БОБИ ЦАНКОВ

ТАЙНИТЕ НА МУТРИТЕ II
Войната на наркотиците

Ню Медиа Груп, 2010

БОБИ ЦАНКОВ
убит за разкритията си
тайните на
МУТРИТЕ
ТАЙНИТЕ НА МУТРИТЕ II
© [ Боби Цанков [ автор, 2010
© Адриян Николов, корица, 2010
© Ню Медиа Груп, 2010
ISBN 978-954-340-129-1

Увод
Кой е истинският поръчител на убийството на Поли Пантев?
Как се сбогува Таки?
Къде Жоро Илиев измъчваше пленниците си? Кой предаде Сретен Йосич на полицията? Кой
е истинският убиец на Фатик? Къде е Мето Илиенски?
Как се казва истинският поръчител на Самоковеца?
Кои са поповете, които убиха Митко Малкия? Какво написа в тайния си дневник Тони
Клюна?
Тези и още много въпроси ще намерят отговорите си в „Тайните на мутрите II".
Във втория том събрах оригинални документални факти, както и за първи път
изповедите на участниците в тези, а и в още много събития. Втората част на книгата,
която държите в ръцете си представлява своеобразна разходка между най-коментираните
и знакови убийства в България през
последните 10 години. За да събера цялата истина в една книга, посетих няколко
държави и разговарях с хора, които се водят мъртъвци. Не мога да не спомена, че тук
ще прочетете повече за митичния разпределител на наркотеритории не само у нас, но и
в почти цял свят, известен с прякора Човека. Между тези корици се крие и тайният
ритуал на Косьо Самоковеца, който той провежда с всеки нов член на своята
организация. Митичният дневник на Антон Милтенов-Клюна също намира място в „Тайните
на мутрите II". Всички помните убийството на Митко Малкия, който бе разстрелян
задно с бодигардовете си в заведение на „Симеоновско шосе" през 2004 година, но
само тук ще прочетете имената на хората, които дръпнаха спусъка. Легендата Сретен
Йосич бе предаден на полицията от човек, с когото вярваше, че работи. Само тук ще
прочетете и името на въпросния човек. Помните ли как преди няколко години Митьо
Очите попадна в „Пирогов" с фалшива диагноза? В тази книга ви очакват имената на
хората, които финансираха това „разболяване" и на практика възпрепятстваха
правосъдието, а това е сериозно престъпление! Ще отскочим и до Благоевград, където
при операция „Респект", наредена от Румен Петков, издъхна Ангел Димитров-Чората, а
впоследствие съдебният медик Стойчо Раданов бе обесен. В тези страници се крие
причината за всичко това и по-конкретно ще прочетете кои са хората, фигуриращи в
тайния тефтер на Кьоравия, който стана причина за смъртта на Чората. Ще се върнем и
още по-назад във времето, когато на Околовръстното шосе загинаха при странна
катастрофа 14 български войничета,
а Иво Карамански се оказа първи на местопроизшествието, но дали това е случайно?
Отговора държите в ръцете си. Кой е Сако? Ромът, който дръзна да сее смъртни
заплахи в центъра на София? И още, за първи път в България ще прочетете името на
човека, който поръча смъртта на Косьо Самоковеца. Също за първи път ще разберете
къде живее Мето Илиенски под новата си самоличност и колко пъти досега е бил в
България. Само в „Тайните на мутрите II" ще разберете кой извика Поли Пантев на
остров Аруба, но и нещо много по-важно, а именно името на поръчителя. Тук ще
прочетете шокиращи подробности за стрелбата пред казино „Севастопол", която събра в
една кола Маргините, Маджо, Васил и Жоро Илиеви и Маймуняка. Ще ви заведа и в
манастира на ужасите, в който Жоро Илиев, Мето Илиенски и Косьо Самоковеца
измъчваха Митко Бретона. През последните месеци се заговори за митичното сбогуване
на Таки с неговите подчинени. Тук ще прочетете цялата история с най-малките
подробности. Когато се говори за знакови наркоубийства, няма как да пропуснем и
това на Филип Найденов-Фатик. Кой е истинският поръчител и защо Фатик бе направен
на решето в центъра на София, ще разберете, когато прочетете „Тайните на мутрите
II". В този том ще засегнем и две от най-нашумелите теми през последния месец:
бандата на „крокодилите" и кой продава кокаин в „Син Сити".
За първи път истински участници в тези събития застават пред диктофон и разказват
как се е случило всичко, но и по-важното, защо!
Всички факти, имена, дати и часове са реални!

Глава 1
Истината за Сретен Йосич
Беше началото на ноември 2003 година. Без да преувеличавам, мога да кажа, че това
бе ерата на Косьо Самоковеца и златното време на Клюна. Въпреки че всеки ден
новините започваха с тях, те се чувстваха недосегаеми и всеки ден гуляеха по
заведенията. Нямам предвид само ретропар-титата в „Ескейп", които в подземния свят
бяха придобили известност като Косьовите партита, а почти ежедневни обеди и вечери
в някои от най-изисканите заведения в София. Двамата някак се допълваха. Косьо
обичаше да се бъзика с Клюна, а той от своя страна си умираше от кеф, че яде в
скъпи ресторанти за сметка на Самоковеца. Не бяха изключения обаче и моменти, в
които темите бяха сериозни, а Косьо буквално излизаше от кожата си! Сега ще ви
разкажа нещо, което чух лично на една от традиционните вечери. Дотогава смятах, че
знам всичко за бригадите и възможностите на двамата ми приятели, но онази вечер
научих, че всъщност техните възможности са много по-сериозни.
Бяхме в панорамата на „Кемпински". С Клюна закъсняхме около 30 минути. Самоковеца
вече бе поръчал едно голямо плато асорти от няколко вида салати и пиеше водка,
докато ни чакаше. Беше облечен целият в бяло, включително и обувките му! Когато
влязохме в ресторанта, Тони ме сбута:
- Тоя започва все повече да се изживява на колумбийски наркобарон.
- Е, защо му се подиграваш сега? - усмихнах се. - Човекът ни е поканил на вечеря, а
ти го зади-ряш.
- Ако не съм аз да държа улицата, едва ли ще има настроение и поводи да черпи всяка
вечер -отговори Тони с по-сериозен тон.
Докато си говорехме, едно от момчетата на Самоковеца ни съпроводи до масата в
ъгъла, откъдето гледката към вечерна София бе най-впечатляваща.
- Виждате ли тези светлинки там, долу! - посочи с ръка Косьо. - Всички тези хорица
имат нужда от щастие... А ти - обърна се към Клюна - им го даваш всеки ден.
- Нещо май си настроен поетично - избъзика го Тони.
- Сядайте, сядайте - прикани ни Косьо.
- Искам да ви питам нещо, което от известно време ми се върти в главата - завъртях
разговора аз. - Вие всъщност откога сте такива приятели? Чувал съм, че едно време
не сте били толкова близки.
- Не отваряй тази страница - каза Клюна със сериозен тон.
- Що, бе?! - изхили се Самоковеца с типичната за него ирония. - Кажи му как не
смееше да се покажеш на прозореца едно време...
- Е, не искам да ви връщам към спомени, които не са ви приятни - казах, защото
видях, че Тони пусна неловката физиономия.
- Едно време Тонката не искаше да се вижда с мен - започна Самоковец с иронично
назидателен тон. - Един ден преди 2 години аз слизам от Самоков. И на караулката на
Околовръстното се спряхме при куките. И като потеглихме, от втората кола момчетата
ми казват, че един голф кара след нас и вътре май бил Тони.
- Стига сега!- прекъсна го Клюна. - Дай да си говорим за хубави неща. Недей така!
- И по едно време спряхме рязко и изскочихме - продължи Косьо разказа си, - а
Тонката от страх изскочи от голфчето и побегна през полетата на Околовръстното!
Заеба и голфа, и телефоните вътре! Всичко!
Милтенов се облегна назад в стола и започна да ме гледа лошо, докато Самоковеца
ухилен лапаше от платото със салати. Чувствах се неловко, защото му развалих
настроението сериозно. Косьо изобщо не се трогна, а напротив, започна да пуска шеги
на тема, че Клюна бил „женски рекетьор". По едно време Тони се подразни и каза:
- Ако ще си говорим така, да взема и аз да разкажа нещо!
- Давай, целият съм в слух - отговори му Косьо.
- Вижте, не искам да се карате сега - прекъснах ги аз. - Все пак сме се събрали на
приятелска вечеря. Съжалявам, че попитах за вашите отношения.
Самоковеца ме погледна и каза:
- Сега ще ти разкажа една история, а ти, Тони, ще мълчиш!
Гледаше сериозно, което накара Клюна да остане безмълвен. Косьо започна:
„През 2002 година нашият добър познайник Сре-тко Йосич се бе заселил в България.
Опитваше се да изгради клон на своята мрежа в София и в интерес на истината се
справяше учудващо добре, като се има предвид, че не потърси подкрепата на никого от
тукашните играчи. Най-смешното беше, че беше взел под наем апартамент на стотина
метра от СДВР. Всяка вечер там идваха хора, които ги търсеха по цялото земно кълбо
за какво ли не, от убийства до бомби в детски градини. Една вечер не издържах на
наглостта му и му се обадих по телефона:
- Ей, комшо, дай да седнем да поговорим, че не ми се облича черната риза - започнах
аз.
- Ааа, очаквах те по-скоро да се обадиш, да се индикираш - отговори Йосич. - Какво
искаш?
- Как си мислиш, че ще дойдеш в моята държава и ще правиш каквото си искаш, без да
питаш, без да покажеш уважение? - попитах.
- Ей, ташак дискотечен - сепна се Сретен, -дай да пием по една ракия и да се
разберем!
На следващия ден отидох на среща с Йосич. Бях само с един шофьор и един гард, но и
двамата бяха с автомати под палтата. Знаеш ли къде беше срещата? На езерото
„Ариана" Сретко (така Косьо наричаше Йосич - б. а.) бе дошъл сам, но само на пръв
поглед. Беше началото на лятото, някъде през май. Беше се смрачило, може би е
минавало 21.00 ч. Той седеше на една пейка на алеята до езерото и люпеше семки.
Беше се облякъл като селянин, с панталон и една тениска на райета. Сопола не бих си
хвърлил по него, ако не знаех кой е всъщност... И така се запознахме. Аз отидох и
седнах до него, а моите хора се разпръснаха по алеята. Сретко каза:
-Кажи сега, комшо, какво те сърби?
- Не можеш да дойдеш тук и да правиш, каквото си искаш - казах.
- И какво сега?-ухили се Йосич. - Твоите гавази ще ме убият ли?
-А какво би ги спряло? - попитах риторично.
-Я им кажи да те поогледат! - каза Сретен.
Аз попитах единия вижда ли нещо необичайно около мен, а той, след като се приближи,
направи ужасена физиономия:
- Шефе, имаш една червена точка от снайпер на челото и една на сърцето.
- Виждаш ли сега какво би ги спряло? - попита Йосич.
-Добре де, попитах риторично-усмихнах се, за да изляза от ситуацията.
-Азработя в половината свят - започна сериозно Сретен, - имам канали в Сърбия,
Холандия, Австрия, Турция и дори в Египет, а ти искаш да ти искам разрешения за
тази смешна България ли?
- Не разрешение, а да дойдеш и да се разберем -бих отбой аз, - да не си застъпваме
интересите.
- Това няма как да стане, докато се занимаваме с еднакви неща - репликира Сретен, -
но можем да се разберем да започнеш да работиш под моята шапка. Така ще правиш
много повече пари и дори ще си тръгнеш оттук жив!
Нямаше как да откажа такова предложение, поне що се отнасяше до тръгването ми от
езерото. Казах му, че ще обмисля нещата и пак ще се срещнем. "
Докато слушаше разговора, Клюна пусна една лека ехидна усмивка, която дори
показваше злорадство.
„Тук в историята се включи и нашият общ приятел Топката. На следващия ден го
извиках при мен в „Маркрит". Още не бяхме толкова близки. Казах му да дойде и дори
му обещах да му върна голфа от Околовръстното, който, след като избяга от него, му
прибрахме за наказание! И Тони пристигна. Тъкмо по онова време имаха конфликт с
Демби и онзи Варсанов, дето го гърмяха в ташаците. Та идва нашият приятел и сяда на
масата:
- Искаш ли да станеш сериозен играч, или цял живот ще притичваш по уличките? -
попитах аз.
- Е, що за въпрос - отговори приветливо Клюна,
- аз винаги съм искал да се сближим, но има много интриганти около теб. Аз много те
уважавам.
- Ти, още малко, и една свирка ще ми направиш -пошегувах се. - Слушай сега какво
можем да направим! Има един Сретен Йосич, който от известно време убива дилъри като
теб и завзема квартали.
-Да, знам всичко за него - каза Тони уверено.
-Ако ми съдействаш да го отстраним, аз ще те направя началник на моето
разпространение в София. Искаш ли?
- Разбира се, разбира се - отговори Клюна, без да мисли много. - Аз имам едни хора,
с които можем да го прецакаме, но после не знам кой ще ме опази.
- Аз! Аз ще те опазя, ако ми свършиш работа -скочих аз. - Само кажи как може да
стане.
- Ами, той Йосич търси контакти с нас, с мен и Демби - заобяснява Тони. - И дори е
готов да ни даде материал напред, ако се съгласим да работим за него.
- Така, продължавай - казах, слушайки съсредоточено.
- Ами, може да го викна някъде да се оправим с парите и да ти го подложа да го
убиете - предложи Клюна.
- Няма да стане така - отговорих. - Сърбина го пазят снайперисти. Ако стане така,
ще ни изпозастрелят всичките и няма даже да разберем откъде са ни гръмнали. Ще
направим друга схема. Ще го извикаш да му отчетеш пари, а аз ще свърша останалото.
След тази среща в „Маркрит" Клюна и Демби си стиснаха ръцете със Сретен Йосич.
Взели 10 килограма чист хероин и го примесили така, че да стане 15 килограма. Пет
от тях скрили за себе си, за шана-джийство, а другите 10 ги продали. През това
време се видях с един от тогавашните началници на НСС, на което, както и двамата
знаете, съм нещатен сътрудник. Разбрах се с него да им подложа Йосич, а те да го
арестуват, тъй като Холандия му искаше главата за някакви убийства, които бил
поръчал там.
За да не изглежда странно, че не го търся изобщо, поканих Сретен на обяд. Седнахме
в една неугледна бира- скара ( той ходеше по такива места, за да не го разпознават
кой е по хубавите заведения). И му казах:
- Сретко, комшо, аз пратих Клюна и Демби да работят за теб, но не искам нищо в
замяна. Искам да си партнираме в по-големи начинания.
- Ти си змия, комшо - отговори Йосич. - Няма да си дадеш ей така територията. Ще
разбера какво кроиш и ще те обеся на червата ти.
След този разговор си тръгнахме в лоши отношения. Аз ограничих излизанията си,
защото знаех, че Сретен има най-добрите снайперисти. Говореше се, че не пропускали
от 2 километра!
В началото на юни нашите приятели Демби и Тони му звъннали на Сретко и му казали,
че могат да му отчетат половината пари. Излезли му с номера, че не искат да ги
държат у тях. Той ги попитал в какви купюри ще са, а те му казали по 50 германски
марки. Трябвало да му отчетат 300 000. Срещата се състояла на площад „Възраждане".
Тони и Демби отишли с един пасат, а Сретен излязъл от безистен до площада:
- Айде, братя мои, да оправяме сметките - казал Йосич, след като се качил в колата.
- Добре, тук сме донесли 300 000 марки - казал Демби, - другите утре ще ги дадем,
защото не сме ги направили в пачки.
-Добро, добро - казал Сретен и извадил от един найлонов плик нещо като кантар с
разграфени по него цифри, а не килограми, - дай ми плика.
Демби му подал една найлонова торба, в която били парите, а Йосич ги закачил на
куката на кантара и стрелката показала 300 000.
-Добро, всичко точно - отчел Сретен. - Другите утре по същото време, пак тук.
Слязъл от колата, а Тони и Вучев дойдоха при мен:
- Утре иска другите пари. Имаме уговорена среща - казал. Клюна.
- Вие няма да отидете - наредих аз, - той ще ви чака, а него ще го чакат други
хора.
- Кои са тези хора? - попита Демби.
- Не ти трябва да знаеш, че няма да спиш спокойно - отговорих.
На следващия ден Сретен отишъл на мястото на срещата, но видял, че Клюна и Вучев ги
няма. Повъртял се 15-20 минути и отишъл до един уличен телефон да звънне на
мобилния на Тони и да пита къде са му парите. В това време групата за задържане на
СДВР, която получила информация от НСС къде ще бъде Йосич, скочила да го арестува.
Сретен тъкмо бил набрал Клюна и той чул как викат на Йосич: „Стой на място, горе
ръцете, лягай на земята."
На другия ден дойде при мен с Демби и ми се закле във вечна вярност. Явно не му се
искаше да ляга и той на земята!"
- Искаш да ми кажеш, че Сретен Йосич е арестуван заради теб? - попитах изумен аз.
- Е, не заради мен, но с моя помощ - каза Самоковеца с доволна усмивка.
- Така си беше - намеси се Клюна, - оттогава съм с шефа.
С тази история Косьо Самоковеца ми отговори как са станали толкова близки с Тони
Клюна. Погледнах часовника си и видях, че вече бяха минали повече от 2 часа, докато
слушах истината за ареста на Сретен Йосич.

Глава 2
Кой уби Самоковеца
Малко след като се срещнах с Мето Илиенски под табелата „Драгичево" по пътя за
Перник, из София плъзнаха редица слухове. В някои от тях се изтъкваше, че видният
висаджия е бил отвлечен, в други пък категорично се твърдеше, че е убит в автомобил
„Ауди", след което тялото му е било разчленено и разхвърляно в кофи за боклук из
цяла София. Имаше дори твърдения, че Мето стои по цял ден в къщата си и наблюдава
как ще реагират подчинените му и дали ще отидат да работят за конкуренцията!
Няколко дни след убийството на Косьо Самоковеца в Холандия и малко преди Коледата
на 2003 година с Клюна бяхме седнали да обядваме в „Ра-дисон".
- Онзи ден чух нещо странно - започна темата Милтенов. - Едно момче от Петрич,
което продава
материал шано из онзи регион, ми се закле, че видял Мето в града. Бил с шапка до
ушите.
- Според мен пък Мето просто е заминал някъде и скоро ще се появи - отвърнах аз. -
Не знам защо изобщо се коментират тези щуротии, че бил убит, отвлечен и така
нататък. Човекът просто може да е заминал да кара празниците в чужбина.
- Без жена си ли?! - репликира ме иронично той. - А и защо тя ще подава жалба, че
не се е върнал вкъщи и всичките му телефони и документи си били там?!
- Може да си има любовница и да е останал няколко дни при нея - предположих на
шега. -Ти как седиш по разни хотели и не излизаш с дни?
Не посмях да кажа на Тони за срещата си с Мето. Не за друго, а защото Косьо изрично
ми каза да не казвам на никого. Също така самият Мето изрично ми даде да разбера,
когато се видяхме, че „тази среща не се е състояла". Той беше зъл и отмъстителен
човек, а Клюна не можеше да пази тайни. Все някой щеше да разбере и тогава всички
щяха да ме подозират.
Memo - истинският поръчител на Косьо Самоковеца
15 декември 2009 година. Някъде около 16. 00 ч. звънна момче от охраната ми, което
дежури като секретен пост на улицата пред дома ми.
- Кажи? - вдигнах, учуден от това, че ми се
обаждат през деня. Обикновено се чуваме само когато тръгна да се прибирам и
охраната проверява района за бомби и неканени гости.
- Шефе, тук минаха едни хора и оставиха за теб един пакет - каза охранителят с най-
спокоен глас.
- И ти го взе? - вледених се аз, защото знам добре как могат да оставят експлозив,
който да се взриви по-късно.
- Ама, чакай, то е по-скоро един голям бял пощенски плик - обясни той, когато
усети, че се вбесявам.
- Плик ли?! Така кажи, бе - отдъхнах си аз. -После ще ми го дадеш.
Веднага щом се прибрах, го питах какви са били тези хора, а той ги описа като
костюмари, около 40-годишни и строги. Казали само „Това да се предаде на Цанков" и
отминали. Не му оставили никакво време за въпроси.
Разпечатах плика много внимателно, като бях с хирургически ръкавици на ръцете.
Вътре имаше само един лист, формат А4, сгънат на четири. След като го разгърнах,
прочетох:
„23. 00 ч., Драгичево -17.12 2009"
Бях смаян, това бяха часът и мястото, когато се видяхме с Мето Илиенски, за да му
дам паспорта и парите от Самоковеца. Облегнах се назад в кожения стол и се
замислих: кой ли е този, който знае, че сме се виждали точно там и точно тогава? Та
това означава, че или носи послание от Мето, или е някой, който е готов да
проговори какво се е случило. А може и самият Илиенски да иска да ми предаде нещо
след това, което написах за предаването на паспорта. И в двата случая за мен
представляваше интерес!
На 17 декември 2009 година, малко след 22.00 ч., излязох сам пред входа.
- Отивам до магазина да взема нещо - казах на постовата охрана.
- Не искаш ли някой да дойде с теб? - попита Пепи, едно от момчетата.
- Не, няма да се бавя - отговорих и се качих в бронирания джип.
Бях облечен нетипично за мен - с анцуг и шапка. Хората, които ме познават, знаят,
че никога не се движа в такъв вид. Потеглих към мястото и в главата ми изплуваха
спомени. Нещо като носталгия по миналото нахлу в мислите ми. Тъкмо бяха арестували
бандата на „Наглите" за знаковите отвличания и все още течеше специализираната
операция. Минаваше 22.45 ч., тъкмо бях минал през караулката на Владая, и телефонът
звънна. Беше „скрит номер".
- Да? - вдигнах аз.
- Спри след табелата и изгаси светлините - каза тежък мъжки глас. Беше като
обаждане през интернет. Сякаш гласът бе електронен.
След това разговорът прекъсна.
Стигнах точно в 22.58 ч. на мястото. Спрях след табелата в посока Перник, както
направих и преди 6 години. Загасих фаровете и зачаках кой ще се появи. След малко
от самото поле пеша към колата се запъти човек, облечен с дънки и черно яке. На
главата си имаше шапка тип „капутка". Когато доближи на 7-8 метра от джипа, спусна
шапката на
лицето си и тя буквално се превърна в качулка. За момент изпитах страх, но после
прецених, че ако някой иска да ме убие, би могъл да го направи и по много по-лесен
начин. Това определено не беше килър. Когато стигна до вратата, спря и зачака.
Знаеше, че съм включил капсулованото заключване на бронировката и няма как да
влезе, ако не го отбло-кирам. Мислих около 2-3 секунди и натиснах копчето. Вратите
изщракаха, а той отвори вратата.
- Нищо няма да ти направя - бяха първите му думи.
И се качи в колата.
- Кой си ти? - попитах.
- Познаваме се, но е по-добре да остана с маската - отговори ми той. - Искам да ти
кажа нещо, което да напишеш в „Уикенд".
- За какво става дума? - попитах, макар че знаех. Щом този човек ме вика именно на
това място, той знае, че сме се виждали там с Илиенски, и е свързано с това.
- Искам да ти разкажа кой поръча убийството на Косьо - започна мъжът. - Минаха
години и не мога да си простя, че не направих нищо, а от самото начало знаех какво
става.
- Как да знам, че ми говориш истината, а не искаш да натопиш някого? - попитах.
- Ето ти доказателство - каза човекът. - Тук се срещна с Мето една седмица преди да
убият Косьо. На същото това място! Беше с черен мерцедес, а той - с опел. Даде му
паспорт и 50 000 долара.
- Е, не съм отварял плика - казах, - но вътре наистина имаше паспорт.
- И пари! - отговори той. - Ще ти кажа как да провериш думите ми! - продължи
уверено.
- Хм! Слушам те! Човекът започна:
„През 2003 година Косьо стигна върха в бизнеса. Бяхме се събрали в едно заведение
на морето, беше лятото. Бяхме аз, Самоковеца, Memo, Таки и други приятели, които не
са толкова известни. По-късно дойде и Жоро Илиев. Някъде след полунощ Косьо и Таки
тръгнаха по дискотеките, а ние с Memo и Жоро се качихме в една къща в Свети Влас.
Седнахме е хола, а Жоро извади една бутилка синьо „Джони" и се настанихме на
огромна тераса с изглед към морето:
- Пичове, аз нещо не съм съвсем съгласен с положението - започна Илиев. - Някои
хора забравиха, че ги взех от портиери в хотел „Рила" - Боровец, а сега ми се
правят на равни.
- Недей така, бос - прекъснах го. - Всички сме приятели и се бием за „холдинга".
- Биете се, ама, някои са се засилили и си мислят, че всичко, което лети, се яде.
Ама, може да се окаже, че са лапнали самолет, и да им гръмнат главите - отговори
раздразнено Жоро. - Искам да обсъдим нещо заедно тримата.
Memo се доближи, като продължи да слуша внимателно, без да каже и дума.
- Имам сигурна информация, че Косьо се е срещал с водещия го офицер от НСС и му е
разказал за холандската връзка - продължи да разказва Илиев. — Това може да се
окаже огромен проблем. Мисля, че се е главозамаял и иска канала само за себе си.
- Съгласен съм - измънка Memo.
- Ама, вие сериозно ли? - намесих се аз. - Мислите, че Косьо ще ни предаде?
- Не само че ще ни предаде, а ще ни и погребе -репликира Жоро. - Като ударят някоя
пратка от 150 кила, какво мислиш, че ще направят „Татуираните" от Амстердам? Няма и
да ни питат. Директно със специалния куршум в сърцето, и това е. Няма даже да
разберем откъде е долетял!
-И за това съм съгласен - обади се пак Memo.
- Тогава е решено - сепна се Илиев, - стартираме плана!
- Какъв план? - попитах аз.
- Методи, обясни му - нареди Жоро.
- От един месец насам имаме човек до Косьо, който ни докладва какво чува и вижда.
Няколко пъти Самоковеца и връзката му в НСС са обсъждали в кафе на „Богатица", на
100 метра от службата, как ще подаде информация на куките да ударят пратка на
„Татуираните" от Амстердам. Смята, че така ще ни подпише смъртните присъди и ще ни
наследи. Толкова алчен е станал, че иска всичко за себе си - изстреля информацията
Memo.
- Косьо ще ни предаде?! - попитах. - И какво предлагате?
- Ще го изпреварим - каза Memo. - Ще го хвърлим така в кацата смеда, че сам ще се
удави в него.
- Това ми хареса - изхили се Жоро.
- Когато узрее моментът, ще го пратим на преговори там и ще го разобличим пред
„Татуирани-те .
(„Татуираните" е наркоорганизация, работеща в цяла Европа. Наричат ги така, защото
всички членове имат отличаващи ги татуировки по китките на ръцете. Смята се, че са
в ТОП 5 в световен мащаб - б. а.)
След този разговор минаха няколко месеца. Действително Косьо започна да се пазари
при отчитането на печалбите, а Таки на няколко пъти се опита да го подкрепи пред
Главния, но в(последствие даде заден. Самоковеца виждаше, че Жоро и Memo получават
много информация от старите кадри, и затова издигна Тони Клюна до ранг полковник.
Избута го напред, като с помощта на няколко по-палави криминални журналистки го
направи медиен герой. По този начин прекъсна теча на информация към Главния и
холдинга. Започна да отчита по-малки печалби пред началниците, а също така пусна
„недеклариран" материал за своя сметка.
През ноември стартира план „Ликвидиране"! Един следобед Жоро Илиев извикал Косьо на
среща в козметичния салон на Мая на бул. „Патриарх Евтимий".
- Наблюдавам развитието ти и съм впечатлен - изчеткал го фиктивно Илиев.
- Знаеш, че всичко, което правя, е в името на „холдинга" - отвърнал Косьо с
натягане в тона.
- Може би е дошло време да те срещна с големия шеф в Холандия, как мислиш? -
предложил му Жоро.
-Ако прецениш, че съм готов сам да водя отношенията, съм съгласен - отвърнал Косьо
с пламък в очите.
- Тогава договорено - отвърнал Илиев и му подал ръка. - Другия месец отиваш в
Амстердам на среща. Ще се разбера оттук и ще им кажа, че ти си моето момче за
връзка с тях.
- Няма да те подведа - заприпкал от радост Самоковеца, - ще издействам по-изгодни
условия и ще увелича печалбата.
След тази среща Косьо си тръгнал с чувството, че вече е победител, а Жоро споделил
с Memo целия разговор. След две седмици Memo ни събра и докладва на Илиев:
- Нашият шпионин ми се обади вчера, че Косьо пак се е виждал с куката и му е казал
да бие отбой и че няма да има пратка за хващане.
- Видя ли, че съм прав, а? - обърна се Жоро към мен. - Искаше да ни преебе и да ни
убият онези. Веднага щяха да решат, че ние сме ги подложили.
Беше средата на ноември 2003 година. Косьо толкова вече си бе повярвал, че нареди
на Клюна и на още няколко момчета да взривят офиса на модната агенция на Маргина
„Визаж". Беше бесен, че някой му се обадил и ми казал, че не може даес Цеци
Красимирова безплатно. Memo използвал случая и казал на Самоковеца, че е поръчан и
сега е моментът да замине навън. За да изглежда по-достоверно, първоначално го
изпратил при негов стар авер, автоджамбазин в Германия. Дал му около 80 000
германски марки за джобни, но изтекла информация, че Самоковеца не ги декларирал на
излизане, и тръгна слухът, че ще бъде задържан, ако се върне в България за пране на
пари. Разбира се, и това бе организирано от Жоро Илиев.
В същото време аз бях натоварен с задачата да отида в Амстердам и да обявя пред
„Татуираните", че Косьо подготвя залавянето на голяма пратка техен материал в
България, както и че в името на бизнеса ще бъде ликвидиран. Поискахме тяхното
съдействие, в смисъл да му потвърдят, че го викат на среща, договорена от Memo и
Жоро. Те, разбира се, се съгласиха!
Всичко дотук би било коректно, поне според нашите разбирания, ако Memo не бе решил
да използва случая и в суматохата да направи най-големия удар в живота си - да се
прероди! Знаеше, че Самоковеца му вярва повече на него, отколкото на Жоро, и затова
беше сигурен, че няма да го издаде. Същевременно Илиев се обадил на Косьо и му дал
координати на един от босовете на „Татуираните". Самоковеца знаеше, че този човек е
вторият в йерархията, и веднага му се беше обадил. Имаха насрочена среща за 8
декември в Амстердам. Заговорът за убийството вървеше по план. И точно тогава Memo
се обади на Самоковеца.
- Ало, как са германките? - започнал Илиенски.
- Не издържам тук, бе! - отговорил Косьо. - И кравите им са по-хубави от жените им!
- Споко, като отидеш в Холандия, ще си наваксаш, там са яки мадамите - избъзикал го
Memo.
- Е, няма да мога, Цеци ще дойде при мен, като отида там - споделил Самоковеца.
- Цеци ли?! - изненадал се Илиенски, тъй като това не било планирано.
- Аха! Любов ми е, какво да се прави! - възкликнал Самоковеца романтично.
- Виж, искам една услуга от теб - казал Memo. -Ти имаш едни от най-добрите
фалшификатори в България. Трябва ми паспорт, най-добре гръцки.
- Няма проблем - съгласил се да помогне Косьо.
- Дай ми седмица време. Когато е готов, ще ти го предадат.
- Не искам никой да знае обаче! - предупредил Илиенски. - Не трябва да се знае в
„холдинга".
- Няма проблем, Бобката Цанков ще ти го даде. Няма да знае нищо, даже прати някой
до него, като е готов паспортът, да не те вижда.
След този разговор Косьо ти се е обадил по „фирмените" телефони и ти е казал, че ще
ти дадат някакъв плик и ще получиш допълнителни инструкции какво да правиш с него.
Впоследствие са ти донесли плика, а на Memo е даден твоят номер. Той те е извикал
тук и е взел паспорта и парите. След това е заминал за Благоевград, а оттам - в
Гърция, където е стоял шест месеца. Но това не е всичко, Memo сега е в България!"
- Мето Илиенски е в България?! - подскочих аз.
- Сигурен ли си?
- Да, но с друго лице! Разхожда се в София съвсем неразпознаваем! Но нека ти
разкажа какво стана - отговори мъжът и продължи да разказва.
„Когато Косьо пристигнал в Амстердам, се настанил в хотела. Резервацията му била
направена от „Татуираните", а към него бил прикрепен човек, който постоянно
докладвал къде ходи и какво прави. Самоковеца дори не подозирал, че някой го следи.
На 6 декември излезли с Цеци на разходка. Косьо бил толкова залетял по нея, че
изобщо не се оглеждал и там била грешката му. Убиецът, нает от „Татуираните", ги
следвал повече от десет минути, правейки се на случаен минувач. Издебнал най-
удобния момент и стрелял. След това побягнал. Човекът, който спечели най-много от
всичко това, не беше Жоро Илиев, който поръча убийството, а Методи Златанов
Методиев-Илиенски. Той изчезна в суматохата, а ликвидирането на Самоковеца го
измести от интересните на деня. Жоро така и не можа да си отговори какво се е
случило сМетоГ

