„Искаш ли да стигнеш бързо – тръгни сам,

искаш ли да стигнеш далеч – тръгни с приятел.“

С благодарност към Вики

ЗА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ
ЯПОНИЯ
разказ по картинки с елементи на
разсъждение

Автор:
Митко Попов

1
От автора за автора:
Още като малък бях виждал пътешественици с колела и дисаги и дълбоко в себе си мечтаех и
аз да пътувам някой ден така. Тази моя мечта явно е дебнела удобен момент за реализацията
си. Когато пък за първи път от няколко години насам се качих на старото си колело и направих
обиколка на Морската градина в Бургас, вече знаех, че първата ми работа ще е да си купя ново,
щом се прибера в София, където живеех. От 2011 година започнах да правя малки преходи в
България с колелото, палатка и дисаги. Отесня ми и прекосих границите към Турция, Гърция,
Сърбия. Откакто завърших университета, работех в разни фирми. Престоят в някои от тях ми
даде време за четене (дано началниците ми не четат това), все повече мечтаех за истински
допир с природата – пътешествие с колело, общуване с местните хора, живот на село ... Повече
за мен ще знаете на края на книгата.

От автора за книгата:
Книгата обобщава впечатленията и преживяванията ми от пътуването на колела през пролетта
на 2015 година в Япония. Съдържа много имена на места, на хора, обикновени названия. Нека
читателите добият представа за звученето на японския език. Спокойно, не са трудни за
произнасяне. Съдържа и доста ценови данни. Богата е на фотографии – не съм добър в
описанията.

янауари 2016

2
С благодарности към LUFTHANSA, които превозиха нас, багажа и колелата ни, без да ги увредят
или загубят; на създателите на безплатната GPS карта за Япония „OSM JAPAN”, на GARMIN,
който ни ориентира през големи градове и планински пътища; на CROSS за това, че са сглобили
колела, които не дадоха никаква повреда за 3500 км на четвъртата година след закупуването
им; на приятелите ни сем. Мияваки от Токио, сем. Койдзуми, сем. Шинохара от Йокохама, на
Ина от Киото, на сем. Мизуно от Осака, всеки от които ни е помогнал в критичен момент от
пътуването ни, на сем. Накаджима от Шимабара, които ни предложиха баня и ни накараха да
се чувстваме уютно в парка до дома им, на всички мили хора, които ни настигаха по пътя и ни
даваха кой портокал, кой бутилка сок, на Сукия за евтиния и вкусен гюудон1, на почти всички
японци за това, че ни оставиха да ползваме парковете им не по предназначение и за това, че са
изградили и отлично поддържат безплатни тоалетни; на LAWSON за бобените хлебчета, на
Seven Eleven и Family Mart за интернета, както и на всички трима за бентоотата2.

1
Варен ориз с късчета говеждо месо върху него, поднесени в купичка.
2
Плитки пластмасови кутии с храна за един човек с прозрачен капак; половината обем е ориз,
а другата - месо, риба, дребни зеленчуци; съществуват разновидности.

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

АКЛИМАТИЗАЦИЯ .................................................................................................................................. 8
ГАМБАРИЗЪМ....................................................................................................................................... 10
ПЕЧАТ .................................................................................................................................................... 14
ПЪРВО ПАЛАТКУВАНЕ.......................................................................................................................... 17
МЛАДЕЖ БЕ .......................................................................................................................................... 19
ЗАПЛАХА ............................................................................................................................................... 22
ТОК И ДАНЪЦИ ..................................................................................................................................... 27
ПЪРВИ КЪМПИНГ ................................................................................................................................. 29
ПЪРВИ ФЕРИБОТ .................................................................................................................................. 30
POCARY SWEAT ..................................................................................................................................... 32
НОЩ НАД НАРА .................................................................................................................................... 33
СТАР ПРИЯТЕЛ ...................................................................................................................................... 34
АВТОБУС ............................................................................................................................................... 36
УМЕШУ .................................................................................................................................................. 38
ЙОГА...................................................................................................................................................... 43
СУРОВО ЯЙЦЕ ....................................................................................................................................... 46
ГЛИГАНИ ЛИ ......................................................................................................................................... 50
ПЪРВИ ТОПЪЛ ДУШ ............................................................................................................................. 54
ЗЕЛЕНО.................................................................................................................................................. 57
МОСТ – МЕНТЕ ..................................................................................................................................... 59
ДЪРВО – МЕНТЕ ................................................................................................................................... 63
ОХ БАНЯ ОХ........................................................................................................................................... 65
БИЧИ ЖАБИ .......................................................................................................................................... 68
ДОБРОВОЛЦИ ...................................................................................................................................... 71
НАЙ – КРАСИВАТА ГРАДИНА ............................................................................................................... 73
ВЕЛОСИПЕДЕН ОАЗИС ......................................................................................................................... 76
СЛАДОЛЕД ОТ СОЛ .............................................................................................................................. 79
ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА ....................................................................................................................... 83
ГЛИГАНИ, ГЪСЕНИЦИ ........................................................................................................................... 86
КРЪВ ...................................................................................................................................................... 89
КЮШУ! .................................................................................................................................................. 93
БЕППУ .................................................................................................................................................... 95

4
ИВАШИТА КОРЕКУШОН ....................................................................................................................... 97
ЩАСТЛИВИ КРАВИ ............................................................................................................................. 100
ЛОШОТО ВРЕМЕ ................................................................................................................................. 102
ПЛЮШ ................................................................................................................................................. 104
ПОЧЕРПКА В ПОЩАТА ....................................................................................................................... 110
ЯКУДЗА................................................................................................................................................ 113
ЕСТЕСТВЕН ПОДСЛАДИТЕЛ ............................................................................................................... 115
БУУМ ................................................................................................................................................... 117
ЗАГУБВАНЕ 2 ....................................................................................................................................... 120
АМАКУСА ............................................................................................................................................ 122
РАБОТА МЕЧТА ................................................................................................................................... 126
СКАЛА – ГЪРДА................................................................................................................................... 131
ГРОБИЩА ............................................................................................................................................ 133
ЯПОНЦИ – ТАРИКАТИ ........................................................................................................................ 134
АДМИНИСТРАТИВНИ ДЕЙНОСТИ ..................................................................................................... 137
АДЪТ.................................................................................................................................................... 138
ПЪТ В МОРЕ ........................................................................................................................................ 145
ИДЕАЛНОТО ЛАЙНО .......................................................................................................................... 146
ГОНКАДЖИИ ....................................................................................................................................... 150
ПОДВОДЕН ТУНЕЛ.............................................................................................................................. 151
ЦУНОШИМА ....................................................................................................................................... 154
МОСТЪТ .............................................................................................................................................. 156
СБОГУВАНЕ ......................................................................................................................................... 162
Интересни наблюдения .................................................................................................................... 170

5
Защо пиша тази книга и това пътепис ли е?
Пиша тази книга, тъй като чувствам неудържим дълг да покажа на други българи-мечтатели
каква е способна да бъде една държава. Защото когато човек знае, че нещо е възможно, той
намира много повече сила в себе си, за да го постигне. Обратно: когато човек е вътрешно
убеден, че никой не се застъпва за него, че няма как да се получи, той не се и старае, като
намира хиляда причини да оправдае това си поведение, за да запуши устата на съвестта си. А
държавата може да се постигне, стига само да има необходимата организация. Стига да има
волята наистина да държи нещата здраво в ръцете си и да бъде държава, а не държана. Бях
шокиран от твърдата дисциплина навсякъде, където карахме, от реда, който ти внушава
спокойствие и увереност, че имаш значение, защото резултатът от всичко, което предприемаш,
зависи единствено от теб – не от късмет, не от настроението на околните; че не си прашинка,
която се люшка от вятъра. Докато пиша тези редове, ще се опитам да намеря и отговора на
въпроса „Защо в Япония този ред е възможен и защо той не е постигнат все още в България?“

Далеч съм от мисълта да идеализирам Япония. Знам, че и те като държава и като общество,
имат своите проблеми. Само че обща черта на всички държави със значително материално
благосъстояние, към което нали и българите се стремят, е редът. Така че нещата, които ще
опиша, спокойно могат да се видят и в Германия или Нова Зеландия, Сингапур, просто ние не
сме ходили и не сме ги видели, но те са там.

Пишейки книгата, осъзнах, че това е чудесен начин да изживея пътуването още веднъж, да
затвърдя спомените си. А спомените от Япония избледняват също толкова бързо от съзнанието
ми, колкото и японският език. Сякаш физическото разстояние има значение.

Защо избрахме авиокомпания LUFTHANSA. Отговорът е прост – те бяха единствената

авиокомпания, която по чат канала си обяви, че превозват велосипедите не разглобени, не
прибрани в торба, а сглобени и готови за каране. Това беше важно за нас, тъй като не сме
специалисти по монтаж на колела, никога не сме разглобявали нашите и не знаехме дали ако
ги разглобим, ще можем пак да ги сглобим, като най-много се притеснявахме за позицията на
задния дерайльор. По този начин просто отидохме с колелата си на собствен ход до летището и
след като направихме магиите с багажа, ги предадохме на гишето за чекиране на спортен
багаж. Впрочем, всеки от нас носеше по две дисаги, аз имах и една торба с обем 80 л, в която
сложихме палатка, шалте, спален чувал и две каски. Торбата с другото шалте и спален чувал
залепихме за първата торба, тъй щото да се получи един брой багаж, понеже може да се
чекира само една чанта или куфар. От четирите дисаги трите ги обединихме отново с машината
за опаковане на софийското летище и ги чекирахме като един куфар, а четвъртата я взехме като
ръчен багаж. Отделно имахме и още една раница ръчен багаж. Т.е. всичкият ни багаж се
превърна в две единици ръчен багаж и две единици багаж за чекиране. Опаковането ни
струваше два пъти по 20 лева, но определено си струваше. Жалко, че на Нарита няма такава
машина.

Трябва и да обясня защо избрахме именно този период на годината. Първоначално

възнамерявах да започнем от септември нататък, но Емо ми напомни, че тогава хваща сезонът
на тайфуните, а и аз знам, че дните през октомври са доста къси. Лятото отпада, понеже е
страшна жега там, преди него пък е дъждовният сезон, зимата естествено не участва в

6
разпределението и така единственият прозорец остава за месеците април – май. Проверявах
метеорологични данни за различни местоположения от вероятния ни маршрут и ми се стори,
че общото количество дъжд е най-малко през този период на годината, има и много слънчеви
дни, та си помислих, че това е идеален за велотуризъм сезон.

Относно маршрута: тъй като излитаме от същия град, в който и кацаме, маршрутът трябва да е
кръгов. Първоначално мислех да тръгнем на северозапад от Токио, пресичайки японските
Алпи, след което да караме по брега на Японско море до края на главния остров Хоншу, после
да продължим на юг по Кюшу, сетне на Шикоку и от там да се върнем в Токио. Обаче докато
четях блоговете на други пътешественици из Япония, стана ясно, че през април във високите
части на Алпите, където трябва да се преминават проходи на 1700 мнв, със сигурност ще има
сняг по пътя и ще е доста хладно. Всъщност сняг вероятно има и в края на май по тия места.
Затова маршрутът тръгна наобратно-първо на запад / югозапад, следвайки брега, па ... до къде
стигнем.

Други неща, които трябва предварително да се уредят, са парите и телефонната връзка. И

двамата имаме сметки и карти от FIBANK. В техния офис служителка те пита, кога ще си в
Япония, обажда се по телефона на своя колежка, вкарват те в някакъв техен списък и ти казват,
че няма проблем да използваш дебитната си карта VISA ELECTRON в Япония. За телефона е
достатъчно да имаш включен роуминг. От няколко дни обаче съм в шок заради сметката ми от
пренос на данни в роуминг, така че препоръчвам направо да си извадите SIM картата от
апарата, ако ще го ползвате в Япония, понеже един мегабайт по EUROTARIFF на Мтел (да, моя е
вината, трябваше предварително да променя плана) струва 24.99 лв с ДДС. Така когато се
наложи да ползвам интернет в роуминг, за да напиша съобщение на домакина ми г-н
Койдзуми, че съм стигнал пред сградата, в която живее, без да го желая, даунлоуднах и снимка
на сградата, която той беше ми изпратил, за да ме улесни, в размер около 2 МБ , което ми
струва около 50 лв. Отделно от това става ясно, че телефонът ми е комуникирал с местната
телекомпания многократно за по 1 секунда, въпреки че си бях изключил преноса на данни,
като всяка такава секунда ми е струвала 1.99 лв.

За тока бях чел, че във всяко комбини3 можеш да си заредиш телефона от техен контакт и не
смятах, че захранването ще е някакъв проблем. Явно въпросният пост е бил писан от човек,
който е имал огромен късмет да случи на комбини с използваеми контакти; ние за цялото
пътуване попаднахме само на две такива. Като казвам използваеми контакти имам предвид
следното: контакти има действително на всяко комбини по външните му стени. Обаче те са
някакъв странен IP стандарт и представляват кутийка, която гледа надолу към земята, като
самите отвори са предпазени от висок около 3 см пластмасов борд, за да не влиза вода, така
че не можеш да достигнеш до контакта, ако нямаш специален щепсел. Дори след като си
купихме удължителче, се оказа, че няма да стане, защото отворите на тия контакти са леко
закривени. Абе направено е да не крадеш, това е.

Навигацията: хартиена карта на Япония нямахме. Разчитахме на OSM JAPAN безплатната GPS
карта, която бях свалил още октомври 2014. Оказа се доста добра и ъпдейтната карта, като

3
Идва от англ. convenience store. Японците вместо „в“ казват „б“ и съкращават думата за по-лесно. Не
идва от „комбинирам“, макар в тия денонощни супермаркетчета да се продава комбинация от всичко
необходимо в малки наличности.

7
имаше малко разминаване единствено на две места, където се строеше нов път. Всички малки
пътища, големи пътища, магистрали, алеи върху подпорните стени на реките даже фигурират
на нея. Недостатъкът ѝ е, че не може да навигира до адрес (може би има нещо общо с това, че
оригинално японските адреси се изписват с йероглифи, а може и да е заради модела GPS) и не
се намира нищо важно във „всички интересни точки“-там са вкарани само някакви училища,
реки и прочие. Т.е. за да ме заведе до някой град, ръчно увеличавам картата в града, намирам
едноименната гара и задавам на GPS-а да ме води към тази точка. Ако пък знам точен адрес на
човек или къмпинг, първо го намирам на Google Maps, от там му свалям точните координати
(които в някои случаи се оказаха не много точни) и машината ме води към тия координати.
Най-често, след като съм му посочил, че съм велосипед, той избира по-малки пътища, по които
се кара по-лесно. А може би те са просто по-кратки, знам ли.

АКЛИМАТИЗАЦИЯ
21 км

И така в Токио на летище Ханеда кацнахме около 9 ч сутринта. Имаше малко запецване с
излизането ни от летището, при паспортния контрол. С Вики бяхме на две съседни гишета. Тя
имаше някакви трудности при комуникацията с нейния човек, разбра се, че сме заедно и че аз
говоря езика и ни привикаха в близката стаичка, за да не пречим на останалите. Там
продължиха с въпроса „Къде ще спите и къде ще ходите“. Наложи се да си извадя компютъра и
от там да намеря името на къмпинга, който бях набелязал за първа нощувка. Проблемът беше,
че не му го знаех, помнех го само визуално, както беше написано на японски, без да знам как
се чете. Т.е. не си бях свършил домашното. А и не съм очаквал, че ще е нужно. Добре, но не
успявах да се логна във WiFi мрежата на летището. Сега като се замислям, вероятно е било
защото е трябвало да направя регистрация – въвеждане на име, имейл адрес, потвърждаване и
т.н. В Япония почти никъде не можеш просто така да се вържеш към някоя мрежа, все минаваш
през процес на регистрация по веднъж за съответния доставчик. Докато се суетях около
компютъра си, служителите проверили в интернет и бяха намерили същия къмпинг, на който
щяхме да спим първата нощ, бях им казал, че е съвсем близо до летището. Обаче не мирясаха,
докато не им написах името и телефона на мой приятел японец. Естествено през цялото време
бяха изключително добронамерени и комуникацията беше лишена от каквато и да е
отрицателна емоция от типа „айде бе, не си ми само ти на главата“, колкото и аз все да не
успявах да се закача за WiFi мрежата, 100% делови отношения.

Щом излязохме от паспортния контрол в залата, която беше застлана с нещо дебело, зелено и
меко като изкуствена трева, се появиха две усмихнати дами в униформа и грим, като всяка от
тях водеше внимателно по едно колело. Малко след това вече ги преглеждахме и се
уверявахме, че нямат нищо повредено, разопаковахме обединените си дисаги и торби,
разпределяхме ги, закачвахме ги по колелата. Всички тия процедури отнеха доволно много
време, но сем. Мияваки все още търпеливо ни чакаха в залата за пристигане, както се бяхме
уговорили. Стана ясно, че велосипеди там се допускат единствено, докато напуснат сградата и
няма как нито да ги оставим там някъде вътре, а ние да седнем да се видим на някое
заведение, нито да ги вземем с нас към заведението. Затова се уговорихме да отидем на
собствен ход до дома им. Предварително от България бях извадил точните им координати в
случай, че получим покана. Всъщност разчитах повече на това, отколкото на къмпинга, макар и
в себе си да не намирах мир заради това. Не обичам да разчитам на случайността, на

8
милостиня („Не е сигурно!“, чувам тук гласа от Господарите на Ефира) Но пък тоя сорт пътуване
винаги е нещо такова и трябваше да се научавам. На Вики не ѝ бях казал, понеже нямах
представа, как ще се развият нещата, и усещах малко нервност от нейна страна, но бях готов за
това. От друга страна не мога аз проактивно да кажа „Може ли да спим у вас?“. С други думи
малко висеше въпросът с първата ни нощувка в Токио. А да ти е подсигурена първата нощувка
в чужда държава от психологическа гледна точка е много важно. Времето в Токио беше
шокиращо – беше мрачно и хладно, с прогноза за дъжд следобяд. По-хладно, отколкото беше
същия ден в София, от която ние уж се бяхме евакуирали и бяхме отишли в „топлите страни“.
Затова и изобщо не ни се ходеше на къмпинг.

Добре, че Мияваки – сан живееше наблизо до летището, на около 20 км. Настаниха ни в стая
японски стил с татами и буцудан4, настояха да ползваме техните футони5, а не нашите спални
чували. Имаше голям абажур с дълго въженце, с което можеше да се регулира силата на
светлината и да се създава романтика. В стаята имаше и един часовник – будилник, който
забелязахме, че пее на всеки час, та се бяхме притеснили как ще спим, но той се оказа културен
– между 22 и 6 ч се въздържаше. За да се оправиш в тоалетната пък, трябваше да си инженер.
Точно щяхме да бъдем изведени от домакините на разходка, когато Вики ме извика. „Има
проблем. Не знам как да пусна водата в тоалетната“. Отивам аз и както подозирах – и аз не
открих от къде се пуска. Та трябваше да се срамим пред домакините. Показаха ни къде са били
цъфнали най – страхотните сакури – бяхме ги изтървали с няколко дена, но все още имаше по
някой и друг цвят, а от дръвчетата с пълни цветчета даже имаше доста, тъй като те се развиват
малко по – късно. Вечерта ни заведоха на суши ресторант. Там дойдоха и тримата им сина.
Интериорът на ресторанта не беше нищо особено, но стана ясно, че това е малко по – скъп
суши ресторант. Поръчахме различни видове суши, от които нищо не разбирахме. Всъщност се
надявах домакините да поръчват, а за себе си нямах никакви съмнения в способността си да
изям каквото и да докарат, щом е суши, но те ни накараха и ние да поръчваме. Всичко беше
много вкусно, но най ни впечатли Чуу торо – сушито. В София от време на време ядяхме в
ресторант Кабуки, но никога не бяхме яли нещо такова. Даже и аз, въпреки че бях ял и преди в
Япония, не помнех така да се топи рибата в устата. Както бях забравил и почти всичко друго, но
това е друга тема. Запомнихме това суши и след това винаги сравнявахме с този вкус.

Забелязах, че лично готвачът ни носи сушито и това напълно съвпадна с представата ми за

Мияваки – сан и очакването да сме в скъп ресторант, където готвачът сам носи продукцията си
и се чувства лично отговорен за качеството ѝ. Когато потърсих потвърждение на
предположението си от Мияваки – сан обаче, той обясни, че човекът в белия костюм не е
готвачът, а негов калфа, на когото през първите три – четири години единствено поверяват
разнасянето на поръчките, чистенето и прочие. Чак след това го пускат в кухнята да приготвя
суши. В България този същия човек не виждам как ще изкара три години в един и същи
ресторант, камо ли като калфа в очакване на великия ден, когато ще му позволят да прави суши.

Мияваки – сан разказа и за практиката норен – ваке. Нещо като франчайзинга, но не съвсем.
Норен е завеската на входа на малките японски ресторантчета; ваке е ‘разделям, отделям,
отлюспвам’, т.е. създаването на дъщерен ресторант. На готвач, който дълги години е работил
при теб, усвоил е всички тънкости на занаята, справя се перфектно, му позволяваш да създаде

4
Малък домашен будистки олтар
5
Постеля за пода и завивка, приличаща на олекотен юрган

9
свой собствен ресторант, но под твоята марка. За Мияваки – сан това беше нещо съвсем
обикновено и не се впусна в обяснение, но аз се заинатих и му зададох няколко уточняващи
въпроса, за да разбера същността на практиката, тъй като на пръв поглед заради липсата на
всякакви отчисления или такси основният магазин по нашата западна логика не би трябвало да
има изгода, когато някъде в държавата, може би на стотици километри, се отвори втори
ресторант със същото име. Нещо повече – появата на подобен ресторант в близост би могла да
отмъкне част от клиентелата или пък да доведе до разгласявнето на неприятни практики,
свързани с чистотата в кухнята, съхранението на продуктите и т.н. Само че според полученото
обяснение сътрудниците в една фирма се възприемат като деца, всички са като семейство,
затова и се позволява откриването на нов ресторант като знак на признателност. Мисля си, че
по нашите ширини ще се пречи с всякакви средства на откриването на подобен нов ресторант,
използващ ноу – хауто на стария.

“Smoking Area” - спирка в Токио със специален кът за пушачи

ГАМБАРИЗЪМ
40 км

Втория ден, след като се качихме безплатно на точоо

– то6 и разгледахме Токио от високо, решихме да
продължим още същия ден по маршрута към
Йокохама. Не ни свърташе на едно място, а и ни беше
неудобно да се натрапим за още една вечер. Още не
бях свикнал с картата на Япония и заради грешни
настройки на GPS – a (бях му задал да избягва
магистрали) стигнахме със закъснение от около един
час у Йошио и Марина, които познавам от времето,

6
Сградата на областната управа на Токио. Мястото за наблюдение е цял етаж на 202 м над земята.

10
когато учех в Гайдая7. Добре поне, че точката с адреса беше вярна и не бяхме отишли на
грешното място, нещо, което се случи неколкократно вбъдеще. Разстоянието беше кратко,
около 40 километра, но ни отне неочаквано дълго време. Тук за първи път се срещнахме с
японските светофари. Имаше светофари на всеки 100 – 200 метра, а понякога и на 50. Това е
ужасно, защото постоянно ти се убива скоростта. Затова пък асфалтът е неземно гладък, имаш
чувството, че той те дърпа напред. Маркировката е перфектна, няма дупки, неравности.
Шофьорите заобикалят отдалеч и намаляват веднага, щом подадеш сигнал с ръка, позволяват
ти да направиш маневрата си. Когато платното е тясно, те не бързат да те изпреварят веднага,
щом те наближат. Карат понякога дълго време, преди пътят да стане достатъчно широк и да
позволява безопасно изпреварване, като при това няма ни бибиткане, ни ръмжене. Нямаш
чувството, че пречиш на колите. Чувство, от което не мога да се отърва, когато карам колелото
по градовете в България.

Гледка от точоо –то

Друго, което ме впечатли в Токио, а и в цяла Япония, са указателните табели. Например в

метрото в Токио, на ескалатора през три метра има поставена табелка, която забранява да се
поставя багаж на свободното пространство отстрани на стълбата. Или пък табелки, които
забраняват да се пушат цигари на улицата. Пространството се насища с табелки, за да се
демонстрира ангажираността на властта с проблема, да покаже, че твърдо стои зад решението
си, а също и за да внуши подкрепа на всеки гражданин, който почувства, че интересите му са
застрашени. У нас в България се налага всеки сам да прави забележка в заведение, в което се
пуши, въпреки че има забрана на хартия, но пък колко души реално правят забележки ... Кой не
го е страх, че ще го ступат пред заведението, ако много си отваря устата.

7
Бившият “Осакски университет за чужди езици”, съкр. Гайдай

11
Гостиха ни с пържен удон8 със зеленчуци, беше вкусно, имаше бира, чувствах се като у стари
приятели. С тях се бях виждал относително скоро – края на 2009 година, когато посрещнахме
новата 2010 заедно в Атина. Разговорихме се и Марина, която е рускиня и живее от 2003 г в
Япония, спомена, че дъщеричката им често прихващала по някоя болест от училище. Според
нея честите разболявания се дължали на това, че в класните стаи децата стоят на студено, няма
отопление, което постоянно поставя на изпитание имунитета им. Дори наскоро провели
референдум в префектура Сайтама, дали да въведат експериментално климатици в две
училища. Всичко това идвало от японския гамбаризъм, т.е. да правиш нещата така, че да ти е
по – трудно или поне да изглежда, че се мъчиш. Гамбару по принцип означава ‘стягам се’ .
Интересното е, че когато си пътешественик и се разделяш с някой японец, с който си говорил за
кратко на пътя, той най-често ще ти каже „Ки о цукете“, сиреч „Опичай си акъла!“,
„Внимавай!“ или „Гамбатте“, сиреч „Стягай се!“. Няма да ти пожелае „Приятен път“, „Приятно
прекарване!“.

На следващия ден Йошио и Марина ни водиха по масовите туристически обекти в района –

Камакура и Еношима. Камакура е стара столица на Япония от 12 –ти век, но тъй като отдавна
ми е угаснала страстта по културни паметници, понеже те в България най – често са разкопки и
представляват камъни или са нови реконструкции със съмнителна историческа и естетическа
стойност, а и защото бях ходил в Камакура през 2003 г, минахме само със снимка пред
огромния Буда. Оказа се, че той бил кух отвътре и че може да се влиза. Вътре беше голяма
блъсканица, а така се случи, че дъщеричката им Юна остана с мен и трябваше да се
разминаваме на слизане по високите почти колкото целите ѝ крачета и стръмни стълби с
хората, които се изкачват. Вътре в туловището светлината е и доста спестена. Направо ми се
стори неяпонски опасно.

Денят беше почивен и топъл и посетителите

на Камакура вървяха в двете посоки по
тесния тротоар, заемайки цялата му ширина.
Пътят също беше натоварен. Направи ми
впечатление, че не се чува почти никакъв
шум от двигатели или гуми, няма бибиткане,
хората използват целия тротоар, но никога
не стъпват на пътното платно, понякога
виждаш как автомобил почти докосва
ръката на движещия се по тротоара човек,
като нито шофьорът, нито пешеходецът не
трепва, сякаш между тях има невидим
конец, в който и двамата са убедени, че
пази тероторията им като стена. Естествено
това предполага един тротоар без дупки и
трапове, гладък и подходящ за бутане на
детски колички и още нещо.

8
Прилича на дебело фиде, диаметър ок. 0.5 см.

12
Влакът към Еношима беше пълен като софийския автобус 204 вечер в работен зимен ден.
Йошио държеше дъщеричката си на ръце, като се поместваше от време на време, за да могат
хората да слизат. А малко от тях слизаха и все нови се качваха. На тоя влак също трябва да
поставят хора, които да набутват пътниците в метрото, каквито сме виждали по клипове в
YouTube. Всъщност няма как да не е така при тази гъстота на населението – 14 380 души на кв.
км за Токио срещу 960 за София. Тези хора в почивните си дни трябва някъде да се разходят и
да похарчат част от заработените пари. А местата за рекреация около Токио, Йокохама далеч
не смогват да отговорят на тази гъстота. Всяка равна площ е заета от жилищни сгради, заемат
се дори скатове след тяхното укрепване, което винаги е впечатляващо солидно. Така всичко е
къщи, къщи, блокове ... Мисля, че в този момент се отчаяхме, че никога няма да намерим
свободна площ, каквито има в България, където да си опънем спокойно палатката. Никога не
ни се беше случвало да изминаваме десетки километри и сградите да не свършват. Карайки
колелата от Ханеда през Сетагая9 и Йокохама никъде нямаше свободна площ. Малки квартални
паркове естествено има, японците са нация, която умее да поставя приоритети. Може
жилищата им да са тесни, отстоянията между сградите – нищожни, но те знаят, че парковете са
нужни за здравето на нацията и не се скъпят да ги строят и благоустрояват.

На Еношима попаднахме на
улични артисти. Те не просто
изпълняваха номера, поставили
една шапка на земята. Те се
забавляваха. Те общуваха с
публиката, подмамваха я,
играеха с нея, но по
неангажиращ начин. Говореха
много на микрофона, никога не
губеха вниманието на
зрителите. „А този номер
никога не сме го правили!“ или
пък „А с толкова много
цилиндри сигурно ще се
пребия“. Още от самото начало
апелираха към хората, които се
спират, да минават по – навътре, т.е. към тях, уж за да не пречат на хората, които просто
преминават покрай мястото, да не задръстват пътеката. Накрая на номера, когато извадиха
шапката, разбрах, че всъщност по този начин са привличали зрителите по – близо до себе си,
тъй щото да им е неудобно просто да се извърнат и без да оставят нищо в шапката, да си
отидат. Имаше един такъв хитър поглед тоя младеж. Нашите в България почват нещо да рипат
на пътя, турили шапката още от самото начало, те хората знаят на къде вървят нещата и изобщо
не се доближават, гледат и слушат отдалече. Само някои родители на инати лапета стават
жертви.

9
Квартал на Токио

13
Тук беше и първата ни среща с грабливите пилета. Из Япония е пълно с едни птици колкото
орел, които са особено многобройни край бреговете и речните канали, даже в урбанизираните
територии, и не се свенят да се струпат по пет – шест на десетина метра над главата ти, зърнат
ли те да разопаковаш нещо, и да направят няколко захода в опит да ти го отмъкнат от ръцете,
щом забележат, че си се заблеял нанякъде. Наричат ги „тоби“ или „томби“.

ПЕЧАТ
15км

Вечерта на същия ден, след завръщането си от

Еношима, свалихме всичкия багаж от жилището на
сем. Шинохара по асансьора и при пощите на входа
се разделихме с милите хора, като ние бяхме
оставени на спокойствие да качваме дисаги и чували,
търсейки спокойно баланса в тежестта им, а те се
отправиха по свои дела. Бяхме държали колелата в
стаичката за велосипеди, каквито има в някои нови
сгради в София. Само че тая стаичка нямаше врата,
по-скоро беше пространство на закрито, където
обитателите на блока си паркираха колелата. Нашите
имаха общо една заключалка, но тоя път поради липса на място бяха поставени на разстояние
едно от друго. Въпреки това с радост и леко учудване установихме не само, че нито фарът, нито
километражът от колелото на Вики не липсват, но и цялото незаключено колело си беше на
мястото. Това в София да оставиш незаключено колело с принадлежности по него за цял ден ...

Относително бързо стигнахме от Сакае10 до жилището на сем. Коидзуми. Г-н Коидзуми е

младеж долу – горе на моята възраст. Преди около осем години имаше дълъг престой в София
като електричар във връзка с работата по разширението на метрото. Той е човек, който обича
да общува с местните на собствения им език, или от чисто прагматични съображения, понеже
нашите, а по разказите му и други електричари по света, рядко говорят чужд език. Затова си
водеше тефтерче с думи и изрази на български, като докато беше в България беше научил
впечатляващо количество. Стана ясно, че не му е проблем да ги вкарва в употреба и след осем
години. Та стигнахме относително бързо, но закъсняхме. Човекът вече го нямаше. Аз имах и
телефонния му номер, и адреса, даже имах, без никак да го искам, и снимка на сградата, в
която живее, която той грижливо ни беше изпратил, та да я разпознаем по – лесно. Стигайки
пред сградата обаче установихме, че в нея далеч не живее само той, а ние нямахме номера на
апартамента. Затова извадих телефона си боязливо се свързах с интернет през SIM – картата си,
за да му съобщя, че сме пред сградата му, та да дойде да ни вземе. Тогава без да искам
даунлоуднах снимката, веднага щом се свързах с Фейсбук. А тя беше над два мегабайта, което
по EUROTARIFF на Мтел, значеше над 50 лева. Тогава даже си мислех, че снимката е още по –
тежка, респективно по-скъпа. И макар да сме баш чорбаджии, отишли до Япония за два месеца
по туризъм, пътуването ни е бюджетно и искаме да ограничим всякакви разходи. За късмет,
10
Квартал в Токио

14
докато се суетим пред сградата, от първия етаж ни заговори жена, която се оказа съпругата му.
Тя веднага слезе при нас, обясни ни, че мъжът ѝ е отишъл вече в заведението с още двама
колеги от онова време. Тъкмо ни обясняваше, коя светлинка в далечината точно е гарата, до
която някъде наблизо пък било заведението, за да отидем сами, водени от GPS-a, и г-н
Коидзуми се яви. Отдъхнахме си. Ресторантчето се оказа малко скъпо място, което домакините
единствено споделиха, защото аз изрично попитах; ние така и не разбрахме цените на блюдата,
които се редяха. Там за първи път видяхме сурово яйце в манджата – оранжев жълтък с
идеална форма. Единият от колегите беше имал неблагоразумието да се яви не с дрехите, с
които го бях запомнил на строителния обект, и аз трябваше да се правя на нечул въпроса „А
мене помниш ли ме?“

Тези ястия няма да ви ги донесат в никой японски ресторант в София.

Имахме покана за две нощувки от Коидзуми. Така бяхме предвидили следващия ден за малко
административни работи. Осем години по – рано с условие за заплащане по японска банкова
сметка бях свършил една работа и понеже нямам интернет банкиране, от тогава парите
отлежаваха в нея. Те бяха и една голяма примамка изобщо да дойда в Япония, тъй като хиляда
долара са си пари, почти колкото един самолетен билет до там. Та в този ден трябваше да
отида в клон на банката и чрез присъствието си да ги изтегля на гише. Дебитната карта я бях
пращал на приятел преди години да ми ги изтегли и донесе, но тя така и не премина всички
препятствия по далечния път. Денят беше прекрасен – студено като през февруари и с дъжд на
талази и силен вятър. Добре, че не се налагаше да караме. След известно обикаляне около
високите сгради край жп гара „Йокохама“ открихме банковия клон в подземния етаж на един
хотел. Големите сгради са красиви, но когато дойде ред да търсиш нещо, са ад, понеже
препречват гледката и не можеш да се ориентираш. Може търсеният обект да е зад една
сграда, но няма шанс да го видиш, докато не се блъснеш в него. А и там е джунгла от рекламни
табели. На входа на банката ни посреща пазач в униформа и поздрав „Ирашаймасе“11 и
стилизиран поклон. Няколко стъпки по – напред прави стоят две дами, които явно се редуват от
фронт – офиса, чиято задача е да разберат за какво си дошъл и да те насочат към машината за
номерца и пред кое гише да чакаш, както и да те упътят към купа с бланките, ако попълването

11
Заповядайте

15
на такава е необходимо. В моя случай трябваше да напиша каква сума искам да изтегля.
Номерът ми беше извикан почти веднага. Викам си „Бре, гледай ся, колко лесно става!“ Там
обясних ситуацията, че картата ми е изгубена и че съм съобщил това преди два месеца по
телефона. Но и че не само картата, но и печатът ми е изгубен. В Япония все още ползват едни
пластмасови цилиндърчета с диаметър около един сантиметър и височина около пет – печати,
като всеки човек има такъв със своето име, което се състои най – често от между два и четири
йероглифа, и го използва, както ние използваме подписите си. Колко лесно било да се
фалшифицира това, възмущавам се аз наум, щом става ясно, че трябва все пак да донеса и
печата си, иначе пари няма. Всъщност обаче не е лесно да се фалшифицира официалният печат,
тъй като той се регистрира в общината и там се съхранява негов спесимен. На теория до тук –
бетон. На практика обаче в ателиетата, където се изработват тия печати, не ти искат документ
за самоличност, а дори и да ти искаха, има и други хора, чиито имена се изписват със същите
йероглифи. Най – вероятно вече и самите японци са започнали да схващат, че системата с тези
печати е безсмислена, защото се обсъжда нейното отпадане в близките години. За щастие
такова ателие имаше само на около стотина метра в същото подземие. След като установих, че
цялото ми име, което на японски се състои от шест знака, ще струва твърде скъпо, тъй като се
плаща на знак, а и не помнех оригиналният ми печат как точно изглеждаше, се върнах в
банката, за да попитам, може ли да си направя нов печат само с едното име. Защото важно
било да има някакъв печат. Когато е отваряна сметката имало и опция с подпис вместо печат,
но тъй като тогава била избрана опцията печат, самия печат сега могат да сменят, но да сменят
средството за удостоверяване от печат на подпис не можели. Тоя път редът ми никак не дойде
бързо и за този елементарен въпрос, почакахме доста време. Поне се стоплихме, понеже
навън зимата се беше завърнала. Върнах се в ателието, поръчах нов печат само с „Митко“,
защото Попови руснаци например има много, което ми струваше 800 йени. Прибрах го и
разгледахме магазина в съседство. Така въоръжен с печат и паспорт се върнах в банката,
където пазачът отново ме поздрави само с „Ирашаймасе“ и поклон, а не с „А! Ти пак ли си
дошъл!“ и след едно порядъчно изчакване успях да отнеса заветната сума в хартиен плик.
Попитах, може ли да оставим сметката жива и да изтегля само, да речем, половината от
салдото, без да я закриваме, но след съвещание между служителките ми беше обяснено, че
тъй като нямам адрес в Япония, не мога да имам и сметка, сиреч „Взимай си парите и се
махай!“. Естествено, не са ми казали такова нещо в прав текст. Но все пак остана малко
неприятен вкус в устата ми, понеже не ми позволиха дори да си направя акаунт за интернет
банкиране. Не можех да не си помисля, че все още Япония е затворена държава „сакоку“, но
това разочарование бързо беше стопено от радостта, че се сдобих с йени в брой.

Навън все така валеше на талази и духаше студен вятър. Оставаше да уредим още едно нещо –
интернета. Бях чувал за евтин интернет през SIM – карта и тръгнахме да търсим
Йодобашикамера, Биг камера или друг подобен магазин, от който можехме да си закупим
такава. Намерихме Биг камера наблизо. Там показах апарата си от България, изрично попитах,
ще може ли на този апарат да ползвам услугата. В магазина бяха леко шокирани от това, че SIM
– картата ми не е мини, а нормална. Вече никъде нямало апарати с нормални SIM – карти. След
като ме увериха, че ще мога да ползвам услугата, се прибрахме, без да я изпробвам на място.
Беше рожденият ден на Вики, а заради работата в банката и лошото време не успях да
подготвя нищо специално. Носех балони и една свещ от България, но щяхме да нощуваме у
други хора, нямаше как да ги редя в изненада ... Напазарувахме в близкия супермаркет и към

16
18 ч вече се стъмни. Япония няма лятно часово време, а и е по на юг от България и поради тези
причини се стъмва в по – ранен час.

Домакините се бяха подготвили за вечеря вкъщи. Хитоми, съпругата на г-н Коидзуми, беше
сварила ориз (в дървения съд), имаше сурова риба и зеленчуци, с които сами да си правим
„нигиридзуши“, вареше се и оден12 (в тавата вляво), имаше скариди, калмари. Беше сготвила и
свинско месо (в бялата купичка). Количеството му беше малко, но толкова вкусно и топящо се в
устата свинско не бяхме яли никога. Още откакто купихме билетите за Япония половин година
по – рано, Вики репетираше на японски изречението „Днес е моят рожден ден.“ И в субливния
момент, гарниран със съответстващото за случая тържествено вълнение, тя заяви „Днес
времето е хубаво!“ Умряхме от смях. На всичкото отгоре времето всъщност беше ужасно.

ПЪРВО ПАЛАТКУВАНЕ
53 км

С интернета обаче не сполучихме и

макар да бяхме отредили следващия
ден за началото на сериозното каране,
трябваше сутринта да отида отново до
Биг камера и да се опитам да върна тоя
пакет. Опитам, защото ясно на пакета
си пише, че отвори ли се веднъж, не се
приема обратно. Служителите в

12
Продукт от преработена риба. Вкусът му изисква свикване.

17
магазина бяха отзивчиви. Описах ситуацията, техническото лице пое телефона ми и в
продължение на 40 минути се опитваше сам да активира пакета. След като обаче и той не успя,
решиха да ми възстановят сумата от почти 4000 йени. А интернетът е необходим най – вече за
търсене на къмпинги и паркове, за уговорка с членове на Warmshowers.org. Доста лутания
можеше да ни спести, но и доста пари да похарчи. Куриозното при този пакет за интернет е, че
за да го активираш, ти трябва интернет връзка. Но ти я нямаш и затова си купуваш техния пакет,
но за да го активираш, ти трябва готов интернет, но ти го нямаш и т.н. В магазина най –
вероятно са имали интернет и въпреки това не успяха да го активират, така че при следващата
обиколка на останалата част от Япония трябва да направим втори опит. Този път на място.
Добавка: впоследствие се разбра, че Мтел са заключили телефонния ми апарат, въпреки че той
е напълно изплатен и това е било причината SIM – картата за интернет да не проработи.

Върнах се след успешната командировка до центъра на града и не след дълго на вратата се

позвъня. Бяха от фирма за отдаване на футони под наем. Изнесох ги до входната врата, защото
бяха тежки. Дори когато футонът се сгъне, той все още заема доста място, така стаята, в която
бяхме настанени, беше до половина запълнена от сгънатите и закопчани в специални калъфи
футони. Още при тая гледка беше ясно, че тия футони обикновено не стоят там и това се
потвърждаваше в момента. Коидзуми бяха взели футоните под наем специално за нас. Стана
ми съвестно, че не обясних по – ясно и настойчиво, че си носим спални чували и шалтета и
следователно няма нужда да се харчат пари за футони. На мен не ми и беше хрумнало, че
някой може да вземе легло под наем. Може даже и те да са съжалили за усилията и цената по
наемането на футони, когато са видели нашата подвижна покъщнина, но на японците такива
емоции никога не им личат. Това ме наведе и на мисълта, че може би заради маломерните си
жилища в големите градове японците не си ходят на гости. Работят до късно вечер, понякога
уикендите, жилищата им са тесни, не можеш да преспиш у приятел, дори не ти минава през
ума, всичко е направено, уредено така, че да имаш възможно по – малко взаимодействие с
другите индивиди и накрая ако не си вече семеен и живееш в голям град, не е чудно да се
видиш клиент на фирма за запознанства. Те обаче имат много силни връзки в организациите,
където членуват, и чрез тях се срещат с хора. Например, сдружават се любители на моторите
като се почне по марка, па по модел и обикалят държавата в почивните дни; на кучетата
порода „пудел“ и можеш да видиш в парка няколко момиченца, разхождащи своите пудели,
току – що излезли от кучешкия фризьорски салон; има си дружества на пенсионери, които ги
ангажират в разни дейности по облагородяването на квартала, игри на скуош в парковете и
други. Всички ученици и студенти членуват в спортен клуб. Там тези клубове са много силни, с
много дейност, тренировки в извънучебно време, уикенди, като обаче след всяка тренировка
или състезание се събират и отбелязват събитието. Но пък ако се оставиш на течението,
завършиш университета, започнеш работа, може да се окажеш без почти никакви социални
контакти и да живееш сам сред милиони в големия град.

