ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА*

Господин Господинов и Ирина Керелезова

ГЛАВА 1: Вектори и тензори

ГЛАВА 2: Теория на напреженията и деформациите.

Инварианти. Геометрично представяне

ГЛАВА 3: Моделиране на едноосово състояние с

методите на теория на пластичността

ГЛАВА 4: Теория на пластичността за случая на

многомерно напрегнато състояние. Повърхнини
(критерии) на разрушение

ГЛАВА 5: Теория на пластичността за случая на

многомерно напрегнато състояние. Зависимости
напрежение - деформации в теория на
пластичността

ГЛАВА 6: Приложение на метода на крайните

елементи за решаване на еласто-пластичната
задача

* Този курс е предназначен да подпомогне студентите от специалността ССС

4 курс, които слушат избираем курс “Метод на граничното равновесие”

1
 ГЛАВА 1. ВЕКТОРИ И ТЕНЗОРИ
Използването на векторни и тензорни означения, както и на индексни записи, е
вече нещо обикновено в научната и учебна литература, която е свързана с представяне
на напрежения, деформации и конститутивни уравнения. Предимството се състои в
представянето на величините и уравненията в компактен вид, което позволява да се
концентрираме върху физическите принципи а не върху самите уравнения.
Тук включваме ограничен материал от теорията на векторите и тензорите, който
ще ни помогне да формулираме по-лесно задачите на линейната и нелинейната
механика на непрекъснатите среди [1].

1.1 Векторна алгебра1

Вектор е величина, която се характеризира с големина и посока, за разлика от

скалар, който се характеризира само с големина. Например, силата е вектор а
температурата скалар. На фиг. 1.1 са дадени графически единичните вектори
e1 (1,0,0) , e 2 (0,1,0) и e3 (0,0,1) по трите координатни оси, както и векторът V с
компоненти скаларните величини (v1 , v2 , v3 ) . Последният може да бъде представен
чрез единичните вектори така:

V = V1 + V2 + V3 = v1e1 + v2e 2 + v3e 3 . (1.1)

x3

P (v1 , v2 , v3 )

v3
V
e3
x2
O
e2
e1

x1
Фиг. 1.1 Представяне на точка P с пространствени координати (v1 , v2 , v3 ) ,
като вектор OP или V. Единичните вектори са означени с e1 , e 2 и e 3 .

По-компактно векторът V може да се представи чрез компонентите си така:

V = (v1 , v2 , v3 ) . (1.2)

1
По подразбиране в настоящите записки се използва дясно ориентирана декартова
координатна система, както и индексен запис на координатните оси x1, x2, x3, вместо x, y, z

2
 Сумата (разликата) на два вектора U и V е вектор W, който може да се
дефинира чрез техните компоненти по следния начин:

W = U ± V = (u1 ± v1 )e1 + (u2 ± v2 )e2 + (u3 ± v3 )e3 , (1.3)

или по-компактно:

( w1 , w2 , w3 ) = (u1 ± v1 , u2 ± v2 , u3 ± v3 ) , (1.4)

а ако използваме индексни означения следва:

wi = ui ± vi , i = 1, 2,3 . (1.5)

Скаларно произведение на два вектора (scalar or dot or inner product)

От името е ясно, че скаларното произведение на векторите U и V е скалар:

U.V = U V cos(θ ) , (1.6)

където с U е означена дължината на вектора U , а θ е ъгълът между двата

вектора, измерен в тяхната равнина.
Очевидно:

e1.e 2 = 1 1 cos(900 ) = 0 ,
e1.e1 = 1 1 cos(00 ) = 1 , (1.7)
V.V = V V cos(00 ) = V 2 .
Забележете още, че скаларното произведение на векторите U и V може да се
изрази много просто чрез компонентите им по следния начин:

U.V = (u1e1 + u2e 2 + u3e 3 ).(v1e1 + v2 e 2 + v3e 3 ) =

3 (1.8)
= u1v1 + u2 v2 + u3v3 = ∑ ui vi .
i =1

Векторно произведение на два вектора (cross product)

Векторното произведение на векторите U и V е вектор W, който е
перпендикулярен на равнината образувана от двата вектора и дължина:

W = U × V = U V sin(θ ) , (1.9)

където с U е означена дължината на вектора U , а θ е ъгълът между двата

вектора, измерен в тяхната равнина.
Лесно се доказва, че векторното произведение на векторите U и V може да се
представи чрез развитието на детерминанта с размери 3/3, чиито елементи са
единичните вектори и компонентите на U и V [1]:

3
 e1 e 2 e 3
u2 u3 u1 u3 u1 u2
W = U × V = u1 u2 u3 = e1 + e2 + e3 =
v2 v3 v1 v3 v1 v2 (1.10)
v1 v2 v3
= e1 (u2 v3 − u3v2 ) + e 2 (u1v3 − u3v1 ) + e 3 (u1v2 − u2 v1 ) .

Градиент на скаларни полета

Една скаларна величина, например температурата в дадена точка, зависи от
координатите на тази точка в пространството. Тя може да се изрази чрез някаква
функция f(x,y,z), която дава разпределението на температурата в пространството.
Функцията f(x,y,z)=const., представлява някаква повърхнина в геометричното
пространство и се нарича скаларно поле.
Нека предположим, че в дадена област на пространството е дефинирана
скаларната функция φ ( x1 , x2 , x3 ) . Дефинираме производните на φ по отношение на
всяка от координатите ( x1 , x2 , x3 ) така:

∂φ
Gi = , (i = 1, 2,3) , (1.11)
∂xi
където трите производни (Gi) могат да се разглеждат като компоненти на
вектора G, дефиниран като градиент на φ :

∂φ ∂φ ∂ φ ⎛ ∂ φ ∂ φ ∂φ ⎞
G = grad (φ ) = ∇φ = e1 + e2 + e3 =⎜ , , ⎟. (1.12)
∂x1 ∂x2 ∂x3 ⎝ ∂x1 ∂x2 ∂x3 ⎠

Обръщаме внимание на факта, че докато φ е скаларно поле, ∇φ е вектор,

чиято посока е нормална на повърхнината φ ( x1 , x2 , x3 ) = const.
Доказателство
Нека φ ( x1 , x2 , x3 ) = c , където c е дадена константа, и нека r е радиус вектор към
точка P ( x1 , x2 , x3 ) от повърхнината:

r = x1e1 + x2e 2 + x3e3 . (1.13)

Тогава, нарастването на r dr = dx1e1 + dx2e 2 + dx3e 3 , лежи в равнина, която е

тангенциална на φ ( x1 , x2 , x3 ) = c , в точката P (радиус векторът след нарастването
също трябва да лежи на повърхнината). Но тъй като φ е константа, следва:

∂φ ∂φ ∂φ
dφ = 0 = dx1 + dx2 + dx3 =
∂x1 ∂x2 ∂x3
(1.14)
⎛ ∂φ ∂ φ ∂ φ ⎞
=⎜ , , ⎟ .( dx1 , dx2 , dx3 ) = ∇φ.dr .
⎝ ∂x1 ∂x2 ∂x3 ⎠

4
 От уравнение (1.14) следва, че ∇φ.dr = 0 , следователно векторът ∇φ е
перпендикулярен на вектора dr , т.е. ∇φ е нормален на повърхнината φ = const.

1.2 Индексни означения

Векторът V по-горе беше представен с формула (1.1) или алтернативно чрез

(1.2). Оказва се, че има възможност за по-кратко и компактно представяне чрез
неговите компоненти и използване на индексен запис, например V=vi. Тук индексът i
може да бъде избран произволно и варира от i=1, 2 или i=1, 2, 3 в зависимост от
размерността на задачата, така че под vi разбираме трите компоненти на вектора
(v1, v2, v3).
Правило за сумиране
Правилото за сумиране е важен момент при индексния запис и позволява още
по-кратко представяне на записа. То се състои в следното (за първи път е използвано
от Айнщайн): ако един индекс се среща два пъти, то по него се прави сумиране от 1 до
3. Например скаларното произведение на векторите U и V може да се представи така:
U.V = u1v1 + u2 v2 + u3v3 = ui vi . (1.15)

Този индекс се нарича ням и може да се използва всяка буква. Например

ui vi = u j v j = uk vk и т.н. означава скаларното произведение, дадено с (1.15). В този
контекст ще обърнем внимание, че vi+ui представлява векторна сума, например wi:

wi = ( ui + vi ) = ( w1 , w2 , w3 ) = ( u1 + v1 , u2 + v2 , u3 + v3 ) ,
(1.16)

но следното скаларно представяне е невярно(!):

wi = ui + vi = u1 + v1 + u2 + v2 + u3 + v3 . (1.17)

Ефективността на индексния запис може да бъде най-добре илюстрирана ако

запишем една линейна система алгебрични уравнения с произволен размер:

aij x j = bi , (1.18)

където с aij представяме матрицата на коефициентите на системата, а x j и bi

означаваме векторите на неизвестните и свободния член съответно.
Друга полезна илюстрация е представянето на градиента на функцията φ :

⎛ ∂ φ ∂ φ ∂φ ⎞ ∂ φ
G = grad (φ ) = ∇φ = ⎜ , , ⎟= . (1.19)
⎝ ∂x1 ∂x2 ∂x3 ⎠ ∂xi
Правилата, свързани с използването на индексите, се свеждат до следните три:
• Ако един индекс се появи един път в записа (уравнение или величина), той се
нарича свободен индекс. Свободният индекс се появява в записа само веднъж;
• Ако един индекс се появи два пъти в записа (уравнение или величина), той се
нарича ням индекс. По немият индекс се извършва сумиране от 1 до 3;

5
 • Ако един индекс се появи повече от два пъти в един запис това е грешка.
Правило на запис при диференциране
За означаване на диференциране се използва запетайка, например формула
(1.19) може да се представи като φ ,i . Това правило може да се комбинира с правилото
за сумиране, например диференциалните уравнения за равновесие в теория на
еластичността

∂σ 11 ∂σ 21 ∂σ 31
+ + + b1 = 0 ,
∂x1 ∂x2 ∂x3
∂σ 12 ∂σ 22 ∂σ 32
+ + + b2 = 0 , (1.20)
∂x1 ∂x2 ∂x3
∂σ 13 ∂σ 23 ∂σ 33
+ + + b3 = 0 ,
∂x1 ∂x2 ∂x3

получават следната проста форма:

σ ij ,i + b j = 0 , (1.21)

където σ ij е тензорът на напрежението a b j е интензивността на товара в

областта по посока j (индексите i и j са от 1 до 2 или от 1 до 3 в зависимост от
размерността на задачата).
Делта- символ на Кронекер δ ij
Този важен символ може да се дефинира като единична матрица:

⎡1 0 0⎤
δ ij = ⎢⎢ 0 1 0 ⎥⎥ , (1.22)
⎣⎢ 0 0 1 ⎥⎦
или още по-просто:
δ ij = 1 ако i = j , δ ij = 0 ако i ≠ j . (1.23)

Очевидно, този символ тълкуван като тензор, е симетричен( δ ij = δ ij ), а ако

използваме правилото за сумиране следва δ ii = δ jj = δ 11 + δ 22 + δ 33 = 3 . Символът на
Кронекер може да се тълкува и използва като оператор, например ако разгледаме
произведението δ ij v j (единична матрица по вектор), лесно се получава

δ ij v j = vi , (1.24)

следователно получихме същият вектор със смяна на индекса (поради тази

причина δ ij се нарича заместващ оператор).

6
 Ето и още няколко полезни упражнения:

δ ijδ ji = δ ii = 3 , δ ij a ji = aii = a11 + a22 + a33 , ui v jδ ik = uk v j ,

(1.25)
ui v jδ ij = ui vi , aijδ im = a jm , aijδ imδ jn = amn , aij bmnδ imδ jn = aij bij ,

а ако се свържат свойствата (1.23) на δ ij и скаларните произведения на

единичните вектори ei .e j = 1 ако i = j , и ei .e j = 0 ако i ≠ j , то следва че:

ei .e j = δ ij . (1.26)

1.3 Трансформация в нова координатна система

Компонентите на вектора V - (v1 , v2 , v3 ) , или vi , се асоциират с координатната

система xi . Често се налага да се използва друга координатна система (например xi' )
за представяне на същия вектор - vi' или (v1' , v2' , v3' ) . (фиг. 1.2).

x3
'
x 3 P(vi )

e3' e3 x2'
'
e 2
x2
O
e1 e2
e1'

x1 x1'

Фиг. 1.2 Трансформация на координатите от x в x’

Нека да предположим, че сме намерили посочните косинуси на новите оси xi'

спрямо осите на началната координатна система xi , и те са поместени в таблицата
по-долу, като означаваме lij = cos( xi' , x j ) :

x1 x2 x3
'
x 1 l11 l12 l13
'
(1.27)
x 2 l21 l22 l23
'
x 3 l31 l32 l33

7
 Обръщаме внимание, че матрицата на посочните косинуси lij не е симетрична,
т.е. lij ≠ l ji . По дефиниция за скаларно произведение на единичните вектори следва, че
e'i .e j = lij , следователно единичните вектори ei' в завъртяната координатна система
xi' могат да се представят, както следва:

( ) ( ) ( )
e 'i = ei' .e1 e1 + ei' .e 2 e 2 + ei' .e3 e3 = li1e1 + li 2e 2 + li 3e3 = lij e j , (1.28)

както2 е валидна и обратната трансформация

ei = l ji e'j , (1.29)

следователно можем да за запишем:

ei' .e'j = δ ij = lir er . l jk e k = lir l jk δ rk = lir l jr , (1.30)

или окончателно:

lir l jr = δ ij , (1.31)

откъдето следват добре известните тъждества познати от теория на

еластичността:

l112 + l122 + l132 = 1 , l212 + l222 + l232 = 1 , l312 + l322 + l332 = 1 , (1.32)

l11l21 + l12l22 + l13l23 = 0 , l11l31 + l12l32 + l13l33 = 0 , l21l31 + l22l32 + l23l33 = 0 . (1.33)

Аналогично се доказва:

ei .e j = δ ij = lri e'r . lkj e'k = lri lkjδ rk = lri lrj , (1.34)

или окончателно:

lri lrj = δ ij . (1.35)

2
Във формула (1.28) е използвано свойството, че проекцията на вектор по оста на друг
вектор е равна на скаларното произведение на дадения вектор по единичния вектор в желаната
посока, например: V. ei = V 1 cos(θ ) = vi или ei' .e j = 1 1 cos(θ ) = cos(θ ) = lij .

8
Всеки произволен вектор V може да се изрази в една от двете форми - vi ei или vi' ei' :

vi' = V.ei' = v j e j .ei' = v j e j . lik ek = lik v jδ jk = lij v j , (1.36)

или окончателно:

vi' = lij v j .
(1.37)

Аналогично може да се запише:

vi = l ji v 'j . (1.38)

Ако една точка P в пространството има координати xi в началната

'
координатна система и координати x в новата координатна система, то са в сила
i
следните зависимости:

xi' = lij x j , xi = l ji x 'j , (1.39)

като непосредствено следват и зависимостите:

∂xi' ∂x j
lij = = . (1.40)
∂x j ∂xi'

1.4 Тензори в декартова координатна система

По-горе беше доказано, че вектор в коя да е точка на пространството е напълно

определен чрез трите си компоненти. Ако знаем компонентите на вектора vi в xi
координатна система, то компонентите на същия вектор vi' в xi' координатна система
могат да се намерят чрез трансформационния закон vi' = lij vi . Тази трансформация
важи за всеки вектор, независимо дали той е физическа величина (скорост, сила),
геометрическа величина (радиус вектор) или величина, която се визуализира по-
трудно, като например производна.
Например ако:

∂φ
Gi = = φ,i , (1.41)
∂xi

9
 тогава

∂φ ∂φ ∂xk
Gi' = = = lik Gk . (1.42)
∂xi' ∂xk ∂xi'
Горното трансформационно правило, при което всяка нова векторна компонента
в новата координатна система може да се изрази като линейна комбинация на старите
компоненти, е много полезна и може да бъде обобщена. Вместо да дефинираме
вектора чрез “посока и големина”, ще използваме дефиницията “компоненти”, защото
тази дефиниция може да се обобщи за по-сложни величини (например напрежение в
точка), за които първата дефиниция не може. Този клас величини наричаме тензори.
Векторът е тензор от първи ранг, който се състои от три компонента (31=3).
Дефинираме тензор от втори ранг величината Cij , която се формира чрез Cij=АiBj ,
състои се от 9 компоненти (32=9), и е линейна комбинация на компонентите на
векторите Аi и Bj , например C23=А2B3. Същата дефиниция се използва във всяка
координатна система, така че в новата координатна система xi' получаваме:

(
Cij' = Ai' B 'j = lis As ) (l jk )
Bk = lis l jk Csk , (1.43)

и аналогията вече е очевидна.

И така, тензор от нулев ранг (30=1) е всеки скалар с една компонента, която не
се променя във всяка нова координатна система. Векторът е тензор от първи ранг с три
компонента, като правилото за трансформация от xi в xi' е:

vi' = lij v j . (1.44)

Тензорът от втори ранг aij' се изразява, както следва:

aij' = lim l jn amn . (1.45)

По аналогия, можем да дефинираме тензор от трети ранг (33=27 компоненти) aijk

'
aijk = lim l jn lkp amnp , (1.46)

и така нататък за тензор от произволен ред.

Ще отбележим, че всички вектори са тензори, но не всички матрици са тензори.
Например, инженерните компоненти на деформациите не съставят тензор, т.е. за тази
матрица на деформациите не е валидна горната трансформация.

Свойства на тензорите
Операциите с тензори е подобна на тези с векторите. От геометрична гледна
точка можем да си представим, че тензорът от втори ранг е обобщен вектор с 9
компоненти. Визуализацията е невъзможна, но аналитичните операции и
трансформации се подчиняват на едни и същи правила, следователно става ясно в
какво се състои основното предимство на използване на тензорите.

10
 Два тензора са равни когато е изпълнено условието aij = bij . Сумата или
разликата на два тензора дава трети тензор, т.е. cij = aij + bij , например
c23 = a23 + b23 , и т.н.
Аналогично, ако едно тензорно уравнение е валидно в координатната система
xi , например cij = aij − bij , то cij е тензор, който може да се представи в новата
координатна система xi' , като cij' и да се изрази чрез компонентите на cij .

Ако умножим тензора aij по скалара α , то получаваме тензор със същия ранг,
т.е. bij = α aij . Умножението на тензор от първи ранг (вектор) ai с тензор от втори
ранг bij дава тензор от трети (сумата от двата ранга) ранг cijk = ai b jk . За последният
важи общата дефиниция за преобразуване в нова координатна система xi' :

'
cijk ( )
= ai' b'jk = ( lim am ) l jn lkp bnp = lim l jn lkp am bnp = lim l jn lkp cmnp . (1.47)

Свиване на тензор
Ако разгледаме тензор от трети ранг cijk , който има 27 компоненти, и нека
дадем на два от индексите една и съща буква, например заместим j с k, то можем да
докажем, че се получава тензор от първи ранг:

'
cikk = lim lkn lkp cmnp = limδ np cmnp = lim cmpp , (1.48)

което очевидно е правилото за трансформация на тензор от първи ранг.

Ако предположим, че c и d са скалари, ui и vi са компоненти на вектори, а

aij са деветте компоненти на тензор от втори ранг, то може да илюстрираме в
табличен вид следните резултати:

11
 Тензор Ранг Операция/забележка

ui + vi 1 сума
cd 0 умножение
cui 1 умножение
ui v j 2 умножение
ui a jk 3 умножение
ui vi 0 скалар (скаларно произведение)
ui ui 0 (дължина)2
aii = a11 + a22 + a33 0 1 инвариант на aij
ui aik 1 Свиване
ui , j 2 Диференциране
ui ,i = u1,1 + u2,2 + u3,3 0 Дивергенция

Симетрични и обратно симетрични тензори

Симетричен тензор е този тензор, за който aij = a ji , а обратно симетричен, при
който aij = − a ji . Може да се докаже, че всеки тензор може да се разложи на сума от
симетричен и обратно симетричен тензор.
Изотропен тензор е този тензор, който има еднакви стойности на компонентите
си във всяка координатна система. Скаларът (тензор от нулев ранг) е пример за
изотропен тензор. Тензорът δ ij (делта символът на Кронекер) е също изотропен
тензор:

δ ij' = lim l jnδ mn = lim l jm = δ ij . (1.49)

Примери

(1) δ ij δ ij = δ ii = δ 11 + δ 22 + δ 33 = 3 ,

(2) Ако са дадени зависимостите:

1 1 1
I1 = σ kk , J2 = skm skm , J 3 = skm skn smn , sij = σ ij − σ kk δ ij ,
2 3 3
където: σ ij е тензора напрежение; sij е девиатора на тензора напрежение (виж
връзката между тях); с I1 , J 2 и J 3 са означени инвариантите на горните тензори.

12
Да се намерят производните на инвариантите по σ ij .

∂I1 ∂σ kk
= = δ kiδ kj = δ ij ,
∂σ ij ∂σ ij

⎛ 1 ⎞
∂ ⎜ σ mn − σ kk δ mn ⎟
∂J 2 ∂smn 3
= smn = smn ⎝ ⎠=
∂σ ij ∂σ ij ∂σ ij
⎛ 1 ⎞ 1
= smn ⎜ δ imδ jn − δ ijδ mn ⎟ = sij − δ ij smm = sij
3 3
( smm = 0 ) ,
⎝ ⎠

∂J 3 ∂J ∂s ⎛ 1 ⎞
= 3 3 mn = smk snk ⎜ δ imδ jn − δ ijδ mn ⎟ =
∂σ ij ∂smn ∂σ ij ⎝ 3 ⎠
1 2
= sik s jk − smk smk δ ij = sik s jk − J 2δ ij .
3 3

Литература
[1] Chen Wai-Fah and A. F. Saleeb “Constitutive Equations for Engineering
Materials - Volume 1: Elasticity and Modeling”, Jonh Wiley & Sons, 1982.

13
 ГЛАВА 2. ТЕОРИЯ НА НАПРЕЖЕНИЯТА И ДЕФОРМАЦИИТЕ.
ИНВАРИАНТИ. ГЕОМЕТРИЧНО ПРЕДСТАВЯНЕ

Съвременната механика на твърдото деформируемо тяло е изградена върху

предпоставката, че телата представляват непрекъснати среди, на които деформираното
и напрегнато състояние може да се изследва със средствата на диференциалния
анализ. Пространството, в което е дадена някоя величина като непрекъсната функция
на координатите на произволна точка от това пространство, се нарича поле на тази
величина. Полетата, които ще изследваме в тази глава, могат да бъдат скаларни,
векторни, тензорни и др. в зависимост от вида на изследваната величина.

2.1 Теория на напреженията

Ще започнем с някои основни понятия и дефиниции.
Основни понятия и дефиниции

x3 Fk z,x3
n
σn
n T(n)
F1 F1 ΔF P(x i) T3
P(x i)
T1
τn
ΔA T2
равнина разрез
zp
x1 xp x,x1 (c)
yp
x2
F2 F2
y,x2

(a) (b)
Фиг. 2.1 (a) Пространствено еластично тяло, натоварено със система от сили; (b)
влиянието на горната част от тялото се замества от вътрешни сили; (c) вектор на
напрежението в точката P(xi) и неговите компоненти

Нека разгледаме тримерното еластично тяло, дадено на фиг. 2.1 (a). Тялото е
подложено на действието на външни сили (обемни и повърхнинни), и е в състояние на
равновесие. Ако отделим горната част чрез едно равнинно сечение, то за да се запази
равновесието на долната част е необходимо във всяка точка на равнината да се
генерира система от вътрешни сили. Те заместват влиянието на отстранената част, а
този подход се нарича метод на разрезите.
Да вземем произволна точка от равнината на разреза и да опишем около нея
малка фигура с лице Δ A . Равнината на тази фигура е дефинирана чрез нормалния
единичен вектор n = n(n1 , n2 , n3 ) = ni . Върху така ориентираната площадка действа
резултантната сила Δ F .

