РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ

І ФЕЙЛЕТОН
Съдържанието накратко

Помощник-регистраторът в едно учреждение започва монолог, от който

слушателите му изпокапват от смях.
Човекът е недоволен от българската управия. На него все не му върви и няма пари
за разлика от кокона Поликсени. С какво тя е заслужила повече от трийсет години все
да се вози с файтон и да е все на положение? Късмет ли да го наречеш, какво ли? Пък и
голямото й хлапе, едно голобрадо, се оженило изгодно и си живее бейски. А той
постоянно чиновник, постоянно агитатор и пак нищо!
Да кажеш, че помощник-регистраторът е ветрогон и че бълнува за някаква си
правда и други дивотии – не, не е. Напротив. Увира се около големците, облича се
изискано. И въпреки това доктор Сперандо влиза при министъра с уважение, а на него
началникът гледа като на малко дете. Добър човек, но не умее да си цени хората. Да
речеш, че помощник-регистраторът е в опозиция – никога! Към висшестоящите е
винаги раболепен. Но иначе, колкото за строг – строг е: писарите и разсилните ги мачка
като фелдфебел. И не иска много от кариерата – само да изтика регистратора и да седне
на мястото му. Постоянно му подлива вода, а когато веднъж той заминава за
Македония, написва анонимен донос, като си преправя почерка, но и това не помага.
Помощник-регистраторът е съгласен да стане архиподлец, стига да успее, но няма
късмет. И главната причина за това вижда в неугледния си нос. Не че носът на
регистратора е нещо особено, но минава пред големците, а неговият – не. И ето ти сега
справедливост: на масата на регистратора има електрически звънец, а на масата на
нашия човек няма! Като го види как си пуши папироската и си натиска звънеца, му иде
всичките жици да изреже. Страшно го е яд. Затова вземе, че се залости в някой тунел,
пък дай една бира, дай още една, че като се напие и почне да ги реже – от регистратора,
през архиваря, до подначалника – вдън земя ги изпраща... Добре че не се намира някой
да им каже.
В края помощник-регистраторът се оплаква, че слугува нахалост на госпожа
министершата - всеки петък й мъкне кошницата от пазар, а по време на изборите три
снопа бюлетини й е написал със собствената си ръка. И пак няма звънец! Ей, калпав
народ е интелигенцията, към която принадлежи! Ашколсун на кокона Поликсени...