Навън ръмеше, беше хладно, ние стояхме до колелата си на един баир с жилищни постройки,
бяхме прекарали вече две нощи на това място и беше време въпреки времето да се
раздвижим. Включихме всичката екипировка за дъжд, която си бяхме донесли: яке Crivit от Lidl,
водоупорни панталони Regata, гамаши Endura, качулка, каски, като цяло доста бюджетен
комплект. Нямам много спомени от този ден, карахме на юг – югозапад, като част от маршрута
повтаряше пътя, по който бяхме дошли преди два дни от Йошио. Когато стана време за
установяване на лагер, се случи да минаваме покрай едни хълмове и ни хрумна, че там някъде

18
по тях може да намерим подходящо място. Пътят беше толкова стръмен, че беше направен от
бетон с вдлъбнатини за добро сцепление, бутахме. На платото отгоре се виждаха горички от
някакви културни дървета, но бяха твърде ниски, че да опънем палатка под тях, а и земята
беше оградена с дувари, личеше си, че е частна и нещо ни говореше, че не е за обществено
ползване. Докато се чудехме, какво да правим в бързоздрачаващата се априлска влажна вечер,
ни настигна едно от ония малки камиончета, които щъкат из цяла Япония, и човекът отвътре ни
попита, дали сме се загубили. Бързо съобразих, че е по-добре да му кажа какво търсим с
надеждата, че може да ни упъти към подходящо място. И той го направи! Каза, че мястото е
при камерата, но закара бавно, така че да можем да го следваме. Не след дълго, спря, посочи
вдясно от пътя и каза, че това е единственото място, което става за палатка. Благодарих му и
той продължи по пътя си. Мястото имаше хубава гледка към околните гори, но с това се
изчерпиха достойнствата му. Камерата беше камера, която гледа за нарушители, изхвърлящи
боклук на нерагламентирани места. Т.е. около камерата, единственото равно място, беше
бившо нерегламентирано сметище с твърди биологични остатъци и буболечки, които трескаво
носеха части от тях или просто се наслаждаваха на миризмата им. Така се зазавръщахме назад
към барачката, която бяхме набелязали по – рано. Оказа се малко парче земя, за която
близката детска градина се грижи, с цветя и разни други растения. Имаше и една – две пейки,
маса, беше на поне три метра над пътя, така че дори и да минеха коли по него, нямаше да ни
видят, защото шофьорите обикновено гледат напред, а не нагоре, още повече през нощта.
Имаше достатъчно равно място за една палатка, но най – хубавото беше гледката. Която ние
естествено открихме чак на сутринта, защото вечерта бяхме твърде уморени и ни беше студено,
че да стоим пред палатката и да се дивим на светлинките от града под нас.

МЛАДЕЖ БЕ
63 км

Зарадвахме се на първото слънчево утро от няколко дни

насам. От дъжда всичко наоколо беше покрито с
венчелистчета от сакурите над нас. Нямаше как да
чакаме палатката да изсъхне, там беше дебела сянка и
хладно, затова я прибрахме мокра и слязохме долу да
закусим на близкото комбини.

19
След закуска тръгнахме на юг през града. В началото беше слънчево, макар и хладно, но
японското време бързо се окопити. Как така ще оставя тия гайджини13 да си карат спокойно.
Движехме се покрай брега, отдясно се показаха малко от онези назъбени планини, за които си
мечтаехме, но и от които инстинктивно се бояхме. Морето ни оставаше вляво. Назад пък се
ширеше хоризонтът и ние сочехме в далечината Йокохама все едно я виждахме. Щом се
обърнехме назад, виждахме залива на Одавара, целия в сгради, отдъхвахме си, че вече сме се
отървали от тази урбанизация, но гледахме напред все още с боязън. В този момент отново
закапа. Вдясно на пътя имаше едно павилионче, в което продаваха раци и рачена супа.
Заведението още не беше отворило. Седнахме на пейките, струпани небрежно пред входа му,
и се отдадохме на отчаяние: пътят беше шумен и тесен, отдолу море, мантинелата ниска –
можеш да паднеш в морето, ако се сепнеш от някоя кола; валеше отново, въпреки че нито
дрехите, нито чорапите, нито палатката ни бяха изсъхнали след последния дъжд. А бяхме
дошли в Япония – южната страна, където времето винаги е топло. След малко дойде една кола,
която нахално се набута до другата, която вече беше паркирала, сякаш не беше свободен
целият паркинг, все едно заведението се пукаше по шевовете от клиенти, а то дори още не
беше отворило. Оказа се собственичката. Малко след това дойде и млад мъж, който говори с
нас и ни каза, че тъй като идвал дъжд и това, което до сега валяло, нищо не било в сравнение с
това, дето идва, по – добре било веднага да тръгваме. Тръгнахме след още една доза
самосъжаление при следващата степен отчаяние. На първото хълмче отново заваля. Спряхме

13
Гайджин – чужденец

20
веднага край пътя, за да си сложим отново дрехите за дъжд и да изпреварим този път лошото
време. Естествено, когато си готов, то веднага спира, но тогава още не знаехме за тези негови
номера. Стигнахме до Атами. Направи ми впечатление, че има много хотели. По – късно някой
ни обясни, че Атами (пише се с йероглифите за горещо и море) е градче с много онсени14,
популярно сред младоженци. Ние обаче се настанихме в първия Lawson, който видяхме. Там си
купихме обяд. Точно в този период вървеше една от техните промоции, в които имаш право да
си изтеглиш от една кутия късметчета в зависимост от сумата, която си платил. Аз обаче явно
нещо не разбрах правилата и казах на Вики да изтегли две късметчета – за всеки от нас по едно.
Касиерката обаче съвсем спокойно ни разясни, че сме имали право само на едно теглене. Не се
наложи да правим покупки за още толкова пари, че да оправдаем второто късметче. Този
Lawson се оказа единият от двата, които срещнахме, с някаква козирка и скрити отдолу маси на
разположение на клиентите. Дълго седяхме на една от тях, обзети от оная лен, както когато
имаш да пишеш пет курсови работи. Дори чистачът на магазина ми сподели, че се очаквал
сериозен дъжд, в Нагоя валяло вече. В някакъв момент ни стана ясно, че все някога ще трябва
да излезем от тоя магазин, защо това да не е СЕГА. След Атами последва изключително върло
изкачване. Наклонът беше 12%. Бутахме. Бяхме в шок. И както си бутахме нагоре, покрай
лентата в обратна посока ни срещна друг човек. Поздравихме се през пътя, но минаваха коли,
беше шумно и той не можа да разбере от първия път, че сме от Буругариа15. Затова той пресече
пътя, дойде при нас. Идвал бил точно от мястото, което беше крайната ни цел за днес. Отивал
на среща на наборите в Атами, вървял пеша, за да им се изфука. Нямаше как на това място да
не попитам, на колко е години. Беше на 77! Този 77 – годишен човек, който имаше вид на 58 –
годишен, беше вървял този ден пеш от Нумазу и почти беше стигнал Атами! А стойката му
изправена, никакво накуцване, движенията му пластични като на дете. Винаги се дивя на
здрави възрастни хора, но направо съм в потрес от японците, които освен това са и пластични,
досущ като старците от филма „Какавида“. Разговорът ни с него ни се отрази доста мотивиращо,
тъй като той ни издаде, че баирът „ей-там горе“ свършва и за разлика от повечето подобни
ситуации този път наистина баирът свърши неочаквано бързо. Всъщност имаше още, но не
беше в нашата посока. Човекът дори ни посочи удобно за палатка място в Нумазу. Огромно
щастие е да срещнеш местен човек, който да те упъти за място за палатка. Така, окрилени от
тази среща, заспускахме надолу. Беше дълго и приятно спускане. Нумазу се оказа доста
пръснато градче, а ние все още не бяхме свикнали с тази черта на японските селища и си
мислехме, че сградите, които ни се изпречиха там, където си мислехме, че трябва да е Нумазу,
са Нумазу. Една жена ни насочи накъде трябва да караме. За разлика от българската карта за
Garmin GPS, OFRM, картата ми за Япония не те води към сградата на общината. Всъщност тя не
те води на никъде, всеки път ръчно цопваш с пръст в картата и казваш „Води ме натам“. Така
не знаеш къде е центърът на населеното място. След още няколко километра стигнахме нясто,
което повече приличаше на град. Искахме обаче първо да намерим мястото, което човекът ни
беше посочил като подходящо за палатка в Канукаяма, при Санджуу-но-тоо16. Частицата
„яма“ от Канукаяма значи планина, по което разбирахме, че трябва да търсим някой хълм в или
около града, като се надявахме той да е единственият. Да, ама не. Районът се оказа пълен с
хълмове като тумби по около 100 метра височина над нашето равнище. Минахме през един
тунел, в който за щастие имаше и велоалея, там питахме хора, те ни насочиха към едно

14
Топъл до горещ минерален извор
15
България с японско произношение
16
Триетажна пагода

21
училище, зад което започвал пътят към тази Канукаяма. Може и да бяха прави, открихме
някакви подстъпи към планината, които обаче бяха твърде стръмни, обикновени планински
пътеки, неподходящи за натоварен велосипед. Преценихме, че не си струва усилията да търсим
нещо, което въпреки всичко може и да не намерим, и затова се върнахме обратно през тунела
в града. Там отидохме да пазаруваме в два магазина, така че като излязохме вече беше станало
тъмно. Запътихме се към брега на реката, който бяхме набелязали за спане в случай, че нещо
се обърка. Там обаче установихме, че брегът е подгизнал. Беше широко и равно, но бяхме
постъпили лекомислено, като не проверихме реалното състояние на брега, а го преценихме
отдалече. Беше вече съвсем тъмно, минувачите рязко намаляха, та дори нямаше кого да
питаме за парк. Духаше силен вятър. Бяхме в някакво градче, тъмно, бяхме търсили напразно
място за спане, сега и брегът се беше оказал негоден, бяхме гладни. В този момент ни стана
тегаво. Излязохме отново на пътя. Там срещнахме една жена, която ни заяви, че парк в този
град нямало. Съвсем се отчаяхме. Но като размисли малко ни упъти все пак към някакъв парк.
Тръгнахме натам. Там, където трябваше да е паркът, на GPS-картата беше зелено поле, но в
действителност там имаше къщи. Тъй като вече бяхме твърде уморени да търсим друго място,
просто влязохме в една перпендикулярна на главния път уличка. Там се оказа, че има малко
свободно място, нещо като паркинг, но не асфалтиран или бетониран, за гробището в
непосредствена близост. След кратък размисъл и след като се убедихме един друг, че по –
подходящо място няма да намерим, тихичко опънахме палатката там.

ЗАПЛАХА
64 км, Нумазу – Шираито – но – таки

Рано на другата сутрин бързичко

събрахме палатката и изглежда никой
не разбра за нашето самонастаняване.
Насочихме GPS-а към Шираито – но –
таки – забележителността, която
трябваше да посетим този ден. По
пътя видяхме табели към паркове на
морето и решихме да ги последваме.
Тогава видях и пагодата, която вчера
не открихме. Виждаше се добре от далече, но се оказа от другата страна на планината.
Предишния ден трудно щяхме да я открием, още повече в тъмното. След известно лутане
открихме парка. Беше много приятен, с борове, израснали в наклон от постоянния морски
вятър. Времето беше тихо, слънцето се смееше и ни грееше. Веднага извдихме панаира –
пръснахме все още мокрите си дрехи да съхнат по колелата и по земята.

22
 Междувременно закусвахме и
ползвахме това благо тоалетната.
В Япония във всеки парк има
отлично поддържана, чиста и
безплатна тоалетна. Никъде из
страната няма кофи за боклук,
като изключим комбинитата.
Очаквахме, че поне в тоалетните
ще има такава, но нейсе. Във
всяка тоалетна има топче хартия, а
много често и поне едно резервно.
И представяте ли си – никой не ги
краде! Обаче хартията е все един
и същи тип – еднослойна. По –
късно ми стана ясно защо.
Еднослойната хартия не създава
проблеми с канализацията. Два и повече слоя може да предизвикат запушване. При един слой
обаче мощната струя от тоалетната унищожава хартията още в тоалетната чиния. Съответно във
всяка тоалетна има бележка, която приканва да не се използва друга хартия освен
предоставената. Топчето не стои просто така, за него си има специална машинка, която побира
две топчета, като другото е резерва. Има си и подробно указание, коя ръчка да се дръпне, тъй
щото да се смени топчето, след като първото топче свърши. Няма да може да смениш топчето,
ако първото още не е свършило, пише още. Тъй като е помислено за всичко предварително,
няма и нужда от кошче за боклук в тоалетната. Не са обаче помислили за две неща: 1) къде
жената ще си изхвърли дамската превръзка и 2) къде пътешественици като нас, без адрес и без
хотел, ще си изхвърлят боклука. По 1) по – късно установихме, че в дамските отделения на
тоалетните има приспособление, където използваната дамска превръзка да се остави легнала.
Тогава то се обръща и тя пада в специален контейнер извън помещението. По 2) трябваше да
се примирим и да се научим да си возим боклука, понякога с десетки километри, докато
попаднем на комбини.

От там се изкачихме на крайбрежната бетонена стена. Получихме чудесна гледка – морето тихо,
но едри изумрудени, бистри вълни се разбиваха на брега. След малко отдясно се появи и
планината Фуджи. Тогава за първи път видях толкова много бетон в морето. Чак се зачудих
защо протестират нашите „екоорганизации“ против застрояването на нашето Черноморие.
Целият бряг е опасан от висока бетонена стена. Има и много тетраедери. Жалко, че подобна
стена не успя да спаси хората при земетресението от 2011 г. Явно японците наистина ги е страх
от цунами. Навсякъде около морето в Япония има и табелки, които указват надморската
височина на съответното място, както и накъде е мястото за евакуация при цунами. Изградена
е и мрежа от високоговорители, които, дали за да проверят изправността им, или пък просто за
да напомнят на хората за опасността от морето, всеки ден около 11 часа се включват за малко
със сиренен вой. От време на време по телевизията се говори за т.нар. Кантоо-джишин и

23
Тоокай-джишин17, които, ако се случели едновременно или дори поотделно, щели да доведат
до еди колко си жертви. Всеки народ трябва да бъде държан в страх от властта с нещо.

Починахме си от коли, карайки по тази велоалея до края на снимката.

По пътя минахме през един спортен магазин SPORTS DEPOT като нашия в България, но голям.
От там си купихме газова бутилка за котлончето. Тъй като вече бях усетил, че изхвърлянето ѝ
след като свърши, няма да е според закона, попитах все пак касиерките в магазина. Казаха ми
това, което и сам вече знаех – че според общината, в която живееш, тоя тип отпадък се извозва
в определен ден от месеца или седмицата. Но когато уточних, че няма община, в която живея,
както и очаквах, изпаднаха в дълбок размисъл. Като лаптоп с RAM 256 MB. Защото в Япония
няма контейнери с боклук на всяка крачка. Там всяко домакинство изнася боклука разделно в
предварително предоставени и маркирани от общината торбички в определен ден, най – често
до 8:30 часа сутрин. Малко след това минава малко автомобилче, специализирано в
прибирането на съответния тип отпадъци. Ако си оставил боклука си в торбичка от
супермаркета, а не в тази с маркер от общината, няма да бъде взет. Така само твоят боклук от
цялата улица или блок ще остане да лежи самотно. Ако в торбичката примесиш друг боклук –
примерно изхвърлиш си обелките от картофите, цялата торбичка отново ще лежи цял ден
самотно, докато вечерта се прибереш от работа и я отървеш от срама. Не казвам, че тази
система е добра, само защото съм пътешественик и тя не е добра за мен. Но за местните хора
мисля, че е перфектна. Няма боклуци по улиците и полята, разпилени от вятъра, от гаргите.
Няма пречкащи се на пътното платно контейнери. В Булгаристан тези контейнери се тупват до
пътя и пречат и на шофьори, и на велосипедисти. Отпадъците се обработват и каквото може се
използва отново. У нас има фирми, които се занимават с преработка на отпадъци. За тях онези
шарени контейнери са чисто и просто извор на суровина. Никой не ги задължава да
преработват всичкия боклук. Колкото изкарат, толкова преработват, толкова печелят. Нужна е
активна държавна политика, стига с тоя неолиберализъм. Трябва да се постави приоритет и да
се изчисти тая държава!

Минахме през градчето Фуджиномия. Планината стана огромна!

17
Земетресение в равнината съответно около Токио и Нагоя

24
По пътя снимах и един жп прелез. У нас в Булгаристан бариерите на жп прелезите затварят
само едната лента за движение, така че ако си нахален шофьор, а шансът да си такъв в тая
държава е огромен, лесно можеш да се провреш между бариерите. Вярно е, че от живота
малко са по – ценните неща, но тук трябва да се отбележи и че Националната компания за
железопътна инфраструктура (НКЖИ) също има вина. Та те спират движението „половин
час“ преди влакът да се приближи! Донякъде, но само до там, е разбираемо, че шофьорите
нямат търпение да чакат, още повече като знаят, че влакът даже не е наблизо. Т.е. НКЖИ имат
двойна вина – 1) спират движението твърде рано и 2) бариерите са твърде къси и изкушават
хората с по – слаби нерви. В Япония обаче бариерите заемат абсолютно цялата ширина на
пътното платно. Така колкото и да си нахален българин, попаднал в Япония, няма изобщо да си
помислиш да минеш покрай бариерата.

Малко по – нагоре попаднахме на тази табела:

25
 „ЗАБРАНЕНО ИЗХВЪРЛЯНЕТО НА БОКЛУК
Който хвърли боклук, ще бъде наказан с лишаване от свобода до
5 години или глобен с до 100 хил. американски долара!
(Незаконното изхвърляне на боклук е екопрестъпление. Да
спазваме реда и да поддържаме чиста околната среда.)“

Значи там няма шест – пет със заплахите. Не съм измервал колко
ефект имат тоя сорт табели, но едно забелязах. Където има табели,
боклук не се хвърля. Свършат ли табелите, хвърля се, колкото и в
Булгаристан, в Турция и т.н. Какъв е изводът? Докато хората
усещат, че администрацията я е грижа, те се съобразяват. Оставиш
ли ги да правят каквото си искат, или пък довериш ли се на
съвестта им, те ще хвърлят боклуци, все едно никога не са чували,
че не бива. Дори в Япония. Карахме по няколко такива пътя без
табели, забраняващи хвърлянето на боклук. Канавките бяха пълни
с отпадъци. Табелите значат, че държавата я е грижа за чистотата.
Чрез тях тя комуникира с хората, показва нагледно волята на
управляващите и казва: „И аз искам да е чисто и ще направя
всичко възможно за това“. Също така: „Ако видите някой да
хвърля боклук и ми кажете, аз ще се постарая да го хвана и накажа“ В момента държавата в
Булгаристан е абдикирала от всичко. Така е с околната среда, така е и с криминалната
престъпност. Надали има сфера, в която да не е така. Държавата не заявява подкрепа за тия,
които искат да има ред. Аз съм викал РИОСВ на проверка за нерагламентирани сметища. От
държавното РИОСВ дойде една пълна, възрастна жена с шофьора си. Тя дори не обиколи
местата, които им бях предварително изпратил с GPS координати. Оказа се, че дори не са
проверили тези места на картата. А аз бях се постарал и превърнал GPS координатите в удобен
за тях формат ...

Стигнахме водопада. Прилича на Ниагарския. Хареса ни, но трябваше бързо да се върнем, тъй
като бяхме оставили колелата си на пътеката незаключени, трябваше и да търсим място за
спане, за да не се повтори случката от предната вечер.

26
Тая атракция изглеждаше леко позалязла. Паркингът беше позанемарен и твърде широк. Но
пък това беше добре дошло за нас. Опънахме палатката на няколко метра извън паркинга, на
около 30 метра от къщите.

ТОК И ДАНЪЦИ
68 км, Шираито – но – таки – Парк Хосомичи

На сутринта окупирахме административната

сграда на водопада, в която се помещава
неизменното павилионче за сувенири, голяма
мъжка тоалетна, голяма дамска тоалетна и много
удобна тоалетна за хора със физически
затруднения. Именно това е тоалетната, която
успяхме да ползваме, тъй като останалите бяха
заключени извън работното време на сградата,
което започваше едва от 9 часа. Тоалетната
използвахме и по предназначение, но главно
извън него. Открихме, че под мийките има
незаети гнезда на контакти. Чевръсто сглобихме всичката машинария, която изглеждаше така:
най-отдолу преходник между японски и европейски стандарт, в него забит разклонител с три
гнезда, в тях – мушнати щепселите на два телефона, а в третото гнездо – допълнителен
преходник, специален за зареждането на батерията за моя фотоапарат. Заради последното
всичкото това след пъхането му в контакта трябва да не се докосва, понеже се разваля магията.
То не беше едно залягане под мийката, то не беше чудо ... Добре, че тоалетната беше толкова
чиста. Буквално човек може да се храни вътре.

Докато машините се зареждат, ние закусвахме филии с тахан и мед, последните Вики носеше
от България. Докато щъках напред – назад, се зачетох в един плакат, закачен пред
павилиончето. От него ставаше ясно, че се използва Crowdfunding за набиране на средства с
цел закупуване на техника за поддръжка на пространството около пътищата в планината
Фуджи в добър вид. Разчита се и на доброволната работа на местните хора и бизнес, които ги
използват. Чудесна практика.

От Шираито – но – таки се спуснахме на сутринта надолу през земеделски площи с перфектно

изградени оризови полета, широки селски къщи. Един доста идиличен пейзаж. Улиците
гладки ... След това се върнахме на главните пътища долу в равнината и закарахме към
Шидзуока. Там отново среща с честите спирания и светофарите. Изпари ни се всякакво
желание да търсим приятни места в града и само гледахме по – бързо да излезем от него. А
градът свърши къде? – На подхода към планината. Сигурно беше около 4 часът, когато
наближихме планината след Шидзуока, през която минаваше пътят ни. Имахме време да
караме през нея и може би да я преминем, но предпочетохме да намерим място за спане

27
овреме. Така се огледахме около мичи-но-еки-то18 и като не открихме подходящо място, се
преместихме към близкото село. На входа му имаше карта на околноста. Изглежда, имаше
градина със сакури. Насочихме се към нея, но се оказа, че тя се намира на един доста стръмен
склон, където няма начин да опънем палатка. След малко от височината ни намигнаха те.
Чаените градини. Вики веднага се гмурна в тях. Приближих се и аз. Бяха толкова стръмни, че
едва се вървеше нагоре по пътеката. Заоблени и извити безкрайни зелени редове. Не ни се се
тръгваше от това място. Жалко, че нямаше 4 равни квадратни метра някъде около тях, че да
опънем палатката. Затова се сбогувахме с чая и продължихме по пътя.

Попаднахме на един малък шинтоистки храм, но той беше заел единственото равно място и
нямаше как да останем край него. Върнахме се в изходна позиция при мичи-но-екито и не ни
остана друго освен да продължим напред през тунела. От тунелите вече не ни беше страх,
защото разбрахме, че всички имат велоалея. След туенела по пътните табели разбрахме, че той
е там. Отклонихме се и не след дълго го открихме. Отне ни около два часа от първото спиране,
но паркът беше чудесен! „Цута но хосомичи но кооен“. Окосена тревичка, сгради за тоалетни,
както и някакви други, изкуствен водопад, пътечки. И всичко това в една много тясна речна
долина. Нямаше и пукнат човек. Въобще – рай. Пренесохме колелата и багажа през едно
мостче до една беседка. Там готвихме на котлончето, а после спахме в палатката край поточето.
На вечеря си говорихме, че пътуването, както ние го правим, си е работа на цял работен ден.
Става се рано по изгрев и се ляга след залез. Цял ден взимаш много макар и дребни решения –
къде да ядеш, кога, какво да купиш от магазина, как да преминаваш по мостовете – по алеите
ли, с автомобилите ли, как да сгънеш палатката – мокра ли да я прибереш, да я чакаш ли да
съхне, с каква скорост да караш, по кои пътища да минеш, къде да спиш, от къде да заредиш
батериите си и още много други.

На сутринта се събудихме щастливи, че сме прекарали нощта необезпокоявани в такъв приятен

парк. Маскирахме върху един по – голям храст с платнището на палатката, което си беше малко
неуважително към него. Отидохме в началото на парка, където имаше сграда с тоалетна и
мийка, за да закусим и се измием. Докато бях в тоалетната възрастен мъж заговори Вики, но
след малко отмина. Закусихме. След това минахме покрай една от другите сгради, която малко
преди това още не беше отключена, и мушнах всичките ни машини да се зареждат. Нямаше
табела, която да го забранява. А в Япония забранителни табели на всяка крачка. В този момент

18
Закрита зона за отдих край пътя. Продават се разнообразни местни земеделски и морски продукти,
предлага туристическа информация.

28
мина отново същият мъж. Попита ни, наше ли е онова нещо, дето съхне ей – там. Потвърдих.
Не можело да сушим личните си неща, тъй като това място било на всички. Не можело дори да
спим в парка поради същата причина. След малко щели да дойдат посетителите. Веднага
трябвало да идем и да си приберем онова зелено нещо. Той бил управителят на парка, човекът,
който се грижел за него. По принцип трябвало да извика полиция, но сега нямало да го
направи. От началото на годината бил изловил двайсетина бездомника в този парк и ги бил
предал на полицията. Действително, на автобусната спирка преди тунела имаше бележка, че е
забранено спането в нея, понеже това пречело на останалите пътници. А то какви пътници?
Това е спирка от междуградския транспорт, сигурно на ден там спират два –три автобуса.
Когато ние минахме от там, нито един не чакаше. За да изпреваря събитията, го попитах,
проблем ли е, че съм включил уредите си да се зареждат в контакта. В този момент той вече не
знаеше, кое да ни накара да направим по – напред – да събираме палатката си или да
изключваме уредите си. Но в нито един момент не изгуби вежливостта си. Не било от злоба,
просто такива били правилата. Не можело да зареждаме батериите си, понеже токът се плащал
от данъците на всички граждани. Целият парк бил изграден със средства от данъците на
гражданите. Не се сетих да контрирам с аргумента, че ние също плащаме данък ДДС (8%) при
всяка наша покупка и би следвало да сме съсобственици на парка, както и с това, че липсваха
табелки, които забраняват спането в парка и използването на контактите му. Но както се
шегувахме, тези табелки ще ни чакат там при следващото ни посещение. Тогава ми стана
изключително неприятно, но сега като се замислям, знам, че именно така всеки гражданин
трябва да пази общото. Разликата между тях и нас е, че те имат гърба на държавата си. Ние го
нямаме. И всеки, който дръзне да направи нещо подобно в Булгаристан, ще бъде псуван, може
да бъде и бит и никоя държавна институция няма да го защити.

ПЪРВИ КЪМПИНГ
84 км, Парк Хосомичи – Хамамацу

Този ден трябваше да стигнем до гара

Каная, просто за да попитаме, дали може
да качим колелата си във влака, с който да
навлезем в планината отново на север, тъй
като искахме да посетим една гара,
изградена върху язовир. Всъщност
нямахме представа дали ще е красиво на
място, защото снимка на околността бях
видял само от високо. На Каная се оказа,
че единственият начин да качим колелата
във влака е да ги превърнем в багаж, т.е. трябва да откачим не само дисагите от тях, което само
по себе си е достатъчно да ни откаже, но трябва и да свалим гумите, като ги прикрепим към
рамката. Това изискване важи не само за частните линии, каквато беше тази за язовира, но и за
държавните железници. В това отношение Япония е дори по – изостанала от България. Нашето
БДЖ поне ти дава правото да качиш колелото си, без да те карат да го разглобяваш. Отделен е

29
въпросът, че заради високите вагони, в които се качваш по стълбичка, и липсата на специално
място за велосипеди във вагоните, броят на хората, които се възползват от това право, е крайно
малък.

Бях се свързал с моя позната от Нагоя. Тя обаче ни отказа подслон с извинението (не, че ни
дължи отчет), че апартаментът ѝ бил много тесен. При все че ние си носехме всичко нужно за
спане като шалтета и чували, изпаднах в шок. От Warmshowers също ни отказаха заради друга
уговорка. Поради тази причина решихме да си спестим упражнението с преминаването през
още един голям град с хиляди светофари и отпрашихме за Хамамацу и полуостров Ираго, от
където щяхме да се прехвърлим с ферибот към Тоба по този начин да прескочим Нагоя. Тази
вечер спахме на къмпинг. Пристигнахме по тъмно, но къмпингът още работеше. Платих по 410
йени на човек, без такса за палатката, човекът ни посочи на къде да вървим, даде ни
ламиниран лист А4 – разрешение за използване на къмпинга – и ни показа къде да го пъхнем
на излизане рано следващата сутрин. Не, че някой през нощта ще дойде да проверява дали си
легално на къмпинга или не, още повече, че нямаше други хора с колела, още по – малко
чужденци, но японците са педантични. Щом го повелява процедурата, то тя се прилага винаги и
еднакво за всички, без да се поставя под въпрос. За кратко се замисли, щом го запитах за
зареждане на нашите уреди, но се съгласи да ни ги зареди по изключение за около час и
половина, докато си тръгнат от работа. Вероятно още нямат спусната процедура за подобни
случаи. Вече бях сигурен, че ще имаме ядове със зареждането на машините завбъдеще. Баня
имало, но струвала 200 йени за пет минути, имало автомати в кабинките. Оставихме
изпробвнето им за друг път.

Къмпингът беше първото свободно, широко и равно място, което виждахме, откакто бяхме
тръгнали. Беше все едно да излезеш от София, след като си прекарал там три месеца. Полето
беше разграфено за палатки, а земята беше достатъчно мека, че да можеш без особени усилия
да забиеш колчетата на палатката. Отзад беше океанът, а ние вече бяхме развили страх от него
като японците. Огледах се, никъде не видях достатъчно високо място за евентуална евакуация,
но това не ми попречи бързо да заспя, възползвайки се от сигурното място за нощувка.

ПЪРВИ ФЕРИБОТ
Хамамацу – Тоба

На сутринта се насочихме към нос Ираго, от

където щяхме да хванем ферибота. Заваля.
Дъждът се усилваше от време на време, но
ние карахме. Минахме през земеделски
площи, които сигурно бяха „зелницата“ на
Япония, както Добруджа е житницата на
България. Тогава прибираха реколтата. За
сравнение – в България ядем зеле наше
производство на есен. В самите села
имаше и кравеферми, които миришеха

30
ужасно. Чудех се как хората, живеещи наоколо, ги траят. У нас, а вероятно и в Европа, по закон
поне фермите трябва да са на определено отстояние от населеното място. Кравите от тези
ферми очевидно никога не излизаха на полето да попасат тревичка. Горкият добитък, горките
хора. Не искам да пия млякото от крави, които никога не излизат извън фермата и биват
тъпкани със смески като гъски, отглеждани за гъши дроб. За съжаление, прясното мляко по
магазините е именно от такива ферми. В Япония млякото от ферми, където животните пасат на
воля, е в пъти по – скъпо. Ние нито веднъж не си позволихме такова. Освен това такива ферми
никак не са много. Ние видяхме такива само около вулкана Асо на остров Кюшу.

На пристанището ядохме къри ориз за по 700 йени. Доста надвишава обичайните ни разходи за
обяд, но трябваше да се пробва. Тук за първи път се получи разговор с обслужващ персонал.
Обикновено в Япония персоналът има точно определени реплики, които използва в
общуването си с клиента. Те са еднопосочни, т.е. не изискват каквато и да е реакция от клиента.
Тук обаче готвачът ни попита от къде сме, как пътуваме. Бяхме доволни, защото обичайната
сервилност не ни допадаше. Тя моята работа – хем ме боли, хем ме сърби: хем искам да има
процедури и те да се спазват, хем не за всичко.

Това беше първият ни ферибот. Струваше ни по 2570 йени на човек с колелото. Работниците от
екипажа на корабчето те насочват къде точно да влезеш и застопоряват колелото с трупчета и
въжета, като внимават да не го повредят. При нужда подпъхват парцалчета, за да предотвратят
триене. Пътниците бяха доста малко. Въпреки това на борда работеше павилионче за
пакетирани храни и сувенири, екипажът – в униформи като стюардеси на самолет. Освен
седалките на редове има и празни пространства по около 15 кв. м., където японците обичат да
пътуват седнали или легнали, като събуват предварително обувките си.

Пътувайки в кораба си мислех, че Япония макар и 160 години след отварянето на страната все
още е затворена държава. Защо? Пътешественикът няма къде да изхвърли боклука си, никой
не е помислил за него, няма улични чешми, от които да си налее вода, няма право да спи в
парк (това и в Европа е така), задължават го да си затвори сметката в банката, щом няма адрес
в държавата, хората не го заговарят, не се впечатляват от това, че обикаля с колело. Всичко
това трупаше напрежение у нас, а то произвеждаше искри при всяко потъркване между нас.
Освен това не бяхме се къпали вече шест дни и още не знаехме, че имаме много по – високи
прагове на хигиенна непоносимост.

31
От Тоба се насочихме към Мацусака, но тъй като нямаше да стигнем навреме за къмпинга,
беше по - добре да останем някъде в района. Решихме да пробваме мястото за евакуация
точно над пътя и скалата Меотоива. То се оказа безлюдно, явно японците не обичат да се
разхождат по зоните си за евакуация. Там имаше тоалетна и беседка. Т.е. имахме вода и
покрив, ако се наложи. Спокойни за нощувката си, разгледахме Меотоива. Представлява две
скали, свързани с въже. Има и шинтоистки храм. Посещава се от много двойки, които вярват, че
посещението им ще помогне да останат заедно, както са свързани тези две скали. Истина ви
казвам – не винаги работи.

POCARY SWEAT
59 км, Тоба – Идзу

Дъждът заваля още преди разсъмване. Хубаво е, когато

рано призори вече вали, защото си сигурен, че никой
няма да дойде да се разхожда в парка. Не се налага да
събираш палатката набързо, можеш да се излежиш. На
тоя етап на пътуването обаче все още бяхме в графика и
имаше какво да губим, ако развалим ритъма. Затова все
пак се излюпихме от палатката, стегнахме багажа и
тръгнахме. Ама не съвсем. Хареса ни да гледаме дъжда
как вали с едри капки тихо в гората. Нямаше никакъв
вятър. Всъщност не искахме да се мокрим, но за пред хората да кажем, че ни е харесало да
съзерцаваме дъжда.

Тъй като обаче все пак трябваше да караме този ден, решихме за проба да слезем долу на пътя,
да го пресечем и да си купим закуска от магазин „К“. Така и направихме. Не, че съжалявахме.
Просто веднага след това пресякохме и се настанихме при другата тоалетна. Там дълго ядохме
всичко, което си бяхме купили. Не ни се тръгваше. Всъщност духаше силен вятър. Бил е скрит от
планината, докато бяхме горе, и ни е подмамил да тръгнем.

Нямаше как. Тръгнахме. За няма и стотина метра бяхме като мокри пеперуди въпреки
екипировката си. Най – късно тогава сме разбрали, че дрехите ни са абсолютен боклук. Доста
карахме в силен дъжд и вятър. Помня един мост ... студен насрещен вятър духаше на такива
пориви, че трябваше да слезем от колелата. Джипиесът ни водеше през тихи улички с типична
японска архитектура и озеленяване.

32
Дъждът спря чак на обяд в Мацусака. Пред ресторант Сукия отново разпънахме панаира, за да
използваме всеки слънчев лъч да суши дрехите ни, докато обядваме. След това напазарувахме
в съседния супермаркет. Когато излязохме един мъж ни подаде две бутилки Pocari Sweat19.
Развълнували сме го с това, че обикаляме с колела. Зарадвахме се много и ги приехме.

Вечерта бяхме някъде в Идзу. Бяхме гонили един парк по пътни табели, но не го открихме. По –
късно осъзнах, че това е било гробище. Не е било голяма загуба. Този път водеше към Нара
през планината и беше стръмно. Където не беше стръмно, беше оризово поле. Оризовите
полета са пълни с вода и не можеш да си помислиш да ги ползваш за палатка. Валеше дъжд,
беше студено, а ние се въртяхме напред – назад, наляво – надясно в опит да намерим някакво
що – годе подходящо място. Но то не викаше. Разбрахме, че нагоре става още по – стръмно и
гористо и затова се върнахме цели два километра назад в надеждата си, че сме пропуснали
нещо. Бях видял един изоставен семеен ресторант. Вики също го беше видяла и тъй като вече
се смрачаваше, а друга алтернатива нямаше, решихме да го взломим и да опънем палатката
под козирката му. Ресторантът е на самия път, но нямахме избор. Под козирката поне не
валеше. Дори успяхме да сготвим манджа с японски ориз, сушените гъби на Вальо и Ели,
чубрика, черен и лют пипер, които си носехме от България.

НОЩ НАД НАРА

61 км, Идзу – Нара

На следващия ден имаше много

изкачвания и много спускания, тунели,
но вече без велоалеи. Температурата
беше отчайващо ниска – между 8 и 12°С,
бях облякъл всичките си дрехи. На тази

19
Напитка за спортисти

33
отсечка за първи път забелязах огромното количество боклуци, хвърлени от автомобилите край
пътя. Липсваха всякакви табелки, забраняващи това. Бяхме свикнали с комбинитата за обяд, но
в тези селски, планински райони нямаше такива и малко се поозъбихме от глад. Имаше един
малък магазин, но в него нямаше от нашето любимо бенто, а само продукти, с които сам да си
сготвиш някоя манджа. Повечето от нещата обаче не разбирахме какво са и за какво се
използват.

Спуснахме се и пристигнахме в Нара около 15 часа. Паркирахме на първото комбини, без да се

замислим. Набързо глътнахме по едно бентоо. А сега трябваше да се погрижим за нощувката.
Отидохме до началото на уличката, водеща към Тоодайджи, и от там все нагоре към планината
Вакакусаяма. Изкачването ни отне около един час бутане по черен път през гъста като джунгла
гора. Гледката отгоре обаче си заслужаваше. Загубихме около половин час време в разговор с
един турист появил се на върха като нас с колело, макар и с електрически мотор. Надявах се да
подскаже някакво място за палаткуване, но стана ясно, че е от Токио и е дошъл същия ден с
шинкансена20. Затова просто я опънахме над пътеката на тревичката, като си мислехме, че през
нощта надали някой ще идва, а и да дойде, над пътеката трудно ще ни види. Леко се усъмних в
тази си концепция обаче, щом видях един човек с апарат и статив да снима града по залез. Но
пък беше само един ...

Във всеки планински парк на Япония има табели, предупреждаващи за диви прасета. Е, прасета
не дойдоха, но малко след като си легнахме, се почна. От влюбени двойки до неголеми
приятелски групички – всички идваха да се любуват на нощна Нара. Хълмчето е отлично
поддържано, с ниска като килим тревичка. Хората се низаха до полунощ, но на сутринта
намерих само една – две опаковки след тях. Всички бяха много тихи, нямаше дивашки викове
„Елена, Елена, дете на дивата пустиня“ и други. Очевидно не съм могъл да спя, но това е
нормално, все пак наоколо гъмжеше от хора.

СТАР ПРИЯТЕЛ
Нара – Киото

На сутринта разгледахме най – внушителния храм в Нара Тоодайджи и гледахме как сърните
нападат китайските туристи, които ги хранят със специално закупената храна за сърни. А тези
храмове освен от много чуждестранни туристи се посещават организирано и от много японски

20
Влак – стрела

34
ученици. Познават се по униформите. На мен ми се чини малко безсмислено да развеждаш
деца по подобен род атракции. Някакъв патриотизъм ли е, инжектиране на средства в
японската туристическа индустрия ли е, не знам. Ползата за тях е спорна, но за възрастните
туристи те определено са пречка.

При подготовката си за това пътуване бях попаднал на информация, че съществува велоалея,

която свързва Нара и Киото, затова след конвенционалния туризъм потърсихме туристическия
център с надеждата за информация от къде да хванем въпросната алея. Служителят – мъж на
около 60 години, не беше чувал за подобна велоалея. Местните японци си я знаят, тези от
други места си я откриват сами, защото имат време и интернет да си я търсят, а колко
чужденци ще отидат в инфоцентъра да питат за нея ... Явно бяхме първите. Но той прие нашата
задача като своя. Проведе няколко телефонни разговора, сам търси в интернет и накрая,
докато ние също търсехме информация през телефона пред инфоцентъра, дойде при нас с
разпечатана карта на маршрута по въпросната алея. Посъветва ни дори, по кой път да не
минаваме, за да стигнем по – лесно до нея. Като се разговорихме и му казахме, че сме от
България, той много се зарадва. Бил идвал в България, на Рилския манастир! Имаше и една
възрастна жена, която явно работеше като гид за града, говореше добре английски и изглежда
имаше самочувствието, че няма въпрос, на който не може да отговори. Тъй като обаче и тя не
знаеше за подобна алея, ни заръча да ѝ обясним къде е алеята, когато ние самите разберем, за
да може да упъти някой вбъдеще.

Противно на очакванията между Нара и Киото има огромна неурбанизирана площ – малки
градинки с боб, картофи, лук и прочие, наредени в широката долина на реката Кицу. И от там е
прокарана велоалея. Алеята е с превъзходно качество – гладък асфалт и безупречна
маркировка. На тринадесет места по маршрута има големи табла, които указват текущата
позиция, разстоянията между точките и какво има да се види наоколо.

Този ден беше специален: щяхме да нощуваме у приятел, нямаше нужда да търсим място за
палатка, просто щяхме да отидем на адреса и това е. Можехме да си позволим да караме до
късно с леко сърце. Наслаждавахме се на алеята. Надявах се да ни закара колкото се може по –
близо до дома на Ина. Ина ми е приятелка от ЕКСПО 2005, бесарабска българка, живее от доста
години в Япония, работи в японска фирма. Нагости ни с пилешка яхния. При нея имахме
чувството, че сме си в България. Разказа ни много неща онази вечер. Най – интересно ми беше
за положението в Украйна, тъй като до малко преди това продължаваха военните действия там.
А в България се бяха появили публикации, че етническите българи граждани на Украйна били

35
мобилизирани с приоритет. Ина обаче отрече тези данни. Каза, че напротив, по – малко
повиквателни се пращали на българите. Освен това всеки имал право да избере дали да се
отзове или не. Много от мъжете, както и в България, се водели на един адрес, примерно в
родното си село, а живеели в някой град и така никога не получавали повиквателната. Според
Ина войната в Украйна била инсценирана от Русия с единствената цел Украйна да се счита за
страна с тлеещ конфликт, което да попречи на евентуалната ѝ интеграция в ЕС и НАТО.

АВТОБУС

В следващите два дни се отдадохме на конвенционален туризъм. Наслаждавахме се на

чувството, че можеш да станеш малко по – късно, защото няма нужда да си обираш крушите, за
да не те види никой, че спиш в парка. Пътувахме с автобусите на градския транспорт в Киото
след няколко минавания през почти всички спирки на автобуси, които успяхме да видим на
петте кьошета край жилището на Ина. Просто не можехме да се ориентираме в коя посока
трябва да хванем автобус и картата с маршрутите, която си носехме, не ни помагаше. След като
изпуснахме един – два автобуса и се върнахме, за да сме сигурни, че сме прочели всички табла,
най – накрая хванахме верния автобус. Возенето с автобус в Япония е сравнително неуредено.
Всички градски автобуси в държавата са еднакви, японско производство, несъчленени. Имат по
две врати. Пътниците, или както те биват наричани в Япония – клиентите, се качват всички от
втората врата и слизат от първата. Автобусите не минават много често, затова, както може да се
предположи, по спирките се насъбират множества. Отнема време множеството да се качи, а по
по – важните спирки – и да слезе. Най-напред се нареждаш на опашка. Знае се къде се отваря
вратата за качване и там се нареждат чакащите клиенти в колона по един. Дори когато хората
са много, колоната не се разваля. Дори никой не използва суматохата покрай влизането на
автобуса в спирката, за да изпревари останалите. После без излишна препирня и без звънкане
от страна на шофьора се качваш в салона. Всички автобуси са non – step – bus. Докато се качваш,
никой не слиза срещу теб в опит да отърве таксата от 120 йени. Всички доброволно се набутват
колкото се може по – навътре, за да има място и за останалите, въпреки че много място
всъщност няма. Седалките са покрити с пурпурен плюш. На някой от местата има стикери, че са
предназначени за възрастни, болни хора или бременни жени. Никой извън споменатите групи
не ги ползва, така че правото на тези хора да не бъде отнето нито за миг. Има дори стикери с
подкана да изключваш мобилния си телефон, когато си около тези места, тъй като той може да
повреди пейсмейкъра на човек, който използва такава седалка в момента. Освен това при
всяко потегляне шофьорът предупреждава: „Потегляме, внимавайте!“. Налице е демонстрация
на грижа за клиента. Вълнуващият момент идва, когато трябва да слезеш на непопулярна
спирка от пълния автобус. Тогава, ако си някъде в задната му част, трябва да разбуташ всички
пред теб, докато стигнеш първата врата, от където се извършва слизането и плащането. Още по
– интересно е, ако нямаш точни монети. Тогава трябва да се добереш до шофьора по – рано и
да използваш машинките, които са разположение покрай него, с които да си развалиш едрите
монети. Там поне няма електроника – просто пускаш монетата и машината ти изплюва дребни.
По – рано, защото ако нямаш никакви монети, трябва първо да развалиш банкнотата си от 1000
йени (такива с по-голяма номинация не се приемат и ако си Митьо Пищова не знам какво
трябва да направиш) на монети, а след това да развалиш монетите на другата машинка, така
че да се сдобиеш с точната сума в монети. Това отнема време, а ти не искаш да бавиш

36
останалия пътникопоток. Накрая пускаш монетките в специална прозрачна купичка пред
водача, който зорко следи изпод фуражката и машината потвърждава точната сума. В този
момент по звуковата уредба на автобуса прозвучава персонална благодарност от шофьора.
Хубавото е, че може да се плаща и чрез докосване на предплатена карта и тогава всичко това
свършва за миг. Добре, че всичките ученици плащат именно така.