14
 Дефинира се вектор на пълното (тотално) напрежение T ( n ) върху площадката
(с нормала n ), минаващ през точка P ( xi ) на непрекъснатата среда, като граница на
отношението:
ΔF
T ( n ) = lim . (2.1)
Δ A→ 0 Δ A

Индексът n напомня за външната нормала, чрез която се ориентира площадката

в точката P(xi). Векторът на пълното напрежение T ( n ) в точката P(xi) има дименсия
(kN/m2) и представлява интензитета на вътрешните сили в нея. Векторът на пълното
напрежение може да се разложи на компоненти по два начина: (1) Чрез проектиране на
T ( n ) върху нормалата n и върху равнината на площадката

T (n) = σn + τ n , (2.2)

където векторната компонента σn наричаме нормално напрежение на

площадката, а компонентата τ n - тангенциално напрежение (виж фиг. 2.1 (c));
(2) Чрез проектиране върху координатните оси, като векторните компоненти са
означени съответно с T1 , T2 и T3 :

T ( n ) = T1 + T2 + T3 . (2.3)

x3 x3
(n)
T
T(1)(σ11, σ12, σ13)
n
-T(1) C
-e2 e3 σ13
-T(2)
-e1 О h О e1
x1 x1
B e2 σ11
А σ12
-e3 -T(3)
x2 x2
F

(a) (b)
Фиг. 2.2 (a) Връзка между вектора напрежение, действащ върху равнина с нормала
n и векторите напрежение, действащи в координатните равнини; (b) декартови
компоненти на вектора напрежение, действащ в координатната равнина с нормала x1

Тензор на напреженията в точка

Напрегнатото състояние в точка е еднозначно дефинирано от вектора на
пълното напрежение, разбира се асоцииран с площадката с нормала n . Доколкото е
възможно да построим безкрайно много площадки през точката, следва да
съществуват безкрайно много вектори T ( n ) , които са различни по големина и посока.
Ще покажем обаче, че е необходимо да намерим само три вектора на напреженията -

15
T (1) , T (2) и, T (3) дефинирани върху три взаимно перпендикулярни равнини3 (например
осовите равнини), за да сме в състояние да определим всеки вектор на напреженията.
Да разгледаме елемента OABC на фиг. 2.2 (a), с векторите на напреженията,
−T (1) , −T (2) и −T (3) , дефинирани върху страните AOC ,BOC и ABO. С T ( n ) е означен
векторът напрежение, действащ върху страната ABC, с F е означен векторът на
обемните сили (с дименсия интензивност, kN/m3), а с h – перпендикулярното
разстояние от O до равнината ABC. Единичният вектор n = n(n1 , n2 , n3 ) може да се
представи чрез компонентите си, които са съответните посочни косинуси:
n1 = cos(e1 ,n) ,n2 = cos(e2 ,n) , n3 = cos(e3 ,n) . (2.4)

Ако означим с A лицето на триъгълника ABC, лесно може да се докаже, че

лицата на триъгълниците с равнини, перпендикулярни на оста xi , означени с Аi , са
равни на:
Ai = A cos(ei ,n) = Ani , (2.5)

а обема на елемента OABC е: V=Ah/3.

Равновесието на силите, действащи върху елемента OABC (във векторна
форма), чрез използване на горните зависимости, е както следва:
1
T ( n ) ( A) + T ( −1) ( An1 ) + T ( −2) ( An2 ) + T ( −3) ( An3 ) + F ( Ah) = 0 , (2.6)
3
откъдето ако приемем, че h → 0 (което е равносилно на ABC да клони към
точката О), следва:

T ( n ) = −T ( −1) n1 − T ( −2) n2 − T ( −3) n3 , (2.7)

а ако имаме предвид, че −T ( − i ) = T ( i ) , получаваме окончателно:

T ( n ) = T (1) n1 + T (2) n2 + T (3) n3 . (2.8)

Ако използваме декартови координати, уравнение (2.8) придобива вида:

T ( n ) = T ( x ) n x + T ( y ) n y + T ( z ) nz . (2.9)

Уравнения (2.8) или (2.9) изразяват вектора напрежение в коя да е точка на

континуума, асоцииран с площадка с нормала n, чрез векторите напрежение в
равнините, перпендикулярни на координатните оси xi. Следователно, последните три
вектора са достатъчни да декларираме, че напрегнатото състояние в тази точка е
напълно дефинирано.
От друга страна, векторът напрежение, който е свързан с някоя от равнините на
координатните оси (забележете, този вектор не е на всяка цена перпендикулярен на
осовата равнина), например x1 – виж фиг. 2.2 (b), може да се декомпозира чрез трите
компоненти на напреженията и единичните вектори по координатните оси, така:

3
Обърнете внимание на двата различни векторни записа: T1 – вектор насочен по
координатна ос 1; T(1) – вектор по произволно направление в площадка с нормала по ос 1

16
 T (1) = σ 11e1 + σ 12 e2 + σ 13e3 , (2.10)

където забележете, че σ ij са скалари, докато ei са вектори.

Уравнение (2.10) ни дава правото да запишем уравнението:

T ( i ) = σ ij e j , за i, j = 1, 2,3 (2.11)

където с σ ij сме означили тензорът напрежение, който е тензор от втори ранг и

има следния вид:

⎡ T (1) ⎤ ⎡σ 11 σ 12 σ 13 ⎤
⎢ ⎥
σ ij = ⎢T (2) ⎥ = ⎢⎢σ 21 σ 22 σ 23 ⎥⎥ . (2.12)
⎢T (3) ⎥ ⎢⎣σ 31 σ 32 σ 33 ⎥⎦
⎣ ⎦
Тук σ 11 , σ 22 и σ 33 са компонентите на нормалните напрежения, а с σ 12 , σ 21 ...
са означени компонентите на тангенциалните напрежения. Не е трудно да се докаже,
че σ ij = σ ji (тензорът напрежение е симетричен), което следва непосредствено от
изпълнение на моментово равновесно условие спрямо координатните оси [3].
Представянето на тензора напрежение може да се види в литературата под най-
разнообразни форми, например:

⎡σ 11 σ 12 σ 13 ⎤ ⎡σ xx σ xy σ xz ⎤ ⎡σ x τ xy τ xz ⎤
⎢ ⎥ ⎢ ⎥
σ ij = ⎢⎢σ 21 σ 22 σ 23 ⎥⎥ ≡ ⎢σ yx σ yy σ yz ⎥ ≡ ⎢τ yx σ y τ yz ⎥ . (2.13)
⎢⎣σ 31 σ 32 σ 33 ⎥⎦ ⎢⎣σ zx σ zy σ zz ⎥⎦ ⎢⎣τ zx τ zy σ z ⎥⎦

Ако заместим (2.11) в (2.8), получаваме i-тата компонента на вектора на

пълното напрежение в точката:
Ti = σ ij n j . (2.14)

Уравнение (2.14) е много важно. То ни дава стойността на i-тата компонента на

вектора на пълното напрежение в точка (или компонентата по ос xi), получено чрез
тензора напрежение σ ij за всяка площадка с нормала n.

От друга страна, ако точката, която разглеждаме е по контура, то уравнение

(2.14) може да се формулира като гранично условие. В този случай (2.14) се нарича
условие на повърхността.
Формули на Коши за напреженията
Получените важни уравнения (2.8) и (2.14) са една от формите на т.нар.
уравнения на Коши за напреженията. От практическа гледна точка е добре да се
получат уравнения, които свързват нормалните σ n и тангенциални τ n компоненти на
всеки вектор T ( n ) , асоцииран с площадка с нормала n . Модулът на σ n може лесно да
се получи чрез скаларното произведение на векторите T ( n ) и n :

17
 σ n = T ( n ) .n = Ti .ni , (2.15)

а от (2.14) получаваме:

σ n = σ ij ni n j . (2.16)

Аналогично, от уравнение (2.2) следва:

2 2 2
τ n = T (n) − σ n , (2.17)

където
2
T ( n ) = T ( n ) . T ( n ) = Ti .Ti = (σ ij n j ).(σ ik nk ) = σ ijσ ik n j nk . (2.18)

Получените уравнения (2,16) и (2.17) са една практически полезна форма на

уравненията на Коши. Обръщаме внимание, че векторът на нормалното напрежение
σ n е по посока на нормалния вектор n (за разлика от T ( n ) ), а векторът на
тангенциалното напрежение τ n лежи в равнината на площадката с нормала n .

Главни оси на напреженията

От многобройните площадки в дадена точка, може да се намери една, при която
направлението на вектора на пълното напрежение T ( n ) да съвпада с това на нормалата
n . Тогава по дефиниция:
T (n) = σn = σ n , (2.19)

където с σ сме означили модулът на вектора на нормалното напрежение, а

(2.19) записано в компонентна форма е:
Ti = σ ni . (2.20)

След заместване на (2.14) в (2.20), за Ti получаваме:

σ ij n j = σ ni , (2.21)

или в развита форма стигаме до следната хомогенна система алгебрични

уравнения по отношение на посочните косинуси:
(σ 11 − σ )n1 + σ 12 n2 + σ 13 n3 = 0 ,
σ 11n1 + (σ 22 − σ )n2 + σ 13 n3 = 0 , (2.22)
σ 11n1 + σ 12 n2 + (σ 33 − σ )n3 = 0 .
За да е решима системата (2.22), трябва да е изпълнено условието:

σ 11 − σ σ 12 σ 13
σ 11 σ 22 − σ σ 13 = 0 . (2.23)
σ 11 σ 12 σ 33 − σ

18
 В тензорен вид (2.22) и (2.23) могат да се запишат така:

(σ ij )
− σδ ij n j = 0 , (2.24)

σ ij − σδ ij = 0 , (2.25)

а след развитието на детерминантата стигаме до уравнението:

σ 3 − I1σ 2 + I 2σ − I 3 = 0 , (2.26)

където I1 е сумата от диагоналните членове на тензора напрежения

I1 = σ ii = σ 11 + σ 22 + σ 33 , (2.27)

I 2 е сумата от следните три детерминанти

σ 22 σ 23 σ 11 σ 13 σ 11 σ 12
I2 = + + , (2.28)
σ 32 σ 33 σ 31 σ 33 σ 21 σ 22
а I 3 е детерминантата

σ 11 σ 12 σ 13
I 3 = σ 21 σ 22 σ 23 . (2.29)
σ 31 σ 32 σ 33
От свойствата на корените на кубичното уравнение (2.26), лесно може да се
докаже [3], че:
I1 = σ 1 + σ 2 + σ 3 , (2.30)

I 2 = σ 1σ 2 + σ 2σ 3 + σ 3σ 1 , (2.31)

I 3 = σ 1σ 2σ 3 , (2.32)

където σ 1 , σ 2 ,и σ 3 са корени на (2.26), като наричаме σ 1 , σ 2 и σ 3 главни

нормални напрежения за площадка, за която нормалните напрежения са по посока на
нормалата а тангенциалните напрежения са нула (трите площадки наричаме главни а
съответните оси наричаме главни оси).
Следователно, уравнение (2.26) би трябвало да е същото при всеки избор на
координатната система (или на площадката с нормала n ). Следва, че величините I1 ,
I 2 и I 3 са инварианти на тензора напрежение и техните стойности не зависят от
ротацията на координатната система.

19
 Както е показано в [3], без да се спираме на доказателството, е важно да се знаят
следните факти:
¾ Ако заместим σ 1 , σ 2 и σ 3 в (2.24) и след използването на тъждеството
n12 + n22 + n32 = 1 , можем да определим компонентите (n1 , n2 , n3 ) на
единичния нормален вектор ni , кореспондиращ на всяка стойност на
главните нормални напрежения σ : n (1) за σ 1 ; n (2) за σ 2 и n (3) за
σ3 .
¾ Може да се докаже, че равнините съответстващи на главните нормали
n(1) , n(2) , и n(3) са ортогонални.
¾ Трите корена на (2.26) σ 1 , σ 2 и σ 3 са реални числа, който факт е тясно
свързан с физиката на задачата.
¾ Най-често главните нормални напрежения σ 1 , σ 2 и σ 3 са реални и
различни числа (фиг. 2.3 (a)). Възможно е обаче две от тях да са равни
(т.е. два от корените на кубичното уравнение да са равни), (фиг. 2.3 (b)),
или даже и трите корена да са еднакви (фиг. 2.3 (c)) – виж фигурата по-
долу, която ни предлага интересен геометрически наглед.

σ2 σ3= σ2= σ3
σ3 σ3

σ1 σ1

σ2 σ2 σ1= σ2 σ2 σ1
σ3
σ3
(a) (b) (c)

Фиг. 2.3 Графично представяне на напрегнатото състояние в точка, свързано с

главните нормални напрежения: (a) трите главни напрежения са различни; (b) две
от главните напрежения са равни; (c) и трите напрежения са с еднакви стойности

¾ Главните нормални напрежения σ 1 , σ 2 и σ 3 съвпадат с екстремните

стойности на нормалните напрежения в точката.
¾ Екстремните стойности на тангенциалните напрежения се намират в
равнини, които са по ъглополовящите на равнините на главните
нормални напрежения. Тези стойности са, както следва:
τ 13 = σ 1 − σ 3 / 2 ,τ 12 = σ 1 − σ 2 / 2 ,τ 23 = σ 2 − σ 3 / 2 , и се наричат
главни тангенциални напрежения.
¾ В равнините на главните тангенциални напрежения нормалните
напрежения са различни от нула и могат да се изчислят.

20
 ¾Равнините, в които имаме само тангенциални напрежения, се наричат
равнини на чисто срязване, където σ ii = I1 = σ 1 + σ 2 + σ 3 = 0 .
Октаедрични напрежения
Октаедрична равнина е тази равнина, нормалата на която сключва еднакви ъгли
с всяка от главните оси на напреженията. Следователно, октаедричната равнина има
единичен нормален вектор n = (n1 , n2 , n3 ) = 1/ 3 (1,1,1) - виж фиг. 2.4.

C σoct
Toct
n

O τoct
B 2
А

Фиг. 2.4 Октаедричната равнина за 1 квадрант в координатна система на главните

нормални напрежения. Вектори на пълното, нормалното и тангенциално
напрежения в октаедричната равнина

По аналогичен начин могат да се изобразят октаедричните равнини във

всичките 8 квадранта. Очевидно: OA=OB=OC. Тензорът напрежение за точка O,
изразен чрез главните нормални напрежения има вида:

⎡σ 1 0 0 ⎤
σ ij = ⎢⎢ 0 σ 2 0 ⎥⎥ . (2.33)
⎢⎣ 0 0 σ 3 ⎥⎦

Съответно нормалното напрежение (по-точно големината му) в точка O,

асоциирано с октаедричната равнина с нормала n, може да се получи чрез формулата
на Коши (2.16):
σ n = σ ij ni n j = σ 1n1n1 + σ 2 n2 n2 + σ 3 n3 n3 . (2.34)

Ако означим това нормално напрежение с σ oct , от (2.34) следва:

1 1
σ oct = σ 1n12 + σ 2 n22 + σ 3 n33 =
3
( σ 1 + σ 2 + σ 3 ) = I1 .
3
(2.35)

Обръщаме внимание на следните важни факти:

¾ Величината σ oct е средното нормално напрежение или т.нар.
хидростатично налягане;

21
 ¾ За изотропен материал, σ oct дава принос само за нарастване на обема
на елемента, а не допринася за изменението на неговата форма;
¾ Големината (модулът) на σ oct е еднаква са всичките 8 октаедрични
равнини.
Модулът на тангенциалното октаедрично напрежение τ oct е:

τ oct
2
= Toct2 − σ oct
2
, (2.36)

но тъй като за големината на пълното напрежение имаме:

1 2
Toct 2 = (σ ij n j ).(σ ik nk ) = σ ijσ ik n j nk = σ 12 n12 + σ 22 n22 + σ 32 n33 =
3
( )
σ 1 + σ 22 + σ 32 , (2.37)

следователно
1 2 1
( ) ( )
2
τ oct
2
= σ 1 + σ 22 + σ 32 − 2 σ 1 + σ 2 + σ 3 =
3 3
(2.38)
1⎡
(σ 1 − σ 2 ) + (σ 2 − σ 3 ) + (σ 3 − σ 1 ) ⎤⎦ .
2 2 2

9 ⎣

Ако изразим τ oct чрез главните тангенциални напрежения, тогава от (2.38) ще

получим:

4 2
τ oct
2
=
9
(
τ 12 + τ 232 + τ 312 , ) (2.39)

а би било полезно с оглед следващите изводи да изразим τ oct по следния начин:

2 2
τ oct =
3
(τ 2
12 + τ 23
2
+ τ 312 = ) 3
J2 , (2.40)

където J 2 ще дефинираме по-късно като изключително важна инварианта.

За пълната ще изразим тангенциалното октаедрично напрежение τ oct чрез

всички компоненти на тензора напрежения:
1/ 2
1
τ oct = ⎡⎢( σ x − σ y ) + ( σ y − σ z ) + (σ z − σ x ) + 6 (τ xy2 + τ yz2 + τ zx2 ) ⎤⎥
2 2 2
. (2.41)
3⎣ ⎦
Моля да се обърне внимание, че:
¾ Величината τ oct изразява приблизително средното тангенциално
напрежение;
¾ За изотропен материал τ oct не дава принос за нарастване на обема на
елемента, а допринася за изменението на формата му само;

22
 ¾ Големината (модулът) на τ oct е еднаква са всичките 8 октаедрични
равнини.

Тензор на девиатора на напреженията

При математическото и конститутивно моделиране е уместно да декомпозираме
тензора напрежение на две части, наречени сферичен или хидростатичен тензор и
девиаторен тензор на напреженията. Сферичният тензор на напреженията е тензорът
pδij, чиито елементи се изразяват чрез средното напрежение p:

1 1 1 1
3 3 3
( 3
)
p = σ kk = (σ 11 + σ 22 + σ 33 ) = σ x + σ y + σ z = I1 . (2.42)

От (2.42) става ясно, че p е едно и също за всички възможни комбинации на

осите, доколкото I1 е инварианта на напреженията, ето защо свързваме този тензор с
хидростатичното налягане.
Девиаторният тензор sij се дефинира най-просто чрез разликата на тензора
напрежение и сферичния тензор:
σ ij = sij + pδ ij , (2.43)

или
sij = σ ij − pδ ij . (2.44)

В разгърнат вид (2.44) изглежда така:

⎡ s11 s12 s13 ⎤ ⎡ (σ 11 − p) σ 12 σ 13 ⎤

⎢ ⎥ ⎢
sij = ⎢ s21 s22 s23 ⎥ = ⎢ σ 21 (σ 22 − p) σ 23 ⎥⎥ , (2.45)
⎢⎣ s31 s32 s33 ⎥⎦ ⎢⎣ σ 31 σ 32 (σ 33 − p ) ⎥⎦
а ако използваме означенията на Карман:

⎡ s x sxy s1xz ⎤ ⎡ (σ x − p) τ xy τ xz ⎤
⎢ ⎥ ⎢ ⎥
sij = ⎢ s yx s y s yz ⎥ = ⎢ τ yx (σ y − p ) τ yz ⎥ . (2.46)
⎢ szx szy szz ⎥ ⎢ τ zx τ zy (σ z − p) ⎥⎦
⎣ ⎦ ⎣
Забележете, че δ ij = 0 и sij = σ ij за i ≠ j в уравнение (2.44). Освен това при
i = j от (2.43) получаваме:
1
σ ii = sii + pδ ii = sii + σ ii (3) , (2.47)
3
от което следва, че
sii = s11 + s22 + s33 = 0 . (2.48)

23
 Уравнение (2.48) е необходимото и достатъчно условие за съществуването на
чисто срязване.
Главни посоки (оси) на sij

От тензорното уравнение (2.43) е ясно, че изваждането на константно

напрежение не би трябвало да промени посоките (направленията) на тензорите σ ij и
sij . Следователно, главните направления на тензорите σ ij и sij са едни и същи. Нека
изразим тензора девиатор на напреженията sij чрез главните напрежения:

⎡ 2σ 1 − σ 2 − σ 3 ⎤
⎢ 0 0 ⎥
⎡σ 1 − p 0 ⎤ ⎢ 3
0 ⎥
⎢ ⎥ ⎢ 2σ 2 − σ 3 − σ 31 ⎥
sij = ⎢ 0 σ2 − p 0 ⎥=⎢ 0 0 ⎥ . (2.49)
3
⎢⎣ 0 0 σ 3 − p ⎥⎦ ⎢ ⎥
⎢ 2σ 3 − σ 1 − σ 2 ⎥
0 0
⎢⎣ 3 ⎥⎦

За да дефинираме инвариантите на тензора девиатор на напреженията,

процедираме по начин аналогичен на този, приложен по-горе, т.е. нулираме
детерминантата:

sij − sδ ij = 0 , (2.50)

или

s 3 − J1 s 2 − J 2 s − J 3 = 0 , (2.51)

където J1 , J 2 и J 3 инвариантите на тензора девиатор на напреженията sij .

За удобство, ще запишем тези инварианти чрез най-разнообразните начини на
представяне:

J1 = sij = s11 + s22 + s33 = s1 + s2 + s3 = 0 , (2.52)

1 1 1
J2 =
2
(
sij sij = s112 + s22
2
2
+ s33
2
+ 2s122 + 2 s23
2
+ 2 s312
) (
= s12 + s22 + s32 =
2
)
1⎡
( ) ( )
σ x − σ y + σ y − σ z + (σ z − σ x ) ⎤⎥ + τ xy2 + τ yz2 + τ zx2 =
2 2 2
(2.53)
6 ⎢
⎣ ⎦
1⎡
(σ 1 − σ 2 ) + (σ 2 − σ 3 ) + (σ 3 − σ 1 ) ⎤⎦ ,
2 2 2

6 ⎣

s11 s12 s13

1 1
3 3
( )
J 3 = sij s jk ski = s21 s22 s23 = s13 + s23 + s33 = s1 s2 s3 . (2.54)
s31 s32 s33

24
 Може да се покаже [3], че инвариантите J1 , J 2 и J 3 могат да се изразят чрез
инвариантите на тензора напрежение I1 , I 2 и I 3 , както следва:

J1 = 0 ,
1 2
J2 =
3
(
I1 − 3I 2 , ) (2.55)

1
J3 =
27
(
2 I13 − 9 I1 I 2 + 27 I 3 , )
а също така сега вече е ясно защо връзката между октаедричното тангенциално
напрежения τ oct и вторият инвариант J 2 е:

2
τ oct = J2 . (2.56)
3
Последната зависимост ще се използва неведнъж при извеждането на някои
важни модели на теория на пластичността, както ще бъде показано допълнително.

2.2 Геометрично представяне на напрегнатото състояние в точка

Геометричното представяне на напрегнатото състояние в точка е много полезно
при изучаването на теория на пластичността, в частност на критериите (повърхнините)
на протичане. Тензорът напрежение има 6 независими компоненти, следователно не е
възможно онагледяването в шестмерното пространство на напреженията. Най-удобно
е графичното представяне на напрегнатото състояние в точка да се извърши в
тримерното пространство на главните напрежения σ 1 , σ 2 и σ 3 . В литературата то се
нарича пространство на Хейг-Вестергаард (Haigh-Westergaard stress space), и всяка
точка в него с координати ( σ 1 , σ 2 , σ 3 ) представлява възможно напрегнато състояние
– виж фиг. 2.5.

хидростатична ос
σ3 P(σ 1 , σ 2 , σ 3 )
ξ

ρ ( s1 , s2 , s3 )
N ( p , p, p )

девиаторна равнина
O σ2

π равнина
σ1

Фиг. 2.5 Хейг – Вестергаард пространство на напреженията

25
 Нека разгледаме правата ON, която започва от началото на координатната
система и сключва еднакъв ъгъл с координатните оси. Тя се нарича хидростатична ос
и за всяка нейна точка напреженията са равни - σ 1 = σ 2 = σ 3 , а девиаторните
напрежения са нула, например s1 = ( 2σ 1 − σ 2 − σ 3 ) / 3 = 0 . Всяка равнина, която е
перпендикулярна на хидростатичната ос се нарича девиаторна равнина, и нейното
уравнение има вида:

σ1 + σ 2 + σ 3 = c 3 , (2.57)

където c е разстоянието от началото на координатната система до равнината,

мерено по нормалата ON.
Девиаторната равнина, минаваща през точка O, се нарича π равнина с уравнение:
σ1 + σ 2 + σ 3 = 0 , (2.58)

На фиг. 2.5 е представено едно произволно напрегнато състояние чрез вектора

OP, с начало в точка O и край точка P (σ 1 , σ 2 , σ 3 ) . Този вектор може да се разложи

на две компоненти: ON – по посока на нормалата n 1/ 3,1/ 3,1/ 3 ( ) и NP, който е

перпендикулярен на ON (успореден на π равнината).
Не е трудно да се докаже (виж [3]), че векторът ON представлява
хидростатичната компонента на напрегнатото състояние, и че той е по оста Oξ, където
за всяка точка е валидно σ 1 = σ 2 = σ 3 = p , а за средното напрежение имаме
1 I
p=
3
( σ 1 + σ 2 + σ 3 ) = 1 . Следователно, променливата ξ е равна на дължината на
3
вектора ON:

⎛ 1 1 1 ⎞ 1
ξ = ON = OP.n = (σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) .⎜ , , ⎟= (σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) = p 3 . (2.59)
⎝ 3 3 3⎠ 3

За компонентата на вектора NP следва:

NP = OP - ON , (2.60)

а векторът ON може да се представи като

ON = ON n = ( p, p, p ) , (2.61)

следователно

NP = (σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) − ( p, p, p ) = ⎡⎣ (σ 1 − p ) , (σ 2 − p ) , (σ 3 − p ) ⎤⎦ = ( s1 , s2 , s3 ) . (2.62)

Ако аналогично приемем променлива по дължината на вектора NP:

ρ = NP = (s
2
1 )
+ s22 + s32 = 2 J 2 . (2.63)

26
 Очевидно чрез ρ представяме девиаторната компонента на вектора OP.
Уместно е също така да представим графически и аналитично проекциите на
вектора NP, както и проекциите на координатните оси (σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) върху
девиаторната равнина – виж фиг. 2.6.