АНАЛИЗ

Четирите фейлетона „Разни хора, разни идеали” са написани от Алеко

Константинов през пролетта на 1897 година, малко преди неочакваната смърт на
писателя. В тях той потвърждава реномето си на блестящ реалист и създава
високохудожествени образи от чеховски тип – типа на дребния чиновник, типа на
амнистирания престъпник, типа на патриотаря и типа на хамелеона. Образите са родени
от живота, от преките наблюдения на действителността, в тях има много жизнена и
психологическа автентичност. Сякаш светът на байганьовска България се фокусира в
тези творби, за да пресъздаде отново неповторимата картина на времето.
Основният повествователен похват на фейлетоните е монологът. Само в четвъртия
има наченки на диалог между чичото и племенника, но той е толкова формален,
толкова неубедителен от страна на поучавания младеж, че пак реално доминира
монологът. Чрез него се скъсява дистанцията между героя и читателя, представя се
една вътрешна гледна точка, която осветлява тайните кътчета в душите на изобразените
персонажи и вади на показ комплексите им. Освен това се прави речева характеристика
на героите, постига се полифонизъм на повествованието.
Героят на първия фейлетон е чиновник от нисък ранг. А чиновникът е любимият
сатиричен герой на писателите реалисти, защото в едно общество на свободни
предприемачи, каквото е буржоазното, чиновникът принадлежи на бюрократичната
държавна система, която го унижава и потиска. Такъв е още Акакий Акакиевич
Башмачкин от повестта „Шинел” на Гогол, такъв е Чеховият герой от разказа „Смъртта
на чиновника”. Чиновник е и Душко Добродушков от разказа „Печената тиква” на Елин
Пелин, но там поводът за присмех е друг – измяната на селото, снобското дистанциране
от него и погражданяване. В етимологията на тази дума и на социалната категория,
която означава тя, стои идеята за чина и чинопочитанието. Чиновникът влиза в калъпа
на регламентираните етикеции и норми, в калъпа на йерархията и субординацията. Той
няма свое лице и свое право на глас, той е безгласна буква, колелце и винтче от
Системата.
От една страна, чиновникът е различен от Бай Ганьо. Той е тясно скроен и има
малки цели и амбиции – да измести регистратора и да поставят звънец на бюрото му. И
двете са породени от постоянното унижение и желанието за реванш. Прекият му
началник персонализира всички висшестоящи, от които помощник-регистраторът
трепери. Звънецът е властови ресурс, който позволява да мачкаш нисшестоящите. И
неслучайно героят е раболепен спрямо всички, които са по-горе от него в йерархията, и
безмилостен към всички под него: „Колкото за строг – строг съм: писарите и
разсилните ги мачкам като фелдфебел.” Принципът на Важното лице от повестта
„Шинел” на Гогол, при което отива Акакий, за да се жалва, е сходен: „Строгост,
строгост и пак строгост!” Строгостта е смазочното масло на Системата, тя поддържа
каноничния ред в администрацията. Без строгост и страх няма раболепие, а без
раболепие авторитетът на бюрократите ще се спука като балон.
Помощник-регистраторът е различен от Бай Ганьо и по това, че е двуличен,
прикрит, анонимен, комплексиран. Главният герой на Алековото творчество, при
всичките му недостатъци, има големи цели – да го изберат за кмет, за депутат, той
воюва с противниците си нагло и арогантно, но открито. На Бай Ганьо му е чуждо
мърморенето под сурдинка, той е майстор на псувните и звучните ругатни. А оръжието
на дребния чиновник е доносът. Той е все недоволен, но няма куража да го заяви с
името си. Той е боец от тихия фронт на злословието, той е камикадзе на анонимното
оплюване. Повече от него не може и да се иска. Малки цели, неподходящи средства.
Неуспеха си в кариерата героят обяснява с липсата на късмет и с невзрачния си
нос. Вторачването в детайла е гоголевски похват. Но причината за липсата на развитие
в службата не е в помощник-регистратора, а в Системата, на която принадлежи.
Понеже е бюрократична, в нея нищо не зависи от качествата на конкретния индивид, а
от волята на висшестоящите. Така е и с Акакий Акакиевич Башмачкин – и той е вечен
статски съветник, без шанс да се издигне нагоре. А Бай Ганьо, макар да е спекулант и
социален екстремист, ще успее или ще се провали единствено вследствие на онова,
което сам прави. Бай Ганьо е рожба на себе си, продукт на себе си, докато дребният
чиновник е продукт на Системата.
Но заедно с това помощник-регистраторът е морален двойник на първообраза в
Алековото творчество. Като Бай Ганьо и той е материалист и би могъл да заяви:
„Идеали – бошлаф!”. За него правдата е дивотия, а келепирът е кумир. Подобно на Бай
Ганьо и той никога не е бил в опозиция. Политически и идеологически възгледи той
няма, защото „и едните, и другите са маскари”. Важно е да си винаги с тези, които са на
власт, защото сега се лови риба в мътна вода. Също като Бай Ганьо и помощник-
регистраторът не подбира средствата, за да постигне целите си. Готов е да стане
архиподлец, да мине през трупове. Неговият девиз е успехът на всяка цена и по пътя
към него моралните скрупули са излишни и вредни.
В края на фейлетона героят причислява себе си към интелигенцията, но
категорично греши. Традицията, дошла от Българското възраждане, възприема
интелигента като съвкупност от интелектуални възможности и гражданска позиция. Без
да коментираме първото, на помощник-регистратора му липсва второто. Той не е част
от интелигенцията, защото напълно принадлежи на бюрокрацията. Бюрократизмът е
обезобразил неговия морален профил, превърнал го е в антигерой на епохата.

