
бях наел наблизо. През лятото прекарвахме почивните дни в Хаконе, на вилата.
Гледахме фойерверките, возехме се в лодка по езерото, разхождахме се по хълмовете.
Докато жена ми беше бременна, имах няколко мимолетни увлечения, но нищо
сериозно. С никоя жена не спах повече от веднъж или два пъти. Е, най-много три.
Изобщо не смятах, че изневерявам на съпругата си. Просто имах желание да спя с
някого и моите партньорки навярно искаха същото. Избирах ги много внимателно и
гледах да избягвам компрометиращите ситуации. Може би спях с тях, за да проверя
нещо, да се убедя в нещо. Опитвах се разбера какво бих могъл да намеря у тези жени
и какво те намират у мен.
Скоро след раждането на първата ми дъщеря, получих телеграма. Тя бе
пристигнала при моите родители и после те ми я препратиха. Беше известие за
погребение — починала бе някаква жена на трийсет и шест години. В телеграмата се
упоменаваше името й, но то не ми говореше нищо. Известието бе от Нагоя, но аз не
познавах никого там. След като помислих, обаче разбрах коя е жената: това беше
братовчедката на Идзуми, която живееше в Киото. Съвсем бях забравил името й. Оказа
се, че родителите й живеят в Нагоя.
Лесно се досетих, че Идзуми ми е изпратила телеграмата. Нямаше кой друг да е.
Но защо? Отначало не можах да разбера, но след като я прочетох няколко пъти,
усетих, че от това късче хартия повява смразяващ хлад. Идзуми нищо не бе забравила
и нищо не бе простила. И искаше да го знам. Помислих си, че може би е нещастна. Ако
всичко с нея бе наред, нима щеше да постъпи така? Или пък, след като бе решила да
ми съобщи, можеше да ми напише няколко думи от себе си.
Връхлетяха ме спомени за братовчедка й. Спомних си стаята й, тялото й,
любовната страст, която ни бе обзела тогава. Но някогашната яснота на тези образи
бе изчезнала, като дим от поривите на вятъра. От какво ли беше починала? На трийсет
и шест години хората не умират от естествена смърт. Фамилията й беше същата като
преди. Значи или не се бе омъжвала изобщо, или се бе развела.
Научих повече за Идзуми от един свой съученик. Той беше видял снимката ми в
списание „Брутус“, в което бяха публикували „Пътеводител на токийските барове“, и
бе разбрал, че държа два бара в Аояма. Една вечер, докато си седях на обичайното
място пред тезгяха, изведнъж чух:
— Здравей, човече! Как си? Не сме се виждали от сто години.
Не мисля, че беше дошъл специално, за да ме види. Просто се беше отбил в бара
да пийне с приятели, беше ме забелязал случайно и беше решил да ме поздрави.
— Идвал съм тук много пъти — поясни той. — Работя наблизо. Но не знаех, че ти
си собственикът на заведението. Колко е малък светът.
В гимназията странях от съучениците си, но той беше примерен ученик — учеше
се добре, занимаваше се със спорт, беше кротък и уравновесен и не се бъркаше в
чуждите работи. Изобщо беше един приятен, симпатичен младеж. Играеше в училищния
отбор по футбол и още тогава си беше здравеняк, но сега беше доста напълнял — имаше
двойна брадичка, а тъмносиният му костюм сякаш щеше да се пръсне по шевовете.
— За всичко е виновна работата ми — оплака се той. — Често се налага да
гощавам клиентите. Какво да се прави, търговска компания. Понякога работя
извънредно, водя клиентите на почерпка, а и по всяко време могат да ме повикат и да
ме пратят нанякъде. Нарича се „служебно прехвърляне“. Сбъркаш ли нещо, получаваш
ритник в задника. Ако пък се справяш добре, възлагат ти още повече работа. Абе
никак не ми е лесно.
Оказа се, че фирмата му е в началото на Аояма и дотам можеше да се стигне
пеша.
Увлякохме се в разговор за обичайните неща, за които си приказват съученици,
които не са се виждали осемнайсет години — за работата, семейството, децата, за
общите ни познати, които сме срещнали. Тогава той спомена за Идзуми.
— Спомняш ли си момичето, с което ходеше по онова време? Бяхте неразделни.
Като че ли се казваше Охара…
— Идзуми Охара.
— Да, да. Идзуми Охара. Срещнах я неотдавна.
— Къде? В Токио ли? — учудих се аз.
— Не. В Тойохаши.
— В Тойохаши? — изненадах се още повече. — Имаш предвид Тойохаши в префектура
Аичи?
— Точно така.
— Не разбирам. Как може да се срещнете в Тойохаши? Какво е правила там?
Той като че ли долови груби нотки в гласа ми.
— Нямам представа. Просто я видях там. Но няма много за разказване. Дори не
съм напълно сигурен, че беше тя.
Той поръча още една чаша „Дива пуйка“ с лед. Аз пиех коктейл от водка,
подсладен лимонов сок и газирана вода.
— Разкажи все пак, колкото и да е малко.
— Ами. — Той се поколеба. — Знаеш, че понякога човек не разбира дали нещо се
е случило или не. Много странно чувство. Струва ти се, че сънуваш, а всичко е
толкова истинско. Трудно е за обяснение.
— Но ти наистина си я видял, нали?
— Да, видях я — отвърна той.
— Тогава разказвай.
Той кимна с отчаяна физиономия и отпи от чашата си, която барманът бе
поставил пред него.
— В Тойохаши живее по-малката ми сестра. Бяха ме изпратили в командировка в
Нагоя. Тъй като беше петък, реших да я посетя и да пренощувам в дома й. Там срещнах
Идзуми, в асансьора на сградата, в която живее сестра ми. „Тази жена е образ и
подобие на Идзуми Охара“, помислих си. Но после си рекох: „Не, не може да бъде.
Изключено е да е тук, в Тойохаши, в асансьора на дома на сестра ми. Не, и в лицето
изглежда съвсем различна отпреди“. Не разбирам как ми хрумна, че това е тя.
Вероятно някакво интуитивно усещане.
— Но все пак е била Идзуми, нали?
Той кимна.
— Оказа се, че със сестра ми живеят на един и същ етаж. Заедно излязохме от
асансьора и тръгнахме по коридора в една посока. От апартамента, в който влезе тя,
до този на сестра ми се минаваше покрай още две врати. Обзе ме любопитство и
погледнах какво пише на табелката на вратата й. Пишеше „Охара“.
— Тя разбра ли кой си?
Той поклати глава.
— С нея бяхме съученици, но почти не сме общували. И освен това оттогава съм
напълнял с повече от двайсет килограма. Вероятно не ме позна.
— Но дали наистина е била Идзуми? „Охара“ е често срещана фамилия. Може онази
жена просто да е приличала на Идзуми.
— И аз си помислих същото и попитах сестра ми що за човек е тази Охара. Тя ми
показа списък с имената на живущите. Нали знаеш, че правят такива списъци, когато
обитателите трябва да си поделят разходите за ремонти по сградата и прочее. Имената
на всички бяха в него. А също и нейното — Идзуми Охара, при това „Идзуми“ бе
изписано не с йероглифи, а с катакана*. Такива съчетания не са често срещани, нали?
[* Една от двете японски азбуки, с която се пишат чужди имена и названия. —
Б.пр.]
— Тоест тя не се е омъжила.
— Сестра ми не знае нищо за това — каза той. — Разбрах, че съседите я смятат
за мистериозна особа. Никой не бил разговарял с нея. Казват, че като я срещнеш в
коридора и я поздравиш, тя не отвръща на поздрава. Позвъниш ли на вратата й, не
отваря, макар че си е вкъщи. Съседите й, разбира се, нямат особено добро мнение за
нея.
— Значи не е тя — засмях се аз и поклатих глава. — Идзуми не е такава. Тя е
приветлива, винаги усмихната.
— Добре. Може би си прав. Просто съвпадение на имената. Нека сменим темата.
— А тази Идзуми Охара сама ли живее?
— Като че ли да. Никой не е виждал в дома й да влизат мъже. Никой не знае с
какви средства живее. Пълна мистерия.
— А ти какво мислиш?
— За кое?
— За нея. За тази Идзуми Охара, която може да е нейна съименница, а може и да
не е. Какво си помисли, когато я видя в асансьора? Добре ли изглежда?
Той помисли и рече:
— Изглежда нормално.
— Какво значи нормално?
Моят съученик повъртя в ръцете си чашата с уиски, нарушавайки спокойствието
на кубчетата лед.
— Е, поостаряла е малко, разбира се. На трийсет и шест е все пак. Като нас.
Метаболизмът се забавя, качват се килограми. Не можеш вечно да бъдеш ученик в
гимназията.
— Естествено — отвърнах аз.
— Хайде да поговорим за друго, а? Не е била тя. Припознал съм се и толкова.
Въздъхнах, поставих ръце на плота и го погледнах в очите.
— Виж, искам да знам. Нужно ми е. С Идзуми се разделихме малко преди да
завършим гимназията. Никак не беше хубаво. Постъпих нечестно, обидих я… Оттогава не
съм чувал нищо за нея. Нямах представа къде е, с какво се занимава. Затова искам да
ми кажеш самата истина. Това Идзуми ли беше, или не?
Той кимна.
— Е, щом като е така… Да. Тя беше, несъмнено. Все пак съжалявам, че трябва да
ти го кажа.
— Как е тя? Но честно…
— Искам да разбереш нещо — поде той след кратка пауза. — Ние бяхме в един и
същи клас и аз през цялото време си мислех, че тя е много привлекателно момиче.
Добра по характер, с приятна външност… Не беше красавица, но бе много очарователна.
Прав ли съм?
Кимнах.
— Искаш да ти кажа истината, така ли?
— Хайде, говори.
— Боя се, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса.
— Не бери грижа. Просто ми кажи истината.
Той отпи от уискито си.
— Завиждах ти, задето беше винаги с нея. И аз исках да имам такава приятелка.
Нямам вече какво да крия. Никога не я забравих. Лицето й се е врязало в паметта ми.
Затова и когато я срещнах съвсем случайно в асансьора, веднага я познах, макар да
са минали осемнайсет години. Така че няма никаква причина да искам да говоря лошо
за нея. Когато я видях, изпаднах в шок. Не можех да повярвам. Ще го кажа така: „Тя
вече не е привлекателна“.
