БЛАГА ДИМИТРОВА

СЪБРАНИ ТВОРБИ, том 11

ЛИЦЕ
Роман,
1981
Четвърто издание

Томът се посвещава на 90 годишнината от рождението на Блага

Димитрова

Първо издание 1981 г.,

Второ изд. 1991 г.,
Трето изд. 1997 г.

Събрани творби, том XI, 2011 г.,

© Блага Димитрова, автор;

© Йордан Василев, редакция, бележки, коректура;
© проф. Христо Харалампиев, художник - корица и рисунки, 2011 г.;
Пенка Ватова, Нора Василева, набор на текст;
Рената Дудлей, предпечат;
© Издателство и печат - ТИХ-ИВЕЛ, 2011 г.

http://4eti.me
http://ekni.ga

Фондация “Блага Димитрова”

www.blagadimitrova.com

ISBN 978-954-9310-24-5

2
 Съдържание

ПЪРВА ЧАСТ................................................................................................................. 4
ВТОРА ЧАСТ ............................................................................................................ 215
ТРЕТА ЧАСТ ХЕПИ-ЛОГ - би рекъл Фикусът ............................................ 416
Мистериите около романа „ЛИЦЕ” ................................................................... 472
Коминочистачът вълшебник................................................................................. 472
Серия случайности.................................................................................................. 473
Измислица - действителност................................................................................. 474
Първите читатели .................................................................................................... 475
Криминалният роман на романа .......................................................................... 476
Сляпа среща.............................................................................................................. 477
Едно лице зад романа Лице ................................................................................... 478
Тайнствени тъмни лица зад романа .................................................................... 480
Загадъчното табу ..................................................................................................... 481
Издателски потайности .......................................................................................... 481
Лице-то излиза и влиза в капана .......................................................................... 482
Под кръстосан огън................................................................................................. 484
И все пак за чест на критиците ............................................................................. 486
Резонанс в читателската аудитория..................................................................... 487
Затвор за книги ........................................................................................................ 487
Да спомена с добра дума ....................................................................................... 488
БЕЛЕЖКИ, ПОЯСНЕНИЯ ................................................................................... 490

Набраните с курсив (италик) пасажи и думи са били съкратени от

цензурата в първото издание (вкл. от стр. 350 до стр. 376).
Сега четете четвърто издание.

3
 Всичко в тази книга е измислица, само фикусът е истина. (1977г.)

Фикусът излиза от затвор за книги след 9 години, подстриган зад

решетките. (1990г.)

ПЪРВА ЧАСТ

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И
когато думите се заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена
като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат
дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца
на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност.
Ако намериш общ език с фикуса в този едностаен апартамент. Ако съумееш
да разшифроваш биофонозаписа върху мембраната на листата му. Ако
предразположиш всяка пора по еластичната кожа да отвори своето
видеомикрофонче и да проговори с образи. И безброй още ако...
Пред разсъмване, когато става най-тъмно и най-тихо, ще се излъчи върху
отсрещната стена едно звучащо видение:
Млад, бледен като зараждащия се ден, изправен на разстрел.
Ръцете му вързани отзад. Тъмна тухлена стена зад него. Устните, напукани
до кръв, той облизва със сух език. Цял напрегнат да бъде спокоен. В дрезгавото
зазоряване бялата му риза свети.
Големият, унизяващият страх е зад гърба му: да не го изведат на разстрел с
мръсната риза, обрала калта от карцера, спечената кръв от разпитите,
нечистотията от конюшнята, където прекара последната нощ. По-силно от
нагона за живот бе желанието да се изправи срещу дулата с бяла риза. Това се
превърна в най-важното, в единственото, измествайки чудовищната мисъл за
смъртта - да успее въпреки охраната да получи изпрана и изгладена риза.
Суеверие или древен обред - на своята кървава сватба да се яви непременно в
бяла риза. За да остане да свети в паметта. На кого? На тези, които ще стрелят
по него. При това бялата риза е добра мишена, особено в здрача на разсъмване.
Навярно тази предсмъртна суетност се корени в една старинна, полузабравена
песен, от която той не знае ни началото, ни края, а само онези редове:

4
 Че ми е драго, Гюло ле, кога юнака обесят,
ризата да му се белее, перчемът да му се вее.

Така че може да му е драго: ризата му е безкомпромисно чиста. Сега остава

втората му грижа, до известна степен свързана с първата: да умре достойно.
Изобщо достойнството се опазва къде по-лесно, щом в навечерието си измиеш
главата, а на заранта нахлузиш през бухналия си перчем изпрана, лъхаща на
сапун и на слънце риза. Народната песен не е от вчера. Познава тя слабото
място на човека, откъдето, току-виж, се опери силата му.
Докато за получаването на ризата зависеше от другите, от цяла верига ръце,
и тъкмо това го тревожеше, дали веригата няма нейде да се прокъса, то за
второто зависи само от себе си. Умирането е в собствените му ръце. Веригата
е твърде къса. Може да бъде почти спокоен. Почти, но не съвсем. Ако в
последните мигове у него се пръкне някакъв непредполаган тип... Защото,
който не е видял изцъклените цеви, насочени право в зениците му, той още не
се познава. Изглежда, човек се самопознава едва преди края си, когато това не
може да му послужи вече за нищо.
Странно, до вчера се стремеше да живее достойно, а сега - да умре достойно.
Едното доведе другото.
Церемонията около разстрела разчита на внушение за непоколебима
справедливост.
Застанал на челно място, генералът командва, обладан от съзнанието за
тържествеността на момента. Той е на няколко крачки встрани от осъдения.
Никак не е голямо разстоянието от убиеца до жертвата. Лицето му е невъз-
мутимо, погледът - вторачен във въздуха. Внезапно цял се изопва, сякаш
издължен с уред за разтягане:
- Миррр-но!
Същото изопване се предава на всички военни в двора. Тази команда не
засяга само осъдения на смърт. Той е вече отвъд командите. Редицата на
школниците се изпъва напред по невидим конец. Даже попът, присъстващ
служебно на екзекуцията, застава мирно. Брадата му щръква напред. И да си
Божи служител не е леко.
Само осъденият стои свободно, изправен до стената, но не облегнат на нея.
Едва разкрачен, за да пази равновесие поради вързаните си ръце. С разгърдена
риза, с нехайно по младежки отпуснати рамене. Като че ли другите са вързани,
а не той.
Офицерът дава безмълвно знак на ординареца. Войничето минава зад
осъдения и му слага превръзка връз очите. Издебва го откъм гърба, както се
надяват капаци на буйните коне. В първия момент смъртният не може да

5
осъзнае какво става. Мрак пристяга погледа му. Струва му се, че се връща
отново в нощта, от която току-що го изтръгнаха.
По собствено настояване пренощува в конюшнята върху купчина сено, за да
бъде близко до коня си.
Винаги бе имал Странното чувство, че от наелектризираната конска козина
се излъчват някакви биотокове, вливащи направо във вените му енергия и
бодрост. Но никога нямаше да открие безпределния свят, в който го понесе
конят през тази последна нощ в живота му, ако не би била смъртната присъда.
Тъмнина, напоена с димящо тръпчив дъх на конски тор и с упойващ мирис
на сено. Отвън бди охраната - хора, които го вардят да не би да избяга от
себеподобните си, длъжни да го убият утре на ранина. А пък животното му
дава цялата осезаема топлина на една взаимност без думи, без условия, без
страхове и застраховки. Конят нащрек със свръхчувствителни космици като
антенки улавя безсъницата на човека в навечерието на екзекуцията. И неусетно
му предава своите конски сънища:
Пощръкляло препускане из необятни, роснозелени ливадяци. Копита,
тътнещи по тъпана на земята. Изпъкнали до звънтеж мускулни пружини. През
увеличителното око на коня светът е ярък, изпъкнал, приближен до докосване.
Порив на жребец, още необуздан и необязден. При всеки обезпокояващ полъх
- тръпки по хълбоците му като ситни-ситни вълни. Размахана опашка, шибаща
въздуха, сама си произвежда вятър - да няма застоялост, да няма безветрие, да
няма климат за мухи. Източена нагоре шия. Всички мириси на земята, вдъхнати
наведнъж с влажна, разширена ноздра, всмукваща силна струя простор.
Животното лови с наточени до порязване сетива всеки звук, движение и багра
- в себе си да попие света и да го поднесе на осъдения на смърт човек. Любовно
изтръпване пронизва жребеца, разтърсващо с космически ток. Изправя се на
задните си тънки, струнни нозе. Готви се за скок някъде отвъд. Вселената с
тайнствени сигнали го призовава, ушите му предат, цял вибрира. И конят
откликва на вселената със заклокочило издън гърди, изригващо на вие,
продължително цвилене.
Призори, когато изведоха човека, конят заблъска крак о земята. Тътен с
ударите на съдбата и същевременно с протест срещу съдбата. Още бие в
ушните му тъпанчета.
Осъденият се освестява.
Изведнъж започва да се дърпа, да се боричка с въздуха, както е вързан,
изопвайки лакти и рамене. Тънкото му тяло крие непредполагана сила. При
огъването изпъкват жилави мускули на жребец, набъбнали от потисната
енергия.
- Смъкнете превръзката! - удря той глава о зида. Ординарецът, изпаднал под
въздействието на този отвъден глас, понечва да изпълни заповед. Но се опомня
и обръща глава към началството.

6
 - Без превръзка! - вика смъртният и трие тила си о грапавия тухлен зид, дано
прокъса и свали черната нощ от погледа си.
- Махни превръзката! - разпорежда се генералът сърдито, подчинявайки се
неволно на осъдения глас.
Нищо така не дразни мундирите, както вързаната дързост.
- Слушам, гс-ин г-рал! — Войничето с лице, виновно заради превръзката, я
издърпва поривисто като лепка от рана и се отдалечава.
Очите на момъка изхвръкват от задушаващия мрак. Стена. Плътна,
препречена стена отвсякъде. Очите се засилват да я прескочат, да полетят
навън, на свобода. Но зидът, обграждащ казармения двор от четирите страни,
е висок точно толкова, колкото да отнеме всяка перспектива, да ограби
хоризонта и да не може да бъде прескочен и от най-буйния поглед.
До стената - опрян ковчег. По мярката на човека. Чака го. Неопровержим.
Бягащите очи се уморяват, постепенно забавят своето препускане в кръг.
Сега се въртят замаяни подобно двойка коне на долап край геранило.
Последната кофа светлина. Осъденият пие на къси глътки света наоколо.
Заобикаля с поглед само ковчега като принадлежащ на другия, не на този свят.
Плочите на двора. На едно място между тях е прозъбила щипка хилави
стръкове, кой знае как още несгазени, и при утренника му кимат с тревен
наивитет. Изравнен плац за стрелбище. Престарано лъснати ботуши.
Изчеткани униформи. Лицата на младежите-школници, строени, за да стрелят
в него. Някои - парализирани от непредставимия си дълг. Други -
неразсъждаващи, спасявайки се в дисциплината. Няма по-сигурно алиби за
човека от дисциплината.
Барабанно биене, все по-учестено. До непоносимост. Отведнъж секва.
Тишина до оглушаване.
Гласът на генерала сгъстява цялата си власт да командва, да всява страх и
сляпо подчинение, да носи смърт:
- За стрел-ба!
Пушките се смъкват от раменете, равняват се в редица, насочени право
натам: на живо. Вземат на прицел бялата риза - изрезка от деня върху тухлената
стена.
Отново градушка върху барабаните.
Осъденият с широко отворени очи заповядва сам на себе си да се взира в
дулата. Това право поне никой не може да му отнеме: да погледне очи в очи
своята смърт.
Барабаните замлъкват. Чува се далечно изпръхтяване на кон. Или така му се
стори? Осъденият се вслушва със спрян пулс. Неговият кон му се обади от
конюшнята. Сякаш условен сигнал за бягство. Колкото по-безнадеждно,
толкова по-силна надеждата. Конят ей сега ще долети, разпенен и гневен, ще
захапе въжето, стегнало ръцете, които доскоро го галеха и разчесваха, ще

7
прегризе проклетото въже, както юздата си, ще пръхне с топла влага в лицето
му. Отвързан, с освободен размах човекът ще се вкопчи в гривата, ще се метне
на гърба му и двамата, елени в едно тяло, ще се изгубят в облак прах,
превърнати във вятър. О, свобода - ти си живот!
Очите и дулата се гледат. Едните мигват.
Пръсти върху спусъците.
- Огън!
Млад, здрав, силен кон, препускащ в простора.
Залп.
Дим...
Този романтичен дим с конска грива, развяна по вятъра, все още не бе се
разсеял в нейното въображение.
Така си представя тя разстрела на Андрей според оскъдните данни, събирани
от втора ръка. Защото не бе имала възможност нито да срещне, нито да разпита
някого от очевидците. И досега, след 13 години, тя не знае истината за
физиологичните и какви не още унижения, на които е подложен всеки, дори
най-силният човек, осъден на смърт. Не знае и някои странни подробности
около този разстрел.
Ето защо и старият фикус така го проецира върху отсрещната стена, макар
че той е къде по-прецизен и по-прозорлив. Отдавна той долавя, че нещо
съществено липсва. Но колкото и да принажда детайли, различни нюанси,
изсмуквани непрестанно от паметта, от развинтеното въображение и от
подсъзнанието на тази жена, какво може един фикус да направи сам, за да
възстанови пълната истина?
Времето си върви, отдалечавайки жената от всичко това, а всъщност я
приближава към него от съвсем друга посока.
Още на заранта, когато телефонът я повика, фикусът изтръпна.
По нейното нервно бързане растението предугади тревожния ѝ ден дори с
някои евентуални последици, за които тя никак не бе подготвена. А сега, в
зимната вечер, обърнал безброй лапи като локатори край тъмния прозорец към
улицата, фикусът я очаква цял нащрек, изпълнен с лоши предчувствия.
Когато човек пуши на улицата в такъв студ, той има сериозни основания за
безпокойство.
Фучи вятър, без да вдига снежна пушилка. Снегът, замръзнал, не се откъртва.
Вече от доста време мъжът тъпче на място за разгрявка. Той е по шлифер,
съвсем неподходящ за сезона. Зъзне. Но по старомодна военна привичка стои
изправен, без да вдига яката си, без да пъха ръце в джобовете. От това силуетът
му придобива младежка стойка. Все току поглежда часовника на китката си.
Пази в шепа запалената цигара. Щом всмукне, шепата му светва като джобно
фенерче. Графични сенки на дървета върху снега. Мъжът все по-нетърпеливо

8
снове напред-назад, очаквайки някого. Гледа все в една посока: към маститата
сива сграда в дъното на улицата с висок каменен цокъл, на който вятърът сякаш
точи острието си.
Става късно. Онзи все още грее шепа над мижавото огънче на цигарата си.
Минувачите се разредяват, пристъпите на вятъра зачестяват. Но мъжът е
упорит. Най-сетне забелязва отдалече женска фигура. Тя излиза последна от
мрачната сграда, след като другите отдавна са се източили. Скрит в сенките,
изчаква я да приближи, хвърля поредната угарка и тръгва да я пресрещне.
Уморена от дългото събрание, тя върви със състарена походка.
Гледа право пред себе си, без да има какво да вижда. Кон, слепешком
минаващ по един и същ път от години. Бърза, подгонена от студа, с онази строга
затвореност на жена, която никой не очаква. Вятърът разклаща решетката от
сенки върху снега. От това леко ѝ прилошава, сякаш върви по палуба на
разлюлян кораб.
В последния миг забелязва силует на висок мъж, препречен точно пред нея.
Тя се сепва. Без да вдигне поглед, го заобикаля като крайпътно дърво и
продължава нататък. Онзи тръгва след нея:
- Не бързайте толкова!
Гласът му я изплашва. В него се таи някакво тъмно решение. Тя ускорява
ход, без да се обърне. Той я застига с едра, строева крачка.
- Доволна сте от себе си, нали?
- Оставете ме!
Със защитния рефлекс на самотница си дава вид, че не обръща внимание на
уличния нахалник. Той върви редом с нея:
- Не се надявайте да ви оставя!
Жената удвоява стъпките си, но не може да вземе преднина.
- Студена и важна! - изръмжава онзи.
Тя свръща рязко назад и процежда през зъби:
- Възмутително!
Но той прави остър кръгом и се изпречва точно пред носа ѝ.
- Възхитително! Отивате да спите спокойно на топло!
Чак сега е принудена да вдигне глава. На този тип, изглежда му е студено. В
полумрака тя изпитва с поглед лицето му. Тръпки я побиват от тези зимни
черти, озлобени на всичко, дори на себе си.
- Припознали сте се!
Понечва да прекоси улицата към отсрещния тротоар, но мъжът я спира
нагло:
- Само вас, другарко Найденова, не мога да сбъркам с никоя друга! - Затаена
злост кипи в гласа му.
- Не ви познавам! - отсича тя и тръгва бързешком в отговор на грубиянския
му тон.

9
 Онзи продължава да върви редом с нея:
- Как ще ме познавате, нали току-що ме изключихте?
Почти с облекчение тя се спира:
- А, вие ли сте четвъртият?
- Цял-целеничък! - Застава мирно като пред фелдфебел. - Не изключителен,
а изключен!
„Иска да прикрие неврозата си зад фрази” - помисля тя и обръща глава
настрани с досада.
- Защо не присъствахте?
- Напуснах по средата. Тъкмо вие произнасяхте разпалената си обвинителна
реч.
Подигравката в тона му я жилва. Не е свикнала да се държат така с нея.
- Не бе толкова дълга, можехте да я изтърпите някак!
- Не понасям смъртни присъди!
Това вече е прекалено. Наглецът иска да си присвои ореол на мъченик.
Жената нарочно потрепва на снега от студ, за да съкрати безсмисленото му
бърборене.
- Там трябваше да се защитите, ако...
Той я пресича, предварително премислил всеки ход на отбраната ѝ:
- Да доказваш невинност, това е самообвинение!
- Изключен сте за назидание на всички.
И на това той има готов отговор във форма на въпрос:
- Всички ли се нуждаят от назидание? Или някому е нужно да всява страх?
- Това е обща мярка! - прекъсва го тя на свой ред и добавя за убедителност:
- Срещу нередовните.
- Вие сте внесли предложението във факултетния съвет, нали? Вие сте...
Това за пръв път ѝ се случва: да я обвиняват, загдето си е изпълнила дълга.
Тя го пресича безпрекословно:
- Не ме молете за снизхождение, излишно е!
Сякаш тъкмо това е чакал, за да ѝ отвърне още по-злъчно:
- Зная, че сте неумолима, простете, принципна!
Тя пропуща обидата покрай ушите си и с това подчертава пренебрежението
си към него.
- Прав сте, няма какво повече да говорим! - И тръгва изрично.
- Ако ми позволите да ви изпратя? - Без да изчака позволение, той минава
от лявата ѝ страна, заемайки мястото на кавалер, което, изглежда, отдавна е
празно. Прави го с нахална галантност, нарочно, за да я оскърби.
- Няма нужда, живея на две крачки оттук.
- Тъкмо две думи да разменим.
Студът се увеличава във враждебното пространство между раменете им.

10
 Бързият ѝ вървеж му заявява направо, че трябва да прекрати натрапения
разговор. Но той никак не държи да бъде вежлив. Напротив. Жената се опитва
да го отпрати:
- Единственото, което мога да ви посъветвам: да се запишете задочник след
година-две, тъкмо време да узреете идейно.
- Благодаря, презрял съм вече! - Без да го погледне, тя вижда горчивото му
подсмихване. - Доста годинки съм пропуснал!
Преподавателката го стрелва под око. Забелязва мимоходом, че чертите му
са по-възрастни от хлапашки невъзпитаното държане.
- Съжалявам, навреме е трябвало да помислите!
Предвидил и това нейно наставление, отбива го с подготвен удар:
- А вие помислихте ли, че вашата дума тази вечер опропасти съдбата на
четирима души?
- Всеки сам опропастява или извисява съдбата си! - попада тя в нази-
дателния си тон на преподавателка по марксизъм.
- Сам! Като те подсекат от корен! - Измърморва той.
- Моята намеса отсече само гнилите клони, които могат да заразят цялото
дърво! - натъртва тя думите си с твърди стъпки.
- Фююю! - подсвирква мъжът срещу вятъра. — Каква сигурност в
собствената си правота! Завиждам ви. Навярно сънят ви е безоблачен като на
младенец.
- Извинете, какво искате от мен? Здрав сън назаем?
Застанал отстрани, той я смерва от глава до пети с откровена подигравка.
При дрезгавото осветление от уличната лампа върху снега жената изглежда
призрачносива - една сянка на умората след многочасово събрание.
- Не, просто ви гледам като природно чудо. Как успяхте да убедите сама
себе си, че сте непогрешима?
Тя едва се самоовладява.
- Отговарям за постъпките си, но не пред вас! - И тръгва още по-троснато,
вдигайки яката на палтото си.
- А пред кого, ако смея да запитам? - За него не представлява никаква
трудност да я изпреварва със своите широки крачки, една срещу две нейни.
- Изключвате мен, и то без да ме познавате!
Движат се покрай стандартни новопостроени блокове. И при все че не ги
поглеждат, геометричните им еднообразни очертания усилват впечатлението у
двамата за студ и казармена неуютност. Жената се задъхва, нагълтала
мразовития вятър, и той фучи в думите ѝ:
- На вас искате всичко да се прощава: да се шляете, да не посещавате лекции,
да не си вземате системно изпитите, да пренебрегвате обществените прояви на
института, дори да напуснете днешното задължително събрание, на което се
обсъжда вашето поведение!

11
 - И без да съм изтърпял до края, мога да повторя дословно финала на
обвинителната ви реч: „Равнодушието и лентяйството е престъпно в нашето
ново общество! - имитира той женски креслив патос — Народът отделя от
залъка си да ви плаща стипендии. Работниците ви построили удобни
общежития! (Питайте нас колко са удобни!) Огнярите хвърлят денонощно
въглища в парните котли да ви отопляват! (Ние си знаем колко е топло! Все
повреди!) А четирима разглезени народни хрантутенци, свикнали всичко
наготово да им се поднася като на табличка”, и тъй нататък.
Тя се хваща за подхвърлената въдица и продължава в нов вариант
собствената си реч, току-що произнесена пред събранието:
- Защо прескачате най-важното: И на всичко отгоре, проявяват недостатъчна
политическа съзнателност, особено сега, когато контрареволюцията се надигна
в Унгария...
Той грабва думата от устата ѝ с ловкостта на вятъра:
- Аа, произнесохме името на плашилото! В него се крие ключът за всички
беди на тези тук младоци, които трябва да отговарят за едно събитие, станало
на 1000 километра от тях, докато те са се навъртали пред студентския стол и са
подвиквали, подсмърчайки: „Търси се!”
- Докато са се шляели и са дрънкали излишни приказки! - уточнява тя през
зъби.
- И да са учили най-прилежно, някъде далеч оттук международното
положение като Мойра си играе с бъдещето им!
Колкото и да не се засяга от някакъв си пропаднал студент, тя млъква,
издавайки се, че не ѝ е все едно. Вървят. Оказва се, че тя не живее толкова
наблизо. Вятърът ги връхлита при всяка пресечка. Сенките от клоните се
залюляват върху снега. Тя избягва да гледа надолу, хваща я морска болест.
Вторачила се е напред в пустотата на улицата.
- Да ви чуят отнякъде осъдените на смърт! - Става ѝ жалко от собствените
ѝ думи пред такъв нехранимайко, а трябва да продължи, щом веднъж се
изтърва. - На ваша възраст и къде по-млади от вас младежи-цвят загинаха. Но
за вас това са празни думи!
Той се променя на лице и глас:
- Думата на мъртвите е убедителна! Вие я потъпквате!
Преподавателката не го чува, грабната от своята „тема”, която все я
преследва:
- Тяхна непостижима мечта бе да учат. Да биха могли да влязат поне веднъж
във вашите просторни аудитории, да надникнат в библиотеките... Може да ви
звучи плакатно, но...
Както говори, тя вижда пред себе си построения неотдавна институт:
Висок каменен цокъл, по-подходящ за затвор. Тесни прозорци. Тежка,
внушителна сграда. Аудиториите - твърде мрачни, отблъскващи зали. Винаги

12
на електричество. Щом спре токът, спират и занятията. В началото на есента
институтът трябва да гъмжи като кошер, а той - празен. Студентите са на
бригади по полето. Заместват селската работна ръка, прогонена от селото към
градските канцеларии. Ученолюбивата младеж това и търси - да се отърве от
уроците. Когато се развърнат, няма места за всички, стърчат по време на
лекции край стените. И все пак всичко биха дали осъдените на смърт да стоят
изправени до такива стени, а не до онази, надупчената от куршуми. Но иди
разправяй това на днешните млади!
Някога преписваха на ръка брошури по диалектически и исторически
материализъм, предаваха с риск за живота си листче по листче, изпълнени със
ситен почерк с печатни букви, успяваха да ги вмъкнат дори в затвора.
Заучаваха наизуст същата тази материя, която сега слушат с отегчени лица от
нейните лекции. Щом забраненото стане задължително, то вече е противно
като всеки учебник. Понякога ѝ се струва, че са напразни усилията ѝ да
обновява, да „придвижва напред” своя предмет, да овладява езици, да чете от
първоизточниците. Или причината е в нещо друго, вън от учебника?
Библиотеката - топла, предразполагаща за упоително четене. Местата и там
не достигат. Отвън по стълбището - опашки от студенти, закъснели да заемат
стола, грабнат вече от другиго. Складът - томове до тавана. Тук-там - празни
пролуки по рафтовете, бели листчета, впъхнати между книгите: неколцина от
ръководството на института взели списания, ценни издания, редки екземпляри,
за да ги ползват вкъщи, и не ги върнали. А голяма част от изписаните от
чужбина книги потъват в дълбоките чанти на шефовете. Библиотекарките
смеят ли да оронят дума, нали ще ги уволнят.
То само това да бе... Можеш ли да отговориш на всички болни въпроси?
Снежната палуба под нозете ѝ се разлюлява.
Жената потърсва опора по инерция все там, в сумрачната единочка за осъден
на смърт. Гласът ѝ просветва:
- Представете си, имаше дори такъв невероятен случай: смъртен, в
последните си денонощия, в броените си часове, в полумрака на килията чете
философия, учи френски. Как са звучали френските думи, произнесени от гласа
му, обречен на мълчание, там, в единочката за смъртни: J’ai soif, tu as soif, il a
soif...
На свой ред той продължава спрежението, удряйки гърдите си:
- Nous avons soif - сочи към нея: - Vous avez soif - сетне размахва ръка към
околните блокове, гледащи ги с мижавите очи на прозорци зад спуснати
пердета: - Ils sont soif.
Сякаш сивите сгради са жадни. Но тя по стара агитаторска привичка се пали
все още да разбужда живите чрез примера на мъртвите. И не може да се спре:
- Да знаеш, че тези думи няма да имаш възможност да изречеш никога,
никъде, пред никого.

13
 - Е, да, на оня свят едва ли говорят френски! - опитва се той да ѝ напомни за
себе си и да я върне в реалността.
Обаче тя наистина не го чува, продължавайки своята песен:
- И все пак да ги запаметяваш с такова настървение! Чрез думите той е
пътувал по света. Разхождал се е из Париж, спирал е в някое бистро: Oh, j’ai
soif! Сядал е на терасата на някое кафене в Латинския квартал и е запитвал едно
момиче с дълги коси до него: Est се que tu as soif? Oui? Moi aussi! Дума по дума,
крачка по крачка из широкия свят. Не е заспивал, за да не губи време...
- Знаел е, че ще си отспи после! - вметва той, очаквайки това да прозвучи
кощунствено в нейните уши, за да я изведе от унеса ѝ.
„Но тя слуша само себе си! - установява мъжът ядно. — Този тип активисти
се опиват от собствените си словоизлияния и не дават ухо за ничия друга дума,
ако ще да е вик за пожар!”
Жената продължава, забравила къде и пред кого говори така:
- Още една непозната дума, още една нова багра от света, още една глътка
от неизживения живот... J’ai grand soif.
Изведнъж се съвзема. Изтрива с ръкавицата спомена от челото си, нервирана
на себе си, че се поддава на своя натрапчив лайтмотив:
- Извинете! Всичко това е така далече от вас!
- Не толкова далече! - Гласът му прозвучава друг, възрастен, с някакви
тъмни сенки в него.
Но тя пренебрегва това бегло впечатление, заета с мисълта, как по-скоро да
се отърве от нахалника. Вървят мълком. Снегът скърца сприхаво под стъпките
им. Зад следващия ъгъл - нейният блок.
- Стигнахме! - въздъхва тя и застава пред входа, защитена откъм гърба.
Той побързва да задържи вниманието ѝ чрез нейния мотив:
- Искате да бъдем като загиналите. Е, ако бъдем като тях, нали и ние трябва
да загинем за нещо. Но за какво?
Тя пак минава към наставническия тон на преподавателка. Два основни тона
има у нея - забелязва презрително той, - които се редуват: агитаторски и
наставнически.
- Толкова малко се иска от вас: да учите! - назидава тя.
- И да бъдем послушни!
Жената избухва:
- Кой е послушният всъщност! Аз, че стоя тук, на улицата, да ви слушам! —
И притяга с пръсти вдигнатата си яка.
Колкото по-раздразнителна става тя, толкова той е по-самоуверен. Сякаш
целта му е да я разстрои:
- Исках само две думи да ви кажа...
- Излишно е, предупредих ви!

14
 - Не за себе си, а за вас: да знаете, че има и такъв случай. Нетипичен според
вашия речник!
Тя потрепва нервно на снега:
- Не е ли късно да ме поучавате?
- Студено ли ви е? - Той успокоява темпа на говора си: - Ще бъда кратък. Не
получавам стипендия като бивш военен. Не посещавам редовно лекции, нито
вашите там политкръжоци, събрания и прочие обществена самодейност,
понеже работя за хляба - един от преносвачите на въглища, за да се отопляват
народните синчета, както вие се изразихте...
- Вие така се изразявате, не аз!
„Тежък случай на невроза!” — заключава тя, озъртайки се към входа на
собствения си дом, като недостижимо убежище срещу студа, вятъра и уличния
натрапник.
- Все едно... Не се шляя, имам желание да чета и да се просвещавам
марксически (това в неговите уста прозвучава иронично), дори диалектиката
ме интересува, но нямам възможност. А що се отнася до подготовката ми по
специалността, обвинението в липса на системен труд е лъжа, за да се прикрие
истинската причина!
Студеният вятър хвърля в лицето ѝ тези думи, изпълвайки клетките ѝ със
зима.
- Без да проверите - продължава той.
- Ние нямаме нужда от аполитични специалисти!
- Ние! Вие! Дележ! - той издебва всяка нейна дума, за да ѝ се озъби насреща.
Жената се сили да овладее вътрешното си зъзнене, много по-остро от
кожното.
- Избрали сте неудобно място за дискусия! - Сама не може да разбере какво
я заставя да стои на вятъра и да слуша още по-злия вятър на приказките му,
когато с едно обръщане ще го задгърби и ще си влезе на топло.
- А след като съм изключен, автоматически губя временното жителство и
квартира...
- Заради жителството ли следвате? - ахва тя с превъзходство.
Мъжът занемява за миг и я изглежда с убийствена неприязън:
- С вас няма какво повече да се говори!
Но не си тръгва, а стои като с вмръзнали подметки в снега. Тя се измъква:
- Аз към дотук! - Набляга на „дотук”, давайки му да разбере, че този праг е
пределът на разговора им.
Разтревожена, загдето наглецът не помръдва, го запитва през рамо, дано го
изтласка да си върви:
- А вие накъде?
- Аз? Наникъде...
- Няма ли общежитие за вас?

15
 Гласът му забавено пуща жилото си, за да я прониже по-дълбоко:
- Как слабо познавате действителността, създадена от вас! Още преди една
седмица домакинът на общежитието ме предупреди, че днес, точно днес, ми
изтича срокът.
Тя трепва едва доловимо. Очаква следващите му думи озадачена.
- Как ви се струва? Домакинът е знаел за изключването ми, преди аз и да
съм подозирал. Защо бе нужен целият ваш театър - събрание, речи, обсъждане,
гласуване? Въпросът е бил предрешен, другарко Найденова! Както всичко във
вашия строй!
Преподавателката започва да мига, сякаш внезапно завалял сняг пада по
ресниците ѝ, ослепявайки я.
- Възможно ли е? Преувеличавате! - обръща към него лице най-сетне с
някакъв интерес, макар и не по неговите проблеми, ами пак по своите.
Той злорадства.
- Не искам да ви тревожа, но понякога непогрешимостта греши! - И
доволен, че е изплюл камъчето в лицето ѝ, си тръгва. - Довиждане!
Стъписана, жената гледа отдалечаващия се силует на непознатия. Едва сега
забелязва, че вятърът издува на гърба му тънък шлифер, при вида на който
цялата настръхва от студ. Тя извиква след него:
- Все пак... Къде ще отидете?
Отвръща ѝ почти гърбом:
- И аз това се питам. Да бе лято, на пейката в парка...
Сам не знае какъв шок предизвикват у нея тези случайно изтървани думи.
Същите. Отдавна забравени, затрупани, затиснати в миналото, превърнати във
вкаменелости и сега внезапно събудени. Заедно с тях я лъхва влагата, самотата
и надеждата на една далечна кишава пролет от младините ѝ.
- Даже за тази нощ нямате квартира? - Собственият ѝ вик я изненадва,
надделял свистенето на вятъра, за да настигне забързания бездомник.
Той се обръща. Сега вятърът духа откъм гърба му и залепя шлифера около
бедрата му като мокър чаршаф.
- Желая ви лека нощ! - покланя ѝ се той с издевателска любезност.
Сякаш самият силует на вятъра се огъва в поклон, за да ѝ подхвърли една
гавра. Този път духа отстрани и шлиферът се усуква около тялото му. Тя го
догонва с ненадеен порив, нахлул от младостта ѝ заедно с раздвижването на
онези вкаменелости:
- Елате у дома!
- Каква жертвоготовност! — прихва той ехидно. — Ще се компрометирате
политически, другарко Найденова! Прощавайте! - и се отдалечава, подет от
вятъра.
Тя за миг се подъбява насред улицата. Мисълта да се прибере в топлия си
апартамент вече я плаши.

16
 - Почакайте!
- Излишно е, ще се простудите!
Сякаш са сменили местата си. Сега жената тръгва след него:
- Наистина, елате у дома!
Той се спира, за да ѝ спести няколко напразни крачки.
- Домашните ви ще бъдат възхитени!
- Защо не? Поне за тази нощ... - настоява тя несигурно.
Помежду им има достатъчно разстояние, за да вилнее вятърът и да ги
отпъжда един от друг. Безочливецът се връща и съвсем близо до лицето ѝ
прошепва със затаена отмъстителност:
- Загложди ви все пак вина, нали?
- Идвайте, ви казвам! - крясва тя с простинал глас и се отправя към входа.
След мрачно помисляне той се подчинява, може би нарочно - за да я накаже
чрез собствения ѝ прибързан жест.
„Искаш лесно да се отървеш от угризенията, другарко! - заплашва наеженият
му силует. - Но няма да ти предоставя такава възможност!”
Зад тях решетката от сенки върху снега се люшка от вятъра, постепенно се
сгъстява и затваря в нощ.
Жената върви напред, давайки си вид на самата убеденост, че не е могла да
постъпи другояче.
В тъмния вход ръката ѝ с точно попадение натисква електрическия бутон.
Светлината изведнъж прави реална поканата за пренощуване. Пре-
подавателката енергично се качва по стълбището, „за да стъпче надигащото се
колебание” - мисли зад нея изключеният. Той я следва мълчаливо от
разстояние, но крачките му натъртват: „Предупреждавам ви, ще се разкайвате!
Ще се разкайвате!”
Към всичко това се прибавя неловкостта - неуместна и глупава, но налагаща
се - от изкачването. Жената неволно се наблюдава изотзад с неговия
подигравателен поглед и забелязва стъписана колко занемарена е походката ѝ,
как вдървена — стойката. Кога, между кои две безкрайни парт-събрания бе
изгубила самочувствието си на жена?
Някъде към предпоследния етаж електрическият автомат угасва. Мъжът се
спуща в тъмното надолу по стъпалата, търси копчето пипнешком и връща
светлината. Още по-ясно им става, че тя го е поканила наистина и че той е
приел тази налудничава покана. Чак на най-горната площадка жената спира.
Той поглежда надолу във витлообразния отвор между парапета на стълбището.
Тегли го да се върне.
Тя дълго рови в чантата си, докато премръзналите ѝ пръсти налучкат ключа.
Долавя присмехулните му мисли: „Защо нервничите, сама се натопихте в тази
нелепа история!” Най-сетне тя отключва с привичен мъжки жест. Табелка на
вратата:

17
 Бора Найденова
Измръзнал от дългото стоене вън на студа, той още повече се наежва от това
иглолистно име: Бора.
Още от първия миг, когато прага на дома ѝ прекрачи този мъж, се надигна
един виещ като сирена ултра-фи звук, за който обаче хората са глухи.
От корена до вършена на новия, едва-що прозъбил листец фикусът призова
с пронизително зелено: „Убиец!” Има ли по-голяма мъка от тази да искаш да
кажеш нещо насъщно, да предупредиш за нещо неотложно и да не бъдеш ни
чут, ни разбран? Растението изпада във фику-стрес. Вътрешно вибрира цялото.
Плаче и нарежда на своя смешен език, изпълнен с фи-кусизми:

Фи-фи-фиии! Моят глас е фику-сигнал в пустиня.

Несъвършени са сетивата ви, далечни родственици по зелено
фи-коляно. Човефикуси.
С пълно фику-съзнание, че няма да бъда удостоен с вниманието ви, аз
не отстъпвам от своя самоотвержен и отвержен фику-сигнален пост. Фи-
фи-фии-ии!
Фику-свестете се! Дефектикуси!
Фику-несвяст!
Но жената не чу този копривнозелен писък на фикуса с върховна вибросила.
Ако тя би имала сетиво да го долови, може би щеше да потърси начин да
отпрати непознатия. Впрочем едно неизпитвано безпокойство прониза цялото
ѝ същество. Но тя никога не си е позволявала да се поддава на предчувствия,
настроения и тем подобни необяснимости.
- Хайде, какво чакате? - сопва се и щраква електрическия бутон в антрето.
Мъжът я наблюдава язвително, давайки ѝ възможност да се оправи с
домашните:
- Ще почакам отвън, докато предупредите!
- Няма нужда! - Тя сваля палтото си с независими движения, издаващи
липсата на навик да бъде придружавана от мъжко внимание.
Той все още стои на сами прага:
- Не отговарям, ако избухне семеен скандал!
- По-скоро, че влиза студ!
„Когато един нахалник реши да бъде вежлив, става още по-непоносим!” -
заключава тя.
Той педантично изтърква обущата си на изтривалката.
- Стига, изтрихте си подметките!
- За да не ме карате да се събувам като в джамия.
- Бъдете спокоен!
- Това е първото унижение, на което жената подлага мъжа, прекрачил прага
ѝ.
18
 Все още говорят през отворената врата. Изключеният нарочно иска да я
ядоса, предлагайки на съседите удобен повод за подслушване.
- А кое е второто? - пита тя, като си дава вид, че не държи на реномето си
пред съседите.
- Следва серия от унижения, докато мъжът събуе и характера си и остане
по чехли.
- Влизайте, ако щете и с каубойски ботуши!
Най-после той се решава и неволно въздъхва възхитен:
- Топло!
- Не винаги! - охлажда възторга му тя. - Като духне севернякът, става
ветрилник!
„Разбирате от посоките на вятъра! — преглъща наум злостното си подмятане
и се подсмихва сам над себе си. - Ето, че ставаш кротък и задължен! Влизаш в
клопката!” - И си сваля каскета.
Бора мята палтото си на закачалката, смъква шушоните, обува домашните
топлинки и промърморва свъсена:
- Събух характера си и обух безгласни топлинки!
- То се отнася само за мъжа.
„Ако жената менеше характера си при всяко преобличане и преобуване,
мъжът нямаше да сменя жените!” - притуря мислено той, като изхулва
шлифера си с разтегнати, принудени движения и го закача неохотно до
нейното палто.
Нещо заканително лъха от този безприютен, смачкан шлифер, събрал студа,
пушеците и тъмнината от улиците, провесен до нейното старомодно, строго
сиво палто, пазещо в гънките си ритъма на едно редовно съществуване. Тя
разтваря вратата към хола.
- Ето ни у дома!
Апартаментът е тъмен. До прозореца мрачно бди силуетът на фикуса, цял
трепет и смут. Отражение от фаровете на кола, минаваща долу по улицата,
хвърля многоръката му сянка, уголемена и раздвижена, с гребни махове по
стените. Сякаш растението иска в огромни шепи да обгърне целия дом и да го
защити от нахлулата опасност.
- Спят ли вече? - учудва се мъжът шепнешком.
Бора светва лампата в хола, снове насам-натам, прибира разхвърляни книги,
списания, вестници по креслата и канапето.
- Кой да спи? - пита с разсеян вид.
Той за пръв път почтително:
- Семейството Ви.
Тя с подготвена непринуденост:
- Сама съм.
Гостът скръства ръце заплашително:

19
 - И не ви е страх да приберете един нехранимайко от улицата?
- И по-страшни неща са ми се случвали в живота.
Тя спуща пердето внимателно, да не докосне листата на фикуса.
Върши това по навик. С неприсъща на движенията ѝ мекота - според
наблюдателния външен поглед. Полазват я тръпки на тревога, по-гъста от
нейната, при доближаването ѝ до растението. Но тя държи да надмогва
всякакви безпричинни предусещания.
- Какво по-страшно от това да не познаваш човека, с когото замръкваш под
един покрив? - подхвърля предизвикателно той.
- Нима това не е замръкването на повечето хора? - отвръща тя с въпрос, а
на себе си добавя: - „Не ми е първица! По-страшно е друго: да познаваш човека
какъв е подлец и мръсник и да трябва да осъмваш на обща работа с него!”
- Боя се, че ще съжалявате! - произнася той толкова тихо, че ѝ се струва да
не е изрекъл нищо, а някой друг да е прошепнал това.
- Съжалявам само за онова, което не съм извършила. За извършеното никога
не съжалявам! - казва тя делнично, почти сиво, за да снижи всяка
приповдигнатост, съобразявайки се с неговото ухо.
Не се изплъзва от зоркостта му, че Найденова има навик да държи ръцете си
свити в юмруци. Проследява я с презрителна свивка на окото как се върти из
хола, разтребвайки наслуки: ту с крак оправи запретнатия родопски губер на
пода, ту с коляно изблъска креслото към ъгъла, ту с мъжка рязкост смачка
старите вестници.
- Някои жени искат да бъдат като мъже, а това никак не им стои хубаво!
Тя, гърбом:
- Някои мъже пък придобиха женски черти, навярно си мислят, че им стои
хубаво!
- Дълги коси ли? - посяга той гузно към отдавна неподстриганата си коса.
- Не, къса памет, гъвкав гръбнак, смяна на боите... - Тя неволно попада в
неговия саркастичен тон.
Ако би могла да усети какви спазми на безпокойство прекосяват фикуса.
Растението не е на себе си. То долавя как неговата посестрима започва
несъзнателно да се поддава на чуждо въздействие. Докъде ще стигне всичко
това? Фикусът усеща, че започва да я губи. А гласът на непознатия влива още
повече тревога в жилките на тъмнозеления ѝ закрилник.
- Не съм забелязал багрено разнообразие. Напротив. Сивотата е най-сигурна
маскировка. Но права сте: има някакво преливане на половете. Жените стават
самостоятелни, а мъжете - зависими. Ето, вместо аз да ви кавалерствам, вие мен
покровителствате!
- Не си правете устата за покровителство! - отсича тя, намерила отново своя
суров, принципен тон.
Мъжът шепнешком, та чак тръпки я побиват от този тих крясък:

20
 - Да не мислите, че бих приел от вас милост?
Тя все едно, че не го чува:
- Сега един горещ чай да ни сгрее!
- Ако е за загрявка, предпочитам коняк! - предлага той безочливо.
Бора Найденова държи да не се сепва от нищо.
- Мисля, че имаше останало в едно шише!
Търси в барчето над канапето, измъква прашна бутилка. Бързешком я
избърсва с кърпа. Взира се, вдигайки я нагоре срещу лампата.
- На дъното!
- Затова пък добре отлежал! - утешава се той.
Приела ролята на домакиня, тя отива до кухнята. Бави се.
Останал сам, гостът оглежда обстановката.
Апартаментът е гарсониера, тип „каюта”. Хол с целостенна библиотека,
канапе, кресла, делва с фикус. Мъжът не обръща никакво внимание на зеленото
разклонено присъствие. А вече растението трескаво го обработва, поглъщайки
от съзнанието и подсъзнанието му всички тайни данни за него.
Нищо неподозиращ, нахалникът продължава огледа: стая, отделена от хола
чрез завеса. Сега завесата е отмахната до края. По тоя начин стаята се превръща
в ъгъл от хола - там: бюро, легло, гардероб, също стенна библиотека. Изобщо
мебелите са вградени в стените - от това иде впечатлението за липса на
обстановка. Абстрактна пустота. Килийна теснота. На противоположната
страна - врата към малка кухня. Целият апартамент се вижда на длан с
преградки като прозрачни стени на килийки в пчелна пита. Тези преградки са
висящи етажерки, по които в безредие се мъдри по някоя примитивна керамика
наред с нови броеве на списания.
Всичко в тесния апартамент издава „дръпнатия” характер на стопанката му.
Подбирано с по-особен вкус, то е някак запуснато като тоя стар, забравен коняк
на дъното на шишето. А може би и като самата собственица. Само книгите се
струват на госта живинка в глухия дом. Макар и неподредени, струпани на
купища дори долу на пода край стените, те привличат погледа му. Той
прикляква и разглежда една купчина. Прехвърля ги в ръце с растящо учудване.
Бора снове от кухнята до хола, за да приготви набързо вечеря. Той се сепва,
че тя го сварва да рови книгите ѝ.
- Не търсете, нямам криминални романи! - го жилва.
- Да си призная, очаквах стандартна библиотека - отвръща с нова заядка
той. - Сега и домашните библиотеки са еднакви навсякъде, нямат инди-
видуалност, както и притежателите им: все едни и същи издания отвън и
отвътре, по един и същ начин пишат и авторите.
Тя си прави оглушки. Застила с ленена покривка сгъваема продълговата
масичка, която се сваля от стената, скрита, за да не заема място. Най-сигурна

21
защита срещу осите на думите е глухотата. Но проклетникът знае, че тя го
слуша. Гласът му не прикрива обидното си смайване:
- Вие четете социология на френски, английски, руски, разбира се, но дори
и полски?
Не ѝ ли стига умората? Но жената не може и да предположи, че зеленината
на фикуса, пренапрегната от новия дразнител, влива в цялото ѝ същество воля
да устоява себе си срещу другия.
- Студентите смятат преподавателите си за кретени! - отбива тя въпроса му
с несвойствен ѝ бърз рефлекс.
- Не всички. Вашите лекции по диамат са блестящи.
- Откъде знаете, като не сте ги посещавали?
- От мълвата. Велика сила са слуховете у нас.
- Вярвате на слухове?
- А на какво друго да вярвам?
Най-сърдитият ѝ отговор е премълчаването. Той упорства да я дразни:
- Понякога излизат верни. При такава суша в пресата слуховете са нашият
всекидневник.
Иска да я въвлече в заядлив спор, но тя не се поддава:
- Много добре! Вместо лекции - слухове!
- А... веднъж чух една ваша лекция. За международното положение. Знаете
ли какво си помислих за вас?
- Кажете, макар че сега сте го измислили. — Без да прояви любопитство, тя
го пренебрегва, отправяйки се към кухнята с вид на заета домакиня.
Той я стрелва с око в профил, както гледат птиците. „Вие сте по-прозорлива,
отколкото си давате вид!” - минава му през ума.
- Е, да не забравите какво сте си помислили! - заръчва тя на висок глас като
на някакъв заплес.
Мъжът продължава насаме със себе си, гласно:
- Може и да забравя. Всички забравяме за всичко. Така е по-удобно.
Амнезия - болестта на века. Век на свръхскоростите. И забравата става все по-
бърза.
Бора Найденова носи чаши, току-що измити, изтрива ги с кърпа.
- Слушам...
Той подбира изразите, сякаш да смекчи удар:
- Така задълбочено, така всецяло се бяхте вживели в това международ но
положение, че просто сте...
- Забравила собственото си положение! - изпреварва тя.
Бездомникът я смерва със сепнат поглед.
- Почти уцелихте!
В нея проблясва извътре като при магнезиева светкавица друг образ:
искрен, самоироничен, женствено закачлив. Тя казва с дяволита присмивка:

22
 - Дори една догматичка от катедрата може да отгатне мислите на сту-
дентите!
Проблясъкът у нея трае само миг. Отново затворена в себе си, подрежда
чашите и приборите върху масичката. Почти му се струва, че онзи проблясък
не се е състоял.
- Е, на кои изпити сте закъсали? - подхваща Найденова делово. Той я гледа
със снизходителна полуусмивка, като че съзерцава невинно цвете.
- Съжалявам, че ще ви напомня нещо, което вие нарочно забравяте. Не съм
закъсвал на никакви изпити. Това е измислен предлог, за да ме изметете от
института.
Тя пак започва да мига под невидим снегопад.
- Какъв език държите!
- Да, от езика си патя, права сте!
- А мръднахте ли си езика да докажете, че сте готов... сам да си помогнете?
- А вие мръднахте ли си пръста да помогнете на някого от белязаните?
Тя излиза от кожата си и казва нещо, което не би изтървала дори пред близък
човек:
- Това, че сте само четирима изключени от последния курс, питате ли ме
как е извоювано?
- Само четирима! Какво великодушие! Между тях може да има един
Айнщайн!
- А в другите институти, в университета знаете ли броя на изключените?
- Отде да зная? Слухове още не са плъзнали. Държи се в тайна, както всяко
ваше мероприятие за благото на човека.
Тя се овладява, стисвайки юмруци до побеляване. И пак пита със служебен
тон, разлютена на себе си, че излезе от привичната си заключеност:
- Кои изпити ви остават?
- Последният. Доплувах до края, според поговорката за власите в днешен
вариант, и бях удавен.
- Специалност? - продължава тя невъзмутимо.
- Дори не знаете какъв специалист изключвате? - възкликва той с поди-
гравка.
Но тя се е зарекла да не се поддава повече на предизвикателствата му.
Гостът издърпва креслото, сяда срещу нея и отговаря като на разпит:
- Специалност: инженер. Мелиорация, по водите. Но никак не ми върви по
вода!
- По желание ли я избрахте?
- По любов и по разум: понеже се търси и все повече ще се търси!
- Всичко се търси у нас! — изрича тя поучително, съчетавайки отново тон
на агитаторка и на преподавателка.
- Но не и един бивш военен! - вмята той хапливо.