σ 1'
P'
θ
ρ
O' = N '
σ 3'
σ 2'

Фиг. 2.6 Проекции в девиаторната равнина

Ако означим с θ ъгълът между проекциите на NP с σ 1 , след някои

преобразувания, следва уравнението:

3 3 J3
cos(3θ ) = . (2.64)
2 J 23/ 2
Новите 3 променливи сега са (ξ , ρ ,θ ) , така че напрегнатото състояние в точка
може да се изрази освен чрез основните променливи (σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) , така чрез горните, а
връзката между тях се получава, както следва:

⎧σ 1 ⎫ ⎧ p ⎫ ⎧ cos(θ ) ⎫ ⎧ξ ⎫ ⎧ cos(θ ) ⎫
⎪ ⎪ ⎪ ⎪ 2 ⎪ ⎪ 1 ⎪ ⎪ 2 ⎪ ⎪
⎨σ 2 ⎬ = ⎨ p ⎬ + ⎨ cos(θ − 2π / 3) ⎬ = ⎨ξ ⎬ + ρ ⎨ cos(θ − 2π / 3) ⎬ , (2.65)
⎪σ ⎪ ⎪ p ⎪ J2 ⎪ ⎪ 3⎪ ⎪ 3 ⎪ ⎪
⎩ 3⎭ ⎩ ⎭ ⎩ cos(θ + 2π / 3) ⎭ ⎩ξ ⎭ ⎩ cos(θ + 2π / 3) ⎭

където J 2 и J 3 са вече дефинираните инварианти на тензора девиатор на

напреженията.

2.3 Диференциални уравнения за равновесие

За всяко пространствено материално тяло с обем V и контур A, както е показано
на фиг. 2.7, можем да запишем следното условие за равновесие за силите по ос xi:

∫V
Fi dV + ∫ Ti dA = 0 ,
A
(2.66)

27
 където с F сме означили векторът на обемните сили, с T векторът на
повърхнинните сили в площадка с нормала n, а може да се покаже, че моментното
равновесното условие на силите спрямо осите води до уравнението σ ij = σ ji (при
i ≠ j ) за тензора напрежение.

ni
x3 A

V Ti
xi dV dA

О
Fi
x1

x2

Фиг. 2.7 Получаване на уравненията за равновесие

Заместваме Ti от уравнение (2.14) в уравнение (2.66):

∫
V
Fi dV + ∫ σ ij n j dA = 0 ,
A
(2.67)

а ако приложим теоремата на Гаус за тензора от втори ранг σ ij

∫ A
σ ij n j dA = ∫ σ ij , j dV ,
V
(2.68)

стигаме до следното уравнение:

∫ (σ
V ij , j )
+ Fi dV = 0 . (2.69)

За всяко произволно тяло (обем) от (2.69) следва:

σ ij , j + Fi = 0 , (2.70)

което диференциално уравнение, представено в индексен запис, представлява

условието за равновесие на външните и вътрешни сили (напреженията), по осите xi .
Ще отбележим, че системата диференциални уравнения (2.70) винаги трябва да
се записва заедно с условията на повърхността (които всъщност са условия за
равновесие за точка по контура), които прилагаме още веднъж за пълнота:

Ti = σ ij n j . (2.71)

Системата уравнения (2.70) се нарича още уравнения на статиката.

28
 2.4 Теория на деформациите

В предишните точки разгледахме появата на напрежения в тяло, подложено на

действието на обемни и повърхнинни сили. От условията за равновесие изведохме
системата диференциални уравнения за равновесие (2.70), допълнени с условията на
повърхността (2.71). Ако тялото е деформируемо следва да очакваме, че всяка точка
от континуума получава преместване, изразено чрез вектора на преместването u , или
записан в компонентна форма - ui (u1 , u2 , u3 ) = (u , v, w) .

Когато релативната позиция (преместване) на две точки от тялото се променя,

казваме че тялото се деформира, т.е. между всеки две точки след прилагане на товара
се наблюдават взаимни линейни премествания (линейна деформация). Аналогично
между всеки две прави, сключващи прав ъгъл преди натоварването, се наблюдава
взаимно завъртане, което можем да третираме като ъглова деформация.
Ако за простота приемем хипотезата за малките деформации, и не разглеждаме
движението на тялото като безкрайно кораво, то както при напреженията, можем да
приемем, че деформациите в дадена точка могат да се представят еднозначно чрез
симетричен тензор от втори ранг ε ij , наречен тензор на деформациите:

⎡ ε 11 ε 12 ε 13 ⎤ ⎡ε xx ε xy ε xz ⎤
⎢ ⎥
ε ij = ⎢⎢ε 21 ε 22 ε 23 ⎥⎥ = ⎢ε yx ε yy ε yz ⎥ . (2.72)
⎢⎣ε 31 ε 32 ε 33 ⎥⎦ ⎢⎣ ε zx ε zy ε zz ⎥⎦

Физическа интерпретация на малките линейни и ъглови деформации

Линейната деформация ε ii , т.е. ε 11 , ε 22 или ε 33 , представлява промяната на
единица дължина на линеен елемент, който преди деформирането на тялото е бил
успореден на ос xi .
Ъгловата деформация, т.е. ε 12 , ε 21 ... , може да се интерпретира най-просто ако
си представим два линейни елемента dxi и dx j , в началото успоредни на оси xi и x j .
Ако след деформацията означим ъгълът на взаимното завъртане с ψ ij , то 2ε ij = ψ ij .
В литературата много често вместо тензорните ъглови деформации ε 12 , ε 21 ... ,
се използва т.нар. инженерни ъглови деформации γ 12 , γ 21... , като връзката между тях
е, както следва:

⎡ 1 1 ⎤
⎢ εx 2
τ xy τ xz ⎥
2
⎡ ε 11 ε 12 ε 13 ⎤ ⎡ε xx ε xy ε xz ⎤ ⎢ ⎥
⎢ ⎥ 1 1 ⎥
ε ij = ⎢⎢ε 21 ε 22 ε 23 ⎥⎥ = ⎢ε yx ε yy ε yz ⎥ = ⎢ τ yx εy τ yz . (2.73)
⎢2 2 ⎥
⎢⎣ε 31 ε 32 ε 33 ⎥⎦ ⎣⎢ ε zx ε zy ε zz ⎦⎥ ⎢ ⎥
⎢ 1 τ zx 1
τ zy ε z ⎥
⎣⎢ 2 2 ⎦⎥

29
 В литературни източници [1] и [3] теорията на деформациите е подробно
описана и развита, така че тук ще се спрем само на някои най-важни факти, които ще
използваме по-нататък.
Аналогично на напреженията, може да се въведе вектор на деформациите в
произволна точка δ ( n ) , асоцииран с направлението на линия (влакно) с направление
по вектора n . В компонентна форма този вектор може да се изрази чрез тензора на
деформациите, както следва [3]:
δ i = ε ij ni . (2.74)

Следователно, ако са известни векторите на деформациите в три взаимно-

перпендикулярни площадки (равнини) на точката, се оказва че е възможно да се
намери векторът на деформациите за всяка дефинирана равнина.
Аналогично, можем да разложим δ ( n ) на нормална компонента – вектор εn (по
посока на линията с направление n ) и тангенциална компонента εt . Модулът на
нормалната компонента е (формула на Коши):

ε n = δ ( n ) .n = δ i ni = ε ij ni n j . (2.75)

Главни деформации
Нека в дадена точка дефинираме равнина с нормала n . Когато векторът на
деформациите δ ( n ) в тази точка е по посока на нормалата n (т.е, нямаме
тангенциална компонента на деформациите), дефинираме три ортогонални равнини,
чиито нормали наричаме главни направления. Съответните деформации се наричат
главни деформации. Тогава просто се стига до системата алгебрични уравнения по
отношение на посочните косинуси ni :

(ε ij )
− εδ ij n j = 0 , (2.76)

откъдето за нетривиално решение следва:

ε ij − εδ ij = 0 , (2.77)

а с ε е означена големината на вектора δ ( n ) .

Характеристичното уравнение, получено от (2.77) може да се запише така:

ε 3 − I1'ε 2 + I 2' ε − I 3' = 0 , (2.78)

където за инвариантите I1' , I 2' и I 3' , записани чрез компонентите на тензора

деформации ε ij и главните деформации ε 1 , ε 2 , ε 3 , получаваме:

I1' = ε ii = ε 11 + ε 22 + ε 33 = ε 1 + ε 2 + ε 3 , (2.79)

30
 ε 22 ε 23 ε 11 ε 13 ε 11 ε 12
I 2' = + + = ε 1ε 2 + ε 2ε 3 + ε 3ε 1 , (2.80)
ε 32 ε 33 ε 31 ε 33 ε 21 ε 22

ε 11 ε 12 ε 13
I = ε 21 ε 22 ε 23 = ε 1ε 2ε 3 .
'
3 (2.81)
ε 31 ε 32 ε 33

Тензор девиатор на деформациите

Както в случая за напреженията, тензорът деформации ε ij може да се разложи
на две части – сферична компонента, която е свързана с промяната на обема на
елемента, и девиаторна компонента eij , свързана с промяната на формата:

1
ε ij = eij + ε kk δ ij . (2.82)
3
Девиаторът на деформациите може да се изрази така:

⎡ 2ε 11 − ε 22 − ε 33 ⎤
⎢ ε 12 ε 13 ⎥
⎡ e11 e12 e13 ⎤ ⎢ 3
⎥
⎢ ⎥ ⎢ 2ε 22 − ε 33 − ε 11 ⎥=
eij = ⎢ e21 e22 e23 ⎥ = ⎢ ε 21 ε 23 ⎥
3
⎢⎣ e31 e32 e33 ⎥⎦ ⎢ ⎥
⎢ 2ε 33 − ε 11 − ε 22 ⎥
ε 31 ε 32
⎢⎣ 3 ⎥⎦
(2.83)
⎡ 2ε 1 − ε 2 − ε 3 ⎤
⎢ 0 0 ⎥
3
⎢ ⎥
⎢ 2ε 2 − ε 3 − ε 1 ⎥,
⎢ 0 0 ⎥
3
⎢ ⎥
⎢ 2ε 3 − ε 1 − ε 2 ⎥
0 0
⎢⎣ 3 ⎥⎦

където ε 1 , ε 2 и ε 3 са отново главните деформации.

Забележете, че условието за състоянието на чисто срязване е същото, както това
за напреженията, т.е. ε kk = 0 .

Инвариантите на девиатора eij се получават по аналогичен начин на тези на

девиатора на напреженията sij [3]:

J1' = eii = e11 + e22 + e33 = e1 + e2 + e3 = 0 , (2.84)

31
 1 1
J 2' =
2 2
(
eij eij = e112 + e22
2
+ e33
2
+ 2e122 + 2e23
2
+ 2e31 2
= )
1⎡
( ) ( ) (
e11 + e22 + e22 + e33 + e33 + e11 ⎤ + e122 + e23 )
2 2 2
2
+ e31
2
= (2.85)
6⎣ ⎢ ⎥⎦
1⎡
( ) (
e1 + e2 + e2 + e3 + e3 + e1 ⎤ ,) ( )
2 2 2

6 ⎣⎢ ⎦⎥

e11 e12 e13

1 1
3
3 3
(
J = eij e jk ekl = e21 e22 e23 = e13 + e23 + e33 = e1e2 e3 .
'
) (2.86)
e31 e32 e33

2.5 Връзка деформации–премествания. Уравнения за съвместимост

Ако приемем хипотезата за малките премествания, връзката между

деформациите и преместванията (и техните производни) е линейна. Пропускаме някои
детайли, които могат да се видят в [1] или [3], и даваме тази връзка чрез следната
тензорно уравнение:

1
ε ij =
2
( )
ui , j + u j ,i , (2.87)

където ε ij е тензорът деформации, дефиниран чрез (2.72), а с ui сме означили

i-тата компонента на вектора на преместванията в дадената точка.
Ако желаем да изразим вектора на преместванията в традиционната форма чрез
компонентите (u,v,w), то горното уравнение ще придобие вида:

⎡ ∂u 1 ⎛ ∂ u ∂ v ⎞ 1 ⎛ ∂u ∂w ⎞ ⎤
⎢ ⎜ + ⎟ ⎜ + ⎟⎥
⎢ ∂x 2 ⎝ ∂ y ∂ x ⎠ 2 ⎝ ∂z ∂ x ⎠ ⎥
1 ⎢ 1 ⎛ ∂u ∂v ⎞ ∂v 1 ⎛ ∂v ∂w ⎞ ⎥⎥
ε ij =
2
(
ui , j + u j ,i ) =⎢ ⎜ + ⎟
⎢ 2 ⎝ ∂ y ∂x ⎠ ∂y
⎜ + ⎟ ,
2 ⎝ ∂z ∂ y ⎠ ⎥
(2.88)
⎢ ⎥
⎢ 1 ⎛ ∂u ∂w ⎞ 1 ⎛ ∂v ∂w ⎞ ∂w ⎥
⎢ 2 ⎜⎝ ∂z + ∂x ⎟⎠ ⎜ +
2 ⎝ ∂z ∂y ⎠
⎟
∂z ⎥
⎣ ⎦
а като се има предвид, че тензорът ε ij е симетричен т.е. ε ij = ε ji , то от (2.88) се
получават 6 независими уравнения. Това са т.нар. уравнения на геометрията.
В теорията на напреженията изведохме уравненията за равновесие, които дават
необходимите условия за да бъде тялото в равновесие. В теорията на деформациите се
налага да отговорим на въпроса: на какви условия трябва да отговарят преместванията
и деформациите, за да бъде тялото кинематически съвместимо, или казано по друг
начин, тялото да остане с непрекъсната структура.

32
 Ако например е дадена функцията на преместванията ui, то деформациите могат
да се получат еднозначно чрез уравнение (2.87), използвайки директно операцията
диференциране. Ако обаче са зададени деформациите ε ij , то от системата от 6 частни
диференциални уравнения (2.87) трябва да получим трите неизвестни компоненти на
преместванията ui. Следователно, за получаването на единствено решение, се налага да
наложим допълнителни условия на деформациите ε ij , които се наричат условия за
съвместимост. Показано е [1], [3], че тези уравнения са 6, а тензорният им запис има
вида:

ε ij ,kl + ε kl ,ij − ε ik , jl − ε jl ,ik = 0 , (2.89)

докато в разгърнат вид получаваме:

∂ 2ε x ∂ ε y ∂ 2ε xy
2

+ = 2 ,
∂y 2 ∂x 2 ∂x∂y
∂ 2ε y ∂ 2ε z ∂ 2ε yz
+ =2 ,
∂z 2 ∂y 2 ∂y∂z
∂ 2ε z ∂ 2ε x ∂ 2ε zx
+ = 2 ,
∂x 2 ∂z 2 ∂ z ∂x
(2.90)
∂ ⎛ ∂ε yz ∂ε zx ∂ε xy ⎞ ∂ 2ε x
⎜− + +
⎟= ,
∂ x ⎝ ∂x ∂y ∂z
⎠ ∂y ∂ z
∂ ⎛ ∂ε zx ∂ε xy ∂ε yz ⎞ ∂ ε y
2

⎜ − + + ⎟ = ,
∂y ⎝ ∂y ∂z ∂x ⎠ ∂z ∂x
∂ ⎛ ∂ε xy ∂ε yz ∂ε zx ⎞ ∂ 2ε z
⎜− + + ⎟= .
∂z ⎝ ∂z ∂x ∂y ⎠ ∂x∂y
Изпълнението на уравненията за съвместимост (2.89, 2.90) са необходимото и
достатъчно условие, щото дадените компоненти на тензора ε ij да генерират
единствена функция на преместванията ui за дадена едносвързана област.

2.6 Връзка напрежение - деформации (конститутивен закон, работна

диаграма)
Най-общо погледнато, решението на всеки проблем на статиката на твърдото
деформируемо тяло, трябва да отговаря на следните три условия:

¾ Да са удовлетворени уравненията на статиката (2.70) и условията на

повърхността (2.71);
¾ Да са удовлетворени уравненията на геометрията (2.87) и условията за
съвместимост (2.89);

33
 ¾ Да са удовлетворени уравненията на физиката за съответния материал,
т.е. да е изпълнен зададения закон на материала, който се изразява чрез
конституирана връзка (работна диаграма) напрежение-деформации.
Преди да се спрем по-подробно на третото изискване, е уместно да направим
рекапитулация, отчитайки броят на уравненията от една страна и броят на
неизвестните от друга. В общия случай имаме: 3 уравнения на статиката (2.70) и 6
уравнения на геометрията (2.87), като се спазват допълнителните условия (2.71) и
( 2.89) – общо 9 уравнения. Като неизвестни дефинираме 6 независими компоненти на
тензора напрежение σ ij , 6 независими компоненти на тензора деформация ε ij и 3
независими компоненти на вектора на функцията на преместванията ui – общо 15
неизвестни. Ще отбележим още, че когато решението се търси в премествания
(например, при използване на метода на крайните елементи), не е необходимо да се
използват уравненията за съвместимост ((2.89). В този случай неизвестните са 3
премествания и 6 напрежения, докато броят на независимите уравнения е само три
(това са уравненията на статиката, а уравненията на геометрията (2.87) се използват
допълнително за определяне на деформациите при известни премествания).
Следователно, и в двата случая се налага да се добавят 6 нови уравнения за
коректното решение на задачата – това са обобщените зависимости на Хук, даващи
връзката между напреженията и деформациите.

Външни Премест
сили вания
Fi ,Ti ui

Равновесие Съвместимост

Напреже Деформа
ния ции
σ ij εij

Закон на Хук

Фиг.На
2.8фиг.
Функционална връзка
2.8 е показана между основните
функционалната тензорни
връзка между иосновните
векторнитензорни
величи- и
ни при решаването на задачата на твърдото деформируемо тяло
векторни величини при решаването на задачата на твърдото деформируемо тяло.
Могат да се намерят безкрайно много решения удовлетворяващи само условията за
равновесие и условията на повърхността (ляв клон на фигурата). Не е трудно да се
намерят и безкрайно много решения удовлетворяващи само условията за

34
съвместимост на деформациите (десен клон на фигурата). И в двата случая решенията
не зависят от вида на материала и неговите специфични характеристики (модули).
Тези решения са валидни, както за еластични, така и за пластични материали.
Очевидно е, че трябва да се дефинират нови зависимости, свързващи
деформациите (и преместванията) с напреженията (и силите), които зависимости да
отразяват свойствата и качествата на конкретния материал. Тогава решението на
пълната система уравнения дава единствено линейно решение (теорема на Кирхов),
което едновременно удовлетворява статичните и кинематични условия.
В най-обща постановка, връзката между тензорите на напрежението и
деформациите се дава чрез тензор от 4 ранг Cijkl , наречен тензор на материалните
еластични константи:
σ ij = Cijkl ε kl . (2.91)
Доколкото σ ij и ε ij са тензори от втори ранг, то следва че Cijkl е тензор от 4
ранг с 81 компоненти (34=81). Ако приемем, че материалът е хомогенен и изотропен,
то броят на компонентите може да се сведе до 21, а те могат да се изразят само чрез 2
независими константи на материала, получени от експеримента. Това са модулът на
линейна деформация E и коефициентът на Поасон ν .
Може да се покаже [3], че за горния материал, тензорът Cijkl може да се
представи така:

(
Cijkl = λδ ijδ kl + μ δ ik δ jl + δ il δ jk , ) (2.92)

където λ и μ са скаларни константи (константи на Ламе) и имат вида:

E νE
μ= ,λ = . (2.93)
2 (1 + ν ) (1 + ν )(1 − 2ν )
Тогава от (2.91) и (2.92) следва:

σ ij = λδ ijδ kl ε kl + μ ( δ ik δ jl + δ il δ jk ) ε kl , (2.94)
а чрез елементарни действия може да запишем:
σ ij = λε kk δ ij + 2 με ij . (2.95)

Ако сега в (2.95) приемем i = j = k , ще получим:

σ kk = ( 3λ + 2μ ) ε kk , (2.96)
или обратната връзка:
σ kk
ε kk = . (2.97)
3λ + 2μ
Ако заместим (2.97) в (2.95) и решим относно ε ij , следва:
λδ ij 1
ε ij = σ kk + σ ij . (2.98)
2μ ( 3 + 2μ ) 2μ

35
 Уравнения (2.95) и (2.98) са най-общите конститутивни уравнения за хомогенен,
изотропен и линейно еластичен материал (наричаме ги уравнения на физиката).
Важно следствие за тази формулировка, е че посоките на главните оси на тензорите
σ ij и ε ij съвпадат. Ето една друга форма на горните уравнения, изразени чрез
константите E и ν :
E νE
σ ij = ε ij + ε δ , (2.99)
1+ν (1 + ν )(1 − 2ν ) kk ij
1+ν ν
ε ij = σ ij − σ kk δ ij . (2.100)
E E
За удобство, прилагаме полезна таблица, която дава връзката между няколко от
материалните константи, които най-често се използват при различните записи на
уравненията:

E ν G=μ λ K

E νE E
E ,ν E ν
2(1 + ν ) (1 + ν )(1 − 2ν ) 3(1 − 2ν )
G (3λ + 2G ) λ 3λ + 2G
G, λ G λ
G+λ 2(G + λ ) 3
9K (K − λ ) λ 3
K,λ (3K − λ ) λ K
3K − λ 3K − λ 2
E − 2G G ( E − 2G ) GE
E, G E G
2G 3G − E 3(3G − E )
3K − E 3EK 3K (3K − E )
E, K E K
6K 9K − E 9K − E
3K (1 − 2ν ) 3ν K
K ,ν 3K (1 − 2ν ) ν K
2(1 + ν ) (1 + ν )
2ν G 2G (1 + ν )
G,ν 2G (1 + ν ) ν G
1 − 2ν 3(1 − 2ν )
λ (1 + ν )(1 − 2ν ) λ (1 − 2ν ) λ (1 + ν )
λ ,ν ν λ
ν 2ν 3ν
9 KG 3K − 2G 3K − 2G (2.101)
K,G G K
3K + G 2(3K + G ) 3

Ако използваме константите G (= μ – модул на срязване) и K (обемен модул),

уравненията на физиката придобиват вида:
3ν K
σ ij = 2Gε ij + ε kk δ ij , (2.102)
(1 + ν )

36
 1 ν
ε ij = σ ij − σ kk δ ij . (2.103)
2G 3K (1 − 2ν )
Материалните константи, дадени в таблицата (2.101) се определят от конкретни
експериментални тестове за всеки вид материал. Доколкото всяка от основните
константи E ,ν , G и K характеризира определено напрегнато или деформирано
състояние, си струва да поразсъждаваме за състоянията, изобразени на фиг. 2.9.
Тест за хидростатичен натиск (фиг. 2.9 (а))
При този случай, напреженията σ 11 = σ 22 = σ 33 = p = σ kk / 3 са различните от
нула компоненти. Обемният модул K се дефинира като отношение на хидростатичното
налягане p и обемната деформация ε kk , следователно от уравнение (2. 97) получаваме:

p 2
K= =λ+ μ. (2.104)
ε kk 3

p σ 11 τ 12
σ 33 τ 21 = τ 12
σ 11
σ 11 τ 12

σ 22
K σ 11 Е G
1 1 1
ε kk ε 11 γ 12 = 2ε 12

(a) (b) (c)

Фиг. 2.9 Поведение на линейно-еластичен изотропен материал при просто

натоварване: (a) хидростатичен натиск ; (b) прост опън ; (c) чисто срязване

Тест за прост (едноосов) опън (фиг. 2.9 (b))

При този случай, само напрежението σ 11 = σ е различно от нула. Дефинираме
модулът на линейна деформация E (еластичен модул, модул на Юнг), и
коефициентът на Поасон ν , така:

σ 11 ε ε
E= , ν = − 22 = − 33 , (2.105)
ε 11 ε 11 ε 11
а от (2.95) и (2.98) следва:
μ (2 μ + 3λ ) λ
E= , ν = . (2.106)
μ+λ 2( μ + λ )

37
 Тест за чисто срязване (фиг. 2.9 (c))
При този случай, само напреженията σ 12 = σ 21 = τ 12 = τ 21 = τ са различни от
нула. Дефинираме като модул на срязване G величината:
σ 12 τ
G= = , (2.107)
γ 12 2ε 12
а от (2.95) получаваме:
G=μ. (2.108)