Глава 3
Мето Илиенски в България
След чутото дотук започнах да подреждам пъзела в главата си. Този човек наистина
знаеше неща, които нямаше откъде да прочете. Наистина в първата част на книгата
излезе откъс за срещата ми с Мето, но нямаше откъде да знае точната цифра на парите
в плика с паспорта. Нямаше откъде да знае и други подробности, които ми разказа. Но
не това ме вълнуваше в онази вечер, а друго - онова, което каза за Мето.
- Направо невероятно ми звучи казаното дотук - репликирах го, след като помислих
няколко секунди.
- Това е самата истина! - каза уверено мъжът
- И все пак няма ли да ми кажеш кой си? -любопитствах.
- Не! Аз не съществувам - отвърна давна всички ме забравиха и сега си харч
теното на спокойствие. Но не мога да преглътна, като гледам как разни дребни крадци
и мангали сега карат влака.
- Кажи ми за Мето. Защо мислиш, че е в България? - продължих по темата.
- Защото знам! - отговори уверено човекът. -Знам какво се е случило с него от 2003
година, та чак до днес. И не от клюките, а от едно място, в което сме свързани и
двамата
- Какво е това място? - попитах.
- Мястото, което сложи под чадъра си и мен, и Мето, и Маджо, и Шашмата, и много
други умни и кадърни хора - отвърна той. - Но не мога да ти кажа нищо повече.
- Добре, няма да те питам, но ми кажи за Мето - настоях.
- Добре - съгласи се той, - и без това Методи постъпи курвенски. Ще ти разкрия
какво се случи после.
„След като взе паспорта и парите от теб, Илиенски отиде в Благоевград. Там
единственият човек, който знаеше, че Memo е в процес на изчезване, беше Ангел
Димитров-Чората. Методи го считаше за голям длъжник, защото навремето именно той го
бе представил на Кьоравия и оттам тръгна кариерата му. Чората го подслонил в техен
хотел, като му носел два дни храна, a Memo не излизал никъде. Жена му веднага била
подала жалба, че е изчезнал, и цялата полиция се оглеждаше за него. След двата дни
една сутрин Илиенски бил настанен в кабината за почивка на един автобус. Това било
подсигурено от
Ангел. Всеки пътнически рейс за по-големи разстояния има такава кабинка. Тя се
намира под пътническия салон и представлява нещо като каюта само с едно легло, на
което спи вторият шофьор, докато другият кара. Така Memo напуска България и се
озовава в Гърция. Оказва се, че това изчезване съвсем не е планирано случайно и
безцелно. Щом се установява в Атина, Илиенски се среща с резидента на DEA
-агенцията за борба с наркотрафика на Съединените щати. Срещата се провежда в
кафене на едно от кръговите движения в гръцката столица. Не мога да ти дам точния
адрес, тъй като ще разкрия и себе си. Връзката помежду им е направена от жена,
която отговаря за информацията на DEA в източноевропейския блок. Тя прави връзка
помежду им.
- С какво можете да бъдете полезен на нашата агенция? - попитал резидентът.
- Мога да ви дам информация за всички нарко-канали в България, Холандия, Турция и
частично Испания - отговорил прямо Memo.
-А какво искате в замяна? - попитал директно американецът.
- Нова самоличност и имунитет от преследване - казал Илиенски.
След този разговор Методи бил изпратен под закрилата на DEA и двама бодигардове в
Солун. Там прекарал шест месеца, като всеки ден пишел доклади за старите си авери
от България и съседните й страни. Американците проверявали информацията и
осъществявали спецоперации. Именно по информация на Илиенски бяха ударени някои
сериозни канали, като била проведена и акцията „Лунна
Бови Цанков 134
светлина-2", която през август 2003 година спомогна за залавянето на пет тона
кокаин, преработен като картофено пюре. Впоследствие информацията, дадена от
Илиенски, доведе до разбиването на нарколабораториите в Пловдивско, в които пюрето
се превръщаше отново в кока. По негова информация бяха заловени няколко пратки по
100-ина килограма хероин.
След като DEA даде зелена светлина за смяна на самоличността на Memo, известният
гръцки пластичен хирург д-р Евстратиос Гавриш извърши много сложна и трудна
пластична операция, в смисъл че бяха променени не само чертите на физиономията му,
но и видът на скулите! Това на практика го направи неразпознаваем дори от най-
близките му хора! След тази операция Memo е изпратен в Съединените щати, по-точно
във Вашингтон. Там получава американски паспорт, дом, подсигурен му от
правителството безвъзмездно, и малък бизнес в областта на производството.
Но друго е по-интересното. През 2005 година, през лятото, Memo е изпратен за първи
път в България след „изчезването" си. Настанен е в тайна квартира на DEA някъде по
малките улички в центъра на София. Целта на „командировката" му е да извърши
обстойна проверка индиректно върху старите си познайници и да събере актуална
информация, кой с кого играе и какви са новите нарко-канали. Друга задача, която му
е поставена от DEA, е да проучи внимателно информацията, предадена в американската
агенция от шефа на италианската прокуратура „Антимафия" Пиер Луиджи Виня,
а именно, че колумбийските наркокартели използват България за „склад" на кокаина
си, преди той да бъде разпространен в Европа. Тук е поставена на Илиенски и
задачата да провери дали именно Таки, Къро, Сако и други лица не са проводникът на
латиноамериканците към Стария континент.
С помощта на оперативни работници на агенцията у нас и без да разкрива истинската
си самоличност, Memo им поставя задачи да съберат необходимата му информация. След
като я анализира, си отпътува, но незнайно защо, пише доклад, че старите му авери
се занимават само на местно ниво с кокаин, и не съветва задълбочено разследване.
Нещо друго обаче свършва Илиенски, докато е в България. Чрез оперативните способи и
ресурс, даден му от DEA, той проучва много внимателно цялата стратегическа
обстановка около Жоро Илиев. Както знаеш, Главния беше убит с един изстрел в
сърцето от снайперист."
- Чакай малко - прекъснах го аз. - Ти твърдиш ли в момента, че Мето Илиенски под
чужда самоличност е поръчал убийството на Жоро?!
- Аз ти казвам фактите, а ти си прави изводите - отговори мъжът. - Само ще ти кажа,
че ако се поинтересуваш от разследването на убийството, ще разбереш, че куршумът, с
който убиват Илиев, е специална изработка, поръчков. Такъв не може да се купи от
магазините, а се произвежда само по поръчка за службите и военната индустрия! Също
така на погребението на Жоро в църквата „Свети Георги" присъства мъж, облечен в
черно, с тъмни
кръгли очила, каквито носеше и Жоро. Човекът седи на по-задните редове в тълпата и
гледа само в земята. На излизане не изказва съболезнования на Мая, а се отдалечава
по малките улички. Някои от бодигардовете на Главния се кълнат, че в далечината са
разпознали типичната походка на Мето. Дори един бил тръгнал след него, но онзи
изчезнал веднага щом завил по една от уличките.
- Добре, де! - прекъснах пак разказа аз. - Не мога да разбера ти откъде знаеш
толкова много и кой може да си, за да са ти споделяли всичко това!
- Веднъж си ме виждал на живо покрай Антон, но със сигурност си чувал много пъти
прякора ми - отговори маскираният.
- Какво целиш с всичко това, което ми казваш сега? - попитах. - Искаш да уличиш
Мето или...
- Не, напротив - отговори той. - Методи никога никой няма да го види повече, но
всички тези смешници, които сега се крият по Южна Африка и строят трети мол с
парите, които откраднаха от „холдинга", трябва да прочетат това и да знаят, че ако
продължават да се правят на разсеяни, ще извадя подробен списък с всичките им тежки
престъпления, като убийства, отвличания и други, и ще ти го дам да го публикуваш!
Навремето си сътрудничихме много обстойно с Жоро Стоев. Той беше стигнал твърде
далеч. Сега да видим дали ти ще се уплашиш...
- Да се върнем към Мето - смених темата, тъй като не ми хареса асоциацията със
Стоев. - Твърдиш, че сега, в момента, декември 2009 година, той е в България?
-Да! Твърдя го категорично - каза човекът. - В момента живее в един от големите
хотели в София и всеки ден обикаля из града. Прикритието му е на чужденец,
представител на инвестиционен фонд, търсещ земи за купуване, тъй като били изгодни
в условията на финансова криза.
- Дай ми някакво доказателство за това, че всичко, което ми казваш, е вярно -
погледнах към мъжа аз.
- Малко ли ти дадох дотук? - обърна се той. -Казах ти точно колко са били парите,
цитирах ти няколко разработки, подредих ти картината около убийството на Косьо. Но
добре, ще ти дам още едно нещо, което да провериш. Знам, че имаш много контакти в
службите. Поискай някой приятел да ти покаже разработката к******** (буквите са
скрити, но първата и бройката им са точни) на служба *****!
След това, което каза, човекът слезе и потъна в мрака на полето. Погледнах
часовника си и установих, че сме си говорили повече от два часа.
На следващия ден потърсих мой познат от службата, която ми спомена тайнственият
човек. Помолих го да ми даде само да погледна въпросната разработка и след много
дълго увещаване от моя страна той склони. Срещнахме се в кафенето на една
бензиностанция. Той бе сложил два листа от разработката с гриф „Строго секретно"
във вътрешните страници на вестник. Седна до мен, поговорихме си усмихнато, макар
че темите бяха сериозни, и той ми подаде вестника с думите „Виж спортните
страници".
Боби Цанков 138 Отворих и прочетох следното:
„Сведение от секретен оперативен работник ***** от дата ** ** ****
След пътуване до Съединени американски щати, по-точно Вашингтон, местност ******* и
след обстойно проучване установих следното:
Американският гражданин ******* ********* живущ на адрес ****** ******* ****
наподобява изключително много визуално и физически на Методи Методиев. Действително
има и същите физически навици като походка, жестикулиране, но най-вече отговаря на
описание, дадено от близките му, за начина, по който носи слънчевите си очила в
ръка.
След проведена среща със специален агент ***** ******* от *** получих данни, че
самоличността на лицето е под федерална закрила и няма да получим официална
информация."
Върнах вестника на моя приятел и само се спогледахме.
- Не знам откъде знаеш за тази разработка, но е толкова секретна, че когато поисках
да ми направят справка за нея, жените в деловодството не знаеха, че дори съществува
такъв per. номер.
- Мислиш ли, че това, което пише вътре, е сериозно?
Човекът се усмихна и след въздишка каза:
- Какво си мисля аз и какво трябва да знае обществото, са две съвсем различни неща.
Послушай ме, не разпитвай повече за този човек и за тази разработка, защото има
хора, които не биха се спрели пред нищо, за да го запазят!

Глава 4
Манастирът на ужасите
На 3 август 2008 година България е шокирана от действието на един свещеник. Малко
след полунощ игуменът на Гложенския манастир йеромонах Панкратий влиза в конфликт с
хора, наречени в медиите „група посетители", и открива стрелба по тях. След това
подпалва част от светата обител и избягва с личния си джип „Опел Фронтера". През
нощта подпалва и автомобила, а около 6. 00 ч. сутринта се върнал, за да подпали
отново манастира.
На пръв поглед всичко тъне в мистерия, дори нещо повече - служители на РПУ-Тетевен
не стигат доникъде с разследването, което впоследствие е засекретено. В тази глава
ще разберете тайните на Гложенския манастир и как се стигна до тези събития.
Последната седмица на октомври 2003 година
През 2003 година по тесния и осеян с остри завои път до манастира минават два джипа
„Мерцедес" G клас, с номера С 9988 и двата. Часът е малко след 23.00. На малкия
паркинг пред портите на светата обител чака игуменът с още един човек, негов
помощник. След като пристигат, от първия джип слизат Косьо Самоковеца и Мето
Илиенски, а от втората кола - няколко здрави момчета. Игуменът поздравява двамата
висаджии, а гардовете измъкват човек с чувал на главата и вързан целият с въже,
буквално като пакет, го понасят към криптата на манастира. Височайшите гости
побъбрят с игумена около десет минути, смеят се и дори го потупват по рамото.
Нашият източник бил натоварен да затиска чувала в областта на устата на
„отвлечения", но имал поглед какво се случва между тримата.
След като приключили разговора с домакина в расо, Мето и Косьо слезли при
момчетата.
- Сега ще видиш нещо, което не можеш да си представиш и в най-смелите си мечти -
казал доволно Самоковеца на Илиенски.
Извадил дълъг метален полусекретен ключ и го пъхнал в малка желязна врата от по-
миналия век. След като резето щракнало и Косьо с усилие отместил вратата, пред Мето
се разкрила невиждана гледка.
Стълби, строени може би през XVI-XVII век, водещи към помещение, препречено от
друга врата, но далеч по-нова от първата. Тя била бронирана и много дебела,
облицована в скъп естествен фурнир. Самоковеца отключил и нея, а вътре - помещение
около 40 квадратни метра. Цялата стая била облицована с шумоизолираща вата. От
тавана висял дебел метален синджир, на чийто край имало голяма метална кука като
тези в кланиците. На едната стена имало занитен стол с белезници, а до него - малък
агрегат и кабели, завършващи с диоди.
- Наистина съм впечатлен, а аз трудно се впечатлявам - казал Мето с типичната за
него сдържаност. - Да видим дали малките ти играчки ще бъдат достатъчни да убедят
нашия приятел...
Косьо кимнал към четирите момчета, които държали във въздуха пленника като килим,
увит с въже, и те го пуснали на земята. Развързали го, но не махнали чувала от
главата на похитения. Сложили го на стола и щракнали белезниците на ръцете му. След
това Самоковеца казал на трима от тях да излязат, а при тях останал само нашият
източник. Косьо се надвесил до него и попитал Мето:
- Готов ли си да видиш кой поръча стрелбата срещу Ники Цветин в ресторант „Пчела"
миналата седмица?
- И още как - отговорил Илиенски.
Тогава Косьо дръпнал чувала, а Мето направил крачка назад и онемял! Това бил
легендарният бандит Митко Бретона, убит през 2005 година в заведението „Бъфало" в
столичния квартал „Люлин".
- Какво правиш, по дяволите! - възкликнал Илиенски. - Този човек ни е брат!
- Искахте да намеря поръчителя на атентата в ресторант „Пчела", ето ви го -
отвърнал раздразнен Самоковеца.
- Не е възможно това да е човекът, та Митко ми е спасявал живота, на Васко (Илиев -
б.а.) - също! Веднага го освободете - наредил Методи.
Докато слушал този разговор, Бретона само се подсмихвал, като разчитал на това, че
Илиенски ще се разчувства и в момент на носталгия ще постъпи така, както се и
случи.
- Няма да го пусна, докато не дойде и Жоро -казал Самоковеца и пуснал тъпата
усмивка.
- Добре, но това няма да ти се размине - изкрещял Илиенски и се доближил до Митко
Бретона. -Спокойно, приятелю, скоро всичко ще се изясни!
Мето излязъл от изолираното помещение, Косьо го последвал, а вътре останал само
нашият информатор, на когото било наредено да пази Бретона и да го „респектира".
През първите 15-20 минути и двамата мълчали, но по едно време Митко го заговорил:
- Откога си в „холдинга"?
- От пет години - отговорил мъжът.
- Значи не си хванал времето на Васко - казал с носталгия Бретона. - Това никога не
можеше да стане, докато той бе начело на БИС.
- Не,знам, аз само трябва да те пазя - отвърнал източникът ни с видимо неудобство,
тъй като знаел добре, че Митко е легенда.
- Знаеш ли защо Самоковеца ме натопи пред Главния? - продължил разговора
„арестантът". -Защото го преебах с 50 кила материал, който искаше да вкара шано от
Холандия, и щях да кажа на Жоро. Затова сега съм тук. Планът е да ме убият преди
още да пристигне Илиев и да му разкажа.
Нашият източник не отговорил нищо, но определено се чувствал некомфортно. След
около час вратата се отворила и влязъл Косьо, но този път с Клюна.
- И какво сега? - обърнал се Самоковеца към Митко. - Ще ме пържиш, а?
- Ти си прост портиер и винаги ще си останеш такъв - казал Бретона, без да губи
кураж. - Когато дойде Главния, а аз най-вероятно ще съм мъртъв, твоето момче ще му
каже какво му признах, защото е верен на организацията. Нали така? - подвикнал към
нашия информатор Бретона.
Тогава Самоковеца се вбесил и запратил синджира, който висял от тавана, към него и
куката ударила Митко в челюстта. Бликнала кръв, но Бретона продължил да се държи
мъжки:
- Това, докато пазеше вратата в хотел „Рила", ли го научи, а? Голям гангстер си,
няма що!
Клюна гледал объркано, защото знаел, че Митко Бретона е на много по-високо място в
йерархията от Косьо, или поне по времето на Васил Илиев е бил. Тогава се намесил:
- Косьо, дай да изчакаме Жоро и той да каже как да се действа.
- Ходи горе пази Методи да не звъни по телефоните, аз ще се оправя тук - наредил
Самоковеца.
Милтенов се подчинил, а в изолираната тайна стая в Гложенския манастир останали
само Косьо,
Бретона и нашият информатор, който до убийството на Самоковеца бе най-близкият му
човек. Дали Косьо е предполагал, че Бретона ще се измъкне, а той самият ще бъде
убит след месец и половина в Амстердам? Може би съдбата си правеше гавра с него,
давайки му чувството, че контролира положението.
Мето, който вече бил пуснал плана за ликвидирането на Самоковеца, стоял в
трапезарията заедно с игумена на манастира и беседвал на духовни теми.
Косьо заключил вратата отвътре и казал на информатора:
- Пусни агрегата и приготви 100 волта напрежение!
- Нали Методи е казал да чакаме Жоро? - изненадало се от командата нашето момче.
- Ти с кого си, а? - креснал Самоковеца. - Пускай машината, че нещо и ти ми се
виждаш съмнителен!
Момчето завъртяло шалтера и взело в ръце двата кабела. Косьо му ги взел и единия
увил около белезниците, с които бил вързан Бретона, а другия вкарал в специално
пригоден за това мъчение отвор на стола, така че да опира във врата му.
- Ти си един селски изрод - казал Митко, който вече виждал, че нещата отиват на
зле.
- Ще те попитам само веднъж - казал Косьо. -Имаш ли да споделяш нещо с Главния?
- Ха-ха! - изсмял се Бретона. - Имам, да! Ще му кажа, че искаше да откраднеш 50
кила хероин за негова сметка от „Татуираните" в Холандия.
- Да видим дали ще си на себе си, за да му го кажеш - изсмял се Самоковеца и
вдигнал един от шалтерите на агрегата.
Митко Бретона започна да се мята, а от устата му потекла бяла пяна. Косьо му пускал
ток около пет секунди.
- Я го пипни жив ли е! - наредил той на нашия източник.
- Да, жив е - казало момчето. - Шефе, той няма да може да каже нищо пред Жоро, като
дойде, дай да не го убиваме. Ще се разбере, че сме ние, и ще ни попилеят. Всички
момчета знаят, че е вътре с нас. Ще вземат да кажат на Главния и после ние ще имаме
проблеми.
Самоковеца се замислил и казал:
- Може би си прав. Аз се качвам горе, а ти му пусни още малко, ако дойде на себе
си. Жоро ще пристигне всеки момент.
- Момче, ти постъпваш правилно - казал ед-ва-едва Бретона, след като Самоковеца
излязъл. - Жоро ще разбере истината и без аз да съм жив. Организирал съм го.
За да има извинение, че не е пуснал ток и че не е видял, че Бретона се е съвзел,
нашият информатор излязъл от стаята за мъчения в Гложенския манастир и казал на
момчетата отпред да пазят вратата. Качил се в трапезарията, където Мето Илиенски,
Клюна и Самоковеца си бъбрели с игумена, все едно в мазето не се случва нищо
нередно. По едно време обаче разбрал, че и попът е в играта.
- Да не се налага пак да търся лопатите, а, момчета? - попитал игуменът.
- Няма, споко - репликирал Косьо. - Ако началникът му издаде смъртна присъда, ще го
хвърлим от скалите.
- Само да не трябва пак цяла нощ да копаме в гората, че още имам мускулна треска от
миналия път.
Нашият източник гледал и не вярвал какво чува и вижда. Гложенският манастир бе база
за мъчения и убийства на наркомафията. През това време вратата се отворила и ухилен
до уши и лъхащ на алкохол, придружаван от десет момчета, в трапезарията влязъл Жоро
Илиев.
- Отче, опростени ли са ми греховете? - попитал той, видимо пиян.
- Дааа, казах на началника от горе, че си пич - отговорил игуменът, като, когато
казал „началника", посочил с пръст към една голяма икона на Исус Христос.
- Дано скоро нямам повод за лична аудиенция с него - казал Жоро, а Клюна, Мето и
Косьо изпаднали в смях.
- Давайте да виждам кого сте ми хванали за атентата срещу Ники Цветин, че в Ловеч
ме чакат две сестрички близначки на легло, а човек на легло не се кара да чака -
рекъл Илиев и тръгнал към мазето на манастира.
Според нашия източник висаджията много добре знаел разположението на светата обител
и се чувствал като у дома си. Момчетата пред вратата застанали мирно, когато видели
големия бос, а той я отворил и слязъл по стълбите, следван от Мето и Косьо. Отворил
вратата и онемял:
Тайните на мутрите II147
- Мите?! Какво правиш тук, бе?
- Питай твоите верни момчета - отговорил Бретона.
- Кой те би? - попитал със свъсени вежди Жоро.
- Ударих се в колата, докато ме караха - изненадващо казал Митко. - Никой не ме е
докосвал тук.
В това време Косьо започнал да гледа в земята, объркан от това, че Бретона не го
издал.
- Това ли е поръчителят според теб на стрелбата срещу Цветин в „Пчела"?! - креснал
Илиев към Самоковеца.
- Моите момчета така са разбрали и аз веднага го залових. Чак в Сърбия ходихме да
го намерим -докладвал Косьо с объркано изражение.
- Я веднага го освободете и се молете да не е обиден лично на някого от вас, че ще
ви избия още тук - започнал да крещи Жоро. - Вие сте ма-лоумници, бе, този човек ми
спаси живота, като трябваше да влизам в затвора, а брат ми го лекува, като беше
ранен в Унгария. Ти ли ще казваш кой е виновен бе, селянин прост?
Косьо продължавал да гледа като виновно дете, а Мето само мълчал. Нашият източник
отключил белезниците и развързал краката на Бретона, който го потупал по рамото и
му намигнал. След това двамата с Жоро Илиев вечеряли в трапезарията на манастира, а
Косьо и Мето потеглили с колите към София.
Никой не може да каже какво са си гово' двамата, тъй като нашият информатор с
останалите момчета и босовете. Също m
разбрал как Бретона отново напуснал страната, но никой не чул нищо повече за него
до деня, когато през 2005 година бе разстрелян в ресторант „Бъ-фало" в ж. к.
„Люлин".
Месец и половина след тази случка, 6 декември 2003 година, Косьо е убит на площад
„Дам" в Амстердам, а Мето Илиенски дни преди това изчезва безследно.
Историята обаче не свършва тук!
През лятото на 2008 година, една вечер около 23.00 ч., на малкия паркинг, останал
непроменен през всичките тези години, спира очукан и стар автомобил рено. От него
слиза едно от момчетата, които пазели вратата пред стаята за мъчения на БИС в
Гложенския манастир. (Искам да отбележа, че това момче не е нашият източник на тези
факти и събития.) Мъжът влиза в манастира и търси игумена. Той го приема и го пита
дали иска да прено-щува, но мъжът му казва друго:
- Отче, ела в трапезарията да поговорим малко!
Панкратий се съгласява и не подозира нищо. След като седнали в магерницата, момчето
казало:
- Помниш ли как седяхте в тази същата трапезария с Косьо Самоковеца, Мето Илиенски
и Жоро Илиев?
Йеромонах Панкратий се разтреперил, а мъжът продължил:
- А помниш ли колко хора убихте в тайната стая в мазето, която сега си превърнал
склад за дърва и въглища?
- Моля ви, вече съм възрастен за такива неща. Моля ви, оставете ме на мира -
буквално проплакал попът.
- Има един начин това да се случи - съгласил се изнудвачът. - Знам, че имаш много
пари, скрити някъде около манастира. Дай ми 50 000 евро и си тръгвам. Няма да чуеш
повече нищо за мен.
Игуменът първо се съгласил и излязъл от трапезарията на манастира, а човекът
останал вътре да чака парите. Попът се прекръстил и взел запалителна течност. Бил
буквално обезумял и изпаднал в смесен пристъп на страх и паника. Полял, каквото
могъл, и запалил манастира. Веднага побягнал към джипа си, защото се уплашил, че
мъжът ще опита да го убие. Произвел няколко изстрела с пистолет във въздуха, за да
стресне рекетьора. Метнал се на автомобила и избягал. Някъде по горите подпалил
колата и решил да минава в нелегалност. По едно време обаче се сетил, че в
канцеларията на Гложен-ския манастир останал списък със скритите пари, и се върнал
незабелязано в светата обител около 6.00 ч. сутринта. Взел малкото тефтерче и
отново подпалил манастира.
От рекетьора и колата му нямало и следа, но докато се измъквал, игуменът бил
заловен от полицията.

Глава 5
Истината за Поли Пантев и откраднатите 600 килограма кокаин
Историята, довела до смъртта на легендарния Пантю Тотев Пантев, или Поли Пантев,
както го познавахме всички, започна през 1996 година. Тогава Кръстника Иво
Карамански успешно пласираше кокаин на територията на цяла България а и частично в
Сърбия в комбина с Аркан. Както може би сте чели през годините, Иво бе прекарал
повече от три години в Колумбия. Там беше спечелил доверието на наркокартелите, а и
всички харесваха много жизнерадостния му темперамент. Малко известен е фактът, че
докато пребивава там, той сключва граждански брак с Далила, много красива
колумбийка и близка роднина на Пабло Ескобар. Впоследствие бракът им е разтрогнат,
когато Карамански решава да с завърне у нас и да пренесе плодовете на контактите си
със „семейството" тук. Започва да вкарва неголеми количества и да ги пласира.
Същевременно успява да направи някои сделки с кокаин в Чехия и Унгария, но там
полициите го погват и е принуден да се отдръпне за известен период от тази ниша.
През 1996-1997 година Карамански отново навлиза наркотериториите, като решава да
внесе огромна за мащабите на България пратка от 900 килограма дрога, съответно 300
кила хероин и 600 килограма кокаин.
Срещам се със станалия известен вече у нас Мирко (той поиска да го наричам така).
След като разкри истината за странната катастрофа на Околовръстния път близо до
ж.к. „Люлин", в която загинаха 14 войници, той разказа и истината за убийството на
Поли Пантев.
„Беше май месец, вече се затопляше. Току-що бяхме получили пратка с хероин и кокаин
от Колумбия. Материалът бе „маскиран" като контейнер с банани и цитрусови плодове
от Латинска Америка. Пристигна с кораб до пристанище Бургас, а оттам потегли скрито
в специални тайници на ТИР с българска регистрация. Общото тегло беше около 900
килограма. Цялата пратка я складирахме на две места, като на едното скрихме около
600 килограма кокаин, а на другото - хероина. Закарахме го аз и още две момчета,
едното от които го убиха заедно с Иво, Драго Драгнев. Шефът бе избрал за склад на
по-голямата част от 600-те килограма
кока едно малко селце до Кюстендил, а за останалите - склад за строителни материали
до Дупница.
Веднага злите езици започнаха да шушукат, че Кръстника е направил невиждан досега
за мащабите на страната ни внос. Носеха се легенди, които стигнаха и до ушите на
сикаджиите. Поли Пантев се зае с разузнаването и не след дълго разбра къде е
складирана по-голямата пратка, с коката, като подкупи един от спедиторите на Иво,
който впоследствие убихме в дома му. Веднага започна да мисли как да превземе
скривалището и една нощ планът бе пуснат в действие. Гледахме с Карамански
телевизия във вилата му на „Горнобански път" в София. Бяхме си сипали хубаво
отлежало уиски и шефът бе в настроение. Дори пееше една от любимите си песни,
когато моби-фонът звънна.
-Дааа? - вдигна Иво с тежък глас.
- Шефе, обраха ни - проплака глас от другата страна. - Удариха склада и взеха
всичко!
- Всичко? — изкрещя Иво.
- Да, всичко - отговори гласът от телефона. -Биха ни, докато не припаднахме, и са
натоварили кокаина. Бяха около 30, въоръжени с автомати и маскирани. Дойдоха с шест
джипа.
Иво затвори телефона, като го запрати в стената! Нареди ми веднага да свикам
бригадата и да започнем да събираме информация, кой е извършителят.
- Плащайте, колкото искате, на когото искате, но не ми се връщайте без името на
крадеца! -заповяда.
- Шефе, от кого да започнем проверката - имаш ли предположения? - попитах аз.
- Може да е Жоро Илиев - каза Иво. - Маргини-те са страхливи, не могат да го
организират.
Започнахме веднага да обикаляме заведенията и да пускаме информацията, че даваме 30
000 марки награда за следа, която би ни отвела до виновника. След седмица един от
участниците в кражбата се престраши и ни се обади. Срещнахме се на магистралата,
като той бе взел сериозни мерки за сигурност. Носеше граната в ръка, та ако го
убием, да се взривим всички. Обясни ни точно какво е станало, както и че поръчител
и организатор е Поли Пантев!
Веднага отидох и докладвах на Карамански чие дело е наглото нападение, а той ми
каза:
- Взимаш момчетата и рисувате с бояджийски спрей големи кръстове на всичко, което е
на Пантев: заведения, коли, врати на офиси, всичко негово!
Това бе знакът, че му е издадена смъртна присъда! След още няколко дни Кръстника
събра на опе-ративка всички в организацията и обяви:
- Който пръв ми донесе главата на Поли Пантев тук, във вилата, ще получи веднага в
банкова сметка сумата от 2 000 000 долара!
Бяха минали два месеца.
Поли се усети и се покри. Беше сериозно уплашен и започна да търси път да преговаря
с Иво. Чрез известен адвокат, който представляваше Карамански, бе организирана
среща на паркинга на Шатрата в Правец. По онова време Пантев държеше
целия комплекс: хотела, басейна, шатрата, абе, всичко под аренда. Уговорката беше
да се срещнат двамата лично, да се плати глоба за извинение и да се върне стоката в
цялост.
Иво усещаше, че Поли крои нещо. Познаваха се от доста години, дори бяха бръмчали
заедно в Чехия и Унгария. Кръстника знаеше, че Пантев е подлец, и направи следната
разстановка:
-Ти- обърна се към мен, - тъй като и по ръст, и по силует приличаш на мен, ще
седнеш до шофьора в джипа. Аз няма да дойда лично.
Нареди на всички да сложим под дрехите броне-жилетки и каза:
- Момчета, бъдете готови за най-лошото!
Уговорката бе всеки да е сне повече от 7-8 души, за да не бием на очи.
В 22.30 часа пристигнахме с три коли: джип „Нисан", който беше нарисуван с дракони,
втора кола, пазарджишка червена „Лада Нива", и един мерцедес С класа. Спряхме на
самия паркинг пред хотела. Бяхме скрили под седалките по един автомат „Калашников"
със сгъваеми цеви и отделно по два пистолета и по един резервен пълнител. Минаха
десетина минути. Ние чакахме. Карамански следеше всичко от къщата на „Горнобански
път". Бяхме взели радиостанции за връзка с него, тъй като мобилните телефони още
нямаха добро покритие. В един момент ни наобиколиха плътно около десет коли. Точно
тогава аз и един колега бяхме слезли да си вземем кафе от павилион, предназначен за
ТИР-овете. След като блокираха трите коли на Иво, цялата бригада на Поли се
нахвърли върху момчетата. Бяха въоръжени с щанги, като започнаха да чупят стъклата
на нашите коли и да налагат момчетата. Изпочупиха им ръцете и краката. Аз и другото
момче се опитахме да се измъкнем през градинката на хотела и да избягаме, но бяхме
пресрещнати от двама, които ни опряха пистолети в главите. Мен ме познаваха, защото
бях най-известният от личните гардове и доверени хора на Иво. Единият ми каза:
- Баровец, ти в коя кола искаш да се возиш в последното ти пътуване?
- Е, аз искам да се возя в руската - отговорих, -имам спомени с нея.
Идеята беше да ни отвлекат и впоследствие да ни убият.
Послушаха ме и ме качиха в ладата. Накараха ме да седна на задната седалка, а
отпред се качиха един да кара и още един до него. Бяха с радиостанции и докладваха
на Поли Пантев какво се случва. Той беше някъде наоколо, може би и в хотела.
Потеглихме към вилната зона, след която има гора. По станцията на единия чух гласа
на Поли:
- Очистете ги всичките, пък онзи в София да си прави сметката какво ще му се случи
и на него, щом си позволява да обявява награда за главата ми.
В този миг разбрах, че нещата са много сериозни, и реших да рискувам. По-добре поне
да опитам да направя нещо, отколкото да умра. Спряхме на входа на гората. Нашите
коли бяха обградени от техните. Аз бях на задната седалка и за да ме изкарат,
трябваше единият да слезе и да дръпне седалката, защото „Нивата" беше с две врати.
В
момента, когато той се обърна и бутна седалката, аз проврях ръка и извадих единия
калашник. Стрелях и убих на място двамата! Другите се стъписаха и използвах
изненадата им! Започнах да стрелям по всички безразборно. Останалите наши момчета,
които имаха скрито оръжие, също започнаха да гърмят по нападателите. Някои, които
останаха живи, отвърнаха на огъня и избягаха с колите си. Преброихме пет трупа от
нападателите и двама от нашите. Две момчета от бригадата на Иво, които останаха в
колите, изчезнаха безследно. Заровихме труповете навътре в гората. Бях ранен в
ръката, но не много сериозно. Бързо извадих една от радиостанциите и казах на Иво:
- Щяха да ни убият, оцеляхме трима. Ударихме петима от тях.
- Бързо ги изведи оттам - нареди Кръстника. - Вземи колите, които могат да се
движат, и се махайте. Скрийте се някъде навътре, изпращам втора бригада на помощ.
Ще държим връзка само по радиостанциите.
Скрихме се във вилната зона на село Трудовец, в една малка уличка. Дойде
подкреплението, като в една кола натоварихме едно от ранените момчета, а в другата
се качихме ние. Потеглихме към вилата на Карамански. След като пристигнахме, той
извика двама доктори на място, за да не ходим в болницата. Единият беше от
„Пирогов", а другият се казваше Бенкин, който още си работи във ВМА. Те се
погрижиха за нас.
След като овладяхме ситуацията, Иво започна
да звъни на Поли, но онзи не вдигаше телефона. Тогава шефът звънна на Димата
Руснака:
- Ей, лайно, кажи на онзи Поли, че ще му пръсна главата, когато разбера къде el
Кажи и на Маргина да си наляга парцалите, че...
- Ама, чакай бе, Иво! - започна да се обяснява Руснака. - Ние нищо не знаем. Поли е
действал на своя глава.
- Тогава, за да си нямате вие с Маргина проблеми с мен, в това число и лайното
Пантев, ви налагам глоба 1 000 000 марки! Като не можете да управлявате своите си
хора, ще плащате!
След седмица сикаджиите платиха парите, но Карамански не беше простил на Поли. Каза
ми, че смъртната присъда е в сила и да му го намерим. Пантев се беше покрил след
тази случка, а и търсеше пазар на откраднатите 600 килограма дрога някъде в
чужбина. По едно време се поучи информация, че е в Аржентина и дори е получил
тамошно гражданство. Аз и още един колега бяхме изпратени да го намерим, но го
изпуснахме. Имахме визуален контакт за кратко, но имаше много хора и щеше да стане
кърваво меле.
След тази случка Поли Пантев потъна вдън земя. Никой не чуваше нищо за него.
Говореше се по онова време, че е пласирал успешно наркотиците и с парите живее по
карибските страни.
През 1998 година Иво беше убит. Година след това, към края на 1999, в България с
частен самолет и 20 души охрана пристигна Далила. Това беше жената, с която
Кръстника беше сключил съвсем законен брак в Колумбия. Знаеше се, че Далила е
роднина на Пабло Ескобар и се ползва с всички възможности на фамилията. Бракът му с
нея бе продължил около три години, но бяха останали близки и често се чуваха.
Година била нужна на колумбийка-та да прежали Иво и да потърси отмъщение. След като
кацнала в София, тя се бе настанила инкогнито в „Кемпински" и по нейни си канали
извика Венко Агонцев, един от най-доверените бодигардове на Карамански:
- Кажи ми кой е виновен за убийството на Иво. Донесла съм адски много пари и искам
живота му.
- Виж сега, Стефан Въжарски се казва момчето, което стреля - обяснил Агонцев, - но
аз имам някои съмнения.
- Само ми кажи кой е поръчителят - казала със сълзи в очите Далила, - искам главата
му тук, на тази маса, в хотела.
- Виж сега, аз мисля, че Въжарски е взел пари, за да го убие! - споделил Венко. -
Единственият, който можеше да го организира и толкова искаше смъртта му, защото се
страхуваше, бе Поли Пантев.
- Разкажи ми за него - поискала Далила. - Всичко! Къде, с кого... Всичко!
Разговорът между гарда Агонцев и колумбийската жена на Кръстника продължил над три
часа. На него присъствал и един от най-изявените наемни убийци на мафията, който
внимателно си записал всичко! След това Далила целунала Агонцев по челото и му
казала:
- Няма да оставя това така!
В началото на 2000 година Поли Пантев се завърна у нас. Започна да развива
гравитиращ бизнес
около групата на СИК u в същото време вкарваше през шанаджийски канали кокаин, но
много често имаше проблеми и хващаха дрогата. Пантев бе пуснал няколко иширета до
колумбийските картели, че той е новият бос на наркотиците в България след
убийството на Карамански. След време оттам с него се свърза Барило. Това бе един от
тамошните босове, ученик на Пабло Ескобар и единственият, който имал право да
договаря пратки за Източна Европа.
Поли бил опиянен от факта, че разговаря лично с човек от такъв ранг, и забравил за
страховете си. Забравил също малката, но много важна подробност, че първата жена на
Иво, Далила, е от същата фамилия. Започнал да договаря схеми с български дилъри и
да сформира организация. Събрал веднага две ударни бригади, които да подчинят
улицата и да разделят районите, започнал да обучава дилъри как се работи с
материала, как се примесва и т.н. Докладвал на Барило, че вече е готов да се
срещнат, а Дона му казал:
- Направили сме ти резервация в един от най-хубавите хотели на остров Аруба, казва
се „Сонес-та". Стаята е с номер 1545 и е проверена за „бръмбари" и всякакви други
неканени гадинки.
- Много ти благодаря за гостоприемството -отвърнал Пантев. - Аз ще бъда с моето
момиче, ще дойдем още през февруари.
-Добре - отговорил Барило и организирал посрещане на Поли.
На първото пътуване до Аруба били обсъждани всички подробности около транзита до
България,
начинът на примесване, за да не стане некачествена коката, а също така била
направена и схема за разплащане.
Поли вече бил спокоен и сигурен в партньорите си. Малко преди началото на март
заминал за Холандия, където се видял с членове на наркооргани-зацията
„Татуираните", с които имал отношения по линия на хероина, и след това отлетял
отново за Аруба. Настанил се отново в хотел „Сонеста", в стая 1545, както и първия
път. Преди да отиде в хотела, се разходил с приятелката си по плажа, като прекарал
повече от час на известния в Аруба Бейби Бийч. Пили коктейли и се забавлявали.
Някъде към 16.20 ч. спрял с такси пред „Сонеста". Минал през рецепцията и се
отправил към асансьора, за да се качи с приятелката си в стаята. Били настроени
палаво и се хилели. Натиснал бутона на асансьора и зачакал. През това време към
двойката се приближил мъж, който също застанал да чака асансьора. В момента, в
който той спрял на партера, мъжът побутнал Поли и той се обърнал към него. В този
миг изведнъж килърът изстрелял около четири куршума в лицето му и извикал: „Това е
от Далила." След това побягнал през фоайето и се качил на мотор, който бил нает
десетина дни преди убийството. Според наш източник от полицията, мъжът напуснал
острова през летището, което е на около пет минути път с мотор от хотела. По
секретни данни на полицията в Аруба убиецът е действал с още двама съучастници.
Единият наел мотора марка „Ентуро", а другият следил Поли и жена му, като докладвал
всяка тяхна крачка.
Два месеца след убийството на Пантев на летище София отново кацнал частният самолет
на Далила, която пак отседнала в „Кемпински" и повикала Венко Агонцев. Седнали един
до друг на един от кожените дивани в лоби бара и докато слушали приятния звук на
рояла, Далила прошепнала в ухото му:
-Иво вече е отмъстен. Сега душата му ще намери покой!"

