2.Стълба към небето - Зекария Сичин

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
ЗАПАЗЕНИ!
Никаква част от това издание не може да бъде
възпроизвеждана под каквато и да е форма и по
какъвто и да е начин без изричното разрешение на
ИК „БАРД“ ООД.
THE STAIRWAY TO HEAVEN ZECHARIA SITCHIN BEAR

& COMPANY © 1980 by Zecharia Sitchin © Крум
Бъчваров, превод, 2003 © „Megachrom“ —
Петър Христов, оформление на корица,
2003 © ИК „БАРД“ ООД, 2003
ISBN 954-585-447-2
СТЪЛБА КЪМ
НЕБЕТО
ЗЕКАРИЯ СИЧИН
Съдържание
1. В търсене на рая .................................................................... 7
2. Безсмъртните предци .......................................................... 27
3. Пътуването на фараона в отвъдния свят ........................... 45
4. Стълба към небето ............................................................... 59
5. Боговете, които дойдоха на планетата Земя...................... 83
6. В дните преди потопа ...................................................... 115
7. Гилгамеш: царят, който отказал да умре ....................... 139
8. Ездачи на облаците .......................................................... 168
9. Пристанът ......................................................................... 194
10. Тилмун: земята на ракетите ............................................ 218
11. Загадъчната планина ....................................................... 241
12. Пирамидите на богове и царе ......................................... 266
13. Фалшифицираните имена на фараоните ....................... 295
14. Погледът на Сфинкса .............................. ....................... 330
Библиография ................................................................... 359
1.
В търсене на рая
Едно време, разказват нашите древни писания, безсмъртието било
достояние на човечеството.
В тази златна епоха човекът живеел при своя Творец в Рая - грижел
се за чудната овощна градина, а Бог „ходеше низ рая по дневната
хладина“1. „И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви
дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред
рая, и дървото за познаване добро и зло. От Едем изтичаше река, за да
напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки. Името на едната
е Фисон... Името на втората река е Гихон (Геон)... Четвъртата река е
Ефрат.“
Адам и Ева имали право да ядат от плодовете на всяко дърво - освен
от плодовете на дървото на познанието. Ала когато го сторили
(изкушени от змията), Господ Бог се загрижил за безсмъртието:
„И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да

познава добро и зло; и сега - да не простре ръка да вземе от
дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.
Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да об-
работва земята, от която бе взет.
И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина
Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към
дървото на живота.“
7
1 Тук и нататък преводът на библейските текстове е по каноничното издание на Св. Синод
от 1992 г., освен в случаите, които са специално посочени. — Б. пр.
Така човекът бил изгонен от мястото, където притежавал вечен

живот. Но макар да бил пропъден оттам, той завинаги го запомнил,
копнеел за него и се опитвал да го достигне.
Още от прогонването си от рая героите преброждали Земята в
търсене на безсмъртието - на малцина избрани било позволено да го
зърнат, обикновени хора твърдели, че са се натъквали на него. През
вековете търсенето на рая било дело на отделни хора, но по-рано през
това хилядолетие с това начинание се заемали могъщи кралства.
Новият свят бил открит - поне така смятаме ние - когато изсле-
дователите търсели нов морски път до Индия и нейните богатства.
Вярно е, ала това не е цялата истина, тъй като Фердинанд и Изабе- ла,
владетелите на Испания, всъщност най-много искали да открият
извора на вечната младост: вълшебен извор, чиято вода подмладява
старите и когато я пие, човек остава вечно млад, защото тя извира от
кладенец в рая.
Още щом стъпили на островите на Индия, както смятали те („За-
падна Индия“), Колумб и неговите хора съчетали проучването на
новите земи с търсенето на легендарния извор, чиито води „подмла-
дявали старците“. Испанците разпитвали, дори измъчвали пленените
индианци, за да им разкрият тайното местонахождение на извора.
В това търсене особено се отличил Поне де Леон, професионален
военен и авантюрист, който се издигнал от най-нисшите стъпала до
губернатор на част от остров Еспаньола, днешно Хаити, и Пуерто Рико.
През 1511 г. той присъствал на разпита на неколцина пленени
индианци, които разказали, че на острова имало много бисери и други
богатства. Те също възхвалили чудотворните способности на неговите
води. Имало един извор, казали пленниците, от който пил
островитянин, „налегнат от дълбока старост“. В резултат той „си
възвърна мъжката сила и изпълняваше всички мъжки задължения,
отново се ожени и роди деца“.
Слушайки с все по-силно вълнение, Поне де Леон, също доста
възрастен, се убедил, че индианците описват вълшебния извор с
подмладяваща вода. Тяхното заключение, че старецът, който пил от
водата, възвърнал мъжката си сила, можел да упражнява „всички
мъжки задължения“ и даже отново си взел млада жена, родила му деца,
било най-убедителният момент от разказа. В испанския двор и в цяла
Европа висели многобройни платна на големи майстори, които
изобразявали любовни сцени или сексуални алегории. И на
СТЪЛБА КЪМ
всички тях имало извор. Може би най-известната НЕБЕТО
такава картина,
Тициановата „Любов небесна и любов земна“, е създадена прибли-
зително по времето на испанските дирения в Западна Индия. Всеиз-
вестно е, че изворът на тези картини загатва за абсолютната любов -
изворът, чиито води позволяват да се изпълнят „всички мъжки за-
дължения“ чрез вечната младост.
Докладът на Поне де Леон до крал Фердинанд се отразява в све-
денията, съхранявани от официалния придворен историк Петер
Мартир де Англерия. Както твърди той в „Decade de Orbo Nuevo“
(„Десетилетие на Новия свят“), индианците от островите Лукайос -
Бахамите - съобщавали, че „на един остров... има непресъхващ извор с
такава чудотворна вода, че ако старец пие от нея, може би с определено
хранене, отново ще се подмлади“. Много изследвания като „Изворът
на младостта на Поне де Леон: история на един географски мит“ от
Леонардо Олшки установяват, че „изворът на младостта е най-
популярният и типичен израз на чувствата и очакванията, които
вълнували завоевателите на Новия свят“. Испанският крал Фердинанд
несъмнено е един от онези, които се вълнували в очакване на
категорично потвърждение.
Затова, когато се получила вест от Поне де Леон, Фердинанд не
губил време, а веднага му дал патент за откритие (с дата 23 февруари
1512 г.) и разрешил провеждането на експедиция на север от остров
Еспаньола. Флотът получил заповед да помага на Поне де Леон и да
му осигури най-добрите кораби и моряци, за да открие по- бързо
остров „Бейнини“ (Бимини). Кралят поставил едно изрично условие:
„след като стигнете до острова и научите какво има там, да ми пратите
доклад за него“.
През март 1513 г. Поне де Леон се отправил на север да търси
остров Бимини. Официално експедицията целяла да открие „злато и
други метали“, но действителната й цел бил изворът на вечната
младост. Моряците скоро установили това, когато се натъкнали не на
един, а на стотиците Бахамски острови. Те хвърляли котва при всеки
от тях и пращали групи на сушата със задачата да търсят не злато, а
някакъв необичаен извор. Опитвали водите на всички потоци - но без
очевиден резултат. На Цветница, неделя, на испански Pasca de flores,
видели дълга крайбрежна ивица. Поне де Леон нарекъл „острова“
Флорида. Докато плували покрай него, той и хората му многократ- но
спирали да проучват гъстите гори и да пият от безбройните потоци.
Ала дългоочакваното чудо така и не се случило.
Провалът на експедицията, изглежда, изобщо не накърнил убеж-
дението, че изворът несъмнено е там: просто още не бил открит.
Разпитали още индианци. Някои изглеждали необичайно млади за
9
преклонната възраст, на която били според собствените им думи.
ЗЕКАРИЯ СИЧИНлегенди, потвърждаващи съществуването на извора.
Други разказвали
Една такава легенда2 съобщава, че когато се готвел да създаде
човечеството, Олелбис, „Онзи, който седи горе“, пратил двама свои
представители на Земята да построят стълба, която да води към небето.
По средата на стълбата трябвало да направят място за почивка с чиста
питейна вода, а в горния й край щяло да има два извора: един за пиене,
другият за къпане. Когато човек остарявал, казал Олелбис, щял да се
изкачи горе, да пие и да се изкъпе, и отново щял да възвърне младостта
си.
Вярата, че изворът е някъде на островите, била толкова силна, че
през 1514 г., само една година след неуспешната експедиция на Поне
де Леон, Петер Мартир (във второто си „Десетилетие“) съобщава на
папа Лъв X следното:
„Казват, че на триста двадесет и пет левги от Еспаньола

имало остров на име Боюка или Ананео, на който според хората,
проучвали вътрешността му, имало необикновен извор,
подмладяващ старците.
И.нека Ваше светейшество не си мисли, че го заявяват ле-
комислено или безразсъдно, защото те са разпространили тази
вест из целия двор, толкова официално, че го смята за вярно
целият народ, а не само малцината, чиято мъдрост или богатство
ги отличават от обикновените хора.“
След някои допълнителни проучвания Поне де Леон непоколебимо

заключил, че трябва да търси извор, който води началото си от река, и
че изворът и реката най-вероятно са свързани с подземен тунел. Ако
изворът се намирал на остров, дали реката била на Флорида?
През 1521 г. испанската корона го пратила на ново търсене, този
път във Флорида. Не може да има съмнение относно истинската цел на
тази експедиция: само след няколко десетилетия испанският историк
Антонио де Ерера и Тордесиляс го посочва в своята „Historia general
de las Indias“ („Обща история на Западна Индия“): „Поне де Леон се
отправи да търси онзи свещен извор, така известен сред индианците,
както и реката, чиито води подмладявали старите“. Той бил решен да
намери извора на Бимини и реката на Флорида, за които индианците
от Куба и Еспаньола „твърдели, че старците се къпели в тях и отново
се подмладявали“.
Вместо вечна младост Поне де Леон намерил смъртта си от инди-
анска стрела. И макар че търсенето на еликсир или цяр, който да
отложи сетния час, може никога да не свърши, организираното дирене
под кралска егида приключило окончателно.
10
2 Според J. Curtin. Creaion Myths of Primitive America. — Б. np.
Напразни ли били тези експедиции? Нима СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
Фердинанд, Изабела,
Поне де Леон и хората, които загинали в търсене на извора, били
глупаци, които вярвали в някакви първобитни приказки?
Не и от тяхна гледна точка. Светото писание, езическите вярвания
и записаните описания на великите пътешественици потвърждават, че
наистина имало място, където водите (или сокът на плодовете) можели
да направят човек вечно млад и да му дарят безсмъртие.
Все още били запазени древни разкази, останали от времената,
когато келтите обитавали Иберийския полуостров, за тайно място,
таен извор, таен плод или билка, чийто откривател никога нямало да
умре. Богинята Идун живеела в свещен поток и пазела вълшебни
ябълки в ковчежето си. Когато остарявали, боговете ходели при нея да
ядат от тези ябълки и се подмладявали. Всъщност „Идун“ означава
„отново млад“ и ябълките, които пазела тя, се наричали „еликсир на
боговете“.
Дали това е отглас от легендата за Херакъл (римския Херкулес) и
неговите дванадесет подвига? Жрицата на бог Аполон, която пред-
рекла неговите премеждия, също го уверила: „И тогава ще станеш
безсмъртен“. За тази цел обаче трябвало да донесе божествените злат-
ни ябълки на хесперидите. Хесперидите, „дъщери на вечерната земя“,
живеели в края на Земята.
Нима гърците и след тях римляните не оставили разкази за хора,
които станали безсмъртни? Бог Аполон намазал тялото на Сарпедон,
за да живее в продължение на няколко човешки поколения. Богинята
Афродита дала на Фаун вълшебен еликсир, който го превърнал в
красив младеж, „събудил любов в сърцата на всички лесбоски жени“.
И малкият Демофонт, когото Деметра мажела с амброзия, определено
щял да стане безсмъртен, ако не била майка му - тя не разпознала
богинята и го грабнала от нея.
Известна е и историята за Тантал, който станал безсмъртен, като ял
на трапезата на боговете и откраднал нектар и амброзия. Ала след като
убил сина си, за да го поднесе за храна на боговете, бил наказан да
живее в земя със сочни плодове и буйни води - вечно недосегаеми за
него. (Бог Хермес съживил убития му син.) От друга страна, Одисей,
на когото нимфата Калипсо предложила безсмъртие, ако завинаги
остане с нея, отказал, за да се завърне у дома при жена си.
Нека си припомним и историята за Главк, смъртен, обикновен
рибар, който станал морски бог. Един ден видял, че хванатата от него
риба се докосва до някаква билка, съживява се и скача обратно във
водата. Той изял билката и се хвърлил в морето на същото място.
Морските богове Океан и Тетида го приели в кръга си и го превърнали
в божество.
11
През 1492 г., когато Колумб отплавал от Испания, предаването на
ЗЕКАРИЯ
маврите СИЧИН сложило край и на мюсюлманското завоевание на
в Гранада
Иберийския полуостров. През близо осемте века на съперничество
между мюсюлмани и християни за полуострова двете култури пос-
тоянно били в контакт и историята от Корана за рибата и извора на
живота била известна както на маври, така и на католици. Фактът, че
тя почти не се различавала от старогръцката легенда за рибаря Главк,
бил приеман като потвърждение за нейната автентичност. Това е една
от причините да търсят легендарния извор в Индия - земята, която се
отправил да търси Колумб и до която смятал, че стигнал.
Тази история се съдържа в осемнадесетата сура на Корана. В нея се
разказва за Мойсей (на арабски Муса), библейския герой от изра-
илтянския Изход от Египет. Докато бил подготвян за новото му приз-
вание на Божи пратеник, той получил нужните му знания от тайнствен
„Божи раб“. Придружаван само от един слуга, Мойсей трябвало да
намери този загадъчен учител с помощта на сушена риба: щял да го
срещне там, където рибата скочела и изчезнела.
След като дълго търсил напразно, слугата предложил да се откажат.
Ала Мойсей заявил, че няма да се откаже, докато не стигне до
„мястото, където се събират двете морета“3. Без двамата да забележат,
чудото се случило тъкмо там:
12
3 Тук и нататък текстовете от Корана са по превода на Ц. Теофанов. — Б. пр.
СТЪЛБА
„И когато стигнаха мястото, където двете КЪМ НЕБЕТО
се събират, заб-
равиха своята риба и тя пое пътя си, порейки морето.“
След като продължили пътуването си, Мойсей казал на слугата си:

„Дай ни [рибата] за нашия обед!“ Но слугата отговорил, че рибата е
изчезнала:
„Видя ли, когато се приютихме до скалата, забравих рибата.

Само сатаната ме накара да забравя за това и да не се сетя.
И по чудо тя пое пътя си в морето.“
Рече [Муса]: „Това е, към което се стремяхме.“
Разказът в Корана (обр. 1) за сушената риба, която оживяла и

отплувала в морето, излиза извън рамките на аналогичната старог-
ръцка легенда, тъй като се отнася не за обикновен рибар, а за Мойсей.
Освен това там откритието не е случайно, а става по волята на Бог,
който знаел местонахождението на живата вода - вода, която можела
да се открие с помощта на сушена риба.
Като благочестиви християни, кралят и кралицата на Испания
трябва буквално да са приемали видението, описано в Откровението:
„чиста река с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща от
престола на Бога... Посред главната му улица и от двете страни на
реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове...“ Те
трябва да са вярвали в обещанията на Светото писание: „На жадния Аз
ще дам даром от извора на живата вода... Ще дам да яде от дървото на
живота, що е посред Божия рай“. И не може да не са знаели думите на
библейския псалмопевец:
„... И от потока на Твоите сладости ги напояваш; защото у

Тебе е изворът на живота...“
Както свидетелствали свещените писания, не можело да има съм-

нение, че изворът на живота или потокът на Божествените сладости
наистина съществува; единственият проблем бил къде и как да го
открият.
Осемнадесетата сура от Корана, изглежда, давала някои важни
податки. По-нататък в нея се разказва за трите парадокса на живота,
които Божият раб показал на Мойсей. После в същата част от
свещената ислямска книга се описват още три епизода: за посеще-
13
ЗЕКАРИЯ
60. И каза СИЧИН
Муса на своя слуга: „Не ще спра, додето не стигна мястото, където
се събират двете морета, дори
да продължа с години.“
61. И когато стигнаха мястото, къ-

дето двете се събират, забрави-
ха своята риба и тя пое пътя си,
порейки морето.
(На Муса било повелено да се
срещне с един раб на Аллах, кой-
то бил дарен със знание. Мяс-
тото на срещата било там, къде-
то рибата се съживи.)
62. И когато се отдалечиха, той рече

на слугата си: „Дай ни [рибата] за
нашия обед! Усетихме
изтощение от това наше пъ-
туване.“
63. Рече [слугата]: „Видя ли, когато

се приютихме до скалата, заб-
равих рибата. Само сатаната ме
накара да забравя за това и да
не се сетя. И по чудо тя пое пътя
си в морето.“
64. Рече [Муса]: „Това е, към което

се стремяхме.“ И се върнаха об-
ратно, следвайки своите дири.
Обр. 1
ние в земята на слънчевия залез,
в земята на слънчевия изгрев,
тоест на изток, и накрая в земята
отвъд втората земя, където митичните народи Яджудж и Маджудж
(библейските Гог и Магог, враговете на народа Божи в края на дните)
причинявали неизказани
14
СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
„пакости“ по Земята. За да разреши този проблем, героят на разказа,

тук назован Зу-л-Карнайн („притежател на двата рога“), затрупал
прохода между две стръмни планини с железни късове, залял ги с
течна мед и направил преграда, които дори могъщите Гог и Магог
били безсилни да преодолеят. Разделени, те повече не можели да сеят
злини по Земята.
Думата „карнайн“ и на арабски, и на иврит означава „два рога“ и
„два лъча“. Герой на тези три епизода, които непосредствено следват
разказа за тайнствата на Мойсей, изглежда, е пак той. Прозвището Зу-
л-Карнайн може би означава, че лицето му било „с лъчи“, с други
думи, че сияело след като слязъл от Синай планина, където лично се
срещнал с Господ. И все пак широко разпространените средновековни
вярвания приписвали епитета и странстванията до трите земи на
Александър Велики, македонския цар, който през IV в. пр. Хр.
завладял по-голямата част от античния свят и стигнал чак до Индия.
Това популярно вярване, което свързва Мойсей с Александър,
произлиза от преданията за походите и приключенията на великия
завоевател. Сред тях е не само подвигът в земята на Гог и Магог, но и
аналогичен епизод със сушена риба, която се съживила, след като
Александър и неговият готвач открили извора на живота!
Сведенията за приключенията на Александър, които през средните
векове циркулирали в Европа и Близкия изток, се основават на
предполагаемите съчинения на старогръцкия историк Калистен
Олинтски. Той бил назначен от самия владетел да записва подвизите,
триумфите и пътуванията от азиатския му поход, но умрял в тъмница,
тъй като обидил царя, и трудовете му тайнствено изчезнали. Векове
по-късно обаче в Европа се появил латински текст, за който се
твърдяло, че е превод на изгубените оригинални съчинения на
Калистен. Учените го наричат „псевдо-Калистен“.
Дълго се смятало, че многобройните преводи на Александровите
подвизи, които били разпространени в Европа и Близкия изток,
произлизат от този латински псевдо-Калистен. По-късно обаче се
оказало, че на други езици съществуват успоредни версии - вклю-
чително на иврит, арабски, персийски, древносирийски, арменски и
етиопски, както и най-малко три версии на гръцки. Отделните
варианти, някои от които водят произхода си от Александрия и да-
тират от II в. пр. Хр., тук-там се различават, но цялостните им прилики
сочат общ извор - може би в края на краищата съчиненията
на Калистен или, както понякога се твърди, преписи на Александ-
ровите писма до майка му Олимпия и до неговия учител Аристотел.
Чудните приключения, за които става дума, започнали след като 15
Александър завоювал Египет. От текстовете нито става ясно в каква
посока се отправил, нито е сигурно, че епизодите са подредени в точна
хронологична и географска последователност. Една от първите случки
обаче може би обяснява масовото объркване на Мойсей с Александър.
Очевидно Александър се опитал да напусне Египет като Мойсей,
разделяйки водите, за да могат хората му да пресекат морето пеш.
Когато стигнал до морето, той решил да го раздели, като построи
насред него оловна стена и строителите му „продължиха да изливат
олово във водата докато стената се издигна над повърхността. После
Александър построи отгоре й кула и стълб, върху който извая собс-
твената си фигура с рога на главата“. И написал на паметника: „Онзи,
който стигне дотук и плава в морето, нека знае, че аз съм го прегра-
дил“.
След като преградили водите, Александър и хората му се при-
готвили да тръгнат през морето. За всеки случай обаче пратили напред
пленници. Ала когато стигнали до кулата, „морската вода ги заля,
морето ги погълна и те изгинаха до крак... Когато видя това, Двурогия
се изпълни със силен страх към морето“ и се отказал от опита си да
повтори подвига на Мойсей.
Нетърпелив да открие „мрака“ на отсрещния бряг, той направил
няколко отклонения, по време на които посетил изворите на реките
Ефрат и Тигър и проучил „тайните на небесата, звездите и планетите“.
Александър оставил там войските си, върнал се към Земята на
мрака и стигнал при планина на име Мушас в края на пустинята. След
няколко дни видял „прав път, който нямаше стена и по който нямаше
високо или ниско място. Той оставил там неколцината си верни
спътници и продължил сам. След дванадесет денонощия Александър
„зърна ангелско сияние“, но когато се приближил, видял, че ангелът е
„пламтящ огън“. Той разбрал, че е стигнал „планината, от която е
заобиколен целият свят“.
Ангелът бил не по-малко озадачен от него. „Кой си ти и защо си
тук, о, смъртни?“ - попитал той и се зачудил как е успял „да проникне
в този мрак, в който друг човек не е успявал да влезе.“ Александър
отговорил, че самият Бог го водил и му дал сили да „стигне на това
място, което е раят“.
За да убеди читателя, че през подземни проходи се стига не до ада,
а до рая, древният автор въвежда дълга беседа между ангела и
Александър по въпросите на Бог и човека. След това ангелът го пратил
да се върне при другарите си, ала царят настоял да потърси отговори
на загадките на небето и земята, Бог и хората. Накрая казал, че ще си
иде само ако получи нещо, с каквото не се бил сдобивал друг смъртен.
Ангелът отстъпил: „Ще ти кажа нещо, което ще ти позволи да живееш
16
и да не умираш“. „Говори“ — отвърнал Двурогия. И ангелът му рекъл:
„В земята Арабия Бог установи най-черна тъмнина и там е

скрита съкровищницата на това знание. Има един извор, чиято
вода се нарича „вода на живота“, и който пие от нея, даже само
една капка, никога не ще умре.“
Ангелът приписал и други вълшебни свойства на тази вода на

живота, например тя давала на човек „способността да лети в небесата
също като ангел“. Александър нямал нужда от повече подканяне и
нетърпеливо попитал: „В кой край на света се намира този извор?“
„Питай онези, които са наследници на това знание“ - загадъч- но
отговорил ангелът. После му дал чепка грозде да нахрани войниците
си.
Когато се завърнал при своите спътници, Александър им разказал
за приключението си и им дал по едно гроздово зърно. Но „когато
откъсваше зърно от грозда, на мястото му порастваше друго“. И така с
една чепка нахранил всичките воини и конете им.
После Двурогия започнал да разпитва всички учени хора, които
успял да намери. „Някога чели ли сте в книгите си, че Бог е създал
мрачно място, знанието за което е скрито, и че там се намира изворът
на живота?“ - питал мъдреците той. Според гръцките версии
Александър търсил мъдреца до края на света, докато етиопските
варианти предполагат, че той бил сред собствените му воини, казвал
се Матун и познавал древните писания. Въпросното място, казал
Матун, „се намира близо до слънцето, когато изгрява отдясно“.
Такива гатанки не помагали много на македонския цар и той се
оставил в ръцете на своя водач. Отново се озовали на мрачно място.
След дълго пътуване Александър се уморил и пратил Матун сам да
търси верния път. За да вижда в мрака, му дал камък, който по- рано
получил при чудодейни обстоятелства от древен цар, живеещ
2. Стълба към небето

при боговете - камък, който Адам взел със себе си от рая и който бил
по-тежък от каквото и да е било друго вещество на Земята.
Въпреки че внимавал да не се отклонява от пътя, Матун се изгубил.
Тогава извадил вълшебния камък, поставил го на земята и при допира
си до пръстта той излъчил светлина, на която Матун видял кладенец.
Все още не знаел, че се е натъкнал на извора на живота. Етиопската
версия разказва следното:
„Той носеше със себе си сушена риба и тъй като беше много
17
гладен, отиде при водата, за да я измие и сготви... Ала ето, още
щом докосна водата, рибата отплува.“
„Когато видя това, Матун се съблече, влезе в извора след рибата и я
откри жива във водата.“ Разбрал, че е намерил извора на живата вода,
той се измил и пил. Когато излязъл навън, вече нито бил гладен, нито
имал каквито и да било земни грижи, защото станал „ел- хидр“ -
„вечнозелен“, с други думи вечно млад.
Когато се върнал в бивака, той не съобщил за откритието си на
Александър (когото етиопската версия нарича „Онзи с двата рога“).
Тогава самият цар възобновил търсенето на верния път в тъмнината.
Изведнъж видял камъка (оставен от Матун) „да свети в мрака; (и) сега
той имаше две очи, които пращаха лъчи“. Двурогия разбрал, че е
попаднал на верния път, втурнал се напред, но го спрял глас, който го
укорил за постоянно растящите му стремежи и предрекъл, че вместо да
получи вечен живот, той скоро ще загине. Ужасен, Александър се
върнал при спътниците и воините си и се отказал от търсенето.
Според някои версии птица с човешко лице спряла владетеля и го
накарала да се върне, когато търсел място, „инкрустирано със сапфири,
смарагди и хиацинти“. В едно приписвано на Александър писмо до
майка му се съобщава, че пътя му преградили двама пти- цечовеци.
В гръцката версия на псевдо-Калистен Александровият готвач
Андрей занесъл сушената риба, за да я измие в извор, „по чиито води
проблясваха мълнии“. Когато докоснала водата, рибата оживяла и се
изплъзнала от ръцете му. Разбрал какво е намерил, готвачът пил от
извора и напълнил сребърна паница с вода - но не разказал на никого
за откритието си. Когато Александър (в тази версия го придружавали
триста и шестдесет души) продължил търсенето, стигнали на светло
място, въпреки че не се виждали нито слънцето, нито Луната, нито
звездите. Пътят бил преграден от две птици с човешки лица.
„Върни се! - заповядала едната на царя. - Земята, на която стоиш,
принадлежи единствено на Бог. Върни се, о, окаяни, защото не може да
влезеш в Земята на блажените!“ Разтреперани от страх, Александър и
хората му си тръгнали, но докато напуснали мястото, взели пръст и
камъчета оттам. След няколко дни път напуснали Земята на вечната
нощ и когато стигнали на светло, видели, че „пръстта и камъчетата“
всъщност са бисери, скъпоценни камъни и златни буци.
Едва тогава готвачът разказал на Александър за оживялата риба, ала
скрил, че е пил от водата. Царят се разярил, ударил го и го изгонил от
бивака. Готвачът обаче не искал да си тръгне сам, защото бил влюбен
18
в Александровата дъщеря. Той й разкрил тайната си и й дал да пие от
паницата, която напълнил от извора. Когато научил, Двурогия
пропъдил и нея: „Ти вече си божествена, след като си станала
безсмъртна“ - казали той. Затова не можела да живее при хората и
трябвало да иде в Земята на блажените. Що се отнася до готвача,
Александър го хвърлил в морето с камък на шията. Вместо да потъне,
Андрей се превърнал в морския демон Андрентик.
„С това - научаваме ние, - свършва историята за Готвача и Де-
войката.“
За образованите съветници на средновековните европейски крале и
кралици различните версии само потвърждавали древността и
автентичността на легендата за Александър и извора на живота. Ала
къде, о, къде се намирали тези вълшебни води?
Дали наистина били отвъд границите на Египет, на Синайския
полуостров — центъра на дейността на Мойсей? Или били по-близо до
изворите на Ефрат и Тигър, някъде на север от Сирия? Дали
Александър стигнал до края на света, Индия, в търсене на извора, или
се отправил на този поход на връщане оттам?
Докато средновековните учени се опитвали да разгадаят загадката,
новите християнски съчинения по въпроса започнали да наклоняват
везните в полза на Индия. Латинският трактат „Alexandri Magni iter ad
Paradisum“4, сирийската проповед за Александър в изложението на
епископ Яков Саругски, арменската Рецензия на Йосипон, наред с
разказите за тунела, човекоподобните птици и вълшебния камък
поставяли Земята на мрака или Планината на мрака в края на света.
Там, твърдели някои от тези съчинения, Александър плавал с кораб по
река Ганг, която била не друга, а райската река Фисон. И именно в
Индия (или на някой крайбрежен остров) великият завоевател стигнал
до райските порти.
Докато в средновековна Европа се оформяли тези заключения, един
напълно неочакван източник хвърлил нова светлина по въпроса. През
1145 г. германският епископ Ото Фрайзингски разказал в своята
„Хроникон“ за удивително писмо. Папата, съобщава той, получил
писмо от християнски владетел на Индия, за чието съществуване
дотогава не подозирал никой. И този владетел твърдял, че райската
река се намира в неговото царство.
Епископ Ото Фрайзингски назовава посредника, чрез когото папата
4 „Пътят на Александър Велики до рая“ (лат.). — Б. пр.
19
получил писмото: Юг, епископ на Гевал, град на сирийското
крайбрежие. Владетелят се казвал Йоан Стари или, тъй като бил
свещеник, предстоятеля Йоан. Твърдяло се, че е пряк потомък на
влъхвите, които се поклонили на младенеца Иисус. Той разгромил
мюсюлманските царе на Персия и създал процъфтяващо християнско
царство на края на света.
Някои днешни учени смятат цялата тази история за фалшификация
с пропагандни цели. Други предполагат, че стигналите до папата
сведения са изопачени версии на действителни събития. След
кръстоносните походи срещу мюсюлманската власт над Близкия изток
(включително Светите земи), през 1144 г. християнският свят
претърпял съкрушително поражение при Едеса. Но в другия край на
света монголските владетели започнали да атакуват подстъпите на
мюсюлманската империя и през 1141 г. разбили султан Сандж- ар. Тази
вест стигнала до средиземноморските градове и била предадена на
папата под формата на съобщение за християнски цар, нанесъл удар в
тила на мюсюлманите.
Ако не било сред причините за Първия кръстоносен поход (1095 г.),
търсенето на извора на младостта очевидно е сред причините за
следващите. Защото щом епископ Ото съобщил за съществуването на
предстоятеля Йоан и райската река в неговото царство, папата
официално призовал за нова война срещу мюсюлманите. След две
години, през 1147 г., императорът на Свещената римска империя
Конрад, други владетели и множество благородници се отправили на
Втория кръстоносен поход.
Докато щастието спохождало и изоставяло кръстоносците, в Ев-
ропа отново се получила вест от предстоятеля Йоан и обещание за
помощ. Според хронистите от онова време през 1165 г. той пратил
писма на византийския император, императора на Свещената римска
империя и други владетели, в които заявявал определеното си
намерение да поведе войската си към Светите земи. Царството му пак
се описвало с възторжени слова, както подобава на мястото, където
тече райската река и където се намират райските порти.
Обещаната помощ така и не дошла. Пътят от Европа за Индия не
бил освободен. Кръстоносните походи приключили в края на XIII в. с
окончателната победа на мюсюлманите.
Но докато кръстоносците напредвали и отстъпвали, страстната вяра

в съществуването на райските води продължавала да се затвър- ждава
20
и разпространява.
Към края на XII в. из военни лагери и градски площади започнали
да разказват нова популярна версия на подвизите на Александър
Велики. Наречена „Песен за Александър“, тя е дело (в днешния си вид)
на двама французи, които основали тази ярка поетична творба на
латинската версия на псевдо-Калистен и други „биографии“ на
македонския герой. Рицарите, воините и гражданите в пивниците не се
интересували кой е авторът, защото тя живо им описвала прик-
люченията на Александър в непознати земи, при това на понятен за тях
език.
„Песен за Александър“ съдържа историята за трите чудотворни
извора. Единият подмладявал старците, вторият давал безсмъртие,
третият възкресявал мъртвите. Трите извора, обяснява „Песента“, се
намирали в различни земи и извирали от реките Тигър и Ефрат в
Западна Азия, Нил в Африка и Ганг в Индия. Това били четирите
райски реки и макар че течели на различни места, те имали общ _
извор: Едемската градина, също както много отдавна било посочено в
Библията.
Според „Песента“ Александър и хората му открили извора на
подмладяването. Творбата съобщава като факт, че петдесет и шестима
възрастни спътници на царя „си възвърнаха вида на тридесетгодишни,
след като пиха от извора на младостта“. Преводите на „Песента“
разнасяли историята надлъж и шир и версиите ставали все по-
конкретни: престарелите воини си възвърнали не само вида, но и
мъжествеността, и силите.
Но как се стига до този извор, след като пътят до Индия е преграден
от неверните мюсюлмани?
Множество папи се опитали да установят връзка със загадъчния
предстоятел Йоан, „знатния и велик крал на Индия и възлюбен син на
Христа“. През 1245 г. папа Инокентий IV пратил монаха Джова- ни да
Пиан дел Карпини през Южна Русия до монголския владетел или хан,
като смятал, че монголците са несториани (клон на Източ-
ноправославната църква) и че ханът е предстоятелят Йоан. През 1254
г. арменският владетел-свещеник Хайтон тайно прекосил Източна
Турция до стана на монголския вожд в Южна Русия. В описанието на
чудните му приключения се споменава, че пътят му минал през тесен
проход на брега на Каспийско море, наречен Железни врата, и
сходството на неговото пътешествие с похода на Александър Велики
(който излял желязо, за да затвори един планински проход) само
21
затвърдило убеждението, че може да се стигне до края на света - до
райските порти.
След папските и кралските пратеници в търсене на царството на
предстоятеля Йоан скоро се отправили и други пътешественици като
братята Николо и Матео Поло и синът на Николо Марко Поло (1260-
1295), както и немският рицар Вилхелм Болдензелски (1336).
Докато техните пътеписи привличали вниманието на Църквата и
владетелските дворове, едно популярно литературно произведение
отново разпалило интереса на масите. Неговият автор се представя като
„аз, Джон Мондвил, рицар“, роден в английския град Сейнт Албанс,
който „преплава морето в лето Господне 1322“. Тридесет и четири
години по-късно, вече след края на пътешествията си, сър Джон пише,
че се отправил „към светите земи и Ерусалим, както и към земите на
великия хан, и предстоятеля Йоан, към Индия и различни други страни
с множество странни чудеса“.
В двадесет и седма глава, озаглавена „За царските владения на
престоятеля Йоан“, книгата („Пътешествията и приключенията на сър
Джон Мондвил, рицар“) разказва:
„Този император, предстоятелят Йоан, притежава огромни

владения и има много знатни градове и богати селища в царс-
твото си, и множество големи и малки острови. Защото цялата
индийска страна е разделена на острови от големите реки, които
извират от рая...
И тази земя е охолна и богата... В земята на предстоятеля
Йоан има много различни неща и много скъпоценни камъни,
толкова големи, че хората правят от тях паници, блюда, чаши и
прочее...“
Сър Джон описва райската река по следния начин:
„В неговата страна се намира морето, наречено Златонос- но...

На три дни път от това море има висока планина и от нея изтича
голяма река, която извира от рая и е пълна със скъпоценни
камъни, и няма в нея нито капка вода, и минава тя през
пустинята, и се влива в Златоносното море.“
Зад райската река имало „голям остров, дълъг и широк, на име

Милстерак“, който бил земният рай. Там била „най-красивата градина,
22
която може да си представи човек, и в нея растат всевъзможни овошки,
билки и ухайни цветя“. В този рай, твърди сър Джон, имало чудни
беседки и къщи за различни сексуални наслади, всички дело на някакъв
богат коварен човек.
След като разпалва въображението (и алчността) на читателя с
разкази за скъпоценни камъни и други богатства, сър Джон се обръща
и към сексуалните му желания. Това място, пише той, изобилствало на
„най-красиви девойки на не повече от петнадесет години, и най-
красиви юноши на същата възраст, и всички те бяха богато облечени в
златни одежди, и той рече, че били ангели“. И коварният човек:
„... също беше заповядал да направят три прекрасни кла-

денеца, целите в яспис и кристал, украсени със злато, и инк-
рустирани със скъпоценни Камъни и огромни източни бисери. И
беше направил подземна тръба, тъй щото от трите кладенеца по
негова воля да блика мляко, вино и мед. И наричаше това място
„рай“.“
Там лукавият човек примамвал „добри рицари, смели и благородни“

и след като ги забавлявал, ги убеждавал да се отправят срещу враговете
му, като им казвал, че не бива да се боят от смърт, защото ако умрат,
щял да ги възкреси и подмлади:
„След смъртта си щели да дойдат в неговия рай и да са на

възрастта на девойките, и щели да се забавляват с тях. И после
щял да ги прати в още по-чуден рай, където щели със соб-
ствените си очи да видят Бога на природата в цялото му величие
и сияние.“
Но това, казва Джон Мондвил, не бил истинският библейски рай. В
тридесета глава авторът посочва, че той се намирал отвъд островите и
земите, през които някога преминал Александър Велики. Пътят до него
продължавал още по на изток, към два острова, богати на златна и
сребърна руда, „където Червено море се разделя от Океан море“:
„А зад тази земя, островите и пустините на предстоятеля

Йоан, като върви право на изток, човек не намира нищо друго
освен планини и скали, и има едно тъмно място, където не се
вижда нищо, ни денем, ни нощем... И тази пустиня, тази земя на
мрака продължава от брега до земния рай, където живели Адам,
23
нашият пръв баща, и Ева.“
И оттам извирали райските води:
„И на най-високото място точно по средата в рая има кла-

денец, от който извират четирите потока, които текат през
различни земи, и първият се казва Фисон или Ганг, и минава през
Индия или Емлак, и в тази река има много скъпоценни камъни,
алое и златен пясък.
И другата река се казва Нил или Гихон, която тече през
Етиопия и после през Египет.
И третата се казва Тигър, който тече през Асирия и Велика
Армения.
И четвъртата се казва Ефрат, която тече през Мидия, Армения
и Персия.“
Джон Мондвил признава, че самият той не е стигнал до тази биб-
лейска Едемска градина, и пояснява: „Никой смъртен не може да се
приближи до това място без Божието благоволение, затова повече не
мога да ви разкажа нищо за него.“
Въпреки това в множество версии на различни езици, които про-
излизат от английския оригинал, се твърди, че рицарят заявява: „Аз,
Джон дьо Мондвил, видях извора и с моя спътник три пъти пихме от
водата и оттогава се чувствам добре“. Фактът, че в английския вариант
Мондвил се жалва от подагра и казва, че наближавал краят на дните му,
няма значение за онези, които са омагьосани от чудния разказ. Не е
важно и че според съвременните учени „сър Джон Мондвил, рицар“
може би е бил френски лекар, който изобщо не е пътешествал, а
майсторски съставил пътепис от съчиненията на други, рискували да
пребродят далечни земи.
Като описва мотивите за географските проучвания, които довели до
откриването на Америка, Анхел Росенблат („La primera vision de
America y otros estudios“*) обобщава сведенията по следния начин: „С
вярата в земния рай бил свързан друг стремеж от месиански (или
фаустовски) характер: да открият извора на вечната младост. Този блян
съществувал през цялото Средновековие. В новите представи за
изгубения рай дървото на живота се превърнало в извора на живота и
после в река или извор на младостта“. Мотивът изхождал от
убеждението, че „изворът на живота течал от Индия... извор, който
лекувал всички болки и дарявал безсмъртие. Измисленият Джон
Мондвил се натъкнал на него по време на пътешествието си до Индия...
24
в християнското царство на предстоятеля Йоан“. Пътуването до Индия
и до реката, която извирала от рая, се превърнало в „символ на вечния
човешки стремеж към наслади, младост и щастие“.
Тъй като земните пътища били преградени от врагове, европейските
християнски кралства започнали да търсят морски път до Индия. Под
ръководството на Хенрих Мореплавателя в средата на XV в.
Португалия се оформила като сила, господстваща над морския път към
Изтока покрай Африка. През 1445 г. португалският мореплавател
Динас Диас стигнал до устието на река Сенегал и намеквайки за целта
на пътешествието, съобщава: „Хората казват, че тя води началото си от
Нил, една от най-големите реки на Земята, която извира от Едемската
градина и земния рай“. Последвали го други, които заобиколили нос
Добра надежда, най-южния край на африканския континент. През 1449
г. Васко да Гама заобиколил Африка и стигнал до лелеяната цел:
Индия.
* „Първата представа за Америка и други проучвания (исп.). — Б. пр.
25
Ала португалците, които поставили началото на великите геог-
рафски открития, не успели да спечелят надпреварата. След задъл-
бочено проучване на древните карти и всички съчинения на онези,
които били пътували на изток, роденият в Италия мореплавател
Кристобал Колон стигнал до заключението, че ако плава на запад, ще
стигне до Индия по морски път, много по-къс от Източния път на
португалците. В търсене на средства, той отишъл при Фердинанд и
Изабела. Носел латинското издание на книгата на Марко Поло (която
взел и в първото си пътешествие). Можел да се позове и на съчинението
на Джон Мондвил, който век и половина преди Колумб (Колон)
обяснявал, че като пътува на изток, човек стига на запад „заради
облостта на Земята... защото нашият Господ Бог създал цялата Земя
кръгла“.
През януари 1492 г. Фердинанд и Изабела разгромили мюсюлманите
и ги изтласкали от Иберийския полуостров. Нима това не бил
божествен знак, че Испания ще постигне целта, която не успели да
постигнат кръстоносците? На 3 август същата година Колумб отплавал
под испанско знаме да търси западния морски път до Индия. На 12
октомври видял земя. До смъртта си през 1506 г. той бил убеден, че е
стигнал до островите, съставляващи голяма част от легендарните
владения на предстоятеля Йоан.
След две десетилетия Фердинанд издал на Поне де Леон патент за
откритие и му наредил незабавно да намери подмладяващия извор.
Испанците смятали, че повтарят пътешествията на Александър
Велики. Те не подозирали, че вървят по далеч по-древни стъпки.
2.
Безсмъртните предци
Краткият живот на Александър Македонски, който умрял на
тридесет и три годишна възраст във Вавилон, бил изпълнен със за-
воевания, приключения, пътешествия, със страстен стремеж да стигне
до края на света, да разкрие божествените загадки.
Това търсене не било безцелно. Син на царица Олимпия, поне офи-
циално от нейния съпруг цар Филип II, той бил възпитан от философа
Аристотел във всички традиции на древната мъдрост. Той присъствал
на скарването и раздялата на родителите си, която довела до бягството
26
на майка му с младия Александър. Последвало помирение, сетне и
убийство. Смъртта на Филип довела до възцаряването на двадесетго-
дишния Александър. Първите му военни походи го отвели в Делфи,
седалище на известния оракул. Там чул първото от няколкото проро-
чества, които му предсказали слава - ала и съвсем кратък живот.
Също като испанците след хиляда и осемстотин години, Алек-
сандър безстрашно се отправил да търси живата вода. За тази цел
трябвало да открие пътя към Изтока. Тъкмо оттам били дошли бо-
говете: великият Зевс, който преплувал Средиземно море от фини-
кийския град Тир до остров Крит, Афродита, която също идвала от
отвъд Средиземно море през остров Кипър, Посейдон, който довел със
себе си коня от Мала Азия, Атина, която донесла в Елада маслиновото
дърво от земите на Западна Азия. Според старогръцките историци,
чиито съчинения изучавал Александър, пак там течели водите на
вечната младост.
Известна е историята за Камбиз, сина на персийския цар Кир, който
нападнал Египет през Сирия, Палестина и Синай. След като разгромил
египтяните, той се отнесъл жестоко с тях и осквернил храма на техния
бог Амон. После решил да иде на юг и да атакува „дълголетните
етиопци“. Херодот, който пише един век преди Александър, разказва
за тези събития в своята „История“ (книга III):
27
„Съгледвачите му отидоха в Етиопия под претекст, че носят

подаръци на царя, но всъщност наблюдаваха всичко, каквото
виждаха, и особено дали в Етиопия наистина се намира така
наречената маса на слънцето...“
28
Пратениците казали на етиопския цар, че „при персите най-голямата
продължителност на човешкия живот е осемдесет години“ и го попитали
за прословутото етиопско дълголетие. Той потвърдил.
„Царят ги заведе при един извор, в който се измиха и видяха, че

плътта им е гладка и лъскава, като че са се къпали в масло. И водата
в извора ухаеше на теменужки.“
Те се завърнали при Камбиз и му разказали, че водата била много

„слаба и нищо не плава по нея, нито дърво, нито нещо по-леко, а всичко
потъва на дъното“. И Херодот стига до следното заключение:
„Ако разказът за този извор отговаря на истината, те [ети-

опците] са толкова дълголетни, защото постоянно използват
водата от него.“
Разказът за етиопския извор на младостта и за това как персие- цът

Камбиз осквернил храма на Амон е пряко свързан с историята на
Александър. Става въпрос за слуховете, че той не е истински син на
Филип, а рожба на връзката между майка му Олимпия и египетския бог
Амон (обр. 3). Напрегнатите отношения между Филип и съпругата му
само потвърждавали тези подозрения.
Както разказват различни версии на псевдо-Калистен, в двореца на
Филип дошъл египетски фараон, когото гърците наричали Не- ктанеб.
Той бил велик магьосник и гадател и тайно прелъстил Олимпия. По
онова време тя не знаела, че при нея всъщност дошъл бог Амон. И така
родила Александър, син на бог. Персиецът Камбиз осквернил храма
точно на този бог.
След като разгромил персийските войски в Мала Азия, Александър
се насочил към Египет. Той очаквал решителна съпротива от страна на
персийските управители и се удивил, когато страната паднала в ръцете
му без никаква борба. Това несъмнено било полич- ба. Без да губи време,
Александър отишъл в Големия оазис, седалище на Амоновия оракул.
Там самият бог (според легендите) потвър-
29
дил, че е истинският му баща. Ето защо египетските жреци го обо-

жествили като фараон и затова стремежът му да избегне участта на
смъртните бил напълно основателен. (Оттогава нататък Александър е
изобразяван на монетите си като двурогия Зевс-Амон, обр. 4).
Оттам Александър се отправил на юг към Карнак, култовия
център на Амон. Това пътуване обаче имало тайна цел. Религиозна
столица от III хил. пр. Хр., Карнак представлявал конгломерат от
храмове, светилища и паметници на Амон, построени от поколения
фараони. Една от най-внушителните и грамадни сгради бил храмът,
издигнат от царица Хатшепсут повече от хиляда години преди Алек-
сандър. За нея също твърдели, че била дъщеря на Амон, зачената от
владетелка, тайно посетена от бога!
Никой не знае точно какво се е случило там. Факт е, че вместо да
поведе войските си обратно на изток към сърцето на Персийската
империя, Александър избрал малка свита за поход още по на юг.
30
Озадачените му спътници били наведени на мисълта, че техният цар
отива на развлекателно пътешествие.
Този несвойствен епизод бил също толкова непонятен за тогавашните
историци, колкото и за Александровите пълководци. В опит да го
обяснят, хронистите на неговите подвизи описват жената, която отивал
да посети, като femme fatale, „за чиято хубост никой смъртен не можел
да намери достойни думи“. Това била Кандасия, царица на земята на юг
от Египет (днешен Судан). Обратно на историята за Соломон и Савската
царица, сега царят се отправил към владенията на царицата. Защото
Александър всъщност не търсел любовни забавления, а тайната на
безсмъртието.
На прощаване Кандасия се съгласила да му разкрие тайната на
„чудната пещера, в която се събират боговете“, и Александър отишъл
там:
„Той влезе вътре с неколцина воини и видя звездна мъгла.
И покривите светеха, сякаш огрени от звезди. Външните фигури
на боговете имаха физическо проявление - голямо множество
мълчаливо им служеше.
Отначало Александър се уплаши и изненада. Но остана, за да
види какво ще се случи, защото видя няколко полегнали фигури,
чиито очи сияеха като лъчи.“
Видът на „полегналите фигури“ с очи, излъчващи светлина, накарал
Александър да остане. И те ли били богове, или обожествени смъртни?
После го сепнал глас: една от „фигурите“ проговорила:
„И единият рече: „Добре дошъл, Александре. Знаеш ли кой съм

аз?“
И отвърна Александър: „Не, господарю“.
Другият каза: „Аз съм Сезонхузис, царят, който завоюва света
и стана един от боговете.“
Александър изобщо не се учудил, като че ли търсел тъкмо него.

Очевидно очаквали появата му, защото го поканили при „Твореца и
господаря на цялата вселена“. Той „влезе вътре и видя ярка като огън
мъгла и на трон седеше богът, когото беше виждал да почитат хората
в Рокьотиде, господаря Серапис“. (В гръцката версия това е бог
Дионис.)
Царят видял възможност да повдигне въпроса за дълголетието си.
„Господи боже, колко години ще живея?“ - попитал той.
Но не получил отговор. После Сезонхузис се опитал да го утеши,
31
ЗЕКАРИЯ
защото СИЧИН на божеството само по себе си било отговор. Ма-
мълчанието
кар че самият Сезонхузис бил станал бог, „аз нямах твоето щастие...
защото въпреки че завладях целия свят и покорих много народи, никой
не помни името ми, но ти ще се сдобиеш с огромна известност... името
ти ще остане безсмъртно дори след твоята смърт... Ти ще живееш и
след смъртта и затова няма да умреш“.
Разочарован, Александър напуснал пещерата и „продължи пъту-
ването си“, за да потърси съвет от други мъдреци, да избегне съдбата
на смъртните — по стъпките на други, които преди него успели да се
присъединят към безсмъртните богове.
Според една от версиите сред онези, с които се срещнал царят, бил
Енох, библейският патриарх от дните преди потопа, прадядото на Ной.
Това се случило в планината, „където се намира раят, земята на
живота... обиталището на светците“. На върха на тази планина имало
блестяща сграда, от която се издигала огромна стълба, направена от
две хиляди и петстотин златни плочи. В грамадна зала или пещера
Александър видял „златни фигури, всяка в отделна ниша“, златен
олтар идва исполински „свещника“, високи по осемнадесет метра.
„На едно недалечно ложе лежеше мъж с наметка от злато и

скъпоценни камъни, украсена със златна лоза, чиито гроздове
бяха от диаманти.“
Мъжът неочаквано заговорил и се представил за Енох. „Не надни-

чай в Божиите загадки“ - предупредил го той. Александър го послушал
и се върнал при воините си, но едва след като получил като прощален
дар чепка грозде, която чудодейно нахранила цялата му войска.
В друга версия царят се срещнал не с един, а с двама души от
миналото: Енох и пророк Илия - двамата, които според библейските
предания не умрели. Това се случило, когато Александър прекосявал
необитаема пустиня. Изведнъж конят му бил грабнат от „дух“, който
го издигнал в разкошен храм. Вътре Александър видял двамата -
лицата им греели, зъбите им били по-бели от мляко, очите им блестели
по-ярко от зорница, имали „високи фигури и благ вид“.
След като му разкрили кои са, те казали, че „Бог ги скрил от смъртта“
и че това място било „градът на хранилището на живота“, откъдето
извирали „светлите води на живота“. Ала преди Александър да успее
да попита нещо повече и да пие от „водите на живота“, го отнесла
„огнена колесница“ и той се озовал обратно при войската си.
(Според мюсюлманското предание хиляда години по-късно пророк
Мохамед също бил отнесен на небето на бял кон.)
Дали подобно на другите случки от историята за Александър,
32
епизодът с пещерата на боговете бил чиста измислица, обикновен мит,
или се основавал на исторически факт?
Съществували ли са царица Кандасия, царски град на име Шамар,
завоевател на света, наречен Сезонхузис? Сравнително доскоро тези
имена не означаваха нищо за историците на древния свят. Дори да са
били на египетски владетели или на тайнствена египетска провинция,
те били забулени от времето също като паметниците, затрупани от
настъпващите пясъци. Издигащите се над пясъка пирамиди и
Сфинксът само задълбочавали загадката - йероглифните думи-образи
не подлежали на разчитане и само потвърждавали, че някои тайни не
могат да се разгадаят. Преразказваните от гърци и римляни древни
истории се размили в легенди и накрая потънали в забрава.
Едва когато през 1798 г. Наполеон завладял Египет, Европа за-
почнала да го преоткрива. Френската войска се придружавала от
сериозни учени, които забили лопати в пясъка и повдигнали завесата
на забвението. И тогава близо до селцето Розета намерили каменна
плоча с еднакъв надпис на три езика. Бил открит ключът за езика и
надписите на Древен Египет: за историята на фараоните, за възхвалите
на боговете.
През 20-те години на XIX в. европейските изследователи, които
проникнали на юг в Судан, съобщили за съществуването на древни
паметници (сред които остроъгълни пирамиди) при Мерое на река
Нил. Археологическите разкопки на Кралската пруска експедиция
през 1842-1844 г. разкрили внушителни останки. През периода 1912-
1914 г. други учени разкопали храмови комплекси - йероглифните
надписи показвали, че един от тях се нарича Храм на слънцето, може
би точно онова място, където съгледвачите на Камбиз видели „масата
Iш слънцето“. В резултат на по-нататъшните разкопки през нашия век,
на сравнението на археологическите находки и на продължаващото
разчитане на надписите се установило, че през I хил. пр. Хр. наистина
е съществувало Нубийско царство - това била библейската земя Куш.
.4. Стълба към небето
33
Наистина съществувала царица Кандасия. Йероглифните надписи

показали, че в самото начало Нубийското царство се управлявало от
мъдра и великодушна царица. Тя се казвала Кандасия (обр. 5). Оттога-
ва нататък, когато на престола се възкачвала жена, а това се случвало
често, тя приемала това име като символ на велика владетелка. А на юг
от Мерое в земите на това царство имало град на име Сенар - навярно
онзи Шамар, за който се говори в историята за Александър.
Ами Сезонхузис? В етиопската версия на псевдо-Калистен се казва,
че когато пътувал за (или от) Египет, Александър минал покрай езеро,
гъмжащо от крокодили. Там някакъв древен владетел бил построил път
през езерото. „И ето, на брега на езерото имаше сграда, и върху
сградата имаше езически олтар, на който беше написано: „Аз съм Кош,
цар на света, завоевателят, който прекоси това езеро“.
Кой бил този завоевател на света Кош, царят, управлявал Куш или
Нубия? В гръцката версия на тази история завоевателят, увековечил
преминаването си на езерото, описано като част от Червено море, е
наречен Сезонхузис, следователно Сезонхузис и Кош са един и същи
фараон, управлявал Египет и Нубия. Нубийските паметници
изобразяват такъв владетел, получаващ плода на живота във формата
на фурми от „сияен бог“ (обр, 6).
Египетските извори наистина разказват за велик фараон, който в
началото на II хил. пр. Хр. бил завоевател на света. Той се казвал
Сенусерт и също почитал Амон. Старогръцките историци му при-
писват завладяването на Либия и Арабия, а също на Етиопия, всички
острови в Червено море и голяма част от Азия (проникнал по на изток
от по-късните перси). Сенусерт дори нахлул в Европа през Мала Азия.
Херодот описва великите подвизи на този фараон, когото нарича
Сезострис, като започва с това, че издигал възпоменателни колони
навсякъде, където стъпвал кракът му. „Колоните, които издигнал той,
все още се виждат“ - казва историкът. И когато Александър видял
колоната край езерото, тя потвърдила написаното преди век от
Херодот.
Сезонхузис наистина бил съществувал. Неговото египетско име
означава „Онзи, чиито раждания живеят“. Тъй като бил фараон на
Югипет, той имал всички основания да се присъедини към боговете и
да заживее вечен живот.
В търсенето на водите на живота или вечната младост било важ- но
да се потвърди, че това не е напразно усилие, тъй като други в
миналото били успявали. Нещо повече, щом водите извирали от из-
губения рай, ако човек откриел хора, които са били там, щял да узнае
от тях как да стигне до него.
Тъкмо това имал предвид Александър, когато тръгнал да търси
безсмъртните предци. Не е толкова важно дали ги е намерил: важ- ното
е, че векове преди християнската ера той и/или неговите историци
36
били убедени в тяхното съществуване и вярвали, че в древни още за
тях времена смъртните можели да стават безсмъртни по волята на
боговете.
Авторите или редакторите на историите за Александър разказват
различни случки, в които героят среща Сезонхузис, Илия и Енох или
само Енох. Можем само да гадаем за самоличността на Сезонхузис, не
е описан и начинът, по който се е сдобил с безсмъртие. Тъкмо
обратното стои въпросът с Илия, другаря на Енох от разкошния храм
в една от версиите.
Илия е библейски пророк, живял в Израил през IX в. пр. Хр. по
време на царуването на Ахав и Охозия. Както показва приетото от него
име (Ели-Ях, „моят Бог е Яхве“), той бил вдъхновен от и поддържал
еврейския бог Яхве, чиито поклонници били преследвани от
поклонниците на ханаанския бог Ваал. След известен период на
уединение на тайно място край река Йордан, където очевидно бил
наставляван от Господ, той получил кожух с вълшебни свойства и
можел да твори чудеса. Илия първо се отбил във финикийския град
Сидон, където извършил първото си чудо (както се разказва в Царства
III, 17): направил така, че шепата брашно и гърнето с дървено масло на
вдовицата, която го подслонила, да не свършват до края на живота й.
После настоял Бог да съживи мъртвия й син. Той можел също да
призовава Божи огън от небето, което било много удобно в
постоянната му борба с царе и свещеници, поддаващи се на езическите
съблазни.
Свещеното писание разказва за него, че не умрял на Земята, защото
„се понесе във вихрушка към небето“. Според еврейските предания
Илия е безсмъртен и традицията до ден днешен повелява евреите да го
канят в дома си на Песах. Неговото възнесение подробно е описано в
Стария завет. Както се посочва във втора глава на Царства IV, това
събитие не било внезапно и неочаквано. Напротив: то било грижливо
подготвено и Илия предварително знаел мястото и времето.
Уреченото място се намирало на източния бряг на Йордан - може би
точно там, където Илия бил определен за „Божий човек“. Когато се
отправил на последното си пътуване до Галгал — място, свързано с
предишно чудо, както разказва Библията, - той едва успял да се
откопчи от верния си главен ученик Елисей. По пътя двамата пророци
многократно били пресрещани от ученици, „синове пророчески“,
които все питали дали Господ наистина щял да вземе Илия на небето.
Нека библейският разказвач сам изложи историята:
„В онова време, когато Господ щеше да възнесе Илия на

небето във вихрушка, Илия с Елисей идеше от Галгал.
37
И каза Илия на Елисея: остани тука, защото Господ ме праща
във Ветил. Но Елисей каза: жив Господ и жива ти душа! Няма да
те оставя. И отидоха във Ветил.
И излязоха при Елисея синовете пророчески, които бяха във
Ветил, и му казаха: знаеш ли, че днес Господ ще възнесе твоя
господар над главата ти? Той отговори: и аз зная, мълчете.“
Тогава Илия признал на Елисей, че целта му е Йерихон на река

Йордан и го помолил да го остави сам. Ала другият отказал, продължил
с пророка и двамата „дойдоха в Иерихон“.
„Тогава се приближиха до Елисея синовете пророчески,

които бяха в Иерихон, и му казаха: знаеш ли, че днес Господ
взима твоя господар и ще го възнесе над главата ти? Той отго-
вори: и аз зная, мълчете.“
Илия отново помолил Елисей да остане в Йерихон и да му позволи

да продължи сам до речния бряг. Ала Елисей отново отказал и не
пожелал да се отдели от него. Окуражени от това, „петдесет души от
синовете пророчески тръгнаха и се спряха надалеч срещу тях, а те
двамата стояха при Йордан“.
„И взе Илия кожуха си, сви го и удари с него по водата, и тя

се раздели на тъй и на тъй, и преминаха двамата по сухо.“
Когато прекосили реката, Елисей помолил Илия да му предаде

божествения дух, но преди да получи отговор:
„ Както вървяха и се разговаряха по пътя, изведнъж се яви
огнена колесница, и огнени коне, и ги раздвоиха един от други,
и Илия се понесе във вихрушка към небето.
А Елисей гледаше и извика: отче мой, отче мой, колесница на
Израиля и негова конница! И вече го не видя.“
Елисей обезумял от мъка, после видял кожуха, който останал от

Илия. Дали пророкът го оставил случайно, или нарочно? Решен да
провери, Елисей го вдигнал, върнал се на брега на Йордан, извикал
името на Яхве и ударил по водата. И ето, „тя се раздели на тъй и на тъй,
и Елисей премина. И видяха го отдалеч синовете пророчески, които
бяха в Иерихон, и казаха: Илиевият дух слезе върху Елисея. И излязоха
насреща му, поклониха му се доземи“.
Петдесетимата ученици не вярвали на собствените си очи и се
зачудили дали Илия наистина завинаги е бил взет на небето. Дали
духът Господен случайно не го бил отвял на някоя планина или в някой
38
дол? Въпреки възраженията на Елисей, те го търсили в продължение
на три дни. И когато се върнали от безплодното си търсене, Елисей им
рекъл: „Не думах ли ви: не ходете?“, защото знаел истината: Бог на
Израиля възнесъл Илия с огнена колесница.
Срещата на Александър с Енох въвежда в търсенето на безсмъртие

„безсмъртен праотец“, конкретно споменат в Стария и Новия завет,
легендите за чието възнесение на небето датират отпреди Библията и
съществуват в самостоятелен вид.
Според Светото писание Енох е седмият допотопен патриарх от
Ситовия клон на Адамовия род (отделен от прокълнатия Каинов клон
на Адамовия род). Той е прадядо на Ной, героя от историята за потопа.
Пета глава от Книга Битие изброява родословието на тези патриарси и
посочва на каква възраст са родили законните си наследници и на колко
години са умрели. Но Енох е изключение: изобщо не се споменава за
смъртта му. Като пояснява, че „Енох ходи по Бога“, Битие съобщава,
че на действителната или символична възраст триста шестдесет и пет
години (дните в слънчевата година) той „изчезна, понеже Бог го взе“.
Еврейските коментатори, които обсъждат този загадъчен откъс,
често цитират по-древни извори, изглежда, описващи действително
възнесение на Енох в небето. Според някои версии там той бил пре-
върнат в Метатрон, Божия „княз на лика“, който стоял точно зад
престола Господен.
Според тези легенди, събрани от И. Б. Лавнер в книгата „Кол агадот
Исраел“ („Всички легенди на Израил“), когато призовал Енох при Себе
Си, Бог му пратил огнен кон. По онова време Енох проповядвал
праведност на народа. Когато видели огнения кон да се спуска от
небето, хората поискали обяснение от Енох. И той им казал: „Знайте,
че дойде време да ви напусна и да се възнеса на небето“. Ала когато
яхнал коня, народът отказал да го пусне и го следвал в продължение на
цяла седмица. „И на седмия ден се спусна огнена колесница, теглена
от огнени коне, и управлявана от ангели, и издигна Еноха в небето.“
Докато се възнасял, ангелите небесни попитали Господ: „Как може
човек, роден от жена, да се възкачи на небето?“ Но Бог изтъкнал
благочестието и набожността на Енох, отворил му портите на живота
и мъдростта и го пременил с великолепни одежди и сияйна корона.
В други случаи някои загадъчни откъси предполагат, че според
древния редактор читателят е запознат с по-подробни писания по
въпроса, те дори конкретно се споменават - „Книга за праведността“ и
„Книга за войните на Яхве“, които трябва да са съществували, но
изцяло са изгубени. Новият завет тайнствено съобщава, че Енох бил
39
„преселен“ от Господ, „за да не види смърт“, и споменава за „свиде-
телство“, написано или продиктувано от него „преди преселянето“ му
(Послание до евреите 11: 5)*. В четиринадесета глава на Посланието
на апостол Юда се говори за пророчествата на Енох като за
действителни писания на този патриарх.
Различни християнски писмени паметници през вековете също
съдържат подобни намеци. От II в. пр. Хр. насетне циркулирали
няколко версии на Книгата на Енох. Когато през XIX в. те били
анализирани, учените стигнали до заключението, че представляват
основно два извора. Първият, обозначен като Енох I и наречен ети-
опска версия на Книгата, е етиопски превод на по-стар гръцки пре- нод
на оригиналното съчинение на иврит (или арамейски). Вторият,
обозначен като Енох II, е славянски превод от гръцки оригинал, чието
пълно заглавие е „Книга за светите тайни Енохови“**.
* Според българския превод Енох „получил“ такова свидетелство. — Б. пр.
* Този старобългарски превод на Книгата на Енох за пръв път се споменава в Симеоновия
(Светославов) сборник от 1076 г., където е включен в списъка на набранените книги. — Б.
пр.
Учените, които се занимават с тези версии, не изключват въз-
можността и двете да произлизат от много по-стар общ извор и в
древността наистина да е съществувала Книга на Енох. „Апокрифи и
псевдоепиграфии от Стария завет“, които през 1913 г. започнал да
публикува P. X. Чарлз, и до днес продължават да са основният анг-
лийски превод на Книгите на Енох и другите древни писания, изк-
лючени от каноничната Библия.
Написана в първо лице единствено число, „Книга за светите тайни
Енохови“ започва с точно място и време:
„В първия ден от първия месец на триста шестдесет и петата

година бях сам в дома си и спях на одъра... И явиха ми се
двамина човеци, много високи, каквито на Земята не бях виждал,
и светеха лицата им като слънце, и очите им грееха като
светилници, и огън излизаше от устите им. Дрехите им при-
личаха на пера, нозете им бяха лилави. Крилете им бяха по-
лъскави от злато, ръцете им - по-бели от сняг. Те застанаха до
одъра ми и ме повикаха по име.“
Тъй като спял, когато дошли непознатите, Енох изрично посочва,

че после се събудил: „Ясно видях тези хора, застанали пред мен“
- казва той. Пророкът им се поклонил и бил обзет от страх. Ала те го
успокоили:
„Не бой се, Еноше, вечният Бог ни прати при теб и ето, днес
40
ти ще се възнесеш с нас в небето.“
Двамата му казали да събуди семейството и слугите си и да им

заръча да не го търсят „дорде Господ те не върне при тях“. Енох се
подчинил и използвал възможността да внуши праведност на синовете
си. После дошло време да тръгва:
„И когато приказвах със синовете си, тези мъже ме повикаха

и ме взеха върху крилете си, и ме вдигнаха връз облаците, и ето,
облаците се понесоха... Видях въздуха и още по- нависоко видях
ефира, и издигнаха ме те на първото небе, и ми показаха огромно
море, по-голямо от земното.“
Издигайки се в небето върху облаци, Енох бил пренесен от първото
небе - където „двеста ангели владеят звездите“, - на второто, мрачно
небе, после и на третото. Там му показали
„... градина с красив вид, хубави и уханни дървета и плодове.

Там е дървото на живота - където почива Бог, когато идва в рая.“
Поразен от великолепието на дървото, Енох го описва със следните

думи: „То е по-красиво от всяко друго сътворено нещо, от всички
страни е златно и пурпурно, прозрачно като огън“. От корените му
извирали четири потока, съответно от мед, мляко, зехтин и вино, и
течели от този небесен рай към Едем, като опасвали цялата Земя. Това
трето небе и неговото дърво на живота били пазени от триста „твърде
великолепни“ ангели. Тъкмо там се намирало мястото на праведните -
и ужасното място, където се мъчели грешниците.
Когато се издигнал на четвъртото небе, Енох видял светилата,
различни чудни същества и цялото небесно войнство. На петото небе
видял много „войнства“, на шестото - „сонмове ангели, които изуча-
ваха движенията на звездите“. После стигнал на седмото небе, където
били най-великите ангели и където видял Господ - „отдалеч“,
- седнал на своя престол.
Двамата крилати мъже и техният движещ се облак отнесли Енох до
края на седмото небе и го оставили. Тогава Бог пратил архангел
Гавриил да го заведе при Него.
В продължение на тридесет и три дни Енох бил обучаван на всички
мъдрости и на събитията от миналото и бъдещето, сетне го върнал на
Земята страховит ангел, който имал „твърде студен вид“. Така
пророкът отсъствал общо шестдесет дни. Ала завръщането му имало
за цел само да му позволи да предаде законите и Божите заповеди на
синовете си, защото след още тридесет дни отново го взели на небето
- този път завинаги.
41
Написана и като лично преживяване, и като исторически преглед,
етиопската версия на Книгата на Енох, чието оригинално заглавие
вероятно е било „Слово Енохово“, описва пътешествието му на небето
и до четирите краища на света. Когато се отправил „на север към
краищата на земята“, той видял „чудо, голямо и великолепно“, чийто
характер не се конкретизира. Видял също, както и в западния край на
света, „небесните врати отворени. Те бяха три различни“, и „от тях
излизаха северните ветрове, бащата на студа, на градушката, на леда,
на росата и на дъжда“.
„Оттам се упътих на юг към границите на земята“ и през тамошните
небесни врати излизали роса и дъжд. После отишъл да види източните
врати, от които „излизаха небесните звезди, които следваха своя
неизменен път“.
Но най-важните загадки и тайните на миналото и бъдещето му били
показани, когато „се упътих към центъра на земята“ и на изток и запад
от там. „Центърът на Земята“ било мястото на бъдещия Ерусалимски
храм. По време на пътуването си на изток Енох видял дървото на
познанието, а когато се „упътил“ на изток, му показали дървото на
живота.
По време на пътуването си на изток Енох прекосил планини и
пустини, видял потоци, спускащи се от планински върхове, забулени в
облаци, сняг и лед, дървета с различни ухания и сок. Още по на изток
отново се озовал при планините край Еритрейско море (Арабско и
Червено море). Той продължил нататък, минал покрай Зита- ил, ангела,
който пазел входа на рая, и „достигнах градината на истината“. Там
видял множество чудни дървета и „дървото на познанието“. То било
високо като ела, листата му били като на рожков, а плодовете му
приличали на чепки грозде. И ангелът, който го придружавал,
потвърдил, че е същото дърво, от чиито плодове яли Адам и Ева преди
да ги изгонят от Едемската градина.
По време на пътуването си на запад Енох видял „планина от горящ
денем и нощем огън“, после стигнал до място, заобиколено от шест
планини, разделени с „дълбоки долини“. „И всичките тези планини
изглеждаха отдалече като величествени тронове и бяха заобиколени с
ухайни дървета. Между тези дървета имаше едно, чийто мирис
постоянно се усилваше... и плодовете му... приличаха на плодовете на
финикова палма.“
Ангелът, който го придружавал, му обяснил, че средната планина
„ще бъде седалището, където ще си почива Господарят на светостта и
славата, вечният цар, когато идва и слиза, за да посети в своята доброта
земята“. А за дървото, чиито плодове били като фурми, казал:
42
„Колкото до благоуханното дърво, чийто дъх няма нищо
плътско, никой не ще го докосне до деня на Страшния съд...
Неговите плодове ще бъдат запазени за избраните...
... Сладостен дъх ще проникне в техните кости и те ще
прекарат, както твоите праотци, дълъг живот на земята.“
След като Енох посетил всички тайни кътчета на света, дошло време
да се отправи на небето. И подобно на други след него, той бил отведен
на „планина, чиито връх се извисяваше в небето“, и в Земята на мрака:
„После ангелите ме отнесоха на едно място, където имаше

нещо, подобно на унищожителен огън, и където по желание
приемаха човешки образ.
Отведоха ме на една височина, на една планина, чийто връх
се извисяваше в небето.
И аз видях в покрайнините на това място, в най-отдалече- ния
му кът, скривалищата на мълниите и гръмотевиците. Там имаше
един огнен лък и стрели в колчан, един огнен меч и всякакъв вид
светкавици.“
Докато в този важен момент безсмъртието се изплъзнало от ръцете

на Александър, тъй като го търсел противно на предопределената му
съдба, Енох, както и фараоните след него, продължил напред с Божията
благословия. Той бил намерен за достоен и ангелите го завели при
водите на живота.
„Така бях издигнат чак до небето и скоро стигнах до една

стена от кристал. Подвижни пламъци обгръщаха нейните очер-
тания. Започна да ме обзема ужас.
И после се спуснах сред пламъците.
Проникнах в едно пространно жилище, чийто под бе също от
кристал. И стените му бяха от кристал, както и основите.
Покривът му бе от блуждаещи звезди и мълнии от светлина, а в
средата се виждаха огнени херувими в едно кръстосвано от бури
небе. Пламъци трептяха около тези стени, а вратата беше от огън.
Когато влязох в това жилище, то беше едновременно горещо
като огън и студено като лед...
Ето: там имаше друго едно обиталище, по-пространно от
първото, всичките врати на което бяха отворени пред мен, всред
трептящия пламък...
Аз го разглеждах внимателно и забелязах, че в средата има
един висок трон.
43
По вид той приличаше на огромно зърно от градушка, а
очертанията му наподобяваха блестящия диск на слънцето; от
него излизаха гласове на херувими.
От този могъщ трон струяха потоци от пламъци.“
Когато стигнал до огнената река, Енох бил възнесен в небето. Той

видял цялата Земя - „устията на всичките реки на земята... камъка,
който крепи ъглите на земната твърд... пътя на облаците“. Издигнал се
още по-нависоко и видял „четирите вятъра, които поддържат земята и
небосвода... Онези, които правят да се върти небето и увличат в своята
орбита слънцето и звездите...“
От края на света видял небесната шир и „седем звезди, блестящи
като огнени планини“. Три от тях били на изток, където имало „не-
бесни стълбове“ и в тях - „нито горе, нито долу, безброй бликащи
огньове“. Другите три небесни тела били „на юг“ - там видял „мес-
тност, над която нямаше нито небосвод, нито земя под него; нямаше и
вода; и нищо от ляво, нито от дясно, това беше един пуст пясъчен
бряг“. Енох попитал ангела, който го възнасял, и той отвърнал; „Това
място ще бъде до свършека на земята и небето затвор за звездите и за
небесното войнство“.
Средната звезда се „извисяваше до небето като трона Господен“. Тя
била от алабастър, а върхът й бил от сапфир и приличала на „пламтящ
огън“.
В заключение на разказа си за своето първо пътуване на небето
Енох казва: „И сам аз, Енох, видях края на всичко това и никому
другиго не бе дадено да го види, освен на мене“. След като в небесните
селения научил всички мъдрости, той бил върнат на Земята да предаде
наученото на други. В продължение на неупоменат период Енох живял
на скрито място и никой не знаел какво се е случило с него. Но когато
наближил потопът, той записал учението си и посъветвал своя правнук
Ной да е праведен и достоен за спасение.
После отново бил възнесен с огнена колесница и името му изчез-
нало сред човеците.
3.
Пътуването на фараона
е отвъдния овят
44
Приключенията на Александър и неговото търсене на безсмърт-
ните предци очевидно съдържат елементи, имитиращи неговите
преживявания: пещери, ангели, подземни огньове, огнени коне и
колесници. Но също така е ясно следното: през вековете преди хрис-
тиянската ера Александър и/или неговите историци смятали, че ако
иска да постигне безсмъртие, човек трябва да върви по стъпките на
египетските фараони.
Ето защо претенциите на Александър за полубожествен произход са
свързани със сложна интрига с египетско божество, а не просто е
местен гръцки бог. Исторически факт е, че още щом разкъсал
персийските линии в Мала Азия, той не намерил за нужно да преследва
врага, а отишъл в Египет при своите божествени „корени“ и оттам
започнал търсенето на живата вода.
Докато евреите, елините и други древни народи разказвали истории
за онези неколцина, които успели да избегнат съдбата на смъртните по
божествена покана, древните египтяни превърнали тази чест в право.
Не всеобщо, нито запазено за отделни праведници, а право на
египетския цар, фараона, само защото седял на египетския престол.
Според древноегипетските предания причина за това бил фактът, че
първите владетели на Египет не били хора, а богове.
Според египетските предания в незапомнени времена „небесните
Погове“ дошли на Земята от небесния диск (обр. 7). Когато Египет Пил
залят от вода, „в най-древни времена един много велик бог дойде | па
Земята]“. Той буквално издигнал страната от тинята и водите, като
преградил Нил и извършил мащабни отводнителни и възстановителни
работи (затова Египет бил наричан „издигнатата земя“).
Този древен бог се казвал ПТА - „развиващият“. Той бил смятан за
велик учен, строител и архитект, главен майстор на боговете, който
дори участвал в сътворението на човека. Неговият жезъл често се
изобразява като градуирана пръчка - като латите, които днес използват
земемерите (обр. 7).
Египтяните вярвали, че накрая Пта се оттеглил на юг и оттам
продължил да контролира водите на Нил с помощта на шлюзовете,
които построил в тайна пещера, намираща се при първия праг на реката
(мястото на днешния Асуански язовир). Но преди да напусне Египет
той построил първия свещен град и го нарекъл АН в чест на небесния
бог (Хелиопол, библейския Он, Илиопол). Там Пта поставил своя син
Ра (наречен така в чест на небесното кълбо) за първи божествен
владетел на Египет.
Ра, велик „бог на небето и Земята“, наредил да построят в Ан
специално светилище. Там се помещавал „бен-бенът“, „таен предмет“,
с който Ра дошъл на Земята от небето.
45
След време Ра разделил царството между божествените братя
ОЗИРИС и СЕТ. Но тази подялба била злополучна. Сет все се опитвал
да убие брат си Озирис. Това изисквало известни усилия, ала накрая
Сет успял да измами Озирис да влезе в ковчег и го хвърлил в реката.
ИЗИДА, сестра и съпруга на Озирис, намерила ковчега, който стигнал
до бреговете на днешен Ливан, скрила тялото и отишла да търси помощ
от други богове, които можели да го съживят, но Сет го открил,
насякъл го на парчета и ги пръснал из цялата Земя. С помощта на
сестра си НЕФТИДА Изида събрала късовете (освен фалоса) и
възкресила Озирис.
Оттогава той заживял в Другия свят при другите небесни богове. За
него свещените писания казват:
„Той влезе през тайната порта, величието на

господарите на вечността, по стъпките на онзи,
който свети на хоризонта, по пътя на Ра.“
Мястото на Озирис на египетския трон заел неговият син ХОР.
Когато се родил, майка му Изида го скрила в тръстиката на брега на
Нил (също като майката на Мойсей според Библията), за да го предпази
от Сет. Ала момчето било ужилено от скорпион и умряло. Богинята
бързо се обърнала за помощ към ТОТ, бог с вълшебни спо-
46
собности. Тот, който бил на небето, незабавно се спуснал на Земята с

„ладията на астрономическите години“ на Ра и възкресил Хор.
Когато пораснал, Хор оспорил трона на Сет. Борбата се разгоряла
47
нашир и длъж и боговете се преследвали един друг в небето. Хор
нападал Сет с „нар“, термин, който на древноизточните езици означава
„огнен стълб“. Някои изображения от преддинастични времена
представят тази небесна колесница като продълговат цилиндър с
фуниевидна опашка и кабина, от която излизат лъчи, нещо като
небесна подводница (обр. 8). В предната част на нара имало два про-
жектора или „очи“, които според египетските предания променяли
цвета си от син на червен.
Боевете се водели с променлив успех и продължили няколко дни.