23
 Досадена, пронизва го с презрителен поглед:
- Все изтъквате миналото си, за да прикриете настоящото си нехайство!
- Това не е мой патент! - нападателно отвръща той. - Активните борци, са
пример в тази насока.
За един миг Найденова е готова да го изгони. Но се самообуздава и отива в
кухнята за нещо. Оставил книгите, с които се залисва, докато тя не е в хола,
гостът тръгва след нея, сякаш да поправи грубостта си. Започва неволно да я
следи, да не би да изпусне мига на рядката вътрешна светкавица у нея. Но няма
изгледи лицето ѝ скоро да се разоблачи.
- Да ви помогна! - И грабва димящия чайник от печката.
Опитите му за любезност я дразнят още повече от наглостта му. Той не знае
как дърпа нервите на една самотница, като се бърка в кухнята ѝ, доста
запусната, нагодена за единично ползване.
- Най-добрата помощ в домакинството е ненамесата! - отблъсква го тя
настръхнала.
- Само в домакинството? - провокира я той.
Свитите ѝ устни говорят, че е решила да го изтърпи и повече да не се впряга
на уловките му.
Ако има някой, който реагира на предизвикателствата на непознатия, това е
фикусът.
Досегашното му зелено, ритмично дишащо спокойствие, което поддържаше
микроклимата в дома, е нарушено от този чужд човек - чужд по всички
показатели. Двамата, мъжът и жената, не предполагат, че присъства трети,
намесващ се между тях бавно и неотвратимо.
Бора Найденова поканва бездомника със заповеден жест.
Сядат един срещу друг на масичката. Тя сочи сиренето, шпековия салам,
краишника сух хляб:
- Това се намери.
- Имам здрави зъби - успокоява я той.
- Личи си, че сте зъбат - и довършва мислено: „Но каква полза от това?”
Той гласно отвръща на мислите ѝ:
- С това давам възможност на другите да ме гризат.
Тя налива чая. Подава захарницата. С усилие разиграва непринуденост. На
него му е лесно да бъде естествен, тоест язвителен. Внезапно тя скача:
- Най-важното забравих! - И притичва до кухнята. Той с насмешка след нея:
- Не се безпокойте! Най-важното все се забравя!
- Лимон! - обажда се тя оттатък.
- Не си правете труд да търсите! - подвиква той и добавя на себе си: „Вашата
кисела физиономия ми замества лимон!”

24
 Не знае, че в този дом и мислите му са подслушвани. Фикусът откликва със
зелено токсично излъчване, което има за цел да прогони чужденеца.
- Няма и няма! - възкликва домакинята, тършувайки из кухненските
шкафове.
- Никъде няма лимони, не знаете ли? - запраща той на висок глас и после
тихомълком: ”Вие си гледате международното положение, а вътре...”
Докато е сам в хола, не го свърта на едно място, става и се разхожда с нагла
фамилиарност. Пуща радиото, превърта бързешком копчето през говорещите
станции. Сам си приказва, изглежда, с дълголетна привичка на единак:
- Ефирът се превърна в говорилня!
Най-после налучква изплъзваща се музика. Цигулка и пиано. Кройцерова
соната. Първите акорди. Подсмихва се накриво:
„Случаят има чувство за хумор: подходяща музика за нашето мило
запознанство!” Собствените му мисли предизвикват възражението му: „Като
ти е толкова противно, защо не си грабнеш капата и дим да те няма?”
Ако фикусът със своето гъстозелено издишане му внушава тази идея, то
усилията му не отиват напразно. У бездомника все повече се надига мътното
решение да се „прибере” на улицата, по-далече от този „изправителен дом”,
както сам го кръщава наум. Надзирателката се връща с празни ръце и заварва
музика под съпровод от пращене.
- Радиото ми нещо се повреди.
- Скоростно производство скоро се поврежда! - злорадства гостът, подъбен
сред хола.
Тя го смерва с поглед отдолу нагоре като дърво, подлежащо на отсичане.
- Защото някои искат да станат специалисти по протекция, без да полагат
труд!
- Почти ми харесвате, щом ставате хаплива! - ахва той, сякаш чак сега я
вижда.
- Хайде, хапливците да хапнат! - подканя го сухо.
Той разклаща бутилката с коняка като кесия с две-три жълтици на дъното:
- Да си сипем в чая, ще стане почти грог!
- Що е то, простете за невежеството?
- Любимо питие в Алпите срещу простуда: ром и силен чай. Тя се усмихва
стипчиво:
- След изключването — почерпка.
- От трън, та на грог! - подпява той безцеремонно, сипвайки по равно
остатъка от коняка в двете чаени чаши с обиграна ръка.
- На мен само една капка! - изблъсква тя бутилката, като че ли е пълна с
взрив.
- Зная, че сте фанатична въздържателка, но грогът заслужава да бъде опитан
особено при такова замразяване!

25
 Бора Найденова отпива с предпазливи устни. Поспира, мъчейки се да вникне
в непознатия парлив вкус.
- Е, как е? - пита той и наблюдава любопитно дали е разкрил на тази върла
аскетка поне една малка сладост от живота.
- И това ще преглътнем! — казва жертвоготовно тя.
Всмукнал няколко глътки, той се разгорещява и дава воля на фантазията и
насмешката си:
- Представете си, че сме в Алпите. Двама непознати, застигнати от буря в
някой заслон. Вън вие вихрушка, Матерхорн гърми с лавини. А ние - свити
вътре. Единствена възможност да проявя мъжество. Вие сте скована от студ.
Излизам вън на прага, което е равно на подвиг. Боря се с бурята, тя ме събаря
и аз я „свалям”!
Докато говори, се чува свистенето на зимния вятър в комина, сякаш нарочно
го е повикал за съпровод. Тя търпеливо изслушва приказките му, загледана в
чашата си, като да дири на дъното ѝ изход от затруднението. А той не млъква:
- Нагребвам сняг с шепа в чайника, връщам се вкочанен, но горд, с рицарска
броня от лед, с мустаци от скреж. Запалвам с премръзнали пръсти спиртника.
Снежната вода закъкря, сварявам силен чай, наливам му повечко ром вместо
коняк, бутилката е пълна, а не на дъното. Наздраве!
Чукат чаши. Бора Найденова продължава играта снизходително:
- Наздраве! Отпивам една глътка. Топлина потича по жилите ми. Избавена
съм от бялата смърт. Ойларипи за моя спасител! Щом ви харесва да бъдете
спасител.
Негова милост се вкопчва във всяка нейна дума, за да запълни с някакъв
разговор празното пространство помежду им.
- Само този занаят още не съм опитал. България се прочу по чужбината със
спасители. Ще ви разкажа виц, ако разрешите. - И без да дочака даже кимване
от нейна страна, подхваща: - Отива мой познат в Полша. Една красива
полякиня го пита: - От где пан? - От България. - Ах, Чарно може, Злоти пяски!
Познавате спасителя Пешо? - Нашенецът вдига рамене. - Как? - ахва
полякинята. - Как възможно не познавате спасителя Пешо? Всички го познава!
Гласът му увисва във въздуха, без да събуди смях. „Трябва първо да си
лекуваш неврозата, бърборко!” - мисли тя, сигурна в диагнозата, която му е
поставила от пръв поглед. Звукът на радиото се е размътил. Гостът се пресяга
свойски да го оправи. Налучква чист тон.
- Кройцерова соната - пояснява Бора настойнически.
- Репризата на първата част — уточнява той без акценти, засрамвайки я.
Преподавателката угася учудването в погледа си.
Класическата хармоничност на сонатата откроява до непоносимост
дисхармонията между тях двамата.

26
 Този контраст прозвучава като забит нож в третия, безмълвния свидетел в
ъгъла. Растението е виещо се търсене на хармония. Всеки дисонанс го ранява.
Неговата болезнена чувствителност се отразява, пречупена под различен ъгъл
у домакинята и у госта.
Вечерят. Той едвам отхапва по нещо със сдържаността на гладен. Пие по-
често на горещи глътки, измерва с ревнив поглед намаляващото питие.
Нейните хапки се спират на гърлото ѝ. Неловкостта, вместо да намалява, расте.
- Музиката е удобен предлог да се мълчи! - подкача той.
- И да се забрави всичко наоколо! - добавя тя, като го заобикаля с поглед,
сякаш се бои да удостовери присъствието му.
След вечерята - сухоежбина, както и разговорът им - зейва празнота.
Постепенно осъзнават нелепостта на положението си. Апартаментът е тесен
- хол и стая, обзаведен за самота. Озъртайки се в тази гнетяща клетка, той
съобразява гласно:
- Създавам ви излишно безпокойство.
И с поглед на вързан звяр подстава от стола, готов да си тръгне, да си поеме
въздух навън, колкото и да е студено. Тя отмахва думите му като досадливи
мухи:
- Ще ви изтърпя някак! - Дава си вид, че едва ли не през ден прибира по
някой такъв несретник у дома си.
- Сигурна ли сте? - Тонът му я сепва.
Музиката пак се е изгубила нейде из пространствата. Вместо нея отвън
нахлува фученето на вятъра, пронизвайки с тревога не само тях двамата, но и
третия. Листата на фикуса потреперват.
- Какъв вятър! - по същия начин потреперва и Бора, като пак свива ръцете
си в юмруци, не разполагайки с друга отбрана.
- Докато е време, да ви избавя от себе си! - заканва се той, у когото по-
голямо безпокойство буди вятърът, слушан отвътре, от чуждия дом, отколкото
отвън по улиците.
Тя избухва:
- Вие не можете ли да се държите нормално?
И в тоя миг цяла е озарена от някакво вътрешно лумване, което сама бързо
потушава. Той отговаря на тази внезапна светкавица с приглушен,
настъпателен гръм.
- А какво е нормалното?
Тя не може да овладее едно подплашено препърхване на клепките. И отново
се прибира цяла в своята нарочна, добре изработена неженственост -
единствената защита на самотните жени. Това охлажда дори такъв зажаднял за
близост единак като бездомника.

27
 Мъжът посяга да запали най-после цигара, но се възпира с видимо усилие,
оглеждайки тесния дом. Тя улавя под око жеста му и казва със стресната
готовност.
- Можете да пушите спокойно! - но забравя да поднесе пепелник.
- От това „спокойно” разбирам колко ще ви безпокои пушекът.
- Повече ме безпокои мисълта да ограничавам някого в нещо. Изнервен, той
запалва цигара и дръзва да забележи:
- Тогава вие сте в постоянно безпокойство.
- Кого ограничавам? - възкликва, жегната от този злостен намек.
- Предимно себе си.
- По какво съдите?
Изправен зад нея, съсредоточено гледа ръцете ѝ, докато тя раздига.
- По ръцете ви.
Бора понечва да скрие ръцете си като малко момиче, хванато с неподрязани
нокти на чина.
- Що за хиромантия по опакото на ръката?
- Ръцете на жената говорят повече от бъбривостта ѝ, повече от мълчанието
ѝ. Те издават възрастта ѝ, капризите, безсъниците, ранобудността или
успиването заран, късното прибиране вечер, търпението или привързаност та,
дали са галени, или галят, удряни или удрят...
Домакинята не се въздържа да огледа ръцете си.
- Да изтръпнеш от собствените си ръце, щом са издайници...
Гласът му започва да я смущава. С това още по-противен ѝ става този негов
нагъл глас:
- Вашите имат една особеност. Забелязах, държите ги свити в юмруци,
когато почиват, сякаш стискате собствените си юзди.
Тя прихва пресилено:
- Ах, привичка от младини! Все ми изстиват ръцете, та да ги топля. Затова!
И бързешком струпва нещата на табла. Той издърпва чинийката изпод
чашата, приспособявайки я за пепелник. Надзирателката изнася таблата към
кухнята. Упорит гръб. Той гледа след нея с иронична трапчинка на бузата и
промърморва достатъчно силно, за да го чуе:
- Изчезват загадъчните жени!
Това не я засяга. Никак. Докато тя прибира оскъдната им по студентски
вечеря, всеки един от двамата има време да се оттегли в себе си. Зад цигарения
дим той не може да прикрие пристъпа на прозявка. Приклекнал пред радиото,
опитва се да очисти тона. Тя се връща в хола и произнася уморено:
- Трябва да го нося на ремонт.
- Потенциометърът отказва - пояснява той по мъжки компетентно.
Музиката идва на приливи и отливи, с ограбени пасажи.

28
 Както се мъчи да оправи апарата, въртейки насам-натам копчетата, той
присяда върху родопския губер на пода. Пренася и своя пепелник долу, да му
е под ръка. По някакъв необясним каприз тонът се изчиства за кратко време.
Снежните бури, мразовитите вихри из пространствата стихват, сякаш укротени
от бистротата на звуковете. Стаята се изпълва с неотразимата нежност и
копнеж на сонатата.
Фикусът се отпуща като плувец върху вълните на ритъма. За миг изчезва
давещата тежест на действителността. Каква ведрина и лекота! Изведнъж облак
на хоризонта! Арогантно повдигане на веждите, съпроводено от пиратския
глас:
- Толстой да не чуе отнякъде тази соната! - Гостът безцеремонно протяга
ръка и измъква един том от рафта, където са строени руските класици.
- На Толстой всичко е позволено, дори да отрича Бетовен и Шекспир -
отсъжда Найденова с поучителния тон на всезнайница.
- И да не взема изпитите си в Казанския университет! - допълва той ехидно.
Двамата замлъкват, завладени от музиката. Жената се смъква на креслото и
оборва глава в ръката си, потъвайки дълбоко в себе си. Той се изляга без
стеснение върху губера, заслушан в нещо свое, далечно. Димът от цигарата му
гради една тънка, непреодолима стена помежду им.
Така седят няколко мига, като че ли съвсем забравили един за друг.
Но фикусът не забравя за тях двамата.
Цялата му зелена, разклонена биоапаратура е пусната в действие - да попива,
да филтрира, да внушава. Музиката вади от душите им скрити, потиснати
тонове. Листата, разположени във възходяща спирала край стеблото, претеглят
на везни тези две човешки същности, противопоставят ги и свързват по най -
неочакван начин.
Двамата не осъзнават, че нещо се е променило между тях.
Изведнъж в гальовните звуци пред финала на сонатата нахлуват гласове от
други станции, агресивни речи, вълните се смесват. Шумът проечава като
грабеж с взлом. Тъкмо всеки един от двамата се е усамотил и по тоя обиколен
път са се приближили един към друг.
Повреден потенциометър. Шумове. Разрушен цял един свят, невъзстановим
и неповторим. Още малко остава до завършека. Още мъничко чистота в
атмосферата...
Мъжът се надига на лакът ядосан. И така прикован, замръзва. Погледът му
не може да се откъсне от нея. Тя седи все така потопена в себе си, като
отражение на скала в неподвижна вода. Лицето ѝ е скрито в ръката. Раменете -
отпуснати с детска беззащитност. Може би очите ѝ са налени с мъка, затова ги
крие. А може да е заспала от умора и да сънува един заслон в Алпите под
свистенето на зимния вятър. Някаква женска загадка, нерешена от никого, е

29
заключена в този безмълвен, безвъзрастен силует. А мъжът твърдеше, че
загадъчните жени изчезвали...
Неусетно дръзкото му, подигравателно държане се преобръща в недодялано
внимание.
Със закъснител нещо трепва в него, може би някакво смътно чувство на
вина. Той няма как да го изрази, освен да освободи жената от натрапчивото си
присъствие.
Кой знае, може пък и фикусът чрез внушение да го управлява от разстояние:
„Махни се! Махни се!” Събрал психоенергията от двамата, третият може би
иска да предотврати катастрофата.
Бездомникът се изправя бавно като под хипноза. На пръсти тръгва към
изхода. Безшумно отваря вратата към антрето, сваля шлифера си от зака-
чалката и го навлича. Струва му се, че с него облича зимния студ и цял се
наежва. Набляга бавно дръжката на бравата, стисва зъби, сякаш да прехапе
щракването.
Напрежението във въздуха се предава на нея. Тя трепва и се опомня. Озърта
се, търсейки музиката, а после - него.
- Къде сте или сте ми се присънили? - сепнато запитва тя пустотата, зинала
след него.
Скача и сварва притварянето на външната врата. За миг остава лице в лице
със затворената врата.
„Не се унижавай! Не го викай да се върне! Този никаквец!” - внушава ѝ
зеленокожият пазител на домашното спокойствие.
Но тази вечер заедно с изключения студент нахлу един бездомен полъх от
младините ѝ. В нея се събуди някогашният опак нрав да се опъва на
благоразумните внушения и да върши тъкмо обратното. Отваря вратата и се
вслушва. Стъпките му тегаво, окончателно слизат по стълбите. Тя се навежда
от парапета. Стигнал до по-долната площадка, той вдига глава нагоре. През
витлообразния отвор ракурсът е друг и лицето му изглежда някак променено,
напуснало своята надменна позиция на птичи поглед отстрани. И гласът му е
променен, може би защото сега иде отдолу нагоре:
- Простете, че наруших вечерта ви!
На промяната у него и тя отвръща с промяна, която ѝ струва усилие:
- Искате да я доразрушите?
Поколебан, той се връща с видима принуда.
Бора Найденова пак влиза в непристъпността си като в броня. Превърта
ключа отвътре и го скрива, за да избави бездомника от пристъпите на веж-
ливост. Те я дразнят повече, отколкото невъзпитаните му заядки.
„Не заключвайте звяра в клетка!” - предупреждава я той мислено,
изхлузвайки повторно шлифера си.

30
 Фикусът, напрегнат до краен предел, може би лови и най-малките движения
на настроенията им, като им ги препредава с усилвател...
Бора се разшетва сърдито, за да заглуши ехото на собствените си думи:
„Искате да я доразрушите?” Струпва постелки връз канапето в хола.
- Не си правете труд! - спира я той.
Домакинята хока госта като непослушен ученик:
- Тази днешна младеж ни се води, ни се кара!
- Аз съм стар набор, моля! - напомня той, връщайки се в
наелектризираната атмосфера на „изправителния дом”.
- Трябва да прибегнем към други мерки! - мърмори тя с началническа
важност.
Веждите му се натаралежват.
- Изключването е малко?
Надзирателката ядно реди постелките.
- Изглежда, малко е!
- Трябва доживотно изключване! И от живота! - процежда той през стиснати
челюсти като през изстисквачка на лимони.
О стените още се удря и расте ехото на нейното: „Искате да я доразрушите?”
Тя рязко му посочва с жест, по-подходящ за изпъждане:
- Там е банята и тоалетната!
- Известно ми е разположението едностайните апартаменти. Навсякъде
едно и също. Фантазията на нашите архитекти се събужда, само при проекти
на хотели и барове за чужденци.
- Щом е така, чувствайте се като у дома си!
Той я наблюдава с досада как застила легло за него.
- Ако искате да се чувствам като у дома си, ще легна ей тук, на пода! Така
съм свикнал по чуждите квартири, тавани, мазета и прочие.
Едно сепване я прекосява: младините ѝ, почти забравени, подават хремав
нос от тавански капандури, иззад въглищни купове в чужди мазета. Вдига очи
към него, след като цяла вечер отбягва да го погледне:
- Ами здравето?
Но той не позволява да буди съжаление и отбива погледа ѝ бодро:
- Долу на твърдо е най-здравословно! - и се просва върху дълговлакнестия
родопски губер.
- А какво казва на това майка ви? - пита тя строго, за да заглуши всякакъв
призвук на загриженост.
- След като ѝ поднесох безброй огорчения, тя не доживя до добрите ми
намерения да се поправя! - Гласът му пак налучква своя подигравателен тон,
изолиращ го от каквото и да е съпричастие.
- Нима имате добри намерения? - запитва тя мимоходом.
Той се обляга на лакът и впива в нея изнурено-буден поглед:

31
 - И да имам, вече няма за кого!
- За самия себе си! - Тя е назидателна дори по домашни пантофи.
- Не си заслужава! - махва ръка той с отврата.
И щом се изтяга върху мекия губер, бива застигнат от непреодолима
прозявка. Умората тегне на клепачите му с подпухналост като от бъбречна
болест.
- Простете, ставам много рано и рано ми се доспива!
С домашна деловитост тя светва лампиона над канапето. Угася голямата
лампа, изключва радиото, което и без това е със замъглен звук. Изключва и
всякакъв разговор помежду им.
Настава празна тишина.
Растението я изпълва неусетно с разклонена съсредоточеност. Двамата
смътно долавят, че някой подслушва мислите им. Затова избягват да мислят
един за друг. Залисват се с дреболиите на бита.
Бора се прибира в стаята си и издърпва завесата, която я отделя от хола.
Помещението става още по-тясно - килия. Впечатлението за затвор иде и от
разцветката на завесата - сиво на черни квадрати, подобно на решетка.
Стенният лампион хвърля кръгче светлина като надзирателско око през
ключалка.
Той се озърта сам. С неловко чувство, скрито зад арогантна гримаса, съблича
сакото си и го мята връз облегалката на креслото. Остава по тъмен пуловер.
Кръстосва из хола от стена до стена като звяр в клетка. Прелиства някаква
книга, без да вижда буквите. Не може да си прости, че допусна да изпадне в
такова смешно положение на питомец в изправителен дом.
Изчаква първо тя да отиде в банята. Но собственицата се бави. Зад завесата
се преоблича с домашен халат, закопчава безброй копчета от горе до земята.
Разигравайки сама пред себе си спокойствие, върши всичко провлечено като
на забавена кинолента.

Защо хората в представите си свързват спокойствието с мудност, с

липса на движение? - пита се фикусът, който знае с какво безпокойство
може да бъде заредена неподвижността. - Фику-стрес. Фикус-трус.

Най-после надзирателката минава с котешки стъпки към банята.

Той смъква часовника от китката си и го оставя на рафта до канапето откъм
главата си. И той рисува спокойствие с бавни, несвойствени му движения, от
което му става още по-чогло.
Найденова се връща безмълвно, безпогледно и се гмурва зад завесата.
Негов ред да посети банята.

32
 На пръсти се отправя нататък. Чувства се нарушител на добрите нрави в тази
монашеска обител. Домакинята му спести неудобството да му предложи да се
изкъпе. Но е приготвила за него чиста хавлиена кърпа и едни вехти, разширени
от носене джапанки. Те мълком го подканят да преклони глава под душа.
„Сигурно си мисли, че като пренасям въглища, съм черен дявол и ще ѝ
изцапам чаршафите” - начумерва се той, горд с навика си да се мие от глава до
пети със студена вода, където и да се намира.
Оглежда белите плочки на банята, бойлера в предчувствие за насладата от
къпането. Прикляка и започва да разхлабва възлите на връзките на обущата си,
присмивайки се сам над себе си:
„Припомняш си доброто възпитание да не смъкваш обущата си, без да ги
развързваш!”
Подсвирва си тихо първата тема от сонатата, която го преследва.
В недоумение къде да си дене обущата, издаващи със смачканите си носове
жалкото му житие-битие. Избутва ги вън към антрето. Отблизо се взира на
подбив в своя образ в огледалото над мивката.
„Добре се нареди, стари вълко!”
Свлича дрехите си като тъмносива вълча кожа. Пуща душа. Облива се с
блаженство. Горещата вода от лейката на душа изведнъж с безброй иглици го
инжектира и преобразява в човек. Кръвта му, скована от замразяването, руква
из жилите. Настървено се сапунисва, опиянен от елховия мирис на пяната.
Усеща се млад, гъвкав, силен. Кого? Него да изключат от института? Такъв
способен и упорит! Това е само един шеговит епизод, за който ще си спомня
след време наред с другите приключения през студентския си живот:
безквартирие, безпаричие, безлюбовие, изгубване на софийско жителство и
обикаляне по милиционерските участъци за вълшебния печат в паспорта всеки
месец на първо число, унизителното чакане с часове на крак със свито сърце:
какви ли нови доноси са се натрупали в досието, и без това черно...
Водата шурти, заглушавайки лошите нашепвания на разума. В ушите му все
още звучи мажорната тема от сонатата. Още утре! Ще го възстановят в
института. Ще си поправят грешката. Ще видят резултата от досегашните му
изпити. Ще му се извинят. А той им готви една изненада. Ще си глътнат езика,
ще го поздравяват, ще му завиждат...
Силна струя от маркуч облива гъвкавото тяло на коня. То цяло тръпне - жив
резонанс на водата. Кой допрати това бегло видение пред затворените му
клепачи? Сред облаци от топла пара той се понася към успеха слепешком,
препуска, надскача всички препятствия, лети към финала. И тъкмо е на върха
на блаженството, потича хладка, все по-хладка вода, изстудява устрема му.
Горещата вода в електрическия бойлер е свършила.
„Толкова е дажбата на глава от населението!” - подсмихва се той криво,
побързвайки да се прости с насладата от къпането.

33
 Цял насапунисан, забинтован в пяна, се облива със студен дущ. Иде на себе
си. Проглежда. Очите му лютят. Търси кривата си усмивка в огледалото.
Мъгла. Парата го е запотила цялото. Няма образ. От преуспяващия - ни следа.
Озърта се наоколо. Намира се в чужда баня, в чужд дом, където е настанен по
милост само за една нощ.
А утре накъде?
Търка се в хавлиената кърпа с ожесточение, до пламване на кожата. Как да
се самонакаже, че е приел тази милостиня? Навлича долните си дрехи и се
чувства, че се е вмъкнал отново в собствената си вълча кожа. Остава само да
завие като вълк и здравата да подплаши надзирателката, дето се преструва, че
не ѝ пука. Тъкмо понечва да тръгне с мокрите джапанки по паркета, се спира с
гримаса на ученик, хванат да преписва на класно. Оставя джапаниците пред
банята да свидетелстват, че е послушно момче - изкъпано, изсушено и от ушите
му не тече вода. Вмъква се бос, на пръсти, като крадец.
Докато душът в банята шуми, стопанката седи на тръни пред бюрото си,
опряла ръце върху пишещата машина.
Колкото се сили да се съсредоточи, толкова повече се заплита нишката на
мисълта ѝ. Трябва да приготви доклад за някакъв тържествен случай. Не ѝ е
първица, има опит, а все по-трудно върви.
От близко разстояние се протягат към нея зелените пипала на стайното
растение. Омотават я в невидима мрежа и я залюляват от тази зимна вечер към
една друга, предпролетна - над пропаст от 13 години. Може би умората ѝ пречи
да се съпротивлява докрай на това неуместно връщане назад не в спомена, а в
самото преживяване. Фикусът едва ли предумишлено пробужда комплексите
ѝ. Просто съжителството между човек и растение понякога поражда подобни
неизяснени връзки.
И тъй, да я наречем първата нощ.
Отде ти бръмна това? Навярно от мита за всичко първо, един от най-нелепите
митове. Той е враснал подкоренно в родовата ти памет и все още не може да се
изскубне оттам. Първата любов, първият бой, първото разочарование, първото
не знам що си. Самата дума „първо” те парва с тръпка. Просто те хипнотизира.
А опитът доказва, че това прословуто Първо е обвързано в повечето случаи с
неизбежен крах. Да се чудиш на какво отгоре го помниш цял живот,
изпозабравяйки доста от следващите по реда на номерата, ако ще и увенчани
със сполука. Ти се връщаш все към онзи оскъден, безмилостен спомен, по-твой
измежду останалите, за да изпиташ пак и пак стипчивата сладост на една
несъстоялица. Сполуката, изглежда, не е чак дотам необходима за най-силните
вълнения. Даже никак. А същественото кое е? Първото, защото е първо. То е
докосване до магнита на битието. То е, да не кажем, вечно, но почти, щом е
неосъществено. То е. Впрочем можеш ли да определиш кое точно е

34
осъществено и кое не? Кое сполука и кое несполука? Кое първо и кое
повторение на нещо смътно познато от някакъв друг, нетукашен живот?
За да се задържи някак в сегашно време, Бора Найденова започва да чисти
буквите на пишещата машина. Инстинктивно посяга към дреболиите, които са
пирончета, приковаващи ни към настоящето.
Най-горният ред на препинателните знаци и цифрите. Въпросителният се
затъпква с гъста чернилка от прекалена употреба, когато се попълват
въпросници за анкетни листове, а удивителният - когато се пишат доклади за
разни тържествени случаи. Някога тържествата бяха не докладвани, а
изстрадвани. Онази мартенска привечер в стара София. Лапавица. Плочите по
тротоара крият клопки - стъпиш доверчиво на някоя разклатена, без да си личи
отвън, а тя те изпръсква до коляно с кален гейзер. Още не знаеш, че и по-
нататък по своя път ще хлътваш така в гладки отгоре, но разхлабени плочи и
ще бъдеш опръсквана с кал чак до челото.
Младото момиче, което си била преди доста годинки, става все по-младо в
собствените ти очи. Дългите коси му служат не за украса, а за прикритие.
Обикаля крайните квартали, поглъщайки ги с големи, подгонени очи. Няма
изгледи за подслон. Краката ѝ са вкочанени. Цял ден върви, не спира. Зъзне,
сякаш гнездото на мръзненето е в зъбите. Цифрите са замазани до
неразличимост. По състоянието на машината могат да се отгатнат скучните
занимавки на собственицата ѝ: статистически таблици.
Стигна до задънек. Остават ѝ последните два адреса, като пригасващото
мъждукане на деня. Двете най-несигурни квартири - при крайна нужда. Трябва
да издебне краткия интервал между бързото свечеряване и полицейския час.
Падането на мрака отеква в нея като гонг. Решава се. С пълна нагласа за
последиците.
Докато чисти буквите, четката се зацапва. Трябва и нея да изтърква. Със
спирт, какъвто няма вкъщи за голям яд на нощния ѝ гост. Поради липса на друг,
грабва лавандуловия. Този мирис я кара да се чувства току-що изписана от
болница. Приближава се заобиколно към схлупена стряха. Милият мърляв
пейзаж от миналото. Връз стобора е метнато чердже, разнищено, прогизнало,
сякаш бягащият ден си е оставил там одраната кожа. Условен знак, че има
опасност. Бягай! В къщата, тъмна и сляпа, - засада. Хуква, накъдето ѝ видят
очите. Полицаи, скрити вътре, наизскачат и се впущат по петите ѝ. Ботушите
им чаткат по калдъръма като изтупване на същото онова съдрано чердже.
Тичай до несвяст!
Предателство или случайност? Пулсът ѝ продънва вселената. Без никакъв
отклик.
Трие, довтръсно трие целия първи ред. Натиска да извади лостчетата едно
след друго като жребци, разчесвани с чесало. Сега, след толкова години, тя знае
кой е бил предателят. Но какво може да ти помогне в миналото това, че днес

35
със задна дата знаеш? Утре навярно ще узнаеш нещо много съществено,
някакво опасно предателство за днес и ще се питаш: как съм могла да бъда
толкова сляпа? Шмугва се между разградени дворове. В един миг престава да
усеща студа, мокротата, безприютността. Страхът запушва всички сетива,
всички мисли. Само да избяга по-далече, по-далече от ботушите. Днес страхът
си промени униформата. Погната от собственото си сърцебиене, не забелязва
как се озова почти на другия край на града. Толкова е тогавашният град -
докъдето може да стигне едно подгонено човешко същество.
Отново снове из криви улички. Озърта се на вси страни в капана на града.
Късно става. Валят едри, опърпани снежинки и щом докоснат земята, се
превръщат в кални локви. Тесен е диапазонът на чистотата - от облака до
локвата. Все повече прозорци светват. И ни едно прозорче за нея. Прехвърля
през ума си за стотен път кои биха я прибрали. Колко малко хора в този
пренаселен свят! Някои са по затворите. Там, от дъното на своите карцери, от
душегубките на своите килии, те жаднеят да са навън, на въздух, па макар и
под пробития покрив на небето. Нищо друго не ти остава, освен да помниш за
тях, за да се радваш на своята страшна свобода. Снове сама в безотзивно,
безпогледно пространство - същото, където са притаени зад стените на
домовете си всички ония незнайни, растящи по брой занапред в мирния живот
ятаци. Днес те я търсят с богомолен израз да си припомни как са били готови
да я приютят, но все нещо им е попречило. След толкова години все още
периодически приемат нови набори активни борци против фашизма, между
които се промъкват пасивни уж съмишленици и страхливци, и някои бивши
фашисти, удостоени с това звание заради сегашното им активно
угодничество. Дори предателят дръзна да се яви при нея като просител за
заслуги и с най-безочливо раболепство да я врънка за съдействие. Тя го изгони,
но от това не ѝ става по-топло през онази пронизно влажна нелегална вечер.
Опитва се да не възлага надежда на последната квартира, най-несигурната.
Но младостта мъчно се разубеждава в надеждата. Обхожда ребром квартала, за
да се приближи откъм неочаквана страна. Къщицата сякаш е запусната
отдавна. Никакъв признак на обитаемост. С безпогрешен усет на подгонен звяр
тя и тук надушва бедствието. Още по-трескаво хлътва между дворовете и
пресечките. Познава така добре лабиринта на своя град от вчера, а не познава
хаоса в собствения си дом днес.
Как успя толкова бързо да се зацапа тази машина?
Вторият ред на клавишите. Странно, че машинната азбука се открива с една
от последните букви „ф”. Ето, още едно опак-първо. Кои думи започват с това
фъфлещо „ф”? Феодализъм, фашизъм, фанатизъм, фенерите светват. Уличките
стават все по-безлюдни. Тъмнината се сгъстява по ъглите като купчините
въглища, стоварени там от дръгливи кончета, за да бумтят пернишките печки.
Това бе песента на твоето детство: пърпоренето на огъня и мъркането на

36
котката. Как топъл и домашен е уютът зад тези плътно спуснати пердета, зад
които се крият твоите неизвестни „укриватели”. Капнала от умора, студ и
безизходица, тя върви, не спира. Ако спре, ще падне. Обляга се на самото
вървене. Крачките ѝ отекват о стените и задълбочават кухата глухота на
улиците. Ехото от собствените ѝ стъпки я плаши, сякаш сама преследва себе
си. Върви цял ден или цял живот? Няма къде да иде. Никой не я чака.
Ще върви така до края на дните си, до дъното на нощта.
Буква по буква, стъпка по стъпка. Преследваният е особена порода двуного.
С наточено чувство за пространство: от килията на затвора до огромната килия
на кръгозора. И колкото повече се стеснява пространството край него, толкова
по-остро усеща той взаимовръзката между пространство и време. Няма къде
другаде да избяга освен във времето - назад в спомени или напред в надежди.
Зависи от възрастта. Тя се улавя, че напоследък все току хуква към миналото.
Нима можеш да остарееш ти, която принадлежиш към вечно младото
поколение на борците? Или и това е един мит от рода на мита за Първото?
Слухът ѝ пресява пространствено-временните шумове на града: оредяващи
стъпки, зачестяващи мяукания на мартенски котки, далечно изсвирване на
влак.
Дан-дан-дан Със спрян дъх отброява осем удара от някакъв стар градски
часовник.
Окапва последната надежда, окончателната, като посърнал есенен лист. А
уж иде пролет. След 30 минути - полицейски час. Пространството ще се свие
до нулево. Момичето прибягва към нова надежда. Отправя се бързешком към
контролната явка. Едва ли може да се измисли по-лошо от това. При такъв
провал кой би се навъртал насам освен потерята? На кръстовката - силует.
Агент? Провокатор? Понечва да се върне назад, да се гмурне в най-гъстите
сенки, сама превърната в сянка. Но като си представя онази вървяща мелница,
отведнъж тръгва право към явката. Да става каквото ще. Няма друг изход. Едни
от най-важните крачки в живота се правят поради липса на изход. А тази вечер
нямаше ли изход, че стигна до такава нелепа покана? Щом сте изгонен
отвсякъде, елате у дома! Поне за тази нощ. А утре - нов ден, нов късмет.
Висок момък на ъгъла до стената. Още от първата среща - до стената. Тогава
тя не обръща внимание на това, а на една дреболия: дебел том под мишницата
му. Дали не е халюцинация, извикана от отчаянието? Може да е самият
предател. Двамата се гледат просондващо. Нейните очи, избягали от деня,
впити в него чак до подкорена на душата му. От пръв поглед той ѝ вдъхва нещо
повече от доверие. Какво повече от доверие на този свят? Макар че на лицето
му е изписана не обреченост, а жадност за живот. Тогава тя притежаваше
безотказно сетиво да разпознава хората отвъд видимостта, дори въпреки
видимостта. Днес и очебийното в човека не може да предвиди. Какъв е този
злоезичник, когото прие в дома си? Хайде, невроза от подозрения. Върху

37
миглите ѝ кацат едри мартенски снежинки и се топят на сухия огън в очите ѝ,
без да я правят разплакана.
- Нужен ли ви е старогръцки речник? - запитва момъкът така, сякаш на всяка
цена иска да пробута този речник тъкмо на нея.
При такава непредпазливост в тона тя премигва под тежестта на мокрите
снежинки. С поглед му се сопва свирепо, докато гласът ѝ прозвучава тих и
хладен до почти безразличие:
- Да, но добре запазен! - и без да се спира, го подминава.
- Две-три страници липсват - оповестява той като епохална новина, цял
разконспириран от усмивката, че не е дошъл напразно тук право в зиналата
паст на провала.
- Кои точно? - настоява тя още по-хладно и изчаква да чуе паролата докрай,
полуизвърната, потулила лицето си в дългите коси като зад щит. Само две очи.
Който е опарен от провал, спазва педантично правилата на конспирацията,
смешни до излишност за новаците. Този момък изглежда още неуплашен.
Такива са най-опасни, пази се от тях! А днес, обратно - уплашените са най-
опасни. Ако вземеш да се пазиш от тях, сама ще станеш уплашена.
Непознатият се позабавя малко в отговора. Или така ѝ се струва. Нервите ѝ
са изопнати до звънтеж в ушите. При такава пренапрегнатост ходът на времето
се нарушава. Секундите започват да се влачат мудни до непоносимост в
сравнение със скоковата скорост на пулса. Младежът все пак отвръща точно,
преизпълнен от значението на всяка сричка, щом нелегалната толкова държи
да ги чуе. Макар че същностната парола, взаимопонятна, вече е разменена
между тях от пръв поглед.
Най-сетне тя се спира и отмята косите си, сякаш подава лице от тъмно
скривалище. Вижда се за миг в смайването му като в огледало: видът ѝ за него
е пълна идейна ненадейност. Това му действа като шок. Вместо сурова, очилата
конспираторка - една нежнокожа девойка, родена да бъде капризна и да ѝ се
прощава. Не да стъпва по калната земя, а да бъде носена на ръце. В огромните
ѝ очи на сърна се топи снегът - според неговата „навивка” за романтика. А
според нейната нелегална бдителност - ако изпълнената обещана дума се
въплъти в човешко лице, то ще има чертите на този тъкмо навреме пратеник на
борбата. Страшният провал, страшното лутане, Страшната гонитба от
ботушите са били необходими, за да подготвят срещата им.
- Квартирите ми са провалени - прошепва тя делово със стегнато спо-
койствие и в същото време се озърта нащрек.
- Затова съм изпратен - отвръща младежът, възхитен от обстоятелството, че
квартирите ѝ са провалени. - Имам задача да намеря сигурна квартира за един
другар. - И добавя с откровено удивление: - Не знаех, че е другарка.
- Съвсем не е било нужно да знаеш! - срязва го нелегалната.