Глава 6
Сагата „Сако" - кой разболя Митьо Очите
Преди месеци българската съдебна система окончателно остави наркобоса Сако на
свобода срещу символична парична гаранция. Излиза, че ако човек продава дрога и
преследва журналисти в центъра на София, за да им отправя смъртни заплахи, може да
се размине само с глоба. Каква индикация обаче даваме на европейските партньори?!
Във вторник разговарях със заместник-комисаря по правосъдие и вътрешен ред, който,
след като чу за ситуацията в страната, направи 10-секундна пауза по телефона и
каза: „Това сигурно е някаква шега." Могат да се направят много изводи, как и защо,
след като МВР събра стотици доказателства със специални разузнавателни средства, а
българската прокуратура официално изнесе факти пред
съда, че разполага с оперативна информация за лицето Сако и неговите
наркозанимания, в крайна сметка първо бе определена „парична гаранция" от 1000
лева, а после - от 6000 лева. Аз лично се срамувам, че съм българин, в този момент,
защото съдебната система у нас се е превърнала в една лека жена, която е готова да
легне с всеки срещу пари, а съвестните служители на прокуратурата и МВР стоят и
гледат как се подиграват с труда им! Но няма повече да правя разсъждения по темата,
а ще ви разкажа кой е Сако и се надявам след това, което ще прочетете сега, най-
накрая някой да направи необходимото и този човек да се сдобие с ново обвинение...
примерно за възпрепятстване на правосъдието.
Сега ще разкрия кой „разболя" Митьо Очите и как срещу 1500 лева попадна в „Пирогов"
вместо в ареста!
Както ви разказах в първата част на „Тайните на мутрите", през пролетта на 2004
година прекарахме един уикенд заедно с Димитър Желязков-Очите и Антон Милтенов-
Клюна във Велинград. Поводът бе не само почивка сред природата, но и един
ангажимент, който Клюна бе поел пред Таки, а именно да направи силна пиар акция на
Очите. В петък, след предаването ми в радио „Вива", Милтенов ми каза по телефона:
- Ела на кооперацията в Бояна, един човек иска да се видите.
- С кого ще се срещам и защо? - попитах изненадано аз, тъй като Милтенов
многократно бе
правил така, че да ме държи настрана от Таки и компания.
- Като дойдеш, ще видиш - отговори той. - Не искам да ти обяснявам по телефона.
Някъде към 19.30 ч. спрях малко зад будката на охраната на така нареченото
колумбийско посолство. Така наричаха сградата, в която живееха със семействата си
митичните Къро, Таки и техни приближени. По онова време се движех с брониран
мерцедес пура. Гардовете познаваха колата ми и затова направо ме въведоха. Там ме
посрещнаха момчетата на Клюна, които ме заведоха на втория етаж, в нещо като офисно
помещение. Там, в една голяма стая тип хол, обзаведена с големи кожени дивани и
ниска стъклена масичка, се бяха настанили Клюна, Таки и още един човек.
- Бобка, запознай се с колегите - посрещна ме Милтенов. - Това са Таки, когото си
виждал и преди, и Сако.
- Приятно ми е - казах, подавайки ръка.
- Повиках те по тяхно искане, защото трябва да свършим нещо важно - продължи Тони.
- Трябва да им се помогне малко медийно.
- В смисъл?! - изхилих се. Нали ми беше забранил да ги коментирам по радиото по
всякакъв повод, дори не искаше да ги поздравявам. - Как да им помогна медийно?!
- Не на тях, а на един техен човек - отговори Тони.
- Виж сега - намеси се Сако, - чакай да ти обясня за какво става дума.
- Добре, слушам - съгласих се аз.
- Имаме един партньор от Бургаския регион - започна разстановката Сако, - казва се
Митьо Очите. Бойко иска да го арестува и са му пратили призовка за другата седмица
да се яви в съда за взимане на мярка за неотклонение. Искат да го заключат.
- Ами, щом искат, сигурно имат данни срещу него - отвърнах. - Не искам да се карам
с държавата и да заставам между тях.
- Не, бе, няма да се караш - продължи ромският наркобос, - искаме просто да му
уредиш да даде едно-две интервюта, да си каже мъката пред хората.
- Хм! - замислих се аз. - Това мога да го уредя, но не искайте да плюя по Бойко и
другите.
- Няма бе, брат ми! - успокои ме Сако. - Ти само се обади да го интервюират, а той
ще разкаже как стоят нещата.
- Добре - казах и излязох в коридора. Извадих телефона си и набрах Кеворк Кеворкян.
По онова време „Всяка неделя" бе в силата си.
- Ало, как си, бате Кево?
- Ааа, добре съм - отвърна той. - Днес те слушах в колата какви ги дробиш по
радиото.
- Радвам се - отвърнах. - Абе, обаждам ти се, защото мисля, че имам интересен
събеседник за „Всяка неделя".
- Тъй ли? - попита той. - Кого имаш предвид?
- Митьо Очите от Бургас - изплюх камъчето. -Иска да говори за правосъдието и т.н.
- Ами, хубаво, интересен е - отвърна Кеворк, - но може да стане следващата неделя,
за тази ми е пълно предаването.
Влязох отново в стаята и казах на Таки и Сако, че съм говорил с Кеворкян, но може
да го включи за следващата седмица.
- Не, не - сепна се Таки, - тази седмица ни трябва трибуна. Виж, звънни на някой
друг.
Аз отново излязох и се обадих на Николай Дойнов. През пролетта на 2004 година той
водеше едно от най-успешните предавания на Нова тв под формата на сутрешен уикенд
блок.
- Здрасти, Ники! - поздравих го. - Имам интересен гост за уикенд предаването.
- Супер! - зарадва се Дойнов. - Кой?
- Митьо Очите - казах. - Говори ли ти нещо?
- Е, как, бе! - изкефи се Николай. - Давай го за неделя!
Влязох пак в стаята.
- Айде, готови сте! - казах усмихнато. - Уредих го за тази неделя по Нова тв, в
най-гледания уикенд сутрешен блок.
- Еее, евала! - каза Таки. - Е затова те признавам!
- Аз ще проконтролирам всичко - намеси се Клюна с видима ревност от това, че Таки
ме е похвалил. - Всичко ще уредя и ще ви докладвам.
Тръгнахме си заедно с Милтенов. Аз се качих в неговото БМВ, а моите гардове ни
следваха с мерцедеса.
- Не искам да се сближаваш с тези - започна Клюна, - аз самият ги държа на
дистанция. Ако започнат да ти се обаждат по телефона и да те канят насам-натам, ми
кажи!
- ОК! - съгласих се. - Но в крайна сметка ти ме извика при тях.
- Както и да е. Утре ще дойде Митьо и ще го заведем при този Ники Дойнов - започна
да прави плана за интервюто той. - Трябва да е на запис, за да не дойдат куките да
го арестуват, докато е в телевизията.
- Е, как ще го приберат, докато е в ефир?! - изненадах се. - Нали другата седмица
трябва да ходи в съда?! Защо да го търсят предварително?
- Ти не ми умувай, а направи организацията за утре - сепна се Милтенов.
По-късно вечерта се обадих пак на Николай и всичко бе уредено, както искаше Тони. В
събота на обед Очите трябваше да е в студиото, а записът щеше да се излъчи на
следващия ден.
На другата сутрин още в 9.00 ч. у нас без уговорка пристигна Клюна. Беше на кеф и
нахлу направо в хола.
- Митьо пътува насам - каза с превъзбуда в гласа си. - След интервюто заминаваме за
Велинград. Всичко съм резервирал, ще сме в един спа хотел.
- ОК! - харесах плана аз. - Трябва да го заведем в 12.30 ч. в студиото.
Пихме кафе и когато Митьо се обади, че вече е в София, Тони му обясни къде да бъде
в уречения час. Аз също отидох, за да съм сигурен, че всичко ще протече нормално.
Записът продължи около 40 минути. След всеки зададен от Дойнов въпрос Очите
поглеждаше към Клюна, незнаещ как да отговори. Спираха записа, а Николай се чудеше
как да сдържи смеха си, за да не ядоса Митьо. В крайна сметка успя да сглоби едно
безсмислено интервю около 10 минути, през които Очите мънкаше, без да каже нищо
съществено а Дойнов се чудеше какво да го пита.
Някъде към 16.00 ч. потеглихме всички дружно към Велинград. Вечерта прекарахме в
една та-верна. Спомням си една много комична ситуация. В края на вечерта
сервитьорката донесе на Клюна сметка от 525 лева. Той около 15 минути пресмяташе с
телефона си дали не са го ударили с изчисленията и накрая заяви на момичето, че
няма да даде повече от 520 лева, защото 5-те не му излизали в сметките. Тя взе
парите и отиде зад бара. Видимо й беше неприятно от обвиненията на Тони. Аз станах
под предлог, че отивам до тоалетната, и дадох скришом 20 лева на момичето. Казах
му, че другите са бакшиш, а то се усмихна искрено.
На другата сутрин, в неделя, всички бяха станали рано и пиеха кафе в центъра на
Велинград. Аз пристигнах последен. Митьо седеше с Клюна на едната маса, а гардовете
- на другата.
- Айде бе, играч! - посрещна ме Тони. - Много спиш.
- Е, неделя е, на почивка сме, а не на състезание - отвърнах.
- Бате, абе, да те питам нещо - включи се и Митьо в разговора. - Аз, ако съм в
болница, нали не могат да ме заключат?
- Е, откъде да знам? - отвърнах, като се захи-лих. - Защо пък да си в болница?!
- Ами, тука единият от твоите шофьори имал познат лекар в „Пирогов" и предложи да
ме вкарат, все едно съм болен.
Веднага извиках Лекето (така всички наричаха шофьора, защото беше подъл, нагъл и
интригант; мразеха го от сърце, но аз го търпях - б.а.).
- Какви си ги разправял на Митьо - че можеш да го вкараш в „Пирогов"? - попитах го
аз.
- Ами, те с Клюна умуваха как да му намерят уважителна причина да не го заключат и
аз им предложих този вариант - заобяснява Лекето.
- Е, да, ама, това е престъпление бе, тъпанар! -сепнах се. - Ще си създадеш
проблем, ще го въвлечеш и него! Не се занимавай с глупости!
- Дали са глупости, решаваме ние - кресна Клюна с недоволство в гласа, - ти не се
меси. Той ти е шофьор, но не можеш да му казваш какво да прави през останалото
време.
След този разговор потеглихме към София. Беше около 14.00 ч. Времето беше хубаво, а
Митьо се качи да пътува с мен, тъй като бе дошъл с един брониран бял голф и явно му
беше некомфортно. Спомням си, че го караше едно момче, наричаха го Марата. След
около година го разстреляха в морския регион.
- Абе, Леке - попита Митьо, - ти сега можеш ли да уредиш тази работа с лекаря, или
не?
- Мога, няма проблем - отговори той. Аз само слушах и не се намесвах.
- Добре, де, а какви пари ще иска, за да ме приеме? - продължи да пита Очите.
- Ами, трябва да направим среща, като стигнем в София - отговори шофьорът.
- Добре - съгласи се Митьо, - звънкай и прави явка.
Когато влязохме в града, Митьо ме попита:
- Брат, може ли да ти отнема 30 минути колата и Лекето, докато се видим с този
доктор? Моля те!
- Добре, но не искам да имам нищо общо с тези работи - отговорих. - Виждайте се,
разбирайте се, но не ме намесвайте.
Някъде към 17.00 ч. колата спря пред „Пирогов". От болницата излезе доктор Кръстьо
Пенчев. Беше облечен с дънки и синя риза с къс ръкав. Аз и Митьо бяхме седнали на
задната седалка, а докторът се качи и седна до Лекето.
- Здравей, аз съм д-р Пенчев! - поздрави той. - Лекето ми каза, че трябва да те
приемем, нали така?
- Да! - грейна Митьо. - Какви са условията?
- Ще ти струва 1500 лева - започна да обяснява докторът. - Трябва да дойдеш на
задния вход някъде към 20.30 ч., когато ще е друга смяна. Аз ще уредя да те
приемат, като ще изпиша всички документи.
- Добре, а какво трябва да правя? - попита Очите.
- Виж сега, слушай внимателно и запомняй -занарежда Пенчев. - Разхождали сте се
пред НДК. Станало ти е лошо и си припаднал. Усетил си стягане в областта на
сърцето. Залитнал си да паднеш, но Лекето те е спасил и те е докарал в „Пирогов".
- Ама, какво съм правил пред НДК?! - попита с тъпо изражение Митьо.
- Абе, разхождал си се, бе - ухили се докторът.
- Ти запомни какво ти е станало. Никой няма да те пита какво си правил на НДК.
След този разговор потеглихме към кооперацията на Таки, тъй като Очите нямаше
достатъчно пари в себе си. Стигнахме, а отпред бе паркиран черен мерцедес S класа.
В него чакаше Сако.
- Здравейте, пичове! - каза той. - Ето, тук има 4000 лева.
- Добре, благодаря ти! - каза Митьо и ги взе. -Моите ще ти ги дадат утре.
- Дай аз да се разплащам - намеси се Лекето, -все пак докторът няма да ги вземе от
теб, може да се притесни.
- ОК! - каза Очите и му даде пачката.
Към 20.30 ч. спряхме с колата на задния вход откъм бул. „Цар Борис III". Шофьорът
звънна на д-р Пенчев и той се появи ухилен.
- Ето нещата - каза Лекето и му даде 1500 лева.
- Добре! - зарадва се Пенчев. - Сега ме последвайте.
Всички слязохме от колата и влязохме в болницата през задната врата. Минахме по
един коридор и стигнахме до нещо като канцелария-прием-на. Пенчев каза на Митьо:
- Сега се събличай и облечи тази пижама!
- Ама, тя е много малка - сепна се Митьо.
- Абе, обличай я - отговори докторът, - няма къде да те гледат с нея.
Очите свали якето от змийска кожа и ми го подаде. После свали и другите дрехи, като
облече пижамата. Пенчев го качи в реанимацията, все едно
има сърдечна криза, а ние с Лекето си тръгнахме. Отвън ни чакаше Марата.
- Ето ти дрехите му - каза Лекето. - Вие заминавайте за Бургас, а аз ще се грижа за
него, докато е тук.
- Имаш ли нужда от пари да му купуваш храна? - попита Марата.
- Ами, нямам никакви - излъга шофьорът ми, - дай, ако имаш.
Марата му даде 500 лева и си остави 100 за бензин до Бургас.
- Тия са много прости селяни - каза със задоволство Лекето.
- Абе, ти ще се наиграеш накрая - предупредих го аз.
След седмица Митьо бе изписан от „Пирогов" и все пак беше задържан под стража. Но
въпреки всичко Лекето, Сако и Очите изпълниха състава на престъплението
„възпрепятстване на правосъдието"!
Сега ще ви призная нещо, което дълго време крих от всички - аз дадох аудиозаписа на
Нова тв, в който докторът обяснява на Митьо Очите как да симулира състоянието си!
Направих го, защото не бях съгласен с тази постъпка!
Сега е време прокуратурата да се самосезира и да потърси отговорност от тези лица,
а тя, прокуратурата, за разлика от българския съд работи!

Глава 7
Поповете убийци
На 2 юни 2004 година бе извършен третият опит да бъда убит. Докато влизах във входа
на кооперацията си в центъра на София, избухна бомба. Сега, докато пиша тези
редове, си спомням какво ми каза следователят, разследвал атентата, няколко години
по-късно: „Ти не си късметлия, ти си огромен късметлия." След което ми показа
снимки от следствието, направени час след взрива. По данни на експертизата,
извършена от МВР специалистите, това е една от най-мощните бомби, залагани досега в
атентат. Еквивалентът на адската машина е бил над един килограм тротил, но има и
още екстри, например дребни парчета ламарина, нарязани на триъгълници с големина
около 2 сантиметра. Тяхната роля е била при избухването на адската машина да се
забият като стотици остриета в тялото ми и да гарантират смъртта ми. Това
била така наречената застраховка на бомбаджията: ако не ме убиела адската машина,
то острите парчета метал трябвало да ме разкъсат.
Още ме побиват тръпки, като си помисля какво щеше да остане от мен, ако
изпълнителят, който бе заложил бомбата, си бе свършил работата както трябва. В
същото време Тони Клюна бе в следствения арест за 72 часа. Най-странното бе, че на
следващия ден и аз бях арестуван! Представяте ли си? Единствено в България, след
като се опитат да те убият, държавата те спасява, като те арестува за най-абсурдни
неща. Мен например ме заключиха за някакво старо дело, което впоследствие не стигна
до присъда, а бе прекратено. Така поне ми обясни един висш МВР служител, чието име
сега ще спестя, тъй като кариерата му се разви стремглаво и не искам да му вредя.
Но да се върнем към онзи ден, 2 юни 2004 година. След като бях взривен, отведоха ме
в сградата на СДВР. Както си спомняте, ако сте прочели първата част на „Тайните на
мутрите", там бях притискан от пратеник на тогавашния премиер Симеон
Сакскобургготски да подпиша показания, които не отговаряха грам на истината. Може
би и това до някаква степен изигра роля в ареста ми на следващата сутрин.
Отидох отново в сградата на СДВР към 11.00 ч. на следващия ден и оттам бях отведен
на ул. „Развигор", където една следователка ме арестува за 72 часа. Вечерта
попаднах в килията на „Г. М. Димитров". Дали беше съвпадение, или не, но когато
влязох, заварих там три момчета. Едно от тях каза:
- Я, пак ВИП персона са ни докарали!
- В смисъл?! - изненадах се от констатацията.
- Ами, допреди няколко месеца на леглото, на което сега ще лежиш ти, се беше
настанил Митьо Очите - разясни ми той. - Може би има бръмбари в килията и нарочно
ви вкарват тук, за да си говорим и да записват.
- Ахааа! - просветна ми. - Значи така стоят нещата.
- Да! - категоричен бе арестантът. - Аз вися тук от осем месеца. Първо беше Йоско
от Сливен, който бе арестуван за убийството на Самоковеца. После докараха Очите, а
сега - и теб.
На следващия ден, петък 4 юни 2004 година, докато лежах и се взирах в мръсния
опушен таван, си мислех над думите му. Та и двамата бяха арестувани по абсурдни
обвинения, след което си тръгваха с още по-абсурдни присъди, винаги условни. На
следващия ден, както си седях, седнал по турски на леглото, и слушах радио на едно
малко приемниче с батерии, чух следната новина:
„Днес следобед бяха застреляни Митко Малкия и двама от бодигардовете му, други
двама са тежко ранени и откарани в болница с опасност за живота. Убийството е
станало в заведението „Арт декор" на бул. „Симеоновско шосе". Нападателите са били
двама, облечени с попски раса. Те са изстреляли над 40 патрона по жертвите си."
След като чух това, изпуснах вестника от изненада. Спомних си как Клюна говореше по
телефона с някого, че ще подсигури попски дрехи, и коментираше, че ако не са с
качулки, трябвало да намерят нещо за „отгоре". Просто не можех да повярвам, че това
е някакво съвпадение! На следващия ден бях изправен пред Софийски градски съд,
който ме освободи, но под домашен арест. Впоследствие ми обясниха неофициално, че
така нямало да бъда убит и хората около мен щели да бъдат предпазени. Закараха ме с
една раздрънкана баничарка на „Съдебна полиция" в жилището ми някъде към 20.00 ч.
Първото, което направих, бе да си взема много дълъг душ. Може би съм стоял някъде
около час под струята, тъй като не ми позволиха да се изкъпя в ареста повече от 3
дни! Второто, което направих, бе да се обадя на Клюна, който ден преди мен също бе
пуснат под домашен арест.
- Ало, колега, как си, бе? - започнах аз.
- Охооо! - отвърна приповдигнато той. - Добре съм, даже супер!
- Е, какво му е добрето, като сме и двамата под домашен?! - учудих се.
- Мен ме устройва - каза той с категоричен тон. - Хем схемата си работи, хем нямам
никакви разходи.
- Ааа, сега те разбрах - казах ехидно. - Да те питам нещо - за едни попски раса,
ако се сещаш...
- Ха-ха-ха! - изкефи се той на въпроса ми. -Виж какви интересни неща се случват.
Как да не ми е кеф, а?
После сменихме темата рязко, тъй като не исках после да ме дърпат по нея. Но
реакцията на
Клюна ми бе достатъчна, за да съм сигурен, че разговорът, който подочух, бе именно
за „поповете", убили Митко Малкия. След една седмица радио „Вива" започна да
излъчва от спалнята ми, а аз самият водех по цял ден програмата от вкъщи, докато
бях под домашен арест. На практика цялата радиосхема, в която бяхме съдружници с
Тони, се управляваше от дома ми. Това наложи да се срещам с повечето хора на Клюна
в домашна обстановка.
Един ден той прати при мен човека, който ни запозна. С него бяхме близки по онова
време и нямахме тайни един от друг. Впоследствие той предаде Тони и се прехвърли в
лагера на Демби, когато Клюна отново попадна зад решетките. С помощта на общия ни
приятел де факто Вучев превзе всички територии на Милтенов. Та когато той дойде
вкъщи, може би две седмици след като бях освободен, аз му казах:
- Виж сега, искам да си поговорим, ама, много искрено!
- Какво те мъчи? - попита ме той.
- Може би седмица преди да ме заключат, бяхме с Тони заедно - заобяснявах - и чух
един разговор.
- Какъв разговор? - попита той.
- Ами, Клюна говореше с някого, че можел да намери няколко попски раса. Даже се
чудеше какво да измисли за главите, ако нямали качулки -продължих да преразказвам.
- И след това килъри, облечени по този начин, ликвидираха Малкия.
- И какво искаш точно да ме попиташ? - усмихна се приятелят, който ни запозна
навремето с Милтенов.
- Ами, това съвпадение ли е, или... - бях директен аз.
- Добре - каза той, - но това си остава в тази стая и никога няма да излезе...
- Слушам те - казах и се облегнах на дивана. И той започна.
„С Тони, Демби, Млекаря и още няколко момчета бяхме седнали на „Фюжъна". Беше
късно, тъкмо затваряха. Ние бяхме на долния етаж и като си тръгнаха и последните
външни хора, Вучев каза:
- Момчета, имам реален конкурент в „материала"
- Митко Малкия? - попита Клюна.
- Аха! - потвърди Демби. - Какво ще правим? Дайте да решим заедно - тук сме си
цялата ударна група.
- Абе, след стрелбата по Варсанката не знам дали сме толкова успешна група -
избъзика се Млекаря.
- Айде, айде! - репликира Вучев ухилено. - А другите да не би да бяха неуспешни, а?
Касамака и т.н.
-Дайте сега да не даваме тук пресконференции, а да говорим делово - намеси се
Клюна. - Какво предлагаш?
- Да му светим маслото на това селско джудже - каза в прав текст Демби.
- Е, да, ама, има сериозна охрана — репликира Тони, - няма да е лесно. Ходи с
бронирана четириочка мерцедес и втора кола с охрана. Това да не ти е Касамаков,
който беше тръгнал на фитнес по улицата.
- Ти сега не скачай при големите - сепна се Демби, -аз си знам работата. От теб
искам само поддръжката.
- Е, ОК, ама, после да не лежим пак по затворите, като след Варсанката? - подразни
се Антон.
- Ти така каза и тогава, а „бакшишът", който ти довлече, ни изпорти.
- Абе, ей, лайньо! - скочи на крака Демби. -Я си се прави там на медийна звезда и
не ми давай оценки на работата!
- Пичове, чакайте, нали сме все приятели тук! -успокоих топката аз. - Дайте да
говорим по-тихо и по същество.
-Добре, добре - каза Демби, но продължи да гледа лошо Клюна. - Имам агент в
охраната му.
- Сериозно ли? - подскочи от радост Милтенов.
- Защо не каза така?! Тогава имаме възможност да го треснем, както трябва.
- Да, и аз това викам, но ти пак скачаш пред сянката си - поуспокои се Вучев. - До
ден-два ще реша как ще действаме.
След няколко дни Демби отново събра групата. Бяхме Вучев, Клюна, Млекаря и аз.
- Имаме договорка с момчето, което е в охраната на Митко Малкия - започна Вучев. -
Другата седмица ще го действаме.
- Как, как? - заподскача Клюна като малко дете от радост.
- Имам един план - продължи Демби. - Оня,
малкият, бил болно набожен. Когато видел поп, се кръстел и си целувал пръстите.
Изисквал уважение и от охраната си. Даже ги водел по манастири уикендите...
- И? Как това ще ни е от полза? - намеси се Росен Млекаря.
- Ще влезем като попове бе, чукундур! - разясни Демби. - Даже ще се гавря с него,
преди да го надупча това джудже.
- Важното е да изчезне от пътя ни -репликира Клюна.
- От теб искам да намериш три попски раса
- започна да излага плана си Вучев. - Ще влезем аз, Клюна и Млекаря. Искам също и
*** (моят приятел
- б.а.) да участва. Неговата роля ще е да е шофьор.
- Добре - съгласих се аз.
- Искам да влезем облечени като свещеници. Онзи докато се кръсти, вадим и стреляме.
Целим се от кръста нагоре и по възможност в главите.
- Е, всички ли ще ги убиваме? - попита Тони.
- А, не, само половината - сепна се Демби. -Всичките на решето! Това е планът.
След това се разделихме и Вучев звънна да пита Клюна за расата, когато си чул
разговора. След седмица обаче Клюна бе арестуван, а ти - взривен, и затова планът
се промени. Аз карах колата, а Демби и Млекаря се преоблякоха и застреляха
джуджето. Откраднахме едно ауди и после го подпалихме."
- Пич, това е като от някой филм, бе! - казах аз. - Просто не мога да го проумея.
- Аха! - почувства се похвален моят приятел. - И аз мисля, че беше майсторско
изпълнение. Е, не успяха да убият всичките, но по-ценните ги тътнаха.
- Ти сигурен ли си, че сега не се правиш на мъж и не доукрасяваш нещата? - попитах
с леко ехидна усмивка.
- Глупости! - отвърна той. - Кога съм те лъгал?
Така си и беше, този мой приятел никога не лъжеше.
На следващия ден звъннах на Клюна по телефона, подарен ми от Самоковеца преди
година.
- Абе, да те питам нещо - започнах. - Вчера един човек, който ни запозна, беше при
мен. И ми разказа един холивудски сценарий за едни попове и за един разговор във
„Фюжън". Това така ли е, или ме балалайка нещо?
- Така е! Всичко, което си казахме във „Фюжън", стана точно така. Яд ме е, че бях
контузен и не можах да участвам в мача - каза кодирано Тони, - но резултатите са
налице.
През 2005 година, когато убиха Клюна, се видяхме с Демби в едно заведение. Вучев по
принцип е натурална личност и не си дава сметка, че понякога устата му работи преди
ума. На излизане от ресторанта се дръпнахме настрани от охраната и аз му казах:
- Има нещо, което винаги ми е било интересно, но така и не ми се изясни...
- Какво имаш предвид? - попита той със спокоен тон.
- Убийството на Митко Малкия! - Казах и го
блъфирах: - Чух, че поповете били някакви наемници от чужбина. Така писаха и
вестниците.
Демби се огледа и каза тихо, като се приближи към ухото ми:
- Поповете бяхме аз и Млекаря. Трябваше и Клюна да е с нас. Тогава нямаше да има
оцелели. Ако чуя някъде какво съм ти казал тук, знай, че и ти ще идеш на църква!