Хор стрелял от нара със специално проектиран „харпун“ и ранил Сет,
който изгубил тестисите си, но това само още повече го разярило. В
последната битка над Синайския полуостров Сет улучил противника
си с огнен лъч и Хор изгубил едно от „очите“ на нара. Великите богове
обявили примирие и се събрали на съвет. След известни колебания и
нерешителност господарят на Земята отсъдил в полза на Хор и го
обявил за законен наследник на рода Ра-0зирис. (Оттогава соколът
станал атрибут на Хор, докато Сет обикновено се изобразява като
азиатско божество, символизирано от магаре, товарното животно на
номадите; обр. 7.)
Възкачването на Хор на трона на обединените Две земи (Горен и
Долен Египет) останало в цялата египетска история моментът, в който
царството получило вечната си божествена връзка, тъй като всеки
фараон се смятал за наследник на Хор и правоприемник на престола на
Озирис.
Поради неизвестни причини след царуването на Хор настъпил
период на хаос и упадък. Никой не знае колко време продължил той.
Накрая към 3200 г. пр. Хр. в Египет пристигнала „династична раса“ и
на трона на обединената страна се възкачил човек на име Менес.
Тогава боговете дали на Египет цивилизация и онова, което днес
наричаме „религия“. Царската власт, която започнала с Менес,
продължила с двадесет и шест династии фараони до персийското
завоевание през 525 г. пр. Хр. и после през елинистическата и римската
епоха (когато царувала известната Клеопатра).
48
Когато създал обединеното царство, първият фараон Менес избрал
централно място на Нил на юг от Хелиопол за столица на Двете земи.
Подражавайки на Пта, той построил Мемфис върху изкуст- иено
възвишение, издигнато над водите на Нил, и посветил храмо- нете му
на Пта. Мемфис останал религиозно-политически център на Египет в
продължение на повече от хиляда години.
Но към 2200 г. пр. Хр. страната била сполетяна от ужасен катак-
лизъм, чийто характер не е ясен. Някои учени смятат, че Египет е Пил
прегазен от азиатски нашественици, които поробили народа и му
забранили да изповядва вярата си. Известно подобие на независимост
се запазило в Горен Египет - по-недостъпните райони на юг. Когато
след около век и половина редът бил възстановен, религиозно-
политическата власт - атрибутите на царството - вече била установена
в Тива, стар, но дотогава обикновен град в Горен Египет на брега на
Нил.
Неговият бог се казвал АМОН - „скритият“ - същият онзи Амон,
когото смятал за свой истински баща Александър. Като върховно
божество той бил почитан под името Амон-Pa, „скрития Ра“, и не е
ясно дали е същият Ра, някак си станал невидим или „скрит“, или друго
божество.
Елините наричали ТиваДиосполис, „града на Зевс“, тъй като
отъждествявали Амон със своя върховен бог. Този факт улеснил
Александър да се свърже с Амон и след като получил неговото бла-
гоприятно предсказание в оазиса Сива, той побързал да се отправи
именно към столицата.
В Тива (Карнак, Луксор, Диер-ел-Бахари) Александър се натъкнал
на огромни светилища и паметници на Амон - внушителни до ден
днешен, макар да са пусти и разрушени. Те били построени главно от
фараони от XII династия - към нея вероятно се отнася „Сезонхузис“,
който хиляда и петстотин години по-рано търсил живата вода. Един от
исполинските храмове бил издигнат от царица Хатшепсут, за която
също се твърдяло, че е дъщеря на Амон.
Такива разкази за божествен произход не били необичайни. Пре-
I, Стълба към небето

тенциите на фараона за божественост, които се основавали единствено
на факта, че седял на престола на Озирис, понякога се подкрепяли с
твърдения, че владетелят е син или брат на един или друг бог. Учените
смятат, че те имат само символичен смисъл, но някои египетски
фараони като например трима царе от V династия се обявявали за
истински синове на бог Ра, родени от върховните жрици в неговия храм.
Други владетели свързвали произхода си с Ра по по-сложен начин.
49
Твърдяло се, че богът се въплъщава в управляващия фараон, за да може
да се сношава с царицата. Така престолонаследникът претендирал, че е
негов пряк потомък. Но освен това всеки фараон теологично бил смятан
за превъплъщение на Хор и следователно за син на бог Озирис. Затова
фараонът получавал вечен живот по същия начин, по който и богът:
след смъртта си той бил възкресяван в отвъдния свят.
Именно в този кръг от богове и божествени фараони копнеел да се
включи Александър.
Вярвало се, че Ра и другите безсмъртни богове живеят вечно, защото

периодично се подмладяват. Затова фараоните носели имена като
„онзи, който повтаря ражданията“ и „повтарящия ражданията“.
Боговете се подмладявали, като приемали божествени храни и напитки
в своите селения. Ето защо, за да постигне вечен живот, фараонът
трябвало да отиде в божествените селения.
Древните заклинания умоляват боговете да споделят храната си с
покойния владетел: „Приемете царя при вас, та да яде каквото ядете
вие, да пие каквото пиете вие, да живее където живеете вие“. И още по-
конкретно, като в един текст от пирамидата на фараона Пепи:
„Дайте на този фараон Пепи
от вечната храна; от вечните
си напитки.“
Фараонът се надявал да получи божествена храна в небесното цар-

ство на Ра, което се намирало на „Вечната звезда“. В някакво тайн-
ствено „поле на жертвоприношенията“ или „поле на живота“ растяло
„растението на живота“. Един текст от пирамидата на Пепи I описва как
фараонът минал покрай стражи с вид на „пернати птици“ и го
посрещнали пратениците на Хор.
„С тях той пътува до Голямото езеро,
край което слизат великите богове.
Тези велики от Вечната звезда дават на
Пепи растението на живота, с което
живеят те, за да живее вечно и той.“
Египетските изображения представят покойника (понякога заедно с
жена му) в този небесен рай да пие от живата вода, в която расте
дървото на живота, даващо своите животворни плодове, фурмите (обр.
9).
50
Обр. 9
Небесната цел била родното място на Ра, където богът се завърнал

от Земята. Там самият той периодично се подмладявал или „събуждал“,
като карал богинята с четирите делви да му налива еликсир. Фараонът
се надявал същата богиня да налее еликсир и на него и „с това да освежи
сърцето му за живот“. Озирис се подмладявал в тези води, наречени
„води на младостта“, и затова на покойния фараон 11епи било обещано,
че Хор ще „ти отпусне втора младост... ще възроди младостта ти във
водите, които се казват „води на младостта“.
Възкресен в отвъдния свят, дори подмладен, фараонът получавал
райски живот: „Неговата храна е божествена, водата му е вино,
51
същото като на Ра. Когато Ра яде, дава и на него, когато пие, дава и
на него“. И сякаш написан от модерен психотерапевт, текстът прибавя:
„Той спи дълбоко всеки ден... днес живее по-добре от вчера“.
Фараонът очевидно не се смущавал от парадокса, че за да постигне
безсмъртие, трябва да умре. Като върховен владетел на Двете земи, той
се радвал на възможно най-разкошния живот на Земята и възкресението
при боговете било още по-привлекателна перспектива. Освен това на
този свят мумифицирали и погребвали само неговото земно тяло, тъй
като египтяните вярвали, че всеки човек притежава Ба, термин, сходен
с нашето понятие за „душа“, която след смъртта се издигала на небето
като птица, и Ка - превеждана различно като „двойник“, „дух на
предците“, „същност“, „личност“ - под формата на която фараонът
преминавал в отвъдния свят. В предговора си към изданието на
пирамидните текстове Самюъл Мърсър стига до заключението, че Ка е
отъждествяването на смъртния с бога. С други думи, тази концепция
предполага съществуването на божествен елемент в човека, небесен
или божествен двойник, който можел да продължи да живее в отвъдния
свят.
Но макар да съществувал, отвъдният свят не бил леснодостъпен.
Покойният владетел трябвало да измине дълъг и опасен път и да бъде
подложен на сложни церемониални приготовления преди да се отправи
на това пътешествие.
Обожествяването на фараона започвало с неговото пречистване и
включвало балсамиране (мумифициране), така че мъртвият цар да
прилича на Озирис след като Изида съшила събраните му части.
Мумифицираният владетел бил отнасян с погребална процесия в
сграда, увенчана с пирамида, пред която издигали стълб с овална форма
(обр. 10).
В този надгробен храм жреците извършвали специални ритуали,
които целели да гарантират, че пътуването на фараона ще е успешно.
Церемониите, които в египетските погребални текстове се наричат
„отваряне на устата“, били ръководени от жрец на „шема“
- винаги изобразяван в леопардова кожа (обр. 11). Учените смятат, че
ритуалът буквално е съответствал на наименованието си: с помощта на
крив меден или железен инструмент жрецът отварял устата на мумията
или на статуя, изобразяваща покойния фараон. Ясно е обаче, че тази
церемония е била чисто символична и отваряла „устата“ или входа на
небето за покойника.
По това време мумията вече била увита в множество пластове тъкан

и покрита със златна смъртна маска. Ето защо докосването на устата й
(или тази на статуята на фараона) може да е било само символично.
Всъщност жрецът отправял молитви не към покойника, а към боговете
да „отворят устата“ на фараона, за да може да се възнесе за вечен
живот. Една от молитвите била насочена към „окото“ на Хор, изгубено
по време на битката със Сет, да „отвори устата“ ма владетеля, за да му
направи път към Сияйните.
Според текстовете и действителните археологически открития
земната (и следователно само временна) гробница на фараона имала
фалшива врата откъм източната страна, тоест градежът само приличал
на вход, но всъщност бил плътна стена. Вярвало се, че пречистеният,
със завързани крайници и „отворена уста“ фараон се
53
изправял, отърсвал се от земния прах и излизал през фалшивата врата.
ЗЕКАРИЯ
Според СИЧИН
един пирамиден текст, който стъпка по стъпка описва процеса
на възкръсване, царят не можел сам да мине през каменната стена. „Ти
чакаш пред вратата, която спира хората - съобщава текстът, - докато
онзи, който отговаря за това, дойде при теб. Той те хваща за ръка и те
отвежда на небето при твоя баща.“
С помощта на този божествен вестител фараонът излизал през
фалшивата врата на затворената си гробница. Жреците пеели: „Царят
се отправя към небето! Царят се отправя към небето!“
„Царят се отправя към небето!
Царят се отправя към небето!
По вятъра, по вятъра.
Нищо не го спира.
Никой не го спира.
Царят е сам, син на боговете.
Хлябът му ще се издигне нависоко при Ра,
жертвоприношението му ще се издигне на небето.
Царят е „онзи, който се завръща.“
Но преди да се възнесе на небето и да яде и пие с боговете, покой-

ният владетел трябвало да извърви тежък и опасен път. Целта му била
земя, наречена Нетер-херт, „земята на планинските богове“. Името й
понякога се изписвало образно с йероглифи върху символа
за бог („Нетер“) и за ладия . И наистина, за да стигне там,

фараонът трябвало да прекоси дългото и лъкатушно Тръстиково езеро.
Блатото можело да се премине с помощта на божествен лодкар, но
преди това той разпитвал владетеля за неговия произход. Какво го
карало да смята, че има право да премине на отсрещния бряг? Дали бил
син на бог или богиня?
След като преодолявал различни препятствия - езерото, пустиня,
планинска верига и различни богове, които пазели пътя, - фараонът
стигал до Дуат, вълшебните „селения на изгряващите звезди“, чието
местонахождение и име озадачават учените. Някои го смятат за ада,
света на духовете, където, също като Озирис, трябвало да отиде царят.
Други го идентифицират с Подземния свят и много от сцените в него
са свързани с тунели и пещери, в които има невидими богове, вирове с
кипяща вода, тайнствени светлини, зали,
пазени от птици, врати, които се отварят сами. Тази вълшебна земя била
разделена на дванадесет дяла и се обхождала за дванадесет часа.
Проблемът с Дуат още повече се усложнявал от това, че въпреки
неговия земен характер (до него се стигало след преминаване през
54
планински проход) и подземни особености, определящите йероглифи
на името му са звезда и я с т р е б и л и самоСТЪЛБА
звезда в кръг
КЪМ НЕБЕТО
®, която означава небесна връзка.

Факт е обаче, че в пирамидните текстове, които проследяват пътя на
фараона през неговия живот, смърт, възкръсване и установяване в
отвъдния свят, за основен човешки проблем се смята неспособността
на хората да летят като богове. Един текст повдига този въпрос и излага
изхода в две изречения: „Хората се погребват, боговете летят. Нека този
цар полети към небето при своите братя боговете“. В друг писмен
паметник от пирамидата на фараона Тети е изразена надеждата и
молбата на владетеля към боговете:
„Хората падат, те нямат име.

Хвани цар Тети за ръце,
заведи цар Тети на небето,
за да не умре на Земята при хората.“
И затова фараонът трябвало да стигне на „Скритото място“, да

премине през подземния му лабиринт, да намери там бога, който носи
емблемата на дървото на живота, и друг, който е „небесен вестител“. Те
щели да му отворят тайните порти и да го заведат при Окото на Хор,
небесна стълба, по която да се изкачи - и която можела да променя цвета
си от син на червен. Тогава самият той щял да се превърне в бог-сокол
и да се възнесе за вечен живот на Вечната звезда. Там щял да го
посрещне Ра:
„Портата на небето се отвори пред теб, портата на

прохладното място се отвори пред теб.
Ти ще завариш Ра да те чака.
Той ще те хване за ръка,
той ще те заведе при двойното светилище на небето,
той ще те постави на трона на Озирис...
Ти ще стоиш изправен в одежди на бог...
При вечните, на Вечната звезда.“
Голяма част от онова, което днес е известно, произхожда от пира-

мидните текстове - хиляди стихове, комбинирани в стотици формули,
изсечени или написани (на египетското йероглифно писмо) по стените,
тунелите и галериите на пирамидите на петима фараони (Унас, Тети,
Пепи I, Меренра и Пепи II), които управлявали Египет от около 2350
до 2180 г. пр. Хр. Тези текстове са подредени и номерирани от Курт
Сетхе във великолепната му книга „Die altaegyptischen
55
Pyramidentexte“5, която и досега е основен справочник наред с анг-
лийския й аналог „Пирамидните текстове“ на Самюъл А. Б. Мърсър.
Хилядите стихове, които образуват пирамидните текстове, на пръв
поглед са просто сбор от повтарящи се, несвързани помежду си фор-
мули, молитви към боговете или възхвали на владетеля. За да ги
обяснят, учените развиват теории за религиозни промени, настъпили в
Древен Египет в резултат на конфликта и последвалото сливане на
„слънчевата“ и „небесната религия“, за жречеството на Ра и на Озирис,
и така нататък, като подчертават, че става въпрос за материал, който
се е събирал в продължение на хилядолетия.
За учените, които смятат тези извори за израз на примитивна
митология, плод на въображението на хора, които са се свивали от
страх от воя на вятъра и гръмотевицата и са наричали тези природни
явления „богове“, стиховете си остават все така озадачаващи и неясни.
Но всички специалисти са единодушни, че древните писари са ги
извлекли от по-стари и очевидно строго организирани, пос-
ледователни и понятни писания.
По-късните надписи върху саркофази и ковчези, както и върху
папирус (в последния случай обикновено придружени от илюстрации)
наистина показват, че стиховете, формулите и главите (носещи
заглавия като „Глава за онези, които се възнасят“) са били преписани
от „Книгите на мъртвите“ - например „Онова, което е в Дуат“, „Книга
за портите“ и „Книга за двата пътя“. Учените смятат, че тези „книги“
на свой ред са версии на две по-стари изходни съчинения: древно
писание, което се занимава с небесното пътуване на Ра, и по-късен
паметник, подчертаващ блажения отвъден живот на онези, които
отиват при възкръсналия Озирис - храната, напитките и
56
5 „Древноегипетски пирамидни текстове“ (нем.). - Б. пр.
СТЪЛБАотКЪМ
любовните наслади в небесните селения. (Стихове тазиНЕБЕТО
версия
дори били писани върху талисмани, за да осигурят на своя притежател
„съюз с жените денем или нощем“ и постоянното „желание на
жените“.)
Научните теории обаче не обясняват вълшебните особености на
сведенията в тези текстове. Колкото и да е странно, Окото на Хор е
предмет, съществуващ независимо от него - предмет, в който фараонът
може да влезе и който променя цвета си от син на червен. После идват
самоходните ладии, вратите, които се отварят сами, невидимите
богове, чиито лица излъчват сияние. В подземния свят, който би
трябвало да е обитаван само от духове, са описани „греди на мостове“
и „медни въжета“. И най-озадачаващата особеност: след като
преобразяването на фараона го отнася в Подземния свят, защо
текстовете твърдят, че „царят е на път за небето“?
Всички стихове показват, че владетелят върви по пътя на боговете,
че прекосява езеро така, както преди него е направил небесен бог, че
плава с ладия като бог Ра, че се възнася „в одежди на бог“ като Озирис
и така нататък. И възниква въпросът: ами ако тези текстове не са
първобитни измислици, митове, а разкази за пътуването на покойния
фараон по реалните стъпки на боговете? Ами ако текстовете заместват
името на бога с това на владетеля и са преписи на много по-древни
писания, които не разказват за пътуванията на фараоните, а на
боговете?
Въз основа на граматическата форма и други данни един от първите
известни египтолози Гастон Масперо („L’Archeologieegyptienne“* и
други трудове) предполага, че пирамидните текстове са възникнали
още в самото начало на египетската цивилизация, може би дори преди
да са били записвани с йероглифи. По-късно Дж. X. Брестед стига до
заключението („Развитие на религията и мисълта в Древен Египет“),
че „са съществували такива по-древни материали, независимо че ние
не разполагаме с тях“. Той открива в текстовете сведения за
състоянието на цивилизацията и различни събития, които
потвърждават функцията на тези паметници на източник на дейст-
вителна информация, а не на измислици. „За читателя с живо въоб-
ражение те изобилстват на образи от отдавна изчезналия свят, който
отразяват“ - пише ученият.
Взети заедно, текстовете и по-късните илюстрации описват пъ-
туване, което започва над земята, минава под земята и завършва с
* Археология на Египет (фр.). — Б. пр.
отвор в небето, през който се възнасяли боговете и подражаващите им
царе (обр. 12). Оттук и йероглифът, който обединява подземното място
с небесна функция.
57
Обр. 12
Дали фараоните, които пътували от своите гробници до отвъдния

свят, наистина се отправяли по този път към небето? Дори самите
древни египтяни твърдели, че пътувал не мумифицираният труп, а Ка
(двойникът) на покойния цар. Но според техните представи двойникът
минавал през истински места.
Ами ако текстовете отразяват свят, който наистина съществувал?
Ами ако пътуването на фараона към безсмъртието, макар и само
подражание, наистина стъпка по стъпка следвало реални пътувания,
извършвани в праисторически времена?
Да тръгнем по тези стъпки и да извървим пътя на боговете.
4.
Стълба към небето
Да си представим, че сме във великолепния надгробен храм на
фараона. След като го мумифицират и подготвят за неговото пътуване,
жреците на шема отправят молитви към боговете да отворят порта и
път58на владетеля. Божественият пратеник пристига от отсрещната
страна на фалшивата врата, готов да го преведе през каменната
СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТОстена.
Когато фараонът излиза от източната страна на гробницата си,
божественият пратеник му казва да се отправи на изток. За да не го
разбере погрешно, той изрично го предупреждава да не върви на
лапад: „Онези, които тръгнат натам, не ще се завърнат!“ Неговата цел
била Дуат в „земята на планинските богове“. Владетелят трябвало да
влезе във „великия дом на двамата... огнения дом“, където през
„нощта, продължаваща години“ щял да бъде превърнат в божествено
същество и да бъде възнесен „в източната част на небето“.
Първото препятствие по пътя на фараона било Тръстиковото езеро
- дълго блато, образувано от няколко свързани езера. Фараонът имал
символичната благословия на своя бог-пазител да го прекоси, като
раздели водите му (обр. 13), но физически прекосявал езерото
с помощта на божествения лодкар, който превозвал боговете с ладия,

направена от божествения майстор Хнум. Ала лодкарят чакал на
отсрещния бряг на езерото и фараонът първо трябвало да го убеди, че
има право да бъде превозен.
Лодкарят разпитвал фараона за произхода му. Дали бил син на бог
или богиня? Бил ли вписан в „Списъка на двамата велики богове“?
Владетелят излагал претенциите си, че е от „божествено семе“, и давал
уверения в своята праведност. В някои случаи успявал. В други
трябвало да помоли Ра или Тот да го превозят и тогава ладията и
нейните весла оживявали и започвали да се движат сами. Накратко,
всичко ставало самоходно. По един или друг начин фараонът успявал
да прекоси езерото и се отправял към „Двамата, които приближават
небето“:
„Той се спуска в ладията като Ра

на брега на лъкатушното езеро.
Царят гребе с ладията ханбу,
59
взима курс към
равнината
ЗЕКАРИЯ СИЧИНна „Двамата, които приближават небето“ в
земята, която започва от Тръстиковото езеро.“
Тръстиковото езеро се намирало в източния край на владенията на

Хор. Зад него била територията на неговия противник Сет, „земите на
Азия“. Както трябва да се очаква в района на такава опасна граница,
царят установява, че на източния бряг на езерото патрулират четирима
„обхождащи стражи, носителите на страничните ключалки“. Тяхна
най-характерна черта била прическата им. „Черна като въглен“, косата
им била „спусната на къдрици върху челото, слепоочията и отзад, с
плитки по средата“.
С дипломатичност и решителност фараонът разкрива своя божес-
твен произход и заявява, че е повикан от „моя баща Ра“. Известно е, че
един владетел дори използвал заплахи: „Само ме забавете, и ще ви
изтръгна ключалките като лотоси от езеро!“ Друг повикал на помощ
неколцина богове. По един или друг начин фараонът успявал да
продължи.
Така той напуска земите на Хор. Макар и под егидата на Ра, мястото
на изток, към което се стреми, е „във владението на Сет“. Неговата цел
е планински район, планината на Изтока (обр. 14).
60
Фараонът се насочва към проход между двеСТЪЛБА
планини,КЪМ
„дветеНЕБЕТО
планини,
които благоговеят пред Сет“. Но първо трябва да прекоси суха гола
местност, нещо като ничия земя между териториите на Хор и Сет.
Настойчивостта на магическите формули се усилва, тъй като царят се
приближава към Скритото място, където се намира небесната врата.
Там отново го спират стражи. „Къде отиваш?“ - питат го те.
„Царят отива в небето за вечен живот и радост, за да види баща си,

да види Ра“ - отговарят придружаващите го богове. Докато стражите
обмислят искането, фараонът също отправя молба към тях: „Отворете
границата... наведете преградата... пуснете ме да мина като боговете!“
Тъй като идват от Египет, владението на Хор, царят и придружа-
нащите го богове разбират необходимостта от благоразумие. С по-
мощта на много формули и стихове фараонът се представя като не-
утрален във враждите между боговете. Той едновременно е „роден от
Хор, от чието име се разтърсва Земята“ и „заченат от Сет, от чието име
трепери Земята“. Владетелят не само подчертава родството си с Ра, но
и заявява, че е дошъл в негова служба и така си осигурява пропуск от
висша инстанция. Текстовете с привидно безразличие изтъкват пред
двамата богове собствената им заинтересо- ианост от преминаването
на царя, тъй като Ра определено щял да оцени помощта им за някой,
който идва да му служи.
Накрая стражите на земята на Сет пускат фараона да продължи към
планинския проход. Придружаващите го богове му внушават
важността на момента:
„Сега си на път към високите места в
земята на Сет. 61
В земята на Сет.
Ще се издигнеш на високите места, на
онова високо дърво на източното небе, на
което седят боговете.“
Царят пристига в Дуат.
Дуат бил създаден като абсолютно затворен Кръг на боговете (вж.
обр. 15), в началото на който имало отвор в небето (символизиран от
богинята Нут). През него можело да се стигне до Вечната звезда
(символизирана от небесния диск). Други извори предполагат по-
продълговата или овална долина, заобиколена от планини. През тази
земя течала река, която се разделяла на много потоци, но не била
плавателна и обикновено ладията на Ра трябвало да бъде теглена или
да се движи със собствена енергия като „земеходен кораб“, нещо като
шейна.
Дуат бил разделен на дванадесет дяла, различно описвани като
поля, равнини, оградени кръгове, пещери или зали, които започвали
над земята и продължавали под нея. Покойният фараон за дванадесет
часа обикалял това омагьосано и страшно царство с вълшебната ладия
или шейна, която Ра оставял на негово разположение.
В планините около Дуат имало седем пролома или прохода и два
от тях били в планината на изток от Египет (тоест плани
ната на запад от Дуат), която се наричала „Хоризонтът“ или „Рогът на
Скритото място“. Някога Ра минал през проход, дълъг двеста и
двадесет атру (около четиридесет и пет километра) и през него те- чал
поток, който обаче пресъхнал и трябвало да теглят ладията на Ра.
Проходът се охранявал и имал укрепления „с яка порта“.
Някои папируси предполагат, че фараонът минавал през втория, по-
къс проход (дълъг едва около двадесет и четири километра).
Илюстрациите го изобразяват на ладията/шейна на Ра в момента, в
който минава между два планински върха. Върху всеки от тях има
групи от по дванадесет божествени стражи. Текстовете споменават
62
за „езеро с кипяща вода“ — вода, която въпреки огнения си харак-
тер е студена при допир. Под земята гори огън. Носи се остра миризма
на асфалт или натриев карбонат, която отблъсква птиците. И все пак
недалеч е представен оазис, заобиколен от храсти или ниски дървета.
Когато минава през прохода, царят среща други групи богове. „Ела
в мир“ - казват те. Владетелят е стигнал във втория дял.
Той носи името на реката, която тече през него, Ур-нес (име, което
някои учени отъждествяват с Уран, гръцкия бог на небето). Широк
около двадесет и четири и дълъг шестдесет и три километра, той е
обитаван от народ с дълги коси, който се храни с магарета и разчита на
боговете за вода, тъй като земята му е суха и повечето му потоци
пресъхват. Там дори ладията на Ра се превръща в „земе- ходен кораб“.
Това владение е свързано с лунния бог и с Хатор, тюркоазената богиня.
С помощта на боговете царят прекосява втория дял и в Третия час
стига до Нет-азар, „Потока на Озирис“. Подобен по големина на
втория, този трети дял е обитаван от „бойците“. Там са и четиримата
богове, които отговарят за четирите посоки на света.
На изображенията, които придружават йероглифните текстове,
Потокът на Озирис извира от земеделски район, пресича планинска
верига и се разклонява. Там се намира стълбата към небето, пазена
от легендарните птици феникс. Небесният кораб на Ра е представен
кацнал на върха на планината или се издига към небето, бълвайки огън
(обр. 16).
Ритъмът на молитвите отново се ускорява. Царят призовава „въл-
шебните закрилници“, които да помогнат на „този човек от Земята да
влезе в Нетер-херт“ безпрепятствено. Той наближава сърцето на Ду ат
- Амен-та, „Скритото място“.
Там се е възнесъл за вечен живот самият Озирис. Там се издигат
„Двамата, които приближават небето“ като две вълшебни дървета.
Фараонът отправя молитва към Озирис:
„Нека ми бъде дадено име във
великия дом на Двамата, нека в
огнения дом ми бъде дадено име.
В нощта, продължаваща години,
нека съм божествено същество,
63
Обр. 16
нека седна в източната част на небето.
Нека богът ме подкрепя отзад.
Вечно е неговото име.“
Царят съзира „Светлата планина“.

Той е стигнал при СТЪЛБАТА КЪМ НЕБЕТО.
Пирамидните текстове съобщават, че това място било „стълбата,
по която се стига до небето“. Нейните стъпала са „стъпалата до небето,
които са поставени за царя, та да се изкачи на небето“. Йероглифът за
Стълбата
64 към небето понякога е единична (такъв символ също се
отливал от злато и се носел като амулет) или по-често двойна стълба

, напомняща на стъпаловидна пирамида. Тази Стълба към небето
била построена от боговете в град Ан, местонахождението на главния
храм на Ра, за да могат да се „свържат с Висините“.
Целта на царя е Небесната стълба - изкачващо устройство, което ще

го възнесе на небето. Но за да стигне до него в Огнения дом, великия
дом на Двамата, той трябва да влезе в Амен-та, Скритата земя на Секер,
бога на пустошта.
Неговото вледение се описва като укрепен кръг. Това е подземната
Страна на мрака и царят стига до нея, като влиза в планина и се спуска
по тайни лъкатушни пътеки, преградени със скрити врати. Ала входът
на този четвърти дял на Дуат е затворен с две стени и в прохода между
тях бушуват огньове, поддържани от богове-пазители.
Когато някога стигнал на този вход към Скритото място, самият Ра
„изпълни указанията“ - процедурата - „на боговете, които са вътре, без
да ги вижда, само с гласа си“. Но може ли фараонът да постигне
същото само с гласа си? Текстовете му напомнят, че единствено „онзи,
който знае плана на скритите шахти в земята на Секер“, ще е в
състояние да прекоси Мястото на подземните проходи и да яде от
хляба на боговете.
Царят отново обяснява произхода си. „Аз съм Бикът, син на пред-
ците на Озирис“ - заявява той. После боговете, които го придружават,
изричат от негово име думите, необходими, за да бъде пуснат вътре:
„Не ти се отказва достъп на портата на

Дуат, вратите на Светлата планина се
отварят пред теб, резетата им сами се
вдигат.
Ти прекосяваш Залата на двете истини,
Богът, който е вътре, те посреща.“

След произнасянето на вярната формула или парола по заповед на
бога Са пламъците угасват, стражите се отдръпват, вратите автома-
тично се отварят и фараонът е допуснат до подземния свят.
„Устата на земята се отваря пред теб, източната порта на небето се
отваря пред теб“ - съобщават на царя боговете на Дуат и го уверяват,
че макар да влиза в устата на земята, това всъщност е входът на небето, 65
заветната източна
ЗЕКАРИЯ СИЧИНпорта.
През четвъртия и следващите Часове царят минава през пещери и
тунели, в които понякога се виждат, а друг път само се чуват богове с
различни функции. По осветения с факли път той вижда подземни
канали, по които с безшумни ладии обикалят божествени същества,
свръхестествени светлини, фосфоресциращи води. Озадачен и ужасен,
царят продължава към „стълбовете, които стигат до небето“.
Боговете по пътя обикновено са организирани в групи от по два-
надесет и имат епитети като „боговете от планината“, „боговете от
планината на Скритата земя“, „пазителите на времето на живота в
Скритата земя“. Илюстрациите, придружаващи редица древни тек-
стове, идентифицират някои от тези богове според жезлите, които
носят, специфичните им корони или зооморфни атрибути - глави на
ястреб, чакал, лъв. Срещат се и змии, които представляват подземни
стражи или слуги на боговете от Скритата земя.
Текстовете и древните изображения предполагат, че фараонът е
влязъл в кръгъл подземен комплекс и се движи по грамаден тунел,
който първо се вие надолу, после се издига нагоре. Представените като
напречни разрези илюстрации показват плавно наклонен тунел, висок
дванадесетина метра, с гладък таван и под, направени от твърд
материал, дебел половин-един метър. Тунелът е разделен на три нива
и царят минава по средното. На горното и долното ниво има богове,
змии и структури с различни функции.
Теглена от четирима богове, шейната на фараона безшумно се
плъзга по средния коридор. Лъчът, който излиза от носа на кораба,
осветява тунела. Но скоро пътят е преграден от стръмно наклонена
стена и владетелят трябва да слезе и да продължи пеш.
Както показват напречните разрези, преградата всъщност е стена на
шахта, която пресича трите нива на тунела (наклонени под около 15°)
под ъгъл от около 40°. Тя очевидно започва над тунела, може би на
равнището на земята или по-високо в планината, и изглежда, свършва
на най-ниското ниво. Нарича се Ре-стау, „Пътят на скрити
6(3
СТЪЛБА
те врати“, и в първите два коридора наистина КЪМ
има нещо НЕБЕТО
като шлю-
зове. Те позволяват на Секер и другите „скрити богове“ да минават
през тях, въпреки че „вратата няма нива“. Фараонът, който е слязъл от
шейната си, тайнствено минава през тази наклонена стена с помощта
на някой бог, чийто глас задейства херметичния шлюз. От отсрещната
страна го посрещат представители на Хор и Тот и го
По пътя надолу царят вижда „безлики богове“ - богове, чиито лица

не се виждат. Обиден или просто любопитен, той ги моли:
„Открийте лицата си, свалете

покривалата на главите си, когато
ме посрещате; защото и аз съм
могъщ бог, дошъл да живее при
вас.“
Ала те не изпълняват молбата му да покажат лицата си и текстовете

обясняват, че дори „тези скрити същества нито виждат, нито
поглеждат“ своя началник бога Секер, „когато е в този си вид, когато
е в дома си на Земята“.
Фараонът продължава надолу, минава през врата и се озовава на
третото, най-ниско ниво. Влиза в преддверие с емблемата на небесния
диск. Там го посреща богът, който е „небесен пратеник“, и богинята с
пернатата емблема на Шу, „онзи, който опира небето върху Стълбата
към небето“ (обр. 18). Както изисква формулата в Книга на мъртвите,67
царят казва:
„Привет, чеда на Шу!

Привет,
чеда на мястото на хоризонта...
Може ли да се възнеса?
Може ли да пътувам като Озирис?“
Отговорът явно е положителен, тъй като те го пускат да мине през

масивна врата, която използват само скритите богове.
В Петия час фараонът стига до най-дълбоките подземни пътища на
Секер. Докато върви по издигащите се и спускащи се шахти,
владетелят не вижда самия Секер, но напречните разрези го изобра-
зяват като човек с глава на ястреб, стъпил върху змия и държащ две
крила в изцяло затворена овална структура дълбоко под земята,
охраняван от два сфинкса. Въпреки че не вижда тази камера, царят
чува от нея „силен шум като рев на буря в небесните висини“. От тази
затворена камера извира подземен поток, чиито „води са като огън“.
Камерата и потокът на свой ред са затворени в нещо като бункер с
херметичен шлюз отляво и голяма врата отдясно. За още по-голяма
сигурност върху затворената камера е натрупана пръст. Върху тази
могила е изобразена глава на богиня. Главата на богинята е свързана
чрез
68 символ на бръмбар (който означава „търкалям се, появявам се“) с
конична камера или обект в най-горния коридор (обр. 19). Отгоре му
са кацнали две птици.
Текстовете и символите ни съобщават, че макар Секер да бил скрит,

присъствието му се усещало дори в мрака поради сиянието „от главата
и очите на великия бог, чиято плът излъчва светлина“. Тройната
комбинация от богиня, бръмбар („хепер“) и коничен обект очевидно
позволява на скрития бог да се информира какво става
69
извън херметично затворената му камера. Йероглифният текст до
символаЗЕКАРИЯ
на бръмбара гласи: „Ето пазителя, който още щом [корабът?]
СИЧИН
бъде довлечен до върха на този кръг, се свързва с пътищата на Дуат.
Когато се изправи върху главата на богинята, този бог ежедневно
говори думи на Секер“.
Преминаването на фараона над скритата камера на Секер и сис-
темата, с помощта на която богът се информирал за него, се смятало за
важен етап от неговото пътуване. Египтяните не са единственият
древен народ, който вярвал, че всеки мъртвец се изправя пред съд, за
да бъдат претеглени делата или сърцето му и душата или двойникът му
или да бъдат пратени в огнените води на ада, или да им бъде позволено
да се наслаждават на прохладните животворни води на рая. Според
древните разкази това бил моментът на истината за фараона.
Богинята, от която се вижда само главата, съобщава на царя бла-
гоприятното решение на господаря на Дуат: „Ела в мир в Дуат...
потегли с кораба си по пътя, който е в земята“. Тя се назовава Амент
(„Скритата“) и прибавя: „Амент те вика, за да дойдеш в небето като
Великия, който е на хоризонта“.
С това изпитанието на фараона приключва. Той не умира повторно
и се преражда. Пътят му минава покрай върволица от богове, чиято
задача е да наказват осъдените, но царят продължава невредим. Той се
връща на ладията или шейната си. Тя се придружава от процесия бого-
ве и един от тях носи емблемата на дървото на живота (обр. 20).
Владетелят е намерен за достоен за отвъден живот.
След като напуска страната на Секер, царят влиза в шестия дял,
свързан с Озирис. (Според версиите на Книгата на портите, това е
Шестият час, където Озирис съди мъртвите.) Боговете с глави на
чакали, „които отварят пътищата“, канят царя да се освежи в под-
земния вир или Езерото на живота, както някога е направил самият
велик бог. Други богове, „жужащи като пчели“, живеят в помещения,
чиито врати сами се отварят при преминаването на фараона.
Постепенно епитетите на боговете придобиват по-технически особе-
ности. Това са дванадесете богове, „които държат въжето в Дуат“, и
дванадесетте, „които държат измерващото въже“.
Шестият дял се състои от помещения, разположени едно до друго.
Пътят, който ги свързва, се нарича „тайният път на Скритото място“.
Корабът на царя е теглен от богове, облечени в леопардова кожа също
като жреците на шема, които изпълняват церемонията на отварянето
на устата.
70
Дали фараонът наближава отвора, или устата на планината? Главите

на Книга на мъртвите носят заглавия като „Глава за душенето на въздуха
и загряването“. Сега неговият кораб е „надарен с вълшебни свойства...
той пътува там, където няма река и където никой не го тегли; той го прави
с магически думи“, които идват от устата на бог.
Когато дарят минава през охраняваната порта на седмия дял, боговете
и обстановката изгубват своя „подземен“ характер и започват да
придобиват небесен вид. Владетелят среща бога с глава на сокол Херу-
Хер-Хент, чието йероглифно име включва символа на стълбата и който
носи на главата си знака на небесния диск. Неговата задача е „да праща
звездните богове по пътя им и да насочва звездните богини по пътя им“.
Това са група от дванадесет богове и дванадесет богини, които са
изобразени със звездни знаци. Молитвите към тях са адресирани към
„звездните богове“:
„... които са божествени по плът, които имат вълшебни

способности... които са свързани във вашите звезди, които
изгряват за Ра...
Нека вашите звезди насочват неговите две ръце, за да стигне на
Скритото място в мир.“
В този дял присъстват и две групи богове, свързани с бен-бена, зага-
дъчния обект на Ра, който се пазел в неговия храм в Ан (Хелиопол). Това
„са онези, които притежават загадката“, които я пазят в Хет-бен-
71 бен
(„дома на бен-бен“), и други осем, които вардят отвън, но също „влизат
в скритото нещо“. Там има и редица от девет обекта, представляващи
символа шем, който йероглифно означава „последовател“.
Царят пристига в дяловете на Дуат, свързани с Ан, чието име носи
Хелиопол. В Деветия час той вижда земята на дванадесетте „божествени
гребци на ладията на Ра“, които движат небесната „ладия на милион
години“ на Ра. В Десетия час той влиза на място, на което кипи
оживление. Задачата на тамошните богове е да осигуряват пламък и огън
за ладията на Ра. Един от тези богове се казва „капитан на боговете на
кораба“. Други двама са „онези, които определят курса на звездите“. Те
и други богове са изобразени с една, две или три звезди, сякаш
обозначаващи ранг, свързан с небето.
При преминаването от десетия в единадесетия дял близостта с небето
бързо се увеличава. Боговете носят емблемите на небесния диск и
звездите. Има осем богини с емблеми на звезди, „които са дошли от
селенията на Ра“. Царят вижда „звездна господарка“, „звезден господар“
и богове, чиято задача е да осигурят „енергия за излизане“ от Дуат, „да
накарат обекта на Ра да стигне от скрития дом до горното небе“.
Там има и богове, чиято задача е да подготвят фараона за пътуване „в
небето“. Заедно с други богове той влиза в „змия“, в която трябва да
„хвърли кожата“ и да излезе „във вида на подмладен Ра“. Някои от
използваните в текстовете термини все още са непонятни, но процесът е
изяснен: след като влиза облечен, царят излиза като сокол, „подготвен
като бог“, „оставя на земята одеждите мшдт“, намята на гърба си „марк“,
„взима божествените одежди шух“ и си слага „яката на възлюбения Хор“,
която е като „яка на шията на Ра“. После „царят се е облякъл като бог,
като тях“. И казва на бога, който го придружава: „Щом ти отиваш на
небето, и царят ще дойде на небето“.
Илюстрациите в древните текстове изобразяват група богове в
необикновено облекло, нещо като тесни гащеризони с кръгли яки (обр.
21).
Води ги бог с емблемата на небесния диск на главата си, който стои с
разперени ръце между криле на змия с четири човешки крака. Насреща
им идва друга змия, която, макар и безкрила, очевидно лети и отгоре й
седи Озирис (обр. 22).
72
След съответната подготовка боговете водят царя при отвор в центъра

на полукръгла стена. Той минава през скритата врата и продължава по
тунел, който е „дълъг хиляда и триста лакътя“ и е наречен „начало на
края“. Фараонът стига до преддверие. Навсякъде се виждат емблемите73на
небесния диск. Той среща богини, „които хвърлят светлина върху пътя
на Ра“, и вълшебен жезъл, представляващ „Сет, наблюдателя“.
ЗЕКАРИЯ
Боговете СИЧИН
обясняват на благоговеещия цар:
„Тази пещера е просторната зала на Озирис.

Тук влиза вятърът.
Северният вятър, освежаващият, ще те издигне,
о, царю, като Озирис.“
Това е дванадесетият дял, последният Час от подземното пътуване на

фараона, „границата на гъстия мрак“. Мястото, на което стига
владетелят, се нарича „Планина на възнасянето на Ра“. Царят поглежда
нагоре и се смайва: пред очите му се издига небесната ладия на Ра в
цялото си грандиозно великолепие.
Той стига до обект, наречен „възносител в небето“. Някои текстове
предполагат, че самият Ра приготвя „възносителя“, „та царят да се
възнесе в небето“, в други се казва, че „възносителят“ е направен от
неколцина други богове. Това е „възносителят, който е издигнал Сет“ в
небето. Озирис не може да достигне небесната твърд по друг начин,
освен с такъв „възносител“, затова и царят се нуждае от него, за да получи
като Озирис вечен живот.
Възносителят или божествената стълба не е обикновена стълба. Той е
завързан с медни въжета, „сухожилията му са като на небесния бик“.
„Страничните му прътове“ са плътно покрити с нещо като „кожа“,
стъпалата му са „изсечени от шеша“ (значението на термина не е
известно) и „Онзи, който свързва, поставя под него яка подпора“.
Илюстрациите на Книгата на мъртвите показват такава божествена
стълба - понякога със знака анк („живот“) , който симво-
лично се издига към небесния диск във висините - във формата на висока
кула с надстройка (обр. 23а-Ь). Самата кула стилизирано се
изписва с йероглифа („дед“) и означава „вечност“. Този символ е

изключително тясно свързан с Озирис, тъй като се твърди, че два
такива с т ъ л б а б и л и издигнати пред главния му храм в Абидос,
за да увековечат двата предмета, които били в земята на Секер и му

позволявали да се възнася в небето.
Един дълъг пирамиден текст едновременно е химн на възносите- ля,
„божествената стълба“, и молитва към Озирис да я даде на фараона Пепи:
„Привет, божествени възносителю, привет,

възносителю на Сет.
Стоиш изправен, възносителю на боговете, стоиш
74изправен, възносителю на Сет, стоиш изправен,
възносителю на Хор, там, откъдето Озирис се изкачи
в небето...
Господарю на възносителя... СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
На кого ще дадеш божествената стълба?
На кого ще дадеш стълбата на Сет,
за да може Пепи да се възнесе на небето по нея
и да служи в двореца на Ра?
Нека божествената стълба бъде дадена и на Пепи,
нека стълбата на Сет бъде дадена на Пепи, та Пепи
да се възнесе на небето по нея.“
Възносителят бил управляван от четирима хора-соколи, „чада на

Хор“, бога-сокол, които били „моряците на кораба на Ра“. Това били
„четирима младежи“, „чада на небето“. Те „дойдоха от източната част на
небето... те приготвят двете ладии за царя, та да иде на хоризонта при Ра“.
Тези богове „свързват“ - сглобяват, приготвят - възносителя за фараона:
„Те носят възносителя... те изправят възносителя... те издигат
възносителя за царя... та да се възнесе на небето по него“.
Фараонът отправя молитва:
„Нека ми бъде дадено име във великия

дом на Двамата, нека в огнения дом
ми бъде дадено име.
В нощта, продължаваща години...“
75
Някои илюстрации показват как царят получава „дед“ - „вечност“.
ЗЕКАРИЯ
Изида СИЧИНго благославят и един бог-сокол го отвежда при
и Нефтида
напомнящ на ракета „дед“, снабден с перки (обр. 24).
Молитвата на царя да получи вечност, име, божествена стълба, е

изпълнена. Предстои му да започне действителното си възнасяне на
небето.
Въпреки че му трябва само една божествена стълба, боговете издигат

два възносителя. „Окото на Ра“ и „Окото на Хор“ са готови и го чакат,
едното на „крилото на Тот“, другото - на „крилото на Сет“. Боговете
обясняват на озадачения владетел, че вторият кораб е за „сина на Атен“,
бог, който произлиза от крилатия диск - може би богът, към когото се
обръща фараонът в подготвителната камера:
„Окото на Хор е качено

върху крилото на Сет.
Въжетата са завързани,
корабите са сглобени, та да не
остане без кораб синът на
Атен.
Царят е със сина на Атен, той
не е останал без кораб.“
След като го „подготвят като бог“, две богини „хващат въжетата му“,
за да се качи в Окото на Хор. Терминът „Око“ (на Хор, на Ра), който
постепенно заменя термина „възносител“, на свой ред все по- често се
замества с термина „кораб“. „Окото“ или „корабът“, на който се качва
царят, е дълъг седемстотин и седемдесет лакти (около триста метра). На
носа му седи богът, който го управлява. Той получава заповед: „Вземи
този цар при себе си в кабината на своя кораб“.
76Когато влиза вътре, фараонът вижда лицето на бога, „защото лицето
на бога е открито“. Царят „сяда в божествения кораб“ между двама
богове. Мястото му се нарича „истината, която съживява“. От главата
(или шлема) му стърчат два „рога“ - „той се свързва с онова, което излиза
от главата на Хор“. Вече е готов за действие.
Текстовете, които описват пътуването на фараона Пепи I до Отвъдния
свят, се спират на този момент: „Пепи е пременен в одеждите на Хор и в
дрехите на Тот, Изида е пред него, Нефтида е зад него, Ап-уат, който
отваря пътищата, му е отворил път, Шу, който носи небето, го е издигнал,
боговете на Ан го възнасят по стълбата и го изправят пред небесната
твърд, небесната богиня Нут му протяга ръка“.
Вълшебният миг е настъпил. Остава да се отворят само още две врати
и царят - също като Ра и Озирис - триумфално ще излезе от Дуат и
корабът му ще заплава по небесните води. Той произнася безмълвна
молитва: „0, възвишени... о, небесна врата: царят идва при теб, отвори му
вратата“. „Двата стълба дед са изправени“ и готови.
И изведнъж „двукрилата врата на небето се отваря!“
Текстовете възторжено съобщават:
„Небесната врата се отваря!

Земната врата се отваря!
Небесният прозорец се отваря!
Стълбата към небето се отваря,
стъпалата на светлината се показват...
Двукрилата врата на небето се отваря,
двукрилата врата на Хебху се отваря за
Хор на изток призори.“
Богове-маймуни, символизиращи скриващата се луна, произнасят

„вълшебни думи, които изтръгват блясък от Окото на Хор“. (Сиянието,
вече посочено като отличителна особеност на двувърхата Светла
планина, се усилва:
„Небесният бог усилва сиянието за царя, та
царят да се издигне на небето като Окото на
Ра.
Царят е в това Око на Хор, в което се чува
повелята на боговете.“
„Окото на Хор“ започва да променя цвета си: първо е синьо, после
- червено. Наоколо цари възбуда и оживление:
„Червеното Око на Хор е гневно, на мощта

му никой не може да устои.
Неговите пратеници бързат, неговият
вестител ускорява ход.
Те казват на онзи, който вдига ръка на изток: 77
„Нека царят да мине.
Нека богът заповяда на бащите, на боговете:
„Мълчете... запушете устата си с длани...
застанете на входа на хоризонта, отворете
двукрилата небесна врата.“
Тишината е нарушена, разнася се яростен шум, рев и грохот:
„Небето говори, Земята се разтърсва,

Земята трепери,
двата района на боговете викат,
Земята се разкъсва...
Когато царят се възнася на небето, когато
прекосява свода...
Земята се смее, небето се усмихва, когато

царят се възнася на небето.
Небето крещи от радост за него,
Земята се разтърсва за него.
Ревящата буря го тласка, тя реве като Сет.
Пазителите на небето
отварят небесната порта пред него.“
Тогава „двете планини се разделят“ и царят излита в облачното
утринно небе, от което са изчезнали нощните звезди:
„Небето е облачно, звездите са помръкнали.

Костите на Земята се разтърсват.“
С възбуда, трусове и грохот „небесният бик“ („чийто корем е пълен
с магия“) се издига от „огнения остров“. После възбудата стихва и
царят „лети като сокол“:
„Те виждат царя да лети като сокол, като бог,

да живее с бащите си, да се храни с майките
си...
Царят е небесен бик... чийто корем е пълен с
магия от огнения остров.“
Текст № 422 красноречиво описва този момент:

„0, този Пепи!
Ти замина!
Ти си славен.
Могъщ като бог, седнал като Озирис!
Душата ти е в теб, твоята сила е зад теб,
78 главата ти,
короната мисут е до ръката ти...
Ти се възнасяш при майка си, небесната богиня,
тя те хваща за ръка, тя ти показва пътя до
хоризонта, до мястото, където е Ра.
Двукрилата небесна врата се отваря пред теб,
двукрилата врата на небето се отваря пред теб...
Ти се издигаш, о, Пепи... подготвен като бог.“
(Едно изображение от гробницата на Рамзес IX предполага, че двете

крила на вратата са се отваряли с помощта на скрипци, зад-
79
вижвани от по шестима богове при всяко крило. Тогава през фуние- видния отвор
можел да излезе гигантски човекоподобен сокол. Обр. 25)
Обр. 25
С огромно задоволство от постигнатото текстовете съобщават на

поданиците на фараона: „Той лети, този цар Пепи отлита от вас, о,
смъртни. Той не е на Земята, той е на небето... Този цар Пепи лети като
облак към небето, като птица, този цар Пепи целува небето като сокол,
той стига до небето на бога на хоризонта“. Владетелят, продължават
пирамидните текстове, вече е „на носителя на небето, подпиращия
звездите; от сянката на стените на бога той прекосява небето“.
Фараонът не е просто в небето, той орбитира около Земята:
„Той обгръща небето като Ра, той

пътува по небето като Тот...
Той пътува над земите на Хор, той
пътува над земите на Сет...
Той направи две пълни обиколки на небето, той
два пъти обиколи двете земи...
Царят е сокол на соколите,
той е великият сокол.“
(В един стих също се казва, че царят „прекосява небето като сунт,

който прекосява небето девет пъти за една нощ“, но значението на думата
„сунт“ и на сравнението все още не е ясно.)
80
Седнал между „тези двама спътници, които летят в небето“, фа-
раонът се насочва към далечния източен хоризонт. Целта му е Атен,
крилатият диск, който също се нарича Вечната звезда. Молитвите се
съсредоточават върху постигането на тази задача: „Атен, нека царят
стигне при теб, приеми го в прегръдките си.“ Там е домът на Ра и
текстовете се стремят да осигурят на фараона топло посрещане,
представяйки пристигането му в небесните селения като завръщане на
син при неговия баща:
„Ра от Атен,
твоят син идва при теб,
Пепи идва при теб,
нека стигне при теб,
приеми го в
прегръдките си.“
„На небето се вдига шум“: „Виждаме ново нещо - казват небесните

богове. - Хор е в лъчите на Ра“. Царят - „на път за небето, на вятъра“ -
„напредва в небето, пори твърдта“.
Небесното пътуване трябва да продължи осем дни: „Когато настъпи
часът на утрото, часът на осмия ден, царят ще бъде повикан от Ра“,
боговете, които пазят входа на Атен или дома на Ра, ще го пуснат да
влезе, защото самият Ра ще го очаква на Вечната звезда:
„Когато настъпи този час на утрото...

Когато стигне там, на звездата, която е от
обратната страна на небето, царят ще бъде
съден като бог, ще бъде изслушан като княз.
Царят ще им извика, те ще дойдат при него,
четиримата богове, които стоят на небесните
жезли „дам“, за да изрекат името на царя
пред Ра, да съобщят името му Хор от
хоризонта:
„Той дойде при теб!
Царят дойде при теб!“
Пътувайки по „езерото, което е небето“, царят наближава „небесните

брегове“. Боговете на Вечната звезда съобщават: „Пристигащият идва...
Ра му подаде ръка по Стълбата към небето. Онзи, кой-
(к Стълба към небето

то знае мястото, идва, казват боговете“. На портата на Двойния дворец
наистина го чака Ра:
„Ти заварваш Ра да стои там, той те 81
посреща, хваща те за ръка, той те въвежда в
небесния Двоен дворец, той те настанява на
трона на Озирис.“
И текстовете съобщават: „Ра взе царя при себе си на небето, в
източната част на небето... царят е на звездата, която сияе в небето“.
Остава само една подробност. Придружаван от „Хор от Дуат“,
описан като „великия зелен божествен сокол“, фараонът се отправя да
търси дървото на живота насред мястото на жертвоприношението. „Този
цар Пепи отива в полето на живота, родното място на Ра на небето.
Кебехет се приближава към него с тези четири делви, с които освежава
сърцето на великия бог в деня, в който се събужда. Тя освежава сърцето
на този цар Пепи за живот.“
След изпълнението на тази задача текстът радостно съобщава:
„0, този Пепи!
Щастлив живот ти се дава,
„Вечността е твоя“ - казва Ра...
Няма да умреш, няма да си отидеш
никога.“
Царят се е изкачил по Стълбата към небето, стигнал е на Вечната
звезда, „животът му е вечност, тя е безгранична“.
5.
Боговете, които дойдоха на планетата
Земя
Днес приемаме космическите полети за даденост. Четем проекти за
постоянни орбитални космически селища, без да ни мигне окото, не се
удивляваме на разработването на космически совалки за многократни
полети. Всичко това естествено се дължи на факта, че със собствените
си очи сме виждали — на снимки и по телевизията - космонавти да летят
в космоса и безпилотни кораби да кацат на други планети. Ние приемаме
космическите полети и междупла- нетните контакти, защото със
собствените си уши сме чували един смъртен на име Нийл Армстронг,
командир на космическия кораб „Аполо 11“, да докладва по
радиостанцията за първото кацане на човек на друго небесно тяло,
Луната:
„Хюстън!
82 Тук база „Спокойствие“.
„Орел“ кацна!“
„Орел“ не е само кодовото име на лунния модул, но и епитет на
„Аполо 11“, гордо название, с което се отъждествяваха тримата кос-
монавти (обр. 26). Соколът също летя в космоса и кацна на Марс. В
огромния Национален музей на въздуха и космоса в Смитсъновия
институт във Вашингтон човек може да види и пипне космически
кораби от американската космическа програма. В специален сектор,
където с помощта на истинско оборудване се симулира кацането на
Луната, посетителят все още може да чуе записа на съобщението от
лунната повърхност:
„Добре, Хюстън.
„Сокол“ е в равнината при Хадли!“
83
Обр. 26
След което центърът за управление на космическите полети в

Хюстън съобщи на света: „Това беше ликуващият Дейвс Скот, който
докладва, че „Аполо 15“ е в равнината при Хадли“.
Допреди няколко десетилетия идеята, че обикновен смъртен може да
си облече специални дрехи, да се настани в предната част на про-
дълговат предмет и да излети от лицето на Земята, беше, меко казано,
абсурдна. Преди век-два такава идея изобщо не можеше да бъде
измислена, защото в човешкият опит и познания не съществуваше нищо,
което да породи такива фантазии.
И все пак, както преди малко описахме, преди пет хиляди години
египтяните спокойно си представяли, че всичко' това се случва с техния
фараон: той пътувал до ракетна площадка на изток от Египет, влизал в
подземен комплекс от тунели и камери, минавал покрай атомна
електростанция и радиационна камера. Обличал космо- навтски
скафандър, влизал в кабината на възносител и се настанявал между
двама богове. И когато двете крила на вратата се отваряли и се показвало
утринното небе, двигателите надавали рев и възносителят се изкачвал
по небесната стълба, по която фараонът стигал до селенията на боговете
на тяхната „планета на милиони години“.
На какви телевизионни екрани били виждали такива неща егип-
тяните?
При отсъствието на телевизори в домовете им единствената ал-
тернатива е или да са били на космодрума и да са наблюдавали из-
литането и приземяването на ракетите, или да са посещавали древен
„Смитсънов институт“, придружавани от екскурзовод. Свидетелствата
предполагат, че древните египтяни наистина са виждали ракетната
площадка, техниката и космонавтите със собствените си очи. Но
космонавтите не били земяни, а идвали от друга планета.
Влюбените в изкуството древни египтяни изобразявали в своите
гробници онова, което виждали и преживявали през живота си. От
84 гробницата на Сети I произхождат подробни чертежи на подземните
коридори и камери на Дуат. Още по-поразително изображение е открито
в гробницата на Хюй, управител на Нубия и Синайския полуостров по
време на известния фараон Тутанкамон. Украсена със сцени на хора,
места и предмети от тези две земи, тя до ден днешен съхранява жива
картина на ракета: корпусът й се намира в подземен хангар, горнатай
част с командния модул е над земята (обр. 27). Корпусът е разделен като
многостепенна ракета. В долната част двама души се занимават с
маркучи и лостове. Над тях има редица кръгли датчици. Напречният
разрез на хангара показва, че е заобиколен с тръбовидни клетки за
топлообмен или някаква друга свързана с енергията функция.
Нарисуваната с цветни бои полусферична основа на горната част,
която е над земята, е обгорена като от влизане в земната атмосфера.
Командният модул - достатъчно голям, за да побере трима-четири- ма
души, има конична форма и по дъното му има вертикални „наб-
людателници“. Кабината е заобиколена от поклонници сред фини- кови
палми и жирафи.
Подземната камера е украсена с леопардови кожи и това предс-
тавлява пряка връзка с определени фази от пътуването на фараона към
безсмъртието. Леопардовата кожа била характерното символично
облекло на жреца на шема по време на церемонията на отварянето на
устата. Тя била и характерното символично облекло на боговете, които
теглели фараона по „тайния път към скритото място“ Дуат -
многократно повтаряща се символика, подчертаваща връзката между
пътуването на владетеля и ракетата в подземния хангар.
Както изясняват пирамидните текстове, с прехода си към вечен
живот фараонът се отправял на пътуване, подражавайки на боговете. Ра
и Сет, Озирис, Хор и други богове се били възнасяли по този начин. Но
египтяните вярвали и че великите богове са пристигнали на Земята със
същия небесен кораб. Ра построил в Ан (Хелиопол) най-стария култов
център в Египет, специална сграда - „Смитсънов институт“, ако щете, -
в която египетският народ можел да види истинска космическа капсула!
85
Обр. 27
Тайният обект - бен-бенът - се пазел в Хет Бенбен, „Храм на бенбе-
на“. От йероглифното изображение на това светилище ни е известно,
че сградата приличала на грамадна кула с островръха ракета (обр. 28).
86
Според древните египтяни бенбенът бил масивен обект, който дошъл
на Земята от небесния диск. Това била „небесната камера“, с която
кацнал на Земята самият велик бог Ра. Терминът „бен“ (бук- вално,
„което изтича“) едновременно означава „светя“ и „изстрелвам в небето“.
Надписът на стелата на фараона Пианхи гласи:6
„Цар Пианхи се изкачи по стълбището към големия прозорец,

за да види бог Ра в бенбена. Царят съвсем сам вдигна резето и
отвори двете крила на вратата. Тогава видя своя баща Ра в
прекрасното светилище Хет Бенбен. Той видя Маад, ладията на
Ра, видя Сектет, ладията на Атен.“
Светилището, научаваме от други текстове, се пазело и обслужвало
от две групи богове. Имало такива, „които са извън Хет Бенбен“, но
имали право да влизат в най-светите части на храма, тъй като тяхното
задължение било да внасят вътре даровете от поклонниците. Другите
били главно стражи, не само на бенбена, но и на всички „свещени неща
на Ра, които са в Хет Бенбен“. Също като днешните туристи, които се
тълпят в Смитсъновия институт, за да гледат, да се възхищават и дори
да докосват летелите в космоса кораби, набожните египтяни се
отправяли на поклонение в Хелио- пол, за да отдадат почит и да се
помолят на бенбена - навярно с религиозна страст, сходна с тази на
правоверните мюсюлмани, които ходят на поклонение в Мека, за да се
молят на Каабата (черен камък, за който вярват, че е копие на Божията
„небесна стая“).
В светилището имало извор или кладенец, чиято вода се смятала за
лечебна, особено полезна за възвръщане на мъжествеността и пло-
довитостта. С времето терминът „бен“ — и неговото йероглифно обоз-
начение - наистина придобил значение на „мъжественост“ и

„размножаване“ и спокойно може да е източник на значението „мъжка
рожба“, каквото има на иврит. Освен „мъжественост“ и „размножаване“,
светилището носело атрибутите на подмладяването, което на свой ред
довело до възникване на легендата за птицата бен, която древните гърци,
посетили Египет, нарекли „феникс“. Според тези предания фениксът
бил орел с червено-златни пера, който веднъж
на всеки петстотин години отивал в Хелиопол и по някакъв начин се
издигал от собствената си пепел (или от пепелта на баща си).
Хелиопол и неговите лечебни води били почитани до началото на
християнската епоха. Според местните легенди, когато избягали в
Египет с младенеца Иисус, Йосиф и Мария също пренощували край
светилището.
Храмът в Хелиопол, разказват египетските истории, на няколко
87
6 Е. Brugsch. Dictionnaire Geographique de l’Ancienne Egypte. — Б. a.