38
 Усмивката при него изразява твърде сериозни неща: „Но отсега нататък ще
ми бъде нужно да зная дали именно ти ще дойдеш.” Тя естествено не вярва в
четенето на мисли, колкото и да е очебийно в този момент. Непознатият
побързва да предупреди:
- Цял ден търсих, никъде няма. Провалът се разраства. - При тези думи той
свива рамене под някаква сгърбваща тежест, сякаш вината за предателството
пада и върху него.
Тревогата ѝ се пресова в още по-твърдо спокойствие, което не изключва
едно съсредоточено озъртане. Наближава полицейският час.
- Да бе лято, на пейката в градината - чува тя собствения си някогашен глас.
Кишавата предпролетна вечер, цяла от млади тръпки, се внизва в сегашната
зимна възрастна нощ. Вършецът на иглата внимателно докосва металическите
букви, обърнати наопаки, изчегъртва от тях налепите. Вятърът в комина фучи.
Бездомникът дали ще съумее да регулира топлата и студената вода в банята?
”Да бе лято, на пейката в парка” - каза той на улицата. Нима нищо не се е
променило в този студен свят?
„Ш” и „Щ” са си заприличали до неразличимост. Камшичето на „Щ” като
миша опашка се е свило в мъхеста кал. А от това камшиче зависи бъдеще
време: ще. Бора ожесточено го зачопля с иглата, за да го освободи, дори с риск
да повреди старата машинка, с която толкова си е свикнала. Като че от това
зависи самото бъдеще.
- Нищо друго не остава, освен да те заведа в моята студентска стая на тавана
- прошепва момъкът горд, че може да я спаси за една нощ.
Тя не е от тези, които се вкопчват в първата възможност.
- Хазаите? - пита с познаване на студентската зависимост от тиранията им.
- Ще влезем, без да ни усетят - отвръща той уклончиво.
- Да вървим! - решава тя с премръзнал, озъртащ се глас.
- Само че...
- Какво има? - стъписва се, преди да е успяла да се зарадва. Нима трябва да
се прости с току-що намерения, току-що облъхнал я, току-що неин подслон?
- Няма печка - измънква той, за да ускори едно разочарование, което би
било по-осезаемо при прекрачването на прага.
- Нищо, това да е! - отдъхва си бездомната и зацепва с едно рамо пред него,
свикнала все тя да води, макар че в случая не знае накъде.
Накъде? Сега, накъдето те поведат буквите. Спазвай буквата на учението,
внимавай да не я изкривиш.
Охлювни букви, затъпкани до еднаквост. Иглата се вмъква в завъртулките
им и пак не може напълно да ги прочисти. А какво остава за човешките думи,
изхабени от употреба и злоупотреба?
Въжделената таванска стая се оказва доста далече. Вървят един до друг в
наложителна от конспирацията близост. Всеки от двамата, премръзнал, поема

39
топлината от другия. Вече хлътват в полицейския час като във вълча яма, която
всеки миг ще щракне зад гърба им и ще прищипне стъпките им. Озъртат се при
всяка пресечка. Ако полицаите бяха малко по-далновидни, трябваше да
изловят всички нелегални по това непрекъснато озъртане. Но добре, че тази
професия не особено привличаше далновидните.
Момъкът крадешком поглежда към нея. Не може да види лицето ѝ от
дългите, спуснати коси, още по-натежали от лапавицата. „Рамката затуля
картината” - би се присмял над спомена ѝ нахалникът, дето плющи сега с душа
в банята. А онзи издебва под око, щом вятърът отвейне косата ѝ малко назад,
да проучва скорострелно чертите ѝ. Откраднато лице на отломки като пресен
хляб, начупен и нагълтан от гладен: краищник от чело, брадичка с трапчина,
изопнат скулен овал, ноздра, разширяваща се при вдишване, сякаш
надушвайки опасност, детско ухо, смръщена възрастна вежда, неуловима
форма на устните, ту свити и тънки като заключена мида, ту подпухнали и
издадени напред към някаква недопита чаша, и над всичко - нейните смешно
пърхащи мигли под снежинките, по-точно, валящи мигли.
Женското непропускащо око улавя прехласнатите му стрелвания отстрани.
Опитва се да се види през неговия поглед. Вижда се, разбира се, такава, каквато
на нея се иска: лицето ѝ е в сянката на косите, а крехката фигура - в сянката на
вечерта. Вместо старомодна мечтателност, тъкмо бледността ѝ разкрива воля
и устрем. Цялата потопена в своите мисли и проекти, които в последна сметка
не са нейни собствени. Без име. Без адрес. Без себе си. Загадка. „Изчезват
загадъчните жени” - промърмори изключеният тази вечер. Неговите заядки не
бива да се вземат на сериозно.
Вмъкват се в най-олющената къща, каквато може да си въобрази човек.
Сякаш момъкът нарочно я е избрал за своя студентска квартира - да лъха на
бедна младост, на ранно ставане по тъмно, на труд и бодри блянове за
бъдещето. Свалят калните си обуща, прихващат ги с два пръста, както рибари
носят оскъден улов. И се качват по чорапи към тавана. Дървена, интимно
скърцаща стълба. Върху стъпалата от прогизналите чорапи на девойката
остават мокри стъпки, сякаш отпечатъци за мярка на нови обувки, каквито ѝ са
крайно нужни. Той добре забелязва тези „стъпунки” при дрезгавата светлина
изпод пролуката на вратата в кухнята. Те остават в паметта му като впечатани
във восък. Не се изтриват.
Стъпало по стъпало. Изтрива следите от думите, от безбройните си едни и
същи думи в доклади, лекции, анкети. Пръстите ѝ машинално натискат
клавишите на следващия ред, иглата и четчицата търкат една след друга буква.
Но жената вече не ги вижда. Гъстозеленото споменно излъчване на фикуса,
попило в клетките ѝ, обхваща цялото ѝ същество. Тя е там, вътре в тревожния
мирис и ритъм на онази двадесетгодишна вечер. Студентът минава пред нея,
хваща я за ръка и я води в тъмното из тавана. Лъх на мухъл, вехтории,

40
прахоляци. Две деца, които играят на криеница. Кой ги е пратил, такива
неопитни и уязвими, в една жестока битка? А сам се е укрил в миша дупка.
Ръцете им се усвояват. Той отваря ниска таванска врата и поканва нелегалната
вътре. Тя свежда глава, за да влезе като в гардероб. Най-после под покрив! Иде
ѝ да погали стените, затулящи я от преследвачите. Струва ѝ се, че стените са
най-добите приятели на човека. Съвсем забравя, че до стената изправят на
разстрел. А още не знае колко гръбнаци ще се огънат, притиснати до стената,
уж свободната мирновременната, построената от собствените им ръце.
Гръбнаци даже на бивши герои.
Претърсва тавана с проверовъчен поглед. Длъгнесто помещение с полегат
към ъгъла гредоред. При малко фантазия би наподобило ателие на беден
художник с голямо име след смъртта му. Черга от дреб, железен креват с
войнишко одеяло, масичка, покрита с излинял вестник, куца етажерка с
няколко книги, доста дрипави, между които тогавашното евангелие: Лункевич
„От Хераклит до Дарвин”, купена навярно от някой вехтошар по стоборите. На
стената - календар с портрета на Левски. Постепенно тя придобива очаровани
очи на дете без детство, получило неочакван подарък.
Таванът е мижаво осветен от скосен прозорец. През него надзърта уличен
фенер, кривнат на височинката, за да обхване с жълто, късогледо око цялото
кварталче. Ако наемателят бе художник, той би нарисувал прощалната усмивка
на стара София: керемидени покриви с разгонени силуети на мартенски котки,
комини от всякакъв ръст и с различни перчеми от пушек, а върху най-
представителния комин - подранил щъркел, забучен на един крак като на кол и
повел с клюна си бели облаци - простряното пране на пролетта от юг. И Витоша
със снежен връх - една постоянно променлива мярка за небесната вие над
града. Момъкът понечва да каже нещо от рода на дежурното „Чувствай се като
у дома си”, но тя слага строго указателен пръст пред устните си, заставяйки го
да мълчи. Твърде скоро се опомня, че стените, които изглеждат закрилници,
всъщност са издайници и подслушвачи. Нейният укривател ѝ прошепва
шеговито:
- Не се бой! Нямам ли право да си поканя приятелка?
Тя го устрелява с върл сектантски поглед:
- Да не би хазаите ти да са свикнали с твои посетителки? Или с една
редовна?
Тази негова двусмислена усмивка, която може да означава: „Защо не, млад
съм!” или „Преди да срещна теб, не съм се сещал, че съм млад!” Той отвръща
предизвикателно:
- Никак не би било зле с една редовна!
Сектантката избухва тихо:
- Време ли е да мислим за това, когато млади като теб и мен загиват?
Никога няма да забрави усмивката му, ясновидски тъжна.

41
 - Тъкмо за това! - изрича той и щраква резето на вратата отвътре като
потвърждение на думите си.
Тогава и през ум не ѝ минава да се страхува от своя непознат съмишленик.
Тази вечер тя заключи вратата отвътре, след като ѝ влезе бръмбарът в главата
да прибере бездомника за нощувка. И едно лугаво чувство на боязън я полазва.
Две несравнимости.
А фикусът, всмукващ самата есенция на спомена ѝ, може би вече установява
подслойната връзка между едното и другото.
Улавя се, че чопли все същата буква от доста време. Наистина защо така
наопаки са подредени буквите в машината? Вместо да ги поведе първата буква
от азбуката А - Андрей, на челно място вляво на първия ред това надуто Ф -
фукльо, фраза, фалш. Буква А - чак на третия ред, третата вляво. Всъщност не
знае още името на младежа. Не знае, че неговото име ще поведе азбуката на
дните ѝ: Андрей, Бора... И толкова имена нататък, забравени, захвърлени по
пътя, неприлягащи към нейното иглолистно, зелено име. Аргиров Кирил,
изключен от института. А тя взе, че му отстъпи домашния си мир, легло,
постелки. Съвсем иначе звучи Ковачев Андрей. Началните им букви А и К,
обърнати като в дяволско огледало наопаки. Какво може да означава тази
буквена символика, освен че ти буквално си откачила.
По скосените стени на тавана се поселват сенките на двамата, пречупени,
разчорлени, с изопачени движения.
Студентът ѝ отстъпва да се настани в единственото легло. „А ти къде?”—
пита го безгласно, насочила към него пръст, който на стената се превръща в
нож, забит в гърдите му. Той показва долу - на чергата. Жест, който сенките
преобразяват по своему в копаене на гроб или на кладенец. „Долу на твърдо е
най-здравословно” - рече тази вечер бездомникът. Нелегалната се шмугва с
дрехите под одеялото и се свива на кравай като безприютно коте. На стената се
надига тракийска могила. Започва още повече да зъзне. Струва ѝ се, че
железният разбрицан креват отзвънява на нейното зъзнене. Момъкът се изтяга
на пода пред леглото. На стената огромно, рунтаво овчарско куче се просва,
готово до смърт да я пази вярно. От пролуките подвява. Все по-студено, все по-
безсънно. По стените сенките им са обитатели на причудливи континенти от
влага. На каква заледена планета се е поселила тяхната младост? Изведнъж
момичето се привдига на лакът - сянката на стената възкръсва изпод могилата
- и прошепва:
- Спиш ли?
- Спя, а ти? - отвръща той закачливо.
- Ела горе, има място за двама! - нарежда тя с навик на ремсова
отговорничка, а сянката ѝ разклаща гредите на тавана.
- Добре съм си долу, по-близо до печката на хазаите! - шегува се той с глас,
в който трепка зъзнене и пламък.
42
 Сепната тя слага пак безпрекословния пръст пред устните си, като че да
заплаши непослушно момче, загдето говори в клас.
- Ела да се топлим! - почти му се скарва, което звучи още по-сърдито в
шепот.
Той се надига с колеблива бавност от пода. На стената - някакъв марсианец
с плувни движения като в безтегловност. Едвам ляга на крайчеца на кревата.
Момичето се сгушва до самата стена. Още по-студено ѝ става. Усеща
смразяващия допир на мазилката до тялото си. Стената пие, пие ненаситно
топлината на човека. Изсмуква дъха на затворниците, попива кръвта на
осъдените на смърт. Стената, построена от човек. Една такава стена ще затули
живота ти, ще се превърне за тебе в спряло време.
Лежат, млади, хубави един за друг, изопнати като две дъски, не смеят да се
мръднат, да не би да се докоснат. Сенките им - в изчаквателна неподвижност.
- Нека аз да легна откъм стената! - предлага той.
Шепотът му отблизо я парва с горещ, пресъхващ дъх. И недочакал отговор,
прехвърля се ловко над нея, без да я досегне, залепяйки жертвоготовно гръб о
влажния зид. Сянка на внезапна вълна се удря и разбива о стената.
Момичето се отдръпва в другия край и стиска зъби да не тракат. Всичко
изчезва пред студа: страх, срам, глад, преумора. Изглежда, най-властното
чувство на тази изстиваща планета е наежването срещу студа, то диктува
скъсяването на разстоянията. Момичето надделява себе си и се притиска към
него с котешка сиротност. Той я прегръща през рамо по братски, при все че
вече е хлътнал. Така може би художникът от пръв поглед би се влюбил в
пейзажа на града, видян от съвсем неочакван ъгъл през скосения прозорец на
този забутан таван. Но непременно през една такава мартенска вечер, пълна
със сенки на котки, преследвачи и марсианци. Студентът топли премръзналите
ѝ ръце с дъха си. Достатъчно е горещото му желание да я сгрее. То се предава
на нея и почти укротява зъзненето ѝ.
Неусетно нелегалната заспива, изнурена от напрежението на целия ден. Най-
после под покрив. При свой. Никой така не усеща топлината на прегръдката и
на дома, както един преследван. А в съня си отново пада в капана на града,
отново кръстосва улиците, подгонена, озъртаща се в мрака. Какво ли ще сънува
тази нощ несретникът в нейния дом?
Сянката ѝ на стената, запратена там от настолната лампа, прилича на
кукумявка, кацнала на гол пън да мъти спомени. За миг целият живот ти се
струва театър на сенките. Преуморена си, безсънна кукумявко!
Младежът не смее да се помести, да не би да я разбуди. Само едва-едва гали
буза о косите ѝ, докосва ги с устни. Поглъща тръпчивия им мирис на елхово
клонче. Това му стига, за да прелее до ръба в него любовно щастие. Би го
задушило, ако не си повтаря наум двустишието, обикнато някога в
ученичеството като предчувствие за тази нощ:

43
 Аз искам да те помня все така, бездомна,
безнадеждна и унила.
Тя току се стресне в съня от самия си сън, цяла трепне като подплашено
сърне. Къде се намира? Гредоред над главата ѝ. Стени с две сенки, елени в един
хълм, който може да бъде братска могила и купол на астрономическа
обсерватория. Каквото и да е, не е сама, не е на улицата. Дали не сънува, че е
под покрив? Прегръдката му е пълна с тайнствената вибросила, все по-
завладяваща я занапред в самотните ѝ нощи. И тя пак потъва в страшния си
нелегален сън.
А той все повече налапва въдицата. Така си и осъмва с отворени очи, пиян
от блаженството да държи в прегръдките си едно смело и нежно момиче, едно
зъзнещо елхово клонче, съгряно от неговата млада топлина. Навярно само
студът може да породи такъв огън и да събере двама завинаги на тази
прокълната планета. Край фенера вън вали едър, парцалив сняг, хвърля сенки
като падащи птици по стените на начупения таван. Къде е скитал в онова
мартенско бяло затъмнение художникът? Сигур се е запил в някоя кръчма-
дупка. Така и не е нарисувал картината на двамата последни любовници,
прекарали цяла нощ в прегръдките си, без да се докоснат.
На заранта студентът, разтопен от нега, се измъква безшумно изпод одея-
лото.
Смешно важен, че се грижи за своята нелегална, изтичва навън да купи два
топли геврека за закуска. Попада сякаш в друг град - бял до ослепителност.
Снегът се е задържал чист поне за началото на деня. Нима чистотата е
принадлежност само на началото? Момъкът носи гевреците триумфално, върти
ги на китката си. Парят. В студения въздух се вие над тях пара като от живо
същество. При мисълта как ще я изненада той свети, както фенерът, забравен в
бялото утро. Събира кураж да срещне погледа ѝ след първата им „любовна”
нощ. Изкачва се през две стъпала към тавана. Влиза. И усмивката му така си
остава неугасена. Къде си, художнико, стар пияницо, да нарисуваш това лице,
забравено да свети като фенер, когато вече няма защо и за кого. Картина с
утринни бои:
Креватът - празен. Одеялото бързешком метнато отгоре. В гънките му се
отгатват още топлите извивки на едно моминско тяло. Или е било сън?
Нелегалната е изчезнала. Без дума. Без следа. Без поздрав. А в прозореца -
снежният връх на Витоша, вдигнал небето над града по-високо. Младежът,
вторачен в тази празнота, стърчи с гевреците, нанизани на ръката му като два
парещи белезника. Когато удари неговият час, там, в единочката за смъртни,
дали ще има нещо, за което да съжалява?
В този миг вратата на банята се хлопва и прекъсва редовната вечерна спявка
на спомените ѝ. Гостът сега би трябвало да заспи като къпан. Буквите на
машината са лъснати — стоманена озъбена челюст. Чакат от тебе някаква
44
мисъл, за да я сдъвчат и да изплюят първата дума върху белия лист. Първата,
несполучливата, както показва опитът.
Вятърът фучи в комина, издухал през него годините на младостта ѝ яко дим.
Кирил се вмъква в хола, бос, на пръсти, разбойнически. Облечен с мрежеста
долна фланелка, тук-таме прокъсана. Косата му не е изсушена, сега
лъскавочерна от мокротата, прилепнала към слепите очи. Сивите нишки в нея
сякаш са били от пепел, която се е отмила. Хлапашки подмладял, стои сред
хола в недоумение. Най-после се шмугва в ледената преспа на чаршафите.
Пружината на канапето отзвънява сърцераздирателно. Ослушване от двете
страни на завесата. Бездомникът потъва блажено в чистото легло. Лицето му е
просветнало, сякаш от него е измита със сапун някаква тъмна сянка.
Гласът на Бора безизразно запитва иззад платнената стена:
- Ще ви преча ли, ако тракам на пишеща машина?
- На кого, на мен? Никак! Можете да ми диктувате, ако не е държавна тайна.
Машинопис - една от професиите ми. Ще останете доволна.
Прозвучава като опит за предплащане на квартирата. Засегната, Бора вдига
наполовина завесата. Показва се по дълъг сиво-лилав халат, закопчан високо
до врата като расо на монахиня.
- Благодаря, няма нужда! Свикнала съм сама. Като тракам по клавишите,
мисля.
- Много ли има да му мислите тази нощ?
- Един доклад трябва да приготвя за утре. Ще ви се удаде ли да заспите под
тракането?
- Ще спя блажено! - заявява той, изтягайки се носталгично. - Също като в
гора под чукане на кълвач. Откога не съм бил в гора! Вие били ли сте скоро в
истинска гора?
Тя не смята за нужно да отговори. Той продължава в шеговит унес:
- Ще си представя, че над мен шуми вековно дърво, а кълвачът чука, чука
и чисти червеите под кората му и под черепа ми. Ще бъде свежо и зелено. Ще
се събудя утре като новороден!
- Лека нощ! - С бавен, замислен жест тя изтегля завесата до края.
- Леко мислене! - подсмихва се той и добавя на себе си: „Звучи като ле-
комислие!” Придръпва одеялото, подсвирквайки си с уста наум все оная тема
от сонатата, дето го преследва.
Тя пак се въдворява пред бюрото. Опира пръсти върху клавиатурата на
машината. Буквите, изчистени, я гледат втренчено, обърнати наопаки. И
мислите ѝ са обърнати наопаки. Не може да ги изправи и подреди. Не
предполага, че върху клавиатурата на съзнанието ѝ играят ловките пипала на
немия, почти неподвижен фикус до прозореца в хола. Най-после тя започва с
потракване да отронва дума по дума, като бавнозрейки по северен склон.

45
Дълги, измъчени паузи помежду им. Тя усеща как онзи се вслушва в паузите и
чете през тях объркването ѝ.
Изтегнат на канапето, завит от кръста надолу с одеялото, Кирил неволно е
попаднал на момчешката си поза за сън, отдавна забравена: по гръб, с вдигнати
ръце нагоре, както е спал под бащиния покрив, на топло, на защитено в
изпраните завивки на майка си, още непознал безсънието. Вслушва се в
мудното, спънато тракане. Звукът на машинката е някак ръждясал, сиротно
отекващ в апартамента. Напомня капки от капчук наесен в празна каца. Гостът
го следи със съчувствие, пречупено по лицето му в подхилваща се гримаса. Но
фикусът попива вътрешните гримаси на непознатия и от своя страна целият
вътрешно се гърчи, менейки неуловимо цветовата наситеност на всеки свой
лист.
Кирил, омаломощен от банята и умората, без да подозира, изпада под
въздействието на фикуса може би, който издалече му внушава едно леко
движение: да протегне лениво ръка над главата си, да потърси оставения си
часовник в сянката на рафта, да го изтегли напред към осветения от лампиона
ъгъл, за да му е на сгода утре призори. И сякаш изтощен от това нищожно
усилие, се поваля върху възглавницата. Не знае какви последици може да има
от едно преместване на часовника. Забравя да угаси лампиона. Под монотонния
ръмеж на пишещата машина се унася в предсъние.
Ще идвам, драги, ще идвам.
Няма къде да избягаш. Ще те настигам по път, насън, в пиянство.
Ще идвам, няма как да ме прогониш. Тъкмо си изкъпан и още лъхаш на
сапун. И си въобразяваш, че си чистичък.
Ще идвам, няма да ти се размине.
Когато си най-отдалечен от мене, когато си ме задгърбил, тогава ще те
издебна.
Ще идвам наяве в съня ти. Ще идвам.
Както много други неща, оказа се, че не е вярно! - брани се Кирил в
просъница и прекосява в галоп деня си.
А във всеки един ден се съдържа целият живот на човека.
Каква наивна представа имаше той за о н о в а , дето го пие като смок.
Мислеше, че веднъж извършено, то ще го преследва до гроб, ще населява
сънищата му с ужаси, ще напоява мрака с кръв, ще се отпечата на челото му с
клеймо като наследствен герб, който ще се вижда отдалече и ще се предава на
потомството му във вид на тъмночервен белег до девето коляно. Вярваше, че
ще се върти като вързано на кол добиче все около мястото. Така обърка целия
си живот.
Отде да знае 19-годишният хлапак, какъвто бе тогава, че страховете му са
преувеличени? И как да предположи, че човешката природа е запасена със

46
защитни сили срещу с м о к а ? Най-хубавите си години пропиля в бягане от
една сянка. А съучастниците подредиха живота си. Някои от тях дори се
възкачиха на видни постове в обществото. Само той, подгонен от себе си, се
зарея в чергарско лутане. Мяташе се от една посока на друга. Избра да бъде
никой и никъде. Всичките си заложби изстреля в една цел: да заглуши о н о в а .
Доста късно разбра, че с м о к а е негова собствена митология.
Все пак имаше една придобивка от скитането по света. Установи, че немалък
процент от хората в наше време са минали през някакво престъпление. Но
вместо да го изпречват като бостанско плашило по своя път, повечето от тях го
забравят или преиначават, както им е изгодно. Най-ловките измежду тях го
превръщат в трамплин, за да се възнесат по-високо. При това престъплението
споява съучастниците по-здраво от приятели и съмишленици. Сякаш пролятата
кръв създава помежду им кръвно родство.
А той, лековерникът, се боеше да забрави. Струваше му се, че да забрави -
означава да убие повторно и окончателно. Но с м о к а е вече зад гърба му,
опроверган от самото битие. Най-после се опомни, за да навакса пропуснатото.
Край. Време за начало.
Сега започва всичко. Още не е късно. От днес. Той е на 33 години.
Христовата възраст за възкресение.
Часовникът на ръката му сочи точно 6. Часът на вечерното бързане. Сутрин
човек бърза насила за работа, за училище. На обяд - да се нахрани и да нахрани
гърлата, които зяпнали чакат от него. Вечер бърза за себе си. Затова вечерното
бързане е най-задъхано. Денят е изпуснат в задължения, лутане, заблуди.
Остава последната надежда за живот - вечерта - да се изпита, да се научи, да се
свърши, да се премисли своето, за което всъщност е започнат денят.
Студентът с енергична военна походка цепи по коридора на института,
изкачва мраморното стълбище, прескачайки по едно-две стъпала. Не се оставя
младежите наоколо да го изпреварят. Щумни рояци тичат нагоре към
аудиториите. Той по нищо не издава, че е по-възрастен от тях с десетина
години. Може би малко се е задъхал. Но и те са запъхтени от младостта и
нетърпението си. Май че единственото, което го отличава, е това престараване
да търчи бодро, да се озърта пъргав, търсейки в младежките очи дали няма
насмешка. Добре поне, че никой не забелязва усилието му. Влиза в
амфитеатрална, претъпкана аудитория. Чувства се шаран сред мренки. Стеснен
е не от годините си, а от това, че няма при кого да седне. Няма приятели, нито
дори познати сред това пъстро гъмжило.
- Ела, запазила съм ти място!
Той трепва, готов да повярва, че е за него. Девойката махва с ръка към
другиго зад гърба му.
- Няма ли още за двама? - пита другият, вдигнал два пръста, водейки си
опашка.

47
 „Не му стига едно запазено място до момичето, ами иска още!” - мисли си
завистливо старият и се озърта като в небрано лозе.
- Я се смести, да седна при теб! - Гъвкаво девойче се шмугва между
редиците.
- Защо не се обади снощи?
- Уличникът-автомат ми обра стотинките!
- Взе ли билети за „Скандалите в Клош Мерл”?
- Всичко продадено!
- Ако намерим на „търси се”...
- Ха, трябва да завардим площада. Откога не са пущали френски филм.
- На този студ ще станеш на шушулка!
Момичетата и момчетата, оживени от това, че са заедно, се настаняват едни
до други, уж безразборно, а с някакъв вътрешен неразбиваем ред. Погледи и
гласове се търсят. Разменени знаци над главите. И от разстояние се
споразумяват... Закачки на техен жаргон. Той се мъчи да отгатне значенията.
Смеховете им го карат да се чувства изостанал, изгубил чувството си за хумор,
той - някогашният всепризнат шегобиец.
- Ти си винаги такава изтупана, че аз ще съм като шлюпка до теб! -
подхвърля нехайно момче, сядайки при друга.
- Затова ли все се чупиш? — поднася го онази.
- И Доди ще се вмести, тя пази диета.
Само на него никой не прави място. Той се оглежда отчужден. Би искал да
се свие на последния ред, но първо там всички седалки се заемат. Остават
празни места напред. Настанява се нейде към третия ред в края. Прииждат нови
шумни рояци. Никой не сяда при него. Дори закъснелите поглеждат неохотно
празните места до него и минават назад. Предпочитат да се блъскат натясно
един до друг, но да са редом с връстниците си, пък и да са по-далеч от
преподавателските очи. С неосъзната безогледност го изключват от кръга си.
Това е признак, че той принадлежи необратимо към друго поколение. Каквото
ѝ да правиш, поколенията са затворени сфери, говорят на различни езици.
Всеки опит за проникване в чужда възрастова сфера ти струва по една
драскотина, която оставя белег в тебе. Попадналият между по-млади с едно
десетилетие има чувство, че е запратен на друга планета, където въздухът е
разреден и не му достига.
„Щастливи са онези, които живеят по графика на възрастта!” — мисли си
самотникът от края на третия ред.
Едно момиче се накланя към него:
- Колко стана часът? - Гледа го не в лицето, а във верижката на ръката му.
- Шест и четвърт - отвръща с предразполагаща усмивка и кимване като
поклон, готов да подхване незабавно разговор.

48
 Но хлапачката пренебрегва галантността му и се обръща към съседите си.
Навярно цял ѝ звучи старомодно. Той я смерва с усмивка в отлив. Момичето е
още толкова младо, че няма нужда от часовник да следи бягащото време. Той
забравя, че тъкмо на младини най-болезнено се усеща изнизването на времето.
Представите ни за младостта се менят с напредването на възрастта. Край него
бръмчи студентският кошер. Доловените думи го жилят, изключвайки го от
играта.
- Защо те нямаше на кънки? - пита подстрекаващ момински глас.
- И без мен се блъскат като кафе в мелничка! - отбранително отвръща
съответният.
- Ледът се пукна от яд, че те няма!
- Затова ли си с прическа на удавница?
„Сега момичетата са нападателният пол! - мисли си той. - А на мое време
това бе рядкост и ни правеше силно впечатление. На тия, днешните, какво ли
им прави впечатление изобщо?”
Бърборенето секва внезапно. Нависва тишина, заредена с неизвестност.
Влизат неколцина преподаватели. Настаняват се на дълга маса до катедрата.
Делови президиум.
- Цял тим! - подхвърля закачлив глас откъм задните редици за кураж.
- Начело с агит-попа!
Така студентите наричат преподавателката, която им изнася беседи -
политическа информация по международното положение и прочие. Агит-проп
- глашатаят на режима.
- Пак нова задача! - шушукат.
- Облак на хоризонта! - пръв забелязва някой.
- Поредно мероприятие! — успокоява ги „непукистки” глас.
Но студентите надушват какво ги очаква. Макар и да са се прозявали през
часовете на тъй наречената „политпросвета”, те са информирани. А от
международното положение, колкото и абсурдно да изглежда това, зависи
лично положението на всеки един от тях. Съдбата на човека днес има
променливото лице на международното положение. То е нещо като фатум на
човечеството.
Самотният е разсеян. Зазяпва се през прозореца. Зимна привечер. Дървета,
отрупани с лилав сняг. Пред погледа му се замъглява. Изморен е, почти
задрямва. Инстинктът му за приближаваща опасност е по-ленив отколкото при
младите, при все че би трябвало да бъде обратно. Опитът на нищо не го е
научил.
Изведнъж до съзнанието му стига глас от катедрата:

49
 - ...внася предложение за изключване на четирима студенти поради не-
оправдани отсъствия, невземани редовно изпити, но главно поради неза-
интересованост към обществената дейност на института и идейно нездрави
прояви.
Навярно такава е била тишината през ледниковата епоха. Младежите не
прибързват да издадат безпокойството си. Изчакват. След напрегната пауза
докладчикът продължава:
- Ето имената на набелязаните за изключване от вашия курс. Всеки със
спрян дъх допуща, че може да чуе своето име. Защо не? Анонимните доноси не
са забранени и няма изгледи поне за този век да се издаде закон против тях.
- Васил Горанов Доков.
Мургав момък потъмнява още повече, размърдва се неохотно и пристава.
Погледите се събират в него. Изразът му е пълно недоумение. Мъчат се да
отгатнат с какво точно това южняче е виновно за обърканото положение в
Средна Европа. Момичетата суеверно стискат палци, както през всички
времена, дано не чуят своето име или името на приятеля си. Момчетата стискат
челюсти да не изтърват звук.
Чиновническият глас изрежда с убийствена безпристрастност:
- Съби Семов Косев.
Мършаво, дяволито момче прави пренебрежителна гримаса, за да прикрие
нараняването си. Понадига се от скамейката уж небрежно. Изразът му: нищо
не може да ме шашне. Момичето до него повече се разстройва.
Очакване на поредния „избраник”. Може да бъде всеки един от при-
състващите: на същото основание. Върти се рулетката на съдбата, тоест на
международното положение.
- Капка Иванова Рашева.
Едно тихо ахване полъхва през редиците. Става момиче, забило очи в земята,
сякаш уличено в кражба. Лицето му не се вижда. „Жалко за хубавото име! -
мисли си старият студент. - Дори капката се оказва мътна. Как ли треперят сега
всички Снежинки, Росици, Бистри, Светли...”
- Кирил Цолов Аргиров.
Четвъртият. Никой не откликва. Младежите се озъртат, учудени от
непознатото име.
- Кой пък беше този? - пробягва шепот зад гърба на стария. Вдигане на
рамене. Облекчителен въздих: с четири жертви се отърваха. Самотникът остава
закован на мястото си. Сякаш не се отнася за него. Другите трима тихомълком
са се сгушили и стопили в студентската маса, която му изглеждаше пъстра, а
сега е сива.
- Няма ли го? - пита протоколчикът.
- Даже днес не благоволил да се яви! - възмущава се на висок глас един
подмазвач на първия ред.

50
 Младежите допреди миг бяха съвсем други - закачливи, остроумни, палави.
Сега мълчат, глътнали чувството си за хумор, внезапно остарели. Разликата във
възрастта между него и тях е заличена.
- Преди да пристъпим към окончателното решение, предлагам да се
изкажете и да вземете отношение по въпроса.
Мълчание.
Чиновникът от катедрата търси с поглед поне една вдигната ръка.
Мълчанието се задълбочава.
- Е, няма ли желаещи?
Студентите си спомнят ученическата привичка да се свиват зад гърбовете на
другарите си. Мълчанието звучи като безучастност.
А някъде в този момент неумолимото международно положение си развихря
слепите игри.
От президиума се вдига жена с консервирана момичешка хубост, която
събужда тъжно догаждане за неизживян нормално живот. Очите ѝ още блестят
с фанатична непримиримост. Това ѝ придава почти болезнена трескавост. Без
да поиска думата, без да отиде на катедрата, тя заговорва права от мястото си.
Вълнението ѝ може би е искрено, но някак странно звучи в анахронична
тоналност сред околното затишие:
- Поразена съм от това вяло присъствие. Прилича на масово отсъствие.
Другарки и другари! Равнодушието е престъпно в нашето ново социалис-
тическо общество. Обсъжда се поведението на четирима измежду вас, а вие си
кротувате. Не се намесвате.
Тя ги обхожда с поглед, сякаш за първи път ги вижда. Затворени лица.
Очи, изпразнени от всякакъв израз. Мускул не трепва по тях, за да не изпусне
нито Да, нито Не. Само неколцина угодници на първия ред кимат при всяка
нейна дума като кукли с навити пружинки.
Преди да е помислил, както при най-важните си решения, той става и
тихомълком излиза. Изпращат го дузина изумени погледи. Останалите почти
не забелязват, че някой е напуснал аудиторията. В този момент да си тръгнеш
е така невероятно, че просто отпада от вниманието им. Само преподавателката,
след като вратата леко се притваря зад него, позабравя думите си озадачена, но
не вниква в смисъла на тази дреболия. Тя е погълната от главното.
„Винаги е погълната от главното, а изпуща...” - той не успява да довърши
мисълта си и пропада в дълбок сън като в пропаст.
Отново часът на фикуса. Час-фик.
Обажда се един глас, който се възприема не със слух, а със сън:
Нощем по късна-къснина спущам едно немигащо, зорко зелено око на
фи-кукумявка право в тъмния кладенец на душата ви.

51
 То пада надолу, пада все по-ускорително, все по-на-надолнищно, все
по-отвесно, все по-презглава, все по все пада, докато кобно откънти от
дъното:
Фи-кухооо! Фик-ехооо! Охххх!
И вашата съвест, приспана, приспособена, се стряска от никого. Фи-
кукумяк! Фи-кукумък! Млък! Ни гък!
Непознатият мъж е приспан. Най-после! Съществуваше опасност изобщо да
не може да заспи в чуждото легло, обърнат в друга посока спрямо звездата си,
изкоренен. И без това той си носи безсънието, оставило следи по лицето му
като сипаница. Но гъсто зеленото растително издишване го приспа с упойка.
Вече е лесно превзимаем извътре.
Постепенно тракането на машинката става по-уверено, по-бързо. Думите
потичат, набирайки скорост една от друга. Изведнъж тракането проечава като
барабанно биене.
Ехото от барабаните се удря о стената и се връща обратно.
Изпълнявайки една формалност, кой знае как запазена от стари времена при
екзекуция, генералът запитва с отсечен глас, изключващ всякакъв отговор:
- Последно желание?
Мълчание. Генералът кимва - ням сигнал да действат. Миг след това
осъденият отлепя пресъхналите си устни:
- Чаша вода!
Изненадан от непредвидената, твърде закъсняла реакция на смъртния,
генералът се стъписва за миг. Това последно желание ли е? Или нужда на
човек, комуто нищо повече не е нужно? Или опит за протакане? Не знае какво
да предприеме. Няма съответна заповед по военния устав. Неловкост сред
присъстващите по закон лица. Прокурорът кимва неопределено: може да се
вземе и като Да, и като Не. Генералът нарежда великодушно:
- Да се даде чаша вода!
Споглеждане. Кой да донесе? Поручикът звънва с шпори: - Тъй вярно! Да се
донесе чаша вода!
Ординарецът - войниче, по-бледо от самия осъден - стърчи в най-
отдалечения ъгъл, но с това, вместо да се разграничи от смъртния, напомня как
винаги се навърташе край него в готовност светкавично да изпълни всяко
негово нареждане още преди да е произнесено. Сега със забавен рефлекс се
изопва:
- Слушам! - И се отправя към вътрешните лабиринти на казармения двор.
Животът се продължава с едно очакване. Всъщност целият му живот бе
очакване. Измъчван от жажда, вечно нащрек, какво толкова е очаквал? Да
стигне най-после до стената.

52
 Твърде скоро войничето се връща с чаша вода. Носи я внимателно, със
смутено престараване. Бои се да не разплиска последните глътки на осъдения
- навярно е прежаднял. Озърта се в недоумение как да постъпи.
Мрачна гузност засенчва лицата на присъстващите. Генералът заповядва с
висок глас за атака:
- Дай му да пие!
- Слушам, гус-ин ген-рал!
Войничето протяга чашата към осъдения. Ръцете на жадния са вързани, не
може да я поеме. Жива мъка - чаша пълна, устни сухи. Сред този гол, изравнен
плац на казарменото стрелбище войничето се оглежда, зачервено до уши от
трудната задача да бъде ординарец на осъден на смърт. Понечва да постави
чашата направо на земята до нозете си и да му развърже китките. Че то как се
пие така с вързани ръце? Но генералът, предугадил намерението му, крясва:
- Без да го развързваш!
- Слушам, гус-ин г-рал!
Ординарецът съвсем се забърква.
Миг скованост, в която се чувства вътрешна суматоха. Тогава един школник,
първият отдясно в наказателната рота, приготвена с пушки на рамо за стрелба,
прави крачка напред от строя:
- Разрешете аз, гус-ин ген-рал!
Генералът му дава знак като нервен тик с глава. Школникът пристъпва,
взема чашата от ръката на войничето със същата страхопочит да не я разплиска.
Държи я долу ниско, както изисква възпитанието в добрите семейства. Вдига я
към устните на вързания. С другата ръка автоматично крепи ремъка на пушката
към рамото си.
За миг се вглеждат очи в очи. Осъден на смърт ѝ осъден на живот. Кое
изпитание е по-голямо? Погледът на единия гузен, иска да избяга, удря се о
стената зад гърба на другия и пак се връща, всмукан от страшните очи на
смъртния. Разликата във възрастта на двамата е само три-четири години. Но
тази разлика ще расте с годините в обратна посока. По-младият, школникът,
свежда поглед. Той е обречен на остаряване. А осъденият на смърт ще си
остане все така млад, по-млад и от него, и от всички млади. Единствена въз-
можност за вечна младост, а тя ужасява повече от изгледите за грохнала
старост.
Смъртният протяга шия към чашата, запотена от студената чешмяна вода.
Не бърза. Нарочно разточва пиенето, — раздробявайки го на отделни атоми от
движения. Допира изпръхнали устни до ръба на чашата. Какво нежно
докосване! Първа истинска целувка с водата. По цялото му тяло плъпват
животворни тръпки. Вода! Спуснала се е от снежноглавите върхове на Балкана,
бързала е разпенена, за да свари последния му дъх, да му донесе полъх на
хайдушки гори, хладина на тихи сенки, отражение на бездънно небе, свобода.

53
Бистра, студена, тя стигна тъкмо навреме. В последния миг, като вест за
помилване. Има ли нещо по-сладко от вода? Сякаш пие самия живот. Гътка по
глътка с бавна, проточена жадност. Колкото е възможно да разтегне миговете,
които му остават да живее. Толкова мигове още, колкото глътки вода.
Една глътка... Иконописният образ на майка му, подаваща му на прага
стомната: „Полека пий, сине, изпотен си!” Той чак сега я послушва, когато е
късно дори за една простуда, и пие бавно-бавно. А косите на майка му бързо-
бързо побеляват, покрива ги черна кърпа.
Още една глътка. Студентски излет на Витоша. Запъхтян от стръмнината,
той чува отдалече бълбукането на Бялата вода. Навежда се над чучура, подлага
шепа и тя се препълва с рукналата бистрина. Потапя цялото си лице в шепата,
пие бодрост. Вдига мокро лице, новороден. Жива вода...
Още една глътка. Сам кара на водопой коня си. Първо го разхожда наоколо,
докато потта му се дръпне. И конят е едно палаво, непослушно момче, което
може да се простуди. Потупва го по гривестата шия, мокра, облъхваща го с
лютив мирис на пот. Конят, прежаднял, се протяга към вира да изпие белите
облаци, да изпие до дъно небето.
Още една глътка. Нелегална среща. Момичето е непознато, недокоснато. А
веднага си заговарят на „ти”. Близки са, по-близки от онези, които цял живот
проспиват заедно. Поглед в поглед. Неутолимо.
Няма ли още една глътка?
Ръката, която държи чашата, трепере. Няколко капки потичат по брадичката
на смъртния. Адамовата му ябълка отскача нагоре-надолу, още пълна с млад
живот. Той вдига глава все по-високо според изпразването на чашата. С
последна глътка впива поглед в резенчето небе над двора, иска да изпие
зазоряването до капка. През водни кръгове и синева му се мержелеят очите на
момичето. Поема още една едра, ненаситена глътка на сухо. Дъното на чашата
е празно. Очите на момичето са далече от устните му. Все по-далече.
Ръката отдръпва предпазливо чашата, обръща я надолу - докапчена.
Последните мигове са изпити. Така ще си отиде жаден.
Ненадейно конят се изопва, вдига се на задни крака, цял тръпне. Осъденият
прави опит да си освободи китките, огъва се назад, като че ще изтръгне ръцете
си от раменете. Би могло да се помисли, че това е отчаян порив за избавление.
Но смъртният се стреми да се освободи за друго.
- Вземи часовника ми! - казва той към школника, който му даде да пие.
Онзи слисан се отдръпва.
- Вземи го, брате, за спомен от мен! - настоява осъденият с такъв шепот,
сякаш го заклина.
Ординарецът отстрани гледа като в хипноза, отива до стената зад вързания
и откача верижката на часовника от стегнатата китка. Сякаш снема белезник
от ръката му. Подава го на школника с нелепо войнишко послушание.