Още нещо твърде съществено: многобройните експерименти показват, че

константите на материала: E , G и K са винаги положителни. От тук следва, че телата
трябва да позволяват товарите да извършват работа върху тях. Трябва да се очаква, че
едноосово напрежение предизвиква деформация в същата посока, а промяната само на
обемната деформация предизвиква хидростатични напрежения. Експериментите
показват също, че стойностите на коефициента на Поасон ν е положителна, като
максималната стойност ν = 0.5 се получава за случая на т.нар. несвиваем материал,
при който G = E / 3 и 1/ K = 0 .
При използване на метода на крайните елементи за решаване на задачите на
теория на еластичността и пластичността, най-често тензорните уравнения се дублират
с матрични записи.Уместно е да дадем вида на т.нар. матрица на еластичните
константи свързани с коравината C (кореспондираща с тензора Cijkl ) и матрицата на
еластичните константи D (свързана с тензора на подаваемост Dijkl от уравнението
ε ij = Dijklσ ij ):

⎡ ⎤
⎢ (1 − ν ) ν ν 0 0 0 ⎥
⎢ ⎥
⎢ ν (1 − ν ) ν 0 0 0 ⎥
⎢ ⎥
⎢ ⎥
⎢ ν ν (1 − ν ) 0 0 0 ⎥
E ⎢ ⎥
[ C ] = (1 + ν )(1 − 2ν ) ⎢ (1 − 2ν ) ⎥ , (2.109)
⎢ 0 0 0 0 0 ⎥
⎢ 2 ⎥
⎢ (1 − 2ν ) ⎥
⎢ 0 0 0 0 0 ⎥
⎢ 2 ⎥
⎢ (1 − 2ν ) ⎥
⎢ 0 0 0 0 0 ⎥
⎣ 2 ⎦
или ако изразим чрез K и G:

38
 ⎡ 4 2 2 ⎤
⎢ ( K + 3 G) ( K − 3 G) ( K − 3 G) 0 0 0 ⎥
⎢ ⎥
⎢ (K − 2 G) (K + 4 G) ( K − 2 G) 0 0 0 ⎥
⎢ 3 3 3 ⎥
⎢ ⎥
⎢ ( K − 2 G) ( K − 2 G) ( K + 4 G) 0 0 0 ⎥
⎢ 3 3 3 ⎥
[C ] = ⎢ ⎥, (2.110)
⎢ 0 0 0 G 0 0 ⎥
⎢ ⎥
⎢ ⎥
⎢ 0 0 0 0 G 0 ⎥
⎢ ⎥
⎢ ⎥
⎢ 0 0 0 0 0 G ⎥
⎣ ⎦

⎡ 1 −ν −ν 0 0 0 ⎤
⎢ −ν 1 −ν 0 0 0 ⎥
⎢ ⎥
1⎢ −ν −ν 1 0 0 0 ⎥
[ D] = E ⎢ 0 0 0 2(1 + ν ) 0 0
⎥. (2.111)
⎢ ⎥
⎢ 0 0 0 0 2(1 + ν ) 0 ⎥
⎢ ⎥
⎣⎢ 0 0 0 0 0 2(1 + ν ) ⎦⎥

Допълнителна декомпозиция на връзката напрежение-деформация

При линейно-еластичен изотропен материал съществува естествена и елегантна
декомпозиция на средната (хидростатична, обемна) и девиаторната (срязваща)
компоненти на тензорите σ ij и ε ij . Ако например в уравнение (2.95) приемем
i = j = k , σ ii = I1 = 3 p, δ ii = 3 , ще получим:

3 p = ( 3λ + 2μ ) ε kk = ( 3λ + 2G ) ε kk , (2.112)

а ако от таблицата заместим 3K = 3λ + 2G , следва че:

p = K ε kk . (2.113)

По отношение на девиаторното поведение, ще използваме отново уравнението

1
sij = σ ij − pδ ij = σ ij − I1δ ij , като заместим в него σ ij от (2.95) и p от (2.112):
3
1
( )
sij = λε kk δ ij + 2με ij −
3
( 3λ + 2G ) ε kk δ ij . (2.114)

39
 1
Заместим ε ij = eij + ε kk δ ij и μ = G в (2.114) и получаваме:
3

⎛ 1 ⎞ 1
sij = λε kk δ ij + 2G ⎜ eij + ε kk δ ij ⎟ − ( 3λ + 2G ) ε kk δ ij , (2.115)
⎝ 3 ⎠ 3
а след малки преобразования следва окончателно:

sij = 2Geij . (2.116)

Горните обобщения могат да се представят в компактен вид:

σ kk = 3K ε kk ( p = K ε kk ) , sij = 2Geij ,
1 1 (2.117)
ε kk = σ kk , eij = sij ,
3K 2G

откъдето следват конститутивните уравнения, елегантно изразени чрез

девиаторите:

σ ij = sij + pδ ij = K ε kk δ ij + 2Geij ,
1 1 1 (2.118)
ε ij = eij + ε kk δ ij = pδ ij + sij .
3 3K 2G

Литература
[1] Върбанов, Х., А. Тепавичаров, Т. Ганев “Приложна теория на
еластичността и пластичността”, Техника, София, 1992.
[2] Ганев, Танко“Метод на граничното равновесие – приложна теория на
пластичността”, курс лекции, УАСГ, София, 2003.
[3] Chen Wai-Fah and A. F. Saleeb ‘Constitutive Equations for Engineering
Materials - Volume 1: Elasticity and Modeling’, Jonh Wiley & Sons, 1982.
[4] Chen Wai-Fah “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.

40
 ГЛАВА 3. МОДЕЛИРАНЕ НА ЕДНООСОВО СЪСТОЯНИЕ С
МЕТОДИТЕ НА ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА

Както е отбелязано в [1]: Пластичност се нарича свойството на твърдите тела

да получават значителни остатъчни деформации, т.е. такива които не се възстановяват
след разтоварване, без това да води до макроскопични нарушения на непрекъснатата
структура на телата.
Възникването на теорията на пластичността е исторически свързано с
изследване на пластифицирането на металите, което се характеризира с приплъзване
или разместване (дислокации) на кристалните решетки, виж фиг. 3.1 и фиг. 3.2. В
резултат на това, пластичните деформации са предимно срязващи, като промяната на
обема е незначителна, а поведението на материала на опън и натиск е почти
идентично.
Поведението на квазикрехките материали като бетон, скали и някои видове
стомани, е твърде различно от това на меките стомани. Например, характерно за
поведението на бетона е появата на микропукнатини в опънната зона при много ниски
напрежения. Експериментите показват твърде различно поведение на бетона в
опънната и натисковата зона. Докато моделирането в натисковата зона може да се
извърши с методите на теория на пластичността, то коректното моделиране в зоната с
опънни напрежения може да се извърши само с методите на механика на
разрушението (fracture mechanics, damage mechanics).

Бетон

Метал

Фиг. 3.1 Различен тип дислокации (разместване) на кристалните решетки

при въздействие от сряващи сили при крехки и квазикрехки материали
(бетон) и меки стомани

41
 Повечето от строителните материали, разгледани на микрониво (особено
бетона), са нехомогенни. В теория на пластичността се приема хипотезата за
хомогенност на материала, което е вярно доколкото методите за изследване
обикновено са свързани с разглеждане на макроелементи. Това опростява съществено
теорията и дава възможност за елегантно математическо третиране и моделиране на
сложните процеси на пластифициране на материалите и конструктивните елементи.

Крехък материал (бетон)

Пластичен материал (стомана)

Фиг. 3.2 Различен тип поведение при наличие на пукнатина в зависимост

от материала – крехко и дуктилно поведение

Най-съществените моменти от поведението на еластопластичните материали

могат да се видят при едноосово напрегнато и деформирано състояние [1], [2], [3].
Заслужава си следователно да анализираме това най-просто състояние, като
преминаването към тримерната (или двумерната) теория на пластичността ще се
формулира по аналогичен начин.

3.1 Монотонно натоварване

На фиг. 3.3 (a) е показана типична графика на работната диаграма (или

конститутивната връзка) ( σ − ε ) напрежение-деформация за еластопластичен
материал при едноосово натоварване. В началото до напрежение σ 0 (точка P),
деформацията ε е пропорционална на напрежението σ , а при разтоварване
деформациите са напълно възстановими. След точка P диаграмата става нелинейна но
все още деформациите са напълно възвращаеми, следователно точка P се нарича
граница на пропорционалност

След точка Q (граница на еластичността), материалът започва да акумулира

постоянна (невъзвращаема) деформация, която наричаме пластична деформация. След
тази точка деформацията включва еластична и пластична компоненти, ето защо този

42
процес се нарича еластопластичен процес, пластифициране или пластично протичане
(plastic flow). Разликата в напреженията за точки P и Q обикновено е малка, така че в
приложенията тя се пренебрегва и се приема една - т.нар. точка на протичане (yield
point). При металите границата на еластичността е между 0.1 и 0.2 процента.

σ σ
граница на еластичността

Q
σ0 σ0
P − граница на пропорционалност

ε ε
O O
(a) (b)

Фиг. 3.3 Работна диаграма напрежение-деформация при монотонно (просто)

натоварване: (a) общ случай; (b) еластичен-идеално пластичен материал

След преминаване на точката на протичане кривата става все по-стръмна, като в

един момент производната сменя знака си. Нелинейният материал в зоната на
⎛ dσ ⎞
положителна производна ⎜ > 0 ⎟ , т.е. преди достигането на максимума, се нарича
⎝ dε ⎠
уякчаващ се материал (hardening material), докато след достигане на максималния
⎛ dσ ⎞
товар и ⎜ < 0 ⎟ той се държи като омекотяващ (softening material). При меките
⎝ dε ⎠
стомани това поведение се характеризира с появата на т.нар. пластична шийка.

Дуктилност наричаме свойството на материалите (или конструкциите) да

развиват пластични деформации. Това е особено важно за конструктивните елементи,
които са подложени на динамично (земетръсно) въздействие. На фиг. 3.3 (b) е
показана работна диаграма на еластичен идеално-пластичен материал. Това е пример
на материал с безкрайна дуктилност, защото след преминаване на еластичната граница
пластичните деформации нарастват до безкрайност без промяна на напрежението.

В този параграф разгледахме т. нар. монотонно или просто натоварване. То е

характерно с това, че всички товари се увеличават пропорционално на един параметър
и няма разтоварване или цикличност на външния товар.

3.2 Разтоварване и последващо натоварване

Идеализиран модел на разтоварване и ново натоварване на еластопластичен

материал е показано на фиг. 3.4 (a). Той се характеризира със следните по-съществени
моменти:

43
 • След намаляване на товара (напрежението) еластичните деформации ε e се
намаляват (даже достигат до нула при нула напрежение), докато пластичните
деформации ε p се запазват (акумулират);

• При разтоварване (след достигане на точка R) експериментите показват, че

модулът на разтоварване съвпада с еластичния модул E;

σ
T
σT
σ R
σ 0T P
σ0 P

E ε
O
1 ε
O
εp εe σC C
P
σ 0C
(a) (b)

Фиг. 3.4 Работна диаграма напрежение-деформация: (a) случай на

разтоварване и ново натоварване; (b) ефект на Баушингер

• При последвало ново натоварване материалът се държи еластично, като точката

на протичане е вече R а не P. Напрежението, съответстващо на тази точка е
новата граница на протичане на опън, докато σ 0 се нарича начална граница на
протичане.

Очевидно от фиг. 3.4 (a) става ясно, че ако има процес на разтоварване,
процесът на пластифициране променя много важни параметри, и че няма еднозначна
връзка между напрежението и деформациите (забележете, че на едно напрежение
съответстват две деформации). Следователно, ако натоварването не е монотонно,
връзката напрежение деформации би следвало да се реализира във формата на малки
нараствания (инкременти), което е предмет на инкременталната теория на
пластичността (за разлика от деформационната теория на пластичността).

3.3 Циклично натоварване

Ако при металите натоварването е монотонно, посоката на началния товар не

прави разлика в еластопластичното поведение на материала, т.е. при опън и натиск
графиката (σ − ε ) е почти една и съща и началните граници на протичане са еднакви:

44
σ 0T = σ 0C – виж фиг. 3.4 (b). Ако обаче началното натоварване предизвиква
пластифициране в опънната зона, последвано от разтоварване и обратно натоварване в
натисковата зона, поведението на материала е различно, както показват
експериментите. След достигане на новата граница на протичане σ T (точка Т) и
последвалото натоварване в натисковата зона се вижда, че новата натискова граница
на протичане σ C е по-ниска от началната σ 0C , т.е. напрежението в точка C е по-
малко (като абсолютна стойност) от това в точка P.

Тази промяна на границата на протичане при натиск след пластифициране в

опънната зона и последвало донатоварване, се нарича ефект на Баушингер - фиг.3.4 (b)
(Bauschinger effect). Явлението се засилва при няколко цикъла на натоварване в двете
посоки, а при многомерно напрегнато състояние се оказва, че пластифицирането
свързано с едно напрежение, оказва влияние на промяната на границите на протичане
на всички останали компоненти на тензора напрежение.

3.4 ПЛАСТИЧЕН МОДЕЛ ОТ ДЕФОРМАЦИОНЕН ТИП

За да получим пълно решение на пластичната задача е необходимо да

формулираме (моделираме) конститутивния закон напрежение-деформация на
материала, както в еластичния стадий, така и в процеса на пластифициране. Тук
идеализацията (или математическото моделиране) е неизбежна. Следващите най-
опростени модели формулират закона напрежение-деформация в т.нар. тотален
(деформационен) вид, т.е. на всеки етап от решението знаем пълното напрежение и
деформация, независимо че деформацията може да има освен еластична, така и
пластична компоненти.
σ σ

σ0 σ0 1 Et
Et = 0

E E

O
1 ε O
1 ε
(a) (b)

σ σ

E
σ0 σ = kε n b

O ε O ε
(c) (d)
a
Фиг. 3.5 Модели на връзката тотални напрежение-деформация: (a) Еластично-
идеално пластичен модел; (b) Еластично - линейно пластичен модел; (c)
Еластично - експоненциално пластичен модел; (d) Модел на Ramberg-Osgood

45
 3.4.1 Еластично-идеално пластичен модел (фиг. 3.5 (a))

Едноосовата връзка напрежение-деформация за този модел има следния вид:

σ
ε= за σ < σ 0 ,
E
(3.1)
σ0
ε= +λ за σ = σ 0 ,
E
където E е еластичния модул (модул на Юнг), а λ е положителен скалар.
При стоманените конструкции горният модел се използва изключително
широко.

3.4.2 Еластично-линейно пластичен (уякчаващ се) модел (фиг. 3.5 (b))

Тук, както за по-горния модел, непрекъснатата крива напрежение-деформация

се моделира с две прави с прекъсване на производната в точката с напрежение σ 0 . За
първата права (еластично поведение) производната е модулът на Юнг E , докато за
втората права (пластично поведение) имаме промяна на модула Et (тангенциален
модул), който е по-малък от еластичния модул и отразява по възможно най-опростен
начин процеса на пластифициране:

σ
ε= за σ ≤ σ 0 ,
E
(3.2)
σ0 σ −σ0
ε= + за σ > σ 0 ,
E Et

Разширение на модела може да се постигне чрез представяне на реалната

конститутивна крива чрез серия от прави линии с различни тангенциални модули.

3.4.3 Еластично-експоненциално пластичен модел (фиг. 3.5 (c))

При повечето от уякчаващите се материали поведението е нелинейно. Затова
може да се използва следната проста експоненциална връзка за моделиране на
нелинейната част:
σ = Eε за σ ≤ σ 0 ,
(3.3)
σ = kε n
за σ > σ 0 ,
където константите k и n трябва да се определят от експериментален тест.
Забележете, че горните константи не са независими, доколкото при достигане на
напрежение σ 0 трябва да е спазено условието: σ 0 = k (σ 0 / E ) n .

46
 3.4.4 Модел на Ramberg-Osgood (фиг. 3.5 (d))

При този модел се използва следната нелинейна връзка напрежение–

деформация:

n
σ ⎛σ ⎞
ε= + a⎜ ⎟ , (3.4)
E ⎝b⎠
където a , b и n са материални константи, които се определят от експеримент.
При модела на Ramberg-Osgood няма ясно дефинирана точка на протичане, но е
важно да се забележи, че производната в началната точка е модула на Юнг E .
В литературен източник [3] (стр. 590 и 594) са дадени няколко показателни
примера за изследване на пластичното поведение на ферми, при които се използват
горните конститутивни модели. Натоварването е във възлите на фермите, така че за
всеки прът се реализира едноосово напрегнато и деформирано състояние, което
позволява използването на изложената теория.

3.5 ПЛАСТИЧЕН МОДЕЛ ОТ ИНКРЕМЕНТАЛЕН ТИП

Описаните в параграф 3.4 пластични модели не са в състояние да вземат под

внимание зависимостта на поведението на материала от историята на натоварването,
например ефекта на Баушингер. Следователно, приложимостта на тези модели се
ограничава със случая на монотонно натоварване. Когато имаме разтоварване и
циклично натоварване, се налага да използваме по-общата теория, наречена
инкрементална теория на пластичността или теория на пластичното течение.

В този параграф ще развием решението на еластопластичната задача, като

използваме връзката напрежение-деформация под формата на нараствания. По този
начин ще сме в състояние да решим задачата за едноосовото напрегнато състояние при
най-обща схема на натоварването. След това ще обобщим задачата за случая на
тримерно напрегнато състояние.

3.5.1 Основни моменти при реализация на метода

За да опишем реалното еластопластично поведение на материала трябва да сме
в състояние да формулираме следните пет условия [2]:
1. Да определим какъв вид деформация (еластична или еластопластична) се
случва в дадения момент на натоварване;
2. Ако се развива еластопластична деформация трябва да сме в състояние да
определим знака и големината й;
3. В случай на уякчаващ се материал трябва да сме в състояние да дефинираме
закона на промяната на т.нар. еластична област;
4. Да сме в състояние да регистрираме и запомним “историята” на пластичните
деформации, доколкото промяната на еластична област зависи от нея;
5. Да формулираме условието, което осигурява точката, която е в пластично
състояние, да бъде винаги на границата на текущата еластична област.

47
 Математически, горните 5 условия могат да се опишат с помощта на следните
критерии и правила:
1. Критерий на натоварването (loading criterion);
2. Правило (или закон) на протичането (flow rule);
3. Закон на уякчаването (hardening rule);
4. Параметър на уякчаването (hardening parameter);
5. Условие на пластичната точка (consistency condition).

3.5.2 Формулиране на критерия на натоварването

На фиг. 3.6 е показана работната диаграма на някакъв материал, получена от
цикличен товар. На нея ясно се вижда дали съответната точка на състоянието се
намира в еластични граници - т.е. точката е в еластично състояние. Това са точките на
състоянието, които са в рамките на (T0 − C0 ) , (T1 − C1 ) и т.н. , а с a1 и a2 са означени
първа (начална) и втора еластични зони.

σ T1 T3

T2

a2
σ0
T0
Т- опън (tension)

a1 O ε

C1
C2 C- натиск (compression)
C0
−σ
Фиг. 3.6 Работна диаграма напрежение-деформация, дефинираща
точките в еластично или пластично състояние.

Границите на еластичната зона се променят в процеса на пластифицирането на

материала. След преминаването на текущата граница на протичане, в момента на
разтоварването (било то в опънната или натисковата зона) се дефинира нова граница
на протичане и размерът на еластичната зона се променя.
Дефинираме като еластично състояние на точка това състояние, при което тя се
намира в границите на текущата еластична зона. Пластично е това състояние, при
което точката е достигнала до границите на еластичната зона т.е. σ = σ T или σ = σ C
- това са например точките T0 , C0 , T1 .. и т.н.

Да предположим, че задаваме нарастване на напрежението dσ на точка, която

е в пластично състояние (точката е на границата на еластичната зона). Ако вследствие
на това допълнително натоварване точката се премества извън текущата еластична
зона и това предполага наличие, както на еластична така и на пластична деформация,

48
наричаме този процес натоварване (loading). Ако обаче точката се премества навътре
в еластичната зона, наричаме процеса разтоварване (unloading). Условията, които
разделят процесите на натоварване и разтоварване се наричат критерии на
натоварването.
За да моделираме критериите за натоварване и разтоварване математически, е
удобно да дефинираме функция, която наричаме функция на натоварването
f (σ ) (или функция на протичането), и която удовлетворява следните условия:

f < 0 , точката е в еластично състояние,

(3.5)
f = 0 , еластично или еластопластично състояние.
Ако например σ T = σ C = k , функцията f би могла да бъде дефинирана така:

f = σ 2 − k2 . (3.6)

Ако използваме функцията на натоварването f и условия (3.5), то бихме могли

да дефинираме критериите за натоварване и разтоварване по следния начин:

f = 0 и df > 0 :" натоварване " т.е. еластопластично поведение,

(3.7)
f = 0 и df < 0 :" разтоварване " т.е. еластично поведение,
където
∂f
df = dσ , (3.8)
∂σ
а ако разгледаме случая от (3.6), за нарастването ще получим:
df = 2σ dσ . (3.9)

До този момент по подразбиране се приемаше, че материалът е от “уякчаващ”

се тип. При случай на еластично-идеално пластичен материал напрежението никога не
надвишава границата на протичане, следователно df не може да бъде положително а
критериите (3.7) не са валидни. Тогава се налага горните критерии (по-точно
функцията f ) да бъдат формулирани чрез деформациите [2].

3.5.3 Правило (закон) на протичането (flow rule)

Когато към текущото напрежение σ се добави нарастване dσ , и новото
напрежение (σ + dσ ) поражда точка на състоянието, която се стреми да излезе извън
еластичната зона, се генерира пластична деформация. Експериментите показват, че
посоката на нарастването на пластичната деформация d ε p съвпада с тази на dσ .
Следователно, ако разгледаме d ε p като вектор в пространството на пластичните
деформации, което е наложено (съвпада) с това на напреженията, то d ε p е външна
нормала към границата (повърхнината в тримерния случай) на еластичната област –
виж фиг. 3.7. Тази важна връзка в теория на пластичността се нарича условие на
протичането и може да бъде представена математически по следния начин:

49
 ∂f
dε p = d λ , (3.10)
∂σ

където d λ е положителен скалар, който трябва да бъде определен.

еластична зона
dε p
dε p σ
σC O σT dε p

Фиг. 3.7 Еластичната зона и нарастването на пластичната деформация

Уравнение (3.10) е аналогично на това от теорията на идеалните флуиди, затова

по подобие се нарича уравнение на пластичното течение. То дефинира посоката на
вектора на нарастването на пластичната деформация, но не дава информация за
големината му. За определянето й се нуждаем от допълнително условие или
уравнение.
3.5.4 Закон на уякчаването (hardening rule)
Както се вижда от фиг. 3.6, при уякчаващ се материал опънната и натискова
граници на протичане се променят в процеса на пластифицирането. Следователно, те
зависят от “историята” на пластичните деформации, или по-общо казано от историята
на натоварването. Определянето на функционалната зависимост между границата на
протичане и историята на натоварването е най-важната задача на теория на
пластичността. Предлагани са най-различни модели, като двата най-основни са: (1)
модел на изотропното уякчаване; (2) модел на кинематичното уякчаване – фиг. 3.8.

σ
B
A
σ0
σ
2σ 0
2σ ε
2σ 0 O

C
σ0
D

Фиг. 3.8 Модел на работна диаграма напрежение-деформация при различни

закони за уякчаването: (a) модел на кинематично уякчаването (OABC); (b) модел
на изотропно (OABD) уякчаване

50
 Да предположим, че началните граници на протичане за опън (точка A) и
натиск - σ 0 са еднакви. Материалът работи в началото на опън и след развитие на
пластичните деформации достигаме до точка на състоянието B, след което започва
процес на разтоварване (новото напрежението на протичане на опън е σ T > σ 0 ). При
моделът на кинематичното уякчаване се приема, че големината на началната
еластична зона 2σ 0 се запазва в процеса на пластифициране – виж полигона OABC.
Очевидно, в този случай натисковото напрежението на протичане е (точка C)
σ C = σ T − 2σ 0 < σ 0 . Този модел отчита ефекта на Баушингер.
Моделът на изотропното уякчаване предполага непрекъснато разширяване на
еластичната зона в зависимост от достигнатото моментно напрежение на протичане -
виж полигона OABD на фиг. 3.8. При него ако в опън сме достигнали до нова граница
на протичане σ T , то размерът на еластичната зона е променен от 2σ 0 на 2σ T . В този
случай, ако функцията на протичане е дефинирана чрез уравнение (3.6), то k е вече
функция, чрез която се дефинира размера на еластичната зона, и която зависи от
историята на натоварването (или историята на пластичните деформации).