Глава 8
Просвещение от Косьо Самоковеца
Есента на 2003 година. Обядвахме в „еврейското" на една от преките на „Витоша".
Клюна обичаше да се отбиваме там, тъй като правеха от любимия му чийзкейк.
Познавахме се вече повече от месец и той лека-полека с времето ме въвеждаше във
фактическата обстановка.
- Трябва да знаеш някои неща за хората, с които работя - започна Тони. - Аз имам
само един шеф и това е Косьо Самоковеца.
- Знам го - казах. - Не го познавам, но съм слушал много неща.
- Ще трябва да те запозная с Косьо, защото веднага ще стигне до него, че съм те
взел във „фирмата", и е добре да те познава, преди това да стигне до ушите му.
- Добре - съгласих се, - нямам против.
- Сега трябва да знаеш следното - каза Клюна. - Той има от едно място страшно много
пари. Говоря ти за 500-600 милиона.
- Е, от какво е направил толкова много пари? -изумих се аз.
- Дадени са му от един човек - заобяснява Милтенов - и той гледа неговите интереси.
В никакъв случай не трябва от тук нататък да се караш с никого, който е в добри
отношения с Косьо.
- Добре - съгласих се отново, - но как да знам с кого е добре и с кого - не?
- То ще се разбере с времето - отвърна Тони. След като привършихме с обяда, Клюна
извади
от джоба на якето си един много странен телефон. Не бях виждал такъв досега, по-
скоро приличаше на по-дебела писалка. Беше марка „Хайер" и имаше съвсем малко
екранче, като на калкулатор. Милтенов се огледа дали има хора наоколо и набра един
от последно избраните телефони в паметта. Изненадах се, защото, когато чу свободния
сигнал, той инстинктивно се изправи.
- Ало, удобно ли е? - попита Милтенов с рядко притеснен глас. - Ами, аз съм с моя
човек. Да го доведа да се запознаете? Добре, разбрано!
След като затвори и се увери, че връзката е прекъснала, Клюна седна и се ухили:
- Айде, готово! Следобед ще ви запозная. И не забравяй, че това е много голям
човек! Не говори за нищо, за което не те пита изрично.
След тези инструкции си говорихме как ще лансираме версията, че сме нещо като
братовчеди, за да тръгне слухът из софийските заведения.
Минаваше 15.00 ч. Вече пътувахме към „Маркрит" на булевард „Патриарх Евтимий". Тони
пак повтори инструкциите и когато спряхме пред сладкарницата, каза:
- Запомни добре този ден! От утре нищо няма вече да е като преди.
Влязохме и се насочихме към сепарето, което Самоковеца си бе заплюл за работен
кабинет. На влизане се разминахме с двама души, които определено нямаха вид на
българи.
- Ape бе, Антоне! - посрещна ни Косьо. - Досега ме нервираха кюрдите с техните
интриги. Дай поне ти с нещо да ме зарадваш!
- Ами, това е Бобката Цанков, с радиото - започна Клюна. - Той вече е с нас.
- Ааа, браво, браво! - усмихна се Самоковеца. -Значи предаде джуджетата?
- Аз по принцип работя сам, така че няма кого да предавам - отговорих, - но
определено ми е приятно, че ще имам подкрепата на твоята организация.
- Добре, ще видим какво ще излезе от това партньорство - каза дипломатично Косьо. -
Определям Тони за човека, който ще ме представлява в тази схема. Към него ще се
обръщаш за всичко, от което има нужда за бизнеса. Мен ме търси, когато е време да
се черпим за успехите.
Харесах този човек! Беше прям и директен. Нямаше как да не забележа погледа на
Клюна, който следеше всяко трепване във физиономията на Самоковеца. Докато си
говорехме, в сладкарницата влезе Демби с още някакви хора.
- Ей, теб ще те подстригвам - обърна се към него Косьо. - Защо си ударил кюрдите в
плащането?
- Ама, бос, не е така! - заоправдава се Вучев. -Те си го търсеха. Бяха ни примесили
пратката и си мислеха, че няма да разберем. Аз затова така...
- Ти не можеш да решаваш от мое име! - изкрещя Самоковеца. Настъпи неловко
мълчание. -Вземи салфетката и пиши!
- Налага ли се? - попита Демби объркано.
- Да! - отговори Косьо. - Пиши: задължавам се да внеса във фирмата глоба от 30 000
лева до края на месеца...
Демби изпълни заповедта и подаде салфетката на Самоковеца, който я прибра в
портфейла си.
- Това да ти е за урок - каза с назидателен тон Косьо. - Айде, заминавай да си
избиваш някъде глобата.
Докато Самоковеца и Вучев се разправяха, Клюна гледаше, като не каза и дума. Само
ме погледна и ми смигна да се правя на разсеян.
- Надявам се ти да използваш салфетките само по предназначение - обърна се към мен
Косьо с ехиден тон.
- И аз се надявам - отвърнах.
- Той, Боби, си има негова схема - намеси се Тони. - Ще ни каже с какво можем да
сме му от полза и съответно ще ни компенсира.
След като приключихме срещата, Клюна ми каза, докато се качвахме по колите:
- Вече си в „А" групата. От тук нататък си ти! На следващия ден, някъде преди обед,
телефонът ми звънна със „скрит номер".
- Ало? - вдигнах аз.
- Боби Цанков ли е? - попита тежък мъжки глас.
- Да! - отвърнах. - А кой пита?
- Погледни през прозореца - нареди гласът. Отидох до прозореца на хола и видях, че
пред
входа е паркиран джип мерцедес G класа с номер С 9988.
- Чакаме те, шефът нареди да те закараме при него - инструктира ме шофьорът.
- А кой е шефът? - попитах, макар че вече се досещах.
- Знаеш кой е той - каза мъжът.
След 15 минути слязох и се качих в джипа. Шофьорът потегли по улица „Цар Асен", без
да ми каже къде отиваме.
- Все пак къде ме чака Косьо? - попитах след около пет минути.
- Ще разбереш - отвърна той, без да отделя очи от улицата. Беше напрегнат, сякаш
очакваше всеки момент нещо да се случи.
Завихме вдясно по „Алабин" и после вляво покрай Съдебната палата. След около десет
минути въртене по малките улички около хотел „Рила" най-накрая стигнахме до мястото
на срещата. Намирахме се на улица „Съборна". Сякаш от нищото изскочи Косьо
Самоковеца, придружаван само от един бодигард.
- Изненадах ли те? - попита с типичната за него усмивка, като силно стисна ръката
ми.
- Определено - отговорих. - Не очаквах да се видим днес.
- Виж, аз съм суеверен човек и имам някои традиции, на които много държа - каза ми
той. - Сега ще извършим един ритуал, но трябва да си сигурен, че искаш да влезеш
сериозно в моята организация.
Усмихнах се. В този момент в съзнанието ми
нахлуха асоциации, от които ме напуши на смях, но успях да се сдържа. Сякаш
Самоковеца бе някакъв сектант.
- Е, аз искам да си партнираме - отговорих, -но не знам в какво се състои ритуалът
ти.
- Сега ще разбереш - каза Косьо и тръгнахме към един вход от дясната страна на
„Съборна". На вратата имаше надпис „Храм Света Петка".
Влязохме и се прекръстихме. Това е една от най-старите църкви в София. Изненадах
се, не знаех, че Самоковеца е набожен. Влязохме в молитвената зала и Косьо ми каза
тихо на ухото:
- Сега ще ти дам листче и химикалка. Искам да напишеш „Заклевам се" и да ми го
дадеш.
- Добре - отвърнах, като пак ме напуши смях. След като изпълних указанието,
Самоковеца
ме попита:
- Имаш ли нож в теб?
- Не! - изненадах се. - За какво ми е?
- Чакай малко - каза той и излезе.
След малко се върна с черен сгъваем нож:
- Ето- каза той и ми го подаде. - Сега искам да направиш разрез на показалеца на
дясната си ръка.
- Защо?! - попитах изумено.
- Искам да капнеш една капка кръв върху листчето и да го изгориш на централната
свещ пред олтара.
- Налага ли се да се режа? - продължих да усуквам.
- Да! - каза уверено Самоковеца. - Иначе няма да е изпълнен ритуалът.
Нямаше как да изляза от ситуацията и направих
малък разрез на пръста си. Капнах върху листчето и му го дадох. Той отиде до олтара
и го запали на една свещ, която бе запалена в самия център пред иконостаса. След
това духна угарките във въздуха пред одобрителния поглед на свещеника.
- Ето, сега вече си един от нас - каза Косьо и отново се ръкува с мен. - От тук
нататък, ако ти имаш проблем, значи всички имаме проблем. Ако ти нямаш пари, значи
всички трябва да нямаме, защото в противен случай трябва да ти дадем. Ако ти искаш
някой човек да изчезне, значи всички искаме това.
- Тоест сега сме нещо като кръвни братя? - попитах с лека усмивка.
- Сега ти е смешно - сепна се Косьо, - но вече си част от нещо много по-голямо и
обширно, отколкото можеш да си представиш.
След така наречения ритуал се разделихме. Самоковеца потегли с джиповете си, а аз
тръгнах пеша по „Съборна" и после свих по жълтите павета. Набрах Клюна по телефона.
- Ало, абе, да ти разкажа какво ми се случи сега - започнах. - Косьо изпрати
шофьора си да ме вземе без предупреждение и ме заведе в една малка църква на
„Съборна".
- Сериозно?! - удиви се Милтенов. - Това е нещо много сериозно и голямо. Накара ли
те да се закълнеш?
- Да - отвърнах, - на едно листче, и после ме накара да се порежа.
- Да, знам ритуала - занарежда Тони, - просто не мога да повярвам, че те е
просветил на втория ден. Мен ме заведе след няколко месеца. Това означава, че вече
си един от нас, но трябва да те предупредя, че предателството се наказва със смърт!
Нямаш право на грешки!
Вечерта имахме уговорка да вечеряме заедно и да обсъдим как ще работим съвместно с
радиото. Веднага щом седна на масата, Клюна започна да ми разказва какво означава
днешната ми „клетва":
- Тази традиция е основана от италианската мафия. Още в началото на миналия век е
имало традиция новоприетите членове на организацията да се заклеват в църква пред
Кръстника, а капката кръв означава, че си готов да умреш за каузата.
- Косьо сериозно ли приема тези щуротии?! -изхилих се аз.
- Не можеш да си представиш колко сериозно! - отговори Милтенов. - Готов е да
направи всичко за някого, който се е заклел пред него. По принцип това е голяма
чест и означава, че можеш да разчиташ за всичко на него.
- Кои са другите „членове"? - продължих да питам с леко подигравателен тон.
- Ами, само ще ти кажа, че Демби не е приет в организацията официално, а е с него
от три години - отговори Клюна. - А ти се закле на втория ден. Явно си го впечатлил
много.
След този ден наистина всичко се промени.

Глава 9
„Тайният тефтер" на Васил Горчев-Кьоравия
Истинската причина за смъртта на Ангел Димитров-Чората
„Тайният тефтер" бе и продължава да бъде една от най-разискваните теми около
смъртта на Ангел Димитров-Чората. Всъщност това е една смачкана и доста мръсна,
изцапана с тонер тетрадка, в която Кьоравия записваше длъжниците си. Всички знаеха,
че Чората е получил тефтера след разстрела на Горчев и че рано или късно това
наследство ще му струва живота. „Тайният тефтер" бе споменат много пъти в делото за
смъртта на Чората, а бившите вече спецполицаи се споглеждаха всеки път, щом някоя
от страните в процеса споменеше, че това е накарало майор Мирослав Писов да даде
неофициалната заповед на подчинените и да удрят здраво при ареста на Димитров.
Искам да ви призная нещо - аз държах в ръцете си тази тетрадка, нещо повече, четох
малко от нея. През последните три години се изрекоха много имена, които били вътре,
банкери, политици, магистрати... а какво всъщност прочетох аз и как тетрадката се
озова в ръцете ми, ще прочетете сега. Преди това обаче нека ви запозная със съдбите
на хората, които платиха с живота си цената на „тайния тефтер".
Престъпният бос на Югозапада Васил Горчев-Къоравия бе убит на 20 януари 2005 година
посред бял ден пред хотел „Ален мак". Недосегаемият 46-годишен бизнесмен бе
застрелян показно с 1 куршум в главата в 13,20 ч. пред очите на охранителите си.
Никой от многобройните гардове не чул изстрела, нито видял килъра. В момента на
стрелбата Горчев бил с лице към новия бизнес център, а охранителите - с гръб към
него. След екзекуцията две таксита са потеглили веднага от стоянката, разказаха
очевидци. През това време по площада е имало доста хора, но никой не е пострадал.
Невре-дими са останали и охранителите, които са били на една ръка разстояние.
Точният мерник означава, че килърът е бил снайперист. След като бил по-косен,
Горчев паднал по гръб, с крака към саксиите. Куршумът отнесъл дясната половина от
главата му и излязъл през тила. Локва кръв, примесена с пръснат мозък,
свидетелстваше за ударната сила на оловото. Предполага се, че убиецът се е целил от
покрива на бизнес центъра или от апартамент на съседната кооперация. Другата версия
е, че стрелбата е произведена от движеща се кола. В първия момент охранителите
решили да откарат Горчев в спешния център, но виждайки, че губи много кръв,
повикали линейка. Лекарите дошли след пет минути само за да го транспонират до
реанимация, където той издъхнал.
Васил Горчев Върбанов е роден през 1959 г. в кюстендилското село Драговищица.
Постоянният му адрес е на ул. „Струма" №24 в Перник.
Прякора си получава като малък, след като по думи на негови познати бил ослепен от
баща си, който го залял с киселина.
Атакуван от около 20 полицаи с качулки, сърцето на популярния като човек на ВМС-2
благоевградчанин Ангел Димитров-Чората се пръсна през ноември 2005 година. 38-
годишният син на най-известната златарка в Пиринско Адриана Димитрова и собственика
на охранителна фирма „Гранит 94" Райчо Димитров издъхнал малко след 21.00 ч. до
автомобила си „Мазда" на ул. „Дойран" 14 в Благоевград при ареста му. Ченгетата
станали свидетели на внезапната смърт на Ангел Чората, който бил мишена на
наредената от вътрешния министър Румен Петков операция „Респект" и стана нейната
първа жертва. Освен полицаите очевидци на смъртта станали и десетки живущи наул.
„Дойран", които били ужасени от гледката.
Екшънът станал в четвъртък, 11 ноември 2005 година, около 21.00 ч., акцията била
планирана,
след като имало несъмнени данни, че Ангел Димитров се занимава сразпространение на
наркотици. Полицаите разполагали с информация, че дрога се предлага в семейния
хотел на Чората „Ади", както и че там работят проститутки. Първоначално антимафиоти
и служители от спецзвеното за бързи действия атакували хотела. Търсели Чората и
започнали претърсване на стаите. Малко след това маскираните служители внезапно
прекратили обиските и се изтеглили. По същото време издирваният престъпен бос бил
забелязан да се движи в кв. „Освобождение" в лек автомобил „Мазда 323", която била
на името на брат му Димитър.
Полицаите предприели преследване, при което Чората се опитал да избяга с
автомобила. Настигнали го на ул. „Дойран", но той се възпротивил, което наложило
използването на физическа сила и помощни средства. След като му сложили белезници,
Чората се отпуснал и паднал на земята. На място е извикан екип на спешния център,
но лекарите само констатирали смъртта. Любопитни съседи разказаха, че са чули два
пъти викове „Ох, ох", а други твърдят, че Чората бил зарязан до контейнер за
боклук.
Всички знаете, че първоначално бившите спец-полицаи бяха осъдени на доживотен
затвор, а впоследствие той бе заменен с огромни по обем ефективни присъди.
Април 2005 година. В онази сутрин тъкмо бях приключил сутрешното си предаване по
радиото. Времето навън бе хубаво и това ме предразполагаше да бъда в добро
настроение. Вече отключвах кабинета си, за да проведа една среща с рекламодател,
когато телефонът ми звънна. Беше Тони Клюна.
- Бобка, айде, да ме вземеш и да отидем да пием кафе на едно място - предложи той.
- Демби организира среща, от която може да излезе нещо много сериозно. Знаеш, че
сега съм скъсан, това е шанс за мен.
Преди около два месеца Клюна бе освободен от ареста, след като получи условна
присъда. Бе прекарал зад решетките повече от 11 месеца, през което време Демби бе
завзел всичките му райони.
- Добре - съгласих се. - Откъде да те взема?
- Аз съм в едно кафене на ул. „6-ти септември" с едно гадже. Звънни ми, като си
тук.
След 30-ина минути вече бяхме заедно.
- Карай към хотел „Макси" - нареди Милтенов свойски на шофьора ми.
- Какво има там, каква среща щяло да има? -полюбопитствах, тъй като видях пламък в
погледа на Клюна.
- Ще видиш, ще видиш - отговори ми със задоволство той. - Днес ще се запознаеш с
една истинска легенда.
Когато стигнахме, забелязах, че пред главния вход на „Макси", откъм „Симеоновско
шосе", до колите на Демби бяха паркирани и два мерцедеса с благоевградска
регистрация. Единият бе брониран и изключително рядък поръчков модел „Пулман". С
такъв по онова време се движеше руският президент Владимир Путин. Не можах да се
сдържа
и когато слязохме пред хотела, отидох до колата. В нея чакаха момчета, които не бях
виждал досега. След като разгледах внимателно бронировката, влязохме в лоби бара.
На маса в дъното се бяха настанили Демби, Роко, Били Лъжеца и още двама души, които
не познавах. Милтенов изведнъж стана нервен, дръпна ме и ми каза само да слушам и
да не взимам думата. Освен това предупреди тогавашните ми бодигардове да стоят
близо до масата и да са нащрек.
- Айде бе, Тони! - сепна се Демби. - Хората само за теб разпитват от един час.
- Абе, докато дойдем с Бобката... имаше задръстване - заоправдава се Клюна.
- Запознайте се - запредставя ни Вучев. - Това е Ангел Чората от Благоевград, а
това са Тони Милтенов и Боби Цанков.
В този момент си спомних - та това бе човекът, когото всички сочеха за дясна ръка
на Васко Горчев-Коравия, който бе убит в началото на 2005 година.
- Тони имаше тежък период, беше за една година „вътре" - започна преговорите Демби.
- Сега му трябва ниша, която да развива.
- Има схема - отговори Чората приветливо. -Това е Ервин от Холандия - представи той
другия човек на масата.
- Приятно ми е! - подаде ръка Клюна.
- Не се престаравай, не знае грам български -ухили се Чората. - Той внася по някое
и друго кило кокаин и го продаваме шано по моя край. Ако искаш, може да се
сработите за София.
Клюна погледна надолу към масата и се замисли за около 2-3 секунди.
- Абе, не знам - отговори замислено Милтенов.
- Това е кириз на Таки и Сако. Може да стане напечено.
- Е, като не искаш да ти е напечено, си ходи в Княжево при женичката - скочи Били
Лъжеца. -Аз знаеш ли откога се мъча да навия Ангел да пусне малко шано в София!
- Ей, парцал! - намеси се Демби. - Не съм ти позволил да се обаждаш!
- Извинявай - взе си бележка Били.
- Ако се навия, как ще заработи схемата? - попита Тони.
- Имаме следния канал - заобяснява Чората.
- Материалът се взима от Солун или Серес, откъдето ти е по удобно. Кешът се дава в
Благоевград на отиване. След това ти давам графика на нашите митничари и си го
вкарваш с колата безпроблемно.
- За какъв обем говорим? - продължи да разпитва Клюна.
- Кило, максимум две на месец - отговори Чората.
- Ами, принципно ти казвам „Да", като ще обсъдим подробностите на четири очи.
- Айде, пак си играч - изхили се Демби.
- Само аз си знам с какво се нагърбвам - отговори му назидателно Клюна.
Срещата продължи с обсъждане на теми, свързани с жени и коли. Чората се похвали, че
хванал някаква фолк певица за любовница, и показа
снимки на телефона си. През това време Клюна ме дръпна настрана:
- Вляза ли в този кириз, съм труп максимум до една година.
- А защо тогава влизаш?! - учудих се аз.
- Е, от какво да живея?! Няма все с теб и твоите момчета да се влача - започна да
се мотивира, сякаш убеждаваше себе си. - Трябва да се грижа за Мина и цялото
семейство.
В това време на масата избухна скандал.
- Ей, парцал, ще ти счупя краката - крещеше Демби по Били Лъжеца. - Само се чудиш
откъде да изкараш нещо необявено.
- Обиждате ме с тези теми - намеси се Ангел Чората. - Аз мисля, че съм дошъл при
сериозни хора, а не при квартални скандалджии.
- Абе, имаме си и проблеми в нашето малко семейство - смени тона и изражението
Вучев. -Кажи сега по другия въпрос.
Чората извади от джоба си радиостанция и даде команда на неговите охранители от
„Пулмана":
- Донесете тетрадката!
- За какво става дума? - попита Клюна.
- Моята партия Кьоравия - заобяснява Чората, - преди да го убият в началото на
годината, раздаде много пари на лихва. Сега списъкът с длъжниците е в мен. С жена
му събираме дълговете и тъй като има доста хора от София, ни е нужна помощ на
местно ниво. Даваме 10% от събраното като заплащане.
В това време охранителите донесоха митичния тефтер. Това бе една съвсем обикновена
ученическа тетрадка, поизцапана с нещо като петна от тонер, но не мога да бъда
съвсем сигурен.
- Много се говори в средите за този списък -каза Демби. - Ставало въпрос за суми
около един милион евро общо май...
- И за повече - отвърна Чората, - но хората са все с положение. Кьоравия смяташе,
че като са сериозни имена, нямало да го излъжат. А сега не можем да се разберем с
тях.
- Дай да видим за какво става дума - каза Клюна и взе тефтера.
След като го разлисти, погледна сериозно към Ангел:
- Ти мислиш ли, че можеш да вземеш нещо от политици, съдии и полицаи?!
- Аз - не, но вие имате Боби Цанков - ухили се Чората. - Ако каже това-онова в
ефир, могат да се стреснат и да платят.
- Еее, верно, бе! - кресна Вучев. - Така ще действаме!
- Извинявайте, но нямам ли и аз думата все пак?! - попитах. - Как си представяте да
чета по радиото списък с длъжници на Васко Кьоравия?!
- Боби ще си помисли сериозно по темата -каза Клюна. - Аз поемам ангажимента да
седнем с него на спокойствие и да свършим работа.
В това време Милтенов скришом от другите ме изрита под масата. Аз си замълчах, а
той взе тетрадката. Разбраха се след два дни пак да се видим на същото място и ние
с него се качихме в колата.
- Ти полудя ли? - повиших тон аз. - Как си
представяш да притискаме сериозни хора по радиото?! Тия не могат да се справят, а
ти се навиваш веднага. Има нещо гнило.
- Абе, тези са прости селяни - отвърна Милтенов. - Мислят се за много силни на
село, а тук са като мишлета. Нищо не ми говорят имената в тетрадката, вземи я и ги
разгледай. Помисли! 10% от един милион евро са много пари.
Прибрах тефтера в подлакътника на мерцедеса, а Тони слезе от колата. Отидох в
радиото и преди да вляза в ефир за следобедната емисия, се затворих в кабинета си с
митичната тетрадка. Взех я в ръцете си и сякаш усетих духа на Кьоравия. Някои сега
ще кажат, че това са бабини деветини и суеверия, но сякаш усетих присъствието му в
кабинета си. Разлистих първите страници и веднага се ориентирах в нея. Горчев бе
измислил много подредена система за отчетност. Длъжниците му бяха разпределени по
градове. Почти нямаше голям град, от който някой да не му дължи пари. Срещу имената
на някои имаше написано „Върнати", а срещу други - кръстове.
Отворих на „София" и погледът ми замръзна! В списъка бяха 7-8 политици на ниво
депутати и един министър от правителството на НДСВ. Имаше двама съдии и двама
полицаи на високо ниво! Няма да напиша имената им, но ще цитирам инициалите им:
1. Я.Я.- 160 000 евро
2. В. И. - 100 000 евро
3. В. Ц.- 150 000 евро
4. Г. К. - 50 000 евро
5. М. С- 130 000 евро
6. М. М. - 100 000 евро
Зад тези инициали се крият съдия, двама депутати, адвокат и бивш министър! По мои
изчисления само от София сумата за събиране бе над 1 000 000 евро. Вечерта носех
тетрадката с мен навсякъде. Даже направих нещо, което споделям сега за първи път -
снимах някои от страниците. Знаех, че след години ще напиша за тях!
Вечерях с известен по онова време банкер. Споделих му за срещата с Чората, за
ангажимента на Клюна и дори му показах списъка.
- Ти не знаеш каква власт държиш в ръцете си - каза ми той и остана безмълвен, след
като разлисти щателно тефтера.
На другия ден с Клюна имахме среща във „Фю-жън".
- Виж, мислих сериозно - започнах аз, а Тони веднага усети какво съм решил.
- Добре, добре - примири се той, - дай ми тефтера!
- Ако нападнем тези хора по радиото, ще ни съсипят! - аргументирах се. - Аз не
участвам!
Клюна разлисти тетрадката. По погледа му личеше, че няма и хал хабер за кого става
дума вътре. На следващия ден отидохме на уговорената среща в „Макси". Чората и
холандецът Ервин ни чакаха на същата маса в лоби бара. Здрависахме се, седнахме и
Клюна каза с тъга в гласа:
- Няма да можем да ви помогнем със списъка.
- Е, то беше ясно - отвърна с разбиране Ангел.
- Ще търсим вариант с куките да се сдушим.
- Що се отнася до коката, участвам - каза Тони.
- Това е добре - усмихна се Чората и кимна на Ервин.
Холандецът стана от масата и отиде до колата. Докато си приказвахме тримата,
чужденецът се върна с найлонов плик в ръка с надпис free shop. Подаде го на Клюна и
си стиснаха ръцете.
Качихме се в колата, а Тони каза на шофьора:
- Брат, сега карай много внимателно, защото, ако ни спрат, всички ставаме
съпроцесници!
- Не ми казвай, че това е един килограм кокаин
- сепнах се. - Тук, в моята кола!
Милтенов се усмихна и каза:
- Сега вече пак съм в играта!
След като Ангел Димитров-Чората умря при показния арест срещу него, се заговори за
митичен тефтер, който бил на Кьоравия, а Чората го е получил от вдовицата му. По
онова време веднага хора, нарочени, че са в списъка с длъжници, започнаха да
казват, че няма такава тетрадка, а аз тайно разлистих пресниманите страници и видях
имената им вътре! Заговори се, че майорът, водил спецоперацията срещу Ангел, също
бил в списъка и затова наредил Чората да умре при ареста.

Глава 10
Истинският поръчител на Фатик
На 19 август 2003 година, около 11.30 ч. сутринта, сребрист мерцедес S600 с
регистрационен номер ВВ FN 888(ВВ - от baba, в превод от турски „баща", F - Фатик,
N - Найденов), идващ от Бояна по бул. „България", пътуващ за хотел „Хилтън", спира
на кръстовището с бул. „Гоце Делчев" на червен светофар.
В този момент по диагонал отдясно набива спирачки „Фолксваген Голф", тъмен на цвят,
със затъмнени стъкла. От него изскача двойка маскирани мъже, въоръжени с автомати
АК-47, като единият започва да стреля по задното стъкло на лимузината, а другият
надупчва цялата й дясна страна. Според някои от свидетелите стрелецът бил един. Цел
на атентаторите е седналият на задната дясна седалка Филип Найденов, по-известен
като Малкия Фатик.
Автоматите АК-47, или „Калашников", са способни да произведат до 600 изстрела в
минута, като стандартният пълнител има 30 патрона. При все това в упътването им се
посочва, че е препоръчително да се произвеждат откоси от по 3-4 изстрела с оглед
точността, като това компенсира отката на оръжието. При стрелба по близка мишена
обаче това няма толкова голямо значение.
Стрелбата продължила не повече от 10 секунди, след което килърите се прибрали
обратно в автомобила и шофьорът потеглил с мръсна газ, правейки обратен завой по
бул. „България" към Бояна.
Секунда преди тях Румен Желязков-Жабока, шофьорът на Фатик, явно запазил
самообладание, потеглил по бул. „Гоце Делчев" към Военна болница. След минути
пристигнали, но лекарите извадили бизнесмена мъртъв от колата. На площадката на
болницата имало ужасно много кръв, а по спрения автомобил имало над 30 дупки от
куршуми.
На шофьора на Фатик Румен Желязков, който също бил ранен, била оказана навременна
спешна помощ и така била предотвратена смъртта му. Но не за дълго. На 15 април две
години по-късно в село Душинки, Брезник, е намерен трупът на бившия борец с куршум
в слепоочието и пистолет „Парабел" в ръката. Основната версия за смъртта е
самоубийство. Съществена информация, тиражирана в медиите тогава, е, че Желязков
освен шофьор е бил и бизнес партньор на убития две години по-рано Фатик.
Давайки сериозна заявка тази книга да бъде посветена на наркотиците, войните,
свързани с тях, както и знаковите убийства, извършени заради тях, няма как да не
разкрия пред вас и това на Фатката, както го наричахме тези, които го познавахме.
Още през септември 2009 година проведох среща с един от най-близките хора на Фатик,
чието име ще спестя, за да не започнат срещу него десетки проверки. Обясних идеята
в една книга да бъдат събрани тайните на всички знакови убийства в България, а това
на Фатьо бе достойно да намери място в нея. Не беше нужно да го увещавам дълго, тъй
като и на него му тежеше, че разследването не стигна доникъде. След като внимателно
премисли до какво би довело оповестяването на фактите в публичното пространство, Н.
каза:
- Добре, ще ти помогна да откриеш всичко, което ти трябва.
- Благодаря ти! - отвърнах. - Пък и така най-накрая ще се разбере какво се е
случило с Фатик.
- Ще ядосаш сериозни хора, ако го напишеш едно към едно - предупреди ме човекът.
- Няма проблем, няма да са първите - казах, твърдо решен.
- Тогава ще се свържа с един частен детектив от Лондон, който бе нает от
семейството на Фатьо да разкрие кой е поръчителят и кои са извършителите - предложи
Н. - Когато се разбера как да разговаряте, ще ти се обадя.
От този разговор минаха няколко месеца. Реших, че този наш общ приятел не е могъл
да се
свърже или просто не му се е занимавало, но една сутрин, няколко дни след 8
декември, телефонът ми звънна.
- Ало? - вдигнах.
- Готов си, пич! - беше Н. - Детективът ще е в България на 19 декември 2009 година.
Организирах да се срещнете в моята къща в Банкя, за да няма сеирджии около вас.
19 декември 2009 г. Часовникът показваше 14.00 ч. Спрях пред къщата на общия ни
приятел с Фатик, който наследи някои от неговите контакти и канали в областта на
каптагона. Направи ми впечатление, че външните бронирани ролетни щори на прозорците
са спуснати, а колата на Н. я няма. Тъкмо бърках в джоба си да извадя телефона и да
му звънна, когато външната врата се отвори, а на нея се показа мъж на около 50
години, с бяла коса, облечен в черен костюм и светла риза и без вратовръзка. Кимна
ми да вляза. Слязох от джипа и приближих.
(Разговорът се водеше на английски.)
- Добър ден! - поздравих аз.
- Добър ден, господин Цанков! - отговори мъжът.
- Вие ме познахте?! - учудих се.
- Това ми е работата - каза той и се ръкувахме. - Без значение в коя точка на света
съм, знам всичко за хората, с които имам среща.
Влязохме в къщата, бяхме сами. Настанихме се в хола. Камината гореше, а английският
детектив сипа по един бърбън.
- Имам наблюдения над ситуацията в България
- започна Джон (така се казваше частното ченге).
- Много хора са недоволни от първата ви книга, която за съжаление не можах да
прочета.
- Щом са недоволни, значи съм на прав път -отговорих леко ехидно.
- Сигурно е така - съгласи се Джон. - Сега по същество. Н. ми каза, че сте решен да
обявите резултатите от моето разследване за смъртта на господин Фатик.
- Да, издавам втора книга, която ще засегне не-разкритите наркоубийства - обясних.
- Но доколко е достоверно заключението ви?
- Вижте, аз съм най-скъпо платеният частен детектив в Англия. Аз разследвах смъртта
на лейди Даяна, кражбата в двореца на английската кралица, смъртта на Доди ал Файед
и стигнах до истината навсякъде. Така е и в този случай.
Почувствах се неловко, защото Джон малко се засегна, но аз върнах разговора в
правилната посока:
- Питам, защото ви вярвам, но искам да знам, че и вие сте убеден в заключението си
по случая.
- Сигурен съм в резултатите 100%! - каза категорично англичанинът. - Една седмица
след убийството през август 2003 година бях нает от семейството на господин Фатик.
Пристигнах във вашата страна и започнах.
И аз заслушах разказа на детектива.
„Веднага щом пристигнах, започнах разследването по убийството на Филип Найденов-
Фатик.
Първо отидох и внимателно огледах колата. Българските служби ми оказаха пълно
съдействие. С мои уреди изследвах гилзите, събрани от мястото на атентата, както и
балистиката на самото оръжие. Разговарях и с шофьора на Фатик, който е реагирал
много професионално в ситуацията. Изгледах всички записи от охранителните и трафик
камерите около мястото. Вашите полицаи бяха пропуснали да изземат записи от една-
две камери, които аз изгледах. Срещнах се в рамките на няколко дни с босовете на
подземния свят в България. Всички бяха потресени. Никой не показа и най-малък
признак на съпричастност към убийството, а аз знам как да наблюдавам за такива.
Включително проведох наблюдения посредством проследяване и други оперативни способи
над лицата, които са били в контакт или в конфликт с Фатик. По едно време моите
помощници, които се заеха с проучването на партньорите на убития, ме информираха за
странен телефонен разговор. Той бил проведен между едно от подставените лица на
Фатик в бизнеса слуксозни автомобили и неустановено лице от Турция.
(Разговорът е на английски.)
- Казах ли да не ми се обаждаш! - креснал нервно българинът, подставено лице на
Фатьо.
- Исках само да разбера помогна ли за туристическия въпрос? - попитал турчинът.
Най-вероятно турчинът пита дали убийците са се измъкнали безпроблемно от България.
-Ла, и не ме търси никога повече! - казал човекът на Фатик и затворил.
Веднага започнах да издирвам на кого се води номерът в Турция. След ден вече знаех,
че обаждането е от телефон в закусвалня в предградие на Истанбул. Веднага заминах.
Слязох от самолета в Турция. На летището бях посрещнат от роднина на Фатик, който
бе мой гид в Истанбул. Разбира се, не му обясних какво издирвам, а само че
провеждам разследване на убийството по поръчка на семейството. Дадох му адреса, на
който исках да ме откара, а той ме погледна стреснато:
- Ама, това е място, където се събират най-сериозните мафиоти в Турция...
- Нищо - отговорих, - закарай ме там. Спряхме с автомобила на роднината, който бе
марка „Бентли" и привлече погледите на хората, събрани пред заведението. Кафенето
се намираше в бедно предградие и бе известно с това, че в него пият кафе и
провеждат разговори членове и командири на организацията „Сивите вълци". Влязох
невъзмутимо и поръчах арабско кафе. Обстановката бе тежка, в смисъл беше много
тъмно и задимено от цигари, пури и други характерни аромати. На съседната маса
двама възрастни араби пушеха наргиле, от което миришеше на хашиш. След като постоях
десет минути и изпих кафето си, попитах на английски бармана има ли телефон в
заведението, а той ми посочи с ръка към тоалетните. Там видях стар телефонен
апарат. Вдигнах слушалката и набрах собствения си мобилен номер. Нямаше грешка -
изписа се номерът от прихванатото обаждане. След това платих и си тръгнах.
Огледаха ме внимателно, защото се откроявах от всички посетители. По пътя попитах
роднината на Фатик:
- Какви хора се събират в това заведение?
- Само главатари от „Сивите вълци" - отговори момчето. - Това кафене е легендарно,
на повече от двадесет години е и в него се планират всички големи атентати. Дори
службите не смеят да ходят в него.
- Ще видим колко са страшни тези „вълци" -казах аз, за да разведря атмосферата.
На следващата сутрин извиках роднината и му казах, че пак ще ме кара към
„страшното" кафене. Когато пристигнахме, забелязах два джипа мерцедес G, паркирани
пред входа, и сериозна охрана, въоръжена с автомати, като изобщо не си правеха
труда да ги прикриват. Бяха почти забрадени. Влязох отново невъзмутимо и пак
поръчах арабско кафе. Между другото кафето беше екстра. След като го изпих, отидох
и седнах на бара.
- Виж, поразпитай редовните клиенти дали се интересуват от „туристическиуслуги" в
България и ако някой прояви интерес да поговори с мен, пак ще се върна - предадох
завоалирано послание аз.
Барманът се съгласи, а аз си тръгнах.
На следващата сутрин, някъде около 10.00 ч., отново пристигнахме в заведението и аз
пак влязох. Барманът ме гледаше някак стреснато. Направих 2-3 крачки и изведнъж
някой сложи торба на главата ми, а друг хвана ръцете ми. Започнаха да крещят на
турски нещо и ме поведоха нанякъде. Бях преведен в друга стая и след като ме
сложиха
да седна на стол, махнаха торбата от главата ми. Намирах се в стая, по чиито стени
имаше снимки на човек с най-различни хора, но всички бяха тежко въоръжени, а на
една от тях той държеше отрязана глава, от която течеше кръв.
- Джон ******** от Лондон, частно ченге - каза на английски с арабски акцент мъжки
глас иззад гърба ми, - какво те води насам?
- Исках да поговорим за един случай, който разследвам в България - казах директно,
тъй като с такива хора се говори по този начин. - Засякох обаждане от вашето
заведение до евентуалния поръчител на убийството.
- Кой е убитият? - попита съвсем спокойно мъжът.
- Филип Найденов-Фатик - отговорих. - Убит е с автомати преди 2-3 седмици.
- Ааа! - възкликна човекът. - Бабата Тюркмен, син на Шабан.
- Не искам да създавам проблеми, а просто да си изпълня поръчката - обясних аз.
- Ние сме само посредници - отговори прямо човекът, - извършителите са в България,
но са наши членове. Кажи ми - ако ти разкажа всичко, ще се махнеш ли оттук
завинаги?
- Да, разбира се - отговорих, - нямам никакво желание да преча на никого, а просто
да си предам доклада.
- Старият Шабан имаше неуредени сметки със сина на бивш турски политик от най-висок
ранг (премиер или президент) - обясни човекът, - а Фатик не се съобрази, когато
хората си потърсиха
дължимото. Ние сме „Сивите вълци" и не се занимаваме с поръчкови убийства, ние
имаме кауза, за която се борим, но в случая бяхме задължени на политика.
- Гарантирам, че това, което ми казвате, няма да стигне до властите - декларирах
аз.
-Дреме ми! Ако стигне и ми създадеш проблеми, ще те убия, където и по света да си -
предупреди с най-спокоен тон мъжът. - Когато поръчителят дойде и седна на стола, на
който ти седиш в момента, аз нямаше как да не услужа. Сумата, която бе платена за
убийството, е 500 000 долара. Момчето обясни, че търси само съдействие, а в
България има човек, който ще даде цялата информация, нужна на килъра. Нямах проблем
да помогна, защото във вашата страна имаме членове с българско и турско
гражданство. Това са помаци, изселени по комунизма и сега развиващи сериозен бизнес
във вашата страна, но с наши капитали.
- Аз съм англичанин, така че когато казвате „вашата страна", се обърквам - казах
сусмивка.
- Както и да е - прекъсна ме той. - Искаш информация, давам ти я! Но се махаш и
никога повече не стъпваш тук! Ако доведеш опашка, си мъртъв.
- Дадено! - съгласих се.
- Та, моите хора оттук се свързаха с двама братя, наши подставени лица, живеещи в
България, и по интернет в кодиран чат дадохме поръчката. Там братята са се свързали
с човека, който им е подал информацията. Оръжието е купено от търговец на незаконно
оръжие от Русе на име Милко. Нашите хора в България първоначално решили да дадат
поръчката на банда, занимаваща се с такива неща в София, известна като бандата
от... - Замисли се, разлисти тефтер и след като прочете в него, продължи: - .
..Бандата от Княжево. Те обаче се уплашили и отказали да приемат поръчката. Тогава
двамата братя помаци отиват при партньора на Фатик, който го подлага на турския
поръчител.
- Кажи повече за този български партньор на Фатик!
-Е, сега ти искаш да ти свърша цялата работа, а си добре платен, знам - отговори
турчинът. -Този българин се занимава с внос на каптагон, като го прикрива под
формата на внос на скъпи лимузини, и след като Фатик извади дрогата от колите,
другият ги продава в неговата автокъща. Това им е била схемата. Та братята се
срещат с българина и той им дава разписанието на Фатик. Откъде го е имал, не знам и
не ме интересува. Поръчката е изпълнена много стегнато, в рамките само на няколко
дни. Не е имало нужда от предварително проучване, защото българинът е дал цялата
информация.
- Как са получили плащането? - попитах.
- А, виж, тук вече има как да се хванеш за следа - усмихна се турчинът. - Сумата е
платена в брой на нашите момчета лично от банкер на име... - пак разлисти тефтера -
Емил Кюлев. Нашите момчета са се справили брилянтно, тъй като сме ги тренирали в
базите на ПКК в Италия. Ако нямаш други въпроси, се махай оттук и никога повече не
се връщай. Казвам ти всичката тази информация, защото знам, че детективите водите
проблеми и куки след себе си, когато започнете да ровите.
Ако кажеш на семейството на Фатик за срещата ти с мен и откъде знаеш всичко това,
ще умреш в страшни мъки, ти и цялото ти семейство!
Когато му благодарих, турчинът замлъкна, а мъж, който през цялото време стоеше пред
мен с насочен към главата ми автомат, отново сложи чувала на главата ми и ме
изведоха, като този път не държаха ръцете ми. Свалиха торбата чак когато вече бях
пред заведението.
Качих се в бентлито и казах на роднината на Фатик:
- Карай директно към летището!
След няколко часа вече бях в самолета за София. Срещнах се брата на Фатик и членове
на семейството му. Докладвах им същия ден целия разговор и ги попитах имат ли други
питания, а те казаха, че са удовлетворени, и ми платиха."
Стоях в хола до камината и слушах със зейнала уста разказа.
- Това звучи направо невероятно - казах. - Като криминален филм!
- Това е истината по този случай - отговори ми английският детектив. - Платиха ми
втори хонорар, за да дойда тук и да ти разкажа всичко, тъй че ако имаш питания,
казвай, ако не, да тръгвам.
Нямах други въпроси към човека. Прибрах се и написах тази глава от книгата още
докато бях под въздействието на фактите!