54
 Школникът го поема зашеметен. Стрелките показват 4,30. Той отправя
въпросителен поглед към поручика, очаквайки разрешение. Поручикът
препраща също такъв поглед към генерала. Генералът се прави отсъстващ от
тази странна сцена. Школникът машинално свива в шепа часовника, прилепя
ръка до шева на брича и със стреснат ход се връща към строения взвод. В
скованата тишина крачките му отекват о плочите като бичуване. Заема своето
място в редицата. Завинаги. Никой вече не може да го извади оттам.
- За стрел-ба!
Чаткане на копита по барабаните.
Ковчегът.
Пръст върху спусъка. Мерникът играе.
- Огън!
Залп.
Ритник в рамото. Проглушително пищене в ушите.
Дим.
Пишещата машинка дава картечен откос, удължен с ехо.
Бездомникът на канапето в хола вика, изплашен от съня си, и се сгърчва
мъчително, отхвърляйки одеялото. Сякаш сам е разстрелян.
Жената спира писането насред думата.
Така ли ѝ се стори? Вслушва се със спрян дъх. Ето... Задавен вик. Тежко,
подгонено дишане. Тръпки на ужас я полазват. Става и отдръпва внимателно
завесата, като че надниква в камера за мъчения. При полусветлината от
забравения лампион вижда спящия мъж, прострян по гръб на канапето.
Мрежеста, прокъсана фланелка, издаваща липса на близка женска ръка да го
закърпи, недоимък. Челото му блести, потно от напрежение. Сякаш се брани от
някого или от нещо.
Бора пристъпя на пръсти и се свежда над него, мъчейки се да надзърне в
кошмара му като в тъмен кладенец. Предпазливо го завива с одеялото. Какво
ли се таи на дъното на кладенеца? Сянката ѝ на стената се скланя - причудлива
птица, взела под крилото си смътната тревога на нощта. Пак... Глух хрип на
погнат звяр в гората. Той искаше да попадне всред истинска вековна гора.
Тя проучва неуютните черти на лицето му, боейки се да не го разбуди с
поглед. Това лице е смръщено от недостъпни за нея съновидения. С него нахлу
в тихия ѝ дом вятър от несигурни пътища, от объркана съдба, от неизвестност.
Неволно се загръща по-плътно в шала си. Под нейната сянка на сова сънят му
се укротява.
Навярно светлината го дразни. Никой не обича да гледа сънищата си на
светло. Тя се пресяга да угаси лампиона на стената. В този миг отместя поглед
към часовника му, оставен на рафта тъкмо в осветения ъгъл. И се вкаменява.
Поема часовника с изтръпнала, невярваща ръка. Разглежда го с риск мъжът

55
всеки миг да се събуди и да я завари така. Държи го на длан като нещо
недействително, изплувало от далечен сън.
Стар, швейцарски, добре опазен часовник. Съшият. Или така ѝ се струва?
Показва след полунощ. Часът на тъмните сили. Обръща го, сякаш я пари. Сянка
от надпис на гърба. Съвсем изтрит. Нима го е откраднал? От кого? От мъртвия?
Всъщност не сме ли ние всички откраднали времето от мъртвите? Този тъмен
субект, той не знае какво носи на китката си. Сам си е пъхнал ръката в
белезника на времето. Не можеш да го скъсаш и да се освободиш от времето,
което си откраднал или ти е подарено от убития. Белезник от броени часове, от
напомнящо цъкане.
Преди 13 години. Как би искала да превърти стрелките назад-назад с 13
години. Какво са те? Сякаш 13 минути. И да се върне в младостта. Един висок
момък върви до нейното рамо срещу вятъра. И тя не се бои от нищо. Той ще си
остане завинаги чернокос. А тя се е прошарила. И душата ѝ ли е посивяла?
Късно е. Ръката ѝ полага часовника върху рафта точно така, както го бе
намерила. Пръстите ѝ едва се откъсват от него със страх, че щом го оставят,
той ще изчезне, разтворен във въздуха - така, както отлита самото време.
С нов, неразгадаем израз погледът ѝ се спира върху спящия мъж. Всичко
може да казва този неин и не неин поглед. Крадец или убиец? Или и двете
заедно? Подозрения, подозрения. Стига! Те издебват човека в тъмното,
изпълзели като усойници из сенките, съскат около него, стисват го за гушата,
когато е изнервен и преуморен. Утрото е по-прозорливо. Да имаш сила да
изчакаш утрото!
Тръсва глава да разпъди подозренията. Угася лампиона. От стаята ѝ през
пролуките между диплите на завесата се процежда примижала светлина като
през облак. Силуетът на сова увисва за миг неподвижен. Някаква тъмна закана
се сгъстява с мрака по ъглите.
Прибира се - безшумна среднощна сянка.
Сяда упорито пред машината. Лицето ѝ е непроницаемо за самата нея. Не
знае какво може да очаква от себе си. Прочита последната фраза: „Гьоте казва,
че вечнозеленото дърво на живота е по-мъдро от всяка теория.” Трябва да
провери този цитат, но Гьотевите томове са в библиотеката в хола. Страшно ѝ
става да се върне пак там, в оня мрак, изпълнен с кошмари. Утре! Само да не
забрави!
Напряга паметта си да улови изпуснатата брънка. Оборва чело в ръцете си.
Късно е. Малко часове остават до съмване. А трябва непременно да подготви
доклада. Дала е дума. Ще очакват от нея. Все от нея очакват.
Откак се помни.
Неусетно клюмва и захлупва глава върху пишещата машина като в скут на
близко същество. Напрежението на целия ден и особено на вечерта я подкосява

56
изведнъж. А може би присъствието на този мъж я тласва към отсъствието на
един друг.
Унася се в полусън, полумолитва.
Идвай по-често, идвай!
Къде се изгуби през последните години?
Да не би да ми се сърдиш за нещо? Навярно имаш право да се гневиш за
много неща.
Трудно ми е. На тебе само мога да го призная. Силите ми не стигат. Как
си го представяхме всичко... Навярно имам и аз вина. Но в какво? Идвай по-
често! Изпитвам все по-належаща нужда от тебе.
Само ти можеш да ми покажеш в какво е грешката - и моята, и общата. Ако
има грешка. Или е нещо извън нас?
Не ме укорявай, че още живея със спомени. С какво друго да живея по-
интензивно?
Може би разминаването между вчера и днес е вътре в мен. Никога ли няма
да се сбъдне онова нявгашно Утре?
Идвай... Трябва да бъда будна!
И заспива.
Остава само третият буден.

Откога ги чака той да заспят. Сега настъпва неговото всевластие.

Многоръката му сянка обгръща сънищата им и ги моделира детайл по детайл.
Вселете се за миг в гледната точка на един фикус. На фокус! Зоркозелена
многоокост. Фику-съзерцание.
Уравнофикусеност. Разногледна точка - Фикс.
Не аз, фикусът, се местя, за да огледам света, а светът се върти край
мене, фикуса, за да го фиксирам от всички страни. Фикуфеерия.
Този кръговрат край мене ми открива четвъртото измерение - времето.
Аз съм вкоренен в неподвижния център на въртяща се сфера и имам фику-
сферична перспектива.
Нещата добиват истинския си облик в сечението на времето.
Сиреч: фику-сеч, напреч!
Вашата човеко-гледна точка е все в движение, в сновене насам-натам.
Все се плъзга по плоскостта, без да може да се фику-закотви във
въртеливата глъбина на времето. Не се доверявайте на окото си. То
отразява пречупените лъчи от повърхнината на нещата. Особено от
полираната повърхност. Вашият поглед е заслепен с отблясъците на
плоскостта. Лустро-фикс.
Притворете за миг очи. Така. На вътрешната страна на клепачите ви ще
се завъртят зелени кръгове. Фику-въртеж. Фшуглобус.

57
 Стоп! За миг ще ви озари фиксветкавица. Ще прогледнете за миг в
мрака. И ще съгледате в настоящето много повече минало, а в миналото -
много повече бъдеще. Фи-кълна ви се!
Скрийте там, закопайте на опакото на клепачите си това фику-зрение!
- Прозрение. То ще ви послужи да търсите истината, само истината!
Фикс-факт!
Ако се тръгне през сечението на жилките по листата на фикуса. Ако се
проникне до мъзгата, където е натрупана най-скритата информация за ми-
налото, настоящето и неосъщественото в живота на тази жена. И още някакво
важно ако... Тогава може би ще се разбере откъде иде нейният сън,
наподобяващ по-скоро стара фотография, отколкото нормален объркан сън.
Дали това не е съновидение на бдящия фикус, или е някаква фотосинтеза между
насън и наяве?
Пролетта безспорно е по-буйна, по-зелена, когато сме млади.
Пред казармата се навъртат близките на войниците. Момичетата са с къси,
излинели военновременни рокли. Стара жена - стара за младите - държи
вързопче и придумва караула:
- Хайде, повикай момчето ми! От село съм дошла...
Той мълчи важен. Сега му се е паднало. Чака още да го молят, за да се
издигне в очите на момите. Най-силно го интригува една, която се държи по-
надалече. С широкопола шапка, ярко гримирана, на високи токове, като
закована с пирони в калта, стърчи встрани с такова невъзмутимо спокойствие,
че веднага се усеща лудото ѝ нетърпение. Нима това е Бора преди 13 години?
Жената изгубва тъкмо най-хубавото, което е имала като момиче. Бора още
не знае какво именно е най-хубавото в нея, за да го опази. Никое момиче не
знае това.
- А ти кого търсиш? - запитва я караулът, привлечен от сдържаността ѝ.
- Фелдфебел-школника Андрей Ковачев - отвръща тя нащрек.
- Каква си му?
- Братовчедка.
- Знаем ги тия братовчедки! - клати глава караулът с двусмислена
присмивка.
Тя би могла да каже „приятелка”, но тогава същият досетливец ще ахне: „За
първи път ми се случва момиче да си признае! Просто да не повярваш!” И ще
стане още по-завързано. Знае си тя, че трябва да се нареди между безбройните
братовчедки на войници. Да не събужда излишно любопитство. Конспирацията
е изкуство да не се отличаваш. Тя го усвои твърде рано и то ѝ стана втора
природа. Може би затова оцеля през въртопите на борбата и в застоялите води
по-късно. В спектъра на битието сивият защитен цвят на безличието е зоната
на оцеляването.

58
 Караулът най-после изпраща войник да повика неколцина едновременно.
Момичетата отвън се оживяват. Тя още повече забива токове в калта, сякаш да
се прикове по-крепко към земята. Детската заблуда на хората - че
неподвижността е признак на спокойствие.
Ето... Задават се отдалече петима. Девойката не знае кой от тях е Андрей, не
го е виждала. Указанието е твърде общо: висок, черноок, веселяк. Взира се във
фигурата, в походката на всекиго поотделно, мъчейки се да отгатне. Всеки от
тях би могъл да мине за гореописания. Андрей от разстояние също не я познава.
Той претършува с мълниен поглед групата пред входа на казармата. По-
нетърпеливи и от майките са момичетата. Те се скупчват, разпърхани като
кокоше ято. Още по-невъзможно става за двамата да се отгатнат.
Караулът гледа с обезпокоителен интерес към кого ще се обърне това хубаво
и докарано девойче. Все по-близко идват петимата във военна униформа. Как
се различават един от друг униформените? Тя трескаво съобразява: как иначе
освен по начина, по който носят униформата. Този, когото очаква, навярно чрез
някакъв бегъл жест, чрез някаква неуловима гримаса се разграничава от
мундира с лъскавите копчета. Така, както самата тя е отчуждена от
камуфлажното червило по устните си. Погледът ѝ скорострелно скача от лице
на лице. Открити младежки черти. Жизнерадост. Нетърпение. Всяка крачка ги
приближава към срещата със свой човек и ги отдалечава от казармата. Пет
различни еднаквости. Всяко едно би могло да бъде очакваното лице.
„Е, кой е твоят?” - пита озадачен погледът на караула. Положението става
неудържимо.
В последния миг една спасителна хитрост проблясва в съзнанието ѝ. Тя
извиква на висок глас паролата към петимата, докато не са се пръснали:
- Защо не си писал писмо на вашите? - И по ред изпитва с очи всеки един
от тях.
Мълчание. Ами ако фелдфебел-школникът Андрей Ковачев не е между тях?
Кръвта ѝ кристализира във вените, според тогавашния младежки жаргон.
Караулът недоумява.
Най-мудно крачещият от петимата, с две-три стъпки изостанал (същият
стремеж да се покаже спокойствие чрез бавноподвижност), изведнъж я
познава. Но не бърза да отвърне. Зашеметен е от срещата, жадувана и
ненадейна. Миналата пролет през онази кишава мартенска вечер бе подслонил
една нелегална в студентския си таван. Оттогава цяла година ни вест, ни кост
от нея. Не знаеше нито името ѝ, нито някакви координати за посоките ѝ. Боеше
се, че изобщо няма да я срещне в света на живите. И сега е твърде неподготвен
за удара на такава радост. Чак като идва съвсем близо, изрича глухо отговора
на паролата:
- Писах им, само че забравих да сложа марка.

59
 Тя се засмива, отдъхнала си като ученичка на черната дъска, щом избие
звънецът. И в следния миг усмивката ѝ се вцепенява, сякаш е от камък. Познава
го по гласа ли, по погледа ли, с който я пронизва, или по нещо друго отвъд
видимостта. Здрависват се бойко, по мъжки. Това е запознаването на двама
стари непознайници. Отделят се към гората, изпроводени от завистливия
поглед на караула:
- Много хубава братовчедка имаш!
- Целият ни род е красив! - подхвърля школникът през рамо.
Само тя и той разбират скрития смисъл: родът им на съмишленици. Гордото
самосъзнание да принадлежиш към най-жертвоготовната част от това
егоистично човечество! Още ли те владее? Или завинаги го изгуби!
Зачува се чукане на кълвач.
- Откога не съм бил в гора! - въздъхна изключеният тази вечер. - Вие били
ли сте скоро в истинска гора?
- Отдавна не бях се връщала там...
Лъха на вчерашна зеленина. Само няколко дни в живота трае това остро
разлистване. Двамата млади улучиха тъкмо един от броените дни на пролетта.
Секундарникът на кълвача отмерва времето на срещата им. Щом остават
насаме, момичето смъква разперената шапка, подчертавайки със замах на
ръката и на шията, че няма нищо общо с това труфило. Дългите ѝ коси се
освобождават и приемат случайните вълни на вятъра.
Той изпива лицето ѝ с поглед. Сега открива причината, загдето не я позна:
грима. Никога не би могъл снежновалящите ѝ мигли да свърже с чернило, нито
променливата форма на устните ѝ - с контур от червило. Струва му се, че гледа
лицето ѝ през цветно стъкло на счупена бутилка.
- Защо не отговори веднага? - упреква го наставнически тя като ремсов
отговорник. - Забрави ли паролата?
Той и сега не бърза да отвърне, зает с нещо по-съществено от думите. Гласът
му само допълва закачливостта на погледа:
- Кой измисли такава глупава парола? Ами войнишката поща изобщо е без
марки!
Ясно, че нейна милост я е измислила. Но не иска да си признае грешката - за
авторитет.
- Как можа да дойдеш петорен? - напада го тя.
Гласът му се променя:
- Не ме ли позна?
Миглите ѝ пръхват, натежали от чернилка. А при първата им среща бяха
натегнали от топящ се сняг. „При следващата среща - от целувки, ако има
следваща среща...” - мисли откровено погледът му. Но тя го заобикаля.
- Как да те позная, и петимата - чернооки.

60
 - Пък аз отдалече те познах! - казва той така тихо, че цялата гора отеква на
значението.
Момичето се разцепва вътрешно на две същества: едното - съзвучно с гората
и с пролетта, а второто - противопоставено на тях, вярно на нещо друго, по-
властно.
- По какво ме позна? - пита отговорничката, засегната в конспиративната
си дегизировка, а пък другата в нея чака отговора с непозволена тръпка.
Той отвръща на другата;
- Рекох си: „Дано това е моята братовчедка!”
Тя се смръщва по-строго, отколкото изисква конспирацията.
- Името ми е Вена! Нищо повече не знаеш за мен!
- Всичко искам да зная - напира той с отворено като южен прозорец лице. -
Ние сме спали заедно, нали?
Вена в първия миг онемява. Толкова, колкото да стъпче другата в себе си.
После се изопва в сектантска ярост:
- Казармата ли те е разложила?
Школникът прихва с хлапашки смях. Малката е възхитителна в своята
фанатична свирепост. Тя се досеща да си изтрие червилото от устните с
опакото на ръката. Мисли, че това го кара да гледа несериозно на нея. Той
продължава да я предизвиква, все по-развеселен:
- Така се събличат устни за целувка!
- Другарю! - отдръпва се Вена настръхнала. - Не приличаш на наш!
Момъкът внезапно се начумерва, застава скован и смешен като истукан:
- Сега приличам ли на наш?
Тя започва да „загрява”, че пред нея стои по-особен човек - артистично
надарен, шегобиец и доста сантиментален. Чуди се какъв „подход” да избере
към него. А той не престава да я „шашва”, според тогавашния младежки
жаргон:
- Всичко съм готов да сторя, за да ти харесам! Кажи, какво да направя?
— И се изопва в изчаквателна поза, сякаш се тъкми да се премята презглава,
да се бори с мечка, да се изкатери до върха на най-високото дърво и оттам да
скочи, ако тя пожелае това.
- Стани най-после сериозен!
Лицето му се променя, гласът му я пронизва с искреност:
- Никога не съм бил така сериозен!
Против волята си Вена неусетно е завладяна от тази негова клокочеща
жизненост. Странно, при първата им среща на тавана той бе съвсем друг -
стеснителен, плах. Тогава той бе смутен от срещата. А тя? Смущението при нея
се изразява в още по-скована строгост:
- Готов ли си за важно поръчение?
- Изгарям от нетърпение! Ако няма рима, ритни ма!

61
 За да прикрие усмивката си, тя извива глава и започва да „зяпа” по облаците.
Пред погледа ѝ се извисява едно старо дърво, цяло подмладено с рехава
зеленина. „Вечнозеленото дърво на живота е по-мъдро от всяка теория” - Гьоте,
цитиран по памет.
Навлизат в по-дълбоки сенки. Токовете на Вена затъват в изгнила ланска
листвина, напоена с влагата на пролетните дъждове. Вървежът ѝ се затруднява.
Тези високи уж конспиративни токове, цели полепнали с кал и листа, ще я
издадат на първия срещнат къде е била. Престараването в маскировката е също
толкова опасно, колкото и нехайството. Момичето се учи на конспирация
стъпка по стъпка. По-късно в живота тя ще разпознава страха по прекалената
маскировка.
Ненадейно Андрей я грабва и вдига на ръце. След първото слисване тя се
противи възмутена:
- Пусни ме! Кой ти разреши?
- Нищо не разбираш от конспирация! - укорява я той шепнешком, сочейки
ѝ с глава нейде встрани.
Тя надниква през рамото му. Далече между стволовете на дърветата се мярка
човек. Уж безветрие, а шлиферът му е усукан около тялото, както при силен
вятър. Бездомникът, когото тя прибра тази вечер у дома си! Той искаше да
попадне в гора. Силует на самотен, съмнителен тип. Крадец или убиец? Или и
двете заедно? Тя потреперва, сякаш в пролетния ден нахлува зимен полъх.
Андрей я носи на ръце като малко момиче. Дъхът му я стопля. Щом е за
прикритие, съгласна е на всичко. Слага ръка на рамото на школника. Същото
рамо, на което бе заспала през една мартенска нощ. Какво е сънувала тогава?
И не сънува ли сега, че е в неговите обятия? Всичко е сън на сенки, кой бе казал
това?
Изопва шия и заговорва с многозначителни натъртвания:
- На тебе, другарю, се възлага... - Кажи ми го на ухото! - предлага той
закачливо, снизявайки тона до интимност.
Вена се поколебава, но в името на делото обвива ръка около врата му и
шепне. Погледнати отстрани, оттам, където минава непознатият през гората, те
изглеждат влюбена двойка, нашепваща си глупави, нежни словца. А от тези
словца листата на дърветата потреперват от уплах:
- Можеш ли да организираш изнасяне на оръжие от казармата? Той заравя
шепот в косите ѝ:
- Не мога... да откажа на тебе!
Откъсната от земята, в люлката на ръцете му, за нея е много трудно да стъпче
оная, другата в себе си. Търси опора в риска.
- Даваш ли си сметка за трудността на задачата?
- А ти? - пита той със спрян дъх.

62
 Едно тревожно жилване я прекосява. В отрез от секундата се докосва до
смъртта. Но потулва предчувствието си зад лозунг:
- За комуниста няма нищо невъзможно!
Едва сега тя осъзнава с цялото си същество към какво го е тласнала.
Жестоката съдба е взела нейния млад образ, за да не може той да ѝ се
изскубне. Вече обречен, момъкът се обляга с гръб о ствола, който му попада.
Двамата не подозират какво вълнение плъзва в подкорието на дървото. Изобщо
не познават съучастието на растенията в човешките отношения. Наскоро
покаралата листвина трепка над тях, обсипва ги със собствената им нежност,
попита от младите им същества, но многолистно умножена, наситена със
зелена свежест и сила. Затова може би инстинктивно, откак свят светува,
любовта търси да се приюти под сянката на някое дърво.
Думите им се противопоставят на дърветата и на самите тях:
- Имаш ли някакъв план? - пита той, жадуващ друго.
- От тебе очаквам... Ти познаваш казармата извътре.
Той се заставя да се съсредоточи. Изпитва сладостна болка в отмалелите си
ръце.
- Не ти ли натежах? — пита Вена с несвой глас.
- Никак!
Тя очаква да чуе онази баналност, консумирана от всяка нова реколта
момичета, колкото и да се обявяват против сантименталностите: „Така бих те
носил до края на света!” Но той произнася съвсем друго:
- Предпочитам с малка група.
- Нямаш ли достатъчно хора?
- Предостави това на мен!
Една тревожна мисъл блясва като игла, забита в зеницата му. Нещо шумва
по клоните. Вена вдига глава сепната. И се усмихва над глупостта си — какво
се плаши от едно дърво. То не може да бъде нито подслушвач, нито издайник.
Горе се мярка рижата въпросителна на една катерича опашка. Вена се заглежда
в тази въплътена пъргавина, съвършена в своите измерения. А той гледа
момичето в ръцете си.
- Катерица! - ѝ прошепва, сякаш я открива отблизо.
- Картечница непременно! - досеща се тя.
Не е ли разбирала, че го праща на явна гибел, тъкмо него - единствения мъж
в живота си?
- И автомати, колкото се може повече автомати! - нарежда той на себе си.
- Обмисли добре и съобщи от какво имаш нужда! Няма време за губене!
А те губят време, своето, отпуснато им скъпернически на тази земя. С
видимо съжаление той я снема долу. Тръгват безмълвно, казали си всичко,
което е определено за казване. Сега вместо тях заговаря гората. Поема пре-
мълчаните им думи, мислите, неосъзнатите им желания, насища ги със земни

63
сокове и ги предава от единия към другия. Чувстват се обвързани по тайнствен
начин, сякаш са си разменили клетва за доживотна вярност. И смътно долавят,
че срещата им е едно чудо, което едва ли ще се повтори. Стигат до края на
гората. Няма път за тях двамата по-нататък. Оттук се започва всеки сам.
Вена налага пак широкополата шапка, оглеждайки се в една локва. Не ѝ
минава и през ум, че тъкмо това нейно смешно отражение ще вижда той в
последния си миг: под разклатения чадър на шапката - размазан грим, сякаш
разтворен в локвата, детски важно лице, набърчено от порива на вятъра, ситни -
ситни бръчки, които водата сама изтрива, а в очите на момичето се люлее
шарената сянка на гората. Андрей се навежда и откъсва едно цвете. Поднася ѝ
го с комично театрален жест. Тя поема цветето, разглежда го с едно око —
другото е скрито зад клюмналата периферия на шапката — и нарежда:
- Идната неделя ела на свиждане!
- Ти ли ще дойдеш или друг? - пита той против елементарните правила на
конспирацията.
- Не е важно! - отсича тя.
- Много е важно! Кажи!
- Не задавай излишни въпроси!
Той насмешливо вдига ръце, че се предава.
- И бъди точен! - заръчва отговорничката.
- Ударих часовника си по време на учение - изрича той, сякаш пазил това
известие като най-силен коз на края за протакане на свиждането.
- Така ли? - трепва онази, другата в нея, доволна, че срещата се удължава с
няколко мигновения по основателен повод.
Часовникът е най-нужното оръжие на всеки нелегален. Тя знае това добре.
Времето. Те го държат в ръка ден и нощ. Сами си вярват, че е точно така, а
не предполагат какво им готви времето занапред. Не трябва да се изпуща.
Лицето ѝ става наистина сериозно, делово и още по-смешно под „занесената”
шапка.
- Дай го на мен, имаме другар-часовникар, ще го оправи! Той смъква
часовника от китката си.
- Работеше безукорно. Швейцарски, подарък от баща ми за пълнолетието
ми.
Тя поема времето, топло от неговата ръка. Пълнолетието нищо добро не
носи освен смъртна присъда. А за малолетните - надеждата, че могат да отърват
кожата, ако не ги претрепят без съд.
- Веднага познах, че си буржоазен синчага! - подмята тя, разглеждайки
швейцарския часовник, а онази, другата в нея се разтопява при докосването на
времето, носещо младата му топлина. За първи път през цялата среща си
позволява шега, навярно заразена от неговата закачливост. Фанатизъм и хумор

64
- две непримиримости. Пъхва часовника в чантата си при пистолета. Две
необходимости на времето.
- Ще ми трябва верен часовник... - вече обмисля той гласно, ограбвайки
последните мигове от срещата им.
- И верни хора! - наставя тя, като се ръкува с него енергично, по войнишки.
Неговата усмивка придава съвсем друг оттенък на ръкуването им. Вена се
отдалечава. Стъпва неумело на високите токове. И въпреки това важна. Държи
нехайно надолу цветето, подарено от него. Школникът гледа след нея,
стъписан от собствената си необятност: в него нахлува едно чувство с
космически размери. Пролетта съвсем неочаквано му отключи безкрая. Едва
сега той открива локвените усмивки на деня. И от всяка локва го поглежда едно
младо, набръчкано от порива на вятъра лице - такова, каквото ще бъде след
години, но той няма да го види.
Някаква птица изхвръква подплашена от храста и се зарейва в далечините.
Винаги нещо подплашва птицата и тя побягва.

Сънена тъмнина в хола.

Ръката на госта се протяга пипнешком към рафта. Налучква часовника.
Циферблатът фосфорецира като примка от мехурчета, която го тегли към
морското дъно. Стрелките показват 4,30 часа. По навик се е събудил точно
навреме. „Вътрешният ми будилник действа безотказно при всякаква обста-
новка” — помисля той, скачайки от леглото, като по този начин пресича едно
проточено измяукване на пружината. И в същия миг усеща цепеща болка в
главата. „Да си препил от две глътки изветрял коняк?” Разтърква слепоочията
си с пръсти, като че завинтва бурма, както го е учил един стар моряк. Болката
постихва. Няма време да се занимава повече с това.
Отде да допусне, че безсънието на някакъв си стаен фикус му е причинило
главоболие? На няколко стъпки от възглавницата му той издишва зелено
напрежение. Докато човекът е спал, по всеки лист са се намотавали
електромагнитни отпечатъци от пръстите на душата му. Собствените му
спомени, скрити помисли, възприятия, подсъзнателни подтици са подложени
„на разработка”. Растението постепенно хлътва в неговите грижи и тревоги по-
надълбоко, отколкото самият той, заплитайки ги в един възел с обърканата
съдба на благодетелката му. Но той нищо не разбира от всичко това.
Човекът, самотен, търси свръхтехника, за да влезе в контакт със същества от
други планети, от друга галактика. А за милиони години не е успял да установи
някаква взаимовръзка с живите си съжители на своята родна планета, даже
редом в своята собствена стая.

Тъмното начало на деня - най-тежкият час от денонощието.

Кирил светва лампиона на стената. Пъргаво скатава одеялото с военна
ловкост, неизгубена през годините. Облича се скорострелно.

65
 „Да се изскубнеш от нечии благотворителни жестове, каква утринна
свежест! - ободрява се сам, надявайки се, че щом излезе от „изправителния
дом”, главоболието му ще мине. - Нищо не унизява достойнството на човека
така, както покровителството!” - мърмори.
Бегом се отправя към антрето, където остави обущата си. Нахлузва ги с
хлапашка припряност, завързва връзките им стегнато от яд към самия себе си.
Мушва двете ръце едновременно в ръкавите на шлифера, не го закопчава от
бързане. По-скоро да избяга! Но се досеща в последния миг: „Една бележчица
ти спестява задължението да благодариш лично с приведен гръб!” - По
дългогодишен навик се обръща към себе си във второ лице като към противник,
който му причинява много усложнения в живота. Надрасква на коляно върху
гърба на празната си цигарена кутия две-три думи, връща се в хола, оставя я на
масичката и се вслушва. Никакъв шум иззад завесата. „Само внимавай да не я
разбудиш!” Тръгва си на пръсти с поглед на беглец от затвор. Трезвостта на
утрото прави още по-нелепа нощувката в дома ѝ.
Протяга ръка към бравата на външната врата като към спасителен про-
тивопожарен кран. Натиска я внимателно да не щракне. Заключено! Търси
ключа в ключалката. Няма го. „По дяволите! Снощи тя скри ключа, за да ти
забрани да мислиш за бягство!” Озърта се като обирач на банка, заключен със
секретно устройство. „Но къде може да го е пъхнала?” В антрето виси нейното
сиво зимно палто. „Сивият цвят ѝ подхожда най-добре!” - помисля той злъчно.
Посяга да пребърка джобовете му, но рязко отдръпва ръка. „Само още и
джебчия ти остава да станеш!” Връща се неохотно в хола, светва голямата
лампа, търси ключа наслука по рафтове и ъгли, навсякъде. Все по-нервен.
„Пада ти се! Ще закъснееш!” Часовникът на китката му показва 5 без 23. Най-
сетне понечва да почука на завесата, но възпира неуместния си замах. Гневно
почуква на главата си: „С кой ум прие това трогателно гостоприемство? Ами
сега?” В недоумение какво да стори, снове из хола. Изведнъж, обхванат от
злост, се изкашля и запитва изтихом:
- Спите ли, другарко Найденова?
Прозвучава гангстерски. Оттатък не се долавя и дишане.
- Спите ли, моля? - Недочакал отговор, продължава с повишен глас: -
Извинете, принуден съм да ви разбудя!
Нито гък иззад завесата. Той почти извиква:
- В пет часа трябва да бъда на гарата за разтоварването! Чувате ли? Къде е
ключът?
Както е клюмнала на машината, Бора повдига глава. По лицето ѝ още трепти
шарената горска сянка от съня ѝ. Неопомнена, тя се озовава в някакъв
междинен свят, нито наяве, нито насън, някъде никъде.
- Ключът ли? - изправя се и тръгва като сомнамбула.
- Не ставайте, само ми кажете къде е?

66
 - Къде е? - пита се тя самата.
Започва слепешком да го търси забъркана, но мислите ѝ търсят нещо друго,
по-изгубено: „Кога и къде изгубихме ключа? Това е въпросът, който ме буди
от сън. Имахме един секретен, с който отваряхме всички врати и не бяхме
самотни. Прониквахме с него и в най-заключените души на хората, и в най-
непроницаемите дни на бъдещето. Поне вярвахме, че е така. Къде изгубихме
ключа? Или някой ни го открадна? Ако не намерим загубения ключ, ние сме
загубени!”
Кирил я подсеща нетърпеливо:
- Нали снощи вие заключихте и скрихте ключа?
- А, вярно, вярно! - подава се тя иззад завесата и гледа мъжа, сякаш в него
иска да открие ключа към някаква тъмна загадка. - Къде ли съм го сложила този
дяволски ключ? — пита се безсмислено и мушва ръка в джоба на халата си. -
Ах, ето го! - Изважда ключа и го вдига високо като находка, разглеждайки го
недоумяващо. - И си мълчи! Търсете ключа и ще го намерите някъде много
близко, на съвсем лесно място, някъде около вас или вътре във вас!
Кирил с вежлива ловкост го измъква от ръката ѝ, без да я докосне с пръсти.
- Най-често човек забравя къде го е сложил, а без ключ накъде?
Тя клати глава дълбокомислено:
- Прав сте, без ключ накъде?
- Веднъж и аз да съм прав! - Подсмихва се той и се отправя бързешком към
вратата.
Бора изведнъж иде на себе си:
- Защо така безбожно рано?
Кирил едва овладява бързането си.
- Вагоните с въглища от Перник пристигат в пет часа! - стрелва с поглед
часовника си. - След по-малко от двайсет минути!
- Верен ли ви е часовникът?
Той ѝ отвръща със скороговорка, за да я подсети, че няма минутка за пилеене
в празни приказки:
- Съвсем верен, уверявам ви! Единственото нещо, на което вярвам!
- Интересно, защо?
- Никога не ме е подвел! Благодарение на него и аз никого не съм подвел!
— И превърта ключа.
- Един наш другар имаше подобен часовник - изрича тя с нарочно
обезцветен глас, при което неговият цвят се дръпва от лицето.
Кирил се вкопчва в бравата:
- Довиждане!
Бора явно не търси от него благодарност, но нещо друго.
- Почакайте! — задържа го повелително.
- Закъснях! - подхвърля той с подгонен глас.

67
 - Освен пренос на въглища няма ли друга работа за вас?
- Изглежда, няма!
- Как така н я м а ?
- Няма за такива като мен! - натъртва той предизвикателно.
Найденова го пронизва със следователски поглед.
- Навсякъде се ровят в досиета! — жилва я той на свой ред. Дава ѝ гръб,
цял обърнат навън към бягството си.
Скривайки израза на гласа си, тя изпреварва отварянето на вратата.
- Останете тук! Аз няма да се ровя в досието ви.
Натиснал бравата, като че дал газ на мотор, той удря спирачката. Едва не
забива нос о вратата. Остава миг впецепен. Сякаш подсъзнателно дава време
на третия, фикуса, да се справи с обърканите мисли на двамата:
Какво е едно досие толкова, че човек се бои като от привидение?
Фиксие! Криво огледало, вдлъбнато или изпъкнало, за да плаши хората
със собственото им лице, както в лабиринта на ужасите по панаирите. Ту
скъсено до свинска зурна, ту издължено до кратуна, ту деформирано до
изрод, фиксурод.
Няма нищо по-страшно от твоето нетвое лице. Но дори огледалото да
бъде идеално шлифовано, то ще хване само външния едноизмерен образ.
Фикс-огледало. Ами вътрешното лице? То е отвъд огледалния свят, с
много дъна и плоскости. Фик-особа. Фику-лик.
Човек не познава собственото си лице, макар че се намира откъм
вътрешната страна на огледалото - откъм тьмната страна на луната.
Пълно фику-затъмнение.
- Защо да остана? - пита той нападателно. Жената долавя в тона му прикрита
гавра:
„За да ме обследвате? Пазете се, може да затънете в тресавище. Почвата
вътре в мен пропада!”
Той подмята през рамо с озъбена язвителност:
- За да прибавите още един щрих към борческата си биография?
Бора преглъща силом, но обидата засяда на гърлото ѝ.
- Ще ви намеря прилична работа - казва тя глухо.
- Не смятам, че е неприлично да си цапам ръцете с въглища. По-
неприлично е да си измиеш ръцете!
- Не си измивам ръцете, а просто искам да ви помогна!
Кирил избухва, унизен в мъжката си гордост:
- Снощи ви причаках не за да измоля милосърдието ви!
Тя насочва поглед от упор към него.
- А за какво?
След зинала пауза той изнизва през зъби:

68
 - За да хвърля едно камъче в застоялата вода на самодоволството ви! — И
отваря вратата решително, преджапал през разговора като през локва,
препречена на пътя му.
Тя го спира със сив, делови жест:
- Останете, да речем, за успокоение на съвестта ми!
- Съвест? Среща ли се още това изкопаемо?
- Понякога.
Той излиза на площадката отвън и нахлупва каскета си.
- Не желая да служа за приспивателно на ничия съвест! Довиждане!
Зимата лъхва от стълбището.
- Нямате ли балтон в този студ? - пита Бора с наежен глас по-скоро от
държането му, отколкото от зимния полъх.
- Заложих го.
Нещо мрачно проблясва в погледа ѝ:
- Защо не заложихте часовника си?
Знае, че ще съжалява, но сам не може да си върже езика.
- По-скоро себе си ще заложа, отколкото него!
- Защо?
Кирил отбива любопитството ѝ с бърз, студен поглед като със саблен удар:
- Нужен ми е верен часовник, влаковете не чакат!
- Вече закъсняхте! - почти злорадства тя.
- Надявам се, че пак има закъснение на влака или поредна промяна в
разписанието.
Тя тихо, заклинащо:
- Останете!
Изведнъж мъжът се полуизвръща към нея сериозен и я смерва с птиче око в
профил, решено на риск. Тя издържа погледа му, готова за още по-голям риск.
Тогава Кирил прави внезапна крачка назад към прага, едва не я изблъсква
навътре от входа, влиза и затръшва вратата с гърба си. Изрича на свой ред като
заклинание:
- Щом толкова държите да бъдете добрата фея, отменете това нелепо
изключване!
Сякаш това и чакала, тя подмята злопаметно:
- Нали знаете, че съм неумолима, тоест принципна?
Някаква трагична струйка се прекъсва в гласа му:
- Трябва на всяка цена да довърша образованието си!
Тя разперва ръце като пред бедствие, заплашващо да опустоши цялата
страна.
- Тази българска мания за следване, по-страшна от мания за преследване!
Както е облегнат на вратата, с това изопнато, недоспало лице, готово на
всичко от отчаяние, прилича на изправен за разстрел. Но тъкмо едно такова

69
несъвместимо сравнение го прави още по-далечен и чужд в нейните очи,
защото подчертава контраста.
- Имам причини... - подхвърля той с нарочна недомлъвка.
Листата на фикуса се превръщат в наострени уши. Да биха могли хората така
да се изслушват един друг, както растенията попиват всяка наша дума,
изречена или премълчана, и както после дълго носят ехото ѝ в зелената си кръв.
Бора махва с ръка пренебрежително:
- Най-лесно се измислят причини. Всеки за всичко си ги има! - с внезапна
заинтересованост, внушена ѝ донякъде от безмълвния свидетел в саксия: -
Какви причини?
Кирил за първи път претегля думите си, изгубил свойствения си бърз
рефлекс на реагиране. Фикусът със затаено дишане чака. Острието на ножа
приближава до оголен нерв.
- По-скоро следствия - отвръща мъжът уклончиво. - Всичко пропада, ако
не завърша!
Поучителната ѝ страст само дебне удобен повод, за да се разрази:
- Собствените си интереси въздигаме до „всичко”! - Придружава тази фраза
с удивено вдигане на вежди пред тоталния човешки егоизъм.
Това е достатъчно, за да палне фитила. Фикусът замира, очаквайки
експлозия, която не закъснява. Мъжът крясва в лицето ѝ разярен:
- Не зная кой въздига собствените си интереси до всичко, до всички, до
целия народ, до цялото човечество! — и поразен от разрухата, причинена от
думите му в нейния поглед, продължава по-кротко: — Ако бях се погрижил за
собствения си интерес, нямаше да ме изключите! Пък аз всяка свободна минута
съм хвърлял за работа върху един проект, който никой не ми е възлагал, а е
нужен на всички.
Бора се окопитва сред съсипиите в своя свят, предизвикани от наглостта му.
Връща му я с подигравка:
- Рационализация? Това е втората българска мания. Всеки се пише
изобретател, откривател, новатор...
Кирил присвива очи, сякаш я вижда изведнъж при среднощна светкавица:
- Какво ли си губя времето да обяснявам на вас? - А погледът му тръби:
„Никога нищо не сте разбирали и няма никога да разберете! Вие си живеете в
един измислен свят!”
Отваря вратата, този път категорично. И полуизвърнат към нея, процежда
през стиснати челюсти като през намордник:
- А знаете ли коя е третата, най-силната ни мания? Да пречим! Да пречим
на другите, а с това най-много на себе си!
Бора затръшва вратата пред носа му и държи бравата, за да му забрани да
излезе.

70
 - Всичко ще сторя! - заявява тя с чиновническа маска на лицето. - Но не
веднага. Съгласете се, снощи настоявах за едно, а още първи петли не-пропели,
да се отметна...
- Разбира се! - съгласява се той хапливо. - Трябва да се пази авторитетът!
Ако сами не си го напомпваме, издиша!
Бора се извръща, пламнала на петна като от плесница. Отива в хола,
задгьрбвайки наглеца. Помежду им отново зейва разрив.
Това е краят! - чувства покрусен фикусът.
Стайното изнежено растение е като дете: отначало се плаши и свива в ъгъла
при идването на чужд човек. Не го допуща до себе си, иска да го изпъди. Но
постепенно любопитството надделява и детето започва крадешком да
наблюдава госта, попива всяка негова дума, всеки жест, неусетно се
приближава, навърта се все по-настойчиво край него, отскача встрани, щом
непознатата ръка посегне да го погали. Докато при тръгването на госта детето
ревне и не го пуща.
Листата на фикуса потреперват от мразовития продух при затварянето на
външната врата. Зеленото дете заплаква безгласно. То разбира, че този страшен
посетител няма вече никога да дойде, ако в този миг не бъде върнат. А без него,
необяснимо защо, ще стане още по-страшно. И растението сгъстява цялата си
магнетична енергия да влияе върху обърканото състояние на своята самотна
господарка.
„Какво е авторитетът? - мисли тя, хванала се за гърлото, сякаш нещо я души.
- Прилича на здравето: когато го имаш, не му обръщаш внимание и не го пазиш,
пилееш го най-безогледно. Когато го изгубиш, тогава все за него се грижиш и
трепериш да го затулиш от най-малкото подухване на ветреца, а с това ставаш
смешен, жалък и съвсем го изгубваш.”
Гневът ѝ се насочва към онзи, който ѝ навея такива мисли. Поглежда към
канапето с неприязън. Скътаното по войнишки одеяло носи следите от
пребиваването на този мъж. Окото ѝ мярва оставената от него цигарена кутия
върху масичката. Грабва я, за да я изхвърли и заедно с нея - противния му
тютюнев дъх, присъствието му. Но фикусът я възпира и заставя да пробяга с
поглед думите, нахвърляни с отривист мъжки почерк върху капака:
„Благодаря Ви. Бях груб и невъзпитан. Изключете ме и от паметта си! К. А.”
Държи кутията, сякаш дими и ще избухне в ръката ѝ. За миг в съзнанието ѝ
удря страшното напрежение и натовареност на „и”-то: „Изключете ме и от
паметта си!” Втурва се към антрето. Гостът е изчезнал. Тя се спира за секунда
пред затворената врата като пред стена. Отваря я рязко. Вика надолу по
стълбището, наведена от парапета:
- Върнете се! Чувате ли?
Мъжът се връща от много далече, от края на слизането, връща се с крачки,
които подчертават, че вече са си отишли. Пита пренебрежително:

71
 - Имате ли нещо ново да ми съобщите?
Тя пъхва бързешком цигарената кутия в джоба на халата си, там, където бе
скрила ключа. На тъмната площадка пред апартамента не може да различи
сегашното му лице от предишното.
- Влезте! Ще ви кажа...
Щом го съглежда на светло пред себе си, забелязва промяната: лицето му е
станало пак онова безприютно, състарено, всяващо страх лице, отчуждено от
всичко, дори от собствения си глас, с което я спря на улицата снощи.
Потръпнала, тя пак се опира на привичния си назидателен тон:
- Нищо не може да ви попречи, щом искате да учите и да сте полезен на
обществото!
Той прави отегчена гримаса:
- Едно време беше: „Който се учи, той ще сполучи!”
Бора си спомня, че така пишеше върху първолашката ѝ чанта на гърба. И тя
тичаше на училище, вярвайки дълбоко като всяко българче в този пръв лозунг
в живота си.
- А днес? - пита нащрек, очаквайки нова гавра с най-святото за нея.
- Обратното: „Който сполучи, той ще се учи!”
Тя обуздава яда си, замислила по-дълготрайно наказание. Фикусът замира.
След забъркваща пауза във въздуха шибва надзирателката с камшика на
строгия си глас:
- Никой никому не може да забрани да бъде истински!
- Стига да погледнем истината без превръзка на очите! - допълва той със
зъл шепот, връщайки ѝ шибването.
Тя го поканва вътре с примирителен тон, който още повече го унижава с
прошката за злъчните му думи.
- Хайде, щом сте свикнали да ставате рано! Библиотеката ми е на ваше
разположение, домът ми - също.
- Имам алергия към опекунство! - процежда той с бръчки на скитник,
захапал горчив залък.
- Ето ви ключа. Цял ден ме няма. Тичам по работа. Ще бъдете сам, на
спокойствие. Започвайте да се готвите за изпита. Аз ще уредя въпроса.
- Кога? - препира той.
- При първа възможност! - свива рамене тя, което едва ли означава, че тази
възможност скоро ще се появи.
Надзирателката се отправя към кухнята, за да приготви закуска за звяра. Той
стърчи сам в хола с нахлупен каскет.
„Ето те под домашен арест! Кое е по-лошо? Да си изключен или заключен?”
Но в името на тайната си цел трябва да наведе глава и да приеме. Той
запомня това свое навеждане на главата и никога няма да ѝ го прости.
Омаломощен от напрежението, фикусът се отпуща.