Прехапах устни.
— Какво имаш предвид?
— Децата се боят от нея. Децата, които живеят в същия блок.
— Боят се? — повторих аз. Гледах го и недоумявах. Вероятно се беше изразил
зле. — Какво значи „боят се“?
— Не говорихме ли достатъчно за това? Наистина искам да сменим темата.
— Почакай. Тя с какво се занимава? Говори нещо на децата ли?
— На никого нищо не говори. Нали ти казах.
— Тогава от какво се боят? От лицето й ли?
— Да — отвърна той.
— Да не би да има белег или нещо подобно?
— Не, няма никакви белези.
— Ами тогава какво ги плаши?
Той допи уискито си и постави чашата на плота. После обърна поглед към мен и
дълго ме гледа. Изглежда се чувстваше неловко и бе доста смутен. Но в изражението
му имаше и още нещо. Внезапно ми заприлича на онова момче, което бе в гимназията.
Вдигна глава и дълго гледа в далечината, сякаш следваше с поглед забързан нанякъде
поток. Накрая рече:
— Не мога да го обясня добре и не искам. Не ме питай повече за това. Ако я
беше видял с очите си, сам щеше да разбереш всичко. Не си видял, затова и не
разбираш.
Кимнах, отпих глътка от коктейла си и не казах нищо повече. Гласът му звучеше
спокойно, но чувствах, че ако продължа да го разпитвам, ще се разсърди.
Той заразправя как две години работел в Бразилия.
— Няма да ми повярваш, но в Сан Пауло срещнах един приятел от училище. Работи
като инженер в „Тойота“…
Почти не го слушах. На тръгване той ме потупа по рамото и каза:
— Времето променя хората по различен начин. Не знам какво се е случило между
вас тогава, но каквото и да е, ти не си виновен за нищо. На всекиго се е случвало.
Дори на мен. Не вярваш ли? И аз съм преживял същото. Какво да се прави. В края на
краищата всеки си има свой живот и ти не можеш да отговаряш за друг човек. Все едно
че живееш в пустинята — просто трябва да свикнеш. Гледал ли си филма на Дисни
„Живата пустиня“? Пускаха ни го, като бяхме в началното училище.
— Да — отвърнах аз.
— Нашият свят е устроен по същия начин. Вали дъжд и цветята цъфтят. Няма ли
дъжд, вехнат. Гущерите ядат разни буболечки и служат за храна на птиците. Но накрая
всички умират и от тях остава празна обвивка. Едно поколение изчезва, друго заема
мястото му. Това е в реда на нещата. Всички живеят различно и умират различно. Но в
крайна сметка това няма никакво значение. След нас остава само една пустиня.
Той излезе. Останах сам пред плота и продължих да пия. Всички посетители си
тръгнаха, барът затвори, привърши почистването, целият персонал си замина, но аз
все още седях там. Не ми се връщаше вкъщи. Обадих се на жена си, че ще закъснея,
защото имам неотложна работа в бара. После изключих осветлението и седнах в тъмното
с бутилка уиски в ръка. Пиех го неразредено — не ми се ставаше за лед.
„Всичко върви към своя край, помислих си. Някои неща изчезват изведнъж,
безследно, като изтрити, други се разтварят бавно в мъглата. Остава само пустиня“.
Излязох от бара току преди разсъмване. Ситен дъждец валеше над Аояма. Налегна
ме смъртна умора. Дъждът мокреше безшумно наредените в редици, подобни на надгробни
паметници, високи сгради. Оставих колата на паркинга на бара и тръгнах пеша към
къщи. По пътя седнах на един парапет, преграждащ тротоара от уличното платно, и се
загледах в едра врана, грачеща с все сила от върха на светофар. В четири часа
сутринта улицата изглеждаше мръсна и занемарена. Печатът на упадъка и запустението
беше върху всичко. И аз бях част от тази картина. Като сянка, останала за вечни
времена на стена.
След като в „Брутус“ писаха за мен и поместиха моя снимка, в бара започнаха
да се отбиват мои стари познати, съученици от различните училища, в които бях учил.
Нашествието им продължи около десетина дена. По-рано винаги недоумявах кой чете
всички тези списания, натрупани на купчини във всяка будка или книжарница. Но след
като попаднах на страниците на такова списание, разбрах, че към тях проявяват
интерес много повече хора, отколкото си мислех. Къде ли не ги вижда човек — във
фризьорските салони, банките, кафенетата, влаковете… Навсякъде има хора, които са
разтворили пред себе си списание и четат ли четат. Може би се боят да си губят
времето като не правят нищо и затова и се захващат с първото, което им попадне.
Не бих казал, че срещите с тези лица от моето минало ми доставяха голямо
удоволствие. Не че не исках да си поговоря с тях. Исках, разбира се. Винаги е
приятно да се видиш със стари приятели. И те като че се радваха да ме видят. Но,
честно казано, всичко, за което те приказваха, не ме интересуваше. Как се е
променил родният ни град? С какво се занимават други наши бивши съученици? Това
никак не ме вълнуваше. Твърде далеч бях сега от градчето ни и от онова време. И
освен това всичко, за което станеше дума, неволно ми напомняше за Идзуми. При всяко
споменаване на родния ни град, си я представях сама в пустия й апартамент в
Тойохаши. „Тя вече не е привлекателна, бе казал приятелят ми. Децата се боят от
нея“. Тези две изречения не ми излизаха от ума. Както и фактът, че Идзуми така и не
ми прости.
Скоро след публикацията в „Брутус“ започнах истински да съжалявам, че се
съгласих да пишат за мен. Тогава си мислех, че така ще направя реклама на
заведението си. Никак не ми се искаше Идзуми да прочете статията. Как ли щеше да се
почувства, ако разбере, че живея охолно и щастливо и като че въобще не се измъчвам
от случилото се между нас?
След месец обаче броят на желаещите да ме видят се изчерпи. Чудно нещо са тия
списания! Могат да те прославят за кратко, а после хоп! — всички забравят за теб.
Отдъхнах си с облекчение. Добре поне, че Идзуми не се появи тук. Явно не четеше
„Брутус“.
Но след още половин месец, когато за статията вече почти никой не си
спомняше, дойде последният от моите някогашни приятели.
Шимамото.
Случи се вечерта на първия ноемврийски понеделник. Тя седеше пред плота на
моя джаз клуб (наречен от мен „Гнездото на червеношийката“, по заглавието на стара
мелодия, която харесвах) и бавно отпиваше дайкири. И аз седях там, три стола по-
нататък, и през ум не ми минаваше, че това е тя. Само си бях отбелязал не без
удоволствие, че в бара е влязла много красива жена. Нищо повече. Дотогава не се
беше отбивала, иначе непременно щях да я запомня — толкова привлекателна ми се
стори. „Вероятно чака някого“, помислих си. Не че в бара никога не идваха и жени
без компания. Имаше всякакви, включително и такива, които седяха и чакаха някой мъж
да ги заговори, надяваха се. Лесно се познаваха. Но от опит знаех, че истинските
красавици не ходят сами по баровете. А ухажването на мъжете не ги радва, а ги
отегчава.
Затова не обръщах особено внимание на посетителката. Хвърлих й бегъл поглед,
когато влезе, и от време на време я поглеждах крадешком. Лицето й почти не беше
гримирано, беше облечена добре, в скъпи дрехи — синя копринена рокля, бледобежова
кашмирена жилетка, която изглеждаше фина като лукова люспа. Бе поставила на плота
дамската си чантичка, която идеално пасваше по цвят на роклята. Възрастта й трудно
можеше да се определи. Точната възраст, само това бих казал.
Беше поразително красива, но не като актрисите или фотомоделите, които често
посещаваха моя бар. Те винаги съзнаваха, че всички погледи са вперени в тях и
съобразяваха поведението си с това. Тази жена бе съвсем различна. Държеше се много
непринудено, беше съвършено спокойна и естествена. Облакътила се на плота, тя бе
подпряла с ръце брадичката си, слушаше нашето трио и от време на време отпиваше от
коктейла си с такова изражение, сякаш се наслаждаваше на изящна музикална фраза. И
през няколко минути поглеждаше към мен. Долавях тези погледи, чувствах ги с кожата
си, макар да не смятах, че са отправени тъкмо към мен.
Аз бях в обичайното си облекло — костюм „Лучано Сопрани“, риза и вратовръзка
„Армани“, обувки „Росети“. Безразличен съм към дрехите. Имам си правило да харча за
тях колкото се може по-малко пари. Обикновено се задоволявам с джинси и пуловер. Но
в бизнеса си имам собствена малка философия: обличам се така, както искам да се
обличат клиентите ми. По такъв начин като че се вдига самочувствието на персонала и
настроението на посетителите, а това е важно за мен. Затова винаги когато отивах в
баровете си, носех елегантен костюм и обезателно вратовръзка.
Седях и гледах как барманът приготвя коктейлите, наблюдавах посетителите и
слушах джазовото трио. Отначало барът беше претъпкан, но след девет часа заваля
дъжд и много хора си тръгнаха, а други не дойдоха. Към десет останаха заети само
няколко маси. Но жената продължаваше да седи на същото място насаме с дайкирито си.
Бях заинтригуван. Значи не чакаше никого. Нито веднъж не погледна нито часовника
си, нито към входа.
Накрая взе чантичката си и стана от табуретката. Беше почти единайсет часът.
Ако човек искаше да успее да вземе метро до вкъщи, сега бе моментът да си тръгне.
Но се оказа, че тя не се канеше да си върви. Бавно, с равнодушно изражение, жената
се приближи към мен и седна на съседната табуретка. Долових слабо ухание на парфюм.
След като се настани удобно, тя извади от чантичката пакет „Салем“ и пъхна цигара
между устните си. Следях разсеяно движенията й с крайчеца на окото си.
— Какво приятно заведение — каза тя, като се обърна към мен.
Вдигнах очи от разтворената пред мен книга, която четях, и с недоумение
погледнах жената. Точно тогава сякаш нещо ме удари силно. Въздухът в гърдите ми
изведнъж необикновено натежа.
— Благодаря — отвърнах. Тя вероятно знаеше, че аз съм собственикът. — Радвам
се, че го харесвате.
