Седемнадесето обикновено народно

събрание
( 20 март 1914 – 15 април 1919г.)

Място: Заседава в сградата на Народното събрание в София.

Състав: В предсрочните парламентарни избори членовете на т.нар. Либерална

коалиция (Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия )
успяват да си осигурят мнозинството благодарение гласовете на турците от
новоприсъединените земи по Беломорието, въпреки че те не са получили
българско гражданство. Броят на народните представители е увеличен на 245.
За либералите и последователите на Станболов гласуват 345 730
гласоподаватели (от общо 764 286 имащи право на глас ), което им усигорява
126 места в Парламента, при 119 места на опозицията, разпределени както
следва: БЗНС - 51 места, Демократическата партия - 32 места, Народната
партия - 9 места, БРСДП (тесни социалисти) - 11 места, БРСДП (широки
социалисти) - 8 места, Радикалдемократическа партия – 5места и
Прогресивнолибералната партия – 3 места.

Народните представители гласуват мандат за продължаване на Народното

събрание до края на войната.

Депутати:

Никола Атанасов – з.с., Окчулар, ЕскиДжумалийско

ЖечкоБакалов – либерал, гр. София

Юрдан Дачев – либерал, с. Смядово, Преславско

Константин Досев – либерал, гр. ЕскиДжумая ( дн.Търговище)

Радой Козаров – либерал, гр.Попово

Янко Куцаров –демократ, гр.ЕскиДжумая

Георги Минев –земеделец, с.Кюлевча, Шуменско

Петър Панайотов –либерал, гр.Шумен

Методий Петров – земеделец, с. Осмар, ( Преславско)

Тотю Проданов – либерал, гр. Попово

Сабри Салимов –либерал, гр. Нови Пазар

Аврам Свинаров – либерал, гр. ЕскиДжумая

Александър Стамболийски – земеделец, с. Славовица (Пазарджишко)

Илия Стоев – земеделец, с.Саръ Насуф ( Поповско)

Талят Мехмед х. Хюсеинов – либерал, гр.Шумен

Христо Георгиев Попов – гр. Шумен

Васил П.Коларов – гр.Шумен

Биографични данни:

Димитър Костов Вачов е български политик от Либералната (радославистка) партия,

министър на народното просвещение, народен представител, председател на Народното
събрание.Народен представител в: III ВНС IV ОНС VIII ОНС X ОНС XVI ОНС XVII ОНС
Димитър Вачов е роден на 18 януари 1855 г. в Ловеч в семейството на Коста Вачов, който се
занимава с търговия, воденичарство и ханджийство без успех, а му се народили 8 деца, та е
принуден да търси служба, за да посреща домашните нужди. Коста Вачов първо е касиер на
градския съвет, а след това и кмет на Ловеч /януари - септември 1879 г.; септември 1880 - юни
1881 г./. Единственият му син Димитър учи в родния град във взаимно и класно училище, като е
пръв в учението и поведението, сочен за пример на немирните ученици. След това е даден от
баща му на занаят - терзия, кундураджия, но има горещо желание да замине да учи в Габрово
като другарите си. През 1873 г. постъпва в Габровската гимназия. Между учениците в пансиона
владее бунтовнически дух, а Димитър Вачов е един от най-ревностните преписвачи на
бунтовни песни, спомня си Иван Урумов. За да се види колко бил надъхан младият Вачов с
патриотизъм - до самозабрава, се разбира от неговите спомени: "Поради несъгласие с
учениците габровци, основа се дружество на странните ученици, където се събирахме и
държахме сказки на разни предмети...когато научихме, че апостолът Левски е заловен в
Ловеч... в младежкото си разгорещение написах едно остро писмо на баща си против турското
правителство и го изпратих по турската поща. Баща ми, като го получил, изтръпнал..." Какво
безстрашие и самоотверженост от един неукрепнал младеж, диви се Урумов.
Много младежи напускат габровското училище, заради въведената цензура на
кореспонденцията. Сред тях и Вачов. "Започнах да хленча на баща ми за отиване в Чехия, за
да продължа науките си, пише Вачов, баща ми не бе против, но горкият нямаше средства да ме
издържа. Домашните и аз успяхме да склоним бай Михал, съпруг на сестра ми Стоянка, да ми
даде в заем 15 000 гроша за 3 години, които да му изплатя, когато завърша гимназията и се
заловя за работа. Аз подписах записа и се приготвих за път за Чехия, в град Писек, където бяха
отпреди две години Драсов, Радославов, Фиков и Урумов", пише в спомените си Вачов. През
1876 г. прекъсва образованието си, за да участва като доброволец в Сръбско-турската война.
Когато се обявява Руско-турската война през 1877 г., Вачов се завръща в България. По време
на Временното руско управление в България (1877-1878) е писар в Севлиево. След
Освобождението избират Драсов за кмет на Ловеч, Радославов за секретар, бащата на Вачов -
член на окръжния съвет. Димитър Вачов става писар и изпълнява службата година с
достойнство и похвала. През 1878 г. Васил Радославов и Димитър Вачов, спестили по някоя
пара от службата, решават да заминат да довършат висшето си образование, защото свободна
България ще има нужда от хора с висше образование. Когато пристигат във Виена, съветват се,
кой какво да следва, и решават - Вачов химия, Радославов - естествени науки, но след няколко
месеца напускат тия науки, тъй като в България все още няма химически лаборатории, и се
заемат с право. И по-нататък
* съдбите на двамата ловчалии се преплитат непрекъснато
Следват във Виена 6 семестъра, но не им дават право да държат изпити, тъй като не са
завършили австрийска класическа гимназия. "През цялото си студентство във Виена ние с
Радославов прекарвахме твърде скромно, защото средствата ни другояче не позволяваха. Той
имаше 150 лв. на месец, аз - 100 лв. В университета ходехме редовно", пише Вачов. Още във
Виена Вачов и Радославов получават съобщение от Министерството на правосъдието, че им се
отпуска месечна стипендия 200 лв. Така двамата бъдещи държавници заминават за
Хайделберг, но с идването на консервативното правителство, без всякакво предупреждение, им
се прекратява стипендията. При усилената работа и с оскъдните средства Вачов отслабва
много и лекарите го съветват да преустанови докторския си изпит за няколко месеца, но той не
се съгласява и с последни сили завършва юридическото си образование с титлата доктор по
право. Когато д-р Вачов пристига в София, му предлагат място в Апелационния съд в Русе, той
приема и служи 18 месеца, колкото е задължен като стипендиант. Като чиновник Вачов не
скрива политическите си убеждения - принадлежал към либералната партия, какъвто останал
до края на живота си. През 1883 г. и двамата възпитаници на Хайделберг - д-р Васил
Радославов и д-р Димитър Вачов, отварят адвокатски писалища в Русе. Като адвокат Вачов си
извоюва за кратко време завидно име - търсен от нуждаещите се, рядко пропада негово дело,
бедните защитава безплатно. "Д-р Вачов бе спечелил уважението и симпатиите на всички
граждани в Русе, благодарение на благия си характер и добро отношение. Русенци, без
разлика на партии, търсят неговите съвети, тъй като той винаги е готов да услужи. При
напускането на Русе гражданството му засвидетелства своята почит, което е морално
удовлетворение за Вачов. Със същата почит и уважение се ползва и сред своите съграждани
ловчалии, които го избират за народен представител. След оставката на П.Р. Славейков, Петко
Каравелов го кани да заеме министерския пост, но Вачов отказва, тъй като още не е подготвен
и много млад - едва 30-годишен", свидетелства Урумов.
По време на Сръбско-българската война и Съединението 1885 г. д-р Вачов има големи заслуги
- организира доброволчески отряди. След разцеплението на Либералната партия през 1886 г.
се включва в радослависткото крило и е един от редакторите на вестник "Народни права". След
изборите за Велико НС Вачов е подпредседател, но когато идва княз Фердинанд и Стамболов
става министър-председател, Вачов и Радославов минават в опозиция. С помощта на по-