пъти бил разрушаван от чужди нашественици. Днес от него не се е
запазило нищо, няма го и бенбена. Но той е изобразен на множество
египетски паметници като конична камера, в която се вижда бог.
Археолозите са открили каменен макет на бенбена - на отворения му
люк стои бог, който прави приветствен жест (обр. 29). Истинската
форма на небесната камера навярно точно е изобразена в гробницата
на Хюй (обр. 27). Бенбенът прилича на съвременните командни
модули - капсулите в предната част на ракетата, в които са кос-
монавтите при изстрелване и които се връщат на Земята, - и това
несъмнено е резултат от сходно предназначение и функции.
При отсъствието на самия бенбен, останали ли са други веществени

доказателства, а не само рисунки или макети, от хелиополско- то
светилище? По-горе отбелязахме, че според египетските текстове в
храма били изложени или се пазели и други тайни неща на Ра. В Книга
на мъртвите са изобразени девет обекта, обединени от йероглифа за
шем, намиращи се в дял, аналогичен на хелиополското светилище.
Напълно е възможно там да са били изложени още девет свързани с
космоса предмета или космически кораба.
Възможно е също археолозите да са открили копие на един от тези
по-малки обекти. То има странна кръгла форма със сложни
криволинейни очертания (обр. 31а) и озадачава учените още от нами-
рането си през 1936 г. Трябва да подчертаем, че този предмет е открит
- наред с други „необикновени медни предмети“ - в гробницата на
престолонаследника Сабу, син на фараона Хуаджи от I династия, и сле-
дователно
88 е сигурно, че е бил поставен в гробницата около 3100 г. пр.
Хр. Може и да е по-древен, но определено не е по-късен от тази дата.
В отчета си за откритията в Северна Сакара (на юг от големите
пирамиди в Гиза) Уолтър В. Емъри („Големите гробници от I династия“)
го описва като „каменен съд“ и отбелязва, че „няма задоволително
обяснение за странната форма на този предмет“. Той е изсечен от шиста
- извънредно крехка скала, която лесно се разделя на тънки неправилни
пластове. Не може да са го използвали, тъй като скоро е щял да се счупи,
което означава, че този вид камък е избран, тъй като е най-подходящ за
изключително необикновената и деликатна форма - с други думи, за да
съхранят формата, а не да го употребяват. Това навежда други учени
като Сирил Олдрид („Египет до края на Старото царство“) на
заключението, че каменният артефакт „навярно имитира формата на
метален предмет“.
Но какъв метал може да е бил използван през IV хил. пр. Хр. за този
предмет, що за прецизен процес на шлифоване е бил приложен, откъде
са се взели толкова опитни металурзи, за да направят толкова деликатен
и структурно сложен артефакт? И най-вече, с каква цел?
Техническият анализ на уникалния план на предмета (обр. 31Ь) не
хвърля никаква светлина нито върху предназначението, нито върху
произхода му. С диаметър шестдесетина сантиметра и макси- мална
дебелина по-малко от десет сантиметра, той очевидно е пригоден за
поставяне и въртене върху ос. Трите му странно оформени вдлъбнатини
предполагат евентуално въртене в течност.
От 1936 г. не са правени повече опити за разгадаване на тази загадка.
Но вероятната функция на предмета неочаквано ни хрумна през 1976 г.,
когато прочетохме в едно техническо списание за някои революционни
модели маховици, разработени в Калифорния във връзка с
американската космическа програма. Монтиран върху вър-
89
тяща се машинна ос или двигател, маховикът се използва от по- малко

от два века за регулиране на скоростта и акумулиране на енергия като
при металните преси (или по-късно в авиацията).
По принцип маховиците имат тежки ръбове, тъй като енергията се
акумулира в периферията на колелото. През 70-те години на XX
в. обаче инженерите от „Локхийд Мисайл & Спейс Къмпани“ разра-
ботиха тъкмо обратния модел - колело с лека периферия, най-под-
ходящо за пестене на енергия в транзитни влакове или за съхраняване
на енергия в тролейбуси. Проучванията продължиха в „Еър- сърч
Манюфакчъринг Къмпани“ и моделът, който разработиха, но така и не
усъвършенстваха, трябваше да е херметично затворен в кожух, пълен
със смазочно масло. Фактът, че техният революционен маховик (обр.
32) прилича на открития в Египет предмет отпреди пет хилядолетия, е
удивителен, макар и не колкото това, че усъвършенстваният артефакт
от 3100 г. пр. Хр. прилича на устройство, което все още се разработва
от космическите инженери през 1978 г.!
Къде е металният оригинал на този древен маховик? Къде са
другите предмети, които очевидно са били изложени в хелиополс- кото
светилище? А и къде е самият бенбен? Подобно на много други
артефакти в древността, които безспорно са документирани от древ-
ните народи, всички те са изчезнали - може би унищожени от природни
бедствия или войни, може би разглобени и пренесени другаде като
военна плячка или скрити и забравени. Възможно е да са били върнати
на небето, а може още да са при нас, забутани в мазетата на някой
музей. Или - както може би предполага легендата за феникса, която
свързва Хелиопол с Арабия, - са скрити в затвореното помещение под
Каабата в Мека...
Можем да предположим обаче, че унищожаването, изчезването или
отнасянето на свещените предмети от светилището навярно е станало
през така наречения Първи преходен период в Египет. Тогава
обединената страна се разпада и се възцарява пълна анархия. Известно
ни е, че хелиополските светилища са били разрушени през тази епоха.
Може би тъкмо тогава Ра е напуснал своя храм в Хелиопол и е станал
Амон, „скрития бог“.
Когато редът в Горен Египет бил възстановен под управлението на
XI династия, столицата била установена в Тива и върховният бог бил
наречен Амон (или Амен). Фараонът Ментухотеп (Неб-Хепет-Ра)
построил огромен храм на Ра край Тива и го увенчал с грамаден
„пирамидион“, за да увековечи небесната камера на Ра (обр. 33).
92
Обр. 33
Малко след 2000 г. пр. Хр., когато се възцарила XII династия,
Египет повторно бил обединен и пътят към Хелиопол бил открит.
Първият фараон от династията Аменемхет I незабавно се заел да
възстановява хелиополските храмове и светилища, но не можем да
кажем със сигурност дали е успял да върне оригиналните артефакти,
или е трябвало да се задоволи с техните каменни имитации. Неговият
син фараонът Сенусерт (Хефер-Ка-Ра), гръцкият Сезострис или Сезон-
хузис, издигнал пред храма две исполински гранитни колони (високи
над двадесет метра) и ги увенчал с макети на небесната камера на Ра
— пирамидион, обкован в злато или електрон. Един от тези гранитни
обелиски и до днес стои там, където се е извисявал преди четири
хиляди години, другият бил унищожен през XII век.
Гърците нарекли тези колони „обелиски“, което означава „остри
шишове“. Египтяните ги наричали „лъчи на боговете“. Повечето били
издигнати - винаги по двойки пред входовете на храмовете - по време
на XVIII и XIX династии (някои от тях по-късно били пренесени в Ню
Йорк, Лондон, Париж и Рим). Фараоните твърдели, че поставят
обелиските, за да получат „от боговете дара на вечния живот“. Защото
обелиските представлявали каменни копия на нещо, което по-рано
били видели владетелите в Дуат, свещената планина: космическите
ракети на боговете (обр. 35).
93
Обр. 34
Днешните надгробни камъни, на които е написано името на по-

койника, за да бъде запомнен завинаги, са умалени обелиски - обичай,
водещ началото си от дните, когато боговете и техните космически
кораби били абсолютна реалност.
Египтяните наричали тези небесни същества НТР - дума, която па
древноизточните езици означава „онзи, който наблюдава“. Йе-
роглифният знак за „нетер“ е |. Подобно на всички йероглифи, той
трябва да изобразява действителен обект. Предположенията на уче-
ните варират от брадва с дълга дръжка до знаме. Маргарет А. Мъри
(„Великолепието на Египет“) развива друга хипотеза. Тя показва, че
керамиката от по-ранния преддинастичен период е украсена с рисунки
на кораби, на чиито мачти се веят по две знамена (обр. 36), и стига до
94 заключението, че „мачтата с две знамена е станала йероглиф за думата
„бог“.
Обр. 36
Най-интересното в тези древни рисунки е, че изобразените кораби

идват от чужда земя. Хората се представят седнали в редици,
командвани от висок капитан, отличаващ се с рогата на шлема си (обр.
36), които са знак, че е „нетер“.
Следователно египтяните още от самото начало образно съобщават,
че техните богове са пристигнали в Египет от другаде. Това пот-
върждава разказите за възникването на страната - как бог Пта дошъл
от юг и след като заварил земята наводнена, извършил мащабни
отводнителни дейности, за да я направи обитаема. В египетската
география имало място, което наричали Нетер - „място/земя на бо-
говете“. Това е тесен пролив в южния край на Червено море, който
днес се нарича Баб ел Мандеб, и именно през него минали корабите
със знамето НТР на рогатите богове.
Египетското име на Червено море е Морето на УР. Понятието „Та
Ур“ означава „чуждата земя на Изтока“. Съставителят на „Dictionnaire
des noms geographiques“* Анри Готие отбелязва, че йероглифът за „Та
Ур“ „е символ, свързан с мореходен елемент... Знакът означава, че
„трябва да отидеш с кораб до лявата страна“. Когато погледнем картата
на древния свят (обр. 2), виждаме, че ако идва от Египет, мине през
пролива Баб ел Мандеб и завие наляво, мореплавателят ще заобиколи
Арабския полуостров към Персийския залив. \
Има още свидетелства. „Та Ур“ буквално означава „Земя на УР“ и
95
това име е добре известно. Това е родното място на еврейския патриарх
Авраам. Потомък на Сим, първородния син на Ной (библейския герой
от историята за потопа), той е роден в Ур Халдейски: „Тара взе сина си
Аврама, внука си Лота, син Аранов, и снаха си Сара, жена на сина му
Аврама, и излезе с тях от Ур Халдейски, за да отидат в Ханаанската
земя“.
Когато в началото на XIX в. археолозите и лингвистите започнали
да разкриват историята и писмените паметници на Египет, Ур бил
известен единствено от Стария завет. Халдея обаче била известна: с
това име елините наричали Вавилония, древното месопотамско
царство.
Старогръцкият историк Херодот, който през V в. пр. Хр. обико- 'Iил
Египет и Вавилония, открил много прилики между обичаите на
египтяните и халдейците. Когато описва светилището на върховния
бог Бел (наричайки го Зевс Бел) във Вавилон и неговата огромни
многоетажна кула, той отбелязва, че „на най-високата кула има
просторен храм и в храма има необикновено голямо и богато украсено
ложе, до което има златна маса. Там няма никаква статуя, нито
помещението нощем се обитава от някой друг, освен от местна жена,
която - както твърдят халдейските жреци на този бог, е избрана от
(южеството... Те също казват... че богът лично се спуска в това по-
мещение и спи на ложето. Тази история е като разказа на египтяните
за случващото се в техния град Тива, където жената винаги пре- кирва
нощта в храма на тиванския Зевс“ (Амон).
Колкото повече научавали за Египет учените през XIX в. и срав-
„Речник на географските имена“ (фр.). - Б. пр.
нявали оформящата се историческа картина със съчиненията на
старогръцките и римските историци, толкова повече изпъквали два
факта. Първо, че египетската цивилизация и величие не били като
самотно цвете в културна пустиня, а част от цялостното развитие на
древните земи. И второ, че библейските разкази за други земи и
царства, за укрепени градове и търговски пътища, за войни и при-
мирия, за преселения и заселвания, били не само верни, но и точни.
Хетите, известни векове наред само от кратките споменавания в
Библията, били представени в египетските паметници като могъщи
противници на фараоните. Една напълно неизвестна страница от
историята - решителна битка между египетската войска и идващите от
Мала Азия хетски легиони, която станала при Кадес в Северен Ханаан,
- била открита не само в текст, но и изобразена върху стените на
храмовете. Имало дори личностен елемент, тъй като накрая фараонът
се оженил за дъщерята на хетския цар, за да заздрави мира.
96
С напредването на археологическите проучвания в Египет и раз-

простирането им в другите библейски земи започали да се оформят
като историческа реалност филистимците, „морският народ“, фи-
никийците, хуритите, амореите, народи и царства, за които дотогава
давал сведения само Старият завет. Най-велики, изглежда, били
древните империи Асирия и Вавилония, ала къде били техните раз-
кошни храмове и другите останки от тяхното величие? И къде били
техните документи?
Пътешествениците, които разказвали за Земята между двете реки,
огромната равнина между Ефрат и Тигър, съобщавали единствено за
могили. При отсъствието на камък дори най-величествени- те сгради
на древна Месопотамия били от кирпич - войните, природните стихии
и времето ги превърнали в купчини пръст. Вместо монументални
постройки в тези земи само от време на време се откривали дребни
артефакти, сред които често имало плочки от печена глина, покрити с
клиновидни знаци. През 1686 г. един пътешественик, Енгелберт
Кампфер, посетил Персепол, старата персийска столица на царете, с
които се сражавал Александър. Кампфер преписал от тамошните
паметници знаци и символи на такова клино- видно писмо или
клинопис като върху царския печат на Дарий (обр. 37). Той обаче
смятал, че това е просто украса. Когато накрая станало ясно, че това са
надписи, никой не знаел на какъв език са и как се четат.
97
С клинописа се случило същото като с египетските йероглифи.

Ключът към разчитането му бил един триезичен надпис, изсечен нърху
планинските скали на място, което в Персия се наричало Бе- хистун.
През 1835 г. майорът от британската армия Хенри Ролин- сън успял да
препише надписа и по-късно да го разчете. Оказало се, че е на
староперсийски, еламски и акадски. Акадският е езикът- майка нп
всички семитски езици и въз основа на иврита учените успели да
разчетат и преведат месопотамските надписи на асирий- ците и
вавилонците.
Подтикнат от тези открития, през 1840 г. един роден в Париж
англичанин, Хенри Остин Лейърд, заминал за Мосул, кервански
кръстопът в Североизточен Ирак (тогава в Османската империя). Той
отседнал при Уилям Ф. Ейнсуърт, чиито „Проучвания в Аси- рия,
Вавилония и Халдея“ (1838), наред с по-ранните съобщения и дребни
находки на Клодиъс Дж. Рич („Доклад за руините на Вавилон“), не
само разпалвали въображението на Лейърд, но и му осигурили
научната и финансова подкрепа на Британския музей и Кралското
географско дружество. Отлично запознат и със съответните библейски
сведения, и с класическите старогръцки съчинения, той често си
спомнял, че един от пълководците на Александър споменава за „място
с пирамиди и останки от древен град“, град, чиито развалини били
смятани за древни още по Александрово време!
Показвали му различни могили в района, под които можело да са
погребани древни градове. Вълнението му достигнало връхната си
точка, когато стигнал в местност, наречена Бирс Нимруд. „За пръв път
видях огромната конична могила на Нимруд да се издига

на фона на ясното привечерно небе - по-късно пише в своята „Автоби-
98
I СТЪЛБА КЪМ
ография“ той. - Никога няма да забравя впечатлението, НЕБЕТО
което ми нап-
рави.“ Дали това не било мястото на погребаните пирамиди, видяно от
Александровия пълководец? Местността определено била свързана с
библейския Нимрод, „силен ловец пред Господа“, който поставил нача-
лото на царствата и царските градове в Месопотамия (Битие 10):
„Изпървом царството му се състоеше от: Вавилон, Ерех,
Акад и Халне, в земята Сенаар.
От тая земя излезе Асур и съгради Ниневия, Реховод-ир,
Кал ах и Ресен...“
С подкрепата на майор Ролинсън, който по това време бил бри-
тански консул в Багдад, през 1845 г. Лейърд се върнал в Мосул, за да
започне разкопките на заветния Нимруд. Но независимо от находките
му, а те наистина били от изключително значение, той не е първият
модерен археолог в Месопотамия. Две години преди това френският
консул в Мосул Пол-Емил Бота (с когото Лейърд се запознал и се
сприятелил) разкопал една могила на север оттам, на отсрещния бряг
на река Тигър. Арабите наричали местността Хорсабад. Откритите там
клинописни текстове го идентифицирали като Дур Шарукин, древната
столица на библейския Саргон, цар на Асирия. Над големия град с
неговите палати и храмове наистина се извисявала пирамида, постро-
ена на седем стъпала, така нареченият „зикурат“ (обр. 38).
Подтикнат от находките на Бота, Лейърд започнал разкопките на
избраната от него могила, където смятал, че ще открие Ниневия,
известната от Библията асирийска столица. Въпреки че обектът се
оказал асирийският военен център Калху (библейският Калах), на-
мерените там съкровища си стрували усилията. Сред тях е един
обелиск, издигнат от Салманасар II, на който владетелят посочва сред
царете, плащащи му данъци, „Йеху, син на Омри, цар на Из- раил“ (обр.
39).
Асирийските находки пряко потвърдили историческата истинност
на Стария завет.
Обнадежден, през 1849 г. Лейърд започнал разкопките на могила,
която се намирал:а на източния бряг на Тигър точно срещу Мосул. Тази
местност, която арабите наричали Куюмджик, наистина се оказала
Ниневия - столицата на Синахериб, асирийския цар, чиято армия била
поразена от ангел Господен по време на обсадата на
99
Ерусалим (Царства IV, 18). След него Ниневия била столица на Асар-
хадон и Ашурбанипал. Съкровищата, пренесени оттам в Британския
музей, все още са най-внушителната част от неговите асирийс- ки
100
експонати.
I Когато разкопките набрали темпо и в тях СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
се включили археоло-
гически екипи от други страни, били проучени всички посочени в
Библията асирийски и вавилонски градове (с едно незначително
изключение). Но въпреки че музеите по света се пълнели с древни
съкровища, най-важните находки били обикновените глинени плочки -
някои толкова малки, че се побирали в дланта на писаря, - върху които
асирийците, вавилонците и други народи от Западна Азия пишели
търговски договори, царски постановления, сведения за бракове и
наследства, географски списъци, математическа информация,
медицински формули, закони и правилници, царски истории -
всъщност всички страни на живота на едно цивилизовано и
високоразвито общество. Епоси, разкази за Сътворението, пословици,
философски съчинения, любовни песни и прочее - огромно
литературно наследство. После идвали небесните въпроси: списъци на
звезди и съзвездия, сведения за планети, астрономически таблици и
списъци на богове, техните роднински връзки, атрибути, задачи и
функции - оглавявани от дванадесетте велики богове, „боговете на
небето и Земята“, с които били свързани дванадесетте месеца,
дванадесетте зодиакални съзвездия и дванадесетте тела от нашата
слънчева система.
Както понякога съобщават самите надписи, техният език произ-
хожда от акадския. Това и други свидетелства потвърждават биб-
лейския разказ, че преди Асирия и Вавилон (които излезли на ис-
торическата сцена към 1900 г. пр. Хр.) съществувало царството Акад.
То било основано от Шарукин („законен владетел“), когото ние нари-
чаме Саргон I, около 2400 г. пр. Хр. Открити са и някои негови надписи,
на които той се хвали, че по милостта на неговия бог Ен- лил империята
му се разпростряла от Персийския залив до Средиземно море. Той се
нарича „цар на Акад“ и „цар на Киш“ и твърди, че „победи Урук и
разруши стената му... победи жителите на Ур...“
Много учени смятат, че Саргон I е библейският Нимрод и че биб-
лейските стихове говорят за него и за столица на име Киш (Старият
завет я нарича Хуш), където царската власт съществувала още преди
Акад:
101
„Хуш роди и Нимрода: той взе да става силен на земята;
той беше силен ловец пред Господа (Бога)...
Изпървом царството му се състоеше от: Вавилон, Ерех, Акад
и Халне, в земята Сенаар“
Царският град Акад бил открит на югоизток от Вавилон. На

югоизток от Акад отжрили и древния град Киш. Всъщност колкото по
на югоизток навлизали археолозите в равнината между двете реки,
толкова повече се увеличавала възрастта на обектите. В местността,
която днес се нарича Варка, разкопали Урук, библейския Ерех, града,
който Саргон I твърдял, че е победил. Той отвел археолозите от трето в
четвърто хилядолетие преди Христа! Там те се натъкнали на първата
керамика, печена на пещ, свидетелство за първото грънчарско колело в
света, паваж от варовикови блокове, първия зику- рат (стъпаловидна
пирамида), първите писмени паметници (обр. 40) и цилиндрични
печати за влажна глина (обр. 41).
По на юг, на древния бряг на Персийския залив, открили и Ур,
родното място на Авраам. Той бил голям търговски център, седалище
на много династии, и имал огромен зикурат. В такъв случай дали
събитията около вавилонската кула се били развили именно в южната,
по-древна част на Месопотамия, библейската земя Сенаар?
Едно от най-големите открития в Месопотамия е библиотеката на
Ашурбанипал в Ниневия, която съдържала над двадесет и пет хиляди
плочки, подредени по предмети. Висококултурният цар Ашурбанипал
събирал всички текстове, които попадали в ръцете му, и освен това
наредил на писарите си да преписват и превеждат недостъпните по друг
начин извори. Много плочки са посочени от писарите за „преписи на
древни текстове“. Една група от двадесет и три плочки например
завършва със следния послепис: „Двадесет и трета плочка: език на
Шумер непроменен“. Самият Ашурбанипал съобщава в един от
надписите си:
„Богът на писарите ме възнагради с дара на своето изкуство.

Бях посветен в тайните на писмото. Мога да чета дори сложните
плочки на шумерски; разбирам тайнствените думи от каменните
надписи от дните преди потопа.“
През 1853 г. в доклад пред Кралското азиатско дружество Хенри
Ролинсън допуснал, че е съществувал неизвестен език, който пред-
102
103
хожда акадския, и отбелязал, че асирийските и вавилонските текстове

често използват заемки от този непознат език, особено в научни и
религиозни паметници. През 1869 г. Юлиус Оперт предложил на
заседание на Френското дружество за нумизматика и археология да
бъде признато съществуването на такъв ранен език и на народа, който
говорил и писал на него. Той доказал, че акадците са наричали своите
предшественици „шумери“, а страната - Шумер (обр. 42).
Всъщност това била библейската земя Сенаар. Това била земята,
чието име буквално означава „земя на наблюдателите“, египетската Та
Нетер, „земята на наблюдателите“, от която боговете дошли в Египет.
Колкото и трудно да било навремето, след разкриването на величи-

ето и древността на Египет учените приели, че цивилизацията (каквато
я познавал Западът) не е възникнала в Рим и Гърция. Не било ли
възможно, както предполагали самите египтяни, цивилизацията и ре-
лигията да не са възникнали в Египет, а в Южна Месопотамия?
През столетието след първите месопотамски открития станало ясно,
че съвременната Цивилизация (с главна буква) възникнала именно в
Шумер. Малко след 4000 г. пр. Хр, - преди близо шест хиляди години -
там изневиделица и като че ли без никаква причина разцъфтели всички
същностни елементи на високоразвитата цивилизация. Едва ли има
аспект на съвременната ни култура, чиито корени и предшественици да
не присъстват в Шумер: градове, многоетажни сгради, улици, пазари,
хамбари, кейове, училища, храмове, металургия, медицина, хирургия,
текстил, деликатесни храни, земеделие, изкуствено напояване,
строителство с тухли, пещи за керамика, първото в света колело,
каруци, кораби и корабоплаване, международна търговия, мерки и
теглилки, царска власт, закони, съдилища, съдебни заседатели,
писменост и деловодство, музика, музикални ноти, музикални
инструменти, танц и акробатика, домашни животни и зоологически
градини, военно дело, занаятчийство, проституция. И на първо място:
познаване и изучаване на небето и боговете, „които дойдоха от небето
на Земята“.
Трябва да отбележим, че нито акадците, нито шумерите наричали
тези посетители „богове“. Едва през по-късната езическа епоха в нашия
език и мислене е навлязла идеята за божествени същества. Тук
използваме този термин само заради неговото широко разпространение
и употреба.
104
I
Акадците ги наричали „илу“, „възвишените“, откъдето произлиза

ивритският библейски „Ел“. Ханаанците и финикийците ги наричали
„ваал“ - „господар“, „господ“. Но в самото начало на всички тези
религии шумерите ги наричали ДИН.ГИР, „праведните от ракетните
кораби“.!На ранната шумерска пиктографска писменост (която по-
късно била стилизирана в клинопис) термините ДИН и
105
ГИР се изписвали; . Когато двата символа се съчетаят,
виждаме, че ГИР, който прилича на пирамидален команден модул,
идеално пасва в носа на ДИН, изобразен като многостепенна ракета.
Нещо повече, ако обърнем цялата пиктограма нагоре, установяваме, че
поразително напомня на ракетния кораб в подземния хангар, изобразен
в египетската гробница на Хюй (обр. 43).
От шумерските космологични разкази и епоси, от текстовете,
представляващи биографии на тези богове, от списъци на техните
функции, роднински връзки и градове, от хронологии и истории,
106
наречени „царски списъци“, и от множество други писмени и изоб-
разителни паметници ние съставихме последователна история за
случилото се в праисторически времена.
Всичко започнало много отдавна, когато нашата слънчева система
още била млада. Тогава от далечния космос се появила голяма планета,
която била притеглена в Слънчевата система. Шумерите я наричали
НИБИРУ, „планетата на кръстопътя“. Вавилонскотой име било
Мардук. Когато Мардук преминал покрай външните планети,
траекторията му се променила и довела до сблъсък с едно старо тяло от
Слънчевата система - планета на име Тиамат. Когато двете планети се
приближили една към друга, сателитите на Мардук разцепили Тиамат
на две. Долната част била раздробена на късове, от които се образували
кометите и астероидният пояс — „небесната гривна“ от планетни
останки, които орбитират между Юпитер и Марс. Горната половина на
Тиамат и главният й спътник получили нова орбита и се превърнали в
Земята и Луната.
Невредим, самият Мардук влязъл в широка елипсовидна орбита
около Слънцето, която веднъж на всеки три хиляди и шестстотин земни
години го връщала на мястото на „небесната битка“ между Юпитер и
Марс (обр. 44). Така в Слънчевата система вече имало дванадесет тела:
слънцето, Луната (която шумерите смятали за самостоятелно небесно
тяло), познатите ни днес девет планети и още една, дванадесета -
Мардук.
Когато влязъл в нашата слънчева система, Мардук донесъл със себе

си семето на живота. При сблъсъка с Тиамат то се прехвърлило на
107 оцелялата й половина - планетата Земя. Така животът на Земята
повторил еволюцията, протекла на Мардук. Когато човешкият вид на
Земята едва започвал да се развива, цивилизацията и техниката на
F
разумните същества на Мардук вече се намирали на високо равнище.
Тъкмо от това дванадесето тяло в Слънчевата система, твърдят
шумерите, на Земята дошли космонавти - „боговете на небето и Зе-
мята“. И от тези шумерски вярвания възникнали религиите и боговете
на всички други древни народи. Тези богове, казват шумерите, създали
човека и впоследствие му дали цивилизацията - всички знания и науки,
включително невероятно развита астрономия.
Тяхната астрономия познавала Слънцето като главно тяло на Слън-
чевата система и всички известни ни днес планети - дори външните
планети Уран, Нептун и Плутон, сравнително ново откритие на
модерната астрономия, планети, които не може да са били наблюдавани
с просто око. В планетните текстове и списъци шумерите твърдели, че
има още една планета, НИБИРУ, Мардук, която минава между Марс и
Юпитер, както се вижда на този датиращ отпреди четири хиляди и
петстотин години цилиндричен печат (обр. 45).
Високото равнище на небесните знания, които шумерите при-

писвали на космонавтите от Мардук, не се ограничава със Слънчевата
система. Вселената била безкрайна, пълна със звезди. Звездите били
идентифицирани, групирани в съзвездия и назовани именно в Шумер,
а не векове по-късно в Гърция, както се смяташе. Всички съзвездия от
северното и повечето от южното небе, които познаваме днес, са
вписани в шумерските астрономически таблици - в правилния им ред и
с имената, които използваме до ден днешен!
От най-голямо значение били съзвездията, опасващи равнината, в
108
която планетите орбитират около слънцето. Наричани от шумерите
УЛ.ХЕ („сияйно стадо“), които гърците възприели като „зодиа- кос
кюклос“ („животински кръг“) и които ние продължаваме да наричаме
„зодиак“, те са подредени в дванадесет групи и образуват дванадесетте

зодиакални дома. През хилядолетията са останали непроменени не
само шумерските имена на тези звездни групи - Телец, Близнаци, Рак,
Лъв и така нататък - но и техните изображения (обр. 46). Много по-
късните египетски зодиакални изображения са почти същите като
шумерските (обр. 47).
109
F
110
Освен концепциите на сферичната астрономия, които до ден дне-

шен използваме ние (включително за небесна ос, полюси, еклипти- ка,
равноденствия и прочее) и които вече били развити в шумерски
времена, шумерите познавали явлението прецесия. Както ни е известно
днес, когато следи слънцето на определена дата (например първия ден
на пролетта), наблюдателят от Земята получава илюзията за изоставане
на земната орбита на космическия фон на зодиакалните съзвездия.
Дължащо се на факта, че земната ос е наклонена спрямо равнината на
земната орбита около слънцето, това изоставане или прецесия е
безкрайно малко от гледна точка на човешкия живот: промяната в
зодиакалния фон за седемдесет и две години е само 1° от триста и
шестдесетте градуса на небесния кръг.
Тъй като зодиакалният кръг около равнината, по която орбити- рат
около Слънцето Земята (и другите планети), условно е разделен на
дванадесет дома, всеки от тях заема една дванадесета от целия кръг или
небесно пространство от 30“. Следователно Земята изостава с един
зодиакален дом за две хиляди сто и шестдесет години (72 X 30 = 2160).
С други думи, ако земен астроном наблюдава (както се прави днес)
изгрева на слънцето на фона на съзвездието или дома Риби в първия
ден на пролетта, неговите потомци след две хиляди сто и шестдесет
години ще наблюдават слънчевия изгрев на фона на съседното
съзвездие, „дома“ на Водолей.
Никой човек, а може би дори никой народ не може да е наблюдавал,
забелязал и разбрал това явление в древността. И все пак дока-
зателствата са безспорни: шумерите, които водят летоброенето или
календара си от епохата на Телец (започнала около 4400 г. пр. Хр.),
знаели за предишните прецесиални промени от Близнаци (около 6500
г. пр. Хр.), Рак (около 8700 г. пр. Хр.) и Лъв (около 10900 г. пр. Хр.) и
ги документирали в своите астрономически списъци! Излиш- но е да
казваме, че около 2200 г. пр. Хр. надлежно било отбелязано и
документирано изоставането на първия ден от пролетта, Нова година
за народите в Месопотамия, с цели 30° и навлизането му в съзвездието
или „епохата“ на Овен (на шумерски КУ.МАЛ).
Някои по-ранни учени, които се занимавали не само с египтоло-
гия/асирология, но и с астрономия, разбирали, че текстовете и изоб-
раженията използват зодиакалната епоха като небесен календар и че
по този начин земните събития се предават в мащабния контекст на
небето. В по-ново време това средство се използва като праистори-
111
ческа и историческа хронологическа рамка в проучвания като мо-

нографията на Дж. Де Сантилана и X. фон Дехенд „Мелницата на
Хамлет“. Няма съмнение например, че напомнящият на лъв Сфинкс на
юг от Хелиопол или напомнящите на овни сфинксове, вардещи
храмовете в Карнак, изобразяват зодиакалните епохи, в които са се
случили символизираните от тях събития или в които са господствали
представляваните от тях богове и царе.
Ето защо от основно значение за астрономията и впоследствие за
всички религии, вярвания, събития и изображения в древния свят е
убеждението, че в нашата слънчева система има още една планета,
планетата с най-голяма орбита, върховна планета или „небесен гос-
подар“, наричана от египтяните Вечната звезда или планетата на
милиони години, небесните селения на боговете. Древните народи без
изключение почитали тази планета, небесното тяло с най-голяма, най-
величествена орбита. В Египет, Месопотамия и другаде нейният
вездесъщ символ бил крилатият глобус (обр. 48).
Учените признават, че небесният диск в египетските изображения
символизира небесните селения на Ра, но упорито наричат Ра „слънчев
бог“ и крилатия диск - „слънчев диск“. Вече би трябвало да е ясно, че
така се изобразявало не слънцето, а Дванадесетата планета.
Египетските изображения категорично разграничават небесния диск,
който представлява тази планета, и слънцето. Както се вижда на обр.
49, и двете се изобразяват в небето (представлявано от наведената
напред фигура на богинята Нут) и следователно става дума за две
небесни тела, а не за едно. Ясно е също, че Дванадесетата планета се
изобразява като небесен глобус или диск, с други думи, като планета,
докато слънцето разпръсква животворните си лъчи (в този случай
върху богинята Хатор, „господарката на рудниците“ на Синайския
полуостров).
Нима и египтяните като шумерите още преди хиляди години са
знаели, че слънцето се намира в центъра на слънчевата система и че тя
се състои от дванадесет небесни тела? Доказват го небесните карти,
изобразени върху саркофази на мумии.
Едно добре запазено изображение върху капака на ковчег, открит
през 1857 г. от X. К. Бругш в гробница в Тива (обр. 50), показва
богинята Нут („небето“), заобиколена от дванадесетте зодиакални
съзвездия. От двете страни на ковчега са представени дванадесетте
часа на денонощието. Планетите - небесните богове - са изобразени да
пътуват по предопределените си орбити, небесните ладии (шумерите
112
наричали тези орбити „съдби“ на планетите).
113
113
В центъра виждаме сияещия слънчев глобус. Близо до слънцето, до

вдигнатата лява ръка на Нут, са представени две планети: Меркурий и
Венера. (Венера правилно е изобразена като жена - единствената
планета, която всички древни народи смятали за женска.) От лявата
страна виждаме Земята (придружена от емблемата на Хор), Луната,
Марс и Юпитер като небесни богове, пътуващи с небесните си ладии.
От дясната страна зад Юпитер виждаме още четирима небесни
богове. С орбити, които не са известни на египтяните (и затова без
ладии), виждаме Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Времето на муми-
фициране е отбелязано с копиеносец, който сочи с пиката си към бика
(Телец).
Това са всички планети в техния правилен ред, включително вън-
шните, които съвременните астрономи са открили едва в последно
време (подобно на другите по онова време, Бругш не знаел за същес-
твуването на Плутон).
Учените, които се занимават с астрономическите знания в древ-
ността, предполагат, че според древните народи пет планети, една от
които Слънцето, обикалят около Земята. Всяко изображение или
изброяване на повече планети, твърдят тези учени, е резултат на
някаква „грешка“. Но няма никаква грешка, а тъкмо обратното,
поразителна точност: Слънцето е в центъра на системата, Земята е
планета и освен Земята, Луната и другите осем известни ни днес
небесни тела, има още една голяма планета. Тя е изобразена над всички,
над главата на Нут, като небесен господар със собствена ог- ромна
небесна орбита („небесна ладия“).
Според нашите шумерски извори преди четиристотин и петдесет
хиляди години на планетата Земя кацнали космонавти от този небесен
господар.
6.
В дните преди потопа
„Разбирам тайнствените думи от каменните надписи от

дните преди потопа.“
Този самохвален надпис принадлежи на асирийския цар Ашур-
банипал. В разнообразната литература на древна Месопотамия се
срещат сведения за потоп, който помел цялата Земя. Възможно ли е
тогава, питали се учените, когато се натъквали на такива сведения,
подробният библейски разказ за потопа да не е мит или алегория, а
свидетелство за действително събитие, събитие, останало в паметта не
само на евреите?
Нещо повече, дори това единствено изречение от надписа на Ашур-
банипал било натъпкано с научен динамит. Той не само потвърждавал,
че е имало потоп, но и твърдял, че богът на писарите го е научил да
чете допотопните надписи, „тайнствените думи от каменните надписи
от дните преди потопа“. Това може да означава само, че още преди
потопа е имало писари и каменоделци, езици и писменост - че в
далечните дни преди потопа е имало цивилизация!
Достатъчно мъчително било откритието, че корените на съвре-
менната ни западна цивилизация стигат не до Гърция и Юдея през Г
хил. пр. Хр., не до Асирия и Вавилония през II хил. пр. Хр., нито до
Египет през III хил. пр. Хр., а до Шумер през IV хил. пр. Хр. А сега
науката трябвало да върне границите още по-назад до времето, което
шумерите смятали за „древните дни“ - тайнствената епоха „преди
потопа“.
Всички тези поразителни открития обаче не би трябвало да са нещо
ново за всеки, който приемал буквално думите на Стария завет, че след
създаването на Земята и астероидния пояс („ракиа“ или „небето“ от
Битие), след оформянето на Земята, еволюирането на живота и
сътворяването на „Адам“, човекът бил пратен в Едемската градина. Но
чрез машинациите на умната „змия“, която посмяла да изобличи
измамата на Бог, Адам и неговата другарка Ева придобили определено
познание, което не трябвало да притежават. В резултат Господ - като
се обърнал към някакви неназовани свои колеги, - се загрижил, че
човекът „стана като един от Нас“ и можел също да посегне на „дървото
на живота, та, като вкуси, да заживее вечно“.
„Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина...
И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина
Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към
дървото на живота.“
Така Адам бил изгонен от чудната градина, която Господ бил

посадил в Едем, та оттогава насетне да „се храниш с полска трева; с
пот на лицето си ще ядеш хляба си“. И „Адам позна Ева, жена си; и тя
зачена и роди Каина... Роди още и брата му Авеля. И Авел стана пастир
на овци, а Каин беше земеделец.“
Твърдението на Библията, че е съществувала допотопна цивили-
зация, продължава с два рода, започващи с Каин. След като убил Авел
- като причина за това се загатва за хомосексуализъм - Каин бил
прогонен още по на изток, в земята на преселенията. Там жена му
родила Енох — име, което означава „основа“, и Библията обяснява, че
116
когато Енох се родил, Каин „съгради той град, и нарече града по името
на сина си Енох“. (Обичаят да се назовава с еднакво име човек и
свързаният с него град се среща в цялата история на Древния изток.)
Родът на Каин продължил с Ирад, Мехиаел, Матусал и Ламех.
Първородният син на Ламех бил Ювал — име, което на иврит означава
„свирач на лютня“. Както пояснява Битие, „той беше баща на всички,
които свирят на гусли и пищялки“. Вторият син на Каин, Тувалкаин
(Товел) бил „ковач на всякакви медни и железни сечива“. Повече не ни
се съобщава нищо за тези способни хора в източните земи на
преселението, тъй като Старият завет смятал рода на Каин за
прокълнат и изгубил всякакъв интерес да следи родословието и
съдбата му.
Вместо това Битие (глава 5) се връща към Адам и неговия трети син
Сит. Адам, научаваме ние, бил сто и тридесет годишен, когато родил
Сит, и живял още осемстотин години до деветстотин и тридесет
годишна възраст. Сит, който родил Енос на сто и пет годишна възраст,
доживял до деветстотин и дванадесет години. Енос родил Каинан на
деветдесетгодишна възраст и умрял на деветстотин и пет години.
Каинан доживял преклонната възраст деветстотин и десет години.
Неговият син Малелеил умрял на осемстотин деветдесет и пет години,
а синът му Яред починал на деветстотин шестдесет и две годишна
възраст.
Битие дава съвсем оскъдни биографични сведения за всички тези
допотопни патриарси: кой е баща им, кога са се родили наследниците
им и (след като „роди [още] синове и дъщери“) кога са умрели. Но
когато идва ред на следващия патриарх, на него се обръща специално
внимание:
„Наред живя сто шестдесет и две години и роди Еноха...

Енох живя шестдесет и пет (165) години и роди Матусала.
И откак роди Матусала, Енох ходи по Бога триста (200)
години и роди синове и дъщери.
А всички дни Енохови бяха триста шестдесет и пет години.“
Тук се дава обяснението, поразителното обяснение защо на Енох се

обръща толкова голямо внимание и се споделят толкова много
биографични подробности: защото той не умрял!
„И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе.“
Матусал живял най-дълго - деветстотин шестдесет и девет години -

и бил наследен от Ламех. Ламех (който доживял възрастта седемстотин
117
седемдесет и седем години) родил Ной - героя на историята за потопа.
И тук има кратка
ЗЕКАРИЯ историко-биографична бележка: Ламех нарекъл така
СИЧИН
сина си, научаваме ние, защото по онова време човечеството търпяло
ужасни мъки и земята била гола и не раждала нищо. Като дал такова
име на Ной („утеха“), Ламех изразил надеждата, че „той ще ни утеши
в работата ни и в труда на ръцете ни при обработване земята, която
Господ (Бог) прокле“.
И така, след десетте поколения допотопни патриарси, благословени
с „легендарна“, за каквато я обявяват учените, продължителност на
живота, библейското повествование достига важните събития на
потопа.
Битие представя потопа като възможност, използвана от Господ да
„изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих“. Древните
автори намират за нужно да дадат обяснение за това изключително
сериозно решение. Причината били, научаваме ние, сексуалните
извращения на човечеството и по-конретно сексуалните връзки меяеду
„дъщерите човешки“ и „синовете Божии“.
Въпреки монотеистичните усилия на съставителите и редакторите
на Книга Битие, които се опитват да докажат вяра в едно божество в
свят, който по онова време вярвал в много богове, остават множество
пропуски, в които библейското повествование говори за богове в
множествено число. Самото понятие „божество“ (когато Господ не е
конкретно назован като Яхве) не е Ел в единствено число, а Елохим в
множествено. Когато се явява идеята за сътворяването на Адам,
повествованието възприема множествено число: „да сътворим човек
по Наш образ, (и) по Наше подобие“. И по време на случая с плода на
познанието Господ отново говори в множествено число на
неназованите си колеги.
От четири загадъчни стиха в Битие 6, които подготвят сцената за
потопа, става ясно, че божествата не само били много, но дори имали
синове (в множествено число). Тези синове разстроили Господ, тъй
като имали сексуални връзки с дъщерите човешки и усложнили
греховете си, като създали полубожествени деца:
„Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се

родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите
човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си
избереше.“
И Старият завет продължава:
„В онова време имаше на земята нефилими, особено пък

откакто синовете на боговете почнаха да влизат при дъщерите
човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо
118
време човеци на шем.“7
Думата „нефилими“ — традиционно превеждани като „исполини“ -

буквално означава „онези, които бяха захвърлени на Земята“.
Това са „синовете Божии“ - „човеците на шем“, народът на ракетните
кораби.
Отново се връщаме в Шумер при ДИН.ГИР, „праведните от ра-
кетните кораби“.
Затова нека разгледаме шумерските сведения оттам, където ги
оставихме - преди четиристотин и петдесет хиляди години.
Преди около четиристотин и петдесет хиляди години, твърдят

шумерските текстове, космонавти от Мардук дошли на Земята да
търсят злато. Не за накити, а защото от това зависело избавлението на
Дванадесетата планета.
Първата група се състояла от петдесетима космонавти, които се
наричали „анунаки“ - „онези от небето, които са на Земята“. Те се
приводнили в Арабско море, насочили се към брега на Персийския
залив и установили там първата си Земна станция Е.РИ.ДУ - „дом,
построен надалеч“. Техният командир бил блестящ учен и инженер,
който обичал да плава в морето и да лови риба. Той се казвал Е.А,
„чийто дом е вода“, и бил изобразяван като прототип на Водолей, но
тъй като ръководил експедицията на Земята, получил титлата ЕН.КИ
- „господар на Земята“. Като на всички шумерски богове, негова
отличителна особеност е шапка с рога (обр. 51).
Изглежда, че първоначалният план предвиждал да извличат злато
от морската вода, но той се оказал незадоволителен. Алтернативата
била да продължат по трудния начин: да копаят руда в Югоизточ- на
Африка, да я превозват с кораб в Месопотамия и там да я топят и
рафинират. Готовите златни кюлчета се пращали със совалки на ор-
битиращ около Земята космически кораб, който чакал периодичното
завръщане на кораба-майка, който пък отнасял благородния метал на
родната планета.
За тази цел на Земята били пратени още анунаки и накрая броят им
достигнал шестстотин. Още триста обслужвали совалките и ор-
биталната станция. В месопотамския град Сипар („Град на птицата“)
построили космодрум - мястото било ориентирано спрямо най-
характерната особеност на близкоизточния релеф, върховете на Ара-
рат. Основали други селища с различни функции - например ру-
допреработвателния център Бад-Тибира, медицинския център Шу-
рупак - които образували летателен коридор с форма на стрела. В
119
7 Проводът следва версията на автора. — Б. пр.

абсолютния
ЗЕКАРИЯму център НИБРУ.КИ, „земния кръстопът“ (на акадс- ки
СИЧИН
Нипур), построили контролния център.
120
Ръководител на това мащабно начинание на планетата Земя бил

ЕН.ЛИЛ, „господар на заповедта“. На ранното шумерско пиктограф-
ско писмо неговото име и контролният му център се изобразяват като
комплекс от структури с високи антени и широки радари (обр. 52).
Еа/Енки и Енлил били синове на тогавашния владетел на Двана-
десетата планета АН (на акадски Ану), чието име означава „онзи от
небето“ и пиктографски се обозначава като звезда' •. Еа бил

първородният син, но тъй като Енлил бил роден от сестра на Ану,
именно той бил престолонаследник. Енлил бил пратен на Земята и
поел командването от Еа, така наречения господар на Земята. Поло-
жението още повече се усложнило, когато за главен медик била пра-
тена НИН.ХУР.САГ („господарката на планинския връх“), природена
сестра и на Еа, и на Енлил, и съблазнила и двамата братя, тъй като
според същия закон за наследството нейният син от един от тях щял да
наследи трона. Задълбочено от постоянното съперничес-
тво между братята, негодуванието на Еа накрая се насочило към техния
наследник и станало причина за много от последвалите събития.
121
С хилядолетията — макар че за анунаките три хиляди и шестстотин
земни годиниСИЧИН
ЗЕКАРИЯ се равнявали само на една година от техния жизнен
цикъл — тези редови космонавти започнали да мърморят и да се
оплакват. Нима задачата им на космонавти наистина била да копаят
руда в мрачните, прашни и душни шахти? Може би за да избегне
търканията с брат си, Еа прекарвал все повече време в Югоизточна
Африка, далеч от Месопотамия. Анунаките, които се трудели в руд-
ниците, насочвали жалбите си към него и разговаряли за взаимните си
недоволства.
Един ден, когато Енлил пристигнал на обиколка в района на руд-
ниците, бил даден знак и избухнал бунт. Анунаките напуснали шах-
тите, изгорили инструментите си, обкръжили резиденцията на Енлил и
започнали да викат: „Стига!“
Енлил се свързал с Ану и предложил да подаде оставка и да се
завърне на родната планета. Ану дошъл на Земята. Бил проведен
военен съд. Енлил поискал подстрекателят на бунта да бъде осъден на
смърт. Анунаките задружно отказали да го издадат. След като
изслушал свидетелските показания, Ану стигнал до заключението, че
работата наистина е прекалено сложна. Нима трябвало да преустановят
златодобива?
Тогава Еа предложил изход. В Югоизточна Африка, казал той,
живеело същество, което можело да бъде научено да работи в руд-
ниците - стига да му дадат „образа на анунаките“. Той имал предвид
маймуночовека, който бил еволюирал на Земята — ала все още бил
далеч под еволюционното равнище, постигнато от обитателите на
Дванадесетата планета. След дълги обсъждания Еа получил раз-
решение да осъществи проекта си: „сътвори лулу - примитивен
работник, - казали му, - нека той поеме хомота“ на анунаките.
Главният медик Нинхурсаг трябвало да му помогне. След много
(шити и грешки била разработена нужната процедура. Еа и Нинхурсаг
извлекли яйцеклетка от маймуножена и я оплодили със сперма на млад
космонавт. После я имплантирали, но не в утробата на май-
муножената, а на космонавтка. Накрая получили „съвършен образец“
и Нинхурсаг радостно извикала: „Сътворих го! Ръцете ми го
създадоха!“ И вдигнала пред очите на всички първия Homo sapiens
(обр. 53) - първото земно бебе в епруветка.
122
Обр. 53
Но подобно на всеки хибрид, земянинът не можел да се размножава.

За да получат още примитивни работници, извличали, оплождали и
имплантирали яйцеклетки от маймуножени в матките на „богини на
раждането“ - по четиринадесет наведнъж, за да се родят седем момчета
и седем момичета. Когато земяните поели рудодобива в Югоизточна
Африка, анунаките в Месопотамия започнали да завиждат: и те
настоявали за примитивни работници. Въпреки възраженията на Еа,
Енлил принудително взел част от земяните и ги завел в Е.ДИН - „дома
на праведните“ в Месопотамия. Това събитие е отразено в Библията:
„След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в
Едемската градина, да я обработва и да я пази“.
И през цялото време космонавтите, които дошли на Земята, били
ангажирани с проблема за дълголетието. Техните биологични ча-
совници били настроени за родната им планета: времето, което й било
необходимо за една обиколка около Слънцето, за тях било една година
от живота им. Но за една такава година Земята обикаляла слънцето три
хиляди и шестстотин пъти — три хиляди и шестстотин земни години.
За да поддържат по-дългите си жизнени цикли на Земята,
космонавтите поемали „храна на живота“ и „вода на живота“,
доставяни от родната им планета. В своята биологична лаборатория в
Ериду, чиято емблема била символът на преплетените змии (обр. 54),
Еа се опитвал да разгадае тайните на живота, размножаването и
смъртта. Защо родените на Земята деца на космонавтите стареели
толкова по-бързо от своите родители? Защо маймуночовекът живеел
толкова кратко? Защо хибридният Homo sapiens живеел толкова по-
дълго от маймуночовека, но съвсем кратко в сравнение с
123
космическите пришълци? Дали се дължало на околната среда, или на

унаследени генетични особености?
След серия експерименти с генетично манипулиране на хибридите,
в които използвал собствената си сперма, Еа получил нов „съвършен
образец“ земянин. Адапа, както го нарекъл Еа, имал по- развит
интелект и притежавал изключително важната способност да се
размножава, но не и дълголетието на космонавтите:
„Дълбоко разбиране
той му даде...
Даде му знание, вечен
живот не дари му.“
Така Адам и Ева от Битие получили дара или плода не само на

знанието, но и на познаването - библейската ивритска дума за
„сношение“ с цел създаване на потомство. Тази „библейска“ история е
илюстрирана с едно архаично шумерско изображение (обр. 55).
Когато узнал какво е направил Еа, Енлил се разярил. Не било
ставало и дума човекът да се размножава като боговете. Нима Еа щял
да му даде и вечен живот, попитал той. На родната планета се
разтревожил и Ану. „Той от трона си стана и тъй заповяда: „Тук Адапа
доведете!“
124
Обр. 55
Уплашен, че неговият усъвършенстван човек ще бъде унищожен в
небесните селения, Еа го посъветвал да избягва храна и вода, защото
щели да са отровни:
„Адапа,
ти при Ану отиваш, владетеля.
Пътя небесен ти ще поемеш.
Когато на небето отидеш и до портата на Ану
стигнеш,
Тамуз и Гизида пред портата ще завариш...
Те на Ану ще обадят.
Благия лик на Ану ще видиш.
Когато пред Ану ти се изправиш, когато ти
поднесат хляба на смъртта, не яж го.
Когато ти поднесат вода на смъртта, не пий
я...“
Когато видял Адапа, Ану останал впечатлен от интелигентността

му и до каква степен е усвоил от Еа „плана на небето и Земята“. „Какво
ще правим с него?“ - попитал своите съветници той, след като Еа го
„отличил“, като му направил шем и му позволил да пътува с
космически кораб от Земята до Мардук?
Решило се Адапа завинаги да остане на Мардук и му дали „хляба на
живота“, както и водата на живота. Но предупреден от Еа, той отказал
да яде и пие. Когато узнали причината, вече било късно - той пропуснал
шанса си за вечен живот.
Върнали Адапа на Земята - пътуване, по време на което видял
величието на космоса „от хоризонта на небето до зенита на небето“.
Той бил ръкоположен за първожрец на Ериду и Ану му обещал, че
оттогава богинята на медицината ще се грижи за човечеството. Но
смъртните никога нямало да постигнат висшата си цел - вечния живот.
125
Човечеството започнало да се множи. Хората вече не били роби в
рудниците и на нивите. Те изпълнявали всякакви задачи, строели
„домове“ на боговете - ние ги наричаме „храмове“ - и бързо се научили
да им готвят, танцуват и свирят. Скоро младите анунаки, които били
лишени от женска компания, започнали да си взимат за жени дъщерите
човешки. Тъй като всички били от еднакво семе на живота и човекът
бил хибрид, създаден с генетичната „същност“ на анунаките,
космонавтите и земните жени се оказали биологично съвместими „и
тия почнаха да им раждат“.
Енлил наблюдавал всичко това с все по-силни опасения. Първо-
началната причина за идването на Земята, смисълът на задачата били
забравени. Хубавият живот като че ли бил единствената грижа на
анунаките.
Природата дала на Енлил възможност да сложи край на упада- щите
нрави на космонавтите. Земята навлизала в нова ледникова епоха и
приятният климат се променял. Застудявало и ставало все по-сухо.
Дъждовете оредявали, реките пресъхвали. Реколтите били оскъдни,
започнал глад. Човечеството било подложено на страдания
- дъщери криели храна от майките си, майки изяждали бебетата си. По
настояване на Енлил боговете не помагали на хората. „Оставете ги да
се мъчат, нека броят им намалее“ — заповядал той.
Ледниковата епоха предизвиквала промени и на Антарктида.
Ледената шапка, която покривала континента на южния полюс, от
година на година ставала все по-дебела. Под усилващия се натиск на
тежестта й от долната й страна се увеличавали триенето и топлината.
Скоро огромната ледена шапка плавала върху хлъзгава киша от кал.
Орбитиращите совалки пратили предупреждение: ледената шапка
ставала нестабилна и ако се плъзнела в океана, образувалата се
гигантска вълна щяла да погълне цялата планета!
Опасността наистина била изключително сериозна. Дванадесетата
планета се връщала към мястото на кръстопътя между Юпитер и Марс.
При предишните й доближавания към Земята нейното грави- тационно
притегляне било предизвикало земетресения и други катаклизми. Сега
било изчислено, че гравитацията й спокойно може да предизвика
плъзване на ледената шапка в океана и да доведе до глобален потоп.
Космонавтите също можели да пострадат от тази катастрофа.
Започнали приготовленията за събиране на всички анунаки при
космодрума и за излитането им в космоса преди надигането на ги-
гантската вълна. Надвисналата катастрофа била запазена в тайна от
човечеството. Тъй като се страхували, че космодрумът ще бъде обг-
раден от тълпи, всички богове се заклели да крият опасността. Що се
отнасяло до хората, казал Енлил, нека загинели, нека семето на
126
земяните бъдело изличено от Земята.
В Шурупак, града, управляван от Нинхурсаг, връзките между
хората и боговете били станали най-тесни. Там за пръв път човек бил
издигнат за цар. Когато мъките на човечеството станали непосилни,
ЗИ.У.СУД.РА (както го наричали шумерите) поискал помощ от Еа. Еа
и неговите мореплаватели от време на време тайно носели риба на
Зиусудра и поданиците му. Ала сега въпросът се отнасял за съдбата на
човечеството. Нима творението на Еа и Нинхурсаг трябвало да загине
и да се превърне в кал, както искал Енлил, или семето на човечеството
трябвало да се запази?
Действайки на своя глава, Еа видял в Зиусудра възможност да спаси
човешкия род. Следващия път, когато царят дошъл да се моли в храма,
богът шепнешком му отговорил иззад един параван. Като се престорил,
че си мърмори сам, той дал на Зиусудра следните наставления:
„... Събори колибите, построй кораб!
Презри богатството! Живота спасявай!
Остави имота си! Душите спасявай!
Вземи по седмина зад всяка преграда -
корабът, който ще сглобиш, нека има
четири ъгъла и четири борда...“*
Корабът трябвало да може да плава под вода, „подводница“, която

да издържи на прииждащите води. Шумерските текстове толкова
подробно посочват размерите и други строителни инструкции за
различните палуби и отсеци, че корабът може да се нарисува, както
* Тук и нататък цитатите от „Епос за Гилгамеш“ са по превода на Г. Крумов, освен в
специално посочените случаи. — Б. пр.
е направил Паул Хаупт (обр. 56). Еа също дал на Зиусудра навигатор и
му наредил да насочи кораба към „планина на спасението“, планината
Арарат, най-високата планинска верига в Близкия изток, чиито
върхове първи щели да се покажат над водата.
127
Потопът започнал, както се очаквало. „Връхлетя бързо“ от юг,

„планините удави, с вълни като воини догонваше хората“. Анунаки- те
и техните командири наблюдавали катастрофата от орбита около
Земята и едва тогава разбрали колко много са заобичали Земята и
човечеството. „Като в родилни мъки закрещя Ищар... Боговете Ану-
наки заплакаха с нея, седяха и плачеха боговете смирени“, сгушени
един в друг, зъзнещи и гладни в своите совалки.
Когато водите се отдръпнали и анунаките започнали да кацат на
Арарат, те с радост установили, че семето на човечеството се е спа-
сило. Ала Енлил се разярил, когато видял, че „душа тук някаква се е
спасила“. Наложило се анунаките да го умоляват и Еа да го убеждава,
че за да заселят повторно Земята, имат нужда от услугите на хората.
Така синовете на Зиусудра и техните семейства били пратени да
заселят планинските вериги от двете страни на Двуречието и да чакат
изсъхването на равнината. Що се отнася до самия Зиусудра:
„Анунаките живот като на бог му дариха,

вечен дъх като на бог му дариха.“
За тази цел те заменили неговия „земен дъх“ с „небесен“. После
отвели Зиусудра, който спасил семето на човечеството, и жена му „да
живее далече“:
„В земята на кръстопътя,
земята Тилмун, мястото,
откъдето излита Уту, го
заселиха.“8
Вече е ясно, че шумерските разкази за боговете на небето и земята,
Преводът следва версията на автора. — Б. пр.

8128
за сътворението на човека и потопа са изворът, от който черпели своите
знания, вярвания и „митове“ другите народи на Древния изток.
Видяхме, че египетските вярвания съответстват на шумерските, че
първият египетски свещен град носел името на Ан, че бенбенът
приличал на шумерския ГИР и така нататък.
Днес също е общоприето мнението, че библейските разкази за
Сътворението и събитията, довели до потопа, представляват сбита
еврейска версия на шумерските предания. Библейският герой от
историята за потопа Ной е аналог на шумерския Зиусудра (наричан
Утнапищи в акадските версии). Но докато шумерите твърдели, че
героят от историята за потопа е станал безсмъртен, в Библията не се
споменава такова нещо. Обезсмъртяването на Енох също е предадено
набързо, за разлика от подробния шумерски разказ за Адапа и други
текстове, свързани с подобни възнасяния. Това безцеремонно от-
ношение на Стария завет обаче не успяло да попречи на разпростра-
нението през хилядолетията на легендите за библейските герои и
тяхното пребиваване и/или завръщане от рая.
Според най-древните предания, запазени в множество версии,
които произлизат от съчинение, датиращо отпреди близо две хиляди
години, наречено „Книга за Адам и Ева“, Адам се разболял на
деветстотин и тридесет годишна възраст. Когато видял баща си „болен
и страдащ“, синът му Сит решил да отиде при „най-близката порта на
рая... и да отправя молба към Бог. Може би Той ще ме послуша и ще
прати Своя ангел да ми донесе плода, за който си копнял“, плода на
дървото на живота.
Ала Адам приел смъртната си съдба и искал само да бъде избавен
от мъките си. Затова помолил жена си Ева да вземе Сит, двамата
заедно да отидат „при рая“ и да не молят за плода на живота, а само за
една капка от „мирото на живота“, което течало от дървото, „и да ме
помажете с него, та да получа облекчение от болките“.
Ева и Сит сторили както поискал Адам, стигнали при райската
порта и помолили Господ. Накрая им се явил архангел Михаил - само
за да им съобщи, че искането им няма да бъде изпълнено. „Времето на
Адамовия живот се изпълни“ - казал им той и смъртта му не можела
да се отклони или отложи. Адам починал след шест дни.
Дори историците на Александър пряко свързвали чудотворните му
приключения с Адам, първия човек, живял в рая, доказателство за
неговото съществуване и животворни свойства. Връзката в случая с
Александър бил уникалният камък, който излъчвал светлина: Адам го
взел със себе си от Едемската градина и той се предавал от поколение
на поколение, докато не попаднал в ръцете на един безсмъртен фараон,
който на свой ред го дал на Александър.
129
Аналогията става още по-очевидна, когато разгледаме старата
еврейска легенда, че жезълът на Мойсей — с който били извършени
много чудеса, включително разделянето на водите на Тръстиковото
езеро - също идвал от Едемската градина. Адам го дал на Енох, който
го дал на своя правнук Ной, героя от историята за потопа. I юсле бил
предаван от поколение на поколение в рода на Сим, сина на Ной,
докато не стигнал до Авраам (първия еврейски патриарх).
Авраамовият правнук Йосиф го взел със себе си в Египет, където се
издигнал до най-висшия сан в двореца на фараона. Жезълът останал в
съкровищницата на египетските владетели и така стигнал до Мойсей,
който бил отгледан като египетски княз преди да избяга на Синайския
полуостров. Според една от версиите жезълът бил издялан от камък,
според друга бил направен от клон, отсечен от дър- ното на живота,
което растяло в Едемската градина.
В тези взаимопреплитащи се връзки, които стигат до най-древ- ни
времена, има и разкази, свързващи Мойсей с Енох. Една еврейска
легенда, наречена „Възнасянето на Мойсей“, разказва, че когато I
’оспод повикал Мойсей на Синай планина и му възложил да изведе
нзраилтяните от Египет, Мойсей възразил с различни аргументи, сред
които неговата бавна и не особено красноречива реч. За да го избави
от слабостта му, Господ решил да му покаже Своя престол, „небесните
ангели“ и небесните загадки. И „Бог заповяда на Метат- рон, ангела на
лика, да отведе Мойсей в небесните селения“. Ужасен, Мойсей
попитал Метатрон: „Кой си ти?“ И ангелът (буквално
'I. Стълба към небето

„пратеник“) Божи отговорил: „Аз съм Енох, син на Яред, твоят пра-
отец“. (Придружен от ангелския Енох, Мойсей обиколил седемте
небеса, видял ада и рая, после бил върнат на Синай планина и приел
възложената му задача.)
Светлина върху Енох и неговата грижа за надвисналия потоп и Ной
хвърля друг древен извор, Книга на юбилеите. В древността тя също
била известна като Апокалипсис на Мойсей, тъй като се вярвало, че е
написана от Мойсей на Синай планина под диктовката на ангел Божий.
(Учените обаче смятат, че е съставена през II в. пр. Хр.)
Тя плътно следва библейското повествование на Книга Битие, но
дава повече подробности като например имената на съпругите и дъ-
щерите на допотопните патриарси и се спира на събитията, преживени
от човечеството в онези праисторически дни. Библията ни съобщава, че
баща на Енох бил Яред („спускане“), но не и защо носи такова име.
Книга на юбилеите допълва липсващата информация. В нея се казва, че
родителите на Яред го нарекли така:
130
„... Защото по негово време ангелите Божии се спуснаха на
Земята - онези, които се наричат „наблюдателите“, - та да кажат
на децата човешки, че трябва да установят ред и справедливост
на Земята.“
Книга на юбилеите разделя епохите на „юбилеи“ и разказва, че „през
единайсетия юбилей Иаред си взе жена на име Барака [„ярка мълния“],
дъщеря на Расуял, дъщерята на брата на неговия баща... и тя му роди
син, и той го нарече Енох. И пръв сред мъжете, родени на Земята, Енох
се научи на писмо, знания и мъдрост, и записа знаците на небето по реда
на техните месеци в книга, та човеците да познават сезоните на
годината по реда на отделните месеци“.
През дванадесетия юбилей Енох взел за жена Едни („моят Едем“),
дъщеря на Данаил. Тя му родила син на име Матусал. После Енох „беше
с ангелите Божии шест юбилея и те му показаха всичко, дето е на Земята
и в небето... и той записа всичко“.
Но бедата вече назрявала. Книга Битие съобщава, че преди потопа
„синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си
от тях за жени, кой каквато си избереше... и разкая се Господ, задето
беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ:
ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих“.
Според Книга на юбилеите Енох изиграл известна роля за новото
отношение на Господ, тъй като „свидетелства за наблюдателите, които
бяха съгрешавали с дъщерите човешки, и свидетелства срещу всички
им“. И за да бъде защитен от отмъщението на съгрешилите ангели
Божии, „той беше взет изсред децата човешки и беше поставен в
Едемската градина“. Конкретно посочена като едно от четирите Божи
места на Земята, тя била скривалището, където Енох написал своя Завет.
След това се родил Ной, праведникът, избран да се спаси от потопа.
Неговото раждане съвпаднало със смутните времена, когато „синовете
Божии“ се отдавали на сексуални развлечения със смъртни жени,
довели до криза на патриархалното семейство. Както разказ- на Книгата
на Енох, Матусал „взе жена на сина си Ламех и тя зачена от него, и му
роди син“. Но бебето, което се родило, не било обикновено:
„Тялото му беше бяло като сняг и червено като цвят на роза, и
косата по главата му и дългите му къдрици бяха бели като вълна,
и очите му бяха красиви.
И когато отвори очи, той освети целия дом като слънце, и
цялата къща беше светла.
И после се изправи в ръцете на акушерката, отвори уста и
заговори с Господ на правдата.“
131
ЗЕКАРИЯ
Поразен,СИЧИН
Ламех изтичал при баща си Матусал и казал:
„Родих странен син, различен от човека, и подобен на синове-

те Божии, и неговата природа е различна, и не е като нас...
И ми се струва, че не се е родил от мен, а от ангелите.“
С други думи, подозирал, че жена му не е забременяла от него, а от
ангел. Тогава на Ламех му хрумнало нещо: след като дядо му Енox
живеел при синовете Божии, защо да не го помоли да разрови гази
история? „И сега, татко - казал той на Матусал, - те моля да идеш при
Еноха, твоя отец, и да узнаеш от него истината, защото неговото
обиталище е при ангелите“.
Матусал изпълнил желанието на Ламех, отишъл в божествените
селения, повикал Енох и му разказал за необикновеното момче. Енох
поразпитал тук-там и уверил Матусал, че Ной е истински син на
132
Ламех и че необикновеният му вид е поличба: „Ще има потоп и голямо
опустошение“ и щял да се спаси само онзи син, който носел името Ной
(„утеха“), и неговото семейство. Тези бъдещи събития, казал на сина си
Енох, „прочетох в небесните плочки“.
В тези древни, макар и извънбиблейски писания „синовете Божии“,
които участвали в допотопните развлечения, са наречени „наб-
людатели“. Това е същата онази дума „нетер“ („наблюдатели“), с която
египтяните наричали боговете, и точното значение на името Шумер,
мястото, където се приземили.
Различните древни книги, които хвърлят още светлина върху
драматичните събития в дните преди потопа, са запазени в няколко
версии, които са само преводи (преки или непреки) на изгубени
ивритски оригинали. Тяхната автентичност обаче се потвърждава от
нашумялото през последните десетилетия откритие на свитъците от
Мъртво море, тъй като сред находките има фрагменти, несъмнено
представляващи откъси от ивритските оригинали на такива „пат-
риаршески мемоари“.
От особен интерес за нас е един фрагмент от свитък, който се отнася
за необичайното раждане на Ной и от който можем да научим
оригиналната ивритска дума за понятието, превеждано като
„наблюдатели“ или „исполини“, не само в древните версии, но и от
съвременни учени (като Т. X. Гастър, „Писанията от Мъртво море“ и X.
Дюпон-Сомер, „Есенските писания от Кумран“). Според тези учени
колона II от фрагмента започва по следния начин:
„Ето, аз помислих в сърцето си, че детето е на някой от

наблюдателите, от светите, и че всъщност е на исполините.
И сърцето ми в мен се промени заради детето.
Тогава аз, Ламех, побързах да ида при Батенос, жена ми, и й
рекох:
„[Искам да се закълнеш] в най-святото, в Господа, царя на
всички светове, владетеля на синовете небесни, че ще ми кажеш
истината дали...“
Но когато се обърнем към ивритския оригинал (обр. 57), устано-
вяваме, че там не пише „наблюдатели“, а „нефилим“ - същото понятие,
което е използвано в Битие 69.
9 В българския превод, „исполини“. — Б. пр.

Обр. 57
Следователно всички древни текстове взаимно се потвърждават:

Дните преди потопа били времето, когато „имаше на земята не-
филими - това са силните, от старо време славни човеци от ракетните
кораби.“*
Според шумерските царски списъци потопът станал сто и двадесет
шара - сто и двадесет орбити от по три хиляди и шестстотин години -
след първото кацане на Земята. Това го датира преди около тринадесет
хиляди години. Точно по това време внезапно свършила последната
ледникова епоха и възникнало земеделието. След три хиляди и
шестстотин години започнала новокаменната епоха (както я наричат
учените), епохата на керамиката. После, след още три хиляди и
шестстотин години, ненадейно разцъфтяла цивилизацията в
Двуречието, в Шумер.
„По цялата земя имаше един език и един говор“, казва Книга Битие,
ала скоро след като се заселили в земята Сенаар (Шумер) и си
построили жилища от печени тухли, хората се наговорили да „си
съградим град и кула, висока до небето“.
Шумерските текстове, от които черпи библейският разказ, все още
не са открити, но в различни шумерски извори се натъкваме на алюзии
за това събитие. Очевидно Еа се опитвал да привлече човечеството в
налагането на контрол над космодрума на нефилимите - поредният
епизод от постоянната вражда между Еа и Енлил, която вече била
обхванала и техните потомци. В резултат, съобщава ни Библията, Гос-
под и неговите неназовани колеги решили да пръснат човечеството и
да „смесят“ езиците му - да му дадат отделни цивилизации.
Разискванията на боговете през епохата след потопа са споменати в
различни шумерски текстове. В „Епос за Етана“ се казва:
„Великите анунаки, които определяха съдбата, обмисляха

бъдещето наверсията
* Преводът следва земята.наОнези, които
автора. — Б. пр. създадоха четирите региона,
133
ЗЕКАРИЯ
които установиха
СИЧИН селищата, които наблюдаваха земята, бяха
прекалено възвишени за човечеството.“
Ето защо решението за създаване на четирите региона било прид-

ружено от решение за определяне на посредници (царе-жреци) между
боговете и хората. Така „царската власт повторно беше спусната на
Земята от небето“.
В опит - който се оказал безуспешен - да сложат край на враждата
между родовете на Енлил и Еа, боговете теглили жребий, за да
определят властта над регионите. В резултат Азия и Европа се паднали
на Енлил и неговите потомци, а Еа получил Африка.
Първият район на цивилизацията се състоял от Месопотамия и
околните земи. Планините, където възникнало земеделието и усед-
налият живот, земите, които станали известни като Елам, Персия и
Асирия, били дадени на Енлиловия син НИН.УР.ТА, негов законен
наследник и „пръв воин“. Открити са шумерски текстове, които
разказват за геройските усилия на Нинурта да отводни планинските
проходи и да се погрижи за оцеляването на поданиците си в суровите
времена след потопа.
Когато пластовете тиня, покриващи Двуречието, изсъхнали дос-
татъчно, за да позволят земята отново да бъде заселена, Шумер и земите
на запад до Средиземно море били поставени под властта на Енлиловия
син НАН.НАР (на акадски Син). Великодушен бог, той ръководил
възстановяването на Шумер, повторното построяване на допотопните
градове на първоначалните им места и създаването на нови селища. Към
последната група се отнася неговата любима столица Ур, родното място
на Авраам. Сред изображенията му е полумесецът, негов небесен
„аналог“ (обр. 58). На най-големия син на Енлил ИШ.КУР (когото
акадците наричали Адад) дали северозападните земи, Мала Азия и
средиземноморските острови, откъдето впоследствие Гърция получила
цивилизацията (царската власт). Подобно на Зевс в по-късна Елада,
Адад се изобразява яхнал бик и с раздвоена мълния в ръка.
134
БОГОВЕТЕ НА ЗЕМЯТА И ХОРАТА

1. Енлил. 2. Нинурта. 3. Нанар/Син. 4. Ишкур/Адад. 5. Нергал. 6. Гибил. 7. Мардук. Ирнини/Ищар
като: 8. великата господарка. 9. чародейката. 10. воин. 11. пилот
Еа също разделил втория район между синовете си. Известно е, че
един от наследниците му на име НЕР.ГАЛ управлявал най-юж- ните
части на Африка. Друг негов син на име ГИ.БИЛ усвоил от баща си
изкуството на рудодобива и металургията и поел контрола над
африканските златни рудници.Обр. 58 син, любимецът на Еа, носел
Трети
името на родната планета МАРДУК и баща му го изучил на всички
135
науки
ЗЕКАРИЯи астрономия.
СИЧИН (Около 2000 г. пр. Хр. Мардук узурпирал властта
на Земята и бил обявен за върховен бог на Вавилон и „четирите дяла на
света“.) И както вече видяхме, друг негов син с египетското име Ра
царувал в сърцето на цивилизацията на този район, цивилизацията в
долината на Нил.
Както се установи едва преди петдесетина години, третият район бил
индийският субконтинент. И там възникнала велика древна
цивилизация, макар и около хиляда години след шумерската. Това е
цивилизацията в долината на река Инд и нейният център бил царски
град, разкопан при Харапа. Тамошният народ не почитал бог, а богиня.
Харапските керамични фигурки я представят като привлекателна ясена
с огърлици и гърди, подчертани с ивици, пресичащи тялото й.
Тъй като писмеността на харапската цивилизация още не е раз-
четена, никой не знае как била наричана тази богиня, нито точно каква
била тя. Ние обаче смятаме, че тя е дъщеря на Син, която шумерите
наричали ИР.НИ.НИ („силната, сладко ухаеща господарка“), а акадците
- Ищар. Шумерските текстове разказват за владенията й в далечна земя,
наречена Арата, земя с жито и хамбари като Харапа, докъдето тя летяла,
облечена като пилот.
Поради необходимостта от космодрум четвъртият район бил от-
делен от великите анунаки — не за човечеството, а за тяхна изклю-
чителна употреба. Всичките им космически съоръжения от времето на
кацането им на Земята - космодрумът в Сипар, контролният център в
Нипур - били разрушени от потопа. Ниската месопотамс- ка равнина
също била прекалено блатиста, за да позволи възстановяването на тези
жизненоважни съоръжения. Трябвало да изберат ново място за
космодрум - по-високо, но също подходящо, уединено, но достъпно.
Това трябвало да е „свещена земя“ - забранена зона, достъпна само със
специално разрешение. На шумерски тя се наричала ТИЛ.МУН -
буквално „земя на ракетите“.
Начело на новия космодрум поставили сина на Син (и следователно
внук на Енлил), близнака на Ирнини/Ищар. Той се казвал
УТУ („сияйния“) - на акадски Шамаш. Именно Уту майсторски осъ-
ществил операция „Потоп“ - евакуацията на Сипар. Той бил командир
на космонавтите, базирани на Земята, „орлите“, и в официални случаи
гордо носел орловата си униформа (обр. 59).
В дните преди потопа, разказват преданията, неколцина избрани
смъртни били възнесени от космодрума: Адапа, който пропуснал шанса
си, и Енмедуранки, когото боговете Шамаш и Адад откарали в
небесните селения, за да бъде посветен в жреческите тайни (и после
върнат на Земята). После бил Зиусудра („дните на неговия живот са
удължени“), героят от историята за потопа, който бил отведен с жена си
136
да живее в Тилмун. СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
В епохата след потопа, съобщават шумерските извори, Етана -
древен владетел на Киш - бил възнесен с шем в божествените селения,
за да му бъде дадено растението на подмладяването и раждането (но той
се страхувал и не успял да завърши пътуването). Фараонът Тутмос III
твърди в надписите си, че бог Ра го възнесъл на небето и го върнал на
Земята:
„Той ми отвори портата на небето,

той разтвори пред мен портала на неговия хоризонт.
Издигнах се в небето като божествен сокол...
Че можех да виждам неговите тайнствени пътища в небето...
Изпълних се с разбиране за боговете.“
В по-късните спомени на човечеството шемът бил почитан като

обелиск и ракетният кораб, на който отдавали чест „орлите“, бил
заменен със свещено дърво на живота (обр. 60). Но в Шумер, където
боговете били действителност - също като в Египет, когато царували
първите фараони, - Тилмун, земята на ракетите, била истинско място,
място, където човекът можел да намери безсмъртие.
И там, в Шумер, написали историята на човека, който - неканен от
боговете - се отправил да промени съдбата си.
137
7.
Гилгамеш: царят, който отказал да
умре
Шумереката история на първото известно търсене на безсмъртието
разказва за един много древен владетел, който помолил своя бо-
жествен кръстник да го пусне в Земята на живота. За този необикновен
цар древните писари писали епоси. Те разказват, че
„В съкровеното вникна, разгада тайни и

донесе вести отпреди потопа.
Ходи надалече, завърна се мрачен и
своите премеждия на камък записа.“
От този древен шумерски разказ са запазени по-малко от двеста

стиха. За него ни е известно обаче от преводите му на езиците на
народите, които наследили шумерите в Древния изток: асирийци,
вавилонци, хети, хурити. Всички те разказвали и преразказвали епоса
и глинените плочки, на които са записани тези по-късни версии —
някои невредими, други повредени, голям брой направо нечетливи - са
позволили на учените за един век да свържат частите от историята.
В основата на достигналия до нас вариант са дванадесет плочки на
акадски език, произхождащи от библиотеката на Ашурбанипал в
Ниневия. Пръв за тях съобщава Джордж Смит, чиято работа в лон-
донския Британски музей била да подрежда, сравнява и категоризира
десетките хиляди плочки и фрагменти от плочки, пристигащи от
Месопотамия. Един ден вниманието му привлякъл фрагмен- тарен
текст, в който, изглежда, ставало дума за потопа. Нямало грешка:
клинописните текстове от Асирия разказвали за цар, който намерил
героя на потопа и изслушал разказа му за това събитие!
С разбираемо вълнение ръководителите на Музея пратили Джордж
Смит да търси липсващите фрагменти на самия археологически обект.
Той извадил късмет и намерил достатъчно, за да възстанови текста и
да определи последователността на плочките. През 1876 г. Джордж
Смит убедително доказал, че както предполага заглавието на труда му,
това е „Халдейският разказ за потопа“. По езика и стила той заключил,
139
че „е съставен във Вавилон около 2000 г. пр. Хр.“

Джордж Смит отначало прочел името на царя, който търсил Ной,
като „Издубур“ и предположил, че това е не друг, а библейският цар
Нимрод. Известно време учените вярвали, че историята наистина се
отнася за първия могъщ цар и наричали дванадесетте плочки „Епос за
Нимрод“. Новите находки и проучвания установили шумерския
произход на историята и истинското четене на името на героя:
ГИЛ.ГА.МЕШ. Други исторически текстове - сред които шумерските
царски списъци - потвърдили, че той бил владетел на Урук,
библейския Ерех, около 2900 г. пр. Хр. Следователно „Епос за
Гилгамеш“, както днес се нарича това древно литературно произ-
ведение, ни връща близо пет хиляди години в миналото.
Трябва да познаваме историята на Урук, за да разбираме драма-
тичните мащаби на епоса. Шумерските исторически сведения пот-
върждават библейския разказ и също съобщават, че след потопа
царската власт била възстановена в Киш. В резултат на амбициите на
Ирнини/Ищар, която изобщо не обичала далечните си владения,
столицата била преместена в Урук.
Отначало в Урук нямало нищо друго освен светилище с огромен
зикурат, наречен Е.АН.НА („дом на Ан“), върху който се издигал
храмът на Ан, „господаря на небето“. По време на редките си посе-
щения на Земята Ан харесал Ирнини. Той й дал титлата ИН.АН.НА,
„възлюбена на Ан“ (древната мълва предполага, че тя му била въз-
любена не само в платоничния смисъл) и й позволил да живее в
зикурата Еана, който иначе пустеел.
Но каква полза от град без обитатели, от власт без поданици? Не
много далеч на юг, на брега на Персийския залив, се намирал Ери- ду,
където в полуусамотение живеел Еа. Оттам той следял човешките дела
и давал знания и цивилизация на човечеството. Пленителна и
парфюмирана, Инана посетила Еа (неин дядо). Влюбен и пиян, Еа
изпълнил желаниетой: да направи Урук новия център на шумерската
цивилизация, седалище на царската власт вместо Киш.
За да изпълни грандиозните си планове, чиято крайна цел била да
влезе във вътрешния кръг на дванадесетте велики богове, Инана- Ищар
си осигурила подкрепата на брат си Уту/Шамаш. Макар в дните преди
потопа браковете между нефилимите и дъщерите човешки да
предизвиквали гнева на боговете, след опустошителния катаклизъм те
вече не се мръщели на тази практика. Случило се така, че по онова
време първожрец в храма на Ан бил син на Шамаш от човешка жена.
Ищар и Шамаш го помазали за цар на Урук и така поставили началото
140
на първата в света династия царе-жреци. Според шумерските царски
списъци той управлявал триста двадесет СТЪЛБА
и четири КЪМ
години. Неговият
НЕБЕТО
син, „който построи Урук“, царувал четиристотин и двадесет години.
Когато на престола се възкачил Гилгамеш, петият владетел от тази
династия, Урук вече бил процъфтяващ шумерски център, господстващ
над съседите си и търгуващ с далечни земи (обр. 61).
Потомък на великия бог Шамаш по бащина линия, Гилгамеш бил

смятан за „бог две трети, човек една трета“ поради факта, че негова
майка била богинята НИН.СУН (обр. 62). Затова му била дадена
привилегията името му да се изписва с представката „божествен“.
Горд и самоуверен, Гилгамеш отначало бил великодушен и съ-
вестен цар и се занимавал с обичайните задачи да издига отбранителни
валове и да украсява храма. Но колкото повече научавал за боговете и
хората, толкова по-неспокоен ставал. Насред веселба мислите му се
насочвали към смъртта. Дали заради божествените си две трети и той
щял да живее толкова дълго, колкото полубожестве- ните си предци,
или щяла да надделее третата третина и да му отреди живот на
смъртен? Не след дълго той признал безпокойството си на Шамаш:
„Другарят обичан на пръст се превърна!