3.5.5 Дефиниране на параметъра на уякчаването (hardening parameter)

Стана ясно, че историята на пластичното натоварване трябва да бъде
регистрирана и съхранявана, следователно е необходимо да се дефинира подходящ
параметър κ , отразяващ по някакъв начин (количествено и качествено) процеса на
пластификация. Типичен параметър на уякчаването, най-често използван в теорията, е
т. нар. ефективна пластична деформация ε p , формулирана както следва:

κ = ε p = ∫ dε p dε p . (3.11)

Ефективната пластична деформация ε p представлява акумулираната пластична

деформация в процеса на пластичното натоварване. Очевидно стойността й никога не
намалява и по този начин се представя цялата история на пластичните деформации.
Друг, често използван параметър на уякчаването е т. нар. пластична работа W p :

κ = Wp = ∫ σ d ε p . (3.12)

Пластичната работа представлява всъщност дисипацията на енергията в процеса

на пластичната работа на материала.
Процесът на пластифициране се нарича деформационно уякчаване, когато като
параметър на уякчаването се използва (3.11), и съответно работно уякчаване, когато
като параметър на уякчаването се използва (3.12).
Удобно е да представим нарастването на параметъра на уякчаването d κ чрез
(3.10), (3.11) и (3.12) така:
d κ = hd λ , (3.13)

51
 където

∂f ∂f
h= , при параметър ε p ,
∂σ ∂σ (3.14)
∂f
h =σ , при параметър W p .
∂σ
И така, ролята на функцията на уякчаването k (κ ) е да се дефинира вида и
размера на еластичната зона във всеки момент на пластифицирането. . Функцията
k (κ ) е монотонно растяща, изразена чрез променливата κ .

3.5.6 Условие на пластичната точка (consistency condition)

По време на развитието на пластичната деформация, точката на състоянието,
намираща се в пространството на напреженията, трябва да остане на границата на
еластичната област, т.е. тя трябва да изпълнява условието за пластично състояние.
Казано по друг начин, еластичната област трябва да се промени така, че текущата
точка на напреженията трябва отново да бъде на границата на еластичната област
(повърхнина), когато материала е в състояние на пластични деформации.
Математически, това условие се изразява по следния начин:
f (σ + dσ , κ + d κ ) = 0 , (3.15)

или записано в нараствания, уравнението има вида:

∂f ∂f
dσ + dκ = 0 . (3.16)
∂σ ∂κ
Уравнение (3.16) се нарича условие на пластичната точка (consistency
condition). То е едно допълнително уравнение и служи за определяне на големината на
нарастването на пластичната деформация или коефициента d λ от уравнение (3.10).
В случай на идеална пластичност, еластичната област не търпи промяна,
следователно няма нужда от въвеждането на параметъра κ , а вторият член на (3.16)
отпада.

3.5.7 Получаване на зависимостта напрежения – деформация във формата

на нараствания
Крайната цел на задачата на теория на пластичността е да се получи пълната
зависимост напрежение-деформация. Когато материалът е в еластично състояние,
горната връзка се изразява чрез закона на Хук:
dσ = Ed ε , (3.17)

където E е еластичния модул.

Уравнение (3.17) е в сила, когато точката е в еластично състояние, или когато
имаме процес на еластично разтоварване.
Когато сме в момент на пластично натоварване, за съответната точка се
генерира както еластична, така и пластична компоненти на деформацията.

52
Предполагаме, че тоталното нарастване на деформацията d ε може да се декомпозира
на две компоненти – еластична d ε e и пластична d ε p по следния начин:

dε = dε e + dε p . (3.18)

Като вземем под внимание, че пластичната деформация се запазва, даже и при

пълно премахване на товара, можем да представим нарастването на напрежението dσ
само чрез нарастването на еластичната компонента на деформацията d ε e , т.е. :

dσ = Ed ε e , (3.19)

а от (3.10) и (3.18) следва:

⎛ ∂f ⎞
dσ = Ed ε e = E ⎜ d ε − d λ ⎟ . (3.20)
⎝ ∂σ ⎠
Ако използваме условието на пластичната точка (3.16) и представяне (3.13)
∂f ∂f
dσ + hd λ = 0 , (3.21)
∂σ ∂κ
от където dσ може да се представи удобно по следния начин:
1 ∂f
dσ = − hd λ . (3.22)
∂f ∂ κ
∂σ
Окончателно, от приравняването на (3.20) и (3.22), за константата d λ
получаваме:
∂f
dλ = ∂σ Ed ε . (3.23)
2
⎛ ∂f ⎞ ∂f
⎜ ⎟ E+ h
⎝ ∂σ ⎠ ∂κ
Ако заместим d λ от уравнение (3.23) в уравнение (3.20) получаваме:
dσ = Et d ε , (3.24)

където Et се нарича тангенциален модул (на коравина) и има следния вид:

∂f
− h
Et = E ∂κ . (3.25)
2
⎛ ∂f ⎞ ∂f
⎜ ⎟ E− h
⎝ ∂σ ⎠ ∂κ
За едноосовия случай, уравнение (3.24) може да се представи така:
1
dε = dσ , (3.26)
Et

53
 където 1/ Et се нарича тангенциален модул на податливост, и може да се
намери чрез просто обръщане на (3.25).
В случай на тримерно напрегнато състояние тази операция не е толкова проста
и изисква друг подход.
Ако приемем, че ефективната пластична деформация ε p е параметъра на
уякчаването κ , то при изотропно уякчаване имаме следната производна на функцията
на натоварването f :

∂f ∂f dk
= . (3.27)
∂κ ∂k d ε p

Производната dk / d ε p показва промяната на напрежението по време на

пластичните деформации и може да се определи експериментално при монотонна
програма на натоварване. Тя се дефинира като пластичен модул E p и дава нова връзка
напрежение – пластична деформация в нараствания:

dk
dσ = E p d ε p = dε p . (3.28)
dε p
Ако използваме уравнения (3.18), (3.19), (3.24) и (3.28), лесно стигаме до
следния важен израз за трите модула:

1 1 1
= + , (3.29)
Et E E p
а за тангенциалния и пластичен модули следват зависимостите:

EE p EEt
Et = , Ep = . (3.30)
E + Ep E − Et

До този момент изяснихме въпроса за уякчаващи се материали, които са в

процес на пластифициране. При еластично-идеално пластични материали методиката е
подобна като се подразбира, че в процеса на “натоварване” еластичната деформация
не се променя, т.е. dσ = d ε e = 0 , докато пластичната компонента на деформацията
може да расте неограничено.

3.6 Критерий за устойчив материал (критерий за единственост

на решението)
Въпросът за единственост на решението на еластопластичната задача е сложен
и той е свързан с т. нар. постулат на Друкер. Последният се базира на дефиницията за
“устойчив” материал, която от своя страна се основава на експериментални
наблюдения на поведението на образец, подложен на просто опънно едноосово
натоварване – фиг. 3.9.

54
 σ σ
B
σ T + dσ
dσ
A σT
σT C
σ dσ dε p
dε e

dε p dσ d ε p < 0
E
dσ d ε p > 0
1 ε εp
O O
(a) (b)

Фиг. 3.9 Постулат на Друкер за: (a) устойчив

материал; (b) неустойчив материал;

При устойчиви материали (фиг. 3.9 (a)), знаците на нарастванията на

напреженията dσ и тоталната деформация d ε = d ε e + d ε p са еднакви, следователно

dσ d ε = dσ (d ε e + d ε p ) ≥ 0 , (3.31)

където знакът за равенство важи в случая на идеално пластичен материал.

Доколкото събираемото dσ d ε e представлява нарастването на еластичната
енергия и тя не може да е с отрицателен знак, то следва че уравнение (3.31) може да
бъде записано по следния начин:
dσ d ε p ≥ 0 , (3.32)

което е оригиналната форма на постулата на Друкер и представлява

математическото условие за единственост на решението при устойчиви материали.
Очевидно (фиг. 3.9 (b)), при неустойчиви материали уравнение (3.32) не е в
сила, доколкото знака на dσ и d ε p са различни.

Литература
[1] Ганев, Танко“Метод на граничното равновесие – приложна теория на
пластичността”, курс лекции, УАСГ, София, 2003.
[2] Chen Wai-Fah and A. F. Saleeb “Constitutive Equations for Engineering
Materials - Volume 1: Elasticity and Modeling”, Jonh Wiley & Sons, 1982.
[3] Chen Wai-Fah “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.

55
 ГЛАВА 4. ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА ЗA СЛУЧАЯ НА
МНОГОМЕРНО НАПРЕГНАТО СЪСТОЯНИЕ
Повърхнини (критерии) на разрушение (на протичане)

При едноосовото напрегнато състояние, еластичните граници на материала се

дефинират чрез две точки на състоянието, наречени моментни точки (напрежения) на
протичане. При многомерно напрегнато състояние (двумерно или тримерно),
еластичните граници представляват затворени криви, повърхнини или
хиперповърхнини в многомерното пространство на напреженията.
Математически, еластичните граници се дефинират със следното уравнение,
наречено критерий на протичане:
f (σ ij ) = 0 , (4.1)

където σ ij е тензорът на напреженията, функцията f (σ ij ) се нарича функция

на протичането, а повърхнината f (σ ij ) = 0 , - повърхнина на протичането, която се
променя по време на процеса на пластифициране на уякчаващите се материали.
Видът и специфичната форма и размер на повърхнината на протичане зависят
от конкретния материал, и се генерира в зависимост от специфични константи за
материала. За простота на изложението, ще дефинираме функцията на протичане и
повърхнината на протичане в начално, недеформирано състояние, като начални
функция и повърхнина на протичане. В процеса на пластифициране и евентуално
уякчаване на материала, ще наричаме горните величини текущи функция и повърхнина
на протичане.
При изотропните материали ориентацията на главните напрежения не зависи от
материала, следователно стойностите на трите главни напрежения σ 1 , σ 2 и σ 3 са
достатъчни да представим напрегнатото състояние, а критерия на протичане е:
f (σ 1 , σ 2 , σ 3 ) = 0 , (4.2)

или за удобство и по-ясна геометрическа интерпретация, уравнение (4.2) може

да се представи чрез инвариантите на тензора напрежение σ ij и девиатора на
напреженията sij , по следния начин:

f ( I1 , J 2 , J 3 ) = 0 . (4.3)

Параметрите на функцията f (σ ij ) зависят от конкретния материал и се

определят чрез експериментални тестове. Доказано е, че при металите влиянието на
хидростатичното налягане (изразено чрез инварианта I1 ), не е съществено,
следователно (4.3) може да се представи така:
f (J2 , J3 ) = 0 . (4.4)

От друга страна при анизотропните материали (бетона), свойствата на

материала са различни в различните посоки, от което следва, че ориентацията на
главните напрежения влияе съществено на критерия на протичането. В този случай
ще използваме най-общия критерий (4.1).

56
 4.1 КРИТЕРИИ ЗА ПРОТИЧАНЕ ЗА МАТЕРИАЛИ, КОИТО НЕ
ЗАВИСЯТ ОТ ХИДРОСТАТИЧНОТО НАЛЯГАНЕ

Това са най-вече стоманите. При тях процесът на протичане на материала се

контролира преди всичко от срязващите напрежения. В литературата са известни
няколко критерия за протичане, изразени в напрежения.

4.1.1 Критерий на Треска (Tresca)

Този критерий за протичане касае поведението на стоманата в многомерно
напрегнато състояние и е предложен през 1864 от Треска. Той постановява, че
протичане на материала се случва, когато максималното тангенциално напрежение в
дадена точка достигне критична стойност k. Ако изразим този критерий чрез главните
напрежения, ще получим следното уравнение

⎛1 1 1 ⎞
max ⎜ σ 1 − σ 2 , σ 2 − σ 3 , σ 3 − σ 1 ⎟=k . (4.5)
⎝2 2 2 ⎠
Ако константата на материала k получим от едноосов тест, следва
зависимостта:
σo
k= , (4.6)
2
където с σ o сме означили напрежението на протичане за едноосово напрегнато
състояние.
3
ξ = I1
σ3 3

хидростатична ос
(σ 1 = σ 2 = σ 3 )
ρ= 2J 2

критерий
на Tresca (шестоъгълна призма)

σ2

π повърхнина
σ1

Фиг. 4.1 Критерий на Треска в тримерното пространство на главните напрежения

В тримерното пространство на главните напрежения критерият на Треска
представлява шестоъгълна призма, с основна ос съвпадаща с хидростатичната ос, за
всяка точка на която е изпълнено условието σ 1 = σ 2 = σ 3 - виж фиг. 4.1.

57
 Интересни и показателни, както от геометрична, така и от изчислителна гледна
точка, са сеченията на тримерната призма от фиг. 4.1 с равнините, образувани от трите
оси. Например, ако изобразим повърхнината на протичане в двумерното пространство
на главните напрежения (приемаме σ 1 и σ 2 различни от нула и σ 3 = 0 ), получаваме
фигурата, показана на фиг. 4.2 (c).

σ 1'
ρ
ρ0 = σ 0 2 / 3
ρ 0 = 2 / 3σ 0

θ ρ

σ 3' σ 2'

(a) π равнина (b) меридианна равнина

σ1 τ
σ 1 = σ 0 (σ 1 > σ 2 )
σ0 2 2
⎛σ ⎞ ⎛τ ⎞
σ1 − σ 2 = σ 0 A B ⎜⎜ ⎟⎟ + ⎜⎜ ⎟⎟ = 1
⎝ σ0 ⎠ ⎝ τ0 ⎠

σ0 σ
−σ 0 C σ 2'

−σ 0 2τ 0 = σ 0

(c) σ1 − σ 2 равнина (d) σ −τ равнина

Фиг. 4.2 Критерий на Треска: (a) За девиаторната π равнина; (b) меридианна

равнина; (c) (σ 1 − σ 2 ) равнина; (d) (σ − τ ) равнина.

Да предположим, че точката е в 1ви квадрант и (σ 1 > σ 2 > 0) , от (4.5) и (4.6) следва

уравнението за правата AB – фиг.4.2 (c):

σ1 = σ 0 . (4.7)

Ако точката е в 2 ри квадрант и (σ 1 > 0, σ 2 < 0) , от (4.5) и (4.6) следва уравнението за

правата AC:

σ1 − σ 2 = σ 0 , (4.8)

58
 и така нататък ще получим полигона изобразен на фиг. 4.2 (c).
По аналогичен начин можем да изразим уравнение (4.5) чрез инвариантите на
тензора напрежение, използвайки връзката между главните напрежения и съответните
инварианти:
π π
f ( J 2 ,θ ) = 2 J 2 sin(θ + ) − σ 0 = 0 , (0 ≤ θ ≤ ), (4.9)
3 3
където (4.9) представлява уравнение на права линия.
В π равнината критерият за протичане може да се формулира, както следва:
σ0 π
ρ = 2 J2 = , (0 ≤ θ ≤ ), (4.10)
π 3
2 sin(θ + )
3
и както се вижда от фиг. 4.5 (a), това е правилен шестоъгълник със стойност на
ρ в ъглите, както е дадена на фигурата.
В меридианната равнина критерият на Треска е права линия, успоредна на ос ξ
- виж фиг. 4.5 (b). Очевидно, критерият не зависи от хидростатичното налягане,
I
доколкото ξ = 1 .
3
Показателно е да се изобрази критерият на Треска в
подпространството (σ x − τ xy ) , което ще означим с (σ − τ ) при σ y = 0 . За този случай
максималното тангенциално напрежение τ max се изразява чрез зависимостта:

2
⎛σx −σy ⎞
τ max = ⎜ ⎟ + τ xy
2
, (4.11)
⎝ 2 ⎠
а за критерия на Треска се получава уравнение на елипса (фиг. 4.5 (d)):

σ 2 + 4τ 2 = σ 02 , (4.12)

или
2 2
⎛σ ⎞ ⎛τ ⎞
⎜ ⎟ + ⎜ ⎟ = 1, (4.13)
⎝ σ0 ⎠ ⎝τ0 ⎠
където
2τ 0 = σ 0 . (4.14)

Доколкото критерият на Треска се изразява чрез линейни функции в

пространството на главните напрежения, той се използва като аналитично решение
при някои еласто-пластични задачи, свързани с металите. Трябва да се отбележи
обаче, че ъгловите точки на призмата са сингулярни, следователно те се нуждаят от
специално внимание.

59
 4.1.2 Критерий на Мизес (von Mises)
Критерият на Мизес (1913 г.) постановява, че процесът на протичане в дадена
точка на материала започва, когато енергията свързана с изменението на формата
(енергия вследствие на срязващи напрежения) достигне критична стойност. Тъй като
тази енергия е свързана с втория инвариант на девиатора на напреженията J 2 ,
критерия може да се представи със следното уравнение:

f (J2 ) = J2 − k 2 = 0 , (4.15)

или чрез главните напрежения:

(σ 1 − σ 2 ) 2 + (σ 2 − σ 3 ) 2 + (σ 3 − σ 1 ) 2 = 6k 2 , (4.16)

а от едноосовия опън при σ 1 = σ 0 , σ 2 = σ 3 = 0 , за константата k следва:

σ0
k= . (4.17)
3
На фиг. 4.3 е дадена графическата интерпретация на повърхнината на протичане
на Мизес, която представлява наклонен цилиндър с ос по хидростатичната ос.

σ3

хидростатична ос
(σ 1 = σ 2 = σ 3 )

критерий на
на Mises (наклонен цилиндър)
σ2

π повърхнина
σ1

Фиг. 4.3 Критерий на Мизес в тримерното пространство на главните напрежения

Отново представяме някои показателни сечения на тази повърхнина с някои

равнини, както и някои основни параметри или константи. Например на фиг. 4.4 (a) е
изобразено сечението на цилиндъра на Мизес с π равнината, като от (4.10) и (4.16) и
(4.17) определяме радиуса ρ 0 = σ 0 2 / 3 . Аналогично на Треска е сечението с
меридианната равнина – фиг. 4. 4 (b).

60
 σ 1'
ρ
ρ0 = 2 / 3 σ 0
ρ 0 = 2 / 3σ 0

ξ
σ 3' σ 2'

(a) π равнина (b) меридианна равнина

σ1 τ
y x
2 2
⎛σ ⎞ ⎛τ ⎞
⎜⎜ ⎟⎟ + ⎜⎜ ⎟⎟ = 1
⎝ σ0 ⎠ ⎝ τ0 ⎠

σ
σ '
2

2 2
⎛ x ⎞ ⎛ y ⎞
⎜⎜ ⎟⎟ + ⎜⎜ ⎟⎟ = 1 3τ 0 = σ 0
⎝ 2σ 0 ⎠ ⎝ 2τ 0 ⎠
(c) σ 1 − σ 2 равнина (d) σ − τ равнина

Фиг. 4.4 Критерий на Мизес: (a) За девиаторната π равнина; (b) меридианна

равнина; (c) (σ 1 − σ 2 ) равнина; (d) (σ − τ ) равнина.

В подпространството (σ 1 , σ 2 ) при σ 3 = 0 , от (4.16) следва следното уравнение

на елипса:

σ 12 + σ 22 − σ 1 σ 2 = σ 02 , (4.18)

което спрямо осите x и y може да се трансформира така (виж фиг. 4.4 (c)):
2 2
⎛ x ⎞ ⎛ y ⎞
⎜⎜ ⎟⎟ + ⎜⎜ ⎟⎟ = 1 , (4.19)
⎝ 2σ 0 ⎠ ⎝ 2τ 0 ⎠
където
1 1
x= (σ 1 + σ 1 ) ,y= (σ 2 − σ 1 ) . (4.20)
2 2

61
 Критерият на Мизес се изразява чрез нелинейно уравнение в пространството на
главните напрежения (виж (4.16)), поради което неговото приложение се затруднява в
сравнение с този на Треска. От друга страна гладкостта на функцията и липсата на
сингулярни точки е предимство.

4.2 КРИТЕРИИ ЗА ПРОТИЧАНЕ (РАЗРУШЕНИЕ) ЗА МАТЕРИАЛИ,

КОИТО ЗАВИСЯТ ОТ ХИДРОСТАТИЧНОТО НАЛЯГАНЕ
Разгледаните по-горе два критерия са независими от хидростатичното налягане
и предполагат минимално изменение на обема на материала. Основната част от
деформационната енергия се изразходва за “изкривяване” на елемента, ето защо важна
роля играят главните тангенциални напрежения, а материалите са най-вече стомани.
Бетонът, като важен строителен материал, се числи към класа на т. нар. квази-
крехки материали. При него в опънната зона започва поява и разпространение на
пукнатини при много малки напрежения. Обемните деформации за значителни,
следователно нелинейното поведение на този тип материали не може да се изследват с
горните методи и критерии.

4.2.1 Критерий на Ранкин (Rankine cutoff criterion)

Съществуват редица критерии на опънно разрушение (терминът протичане не е
уместно да се използва в този случай) на крехки и полукрехки материали, като бетон,
скали и някои видове почви. Един от най-опростените модели е този на Ранкин
(Rankine, 1876, tension cutoff criterion): опънно разрушение на материала се получава
тогава, когато някое от максималните главни напрежения премине опънната якост на
бетона, която означаваме с f t ' . Началото на пукнатинообразуването в опънната зона
се диктува от този критерий даже и в сегашната практика.
Повърхнината на разрушение има уравнение (4.21), а в опънната зона графиката
е показана на (фиг. 4.5)

max(σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) = ft ' , (4.21)

+σ 3

ft '

+σ 2
'
ft
ft '
опънна зона
+σ 1

Фиг. 4.5 Критерий на Ранкин в пространството на главните напрежения (опън)

62
 така че ако някое от трите напрежения: σ 1 = f t ' , или σ 2 = f t ' , или σ 3 = f t ' , то
започва разрушение на материала (пукнатинообразуване) в опънната зона.
Алтернативно, този критерий може да се изрази чрез инвариантите на тензора и
девиатора на напреженията, както следва (виж [3], стр. 632):

f ( I1 , J 2 ,θ ) = 2 3J 2 cosθ + I1 − 3 f t ' = 0 , (0o ≤ θ ≤ 60o ) , (4.22)

откъдето директно се вижда зависимостта от хидростатичната компонента на

напреженията.
Представянето на някои показателни сечения от повърхнината на Ранкин е
дадено на фиг. 4.6.

σ 1'
σ 2 / ft '
ρ t = f t ' / 3/ 2 1

σ 1 / ft '
O 1
ρt ρt
σ 2'
σ '
3 (b) σ1 − σ 2 равнина

(a) π равнина

ρ / ft '
θ = 60o σ xy / f t '
6
θ = 0o 1
σ xx / f t '
3/ 2 ξ / ft '

O 1
O 3
−1

(c) опънен и натисков меридиани (d) σ xx − σ xy равнина

Фиг. 4.6 Критерий на Ранкин: (a) за девиаторната π равнина; (b) (σ 1 − σ 2 ) равнина;

(c) опънен и натисков меридиани; (d) (σ xx − σ xy ) равнина.

Например сечението с π равнината, където I1=0, е представено на фиг. 4.6 (a), а

уравнението следва от (4.22):

63
 f ( I1 = 0, J 2 ,θ ) = 2 3 J 2 cosθ − 3 ft ' = 0 , (4.23)

Сечението с оста σ 1 ( σ 2 = σ 3 = 0, θ = 0) е точка, при която стойността на

променливата ρ следва от (4.23): ρ = f t ' / 3/ 2 .
Опънният (θ=0о) и натисков меридиани са изобразени на фиг. .6 (c) и се
получават от уравнение (4.22), както следва:

f ( I1 , J 2 ,θ = 0o ) = 2 3 J 2 cos θ + I1 − 3 f t ' = 0 , (θ = 0o ) , (4.24)

f ( I1 , J 2 ,θ = 60o ) = 3J 2 cosθ + I1 − 3 ft ' = 0 , (θ = 60o ) , (4.25)

а ако вземем предвид, че ξ = I1 / 3 и ρ = 2 J , то уравнения (4.24) и (4.25)

представляват правите линии изобразени на фиг. 4.6 (c).
Правите линии на фиг. 4.6. (b) са отражение на уравнения (4.21).
Максималното главно напрежение σ max се представя чрез уравнението:

2
σ xx ⎛σ ⎞
σ max = + ⎜ xx ⎟ + σ xy2 , (4.26)
2 ⎝ 2 ⎠
така че от (4.21) следва
2
σ xx ⎛ σ xy ⎞
+⎜ ⎟⎟ = 1 , (4.27)
f t ⎜⎝ 2
'
⎠
като тази парабола е изобразена на фиг. 4.6 (d).
Друг, алтернативен вариант на критерия на Ранкин е критерият на Мор-Кулон
(Mohr-Coulomb criterion). Последният може да се разглежда като обобщение на
критерия на Ранкин, като критичната стойност на тангенциалното напрежение вече
зависи и от нормалното напрежение. Този критерий е подходящ за изследване на
насипни стени – за подробна информация виж [3] стр. 635.

4.2.2 Критерий на Друкер-Прагер (Drucker-Prager)

Критерият на Друкер-Прагер (Drucker-Prager criterion) е формулиран през 1952
г. и представлява модификация на класическия критерий на Мизес с включване на
влиянието на хидростатичния натиск. Математически, този критерий се изразява чрез
уравнението на следната повърхнина:

f ( I1 , J 2 ) = α I1 + J 2 − k = 0 , (4.28)

където α и k са материални константи.