На Златния храм беше пълно с неизменните ученици, както и с много туристи от Япония и
чужбина. Толкова много, че е почти невъзможно да се отклониш от потока и спокойно да си
направиш селфи с храма. Има определена пътека, маркирана с въженца, и хора в униформи,
които учтиво ти посочват вярната лента за движение. Естествено, накрая пътеката свършва в
магазинчетата за сувенири. Целият този комерс на конвеър не ми се понрави. Не за друго –
просто не мога да се доредя и аз да си купя нещо. На всичкото отгоре не разрешават да се
доближиш до храма и така не можеш никакво парченце злато да си отчупиш.

След Златния храм ни се отвори време, а и наближаваше време за обяд, затова решихме най –
сетне да опитаме мес(т)ното японско суши. В България го правят предимно от зарзават. Тъй
като беше едва към 11 часа, пред входа му беше изнесена табела, че още се подготвят.
Работното му време беше от 11:30. Когато обаче в 11:33 влязохме в заведението, вътре вече
бяха насядали клиенти. От къде се бяха взели, не знам, но явно бяха по – гладни от нас.
Рецепцията на тези ресторанти е разположена вляво на входа. Така веднага те питат, на маса
ли искаш да седнеш или на бара. След това ти обясняват на две – на три как да поръчаш с
таблета, как ти се отчита консумацията и те настаняват на маса с номер. На масата има чай на
прах, кран с гореща вода, подправки за ядене, няколко вида соев сос. Таблетът с електронното
меню работи и на английски. Всичко е направено много интуитивно и човек се справя и без
подробни инструкции. Чинииките със суши се въртят на конвеъра и просто взимаш тази, която
ти хареса. След като я изпразниш, пускаш чинийката в нарочен отвор, а сензор отчита това
действие и изписва на екрана съответния брой. Така, когато чрез таблета извикаш човек от
персонала за оправяне на сметката, той просто поглежда числото, добавя броя на чинииките
със специална поръчка, вписва всичко на листчето с номера на масата, което си получил на
влизане, и с него отиваш отново на рецепцията, за да платиш. Почти не се налага да чакаш за
броене на чиниите и за плащане. В Булгаристан, в някои ресторанти, трябва да чакаш да ти
донесат менюто, па да ти вземат поръчката, после да ти донесат сметката, да ти вземат парите
и накрая – да ти върнат рестото, като в някои случаи са те лишили от възможността лично да
оставиш бакшиш. В тези японски ресторанти не се чака, тъй като тия етапи са елиминирани.
Бакшиши не се очакват и не се дават никъде. Впрочем, в Япония няма и просяци. Бездомни
хора има, но никой от тях не проси. Явно там считат, че каквото не си изкарал сам, нямаш право
да искаш от хората. Или просто симпатизират на щуреца от приказката за щуреца и мравката.

37
Бяхме решили да разгледаме и храма Рьоанджи. За щастие там ги нямаше пълчищата от
ученици и успяхме да се насладим на тишината в красивата градина на храма. Емблематична
за него е известната дзен – градина с 15 големи камъка, поставени върху пласт от бял,
подравнен чакъл. При влизането в храма със сигурност са ни връчили листовки с информация,
но ние си знаем всичко по рождение. Спомням си, че залягахме по всички краища на
верандата над градината и брояхме многократно камъните, да се уверим, че наистина
камъните са 15, като много се радвахме, щом това се потвърждаваше. Всъщност обаче се
оказва, че и до 15 не можем да броим, тъй като разположението им е така измислено, щото от
никой ъгъл да не можеш да ги видиш всичките 15, а винаги един да остава скрит зад някой от
останалите.

УМЕШУ
74 км, Киото – Осака

На следващия ден си заминахме от Киото.

Успяхме да се срещнем с моя приятелка от

38
преди десет години, да разгледаме емблематични за града места, за някои от които цяла
година не бях намерил време. Стоейки на стълбището при Ясака джинджа21 и гледайки отгоре
към чакащото зелената светлина от всички страни на пътя множество, се опитах да уловя
емоцията отпреди, когато посещавах града с колеги от университета, но не можах да хвана
вълната. Макар всичко да изглеждаше по същия начин. Там си взех сбогом с Киото.

В идния ден имахме да отметнем доста важни точки. От Киото трябваше да караме до южните
части на Осака, минавайки през Мино, за да се отбием до любимия ми университет, сетне да
повторя маршрута си, но този път с българското си колело, от университета до общежитията на
Минами – сенри в Суита. Там трябваше и да открия портиерката, която до 2005 година още
живееше в един съседен блок. Вечерта имахме уговорка с Рие Мидзуно Фуджимото, която ни
беше поканила да нощуваме у тях. Програмата беше пълна, нямаше какво да се обърка. Поне
времето беше с нас.

До Гайдая стигнахме бързо. Джипиесът ни прекара по пътя покрай линията на влака – стрела.
Нямаше много движение и докато се усетим, вече се опитвах да разпозная района около
университета. Нищо не познах; добре, че беше навигацията. В края на върлия баир стигнахме
един портал, на който пишеше, че влизането било забранено. Малко се стреснах, понеже в
Япония обикновено се държи на табелите. Все пак минахме, никой не ни спря. Но името на
университета беше изписано като „Osaka University“. Това е правоприемникът след
обединението с университета, в който прекарах една година – Университета за чужди езици.
Малко се чувствах все едно съм отишъл да посетя къщата си, която съм продал на други хора.
Хем е моя, хем не съвсем. Цяла Осака трябваше да знае, че идвам, но дали заради неделния
ден, за съжаление в университета никой не ме чакаше. Столът (Сейкьо) беше затворен, на
масите пред него никой не седеше, не пушеше цигари и не пиеше кафе или напитки от
множеството вендинг машини. Само те ме очакваха. Нямаше и никой край големия часовник –
глобус. Качих се и при Центъра по японски език и общежитията – отново никой. Само няколко
души играеха на игрището.

Потеглихме към град Суита. Долу след

надолнището спряхме на комбинито
“Себун Иребун” (Seven Eleven), където
обядвахме неизменното бенто. От там
продължихме по спомен. Бях радостен,
че си спомням целия път. Много странно
чувство: да минаваш с колело по пътя, по
който не си минавал от 11 години. Всеки
завой ти се струва познат, но се и
изненадваш от това, което се появява
след него. Малко преди общежитията
минахме през единственото кръгово
движение, което видях в Япония.
Предполагам, че за тях регламентът, който ние тук в Европа имаме при кръговите, е твърде

21
Шинтоистки храм

39
размит и преразполага към покриване на отговорността. Впрочем там няма и пътен знак
„Пропусни движещите се по пътя с предимство". Няма и „Път с предимство“. Той не би бил в
унисон с висшия им приоритет „Безопасността на първо място“. Там има само знак „Стоп“. Той
изглежда по различен начин. Не е червен осмоъгълник, а триъгълник, обърнат с върха надолу.
Когато пред теб няма знак „Стоп“ или съответната хоризонтална маркировка – дебела, бяла
линия и надпис пред нея, значи може да минеш първи, но това право не се декламира изрично,
никой не бива да се чувства специален. Естествено, няма го и правилото на дясностоящия.
Голямата част от кръстовищата обаче се регулират чрез светофар. От тази уредба ясно личи, че
приоритетът е поставен върху гарантиране на безопасността и уважението на човешкия живот.

Още един десен завой и сме пред общежитията. Вече се виждат дечурлигата, които играят в
близкия парк. Сградите са обновени. Управата е успяла да се пребори с безразборното
паркиране на велосипеди в двора на общежитието. Там, където по – рано имаше три – четири
реда ниски жилищни блокчета, сега се издигат нови високи сгради. Според Хирай – сан за
разлика от нейния блок апартаментите от онези блокчета са се отдавали под наем от един
собственик. Затова и така лесно се е случила промяната.

Срещата с Хирай – сан беше щастлива. Помнех кой е блокът ѝ, че живее на първия етаж от
дясната страна, но не помнех входа. А блокът имаше шест входа. За късмет имената на хората
са изписани на пощенските кутии и входните врати не бяха затворени. Така минах през всички
входове, прочетох табелките на пощите и открих моята Хирай – сан в предпоследния вход. За
секунда се изкачих по няколкото стъпала до първия етаж. На вратата беше поставила табела,
която предупреждаваше, че ще говори през вратата, без да я отваря. Явно имаше някакви
опасения, сега ме е яд, че не я заговорих на тази тема. Макар да беше ранен неделен следобяд,
почти веднага след позвъняването ми се чу шум отвътре. „Кой е?“, попита Хирай – сан. „Митко
от България съм“, отговорих аз. Веднага последва отключване. „Жива и здрава е!“, радвах се аз.
Хирай – сан си почиваше в неделния следобяд. Макар да не очакваше гости, ни направи чай и
ни почерпи със сладки и соленки. Поговорихме за нашето пътуване, за общежитията,
поклюкарствахме за общите ни познати, направихме си снимка за спомен. Тя беше много мила
леля, портиерка на общежитието, в което живях една година. Имаше много добри отношения с
всички обитатели, често си говореше и с мен. Канила беше мен и други приятели комшии на
гости. Тя ми показа и как се приготвя умешу22, като ми подари и буркан, и сливи, и 35 –
градусов алкохол, и захар. Дори си пренесох умешуто, което забърках тогава, в България. Дори
успях да го опазя три години в Бургас (добре, че не живеех там), защото толкова било нужно да
отлежи, преди да е добро за пиене. На следващата година, когато работех на ЕКСПО – то в
префектура Аичи, Хирай – сан, ми беше изпратила цял кашон вече не помня с какво, но тогава
много се бях зарадвал. Тя знаеше, че съм там и просто го беше адресирала до Митко от
българския павилион. Този път отново ни подари умешу. Нито тя, нито децата ѝ го пиели.
Мисля, че това беше просто аргумент да срази съпротивата ми, макар че сигурно все пак си е
личало, че е от типа „едва – ме – нави“. Защото това седемгодишно умешу беше божествено.
Няколко пъти след това си купувахме евтино умешу от магазина, но вкусът му не се и
доближаваше до този. Тъй като умешуто го получихме в една кутия, която обаче не се
затваряше плътно, в парка на Минами – сенри заместихме водата от шишетата ни с умешу, като
се наложи да дегустираме излишната част на място пред „Пътеката на здравето“.

22
Ликьор от японски сорт зелени сливи

40
Идеята е чрез масажиране да се стимулират точки по ходилата, които съответстват и са във
връзка с вътрешните органи, както е показано на схемата.

Веднага след парка и преди магазин Max Value, видяхме един от онези подземни
велопаркинги, клипове за които се въртяха по YouТube.

От там продължихме за Умеда – един от центровете на Осака. Там се полутахме сред

множеството в търсене на едно ресторантче за рамен, което посещавах едно време, но
очаквано нямаше как да го посетим с всичкия този народ наоколо и колелетата с багаж. Цената,
която плащаме за придвижването си с колело. Ще продължаваме да си плащаме с удоволствие.

До тук планът беше изпълнен на сто процента, оставаше само да намерим дома на Рие.
Обикновено се направляваме с джипиеса. Обаче безплатната карта на Япония, която ползваме,
не дава възможност за търсене по адрес. Затова се вързваме към интернет в някое комбини,
отваряме Google Maps, намираме там адреса и автоматично се изписват координатите, които
ние въвъждаме в джипиеса. От няколко дни обаче тази фунция не работеше както обикновено,
а за да се доберем до координатите, трябваше, след като открием мястото на картата, да
цъкнем с десния бутон и от контекстното меню да изберем „Какво има там“. При това цъкане
на десния бутон обаче трябва да се внимава да не се цъкне на грешното място, защото в един
гъстонаселен град дори едно малко отклонение води до адрес в друг квартал. Така се и случи
този ден. Мотахме се по улиците, разглеждахме парковете, ядохме такояки23, тъй като си
мислехме, че сме наближили, а беше твърде рано, докато усетихме, че сме стигнали на
грешния адрес. Нямахме интернет с нас, затова започна едно трескаво търсене на комбини, и
то на Seven Eleven, тъй като при Family Mart вече бях изчерпал правото си на свързване за деня.
На картата ми такъв магазин не беше отбелязан. След дълго търсене на магазина увеличихме
здраво мащаба, за да не объркаме пак, и се оказа, че наистина сме били далеч от целта. Но

23
Кръгли топчета от тесто, вътре с парченце октопод

41
поне вече имахме правилната точка. Вече беше тъмно и по тесните квартални улички нямаше
движение, което ни позволи да напредваме бързо. Благодарение на объркването видяхме и
най-високата сграда в Осака Абено Харукас, и то по тъмно.

Рие, Юкио и дъщеричките им Риса и Сара ни гостиха с типичните за японската кулинарна

култура салата от домати и краставици, ракия, сирене и маслини. Имаше и по – малко
популярни изделия като такояки и пържена соба24. Това такояки беше най – вкусното, което
ядохме в Япония. Само дето на Вики ѝ се наложи да се прави, че никога преди това не е яла.
Дори не можеше да каже, че е забравила, защото беше преди половин час. Възползвахме се от
контакта си с местни, за да си изясним някои въпроси от японската действителност. Бяхме
забелязали, че доста от жените носят несъразмерно големи обувки, толкова големи, че им
хлопаха, един – два пръста по – широки от необходимото. Оказа се, че си въобразяваме, Рие не
беше забелязала такова явление. Тя продължила да се оглежда и след нашето заминаване, но
дори месеци след това още не беше забелязала. Може би просто имаме разлика в стандарта.
Тъй като виждахме много джинджи, питахме и за тях. Човек може да си рече, че е заради
боговете, които почитат, или заради тяхната йерархия. Рие обаче трезво посочи, че якои от тях
са популярни и много добре поддържани поради маркетинговата стратегия на управляващите
ги. Не знам, как е било в миналото, но в днешно време и там всичко е бизнес. В джинджите се
изпълняват религиозни ритуали, които се заплащат. Нещо като нашите черкви и поповете,
които отнасят суми за опяване, освещаване, кръщенета и прочие. Та и в тези японски храмове
се извършвало нещо като кръщене един месец след раждането, което струвало между 5000 и
10 000 йени. Отделно от това на три, пет и седем години, в зависимост от пола на детето, също
се провеждат мероприятия, които носят финансов резултат за храма.

Правеше ни впечатление, че всички ученици изглеждат по един и същи начин. Всички с

тъмносин панталон с ръбове, а малките деца – с кожени раници с твърд гръб. Стана ясно, че
това са един тип чанти, който децата са задължени да носят. В зависимост от училището могат
да избират, дали да използват раница, едва от шести клас нататък.

Друго, за което Рие ни ориентира, беше чаят. Забелязахме, че има доста видове чай: сенча,
рьокуча, мачча ... Оказа се, че всички те произхождат от едно и също растение, едни и същи
листа. Разликата във вкуса и цвета е единствено резултат от обработката на тези листа по
различна технология с различна температура.

Тъй като бях видял един пост във Фейсбук групата Bicycle touring, hiking and friends за това,
колко било важно за японците как чужденците използват клечките за ориз и едва ли не ги
държали под око да не направят нещо нередно, се допитахме до Рие и Юкио. Те отговориха, че
единствено не би било добре, ако клечките се забучат в ориза, тъй като при помените за
мъртви купичка с ориз се оставя пред олтара със забити клечки в ориза. Нито било
прегрешение да ги поставиш легнали като мост над купичката. Естествено, никой не следял
какво правят чужденците на масата, но пък забитите клечки сами се набиват на очи. Това се
покриваше и с моите впечатления, още повече, че японците са изключително толерантни към
чужденците. Може всичко да ти се прости, щом не си японец, априори се приема, че не знаеш
и няма от къде да си го научил.

24
По външен вид и опаковане прилича на фиде, но е с различен вкус.

42
 ЙОГА
56 км, Осака – Кобе

Юкио ни даде съвет за място за спане край

Кобе и след закуска се разделихме с нашите
мили домакини. Цял ден карахме по пътя
под магистралата за Кобе, където поради
пресичането на множество канали трябваше
всеки път да се качваме по специални
рампи, по които карането е невъзможно
поради наклона и завоите и без
забраняващите го табели.

Обядвахме най – вкусните онигирита25, направени от

любезната ни домакиня Рие. Друго си е домашната храна. За
по – лесно преглъщане използвахме умешуто от Хирай – сан.

Препускайки по шосето в началото на Кобе, с крайчеца на

окото си видях една каруца, която тъкмо се подаваше из
гаража, и чух тупур – лупур. Обърнах директно, върнах се по
тротоара и гледам едно данджири! Досущ като тия от
Кишивада в южната част на префектура Осака. Хората, които
бяха събрани пред клуба по стрелба с лък, споделиха, че това
е репетиция за мероприятието след една седмица. Данджири
в действие съм виждал през 2004 година. Спира се
движението по пътищата и няколко такива данджирита
препускат с бясна скорост по пътищата в града, като върху тях

25
Топчета ориз, често с парченца сурова риба, мариновани сливи и други

43
са качени мъже в носии, биещи барабани и кастанети, а след тях тичат всички от съответния
клуб, който се грижи за данджирито. Най – голямата атракция е завиването. Данджирито се
задвижва само с човешка тяга, но изглежда доста трудно за управление, а и за спиране. Поради
това в Кишивада в недалечното минало е имало инциденти с жертви. Просто данджирито не
успява да вземе завоя поради високата скорост и се преобръща върху зрителите. Но дори да си
на безопасно място атмосферата е неповторима. В Кобе обаче, обадиха ми хората, с
данджирито не се препуска, именно от съображения за безопасност.

Ако до сега не сте се замисляли, запитайте се, за какво мисли човек цял ден, докато е на
колелото. Ами аз лично рядко мисля за нещо. Чак се обвинявам, че си пилея времето, вместо
да сортирам и анализирам, докато карам. При пътуването ни до Сърбия през 2015 година
Здравко – човек на видима възраст около 65 години, от село Белут, Босилеградско – ме шокира
с простото си обяснение. Карането на колело, както и всяка физическа работа, а не
упражненията по йога в някоя зала, са истинската йога. Защото тогава човек се концентрира. Да
гледаш в една точка от стената пред теб не е достатъчно. Това особено важи за карането на
колело (в България с по – голяма сила), понеже тогава трябва да внимаваш за много неща – да
не се отклониш твърде далеч от банкета, за знаци, за светофари, за гледката наоколо, да не
пропуснеш някой обект, който търсиш, за пресичащи непозволено хора, за автомобили, за
дупки и други неравности по пътя. Всички те изискват сериозна концентрация и не може
просто така да мислиш за житейските си проблеми, докато караш. Ние колелистите само затова
не говорим по телефона по време на движение. Ако някой си мисли, че е заради недостига на
крайници, няма такова нещо. Обаче в последните дни неволно пред очите ми се редяха
разнообразни картини от ранното ми детство, от летните ваканции в село Индже войвода,
когато ходехме с дядо ми чобани и опърдявахме Рибите или пък за сено, като на отиване дядо
ме возеше в празната количка и много други. Това са все мигове на детско щастие. Дали пък
мозъкът ми не ме кара да ги преживявам наново, за да осигури малко ендорфин, така
дефицитен в дните преди Нара ...

През Кобе минахме, разходихме се малко по пристанището. Видяхме частта от него, която са
оставили за спомен от голямото земетресение на 17.1.1995. И тъй като скоро бяхме минали

44
през друг голям град – Осака, не сме фенове на музеи и прочие, а Кобе е и чисто нов град,
просто продължихме напред в търсене на място за нощуване. След известно време каране на
Запад стигнахме плажа на Сума, който Юкио ни беше препоръчал като добро място за спане.
Обаче този плаж целият беше зает от тетраедъри, нямаше никаква плажна ивица. Отделно от
това ние вече и не искаме да спим на плажа в Япония. Навсякъде из крайбрежните градчета и
селца има табелки с надморската височина на конкретната точка и други, указващи посоката на
мястото за евакуация при цунами. Обикновено това са по – високо разположени места в
близост, каквито поради изобилието от планини даже и край брега не липсват. Всички тези
табелки и целият бетон по брега бяха успели да наплашат и нас. Но пък за щастие точно там
имаше изграден парк по склоновете, даже имаше и лифт, който водеше към по – високата
планина. Вечер обаче всички търговски обекти затварят, хората си отиват и парковете се
изпразват, така че почти необезпокоявано можеш да си опънеш палатката на заздрачаване. А
паркът беше много красив, имаше си тоалетна и вода, можеше да си сготвим собата. Дори и
когато долу не минаваха влакове, се чуваше един постоянен шум, едно ниско боботене,
вероятно от безбройните кораби, които свързват градовете по островите Хоншу и Шикоку.
Гледахме движещите се светлинки и гадаехме, от Осака ли идва сега този кораб, от Токио ли,
към Химеджи ли отива ...

45
 СУРОВО ЯЙЦЕ
58 км, Кобе – Химеджи

На сутринта след редовната закуска с най –

пластмасовия хляб, маргарин, конфитюр от
най –ниския рафт и гледка към морето
пощъкахме из красивия парк с борове,
наклонени в невероятни посоки, и поехме
към Химеджи. Минахме през град Акаши с
изключително ведра морска градина, чиито
алеи нямаше как да не уважим. В тази
градина Вики самостоятелно е провела по данни на същата първия си разговор с японци на
японски език, издебвайки момент, когато не съм достатъчно наблизо, за да ѝ отнемам шанса
да пробва, греши и учи. Иначе до Химеджи нищо интересно. Някъде тук беше един от най –
натоварените ни пътища – никакъв банкет, тротоарът е толкова тесен, че не може да се кара по
него, две ленти, много камиони, непрекъснат трафик. Тук сигурно станахме осми дан йога.
Опитвайки се да избягаме от тежкия трафик, налазихме една малка уличка. Там попаднахме на
една джинджа с доста посетители. Всички бяха дошли да се любуват на фуджито. Фуджи е
увивно растение, което цъфти на едри, красиви, лилави туфи към края на април. Мисля, че
такова растение има в лявата страна на улица Шипка в София, някъде срещу училището.
Всъщност бях планирал да разгледаме един цял парк, пълен с фуджи, но той беше чак във
Фукуока, пък и платен, а ние очевидно не бяхме близо. Може би трябваха още три дни, за да е
в перфектната си форма. Толкова много цветове обаче няма как да не привличат десетки от
онези огромни насекоми в черно – жълти райета.

46
 В Япония при всеки ремонт на
пътното платно освен табелите, с
които уведомяват за дейностите по
пътя и обезателно се извиняват,
има и работници от фирмата,
извършваща ремонта, оборудвани
с един бял, един червен влаг и
радиостанция, които организират
движението около въпросното
място. Тези флагове са
изключително удобни, защото
подават недвусмислен сигнал и не
се налага да се чудиш,
поклащането на китката в далечината да се махаш ли означава, да спреш ли, или да се
приближиш. Никога не се случи да попаднем на работник, който си е забравил флаговете
например. На едно място в Химеджи се случи да караме по тротоара, който естествено е от
безупречен асфалт, а пред нас имаше ремонт на пътя. Не знам защо, но рязко ми щукна да
сляза на платното и го изпълних веднага. Това внесе смут в работата на човека с флагчетата.
Той тъкмо беше подал сигнал по радиостанцията на колегата да пусне насрещното движение,
когато аз изпъкнах на пътя. Чух го само как добави „И едно колело!“ и аз минах. За Вики обаче,
която караше малко по – назад, нямаше компромис и трябваше да изчака следващия бял
сигнал.

На паркинга пред Химеджи – джо26 пристигнахме към 13:30 ч. Както е обичайно, имаше човек в
униформа, който следеше за нередности край централния вход. Макар малко грубичко, ни каза,
че там не било за велосипеди и ни посочи, къде можем да ги паркираме. Паркингът за колела
беше от другата страна на улицата. Приятно се изненадах, че беше безплатен. На това отгоре
един весел чичо – гардът на паркинга – ни обеща, че ще ни ги наглежда, дори размести
колелата на други клиенти, така че да можем да поставим нашите колела едно до друго, тъй
като разполагахме само с една заключалка. Съвсем неочаквано за туристическо място от такава
величина той ни попита от къде сме и щом чу „Буругариа“, веднага изрече името на столицата
София. Чувствахме се все едно ни познават лично.

На площадчето имаше и павилионче за сладолед, където се продаваха разни видове, сигурен

съм, кой от кой по – вкусен. Но ние избрахме най – вкусните. А именно зелен от мачча и черен
от сусам. Да ближеш сладолед с мачча на фона на Химеджи – джо – безценно.

Входната такса беше 1000 йени, което за малко да ме откаже, имайки предвид, че вече съм го
посещавал. Но пък тази година точно беше завършил мащабен ремонт, какъвто не е бил
извършван повече от 50 години, и бяха ни казали, че сега целият замък бил снежнобял, а това
щяло скоро да се промени, затова реших да не бъда пинтия и все пак да вляза. Отпред има
страхотна поляна за палатки, инстинктивно си помислих аз – широка и идеално гладка, ограда,
охрана. Жалко, че никога няма да ни разрешат да опънем нашия малък замък пред Химеджи –
джо.

26
Замъкът Химеджи

47
На горната снимка добре се вижда ефектът от ремонта: сивият стар покрив и снежният нов.

А тази снимка показва и причината покривът да изглежда снежнобял отдалеч.

Няма да описвам нашироко как тоя замък се е появил. За мен беше впечатляващо, че цялата му
конструкция се държи на две греди от японски кипарис, всяка от които с дължина 24.6 м.
Западната всъщност представлява свързани при третия етаж две греди. Никак не е било лесно
да открият цяло дърво с подходящите размери, две дървета са се пречупили поради
дължината си още при свалянето от гората, затова накрая са решили да съединят две, на

48
възраст 780 и 680 години. По време на самите монтажни работи обаче се разбрало, че тази
греда по начало била съчленена от две. Явно още през старите времена, когато е строен
замъкът, хората са знаели, че няма как и двете греди да са цели, тъй като си пречат при
монтажа.

Докато бяхме у Ина и имахме неограничен интернет, извадихме координатите на къмпинг в

Химеджи. Както обаче стана ясно в Осака, точките ми са грешни. Това отново се потвърди.
Стигнахме до точката, но там просто нямаше къмпинг, имаше само улици. Но от там течеше и
една река. Под напора на Вики преодолях нежеланието си да попитам в комбинито. Там не
знаеха за къмпинг наоколо, имало на около шест километра навътре в планината. Разбира се,
нямаше как да тръгнем тепърва да търсим нещо, което дори не сме сигурни, че съществува.
Затова направих един бърз оглед по брега на реката и открих едно местенце между някаква
малка сграда и речното корито. Настаняването оставихме за след стъмняване. От другата
страна на пътя удобно се беше разположила една Сукия. Там вечеряхме любимия ни гюудон с
много от вкусния сос, разработен от тях, като към това добавих и едно сурово яйце. Интересно
приспособление дават в този ресторант – служи за разделяне на жълтъка и белтъка. Спомням
си физиономията на Вики, когато за първи път получи поръчаната си добавка варено яйце.
Трябваше аз да го ям, понеже се оказа, че добавката никога не е варено, а сурово яйце.
Противно на очакванията, съчетава се чудесно. Според уикипедия27 това обаче е скорошен
кулинарен навик. Още през 7 – ми век, базирано на петте будистки заповеди (не кради, не
лъжи, не убивай, не прелюбодействай, не пий алкохол) се издава императорска забрана да не
се убиват животни. Едва през периода Едо (1603 – 1868) с популяризирането на кокошките като
домашни любимци станало ясно, че от яйцата, снесени от тях, не се излюпват пилета, поради
което се приело, че те не са жив организъм, което пък довело до нарастване на тяхната
консумация. В комбинитата пък се продават варени яйца. И то не просто варени, а и осолени.
Черупката естествено е непокътната.

На свечеряване пресякохме пътя и се шмугнахме в гъсталака край реката. Беше странно

чувство: хем си всред цивилизацията – минават коли, светят улични лампи, хем опъваш палатка

27
Източник: https://ja.wikipedia.org/wiki/%E5%8D%B5%E3%81%8B%E3%81%91%E3%81%94%E9%A3%AF

49
все едно си на безлюден плаж с надеждата, че човек няма да мине. В тоя когнитивен дисонанс
не е лесно да заспиш. Тъкмо опънахме палатката, забихме колчетата и от асфалтовия път, който
беше на около 50 метра от мястото, се отклони джип и се засили право към нас. А палатката се
намираше на нещо като черен път и макар той наистина да свършваше 4 – 5 метра след нея, се
уплашихме, че може би шофьорът не знае това, и трескаво започнахме да вадим колчетата, за
да преместим палатката. Джипът обаче стигна до около 10 метра от нас, спря и най –
игнорантно просто обърна и си отиде натам, от където и дойде. Дали якудза имаха тайна
среща на това чудесно място, за нас остана само да спекулираме. За всеки случай обаче
преместихме леко палатката извън пътя, на мястото, което първоначално избегнахме заради по
– големите треви.

ГЛИГАНИ ЛИ
Химеджи – Такамацу

Приемам темата за безраборното изхвърляне на боклуци присърце, затова и по време на това

пътуване обръщах специално внимание на видимите мерки, които имаха и видими резултати,
но не като тия на партията, която издигна този слоган по време на местните избори 2015 за
общините, различни от Бургас. В Япония има огромно разнообразие от табели по пътищата за
борба с това явление. Някои от тях кротко се молят, други безапелативно забраняват.
Използвани са всички възможни подходи. Изглежда всяка община се е събирала на брейн –
сторминг и после е прилагала всичко, което е било предложено там. Точно до мястото, където
нощувахме в Химеджи например, беше поставена следната табела:

В тази креативна табела остроумно е използван и местният диалект на областта Кансай за

подсилване на посланието ѝ. Думата за „кутийка“ (кан) е включена в изречението, което
забранява изхвърляне на боклук (гомио стетара акан!), като тази употреба е възможна само в

50
тази област на Япония. Друго важно нещо, което табелата показва, е, че в Япония се набляга на
възпитанието в опазване на околната среда. Много по – лесно е да възпиташ малко дете в
нещо, отколкото да превъзпиташ възрастен човек. Това е сфера, в която е възможно децата да
учат родителите си. Само че влиянието на родителите е огромно. Ако те не се научат
достатъчно бързо, потокът информация сменя посоката си.

На следващия ден трябваше да стигнем до пристанището в Химеджи, да пътуваме с ферибота

до остров Шодошима, в него да се придвижим на собствен ход до другото му пристанище
Тоношо, от където да хванем още един ферибот, който да ни отведе то дългожадуваното
Шикоку. Между впрочем, забелязвам, че в България всички марки на коли са станали в мъжки
род като в немски език например. Новият Пежо, новият Дачия ... Чисто граматически и
интуитивно са съответно в среден, женски род и т.н. Затова и „дългожадуваното Шикоку“,
макар думата „остров“ да е от мъжки род. Мечтаехме си за Шикоку още от първия дъжд, който
ни валя след Токио. Представяхме си го като най – топлото място на Земята, без дъждове и
насрещни ветрове, без автомобили по улиците и с най – красивите гледки, за които и бяхме
отишли чак в тази далечна страна.

Пристанището беше изненадващо малко. На втория етаж имаше даже и безплатен музей,
който ние за жалост не успяхме да посетим поради ранния час. В салона имаше няколко
автомата за продажба на билети за фериботите. Дълго се дзверих около тях да разбера кое
копче трябва да натисна за нашите два билета плюс билетите за колелата, докато се оказа, че
билетите за нашето направление се продават от човеци на касата. Цената беше по 1950 йени за
човек с колелото, разстояние 41 км, време около 100 минути. В действителност беше точно 100
минути. При нас влаковете закъсняват с часове, а при тях и корабите са точни до минутата.

Пътниците бяха толкова малко, че се чудя, за какво изобщо пътуват толкова много кораби
всеки ден. А явно купуват и нови плавателни съдове. Нашият беше пуснат на вода едва 13
месеца по – рано. Времето беше добро. Беше тихо, топло, слънчево, но от онова слънчево,
дето слънцето грее през един дебел слой от невидими облаци. Използвахме го, за да поседим
на палубата на кораба и да съзерцаваме морето, което беше мирно като тава. Успяхме и да
заредим батериите за джипиеса.

Завъртяхме педалите веднага след пристигането си във Фукуда, остров Шодошима. Имаше
северен и южен път с еднаква дължина, като и двата водеха до другото пристанище. Избрахме
северния. На този остров за първи път видяхме автоматична продажба на цитрусови плодове.
На пътя са оставени торбички, пълни с плодове, и една малка касичка за монети. Спираш,
взимаш торбичката, пускаш парите през отвора и си заминаваш. Просто.

За съжаление, колкото и да са евтини, тези ценни

източници на витамини са тежки и твърде обемни
за нашите възможности. Успяхме и да предвкусим
Шикоку. На този остров нямаше от омразните
светофари, погледът ни стигаше надалеч.
Независимо, че нямаше почти никакви
автомобили, организацията на пътя при ремонт
беше като за голям град: с конуси, знаци и хора,
които да насочват движението. В Тоношо

51
попаднахме на един хякуен шоп28. Там си купихме 6 батерии АА за 100 йени. Тамошните хякуен
шопове продават всеки артикул за 100 йени без ДДС, не като нашите магазини за 1 лв, в които
има стоки за 1 лв, но не само.

Пристигнали на заветното Шикоку, веднага се насочихме към центъра, където да похапнем от

небезизвестния удон. В Япония всеки район е известен с някакво ястие. Така за Такамацу това е
удонът, за Кумамото на Кюшу това е башимито29, такояки за Осака и т.н. Подминахме гарата, но
после се оказа, че именно там са концентрирани най – добрите удонаджийници. Ние
посетихме „Ханамару“. Дълго се правих, че разбирам, какво пише в менюто и накрая просто
избрахме два различни удона. Моят избор не беше сполучлив. Отгоре имаше нещо бяло, което
се точеше и изглеждаше като конски лиги с чесън. За да е всичко идеално, имаше и сурово
яйце. Вики поне беше доволна от избора си.

След това похапване, тъй като

наближаваше вечерта, трябваше да
потърсим и къмпинга, който бяхме
подготвили. За съжаление нямаше
повече време за туризъм. Опитахме
да посетим и парка Рицурин, но се
оказа, че е платен, а ние не сме чак
такива хора. Но все пак успяхме да
усетим ритъма на града. Той беше
чувствително по – забавен в
сравнение с другите столици на
префектури, които бяхме посетили до
момента. Нямаше ги високите офис
сгради. Беше спретнато градче,
където всичко е мирно и предвидимо. От картата се ориентирахме, че къмпингът трябва се
намира на срещуположния хълм спрямо хълма до парка Рицурин. Ключовата дума тук е „хълм“.
Пак трябваше да се катерим. Не беше минало достатъчно дълго време, че да си спомняме с
усмивка за катеренето в Нара. Почти стигнали на върха, видяхме един приказен парк. Цветя,
широка равна поляна, окосена тревичка, беседки. Въобще перфектният къмпинг. Едни
дечурлига си играеха там. Питам ги: “Това ли е къмпингът?“ “Не, тоа е паркът, къмпингът е по-
нагоре!“. “А паркът не е ли къмпинг“, мисля си аз, изплашен от мисълта, че ще изтървем
хубавия парк. За щастие къмпингът беше отличен. Всъщност беше малко странен. Още на входа
му беше опъната верига, което обаче беше добре – значеше, че няма да има кой да събира
такса. Но, както потвърди и един човек, излязъл да потича, трябваше да живеем с редовната
заплаха „излизат глигани“. Дотук нормално. Както обаче е известно, равните места в Япония,
изключвайки най – северния остров, сигурно се броят на пръсти. Така и този къмпинг беше
изграден на един склон. Но пък за копенсация на наклона бяха построили платформи. Явно не
бяха помислили, че някой ще носи собствена, малка палатка, чиито колчета няма как да забие в
дърво. Имаше и едно кръгло равно пространство, но засипано със ситни камъчета. Там също не
можехме да закрепим палатката. Затова намерихме едно по – малко наклонено местенце и

28
Магазин за 100 йени
29
Сашими от конско месо

52
опънахме палатката на земята между две платформи, хем да не се скрием от дивите прасета.
Имаше си и надвес с огнища, осветление. Имаше, разбира се, и чиста тоалетна, от където
ползвахме и течаща вода за измиване на тенджерата и приборите ни. След вечеря се
изкачихме до самия връх, където беше построена една двуетажна кула. От нея имаше
замайваща гледка към града. Все пак бяхме на 228 мнв.

Обезпечили дозата ендорфин чрез красивата гледка, се върнахме в палатката и някои от нас
доволно заспаха. Започна се познатото търчене. Хората явно знаеха за гледката от парка
Минеяма и очевидно не се плашеха от свидетелствата за глигани. Не бяха толкова много,
колкото при Нара, но достатъчно, че да заспя, едва когато потокът секна около полунощ.

По пътя към къмпинга забелязах следната табела:

„Категорично против строежа на далекопровода,

който само пръска електромагнитни вълни. Пазете
природата и живота на гражданите и децата. Не
залагайте бомби пред бъдещето.“ Явно
електромагнитните вълни са нещо вредно и хората не
желаят да живеят в тяхна близост. Призовават за
отпор на плановете за строителство.

На следващата сутрин не пропуснахме да проверим

гледката над града и на дневна светлина, след което
се спуснахме долу и потърсихме комбини, където да
закусим. Намерихме едно точно срещу сградата на
университета. Докато закусвахме, дойде камионче да
зареди със стока. Шофьорът излезе и внимателно
постави по чифт специални трупчета, вързани с
въженце, пред и зад всяко колело, преди да започне с
товаро – разтоварните дейности, въпреки че пътят беше съвършено равен и спокойно можеше
да остави возилото само на ръчна спирачка. В Япония обаче процедурите се спазват

53
безпрекословно. Или дори от обикновените шофьори се осъзнава, че демонстрирането на това
поведение повишава доверието както спрямо фирмата доставчик, така и спрямо клиентите им,
или биват обучавани качествено в следване на фирмената култура. Липсата му не би навредила,
но това е шанс да направят добро впечатление.

ПЪРВИ ТОПЪЛ ДУШ

Такамацу – Токушима

Най – вълнуващото за деня беше предстоящата среща с първия ни warmshower – домакин в

Япония. От пътуването до Токушима нямаше нищо запомнящо се. Пътят първо минаваше зад
планината, успоредно на брега, сетне излезе по морето. Беше тясно, камионите заемаха цялата
лента на двулентовото шосе. На Шикоку се усещаше разликата в нивото на контрол по
хигиената. На места по брега се забелязваха купчинки стар отпадък, изхвърлени ламарини... Но
пък по време на една от почивките забелязах от другата страна на пътя пет варела. В тях се
събират изхвърлени бутилки. Един за пластмасови шишета, а останалите-за стъклени. Каква ли
разлика има в тези шишета, помислих си, нали са все стъклени шишета. Вторият и третият бяха
за кафеви бутилки, четвъртият – за „други“ бутилки и петият – за прозрачни. Оказва се, че
прозрачните биват използвани отново, а другите се натрошават и претопяват. От получената
маса се произвеждат нови бутилки, а една част се влага в асфалта.

В Ширатори хапнахме в една удонаджийница край пътя. Малко ресторантче, в което

семействата идват да обядват. Отдясно има три реда двойни маси, около които обаче се сяда
не на стол, а по турски, както е известна тази поза в България, на възглавнички върху татами,
като подът е повдигнат с около тридесетина сантиметра. Ако на задната маса още не са се
настанили клиенти и си българин, можеш да се подпреш на длани и да се облегнеш назад,
защото задникът ще те заболи, коремът ти ще се измори да дърпа тялото ти напред, а стомахът
няма да поеме много храна. Явно този начин на седене е въведен в ресторантите с цел по-
голям клиентооборот. Да се чудиш, защо изобщо имаше и нормални маси. Ресторантчето беше
приятно. Починахме си и хапнахме топла супичка.

54
Имаше опция да минем през планината за по-пряко, но изоставихме този вариант при вида на
баира след разклона. Продължихме да се движим по брега. Малко преди Токушима минахме
покрай един от тези плод-зеленчуци, в които има всякакви земеделски и рибни продукти. Спря
ни табелата, която казваше, че има и печени сладки картофи сацумаимо. Картофи имаше
действително и с носталгия изядохме по един, спомняйки си за Рие.

В Токушима пристигнахме съвсем навреме. Попаднахме в парка зад гарата, където е

паметникът, бележещ мястото на замъка. Ходихме до близкото комбини, върнахме се в парка
и похапнахме пред едни изключително зелени храсти. Бяхме намерили на картата спирката
Курамото, където ни беше уговорката с нашия домакин Агустин, и това ни даваше спокойствие.
По пътя забелязах тази табела:

Числото 4 надали е изпуснато случайно. В японския думите за

„четири“ и „смърт“ звучат по един и същи начин-„ши“. Затова се
избягва употребата на числото четири, където това е възможно.
В болниците примерно от третия етаж директно се качваш на
петия. Докато е разбираемо никой да не желае да престоява на
болничния етаж „смърт“, малко по-трудно се намира
оправдание, защо не искаш да паркираш на четвърто място.
Както и да е, логика в суеверията трудно може да се открие, като
това, разбира се, не трябва да обезкуражава търсенето на такава.

На мястото на срещата бяхме подранили. Спирката беше доста

малка за мащабите, с които бяхме свикнали на Хоншу, и нямаше
начин да изтървем нашия човек. Взирахме се във всеки пътник,
който слизаше от спиращите влакове, но никой от тях не се
взираше в нас. Само 2-3 минути след уречения час той пристигна.
Не от влак, а на шосейка. За испанците знаехме, че не са много

55
точни, та се бяхме подготвили за повечко чакане, но дали този човек се беше променил под
влияние на средата или просто си е изпълнителен, за нас остана само да занимаваме мозъците
си, докато мълчаливо го следвахме по пътя към неговото жилище.

Агустин ни помогна с пренасянето на багажа до втория етаж на сградата. Отпред бяха

паркирани множество велосипеди и вече усещах, че ще трябва да проявим конформизъм и да
оставим и нашите там за през нощта. Не, че сме за едно колело. Или пък че живеем с мисълта,
че велосипедите ни струват милиони. Но ако на един японец му изчезне колелото, той просто
може да си купи друго. А за нас пътуването приключва. Ето защо винаги с неприязън оставяме
средставата си за придвижване без надзор за през нощта.

Апартаментът на Агустин беше стандартен. След входа имаше тясно коридорче, в което беше
поместена мийката (така и не разбирам, защо трябва да се пише „мивка“ при положение, че
глаголът е „мия“, а не „мивя“). Нямаше кран за топла вода. За щастие такъв имаше в банята.
Имаше и газов котлон, но ние не успяхме да го задействаме. В Япония средният дял на
домакинствата, използваващи газ, е 61%30, в Германия-65%. В България-около 3%. Там на вяка
къща може да се види закрепена голяма сива бутилка газ, а по тротоарите и улиците-странни
малки марки с боя. Доста време ни отне, за да разберем, че обозначават газопроводите и
отклоненията към сградите.

За съжаление нямахме възможност да узнаем повече за нашия домакин. Той ни настани,

любезно ни показа стаята си и ни предложи да спим в леглото му. Като веднага добави, че той
обикновено не живеел в това жилище, а при свои приятели от университета поляци. Тук
държал непотребната част от багажа си. Нямало и компютър, и интернет, защото пишел
всичките си курсови работи за университета в жилището на приятелите си. А тъкмо се бяхме
настроили да свършим малко полезна работа с помощта на интернет. Това си беше двоен удар:
отне ни се възможността да пообщуваме с местен човек и да ползваме интернет. На следващия
ден трябвало да предаде някакъв документ в университета, нямало време и затова веднага
излетя, а нас остави сами в неговото жилище. Успяхме само да разберем, че Агустин също кара
колело със страст. Споделихме му, че се двоумим накъде да тръгнем-дали да продължим на юг,
следвайки морския бряг, или да се отправим към вътрешността на острова, за да стигнем до
Обоке и Кобоке, за които бях намерил информация в интернет, че са красиви местности. Той
ни каза, че на юг няма абсолютно нищо. Вики беше провериа и установила, че няма магазини
за снабдяване с храна и че пътищата са доста върли. Той сподели, че искал да отиде до Обоке и
Кобоке, но малко му идвало далечко. Това наклони везните в полза на курса към вътрешността.
А и край брега предстоеше да караме още доста със сигурност. Даде ни указания да пуснем
ключа в пощенската кутия на тръгване. В Япония много от жилищата имат големи пощенски
кутии, монтирани от вътрешната страна на входната врата, с отвор навън, така че можеш да
получаваш дори средно големи колети, докато те няма. В България и писмо не можеш да
получиш. Доставя ти се само бележка, че имаш писмо, което те чака в посочения пощенски
клон, и ти трябва да освободиш част от времето си, за да го получиш, които в някои случаи
дори не те касае и за което не би искал да хабиш време. Успяхме само да изперем натрупаните
дрехи и да се изкъпем.