Енкиду обичният на пръст се превърна!“
I
„И аз като него навярно ше легна и никогаСТЪЛБА
вече неКЪМ
ще сеНЕБЕТО
надигна!“
- казал той на бога.
Шамаш избегнал прекия отговор, тъй като може би самият той не
го знаел, и се опитал да накара Гилгамеш да приеме съдбата си, каквато
и да е тя, и да се радва на живота, докато може:
„Когато боговете създадоха човека,
смъртта отредиха за човешка участ — а с
човешката участ само те разполагат.“
Затова, заключил Шамаш:
„Затова, Гилгамеш, напълни си стомаха и

денем и нощем бъди все весел, и всеки
свой ден превръщай в празник, весели се,
танцувай и денем и нощем, носи само
празнично-бляскави дрехи, косите си
гъсти измивай редовно, води на разходка
своите дечица и грабвай жена си в мъжка
прегръдка!
Само в това е човешката радост!“
Ала Гилгамеш отказал да приеме съдбата си. Нима не бил две трети
бог и само една трета човек? Тогава защо по-малката смъртна част, а
не по-голямата - божествената - определяла участта му? Героят не
скитал денем, не спял нощем и се опитвал да запази младостта си, като
се натрапвал на новобрачни двойки и настоявал да се люби с булката
преди младоженеца. Една нощ му се явило видение, което почувствал
като поличба. Той се втурнал при майка си да й разкаже съня си, за да
му го разтълкува:
„През нощта, моя майко,
весел се движех сред
мъжете,
под звездите, нагъстели в небето, но
върху мен се стовари щитът на Ану.“
„Щитът на Ану“ се спуснал от небето и паднал близо до него.
Гилгамеш продължава разказа си:
„Аз го повдигнах,
но той беше тежък.
Блъснах го силно, но
напразно, не мръдна.“
143
Докато се опитвал да повдигне „щита на Ану“, който сигурно
дълбоко бил потънал в земята, „страната ни цяла се събра край него,
първенците, войската застанаха зад него“. Падането му на Земята
очевидно било видяно от мнозина, тъй като „урукските хора се събраха
край него“.
Въпреки че не е подробно описан в текстовете, въпросният обект
определено не бил безформен метеорит, а нещо изваяно, достойно да
бъде наречено „воин на Ану“. Явно древният читател не се нуждаел от
повече обяснения, тъй като познавал това понятие или неговото
изображение, което навярно било аналогично на това от цилиндричния
печат на обр. 63.
Текстът за Гилгамеш нарича долната част на този обект „нозе“. Той
обаче имал и други характерни части и в него дори можело да се влезе,
както става ясно от по-нататъшния разказ за събитията:
„Силно притиснах горната му част;

не успях да повдигна капака му,
нито неговия възносител...
С унищожителен огън тогава върха му откъснах и
в дълбините му влязох.
Неговата подвижна част, която се повдига нагоре,
аз донесох при тебе.“*
Гилгамеш бил сигурен, че появата на този обект е поличба от

*боговете за неговата
Преводът следва версията съдба.
на автора.Ала
— Б.майка
му, богинята Нинсун, го разо-
пр.
чаровала. Онова, което се спуснало като звезда от небето, отговорила
144 предсказвало пристигането на „другар... предан, приятел-спаси-
тя,
тел, със сила невиждана нийде в страната... Другар ще ти бъде, не ще
те остави... Така изтълкувах съня ти, сине“.
I
Тя знаела за какво говори, тъй като безСТЪЛБА
знаниетоКЪМ НЕБЕТО в
на Гилгамеш,
отговор на молбите на урукския народ към боговете да разсеят не-
спокойния цар, те му пратили дивак, който да се бори с него. Каз
145
вал се ЕНКИ.ДУ, „творение на Енки“, нещо като праисторически

човек, който живеел в пустошта със зверовете: „направо от степните
крави мляко е сукал“. Изобразяват го гол, брадат, с рошава коса - често
в компанията на животинските му другари (обр. 64).
За да го укротят, урукските първенци използвали блудница. Енкиду,
който дотогава познавал само компанията на зверовете, дълго се
любил с жената и възвърнал човешката си природа. После тя го завела
в крайградски лагер, където го научили на урукска реч и обноски и му
разкрили навиците на Гилгамеш.
Първата му среща с царя станала през нощта, когато Гилгамеш
излязъл от двореца си и започнал да скита по улиците в търсене на
сексуални приключения. Енкиду го причакал и му препречил пътя.
„Гилгамеш и Енкиду се сграбчиха, като бикове гневни се сбиха.“
Разтърсвали се стени, касите на вратите се изкъртвали. Накрая „Гил-
гамеш коленичи“ и борбата приключила. Непознатият го победил. I
(арят „яростта си потисна, укроти си сърцето“. И когато Енкиду се
обърнал към него, Гилгамеш си спомнил майчините си думи. Това бил
новият му другар. „И те се целунаха, заклеха се в дружба.“ Когато
двамата станали неразделни приятели, Гилгамеш му разкрил страха си
от смъртта. Когато Енкиду чул това, „очите му плувнаха в сълзи
горчиви, натъжи се сърцето му, той тежко въздъхна“ и казал на царя,
че има начин да надхитри съдбата си: да влезе в тайния дом на
боговете. Ако Шамаш и Адад застанели на негова страна, боговете
щели да го направят като себе си.
Божественият дом, казал Енкиду, бил в „планините, покрити с
гъсталаци от кедри“. Той случайно го открил, когато скитал с дините
зверове, но планината била пазена от свирепо чудовище на име
Хумбаба:
„Познавам, мой друже, планината - бях в нея,

когато бродех със зверовете: лесът се простира
на множество меру - кой ще проникне в
гъсталака безкраен?
Гърмът на Хумбаба залива земята, устата му е
пламък, дъхът му е гибел!...
Как ще отидем в гората от кедри?
Гилгамеш! Хумбаба е воин!

Могъщ е, не спи той ни денем, ни нощем!
Шамаш надарил е Хумбаба със сила, надари 146
го и Адду с безстрашие волно!“
Фактът, че главното задължение на Хумбаба било да не допуска

смъртни в Кедровата гора, още повече разпалил желанието на Гилгамеш
да отиде там, тъй като така можел да стане СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
бог и да избегне смъртната
си участ:
„Небето, мой друже, достигна ли смъртен?
Боговете и Слънцето само са вечни, а
човекът живее броени години, мимолетно е
всичко, което той стори!
Ти отсега ли от смъртта се страхуваш?
Къде е тя, силата на твоята храброст?
Аз ще тръгна пред тебе,
ти викай в гърба ми: „Върви и не бой се!“
Планът бил следният: трябвало да отидат в „подземното място на
Шамаш“ в Кедровата планина, за да могат да „достигнат небето“ като
боговете. Дори най-високият човек, по-рано посочил Гилгамеш, не
можел да достигне небето. Сега вече знаел къде е мястото, откъдето
може да достигне небето. Той коленичил и отправил молитва към
Шамаш: „Аз тръгвам, но вдигам ръце към Шамаш... Върни ме в
урукския пристан. Загърни ме със свойта закрила!“
За съжаление, фрагментът с отговора на Шамаш е отчупен от
плочката. След това обаче четем: „Ориста си научил... той [Гилгамеш]
седна, заплака“. Очевидно получил разрешение да тръгне - само че на
свой риск. Въпреки това Гилгамеш решил да отиде и да се бие с Хумбаба
без божествена помощ. „И да падна в боя, ще ме прославят: Гилгамеш
падна в битка с Хумбаба свирепия!“ Ала ако победя, продължил той, ще
получа шем, онова, с което се постига вечността.
Когато Гилгамеш поръчал специално оръжие, с което да се бие с
Хумбаба, урукските старейшини се опитали да го разубедят. „Млад си
ти още“ - отбелязали те, защо да рискуваш да умреш, след като ти
остават още толкова много години живот. „Сам не разбираш какво си
замислил!“ Те събрали всички известни сведения за Кедровата гора и
нейния пазител и предупредили царя:
„Чудовищен образ има Хумбаба и кой
би отблъснал неговите оръжия?
Защо те примамва такова безумство - схватка

неравна с обсадната машина Хумбаба?“*
Ала Гилгамеш „изслуша словата-съвети и към своя приятел със смях

се обърна“. Определянето на Хумбаба като „обсадна машина“ с
„чудовищен образ“ само го окуражило да повярва, че пазителят е
подвластен на заповедите
* Последният стих следва превода на боговете
на автора. — Б. Шамаш
пр. и Адад. Тъй като самият
той не получил изрично обещание за подкрепа от страна на Шамаш,
Гилгамеш решил да се обърне към майка си. „Ръка за ръката се хванаха 147
двамата, Гилгамеш и Енкиду отидоха в Егалма, пред взора на Нинсун,
царицата славна. Гилгамеш влезе в чертогай царствен. „Реших се, о,
Нинсун, на поход да тръгна, по друми далечни, чак при Хумбаба - в
небивала битка ще вляза със него, по път неми- наван се готвя да
тръгна... Поддържай за Шамаш благовонно кадило!“
Богинята го послушала. „Запъти се Нинсун към своите покои...
хламида облече, за тялото достойна, накити се с наниз, за гръдта й
достоен... наложи тиара.“ После вдигнала ръце в молитва към Шамаш и
му прехвърлила отговорността за пътуването: „Защо ме дари ти със син,
а положи в гръдта му такова сърце неспокойно? - реторично попитала
тя. — Докосна го ти, затова тръгва на път предале- чен, чак при
Хумбаба...“ Нинсун призовала Шамаш да закриля Гилгамеш:
„Догдето от поход при нас се не върне,
догдето не стигне гората от кедри,
догдето не убие кръвника Хумбаба...“
Когато научили, че Гилгамеш все пак заминава за „пристана“,

старейшините го благословили и го посъветвали: „пусни да крачи пред
тебе Енкиду... познава той всеки проход в горите и всеки навик на злия
Хумбаба. Отпред който крачи - другаря си брани...“ И те призовали
подкрепата на Шамаш: „Шамаш да изпълни твойте копнежи, та своите
замисли сбъднати да видиш, нека разтваря пътеките скрити, път да
разтваря за твоите крачки, пред твоите стъпки планини да разтваря...“
Нинсун също се простила с тях. Тя се обърнала към Енкиду и го
помолила да пази Гилгамеш. „Ти не си мое чедо, юнако Енкиду, но... от
днес те въздигам за брат на сина ми“ - казала му богинята и „свещен
знак окачи на врата“ му.
И двамата се отправили на опасното си пътуване.
Четвъртата плочка от „Епос за Гилгамеш“ е посветена на пътуването

на другарите до Кедровата гора. За съжаление, тя е толкова
фрагментарна, че макар да са открити паралелни фрагменти на хет- ски
език, не може да бъде свързан последователен текст.
Очевидно е обаче, че двамата изминали много път в западна посока.
Енкиду от време на време се опитвал да убеди Гилгамеш да се откаже.
Хумбаба, предупреждавал го той, можел отдалече да чуе крава.
Неговата „мрежа“ можела да лети на голямо разстояние, викът му
отеквал от „мястото, където става издигането“ чак до Ни- пур, слабост
обземала онзи, който се приближавал до горската порта. Да се върнем,
помолил го Енкиду. Ала другарите продължили напред:
„Тъй достигнаха двамата планината зелена.

Продължиха безмълвно да крачат редом.
Поспряха, от леса удивени... погледаха кедрите
снажни и прохода, зейнал в гората: там е минал
Хумбаба, прорязал пътеки — те водят направо,
148 удобни пътеки.
Сред планинските кедри са домът, престолът на
богинята Ирнини...“ СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
Изпълнени с благоговение и умора, двамата легнали да поспят.

Посред нощ се събудили. „Какво ме стресна?“ - попитал Гилгамеш. Едва
отново се унесли, когато царят повторно събудил Енкиду. Явило му се
видение, казал той, макар че не бил сигурен дали е сънувал:
„Мой друже, Енкиду, току-що сънувах сън

втори, мой друже - видях ни във него: в клисура
планинска стояхме с тебе.
* Последният стих следва превода на автора. — Б. пр.
149
Планината се срина, скала ме събори, крака
ми затисна...
Лъчи запламтяха и мъж във тях зърнах с
небивала хубост, със чар ненадминат.
И той ме измъкна изпод скалите, напои ме с
водица, разведри ми сърцето, помогна ми да
стъпя с нозе на земята.“
Кой бил този „мъж... с небивала хубост“, който измъкнал Гилга- меш
изпод сриналата се планина? Какви били тези „лъчи“, които
придружавали лавината? Енкиду не можел да му отговори. Уморен, той
отново заспал. Ала нощната тишина пак била нарушена:
„Среднощ се прекъсна сънят му, той стана и

тъй се обърна към своя приятел:
„Не викна ли, друже? Какво ме събуди?
Не ме ли побутна? Какво ме стресна?
Не бог ли, преминал, плътта ми обжари?“
Енкиду Отвърнал, че не го е събудил, и оставил другаря си да се пита

дали край него не е преминал бог. Озадачени, двамата за пореден път
заспали, само за да се събудят отново. Ето как описва видението си
Гилгамеш:
„Тъкмо сън трети, друже, сънувах - всеки от

него ужасен би потръпнал:
Крещеше небето, земята кънтеше, денят
помрачняваше, разстла се тъмата, светкавица
блесна, пожарище пламна, от облаци гъсти
порой страшен ливна, угаснаха мълниите,
пожарът угасна, планината се срина, в прах
се превърна.“
Гилгамеш трябва да е разбрал, че е видял възнасяне на „небесна

камера“: треперещата от рева на двигателите земя, облаците дим и прах,
обгърнали местността, помръкналото утринно небе, блясъка на
изригващите от двигателите пламъци и угасването на мълниите след
издигането на ракетата. Наистина ужасна гледка! Но тя само насърчила
героя да продължи, тъй като това потвърждавало, че наближава
„пристана“.
На сутринта другарите се опитали да навлязат в гората, като
грижливо избягвали дърветата-оръжия, които убиват. Енкиду открил
портата, за която бил разказал на Гилгамеш. Но когато понечил да я
отвори, невидима сила го отхвърлила назад и той лежал парализиран150
цели дванадесет дни.
Когато възвърнал способността си да се движи и говори, той по-
молил царя: „В гората, мой друже, не биваСТЪЛБА КЪМ
да влезем“. АлаНЕБЕТО
Гилгамеш
имал добра вест за другаря си: докато Енкиду се възстановявал, той бил
открил тунел. По шума, който чул отвътре, можел да прецени, че води
до „заграждението, от което се издават повели“. Хайде, казал той на
Енкиду, „Мой друже, не стой тъй, да влезем в гората!“
Гилгамеш сигурно бил прав, защото шумерският текст съобщава:
„[Гилгамеш] откри тайния дом на Анунаките.“
Входът на тунела бил обрасъл (или скрит) с дървета и храсти и

затрупан с пръст и камъни. Докато „Гилгамеш сечеше дърветата,
Енкиду изкореняваше пънове“. Но тъкмо когато отворили достатъчно
голям проход, „дочу Хумбаба тези удари тежки, рипна от ярост“. Той
най-после излязъл на сцената в търсене на натрапниците. Видът му бил
ужасен, зъбите му били като на змей, лицето му било лъвско,
приближаването му било като прииждане на потоп. Най-стра- шен бил
неговият светещ лъч. Той излизал от челото му и поглъщал дървета и
храсти. Нищо не можело да избяга от смъртоносната му сила. Един
шумерски цилиндричен печат изобразява неизвестен бог, Гилгамеш и
Енкиду, застанали от двете страни на механичен робот, несъмнено
чудовището със смъртоносните лъчи от епоса (обр. 65).
Фрагментарните текстове показват, че Хумбаба можел да се обгръща
в „седем плаща“, но когато се появил на сцената, той бил само с един.
Двамата другари се възползвали от тази възможност и се опитали да го
нападнат от засада. Когато чудовището се обърнало към тях,
смъртоносният лъч на челото му оставил огнена диря.
В последния момент от небето дошла помощ. Видял затрудненото им
положение, „Шамаш небесният се провикна отгоре“. Не се опит
151
вайте да избягате, посъветвал ги той, „тръгнете към него“. После богът

вдигнал няколко вихрушки, които „духнаха свирепо право в очите на
злия Хумбаба“ и неутрализирали лъча му. Както възнамерявал Шамаш,
„угаснаха мълниите, пожарът угасна“. Скоро Хумбаба бил обездвижен:
„напред - и да мръдне не може. Назад - да (ютъпи не може“. Тогава
двамата го нападнали: „Енкиду право в гръдта го удари. На третия удар
той падна... Така доубиха пазача Хумбаба. На две беру наоколо
застенаха кедрите“.
Ободрени от победата, ала изтощени от битката, другарите спрели да
си починат край един поток. Гилгамеш се съблякъл да се изкъпе.
„Хвърли мръсните дрехи и чисти облече - наметна порфи- ра, притегна
се с пояс“. Нямало нужда да бърза: вече нищо не стояло на пътя към
„тайния дом на анунаките“.
Той изобщо не подозирал, че скоро похотта на една жена ще го лиши
от победата...
Това място било „кръстопът на Ищар“. Богинята често идвала и
заминавала от този „пристан“. Също като Шамаш, тя сигурно била
наблюдавала битката - може би от своята въздушна („крилата“) небесна
камера, както е изобразено на един хетски печат (обр. 66).
152
Когато се СИЧИН
ЗЕКАРИЯ съблякъл и се изкъпал, Гилгамеш „тъй блесна с хубост, че
грабна сърцето на богинята Ищар“.
Тя се приближила към героя и без заобикалки му казала какво
желае:
„Ела, Гилгамеш, годеник да ми станеш,
плода подари ми на своето тяло, стани ми
избраник, аз - твоя невеста!“
Сигурна, че ще го съблазни, богинята му обещала златни каляски,
великолепен палат, власт над други царе и велможи. Ала в отговора си
Гилгамеш посочил, че не може дай даде нищо в замяна. А що се
отнасяло до нейната „любов“, колко време щяла да продължи тя? Рано
или късно, казал той, Ищар щяла да се избави от него като „сандал,
който жули крака, обут в него“. Героят изброил имената на другите
мъже, които била прелъстила, и й отказал. Разярена от тази обида, Ищар
поискала от Ану „бик един небесен царя да убие“.
Нападнати от небесното чудовище, Гилгамеш и Енкиду забравили за
какво са тръгнали и си плюли на петите. Шамаш им помогнал да стигнат
по-бързо до Урук, но в покрайнините на града бикът ги настигнал.
Гилгамеш успял да влезе зад градските стени и да повика своите воини.
Енкиду останал навън сам да задържи небесното чудовище. Когато
небесният бик „пръхна... раззейна се яма - двеста мъже урукски
изпопадаха в нея“. Енкиду паднал в една от ямите и чудовището се
обърнало с гръб към него. Енкиду бързо изскочил от ямата и го убил.
Не е ясно точно какво е представлявал небесният бик. Шумерс- кият
термин ГУД.АН.НА може също да означава „нападател на Ану“, негова
„ракета“. Заинтригувани от този епизод, древните творци често
изобразявали Гилгамеш или Енкиду да се бият с истински бик пред
погледа на голата Ищар (и понякога на Адад, обр. 67а). Но от текста на
епоса е ясно, че това оръжие на Ану било механично устройство от
метал, снабдено с два пробивача („рогата“), излети от „лазурит трийсет
мини... два пръста бе дебела обковката златна“. Някои древни
изображения представят такъв механичен „бик“, който се спуска от
небето (обр. 67Ь).
След като победили небесния бик, „Гилгамеш извика занаятчиите
разни, майстори всякакви“ да разгледат небесното чудовище и да го
разглобят. После двамата с Енкиду триумфално отишли да отдадат
почит на Шамаш.
Ала „като в родилни мъки закрещя Ищар“.
Обр. 67
Гилгамеш и Енкиду отдъхвали в палата от продължилото цяла нощ

пиршество. Но в божествените селения върховните богове обмисляли
жалбата на Ищар. „И рече Ану на Енлил: „Задето убиха бика и
Хумбаба - на гибел обричам от двамата онзи, който изсече
планинските кедри!“ Енлил отсъди: „Да загине Енкиду, Гилгамеш сред
живите нека остане!“ Тогава се намесил Шамаш - всичко станало с
негово съгласие: „Защо да загине невинен Енкиду?“
Докато боговете спорели, Енкиду лежал в кома. Смутен и загрижен,
Гилгамеш крачел пред ложето, на което неподвижно лежал другарят
му. Горчиви сълзи се стичали по бузите му. Колкото и да скърбял за
него обаче, мислите му се насочили към собствената му мъка: и той ли
някой ден щял да умре като Енкиду? След всички усилия и той ли щял
да свърши като смъртен?
Накрая боговете стигнали до компромис. Смъртната присъда на
Енкиду била заменена с тежък труд в рудниците, където да прекара
остатъка от дните си. Присъдата щели да изпълнят двама пратеници,
облечени като птици, с криле вместо дрехи. Единият от тях, младеж с
мрачно лице, „в лицето приличаше на буревестната птица“. Той щял
да го отведе в земята на рудниците:
„Докосна ме, в птица и мене превърна,

и птичи крила на раменете ми сложи:
погледна ме той, отведе ме в мрака - в
дома на Иркала,
в дома, от който не се връщат обратно,
по пътя, по който не се връщат обратно, в
дома, в който няма светлина за очите, в
дома, в който с пепел и с глина се
хранят...“
Едно древно изображение върху цилиндричен печат илюстрира

153
тази сцена и представя крилат пратеник („ангел“) да води Енкиду за
ръка (обр. 68).
Обр. 68
Когато Гилгамеш чул присъдата на своя приятел, му хрумнало

нещо. Недалеч от земята на рудниците, знаел той, се намирала Земята
на живота: там боговете водели хората, на които дарявали вечна
младост!
Това били селенията на предците, които великите богове помазали
с пречистващи води. Там живеели „самодръжци“, които се гощавали с
храната и еликсира на боговете:
„Там видях самодръжци с венци увенчани, и

царе венценосци, владели земята, във
времето прежно - те все се надяват, на Ану и
Енлил все жертви принасят, месо им пекат, с
вода хладоструйна от меха ги разхлаждат.“
Нима това не било същото място, където отвели Зиусудра/Ут-

напищим, героя от потопа, и откъдето Етана се възнесъл на небето?
И така „цар Гилгамеш към земята Тилмун насочи ума си“. Той
съобщил на съживения Енкиду, че ще го придружи поне донякъде, и
пояснил:
„0, Енкиду...
Ще вляза в Страната, ще издигна шем.
На местата, където „шемове“ бяха издигани ще
издигна аз своя шем.“*
За да отиде в Земята на живота обаче, имал нужда от специално

разрешение. Старейшините на Урук и божествената му майка нас-
тойчиво го посъветвали да се обърне за помощ към Уту/Шамаш:
„Щом в Страната да идеш ти искаш, съобщи

на Уту, съобщи на Уту, на Уту героя!
Страната е подвластна на Уту, страната, която
е на кедри богата, тя е подвластна на Уту
154 героя.
Съобщи на Уту!“
Гилгамеш принесъл жертва на бога и го помолил за съгласие и

закрила:
„0, Уту,
в Страната искам да вляза, бъди мой съюзник!
В Страната, която е на кедри богата, искам да
вляза, бъди мой съюзник!
На местата, където „шемове“ бяха издигани,
нека издигна аз своя шем.“*
Отначало Уту/Шамаш се съмнявал дали Гилгамеш е достоен да

влезе в Земята на живота. Накрая отстъпил пред молбите и молитвите
и го предупредил, че пътят му ще мине през мрачен и сух район.
Прахът на кръстопътищата щял да е негов „дом“, пустинята щяла да
му е „ложе“, тръни и къпини щели да жулят краката му, жажда щяла
да го мори. След като не успял да разубеди героя, той му казал, че
„местата, където шемове бяха издигани“, са заобиколени от седем
планини и проходите се вардят от страховити „Могъщи“, кои- то могат
да изстрелват опожаряващи пламъци и мълнии. Накрая обаче Уту се
смилил над пролетите от Гилгамеш сълзи и отстъпил.
* Преводът следва версията на автора. — Б. пр.
155
Ала Гилгамеш
ЗЕКАРИЯ СИЧИНпостъпил лекомислено. Вместо да поеме по суровия
път през сушата, той решил да измине по-голямата част от раз-
стоянието по море. След като стигнели до далечната си цел, Енкиду
щял да поеме към земята на рудниците, а царят щял да продължи към
Земята на живота. Той избрал петдесетима млади неженени мъже за
гребци на кораба. Първата им задача била да отсекат и докарат в Урук
специални дървета, от които да построят кораб МА.ГАН - „египетски
кораб“. Урукските ковачи изковали яки оръжия. Когато всичко било
готово, групата отплавала.
Доколкото може да се съди от текстовете, те се насочили покрай
бреговете на Персийския залив и несъмнено възнамерявали да зао-
биколят Арабския полуостров, за да продължат през Червено море към
Египет. Но гневът на Енлил не закъснял. Нима не били казали на
Енкиду, че млад „ангел“ ще го хване за ръка и ще го заведе в земята на
рудниците? Тогава защо плавал на царски кораб с Гилгамеш и петдесет
въоръжени мъже?
Вечерта Уту, който ги изпращал с мрачно предчувствие, „с вдигната
глава си отиде“. Планините по далечния бряг помръкнали, потънали в
сенки. Тогава до планината се изправил страж, който също като
Хумбаба можел да изстрелва смъртоносни лъчи. Страховитото
същество атакувало кораба и неговите пътници. Страх обзел Енкиду.
Хайде да се върнем в Урук, помолил той. Ала Гилгамеш не искал и да
чуе. Вместо това насочил кораба към брега, решен да влезе в сражение
със стража, независимо дали е човек, или бог.
И тогава се случило най-страшното. Платното се разкъсало. Сякаш
невидима ръка преобърнала кораба и всички потънали. Гилгамеш и
Енкиду някак си успели да доплуват до брега. Във водата видели
потъналия кораб и моряците, които продължавали да стоят на
постовете си като живи.
„Щом потъна, щом в морето потъна,

вечерта, щом Маган-корабът потъна,
щом корабът, който плаваше за Маган, потъна -
в него като живи същества
седяха родените от женска утроба.“*
* Преводът следва версията на автора. — Б. пр.

Прекарали нощта на непознатия бряг вСТЪЛБАспоровеКЪМ
по кой път да
НЕБЕТО
поемат. Гилгамеш все още бил решен да стигне „страната“. Енкиду го
съветвал да потърсят път за „града“. Скоро обаче го обзела слабост.
Гилгамеш отчаяно го умолявал да не се предава. „Друже мой, скъпи“ -
нежно го наричал той. Ала смъртта, която не прави разлика между
хората, била неумолима.
Седем денонощия тъгувал за Енкиду царят, докато „червеи плъз-
наха в устата безмълвна“. Отначало Гилгамеш се скитал безцелно:
„Гилгамеш за Енкиду, своя приятел, ридае горчиво и в степите тича...
в мойта утроба тъга се е впила, страхът от смъртта в степта ме
прогони“. Пак започнали да го измъчват мисли за собствената му
съдба: „Нима като него [Енкиду] и аз ще загина?“
Тогава отново взел решение да се противопостави на участта си и
се отправил към „Утнапищи, синът на Убар-Туту“. Вървял по неравни
пустинни пътеки и ловувал, за да се храни. Никой не знае какви
планини изкачил, какви потоци прекосил, тъжно посочват древните
писари.
Според асирийските и хетските версии накрая той наближил
обитаема земя. Този район бил посветен на Син, бащата на Шамаш.
Когато една нощ стигнал до планински проход, Гилгамеш видял
лъвове и се уплашил:
„Повдигнах глава, на Син се помолих...

„Към мястото, дето боговете се подмладяват,
са крачките мои отправени...
Закриляй ме!“*
Същата нощ царят сънувал сън, който разтълкувал като поличба от

Син, че ще „се възрадва в живота“. Насърчен, Гилгамеш „като стрела
се вряза сред лъвското стадо“. Битката му с лъвовете е увековечена с
изображения не само в Месопотамия, но и в целия древен свят, дори в
Египет (обр. 69а-с).
След изгрев слънце Гилгамеш минал през един планински проход.
В подножието на планината видял огромно езеро, до което имало град,
ограден с крепостна стена. Там се издигал храм на Син.
* Последните три стиха следват превода на автора. — Б. пр.
157
Обр. 69
Край морето извън града имало кръчма. Когато се приближил,

Гилгамеш видял „кръчмарката Сидури“. Когато обаче го зърнала, тя се
уплашила от вида му. „В кожи облечен, потънал в пепел... мъка
безмерна в плътта му се крие. Лицето му бледо на смъртник прилича“.
Естествено, „когато го зърна, вратите залости, захлопна вратите и
спусна резето“. С огромно усилие Гилгамеш я убедил в истинската си
самоличност и добрите си намерения, разказал й какво е преживял и
какво търси.
След като си починал и утолил глада и жаждата си, Гилгамеш
бързал да продължи. Кой бил най-краткият път до Земята на живота,
попитал той Сидури. Трябвало ли да заобиколи морето и да прекоси
голите планини, или можел да прекоси с кораб?
„Посочи ми, стопанке, пътя към Утнапищи!
Подари ми разгадката на пътя потаен!
158
Разкажи как изглежда, аз трябва да зная!

Ако може - тогава ще премина морето,
Кажи, че не може - и в степта ще побягна!“
Оказало се, че изборът не е прост, тъй като това море било „Морето
на смъртта“:
„Не е имало никога път през морето и никой,

отвеки, до този бряг стигнал, не е смогвал да
мине ни стъпка нататък.
През морето минава само Шамаш-героят.
И кой освен него би могъл да мине?
Труден е преходът, пътят е тежък — пътя
прегражда Вода Смъртоносна.
Ако се впуснеш сам през морето, ще стигнеш
Водата Смъртоносна - и после?“
После Сидури му разкрила, че в края на краищата може би има
начин да прекоси Морето с Вода Смъртоносна:
„Уршанаби, лодкарят на бог Утнапищи, има

идоли и урну, уловена в гората.
Намери лодкаря, помоли го, опитай -
единствено с него би могъл да минеш.
Откаже ли - бързо се връщай обратно!“
Гилгамеш послушал съвета й и намерил Уршанаби. След дълги

разпити кой е, как е стигнал дотам и къде отива лодкарят го намерил за
достоен за услугите си. С помощта на дълги върлини салът бързо
заплавал напред. „Път за шест седмици за три дни изминаха.“
И стигнали в ТИЛ.МУН - „Земята на живота“.
Накъде трябвало да се отправи сега, зачудил се Гилгамеш. Тряб- иа

да отидеш при една планина, отговорил Уршанаби. Планината се
казвала Машу.
Насоките на Уршанаби са запазени в хетската версия на епоса,
фрагменти от която са открити в Богазкьой и други хетски обекти. От
тези фрагменти (компилирани от Йоханес Фридрих в „Die
159
hethitischen Bruchstiikes des Gilgamesh-Epos“10) научаваме, че геро-

ят трябвало да върви по „обичайния път“, който водел към далечното
Голямо море. Трябвало да следи за две каменни колони, които според
Уршанаби винаги го насочвали към целта. Там трябвало да завие и да
стигне до Итла, свещен град на бога, когото хетите наричали Улу-Я
(„богът на върховете“?). Този бог трябвало да му даде благословията
си, за да може да продължи.
Гилгамеш последвал указанията на лодкаря и стигнал в Итла. В
далечината очевидно се виждало Голямото море. Там героят утолил
глада и жаждата си, изкъпал се и отново се нагласил както подобава на
цар. Шамаш за пореден път му се притекъл на помощ и го посъветвал
да принесе жертва на Улуя. Той го завел при великия бог (обр. 70) и
казал на Улуя: приеми жертвата му, дай му живот. Ала Кумарби, друг
бог, известен от хетските паметници, категорично възразил: не можели
да дарят безсмъртие на Гилгамеш, заявил той.
Обр. 70
Гилгамеш, изглежда, разбрал, че няма да му дадат шем, и се

съгласил на по-малко: не можело ли поне да се срещне със своя праотец
Утнапищи? След като боговете не отговорили веднага, той (с
мълчаливото одобрение на Шамаш?) напуснал града и се отправил към
планината Машу, като всеки ден спирал да принася жертви на Улуя.
След шест дни стигнал до планината и това наистина било мястото на
шемовете:
„... Планината, наречена Машу.
Най-сетне достигна под нейния хребет,
където всеки ден шемове се виждат да
излитат и кацат.“*
160
10„Хетски фрагменти от „Епос за Гилгамеш“ (нем.). — Б. пр.
* Последните два стиха следват превода на автора. — Б. пр.
Функциите на планината изисквали да бъде свързана и с далечното
небе, и с далечните краища на Земята:
За да стигне небето-отливка:
Под гърдите на Машу е мрачният пъкъл.“
В планината можело да се влезе, ала входът - „портата“ - бил строго

охраняван:
„Ракето-човеци* вратите й пазят.

Видът им е ужас, очите им - гибел,
проблеснат ли само - канали разломяват.“
(Открити са изображения на крилати същества или божествени

бико-човеци с кръгло устройство, монтирано върху стойка, което може
би изстрелва описаните в епоса лъчи. Вж. обр. 71а-с.)
* В превода на Г. Крумов — скорпионо-човеци. — Б. пр. I 1. Стълба към небето
161
„Гилгамеш ги погледна и лицето му дръзко от страх се засенчи,
изтръпна от ужас! Окопити се бързо, към тях се отправи.“ Когато
видял, че гибелният му лъч само за кратко въздейства върху героя,
ракето-човекът извикал на жена си: „Появи се човек, а с божествено
тяло!“ Изглежда, лъчите можели да зашеметяват или да убиват хора -
но били безобидни за боговете.
Гилгамеш се приближил и поискал да се представи и да обясни защо
е дошъл в забранената зона. След като описал своя частично божествен
произход, той казал, че идва да търси „Живота“. Затова искал да се
срещне със своя праотец Утнапищи:
„При татко Утнапищи бързам да ида -
само той, оцелелият от потопа, попадна
при боговете велики и намери живота.
Ще го попитам какво са смъртта и животът!“
„Няма пътека към него“ - отвърнали двамата стражи. Гилгамеш
дръзко се позовал на Шамаш и обяснил, че е две трети бог. Поради
фрагментарния характер на плочката не е известно какво се е случило
после, но ракето-човекът поне съобщил на Гилгамеш, че му дава
разрешение: „Разтварям пред тебе вратата планинска!“
(„Небесната порта“ е разпространен мотив в древноизточните ци-
линдрични печати и изобразява крилата стълба, водеща към дървото на
живота. Понякога я охраняват змии. Вж. обр. 72.)
Гилгамеш влязъл и „насочи се бързо по пътя на Шамаш“. Пъту-
ването му продължило дванадесет беру (двойни часове) и през пове-
чето време той не виждал нищо. Най-вероятно очите му били завър-
зани, тъй като текстът подчертава, че за него нямало светлина. На
осмата беру той извикал от страх, на деветата „студовеят го лъхна,
лицето му близна с език студовеят“. „На единайстата беру светлинка
замъждука.“ Накрая, „на дванайстата беру светлината проблясна!“
Отново можел да вижда и гледката го поразила. Видял божествено
място с градина от скъпоценни камъни! Великолепието на градината е
очевидно, въпреки повредения древен текст:
„Поспря до горичка с дървета от камък - от
плод натежали халцедонови клони, надвиснали
с гроздове, на вид приятни, лазуритени стволи
разперили клони,
от плод натежали, на вид интересни.

Във водитей чисти тръстики... от камъни сасу,
като дърво на живота и дърво на... от камъни ан-
гуг...“*
Градината е описана надълго и широко. Развълнуван и поразен,
Гилгамеш смаяно я обикалял. Очевидно се намирал в копие на Едем-
ската градина!
Все още не е известно какво се е случило после, тъй като цяла колона
от деветата плочка е прекалено повредена, за да може да се разчете. Или
в изкуствената градина, или някъде другаде Гилгамеш най-после
намерил Утнапищи. Когато видял човек от миналите дни, първата му
реакция била да забележи, че двамата не се различават:
* Последните два стиха следват превода на автора. — Б. пр.
163
„Учуден те гледам сега, Утнапищи.
Такъв като мен си - на ръст не си дивен.
Такъв като мен си - ти сам не си дивен.“
После царят преминал направо на въпроса:
„При боговете велики

как единствен попадна и Живота намери?“
В отговор на този въпрос Утнапищи казал на Гилгамеш: „Добре,

послушай откровените думи, божествени тайни ще разкрия пред тебе“.
Тайната бил разказът за потопа, историята за времето, когато той бил
владетел на Шурупак и боговете решили да погубят човечеството, но
Енки тайно го посъветвал да построи специален подводен кораб и да
вземе на борда семейството си и семето на всички живи неща. Богът му
дал навигатор, който насочил кораба към планината Арарат. Когато
водите започнали да се отдръпват, Утнапищи слязъл от кораба и
принесъл жертва. Боговете, които обикаляли около наводнената Земя
със совалките си, също кацнали на Арарат и се нахвърлили на печеното
месо. Последен се приземил Енлил и се разярил, когато разбрал, че
макар всички богове да били положили клетва, Енки спасил
човечеството от гибел.
Ала когато гневът му се уталожил, Енлил осъзнал положителната
страна на това избавление - и тогава, продължил разказа си Утнапищи,
богът му дал вечен живот:
„Надигна се Енлил и в кораба влезе, за

ръката ме хвана, навън ме изведе, до мен на
колене жена ми постави, докосна челата ни,
между нас застанал, благослови ни с думи:
„До днес Утнапищи човек бе само.
От днес Утнапищи и жена му до него да
бъдат равни с нас, боговете!
От днес Утнапищи да живее далече, дето
Реката се влива!“
И така, завършил Утнапищи, той бил отведен да живее при боговете
в далечните селения. Но как можел да го постигне Гилгамеш?
„Но иначе бих ли събрал боговете, за да намериш Живота, който тъй
търсиш?“
След като изслушал разказа му и разбрал, че единствено съветът на
боговете може да му даде вечен живот и че той сам не може да го
получи, Гилгамеш изгубил съзнание. Шест дни и седем нощи останал
в несвяст. Утнапищи саркастично казал на жена си: „Погледни героя,
който търси Живота! Сънят го обвива като мъгла пустинна“. Докато

Гилгамеш спял, те се грижели за него, та „по същите пътеки да се върне
спокойно, през същите порти в своя край да се върне!“
Повикали лодкаря Уршанаби да откара Гилгамеш обратно. Но в
последния момент, когато царят се готвел да си тръгне, Утнапищи му
разкрил още една тайна. Макар че не бил в състояние да избегне
смъртта, казал му той, имало начин да я отложи. Това можело да се
постигне с тайното цвете, което ядели самите богове, за да останат
вечно млади!
„След него извика Утнапищи:

„Гилгамеш, ти изстрада пътя си дълъг,
искам със подарък в Урук да се върнеш!
Затова изслушай думите заветни, узнай
где вирее цветето вълшебно: никне под
водата, на морското дъно и раздира
всичко с бодли като роза.
Но ако успееш с ръка да го откъснеш,
завинаги млад ще останеш!“
Цветето, научаваме от следващия откъс, растяло на морското дъно:
„Гилгамеш изслуша заветните думи,

повдигна капака на морската шахта,
на краката си върза камъни тежки, те
го потопиха в глъбта океанска.
Той цветето хвана, раздра си ръката,
свали от краката си камъните тежки и
прибоят морски на брега го върна.“
Когато се върнал при Уршанаби, царят триумфално му казал:
166
„Това, Уршанаби, е цвете вълшебно,

с Живот непреходен човека дарява.
Ще занеса цветето в Урук оградения, ще
нахраня някого, цветето ще изпитам.
Стане ли старецът пак млад от него - ще
хапна от цвета му и млад ще остана!“
На един шумерски цилиндричен печат, датиращ от около 1700 г. пр.

Хр. и илюстриращ сцени от епоса, е представен (вляво) полу- голият и
рошав Гилгамеш, който се бори с два лъва. Вдясно героят протяга към
Уршанаби цветето на вечната младост. В центъра един бог държи
необикновен спираловиден инструмент или оръжие (обр. 73).
Ала съдбата се намесила - както станало и с всички онези, които

през следващите хилядолетия и столетия се отправили да дирят
цветето на младостта.
След тридесет версти Гилгамеш и Уршанаби „починаха малко сред
вода, която лъхаше прохлада. Гилгамеш се вдигна, рипна във
165
водата“. Тогава се случила бедата: „но змия усети аромата странен,
плъзна се нагоре, цветето му грабна...“
„А Гилгамеш седна, заплака горчиво, по

лицето му рукнаха горчивите сълзи: към
Уршунаби-кормчията така се обърна:
„За кого, Уршунаби, ръцете си измъчих?
Кръвта от сърцето си за кого изливах?
За себе си нищо добро не постигнах,
надарих със вечност някакво влечуго!“
Друг шумерски печат илюстрира трагичния край на епоса: кри-

латия портал на заден план, управляваната от Уршанаби лодка и
Гилгамеш, който се бори със змията. След като не намерил безс-
мъртието, той е преследван от ангела на смъртта (обр. 74).
И през идните поколения писари преписвали, поети рецитирали и

разказвачи разказвали историята на първото безплодно търсене на
безсмъртието, епоса за Гилгамеш.
Ето как започнало всичко:
„Видя той всичко - света обходи, морето

преплава, прекоси планините, с другаря си
дързък покори враговете, дарен с мъдрост,
проумя всичко - в съкровеното вникна,
разгада тайни и донесе вести от преди
потопа.
Ходи надалече, завърна се мрачен и своите
премеждия на камък записа.“
И ето как свършило всичко според шумерските царски списъци:

„Божественият Гилгамеш, чийто баща беше човек, първож-
рец в храма, царува сто двадесет и шест години. Ур-лугал, син
на Гилгамеш, царува след него.“
168
ВЕК АРИЯ СИЧИН
8.
Ездачи на облаците
През следващите хилядолетия пътуването на Гилгамеш в търсене
на безсмъртието несъмнено станало източник на много разкази
за полубогове и герои, които също се отправяли да дирят рая на Земята
или небесните селения на боговете. „Епос за Гилгамеш“ служел като
справочник, в който по-късните търсачи се опитвали да открият
древните ориентири, насочващи към Земята на живота.
Приликите между географските ориентири, изкуствени тунели,
коридори, херметични шлюзове и радиационни камери, както и
птицеподобните същества или „орли“ и множество други съществени
и маловажни подробности са прекалено многобройни и близки, за да
са чиста случайност. В същото време епосът за пътуването може би
обяснява объркването, което царяло през следващите хилядолетия,
относно точното местонахождение на заветната цел - защото, както
показва нашият детайлен анализ, Гилгамеш направил не едно, а две
пътувания, факт, пренебрегван от повечето учени и днес, и в миналото.
Драмата на Гилгамеш достигнала своята кулминация в земята
Тилмун, дом на боговете и място на шемовете. Там той се срещнал със
свой праотец, който избегнал смъртта, там открил цветето на вечната
младост. Там през следващите хилядолетия имало други божествени
срещи и събития, които повлияли върху човешката история. Според
нас там се намирал Дуат - стълбата към небето.
Ала това не била първата цел на Гилгамеш и ние трябва да тръгнем
по стъпките му в същата последователност, в каквато се отправил на
пътуването си самият той: първата му цел по пътя към безсмъртието
не бил Тилмун, а „пристанът“ на Кедровата планина в голямата
кедрова гора.
Учени като С. Н. Крамър („Шумерите“) наричат „загадъчни и все
още неясни“ шумерските твърдения, че Шамаш можел да „изг-
рява“ в кедровата земя и не само в Тилмун. Отговорът е, че освен
космодрума в Тилмун, от който можели да се достигнат най-далеч-
ните небеса, имало и „пристан“, от който боговете можели да достигат
земното небе. Това откритие се потвърждава от нашето заключение, че
боговете използвали два типа кораби: ГИР, ракети, които излитали от
Тилмун, и МУ, „небесна камера“. Техниката на нефи- лимите била на
толкова
169 високо равнище, че горната част на ГИР, командният модул,
който египтяните наричали „бенбен“, можела да се отделя и да лети в
ЗЕКАРИЯ
земното СИЧИН
небе като МУ.
Древните народи били виждали ГИР в техните хангари (обр. 27) и
даже в полет (обр. 75), но най-често изобразявали „небесни камери“,
които днес бихме определили като НЛО (неидентифицирани летящи
обекти). Камерата, която се явила на патриарха Яков, спокойно може
да е приличала на небесната колесница на Ищар (обр. 66). Описаното
от пророк Йезекиил летящо колело напомня на аси-
рийските изображения на летящия бог (обр. 76а). Някои изображения,

открити в древния обект на брега на река Йордан срещу Йери- хон,
предполагат, че за да кацнат, тези сферични кораби спускали три
колесника (обр. 76Ь). Това спокойно може да са били огнените
вихрушки, с които от същото това място бил възнесен на небето пророк
Илия.
Подобно на шумерските „орли“, всички древни народи изобразя-
вали летящите богове с криле - крилатите същества, чиито образи
можем да проследим до юдейско-християнската вяра в херувими и
ангели (буквално „пратеници“) Божии (обр. 77).
.170
Следователно Тилмун бил космодрумът. „Пристанът“, „кръсто-

пътят на Ищар“ се намирал на Кедровата планина - летището на
боговете. И Гилгамеш първо се отправил към него.
Докато идентифицирането на Тилмун и неговото местонахождение
никак не е лесно, локализирането на Кедровата гора не представлява
проблем. Освен незначителния брой дървета на остров Кипър, в
Близкия изток има само още едно такова място: ливанските планини.
Тези величествени кедри, които достигат четиридесет и пет метра
височина, многократно се възхваляват в Библията и древните хора още
от най-ранни времена познавали тяхната уникалност. Както
свидетелстват старозаветните и други древноизточни текстове,
ливанските кедри се използвали за строеж и украса на храмове (домове
на „боговете“) - практика, подробно описана в онези глави от Трета171
книга Царства, в които се разказва за строежа на Соломо- новия храм
в Ерусалим.
Библейският Бог, изглежда, отлично познавал кедрите и често ги
споменавал в алегориите си, като сравнявал с тях владетели и държави:
„Ето, Асур беше кедър ливански с гиздави ветви, кичест и висок;
върхът му - сред гъсти облаци. Водите го правеха да расте, бездната го
подигаше, реките й окръжаваха неговото садище, и тя пращаше
потоците си към всички полски дървета“, докато гневът Господен не
го повалил и не съсякъл клоните му. Очевидно човекът така и не успял
да култивира тези кедри и Библията потвърждава, че опитът му
напълно се провалил. Тя приписва този опит на вавилонския цар
(действително или алегорично) и съобщава, че владетелят „прилетя на
Ливан и отне върха на един кедър“, избрал семе от него и „пося го в
годна земя и го постави до голяма вода“. Ала дървото, което
пораснало, не било висок кедър, а приличало на върба, „лоза, широка,
ниска на ръст“.
От друга страна, библейският Бог знаел тайната на култивирането
на кедрите:
„Тъй казва Господ Бог: и ще взема от върха на висок кедър -
и ще посадя; от най-горните му клони ще откъсна нежно клонче
и ще го посадя на висока и величествена планина...
И то ще пусне клони, ще даде плод и ще стане величествен
кедър...“
Познаването на тази тайна явно се дължи на факта, че кедърът
растял в градината на боговете. Никое друго дърво не можело да се
сравнява с него, „ни едно дърво в Божията градина не се равнеше с
него по хубостта си“. Ивритската дума „ган“ („овощна градина“)
произлиза от корена „гнн“ („пазя“, „вардя“) и означава „охранявана,
забранена зона“ - същото значение, каквото внушава на читателя и
„Епос за Гилгамеш“: гора, която се простира на много версти, пазена
от огнен воин, ужас за смъртните, достъпна единствено през порта,
която парализирала докосналия я натрапник. Вътре се намирал
„тайният дом на анунаките“, тунел водел до „заграждението, от което
се издават повели“, „подземното място на Шамаш“.
Гилгамеш почти успял да стигне до пристана, тъй като имал раз-
решението и помощта на Шамаш. Ала гневът на Ищар (когато отб-
лъснал ухажването й) напълно обърнал хода на събитията. По съвсем
различен начин Старият завет описва съдбата на друг смъртен цар. Той
бил владетел на Тир, град-държава на ливанския бряг, недалеч от
кедровата планина, и божеството (както се разказва в глава 28 на Книга
на Йезекиил) му позволило да я посети:
172
„Ти беше в Едем, в Божията градина; твоите дрехи бяха
украсени с всякакви скъпоценни камъни...
СТЪЛБА
Ти беше помазан Херувим, за да осеняваш, КЪМ
и Аз НЕБЕТО
те поставих
за това; ти беше на светата Божия планина, ходеше посред
огнени камъни.“
Гилгамеш неканен се опитал да влезе в пристана на боговете, до-
като царят на Тир не само получил разрешение за това, но и очевидно
бил повозен с „огнени камъни“, летейки като херувим. В резултат „аз
съм бог - заявил той, - седя на божие седалище, в сърцето на моретата“.
За неговото високомерие, трябвало да му съобщи пророкът, щяла да го
сполети смъртта на езичник от ръцете на другоземци.
Следователно и евреите от библейски времена, и техните северни
съседи познавали местонахождението и характера на пристана на
Кедровата планина, до който през предишното хилядолетие се опитал
да стигне Гилгамеш. Както ще се уверим, това не било „митоло-
гично“, а истинско място: съществуват не само текстове, но и изоб-
ражения от онези древни дни, които свидетелстват за неговото съ-
ществуване и функции.
Да се върнем на историята за царя, който се опитал да отгледа
кедър. Старият завет съобщава, че той „откърши най-горния от мла-
дите му клончета, донесе го в Ханаанската земя и го тури в града на
търговците“. Не е нужно да търсим този град на търговците нада-
173
леч: по ливанското крайбрежие от Анатолия на север до Палестина на юг

имало няколко ханаански града, чието богатство и могъщество растели в
резултат от търговията им с близки и далечни земи. Най-известни от
библейското
174 повествование са Тир и Сидон, търговски центрове от
няколко хилядолетия, чиято слава достигнала кулминация при техните
финикийски владетели. СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
Погребан под могила от пръст след разрушаването му от асирийс-
ките нашественици лежал още един град, може би най-северният
аванпост на ханаанците на границата с хетската империя. През 1928 г.
един селянин разоравал нова нива в подножието на планината Рас Шамра
и случайно се натъкнал на неговите останки. Последвалите мащабни
разкопки открили древния град Угарит. Сред поразителните находки
имало голям дворец, храм на бог Ваал („Господ“) и разнообразни
артефакти. Ала истинските съкровища били десетките глинени плочки с
азбучен клинопис (обр. 79), написани на запад- носемитски език, близък
до библейския иврит. Плочките, чието съдържание за пръв път е
представено от Шарл Вироло в научното периодично издание „Syria“,
извадили от небитието ханаанците, техния живот, обичаи и богове.
Начело на ханаанския пантеон стои върховният бог Ел - понятие,
което на библейски иврит най-общо означава „божество“ и произлиза от
акадската дума „илу“, буквално „възвишен“. Но в ханаанските истории
за богове и хора Ел е собствено име на истинско божество, което имало
решаваща дума във всички дела, божествени или човешки. Той бил баща
на боговете, както и „аб адам“ („баща на човеците“), наричали го с
епитетите „Благия“ и „Милостивия“. Той бил „творец на всички
сътворени неща“ и „онзи, който единствено може да дарява царска
власт“. Една открита в Палестина стела (обр. 80) го изобразява седнал на
трон. По-млад бог, може би един от многобройните му синове, му
поднася напитка. Ел носи конична шапка с рога, отличителен белег на
боговете в целия Древен изток. Над сцената доминира вездесъщият
крилат глобус, символ на планетата на боговете.
В „стари времена“ Ел бил главен бог на небето и Земята. Но когато се
развива описаното на плочките действие, той живеел в полуу- единение,
далеч от ежедневието. Домът му се намирал „в планината“, „при извора
на двете реки“. Там седял в беседката си, приемал пратеници, провеждал
съвети на боговете и се опитвал да реши постоянните спорове между по-
младите божества. Много от тях били негови деца: някои текстове
предполагат, че Ел имал седемдесет потомци. Тридесет от тях били от
официалната му съпруга Ашера
175
(обр. 81), други - от различни наложници и дори човешки жени. Един

поетичен извор разказва, че две жени видели Ел гол на брега. Големината
на пениса му ги омаяла и впоследствие двете му родили по един син.
176
СТЪЛБА
(Този атрибут на Ел се вижда на едно негово КЪМ НЕБЕТО
изображение като крилат
бог върху финикийска монета. Вж. обр. 82).
Най-важни от децата му обаче били трима синове и една дъщеря:

боговете Ям („океан“, „море“), Ваал („Господ“) и Мот („погубващ“,
„унищожаващ“) и богинята Анат („онази, която се отзова“). По имена и
връзки те очевидно са аналогични на старогръцките богове Посейдон
(бог на моретата), Зевс (върховен бог) и Хадес (бог на долния свят). Също
като Зевс, Ваал винаги бил въоръжен с мълния (обр. 82) и бикът бил негов
култов символ. Когато Зевс се борил с Тифон, до него застанала само
сестра му Атина, богинята на войната и любовта. Според египетските
разкази само Изида стояла до своя брат и съпруг Озирис. По същия
начин, когато Ваал се сражавал с
двамата си братя, на помощ му се притекла единствено неговата сестра
и любовница Анат. Подобно на Атина, тя, от една страна, била
„девицата“ и често се перчела с голата си красота (обр. 82), а от друга
- богиня на войната, и символ на нейната смелост бил лъвът (обр. 83).
(Старият завет я нарича Астарта.)
177

Връзките е египетските праисторически спомени и вярвания са не
по-малко очевидни от тези с Елада, Изида възкресила Озирис, след
като открила останките му при ханаанския град Библос. По същия
начин Анат съживила Ваал след като Мот го убил. Египетските
писмени
178 извори понякога наричат Сет, противника на Озирис, „Сет
Сафонски“, а както ще видим, Ваал получил титлата „господар на
Цафон“. Египетските паметници от Новото царство, което е син-
хронно с ханаанския период, често изобразяват ханаанските богове
като египетски божества и ги наричат Мин, Решеф, Кадес и Антат (обр.
84). Следователно откриваме едни и същи разкази за еднакви богове,
но с различни имена в целия древен свят.
Учените са установили, че всички тези истории са отражение на
много по-древни шумерски оригинали: не само за търсенето на без-
смъртието, но и за любовта, смъртта и възкръсването на боговете. Тези
паметници изобилстват на епизоди, подробности и учения,
присъстващи и в Стария завет — което свидетелства за обща локали-
зация (Ханаан), традиции и извори.
Един такъв текст е историята на Даниил (Дан-Ел, „съдия на Ел“),
праведен владетел, който нямал наследник. Той помолил боговете да
му дадат син, та когато умре, синът му да издигне стела в негова памет
в Кадес. Можем да предположим, че районът, в който се развиват тези
събития, е между Южен Ханаан (Негев) и Синайския полуостров, тъй
като там се намирал Кадес („свещеният“ град).
Кадес влизал в земите на библейския патриарх Авраам и ханаан-
ската история за Даниил изобилства на прилики с библейския разказ за
раждането на Нсаак, когато родителите му Авраам и Сара били на
преклонна възраст. Също като в Книга Битие, в ханаанския извор
четем, че след като остарял без мъжка рожба, Даниил видял
възможност да получи божествена помощ, когато в дома му дошли
двама богове. „Той веднага принася жертва на боговете да се нахранят,
дава напитки на възвишените.“ Божествените гости, които се оказали
Ел, „дарител на лечението“, и Ваал, останали цяла седмица при Даниил
и през това време той ги отрупал с молби. Накрая Ваал „отнася молбата
му към Ел“. Върховният бог се съгласил, „за ръка хвана своя раб“ и му
дал „дух“, който възвърнал мъжествеността на Даниил:
„Дъх на живота Даниил получи...

Дъх на живота сила му даде.“
Ел обещал, че ще му ее роди син. Легни на леглото си, казал му той,
целуни жена си, прегърни я... „чрез зачатие и бременност тя ще роди
мъжка рожба на Даниил“. И също като в библейската история,
съпругата на патриарха наистина родила момче, което осигурило
наследството. Нарекли го Акат, а боговете му дали прозвището Нааман
(„приятния“).
Когато Акат пораснал, майсторът на боговете му подарил уникален
лък. Това скоро породило завистта на Анат, която пожелала да го
притежава. За да го получи, богинята обещала на Акат да му даде
каквото поиска — сребро, злато, дори безсмъртие:
„Поискай Живота, о, младежо Акат - поискай
Живота и аз ще ти го дам; безсмъртие поискай и
179
аз ще ти го осигуря.
С Ваал годините си ще сравняваш,
със синовете на Ел месеците си ще сравняваш.“
Нещо повече, тя му обещала не само да живее колкото боговете, но
и да участва заедно с тях в животворната церемония:
„И когато дава Живота,
Ваал дава пир,
угощение дава на онзи, що Живот му е даден.
С напитки го гощава, с песни го услажда.“
Но Акат не повярвал, че човек може да избегне смъртната си участ,
и не пожелал да се раздели с лъка си:
„Недей да мамиш, девойко — за героя омразни
са лъжите ти.
Как може смъртен отвъден живот да добие?
Как може смъртен вечно да живее?...
Ще умра и аз като всички човеци.
Да, така ще погина.“
Той същой посочил, че лъкът е направен за воини като него, а не за

жени. Обидена, Анат „преброжда земята“, за да отиде в дома на
Ел, и поискала разрешение да убие Акат. Загадъчният отговор на бога
определя по-леко наказание.
Анат прибегнала до хитрост. „През хиляди ниви, през десет хиляди
версти“ тя се върнала при Акат, престорила се, че го обича, заливала
се в смях и кикот. Като се обърнала към него с „младежо Акат“,
богинята му казала: „Ти си мой брат, сестра съм ти аз“ и го убедила да
я придружи до града на „бащата на боговете, господаря на Луната“.
Там помолила Тафан да „убие Акат заради лъка му“, но после „пак да
го съживи“ - временно да го обездвижи, колкото Анат да открадне лъка
му. Тафан я послушал, „два пъти удря Акат по главата, три пъти над
ухото“ и „душата му като пара излита“. Ала преди да го съживят ~ ако
Анат изобщо имала такова намерение, - тялото му било изядено от
лешояди. Даниил получил ужасната вест, докато „седнал пред портата
под едно могъщо дърво“, разглеждал съдебен спор, свързан с вдовица
и сираче. С помощта на Ваал той се отправил да търси разчленения
Акат, но напразно. За да отмъсти, сестрата на Акат се преоблякла,
отишла в дома на Тафан, напила го и се опитала да го убие.
(Вероятният щастлив край със съживяването на Акат липсва.)
Пренасянето на действието от ливанските планини в града на гос-
подаря на Луната също е елемент, който се открива в „Епос за Гил-
гамеш“. Целият Древен изток почитал Син (в шумерския оригинал
Нанар) като бог на Луната. Неговият угаритски епитет бил „баща на
боговете“ и той наистина бил баща на Ищар и нейните братя. Първият
опит
180 на Гилгамеш да достигне целта си през пристана на Кедровата
планина бил осуетен от отблъснатата Ищар, която за малко да го убие
с помощта на небесния бик. Гилгамеш предприел второ пътуване към
земята Тилмун и стигнал до град с крепостна стена, в който имало храм
на Син.
Но докато героят от шумерския епос стигнал в земята на Син след
дълъг и опасен преход, Анат - също като Ищар - можела бързо да се
придвижва, тъй като нито вървяла пеш, нито яздела магаре, а летяла по
въздуха. Множество месопотамски текстове разказват за полетите на
богинята и нейната способност да обикаля земните небеса. Тя „прекоси
небето, прекоси земята“, съобщава един паметник. От асирийската
столица Ашур произхожда нейно изображение, което я представя с
очила, тесен шлем и „слушалки“ (вж. обр. 58). В руините на Мари на
брега на река Ефрат е открита статуя на богиня в истински ръст с
„черна кутия“, маркуч, рогат шлем с вградени слушалки и други
атрибути на пилот (обр. 85). Всички
181
епически текстове от Угарит приписват същата способност да летят
„като птици“ на ханаанските божества.
Обр. 85
Един такъв разказ е наречен от учените „Легенда за цар Керет“

(Керет може да се тълкува като собствено име на царя или като името
на неговия град, „столицата“.) Главната тема на тази история е същата
като в шумерския „Епос за Гилгамеш“: човешкият стремеж за
безсмъртие. Само че текстът започва като библейския разказ за Йов и
има прилики с други библейски книги.
Според Стария завет Йов бил праведен и чист човек с огромно
богатство и власт, който живеел в „земята Уц“ („земята на съвета“) във
владенията на „синовете на Изтока“. Всичко вървяло добре, докато
„един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между
тях дойде и Сатаната“. Той убедил Господ да подложи Йов на
изпитание и получил разрешение първо да го лиши от децата и бо-
гатствата му, а после и да го порази с всевъзможни болести. Докато
Йов тъгувал и страдал, трима негови приятели дошли да го утешат.
Книга на Йова е съставена като разказ за техните разговори за живота,
смъртта и тайните на небето и Земята.
Оплаквайки обрата на събитията, Йов тъгувал за миналите дни,
когато бил почитан и уважаван: „Когато излизах пред градските порти
и слагах седалището си на стъгдата, - младежите, като ме зърнеха,
отдръпваха се, а старците ставаха и стояха“. По онова време, спомнял
си Йов, той вярвал, че „ще свърша в гнездото си, и дните ми ще бъдат
много - като пясъка“. Но сега не му оставало нищо друго освен болес-
тите и бил готов да приеме смъртта като избавление.
182
■
Приятелят, който дошъл от юг, му напомнил, че „човек се ражда, за
да страда, както искрите - за да летят нагоре“. В крайна сметка хората
били смъртни, защо толкова силно се измъчвал?
Ала Йов загадъчно отговорил, че не е толкова просто: „Защото
стрелите на Вседържителя са в мене; духът ми пие отровата им“. Дали
с този досега непонятен стих той разкрива, че има отчасти божествена
кръв? Че затова подобно на Гилгамеш е очаквал дните му да са много
като пясъка? Но сега разбирал, че „няма вечно да живея. Оттегли се от
мен, защото дните ми са суета“.
Историята за Керет също го изобразява като благоденстващ човек,
който изгубва жена си и децата си поради болест и война. „Той вижда
потомството си погубено“ и разбира, че това е краят на неговата
династия: „напълно съсипан е престолът му“. Скръбта му и мъката му
стават все по-силни, „леглото му от сълзи подгизна“. Всеки ден царят
ходел в храма и викал на боговете. Накрая Ел „се спуска при него“, за
да узнае „какви мъки Керет оплаква“. Тогава текстът разкрива, че
Керет има божествен произход, тъй като Ел му бил баща (от човешка
жена).
Богът посъветвал „възлюбения си син“ да не скърби и да се ожени
повторно, защото щял да бъде благословен с нов наследник. Той
трябвало да се изкъпе, да се нагласи и да отиде да поиска ръката на
дъщерята на царя на Удум (може би библейския Едом). Придружен от
войска, Керет се отправил към Удум със скъпи дарове, но тамошният
цар отхвърлил златото и среброто. Тъй като знаел, че Керет „е плът от
бащата на човеците“ - от божествен произход, - той поискал уникална
зестра: първородният син на дъщеря му също да е полубожествен!
Естествено това не зависело от Керет. Ел, който го бил пратил да
иска ръката на царската дъщеря, го нямало, затова Керет се отправил
към светилището на Ашера и поискал нейната помощ. Следващата
сцена се развива в дома на Ел, където по-младите богове подкрепят
молбата на Ашера: %
„После дойдоха боговете и заговори

могъщият Ваал:
„Хайде, о, Благи, Ел милостиви:
не ще ли благословиш Керет чистокръвния,
възлюбения син на Ел?“
Великият бог се съгласил и „благословил Керет“, като му обещал,
че ще му се родят седем сина и седем дъщери. Първородният, заявил
Ел, трябвало да получи името Ясиб („дълготраен“), тъй като щял да
има дълъг живот. Дълголетието му щели да осигурят богините Ашера
183 и Анат, които щели да го кърмят вместо майка му. (Темата за
кърменето на царско дете от богиня, за да получи дълъг живот, се
отразява в изобразителното изкуство на всички близкоизточни народи.
Вж. обр. 86.)
Боговете изпълнили обещанието си, ала когато богатството и мо-

гъществото му нараснали, Керет забравил своите клетви, възгордял се
като царя на Тир в пророчествата на Йезекиил и започнал да се хвали
на децата си със своя божествен произход. Разгневена, Ашера го
поразила със смъртоносна болест. Когато станало ясно, че Керет е на
ръба на смъртта, синовете му се смаяли. Как можело, та той бил „син
на Ел, рожба на Благия, свято същество“? Синовете попитали баща си
дали това нямало да се отнася и за тях:
„През живота ти, отче, ликувахме ние,

на твоето дълголетие се радвахме...
Не ще ли умреш и ти като смъртен?“
Мълчанието на баща им говорело само за себе си и синовете се

обърнали към боговете:
„Как може да се каже:
„Син на Ел е Керет, рожба на Благия, свято същество?“
Нима боговете умират?
Нима рожбата на Благия не ще живее вечно?“
Засраменият Ел попитал другите богове: „Кой от боговете болестта
да изцери е способен, болката да прогони?“ Седем пъти отправял
молбата си той, ала „никой от боговете не му отговаря“. Отчаян, Ел се
обърнал към божествения майстор и неговите помощници, богините
на занаятите, които владеели магия. В отговор „жената, що болест
пропъжда“, богинята Шатакат, се издигнала във въздуха. „Тя лети над
сто града, над селища много прелита...“ Шатакат стигнала в дома на
Керет в последния момент и го съживила.
(Разказът обаче не свършва с щастлив край. Тъй като Керет не бил
184
безсмъртен, първородният му син го принудил да абдикира в негова
полза.)
От голямо значение за разбирането на древните събития са няколко
епически разказа за самите богове. В тях способността на боговете да
летят се приема за даденост, а техният пристан на „планината Цафон“
се описва като място за отдих на пилотите. Главни герои на тези
истории са Ваал и Анат, братът и сестрата, които са и любовници. Най-
често срещаният епитет на Ваал е „ездачът на облаците“, епитет, с
който Старият завет нарича еврейското божество. Способността на
Анат да лети, която става очевидна в разказите за отношенията между
богове и хора, още по-подробно е разкрита в разказите за самите
богове.
В един такъв текст Анат научава, че Ваал е отишъл на риба в „лива-
дата на Самах“ (обр. 87). Този район до ден днешен носи същото име:
езерото Сумхи („рибното езеро“) в Северен Израел, където река
Йордан се влива в Галилейско море. Богинята решила да отиде при
Ваал:
„Тя вдига вятър и девицата Анат,
вдига вятър и отлита в ливадата
Самах, която е с биволи пълна.“
Когато я видял, Ваал й дал знак да се спусне при него, ала Анат
започнала да си играе на криеница. Ядосан, той я попитал дали очаква
да й „помаже рогата“ - да я люби - във въздуха. След като не-
успял да я намери, богът „излетя... в небето“ със своя трон от „пла-

нината Цафон“. Игривата Анат скоро също се появила, за да „изпита
наслада на Цафон“.
Тази идилия обаче била възможна едва през по-късните години,
когато Ваал утвърдил положението си на княз на Земята и всепризнат
господар на северните владения. По-рано той водил битки на живот и
смърт с други претенденти за божествения престол и наградата за
усилията му било място, известно като Царерат Цафон, обикновено
превеждано като „планината Цафон“, което означава „скалистия
хребет на Севера“. 185
Тези кървави борби за власт над определени твърдини или земи
били усложнени от въпроса за наследството, тъй като главата на
пантеона остарял и почти се оттеглил. Съгласно традицията, за която
първо се споменава в шумерските извори, официалната съпруга на Ел,
Ашера („дъщерята на владетеля“) била негова сестра. Това правело
първородния й син законен наследник. Както се било случвало и преди
обаче, правото му често се оспорвало от първородния син на бога —
който бил роден пръв, но от друга майка. (Фактът, че Ваал, който имал
поне три съпруги, не можел да се ожени за възлюбената си Анат,
потвърждава, че тя му е била сестра и по майка, и по баща, а не само
по един от родителите му.)
Ханаанските разкази започват в далечния планински дом на Ел,
където богът тайно предал властта на княз Ям. Богинята Шепеш,
„факел на боговете“, долетяла при Ваал и му съобщила лошата вест.
„Ел предава царството!“ - тревожно извикала тя.
Сестрите на Ваал го посъветвали лично да отиде при Ел и да пос-
тави спора пред съвета на боговете:
186
„Върви, тръгвай вече
на Съвета на боговете
на планината Лала.
В нозете на Ел не падай, пред
Съвета не се прекланяй, гордо
думата си кажи.“
Когато научил за този заговор, Ям пратил свои представители при

боговете, за да поиска да му предадат непокорния Ваал. „Боговете се
хранеха, светите на вечеря се бяха събрали, Ваал прислуж- ваше на
Ел“, когато влезли пратениците. В настъпилата тишина те изложили
искането на Ям. За да покажат, че говорят сериозно, „в нозете на Ел те
не паднаха“ и държали оръжието си в готовност, „Очи като наточена
сабя с всепоглъщащ пламък проблясваха.“ Боговете се хвърлили на
земята и залегнали. Ел бил готов да предаде Ваал. Ала Ваал извадил
собственото си оръжие и тъкмо се канел да се нахвърли върху
пратениците, когато майка му го задържала: вестоносецът бил
неприкосновен, напомнила му тя.
Когато пратениците се върнали при Ям с празни ръце, станало ясно,
че не остава нищо друго, освен двамата богове да се срещнат на
бойното поле. Една богиня - може би Анат - влязла в заговор с майс-
тора на боговете да даде на Ваал две божествени оръжия, „изтребите-
ля“ и „хвъргачката“, която връхлитала като орел. Ваал победил Ям и
се канел да го убие, но чул гласа на Ашера: „Пощади Ям!“ Ям трябвало
да остане жив, но да се оттегли в крайморските си владения.
В замяна на живота на Ям Ваал поискал Ашера да подкрепи претен-
циите му за власт над планината Цафон. Богинята почивала край море-
то и неохотно се отправила към дома на Ел, който се намирал на
горещо и сухо място. Когато стигнала „жадна и от зной изнемощяла“,
тя му изложила проблема и го помолила да реши мъдро, а не
емоционално: „Ти велик си и мъдър — поласкала го Ашера. — С
мъдрост и вечен живот надарен си“. Ел обмислил положението и се
съгласил. Ваал щял да стане господар на планината Цафон и да си
построи там дом.
Ваал обаче бил намислил нещо повече. Плановете му изисквали
помощта на Котар-Хасис („умелият и знаещият“), майстора на бого-
вете. Не само съвременните учени, но и Филон Библоски от I в. (като
се позовава на по-древни финикийски историци) сравнява Котар-
Хасис с божествения старогръцки ковач Хефест, който построил дома
на Зевс и Хера. Други намират аналогии с египетския бог на зана
1Ж»
ятите и магията Тот. Угаритските текстове съобщават, че
пратениците на Ваал трябвало да търсят Котар-Хасис на Крит и в
Египет, където очевидно били използвани неговите умения по онова
време.
Когато Котар-Хасис пристигнал при Ваал, двамата заедно прег-
ледали строителните планове. Оказало се, че Ваал иска двуделна
сграда: Е-кал („голяма къща“) и Бемтам, което обикновено се превежда
като „дом“, но буквално означава „висока платформа“. Помежду им
възникнали известни противоречия относно един фуние- виден
прозорец, който щял да може да се отваря и затваря по необикновен
начин. „Слушай думите ми, о, Ваал“ - настоял божественият майстор.
Когато сградата била готова, Ваал се уплашил, че жените и децата му
ще пострадат. За да успокои опасенията му, Котар-Хасис наредил
вътре да натрупат ливански дървета, „скъпи кедри от Сири- он“, и да
ги подпалят. Огънят горял цяла седмица, сребро и злато се стопили, но
самата постройка останала напълно невредима.
Подземният хангар и високата платформа били готови!
Без да губи време, Ваал решил да ги изпита:
„Ваал отвори тунела на високата платформа,