72
 Като всяко живо същество на тази планета и той има чувството, че е
необходим. Макар че никой не му признава заслугите. Дори и аз понякога се
съмнявам. Ето това затишие в дома до голяма степен бе изтъкано от неговите
невидими пипала, от тежкозелените му усилия.
Горд и отмалял, поема деня от прозореца в шепи. При това ясно долавя какво
следва подир такова затишие.
Горчив е чуждият хляб, но още по-горчиво е на ръката, която го дава.
Всяка заран рано Бора излиза, сякаш изгонена от своя дом. Ролята на
благодетелка я прави жалка и смешна в собствените ѝ очи. Сама не може да си
обясни защо постъпи така тя, дето всичко обяснява научно. Но връщане назад
няма. Върви безцелно, докато стане време за лекциите ѝ в института.
Преповтаря ги ходом с освежена глава от студения въздух. За кой път
предъвква едно и също? Как да заинтригува студентите? Марксизмът, смисъ -
лът на живота ѝ, се превръща във вероучение и ги отблъсква. Подценяването
на нейния предмет тя приема като лична обида.
Изведнъж я осенява едно хрумване. Защо да не опита? Рискът е голям, но си
заслужава. Пък и тя не държи да напредва повече в кариерата. Не държи ли?
Който не напредва, бива избутван назад. Тъкмо сега я готвят за завеждащ
катедрата. Не! Стига ѝ да си остане редовен преподавател. Но дали ще си
остане след един подобен смел експеримент? Пък и знае ли какъв кариерист
ще се издигне на неин гръб? Кой ли десетосептемвриец ще стане титуляр на
катедрата, неин шеф, ще я поучава в принципност, ще я унижава? Я да се
откаже овреме! Да си остане преуспяваща навсякъде, пристрастена никъде.
Вече невъзможно. Въздухът след XX конгрес и след Април е зареден с риск,
с обновителност, с промяна. Този резлив въздух преизпълва дробовете ти,
налива алвеолите като пъпки на шипков храст. Изпитваш болезнено
пробождане от разпукването на собствените си, още неизвестни на самия тебе
сили. Нима отново ще се измамиш?
Отде я жилна тази щуротия: в днешната си лекция пред трети курс да вмъкне
„извън програмата” нещо неочаквано? Да разкритикува от марксически
позиции тезата на Ръсел, развита в нашумелите му 6 точки. И без това слухът
за тях се носи в атмосферата и я заразява. А слуховете са жълтата преса за
такива като нейния изключеник. Защо да се напъхва сама между шамарите?
Достатъчно е рискувала на младини, сега има право на умъдряване. Но тази
дяволска идея вече пусна жилото си в нея. Напомпва я с неизпитвана отдавна
утринна бодрост. Крачките ѝ се ускоряват заедно с наелектризирването на
мисълта. Започва наум да конструира възраженията си срещу мастития
английски философ:
„Бертран Ръсел... (Някои имена стават непроизносими. Как ще прозвучи това
заклеймено име в тишината на аудиторията?) По-добре: „Един чужд мислител
предлага речник за разбиране на основните понятия на марксизма от позициите

73
на религията. Тази зла шега според мен се обяснява не само с класова
преднамереност, но и с нещо друго, скрито в самия механизъм на човешкото
мислене: за да разбере нещо ново, човек трябва да го сведе до нещо старо,
отдавна разбрано и преодоляно. Странното е, че дори такъв колос на мисълта
като Ръсел (ще изпусне името му колкото и да внимава!), дори един виден
философ е подвластен на извечната инерция, тласкаща съжденията ни все към
продълбания през вековете коловоз от готови понятия.”
Внезапно в мислите ѝ се вклиня един въпрос със заядливия глас на нейния
нов съжител Кирил:
„А дали мистър Ръсел няма основания да състави такъв речник от
практиката? Начинът, по който се прилагат марксистките идеи дали не е
плод на същата човешка механика да повтаря готови образци? Щом ум като
Ръселовия борави с изкалъпени от вековете представи, какво остава за
скромните практици-приложници на марксизма?
Бора се усмихва снизходително над дилетантската му намеса в областта на
философията:
„Става дума за теория, за стълкновение на идеи, а не за това дали в село
Дивчево, да речем, превърнали Лисенко в светия.”
„А нали практиката е проверка на теорията?” - възразява злъчно Кирил с
готовата фраза, заета направо от нейните лекции.
„Теорията трябва да изправя грешките на практиката, а не да ги оправдава и
задълбочава” - дефинира тя доволна, че ѝ е дал възможност да се подготви за
евентуални възражения, които мълком ще възникнат в главите на студентите
ѝ. Мълком, защото кой ще се осмели да мисли на глас!
Представя си лицата на ония, които не са постъпили в института с
привилегии. Вниманието ѝ е било насочено винаги към техните будни лица.
Полагала е всички усилия да им внуши любов към предмета, да ги преизпълни
с уважение към създателите му. Резултат? Полупразни аудитории. Въпроси?
Нито една вдигната ръка. Всичко ли е ясно? Мълчание. Фразите, в които е
вложила живота си, са станали безплодни. Тя усеща при всяка среща със
студентите, че ги губи отново, все по-безвъзвратно.
„Не се ли запитвате защо? - дразни я споменът за гласа му. - Не само защото
диамат е станал задължителен учебникарски предмет, а от принудителността
на неговите тезиси, без да са доказани на дело, да се превърнат в религия за
всички, да си присвоят правото да обясняват - само те и никои други! - всичко,
дори и необяснимото. За това, че този предмет става материална сила за
безпрекословно провеждане и оправдаване на догматизъм, унификация,
потискане на мисленето, обезличаване на личността, изсушаване на всяко
творчество... ”
Черногледец! Тъкмо разкрепостяване на мисленето се стреми да постигне тя
чрез своите философски науки.

74
 Спомня си някогашния прочут професор по философия, на чиито лекции
цяла София се стичаше в старата амфитеатрална аудитория. (Явно става дума
за проф. Димитър Михалчев - бел. Й. В., 2009 г.)
Тогава Бора бе гимназистка. Сваляше бялата си якичка, за да стане „голяма”,
и се вмъкваше в залата. Често не можеше да намери свободно място и стърчеше
край стената права цели два часа подред. Висок, побелял, с благородно,
спокойно лице на човек, чиито мисли и думи не са в две различни системи.
Изчезват лицата с такава чиста, прозрачна кожа, сякаш отразяваща
неразмътени душевни глъбини. Професорът не заставаше като подъбен на
катедрата, а се разхождаше на подиума. Неговите стъпки отмерваха
непрестанното движение на мисълта му, която не признаваше статична истина.
Очите на слушателите следваха неотлъчно това махало на човешкия мозък.
Насам-натам. Едно твърдение, неговото опровержение и превръщане в самата
му противоположност. По-нататък: синтез на противоречията, развитие на
моноидеята в сложна система. Облекчително спиране, поемане на дъх. Ето я
истината. Не, няма окончателна, няма абсолютна истина. Нова стъпка в
противоположна посока, после друга стъпка обратно. Синтезът се превръща в
твърдение, което предизвиква опровержение. Нова уж стройна система. И пак
насам-натам. Няма успокоение за мисълта, няма спиране.
Студентите го бяха кръстили Махалото. Професорът не четеше, не
поглеждаше в листче с набелязани точки, не говореше като оратор. Той
мислеше на глас. Не се боеше от думите, нито от мислите. Оставяше се да го
изведат надалече, стъпка по стъпка, да се надвеси от ръба на парадоксалното и
да надникне до дъното на непознаваемото. Не се боеше от погрешна стъпка. И
все повтаряше максимата на Хегел: „Поставянето на някакви граници пред
мисълта вече предизвиква прекрачването им.”
След всяка лекция той биваше затрупван от листчета с въпроси. Те летяха
към него - книжни лястовици, въплъщения на безброй мисли, събудени от
Махалото. Понякога до полунощ професорът оставаше там, на подиума, да
отговаря на въпросите. И аудиторията не се разотиваше. Уморен, той не
преставаше да снове. Насам-натам. Гласът му пресилваше, сякаш впепелен от
горенето на мисълта, но не отрязваше „дотук”, не искаше да ограничи
безграничното. Насам-натам. Търсеше в погледите насреща си
противопоставяне, опровержение на собствените му твърдения. С всички сили
се стремеше да задвижи ръждивото махало на мозъците, веднъж да се
размърда, да получи инерция, да не спира и занапред, когато неговото махало
ще бъде спряно.
Стъпките ѝ я отвеждат към старата част на града край джамията.
Този сивомрачен утринен час. Гъмжило от селскоградски пришълци.
Ориенталски мравуняк. Тя има чувството, че навалякът е едно огромно,
безформено влечуго, чиято черупка от лакти я притиска от всички страни.

75
Струва ѝ се за миг, че това е образът на обществото — лакътни импулси. Няма
къде да избяга освен още по-навътре в лабиринта на мислите си.
Да събуди интерес всред студентите, да ги завладее отново. Но как? Те не
ценят това, което имат. Ако се амбицира да ги освободи от задръжки, да ги
предразположи към мислене на глас — какъв друг начин за разтоварване от
обременяващи съмнения и неясноти? Все пак сигурна ли е, че младежите ще
си разкрият душата пред нея и един пред друг? Навярно сега след вихрушката
по изключването на студенти всички са свили рогцата си като охлюви в
черупките си. Нейният открит спор срещу Ръсел може би ще разръчка сивото
мозъчно вещество у питомците ѝ, привикнали да преживят наготово поднесени
им съждения. Тя носи все още една далечна тласкаща инерция от Махалото и
трябва да я предаде на младите.
„И тъй, другарки и другари, ето какъв несериозен речник ни предлага един
сериозен философ...”
„Защо предварително им налагате квалификацията, че речникът е
несериозен?” - подхвърля ехидно нахалникът, настанил се не само в нейния
дом, но и в мислите ѝ.
Без да съзнава, че му прави отстъпка, преподавателката видоизменя увода на
лекцията и даже тона си:
„Впрочем ето какъв речник ни се предлага от един западен философ, а вие
сами съдете доколко е сериозен и как трябва да бъде квалифициран.”
И тя започва точка по точка да оборва тази популярна критика на марксизма.
Нейният вътрешен опонент в стила на най-безогледните хулители не я оставя
на мира. Тя тръсва глава, сякаш да отмахне бръмчене на оса, напираща все да
я ужили. И продължава наум да разгромява следващата точка от речника на
Ръсел.
Насред улицата се случва нещо небивало с нея.
Тъкмо се измъква от грапавия допир на тълпата и тръгва сама по една
стръмна безлюдна пресечка на булеварда. Тук снегът не е изринат и се е
втвърдил на заледени буци. Ходът на мисълта ѝ се забавя. Както е свела поглед
в краката си и внимава къде ще стъпи, защото е хлъзгаво, пред нея се изпречва
силует на висок мъж. В един миг я връхлита атависптчен женски страх. Преди
няколко вечери така я причака непознатият на улицата. Едновременно със
събудения спомен я прекосява тръпка, каквато навярно е изпитвало женско
същество, преследвано от самеца в джунглата. Стъписана от неизвестното
усещане, тя изгубва контрол върху стъпките си и се хлъзва върху заледения
сняг. Успява някак да запази равновесие и да не падне, но разтърсването е
достатъчно силно и неочаквано. Цяла е пронизана от мъжки електрически ток,
който, съединен със земния, скрит в нея ток, дава искра и я обгаря до внезапни
дълбочини.

76
 Шокът е поразяващ за жена, витаеща далече над анималистичните дъна на
човешката природа. Доста време ѝ е нужно, за да се овладее. Вслушана със
спрян дъх в своите опасни неизвестности, тя още по-остро изпитва вълните от
заглъхването на мълнията, осезаеми като ритъм в кръвта ѝ. Това са първите
сигнали. Иде, иде отмъщението на потъпканата природа.
Къде да се скрие от неканеното надигане на инстинктите си, прекалено дълго
потискани, освен пак в мислите - единственото ѝ убежище от света вън от нея
и вътре в самата нея.
„И тъй, докъде бяхме стигнали? До коя точка от речника на нашия философ?
Тоест не нашия, чуждия философ.”
Подслойният глас, който по недопустим начин резонира с онази тръпка,
прегорила току-що клетките ѝ, подсказва:
„До точка трета, за пролетариата като за Ханаан, обетованата земя,
почвата. А кой движи планетата напред? Ако не са мислещите, откривателите,
учените, земята ще се върти, тъпчейки на едно място, сама върху себе си. Не е
ли вашият Маркс представител на интелигенцията?”
Иска ѝ се да извие врата на този глас-похитител на вътрешното ѝ равновесие.
„Въпросът е интересен, но по-сложен, отколкото ви се струва от пръв поглед.
Заслужава отделно внимание, сега ни отвлича от темата.”
„Вие, другарко преподавателка, се страхувате от отклоненията, а аз се
страхувам от страха, защото съм изпитал пораженията му.” Тя посяга да му
захлопне под носа някаква врата вътре в себе си, но се оказва, че такава врата
няма в човека. Могат като в хан да нахлуват в душата всякакви мисли, гласове,
ветрове, тръпки и да причиняват бъркотия. Бора с усилие се старае да държи в
свои ръце инициативата на мислите си. Продължава да разплита логическите
противоречия във въпросния речник на Ръсел. Стига до прословутата 4-а точка.
Преди да се е обадил вътре в нея злостният глас на Кирил, тя побързва да го
изпревари, обезоръжавайки го от собствените му доводи, но и от опасното му
ехо в клетките ѝ:
„Това, че тук-таме има недомислия, скованост, догми, парадности и прочие,
съвсем не ни дава право да сравняваме застиналата в средновековно мъртвило
църква с партията — една организация, която служи на прогреса.”
Обезпокоително мълчание от негова страна. Само клатене на глава: тук-
таме? На какъв прогрес? Тя минава по-нататък:
„Пета точка. Второ пришествие - равно на революция. Не си заслужава да се
спираме върху това наивно уподобяване, подходящо за деца от предучилищна
възраст. То свежда историята до съвсем допотопни представи.” И пак
неверникът-глас. Ще я хване мигрена от него: „Ставате смешна, другарко
Найденова, че се мъчите да оспорвате на сериозно една интелектуална игра.
Единствения отпор могат да дадат кратки, остроумни отговори. Но на вас, като
на догматик, ви липсва чувство за хумор!”

77
 „Остроумицата е измъкване от отговор! - измърморва тя отбранително.
- И тъй, шеста точка. Хилядогодишно царство - равно на комунистическо
общество, според баналната шега на този критикар” - махва тя с ръка пре-
небрежително, както върви, и се озърта дали някой не я е видял.
Всеки от минувачите, навъсен, е погълнат от препирнята с някакъв свой
Ръсел, който му оспорва собствената правота, и не ѝ обръща внимание.
Нейният изключеник Кирил вдига ръка и се изправя пред вътрешния ѝ поглед.
Като демократична преподавателка, осъзнала грешките от неотдавнашния
период, тя трябва да му даде думата, но и да събере сили за достоен отпор.
Студентите са вперили очи в нея, очаквайки реакцията ѝ. Подривният глас:
„С хилядогодишно царство навярно Ръсел е искал да обозначи един свят,
който задушава критиката, който сам се провъзгласява за единствено правилен,
непоклатим, неподлежащ на промени... Но какво ви става? Сякаш бръквам в
окото ви с тези думи!”
„Не в моето око, а в окото на мъртвите, загинали за този свят, бръквате вие
с лекомислие и слепота. Съдите за него по външни, епидермални явления. А
същността на новото общество трябва да бъде критика, саморегулация,
саморазвитие, самоусъвършенстване.”
„Трябва, трябва. Вие сте платонистка. Не се съобразявате с
действителността, а живеете в абстрактния свят на идеите!”
„Кой е платонист? Вие, че превръщате действителността около вас в тъмен
свят на сенките. Очернител! Чернохулник!”
„Вие сте специалисти да лепите по челото на опонента си етикети, които той
не може да изтрие дори да одере кожата си!”
„Има ли по-убийствен етикет от този, който вие, студентите, сте ми
лепнали: догматичка?”
Бора Найденова би проточила безсмисления диспут, но вече е време да се
отправи към института. Тегли изводи:
„Моят спор с Ръсел ще заинтересува студентите и ще ги подтикне да търсят
произведенията му, да учат английски, да се замислят.”
„Питам ви, къде да намерят подобни книги? В библиотеката спец-фондът е
недостъпен за простосмъртни. Привилегии за четене!”
„Който търси, намира!” - отрязва го окончателно.
„Как не ви омръзна все да сте права!” - преследва я присмехът му.
За по-напряко пресича през малък квартален парк.
Тук снегът се е запазил бял и диша свежест с мирис на диня. Може би
пращенето му под стъпките извиква представата за диня или студът по
контраст събужда носталгия по лятото. А може би онази непозната тръпка, още
не съвсем заглъхнала, раздвижва соковете на летните плодове в кръвта ѝ.
Черните клони на дърветата са разперили ръце, удивени от невероятния
спомен, че някога са били облечени в зеленина и слънце. „Вечнозеленото дърво

78
на живота е по-мъдро от всяка теория” - казва Гьоте, цитиран приблизително в
нейния недовършен доклад. Такъв цитат би ни изненадал в устата на една
догматичка, ако не помним оня призив „По-близо до живота...”, който тя бе
възприела безрезервно, както всеки пореден лозунг. „От лозунг на лозунг
протича животът ви!” - жилва я противният му глас, толкова по-противен,
колкото по-близък до истината.
Опитната преподавателка по марксизъм се смущава, сякаш за първи път ще
застане пред студентите да изнася лекции.
Часовете ѝ на катедрата текат, както времето на актьора на сцената - отделно
от собственото ѝ време, принадлежащи на друг живот, самостойни като сън.
Слизането по стълбите на института за лекторката не е възвръщане към
нормалното нейно време, а тъкмо обратното - спущане към някакво чуждо,
лишено от истинско съществуване време. Докато чете лекции, тя живее в света
на идеите. А нима след това слиза в света на сенките?
С врява изхвърчат от изхода младежи, като държани на въже. Тя бавно
напуща института, озърта се, сякаш очаква някой да я извика. Нито един от
студентите не я настига да я запита по интересуващ го въпрос, повдигнат от
нея. Всичко ли им е ясно? Или им е все едно? Дори Ръсел не ги заинтригува
особено. Тя им говори сред безучастна тишина на семинара (не се реши на
лекции да засегне това). Дали остана недоразбрана? Или гласът ѝ ги сковава?
Само едно лице я изненада: добре познато, равнодушно, лениво. Изведнъж този
съвсем не блестящ студент, Запрян Томов, вторачи в нея просто немигващ
поглед да не изпусне ни една дума, после започна трескаво да записва в
тетрадката. Някакъв задрямал инстинкт от нелегално време се събуди у нея.
Цяла нащрек, започна да мери думите си на вътрешни везни, преди да ги
произнесе. От това импровизацията ѝ по повод 6-те нашумели Ръселови точки
изгуби непосредственост и прозвуча дидактично.
Бора Найденова знае, че има студенти, които под форма, че си водят записки,
отбелязват всяко отклонение от темата и после отиват да доносничат за своите
преподаватели. Тя отдавна знае, но се прави, че това явление не съществува.
Отмахва го от съзнанието си, за да не се разстройва и да не се разколебава в
главното, светлото. „Пада ви се сега, щом сте затваряли очи пред
действителността!” - злорадства гласът на бездомника, който продължава да я
тревожи по недопустим начин.
Действителността, груба и агресивна, я причаква с този чужд човек, на-
хълтал в собствения ѝ дом, в собствения ѝ свят. Иска ѝ се да се случи дори най-
неприятното: някакво дълго заседание да оплячкоса свободните ѝ часове. Но
днес е „чист” ден, както го наричат колегите ѝ - без „мероприятие Всеки бърза,
зает със своите затворени проблеми. Мина времето на бригадирската
самозабрава, на осъмването върху проекти, на родилните заседания до
полунощ. Новото поколение съзна, че никой няма да му върне дажбата от

79
време, отпусната му на този „най-добър от всички възможни светове”. И се
юрна да живее, за да навакса и за предишните поколения. А тя няма друг живот
освен вътрешното горене на идеите. Чувства се освиркана от тази тишина в
аудиторията. Нима измежду всички младежи само един „наклепвач”, според
жаргона на студентите, прояви интерес към нейния опит да оживи лекциите
си?
„Грешката ви е, че се поддавате на свръхпредпазливост! - жилва я пак
проклетият глас. - Вместо спор обявихте безспорност!”
„Лесно е да стоиш настрани и да оспорваш всичко!”
Тя негодува, че сама се въвлича в мисловни диалози с него. Кой е той? Един
Никой. Ще избягва изобщо да си спомня за съществуването му.
„Вие избягвате да мислите за гласа, който ви опровергава. Избягвате да
мислите за неудобните факти, за наличието на анонимни писма, на „сигнали”
от доносници, от клеветници, за своето примирение с всичко това.”
Но тя има една опорна точка, която я прави непоклатима: миналото. Някога
предателството бе спътник на борбата, без да успее да я преустанови, нито да
я стори страхлива и свръхпредпазлива.
„Та сега някакво си доносниче-недоносче ще спре движението напред!”
- заявява тя гласно на улицата и се озърта сепната дали не са я чули.
Сама е. Слава Богу. Тежко ѝ и горко: сама е.
Сега накъде?
Минувачи със забързан вървеж прекосяват здрачния следобед. Смръщени
лица, белязани със знака на зимата. Бора отдавна иска да им зададе един
въпрос. Но погледът ѝ се удря и спира пред тези уста под ключ. По стар навик
поема към библиотеката. Там преминаха едни от най-сладостните часове в
живота ѝ. Възрастната библиотечна служителка, която изпълняваше поръчките
ѝ, я гледаше с обожание: „Вие сте изключение сред тези новоизлюпени
титлогонци! Четете в оригинал всичко!” И мъкнеше тежките томове на
философите, решили да затворят вселената в своите системи. Но този „седящ”
период за нея премина. Съчиненията, които ѝ трябват, вече си доставя чрез
познати от чужбина. Предпочита вкъщи да ги прелистя, изтегната в креслото,
с молив в ръка, подчертавайки по-ярките пасажи и готова при внезапно
хрумване да отиде при пишещата машина, за да развие собствената си мисъл.
А да се ползва от привилегията да отмъква институтски книги у дома си и да
ги задържа колкото си иска, по примера на колегите шефове, това е противно
на принципите ѝ. Тя се отказва от такова удобство с риск да изостане в
научната си информираност. И „догматиците” като нея имат някои качества,
вече на изчезване.
Съобразила нещо, се отправя в противоположна посока. Напоследък, откак
напусна своя „седящ” период, тя навлиза в нов, „вървящ”. Обикаля различни
квартали на града, измисляйки форми и хитрини за едно своеобразно

80
допитване, което още на самата нея не е напълно ясно. Просто я тегли към
хората. Търси начини да завърже скъсаните за цял период нишки с
действителността. Дългият изморителен вървеж я връща към нелегалните ѝ
младини.
Сив силует, стопен в мъглата.
Без име. Без адрес. Без заверена лична карта. Без нищо свое. Единственото,
което има, е връзката. А то е всичко - и хляб, и дом, и бинт за раните, и добра
дума, и новини, и парола, и патрони, и сън, и най-важното: следваща връзка.
Изгуби ли връзката, попада във вакуум, по-страшен от блокада, от провал,
от куршум в слепоочието, от инквизиции.
Кога може да изгуби връзката? Когато закъснее. Когато забрави паролата.
Когато загине другарят, останал последен от веригата. Когато изгуби
доверието на хората.
Тогава всичко е изгубено.
Новостроящ се краен квартал без спомени. Бора върви безцелно. Има
чувството, че е изгубила връзката. Дали е закъсняла? Или е забравила някаква
сложна днешна парола? Или веригата се е прекъснала от гибелта на някой
вътре в самата нея? Или, без самата да усети, е изгубила доверието на хората?
Понечва да влезе в една от онези бозаджийници, пазещи още ориенталското
лентяйство сред разкопаното всекидневие на строителството. И се спира,
застигната от гласа на Кирил:
- Другарко Найденова, не мога да повярвам на очите си! Вие се шляете по
улиците и кафенетата?
„Искам да ви помогна да работите сам, необезпокояван от присъствието ми.”
„Да искаш насила да помогнеш някому е много опасно и може да се
преобърне тъкмо в противоположното!”
„Какво подразбирате?”
„Насилието по всички посоки води до крах.”
„Имах най-добри намерения спрямо вас.”
„Глупости! Това сторихте не за мен, а за себе си!”
„По-точно?”
„Искахте да се разтоварите от индивидуалната вина при груповата акция по
изключването. Колкото и да бъде колективно решение, обществена воля, орг-
императив, все пак вие го провеждате и си носите личния дял вина.”
„Престанете! Какво толкова към сторила за вас? Всеки би го направил.” „Не
всеки. Отпуснахте ми от своята жилплощ, едно от най-дефицитните блага
днес!”
Бора иде на себе си и свива ядно палците на ръцете си, както са в ръкавиците:
„Че ви отпуснах от жилищната си площ - нищо, но че ви отпущам от
мисловната си площ, това не мога да си простя!”

81
 „И с основание. Мисловната е още по-дефицитна.”
Лутането из новите квартали на града подхвърля на изпитание чувството ѝ
за ориентация.
Насреща изгрява с ярък колорит млада жена, пробива мъглата. Спортен
костюм - стил ексцентрик. Оранжев шал край врата на фантази-възел. Бели
високи ботушки, вносни естествено, открояват дръзка походка, свободна от
страха за подхлъзване по неизметения сняг. А Бора внимава в краката си, със
старомодни шушони, скована, да не повтори онази разтърсваща стъпка
„накриво”.
- Боро, ти ли си? Или ми се привиждаш?
- Емо! - Сепната е не от неочакваната среща, а от прилива на радост при
вида на духовитата си позната, сякаш има да сподели с нея някаква парлива
тайна. - Как така без кола?
- Ще ти обясня. Ами ти как ще обясниш своята разходка насам?
- Малко чист въздух! - отвръща Бора и поема дълбоко дъх за потвърждение.
Но журналистката е от онези, които не могат да бъдат излъгани, понеже
владеят на пръсти лъжата.
- Не ти е чиста работата, щом тръгна на чист въздух в работно време.
- По себе си ли съдиш? - усмихва се Бора по-скоро гузно.
- По себе си! Има ли друго мерило? Аз - единица мярка за разбиране на
всички и всичко.
- Не на всичко и не на всички - възразява преподавателката с деликатна
поучителност.
Съдейки по себе си, тя смята, че човек е в непрестанно недоумение: защо
другите се стремят така настървено към неща, които според нея нямат никаква
стойност. Ема я поглежда озадачена, сякаш я вижда от ненадеен ъгъл:
- Какво става с теб? Да не си влюбена?
- Откъде-накъде? - Възмущението ѝ надхвърля мярката и тя веднага го
потуля зад закачлив упрек: - Емо, ти не допущаш друго състояние освен
влюбеност!
- Единственото състояние, при което не приличам на себе си. - Ема я смерва
изпитливо. - Струваш ми се някак подменена.
- Отдавна не си ме виждала, затова!
Бора се вслушва нащрек в собствения си глас дали е убедителен.
Безпричинната гузност я забърква още повече. Другата я пронизва с дяво-
лити очи:
- Къде се губиш? Какво правиш?
- Работа и работа. Ами ти?
- Бих ти разправила интересни новини, но няма време!
Сближили се бяха по време на една командировка из провинцията. Откак се
познават, новините на Ема са все от един кюп: кой се развел, кой се преженил,

82
а главният редактор на вестника или някой от заместниците му пак свален
поради дреболия. Бора не си спомня и в другите издания, за които приятелката
ѝ е осведомена също така „отвътре”, шеф да е бил свален за по-едра грешка. И
досега ѝ се струва, че Ема е измислила оня скандал с аплодисментите. Напълно
подхожда на нейния палав, циничен ум: завеждащ отдел бил уволнен уж заради
това, че при една отчетна реч на Особата за успехите е било отбелязано между
скоби само „Аплодисменти”, а не „Бурни аплодисменти”.
- Ела ме поизпрати малко, ей там, до ъгъла! - придърпва я Ема, очертавайки
с ръка точна граница на изпращането.
Тръгват по разкъртена улица, приближили глава до глава по женски.
- Какъв вятър те довея насам из тези разкопки? „Разкопки на бъдещия град”,
ето ефектно заглавие! - присмива се Ема над своята професионална
деформация да извежда всичко до патетика.
- Да не събираш материал за репортаж?
- Сега есето излиза на мода. Пак същото: цифри и възторг, но с пълнеж от
сентенции. За да го съчиниш, съвсем не е нужно да прескачаш такива трапища!
- твърди журналистката, заобикаляйки ямите. - Изтягаш се на канапето и
философстваш, ши цитираш вождовете.
- Каква сентенция би дала за този разхвърлян пейзаж? - пита Бора, за да
предизвика бликащото остроумие на другата.
Ема светкавично импровизира в духа на своя вестник:
- От хаоса се ражда нов живот.
Бора се смее насилено. Връхлита я една представа: гласовете на Ема и Кирил
биха се разбрали в своя саркастичен нихилизъм. Тя се усеща старомодна и
смешна с „навивката” си да взема всичко присърце.
- Не те ли отбивам от посоката?
- Все едно накъде! - изпуща Бора.
- Как така! - възкликва Ема, настървена да разгатне на какво се дължат тези
отклонения на старата сектантка. - Ти без посока?
Бора прибързва да заблуди наблюдателността ѝ:
- Цял ден обикалям да събирам данни за една анкета.
- Поредно мероприятие?
- Не, социологическо проучване.
- Пак тебе ли натовариха? - съчувства ѝ искрено Ема.
- Сама се натоварих. Задавам едни и същи въпроси на различни категории
хора.
- Как умееш да правиш деня си скучен! - въздъхва другата.
- Напротив, много ми е интересно.
- Какво толкова?
Бора обхожда с поглед околността. Разкопаната пръст изглежда обгорено
черна под белите контури на снега. Новостроящи се сгради, спрени до втория,

83
до третия етаж, приличат на отсечени от въздушна вълна при бомбардировка.
Градежът често напомня за разрухата.
- Въобразяваме си, че познаваме нуждите и стремежите на хората. А
понякога получавам съвсем непредвидени отговори! - казва тя като на себе си,
забравила, че пред шеговитата ѝ приятелка нищо не бива да се взема на
сериозно.
Но Ема, въпреки че бърза задъхана нанякъде, следи мисълта ѝ:
- С разпит не се прониква в човека, нали ти си ми казвала, че го знаеш от
нелегален опит?
- Зная, но кажи, с какво се прониква в човека?
- Бих ти обяснила по-подробно, докато изпием едно кафе заедно, ала нямам
време!
- Ти пък закъде бързаш, ако не е тайна? - пита Бора снизходително тази
прахосница на времето.
- За едно мигновено проникване в човека! - залива се Ема в кръшен, добре
школуван смях. - Единственото възможно взаимопроникване!
- Ти за всичко казваш „единствено”!
Ема не се смущава от такава педагогическа забележка. Тъкмо ѝ дава повод
да пусне остроумието си:
- Мила, само който познава множествеността, може да отдели един-
ственото.
- Докога ще бъдеш такава непостоянна?
- Непостоянството е моето постоянство... Ами ти докога ще бъдеш такава
постоянна за заседания?
- За какво друго в наше време?
- За любовни срещи, например!
- На моята възраст? - спира се Бора, търсейки по лицето на приятелката си
да улови докъде стига шегобийството и откъде започва подигравката.
Ема казва на ухото ѝ доверително:
- нЗапомни от мен: всяка възраст си има своите предимства за любовта!
- Гласът ѝ, подплатен с богат опит, не търпи възражения.
Бора прихва в неудържим смях:
- Ако измислиш едно предимство за моята възраст, ще се влюбя в първия
срещнат!
Ема забравя бързането си, щом става дума за такъв жизнен проблем.
- Жената на твоите години притежава най-силния магнит за мъжа:
загадъчност. Мене слушай! Тази горчива отсянка на усмивката какви ли
спомени крие, какви ли тъмни тайни?
- Ами ако нищо не крие? - промълвя Бора сериозно.
- Нищо ли? - лукаво клати глава другата.
Бора наистина взема играта навътре:

84
 - Само един спомен от младини, който не мога да забравя все още и никога.
Ема това и чака - да сипва масло в позагасналия огън:
- Още по-загадъчно!
„Изчезват загадъчните жени!” - обажда се арогантният глас.
Двата гласа се взаимодопълват. Ема продължава:
- Във века на големите скорости и промени такава закотвеност в един
спомен! Това загатва за вътрешни дълбочини. Използвай миналото, за да
завладееш настоящето!
Бора се отдръпва от ръката на приятелката си, сякаш да се разграничи от нея.
- Миналото за мен поставя висока взискателност.
- Значи, спирачка. В такъв случай моето шарено минало не ми пречи, а ми
помага. Не ме тиранизира с непримиримост.
- Ще закъснееш за срещата! - подканя я Бора, недоумявайки каква среща в
зимния следобед из тези недостроени покрайнини.
И веднага съзнава, че живее с едновремешни представи за среща: пролет,
гора, точност до секундата. Навярно някъде из блоковете, лъхащи още на
прясна мазилка, в един от безбройните типови апартаменти с радио-грамофон,
с абстрактни картини по стените, с барче, скрило цяла колекция от редки
напитки, с ромбчета лед от хладилника, вече готови да звъннат в кристалните
чаши, партньорът стрелва часовника: защо закъснява, случило ли се е нещо,
или се е отказала?
- Тъкмо да ме почака нетърпеливо! Това навива копнежа – отговаря.
Ема на мислите, които умее да чете в погледа на Бора, винаги озадачен и
натъжен при всеки сблъсък с нечий цинизъм.
- А нежният съпруг? Как се чувства? — запитва Бора с боязън да не се
докосне до рана.
- Отлично! След всеки несполучлив сеанс аз така зажаднявам за домашна
топлина и сигурност, че мъжът ми се разтапя от щастие! Това са звездните
мигове в едно семейство!
Ема слисва приятелката си с такива открития.
- А след сполучлив сеанс? — позволява си да се поинтересува другата.
- Сполучлив? — вдига Ема на свой ред удивени вежди. — Досега почти не
ми се е случвало. И вероятностите занапред стават все по-малки. Тръгвам,
мила!
- А после накъде?
- Обратно в семейното гнездо. На топло. А ти накъде?
- Наслуки - отвръща Бора смутена, сякаш върши нещо нередно в очите на
другата. - Ще вляза в първото кафене и ще продължа своята анкета.
- Ще обикаляш масите като бар-дама и ще задаваш едни и същи въпроси?
- ахва Ема с възмущение на дама от обществото.
- Моята анкета не е само устна и писмена. Понякога и безмълвна.

85
 - Анкета без думи?
Журналистката познава думи, които нищо не значат, но значения без думи -
това ѝ е недостъпно. Бора се опитва да я посвети в тайната си:
- Наблюдавам обекта и мислено му задавам въпросите. Без да подозира,
той ми отговаря с облеклото си, маниерите, с променчивостта в израза на
лицето, с ръцете си. - Неволно отпуща стиснатите си палци в ръкавиците,
почувствала как наблюдателното око на нахалника я преследва.
При спомнянето за снощната сцена с „гадаенето” по опакото на ръцете тя не
може да пресече тръпката, която се е загнездила нейде в клетките ѝ и само чака
някакво подсещане, за да лумне, пронизвайки я едновременно с огън и мраз.
- Какво въображение, впрегнато за попълване на скучна анкета! - възкликва
другата.
- По-интересно от всяко твое приключение, повярвай ми! - казва Бора с
трескави очи. - Мислено да проведеш анкета, то е пътешествие в неиз-
вестността.
Ема изведнъж се заковава на място, събрала двете си бели ботушки така, че
заприличва на тънко дръвче с варосано до коляно стебло. Живото ѝ лице
изобразява хитра досетливост.
- Я признай: междувременно не анкетира ли и мене?
Бора с виновна усмивка:
- Точно това правех, по инерция, прости ми!
- Е, какви графи попълни? - цяла се наелектризирва Ема, дали от
предстоящата среща, или по-скоро от възможността да се пошегува над
строгата си приятелка и над себе си: - Идейност: нула. Вярност: минус. Но
откровеност: 6 плюс!
Бора заобиколно:
- Всъщност само една графа.
- Любопитно!
- Какво цениш най-много в живота?
- Е, какво според теб? — озадачава се Ема, стъписана пред този въпрос, на
който сама не би могла да отговори веднага дори с остроумица.
Бора помълчава, оставяйки да бъбрят скърцащите по снега ботушки на
журналистката, сякаш чака отговора от тези забързани, ненаситни стъпки.
След известно време произнася:
- И ти не знаеш какво. Търсиш нещо, което ти липсва, но не разбираш какво.
J’ai grand soif.
Достатъчна е една дума, за да отклони вниманието на Ема в съвсем друга
посока. Професионална нагласа навярно, да зависиш така от всяка случайна
дума.
- Още ли продължаваш да учиш езици по граматика? - запитва.
- Сега испански.

86
 - Език се овладява само с жива граматика, и то главно нощем в полусънено
състояние, според новата система на д-р Бързанов. Чао!
Ема ускорява стъпки. Белите ботушки наподобяват две криле на нозете ѝ.
Хермес в тясна пола. Бора гледа след младата жена, как с нея се отдалечава
самата грешна жизненост. За миг ѝ става болно от гордостта, че не може да
бъде такава.
- И все пак не ми обясни: защо пренебрегваш верния си автокон? - подвиква
след другата, винаги любопитна за приумиците на журналистката.
Ема се спира тъкмо в своя полет към срещата, за да не изпусне такъв хубав
случай да развихри остроумието си. Бора я настига заинтригувана.
- Личи си, Боро, не можеш да анкетираш ти автоепохата. Ами колата е най-
големият издайник. Ще мине някой познат, а може за беля и самият ми съпруг,
и ще я познае по рибешката ѝ муцуна, марка по мярка. Ако се съмнява, номерът
стои за потвърждение. Ще ми засече координатите и,
току-виж, станало от семейна дрямка — семейна драмка!
- Винаги научавам нещо ново от тебе! - признава Бора.
- Сега научи най-новото! — прошепва Ема поверително на ухото ѝ: - Една
автожена отива на среща пеша, както първата жена в джунглата!
Другата ѝ пожелава иронично с неволна завист:
- Дано това придаде първична сила на преживяването ти!
Бора за един миг иска да си представи „сеанса” на двамата крадци на любов.
Дали ще ги разтърси подобна искра, каквато изпита тя на улицата сам-сама,
далече от докосване на ръце и от кръстоска на погледи? Впрочем какво знае тя
за земната страст?
- Всичко бих дала да се влюбя, да затъна до гуша, да изгубя разума си, но
не се получава - изтървава Ема с променен глас.
Изведнъж тя си слага лъчезарна усмивка като брошка, с каквато ще се яви
на срещата, за да изкупи закъснението си. Понечва да тръгне, но се връща пак,
подвластна на всяко мигновено хрумване, изпитвайки наслада от самото
сноване назад-напред с белокрилите си нозе.
- Боро, наистина какво става с тебе? Вместо сектантски укор за моето
поведение, както обикновено, вместо морализаторски поучения - този поглед,
разбиращ и почти прощаващ?
Бора махва с ръка за самоотбрана:
- Никога не съм била морализатор!
Другата клати глава заканително:
- Никога? - И се отдалечава със заучена хлапашка походка, най-точно
прилягаща на белите ботушки до колене и на света ѝ до колене.
Бора я проследява със съчувствен поглед.
Озърта се, сякаш някой я вика на помощ.

87
88
 Как ли се чувства през това време фикусът насаме с опасния квартирант?
Растението досега е възприемало от Бора света хармоничен, построен на
строги, непоклатими принципи - свят на идеите. Изведнъж чрез бездомника
нахлуват противоречия, неопределености, заплахи от някакъв друг свят - на
сенките, а пък реален като удар.
Прострял листата си към скъдната зимна светлина, фикусът я всмуква и
акумулира в своята мъзга, за да я предаде на новия обитател на дома, силейки
се да прогони опасните сенки от челото му.

Сама сред хаоса на новостроящия се град.

Бора се двоуми коя посока да хване. И внезапно поема по една сляпа улица,
която наникъде не извежда - право навътре към себе си. Запитва се от упор:
„Тръгнала си да анкетираш другите, а защо първо не проведеш една анкета
със собствената си персона?”
„Защо пък не?”
„Можеш ли да отговаряш на всички въпроси докрай?”
„Да опитам. От това глава не боли.”
„Какво цениш, другарко Найденова, най-много в живота?”
„Преди да отговоря, искам да си изясня едно...”
„Без увъртане!”
„За да имаш своя ценностна система, трябва да разрушиш досегашната и да
изстрадаш това разрушаване. Построяването на своя ценностна система
изисква характер.”
„Нали ти имаше характер, изкован в огъня?”
„Имах... Характер, опълчен срещу наложената и поддържана със сила стара,
изхабена вече, отживяла ценностна система.”
„Е? А сега?”
„Повечето хора боравят с наготово получени ценности, без да ги подлагат на
проверка. Това е същността на еснафа.”
„А хора от рода на Ема? Тя се гордее, че не е еснафка!”
„Те стават все по-многобройни - хората, които са самодоволни, че не са
еснафи. Те живеят едновременно в две ценностни системи: външно в общо-
приетата, а вътрешно в точно противоположната.”
„Но това раздвоение няма ли да доведе до вътрешен крах?” „Трагичното е,
че такива хора не чувстват трагедията, а съвсем удобно са се разположили в
двете ценностни системи.”
„Ами ти, някогашната революционерка, преподавателката по марксизъм, ти
какво сега цениш в живота най-много?”
„Ценностите се менят.”
„А пък ти искаш да останеш непроменима?”

89
 „Всичко подлежи на развитие.”
„А ти?”
„Бих желала да издържа да имам единна линия на поведение, на въз-
приемане, на откликване.”
„Не искаш ли невъзможното?”
„Според мен това е най-ценното в живота: неотменното чувство на
собствена правота.”
„Ще ти стигнат ли силите да го отстояваш докрай?”

Еднотипни блокове със зърнеста мазилка. Еднотипни тополки, голи, зъз-

нещи от студ. Еднотипен свят.
Бора сякаш поема зъзненето от стените и от вейките. Кожата ѝ се наежва.
Избира най-високия блок, който се изпречва пред нея. Влиза, потисната от
височината му с чувство на грозяща опасност. Предварително изважда от
чантата си бележник. Подготвя се да звъни по етажите от врата на врата. За
това се изисква търпеливо лице на инкасатор.
Първата врата на партера. След позвъняването, преди да се е отворила,
отвътре се обажда предпазлив глас:
- Кой е?
- Моля, по служба! - отвръща Бора, като се старае да потуши извинителния
си тон.
Плахостта не буди доверие. Днес трябва да си самоуверен, за да ти повярват.
Полуоткрехване. Полулице.
- Извинете, нужна ми е една справка! - подхваща Бора вежливо.
И веднага разбира, че прави грешка. Вежливостта нищо не постига в наше
време. Щом си вежлив, значи искаш нещо, което не са длъжни да ти дадат.
Четвърт лице. Притваряне. Сърдит глас:
- Няма свободна квартира!
Бора вмъква в тясната пролука една усмивка:
- Бъдете спокойни! За попълване на анкетен лист.
Цяло лице. Наежено любопитство. Пълна женска фигура, препречена в
отвора на вратата като бент.
- Какво е то? Какъв лист?
- Ще ви обясня...
- Откъде идвате? - пита стопанката, настръхнала, готова да брани дома си
от служебни посегателства. - Кой ви изпраща?
- Научноизследователски институт.
- По каква работа?
- По научна.
Половин глас, придружен от половин жест за поканване:
- Ех, заповядайте!