30
Източник: http://grading.jpn.org/y1009004.html

56
 ЗЕЛЕНО
70 км, Токушима – Икеда

Пристигнахме в Икеда в ранния следобед на

следващия ден. На едно по-високо място
точно над тунела забелязахме една джинджа.
Нагоре водеше стълбище. Това ни подсказа,
че вероятно не се качват много хора и само
оставаше да огледаме мястото. Зад
джинджата се оказа, че има и чудесен парк.
Надали щяхме да открием по-добро място за
нощувка. Това ни даде спокойствие да се отдадем на ремонт и поддръжка на моето колело.
Задната ми външна гума чувствително се беше износила. Въобразявах си, че мога да я спася и
да мина, без да купувам нова до края на обиколката. Но след още един трезв поглед беше ясно.
Разтоварих колелото, обърнах го и просто преместих предната външна гума отзад. Усилието
там е доста по-голямо заради собствената ми тежест, пък и заради багажа, а от там и по-
бързото износване на явно непригодената за такава интензивна употреба външна гума Vittoria.
След полагащото се доза омазване с мръсотия от гумата и масло от веригата, и да не
забравяме псувни гумите бяха разменени. В оставащото до здрач време се поразходихме из
малкото паркче около храма. Там имаше и клетка с маймуни. Преди заминаването за Япония
доста се бях притеснил заради дивите маймуни. Планирали бяхме да караме през отдалечени
места, планини и гори, да нощуваме на палатка и нямах стратегия как да се справим с
евентуално любопитство на маймуните. А бях виждал клипове как в населени места в Япония
нападат разни лелки и им отмъкват покупките от чантите или пък влизат в отключени коли,
зъбят се и прочие. Но тези тук бяха в клетка и поне можехме спокойно да ги разгледаме. Все
едно в София си нямаме зоопарк. Но там я лъв ще излезе от клетката, я тигър. И тогава я съзрях.
Беше толкова изумрудена, че ме хипнотизираше. Беше толкова мирна и тиха, че не се
забелязваше движението ѝ. Излъчваше спокойствие, защото ни намекваше, че ни очакват и по-
красиви гледки и изборът ни за посоката е бил правилен. Ефектът се засилваше и от
надвисналия планински склон, целият покрит с гъста зелена гора. Това беше реката
Йошиногава.

57
Слязохме за нещо дребно до комбинито долу. Там се позабавлявахме със следния надпис на
една пощенска кутия за събиране на писма.

Този Lawson беше едното от двете комбинита по нашия маршрут, които имаха цяла беседка с
брезент навън на разположение на клиентите, където могат да консумират покупката си в
седеж. Повечето изобщо не предлагат такова пространство, а при тези, които го правят в
рамките на постройката, пространството е за двама-трима души.

След като сготвихме и вечеряхме на една мебел, която беше твърде ниска, за да е маса, и
твърде широка, за да е пейка, дълго седяхме на пейката до едно старо хиноки, гледайки към
светлините на града долу в изчакване на мрака, когато смелостта ни да опънем палатка в
красив и поддържан парк се вдига до размери да предприемем действие. На входа на парка си
беше поставена и нарочна табела, която описваше какво е и какво не е позволено да се прави
там. Невероятно, но пишеше, че може и да се бивакува, само е необходимо предварително
уведомление на градската управа. Е, пак бяхме в нарушение, но ми беше съвсем малко по-леко
на душата. Просто аз съм един невротик.

58
Светлината на горната снимка не е подсилвана компютърно, това е реалното осветяване на
парка в Икеда.

След обмисляне на няколко варианта за местоположение на палатката, кое от кое по-скришни,

решихме да я наместим между подпорните греди на едно детско съоръжение. Така хем
нямаше как да ни обвинят, че мачкаме някой ценен мъх или пък току-що посадено растение,
както се случи в парка Цута-но-хосимичи. На сутринта още преди 6 часа паркът започна да се
пълни с посетители. Добре, че вече се бяхме излюпили и дори прибрали палатката. Беше
дошъл един възрастен японец и от нещо като кутия, поставена на едно от дърветата, извади
звукове. Вече заедно с него слушахме радио. Лека-полека се събраха и други възрастни хора.
Точно в 6.30 часа, когато започна радио-гимнастиката, те сформираха кръг и започнаха да се
движат по наставленията на диктора. Винаги се възхищавам, когато много хора вършат нещо
заедно. Гимнастиката се практикува във всеки квартален парк. Впечатлението ми е обаче, че тя
е част от градската култура. Не забелязахме да се изпълнява в малките рибарски селища.
Аграрните райони пък не я предпоставят заради разпръснатостта на домовете. Иначе историята
ѝ в Япония започва още от 1928 година по модел от САЩ, където е стартирала през 1922 г.
Дали там тази хубава практика е запазена...

МОСТ – МЕНТЕ
40 км, Икеда – Казурабаши

От Икеда продължихме на юг, все по реката. Долината бързо се

стесни и вече едвам оставаше място за пътя. Когато човек не
взема мерки своевременно, а оставя живота си на случайността,
сравнително често му се случват неудачи. Япония е гъсто
населена страна, почти навсякъде е населено. В големите
градове масово се карат колела от всички възрастови групи. В
по-отдалечените райони предимно учениците ползват
велосипеди.Така и в този район, за да се предотвратят
инциденти с многобройните ученици, придвижващи се с колело

59
между дома и училището, е изградена огромна велоалея по протежение на пътя, повдигната е
като тротоар и е отделена от пътното платно и от пропастта чрез стабилна и естетична тръбна
конструкция. Обозначена е за ползване само от ученици. За разлика от други места в Япония
тук великолепната гледка не беше скрита от мрежа или ограда.

Мислехме да спим на
къмпинга край Осуги.
Това беше само на 40 км
от Икеда, затова карахме
без хектика и спирахме
при всяка смяна на
пейзажа, преди всеки
завой, за да погледнем
назад с радост от гледката,
но и за да се сбогуваме с
нея, усещайки, че никога
повече няма да видим
всичко така, както в момента, дори и да дойдем някога пак тук.

Окрилени от красотата,
бързо стигнахме до зоната
за отдих край пътя и
спортния магазин Mont Bell.
След кратка почивка
продължихме нагоре по
реката. Бях чел за един
интересен мост, наречен
Казурабаши, и бях убеден,
че е на река Йошиногава.
Малко се стреснах, като
стигнахме едно
кръстовище и табелата на ляво сочеше към моста. Нямаше как да е твърде далеч, затова
предложих да предприемем това отклонение. А пътят дори не ни подлъга с малък наклон, за
да имаме поне някакво оправдание за после. Имаше знаци, указващи 12% наклон. Толкова е
стръмно, че е добре да не спираш, защото после не можеш да потеглиш. В цялото ни пътуване
това остана най-стръмният участък. Разстоянието от разклона до паркинга при моста беше 12
км, но най-високата точка беше 495 мнв приблизително на половината път. Стартът беше при
200 мнв. Когато преминахме последния тунел, видяхме това:

60
 Т.е. трябваше да се спуснем, да
разгледаме набързо моста и
евентуално отново да се изкачим.
Беше логично мостът да не е
построен на върха на планината,
но пъплейки нагоре никой не
иска да мисли за такива неща. А
веднъж изкачил се горе, колкото и
да не ти се иска да слезеш, ще го
направиш, защото вече залогът е
твърде голям. „Евентуално“,
защото съвсем близо до моста
имаше къмпинг, за който ставахме
все по-готови да платим, но да не
изкачваме същия баир още този
ден. Оставихме си колелата
подпрени на стената на
търговската сграда и побързахме
да го посетим, за да проучим условията. Той се оказа малко по-далеч, отколкото си го
представяхме и ни отне известно време, което успя на свой ред леко да ни изнерви. В
къмпинга се срещнахме с мъж, който само ни каза, че не приемат заявки за нощувка същия ден.
Това решение беше окончателно и не подлежеше на обжалване. Нито това, че сме чужденци,
нито колоездачното ни облекло го разчувстваха. Дори не ни попита от къде сме, как пътуваме.
Трябвало предварително да се обадим по телефона. А ние нито телефон имаме, нито ток, още
по-малко свободно можем да търсим информация в интернет. Бяхме потресени от това
коравосърдечие. Но може би компромисите, които ние често маскираме в човещина, трябва да
бъдат табу, ако искаме да се спазва редът, и то за всички еднакво. Въпрос на приоритети. Всеки
от вас може да направи своя избор. Но в Япония изборът на голямата част от хората би бил
еднакъв.

Колкото до самия мост – не си заслужаваше усилието. Но както ще видим и на друго място,

развитието на устойчив туризъм може да означава и поддържането или изфабрикуването на
бутафории. Не знам защо си мислите за крепостта Кракра край Перник. Оригинално мостът е
бил изграден през 12 век, още след поражението на рода Тайра от Минамото, като първите са
избягали в този непристъпен район в търсене на спасение. Понастоящем в Япония има само
три подобни моста. Състоял се е основно от здрави увивни растения кадзура, които е можело
да бъдат отсечени, за да се прекъсне пътят при настъпление на врага . От там и името му-
Кадзурабаши31. Днес обаче тези растения са само декор и основание за прибиране на такса от
500 йени за преминаване по 45 - метровия мост. Между тях са вплели стоманени въжета (по-
скоро замаскирали са стоманените въжета с лиани) , които поемат цялата тежест, като не са
оставили никаква автентичност на моста.

31
Яп. хаши-мост.

61
Разочароващите разкрития не ни попречиха да се насладим на красивата местност. А и бяхме
принудени да мислим така, понеже трябваше да оправдаем пред себе си двойното изкачване.
Една мила продавачка на цитрусови плодове ни заговори и ни почерпи с бунтан32, като дори
сръчно обели половината плод със специално ножче, разрязвайки дебелата ципа на всяко
парченце.

Тръгнахме по обратния път, но не можехме да се примирим, че напускаме така безславно,

противно на волята ни да останем на това приятно място до следващата сутрин. Затова
обмисляхме дори абсурдни места за опъване на палатка като изглеждаща изоставена частна
къща или малка равна площ на три метра зад мантинелата. Не се притеснявахме от неканени
хомо-сапиенси, колкото от опасността някоя кола да не връхлети в палатката. А и фаровете на
автомобилите щяха да ни осветяват.

Изнервени от „гредите“, пъплехме нагоре по склона. Сетне бързо заспускахме надолу, но вече
наближаваше време за определяне на място за бивакуване. Така решихме да сгушим палатката
в една от пътните меандри. Беше място за почивка с пейки, някаква голяма табела, която
щяхме да използваме за скриване на колелата, и чешма. За жалост, от нея вода не течеше, но
носехме достатъчно вода, че да успеем да сварим ориз със сушени гъбки. Най-обичам да
палаткувам на лесно за откриване, но непредполагаемо място. Въпреки това една кола, спряла
среднощ като нас да пренощува на тази отбивка, успя да ме резтревожи достатъчно, че да не
мога да спя спокойно през голяма част от нощта.

32
Вид цитрусов плод-помело

62
 ДЪРВО – МЕНТЕ
Казурабаши – Кочи

На сутринта потеглихме бързо, тъй като единственото,

което трябваше да свършим, е да приберем палатката.
Нямаше да закусваме на това място, тъй като нощувката
там не беше планирана, нямахме храна и вода, съответно
нямаше да правим кафе, нито да пишем в дневниците.
Колкото и да не ти се иска да се спуснеш светкавично
надолу, след като си се изкачвал с часове предишния ден,
в един момент се измаряш от натискане на спирачки и се
предаваш. Върнахме се назад 4 км до Seven Eleven и зоната
за почивка край пътя, за да заредим стомасите и дисагите с
провизии. Търсещи тънката сянка на един билборд под
вече палещото слънце, закусихме по три филии хляб с
маргарин от тубичка, сладко от портокал, кисело мляко и от любимите ни бобени хлебчета.

Около обяд минахме и през Оосуги, където обядвахме в едно ресторантче на центъра. По пътя
бях забелязал табелки, указващи, че там се намира най-старото дърво в Япония, на цели 3000
години. Това е повече от два пъти повече от нашата Байкушева мура. А явно беше и близо до
пътя, така че нямаше как да пропуснем шанса да го видим. Имаше достатъчно табели към
мястото, а то беше на пешеходно разстояние от ресторантчето. Оказа се обаче, че и това е
нещо, за което трябва да си платим. Не си представям как някой може да огради Байкушевата
мура и да събира такса. Цената беше 200 йени и хвърляхме ези-тура кой от двама ни да види
дървото. Късметът беше за Вики. Дървото се състояло от две дървета с общ корен. Поемало е
ударите на природата в продължение на хиляди години, но последните тайфуни са го
застрашили до степен да има нужда от укрепване. В него били поставени ламарини. Тази
намеса в личия живот на дървото и стремежът всяко нещо да се обърне в пари ме възмутиха
както Казурабаши. И докато събирането на входна такса за това дърво под предлог, че
получените средстава отиват за укрепването му, можеше да се приеме, то случаят с
Казурабаши си остава по-различен.

Докато чаках Вики, махайки

впити гащи напред-назад, бях
заговорен от един възрастен
господин. Той не намираше
нищо обезпокоително в
ламарината в дървото.
Поговорихме и за добуроку-
то33, което се продаваше в
съседство, рекламирано като

33
Слабоалкохолно, гъсто, бяло питие, приготвено от ферментирал ориз.

63
единственото и оригиналното. Сподели ми, че на младини той също произвеждал от него в
дома си, както ние правим вино и варим ракия, но в някакъв момент престанал заради
данъците, които трябвало да плаща. Естествено, попитах го кой ще разбере, че има такава
дейност у дома си, но този въпрос явно беше извън културната му плоскост и той просто не ми
отговори на него.

Имах прекрасни спомени от Тояма и добуроку-то, което пих там преди 11 години, затова
нямаше как да подминем това заведение, чийто основен продукт беше именно тази напитка.
Дали преди 11 години съм бил твърде щастлив и това е оказало влияние на вкусовите ми
възприятия ... но сега едвам си изпих чашката. Вкусът му беше трудно поносим, имаше и
отчетлива миризма на спирт. А производителят му, който присъстваше в павилиончето, беше
награждаван на национално ниво за продукта си. Гайджини... нищо не разбират.

А планината и гората по пътя към Кочи продължиха да са все така опасни, тъй като често
спираха погледа ми върху себе си по време на каране. Зелената река-също, но в един момент
пресякохме вододелната граница. В Япония забелязах пътни знаци, поставени при подобни
красиви гледки, които предупреждават да не се гледа настрани. Изкачването беше плавно, а
накрая последва едно дълго и плавно спускане към Кочи, не като това от Казурабаши. То ни
въведе в един широк булевард с много малко движение, с широки, нови, но празни велоалеи /
тротоари. Слънцето направо жареше. Неслучайно японците всячески избягват излагането на
слънчево греене. Много от тях дори шофират кола с ръкавици. Може би от действието и
слънцето, и на водата, между Тоба и Киото пръстите на Вики бяха така зверски изгорели и
сърбяха, че тя също трябваше да носи ръкавици по цялата ръка. (При велосипедните пръстите
са голи.) Небето имаше тъмно син цвят (или поне така се виждаше през очилата) без нито едно
облаче. По пътя за къмпинга минахме през три тунела, всеки от които разполагаше с широка
велоалея, напълно отделена от автомобилния трафик. Без затруднения намерихме точката,
която издирвахме. Оказа се парк. Това малко ни смути, да не би все пак нещо да сме объркали
отново. Но не. Имаше си специална табела, която гласеше, че паркът се използва и за
къмпингуване. Малко след това видяхме и множество палатки. Бяхме изключително доволни,
Кочи ни приветстваше. Спокойно можехме да опънем палатката по светло, след което се
заехме с изхранването.

Паркът се намираше на брега на морето, беше залесен с бял бор, всичкият наклонен в посока
сушата. Имаше и тоалетни, и чешми. По брега бяха изградени малки заслони, а амфитеатрални
стълбички след ивицата от кръгли камъчета ни предлагаха необходимото равно място за нашия
газов котлон. Сготвихме две снопчета соба, като ги заляхме със специален сос за нея. На
опаковката пишеше, че след сваряване трябва да се отцеди и охлади, та се наложи да изсипвам
чорбата от тенджерата в близката дюна. Естествено, добавихме и от нашата чубрица и макар
да пропуснахме охлаждането, се получи вкусно като за гладни хора.

При завръщането си в палатката установихме, че хиляди комари са ни устроили пусия.

Изглежда в Япония тревните площи не се третират срещу паразити. Трябваше да я опънем по-
близо до брега, където бризът нямаше да им позволи да се навъртат толкова близо.

64
 ОХ БАНЯ ОХ
69 км, Кочи – Накатоса

На следващата сутрин нямаше и помен от

слънчевото време предишния ден. Потеглихме
рано, преди 8 часа, но поради многобройните
спирания – за инернет и търсене на място за
нощувка, за бобени хлебчета, за пазаруване на
други неща, за обяд, до пладне бяхме изминали
едва 20 км. В Кочи беше пазарен ден и Хироме
ичиба пеше пълен със сергии и купувачи; едното
пътно платно беше заето от тях, а в другото се беше
оформило задръстване. Имаше си и регулировчици,
но за щастие маршрутът ни от там продължи кратко. Бяхме спасени от един парк. Оказа се, че
точно там се намира и Кочи – джо34. Малките провинциални замъци имат своя особен чар.
Решихме да не го подминаваме. На входа имаше доброволци, които вероятно помагат с нещо
на посетителите. Веднага към нас се приближи един възрастен господин от тях и ни каза, че не
може да влезем с колелата. С оглед на предстоящите стълби това беше очевидно. Посочи къде
да паркираме колелата, но настоя да ги заключим. Заключалката обаче беше някъде дълбоко
из дисагите и нямах воля да я диря, пък и не можех обосновано да предположа опасност,
затова просто пренебрегнахме неговия съвет и оставихме колелата отключени.

Все пак да не забравяме, че пътуването ни

е бюджетно. Задоволихме се само с
разходка в двора на замъка, без да
разглеждаме сградата отвътре.

Пътят ни вървеше плавно, без значителни

изкачвания през земеделски райони с
много оризови насаждения и островърхи
планини, които се оглеждаха в
наводнените полета.

34
Замъкът на Кочи

65
 И тъкмо когато се наслаждавахме на гледката,
излезе вятър, стана студено, небето рязко се отвори
и заваля. Не ни остави възможност да си облечем
водо(не)промокаемите дрехи.

Дъждът не спря до следващата сутрин. Скоро обаче

навлязохме в планината, където поне не духаше. На
един завой спрях да почакам Вики. От къщата пред
мен излезе една жена и ми помаха, давайки ми знак
да вляза. Покани ни вътре. Там тя имаше и други
гости – две възрастни дами, бивши учителки от
местното училище. Трите се забавляваха с караоке.
Направиха ми впечатление големите като
грамофонна плоча дискове, не бях виждал такива.
Жените много ни се зарадваха, като повече се
зарадваха на Вики. Аз едвам се дореждах да се снимам с тях. Нашата домакиня – Юкими – чан,
ни донесе кафе и различни видове сладки. Много държеше да се увери, че сме запомнили
името ѝ, като съставяше разнообразни конструкции, в които Вики само трябваше да го допълни.
Юкими беше изключително позитивно настроена, беше убедена, че ще ѝ донесем късмет.
Заръча ни, ако срещнем друг пътешественик като нас, да предадем, че може да използва
антрето на заведението ѝ („Суйшагоя“35) за пренощуване. Какво щастие би било някой да ни
укаже място в Япония, където пътешественици като нас да са добре дошли. Не искахме да си
тръгваме, но пък сега бяхме заредени с положителна енергия от срещата с милите дами, а тя
щеше да ни бъде от полза в това хладно и влажно време.

Пътят продължи отново без големи

изкачвания. Планината
изглеждаше стръмна, макар
надморската височина да беше
само няколко десетки метра.
Имаше отново доста тунели, някои
от тях с велоалея, други – без. От
двете на страни на тези без бяха
поставени кутии със
светлоотразителни ленти за
премятане през рамото, така че да
ги ползваш при преминаването
през тунела и да ги закачиш в кутията след изхода. Естествено, не бяха изкрадени. Дъждът ту се
засилваше, ту намаляше. Гледахме да останем позитивни. Но невъзможността да се предпазиш

35
Яп. воденица

66
от влагата, т.е. да контролираш природата, непрестанното колебание на настроението според
градусите на живака в термометъра, ежедневната неизвестност къде ще прекараш нощта
успяваха да ме надвият. Не успявах да се самообладавам. Ставах инстинктивен, животински и
първосигнален. Сякаш това бе реалният ми Аз. Като твърдата среда на китук, която остава, след
като си отцепил от него всичко, което може да се отцепи с един замах на брадвата –
сърцевината. Сърцевината, която дори не искаш да съществува. Мисля, че точно това е
излизането от зоната на комфорт. Исторически човекът се е стремял към все по-голям контрол
над природата, да избягва колкото се може повече неизвестни, да може да направлява хода на
събитията. В съвременния ни свят следователно няма удобна ситуация, в която човек да
изпадне отново в онази позиция на слабост и да се наблюдава, да се опознае. А дори и да се
опознае в този смисъл, познанията му надали ще намерят приложение след завръщането му в
зоната на комфорт. Въпреки това обаче смятам, че е полезно човек да стига до Себе си и че
дългото пътуване в непозната среда е един нелош начин за това, защото така научава, дали и
доколко е устойчив на стрес, какво най-лошо може да очаква от себе си.

Този ден се целехме в Rider’s house в района на Накатоса, тъй като нямаше нужда от
резервация. Пристигнахме надвечер, целите мокри и треперещи от студ, с посинели устни и
подноктия. Все още валеше. Rider’s house представлява нещо като хижа за мотористи. Цената
на човек при нощуваване на палатка е 540 йени. Има общо пространство с маси, пейки и
столове, кухненски уреди като газови котлони, мийки, съдове и бунгала, наредени плътно едно
до друго с покрито преддверие за паркиране на мотор. Разполагаше и с мъжка и женска баня.
Кошовете за боклук бяха за всякакви отпадъци, не се налагаше разделяне. Имаше и контакти.
Имаше и свободно пространство за палатки. След неколкократни проби да забия колче се
оказа обаче, че цялата площ е покрита с чакъл, което прави почти невъзможно опъването на
палатка. А времето беше лошо, нужно беше тя добре да се закрепи. Докато караш, макар и в
хладно време, студът не се усеща така, както когато спреш. Вече бяхме спрели, а сега се
налагаше да притичвам все така по къси гащи и мокър и да зачуквам колчета тук-там, за да
немеря възможно място за палатката. Вики имаше предложение да спим в общата част, за
което аз въпреки опасенията си от шум и невъзможност за наспиване, споменах на хижарката,
но тя еднозначно ми върна въпроса с едно провлачено и недоумяващо „Туук?!“. Това за мен си
беше „Не може“. Но не успях да убедя Вики в това.

Единственият начин да се сгреем беше да се изкъпем. Хижарката каза, че таксата за банята е

100 йени, НЕЗАВИСИМО от времето, за което се ползва. Това мако ме усъмни, защото от
предния къмпинг на Хамамацу знаех, че душовете са с машинки за време. Но доверихме ѝ се и
вязохме. Добре, че имах повече от една стойенова монета, защото след пет минути водата
секна. Така се наложи да набутаме общо три монети, докато се изкъпем. За двама души 300
йени не са много, но само се чудя какво щеше да стане, ако просто нямахме в себе си други
стойенови монети...

Още при първото ни влизане в общото помещение групата, която беше се настанила на масите
преди нас, ни покани да седнем при тях, почерпиха ни с бира и мезета. След банята се
върнахме при тях и си говорихме. Разбрахме, че са група от фенове на моторите Кавазаки, и то
само на един модел, мъже и жени на различна възраст, дошли до тук от различни краища на
страната. Противно на очакванията, нямаше нито шумен купон, нито пиянски изпълнения.

67
 БИЧИ ЖАБИ
Накатоса – Шиманто

Следващият ден беше един от най-красивите в това

пътуване, един от тези, заради които бяхме отишли в
Япония. Първоначално се заблудих с джипиеса, което
само потвърди максимата, че да ползваш джипиес е най-
сигурният начин да се загубиш, и тръгнахме в грешната
посока нагоре. Но всяко зло за добро. На връщане пред
мен през пътя притича една маймуна и се изгуби между
къщите. Това остана единствената ми среща със свободна
маймуна. А колко се притеснявах от тях преди
пристигането ни в Япония ... После еднолентовият път
започна да се вие нагоре сред гората. Беше влажно от падналите дъждове, пара се издигаше
на огретите от слънцето места. По асфалта се влачеха огромни до 40 сантиметрови дебели,
черни, но миловидни червеи, които, огрети от слънцето, отразяваха светлината във всички
цветове на дъгата. Минахме през едно селце, сякаш плъзнало се от планината към морето,
обградено от зелени гори.

Малко след това място излязохме от стръмната планина и продължихме по по-равен път към
Шиманто-чо, минавайки през слабо населени райони с неизменните оризови полета. В
Шиманто-чо пристигнахме тъкмо по обяд и за щастие открихме един Lawson, от който
заредихме с гориво. Имаше и комбини Yamazaki, но нито веднъж не видяхме достатъчно
зареден магазин, всички бяха като пред ликвидация. Дори на влизане и излизане ги нямаше
поздравите от персонала, каквито са задължителни при посещение в Seven Eleven, Lawson или
Family Mart. Мястото беше сгодно и за изсушаване на палатката, тъй като сутринта я бяхме
прибрали мокра. Затова я окачихме на оградата на магазина да оветрее, докато, седнали на
асфалта пред нея, ядем бентоотата си.

68
 Малко преди това минахме покрай
местното полицейско управление. Винаги
съм се двоумил кое е двигателят за
прогреса на една държава: дали трябва
отгоре да се тегли, или трябва отдолу да се
бута; дали политическият елит трябва да
предлага и прилага реформи или те трябва
да бъдат поисквани от народа. Вече съм
убеден, че политическата воля е
движещата. Колкото и народът или
отделни журналисти да посочват пороци
на властта, да изискват корекции, не се
постигат дълготрайни резултати при липса
на политическа воля. Шиманто-чо е с
население от ок. 17 000 души. В този
планински регион надали престъпността достига дори до нивата в големите градове на Япония,
които пък са от най-ниските в света. И въпреки това на фасадата на това полицейско
управление беше манифестирана политическата воля, а имено ликвидиране на
организираната престъпност. Нужно е обикновените хора ясно да виждат подкрепата на
държавата. По този начин и обикновените граждани получават крила за борба с всякакви
противозаконни прояви. Държавата казва „Ние сме с вас“, „Разчитаме на вас“. Каква щеше да е
разликата, ако тоя надпис не съществуваше на това полицейско управление? Не може ли
полицията да „играе“ с мафията въпреки тоя надпис, а той да служи просто за заблуда? Може.
И в България няма такива надписи и всички си знаем хала.

Следват няколко кадъра от пътуването този ден:

Такава гола сеч не бях виждал.

На пейката при тази табела бяхме

спрели да починем. Тя казва, че
републикански път 56 се разкрасява и
почиства от клуб, създаден по
програмата за насърчаване на

69
доброволчеството. Това е отлична идея, готова за прилагане в която и да е държава.

В Шиманто нямаше никаква изненада.

Точката, която бяхме нарочили за
къмпинг, се падаше зад една табела, на
която пишеше „Влизането забранено“.
Беше вече късният следобед и се
започна едно трескаво обикаляне в
района, белким забележим тоя
непослушен къмпинг, дето се е скрил
пак от нас. Мислехме да се върнем
назад към реката, където имаше
заравнено местенце с окосена тревичка,
но тъкмо бяхме отхвърлили тая идея
заради отдалечеността и търсехме едно
зелено петно от нашата GPS-карта, което
трябваше да е парк, когато ни застигна
едно розово 50-кубиково моторче,
което бях забелязал вече два пъти да
ни изпреварва този ден. Човекът също
ни беше забелязал (Колко чудно!)
Оплакахме му се, че не намираме
къмпинга, но за съжаление той нямаше
как да ни упъти към него, защото,
макар да посещавал често града, все
пак не бил от него и не го знаел. Но пък
ни подсказа къде е паркът. След още
една малка порция объркване го открихме. Беше прекрасно безлюден. Изглеждаше
достатъчно провинциален, че да снеме от напрежението ни, дали ще е приемливо да опъваме
палатка в него. Малко встрани от централната алея имаше група дървета, които щяха да
послужат за нашето прикритие. Тридесетина метра по-навътре имаше двор с кокошки, които
щяха да станат главни действащи лица по-късно. В първо действие за главни действащи лица се
обявиха група бичи жаби. Толкова реалистично квакомучаха, че в просъница бях убеден, че
наблизо нощуват и крави. Не млъкнаха цяла нощ. Не спах цяла нощ. На зазоряване, т.е. от 4
часа нататък, към симфонията се присъединиха и петлите от преди малко. Естествено, и те не
млъкнаха чак до пълното развиделяване. После ме оставиха да спя. Когато вече не можех да
спя. Защото съм в палатка. В парк.

70
 ДОБРОВОЛЦИ
Шиманто – Уважима

За щастие утрото беше слънчево и топло

и това ми помогна по-бързо да забравя
тази безсънна нощ. А какъв красив и
безлюден парк беше ... още ме е яд.
Паркът се казваше „Парк на водните
кончета“. Тук край село Дебелт, Бургаско
има(ше) подобен. Представляваше
заградено (но само откъм главния път!) с пръти място с няколко табели и площ от около 1.5
декара. За разлика от него паркът в Шиманто беше огромен. По тесни пътечки можеше да се
стигне навътре в земята (водата) на кончетата. Оформени бяха малки квадратчета с различна
площ. Покрай пътечките бяха монтирани фотографии, запечатали мигове от почистването на
дъната им от бурно растящия лотус от местната общност. Спорадично се чуваше и по някоя
бича жаба, но тутакси млъкваше, щом усетеше, че се опитваме да я локализираме по
издавания от нея звук. Така в снимане на водни кончета и преследване на бичи жаби
продължи денят ни след закуската.

По-нататък през деня карахме близо до брега, като гледахме от високо ту цопналите в тъмно
синьото море малки скални
островчета, ту се обръщахме
назад към нагъващите се след
нас заливчета с рибарски
селища.

Този ден след обяда в Айнан

срещнахме Юуске Мотоока.
Той беше първият
пътешественик на колело, с

71
когото общувахме в Япония. Бил тръгнал почти по същото време като нас, 8. април, от
Хамамацу. Възхити се, че сме стигнали до едно и също място с еднакъв старт във времето, но
не и в пространството. Ние минахме през този град на 19. април. Но пък той бил спирал при
приятели, а и е пропуснал най-инфарктния участък между Токио и Шидзуока. Целта на
пътуването му била префектура Ивате. Тя е една от трите с най-големи поражения след
земетресението от 11.3.2011 г. Юске отивал натам, за да се увери на място каква е ситуацията,
тъй като по телевизията се стараели да изглежда така, все едно районът вече е напълно
възстановен от бедствието, но той имал информация, че това не е така, че все още има
разрушени мичи-но-еки-та например. А последните са важна част от пътешественическата
инфраструктура. След пристигането си там смятал да доброволства. Впрочем, в Япония
доброволчеството е изключително широко застъпено, както показах и чрез табелата по-горе.
Датата седемнадесети януари е обявена за ден на доброволците в Япония в знак на почит към
тях за помощта, която са оказали след предишното голямо земетресение-това в Кобе през 1995
г. Имаше и чудесни примери в България при наводненията в Аспарухово и Мизия. Освен по
време на катаклизми обаче има толкова много неща в живота ни, които могат да се подобрят
значително с доброволен труд. Може да се поддържат чисти пътищата или пространствата
край речните корита. Нужно е да се проумее от една страна, че финансите на една община са
ограничени и че просто е глупаво да се харчат пари, които могат да се спестят, а от друга-че не
е нужно всичко да се организира от официалната власт. Тя рядко има ресурси за такива
дейности.

За разлика от нас, като един истински японски

данъкоплатец, Юуске не спял по парковете, а
използвал мичи-но-екитата. Проблемът с тях
обаче е, че, макар търговските обекти да
затварят вечер, светлините в зоната остават
включени, често спират шофьори за тоалетна, а
това обезпокоява съня. Но пък имаш тоалетна и
вода по всяко време. Въпрос на култура и
приоритети явно.

Невзели си бележка от Юуске, този ден отново

бяхме планирали да спим в един парк на
десетина километра от град Уважима, който
Вики беше набелязала. Съвсем добросъвестно
опитахме да нощуваме в близкия къмпинг, но,
дали заради Горуден уйику36, или отново просто
защото не сме резервирали предварително,
места нямаше. След като навъртяхме десетина километра в търсене на място, едва бяхме
навити да спим в този прекрасен, широк парк с окосена тревичка и беседки. Единственият му
недостатък беше, че нямаше течаща вода за нашата вечеря, дори водата в тоалетната не
течеше. За да не сме съвсем нахални, опънахме палатката не върху окосената тревичка от
преди малко, а в една зона, която все още не беше приобщена към парка - там бяха събрани

36
Японски английски; единственото струпване на почивни дни, от ок. 29 април до ок. 5 май. Това най-
често е и единственият отпуск, който служителите имат за годината.

72
някакви окастрени клони. Тази нощ спахме чудесно. Нямаше ги нито петлите, нито бичите жаби.
Дори нямаше поток от хора, които да се наслаждават на гледката. Даже гледка нямаше.

Междуградски тунел за велосипеди

НАЙ – КРАСИВАТА ГРАДИНА

Уважима – Яватахама

Преди да продължим по брега на север, на следващата сутрин трябваше да минем през

Нанракуен-с площ от 153 дка най-големият парк с японски градини на Шикоку. Таксата за вход
е само 300 йени, но не съм се наслаждавал на по-голяма красота, създадена от човека. Пред
очите ти да се сменят толкова много красиви картини, всеки поглед, който отправяш, да попада
в нещо красиво, и от всяка нова крачка, от всеки нов ъгъл да се открива различна гледка; това
ни осигури дозата ендорфин за месеца. (Таман да беше вярно)

Минавайки през капалъчаршията на Уважима попаднахме пред туристическия информационен

център на града. А там имаше безплатен, неограничен интернет. Имахме нужда да потърсим

73
информация и да определим маршрута занапред: дали да се върнем на Хоншу и от там да
минем на Кюшу, или директно да минем на Кюшу; има ли съответните фериботни връзки,
колко струват; какви да са ни маршрутите в двата случая и прочие. Трябваше да търсим и
къмпинги, тази информация никога не е излишна. И нещо по-важно: на база на темпото ни до
сега беше крайно време да преценим, дали можем да изпълним първоначалния замисъл с
пълната обиколка на страната на собствен ход. Е, в този информационен център се отрезвихме.
Нямаше да успеем. След като няма да обиколим страната, съвсем естествено изкристализира
идеята да се отдадем на пълна обиколка поне на втория по големина остров-Кюшу. Бавно и
напоително. Така че не само да препускаме, но и да успеем да чувстваме.

Свикнали сме покритите улици да са пешеходни зони, но тази не е и това може да бъде малко
объркващо. Тротоарите и зоните за паркиране са отделени от пътното платно само с
маркировка, няма нужда от колчета или бордюри.

А това е капак от канализацията на

Уважима. Изобразява символа на
града-битките между бикове. Това е
един от няколкото града в Япония, в
който се организират такива. За
съжаление нямаше активно
мероприятие.

По пътя минахме и през множество

тунели, най-дългият от които тунелът
Гозе-2156 м. Това беше и изобщо най-
дългият тунел, през който някога сме
карали. Защо го отбелязвам? Защото
тунелите у нас на Балканите са
изключително трудни за преминаване
от велосипедисти. В тях боботи страшно от множеството преминаващи коли, прашно е, тъмно е,
липсва маркировка, срещат се всякакви боклуци, изхвърлени от струята на автомобилите в
края на платното, точно където се движи велосипедът. Тези боклуци могат да те катурнат.
Може и дупки или поне неравности да има. Макар страхът от тях да е по-силен. Към това се

74
наслага и съзнанието, че наоколо бръмчат австралопитеци-кой пиян, кой надрусан, кой просто
опасен. За сравнение в тунелите в Япония липсва дори прах, отлично са осветени и няма
неравности, а за дупки да не говорим. Дори и трафикът да е натоварен, колелата се движат в
изолирана велоалея (а в някои случаи в напълно обособен тунел).

Както може да се предположи, районът е изключително стръмен. Но за отглеждането на

цитрусовите дървета това явно не пречи, тъй като цялата планина е покрита с плодни дръвчета.
И в целия район във въздуха се носи свеж аромат на цъфнали цитруси! Няма как да си
представиш какъв е той точно. Приблизително както мирише фланелката ти към средата на
деня, след като е била прана с омекотител-леко, но все още достатъчно осезаемо. Въпреки
големия наклон е изградена инфраструктура от еднорелсов път за обслужване на
насажденията, по който пъпли бебе-вагонче с място за водача и ремаркенце. Същото
устройство имаше и в чаените полета край Шидзуока. Буквално няма никакво равно място,
дори в населените места. В този тунел беше изградена велоалея и там имаше човек, който си
тичаше!

В такъв порядък стигнахме до

безплатния къмпинг, който бяхме
подготвили за нощувката ни.
Всъщност това беше един каменист,
осеян с всякакви опаковки, плаж с
дължина около 50 метра. Към него
имаше две постройки,
представляващи тоалетни и бани, с
размери пет на три метра всяка, и
паркинг. Дори гледката не беше кой
знае каква. Чудехме се какви ли
хора използват този плаж на лятото,
при положение че има много по-
красиви плажове в Япония, и то с
пясък. Но сега като се замисля, на
камъните между квартала и
центъра на Поморие, до сами
велоалеята, също плажуват хора.
Построихме бивака върху плочките
между двете сгради, като вързахме
шнурчетата за дръжките на
близките врати, тъй като нямаше
как да забиваме колчета. Така поне
бяхме защитени от две страни от
вятъра, а времето беше на дъжд.
След тази операция, успокоени, че
сме подсигурили мястото за палатката, седнахме пред една от сградите с поглед към
стъмняващото се море и изядохме бентоотата си, които предвидливо бяхме купили, знаейки,

75
че наблизо няма да има магазин. Както си ядяхме, от главния път се чу кола, мина по пътя под
паркинга и зави, отправяйки се към единствената сграда в това направление, която не
принадлежеше на старческия дом, който се намираше малко над нас. Малко след това пък
друга кола мина по следите ѝ, но установявайки, че скоро пътят свършва, се върна назад и ... се
качи на нашия паркинг. Бяха влюбена двойка, които просто си стояха в колата и сега можем
само да спекулираме, а ние-пътешествениците-само да фантазираме, какво са правили. Ето, че
дори в това запустяло място на ръба на Шикоку, по тъмно, има хора. Също както вечерта в
Химеджи или пък рано сутрин в парковете. В Япония навсякъде и по всяко време има хора. Все
пак там живеят 18 пъти повече хора на едва 3 пъти по-голяма територия в сравнение с
България.

ВЕЛОСИПЕДЕН ОАЗИС
Яватахама – Мацуяма

Въпреки че спахме добре, на следващата сутрин

станахме късно. Върху палатката капеше, а когато
прави така, последното, което искаме, е да се
обличаме в палатката, да прибираме чувалите в
палатката, като внимаваме капки от отворения вход
да не паднат върху чувала, да сгъваме шалтетата в
палатката и да прибираме палатката мокра, като
при това мокрим ръцете си, а сях измокряме всичко

друго, което докоснем. Добре, че по

някое време се научихме да
прибираме и обувките си в
палатката. До преди това, към
горния списък се прибавяше и
обуване на мокри чорапи (тъй като
няма смисъл да си слагаш сухи-в
мокрите обувки бързо отново ще се
намокрят) в мокри маратонки. И
така си лежим и всеки заблуждава
себе си, че спи, чакайки да напече.
Но след дълго викане на неволята
се налага да излезеш от палатката.
И тогава се оказва, че то не толкова вали, колкото гредите над теб се доокапчват от валелия до
скоро дъжд или просто събират ситните капки в по-едри. Закусихме обичайното-филии с масло
и сладко, докато чакахме проснатата на оградата на паркинга палатка да съхне на подаващото
се от време на време слънце. Малко след като потеглихме обаче отново закапа и остана
облачно през целия ден, като температурата не превиши 18°С. Това обаче не ми попречи да се
наслаждавам от упор на тихото и светлосиньо море с малки островчета, от велоалеята,
обособена в левия край на платното.

76
 По пътя мили хора ни застигнаха с
автомобила си и ни подариха по един
портокал. Сетне в Нагахама, докато
дълго се възползвах от тоалетната
към гарата, чух как Вики говори на
японски с някой. Разказа им от къде
сме тръгнали, от коя страна сме, къде
отиваме, че пътуваме с колело и
други. Изумяващо е колко бързо
човек може да учи и прилага чужд
език, било то и японски! Хората бяха
мъж и жена на около петдесет
години, придвижваха се с мотор. Отивали на помен на техен близък в Мисаки.

На същото място попаднахме и на две възрастни дами - на 84 и на 86 години. Едната ми обясни,

че се разхождала, за да си упражнява краката. Най-лошо било, ако човек останел без крака.
Нагахама е пристанището към остров Аошима-островът известен с това, че там живеят повече
котки, отколкото хора. Винаги съм искал да видя това, но този ден имаше прекалено много
елементи, които пречеха. Само една от дамите бележеше в графата „плюсове“ с
предложението си да оставим колелата си в нейния гараж на съхранение, докато се върнем от
острова, понеже плавателният съд, който превозва до там, е наистина една малка лодка, в
която едва се намира място за хората. Но неподходящият час на потегляне на лодката-чак в
14:30 ч-цената за превоза от 1350 йени на човек и облачното време надделяха и островът на
котките остана за следващото пътуване в Япония. Освен това вече видяхме как в Япония някои
неща насила се превръщат в туристически ресурси. Бях чел дори, че туристите са се превърнали
в бреме за този остров, тъй като хвърлят храна на котките в близост до резервоарите за чиста
вода (всичката се доставя от сушата). Тези съображения изядоха малко от ентусиазма ми и
просто продължихме пътуването. Велоалеята минаваше все така покрай морето. Към края
обаче навлезе в планината. Тъй като ластиците, които придържат багажа ни, се разкъсваха от
старост и под влияние на ултравиолетовите лъчи, от един Mont-bell купихме прусек37 за всеки
случай. На влизане в Мацуяма бяхме привлечени от едно кайтен-дзуши38. Наближаваше обяд и
макар цената да не беше обичайната от 100 йени, решихме да го проверим. Преживяването
беше неповторимо. Целият персонал на заведението като изключим касиерката работеше за
нас. Бяхме настанени непосредствено до готвача, а на конвеъра се въртяха едва една-две
чиниики. През повечето време готвачът седеше диван-чапраз и ни гледаше в ръцете и устата,
готов да изтръгне поръчката за най-скъпото суши директно от гърлото ми. Направо ми се щеше
да го попитам, няма ли си друга работа, но това явно беше политика на заведението, човекът
изглеждаше мил, просто си вършеше работата и това щеше да го засегне. За щастие към края
се сети какво има да довършва в кухнята и ни остави намира.

37
Алпинистко въже
38
Суши на конвеър

77
По пътя попаднахме и на този автомобил:

Оказа се високотехнологичен автомобил, в който се извършва интегриран медицински преглед

включително и чрез рентген за няколко вида рак. Създадени са с главната цел ефективна
превенция на заболяванията, както и улесняване на гражданите от отдалечените острови и
други селища. По-рано мобилните прегледи са се осъществявали в по-малки автомобили, като
всеки е бил специализиран в отделен вид рак. Този автомобил
обаче е стъпка напред, тъй като хората могат с едно събличане
да преминат през всички предлагани прегледи. Ето така една
държава със застаряващо население трябва да се отнася към
проблемите на гражданите си.