— Да. Много ми харесва. — Жената ме гледаше в очите и се усмихваше. Имаше
прекрасна усмивка. Устните й се разтеглиха широко и в ъгълчетата на очите й се
събраха очарователни бръчици. Усмивката й ми напомни нещо. Но какво ли?
— И музиката е чудесна. — Тя посочи към музикантите. — Имате ли огънче?
Нямах нито кибрит, нито запалка. Повиках бармана и го помолих да донесе
кутийка кибрит от бара. Запалих клечка и я поднесох към цигарата й.
— Благодаря.
Погледнах я право в лицето. И най-накрая разбрах.
— Шимамото — казах с хриплив глас.
— Доста време ти трябваше, за да се досетиш — рече тя след малко и се
усмихна. — Вече си мислех, че няма да ме познаеш.
Седях занемял и я зяпах, сякаш пред мен беше някаква свръхточна машина от
висок клас, за която само бях чувал преди. Наистина беше Шимамото. Нима беше
възможно? Толкова дълго бях мислил за нея. Вече не се надявах пак да се срещнем.
— Костюмът ти е много хубав — каза тя. — Много ти отива.
Не намерих думи за отговор. Само кимнах безмълвно.
— Знаеш ли, Хаджиме? Сега си по-хубав отпреди. И много по-добре сложен.
— От плуването е — успях да смотолевя най-сетне. — Още в училище започнах да
се занимавам с плуване и оттогава не съм преставал.
— Хубаво е човек да умее да плува. Винаги съм си мечтала за това.
— Да. Всеки може да се научи, ако поиска.
Веднага щом изрекох тези думи, си спомних за крака й. „Какви ги дрънкаш,
бе?“, рекох си. Смутих се, опитах се да кажа нещо смислено, но нищо не се получи.
Потърсих пакет цигари в джобовете на костюма ми и си спомних, че преди пет години
се бях отказал от пушенето.
Шимамото наблюдаваше мълчаливо суетенето ми. После вдигна ръка и мило
усмихната поръча още едно дайкири. Усмивката й беше толкова приветлива, че ми се
прииска да я взема и да я запазя като скъп спомен. Когато Шимамото се усмихваше,
сякаш целият свят се усмихваше с нея.
— Все още харесваш синия цвят — изрекох.
— Да. Моят любим цвят. Имаш добра памет.
— Помня почти всичко за теб — как си подостряш моливите, колко бучки захар
слагаш в чая си.
— Колко?
— Две.
Тя ме погледна с леко присвити очи и рече:
— Кажи ми, Хаджиме, защо ме следи тогава… преди осем години?
— Не знаех ти ли си или не — въздъхнах аз. — Походката беше като твоята. Но в
същото време имаше нещо различно, чуждо. Не бях сигурен, затова и те следих.
Всъщност „следих“ не е точната дума. Просто изчаквах удобния момент да те заговоря.
— Тогава защо не го направи? Защо не дойде да се увериш дали съм аз? Така
щеше да стане по-бързо.
— Не знам — отвърнах. — Нещо ме възпираше. А и нищо нямаше да мога да кажа.
— Аз също не разбрах веднага, че си ти — рече Шимамото и прехапа леко устни.
— Помислих си само, че някакъв тип ме преследва, и се уплаших. Наистина. Много ме
достраша. Едва когато седнах в таксито и си поех дъх, изведнъж се запитах: „Това
дали не беше Хаджиме?“
— Шимамото, тогава аз получих нещо… Не знам какви са ви отношенията с този
човек, но той ми даде…
Тя постави показалеца си на устните и леко поклати глава, сякаш искаше да
каже: „Хайде да не говорим за това, съгласен ли си? Никога повече не повдигай този
въпрос, моля те“.
— Женен ли си? — попита тя, сменяйки темата.
— Да, имам две деца. Момичета. Още са малки.
— Страхотно. Струва ми се, че ти подхождат дъщери. Така си мисля. Не знам
защо. Не мога да го обясня.
— Интересно.
— Просто така ми се струва — усмихна се Шимамото. — Но поне нямаш само едно
дете.
— Не съм го планирал. Получи се някак от само себе си.
— Питам се какво ли е усещането да имаш две дъщери?
— Ами малко е странно. Повече от половината деца в детската градина на по-
голямата ми дъщеря са без братя и сестри. Светът се е променил, откакто ние бяхме
деца. Сега в градовете почти всички имат само по едно дете.
— Ние с теб се родихме твърде рано.
— Може би — засмях се. — А сега останалото човечество ни догонва. Гледам как
дъщерите ми си играят заедно вкъщи и се чудя. Те растат съвсем иначе. Когато бях
дете, винаги играех сам и си мислех, че всички деца правят така.
Триото изпълни своята версия на „Корковадо“ и посетителите заръкопляскаха. С
наближаването на нощта музикантите свиреха някак по-задушевно, влагаха повече
топлота. По време на паузите пианистът си пийваше червено вино, а басистът пушеше.
Шимамото отпи от коктейла си и заговори:
— Знаеш ли, Хаджиме, много се съмнявах, че е редно да идвам тук. Почти месец
прекарах в мъчителни колебания. Прелиствах някакво списание и видях статията за
теб. Представят те като собственик на бар в този район. Помислих си, че има някаква
грешка. Не можех да си представя, че се занимаваш с подобно нещо. Но името бе
твоето, снимката — също. Наистина беше ти. Много се радвах, че отново те виждам,
макар и на снимка. Но не знаех дали идеята да се срещнем, е добра. Струваше ми се,
че и за двама ни би било по-добре да не се виждаме. Може би щеше да ми е достатъчно
да знам, че си жив и здрав.
Слушах я и мълчах.
— Но реших, че щом така и така те открих, няма да е зле да дойда да те видя.
И ето ме. Седях, гледах те и си мислех: „Ако не ме познае, ще си изляза тихомълком
и толкова“. Обаче не издържах. Толкова време не сме се виждали и трябваше да дойда
да те поздравя.
— Но защо? — попитах аз. — Имам предвид, защо си мислила, че е по-добре да не
се срещаме?
Тя прокара пръст замислено по ръба на чашата си.
— Помислих си, че ще започнеш да ме разпитваш. Дали съм омъжена, къде живея,
с какво се занимавам. Права ли съм?
— Но това е естествено…
— Да, така е.
— Само че ти предпочиташ да не ти задават такива въпроси, така ли?
Шимамото се усмихна смутено и кимна. Тя като че имаше хиляди различни
усмивки.
— Да. Не искам да отговарям на такива въпроси. Не ме питай защо. Просто не
искам да разказвам за себе си. Знам, че е странно. Човек може да си помисли, че
нарочно се правя на загадъчна дама, че важнича. Затова се съмнявах, че е добре да
се срещнем. Боях се да не ти се сторя надута, неестествена. Това е една от
причините да не исках да идвам тук.
— А другата?
— Страх ме беше да не се разочаровам.
Погледнах чашата в ръката й. Отместих поглед към правите й коси, дълги до
раменете, към красивите й тънки устни и дълбоките й тъмни очи. Поради бръчиците над
клепачите лицето й изглеждаше замислено. Кой знае защо, те извикваха у мен
представа за далечен хоризонт.
— Много те харесвах някога и не исках да се разочаровам при срещата.
— Е, разочарована ли си?
Тя поклати глава леко.
— Седях и те наблюдавах. Отначало ми се видя друг човек — такъв един едър, с
костюм. Но като се вгледах по-внимателно, разбрах, че си същият Хаджиме, когото
познавах в детството си. Забелязах, че движенията, маниерите ти не са се променили.
Останали са си същите като на дванайсетгодишното момче.
— Нима? — опитах да се усмихна, но някак не се получи.
— Ръцете, очите, привичката да барабаниш с пръсти, да свъсваш вежди, сякаш си
недоволен от нещо — всичко си е както преди. Под костюма „Армани“ ти си някогашният
Хаджиме.
— Не е „Армани“ — поправих я аз. — Ризата и вратовръзката са „Армани“, но
костюмът не е.
Шимамото се усмихна.
— Отдавна си мечтаех да те видя — подех аз. — Да се срещнем, да поговорим.
Толкова много неща исках да ти кажа.
— И аз исках да те видя — рече тя. — Но ти така и не дойде. Нали разбираш?
Толкова те чаках, след като се преместихте. Защо не дойде? Много ми беше мъчно.
Помислих си, че си намерил нови приятели и съвсем си ме забравил.
Шимамото смачка цигарата си в пепелника. Грижливо изпилените й нокти, покрити
с прозрачен лак, приличаха на миниатюрни украшения — много изящни, но незаслужено
подценени.
— Боях се, затова не дойдох — казах.
— Боял си се? — попита тя. — От какво? От мен ли?
— Не, не от теб. Страхувах се да не ме отхвърлиш. Бях още дете. Не си и
помислях, че може да ме чакаш. Много се боях да не ме отпратиш, да не си помислиш,
че се натрапвам. Затова престанах да идвам. Не исках да рискувам всичко да свърши
толкова зле и предпочетох да продължа да живея с хубавите спомени от времето,
когато бяхме заедно.
Тя наклони леко глава и взе да търкаля една ядка от кашу по дланта си.
— Да, някак абсурдно се получи.
— Така е — съгласих се.
— Но ние толкова дълго бяхме приятели. След като си замина, повече с никого
не се сприятелих — нито в училище, нито в университета. Винаги бях сама. Все си
мислех колко хубаво би било, ако си до мен. Не можехме ли поне да си пишем? Всичко
щеше да е много по-различно. Животът щеше да е по-лек и хубав.
Тя помълча известно време.
— Не знам защо така се получи — продължи Шимамото, — но след седми клас
животът ми в училище тръгна на зле и аз още повече се затворих в себе си. Някакъв
порочен кръг.
Кимнах.
— В началното училище всичко вървеше по мед и масло, но след това нещата
много се промениха, стана ужасно. Живях като затворена в кладенец.
Познавах това усещане. Беше ме преследвало почти осем години — между
завършването на университета и брака ми с Юкико. Нещо се обърква и цялата къщичка
от карти се срутва. И по никакъв начин не можеш да се измъкнеш изпод развалините.
Освен ако някой не дойде да те извади.
— Куцам с единия крак и неща, които другите хора вършат с лекота, за мен са
непосилни. Поставих преграда между себе си и другите и живеех само с книгите. И
започнах да се откроявам на общия фон. Повечето хора ме смятаха за високомерна
глупачка. И може би станах тъкмо такава.