ІІ ФЕЙЛЕТОН
Съдържанието накратко

Един амнистиран престъпник се налива с вино и непрекъснато повтаря възгласа

„Да живее амнистията!”.
Тялото му се отпуска при мисълта, че след този акт на правителството всичките
му престъпления ще отидат в забрава, след като същото това тяло се е сгърчвало цели
три години под хладния меч на Парламентарната анкетна комисия. Значи повече няма
да се нищи грозната драма в Орландовските гробища, нито пламъкът на петрола в
нощната тъмнина, нито закритият файтон в Драгоманското дефиле... Значи и да се
разкрие оргията в ІV участък, нашите четири девици ще преклонят глава пред закона.
Остава само да се унищожат докрай документите, печатаните документи, които
съставляват само една малка част от съществуващите. И нека занапред да му мислят
онези, които са хвърляни по затворите без съд и присъда, онези, на които половината
им живот е минал в преследвания и унижения.
На борците за правда, на ветрогонците, престъпникът иска да каже: „Какво
спечелихте вие от своята борба, а?” И онзи човек, който цели десет години е бленувал
непостижимото, който е бил тероризиран, какво е разбрал от живота? Останал бил
честен, ще каже. Глупак! Пукната пара не струва неговата гладна честност.
Спечеленият с честен труд хляб бил по-сладък!... Какво заблуждение! Хлябът си е хляб,
а богатата трапеза е наслаждение, неговата стаичка е мрачна килия, а нашият дом е
наслаждение, неговите идеи са вятър, а нашето злато е наслаждение.
Амнистираният престъпник е дерибействал, докато е бил на власт, хвърлял е
противника си в тъмницата и го е осъждал на смърт, после го е помилвал, а последният
е чакал възмездието и тържеството на своите мечти. Е, и какво? Престъпникът
наистина е паднал, но къде е тържеството на идеалиста? Престъпникът пак е станал на
краката си, запазил е златото си. Кой е спечелил тогава?!
И така, да живее амнистията, която е признала, че всички тъмни дела в България
са вършени за нейната слава и величие... Ха-ха-ха...

АНАЛИЗ

В творчеството на Алеко Константинов има два основни обществени типа – типът

на идеалиста, зад когото прозира самият автор, и типът на парвенюто, търгаш и
кариерист, понякога и криминален престъпник, чийто основен архетип е Бай Ганьо.
Понеже писателят е моралист, критик на обществените нрави, двамата влизат в
непримирим конфликт помежду си. Във фейлетона „Страст” Щастливеца върви по
улицата и вижда непрекъснато размножени двойници на главния си герой, приели
различни социални роли. Той произнася една обвинителна тирада срещу тях, венец на
която е заключението: „И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист,
съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже
знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и
лакейството.” Във втория фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали”
перспективата е обърната. Тук думата е дадена на престъпника, за да обвинява
идеалистите, а всъщност да се саморазобличи.
Думите на героя са откровена демонстрация на арогантност и цинизъм. Самият
Алеко е юрист и знае, че в нормалните демократични страни амнистията е законова
процедура, при която държавата дава допълнителен шанс на осъдените да преоценят
своите действия и да влязат в правия път, без да излежават докрай присъдата, защото
презумпцията на закона не е да отмъщава, а да превъзпитава. Но в байганьовска страна
като България амнистията води единствено до тържество на беззаконието, до
изграждане на чувство на всепозволеност и безнаказаност у престъпниците. Излезлият
от затвора престъпник се гаври със свещените принципи на морала. Неговата наглост
няма граници, той е героят на деня и изпитва наслада от престъпната си философия.
Прочетени в прав и негативен аспект, думите му са присъда над обществото, в което
живее Алеко Константинов, те са тежък упрек за държавата, която позволява подобни
демонстрации.
Всъщност писателят не казва нещо особено. Той поставя диагнозата на времето и
на страната, в която живее. Стадият на болестта е такъв, че лечението изглежда мъчно.