Ще приведа и едно доказателство за отношението на бизнеса

към велосипедистите. В София има ресторанти, които не
допускат клиенти с колела. За сравнение в Япония веригата от
комбини-магазини Lawson се е обявила за „велосипеден оазис“,
поставяйки нарочен флаг на някои от обектите си. Той указва,
че може да се възползваш от безплатно предоставените помпи,
да си налееш вода, да ползваш тоалетните им, да си отдъхнеш,
както и да получиш информация. Ние ги използвахме стотици
пъти. Никога не сме имали чувството, че от нас се очаква да
правим покупки в конкретния обект. При всяко влизане в
магазина дори в рамките на един и същи престой, биваш
поздравен от персонала като всеки друг клиент. (Последното
ние възприемахме като малко прекалено.) Ако човек от
персонала мине пред погледа ти или се размине с теб в
магазина, също следва извинение от негова страна. Това важи с
еднаква сила за целия обслужващ персонал в Япония. Там
поведението му е изключително уеднаквено, така че клиентът
се чувства уверен и може спокойно да харчи парите си.

Бързо попаднахме в центъра на града в началото на

78
търговската уличка, водеща до Доого-онсен39, и влакчето на Боччан от едноименния разказ на
Нацуме Сосеки. Място, на което исках да дойда от 2004 година насам. Една сбъдната мечта.
След няколко селфита пред сградата на онсена и запознаване с финансовите условия по входа
трябваше да се заемем с търсенето на място за бивак. Бяхме влезли в Мацуяма покрай една
река. Забелязахме още тогава, че от двата ѝ бряга има дълъг парк, който може да ни приюти
при нужда. Другата опция бяха хълмовете в града, но някакси не открихме пътя, който води
към върха на единия от тях, и търсенето му изчерпа целия ни бюджет от енергия. Не беше
трудно да харесаме място за палатката. Между пътя и реката имаше достатъчно широка ивица
земя, превърната в парк, на която през определени интервали имаше тоалетни. Именно в
близост до една от тези тоалетни, в която имаше и течаща вода, и икономично осветление,
включващо се само при стъмняване, построихме палатката. От едната страна имаше
храсталаци и тесни стълби към пътя, който преминаваше отстрани. От срещуположната страна
имаше малка барачка, в която чистачите на парка съхраняваха метлите си, както и ред храсти,
които макар да не стигаха до края, заедно с барачката успяваха добре да прикрият палатката
ни. Това местоположение обещаваше пълноценен сън.

СЛАДОЛЕД ОТ СОЛ
70 км, Мацуяма – Мичикаджима

Не бяхме се къпали от къмпинга на мотористите насам,

затова къпането в онсена, при това най-стария в страната,
беше първата ни задача за следващия ден. Добър човек,
вероятно виждайки опърпания ни бедняшки вид,
искаше да ни даде два от неговите предварително
закупени билети, тъй щото да можели и чужденците
като нас да усетят този уникален онсен, но за съжаление
се оказа, че не можем да се възползваме от добрината
му, тъй като билетите, предложени от него, бяха по 200
йени, т.е. за пенсионери, и следваха да се ползват с
представяне на документ, удостоверяащ възрастта. Вярно е, че за японците, точно както те ни
изглеждат по-млади от реалната си възраст, обратно - на тях пък ние изглеждаме по-стари, но
чак за пенсионер надали щях да мина. Нормално входът струва 410 йени. Това също считам за
ниска цена предвид получаваната услуга. А ето и редът за ползването ѝ: Влизаш през
централния вход. Плащаш таксата на касиерката в будката. Все още в преддверието, събуваш
обувките си и ги поставяш в свободна кутия. Врътваш ключето ѝ и го отнасяш със себе си
навътре, ходейки по чорапи. Минаваш по коридора. Следиш за надписа „мъже“, ако си мъж.
Но и да си жена, надали ще те върнат. Влизаш там и попадаш в една широка стая, където си
скандализиран от мъжете, щъкащи напред – назад чисто голи. Някои от тях се бръснат, други се
сушат с предоставените сушоари (10 йени за 3 минути), трети се обличат... Подът е застлан с
татами. Отново си намираш свободно шкафче, като гледаш то да е на равно отстояние от
всички останали мъже (последното е по желание), в което поставяш всичките си останали
39
Най-старият горещ минерален извор в Япония

79
ценности и дрехи, така че да останеш чисто гол по ластика на ключето, в който пъхваш китката
си. Това е единственото нещо, което може да внесеш в басейна. Не се влиза с бански. Да
влезеш обаче може, едва след като си изкъпал добре тялото си на душовете покрай басейна.
Няма никакво лично пространство. Можеш да седнеш на ниско столче. Сапун и шампоан
трябва да си носиш. Но на други места можеш да ползваш техните безплатно. Макар да беше
се изполял, почти веднага след влизането на този брадат и космат гайджин, няколкото японеца,
които вече се плацикаха в басейна, побързаха да излязат. Изполял, защото си забравих
несесера с всички принадлежности за баня. Умрях от яд. Не успях да си изкъпя косата с
шампоан. Но пък така можех в тишина да се наслаждавам на ромолещата вода в най-стария
онсен.

А в непосредствена близост до онсена се намира и храмът на Бога на топлата вода:

80
Сетне продължихме в посока Хоншу като пътят ни минаваше през такива места:

Днес беше големият ден, в който

щяхме да достигнем бленуваното
Шиманами-кайдоо – велоалеята,
която свързва Шикоку и Хоншу на
разстояние около 55 км, минавайки
през няколко острова и моста.
Няма да съм аз, ако не объркам
пътя въпреки навигацията, но в
крайна сметка ето ни – стоим долу,
извили вратове нагоре, следвайки с
поглед въздушната детелина на
велосъоръжението.

Тук ни застигат ненадейно още двама бели вело – пътешественици и се заговаряме. Явно и те
са били привлечени от невероятната концепция на велосипедния мост. Всички сме много
превъзбудени. Показват ни брошура с къмпингите в района и ни споделят намеренията си за
нощувката. Оказва се, че сме избрали един и същ остров със съседни къмпинги. Решаваме да
ги последваме на избрания от тях. Едвам напредваме по моста, защото не можем да сварим да
правим снимки. Знаем, че това е единственото в живота ни преминаване по този мост и
гледаме да се наслаждаваме на всяка секунда. Той е различен от всички останали мостове. Та
това е мост, в чийто проект специално е предвидено преминаването на велосипеди по цялата
дължина на трасето между двата големи острова! А и времето е прекрасно. Може би най-
впечатляващата част е между островите Шикоку и Оошима – обща дължина 4105 метра; състои
се от три висящи (въжени) моста, най – дългият от които е 1570 м. Това е първият такъв мост в
света, построен е 1999 година.

81
 Мостът отвежда до остров Оошима.
Там се отбихме до един парк с рози.
Нарадвахме се на прекрасни рози
всякакъв цвят, включително сини, и
група от мили баби, които с
ентусиазъм се снимаха с нас. За първи
път видяхме сладолед „от сол“.
Продавачката не пожела да издаде
включеното в рецептата количество от
веществото, но вкусът беше нормално
сладък и приятен. Тя също знаеше за
България, дори продавала български
розови продукти, но в момента не ѝ
бяха останали.

Когато пристигнахме на къмпинга, нашите приятели вече бяха опънали своята палатка. Те бяха
съпрузи англичанин и американка – Джес и Мая. И двамата бяха в добра спортна форма;
мъжът – на 47 години, а тя – на видима възраст 35. Двамата живеели във Великобритания,
имали собствен бизнес там. Джес бил много добър в това, което вършел. Непрестанно се
стараел да се усъвършенства в областта си, ходел избръснат, в костюм и всичко, което се
полага на един успешен бизнесмен на средна възраст във Великобритания. Целият този живот
обаче силно го напрягал. Затова отдали имота си под наем и тръгнали на пътешествие в
търсене на по – добро място за живеене. Карали из Корея, сетне се прехвърлили в Япония.
Похвалиха ни островите Амакуса, западно от остров Кюшу. Показха ни снимки на безкрайни
плажове с пясък и светлосиньо море. Дори представители на местната мафия ги почерпили в
заведението. Постоянно били канени на чай. Тези разкази ни бяха достатъчни, за да поискаме
и ние да посетим Амакуса. После отново щели да се върнат в Корея, а след това – към САЩ,
където отново щели да обикалят с колелата, а най-накрая можело да търсят нов живот в
Португалия, а защо не и в България. Бяха стигнали до същите изводи за материалните общества
като нас и това ни направи приятели. Имахме възможност да проведем дълъг разговор
следващия ден, когато валеше. За разлика от друг път под тяхно влияние на Джес и Мая, които
пътували без бързане и твърди дати в плановете си, решихме да останем и да изчакаме на
къмпинга следващия ден, когато според прогнозата за времето в интернет щяло отново да е
слънчево. Не си струваше да минаваме по този великолепен мост и островчетата в лошо време.
А къмпингът беше чудесен-равен, с мека основа за перфектно забиване на колчетата, с пейка
към всяко палаткомясто, навес с течаща вода и осветление, тоалетна, втори навес, гледка от
първа линия към морето и на всичкото отгоре – напълно безплатен. Дори си имаше и
управител, който за два дни не напусна стаичката си, но сутринта на последния ден видяхме да
мете пътя към главния мост. Първата вечер на къмпинга взаимно се почерпихме от гозбите,
които всеки приготвяше. Обменихме и опит. Джес и Мая консумираха много зеленчуци. От
тогава започнахме да добавяме зеленолистни към ориза, гъбите и месото. Ние ги
просветлихме за бобените хлебчета, а те ни показаха едни много приятни бонбони. Групата
японци – мотористи, които ни бяха съседи на малкото островче Мичикаджима, приятелски ни
почерпи с пилешко шишче. То беше с неочакван сладък вкус, но пък подарък отказва ли се.

82
Получихме още няколко. Издадоха и че единият от контактите е с разбит предпазител и може
да се ползва. Въобще беше един прекрасен ден.

Имаше и една по-интересна случка. За мен някакси е нормално, когато готвиш дадена манджа,
да кусваш от време на време, за да контролираш качеството. Така направи и Вики, докато
готвеше обичайния ориз. Все пак температурата е толкова висока, че в тенджерата няма как да
оцелее жив вирус или бактерия. Това обаче не остана незабелязано от новите ни приятели.
Направиха ни забележка, че това било недопустимо в Англия. Не можело да върнеш обратно в
тенджерата нещо, което си докоснал до устните си. Аз пък се направих, че не разбирам и все
пак им сипах малко от нашето ядене.

ЕДНА БЪЛГАРСКА РОЗА

99 км, Мичикаджима – Фукуяма – Ономичи

Следващият ден започна с прекрасно ясно небе. Добре, че

срещнахме тези хора, които имаха достъп до интернет (същия,
който при нас не проработи) и ни предсказаха, че идният ден ще е
слънчев. Бяхме доволни от този развой на събитията. Закусихме
както обикновено, изсушихме палатката и четиримата се
сбогувахме с чудесния къмпинг.

Маршрутът често ни отвеждаше надолу и ни даваше шанс да разглеждаме малките островчета.

Така например открихме завода, в който се произвеждат стандартите ISO9001.

83
Успяхме да се срещнем и с една възрастна дама от местния пенсионерски клуб, която просто
стоеше край велоалеята в компанията на две кукли и два кашона цитруси местно производство
и ги подаряваше на преминаващите велосипедисти. На табелите пише „Добре дошли“ и „за
велосипедисти“. Отделяла по половин час всеки ден, за да раздава портокали, но докато се
върна от тоалетната, си беше заминала. Но оставила нераздадените портокали на
самообслужване. По – нататък видяхме и други подобни кукли и стана ясно, че участие в
инициативата има и комитетът за безопасност на движението. Още една отлична идея, която
може да се осъществява от доброволци дори в България.

Така покрай прекрасни пейзажи и с приятна компания преминахме по Шиманами-кайдоо.

84
Изобилстваше от сергии с най – различни и непознати цитрусови плодове. Постоянно спирахме,
говорехме си с продавачките, дегустирахме, купувахме и си разменяхме плодове с нашите
приятели. Неусетно слязохме от моста в град Ономичи. Оказа се, че отново сме набелязали
един и същи къмпинг с онсен. Вики и аз обаче първо се отправихме към град Фукуяма, а Джес и
Мая трябваше да ни пишат имейл какво е положението на къмпинга. Нямаше как да го
пропуснем въпреки повече от тридесетте километра, които щяха да ни се натрупат; знаехме, че
там също организират празник на розата и дори са побратимени с Казанлък, само не знаехме
точната дата. Ако човек не направи нещо, когато има шанс, той никога не го прави; ако
например не наравиш снимката веднага, никога повече няма да видиш обекта по същия начин,
със същата светлина, шансът си отива безвъзвратно. А отклонението към Фукуяма беше
толкова трудно, че за малко да съжаляваме. Изключително натоварено движение и тунели без
велоалея. „Розовият хълм“ обаче бързо ни накара да забравим неудачите от пътя.
Представлява пресечен конус върху приблизително два декара, по чиито стени са посадени на
блокове безброй едри рози с различен цвят. Между блоковете са прокарани пътеки.
Посетихме го на 10ти май, когато всички рози са цъфнали. Открихме и няколко доказателства
за японо-българската дружба:

85
 Роза от България

Не, че розите са българска селекция. Сортът е

американски – Мистър Линкълн, но са
подарени от българката Димитрина Йонкова
като символ на новия век и приятелството в
края на 2000 година.

Имаше няколко места в парка, на които се

четяха имена от България. Когато гледах
табелите, се чувствах като сред приятели.
Тези инициативи наистина имат значение.

За жалост нямахме твърде много време и трябваше да тръгваме наобратно. В едно комбини си
проверих пощата. Джес пишеше, че къмпингът е разрушен, не работи, няма никакъв онсен и че
те тръгнали обратно към морето. Имаше дори линк с точното им местоположение – на 17 км от
нас. Част от пътя ни минаваше покрай едни странни широки канали, които заради отлива
изглеждаха отвратително. Дъното с всичката тиня се виждаше. Пристигнахме на посочената
точка, но от тях нямаше и следа. Беше някаква индустриална зона с големи хангари и никакви
хора. Ако беше в Булгаристан, сигурно щеше да гъмжи от псевдо кучета-пазачи. Между
хангарите имаше малко озеленено пространство с пейки, дръвчета и храсти. Тъй като вече се
стъмняваше, а друга алтернатива не се задаваше, решихме след падане на мрака да опънем
палатката под едно от дърветата. Така щяхме да сме достатъчно прикрити. Набелязали мястото,
продължихме да обикаляме и ... пред близкия Family Mart попаднахме на Джес и Мая.
Зарадвах се, че пак ще имаме компания за вечерта на това малко неприветливо място.
Ситуацията обаче се била променила междувременно. Малко преди това били заговорени от
една японка в същия магазин и тя ги поканила да нощуват в дома ѝ. Те не говорят японски и не
говорили за четирима; приели поканата ѝ. Само чакаха писмо от нея за точния адрес. Не след
дълго го получиха и тръгнаха. Предложиха ни да видят как е жилището и след половин час да
ни изпратят хабер, за да отидем и ние. Съгласих се, но в този момент вече знаех, че няма как да
си проверя пощата, тъй като вече бях изразходил правото си на три влизания за деня в
интернет през мрежата на Family Mart, а наоколо нямаше Seven Eleven. От друга страна се
опасявах, че ако им разкрия това, те може да предпочетат да останат с нас. А знаех, че те не
издържат толкова дълго както ние без удобства като баня. За тях нощувката под покрив беше
по – важна. Стана ми малко тъжно, защото ние специално бързахме да се върнем от Фукуяма,
без да се оглеждаме за други паркове и възможности за нощувка.

ГЛИГАНИ, ГЪСЕНИЦИ
83 км, Ономичи – Хирошима

На следващата сутрин след писането в

дневника закусихме при комбинито.

86
Духаше хладен вятър. Малко след това спряхме на един Seven Eleven. Точно преди да тръгнем
от там, се явиха Джес и Мая. Карахме с тях известно време по път номер 2. Пътят беше от най –
лошите, по които сме карали в Япония – тесен , с неравности, засилен трафик. На места имаше
велоалея, но тя постоянно преминаваше ту отляво, ту отдясно на пътя. Джес и Мая през цялото
време мислеха как да се отърват от този път. Ние също не горяхме от желание да караме по
него, но за съжаление той беше без алтернатива. На един Хоум Център, от където аз си купих
ластик за багажа, тъй като ветераните – ластици вече не издържаха, се разделихме. Даже не си
казахме „чао“, понеже те бяха избягали няколко метра по – напред. Оказа се, че тоя път не
отиваме на един и същи къпмпинг. Нашият беше с малко отклонение от път 2 на юг (ляво), а
техният – доста по на север. Това стана ясно от имейла, в който по – късно ни изпратиха карта
на местопложението си. Намерихме нашия без проблем този път. Намимраше се по едно
баирче над града, на около 8 км от Хирошима. Вечерта дойде един дядо, който явно
отговаряше за къмпинга. Каза ни, че се явявали глигани. Пита ни, къде ни е палатката. Казах му,
че е долу при паркинга. Оо, там била пътеката на глиганите. Аз бях видял там една пътечка, но
не знаех, дали тя е на глиганите, а и не бях сигурен, че с него говорим за една и съща пътека.
Погледна към спускащите се паяжини, които на светлината на лампите от навеса се виждаха
добре, и каза, че гъсеници се спускали по тях и че парели. Да сме си опънели палатката плътно
до тоя навес, имало там светлина, другите лампи ги гасяли в 10 часа (на сутринта още преди 6
светеха, угасиха ги чак след като станах). Та се опита и тоя дядка да ни шашне, даваше си вид на
сериозен. Тия японци много обичат да притесняват хората. Глигани имало ... гъсеници имало ...
А ние през цялото пътуване въпреки всички табелки нито един глиган не видяхме.

ЗАГУБВАНЕ
40 км, Хирошима – остров Мияджима

А спахме много добре. На другата сутрин, отидохме да

се окъпем в онсена, който предния ден бях забелязал в
основата на баира към къмпинга. Оказа се, че отваря
чак в 9 часа, само събота / неделя от 6. Докато
определяхме новия маршрут с джипиеса на
кръстовището пред него, при нас дойде един мъж и
извини се, че онсенът не работи. Явно беше

87
собственикът му. Започна да ни предлага други онсени из околността. Каза, че няма много от
тях в Хирошима. Сети се за един, започна да го търси на картата на телефона си. Аз го питах за
други неща – къде е паркът в Хирошима, което всъщност му даде повод да се сети за тоя онсен.
Стори ми се, че просто искаше да избяга от положението да е той виновен за това, че ние
оставаме некъпани и затова ни предлага разни други онсени. А ние не държим да си говорим с
него, напротив, иска ни се да тръгнем по – скоро, тъй като времето обещава да завали.

Карането беше ужасно. Още към Аки заваля. По пътищата се движеха много мотористи, много
коли. Пътят двулентов, изпреварват от където намерят, бръмчи. На едно място в Хирошима с
Вики се загубихме. Аз завих наляво, давах дълго знак с ръка, за да ме види. Спрях на около 30
метра след завоя, погледнах назад, но нея я нямаше. Предположих, че не ме е видяла и е
продължила. Отидох малко напред – нямаше я. Върнах се назад до спирката, и там я нямаше.
Тогава закарах пак напред. Стори ми се, че минаха часове, докато я зърна отново. Стоеше на
пътя, за да се вижда. А то валеше като из ведро. И двамата вече бяхме наквасени въпреки или
заради екипировката ни за дъжд. На нея ѝ беше много тъжно, беше плакала. Каза, че е стояла
10 мин на предното кръстовище под дъжда да ме чака.

Беше зле устроено за велосипедисти. На кръстовищата нямаше пешеходни пътеки, а само

подлези, които не бяха удобни за нас. За пешеходна пътека трябваше да се тръгне по едната
улица. Само веднъж не би било проблем, но когато трябва да преодолееш голям брой
кръстовища, това се превръща в трудност. Навигацията все пак състави маршрут. Но се
консултирахме и с една баба на една спирка и тя потвърди, че трябва да караме все направо,
за да стигнем главната си цел в този град – Мемориала в Хирошима. В парка беше забранено
карането на колело и забутахме. Все още валеше, а да си принуден да се движиш бавно във
влага и хлад, съзнавайки, че би могъл да се измъкнеш и по – бързо, те изнервя.Стигнахме
музея. Беше ни много студено. Добутахме колелата до паркинга, изухме залепналите от
влагата ръкавици, хвърлихме ги в каските и се отправихме към входа на музея. Не сме си и
помислили да ровим в дисагите за заключалка. В този момент просто ми се искаше да забравя,
че карам колело. На входа на музея едно семейство възрастни японци ни връчи някакви
зелени карти. Казаха, че с тях ще влезем безплатно, макар входът да струваше едва 50 йени,
даже дойдоха след нас, за да се уверят, че ще ни пуснат да влезем с тия брошури, както ни бяха
обещали – безплатно. Така и стана. В сградата беше ветровито, духаше силно от вентилацията,
а ние бяхме мокри.

Разгледахме експозицията от предмети, свързани с взрива, като полепнали върху кожата на

собствениците си дрехи, разтопени керемиди и много други, документални филми за
същността и различните видове последствия от атомната бомба, лични истории на пострадали
обикновени хора, които проследяваха живота им след нещастието. От предишното ми
посещение най – впечатляващ беше камъкът, запечатал сянката на човек, седял върху него в
момента на взрива в чакане банката да отвори. Всъщност въпросната част е останала с
естествения си цвят, докато околната материя е изсветляла под влияние на силната светлина и
температурата. Мемориалът е изключително въздействащ. Радостно е, че винаги е пълен с
посетители – и чужденци, и япончета – ученици. Обезпокоително е обаче, че и в момента има
голям брой държави: САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай, Индия, Пакистан, Северна
Корея, вероятно и Израел, както и някои Европейски държави, които не произвеждат, но
съхраняват атомни оръжия на териториите си, произведени в САЩ.

88
След това слязохме на приземния етаж и дълго стояхме в кафенето / място за отдих,
надявайки се, че дъждът скоро ще спре. Но не би. Решихме поне да се преоблечем в
тоалетната. Там беше толкова чисто, че спокойно и Денди може да обядва вътре. Аз си
забравих долните гащи отвън и в крайна сметка си облякох топлия анцуг върху мокрото бельо.
Това ме изнерви.

После карахме към остров Мияджима. Дъждът поспря. Къмпинга намерихме лесно. Нямаше
никой, но пишеше, че ако дойдеш във вторник, когато е почивният им ден, може да останеш и
да платиш следващата сутрин. По принцип не може да използваш къмпинга без предварителна
заявка.

КРЪВ
58 км, Мияджима – Шуунан

Обаче на следващата сутрин къмпингът отваряше

чак в 9 часа, което е часове след нашето
събуждане. Нямаше как да изгубим толкова време,
така че в крайна сметка пренасочихме таксата за
къмпинга към други нужди.

Какво е усещането да се придвижваш повече от

месец на колело, изложен на дъжд, вятър и пек,
да спиш всеки ден на палатка, знаейки, че няма
под какво да се скриеш, че всеки, който поиска, може да влезе в дома ти (случвало ни се е в
Румъния)? Човек започва да се чувства уязвим. Очевидно един месец е твърде кратък срок да
се преодолее чувството. А явно това все някой ден настъпва, понеже има пътешественици,
които обикалят света в продължение на години. Вероятно чувствахме уязвимостта така, както
хората преди много години, когато са започнали да строят собствени домове, за да могат да
ограничат влиянието на природата върху себе си. За да бъдат независими. Мислехме си за тези
неща предния ден, минавайки през един от тунелите на остров Мияджима на път към
къмпинга. В днешно време купуваме апартаменти. И понеже нямаме пари, взимаме кредит и
така купуваме апартамент или строим къща. За да не зависим от природата. Но тогава
започваме да зависим от банката. И пак сме зависими. Само че тоя път от друг господар. Пълна
свобода няма на тази земя. Или се борим срещу природата, или срещу банките. Свободни сме
само да мечтаем.

Единственото, което знаех за острова, бе, че е част от японското наследство на ЮНЕСКО. Бях го
посещавал преди 11 години. Но тогава се качихме на върха на планината (535 мнв) с лифт. Сега
не желаехме да си оставяме колелата с багажа долу без надзор, а още по-малко да платим по
2000 йени за удоволствието. Естествено, че си струва, просто ние сме на бюджетно пътуване
(постоянно трябва да си го припомням в тази страна). Затова се задоволихме с разглеждане на
храмовете. Много от тях са обявени за национални културни богатства. Най-силно ни впечатли
будисткият храм Дайшооин. Първо се изкачваш по безброй стълби. После попадаш в райската
градина, където всяко растение, всяко мъхче е на мястото си. С езерце, в което плуват
любимите на Вики декоративни, огромни, шарени шарани. Влизаш в залата и още от прага се

89
чува пеене на монаси. Целият покрив е окичен със светещи фенери, а по стените са поставени
безброй малки, сиви, каменни статуи на Буда. Носи се благовоние. Иска ти се да стоиш и да
слушаш монотонното пеене до безкрай. Тъй като храмът се пада малко встрани от главната
атракция на острова, ги няма и тълпите от туристи, няма ги и учениците, които неизменно
присъстват на всички други хубави места. Това е най-приятният храм, в който някога съм
влизал.

А сега се придвижваме към Голямата порта на шинтоисткия храм Ицукушима – най –

характерният обект от острова. Часът е почти 11 преди обяд и водата се е отдръпнала така, че
портата е достъпна по суша. С оранжевия си цвят тя се забелязва отдалеч. Според една теория
този ефект е бил използван за привличане на търговците във времената, когато храмът е бил
построен. Портата е граница между света на хората и света на боговете и обикновено се
намира на сушата. Тази е единствената, която е построена във водата, като идеята е „Елате от
морето“ или просто „Елате“, тъй като това е остров. Което подкрепя горната теория. Любопитна

90
е и конструкцията ѝ. Гредите не са забити в дъното, а просто са поставени върху фундамент от
нещо като пилоти и камъни. Теглото ѝ е 60 тона. За балансиране и стабилизиране
хоризонталната греда е издълбана, а вътрешността ѝ – напълнена с камъни. Според друга
теория броят им е 276, колкото са йероглифите в една будистка сутра.

На острова и до сега свободно щъкат сърни, както в парка на Нара. Мислех, че те просто са
били опитомени, но се оказа, че има и религиозно обяснение. Сърните са считани за божи
пратеници. Излиза, че те са нещо свещено, подобно на кравите в Индия. За да не притесняват
сърните, не се допускат кучета. Ако по някакъв начин куче попаднело на острова, то се
залавяло от хората и се връщало на Хоншу. Тъй като обаче щетите, уврежданията от тях и
оплакванията от туристи са станали твърде много, преди няколко години са предприети мерки
за ограничаване на популацията. Част от тях била забраната да се хранят. Естествено, имало е
отпор от страна на организации за защита на животните и граждани, но в крайна сметка те са
дали резултат и към момента сърните по главната улица са два пъти по – малко в сравнение с
периода преди въвеждане на мерките. Без да разполагам с числа, субективно видях по – малко
животни в сравнение с преди 11 години. А в Нара и сега се продават на туристите специални
храни за сърни и само да зашумиш, за да отвориш чантата си по друг повод, ще бъдеш
обкръжен от сърни и принуден да се предадеш. Естествено, и на двете места си има табели,
предупреждаващи, че сърните са си диви животни и че с тях трябва да се внимава.

Друго интересно нещо е, че на острова няма гробища. Постоянните жители са 1800 души.
Починалите хора се транспортират на Хоншу. Тъй като това е свещена земя, не се допускало
обработката на земята с метален плуг. Поради тази причина жителите се изхранвали
изключително с внос на стоки от главния остров. Дори се счита, че близкият град Хацукаичи е
възникнал като пазарът на Мияджима. Не се допускали и „мръсотии“ като кръв. Поради това
бременните жени с наближаващо раждане били премествани на Хоншу, където оставали до
стотния ден след раждането. Проблем е бил и месечният цикъл при жените. Е, те не били
возени всеки месец до Хоншу, но били изолирани в специална къщичка на върха на планината,
докато отминат дните.

Мияджима е едно от трите места в Япония с най – впечатляваща гледка с около 3 млн
посещения годишно. Заради тази гледка на храма Ицукушима с неговата порта, но и заради
девствената гора на върха на планината Мисен островът е бил регистриран като световно
наследство на ЮНЕСКО.

91
Към обяд хванахме корабчето за Хоншу обратно и закарахме. Маршрутът пак минаваше по път
номер 2. Не след дълго стигнахме едно от местата, които бях предварително набелязал – моста
Кинтайкьоо. Това е единият от трите странни моста в цялата страна. Характерното за него е
запазената му от преди столетия форма. Състои се от пет дървени арки. Дължина 195 метра. За
да не се загуби познанието за техниката му на строеж, още по периода Едо (1603 – 1868) е била
извършвана реконструкция, независимо от състоянието му, на 15, 20 или 40 години, като
различните елементи се реконструирали на различен интервал. Традицията продължава и към
момента. Камъните пък в основата му са същите, изполвани и при строежа през 1673 година.
За преминаването по моста се дължи такса като събраните средства се изразходват за неговата
поддръжка. Любопитно е, че работното време на касата е до 5 следобяд, но по моста може да
се минава денонощно. За целта е поставена кутия, в която преминаващите да оставят парите.

По едно време стигнахме един тунел с дължина 1126 метра, който нямаше алея. Решихме да
не влизаме в него. За късмет успяхме да го заобиколим, като за целта се спуснахме около
половин километър назад, за да хванем едно малко пътче. Беше бая стръмно, наложи се да
слезем и бутахме, даже пътят беше набразден за по – добро сцепление. Не след дълго сякаш

92
се озовахме на друг свят. Минавахме през градчета. Стигнахме парка Широяма. Изглеждаше
като стръмен, горист конус. Евентуално някъде там горе можеше да има равно местенце като
за палатка. Но след като се допитахме до една жена, паркът отпадна като опция. Чудихме се
какво да правим известно време обикаляйки напред – назад. Сетне продължихме напред по
реката. Алеята по дигата обаче свърши. С последната капчица надежда отидох да видя какво
има долу и чудо – беше равно. Но нямахме нищо повече за ядене. И точно тогава се появи
един дядо с благ поглед. Попитах го, може ли да опънем палатката там долу и има ли магазин
наблизо. Той ни позволи да нощуваме край реката и ни упъти към магазина. Там,
благодарение на късния час, си купихме бенто с 30% намаление, бира и сладки.
Изконсумирахме ги в едно помещение на магазина. Тясно и пълно с някакъв инвентар,
очевидно не се ползваше от клиенти, но същевременно в него имаше уют. Беше само за нас.

КЮШУ!
59 км, Шунан – Кунисаки

На другия ден се отправихме към Шуунан – пристанището,

от което тръгва корабчето за мечтания остров Кюшу. Как
разбираме къде са пристанищата? Намираме си комбини,
от което да влезем в интернет. Зареждаме Google Maps,
увеличаваме, докато се появят пунктираните линии,
указващи фериботните връзки. По този начин узнаваме
къде приблизително има пристанище. Точното
местоположение задавам с джипиеса и го оставям да ни
води по избрания от него маршрут.

Фериботът от Шуунан до Такададзу на Кюшу ни струваше

по 2800 йени на човек + 1100 йени за колело, което беше
доста скъпо. Успяхме поне да свършим две важни неща –
да заредим всичките си електроконсуматори и да очертаем
груб план на пътуването по Кюшу. А именно: да караме до
Беппу, за който вече знаехме, че има много онсени, от там
до планината и вулкана Асо, после към Нобеока или
директно към Миязаки), после към вулкана Сакураджима, островите Амакуса, град Фукуока,
сетне обратно на Хоншу към старинния град Хаги, в който бях ходил през 2003 година,
префектура Киото и Осака. От Осака смятахме да хванем кораб за Токио.

93
 Ако това не ти изглежда като град,
прочети табелата ;) Беше приятен
преход.

Пътищата бяха безлюдни. Още от

първите няколко километра знаехме,
че карането на колело между Токио и
Осака е било грешно решение, загуба,
тъй като общуването с автомобили,
светофари и сгради не ти дава никаква
наслада, а напротив – само стрес. Тук
на Кюшу във въздуха витаеше онова
чувство на свобода и непринуденост,
което сякаш винаги бяхме
преследвали. Чувствахме се на
точното място. В далечината се виждаха неизменните за Япония назъбени, стръмни планини,
покрити целите в гори, но нас засега маршрутът ни щадеше, като минаваше през съвсем малки
възвишения все покрай брега на морето. Времето беше мрачно и карахме с
противодъждовните си екипи, за да го уплашим. Все пак това беше единствената ни защита.
Спряхме при една тоалетна. Тогава забелязах, че към нас се движи фигура на бял мъж.
Заговори ни на английски. Обичаме да ни заговарят, но двойно повече обичаме да е на
английски. Просто английския го разбираме двама. Нужно беше само да споменем, че
обикаляме и сме тръгнали отдалеч. Тогава Дейвид – така се казваше човекът – ни предложи да
останем да нощуваме в прилежащия парк. И макар работното му време да беше свършило и
той да се прибираше у дома, се върна с нас, за да ни покаже къде точно да си опънем
палатката, къде са пейките, да ни представи на персонала на организацията, в която той
работеше. Това беше туристическият информационен център на Кунисаки. Една от младите му
колежки японка дори знаеше думата „ужас“! Оказа се, че имала приятелка българка. В
сградата се помещаваше и мичи – но – еки. Имаше огромна стреха, под която се събираше
цялата палатка. Именно там трябвало да я опънем. Всички пътешественици така правели.
Условието беше сутринта до 8:30 часа да я съберем. Звучеше приказно. Имахме заслон и
разрешение да го ползваме, а времето беше на дъжд, както потвърди и Дейвид, позовавайки
се на прогнозата. Вече бяхме вечеряли в първия магазин от новата за нас верига комбини
“Everyday“ . Бентотата бяха големи и пресни – прозведени в същия магазин, за разлика от
Family Mart, Seven Eleven и Lawson. Така че само ни оставаше да огледаме района и да опънем
палатката. Оказа се и че мичи – но – екито разпръсква отворен WiFi сигнал и има интернет и ток
на корем, така че се отдадохме на разговори със семействата в България, Фейсбук и прочие.
Също така се забавлявахме с един голям червен крив рак, който ту се подаваше, ту се скриваше
под стълбите.

94
 БЕППУ
Кунисаки – Беппу

През нощта не се бяха сбъднали прогнозите за дъжд в Кунисаки.

Бяхме спали отлично. Събрахме палатката, преди да дойдат
чистачките, както бяхме обещали, и наредихме катуна на масата за
закуска. Малко по – късно персоналът от туристическия център
дойде–Дейвид и дамата от вчера. От предварителните проучвания

95
знаехме, че трябва да стигнем до Асо по т.нар. Яманами хайуей. Това не беше истинска
магистрала, макар до скоро преминаването по част от маршрута да е ставало срещу заплащане
на тол – такса. Само че не знаехме от къде точно да хванем този път с оглед на гъстата пътна
мрежа на Япония. На джипиес картата нямаше подобно означение. Имахме нужда от хартиена
карта на Беппу. Той беше извън зоната на отговорност на този център, но все пак момичето се
постара и намери картата, която ни трябваше. Побъбрихме малко с нея, благодарихме,
сбогувахме се и тръгнахме. Бързо се стопли. От околните хълмове се спускаха малки кълбета
мъгла, а слънцето се мъчеше да грее през тях. Ставаше задушно. Но ние обичахме топло време.

В Беппу стигнахме рано. Обаче се повъртяхме доста в търсене на място за палатката. Първо се
качихме нагоре в едноименния парк. Той обаче беше твърде фино поддържан, а и не
достатъчно широк, че да предлага укрития, и за жалост отпадна от класацията. Лошото бе, че
още докато обикаляхме из него заваля. Тогава се спуснахме обратно към морския бряг, където
се надявахме да намерим някакво подходящо място. Бях забелязал потенциални места, но те
бяха съвсем в началото на града, а това вече беше останало на около четири километра назад.
Рискът не беше оправдан. Затова продължихме по контура на залива в търсене на парк.
Открихме цели два, но и двата бяха съвсем малки. Единият – не повече от половин декар,
разположен между жилищни сгради. Много по – малък от парка Беппу, от който ние се
отказахме. Времето обаче напрадваше и трябваше нещо да се направи. Тогава Вики предложи
да опънем палатката в другия малък (но малко по – голям от предния) парк Хамаваки. Той
представляваше затревена, равна, квадратна площадка с големина около 1.5 декара и беше
заобиколен от висок жилищен блок и улица, а от морето го делеше бетонена стена против
цунами. От същата страна имаше и две дървета, под които опънахме палатката.

Преди това посетихме онсена Коотоо. Все пак Беппу е градът с най – много горещи минерални
извори в Япония. По архитектура прилича повече на европейска къща и много не се съчетава с
околните сгради. Жената на касата беше обаче малко цапната в устата. Аз я питам какъв е
редът за ползване, тя ми отговаря, че трябва да платя. Все пак втори път отивам на онсен,
нужно е да знам дали навсякъде процедурата е еднаква, или има разлики. Тъй като една стая
струваше само 2600 йени, обмисляхме дали да не нощуваме в него. Но се оказа, че няма
никакво място, на което сигурно да си оставим колелата за през нощта, можело да ги подпрем
на стената на сградата. А тя се намира в центъра на града, няма как това да е сигурно. Иначе
цената за ваната беше по 200 йени. Влизахме един по един, за да пазим колелата и багажа си.
Вътрешността обаче съществено се различаваше от Дого – онсен в Мацуяма. Би могло да се
опише като „мизерийка“. В една тясна стаичка имаше два басейна – единият с вода, чиято
температура можеш да търпиш дълго време, а в другият можеш да вариш яйца. Варовикът от
водата явно не се чистеше редовно и фаянсовите плочки на нивото на повърхността бяха
побелели в линия. Отгоре преминаваше тръбата с горещата вода за другия басейн и неволно си
помислих какво може да стане, ако тая тръба се скъса, докато съм в басейна. Преди няколко
години беше се случил такъв инцидент. Поне в помещението нямаше никой друг и спокойно
можех да се изкъпя. Тук измих косата си за първи път от Токушима насам.

96
 ИВАШИТА КОРЕКУШОН
Беппу – Юфуин

На следващата сутрин прогнозата се

оправда. Призори беше заваляло.
Това удължи престоя ни в палатката,
станахме чак след 8 часа. Дъждът
беше спрял, за съжаление, само за
малко. Скоро след потеглянето
отново бяхме принудени да търсим
козирки, за да се скрием. Тук е
мястото да отбележа, че в Япония
изключително трудно се намира
козирка. Особеност на архитектурата
ли е, пестене на строителен материал
ли е, не мога да определя. Дори
комбинитата нямат почти никаква
стреха. А може би е маркетингова
стратегия. Вместо да висиш пред
магазина, когато завали, ще влезеш
вътре. А може дори да купиш нещо. А това е главната цел на всеки търговец – да те вкара в
магазина си. Може би по – главна от тази да те вкара в леглото си. (Все още не знам какво
движи света: властта, парите или сексът). Така след като убихме малко време в един Seven
Eleven, трябваше все пак да намерим някой супермаркет, за да заредим с провизии. От
предишния ден бяхме набелязали един Max Value. Пред вратата имаше обособен кът с
автомати за лед, за вода и други. Имаше и пейка. Изглеждаше напълно нормално да седнем и
похапнем на тази пейка, след като напазаруваме. Че за какво друго ще са я сложили. Обаче
точно тогава се появи една жена, клиентка на магазина, която ни се скара, че там не се ядяло.
Посочи ни и табелата, на която го пишеше и която и сам бях видял, но къде другаде да
отидем ... Е, след като дори обикновен човек ни направи забележка, слязохме долу на
паркинга и превърнахме дисагите на едното колело в маса.

Бяхме ядосани на тази жена. Защото вън беше мокро и хладно. Но от друга страна и двамата
знаехме, че именно така функционират гражданските общества. Японците не оставят
прозорците си счупени. Препратка40 към теорията за счупения прозорец. Спорно е кое е
изначалното: активното гражданско общество или държавата, която създава условия за
зараждането му и го възпитава. В България няма гражданско общество. За разлика от
времената на комунизма, никой стар човек няма да направи забележка на гамени, които
драскат по стените, ритат кенчета по улицата или хвърлят боклук. По медиите се предават
новини за пострадали и дори убити хора след направена от тях забележка или опит да наложат
спазване на правилата. Справка тук41 и тук42. Чрез тези публикации се насажда страх у редовите

40
https://en.wikipedia.org/wiki/Broken_windows_theory
41
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4641009

97
хора. Съдебната система не функционира и безброй са примерите на прекратени дела,
заплашване на свидетели, оправдателни присъди, изчезване на осъдени лица след
произнасяне на окончателна присъда. Като резултат българските граждани отдавна са спрели
да чувстват подкрепа и закрила от страна на държавата. И огромно е чувството за
несправедливост, което гризе всекиго.

Вече и бившата предна гума, която от Икеда насам се въртеше на задното колело, се беше
изтрила и се виждаха бели петна от долните ѝ слоеве. Затова след закуската в паркинга на Max
Value се отбихме в близкия магазин за строителни материали, където купих единствената гума
с търсения размер. Незнайно защо обаче ми отне повече от един час да я монтирам. Добре, че
ми разрешиха да извършвам тайнството под покрива на магазина, тъй като навън беше мокро.
Накрая целият бях в масло от веригата и мръсотия от старата гума, така че бях изключително
благодарен за появилата се изневиделица зад магазина тоалетна.

Беше минало обяд, когато потеглихме към Асо. Отначало пътят беше стръмен, наслаждавахме
се на гледките надолу към града и морето, но после рязко стана вертикално. Джипиесът реши
да ме прекара през някакви пътеки между къщите – с асфалт, но широки едва метър – метър и
половина. Чак се чудя как изобщо фигурираха в картата ми. След това не стана по –добре.
Карахме на първи и втори заден венец и най – малкия преден със скорост 6-8 км/ч. При
достигане на 700 мнв за първи път през това пътуване попаднахме на гора, която прилича на
нашите – дъбова с разстояние между стволовете и проникваща чак до земята слънчева
светлина, върху равна повърхност без подлес. Всички гори до сега бяха широколистни, но
изключително гъсти и на големи наклони. Някъде там стигнахме първата красота – планината
Юфудаке. Тя всъщност се води активен вулкан, но по моята скала, в която присъстват пушещите
и гърмящи вулкани Асо и Сакураджима, Юфудаке не минава за активен. Но впечатляващото
при нея и Асо е нереално зеленият цвят трева, която покрива абсолютно всичко. Няма ръбче
или камък, които да са останали голи, тревата е навсякъде като мек плюш. На високото има
място за отдих, наречено Сегиридай, с превъзходна гледка към Юфудаке и града Юфуин в
долината напред.

42
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4842833

98
На излизане от града мернах една табела, на която пишеше „Днес е отворено безплатно“. След
кратко чудене в движение се спрях и се върнахме. Минавахме покрай някакъв двор, в който се
бяха събрали разни мъже и вдигаха шум с резачки. Шумът все някога ще спре, мислех си аз, но
друго място за къмпинг надали ще намерим толкова лесно. Оказаха се участници във фестивал
на класическите двигатели, а шумът беше именно от тях, не от резачки. Репетираха за
следващия ден, когато щеше да се проведе основното мероприятие. Веднага ни отразиха. В
двора бяха оформени тераски – места за палатки. А вече някои от тях бяха заети. Насочиха ни
къде да опънем нашия шатор. По – късно ни посъветваха да посетим и прилежащия „Супер
музей Ивашита колекшън“ като дори ни връчиха купони за 50% намаление в цената. Само
трябвало да побързаме, понеже след малко затварял. Не разбираме от двигатели, още по –
малко от класически, не сме и фенове на музеите. Но хората се държаха изключително мило с
нас, приеха ни, поканиха ни, дори ни дадоха купони за намаление. В музея ни посрещнаха
неговият собственик Ивашита и управителят му – симпатичната млада дама Таширо Казуко –
все едно бяхме генерални спонсори. Не попитаха за входна такса, нито за купони за намаление.
Вече знаехме ролята на две от лицата от преди малко. Без да губят време, домакините ни
поведоха към музейната част. Колекцията е изключително богата – играчки, плакати,
оризоварки, мотори, коли и много други, при това от всички периоди след отварянето на
страната от 1868 година. Интересна е историята на един мотор “Дукати Поло“ . Тъй като бил
единствената бройка в света, италианският производител помолил Ивашита да му го продаде
за собствената му колекция, но той отказал. Съгласил се в замяна да му го изпрати за две
години и половина. Италианците били доволни, върнали му го след срока и сетне го поканили
заедно с Казуко на екскурзия в Италия на техни разноски. Автомобилите и моторите са на
втория и третия етаж на сградата. Вкарвали ги с кран, като разглобявали стената. Масата в
кафенето на приземния етаж пък е с огромни размери, но изработена от едно единствено
дърво, произведение на изкуството. Всяка вещ в колекцията си има история на придобиването
ѝ.