прозореца на голямата къща.
В облаците отвори пролуки Ваал.
Божествения си звук надава Ваал...
Божественият му звук разтърсва Земята.
Планините треперят...
Тресат се...
На изток и запад планините се люшкат.“
Когато Ваал се издигнал в небето, към него се присъединили
божествените вестоносци Гапан и Угар: „Крилатите близнаци в об-
лаците излитат“ зад него и като птици се понесли над покритите със
сняг върхове на Цафон. Ала новият космодрум превърнал Ца- фонския
хребет в „Цафонската крепост“ и планината Ливан („бялата“ заради
заснежените й върхове) придобила епитета „Сирион“ - „бронираната“
планина.
След като си осигурил господство над Цафонската крепост, Ваал
иолучил и титлата Ваал Цафон, която означава просто „господар на
Цафон“, на „северното място“. Но първоначалното значение на поня-
тието „Цафон“ не е географско: то едновременно означава „скрит“ и
„наблюдателен пост“. Всички тези значения несъмнено играят роля в
определянето на Ваал за „господар на Цафон“.
Когато Ваал получил новите си прерогативи, амбициите му на-
187
раснали. Той поканил „синовете Божии“ на пир, поискал от тях да му
се закълнат във вярност и нападнал онези, които отказали. „Ваал
сграбчва синовете на Ашера, Рабим той удря в гърба, Докям с пали- ца
удря.“ Някои били убити, ала други успели да избягат. Опиянен от
властта, Ваал ги иронизира:
„Враговете на Ваал бягат в гората,
’ враговете му се крият на планинския склон.
Могъщият Ваал вика:
„0, врагове на Ваал, защо треперите?
Защо бягате, защо се криете?
Окото на Ваал се нацепва,
протегнатата му ръка кедрите поваля,
дясната му ръка е могъща.“
В борбата си за пълно господство Ваал - с помощта на Анат - се

борил и унищожил такива врагове като „Лотан змията“, Шалят „сед-
моглавия змей“, Атак „бика“ и богинята Хашат, „кучката“. От Стария
завет ни е известно, че библейският бог Яхве също бил безмилостен
противник на Ваал и когато влиянието на Ваал нараснало след като
израилският цар се оженил за ханаанска княгиня, пророк Илия
организирал двубой между двамата богове на планината Кар- мил.
Когато еврейският бог победил, тристате жреци на Ваал незабавно
били екзекутирани. В този епизод Старият завет нарича именно Яхве
„господар на Цафонския хребет“. Както ясно показват псалм 29 и
други стихове, това твърдение е изразено с почти същия език:
„Въздайте Господу, синове Божии, въздайте Господу слава и
чест,
въздайте Господу слава на шема* Му; поклонете се Господу в
благолепното Му светилище.
Гласът Господен се носи над водите; Бог на славата, Господ
загърмя над големите води.
Гласът Господен е силен, гласът Господен е величествен.
Гласът Господен поваля кедри; Господ събаря кедри ливански и
ги прави да скачат като телец, Ливан и Сирион - като млад
еднорог.
Гласът Господен секне огнен пламък...
В храма Му всичко възвестява Неговата слава.“
Също като Ваал в ханаанските текстове, еврейското божество е

„ездач на облаците“. Пророк Исая си Го представя да лети на юг към
Египет: „Господ ще седне на лек облак и ще дойде в Египет. И пред
лицето Му ще потреперят идолите египетски“. Исая също твърди, че
лично видял Бог и Неговите крилати слуги:
* В българския превод „името Му“. — Б. пр.
„В годината, когато умря цар Озия, аз видях Господа, седнал
на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха
188
целия храм.
Около Него стояха серафими; всякой от тях имаше по шест
крила...
И разклати се горнището на вратите от гласа на викащите, и
домът се напълни с дим.“ СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
На евреите било забранено да правят статуи и релефни изображе-
ния. Но ханаанците, които сигурно знаели за Яхве, както евреите
знаели за Ваал, са ни оставили изображение на еврейския бог, както са
си го представяли. Една монета от IV в. пр. Хр. носи надписа „Яху“
(„Яхве“): на нея е представено брадато божество, което седи на трон
във формата на крилато колело (обр. 88).
Следователно в целия Древен изток се вярвало, че господството над

Цафон означава върховенство сред летящите богове. Ваал несъмнено
очаквал тъкмо това. Седем години след построяването на
189
Цафонската
ЗЕКАРИЯ СИЧИНкрепост обаче той бил предизвикан от Мот, господаря на
южните земи и Долния свят. Спорът вече не бил за господството над
Цафон, а за това „кой ще има власт над цялата Земя“.
До Мот някак си стигнала вест, че Ваал участва в подозрителни
дейности. Той незаконно и тайно „допираше едната си устна до Земята,
а другата - до небето“ и се опитвал да „разпростре речта си до
планетите“. Отначало Мот поискал разрешение да направи инспекция
на Цафонския хребет. Ваал обаче му пратил свои представители с
мирни послания. Имало ли нужда от война, питал той: „нека излеем
мир и разбирателство в центъра на Земята“. Когато Мот продължил да
упорства, Ваал стигнал до заключението, че единственият начин да му
попречи да дойде на Цафон е той да отиде в дома на Мот. Затова се
отправил към неговата „яма“ в земните дълбини.
Ала всъщност замисълът му бил по-коварен: да му нанесе не-
очакван удар. За тази цел се нуждаел от помощта на вярната Анат.
Докато Ваал отсъствал, неговите двама пратеници стигнали до дома на
богинята. Било им наредено дума по дума да й повторят едно загадъчно
послание:
„Имам тайна дума да ти кажа, вест скришом да ти
прошепна: това е устройство, що думи изпраща,
шепнещ камък това е.
Човеците вестите му не ще узнаят,
за земните множества непонятни те ще останат.“
Трябва да имаме предвид, че на древните езици „камъни“ са всички
добити от природата материали, включително метали и минерали. Ето
защо посланието на Ваал не затруднило Анат: той строял на
Цафонския хребет някакво сложно устройство, което можело да праща
и приема тайни съобщения!
„Възхитителният камък“ е описан по-нататък в посланието:
„На небето със Земята той да говори позволява, и

на моретата с планетите.
Това е възхитителен камък, досега неизвестен.
Хайде двамата с теб да го вдигнем в моята пещера
на високия Цафон.“
I!)()
Та ето каква била тайната: без знанието на „небето“ - правителс-
твото на родната планета — Ваал тайно строял комуникационен цен-
тър, от който да може да разговаря с всички краища на Земята и с
космическите кораби. Това била първата стъпка към властта над
цялото земно кълбо. По този начин той влизал в директен конфлект с
Мот, в чиито владения се намирало официалното „око на Земята“.
След като получила и разбрала съобщението, Анат незабавно се
съгласила да се притече на помощ на Ваал. Тя обещала на обезпоко-
ените пратеници, че ще пристигне навреме: „Вие сте бавни, аз съм
бърза“ — уверила ги богинята.
„В далечното място на бога ще дойда,
далечната кухина на синовете Божии.
Два отвора има под окото на Земята
и три широки тунела.“
Когато стигнала в столицата на Мот, Анат не успяла да открие Ваал.
За да узнае местонахождението му, тя заплашила Мот със сила. Накрая
научила истината: двамата богове влезли в ръкопашна схватка и „Ваал
беше повален“. Разярена, Анат „с меч съсече Мот“. После с помощта
на Шепеш, господарката на рефаимите („лечители“), върнала
безжизненото тяло на Ваал в пещерата на планината Цафон.
Двете богини незабавно повикали майстора на боговете, също на-
ричан „ел кесем“, „бог на магията“. Също както Тот съживил ухапания
от змия Хор, чудотворно бил възкресен Ваал. Но никой не може да е
сигурен дали е бил съживен физически на Земята, или в небесния
отвъден свят (като Озирис).
Никой няма представа точно кога са се разиграли събитията на
Цафонския хребет. Известно ни е обаче, че човечеството е знаело за
съществуването и уникалните свойства на „пристана“ почти от нача-
лото на писаната история.
На първо място имаме пътуването на Гилгамеш към Кедровата
планина, която епосът също нарича „кръстопът на Ищар“. В гората гой
се натъкнал на тунел, който водел до „заграждението, от което се
издават повели“. Изглежда, че героят проникнал в същото съоръжение,
което тайно построил Ваал! Загадъчните стихове сега придобиват
вълнуващо значение:
„Видя той всичко - света обходи... в
съкровеното вникна, разгада тайни...“
Известно ни е, че това се е случило през III хил. пр. Хр. - около 2900
г. пр. Хр.
Следващата връзка между делата на боговете и хората е историята 191
за престарелия Даниил, който живеел някъде край Кадес. Не
разполагаме с хронологични граници за тази история, но приликите с
библейския разказ за бездетния Авраам - включително внезапната
поява на „мъже“,
ЗЕКАРИЯ СИЧИНкоито се оказали Господ и Неговите пратеници,
недалеч от Кадес, — предполагат, че е възможно да става въпрос за две
версии на един и същи спомен. В такъв случай имаме още един
хронологичен ориентир: началото на II хил. пр. Хр.
През I хил. пр. Хр. Цафон продължавал да е крепост на боговете.
Пророк Исая (VIII в. пр. Хр.) заклеймява асирийския нашественик в
Юдея Синахериб, задето обидил Господ, като се изкачил с многоб-
ройните си колесници „навръх планините, върху ребрата на Ливан“.
Пророкът подчертава древността на това място и съобщава на Сина-
хериб Божието предупреждение:
„Нима не си слушал, че Аз отдавна направих това, в древни

дни го предначертах...“
Същият пророк укорява и вавилонския цар, задето се опитал да се

обожестви, като се изкачил на Цафонския хребет:
„Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о

земята ти, който тъпчеше народите.
А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна
престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината
в събора на боговете, накрай север;
ще възляза върху високата платформа*, ще бъда подобен на
Всевишния.
Но ти си свален в ада, вдън преизподнята.“
Тези стихове не само потвърждават съществуването на мястото и
неговата древност, но и го описват: там имало „висока платформа“, от
която човек можел да излети в небето и да стане като бог,
Възнасянето в небето, известно ни е от други библейски източници,
ставало с помощта на летящи „камъни“ (механични устройства). През
VI в. пр. Хр. пророк Йезекиил заклеймил царя на Тир, който се бил
възгордял, след като му било позволено да се изкачи на Цафонския
хребет и да се качи на летящи „камъни“, преживяване, след което
заявил: „аз съм бог“.
Една древна монета от Библос (библейския Гевал), ханаанско-
финикийски град на средиземноморското крайбрежие, може би
илюстрира постройките, издигнати на Цафон от Котар-Хасис (обр. 89).
На нея е изобразена „голяма къща“, до която има висока платформа с
масивна стена. Върху подиум, построен така, че да издържа огромна
тежест, е монтиран коничен обект, познат от множество други
* Вдревноизточни
българския превод,изображения: небесната
„в облачните висини“. — Б. пр.камера на боговете, летящият
„камък“.
192
Това свидетелство ни е завещано от древността. Хилядолетие след

хилядолетие народите на Древния изток знаели, че на Кедровата
планина има голяма платформа за летящи „камъни“ и „голяма къща“,
в която бил скрит „шепнещ камък“.
И ако нашите интерпретации на древните текстове и изображения
са верни, възможно ли е това широко известно място да е изчезнало?
9,
Пристанът
Останките от най-големия римски храм не са в Рим, а в ливанските
планини. Този грамаден храм на Юпитер е най-големият, строен в
древния свят в чест на който и да било бог. Множество римски
владетели в продължение на около четири века се трудили, за да
възвеличат това далечно и чуждо място и да издигнат неговите мо-
нументални сгради. Императори и пълководци ходели да се допитват
при тамошните оракули. Римските легионери мечтаели да бъдат
пратени там. Набожните и любопитните ходели да го видят със
собствените си очи - това било едно от чудесата на древния свят.
Смели европейски пътешественици, които рискували живота и
здравето си, съобщават за съществуването на руините след посеще-
193
нието на Мартин Баумгартен през януари 1508 г. През 1751 г. пъте-
шественикът Робърт Уд и художникът Джеймс Докинс възвърнали
древната слава на това място, като го описали с думи и скици. „Когато
сравняваме руините... с онези в много градове, които посетихме в
Италия, Гърция, Египет и други места в Азия, не можем да не мислим
за тях като останки от най-дръзкия архитектурен план“
- в някои аспекти по-дързък дори от големите египетски пирамиди.
Уд и неговият спътник се натъкнали на панорама, в която планинският
връх, храмовете и небето се сливали в едно цяло (обр. 90).
Това място се намира в плодородната долина между планините
Ливан на запад и Антиливан на изток, където в Средиземно море се
вливат две реки, известни от древността, Литани и Оронт. Внуши-
телните римски храмове са били издигнати върху грамадна хори-
зонтална платформа, построена на около хиляда и двеста метра над
морското равнище. Светилището било заобиколено със стена. Огра-
деното пространство с неправилна форма, чиито страни били дълги
близо седемстотин и шестдесет метра, покривало площ от около по-
ловин квадратен километър.
Обр. 90
Светилището било разположено така, че да властва над двете пла-

нински вериги и подстъпите към долината от север и юг, и северо-
западният ъгъл бил нарочно отрязан - както се вижда на този съв-
ременен поглед от въздуха (обр. 91а).
Правоъгълното „отрязано парче“ образува продълговат участък,
откъдето се открива изглед на северозапад. Именно в този специално
предвиден ъгъл се издигал най-големият храм на Юпитер на света с
едни от най-високите (двадесет метра) и дебели (с диаметър два и
тридесет метра) колони в древността. Те носели сложно украсена
194
надстройка (архитрав), висока близо пет метра, с двускатен покрив.
Площта на храма представлявала само най-западната (и най-стара)
част от четирисъставното светилище на Юпитер, което римляните
най-вероятно започнали да строят скоро след като завладели района
през 63 г. пр. Хр.
По леко наклонена ос изток-запад (обр. 9lb) били подредени ня-
колко елемента, пръв от които е монументален портал (А), състоящ се
от огромно стълбище и висок портик, носен от дванадесет колони, в
който имало дванадесет ниши за дванадесетте олимпийски богове.
Оттам богомолците влизали в уникален за римската архитектура
преден двор (В) с шестоъгълна форма и през него продължавали към
грамаден олтарен двор (С), в който доминирал олтар с исполински
размери: височината му била около осемнадесет метра, а
правоъгълната му основа имала страни с дължина около двадесет
195
195
и един метра. В западния край на двора се намирал „домът“ на бога

(D). С размери деветдесет и един на петдесет и три метра, той се
издигал върху подиум, висок около пет метра над основната плат-
форма. Високите колони, архитравът и покривът образували истински
древен небостъргач.
Разстоянието от монументалното му входно стълбище до западната
му стена било повече от триста метра. В сравнение с него големият
храм на юг (Е), посветен на Бакх или Меркурий, и малкият кръгъл храм
на югозапад (F), посветен на Венера, изглеждат нищожни. Германски
археологически екип проучил обекта и неговата история по заповед на
кайзер Вилхелм II малко след като монархът посетил мястото през
197
1897 г. Учените успели да възстановят плана на светилището и
направили художествена реконструкция на древния комплекс от
храмове, стълбища, портици, портали, колони, дворове и олтари, както
е изглеждал в римски времена (обр. 92).
Сравнението с прочутия атински Акропол ни дава отлична пред-
става за мащабите на ливанската платформа и нейните храмове. Гръц-
кият комплекс (обр. 93) е разположен върху стъпаловидна тераса с
максимални размери триста на сто и двадесет метра. Поразителният
Партенон (храм на Атина), който все още доминира над светилището
и цялата атинска равнина, има размери около седемдесет на тридесет
метра - с други думи, той е по-малък от храма на Мерку- рий/Бакх в
Ливан.
След като посетил руините, преди двадесет години археологът-
архитект сър Мортимър Уилър написал следното: „Храмовете... не
дължат особеностите си на такива нови открития като бетона. Те
безучастно се издигат над най-големите камъни на света и някои
техни колони еа най-високите в древността.., Това е последният
велик паметник... на гръцкия свят“.
Наистина на гръцкия свят, тъй като историците и археолозите не
откриват абсолютно никакви основания тези исполински руини да са
останали от римляните на толкова странно място в някаква
незначителна провинция, освен факта, че мястото било почитано от
гърците. Боговете, на които са посветени трите храма, Юпитер, Венера
и Меркурий (или Бакх), са старогръцките богове Зевс, сестра му
Афродита и синът му Хермес (или Дионис).
Римляните смятали мястото и гигантския храм за доказателство за
всемогъществото и върховенството на Юпитер. Те се обръщали към
него с формата в звателен падеж „love“ (отражение на еврейския
Йехова?) и написали на храма и главната му статуя инициалите
198
199
1. 0.М.Н, - според легендата, „luppiter Optimus Maximus
Heliopolitanus“, „Юпитер всеблаг, всемогъщ хелиополски“.
Последният епитет произлиза от факта, че макар огромният храм да
бил посветен на върховния бог, смятало се, че на това място обичал да
почива Хелиос, слънчевият бог, който можел да лети в небето с бързата
си колесница. Гърците предали на римляните това вярване наред с
топонима Хелиопол. Никой не знае със сигурност откога датира той,
но някои предполагат, че мястото било назовано от Александър
Македонски.
Почитта на гърците към това място обаче трябва да има по-древни
и дълбоки корени, тъй като това накарало римляните да го възвеличат
с най-големия си паметник и да търсят пророчествата на тамошния
оракул. Как иначе да си обясним факта, че „от гледна точка на общата
площ, теглото на камъка, размерите на отделните блокове и броя на
релефите това светилище няма равно в гръко-римския свят“11.
Всъщност мястото и неговата връзка с някои богове датира от още
по-древни времена. Археолозите смятат, че е възможно преди
римската епоха там да са били строени шест храма и е сигурно, че
каквито и светилища да са издигали, гърците също като римляните
след тях само са строели върху по-стари основи, и в религиозен, и в
буквален смисъл. Нека си спомним, че Зевс (гръцкият Юпитер) дошъл
на Крит от Финикия (днешен Ливан), като преплувал Средиземно
море, след като отвлякъл красивата дъщеря на царя на Тир. Афродита
също дошла в Гърция от Западна Азия. А скитникът Дионис, на когото
е посветен вторият (или може би друг) храм, донесъл виното и
винарството в Гърция от същите земи в Западна Азия.
Римският историк Макробий знаел за древните корени на култа и
просветил сънародниците си със следните думи (Saturnalia I, 23):
„Асирийците също почитат слънцето под името Юпитер,

Зевс Хелиуполитес, както го наричат, с важни обичаи в Хели-
опол...
Че това божество едновременно е Юпитер и слънцето личи
от характера на неговия ритуал и външния му вид...
За да няма колебания между цял списък от божества, ще
обясня какви са вярванията на асирийците за силата на слънцето.
Те наричат Адад бога, когото почитат като най-велик...“
Влиянието на това място върху вярванията и въображението на
народите през хилядолетията също се проявява в историята му след
11 John М. Cook. The Greeks in Ionia and the East. — Б. a.
200
римската епоха. Когато към 400 г. Макробий написал това съчинение,
Рим вече бил християнски и мястото станало обект на фана- тично
разрушаване. Веднага щом се покръстил, Константин Велики (306-337
г.) прекратил всякакви поддържащи дейности там и вместо това
започнал да превръща светилището в християнски храм. Според един
хронист през 440 г. „Теодосий разруши гръцките храмове и превърна
в християнска черква храма на Хелиопол, този на Ваал Хелиос.“
Юстиниан (525-565 г.) очевидно пренесъл част от колоните от червен
гранит във византийската столица Константинопол, за да построи
„Света София“. Тези опити за християнизиране на мястото срещнали
въоръжената съпротива на местното население.
Когато през 637 г. завладели района, мюсюлманите превърнали
римските храмове и християнските черкви върху грамадната плат-
форма в мохамедански анклав. Там, където някога почитали Зевс/
Юпитер, била построена джамия, в която прославяли аллах.
Днешните учени се опитват да хвърлят светлина върху древния
култ на това място, като проучват археологическите паметници в
съседните обекти. Най-важен от тях е Палмира (библейският Тад-
мор), древен кервански център на пътя от Дамаск за Месопотамия. В
резултат специалисти като Анри Сейриг („La triade Heliopolitaine“12)
и Рене Дусо („Temples et cultes Heliopolitaine“13) стигат до
заключението, че през вековете била почитана основна триада, начело
с бога на мълнията. В нея също влизали девицата-воин и небесният
колесничар. Тези и други учени са допринесли за налагането на
общоприетото днес мнение, че гръко-римската триада произлиза от
по-древни семитски вярвания, които на свой ред се основават на
шумерския пантеон. Изглежда, че най-древната триада се оглавявала
от Ад ад, който получил от баща си Енлил - върховния бог на Шумер
- „планините на Севера“. Единствената богиня в триадата е Ищар. След
като посетил района, Александър Велики започнал да сече монети в
чест на Ищар/Астарта и Адад. Те носят неговото име на финикийско-
ивритско писмо (обр. 94). Третият член на триадата е небесният
колесничар Шамаш - командир на праисторическите космонавти.
Гърците изразили почитта си към него (като
12 „Хелиополската триада“ (фр.). — Б. пр.

13 „Хелиополските храмове и култове“ (фр.). — Б. пр.
201
Хелиос), като му издигнали исполинска статуя върху главния храм
(вж. обр. 92), изобразяваща го с колесница. За бързината й свиде-
телстват четирите коня, които я теглят. Авторите на Книга на Енох
съобщават: „Колесницата на Шамаш се тегли от вятъра“.
Анализът на гръко-римските предания и вярвания ни връща в

Шумер при Гилгамеш и неговото търсене на безсмъртието в Кедровата
гора, на „кръстопътя на Ищар“. Макар и на територията на Адад, това
място също се намирало в юрисдикцията на Шамаш. Следователно
имаме първоначалната триада: Адад, Ищар, Шамаш. Наистина ли
стигнахме до „пристана“?
Днес малцина учени се съмняват, че гърците не са знаели за

епичните приключения на Гилгамеш. В своето „проучване на произ-
хода на човешките знания и тяхното предаване чрез митовете“, озаг-
лавено „Мелницата на Хамлет“, Джорджо Де Сантилана и Херта фон
Дехенд отбелязват, че „Александър е пълно копие на Гилгамеш“. Още
по-рано обаче, в историческите разкази на Омир, героят Одисеи вече е
минал по същите стъпки. Преживели корабокрушение след пътуването
си до Хадееовия Долен свят, хората му стигнали до място, където
„ядоха гойните крави на Хелиос“14, и затова били убити от Зевс.
Одисей бил единственият оцелял и се скитал, докато не стигнал на
„остров Огигия“ - уединено място от допотопни времена. „Светлата
нимфа Калипсо налразно [го] задържаше силом там в пещерата
дълбока с надежда съпруг да й стане“. Ала Одисей я отблъснал
- също както Гилгамеш отхвърлил любовното предложение на Ищар.
Анри Сейриг, който като директор на Сирийската служба за ста-
рините цял живот проучвал грамадната платформа, установил, че
14 Тук и нататък цитатите от „Одисея“ са по превода на Г. Батаклиев.

- В. пр.
202
гърците са практикували там „мистерийни обреди, в коитоКЪМ
СТЪЛБА отвъдният
НЕБЕТО
живот бил представен като човешко безсмъртие - отъждествявате с
божеството, постигнато чрез възнасяне (в небето) на душата“.
Елините, заключава той, свързвали това място с опитите на човека да
постигне безсмъртие.
Дали това не е същото място в Кедровата планина, към което
отначало се отправили Гилгамеш и Енкиду, Вааловият Цафонски
хребет?
За да дадем категоричен отговор, трябва по-внимателно да разг-
ледаме физическите особености на мястото. Ще открием, че римля-
ните и гърците са издигнали храмовете си върху павирана платформа,
съществувала от много по-древни времена - платформа, построена от
големи и дебели каменни блокове, толкова плътно подредени един до
друг, че до ден днешен никой не може да проникне вътре и да проучи
помещенията, тунелите, пещерите и другите подземни структури,
които се крият под нея.
За тяхното съществуване се съди не само по факта, че под пода и на
други гръцки храмове има тайни подземия. Преди век Георг Еберс и
Херман Гуте („Palastina in Bild und Wort“*) съобщават, че местните
араби влизали „под голямата платформа през дълъг сводест проход
като железопътен тунел в югоизточния ъгъл“ (обр. 95). „Два такива
големи прохода минават успоредно един на друг от изток на запад и са
свързани с трети, който ги пресича под прав ъгъл от север на юг.“ Още
щом влезли в тунела, те потънали в пълен мрак, тук-там нарушаван от
зловещи зелени светлини, идващи от загадъчни „филигранни
прозорци“. Когато излезли от дългия сто и четиридесет метра проход,
те се озовали до северната стена на храма на слънцето, „който арабите
наричат Дар-ас-саади, „дом на върхов- ното блаженство“.
Немските археолози съобщават и че платформата очевидно лежи
върху гигантски подземия, но самите те се заели да картографират и
реконструират надземните части на светилището. През 20-те години
на XX в. френската археологическа експедиция под ръководството на
Андре Паро потвърдила съществуването на подземен лаби-
* „Палестина в образи и думи“ (нем.). - Б. пр.
203
Обр. 95
ринт, но не успяла да проникне в тайните му проходи. Когато дебелите
блокове на платформата били пробити отгоре, било установено
съществуването на подземните структури.
Храмовете били издигнати върху платформа, висока до девет метра
в зависимост от терена. Тя била павирана с камъни, чиято големина -
ако се съди по плочите, които се виждат в ъглите, - варира от три и
половина до девет метра. Най-често размерите им били два и половина
метра на метър и осемдесет. Все още никой не се е опитал да изчисли
количеството камък, изсечен, нарязан, оформен, докаран и използван
в строителството. Възможно е то да е по-голямо от използваното при
строежа на Голямата египетска пирамида.
Строителите на първата платформа са обърнали особено внимание
на североизточния ъгъл, мястото на храма на Юпитер/Зевс. Над
четирите хиляди и петстотин квадратни метра площ лежат върху висок
подиум, предвиден да носи някаква изключително голяма тежест.
Построен от много редове грамадни камъни, подиумът се издига на
височина осем метра над равнището на двора пред него и тринадесет
метра над земята от северната и западната му страна. Откъм южната
204
страна, където все още стоят шест от колоните на храма, ясно се вижда
(обр. 96а) зидът: между големите, и все пак
малки в сравнение с другите камъни са пръснати редове блокове,

достигащи дължина шест и половина метра. Долу вляво се виждат
също долните редове зидария на подиума, които стърчат като тераса
под храма. Там камъните са още по-грамадни.
Най-големи са каменните блокове в западния край на подиума.
Както се вижда на изработената от немската археологическа експе-
диция скица на северозападния ъгъл (обр. 96Ь), изпъкналата основа на
горните редове зид е построена в „циклопски градеж“. Някои блокове
надхвърлят девет и половина метра дължина, около четири метра
височина и три и половина метра дебелина. Следователно всяка такава
плоча представлява над сто четиридесет и един кубични метра камък 205
ЗЕКАРИЯ
и тежи повече отСИЧИН
петстотин тона.
Колкото и да са големи тези блокове - блоковете на Голямата
египетска пирамида достигат двеста тона, - това не са най-големите
гранитни плочи, използвани от древния строител на подиума.
Централният ред, разположен на около шест метра над основата на
подиума, се състои от още по-големи камъни. Съвременните из-
следователи ги наричат „исполински“, „колосални“, „грамадни“.
Древните историци ги нарекли „трилитон“ - чудото на трите камъка.
Защото от западната страна на подиума един до друг лежали три
каменни блока, каквито не могат да се видят другаде по света. Идеално
изсечени и плътно прилепващи един към друг, трите камъка (обр. 97)
имат обща дължина над осемнадесет метра. Страните им са широки
четири и три и половина метра. Всеки блок представлява повече от
двеста и осемдесет кубични метра гранит и тежи много над хиляда
тона!
Камъните за платформата и подиума са добивани в местни каме-
ноломни. Уд и Докинс включват една от тях (обр. 90) в панорамната
си скица, на която се виждат няколко големи каменни блока, пръснати
на земята. Гигантските блокове обаче били добити, изсечени и
оформени в друга кариера, намираща се в долината на малко повече от
километър югозападно от светилището. Там пред очите се разкрива
гледка, още по-невероятна от трилитона.
Полузаровена в земята, лежи друга исполинска гранитна плоча
- оставена in situ* от древния майстор. Напълно готова и идеално
изсечена, тя е свързана със съвсем тънка ивица в основата си със
скалата и има невероятната дължина двадесет и един метра, шири-
* Пп място (лат.). - Б. пр.
206
на почти пет и височина над четири метра. Покатерилият се отгоре й
човек (обр. 98) прилича на муха върху ледено кубче... Според най-
скромните изчисления тя тежи над хиляда и двеста тона.
Повечето учени смятат, че каменният блок е трябвало да бъде
откаран също като другите три в светилището, вероятно за да разшири
терасата на подиума откъм северната страна. Еберс и Гуте развиват
теорията, че в реда от зидарията под трилитона няма две по-малки
плочи, а само една, сходна с онази от каменоломната и дълга двадесет
метра, но или повредена, или издялана така, че да има вид на два
камъка, поставени един до друг.
Закъдето и да е бил предназначен този исполински камък, той е ням
свидетел на мащабите и уникалността на платформата и подиума в
ливанските планини. Факт е, че дори днес не съществува кран,
превозно средство или механизъм, който да вдигне такава тежест от
хиляда, хиляда и двеста тона - та камо ли да пренесе такъв огромен
блок през долината и по планинския склон и да постави всяка плоча на
точното й място на няколко метра над земята. Няма следи от път, рампа
или друг вид насип, който да предполага начина на транспортиране на
тези мегалити от каменоломната до планинското светилище.
И все пак в онези далечни дни някой някак си е постигнал не-
възможното...
Но кой? Според местните предания светилището съществувало от
времето на Адам и неговите синове, които живеели в района на
Кедровата планина след прогонването на Адам и Ева от Едемската
градина. Адам, разказват тези легенди, обитавал земите на днешен
Дамаск и умрял недалеч оттам. След като убил Авел, Каин си построил
убежище на Кедровия хребет.
Източноправославният патриарх на Ливан разказва следното пре-
дание: „Крепостта на Ливанската планина е най-древната сграда на
света. Адамовият син Каин я построил през сто тридесет и третата
година от Сътворението в пристъп на дива лудост. Той я нарекъл на
името на сина си Енох и я заселил с исполини, които били наказани за
нечестивостта си с потопа“. След потопа мястото отново било зас-
троено от библейския Нимрод в опит да достигне небето. Според тези
легенди вавилонската кула не била във Вавилон, а се издигала върху
огромната платформа в Ливан.
Един пътешественик от XVII в., Дарво, пише в своите „Мемоари“
(II част, 26 глава), че според местните евреи и мюсюлмани там бил
открит древен ръкопис, който разкривал следното. „След потопа,
когато в Ливан царувал Нимрод, той пратил исполини да възстановят
крепостта Баалбек, наречена така в чест на Ваал, бога на моавит- ците,
поклонници на слънчевия бог.“
208
Връзката на бог Ваал с мястото в дните след потопа е показателна.

Още щом си отишли гърците и римляните, местните жители
изоставили гръцкия топоним Хелиопол и отново започнали да го
наричат със семитското му име. То се използва до ден днешен: Ба-
албек.
Има различни мнения за неговото значение. Мнозина смятат, че
означава „долината на Ваал“. Но въз основа на правописа и талмуди-
ческите сведения, ние предполагаме, че то означава „плача на Ваал“.
Отново си припомняме заключителните стихове от угаритския
епос, описващ гибелта на Ваал в битката му с Мот, откриването на
безжизненото му тяло, погребването му от Анат и Шепеш в пещера
под Цафонския хребет:
„Те намират Ваал, повален на земята,

могъщият Ваал е мъртъв,
князът, господарят на Земята е убит...
Анат изплаква сълзите си, в долината пие сълзи
като вино.
Високо вика тя на Факела на боговете Шепеш:
„Вдигни могъщия Ваал, умолявам те, вдигни го
върху раменете ми.“
Послуша я Факелът на боговете Шепеш,
вдига могъщия Ваал,
върху раменете на Анат го поставя.
В крепостта на Цафон тя го отнася, оплаква го,
погребва го, поставя го в дълбините на земята.“
Всички тези местни легенди, които подобно на всички други
легенди съдържат зрънце стародавни спомени за действителни съ-
бития, са единодушни, че мястото е изключително древно. Те при-
писват строежа му на „исполини“ и го свързват със събитията около
потопа, с Ваал, като функцията му е на „вавилонска кула“ - място, от
което да бъде „достигнато небето“.
Докато разглеждаме грамадната платформа, нейното местополо-
I 4. Стълба към небето

жение и план, и мислим за предназначението на огромния подиум,
построен така, че да носи невероятни тежести, пред очите ни про-
дължава да изскача изображението на монетата от Библос (обр. 89):
колосален храм, оградено светилище, подиум с изключително яка
конструкция - и върху него напомнящата на ракета летяща камера.
Думите и описанията на скритото място в „Епос за Гилгамеш“ също
209
отекват в ушите ни. Непреодолимата стена, портата, която зашеметява
при докосване, тунелът към „заграждението, от което се издават
повели“, „тайният дом на анунаките“, чудовищният страж с неговия
гибелен лъч.
И в нас не остава нито капка съмнение, че в Баалбек сме открили
Вааловия Цафонски хребет, целта на първото пътуване на Гилгамеш.
Баалбек е наречен „кръстопът на Ищар“, което предполага, че
когато летяла в земното небе, тя можела да каца и излита от „пристана“
до други пристани по света. Опитът на Ваал да построи на Цафонския
хребет „устройство, що думи изпраща, шепнещ камък“ свидетелства за
съществуването на други такива комуникационни средства: „На небето
със Земята той да говори позволява, и на моретата с планетите“.
Нима по Земята наистина имало други такива места, които можели
да служат за пристани на божествените летящи машини? Имало ли е
други „шепнещи камъни“, освен на Цафон?
Първата очевидна податка е самото име „Хелиопол“, което говори
за вярването на древните гърци, че Баалбек е „град на слънчевия бог“,
аналог на египетския Хелиопол. Старият завет също потвърждава
съществуването на северен Ветсамис („дом на Шамаш“) и южен
Ветсамис - Илиопол. Според пророк Йеремия това било мястото на
„капищата на боговете на египтяни“, на египетските обелиски.
Северният Ветсамис бил в Ливан, недалеч от Вет-Анат („дом на
Анат“). Пророк Амос го отъждествява с местоположението на „двор-
ците на Венадада“. Владенията на Соломон обхващали големи части
от Сирия и Ливан и сред местата, където царят построил големи
сгради, фигурират Валаат („мястото на Ваал“) и Тамар („мястото с
финиковите палми“). Повечето учени отъждествяват тези места с
Баалбек и Палмира (вж. обр. 78).
Старогръцките и римските историци често споменават за връзките
между двата града, носещи името Хелиопол. Старогръцкият историк
Херодот разказва на своите сънародници за дванадесетч- ленния
египетски пантеон и пише за „безсмъртен, когото египтяните тачат
като Херакъл“. Той проследява произхода на култа към този
безсмъртен и стига до Финикия, където „има храм на Херакъл“. В
храма Херодот видял две колони. „Едната беше от чисто злато, а
другата от изумруд и нощем силно блестеше.“
Такива свещени „слънчеви колони“ - „камъни на боговете“ -
наистина са изобразявани върху финикийски монети след като Алек-
сандър завладял този район (обр. 99). Херодот прибавя, че двата свър-
зани помежду си камъка, единият от които бил от метал, най-добрия
електрически проводник (златото), а другият - от скъпоценен камък
(изумруд), днес използван в лазерните комуникации, излъчвал странна
210
светлина, навярно високоенергиен лъч. Нима това описание не

напомня устройството на Ваал, което ханаанският текст нарича
„възхитителни камъни“?
Обр. 99 Обр. 100
Римският историк Макробий ясно пише за връзката между фи-

никийския Хелиопол (Баалбек) и неговия египетски аналог. Той също
споменава за свещен камък: според него египетските жреци пренесли
„предмет“, посветен на слънчевия бог Зевс Хелиуполитес, от
египетския в северния Хелиополис. „Днес този предмет - приба- вя
Макробий — е почитан с асирийски, вместо египетски обреди.“ Други
римски историци също подчертават, че почитаните от „асирийците“ и
египтяните „свещени камъни“ имали конична форма. Квинт Курций
съобщава, че такъв предмет имало в храма на Амон в оазиса Сива.
„Това нещо, което там е почитано като бог - пише Квинт Курций, - не
е във формата, каквато скулпторите обикновено придават на боговете.
То най-много прилича на umbilicus и е направено от изумруд и
скъпоценни камъни, залепени един за друг.“
Сведението за почитания в Сива коничен предмет е цитирано от Ф.
Л. Грифит във връзка със съобщението за коничен „омфалос“, открит
в нубийския „пирамиден град“ Напата15. Този уникален паметник
(обр. 100) бил намерен от Джордж А. Райснър от Харвардс- кия
университет в светая светих на храма на Амон - най-южния храм на
този египетски бог.
Терминът „омфалос“ на старогръцки и „umbilicus“ на латински
означава „пъп“ - коничен камък, който поради непонятни за учените
причини в древността се смятал за „център на Земята“.
Трябва да припомним, че храмът на Амон в оазиса Сива е мястото,
където Александър отишъл да се посъветва с оракула. Разполагаме със
свидетелствата на Александровия историк Калистен и римлянина
Квинт Курций, че „предметът“, почитан на това място, бил омфалос,
211
15 .Journal of Egyptian Archaeology 1916. — В. a.
направен от скъпоценни камъни. Нубийският храм на Амон, в който
Райснър открил омфалоса, се намира в Напата, древна столица на
нубийските царици. Тук е мястото да припомним озадачаващото
посещение на Александър при царица Кандасия по време на дългото
му търсене на безсмъртие.
Съвпадение ли е, че докато търсел тайните на дълголетието, пер-
сийският цар Камбиз (както съобщава Херодот) пратил хората си в
Нубия, където имало храм и в него се почитала „масата на слънцето“?
В началото на I хил. пр. Хр. една нубийска царица - Савската царица
— се отправила на дълго пътуване при цар Соломон в Ерусалим.
Според легендите, които се разказват в Баалбек, царят украсил
ливанското светилище в нейна чест. В такъв случай възможно ли е тя
да е предприела дългото и опасно пътуване само за да се наслади на
мъдростта на Соломон, или истинскатай цел била да се посъветва с
баалбекския оракул — библейския Ветсамис, „дома на Шамаш“.
Това едва ли е чиста случайност и възниква въпросът дали във
всички тези оракулски центрове е имало омфалоси - с други думи, дали
самият омфалос е бил източник на пророчествата?
Строежът (или възстановяването) на ракетен хангар и платформа за
кацане на Цафонския хребет не бил причината за фаталната битка на
Ваал с Мот - тя била неговият таен опит да построи „възхитителен
камък“. Това устройство можело да установява връзка с небето и други
места по Земята. Но също така:
„Шепнещ камък това е.

Човеците вестите му не ще узнаят,
за земните множества непонятни те ще останат.“
Когато анализираме очевидната двойна функция на възхитителния

камък, тайното послание на Ваал до Анат изведнъж се изяснява:
същото устройство, с помощта на което боговете се свързвали помежду
си, било и предметът, който давал оракулските отговори на боговете
на въпросите на царе и герои!
В едно свое изключително задълбочено проучване по въпроса
Вилхелм X. Рошер („Омфалос“) доказва, че индоевропейската дума за
тези оракулски камъни - на английски „navel“, на немски „nabel“ и така
нататък — произлиза от санскритския корен „набх“, който означава
„мощно излъчване“. Не е случайно, че на семитските езици „набох“
означава „предсказвам“, а „набих“ -- „пророк“. Всички тези еднакви
значения несъмнено водят началото си от шумерски език, на който
НА.БА(Р) означава „лъскав камък, който решава“.
Когато разгледаме древните писмени извори, откриваме истинска
мрежа
212 от такива оракули. Херодот, който точно съобщава (книга
II, 29) за оракула на Зевс-Амон, допълва вече обсъдените връзки, като

пише, че „финикийците“, създатели на оракула в Сива, също били
създали най-древния оракулски център в Елада, този в Додо- на,
планински град в Северозападна Гърция (близо до съвременната
граница с Албания).
Във връзка с това той разказва нещо, което чул по време на пъту-
ването си в Египет: „някога финикийците взели от Тива [в Египет] две
свещени жени... едната продали в Либия [Западен Египет], а другата -
в Гърция. Тези жени станали създателки на оракулите в двете страни“.
Тази история Херодот научил от египетските жреци в Тива. Но в
Додона се разказвало, че „два черни гълъба излетели от египетска
Тива“ и единият се насочил към Додона, а другият - към Сива.
Впоследствие на двете места били създадени оракули на бога, когото
гърците наричали Зевс, а египтяните - Амон.
Римският историк Силик Италик (I в.) разказва, че Ханибал се
посъветвал с оракула в Сива за войните си срещу Рим. Този автор
също-йриписва на двата гълъба създаването на оракулите в либийс
213
ката пустиня (Сива) и в Елада (Додона). Няколко века по-късно

гръцкият поет Нонос описва в своя шедьовър „Дионисиака“
светилищата на оракула в Сива и Додона и твърди, че помежду им
имало словесен контакт:
„Ето новия отговарящ глас

на либийския Зевс!
Жадните пясъци на оракул пратиха вест
на гълъба в Додона,“
Според Ф, Л. Грифит откриването на омфалос в Нубия напомняло

за друг оракулски център в Гърция. Коничната форма на нубийския па-
метник, пише той, „е точно като на омфалоса в делфийския оракул“.
Храмът в Делфи, най-известният гръцки оракул, бил посветен на
Аполон („каменният“). Неговите руини и до днес са сред най-
посещаваните туристически обекти. Също като в Баалбек, тамош- ното
светилище се състои от платформа, издигната върху планински склон,
която гледа към долина, отваряща се като фуния към Средиземно море
и земите по другите му брегове.
Множество сведения показват, че каменният омфалос е бил най-
свещеният предмет в Делфи. Той бил вграден в специална основа в
светая светих на Аполоновия храм, според някои - до златна статуя на
бога. В подземно помещение, скрита от очите на хората, намиращата
се в транс жрица на оракула давала загадъчни отговори на въпросите
на царе и герои - отговори, давани от бога, но излъчвани от омфалоса.
Оригиналният свещен омфалос тайнствено изчезнал, може би по
време на няколкото свещени войни или чужди нашествия, които
сполетели този район. Но при археологически разкопки е открито
каменно копие, навярно поставено пред храма през римската епоха.
Днес то е изложено в музея в Делфи (обр. 101),
По свещения път, който води към храма, някой по някое време
поставил обикновен каменен омфалос в опит да отбележи мястото на
първите оракули в Делфи. Делфийските монети изобразяват Аполон,
седнал на този омфалос (обр, 102). След като превзели Фини- кия,
гърците изобразявали Аполон, седнал на „асирийски“ омфалос. Също
толкова често обаче оракулските камъни се изобразяват като два
конуса, свързани помежду си с обща основа, както се вижда на обр. 99.
Обр. 101
Как е избран за свещен оракулски център Делфи и как се е озовал

там каменният омфалос? Според преданията, когато поискал да
намери центъра на Земята, Зевс пуснал орли от двата края на света. Те
полетели един срещу друг и се срещнали в Делфи. Това място било
обозначено с каменен „пъп“, омфалос. Според старогръцкия историк
Страбон два такива орела били изобразени върху делфийския
омфалос.
В старогръцкото изкуство се срещат изображения на омфалос,
представляващ коничен предмет, от двете страни или върху който са
кацнали две птици (обр. 102). Някои учени не виждат в птиците орли,
а пощенски гълъби, които поради способността си да се връщат на
определено място, символизират измерването на различни разстояния
от центъра на Земята.
Според старогръцките легенди по време на въздушните си битки с
Тифон Зевс намирал убежище в Делфи и си почивал върху напом-
нящото на платформа пространство, върху което по-късно бил пост-
роен храмът на Аполон. В светилището на Амон в Сива имало не само
подземни коридори, тайнствени тунели и тайни проходи в дебелите
стени на храма, но и забранена зона с размери около петдесет и пет на
петдесет и два метра, заобиколена с масивна стена. Откриваме едни и
същи строителни елементи, сред които висока платформа, във всички
обекти, свързани с „шепнещи камъни“. В такъв случай трябва ли да
направим извода, че подобно на много по-големия Баалбек, и те са
били едновременно пристани и комуникационни центрове?
215
Обр. 102
Нищо чудно, че двата свещени камъка, придружени от двата орела,

са изобразени и в египетските свещени писания (обр. 103). Много
векове преди гърците да започнат да строят светилища в оракулските
центрове един египетски фараон нарисувал омфалос с двете кацнали
птици в своите пирамиди. Става дума за Сети I, който живял през XIV
в. пр. Хр. и именно в неговото изображение на владенията на Секер,
скрития бог, виждаме най-стария засега омфалос (обр. 19). Това е
комуникационното средство, с чиято помощ „ежедневно“ били
пращани съобщения - „думи на Секер“.
В Баалбек открихме целта на първото пътуване на Гилгамеш. След
като проследихме нишките, които свързват „шепнещите възхитителни
камъни“, стигнахме до Дуат.
2 И)
Обр. 103
Това е мястото, където фараоните търсели стълбата към небето,
водеща към отвъдния свят. Според нас натам се отправил и Гилгамеш
по време на своето второ пътуване в търсене на Живота.
10 .
Типмун: земята на ракетите
Епичното търсене на безсмъртието, описано в историята за Гил-
гамеш, несъмнено е източник на многобройните разкази и легенди през
следващите хилядолетия за царе и герои, които също се отправяли да
дирят вечната младост. На някои места се съхранили мито-
логизираните спомени, че на Земята съществува място, където човек
можел да се присъедини към боговете и да бъде пощаден от смъртта.
Преди близо пет хиляди години урукският цар Гилгамеш помолил
У ту (Шамаш):
„0, Уту,
В Страната искам да вляза, бъди мой съюзник!...
На местата, където „шемове“ бяха издигани,
нека издигна аз своя шем.“
Вече посочихме, че макар обикновено да се превежда като „име“ (е

което човек да бъде запомнен), „шем“ всъщност е ракета: когато се
възнесъл в небето, Енох изчезнал със своето „име“. Половин хи-
лядолетие след Гилгамеш египетският фараон Тети отправил почти
217
същата молба:
„Хората падат, те нямат име.

[0, боже,]
Хвани цар Тети за ръце, '
заведи цар Тети на небето,
за да не умре на Земята при
хората.“
Целта на Гилгамеш бил Тилмун, земята, откъдето излитали ра-
кетите. Да попитаме къде отишъл да търси Тилмун урукският цар е все
едно да попитаме къде отишъл Александър, смятайки се за фараон и
син на бога. Все едно да попитаме къде се намирал Дуат.
Защото всички тези места, трябва да заключим, всъщност били едно
и също място.
И земята, където се надявали да открият стълбата към небето,
категорично ще докажем ние, е Синайският полуостров.
Някои учени приемат, че подробностите в Книга на мъртвите може
би са свързани с реалната египетска география и предполагат, че
фиктивното пътуване на фараона е по Нил - от светилищата в Горен до
светилищата в Долен Египет. Древните текстове обаче ясно говорят за
пътуване извън египетските граници. Фараонът се отправя на изток, а
не на север и когато прекосява Тръстиковото езеро и пустинята зад
него, напуска не само Египет, но и Африка: изрич- но се подчертават
опасностите, реални и „политически“, от напускането на владенията на
Хор и навлизането в „земите на Сет“, с други думи в Азия.
Столица на фараоните от Старото царство, които са оставили пи-
рамидните надписи, бил Мемфис. Древният религиозен център Хе-
лиопол се намирал на североизток недалеч оттам. Пътят на изток от
тези центрове наистина водел до няколко езера, обрасли с тръстики и
храсти. Зад тях се простирала пустинята и през един планински проход
се преминавало на Синайския полуостров - района, в чието небе се
провела последната битка между Хор и Сет, Зевс и Тифон.
Предположението, че пътуването на фараона към отвъдния живот
го е отвеждало на Синайския полуостров, се потвърждава от факта, че
Александър не само тръгнал по стъпките на египетските владетели, но
и се опитал да повтори Изхода на израилтяните от Египет под
ръководството на Мойсей.
Също като в библейския разказ, изходната точка бил Египет. После
идвало „Червено море“ - водната преграда, която се разтворила, за да
минат израилтяните. Във версиите за Александър водната преграда
също упорито е наричана „Червено море“. Също като в историята за
Изхода, Александър се опитал да преведе войската си през водата - или
218
чрез строеж на въздушен път, или с молитви. Независимо дали успял (в

зависимост от версията), прииждащите води удавили вражеските
войници - точно както се удавили египтяните, които преследвали
израилтяните. Израилтяните срещнали и разбили врагове, наречени
„амаликитци“: в една християнска версия на Александровите
приключения със същото име са наречени враговете, разбити от царя,
който „събра водите на Червено море и ги изля връз тях“.
Отвъд водата - буквалният превод на библейския израз „Ям Суф“ е
„море/езеро с тръстики“ - започвала пустинята, а зад нея се издигала
свещена планина. Важно е, че планината, до която стигнал Александър,
е наречена Мушас - планината на Мойсей, чието име на иврит е Моше.
Там Мойсей срещнал ангел, който му говорил от огън (горящ храст).
Подобен епизод е описан в историите за Александър.
Двойните и тройни аналогии се умножават, когато си припомним
разказа за Мойсей и рибата от Корана. Местонахождението на живата
вода в Корана е „мястото, където се събират двете морета“. Реката на
Озирис се разделяла на два потока, където фараонът стигал до входа на
подземния свят. В разказите за Александър при сливането на две
подземни реки се намирал „камъкът на Адам“, който излъчвал
светлина, и там божествени същества посъветвали царя да се върне
назад.
Едно предание от Корана изравнява Александър с Мойсей, като го
нарича „двурогия“. Това напомня за библейското сведение, че след
като Мойсей се срещнал с Господ на Синай планина, лицето му светело
и излъчвало „рога“ (буквално „лъчи“).
Сцена на библейския Изход е Синайският полуостров. Изводът от
всички тези прилики и анализи може да бъде само един: Александър,
Мойсей и фараоните се отправяли на изток от Египет към Синайския
полуостров. По-нататък ще докажем, че това била и целта на Гилгамеш.
За да стигне в Тилмун по време на второто си и решително пътуване,
Гилгамеш вдигнал платното на „Маган-кораба“, „египетския кораб“.
Тъй като тръгвал от Месопотамия, нямал друга възможност, освен да
плава покрай бреговете на Персийския залив. След заобикалянето на
Арабския полуостров той щял да влезе в Червено море (което
египтяните аричали Урско море). Както показва името на кораба, царят
щял да плава на север към Египет. Но целта му не била земята на
фараоните, а Тилмун. В такъв случай дали възнамерявал да слезе на
западния бряг на Червено море, в Нубия? Или на източния, в Арабия?
Или направо на Синайския полуостров? (Вж. обр. 2).
Нашето проучване се улеснява от факта, че Гилгамеш бил сполетян
от злополука. Корабът му бил потопен от божествен страж скоро след
началото на пътуването. Това се случило недалеч от Шумер, тъй като219
Енкиду (чието присъствие на борда станало причина за потопяването
на кораба) го помолил да се върнат пеш в Урук. Решен да стигне в
Тилмун, Гилгамеш продължил към целта си по суша. Ако бе искал да
отиде на брега на Червено море, той щеше да прекоси Арабския
полуостров. Вместо това обаче царят се насочил на северозапад. Това
ни е известно със сигурност, защото след като прекосил пустинята и
голите планини, първо зърнал морето. Наблизо имало град, в чиито
покрайнини имало кръчма. Кръчмарката го предупредила, че морето,
което видял и искал да прекоси, е „Вода Смъртоносна“.
Също както ливанските кедри играят ролята на уникална при- родна
особеност на първата цел на Гилгамеш, така морето с „Вода
Смъртоносна“ ни насочва към целта на второто му пътуване. В целия
Древен изток има само един такъв воден басейн, който до ден днешен
носи същото име: Мъртво море. Това е най-ниското море на Земята
(триста деветдесет и шест метра под морското равнище). Водата му е
богата на соли и минерали и в него няма абсолютно никакъв живот.
Градът, който гледал към морето с „Вода Смъртоносна“, бил за-
обиколен с крепостна стена. Неговият храм бил посветен на Син,
лунния бог. Извън града имало кръчма. Кръчмарката пуснала Гил-
гамеш вътре, оказала му гостоприемство и споделила с него каквото
знаела.
Веднага правят впечатление необикновените прилики с един биб-
лейски разказ. Когато четиридесетгодишното скитане на израилтя-
ните в пустинята свършило, дошло време да влязат в Ханаан, Те идвали
от Синайския полуостров, заобиколили Мъртво море откъм изток и
стигнали до устието на река Йордан. Когато се изкачил на един хълм,
и Мойсей като Гилгамеш «идял искрящите води на „ниското“ море. В
равнината на отсрещния бряг на Йордан се издигал град: Йерихон. Той
стоял на пътя на израилтяните към Ханаан и те пратили двама шпиони
да проучат защитните му сили. Една жена, чиято кръчма била до
градските стени, им оказала гостоприемство, дала им сведения и
напътствия.
На иврит „Йерихон“ буквално означава „лунен град“ — град, пос-
ветен на лунния бог Син...
Според нас това е същият град, до който петнадесет века преди
Изхода стигнал Гилгамеш.
Дали Йерихон е съществувал към 2900 г. пр. Хр., когато царят на
Урук се отправил на своето търсене? Археолозите са единодушни, че
градът е бил обитаван отпреди 7000 г. пр. Хр. и от около 3500 г. пр. Хр.
е бил процъфтяващ градски център.
След като се освежил и възстановил силите си, Гилгамеш обмислил
следващата част от пътя си. Тъй като се намирал в северния край на
220
Мъртво море, той попитал кръчмарката дали може да го преп- лава, или
да го заобиколи по суша. В случай че се наложело да избере
заобиколния път, трябвало да мине оттам, откъдето впоследствие дош-
ли израилтяните. Когато с помощта на лодкаря Уршанаби накрая стиг-
нал на отсрещния бряг, според нас героят стигнал до южния край на
Мъртво море — максимално близо до Синайския полуостров.
Оттам трябвало да продължи по „обичаен път“ — път, масово из-
ползван от кервани, който водел „към Голямо море“. Библейската
терминология отново ни помага да разпознаем географските особе-
ности, тъй като така Старият завет нарича Средиземно море. Гилгамеш
трябвало да навлезе в Негев, сухата южна част на Ханаан, и да тръгне
на запад в търсене на „две каменни колони“. Там, казал му Уршанаби,
трябвало да завие и да стигне до град Итла, който се намирал на
известно разстояние от Голямото море. Отвъд града, в Четвъртия район
на боговете, се простирала забранената зона.
Итла „град на боговете“ ли бил, или на хората?
Събитията, описани в една фрагментарна версия на епоса за Гил-
гамеш, показват, че бил град и на богове, и на хора. Това бил „свещен
град“, в който идвали и си отивали различни богове. Но той бил открит
и за хора: пътят към него бил означен с пътни знаци. Гилгамеш не само
си починал и се преоблякъл там, но и се снабдил с овцете, които
ежедневно принасял в жертва на боговете.
Такъв град ни е известен от Стария завет. Той се намирал на юг от
Ханаан в самото начало на Синайския полуостров и стоял на пътя към
централната синайска равнина. За неговата „святост“ говори самото му
име: Кадес („осветеният“). Библията го различава от северния му
аналог (който се намирал на подстъпите към Баалбек), като го нарича
Кадес-Варни (името произлиза от шумерски и може да означава „Кадес
с двата лъскави каменни стълба“). През епохата на патриарсите той
влизал във владенията на Авраам, който „тръгна оттам към юг и се
посели между Кадес и Сур“.
По името и функцията си градът също ни е известен от ханаанс- ките
разкази за богове, хора и търсенето на безсмъртието. Даниил, спомняме
си ние, помолил бог Ел за наследник, та синът му да издигне стела в
негова памет в Кадес. От друг угаритски текст научаваме, че един от
синовете на Ел се казвал Шибани, „седмият“ (библейският град
Вирсавия, „кладенецът на седмия“, може би носи неговото име) - той
получил нареждане да „издигне паметен стълб в пустинята на Кадес“.
Шарл Вироло и Рене Дусо, първите преводачи и интерпретатори на
угаритските текстове, в периодичното издание „Syria“ стигат до
заключението, че действието на множеството епични разкази се раз-
вива в „района между Червено и Средиземно море“, Синайския по-
луостров. Бог Ваал, който обичал да лови риба в езерото Сумхи, ходел
221
на лов в „пустинята Алуш“, област, свързана (като на обр. 104) с
финикови палми. Както отбелязват Вироло и Дусо, това е географско
указание, свързващо угаритската местност с библейските сведения за
Изхода: според тридесет и трета глава на Книга Числа израилтяните
пътували от Мера („мястото на горчивата вода“) и Елим („оазисът с
финиковите палми“) за Алуш.
Обр. 104
Повече подробности, които поставят Ел и по-младите богове на
сцената на Изхода, се откриват в един текст, озаглавен от учените
„Раждането на милостивите и красиви богове“. Още встъпителните му
стихове локализират действието в „пустинята Суфим“ - пустиня,
граничеща с Ям Суф („Тръстиково море“) от Изхода:
„Призовавам милостивите и красиви богове,

синове на княза. Ще ги пратя
222
в трада на възнасянето и спускането, в

пустинята Суфим.“
Ханаанските текстове ни дават още едно указание. Те надълго и

широко говорят за главата на пантеона като „Ел“ - „възвишения“,
„върховния“, по-скоро титла, отколкото собствено име. Но в горес-
поменатия текст Ел се самоотъждествява с Йера и съобщава, че негова
съпруга била Нихал. В семитските езици „Йера“ означава „Луна“, бога,
по-известен като Син, а „Нихал“ е семитска форма на НИН.ГАЛ,
шумерското име на жената на лунния бог.
Учените развиват множество теории за произхода на името на
Синайския полуостров. Очевидната причина - че както посочва името,
той „принадлежи на Син“ - поне този път е сред предпочитаните
решения.
На обр. 72 виждаме, че лунният полумесец е символ на божеството,
в чиято земя се намирала крилатата порта. Установяваме, че главният
кръстопът в Централен Синай, богатият на вода район Нахл, носи името
на съпругата на Син.
И уверено можем да заключим, че „земята Тилмун“ е Синайски- ят
полуостров.
Анализът на географията, топографията, геологията, климата,

флората и историята на Синайския полуостров потвърждава нашата
локализация и изяснява ролята на Синай в делата на богове и хора.
Според месопотамските текстове Тилмун бил разположен на мяс-
тото на сливане на два водни басейна. Синайският полуостров има
форма на триъгълник, обърнат с върха надолу, и започва там, където
Червено море се разделя на два ръкава - Суецкия залив на запад и
Ейлатския залив на изток. Когато обърнем наопаки египетските
изображения на земята на Сит - Дуат, - те схематично представят
полуостров с особеностите на Синай (обр. 105).
Текстовете говорят за „планинския Тилмун“. Синайският полу-
остров наистина се състои от високопланинска южна част, планинско
централно плато и северна равнина (заобиколена от планини), която се
спуска към пясъчните хълмове по средиземноморското крайбрежие.
Крайбрежната ивица от памтивека образува „сухопътен мост“ между
Азия и Африка. Египетските фараони я използвали, за да нахлуят в
Ханаан и Финикия и да нападнат хетите. Саргон Акадски твърди, че
достигнал и „измил оръжието“ си в Средизем-
Обр. 105
но море: „морските земи - земите по средиземноморското крайбрежие,

- три пъти аз обходих, Тилмун ръката ми завладя.“ Саргон II, цар на
Асирия през VIII в. пр. Хр., заявява, че покорил района от „Вит-Якин
на брега на Соленото море чак до границата на Тилмун“. На иврит
Мъртво море до ден днешен се нарича „Солено море“ - поредното
потвърждение, че Тилмун се намира в близост до този воден басейн.
Няколко асирийски царе споменават Египетската река като ге-
ографска особеност по време на походите си в Египет. Саргон II я
изброява, след като описва превзимането на Азот, филистимския град
на средиземноморския бряг. Асархадон, който управлявал малко по-
късно, се хвали, че „прегазих Арца на Египетската река, оковах
Асухили, нейния цар... На Каная, цар на Тилмун, наложих дан“.

С името „Египетска река“ Библията нарича днешната Вади Ел-Ариш,
плитка река, която пресъхва след края на дъждовния сезон, Ашур-
банипал, който наследил Асархадон на асирийския престол, твърди, че
225
ЗЕКАРИЯ
„наложиСИЧИН
ярема на господството си от Тир, който е на Горното море
[Средиземно], чак до Тилмун, който е на Долното море“ (Червено).
Във всеки случай географията и топографията на Тилмун напълно
съответстват на Синайския полуостров.
Като се има предвид годишното вариране, смята се, че климатът на
полуострова през историческата епоха е същият като днес: нередовен
дъждовен сезон от октомври до май. Останалата част от годината е
съвсем суха. Оскъдните валежи позволяват целият Синай да се
определи като пустиня (годишните валежи са по-малко от двадесет и
пет сантиметра). Но през зимата високите гранитни върхове на юг са
покрити със сняг и подпочвените води по северната крайбрежна ивица
са само на сантиметри под повърхността.
Така наречените „вади“ са типични за по-голямата част от полу-
острова. На юг водите на бързите и кратки дъждове се отточват или на
изток (към Ейлатския залив), или (главно) на запад към Суец- кия
залив. Там текат повечето живописни дълбоки, напомнящи на каньони
вади, заобиколени от тучни оазиси. Но основната част от дъждовната
вода на полуострова се оттича на север към Средиземно море по Вади
Ел-Ариш и безбройните му притоци, които приличат на карта на
кръвоносните съдове на исполинско сърце. В този район на Синай
дълбочината на потоците от тази мрежа се мени от няколко сантиметра
до няколко метра, а ширината от няколко метра до над километър след
проливен дъжд.
Валежите са абсолютно неравномерни дори през дъждовния сезон.
Внезапните порои се редуват с продължителни засушавания.
Предположението, че през сезона или непосредствено след него има
достатъчно вода, може да е много подвеждащо. Това трябва да се е
случило с израилтяните, след като напуснали Египет в средата на
април и след няколко седмици навлезли в синайската пустиня. Когато
се озовали без очакваната вода, Господ иа два пъти трябвало да показва
на Мойсей къде да удря скалите, за да намери извор.
Бедуините (местните номади) и други опитни пътешественици в
Синай могат да повторят това чудо, ако почвата в коритата на та-
мошните вади е подходяща. Тайната се крие в това, че на много места
скалистите корита се намират върху глинест пласт, задържащ бързо
попиващата вода. С опит, късмет и малко копане в напълно сухото
корито човек може да стигне до вода на по-малко от метър под земната
повърхност.
Дали това номадско изкуство било голямото чудо, направено от
Господ? Неотдавнашните открития в Синай хвърлят нова светлина
върху този въпрос. Израелските хидролози (от научноизследова-
телския институт „Вайцман“) са установили, че също като в части от
226
пустинята Сахара и някои нубийски пустини, дълбоко под Централен
Синай има „вкаменена вода“. Огромният подземен басейн, в който има
достатъчно вода (според техните изчисления) за цялото израелско
население за близо сто години, се простира на площ от около
петнадесет хиляди и петстотин квадратни километра в широк пояс,
започващ от Суецкия канал и стигащ до пустинята Негев.
Въпреки че е средно на около деветстотин метра под равнището на
скалистата земна повърхност, водата е субартезианска и се издига под
собственото си налягане докъм триста метра дълбочина, Египетски
експериментални петролни сондажи в центъра на северната равнина
(при Нахл) са попаднали в този воден басейн. Други сондажи
потвърждават този невероятен факт: над земята — безводна пустиня,
под нея, напълно достъпно за съвременните сонди и помпени
съоръжения - езеро с чиста искряща вода!
Възможно ли е със своята космическа техника нефилимите да не са
подозирали за неговото съществуване? Дали това е била водата,
бликнала, след като Мойсей ударил посочената от Господ скала,
вместо малка локва в пресъхнало корито? „Вземи в ръка и тоягата си,
с която“ сътвори чудесата в Египет, казал Бог на Мойсей, ще ме нидиш
да стоя на една скала. Удари по скалата с тоягата „и от нея ще протече
вода, и народът ще пие“ - достатъчно вода за множество хора и техния
добитък. За да се разчуе могъществото на Яхве, Мойсей трябвало да
вземе със себе си неколцина свидетели, та чудото да стане „пред очите
на старейте израилски“.
Един шумерски текст за Тилмун споменава за аналогично събитие.
Това е разказ за тежките времена, предизвикани от недостиг на вода.
Реколтата загинала, добитъкът гладувал, животните били жадни,
хората станали мълчаливи. Нинсикила, съпругата на тил- мунския
владетел Еншаг, се оплакала на своя баща Енки:
„Градът, който ни даде...
Тилмун, градът, който ни даде...
Няма вода в реката...
Некъпана е девойката, в града се не
излива искряща вода.“
След като проучил проблема, Енки стигнал до заключението, че

единственият изход е да докара подпочвени води. Дълбочината
трябвало да е по-голяма от тази на обикновен кладенец. Затова Енки
измислил план за пробиване на скалните пластове сракета, изст-
реляна от небето!
„Татко Енки на Нинсикила, дъщеря си, тъй отговори:

„Нека божественият Уту в небето се издигне.
227
ЗЕКАРИЯРакета
СИЧИН силно към „гръдта“ си нека притисне и отвисоко
към земята да я запрати...
От извора вода ще бликне,
нека ти докара сладка вода от земята.“
Уту/Шамаш изпълнил заповедта:
„Уту в небето се издигна,

ракета здраво към „гръдта“ си завърза,
отвисоко към земята я запрати...
Отвисоко ракетата надолу изстреля.
През кристалните камъни докара вода,
от извора вода бликна,
докара той сладка вода от земята.“
Възможно ли е изстреляна от небето ракета да пробие земните

пластове и от дупката да бликне питейна вода? Древният писар е
предвидил скептицизма на своите читатели и в края на текста пот-
върждава: „Наистина, тъй беше“. Чудото станало, съобщава шумер-
ският паметник: Тилмун се превърнал в земя „на ниви плодородни, що
зърно раждат обилно“, а самият град „стана пристанище на страната,
място с кейове и вълноломи“.
Така аналогиите между Тилмун и Синай се потвърждават двойно:
първо, съществуването на водния басейн под скалистата повърхност и
второ, присъствието на Уту/Шамаш (командир на космодрума) в този
район,
Синайският полуостров също обяснява всички стоки, с които бил
известен Тилмун.
Тилмун бил източник на скъпоценни камъни като синкавия ла-
зурит, който ценели шумерите. Факт е, че египетските фараони
добивали синьо-зеления тюркоаз и един синьо-зелен минерал (мала-
хит) от югозападните части на Синай. Най-ранният източник на
тюркоаз днес се нарича Вади Магара, „дерето с пещерите“, в чиито
скалисти склонове са пробити тунели. По-късно добив на ценния
камък започнал и на обект, днес носещ името Серабит-ел-Хадим. Във
Вади Магара са открити египетски надписи, датиращи от III династия
(2700-2600 г. пр. Хр.), и се смята, че по това време египтяните са
започнали да разполагат гарнизони в районите на рудниците.
Археологическите открития и изображенията на първите фараони,
представящи победени и пленени „азиатски номади“ (обр. 106),
убеждават учените, че отначало египтяните използвали само по-стари
рудници, разработени от местните семитски племена. Египетската
228
дума за „тюркоаз“, „махка-т“ (поради което наричали Синай „земята
на мафкат“), произлиза от семитски глагол, който означава „копая“,
„добивам“. Тези находища се намирали във владенията на богинята
Хатор, която е известна като „господарка на Синай“ и „господарката
на Мафкат“. Велика богиня от древни времена, една от първите
небесни богини на египтяните, тя носела прозвището „Кравата“ и била
изобразявана с рога на крава (вж. обр. 7 и 106). Йероглифът на името
й Хат-Хор представлява ограден сокол j^j и според
учените означава „дом на Хор“ (Хор се изобразявал като сокол). Но
той буквално означава „дом на сокола“, което потвърждава нашите
заключения за местонахождението и функциите на Земята на ракетите.
Според Енциклопедия Британика „на Синайския полуостров се
добивал тюркоаз още отпреди IV хил. пр. Хр., една от първите в света
важни прояви на добив на полезни изкопаеми“. По онова време
шумерската цивилизация едва започвала да се развива и до въз-
никването на египетската оставало цяло хилядолетие. Тогава кой е
организирал рудодобива? Египтяните твърдят, че това е Тот, богът на
науката.
Като приписват Синай на Хатор, египтяните подражават на шу-

мерските предания. Според шумерските текстове богът, който ор-
ганизирал рудодобива на анунаките, бил Енки, богът на знанието, а
Тилмун, свидетелстват писмените извори, още в допотопни времена
бил даден на Нинхурсаг, сестра на Енки и Енлил. На млади години тя
била поразителна хубавица и главен медик на нефилимите. Когато
остаряла обаче, получила прозвището „Кравата“ и като богиня на
229
финиковите палми се изобразявала с рога на крава (обр. 107). При-
ликите между нея и Хатор, както и аналогиите между техните владения
са прекалено очевидни, за да са нужни повече обяснения,
Синай също бил важен източник на мед и това се потвърждава от
факта, че египтяните разчитали главно на набези, за да се снабдяват с
този метал. За тази цел те трябвало да проникнат навътре в полу-
острова. Един фараон от XII династия (епохата на Авраам) ни е оставил
следните сведения за делата си: „Той прекрачи границите на чужди
земи с нозете си, навлезе в загадъчните долини, стигна до пределите на
неизвестното“. По-нататък владетелят се хвали, че хората му не
пропуснали нито една възможност да заграбят плячка.
Неотдавна израелски учени откриха на Синай множество свиде-
телства, които показват, че „по време на ранните египетски династии
през III хил. пр. Хр. полуостровът е бил гъсто заселен от семит-
ски племена, добиващи медна руда и тюркоаз, които се съпротив-

лявали на навлизането на фараоните в техните земи. Установяваме
съществуване на сравнително мащабен металодобив... От западните
части на Южен Синай на изток чак до Ейлат на Акабския залив има
медни рудници, рударски лагери и съоръжения за топене на руда“16.
Ейлат, известен в Стария завет като Ецион-Гавер, наистина бил
„древният Питсбърг“. Преди двадесетина години Нелсън Глук откри в
Тимна на север от Ейлат медните рудници на цар Соломон. Рудата
била превозвана в Ецион-Гавер, където я топели и рафинирали в „един
от най-големите, ако не и най-големият металургичен център“ в
древността („Реки в пустинята“).
Археологическите свидетелства отново потвърждават библейските
16 Beno Rothenberg. Sinai Explorations 1967-1972. - Б. a.
230
и месопотамските текстове. Асирийският цар Асархадон се хвали, че
„на Каная, цар на Тилмун, наложих дан“. Според Стария завет
„кинейците“ били обитатели на Южен Синай и тяхното име буквал- но
означава „ковачи“, „металурзи“. След като избягал от Египет на Синай,
Мойсей си взел жена от племето на кинейците. Р. Дж. Форбс
(„Еволюцията на ковачеството“) отбелязва, че библейската дума
„каин“ („ковач“) произлиза от шумерската КИН („който оформя“).
Фараонът Рамзес III, който царувал през века след Изхода, съоб-
щава за нашествието си в земите на тези рудари и за плячкосването на
металургичния център Тимна-Ейлат:
„Аз погубих народа на Сеир от племената на Шасу. Аз пляч-
косах техните шатри, вещите на техния народ и безчет глави
добитък. Те бяха завързани и взети в плен като дан за Египет.
Аз ги дадох на боговете като роби в техните храмове.
Аз пратих хората си в Древната страна при големите медни
рудници, които има на това място. Едни отидоха с кораби, други
по суша с магарета. Такова нещо беше нечувано, откакто
царуват фараони.
В рудниците имаше много мед, която беше натоварена на
корабите. Те бяха пратени в Египет и пристигнаха без злопо-
луки. Медта беше донесена и натрупана на куп под балкона на
палата - множество медни слитъци, стотици хиляди, с цвят на
трижди пречистено злато.
Аз позволих на народа да ги види като чудо.“
Боговете осъдили Енкиду да прекара остатъка от живота си в

рудниците на Тилмун и затова Гилгамеш измислил плана да се качи
със своя приятел на „египетски кораб“ - тъй като Земята на рудниците
и „Земята на ракетите“ били части от един и същ район. Нашата
локализация съответства на древните сведения.
Преди да продължим с реконструкцията на историческите и

праисторическите събития трябва да докажем извода, че Тилмун е
шумерското име на Синайския полуостров. Досега учените твърдяха
друго и ние трябва да анализираме противоречивите им възгледи, за да
докажем, че са погрешни.
Една особено упорита школа, чийто най-виден застъпник е П. Б.
Корнуол („За локализацията на Тилмун“), отъждествява Тилмун (по-
някога транслитериран като „Дилмун“) с остров Бахрейн в Персийския
залив. Тази хипотеза е изградена главно върху надписа на аси- рийския
цар Саргон II, в който владетелят твърди, че сред царете, които му
плащали данък, бил „Упери, цар на Дилмун, чийто дом е разположен
като риба на тридесет беру сред морето, откъдето изгрява слънцето“.
231
Този откъс се тълкува в смисъл, че Тилмун е остров, и учените, които
приемат това предположение, отъждествяват „морето, откъдето
изгрява слънцето“ с Персийския залив. Така стигат до остров Бахрейн.
Тази интерпретация има няколко недостатъка. Първо, напълно е
нъзможно столицата на Тилмун да е на крайбрежен остров: текстовете
не оставят съмнение, че са съществували страна и град с името Тилмун.
Второ, други асирийски надписи, описващи градове „сред морето“, се
отнасят за крайбрежни градове, разположени край залив или на нос, но
не и на остров (например Арвад на средиземноморското крайбрежие).
После, ако „морето, откъдето изгрява слънцето“ означава море на
изток от Месопотамия, Персийският залив не отговаря на условията,
тъй като се намира на юг, а не на изток от Двуречието. Освен това
Бахрейн е прекалено близо до Месопотамия, за да обяснява тридесетте
беру плаване. Островът е на около четиристотин и осемдесет
километра южно от пристанищата в Залива: за шестдесет часа дори със
съвсем ниска скорост може да се измине многократно по-голямо
разстояние.
Друг основен проблем на отъждествяването с Бахрейн е свързан със
стоките, с които е известен Тилмун. Дори по времето на Гилгамеш не
цялата земя Тилмун била забранена зона. Както видяхме, в нейните
мрачни и прашни рудници се трудели затворници и копаели медна
руда и скъпоценни камъни, с които се славела страната. Отдавна
свързан с шумерската култура и търговия, Тилмун снабдявал Шумер с
някои ценни видове дърво. А земеделските му райони
- тема на гореспоменатия разказ за молбата на Нинсикила за арте-
зиански кладенци - снабдявали древния свят с лук и фурми.
Бахрейн не разполага с такива стоки, освен „обикновени фурми“.
Ето защо, за да заобиколи проблема, пробахрейнската школа развива
сложно решение. Джофри Биби („В търсене на Дилмун“) и други с
подобни възгледи предполагат, че Бахрейн е бил посреднически пункт.
Стоките, съгласяват се те, наистина идвали от друга, по-далечна земя.
Но корабите, които превозвали тези стоки, не изминавали целия път до
Шумер. Те спирали и разтоварвали в Бахрейн, откъдето прочутите
шумерски търговци ги откарвали в шу- мерските пристанища.
Следователно, заключават привържениците на тази теория, за
източник на стоките шумерските писари посочват Дилмун, с други
думи Бахрейн.
Но защо корабите, които пристигали от огромно разстояние, не
изминавали и последната отсечка от пътя до Месопотамия, а се отк-
лонявали и разтоварвали в Бахрейн? Освен това тази теория пряко
противоречи на конкретните твърдения на шумерските и акадски- те
владетели, че в техните пристанища спирали кораби от различни земи,
сред които Тилмун. Ур-Нанше, цар на Лагаш около два века след
232
царуването на Гилгамеш в съседен Урук, твърди, че „корабите
233
от Тилмун ми караха дърво като данък“. Разпознаваме името
Тилмун в надписа му (обр. 108) по пиктограмата на „ракета“. Саргон,
първият акадски владетел, се хвали, че „на кея на Акад по негова
заповед приставаха кораби от Мелуха, кораби от Маган и кораби от
Тилмун“.
Очевидно е, че корабите са карали стоки от Тилмун направо до
месопотамските пристанища, както диктуват логиката и икономиката.
Древните текстове също говорят за пряк износ от Двуречието за
Тилмун. Един надпис съобщава за доставка на пшеница, сирене и
ечемик от Лагаш за Тилмун (около 2500 г. пр. Хр.). Изобщо не се
споменава за прехвърляне на стоките на остров.
Един от водещите противници на бахрейнската теория Самюъл Н.