— Ти си изумително красива — казах.
Шимамото пак сложи цигара между устните си. Драснах клечка кибрит и я
поднесох към нея.
— Наистина ли смяташ, че съм красива?
— Да. Но сигурно си го чувала стотици пъти.
Тя се усмихна.
— Всъщност не… Не се смятам за красавица. Така че много ти благодаря за
комплимента. Жалко само, че другите жени не ме харесват особено. Много пъти съм си
мислила: „Не желая да ми казват колко съм красива. Искам да бъда съвсем обикновена
и да имам приятели като всички хора“.
Шимамото се пресегна и докосна леко ръката ми върху плота.
— Хубаво е, че при теб всичко е наред, че си щастлив.
Не отвърнах.
— Щастлив си, нали?
— Не знам. Във всеки случай, не съм нещастен и самотен — отвърнах. И след
малко добавих: — Но понякога си мисля, че най-щастливото време от живота ми бе,
когато бяхме заедно и слушахме музика у вас.
— Знаеш ли, аз все още пазя онези плочи. Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Росини,
сюитата „Пер Гинт“ и другите. Всички до една. Когато баща ми почина, ги взех за
спомен. Много ги пазя. И досега по тях няма и драскотина. Нали помниш колко
треперех над тях?
— Кога почина баща ти?
— Преди пет години. От рак на дебелото черво. Ужасна смърт. А изобщо не беше
боледувал дотогава.
Бях виждал баща й няколко пъти. Струваше ми се силен като дъба, който растеше
в градината им.
— Майка ти добре ли е? — попитах.
— Вероятно да.
Тонът й ме обезпокои.
— Какво, скарани ли сте?
Шимамото допи дайкирито, постави чашата си на плота, повика бармана и ме
попита:
— Може би ще ми препоръчаш някой специален коктейл на заведението?
— Имаме няколко. Клиентите най-много харесват „Гнездото на червеношийката“,
по името на бара. Самият аз измислих сместа. Основните съставки са ром и водка. На
вкус е приятен, лек за пиене, но бързо удря в главата.
— Признай си, че си го измислил за съблазняване на жени?
— Да, иначе каква полза от коктейлите?
Тя се засмя.
— Добре, ще го опитам.
Когато барманът сложи коктейла пред нея, тя огледа напитката на светлина,
отпи глътка и за няколко секунди затвори очи, за да усети по-добре букета.
— Какъв деликатен вкус! Нито сладък, нито горчив. Лек, непретенциозен и
същевременно плътен. Дори не подозирах, че имаш такъв талант.
— Не мога да сглобя най-обикновена етажерка. Нямам представа как се сменя
масленият филтър на колата. Една пощенска марка не мога да залепя правилно. Когато
набирам телефонен номер, винаги бъркам. Но съм измислил няколко рецепти за
коктейли, които явно се харесват на хората.
Тя остави чашата си и няколко секунди я разглежда. После я наклони леко и
отразените в нея светлини от лампите на тавана трепнаха.
— Отдавна не съм се виждала с майка ми. Преди десет години се скарахме и
оттогава много рядко се срещаме. За последен път бяхме заедно на погребението на
баща ми.
Музикантите свършиха някакъв блус и засвириха встъплението към „Нещастните
влюбени“. Когато бях в бара, пианистът често изпълняваше тази балада. Знаеше, че ми
е любима. Не е сред най-известните парчета на Елингтън и нямах някакви особени
спомени, свързани с нея, но ме развълнува, когато я чух за пръв път. И в
студентските си години, и когато работех в издателството, обичах вечер да си пускам
отново и отново тази мелодия от албума на Дюк Елингтън „Такъв приятен гръм“ (_Such
Sweet Thunder_). В „Нещастните влюбени“ Джони Ходжис изпълнява много изящно и
прочувствено соло. Бавната красива мелодия всеки път възкресяваше в паметта ми
онези времена. Не бих ги нарекъл щастливи — целият ми тогавашен живот беше кълбо от
несбъднати надежди и неосъществени желания. Бях по-млад, жаден за живот, самотен,
но бях себе си, усещането ми за света беше по-просто и по-изострено. Можех да
почувствам всеки звук от музиката, която слушах, всеки ред от книгата, която четях,
и те проникваха дълбоко в душата ми. Нервите ми бяха като остри шипове, очите ми
пронизваха събеседника. Такъв бях тогава. Винаги когато слушах тази музика, виждах
очите си, втренчени в мен от огледало.
— Знаеш ли — подех аз, — веднъж, когато бях в девети клас, реших да дойда да
те видя. Идеше ми да вия от самота. Позвъних ти по телефона, но никой не отговори.
Качих се на влака и тръгнах, но когато пристигнах, видях, че на вратата на дома ви
има табелка с друго име.
— Две години след като заминахте, баща ми го прехвърлиха във Фуджисава, близо
до Еношима. Дълго живяхме там, до постъпването ми в университета. Изпратих ти
картичка с новия си адрес. Не я ли получи?
Поклатих глава.
— Ако я бях получил, непременно щях да отговоря. Странно… Явно е станала
някаква грешка.
— Или просто не ни върви — рече тя. — Една грешка, после друга… и все се
разминаваме като кораби в морето. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си, за
живота си.
— Какво да разказвам? Не е интересно.
— Нищо, нищо. Искам да чуя.
И аз се заех да направя кратък преглед на живота си дотогава. Разказах й как
в гимназията си намерих приятелка и колко лошо бях постъпил с нея. Реших да й
спестя подробностите: казах й, че сме се скарали за нещо и че съм я обидил, но в
края на краищата съм наранил и себе си. Как постъпих в университет в Токио и как
след дипломирането започнах работа в издателство за учебници. Оплаках й се колко
самотни бяха двайсетте ми години, когато нямах никакви приятели. Казах й, че съм се
срещал с жени, но никога не съм бил щастлив, че от завършването на гимназията почти
до трийсетата ми година, когато срещнах Юкико и се ожених за нея, не съм харесвал
истински никого. Казах й колко често съм мислил за нея през това време, че съм си
мечтал да се видим, дори за час, и да си поговорим.
Шимамото се усмихна.
— Мислил си за мен?
— Непрекъснато.
— Аз също — призна тя. — Винаги когато се чувствах зле. Ти беше единственият
приятел, който съм имала, Хаджиме.
Тя седеше, облакътена на плота и подпряла брадичката си с длан. Затвори очи,
сякаш беше останала без сили. Не носеше пръстени. Миглите й леко потрепваха. Накрая
бавно отвори очи и погледна часовника си. Аз също погледнах своя. Наближаваше
полунощ.
Шимамото взе чантичката си и слезе, хлъзгайки се, от високото столче.
— Лека нощ. Радвам се, че се видяхме.
Изпратих я до вратата.
— Да поръчам ли такси? Навън вали… може би няма да ти е лесно да спреш някое.
Шимамото поклати глава.
— Няма нужда. Не се безпокой. Ще се справя.
— Наистина ли не си разочарована? — попитах аз.
— От теб ли?
— Да.
— Не, не съм — усмихна се тя. — Бъди спокоен. А костюмът ти наистина ли не е
„Армани“?
Тогава забелязах, че не си влачи крака както някога. Не вървеше бързо и при
все че ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи в походката й нещо,
което напомняше крачките на механична кукла, тя бе напълно естествена.
— Преди четири години си направих операция — рече Шимамото, сякаш се
извиняваше. — Все пак се забелязва, но определено не е толкова зле като преди.
Операцията беше тежка, но сполучлива. Изпилиха костите, после ги удължиха.
— Отлично се е получило. Кракът ти сега е съвсем в ред.
— И слава богу — каза тя. — Но може би трябваше по-рано да се подложа на
такава операция.
Взех палтото й от гардероба и й помогнах да го облече. До мен тя не беше
много висока. „Странно, помислих си, на дванайсет години бяхме почти еднакви на
ръст“.
— Ще се видим ли пак, Шимамото?
— Може би — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка, напомняща тънка
струйка дим, издигаща се бавно в небето в безветрен ден. — Може би.
После отвори вратата и излезе. След пет минути и аз се качих по стълбите до
улицата. Исках да се убедя, че е хванала такси. Дъждът не спираше. Шимамото не се
виждаше никъде. На улицата нямаше жива душа. Замъглените светлини от фаровете на
преминаващите коли осветяваха мократа пътна настилка.
„Може би всичко това ми се е присънило“, помислих си. Стоях дълго там,
загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в
детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа
дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и
ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична
сила.
Не, това не бе илюзия. Когато се върнах в бара, видях на плота чашата, от
която бе пила Шимамото, и пепелника с няколко все още димящи угарки с бледи следи
от червило по тях. Седнах наблизо и затворих очи. Музиката заглъхна и аз останах
сам. В обгърналия ме нежен мрак дъждът продължи да вали безшумно.
Много време мина след тази среща. Прекарвах всяка вечер пред плота на
„Гнездото на червеношийката“. Четях някоя книга и от време на време хвърлях поглед
към входната врата. Ала Шимамото все не идваше. Започна да ме гризе мисълта, че при
срещата ни съм изтърсил нещо, което не е трябвало да казвам, и тя се е засегнала.
Прехвърлях в ума си всяка наша дума. Но не стигнах до нищо. Може би все пак бе
разочарована. Напълно възможно. Тя беше толкова красива и вече не куцаше. Какво би
намерила в мен жена като нея?
Годината вървеше към своя край, Коледа дойде и отмина, а след нея и
новогодишните празници. Неусетно изтече и януари, когато навърших трийсет и седем
години. Престанах да чакам Шимамото и твърде рядко се отбивах в „Гнездото на
червеношийката“. Там винаги си спомнях за нея и щом отидех, започвах да се озъртам
с надеждата да я видя сред посетителите. Сядах пред плота, разгръщах някоя книга и
се изгубвах в хаотични мисли. Изобщо не бях в състояние да се съсредоточа.
Тя беше казала, че съм единственият приятел, който е имала през живота си. И
аз, естествено, се зарадвах и се размечтах, че ще възродим приятелството ни. Исках
да си поговорим за толкова много неща, да разбера какво мисли. Това, че не желаеше
да разказва за себе си, нямаше никакво значение. Достатъчно ми беше да я виждам, да
си приказвам с нея.