Бяхме поканени и на тържеството вечерта. Всъщност класическите двигатели не са сфера, която

предполага хиляди фенове. Явно са малка общност и всички са приятели помежду си и с
Ивашита. Бяха донесли бира, шоочуу43, нихоншу44 и всякакви мезета. Доста ядохме, пихме и

43
Алкохол, произведен чрез дестилация на ечемик, ориз, картофи и др.

99
даже пяхме български песни тази вечер навън. След като стана голямо студено, се
преместихме в кафенето на музея върху масата от преди малко, където продължихме до късно.

ЩАСТЛИВИ КРАВИ
Юфуин – Асо

Най – интересното обаче се случи на следващата сутрин.

Пробуждам се аз от махмурлушки позиви, открехвам
палатката и какво да видя: една едра черна гарга с клюн
като на щъркел отворила торбата ни с храна и с едно
действие ловко подхвърля поредното бобено хлебче в
гърлото си, ей така – без да го дъвче даже. Беше
поразила и други неща, които предната вечер
получихме. Добре, че норито45, което ни подариха, беше
бронирано в пластмасов буркан.

Както топло ни посрещнаха, така и топло ни

изпроводиха – даже организираха сборна снимка за спомен с всички действащи лица от
предната вечер от един електрокар, на който качиха една от служителките в музея.

Този ден, като изключим епизода с гаргата, беше прекрасен. Слънцето и топлото време могат
да направят деня на един пътешественик. А се и пренаситихме с красиви гледки по Яманами.
Навлязохме в кладерата на вулкана Асо. Зеленият плюш от тук насетне беше много по –
впечатляващ от този при Юфудаке. От високо ни наблюдаваше едно клъбце вулканичен дим, а
пътят водеше право към него. Сетне се изви надясно, после наляво и така след няколко пъти ни
изведе в най – високата точка на прохода Макиното – 1330 мнв.

44
Алкохол, произведен чрез ферментация на ориз
45
Зелена тънка лента от сушени водорасли. Използва се за направа на един вид суши.

100
Отвсякъде ни атакуваха табели, рекламиращи онсени. А ние се чувствахме гузни, че на острова
с най – много горещи извори не се възползваме достатъчно. Всички те указваха по едва
няколко километра отклонение от главния път, но когато си с колело и натоварен с багаж,
отклонение от няколко километра заслужава обмисляне. Коства и време, и сила. Ситуацията се
усложнява и от невъзможността ни да звъним по телефона и да питаме за цени и условия.
Затова решихме да проверим едно предложение, което изглеждаше близо до пътя. Оказа се
ферма – „Яманами Фарм“. Ферма с перфектен маркетинг – ресторант, в който се готви със
суровини, произведени във фермата; езерце с патки ... На всяка маса има метална плоча и
всеки сам може да опече поръчаното месо. Продава се и био мляко за 700 йени половин литър,
кашкавал, сушени листа от черница, сладолед с био млякото и много други земеделски
продукти. Има си и кът, в който децата могат да контактуват отблизо с кравите. Открихме и
онсен, но явно рецепционистката му беше влязла в басейна.

Върнахме се на пътя към град Асо. В този район видяхме единствените свободно пасящи крави
в Япония. Явно огромната част от фермите са като онази край Хамамацу. Тук в калдерата на
вулкана те сигурно бяха най – щастливите крави. Нямаха пастири, затова целият път беше
ограден с дървена ограда.

101
Градът Асо заема цялата равна долина в подножието на едноименния вулкан между двете
планински вериги, които ограждат калдерата. Всяко равно място в тази страна се използва за
произдводство на ориз. Гледката е красива. Обаче не остава място за палатки. Така бяхме
принудени да обиколим целия град и оризовите му полета по диагоналите в търсене на
подходящо място. Беше безнадеждно. Веднъж вече се бяхме спуснали от планината и на никой
от нас не му се връщаше обратно. Изминахме 15 километра в търсене, преди да се почувстваме
принудени да се изкатерим по една пътека на 30 м височина, където открихме единственото
подходящо място. То поне беше недостъпно, а и никой нямаше да идва заради гледката,
понеже имаше и по – високи и удобни места в близост.

ЛОШОТО ВРЕМЕ
8 км

Спахме добре, но на следващия ден, когато трябваше да видим най – сетне този вулкан, заради
който се изкачихме от 0 до 1330 мнв, валеше дъжд от сутринта. Мъгла беше обхвнала целия
масив и не се виждаше нищо. Дори и да минехме от там, без да ни отвее вятърът от очакваната
буря, нямаше да сме видели нищо. Липсата на късмет и непрекъснато променящото се време
ни отчайваха. Трябваше да отидем поне до града за храна. Тъкмо сгънахме палатката и отворих
дисагите да прибера дрехите от палатката и установих неидентифициран течащ обект. Някои
дрехи, хавлията и самите дисаги бяха омазани с тази течност, а мизирмата беше на леш. Сокът
от тарелката с месото се беше изсипал. По разплаканото лице ме ухапа и пчела, както казват
японците. Или едно зло никога не идва само, както казват германците. След като прекарахме
известно време в бърсане и псуване, най – сетне се отправихме обратно към града. Още докато
се занимавахме със сутрешния тоалет, закапа. Решихме да се евакуираме в мичи – но – екито,
където да се отдадем на стратегическо планиране. Мичи – но – екито беше чудесно.
Намираше се до гарата. В сградата имаше търговски салон и помещение за консумация,
застлано с татами и масички. Работеше и огромен телевизор, по който цял ден се въртеше едно
и също предаване за спускане от вулкана с колела. Времето във видеото беше приказно. А ние
седяхме в подножието на Асо и не можехме да излезем навън! Големи прозорци ни
осигуряваха гледка от първа линия. Съвсем скоро облаците паднаха толкова ниско, че мястото,

102
където спахме, вече беше потънало в мъгла. Заваля. Нямаше къде да ходим вече. Времето
ставаше все по – лошо. Валеше ту силно, ту на талази, но не спираше. От близкия Lawson се
снабдявахме със закуска и бенто, като гледахме да ограничим излизането до минимум. Така в
наблюдение на злото време прекарахме целия ден върху татамито. Излязохме само за да
отидем до близкия онсен, който, естествено, се оказа, че почива точно в този ден от седмицата.
В Япония търговските обекти си имат ден от седмицата, който сами обявяват за неработен. Но
за всеки обект денят е различен. Към него имаше и обществена пералня и ни се отдаде
възможността да свършим поне една полезна работа.

Седейки в мичи – но – екито, осъзнах, че времето в Япония е едва ли не най – големият

туристически ресурс. Или най – добре пазената тайна. Избрахме пролетта за нашето пътуване,
защото в сравнение с есента количеството дъжд беше по – малко. На графиките дори
изглеждаше, че това е периодът с най – малко валежи през цялата година. И въпреки това
валеше през ден. Вярно, вали слабо, но достатъчно да провали нечия почивка. Благодарение
на влажното време се пълнят и ресторантите, и онсените, и мичи – но – екитата. Хубавото
време е като велосипедистите – от него не се вдига БВП. А пътуването с колело е като живота
или като комара. Един път ти върви, друг път – не. Не бива да се ядосваш всеки път, когато
времето е лошо. Няма лошо време, има лоша екипировка, но не винаги тази мъдрост може да
те накара да спреш да се чувстваш като жертва. А и просто исках да намеря успокоение в
дадената ситуация.

Вечерта в 18:00 със затварянето на търговските обекти трябваше да напуснем мичи – но – екито.
Преместихме се в сградата на гарата. Там беше хладно, дрехите ни бяха влажни, но най –
ужасяващото беше свистенето на вятъра през малките отвори на плъзгащия се портал и
прозорците. Имах чувството, че ще се изсипят върху нас под напора на вятъра. В 18:40 часа
служителят на касата я затвори и си отиде. Обмисляхме дали да не нощуваме в сградата на
шалтетата си, но имаше един проблем. В гарата имаше шкафчета за съхранение на багаж. Те
бяха електронни и през тридесетина секунди в опразнената зала кънтеше следното
съобщение: „Следвайте инструкциите на екрана и изберете съответния бутон за поставяне или
изваждане“. Огледахме, но нямаше начин да изключим тези съобщения, нито пък видяхме
кабел, който да прережем. В тази гара попаднахме и на единствената до сега тоалетна
автономно работно време. То не съвпадаше с това на гишето на гарата и специално някой
дойде вечерта към 20:30 часа, да я заключи. Сутринта отваряше в 5:30 часа, преди касата.

В гарата си говорихме, че именно това е тръпката, която търсехме. Не само да гледаш

приключенията на други по телевизията или да им лайкваш снимките във Фейсбук, а ти самият
да си в центъра на събитието. Вятърът да свисти в твоите уши, ти да се чудиш къде да опънеш
палатката си и обикаляш километри в търсене на място всеки ден, твоите обувки да са
прогизнали, от теб да се лее потта по баирите.

Въпросът със спането беше решен по – рано през деня. Никой от нас не искаше да кара пак
осем километра назад към вчерашното място в дъжда, а на следващия ден отново да се връща.
Вики набеляза верандата пред прозореца, през който гледахме цял ден. Там беше абсолютен
завет. Колкото и да духа, нямаше как да ни уплаши. След като се стъмни, стана напълно
безлюдно. Изглеждаше спокойно. Добре, че няма бездомни кучета в Япония. При подобна
ситуация в Златоград за малко да ни изядат. Но и това е част от тръпката на пътуващия.

103
 ПЛЮШ
Асо – Такачихо

Това е гледката откъм гарата към основата на

вулкана рано на следващата сутрин. Но ще
използвам случая да разкажа за друго. На зелената
табела е изписан призивът „Stop Idling!“ В Япония
забелязахме, че много коли паркират някъде –
било на паркинг или пред комбини, водачът
излиза, но оставя двигателя включен. Представи си
шумовото замърсяване, което няколко спрели на
комбини коли предизвикват. А ние ползваме
комбинитата за отдих, и то по няколко пъти на ден.

104
Отделно от това е екологичното замърсяване. Куриозното е, че също толкова голям дял от
леките коли гасят двигател на червен светофар. Това говори за съществуването и на екологично
осъзнати, и на напълно незаинтересовани хора. Но държавата (или местната власт) е заела
ясна позиция към ограничаване на лошата практика.

След като направих горната снимка, отидохме в Lawson да закусим и преди 8 часа вече бяхме
потеглили нагоре. Отначало пътят се криеше из сенките на боровата гора, но когато излизаше
на оголено място, много бързо се стопляхме и скоро трябваше да направим корекция на
облеклото. От гарата изглеждаше доста стръмно, но в действителност наклонът беше приятен.
Неусетно бяхме се издигнали с 250 метра. Вече нямаше гора. Пред нас се беше опънала снагата
на планината, плътно покрита със зелена трева, в която се открояваха само най – големите
ровове, образувани от огромните количества дъжд, които склоновете на вулкана генерират.
Направи ми впечатление, че за разлика от България не се забелязват цъфнали треви и билки. А
когато се обръщахме назад, виждахме града и долината с оризовите полета. Край нас пасяха
крави и коне, но за разлика от България, където добитъкът се появява и на пътя, а
отговорността е прехвърлена върху шофьорите чрез пътни знаци, там те бяха отделени с
масивна метална ограда от три реда тръби, така че да не се нарушава ничие право. Чак да се
запита човек, оправдано ли е влагането на толкова много желязо с тази цел. Но пък и цената от
700 йени за половин литър прясно мляко сигурно го оправдава.

Тук вече сме се изкачили и се наслаждаваме на прекрасната гледка към калдерата. Минаваме
покрай Комедзука – малко вулканче, оформило се преди едва 1000 години. Формата му е
нереална. Идеален пресечен конус, покрит отвсякъде със същата тучна зелена тревичка. Името
му означава „оризов хълм“. Според легендата, на която попаднах в информационния център
на мичи – но – екито в Асо, докато навън се лееше дъжд, той представлявал ориз, складиран
там от боговете за бедните хора. А вдлъбнатинката отгоре се получила при вземането на част
от ориза.

Ето ни вече на равното място точно преди завоя към димящото дуло на вулкана. Сякаш малко
под нас в далечния край на калдерата разкъсаните след мощните дъждове от предишния ден
облаци все още облизват билото на планината; други са застинали над долината и чакат
слънцето да ги изпари, като обагрят земята в тъмнозелени сенки. Тук е изградена зона за отдих.
Японците ценят красивите гледки. Има и няколко сергии, където се продава жълта сяра от

105
вулкана като сувенир. Поглеждаме към кратера. Първо трябва малко да се спуснем към една
по – широка зона за отдих със сгради и паркинги, а после отново малко да се изкачим и
пристигаме. Там долу не пропускаме да си направим снимки, с които да се похвалим във
Фейсбук, тъй като вече знаем, че от миналата година (2014) достъпът до кратера е ограничен
поради опасност от избухване. До преди това туристите са стигали до ръба на кратера и са
можели да наблюдават синьо – зеленото езеро в кратера, което за жалост ние виждахме само
по брошурите.

Стигаме информационния център на вулкана. Прави впечатление малкият брой автомобили на

фона на огромната площ паркинги. Пътят към кратера е затворен и се пропускат само служебни
автомобили. Поставени са и табели „забранено преминаването“. Наблизо има и нова будка на
полицията. Навярно за да могат да сгащят всеки, който реши, че ще зърне езерото на своя
отговорност. Площта в информационния център, отредена за продажба на сувенири, е
полузаета. Осезаемо е влиянието на втората степен на тревога (от общо пет). Като един от най
– интересните геопаркове в света се предлагат разнообразни турове в различните дялове на
планината – вулкан, но към момента поради опасността от избухване всички те са на пауза. До
недалечното минало вулканът е взимал жертви при изригване – събирачи на сяра или туристи.
Явно японците са си взели съответните поуки и са предприели мерки за предотвратяване на
подобни сценарии. За сравнение: какви мерки се взеха в Булгаристан след наводненията в
село Бисер и Цар Калоян и предотвратихме ли или поне бяхме ли подготвени за наводненията
в Аспарухово, Мизия или Ченгене скеле? „Мерките“ докараха само много скръб.

Не успяхме да зърнем езерото в кратера, но знаехме, че сме стигнали до там, до където беше
възможно, с нашите сили, на собствен ход, потегляйки от Токио. Като си спомняхме, че се
наложи да изчакаме един ден в Асо, докато отмине бурята, ни ставаше още по – топло на
душите, защото всичките ни усилия и мъки бяха възнаградени с хубаво време и чутовни гледки.
Като тези:

106
Докато карах по този път, имах чувството, че планината ме прегръща и че дори и да не намаля
на завоя, няма да се размажа, а просто ще се пренеса на някакво приятно място, при
Планината. Може би породено от високата скорост на стръмния, гладък път. А тя изглеждаше
толкова мека и блага в тази зелена, плюшена пелерина. Не искахме спускането да свършва.
Особено след вулкана движение нямаше почти никакво и можехме да спираме, за да се
наслаждаваме на гледката, или за снимки, когато пожелаехме. Във времето също бяхме
свободни, тъй като нямахме конкретна цел за деня.

107
В град Минами Асо (Южно Асо) от срещуположната страна на вулкана обядвахме на един
Family Mart. Сетне се отбихме и в един магазин, където потърсихме ластик за багажа. От там
пътят се отправи към външния пръстен на калдерата, който трябваше да пресечем в посока
Нобеока и Миядзаки. Всъщност съществуваше и възможността да тръгнем директно към
Миядзаки, но това означаваше поне още една нощувка в този слабонаселен район на страната
сред стръмните планини, които не предлагат място за палатка, а и при хипотезата да няма
комбинита, т.е. храна за нас, преценихме риска като прекалено висок. Двулентовият път се
издигаше бързо, преминавайки през няколко тунела. При един от тях, където все още се
виждаше част от планините, формиращи вулкана Асо, се сбогувахме с него и калдерата му и
обещахме да разказваме в знак на благодарност.

От тук последва много приятно каране без почти никакво движение на автомобили през
гориста местност. В градчето Такачихо забелязах табела за парк и отидодохме да проверим,
тъй като вече минаваше 17 часа. Оказа се страхотен парк за спорт. В Япония почти във всеки
град има такъв. Не просто добре поддържана естетически оформена площ със специални
храсти, треви и алеи за разходка. Впрочем, японците явно не обичат да се разхождат. Дори
когато излязат на разходка, веднага щом стъпят на определеното за това място, те автоматично
влизат в транс и включват една особена, забързана походка с изпънати ръце и длани,
успоредни на тялото, като се движат все едно маршируват. Не, не го бъркам с бързото ходене.
В тези паркове винаги има игрище за бейзбол, който е основен спорт в страната, със
съответните високи мрежи и силно осветление, както и площи за други спортове. В нашия парк
имаше и кът за игри с пързалки, люлки и прочие. Един баща беше дошъл с трите си малки сина
да се позабавляват. Доста нетипична за Япония картина, където мъжете работят от ранни зори
до късни доби и едва имат време за сън, докато жените поемат цялата домакинска работа и
отглеждането на децата. Тази културна черта на японското семейство – изключително жената
да се грижи за домакинството – е намерила отражение и в данъчната система: когато доходите
на единия съпруг не надвишават определен годишен праг (между 10 и 14 хил. долара), другият
съпруг получава данъчни облекчения. Едно от условията за това е обаче да имат сключен
граждански брак; съжителството на семейни начала не се признава от закона за данъчни цели.
Може би точно това възприятие на японците, че мъжът трябва да се грижи за жената
материално, беше причина да бъдем питани от непознати хора, с които за кратко се

108
заговаряме на пътя, нещо толкова лично за нас европейците – дали сме женени. Има и мнения,
че тази данъчна уредба възпрепятства жените да се реализират в обществото, тъй като ги
стимулира да не работят много, оттам – да не постъпват в университет и т.н. Действително,
това е едно от направленията, в които Япония чувствително изостава. Много са малко жените
депутати или жените на ръководни постове в частни предприятия. Според мен обаче
причината за това е културна. Нека само да изходим от две от многобройните думи, които
съществуват в японския за „съпруга“ – едната означава „тази, която стои вкъщи“, а другата –
„тази, която стои в дъното [на къщата]“. Едната от думите пък за „съпруг“ буквално означава
„главният човек“.

Обиколихме целия парк, за да намерим най – подходящото място. Олекна ни, тъй като този
път дори имахме избор. Спряхме се на едно местенце под дървета и зад един ред високи
декоративни храсти, където щяхме да се чувстваме невидими. Наблюдението ни върху
степента на използване на парка показаха ниска вероятност някой късно вечерта или рано
сутринта да мине по най – външната за парка алея, в близост до която опънахме палатката.
Наблизо беше само осветеното бейзболно игрище, което малко ни отнемаше от тишината, но
към 22 часа и там лампите угаснаха.

Кое ли дете не иска да се пусне по тази дълга, дълга пързалка.

109
 ПОЧЕРПКА В ПОЩАТА
Такачихо – Нобео

Целта ни за следващия ден беше град

Нобеока. Това е родният град на моя
приятелка от университета. За съжаление
тя живее в Токио и не можеше да се
срещнем. Първоначално тръгнахме към
местната забележителност – дълбоко
ждрело. Но пристигайки в подстъпа му и
виждайки тази „змия“ с огромен наклон,
за нас стана ясно, че е по – добре да се
откажем. От Казурабаши насам бяхме усъвършенствали инстинкта си да не се навираме между
шамарите.

За щастие бяхме карали само два километра в грешната посока. Върнахме се обратно в
градчето да потърсим магазин за закуска. На излизане видяхме това:

110
Стена от идеално подрязан и цъфнал храст от растението Цуцуджи. Има и машина за продажба
на напитки като чайове и кафета, каквито са разположени на всякакви невероятни и пусти
места. Дори да нямаше безплатни тоалетни с чешми навсякъде, човек пак не може да остане
жаден. След още изкачване стигнахме до една много малка поща. Там потърсих писма за една
картичка до България. Вече знаех колко струва картичка до България и вместо една за 70 йени
жената искаше да ми продаде две за по 72. Продавали се били в комплект. Това си беше явна
лъжа. Изглежда дори в Япония има хора, които не са добри професионалисти. От това място
изглеждаше, че имаме две опции: да продължим по същия път отляво на течението на реката
или да преминем моста, за който имаше табела, че бил най – големият от този тип в цяла
Япония, и да караме отдясно на течението.

Вглеждайки се в картата на джипиеса обаче, установих и трета опция: плътно до реката долу
минаваше малък път, който продължаваше чак до Нобеока. Имаше шанс той да е свободен от
движение. Пътят, по който карахме до сега, беше доста натоварен; този от дясно на реката
изглеждаше с много спускания и качвания и така изборът беше ясен. От картата не ставаше
ясно само как да се спуснем до пътя край реката – беше изключително стръмно и по средата
линията, обозначаваща връзката към този път, се губеше. Добре, че наоколо живееха хора и
бяха излезли, та ни упътиха.

Долу беше друг свят. Тесен път, прекаран като че ли насила между реката и стръмния склон, от
който го предпазваше висока бетонена стена. Високи дървета образуваха дебела сянка. На
места покрай стената течаха поточета, подхранвани от гъстата гора. Имахме чудесна гледка

111
към реката и меандрите ѝ. Движение нямаше никакво. Може би една от причините за това да е
бил ремонтът на пътя, за който съобщаваха нарочни табели. Но аз не си представях как можем
да се върнем към горния път, понеже на слизане беше толкова стръмно, че се наложи да
слезем от колелата. Затова и навярно подсъзнателно съм пренебрегвал табелите. За моя
огромна изненада обаче наистина стигнахме участъка с ремонт. За голям наш късмет обаче
работниците не ни върнаха. С колело било възможно преминаването, само да сме внимавали
повечко. По радиостанцията даже съобщиха на следващите постове, че идваме. В
действителност никъде не забелязах място, през което дори кола да не може да мине. Явно тук
отново бяхме станали свидетели на презастраховането на японците.

В градчето Ято направихме втори опит за марка. В пощенската станция работеха двама мъже.
След известно суетене и справка с книжата за цената на марката до България ми я подадоха.
Към нея обаче получихме и поднос с две чаши, пълни със сок. Дори ни посочиха бутилката, от
която са налети, може би за да знаем от къде произхожда или просто за да си налеем втора
чаша сами. Почувствахме се много специални, а бяхме купили само една марка за 70 йени.
Обядвахме в едно крайпътно заведение с името „Фуджи Драйв – ин“. Обстановката вътре
беше като от по – миналия век, наподобяваше на нашите селски кръчми – натурии, нахвърлени
на едната маса, и умерен безпорядък, който придава едно особено чувство на уют и дом.
Разликата беше, че се предлага храна. Менюто е написано на лист хартия и се предоставя при
поискване, но никой не го търси, тъй като местните земеделци, които обядват там всеки ден,
знаят какво се предлага. Без да обяснява, жена от персонала просто ни донесе по един
портокал. Естествено, той не се включваше в сметката, беше подарък. Към заведението имаше
и широк магазин, но с малко стока. На излизане там забелязах едни банани с петна – от тези
най – благите. На тях нямаше етикет. Щом попитах за тях, жената ми ги даде всичките, без пари.
Били стари, никой нямало да ги купи. Значи ферментирала соя (наттоо) могат да ядат, а
позагнили банани не могат. Тръгнахме си от това ресторантче изпълнени с благодарност. Човек
навсякъде може да открие човеци. Може да не са богати, но да имат големи сърца. Дори в най
– запустелите гори на Япония. А може би в най – закътаните места са останали най – много от
тях ...

В Нобеока бяхме набелязали два парка за нощувка. Единия пропуснахме поради сложната
пътна инфраструктура. Имаше и някаква градска гора, но беше твърде гъста и с голяма трева,
не беше подходяща за палаткуване. Сигурно криеше комари като врабчета. На един светофар
попитахме един колоездач за парк, като този път трябваше да обявим и за какво ни трябва, за
да не ни заведе в парк, който не става за нощуване. Изненадващо, човекът не се зае да ни
разубеждава, а направо ни поведе към някакъв парк. Остави ни близо до него. За съжаление
паркът се оказа междублокова градина. Дори не ни се искаше да спим там. Бяхме намалили и
се тюхкахме (особено аз). Тогава погледът ми срещна този на един дядо, който беше излязъл
пред дома си на разходка. За съжаление обаче с него не ни провървя, както с предния старец.
Този просто отсече с една дума на японски: „Така не се прави!“ And he really meant it. Затова
просто продължихме с търсенето. Не след дълго открихме друг парк, който беше малко по –
широк, но отново по – скоро квартална градинка. От там обаче зърнахме широка поляна,
приличаше на игрище. И като се изкачихме на нея, видяхме, че долу тече широка, спокойна
река. Нямаше начин край нея да няма равно местенце за палатка. И имаше! Даже буйната
трева беше окосена. А там, където беше оставена, измежду тревата се подаваха многобройни
големи оранжеви цветове. Приличаше на място за разходка. Но докато сготвим и изядем

112
вечерята си на бетонените стълби, никой не мина от там, което беше добър знак. Реката
течеше бавно, от близкия малък остров рибар мяташе въдица. Ние бяхме скрити от околните
къщи и може би никой не знаеше, че се намираме там. Слънцето тихо залязваше зад перестите
облаци. Идилия.

ЯКУДЗА
Нобеока – Миядзаки

Целта за следващия ден беше град Миядзаки. Още в района на

нощувката поех първите си впечатления за деня. Последният от
парковете, които предната вечер бяхме отминали, се обработваше
срещу кърлежи. Методът беше обаче твърде интересен. Поляната беше
разграфена с нещо като новата боя, която се използваше от съдиите на
световното първенство по футбол, така че се образуваха коридори. Мога
само да спекулирам за замисъла, но или е с цел предотвратяване на
конфликт между пръскащите работници, или, което е всъщност по –
вероятно, за по – плътно покриване на площта. Не знам как в България
се контролира този процес, само знам, че напролет след пръскането в
Борисовата градина в София остават залепени по дърветата едни
смешни съобщения на лист А4, на които само пише, че е извършено
пръскане и че карантинният период е еди колко си дни, но кога са
пръскали и с какво не пише. Или може би точно тази информация се
размазва след първия дъжд.

Малко по – късно забелязах две жени, които край тротоара с тример

косяха тревата. Любопитното беше, че едната асистираше, като държеше найлон до машината,
така че отсечената трева да не се пръска върху тротоара. Кой в България мисли за такова нещо?
Да пази чисто, красиво, да не нарушава интереса на останалите граждани ... В Япония ще
видиш ВСЕКИ, който разхожда кучето си в парка, да държи и торбичка, и щипка, с които да
прибира изпражненията на кучето си. То пък винаги е на повод. В София кучетата се разхождат
без повод, изхождат се и изпражненията остават, където ги завари физиологията. Каква ти
торбичка ... Та кой събира на бездомните общински кучета лайната!

113
А ето още една табела за борба с престъпността. „Да не се страхуваме от биячите“ , „ Да не
даваме пари на биячите“ , „Да не използваме биячите“
Съвет за прогонване на престъпните групи от Хюга; Полицейско управление Хюга

Самото съществуване на тази табела говори за належащ проблем. Но поне тукашните власти
открито го признават. Има приет и специален закон още от 1992 година за борба с този вид
престъпност. Става дума за японската мафия Якуза. След приемането на формулировката в
закона що е то престъпна групировка в цялата страна са идентифицирани 21 такива групи.
Информацията за основателя, адреса им на управление, броя членове, герба им и други е
публична. Например, броят на всички членове преди две години е бил 58 600 души, като той е
спаднал с 4 200 за една година по данни на Центъра за борба с престъпните групи, създаден по
този закон. Дейностите на центъра са подпомагане на граждани и предприятия във всякакви
техни терзания, свързани с престъпни групи, като за целта се използва мобилен офис; обмислят
мерки за предотвратяване присъединяването на младежи към мафията; помагат на тези, които
са се отделили от нея.

Нощувахме на плажа край Миядзаки. До там ни отведе дълго отклонение от главния път към
морето, сетне карахме по платен дори за велосипедисти път. Минаването по него струваше 10
йени, които сам пъхаш в специална кутия, но и двамата мислим, че велоалеята не струваше и
толкова. Интересно беше, че тя беше отделена от пътното платно с двойна, висока мантинела.
Имаше си и обозначение, че на пътя е забранено за велосипедисти, но Вики реши да отмъсти
за лошата велоалея. После тъжно се озърташе за прекъсване на мантинелата, но връзка не
беше предвидена. Беше много смешно.

114
Този път ни отведе на брега, където имаше комплекс като този в Свети Влас. Имаше си и
къмпинг зона с номерирани огнища и чешми. За жалост управителят на парка не ни позволи
да опънем палатка на неговата територия, но ни подсказа, че извън него можем да правим
каквото поискаме. Там обаче имаше само огромни камъни и много пясък. От мързел решихме
да построим лагера в близкия на къмпинга край върху пясъка. Сетне си сготвихме манджа,
този път постна, от ориз, спанак, лук, сушени гъби и чубрица. Обаче след като се стъмни,
бумтенето на морето ни се стори много по – страховито. Бяхме видели, че водата беше стигала
само на няколко метра от там, където поставихме палатката. Имаше вълнолом, но вълните
подскачаха и се подаваха отгоре като крокодили. Въпреки че ни успокоиха, че ако стане
земетресение, докато спим на плажа, непременно ще го усетим и ще има време да се
евакуираме, винаги имахме под на впредвид тази опасност. Дори винаги следях информацията
за най – близките високи места за спасение при цунами. Освен земетресението трябваше да се
съобразяваме и с прилива и отлива. А знаехме, че нивото се вдига с един – два метра при
прилив. Не знаехме обаче кога ще има такъв. Всички тези опасения ни накараха след вечеря да
бутаме колелата през пясъка в тъмното към по – високо място, на което щяхме да спим
спокойно.

ЕСТЕСТВЕН ПОДСЛАДИТЕЛ
Миядзаки – Мияконоджо

Закусихме в едно малко паркче в района на жп

гарата на Миядзаки. Посоката беше към
Сакураджима, но щяхме да караме до здрач. През
по – голямата част от пътя ползвахме асфалтирания
тротоар като велоалея. Обядвахме големи пресни
онигирита в едно мичи – но – еки. Там продаваха и
един нов за мен продукт – каннюусо. Стотина грама
от него се търгуваше за над 1000 йени и поради

115
това не го опитахме, но в замяна ядохме сладолед с него. Всъщност това е млечен продукт с
история от осми век. Приготвя се чрез изваряване на прясното мляко в продължение на осем
часа до намаляване на първоначалния обем до 1/10. При това се получава сладък продукт,
който бил изполван за подслаждане. Подобно на маджуна, известен по нашите земи и добиван
от гроздов сок.

У нас това растение е декоративно, известно с името „Трилистник“. В Япония се яде.

А това са японски керемиди отблизо:

Този ден нощувахме в Мияконоджо. Там попаднахме и на любимата ни верига за суши

Хамадзуши и нямаше как да пропуснем. Както и до сега, единствената интеракция с персонала
е на входа и на касата на ресторанта. Изборът на специални видове суши, както и извикване на
човек от персонала, който да преброи празните чиниики от суши, става посредством таблет,
поставен над масата. В това заведение обаче таблетите бяха толкова шумни, че ни направи
впечатление. А ресторантът беше почти празен. Помислихме си какво ли става, когато всички
маси се напълнят и всеки започне да поръчва. Таблетът говори на висок глас: „Вие си поръчахте
[еди какво си]. Благодарим Ви“ „Вашата поръчка пристига. Не забравяйте да си я вземете“

116
След сушито трескаво затърсихме място за палатка. При влизането си в града бяхме видели
табели за паркове, но не бяхме запомнили точно къде. Това наложи да се връщаме назад
около километър в търсене на табели. Разстоянието е малко, но когато търсиш нещо, което
дори не си сигурен къде е точно и се чудиш как ще го видиш, карайки в обратната посока и
извръщайки глава назад след всяка табела, която отминаваш, ти се струва в пъти по – голямо.
Намерихме табелите, но парковете, до които водеха, бяха спортни, без никаква камуфлажна
растителност, в центъра на града. Вече бяхме загубили доста време и започвахме да се
притесняваме. Тогава открих на джипиес картата река с алеи край нея. Мястото се оказа
чудесно. Имаше кава – но – еки46 с игрище за деца, стена за катерене, но работното време
беше свършило. Това на тоалетната – също. Имаше вариант да спим точно под един мост, но по
него се движеха и влакове и нямаше да е съвсем спокойно. В крайна сметка опънахме
палатката между самата река и дигата, на една равна тераса. По дигата отново имаше алея за
разходки, но кой се разхожда по тъмно.

БУУМ
Мияконоджо – Кагошима

Следващия ден трябваше да стигнем острова

Сакураджима. Вятърът беше попътен и
напредвахме бързо. Рязко се промени светът
след отклонението от главния път номер 10.
Последва стръмен наклон, а склоновете бяха
укрепени с пръскан бетон. Веднага след като
закарахме по този път, усетих леки удари по
кожата си, но нищо не се виждаше. По края на
пътя обаче се виждаше натрупан сиво – черен пясък. Първоначално си мислех, че торкретът се
рони. Скоро след това обаче забелязах, че всички листа на дърветата са покрити със същия фин
прах. Когато стигнахме до едно широко място за наблюдение, за което пишеше, че било едно
от най – забележителните в Япония, видях облаци над вулкана и се досетих, че това е
вулканичен прах от Сакураджима.

46
Кава – река; по аналогия с мичи – но – еки.

117
От там бързо се спуснахме на пътя, който обикаля залива и води до вулкана. Там също имаше
много от праха. По едно време заваля, спрях да си облека якето и докато намествам качулката
и поради това не чувам добре, намиращата се на 15 метра зад мен Вики започна да вика нещо
и да сочи към вулкана. Беше се чул силен тътен, а от вулкана се издигаше пресен сив дим.
Тогава малко се притеснихме. Имаше и вятър и не знаехме дали няма да обърне посоката си и
заедно с дъжда да докара пушека върху нас. Знаехме, че напред има мичи – но –еки и се
забързахме към него.

Движейки се успоредно на вулкана, забелязах,че преобладават западните ветрове, тъй като

всичката пепел се трупаше от източния край на острова. Изглеждаше така, сякаш цялата земя
около вулкана пуши.

В мичи – но – екито седяхме дълго време. Вътре имаше широко помещение с маси и столове,
където човек може да консумира покупките си или просто да си почине. Използвахме и
контактите да заредим батериите си. На голям екран вървяха новини, споменаха и за
изригването на вулкана от преди малко. Чувствахме се в епицентъра на събитията. Надявахме
се да има някаква актуална информация, да получим съвет какво да правим, най – много
искахме някой да ни каже, можем ли да продължим през вулкана към град Кагошима. За

118
съжаление обаче в мичи – но –екито такава услуга не се предлагаше. Беше пълно с туристи, но
всички бяха с леки коли или автобуси. На никой не му се налагаше да диша вулканичен прах.
Да се наслаждаваме на гледката, докато плацикаме краката си в канала с минерална вода,
изграден от съседния онсен, ни пречеше хладният дъжд.

Районът изглеждаше много нещастен. Сградите – покрити с този фин прах, цялата гора наоколо
– също отрупана с прах. В един двор беше поставена табелка, която казваше „Вулканът е
нашето страдание“.

Вече не се чуваха тътени, а само кротко се издигаше тъмен пушек от кратера на вулкана и ние
събрахме смелост да продължим към следващото мичи – но – еки, намиращо се към края на
вулканичния остров. До него води мост, но всъщност има и сухоземна връзка с него, поради
което вече не е съвсем точно да бъде наричан остров. Това обаче е отскоро. През 1914 година
вулканът изригнал мощно и в резултат се образувала сухоземната връзка с остров Кюшу. Малко
след моста, вече от западната страна на вулкана, пристигнахме на паркинг с автобуси и туристи.
Те бяха излезли и си правеха селфита с димящия връх. Тогава се поуспокоихме. Наблизо бяха
разположени и специални бункери, които да послужат за евакуация при евентуално мощно
изригване и изхвърляне на камъни от вулкана.

Малко по – напред минахме през едно напълно изоставено поради активността на вулкана
населено място.

Близо до пристанището е изграден и демонстрационен посетителски център. Той е безплатен и

има интернет. От него научих, че са достатъчни 200 години, за да се възстанови напълно
растителността след изригването на вулкан.

Фериботът до Кагошима пътува денонощно на всеки 10 минути. Беше пълен с ученици, но

дистанцията беше взета изключително бързо на цена 500 йени за двамата с колелата.

На другия бряг ръмеше. Беше и време за намиране на място за лагер. На картата видях някаква
издатинка с алеи. Оказа се високо място над града с хубава гледка. Съвсем наблизо се

119
намираше някакъв хотел с много звезди, имаше и павилиончета, които вече бяха затворени.
Точно зад тях на площад Дон Вики откри чудесно място за палатката. Само трябваше да качим
колелата и багажа по стълбите, но си заслужаваше, защото горе беше напълно безлюдно. Само
един дядо тренираше голф, но след като се стъмни и него го нямаше. Междувременно
излязохме на мястото с най – добрата гледка в района. От време на време идваха групи туристи
да наблюдават светлините на града, Сакураджима и другите острови в морето. От два дни
носехме едно месо, трябваше вече да го сготвим. Имахме и спанак, и лук, и естествено – ориз.
Сгушихме се зад една от пейките, сложихме дисагите на земята така, че да пазят завет, понеже
духаше вятър на това открито място, и всред всичките туристи, които само на пет метра
слушаха разказите на гидовете си, но под прикритието на тъмнината, извършихме нашето
тайнство.

ЗАГУБВАНЕ 2
Кагошима – Акуне

На другата сутрин купихме закуска от едно комбини и я

изядохме в парка Кьоокен, наблюдавайки сплотена група
пенсионери, които кротко си играеха на скуош. Явно
взимаха играта си насериозно, защото от време на време
отбелязваха нещо на лист хартия, всички бяха в спортни
екипи в два цвята, стикове и прочие, досущ като
професионален отбор. Докато поддържахме форма,
спорейки за това, време ли е вече да си честитим 24 – ти
май, или е твърде рано, тъй като в България още не е
настъпил заради часовата разлика; или пък 24 – ти май е
там, където има и един българин, заваля. Нямаше къде да се крием, затова просто дадохме
старт на карането за деня. Повечето път мина през планината, където имаше и доста върли
изкачвания. Към края излезе отново на морския бряг. Бяхме успели да прекосим Кюшу и се
приближавахме към заветната Амакуса. След мичи – но – еки Акуне обаче с Вики се загубихме.
Аз влязох в един Lawson с намерението много бързо да купя пакет бобени хлебчета и да налея
вода, като си мислех, че Вики изостава някъде далеч зад мен. Оставих си колелото до магазина.

120
Свърших много бързо и дори от вътрешността на магазина поглеждах към пътя, за да съм
сигурен, че тя не е минала, без да забележи колелото ми. Почаках още пет минути, след това
продължих напред, но колкото и да карах, нея все я нямаше. Стигнах града Акуне. Бях убеден,
че тя няма да навлезе в нов град сама, а това означаваше, че тя е все още някъде назад. От
друга страна първоначално нямах чак такава преднина. Беше притеснително. Но все пак реших
да се върна назад да я потърся. Върнах се до комбинито и там я почаках около десет минути.
Отново не дойде. Реших да се върна обратно до мичи – но –екито – мястото, където несъмнено
бяхме заедно. Това беше на около осем километра назад, но нямаше начин. Ето че стигнах
мястото, но нея я нямаше. Стана ми страшно, като си спомних, че отстрани на пътя в посока
морето беше пропаст с назъбени скали. Движението в Япония е отляво, велосипедът се движи
в най – лявата част на лентата и само една ниска мантинела делеше пътя от пропастта. За лека
кола тя би била достатъчна, но тялото на велосипедиста е разположено по – високо от нейното
ниво. Това още повече ме плашеше. Никак не е лесно да гледаш надолу по скалите: хем не
искаш там да видиш нищо познато, хем за да си сигурен, трябва да гледаш. Влязох отново в
Акуне и продължих и след мястото, до което бях стигнал предния път. След още малко каране я
зърнах. Радвах се, че се разминахме само с едно забавяне и двадесетина километра отгоре за
мен.

Продължихме още малко и минавайки покрай една жп линия, инстинктивно се разшетах да

проверя, няма ли подходящо място. Тогава се озовах на една доста широка, съвсем равна
поляна, която дори изглеждаше ничия. Беше точно на брега на морето, зад бетонената стена
против цунами. Къщи имаше наоколо, но живот изглежда нямаше. Бяхме щастливи,
намерихме се един друг, а сега и прекрасно място за спане. Опънахме палатката по светло и
сготвихме постно ядене. Но преди това се налюбувахме на морския залез. В България
свързваме морето с изгрева, затова ни беше още по – мило.

121
 АМАКУСА
Акуне – Ушибука

На следващата сутрин малко след потегляне,

докато изчаквах Вики при една крайпътна тоалетна
на плаж с името „Почивка“, попаднах на това
местенце:

Прекрасен плаж със ситен пясък и безброй дупки, към които безшумно се разтърчават стотици
раци, щом ги наближиш.

122
След това по Големия мост преминахме върху бившия остров Нагашима. Този път не поради
вулканична дейност, а поради построяването на моста, той е престанал да бъде остров, като за
славното му минало на такъв останало да свидетелства само името му47.

Нагашима е остров на каменните зидове и онсените. Той действително разполагаше с много

обработваема земя и почти всяка градина беше оградена с със сух каменен зид. Отглеждаха се
предимно картофи и градините бяха поддържани без една тревичка. Чудехме се дали хората
се издържат чрез тях, със земеделие, или се занимават само в уикендите, а работят в близките
градове. Но пък селцата бяха добре уредени – с пощи, училища, магазини, от тях струеше
живот, което показва, че хората са уседнали там. А и наоколо няма големи промишлени
центрове, където хората биха могли да работят. Още повече големите градове имат свойството
да изсмукват цялото младо население от околните райони.

Мястото беше изключително предразполагащо за баня. Налице беше и необходимият онсен.

Бърза проверка показа, че в момента има група пенсионери, но след около час те си отиват и

47
Шима на японски значи остров.

123
сградата се опразва. Тогава можело да ползваме и семейната вана срещу 1000 йени за 50
минути или пък да влезем поотделно за по 300 йени. Ваната обаче била затворена между
четири стени (все пак никой не иска да бъде шпиониран, докато с жена си ... ), затова избрахме
да влезем по сами. Както се полага, имаше място с душове за измиване. Този път обаче имаше
сапуни и шампоани за безплатна употреба. Басейните бяха два в помещението и още един на
открито. За съжаление гледката към морето се виждаше само отвътре, тъй като външният
басейн беше разположен малко по – ниско. В единия от вътрешните басейни имаше и
електромасаж, а импулсите никак не бяха слаби – не можех да ги издържам. Но все пак
външният басейн беше най – приятен. Седнал си на дъното от едри камъни и мижеш. Само от
време на време се изправяш, за да погледаш от високо към залива. Сетне сядаш на някой по –
голям, объл камък, затоплен от слънцето, па като ти стане хладно от бриза, се спуснеш на
дъното и се потопиш до шията. И те така.

Разплути от горещата вана, продължихме към пристанището, от където щяхме да хванем

кораба за Амакуса. Разстоянието взехме за 30 минути, цената беше 1500 йени за двамата и
колелата. В кораба имаше и телевизор, бяхме седнали най – отпред, за да наблюдаваме
морето. Точно в този, и то докато пътуваме с кораба, имаше предаване за България по една от
японските телевизии. Не, че някой ме беше бил да дойда в Япония, но виждайки кадрите от
планините на България, ми стана мило ме обзе носталгия. Бях в кораб сред някакви японски
островчета, а по телевизията даваха за мойта малка страна! Не можех да отлепя поглед от
екрана. Трябваше да си казвам, че съм дошъл в Япония, за да гледам техните красоти, моите
ще си ги гледам като се върна. Колко ли от пасажерите са предполагали, че в кораба до тях
седи човек от страната, за която предават ...

Пристигнали в град Ушибука, трябваше веднага да се озърнем за място за спане. Вики беше
набелязала два парка и отидохме да ги потърсим. Както обикновено, оказаха се на високо.
Всъщност там имаше много паркове, всеки с по – хубава гледка от предишния. За съжаление,
този, който най – много ни хареса главно заради закътаността си, беше затворен за колелета,
като преградките бяха поставени толкова близко една до друга, че да не може да се лъкатуши
между тях. Българина обаче, като реши да нарушава правилата, нищо не може да го спре.