Крамър („Дилмун, „Земята на живота“) изтъква факта, че месо-
потамските текстове описват Тилмун като „далечна земя“, пътят до
която бил опасен. Тези описания не отговарят на близкия остров, лес-
нодостъпен в тихите води на Персийския залив. Той също придава го-
лямо значение на факта, че различни месопотамеки писмени извори
поставят Тилмун в близост до два водни басейна, а не до или в едно
море. Акадските текстове локализират Тилмун „ина пи нарати“, „при
устието на двете течащи води“: където започват два водни басейна.
Крамър взима предвид друго сведение, според което Тилмун бил
земята, „откъдето изгрява слънцето“. Той стига до заключението, че
Тилмун не е остров и че се намира на изток от Шумер, тъй като оттам
изгрява слънцето. Ученият търси на изток място, където се срещат два
водни басейна, и това го отвежда на югоизток между Персийския залив
и Индийския океан. Ето защо неговото предположение е Белуджистан
или място край река Инд.
Колебанието на Крамър се дължи на известния факт, че множество
шумерски и акадски текстове, които изброяват страни и народи, не
споменават Тилмун във връзка с такива източни земи като
Елам или Арата. Вместо това те разглеждат като КЪМ
СТЪЛБА съседни страни
НЕБЕТО
Мелуха (Нубия/Етиопия), Маган (Египет) и Тилмун. Близостта между
Египет (Маган) и Тилмун се подчертава в текста „Енки и Нинхур- саг“,
в който назначаването на Нинтула за „господар на Маган“ и на Еншаг
за „господар на Тилмун“ получава благословията на двамата богове.
Тя също е очевидна в един забележителен текст, написан като
автобиография на Енки и описващ неговата дейност след потопа,
когато помогнал на човечеството да създаде цивилизациите. Тилмун
отново е посочен до Маган и Мелуха:
„Земите Маган и Тилмун ме погледнаха.
Аз, Енки, докарах Тилмун-кораба до брега,
догоре натоварих Маган-кораба.
Веселият кораб за Мелуха кара злато и
сребро.“
Ами твърдението, че Тилмун се намира там, „откъдето изгрява

слънцето“? Според учените това означава на изток от Шумер, а не на
запад от него (където е Синай).
Простият отговор на този въпрос е, че в текстовете изобщо не се
твърди такова нещо. В тях не се казва „откъдето изгрява слънцето“, а
„където се възнася Шамаш“ - което е съвсем различно. Тилмун изобщо
не се намира на изток, а е мястото, където Уту/Шамаш (богът, чийто
небесен символ е слънцето, а не самото слънце) излитал в небето със
своите ракети. Думите от „Епос за Гилгамеш“ са съвсем ясни:
„... Планината, наречена Машу.

Най-сетне достигна под нейния хребет, където
всеки ден шемове се виждат да излитат и
кацат...
Ракето-човеци вратите й пазят...
Те бдят над Шамаш, когато излита и каца*.“
На това място бил отведен Зиусудра:

„В земята на кръстопътя,
земята Тилмун, мястото,
откъдето излита Уту, го
заселиха.“*
След като не му позволили да се качи на шем и затова решил да се
допита до своя праотец Зиусудра, Гилгамеш се отправил към пла-
нината Машу в Тилмун — планината на Моше (Мойсей) на Синайския
* В превода на Г. Крумов, „Те слънцето пазят по изгрев и залез“. - Б. пр.
полуостров.
235
Днешните
ЗЕКАРИЯ ботаници се удивляват от разнообразната флора на по-
СИЧИН
луострова, която се характеризира с над хиляда вида растения, някои
уникални за Синай, от високи дървета до ниски храсти. Там, където
има вода - в оазисите, под повърхността на крайбрежните пясъчни
дюни или в коритата „вади“ - тези дървета и храсти растат с
внушителна упоритост, напълно приспособени към специфичния
климат и хидрография на региона.
Напълно е възможно североизточните части на Синай да са из-
точник на толкова търсения лук. Английската дума за вида лук с
високо зелено стъбло „scallion“ свидетелства за пристанището, от
което бил внасян в Европа този деликатес: Аскалон на средиземно-
морското крайбрежие, на север от Египетската река.
Едно от адаптиралите се към уникалните условия на Синай дървета
е акацията, която осигурява високата си степен на влагоотде- ляне,
като расте само в коритата на периодично пресъхващите реки и
използва подпочвената влага на голяма дълбочина. В резултат тези
дървета могат да оцелеят близо десет години без дъжд. Те са изк-
лючително ценна суровина - според Стария завет светият кивот и
други части от скинията били направени от акация. Напълно е въз-
можно това да е скъпият дървен материал, който шумерските царе
внасяли за своите храмове.
Типична за Синай гледка са тамариските - напомнящи на храсти
вечнозелени дървета, които целогодишно растат в пресъхващите
корита, тъй като корените им достигат подпочвената влага и могат да
се хранят дори със солена вода. След особено дъждовни зими
тамарисковите гори се изпълват със сладко зърнисто бяло вещество,
което представлява екскременти от насекомите, хранещи се с та-
мариски. Бедуините до ден днешен го наричат с библейското му име,
„мана“.
Дървото, с което в древността най-често свързвали Тилмун обаче, е
финиковата палма. Тя все още е най-важното от икономическа гледна
точка дърво в Синай. Финиковата палма почти не се нуждае от грижи
и снабдява бедуините с плодове (фурми). С нейната дървесинна каша
и ядки хранят камилите и козите, дънерът се използва за строителен
материал и гориво, с клоните покриват покриви, от ликото правят
въжета и рогозки.
От месопотамските паметници ни е известно, че Тилмун изнасял
тези фурми и в древността. Те били толкова едри и вкусни, че в
рецептите за ястията на урукските богове (града на Гилгамеш) се
посочва следното: „за четирите хранения всеки ден от годината в
жертва на следва
* Преводачът божествата даавтора.
версията на се принасят
— Б. пр. сто и осем мерки обикновени
фурми и фурми от земята Тилмун, а също смокини и стафиди“. Най-
236
близкият и древен град по сухоземния път от Синай до Месопотамия е
Йерихон. Библията го нарича „Иерихон, град на палмите“.
Финиковата палма е възприета за символ в древноизточните ре-
лигии, тоест в древните представи за човека и неговите богове. Биб-
лейският псалмопевец казва, че „праведният цъфти като палма“.
Пророк Йезекиил видял възстановения Ерусалимски храм украсен с
редуващи се „Херувими и палми: палма между два Херувима, и у всеки
Херувим - две лица“. По онова време пророкът живеел с изгнаниците,
които вавилонците насила били довели от Юдея, и от- лично познавал
месопотамските изображения на темата за херуви- мите и финиковите
палми (обр. 109).
237
Наред с крилатия диск (Дванадесетата планета), най-широко раз-
пространеният символ сред всички древни народи било дървото на
живота. Феликс фон Лушау още през 1912 г. доказва в „Der alte
Orient“*, че капителите на йонийските (обр. 110а) и египетските (обр.
110Ь) колони всъщност са стилизирани изображения на дървото на
живота във формата на финикова палма (обр. 11 Ос) и потвърждава по-
ранните предположения, че плодът на живота от легендите и епосите
е някакъв специален вид фурма. Темата за финиковата палма като
символ на живота е разпространена дори в мюсюлмански Египет,
например в орнаментацията на голямата джамия в Кайро (обр. 110d).
* Древният изток (нем.). — Б. пр.
238
Множество други проучвания, например „De boom des levens in
schrift en historie“ от Хенрик Бергема и „The King and the Tree of Life in
Ancient Near Eastern Religion“17 от Г. Виденгрен, показват, че
представата за такова дърво, растящо в селенията на боговете, се е
разпространила от Близкия изток в целия свят и се е превърнала в
догма на всички религии.
Източник на всички тези изображения и вярвания са шумерските
сведения за Земята на живота:
„Тилмун,
където старицата не казва „Аз съм старица“,
където старецът не казва „Аз съм старец.“
Майстори на игрословиците, шумерите наричали Земята на ра-

кетите ТИЛ.МУН, но това име може да означава и „Земя на Живота“,
защото ТИЛ също означава „живот“. На шумерски дървото на живота
е гиш.тил, но ШШ също означава „предмет, направен от човек“,
така че ГИШ.ТИЛ може да означава „машината към живота“ -
„ракета“. В изобразителното изкуство също откриваме раке- то-
човеците понякога да отдават чест не на финикова палма, а на ракета
(обр. 60).
Омфалосът от гръцкото религиозно изкуство също е свързан с
финиковата палма. Едно старогръцко изображение от Делфи показва,
че копието на омфалоса, издигнато до храма на Аполон, се е намирало
в близост до палма (обр. 111). Тъй като в Гърция не растат такива
дървета, това било изкуствено дърво, направено (според учените) от
бронз. Връзката между омфалоса и финиковата палма трябва да е
лежала в основата на религиозната символика, защото тези изоб-
ражения се срещат и в други гръцки оракулски центрове.
По-горе установихме, че омфалосът играел ролята на връзка между
гръцките, египетските, нубийските и ханаанските „оракулски
центрове“ и Дуат. Сега става ясно, че този „възхитителен камък“ е
свързан с финиковата палма - дървото от Земята на живота.
Шумерските текстове, които придружават изображения на хе-
рувими, съдържат следната формула:
„Тъмнокафявото дърво на Енки в ръката си държа, дървото,
което отчита броя, великото небесно оръжие държа в ръката
си,
палмата, великото дърво на оракулите, държа в ръката си.“
Едно месопотамско изображение представя бог, вдигнал в ръка
17 „Дървото на живота в литературата и историята“ (нидерл.). „Царят и дър- иото на

живота в древноизточната религия“ (англ.). -- В. пр.
239
„палмата, великото дърво на оракулите“ (обр. 112). Той дарява този
плод на живота на цар. Действието се развива на мястото на „четирима-
та богове“. Вече сме срещали това място в египетските текстове и изоб-
ражения: това са четиримата богове на четирите посоки, намиращи се
при стълбата към небето в Дуат. Също така видяхме (обр. 72), че
шумерската порта към небето се бележела с финикова палма.
И изобщо не се съмняваме, че целта на древното търсене на безс-
мъртието бил космодрум - някъде на Синайския полуостров.
11.
Загадьчната планина
След потопа нефилимите построили своя космодрум някъде на
Синайския полуостров. Някъде на Синайския полуостров смъртните -
избрани неколцина с благословията на своя бог - можели да отидат при
240
една планина. „Върни се! - заповядали на Александър
СТЪЛБА КЪМптицечовеците,
НЕБЕТО
които я пазели. - Земята, на която стоиш, принадлежи единствено на
Бог.“ „Не се приближавай насам - извикал там Господ на Мойсей, -
защото мястото, на което стоиш, е земя света.“ Там ракето-човеците
нападнали Гилгамеш със зашеметяващите си лъчи, само за да разберат,
че не е обикновен смъртен.
Шумерите наричали тази планина на срещата МА.ШУ - „планина
на върховната ладия“. Разказите за Александър я наричат Мушас -
„планина на Мойсей“. Еднаквитей функции и характер, наред с еднак-
вото име, предполагат, че във всички случаи става дума за една и съща
планина. Следователно е очевидно къде се е намирал порталът: плани-
ната от Изхода, „Синай планина“ е ясно обозначена на картите на
полуострова - най-високият от гранитните върхове в Южен Синай.
През последните тридесет и три века Изходът на израилтяните от
Египет ежегодно се ознаменува с празника Песах. Историческите и
религиозни сведения за евреите изобилстват с данни за Изхода,
скитанията в пустинята, завета на Синай планина. Постоянно ни се
напомня за Богоявлението, когато целият народ на Израил видял
Господ Бог в цялата му слава на свещената планина. И все пак нейното
местонахождение се заобикаля, за да не бъде превърнато в култов
център. В Библията не се споменава някой да се е опитвал да се върне
на Синай планина. С едно изключение: пророк Илия. Около четири
века след Изхода той се спасил с бягство, след като убил жреците на
Ваал на планината Кармил. Илия се отправил към Синай планина, но
се изгубил в пустинята. Ангел Господен го съживил и го отвел в една
планинска пещера.
241
Както ще се убедим, днес не се нуждаем от ангел водител, за да
намерим Синай планина. Подобно на своите предшественици през
вековете, съвременните поклонници се отправят към манастира „Санта
ЗЕКАРИЯ(обр.
Катарина“ СИЧИН 113), носещ името на мъченицата Екатерина Еги-
петска, чието тяло ангелите пренесли на недалечния едноименен връх.
След като пренощуват, призори поклонниците започват изкачването
на Гебел Муса (на арабски „планината на Мойсей“). Това е южният
връх на около трикилометровия масив на юг от манастира -
„традиционната“ Синай планина, с която са свързани Богоявлени- ето
и заветът (обр. 114).
Пътят до върха е дълъг и труден, тъй като включва изкачване на
около седемстотин и седемдесет метра. Един от маршрутите минава по
около четирите хиляди стъпала, поставени от монасите по западните
склонове на планината. По-лесният маршрут отнема няколко часа
повече и започва от долината между масива и планината, носеща името
на Мойсеевия тъст Йотор. Той постепенно се изкачва по източните
склонове, докато накрая стига до последните седемстотин и петдесет
стъпала от първия маршрут. Според монашеското предание тъкмо на
това място Илия срещнал Господ.
Християнски параклис и мюсюлманско теке, и двете малки и грубо
построени, бележат мястото, където Мойсей получил скрижа- лите на
завета. Недалечната пещера е почитана като „пукнатината на скалата“,
в която Господ поставил Мойсей, докато минавал покрай него, както
се разказва в Изход 33: 22. Твърди се, че кладенецът, покрай който
поклонниците минават по пътя, е същият, от който Мойсей поял
стадото на тъст си. Така преданията на монасите отреждат определено
място от Гебел Муса и близките околности на всяко събитие, свързано
със свещената планина.
От Гебел Муса се виждат някои други върхове от гранитната ве-
рига. Изненадващо е, че той изглежда по-нисък от много свои съседи!
В подкрепа на легендата за Света Екатерина монасите са поставили
на главната сграда табела, която съобщава:
Височина 1528 м
Връх Мойсей 2304 м
Връх Св. Екатерина 2614 м
242
/
243
Обр. 115
Човек се убеждава, че връх Св. Екатерина наистина е по-висок -

всъщност най-високият връх на полуострова - и следователно основателно
е бил избран от ангелите, за да скрият на него тялото на светеца, но и се
разочарова, че противно на общоприетото вярване, Господ е довел
синовете Израилеви в този мрачен район, за да им внуши своето
могъщество и да им даде законите си не от най-високия връх.
Дали Бог е объркал планината?
През 1809 г. швейцарският учен Йохан Лудвиг Буркхарт пристигнал в
Близкия изток като представител на Британската асоциация за съдействие
на
244откриването на Вътрешна Африка. За да се запознае с арабските и
мюсюлманските обичаи, той си сложил чалма, облякъл се като арабин и
променил името си на Ибрахим ибн Абдула — Авраам, син на Божия раб.
Така успял да обиколи дотогава забранени СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
за неверниците земи и да
открие древноегипетските храмове в Абу Симбел и скалния град Петра в
Трансйордания.
На 15 април 1816 г. ученият потеглил с камила от град Суец на Суецкия
залив. Целта му била да мине по пътя на Изхода и да установи коя е
истинската Синай планина. Като следвал предполагаемия път на
израилтяните, Буркхарт се отправил на юг по западния бряг на
полуострова. Планините започвали на двадесетина-тридесет километра от
брега и образували пуста равнина, тук-там осеяна с вади и два минерални
извора, единият от които любим на фараоните.
Докато пътувал на юг, Буркхарт наблюдавал географията, топог-
рафията, разстоянията. Сравнявал условията и топонимите с описанията и
имената от Изхода. Там, където свършва варовиковото плато, природата
го е отделила от нубийския пясъчник с пясъчна ивица, която играе ролята
на транссинайска магистрала. На това място ученият завил навътре към
сушата, след известно време се насочил на юг към гранитния масив и
стигнал до манастира „Св. Екатерина“ откъм север (както днес
пристигащите със самолет).
Някои негови наблюдения продължават да представляват интерес. В
района, установил той, се произвеждали отлични фурми. Монасите имали
традиция ежегодно да пращат големи щайги плодове на султана в
Цариград. Буркхарт се сприятелил с местните бедуини и те го поканили
на празника си в чест на свети Георги, когото наричали „Ел Хидер“ -
„вечнозеления“!
Буркхарт се изкачил на върховете Муса и Света Екатерина и обиколил
цялата област. Особено му харесал връх Ум-Шумар - само петдесет и пет
метра по-нисък от връх Света Екатерина, — който се издига на югозапад
от другите два върха. От разстояние той сияе на слънцето „с най-искряща
белота“ поради необичайното съдържание на слюда в гранитната скала и
„поразително контрастира на черната повърхност на шистите и на
червения гранит“ в долните части на планината и околността. Върхът
също се отличава с това, че от него се разкрива гледка и към Суецкия
(„ясно се виждаше ел-Top“), и към Ейлатския залив. Швейцарецът открил
в манастирския архив да се споменава, че Ум-Шумар някога е бил център
на монашеските селища. През XV в. „кервани от магарета, натоварени с
жито и други стоки, редовно минавали оттук за ел-Top, тъй като това е
най- късият път за пристанището“.
Върнал се през Вади Фейран и тамошния оазис - най-големия на Синай.
Там, където коритото напуска планината и стига до крайбрежната ивица,
Буркхарт се изкачил на величествената планина, издигаща се на близо две
хиляди и сто метра - планината Сербал, една от най-високите на
полуострова. Наоколо имало останки от светилища и поклоннически
надписи. Допълнителните проучвания установили, че през повечето
векове главният монашески център на Синай е бил при Вади Фейран край
245
ЗЕКАРИЯ
Сербал - а СИЧИН
не при Света Екатерина.
Когато публикувал находките си („Пътешествие в Сирия и Светите
земи“), заключенията му разтърсили научния и библеистки свят.
Истинската Синай планина, твърдял той, не била Муса, а Сербал!
Вдъхновен от съчинението на Буркхарт, през 1826 и 1828 г. френският
граф Леон дьо Лаборде обиколил Синай. Главният му принос към
информацията за този район („Commentaire sur L’Exode“*) са отличните
му карти и скици. През 1839 г. го последвал шотландският художник
Дейвид Робъртс, чиито великолепни рисунки събудили огромен интерес
през епохата преди появата на фотографията.
Следващото важно пътуване до Синай било предприето от амери-
канеца Едуард Робинсън, придружаван от Ели Смит. Подобно на
Буркхарт, двамата напуснали град Суец с камили, въоръжени с неговата
книга и картите на дьо Лаборде. Трябвали им тринадесет дни, за да стигнат
до Света Екатерина. Там Робинсън подробно проучил легендите на
монасите и установил, че при Фейран наистина е имало по-големи
монашески общности, понякога ръководени от епископи, на които „Св.
Екатерина“ и още няколко манастира в Южен Синай били подчинени.
Затова преданието поставяло по-голям акцент върху Фейран. Оказало се,
че според разказите и документите през първите християнски векове Муса
и Света Екатерина не били от значение за християните и че манастирът
установил върховенството си едва през XVII в., когато другите
неукрепени монашески общности били плячкосани от нашественици и
разбойници. Когато проучил местните арабски предания, Робинсън
установил, че библейските имена „Синай“ и „Хорив“ са напълно
непознати на местните бедуини - монасите от „Св. Екатерина“ първи били
започнали да наричат с тях съответните върхове.
В такъв случай дали Буркхарт бил прав? Робинсън („Библейски
проучвания в Палестина, Синай планина и Арабия Петрея“) виждал
противоречие в пътя, по който според швейцарския учен израилтя- ните
били стигнали до Сербал, и затова се въздържал да подкрепи новата идея,
но споделил съмненията относно планината Муса и посочил като по-
вероятна друга съседна планина.
Вероятността стародавното предание, отъждествяващо Синай планина
с планината Муса, да не е вярно, била предизвикателство, на което
големият египтолог и основател на научната археология Карл Рихард
Лепсиус не успял да устои. Той прекосил Суецкия залив с кораб и слязъл
в ел-Top („Бика“), пристанището, от което християнските поклонници се
отправяли за Света Екатерина и Муса още отпреди мюсюлманите да го
превърнат във важна спирка и пречистващ център по морския път от
* „Бележкизана Мека.
Египет Изхода“ (фр.).
Наблизо— Б. пр.
се издигал величественият връх Ум-Шумар,
който Лепсиус сравнявал като „кандидат“ с Муса и Сербал. Но след
246
задълбочено проучване и обиколки на района той се съсредоточил върху
актуалния проблем на деня: Муса или Сербал?
Находките му са публикувани в „Открития СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
в Египет, Етиопия и
Синайския полуостров, 1842-1845“ и „Писма от Египет, Етиопия и
Синай“. Във втория труд е включен пълният текст на докладите му до
пруския крал, под чийто патронаж пътувал. Скоро след пристигането си
на Синай Лепсиус изразява съмнения относно планината Муса:
„Отдалечеността на този район от оживените пътища и височината му —
пише той — го правят особено подходящ за отшелничество, но поради
същите причини не е подходящ за многолюден народ“. Ученият е убеден,
че стотиците хиляди израилтяни не може да са се изхранвали сред голите
гранитни върхове по време на дългия си (почти едногодишен) престой на
Синай планина. Монашеските предания, потвърждава Лепсиус, датирали
най-рано от VI в. и следователно не му вършели работа.
Околността на Синай планина била пустинна, подчертава той.
Библията също я нарича „Хорив“, „сухата планина“. Муса се намирал сред
други планини, а не в пустиня. От друга страна, крайбреж
247
ната равнина
ЗЕКАРИЯ пред Сербал отговаряла на това условие и била доста-
СИЧИН
тъчно обширна, за да побере израилтянските множества по време на
Бошявлението, а съседният Вади Фейран бил единственото място, което
можело да изхранва тях и добитъка им в продължение на година. Нещо
повече, само властта над „тази уникална плодородна долина“ можела да
обясни нападението на амаликитците (при Ре- фидим край Синай
планина). Край планината Муса нямало такава плодородна земя, която да
си струвала жертвите. Мойсей пръв стигнал до планината в търсене на
пасбище за стадото си и можел да го открие във Фейран, но не и край
пустата планина Муса.
Но щом не можело да е Муса, защо да е Сербал? Освен „правилно- то“
местонахождение на тази планина в близост до Вади Фейран, Лепсиус
открил някои конкретни доказателства. Той я описва с най- ярки краски и
съобщава, че се натъкнал на „дълбока планинска котловина, около която
петте върхове на Сербал образуват полукръг и висока корона“. Насред
тази котловина ученият намерил руини от стар манастир. Именно на това
свято място, предположил той, Господ се показал пред израилтяните
(които се били събрали в равнината на запад) в цялото Си величие. Що се
отнасяло до противоречието, което виждал Робинсън в Буркхартовия път
до Сербал, Лепсиус предложил алтернативен маршрут.
Когато били публикувани, заключенията на известния учен разтърсили
традицията: той не само категорично отхвърлял отъждест- вяването на
Синай планина с планината Муса и посочвал Сербал, но и оспорвал
дотогава приемания за даденост маршрут на Изхода.
Последвалите дебати продължили почти четвърт век и в тях се включили
други учени като Чарлз Фостър („Историческа география на Арабия:
израилтяните в пустинята“) и Уилям X. Бартлет („Четиридесет дни по пътя
на израилтяните в пустинята“). Те прибавили свои предположения,
потвърждения и съмнения. През 1868 г. британското правителство се
включило във Фонда за проучване на Палестина и пратило експедиция на
Синай. Освен мащабната геоде- зическа и картографска дейност, тази
мисия щяла веднъж завинаги да установи маршрута на Изхода и
местонахождението на Синай планина. Групата била ръководена от
капитаните Чарлз У. Уилсън и Хенри Спенсър Палмър от Кралските
сапьорни части и в нея участвал прочутият ориенталист и арабист
професор Едуард Хенри Палмър. Освен официалния доклад на
експедицията („Картографско
2-18
проучване на Синайския полуостров“), двамата Палмър публикуват
множество самостоятелни проучвания.
Предишните учени посещавали за кратко Синай главно през пролетта.
Експедицията на Уилсън и Палмър заминала от Суец на 11 ноември 1868
г. и се завърнала в Египет на 24 април 1869 г. Тя останала на полуострова
от началото на зимата до следващата пролет. Така едно от първото й
открития било, че през зимата в планинския юг силно застудява и вали
сняг, което затруднява, дори прави невъзможно преминаването през
района. По-високите планини като Муса и Света Екатерина остават
покрити със сняг през всички зимни месеци. Израилтяните, които никога
не били виждали сняг в Египет, престояли в тази област близо година. И
все пак в Библията изобщо не се споменава нито за сняг, нито за студено
време.
Докато капитан Палмър („Синай: история по паметниците“) представя
сведения за откритите археологически и исторически паметници (ранни
селища, египетско присъствие, надписи на първата азбука в света),
задачата на професор Е. X. Палмър („Пустинята от Изхода“) била да
очертае заключенията на експедицията за маршрута и планината.
Въпреки упоритите съмнения групата отхвърлила Сербал и гласувала
за планината Муса, но с една уговорка. Тъй като пред Муса нямало
достатъчно широка долина, за да побере установилите се на лагер
израилтяни, Палмър предложил следното решение: истинската Синай
планина не бил южният връх на масива (Гебел Муса), а северният, Рас-
Суфсафех. Той се издигал над „просторната равнина Ер-Раха, в която
могат да се установят на лагер поне два милиона израилтяни“. Противно
на традицията, професорът заключил, че „ние сме принудени да
отхвърлим“ Гебел Муса като планината на завета.
Възгледите на професор Палмър скоро били подложени на критика,
подкрепени или допълнени от други учени. Не след дълго се появили още
няколко южни върха, кандидати за Синай планина, както и няколко
различни маршрута.
Но нима Южен Синай бил единственият район, в който можело да се
търси?
Още през април 1860 г. „Journal of Sacred Litirature“* публикувал
революционната хипотеза, че свещената планина изобщо не се намирала
в Южен Синай, а трябвало да се търси на централното плато. Анонимният
дописник отбелязва, че името на платото, Бади- йет ел-Тих, е
изключително показателно: то означава „пустинята на скитането“ и
местните бедуини обясняват, че там били скитали синовете Израилеви.
Статията предлага за Синай планина един от върховете на ел-Тих.
През 1873 г. Чарлз Т. Бийк, географ и лингвист, който проучил и
* „Списание за свещена литература“ (англ.). - Б. пр.
картографирал изворите на Нил, се отправил „в търсене на истинската
Синай планина“. Той установил, че планината Муса е наречена така 249през
IV в. по името на монаха Муса, известен със своето благочестие и чудеса,
а не на библейския
ЗЕКАРИЯ Мойсей,
СИЧИН и че легендите около нея възникнали едва към
550 г. Бийк също отбелязал, че еврейският историк Йосиф Флавий (който
написал историята на своя народ след падането на Ерусалим през 70 г.) е
описал Синай планина като най-висока в района, което изключва и Муса,
и Сербал.
Той също се запитал как изобщо е възможно израилтяните да са
отишли на юг и да са минали покрай египетските гарнизони в рудо-
добивните области. Този въпрос е едно от оставащите без отговор
възражения срещу южната локализация на Синай планина.
Чарлз Бийк няма да бъде запомнен като човека, който най-после открил
истинската Синай планина: както показва заглавието на книгата му
(„Откриване на Синай в Арабия и Мадиам“), той стигнал до заключението,
че става дума за вулкан на югоизток от Мъртво море. Бийк обаче
повдигнал много въпроси, които разчистили пътя на новите идеи за
локализацията на планината и маршрута на Изхода.
Търсенето на Синай планина в южната част на полуострова е тяс* но

свързано с тезата за „южния маршрут“ на Изхода. Според нея синовете
Израилеви буквално прекосили Червено море (от запад на изток) при или
през началото на Суецкия залив. Така те напуснали Египет и излезли на
западния бряг на Синайския полуостров. После се отправили на юг по
крайбрежието, по някое време завили към вътрешността и стигнали до
Синай планина (както направил Буркхарт).
Южният маршрут наистина бил дълбоко вкоренена и правдопо- добна
представа, потвърждавана от няколко легенди. Според старогръцките
извори Александър Велики научил, че израилтяните са прекосили Червено
море при началото на Суецкия залив, и затова тръгнал по техните стъпки.
Следващият велик завоевател, който се опитал да повтори този подвиг,
бил Наполеон през 1799 г. Неговите инженери установили, че в самото
начало на Суецкия залив на юг от град Суец има подводен хребет, широк
около сто и осемдесет метра, който свързва двата бряга. Смели местни
жители го прекосявали при отлив, когато водата стигала до раменете им.
А ако духал силен източен вятър, морското дъно почти пресъхвало.
Инженерите на Наполеон избрали за своя император подходящото
място и време, за да мине по стъпките на синовете Израилеви. Ала
неочаквана промяна на посоката на вятъра предизвикала внезапен прилив
и за няколко минути хребетът потънал под повече от два метра вода.
Великият Наполеон едва успял да се спаси.
Тези епизоди убедили учените от XIX в., че чудотворното прекосяване
на Червено море наистина е станало в началото на Суецкия залив: вятърът
можел да разтвори водите, а промяната в посоката му - да удави цяла
войска. На отсрещния синайски бряг на залива имало място, наречено
Гебел Мур
250(„горчивата планина“) и близо до него - Бир Мур („горчивият
кладенец“), които неизбежно напомняли за Мера, мястото с горчивата
вода, на което след прекосяването на Червено море се озовали
израилтяните. На юг се намирал оазисът Аюн Муса, „пролетта на
Мойсей“, и нима това не била следващата им спирка, Елим, известен с
прекрасната си пролет и многобройни финикови палми? „Южното
прекосяване“, изглежда, идеално се вписвало в теорията за южния
маршрут, където и да завили навътре към сушата израилтяните.
Южното прекосяване също съответствало на установените по онова
време представи за Древен Египет и израилтянското робство.
Историческото сърце на Египет била оста Хелиопол - Мемфис и се
смятало, че израилтяните са робували при строежа на недалечните
пирамиди в Гиза. Оттам пътят водел право на изток към началото на
Суецкия залив и Синайския полуостров.
Но когато археологическите открития започнали да допълват
историческата картина и да изграждат точна хронология, станало ясно, че
големите пирамиди са били построени петнадесетина века преди Изхода -
над хиляда години преди евреите да отидат в Египет. Израилтяните,
смятали все повече учени, вероятно били участвали в строежа на новата
столица, която около 1260 г. построил фараонът Рамзес II. Тя се наричала
Танис и се намирала в североизточната част на делтата. Ето защо се
предполагало, че земята Гесем, която обитавали израилтяните, се е
намирала на североизток, а не в Централен Египет.
Строежът на Суецкия канал (1859-1869 г.), който бил съпътстван от
събиране на топографски, геоложки, климатични и други сведения,
потвърдил съществуването на естествена плитчина, която в някоя
предишна геологическа епоха може би свързвала Средиземно море със
Суецкия залив. Тази връзка се стеснила поради различни причини и от нея
останала веригата от блатисти лагуни на езерото Манзалех, малките езера
Бала и Тимса и свързаните Голямо и Малко горчиво езеро. По времето на
Изхода, когато Суецкият залив навярно се простирал по-навътре в сушата,
всички те били много по- големи.
Провежданите успоредно с инженерната дейност археологически
проучвания също установили, че в древността са съществували два
„Суецки канала“, единият свързващ египетската ос със Средиземно море,
а другият - със Суецкия залив. Те следвали естествени корита или
пресъхнали притоци на Нил и пренасяли „сладка“ вода за пиене и
напояване. Освен това били плавателни. Находките потвърдили, че в
древни времена това била почти непрекъсната водна преграда, която
играела ролята на източна граница на Египет.
През 1867 г. строителите на Суецкия канал изработили следната схема
(обр. 116), представляваща разрез на провлака в посока север
- юг. Забелязват се четири хребета, които в древността - както и до днес -
трябва да са служили като вход към Египет през водната преграда (обр.
115): 251
Обр. 116
(A) Между блатистите лагуни на Манзалех и Бала - при днешния

град Ел-Кантара („дължината“).
(B) Между Бала и Тимса - при днешния град Исмаилия.
(C) Между Тимса и Голямото горчиво езеро - хребет, известен в
гръко-римски времена като Серапеум.
(D) Между Малкото горчиво езеро и началото на Суецкия залив
- „сухопътен мост“, известен като Шалуф.
През тези входове минавали множество пътища, които свързвали

Египет с Азия през Синайския полуостров. Трябва да имаме предвид, че
прекосяването на Червено море (или Тръстиковото море/езеро) не било
предварително обмислено: то станало едва след като фараонът променил
решението си да освободи израилтяните и Господ им заповядал да се
върнат от края на пустинята, до която вече били стигнали, и да се
разположат „на стан при морето“. Следователно те напуснали Египет по
някой от обичайните пътища. Ала по кой?
Главният инженер на канала Дьолесеп изказал мнението, че са минали
през вход „С“ на юг от езерото Тимса. Въз основа на абсо- лютно същите
данни други като Оливие Рите („Histoire de l’isthme de Suez“18) стигнали
до извода, че вход „D“ е по-вероятен. В доклада си на Международния
конгрес на ориенталистите през 1874 г. египтоло- гът Хайнрих Карл
Бругш локализирал особеностите, свързани с робството и Изхода на
израилтяните, в североизточния ъгъл на Египет. Следователно, заявил той,
логичният път бил северният - вход ,Д“.
Оказало се, че когато Бругш я изложил, теорията за северното
прекосяване вече била на близо един век. За пръв път тя била развита в
„Библейска география“ на Хамелнелд (1796 г.) и впоследствие различни
учени я допълвали и подкрепяли. Както признавали дори неговите
противници обаче, Бругш представил тази хипотеза с „блестящ и
поразителен доказателствен материал от египетските паметници“.
Неговата статия била публикувана на следващата година под заглавието
„L’Exode et les monuments Egyptiens“19.
18
252
„История на Суецкия провлак“ (фр.). — Б. пр.
19 „Изходът и египетските паметници“ (фр.). — Б. пр.
През 1883 г. Едуар А. Навий („Градът за припаси Питом и маршрутът
на Изхода“) локализирал Питом, израилтянския робски град, при обект на
запад от езерото Тимса. Тази и други локализации и свидетелствата,
представени от учени кйто Георг Еберс („Durch Gosen zum Sinai“20),
установили, че обитаваната от израилтяните област се простирала на запад
от езерото Тимса, а не на север. Гесем не се
253
20 „През Гесем към Синай“ (нем.). - Б. пр.
намирал в далечния египетски Североизток, а до средата на водната
преграда.
Тогава X. Клей Тръмбул („Кадес-Варни“) идентифицирал Сок- хот,
изходната точка на Изхода: това било оживено керванджийско средище на
запад от езерото Тимса и най-близкият вход бил „В“. Ала израилтяните не
го използвали, както се разказва в Изход 13: 17-18. „А когато фараонът
пусна народа, Бог го не поведе по пътя на Филистимската земя, понеже е
близък... И Бог поведе народа по околен път през пустинята към Червено
море.“ Следователно, предположил Тръмбул, израилтяните стигнали до
вход „D“
- преследвани от фараона, те прекосили водата в началото на Суец- кия
залив.
Към края на XIX в. учените се втурнали да си кажат последната дума
по въпроса. Възгледите на „южняците“ са обобщени от Самю- ъл Бартлет
(„Истинността на Шестокнижието“): прекосяването станало на юг, пътят
водел на юг, Синай планина се намирала в южната част на полуострова
(Рас-Суфсафех). Също толкова категорично учени като Рудолф Кител
(„Geschichte der Hebraer“), Юлиус Велхаузен („Israel und Judah“) и Антон
Йерку („Geschichte der Volkes Israel“)* излагали мнението, че северното
прекосяване означавало северна Синай планина.
Един от най-силните им аргументи (днес общоприет от учените) бил,
че Кадес-Варни, където израилтяните останали през по-голямата част от
четиридесетте години, прекарани на полуострова, не бил случайна спирка,
а предварително определена цел на Изхода. Кадес вече твърдо бил
идентифициран като плодородната област на оазисите Айн-Кадеис
(„пролетта на Кадес“) и Аин-Кудейрат в Североизточен Синай. Според
Второзаконие 1: 2 Кадес-Варни се намирал на „единайсет дена път“ от
Синай планина. Кител, Йерку и други техни съмишленици посочили за
истинската Синай планина планините в района на Кадес-Варни.
През последната година на XIX в. X. Холцингер („Изход“) предложил
компромис: прекосяването станало при „С“, маршрутът водел на юг. Но
израилтяните завили навътре към сушата много преди да стигнат до
рудодобивните райони, охранявани от египетски гарнизони. Пътят им
минал през планинското плато ел-Тих, „пус-
* „История на евреите“, „Израил и Юдея“, „История на израилтянския народ“ (нем.). — Б. пр.
тинята на скитането“. После завили на север през централната равнина
към Синай планина.
В началото на XX в. проучванията и дебатите се съсредоточили върху
въпроса за маршрута на Изхода.
Древният крайбрежен път, който римляните наричали Виа Ма- рис,
„морски път“, започвал при ел-Кантара (точка „А‘.‘ на картата). Макар че
минавал през пясъчни дюни, по цялата му дължина имало кладенци и
растящите сред голите пясъци финикови палми осигурявали сладки
плодове и сянка.
Вторият маршрут, който започва в Исмаилия („В“), минава почти
успоредно на крайбрежния път, само че на четиридесет-петдесет
километра южно от него, през хълмове и тук-там ниски планини. Рядко се
срещат естествени извори и подпочвената вода е дълбоко под пясъците и
пясъчниковите скали. Пътникът - дори днес, при това с автомобил
(настланите шосета следват древните пътища) — скоро разбира, че е
попаднал в истинска пустиня.
Още от най-ранни времена морският път бил предпочитан от войски,
които разполагали с кораби, докато „вътрешният“, по-суров път бил
избиран от онези, които бягали от морските и крайбрежни патрули.
Вход „С“ води или до маршрут „В“, или до двата пътя, които започват
от вход „В“ и прекосяват планинската верига, за да стигнат до централната
равнина. В твърдата равна земя на централната равнина няма дълбоки
корита. През зимните дъждове някои вади преливат и заприличват на
езерца — езера в пустинята! Водата скоро се оттича, но част от нея попива
през чакъла и глината по дъното на коритата и с малко копане лесно може
да се достигне.
По-северният маршрут от вход „В“ превежда пътника през прохода
Гиди, покрай северната планинска периферия на централната равнина до
Вирсавия, Хеброн и Ерусалим. По-южният, който минава през прохода
Митла, носи арабското име Дарб ел Хадж - „път на поклонниците“. По
него първите мюсюлмански поклонници от Египет стигали до свещения
град Мека в Арабия. Те потегляли от Суец, прекосявали пустинята и
минавали през прохода Митла, после пресичали централната равнина до
оазиса Нахл (обр. 117), където имало крепост, поклоннически
странноприемници и кладенци. Оттам продължавали на югоизток към
Акаба, откъдето поемали покрай крайбрежието на Арабския полуостров
към Мека.
255
Обр. 117
По кой от тези четири възможни пътя - „пътищата“ на Библията -

били минали израилтяните?
След лансирането на теорията за северното прекосяване от Бругш
се обръщало голямо внимание на библейското твърдение, че Бог не
повел народа по „пътя на Филистимската земя, понеже е близък“. По-
нататък Светото писание продължава със следното обяснение:
„защото Бог рече: да не би народът да се разкае, като види война, и да
се върне в Египет“. Смятало се, че „пътят на Филистимската земя“ е
крайбрежният път (който започвал при вход „А“), пътят, който
фараонът предпочитал за военни и търговски походи и който бил осеян
с египетски крепости и гарнизони.
В началото на XX в. капитанът от Кралските сапьорни части А. Е.
Хейнс проучил пътищата и водните запаси на Синай под егидата на
Фонда за проучване на Палестина. В публикувания си доклад „Пътят
на Изхода“ той разкрива забележителна прилика не само с
библейските извори, но и със съчиненията на предишни изследова-
тели, сред които преподобния Ф. У. Холанд (който пет пъти посетил
Синай) и генерал-майор сър К. Уорън (който обръщал особено вни-
мание на снабдяването с вода в „Пустинята на скитането“ в централ-
ната равнина).
Капитан Хейнс се съсредоточавал върху проблема за пътя, по който
Бог не повел израилтяните. Щом не бил подходящ и очевиден път за
достигане на израилтянската цел, защо изобщо се споменавал като
възможна алтернатива? Той отбелязал, че Кадес-Варни, дотогава
приеман за предварително определената цел на Изхода, всъщ-
ност се намира съвсем близо до крайбрежния път. Следователно,
заключил Хейнс, Синай планина се издигала по пътя за Кадес и също
трябвало да е близо до крайбрежния път, независимо дали в крайна
сметка
256 израилтяните са поели по него.
Тъй като крайбрежният маршрут „А“ бил преграден, капитан
Хейнс стигнал до извода, че Мойсей навярно е планирал да отведе
израилтяните направо в Кадес през Синай планина по маршрут „В“.
Ала преследващите ги египтяни и прекосяването на Червено море
може би наложили отклонение по маршрут „С“ или „В“. „Пустинята
на скитането“ всъщност била централната равнина. Нахл бил важ- на
спирка край Синай планина преди или след нейното достигане. Самата
планина трябвало да се намира на сто и петдесетина километра от
Кадес-Варни, което се равнявало (според изчисленията на капитан
Хейнс) на библейското разстояние „единайсет дена път“. Неговият
кандидат била планината Ялак, варовиков масив „с извънредно
внушителна големина, напомнящ на огромен рак“, в северните
покрайнини на централната равнина - „точно по средата между
Исмаилия и Кадес“. Името на планината, която той нарича Ялик,
„много напомня на древното име Амалик, като представката „ам“
означава „страна на“.
През следващите години вероятността израилтяните да са минали
през централната равнина събрала поддръжници: някои (като Раймон
Вил, ,,Le sejour des Israelites au desert du Sinai“) приемали теорията за
планината в района на Кадес, други (като Хюго Грес- ман, „Mose und
seine Zeit“*) смятали, че израилтяните са завили не на североизток от
Нахл, а на югоизток към Акаба. Трети - Блек, Бюл, Чейн, Дилман,
Гарднър, Грец, Гуте, Майер, Мусил, Питри, Сейс, Стейд - частично
или напълно са съгласни или не. Тъй като били изчерпани всички
писмени и географски аргументи, очевидно проблемът можел да се
реши единствено с теренни проучвания. Но как можели да минат по
стъпките на израилтяните?
Отговор на този въпрос дала Първата световна война (1914-1918 г.),
защото скоро Синай се превърнал в сцена на тежки сражения между
британците, от една страна, и турците и техните германски съюзници
- от друга. Наградата за тези битки бил Суецкият канал.
* „Престоят на израилтяните в синайската пустиня“ (фр.). „Мойсей и неговото време“ (нем.).
— Б. пр.
I 7. Стълба към небето

Турците, без да губят време, навлезли в Синайския полуостров и
британците бързо се изтеглили от главните си военноадминистративни
центрове в Ел-Ариш и Нахл. Неспособни да настъпят по заветния
„морски път“ поради все същата стара причина, че Средиземно море
се контролирало от вражеския (британския) флот, турците събрали
стадо от двадесет хиляди камили, които да носят вода и провизии в
настъплението към Суецкия канал по маршрут „В“ към Исмаилия, В
257
мемоарите си турският главнокомандващ Дже- мал паша („Спомени на
един турски държавник, 1913-1919“) пояснява, че „големият проблем,
от който зависи всичко в тези трудни военни операции в синайската
пустиня, е въпросът с водата. Освен през дъждовния сезон, не е
възможно да се прекоси това пространство с експедиционен корпус от
около двадесет и пет хиляди души“. Неговата атака била отблъсната.
Немските съюзници на турците взели нещата в свои ръце. Тъй като
били моторизирани, те предпочели суровата централна равнина. С
помощта на хидроинженери германците открили подпочвени извори и
изкопали мрежа от кладенци по цялата си линия на настъпление.
Тяхното нападение през 1916 г. също се провалило. Когато през 1917
г. преминали в настъпление, британците естествено се придвижили по
крайбрежния път. През февруари 1917 г. те стигнали до старата
демаркационна линия при Рафах и след няколко месеца превзели
Ерусалим.
Мемоарите на британския генерал А. П. Уейвъл за боевете в Синай
(„Палестинските кампании“) имат отношение към интересуващата ни
тема главно с признанието, че според изчисленията на британското
върховно командване техните врагове не можели да осигурят вода в
централната равнина за повече от пет хиляди души и две хиляди и
петстотин камили. Мнението на германската страна в си- найските
кампании е изразено от Теодор Виганд и главнокомандващия генерал
Ф. Крее фон Кресенщайн в „Синай“. Бойните действия са описани на
фона на терена, климата, водоизточниците и историята. Авторите се
отличават със забележително познаване на дотогавашните
проучвания. Нищо чудно, че заключенията на немските военни са
аналогични на британските: през гранитните южни планини не можели
да се преведат маршируващи колони, множества от хора и животни.
Виганд и фон Кресенщайн посвещават отделна глава на въпроса за
Изхода и твърдят, че „районът на Гебел Муса не
258
1

може да е библейската Синай планина“. Те стигат до заключението
на капитан Хейнс и са на мнение, че това бил „монументалният Гебел
Ялек“. Или, прибавят двамата автори, както предполагали Гуте и други
немски учени, Гебел Магара, който се издига срещу Гебел Ялек от
северната страна на маршрут „В“.
Един британски военен, който след Първата световна война станал
губернатор на Синай, опознал полуострова по време на продъл-
жителната си служба там като никой друг чужденец преди него. Във
„Вчера и днес в Синай“ К. С. Джарвис също твърди, че израил-
тянските множества (дори да били по-малко от шестстотин хиляди,
както предполагал У. М. Ф. Питри) и техният добитък не може да са
минали през — и още по-малко да са живели повече от година — сред
„гранитните чукари“ на Южен Синай.
Той изтъква нови аргументи за тази теза. Вече било предположено,
че „маната“, която заменила хляба на израилтяните, всъщност
представлявала ядивните бели екскременти на насекомите, хранещи се
с тамариски. В Южен Синай почти нямало тамариски - затова пък тези
храсти изобилстват в северните части на полуострова. Следващият
факт се отнася за пъдпъдъците. Тези птици мигрират от родната си
Южна Русия, Румъния и Унгария, за да презимуват в Судан (на юг от
Египет) и през пролетта се завръщат на север. Бедуините до ден
днешен лесно улавят уморените птици, които кацат на
средиземноморския бряг след дългия полет. Пъдпъдъците не стигат до
Южен Синай, а ако стигаха, нямаше да могат да прелетят високите
върхове в този район.
Цялата драма на Изхода, твърди Джарвис, се разиграла в Северен
Синай. „Тръстиковото море“ било езерото Сербонис (на арабски
Себхет ел Бардавил), от което израилтяните се отправили на юг-
югоизток. Синай планина била Гебел Халал - „изключително вну-
шителен варовиков масив, висок над шестстотин метра, който съвсем
сам се издига сред огромна алувиална низина“. Арабското име па
планината, обяснява той, означавало „законната“ - както подобава на
планината на завета.
Най-важното проучване по въпроса през следващите години е
проведено от учени от Еврейския университет в Ерусалим и други
еврейски висши училища в тогавашна Палестина. Като съчетали
отличното си познаване на еврейската Библия и други писания със
задълбочени теренни проучвания в полуострова, някои от тях открили
подкрепа за южната локализация.
259
Хаим Бар-Дерома приема теорията за северното прекосяване, но
смята, че после пътят на израилтяните ги отвел на юг през централната
равнина до вулканична Синай планина в Трансйордания. Трима
изтъкнати учени, Ф. А. Тайлхабер, Й. Шапиро и Бенямин Майс- лер
(„Графичен исторически атлас на Палестина: Израил в библейски
времена“), приемат теорията за северното прекосяване през плит-
чината на езерото Сербонис. Ел-Ариш, твърдят те, бил тучният оазис
Елим. Синай планина била Гебел Халал. В различни свои съчинения
Бенямин Мазар възприема същата позиция. Зев Вилнай, учен
библеист, който обходил Палестина и Синай буквално от край до край,
застъпва същата теза. Йонаан Ахарони („Земята Израил в библейски
времена“) приема вероятността за северно прекосяване и смята, че
израилтяните са пътували към Нахл в централната равнина, но после
са завили на юг към Синай планина.
Дебатите продължавали да поглъщат научния и теологичен свят.
Постепенно станало ясно, че основният нерешен въпрос е следният:
що се отнасяло до прекосяването, свидетелствата отхвърляли евен-
туалния северен воден басейн, но що се отнасяло до Синай планина,
свидетелствата отхвърляли южната локализация. Безизходицата на-
сочила вниманието на учените и изследователите към единствения
оставащ компромис: централната равнина на Синайския полуостров.
През 40-те години на XX в. М. Д. Касуто („Бележки за Книга Изход“ и
други трудове) улеснява възприемането на идеята за централния
маршрут, като показва, че пътят, по който Бог не повел народа („пътя
на Филистимската земя“), не бил морският път, а по- вътрешният
маршрут „В“. Следователно прекосяването през вход „С“ на югоизток
към централната равнина напълно съответствало на библейското
повествование - без да изисква продължаване на пътуването към
южните части на полуострова.
Продължителната окупация на Синай от Израел след войната с
Египет през 1967 г. откри полуострова за проучвания с безпрецедентни
мащаби. Археолози, историци, географи, топографи, геолози и
инженери из основи проучиха полуострова. От особен интерес е ра-
ботата на Бено Ротенберг („Проучване на Синай, 1967-1972“ и други
отчети), главно под егидата на Телавивския университет. Многоб-
ройните древни обекти по северната крайбрежна ивица отразяват
„мостовия характер на тази област“. В централната равнина на Северен
Синай не са открити древни обекти с постоянни жилища, а само
останки от биваци, свидетелстващи, че районът е бил „транзитен“.
Нанесени на карта, биваците образуват „ясна линия от Негев към
260
Египет и това трябва да се приеме за посоката на праисторическото
придвижване през „пустинята на скитането“ (ел-Тих)“.
На този новоустановен фон на древен Синай един специалист по
библейска география от Еврейския университет, Менаше Хар-Ел,
разви нова теория. Той разглежда всички аргументи и отбелязва
подводния хребет (обр. 116), който се издига между Голямото и
Малкото горчиво езеро. Той е достатъчно висок, за да мине по него,
стига вятърът да изтласква водата. Тъкмо там станало прекосяването.
После израилтяните продължили по традиционния път на юг, минали
през Мера (Бир Мур) и Елим (Аюн Муса), стигнали на брега на
Червено море и се установили на лагер там.
И сега Хар-Ел излага своя основен принос: след като заобиколили
по брега на Суецкия залив, израилтяните не изминали целия път на юг.
Те продължили само тридесетина километра до устието на Вади Судр
и тръгнали по неговата долина до централната равнина през Нахл за
Кадес-Варни. Ученият отъждествява Синай планина със Син-Бишр,
който се издига на около петстотин и осемдесет метра при входа на
Вади Судр, и предполага, че битката с амаликитци- те станала на брега
на Суецкия залив. Тази хипотеза беше отхвърлена от израелски военни
специалисти, запознати с терена и военната история на Синай.
Тогава къде се намира Синай планина? Трябва отново да се върнем
към древните свидетелства.
По време на пътуването си към отвъдния свят фараонът поемал на
изток. Прекосявайки водната преграда, той се насочвал към планински
проход. После стигал в Дуат, който представлявал овална долина,
заобиколена от планини. „Светлата планина“ се намирала там, където
се разделяла на ръкави реката на Озирис.
Изображенията (обр. 16) показват, че реката на Озирис течала през
земеделски район, отличаващ се с орачите си.
Открихме подобни изображения в Асирия. Трябва да припомним,
че асирийските царе пристигнали в Синай от срещуположната посока
на египетските: от североизток през Ханаан. Един от тях, Асархадон,
описал своето търсене на „Живота“ върху стела, която може да служи
за пътна карта (обр. 118). На нея е представена фи- никова палма —
кодовият символ на Синай, земеделска област, сим
261
волизирана от плуг, и „свещена планина“. В горната част виждаме
Асархадон в светилището на върховното божество близо до дървото
на живота. От двете му страни има символи на бик — същото животно
(„златния телец“), каквото излели израилтяните в подножието на
Синай планина.
Обр. 118
Всичко това не напомня за суровите голи гранитни върхове в Южен
Синай, а предполага Северен Синай и доминиращия там Вади Ел-
Ариш, чието име означава „река на земеделеца“. Синай планина се
намирала край един от неговите ръкави, заобиколена от други пла-
нински масиви.
На целия Синайски полуостров има само едно такова място. Геог-
рафията, топографията, историческите текстове, изображенията -
всичко сочи към северната половина на централната синайска равнина.
Дори Е. X. Палмър, който стигнал дотам, че да измисли уговорката
с Рас-Суфсафех, за да подкрепи южната локализация, в душата си
знаел, че Богоявлението и скитанията на израилтяните са свързани с
пустиня, която се простира докъдето ти стига погледът, а не с връх сред
море от гранитни планини.
„Според масовата представа - пише в „Пустинята на Изхода“ той,
- дори в наше време Синай е усамотена планина, до която може да се
стигне от всички посоки, издигаща се сред безкрайна пясъчна равнина.
262
Самата Библия, ако я четем извън контекста на модерните открития,
определено подкрепя тази представа... В Библията Синай планина
винаги се споменава така, като че ли се издига сама насред пустинна
равнина.“
На Синайския полуостров наистина имало такава „пустинна рав-
нина“, признава професорът, но тя не била покрита с пясък: „Даже в
онези части [от полуострова], които най-много се доближават до
нашата представа за пустиня - сух океан, стигащ до хоризонта или до
далечни хълмове - пясъкът е изключение и пръстта повече напомня на
твърд чакъл, отколкото на мек плаж“.
Той описва централната равнина. За него отсъствието на пясък
разваля „образа“ на пустинята, но за нас твърдият чакъл означава, че е
била идеална за космодрума на нефилимите. И ако бележела входа на
космодрума, планината Машу трябвало да се намира в неговите
покрайнини.
Нима поколенията поклонници налразно са ходили на юг? С хрис-

тиянството ли е започнал култът към южните върхове? Откритите от
археолозите светилища, олтари и други култови паметници от древни
времена показват друго и многобройните надписи и скални
изображения (сред които на еврейски седмосвещник), оставени от
поклонници с най-различна вяра през хилядолетията, говорят за
култове, датиращи от най-ранното човешко присъствие в този район.
На човек почти му се иска да е имало две „Синай планини“, за да
удовлетворят и преданията, и фактите. И наистина се оказва, че тази
идея не е нова. Още преди последните два века на съсредоточени опити
за идентифициране библеисти и теолози са се питали дали различните
библейски имена на свещената планина не показват, че първоначално
е имало повече свещени планини. Сред тези имена са „Синай планина“
(„планината на Синай“), която е планината на завета, „планина Хорив“
(„планината на/в сухотата“), „планина Фаран“, посочена във
Второзаконие като планината, от която Яхве се явил на израилтяните,
и „планината на боговете“, където Господ за пръв път се явил на
Мойсей.
Географското място, свързано с две от имената, подлежи на лока-
лизиране. Фаран била пустинята при Кадес-Варни, навярно библейс-
кото наименование на централната равнина. Следователно „планина
Фаран“ трябва да се намира там. Израилтяните се отправили към тази
планина. Но планината, на която Мойсей за пръв път се срещнал с Бог,
„планината на боговете“, не може да се е намирала много далеч от
263
„Мадиамската земя“, защото „Мойсей пасеше овците на тъста си
Иотора, Мадиамския свещеник. Веднъж откара стадото далеч в
пустинята и дойде при Божията планина Хорив“. Селището на
мадиамците се намирало в Южен Синай покрай Акабския залив, срещу
медодобивните райони. „Планината на боговете“ трябва да се е
намирала някъде в съседната пустиня - в Южен Синай.
Открити са шумерски цилиндрични печати, които изобразяват
божество, явяващо се на пастир. Те представят бог, който се показва
измежду две планини (обр. 119). Зад него има дърво, напомнящо на
ракета - може би „горящият храст“ от Библията. Въвеждането на
върховете в сцената с пастира се вписва в често срещащия се в Светото
писание епитет на Бог „Ел Шадай“, богът на двата върха. Това е
поредното разграничение между планината на завета и планината на
боговете: едната била самотна планина в пустинна равнина, а другата
вероятно имала два свещени върха.
Обр. 119
Угаритските текстове също говорят за „планина на младите богове“

в района на Кадес и два върха на Ел и Ашера - Шад Елим, Шад Ашерат
у Рахим - в южната част на полуострова. Именно в този район при
„мебох нахарам“ („където започват двата водни басейна“), „керев
апхек техомтам“ („край цепнатината на двете морета“), Ел се оттеглил
на стари години. Според нас текстовете описват южния край на
Синайския полуостров.
Така стигаме до заключението, че в покрайнините на космодрума в
централната равнина е имало „входна планина“. И в южния край на
полуострова имало два върха, които също играели роля при
пристигането и отлитането на нефилимите.
264
12.
Пирамидите на богове и царе

Някъде в хранилищата на Британския музей се съхранява глинена
плочка, открита в Сипар, „култовия център“ на Шамаш в Месопотамия.
Тя го изобразява седнал на трон под покрив, чийто стълб има форма на
финикова палма (обр. 120). Друго божество му представя цар със
синовете му. Пред седящия бог има пиедестал с голяма емблема на
сияйна планета. Надписите призовават боговете Син (баща на Шамаш),
самия Шамаш и сестра му Ищар.
Темата на тази сцена - представяне на царе или жреци на велик бог
- е позната и не представлява проблем. Уникалното и озадачаващото в
това изображение са двамата богове (почти поставени един върху друг),
които държат (с два чифта ръце) две въжета, водещи до небесната
емблема.
Кои са тези две божества? Каква е тяхната функция? Дали имат
еднаква задача и в такъв случай защо държат или дърпат две въжета, а
не само едно? Къде се намират? Каква е връзката им с Шамаш?
Сипар, известно е днес на учените, бил седалище на върховния съд
в Шумер. Следователно Шамаш е върховен законодател, Хаму- рапи,
вавилонският цар, известен със своя законник, се изобразявал да
получава законите от седящия на трон Шамаш. Дали сцената с двете
теглещи въжета божества също има някаква връзка със за-
конодателството? Въпреки всички предположения, досега никой не е
дал отговор.
Според нас обяснението през цялото време е било пред очите на
всички и пак в Британския музей - само че не при „асирийските“
експонати, а в Египетския отдел. В зала, отделена от мумиите и другите
останки от мъртъвци и техните гробници, са изложени различни
папируси от Книга на мъртвите. И отговорът е там (обр. 121).
Това е страница от „Папирус на царица Неймет“ и изображението
илюстрира последната фаза от пътуването на фараона в Дуат. Два-
2(Н>
надесетимата богове, които теглят ладията му по подземните кори-

дори, са го довели до последния коридор, мястото на възнасянето. Там
го очаква „червеното око на Хор“. Фараонът хвърля земните си дрехи
и се възнася в небето. Преходът му е представен с йероглифа
„бръмбар“ („прераждане“). Боговете са застанали на две групи и се
молят за успешното му пристигане на Вечната звезда.
267
И естествено на египетското изображение присъстват двете тег-
лещи въжета божества!
Илюстрацията от Книга на мъртвите не ги представя едно върху
друго, а в двата края на сцената. Те очевидно се намират извън под-
земния коридор. Нещо повече: позициите им са маркирани с по един
омфалос, поставен върху платформа. И както показва изображението,
те не само държат въжетата, но всъщност участват в измерване.
Това откритие не бива да ни изненадва: нима стиховете на Книга на
мъртвите не описват как пътуващият фараон среща боговете, „които
държат въжето в Дуат“ и „които държат измерващото въже“?
Това ни припомня една податка от Книгата на Енох. Там се съоб-
щава, че когато ангелът го завел да му покаже земния рай на запад,
Енох видял „в онези дни как дълги въжета бяха давани на ангели, които
разперваха криле и отлитаха на север“. В отговор на неговия въпрос
водачът му пояснил: „Те отидоха да мерят... те мерките на праведните
ще отнесат на праведния... всички тези мерки ще разкрият тайните на
света“.
Крилати същества, отлитащи на север да мерят... Мерки, които ще
разкрият тайните на Земята... Внезапно в ушите ни отекват думите на
пророк Авакум - думите, описващи появата на Господ:
„Бог иде от Теман, и Светият - от планина Фаран. Величието
Му покри небесата, и славата Му изпълни земята.
Блясъкът Му е като слънчева светлина; от ръцете Му лъчи, и
тука е скривалището на силата Му!
Пред лицето Му върви пораза, а по стъпките Му - палещ
вятър.
Той спря да измери земята; погледна - и в трепет докара
народите.“*
В такъв случай измерването на Земята и нейните „тайни“ свързани
ли са с полетите на боговете в земното небе? Угаритските текстове ни
съобщават, че от връх Цафон „Ваал въже здраво и гъвкаво опъва към
небето и към Кадес“.
Винаги когато тези текстове предават послание от един бог на друг,
стихът започва с думата „хут“. Учените предполагат, че е нещо като
позивна, своего рода „готов ли си да ме чуеш?“ Но на семитските езици
това понятие може да означава „въже“. На египетски „хут“ също
означава „протягам“, „опъвам“. В коментара си върху един египетски
текст за битките на Хор (Die Sage von der gefliigten Sonnenscheibe)*,
Хайнрих Бругш отбелязва, че „Хут“ също е топо- ним и име на
планината, в която Сет затворил Хор.
На египетското изображение (обр. 121) установяваме, че конич-
ните „оракулски
* Преводът камъни“
следва версията се намират
на автора. — Б. пр. там, където са божествените
измервачи. Такъв омфалос имало и в Баалбек, „възхитителен камък“,
268 можел да изпълнява функциите на „хут“. Оракулски камък
който
имало в Хелиопол, египетския град-близнак на Баалбек. Баалбек бил
пристанът на боговете - египетските въжета водели до мястото
СТЪЛБА в Дуат,
КЪМ НЕБЕТО
откъдето се възнасял фараонът. Библейският Бог - наричан от Книгата
на Авакум „Ел“ - измерва Земята, докато лети от юг на север. Дали
всички тези съвпадения са случайност, или са елементи от една и съща
загадка?
После идва изображението от Сипар. То не ни изненадва, ако имаме
предвид, че в допотопни времена, когато Шумер бил Земята на
боговете, Сипар бил космодрумът на анунаките и Шамаш бил негов
командир. В този контекст се изяснява и ролята на божествените из-
мервачи: техните въжета измервали пътя до космодрума.
Трябва да си припомним основаването на Сипар и избора на мяс-
тото за първия космодрум на Земята преди около четиристотин хиляди
години.
Когато били натоварени със задачата да построят космодрум в
равнината на Двуречието, Енлил и синовете му разработили общ план.
'Гой включвал избор на място за космодрум, определяне на летателна
траектория и построяване на контролен център. Въз основа на най-
характерната особеност на релефа в Близкия изток - планината Лрарат
- през нея бил прекаран меридиан. Точно под ъгъл от 45° бил обозначен
летателен коридор над Персийския залив, на доста-
* „Сага за крилатия слънчев диск“ (нем.). — Б. пр.
269
тъчно разстояние от страничните планински вериги. На брега на
река Ефрат, където се пресекли двете линии, създали Сипар, „града на
птицата“.
На равни разстояния по диагоналната линия под ъгъл от 45° били
разположени пет селища. Централното, Нипур („мястото на кръсто-
пътя“), трябвало да изпълнява ролята на контролен център. Другите
градове обозначавали коридора с формата на стрела. Всички линии се
събирали в Сипар (обр. 122).
Ала потопът унищожил всичко това. След него - преди тринадесет

хиляди години - останал само пристанът в Баалбек. Налагало се всички
полети на совалки да се провеждат оттам до построяването на нов
космодрум. Трябва ли да приемем, че анунаките са разчитали
единствено
270 на умелото си пилотиране, за да кацат на сгушения между
две планински вериги космодрум, или спокойно можем да допуснем,
че веднага щом е станало възможно, са построили летателния коридор
до Баалбек?
СТЪЛБА
С помощта на снимките на Земята от космическия КЪМ
кораб наНЕБЕТО
НАСА
можем да видим Близкия изток така, както са го виждали анунаките от
собствената си ракета (обр. 123). Там — миниатюрна точица на север -
се намирал Баалбек. Какви удобни позиции можели да изберат те, от
които да обозначат триъгълен летателен коридор? На югоизток се
издигали гранитните върхове в Южен Синай. Най-високият днес се
нарича Света Екатерина. Той можел да изпълнява функцията на
естествен „фар“, очертаващ югоизточната линия. Но къде бил аналогът
на северозапад, спрямо който трябвало да ориентират северната линия
на триъгълника?
От борда на совалката си земемерът - „божествен измервач“ -
наблюдавал гледката долу, после отново проучвал картите си. В да-
лечината зад Баалбек се извисявал двувърхият Арарат. Той прокарал

права линия от Арарат през Баалбек чак до Египет.
После взел компаса. Като приел Баалбек за централна точка, зе-
мемерът начертал дъга през най-високия връх на Синайския полу-
остров. Там, където дъгата пресекла линията Арарат-Баалбек, той
отбелязал кръстче, вписано в кръг. После начертал две линии с еднаква
дължина, едната свързваща Баалбек с върха на Синай, другата с
обекта,обозначен с кръстче (обр. 124).
Обр. 123
271
• „Ще трябва да издигнем там пирамида“ - отвърнал командирът.