Забележете, че всички разгледани до момента критерии са еднопараметрични,
докато последният е двупараметричен. Ако положим α = 0 , той съвпада с критерия на
Мизес.

64
 Повърхнината на протичане за този случай представлява конус, който показан
на фигура 4.7.
σ3

хидростатична ос
(σ 1 = σ 2 = σ 3 )

критерий на Drucker-Prager

σ2

π равнина
σ1

Фиг. 4.7 Критерий на Друкер-Прагер в пространството на главните напрежения

Очевидна е функционалната зависимост на координатите на точките вътре в

повърхнината от хидростатичното налягане (от I1 ), като за разлика от повърхнината
на Ранкин и Мор-Кулон, тук са избягнати сингулярните (ъгловите) точки (виж фиг. 4.8
(a) за сравнение).
На фиг. 4.8 са дадени отново сечения, от които може да се направят интересни
заключения за вида на повърхнината в двумерния случай. От едноосовия тест на опън
и натиск и от (4.28) следват следните формули за σ t (якост на опън) и σ c (якост на
натиск):

k 3 k 3
σt = , σc = , (4.29)
1+ α 3 1− α 3
а ако използваме отношението m = σ c / σ t , то за горните параметри следва:

m −1 2σ c
α= , k= . (4.30)
3 ( m + 1) 3 ( m + 1)

Критерият на Друкер-Прагер може да се представи чрез константите α и k , и

чрез променливите ρ и ξ , чрез следното уравнение:

ρ = 2k − 6αξ . (4.31)

В девиаторната π равнина (фиг. 4.8 (a)), критерият е кръг с радиус ρ . За

сравнение е дадено сечението на повърхнината на Мор-Кулон.

65
 Меридианите на повърхнината са идентични прави линии, които пресичат оста
ξ в точка ξ 0 = k / 3α .
В подпространството (σ 1 , σ 2 ) при σ 3 = 0 , критерият е елипса, с уравнение
дадено на фиг. 4.8 (c) и x и y , както следва:

1 1
x= (σ 1 + σ 2 ) , y= (σ 1 − σ 2 ) . (4.32)
2 2

σ 1' ⎛
2
⎞ ⎛
2
⎞
3kα
⎜σ + ⎟ ⎜ ⎟
⎜ 1 − 3α 2 ⎟ +⎜ τ ⎟ =1 τ
ρ0 = 2 k ⎜ 3k ⎟ ⎜
⎟ ⎜⎜
k ⎟
⎜
⎝ 1 − 3α
2
⎠ ⎝ 1 − 3α 2 ⎟⎟
⎠

Мор-Кулон

Друкер-Прагер σ
σ 3' σ 2'

(a) π равнина (b) σ −τ равнина

σ1
y x

ρ
σ 2'
ρ ( ξ ) = 2 k − 6αξ

⎛ ⎞ ⎛⎜
2
2
⎞ ξ
6 2 kα ⎟
⎜ x+ ⎟
⎜ 1 − 12α 2 ⎟ +⎜ y ⎟
⎜ ⎟ ⎜ ⎟ =1
6k 2k
⎜ ⎟ ⎜ ⎟
⎝ 1 − 12α ⎠ ⎜⎝ ⎟
2
1 − 12α 2 ⎠

(d) меридианна равнина

(c) σ1 − σ 2 равнина

Фиг. 4.8 Критерий на Друкер-Прагер: (a) За девиаторната π равнина; (b) (σ − τ )

равнина; (c) (σ 1 − σ 2 ) равнина: (d) опънен и натисков меридиани

В подпространството (σ ,τ ) при σ 3 = 0 , критерият също е елипса, с уравнение

дадено на фиг. 4.8 (b).

66
 4.3 НЯКОИ ОТ НАЙ - ИЗПОЛЗВАНИТЕ КРИТЕРИИ ЗА РАЗРУШЕНИЕ
НА БЕТОНА
Разгледаните по-горе критерии са едно или двупараметрични, които не е
препоръчително да се използват при разработване на моделите за разрушение на
бетона. Експериментите показват, че за бетона има няколко характерни момента,
които трябва да се вземат под внимание: (1) ако за сравнение използваме “най –
сложният” модел, представен до тук - това е моделът на Друкер-Прагер, то
меридианите са криви а не прави линии; (2) сечението с π равнината зависи силно от
ъгъла θ, т.е. не е окръжност, а в най-добрия случай е с параболично очертание с
симетрия през 60 градуса. Това се отнася за девиаторните равнини в натисковата зона,
докато в опънната зона фигурата се приближава до равностранен триъгълник.
По-долу ще представим накратко няколко модела за бетона, като започнем с
трипараметрични модели и завършим с най-сложните петпараметрични модели. Ще
отбележим, че подробна информация за различните модели на бетона могат да се
намерят в [4] – книга, която вече се третира като класика в областта.

4.3.1 ТРИПАРАМЕТРИЧНИ КРИТЕРИИ ЗА РАЗРУШЕНИЕ НА БЕТОНА

При еднопараметричните модели неизвестната константа се определя от
напрежението на протичане, което е едно за опън и натиск и което се определя от
експеримента. При двупараметричните модели двете неизвестни константи се
определят от граничните напрежения (якости) на опън ( σ t ) и натиск ( σ c ), които както
при бетона са различни.
При трипараметричните модели на бетона можем да направим подобрение на
критерия на Друкер-Прагер в една от двете посоки - или да избегнем линейността на
меридианите, както това е реализирано в модела Бреслер-Пистер (фиг. 4.9 (a)), или да
променим вида на окръжността в π равнината, както това е направено в модела на
Уилам-Варнке (фиг. 4.9 (b)).
Бреслер и Пистер (1958 г.), предлагат критерий, при който връзката между σ oct
и τ oct (или ρ и ξ или I1 и J 2 ) е парабола:
2
τ oct ⎛σ ⎞ ⎛σ ⎞
'
= a − b ⎜ oct' ⎟ + c ⎜ oct' ⎟ , (4.33)
fc ⎝ fc ⎠ ⎝ fc ⎠

където σ oct е положително при опън, а f c' (също положително) е едноосовата

натискова якост на бетона.
Константите a, b и c са трите константи, които трябва да се определят от
експеримента. Трите константи, които се определят предварително са: едноосовата
якост на опън f t ' ; едноосовата якост на натиск f c' и f bc' , което е якостта на натиск при
двумерно напрегнато състояние. След това следва процедурата за аналитичното
определяне на константите a, b и c, което може да се види в [4], стр. 218. Отбелязваме,
че този модел е θ-независим, т.е. девиаторните сечения радиусите ρ не зависят от
ъгъла θ, което не е вярно за бетона в натисковата зона.
Друг интересен трипараметричен модел е този на Уилам-Варнке (1974 г.), виж
фиг. 4.9 (b). Този модел (критерий) е подходящ за бетон в опън и за зоната с малки и
средни натискови напрежения. Съответната повърхнина има праволинейни
меридиани, но сеченията в девиаторните равнини не са окръжности.

67
 σ1

ρ
(a)
θ
ξ

σ2 σ3

σ1

ρ
θ = 600 θ

(b) θ = 600
θ = 00
ξ

σ2 σ3

Фиг. 4.9 Трипараметрични модели (критерии) на бетона: (a) модел на Бреслер-

Пистер (Bresler-Pister); (b) модел на Уилам-Варнке (Willam-Warnke)

Уравнението на повърхнината се изразява чрез усреднените нормални и

тангенциални напрежения ( σ m = σ oct = I1 / 3 = ξ / 3 , τ m2 = 3 / 5τ oct
2
= 2 J 2 / 5 ) по
следния начин:
1 σm 1 τm
f (σ m ,τ m , θ ) = + −1 = 0 , (4.34)
A f c ρ (θ ) f c'
'

където A е константа, чрез ρ (θ ) се описва елиптичния вид на повърхнината в

девиаторните равнини за 00 ≤ θ ≤ 600 . Трябва да се отбележи, че елиптичното сечение
в девиаторните равнини е симетрично и гладко, което съвпада с експерименталните
наблюдения. Отново за определянето на трите константи в (4.34), това са константата
А и нормализираните по отношение на f c' величини σ m и τ m , се използват
експериментално определените якости: f t ' , f c' и f bc' .
Аргирис (1974 г.), предлага интересен трипараметричен модел , изразен чрез
инвариантите I1 , J 2 и ъгъла θ :

68
 I1 J
f ( I1 , J 2 ,θ ) = a '
+ (b − c cos3θ ) '2 − 1 = 0 , (4.35)
fc fc
където отново меридианите са прави линии и девиаторните сечения не са
окръжности. Последният модел има и някои недостатъци, които могат да се видят в
[4], стр. 224.

4.3.2 ЧЕТИРИ И ПЕТПАРАМЕТРИЧНИ КРИТЕРИИ ЗА РАЗРУШЕНИЕ

НА БЕТОНА
През 1977 г. Отосен (Ottosen) предлага подобрен критерий за разрушение на
бетона с четири параметъра и във функция на I1 , J 2 и cos 3θ :

σ1
(a)
ρ
θ = 600 θ

θ = 00 θ = 600

ξ
σ2
σ3

σ1

ρ (b) θ
θ = 60 0

θ = 600
θ = 00

ξ
σ2 σ3

Фиг. 4.10 (a) Четирипараметричен модел на Hsieh-Ting-Chen;

(b) петпараметричен модел на Уилам-Варнке (Willam-Warnke)

J2 J I
f ( I1 , J 2 ,cos3θ ) = a '2
+ λ '2 + b 1' − 1 = 0 , (4.36)
fc fc fc
където λ = λ (cos 3θ ) > 0 е функция съдържаща 2 неизвестни константи, а a и b
са още две неизвестни константи.

69
 Четирите параметъра се определят от експериментални тестове, както следва:
• едноосов опън - f t ' ;
• едноосов натиск - f c' ;
• двумерен натиск - f bc' ;
• тест за тримерен натиск на натисковия меридиан.
В резултат меридианите са параболични функции, а девиаторните сечения не са
по окръжност. Този модел включва като частни случаи няколко известни модела, като:
критерия на Мизес при a = b = 0 и λ = const. ; критерия на Друкер-Прагер при a = 0 и
λ = const.
През 1977 г. Хсиех, Тинг и Чен (Hsieh-Ting-Chen) предлагат интересен
четирипараметричен критерий с включване на I1 , J 2 и максималното главно
напрежение σ 1 - виж фиг. 4.10 (a):
J2 J σ I
f ( I1 , J 2 ,σ 1 ) = a '2
+ b '2 + c 1' + d 1' − 1 = 0 , (4.37)
fc fc fc fc
където a, b, c, и d са материални константи.
Последният критерий съдържа като частни случаи критериите на Ранкин, Мизес
и Друкер-Прагер. Четирите параметъра се определят от експериментални тестове,
както следва:
• едноосов натиск - f c' ;
• едноосов опън - f t ' = 0.1 f c' ;
• равен двумерен натиск - f bc' = 1.15 f c' ;
⎛ σ oct τ oct ⎞
• тест за тримерен натиск на натисковия меридиан ⎜ '
, ' ⎟ = (−1.95,1.6) и
⎝ fc fc ⎠
θ = 600 .
От горните условия се получават следните стойности на коефициентите:
a=2.0108; b=0.9714; c=9.1412; d=0.2312, а подробности за модела могат да се видят в
[4] на стр. 239.
Ще споменем и за петпараметричния модел на Уилам-Варнке, който е
предложен през 1975 г. (виж фиг. 4.10 (b)).
Ще отбележим, че този модел е внедрен за тримерен бетонен краен елемент в
програмната система ANSYS. Той е подобрен трипараметричен модел на същите
автори, като вече меридианите са криволинейни.
Моделът е описан в подробности в [4], стр. 241.

Литература
[1] Ганев, Танко“Метод на граничното равновесие – приложна теория на
пластичността”, курс лекции, УАСГ, София, 2003.
[2] Chen Wai-Fah and A. F. Saleeb “Constitutive Equations for Engineering
Materials - Volume 1: Elasticity and Modeling”, Jonh Wiley & Sons, 1982.
[3] Chen Wai-Fah “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.
[4] Chen Wai-Fah “Plasticity in Reinforced Concrete”, McGraw-Hill, 1982.

70
 ГЛАВА 5. ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА (ТП) ЗA СЛУЧАЯ НА
МНОГОМЕРНО НАПРЕГНАТО СЪСТОЯНИЕ
Зависимости напрежение-деформации в ТП

В границите на линейно-еластичното поведение на материала връзката (закона,

конститутивната зависимост, ) напрежение-деформация се описва чрез закона на Хук.
След като напрежението в разглежданата точка премине границата на протичане (при
дуктилните материали и границата на разрушение при крехките материали),
материалът развива както еластични, така и пластични деформации. Съществуват 2
класически теории на пластичността: (1) деформационна теория; (2) инкрементална
теория или теория на пластичното течение, които ще разгледаме.
При развитието на уравненията на ТП е необходимо да се приемат редица
опростяващи предпоставки. По-долу ще представим шест, най-често използвани
идеализирани работни диаграми (модели) напрежение-деформации. Засега няма да се
занимаваме с циклични модели.

5.1 Моделиране на връзката напрежение-деформация

На фиг. 5.1 са представени шест идеализирани диаграми напрежение-
деформация.

σ σ σ

σ = Eε
σ = f (ε )
ε ε E E ε
O O O
(a) Линейно (b) Нелинейно (c) Линейно-eластичен
еластичен еластичен идеално-пластичен

σ σ σ
σП dσ dσ
= E' = E'
dε dε
ε E ε ε
O O O
(d) Линейно-корав (e) Линейно-eластичен (f) Линейно-корав
идеално-пластичен линейно-пластичен линейно-пластичен

Фиг. 5.1 Идеализации (модели) на зависимостта напрежение - деформация

71
 • Линейно-еластичен модел (фиг. 5.1 (a)): Това е най-простата идеализация.
Предполага се, че поведението е линейно-еластично и конститутивния закон
се описва адекватно чрез закона на Хук. За много случаи в проектирането,
където напреженията са под границата на пропорционалност на материала,
този модел може се прилага успешно;
• Нелинейно-еластичен модел (фиг. 5.1 (b)): За материали от типа на гумите се
оказва, че нелинейно-еластичният модел е много подходящ;
• Линейно-еластичен идеално-пластичен модел (фиг. 5.1 (c)): Този модел е
подходящ за изследване на меки метали, защото: (1) линейно-еластичното
поведение е в границите на малки напрежения; (2) след достигане на точката
на протичане модулът рязко спада до нула, което се моделира добре с
идеална пластичност; (3) след започване на пластифицирането пластичните
деформации са невъзвращаеми, така че историята на деформирането се
описва добре с този модел.
• Линейно-корав идеално-пластичен модел (фиг. 5.1 (d)): Това е допълнително
опростяване на предишния модел. Той е подходящ за случаите, където
граничното състояние е от особена важност, например при метода на
граничното равновесие;
• Линейно-eластичен линейно-пластичен модел (фиг. 5.1 (e)): Това е модел,
който отчита уякчаването, историята на пластифицирането и промяната на
граничните стойности на напреженията – особено подходящ за изследване
на алуминиеви конструкции;
• Линейно-корав линейно-пластичен модел (фиг. 5.1 (f)): Подходящ за
случаите, където историята на пластифицирането не е от особена важност.

Ще отбележим, че горните модели са подходящи преди всичко за изследване на

идеализирани материали и метали, макар че могат да се използват и за други видове
материали.

5.2 ДЕФОРМАЦИОННА ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА

За много инженерни приложения физическата нелинейност е по-важна от
отчитането на зависимостта на поведението от историята на пластичните деформации.
В този дух е уместно да се изложи най-опростения вариант на ТП, наречен
деформационна теория на пластичността, предложен от Хенки (Hencky, 1925). Тази
теория се базира на нелинейно-еластичния модел и се прилага чрез използването на
следните три предпоставки:

• Главните оси на тензора на пластичните деформации ε ijp съвпадат с тези на

тензора на напреженията σ ij ;

• Девиаторът на тензора на пластичните деформации eijp е пропорционален на

девиатора на тензора на напреженията sij ;

• Не се отчита увеличаване на обема вследствие на пластичните деформации.

72
 За улеснение припомняме, че тензорите на напреженията и деформациите могат
да се декомпозират на девиаторна и хидростатична части, както следва:

1
σ ij = sij + σ kk δ ij , (5.1)
3

1
ε ij = eij + ε kk δ ij , (5.2)
3
където σ kk и ε kk са първите инварианти на тензорите на напреженията и
деформациите.
Деформациите могат да се разложат на еластична и пластична компоненти:
1 e
ε ij = ε ije + ε ijp = eije + eijp +
3
( )
ε kk + ε kkp δ ij , (5.3)

а доколкото от третата предпоставка ε kkp = 0 , уравнение (5.3) придобива вида:

1
ε ij = eije + eijp + ε kke δ ij . (5.4)
3
От друга страна втората хипотеза предпоставя, че

eijp = φ sij , (5.5)

където φ е скаларна функция, представяща уякчаването на материала, която е

положителна по време на натоварване и нула при разтоварване. Уравнение (5.5) също
може да се разглежда като следствие на първата хипотеза.
Ако използваме добре известните зависимости между еластичните компоненти
на напреженията и деформациите, следва:
1 1
eije = sij , ε kke = σ kk , (5.6)
2G 3K
където G и K са тангенциалния (срязващия) модул и обемния модул.
Ако заместим (5.5) и (5.6) в уравнения (5.4), получаваме т.нар. уравнения на
Хенки:

⎛ 1 ⎞ 1
ε ij = ⎜ + φ ⎟ sij + σ kk δ ij . (5.7)
⎝ 2G ⎠ 9K
Деформационната теория на пластичността за уякчаващите се материали
постулира, че: състоянието на напреженията σij (или sij или σkk) определя еднозначно
състоянието на деформациите εij докато продължават пластичните деформации.
Следователно, тази теория е идентична с нелинейната теория от еластичен тип със
секущи модули. Тя е валидна за т.нар. прости натоварвания и се използва най-вече
когато се интересуваме от крайното състояние на изследваните конструкции, а не от
процеса на деформиране и деградация на материала.

73
 За определянето на функцията φ , ще използваме зависимостта напрежение-
деформация за едноосово напрегнато състояние, получено от тест на чист опън.
Следователно, трябва да въведем променливи, които да свързват многомерното
напрегнато състояние с едномерното (едноосовото). Удобно е да използваме
концепцията за ефективното (или еквивалентното) напрежение σ e и ефективната (или
еквивалентна) пластична деформация ε p .

Ако използваме повърхнината на Мизес, можем (по идеята на Hill, 1950), да

дефинираме горните две величини, както следва:

3 3 1
σe = τ oct = 3J 2 = sij sij =
2 2 2 (5.8)
( ) ⎤⎦
1/ 2
⎡(σ − σ ) + (σ − σ ) + (σ − σ ) + 6 σ + σ + σ
2 2 2 2 2 2
,
⎣ 11 22 22 33 33 11 12 23 31

2 p p 2 p p 2
εp = ε ij ε ij = eij eij =
3 3 3 (5.9)
2 1/ 2
(
⎡ ε p −ε p ) + (ε ) + (ε ) ( ) ( ) ( )
+ 6 ε 31p ⎤
2 2 2 2 2
p
− ε 33p p
− ε 11p + 6 ε 12p + 6 ε 23p .
⎢⎣ 11 22 22 33 ⎥⎦
За случая на чист опън (по x1 ) зависимости (5.8) и (5.9) приемат вида:

σ e = σ 11 , ε p = ε 11p , (5.10)

откъдето става ясно как се приемат константите в уравнения (5.8) и (5.9).

Ако заместим (5.5) в уравнение (5.9), използвайки (5.8), следва:

2 2 2
εp = φ sij sij = φσ e , (5.11)
3 3
откъдето за функцията φ получаваме:

3 εp
φ= . (5.12)
2 σe
Става ясно, че функцията φ е отношението на ефективната пластична
деформация и ефективното напрежение. Тази функция може да се получи от
едноосовата диаграма напрежение-деформация от тест на чист опън, както е показано
на фиг. 5.2 , където с OA е означен линейно-еластичната част от диаграмата, а с AB –
съответно нелинейният участък, при който се генерират еластични и пластични
деформации:

ε 11e = σ 11 / E , ε 11p = h(σ 11 ) . (5.13)

74
 Тъй-като ефективното напрежение σ e и ефективната деформация ε p за
едноосовия случай се редуцират до σ e = σ 11 = σ и ε p = ε 11p = ε , то за функцията φ
от (5.12) следва:
3 ε 11p 3 h(σ 11 ) 3 h(σ )
φ= = = , (5.14)
2 σ 11 2 σ 11 2 σ

а процедурата за получаването на функциите h(σ ) и φ е дадена на долната

фигура.

σ ε p = h(σ e ), ε p = ε p , σ e = σ
σe = σ 3 h(σ )
φ=
2 σ
B
σ = f (ε )

A
σ0 = σ П

ε ,ε p = ε p
O

εp εe

Фиг. 5.2 Работна диаграма напрежение-деформация за едномерен случай и

получаване на функциите h(σ e ) и φ
Можем да заключим, че ако едноосовата диаграма на опън f (ε ) е билинейна
(в частен случай с втори хоризонтален участък при идеална пластичност), за
функцията h(σ e ) се получава права наклонена линия при уякчаване или хоризонтална
при модела за идеална пластичност.
След получаването на пълната еласто-пластична зависимост напрежения-
деформации (5.7), решението на конкретната задача изисква решение на съответната
нелинейна система диференциални уравнения при удовлетворяване на граничните
условия. Поради физическата нелинейност, решението трябва да се проведе
итеративно до получаване на необходимата точност. Могат да се използват различни
изчислителни схеми, като например методът на последователните линейни решения,

75
описан в [6]. Разбира се, най-често се използва числен метод, като методите на
крайните или граничните елементи.
На числените методи и процедури ще се спрем по-късно.

5.3 ИНКРЕМЕНТАЛНА ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОСТТА

(ТЕОРИЯ НА ПЛАСТИЧНОТО ТЕЧЕНИЕ)
Характерно за деформационната ТП е, че пластичните деформации зависят от
достигнатите напрежения, и че историята на деформациите не влияе на решението.
Това се постига чрез предпоставката за просто и монотонно натоварване. В общият
случай решението не е единствено и зависи от историята на натоварването и процеса
на развитието на пластическите деформации. Много често натоварването не е просто,
а и се оказва целесъобразно да се проследи поведението на материала във всички фази
на развитие на пластическите деформации. Такова решение може да се проведе чрез
инкременталната теория на пластичността.
При този подход се развива зависимостта напрежение – нарастване на
пластичните деформации. Предполага се, че е в сила декомпозицията

d ε ij = d ε ije + d ε ijp . (5.15)

Еластичната компонента на нарастването на деформациите d ε ije , може да се

дефинира чрез закона на Хук посредством два материални параметъра – например
обемния модул K и тангенциалния модул G. От друга страна пластичната компонента
на нарастването на деформациите d ε ijp , може да се развие на базата на следните три
предпоставки:
• Наличие на повърхнина на протичане;
• Дефиниране на закон на уякчаването;
• Закон на течението, чрез който се дефинира връзката между напреженията и
нарастването на пластичните деформации.

5.3.1 Критерий за настъпване на пластично състояние (критерий за

натоварване)
Нека в двумерното пространство на главните напрежения σ 1 и σ 1 , да
разгледаме затворената крива f (σ 1 ,σ 1 ) , която ще третираме като крива (повърхнина)
на протичането.
При идеално пластичен материал повърхнината на протичане не се променя,
следователно пластични деформации се случват само тогава, когато “пътя” (вектора)
на напреженията се движи по кривата, т.е. условието за пластично поведение
(протичане, пластифициране) в точката е, както следва:

∂f
f (σ 1 ,σ 2 ) = f c и df = dσ ij = 0 , (5.16)
∂σ ij

76
 където с f c сме означили контура на еластичната област.
Ако при дадено нарастване на напреженията, вектора на напреженията е в
еластичната област, поведението е еластично – фиг. 5.3.