124
Въпреки големия наклон, се изкачихме по – нататък по хълма, а от там влизането с колело
поне беше възможно. Някъде прочетохме, че паркът бил един от стоте най – хубави в цяла
Япония. А ние щяхме да спим в него на палатка! Жалко, че както в целия капиталистически свят,
хората се стремят към постоянен растеж и по – високи доходи и постепенно се изселват от
отдалечените, но красиви места, за да роботят в големите метрополии. Така остават все по –
малко хора, които да се наслаждават на този красив парк, предоставящ гледки към различни
части от градчето долу и разполагащ и с детски атракции като огроомна пързалка и други,
каквито у нас не се считат за ценност. Под едно от тях сместихме палатката, копирайки
стратегията си от Икеда. Хем да не заемаме излишно място, хем да не мачкаме тревите, както
ни обвиниха в парка Хосомичи. Учехме се, еволюирахме. Няколко дни по – рано си бяхме
купили някакъв благоуханен ориз, който само се примесвал с обичайния за добър аромат. Ние
обаче си го готвехме като основен, тъй като нямаше как да носим два пакета с нас. И без това
трудност за нас представляваха огромните разфасовки в тази страна. Там той обичайно се
продава в чували от десет килограма, има и по пет. Намират се и по два. За домакините не е
проблем да си го пренесат, тъй като там дори възрастните дами карат от онези малки колички
с плъзгащи се врати, в които влизат почти прави. Но ако искаш само един килограм или пък
още по – малко, няма шанс. Често се отбивахме в плод – зеленчуците край пътя, в които се
продават и всякакви земеделски и морски продукти, в зависимост от местоположението, и
намирахме и разфасовки от един или дори половин килограм, но не винаги имахме този
късмет. Та този ухаещият ориз явно не се готвеше така лесно като обикновеният, но пък тази
вечер бяхме по случайност добавили повече вода и омекна идеално. Гарнирахме с месо и лук.

125
 РАБОТА МЕЧТА
Ушибука – Томиока

Следващата сутрин продължихме по пътя си на север.

Преди това обаче трябваше да напазаруваме. Тъй като
по нищо не личеше, че има хипермаркет в района,
купихме бентоо и други неща от различни малки
магазинчета. После много ни беше яд, защото се оказа,
че сме платили твърде много за бентоото. Но пък
посещението на квартално магазинче ми даде
възможността да си поговоря с продавачката. Темата
беше етикетирането. На касата се оказа, че цените са
написани без ДДС. Ние обаче бяхме свикнали навсякъде
до сега те да се обявяват и по двата начина на един и
същ етикет – с ДДС и без ДДС. Тя ловко се измъкна, като
ме литна, че с оглед предстоящото повишаване на ДДС ставката на 10%, търговците имали
право сами да решават как да обявяват цените. А това дори да беше истина, когато всички
наоколо пишат цени с ДДС, само ти – без ДДС, намирисва на нелоялност. Но в сравнение с
Булгаристан, където често по селата и касова бележка не се издава, т.е. приходът не се
декларира и не се плаща данък, като по този начин търговците буквално гледат в очите
съселяните си и ги лъжат, правейки се на тарикати, този вид измама е „бял кахър“. Но това е
част от социалната система и системата за облаги в държавата, какво да се прави.

126
„Цел: Да станем първи в Япония по поставени колани!“
Полицейско управление Ушибука, Съвет на контрольорите по безопасността на
движението, Асоциация за безопасността на движението, Асоциация на тежкотоварните
превозвачи от префектура Кумамото.
Очевидно изключително много се държи на пътната безопасност. Въвлечени са разнообразни
органиации, които не само подпомагат подобни рекламни кампании, но и са ангажирани с
контрола по пътищата в една или друга форма. Но според мен е също така важно, че
информацията коя префектура или район се намира на кое място по даден показател е
публична и че се води съревнование между, в случая, полицейските управления за постигане
на по – добри резултати. Виждал съм подобни табели и на други места в Япония, например за
брой катастрофи и т.н. Това предполага, че е бил направен анализ за причините за смърт при
ПТП, откроена е конкретната, а именно – непоставянето на предпазен колан – и са предприети
мерки за елиминирането ѝ, като едновременно с това се следи за ефекта от тях.

По пътя през гората попаднахме на един участък, в който през тридесетина метра на
мантинелата бяха поставени рисунки на слон. Те бяха креативна част от кампания против
безразборното изхвърляне на боклук. В Япония опаковането е по – внушително от България.
Когато излезеш от магазина и с нетърпение започнеш да разопаковаш новите си бисквитки,
първо ще отвориш кутията им. После изваждаш пакет, целият обвит във фолио. Разкъсваш го.
Вътре намираш тънка пластмасова тарелка. В нея са поставени десет бисквитки. Но! Всяка една
бисквитка също е опакована в тънко станиолче. И тогава взимаш отново картона и поглеждаш
картинката. Бавно започва да ти се изяснява защо на нея бисквитките изглеждат толкова
големи, а в действителност са толкова малки. Касиерките нареждат купената стока
собственоръчно в малки, прозрачни торбички с логото на търговеца, които са безплатни. При
това те през цялото време обясняват какво действие точно извършват: обявяват вида артикул и
броя му, накрая казват, че всичко прави точно еди – си колко йени, че получава от теб еди – си
каква банкнота, че ти връща еди – си колко йени ресто, благодари ти най – вежливо, кани те
следващия път пак от там да пазаруваш и поставя дланите си една върху друга малко по –
надолу от пъпа, като едновременно с това се леко се покланя. Без да те пита, ако си купил
бентоо, добавя и клечки, безплатно. През цялото време, докато си пред касата, не спира да
говори. Бих казал, че работи повече с устата, отлкото с ръцете си. Дори имаше една касиерка,

127
която при наместването на всяка покупка в торбичката се извиняваше, сякаш правеше нещо
лошо или поне неочаквано, като по време на ритуала демонстрираше най – неискрената
усмивка, която някога и двамата бяхме виждали. А когато пазаруваш в комбини, служителят ти
подава торбичката с покупките, като събира двете дръжки и разтваря ушите им широко, така че
остава само да провреш ръката си. Не е нещо, без което не можеш, но целта е да се
демонстрира грижа към клиента. И във всички магазини отношението и действията на
персонала са еднакви. Буквално знаеш в каква ситуация какво ще ти бъде казано и с какви
думи. Затова и местните клиенти почти никога не отговарят на поздравите на служителите.
Силно впечатление ми направи магазинерът от едно комбини в Амакуса. Поздравите и въобще
цялата си комуникация с клиентите той извършваше с изключително силен, плътен и искрен
глас, който отекваше из целия обект. Та думата беше за опаковките. Какво ли се е случило, че в
Европа и Япония са започнали да опаковат толкова много? Дали не е просто силно лоби на
производителите на опаковки ... Преди тридесетина години не са се използвали толкова много
пластмасови опаковки и дали хората са умирали от лоша хигиена? А пластмасовите опаковки
предизвикват грозни замърсявания. Известно е, че те се събират в океана и големите морета и
образуват цели острови. Принудени сме да ги гледаме и по канавки, в храсти ... Много от
хората не са чували за разделно събиране на боклука и когато изхвърлят биоразградим
отпадък като изсъхналите домати или стъблата от тиквите, плевелите, стърготини и други,
изхвърлят и опаковки, но за разлика от другия отпадък те не изчезват, развалят гледката и
замърсяват природата.

„Стенай дзоо!“ Означава „Не изхвърляй!“,

където „дзоо“ отделно има значение на
„слон“. Отново игра с думите, както при
Химеджи. Но ако се ангажират децата от
местното училище да нарисуват подобни
рисунки и после те се поставят край пътя
или на други подходящи места в общността,
възпитателният, дълготрайният ефект ще е
огромен.

От това място дълго карахме покрай брега

на един широк залив с формата на широка
колба с тясно гърло. Сякаш морето беше
влязло в гората. Тихо като езеро; защитено
от силни ветрове, а и от цунами. И както
навсякъде в Япония – никакво свободно място, където да седнеш на сянка, на чисто, с красива
гледка към морето с островчета ... май изискванията станаха твърде много. Не уважихме
покрива на една междуградска спирка и ако не беше ресторант “EAT 730”, можеше да ядем
направо на вечеря. Затова, както казват германците, „по – добре врабче в ръката, отколкото
гълъб на покрива“. А менюто в крайпътния ресторант беше безкрайно разбираемо – местното
блюдо „чампон“ в два – три варианта, които собственикът – готвач устно разяснява. Имаше по
две маси отвън и вътре. Избрахме да седнем отвън. Точно до „метеорологичния камък“. Когато
е мокър, значи вали, когато се клати, значи духа вятър, а когато не се вижда, значи има мъгла.

128
Чампон

Метеорологичният камък

129
Приближавайки се към Нагасаки – града с най – много християни в Япония (4%), се появяват и
християнски църкви като бялата сграда на снимката.

Докато се изкачвахме покрай това село, трябваше дълго да минаваме покрай една
животновъдна ферма. Миришеше ужасно. Не можеш бързо да отминеш, защото е нагорнище;
освен това трябва дълбоко да поемаш вонята, понеже тялото се нуждае от много въздух. От
фермата успояваха с нарочна табела, че използват специлен препарат RB – 2000 за
ограничаване на миризмата. Какво ли щеше да е, ако не го използваха, мислех си аз. Но така е.
В страните с живо животновъдство мирише.

Малко преди град Рейхоку няколко жени, седящи пред дома си, заговорили Вики, която
караше зад мен. Тогава и аз се върнах. Контактът беше започнал на английски и на мен някакси
не ми се щеше да минавам на японски – така щях отново да отрежа Вики от разговора. Затова
упорито се правих, че не разбирам японски. А жените искаха да ни помогнат – започнаха да
обсъждат помежду си къде бихме могли да спим, а по – младата от тях се мъчеше да предаде
информацията на английски. Вече беше взело да ми става мъчно и да съжалявам за постъпката
си – оказа се неуместно. Можеше да ги попитам и нещо за живота им. Все пак не говорехме
често с местни. А същевременно не върви изведнъж да проговориш езика. И тогава мина едно
момиченце, тяхно комшийче. Горкото ... накараха го да си говори с нас на английски. А то се
притесни. Английският и на нас не ни е майчин и го знаем, колкото да говорим с хора, които го
знаят повече от нас, та да се досещат какво искаме да кажем. Затова едвам успявахме да я
измъкнем от ситуацията. Добре, че тогава се сетиха да ни подаряват цитрусови плодове. Част
от тях изядохме заедно с тях на улицата пред дома им. Останаха обаче и доста за изпът. Та
жените ни предложиха да спим на къмпинга на остров Томиока, обясниха ни как да го
намерим. Тази информация ни беше от голяма полза.

Томиока също е бивш остров. Сега е свързан с път, подобно на Несебър. Къмпингът беше лесен
за откриване. Всяко палаткомясто си имаше пейки и маса. Ниска зелена тревичка, течаща вода,
тоалетна. Намира се на самия бряг, но достатъчно високо, че да не ме е страх от цунами,
докато спим и да мога да спя спокойно. Макар по това време официално да беше затворен,
имаше дори още една двойка японци, дошли с кемпер. Бяха опънали широки тенти, имаше
телевизор, бяха свързали кемпера с водопровода. Оказа се, че мъжът работи към
електроснабдителното дружество и работата му е да инспектира техни обекти из цялата страна,
като му се плаща да пътува и живее в кемпера заедно с жена си. Работа мечта! На нея може би
ѝ е малко скучно, защото сутринта той откача колата и отива по работа. Тя остава сама по цял
ден, но нито има градинка, за която да се грижи и забавлява, нито деца, нито животни. По
пътека, пълна с онези неприятни гадинки, с които е пълно навсякъде край японските брегове,
приличащи на стоножки, които се скриват, веднага щом ги наближиш, се стигаше до едно
високо и открито място. Стигнахме точно навреме там, за да наблюдаваме последните секунди
на пурпурния залез. Изграден беше и паркинг и голяма обществена тоалетна. Както е обичайно
за нас, проверихме за използваеми контакти. Този път имахме късмет! Част от контактите,
монтирани под мийката, бяха свободни. Малко се опасявахме за тях, тъй като къмпингът се
намираше на поне три минути пеш надолу и ако някой дойдеше през нощта, можеше да ни
вземе всички уреди. Намалихме риска, като използвахме контактите в дамската тоалетна. Все
пак на следващата сутрин в 5 часа станах, за да прибера уредите преди хората да са запъплили
за сутрешната си гимнастика.

130
 СКАЛА – ГЪРДА
Томиока – Хондо

А утрото беше топло и слънчево. Нямаше ги дори

обичайните ни фенове Роса и Конденз по палатката.
Тъй като скоро не бяхме сполитани и от нашите
приятели Гаргите, напълно бяхме забравили за тях. И
така докато аз регулирах спирачките след монтажа на
новите ми колодки, а Вики беше на разходка, двама от
тях видяха сметката на тубичката масло. А беше почти
нова, беше ни яд, сега трябваше да го прехвърлим в
херметичната кутия, където обикновено държим
сладкото. Което значеше, че трябваше да мъкнем отделен тежък буркан със сладко. Създават
ядове тези черни гадове, човек не трябва да ги изпуска от очи.

След закуска решихме да посетим едноименния замък. Част от пътя до него беше
изключително върла. Но пък беше изграден маршрут за достъп по асфалт с инвалидна количка.
У нас на влак да се качиш не е лесно, ако си в инвалидна количка. Трябва да заявиш специална
платформа от БЧК. И това ако не е дискриминация. Но Комисията за защита от дискриминация
очевидно не смята така. Когато централната жп гара в София беше в ремонт, ескалаторите не
работеха (както е и към януари 2016), подадох сигнал до тях, но те ми върнаха формуляр, в
който трябвало да опиша всички обстоятелства, включително и сравнено с други лица, как
точно за тези хора ситуацията била дискриминативна. Не стига, че не се самосезират, ами и
когато им дадеш лъжицата с информация в устата, пак не вършат работа.

За наше огромно съжаление обаче се оказа, че точно сряда е почивният ден на този замък. От
там се спуснахме към началото на острова, където открихме плажния сезон. Само да ги нямаше
тези вълноломи ...

Преди да напуснем градчето, се отбихме за провизии в местния супермаркет „Seaple“. Там за

220 йени си купихме едни от най – сладките, сочни и топли сладки картофи, които някога сме

131
яли. Както и опаковка от два килограма ориз, и то произведен от района на вулкана Асо. Така и
не успяхме да го изядем преди края на екскурзията ни и донесохме частица от него в България.

Малко по – напред по пътя към град Хондо минахме покрай една туристическа атракция.
Представляваше скала с форма на женска гръд с диаметър 1.5 м. Интересното беше, че се
намира в морето, като все пак може да бъде видяна отблизо, но само по време на отлив.
Затова, ако иска посещението му да си струва, човек трябва да провери предварително графика
на прилива и отлива. А защо изобщо да бие път за някаква си скаличка с диаметър 1.5 м.?
Формата ѝ точно наподобява гърдата, дори има реалистично оформено зърно, образувана е
само под въздействието на естествени фактори като морската вода и вятъра. Вярва се, че който
я пипне, ще му пораснат големи гърди или ще има много кърма. Като да ни убедят в
написаното на табелата, две момичета крачеха бодро към скалата, но щом наближиха се
спряха като магаре на мост. Нямаха късмет, защото водата не се беше отдръпнала достатъчно и
ако искаха да я пипнат, трябваше да газят.

В парка Ниши – но – кубо в град Хондо, се провеждаха финални подготовки за цветния конкурс,
организиран всяка година в началото на месец юни. Към парка ни насочи една млада японка,
докато бяхме се позагубили в търсене на един друг имагинерен парк. Този парк също беше
страхотен. Явно на Амакуса са събрани най – големите майстори на паркове в Япония. В
долната част на парка, притисната между два хълма, имаше голямо езеро с лилии. По – напред
имаше и демонстрационна пещ за производство на дървени въглища. По левия хълм нагоре
лъкатушеше асфалтирана пътека, от която можеш да се отклоняваш към ниско окосени тревни

132
площи с масички и пейки, от които можеш да наблюдаваш какво правят хората долу. А от там
се стигаше и още по – високо, към друга подобна тереса, където беше построена тоалетна. Там
щяхме да видим най – големия паяк, който изобщо сме виждали. От нея имаше гледка към по
– голямата част от парка долу в ниското. В дъното на парка, там, където започваше
непрогледната гора, беше опънат електропастир, а по дръвчетата бяха окачени фенери, които
след залез мигаха в червено. Вероятно все мерки против глигани, за които навсякъде се пишат
табели, но никой не ги ловува. Все пак възможността наистина да излизат диви прасета ни
накара да се преместим от там по – напред при тоалетната, на самата тераса край беседката с
хубавата гледка.

ГРОБИЩА
Хондо – Химедо

На следващата сутрин времето не беше обещаващо.

Това естествено ни натъжи много, тъй като бяхме
дошли на Амакуса, привлечени от красивите пейзажи в
снимките на Джес и Мая. Но нищо не е така красиво,
когато времето е мрачно. На картата видяхме, че от
южната страна на по – малкия от двата острова има
много малки островчета и предположихме, че там ще
има по – красиви гледки. Затова оставихме този участък за следващия ден, когато се очакваше
хубаво време. А днешния ден запомних с дъжда, който валя в продължение на няколко часа. В
опит да забравим за него дълго паразувахме в един супермаркет, но когато излязохме, той все
още ни дебнеше. Сетне се опитахме да минем между капките и да си сготвим на един
рибарски кей, но точно тогава той се усили. Трябваше просто да караме, и то гладни, защото
нямаше никакво местенце, където да се приютим. Само път край морето, а от другата страна –
гъста гора на стръмен склон или най – често бетонена стена. След доста каране стигнахме
някакво селце и решихме да минем през него, вместо да го заобиколим по околовръстното
шосе, с надеждата, че ще намерим сухо място, където да поспрем и сготвим. Този път имахме
късмет. Край едно малко гробище попаднахме на малка постройка, но с достатъчно голяма
стряха. Там успяхме да отдъхнем и да се нахраним с топла манджичка. Впрочем, в Япония има
обособени гробища, както у нас, но често могат да се видят и само няколко паметника съвсем
близо до жилищни сгради. Дали това е семейна гробница, изградена в имота на съответния
род, не знам, но явно там не съществува тази боязън от мъртвите, каквато я има в нашата
културна общност. Там те сякаш продължават да се считат за част от света.

Дъждът спря в късния следобед. Вече малко ни беше яд, защото бяхме започнали да караме по
източната страна на острова и в морето се появяваха онези сладки пухкави малки островчета,
но поради дъждовното и мъгливо време, някои от тях едва се виждаха и ние знаехме, че други
остават напълно скрити. Минахме покрай „Малкия остров“, който също беше свързан със
сушата. На него имаше кокетен малък къмпинг с места за палатки. Построена беше дори
административна сграда, но в нея нямаше никой. По едно време се появи един чичо с голямо
шкембе. Поради диалекта и индивидуални говорни особености го разбирах зключително
трудно, но по ключови думи успях да се ориентирам, че все пак трябва да си платим, за да
ползваме къмпинга. Той дори не беше управителят му, но говори с някой от общината по

133
телефона. Цената обаче беше 500 йени за палатката плюс още по 200 йени на човек. Тия хора
знаеха ли, че ние половин Япония бяхме обиколили, спейки за 0 йени в парковете, а и в
къмпингите извън сезона?! Затова просто продължихме по пътя и не след дълго вече бяхме на
съседния полуостров, от който „Малкият остров“ се виждаше. Заобиколени от рядка гора, там
се намираха стара джинджа, беседка с пейки, чешма, тоалетна, изобщо всичко, от което човек
като нас има нужда. И освен това беше безплатно. Издигнат на поне 15 метра над морското
равнище, островът беше и сигурен срещу неочаквани приливи. А надолу към брега водеше
дълго стълбище. Набелязахме мястото за наблюдение на изгрева следващата сутрин. Трябва
само да не си забравяш фотоапарата, за да не катериш стълбите напразно. Единственият
проблем беше тоалетната. Вътре гъмжеше от хиляди кръвожадни комари.

ЯПОНЦИ – ТАРИКАТИ
Химедо - Хондо

Следващият ден се откроява като един от най –

красивите ни в Япония. Още от сутринта беше
слънчево. Обиколихме множество малки островчета,
свързани с мостове. Към някои от тях връзката се
осъществява само с малки лодки. Небето и морето
сини, пълна идилия и романтика. Равно място нямаше
никъде; целите острови бяха покрити с гъсти, зелени
гори, които на места се спускаха до водата. Не се
отглеждаха ориз, нито картофи. Затова пък всички
кейове бяха пълни с рибарски лодки. Добиваха се миди и се обработваха в малки цехчета.
Много рибари мятаха въдици. По еднолентов мост със светофари от двете страни се
прехвърлихме на остров Хиношима. Старото му име било Мидзушима, т.е. воден остров, тъй
като поради вида на скалата където и да копнеш, бликвала вода. Той бил известен и с многото
амонити и аноцерамуси. Бивалвии дали е имало, не знам.

134
По пътя ми се изпречи поредната табела от този тип и
този път реших да я документирам. Отново честно
признание от страна на властта за наличието на
проблем и демонстрация на волята за борба с него:

АМАКУСА

Не хвърляйте!!
Чистата Амакуса е богатство

Град, приел наредба за забрана на безразборното

изхвърляне на боклук

Община Куратаке

Още един прекрасен тунел за

пешеходци, който свързва двата
плажа Ебису под главния път. Те
не просто правят там някакакъв
тунел, правят го красив, за да се
чувстват ползващите го добре.

135
 Представям ви най – голямата статуя на
Ебису в Япония. 10 метра височина, 30 тона
тегло. Материал – мрамор.

Ебису е покровител на рибарите и моряците. Нещо като нашият Свети Никола.

На връщане в град Хондо отново бях изумен. Двата острова Амакуса бяха свързани и с червен
мост за пешеходци, който висеше ниско над морското равнище, затова се делеше на две и се
повдигаше при преминаване на плавателен съд. В началото му имаше табела, която изискваше
от водачите на мотори до 50 см³ (за по – мощни беше забранено) да го преминават с бутане.
Заедно с нас по съоръжението навлезе и мъж с такъв мотор. По моста нямаше други минаващи,
ние бяхме единствените и очевидно сме чужденци, които в общия случай нито знаят, че той
има такова задължение, нито могат да му направят забележка. Без да се прави на тарикат,
човекът слезе от мотора и съвсем послушно го избута до другия край на моста. Ето и още едно
наблюдение в този дух. Специално на Кюшу има доста слабонаселени райони, където и
движението е изключително слабо. Многократно съм бил свидетел как автомобилите съвсем
послушно изчакват зеления сигнал. А както съм отбелязвал, в Япония няма неурегулирани
кръстовища с действие на правилото на дясностоящия, съответно на лявостоящия, каквото има
в България. И ако това все още може да влезе в рамките на нормата за българина, ще отбележа,
че автомобилите ВИНАГИ дават мигач при изпреварване или смяна на лентата за движение,
както и при изпреварване на велосипед. Аз обаче така и не разбирам защо тези хора правят
така. Тук у нас всички сме ясновидци, какъв е смисълът да пускам мигач ...?

Върнали се в нашия дом – парка – се срещнахме с голяма група гимназистки в униформи и

музикални инструменти. Явно бяха дошли за цветния конкурс следващия ден и сега отиваха на
репетиция. Някакси спонтанно се поздравихме и те решиха да ни изпълнят едно от своите
парчета направо на алеята. Почувствахме се много специални.

136
 АДМИНИСТРАТИВНИ ДЕЙНОСТИ
Хондо – Казуса

Следващата сутрин побързахме да станем рано, тъй

като предполагахме, че участниците в конкурса ще
дойдат рано, за да довършват приготовленията,
започнати още предишния ден. Към 5:30 часа се
събудихме и за само за няколко минути сгънахме
палатката. Всъщност притеснението ни се оказа
излишно. В парка бяха само редовните му посетители
– пенсионерите, правещи утринните си разходки.
Времето още беше хубаво – с разкъсана облачност, но топло. Закусихме на същата беседка,
както и преди два дни. Да повторим толкова
много действия на едно и също място ни се
случваше доста рядко по време на това пътуване.
Чувствахме се като пазачите на парка. От
прогнозата за времето се бяхме осведомили за
предстоящ дъжд, затова гледахме да пристигнем
овреме на пристанището, за да се подслоним в
чакалнята. На излизане от парка се помъчихме
да разшифроваме табелата вляво.

Не карайте мотори! Не си хвърляйте бирата през

глава! Не играйте голф! Не си мислете за цигари!
Не си водете кучето на каишка и не му давайте
да ака! Не палете фойерверки! Естествено, това
са асоциациите на човек, който не може да
прочете текста под картинките.

Потеглихме към 8:30 часа и след пазаруване в Lawson в 9:30 стигнахме. Дъждът заваля малко
след влизането ни в сградата и цялото време до ранния следобяд прекарахме седнали на пода
край един от контактите, който ни разрешиха да използваме. Залата беше малка – около 70 м²
– с няколко дървени пейки и кът за продажба на сувенири. Имах да свърша три важни задачи,
свързани с края на пътуването ни. От сегашна перспектива бих използвал израза „за
съжаление“, но тогава се радвах, че си отиваме най – вече заради неустойчивото време. Та „за
радост“ трябваше вече да резервираме, а още по – добре да купим, билети за ферибота към
Токио, места за колелата в самолета на Луфтханза, както и да намерим подходящо място за
последната ни нощувка в Япония в близост до летище Нарита край Токио. Хубаво бе, че
нямахме избор за ферибота – само една фирма изпълнява курс от Северно Кюшу до Токио – и
не се налагаше ровене в много сайтове и сравняване на условия и цени. Достатъчен беше само
един бърз преглед на два – три блога на пътували с кораба, за да добием впечатление за него.
Резервирах местата по телефона с помощта на безплатния интернет от пристанището и сайта
voipcheap.com. Резервацията на местата за колелата също премина лесно. Поразрових из сайта
hatinosu.net за къмпинг. Имаше подходящ такъв само на няколко километра от летището.

137
Перфектно за деня на полета. Като повечето къмпинги и този трябваше да се резервира
предварително, но за разлика от всеки път до сега този път знаехме кога точно ще пристигнем.
Тази част също мина гладко. Тъй като Вики беше набелязала два къмпинга за тази вечер
недалеч от другото пристанище, пропуснахме няколко ферибота. А навън все така валеше. В
14:45 ч се прехвърлихме в кораба. На другия бряг пазарувахме и ядохме в един голям
супермаркет, а след това се придвижихме към къмпингите. И двата представляваха рядка
борова гора на самия бряг. Към единия имаше и някакви изоставени, порутени сгради, чието
първоначално предназначение вече не се разпознаваше. Макар да нямаше почти никакво
вълнение, морето бучеше ужасно. Може би заради многото скалички, островчета, заливчета,
носчета, тъй като те увеличават ехото от всяка вълничка, която се блъсне в тях. Затова решихме
да опънем палатката в преддверието на една новоизградена обществена тоалетна, намираща
се на петдесетина метра по – назад в началото на парка. Беше толкова чиста, че спокойно
можеше и вътре да спим, но дори по нашата скала щеше да е прекалено. Преценихме, че
шансът някой да дойде да я ползва през нощта в това влажно време клони към нула. Спокойни
за нощувката, излязохме от парка и се върнахме при другата тоалетна и една беседка, за да
сготвим обичайното си блюдо. По това време от там минаха баба, майка и двете ѝ малки деца.
Заговорихме се с тях, разказахме им надве – натри за маршрута си. Но сякаш те най – много
искаха да знаят дали сме женени. От там преминаваше и някакъв канал. Колчем го погледнех,
все ми се струваше, че тече в различна посока. Аз ли не можех да запомня накъде тече ... Оказа
се, че се влива в морето, а посоката му вероятно се е меняла заради колебанията в морското
ниво.

АДЪТ
Кадзуса – Минамишимабара

На следващата сутрин след закуска на същата беседка се

върнахме малко назад към най – близкия Family Mart за
бентоо, тъй като щяхме да минаваме през планинска
местност и искахме да се подсигурим в случай, че няма
комбинита. Вече бяхме разбрали, че вкусът на ориза от
бентоо е в пъти по – добър, ако веднъж се стопли, макар и
да не се изяде веднага, затова приехме офертата на
продавача да го подгрее на микровълновата. Никога не
забравят да предложат. Добре е, когато човек пътува в
страна, чиито език разбира. Джес и Мая например не бяха
наясно, че такава опция съществува.

След това по път с плавни и приятни изкачвания без почти никакво движение на автомобили се
отправихме към курорта Унзен. Вече не валеше, но от падналия по – рано дъжд гората беше
свежозелена и много влажна. Рядко се откриваше гледка надалеч.

138
Типичен пейзаж от района

Обожествена скала

От известно време пред погледа ми се мяркаха табели с надписа „Долмен“. Бях доста учуден.
Тъкмо когато спрях да ги виждам и мислех, че долмените са останали в друга посока,
излязохме на разклона за археологическия обект. Оставих Вики да следи за други
велосипедисти по пътя, а аз отидох да потърся долмените. Оказаха се на два – три километра
от разклона. За съжаление след първоначалната табела липсваха последващи други такива, но
извадих късмет с една баба, която копаеше градинката си. Базата в парка Хараяма беше
оформена перфектно. Изграден беше паркинг, тоалетна с реплика на традиционен покрив от
оризова слама, тревичката беше ниско окосена и при стъпване краката ми потъваха с поне три
сантиметра в нея. На площ по – малко от декар бяха разкрити над сто долмена с различна
големина, всеки от тях с номерче. От обяснителната табела стана ясно, че са датирани от
периода на преход между епохите Джоомон и Яйой, т.е. около III в. пр. н.е. Лично за мен този
факт бе изключително интересен, тъй като и долмените в България – по поречието на Долна
Тунджа, Сакар и родната Странджа – са от същия период. Строежът и предназначението им са
същите – в тях са погребвани хора. Разликата е в мащаба. В България съм виждал и малки
долмени, но те все пак са много по – големи от тези. Долмените в Хараяма са единствените в
цяла Япония. А за да подсиля конспирацията, ще добавя, че в археологическа база в

139
префектура Хирошима са открити малки стъклени топченца с диаметър около 1 см, за които
при датировката било установено, че са произведени някъде в средиземноморските територии
на Римската империя.

Към обяд пристигнахме в Унзен. Макар че основната задача на туристическия информационен

център беше да рекламира местните скъпи хотели, служителят се отнесе любезно дори към
нискобюджетни туристи като нас и ни отбеляза на туристическата карта хотелите, които
предлагат евтина семейна вана, както и къде точно да намерим „ада“. По пътя към него
попитахме в два хотела, но цената веше твърде висока за нас – 2000 йени. За сравнение на
Нагашима беше 500. А „адът“ беше внушителен. Още отдалеч видяхме да се издига гъста бяла
пара и вече знаехме, че това е той. Намерихме го до самия главен път. Представлява територия
от няколко десетки декара по един плавен склон, върху който отвсякъде извира гореща вода,
като на места образува малки езерца, а парата от нея обгръща целия район. Облагородена е
чрез пътека, от която изворите се наблюдават непосредствено. А то през цялото време цвърчи,
пръска гореща вода, ври, кипи. Докато вървиш по пътеката, усещаш как топлата пара гали
краката ти, когато се провре през дъските или я духне вятърът.

140
Интересно ми беше, че голяма част от спа –
хотелите в района вземат гореща вода точно
от това находище, като на много места
тръбите се виждат. С каква ли специална
технология са ги прокарвали ... Строителни
работи се изпълняваха дори в този момент.
Как ли се работи в тази среда, където всяко
бълбукване, всяко стъпване в локва с гореща
вода може да причини много болка ... А и за
разлика от една река бликащата от недрата на
земята вода не можеш да я отклониш, докато
приключиш с работата.

При един от тези извори имаше следната

обяснителна табела:
„Имало едно време жена на име Ойто, която
макар и да водела охолен начин на живот,
изневерявала на съпруга си и накрая го и
убила.
Там, където Ойто получила наказанието си,
адът се отворил и избухнал, затова и изворът
бил наречен „Адът на Ойто“, за да
предупреждава всеки, който развали
семейството си, че ще пропадне в ада.“

Местният кулинарен специалитет беше

парено яйце и се продаваше на входа на

141
„ада“. То е като вареното, само дето не се поставя във вода, а се държи в мрежичка на парата.
Това яйце вече не беше овкусено.

Бяхме изключително доволни от тази находка. Дори в самата Япония не са местата, където
човек може да общува непосредствено с вулкан. А и цялата тази пара и клокочеща гореща вода,
съвсем като от ада, беше много впечатляваща.

От там продължихме нагоре. Трябваше да прехвърлим баира, за да се спуснем отново надолу

към брега и град Минамишимабара, където да разгледаме щетите, причинени от последното
изригване на местния вулкан през 1990 година. След превала пътят надолу щеше да е
прекрасен, ако не бяха сложили колчета по осевата линия – заради тях всички коли минаваха
плътно до нас или трябвашеда спираме и да ги изчакваме; ако бяха орязали бодливите
храсталаци откъм левия край на платното; ако не бяха направили ограничителната линия
релефна и толкова дебела, че да ме е страх, няма ли да падна, щом се опитам да се кача върху
нея; ако не бяха залепили някакви дебели жълти ленти като пешеходна пътека напречно на
платното, които друсаха ужасно при преминаването им.

Ето този вулкан изригнал през 1991 година и образувал най – горната част от планината на
снимката. Взел и 43 жертви, 16 от които репортери, опитващи се да заснемат явлението
фронтално, навлизайки в зоната за евакуация. Потокът от камъни и пепел, който се спуснал
следобед на трети юни, затрупал жилищни сгради. Впоследствие те били консервирани и могат
да бъдат видени отвън.

142
Както се вижда, приземният етаж е почти затрупан.

Местните власти са се отнесли мекушаво към заплахата и не са ограничили напълно достъпа на

хора. Допускали са репортерите, местните гледали, че те влизат и мислели, че щом е така,
значи няма реален риск. Макар и израснали в опасен район, не са били наясно за мощта на
потока от пепел и камъни. Учените от университета също са предупреждавали, но не са били
чути. Поредица от грешки. Ето, че такива се случват и в най – уредените държави. Въпросът е
какви поуки се вадят.

След музея със затрупаните къщи вече се чувствахме достатъчно изморени и планирахме да
нощуваме някъде наоколо. Тогава обаче ни се случи нещо, от което бяхме отвикнали. Почти
през целия остров Кюшу можехме да спим, където пожелаем, имаше подходящо място. Не
бихме очаквали, че на това все още отдалечено място целият бряг ще е застроен плътно и няма
да видим никакви табели към паркове. Така се наложи да караме още двадесетина километра.
Не бяхме толкова изморени, колкото шокирани от гъстотата на населенито. Бяхме отвикнали.
Всъщност намерихме един парк, който обаче отхвърлихме само за това, че трябваше да качим
колелата на ръка по едни стълби. Но това място беше още в началото и сигурно сме мислели,
че ще има и други подобни. Но пък там успях да снимам една реклама на местния
туристически гигант, която сякаш за нас и по – скоро за мен беше поставена:

143
„На колкото и да станеш, пътуването е подправката на живота“. Ние бихме казали „солта“.

Доста след това поспряхме на едно кръстовище, понеже видяхме две химически тоалетни и
предположихме, че може да се намери местенце. Оказа се пристанище, нямаше къде да спим.
Там Вики забеляза един парк, който аз бих отминал, защото беше твърде малък. Около 300 м²,
детски катерушки, масички, но и няколко дървета и чешма. Тоалетната се подразбира. Времето
беше напреднало, други опции нямахме и просто решихме да останем там. За да не
елиминираме шансовете си преждевременно, изчакахме последните майки с деца да си
отидат и сложихме масата. И точно тогава към нас се приближиха семейство млади
пенсионери. Подаваха ни по едно шише. Попитаха ни веднага, имаме ли нужда от нещо за
яденето, искаме ли да се изкъпем. В очите им имаше от ония жив, исрящ пламък, с какъвто
малцина са надарени, а още по – малко запазват в зряла възраст. Говореха благо, непринудено.
Бяха от типа хора, за които още от първите секунди знаеш, че са ти естествени приятели и
можеш да им се довериш. Споделихме им, че възнамеряваме да нощуваме в парка и приехме
поканата им за баня. По същество те действаха като домакин от Warmshowers. Нужно ни беше
около час време да сготвим, да се нахраним и да измием тенджерата. Къщата на нашите
приятели всъщност представляваше едната граница на парка. Той се явяваше задният им двор.
Тъкмо се прибирали от вечерната си разходка, когато ни видели. И двамата имали много
свободно време, което уплътнявали с кратки разходки, и точно след една такава ни открили в
парка. Мъжът обичал риболова и често излизал на кея при пристанището, а жена му го
придружавала. Тя пък нощно време не можела да спи и гледала американски филми с японски
субтитри – това ѝ било препоръчано от доктор за превенция на склерозата наред с работата с
пръсти. Често си правели екскурзии до околните онсени, но нямали възможности за пътуване
до Европа. Обясниха ни, че са ни поканили у дома си за баня, „защото ние сме хора и вие сте
хора. Нека да се наслаждаваме на мига, в който сме заедно“. Бяхме дълбоко трогнати.

Никой не беше пипнал колелата, които в бързината бяхме оставили напълно незаключени, тъй
като ключалката се намираше някъде из дисагите, а не искахме да губим време, закъсняваме и
притесняваме домакините. Тъкмо бяхме започнали да вадим палатката, когато чух Вики да ме
вика. Обърнах се и видях тънък сноп светлина, насочен към мен. Приближих се. Бяха двойка
униформени полицаи. Явно на някой все пак му бяхме направили впечатление. Вече бях
сигурен, че няма да може да спим в този парк и дори не ми се мислеше къде ще търсим в
тъмното друго място. Та те можеха да ни вдигнат отвсякъде. Не се наложи да им обяснявам
какво правим тук – просто отговорих утвърдително на въпроса им, тук ли ще нощуваме.
Провериха ни паспортите, питаха ни от къде караме и единствено съвсем приятелски ни

144
предупредиха да бъдем внимателни. И дума не стана да се местим. От нашите домакини
бяхме чули, че понякога хора, слезли от ферибота в близкото пристанище, преспивали в същия
парк. Така че явно той е обичайна зона за патрулиране. А може би бяхме с връзки. Единият от
тях се оказа футболен фен и знаеше името на Бербатов! Знаеше отбора, в който играе към
момента и че Славия е софийски отбор! Ей така, без да се замисли и без да съм го питал.
Направо нямах думи – някакъв полицай от уличен патрул на края на Япония знаеше Бербатов и
Славия! Сега като си помисля, прилича на случката с друг един гард от ЕКСПО – то в Аичи, който
ме поздрави на български, а се оказа, че го може и на много други езици.

ПЪТ В МОРЕ
Минамишимабара – Ямато

На следващата сутрин изядохме двата банана, които нашите

любезни домакини ни бяха подарили, и продължихме да
обикаляме полуострова с форма на бъбрек. На картата
бяхме видели, че има пряк път през морето, който щеше да
ни спести доста километри. Домакините ни бяха потвърдили,
че наистина съществува, дори се изненадаха, че го знаем.
Карахме стегнато, тъй като искахме да се приближим
колкото се може повече до град Фукуока, понеже за
следващия ден беше прогнозиран дъжд, а ние не искахме
той да ни завари в планината, която трябваше да прекосим
преди него.

А в едно градче всичките спирки на градския транспорт бяха от този весел модел. Явно бяха
производители на карпузи и рекламираха продуктите си.

Другото, с което запомних този ден, бяха нивите с ечемик, защото за първи път виждахме тази
земеделска култура в Япония.

145
На едно комбини проучихме предварително точното местоположение на една Сукия в
квартала Ямато на град Оги и заложихме курс към нея. Впрочем, това може би е мястото,
където в 1-3 в. е създадена японската държава. В близост до ресторанта имаше и не просто
магазин, а цяла 100 – йени – Plaza. Там също убихме известно количество време. От другата
страна на пътя се намираше и обширен парк с много дървета, тревни площи, беседки. Той
стана нашият дом за през нощта.

ИДЕАЛНОТО ЛАЙНО
Ямато – Фукуока

На следващия ден нямаше време за офлянкване.

Според прогнозата в accuweather.com към 16 часа
трябваше в района на Фукуока да завали дъжд.
Предстоеше ни да прекосим планина, а за планините
прогнозите не са много акуратни; очаквахме там да
завали и по – рано. А наклонът беше доста тежък. В
основата на прохода гледам един бяга насреща ми по
пътното платно и то бутайки закрита количка на две
големи колела. Оказа се сродна душа – Маеда
Масакацу. Обикаля Япония от април 2014 година.
Родом от град Фукурой. Като чух Фукурой се сетих за момиченцата от този град, които ни
отвлякоха [вниманието] в храма Кийомизу в Киото, за да ни провеждат интервю на английски.
Явно от училищата им дават задача да поговорят с някой чужденец. Те я изпълняват съвсем
съвестно, макар да се усеща свенът им. Как не са се сетили просто да нащракат някакви
отговори на въпросите как ти е името, от коя страна си и прочие. Всъщност, когато им кажеш
„Bulgaria“, май се шокират, че не е нито USA, нито Australia или пък UK. Защото се започва едно
споглеждане от типа „Ама какво каза той сега“, едно осушване, едно бавно писане с молив на
всеки въпрос, като сверяват правописа една с друга ... Като за първи път ни беше интересно, но
след тоя икспириънс се научихме да се правим, че не разбираме, когато ни заговарят, или пък
просто отговаряхме на български и въпросът се решаваше. Но онези момиченца бяха мили.

146
Накрая за благодарност ни подариха една учива48 с посвещение и карта на Япония с техния
град, отбелязан на нея. Та затова ни стана още по – мило, щом разбрахме, че Маеда е от този
град. Той беше двадесет годишен. От Фукурой беше тръгнал на север към остров Хоккайдо, а от
там се беше спуснал на юг към Кюшу откъм Японско море. Оставаше му само да обиколи Кюшу,
сетне Шикоку и да се прибере. Веднага се поинтересувах за мотивацията му за такъв дълъг път.
Отговори, че работел във фирмата на баща си, но някакси не можел да се съсредоточи върху
задълженинията си, докато не осъществял идеята си да обиколи Япония. В очите му я имаше
същата онази искра, която бях открил у хората, които ни заговориха в парка преди два дни.
Беше весел, бодър, пълен с енергия. На свой ред той също се поинтересува от нас. Много се
зарадва на това, че обичаме ориз и дори си го готвим.

Къща от подръчни материали

Малко след тази среща стигнахме тунела, който щеше да ни спаси от още катерене.
Преминаването през него беше платено и нещо ми подсказваше, че не е сигурно минаването
ни, затова отидох сам да проверя. Още щом се доближих, от кабинката излезе служителят и ми
заръкомаха, викайки „Джитенша даме!49“ Малко му се обидих за нестандартното, грубо
посрещане на гост. Оказа се, че преминаването на колела не е забранено, като за нашата
категория цената е 30 йени. Тунелът е дълъг 2407 метра. Обаче от практически съображения бе

48
Несгъваемо ветрило
49
С колело не може!

147
по – добре да не минаваме, тъй като тротоарът е тесен, колкото да мине един човек, а
велоалея няма. По пътя минаваха и доста леки и товарни коли, така че при тези условия ние
също не държахме да го използваме. Така продължихме по отклонението, т.е. стария път през
прохода. По него поне си отдъхнахме от натовареното движение. Но пък се задъхахме от
наклона. На слизане от тунела стана точно 12:00 часът, а датата беше втори юни. Чухме
вътрешните си сирени и поспряхме в знак на почит към саможертвата. Защото Ботев е където
има и един българин. По време на това спускане минахме през най – резките и стръмни завои
изобщо.

На влизане във Фукуока минахме покрай една Сукия. Беше обедно време и нямаше как да я
пропуснем. А и дните ни в тази страна бяха преброени, трябваше да опитаме от колкото се
може повече удоволствия. Решихме най – накрая да похапнем нещо, което всички си
поръчваха и отдавна виждахме в менюто, отбелязано като „ново“, преди да е остаряло –
бибимба.

Сервира се върху свещ, която гори, докато

се храниш, като естествено загаря ястието.
Това ни обезпокои и се обърнахме към
сервитьора, но той ни успокои, че това
било нещо като тайната за вкуса на това
блюдо, да сме я оставили да гори. Как
после мият тези загорели чинии ... А
яйцето е сурово.