ІІІ ФЕЙЛЕТОН
Съдържанието накратко

Един патриотар, двойник на Бай Ганьо, мечтае за освобождението на Македония

тъкмо сега, докато е неговата партия на власт, за да пипне Солунската митница за две
години като управител или оценител. Причината да се насочи точно към нея са твърде
многото тежки търговци евреи в Солун, по негови пресмятания около петдесет-
шестдесет хиляди. Те не са като нашата софийска голотия – има и да ги доиш, има и да
остане.
В хода на фейлетона героят съобразява как да стане това освобождение. Може би
Русия трябва да си довърши освободителната мисия, като изпрати два-три батальона на
Балканите? Какво й струва това, би било достойна постъпка, вместо да балансира
между сърбите, гърците и българите... Но осъзнал, че Русия едва ли ще се въвлече в
нова война с Турция, героят сменя посоката на разсъждение. Вижда се, че султанското
благоволение още не е изчерпано. Ако беше, то ние щяхме да спретнем някоя
гюрултийка из Македония, някоя революцийка, нещо за да се отсрамим. От
категоричното съображение в началото „тамам сега му е времето” героят стига до
противоположното – че моментът не благоприятен да се мъти водата
Да, ние трябва да си припомним поговорката, че покорната глава сабя я не сече,
трябва да кротуваме и да покажем ясно на султана, че не сме като ония бунтовници
гърците. Тъкмо се е разположил султанът в харема си и започват да му донасят за
бунтове в различни краища на империята... А ние малко добрини ли сме видели от
него? И още колко има да виждаме! Не, трябва да гледаме само да не го ядосаме и той
не е простак, все ще се отсрами с нещичко...
А хубава е пустата Македония! Какъв келепир има в това да си оценител на
митницата, докато е твоята партия на власт! Само две годинки да им обираш каймака
на евреите в Солун! Пък после си вдигни вила на Охридското езеро и си накриви
шапката... Ето това е патриотизъм. Всичко друго е бошлаф.

АНАЛИЗ

В рецепцията на масовото читателско съзнание мечтата за Солунската митница се

приписва на Бай Ганьо. Грешката не е случайна – героят на този фейлетон е пълен
нравствен двойник на първообраза. Националният идеал от Възраждането,
санстефанският блян за свободно отечество тук е намерил гротесковото си
преображение. Пародията на националния мит е пълна. Идеалът е партизиран, за да
бъде осребрен. Какви ти блянове по Мизия, Тракия и Македония, когато заговори
келепирът!...
Размисълът по въпроса, дали сега му е времето, или не му е времето, е възможно
най-байганьовската дилема. Да не забравяме, че във фейлетона „Бай Ганьо и опозиция
– ама де-де!” главният герой на Алеко пише писмо до господин главния редактор на
вестник „Не му е времето”. Връзката между човека и времето, търсенето на мястото на
личността в историята е съдбовен екзистенциален проблем на българската литература.
Той дава облика на Ботевата поезия, той осмисля творчеството на Яворов, Гео Милев,
Христо Смирненски, Никола Вапцаров. Един български поет от втората половина на
ХХ век – Пеньо Пенев, в поемата си „Дни на проверка” го формулира така: „Дали
родих се рано? Или закъснях?”. При Бай Ганьо този въпрос е пародийно преобърнат,
дилемата е сведена до конюнктурното съображение, дали сега му е времето, или не му
е времето... Героят има съзнание, че живее във време, когато се лови риба в мътна вода.
Викнеш едно „Да живей!” – хоп едно предприятие, викнеш второ „Да живей!” – хоп
още едно. Като вимето на дойна крава времето трябва да бъде изстискано максимално,
за да могат байганьовците да богатеят.
В хода на съображенията как да се освободи Македония героят на фейлетона
стига до национално самоунижение. Ние сме били кротка рая и така сме оцелели пет
века, какво ни пречи и сега да проявим кротост, за да спечелим нещичко от
разпадащата се Османска империя... Тезата на Геземан, че недостатъците на Бай Ганьо
са изродени национални добродетели, помогнали на народа ни да оцелее в епохата на
робството, но непродуктивни в епохата на свободата, може да се перифразира и
другояче – че робът си е роб по всяко време, независимо от социалния му статут и от
наличието на своя държава...
Над всичко се откроява мечтата за Солунската митница. Блажена байганьовска
длъжност митничар! И по времето на Алеко, и сто години след това!

ІV ФЕЙЛЕТОН
Съдържанието накратко

Един чичо съветва племенника си как да се държи, за да успее в живота.