σ2 f (σ ij ) = f c и df = 0
(пластично)

еластично
σ1

f (σ ij ) = f c

Фиг. 5.3 Повърхнина (крива) на протичането за идеално пластичен материал

Специален е случаят, когато точката на състоянието е била на контура на

областта, след което вектора на напрежението сочи навътре в еластичната област. Тук
поведението е отново еластично, а съответните условия са:
∂f
f (σ 1 ,σ 2 ) = f c и df = dσ ij < 0 . (5.17)
∂σ ij
На фиг. 5.4 са показани условията за пластифициране в точка при уякчаващ се
материал.
f (σ ij ) = f c и df > 0
σ2 (пластично)

следваща повърхнина
неутрално

еластично
σ1

f (σ ij ) = f c
начална повърхнина

Фиг. 5.4 Повърхнина (крива) на протичането за уякчаващ се материал

77
 Тук повърхнината на протичане се променя в зависимост от историята на
пластичните деформации. Състояние на пластифициране в дадена точка се получава,
когато напрежението се стреми да “излезе” извън моментния контур. В този случай
условието за пластично поведение в точката е:
∂f
f (σ 1 ,σ 2 ) = 0 и df = dσ ij > 0 . (5.18)
∂σ ij
Аналогично, условието за еластично деформиране се записва така:
∂f
f (σ 1 ,σ 2 ) < 0 или f (σ 1 ,σ 2 ) = 0 и df = dσ ij < 0 . (5.19)
∂σ ij

Ако df = ∂f / ∂σ ij dσ ij разгледаме като скаларно произведение на нормалния

вектор nij = ∂f / ∂σ ij и вектора на нарастването на напреженията dσ ij , то следва че
скаларната величина df представлява проекцията на вектора dσ ij върху нормалата.
Тази проекция е нула в случая на идеална пластичност (виж уравнение (5.16)) или по-
голяма от нула в случая на уякчаване - виж уравнение (5.18).
Ще допълним, че условието за “неутралност” се получава, когато напрежението
се “движи” от контура към същия контур, т.е. когато f (σ 1 ,σ 2 ) = 0 и df = 0 .

5.3.2 Формулиране на закона на протичане

При пластифицирането на материалите се получават пластични деформации. За
да намерим зависимостта напрежение-деформации при пластичната задача, е
необходимо да определим: (1) посоката на нарастването на пластичните деформации
d ε ijp ; (2) големината на тези нараствания.
Посоката на нарастването на пластичните деформации d ε ijp (или отношението
между компонентите на вектора на нарастването на пластичните деформации d ε ijp ) се
определя чрез т.нар. концепция на пластичните потенциали. Представя се една
потенциална функция, чрез която се дефинира закона за пластичното течение, както
следва:
∂g
d ε ijp = d λ , (5.20)
∂σ ij

където d λ е положителен скалар, който се променя по време на пластичните

деформации на материала.
∂g
Градиента на функцията g (σ ij ) - дефинира посоката на вектора на
∂σ ij
нарастването на пластичните деформации d ε ijp , която е нормална на повърхността
g (σ ij ) = 0 в текущата точка на напреженията. Поради тази причина уравнение (5.20)
се нарича още условие за нормалност и играе много важна роля при извеждане на
уравненията на ТП. От друга страна чрез константата d λ ще сме в състояние да

78
определим големината на d ε ijp . Това става чрез допълнително уравнение, което ще
бъде развито по-долу.
Най-често за потенциалната функция g (σ ij ) се приема функцията на протичане,
f (σ ij ) и в този случай законът на протичане се нарича асоцииран закон ( за разлика от
неасоцииран закон ако е приета по-обща функция g (σ ij ) ):

∂f
d ε ijp = d λ . (5.21)
∂σ ij

Условието (5.21) дава много проста геометрична и аналитична интерпретация

на връзката между компонентите на вектора d ε ijp . Въпреки това обаче, това уравнение
води до формулиране на условието за единственост на решението, което ще бъде
развито с помощта на зависимостите напрежение-деформации, изведени на базата на
уравнение (5.21).
5.3.3 Инкрементална връзка напрежения-деформации за идеално
пластичен материал (обща формулировка)
За удобство на изводите написваме още веднъж уравнение (5.15), отразяващо
декомпозицията на тензора на нарастванията на тоталните деформации:

d ε ij = d ε ije + d ε ijp . (5.22)

Нарастването на напреженията е свързано с нарастването на еластичните

деформации и нарастването на пластичните деформации чрез закона на Хук:

dσ ij = Cijkl d ε kle , (5.23)

където с Cijkl сме означили тензора на еластичните константи (виж глава 2).
Ако заместим (5.22) в (5.23) и след използване на (5.21), получаваме:

⎛ ∂f ⎞
dσ ij = Cijkl ⎜ d ε kl − d λ ⎟ , (5.24)
⎝ ∂σ kl ⎠

където d λ е неизвестен (все още) неотрицателен скалар,

Както се вижда от фиг. 5.4, по време на пластичните деформации точката на
напреженията е върху повърхнината на протичане. Това условие налага ново
математическо уравнение, наречено условие на съвместимостта (consistency
condition), имащо следната форма:

( )
f σ ij = 0 , ( ) ( ) ( )
f σ ij + dσ ij = f σ ij + df σ ij = 0 , (5.25)

или в инкрементална форма можем да запишем:

∂f
df = dσ ij = 0 . (5.26)
∂σ ij

79
 При заместването на (5.26) в (5.24) и след подходяща смяна на индексите, за
d λ се получава:

∂f
C dε
∂σ ij ijkl kl
dλ = . (5.27)
∂f ∂f
Crstu
∂σ rs ∂σ tu
Окончателно, конститутивният закон за случая на еластичен-идеално
пластичен материал, ще получим от уравнение (5.24) и зависимост (5.27), така:

⎛ ∂f ∂f ⎞
⎜ Cijmn C ⎟
∂σ mn ∂σ pq pqkl
dσ ij = ⎜ Cijkl − ⎟ d ε = Cijkl
ep
d ε kl , (5.28)
⎜ ∂f ∂f ⎟ kl
⎜ Crstu ⎟
⎝ ∂σ rs ∂σ tu ⎠

( )
при условие че f σ ij = 0 и df = 0 , докато

dσ ij = Cijkl d ε kl , (5.29)

( )
когато f σ ij = 0 и df < 0 или ( )
f σ ij < 0 ,
ep
където с Cijkl сме означили тензора на тангенциалните модули за еластичен-
идеално пластичен материал.
Уместно е да разложим тензора Cijkl на система от тензори от втори ранг, което
ще ни позволи по-лесно да извършим тензорните операции (виж глава 2):

( ) ( )
Cijkl = λδ ijδ kl + μ δ ik δ jl + δ il δ jk = ( K − 2G / 3)δ ijδ kl + G δ ik δ jl + δ il δ jk , (5.30)

където са използвани константите на Ламе λ и μ или модулите K и G.

С цел улеснение при изводите ще извършим предварително следните тензорни
операции:

∂f ⎛ 2G ⎞ ⎛ ∂f ⎞ ⎛ ∂f ∂f ⎞
Cijkl =⎜K − ⎟ ⎜⎜ δ ij ⎟ δ kl + G ⎜ + ⎟=
∂σ ij ⎝ 3 ⎠ ⎝ ∂σ ij ⎠ ⎟
⎝ ∂σ kl ∂σ kkl ⎠
(5.31)
⎡ ∂f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞ ⎤
2G ⎢ + ⎜⎜ δ ij ⎟ δ kl ⎥ ,
⎣⎢ ∂σ kl 6G ⎝ ∂σ ij ⎠⎟ ⎦⎥

80
 ∂f ∂ f ⎡ ∂ f ∂f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞ ∂f ⎤
Cijkl = 2G ⎢ + ⎜⎜ δ ij ⎟ δ kl ⎥ =
∂σ ij ∂σ kl ⎢⎣ ∂σ kl ∂σ kl 6G ⎝ ∂σ ij ⎟⎠ ∂σ kl ⎥⎦
(5.32)
⎡ ∂ f ∂f 3 K − 2G ⎛ ∂f ⎞ ⎤
2

2G ⎢ + ⎜ δ ij ⎟ ⎥ ,
⎢ ∂σ kl ∂σ kl 6G ⎜⎝ ∂σ ij ⎟⎠ ⎥
⎣ ⎦

∂f ⎡ ∂f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞ ⎤
Cijkl d ε kl = 2G ⎢ d ε kl + ⎜⎜ δ ij ⎟ d ε kl ⎥ =
∂σ ij ⎣⎢ ∂σ kl 6G ⎝ ∂σ ij ⎟⎠ ⎦⎥
(5.33)
⎡ ∂f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞ ⎤
2G ⎢ d ε ij + ⎜⎜ δ ij ⎟ d ε kk ⎥ .
⎢⎣ ∂σ ij 6G ⎝ ∂σ ij ⎟⎠ ⎥⎦

Тогава, ползвайки изрази (5.31), (5.32) и (5.33), за d λ от (5.27) можем да

запишем следната, по-опростена форма:

∂f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞
d ε ij + ⎜⎜ δ ij ⎟⎟ d ε kk
∂σ ij 6G ⎝ ∂σ ij ⎠
dλ = 2
. (5.34)
∂f ∂ f 3K − 2G ⎛ ∂f ⎞
+ ⎜ δ rs ⎟
∂σ lm ∂σ lm 6G ⎝ ∂σ rs ⎠

5.3.4 Приложение на инкрементална теория за материали от типа на

Треска и Мизес (идеално пластичен материал)
На базата на развитите в глава 4 уравнения на повърхнини на протичане
f (σ ij ) на Треска и Мизес, ще приложим асоциирания закон на течението чрез
уравнение (5.21), след което ще изведем зависимостите напрежение-деформации за
идеално пластичен материал.
Нека предположим, че координатната система на главните напрежения
(σ 1 ,σ 2 ,σ 3 ) съвпада с координатната система на главните деформации ( ε1 , ε 2 , ε 3 ) .
Това ще ни даде възможност да представим нарастванията на пластичните
деформации d ε ijp като вектор в същата координатната система – виж фиг. 5.5.

Ако приеме, че (σ 1 > σ 2 > σ 3 ) , можем да представим геометрически

повърхнината на Треска в девиаторната π равнина чрез правата AB с уравнение:
f (σ ij ) = σ 1 − σ 3 − 2k = 0 , (5.35)
където k е материална константа.
Прилагаме асоциирания закон на течението чрез уравнение (5.21), след което за
вектора d ε ijp (в главни деформации) получаваме:

( dε 1
p
)
, d ε 2p , d ε 3p = d λ (1,0, −1) . (5.36)

81
 Векторът d ε ijp е перпендикулярен на повърхнината (на правата AB), което е
особено показателно в сечението с меридианната равнина на фиг. 5.5 (b). Очевидно е,
че той няма проекция (компонента) по хидростатичната променлива ξ , следователно
може да запишем:
d ε kkp = d ε ijpδ ij = 0 . (5.37)
Този резултат показва, че материалите от типа на Треска и Мизес развиват само
еластични обемни деформации, и че пластичността се дължи на промяна на формата.
Трябва да се допълни още, че по шестоъгълника на Треска съществуват сингулярни
точки, за които векторът d ε ijp не е дефиниран. В работа [4] е описан начин за
преодоляване на този проблем.

σ 1' , d ε 1p
d ε ijp Мизес
ρ
σ 1 − σ 3 = 2k A
dε p
d ε ijp
ij

B sij
Треска σ ij

ξ
σ , dε '
3 3
p

σ 2' , d ε 2p

(a) π равнина (b) меридианна равнина

Фиг. 5.5 (a) Критерий на Мизес и Треска в девиаторната π равнина и условие за

нормалност; (b) меридианна равнина - условие за нормалност за материали независещи
от хидростатичното налягане

Теорията на Прантл – Ройс се отнася за материали, свързани с повърхнини на

протичане от типа на тези, дадени на фиг. 5.5, наречени още материали на Мизес или
J2 материали. Тук са в сила следните хипотези:
• Главните оси на тензора на нарастванията на пластичните деформации d ε ijp
съвпадат с тези на тензора на напреженията σ ij ;

• Девиаторът на нарастванията на тензора на пластичните деформации deijp е

пропорционален на девиатора на тензора на напреженията sij ;

• Не се отчита увеличаване на обема вследствие на пластически деформации.

82
 Горните проблеми със сингулярните точки са решени елегантно с повърхнината
на Мизес, която е гладка функция (окръжност в π равнината), и има вида:
f (σ ij ) = J 2 − k = 0 , (5.38)

където k е материална константа, а от (5.21), и след като отчетем че

∂f / ∂σ ij = ∂J 2 / ∂σ ij = sij , следва:

d ε ijp = deijp = sij d λ . (5.39)

Последното уравнение показва, че главните оси на тензора на напреженията

(или на девиатора на напреженията) съвпадат с главните оси на тензора на
нарастванията на пластичните деформации. Отново и за този случай е валидно
уравнение (5.37), откъдето следва че промяната на обема е резултат само на
еластичните деформации.
Уравнения (5.39) водят до следните зависимости, записани в класическия
разгърнат вид:

d ε xp d ε y d ε zp d γ xy d γ yz d γ zxp
p p p

= = = = = = dλ , (5.40)
sx sy sz 2τ xy 2τ yz 2τ zx
които са известни в литературата като уравнения на Прантл-Ройс (Prandtl-
Reuss).
Уравнения (5.40) са изведени през 1925 г. от Прантл на базата на уравненията на
Леви (Levy, 1871), който предлага идеята, че еластичните деформации са много малки
в сравнения с развитите пластични, следователно вместо (5.39) можем да запишем:

d ε ij = sij d λ , (5.41)

а зависимости (5.40) придобиват вида:

d ε x d ε y d ε z d γ xy d γ yz d γ zx
= = = = = = dλ , (5.42)
sx sy sz 2τ xy 2τ yz 2τ zx
и са известни като уравнения на Леви-Мизес, доколкото Мизес е получил
независимо същите зависимости през 1913 г.
Следващият съществен момент е получаването на константата d λ , а след това
на пълните еласто-пластични зависимости напрежения-деформации. При идеално
пластичните тела повърхнината на протичане не се променя и при пластифицирането
напрежението на протичане е константа (= σ 0 ) , така че от уравнения (5.8) следва, че
за ефективното напрежение (σ e = σ 0 ) можем да запишем:

2 2
sij sij = σ e2 = σ 02 . (5.43)
3 3

83
 Нека сега да получим константата d λ чрез използване на общата формула
(5.34), като отчитаме, че ∂f / ∂σ ij = ∂J 2 / ∂σ ij = sij . За отделните тензорни компоненти
следва:

∂f ⎛ ∂f ⎞
d ε ij = sij d ε ij ,⎜ δ ij ⎟ d ε kk = sijδ ij d ε kk = sii d ε jj ,
∂σ ij ⎜ ∂σ ij ⎟
⎝ ⎠
2
(5.44)
∂ f ∂f ⎛ ∂f ⎞
δ rs ⎟ = ( srsδ rs ) = ( sii ) ,
2 2
= slm slm , ⎜
∂σ lm ∂σ lm ⎝ ∂σ rs ⎠
3
откъдето за d λ , след като отчетем, че sii = J1 = 0, σ 0 = sij sij ,σ 0 = k 3 ,
2
следва израза:
sij d ε ij 3sij
dλ = = d ε ij . (5.45)
slm slm 2σ 02

За нарастването на тензора на пластичната деформация d ε ijp , получаваме от

(5.39):
3
d ε ijp = d λ sij = sij smn d ε mn . (5.46)
2σ 02
Пълната еласто-пластичната зависимост напрежения – деформации за идеално
еласто-пластичен материал с повърхнина на протичане тип Мизес, можем да получим
от най-общия израз (5.28). Предварително извеждаме необходимите тензорни
зависимости, както следва:
∂f ∂f
Cijmn C
∂σ mn ∂σ pq pqkl 2Gsij 2Gskl 2Gsij skl 3Gsij skl Gsij skl
= = = = , (5.47)
∂f ∂f 2Gs s s s σ 2
k 2
C tu tu tu tu 0
∂σ rs rstu ∂σ tu
а от (5.28) получаваме окончателно:

⎛ Gsij skl ⎞
dσ ij = Cijkl
ep
d ε kl = ⎜ Cijkl − ⎟ d ε kl . (5.48)
⎝ k2 ⎠
За нагледност, можем да запишем тензорното уравнение (5.48) в матричен вид:

{dσ } = ⎡⎣C ep ⎤⎦ {d ε } , (5.49)

където тангенциалната матрица е сума от еластичната и пластичната

⎡⎣ C ep ⎤⎦ = ⎡⎣C e ⎤⎦ + ⎡⎣C p ⎤⎦ , а горните вектори в традиционен запис са:

84
 {dσ }
T
{ = dσ x , dσ y , dσ z , dτ xy , dτ yz , dτ zx , }
(5.50)
{d ε } = { d ε }.
T
x , d ε y , d ε z , d γ xy , d γ yz , d γ zx

Еластичната ⎡⎣ C e ⎤⎦ и пластична матрица ⎡⎣ C p ⎤⎦ , имат вида:

⎡ 4 2 2 ⎤
⎢(K + 3 G) (K − 3 G) ( K − 3 G) 0 0 0⎥
⎢ ⎥
⎢ 4 2
( K + G) (K − G) 0 0 0⎥
⎢ 3 3 ⎥
⎢ ⎥
⎢ 4
(K + G) 0 0 0⎥
⎢ 3 ⎥
⎡⎣ C e ⎤⎦ = ⎢ ⎥, (5.51)
⎢ G 0 0⎥
⎢ ⎥
⎢ ⎥
⎢ сим. G 0⎥
⎢ ⎥
⎢ ⎥
⎢ G⎥
⎣ ⎦

⎡ sx2 sx s y sx sz sx sxy sx s yz sx szx ⎤

⎢ ⎥
⎢ s y2 s y sz s y sxy s y s yz s y szx ⎥
G⎢ sz2 sz sxy sz s yz sz szx ⎥
⎡⎣ C ⎤⎦ = 2 ⎢
p
⎥. (5.52)
k ⎢ sxy2 sxy s yz sxy szx ⎥
⎢ сим. s yz2 s yz s zx ⎥
⎢ ⎥
⎢⎣ szx2 ⎥⎦

В тези матрици са използвани константите G и K – т.е. модула на срязване и

обемния модул съответно. Както е доказано в работа [4], нарастването на
деформациите d ε ij (или {d ε } ) не може да се определи еднозначно от уравнение
(5.48) или (5.49), от което следва че матрицата ⎡⎣ C ep ⎤⎦ е сингулярна.

Задача: Да се намерят константата d λ и нарастването на пластичната

деформация deijp , при положение че вместо уравнението (5.38) изберем неговия аналог
f (σ ij ) = J 2 − k 2 = 0 .
3 3
Отговори: d λ = sij deij , (σ 0 = k 3) , deijp = sij smn demn .
k 2σ 02

85
 5.3.5 Инкрементална връзка напрежения-деформации за материал
с изотропно уякчаване (обща формулировка)

Тук, за разлика от идеално – пластичния материал, в уравнението на

повърхнината на протичане f (σ ij ) , k (ε ijp ) не е константа, а е функция на пластичната
работа W p (при работно уякчаване) или пластичните деформации ε ijp (при прието
деформационно уякчаване), наречена още функция на уякчаването. Нека да
разгледаме втория случай и приемем изотропно уякчаване на материала. Функцията

⎣ ( )
f ⎡σ ij , k ε p ⎤ вече зависи, както от тензора напрежение така и от обобщената
⎦
характеристика, наречена ефективна пластична деформация εp (в нашите
разглеждания ще приемем, че ε p е равен на т.нар. параметър на уякчаването κ ), така
че условието за протичане е:

⎣ ( )
f ⎡σ ij , k ε p ⎤ = 0 ,
⎦
(5.53)

или записано в разгърнат вид

( ) ( )
f σ ij , κ = f 0 σ ij − k ( κ ) = 0 . (5.54)

( )
В (5.54) с f 0 σ ij сме означили уравнението на началната повърхнина на
протичане, която се променя (разширява) в процеса на пластифицирането на
( )
материала. Например, за случая на материал на Мизес имаме f 0 σ ij = J 2 (σ ij ) , така
че условие (5.53) ще придобие вида:

( ) ( )
f σ ij , κ = J 2 σ ij − k ( κ ) = 0 . (5.55)

При уякчаващите се материали степента на “уякчаване” по време на

пластичните деформации зависи от “историята” на процеса на пластифициране.
Следователно ако приемем, че параметърът на уякчаването κ е една монотонна
растяща величина, отразяваща натрупването на пластичните деформации, то
функцията k ( κ ) зависи от конкретния материал и може да се калибрира (да се
настрои) на базата на проведени експерименти.
От гледна точка на математическото моделиране на процеса на изотропното
уякчаване е удобно да въведем две обобщени характеристики, свързани с тензора
напрежение и тензора на пластичните деформации. Това са ефективното напрежение
σ e и ефективната пластична деформация ε p . Характерното за тези обобщени
характеристики е, че те се редуцират в напрежение и пластична деформация при
едноосовия случай, следователно може да се ползва пълната нелинейна работна
диаграма, получена от експеримента. Ще подчертаем още, че функцията на

86
уякчаването k ( κ ) може да се дефинира чрез ефективното напрежение σ e , докато
ефективната пластична деформация ε p се приема като параметър на уякчаването κ .

Ефективно напрежение
При материали с изотропно уякчаване промяната на вида на повърхнината на
протичане е свързана с уравнение (5.54). Съвсем естествено е тогава да потърсим вида
( )
на ефективното напрежение σ e във вид подобен на f 0 σ ij , като съобразяваме
дименсиите:

( )
f 0 σ ij = Aσ en , (5.56)

където константите A и n се определят от условието, че при чист опън σ ij се

редуцира в σ 1 .

( )
Например за материал на Мизес, където f 0 σ ij = J 2 (σ ij ) , получаваме:

J 2 (σ ij ) = Aσ en , (5.57)

а при чист опън, когато само σ 1 е различно от нула следва:

1 1 1
sij sij = ⎡( σ 1 − σ 2 ) + (σ 2 − σ 3 ) + (σ 3 − σ 1 ) ⎤ = σ 12 ,
2 2 2
J 2 (σ ij ) = (5.58)
2 6⎣ ⎦ 3
от което получаваме, че A=1/3 и n=2, следователно

σ e = 3J 2 . (5.59)

( )
Освен това при пластични деформации, когато f 0 σ ij − k ( κ ) = 0 , функцията
k може да се изрази просто чрез σ e така:

1
( )
f 0 σ ij = Aσ en = k ( κ ) , а за Мизес : k ( κ ) = σ e2 ( κ ) .
3
(5.60)

Ефективна пластична деформация

Въвеждаме хипотезата, че историята на пластичните деформации се регистрира
чрез параметъра ε p = κ , наречен параметър на уякчаването. Стойността му е винаги
положителна и нарастваща. Следователно, с оглед на спазване на дименсиите и избор
на обща комбинация от пластичните деформации, дефинираме нарастването на
ефективната пластична деформация d ε p , както следва:

d ε p = C d ε ijp d ε ijp , (5.61)

87
 където C е положителна константа, която определяме от условието, че d ε p се
редуцира в d ε 11p при едноосово напрегнато състояние в посока X 1 .
Следователно, ако използваме този факт и асоциирания закон за пластичното
течение (5.20), ще получим:

∂f ∂f ∂ f
d ε 11p = dλ , dε p = C dλ , (5.62)
∂σ 11 ∂σ ij ∂σ ij

а от условието двете величини да са равни следва окончателно:

∂f
∂σ 11
C= . (5.63)
∂f ∂f
∂σ ij ∂σ ij

( )
Например за материал на Мизес, където f σ ij = J 2 (σ ij ) − k (ε p ) , от (5.63)
получаваме:
s11
C= , (5.64)
2J2

2
като при чист опън имаме s11 = σ1 и 2 J 2 = σ 1 2 / 3 , следователно
3
2
C= . (5.65)
3

Дефиниране на връзката ефективно напрежение - ефективна деформация

Чрез тази изключително важна зависимост се постулира процеса на уякчаването
при поведението на материала. Тя се получава (калибрира) чрез експериментално
получената работна диаграма напрежение-деформация за едноосовия случай. Тази
връзка има следната обща форма:
σ e = σ e (ε p ) , (5.66)

а чрез диференциране на (5.66) следва:

dσ e = H p d ε p , (5.67)

където с H p сме означили пластичния модул.