Но Шимамото все не идваше. „Може да е прекалено заета и няма време за среща с
мен“, мислех си. Но бяха минали цели три месеца, а тя не се беше обадила нито
веднъж. Дори да допуснех, че действително не може да дойде да ме види, поне би
могла да ми позвъни. Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой
важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше
малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек
никога не забравя.
Една вечер, в началото на февруари, обаче тя се появи. Пак валеше дъжд —
ледените капки падаха безшумно. Имах някаква работа в „Гнездото на червеношийката“
и бях отишъл там по-рано. От чадърите на събралите се в бара посетители се носеше
мирис на студен дъжд. Към нашето трио се беше присъединил известен тенор
саксофонист и публиката беше във възторг. Седнал бях на любимото си място в ъгъла
на бара и не забелязах кога Шимамото се настани безшумно до мен.
— Добър вечер! — поздрави тя.
Оставих книгата, вдигнах очи и не можах да повярвам на очите си. Това бе тя.
— Вече си мислех, че няма да дойдеш пак.
— Прощавай — продума тя. — Сърдиш ли се?
— Не. За какво да се сърдя. Все пак това е бар. Хората идват и си тръгват,
когато пожелаят. А на мен ми остава само да ги чакам.
— Прощавай все пак. Не знам как да ти го обясня… но просто не можех да дойда.
— Беше много заета?
— Не — тихо отвърна тя. — Просто не можех.
Косата й бе мокра от дъжда. Няколко кичура бяха полепнали на челото. Накарах
келнера да донесе чиста кърпа.
— Благодаря — каза тя и си подсуши косата. После извади цигара и я запали със
запалка. Влажните й пръсти леко трепереха. — Ръмеше, реших да взема такси и излязох
само с дъждобран. Но тръгнах пеша… и доста дълго повървях.
— Ще пиеш ли нещо топло? — попитах аз.
Тя ме погледна в очите и се усмихна.
— Благодаря. Всичко е наред.
Когато видях тази усмивка, веднага забравих последните три месеца, преминали
в очакване.
— Какво четеш? — попита тя.
Показах й корицата. Исторически очерк за конфликта между Китай и Виетнам след
Виетнамската война. Шимамото прелисти книгата и ми я върна.
— Вече не четеш ли романи?
— Чета. Но не толкова много като преди. Новите романи почти не ги познавам.
Предпочитам старите, най-вече от деветнайсети век. Препрочитам ги.
— Новите не ти ли харесват?
— Боя се да не се разочаровам. Не искам да си губя времето с глупости. Но
преди не беше така. Имах много време на разположение и макар да знаех, че не
струват, все си мислех, че може да намеря в тях нещо добро. Сега е друго. Вероятно
остарявам.
— Така е, остаряваш — каза Шимамото и на лицето й се мярна дяволита усмивка.
— А ти? Все още ли четеш много?
— Да, непрекъснато. Нови и стари книги, романи и всичко друго, добри и лоши
книги. Не приличам на теб — нямам нищо против да убивам времето с четене.
Тя поръча на бармана да й приготви „Гнездото на червеношийката“. Аз поръчах
същото.
Шимамото отпи от коктейла, кимна леко и остави чашата върху плота.
— Хаджиме, защо коктейлите ви са толкова хубави, много по-хубави, отколкото в
другите барове?
— Стараем се — отвърнах. — Без старание не се получава.
— Така ли?
— Ето например този младеж — заговорих аз и посочих младия симпатичен барман,
който със сериозно изражение разбиваше лед. — Плащам му много добре. Другите
служители от персонала не знаят това. Давам му висока заплата, защото има талант да
прави страхотни коктейли. Повечето хора не разбират това, но и за коктейлите е
нужен талант. Всеки, ако се постарае, може да приготви вкусна напитка. След няколко
месеца практика човек може да се научи да прави коктейли като тези, които се
сервират в повечето барове. Но за да постигнеш повече, трябва да имаш особено
умение. Същото е със свиренето на пиано, рисуването, бягането на сто метра. Ето, аз
например умея да приготвям нелоши коктейли. Учил съм занаята, практикувал съм го.
Но не мога да се меря с моя барман. Вземам съвсем същите продукти, смесвам ги,
точно толкова дълго разклащам шейкъра и все пак вкусът е друг. Не знам защо. Просто
е нужен талант за това. Като за изкуството. Има една черта и само на някои хора се
удава да я пресекат. Ето защо, намериш ли човек с талант, трябва много добре да се
грижиш за него, за да го задържиш.
Барманът беше гей. Понякога в бара се събираше цяла компания гейове. Те не
вдигаха шум и присъствието им не ме безпокоеше. Този младеж наистина ми харесваше.
И той ми имаше доверие и работеше здраво.
— Може би имаш талант за бизнес и то по-голям, отколкото смяташ — рече
Шимамото.
— Боя се, че нямам — отвърнах. — Изобщо не се смятам за делови човек. Имам
два неголеми бара и толкова. И не планирам да отворя други или да печеля още повече
пари. За какъв талант може да става дума? Но ти знаеш, че понякога си фантазирам.
Представям си, че съм клиент и се питам къде би ми се искало да отида да хапна и да
пийна. Например, ако съм неженен млад човек в двайсетте си години, в какво
заведение бих завел приятелката си? Колко бих похарчил? Къде бих живял и по кое
време бих се прибирал вкъщи. Премислям много варианти. Колкото повече са те,
толкова по-ясно си представям как трябва да изглежда всичко.
Шимамото бе със светлосин пуловер с висока яка и с тъмносиня пола. На ушите й
проблясваха малки обеци. Изпънатият пуловер подчертаваше гърдите й. Внезапно
почувствах, че дъхът ми секна.
— Защо млъкна? Разказвай по-нататък. — На лицето й пак грейна щастлива
усмивка.
— За какво?
— За бизнес философията ти — отвърна тя. — Харесва ми да те слушам като
говориш така.
Почувствах, че се изчервявам. Отдавна не ми се беше случвало.
— Не бих го нарекъл бизнес философия. Върша всичко това още от малък — просто
давам свобода на въображението си. Конструирам едно въображаемо място в главата си
и постепенно добавям детайли. Тук поправям, там променям. Нещо като моделиране.
Вече ти казах, че след дипломирането си дълго работих в едно издателство за учебна
литература. Отегчителна до смърт работа. Абсолютно никакво място за проява на
въображение. Какво ти въображение? Кому е нужно? От подобна работа и най-богатото
въображение би посърнало. Прилошаваше ми при мисълта, че може цял живот да я върша.
Чувствах, че се задушавам, че се смалявам на работното си място и скоро от мен няма
да остане нищо.
Отпих глътка от коктейла и се огледах наоколо. Беше доста пълно, особено като
се имаше предвид, че навън вали. Саксофонистът прибираше в калъф инструмента си.
Повиках сервитьора и му казах да занесе бутилка уиски на музиканта и да му предложи
нещо за вечеря.
— Но тук всичко е различно — продължих аз. — Ако не използваш въображението
си, няма да оцелееш. И освен това можеш незабавно да реализираш всяка своя идея.
Няма съвещания, нито началници. Никой не ти казва какво да правиш, не получаваш
указания от Министерството на просветата. Прекрасно е, повярвай. Ти някога работила
ли си във фирма?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Не.
— Тогава смятай, че ти е провървяло. Тази работа не е за мен. Мисля, че и за
теб не е. Разбрах го прекрасно през осемте години, докато бях на такава работа.
Осем години отидоха на вятъра. При това най-добрите ми години — двайсетте. Понякога
се питам как издържах толкова дълго. Но от друга страна, си мисля, че ако не бях
минал през това, нямаше да постигна успех на сегашното си поприще. Сега обичам
работата си. Но, знаеш ли, понякога ми се струва, че баровете ми също са просто
фантазия, плод на моето въображение. Въздушни замъци. Засадил съм цветя там,
съградил съм фонтани. Погрижил съм се за всичко. Хората идват тук, пият, слушат
музика, разговарят, после си тръгват. Защо го правят всяка вечер? Седят, пият,
харчат много пари. Знаеш ли защо? Защото всеки от тях търси същото: едно
въображаемо място. Идват, за да видят своя красив въздушен замък, да намерят своето
ъгълче в него.
Шимамото извади от чантичката си пакет „Салем“. Преди да успее да открие
запалката си, аз драснах клечка кибрит и й запалих цигарата. Харесваше ми да й паля
цигарата и да гледам как премрежва очи, докато се взира в трепкащото пламъче.
— Искаш ли да ти призная нещо? През целия си живот не съм работила нито ден —
рече тя.
— Изобщо ли?
— Изобщо. Дори на временна работа. Изпитвам непоносимост към труда. Страшно
ти завиждам, като те слушам как говориш за работата си. Никога не са ми хрумвали
такива мисли… Аз винаги съм сама, седя и чета книги. С това се занимавам. И
единствената ми грижа е не как да печеля пари, а как да ги харча.
Тя се обърна към мен и протегна напред ръцете си. На дясната носеше две тънки
златни гривни, а на лявата — скъп наглед златен часовник. Дълго държа ръцете си
пред мен, сякаш показваше мостри от изложена за продан стока. Хванах дясната й ръка
и заразглеждах златните гривни. Спомних си как някога, когато бях на дванайсет
години, тя ме бе хванала за ръката. Спомних си усещането от съприкосновението и как
се бе разтупкало сърцето ми.
— Не знам… може би все пак е по-добре да мислиш как да харчиш парите си, а не
как да ги печелиш — казах. Пуснах ръката й и ми се стори, че отлитам нанякъде. —
Когато умуваш само как да печелиш пари, лека-полека губиш себе си.
— Но ти не знаеш колко празен се чувства човек, неспособен да създаде нещо.
— Не говори така. Сигурен съм, че не си даваш ясна сметка колко много неща си
способна да създадеш.
— Например?
— Нямам предвид материални — отвърнах, загледан в ръцете си върху коленете.
Тя дълго не откъсна поглед от мен, държейки чашата си.
— Какво тогава? Чувства ли?
— Да. Всяко нещо си има край. Например този бар — той няма да съществува
вечно. Вкусовете се менят, може да настъпи някакъв трус в икономиката, дори
незначителен, и от заведението да не остане и помен. Знам много такива примери.