първите граждани д-р Вачов започва да издава в. "Народна воля", който да ратува против
Стамболовия режим. Редакцията на вестника е в дома на Вачов, вестникът излиза до падането
на Стамболов. Като народен представител в 8-ото Народно събрание през 1896 г. д-р Димитър
Вачов прави запитване към министъра на вътрешните работи за един нашумял случай - по
командировката на стражаря при Софийското градоначалство Стоян Марков към Плевен,
Ловеч, Русе. От стенографския протокол на заседанието може да се възпроизведат
политическите нрави, които са близки до днешните. През октомври 1899 г., след идването на
власт на либералите, Вачов се премества в София и приема да стане
* министър на народното просвещение
Щом поема министерството, се залавя да уреди още непопълнения училищен персонал.
Привикнал на редовност от младини, Вачов "туря ред в министерството, като внушава на
големи и малки чиновници, че трябва редовно и навреме да бъдат на работа, забранява на
външни лица да ходят в министерството без работа и да остават с часове на разговори,
пиенето на кафе и др. Самият той често е в 8 часа на работа в министерството. Приема
редовно посетители и ги изслушва внимателно, преглежда всички преписки и окръжни. Д-р
Вачов се занимава сериозно с преустройството на училищата, подготвя се нов закон, но понеже
кабинетът е в оставка през 1900 г., проектът не минава. Като министър д-р Вачов има големи
неприятности с княз Фердинанд, който иска да се меси в делата му. Д-р Димитър Вачов е
министър на народното просвещение от 1 октомври 1899 г. до 21 ноември 1900 г., когато
учителството в България изпитва редица притеснения и чувства голяма несигурност поради
честите и обикновено необосновани с нищо премествания от едно място на друго. Министър
Вачов предприема стъпки за успокоение и доверие в учителството - изравняват се заплатите на
селските и градските учители, решено е да се плащат заплати и във ваканционните летни
месеци, дадена им е свобода да избират подходящите според тях учебници. Тези успокоителни
мерки нямат особен ефект и след бламиране на предложения от министъра проект за
трикласните училища д-р Вачов подава оставка. И тогава, през декември 1899 г., има учителска
стачка за неизплатени заплати в Дупница. В телеграма от 17 декември 1899 г. до стачкуващите
министър Вачов пише, че тази постъпка "ще унижи учителството в очите на обществото, като
неумеюще да даде пример на саможертвование." И министърът продължава: "Със съжаление
прочетох телеграмата, с която учителите от класните и основни училища в Дупница ме
уверяват, че са прекъснали занятията в училището. В никакъв случай тази ваша постъпка няма
да бъде причислена към възпитателните... ако учителите са напуснали занятията си с цел да
напуснат... народното просвещение, уведомете веднага министерството за тяхното формално
уволнение и за вземане на мерки за заместването им с учители по-предани на своето
учителско звание." Изплашени от министерската закана, само шестима остават верни на
искането за пълно изплащане на заплатите.
Като министър на народната просвета д-р Вачов има една много голяма заслуга, по
откупуването на зданието на Гражданския клуб за помещение на Народната библиотека. През
1900 г. се слага край на нейното скитничество от сграда в сграда, библиотеката се настанява в
една от най-хубавите централни части на София.
През 1901 г. либералите понасят удар. В 11-ото ОНС е внесено предложение за даване под съд
на бившите министри Тодор Иванчов, д-р Васил Радославов, Димитър Тончев и Михаил Тенев,
за нарушения на конституцията, за измяна на отечеството и на княза и за вреда, причинена на
държавата за личен интерес. Другите министри от кабинета - Григор Начович, Петър Пешев,
Димитър Вачов - не са привлечени под отговорност, тъй като комисията не е намерила
доказателства, че те са съдействали за извършване на престъпни деяния. Първият държавен
процес завършва с произнасяне на присъдите на 30 юни 1903 г. За пръв път в българската
история трима бивши министри: д-р Васил Радославов, Тодор Иванчов и Димитър Тончев са
осъдени по на 8 месеца тъмничен затвор и лишаване от граждански и политически права
завинаги. Те не излежават присъдата докрай, тъй като през декември 1903 г. Народното
събрание приема закон за амнистия на осъдените министри. След Балканската война, когато
през 1913 г. се сменят три правителства, д-р Васил Радославов съставя кабинет на
либералната концентрация, а Димитър Вачов председателства 16-ото Народно събрание, което
трае само от 19 до 31 декември 1913 г. Произвеждат се избори за 17-о ОНС, което оцелява от
20 март 1914 до 15 април 1919 г., д-р Вачов отново е председател. На 2 юли 1914 г. се
разиграва едно от
* най-скандалните събития в българския парламент
- гласуването на 500 000 000 лева заем от "Дисконтогезелшафт", който обвързва България с
Централните сили и е една от причините за влизането на страната в Първата световна война
на страната на Германия и Австро-Унгария. Историци определят факта като отчаяно усилие на
премиера ловчалията Васил Радославов да подобри финансовото състояние на страната след
злополучно приключилата Междусъюзническа война, когато България е разорена и ограбена,
"държавната каса беше празна, а дълговете от войната трябваше да се изплащат". По време на
гласуването се стига дотам, че се опитват да набият председателя на Народното събрание
Димитър Вачов и заместника му, опозиционният депутат Андрей Конов скъсва стенограмите на
парламентарните стенографи, Александър Люцканов кърти седалищните дъски и удря с тях по
заседателните масички, Александър Малинов замерва министрите с дебелите томове на
стенографските парламентарни дневници, а премиерът е ударен с томче книжа и изведен от
залата. Всичко е напразно! Правителственото мнозинство брани опълченски своите министри и