Още докато обядвахме, заваля. Беше

изпреварило прогнозата с цели четири
часа. А обикновено улучваха. Нахлузихме
набързо дъждовните дрехи под стряхата
на близкия супермаркет и влязохме вътре
на пазар. Когато свършихме, още не беше
спряло. Валеше с едно такова постоянно
темпо, без излишни емоции, цялото небе
сиво като през ранна пролет в България. У нас през юни се изсипват силни летни дъждове, но
след кратко на времето му минава и слънцето огрява отново. В Япония обаче вече бяхме
видели, че това не става по този начин. И през юни продължи да вали, както и преди –
монотонно, продължително и напоително. Нямаше какво да чакаме и просто продължихмеда
караме в дъжда. Навлязохме и в центъра на град Фукуока. Мен ме беше яд, че заради дъжда
не можем да го разгледаме. Бързо бяхме прогизнали – нито якето, нито гамашите ни
издържаха на дъжд. А в центъра имаше множество светофари, задръстване и въобще
придвижвахме се много по – бавно, отколкото ни се искаше. Не стига, че валеше, нямаше къде
да се скрием, а трябваше и да седим върху колелата, без възможността да се топлим от
собственото си движение. Чакайки по светофарите, забелязах, че има доста заведения, все
пълни с хора. Животът в града не само определя режима ти – ставане рано, работа, прибиране
късно, но сякаш иска да определи и как да прекарваш малкото си свободно от работа време
вечер или през уикендите, къде да харчиш парите си. Сякаш всички тези заведения шептят
„Влез при мен! Влез при мен!“ Това именно е гласът на Капитала. Първо ти дава малко пари,

148
колкото следващия месец отново да трябва да работиш, а след това иска да си ги върне, като
определя къде да отидеш, когато не си на работа. И това работи безотказно навсякъде,
независимо на кое място в света е БВП на тази страна.

На излизане от града минахме покрай някаква градина пълна с пясък. Изглеждаше като
училищен двор. Бяхме готови на всичко, стига да има някаква възможност да се скрием от
дъжда. Отправихме се към тоалетната. Обиколих наоколо, но се оказа, че там има детска
градина и градината вероятно е част от нея. Тоалетната явно също. Там попаднахме на
следната картинка:

Бележката гласи:

„ИДЕАЛНОТО ЛАЙНО

- Има форма на банан

- Меко е
- Цветът му е от жълт до кафяв
- Плува във водата
- Излиза на един дъх
- Появява се от 3 пъти на ден
до 1 път на 3 дни
- Олеква ми, щом излезе“

Това поне за малко ни развесели. Детската градина работеше и нямаше как да останем в двора
ѝ. Продължихме напред в дъжда. Но както може да се предполага, в големия град площите са
гъсто застроени. Дъждът ни прави и мързеливи – не е лесно да разглеждаш картата на
джипиеса, докато стъклото непрекъснато се мокри. Трябва да го забърсваш, а при това често
променяш мащаба на картата или просто я отместваш. Не ти се иска и да експериментираш с
някакви табели за паркове. Ще ти се паркът да се изпъне пред теб и да те извика. Дали от
дъжда, в очите на Вики влезе нещо, което я щипише силно. За кратко се скрихме под една
малка козирка. Но дори да стоим не може, защото ни става още по – студено. Отдалеч се
виждаха големи зелени хълмове, но за жалост щом наближавахме, се оказваше, че път към тях
не води. Бяхме доста отчаяни. Най – сетне минавайки през едно кръстовище в квартал
Хисаяма, по пътя наляво видяхме няколко дървета и отидохме да проверим мястото. Оказа се
някакъв голям спортен терен, но между него и пътя имаше малко свободно място. Беше доста
прогизнало и твърде близо до пътя, но ако не се намереше по – подходящо място, тук щяхме
да палаткуваме. Някакси звездите ни го проговориха и решихме да обиколим. Това се проточи
обаче повече, отколкото си представяхме, като почти затворихме един правоъгълник, без да
сме намерили по – добро място. Тогава Вики забеляза някаква тента. Приближихме се и се
оказа, че това е продължението на парка от преди малко, а тентата покрива детския пясъчник.
Просто бяхме започнали да чертаем правоъгълника в грешната посока. Валеше дъжд и надали
някой щеше да пусне детето си да играе точно в този момент. А и Вики всъщност не се
интересуваше от това. Готова беше да окупира мястото, още щом зърна тентата. Върнахме се
до главния път, където се бяхме отклонили за дърветата, тъй като там имаше магазин A – Coop.
Там си купихме бентоо на половин цена, както и сашими. Спомням си, че умрях от студ в този
магазин. Щом излязох от него навън, където до преди малко зъзнех, ми се стори топло. Пред
магазина мъж беше наредил на пода сергия с обувки, които явно продаваше. Докато ядяхме,

149
седнали на пейката под стряхата, никой нищо не си купи от него. Изглеждаше угрижен. Но не
беше озверял, в сърцето му имаше място за добрина – подари ни кутийка кафе, а после ме
упъти към кофите за боклук.

ГОНКАДЖИИ
Фукуока – Онгагава

Цяла нощ валя силно и макар нас тентата да ни пазеше

отлично, не можах да спя. През цялото време чувах силен
шум като от поток и в просъница се страхувах, че ще ни
залее, придошъл от голямото количество дъжд. На другата
сутрин все още валеше. Някъде след 9 часа обаче намаля.
След толкова много вода предния ден и нездрав сън през
нощта, само седях на пейката и гледах в една точка. Вики
отиде до близкия Lawson, а докато я нямаше, облаците
заочнаха да се разкъсват и аз най – сетне си намерих
занимание – заех се със сушене на дрехите. Така някъде към обяд вече имахме сухи дрехи и
потеглихме. Първоначално тръгнахме по най – прекия път към град Северен Кюшу, който
джипиесът предложи. След като свърши долината обаче започна стръмната планина Инунаки.
Явно той беше забравил, че сме с колело. За около четири километра се бяхме издигнали с 220
метра. Заради многото автомобили, ми се струваше, че сме стигнали 1000 метра. Но истинският
проблем дойде при тунела в най – високата точка на прохода. Нямаше велоалея в него, нито
дори табела с дължината му. Затова нямаше и как да рискуваме и просто се насладихме на
краткото спускане по обратния път.

От мястото на нощувката ни решихме да следваме пътя, който върви край магистралата. От там
се караше значително по – лесно въпреки насрещня вятър, тъй като имаше велоалея. Към
свечеряване се отклонихме от главния път в търсене на място за спане, но след известно
въртене напразно, се наложи отново да се върнем на него и да продължим. След като минахме
над една голяма река, видяхме табели за парк и естествено ги последвахме. Оказа се, че
целият бряг на реката до където можехме да видим, е парк. На определен интервал бяха
поставени беседки с чешма и химически тоалетни. Наоколо нямаше никакви жилищни сгради.
Река Онга беше широка и тиха, а слънцето точно залязваше над нея. Идиличен край на деня.
Или поне така изглеждаше. Защото с падането на тъмнината се появиха небезизвестните в
Япония и особено в град Северен Кюшу гонкаджии. В японската Уикипедия50 се казва, че това
явление се наблюдава предимно в Япония, но ние си знаем, че трябва да се добави и
български превод на статията. Всъщност не знам за надбягванията, но тази нощ се наслушах на
всевъзможни симфонии от мотори. Някои от тях даже ми харесваха и дори и сега ми кънтят в
главата. Явно, както се описва в статията, се правят модификации, за да се чува оглушителен
шум от двигателя, и то със специфичен тембър. Групи от такива мотористи обикаляха по
пътищата в кръг около нас (имаше два моста и път по двата бряга на реката) до развиделяване.
Не, че го правеха нарочно, те дори не подозираха, че там долу край брега някой спи. Вики,

50
https://ja.wikipedia.org/wiki/%E6%9A%B4%E8%B5%B0%E6%97%8F

150
разбира се, беше пропуснала концерта. Този тип шофиране е забранен, но, тъй като наоколо
няма никакви жилищни сгради, допускам, че полицията е дала мълчаливото си съгласие да го
правят на това място, за да не се създават проблеми в населените райони.

ПОДВОДЕН ТУНЕЛ
Онгагава – Муроцу

Сутринта беше толкова хладна и ветровита, че на

четвърти юни отново трябваше да си облека всички
дебели дрехи. Вятъра използвахме за изсушаване на
палатката. Но поне беше ясно, а когато човек има
надежда всички несгоди минават по – леко. Скоро
след това слънцето напече и денят стана прекрасен.
Имахме и попътен вятър. Впрочем, при обиколката
на Кюшу когато се движехме на юг по източния бряг,
духаха предимно северни ветрове, а когато от най –
южната ни точка тръгнахме на север по западия,
ветровете също се обърнаха и отново бяха предимно
попътни. Спряхме при един магазин Нафко. Смятах да си купя дъждобран, явно към края на
пътуването си бях готов да приема факта, че донесеното ми от България яке не струва. Но
предлаганите там ми се сториха твърде дебели и тежки. Всъщност то е като да отидеш в
бакалията на пълен стомах – накрая нищо не купуваш. Събитието днес щеше да е преминаване
през пешеходния тунел, свързващ двата големи острова – Хоншу и Кюшу. С приближаване към
ръба на Кюшу нарастваше и вълнението ни. Пътуването по острови, каквито в България няма, е
само по себе си особена идея. Съществуването на тунел между островите поражда вълнение. А
пешеходният тунел те кара да се чувстваш специален, направо те кара да изпадаш в екстаз. В
района на тунела има красиви паркове и високи сгради, но посещението на последните
планирахме за след два дни, когато ще се връщаме и ще имаме повече свободно време.

Преминаването за велосипеди струва 20 йени и се заплаща само на Хоншу. Този път наред с
кутията, в която сам хвърляш таксата, има е малка будка, където може да ти развалят по – едра

151
монета или банкнота. Служителят следи дали всички с колело или мотопед си плащат (за
пешеходците е безплатно).

Следва возене в огромен асансьор, който гладко и бързо те сваля надолу под морското дъно.

Тук е подводната граница между двете префектури на двата острова – Ямагучи на север, на
където отиваме, и Фукуока – и най – ниската точка на 700 – метровия тунел.

На другия бряг отново беше тихо и спокойно – без хора, без коли. Само прекрасният бряг с
малки пухкави островчета.

152
 Впечатли ни този плакат, залепен на пепелник пред едно
комбини.
„Изсмукана. Изгорена. Изхвърлена. Ако не бях цигара, щях
да съм се разревала.“
„Ако ти обърнеш внимание, навиците ще се променят“

За съжаление, както и заплахите за рак, безплодие и

прочие, или пък снимките на увредени от тютюнопушене
органи, не постигат желания резултат.

За този ден нямахме предварително набелязан къмпинг за

нощувката. Бяхме сигурни, че ще се намери отново някое
подходящо местенце. На едно място се подлъгах по едни
табели и тръгнахме да търсим къмпинг. След около
километър по баира обаче разбрах, че съм ни водил към
някакъв социален дом за лица със специални нужди.
Просто в името му бяха включени йероглифи за слънце,
светлина и парк51 и помислих, че сочи към слънчев парк на
плажа. Имахме и още едно лошо попадение от другата
страна на трите островчета от горната снимка. Там нямаше
закътано място и беше пълно с рибари. След това поведох
четата по следите на един плаж, до който ръчно
написаната и поставената на главния път табела обещаваше 400 м. Е, и 1000 изминахме в
търсене, но плаж нямаше. Табелките също се изпокриха. Но пък бяхме вече толкова близо до
морето, че решихме все пак да довършим това отклонение, можеше да излезе нещо. Там вече
попаднахме на едно макар и доста занемарено плажно съоръжение, покрито със ситен пясък.
Ако не се намереше нещо друго, това беше вариантът ни за нощувка. Вече бяхме пристигнали в
малкото рибарско селце Муроцу. Продължихме по централния път до неговия край там,
където свършва и сушата. Имаше малко паркче с тоалетна. Точно там беше и яхтеното
пристанище с доста рибари, но предположихме, че през нощта ще бъде пусто.

51
陽光苑

153
Както на Амакуса, и тук сякаш всеки притежаваше лодка.

ЦУНОШИМА
Муроцу – Цуношима

Този път готвихме постно – към ориза прибавихме замразени

зеленчуци и сутринта още към 5 часа се събудихме от глад.
Много пъти сме спели в България на палатка край някое село, но
в Япония май ни беше за първи път. И тогава забелязах – тихо е.
Защото няма кучета – пазачи. В Турция и в България е пълно с
домашни кучета (не домашни любимци) и постоянно някъде из
селото някое куче лае. На едно му се причува, че минава лисица,
на друго му се привижда кокарджа. Според мен обаче кучетата в
нашите села се гледат, освен за лов, за защита от крадци, заради
неспособността на държавата да осигури ред и спокойствие –
нещо, което навярно никога не е било другояче, тъй като никога не имало стабилност. Първо
населението постоянно е изнемогвало от войните с Византия, после турците са дошли,
кърджалии, беднотия, Първа световна, Втора световна ... все не е оставала енергия да се
обърне внимание на битовите проблеми на хората. В това отношение България още живее в
средновековието. Защо в България е пълно с „нацепени батки“, както се казва в Бургас? Това е
механизъм от животинското царство – да уплашиш потенциалния враг с вида си. Отново
естествен отговор на липсата на правозащита от страна на държавата и на справедливост.
Хората са оставени сами да пазят живота и достойнството си и по този начин колелото на
саморазправата и анархията се завърта все по – силно.

Още от сутринта е облачно. Докато се разхождаме по кея, ни заговаря мъжът, който предната
вечер също като нас миеше чинии на чешмата. Явно беше пренощувал наоколо. От разговора
си с него разбрахме, че с брат си обикалят Хоншу с яхтата си. Отскоро и двамата били

154
пенсионери и решили да не губят време. Той бил на 63 години, всъщност изглеждаше на 45. А
докато говорим с него, батко му правеше лицеви опори край лодката им.

Към 7 часа заваля, както очаквхме от прогнозата. Температурата беше към 18°С, но в течение
на деня тя дори се понижи до 15 и заради комбинацията с насрещен вятър и дъжд преживяхме
може би най – неприятния си ден в това пътуване. Крайната цел за деня, а и за цялото пътуване
беше остров Цуношима. Бяха ни го подсказали нашите приятели Джес и Мая, дори бяха ни
посочили къде точно да опънем палатката си. Още преди острова знаех, че изпускаме
прекрасни гледки заради лошото време. Пътят почти през цялото време следваше морския
бряг и въпреки сивото небе на места водата се опитваше да покаже приказния си кобалтов
цвят. Отбихме се в едно мичи – но – еки и дълго останахме в помещението му за отдих,
съзерцавайки от високо мъгливото море, неспособни да излезем отново на студения дъжд и
вятър с прогизналите си дрехи и обувки. Защо не се отказахме? Защото знаехме, че утрешния
ден времето ще е слънчево. Но дори тази мисъл не ни развеселяваше. Само гледахме в
ограничителната линия и се молехме да има повече баири, а след тях да няма надолнища.
Спряхме при един магазин Марува за бентоо, но после ни стана още по – трудно да се върнем
на пътя. Преминахме Големия мост към остров Цуношима, почти без да поглеждаме встрани и
директно се отправихме към центъра на острова, където трябваше да има затворен къмпинг.
Там намерихме две административни сгради, раздалечени на около три метра една от друга,
но с общ покрив – перфектният заслон. Подът беше застлан с шперплат и не можехме да
забием колчетата, но зданията добре защитаваха палатката от вятъра. Никаква следа от хора.
Все така валеше, а небето не даваше признаци за промяна. Важното бе, че вече няма да ни
вали, дори можехме да сушим дрехите си, като ги окачваме по пейките. Наложи се да се
насладим на вечеря в леглото – завити в спалните си чували в палатката. Невероятно е, че
събрахме толкова студ в началото на месец юни в южната част на топлата страна Япония, не
някъде високо в планината, а на морския бряг.

Не бях виждал червен дъждовник.

155
 МОСТЪТ
Цуношима – Ясуока

На следващата сутрин дъждът беше спрял, а облаците бяха разбухлени.

Все още духаше силен северен вятър, имаше и петна от синьо небе.
Докато закусвахме и събирахме пръснатите по пейките дрехи,
облаците продължиха да намаляват. Черешката на тортата беше
мостът към острова, но него щяхме да видим чак на тръгване. А преди
това:

Врата у море

156
Само море

Почти обикновена обществена тоалетна на

паркинга в центъра на острова. Към това,
че е изключително чиста, не мирише, има
тоалетна хария и е безплатна, се добавя и
автоматично подгряване на чинията. Но
това все пак не е върхът, има и места с
биде.

Ето го и мостът:

Вляво от пътя, който продължава с моста, имаше изградена вишка, едва ли не специално за
снимки. Събрахме се повечко хора наведнъж, но и тук важеше правилото на светофара и
автобусната спирка – изчаквахме се на опашка най – търпеливо. Ние обаче имахме предимство
– не бързахме за никъде и след като всички се изпонащракаха, останахме по – дълго, за да се
любуваме на последното си завоевание в това пътуване. Искахме да се прибираме в България
вече, писнало ни беше от нестабилното време, от това да се разочароваме през ден, щом
видим капчици в прогнозата. Но от друга страна пътуването държеше душите ни будни. На път
в теб постоянно пристига нова информация, понякога даже твърде много, изпълваш се с нови
впечатления, размишляваш, срещаш се с нови хора, с една дума – жив си. За разлика от
монотонния живот в града – автобус, работа, автобус, пазаруване, готвене, ядене, спане.

157
Съгласен съм, че представих нещата в моя полза, но дори и обективно погледнато съм прав,
нали. Докато се опитвахме да запечатаме гледката с острова и моста в паметта си, при нас се
качиха мъж и жена. Бяха на около петдесет години. Донесоха оден. Не само за нас, бедните
туристи, а четири парчета, т.е. те споделиха храна с нас, а не просто ни нахраниха. Това беше
достатъчно да се заключи, че са особняци, отклоняващи се от японската норма. Видели ни и
отишли специално до близкия цех за преработка на риба, за да го купят одена и се върнат при
нас. А защо решили да го направят? По почернелите ни крака разбрали, че сме
„истински“ пътешественици. Не от тези, които с шосейки се разхождат, а после се връщат у
дома си. Щом ни видели, помислили, че сме от Италия или Испания. Но още преди да ни
зърнат, били сигурни, че сме чужденци. Защо? Този ден, зарадваха ни те, бил един от двата
дни в годината, в които мостът се виждал толкова добре. Бяхме си оставили колелата
подпрени така, че всеки, който мине през това кръстовище, ще ги види. Японец не би постъпил
така. Той би поставил колелото си някъде встрани така, че да не привлича внимание, разясниха
ни те. Нито ние умишлено поставихме колелата по онзи начин, нито пък японецът би се
замислил. Въпрос на културно различие. Тези искрени и весели мъж и гаджето му от „едно
време“ ни ентусиазираха. Отпътуваха Фолксваген – марка толкова рядка в Япония, колкото и
хора с такъв нрав.

На връщане се отбихме при още една забележителност, която предния ден трябваше да
пропуснем. Тя е от типа Меотоива. Може би заради отлива, тази беше съвсем достъпна.

Тъкмо бяхме разгледали скалата, когато дойдоха още една двойка млади японци. Току – що
бяха паркирали колата си и още се намираха в уширението. Препоръчах им скалата. Сетне,
след като се приготвихме да тръгваме, забелязах, че се мъчат всеки да направи снимка на
другия със скалата, но някакси не се стараеха да си направят снимка заедно. Бяха дошли на
място, известно с това, че свързва двойките, а си правеха отделни снимки. Не може така, рекох
си, и реших да се пошегувам с тях. Предложих настойчиво да ги снимам със скалата. Разбира
се, те приеха, макар и без голяма охота, но това да го отдадем на сдържаността на японците.
На мен обаче ми беше весело. Какво ли ставаше в момента с вътрешния им мир? Изглеждаха
все едно са на първа разходка заедно. Нито могат открито да откажат, за да не обидят другия
човек, нито пък горят от желание за обща снимка и то пред съдбоносната Меотоива. Просто се
примиряват да бъдат жертва на злия булгар.

158
По пътя на връщане впечатление ми направи и този надпис:

„Красива е душата, която може да каже „Извинявай““

На други места пък съм виждал табела „Да си отстъпваме“. Пореден пример за това как властта,
ако желае, може да допринася за поддържането на определен тип култура, а защо не и да я
оформя в страни като нашата например, където някои типове култура липсват. У нас всеки го е
страх да не бъде помислен за слабак и неудачник, ако даде предимство, ако откаже
съревнование, ако не покаже мъжество там, където усеща, че околните погледи очакват точно
това от него. Има нужда от цялостна промяна на средата, за да се гарантира възможността и на
най – слабите за изява. Колко дядовци или баби карат коли в България? А колко са жените
спрямо мъжете? За разлика от Япония тази статистика у нас изглежда не е публична.

На следващата снимка представям един храм, но не от религиозната му, а от естетико –

инжинерно – техническата му страна.

Укрепването на склона не търпи противоречие.

159
Този ден нямаше за къде да бързаме. Трябваше да спим някъде по средата между Цуношима и
пристанището в Шинмоджи на Кюшу. Минавайки през Ясуока, вече се оглеждахме за
подходящо място. Бяхме навлезли в урбанизираната част и трябваше да разчитаме на паркове.
Забелязах табела „квартален парк“ и отидохме да проверим. За жалост се оказа правоъгълен
парк от типа „спортни“ – гъмжеше от деца, които играят бейзбол, тичат или просто си играят,
докато майките им ги пазят. Но пък далечната дълга страна на парка представляваше висок
около 15 метра склон, а отгоре изглеждаше равно. Виждаха се подрязани храсти. Отидохме да
огледаме и се оказа, че ако влезем по – навътре, ще се сдобием с перфектното скривалище –
под сакурите и зад подрязаните храсти, а ще разполагаме и с перфектна гледка отвисоко.
Подсигурили и последната нощувка, се върнахме на главния път, където се провеждаше
граждански протест. Темата беше строителството на вятърни електроцентрали. И аз до преди
да проверя въпроса, мислех, че евентуалните вреди са само екологични. Когато сме минавали
с колелата в района на Шабла през септември, сме виждали еколози да стоят по цял ден в жега
и студ с бинокъл в ръка и да следят за преминаващи ята от птици, за да сигнализират на
компанията, оперираща вятърните електроцентрали да ги спрат. Но се оказва, че те имат и
негативно влияние върху човешкия организъм. Симптомите силно варират според
индивидуалните особености на човека, но могат да бъдат болки в главата, замаеност, звънене,
заглъхване на ушите, лесна уморяемост, лош сън, безсъние, неспособност за възстановяване
след умора, раздразнение, безпокойство, сърцебиене, повишаване на кръвното налягане52,
неспособност за концентрация. Тази група симптоми са известни с това, че са нетипични и при
изследване не могат да бъдат свързани с конкретна, вече известна болест, от там идва и
невъзможността да се лекуват. Причинителите на тези симптоми са нискочестотните вълни, т.е.
такива с честота между 1 и 100 херца, като според някои мнения тези с честота от 8 до 31.5
херца са с най – изразено влияние. Други машини, които ги излъчват, са климатици,
хладилници, самолети. Разликата с обикновения шум (между 20 и 20 000 херца) е, че към него
човек привиква и с времето последиците от него се притъпяват, докато при нискочестотния
шум с времето чувствителността се повишава. Освен това симптомите могат да се появят чак
няколко месеца след началото на излагането на този тип вълни, т.е. има нещо като
инкубационен период. Вероятно по тези съображения хората провеждаха своя граждански
протест.

Беше обаче много интересно как по команда всички присъстващи се наредиха, за да могат
медиите да ги снимат, вероятно така все едно са били хиляди, след което се разотидоха. Няма

52
Източник: http://matome.naver.jp/odai/2136942596453556401

160
бурни шествия, няма блокиране на кръстовища. Дали медиите успяват да умножат и прокарат
тази гражданска енергия или държавата се вслушва в гласа и на малките групи хора, мога само
да гадая.

Ако някой мисли, че в Япония хората не

носят в личните си МПС – та тояги за
самозащита и нападение, жестоко се лъже.

Вечеряхме при един Seven Eleven, седнали

отвън на земята, облегнати на стената.
Бяхме благодарни, че поне в последната
ни вечер не се налага да обикаляме
километри в търсене на място за палатка.
А тя бе топла и тиха. От време на време
някоя кола минаваше по улицата отпред.
Небето бавно ставаше светлооранжево,
докато слънцето залязваше зад перестите
облаци на Запад. Беше ни леко на душата.

161
 СБОГУВАНЕ
Ясуока – Шинмоджи – Нарита

С наближаването на края трябваше да започнем да се сбогуваме, не толкова със страната,

колкото с нашето изживяване. „Сбогом, Гъбичке!“ казахме, преди да я поставим нежно в
торбичката за боклук за изхвърляне при следващото комбини, обръщайки се към кухненската
гъба, с която миехме тенджерата си през цялото пътуване, макар аз веднъж да имах
неблагоразумието да я върна на Вики недобре изстискана от водата и сапунката и тя да беше
причинила такива щети в дисагите ѝ, че от тогава насетне всеки път бях изпращан със
специални инструкции към чешмата. „Чао, Веро!“, положихме и него до Гъбата. Картата на
Кюшу, която бяхме получили от инфоцентъра на Кунисаки, също повече нямаше да ни трябва.
Сбогувахме се и с нея. Вечерта ни предстоеше да се качим на ферибота, и газ повече нямаше
да ни е нужна. Сбогувахме се и с малкия газов балон. Подредихме всички заедно за тяхното
последно пътуване. Направихме и последна снимка на любимите ни лакомства – бобените
хлебчета и чая с мляко.

След този ритуал, изпълнен на следващата сутрин, дойде ред за малко забавление.

162
 Направихме дефиле на якето и панталона против
дъжд, които най – сетне си купих предния ден,
след като безброй пъти ме валя, от същия
магазин, в който на отиване към Цуношима
влязох, но нищо не харесах, понеже ми се
сториха твърде дебели и тежки.

Не бяхме забравили и любимото ни суши.

Предната вечер при комбинито бяхме проверили
адреса на местното Хамадзуши. Отваряше чак в
11:00, така че можеше и дори трябваше да
караме съвсем бавно. Но въпреки това
пристигнахме твърде рано и просто седнахме на
отсрещния тротоар и започнахме да редим спомени за пътуването и да разсъждаваме. При
моста Кинтайкьоо например стана ясно, че на определен брой години елементите му биват
ремонтирани, независимо от състоянието им, т.е. дори и да няма остра нужда от поправка,
такава се извършва. Тъй като почти всички пътища са в идеално състояние, тогава мислех, че
подобен почин е възприет и при тяхната поддръжка. Оказа се, че не е точно така. Държавата
или съответно местната власт определя кои пътища ще ремонтира в дадена година по броя на
исканията, които са постъпили. На тази база съответният орган изготвя график за дейностите по
поддръжка. Пътищата, които не са били включени за годината, се ремонтират с приоритет за
следващата година. При първата община, която ми беше попаднала в интернет, списъкът беше
публичен. Какво е положението в България? Тук такава система изобщо не е изградена. Не е
ясно на какъв принцип се избира един път за ремонт, а друг не, или поне тази информация не е
публична. В отговор на мое запитване от АПИ ми беше предоставен този линк53, но както е
видно, там няма график за планираните ремонти. Нещо повече: в Япония почти няма общински
пътища, те са предимно републикански, просто са под контрола на различни държавни
структури. Явно там са осъзнали, че е извратено да караш малките общности да поддържат
нещо толкова капиталоемко, каквото са съвременните пътища. Има големи и силни общини,
но има и малки и слаби. Ако законът е еднакъв за всички и държавата не отпуска бюджетни
средства на никоя община, то само големите и силни общини ще имат добри пътища,
населението ще се концентрира там и селските райони, където обикновено са разположени
малките общини ще имат все по – разбити пътища. А пътищата се ползват от всички. В
България например има големи по територия общини с много съставни села и километри
пътна мрежа. По настоящата уредба единственият начин тези общини да строят нови пътища
са проектите с европейско финансиране. Средства за ремонт на пътища пък изобщо не се
отпускат от европейските фондове. Дали кметът на общината ще благоволи да ремонтира пътя
между село А и село Б, може да зависи от броя на жителите на село Б, което не е добре,
защото абсолютно всички граждани, независимо от тяхното местожителство, трябва да имат
право на едни и същи услуги от държавата, както и от това, от коя партия е кметът му. Т.е.
настоящата уредба заедно с липсата на прозрачност предоставят инструмент за търговия с
влияние и корупция. Затова всички пътища трябва да са републикански и да се поддържат с

53
http://www.api.bg/index.php/bg/poddrzhane-na-ptnata-mrezha

163
пари от републиканския бюджет. И ако периодичният ремонт е твърде финансово необоснован,
то внедряването на система за публично и обективно определяне на приоритетите би трябвало
да е приемливо. Не е въпросът в липсата на пари, а в липсата на приоритети, на желание за
промяна. Защото с каквото и да се заеме човек в тази държава, където реформите почти никога
не са стартирали, то неминуемо ще доведе до нужда от реформи в други сектори, а българинът
не обича промените по default и това намира проекция и в политическата власт. У нас дори и
да се започне с някаква реформа, има реална опасност след следващите предсрочни избори, тя
да се спре или дори да се върне старото положение. Затова при народи с лабилни нагласи е
добре по – голяма част от принципите да се заложи там, където трудно ще бъдат променени от
злонамерени кръгове, а именно – в конституцията. Не е нужно да копираме всички чужди
практики, трябва да се изхожда от местните дадености.

17 броя чинии, мисля, че добре се представихме като за последно. Нахранихме се отлично

само със суши.

След това беше ред на високата сграда в Моджи, която бяхме оставили за този ден. На 31 – я
етаж или 103 метра от повърхността на земята се намира помещение, което предлага 360 –
градусова гледка срещу 300 йени на човек.

164
Така нашето пътуване започна и завърши с гледки от високо.

От там през планината се отправихме за пристанището в Шинмоджи (Ново Моджи). За щастие

няколко тунела с велоалеи облекчиха значително придвижването. Макар да имаше още време
до 18:40, когато корабът отплава, беше добре вече да пристигнем, тъй като трябваше да се
осведомим за някои неща. Не носехме достатъчно пари в брой и се надявахме да може да
платим билетите си с карта. Трябваше да проверим тази възможност навреме и ако не може –
да открием от къде да изтеглим. Беше нужно и да си закупим храна за следващите 36 часа на
кораба, понеже по време на резервацията ми беше казано, че се предлага лека храна, но с тон,
подсказващ да не разчитаме на нея. Оказа се, че около пристанището няма жилищни сгради, а
само кораби, кейове, кранове и тирове. Нищо общо с красивия парк в Моджи. Всяка фирма,
която осъществява морски превози, си има собствена административна сграда. Лесно се
ориентирахме къде е нашият кораб по изписаните по корабите фирмени имена. На гишето за
продажба на билети имаше указание, че тя започва от 16:00 часа. Но служителката излезе от
бек – офиса, щом усети, че има човек. „Не виждаш ли, че от четири часа отварям, какво се
въртиш тука?“, попита ме безцеремонно тя. Шегувам се. Направи изключение и опитахме да
платя билетите с картата преди обявения час, но трансакцията не мина. Бяхме забелязали един
Seven Eleven и от неговия банкомат успяхме да изтеглим нужните пари. Купихме и по три
бентоота на човек – за всяко ядене по едно, наттоо, онигири, чай с мляко. Малко ме притесни
надписът на кораба – превоз на индустриални отпадъци, но пък обстановката вътре си беше
нормална. Имаше си ресторантче, което работи между 19 и 20 часа вечер и между 12 и 13 часа
на обяд. В този интервал едната жена от рецепцията на кораба отива на касата на ресторанта,
предполагам, че другата се трансформира в готвач. Предлагаха доста различни блюда,
включително ориз с къри за 400 йени, който е достатъчно хранителен и ни беше яд, че си
купихме толкова много бентоота. Все пак вината не беше наша, човекът на телефонната линия
за резервация беше ме подвел. Освен ядене от лафката, салонът беше обзаведен и с машини
за продажба на вафли и прочие, машина за зелен чай, топла вода, микровълнови печки. В
кораба до междинното пристанище в Токушима на остров Шикоку освен нас имаше не повече
от още пет пасажера. Но фирмата явно печели от превоз на товари – целият търбух на кораба
се напълни с ремаркета, които в Токио бяха изведени от местни камиони. Явно този начин за
превоз на товари в Япония е най – изгоден. Или пък са индустриални отпадъци, чийто превоз
по пътищата е добре да се избягва. Въпреки малкия брой пътници ни настаниха в стая за 15

165
души заедно с други двама души. Може би за да не се чувстваме специални с нашата ниска
класа. Билетът ни струваше само 14 800 йени. Каютата беше застлана с татами, имаше
възглавници и одеала.

В началото пътуването беше чудесно. Успяхме на косъм да се измъкнем от дъждовния сезон,

който захапа Шинмоджи малко след отплаването ни и продължи да сипе дъжд до където ни
стигаше погледът през цялото пътуване. В кораба беше обширно, топло, комфортно. Имаше
три пътнически палуби с тоалетни на всяка от тях, а на по – горните – и бани и дори басейн.
Всичко работеше все едно целият капацитет на кораба от 401 души беше зает. Но след като
напуснахме вътрешните морета между Кюшу, Шикоку и Хоншу и излязохме в открито море,
положението бързо се влоши. Забелязах, че всички други пътници са изчезнали. Аз гледах да
не обръщам внимание на това как тялото ми се чувства и седях край масата. Вики беше отишла
в помещението в предната част на кораба и търсеше облекчение по свой си начин. Най –
умният начин да се противодейства до някаква степен на неразположението от клатушкането
се оказа да легнеш. Но докато го разбера по трудния начин, си мислех, че ако гледам околните
повърхности, в случая – морето – ще помогна на мозъка да осъзнае в какво е забъркан, че няма
нищо страшно и че той ще изкомандва тялото да не му става лошо. Това не проработи и се
чувствах все по – зле. Но не достатъчно, че да повръщам, какъвто късмет не споходи един от
другите пътници. Вълните далеч не бяха големи, от пасажерската палуба ги преценявах на
около 1.20 м, но понеже гледах от високо, може всъщност са били и по – високи. При
преодоляването им носът на кораба се спуска от високо и имаш чувството, че се забива вдън
земя и не спира. Чувството е същото като усещането, когато самолет се приземява, само че при
кораба се повтаря хилядократно, без никакъв шанс да свърши скоро, да се евакуираш, да го
прекъснеш, да се качиш на друг кораб. Беше безнадеждно. Дори ресторантът, който показваше
оживеност на последния обяд, на вечеря не събра и половината си клиентела.

166
По тази карта се следи напредъкът на кораба по маршрута от Северен Кюшу покрай южния
бряг на Шикоку през Токушима до Токио.

В Токио пристигнахме с точност до минутата след почти 36 часово плаване. Дъждовният сезон
беше ни изпреварил и валеше. Беше студено. Прибягахме от кораба до административната
сграда и за известно време останахме на покрития ѝ паркинг. Трябваше отново да караме в
дъжд и да прогизваме. За втори път в Токио. Това ни натъжи.

Целта за деня беше къмпингът в град Нарита. Голяма част от този преход мина през квартали,
градове, край пътища и магистрали на два етажа, сгради. Знаехме, че ще е така, затова и не
считахме този ден за част от пътуването. Дъждът спря някъде преди обяд. В малък проблем се
превърна намирането на къмпинга, но местен човек ни упъти. Току – що бяхме влезли в един
парк, същия, в който впоследствие намерихме и къмпинга, когато от нищото се появи един
човек на мотопед. Скара ни се, че караме колело в този парк. Имало хора, които се разхождали
в него, можело да им попречим. Действително, бях видял табела да не се кара колело в парка,
но пък в него нямаше никакви хора, след дъжда беше кално, тревата беше мокра ... „Щом
колелото е забранено, ти защо цял мотор караш в парка?“, опитах се да фокусирам проблема

167
върху него аз, правейки се, че не разбирам, че е длъжностно лице. Той бил на работа, за него
можело, най – безсрамно заяви той. Освен това не знаел в зоната, за която отговаря, да има
къмпинг. Как може да караш мотор и да не знаеш къде е къмпингът ... След случката,
гонейки точката на къмпинга по права линия, само изкачихме един малък баир, в който земята
беше така надвиснала над пътечката, сякаш всеки момент ще се свлече върху нас, и излязохме
на широка поляна, в дъното на която се намираше и нашият къмпинг. Тревата беше окосена,
появи се и пътечка от чакъл, която ни водеше към административната сграда. Отляво виждахме
равна поляна, на която вече имаше една палатка. Съобщихме за пристигането си. Двамата
мъже, които работеха там, ни очакваха. Бързо ни посочиха къде да опънем палатката си,
платихме им. Съгласиха се радушно да включат всичките ни разклонители и уреди в тяхната
стаичка, тъй като нямаше контакти за свободно ползване. Само трябваше да си ги приберем
половин час, преди да свърши смяната им в 21:00 часа. Сякаш искаха да помогнат последната
ни вечер в Япония да бъде идеална. С единия от тях имахме и нещо общо – беше обикалял
Шикоку, но с автомобил. Упътиха ни и за посоката на най – близкото комбини и ние се
отправихме натам за последната си вечеря. Без палатката, шалтето и спалния чувал на
колелото бях като починато магаре ... В комбинито имаше място за сядане и консумация.
Съзерцавахме последния залез на кутийка умешу и голямо, вкусно бентоо.

Последния ден бяхме станали още преди 5:30, а след по – малко от час вече приготвихме
омразната „екипировка“ за изхвърляне – гамашите и якето за дъжд от Лидл на Вики.

168
 Гамашите ги използвахме при всеки
дъжд, но знаехме, че ако вали повече
от пет минути слаб дъжд или ако е той
е силен, обувките ни ще бъдат
неминуемо наквасени. Не се мокреха
само при изключително слаб ръмеж,
но тогава предполагам, че и без
гамаши ще е същото. А якето дори след
напръскване със специален спрей,
който уж подхлъзва водата, пак
пропускаше. Заслужава си човек да
проучи възможностите на
екипировката и евентуално да се
снабди с наистина добри продукти.

Някъде на половината път към

летището джипиесът изкомандва
отклонение от главното шосе 295. Пътят доста опустя, явиха се и хълмове. Тази ситуация малко
ни притесни. След известно време отново излязохме на главен път. Всъщност там някъде беше
и заложената от мен точка. Просто ни бях насочил не към международния терминал. На
джипиеса изглеждаше близо, мислех, че от там ще има достатъчно добра видимост, че да се
ориентираме. Но не би. По този път имаше и задръстване и напредвахме много бавно. Вече се
притеснявахме. Трябваше да стигнем най – късно до 7 часа, макар полетът ни да бе за 9:55, тъй
като беше нужно да прегрупираме багажа си. Вече предполагах, че на летище Нарита няма да
има машина за опаковане на багаж, каквато има на софийското летище. Проблемът бе, че
официално имаме право на един брой багаж за чекиране на човек. А сега нямаше как да
обединим дисагите. Имах и уговорка с един господин, бащата на мой приятел японец, който
прекъсна контакта с родителите си преди осем години, докато живееше в България. На
последното кръстовище обаче се случи отново. Аз карах напред, на левия завой подадох
сигнал с ръка. Тридесет метра след завоя се обърнах в движение назад, за да видя, дали Вики
ме следва. Тя се приближаваше към завоя. Без да спирам, продължих надолу, за да се кача на
другия главен път 295, който по –рано бяхме изоставили. Изкачих едно малко възвишение и
спрях, за да изчакам Вики, сигурен, че тя се движи зад мен. Но колкото и да чаках, нея я
нямаше. Не можех да повярвам. А вече закъснявахме заради задръстването и отклонението от
главния път 295 . Върнах се на кръстовището, където я видях за последно. Ясно беше, че е
продължила направо, вместо да завие; явно заради засиления трафик не бе забелязала
сигнала ми. Не знам колко точно съм чакал там, убеден, че ще се върне сама, но ми се стори
години. Щом я видях да кара към мен, ми олекна все едно вече бяхме хванали самолета.
Нямаше никакво време дори да се успокояваме един друг. Продължихме към летището. Бързо
навлязохме на територията му, но там се заредиха терминал 1, терминал 2 и прочие. Нашият
терминал се оказа последният, на около три километра от злощастното кръстовище. Веднага,
щом влетяхме в залата на заминаващите, попитах първата срещната служителка, която
обикаляше с папка в ръка, къде да отидем с нашите колела. Оказа се от Луфтханза. Хвърли
един поглед на листа, който държеше и попита: „Ти ли си Митко Попов?“ Бях изумен. От къде
тази жена ме познаваше?! „Вие сте двамата с велосипедите, нали?“, продължи тя и ни поведе

169
към VIP – гишето на превозвача. Там работеха други две дами, които се заеха с нашата
обработка, макар никак да не бяхме VIP. Обслужваха ни персонално – едната заведе Вики, като
натовари човек от охраната да бута моето колело натам, докато другата ме придружи към
гишето, където да заплатя 200 – те евро за транспорта на колелата ни. Междувременно бяхме
закъсняли и за срещата с бащата на моя приятел и той и съпругата му се опитваха да
комуникират с Вики, докато аз все още имах работа на гишето. Както се очакваше, имахме
проблем с багажа – беше твърде много не като тегло, а като бройки. Първоначално
служителката ми каза, че за свръхбагажа трябва да платим 2000 йени и аз бях съгласен. Малко
след това обаче се поправи, таксата всъщност била 20 000. Това вече бяха доста пари и се
притесних. Но точно тогава дойде поредната VIP порция – опростиха ни таксата „само за този
път“. Така се отнесоха Луфтханза Япония с двама некъпани, а някои от тях и небръснати
„VIP“ клиента по къси гащи. Бяхме им безкрайно благодарни.

Ще си позволя накрая няколко думи за сина на човека, с когото се срещнах на летището. Името
му е Ютака. Дълги години живя в България и следваше в музикалната академия в Пловдив.
Свиреше чудесно на кабагайда, заради която през 2002 година дошъл в България, след като чул
как звучи по радиото. Изявяваше се по гайдарски надсвирвания в Гела, а и в чужбина. Често
радваше минувачите като уличен музикант. Но от 2009 година няма никакви вести за него. Знае
се само, че най – вероятно живее някъде в Европа и може би свири на гайда или фуяра по
улиците. Така че, ако някъде забележите мъж с източноазиатски черти, който свири на някой от
тези инструменти, обадете ми се.

Интересни наблюдения

А ето и някои интересни наблюдения, верни за живота в цяла Япония, които не съм отбелязал
до тук.

- Почти навсякъде има табели, призоваващи към опазване чистотата на пътищата, за

понижаване на скоростта, да не се шофира след употреба на алкохол.
- Стоп – линията е разположена навътре в улицата, по – далеч от кръстовището. По този
начин дори шофьорът да би искал да мине преди пешеходците, те биха имали
преднина.
- Автомобилът, който завива надясно (в Япония движението е ляво), изчаква
неподвижно в средата на кръстовището всички превозни средства, идващи отпред,
даже и по – далечните. Дори и да са велосипеди. Зеленият сигнал за завиващите
надясно се задържа малко по – дълго от зеления сигнал на движещите се направо в
насрещното платно, така че да успеят да завършат маневрата.
- Клаксони не се използват.

170
 - При ляв завой автомобилите винаги се оглеждат за движещи се по тротоара
велосипедисти и намалят скоростта или спират.
- По комбинитата има надписи, забраняващи изхвърлянето на отпадъци, генерирани
другаде, но всички носят боклук и масово не спазват тази забрана.
- Много добри асфалтови алеи / тротоари, дори между съставните части на
административната единица чоо, които често са бивши села, отдалечени едно от друго.
- Навсякъде по бреговата линия има функциониращи системи за оповестяване на
опасност от цунами.
- Линейките и пожарните коли се движат обезпокоително бавно, дори сравнено с
останалите автомобили и макар с включен специален режим – звук и буркан, като
отдалеч съобщават с говор накъде ще завият на кръстовището.
- Голяма част от леките автомобили са маломерни колички. Вероятно има връзка с това,
че страната е островна и при транспорт с ферибот от остров на остров се плаща повече
за по – голяма кола.
- Ограниченията на скоростта по междуселищните пътища се спазват навсякъде. По
Хоншу и главните пътища тя често е 50 км/ч.
- Никъде по асфалта няма дупки. Рядко той не е гладък.
- Никъде няма разпилени стъкла по пътното платно.

Някои статистически данни за нашето пътуване:

Изминати километри на колело: 3500

Време: 2 месеца
Преминати префектури: 24
Фериботи: 7
Максимален брой поредни нощи в палатката: 38
Най – дълъг период без къпане: 13 дни
Разходи: по 4000 лв на човек, включително самолетните билети

171