Материалното е нетрайно. Но някои чувства остават завинаги у нас.
— Но не мислиш ли, Хаджиме, че чувствата, които остават задълго, понякога ни
причиняват болка?
Тенор саксофонистът се приближи към нас, за да ми благодари за уискито. Аз му
направих комплимент за свиренето и пак се обърнах към Шимамото:
— Джазмените са станали толкова учтиви. Когато учех в университета, не беше
така. Всички се дрогираха и поне половината бяха неудачници. Но пък каква музика
можеше да чуеш понякога, музика, която те взривяваше отвътре! Тъкмо това търсех
тогава и много ходех по джаз клубовете в Шинджуку.
— Ти харесваш такива хора, нали, Хаджиме?
— Може би — отвърнах аз. — Хората ги влече особеното. Може девет пъти да не
попаднеш на желаното, а на десетия да преживееш нещо върховно. Всички искат нещо,
стремят се към нещо. Ето какво движи света. Може би това е истинското изкуство.
Отново погледнах ръцете си върху коленете. После вдигнах поглед към Шимамото.
Тя очакваше да продължа.
— Впрочем сега е друго. Имам свой бизнес и главната ми грижа е как да
инвестирам капитал и как да получавам печалба. Не съм човек на изкуството или
творческа личност. Не се смятам и за меценат. За добро или лошо хората не идват тук
да търсят изкуство. В заведение като моето е много по-лесно да имаш на разположение
една вежлива, елегантна група като нашите музиканти, отколкото цяла банда от Чарли-
Паркъри!
Шимамото поръча още един коктейл и отново запали цигара. Дълго мълчахме. Тя
като че потъна в мислите си. Басистът свиреше дългото соло на „Прегърни ме“.
Пианистът добавяше от време на време кратки акорди, а барабанистът си бършеше потта
по челото и си пийваше. Един редовен клиент се приближи към мен и си побъбрихме.
— Хаджиме — поде Шимамото след продължително мълчание. — Известна ли ти е
някоя красива река? Не много широка, да тече през долина право към морето, за
предпочитане бърза.
Погледнах я учуден.
— Река ли? — попитах я и си помислих: „Що за хрумване?“
Лицето й беше съвършено безизразно. Гледаше ме спокойно и в същото време
погледът й беше устремен някъде далеч. Какво ли виждаше там? Може би аз бях някъде
далеч, на невъобразимо разстояние от нея? Тази мисъл ме натъжи. В очите й имаше
нещо, което навяваше печал.
— Какво така изведнъж се сети за река? — попитах аз.
— Така… просто ми хрумна да те попитам — отвърна тя. — Знаеш ли за такава
река?
Като студент доста пътувах из страната със спален чувал на гръб. Така че бях
виждал много японски реки, но за такава, каквато описваше Шимамото, не можах да се
сетя веднага.
— Струва ми се, че по крайбрежието на Япония има една такава — отвърнах след
дълго мислене. — Не помня как се казва. Но съм сигурен, че е в префектура Ишикава.
Няма да е трудно да я открия. Тя като че най-точно отговаря на описанието ти.
Спомних си ясно тази река. Бях ходил там през есенната пауза между
семестрите, във втори или трети курс. Дърветата пламенееха в красиви есенни премени
и спускащите се към морето планини бяха сякаш обагрени в кръв. Реката беше
величествена. От време на време от гората долиташе ревът на елени. А рибата беше
невероятно вкусна.
— Можеш ли да ме заведеш там? — попита Шимамото.
— Но това е чак в Ишикава — сдържано отговорих аз. — Не в Еношима. Ще трябва
да пътуваме дотам със самолет, а после още поне час с кола. За един ден едва ли ще
успеем да отидем и да се върнем. Ще се наложи да пренощуваме. Нали разбираш, в
момента не мога да пътувам дотам.
Шимамото се извъртя бавно на стола си и ме погледна в очите.
— Хаджиме, знам, че не бива да искам от теб тази услуга. Да, защо да ти
създавам грижи и да те обременявам излишно? Но няма кого другиго да помоля. Трябва
да отида там, а не искам да отида сама. Към кого другиго да се обърна?
Погледнах я в очите. Бяха абсолютно спокойни и неподвижни като дълбоки вирове
в сянката на скали, бранещи ги от всички ветрове. Вгледаше ли се по-внимателно в
тях човек, щеше постепенно да съзре отразяващото се в тази гладка водна повърхност.
— Прости ми. — Тя се усмихна така, сякаш силите я бяха напуснали. — Не си
мисли, че дойдох тук само за да те помоля за това. Исках просто да те видя и да си
поговорим. Изобщо не се и канех да поставям този въпрос.
Пресметнах бързо наум и рекох:
— По принцип е възможно да се върнем не много късно вечерта, ако заминем със
самолет рано сутринта. Разбира се, всичко зависи от това колко дълго искаш да
останем там.
— Не много, струва ми се. Наистина ли можеш да отделиш време за едно пътуване
със самолет дотам и обратно?
— Вероятно — отвърнах аз, след като помислих. — Засега не мога да кажа нищо
определено. Но ще се опитам да намеря време. Обади ми се утре вечер. Ще бъда тук.
Дотогава ще разбера как се стига дотам. Ти имаш ли някакви планове?
— Не. Готова съм да тръгна по всяко време, стига на теб да ти е удобно.
Кимнах.
— Прощавай — добави тя. — Може би не биваше пак да се срещаме. Знам, че с
каквото и да се заема, накрая винаги го съсипвам.
Тя си тръгна към единайсет. Отидох да я изпратя, махнах на едно такси и
държах чадъра над нея, докато се качи. Продължаваше да вали.
— Довиждане. Благодаря за всичко — каза тя.
— Довиждане.
Върнах се в бара и седнах на същото място пред плота. Чашата на Шимамото беше
още там. Там беше и пепелникът с няколко смачкани угарки. Казах на сервитьора да не
пипа нищо и дълго разглеждах бледите следи от червило по чашата и угарките.
10
11
12
Март отмина, след него и април. Малката ми дъщеря започна да ходи на детска
градина. Вече имаше по-малко грижи около децата и Юкико реши да се захване с
общественополезна дейност — зае се да помага на местния интернат за деца инвалиди.
Най-вече моя грижа беше да водя децата на детска градина и да ги вземам вечер.
Когато бях зает, жена ми ме сменяше. Момичетата растяха, аз стареех. Растяха от
само себе си, независимо какво си мислех по този въпрос. Аз, разбира се, ги обичах.
Да наблюдавам как растат месец след месец, беше най-голямото ми щастие. Понякога
обаче, когато ги гледах, се чувствах потиснат. Имах усещането, че в тялото ми расте
дърво, пуска все по-дълбоко корени, разпростира клони, притиска органите,
мускулите, костите ми и се опитва да се промъкне през кожата. Понякога ми ставаше
толкова тежко, че не можех да спя спокойно.
С Шимамото се срещахме всяка седмица. Отвеждах дъщерите си в детската
градина, прибирах ги обратно, два пъти седмично се любех с Юкико. След като отново
срещнах Шимамото, започнах по-често да спя със съпругата си. Но не защото се
чувствах виновен. Просто се надявах, че сексът с нея ще ме предпази от полудяване.
— Какво става с теб? Напоследък ми се струваш някак променен — попита ме
Юкико, след като се бяхме любили. — Никой не ми е казвал, че когато мъжете станат
на трийсет и седем, се превръщат в полови атлети.
— Нищо особено не става. Всичко си е както преди — отвърнах.
Юкико ме погледна и поклати леко глава.
— Ех, да можех да узная за какво мислиш сега.
В свободното си време слушах класическа музика и гледах през прозореца
гробището Аояма. Почти престанах да чета — все по-трудно ми беше да се
концентрирам.
Няколко пъти видях младата жена с мерцедес 260 Е. Докато чакахме децата пред
вратата на детската градина, с нея си разменяхме местни новини: пред кой
супермаркет е най-лесно да се паркира и по кое време; в един италиански ресторант
бил сменен главният готвач и качеството на предлаганите ястия се влошило; другия
месец в „Мейджия“ ще има разпродажба на вносно вино. С други думи, говорехме си за
всякакви дреболии, интересни само на обитателите на Аояма. „Гледай ти, мислех си.
Превръщам се в истинска махленска клюкарка“. Но какво да се прави, като не
намирахме други общи теми за разговор.
13
14
Беше с бяла рокля и широк тъмносин жакет. На яката на жакета имаше красива
брошка — малка сребърна рибка. Роклята беше съвсем обикновена, без украшения, но с
нея Шимамото изглеждаше великолепно. Тенът й бе по-тъмен от последния път, когато
се видяхме.
— Вече си мислех, че никога няма да те видя — рекох.
— Казваш го всеки път, когато ме видиш — засмя се тя и, както винаги, седна
до мен и постави ръцете си на плота. — Нали ти оставих бележка, че известно време
няма да идвам.
— „Известно време“ е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака
— отбелязах аз.
— Но има ситуации, когато не може да се каже другояче.
— „Има ситуации“ също звучи много неопределено.
— Да, прав си. — На лицето й се мярна обичайната усмивка и лек ветрец повя
кой знае откъде. — Прощавай. Не искам да се оправдавам, но само това можах да
измисля. Не намерих други думи.
— Няма нищо. Както веднъж ти казах, това е бар и ти си клиент. Когато искаш,
тогава идваш. Свикнал съм. Не ми обръщай внимание — просто си приказвам.
Тя повика бармана, поръча си коктейл и се вторачи в мен.
— Доста обикновено си облечен, може би за разнообразие?
— Тази сутрин ходих да плувам и не се преоблякох. Нямах време — отвърнах. —
Но и така не е зле, струва ми се. Повече приличам на себе си.
— Изглеждаш по-млад. Никой не би ти дал трийсет и седем.
— И на теб.
— Но не изглеждам и на дванайсет — каза тя.
— Така е.
Барманът й донесе коктейла. Тя отпи глътка и притвори очи, сякаш дочуваше
далечна мелодия. Видях все същите малки бръчици над клепачите й.
— Знаеш ли, Хаджиме, колко често си спомнях за вашите коктейли? Много ми
харесват. Някак особени са.
— Пътува до далечно място ли?