парламентарни шефове, вика френетично: "Ура! Ура!", правителственият депутат Павел
Генадиев крещи в екстаз: "Долу извергите на българския народ! Долу предателите!", а сред
шума и крясъците секретарят Панайотов чете договора член по член. С вдигане на ръце и
акламации той е гласуван от болшинството - 120 депутати. В края на 1914 г. камарата е
разтурена, правят се нови избори за 17-о ОНС, на което д-р Вачов пак е избран за председател.
През 1918 г. д-р Радославов подава оставка, д-р Вачов също. Новият министър-председател
Александър Малинов моли Вачов да си оттегли оставката и да продължи работата си в
камарата до изборите за 18-о ОНС. След "голямата нещастна война" д-р Вачов пише в
спомените си: "След това аз се отказах вече да се занимавам с адвокатството, като болен и с
разстроени нерви поради дългото мое председателство /5 години/, на такива бурни събрания
като 16-о и 17-о, а от друга страна и поради народната катастрофа и позорния мир. Паднах
болен, за да не оздравея вече, както бях по-рано. На 66-годишната си възраст живея, за да
гледам с мъка как изнемогва отечеството под гнета на правителствата на "културните" велики
народи и лакомите съседни народи външно и под гнета на просташкото и безсъвестно
правителство на Стамболийски вътрешно." В личен план д-р Вачов е нежен и любим съпруг,
задомява се през 1882 г., от брака му се раждат 3 момичета и две момчета. Загубва рано
съпругата си, но от любов към децата не се жени повторно, а сестра му Иванка отглежда и
възпитава децата му като същинска майка. Д-р Вачов дава образование на дъщерите си и ги
задомява добре, а синовете му получават солидно европейско образование, спомня си Урумов.
Димитър Вачов на 4. декем1922 г.
Иван Николов Момчилов се ражда на 5 юли 1868 г. в Горна Оряховица и е син на
Стоян Н. Момчилов, произхождащ от старо и почтено еленско семейство, преселило
се в Г. Оряховица около 1860 година. Иван Ст. Момчилов завършва основното си
образование в своя роден град и макар и сирак, се дипломира с отличен успех във
Варненската гимназия през 1884 година. Едва 17-годишен, като истински патриот,
постъпва в Ученическия доброволчески легион и взема активно участие в Сръбско-
българската война и най-вече в боевете при Пирот, превзет от българските войски на
15 ноември 1885 година.
След войната учи медицина в Женевския университет, получава докторска титла и се
завръща в родината през 1890 година. Необходимостта от квалифицирани кадри у нас
е голяма и затова му се предлага веднага пост в София, но поради привързаността си
към родния град д-р Момчилов остава да работи в Г. Оряховица до 1895 година.
Повикан за главен лекар на Еленската болница, той с готовност се озовава в
рожденото място на баща си, където остава до 1898 г., след което две години е във
Враца.
Д-р Момчилов е депутат в XI ОНС (1901 г.), но престоят му в парламента е кратък
заради бламирането на кабинета на Петко Каравелов на 21 декември 1901 година. На
изборите за XII ОНС през 1902 г. не му достигат 6 гласа, за да бъде избран и да
триумфира като депутат и в XIII ОНС, в което от 2 ноември 1903 до 18 април 1908 г. е и
подпредседател на парламента.
Годините на съзидание и напредък на страната съвпадат с второто стамболовистко
управление /6 май 1903 - 8 януари 1908 г./. Ценен принос за законодателното
оформяне на многобройните и впечатляващи правителствени инициативи /Законът за
насърчаване на местната промишленост и търговия - 26 юни 1905 г., за защитата на
женския и детски труд - 22 май 1905 г., за инспектората по труда - 3 ноември 1907 г./
има и д-р Иван Момчилов.
Не е излишно да се посочи, че в този период е осигурен средногодишен прираст в
бюджета от 6,11%, а в бюджета за 1908 г., приет на 22 декември 1907 г., от общия
размер 127 235 700 лв. за военни нужди се заделят 30 050 000 лв., за образование 11
878 947 лв. и за външно-политически инициативи - 5 609 361 лева.
Приключил с първия звезден период в политическото си развитие, той напомня отново
за себе си като депутат в V ВНС, заседавало в Търново между 9 юни и 9 юли 1911
година. В заседанието на 15 юни определя безпристрастно точно началото на личния
режим в страната (след 18 май 1894 г., когато "за пръв път се чу фразата: "Ние сме
министри на Негово Царско Височество". Дотогава министрите бяха министри на
българския народ.")
Ако и да е праволинеен стамболовист и монархист, и въпреки че на 27 юни 1911 г.
обявява, че ще гласува за новата титла на владетеля ни - Цар на българите, на 8 юли
при поименното вотиране отсъства от залата.
Мечтата за национално обединение се проваля през 1912-1913 г. най-вече заради
некадърното управление на правителствата на Гешов и Данев. Д-р Момчилов взема
дейно участие в Балканската война като лекар в VI-та полска дивизионна болница и
завърнал се покрусен от фронта, се включва с още по-голяма страст в политическите
борби у нас. В изборите за XVI и XVII ОНС той отново е депутат и подпредседател на
парламента /19 декември 1913 - 15 април 1919 г./ като представител на народните
либерали от крилото на Добри Петков, заемащо безкомпромисна антируска и
германофилска позиция за реванш при реализацията на национално-обединителния
ни идеал. С тази му позиция се обяснява и неговото твърдо поведение в НС в може би
най-скандалното му заседание на 2 юли 1914 г., когато се гласува правителственото
решение за заем от 500 млн. златни лева от "Дисконтогезелшафт".
През 1915-1918 г., като подпредседател на парламента, д-р Момчилов изживява
втория си звезден етап. Осъществява се мечтата му за обединена България в своите
естествени етнически граници, като освен това е съществувала възможност страната
ни да получи кондоминиум чрез съюзниците си и в Кавказ, съгласно Брест-Литовския
мирен договор от 3 март 1918 година!