Глава 11
Наследството на Тони Клюна
Както описах в първата част на „Тайните на мутрите", Антон Милтенов имаше среща с
Райко Кръвта от Перник. В онази събота, 30 юли 2005 година, аз бях заминал за
Сандански, където трябваше да се видя с един професор, който бе светило в
българската медицина. Клюна каза, че не можел да отложи срещата с Райко, но веднага
след нея тръгвал към мен. През онзи фатален ден се чухме 3-4 пъти, като последният
разговор беше следобед, към 14.00 ч., и говорихме около 40 минути. Тони
предчувстваше, че нещо ще се случи. Звучеше носталгично апатично. Говореше за
миналото, казваше, че нещо го гложди, но не знае какво, и т.н. Попитах го дали
подсъзнателно не изпитва страх от срещата с перничанина, все пак той стреля по него
вече на терасата в Княжево, а Тони каза, че това е минало. Просто не можеше да си
отговори
на въпроса „Защо?". Защо, след като вече Демби държеше улицата, Райко търсеше него,
а не Вучев? Имал бил някакъв „материал", който бил взет от шанаджиите, и искал
бързо да го продаде. Наложи се да прекъснем разговора, тъй като професорът, когото
чаках в резиденция „Свети Врач", дойде и седна при мен. Някъде към 21.45 ч. ми се
обадиха, че Тони е изял последния си сладолед! На следващия ден всичко вече беше
друго.
Неделя, 31 юли 2005 г. Събудих се някъде към 9.00 ч. Въпреки че бе неделя, не можах
да спя до късно. Предишната вечер бях загубил един от най-близките си приятели.
Може би ще кажете, че ме е страх от призраци, но през нощта на няколко пъти се
будих от странни звуци. Вицепре-зидентският апартамент в резиденцията „Свети Врач"
представляваше един огромен хол, който свършваше с голям дълъг коридор. По него се
стигаше до три спални. Предишния ден с Клюна се бяхме разбрали да запазя на
рецепцията едната спалня за него. Спомням си сега как се шегуваше, че нямало да му
трябва, защото щял да доведе две стюардеси с него и нямало да има време за сън. Та
на няколко пъти чувах как нещо тропа в съседната спалня. Втория път станах и отидох
да видя, но когато отворих вратата, всичко бе нормално и тихо. На сутринта се
обадих на Боби от Перник. Тя бе една от най-оборотните врачки по онова време.
- Боби, възможно ли е да чувам звуци от спалнята, където трябваше да нощува моят
приятел, когото убиха снощи? - попитах.
- Не само е възможно, а е почти сигурно, че духът му е бил там - отговори вещо
контактьорката. - По принцип 24 часа след убийство духът винаги витае при тези, с
които е трябвало да бъде. Ти не се страхувай, нищо не може да ти направи.
След като затворих телефона, седнах на масата в хола. Имах нуждата да поговоря с
някого, но не знаех с кого. Дадох команда на шофьора ми да приготви колата и след
40 минути вече пътувах към София. По пътя мълчах, а момчето караше и не смееше да
ме заговори.
На следващия ден още сутринта се случи нещо, което няма да забравя никога. Беше
понеделник. Някъде към обед ми се обади Камен, братът на Клюна. Сега, като се
замисля, не помня дали беше минало погребението на брат му, но той се държеше
мъжки, не показваше слабост.
- Ало, Боби - започна Камен, - дай да се видим, трябва да те питам нещо важно.
- Добре - съгласих се, - аз съм вкъщи. Чакам
те!
След около 40 минути Малкия Клюн пристигна с едно от аудитата на Клюна. Бе обграден
от цялата охрана на брат му. Гледката бе внушителна. Поканих го в хола на
старинната мебел. Камен бе облечен с долнище на анцуг и фланелка с къс ръкав. След
като свали слънчевите очила, видях, че целите му очи са червени от плач. Гледахме
се около 10 секунди и след кратко мълчание Камен каза:
- Не знам как се случи това. Просто не мога да го проумея. Сякаш всеки момент
телефонът ще звънне и ще чуя брат си отново.
След тези думи очите му се напълниха със сълзи и сложи отново тъмите очила.
- И аз не мога да повярвам - казах, - все пак той бе извън играта. Не мога да си
обясня защо го направиха.
- Само ако знаех кой е... - закани се Камен.
- Той не ти ли каза с кого ще се среща? - попитах, като не издадох какво ми бе
казал Клюна.
- Не! - категорично отговори гой. - Знам само, че е казал на останалите момчета от
охраната, че иска да бъде почти незабележим и сам. Взел само Цайко и Призрака с
него.
- Не разбирам - отвърнах. - Да отиде сам в някакво кафене в събота вечер. Та той не
ходеше и до тоалетната сам в заведение.
- Знам! - репликира ме Камен. - И точно това не разбирам. Явно са го подмамили,
като са му казали, че не искат да има свидетели на срещата. Но с кого е трябвало да
се вижда, не мога да разбера.
Замълчах. Не казах, каквото знаех, защото Камен бе много разстроен. Не знаех как
щеше да реагира, не исках на моята съвест да висят убийства. Виждах, че Малкия бе в
състояние да стане и да отиде лично да гръмне Райко.
- Сега трябва да те питам нещо много важно - продължи Камен, - но трябва да си
остане само между нас.
- Добре, разбира се - съгласих се, - стига да мога да ти отговоря.
- Виж сега - каза Малкия, - ние нямаме в момента нищо!
- В смисъл?! - учудих се.
- Ами, не знаем къде са парите на брат ми - изплю камъчето Камен с въздишка, -
нямаме пари дори за бензин на колите. Той всяка седмица ходеше някъде сам. Просто
изчезваше с парите от оборота и след един ден се връщаше.
- Искаш да кажеш, че сега не знаете къде са всичките му спечелени пари?! - изумих
се.
- Да! И много се надявам ти да знаеш нещо, защото беше най-добрият му приятел -
погледна с надежда към мен той.
- Виж, без да се обиждаш, но на тема пари знаеш, че не признаваше приятели - казах
предпазливо аз. - Нищо не знам. Няма как да ти помогна в това отношение.
- Боби, търсят се около 10 000 000 евро, които не знаем къде са - разтрепери се
той. - Просто ми иде да се хвърля от прозореца. Благодаря ти все пак!
Камен си тръгна, а аз се замислих къде ли Тони би скрил такава огромна сума. Това
бяха спестяванията му за последните 7-8 години. Наистина нямах отговор на този
въпрос. Вярно беше, че го познавах по-добре от всеки негов приятел, но не и от
собствения му брат.
Седнах в хола и се загледах в една снимка, на която бяхме аз, Клюна и Митьо Очите
във Велинград. Потънах в спомени и се присетих за една много комична случка. Бяхме
седнали в любимия ни еврейски ресторант в една от преките на „Алабин". Аз си
поръчах някакво ядене, не помня какво точно, а Тони се взираше в обедното меню.
Попитах го какво мисли толкова, а той ми отговори, че има 20 лева за обяд и не иска
да излиза от „бюджета".
И това съвсем не бе единственият подобен спомен. Веднъж се прибирахме с четирите
коли. Имахме традицията да се прибира първо той в Княжево, а после с общата ни
охрана се прибирах и аз до апартамента ми в центъра. Идеята бе, че като са повече
момчетата, никой не би посмял да ни нападне. Една вече спряхме с колите на
площадчето на Княжево.
- Играч - обърна се Тони към мен, - дай на моя шофьор 50 лева за гориво, че нямам в
мен.
- Нямаш 50 лева?! - учудих се.
- Финансовата дисциплина е много важно нещо - каза Клюна със сериозен глас. - След
като съм изчерпал лимита за седмицата, сега няма да пипам от другите пари.
Нямах избор и дадох 50 лева за гориво.
Минаха няколко дни от разговора ми с Камен. Не отидох на погребението на Антон, но
изпратих един огромен букет. В средите се разнасяха най-разнообразни легенди за
това, че Тони е скрил някъде несметно наследство, а семейството му не знае къде.
Дори някои момчета от охраната ходеха и търсеха из горите около къщата му в Княжево
заровено съкровище. Един ден телефонът ми звънна със „скрит номер". Вдигнах, защото
това бе специалният телефон, който още Самоковеца ми бе дал. Странно ми беше кой
плаща таксите и сметките, след като вече близо две години той бе мъртъв, но нямаше
и кого да питам.
- Да? - вдигнах, защото знаех, че това е някой от групата.
- Ела в „Маркрит" на „Патриарха" след 15 минути - каза гласът и се затвори.
Не знаех кой се обажда, но отидох на срещата. В онзи период търсех отговор на много
въпроси и някак любопитството в мен надделя.
Заварих Димитър Вучев-Демби и още един човек, когото не познавах. Отвън бяха спрени
две ау-дита с германски номера и охраната бе изцяло от непознати за мен и моите
момчета гардове.
- Ape бе, торба! - започна Демби с обичайната просташка усмивка. - К'во става?
- Не знам - отговорих, - още не мога да се ориентирам в обстановката.
- Я се запознай! - каза Вучев. - Това е Карлос. Карлос бе испанец или колумбиец,
така и не
разбрах. Бе с черен костюм и бяла риза, без вратовръзка. Косата му беше зализана, а
на лицето, в долната част, под устата, имаше голяма черна пъпка.
- Приятно ми е! Боби! - подадох ръка.
- Карлос е дошъл отдалече - продължи Демби -и иска да те пита къде са скрити парите
на Антон. Знае, че си наясно.
- Да ти кажа, не е първият, който мисли така, но наистина не знам къде са -
отговорих. - Явно много хора ги търсят.
Демби погледна към Карлос и му кимна с глава отрицателно. Тогава разбрах, че онзи
не разбира какво си говорим. Тогава той бръкна в сакото си, извади нож тип
„Пеперуда" и започна да го върти нервно.
- Пак ще те питам къде са скрити парите - каза
Вучев. - Този е в състояние да те заколи тук, на масата, и да си тръгне най-
спокойно.
- Митко, не знам къде са парите, но ако този си мисли, че ме плаши с тази чекийка,
много греши -отвърнах. - Ако не му кажеш да я прибере, ще дам знак на моите и ще го
застрелят като куче.
- Този човек е пратеник на най-големия в бизнеса - каза Вучев. - Иска си парите от
Милтенов и няма да си тръгне, докато не ги намери.
- Е, тогава му кажи да ги търси другаде - казах и се изправих.
Карлос ме гледаше и мълчеше. Демби се обърна към него и му направи знак с ръка да
прибере ножа. След тази среща не видях Вучев през следващите месеци.
През този период явно и семейство Милтенови не можеше да намери милионите на Клюна,
защото една сутрин бях посетен отново от Малкия.
- Може ли да вляза? - попита той, след като се появи изневиделица и без уговорка.
- Да, заповядай! - поканих го.
- Идвам с едно предложение - започна той. -Бронираното БМВ на брат ми се продава.
Ако ми дадеш 50 000 лева, ти го прехвърлям веднага.
- Камене, то струва поне 100 000 евро - казах. -Не се излагай, ще загубиш много.
- Така е, но нямаме пари да си платим тока -изплака той. - От една седмица стоим на
тъмно!
- Виж, ще ти помогна - казах. - Колко пари е токът на къщата?
- 1000 лева - каза Малкия и погледна в земята. Отидох в другата стая и му донесох
парите.
- Ето, вземи ги - подадох му пачката по 10 лева аз, - ако някога мога да ти
помогна, винаги съм насреща.
Камен взе парите и повече не ме потърси.
Легендата за милионите на Клюна не подмина и много от любовниците му. След време
разбрах, че една от тях започнала да води безгрижен и охолен живот. Дали Антон не
бе разделил тези милиони между приятелките си? Дали те бяха тайните му „сейфове"?
Отговорите на тези въпроси така и не станаха известни. През 2005 година се появи
един слух, който обаче така и не се разбра дали не беше пуснат от самия Камен. В
средите се заговори, че Малкия Клюн е отвлечен от латиноамериканци, които са
поставили условие пред майка му Недялка да даде всичко спечелено от Тони, ако иска
да го види отново жив. Така и никой не разбра какво е станало. МВР мълчеше по
случая.
Към днешна дата Камен Милтенов живее скромно и се движи с окаяна кола. Много често
изпада в ситуации да иска пари на заем от приятели, за да може да посреща
ежемесечните си разходи.
Милионите на Клюна не са намерени и до днес.

Глава 12
Дневникът на Тони Клюна
Малко след смъртта му през лятото на 2005 година съвсем случайно видях една от
любовниците на Милтенов. Момичето се казваше Ива и беше много красива манекенка. По
онова време работеше в агенцията на Жени Калканджиева „Визаж". Махнах й, защото тя
вървеше по отсрещния тротоар, а аз бях в колата. Движех се по жълтите павета на
„Цар Освободител" малко преди светофара на улица „Раковски". Когато ме видя, Ива
изведнъж тръгна към колата, без изобщо да се огледа. Започнаха да й свиркат
изнервени шофьори, а тя, без дори да ги погледне, стигна до мен и отвори вратата.
- Може ли да се кача? - попита с уплах в гласа.
- Да, разбира се - отговорих. - Всичко наред ли е? Изглеждаш ми притеснена.
Ива се качи и с голяма мъка затвори тежката
бронирана врата. Погледна ме и ме прегърна, а от очите й потекоха сълзи.
- Чакай, успокой се - казах смутено. - Какво се е случило? Защо плачеш?
- Не знаеш какво преживях преди една седмица
- изхлипа манекенката. - Ужасно се уплаших, а не знаех телефона на никой от
приятелите на Тони.
- Какво е станало? - попитах, докато бършех сълзите й с ръката си.
- Имах уговорка с приятелки да излезем една вечер - заразказва тя, - беше към
полунощ. Заключих вратата на апартамента си и тръгнах към асансьора. В това време
излязоха двама маскирани мъже и ме сграбчиха.
- Как така те сграбчиха? - попитах. - Искаха да те ограбят ли?
- Не - отвърна Ива и сълзите отново потекоха от очите й. - Единият ми хвана ръцете
и ми запуши устата, а другият извади нож.
- Чакай сега, успокой се - прекъснах я, защото започна да хлипа и усетих, че е
ужасно разстроена.
- Ето, пийни малко вода - казах и й подадох малка бутилка с минерална вода.
- Онзи с ножа ми каза, че ако до една седмица не му дам тефтера на Тони, щял да ме
разпори -продължи Ива, след като изпи почти цялото шишенце на екс. - А това
означава утре вечер. Ужасно ме е страх!
- Какъв тефтер?! - изненадах се. - Ти знаеш ли за какво говорят?
- Знам - каза момичето и ме погледна. - Антон имаше таен дневник, в който си
записваше всички сделки.
- Сделки ли?! - учудих се. - Какво е пишело в този тефтер?!
- Ами, той си е записвал през годините с кой какво е работил и в него имаше
подробности за всяко убийство, свързано с наркотиците. Нещо като застраховка, че
ако му се случи нещо, семейството му няма да остане без пари.
- Я чакай! - прекъснах я. - Искаш да кажеш, че си е записвал компромати срещу
негови партньори през годините?!
- Да! - Каза Ива и ме погледна: - Можеш ли да ми помогнеш?
- Не разбирам... - казах и се замислих. - Как да ти помогна?! Та аз, който бях един
от най-близките му хора през последните няколко години, не знам за този дневник.
- Онези казаха, че имам една седмица да го намеря - продължи тя. - Те знаеха, че е
у мен.
- А откъде са знаели, като самият аз не знаех, че има такъв дневник? - учудих се.
- Страх ме е, моля те, помогни ми! - изхлипа момичето и отново се разплака.
- Добре, Ива, успокой се - разчувствах се, -няма да те оставя така. Ще решим
въпроса, но трябва да ми кажеш повече за този дневник.
- Ами, той е у нас - каза със страх в гласа си моделката.
- У вас? - подскочих. - Значи онези правилно са знаели да го търсят при теб?
- Да, но не знам откъде са научили - отговори тя. - За това да са знаели максимум
един-двама души, и то от момчетата, а не чужди хора.
След като успокоих последната любовница на Клюна, се разбрахме на следващия ден да
отида у тях и да ми покаже въпросния тефтер. Същата вечер се чух с един-двама от
близките приятели на Тони и леко ги подпитах дали знаят той да си е водил дневник.
И двамата приеха въпроса ми на шега, а единият дори изрази съмнение, че Клюна можел
да пише.
На следващия ден имах няколко сериозни срещи в областта на медиите. Договарях се да
взема под аренда радио „Практика", което по онова време бе пред фалит. Странното
беше, че с когото и да говорех, мислех за Ива. До известна степен за думите й, а
донякъде и за самата нея. Какво ли пишеше в този тефтер, че да я заплашат със
смърт, ако не го намери и даде?
Веднага след като приключих преговорите, тръгнах към тях. Беше някъде към 19.00 ч.
Манекенката живееше в просторен апартамент в една от малките и кокетни кооперации в
Бояна. Спрях с двете коли пред тях и инструктирах охраната:
- Искам да скриете колите някъде в страничните улички и да се качат всички с мен.
Момчетата изпълниха командата и така се озовах пред вратата на Ива с четирима
бодигардове. Тъкмо тръгнах да натискам звънеца на вратата, и тя отвори. Беше
облечена в черен спортно елегантен панталон и розова тениска.
- Ти дойде! - каза тя и ме прегърна. Момчетата се спогледаха, защото бяха виждали
как допреди месеци по същия начин прегръщаше и Милтенов.
- Да, нали ти обещах! - казах. - А ти ми обеща да ми покажеш нещо.
- Да, влизай - каза Ива.
Последвах я, а с мен влязоха и гардовете.
- Пичове, искам сега да влезете в едната стая и да чакате - дадох инструкции аз. -
Ще дойдат някакви мутри. Когато това стане, аз ще отворя, а вие искам да сте в
готовност. Когато ви дам сигнал, излизате и ги заклещваме.
Те влязоха в една от стаите, а ние с Ива седнахме в хола. Тя ме погледна и ми каза:
- Тони ме накара да му се закълна, че ако се случи нещо с него, ще дам дневника на
майка му.
- На майка му ли?! - зачудих се. - Защо на нея, а не на брат му Камен?!
- Нямам представа - заобяснява тя. - Каза ми, че само Недялка знае какво да прави с
него.
- А ти защо не й го даде? - контрирах я аз.
- Отидох до къщата в Княжево и звъннах на портала. Вратата се отвори и се показа
Мина - заобяснява тя, - аз се вцепених! Погледнах собствената му жена в очите и не
знаех какво да направя. Попитах дали Камен е вкъщи, а тя ми каза, че той не живеел
там, и затвори портата.
- Защо не потърси майка му отново? - попитах.
- Защото много се разстроих - отговори тя. -Не исках да ходя там повече.
Ива бръкна под възглавницата на дивана и извади един син тефтер с рекламен надпис
„Трансим-пекс" на него. Беше захабен и с логично обяснение - на него пишеше 1999
година. Взех го в ръцете
си и усетих как започват да се изпотяват. Та това бяха тайните на Клюна, който бе
най-параноични-ят човек, когото някога съм познавал. Отворих го и кръвта ми
замръзна:
„Поли Пантев:
- сделки
- партньори -убит"
Тефтерът представляваше нещо като сборник от истини, които и до ден днешен никой не
е разкрил. Вътре присъстваха също имената на Сретен Йосич, Димитър Вучев-Демби,
Косьо Самоковеца, Иван Кубето, Киро Буята, Жоро Илиев и още поне десетима сериозни
играчи в наркобизнеса. Клюна си бе записвал какво е работил с тях, кой от кого е
убит и защо. Бях отворил напосоки и попаднах на Поли. Все пак той беше убит през
далечната 2001 година и не помнех много от коментираното в медиите тогава. Зачетох
с интерес:
„Въпреки чеПантьо беше мръсник, не заслужаваше да умре, издебнат в гръб. Видяхме се
малко преди да замине за Аруба. Беше изнервен, защото знаеше, че часовникът му
отброява наобратно. Седнахме в хотел „Амбасадор", защото беше излязъл от вкъщи
набързо да се видим и да ми даде задачи. Каза ми да купя оръжие всякакво, каквото
намеря, и да се готвим за война. Всички сме били застрашени, защото Киро Буята от
Благоевград и Memo Илиенски са го насадили на пачи яйца. Той самият отивал спешно
на остров Аруба, за да обясни на хората как стоят нещата. Аз го попитах кои са
хората, а той ми отговори, че става дума за Хуан. Това е един от най-големите
наркобарони от Колумбия. Негов представител за Европа бе Сретен Йосич. Бях чул, че
са изчезнали 600 килограма кокаин. Това бе огромно количество за България и бе
предназначено за цяла Европа. Обаче някой го бе откраднал по трасето на
транзитирането. Аз попитах Поли за какво става дума, а той ми каза, че лично е
гарантирал пред Йосич, че няма да има проблем с минаването на материала през нашата
страна. Сретен му е казал, че му има доверие, но ако нещо се случи, ще го убие.
Поли от своя страна е потърсил Киро Буята, който продаваше в района на Благоевград,
като му е казал, че стоката трябва да пренощува под охрана в негов склад в
покрайнините на града. Буята е приел задачата и хората на Сретен са закарали
кокаина. Впоследствие се е обадил на Memo Илиенски и му е предложил да прецакат
Поли. Онзи веднага се е съгласил и се е разбрал със Самоковеца как ще продават
коката заедно. Пантев не е имал и грам съмнение в Киро, иначе нямаше да му довери
пратката. Явно 600 килограма са се видели много висока цена дори и за приятелството
им.
На следващия ден Поли ми се обади, че е пристигнал на острова. Каза ми, че още на
летището е забелязал хора на Хуан, които го следват инкогнито. Смяташе, че го
ескортират, за да знаят къде е по всяко време. За последно се чухме един час преди
да го убият. Каза ми, че се е свързал, с когото трябва, и имат среща след няколко
часа. Отиваше
да се настани в хотел. След това му звънях, за да му кажа, че Косьо е започнал да
привиква нашите дилъри и да им предлага да минат в неговия лагер. Разговарял е с
Демби и още няколко момчета да предадат фирмата. Поли не вдигаше, а след няколко
опита да се свържа с него телефонът му беше вече изключен. Много се изненадах,
защото всеки, който познаваше Пантев, знаеше, че той никога не си изключва
телефона. Смяташе, че има 9 живота, и му оставаха още 5. Беше суеверен и обичаше да
рискува, като вярваше, че онзи горе го пази.
Ако четете това, значи и мен вече ме няма. Искам да знаете, че истинският убиец на
Поли Пантев е Хуан. Сретен Йосич е замесен дотолкова, че е уговорил транзита през
България с Поли. Виновниците, които откраднаха материала, са Киро Буята и Memo
Илиенски."
Докато четях, ръцете ми се изпотиха. Това беше почеркът на Тони без съмнение. Вече
бях сигурен, че държа истината за всички наркоубийства през последните десет
години. Разбрах и защо Клюна е искал Ива да даде дневника именно на майка му -тя
беше властна и хитра жена. Можеше с лекота да изнудва, без дори да й мигне окото.
В този момент на вратата се звънна дълго и настоятелно. Ива изведнъж се разтрепери
и ме прегърна:
- Страх ме е, това са те. Не чакам никого.
- Успокой се - прошепнах, докато галех косите й, - сега всичко ще се изясни.
Станах от дивана и стъпвайки на пръсти, отидох до вратата. Гардовете, чули звънеца,
бяха отворили вратата на стаята, в която си говореха, докато чакахме непознатите
мъже.
- Извадете си оръжието - прошепнах съвсем тихо. - Аз ще отворя, а вие ще ги
сграбчите, ако се опитат да влязат.
Погледнах през шпионката, но някой бе сложил ръката си на нея. В този момент нямах
много ходове. Рязко отворих вратата. Пред мен стояха двама души, облечени с дънки и
черни фланелки с къс ръкав. На главите си имаха маски, като на баретите, но си
личеше, че са от каски за мотор. Двамата се изненадаха, че ме виждат, и се
спогледаха. Стояхме и се гледахме няколко секунди, без никой да каже каквото и да
било.
- Влезте - казах и се отдръпнах от вратата.
Те направиха няколко плахи крачки и в този момент моите бодигардове се нахвърлиха
върху тях. Двама бяха насочили пистолетите си към тях, а другите ги притискаха с
ръце към стената.
- Цанков, я се успокой - каза единият, - я ми махни маската!
Аз се приближих и я издърпах. Това беше Димитър Вучев-Демби!
- Какво правиш тук, по дяволите? - изкрещях. - Защо нападаш Ива?!
- Сега ти ли я помпаш манекенката? - каза Демби с ехидна усмивка. - Я ме пуснете
бе, помияри!
Момчетата се отдръпнаха, изпаднали в шок от това, кого са сгащили.
- Митко, какво става тук?! - попитах.
- Това не е твоя работа и се благодари, че още
не съм те наръгал в гъза - отвърна той. - Цено, я свали тая маска, бе! - изкомандва
Вучев един от най-близките си съратници.
(Цецо бе шофьор и най-доверен човек на Демби. Беше осъден на 15 години затвор за
опита да убият Варсанов пред бирария „Двете хал би".)
- Какво става тук? - продължих да се правя на луд аз. - Ива ми каза, че някой я е
заплашил, и аз дойдох да й помогна.
- Наеба ли я, а? - продължи в типичния за него просташки стил Демби. - Клюна
казваше, че е много добра на свирките.
- Стига глупости! - отговорих. - Просто бе много уплашена и ми се обади. Искали сте
някакъв тефтер?
- Да! - отговори уверено той. - Клюна си водеше дневник. Казваше, че е за черни
дни, когато вече няма да го има.
- И защо мислите, че е в момичето?! - блъфи-рах аз.
- Защото Антон бе луд по нея - отговори Демби. - Сигурен съм, че е у нея. В него
сигурно пише някоя гадост и за теб, така че вместо да я защитаваш, й кажи да го
даде, иначе още сега ще я разпоря.
- Не е в нея - казах, - знам къде е.
- Ти знаеше ли за този дневник? - изненада се Вучев.
- Да, разбира се - продължих с театъра, - но не е у нея, а в майка му!
- Ах, мръсникът мръсен! - възкликна Демби. -Мислех, че го е оставил на курвата!
- Ако беше в Ива, мислиш ли, че нямаше да ти го даде? За какво й е притрябвал на
нея? - излъгах аз.
- Цецо, айде да си ходим. Ще навестим малкия Клюн - каза Демби и тръгна към
вратата. - Приятно чукане, малки мои деца!
След тези думи Вучев се оригна и блъсна вратата зад себе си. Спогледахме се с
момчетата и им казах да ме чакат долу. Обърнах се към Ива, която седеше като
замръзнала на дивана в хола.
- Видя ли кой е искал да те убива? - казах. - А Тони го считаше за приятел.
- Много ме е страх - каза манекенката. - Ако Камен им каже, че не е в него, пак ще
се върнат тук.
- Няма, не се притеснявай - успокоих я. - Ще измисля какво да им кажа. Този тефтер
ще го взема, защото може да ти се случи нещо заради него, а и не знаеш за какво
става дума вътре.
- Добре - съгласи се Ива и ми го подаде. - Обещаваш ли, че ще го дадеш на майка му,
както искаше той?
- Да! - отговорих. - Може би не веднага, но ще й го дам.

