Алфред Хичкок и Били Уайлдър

Сравнителен анализ

Денис Бъгларанов

Привидно Хичкок и Били Уайлдър са изключително различни хора,

съдейки по филмите им. На Хичкок филмите са напрегнати и се носят с
известната претенция, присъща на авторското кино, докато Уайлдър
директно се обявява срещу нея и казва: „Аз не правя кино, аз правя
филми”, което като отношение е достатъчно да заключим, че двамата са
несравними един друг. Но пък, от друга страна, и двамата правят филми,
най-важното, за които е, че са запомнящи се, също така творят в горе долу
един и същи период, също така и двамата идват от Европа в Америка. До
колко ли се различават?

Хитчкок държи да изтъкне, че смята себе си за бог на филмите си. Имайки

предвид, че прави художествено кино, а не документално, той твърди, че
не се касае от нещата които са реални, в реалността бог е режисьор. В
неговата реалност, която създава с историите си, режисьорът е бог. Той
манипулира времето и пространството, героите и събитията и от тях дава
своята представа на публиката.

Уайлдър, от друга стана, твърди, че режисьорът е не по различен от която

и да е друга част на екипа. Държи да отдаде дължимото на екипа, защото
не е един човек, който прави целият филм и сам човек филм не може да
направи.

Хичкок твърди, че може би може да пише сценарии, но е твърде мързелив

да го направи. За това работи съвместно с друг сценаристи.

Уайлдър почти винаги работи в съавторство с други сценаристи, особено

хора чиито мнение уважава, за да може да обсъжда идеите си с тях.
Тяхното одобрение действа като барометър за стойността на идеите. За
разлика от него, Хичкок смята своята представа за най-важна, своята
собствена преценка за финална.

И двамата имат пословично отношение към секса. Тоест, и двамата не

желаят да показват твърде много от него. Уайлдър го смята за твърде
тафтологично: „Всичко знаем какво следва”, докато Хичкок се опитва да
приложи съспенс към него, да го превърне в момент в който публиката е
толкова омагьосана от това което знае, не знае и вижда, че да се превърне в
участник в самото действие.
До колко това е истинското им мнение и до колко това е умно
обосноваване на ограниченията налагани от цензурата, не знаем и не
можем да знаем.
Което ни довежда до темата с публиката, където може да се види
най-голямата допирна точка между двамата, но и основните им
разминавания. Когато Уайлдър мисли за филмът си, той се опитва да
скрие в него много детайли, които, когато дойде последното действие да се
навържат в главата на зрителя и целият филм да му щракне в главата и да
се почувства като дете, което отваря подарък. Чрез което самата публика
се превръща в изненадата, която самият филм знае. Важно за него е да кара
зрителя да мисли, че сам се е сетил за отговора. Много ярък пример за това
е „Някои го предпочитат горещо”. Друг интересен момент при Уайлдър,
това е мета-писането. Информация, съдържаща се в детайлите, която дава
коренно различно значение или тежест на сюжета. Каквото присъства в
безспорния му шедьовър „Булевард на залеза”, където, ако зрителят е
запознат с историята на киното и на актьорите, които играят в този филм,
целият му смисъл се задълбочава до неузнаваеми измерения. Смея да
твърдя, че ако двама човека го гледат, единият, който знае, другият, който
не знае, биха гледали различни филми.
Хичкок употребява подобно нещо, когато прилага съспенса, но го
обръща на обратно. Нещо, което публиката знае, но филмът - не. Така
създава много подобен ефект на зрител, който се чувства ангажиран докато
гледа филма, независимо от това, че средствата са коренно различни.
Тук се вижда и една много фундаментална разлика между двамата, която
се засяга още в началото, мотивът за Бог на филма. Уайлдър е
благосклонен към публиката си, докато Хичкок се опитва да контролира и
манипулира всяка нейна емоция.
Неизбежно, тук опираме до сценария. Хичкок, който твърди, че за
него, сценарият е почти без значение спрямо образа и Уайлдър, който,
бидейки сценарист, твърди, че писането е по-голямата част от филма. За
диалога, Хичкок твърди, че трябва да бъде шум, че героите нямат
значение, че действието няма значение, стига публиката да е афектирана.
За Уайлдър филмът е история за герои, които правят неща и мислят неща.
Основният начин да се покажат тези неща е чрез думите. Думите, той
използва и за да движи сюжета, както и да подсказва на зрителя за този
подарък, който предстои на финала. Но тук се открива и една тяхна
прилика. И двамата са съгласни, че диалога не трябва да бъде
тавтологичен, не трябва да повтаря това, което виждаме.
Уайлдър е привърженик на импровизацията и се възползва от нея
когато може. Реже сцени ако публиката не ги хареса на предварителните
прожекции. Той е привърженик на възможно най-доброто решение, докато
Хичкок твърди че има целия филм в главата си и докато не бъде монтиран
никой не знае какво ще бъде.
И двамата отдават голямо значение на началото. Началото на „Rear
Window” показва в един кадър сцената, главния герой, неговите
обстоятелства и причината довела до тях. Само чрез детайли. Уайлдър,
ползва своето начало, за да привлече вниманието на публиката, често
ползва техниката “In Media Res”, похват който започва действието от
много интересен момент, в който зрителят не знае какво се случва, където
залага условията тласкащи героите към края на филма. „Всичко от първо
действие трябва да бъде оправдано в трето, иначе няма да има второ”.

При всяко положение въпреки приликите и разликите, двамата

режисьори показват добър резултат и още веднъж затвърдяват клишето, че
няма правилен подход. Защото те си приличат, но фундаментално, имат
коренно различно отношение към филмите. В същото време, двамата са
създали филми, които са в основата на кинематографията.
Когато бях дете, гледах много детски по „Cartoon Network”. Когато
сега гледам филмите на Уайлдър и Хичкок виждам, че аз вече съм ги
гледал под формата на цитирани сцени в хилядите детски и други филми,
които съм гледал. Персонажите, сцените, сюжетите, които създават, това
са неща, с които вече съм запознат, преди още да съм изгледал и
милиметър лента. Това, за мен е велико.
Кой знае, някой ден може би ще мислим за тях като мислим за
Шекспир и Молиер във театъра.