България се включва в проекта Средна Европа по линията Берлин - Виена - Цариград,

който е първообраз на днешния Европейски съюз, като уважавана държава. Ускорено
протичат процесите на нейната индустриализация, модернизация и интеграция с едни
от най-напредналите държави в света. В тези процеси съществен принос има и д-р
Момчилов. От края на април до края на май 1916 г. парламентарната делегация от
мнозинството под негово ръководство посещава Австро-Унгария и Германия.
Навсякъде тя е посрещана радушно и възторжено, като домакините са представени на
възможно най-високото ниво - министър-председателят на Унгария Стефан Тиса,
канцлерът на Германия фон БенгманХолвег, зам.-кметът на Кьолн Конрад Аденауер,
бъдещият канцлер на възродена Германия.
На 6 май 1918 г. д-р Момчилов участва в делегацията, подписала в Буфта мирния
договор с Румъния, последният светъл лъч /след отбелязване 30-годишния юбилей от
царуването на Фердинанд в Преображенския манастир на 15 август 1917 г. и
кумуването му на сватбата на световния шампион Никола Петров със Стефана
Тенчева на 5 ноември с. г./ в политическото битие на Иван Ст. Момчилов преди
пробива на Добро поле на 15 септември 1918 г. и подписаното Солунско примирие на
30 септември с. г., погребало завинаги националния ни идеал.
Д-р Момчилов е делегат на III извънреден конгрес на Народно-либералната партия -
петковисти в Кюстендил на 25 април 1919 г., а след промяната на статуквото в
парламента (след изборите за XVIII ОНС на 17 август 1919 г.), д-р Момчилов сменя
депутатската банка с арестантска килия.
Проектът на Закона за съдене виновниците за народната катастрофа е гласуван в
парламента в края на ноември 1919 г., одобрен е от Цар Борис III и обнародван като
закон в Държавен вестник на 9 декември същата година. Сред първите арестувани в
Централния затвор е и д-р Иван Момчилов. В началото на 1920 г. той е в
арестантското отделение на Александровската болница, на 12 и 18 август с него
беседва земеделският функционер Торшанов (началник на политическото
информационно бюро). При тези разговори д-р Момчилов разбира, че Стамболийски
готви съд за кабинетите Гешов-Данев и Малинов за причинените от тях катастрофи.
Д-р Момчилов е освободен, след като се доказва, че не е извършил никакви
престъпления. Радостта от възтържествувалата правда е помрачена от факта, че
земеделците, към които Момчилов изпитва истински приятелски чувства, му отнемат
правото да упражнява лекарска практика през 1923 година.
С разбито здраве и омерзен от преживените нещастия, завърнал се в Горна
Оряховица, д-р Момчилов за сетен път се залавя за работа, вълнувайки се и за
съдбата на сваления на 9 юни 1923 г. Александър Стамболийски (в разговор с Григор
Чешмеджиев на 10 юни с.г., когато пророкува неговото убийство), а на 6-8 април 1924
г. го откриваме сред делегатите на II конгрес на националлибералите в София.
На 11 февруари 1927 г. той внезапно умира от разрив на сърцето, за което
информация излиза във в. "Зора" (бр. 2287, 16 февруари 1927 г.).

Георги Минев е роден в село Кюлевча.Деец на БЗНС.Един от близките съратници на

Александър Стамболийски.Народен представител от 1914 до деветоюнския преврат
през 1923(XVII,XVIII,XIX,XX ОНС).

След като получава съобщение за потушеното въстание и за смъртта на

земеделския водач,Минев организира оранжева конница от земеделци в Кюлевча и
близките села и влиза в Нови Пазар,където завзема властта.След разгрома на
въстанието осъден задочно на смърт,минава в нелегалност и емигрира.

Пръв въвежда в Шуменско доброволния труд за благоустрояване,изгражда

варджийница,тухларница,иземлява безимотните селяни.

Васил Коларов е роден е на 16 юли 1877г. в гр.Шумен в бедно занаятчийско

семейство.Баща му по професия бил обущар, но се занимавал и с дребна
търговия.Поради голямата си любознателност малкият Васил тръгнал на училище на
6-годишна възраст.

Като гимназист младият шуменец не бил удовлетворен от равнището на

изочаваните предмети и попълвал знанията си с 4етене на странична
литература.През 1895г. завършил гимназия и станал учител в малкия крайдунавски
град Никопол.Дейността му се разраснала още повече,когато по негова инициатива в
Никопол било основано и околийско учителско дружество,в което били привлечени
учители не само от града, но и от близките села.

Първоначалните му намерения били да постъпи в Университета в Екс ан

Прованс,където ималонегови познати и където йивотът бил по-евтин.Разочаровал го
обаче ,,средновековният вид” на града,който никак не се нравел на неговата
душевност.Затова още в първите седмици след пристигането си в малкия френски
градец го напуснал и се прехвърлил в Женева,където постъпил в Правния факултет на
местния Университет.

През 1900г.завършил висшето си образование в Женева и преди още да получи

диплома си побързал да се завърне в родния си град.Следващата година В.Коларов
бил повикан да отбие военната си служба.Отначало бил зачислен в 19-ти Шуменски
пехотен полк,но след две седмици бил преместен в новооткритата Щкола за запасни
офицери в Княжево.

Като социалистически лидер В.Коларов взел активно участие и в политическия живот

на страната.До 1919г.бил избиран неколкократно за депутат в Народното
събрание,което му позволило да използва парламентарната трибуна в защита на
работническите интереси.Особено голяма популярност придубили излезлите от
неговото перо брошури”Законна защита на женския и детския труд”(1906),”Долу
еснафският закон”(1906) и др.Като представител на БРСДП(т.с.)В.Коларов взел
участие и в международното работническо и социалистическо движение.

През март 1919г. в Москва бил проведен учредителният конгрес на III

Комунистически интернационал.БРСДП била сред неговите учредители.В края на май
с.г. на състоялия се XXII конгрес тя се преименува на БКП.

Извършването на преврата от 9 юни 1923г. заварило В.Коларов в Москва,където той

се намирал от 1922г.в качеството си на генерален секретар на Коминтерна.След като
бил уведомен за станалото събитие в София,той написал статия под
заглавие”Деветоюнският преврат”.
 Формално след смъртта на Д.Благоев(1924),а в действителност още от
1922г.,В.Коларов бил фактически ръководител на БКП.На този пост той останал до VII
конгрес на Коминтерна(1935),когато за генерален секретар на световната
комунистическа организация е избран Г.Димитров.