Глава 13
Заплахата
Кой беше истинският бос на дрогата в България? Дали това бяха момчетата, които
всяка вечер спрягаха в новините, или истинският властелин на „материала" е някой,
който и до днес дърпа конците, без никой да изрича името му? Възможно ли е
Самоковеца, Демби, Клюна, Варсанов, Поли Пантев, Женята, Жоро Илиев и куп други
добре облечени бизнесмени да са били лицето на този човек? Всички отговори започват
много по-отдав-на, отколкото предполагате. Но за да се върнем в началото, трябва да
започнем да подреждаме пъзела с парчетата от днес.
В две поредни издания на „Горещо" през първата половина на ноември разказах пред
Венета Райкова подробности от първата част на „Тайните на мутрите: Пряка линия с
подземния свят". Споделих неща, които знаехме много малко хора. Венета гледаше
опулено и слушаше. Ако трябва да съм откровен с вас, бяха изрязали много ценни
факти, но... това е рискът на записаното предаване. След първата част на „Горещо"
се случи нещо, което е рядкост - бях заплашен от митичния „човек", когото познаваха
само главите в наркобизне-са. Чувал съм, че само Васил и Георги Илиеви, Иво
Карамански, Поли Пантев, Косьо Самоковеца, Таки и още малцина го бяха виждали
лично. Това бе човекът, който беше мостът между Колумбия и Стария континент. Ето
какво се случи.
Ноември 2009 година. След интервюто, чиято първа част дадох на 7 ноември в
„Горещо", телефонът звънна. Беше 2.00 ч. след полунощ. Гадната мелодийка ме стресна
и вдигнах сънено. Обаждаше ми се Камен Милтенов, известен като Малкия Клюн.
- Ти изобщо не знаеш колко дълбоко нагази тази вечер - започна някак запъхтяно той.
- Не знаеш кого си ядосал и какво може да направи с теб този човек.
- Камене?! - изненадах се. - Не сме се чували от две години сигурно. Я се успокой!
Кого съм ядосал и с какво?!
- Ядоса Човека - отговори ми той.
(Човека беше някой, когото споменаваха Косьо Самоковеца, Клюна, а и други хора,
когато трябваше да се иска разрешение за превземане на някоя наркотеритория.)
- Виж, това е някакъв мит - казах, - чувал съм за този „човек", но никога не съм
знаел името му,
мисля, че и те не го знаеха. Просто се плашеха един друг с този призрак.
- Нищо не разбираш - продължаваше Камен. -Нямаш и представа колко власт и сила
притежава той. Ти просто си пътник. Брат ми те обичаше и уважаваше като най-близък
човек и затова искам да те предупредя.
На следващата сутрин дори не помнех този разговор. Не приех думите на Малкия Клюн
за нещо сериозно. Качих се в бронирания джип и вкарах ключа в стартера, за да
запаля. В този миг с периферното си зрение забелязах тъмножълт плик, формат А4 на
седалката до мен. Дръпнах ръката си от ключа и взех плика. Огледах го, не пишеше
нищо. Но как бе попаднал в джипа, при положение че вече не позволявах на никого от
охраната ми да се качва в основната кола?! Карах я сам и лично я заключвах! Отворих
плика и извадих лист - беше напечатан с лазерен принтер следният текст:
„Когато човек знае малко - живее дълго! Искаш ли да узнаеш истината? Готов ли си да
платиш цената на любопитството?
Ако искаш да разплетеш нишката, започни от 7.03.2003 година."
Запалих джипа и тръгнах към офиса си. През целия път натам не спирах да се чудя как
е възможно в тежко бронирана кола да попадне този плик и какво означава тази дата!
Веднага се обадих на човека, който отговаря за сигурността ми, и го
накарах да прегледа веднага записа от охранителните камери пред вкъщи. Още пътувах,
когато той ми върна обаждането.
- Няма да повярваш какво е станало - започна отдалече.
- Казвай, нищо не може да ме изненада днес -отвърнах.
- Няма запис! Просто няма - попари ме той. -Не знам как е възможно, но кабелът на
сървъра, който записва, е отскубнат от контакта.
- Как така е отскубнат?! Кой има ключ от това помещение? - попитах.
- Само аз! - каза гардът. - Не е възможно да има друг ключ. Просто няма обяснение.
- Пич, омръзна ми от шпионски филми - по-дразних се. - До обед искам да ми кажеш
какво е станало! Иначе ще хвърчат глави!
Паркирах пред офиса. Беше неделя и нямаше никого. Отключих и влязох в кабинета си.
Веднага отворих „Гугъл" и зададох датата 7.03.2003 година. На екрана се изписа, че
това е денят, в който беше убит Илия Павлов. Седнах в големия кожен стол и се
облегнах назад. В първия момент нищо не изплува в съзнанието ми. Но след това се
сетих за нещо, което ме накара да подскоча: Човека! Сетих се къде чух този прякор
за първи път!
Беше лятото на 2001 година. Тъкмо се бях скарал с Георги Агафонов, който не можеше
да преглътне факта, че съм подал оставка като директор на радио „7 дни" и съм се
споразумял с Манол Велев. Няма да е преувеличено, ако кажа, че бях сериозно
притеснен, че може да ми направи нещо, а и беше в стила му. Два дни след като се
конфронтирахме, реших да отида до Черноморието, докато утихнат страстите. По онова
време имах само шофьор, още не ми бе необходима охрана. Качих се в колата, бяхме
спрели на „Витоша", и му казах да кара към Варна.
- Ама, шефе, не съм си взел дрехи - изненада се той. - Не си казал, че ще ходим в
командировка.
- Давай натам - изкомандвах аз. - Ще ти купя дрехи от Варна. И аз не съм си взел
багаж.
Момчето потегли, като не спираше да гледа объркано. По пътя спряхме само веднъж,
някъде след Ловеч, за да обядваме. Когато стигнахме във Варна, се свечеряваше. Беше
разгарът на сезона, а аз нямах резервация никъде. Казах му да кара към Златни
пясъци. Когато стигнахме в комплекса, се движехме по крайбрежната алея. Аз гледах
към хотелите и се чудех в кой може да има места. В този момент пред погледа ми се
изпречи „Интернационал". Беше изцяло ремонтиран, като още течаха дребни
довършителни работи. На естакадата пред главния вход видях колата на бай Павел,
бащата на Илия Павлов. С него бяхме се сприятелили покрай реклама на една негова
сладкарница, която аз правех през 1998 година.
Спряхме зад неговото ауди, а аз влязох в лоби бара. Павел Найденов бе с широк
панталон, тип шалвари, в тютюнев цвят и с бяла риза с къс ръкав.
- Здрасти, бай Павле! - поздравих аз.
- Охо! - зарадва се той. - Добре дошъл!
- Абе, видях колата ти отвън - започнах. - Тъкмо пристигам, и няма места никъде.
Този хотел от вашите ли е?
- Да, но още не сме го открили. След една седмица ще заработи - отговори.
- Ужас! - казах унило. - Надявах се да има някоя стая за мен.
- А, няма проблем! - усмихна се бай Павел. -Ама няма как да го оформим
документално. Добре дошъл си!
На рецепцията ми дадоха две стаи. На следващата сутрин, когато слязох, за да се
разходя до плажа, на рецепцията бе Илия Павлов.
- Я, какво правиш тук?! - изненада се той, като дружески се прегърнахме.
- Ами, снощи пристигнах и нямаше къде да отседна. Баща ти ме покани - отвърнах.
- Еее, браво! - каза Илия. - Дано си ни на ка-дем! Айде с мен до едно място! -
покани ме той.
Съгласих се, тъй като нямах никакви планове. Единственото, което исках в онзи ден,
бе да бъда по-далеч от София и Агафонов. Качихме се в бронираното БМВ на Павлов и
потеглихме към Балчик. По пътя Илия ми каза:
- Имам един специален гост във вилата на баща ми. Трябва да си кажа няколко думи с
него и после ще те водя да закусваме едни уникални мекици.
- Добре - зарадвах се, защото не бях вечерял предишния ден и стомахът ми стържеше.
- А защо не си го настанил в „Интернационал"? Много е шикозен!
- Сложно ми е да ти обясня, във вилата му е по-комфортно - отговори Илия.
Къщата на бай Павел бе във високата част, в началото на Балчик, още преди да се
влезе в от-бивката за самия град. Отклонихме се по малка тясна уличка, която водеше
към въпросната вила. Направи ми впечатление, че на всеки ъгъл имаше странни хора. В
смисъл, бяха облечени еднотипно, с бели ризи, пуснати върху панталона, и имаха
слушалки. Още не бях навътре в нещата с охраните и не знаех, че това означава
сериозна организация. Когато стигнахме пред самата къща, вече ми се изясни
картинката - там имаше 7-8 момчета, които не бяха българи. Бяха мургави и с дълги
коси, вързани на опашка.
- Стой в колата и не слизай! - предупреди ме Илия.
Той самият слезе сам, без гардовете си. Забави се около 10 минути, след което е
върна видимо доволен.
- Айде, карай към кея да закусваме! - нареди на шофьора си Павлов.
- Много бързо свърши виждането - подръчнах го аз, защото ми беше интересно.
- А, стар бизнес партньор от чужбина - отвърна, - да го видя има ли си всичко.
Почти бяхме стигнали една небрежна малка закусвалня в началото на крайбрежната
улица в Балчик и сателитният телефон на Илия звънна. Той погледна заговорнически
към мен, но не каза нищо и вдигна:
- Да - последва пауза, слушаше какво му говорят, - знам, знам за това. Аз бях при
него. Развълнуван е, че отново стартира нещата - отново последва пауза, - да, знам.
Няма друг като Човека.
След този разговор закусихме. На връщане към Златни пясъци Илия се присети нещо и
каза на шофьора:
- Я ме закарай на вилата!
- Пак ли ще се виждаш с госта ти? - попитах.
- Ще ме оставите там и момчетата ще те закарат до хотела - отговори Павлов. - Ще
остана при него да се видим.
Когато потеглихме към „Интернационал", момчетата се заговориха, а аз ги слушах от
задната седалка. Единият каза на другия, който беше от по-старите охранители:
- Не бях виждал шефа да влиза сам някъде!
- Само когато този е тук, влиза сам - отговори другият. - Наричат го Човека.
- Странно! - изкоментира по-младият. - Какъв е този?
- Никое от момчетата не знае - каза старшият гард, - но живее в чужбина и го пазят
тамошни, иначе е българин, по-възрастен от шефа доста. Живее в Женева май. Наричат
го Човека и никога по име.
Стигнахме до хотела и аз слязох.
След като си спомних за тази случка от 2001 година, вече знаех, че някой ми дава
сламка, за която да се хвана. Някой знаеше, че аз съм чул за Човека за първи път от
Илия Павлов, и ми бе написал датата на убийството му. Този някой бе сложил плика в
колата ми по необясним за мен начин и бе прекъснал записа на охранителните камери.
Същият този някой бе казал на Малкия Клюн, че Човека ми е бесен, а онзи ми се обади
през нощта да ми каже. Стоях в празния офис и се чудех кого по-точно съм ядосал и
защо!
На следващия ден всичко продължи постарому. Дълго мислих за случката през уикенда,
но така и не намерих отговор на въпросите си. На следващия ден, във вторник,
получих на електронната си поща следното писмо:
„Това, което се случи в неделя, е нищо в сравнение с това, което може да ти се
случи, ако продължиш да ровиш в миналото."
Веднага накарах специалистите да проверят откъде идва мейлът, но се оказа, че е от
колумбийски сървър и тамошна електронна поща. Не разбрах нищо повече и Камен
Милтенов не ми вдига телефона и до ден днешен!

Глава 14
Как Сако се опита да ме спре
Петък, 13 ноември 2009 година. Целия следобед прекарах с хората, с които заедно
редактирахме първата част на „Тайните на мутрите: Пряка линия с подземния свят".
Оставаше по-малко от седмица до излизането й на пазара. Оглеждахме снимките, които
трябваше да бъдат публикувани, подреждахме хронологията на главите и се шегувахме,
че мине ли и тази седмица - вече никой не може да ни спре. Спомням си сега как един
от редакторите ме попита все пак не съм ли се замислял, че някой може да опита да
ме убие преди издаването на книгата? Изложи доводи, че много хора са намесени
вътре, а след публикуването на някои от историите в „Уикенд" подземните среди
мърморели. След оперативката останах сам в кабинета си и запалих пура. Взирах се в
дима от нея и се чудех дали някой по-прост представител
на ъндърграунда няма да опита някоя простотия. Дори си записах в тефтера със задачи
за понеделник да се обадя на един човек от НСО и да помислим за авангардна охрана.
Часът наближаваше 16.30, спомням си, че имах уговорка в 17.00 ч. да се срещна с
един мой много сериозен информатор. Трябваше да ми предаде копие от секретни
документи, разкриващи подробности около убийството на Андрей Луканов. Бяхме
фиксирали за място паркинга на хотел „Хемус". Качих се в бронирания джип и потеглих
по „Витоша" в посока Южния парк. Времето бе слънчево, бях в настроение. По едно
време, тъкмо бях преминал светофара на отбивката за булевард „България", и
телефонът звънна.
- Ало? - вдигнах аз.
- Как си бе, Боби? - попита един мой стар познат от средите на МВР.
- Ами, не се оплаквам - отговорих, - отивам на една среща.
- Ти хубаво отиваш, ама, си отваряй очите на четири - посъветва ме бащински той. -
Много смело пишеш, а в нашите среди се говори, че много хора са притеснени какво ще
пише в тази твоя книга.
- Не се притеснявам - отвърнах, - всичко в книгата е реално описано. Няма кой за
какво да се сърди. Ако не му харесва нещо в нея, да не го е правил.
Вече подминавах кафето на Ники Пилето „Неро". Докато си говорех по телефона,
намалих и дадох път на Марин Магарето да мине пред мен.
Тъкмо тръгваше от заведението. Беше с двата джипа 7171. Махнахме си за поздрав.
- Обади се другата седмица да почерпиш за премиерата и да донесеш едно копие - каза
моят приятел.
- ОК! Разбира се - отговорих и затворих телефона.
Вече се бях наредил за ляв завой на светофара на Южния парк. Инстинктивно погледнах
в огледалата и ми направи впечатление, че през една кола зад мен също за ляв завой
чака бронирано ауди А8. Забелязах автомобила още когато минавах покрай кафенето.
Впечатлих се от тази кола, защото в София има само 3-4 такива. Регистрационният
номер беше СА 3141 и се зачудих на кого ли е.
Светофарът стана зелен и колоната се изтегли. Успях да завия още на първата вълна,
аудито - също. Намалих пред „Коктейли мечти", защото имаше хора на пешеходната
пътека. В този момент от лявата ми страна се изравни аудито. Погледнах инстинктивно
през прозореца и се опитах да видя кой е в него. Беше ми интересно кой има пари за
толкова скъпа кола, която към този момент струва не по-малко от 500 000 лева. В
първия момент не можах да различа физиономиите вътре, защото и моето стъкло, а и
тяхното бяха бронирани и лицата се виждаха размазано. Хората вече бяха пресекли и
аз потеглих. Аудито отново се изравни до мен отляво. Натиснах газта, но и другият
шофьор натисна! Тогава се загледах отново и видях, че пътникът, който се вози до
водача, ми прави
знак с ръка да отбия вдясно. В този момент вече разбрах, че ситуацията е
необичайна, и натиснах паник-бутона на джипа. Вратите са капсуловаха и фаровете
започнаха да мигат като блицове! В този момент другата кола започна да ме затиска
отляво и да ме избутва от пътя. Вече подминавахме входа на басейна „Спартак". Аз
натиснах рязко спирачката и аудито мина пред мен. Тогава подадох рязко газ и го
изпреварих отляво. Колата ме подгони и мина от ясната ми страна, като пак започна
да ме избутва, но този път към насрещната лента, в която имаше коли и нямаше накъде
да се измъкна. В този момент, в който бяхме почти спрели, шофьорската врата на
аудито се отвори и от нея буквално изскочи като тапа от шампанско Сако! В това
време и момчето, което се возеше до него, изскочи от вратата.
- Ей, Цанков - изкрещя Сако, - ще те убия, ако не спреш да пишеш!
В този момент посегна с дясната си ръка към левия хълбок, за да извади нещо. Беше с
кожено яке, което закриваше предмета.
В този момент колоната пред мен потегли и аз веднага тръгнах със свирещи гуми.
Навлязох в насрещното платно. Сако потегли след мен и пусна аварийките на аудито. В
този момент и двамата карахме в насрещното, като вече почти бяхме стигнали сградата
на „Сити център София". Аз се шмугнах между колите, а той отново се изравни от
лявата ми страна и започна да ме избутва, за да спра. Тогава буквално се наврях
между две коли и ги засякох, за да навляза в кръстовището
на „Хемус". Аудито ме преследваше, сякаш не го интересуваше, че създаде поне
двадесет сериозни предпоставки за ПТП. Вече бях навлязъл в кръстовището и видях, че
нагоре, към Семинарията, е много задръстено движението и няма накъде да се измъкна.
В този момент ми просветна и завих по първата пряка вляво, точно срещу паркинга на
хотела. Това беше „Крум Попов". На същата улица след 30-40 метра се намира сградата
на IV РПУ. Сако явно се досети накъде отивам и продължи нагоре към Семинарията.
Стигнах до IV районно и паркирах джипа. Няколко секунди стоях и гледах в една
точка. Асимилирах случилото се и се чудех какво ли пък може да иска Сако от мен. С
нищо не го бях провокирал, с нищо не съм засягал интересите му! В следващия момент
през ума ми мина мисълта, че Сако може да има и втора кола с охрана. Тогава вдигнах
телефона и се обадих на Марин Магарето, когото видях на „Неро" и се поздравихме.
Знаех, че той е бдителен и със сигурност е видял, ако след аудито е имало и втора
кола с момчета.
- Ало, брат - започнах аз, - абе, като се видяхме пред „Неро", след мен тръгна една
бронирана кола.
- Ах:а, Сако беше с нея - отговори ми Марин.
- Да, де, ама, има ли втора кола с него, или е сам? - продължих да питам.
- Май няма - отвърна Марин. - Защо се интересуваш?
- Ами, позасякохме се малко с него, нещо ми крещеше - обясних.
- Така ли?! - изненада се той. - Мислех, че сте в приятелски отношения.
- И аз така мислех, но явно не сме - казах със съжаление в гласа. - Айде, благодаря
ти!
Затворих на Магарето и веднага се обадих на един познат от службите.
- Ало, имам ситуация - започнах директно. -Сако ме преследва преди малко и ми каза,
че щял да ме убие, ако не спра да пиша.
- Така ли?! - изненада се служителят. - Сериозна ли е заплахата?
- Ами, преследвахме се доста дълго - заобясня-вах аз, - буквално искаше д ме избута
от пътя.
- Съветвам те да отидеш веднага в ГДБОП и да подадеш сигнал - каза човекът, - иначе
рискуваш да изпълни заканата.
- ОК, тръгвам натам - отговорих и потеглих. След 15 минути вече паркирах пред БОП.
Един
човек ме чакаше, за да ме посрещне. Новината вече циркулираше из службите. Не бях
ходил в сградата на „Черни връх" от доста време. Влязох вътре и бях приет лично от
директор Флоров:
- Кажи сега какво се е случило - попита ме той.
- Първо искам да ви кажа, че дойдох тук, защото вярвам във вас - отговорих.
- Стига четки, кажи какво е станало - отвърна той.
След като му разказах подробно случката, той вдигна телефона и с позивни извика
определени служители, чиято самоличност не мога да разкрия!
Веднага започнаха издирвателни действия. Само след минути вече се знаеше всичко за
Сако: какви коли кара, къде живее, навиците му и т.н. Бях впечатлен от ритъма на
работа. Та допреди години в тази сграда имаше само хора в предпенси-онна възраст,
които само си гледаха часовниците кога ще стане време да си ходят. А сега пред
очите ми се организира и реализира една брилянтна спе-цоперация! Само след около
час и половина Сако бе доведен в ГДБОП. Докато чакахме реализацията, в службата
пристигна и главният секретар на МВР Калин Георгиев. Млад, образован и изключителен
професионалист, Георгиев бе информиран за ситуацията.
След като бе доведен, Сако призна, че ме е „преследвал", но не за да ме убива, а за
да ме предупреди да не пиша за Мето Илиенски. На въпрос, защо, той отговори, че
след като съм написал, че е жив, жена му имала проблем с издаването на смъртен акт
и съответно с получаване на наследството му!
Седях в кабинета на един човек, чието име ще спестя, и не знаех какво да кажа.
Спогледахме се със служителя и той нареди:
- Да се задържи за 24 часа и утре да се докладва на дежурен прокурор!
Излязох от сградата и се качих в бронирания джип. Чувствах се странно! От една
страна, бях доволен, че МВР реагира светкавично и неутрализира заплахата, а от
друга страна, вече изпитвах сериозен страх! Сако не бе кой да е! Той наследи
бизнеса на Таки, а с него и наказателните му структури. Погледнах на дясната
седалка, където
стоеше готовият вариант на книгата. Замислих се колко ли хора ще искат да ме убият
след една седмица, когато ще бъдат разкрити подробности около най-големите играчи в
подземния свят.
Още същата вечер проведох среща с представител на НСО и му обясних ситуацията.
- Препоръчвам първа степен застрашеност -обобщи офицерът.
- Какво ще рече това? - попитах.
- Първа степен означава, че си реална мишена и няма да те охраняват превантивно, а
целенасочено. Ще имаш авангард, кола, която ще ходи на всяко място 30 минути преди
теб, основен бодигард, който няма да се отделя на повече от два метра, и пилотна
кола.
- Смяташ, че ситуацията е толкова сериозна?! -попитах учудено.
- Смятам, да. Имаме сведения за групата на Сако и заплахата е съвсем реална -
обясни професионалният охранител.
На следващата сутрин в 8.00 ч. вече бях поет по уговорената схема за безопасност.
Отидох някъде към 9.30 ч. да напазарувам продукти за закуска, а гардовете не се
отделяха от мен. Докато пълнех количката в супера, телефонът ми звънна.
- Добър ден - поздрави ме млада репортерка от Нова тв. - Получихме информация, че
снощи за заплахи срещу вас е арестуван Сако. Как ще коментирате?
- Не знам дали това е толкова сериозно събитие, за да му се отделя време в новините
- успокоих журналистическия й ентусиазъм аз.
- Ааа, сериозен арест е - отвърна тя. - Страхувате ли се за живота си, след като се
изправихте срещу мафията?
След като й разказах моята позиция, която накратко включваше няколко клишета от
рода на това, че държавата си знае работата и разчитам изцяло на службите да
действат професионално, телефонът звънна отново. Вдигнах малко поиз-нервено, защото
тъкмо четях съставките на кор-нфлейксите.
- Кой? - попитах с раздразнен тон, защото обаждането беше от „скрит номер".
- Боби, аз съм, от ГДБОП - представи се мъжът. - Искам да те попитам наред ли е
всичко при теб, имаш ли някакви притеснения?
- А, благодаря за вниманието! - отвърнах. -Всичко е под контрол, охраняват ме
качествено.
След като приключих с покупките, тръгнах към вкъщи. Докато пътувах, се замислих, че
е редно да се обадя и да благодаря на градския прокурор на София за
професионализма. Все пак имахме реално арестуван наркобос! Набрах номера на
господин Кокинов.
- Ало? - вдигна той.
- Добър ден, господин Кокинов! - започнах аз. - Не се познаваме лично, аз съм Боби
Цанков.
- Кажете!
- Исках да изразя благодарността си към вас и Софийска градска прокуратура. Досега
през всичките години не съм виждал по-професионално отношение, реализация и
координирани действия.
- Няма за какво да ни благодарите! - отговори Кокинов. - Вършим си работата, както
бихме го сторили за всеки гражданин в беда.
Уговорихме се да се срещнем и да се запознаем лично.
Прекарах остатъка от съботата в домашна обстановка, макар че по-скоро холът ми се
превърна в стая за пресконференции - дадох над 25 интервюта в рамките на деня.
На следващия ден някъде към 9.00 ч. сблъсъкът ми с хората на Сако продължи!