— Защо така си помисли? — попита тя.
— Така изглеждаш — отвърнах. — Сякаш се връщаш от далечно пътешествие.
Шимамото ме погледна и кимна.
— Аз дълго… — поде тя и млъкна, сякаш си спомни нещо. Като че се опитваше да
подбере думите. Но не успяваше. Прехапа устна и пак се усмихна. — Няма значение.
Извинявай. Трябваше, разбира се, да намеря начин да ти се обадя. Но ми се искаше
някои неща да си останат такива, каквито са. Замразени, така да се каже. Да дойда
ли тук или не… Дойда ли, значи съм тук. Не дойда ли, значи съм другаде.
— И никога не си някъде по средата?
— Никога — отсече Шимамото. — Защото по средата няма нищо.
— А там, където по средата няма нищо, няма и среда — рекох.
— Точно така.
— С други думи, където няма кучета, няма и кучешки колиби.
— Да — каза тя и ме погледна шеговито. — Знаеш ли, че имаш особено чувство за
хумор.
Музикантите от триото засвириха „Нещастните влюбени“. Често изпълняваха това
парче. Известно време седяхме и мълчаливо слушахме музиката.
— Може ли да те питам нещо?
— Разбира се — отвърнах.
— Какво е общото между теб и тази мелодия? Забелязах, че когато си тук,
винаги я изпълняват. Задължителен номер в програмата ли е?
— Не бих казал. Просто знаят, че я харесвам.
— Красива мелодия.
— И доста сложна. Разбрах това, след като я слушах няколко пъти. Не всеки
музикант може да я изпълни. Изискват се специални умения. „Нещастните влюбени“. Дюк
Елингтън и Били Стрейхорн. Стара е вече, от петдесет и седма, ако не се лъжа.
— Защо ли се нарича „Нещастните влюбени“?
— Защото се пее за влюбени, които са се родили под нещастна звезда. Не им е
провървяло. Това е песен за Ромео и Жулиета. Елингтън и Стрейхорн са я съчинили за
едно представление на Шекспировия фестивал в Онтарио. Първите й изпълнители са били
Джони Ходжис, който на алт саксофон е изсвирил партията на Жулиета, а Пол Гонсалвес
на тенор саксофон — тази на Ромео.
— Влюбени, родени под нещастна звезда — рече Шимамото. — Сякаш е за нас.
— Ние влюбени ли сме?
— А нима не сме?
Погледнах я. Тя вече не се усмихваше. Само в очите й блещукаха бледи
звездички.
— Шимамото-сан, та аз не знам нищо за теб. Чувствам го всеки път, когато те
погледна в очите. Всъщност знам съвсем мъничко от времето, когато беше на
дванайсет. За момичето, с което бяхме съседи и съученици. Но това беше преди
двайсет и пет години. Туистът беше на мода и хората все още пътуваха с трамвай.
Нямаше касетофони, нито дамски превръзки, нито влакове-стрела, нито диетични
продукти. Отдавна беше. Нищо друго не знам за теб — останалото е обвито в мрак.
— Това ли се чете в очите ми — че не знаеш нищо за мен?
— Нищо не е написано в тях — отвърнах. — Написано е в моите. Просто виждам
отражението му в твоите.
— Хаджиме — каза тя. — Знам, че не постъпвам добре, като не ти разказвам за
себе си. Но не мога да го направя. Не говори повече за това.
— Добре, няма. Бъди спокойна. Пак говорех на себе си.
Шимамото вдигна ръка към яката на жакета си и, докосвайки с пръсти брошката с
форма на риба, се заслуша мълчаливо в изпълнението на триото. Когато свърши, тя
аплодира музикантите и отпи от коктейла си. После въздъхна дълбоко и се обърна към
мен.
— Да, шест месеца не са малко време. Но сега по всяка вероятност ще мога да
идвам тук, поне известно време.
— Все същите вълшебни думички — казах.
— Вълшебни думички?
— „По всяка вероятност“, „известно време“.
Тя се усмихна и ме погледна. Извади цигара от чантичката си и я запали със
запалка.
— Когато те гледам, понякога имам чувството, че виждам далечна звезда —
продължих аз. — Тя излъчва ярка светлина, която обаче е пътувала десетки хиляди
години. Може звездата вече да не съществува. Но понякога светлината ми се струва
по-истинска от всичко.
Шимамото мълчеше.
— Ето че дойде. Тук си — продължих. — Поне на мен така ми се струва. Макар че
може и да не си ти, а твоята сянка. А ти да си на друго място. А може и вече да те
няма, да си изчезнала отдавна. Протягам ръка — искам да се убедя, че си тук, но ти
отново се криеш зад думичките — „може би“, „известно време“. Така ли ще
продължаваме и занапред?
— Вероятно. Поне засега — отвърна тя.
— Ето че не само аз имам особено чувство за хумор — усмихнах се.
Тя също се усмихна — сякаш след дъжд облаците се бяха разкъсали и иззад тях
се беше показало слънцето. В малките, топли бръчици в ъглите на очите й се
съдържаше обещание за нещо прекрасно.
— Хаджиме, донесох ти подарък — рече тя и ми подаде нещо, обвито в красива
хартия и завързано с тънка червена панделка.
— Прилича на грамофонна плоча — предположих, съдейки по големината и формата.
— Да, Нат Кинг Коул. Същата, която слушахме заедно. Спомняш ли си? Подарявам
ти я.
— Благодаря. Но защо ми я подаряваш? Все пак е спомен от баща ти.
— Останали са ми и други. Тази е за теб.
Загледах се в опакованата плоча. Не след дълго всички звуци около мен — шумът
от гласовете и музиката — заглъхнаха, сякаш ги отнесе стремително водно течение.
Останахме само тя и аз. Всичко друго беше илюзия, клатещи се декори от папиемаше.
Истински бяхме само ние — аз и Шимамото.
— Съгласна ли си да отидем някъде и да я послушаме заедно? — предложих.
— Страхотна идея — отвърна тя.
— Имам малка вила в Хаконе. Никой не живее там. Има и стереоуредба. С кола се
стига за час и половина.
Шимамото погледна часовника си, после мен.
— Предлагаш да отидем сега ли?
— Да.
Тя притвори очи.
— Но вече минава десет. Ако тръгнем сега, ще се върнем много късно.
— Няма никакви проблеми. Имаш ли нещо против?
Тя пак погледна часовника си и затвори за десетина секунди очи. Когато ги
отвори, изражението й беше съвсем различно — сякаш през тези няколко мига бе успяла
да се пренесе много далеч, да остави там нещо и пак да се върне.
— Добре. Да вървим.
Да се престориш на щастлив,
когато ти е зле.
Никак не е трудно.
— Знаеш ли — заговорих аз, — след като си замина последния път, дълго мислих
за теб. Почти половин година, всеки ден, от сутрин до вечер. Опитвах се да се
заставя да не мисля, но не можех. И ето до какво заключение стигнах: не искам пак
да те загубя. Не мога да живея без теб. Не искам пак да чувам думите „може би“ и
„известно време“… Ще кажеш, че няма да се виждаме известно време и ще изчезнеш
нанякъде. И никой няма да знае кога ще се върнеш. Може никога повече да не се
върнеш и аз може да не те видя пак. Как ще живея без теб? Няма да издържа. Животът
ми ще е безсмислен.
Шимамото ме погледна мълчаливо с неизменната усмивка, на която нищо не можеше
да повлияе, но пък и не беше ясно какво се крие зад нея. Пред тази усмивка сякаш за
миг изгубих всичките си усещания и емоции. Престанах да разбирам кой съм, къде съм.
И все пак след малко намерих думите, които исках да кажа:
— Обичам те. Чувствата ми към теб не могат да се сравнят с нищо друго и не
искам да ми бъдат отнети, защото никога няма да се повторят. Вече няколко пъти те
губих. Не биваше да те оставя да си тръгнеш. През тези месеци окончателно се
убедих, че те обичам, че не мога да живея без теб и че не искам да ме напускаш.
След като изслуша признанието ми, Шимамото затвори очи. Огънят в печката
гореше, Нат Кинг Коул пееше старите си песни. „Трябва да кажа още нещо“, помислих
си аз, но нищо не ми хрумваше.
— Чуй ме, Хаджиме — подзе тя. — Изслушай ме внимателно, защото е много важно.
Вече ти казах, че не признавам средното положение. Можеш да получиш от мен или
всичко, или нищо. Това е основният принцип. Ако не възразяваш, нека всичко между
нас да остане както си е. Не знам колко време ще караме така, но ще направя всичко
възможно да е по-дълго. Когато мога, ще идвам при теб, но не и когато не мога. Не
мога да идвам винаги когато искаш. Ако това условие е приемливо за теб и не искаш
пак да си замина, трябва да ме вземеш цялата, с всичко, с целия багаж, който нося,
така да се каже. Но тогава и ти ще си ми нужен целият. Разбираш ли ме? Разбираш ли
какво означава това?
— Да — казах.
— И все още искаш да сме заедно?
— Вече съм решил, Шимамото. Непрекъснато мислех за това, докато те нямаше, и
взех решение.
— Но, Хаджиме, ти имаш жена и две деца. Обичаш ги и са ти много скъпи.
— Разбира се, че ги обичам. Много. И се грижа за тях. И все пак нещо липсва.
Имам семейство, работа и би било грехота да се оплаквам. Може да се каже, че съм
щастлив. И все пак, когато отново те срещнах преди една година, разбрах, че нещо
липсва. Какво още искам от живота? Каква е тази вечна жажда, която нито жена ми,
нито децата не могат да утолят? Само един човек в целия свят е в състояние да
направи това. Ти. Едва сега разбрах каква жажда съм търпял през всичките тези
години. И за мен няма връщане назад.
Шимамото ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Топлото й нежно тяло се
притисна към моето.
— И аз те обичам, Хаджиме. През целия си живот съм обичала само тебе. Не
можеш да си представиш колко те обичам. Винаги мислех за теб дори когато бях с
друг. Затова не исках пак да се срещнем. Чувствах, че няма да издържа. Но не можех
и да не те видя. Отначало исках просто да се убедя, че си ти, и да си тръгна. Но
щом те видях, не можех да не те заговоря. — Главата й все така лежеше на рамото ми.
— Мечтаех си да ме прегърнеш, още когато бях на дванайсет. Нима не го разбра?