90
 - Може и тук на прага...
Бора разгръща бележника и попълва анкетния лист на крак.
- Професия?
- Мъжът ми е работник - отвръща жената важно, чувствайки изгодността на
такъв отговор, - каналджия, а пък аз - домакиня.

91
 Въпросите следват автоматично, предназначени да приспят бдителността на
разпитваните:
- Възраст... Семейно положение... Деца... Образование...
Жената отговаря все по-успокоено:
- Петдесет лазарника чукнаха... Женени отдавна... Две деца, момче и
момиче... Едното завърши техникум, другото...
През това време мъжът ѝ се връща от работа. Свечерило се е. Той е капнал
от умора, изкалян, вкочанен, едва се държи на крака. Има вид да е карал две
смени една след друга. Поглежда с неприязън непознатата, преградила входа
към топлината и почивката му. Бора се дръпва до стената. Пак грешка. Издава
гузност. Значи, това посещение не е много редно. Той се прави, че не я
забелязва. Събува калните си ботуши отвън на черджето пред прага. Влиза по
чорапи и внася ботушите си внимателно вътре като два мръсни песа за ушите.
Бора си спомня заядливия глас на Кирил: „Мъжът събува характера си пред
входа.” Онзи смерва още веднъж непознатата под вежди. Жена му търси помощ
от него:
- Изпитват ме.
- Защо на вратата? - промърморва главата на семейството, не смеейки да
покани гостенката, щом благоверната не е счела за нужно да стори това
своевременно.
- Ами аз я каних... Влезте де!
- Няма нужда, аз за две минутки! - казва Бора, но все пак влиза, за да не
изстудява къщата през отворената врата.
В тясното антре продължават въпросите, приспиващи вниманието:
- Родом от... Здравословно състояние... Жителство...
И по теста на Бине, между другото, със същия равен, безучастен глас тя
вмъква главния си въпрос, за който всъщност е предприела обикаляне по
просия на отговори.
- Какво цените най-много в живота?
Жената обаче с инстинкта на квачка долавя разликата в запитването. Очите
ѝ започват да шарят от бележника към мъжа ѝ, от мъжа ѝ към бележника.
- Какво ценим ли? - повтаря мъжът, за да спечели време, и пита изпод вежди
жена си, но не може да прочете никакъв отговор в скачащия ѝ поглед.
- Ами какво друго да ценим освен... - показва износените си, потъмнели от
студ, кал и труд ръце.
- Партията - допълва жена му. - Той не е член, но...
Бора я прекъсва с развързваща усмивка:

92
93
 - Това не е за вестник. Безименни данни. За научно изследване. Кажете си
каквото ви е на душата!
Двамата си поотдъхват:
- Щом е за наука, няма лъжа...
Съвещаващи се очи. Сета иде още по-голямата трудност. Не са се замисляли
над такъв въпрос. А тази учена пратеница не иска вестникарски отговори. Ха
сега де! Бора им подсказва като учителка на слаби ученици:
- Всеки човек си има нещо свое, съкровено, за което живее, което съставя
смисъла на живота му.
Прозвучава книжно. Каквото повикало, такова се обадило:
- Децата, семейството - отвръща жената чинно, като поглежда строго
въпросително към съпруга, изпитвайки готовността му да я последва:
Той се поколебава и махва с ръка:
- Хайде, и аз - семейството! Мир да има вкъщи! - В уморения му поглед се
прокрадва насмешка.
Бора не знае над кого се присмива този състарен каналджия - над жена си,
над нея и над научноизследователския ѝ въпрос или над ценностите изобщо в
този живот, където има за чегъртане толкова кал и мръсотии, които все не се
свършват.
- Разбира се, семейството, темела на света за българина! - похвалва ги
анкетиращата, затваря бележника и го пъхва в чантата.
Изведнъж човекът се отпуща:
- Какво най-вече ценя ли? Мръсния си занаят! Няма къде по-долу да падна!
На дъното на канала - най-сигурния пожизнен пост. Никой не ми завижда. Не
ме е страх, че друг ще ме измести. А всеки ме търси. Никой строй, ни стар, ни
нов, ни бивш, ни бъдещ, не може без мен. И най-чистичкият режим има нужда
от отходни канали. Докарвам си повече от един дипломиран инженер. Как ли?
Много просто. Сутрин от 6 часа съм на държавно, а от 2 часа следобед - на
частно. Не аз се моля за работа, мене ме молят. Бъркат се в дълбокия джоб, щом
искат да ги избавя от вонята. А пък аз съм си свикнал да газя в мръсотия до
шия. И пак съм по-чист от всички ония с измитичките ръце. Не съм нагазвал и
няма да нагазя в най-големите мръсотии. Истинското дъно се оказа върхът -
култът, дето му викат. Затова над всичко си ценя каналджийството, най-чистия
занаят!
Бора е ударена от внезапно сравнение: нейният изключеник също гледа на
света от обратната перспектива на дъното. И също не се бои да мисли и да
говори наопаки. Нима дъното прави човека свободен от страха?

94
95
 Анкета като надзъртане през ключалка.
Бора се качва от етаж на етаж из високите блокове. В този час на запалването
на лампите хората вече са се развърнали от работа. Освен ако не са ги
задържали някъде на събрание. Често се обажат отвътре детски гласчета:
- Няма никой! Самичък съм!
- Кога ще се приберат майка и татко?
- Не знам, чакам ги. Ти коя си?
- Една леля.
- Заключен съм и не мога да те пусна.
- Скоро ще си дойдат, не се плаши!
- Стана тъмно, а тях още ги няма!
Такава самота и мъка вика в този гласец, заключен вътре в празния дом, че
Бора потреперва. Спомня си своето детинство, непредставимо без постоянната
близост на майка ѝ. Веднъж, като малко момиченце, я залъгаха „да пази
къщата” за кратко, докато майка ѝ отиде на пазар. И всичко в родния ѝ дом
стана изведнъж страшно и чуждо. Старият скрин проскърцваше зловещо.
Сакото на баща ѝ, провесено на закачалката, изглеждаше издуто от свит до
стената разбойник. Нещо прошумоляваше в коридора като дебнещи стъпки. Тя
открехна вратата да надзърне кой се е вмъкнал. И тогава видя най-страшното:
празно?
Днес това празно е всекидневието на мнозинството от децата. С всичко друго
може да свикне едно дете - с недоимък, с недъг, с неподвижност - никога със
самота. Бора за пръв път си признава безпощадно, че и тя е допринесла за
празнотата в детските вечери. Колко пъти е изнасяла беседи пред работнички
и служителки в разни предприятия и учреждения след работно време, всецяло
отдадена на обществения си дълг поради липса на семейни задължения.
Изчервявайки се от срам пред себе си, сега си спомня как жените седяха на
тръни, как някоя се опитваше да се измъкне незабелязано, обаче на входа
стоеше отговорникът като пес пред кошара и я връщаше назад с ръмжене, как
накрая напразно ги подканяше да ѝ задават въпроси, поне едно въпросче, да се
изкажат по темата (главно за международното положение). Но те мълчаха
напрегнато, докато някои викнат, че всичко им е ясно, и хукнат навън, всяка
към своето самотниче, зъзнейки от тревога какво ли ще завари вкъщи: дали не
е намерило кибрита да си играе с огъня и живо да изгори, дали не е пуснало
водата във ваната да си прави море за книжни лодки и да се удави, дали... Какво
ли не може да се случи на едно палавниче, оставено цял ден само да обръща
къщата наопаки.
- Стана тъмно, а още ги няма! - вика детето, взряно с разширени очи в
празното.

96
 Бягайки от същото празно, което расте с възрастта, Бора Найденова обикаля
чуждите домове и търси отговор на своя единствен въпрос.
Посрещат я различни лица все с еднакво смущение или наеженост. Тя се
усмихва с упражнена приветливост, за да ги предразположи. Започва да се
вслушва повече в мълчанието им, отколкото в отговорите. Вписва на крак в
бележника си:
„Отговорите са шаблонни, мълчанията са индивидуализирани.”
- Какво цените най-много в живота?
Докато съобрази за какво става дума, запитаният се блокира и губи
способност да отвърне непринудено. Защо?
Тя започва да изследва латентното време от въпроса до отговора -
наситените мигове с вътрешни, скрити движения. Хората се замислят не върху
самия въпрос, а върху събудените подозрения:
„Защо ме разпитваш? Коя си ти? Кой те изпраща? Защо тъкмо мен си дошла
да подпитваш? Къде ще занесеш моя отговор? Какво ще последва? Каква е
тайната ти цел?”
Бора се опитва да им внуши доверие към своята анкета и към себе си:
- Чисто научен интерес!
Тя разчита на някогашното упование на българина в науката, на готовността
му мило и драго да даде за книжнина и просвета. Но се сблъсква с един нов тип
страх, непознат в миналото - страх от съвременната наука и техника, от
безграничните ѝ възможности, от приложението ѝ.
„Научен интерес ли? Защо наша скромност е обект на научно обследване? А
на кого ще послужи това? За какво ще се използват такива научни данни,
проникващи в най-съкровеното? Дали е на добро, дето си тръгнала да хлопаш
на вратите по никое си време? Кой ще се хване на подобна работа, ако не му
плащат? Казваш, че не записваш имената, но нали знаеш адреса и четеш
фамилиите по табелките на вратите? Какъв е този „чисто” научен интерес за
нашите въжделения, настроения и лични цели? Нали се отрича чистата наука,
чистото изкуство? Каква изгода за нас от този твой недискретен въпросник?”
Бора изследва мълчанието като дълбочини, населени с пъкащ подводен
живот. В тази нейна душевна океанология не може да има единен метод.
Според случая трябва да изобретява съответни „сонди”.
- Какво цените най-много...
Лицето насреща се замисля и това му причинява главоболие. Що за нелеп
въпрос? Слухът ѝ се гмурва като водолаз. Сигнализиращи съмнения.
Водовъртежи на съзнанието. Първо - желание да избяга, да се потули. После -
хитро хрумване щраква в мълчанието:
„Защо да не се възползвам от случая, който ми е почукал на вратата? Може
да получа нещо!”

97
 - Ценя самостоятелна квартира, но я нямам. Многочленно семейство сме.
Полага ни се тристаен апартамент.
Бора бързешком вписва в бележника дължината на помислянето, хитринката
в тона на отговора. А човекът на прага се надява да изтръгне някаква изгода.
Тя се измъква нагоре по стълбището. Анкетата продължава въпреки
изместването на въпроса. Това е косвен отговор за изместената ценностна
система.
- Ценя пестеливостта на жена си — заявява як пришълец от село, отбивайки
въпроса към битовото „устройване”. - Ако тя не бе кътала настрани, нямаше да
се сдобием с това жилище в столицата!
- Връзките! - отвръща трети уж на шега, но в гласа му се прокрадва сериозно
преклонение пред вездесъщите връзки с големците.
- Спокойствие и сигурност в службата, но де ги? - клати глава друг
притежател на ключ към ценностите на живота.
- Само война да няма! - възкликва пенсионер, квартален ОФ-деятел,
войнствен борец за мир.
- Здравето! - добавя велемъдрата му съпруга.
И повтарящият се до втръсък отговор на грижовните български родители:
- Образованието на децата. Но много мъчно се влиза в университета.
„Сега по-лесно приемат професори, отколкото студенти!” – подмята
хапливият глас на Кирил.
- А защо държите децата ви непременно да получат висше образование?
Стъписване пред такъв излишен въпрос.
- За да станат хора! - отвръщат като за нещо себепонятно.
„За да станат чиновници!” - уточнява онзи в ухото ѝ.
„И вие ли за това гоните дипломата?” - засича го тя наум.
Качвайки се от етаж на етаж, Бора си самовнушава, „самонапомпва се”,
както се изразяват студентите, че се е натъкнала на една закономерност:
На най-долните етажи ценностите се свеждат главно до кръга на битовото
уреждане. На средните етажи, заети от по-влиятелни, по-обезпечени и
улегнали слоеве, ценностите се разширяват към успехи в кариерата,
стабилност, трайност на придобивките, постигане на поставени цели, сбъдване
на тайни стремежи. На най-горните етажи, откъдето се подават предимно мла-
ди лица, ценностите се пооткъсват от земното притегляне и стават по-духовни.
- Приятелството - отвръща момиче със странно предпочитание към
уравновесената взаимност пред бурите на любовта.
- Доверието - подмята хлапак, намигайки многозначително.
В ледниковия период на подозрителността тази дума придобива особени
обертонове: д о в е р и е .
- Искреността - въздъхва студент, разпалвайки печката със стар вестник.

98
 Още една дума, наситена с ново съдържание, искряща от риск: искреност.
Най-горе по таваните под покривите, които често текат и пропущат вятъра,
ценностите стават почти вятърничави, независещи от никакви исторически
периоди, а подвластни на моментното настроение:
- Хубавите сънища.
- Сиромашкото лято.
- Пейзажа на града отвисоко.
- Завръщането на лястовиците в старото гнездо.
- Песента на щурчето в гредата.
- Стъпките на раздавача, макар и да не идват за мен.
Бора прави социологическо сечение на високите жилищни блокове, а гласът
на онзи безцеремонно я прекъсва:
„Измислена класификация!”
Едно досещане я прекосява с настръх: бездомникът, обитател на улиците,
декласиран, навярно си има някакви опак-ценности, развъдени на най-долния
етаж, в сутерена на обществото.
„Повече сред народа, по-близо до живота.” - Априлският натраплив лозунг
я ръководи дори когато Бора Найденова прибира у дома си един небла-
гонадежден.
Може би тя изпитва нужда да се приближи и до отвержените пластове на
своя народ. Защото кой би дръзнал да твърди, че народът се състои само от
непогрешими, само от благонадеждни?
- Само от „проверени”? Можете ли да проверите глава по глава целия
народ?
А това, че отделя на този тип твърде много внимание, кой знае, може би е
компенсация за оня период, през който не се е и замисляла над съществуването
на човешките приземия.
Както и да е, опитите ѝ да се „свърже с живота” приличат на отчаяно
вкопчани ръце в стръкчета трева и бурени над пропастта на самотата, на
изолацията.
Анкетата продължава отдолу нагоре по стълбищата като по стръмнини с
гъсто населени пещери.
На една мансарда - ателие на художник. Върху олющена врата - надраскано
с червена боя: „Не чукай! Влизай направо в устата на вълка!” Тя побутва
вратата и предупреждава от прага:
- Има ли някой? - и поизчаква, готова да побегне.
Отвътре се провиква неврастеничен бас, прогорен от спиртни напитки:
- Без излишни приказки, влизай!
Всичко може да се случи на сама жена, тръгнала по вечерно време из
чуждите тавани. Мисълта, че се подхвърля на опасност заради анкетата, я

99
издига в собствените ѝ очи. Привичка от младини - стойността на нещата да се
измерва според поетия риск, според залога на собствения живот, а не според
резултата.
Тя се вмъква, зашеметена изведнъж от багрена експлозия. Очите ѝ, нагодени
към сивотата на зимата, не могат да понесат толкова интензивна яркост. За миг
стои ослепена, почти с болка в зениците.
Таванско помещение като хамбар. Начупено пространство. Стените и
гредите пламнали с пъстри фрески. Неразгадаеми фигури. Препускащи коне с
облачни гриви, с по няколко човешки глави на шиите, с люспести тела на
човекориби, с крилати плещи на човекоптици. Таванът се снишава и в дъното
се образува ниша като алафранга в стара пловдивска къща. Там е най-
яркозвучният стенопис, грабващ погледа: керемидени покриви, блеснали след
дъжд, отразили едно зелено, изплакано небе и теменужни облачета като
прогледнали бездни. Над тях - седмоцветна дъга по извивката на нишата. А
през дъгата - засилен да прескочи някъде отвъд този свят - алест кон. Копитата
му святкат във въздуха, пръскайки искри.
Струва ѝ се, че този огнен кон я мята върху гърба си, прави плавен скок през
времето и я отнася години назад в една таванска стаичка, цяла озарена от
снежния връх на Витоша в утрото, когато тя се събуди след първата си
„любовна” нощ. Къде си бил, художнико, стари вълко, да нарисуваш
мразовитата ясност на света, която се разкри пред младите ѝ очи тогава?
Бора чак накрая съглежда майстора. Той е с нашарен дочен костюм, с
нашарени ръце до лактите, с нашарено лице като великденско яйце, сякаш
палитрата носи върху себе си. Посреща неканената посетителка възхитен.
Мисли, че е дошла да види безславните му творби. За какво друго ще се катери
до тази звънария на ветровете? С щедър жест ѝ предлага целия таван,
въвеждайки я в самия юг. В първия миг тя не забелязва, че не е отоплено, че
отвсякъде подвява. Буйните бои действат като летен ден.
- Извинете, нужна ми е една справка - покосява тя надеждите му.
- Кога аз ще бъда нужен, а не справките за мене? - кипва той, вдигайки
четките като колчан индиански стрели, натопени в разноцветна отрова.
- Тъкмо вие сте нужен, вашето мнение по един жизнен въпрос.
- Моето мнение по най-жизнения въпрос е изразено в картините ми.
- Кой въпрос имате предвид?
- Въпроса над въпросите: в какъв свят да живеем?
Бора хвърля един идейно оценъчен поглед към нереалния свят на неговите
рисунки. Усмихва се покровителствено, готова да му развие цяла лекция по
истинското предназначение на изкуството в наши дни: да въздейства върху
масите, мобилизирайки ги към изпълнение на преки задачи за видоизменяне на
действителността. Такива доклади за „прекрасното” в живота и изкуството е
изнасяла, като ги е варирала и пригаждала към различни нива според

100
слушателите. Веднъж дори, поради липса на публика, бяха напълнили салона
с деца, извадени от часовете в училище. В началото тя се втрещи - какво ще
разберат горките от естетическия проблем? Все пак успя да задържи
вниманието им с примери от житейския път и делото на творци като Максим
Горки, Островски, „Как се каляваше стоманата”, Вапцаров. Но таванският
художник ѝ се струва костелив орех за идеологическо превъзпитание.
- Какво цените най-много в живота? - осмелява се да запита тя, готова да
бъде изгонена веднага.
А той - нито миг колебание. Бора не може да повярва на очите и на ушите
си. Нима съществува такъв освободен човек не само да говори каквото мисли,
но и да мисли, без да се замисля? Художникът не е изненадан от въпроса.
Изобщо никакъв въпрос, изглежда, не може да го смути, сякаш ляга и става с
въпроси, далеч по-мъчни и по-съдбовни. Тя ненадейно е прекосена от опасната
тръпка и чак в следния миг осъзнава, че търси някаква вътрешна прилика
между този несретник и Кирил. Мимоходом вписва в бележника нулево
латентно време от въпроса до отговора, докато майсторът изсипва своята
мисъл като руйно наливно вино:
- Най-ценното е това, което човек носи в себе си. Оттук, отвътре - той забива
пръсти като куки в гърдите си, сякаш да изскубне някаква пареща го коприва -
и отникъде другаде извира сила, способна планини да отмести, да накара
камъните да проговорят, пустините да разцъфнат, светът да се преобрази. Но
ние сами не знаем какво притежаваме...
Щом слуша някакви нематериалистически съждения, без да възрази, тя
смята, че нарушава принципите си. По навик прекъсва словопрахосника:
- Сила, в смисъл на осъзната воля за творчество, или...
Художникът на свой ред я пресича:
- Не мога да понасям тази самохвална дума „творчество”. Всеки сополанко
се пише „творец”, приравнявайки се с Бога.
- А как разбирате изкуството?
- Не го разбирам, аз го изживявам. То е истинският живот.
- Нали вие го произвеждате?
- Произвеждам? Бюрократични понятия! Мъчително раждане на друга
реалност като убежище на духа. Материалната действителност ни убива
непрекъснато, ограбва ни, унижава, обезобразява. Истински художник е онзи,
който създава друг свят, с непознати тонове, форми, ритми, за да приюти
подгонените ни и наплашени сетива. Там душата ни ще си спомни за своите
отрязани криле.
Бора се убеждава, че случаят е безнадежден, и се измъква заднишком от
тавана. Тя бяга от завладяващите ярки тонове, които по необясним начин
правят тръпката в клетките ѝ по-интензивна. Бяга от спомена за таванската

101
стая, приютила неосъществената ѝ любовна нощ. Бяга от гласа на Кирил, забит
като бодил в ухото:
„Поне изслушайте докрай чуждото мнение! Този тавански гений го е
изстрадал, издигнат високо над земните попълзновения, компромиси и
користи. Нима всички трябва да мислят еднакво?”
Излиятелният художник, отдавна очаквал нечий поглед да открие творбите
му, се засяга кръвно при бързото ѝ тръгване:
- От брадата ми ли се уплашихте?
Той не знае, че тя се бои от думите му като от брадати разбойници,
похитители на душевния ѝ покой.
- Ще дойда да разгледам картините ви на дневна светлина.
Той започва да я уговаря да го посети със свои приятели:
- Моята камбанария е отворена ден и нощ!
Нелепа приумица я връхлита: някоя привечер да доведе тук своя бездомник
Кирил. Как ли би реагирал на тези багрени провокации? Но веднага пропъжда
подобна перспектива, изпълваща я с нов смут и раздразнение.
Навън я пресреща още по-студена, неприютна сивота.
И натрапчивата мисъл: в такова време къде би се дянал той, ако не бе го
прибрала у дома си? Но и къде да се дене тя сега, след като го е прибрала?
Бора вдига глава от улицата към високия таван. Отдолу този щръкнал покрив
на „ателието” изглежда като тънеща камбана в потопа на мъглата. Късно е вече
да хлопа по вратите за своята анкета. Днешният улов не е много богат, но все
пак тя с увлечение ще изтегли мрежите си на сухо под настолната лампа, за да
го разгледа и подреди.
Тръгва си към къщи като към заслужено наказание. Не може да се ориентира
из кварталите с геометрични линии вместо улици. Има чувството, че накъдето
и да се отправи, все ще се отдалечи от града. Единствен пътепоказател е шумът.
Тя върви по посока на шума, като премисля или преизмисля странното си
„откритие”. Започва сама да си вярва, че наистина се натъква на
типологизиращи отговори за ценностите в живота. Определен тип хора от
определени етажи в еднотипните блокове имат приблизително еднакви
ценности. Очертава се някаква стълбица, горе-долу съответна на стълбищата в
жилищните сгради: на ниските стъпала - дребните еснафски жажди за битови
придобивки, на средните стъпала - растящите парвенюшки ламтежи, на
високите стъпала - младежките излитания, а по ветрилниците-тавани -
фантазиите на несретниците.
„Не можете да мислите освен със схеми!” - подиграва я гласът на на-
трапника, още по-досаден, щом съдържа зрънце истина.
Какво ли прави той сега в топлия ѝ апартамент, настанен като
експроприатор? И това нейно помисляне предизвиква злъчна реплика от негова
страна:

102
 „Експроприация на експроприаторите!” - Сипкавият му смях сгъстява край
нея мъглата.
Бора Найденова със свито сърце отключва вратата на дома си.
Щракването на ключа отеква като спусък. Тя влиза нащрек. Усеща нечие
очакване, изпълнило тишината. Нарочно трака закачалки, врати, за да
предупреди. Залисва се отново с дреболии, прикривайки страха си от
предстстоящата среща на такъв тесен терен. Лъхва я уютен мирис на препечен
хляб, на топла обитаемост. От това домашният „мир” става още по-
обезпокояващ.
Кирил е в кухнята, заел поста ѝ на домакиня. Вечеря на крак, като в бюфет
на гара в очакване на своя влак. Плещите му запълват бокса от стена до стена.
Там би било не среща, а сблъскване. Той я кани с нагла фамилиарност:
- Докато чаят не е изстинал, заповядайте на студентска вечеря: препечен
хляб и сирене.
- Благодаря, вечеряла съм - излъгва тя и побързва да се уедини в стаята си.
Прекосявайки хола, хвърля бегъл поглед към фикуса. Нищо особено не
забелязва освен собствената си разсеяност - забравила бе да остави стъклената
кана пълна до него, та водата да придобие стайна температура. Изведнъж се
досеща, че от два-три дни не го е поливала. Чувство за вина я потиска, нея,
която има съзнанието за изпълнен дълг винаги пред всички и за всичко. А може
би с недоразвито или дегенерирало ухо долавя сух поплак:

„Фикс-ox! Фикс-ух! Сух, пресух съм!

Жалба жаля за живите, живи да ги оплачеш. На жадна жад обречени.
Сух фику-съх, жив фику-зян!
Пръстта на мъртвите - с вино и сълзи поливана. Пръстта на живите -
с пепел и жупел попарена. Фику-сипей през фику-суша.
Вечная памет за мъртвите. За живите - жива забрава. Суходушие. Вей-
хай-вей, суховей.
На тази земя, превърната в саксия за мъртвите, мъртъв да се родиш.
Мъртвите са на повече почит. Няма живот за живите. Фику-Сахара за
фику-сухари.
Фику-сухи кахъри.”

Нейното самонаказание е да се върне в кухнята, да се вмъкне покрай

раменете му, пазейки се от допир като от зараза, да грабне каната и да я напълни
в банята. Изпитва растяща боязън, че той ще разгатне по някакъв издайнически
признак онази тръпка, която я разтърси днес на улицата. Налива прясна вода от
крана и съобразява, че мълчанието ѝ звучи гузно. С пълна кана в ръка застава
на прага пред кухнята и без да го погледне, изтривайки с другата ръка капките
по издутите стъклени бузи, запитва:

103
 - Как мина денят? Имахте ли нужда от нещо?
- Да! - заявява противният му глас.
Тя вдига сепнат поглед, очаквайки какво ли не от него. И наново се
изненадва от противоречието между израза на гласа му и на лицето. Намръ-
щени черти, които не познават самосъжалението. Под гъстата сянка на веждите
погледът му е отдръпнат навътре и чужд на всичко, с една разграничаваща се
насмешка. Дава ѝ време да отгатне какво още не му достига в цял апартамент,
предоставен на негово разположение. В очите му тъмнее виеща липса, която
кара жената да настръхне. Но гласът му с нахалния хлапашки призвук
опровергава това впечатление:
- Цедка за чай.
Бора се забърква. Не може да си спомни къде е дянала проклетата цедка.
Крие поглед да не би той да зърне в него следа от онази вероломна тръпка.
Кирил най-спокойно наблюдава объркването ѝ.
- Подскажете ми къде да потърся. Сам не смея да ровя. – Подигравката така
и напира през зъбите му.
Тя на свой ред го клъвва:
- Не предполагах, че имате скрупули. Обърнете наопаки чекмеджетата в
бюфета и ще я откриете!
Продължава да бърше с длан разплаканите бузи на каната. Докато дрънчи с
ножове и вилици из бюфета, той произнася пародийна реч:
- Всичко тук си знаеше мястото, всичко се подчиняваше на строг ред и
дисциплина. Но дойде един пройдоха и наредбата се обърна с краката нагоре.
Еврика! - най-сетне измъква цедката изпод лъжиците. - Къде се е скрила! И тя
се е уплашила от един изключен!
Стопанката се оттегля мълком в хола. Понечва да полее фикуса с ледената
вода, източена направо от крана, но се спира овреме и оставя каната на пода до
електрическия радиатор, за да се „смъртви” водицата, както казваше баба ѝ.
Само дано не я забрави! И чак сега усеща колко е премръзнала. Топлината
започва да прониква в жилите ѝ с остра болка в пръстите на ръцете и краката.
По елементарна връзка си помисля: не всеки би понесъл болките на
размразяването.
Жаден и наежен, фикусът цял ден очаква завръщането ѝ.
Щом тя влезе, растението от върха до корена бе прекосено от онази съвсем
неприсъща ѝ тръпка, почти заглъхнала вече в нейните клетки, но възобновена
в неговите радарни жилки. Бора се бои да не би Кирил да заподозре в
смущението ѝ днешното нейно преживяване. А третият не само го отгатва. За
фикуса няма такова едноизмерно деление по вертикала: низше и висше. От
неговата многоизмерна разногледна точка по спиралата на времето всяко
преживяване е равноправно и самостойно. Фикусът поглъща стъпканата в нея
тръпка и я набира в заряд, който един ден може да избухне. Или една нощ.

104
 Странното е, че двамата, и мъжът, и жената, тъкмо от тази вечер започват да
усещат във въздуха сгъстяващо се електричество.
Зимни вечери, дълги и домашни.
Светлината на настолната лампа образува обла планета, самотна в за-
твореното пространство, със своя атмосфера, наситена с безсъние. Бора до тази
нощ бе владетелка на тихата планета от вътрешната страна на безкрая, където
витаят системите на философите от древни времена до днес. Почти не я
гнетеше мълчанието на самотата. Четеше дебели томове, които нямаха
свършек като нощите ѝ. Търсеше логически противоречия, грешки, безиз-
ходици у немарксистките мислители и за свое дълбоко удовлетворение винаги
ги намираше. Който търси, намира. А щом се изнуреше да гони криволиците
на разсъжденията им, разгръщаше граматиката на някой чужд език и за отмора
учеше спрежения на глаголи. В своята доживотна единочка тя вярваше, че така
продължава дишането на загиналия.
Присъствието на чуждо тяло - бездомника - предизвиква магнитни аномалии
на нейната малка лампена планета. Макар той и да мълчи, наведен в хола над
своите чертежи и записки, гласът му виене из въздуха, готов всеки миг да
похити тишината. Зад смъкнатата завеса в своята стая Бора полага упорити
усилия да се съсредоточи в люка на светлината. Но се улавя, че очаква хищния
му глас, сякаш има нещо извънредно да ѝ съобщи. Защо се бави, какво крои?
Най-после, за да го застави да проговори и да изпразни напрежението в
атмосферата, тя си намира работа в хола. Шумно отмахва четвъртина от
завесата, отива при фикуса, проверява на допир дали водата в каната се е
стоплила. Наблюдавайки се неволно с неговия скосен поглед отстрани, тя
съзира стеснението си, смешно за жена на нейната възраст и положение.
Излива яда си с цялата кана върху корена на горкия фикус.
Задавен от такъв тропически порой, стайният галеник се свива безпомощно.
Наранява го нейното невнимание и хладина. Напъните на растението да внесе
равновесие в душите на двамата постигат тъкмо обратното.

Проговори! Стига си мълчал! Отрони поне една дума! Едно фику-

слово! - втълпява фикусът на квартиранта, препредавайки му нейното
очакване. - Лаф-лаф-лафи-кус-Бяъфикус!
Колкото и да е неподатлив на внушение, Кирил не издържа на безмълвието.
Въпросът му експлодира като подземен взрив:
- Някакви новини от света?
В първия миг тя е поразена от набраната електрична буца в гърлото му и не
може да съобрази за какво я пита.
- Ах, да! Вестниците - сеща се, че днес не ги е отворила.

105
 За първи път ѝ се случва. Измъква цял сноп от преподавателската си чанта,
където са папките с лекции, доклади, записки. Подава му първия попаднал ѝ
всекидневник, а останалите разгръща и преглежда на крак. Със закъснител
едно злопаметство я жилва:
- Впрочем вие питате за слухове, не за вестници, нали?
Той вдига глава от разгърнатата страница. Мълком я измерва с тежък поглед,
сякаш проверява колко товар може да понесе.
- Другарко Найденова! - Ехидният му глас ѝ тъкми змийско ухапване. -
На вас достатъчна ли е информацията в пресата? Когато подготвяте
поредната си лекция по международното положение, откъде черпите по-пълна
осведоменост? - Сгъва вестника със заканителен шумол.
- От разни бюлетини - отвръща тя, търсейки непринуденост.
Кирил скача внезапно прав, сякаш изхвърлен от пренавита пружина:
- А-а-а, привилегии над информацията!
Пред такъв ненадеен тигров скок тя запазва самообладание и произнася с
превъзходство:
- Днес да претовариш хората с информация е престъпление.
- А да лишиш хората от информация? Още по-страшно престъпление.
- Защо тогава се подигравате с моите лекции по международното по-
ложение? Те именно целят да попълнят празнотите.
Той я пробягва с поглед от горе до долу като уводна статия:
- Такива лекции не са информация, а, извинете, агитация. Подбор на
изгодни вам факти, изкривени и преиначени. Дезинформация. А в последна
сметка —манипулация!
Гадният му глас прехвърля бариерата на допустимото за нейния слух. Сякаш
нарочно - да я предизвика да го изгони.
Фикусът с някакъв свой електронен градусник измерва граничния миг на
кипването.
Откога чака той да бъде изпъден опасният пришълец. Най-после. Би
трябвало да възликува по своему, по фикуски: с интензивно зелено избликване
или с вибрационен победоносен възглас, или със соков подскок в
неподвижност - той си знае как. Нищо подобно. Ние приписваме на животните
и растенията човешки реакции, а на хората - животински и растителни. А
общото между трите рода чувствителност е едно: взаимонепознаваемост.
По цялото членение на фикусните жилки плъпва ужас. Растението
органически не понася отрязване с нож нито на клонче, нито на стръкче, нито
дори на такава бодлива връзка, каквато никне между двамата, Бора и Кирил.
Отрязването е смърт, а смъртта не е разрешение според него. Мъзгата му
сгъстява хипнотичната си сила. Упойката, която фикусът може да влее в кръвта
на жената и мъжа в този преломен миг, е сън. Спасителен, съсипателен сън.

106
 Ще идвам в безсъние и насън.
Ще ти показвам все едно и също. През различно отвърстие. Ще ти напомням,
ако си го забравил. Ако си успял да го укриеш от себе си. О-н-o-в-a още трае.
Никога няма да свърши. Затягането на примката на с м о к а .
Дори ти да свършиш, сам да се затриеш, то ще остане. И ти ще останеш,
свързан завинаги с о н о в а .
Един залп, миг огън, разтегнат във времето, повтарящ се до безкрайност. И
пак.
Колко пъти може да бъде убит един човек? Това знае само един свидетел -
убиецът.
Димът се разсейва бавно, пълзейки по стената.
Още ли не е убит? Колко години оттогава?
Изпод разкъсания облак на дима се привижда бялата му риза. Кръвта изгрява
бавно-бавно по нея.
Млад, бледен като зараждащия се ден, изправен до стената. Тухлите ѝ са в
обриви от куршуми. Утрото е надупчено от стрелбата.
Ранен, но недоубит, с едно растящо кърваво петно по ръкава на бялата риза,
с подгънати колене. Всички са се целили встрани. Някой - в нозете, за да не
бъде неговият куршум смъртоносен. Още малко, и осъденият ще се свлече
долу. Свръхусилие му струва да се държи все пак полуизправен. Опира се на
стената с китките на вързаните си ръце отзад. Изтерзан, той преизпъва вратни
жили за вик:
- Така ли съм ви учил да стреляте?
Сам отдалече чува гласа си, изтънял и чужд с глухо ехо, сякаш иде от
ковчега. Момчетата са по-бледни от недоубития. Нозете му се подгъват като
гумени. Трескавият му поглед ги пронизва:
- Целете се точно в сърцето!
Тишина до пукване на тъпанчетата. Ритуалът си има строги правила, които
не могат да се нарушават. Генералът тъмно почервенява, превръща се в
съставка от тухления зид. Как? Добре ли е чул? Този деградиран хлапак иска в
последния миг да узурпира властта му. Сам си командва разстрела! Ами тогава
цялата церемония се обръща наопаки и той, отвергнатият, застава начело, а
генералът за какъв дявол е тук? Сякаш посяга да отпори генералския му пагон,
получен с толкова подчинение и престараване през целия живот. Нищо така не
дразни мундирите, както недоубитата дързост. Генералът търси в бедния
военен речник дума за рязък, назидателен отказ и не намира предвидена за
такъв екстрен случай.
Без да пита за разрешение, осъденият командва с пресекващ, отвъден глас:
- За стрел-ба!
Взводът като в хипноза насочва дулата на пушките. Едновременно.
Генералът окончателно онемява. Сякаш остава без армия сред бойното поле.

107
 Войниците му се подчиняват не на него, а пряко на отвъдния глас. Човекът
чрез смъртната присъда придобива неограничени права.
Школникът от края на първата редица се цели право в сърцето. Взема на
мерника точно онова разгърдено място на ризата, където все още пулсира
младият, жаден мускул. Бие, бие, както тиктакането на часовника. Човекът и
дулата се гледат, без да мигнат, сякаш очакват нещо взаимно. Очи в очи.
Едните мигват, другите треперят. Осъденият на смърт командва смъртта си:
- Огън!
Сега ръцете на школника са сбрали всичките си сили да овладеят проклетото
треперене. Пръст на спусъка. Право срещу сърцето, което тиктака, отмерва
секундата. Тик-така. Тик. Атака.
Залп.
Дим.

Вена! Вено!
Бора скача от сън. Някой вика нелегалното ѝ име. Вслушва се. Тишина,
подкована от тропането на копита. Тя сръчно сплита младата си коса в една
плитка и я спуща върху лявото рамо - като тръгне до нея Андрей, плитката да
бъде откъм неговата страна, той да я гледа колко е гъста и лъскава.
- Накъде? - обажда се досадникът-глас иззад завесата, сякаш надзърта в
стаята ѝ.
Върху завесата е изрисуван алест кон в галоп по зелена ливада. Тропотът на
копита кънти все по-близо. Тя се шмугва зад завесата, изплашена да не я
прегази конят. Озърта се в дома си, който съвсем не прилича на нейния.
Начупен таван, ошарен с рисунки на препускащи коне с по две човешки глави.
Под ветреца, произведен при отмахване на завесата, червената конска грива се
развява до облаците.
На закачалката виси шинел на някогашен фелдфебел-школник с мета-
лически копчета, в които изпъкват короновани лъвчета, Андрей си е дошъл в
отпуск! Как да изпъди другия? Имат броени часове.
- Махнете се! Вие ми прекъсвате срещата! - заклина го тя. Обикаля тавана,
търси къде се е скрил Андрей. Наглецът върви след нея. Вена не може да
прости на Бора, че го е пуснала в дома си. С все сила дръпва завесата помежду
им. Но думите му проникват още по-натрапчиви през диплите на завесата:
- Не само че не прекъсвам срещата ви, но ми се струва, че аз ви тласкам към
другия.
Това унизява чувството ѝ. Тя иска да му кресне, но гневът, заклокочил в
гърлото ѝ, изригва в цвилене. От енергичното дръпване завесата се люлее.
Бора гледа смаяна как сега се развява гривата на зелен кон сред червена
ливада. Художникът на тавана е побъркан. Нарисувал е коня с две глави: едната

108
на Андрей, млада и светла, другата - мургава, с врязани бръчки и с прошарени
коси край слепоочията - на Кирил.
Сънят я събужда от съня.
Бора се стресва, проглушена от собственото си сърцебиене като от кънтеж
на копита:
„Наистина, откак вие дойдохте в моя дом, споменът не ме оставя на мира!”
Без да съзнава, тя мислено продължава наяве диалога, започнат насън с
оногова, когото нарича „натрапник”, забравяйки, че сама настоя той да остане
тук.
А третият, наострил листа, слухти изтръпнал докъде ще стигне този на-
стървен диалог.
Неговата свръхточна биопамет запечатва върху микромагнетофонни ленти
в подкорието на листата му дори най-неуловимите криволици на техните
настроения, отблъскваници и противостоения. И тревогата му все повече расте.
Тактичният фикус не успя навреме да прогони госта. Сега сгъстява зелената
си енергия в издишване, за да пропъди своята стопанка - тя да не остане задълго
вкъщи при такова съжителство.
Бора отваря очи на заранта с главоболие. Бърза да излезе на свеж въздух.
Гладна от вечерта, търси къде да закуси, като пристигнала със сутрешния влак
в непознат град.
Растението извършва така едва безмълвна, непризната саможертва. То
единствено знае какво му струва да остане насаме в апартамента с този
неврастеничен и съмнителен тип.
Критиката ще каже: необяснимостите в психиката на героите си,
немотивираните им постъпки авторката се мъчи да обясни с намесата на един
фикус, с една фикция.
А пък аз се питам: всяка разклонена мотивировка, всеки разлистен
психоанализ не е ли също един фикус в саксията на черепа?
Когато човек бяга от собствения си дом, разбира колко неуютен и
необзаведен е още светът за обитаване.
Бора търси прилично заведение, където би могла да закуси, размишлявайки
върху ребуса как да обнови лекциите си, без да предизвиква ударите на
бдителния догматизъм. Но е избрала най-неудобния момент: това е времето на
ръба между две кафе-епохи. Ориенталските кафенета с турско леблебиено
каймаклия кафе, сварено в опушени джезвета и сервирано димящо редом с
пасти, гарнирани с крем и мухи, изнемогват под напора на посетители и
затварят по няколко пъти на ден вратите си със собственоръчен, кривобуквен
надпис „Кафе няма”. А новите, изкопирани по западен стандарт кафенета с
еспресо за фабрично скоростно производство на чорбесто хладко кафе, с декор

109
от екзотични рогозки, висящи плетени абажури, ошарени столчета и бар-
изложба на богата колекция със спиртни напитки, още не са си пробили път
през върлите пазители на родното своеобразие срещу проникването на чуждия
разложителен начин на живот.
Наслуки се отправя към сладкарница „Прага”, най-колоритното за
преходния период заведение - хибрид между бозаджийница и кафене, между
Ориента и Запада. Самото му местоположение го прави видно и го заставя да
бъде модерно. Улица „Раковски” - стъргалото на младежта от времето на
„шушляците”, на късо накълцаните с бръснач коси на моми-четата, на дългите
паунски шалове край врата, спуснати до под коляно, и на върло преследваните
тесни панталони.
Една безвъзрастна, безмодна, безпартньорна жена влиза в „Прага”. Входът е
почти затрупан с грамади дъсчени щайги, в които са набучени бутилки с
лимонада и бира. Без да съобрази къде е и пред кого, тя не може да устои на
навика си да се намесва във всичко. Обръща се към една възпълна сервитьорка,
сновяща със самочувствие на собственица на заведението, и казва тихо:
- Приберете тези щайги! Човек не влиза в сладкарница, а в склад!
Онази я стрелва високомерно с поглед през рамо.
- Къде да ги сложа, на главата си ли? - изгрухтява с цяло гърло и ѝ дава гръб
като тараба.
Бора вдига очи наоколо за подкрепа.
И се вцепенява. Заведението е претъпкано с младежи. Между тях - Сигурно
и нейни студенти. През виещи се серпантини от цигарен дим имат вид на
призраци, струпани на потайно сборище. Врява, по-гъста от дима, ги омотава
в боботещи облаци. Бора не различава отделни думи. Инак би се почувствала
още по-зле.
- Внимание, международното положение влиза! - обявява дрезгав от коняка
глас, трудноопределим дали е момчешки, или момичешки.
- Тя и кафенето ще превърне в мероприятие! - подхвърля друг от съседна
масичка.
Личи си, че не е била редовна посетителка на такива места. Застава в
кипарисна поза до вратата. Ни назад, ни напред. Тютюневата мъгла на
причудливи ивици образува завеса между нея и гъмжилото. Пак завеса. Тя и
тук се чувства, както у дома си, тоест неловко. Смътно различава кръгли
масички, около които са се скупчили лакти, рамене, глави, подобни на
остъргани репи с тази модна линия на подстрижка. Всички седят с палта,
гардероб няма. Какво я стеснява? - пита се сама. Никого не познава. Всичко ѝ
се вижда чуждо. Никъде не се усеща стопанка. Изплъзнал ли се е от ръцете ѝ
светът, който тя е създала и за който се е борила? Все повече я смущава
младото поколение. Изброждайки с поглед това многолюдство, тя търси лице.
Хлапаци, насядали или щръкнали прави, са се разположили като притежатели

110
на времето. Кои измежду тях са нейни студенти? На какво ги е научила? Зад
цигарения дим, алкохолните пари и грима какви са техните черти? Тя ги гледа
така, сякаш среща извънземни жители. Не ѝ е тук мястото. Къде е нейното
място в света?
Понечва да се приюти на улицата. Там поне е в реда на нещата да се
чувстваш чужд. Но един рошав младеж с цигара в ръка като молив за писане
на йероглифи из въздуха се надига от дъното на кафенето, отправя се към
изхода и на висок глас се обръща към нея:
- Другарко, тъкмо освобождавам едно място. Ето там, в интимния ъгъл! -
предлага ѝ с пожертвователен жест.
- Благодаря! - кимва тя и поглежда с настръх нататък.
„Интимният” кът е пренаселен. Но няма друг избор. Интимността днес е
изложена на показ. Бора не знае през какво се промъква: през лютив цигарен
шум или през проглушителен пушек. Сяда на крайчеца на стола. На същата
масичка пушат лице срещу лице две девойки и един момък. Не ѝ обръщат
внимание. Тя присъства като надзорник на разговора им. Седи с неразкопчано
палто, готова да си тръгне при първа възможност.
- Пратил посредник да ме кани на среща! - казва на всеослушание едната
без сянка от стеснение.
- Отказа ли му? - пита я хлапакът безразлично.
- На посредника не! Излезе симпатяга!
- Прибра ми акъла! - одобрява другата.
Тримата се разтрисат с нарочно дразнещ смях. Или така се чини на Бора? Тя
се опитва да изключи слуха си. Димът от цигарите им бръква в очите ѝ, люти
ѝ до сълзи. Тя търси с поглед друга сервитьорка, да не бъде онази грубиянка.
Но никоя не иде да я обслужи. Търпението ѝ не е тренирано по такива
заведения. Не знае, че в „Прага” например келнерките са само две и затова там
винаги се чака по час.
- Е, къде скитахте с него? - пита втората девойка вяло, без особен интерес.
„Любопитството навярно се смята за лош тон - претегля Бора. - Оттам и
любознателността не се цени.”
А пък тя иска да разпали любознателност у младите към своя предмет. Все
пак едно хрумване е заседнало в съзнанието ѝ. Ако се реши на това, може би
ще ги извади от такова равномислие.
- Къде да идем? - отвръща момичето с пренебрежителна трапчинка на
бузата. - На стар филм!
Бора се разсейва да лови интонацията им като барометър за настроенията
сред младежта.
- Много е далече тая България! - забелязва момчето. - Догде стигнат
филмите дотук, остаряват с десет години!
- И ги кастрират! - добавя момичето.