Глава 15
Натискът от Сако
В неделя сутрин се събудих рано, някъде към 8.30 ч. Станах и погледнах през
прозореца дали лостовата охрана е на мястото си. След като се уверих, че всичко е
под контрол, пуснах телевизора в спалнята и отворих лаптопа си, за да прочета какви
са коментарите в медиите за ареста на Сако, който вече се бе превърнал в събитието
на уикенда. Тъкмо набирах адреса на една агенция, когато телефонът звънна.
- Ало? - вдигнах аз.
- Еее, как си бе, Боби? - попита мазен глас.
- Кой се обажда?! - реагирах, тъй като помислих, че е поредният журналист.
- Аз съм Марио! - отговори вече с по-сериозен тон човекът.
- А! Марио Божков?! - изненадах се. - Как си?
- Ами, аз съм много добре, но и ти ще станеш
добре, тъй като имам едно много приятно предложение към теб - започна Марио. - Тук,
при мен, са хората на Сако и искат да ти се извинят с финикийски знаци за случилото
се в петък.
- Ама, чакай сега малко - сепнах се. - Ти не си ли в затвора?!
- На лек режим съм, бе - каза с усмихнат тон Божков. - Живея на стадион „Раковски".
Хората знаят, че сме близки с теб, и затова потърсиха връзка през мен.
- Кои са тези хора? - попитах.
- Ами, най-верните колеги на Сако - заобясня-ва Марио. - Ситуацията е много смешна,
защото той е бил нашмъркан онзи ден и затова те е заплашил. Сега е изпратил пари,
за да ти се извини!
- Не мога да разбера защо обаче ми изпраща пари! - отговорих. - Ако иска да ми се
извини -добре, но за какво са парите? Никой не дава пари ей така.
- Е, да, де, то е ясно! - отговори затворникът. - Просто трябва да свършиш нещо
много дребно за него.
- В смисъл?! - изненадах се. - Аз да свърша нещо?!
- Срещу тези пари трябва да отидеш в ГДБОП и да си оттеглиш показанията срещу него
- зана-режда той. - В смисъл малко да ги попромениш, за да го пуснат на мярката
другата седмица.
- Това няма да стане - бях категоричен. - Той ме заплаши със смърт и това е факт,
няма друга истина, няма друга версия.
- Е, виж сега - смени тона Марио, - ако не
вземеш парите, значи не приемаш извиненията и това означава война! А ще бъдат тежки
битки, нали знаеш какво е да ти гърми бомба на главата?
В този момент се вбесих адски много! Това реално си беше втора заплаха срещу мен!
- Добре, де - започнах да тупам топката аз, -дай да помисля малко и да се чуем по-
късно.
- А така те искам - зарадва се Марио. - Хората са донесли при мен парите, така че и
аз ще взема нещо като комисиона! След една седмица ме пускат предсрочно и много ми
трябват!
Затворихме телефоните и аз веднага се обадих на човека от ГДБОП, който ръководеше
спецакци-ята срещу Сако.
- Ало, извинявай, че те безпокоя в неделя - започнах.
- Няма проблем, ние работим и днес - отвърна с приветлив глас полицаят.
- Преди малко ми се обади един човек от името на Сако и ми предложи пари, за да
променя показанията си - обясних аз. - След като му казах, че няма да стане, ме
заплаши!
- Сериозно?! - учуди се той. - Тези са много нагли! Трябва да се видим утре пак и
да организираме нова спецоперация по неутрализирането на заплахата.
- Съгласен съм - отговорих и се разбрахме да се срещнем в понеделник в 9.00 ч.
След около два часа телефонът отново звънна, пак беше Марио.
- Да? - вдигнах небрежно аз.
- Какво става? - попита Божков. - Чакам те да
дойдеш да вземеш парите и да се разберем как ще процедираш с промяната на
показанията.
- Не мога днес - отвърнах, - не съм в София, изведоха ме от града, за да ме пазят,
тъй като заплахата е сериозна.
- Абе, не се страхувай, щом ще оттеглиш жалбата - зауспокоява ме Марио. - Тези хора
искат в бъдеще да работите заедно, искат да инвестират в медии и ти да ги
ръководиш.
В този момент започнах да поддържам у него заблудата, че съм се съгласил и да
подготвям почвата за утре, когато вече щяхме да сме координирали спецакцията с БОП.
- Добре, като се видим, ще ми разкажеш - съгласих се уж аз. - Утре след 11.00 ч. ще
съм в София.
Затворихме телефоните. През целия ден ми се обаждаха журналисти, които бяха
учудени, че министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов коментира, че няма да
се допуска подобно мутрен-ско отношение по улиците в държавата.
На обед, някъде към 13.00 ч., се срещнах с адвоката Лъчо Таков, чиято кантора ме
обслужва правно. Таков е един от най-сериозните юристи в страната и защитник по
някои от най-знаковите дела. Разказах му за развоя на събитията.
- Този, щом е на външен обект, няма право да го напуска - изкоментира Лъчо
наглостта на Божков. - Моят съвет е да съдействаш напълно на МВР и в никакъв случай
да не се подвеждаш и да се страхуваш от него!
- Не съм имал такова намерение - отвърнах, - но след като ме заплаши, се ядосах и
се обадих на БОП.
- Правилно си постъпил - затвърди намеренията ми той.
Привечер, някъде към 19.30 ч., на екрана на телефона ми отново се изписа номерът на
Марио.
- Какво се сети? - вдигнах привидно дружелюбно аз.
- Абе, тук съм с най-доверения човек на Сако - започна с притеснен глас Божков. -
Искам само да му потвърдиш, че вършим работа утре, за да оставят парите при мен.
- Е, нали се разбрахме - отвърнах, - не искам да говоря с никого, за да не излезе,
че аз искам подкуп! Вие предлагате, значи тези уговорки са си ваши.
- Ама, моля те, само му кажи, че утре действаме - каза Марио и набута телефона в
ръката на мъжа до него.
- Добре, утре действаме - потвърдих аз.
- Ааа, добре, брато - каза мъжки глас с ромски акцент. - Като пуснат колегата, ще
направим една сериозна вечеря и ще си оправите отношенията.
- Добре, добре - казах бързо и затворих телефона.
Веднага се обадих на офицера от ГДБОП и му пресъздадох разговора.
- Браво, добре си потвърдил - подкрепи ме той. - Утре в 9.00 ч. ме чакай в „Руини"
до районния съд.
На следващата сутрин се срещнахме в заведението.
- Сега трябва да ми напишеш официално всичко, което се случи вчера - обясни ми
полицаят. -Подробно от кой телефон ти звънна Марио, какво ти каза и т.н.
След като написах подробно случката, той и колегата му отидоха при прокурора, за да
съгласуват операцията. Аз останах в кафенето и зачаках да се върнат. След 45 минути
всичко бе готово и отидохме заедно в сградата на ГДБОП. Докато пътувахме, Божков
звънна.
- Ало, айде към 12.30 ч. да се срещнем някъде около стадион „Раковски" - предложи
той.
- Е, нали си на обекта - направих се на невеж аз. - Можеш ли да го напускаш?
- Абе, всичко може в България - отговори той надменно. - Айде, кажи къде да се
видим да свършим работа.
- Искаш ли на „Лучано", до бившето кино „Петър Берон"? - предложих.
- Става, даже е идеално - съгласи се Марио. Проведох разговора на пуснат спикърфон,
а
оперативните работници се впечатлиха от самообладанието ми при разговора с човек,
който ме е заплашил предишния ден!
В 12.30 ч. влязох съвсем сам в сладкарницата. Направи ми впечатление, че малко
встрани от вратата се въртят няколко здрави момчета от ромски произход, целите
окичени в ланци. Изпитах нещо като страх, но впоследствие чувството бе потиснато от
адреналин! В цялото заведение имаше само една заета маса и на нея седяха две дами
на досто-лепна възраст... абе, бабички си бяха, с две думи.
Седнах в ъгъла, като умишлено имах идеален изглед от прозореца. Така ме бяха
инструктирали оперативните работници. Бях с черен костюм, а отгоре - с бежово зимно
яке до под кръста. Сега вече мога да призная, че не бях комбинирал цветовете така,
защото нямам вкус, а защото в яката на канадката имаше микрофон, с който
впоследствие уличихме затворника в извършване на престъплението „скланяне към
лъжесвидетелстване"! Седнах и започнах да чакам. Минаха десетина минути, Марио не
идваше, но за сметка на това яките роми продължаха да се суетят пред вратата, един
от тях дори влезе и си купи една боза. Докато я плащаше, внимателно огледа целия
салон и след като се увери, че сме само аз и двете баби, излезе. Започнах да се
изнервям и набрах Божков по телефона:
- Ако няма да идваш, да си тръгвам!
- Идвам, идвам - каза Марио, - пътувам към теб. Бях досега на Горубляне. Само да си
обуя едни дънки, и съм при теб до десет минути.
Продължих да чакам, като помолих момичето на бара да намалят малко музиката под
предлог, че ме боли главата. Всъщност прецених, че е много шумно и по този начин
записът няма да е чист и годен за съда. Минаха още 15 минути и Марио се появи.
Идваше от уличката, пряка на „Витоша", на която се падаше едната страна на „Неро".
След като пресече, той влезе усмихнат в сладкарницата.
- Знам какъв риск поемаш, като идваш тук -каза с лицемерна усмивка Божков.
- Е, имам ти доверие - отговорих, - опитаха и през друг човек да преговарят с мен,
но отказах.
- Знам, знам - влезе в коловоза на лъжата Марио. - Аз им казах, че само с мен ще се
срещнеш!
- Абе, имаше тук разни роми, които провериха дали съм сам - бъзнах го.
- Ааа, не, така ти се струва - измънка той.
- Какво става сега? - подкарах разговора към идеята на мероприятието.
- Ами, гледай - заобяснява Марио. - Сако те е заплашил, но е бил надрусан и сега
съжалява. Вчера дойдоха при мен неговите момчета заедно с дясната му ръка. Знаеха,
че сме близки с теб от времето, когато разболях Митьо Очите.
- И? - продължих да го насочвам към момента, в който ще ми даде парите.
Бях инструктиран от оперативните да водя разговора в посока, защо ми се дават тези
пари и какво искат от мен в замяна. Планът беше да нахлуят качулките и да арестуват
Марио Божков, след като ми даде пачките.
- Ами, дадоха ми пари, като ми казаха, че трябва да ги приемеш като извинение за
това, че те е заплашил с убийство - обясни Марио, - и съответно да отидеш в
полицията и да промениш малко показанията си.
- А ако не се съглася? - попитах, за да го накарам да ме заплаши.
- Ами -замисли се Божков, - ще пострадаш!
- Е, не искам да ми се случи нещо лошо, така че да действаме - приканих го.
Направеният дотук запис го уличаваше достатъчно. Трябваше само да ми предаде
парите.
- Виж, Сако е много готин човек - смени тона
към приятелски Марио, - вчера ми се обади от ареста!
- Как ти се е обадил?! - изненадах се. - Как са му вкарали телефон толкова бързо?
- Не, бе, имало в килията, където са го разпределили - отговори Божков. - Някакво
момче си било вкарало за себе си. Та Сако ми каза да ти кажа, че като го пуснат,
иска да вечеряте и разговаряте по работа! Иска да финансира следваща твоя книга, за
която ще ти даде много информация.
- Добре, добре - отговорих. - Давай, ако ще ми даваш нещо, и да тръгваме оттук, че
много се застояхме.
- Чакай само да звънна на неговото момче да му потвърдя и да се разберем кога да
отидеш в полицията - след като каза това, Марио излезе пред входа на „Лучано" и
започна да води разговор по телефона.
След пет минути влезе и каза:
- Така, разбрахме се следното. Давам ти сега 2500 евро. След като излезеш оттам, ще
ти дам още 5000, а за мен ще останат 2500 евро. Общо са дали 10 000!
- Добре - съгласих се, за да ми даде парите и да го арестуват.
В този момент в сладкарницата влезе мъж на около 35-40 години и си поръча кафе на
бара. Марио изпадна в параноя.
- Този е кука, да знаеш - подшушна ми той, -явно те следят! Няма да ти ги дам тук!
Дай да излезем навън.
След като излязохме, Божков продължи да се оглежда, сякаш бе изпаднал в параноичен
шок:
- Виж, остават ми осем дни, докато ме освободят предсрочно! Тук има много куки,
така ми се струва. Няма да ти ги дам сега. Чакай да се обадя!
Марио извади телефона си и набра отново човека на Сако:
-Ало, абе, тук има много куки, цивилни. Няма да му ги дам тук, за да не стане някоя
беля.
От другата страна нещо го инструктираха и след като затвори телефона, Божков ми
каза:
- В 16.30 ч., срещу входа на ГДБОП има един хотел, „Легенд" се казва. Там ще те
чака един адвокат, който ще те инструктира какво трябва да кажеш, и с него ще
влезеш в сградата да те разпитат. Преди да влезеш, ще ти дадат парите.
- Добре - съгласих се, - но това е последната уговорка. Ако се провали, всичко
отпада!
Марио си тръгна към стадион „Раковски", като пак се запъти по уличката на „Неро", а
аз се качих в джипа и се обадих на ръководещия операцията.
- Чу ли всичко? - попитах.
- Да, много добре го отигра - похвали ме той. - Да знаеш, че нямаше наши хора
наоколо. Този просто е параноик.
- Ясно ми е това - съгласих се. - В 16.30 ч. действаме ли?
- Да, чакаме се в 16.15 ч. в пряката зад хотела. В уречения час аз бях на мястото
на тайната
среща. Човекът ми даде отново якето, като бяха сменили батерията на микрофоните.
Пожелахме
си късмет и аз се запътих към хотела. Пред входа ме чакаше адвокат на около 30
години, облечен в скъп черен костюм, съчетан с ярка небесносиня вратовръзка.
- Здравейте, господин Цанков - посрещна ме той.
- Добър ден - отвърнах на поздрава аз. - Какво ще правим сега?
- Ами, да влезем да пием по кафе преди това -предложи адвокатът.
- ОК, хайде да влезем - съгласих се. Седнахме на маса с два дивана вляво от
централния вход.
- Сега трябва да ми подпишете едно пълномощно - започна инструктажа адвокатът, -
след това ще се обадим на дознателката и ще отидем да ви разпитат.
- А какво трябва да кажа аз? - попитах.
- Сега трябва да кажете, че сте били много уплашен и че докато сте били в състояние
на стрес, не сте разбрали какво ви е изкрещял Сако - подучи ме юристът.
- Ама, той ясно извика, че ще ме убие, ако не спра да пиша - казах за „протокола".
- Абе, знам, че така е казал, но нали затова ви обезщетява - сепна се адвокатът.
- А къде ми е обезщетението? - попитах, за да насоча ситуацията към момента на
ареста му.
- Ааа, не! Аз не се занимавам с такива неща - подскочи юристът. - За този въпрос се
посъветвайте с Марио.
- Добре, нека му звънна - казах и го набрах. - Марио, абе, аз съм тук с адвоката,
но той каза, че с теб трябва да се разбирам за обезщетението.
- Абе, тоя се уплаши, преди да дойде при теб -каза Божков. - Ако искаш, влез сега и
утре сутрин ще ти ги дам 7500 накуп! Няма да има проблем.
- Е, сега -измърморих аз, - нали трябва да сме коректни! Уговорката ни не беше
такава!
- Знам, знам - каза Марио, - разберете се с адвоката за утре да отидете и преди
това ще се видим да ти дам нещата.
Обясних на юриста, че утре ще се върши работа, и се разделихме. Разбрахме се той да
звънне на разследващия и да се уточнят за някакъв час за вторник. След 30 минути
направихме импровизирана оперативка с водещия спецакцията и се разбрахме, че утре
пак действаме по същата схема - дават ми парите и ги арестуват. След около час
Марио Божков ми позвъни:
- Ало, утре в 9.00 ч. ще ви чакат в ГДБОП за разпит. Да се видим пак в хотела към
8.30 ч., аз ще дойда да ти дам нещата.
- Добре - съгласих се.
На другата сутрин в 8.15 ч. пак получих бежовото яке със заредени батерии и влязох
в хотела. Адвокатът вече ме чакаше, а Марио дойде след пет минути. Поръчахме кафета
и започнахме разговор, докато стане време за „разпита".
- Виж сега, това, което правиш, означава много за Сако - каза Божков.
- Е, щом иска да ми се извини - подкарах разговора в моята посока.
- Вижте - намеси се и юристът, - да уточним пак нещата. Трябва да кажете, че като
сте се прибрали след случката, сте си избистрили съзнанието и сте установили, че
Сако не ви е крещял за убийство, а е искал да ви поздрави.
- Добре - казах аз. - А сега ще ми даваш ли нещо? - обърнах се към Марио.
- Да! - каза той и извади пачка в евро. - Ето ти ги 2500, а като се върнете от
разпита и адвокатът ми потвърди какво си казал, ще ти дам и остатъка.
- Добре - казах аз и сложих парите в джоба си. - Сега ме извинете, но трябва да
отида в тоалетната.
Това беше паролата за момчетата с качулките.
Бавно се запътих към вратата на тоалетната, без да будя каквото и да било съмнения.
Марио и адвокатът се изправиха, докато се върна, за да тръгнем към ГДБОП. След като
вратата се хлопна, зад мен чух виковете на полицаите: „Лягай на земята, стой на
място."
Влязох отново в лоби бара и видях двамата, проснати на земята, а срещу тях бяха
насочени пистолети. Отведоха ги за разпит, а аз излязох навън при водещия
спецакцията.
- Ти наистина си професионалист! - казах му аз, докато му стисках ръката.
- И ти добре се справи - отвърна ми той, - истински професионалист си!
Марио Божков и адвокатът бяха арестувани. Божков бе върнат в затвора за още две
години и половина, а адвокатът бе освободен от съда под по-лека мярка.
Днес срещу тях се води дело за скланяне към лъжесвидетелстване!
Глава 16
Наркотици и заведения
В тази глава ще разкрия пред вас механизма на наказателните акции, свързани с
разпространението на кокаин в нощните заведения. Известно е, че те са най-
плодовитата почва за наркодилърите. Понякога обаче собственици на големи комплекси
не знаят как да разпределят териториите между отделните „продавачи" и тогава се
случват бели. Ето такъв е и следващият случай.
Началото на март 2008 година
Неизвестни лица отрязаха ушите на един от управителите на заведенията в „Дене
център Син Сити".
Около 5,30 ч. днес Десислав Иванов бил нападнат пред блок 148 в „Люлин", когато се
прибирал.
Мъжът е родом от Бяла Слатина. Според разказите му бил нападнат от трима души,
които го изтикали във входа, удряли го с метални пръти по главата, след което му
отрязали ушите.
Пострадалият е управител на стриптийз бара My ladies в „Син Сити".
Собствениците на заведението настояват случаят да не се свързва с нарковойната.
Според тях нападението е дело на конкуренцията.
Те посочват, че това не е първи инцидент схора от „Син Сити". Преди време бе
взривен джипът и подпален апартаментът на друг управител на заведение от комплекса
- Юлиян Игнатов.
Преди това Игнатов е бил управител на клуб „Биад", чийто бивш собственик е
евродепутатът от „Атака" Слави Бинев. В момента Бинев притежава вариете бара в
хотел „Шератон".
Според задълбочена разработка на НСС последните нападения и наказателни акции в
София са дело на наказателната бригада на Христофорос Никое Аманатидис, по-известен
с прякора Таки.
Подобни наказания извършвала само бригадата на Таки, който контролира търговията с
кокаин, а през последните месеци за бос на групата и разпространението е назначен
Стефан Бонев-Сако.
20 декември 2009 г. Срещам се с човек, който е участвал пряко в цитираната по-горе
случка. По обясними причини той желае да остане анонимен, като дори ме кара да
подпиша декларация, че няма да цитирам името му.
- Нужно ли е да се гарантираш с декларация? - попитах.
- След като публикуваш материала, ще те викнат куките и ще те принудят да разкриеш
името ми - аргументира се той.
- Винаги мога да им кажа друго име - успокоих го аз.
- Ти подпиши и ще ти разкажа всичко, иначе си тръгвам въпреки предложения хонорар -
беше категоричен мъжът.
След като подписах декларация, че няма да разкривам името му, той започна разказа
си. И започна разказа си.
„В „Син Сити" се продаваше предимно кокаин, тъй като клиентите са само баровци.
Имаше изградена схема всяка вечер да се пускат не повече от четирима дилъри, които
бяха хора на Таки и Сако. Заповедта на собствениците бе пласьорите да минават през
ВИП входа, за да не бъдат проверявани, а на охраната се казваше кои са момчетата.
Печалбата на целия комплекс „Син Сити" от дрога беше около 50-60 хиляди лева на
нощ.
Всичко вървеше гладко. Имаше установена схема за отчитане на печалбите, докато в
един момент друга, конкурентна наркогрупа не излезе с предложение към един от
собствениците, чието първо име започва с буквата П. Въпросната група се ръководи от
арабин, живеещ в полите на Витоша, известен с прякора Палестинеца.
Срещата между тях се състоя в Гърция, Солун, в известния хотел „Електра палас". П.
беше заминал за преговорите само с един човек от охраната си, но доста здрав, а
представител на Палестинеца го очакваше в ресторанта на хотела.
-Добър ден! - поздравил П.
-Добредошъл! - отговорил представителят.
След което обядвали и си приказвали на общи теми, а през това време гардът на П.
проверил внимателно дали не са проследени и дали няма агент на Таки или Сако,
кимнал на П. и преговорите започнали по същество.
- Знам, че работите с хората на Гърка от доста време - казал представителят.
- Нормално е - отговорил П. - Все пак те са основните в тази ниша, пък и могат да
създават много проблеми, ако решат.
- Зависи — усмихнал се кандидат-дилърът. -Може да им се противодейства сериозно.
Зависи дали ще си стиснем ръцете.
- А какво всъщност предлагате конкретно? -попитал П.
- Вие в момента пускате дилъри и взимате малки проценти — започнал да го навива
кандидатът,
- а ние ви предлагаме да купувате от нас кокаин на килограм, като ще ви дадем много
добра цена, и по този начин ще взимате не по 50 000 на вечер, а минимум по 100 000
лева.
- А как ще процедираме с Таки? - попитал П.
- Оставете това на нас-усмихнал се дилърът,
- ние знаем с кого да се съюзим в България, за да нямате проблеми.
След тази среща П. се прибрал и още на следващия ден осведомил останалите
съдружници в „Син Сити", чеот следващия месец започват даработят с други хора.
Всичко щеше да се подреди поетапно, ако един от съдружниците не взимал под масата
до пълнителен таен процент от Таки и компания, за да го информира, ако някой им
отправи по-изгодно предложение. След получената информация Гърка провел оперативка
в кооперацията си и наредил да бъдат пребити Коко Тайсъна и братя Пулеви, които
гравитирали около П. Заповедта била изпълнена и боксьорите били смазани. Това обаче
не спряло П. в намеренията му и Таки получил нова информация, че няма промяна в
ситуацията. Тогава дал команда на Любо, известен като Джуджето заради огромния си
ръст, да „респектира" останалите собственици на фолк клуба. Една вечер, около 1.00
ч., докато в заведението течал обичайният купон, пред главния вход спрял мерцедесът
на Джуджето и той излязъл, препасан с автомат „Калашников". Запътил се към входа, а
оттам изскочил един от шефовете на охраната.
- Любо, брат, чакай, моля те - започнал да го увещава той, - дай да се разберем.
Кажи на хората, че аз ще се погрижа всичко да си остане постарому.
Любо се замислил малко, защото познавал охранителя от години и се уважавали.
— Добре - съгласил се Джуджето, - кажи на оня смешник П., че само заради теб няма
да вляза и да го раздробя. Но това е последно предупреждение от нас!
Минаха още няколко дни, но П. отново продължи по плана за отстраняване на Таки и
Сако. Една нощ, отново около 1. 00 ч., пред входа спря корте-жът на Таки. Яките
момчета наскачаха, опънаха бронираното одеяло и Гърка слезе. Демонстративно влезе с
цялата си свита през ВИП входа, като
никой не бе претърсен за оръжие. Цялата група се насочи към частния офис на П,
който се намира на междинния етаж между първо и второ ниво. Таки отворил вратата и
изгонил някаква курва, с която П. се настискал в същото време. Момчетата от
охраната завардиха вратата на офиса. Според мен П. е получил последна възможност да
продължи да работи с гръцката група. Таки остана около 40 минути, след което си
тръгна в добро настроение. П. не излезе няколко часа от офиса.
На следващия ден събра цялата охрана и нареди:
- Повече няма да пускате никого от онези в заведението ми! Нито дилърите, нито тях
лично! Ще звъните веднага на куките, аз съм се разбрал с тях.
Минаха няколко нощи, през които наистина охраната се справи с дилърите. Веднъж-два
пъти те вадили нож и заплашвали, но веднага идвала полицейска патрулка и проблем
нямало.
Беше началото на март 2008 година. Бях в заведението заедно с Десислав Иванов,
който бе и един от най-приближенитехора на П. Той го беше направил управител на
„частния" салон. Тук по-богатите клиенти разпускаха с момичета направо на сепаре-
тата. Ставаха страшни оргии. Цяла вечер с Десо си говорихме, той бе в много добро
настроение, тъй като жена му беше родила преди месец и половина. Имаше доста
клиенти, което наложи да останем докъм 7.00 ч. Някъде към 5.00 ч. Десислав каза:
- Аз ще взема едно такси и ще се прибирам, че бебето става рано.
- Деско, изчакай да те закарам до „Люлин" -предложих му, - аз съм в същата посока.
- Не, ти остани тук до края - помоли ме той. По някое време телефонът ми звънна.
Беше Десислав:
- Помощ, убиват ме - изкрещя той и връзката прекъсна.
На следващия ден отидох да го видя в болницата. Беше буквално потрошен от бой, а
ушите му бяха отрязани.
- Какво се случи бе, Десо? - попитах аз.
- Онзи, огромният, изскочи от една кола в тъмното с още двама и ме набутаха във
входа, под козирката - заразказва Десислав. - Аз бях изненадан и те използваха
момента на появяването си. Започнаха да ме удрят с тръби и след като ме ома-
ломощиха, единият извади ножица и ми отряза ушите!
- Кои бяха, можеш ли да ги разпознаеш? - попитах го аз.
- Мога, но не искам! - отговори Десо категорично. - Искам да си гледам семейството.
Не ме интересува нищо повече от тези работи
След тази случка П. се уплаши. Проведе среща с хора на Палестинеца и им каза, че
няма как да продължат по плана за отстраняването на Таки и Сако. Схемата продължи
постарому, като П. бе наказан от останалите съдружници да не получава процент за
един известен период.
Впоследствие беше принуден да напусне и общата им фирма.
Сега П. има друго заведение."
- Ти сигурен ли си, че всичко това, което ми разказа, се е случило точно така? -
попитах. - Хронология, имена, прякори?
- Така се случи всичко - потвърди момчето, -но не мога да кажа какво са си говорили
Таки и П. в стаята, защото ми бе наредено да чакам отвън заедно с охраните на
Гърка.
- Ще публикувам всичко така, както ми го описа - предупредих го аз.
- Дай ми хонорара и се забравяме - поиска информаторът.
След като му платих, преди да си тръгне, той каза:
- Джуджето, след като отрязал ушите на Десислав, му казал „Занеси ги на П. за
спомен от мен" и побутнал с крак кървавите меса към него.

Глава 17
Раздялата на Таки
В началото на октомври се състоя събитие, което поставя началото на така нареченото
пенсиониране в наркобизнеса. Човекът, който се превърна в основоположник, е
митичният Таки. Наричам го „митичния", защото той единствен успя да се скрие от
камерите и обективите. В пресата се е появявала една-единствена негова снимка,
която е с лошо качество, а той е с тъмни очила. Говори се, че дори това не бил той.
Но да се върнем на събитието. Службите засичат организирано пътуване до Гърция на
определени лица от тежкия криминален контингент. Антимафиотите веднага анализират
информацията и стигат до заключение, че това не е просто пътуване с екскурзиантска
цел. Всички „пътници" са от най-приближения кръг на Таки! Дори веднага е
организирана спецоперация с гръцката служба
за борба с мафията, която да съдейства на българските спецполицаи да арестуват
Таки, тъй като към октомври той вече се издирва с европейска заповед.
Много са слуховете, какво се е случило на тази среща: според едни лично той се е
сбогувал с най-приближените си хора, според други е имало виде-оконферентна връзка,
по която Таки е определил новия си наследник. Някои дори казват, че цялата група от
България е арестувана за 24 часа и срещата е провалена.
Какво всъщност се случва през октомври тази година в Гърция?
Това ще разберете в тази глава.
22 декември 2009 година, София. Около 14.00 ч. спирам с бронирания джип под
козирката на хотел „Родина". Странно е, защото това място се използва през годините
за срещи между хора от различни групировки, тъй като се води неутрална територия.
Насочих се към рецепцията, където попитах има ли съобщение за мен. Имах уговорка с
един от хората, присъствали на срещата в Гърция, да ми разкаже всичко срещу
определени условия. Изненадата бе пълна, когато рецепционистката ми подаде карта с
ключ за стая.
- Да няма някаква грешка? - попитах. - Аз имам среща, не съм гост на хотела.
- Не, господин Цанков - отговори усмихнато момичето, - човекът, с когото имате
среща, ми каза да ви дам втория ключ от стаята.
Взех плика и тръгнах към асансьорите. Качих
се и натиснах бутона за етаж 7. Когато спрях и вратите се отвориха, ме посрещнаха
две момчета, които ми направиха знак да вдигна ръце, за да ме проверят за оръжие.
След като видяха, че всичко е наред, ме пуснаха да мина по коридора. Продължих по
него и стигнах до апартамента, в който явно ме чакаше човекът, когото ще наричам
Л., за да не застраша живота му с това, което ще разкажа в тази книга.
- Виждам, че се притесняваш - започнах аз, след като отворих вратата.
- Редно е да взема мерки - отговори Л. - Заповядай!
Настанихме се на маса с изглед към София. Дадох му в плик уговорения за
информацията хонорар, а той преброи стриктно банкнотите. После ги сложи в джоба на
якето си и разговорът започна.
- Да не вземеш да ме разкриеш кой съм в книгата, че направо ставам бягаща мишена -
предупреди ме той.
- Няма, спокойно - успокоих го.
- Така и не можах да разбера какво имате да делите със Сако, че се преследвахте по
улиците? -попита ме Л.
- Аз нищо не деля с него, той ме погна - отговорих, - явно от нещо се притеснява.
- Не, по-скоро е верен на Мето и организацията, а с нещата, които разкриваш за
него, ги застрашаваш всички тях, които останаха на улицата да работят.
- Не ме интересуват тези хора - смених темата, - дай да си говорим за Таки.
- Добре - съгласи се Л.
- Разкажи ми за тази толкова коментирана раздяла в Гърция.
И разказът започна.
„На 1 октомври 10 души получихме no DHL известия да отидем на аерогарата и да
получим пратки. В началото не знаехме, че всички имаме да получаваме такива, и
затова всеки криеше от другия. Всеки един от нас се надяваше, че Таки иска да
разговаря единствено с него. Оказа се обаче, че събитието е за всички. Отидох да
получа пратката и се изненадах, когато това се оказа компактдиск за компютър.
Прибрах се и го пуснах на лаптопа. На екрана се изписа:
„15.10.2009
Солун, Гърция
Хотел „Електра палас'
14.00ч."
Не ми беше нужно много време, за да се досетя, че това е покана за среща с шефа.
Той обичаше конспирациите и този начин за комуникация беше съвсем естествен. На
следващия ден споделих с колегите, а те казаха, че са получили същите дискове със
същите параметри. Разбрахме се да не казваме на никого. През следващите седмици
гадаехме какво ли ще с случи там. Надявахме се да получим задачи за изпълнение и
евентуално Таки да каже кога се връща и поема нещата. Схемата вече започваше да се
разпада, а най-различни шанаджии
се опитваха да завземат районите, които бяхме отвоювали с кръв! На 15 октомври се
качихме в двете аудита и потеглихме към Солун. Бяхме се разпределили по 5 души в
кола, но не ни беше тясно, даже не спирахме никъде и да ядем. Нямахме търпение да
се срещнем с началника. Вълнувахме се и бяхме в приповдигнато настроение. Смело
мога да кажа, че в колите бяхме всички отговорници за нещата на Таки.
Минахме границата безпроблемно, даже съмнително бързо и леко. Все пак бяхме с много
скъпи бронирани коли, а и видът ни не беше на някои научни сътрудници. След като
навлязохме на гръцка територия, един от пътуващите каза:
- Пичове, много лесно минахме. Има нещо съмнително.
- Глупости - отговори друг известен човек с буквата X., - просто не си на себе си.
Внушаваш си.
Продължихме по пътя. По едно време пред нашите коли излезе тъмносин микробус с
тъмни стъкла. Абсолютно същият излезе и зад нас.
- Видя ли сега защо минахме толкоз лесно? - попита песимистично настроеният пътник.
След малко пуснаха сирени и ни отбиха. Слязоха около 20 гръцки барети с каски,
маски, жилетки и къси автомати. С тях имаше и български спец-полицаи, които ни
казаха да сложим ръцете си на колите и да се разкрачим. Претърсиха ни, но не
откриха оръжие в нас. После претарашиха и колите, но всичко беше наред. Направиха
ни справки, провериха и дали колите не са крадени от чужбина. След това ни
освободиха. Вече знаехме, че е изтекла информация за пътуването ни и сме под
наблюдение. Знаехме, че Таки не може да не е предвидил това, и продължихме спокойни
за срещата.
Пристигнахме в Солун някъде към 13.40 ч. Спряхме на една бензиностанция да заредим
и си взехме напитки. Зададохме на GPS името на хотела и получихме указания, накъде
да караме. След десет минути вече бяхме там.
Хотел „Електра паласи бе един от най-луксозните в гръцкия град. Бе известен като
свърталище на висшия ешелон на гръцката и европейската мафия. Цените бяха безбожни
и това не бе с цел по-голяма печалба, а за да не влизат случайни хора. Спряхме
колите на централния вход и влязохме. Седнахме на два големи дивана в лоби бара и
зачакахме. Сигурно някой щеше да се появи. Точно в 14.00 ч. при нас дойде
костюмиран служител от хотела и ни покани в една от конферентните зали.
Когато влязохме, се стъписахме! На голяма ви-деостена стоеше Таки. Зад него се
виждаше море или океан, не разбрахме точно. Той ни виждаше и чуваше.
- Хайде, влизайте - прикани ни, докато се оглеждахме объркано.
Ние седнахме на масата, като всички столове бяха обърнати към екрана.
- Как сте, момчета? - попита Таки.
Всички мълчахме. Сякаш ни беше страх да проговорим.
- Сега ще си мълчим ли? - усмихна се шефът. -Отпуснете се, имаме един час да си
побъбрим.
- Таки, радваме се да те видим - престраши се човек, чието име започваше с буквата
„М". - Надявахме се да е лично.
- Няма как в момента - отговори Таки, - нещата се пообъркаха в България, а после и
в цяла Европа, така че... използвайте момента сега.
- Какво да правим, докато те няма? - попита човек с име, започващо с „К".
- Това е въпросът, заради който ви повиках всички - започна Таки. - Вижте, дойде
време да се оттегля. Дойде времето някой друг да поеме кормилото. Сега аз вярвам
във всички вас, но трябва да избера един, а другите искам да му се подчинявате
безпрекословно!
Настъпи тишина. Таки ни гледаше от екрана и очакваше някой да каже нещо.
-Добре, виждам, че нямате въпроси - продължи той - тогава да караме по същество. За
мой основен наследник избирам Сако!
Последваха ръкопляскания, а Таки се усмихна.
- Дълги години се труди неуморно, мина през битки за мен и така беше редно да
постъпя - каза Таки.
- А другите какво да правим? - попита мъж с първа буква „Л".
- Вие ще продължите да изпълнявате задълженията си, както досега - отговори Таки. -
Всеки, който има въпроси, ще се обръща към Сако.
- Много хора започнаха да навлизат в териториите ни, откакто те няма. Как да
действаме с тях? - попита мъж с буква „М".
- Както досега - каза Таки, - но това вече е в
компетенциите на Сако. Казах ви да се обръщате към него за всичко.
Сако седеше онемял на своя стол и не посмя да каже нищо. Явно изненадата беше
огромна и за самия него.
- Сега искам да ви кажа и още нещо. Аз повече няма да се върна в България. Някои от
вас ме виждат за последен път. И тъй като искам да ме запомните с добро, на
излизане всеки от вас ще получи по 100 000 евро. Приемете това като благодарност за
добре свършената работа през годините. Всеки, който иска да се откаже от кириза,
може да се чувства свободен. Другите могат да продължат напред. Аз оставам в Южна
Африка. Тук времето е хубаво и бизнесът е приятен. Смоя колега вече имаме три
огромни мола. Ако имате път насам, можете да се отбиете. Пожелавам на всички да
бъдете живи и здрави!
След като каза тези думи, Таки стана от стола, а връзката прекъсна. Всички се
спогледахме. Някои бяха разочаровани от избора на наследник, а другите го
поздравихме. На излизане същият костюмиран служител ни даде по един ключ, на всеки
сразличен номер на сейф в хотела. Никой от нас не посмя да вземе пачките, защото
трябваше да минем границата, а там 100% щяха да ни тарашат здраво. Платихме си в
хотела за сейфовете един месец напред. Уговорихме се всеки поотделно да си вземе
парите.
След като се върнахме, всичко продължи поста-ромуГ
- Значи все пак това оттегляне на Таки е вярно? - попитах аз.
- Да, но по-интересното е как тази информация се появи в пресата - каза Л.
- Е, някой се е похвалил някъде - отвърнах, -бъди сигурен!
След този разговор станахме от масата и се ръкувахме. Аз тръгнах към вратата на
апартамента, а Л. на раздяла ми каза:
- С оттеглянето на Таки си отиде една епоха. Моля те, напиши, че той беше истински
мъж!