— Не — признах аз.
— И толкова исках да се прегърнем голи. Предполагам, че на теб дори не ти е
минало през ума?
Притиснах я към себе си и я целунах. Тя затвори очи и замря. Езиците ни се
сплетоха, усещах ударите на сърцето й под гръдта — страстни и топли. Затворих очи и
си представих алената кръв, движеща се по жилите й. Погалих меките й коси, вдишах
аромата им. Ръцете й шареха по гърба ми. Плочата свърши и грамофонът се изключи
автоматично, а рамото с игличката се върна на мястото си. И единствено шумът на
дъжда отново изпълни стаята. Шимамото отвори очи и прошепна:
— Хаджиме, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Наистина ли съм ти нужна,
наистина ли искаш да зарежеш всичко заради мен?
— Да. Вече съм решил — кимнах аз.
— Но ако не се бяхме срещнали, щеше да си живееш спокойно — без тревоги и
съмнения. Не е ли така?
— Може би, но ние се срещнахме и това няма как да се промени. Спомняш ли си
какво ми каза веднъж — че има неща, които не е възможно да се променят. Човек върви
само напред. Да става каквото ще. За мен най-важното е да бъдем заедно. Ще започнем
всичко отначало.
— Хаджиме, ще се съблечеш ли? Искам да те погледам. Може ли?
— Искаш да се съблека?
— Да. Свали всичко. Искам да погледам тялото ти. Имаш ли нещо против?
— Не. Щом като искаш… — Започнах да се събличам пред печката — снех шубата
си, полото, джинсите, тениската, слиповете. Шимамото ме помоли да коленича на пода.
Бях възбуден, членът ми бе твърд и затова малко се смутих. Тя отстъпи назад и ме
заразглежда, без да свали дори жакета си.
— Някак странно е да бъдеш гол пред облечена жена — засмях се аз.
— Хубаво е, Хаджиме — каза тя, приближи се, нежно обгърна с длан пениса ми и
ме целуна по устните. После постави ръце върху гърдите ми и дълго гали с език
зърната и пубиса. Допря ухо до пъпа ми и пое в устата си единия тестис. Започна да
ме целува по цялото тяло — от главата до петите. Сякаш се любеше не с мен, а със
самото време — галеше го, целуваше го, лижеше го.
— Няма ли да се съблечеш? — попитах я.
— После — отвърна тя. — Искам първо да се насладя на тялото ти — да го
гледам, докосвам и милвам до насита. Ако сега се съблека, веднага ще ми се
нахвърлиш. Дори да те отблъсна, няма да можеш да се въздържиш.
— Така е.
— Не искам така. Не бива да се бърза. Толкова дълъг път изминахме дотук.
Искам първо да те погледам, да те докосвам с ръце, устни и език. Бавно-бавно. Иначе
не мога да продължа нататък. Вероятно ме смяташ за особнячка, но това ми е
необходимо, разбери. Не казвай нищо, просто ми позволи да го правя.
— Нямам нищо против. Прави каквото ти харесва. Но ти така си ме зяпнала…
— Нали си мой?
— Да.
— Значи няма защо да се стесняваш.
— Права си. Просто трябва да свикна.
— Потърпи още малко. Толкова дълго си мечтах за това.
— Мечтала си да ме гледаш гол? Да ме докосваш навсякъде напълно облечена?
— Именно. Години наред си представях голото ти тяло и си мечтаех да го видя.
Фантазирах си за члена ти — как изглежда, колко е голям и твърд.
— Защо си фантазирала?
— Защо ли? — учуди се Шимамото. — Питаш ме защо? Защото те обичам. Какво
нередно има една жена да си представя любимия мъж гол? А ти нима не си фантазирал
за мен?
— Да.
— Когато си мастурбирал, нали?
— Да. В прогимназията и гимназията — казах аз и тутакси се поправих. — Не,
какво говоря? Неотдавна.
— И аз така правех. Представях си тялото ти. И при жените се случва.
Отново я притиснах към себе си и бавно я целувах. Езикът й се плъзна между
устните ми.
— Обичам те, Шимамото — прошепнах.
— И аз те обичам, Хаджиме. Само теб обичам. Може ли да те погледам още малко?
— Добре.
Тя нежно обви с длан члена и тестисите ми.
— Колко е приятно… Ще ми се да ги изям.
— Тогава какво ще правя?
— Но аз искам. — Тя дълго не ги пускаше, сякаш ги претегляше в дланта си.
Бавно и внимателно пое с уста пениса ми и ме погледна в очите. После каза:
— Може ли отначало да го правя така, както искам? Позволяваш ли ми?
— Всичко ти позволявам. Само не ме яж.
— Не говори и не ме гледай, защото малко се смущавам.
— Добре, няма — обещах й аз.
Както бях коленичил на пода, Шимамото ме прегърна с лявата си ръка през
талията, а с дясната събу чорапите и пликчетата си, без да сваля роклята, и започна
с устни и език да лиже члена и тестисите ми. Без да ги изпуска от устата си,
започна бавно да движи ръката си, след като я пъхна под роклята.
Мълчах. Какво можех да кажа? Виждах, че на нея така й харесва. Гледах
движенията на устните, езика й и на ръката й под роклята и си спомних онази
Шимамото, която бях видял на паркинга пред залата за боулинг — вцепенена и бледа
като платно. Ясно си спомних стаената дълбоко в очите й непрогледна пустота,
вледенена като подземен глетчер. И тишината, толкова дълбока, че всмуква всички
звуци. И мразовития въздух, изпълнен от тази абсолютна тишина.
Тогава за пръв път в живота си се срещнах лице в лице със смъртта. Не ми се
беше случвало да видя как някой умира пред очите ми и представата ми за смъртта бе
неопределена. Но тогава я видях в целия й ужас, на няколко сантиметра от лицето си.
„Ето я смъртта“, помислих си и я чух да ми казва: „Почакай, ще дойде и твоят ред“.
Накрая всеки попада в тези безкрайно самотни дълбини и потъва в извора на мрака и
пустотата, откъдето никога няма да се чуе нито един звук. Заставайки пред тази
бездънна черна дупка, изпитах парализиращ, спиращ дъха страх.
Взирайки се в смразяващата, мрачна бездна, аз я зовях отново и отново:
„Шимамото! Шимамото!“, но гласът ми се губеше в безкрайното нищо. Виках с все сила,
но очите й не реагираха на моите призиви. Дишането й си оставаше равномерно и леко
като полъх и само то свидетелстваше, че е още жива. Но очите й ми казваха, че тя
вече е във властта на смъртта.
Взирах се в мрака в очите й, виках я и не можех да се избавя от усещането, че
и аз затъвам все по-навътре в тази бездна. Тя ме засмукваше като вакуум. Все още
помня огромната й мощ. Тя и сега искаше да ме погълне.
Стиснах очи и се помъчих да прогоня този кошмар.
Протегнах ръка и погалих косите й, докоснах ушите, поставих ръка на челото.
Тялото й бе топло и меко. Смучеше пениса ми с такова увлечение, сякаш се опитваше
да изсмуче самия ми живот. Ръката й продължаваше да се движи между краката й, сякаш
общуваше с някого на таен език. След малко свърших в устата й и тя погълна спермата
до последната капка; ръката й спря да се движи и очите й се затвориха.
— Извинявай — чу се гласът й.
— За какво? — учудих се аз.
— Много исках да го направя по този начин. Умирам от срам, но това ми бе
много необходимо. То е нещо като ритуал за нас двамата. Разбираш ли?
Притеглих я към себе си и лекичко потърках топлата й буза със своята.
Повдигнах косата й, целунах я по ухото, погледнах очите й и видях там отражението
на лицето си. В тяхната бездънна дълбина имаше извор и блещукаше слаба светлинка.
„Огънчето на живота, помислих си. Някога ще угасне, но сега свети“. Шимамото ми се
усмихна. В ъгълчетата на очите й се образуваха познатите бръчици. Целунах ги.
— А сега можеш да ме съблечеш — каза ми тя. — И да правиш каквото поискаш.
Твой ред е.
— Може би ми липсва въображение, но аз предпочитам обичайния начин — рекох.
— Добре. И на мен ми харесва.
Свалих роклята и сутиена й, положих я на леглото и я обсипах с целувки.
Погледнах всяка извивка на тялото й, докоснах го навсякъде, целунах го навсякъде,
като се стараех да открия всичко и да го запазя в паметта си. Много години бяхме
пропътували до този ден и аз като Шимамото не исках да бързам. Сдържах се до
момента, в който повече не можех, и тогава бавно проникнах в нея.
Утрото все пак настъпи. Когато се събудих, нея я нямаше. Дъждът бе спрял и
през прозореца на спалнята се лееше ярка, прозрачна слънчева светлина. Часовникът
показваше девет и нещо. Във възглавницата до мен бе останала малка вдлъбнатина от
главата на Шимамото. Станах от леглото и отидох да я потърся в гостната, погледнах
в кухнята, в детската, във ваната, но никъде я нямаше. Дрехите и обувките й, които
бе оставила в антрето, също ги нямаше. Дълбоко си поех дъх, опитвайки се да се
върна в реалността, ала тази реалност бе необичайна и странна — не такава, каквато
бе, преди да заспя. И изобщо не ми допадаше.
Облякох се и излязох. БМВ-то бе там, където го бях паркирал снощи. Може би
все пак Шимамото се бе събудила рано и бе излязла да се разходи. Обиколих около
къщата, после седнах в колата и поех из околността. Добрах се чак до съседното
градче — но безрезултатно, от нея нямаше и следа. Върнах се във вилата, но тя не бе
там. Помислих си, че може да е оставила някаква бележка и претършувах къщата, но
така и не намерих нищо. Нямаше и следа, че тя до неотдавна бе тук.
Без Шимамото в къщата бе пусто и задушно. Въздухът бе изпълнен с грапави
прашинки, които дразнеха гърлото ми при всяко вдишване. Спомних си за грамофонната
плоча на Нат Кинг Коул, която тя ми беше подарила. Но и нея никъде я нямаше. Явно я
бе отнесла със себе си.
Шимамото пак бе изчезнала, като този път дори не ми бе оставила надежда, че
след известно време ще се срещнем отново.
15
Японска
Първо издание
ISBN: 978–954–529–575–1