В.Коларов имал големи заслуги в организирането на международната солидарност в

защита на Испанската революцияпо време на Гражданската война.След завръщането
си в България В.Коларов е включен в състава на Политбюро на партията.Възглавил
правителството,но за твърде кратко време(юли 1949-януари 1950),тъй като поради
силно влошеното си здравословно състояние скоро починал(януари 1950).

Христо Георгиев Попов е роден е на 18 декември 1858г.в Шумен.Първоначално

учи в родния си град.През Руско-турската освободителна война 1877-1878 е сътрудник
на руското командване.След Освобождението завършва първия випуск на Софийското
учолище в София(1879),а след него и Николаевската военна академия в Санкт-
Петербург.Участва в Сръбско-българската война 1885 като командир на 1-ви пехотен
полк.

Достига до чин майор,през1888 е уволнен от армията.Оставката му предизвиква

остра министерска криза.В знак на протест срещу нея министрите Григор Д. Начович и
д-р Константин Стоилов напускат кабинета на Ст.Стамболов.След като връщането му
в армията става невъзможно,на 12 януари 1889 заминава за Швейцария ин постъпва
като студент по право в Женевския университет.

Завръща се в България след падането на Стомболовото управление и наред с

адвокатската си практика се включва и в обществено-политическия живот на
страната.През радослависткия режим е издигнат за кмет на столицата(12 април 1899-3
януари 1901)

Участва като офицер в Балканската война.След въвличането на България в Първата

световна война е назначен за министър на вътршните работи и народното
здраве.След края на световната война е арестуван и осъден на 10г. затвор от Третия
държавен съд като един от виновниците за втората национална катастрофа(1918).

Умира на 28 октомври 1951г. в София.

Жечо Атанасов Бакалов е Юрист,политически и държавен деец.Роден в

Шумен.Работи като адвокат в София.Един от видните дейци на Младолибералната
партия(тончевистка).Народен представител в X(1899-1900),XIII(1903-1908),XIV(1913) и
XVII(1899-1900)ОНС.Председател на X ОНС (1899-1900).Министър на
търговията,промишлеността и труда в правителството на д-р Радославов (1915-1918)и
последвалата Втора национална катастрофа,но умира преди произнасянето на
присъдата.
Никола Атанасов е роден в бедно семейство в село Фотовища (днес Огняново),
тогава в Османската империя, днес България. Печели стипендия и завършва
Българската семинария в османската столица Цариград. Завръща се в Македония и
влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация и става четник
в четите на Стоян Филипов и Стоян Мълчанков.

След освобождението на Пиринска Македония в Балканската война в 1912 година

Атанасов работи в данъчното управление на Неврокоп (днес Гоце Делчев).
Едновременно с това продължава да участва в дейността на революционната
организация.

През април 1926 година Атанасов е избран за кмет на Неврокоп, на който пост се
задържа до май 1932 година. Като кмет полага големи грижи за благоустройството на
града - създава първия градоустройствен план, прокарва водопровод и електричество,
построява нова гимназия. Иван Михайлов пише в спомените си за Атанасов.

След Деветнадесетомайския преврат в 1934 година и удара срещу ВМРО Атанасов е

интерниран в Ловеч. След Деветосептемврийския преврат в 1944 година Атанасов се
укрива в село Заграде. Обкръжен от милицията, Атанасов оказва съпротива и е тежко
ранен в гръбнака. Съден е на носилка от така наречения народен съд в 1945 година.
Убит е с кирки в двора на неврокопския затвор.

Петър Панайотов / Даскала / е деец на Българската комунистическа партия.

Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война.

Петър Панайотов е роден на 17 юли 1906 г. Получава средно педагогическо

образование. Още в младежките си години възприема социалистическите идеали. От
1929 г. е член на Работническия младежки съюз, а от следващата и член на Окръжния
комитет на Работническата партия . От 1934 до 1935 г. развива нелегална дейност, за
което е осъден задочно. Арестуван и хвърлен в затвора за революционна дейност от
1935 до 1939 г. От тогава до 9 септември 1944 г. е секретар на Окръжния комитет на
БРП(к) в Горна Оряховица.

Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. На 22

юни 1941 г. преминава в нелегалност и става партизанин. Приема партизанско име
Даскала. По-късно се издига до заместник-политкомисар на VIII- а въстаническа
оперативна зона на НОВА с център Горна Оряховица. Член на Щаба на
Горнооряховския партизански отряд. През този период има издадени две задочни
смъртни присъди по ЗЗД.След 9 септември 1944 Панайотов става секретар по
пропаганда и агитация в Областния комитет на БКП в Плевен, и секретар на Окръжния
и на Околийския комитети на партията в Горна Оряховица. По-късно заема отговорни
длъжности в ЦК на БКП, в Българските професионални съюзи. Народен представител.

За цялостната му обществена дейност на преклонна възраст е обявен за почетен

гражданин на Горна Оряховица.
Александър Стоименов Стамболийски  е   политик,   водач   на   Българския   земеделск
народен съюз (БЗНС). Той е министър­председател на България в Правителство нa България .