Пластичният модул H p се дефинира във всеки момент на развитието на
пластичните деформации:
dσ e
Hp = . (5.68)
dε p

88
 Получаване на инкременталната зависимост напрежение - деформация
При приет асоцииран закон на течението (5.20), ще използваме условието на
съвместимостта – стартираме от (5.54). За удобство на изводите отчитаме факта, че
функцията k се изразява чрез ефективното напрежение σ e (виж (5.60)), зависещо от
своя страна от ефективната деформация ε p :

{ ⎣ ( )}
df σ ij , k ⎡σ e ε p ⎤ =
⎦
∂f
∂σ ij
dσ ij −
∂k ∂ σ e
∂σ e ∂ε p
dε p = 0 . (5.69)

Преработваме уравнение (5.69), отчитайки (5.62 b) и (5.68):

∂f ∂k ∂f ∂k ∂f ∂ f
dσ ij − H p C d ε ijp d ε ijp = dσ ij − H pC dλ = 0 . (5.70)
∂σ ij ∂σ e ∂σ ij ∂σ e ∂σ ij ∂σ ij

Ако за нагледност използваме означението:

∂k ∂ f ∂f
h= H pC , (5.71)
∂σ e ∂σ ij ∂σ ij

то зависимост (5.70) придобива следната компактна форма:

∂f
dσ ij − hd λ = 0 . (5.72)
∂σ ij

От (5.72) за h получаваме:
1 ∂f
h= dσ ij , (5.73)
d λ ∂σ ij
докато за нарастването на пластичните деформации следва:
1 ∂f ∂f
d ε ijp = dσ kl , (5.74)
h ∂σ kl ∂σ ij

а за d ε p :

C ∂ f ∂f ∂ f
dε p = dσ kl . (5.75)
h ∂σ ij ∂σ ij ∂σ kl

Сега вече, използвайки зависимост (5.22) и известната връзка от теория на

еластичността d ε ije = Dijkl dσ kl , можем да получим нарастването на пълните
деформации, както следва:
1 ∂f ∂f
d ε ij = Dijkl dσ kl + dσ kl , (5.76)
h ∂σ kl ∂σ ij

89
 или по-компактно:

d ε ij = Dijkl
ep
dσ kl , (5.77)

ep
където еласто-пластичният тензор на подаваемост Dijkl има вида:

1 ∂f ∂f
ep
Dijkl = Dijkl + . (5.78)
h ∂σ kl ∂σ ij
От гледна точка на реализацията на решението с числен метод, например
метода на крайните елементи или метода на граничните елементи, е по-добре да
изразим константата d λ , както и нарастването на ефективната деформация d ε p ,чрез
нарастването на пълните деформации d ε ij . Тогава от (5.24) и (5.72) следва:

∂f ⎛ ∂f ⎞
Cijkl ⎜ d ε kl − d λ ⎟ − hd λ = 0 , (5.79)
∂σ ij ⎝ ∂σ kl ⎠
откъдето можем да определим d λ с инкремента на деформациите d ε ij така:

1 ∂f
dλ = Cijkl d ε kl , (5.80)
H ∂σ ij
където
∂f ∂f
H = h+ Cijkl . (5.81)
∂σ ij ∂σ kl

От (5.21) и (5.80) за нарастването на тензора на пластичните деформации d ε ijp

ще получим:
∂f 1 ∂f ∂f
d ε ijp = d λ = C pqrs d ε rs , (5.82)
∂σ ij H ∂σ pq ∂σ ij
а за нарастването на ефективната пластична деформация

C ∂f ∂f ∂f
dε p = C pqrs d ε rs . (5.83)
H ∂σ ij ∂σ ij ∂σ pq

Окончателното уравнение за пълната връзка напрежение-деформации следва от

(5.24) и (5.80):

⎛ 1 ∂f ∂f ⎞
dσ ij = Cijkl ⎜ d ε kl − C pqrs d ε rs ⎟⎟ , (5.84)
⎜ H ∂σ pq ∂σ kl
⎝ ⎠
или по-компактно:

90
 dσ ij = Cijkl
ep
d ε kl , (5.85)

ep
където еласто-пластичният тензор свързан с коравината Cijkl има вида:

1 *
ep
Cijkl = Cijkl − H ij H kl , (5.86)
H
а тензорите H ij* и H kl :

∂f ∂f
H ij* = Cijmn , H kl = C pqkl . (5.87)
∂σ mn ∂σ pq

Сега вече сме в състояние при дадени деформации d ε ij , чрез уравнения

(5.84) или (5.85), да изчислим напреженията dσ ij .

Частен случай на материал на Мизес

( )
За материал на Мизес, където f σ ij = J 2 (σ ij ) − k (ε p ) = J 2 (σ ij ) − σ e2 / 3, и
тензор на еластичните константи Cijkll , изразен така:

( )
Cijkl = λδ ijδ kl + μ δ ik δ jl + δ il δ jk = ( K − 2G / 3)δ ijδ kl + G δ ik δ jl + δ il δ jk = ( )
νE E (5.88)
=
(1 + ν )(1 − 2ν )
δ ijδ kl +
2 (1 + ν )
(
δ ik δ jl + δ il δ jk , )
ще получим следните резултати (виж изрази (5.44), отчитайки също че:
C=(2/3)1/2, sij sij = σ e 2 / 3 ):

1 ∂f ∂f 1 E
d ε ijp = C pqrs d ε rs = ( srs d ε rs ) sij , (5.89)
H ∂σ pq ∂σ ij H 1 + ν

C ∂ f ∂f ∂ f 1 2E
dε p = C pqrs d ε rs = σ e srs dsrs , (5.90)
H ∂σ ij ∂σ ij ∂σ pq H 3(1 + ν )

∂k ∂f ∂f 2 dσ e 2 2 dσ e 2 2 4 dσ e
h= H pC = σe sij sij = σe σe = σ e2 , (5.91)
∂σ e ∂σ ij ∂σ ij 3 dε p 3 3 dε p 3 3 9 dε p

∂f ∂f 4 dσ E 2 ⎛ 2 dσ e E ⎞
H = h+ Cijkl = σ e2 e + sij sij = σ e2 ⎜ + ⎟⎟ , (5.92)
∂σ ij ∂σ kl 9 d ε p 1 + ν 3 ⎜⎝ 3 d ε p 1 + ν ⎠

91
 ∂f E ∂f E
H ij* = Cijmn = sij , H kl = C pqkl = skl . (5.93)
∂σ mn 1+ν ∂σ pq 1+ν

ep
докато за еласто-пластичният тензор Cijkl получаваме израза:

1 * νE E
ep
Cijkl = Cijkl −
H
H ij H kl =
(1 + ν )(1 − 2ν )
δ ijδ kl +
2 (1 + ν )
( )
δ ik δ jl + δ il δ jk −
2
(5.94)
1 ⎛ E ⎞
⎜ ⎟ sij skl .
H ⎝ 1+ν ⎠

От уравнение (5.94) като частен случай можем да получим резултата за идеално

пластичния материал (5.48). Трябва да се отчете, че: H p = dσ e / d ε p = 0 ,
следователно h = 0 , H = 2Gsij sij = E /(1 + ν ) sij sij = E /(1 + ν )2k 2 , откъдето след
ep
елементарни алгебрически операции получаваме тензора Cijkl от (5.48).

Литература
[1] Върбанов, Х., А. Тепавичаров, Т. Ганев “Приложна теория на
еластичността и пластичността”, Техника, София, 1992.
[2] Ганев, Танко“Метод на граничното равновесие – приложна теория на
пластичността”, курс лекции, УАСГ, София, 2003.
[3] Chen, Wai-Fah and A. F. Saleeb “Constitutive Equations for Engineering
Materials - Volume 1: Elasticity and Modeling”, Jonh Wiley & Sons, 1982.
[4] Chen, Wai-Fah “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.
[5] Chen, Wai-Fah “Plasticity: Theory and Application”, The Macmillan Ltd, 1968.
[6] Mendelson, A. “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.

92
 ГЛАВА 6. ПРИЛОЖЕНИЕ НА МЕТОДА НА КРАЙНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ
ЗА РЕШАВАНЕ НА ЕЛАСТОПЛАСТИЧНАТА ЗАДАЧА

В глави 1-5 бяха развити основните принципи и изведени основните уравнения

на теория на пластичността. Решението на конкретна задача в затворен вид
(аналитично решение) с методите на теория на пластичността се отдава в
изключително редки случаи и за ограничен клас задачи. По правило се използват
числени методи, най-вече методът на крайните елементи (МКЕ), или този на
граничните елементи (МГЕ). Това само са за себе си е сложна задача и изисква
прилагането на специални алгоритми за решаване на нелинейната система алгебрични
уравнения, които се получават в резултат на приложението на числените методи.
През 60те години на миналия век започна развитието на пакети приложни
програми по МКЕ, като в началото тези програми имаха академичен характер, след
което придобиха комерсиални измерения. Едни от най-известните пакети са например:
ANSYS, ABAQUS, DIANA и др., като такива не липсват в УАСГ и специално в
катедра Строителна механика, ( например Fred & Simon).
В тази глава ще се дадат само някои най-важни сведения и уравнения за
приложението на МКЕ при решаването на еластопластичната задача.. Има огромен
брой книги, посветени на този въпрос – виж [1],[2],[3], и [4]. По-долу ще следваме
общата процедура на МКЕ, дадена в [4].

6.1 Матрични зависимости на МКЕ

Нека разгледаме тяло, разположено в областта Ω , на което вътрешните
напрежения σ , разпределените обемни сили b и концентрираните въздействия f , са
в равновесие. Ако изберем едно виртуално поле на преместванията δ d* , което е
свързано със съвместими деформации δ ε* и премествания вътре в областта δ u* , то
от принципа за възможната (виртуалната) работа следва:

∫ ( δ ε σ − δ u b ) d Ω −δ d f = 0
* * *
. (6.1)
Ω

Ако дискретизираме тялото с някакъв брой крайни елементи, използвайки

избрани функции на формата N , можем да запишем:

δ u* = Nδ d* , δ ε* = Bδ d* , (6.2)

където с B сме означили матрицата на еластичните деформации, която можем

да получим по известните в литературата начини [4].
Процесът на асемблиране или заместването на (6.2) в (6.1) води до уравнението:

∫ δ d ( B σ − N b ) d Ω −δ d f = 0
* T T *
, (6.3)
Ω

а за произволно виртуално поле на преместванията δ d* , трябва да е изпълнено:

∫ B σd Ω − f − Ω∫ N bd Ω = 0
T T
. (6.4)
Ω

93
 В уравнение (6.4) асемблирането на крайните елементи се реализира чрез
интеграла по обема Ω , като първият член дава приносът на вътрешните сили
(напреженията), докато следващите два отразяват работата на разпределените и
концентрирани въздействия.
Както е известно, в нелинейните задачи уравнение (6.4) не е изпълнено за всеки
етап на изчислителния процес, следователно възникналата несвръзка (неуравновесени
сили), които означаваме с ψ (по скоро това е вектор на неуравновесените сили), може
да се представи така:

⎛ ⎞
ψ = ∫ B T σd Ω − ⎜ f + ∫ N T b d Ω ⎟ ≠ 0 . (6.5)
Ω ⎝ Ω ⎠
При задачите с физическа нелинейност коравината е променлива величина, като
най-общо връзката между вектора напрежения и вектора деформации може да се
изрази в инкрементална форма чрез т.нар. еластопластична матрица Cep , по следния
начин:

Δσ = Cep Δε , (6.6)

а за получаването на тангенциалната матрица на коравина следва (6.5) да се

запише в инкрементална форма:

⎛ ⎞
Δ ψ = ∫ B T Δ σd Ω − ⎜ Δ f + ∫ N T Δ b d Ω ⎟ ≠ 0 , (6.7)
Ω ⎝ Ω ⎠
а като заместим (6.6) и отчетем (6.2), получаваме:

⎛ ⎞
Δ ψ = K T d − ⎜ Δ f + ∫ N T Δ bd Ω ⎟ , (6.8)
⎝ Ω ⎠
където с d е означен търсеният вектор на преместванията, а за тангенциалната
матрица на коравина K T следва:

K T = ∫ BT Cep B d Ω . (6.9)
Ω

Уравнение (6.8) е нелинейно уравнение, доколкото K T (d) е функция на d , а

оттам при зададена нелинейна конститутивна връзка, следва да приложим някакъв
алгоритъм за решаване на системата с предварително определена точност (норма) на
решението.
Съвсем ясно е, че решението се реализира итерационно, чрез разделяне на
външното въздействие на определен брой стъпки. След всяка стъпка (инкремент) на
външния товар и завършване на итерациите, следва сумиране на всички решения
(премествания, деформации и напрежения), проведени до този момент. Очевидно се
налага следене и запомняне на историята на развитие на конститутивните зависимости
на ниво точка, което най-често при МКЕ се извършва в Гаусовите интеграционни
точки.

94
 6.2 Основни алгоритми за решение на нелинейната система уравнения

В тази точка ще даден някои от най-използваните методи и алгоритми за

решение на нелинейната система уравнения (6.8). За целта ще извършим
разсъжденията върху система с 1 степен на свобода, за разлика от реалната матрица на
коравина K T (d) , размерността на която зависи от големината на вектора d , т.е. от
броя на степените на свобода на дискретизираната система.
Метод на секущите
На фиг. 6.1 е дадена нелинейна транслационна пружина с една степен на
свобода – това е преместването d.

k d

k = k0 + k N
k0 константа
kN функция на d
Фиг. 6.1 Нелинейна пружина с една степен на свобода

Нелинейното уравнение (това е условие за равновесие), което свързва външният

товар F с преместването d чрез характеристиките на пружината, има вида:

( k0 + k N ) d = F , (6.10)
където k N = f (d ).
В уравнение (6.10) коравината на пружината е разделена на две части, начална
k0 , която е зададена константа, и k N , която е променлива в процеса на решение и

95
зависи от достигнатото преместване d . Задачата се свежда при зададено F
(натоварване) и известна зависимост f (d ) (конститутивна връзка), да се намери
стойността на преместването d .
При методът на секущите осъществяваме итерационен процес чрез използване
на следната последователност от (i+1) операции:

(1) : d1 = k0−1 FA , k N1 = f (d1 ) ,

( )
−1
(2) : d 2 = k0 + k N1 FA , k N2 = f ( d 2 ) ,

= (k )
−1
(3) : d3 0 + k N2 FA , k N3 = f (d3 ) , (6.11)
M

( )
−1
(i + 1) : di +1 = k0 + k N i FA ,

като при първата стъпка определяме преместването d1 с обръщане на

константата k0 , след което изчисляваме k N1 чрез известната зависимост при стойност
на аргумента d1 и продължаваме със следващата стъпка.

a
FA

F1 1
k0

d1 d

Фиг. 6.2 Метод на секущите – първа стъпка. Достигаме до точка a с преместване

d1 , с използване на началната коравина k0

Очевидно, при известно k N1 , лесно пресмятаме F1:

96
 (k 0 )
+ k N1 d1 = F1 , (6.12)

след което продължаваме итерационния процес.

( )
Втората стъпка реализираме с новата секуща коравина k0 + k N1 , което добре
се вижда на графиката на фиг. 6.3.

F Метод на секущите

a b
FA

2
k0 1

k0+kN1

d 1 d2 d

Фиг. 6.3 Метод на секущите – втора стъпка. Достигаме до точка b с преместване

d2 , чрез използване на секущата коравина (k0+ kN1)

След това продължаваме с третата, четвъртата...и т.н. стъпки, които са

илюстрирани на фиг. 6.4 и 6.5. Изчисленията завършват при изпълнение на зададен
критерий за точност, например ако преместването в (i+1) итерация се различава от
преместването в (i) итерация с предварително зададено малко число, като по-често се
използва някаква норма.
Пример: да се реши следното нелинейно уравнение
k0 = 0.2 , F = 0.006 , k N = − d,
(6.13)
i − то уравнение : ( 0.2 − di −1 ) di = 0.006 ,

97
F

FA a b c

2 3
1

d1 d2 d3 d

Фиг. 6.4 Метод на секущите – 3 стъпка (итерация)

FA a b c

2 3
1

d1 d2 d3 dA d

Фиг. 6.5 Метод на секущите – следваща стъпка

98
 като в (6.13) освен началните данни е дадено също и i-тото уравнение.
По-долу е дадена таблица на Excel, където е реализиран итерационния процес.

F= 0.006

k d Del d
0.2000000000 0.0300000000
0.1700000000 0.0352941176 15.00000000%
0.1647058824 0.0364285714 3.11418685%
0.1635714286 0.0366812227 0.68877551%
0.1633187773 0.0367379679 0.15445930%
0.1632620321 0.0367507370 0.03474506%
0.1632492630 0.0367536116 0.00782121%
0.1632463884 0.0367542587 0.00176085%
0.1632457413 0.0367544045 0.00039645%
0.1632455955 0.0367544373 0.00008926%
0.1632455627 0.0367544447 0.00002010%
0.1632455553 0.0367544463 0.00000452%
0.1632455537 0.0367544467 0.00000102%
0.1632455533 0.0367544468 0.00000023%
0.1632455532 0.0367544468 0.00000005%

За достигане итерация, в която преместването е същото, както в предишната

(при приетия брой на значещи цифри), са необходими 15 последователни решения.
Този подход не е от най-оптималните по отношение на ресурса време, защото при
всяка нова итерация се налага обновяване, следователно и ново обръщане на матрица
(в многомерния случай).
Метод на последователните приближения чрез модифициране на товара
Това е един от най-простите и естествени алгоритми за решаване на
нелинейната задача. Отново при първата стъпка определяме преместването d1 с
обръщане на константата k0 , след което изчисляваме k N1 чрез известната зависимост
при стойност на аргумента d1 (виж отново фиг. 6.2). При следващата стъпка обаче
(виж формули 6.14), произведението k N 1d1 се третира като “товар” и се прехвърля
отдясно. След това следва нова стъпка (итерация), при която обратната матрица е

99
старата, но товарът е коригиран на ( FA − k N 1d1 ) и т.н. със следващите итерации до
достигане на необходимата точност – фиг. 6.6 .

(1) : d1 = k0−1 FA , k N 1 = f (d1 ) ,

(2) : d 2 = k0−1 ( FA − k N 1d1 ) , k N 2 = f (d 2 ) ,
(3) : d3 = k0−1 ( FA − k N 2 d 2 ) , k N 3 = f (d3 ) , (6.14)
M
(i + 1) : di +1 = k0−1 ( FA − k Ni di ) .

I
FA kN1d1 a b

F1 2
k0 1

d1 d
Фиг. 6.6 Метод на последователните приближения с промяна на свободния
член. Тук матрицата k0 се обръща само веднъж.

Веднага може да се заключи защо този итерационен метод е по-добър по

отношение на ресурсите памет и брой компютърни операции. Матрицата k0 в
многомерния случай се съставя и обръща само веднъж. Промяната на модулите на
материала се отразява в промяна на товарния вектор. От друга страна е ясно, че за
постигането на точност от порядъка на тази при първия подход, са необходими по-
голям брой итерации.
Ето защо сме решили примера, даден по-горе с двата метода, като се прилагат
две таблици с преместванията d (точна стойност: d=0.0367544468) за 10 итерации.

100
 Метод на секущите Метод на модифициране на товара

i u i u
0 0.0000000000 0 0.0000000000
1 0.0300000000 1 0.0300000000
2 0.0352941176 2 0.0345000000
3 0.0364285714 3 0.0359512500
4 0.0366812227 4 0.0364624619
5 0.0367379679 5 0.0366475556
6 0.0367507370 6 0.0367152167
7 0.0367536116 7 0.0367400357
8 0.0367542587 8 0.0367491511
9 0.0367544045 9 0.0367525005
10 0.0367544373 10 0.0367537315

От сравнението се вижда, че при метода на секущите сходимостта е значително

по-добра, което потвърждава горните разсъждения.
Метод на тангенциалните матрици (Newton-Raphson)
Това е един от най-ефективните методи за решаване на система нелинейни
уравнения – виж графиката на фиг. 6.7.

a b c B
FB
3
2
F1 1

A
FA
Δd1 Δd2

dA d1 dB d

Фиг. 6.7 Метод на тангенциалните матрици (метод на Newton-Raphson)

101
 Дефинираме понятието тангенциална матрица kt , на базата на уравнения (6.10):

dF d d ( kN d )
kt = =
d (d ) d (d )
( k0 d + k N d ) = k0 +
d (d )
. (6.15)

Да предположим, че сме в точка на състоянието A , в която знаем

тангенциалната матрицата ktA (тя може в началото да е k0 A ), преместването d A , FA и
FB . Задачата е да намерим преместването в точка B − d B . Можем да запишем:

FB = FA + ( ktA ) Δ d1 или
(6.16)
( ktA ) Δ d1 = FB − FA .

Следователно за Δ d1 получаваме:

Δ d1 = ( ktA ) ( FB − FA )
−1
, (6.17)

за преместването в точка 1:
d1 = d A + Δ d1 , (6.18)

докато за F1 , след като знаем k N 1 = f (d1 ) , следва:

F1 = (k0 + k N 1 ) d1 . (6.19)

Сега вече сме в точка на състоянието 1 и можем да стартираме втората

итерация, като началната точка вместо A е 1, неуравновесеният товар е ( FB − F1 )
вместо ( FB − FA ) , новата тангенциална матрица е kt1 и може да се изчисли от (6.15) и
т.н. до определяне на следващото нарастване на преместванията Δ d 2 . Итерациите
приключват след достигане на желаната точност.
В следващата таблица на Excel сме приложили този алгоритъм и сме провели
изчисленията за горния пример:

dA dB kNA kt FA FB DEL d
0.0000000000 0.0300000000 0.000000 0.200000 0.000000 0.0060 0.03000000
0.0300000000 0.0364285714 -0.030000 0.140000 0.005100 0.0060 0.00642857
0.0364285714 0.0367536116 -0.036429 0.127143 0.005959 0.0060 0.00032504
0.0367536116 0.0367544468 -0.036754 0.126493 0.006000 0.0060 0.00000084
0.0367544468 0.0367544468 -0.036754 0.126491 0.006000 0.0060 0.00000000

Само 4 итерации на нужни в този случай за постигане на нужната точност.

Забележете, че тангенциалната матрица за i-тата итерация в конкретния пример се
⎛ d ( kN d ) ⎞
смята просто от (6.15): kt ( d i ) = k0 + ⎜ = 0.2 − 2d i .
⎜ d (d ) ⎟⎟
⎝ ⎠i

102
 За пълнота ще приложим още един подход, наречен модифициран метод на
Newton – Raphson, при който се използва старата тангенциална матрица, изчислена в
началната точка A . Този метод е илюстрирам на фиг. 6.8.

F
Модифициран Newton-Raphson

a b
FB

F1 2
1

FA
Δu1 Δu2

dA d1 dB d

Фиг. 6.8 Модифициран метод на Newton-Raphson

6.3 Приложен софтуер

Днес съществуват редица програми и пакети приложни програми, с които могат

да се атакуват задачите на теория на пластичността. Някои от тези програми решават
частни задачи, например равнинни или пространствени рамкови конструкции, шайби,
плочи и черупки. Други програми са с най-общо предназначение и могат да решат
обекти с всякакви дименсии и елементи.
Преди за решим каква програма да използваме или да разучаваме, е добре да си
отговорим на въпроса: каква е крайната цел на това което правим? Решаваме
проектантска задача или се опитваме да решим сложен научен проблем? Най-често
проблемите свързани с анализ на системи с включване на физическа нелинейност са
предмет на обучение на докторанти или студенти от горните курсове на УАСГ. Тогава
се налага да се разработват собствени програмни модули, когато е известна теорията
или сме в процес на обучение. В този случай си струва да се ползват програми, които
са прости и добре описани в книги, като са приложени редица примери за илюстрация
на методите.

103
 Ще се спрем много накратко на три програми, които в една или друга степен се
ползват в УАСГ. На първо място това е програмната система ANSYS. Това е система с
общо предназначение, в която са заложени много модели, разработени за решаване на
еластопластичната задача. Освен гредовите крайни елементи (равнинни и
пространствени), системата позволява нелинейно третиране на равнинни и
пространствени шайби, плочи и черупки. Заложени са модели с изотропно и
кинематично уякчаване. В ANSYS съществуват редица алгоритми за решаване на
нелинейни системи уравнения, част от които се разглеждат в настоящия курс лекции.
Теорията и моделите, които са разработени в ANSYS, надвишават по обем и сложност
моделите разглеждани тук, разбира се в програмата е наличен помощен файл,
откъдето може да се прочете необходимата информация.

Друга, много полезна от гледна точка на обучението програма, е системата

PLANET, която е приложена в книгата на Owen & Hinton [4]. Тази програма решава
двумерната еластопластична задача, като методите, моделите и някои от най-важните
програми са подробно описани. Теорията, заложена в тази програма е много близка по
съдържание и обем с изложената в настоящите лекции. За съжаление това е стар пакет
(1980 г.), написан на FORTRAN за DOS, което предполага работа с числови файлове и
липса на графика и съответната визуализация на входната и изходна информация.

Програмата FRED & SIMON е предназначена за равнинни рамки. В нея освен

линейно статическо решение с теория от 1 ред, може да се отчетат ефектите на теория
от 2 ред. Съществува версия на програмата, предназначена за решаване на рамки с
последователно появяване на пластични стави до образуване на механизъм на
разрушение. Отново може да се приложи теория от 1 или 2 ред.

Литература
[1] Върбанов, Х., А. Тепавичаров, Т. Ганев “Приложна теория на
еластичността и пластичността”, Техника, София, 1992.
[2] Chen Wai-Fah “Constitutive Equations for Engineering Materials - Volume 2:
Plasticity and Modeling”, ELSEVIER, 1994.
[3] Nielsen M. P. “Limit Analysis and Concrete Plasticity”, CRC Press, 1999.
[4] Owen D. R. and E. Hinton “Finite Elements in plasticity: Theory and practice”,
Pineridge Press Ltd, 1980.

104