111
 Разменят си репликите без запалянковщина, с апатичен тон, сякаш подбран
умишлено да бъде в контраст с патетиката на „старите”. Бора възприема тази
нова звукосянка като насочена лично срещу собствената ѝ гама. А бездомникът
е от „разгневените” — установява тя неволно, - винаги готов да кипне, да
повиши тон, да преувеличи поводите за ярост. В този момент тя го чувства по-
близък до тоналността на своето поколение - същата приповдигнатост, но с
обратен знак. Вярна на инерцията си да се намесва, преподавателката се смята
задължена да им обясни положението с чуждите филми у нас:
- Западните продуценти искат луди суми във валута за новите нашумели
филми. Нашата държава ще се разори, а нали трябва да внася машини.
Изведнъж в ушите ѝ удря отмъстителният смях на Кирил, сякаш заседнал
там и само дебнещ случай да ѝ напомни за себе си:
„Машини вместо филми, какво щастие!”
Младежите от масичката не чуват този присмех. При нейното поучителство
възнасят погледи към тавана, което може всичко да означава - и втръсък, и
пренебрежение, и безразличие. Тя се озърта:
- Няма ли да приеме някой поръчката ми?
- Ако се надявате, има да чакате до утре! - махва с ръка хлапакът, по-
свещавайки я в тайните на заведението.
- А вас как са обслужили? - недоумява новопокръстената.
- Сами си доставяме, на самообслужване!
За пръв път чува тази дума, звучи ѝ неприлично. Едва сега Бора забелязва
опашка пред бара. Изправя се, готова да понесе всички изпитания на модерните
времена. Прекосявайки тютюневата мъгла, долавя как младежките очи я
наблюдават, без да я поглеждат. Нарежда се зад последния гръб. Това е
кльощав дангалак. Неговата Дулцинея се втурва да заеме място край някоя
масичка. Преподавателката се сеща, че забрави да помоли да ѝ пазят стола. Все
по-неудобно става да се живее сред този избуял от младост свят.
Докато чака, замаяна от шумния пушек, се сили да се самоизолира от всичко
наоколо.
Нейното дръзко хрумване зрее в нея дори когато се разсейва по странични
дразнители. И сега, възвръщайки се към него, тя го заварва по-закръглено,
откристализирало. Стъпката е твърде самонадеяна, твърде първа, но си струва
напрежението и риска. Защо да не посегне към експеримента? Извън
програмата да разгледа заедно със студентите в своя семинар един от най-
изтъкнатите напоследък буржоазни съвременни философи и да го разнищи от
марксически позиции? Името Карл Попър още не е проникнало тук.
„Стига сме се занимавали с отдавна разкритикувания Бергсон! Марксизъм в
настъпление - това означава непрестанна борба на нов терен, повишен
мисловен тонус!” - разсъждава бойко тя, чакайки чинно реда си.
Междувременно следи какво поръчват предидущите. Голям избор на сладки,

112
удавени в сироп, и към тях лимонадени шишета с вяли мехурчета, но съвсем
не те са удостоени с внимание. Сутрешните посетители грабят халби с кипнала
бира или чашки коняк. Подвикват си насърчително:
- Заран сръбнал, цял ден си свободен!
- Рано пиле рано пие!
Вече Бора се чувства извънземна жителка. Открива на витрината пред бара
любимите си от детинство ореховки, сарделно наредени в една тава. Изглежда,
че и вкусово е изостанала.
- Орехова кифличка и чай! - поръчва.
- Няма чай! - отвръща с досада жената зад тезгяха.
- Как няма? Толкова е просто да се приготви!
- Специално за вас сега да варим чай! - възмущава се онази.
- Хайде, не ни бавете! - обаждат се гласове от опашката.
- Щом не ви харесва, стойте си вкъщи и си пийте чай! - поучава я младо
момиче с боядисани мигли като засъхнали четки на ленив ученик в час по
рисуване.
Нейна преподавателска светлост доживя да бъде поучавана от хлапетиите.
Посрамена, грабва ореховката с шише лимонада и се шмугва към „интимния”
кът. Мястото ѝ е запазено. Тя благодари на тримата, че са го отбранили от
натиска на бодрата сутрешна тълпа. Сторили са това неохотно, разбира по
отегчените им лица, и се затваря в себе си. Но и в собствения пашкул не се
усеща на Сигурно.
Карл Попър. Отгръща книгата на означената страница.
Проверката за интелекта е умението да се съсредоточиш при всякакви
обстоятелства. Мъчи се да докаже на себе си, че има силен интелект. Прочита
бавно дума по дума английския текст на цял пасаж. Нито един непознат корен.
Остава ѝ да проникне в смисъла. Но си казва за самоуспокоение, че разговорите
между младите я привличат повече от разсъждението на Попър върху
опровержението на научното познание. Вслушва се като в своеобразна анкета
в гласовете им, пепелни от цигарите. Уж коренът на думите им е познат, а пък
смисълът ѝ убягва, също като на чужд език. Яде бавно ронливата, доста
изсъхнала ореховка, внимавайки да не си счупи някой зъб с неизбежните
черупки, които мило напомнят, че все още тези кифлички са ръчно
производство, напълнени с истински орехови ядки. Отпива на сдържани,
нечути глътки изветрялата лимонада. И си преповтаря току-що прочетеното,
сякаш го сдъвква със същата предпазливост да не се натъкне на костелива
черупка. Какво излиза според Попър? Че опровержението е белег за научно
познание. Refutation.
„Нима опровержението не е белег и за житейското ни познание?" - обажда
се в нея подслойният глас на бездомника, който сега се е разположил в нейния
дом, а тя обикаля кафенетата.

113
 Изведнъж тази предполагаема реплика ѝ наточва амбицията да опровергава.
Според Попър всяка теория рано или късно търпи опровержение, тоест
поражение. Ами Демокрит: идеята за атомизма? 25 века остава в сила! И днес
тържествува. Това опровергава тезата за опровержението.
„Ето че опровержението е стимул и за вашето мислене!" - присмива се
противният му глас, взел тон на постоянен неин опроверган.
Тя изважда бележника си и трескаво вписва едно хрумване:
„Попър сам в собствените си клещи! Ако твърди за своята теория, че е
неопровержима, тогава тя според собствения му тезис е ненаучна. Ако пък е
опровержима, значи, нейният основен тезис за опровержението не е
общовалиден, тоест основният тезис на Попър важи за всички други, само не
за собствената му теория!"
Трябва да приведе научни доказателства. Трудността се изпречва срещу нея
като калкан пред прозорец. Каква непроницаема липса на познания от разни
области. И в този миг тя усеща младежки порив. Колкото по-трудно, толкова
по-отрадно! Това е все още инерция от съпротивата. Нима тогава ѝ бе по-
лесно? На младини тръгнала срещу течението, тя има вътрешна нагласа да се
противопоставя и днес. Но загубила представа кому и на какво да се
съпротивлява - нима на своите? - тя губи и живеца на волята си. Превръща се
в своята противоположност: вместо непримирима става примирена. А такова
състояние за нея е болестно. И всяко събуждане на напора ѝ към съпротива я
възражда и подмладява.
Може би срещата с нахалника Кирил раздухва у нея загасналите въглени
тъкмо на този жизнен порив за съпротива.
Бора Найденова неволно извиква все по-често слуховия спомен от гласа му
с дразнещите я нотки на враждебност и злост в него, за да се зарежда със
съпротивителни сили. Ако би надникнала още по-дълбоко в непознатите
тъмнини на същността си, там, където проникват излъчванията на един фикус,
да речем, тя би открила може би тайното коренче на онази тръпка в клетките
си, събудена от близостта на мъжа: тръпка колкото еротична, толкова и
еретична, предизвикваща съпротива на живот и смърт - най-страшната
съпротива срещу самата себе си.
Отваря бележника, готова за един труден ден. Здравейте, трудности!
Поотмества книгата към младите си сътрапезници - дано ги заинтригува
заглавието на английски, та да подхванат приказка. Анкетата би била по-
плодотворна, ако инициативата за разговор иде от разпитваните, сиреч сами да
влязат в клопката. Момичето отсреща плъзва нехайно поглед върху ярката
корица, прочита чуждия надслов (сегашните знаят езици от деца просто от
въздуха, а не от граматики), без да издаде никакъв интерес. Нашумялата
социология по света, която е завъртяла ума на млади и стари, не изтръгва това
същество от безразличната поза. Или е рецидив на страха? Бора потвърждава

114
наблюденията си, че „днешните” се пазят като от холера да проявяват
любопитство. Маската на отчуждението е на мода.
„Отчуждение или отстиване и отспиване по-скоро” - пошушва ѝ онзи.
„Трябва да се изтърпи, докато се износи!” - въздъхва преподавателката. „После
ще дойде друга маска - забръмчава като муха, пръскаща зараза, гласът на
Кирил в едното ѝ ухо. - Не ви ли минава през ум, че и вашето важно,
свръхсериозно лице, замислено с наложителен, инструктиран и дозиран
оптимизъм върху международното положение и върху съдбините на
човечеството, е също маска?”
„Не се срамувам от лицето си. То ви изглежда като маска, защото сам криете
своето лице зад най-различни гримаси.”
„А не мислите ли, че вашето лице-маска на принципност и непогрешимост
също някой ден ще се износи, ако вече и не е износено?”
В другото ѝ ухо жужат приказките на младежите от околните маси. Тя ги
отсява, за да открие някакво зрънце значение от този словесен планктон:
„От оказионен магазин стая на свободен наем намерих вносни грамофонни
игли за една седмица иде телеграма от Варна да се поразтъпчем дай една
цигара граф Монте Кристо излезе ли вчера го срещнах в ЦУМ пуснали
ботушки задигна ми писалката в днешния брой най-новия виц довечера да не
ме вържеш на търси се инфаркт важничи в трабант един още трябва за
карето...”
Бора Найденова се решава на недопустимото - да заговори първа хлапаците
около нейната масичка. С глас, търсещ естествения тон:
- Мога ли да ви запитам...
Лицата им приемат изражение на заложници. Все още не е късно да се
откаже. Тя наквасва с глътка лимонада пресъхналия си език. И въпросът ѝ
прозвучава лимонаден с известна газираност:
. - Какво цените в живота най-много?
„Не ставайте смешна!” - затормозва я гласът на натрапника.
„Изненадващият удар на въпроса може да донесе допълнителна
информация” - упорства тя в напрегнато очакване да не изпусне ни един нюанс
от техните реакции.
Младежите я гледат с очи на риба без сянка на учудване. Нищо не може да
ги смути, а още по-малко да ги изненада. Изненаданият в случая е самата
анкетираща. Хлапакът се подхилва с обидно снизхождение, сякаш е по-
възрастен от нея, а тя не е излязла от революционния пубертет. Едното момиче
със здрачния от тютюнев пушек глас отвръща не на нея, а на своите приятели,
като че продължава разговора с тях, без да поглежда към присламчилата се:
- Чувството за хумор, но се среща толкова рядко! А поводи на всяка стъпка!
- Явен намек за смешната задавачка на въпроси.
Другото момиче побързва да снижи тона до пълно равнодушие:

115
 - Липсата на амбиции. Аман от стремежи и цели! - И без да удостои
„старата" с един поглед, запраща към нея хаплива игрословица: - Цели сме
само от цели!
- Спортът! - отсича момчето за край на обсъждането, подчертан с
изтръскване на пепелта от цигарата: - Като отдушник. Стадионът е вентилатор
за обществото.
- А любовта? - запитва Бора с лице на човек, бръкнал в пчелен кошер и
очакващ цял да бъде изпожилен.
Вече и погледи не си разменят. Сякаш нищо не е изречено на тяхната маса.
Момичето, вторачило очи на мъртва риба към задименото пространство,
проломотва:
- Самонавивки.
- Излишни усложнения - долива другото.
Бора не може да проумее любовта ли причинява усложнения, или
натрапената анкета. Момчето, разбира се, трябва да надмине момичетата в
отрицание на сантиментите:
- Любовта е робство, това и бабите ни са чактисали. А ние загряхме, че
безлюбовието е свобода.
- Единствената възможна свобода - процежда заедно с пушека през
ноздрите си момичето.
Не може да схване сериозно ли мислят така или я поднасят, нея заедно с
въпросите ѝ и с цялото ѝ догматично време, което тя си носи като родов белег
на челото, в думите, по ръцете. Неволно стрелва ръцете си с неговия мъжки
поглед. Бледни, безсънни, аскетични, с нокти, скосени от ударите по пишещата
машина, свикнали да галят... листата на стайния фикус, когато изтриват с
влажна марля праха от тях. Ръце на непоправима самотница.
Тайфа младежи чакат прави на опашка за свободно място. Троицата от
нейната масичка придобиват смъртно отегчени лица, сякаш самото ѝ
присъствие произвежда наднормено скука. Вяло се надигат, кимват
безпогледно и се провират с ловки лакти към изхода. Опразнените три стола до
нея биват плячкосани от правостоящите. А Бора неуместно се сеща, че пак
забрави да напълни каната с вода и да я остави до вечерта да добие стайна
температура, за да полее фикуса, както бе правила години наред.
Тя никога не се е замисляла над това как се установи връзката между нея и
фикуса. Едва сега си дава сметка за една недотам приемлива причинна
последователност.
Любимата ѝ учителка в гимназията по етика, логика и психология (тогава се
учеха такива непрактични, без класов подход предмети) следеше с интерес
пътя на своята питомка: подир нелегалната борба как успя да вземе
пропуснатите университетски изпити в съкратен срок и да завърши философия
тъкмо, когато префуча като смерч философската дискусия в края на 1947 г.

116
Това от страна на Бора бе цял подвиг, равен на понасяне на инквизиции с
трошене на кости в полицията. Защото веднъж усвоеното по история на
философията и по останалите дисциплини трябваше да се отхвърли като
неправилно и да се изучава по нов начин, от нов, свирепо критичен ъгъл.
Убедена, че поглъща най-прогресивната наука на науките, че си изковава
най-съвършеното оръжие за мислене и за действие, Бора нямаше откъде да
заеме време за четене, освен да се лиши от сън. Дните ѝ изгаряха по кладите на
митинги, събрания, бригади за възстановяване на града от развалините.
Нощите ѝ принадлежаха. В неотоплената, полуразрушена студентска квартира
час по час си вареше на спиртниче силен черен чай, за да прогони съня, и
осъмваше над книгите. Чак като издържа отлично и последния изпит, изведнъж
съзна, че не може да се крепи на крака и че е сериозно болна. През дългите
месеци в извънвремието на санаториума в Искрец старата ѝ учителка
пенсионерка я посещаваше. Тогава туберкулозата бе смъртоносна. Самото ѝ
име звучеше като призоваване за екзекуция без помилване. Веднъж, в дните на
най-тежка криза, когато Бора бе на ръба, учителката донесе, боднато в малка
саксия, бледно стръкче с две листенца и го остави до прозореца. След седмици,
щом я пуснаха при болната, старата жена отпърво се втурна към отворения
прозорец, наведе се над саксийката, огледа я внимателно и чак после обърна
сияещи бръчки към любимката си:
- Ще оздравееш, честито! - възкликна с едновремешен възторг. Бора нямаше
сили да отговори, че ѝ е все едно дали ще оживее, или ще отиде подир Андрей.
В своя атеистичен фанатизъм тя не се залъгваше с надежда, че там ще го
срещне. Затова животът и смъртта за нея бяха еднакво празни. Но бившата ѝ
учителка искаше да ѝ внуши някаква старонародна вяра:
- Ще оздравееш, щом цветето се е хванало!
Наистина цветето бе прицелило островърх листец като никнещо млечно
зъбче към мартенското слънце. Без да се поддава на суеверие, болната
подсещаше санитарката да полива саксията редовно. После сама започна да се
грижи за това. Не заради себе си, а за успокоение на старата жена. Когато я
изписаха от санаториума като полуоздравяла, тя отнесе саксията в
студентската си стая. Това бе детето фикус, което растеше пред очите ѝ хилаво,
криво, почти безизгледно. Местейки се от квартира на квартира, докато се
настани в собствен апартамент, тя мъкнеше и фикуса, трепереше да не го
пречупи или простуди, крепеше го в скута като живо опровержение на
принципите си. Тя, която бе поставила за цел на живота си борбата с всички
сортове опиум за народите. Ако държеше на наивното поверие, би трябвало да
се безпокои, понеже фикусът не вървеше на добре. По същия начин и здравето
ѝ едва-едва крееше. Или тя се поддаваше на внушение? Един случайно доловен
разговор в трамвая я сепна. Зад гърба ѝ женски глас се оплакваше от нещо, тя

117
не вникна в смисъла. Но отговорът на другия женски глас, по-възрастен и с
убедителност на дълголетен опит, се впечата в съзнанието ѝ:
- Цветя при лоша жена не виреят!
„Нима съм лоша?" - запита се тя, преоценявайки се за пръв път не в
идеологически, а в чисто човешки категории.
Върна се вкъщи и застана над фикуса с наведена глава, сякаш в немощните
жълтозелени листа видя жалкото лице на собствената си доброта. И с гузно
чувство на мащеха започна да полага преувеличени грижи за своя изоставеник.
Той мъчно идеше на себе си. Бора губеше надежда, че ще го вдигне на кривия
му крак. И неусетно се привърза към него, особено след смъртта на учителката.
Започна да му говори като на смислящо същество, което разбира и умее
многозначително да мълчи в отговор на думите ѝ:
- Сърдиш ли ми се? Не можах да се измъкна от заседанието. Какво си
помисли, че съм се заплеснала някъде, без да се сетя за тебе? Колко си ми
ожадняло, моето самотниче! Тук е страшен задух. Сега ще те лъхне свеж
въздух, като отворя прозореца...
И стана невероятното. Сякаш усетил истинността на едно нежно чувство,
фикусът постепенно се преобрази. От хилаво, уродливо растенийце се
превърна в разклонено, пищно зелено чудо. Едностайният северен апартамент,
саможив и непознаващ интимна радост, се преобрази заедно с него в тих, почти
семеен кът, изпълнен вечер с фантастични субтропически сенки,
предразполагащи към углъбеност и съзерцание. По странно съвпадение и
здравето на Бора се замогна. Тя чувстваше как в жилите ѝ протича ведрост, как
напира волята да работи неистово - воля, която за хора с разбити съдби е самият
живот.
Сега, вслушана в младежкия жаргон от масите в кафенето, тя смътно изпитва
липса на нечие безмълвно, искренозелено присъствие, сякаш губи вътрешна
опора и това я долива капка по капка с гъсто безпокойство.
Ще кажеш: авторката прекалява с измишльотини. Удари часът да се разкрие
откъде тръгна всичко това. Самата авторка действително преживя нещо още
по-измислено.
Учител по пиано през юношеските години ми бе професор Андрей Стоянов.
Все по-настойчиво започва да ми се струва, че такъв образ не е могъл в кръв и
плът да съществува на тази грубоодялана планета. Самият той бе измислен
човек. Сред хаоса от закъснения - астрономично точен. В царството на
дилетантщината — съвършен професионалист. Сред гъмжилото от низки
страсти - възвишено нравствен до невероятност. Изобщо, различен от всичко
наоколо. Изтъкан от някаква антиматерия. Чисто духовен, без примеси. И
светът не можеше да го търпи, виждайки в него живо порицание за
недостатъците си. Заплахата витаеше край всяка негова стъпка, едва сега
разбирам това. Строг към нехайниците, откровен към бездарниците,

118
старомоден към кресльовците-новатори, прецизен до неизпълнимост за
мнозина - е, как да оцелее?
Все пак някак бе успял да премине през толкова засади неуязвим, обвит от
глава до пети в звънката броня на музиката. Донкихотски кльощав. Със смешно
скоклива походка, недостигаем от годините. Но тъкмо пред прага на
осемдесетте загина с ужасна смърт. Нехайният, ленивият, безотговорният,
грубият свят си отмъсти на него, посветил целия си живот на единоборство с
нехайството, леността, безотговорността, грубостта. Професорът падна в
шахтата на повреден асансьор. От седмия етаж до долу - това му е бил тесният,
тъмен, ехтящ скафандър за последния полет.
Няколко години преди внезапния си край той донесе собственоръчно у дома
за рождения ми ден една саксия с фикус. Имаше навика да подарява на
учениците си книги и ноти, надписани със също такъв скоклив почерк като
вървежа му. Отде му бе текнало да се разнежва чрез цветя? Още го виждам:
комарно тънък, святкащ с дебелите диоптри на очилата си, пълни със зелени
отблясъци от фикуса, сияещ и вежлив до счупване - самият някакво странно,
нетукашно същество, - поднася саксията. Стрелна ме едно натрапчиво
сравнение: професорът и крехкият фикус имаха нещо общо, какво, и до днес
не мога да определя. Нещо в самата същност на две слаби, но устойчиви докрай
създания, предопределени да прочистват въздуха чрез някаква фотосинтеза, да
опазват вечнозеления спомен за пролетта сред зима, да ни заставят да се
замисляме над много неща..
Откак дойде фикусът на професора в стаята ми - за вас лъжа, за мен истина,
- моят живот коренно се промени. Сляпо съвпадение? Може би. Внушение?
Още по може би. Знаем ли ние с какъв магнитен обръч ни обгръщат мислите и
въжделенията на хора, които ни обичат и искат да вярват в нас? Изобщо какво
знаем ние? Един фикус може би притежава повече сетива да изтръпва от силата
на човешките чувства, да разпознава истинските от фалшивите и да изпитва
болка, попарваща болка.
Нехайна към своя зеленокож състайник, поливах го от време на време,
когато мимоходом забележех, че пръстта в саксията е изсъхнала като сипей. Но
той не бе придирчив и разпростираше листата си според чергата - тоест според
ъгъла, където го бях тикнала. Майка ми го пресели в по-голяма делва. И докато
се озърна, една вечер плеснах с ръце: колко е порасъл! Задминал всички ни. Бе
достигнал портала с вършеца на новия лист, изострен да забие пика от упор в
тавана, сякаш да го повдигне по-високо над главите ни. Тогава съзнах колко
години са изтекли от гибелта на учителя ми и как променено е моето
денонощие. Къщата се бе напълнила със стъпки, с гласове, със смях, с
караници -изобщо с музиката на живота. Холът бе тесен да се разминаваме.
И все ни се струваше, че фикусът ни пречи. Улисана в сляпата радост от
съществуването, не обръщах внимание на цяла поредица необяснимости.

119
 По онова време се стоварваха тежки иззадъглови удари върху мене. Хайде,
да не уточнявам какви... Вестници, списания, радио, трибуни по конгреси,
конференции, събрания, парт-активи и прочие бронирани подразделения на
ЦК ме подлагаха на неспирен кръстосан огън. Без право на самоотбрана.
Всичко това би разранило дори динозавърска кожа. Но с мене ставаше тъкмо
обратното. Щом се връщах вкъщи с душа, цяла в синяци, ме обвиваше полъх,
плодоносен като южняк и целебен като хисарски извор. Това бе най-
хармоничният период в живота ми. Обстрелът отвън засилваше любовта и
сговора вътре у дома. Никога не съм дишала с такава убеденост в своята
правота, да ти е драго, че те ругаят. Щастливи дни.
Фикусът, с професорска съсредоточеност извил стебло на дъга над
прозореца, закриляше мълком всички домашни празници и делници. Но аз още
не знаех това. Един ден размножилите се листа се заплетоха в завесата.
Дръпнала съм я в своята разсеяност. С ръце, самозабравени от щедрите дарове
на живота. Сепнах се: избуялият съпространственик започва да създава
излишно неудобство. И той бе изнесен тържествено с ловки маневри на
балкона Но и оттам благосклонната му сянка обгръщаше дома с успокоение.
Докато един ден го сполетя същото, което отне живота на професора.
Нехайството.
Внезапно нахлу леден вятър, бръсначно стрижещ. Навън бушуваше
стихията. Ние се вслушвахме цяла нощ в зловещото свирене, изтръпнали. И се
топлехме в прегръдка вътре, без да се сетим за още един член на семейството,
може би най-добрият и най-нежният. На заранта ни очакваше потресна
картина: брилянтнозеленото, протегнало към нас безброй ръце довчера,
извисено и разклонено творение на природата сега бе керемиденокафяво като
овъглено. Листата му се бяха свили навътре - да се скрият и стоплят в себе си.
Цяло сгърчено като тяло на мъченик, снето от кладата. Стори ми се, че
растението е смъртно осланено не толкова от мразовития вятър, колкото от
студенината и забравата на онези, за които е отдавало всеки свой дъх. Сякаш
видях изтерзаната беззащитна сянка на своя някогашен професор, смазана в
шахтата на асансьора.
След тази нощ се заредиха злополучията у дома. Болести връхлитаха една
след друга. Имаше цели месеци, през които заспивах и се събуждах със смъртта
до възглавницата. Майка ми, дълголетница-крепителка на къщата,
всезнайницата, която помнеше къде е всяко кабърче и която никога не можех
да излъжа, започна странно да се лута из коридори и стаи, търсейки всичко. Из
ден в ден губеше все повече, но не знаеше какво. Щом тръгнеше навън за
„нещо”, без което не може, вече ѝ бе непостижимо да се прибере и обикаляше,
обикаляше улиците, познати ѝ от много години. Питаше случайни минувачи, в
пълно недоумение къде се намира и как да открие собствения си дом, граден,

120
поддържан и реставриран от нейните неуморни ръце, а пък сега забулен и
отнесен от мъгли, все по-гъсти мъгли...
Ще кажеш: възраст. Добре, ами другото? И взаимността ли има възраст?
Отвън ударите се бяха поразредили, само от дъжд на вятър някой глух гръм
падаше върху обръгналата ми глава. Но вътре, вътре... Нямаше го прежното
спокойствие, безгрижие, онази хармония на духа, която прави целия свят
съзвучен. И нямаше никога да се върне, колкото и да премълчавахме един пред
друг страховете си.
Фикусът-бранител на домашния климат бе унищожен от нас самите. Така ми
се струва. Професоре, тежко на учениците ти!
Всичко това авторката го пробутва скритом зад гърба на героинята си,
праволинейната преподавателка по марксизъм, която би се възмутила от
подобни ненаучни отклонения.
Мистификусации.
Между впрочем авторката някога много приличаше на своята героиня. Или
поне много ѝ се искаше да прилича на нея, желание, което дори е по-голямо
вътрешно родство, отколкото външната прилика. Но откак ѝ се случи
гореспоменатото преспиване със смъртта на обща възглавница, една заран тя
отвори очи и този свят ѝ се видя съвсем не така ясен и постижим, сякаш
зеничните ѝ лещи бяха подменени. Оздравяването ѝ бе по-болезнено от
болестта. Проглеждаше и светлината на истината я прегаряше. И наивната
ѝ вяра в „единствено могъщото и правилно учение” се изпари.

Бора Найденова все по-редовно не се прибира вкъщи. Институтът обаче не

може да ѝ замени дома, колкото тя да не иска да си признае това.
Амортизиращи заседания. Пълна аудитория с лица, които всяка година
стават все по-млади, а нейните интонации - все по-отживели. Тя говори
убедена, но дали и убедителна? Нейните неблагополучия започват от момента,
когато ѝ потръгна възходящо. Тъкмо получи докторат. Автоматически бе
ръкоположена за професура. Професор Бора Найденова - звучи внушително.
Кой може да ѝ оспори тази титла, щом е партиен член и още повече активен
борец? Гласят я за безспорен титуляр на катедрата по диалектически и
исторически материализъм. Думата ѝ тежи при важни решения в института,
дава тон на всички събрания. Тъкмо придобива самочувствие на необходимец.
И изведнъж - все по-спящи физиономии срещу бдителните ѝ речи. Нима е
изостанала? Или е остаряла? Тогава я прихвана треската да обновява, да
впръсква кислород в застоялия въздух из аудиториите на института. Да
разчупи собствения си шаблон.
Изправя се на катедрата на очна ставка с младостта, тоест със сeбе си от
някога. Защото за Бора, както за цялото нейно поколение, борческите младини
са съвест. По странната кръгова игра на възрастта местата им са разменени.
121
Вместо да бъде там, на студентските скамейки, жадна да учи, да осъществява
мечтата на загиналите, тя е на противоположната страна, преподавателка.
Вместо излитаща напред - ограничаваща. Вместо търсеща нов път -
ръководеща с пътеуказателен пръст. Вместо весела - властна. Това коренно
преобръща нещата. Тя иска да подмлади позицията си, забравяйки, че всяко
нарушение на правилата се заплаща с изхвърляне от играта.
Строг поглед, въдворяващ ред. Бавно, обходно тя тръгва оттам, докъдето е
спряла миналия път. Теория на познанието. Гладкостта на фразата ѝ,
шлифована от повторението, действа като приспивателно на младоците, из-
тощени от ранно ставане и късно лягане. Неусетно всред лекцията като пример
за погрешни буржоазни лутаници тя вмъква нещо извънпрограмно:
- Ключово понятие за съвременния австрийски философ Карл Попър е
„опровержението”. Той твърди: „Теориите съществуват, за да бъдат опро-
вергавани.”
„Вие сега ще опровергаете неговата теория - апострофира я на ухо
прилепчивият глас на Кирил - и по такъв начин ще потвърдите тезата му за
опровержението.”
Без да издава хода на мисълта си, тя продължава, опитвайки се да опровергае
не само Попър, но и своя вътрешен опонент:
- В науката новата теория не всякога отменя валидността на предшест-
ващите. Айнщайновата обща теория на относителността не заличи грави-
тационния закон, формулиран от Нютон.
„Все пак Айнщайн обърна наопаки старите възгледи за света” - напомня ѝ
натрапникът, принуждавайки я да търси още доводи.
- Новото разширява валидността на природните закони най-често върху нов
терен, в друга област от материалния всемир - оборва го тя гласно.
„Където са валидни съвсем други закони” - вметва Кирил.
Увлечена във вътрешен спор с невидимия си противник, Бора отделя твърде
много време на този въпрос „извън учебника”. Накрая прави предумишлена
пауза, обирайки с поглед ефекта от нововъведението. Струва ѝ се, че има
някаква малка промяна у слушателите, каква - не може да определи. Но има,
има! За начало е добре - окуражава се сама. А присмехулният глас в ухото ѝ я
разколебава:
„Не виждате ли, студентите недоумяват: кой пък е този поп Попър, нищо не
са чували за него, а вие го опровергавате. Вместо да събудите у тях
самостоятелно критическо мислене, вие им давате наготово предъвкана от
чужди уста критика.”
„Лесно е да се заяждаме отстрани!” - отпъжда го преподавателката на път
през коридорите към кабинета си.
Тя мълчи. Няма с кого да сподели своята несъгласувана с „горе” амбиция да
въведе факултативно изучаване на съвременни западни социологически и

122
философски теории, да застави студентите да ги оборват, въоръжени със здрав
марксистки мироглед. Само не трябва да прибързва, добре да подготви
почвата, да улучи благоприятен момент на разведряване.
„Когато негова милост Международното положение благоволи да разреши!”
- захапва я онзи глас като куче по петите ѝ.
Сподирят я припрени стъпки.
За миг ѝ се струва, че това е нейният преследвач Кирил. Бои се да се обърне,
да не би да се намери лице с лице с него. И отново е прекосена от това
несвойствено ѝ изтръпване, което още повече я зарежда с враждебност.
- Другарко Найденова, мога ли да ви помоля за една консултация? - настига
я съвсем друг глас.
Уважителен, едва ли не обожаващ я. Тя е забравила тази своя усмивка.
Отдавна не са я търсили жадни младежки въпроси.
- Разбира се, влезте! - поканва в кабинета си студента, жив свидетел на
днешната ѝ сполука.
Вдига очи към лицето му и сяда зад бюрото с пресечена усмивка. Запрян
Томов. Същият онзи с дебнещия поглед, който записваше дума по дума какво
бе говорила за Ръсел на семинара вчера. Налетяват я подозрения като лазене на
стоножка по кожата. А лицето на хлапака гори с подвеждаща любознателност:
- Къде мога да прочета нещо от Попър или за него?
Естествено в западни списания и издания. Тя вече е нагласена на подозираща
вълна и неговият въпрос донамества стрелката.
- Какво по-точно ви интересува? - запитва от упор.
Следователският ѝ поглед през присвити клепачи попарва възторга му.
Да би могла да види внезапната поява на бръчки в ъглеца на примижалото
си око, този безцветен спектър на подозрителността. Студентът мигновено
надява израз на ученическо послушание.
- Само това, което вие току-що казахте на лекцията си, нищо повече! -
уверява я раболепно Запрян Томов.
Става ѝ срамно за него, а още повече за нея самата. С какво би могла да
изкупи неловкостта освен с показно доверие. И преподавателката му предлага
книги и списания от личната си библиотека.
„Вие имате обратни реакции! - залавя я Кирил във вътрешния ѝ капан. -
Заплащате гузното си чувство на вина с прекалени жестове. Мене настанихте
в дома си, а наклепвача обдарихте с библиотеката си!”
Оказва се за нейна изненада, че съмнителният студент знаел чужди езици.
Обикновено доносниците са невежи и разчитат на лесни начини за напредване.
А може би типът подмазвач и клеветник се квалифицира според изискванията
на времето. Образован злословец, владеещ чужди езици. Титулован издайник.
Какъв напредък! Бора изпраща младия човек с едно неизпитвано досега
чувство: едновременно му вярва и не му вярва.

123
 В борбата не е имало такива парадоксални отношения между хората, както
в мирновременния период, наречен „преходен” - записва си тя в бележника
попътното хрумване.
„Но не смеете да продължите мисълта си докрай, боите се, че може да ви
заведе твърде далече” - нашепва хапливият глас.
„Не съм се бояла никога от куршумите, та от мислите!”
„Мислите понякога са по-опасни от куршуми.”
Бора Найденова си спомня днешни срещи с другари от нелегално време.
Герои, минали прави през огъня, днес навеждат глави. Някои от тях споделят
с нея на какъв бавен огън вътрешно се пекат. Самата тя отчасти им доверява
своята кръстна мъка от въпросите. И всички търсят, копаят в себе си, гонят
отговора.
„Искайте обяснение, търсете отговорност от Международното
положение!” - подиграва се с нея тайният глас на съмненията.
„Е, как според вас би могла да се продължи онази моя мисъл?” - предизвиква
тя неговите заядки.
„Вие я заобикаляте отдалече, но тя все по-често ви издебва иззад ъгъла като
разбойник, за да ограби единственото ви богатство: чувството за собствена
правота.”
„Не ме плаши онази мисъл, само ме озадачава, щом ме връхлети изне-
виделица: „Борбата е по-здрав климат за човека, отколкото...”
Дискретно почукване на вратата прекъсва безмълвния ѝ спор. Така плахо
предизвестяват своето влизане просителите на нещо нередно: за допълнително
изпитване на закъсвач, за разписване на студентска книжка на кръшкач, за
извинение на отсъствия на „бегач на дълги разстояния”, за приемане на нечие
синче „с протези”, тоест с привилегии, когато всички срокове за института са
пропуснати. Тя вдига отегчени вежди. И отново се преобразява с най-хубавата
си усмивка. Любимецът ѝ от трети курс Брайко Баръмов. Винаги безупречен,
точен, вежлив.
„Не усещате ли как се е променил критерият ви за младите? Нима някога
ценяхте примерните?”
„Едни качества се ценят в борбата, други в науката.”
„Нима науката не е борба между закостенялото и новото?”
По време на лекцията си тя забеляза интерес в погледа на будния Брайко.
Той просто пиеше думите ѝ. Може би тъкмо този интерес подстрекаваше
нейната импровизация. Очаква сега от него въпроси, стимулиращи нови
хрумвания. Така всеки истински преподавател подмладява мисленето си. Но
защо момъкът е толкова забъркан, изобикаля погледа ѝ, вторачил очи в
телефона? Навярно се притеснява да не би да звънне и да прекъсне разговора
им. Тя го насърчава:

124
 - Може би ви интересува марксистка критическа литература във връзка с
теорията на Попър и на други съвременни буржоазни мислители? Бих ви
услужила, с каквото имам подръка.
- Да, много съм ви признателен. Безпокоя ви за друго. Сигур ще ви се стори
нередно, но... Понеже високо Ви ценя и уважавам...
Усмивката ѝ постепенно се отлива от лицето. „Вашият любимец е отявлен
угодник!” - хили се ехидно онзи. След дълги увъртания, стрелвайки под око
пак телефона, студентът казва със снишен глас:
- Дойдох да ви предупредя, другарко Найденова. Преди малко при вас влезе
един мой съкурсник, Запрян Томов. Бъдете внимателна с него. Ние го знаем за
слухар и се пазим да говорим откровено в негово присъствие.
В очите ѝ се задава градоносен облак. Предлагач на услуги зад гърба на
другарите си, кандидат за контрадоносник. Струва ѝ усилие да не го хване за
яката и изхвърли навън. Той съобразително се измъква, преди да се е разразила
бурята.
„Защо се гневите на момчето? - гложди я противният присмех на Кирил като
сажда в окото. - Не смятате ли това за структурен проблем? Системата.”
Тя прехвърля гнева си върху него - черносъдник. Това я поуспокоява. Без да
усети, го превръща в гневоотвод. И започва да разсъждава по-трезво.
Всъщност, кой от двамата студенти е обаждач и кой добронамерен? Запрян или
Брайко? А може би и двамата си съперничат в докарвачеството? А може би
нейният примерник Брайко бе искрен в опита си да я предупреди? А може би
другият е набеден подслушван? Или всеки се бои от донос и бърза пръв да
донесе? Къде е истината?
„Търсете къде е вината, за да бъдат младите такива!”
„Всеки сам си е виновен, че е такъв или онакъв. На тяхна възраст и по-млади
дадоха живота си за един по-справедлив свят.”
„Къде е този свят?” - подмята онзи злостно.
„Ако не го носим в себе си, няма да го създадем и вън от нас."
Бора пак се вкопчва в миналото си, за да се ориентира в настоящето. Спомня
си, че и тогава имаше издайници, дори твърде много за една малка страна,
минала през големи изпитания. Но нелегалната си бе изработила имунитет
срещу предателството: просто си бе наложила да не се блокира от тази мисъл,
да не подозира другарите, с които е свързана, да рискува с доверие. Предателят
я издаде нея и любимия ѝ, но не можа да предаде на унищожение борбата, нито
любовта ѝ. Ако бе се поддала на подозренията си, щеше да престане да действа,
да обича, да вярва. Щеше да бъде мъртва. И тогава предателството би излязло
победител над човека.
„А сега какво?” - нахълтва онзи обискиращ я глас.

125
 Тя - със стиснати пръсти в юмруци, като да хвърли дума-камък: „Същото.
Доверие към двамата студенти и към третия, изключения, въпреки
очевидностите, въпреки злостните му подмятания, въпреки часовника...”
Една растяща празнина в нея, от която тя бяга навън в още по-голямата
празнина на улицата, на града, на света.
Медузата на мъглата я докосва и тя настръхва. Парливо-лютив допир. И пак
студ. И пак обърканост. Под предлог за своята очна и ушна анкета Бора търси
многолюдно заведение. Никога не е влизала в „Бамбука”. Реномето му на
разпуснато интелектуално кафене я привлича и отблъсква. Косо се приближава
към ъгловия му вход с неловкото усещане, че вместо наблюдаваща е
наблюдавана. Вътре днешните млади седят край масички не от час и не от два,
а сякаш от винаги. Нашепват си свръхважни слухове, от които зависи
всемирът. Въртят като на винт коняка, за да направят буря в чаша. Тя ги зърва
през задимените стъкла — сенки, които сякаш съзаклятничат срещу нея,
загдето е минала през смъртта заради тях, за да ги обдари с живот по свой
калъп, без да ги пита искат ли и дали им е по мярка такъв калъп. А тя през
стъклата им изглежда отвъдна сянка, дебнеща ги за това, че те са минали тук в
пушилката и злоезичието, което за тях е живот. Кой е истинският, аз или те? -
пита се Бора Найденова и влиза.
В първия миг ѝ се струва, че попада в газова камера за масово задушаване.
После си поема дъх, като вижда, че посетителите не само не са умъртвени, а,
напротив - оживени. Няма свободно място. Напразно търси вакантен стол при
някои по-вчесани интелектуалци. Това, че е тук я прави неразпознаваема.
Никой няма да повярва на очите си, ако види, че преподавателката по
марксизъм сяда и преглъща горчивото чорбесто кафе на отречените поети с
маниакални блясъци в погледа и на еманципираните момичета с маски на
проститутки. Собственоръчно измъква скрита табуретка изпод служебната
маса и се „пришива” според техния жаргон към една момчешка компания. Ако
не си нахален, няма за тебе място под неоновите слънца. Разговорите са
„мъжки”. Сипаничав хлапак с крещящо шарен пуловер разказва:
- Веднъж Лазо иде в квартирата ми. Хе-ке, меке... Кво има? „Дай ми стаята
си за два часа!” „Дадено, Лазо, най-после и ти се освести!” „От пет до седем
вечерта.” Тъкмо време за дуосеанс. Става седем, въртя се аз отвън на студа като
псе на месечина, гледам горе, още свети. Намигам си: я го виж Лазо, той бил от
„просветителите”, не гаси лампата при сеанса. Чак към осем слиза, поразникът,
сам. „Прощавай, вика, нещо не върви!” „Нищо казвам, ще потръгне! Опитай
пак!” И пак чакам и бия клинци отвън. Най-после посиня ми носът, чукам на
вратата. Отвътре - ни гък, ни мък. Заспаха ли, викам си. Хлопам по-силно.
Подава се Лазо, разчорлен: „Още малко, да довърша!” Надничам да зърна
мадамата. Никой. Пишел стихове, идиот, а аз зъзна!