* И продължили полета си, за да съобщят за своето решение.
Дали на борда на анунакската совалка наистина се е състоял такъв

разговор? Разбира се, никога няма да узнаем (освен ако някой ден не
се открие плочка, отразяваща това събитие) - просто драматизирахме
някои поразителни, но безспорни факти:
Уникалната платформа в Баалбек датира от древни времена

и все още е невредима, въпреки загадъчно гигантските си
размери.
Света Екатерина все още е най-високият връх на полуостров
Синай, почитан от древни времена, обвеян (наред със своя съсед
връх Муса) в легенди за богове и ангели.
Голямата пирамида в Гиза, другите две по-малки пирамиди и
уникалният Сфинкс се намират точно на линията Ара- рат-
Баалбек.
Разстоянието от Баалбек до връх Света Екатерина и Голямата
пирамида в Гиза е абсолютно еднакво.
272
Това, веднага трябва да подчертаем, е само част от удивителния
общ план, който - както ще покажем - анунаките начертали във връзка
с новия си космодрум. Затова, независимоСТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
дали разговорът на борда
на совалката се е състоял, ние сме съвсем сигурни, че така са се
появили египетските пирамиди.
В Египет има много пирамиди и пирамидални сгради, които осей-
ват пейзажа от делтата на Нил на север чак до Нубия (и в нея) на юг.
Но когато става дума за Пирамидите, многобройните имитации,
вариации и „минипирамиди“ от по-късни времена се пропускат и
учените и туристите се съсредоточават върху двадесетината пира-
миди, за които се смята, че са издигнати от фараоните от Старото
царство (около 2700-2180 г. пр. Хр.). Те на свой ред се състоят от две
отделни групи: пирамидите, ясно отъждествявани с владетелите от V
и VI династии (като Унас, Тети, Пепи), които са пищно украсени и от
които произхождат прочутите пирамидни текстове, и по-старите
пирамиди, приписвани на фараоните от III и IV династии. Тъкмо тези
много по-древни пирамиди са най-интересни. Много по-големи, по-
солидни и по-прецизни от всички след тях, те също

са най-загадъчни - защото нищо в тях не разкрива тайната на тях-. ното
построяване. Кой ги е построил, как ги е построил, защо, дори кога -
никой не може да каже, има само теории и обосновани предположения.
От учебниците научаваме, че първата от внушителните египетски
пирамиди е построена от фараон на име Джосер, втория владетел от III
династия (около 2650 г. пр. Хр.). Той избрал място върху платото,
което се използвало за некропол (град на мъртвите), на запад от
древната столица Мемфис и наредил на своя блестящ учен и архитект
Имхотеп да му построи гробница. Дотогава гробниците на царете били
изсичани в скалите и били затваряни с хоризонтални камъни, наричани
„мастаба“, които с времето достигнали огромни размери. Находчивият
Имхотеп, твърдят някои учени, покрил ори- гиналната мастаба над
гроба на Джосер с множество пластове все по- малки мастаби.
Получилата се стъпаловидна пирамида била построена па две фази
(обр. 125а). Освен нея в голям правоъгълен двор били издигнати
различни функционални и декоративни сгради - параклиси, надгробни
храмове, складове, жилища за прислуга и така нататък. Накрая целият
район бил заобиколен с великолепна стена. Пирамидата и руините на
някои от помощните сгради и стената могат да се видят до ден днешен
(обр. 125Ь) в Сакара - име, за което се смята, че е свързано със Секер,
„скрития“ бог.
273
Фараоните след Джосер, продължават учебниците, харесали ре-

зултата и се опитали да го имитират. Предполага се, че Сехемхет, който
го наследил на престола, започнал да строи втората стъпало- видна
пирамида, също в Сакара. Поради неизвестни причини (може би
липсващият елемент бил загадъчният гений на науката и строи-
телството Имхотеп) тя така и не се издигнала над земята. Трета стъ-
паловидна пирамида - или по-точно могилата, съдържаща разрушените
й основи, - е открита приблизително по средата на пътя между Сакара и
Гиза на север от нея. Тя е по-малка от предишните и някои учени
логично я приписват на следващия фараон Хаба. Предполага се, че тук-
там е имало още един-два неуспешни опита за строеж на пирамиди от
неизвестни фараони от III династия.
Трябва да продължим петдесетина километра на юг от Сакара до
Майдум, за да разгледаме пирамидата, смятана за хронологически
следваща поред. При отсъствието на сведения, логично се предпола- та,
че тя е построена от следващия фараон от династията, Хуни. Въз основа
на множество косвени доказателства се твърди, че той само започнал
строежа, опит за довършването на който бил направен от неговия
наследник Снофру, първия владетел от IV династия.
Както и предишните, пирамидата била започната като стъпало-
видна. Но поради причини, които остават напълно неизвестни и за
които отсъстват дори хипотези, нейните строители решили да я нап-
равят „истинска“, а именно с гладки стени. Това означавало да я
покрият с външна облицовка от камъни, наклонена под остър ъгъл (обр.
126а). И пак поради неизвестни причини бил избран ъгъл от 52°. Но
опитът за построяване на тази първа според учебниците истинска
274
пирамида завършил с провал: външната облицовка, каменният пълнеж
и части от самото ядро се срутили под тежестта на камъните, натрупани
един върху друг под опасен ъгъл. Останала само част от солидната
вътрешност, заобиколена отвсякъде с огромни купища останки (обр.
126Ь).
Някои учени (като Курт Менделсон, „Загадката на пирамидите“)
предполагат, че по времето, когато се срутила майдумската пирамида,
Снофру строял друга пирамида на север от Майдум. Неговите
архитекти побързали да променят ъгъла по време на самия строеж. По-
малкият ъгъл (43°) гарантирал по-голяма стабилност и понижавал
височината и тежестта. Това било разумно решение и за него
свидетелства фактът, че пирамидата - логично наречена Огънатата
пирамида (обр. 127) - е оцеляла до наши дни.
275
Окуражен от своя успех, Снофру поръчал да построят втора ис-

тинска пирамида до първата. Поради цвета на камъните си тя е
наречена Червената пирамида. Предполага се, че представлява осъ-
ществяване на невъзможното: триъгълна форма, издигаща се от квад-
ратна основа. Страните й са дълги по двеста метра, височината й е сто
метра. Триумфът обаче не бил постигнат без малка измама: вместо под
идеалния наклон от 52°, страните на тази „първа класическа пирамида“
са наклонени под много по-безопасния ъгъл 42°...
Сега хронологично стигаме - според учените - до образеца на

египетските пирамидални постройки.
Снофру бил баща на Хуфу (когото старогръцките историци на-
ричали Хеопс). Затова решили, че синът е последвал успехите на своя
баща, като е построил следващата истинска пирамида, само че по-
голяма и величествена - Голямата пирамида в Гиза. Тя царствено се
издига от хилядолетия в компанията на другите две големи пирамиди,
приписвани на неговите наследници Хафра (Хефрен) и Менкаура
(Микерин). Трите са заобиколени от по-малки сателитни пирамиди,
храмове, мастаби, гробници и уникалния Сфинкс. Макар и приписвани
на различни владетели, трите (обр. 128) очевидно са планирани и
построени като единна група, идеално ориентирани не само спрямо
основните посоки на света, но и една спрямо друга. Триангулациите,
започващи от тези три паметника, могат да бъдат продължени за
измерване на цял Египет - а и на цялата Земя. В модерни времена това
за пръв път било отбелязано от Наполеон и неговите инженери: те
избрали върха на Голямата пирамида за отп- равна точка, от която
триангулирали и картографирали Долен Египет.
Това още повече било улеснено от откритието, че мястото се намира
кажи-речи на тридесетия паралел (северна ширина). Целият комплекс
от масивни паметници в Гиза е издигнат в източния край на
Либийското плато, което започва в Либия на запад и се простира до
самия бряг на Нил. Въпреки че е само на около четиридесет и пет метра
над речната долина, от Гиза се разкрива величествена гледка във
всички посоки. Голямата пирамида се издига в крайния североизточен
ъгъл на издатината на платото. На неколкостотин метра на североизток
започват пясъци и тиня, които не позволяват строежа на такива
масивни сгради. Един от първите учени, които направили точни
измервания, Чарлз Пиаци Смит („Нашето наследство
277
Обр. 128
в Голямата пирамида“), установил, че центърът на Голямата пирамида

лежи на 29° 58' 55" северна ширина - само с една шестдесета градуса
отклонение от тридесетия паралел. Центърът на втората голяма
пирамида се намирал само тринадесет секунди (13/3600 градуса) на юг
от него.
Ориентацията спрямо основните посоки на света, наклонът на
стените под идеалния ъгъл от около 52° (при който отношението
между височината на пирамидата и нейната обиколка е същото като
между радиус на кръг и обиколката му), квадратните основи, раз-
положени върху идеално равни платформи - всичко това говори за
високо равнище на математиката, астрономията, геометрията, геог
рафията и разбира се, строителството и архитектурата, както и за административни възможности за мобилизиране на човешките ре
сурси, необходими за планирането и осъществяването на такива мащабни и дългосрочни начинания. Човек още повече се удивлява, когато
се запознае със сложността на вътрешния план и прецизното изпълнение на галериите, коридорите, камерите, шахтите и отворите в
пирамидите, техните тайни входове (винаги откъм север), заключващите и запушващи системи - всички невидими отвън, идеално
ориентирани едни спрямо други, реализирани по време на издигането на тези изкуствени планини.
Макар че Втората пирамида (на Хафра) е съвсем малко по-малка от
„Голямата“ (височина съответно сто четиридесет и три и сто че-
тиридесет и шест метра, страни на основата двеста и петнадесет и
двеста и тридесет метра), именно последната привлича интереса и
разпалва въображението на учени и лаици още щом зърнат тези
паметници. Тя е била и все още остава най-голямата каменна сграда в
света и се състои от 2300000-2500000 плочи жълт варовик (ядрото), бял
варовик (гладката облицовка) и гранит (вътрешните камери и галерии,
тавани и прочее). Общата й маса се изчислява на над два милиона и
шестстотин хиляди кубични метра и тя тежи седем милиона тона - по-
голяма тежест от тази на всички катедрали, черкви и параклиси в
Англия, взети заедно.
Голямата пирамида се издига върху тънка платформа, в чиито
четири ъгъла има вдлъбнатини с неизяснена функция,, Въпреки
изминалите хилядолетия, континенталния дрейф, поклащането на
Земята върху оста си, земетресенията и огромната тежест на самата
пирамида, сравнително тънката платформа (около петдесет и пет
сантиметра) все още е невредима и съвършено равна: грешката или
отклонението от хоризонталната равнина е около два и половина
милиметра, като се има предвид, че страните й са дълги по над двеста
и тридесет метра.
От разстояние Голямата пирамида и нейните две сестри приличат
на истински пирамиди, но когато се приближим, виждаме, че са нещо
като стъпаловидни пирамиди, образувани от много редове камъни.
Съвременните проучвания предполагат, че ядрото на Голямата
пирамида представлява стъпаловидна пирамида, построена така, че да
издържа на огромен вертикален натиск (обр. 129). Гладките й
наклонени стени са образувани от
облицовъчни камъни, които са били свалени през арабската епоха и
използвани за строежа на недалечния град Кайро. Към върха й обаче
са останали няколко, други са открити в подножието й (обр. 130).
Именно тези облицовъчни камъни определяли наклона на страните -
те са най-тежки от всички камъни, използвани при строежа на
пирамидата. Шестте лица на всеки камък трябвало да се издялат и
полират с оптическа точност - те прилепвали не само към камъните на
279
ядрото, които покривали, но и един към друг от четири страни.
280
Днес пирамидите в Гиза са останали и без най-горните си камъни -

„апекси“, — които имали форма на пирамидиони и или са били
метални, или са били покрити с лъскав метал - като подобните върхове
281
на обелиските. Никой не знае кой, кога и защо ги е свалил от тази
ЗЕКАРИЯвисочина.
огромна СИЧИН Известно е обаче, че в по-късни времена тези
върхове, напомнящи бенбена в Хелиопол, се правели от специален
гранит и носели съответните надписи. Анексът на пирамидата на
Аменемхет в Дашур, открит заровен на известно разстояние от нея
(обр. 131), носи емблемата на крилатия глобус и следния надпис:
„Лицето на цар Аменемхет е открито, за да

види господаря на Светлата планина, когато
заплава по небето.“
Когато през V в. Херодот посетил Гиза, апексите ги нямало, но

страните все още били покрити с гладката си облицовка. Както други
преди и след него, той се зачудил как са построени тези паметници,
смятани за едно от седемте чудеса на древния свят. Неговите водачи
му казали, че само пътят до Голямата пирамида, необходим за
докарването на камъните, бил построен от сто хиляди души, които на
всеки три месеца в продължение на десет години били заменяни с нови
работници. „Самата пирамида била построена за двадесет години.“
Херодот съобщава, че пирамидата е била построена по заповед на
фараона Хеопс (Хуфу), но не казва защо и с каква цел. Бащата на
историята също приписва Втората пирамида на Хефрен (Хафра), „със
същите размери, освен че намалил височината с дванадесет метра“.
Херодот твърди, че Микерин (Менкаура) „също оставил пирамида, но
много по-малка от бащината си“, като загатва, без изрично да го казва,
че това е Третата пирамида в Гиза.
През I в. римският географ и историк Страбон описал не само
посещението си на пирамидите, но и влизането си в Голямата пи-
рамида през отвор на северната й страна, скрит под подвижен камък.
Той минал по дълъг тесен тунел и стигнал до яма, изкопана в материка
- както други гръцки и римски пътешественици преди него.
През следващите векове местонахождението на този вход било
забравено и когато през 820 г. се опитал да влезе в пирамидата,
мюсюлманският халиф Ал Мамун използвал цяла армия от зидари,
ковачи и строители, за да пробие камъните и да проникне до ядрото
й. Тласкали го едновременно научен интерес и жажда за съкровища,
защото от древните легенди знаел, че вътре има тайна камера с небесни
карти и земни сфери, както и „неръждаеми оръжия“ и „нечупливо
стъкло“.
Хората на Ал Мамун пробивали камъните, като ги нагрявали и
охлаждали, докато се напуквали, и така напредвали сантиметър по
сантиметър. Тъкмо се канели да се откажат, когато чули недалеч шум
от падащ камък, което показвало, че там има някаква кухина. Арабите
282
с подновена енергия продължили напред и стигнали до оригиналния
спускащ се проход (обр. 132). Изкачили се по него и се озовали пред
истинския вход, който отвън така и не успели да открият. После се
спуснали надолу и стигнали описаната от Страбон яма, която била
празна. От нея излизала шахта, която не водела наникъде.
От гледна точка на изследователите усилията им били напразни.

Всички други пирамиди, в които през вековете било влизано през
истински входове или пробити тунели, имали еднаква вътрешна
структура: спускащ се проход, водещ до една или повече камери. В
Голямата пирамида установили друг план. Там нямало други тайни за
откриване...
Но съдбата още не си била казала думата. При пробиването на
тунела хората на Ал Мамун разхлабили камъка, звукът от чието
падане ги окуражил да продължат. Когато вече щели да се откажат, те
го намерили в спускащия се проход. Той имал странна триъгъл- на
форма. Когато проучили тавана, открили, че камъкът е скривал голяма
правоъгълна гранитна плоча, поставена под ъгъл спрямо спускащия се
проход. Дали криел пътя към истинска тайна камера, в която очевидно
никой не бил влизал?
След като не успели нито да помръднат, нито да разбият гранитния
блок, хората на халифа решили да го заобиколят. Оказало се, че
гранитната плоча е само първата от множество гранитни блокове,
следвани от варовикови, които запушвали изкачващия се проход -
наклонен под същия ъгъл от 26° като спускащия се проход (точно
половината от външния наклон на пирамидата). В горния край на
изкачващия се проход имало хоризонтална галерия, водеща до приб-
283
лизително квадратно помещение с двускатен покрив (обр. 133) и
необикновена ниша в източната стена, също гола и празна. Впослед-
ЗЕКАРИЯ
ствие СИЧИН че тази камера лежи точно в средата на оста север-
се установило,
юг на пирамидата - факт, чието значение щяло да бъде осъзнато една
по-късно. Помещението станало известно като „камера на царицата“,
но името се основава на романтични фантазии, а не на твърди
свидетелства.
284
В началото на изкачващия се проход под същияКЪМ
СТЪЛБА наклон от 26° се
НЕБЕТО
простира дългата четиридесет и пет метра Голяма галерия - коридор
със сложна и прецизна конструкция (обр. 134). От двете страни на
вкопания й под има рампи, които минават ио цялата й дължина. На
равни разстояния в рампите са изсечени правоъгълни гнезда,
разположени едно срещу друго. Стените на Галерията се издигат на
височина около пет и половина метра на седем стъпала, като всяка част
е с около осем сантиметра по-широка от предишната, така че с
височината Галерията се стеснява. В горния край таванът й е точно
толкова широк, колкото вкопания под между рампите.
В горния край на Голямата галерия има огромен камък, образуващ

платформа. На нейното равнище минава къс и сравнително тесен и
нисък коридор (висок едва около метър), който води до преддверие на
изключително сложна конструкция, която позволява с елементарна
285
маневра (теглене на въже?) да се спуснат три солидни гранитни стени,
ЗЕКАРИЯ СИЧИНда преградят прохода.
които вертикално
Оттам започва къс коридор, висок и широк приблизително колкото
предишния и водещ към помещение с висок таван от полиран червен
гранит - така наречената „царска камера“ (обр. 135). Тя е празна, освен
един гранитен блок, изсечен като ковчег без капак. Прецизната му
изработка включва жлебове за капак или горна част. Размерите му
говорят за познаване на сложни математически формули. Но е открит
съвсем празен.
Обр. 135
Нима цялата тази каменна планина била издигната, за да скрие един
празен „ковчег“ в една празна камера? Саждите от факли и
свидетелствата на Страбон предполагат, че спускащият се проход е
бил посещаван по-рано - ако в подземната камера изобщо било имало
съкровище, то отдавна било изнесено. Но когато през IX в. хората на
Ал Мамун стигнали до него, изкачващият се проход категорично е бил
запушен. Според теорията за пирамидите като царски гробници, те са
били издигнати, за да пазят мумията на фараона и погребаните с нея
съкровища от крадци и други неканени смутители на вечния му покой.
Затова се предполага, че проходите се запушвали веднага щом
ковчегът с мумията бъдел поставен в погребалната камера. Тук обаче
имало запушен проход - а в цялата пирамида нямало абсолютно нищо,
освен един празен каменен ковчег.
През вековете други владетели, учени и авантюристи влизали в
пирамидата, пробивали тунели в нея и откривали нови особености на
вътрешния й план - например две шахти, които според някои били
отдушници (за кого?), а според други служели за астрономически
наблюдения (на кого?). Макар учените упорито да наричат каменния
ковчег „саркофаг“ (той спокойно побира човешко тяло), факт е, че
286
нищо, абсолютно нищо не потвърждава интерпретацията на Голямата
пирамида като царска гробница.
Всъщност идеята, че пирамидите са построени като фараонски
гробници, не е подкрепена с конкретни доказателства.
Първата пирамида, Джосеровата, има две „погребални камери“,
както упорито ги наричат учените, покрити с оригиналната маста- ба.
X. М. фон Минутоли твърди, че когато през 1821 г. за пръв път влязъл
в тях, открил вътре части от мумия и няколко надписа с името Джосер.
Той ги пратил в Европа, но те потънали в морето. През 1837 г.
полковник Хауард Вайс по-подробно проучил вътрешните части и
съобщил, че е открил „купчина мумии“ (по-късно били преброени
осемдесет) и че стигнал до камера, „носеща името на цар Джосер“,
написано с червена боя. Един век по-късно археолозите открили
фрагмент от череп и свидетелства, че „в червената гранит- на камера
може би е имало дървен саркофаг“. През 1933 г. Дж. И. Куибел и Дж.
П. Лауър открили под пирамидата подземни галерии, в които имало
два саркофага — празни.
Днес се смята, че всички тези допълнителни мумии и ковчези
представляват вторични погребения от по-късно време, нарушаващи
запечатаните галерии и камери. Но дали самият Джосер е бил погребан
в пирамидата и изобщо имало ли е „първично погребение“?
Повечето съвременни археолози се съмняват, че Джосер е бил
погребан в пирамидата или под нея. Изглежда, че неговият гроб е бил
във великолепната гробница, открита през 1928 г. на юг от пирамидата.
До тази „Южна гробница“, както станала известна, се стигало по
галерия, чийто каменен таван имитирал палми. Тя водела до фалшива
притворена врата, през която се влизало в голямо помещение.
Повечето галерии стигали до подземна камера от гранитни блокове, на
една от чиито стени имало три фалшиви врати с образа, името и
титлите на Джосер.
Днес множество видни египтолози смятат, че пирамидата е била
само символичен гроб на фараона и че той е бил погребан в богато
украсената Южна гробница, увенчана с голяма правоъгълна надст-
ройка с конкавно помещение, в която имало параклис - точно както е
изобразено на някои египетски илюстрации (обр. 136).
287
Обр. 136
В стъпаловидната пирамида, за която се предполагало, че е за-

почната от Джосеровия наследник Сехемхет, също имало „погребална
камера“. Вътре открили празен алабастров „саркофаг“. От учебниците
научаваме, че според откривателя на камерата и каменния ковчег
(археолога Закария Гонейм), в камерата са проникнали крадци, които
откраднали мумията и цялото съдържание на гробницата. Това обаче
не е съвсем вярно. Всъщност г-н Гонейм открил вертикално
плъзгащата се врата на алабастровия ковчег затворена и запечатана
с мазилка, а върху ковчега все още лежали останки от изсъхнал
венец. Както по-късно си спомня той, „обзе ни надежда, но когато
отворихме саркофага, вътре нямаше нищо“. Дали там изобщо е бил
погребан владетел? Докато някои продължават да твърдят така, други
са убедени, че пирамидата на Сехемхет (идентификацията се основава
на запушал
ки на гърнета, носещи неговото име) е била само кенотаф (празен
символичен гроб).
В третата стъпаловидна пирамида, приписвана на Хаба, също
имало „погребална камера“, открита съвсем празна: вътре нямало нито
мумия, нито дори саркофаг. Археолозите я намерили в близост до
подземни останки от друга, недовършена пирамида, за която се
предполага, че е започната от наследника на Хаба. В нейната гранитна
надстройка имало необикновен овален „саркофаг“, вграден в каменния
под (като ултрамодерна вана). Капакът му си бил на мястото, здраво
запечатан с мазилка. Вътре нямало нищо.
Открити са останки от още три малки пирамиди, приписвани на
владетели от III династия. Подземната част на едната още не е про-
288
учена. Във втората няма погребална камера. В камерата на третата
няма никакви следи от погребение.
В „погребалната камера“ на срутилата се пирамида в Майдум не е

открито нищо, дори саркофаг. Флиндърс Питри намерил само части от
дървен ковчег, които обявил за останки от ковчега на Снофру. Днес
учените твърдо вярват, че това са останки от много по-късно вторично
погребение. Майдумската пирамида е заобиколена от многобройни
мастаби от III и IV династия, в които са погребани членове на царското
семейство и други видни личности. Заграждението на пирамидата е
свързано с по-ниска сграда (така наречения „погребален храм“), който
днес е залят от водите на Нил. Навярно тъкмо там е било погребано
тялото на фараона, заобиколено и пазено от свещените води на реката.
Следващите две пирамиди са още по-смущаващи за привърже-
ниците на „гробничната“ теория. Двете пирамиди в Дашур (Огънатата
и Червената) са построени от Снофру. Първата има две „погребални
камери“, втората - три. Само за Снофру ли? Ако пирамидите са
строени от всеки фараон за гробници, защо Снофру си е построил две?
Излишно е да споменаваме, че в камерите не е открито абсолютно
нищо, дори саркофази. В отчета за мащабните разкопки, предприети
през 1947 и 1953 г. от Службата за египетските старини (особено на
Червената пирамида), се признава, че „не са открити следи от царска
гробница“.
Теорията за „пирамида на всеки фараон“ днес твърди, че следва-
щата пирамида е построена от сина на Снофру, Хуфу. Разполагаме със
свидетелствата на Херодот (и римските историци, които цити-

рат съчиненията му), че това била Голямата пирамида в Гиза. Нейните
камери, дори запечатаната „царска камера“, били празни. Това не бива
да ни изненадва, тъй като старогръцкият историк (История II) пише,
че „водите на Нил минават по изкуствен канал и заобикалят острова,
на който се твърди, че почива тялото на Хеопс“. В такъв случай дали
истинската гробница на фараона се намира някъде по-ниско в
долината и по-близо до Нил? Днес никой не може да отговори на този
въпрос.
Хафра, на когото се приписва Втората пирамида в Гиза, не е не-
посредствен наследник на Хуфу. Между тях в продължение на осем
години царувал владетел на име Раджедеф (Джедефра). Поради при-
чини, които учените не могат да обяснят, той си избрал място за
пирамида на известно разстояние от Гиза. Тя е приблизително напо-
ловина колкото Голямата пирамида и с обичайната „погребална ка-
мера“. В нея не открили абсолютно нищо.
289
Втората пирамида в Гиза има два входа откъм сйер, вместо оби-
чайния един (вж. обр. 129). Първият започва - още една необикновена
особеност - извън пирамидата и води до недовършена камера. Вторият
води до камера, изравнена с апекса на пирамидата. Когато през 1818 г.
влязъл вътре, Джовани Белцони открил гранитния саркофаг празен и
капакът му лежал счупен на пода. Арабският надпис свидетелствал за
проникването в камерата няколко века по-рано. Не е известно дали
арабите са намерили нещо.
Макар и много по-малка от първите две, Третата пирамида в Гиза
се отличава с множество уникални и необикновени особености. Не-
йното ядро е построено от каменни блокове, които са по-големи от
тези на другите пирамиди. Долните шестнадесет реда от зидарията не
били облицовани с бял варовик, а с гранит. Отначало тя била
построена като още по-малка истинска пирамида (обр. 129), после
била достроена. В резултат пирамидата има два истински входа и
трети, може би „пробен“ вход, който е останал недовършен. През 1837
г. Хауард Вайс и Джон Перинг влезли в онази от различните й камери,
която се смятала за „погребална“. Те открили великолепно украсен
базалтов саркофаг, както обикновено, празен. Но наблизо Вайс и
Перинг намерили парче от дървен ковчег с царското име „Менкаура“
и останки от мумия, „навярно на Менкаура“ - пряко потвърждение на
Херодотовото твърдение, че Третата пирамида „принадлежи“ на
Микерин. Съвременните методи за радиовъглеродно датиране обаче
установяват, че дървеният ковчег „със сигурност датира от Саиския
период“ - не по-рано от 660 г. пр. Хр. (К. Миха- ловски. Изкуството на
Древен Египет). Останките от мумия са от началото на християнската
епоха и не са свързани с първично погребение.
Съществува известно съмнение дали Менкаура е непосредствен
наследник на Хафра, но учените са сигурни, че след него е царувал
Шепсескаф. Все още не е ясно коя от различните недовършени пи-
рамиди (или от онези, от които не се е запазило нищо) е била негова.
Сигурно е обаче, че той не е бил погребан в нея: бил е погребан под
монументална мастаба (обр. 137), в чиято погребална камера имало
черен гранитен саркофаг. В нея проникнали древни крадци, които
изпразнили съдържанието на гробницата и саркофага.
Следващата V династия започнала с Усеркаф, който построил
пирамида в Сакара край пирамидния комплекс на Джосер. Нейната
цялост е нарушена и от крадци, и от вторични погребения. Неговият
290
наследник (Сахура) построил пирамида на север от Сакара (днешен

Абусир). Макар да е една от най-добре запазените (обр. 138), в нейната
„погребална камера“ не било открито нищо. Но великолепието на
храмовете, които се простират между нея и долината на Нил, както и
фактът, че една от по-ниските храмови камери била украсена с
каменни колони във формата на палми, може би показват, че
истинската гробница на Сахура се е намирала някъде край пирамидата.
Нефериркара, който се възкачил на египетския престол, построил
своя погребален комплекс недалеч от този на Сахура. Камерата в
неговата недовършена (или разрушена) пирамида била празна, Не са
открити паметници от неговия наследник. Следващият владетел
използвал в строежа на своята пирамида повече кирпич и дърво,
отколкото камък и от нея са се запазили само скромни останки.
Ниусерра обаче е по-известен със своя погребален храм, издигнат във
форма на нисък обелиск върху пресечена пирамида (обр. 139).
Обелискът се издигал на височина тридесет и шест метра и апексът му
бил покрит с позлатена мед.
Пирамидата на следващия фараон не е открита. Възможно е да се е
срутила и да се е превърнала в могила, затрупана от подвижните
пясъци на пустинята. Пирамидата на неговия наследник била
намерена едва през 1945 г. В подземната й част археолозите разкопали
обичайната гола и празна камера.
291
Пирамидата на Унас, последния фараон от V династия или както

предпочитат някои, първия от VI династия, бележи съществена про-

мяна на обичая. Там Гастон Масперо за пръв път (1880 г.) открил
пирамидните текстове, написани върху стените на камерите и ко-
ридорите на пирамидата. Четирите пирамиди на следващите владетели
от VI династия (Тети, Пепи I, Меренра и Пепи II) имитирали
Унасовата, включително надписите по стените. Във всичките им
„погребални“ камери са открити базалтови или гранитни саркофази.
Иначе помещенията били празни - само в саркофага в пирамидата на
Меренра имало мумия. Скоро се установило, че тя не била на царя, а
представлявала по-късно вторично погребение.
Къде били погребани фараоните от VI династия? Царските гроб-
ници от тази и предишните епохи били на юг в Абидос. Това, наред с
други свидетелства, би трябвало окончателно да опровергае теорията,
че гробниците са кенотафи и че пирамидите са истински гробници - и
все пак вкоренените убеждения умират трудно.
Фактите показват обратното. В пирамидите от Старото царство
изобщо не е имало тела на фараони, защото тяхното предназначение
не е било такова. Те били построени като ориентири във въображае-
мото пътуване на фараона към хоризонта, които да отведат неговия ка
към стълбата към небето - също като пирамидите, първоначално
издигани от боговете, служещи като ориентири за „плаването им по
небето“.
Според нас фараоните се опитвали да подражават не на пирамидата
на Джосер, а на пирамидите на боговете: пирамидите в Гиза.
294
Египет: главните пирамиди Обр. 140
13 .
фалшифицираните имена на фараоните
295
Фалшификацията като начин за постигане на слава и богатство често
се среща в търговията и изкуството, науката и антик- варството. Когато
бъде разкрита, тя може да доведе до загуби и опозоряване. Когато се
запази в тайна, може да промени писаната история.
Тъкмо това според нас се е случило с Голямата пирамида и нейния
предполагаем строител фараона на име Хуфу.
Систематичното и научно археологическо проучване на пирамидите,
набързо разкопани преди век и половина (често от иманяри), повдига
много въпроси за някои по-ранни заключения. Твърди се, че
пирамидната епоха е започнала със стъпаловидната пирамида на Джосер
и постепенно е продължила към истинската пирамида до крайния успех.
Но защо е било толкова важно да построят истинска пирамида? Ако
изкуството на пирамидостроенето се е развивало постепенно, защо
много пирамиди след тези в Гиза са по-примитив- ни от по-ранните?
Стъпаловидната пирамида на Джосер била ли е образец за по- късните
или самата тя е подражавала по-древен модел? Днес учените смятат, че
първата, по-малка стъпаловидна пирамида (обр. 125), която Имхотеп
построил върху мастабата, „е била облицована с красив фин бял варовик“
(Ахмед Факри. „Пирамидите“). „Но преди тази облицовка да бъде
довършена, той планирал нова промяна“ - построяването на още по-
голяма пирамида. Както предполагат новите свидетелства на
археологическите експедиции на Харвардския университет под
ръководството на Джордж Райснър, облицовката била от примитивен
кирпич, който съвсем скоро се срутил, естествено, оставяйки
впечатлението, че Джосер е построил стъпаловидна пирамида. Нещо
повече, установило се, че този кирпич е бил варосан, за да имитира бял
варовик.
Тогава на кого се опитвал да подражава Джосер? Къде Имхотеп е
можел да види завършена истинска пирамида с гладки страни и
варовикова облицовка? И още нещо: ако, както твърди съвременната
теория, опитите за построяване на пирамида с гладки страни, наклонени
под ъгъл от 52°, в Майдум и Сакара са били неуспешни и Снофру е
трябвало да „излъже“ и да построи първата „истинска“ пирамида със
страни, наклонени само под 43°, защо синът му построил много по-
голяма пирамида със страни, наклонени под опасния ъгъл от 52° - и при
това успял да го постигне без никакво затруднение?
Ако пирамидите в Гиза са били просто „обикновени“ пирамиди от
цяла върволица, защо Хеопсовият син Раджедеф не е построил своята
пирамида до бащината си в Гиза? Не забравяйте, че другите две големи
пирамиди още не би трябвало да са били построени и Раджедеф спокойно
можел да строи където пожелае. И ако архитектите и строителите на
баща му са били усъвършенствали изкуството на пирамидостроенето,
296 защо не са помогнали на новия фараон да построи подобна импозантна
пирамида, вместо по-първобитната и бързо срутила се сграда, носеща
неговото име?
Отсъствието на йероглифни надписи в трите пирамиди в Гиза също
станало причина преди век Джеймс Бонуик („Пирамидни факти и
измислици“) да зададе следния въпрос: „Кой може да твърди, че
египтяните ще оставят такива великолепни паметници без нито един
йероглифен надпис - тъкмо те, които покривали с йероглифи постройки
с всевъзможно предназначение?“ Това отсъствие, трябва да
предположим, се дължи на факта, че пирамидите или са построени преди
възникването на йероглифната писменост, или не са построени от
египтяните.
Това са някои от аргументите, които ни убеждават, че когато
поставили началото на пирамидостроенето, Джосер и неговите нас-
ледници подражавали на вече съществуващи образци: пирамидите в
Гиза. Те не били развитие на по-древните Джосерови опити, а прототипи,
които Джосер и фараоните след него се опитвали да имитират.
Някои по-ранни учени предполагат, че малките придружаващи
пирамиди в Гиза всъщност са макети (около 1: 5), използвани от
древните точно както съвременните архитекти използват макети за
преценка и насока, но днес е известно, че те са по-късни допълнения. Ние
обаче смятаме, че наистина е съществувал такъв макет -
Третата пирамида с нейните очевидни строителни
експерименти. После анунаките построили двете по -големи, за
да им служат за ориентир.
Ами Менкаура, Хафра и Хуфу, които (както съобщава Херодот) били
строители на тези пирамиди?
Да, наистина. Храмовете и рампите, свързани с Третата пирамида,
носят свидетелства, че техен строител е бил Менкаура - свидетелства,
сред които надписи с неговото име и няколко разкошни статуи,
изобразяващи го в прегръдките на Хатор и друга богиня. Но това
свидетелства само, че Менкаура е построил допълнителните сгради и се
е свързал с пирамидата - но не е издигнал самата нея. Логично е да
заключим, че анунаките са се нуждаели само от пирамиди и че не са
построили храмове, за да се кланят сами на себе си. Само фараонът имал
нужда от погребален храм и други постройки, свързани с неговото
пътуване към боговете.
В самата Трета пирамида не са открити надписи, статуи и украсени
стени - само строга прецизност. Единственото свидетелство се оказало
фалшификат: фрагментите от дървен ковчег с името на Менкаура се
оказали с около две хилядолетия по-късни от времето на неговото
царуване, а мумията била от началото на християнската епоха.
Следователно абсолютно никакви доказателства не потвърждават
твърдението, че Менкаура - и изобщо който и да е фараон - има нещо
общо с построяването на самата пирамида. 297
Втората пирамида също е абсолютно гола. Статуи с картуша (овал- на
ЗЕКАРИЯ
рамка сСИЧИН
името на владетеля) на Хафра са открити само в съседните
храмове. Но вътре нищо не показва, че я е построил той.
Ами Хуфу?
С едно изключение, което ще изобличим като вероятна
фалшификация, единственото сведение, че той е строител на Голямата
пирамида, идва от Херодот (и от един римски историк, който се позовава
на неговите съчинения). Херодот го описва като владетел, който поробил
народа си за тридесет години, докато построи рампата и пирамидата.
Хуфу обаче по всяка вероятност е царувал само двадесет и три години.
Ако е бил толкова велик строител и е имал най-добрите архитекти и
зидари, къде са другите му строежи, къде са огромните му статуи?
Такива няма и отсъствието на останки от възпоменателни паметници
показва, че Хуфу е бил крайно лош строител. Ние обаче предполагаме,
че след като видял порутената кирпичена облицовка на стъпаловидните
пирамиди, срутената пирамида в Майдум, припряното огъване на
първата пирамида на Снофру и неподходящия наклон на втората му
пирамида, на Хуфу му хрумнала една блестяща идея. Защо да не помоли
боговете да построи погребалните храмове, необходими за неговото
пътуване към отвъдния живот, при някоя от идеалните пирамиди в Гиза?
Целостта на самата Голяма пирамида не е нарушена: всички храмове,
включително онзи, в който навярно е бил погребан Хуфу, се намирали
извън нея. Така Голямата пирамида станала известна като дело на Хуфу.
Неговият наследник Раджедеф предпочел да издигне своя пирамида,
както постъпил Снофру. Но защо отишъл на север от Гиза, вместо да
построи храма си до този на баща си? Простото обяснение е, че носът на
Гиза вече е бил зает - от трите по-древни пирамиди и сателитните сгради
на Хуфу...
След провала на Раджедеф новият фараон Хафра възприел решението
на Хуфу. Когато дошло време да се нуждае от пирамида, той не видял
нищо лошо в това да си присвои вече готовата втора голяма пирамида и
да я заобиколи с храмове и сателити. Неговият наследник Менкаура
използвал последната свободна, така наречената Трета пирамида.
Тъй като готовите пирамиди вече били заети, следващите фараони
били принудени да се опитват да строят нови... Подобно на онези, които
опитвали по-рано (Джосер, Снофру, Раджедеф), техните опити също
завършили с примитивни подражания на трите древни пирамиди.
На пръв поглед нашето предположение, че Хуфу (подобно на другите
двама) няма нищо общо със строежа на свързваната с него пирамида,
може би звучи изключително малко вероятно. Не е така. За свидетел
призоваваме самия фараон.
Въпросът дали Хуфу наистина е построил Голямата пирамида
започнал да измъчва сериозните египтолози преди повече от сто и
298 двадесет години, когато бил открит единственият предмет, спо-
менаващ за него и неговата връзка с пирамидата. Колкото и да е странно,
той потвърждавал, че тя не е построена от Хуфу: когато се възкачил
на престола, пирамидата вече съществувала!
299
Съкрушителното доказателство е една варовикова стела (обр. 141),

открита от Огюст Мариет през 50-те години на XIX в. в руините на
храма на Изида край Голямата пирамида. Надписът показва, че това е
паметник на Хуфу, издигнат, за да ознаменува възстановяването300на
храма, образите и емблемите на боговете, които фараонът открил в
порутената сграда. Началните стихове категорично идентифицират
Хуфу с неговия картуш:
Според надписа на тази стела (която е изложена в Музея на Кайро),

когато Хуфу се появил на сцената, Голямата пирамида вече съ-
ществувала. Нейна господарка била богинята Изида - пирамидата
принадлежала на нея, а не на Хуфу. Нещо повече, Сфинксът, при-
писван на Хафра, който го бил построил заедно с Втората пирамида,
също вече се намирал на сегашното си място. Продължението на
надписа точно посочва местоположението на Сфинкса и съобщава, че
част от него била повредена от мълния - което може да се види до ден
днешен.
По-нататък в надписа си Хуфу твърди, че построил пирамида за
княгиня Хенуцен „до храма на богинята“. Археолозите са открили
301
независими свидетелства, че най-южната от трите малки пирамиди край
Голямата - онази, която е най-близо до храма на Изида, - наистина е
посветена на Хануцен, съпруга на Хуфу. Следователно целият надпис
отговаря на истината, но в него не се споменава фараонът да е строил
друга, освен малката пирамида за княгинята. Голямата пирамида,
потвърждава той, вече съществувала, както и Сфинксът (а съответно и
другите две пирамиди).
Това доказателство на нашата теория придобива още по-голяма
тежест, когато в друга част на надписа прочетем, че Голямата пирамида
се нарича също „западна планина на Хатор“:
„Да живее Хор Мездау.

Царят на Горен и Долен Египет, Хуфу, да живее.
За майка си Изида, божествената майка, господарка на „за-
падната планина на Хатор“,
той направи този надпис върху стела.
Той й принесе нова жертва.
Той й построи каменен дом [храм], поднови боговете, които
откри в храма й.“
Трябва да припомним, че Хатор била господарка на Синайския

полуостров. Ако най-високият връх на полуострова е нейната „източна
планина“, Голямата пирамида е нейната „западна планина“ - и двете
изпълнявали функцията на ориентири за летателния коридор.
Тази „Инвентарна стела“, както я нарекли, носи всички признаци за

автентичност. И все пак учените по време на откриването й (и мнозина
по-късно) не могли да се примирят с неизбежните заключения. Тъй като
не желаели да разрушават цялата структура на пирамидологията, те
обявили Инвентарната стела за фалшификат
- надпис, направен „много след смъртта на Хуфу“ (Селим Хасан.
„Разкопки в Гиза“), но използващ неговото име „в подкрепа на някакво
измислено твърдение на местните жреци“.
През 1906 г. Джеймс X. Брестед, чиято книга „Древноегипетски
паметници“ е най-авторитетният труд за древноегипетските надписи,
пише, че „отнасянето на Сфинкса и така наречения храм до него към
времето на Хуфу веднага привлече вниманието към този паметник. Това
отнасяне щеше да е от огромно значение, ако паметникът датираше от
епохата на Хуфу, но ортографските свидетелства за по- късното му
датиране са категорични“. Той не е съгласен с изтъкнатия египтолог от
онова време Гастон Масперо, който предполага, че макар и наистина с
по-късна ортография, стелата е копие на по- ранен оригинал. Въпреки
съмненията Брестед включва надписа в паметниците от IV династия. И
когато през 1920 г. написал своя изчерпателен труд „Зората 302 на
цивилизацията“, Масперо приел съдържанието на Инвентарната стела за
факти, свързани с живота и дейността на Хуфу.
Тогава защо е тази неохота да признаят автентичността
СТЪЛБА на артефакта?
КЪМ НЕБЕТО
Инвентарната стела била обявена за фалшификат, тъй като само
десетина години по-рано идентифицирането на Хуфу за строител на
Голямата пирамида изглеждало безспорно установено. Привидно
категоричните свидетелства били знаците с червена боя, открити в
запечатаните помещения над царската камера, които можели да се
приемат за строителни надписи, оставени през осемнадесетата година от
царуването на Хуфу (обр. 142). Тъй като в помещенията не било влизано
до откриването им през 1837 г., знаците трябва да били автентични и щом
съдържала противоречащи им сведения, Инвентарната стела трябва да
била фалшификат.
Но когато се заровим в обстоятелствата около знаците с червена боя
и установим кой е техен откривател - проучване, което, кой знае защо,
никой не си е дал труда да направи, - ние стигаме до следното
заключение: ако изобщо има фалшификация, тя не е извършена в
древността, а през 1837 г. и фалшификаторите не са „местните жреци“, а
двама (или трима) безскрупулни англичани...
Историята започва с пристигането на полковник Ричард Хауард Вайс
в Египет на 29 декември 1835 г. Той бил „черната овца“ на
аристократично английско семейство. По онова време и други офицери
от армията на Нейно величество се били отличили в редовете на
„антикварите“ (както тогава наричали археолозите), четели доклади пред
известни дружества и получавали съответното обществено одобрение.
Независимо дали Вайс заминал за Египет с такива намерения, факт е, че
когато посетил пирамидите в Гиза, той веднага бил обхванат от треската
на ежедневните открития на учени и любители. Особено го
заинтригували историите и теориите на някой си Джовани Батиста
Кавиля, който търсел скрита камера в Голямата пирамида.
303
След няколко дни Вайс предложил да осигури средства за про-

учването на Кавиля, ако онзи го приемел за съоткривател. Кавиля ка-
тегорично отхвърлил предложението и в края на февруари 1836 г. оби-
деният Вайс отплавал за Бейрут, за да обиколи Сирия и Мала Азия.
Но дългото пътуване не изцерило копнежа, който се разгорял в него.
Вместо да се завърне в Англия, през октомври същата година той пак се
появил в Египет. По време на предишното си идване се бил сприятелил
с един ловък посредник, Дж. Р. Хил, тогава управител на медна
рафинерия. Сега той бил представен на някой си „господин Слоун“,
който му прошепнал, че има начин да получи ферман от египетското
правителство, отстъпващ му изключителните права за разкопки в Гиза.
Вайс отишъл за нужните документи при британския консул полковник
304
Кембъл. За негово огромно удивление ферманът посочвал Кембъл и
Слоун за носители на правата и определял Кавиля за ръководител на
проучванията. На 2 ноември 1836 г. разочарованият Вайс платил на
Кавиля „първата си вноска от двеста долара“
СТЪЛБАи презрително
КЪМ НЕБЕТО заминал на
туристическа обиколка в Горен Египет.
Както съобщава в своите „Проучвания на пирамидите в Гиза през
1837 г.“, на 24 януари 1837 г. той се завърнал в Гиза „изгарящ от
нетърпение да види какъв напредък е постигнат“. Но вместо да търсят
скритата камера, Кавиля и работниците копаели мумии в гробниците
около пирамидите. Гневът на Вайс се уталожил едва когато Кавиля му
съобщил, че имал да му покаже нещо важно: надписи, оставени от
строителите на пирамидите!
Разкопките в гробниците установили, че древните зидари понякога
надписвали камъните с червена боя. Такива надписи Кавиля открил в
основата на Втората пирамида. Но когато двамата с Вайс ги разгледали,
„червената боя“ се оказала естествено потъмняване на камъка.
Ами Голямата пирамида? Докато търсел къде водят „вентилаци-
онните шахти“ от „царската камера“, Кавиля бил напълно убеден, че по-
високо има тайни камери. Едно такова помещение било открито от
Натаниъл Дейвисън през 1765 г. (обр. 143). Вайс поискал работата да се
съсредоточи там и с удивление установил, че Кавиля и Кембъл повече се
интересуват от мумии, които по онова време се търсели от всеки музей.
Кавиля стигнал дотам, че нарекъл една голяма гробница, която открил,
„Кембълова гробница“.
Решен да вземе нещата в свои ръце, Вайс напуснал Кайро и отишъл
при пирамидите. „Естествено аз исках да открия нещо преди да се
завърна в Англия“ - признава той в дневника си на 27 януари 1837 г. Вече
отсъствал повече от година, което струвало много на семейството му.
През следващите седмици пропастта между двамата с Кавиля се
разширила. На 11 февруари помежду им избухнал яростен спор. На
другия ден Кавиля направил важно откритие в Кембъловата гробница:
саркофаг с йероглифи и знаци с червена боя по каменните стени на
гробницата. На 13 февруари Вайс безцеремонно го уволнил и му
305
Обр. 143
заповядал да напусне обекта. Кавиля се върнал само веднъж, на 15

февруари, за да си вземе багажа. През следващите години той отправял
срещу полковника „измамнически обвинения“, чийто характер
хрониките на Вайс не изясняват.
Дали този разрив бил естествен, или Вайс нарочно довел нещата
дотам, за да прогони Кавиля от обекта?
Оказва се, че през нощта на 12 февруари Вайс тайно влязъл в
Голямата пирамида, придружаван от някой си Джон Перинг, инженер
от египетското министерство на обществените строежи и любител
египтолог, с когото го запознал находчивият господин Хил. Двамата
проучили странната цепнатина, образувала се в един от гранитните
блокове над Камерата на Дейвисън. Когато проврели вътре тръстикова
пръчка, тя влязла, без да се огъва: очевидно там имало някакво кухо
пространство.
Какво замислили онази нощ двамата? Можем само да гадаем по
последвалите събития. На другата сутрин Вайс уволнил Кавиля и на
негово място назначил Перинг. В дневника си полковникът споделя:
„Решен съм да проведа разкопки над покрива на камерата [на
Дейвисън], където очаквам да открия погребално помещение“. Докато
Вайс хвърлял в търсенето си още хора и пари, знатни персони и други
видни личности идвали да разглеждат откритията в Кембъ- ловата
гробница, тъй като полковникът нямало какво да им покаже в
пирамидата. Накрая той наредил на работниците си да пробият

рамото на Сфинкса с надеждата да открие неговите строителни над-
306
писи. Начинанието завършило безуспешно и той отново насочил вни-
манието си към скритата камера.
В средата на март Вайс се сблъскал с нов проблем: работниците му
го напускали заради други проекти. Той удвоил заплатата, стига да
работели денонощно: времето изтичало, разбирал полковникът.
Отчаян, Вайс зарязал всякаква предпазливост и наредил да взривяват с
експлозиви камъните, които преграждали пътя им.
До 27 март успели да изкопаят малка дупка в гранитните плочи.
Тогава Вайс, кой знае защо, уволнил надзирателя им, някой си Па- уло.
На другия ден той пише: „Пъхнах свещ, завързана за пръчка, в малка
дупка, пробита в камерата над тази на Дейвисън, и с огорчение
установих, че е строителна камера като долната“. Той намерил скритата
камера! (Обр. 144.)
Обр. 144
Вайс разширил отвора с барут и на 30 март влязъл в новооткритата

камера, придружаван от господин Хил. Двамата подробно я проучили.
Тя била херметично затворена и нямала абсолютно никакви отвори.
Подът й представлявал грубата страна на големите гранитни плочи,
които образували тавана на долната Камера на Дейвисън.
„Целият под равномерно беше покрит с черен седимент, в който се
отпечатваше всяка стъпка.“ (Характерът на този черен прах, който се
бил „събрал на доста дебел пласт“, така и не бил установен.) „Таванът
беше идеално полиран и плочите плътно прилепваха една към друга.“
307
Станало ясно, че в камерата не било влизано, и все пак там нямало нито
саркофаг, нито съкровище. Била гола - съвсем празна.
Вайс заповядал да разширят дупката и пратил съобщение на бри-
танския консул, за да го осведоми, че нарича новото помещение
„Камера на Уелингтън“. Вечерта, „когато пристигнаха господин
Перинг и господин Маш, ние влязохме в Камерата на Уелингтън,
направихме някои измервания и тогава се натъкнахме на стро-
ителните надписи“. Какъв невероятен късмет!
Те приличали на нанесените с червена боя строителни надписи,
открити в гробниците около пирамидата. Вайс и Хил, кой знае как,
изобщо не ги забелязали, когато подробно проучвали камерата. Но
когато пристигнали господин Перинг и господин Маш - строителен
инженер, присъстващ по покана на Перинг, - вече имало четирима
свидетели на уникалното откритие.
Фактът, че Камерата на Уелингтън била почти идентична с тази на
Дейвисън, навел Вайс на мисълта, че над нея има още една камера. Без
да посочва причина, на 4 април той уволнил втория надзирател на име
Джакино. На 14 април британският консул и австрийският генерален
консул дошли да разгледат обекта. Те поискали да бъдат снети копия на
строителните надписи. Вайс възложил тази задача на Перинг и Маш, но
ги инструктирал първо да копират откритите по-рано знаци в
Кембъловата гробница - уникалните надписи в Голямата пирамида, кой
знае защо, можели да почакат.
Без да щадят барута, на 25 април влезли в камерата над Уелинг-
тъновата (Вайс я нарекъл в чест на лорд Нелсън). Тя била празна като
другите и подът й също бил покрит със загадъчния черен прах.
Полковникът съобщава, че намерил „няколко строителни знака,
написани с червено, върху блоковете, особено от западната страна“.
Господин Хил през цялото време влизал и излизал от новооткритите
камери, уж да напише в тях (как?) имената на Уелингтън и Нелсън. На
27 април той - а не Перинг или Маш - копирал строителните надписи.
Вайс възпроизвежда знаците от Камерата на Нелсън (а не от Камерата
на Уелингтън) в книгата си (обр. 145а).
На 7 май с взрив отворили проход към още една камера над Не-
лсъновата, която Вайс временно нарекъл в чест на лейди Арбътнот.
308
ЗЕКАРИЯ
Той СИЧИН в дневника си за каквито и да било строителни
не споменава
надписи, макар че по-късно открили множество червени знаци. Най-
поразителното в тях било, че включвали голям брой картуши - които
можели да са само имена на фараони (обр. 145Ь). Може би Вайс се
натъкнал на името на фараона, който построил пирамидата?
На 18 май някой си доктор Вални „поиска копия на знаците, открити
в Голямата пирамида, за да ги прати на г-н Роселини“, егип- толог,
специалист по разчитане на царски имена. Полковникът категорично
отхвърлил искането.
На другия ден в компанията на лейди Арбътнот и някои си господа
Бредъл и Рейвън, Вайс влязъл в Камерата на лейди Арбътнот.
Четиримата „сравнихме рисунките на г-н Хил със строителните знаци
в Голямата пирамида и после подписахме документ за тяхна- та
точност“. Скоро влезли и в последната сводеста камера, в която
открили още строителни надписи, сред които царски картуш. Вайс
заминал за Кайро и предал подписаните копия на надписите върху
камъните в британското посолство за официално препращане в Лондон.
Работата му била свършена: открил дотогава неизвестни камери и
доказал самоличността на строителя на Голямата пирамида, тъй
като в картушите било написано името Хуфу

За това откритие до ден днешен съобщава всеки учебник.
Въздействието на откритията му било огромно и Вайс бързо успял
да получи потвърждение от специалистите от Британския музей в
Лондон.
Не е ясно точно кога факсимилетата на господин Хил са били
получени в Музея и кога Вайс е получил техния анализ, но в дневника
си той съобщава мнението на експертите (в лицето на специалиста по
египетски йероглифи Самюъл Бърч) на 27 май 1837 г. Дългият анализ
очевидно потвърдил неговите очаквания. Имената в картушите можели
да се прочетат като Хуфу или аналогични варианти: точно както пишел
Херодот, строител на Голямата пирамида бил Хеопс!
Но във вълнението, което напълно разбираемо последвало, никой не
обърнал внимание на многобройните уговорки в мнението на Бри-
танския музей. В него също се съдържа указание, което ни навежда на
мисълта за фалшификация: недодяланата грешка на фалшификатора.
,408
309
На първо място господин Бърч се съмнявал в ортографията и
шрифта на знаците. „Символите или йероглифите, написани с червено
от скулптора или зидаря върху камъните в камерите на Голямата
пирамида, са очевидно строителни надписи - започва той, но веднага
прибавя: - Въпреки че не са много четливи, тъй като са написани с
полуйератични или линейно-йероглифни знаци, те притежават
особености от значителен интерес...“
Господин Бърч се озадачавал от това, че надписи, за които се
предполагало, че са от началото на IV династия, били написани с писмо,
появило се няколко века по-късно. Йероглифите възникнали като
пиктограми - „писмени рисунки“ - изписването им изисквало огромно
умение и опит, затова с времето в търговските сделки започнали да
използват по-простата и по-лесна за изписване, по-ли- нейна
писменост, наречена „йератична“. Следователно откритите от Вайс
йероглифи се отнасяли към друга епоха. Те също били много неясни и
господин Бърч извънредно много се затруднил да ги разчете:
„Значението на йероглифите след преномена със същото линейно
писмо като картуша не е много ясно... Символите след името са много
нечетливи.“ Много от тях му се стрували „написани с почти йератични
знаци“ - от още по-късен период, отколкото полуйе- ратичните. Някои
символи били извънредно необикновени и не се срещали в друг
египетски надпис: „Картушът на Суфис [Хеопс] — пише той — е
следван от йероглиф, на който трудно може да се намери аналог“.
Други символи били „също толкова трудно разбираеми“.
Господин Бърч също се озадачавал от „една странна серия символи“
в най-горната сводеста камера (която Вайс нарекъл „Камера на
Кембъл“). Йероглифният символ за „добър“, „милостив“ се използвал
като цифра - употреба, каквато не е регистрирана нито преди, нито след
това. Тези необикновени цифри били разтълкувани като
„осемнадесетата година“ (от царуването на Хуфу).
Не по-малко озадачаващи били символите след царския картуш,
които били написани „със същото линейно писмо като картуша“. Той
решил, че представляват титла на царя, като например „могъщ в Горен
и Долен Египет“. Единственият аналог на този ред символи, който
успял да открие, бил „титла, написана върху ковчега на съпругата на
Амазис“ от Саиския период. Египтологът не виждал нужда да
подчертае, че фараонът Амазис е царувал през VI в. пр. Хр. - повече от
две хиляди години след Хуфу!
810
Следователно авторът на червените надписи използвал писмо (ли-
нейно, полуйератично и йератично) и титли от различни периоди — но
не и от времето на Хуфу, а само от по-късни епохи. Той също не бил
особено грамотен: много негови йероглифи били неясни, непълни,
нелепи, грешно използвани или напълно неизвестни.
(Когато след година анализирал тези надписи, изтъкнатият немски
египтолог Карл Рихард Лепсиус също се озадачил от факта, че те „са
написани с четка и червена боя в курсивен стил и много напомнят
йератични знаци“. Някои йероглифи след кар- тушите, заявил той, били
напълно неизвестни и „аз не мога да ги обясня“.
Насочвайки се към главния въпрос, по който бил помолен да даде
мнение - самоличността на назования в надписите фараон, - Бърч
хвърля истинска бомба: в пирамидата имало две имена на царе вместо
едно!
Възможно ли било двама царе да са построили една и съща пира-
мида? И в такъв случай кои били те?
Двете царски имена, които се срещали в надписите, съобщава
Самюъл Бърч, не били неизвестни: „те вече се срещат в гробниците на
служители на владетелите от тази династия“, същата IV династия, на
която се приписвали пирамидите в Гиза. Единият картуш (обр. 146а)
бил разчетен като „Сауфу“ или „Шуфу“, а другият (обр. 146Ь)
включвал овен, символ на бог Хнум, и бил разчетен като „Се- нехуф“
или „Сенешуфу“.
В опита си да анализира значението на името с овена, Бърч отбе-
лязва, че „картуш, подобен на онзи от Камерата на Уелингтън, е
публикуван от г-н Уилкинсън в „Mater. Hieroglyph,“, табл. на не-
класираните царе Е, и от г-н Роселини, том i, табл. 1, 3, които разчитат
фонетичните му елементи като „Сенешуфо“. Според г-н Уилкинсън
това име означава „брат на Суфис“.
Египтолозите приемали теорията, че един фараон може да е до-
вършил пирамида, започната от неговия предшественик (като в случая
с пирамидата в Майдум). Това не обяснявало ли двете царски имена в
една и съща пирамида? Може би - но не и в нашия случай.
Невъзможността в случая с Голямата пирамида се дължи на мес-
тонахождението на различните картуши (обр. 147). Картушът на
Хеопс/Хуфу се среща само в най-горната, сводеста камера, наречена
Камера на Кембъл. Няколкото картуша с второто име (днес
311
ЗЕКАРИЯ СИЧИН СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
:И2 313
разчитано Хнем-хуф) се срещат в Камерата на Уелингтън и Камерата
на лейди Арбътнот (в Камерата на Нелсън няма картуши). С други
думи, долните камери носят името на фараон, живял и царувал след
Хеопс. Тъй като пирамидата не може да се построи по друг начин,
освен от основата нагоре, местонахождението на картушите означава,
че Хеопс, който царувал преди Хефрен, е довършил пирамида,
започната от негов наследник. Това естествено не е възможно.
Като признава, че двете имена може да принадлежат на Суфис I
(Хеопс) и Суфис II (Хефрен), както ги наричат древните царски
списъци, Бърч се опитва да реши проблема, като поставя въпроса дали
двете имена не принадлежат само на Хеопс - едното като истинското
му име, второто - като негов „преномен“. Но окончателното му
заключение е, че „присъствието на второто име като строителен
надпис в Голямата пирамида е още по-емущаващо“ от другите странни
особености на надписите.
„Проблемът с второто име“ все още не бил решен, когато половин
век по-късно най-изтъкнатият английски египтолог Флиндърс Питри в
продължение на няколко месеца измервал пирамидите. „Най-вред-
ната теория за този цар [Хнем-хуф] го отъждествява с Хуфу“ - пише
той в „Пирамидите и храмовете в Гиза“ и излага многобройните
аргументи, вече изтъквани от други египтолози, противници на тази
теория. Питри доказал, че поради различни причини двете имена
принадлежат на различни царе. Тогава защо се срещали на съответните
си места в Голямата пирамида? Според големия учен единственото
правдоподобно обяснение е, че Хеопс и Хефрен са царували заедно
като регенти.
Тъй като впоследствие не са открити свидетелства, потвърждаващи
теорията на Питри, Гастон Масперо близо век след откритието на Вайс
пише, че „присъствието на двата картуша Хуфуи и Хнем- Хуфуи на
едни и същи паметници много обърква египтолозите“ („Зората на
цивилизацията“). Въпреки всички предложени решения проблемът
продължава да е объркващ.
Според нас обаче може да се предложи решение - стига да прес-
танем да приписваме надписите на древните зидари и да се обърнем
към фактите.
Освен всичко останало, пирамидите в Гиза са уникални и заради
пълното отсъствие на каквато и да е украса и надписи - с очебийното
изключение на надписите, открити от Вайс. Каква е причината за това
изключение? Ако зидарите не са имали скрупули да пишат с червена
боя по каменните блокове, скрити в помещенията над „царската
камера“, защо в първото помещение, открито през 1765 г. от Дейвисън,
314
няма нито един такъв надпис, а само в помещенията, открити от Вайс?
Освен надписите, за които съобщава Вайс, в различните помещения
са открити различни строителни знаци - линии и стрелки. Както може
да се очаква, всички те са поставени в правилно положение, защото,
когато са били начертани, съответното помещение не е било покрито:
зидарите са можели да се изправят, свободно да се движат и без
затруднение да поставят знаците. Но всички надписи - застъпващи или
заобикалящи строителните знаци (обр. 145), или са наопаки, или са
вертикални, като че ли авторът им е трябвало да се наведе или да
приклекне в ниските помещения (височината им варира от
четиридесет и три до сто тридесет и седем сантиметра в Камерата на
лейди Арбътнът и от шестдесет и седем до сто и шестнадесет
сантиметра в Камерата на Уелингтън).
Написаните върху стените на помещенията картуши и царски титли
са неточни, груби и прекалено големи. Повечето картуши са дълги от
седемдесет и шест до деветдесет и един сантиметра, три- десетина
сантиметра широки и понякога заемат по-голямата част от съответния
каменен блок, като че ли авторът им е имал нужда от колкото се може
повече пространство. Това напълно противоречи на прецизността,
изяществото и идеалната пропорционалност на древ- ноегипетските
йероглифи, очевидни при истинските строителни знаци, открити в
същите помещения.
Освен няколко знака в един от ъглите на източната стена на Уе-
лингтъновата камера, върху източните стени на никое друго поме-
щение не са открити надписи, нито каквито и да било други символи
(освен оригиналните зидарски знаци), с изключение на няколко
безсмислени линии и частичен силует на птица върху сводестия
източен край на Кембъловата камера.
Това е странно, особено като се има предвид, че Вайс е проникнал
в тези помещения именно откъм изток. Дали древните зидари са
очаквали, че британският полковник ще разбие източните стени, и са
се съобразили с това, като не са писали върху тях? Или отсъствието на
такива надписи предполага, че авторът им е предпочитал да пише
върху непокътнатите северни, южни и западни, вместо по повредените
източни стени?
С други думи: няма ли да решим всички загадки, ако приемем, че
надписите не са били направени в древността по време на строежа на
пирамидата, а едва след като Вайс проникнал в помещенията?
Полковникът сам описва атмосферата, заобикаляща дейността му в
онези трескави дни. Навсякъде около пирамидите се правели големи
открития, но не и в тях. В откритата от омразния Кавиля Гробница на
315
Кембъл имало не само артефакти, но и строителни знаци и йероглифи
с червена боя. Вайс отчаяно мечтаел също да открие нещо. Накрая
проникнал в дотогава неизвестни помещения, но те не се различавали
от Камерата на Дейвисън, при това били голи и празни. Какво можел
да покаже, за да оправдае усилията и разходите? Нещо, с което да го
запомнят?
От дневника му знаем, че през деня Вайс пратил господин Хил да
напише в камерите имената на херцог Уелингтън и адмирал Нелсън,
героите от победите над Наполеон. Ние обаче подозираме, че през
нощта господин Хил също е влизал там - за да „кръсти“ пирамидата с
картушите на нейния предполагаем древен строител.
„Двете царски имена - отбелязва в своето мнение Бърч - вече се
срещат в гробниците на служители на владетелите от тази династия.“
Строителите определено са знаели вярното име на своя фараон. Но
през 30-те години на XIX в. египтологията все още се намирала в
детската си възраст и никой не бил сигурен с кои йероглифи се пише
името на царя, когото Херодот наричал „Хеопс“.
Затова ние предполагаме, че господин Хил - навярно сам, със
сигурност през нощта, когато нямало никой друг, - е влязъл в ново-
откритите помещения. С червена боя на светлината на факел, клекнал
и приведен в ниските камери, той с усилие преписал йероглиф- ните
символи от някакъв източник и начертал по невредимите стени
подходящи по негово мнение знаци. Накрая написал грешно име в
камерите на Уелингтън и лейди Арбътнът.
След като имената на царете от IV династия се срещали в гробни-
ците около пирамидите в Гиза, какви картуши трябвало да напише
Хил? Неопитен в йероглифната писменост, той сигурно е носил ня-
каква книга, от която да препише сложните символи. Единственото
съчинение, което многократно се споменава в дневника на Вайс, е
„Materia Hieroglyphica“ на сър Джон Гарднър Уилкинсън. Както се
съобщава на заглавната страница на книгата, тя имала за цел да
осведоми читателя за „египетския пантеон и фараоните от най-ранни
времена до завоеванието на Александър“. Публикувана през 1828 г.,
девет години преди Вайс да „атакува“ пирамидите, тя била масово
използван справочник за английските египтолози.
В доклада си Бърч пише, че „картуш, подобен на онзи от Камерата
на Уелингтън, е публикуван от г-н Уилкинсън в „Mater. Hieroglyph.“.
Следователно имаме ясно указание за вероятния източник на картуша,
написан от Хил в същата камера (на Уелингтън), която била открита
от Вайс (обр. 146Ь).
Когато разтворим Уилкинсъновата „Materia Hieroglyphica“, можем
316
да разберем Вайс и Хил: текстът и изложението са разхвърляни,
таблата с картуши са малки и зле копирани, печатът е с ниско качество.
Уилкинсън, изглежда, не е бил сигурен не само в четенето на царските
имена, но и в линейната транскрипция на изсечените или изваяни от
камък йероглифи. Най-сериозен е проблемът с дисковидния знак,
който на такива паметници се среща или като плътен диск ф, или като
окръжност О, а на линейно писмо (или нанесено с четка) - като кръг с
точка по средата О. В едни случаи той транскрибира въпросните
царски картуши като плътен диск, а в други - като кръг с точка по
средата.
Хил следвал напътствията на Уилкинсън. Но всички тези картуши
били от типа на „Хнум“. От хронологична гледна точка това означава,
че до 7 май са били написани само картушите с „овена“. После на 27
май, когато проникнали в Камерата на Кембъл, бил открит
изключително важният и убедителен картуш с името Хуфу. Как се е
случило това чудо?
Отговорът се крие в една подозрителна бележка от дневника на
Вайс, посветена на факта, че по камъните от облицовката „нямаше
нито следа от надпис или скулптура, нито такива се срещат по ка-
мъните на пирамидата или около нея (освен вече описаните строи-
телни знаци)“. Вайс посочва, че имало още едно изключение: „част от
картуш на Суфис, изсечен върху кафяв камък, дълъг петнадесет и
широк десет сантиметра. Този фрагмент беше изкопан в могилата от
северната страна на 2 юни“. Полковникът възпроизвежда скица на
фрагмента (обр. 148а).
Откъде е знаел Вайс - още преди доклада на Британския музей,
- че това е „част от картуш на Суфис“? Той иска да му повярваме,
защото една седмица преди това (на 27 май) открил целия картуш (обр.
148Ь) в Кембъловата камера.
Но тук се крие подозрителният момент. Вайс твърди, че камъкът с
частичния картуш на Хуфу е открит на 2 юни. Само че тази
317
бележка носи датата 9 май\ Манипулацията с датите цели да ни накара

да повярваме, че откритият извън пирамидата частичен кар- туш
потвърждава по-ранната находка. Датите обаче предполагат, че се е
случило тъкмо обратното: на 9 май, цели осемнадесет дни преди
откриването на Кембъловата камера, Вайс вече знаел как ще изглежда
този изключително важен картуш. На тази дата двамата с Хил, кой знае
как, са знаели, че са сгрешили името на Хеопс.
Това откритие обяснява отчаяното ежедневно вършеене на Вайс и
Хил до Кайро и обратно веднага след проникването в Камерата на
лейди Арбътнът. Дневникът не съобщава защо са заминали, след като
имало толкова голяма нужда от присъствието им при пирамидите.
Според нас „бомбата“, която се стоварила отгоре им, бил поредният
новопубликуван труд на Уилкинсън, тритомникът „Нрави и обичаи на
древните египтяни“. Издаден в Лондон по-рано същата година (1837),
той трябва да е стигнал в Кайро точно в онези драматични напрегнати
дни. И в една от главите му, посветена на ранните скулптури, този път
ясно и отчетливо се възпроизвеждали вече копираният от Вайс-Хил
картуш с овена и един нов картуш, разчетен от Уилкинсън като „Шуфу
или Суфис“ (обр. 149).
Новото съчинение на Уилкинсън сигурно е смаяло Вайс и Хил,
защото египтологът, изглежда, променял мнението си за картуша с
овена (№ 2 от неговото табло). Сега го четял като „Нумба-хуфу или
Чембес“, вместо „Сен-Суфис“. Тези имена, пишел той, били открити в
гробниците около Голямата пирамида и в картуш 1а „четем Суфис или,
както го изписват йероглифите, Шуфу или Хуфу, име, което лесно
може да се превърне в Суфис или Хеопс“. Ето как трябвало да се пише
вярното име!
Тогава чий бил картушът с овена (обр. 2 на Уилкинсън)? Египто-
логът обяснява трудностите на идентификацията и признава, че не
318
а
Л
IS t°l п1 *
1 а-b, името на Шуфу или Суфис. 2. Нумба-хуфу или Чембос. 3. Асескаф или Сепескаф. 4. Шафра, Хафра или Хефрен. 5, 6. Имего на
Мемфис.
7,8. (Мемфис или) Пта-ел, дом на Пта.
От гробниците край пирамидите.
Обр. 149
можел да определи „дали първите две представени тук имена са на

Суфис, или второто е на строителя на другата пирамида“.
Какво можели да направят след тази смущаваща новина Вайс и
Хил? Изложението на Уилкинсън им давало насока, която двамата
побързали да последват. Двете имена, пише той, „се срещат на Синай
планина“.
Уилкинсън доста неточно - недостатък, характерен за целия му
труд, - се позовава на йероглифните надписи, открити не на Синай
планина, а в района на синайските находища на тюркоаз. Надписите
станали известни по онова време благодарение на великолепно
илюстрираното „Voyage de l’Arabie Petree“*, в което Леон дьо Лаборде
описва Синайския полуостров. Книгата била публикувана през 1832 г.
и сред рисунките има репродукции на паметници и надписи в
суходолията, водещи към рудодобивния район Вади Магара.
Множество фараони са оставили върху тамошните скали възпомена-
ния за борбата си срещу азиатците. В едно такова изображение (обр.
150) се срещат двата картуша, на които се позовава Уилкинсън.
Вайс и Хил едва ли са се затруднили да намерят екземпляр от
„Пътуването“ на дьо Лаборде във френскоезично Кайро. Конкретното
изображение, изглежда, оправдавало съмнението на Уилкинсън: един
и същи фараон като че ли имал две имена, едно с овен и второ, гласящо
„Хуфу“. Така до 9 май групата Вайс-Хил-Перинг е била наясно, че има
нужда от още един картуш, и е знаела как изглежда той.
* „Пътуване в Арабия Петрея“ (фр.). — Б. пр.
319
Когато на 27 май проникнали в Камерата на Кембъл, тримата

вероятно да са се запитали какво чакат. И тогава на най-горната стена
се появил убедителният картуш (обр. 146а). Вайс си осигурил слава,
ако не богатство. От своя страна, господин Хил не излязъл с празни
ръце от това приключение.
До каква степен можем да сме уверени в своите обвинения век и
половина след събитията?
Абсолютно. Защото подобно на повечето фалшификатори, госпо-
дин Хил отгоре на всички други бъркотии допуснал една сериозна
грешка: грешка, каквато не би могъл да допусне никой древен писар.
Оказва се, че и двата източника, по които се ръководели Вайс и Хил
(„Materia Hieroglyphica“ на Уилкинсън и „Voyage de l’Arabie Petree“ на
дьо Лаборде), съдържали правописни грешки и нищо не-
подозиращите съучастници ги пренесли в надписите в пирамидата.
Самият Самюъл Бърч отбелязва в доклада си, че йероглифът за „х“
(първият съгласен звук от името Хуфу), който е © (изображение на
сито), „в труда на г-н Уилкинсън не се различава от слънчевия диск“.
Йероглифът „х“ трябвало да се използва във всички кар- туши,
написани в долните две камери. Но точният символ на сито не се
използвал нито веднъж. Вместо това съгласният звук „х“ бил
представен със символа на слънчевия диск: авторът на тези картуши
допуснал същата грешка като Уилкинсън...
Когато Вайс и Хил направили справка с книгата на дьо Лаборде,
320
скицата само задълбочила грешката. Публикуваните от него скални
изображения включвали картуша „Хуфу“ отдясно и „Хнум-хуф“
отляво. В двата случая графът, който признава невежеството си в
областта на йероглифите и не се опитва да чете символите, предава
знака „х“ като празна окръжност 0(вж. обр. 150). (Символът „х“ бил
вярно написан в скалните изображения, както свидетелстват всички
авторитетни учени, например Лепсиус в „Denkmaler“, Курт Сетхе в
„Urkunden des Alten Reich“, A. X. Гарднър и T. И. Пийт в „The
Inscriptions of Sinai“*. Дьо Лаборде допуска още една съдбо- носна
грешка. Той представя като един надпис с две царски имена два
съседни надписа с различен писмен стил, оставени от различни
фараони, както ясно се вижда на обр. 151.)
* „Паметници“ (нем.), „Документи от Старото царство“ (нем.), „Синайските надписи“

(англ.). — Б. пр.