Роден в Славовица, Пазарджишко, син е на Стоимен от първия си брак с Катерина. Александър
Стамболийски   учи   в   земеделското   училище   в   Садово   (1893–1895)   и   завършва   Лозаро­
винарското училище  в Плевен (1895–1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския
земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗС. През
следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието
си, поради заболяване от туберкулоза.

След   завръщането   си   в   България   се   занимава   с   политическа   дейност.   Той   се   превръща   във

фактически   водач   на   БЗНС   и   под   негово   влияние   съюзът   е   преобразуван   от   съсловна
организация   в   политическа   партия.   Стамболийски   остро   се   противопоставя   на   промените   в
Търновската конституция през 1911 и на участието на България в Първата световна война, за
което през 1915 е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор.

По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други
политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта.
Под   влияние   на   своя   сътрудник   Райко   Даскалов   той   решава   да   оглави   въстанието   и   бива
провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива,
но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.

През януари 1919 Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров.
Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След
отказа   на   Теодоров   да   приеме   наложените   условия,   той   оглавява   правителството   и   на   27
ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката.
След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 правителството е съставено само от
представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната
изолация  след  Първата  световна  война,  чрез  активно  участие  в  дейността   на  Обществото   на
народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Това вкарва правителството в
конфликт с организациите на македонските българи, обвиняващи го в национално предателство.

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са
спорни. Някои от тях са ограничаването на размера на поземлената собственост, въвеждането на
трудова повинност, опростяването на правописа. Наложено е авторитарно управление.

През 1922 е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На
него   привържениците   на   БЗНС   и   БКП   с   голямо   мнозинство   налагат   осъждането   на   част   от
политическия   и   военен   елит   на   България   по   време   на   войните   1913–1918.   По­късно   се
провеждат   репресии   както   срещу   БКП,   така   и   срещу   буржоазната   опозиция.   Основен
инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия — леко въоръжени отряди селяни, верни
на БЗНС и Стамболийски.

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа извън средите на
българското селячество.  Срещу него е цялата българска интелигенция — и лява, и
дясна, македонските емигрантски организации, военните.На   9   юни   1923   срещу
правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с
подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо
обезоръжена.
Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и
лишава   стихийните   бунтове   от   възможната   си   подкрепа.   Това   е   продиктувано   от   силната
антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил
Коларов   изпраща   от   Москва   телеграма,   в   която   негласно   съветва   БКП   да   вземе   участие   в
действията   против   новия   режим.   Тя   обаче   е   прекалено   закъсняла   и   дава   резултат   едва   при
Септемврийското въстание от септември с.г. По време на преврата Стамболийски се намира в
родното   си   село   Славовица   и   не   успява   да   реагира   адекватно.   Междувременно,   в   страната
избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най­голяма
сила   те   придобиват   в   Плевенско   и   Шуменско.   Плевен   дори   е   обсаден   и   частично   завзет   от
селските дружини.

В крайна сметка, бунтовете са потушени от гарнизони, верни на новата власт в София. Сам
Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада на гр. Пазарджик. Силите са
неравни   и   след   като   местният   гарнизон   не   преминал   на   страната   на   законния   министър­
председател,   на   11   юни   Стамболийски   разпоредил   на   селяните   да   се   пръснат,   за   да   не   се
превърне едно сражение в кървав погром за въстаниците. Три дни Стамболийски се крие от село
на село. На четвъртият ден е предаден от седем селяни от село Голак. Стамболийски е заловен и
докаран   във   вилата  му   в  с.Славовица.   Тук  е   подложен  на  жестoки  инквизиции.  След  това  е
захвърлен полумъртъв в една от стаите в стопанската сграда в двора на вилата. И до днес върху
една от стените стои надписът ”Ст. 1923 г.”, който Стамболийски написва със собствената си
кръв в последните часове от живота си.

Редовни и извънредни сесии:

I извънредна сесия – 20 март – 29 юли 1914г.

I редовна сесия – 15 октомври 1914 -15 март 1915г.

II редовна сесия -14 декември 1915 – 15 март 1916г.

II извънредна сесия – 28 юни -18 август 1916г.

III редовна сесия – 28 октомври 1916 – 5 април 1917г.

III извънредна сесия -15 октомври – 27 октомври 1917г.

IV редовна сесия – 28 октомври 1917 – 7 април 1919г.

IV извънредна сесия – 30 септември – 15 април 1919г.

Причини за разпускане на Народното събрание: Изтича пълният му мандат.

Председател:Димитър Костов Вачов (20 март 1914 – 15 април 1919г.)

Подпредседатели: д-р Иван Николов Момчилов, д-р Сава Иванчов.

По-важни законодателни актове

 Закон за свръхместен кредит към бюджета за 1914 г. за сума от 1 200 000 лева
за помощ на бежанците – ДВ, бр.102 от 9 май 1914г.

 Закон за обявяване царството във военно положение – ДВ, бр. 172 от 1 август
1914г.

 Закон за плащане на дневни пари на държавните служби в новите земи – ДВ,

бр. 177 от 8 август 1914г.