Глава 18
„Крокодилите" и хероинът
Беше зимата на 2003 година. Клюна беше бесен. Имахме среща в заведението „Гарбо",
което се стопанисваше от Дани Графа и се намираше на бул. „Патриарх Евтимий", точно
до Попа. Бях подранил и си поръчах безалкохолен коктейл. По едно време влезе
Милтенов. Седна и без дори да поздрави, каза:
- Казвай какво имаме с радиото да обсъждаме, че ще режа глави!
- Кой те е ядосал толкова?! - учудих се.
- Имаме проблем с пратките между София и Пловдив.
- Пратките?! - не го разбрах.
- Пратките с материала, бе, не ме дразни и ти сега! - отговори Милтенов.
След като обсъдихме нашите въпроси около радио „Бива", Клюна ме попита:
- Имаш ли в радиото диктофон?
- Естествено - отговорих, - искаш ли да ти го дам?
- Не - отговори той, - ако се наложи да запишем едни мръсни копелдаци, ще те взема
с мен. Все едно само слушаш, но искам да ги запишеш.
Мина около седмица. Наближаваше Коледа. Един следобед, както си водех предаването,
в радиото дойде Тони с много охранители. В смисъл че освен неговите момчета имаше
още две коли с яки типове, които впоследствие разбрах, че са били пратени от
Самоковеца. Още не бях спрял да говоря в ефир, когато той буквално нахлу в
студиото. Пуснах песен, а той веднага ми каза:
- Взимай диктофона, отиваме на една много важна среща!
- Веднага ли? - попитах. - Още не е свършило предаването.
- Пускай там музика да свири и давай да отиваме, че Косьо лично те моли да помогнеш
- натисна ме Милтенов.
Нямах избор и веднага след рекламите обявих, че стартира музикален микс. Взех
диктофона и слязох при него и останалите. Всички бяха с бронежилетки, радиостанции
и с по няколко резервни пълнителя за пистолетите си. Аз се качих при Клюна в
бронираната кола, а момчетата наскачаха в останалите пет коли и тръгнахме в кортеж.
- Къде е тази среща и кого трябва да запиша? - попитах.
- На магистралата - отвърна Тони.
- На коя магистрала?! - изненадах се. - Далече ли отиваме?
- На един час оттук, споко - каза Милтенов. -Имаме среща с „Крокодилите".
- Какви са тези „Крокодили"?! - изненадах се още повече.
- Това са едни магистрални грабители, които обаче, вместо да си грабят
гастарбайтерите, започнаха да ни крадат и хероина - обясни Тони. - Косьо каза да ги
разговорим и после да му дадем записа. Той щял да ги удря през полицията.
Докато пътувахме, Клюна даде следната команда по радиостанциите:
- Когато пристигнем, всички ни обграждате с Бобката и искам да сте с патрон в
цевта! Всички! Ако стане нещо, стреляте в краката и се изтегляме!
През следващите 15 минути пътувахме и никой не каза нищо.
Наближихме „Макдоналдс" на Пазарджик. Може би на около 7-8 километра преди
заведението Клюна отби по по-малък път вдясно по магистралата.
- Накъде отиваме? - попитах аз.
- Това е старият път за Пловдив - отговори Милтенов. - Има едно заведение „Леща
хан", там ни чакат онези.
След още пет минути стигнахме до мястото на срещата. Часът минаваше 18.00 и вече
беше тъмно. Спряхме на метри от вратата, а Тони нареди по станциите:
- Слизайте всички и влизайте вътре! Да останат пет човека, които да влязат с нас.
Всички се разтичаха и настана паника. След минута слязохме и ние, а Милтенов влезе
с бодра крачка в „Леща хан". Вътре освен нашия авангард имаше само една маса с
двама души. Това бяха Емил и Евгени - Големия крокодил и Гейзо.
- И какво сега? - попита Тони, след като се настанихме на столовете срещу тях.
- Сега ще се разбираме какво правим и кой откъде е - отговори Големия крокодил.
- Много хероин ни липсва при два грабежа -започна Клюна, - няма да си тръгнете
просто ей така. Трябва да го върнете или да го платите.
- А защо мислите със Самоковеца, че сме ние?
- намеси се Гейзо.
- Защото само вие действате по един и същ начин - отговори Клюна, - сценарият и
двата пъти е един и същ. Синята лампа, изваждате момчетата и ги връзвате за
дърветата. Ние да не сме прости?!
- Може и да не ви се вярва, но има някаква нова банда, която ни дублира - отговори
Емил Милев,
- не сме ви взимали дрогата, знаете, че никога не сме удряли вашите пратки.
- Как да сме сигурни, че не сте вие? - попита Милтенов.
- Няма как да ви го докажем, трябва да ни вярвате - каза убедително Големия
крокодил.
Тони се замисли. Последва пауза и след това каза:
- Нали знаете, че не зависи от мен, а от Косьо. А в случая и от Мето Илиенски,
защото едната пратка я е финансирал той.
- За колко пари е загубата ви? - попита Гейзо.
- За около 200 000 лева - каза Клюна.
След този разговор си тръгнахме, без да са ставали каквито и да било ексцесии. По
пътя Клюна се обади на Косьо през стационарния телефон в бронираната кола и чух
следния разговор.
- Тези двамата братя се кълнат, че не са те - започна доклада Милтенов.
- Абе, ти тъп ли си? - кресна Самоковеца. - Да не очакваш да си признаят?
- Не, но наистина има логика в това, което казват - отвърна Клюна, - наистина
никога не са пипали наши хора. Защо да започват точно сега, когато сме без
конкуренция?
- Елате в „Талисман" с Цанков, искам да чуя записа.
След час пристигнахме в заведението, което се намираше в „Лозенец". Самоковеца
изслуша внимателно диктофона и каза:
- Може и да не лъжат. Твърде са спокойни.
- Какво ще правим? - попита Тони. - Утре пак чакаме неща от Пловдив.
- Сега ще ти кажа как ще процедираме - усмихна се Косьо с типичната ехидност. -
Утре тръгва колата от Пловдив. Искам от изхода на града да я прихванете с още две
коли, натъпкани с момчета и оръжие. Няма да казваш обаче на пловдивчаните, че ще ги
ескортираме. Може и те да ни лъжат за сметка на „Крокодилите". Ако нещо стане,
искам да ги избиете всички и да приберете пратката.
След разговора с Косьо аз и Клюна отидохме в офиса на радиото. Минаваше полунощ.
Тони извика Църи, бригадира, и още няколко момчета.
- Утре искам да свършите една много специална задача - започна той, - искам да
прихванете една кола на излизане от Пловдив и тайно да я ескортирате до София. Ако
я нападнат по пътя, стреляте и избивате нападателите.
- Ние с кои коли да бъдем? - попита Църи.
- Вземете фордчето на Мина и един голф. Оръжие идете и откопайте от заровеното,
знаете откъде - нареди Милтенов.
Знаех, че Клюна има някъде незаконно оръжие. Много и всякакво, включително
гранатомети. Бях чувал, че е заровено някъде над Княжево, но след чутото вече бях
сигурен.
Момчетата си тръгнаха, а ние се прибрахме.
На следващия ден Тони отново дойде във „Вива" и седна в моя кабинет. С него беше
Янко Димчев-Джузо, който впоследствие нашумя, когато взе заложници в апартамента на
приятелката си и извика Миролюба Бенатова от Би Ти Ви, за да разговаря с нея.
Джузо носеше голяма радиостанция с много голям обхват. Седнаха с Тони на
заседателната маса и увеличиха станцията.
- Само да попитам защо оттук ще слушате какво се случва? - полюбопитствах аз.
- Защото няма как да ни прихванат сигнала -обясни Тони. - Нали, като излъчваш
оттук, ефирът има голямо покритие?
Впечатлих се, Милтенов показа големи познания по радиоразпръскване. След като
свърших предаването за деня, седнах в кабинета си, а двамата седяха един срещу друг
на масата и слушаха
какво става по станцията. Чуваха се само шум от мотор и по някоя и друга шега,
която пускаха помежду си бригадирите.
Беше към 19.00 ч. По едно време от станцията се чу:
- Какъв е този опел зад пловдивчаните?
- Чакай, чакай да видим! - отговори друго момче.
- Пускат синя лампа, забавете малко - даде раз-становка някой от бригадирите.
Последва тишина около 20 секунди. Чуваше се само моторът на колата. Клюна и Джузо
се спогледаха. След малко се чу:
- Насочват оръжие, насочват оръжие - каза някой от бригадата с адреналин в гласа.
Клюна натисна копчето и каза:
- Стреляйте на месо! Веднага! Ако ви заключат, ще ви измъкна!
Последва стрелба. Трая около 30 секунди. Чуха се няколко вика! По едно време Църи
изкрещя на другите:
- Издърпайте ранения и го качвайте, изтегляме
се!
Тони и Джузо гледаха, слушаха и мълчаха. След малко, когато се чу, че колата
потегли, Клюна попита по станцията:
- Докладвайте какво стана!
- Раниха Цуци - започна Църи, - но е добре. Само е одраскан. Единият пловдивчанин
май го убиха, а другият избяга с колата.
- Взеха ли материала? - попита Милтенов.
- Не, остана в пловдивската кола - отвърна Църи.
- Покривайте се тази вечер, а утре ви чакам на нашето място - сложи край на
операцията Клюна.
Минаха няколко дни. Антон не спомена и дума повече за случката. След седмица обаче
дойде един следобед и каза:
- Пак отиваме на среща с „Крокодилите", взимай записвачката и тръгвай с мен.
- Пак ли?! - изненадах се. - Нали нищо не взеха последния път?
- Ти не ме учи мен - кресна нервно Клюна. -Косьо каза да тръгваш - значи тръгваш!
Последва същата разстановка. Аз се качих при него, а зад нас имаше още повече коли
от миналия път. Милтенов беше много по-изнервен. По някое време, докато пътувахме,
го попитах:
- Каква е ситуацията?
- Тежка! - отвърна той и продължи да кара. По някое време ми каза:
- Този път най-вероятно ще има стрелба, сложи си бронежилетка, има отзад между
седалките.
- Защо тогава ме взе?! - ядосах се. - Не можеш ли сам да си ги запишеш и после с
онзи специалист от Самоков да си ги слушате?
- В нашата фирма заповедите не се обсъждат, а се изпълняват - каза с равен глас
Клюна.
Пристигнахме и той пак каза на момчетата да нахлуят в „Леща хан", а ние да влезем с
5-6 момчета. Така и стана. Този път обаче Гейзо и Крокодила бяха с още някакъв мъж,
който беше видимо бит, очите му бяха насинени, а устата -разбита.
- Кой е тоя? - попита Клюна, след като седнахме.
- Това е виновникът за всичко, станало с вашите пратки - каза Емил-Големия
крокодил.
- Обяснете ми - поиска Милтенов.
- Този работеше с нас допреди половин година. Изхвърлихме го от бандата, защото
беше много агресивен и утрепа няколко „пациенти", а ние не искаме да лежим за
убийства. За грабежи е друго! - аргументира се Кроки. - След това този помияр - в
това време брат му Гейзо удари „пленника" - започна да работи като нас. Вие не сте
единствените, които ни търсите сметка. По-евтино ни е да ви го заловим, отколкото
всеки път да се обясняваме тук с вас, със сикаджиите и с кого ли още не.
- Гарантирате ли, че повече няма да стават грешки? - попита Милтенов.
- Да, категорично - отговори Гейзо.
- Църи, взимайте го този - изкомандва Тони. Църи и още двама взеха от стола
пленника,
който започна да се дърпа, но ръцете и краката му бяха вързани и момчетата го
завлачиха. Видех през прозореца как го натикаха в багажника на една от колите на
Клюна, а именно черно ауди А6, комби, с номер С2300.
Допихме си кафетата и си тръгнахме. Пред „Леща хан" Тони нареди на Църи:
- Този знаеш какво да го правиш! После направо в гората, но вземи един пръст за
Косьо, ако поиска доказателство.
След като чух това, краката ми се подкосиха!
Качих се с Клюна в бронираната кола и потеглихме към София. През целия път аз
мълчах, а той увеличи радиото и си тананикаше!
Повече не чух за бандата на „крокодилите" до момента, в който не стана престрелката
през декември 2009 годна, при която убиха един от тях!

Глава 19
Прегрупирането
В началото на 90-те години на миналия век всички големи играчи, някои от които вече
покойници, бяха в един отбор. Така например Васил Илиев, Маргина, Маджо и други,
които впоследствие не можеха да се гледат помежду си, бяха съюзници в един
определен и немалък период. Това, което ги свързваше, беше комунистическият
капитал, който се разпределяше от други, много по-мъдри хора, а гореизброените го
пренасяха от едно място на друго и взимаха трохи от сделките.
Когато групировката ВИС-1 набра достатъчно сили и капитал, нейното лице по онова
време Васил Илиев реши да се опълчи срещу своите кукловоди и да предяви претенции
за по-големия дял от печалбата. Последваха подобни мераци и от останалите
„бизнесмени". Хората, които бяха разпределили комунистическия капитал и бяха
предвидили кризата и югоембаргото, усещаха, че губят почва под краката си. В един
момент изпитаха паника, че могат дори да бъдат ликвидирани! Тогава извадиха жокера
от ръкава си и върнаха от заточение в Колумбия Иво Карамански, който бе изпратен
отвъд океана още през 1989 година, за да не пречи на събитията у нас.
Преди да се завърне Кръстника, бе създаден специален и суперсекретен отряд от осем
души, които бяха изтеглени от специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ), а
досиетата им в системата на тогавашното МВР - изтрити. Поставената задача пред
осмината е само една: да разчистят терена от неудобните по-малки играчи и да
респектират Илиев, Маргина, Маджо, Димата Руснака и други. Освен това бившите
барети трябва да подготвят почвата за Карамански, както и да подсигурят
безопасността му!
За една година успяват да разчистят много от „непослушните" и да накарат всички
играчи от подземния свят да се съобразяват с Иво Карамански.
През този период Кръстника успява да натрупа немалък капитал и своя дял инвестира в
столичното казино „Севастопол". Капиталовложението му се оказва изключително
печелившо, а за негови съдружници са „назначени" Иван Иванов, бивш началник на
сектор „Оперативно издирване" в СДВР, и Христо Величков, бивш шеф на Националната
полиция, а допреди няколко години - и депутат от 40-ото народно събрание от групата
на партия „Атака". Задачата на двете ексченгета е да
следят Карамански и по-специално да внимават да не отклони средства от парите,
които са печалбата на хората в сянка. Всичко вървяло добре, докато Васил Илиев не
започнал да изпуска нервите си. Карамански бе трън в очите му, направо не можеше да
се примири, че работодателите му бяха дали протекциите си на Иво. По онова време
Илиев се чувстваше единствен и недосегаем. За да избегнат ситуация, след която да
трябва да търсят други хора, които да слагат начело на схемите, куклово-дите
наредиха на двамата да се срещнат и разберат, а 8-те момчета от специалната бригада
бивши барети получили задачата да следят нищо да не се случи с Карамански. Беше
организирана среща за 23 декември 1993 година, на която двамата трябваше да се
разберат кой за какво ще отговаря в подземния сват и повече да няма кавги. За място
на срещата бе избрано малко селце в Тетевенско. Раз-становката била Иво Карамански
да отиде с 4 момчета от обикновената си охрана, а спецотрядът от бивши командоси да
стои под прикритие, но ако усетят и най-малка заплаха за живота на Кръстника, да
убият Васил Илиев и неговите хора.
Срещата
- Кажи бе, келеш, ти какви претенции имаш към мен? - попитал Иво.
- Ние с момчетата тук се борихме срещу какво ли не, за да дойдеш от Колумбия
наготово и да седнеш на отрупаната маса, така ли? - отвърнал Илиев.
- Не знам на какво съм седнал, но мога да те пратя да легнеш веднага в дървения
костюм - из-репчил се Кръстника.
- Много скоро всичко, което притежаваш, ще ми принадлежи и ти ще бъдеш господин
Никой -продължил да се заяжда Васил.
Срещата продължила около час. Карамански се върнал в София много бесен и казал на
човек, изпратен от горе:
- Васко се държа арогантно и каза, че никой не бил в състояние да го спре. Щял да
ми вземе бизнеса, както и този на хората, които стоят зад мен!
- Така ли каза? - изненадал се от доклада специалният пратеник.
- Да - отговорил Карамански, - точните му думи бяха: „Ти и твоите шефове се
самозабравихте! Не знаете с кого си имате работа. Няма да се ебавате с мен. Всички
сте се запътили нанякъде с еднопосочен билет."
След като чул доклада от Иво, пратеникът на червените си тръгнал, а спецотрядът
получил задачата да сплаши Илиев. Все още не искаха да го убиват, смятаха, че ако
се уплаши сериозно, пак ще започне да слуша.
Така се стигна до 31 декември 1993 година, когато беше взривен ресторант „Мираж",
собственост на Васил Илиев, а в същото време Карамански дал пари на Слави Бинев и
негови момчета да нападнат другото заведение на Илиев - „Бедни и богати", като
задачата включвала да бъдат пребити всички посетители в него, а не както обяви
полицията впоследствие, че Иво Карамански бил извършил грабеж в него. Вместо да се
уплаши, Васко Илиев побеснява още повече!
Той е решен на нанесе ответен удар и така се стига до датата 11 януари 1994 година,
когато бригада на ВИС от Пазарджик отива да отмъсти за нападението по Нова година и
опитват да пребият съдружника на Слави Бинев Цветан. Висаджиите са предвождани от
небезизвестния по онова време бригадир Кобрата. Цветан усеща какво ще се случи и
успява да повика помощ. При разразилата се престрелка умират няколко души от ВИС, а
самият Цветан е ранен и откаран във ВМА, където по-късно умира при неизяснени
обстоятелства. Според изключително сигурен източник отново се намесва спецотрядът
от бивши барети, които получават заповед да не остава нито един свидетел на
случката в ж.к. „Дружба".
По онова време, както и днес във всяка групировка има поне една къртица под
прикритие и шефовете на Карамански получават информация, че цялата престрелка в
„Дружба" е наблюдавана и ръководена лично от Васил Илиев, а в колата с него били
също брат му Жоро, Маджо, Дима-та Руснака и Големия Маргин. Същата къртица
докладва, че Илиев има намерение на следващата вечер, 12 януари 1994 година, да
нанесе ответен удар и по-точно, да нападне казино „Севастопол", където Иво прекарва
всяка вечер, а причина за това му решение било, че Слави Бинев се обадил на Васил
късно вечерта след престрелката и му признал много уплашен всичко: как Карамански
му е платил да нападне „Бедни и богати" по негова поръчка.
Благодетелите на Карамански веднага го извикали и го предупредили за очакваната
атака. Наредили му да стои вътре с неговата лична охрана, а на вратата да оставят
само един човек, за да не се усъмнят висаджиите, че ги очакват. Същевременно
спецотрядът получил задача да се облекат като случайни минувачи и да скрият под
палтата си автоматично оръжие „Калашников" от новия тогава модел 5.45 калибър.
Заповедта към бившите командоси бе да няма убити от бандата на Васил Илиев, а само
а ги изплашат. Можело и да ранят някого за по-сериозен стрес. Разстановката била
петима от спецекипа да дебнат разпределени в триъгълна подредба. Часът бил около
2.00 след полунощ. Задали се два джипа, които със скорост около 30 км/ч наближили
казиното. В първия били Жоро Илиев, Младен Михалев-Маджо, Малкия и Големия Маргин,
а във втория - Васко Илиев, Ди-мата Руснака и Маймуняка.
Когато колите се изравнили с входа на „Севастопол", намалили още и тъкмо показали
дулата на оръжията, готови за стрелба, когато момчетата от спецотряда открили огън
по тях! Изстреляли няколко къси откоса, като се целели ниско във вратите, за да не
ги убият. Именно с тези откоси бил ранен Маджо. В суматохата няколко изстрела с
пистолет произвел и охранителят от личната охрана на Карамански, известен с прякора
Муто. Впоследствие момчето беше зверски убито за наказание от Младен Михалев-Маджо,
защото именно
него беше видял и запомнил днешният банкер. Муто бе намерен убит на Витоша, като
едната му ръка била отрязана и завряна в устата. Докато е в болница Маджо, пред
вратата му на смени дежурят като охранители Големия и Малкия Маргин, както и Димата
Руснака, докато Михалев лежи без опасност за живота с два куршума в бедрото и един
в ръката. В крайна сметка Васил и бандата му не успяват да произведат нито един
изстрел и бягат с мръсна газ от мястото на престрелката.
Някъде в пресата се появи и версия, че негърът Кингсли стрелял по Маджо и го ранил
- пълен смях! Източникът на тази информация твърди, че чернокожият бил толкова
страхлив, че ако някой гръмнел балонче от дъвка, Кингсли залягал под масата от
страх, че има стрелба.
След престрелката пред казино „Севастопол" войната между групировките вече бе
обявена официално. Впоследствие паднаха много глави. Хората, които създадоха Иво
Карамански като кръстник на мафията, взеха решение с изричното негово съгласие да
го вкарат в затвора. И то с една-единствена цел - да го запазят жив!

Глава 20
Смъртта на Околовръстното
На 12 август 1995 година София осъмна с новината, че при жестока катастрофа на
Околовръстното шосе са загинали 14 войници от тогавашните Трудови войски, които се
прибирали към поделението в „Обеля". Все още малкото частни телевизии съобщават, че
причина за подпалването на камиона, с който са пътували военнослужещите, най-
вероятно е сблъсък с друго превозно средство.
Подробностите, които се цитират в масмедиите, са, меко казано, скромни:
„Вечерта на 11 август 1995 година 14 войници от Строителни войски изгоряха живи,
след като камионът, с който се прибираха към поделението в „Обеля", се удари в
трактор и се запали."
Според различни версии малко са хората, които са станали свидетели на жестоката
катастрофа.
Един от тях е и вече покойният подземен бос Иво Карамански. Той пътувал с лек
автомобил зад военния камион. Разследването установило, че с него в колата са се
возили двама полицаи.
Оказва се, че и втора кола с бодигардове следвала Карамански, в която е пътувал още
един униформен, но не са могли да намерят кой е.
Делото още не е затворено и по него се работи, но е с гриф „Строго секретно".
Разследването по случая е сага с неизвестен край. Най-вероятно никога няма да стане
ясно какво точно се е случило и има ли виновни за катастрофата.
Няма и кой да помогне в разследването - всички са мъртви, включително и прокурорът
по делото Николай Колев, който бе разстрелян преди години близо до „Пирогов".
В хода му се оформят над 10 хипотези. Пет от тях отпадат още на първия месец след
инцидента -техническа повреда на камиона, опит да се избегне неравност по пътя,
прилошаване на шофьора, силна преумора на ефрейтор Тодоров и скандал в кабината на
камиона.
Активната работа започва по следните версии - евентуално покушение срещу войниците,
неосъществен атентат срещу Иво Карамански, взрив в газката и престрелка, в която е
ранен шофьорът, вследствие на което губи управлението.
Има обаче и други хипотези, които започват да се ширят в обществото - не е правен
следствен експеримент, няма транспортна експертиза.
Какво общо има всичко това с „Тайните ма мутрите II ", ще се запитате? Отговорът е,
че именно
наркотиците са причината тези момчета да загинат.
Сега ще разкрия пред вас за първи път шокиращата истина за случилото се в нощта на
11 август 1995 година на Околовръстния път.
9 декември 2009 година, 9.30 ч. сутринта.
Спрях с бронирания мерцедес S600 на малка уличка в Белград, Сърбия. Двамата ми
бодигардове се спогледаха объркано, когато им казах, че искам да ме чакат в колата
и за нищо на света да не излизат - когото и да видят, каквото и да стане. Слязох и
запалих пура на ъгъла, както бе уговорката ми с посредник от България, който срещу
сериозен хонорар ми организира среща с един от най-близките гардове на покойния Иво
Карамански. Въпросният бивш охранител живее в Сърбия от седем години. Причина да се
изсели от България стават неуредени отношения в подземните среди. Тук, в Белград,
той живее под чужда самоличност, получена със съгласието на сръбското правителство!
Сегашната му професия е секретна и е свързана с националната сигурност.
След пет минути пред мен със свирещи спирачки спря черно БМВ, 7-а серия, последен
модел. Шофьорът ми направи знак да се кача.
- Носиш ли, каквото сте се разбрали с посредника? - попита той веднага щом седнах
до него.
- Да! - отвърнах. - Ето, тук са 5000 евро - подадох му пощенски плик, в който бях
приготвил хонорара за неговата истина.
- Добре - усмихна се мъжът, - сега вече можеш да включиш диктофона и да
разговаряме.
- Как да те наричам? - попитах в началото.
- Няма да разкрия българското си име, тъй като щом прочетат това, което ще ти кажа
сега, някои хора няма да се спрат пред нищо, за да ме убият.
- Добре, де, но не мога да те наричам просто „един човек" - бях настъпателен аз.
- Наричай ме Мирко - съгласи се той.
- Добре, Мирко. Посредникът ми каза, че ти си бил в колата с Иво Карамански, когато
изгоряха войниците на Околовръстното шосе до „Люлин". Искам да ми разкажеш точно
какво се случи. В България и до ден днешен никой не знае каква е истината, но е
ясно едно - че всичко е много добре скрито от обществото - започнах аз интервюто
си.
Мирко разтри слепоочието си. Свъси вежди и каза:
- Добре, но имай предвид, че ме връщаш към една нощ, която промени целия ми живот.
Истината е съвсем различна от тази, която се знае в България. Нямаше никакъв
трактор, никаква катастрофа. Не знам дали някой въобще ще ти позволи да публикуваш
това интервю.
- Остави това на мен - изрепчих се, - ти ми разкажи какво се случи в онази нощ на
11 август 1995 година.
- Трябва да знаеш, че ще те разпитват откъде знаеш това, което ще ти разкажа -
предупреди ме Мирко. - Ако ги насочиш към мен, ще те открия и лично ще те
застрелям. Няма да си ми първият, нито ще ме затрудниш особено.
- Добре - отговорих, - няма да кажа откъде знам тази история.
И Мирко заразказва.
„На въпросния ден трябваше да пътуваме с шефа Иво Карамански в посока Сливница-
Драго-ман-Калотина и да навлезем около 15 километра в Сърбия. Поводът за пътуването
беше среща не с кого да е, а с митичния Аркан! Всяка седмица Карамански се виждаше
с него, тъй като през този период бе прословутото „югоембарго" и ние имахме
покровителството да изнасяме огромни количества петрол, както и немалко количество
хероин. Човекът, който осигуряваше безпроблемното преминаване на цистерните и
дрогата, бе именно Желко Ражнятович, по-известен с прякора си Аркан. Плащането
винаги ставаше в кеш и в купюри от по 500 и 1000 германски марки. Получавахме ги
лично от него, като печалбата ни за 10-15 дни беше между 6 000 000 и 9 000 000
марки. От българска страна коридорът за безпроблемния износ на горивото и
наркотиците ни, аналогично, вноса на парите, без никой да ни проверява, се
подсигуряваше лично от покойния вече Андрей Луканов. Намесвам името му, тъй като то
има пряка връзка с последвалите събития в онази нощ, когато умряха войниците. Той
не ни помагаше, защото му бяхме симпатични, а защото получаваше огромен процент от
печалбата. Също така го бяхме записали в няколко телефонни разговора, с които му
извивахме ръцете. Той знаеше, че ако не играе по нашата свирка, ще дадем записите
на пресата, а те гцяха да унищожат любимата му БСП, както и него самия! Иво го беше
извикал един път на среща в ресторант „Вълците" и му беше казал:
- Единственият начин да се разведеш с мен е да ме убиеш!
Другарят Луканов си тръгна свъсен и безмълвен. По същото време той протежираше още
една групировка, която изнасяше петрол за Сърбия. Това беше СИК. Знаеше се, че
Луканов използва тази група за всякакви мръсни поръчки. Маргина обаче продаваше в
пъти по-малко от Карамански, тъй като целият канал навън се контролираше от Аркан,
а той изпитваше голяма симпатия към Иво. Всеки път се прегръщаха като братя. В
България това се знаеше добре и сикаджиите бяха започнали да мрънкат на Андрей.
Една вечер се проведе следният разговор, който службите записали и бяха предали
записа на Карамански, тъй като той плащаше добре за такива неща.
Неидентифициран мъж от СИК. Кой е тоя
Карамански, че ще прави такива пари, а ние ще лапаме мухите и трохите покрай него,
а?
Луканов. Знам, знам. Ще реша проблемите. И аз не мога да го преглътна.
Мъжът. Трябва да си решиш проблема, но с външен килър, от чужбина. Иначе ще се
разбере, ако го направим ние, и после ще избухне война между групировките.
Луканов. Имам нещо предвид, скоро няма да го има вече този.
Мъжът. Дано, защото иначе няма да можеш повече да разчиташ на нас за мръсните си
поръчки!
(Следете внимателно как се развиват събитията, описани тук, и ги сравнете с
часовете, които бяха обявени от медиите. Ще откриете стряскащи разминавания - б.а.)
И така, на 11 август 1995 година сутринта, някъде около 3.00-3.10 ч., излязохме с
двете коли от вилата на шефа. Освен Карамански бяхме още общо 5 човека. Не искам да
съобщавам имената им, тъй като имаше действащи служители на МВР и макар че бяха
изпратени от Луканов, за да предотвратяват със служебните си карти евентуални
проверки по пътя, те бяха свестни мъже. Тръгнахме в посока Калотина, сръбската
граница, към уречената среща с Аркан, за да си приберем парите, печалба от износа
на петрол и хероин. Бяхме стигнали на около 1 километър от светофара на Суходол и
от полето и от дясната ни страна се откри картечен огън! Джипът, в който бяхме
шефът Карамански, аз и двамата полицаи, беше брониран. Стрелците бяха залегнали в
останал стар отводнителен канал с диаметър около 2 метра, който минаваше през
полето. Бяха на около 6 метра от асфалтовия път и стреляха едновременно с лека
картечница и автомат. Канонадата беше ожесточена! Брониров-ката започна да поддава
и стъклата започнаха да се напукват. Тогава Карамански ми каза:
- Натисни газта докрай!
Запазих самообладание и натиснах педала докрай. Джипа се изтегли бързо и това
накара килъ-рите да променят траекторията на стрелбата. Може би това ни спаси в
онзи миг, тъй като им
стана по-трудно да ни улучват с по-бърза скорост.
Изведнъж срещу нас от завоя излезе камионът с войниците! Забележете, срещу нас, а
не, както се твърдеше от МВР и медиите, че идвал от Манастирски ливади в посока
„Обеля11! Искам да подчертая, че действията, които описвам, се развиха за някакви
си минути, дори бих казал, секунди! Стрелбата от нас се прехвърли върху камиона!
Килърите бяха изненадани, защото не очакваха по това време на нощта да се появи
друго превозно средство, камо ли камион! По онова време движението нощем беше много
рехаво. Шофьорът на камиона и спътникът му до него бяха убити на място, тъй като
камионът навлезе рязко в нашето платно! Стрелбата не спираше и се прехвърли по
каросерията, пълна с войници! Направиха я на сито - дупка до дупка! За да избегна
удара, излязох от пътя и карах през полето, а втората ни кола, в която имаше още
двама души, заобиколи камиона от другата страна. Карамански, който не губеше
самообладание, ми заповяда:
- Карай срещу нападателите с мръсна газ! Предното стъкло е много здраво и няма да
го пробият! Сгази ги копелетата!
- Слушам! - отговорих и след няколко секунди буквално минах с предницата на джипа
през главата му!
Другият се опита да избяга, като хвърли автомата, но ние спряхме и слязохме с шефа.
Стреляхме едновременно срещу него и го убихме! В това време полицаите в колата
буквално се насраха от страх.
След като се уверихме, че стрелецът е мъртъв, с шефа се затичахме към камиона,
който беше навлязъл на 10-15 метра в полето, а моторът му беше загаснал. Камионът
не беше подпален изобщо! Искам също да подчертая, че камионът беше ЗиЛ, а не ГАЗ
53, както се твърдеше на следващия ден! Другите две момчета от втората кола бяха
вече до камиона и тъкмо повдигаха продупчения изпокъсан брезент на каросерията.
Гледката, която се разкри пред очите ни, беше покъртителна - купчина трупове, от
които бликаше кръв! Проверихме дали има оцелял, но нямаше! Шофьорът войник и
сержантът до него в кабината също бяха мъртви! Не мога да си обясня от къде на
другия ден намериха някакъв войник, който уж бил единственият оцелял! Може би вие
ще си отговорите сами, когато прочетете края на историята.
В това време мобифонът на шефа Карамански звънна! Той вдигна и около минута и
половина само слуша какво му говорят. След това каза:
- Мръсен, дебел комунистически задник, какво ти бяха виновни тези деца?
След това слуша още около минута и вбесен затвори, без да отговори нищо. Попитах
го:
- Шефе, кой се обади? Какво, по дяволите, става?
- Замълчи малко - отговори Иво, - трябва да помисля.
Карамански се отдалечи на 5 метра и седна в полето. Около 5 минути се държа за
главата, присвит на две. След това дойде при нас и каза:
- Нямаме никаква изгода да се шуми за станалото, само ще ни обвинят! Колкото и да
не ми се иска, трябва да се съглася с Луканов!
Разбрахме, че той му е звъннал. После го набра и му каза:
- Добре, този път ще отървеш кожата, но ако пак опиташ да ме убиеш или ако разбера,
че ми готвиш нещо, ще дам записите на пресата и горко ти! Какво искаш от нас да
направим сега?
Инструкциите бяха получени светкавично и Карамански ни каза:
- Ние трябва да се отървем от труповете на килърите и от оръжието, а за войниците и
камиона ще дойдат да се погрижат други хора!
Качихме трупа на единия, когото застреляхме, леката картечница и автомата в
бронирания джип на шефа. Още не бях събрал разплъокания труп на килъра, който
сгазих, и в това време до камиона спря черен „Форд Сиера" без регистрационни номера
и с тъмни стъкла. От него слязоха четирима мъже с качулки на главите, с
бронежилетки, но без отличителни надписи. Доближиха се до нас и с висок глас ни
казаха:
- Махайте се по-бързо оттук с труповете на убийците. Ние поемаме от тук нататък
според уговорката! Погрижете се телата и оръжията никога да не се намерят!
Качихме се в двете коли, като, преди да тръгнем, Иво нареди:
- Трима закарайте труповете в гората, извън града, и ги заровете хубаво! Аз тръгвам
към къщата на „Горнобански път", за да взема другата бронирана кола и да стигна на
срещата сАркан! Искам надупченият джип да се закара още сега на ремонт и спешно да
се оправи до сутринта. Платете колкото и много пари да искат за експресния ремонт!
Докато се върнем до вилата за другата кола и стигнем по същия път, часът вече беше
5.30, помня, че погледнах часовника точно когато минавахме през мястото на
стрелбата. Не можех да повярвам на очите си! Нямаше и помен от камиона и убитите
войници!
Откъде по-късно същия ден вечерта, пак по безлюдно време, се бяха намерили трактор
и ранен тракторист, както и газка с изгорели войници заедно с един оцелял, който да
разкаже алибито, с което да прикрие убийството на 14 души, оставям да си направите
извода сами!
След като изгледа репортажа по телевизията заедно с двама от нас, които го
придружавахме в събитията, шефът Карамански каза:
- Гледайте и се учете, момчета, как работи тежката комунистическа машина!"
Съдържание
Увод...............................................................................
....5
Глава 1
Истината за Сретен Йосич...........................................9
Глава 2
Кой уби Самоковеца....................................................19
Глава 3
Мето Илиенски в България........................................31
Глава 4
Манастирът на ужасите..............................................39
Глава 5
Истината за Поли Пантев и откраднатите
600 килограма кокаин.................................................51
Глава 6
Сагата „Сако" - кой разболя Митьо Очите.............63
Глава 7
Поповете убийци.........................................................75
Глава 8
Просвещение от Косьо Самоковеца.........................85
Глава 9
„Тайният тефтер" на Васил Горчев-Кьоравия
Глава 10
Истинският поръчител на фатик.....................
Глава 11
Наследството на Тони Клюна............................
Глава 12
Дневникът на Тони Клюна.................................
Глава 13
Заплахата...............................................................
Глава 14
Как Сако се опита да ме спре.............................
Глава 15
Натискът от Сако.................................................
Глава 16
Наркотици и заведения.....................................
Глава 17
Раздялата на Таки...............................................
Глава 18
„Крокодилите" и хероинът................................
Глава 19
Прегрупирането..................................................
Глава 20
Смъртта на Околовръстното

Боби Цанков
ТАЙНИТЕ НА МУТРИТЕ II
Художник на корицата Адриян Николов Технически редактор Галина Василева Коректор
Веселина Стоянова
Българска, първо издание
Формат 60x84/16 Печатни коли 14
Ню Медиа Груп
София, 1000 ул. „Триадица"5А тел. 02/980-92-95

Дали се гордея с участието си в този бурен живот на подземния свят? Не знам

отговора, но истината е, че не съжалявам за нищо от преживяното!
Боби Цанков

Войната на наркотиците

Боби Цанков (1979-2010)

Дни преди тази книга да влезе в печатница, нейният автор бе брутално убит в центъра
на София. А някои още твърдят, че в България няма мафия.
Кой беше истинският бос на дрогата в България? Дали това бяха момчетата, които
всяка вечер спрягаха в новините, или истинският властелин на „материала" е някой,
който и до днес дърпа конците, без никой да изрича името му? Възможно ли е
Самоковеца, Демби, Клюна, Варсанов, Поли Пантев, Женята, Жоро Илиев и куп други
добре облечени бизнесмени да са били лицето на този човек? Всички отговори започват
много по-отдавна, отколкото предполагате. Но за да се върнем в началото, трябва да
започнем да подреждаме пъзела с парчетата от днес.

Петък, 13 ноември 2009 г. Целия следобед прекарах с хората, с които заедно

редактирахме „Тайните на мутрите: Пряка линия с подземния свят". Оставаше по-малко
от седмица до излизането й на пазара. Оглеждахме снимките, които трябваше да бъдат
публикувани, подреждахме последователността на главите и се шегувахме, че мине ли и
тази седмица - вече никой не може да ни спре. Спомням си сега как един от
редакторите ме попита все пак не съм ли се замислял, че някой може да опита да ме
убие преди издаването на книгата? Изложи доводи, че много хора са намесени вътре, а
след публикуването на някои от историите в „Уикенд" подземните среди мърморели.
След оперативката останах сам в кабинета си и запалих пура. Взирах се в дима от нея
и се чудех дали някой по-прост представител на ъндърграунда няма да опита някоя
простотия.