КУРСОВ ПРОЕКТ

по Педагогика на взаимодействието дете –

околна среда

Тема: Игрите на моето детство

Изработил : Десислава Тихомирова Калугерова

Фак. Номер: 1506488051, група - III–та

Магистърска програма : Предучилищна и начална училищна педагогика

От : I курс

Проверил : Доц. Д-р К. Галчева

Игрите на моето детство

От момента, в който станах майка, често се връщам назад в годините и си
припомням начина, по който ние имахме щастието да изживеем
пълноценно най-хубавия период от живота си – детството. Щастлива съм,
че моето детство мина в игри на улицата с приятели и измисляхме какви ли
не лудории и игри ,за да се забавляваме.
За съжаление сега това не е възможно, времената са различни и дори и да
искаме, не можем да пуснем децата си сами навън. Днес нашите момчета и
момичета живеят в друго време, растат под постоянен надзор, прекарват
много малко време на улицата и основно стоят пред малкия екран и
компютъра.
Типичните за нашето детство игри отдавна са забравени и почти никой не е
в състояние да си припомни правилата им, но ето някои от тях ,които аз си
спомням и до днес:

Играта на ластик е детска игра,

която се играеше предимно от
момичета. Може да се играе от три
или от четири деца. Когато са три,
всяко играе само за себе си, а когато
са четири, играят по двойки. Децата
скачат между опънат от други две деца ластик по определени
предварително правила. Казват се различни стихове, понякога във
вид на песнички в такт с подскоците.

Има определени степени на височината на ластика. Първа степен е

на нивото на глезените на двамата играча, втора - на прасците, трета
- на нивото на коленете, четвърта - под дупето, пета - на талията,
шеста - под мишците, седма - на врата, осма - зад и над ушите,
девета - ластикът се държи с ръце върху главата, десета - ластикът
се държи с изпънати и вдигнати нагоре ръце. Когато ръстът на
играчите е различен, се нагажда според ръста на скачащия, т.е.
степента на вдигнатост на ластика се определя по него. При грешка,
дължаща се на мърдане от страна на държащите деца, следва
повторение отначало.
Скачане на въже: Тук нещата са сравнително лесни като правила.
Може да се играе по двойки и по единично. Децата скачат над
въжето, което се върти ритмично от други две деца по
предварително определени правила. Целта е скачащото дете да не
се спъва във въжето и да направи колкото се може повече поредни
и/или последователни подскока. Често с напредването на уменията
на децата те започват да правят различен тип подскоци /на един
крак, на два, на ръце, завъртвания и др./

Народна топка е детска игра на открито, при която играчите се

опитват да уцелят с топка други играчи и да избегнат да бъдат
уцелени. Има различни варианти на играта, едни от които са
голямата и малката народна топка.

Играе се от 4, 6, 10 и повече участника, които се разделят на два

отбора. Всеки отбор избира свой „консул“ и заема предварително
уточнената половина от игралното поле. Консулите застават зад
крайната линия на противниковия отбор. Правото на топка се
определя чрез жребий. Целта на всеки отбор е да улучи и извади от
игра противниковите играчи. Ударен, но неуспял да хване топката,
отива зад крайната линия на своя „консул“. Ако топката остане в
игралното поле на ударения, то правото да продължи играта има
неговия отбор. При напускане на топката извън очертанията на
игрището, консулът хваща и цели от чиято страна е излязла, този
консул я хваща. Преди стрелба участниците трябва да прехвърлят
един или три пъти (да си подават топката с „консула“). След това
топката се пуска по земята не много силно и се оставя да премине
през цялото поле на противника. Който я докосне, излиза от игра
или се брои точка за противниковия отбор. След като всички играчи
от даден отбор са уцелени и са извън полето, се избира един от
уцелените да е консул, а консулът влиза в полето. Играта
приключва, когато и консулът е уцелен.

Стражари и апаши: Играе се от 4 и повече деца. Избира се едно

дете, което брои до десет със затворени очи. Другите деца си
 избират произволно по един предмет, които се трупа пред този,
който брои, без той да вижда кой какъв предмет е дал. Неговата
роля е да определи безпристрастно кое дете да е апаш и кое
стражар, възоснова на предметите пред него. В купчината от
предмети има един предмет, който е определен и за него от едно от
другите деца, за да може и той да се включи в един от отборите.
Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това
стражарите търсят апашите и като ги намерят се гонят. Когато ги
хванат казват: “Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой
събрат”. И той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги
измъчват, гъделичкат ги. Апашите са си измислили изкуствена и
истинска парола. Те трябва да казват на стражарите истинската
парола.

Федербал – игра която се играе от 2 или 4 души с помощта на

ракети и перце на специално разчертано игрище с мрежа. Играчите
се стремят перцето да не падне на земята в тяхното поле, ако това
стане се записва точка за противника. Всеки гейм се играе до 21
точки. На всеки гейм се сменят полетата. Играят се 2 от 3 гейма, ако
има трети решителен гейм, на 11 точки също се сменят полетата.

Дама - Играе се от двама играчи, като всеки

избира свой цвят пионки и трябва да има девет
пионки. Всеки на свой ред поставя по една
пионка на дъската. Всеки от играчите се стреми
да направи “дама” - да подреди три от пионките
си на един ред в хоризонтално или вертикално
положение. Който първи направи “дама”, има
право да вземе една от пионките на противника
си. Играчът, останал само с три пионки може да
ги мести без ограничение на всяко свободно място, за да пречи на своя
противник да прави “дама”. Играта печели този, който успее да вземе
седем броя противникови пионки, така че другият, останал с две пионки
да не може да направи повече дама

Дама – рисувахме на асфалта ( или на пясъка с

клечки) квадрати с числата от 1 до 10 и с камъче
хвърляхме първо на 1 и скачахме с един крак на 1, след това на числото 2
и така до 10. Където имаше две квадратчета едно до друго 3-4 (както е на
фигурата) стъпвахме с двата крака. Победител беше този който пръв мине и
десетте квадрата .

Криеница – играта се играе от неопределен

брой играчи, един брои с броенка (например
– онче бонче счупено пиронче, рибаш тука
махай се от тука) ,който остане последен
затваря очи и брой до 10 ,останалите се
крият зад пейки, дървета, къщи и т.н. Когато
открие някого, той трябва да се затича до
мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да
пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“,
например, ако откритият е Иван. Същевременно криещите се играчи трябва
да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу
за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра. За
да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага
след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч
обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три
пъти подред жуми, отварям аз очи!.

Това са незабравими топлещи душата ми спомени, които няма да се върнат,

но със сигурност ще науча сина си да играе на някои от тези игри. Ще се
постарая да усети от магията на играта от онова време, за да разбере какво
е истинско детство, какво е да се прибираш окалян, но засмян, какво е
истинско приятелство и да делиш и малкото семки и бонбони с другарите
си. Няма по хубаво нещо от това да виждаш щастието в очите на децата си!