 Закон за определяне продажната цена на съестни и други предмети от първа

необходимост през време на обществени кризи и бедствия – ДВ, бр.180 от 12
август 1914г.

 Закон за общите налози – ДВ, бр. 49 от 2 март 1915г.

 Закон за обществената предвидливост – ДВ, бр. 54 от 7 март 1915г.

 Закон за борба против епидемиите – петнист тиф, холера, чума –ДВ, бр59 от 13
март 1915г.

 Закон за обединените фондове на работнически застраховки –ДВ, бр.70 от 31

март 1915г.

 Военно-съдебен закон –ДВ, бр.76 от 7 април 1915г.

 Закон за привилегии на инвалидите, техните семейства и семейства на

загиналите по време на война от рани и болести, добити при изпълнение на
отечествения дълг – ДВ, бр. 111 от 21 май 1915г.

 Военно-наказателен закон за престъпления във време на война и в местности,

обявени във военно положение – ДВ, бр. 220 от 29 септември 1915г.

 Закон за кодификацията –ДВ, бр. 48 от 1 март 1916г.

 Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените

към Царството и в окупираните от българските войски земи – ДВ, бр. 50 от 3
март 1916г.

 Закон за въвеждане Григорянския календар ДВ, бр. 65 от 21 март 1916г.

 Закон за сврхместен кредит от 150 000 лева за подпомагане на нуждаещите се

бежанци – ДВ, бр.68 от 24 март 1916г.

 Закон за изменение и допълнение на закона за нуждаещите се войншки

семейства през време на мобилизация и война – ДВ, бр. 84 от 29 април 1916г.

 Закон за хигиенистическите съвети през време на война –ДВ, бр.88 от 4 май

1916г.

 Закон за военните въздухоплаватели- ДВ, бр. 89 от 5 май 916г.

  Закон за наема на здания по време на война – ДВ, бр.79 от 12 април 1917г.

 Закон за дневните пари на държавните служители във военно време –ДВ,

бр.260 от 21 ноември 1917г.

 Закон за заемите на Държавното съкровище –ДВ, бр. 298 от 4 януари 1918г.

 Закон за продължаване мандата на XVII ОНС – ДВ, бр. 5 от 7 март 1918г.

 Закон за осигуряване работниците и служещите в случай на злополука и болест

– ДВ, бр.132 от 15 юни 1918г.

 Закон за облагане с акциз на вината –ДВ, бр. 261 от 19 ноември 1918г.

 Закон за изплащане митата, акцизите и разни берии и такси, събирани в

банките –ДВ, бр.261 от 19 ноември 1918г.

 Закон за запрещение внос на стоки, които не съставляват необходима

потребност –ДВ, бр.262 от 21 ноември 1918г.

 Закон за търговията с външни платежни средства, вземания и кредити –ДВ,

бр.286 от 19 декември 1918г.

 Закон за търговията със злато- ДВ, бр.297 от 3 януари 1919г.

 Закон за курса и покритието на банкнотите в Българска народна банка – ДВ, бр.

297 от 3 януари 1919г.

 Закон за уреждане на преки данъци – поземлен, военни занятия, беглик –ДВ,

бр. 300 от 10 януари 1919г.

 Закон за данъка върху печалбите през войните –ДВ, бр. 358 от 20 март 1919г.

 Закон за отнемане в полза на държавната незаконно придобитите имоти –ДВ,

бр. 18 от 29 април 1919г.

 Закон за борба с маларията –ДВ, бр. 22 от 30 април 1919г.

 Закон за 6% народен заем от 1919г. – ДВ, бр. 53 от 12 юни 1919г.

 Закон за подпомагане пострадалите при войните занаятчии – ДВ, бр. 54 от 13

юни 1919г.

Избори

Изборите за XVII ОНС са произведени на 23 март 1914 г., съгласно Указ № 14 от 14

януари с.г. Те се провеждат по пропорционалната система въз основа на избирателния
закон, допълнен и изменен от XV ОНС в I-та му редовна сесия и утвърден с Указ № 85
от 8 март 1912 г. В тези избори участват както гласоподавателите от Стара България,
така и от новопридобитите по Букурещкия и Цариградския договори от 1913 г. земи.
Съгласно чл. 85 от избирателния закон гласуването е задължително за всички
избиратели, които не са лишени от това право.

Избирателни околии

Изборите са извършени по административни окръзи от избирателни бюра - централни

за всяка административна околия и секционни или общински за всяка секция.
Административният окръг образува избирателна колегия, носеща името на окръга. При
изборите за XVII ОНС има 14 такива колегии.

Изборни резултати [редактиране]

Партии и коалиции Мандат Гласов %

и е2

Коалирани либерали 126 345 730

Български земеделски народен съюз1 51 147 143

Демократическа партия 30 84 372

Българска работническа социалдемократическа партия 11 36 885

Българска работническа социалдемократическа партия

10 35 298
(обединена)

Народна партия 8 29 439

Радикалдемократическа партия 5 15 117

Прогресивнолиберална партия 2 9 120

Коалиция "Народна и Прогресивнолиберална партия" 1 2 600

Коалиция "Прогресивнолиберална и Демократическа партия" 1 3 791

Общо 245 709 495