321
322
Ето защо неговата публикация още повече затвърдила увереността
на Вайс и Хил, че важният картуш на Хуфу трябва да бъде написан в
най-горната камера със символа на слънчевия диск (обр. 146а). Но
така авторът на надписа използвал йероглифния сим вол и
фонетичния звук за РА, върховния бог на Египет! Той неволно не
написал „Хнем-Хуфу“, а „Хнем-Рауф“ — не Хуфу, аРау- фу.
Фалшификаторът грешно и напразно използвал името на великия бог -
това било богохулство в Древен Египет.
Това също било грешка, недопустима за египетски писар от времето
на фараоните. Както ясно показват безброй паметници и надписи,
символът за и символът за винаги се използ
вали вярно - не само в различни надписи, но и в един и същи надпис от
един и същи писар.
Следователно замяната на „Ра“ с „х“ представлява грешка, която не
може да е допусната по времето на Хуфу, нито на който и да било друг
фараон. Само човек, незапознат с йероглифите, Хуфу и могъщия култ
към Ра, може да е допуснал такава сериозна грешка.
Освен всички други озадачаващи или необясними аспекти на
откритието на Вайс, тази последна грешка според нас убедително
доказва, че автори на надписите с червена боя са полковникът и
неговите съучастници, а не древните строители на Голямата пирамида.
Можем обаче да се запитаме не е ли имало опасност външни лица -
като например британският и австрийският консул или лорд и лейди
Арбътнът - да забележат, че надписите изглеждат много по- нови от
истинските строителни знаци. На този въпрос още навремето
отговорил един от участниците в тези събития, господин Перинг, в
собствения си труд по въпроса („Пирамидите в Гиза“). Използваната за
древните надписи боя, пише той, представлявала „разтвор на червена
охра, която арабите наричат „могра“ и все още използват“. Същата тази
червена боя не само била леснодостъпна, твърди Перинг, но
„строителните знаци са толкова добре запазени, че вчерашният знак
трудно може да се различи от друг, направен преди три хиляди
години.
С други думи, фалшификаторите били сигурни в мастилото си.
Вайс и Хил били ли са морално способни да извършат такава

фалшификация, може би с безгласното съучастие на Перинг?
Обстоятелствата около участието на Вайс в тази авантюра, неговото
отношение към Кавиля, хронологията на събитията, решимостта му да
се сдобие с важна находка преди времето и парите му да са се свършили
323
говорят за характер, способен на такова деяние. Що се отнася до
господин Хил, на когото Вайс безкрайно благодари в предговора си,
факт е, че след като по време на запознанството си с полковника
работел в медна рафинерия, при заминаването на Вайс от Египет той
бил собственик на хотел „Кайро“. А господин Перинг, строителен
инженер, който се заел с егинтология... е, нека следващите събития
сами говорят за себе си. Защото, окуражен от успеха на една
фалшификация, екипът на Вайс се опитал да извърши още една, а може
би две...
През цялото време на откритията в Голямата пирамида Вайс вяло
продължавал работата на Кавиля в района на другите две пирамиди.
Насърчен от новопридобитата си слава, той решил да отложи завръ-
щането си в Англия и да се заеме с разкриването и на техните тайни.
Освен знаци с червена боя върху камъните, които специалистите от
Кайро определили като произхождащи от гробници или сгради извън
пирамидите, а не от самите тях, във Втората пирамида не било открито
нищо съществено. Ала в Третата пирамида усилията на Вайс се
увенчали с успех. Както накратко вече споменахме, в края на юли 1837
г. неговите работници проникнали в „погребалната камера“ и намерили
красиво орнаментиран, но празен „саркофаг“ (обр. 152). Арабските
надписи по стените и други свидетелства предполагали, че тази
пирамида „често е била посещавана“, камъните на пода на камерите и
галериите били „изтъркани и полирани от постоянното преминаване на
множество хора“.
Въпреки че камерата била често посещавана и че каменният ковчег
бил празен, Вайс успял да открие доказателство за строителя на
пирамидата - успех, равен на откритието в Голямата пирамида.
В друга правоъгълна камера, която полковникът нарича „Големия
апартамент“, попаднали на огромни купчини отпадъци наред с
издайническите арабски графити. Вайс незабавно заключил, че тази
камера „навярно е била предвидена за погребални церемонии, подобно
на онези в Абу Симбел, Тива и прочее“. Когато разчистили останките,
324
„Беше открита по-голямата част от капака на саркофага... и

близо до него - фрагменти от горната част на ковчег [с йе-

роглифни надписи, сред които картушът на Менкаура] върху
каменен блок, наред с част от скелет и по-точно ребра и гръб-
начни прешлени, костите на краката и ходилата, увити в груб
вълнен плат с жълт цвят...
После от останките бяха отделени още фрагменти от дъски и
плат.
Изглежда, че тъй като саркофагът е неподвия^ен, дървеният
ковчег с тялото е бил пренесен в големия апартамент за
проучване.“
Ето какъв бил очертаният от Вайс сценарий: преди векове арабите

проникнали в погребалната камера. Те намерили саркофага и вдигнали
капака му. Вътре имало дървен ковчег с мумия - мумията на строителя
на пирамидата. Мародерите пренесли ковчега с мумията в Големия
апартамент, за да го разгледат, и междувременно го разбили на
парчета. Вайс открил всички тези останки и картушът върху един
фрагмент от ковчега (обр. 153) гласял „Менкаура“
- същия онзи Микерин, за когото разказва Херодот. Така полковникът
доказал самоличността на строителите на две пирамиди!
Саркофагът се изгубил в морето по време на пренасянето му в
Англия. Но ковчегът и костите стигнали в Британския музей, където
Самюъл Бърч проучил оригиналния надпис, вместо да работи с
факсимилета (като в случая с надписите от камерите в Голямата
пирамида). Скоро египтологът изразил съмненията си: „ковчегът на
Микерин - пише той - проявява съществена стилова разлика“ от
паметниците на IV династия. Уилкинсън, от друга страна, го приел за
автентично доказателство за самоличността на строителя на Третата
пирамида, но имал колебания относно самата мумия: платнената й
обвивка не му се струвала толкова древна. През 1883 г. Гастон
Масперо се съгласил, „че дървеният ковчег на цар Менкаура не е от
епохата на IV династия“. Според него бил резултат от реставрация,
извършена през XXV династия. През 1892 г. Курт Сетхе обобщил
мнението на мнозинството, че ковчегът „може да е бил създаден едва
след епохата на XX династия“.
Както е добре известно днес, и ковчегът, и костите не са останки от
първично погребение. По думите на Й. Е. С. Едуардс („Египетските
пирамиди“), „в погребалната камера на строителя на пирамидата
полковник Вайс е открил човешки кости и капак от дървен
антропоморфен ковчег, носещ името на Микерин. Този капак, който
сега се намира в Британския музей, не може да е направен по времето
на Микерин, тъй като е от тип, използван едва през Саиския период.
Радиовъглеродните проби показват, че костите датират от началото на
християнската епоха“.
Самото отхвърляне на автентичността на находката обаче не стига
до същността на въпроса. Щом останките не са от първично пог-
ребение, тогава трябва да са от вторично, но в такъв случай мумията и
ковчегът щяха да са от един и същи период. В този случай не е така:
някой е комбинирал мумия, открита на едно място, с ковчег от друго.
Неизбежното заключение е, че находката представлява съзнателна
археологическа фалшификация.
Възможно ли е това несъответствие да е случайност - истински
останки от две различни вторични погребения в пирамидата от раз-
лични епохи? Съмнително, като се има предвид фактът, че фрагментът
от ковчег носел картуша на Менкаура. Този картуш се среща върху
статуи и в надписи от цялата околност на Третата пирамида и нейните
храмове (но не и от самата пирамида) и ковчегът с
картуша най-вероятно също е бил открит в околността. Неговото по-
326
късно датиране не се основава само на типа му, но и на самия надпис:

това е молитва към Озирис от Книга на мъртвите. Присъствието й
върху ковчег от IV династия е обяснено странно лаконично от
доверчивия (но компетентен) Самюъл Бърч („Древна история по па-
метниците“). И все пак той не датирал от реставрация на пирамидата
от епохата на XXVI династия, както предполагали някои учени. От
царския списък на Сети I от Абидос ни е известно, че осмият фараон
от VI династия също се наричал Менкаура и неговото име се пишело
по същия начин.
Очевидно някой е намерил ковчега в района на пирамидата. Не-
говото значение било ясно, тъй като самият Вайс пише, че само месец
по-рано открил името на Менкаура (Микерин), написано с червена боя
върху тавана на погребалната камера на средната от трите малки
пирамиди южно от Третата пирамида. Именно тази находка трябва да
е дала на групата идеята да имитира откритие в самата Трета
пирамида...
Вайс и Перинг си приписват това откритие. Как са извършили
измамата, с или без помощта на господин Хил?
Дневникът на самия Вайс отново ни подсказва истината. Тъй като
Хил не присъствал, когато били открити останките, съобщава ни
полковникът, той помолил господин Рейвън да опише откритието като
независим свидетел. Някак си поканен точно в нужния момент,
господин X. Рейвън, който наричал полковник Вайс „сър“ и подписал
удостоверението за автентичност с „ваш покорен слуга“,
свидетелствал за следното:
„При неколкодневното разчистване на останките в голямото

входно помещение, след като работниците напреднаха към
югоизточния ъгъл, под отпадъците първо бяха открити кости, а
останалите кости и части от ковчега непосредствено след това
бяха намерени заедно: в помещението нямаше други части от
ковчега, нито други кости.
Затова наредих повторно да бъдат внимателно проучени от-
падъците, които по-рано бяха открити в същото помещение, и
тогава бяха намерени няколко фрагмента от ковчега и обвивката
на мумията, но в цялата пирамида не бяха открити други части
от тях, макар че най-грижливо беше търсено навсякъде, за да се
възстанови максимално ковчегът.“
327
Сега още по-добре разбираме какво се е случило. Няколко дни

работниците разчиствали останките в Големия апартамент и ги тру-
пали наблизо. Макар внимателно да ги проучвали, не било открито
нищо. Едва когато на последния ден останало да разчистят югоиз-
точния ъгъл на помещението, намерили кости и фрагменти от дървен
ковчег. „В помещението нямаше други части от ковчега, нито други
кости.“ Тогава разумно предложили „повторно да бъдат внимателно
проучени“ изнесените от помещението останки — еднометрова
купчина. И ето, този път намерили още кости и парчета от ковчега с
важния картуш!
Къде били останалите части от скелета и ковчега? „Макар че най-
грижливо беше търсено навсякъде, за да се възстанови максимално
ковчегът“, не открили нищо в цялата пирамида. Следователно, освен
ако не вярваме, че костите и фрагментите от ковчег са били изнесени
като сувенири през предишните векове, можем само да предположим,
че онзи, който е внесъл откритите парчета, е взел само толкова,
колкото да имитира откритие: нямало нито цял ковчег, нито цяла
мумия или пък не е имало възможност тайно да ги внесат в
пирамидата.
Акламирани за това второ важно откритие — скоро след това пол-
ковникът бил произведен в генерал, - Вайс и Перинг се прехвърлили
на стъпаловидната пирамида на Джосер и намерили там камък с името
на фараона. Естествено, написано с червена боя. В дневника няма
достатъчно подробности, за да установим дали и това е било
фалшификация, но е малко вероятно същият екип да открие дока-
зателство за още един строител на пирамида.
(Докато повечето египтолози без повече проучвания приели твър-
дението, че името на Хуфу е написано в Голямата пирамида, съчи-
ненията на сър Алан Гарднър предполагат, че ученият е изпитвал
съмнения по този въпрос. В „Египет на фараоните“ той възпроизвежда
царските картуши с ясно разграничение между йероглифите „Ра“ и
„х“. Картушът на Хеопс, пише той, „се среща в различни каме-
ноломни, в гробниците на негови роднини и благородници и в някои
по-късни надписи“. В този списък прави впечатление отсъствието на
надписа от Голямата пирамида... Сър Алан също не споменава за отк-
ритията на Вайс в Третата пирамида и изобщо името на полковника.)
След като опровергахме доказателството за построяването на пи-
328
рамидите в Гиза от съответните фараони, няма основания да се съм-

няваме в автентичността на Инвентарната стела, която съобщава, че
когато Хуфу изразил почитта си към Изида и Озирис, пирамидите и
Сфинксът вече са съществували.
Нищо не противоречи на нашето твърдение, че тези три пирамиди
са построени от „боговете“. Напротив: всичко в тях предполага, че не
са замислени от хора за използване от човешки същества.
Сега ще докажем, че те са били част от насочващата система на
нефилимския космодрум.
Погледът на Сфинкса
С времето пирамидите в Гиза били включени в насочващата сис-
тема, отправна точка на която били върховете на Арарат. Неин кон-
тролен център бил Ерусалим и тя ориентирала космическите кораби
към космодрума на Синайския полуостров.
Но отначало самите пирамиди трябвало да служат като ориентири
просто със своето местонахождение, ориентация и форма. Както
видяхме, всички пирамиди в ядрото си са стъпаловидни - като зи-
куратите в Месопотамия. Но когато експериментирали с макета си в
Гиза (Третата пирамида), „боговете, които дойдоха от небето“, може
би са установили, че силуетът на зикурата и сянката му върху скалите
и движещите се пясъци са прекалено размити и неточни, за да служат
за надеждни ориентири. Облицовайки стъпаловидното ядро, за да
получат „истинска“ пирамида, и използвайки бял (светлоотразяващ)
варовик за тази цел, те постигнали идеална комбинация от светлосенки
и си осигурили ясна ориентация.
Когато през 1882 г. наблюдавал пирамидите в Гиза от прозореца на
влака, Робърт Балард разбрал, че човек може да определи место-
положението и посоката си на движение по постоянно променящата се
ориентация на пирамидите една спрямо друга (обр. 154). Той развива
това наблюдение в „Решение на проблема с пирамидите“ и доказва, че
пирамидите са ориентирани помежду си в Питагорови правоъгълни
триъгълници, чиито страни са пропорционални една спрямо друга
като 3: 4: 5. Пирамидолозите също са забелязали, че сенките на
пирамидите могат да се използват като гигантски слънчев часовник:
329
посоката и дължината им показват сезона и часа.

Още по-важно обаче било това как изглеждат силуетите и сенките
на пирамидите за наблюдател от небето. Както показва тази въз-
душна снимка (обр. 155), истинската форма на пирамидите хвърля
сянка с форма на стрела, служеща за идеален пътеуказател.
330
Когато всичко било готово за построяването на космодрум, се ока-

зало, че е нужен много по-дълъг летателен коридор, отколкото онзи в
Баалбек. За предишния си космодрум в Месопотамия анунаките
(библейските нефилими) избрали за главен ориентир най-характерната
планина в Близкия изток, Арарат. Не бива да се изненадваме, че същите
съображения са ги накарали да я изберат за ориентир на новия си
космодрум.
Колкото повече се проучват пирамидите в Гиза, толкова повече
геометрични „съвпадения“ се откриват в техния строеж и ориентация.
Същите „съвпадения“ се наблюдават и в самия общ план, разработен
от анунаките. Щом върховете на Арарат са служили за отп- равна точка
на новия летателен коридор, дотам е стигала не само северозападната,
но и югоизточната му страна. Но какъв ориентир е използван за другия,
„синайски“ край на коридора?
Връх Света Екатерина се намира сред подобни, макар и малко по-
ниски гранитни върхове. Когато се заела да проучи Синайския
полуостров, експедицията на Британското кралско картографско
управление под ръководството на двамата Палмър установила, че
макар да бил най-високият връх, Света Екатерина не се отличавал
достатъчно, за да служи за геодезически ориентир. Вместо него ек-
спедицията избрала връх Ум-Шумар (обр. 156), който със своите
две хиляди шестстотин и един метра бил почти близнак по височина

на Света Екатерина (до тази експедиция мнозина смятали Ум- Шумар
за най-висок връх). За разлика от Света Екатерина, той се издига сам и
изпъква сред околния терен. От него се виждат двата залива и се

разкрива гледка на запад, северозапад, югозапад и изток. Поради тези
причини двамата Палмър без колебание го избрали за геодезичес- ки
ориентир на проучването и картографирането на полуострова.
Връх Света Екатерина може би е бил подходящ за късия баал-
бекски летателен коридор, но за далечния Арарат имало нужда от
много по-характерен ориентир. Според нас, поради същите причини
като британците, анунаките са избрали връх Ум-Шумар за ориентир на
югоизточната страна на новия летателен коридор.
Този връх и неговото местоположение се отличават с множество
интересни особености. На първо място самото му име — озадачаващо
или извънредно многозначително - означава „майка на Шумер“. Това
е титлата, с която в Ур почитали Нингал, съпругата на Син...
За разлика от връх Света Екатерина, който се намира в центъра на
високите синайски гранитни върхове и е крайно труднодостъпен, Ум-
Шумар се издига в периферията на гранитния масив. По пясъчните
плажове на Суецкия залив има няколко естествени горещи извора.
Дали Ашера не е прекарвала там зимите, почивайки „край морето“?
Оттам наистина спокойно може да се стигне с магаре до Ум- Шумар -
пътуване, толкова живо описано в угаритските текстове, разказващи за
това как Ашера отишла на планината на Ел.
Само на няколко километра по брега от горещите извори се намира
най-важното пристанище на полуострова - ел-Top. Името - пак ли
съвпадение? — означава „бика“. Както видяхме, това е епитет на Ел
(угаритските текстове го наричат „бика Ел“). Това място от най-
древни времена е най-важното пристанище на Синай и ние се питаме
дали това не е град Тилмун (за разлика от земята Тилмун), за който се
говори в шумерските текстове. Това спокойно може да е пристанище-
то, в което възнамерявал да стигне с кораб Гилгамеш. Оттам неговият
приятел Енкиду можел да продължи за недалечните рудници (където
бил осъден да робува до края на живота си), докато самият Гилгамеш
можел да се отправи към „пристана на шемовете“.
Върховете от гранитния масив, които гледат към Суецкия залив,
носят имена, каращи човек да се замисли. Един от тях се нарича
„Върхът на блажената майка“. Още по-близо до Ум-Шумар е връх
Теман („Южнякът“). Това име ни напомня за стиховете от Книгата
на Авакум: „Бог иде от Теман... Блясъкът Му е като слънчева светлина;
от ръцете Му лъчи... Пред лицето Му върви пораза, а по стъпките Му
- палещ вятър. Той спря да измери земята...“
Дали пророкът говори за върха, който все още носи същото име,
Теман, южния съсед на връх „Майката на Шумер“? Тъй като няма
друга планина с такова име, идентификацията изглежда повече от

правдоподобна.
Дали връх Ум-Шумар се вписва в летателния план и мрежата от
свещени обекти, създадена от анунаките?
Ние предполагаме, че този връх е заместил връх Света Екатерина
при създаването на последния летателен коридор и е изпълнявал
функцията на ориентир за югоизточната страна на коридора, чийто
център бил Арарат. Но в такъв случай къде е вторичният ориентир за
северозападната линия?
Според нас местоположението на Хелиопол също не е случайно.
Той се намира на първоначалната линия Арарат-Баалбек- Гиза
и в на същото разстояние от Арарат като Ум-Шумар! Ние
смятаме, че неговото местоположение е определено чрез измерване на
разстоянието от Арарат до Ум-Шумар, след което на същото разсто-
яние е маркирана точка на линията Арарат-Баалбек-Гиза (обр. 157).
Когато разглеждаме поразителната мрежа от естествени и изкус-
твени върхове, включени в анунакската летателна и комуникацион- на
система, трябва да се запитаме дали те са изпълнявали функцията на
ориентири само с височината и формата си. Не са ли били снабдени и
с някакви насочващи уреди?
Когато били открити двете двойки тесни шахти, излизащи от каме-
рите на Голямата пирамида, египтолозите решили, че те са се използ-
вали са спускане на храна на слугите на фараона, затворени живи в
неговата гробница. Когато хората на Вайс разчистили северната шахта
до „царската камера“, тя веднага се напълнила с хладен въздух. Отто-
гава шахтите се наричат „вентилационни“. Колкото и да е странно,
това предположение се оспорва от изтъкнати учени в едно
високоуважавано периодично издание (Mitteilungen des Institute fur
Orientforschung der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin).
Въпреки че научна- та общност упорито поддържала теорията за
„пирамидите като гробници“, в броевете на списанието от 1964 г.
Вирджиния Тримбъл и Александър Бадави заключават, че
„вентилационните шахти“ са изпълнявали астрономически функции,
тъй като „несъмнено са наклонени към циркумполярните звезди с
отклонение до 1°“.
Обр. 157
Ние не се съмняваме, че посоката и наклонът на шахтите са съз-

нателно определени, но смятаме за също толкова интересно откри-
тието, че стига в „царската камера“ да има приток на въздух, тем-
пературата вътре се задържа на 20°С, независимо от времето навън.
Всички тези открития, изглежда, Потвърждават заключенията на Е. Ф.
Жомар (член на Наполеоновия научен екип): той предполага, че
„царската камера“ и „саркофагът“ в нея не са предназначени за
погребение, а за хранилище на стандарти за мерки и теглилки, които
дори днес се съхраняват при постоянна температура и влажност.
През 1824 г. Жомар не може да си е представял деликатните уреди
за насочване на космически кораби, а по-скоро е имал предвид
стандартите за обикновения метър и килограм. Ние обаче можем,
разбира се.
Мнозина, които са се замисляли за предназначението на сложна- та
надстройка от пет ниски помещения над „царската камера“, смятат, че
са построени за облекчаване на натиска върху камерата. Но в „камерата
на царицата“ това е постигнато без такива „укрепващи камери“,
въпреки че отгоре й лежат камъни с още по-голяма маса. Когато
проникнали в камерите, Вайс и хората му се смаяли, че ясно чуват всяка
дума, изречена в други части на пирамидата. Когато набързо проучил
„царската камера“ и каменния „ковчег“ в нея, Флиндърс Питри
(„Пирамидите
336 и храмът в Гиза“) установил, че са построени според
размерите на идеални Питагорови триъгълници. За да се изреже ковчег
от масивен каменен блок, преценил той, трябвал трион с близо
СТЪЛБА
триметрово острие и зъби с диамантени върхове. КЪМ НЕБЕТОму
За издълбаването
трябвало свредели с диамантени върхове, упражняващи натиск от два
тона. Ученият нямал представа как е постигнато всичко това. И с каква
цел? Той повдигнал ковчега, за да види дали отдолу не се крие отвор
(такъв нямало). Когато паднал обратно на мястото си, саркофагът издал
дълбок звук като камбана, отекнал в цялата пирамида. За тази
особеност на ковчега съобщават и по-ранни изследователи. Дали в
такъв случай „царската камера“ и „саркофагът“ не били създадени като
звукови камери?
Дори днес насочващата техника на летищата издава електронни
сигнали, които уредите в кацащите самолети превеждат в приятно
жужене, ако самолетът следва курса, и тревожен звън, ако се отклони.
Спокойно можем да заключим, че веднага щом станало въз- можно
след потопа, на Земята била докарана нова насочваща техника.
Египетското изображение на двете теглещи въжета божества (обр. 121)
показва, че в ориентирите на летателния коридор са били поставени
„възхитителни камъни“. Ние предполагаме, че различните камери в
пирамидата са били предназначени да помещават такава насочваща и
комуникационна техника.
Дали Шад Ел - „планината на Ел“ - е била снабдена с подобна
техника?
Когато описват идването на другите богове при Ел, „в неговите
седем стаи“, угаритските текстове неизбежно използват израза „про-
никване в Шад Ел“. Това означава, че тези стаи са се намирали в плани-
ната - като камерите в изкуствената планина на Голямата пирамида.
Историците от първите векове на християнската епоха съобщават,
че обитателите на Синай и граничните райони на Палестина и Северна
Арабия са почитали бог Душара („бог на планините“) и неговата
съпруга Алат, „майка на боговете“. Естествено това били Ел и Елат
(Ашера). За щастие, свещеният предмет на Душара е изобразен върху
монета, сечена от римския управител на тези провинции (обр. 158).
Той напомня на загадъчните камери в Голямата пирамида
- наклонено стълбище („изкачващата се галерия“), водещо до камера
между масивни камъни („царската камера“). Над нея има няколко
камъка, пресъздаващи „укрепващите камери“ на пирамидата.
337
Тъй като изкачващият се проход на Голямата пирамида - който не

се среща другаде - бил плътно запушен, когато хората на Ал Мамун
проникнали в него, въпросът е кой в древността е знаел и е имитирал
вътрешната структура на пирамидата. Отговорът може да е само един:
архитектите и строителите на Голямата пирамида. Единствено те може
да са повторили строежа другаде - в Баалбек или планината на Ел.
И въпреки че планината от Изхода се намирала в северната поло-
вина на полуострова, местните обитатели от поколение на поколение
предавали спомена за свещените планини сред южните върхове на
Синай. Това били планините, които със самата си височина и место-
положение, както и поради монтираните в тях уреди, изпълнявали
функцията на ориентири за „ездачите на облаците“.
Когато в Месопотамия бил построен първият космодрум, лета-

телната траектория минавала по централна линия, прокарана по сре-
дата на летателен коридор с форма на стрела. Докато ориентирите
издавали светлинни и звукови сигнали по двете странични линии,
контролният център се намирал на централната линия: оста на всички
комуникационни и насочващи съоръжения, мястото, където се
съхранявала цялата компютъризирана информация за планетните и
ракетни орбити.

Когато анунаките кацнали на Земята и се заели да построят ме-
сопотамския си космодрум, контролният център бил създаден в Нипур,
„мястото на кръстопътя“. Неговата „свещена“ или забранена зона се
намирала под пълния контрол на Енлил и се наричала КИ.КУР („град
на Земята“). Върху висока изкуствена платформа в нея се издигала
ДУР.АН.КИ - „връзката на небето и Земята“. Шумерските текстове
съобщават, че това бил „висок стълб, който стигаше до небето“. Здраво
поставен върху „платформа, която не може да се прекатури“, този
стълб бил използван от Енлил „да праща думата“ към небето.
Пиктограмата на името на Енлил - система от големи антени,
кабели и комуникационна структура (вж. обр. 52) - показва, че всички
тези
338 изрази представляват опитите на шумерите да опишат сложните
антени и комуникационни устройства.
В този „висок дом“ на Енлил имало скрита загадъчна камера,
СТЪЛБА
наречена ДИР.ГА - буквално „тъмна, напомняща на КЪМ
коронаНЕБЕТО
камера“.
Нейното описателно име много напомня на скритата загадъчна „царска
камера“ в Голямата пирамида. В ДИР.ГА Енлил и неговите
помощници пазели жизненоважните „плочки на съдбите“, върху които
се съхранявала орбиталната и летателна информация. Когато един бог
ги откраднал:
„Прекратени бяха божествените формули;

неподвижност се разпростря навред, тишина се спусна...
Блясъкът на светилището угасна.“
В ДИР.ГА Енлил и неговите помощници пазели небесните карти и

усъвършенствали МЕ - термин, означаващ космически уреди и
функции. Тази камера била:
„Загадъчна като далечния ефир, като

небесния зенит.
Сред нейните емблеми... емблемите на
звездите,
МЕ тя усъвършенства.
Нейните думи са за произнасяне...
Нейните думи са благи пророчества.“
Контролен център, подобен на стария, който обслужвал летателния
коридор в допотопна Месопотамия, трябвало да се построи и за
синайския космодрум. Къде?
Нашият отговор е следният: в Ерусалим.
Този град е свят за евреи, християни и мюсюлмани, самата му
атмосфера е заредена с някаква необяснима неземна загадъчност. Той
е свещен още отпреди цар Давид да установи там столицата си и
Соломон да построи Божия дом. Когато патриархът Авраам стигнал до
портите му, той вече бил център на Ел. Най-древното му известно име
е Ур-Шалем, „град на завършения цикъл“, име, което предполага
връзка с орбиталните въпроси или бога на орбитите. Що се отнася до
това кой може да е Шалем, учените предлагат различни теории. Някои
(например Бенямин Мазар. „Ерусалим преди цар Давид“) посочват
Енлиловия внук Шамаш, други предпочитат Ен- лиловия син Ниниб.
Нито една от теориите обаче не оспорва връзката на корените на
Ерусалим с месопотамския пантеон.
Още отначало Ерусалим обхващал три планински върха: от север
на юг това са Цофим, Мория и Сион. Имената им говорят за техните
функции. Най-северният бил „планината на наблюдателите“, средният
бил „планината на насочването“, а най-южният - „планината на сигна-
ла“. Въпреки изтеклите хилядолетия те все още се наричат така.
Ерусалимските долини също носят подобни имена и епитети. Една
339
от тях е наречена в Книга на Исая долината Хицайон, „долината на
видението“. Долината Кидрон е известна като „огнената долина“.
ЗЕКАРИЯ
Според СИЧИН легенди в долината Хином (Геената от гръцкия
хилядолетните
Нов завет) имало вход за подземния свят, обозначен със стълб дим
между две палми. А долината Рафаим носи имената на божествените
лечители, които според угаритските текстове били поставени под
ръководството на богинята Шепеш. Арамейските преводи на Стария
завет ги наричат „герои“, първият гръцки превод на Стария завет
нарича мястото „долина на титаните“.
Планината Мория била най-свята от трите ерусалимски планини.
Книга Битие изрично съобщава, че когато искал да изпита предаността
на Авраам, Господ го пратил на един от нейните върхове. Еврейските
легенди разказват, че Авраам познал върха от разстояние, защото
видял на него „огнен стълб от земята до небето и тежък облак, в който
се виждаше славата Божия“. Езикът е аналогичен на библейското
описание на Господ, който се спуска на Синай планина.
Голямата хоризонтална платформа на планината Мория - напом-
няща по план тази в Баалбек, макар и много по-малка, - се наричала
„храмовата планина“, защото там бил построен Ерусалимският храм
(обр. 159). Днес там има няколко мюсюлмански светилища, най-
известно от които е Куполът на скалата. Халиф Абд ал-Малик (VII в.)
донесъл купола от Баалбек, където той украсявал византийски храм.
Владетелят го поставил като покрив върху осемстранна- та сграда,
която построил върху свещената скала: грамадна скала, на която от
памтивека се приписват божествени и вълшебни свойства.
Обр. 159
Мюсюлманите вярват, че техният пророк Мохамед се възнесъл от
свещената скала. Според Корана архангел Гавриил пренесъл Мохамед
от
340Мека в Ерусалим, като спрели на Синай планина. После ангелът го
възнесъл по „стълба от светлина“. Пророкът минал през седемте
небеса и накрая се изправил пред Господ. След като получил
божествени повели, той бил върнат на ЗемятаСТЪЛБА КЪМ
със същия НЕБЕТО
светлинен лъч
и се приземил на свещената скала. Яздейки крилатия кон на ангела,
Мохамед се върнал в Мека, пак през Синай планина.
Средновековните пътешественици предполагали, че свещената
скала е огромна, изкуствено изсечена във формата на куб скала, чиито
ъгли сочат точно към четирите посоки на света. Днес се вижда само
горният й край. Възможно е преданието за кубичнатай форма да е
свързано с легендата, че свещеният камък в Мека, Каабата, е оформен
(по божествена заповед) като ерусалимската скала.
По надземната част на скалата се виждат различни изсичания,
включително фуниевидни. Подземни тунели водят до тайни поме-
щения, издълбани в нея. Никой не знае какво е тяхното предназна-
чение, никой няма представа кой ги е замислил и изпълнил.
Известно ни е обаче, че Първият храм е бил построен от цар Со-
ломон на планината Мория, на място, посочено му от Господ. Светая
светих била издигната върху свещената скала. Изцяло позлатеното
най-вътрешно помещение било заето от два големи херувима (крилати,
напомнящи на сфинкс същества), също златни. Крилете им достигали
стените, а помежду им бил поставен кивотът на завета, от който Господ
се обръщал към Мойсей в пустинята. Напълно изолирана отвън,
облицованата със злато светая светих е наречена в Стария завет „двир“,
буквално „говорител“.
Предположението, че Ерусалим е бил „божествен“ комуникаци-
онен център, място, където тайно се съхранявал „възхитителен камък“
и откъдето нашир и длъж се излъчвало словото или гласът на Господ,
не е толкова абсурдно, колкото може би звучи. Идеята за такива
комуникации изобщо не е чужда на Стария завет. Всъщност Бог
притежавал такава способност и това, наред с избора на Ерусалим за
комуникационен център, се смятало за доказателство за вър-
ховенството на Яхве и града.
„Ще чуя небето, и то ще чуе земята“ - уверил Господ пророк Осия.
Амос предсказва, че „Господ ще загърми от Сион и ще издаде гласа Си
из Йерусалим“. А псалмопевецът съобщава, че когато Бог говори от
Цион, думите му ще се чуят от единия край на света до другия, че и на
небето:
„Бог на боговете, Господ заговори и призовава земята от

изгрев-слънце до запад.
Отгоре Той призовава небе и земя“
Ваал, богът на съоръженията в Баалбек, се хвалел, че гласът му

може да се чуе в Кадес, портала на боговете в „пустинята“ на Цент-
рален Синай. Псалм 28 изброява някои места на Земята, достъпни за
гласа на Бог от Цион, сред които Кадес и „земята на кедрите“
341
(Баалбек):
342
„Гласът Господен се носи над водите...
Гласът Господен поваля кедри...
ЗЕКАРИЯГласът
СИЧИН Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пус-
тиня Кадес.“
Угаритските текстове описват възможностите, които Ваал при-
добил с инсталирането на „възхитителни камъни“ в Баалбек, като
способност да допира „едната си устна до Земята, а другата - до
небето“. Както видяхме, символ на тези комуникационни устройства
са гълъбите. Тази символика и терминология се използва в стиховете
на Псалм 67, който описва кацането на Господ:
„Пейте нашему Богу, пейте на Неговия шем*; превъзнасяйте
Оногова, Който шествува по небесата...
Господ ще даде слово: вестителките са голямо множество.
Царе на войнства бягат, бягат, а която седи в къщи, дели
плячката.
След като се разположихте в дяловете (си), станахте като
гълъбица, чиито криле са покрити със сребро, а перата - с чисто
злато...
Божиите колесници са безброй - хиляди хиляди; посред тях
е Господ на Синай, в светилището.“
Ерусалимският „възхитителен камък“ бил скрит в подземно по-
мещение. Това научаваме от оплакването на опустошаването натра- да,
когато Господ се разгневил на Своя народ:
„Чертозите ще бъдат оставени; шумният град ще бъде на-
пуснат; Сион и „камъкът, който свидетелства“ ще бъдат заб-
равени. Пещерата на вечното свидетелство ще служи за при-
бежище на диви осли и на пасещи стада.“**
С възстановяването на Ерусалимския храм, обещавали пророците,
словото Божие пак щяло да се носи от Ерусалим. Градът щял да
възвърне ролята си на световен център, търсен от всички народи. Исая
предава обещанието на Господ и уверява народа, че ще бъде
възстановен не само „пробният камък“, но и „измервателните“
функции:
* В българския превод, „на неговото име“. - Б. пр.
** Преводът следва версията на автора. — Б. пр.
„Ето, Аз полагам на Сион в основата камък, - камък изпитан,
краеъгълен, драгоценен, здраво утвърден: който вярва в
него, няма да се посрами.
И ще поставя съда за мерило и правдата за къпони.“
За да служи като контролен център, Ерусалим - също като Ни- пур

- трябвало да се намира на дългата централна линия, разполовяваща
343 летателния коридор. Неговите свещени предания потвърждават това
ЗЕКАРИЯ
положение СИЧИН
и свидетелствата предполагат, че свещената скала
бележела точния геодезичен център.
Според еврейските предания Ерусалим бил „пъпът на света“. Както
видяхме, това означава, че градът е бил комуникационен център, от
който били прокарани „въжета“ до другите ориентири на летателния
общ план. Ето защо не е случайност, че на иврит свещената скала е
„ебен шетия“ - термин, който според еврейските мъдреци означавал
„камък, от който е изтъкан светът“. Думата „шети“ е термин в
тъкачеството и означава дългата нишка, която минава по дължината на
стана (основата, перпендикулярен на която е по-къси- ят вътък). Това
е подходящо название за камък, бележещ точното място, от което
божествените въжета опасват Земята като паяжина.
Но колкото и показателни да са всички тези названия и легенди,
най-важният въпрос е дали Ерусалим наистина се намира на цент-
ралната линия, която разполовява летателния коридор с главен ори-
ентир Арарат и странични ориентири пирамидите в Гиза и връх Ум-
Шумар.
Отговорът е положителен. Ерусалим лежи точпо на тази ли-
ния!
Също като с пирамидите в Гиза, в божествения общ план откриваме
все нови и нови поразителни ориентири и връзки.
Оказва се, че Ерусалим също се намира точно там, където
линията Баалбек - Света Екатерина пресича централната
линия на летателната траектория с главен ориентир Ара рат.
Хелиопол се намира шравно разстояние от Ерусалим и връх
Ум-Шумар.
И диагоналите, спуснати от Ерусалим до Хелиопол и Ум-Шумар,
образуват прав ъгъл (обр. 160)!
Тези връзки между Ерусалим, Баалбек (Цафонския хребет) и Гиза
(Мемфис) са били известни и свещени в библейски времена:
* Вторият стих следва превода на автора. — Б. пр.
344
Обр. 160
„Велик е Господ и всехвален в града на нашия Бог, на све-

тата Негова планина.
Обичан е в Мемфис, радост на цяла земя, на планина Сион,
на хребета на Цафон.“*
Ерусалим, съобщава Книга на юбилеите, бил едно от четирите
„Божии места“ на Земята: градината на вечността на Кедровата пла-
нина, планината на Изтока, която е Арарат, Синай планина и планина
Сион. Три от тях се намирали в „земите на Сим“, Ноевия син, от когото
произхождат библейските патриарси, и били свързани помежду си:
„Градината на вечността, най-святата, е дом на Господа;
Синай планина е в средата на пустинята;
планина Сион е в средата на пъпа на Земята.
Тези три свети места са ОБЪРНАТИ ЕДНО СРЕЩУ ДРУГО.“
Някъде по „Ерусалимската линия“, централната летателна линия,

ориентирана по Арарат, трябва да се е намирал самият космодрум. Там
бил и последният ориентир: „Синай планина е в средата на пустинята“.
Според нас сега в играта влиза разделителната линия, която днес
наричаме „тридесети паралел“ (северна ширина).
От шумерските астрономически текстове ни е известно, че земното
345
ЗЕКАРИЯ
небе било СИЧИН
разделено така, че между северния „път“ (даден на Енлил) и
и южния „път“ (даден на Еа) да има широка централна ивица, смятана
за „Път на Ану“. Съвсем естествено е да приемем, че след потопа е
била установена граница между двамата съперничещи си братя. Тогава
Земята била разделена на четири региона и също като в допотопните
времена демаркационни линии били двата тридесети паралела.
Съвпадение или съзнателен компромис между двамата братя и тех-
ните враждуващи потомци е това, че свещеният град на всеки от трите
региона, дадени на човечеството, се е намирал на тридесетия паралел?
Шумерските текстове съобщават, че „когато царската власт беше
спусната от небето, царството първо беше в Ериду“. Ериду се намира
толкова близо до тридесетия паралел, колкото позволяват блатистите
води на Персийския залив. Докато държавно-административни- ят
център на Шумер от време на време се местел, Ериду винаги си оставал
свещен град.
Държавната столица на втория регион (цивилизацията в долината
на Нил) също се местела от време на време. Но Хелиопол винаги си
останал свещен град. Пирамидните текстове потвърждават връзките
му с други места и наричат неговите древни богове „господари на
двойните светилища“. Тези двуделни светилища носят странните (и
доегипетски?) имена „Пер-Нетер“ („напредващо място на пазителите“)
и „Пер-Ур“ („идващо старо място“). Йероглифните им обозначения
говорят за огромната им древност.
Двойните или двуделните светилища играели важна роля във
въпроса за египетското наследство. По време на обредите, извършвани
от жреца на шем, коронясването на новия фараон и допускане
* Вторият стих следва превода на автора. — Б. пр.
346
то му в „мястото на пазителите“ в Хелиопол съвпадали с отпътува-
нето на духа на покойния цар през източната фалшива врата към
„идващото старо място“.
Хелиопол също се намирал толкова близо до тридесетия паралел,
колкото позволявала делтата на Нил!
Когато възникнал третият регион, цивилизацията в долината на
река Инд, неговият държавен център се намирал на брега на Ин-
дийския океан, но свещеният му град Харапа бил на стотици кило-
метри на север - точно на тридесетия паралел.
Господството на тридесетия паралел северна ширина, изглежда,
продължило през следващите хилядолетия. Около 600 г. пр. Хр.
персийските царе създали град, „свещен за всички народи“. Избраното
за него място било далечно и необитаемо. Там, буквално насред
нищото, била построена огромна хоризонтална платформа. Върху нея
били издигнати дворци с великолепни стълбища и множество до-
пълнителни светилища и сгради - всички в чест на бога на крилатия
глобус (обр. 161). Гърците нарекли това място Персепол („град на
персите“). Там не живеел никой: неговото предназначение било само
царят и свитата му да празнуват новата година в деня на пролетното
равноденствие. Останките му все още поразяват с величието си. И се
намирал на тридесетия паралел.
Никой не знае със сигурност кога е създадена Jlxaca в Тибет -
свещеният град на будизма. Но е факт, че също като Ериду, Хелиопол,
Харапа и Персепол, тя се намира на същия тридесети паралел (обр.
162).
Светостта на тридесетия паралел навярно води началото си от све-
щения общ план, когато божествените измервачи определили мес-
тоположението на пирамидите в Гиза на същия паралел. Възможно ли
е боговете да са се отказали от тази „святост“ или неутралитет на
тридесетия паралел, когато ставало въпрос за най-важното им съо-
ражение — космодрума - в собствения им четвърти регион на Си-
найския полуостров?
Идва ред да потърсим указание от последната загадка на Гиза -

големия Сфинкс. Той има тяло на приклекнал лъв и глава на човек с
царска корона (обр. 163). Кога и кой го е издигнал? И с каква цел? Чий
образ носи? И защо е там съвсем сам?
Въпросите са много, отговорите - малко. Но едно е сигурно: той
гледа точно на изток по тридесетия паралел.
347
(А) Гиза-Хелиопол ... (В) Ериду (С) Персепол (D) Харапа (Е) Лхаса
Обр. 162
.448
Обр. 163
Тази точна ориентация и погледът на изток по божествения паралел

са били подчертани в древността с комплекс от сгради, започващи от
Сфинкса и продължаващи точно по неговата ос изток-запад (обр. 164).
Когато в самия край на XVIII в. Наполеон и хората му видели
Сфинкса, от пустинните пясъци се подавали само главата и плещите
му. През следващия век този паметник бил изобразяван и известен
именно в това състояние. Били необходими многократни систе-
матични разкопки, за да го разкрият в целия ву колосален ръст
(дължина седемдесет и три и височина двадесет метра) и форма и да
потвърдят написаното от древните историци: че е монолитна скул-
птура, изваяна от нечия исполинска ръка. През периода 1816-1818 г.
не друг, а капитан Кавиля, когото полковник Вайс изгонил от
349
Обр. 164
Гиза, разкрил не само голяма част от тялото и протегнатите напред

лапи на Сфинкса, но и издигнатите пред него храмове, светилища,
олтари и стели.
Разчиствайки участъка пред огромния паметник, Кавиля открил
платформа, която се разширявала от двете страни на Сфинкса, но
голяма нейна част продължавала на изток. Той разкопал триде-
сетина метра в източна посока и се натъкнал на величествено стъл-

бище с тридесет стъпала, водещи нагоре до площадка с останки от
нещо като амвон. На дванадесет метра от източния край на площадката
попаднали на още тринадесет стъпала,
Обр.издигащи
165 се до височината на
главата на Сфинкса.
Там открили структура, чиято функция била да носи две колони 350
(обр. 165), разположена така, че отправеният на изток поглед на
Сфинкса да минава точно помежду им.
Археолозите смятат, че това са останки от римски времена. Но
както установихме в Баалбек, римляните украсявали паметници,
датиращи отпреди тяхната епоха, строели и възстановявали по-древни
сгради и светилища. Днес е добре известно, че гръцките завоеватели и
римските императори са продължили традицията на фараоните да
посещават и оказват почит на Сфинкса, като оставяли съответните
надписи. Това потвърждава вярването, което се съхранило и в арабски
времена, че Сфинксът е дело на самите богове. Смятало се, че той бил
предвестник на бъдеща месианска епоха на мир. В надписа си
злополучно известният император Нерон го нарича „Арма- хис,
всевиждащ и спасител“.
Тъй като Сфинксът се намира край пътя, който води до Втората
пирамида, учените предполагат, че е построен от нейния „строител“
Хафра и че следователно носи неговия образ. Тази идея е лишена от
фактологическа основа, но въпреки това упорито се среща в учебни-
ците, макар че още през 1904 г. Ъ. А. Уолис Бъдж, тогава уредник на
отдел „Древна Асирия и Древен Египет“ в Британския музей, недвус-
мислено заключава („Боговете на египтяните“), че „този възхитителен
паметник вече е съществувал в дните на Хафра или Хефрен; той навяр-
но е много по-древен и датира от края на архаичната епоха“.
Както свидетелства Инвентарната стела, Сфинксът вече бил в Гиза
по времето на Хуфу, предшественика на Хафра. Подобно на неколцина
фараони след него, Хуфу си приписва отстраняването на пясъка, който
затрупвал паметника. От това трябва да се направи изводът, че по
негово време Сфинксът вече е бил древен. Тогава кой по- ранен фараон
го е издигнал и му е придал своя лик?
Отговорът е, че той не изобразява фараон, а бог и че по всяка
вероятност са го издигнали богове, а не смъртен владетел.
Обратното може да се твърди само ако пренебрегнем древните
надписи. Един римски надпис нарича Сфинкса „свещен водач“ и
съобщава: „Твоята страховита фигура е дело на безсмъртните богове“.
В една старогръцка ода се казва:
„Страховитото ти тяло боговете безсмъртни
изваяха...
За съсед на пирамидите те издигнаха...
Небесен владетел, що враговете отблъсква...
Свещен водач в земята египетска.“
В Инвентарната стела Хуфу нарича Сфинкса „пазител на ефира,

който насочва ветровете с погледа си“. Фараонът изрично посочва, че
това е изображение на бог:
„Тази фигура на бога ще съществува вечно;

лицето й винаги ще гледа на изток.“
351
В надписа си Хуфу споменава, че бил повреден един много стар
чинар,
ЗЕКАРИЯрастящ край Сфинкса, „когато господарят на небето се спусна
СИЧИН
на мястото Хор-ем-ахет“ („бога сокол на хоризонта“). Това е най- често
използваното название на Сфинкса в надписите на фараоните. Друг
негов епитет е „Рути“ („лъвът“) и „Хул“ („вечен“?).
Сведенията показват, че през XIX в. разкопвачите на обекта са били
мотивирани от местните арабски легенди, според които под или в
Сфинкса имало тайни помещения, криещи древни съкровища или
вълшебни предмети. Както видяхме, Кавиля търсел „тайна камера“ в
Голямата пирамида. Изглежда, че се е насочил към пирамидата след
като не успял да намери такава камера при Сфинкса. Перинг също
направил подобен опит, като пробил дупка в гърба на паметника.
Дори по-отговорни изследователи като Огюст Мариет през 1853 г.
споделяли общото мнение, че под или в Сфинкса има тайна камера.
Това вярване се основавало на сведението на римския историк Плиний,
който съобщава, че в Сфинкса била „гробницата на владетел на име
Армахис“, и на факта, че почти всички древни изображения на
Сфинкса го представят приклекнал върху каменна сграда.
Изследователите предполагали, че щом можели да скрият самия
паметник, подвижните пясъци на пустинята са в състояние да затрупат
каквато и да било постройка.
Повечето древни надписи, изглежда, предполагат, че под Сфинкса
всъщност е имало не една, а две тайни камери - навярно достъпни през
вход, скрит под предните му лапи. Нещо повече, един химн от епохата
на XVIII династия разкрива, че двете „пещери“ под паметника му поз-
волявали да изпълнява функцията на комуникационен център!
Бог Амон, съобщава надписът, възприел ролята на небесен Хор-
Ахти и получавал „усещане в сърцето си, повеля на устните си... когато
влиза в двете пещери под нозете му“ (на Сфинкса):
„Вест е пратена от небето;

чута е в Хелиопол и повторена в Мемфис от Красивото лице. Тя
е написана от Тот за града на Амен... [Тива]
В Тива е отговорено,
издава се отговор... вест е пратена.
Боговете изпълняват повелята.“
В дните на фараоните се вярвало, че макар да е изваян от камък,

Сфинксът някак си може да чува и да говори. В един дълъг надпис
върху стела (обр. 166), издигната между лапите на Сфинкса от Тут-
мос IV (и посветена на емблемата на крилатия диск), владетелят
разказва, че Сфинксът му проговорил и му обещал дълго и честито
царуване, стига да отстрани пясъка, който покривал лапите му. Един
ден, пише Тутмос, докато бил на лов извън Мемфис, фараонът се
352
озовал на „свещения път на боговете“, който водел от Хелиопол до
Гиза. Уморен, той легнал да си почине под сянката на Сфинкса.
СТЪЛБА Това
КЪМ НЕБЕТО
място, съобщава надписът, се казвало „прекрасно място на началото
на времето“. Докато се унасял до тази „огромна статуя на Твореца“,
„величието на почитания бог“ му проговорило и се представило по
следния начин: „Аз съм твоят праотец Хор-ем-Ахет, сътвореният от
Ра-Атон“.
В храмовете около Сфинкса са открити множество необикновени
„плочки-уши“ и изображения на два гълъба - символ, свързан с
прорицалищата. Също като древните надписи, те свидетелстват за
вярването, че Сфинксът може да предава божествени послания. Макар
че опитите за разкопки под паметника се провалили, не можем да
изключим възможността там да бъдат открити подземни камери, в
които боговете са влизали „с повеля на устните“.
Многобройните погребални текстове показват, че Сфинксът е бил
смятан за „свещен водач“, който водел мъртвите от „вчерашния към
утрешния ден“. Ако се съди по заклинанията, написани върху ковчези,
предназначени да подпомогнат пътуването на покойника по „пътя на
скритите врати“, той започвал от Сфинкса. Формулите го призовават
и съобщават, че „господарят на земята повели, Двойният Сфинкс
повтори“. Пътуването започвало, когато Хор-ахет (Сфинк-
Обр. 166
353
сът) изричал: „Премини!“ Изображенията в Книга на мъртвите, които
илюстрират
ЗЕКАРИЯ СИЧИНпътуването, показват, че от изходната точка в Гиза водели
два пътя, по които можело да се стигне в Дуат.
Като свещен водач, Сфинксът често е изобразяван да насочва не-
бесната ладия. Понякога, например върху стелата на Тутмос (обр. 166),
той се представя като двоен Сфинкс, водещ небесната ладия от
„вчерашния към утрешния ден“. В тази си роля той е свързан със
скрития бог на подземното царство и като такъв символично е пред-
ставен от двете страни на херметично затворената камера на бог Се-
кер в Дуат (обр. 19).
Пирамидните текстове и Книга на мъртвите наричат Сфинкса
„велик бог, който отваря портата на Земята“. Този израз може би
предполага, че Сфинксът в Гиза, „свещеният водач“, е имал аналог при
Стълбата към небето, който е отварял „портата на Земята“. Тази
възможност навярно е единственото обяснение (при отсъствието на
друго досега) за едно изключително архаично изображение на пъту-
354
ването на фараона към отвъдния живот (обр. 167). То започмва със
символ на Хор, който гледа към Земята на финиковата палма. Там има
необикновен съд с драги или кранове (?), както и постройка,
напомняща за шумерската пиктограма на ЕН.ЛИЛ като комуника-
ционен център (обр. 52). Виждат се бог, който посреща фараона, бик и
птицата на безсмъртието, следвани от укрепления и различни символи.
Накрая между знака за Стълбището и извърнат на другата страна
сфинкс има символ за „място“ (вписан в окръжност наклонен кръст)!
Стелата, издигната от някой си Па-Ра-Емхеб, който ръководел

реставрацията на паметника през епохата на фараоните, съдържа
показателни стихове, възхваляващи Сфинкса. Тяхното сходство с
библейските псалми наистина е поразително. Надписът споменава за
въжета, опънати „за плана“, за строежа на „тайни неща“ в подземното
царство, за „прекосяване на небето“ с небесна ладия и за „охранявано
място“ в „свещената пустиня“. В него дори се използва изразът
„шетита“, означаващ „мястото на скритото име“ в свещената пустиня:
„Привет, о, царю на боговете,
Атен, създателю...
Ти опъна въжета за плана, ти оформи земите...
Ти тайно направи подземния свят...
Земята е под твоята повеля, ти направи високото небе...
Ти си построи охранявано място в свещената пустиня, със
скрито име.
Ти денем се издигаш насреща им...
Ти прекрасно се издигаш...
Ти прекосяваш небето с попътен вятър...
Ти преплаваш небето с ладията...
Небето ликува.
ЗЕКАРИЯ
Земята СИЧИН
вика от радост.
Екипажът на Ра отправя възхвали.
Той триумфално напредва.“
За еврейските пророци „шети“ - централната летателна линия, която
минава през Ерусалим, — била божествена линия, по нея „Господ
дойде от Синай“.
Но както съобщава горепосоченият надпис, за египтяните „ше-
ти.та“ било „мястото на скритото име“. То се намирало в „свещената
пустиня“ — тъкмо това означава и библейският израз „пустинята на
Кадес“. И „въжетата на плана“ били опънати от Сфинкса дотам. Пак
там Параемхеб виждал царя на боговете да се издига денем - думите са
аналогични на тези на Гилгамеш, когато стигнал при планината Машу:
„където всеки ден шемове се виждат да излитат и кацат... Те бдят над
Шамаш, когато излита и каца“.
Това било Охраняваното място, мястото на възнасянето. Онези,
които искали да стигнат до него, били водени от Сфинкса, защото
погледът му сочел на изток, точно по тридесетия паралел.
Според нас там, където Ерусалимската линия пресичала тридесетия
паралел, се намирала портата на небето и Земята: космодрумът на
боговете.
Това място се намира в централната синайска долина. Точно както
Дуат е изобразен в Книга на мъртвите, централната равнина има овална
форма и отвсякъде е заобиколена от планини. Това е огромна долина и
околните планини са разделени със седем прохода, както се описва в
Книга на Енох, безкрайна равнина, чиято твърда повърхност
осигурявала естествени писти за космическите кораби на анунаките.
Както вече показахме (обр. 122), Нипур бил центърът на концен-
тричните кръгове, на равни разстояния от който се намирали кос-
модрумът в Сипар и други важни съоръжения и обекти. Същото, не без
удивление установяваме ние, се отнася за Ерусалим (обр. 168):
356
Космодрумът (SP) и пристанът в Баалбек (ВК) лежат в пе-

риметъра на вътрешен кръг и образуват жизненоважни съо-
ръжения, отдалечени на равно разстояние от контролния център
в Ерусалим (JM);
Геодезическият ориентир Ум-Шумар (US) и ориентирът Хе-
лиопол (HL) лежат в периметъра на външен кръг и също са
отдалечени на равно разстояние от Ерусалим.
357
ЗЕКАРИЯ СИЧИНкартата, пред очите ни се разкрива общият план
Когато попълним
на анунаките и ние наистина сме поразени от неговата прецизност,
проста красота и изкусна комбинация от геометрия и естествени
ориентири:
Линията Баалбек - Света Екатерина и линията Ерусалим
- Хелиопол се пресичат под ъгъл от 45°. Централната летателна
траектория разделя този ъгъл на два равни ъгъла от по 22.5°.
Целият летателен коридор на свой ред е точно половината от
този ъгъл (11.25°).
Разположен на мястото, където се пресичат централната
летателна траектория и тридесетият паралел, космодрумът се
намирал на равно разстояние от Хелиопол и Ум-Шумар.
Географско съвпадение ли е, че Делфи (DL) се намира на равно
разстояние от контролния център в Ерусалим и космодрума в Цент-
рален Синай? Случайно ли е, че ъгловата широчина на образувания
(летателен?) коридор е 11.25°? Че друг летателен коридор с широчина
11.25° свързва Делфи с Баалбек (ВК)?
Или е случайност, че линиите, свързващи Делфи с Ерусалим и
оазиса Сива (SW) - прорицалището на Амон, в което побързал да отиде
Александър, - отново образуват ъгъл от 45° (обр. 169)?
Дали други свещени градове и прорицалища в Египет като Тива и
Едфу са разположени там по прищявка на някой владетел, на удобен
завой на Нил, илй местоположението им е било продиктувано от
геометрията на общия план?
Ако можехме да проучим всички тези обекти, щеше да бъде об-
хваната цялата Земя. Но нима Ваал не го знаел, когато разположил
тайните си съоръжения в Баалбек? Нали неговата цел била да се
свързва не само със съседните земи, а с целия свят.
Библейският Бог също трябва да го е знаел, тъй като, когато Йов се
опитал да разкрие Неговите чудеса, „Господ отговори на Иова из
бурята“ и отвърнал на въпросите с въпроси:
„Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай:
де беше ти, когато полагах основите на земята? - кажи, ако
знаеш.
358
ЗЕКАРИЯ
Кой й СИЧИН
определи мярката, ако знаеш? Или кой е опъвал по
нея въжето?
На какво са закрепени основите й, или кой положи край-
ъгълния й камък?“
После Бог отговорил на собствените Си въпроси. Определянето на

мярката, полагането на основите и на крайъгълния камък били
извършени, казал Той:
„При общото ликуване на утринните звезди, когато всички

Божии синове възклицаваха от радост,“
Колкото и да бил мъдър, човекът нямал пръст във всичко това,

Баалбек, пирамидите, космодрума - всичко било създадено само за
боговете.
Но вечно стремящият се към безсмъртие човек никога не престанал
да следва погледа на Сфинкса.
Библиография
359
Освен конкретно посочените в текста трудове основни извори за
Древния изток са следните:
L Студии и статии в различни броеве на следните
периодични издания:
Agyptologische Forschungen (Hamburg-New York).
Der Alte Orient (Leipzig).
American Journal of Archaeology (Concord, New Haven).
American Journal of Semitic Languages and Literature (Chicago).
Ametocan Philosophical Society, Memoirs (Philadelphia).
Analecta Orientalia (Rome).
Annales du Musee Guimet (Paris).
Annales du Service des Antiquites de l’Egypte (Cairo).
Annual of the American Schools of Oriental Research (New Haven).
Annual of the Palestine Exploration Fund (London).
Antiquity (Cambridge).
Archaeologia (London).
Archiv fur Keilschriftforschung (Berlin)
Archiv fiir Orientforschung (Berlin).
Archiv Orientalni (Praha).
The Assyrian Dictionary of the Oriental Institute, University of Chicago
(Chicago).
Assyriologische Bibliothek (Leipzig).
Assyriological Studies of the Oriental Institute, University of Chicago
(Chicago).
Babyloniaca (Paris).
Beitrage zur Agyptischen Bauforschung und Altertumskunde (Kairo).
Beitrage zur Assyriologie und semitischen Sprachwissenschaft (Leipzig).
Biblical Archaeology Review (Washington).
Bibliotheca Orientalix (Leiden).
British School of Archaeology and Egyptian Research, Account
Publications (London).
Bulletin de l’institut fran?ais d’archeologie orientale (Cairo).
Bulletin of the American Schools of Oriental Research (New Haven).
Cuneiform Texts from Babylonian Tablets in the British Museum

(London).
Deutsche Orient-Geseilschaft, Mitteilungen (Berlin).

Deutsche Qrient-Gefiellschaft, Sendschriften (Berlin).
360
Egypt Exploration Fund, Memoirs (London).

Ex Oriente Lux (Leipzig).
France: Delegation en Perse, Memoires (Paris).

France: Mission archeologique de Perse, Memoires (Paris).
Harvard Semitic Series (Cambridge, Mass.).

Hispanic American Historical Review (Durham, N.C.).
Iraq (London).
Imperial and Asiatic Quarterly Review (London).
Institut fran?ais d’archeologie orientale, Bibliotheque d’etude (Cairo).
Institut frangais d’archeologie orientate, Memoires (Cairo).
Israel Exploration Society, Journal (Jerusalem).
Jewish Palestine Exploration Society, Bulletin (Jerusalem).

Journal of the American Oriental Society (New Haven).
Journal of Biblical Literature and Exegesis (Philadelphia).
Journal of Cuneiform Studies (New Haven and Cambridge, Mass.).
Journal of Egyptian Archaeology (London).
Journal of Jewish Studies (Oxford),
Journal of Near Eastern Studies (Chicago).
Journal of the Palestine Oriental Society (Jerusalem).
Journal of the Royal Asiatic Society (London).
Journal of Sacred Literature and Biblical Record (London).
Journal of the Society of Oriental Research (Chicago).
Kaiseriich deutschen archaelogischen Institut, Jahrbuch (Berlin). Konigliche
Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Abhandlungen (Berlin).
Leipziger Semitische Studien (Leipzig).
Mitteilungen der altorientalischen Gesellschaft (Leipzig). Mitteilungen des
deutschen Institute fur agyptische Altertumskunde in Kairo (Augsburg und
Berlin).
Mitteilungen des Instituts fur Orientforschung (Berlin).
Orientalia (Roma).
Orientalistische Literaturzeitung (Leipzig).
Palestine Exploration Quarterly (London).
Preussischen Akademie der Wissenschaften, Abhandlungen (Berlin).
Proceedings of the Society of Biblical Archaeology (London).
361
Qadmoniot, Quarterly for the Antiquities of Eretz-Israel and Bible Lands

(Jerusalem).
Recueil de travaux relatifs a la philologie et l’archeologie egyptiennes &
assyriennes (Paris).
Revue archeologique (Paris).
Revue d’Assyriologie et d’archeologie orientale (Paris).
Revue Biblique (Paris).
Sphinx (Leipzig).
Studia Orientate (Helsinki).
Studies in Ancient Oriental Civilizations (Chicago).
Syria (Paris).
Tarbiz (Jerusalem).
Tel Aviv, Journal of the Tel-Aviv University Institute of Archaeology (Tel-
Aviv).
Transactions of the Society of Biblical Archaeology (London).
Untersuchungen zur Geschichte und Altertumskunde Agyptens (Leipzig).
Urkunden des agyptischen Altertums (Leipzig).
Vorderasiatisch-Agyptischen Gesellichaft, Mitteilungen (Leipzig).
Vorderasiatische Bibliothek (Leipzig).
Die Welt des Orients (Gottingen).
Wissenschaftliche Verdffentlichungen der Deuttchen Orient- Gesellschaft
(Berlin and Leipzig).
Yale Oriental Series, Babylonian Texts (New Haven).

Yerushalayim, Journal of the Jewish Palestine Exploration Society
(Jerusalem).
Zeitschrift fur agyptische Sprache und Altertumskunde (Berlin). Zeitschrift

fiir die alttestamentliche Wissenschaft (Berlin und Ciessen). Zeitschrift fur
Asyriologie und verwandte Gebiete (Leipzig). Zeitschrift der deutsche
morgenlandische Gesellschaft (Leipzig). Zeitschrift des deutschen
Palaestina-Vereins (Leipzig).
Zeitschrift fur Keilschriftforschung und verwandte Gebiete (Leipzig).
Zeitschrift fur die Kunde des Morgenlandes (Gottingen).
II. Индивидуални трудове:
362
Alouf, M. M. History of Baalbek (1922).

Amiet. P. La Clyptique Mesopotamienne Archaique (1961).
Antoniadi, Е. M. L’Astronomie Egyptienne (1934).
Avi-Yonah, M. Sefer Yerushalaim (1956).
Babelon, E. Les Rots de Syrie (1890).

Babelon, E. Les Collections de Monnais Anciennes (1897).
Babelon, E. Traite des Monnais Creques et Romaines (1901-1910). Bauer,
H. Die alphabetischen Keilschrifttexte von Ras Schamra (1936). Borchardt,
L. Die Entstehung der Pyramide (1928).
Bourguet, E. Les Ruines de Delphos (1914).
Buck, A. de. The Egyptian Coffin Texts (1935-1961).
Budge, E. A.W. The Alexander Book in Ethiopia (1933).
Budge, E. A.W. Cleopatra’s Needle (1906).
Budge, E. A.W. The Egyptian Heaven and Hell (1906).
Budge, E. A.W. Egyptian Magic (1899).
Budge, E. A.W. The Gods of the Egyptians (1904).
Budge, Е. A.W. The History of Alexander the Great (1889).
Budge, E. A.W. The Life and Exploits of Alexander the Great (1896)
Budge, E. A.W. Osiris and the Egyptian Resurrection (1911).
Budge, E.A.W., L. W. King. Annals of the Kings of Assyria (1902).
Capart, J. Recueil de Monuments Egyptiens (1902).
Capart, J. Thebes (1926).
Cassuto, M. D. Ha’Elah Anath (1951).
Cassuto, M. D. Perush al Sefer Shemoth (1951).
Contenau, G. L’Epopee de Gilgamesh (1939).
Davis, Ch. H. S. The Egyptian Book of the Dead (1894).
Delaporte, L. Catalogue des Cylindres Orientaux (1910).
Delitzsch, F. Wo Lag Das Parodies? (1881).
Dussaud, R. Notes de Mythologie Syrienne (1905).
Dussaud, R. Les Decouvertes de Ras Shamra (Ugarit) et l’Ancien
Testament (1937)
Ebeling, E. Reallexikon der Assyriologie (1928-1932).

Eckenstein, L. A History of Sinai (1921).
Emery, W. B. Excavations at Saqqara (1949-58).
Erman, A. A Handbook of Egyptian Religion (1907).
Erman, A. Aegypten und aegyptisches Leben im Altertum (1923).
Erman, A. The Literature of the Ancient Egyptians (1927).
363
Falkenstien, A. Literarische Keilschrifttexte aus Uruk (1931). Faulkner,

R. O. The Ancient Egyptian Coffin Texts (1973).
Faulkner, R. O. The Ancient Egyptian Pyramid Texts (1969). Frankfort,
H.: Kingship and the Gods (1948).
Frauberger, H. Die Akropolis von Baalbek (1892).
Friedlander, I. Die Chadirlegende und der Alexanderroman (1913).
Gaster, T. H. Myth, Legend and Custom in the Old Testament (1969).

Gauthier, H. Dictionnaire des Noms Geographique (1925).
Ginsberg, L. Kitbe Ugarit (19.36).
Ginsberg, L. The Legends of the Jews (1954).
Ginsberg, L. The Ras Shamra Mythological Texts (1958).
Gordon, C. H. The Loves and Wars of Baal and Anat (1943).
Gordon, C. H. Ugaritic Handbook (1947).
Gordon, С. Н. Ugaritic Literature (1949).
Gray, J. The Canaanites (1965).
Gressmann, E. Altorientalische Texte zum alten Testament (1926).
Grinsell, L. V. Egyptian Pyramids (1947).
Heidel, A. The Gilgamesh Epic and Old Testament Parallels (1946).

Hooke, S. H. Middle Eastern Mythology (1963).
Hrozny, B. Hethitische Keilschrifttexte aus Boghazkoy (1919).
Jensen, P. Assyrisch-Babylonische Mythen und Epen (1900).
Jensen, P. Das Gilgamesch-Epos in der Weltliteratur (1906,1928).
Jequier, G.: Le livre de ce qu’il y a dans l’Hades (1894).
Kazis, I. J. The Book of the Gents of Alexander of Macedon (1962).

Kees, H. Aegyptische Kunst (1926).
Kenyon, K. M. Jerusalem (1967).
Kraeling, E. G. (Ed.) Historical Atlas of the Holy Land (1959). Kramer,
S. N. Gilgamesh and the Huluppu Tree (1938).
Kramer, S. N. Sumerian Mythology (1944).
Langdon, S. Historical and Religious Texts (1914).

Langdon, S. The Epic of Gilgamesh (1917).
Leonard, W. E.: Cilgamesh (1934).
Lefebure, M. E. Les Hypogees Royaux de Thebes (1882).
Lepsius, K. R. Auswohl der wichtigsten Urkunden des Aegyptischen
Alterthums (1842).
Lepsius, K. R. Konigsbuch der Alten Aegypter (1858).
364
Lesko, L. H. The Ancient Egyptian Book of the Two Ways (1972).

Lipschitz, 0. Sinai (1978).
Luckenbill, D. D. Ancient Records of Assyria and Babylonia (1926-
1927).
Meissner, B. Alexander und Gilgames (1894).

Mercer, S.A.B. Hants, Royal God of Egypt (1942).
Meshel, Z. Derom Sinai (1976).
Montet, P. Eternal Egypt (1969).
Montgomery, J. A., R. S. Harris. The Ras Shamra Mythological Texts
(1935).
Muller, C. Pseudokallisthenes (1846).
Naville, Н. Е. Das aegyptische Todtenbuch (1886).
Noldeke, T. Beitrage zur Geschichte des Alexanderromans (1890). Noth, M.
Geschichte Israels (1956).
Noth, M. Exodus (1962).
Obermann, J. Ugaritic Mythology (1948).

Oppenheim, A. L. Mesopotamian Mythology (1948).
Perlman, M. T. Kollek. Yerushalayim (1969).
Perring, J. E. The Pyramids of Gizeh from Actual Survey and Measurement
(1839).
Petrie, W. M. F. The Royal Tombs of the First Dynasty (1900). Poebel, A.
Sumerische Studien (1921).
Porter, B., R. L. B. Moss. Topographical Bibliography of Ancient Egypt
(1951).
Pritchard, J. B. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament
(3rd ed., 1969).
Pritchard, J. B. The Ancient Near East in Pictures Relating to the Old
Testament (1969).
Puchstein, 0. Ftihrer durch die Ruinen von Baalbek (1905).
Puchstein, O. Guide to Baalbek (1906).
Puchstein, 0., T. von Lupke. Baalbek (1910).
Rawlinson, H. C. The Cuneiform Inscriptions of Western Asia (1861- 1884).

Reisner, G. A. Mycerinus: The Temples of the 3rd Pyramid at Gizeh (1931).
Ringgren, H. Israelitische Religion (1963).
Rothenberg, B., Y. Aharoni. God’s Wilderness (1961).
Rouge, E. de. Recherches sur le monuments qu’on peut attributer aux six
365
premieres dynasties de Manethon (1866).
Schott, A. Das Gilgamesch-Epos (1934).

Schrader, E. (Hrg.). Ketlinschriftliche Bibliothek (1889-1900).
Soden, W. von. Sumeriscne und Akkadische Hymmen und Gebete (1953).
Smyth, C. P. Life and Work at the Great Pyramid (1867).
Thompson, R. C. The Epic of Gilgamesh (1930).
366
Ungnad, A. Die Religion der Babylonier und Assyrer (1921).

Ungnad, A. Das Gilgamesch Epos (1923).
Ungnad, A. Gilgamesch Epos und Odyssee (1923).
Ungnad, A., H. Gressmann. Das Gilgamesch-Epos (1919).
Vandier, J. Manuel d’archeologie Egyptienne (1952).
Virolleaud, C. La deesse ‘Anat (1938).
Virolleaud, C. La legende phenicienne de Danel (1936).
Volney, C. F. Travels Through Syria (1787).
Wainwright, G. A. The Sky Religion in Ancient Egypt (1938).
Weidner, E. F. Keilschrifttexte aus Boghazkoy (1916).
Wiegand, T. Baalbek (1921-1925).
Woloohjian, A. M. The Romance of Alexander the Great by Pseudo-
Callisthenes (1969).
Zimmern, H.: Sumerische Kultlieder (1913).
ЗЕКАРИЯ СИЧИН СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО
Американска, първо издание
Превод Крум Бъчваров Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър
Христов Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Линче
Шопова
Формат 60/90/16 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ ООД — София 1124 жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 943 76 59; 943 76 89
E-Mail: bard@bulnet.bg
• „Това - казал той - ще бъде нашият триъгълен летателен кори-
дор, който ще ни отвежда направо в Баалбек.“
• „Но, господине - възразил един от присъстващите на борда, -
там, където отбелязахте кръстчето, няма нищо - нищо, което
да служи за ориентир!“

2.Стълба към небето - Зекария Сичин

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

2.Стълба към небето - Зекария Сичин

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

2.Стълба към небето - Зекария Сичин

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

THE STAIRWAY TO HEAVEN ZECHARIA SITCHIN BEAR

„И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да

Така човекът бил изгонен от мястото, където притежавал вечен

„Казват, че на триста двадесет и пет левги от Еспаньола

След някои допълнителни проучвания Поне де Леон непоколебимо

След като продължили пътуването си, Мойсей казал на слугата си:

„Видя ли, когато се приютихме до скалата, забравих рибата.

Разказът в Корана (обр. 1) за сушената риба, която оживяла и

„... И от потока на Твоите сладости ги напояваш; защото у

Както свидетелствали свещените писания, не можело да има съм-

61. И когато стигнаха мястото, къ-

62. И когато се отдалечиха, той рече

63. Рече [слугата]: „Видя ли, когато

64. Рече [Муса]: „Това е, към което

„пакости“ по Земята. За да разреши този проблем, героят на разказа,

и да не умираш“. „Говори“ — отвърнал Двурогия. И ангелът му рекъл:

„В земята Арабия Бог установи най-черна тъмнина и там е

Ангелът приписал и други вълшебни свойства на тази вода на

2. Стълба към небето

4 „Пътят на Александър Велики до рая“ (лат.). — Б. пр.

Но докато кръстоносците напредвали и отстъпвали, страстната вяра

„Този император, предстоятелят Йоан, притежава огромни

Сър Джон описва райската река по следния начин:

„В неговата страна се намира морето, наречено Златонос- но...

Зад райската река имало „голям остров, дълъг и широк, на име

„... също беше заповядал да направят три прекрасни кла-

Там лукавият човек примамвал „добри рицари, смели и благородни“

„След смъртта си щели да дойдат в неговия рай и да са на

„А зад тази земя, островите и пустините на предстоятеля

И оттам извирали райските води:

„И на най-високото място точно по средата в рая има кла-

„Съгледвачите му отидоха в Етиопия под претекст, че носят

„Царят ги заведе при един извор, в който се измиха и видяха, че

Те се завърнали при Камбиз и му разказали, че водата била много

„Ако разказът за този извор отговаря на истината, те [ети-

Разказът за етиопския извор на младостта и за това как персие- цът

дил, че е истинският му баща. Ето защо египетските жреци го обо-

„И единият рече: „Добре дошъл, Александре. Знаеш ли кой съм

Александър изобщо не се учудил, като че ли търсел тъкмо него.

„На едно недалечно ложе лежеше мъж с наметка от злато и

Мъжът неочаквано заговорил и се представил за Енох. „Не надни-

.4. Стълба към небето

Наистина съществувала царица Кандасия. Йероглифните надписи

„В онова време, когато Господ щеше да възнесе Илия на

Тогава Илия признал на Елисей, че целта му е Йерихон на река

„Тогава се приближиха до Елисея синовете пророчески,

Илия отново помолил Елисей да остане в Йерихон и да му позволи

„И взе Илия кожуха си, сви го и удари с него по водата, и тя

Когато прекосили реката, Елисей помолил Илия да му предаде

Елисей обезумял от мъка, после видял кожуха, който останал от

Срещата на Александър с Енох въвежда в търсенето на безсмъртие

„В първия ден от първия месец на триста шестдесет и петата

Тъй като спял, когато дошли непознатите, Енох изрично посочва,

Двамата му казали да събуди семейството и слугите си и да им

„И когато приказвах със синовете си, тези мъже ме повикаха

„... градина с красив вид, хубави и уханни дървета и плодове.

Поразен от великолепието на дървото, Енох го описва със следните