Постановките на чичото, плод на жизнения му опит, са няколко.
Да не се мъчи да оправя света, а да гледа своите връстници, които са натрупали
пари и са си вдигнали къщи. Той е голям вече, обрасъл е с брада, а не разбира, че
политика къща не храни.
Да прави каквото правят другите – да си свие опашката, да си наляга парцалите.
Защо трябва да върви срещу течението, защо трябва да казва истината в очите на
хората? Нека да си мълчи, независимо кое е криво и кое е право. Нека се попреструва
малко, пък хората ще го оценят и тогава всичко ще му потръгне.
 Ако за такъв тип поведение се изискваше някаква дарба – разбираемо е... Пък то
нищо не се изисква. А и да говори и да не говори – няма да оправи света. Стига с тази
пуста борба, стига с тази пуста критика. Да не би някой досега да е спечелил от
опозиция, а?

АНАЛИЗ

Философията на приспособленчеството не се нуждае от тълкуване.

Байганьовската формула на успеха обаче влиза в рязък дисонанс с идеалите на
Българското възраждане, със заветите на предците.
Ако Ботев и Левски не бяха тръгнали да оправят света, България просто нямаше
да я има. По ирония на съдбата заедно с нея нямаше да я има и мечтата за Солунската
митница. Най-високото понятие на Възраждането е понятието „народен”. Но в „епохата
на дребните характери”(Иван Вазов), то губи своя блясък в очите на користолюбците.
Ако строителите на съвременна България мислеха, че политика къща не храни,
нямаше да се пролеят реки от кръв за постигане на националния идеал, а щяха да си
кротуват като османски чиновници в Източна Румелия или като добре платени
депутати и министри в Княжеството, пък родината... вятър я вее на бяла кобила...
Ако ги нямаше хора като Алеко Константинов да будят заспалите съвести на
своите съвременници, да изваждат на показ грозното и уродливото в обществения
живот, то наистина смяната на агарянския ямурлук с белгийска мантия би била съвсем
незначително явление по тези географски ширини. Духът но Ориента трайно се е
разположил на Балканите и затова всички опити за приобщаване към правилата и
нормите на цивилизования Запад и на развитите демокрации срещат яростния отпор на
байганьовците.
В образа на Алековия герой българинът позна своето второ аз, своята друга
природа, трудна за преобразяване като буренясалия ландшафт край пътищата от Ниш
за Белград и от Калотина за Капитан Андреево... И не в мечтите на днешните ни
политици, а в мечтите на Алеко за пръв път е видяна истинската магистрала за Европа.
Да не забравяме коя е любимата миризма на Щастливеца – тази на параходите и
железниците...
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

1.Защо чиновникът е любимият сатиричен герой на писателите реалисти? Ако смятате,

че все пак тази професия е нужна, какво трябва да се промени в държавната
администрация днес, за да бъде изкоренен бюрократизмът във всичките му форми?
2.Какви са причините помощник-регистраторът да негодува срещу безобразията в
службата анонимно? Трябва ли човек да се изказва публично по наболелите въпроси на
своето време? Какво мислите за анонимността в интернет?
3.По кои свои черти дребният чиновник прилича на Бай Ганьо и по кои се различава от
него? Ако културен предтеча на главния Алеков герой е господин Фратю от „Чичовци”,
с кой друг герой на българската или световната литература може да се съпостави
помощник-регистраторът?
4.Защо амнистията в български условия не дава желания резултат? Поинтересувайте се
за събитията около демократичната „нежна” революция у нас след 1989 година.
Направете анкета сред по-възрастните какъв е бил резултатът от амнистията по времето
на президента Жельо Желев.
5.Проучете в енциклопедия, в интернет или по друг начин за икономиката,
географското разположение и историята на град Солун. Как се съотнася родният град
на Кирил и Методий с мечтата на байганьовците за Солунската митница?
6.Има ли в кръга на вашите познати хора с мисленето на чичото от четвъртия фейлетон
на „Разни хора, разни идеали”? Мислите ли, че при всички случаи и във всички
общества неговата рецепта за успех дава резултат?
7.Напишете литературноинтерпретативно съчинение на тема: „Чиновникът и
предприемачът – двете лица на байганьовщината”.
8.Напишете есе на тема: „Бай Ганьо в мен – историята на едно пътуване”.