126
 Бора се прави, че не слуша, обърнала глава към прозореца. Но те не държат
ни най-малко да запазят в тайна разговора си.
- Искай да делите хонорара! - предлага един от тайфата.
- Ако му ги напечатат! - вмята друг, сигурен в неуспеха на самозванеца-
поет.
- Защо не? - вдига вежди сипаничавият. - Сулю и Пулю печата, може и Лазо
и Мазо! Щом възпее Кремиковци и готово!
- Второ претопено издание.
Бора вписва нещо в бележника си под масата. Без да ги държи под око, вижда
предупредителните погледи, които си разменят.
- Влезнахме в „клеветнико” - подхвърля сипаничавият.
Тя подразбира, че на техен жаргон това означава „бележник”. Виж ги ти,
ковачи на нови думи! Но вместо да млъкнат благоразумно, още повече
развързват езиците си. На фона на всеобщата предпазливост и презастраховка
за всяка дума такъв разговор на висок глас звучи като парадиране с риска,
почти като биене в гърдите. Млади таланти, неразчитащи на бързо признание,
се осъществяват в дръзки приказки по масите при чашки коняк. Мигновени
хрумвания са тяхното устно творчество, което навярно ще остане в паметта на
околните по-дълго, отколкото писанията им. Дори един находчив едряк с
тежест на идеолог на групата развива своя теория:
- От гледна точка на безкрайността на времето е все едно и също дали
произведението трае векове или мигове.
Бора има късмет да се наслади на няколко бисера с такава мигновена
вечност.
- Вижте, влиза не човек, а жилетка! - промърморва мълчаливецът отсреща,
който досега не бе се обаждал.
Вяло обръщат глави към вратата. Бора проследява погледите им.
Новодошлият се отличава от стила на останалите посетители. На жаргона от
нейната младост биха казали „изтупан”, тоест конте. Обаче онова, което го
прави като истукан, е жилетката под сакото. С навика си на преподавателка тя
слага висока оценка за точността на характеристиката „не човек, а жилетка”.
Компанията се разсмива. Припомнят си други подобни попадения:
- Джерик улучи за Първанов: „Най-меланхоличният кариерист.”
- А Монката за Здравец: „Ще го женим за една книга.”
- „Жилетката” си има вече лаф: „Манекен на интелигент.”
- За Парушин е хубаво: „Петел, който сам си пали опашката.”
- Най-новото за Антимонов: „Той във всички жанрове работи с еднакъв
неуспех.”
- А като питат Златев „Как си?”, той отвръща: „Не ме интересува!” Или:
„Добре съм, но ще се оправя!”

127
 Присламчилата се „кадровичка” не може да насвари да стенографира
лафовете, като че е студентка в кафеджийския свободен университет и си води
записки. Тяхната разюзданост на словото я прави още по-скована, сякаш не
владее разговорна реч. Погледът ѝ се зарейва навън в галактичната мъглявина
на градските светлини. Да се обърне към съседите си ѝ струва усилие, все едно,
че счупва отвън стъклена стена и се вмъква с нарязано лице вътре при тях. С
бавния изговор набляга на важността на думите си:
- Можете да сметнете това за чудатост, но ще се осмеля да ви запитам...
- Прави съсредоточаваща пауза като пред скок в ледена вода. - Коя според
вас, младите, е най-голямата ценност в живота?
Споразумяват се с кратко мълчание. Сигурно ми слагат диагнозата
„кукуриго” - допуща тя, готова за най-лошото. Сипаничанвият за първи път я
удостоява с един поглед на верев:
- Вие да не пишете роман? Все на такива налитам!
- Не съм от „просветителите”. За една суха анкета.
Тяхната ирония долива горчилак в кафето ѝ:
- Най-голямата ценност? Не знаем инструкцията по тоя въпрос!
- Без инструкция не може ли? — отвръща тя с преседнал на глътката ѝ глас.
- Ще сбъркаме! - гаврят се те с нейната анкета, която им прилича на
дознание.
Единствен начин да отбие гаврата е да вземе думите им на сериозно:
- Сбъркайте, но сами си изберете някаква ценност!
Мигновено удостоверява с поглед грешката си. Самата дума „ценност” от
много повтаряне е обезценена в техните уши. Един през друг прехвърлят
каквото им дойде на езика, стига да е изпразнено от идейна тежест:
- Пътешествията на автостоп.
- Дюстабан крака за отърваване от военна служба.
- А, вече и дюстабанлиите прибират в казармата! — обаждат се от съседната
маса.
- Е, тогава вуйчо владика за привилегии! — казва сипаничавият и докапчва
коняка си.
Едно момиче с таралежови мигли се намесва:
- Аз ценя най-много игрите на случая. Той си хвърля заровете, както му
скимне.
Преподавателката отправя въпрос към идеолога на тайфата:
- Вие цените успеха, доколкото мога да съдя, успеха на мига?
Той ѝ прощава грешката с усмивка на философска търпимост.
- Най-големия успех: да не гониш успеха.
- Ако питате мен, да не ни досаждат с ценности! - приключва анкетата ѝ
мълчаливецът.

128
 Бора се чувства смачкана и захвърлена като скучен ценоразпис. А бе дала
живота си, за да оформи мирогледа и съдбата на младите. Нищо друго не ѝ
остава освен бързо изпаряване, докато не са я превърнали в „ценна” мишена за
остроумиците си. Тя си тръгва, промъквайки се между масите като край
бодливи шубраци, цяла издраскана от лютите, непривични за слуха ѝ думи на
днешния тарикатски жаргон. Какъв ли „лаф” ще лепнат на гърба ѝ:
„Мероприятие в пола” или „Конфекция на идеология”, или „Въпросителка на
ценности”. Или „Партчучело”. Няма общ език за разговор с тях.
Остава ѝ да разговаря с мислите си.
Кой е главният възрасторазличител? Не бръчките, не промяната в Стойката,
не заобиколните стъпки, не горчивината на ръба на усмивката. Езикът. Всяко
поколение си има свой диалект. В нейния пуритански слух интонацията и
речникът на днешните звучи разхайтено и безидейно.
Бора се отправя без компас в откритото пространство на вечерта. Вече е
късно. И все пак не е достатъчно късно, за да се прибереш в една гарсониера,
заета от нечие стесняващо присъствие. Спомня довчерашния си самотен дом
като изгубен на комар. Тръгва пеша, за да разточи времето. Върви на бавни
глътки. Поема с пълен гръден кош резливия зимен въздух след тютюневата
душегубка на кафенето. При свободен вървеж мислите се раздвижват в
неочаквани посоки.
Щом езикът е барометър за смяната на поколенията, какъв бе той някога за
нейните връстници? Сега от разстоянието на 13 години човек би могъл по-ясно
да го чуе, отколкото тогава. Словото като дишането е незабележимо за този,
който го притежава без външна принуда или си го отнема по собствена воля.
Палачите изтезаваха: „Говори!” Отвръщаше им мълчание. Лаконични завети
по зидовете на затворите. Многозначителност на всяка дума. Това бе говорът
на нейната младост. А днешното времесловие...
„Ефирът се превърна в говорилня” - оповести злъчният глас.
Радиото непрестанно бълва думи. Високоговорители навсякъде, дори из
почивните станции, където човек отива за тишина. Сега, както броди по
улиците, я сподиря нечия реч по случай не знам си какво. Самата тя подготвя
подобен доклад. Думите се превръщат в звукова кулиса на живота. Накъдето и
да се обърнеш, все този изтъркан театрален реквизит. Думи, думи, думи. Не
вникваш в тях, не ги слушаш. Само отделни фрази, помпозни епитети се
набиват в слепоочието, по-точно в слепоушието, причинявайки смътно
главоболие от много повтаряне: „неспирен възход”, „ентусиазъм”,
„всеотдайност”, „небивал напредък”, „все нови и нови успехи”, „безпримерен
в историята”, „вечна дружба”, „несъкрушима вяра”, „пределно ясен”,
„кристална нравствена чистота”, „нерушимо единство”, „Непоклатимо
доверие”...
„Известно е, че щом се приказва много за нещо, то липсва” - забелязва тя.

129
 „Започвате да ми харесвате, ставате хаплива!” - бе заявил онзи.
„Презирам хапливците, които забиват зъбите си все в другите. Аз се хапя
сама, гриза се неспирно, защото и аз съм участвала страстно в градежа на тези
кухи кули, на тези кулиси от словеса. А разрушаването им ще бъде много по-
мъчно от създаването.”
„Не се ли боите какво ще се разкрие, щом се смъкне езиковият реквизит и се
гътнат декорите?”
„Смяната на езиковите кулиси на авансцената на века предполага ново
действие. Симптомите са налице. Моята анкета има за цел да фиксира
прелома.”
„Смяната няма ли да помете и вас като действащо лице?”
„Стига ми това да знам, че се мъча да движа действието, пък ако ще и против
собствения ми интерес! ”
Бора се приближава към своя жилищен блок. Обзема я същата нащрекност,
както още в първия миг на срещата ѝ с непознатия на улицата. Вдига поглед
нагоре. Прозорецът на последния етаж мъждее. Блед юмрук от светлина,
вдигнат пред самата муцуна на мъглата. Досега тя не е знаела как изглежда
нейният запален прозорец. До късни нощи е горяла лампата ѝ, но дали някой е
отправил очи натам и дали си е казал: „Тази самотница още не спи!” А сега да
я видят как обикаля край собствения си дом като изселена. Подсмихва се с
горчива жалост над себе си и започва да снове по плочника. Спомня си за
сипаничавия от „Бамбука”, отстъпил стаята си на стихоплетеца Лазо.
„Остава и жени да води у дома!” - щраква в ума ѝ, при което тя започва да
зъзне.
Прозорецът скоро се затъмнява.
Квартирантът с навика да става рано си ляга сравнително рано. Скрива се
бледият юмрук под носа на мъглата, отстъпвайки ѝ да удави горните етажи на
сградата. Бора веднага се качва по стълбището, сякаш изчакала условен знак.
Настигат я стъпки, по-млади от нейните. Тя се отдръпва към стената да им даде
преднина. Студенти, наематели на таванските помещения, я поздравяват с
мимоходно кимване, свели очи надолу. Лъхва я студенина и отчужденост при
тяхното подминаване. Някогашната обитателка на нелегалните тавани
изостава. Гледа след тях от своето стъпало. Какво ги разделя? Няколко стъпала
в обществената стълба, които мисълта ѝ се бъхти да прескочи, за да се изравни
с младите. Те ѝ дават гръб, набирайки височина. Необратимо.
Търси ключа, вслушана в тези стъпки, все по-избягали. Едва налучква
ключалката. Внимава да не щракне силно. Прехапала устна, отваря тихичко
вратата и се промъква крадешком у дома си. По инерция посяга да светне в
антрето, но отдръпва пръста си от бутона, сякаш ще предизвика експлозия.
Сваля палтото си на тъмно. Крак о крак изхлузва шушоните, гипсирали цял ден
глезените ѝ. Напипва с ходило топлинките. Стъпките ѝ стават котешки,

130
подплатени с вата. Очаква в банята да я лъхне на мъжки сапун за бръснене,
напомняйки ѝ за баща ѝ. Но днешните се стържат без сапун. Затова изглеждат
все недообръснати. Присъствието на мъж се усеща по нещо съвсем не мъжко:
мирис на препечен хляб в кухнята. На масата - две филийки, загърнати в кърпа,
запазили топлината си. За нея. Гладът я заставя да не се противи на това
внимание от негова страна. Чаят в термоса я сгрява до костите и я прави още
по-отстъпчива. Бора дори му благодари наум, което е повече, отколкото на
глас.
Дебнешком минава през хола. Там вече спи нейният съквартирант или се
прави на заспал. Лъхва я хлад, в който с нюх на непушач тя надушва току-що
проветрен цигарен дим. Тази тънка мирисна инвазия в дома ѝ я пронизва с
несигурност. Шмугва се в стаята си под закрилата на завесата и си отдъхва.
Светва лампата над бюрото, за да се увери, че е сама в своя кът. Търка пръстите
на ръцете си по-скоро от нервно раздразнение, отколкото от нужда да ги
стопли. Може би се разкайва за благотворителния си жест, но не иска да си
признае! Ех, няма вечно да продължи този пъкъл вкъщи! Погледът ѝ е
привлечен от някакво бяло листче, облегнато до телефона като бучка сняг под
крило на гарван. Бележка с познатия ѝ енергичен мъжки почерк:
„Два пъти се обаждаха от Варна. Очакват ви за лекции. К. А.”
Тя държи бележката като избавление, макар и временно. Започва да стяга
набързо куфара, изтъркан от обиколки из провинцията. По навик взема само
най-необходимото, че да има място за книги и папка с ръкописи. Трябва всичко
да си приготви от вечерта, за да освободи съзнанието си и да го тласне на път
още през тази нощ, да предотврати всяка възможност за разколебаване и отказ
през сивия, тежък час на събуждането утре на ранина.
Гардеробът скърца заядливо при отваряне. Чекмеджетата на бюрото ѝ
писукат при издърпване. Гласовете на предметите се надигат нощем, сякаш
заговорничат със сънищата ни. Тя посяга да заключи шкафа с документите, но
се засрамва от жеста си. Като е пуснала този човек в къщата си, трябва да е
готова и да бъде обрана. Все пак той изглежда твърде голям циник, за да се
занимава с дребни обири. Доверието е по-нужно на този, който го дава,
отколкото на онзи, който го получава - помисля си тя, но е твърде уморена да
запише това в „клеветнико”, както нарекоха бележника ѝ хлапаците от кафене
„Бамбука”. Сигурно те още седят там с надеждата, че ще се обезсмъртят в
метеорната вечност на миговете.
Навива будилничето с тренирана ръка. Нейното време, пропиляно по
заседания, доклади и разни мероприятия, започва да предявява правата си за
собствена вечност. Не всичко е изгубено. Все още. Изсвирва последният влак.
Трябва да го хване! Съсипана от деня, потъва в постелята.

131
 Размърдване под одеялото на канапето в хола. Пружината издава един не
дотам дискретен акорд. Сигур още не е заспал и се вслушва в шумовете от
стаята ѝ. Един друг нащрек се дебнат с ухо. Завесата е тънка като предсъние.
Сънищата на двамата се смесват. А третият, забравеният фикус, будува, за
да помни и напомня.
Пак залп. Пак и пак. С проточено ехо във времето. Кога ще замлъкне най-
после?
Ще идвам... Димът се разсейва в мъгла. Сива зимна мъгла. Няма никога да
се раздигне пред очите ти. Привикваш да гледаш през нея. Постепенно се
провижда. Стрелбище. Бялата риза е долу на земята като сметен сняг. Там,
където стоеше изправен младият човек, сега е само стена. Сляпа, гола, с екзема
от куршуми, тухлена стена.
Всичко е свършено. Най-сетне. Това ли бе то, което е било най-нужно, за да
настъпи денят? Толкова учения по стрелба, команди, суетене, наказания,
изопване „мирно”, прицелване, проглушителни залпове, дим, дим, дим - за да
остане стената.
Няма го човекът. Вместо него — стена. Непоклатима, изпречена пред
погледа, затулила пейзажа, отнела хоризонта. Тя ще остане винаги. Да се
облягат на нея. Да се скриват зад нея. Да се подслушват през нея. Да бъдат
притиснати до стената. Те да се превърнат в руини, а стената да остане.
Докато и те станат стена.
Стенописи от кръв. Скални рисунки с нокти. Имена. Предсмъртни думи на
осъдени. Човекът вгражда сянката си в стената, за да бъде още по-яка. Още по-
висока. Още по-фасадна. Още по-мъчна за прескачане.
Къде щеше да откроиш характерния си профил, ако нямаше стена? Хората
си отиват един след друг като силуети по стената. А стената си остава.
Пребоядисана. Може да се разруши от земетръс, от бомби. И когато рухва, под
стената издъхват нейните строители. Оцелелите събират натрошените тухли и
от тях изграждат нова стена. Още по-„чуваема” за подслушване. Още no-
креслива с монументални фрески. Още по-мъчна за разрушаване. Още по-сляпа
- годна за калкан...
Ние сме изправени до стената. Стена от мрамор, от талашит, от лед, от шум,
от мъгла, от думи, думи, думи - от каквото сами си изберем. Всяка заран
обличаме изпрана риза сякаш на осъден. Отмаляваме да стърчим, вързани.
Измъчва ни жажда. Очакваме с надежда, все по-изгубена. Все по-жадни. Какво
чакаме? От стената да бликне извор?
Дулото е прицелено в сърцето, в черепа, в ахилесовата пета. Последно
желание? Какво повече от чаша вода. Или цигара. Могат да минат десетки
години. Съвсем забравяме, че сме осъдени. Изведнъж куршумът заседне
смъртоносно някъде. Инфаркт или мозъчен удар. На място. Свличаме се долу
до стената. С отворени очи, дано в последния миг да видим какво има зад нея.

132
Тя стърчи високо над нас. Солидна. Куршумът, който ни поваля, одрасква
стената. В пукнатината попада капка от нашата кръв, зрънце от нашия мозък.
Капката и зрънцето прогризват зида. След колко десетилетия ще се отвори
пролука в стената и ще проблесне късче простор? Онези, които го съзрат, ще
станат още по-жадни, а челата им може би малко по-стенобитни.

Погледът търси сянката на човека върху стената.

Школникът в края на редицата още усеща в рамото си ритника на приклада
- едно напомняне, че изстрелът не е бил сън. Изправеният на разстрел е улучен.
Смъртната присъда е изпълнена. Сега започва да тече другата, посмъртната
присъда, която засяга живите. Без право на амнистия. Без давност. Доживотна.
По нареждане на началството ординарецът се приближава до още топлото
тяло. Привдига го, самият по-безкръвен от убития. Приумица на случайността
или поличба: бялата риза има само едно червено петно. Лекарят е на своя пост
да констатира смъртта. Разгръща ризата. Човекът е безукорно мъртъв. Работата
е изпипана чисто. И все пак къде е кръвта? Нужно е да има пролята кръв, за да
се удостовери актът.
Ординарецът се мъчи да измъкне ботушите от нозете на убития. Така, както
правят разбойници нощем по пътищата. Обръща ги. От единия ботуш руква
като от изплиснато ведро кръв. Лекарят проследява: много куршуми са
заседнали в тялото, но един-единствен е пробил отпред гърдите и е направил
онова червено петно на ризата. А кръвта се е стекла в ботуша. Сякаш от черен
рог се излива алено вино. И то никога няма да пресекне, няма да се измие.
Плочите почервеняват. Прозъбилата между тях тревица пламва. Стената е
опръскана с кръв. Лампазите на генерала са две струи кръв, потекли към
земята. Взводът от млади стрелци все така не помръдва. По челото на всекиго
от тях е пръснала капка кръв. Слънцето изгрява - една огромна капка кръв.
Земята е локва кръв. Чий е бил смъртоносният куршум?
Ще идвам...
Идвай.
Бора се стяга за път. Косата ѝ е млада, луда, не се покорява на гребена.
Момичето с нелегално име Вена грабва чантичка, несъразмерно тежка от
пистолета. Няма какво да забрави, защото нищо не притежава освен фалшива
лична карта и автентичната си усмивка.
„А сега? - вмъква се гласът на Кирил в съня ѝ. - Сега носите истински
паспорт и фалшива усмивка.”
Тя бяга от този глас на съмненията назад към предишните дни, където я
очаква един друг глас в съвсем друга тоналност.
Защо ѝ е така леко да пътува на младини в онези претъпкани военно-
временни влакове, все на крак, с неудобни обувки на дървени подметки, без
връхна дреха, без да е сложила троха в устата си, с преправена карта за

133
самоличност, със зареден пистолет срещу неизвестността и смъртния риск? И
защо така я гнети предстоящото ѝ пътуване в мирновременния влак със
запазено място, с куфар, зареден с топли дрехи, с редовен паспорт на солиден
научен кадър по безопасния, точно означен маршрут?
Едва успява да се качи на влака с младежко хвърляне в движение. Целият ѝ
съзнателен живот е скок в движение. Все някога ще попадне под колелата. Тя
си го знае.
Промъква се в коридора през торби с картофи, през блъсканици и караници,
прескача кошници с яйца и масло, доставени на черна борса от селата, провира
се през угрижени гърбове. Това за нея е силуетът на войната: бягащи тълпи,
натоварени с каквото им падне. Немислимо е да мечтаеш дори за крайчеца на
седалка. Всички стърчат прави, стъпили един връз друг. По чудо сполучва да
се шмугне в една пролука към прозореца близо до изхода. Как се радва на това
пътуване на крак. Може да гледа навън, да поема насрещния вятър през
отворения прозорец, да вдишва цялата своя страна.
Андрей я чака на една малка спирка, където влакът се бави само минута,
колкото да скочиш от стъпалото. Там ще уточнят плана за изнасяне на оръжие
от казармата. Сякаш ще уговорят собствената си сватба. В гърлото ѝ бие от
нетърпение лъхтящият пулс на влака. Нелегална среща далече от погледи и
поздрави. Ще бъдат съвсем сами. Скритом на открито. Какъв празник! По-
скоро! - Препират колелата. - По-скоро! Пред прозореца се носят зрели юнски
ниви. А край релсите - макове. Сякаш искра е отхвръкнала от локомотива и е
запалила маков пожар. Вятърът го раздухва и разгаря все по-нататък, все по-
нататък. Докъде? До стената, опръскана с алена кръв.
Той е още по-нетърпелив. Не във военна униформа, а най-после в „човешко”
облекло. Бяла, разкопчана на врата риза. Висок на ивицата на хоризонта. Гледа
в далечината, там, където релсите се сливат, цял внимание да долови как ще
звъннат като опънати жици при приближаването на влака. До него - чешма с
помпа. Щом си жаден, сам си изтегли с усилие вода от недрата на земята.
Някогашна гаричка, варосана, засмяна с мушкато по прозорците. А на стряхата
виси една камбанка, готова да извести отдалече пристигането на влака.
Наоколо покрай надиплените ниви - червени камбанки от макове. Те се люлеят
под вятъра и звънкат, обещавайки приближаването на срещата.
„Стига с тази остаряла макова романтика!” - обажда се проклетият глас и
пуща капка катран в меда на съня ѝ.
Вена не може да откъсне очи от гледката. Овчарчетата нагазват на бос крак
в жаравата от макове, гонят влака и викат пресипнало:
- Вестници дай, вестниции!
Пътниците им хвърлят през прозорците смачкани вчерашни вестници, върху
които са яли домати и сирене. Момчетата хукват да ги ловят като книжни

134
лястовици. Ще ги разгръщат под сенките, когато стадото се кротне, ще сричат
остарелите лъженовини от света.
А маковете, раздухвани от вятъра, се разгарят все по-буйно. Бялата му риза
свети в далечината - онова облаче над Балкана, което предвещава буря. Влакът,
стара таратайка, бълва дим и спира на всяка керемида. Понякога и сред полето.
Бави се, чака някаква несъстояла се среща с друг влак. Някои пътници се
осмеляват да слязат, берат си макове и щом писне свирката, подгонват своя
вагон. Сърцето на момичето не може да издържи такъв муден ход, ще
експлодира от бавността. По-скоро!
Андрей я чака, гледа часовника на ръката си. Същият часовник или така ѝ се
струва? Няма да я дочака. Ще си отиде. Малко време му е отпуснато на земята.
Изтичат последните часове. По-скоро! Влакът едва-едва пълзи. Астматично
пъхти. Никога няма да стигне. Камбанката на спирката звънка. Вена навежда
глава през прозореца. Вижда отдалече любимия, махва му с ръка. Той дали я
забеляза? Изведнъж - мрак. Тунел.
Бездомникът в хола диша тежко, хърка, пъхти като влак. Тя се дръпва от
прозореца навътре, задушена от пушек, сажди и тютюн. Бялата риза свети в
тунела като далечен отвор. Колко неща има да пита своя Андрей, само той
може да ѝ отговори. По-скоро! Тунелът няма край, не просветва, бялата риза се
отдалечава. Отворът става все по-малък, все по-недосегаем. Камбанката на
малката спирка отчаяно звънка. Влакът иде, иде, ще се удари о стената на
тунела. Върху бялата риза - един червен мак като камбанка звънка, звънка...
Звъни будилничето. Още е тъмно. Още е в тунела.
Бора скочи. При мисълта за предстоящото ѝ пътуване в днешния ден я
побиват неуютни тръпки. Вмъква се бързешком в пътническия си костюм като
в своя втора кожа. Застила старателно леглото си, сякаш да скрие отвъдния свят
в него, докато се върне. Съжалява, че не успя да си догледа съня. Но в кръвта ѝ
още се разлива пламъкът на маковете. Тя иска да го задържи в себе си, да я
топли.
Грабва още някаква книга, пъхва я в чантата си вместо пистолет. С куфара,
приготвен от снощи, запретва завесата. Хвърля последен контролен поглед към
стаята си. Дали не е оставила някакви издайнически следи от себе си? Всичко
е в безукорен ред. Външният ред скрива вътрешното безредие. Вещите остават
като стари, предани роднини да чакат завръщането ѝ.
Дебне на пръсти като край хралупа на спящ мечок. Прекосява хола, без да
поглежда встрани. Иска да се измъкне незабелязана и сама нищо не забелязала.
Все едно че няма никой, както е било винаги.
- Къде така безбожно рано? - Бодър глас откъм гърба ѝ метва нож, забит
между ребрата.
Не би трябвало да се стряска. Все още се намира в своя дом. Той нарочно
повтаря нейния въпрос от онази първа утрин, когато сам бързаше по тъмно да

135
се измъкне от тесните стени и да излезе на открито. Сякаш хваната на
местопрестъплението, обяснява гузно:
- Влакът няма да ме чака! — и още повече се стъписва, като чува с изненада,
че повтаря неговия тогавашен отговор.
Имат чувството, че ролите им са разменени. Той с домашен жест отмахва
пердето от край до край. В стъмнения хол нахлува утринна виделина. Листата
на фикуса се полюшват при ветреца от пердето. Какви манипулации са
извършили тези безброй листа върху душите им, че двамата в първия момент
не могат да се познаят. Умората е превила целия силует на растението,
погълнало от хората нервното напрежение, гневните заряди, ожесточението, а
им предало от своята зелена изначална свежест и търпимост.
Бора се бои да се обърне и да срещне погледа на мъжа. Но надделяла себе
си, приковава в него дълбоки, саможиви очи. Той е избръснат, приготвен вече
за работа с привичката си на ранобудник. Удобно разположен в пуловер.
Двамата се вглеждат един в друг изпитливо, като че ли сега се запознават. Той
се е променил, откак намери убежище. Мътилките му утаени. Излъчва енергия
и желание за труд. Докато тя е някак несигурна, изгонена. Озърта се - чужденка
у дома си. Усмивката ѝ като кръпка на лицето.
- Най-после да се срещнем! - казва той подигравателно.
- Единият нощна смяна, другият дневна - отвръща тя с неловка шеговитост.
- Вмъквате се и измъквате като крадец в собствения си дом. Снощи ви
усетих как влязохте на пръсти.
Тя отрича по семейному несръчно:
- Имах заседание до късно. Не исках да ви будя.
- Като че аз съм собственик на апартамента, а не вие.
- Важното е да ви оставя сам, за да ви спори работата.
- Вие не ми пречите, напротив! - казва той с тон на човек, свикнал да не се
бои от това как ще бъдат изтълкувани думите му.
- Вие също не ми пречите. - заявява тя бездоказателствено.
- Позволете да се съмнявам в това.
Бора измисля обосновка:
- Откак сте тук, съм спокойна, че има кой да отговаря на телефона.
- Бива ме за телефонист.
- Благодаря ви за бележките, дето ми оставяте, кой ме е търсил и за какво.
- Все по работа! - вметва той, правейки с насмешка свръхсериозно лице.
- Снощи например много съм ви задължена, че сте ми оставили записка за
поканата от Варна.
Едва сега той съглежда куфара и възкликва изненадан:
- И вече заминавате?
Бора още по-гузно поради липса на навик да дава обяснение за постъпките
си:

136
 - Отдавна съм обещала да прочета няколко лекции. Само чаках известие.
Кирил за миг онемява, изумен дали е чул добре.
- И оставяте дома си на един непознат от улицата?
- Както виждате...
Той плясва челото си язвително:
- Доверие към човека!
- Надявам се, че не крадете политическа литература?
- Не е моя заслуга, а на самата литература.
Бора тръгва и подхвърля от прага на хола още едно основание:
- Тъкмо да има кой да получава пощата ми!
- Остава да ми възложите да отварям и личната ви кореспонденция!
Тя сухо:
- Няма нужда. Изгубих всичките си близки и почти не получавам писма
освен по служба и за ходатайства.
Това го кара да се почувства засрамен от наглостта си. Ненадейно за самия
себе си казва с променен глас:
- Очаквам да се завърнете!
- Защо? - запитва тя наивно, обаче веднага се окопитва, за да го клъвне на
свой ред: - В килера има достатъчно запас от консерви, топено сирене, захар,
компоти, кафе...
Кирил я прекъсва с наказателна откровеност:
- Нищо не ми липсва във вашия дом освен вие самата!
- Като консерва? - без да премисля, изтървава тя думата, която не би искала
да долови в неговото замълчаване.
Бездомникът я стрелва със своя поглед в профил, както гледат птиците,
еднакво и хищните, и подгонените. Всичко може да изразява този негов
отбранително-нападателен поглед. Тя отвръща със своя тик - ускорено
премигване като под внезапен снегопад.
- Не бихте го изрекли, ако го вярвахте! - натъртва той тихо.
Бора посяга прибързано към палтото си на закачалката като към щит.
- Ще закъснея за влака!
Кирил изпреварва ръката ѝ, поемайки палтото:
- В тоя студ само с това ли тръгвате на път? - Претегля на ръка лекотата на
износената ѝ дреха.
- Ще се стопля, като тичам да гоня влака.
- Струва ми се, че сме си разменили местата. Доскоро аз гонех влаковете -
подмята той, държейки ѝ палтото.
- Благодаря! - смънква гърбом, съсредоточена в необичайното движение да
бъде обличана, което крие обратната връзка, че може да бъде и събличана.
- Нещо да поръчате във ваше отсъствие?

137
 - Нищо, освен да гледате подготовката за изпитите! - обръща се към него,
навлякла назидателния си тон като зимно палто.
Той със старомодна мъжка уязвимост:
- По-леко би ми било, ако ме натоварите с нещо!
- Толкова ли ви тежи да бъдете у дома?
Тя съобразява нещо, питайки с поглед предметите наоколо да ѝ подскажат
някакво хрумване. Изведнъж очите ѝ падат върху фикуса: едва в този миг
открива, че през последните дни го е забравила. Силуетът му е някак променен,
но в какво точно - няма време да си уясни.
- Ще поливате фикуса! - извиква с неподобаващ порив.
Кирил я поглежда с ирония, която може да означава:
„Самотните жени се пристрастяват към цветя.”
- Познавате ли нрава на различните растения, грижили ли сте се за някакво
цвете някога?
- Не, достатъчно грижи съм си имал с нрава на хората.
Бора се връща в хола, без да се бои от суеверието, че преди тръгване не е на
добро връщането от прага. Изправена до фикуса, дава наставления как да бъде
гледан, сякаш поверява дете на бавачка:
- Фикусът се полива през ден, обича полусянка. В тази кана наливам чиста
вода, оставям я да придобие стайна температура. С влажен тензух избърсвам
лист по лист от праха. Много ли ви задължавам?
- Длъжността градинар ми допада повече от телефонист.
Тя излиза към антрето облекчена:
- Довиждане!
Кирил преглъща някаква дума, напряла до устните му, което е трудно за
човек като него, неприучен да държи езика си с юзди. Цялата ѝ фигура,
устремена към вратата, за миг се превръща в една въпросителна, очакваща тази
дума. Той заявява делово:
- Имам нещо да ви съобщя, но сега няма време. Като се върнете.
- Какво? - пита нащрек, боейки се от отговора и от отлагането му. Всичко
може да очаква от този човек. Той я изпълва с неизвестност.
- Надявам се, че няма дълго да се бавите?
- Седмица-две. Правя между другото една анкета. Зависи как ще потръгне.
- Каква анкета? - настръхва той със събуден комплекс за преследване.
Озадачена от неадекватната му реакция при думата „анкета”, тя обяснява:
- Разпитвам разни слоеве от населението. Социологични данни.
- Като се върнете, дано не е късно! - загатва той мимоходом. Обезпокоена
на свой ред:
- Нещо важно?
- Не толкова... Анкетата е по-важна.
С това тревожно жило, забито в нея, тя трябва да потегли.

138
 - Желая Ви добър път! - казва той с театрален поклон в гласа.
Тя закопчава палтото си със забавени движения, очаквайки още някаква
дума от него:
- Благодаря, но...
Той мълчи и я гледа. Облечена е сякаш в плътна сива мъгла от глава до пети,
изгубена. И навън я причаква димната безизходна мъгла.
- И все пак на тоя студ каква анкета?
- Ако човек чака да се оправи времето, никога нищо няма да свърши! -
изрича тя със своето привично поучителство.
Тръгва най-после.
Фикусът остава в ъгъла - зелено разпятие. Той е цял от разкъсващи импулси
като кибернетична машина, получила противоречива информация и
самоотричаща се програма:

Искам по-скоро да избягам! Не искам да замина, преди да узная всичко за

този човек! Искам да остана сам! Не искам да замръквам сам под този чужд
покрив. Искам да кажа още нещо. Не искам нищо да кажа. Искам да чуя още
някаква дума. Не искам да чуя никаква дума. Искам още поне един поглед. Не
искам нито един поглед. Искам. Не искам.

Изведнъж. Кирил навлича скорострелно шлифера си и грабва куфара от

ръката ѝ. Стъписана, тя няма време да съобрази какво го прихваща.
- Ще ви изпратя до гарата.
- Няма нужда! - опитва се да измъкне дръжката на куфара изпод пръстите
му, но той я стиска с несъответна сила.
Отде му дойде тази зелена приумица да я изпраща като хлапак на гарата?
Двамата никога няма да си изяснят това. А третият, неподвижният, който не
може да я придружи в нейното пътуване, задочно я съпровожда чрез този
непознат мъж. Изневидело. Отникъде. Дяволско. Човек е безсилен срещу
собствените си настроения. А настроенията се влияят от най-слаб полъх, от
едно трепване на листата, на някакво стайно растение може би. Или
взаимовръзката е по-сложна сигнална система между душата на човека и на
останалите земни твари.
Не ѝ е присъщо да бъде обслужвана - „ухажвана” според старомодните ѝ
представи. Това, че той ѝ носи куфара, вместо да я олекоти, я утежнява. Вървят
през още сънливия квартал до трамвая. Помежду им - изолационна стена от
мълчание. Неговото загатване, че имал да ѝ казва нещо, блокира диалога им. В
този час трамваят е полупразен. Люшкането и дрънченето в празнотата е по-
голямо.
- Дотук! - посяга тя към куфара си безпрекословно.

139
 Лицето му кротко, гласът му подпластово упорит:
- Ще изпуснете влака, ако не ви помогна на гарата!
Трамваят се готви да потегли. Принудена е да приеме. Ядосва се на себе си,
че е така непохватна и не може да предотврати този опит за „интимничене”,
както звучи за нейната пуританска нагласа нежеланото му кавалерство. За да
се отграничи от него, обръща глава към бягащия покрай трамвая град, но вижда
в прозореца отраженията на двете им фигури, така несъвместими в конфузна
близост. Не знае накъде да гледа. Далече от фикуса, двамата се раздалечават
вътрешно. В люлеещия се трамвай светът се клати. При завоите залитат един,
към друг, настъпват се, изгубили опора, извиняват се, вкопчани в каквото им
попадне. Чуват мислите си, отнасящи се сякаш за някакви други двама: „Тя
иска да се избави от него, затова заминава. Той това и чака, за да се отърве от
опеката ѝ.”
Двойка мъж и жена на гарата - изпадат в нелепото положение да се разделят,
без да бъдат свързани помежду си.
Промъкват се през навалицата, лъхаща на недоспиване, недоизмиване,
недосбогуване. Всеки се лута, търсейки своята посока. Занемарени хора се
валят по пейките в чакалнята, нощували там, още неразсънени. И той би бил
един от тях: необръснат, с мътен поглед, все по-напуснат от надеждата да хване
своя изтърван влак в живота.
Бора неволно потръпва: би ли имала сили, ако го видеше там, да му каже:
„Елате у дома?” Кирил се отправя опитно към гишето за билети. Дълга опашка.
Той се чувства свойски на гарата и успява да изпревари всички. Бора не долавя
дали чиновничката му е позната, или той пуща в ход някаква парола, при която
веднага се издава билет „по спешност”. За рушвет не може и през ум да ѝ мине.
Тя си живее в измислена идеална действителност. Но едно поне разбира, че без
неговата намеса не би могла да хване влака в последния момент.
Перонът гъмжи от раздели, очакване, нетърпение. Двамата се промъкват
през тази суматоха, съпротивявайки се на заразата ѝ. Последни заръки,
обещания, клетви ги оплитат в мрежа от изтъркан сантиментализъм и още
повече ги отчуждават един от друг. Бора си носи спомените като непри-
косновен ръчен багаж на куриер между миналото и бъдещето. С тях ще запълня
дългия път до Варна, до крайната гара на живота. Тя предвкусва сладостта на
разточените млади мигове чрез досъчиняване на преживяното някога.
Изведнъж ѝ става тъжно от тази нейна единствена радост: предъвкването на
спомени. А настоящето ѝ - един перон, претъпкан от чужди вълнения, през
една мъглива утрин, предвещаваща сив ден. И този изпращач - пълно нейно
несъответствие.
Вървят един до друг и чувстват, че не могат да се последват в своите пътища,
в своите различни влакове. Той е сам до нея в друга посока. Тя е сама до него
в противоположната страна. Присъствието на миналото в този миг на

140
сегашното: когато с Андрей се изпращаха и разделяха, а те бяха принудени
само това да правят, имаха чувството, че продължават заедно. За да не се
отклони, той отиде право към смъртта. Това не им попречи двамата да
продължат и до днес в една неизменна посока, вярва си тя. Все още си вярва.
Кирил разблъсква навалицата, за да ѝ отвори път. Бора го следва с вътрешна
принуда. Глухо противопоставяне на посоки.
„По-скоро да засвисти в ушите ми скоростта на движението!” - по-мисля си
тя.
- След малко влакът тръгва! - успокоява я гласно Кирил, предугадил
мислите ѝ.
Стъпалото на вагона е нечовешки високо, за марсианци. Изпращачът се мята
пръв горе, за да ѝ подаде ръка. Просто я изтегля вътре. Мълком ѝ доказва, че
без него би била безпомощна. Тя негодува чрез своя нервен тик - бързо-бързо
примигване. Какво знае той за нейните непрестанни кръстосвания из страната,
за нейните нощни влакове, за нейните безсъници в провинциални вехти
хотелчета, за нейните прекроявания на маршрута пред разписанията, щом
дългът, общественият, го налага? Изобщо какво знае един мъж за самотата на
жена-пътница?
Той ѝ връчва билета, подава ѝ куфара и скача долу на перона за нейно
успокоение, че няма да остане във влака. Сега могат да се погледнат през
разстоянието, което след миг ще започне да се увеличава. Този човек ѝ се
струва едновременно смръщен и усмихнат, нехаен и нащрек, вежлив и нагъл.
А как ли тя му се вижда, сама няма представа. Навярно горда и гузна, пипкава
и припряна като бегълка.
Багажът - стегнат, билетът - в чантата, какво още я тревожи? На път.
Освобождаване от неудобствата и задълженията на всекидневието. Онова,
което я е стискало за гушата с условности, изглежда през прозореца на влака
маловажно. Задава се нещо друго, по-съществено, което не бива да изпусне.
Какво, още не може да определи. Лицето ѝ, обърнато с въпрос към Кирил, иска
да предотврати отговора.
„Защо съм тръгнала, питаш? Шапката ме е стегнала!”
„И аз искам да се изплъзна! Непременно ще го направя по-късно!” - зарича
се погледът му.
Влакът потегля. Слава Богу. Дразни ги недозрялата романтика на перонните
прощаваници. Може би заразата ѝ прониква частично и в тях. Бора му махва
пренебрежително с ръка през прозореца:
- Успешно четене!
- Успешна анкета! - отвръща той с иронично вдигане на ръката като при
гласуване на събрание.

141
 Вместо облекчение от забързването на влака тя пак изпитва безпокойство,
сякаш е забравила нещо. Понеже няма какво друго да ѝ подаде за „на добър
час”, той ѝ протяга жилото си:
- Не се бавете, иначе...
Тя поема жилото в себе си, за да я пробожда през целия път. Иначе какво?
Заплаха или предупреждение? Или просто зла шега? Влакът подминава гарата.
Нейде встрани разтоварват вагони с въглища. Върволица каруци чакат да бъдат
натоварени. Дръгливи кончета с капаци на очите. Фигурата на Кирил,
изправена на перона, сякаш се приближава и отдалечава в едно и също време.
Черна купчина въглища. Коне с капаци на очите. Ръждиви вагони, затикани в
глуха линия. Бараки. Тараба. Мърляв покрайщенски пейзаж.
Кирил гледа след влака, пуши и си приказва наум:
„Излиза, че съм дошъл на гарата, за да се уверя, че е заминала наистина,
и да се разполагам, както си знам, в нейния апартамент.”
Набърчил нос, сякаш от мириса на кашата, която е забъркал, тръгва назад.
Без да поглежда към въглищата, знае, че те са там и го чакат да ги товари на
каруците. Конете с капаци на очите са търпеливи. Рано или късно той ще се
върне при черните буци, къде ще иде, ако не успее да прескочи купчината
въглища. При това самонапомняне той се затичва, като че набира инерция за
скок. Да не губи време! По-скоро, докато нея я няма!
„Дръглив кон с черни капаци на очите!” - чува той укоряващия глас на Бора.
Отмахва назад перчема си да отпъди гласа ѝ като конска муха. Сетне
обхожда с остър поглед наоколо, за да си докаже сам, че той няма наочници.
Нерешително утро. Мравуняк от сиви шумове плъпва из града. Кирил се
връща, отключва чуждия апартамент с жест на касоразбивач и се озърта. Има
чувството, че собственицата го наблюдава отнякъде. Вътре още витае нейното
прибързано тръгване. Той неволно я търси под око и среща тъмнозеленото
зрение на фикуса. С дългогодишен навик на самотник започва да разговаря със
себе си:
„Е поливачо на цветя! Цялата ти мелиорация за това ще послужи - да
поливаш саксии!” - Изведнъж нещо му щраква в мисълта, сякаш фикусът се
издава с някаква смътно доловима „растителна” дума. - Защо, откак дойдох тук,
ме връхлита нощем все същият сън, все същият кошмар! С м о к а . Стига с
бялата риза, чиста до вадиочи! - обръща се към фикуса. - Ти ли, мрачнозелен
съквартиранте, ти ли ми внуши този сън? Ти ли го извади изпод развалините
вътре в мене? - И сам си отговаря с престорен, изтънен гласец, подобаващ на
стайно растение: „Питай нея, защо питаш мен? Тя е специалистка да обяснява
необяснимото с диалектическия материализъм! - Сепва се, че с тази детска
игра губи време. - По дяволите! На работа! Ела ми на помощ, господин Фикус,
с някакъв фокус!”

142
 Човекът не предполага, че фикусът това и чака. Кирил изтегля бързешком от
стената вградената масичка. Как е зажаднял за тишина, неразкъсвана от нищо
друго освен от прелистване на книга. Но се досеща, че телефонът няма да го
остави на мира. Ядно го затрупва с две възглавници. Разгъва свитъци с
чертежи, опъва ги върху масичката. Докато ги наглася, си подсвирва с уста
темата от Кройцерова соната, дето все го преследва.
„Да бъде денят всекидневен - какъв празник! Без събития, без тържества, без
идеологически дискусии, без събрания, без слухове, без страхове! Без
с м о к а ! ” - мисли си Кирил, изваждайки едно по едно най-необходимите
неща, които е пренесъл тук от чергарското си имущество. Останалите
„партушини” държи на един таван, откъдето преди време плъховете и
дъждовете го бяха изгонили. Докато разтребва своите вещи - линии,
триъгълници, дъска за опъване, пергели, моливи, шишенца с тушове,
— се натъква на разхвърляни купища книги по пода и покрай стените. Хваща
се за главата:
„Как могат жените да търпят такъв безпорядък? - запретва се да подрежда
книжните камари. - И не им прави никакво впечатление! - Отваря прозореца и
се залавя да изтупва праха от всяка книга. - Жената е сестра на хаоса. Мъжът е
наивен и жалък в усилията си да внесе някакъв ред и хармония в тъмния женски
хаос!”
А нечий-ничий глас се вмъква във вътрешното му ухо:
„Който има разруха и бъркотия в живота си, не може да понася безпорядък
в стаята си.”
Кирил неволно хвърля поглед към ъгъла до прозореца. Фикусът стои чинно,
все едно че нищо не знае, нищо не разбира.
Който е минал през някогашната казарма, драги! - произнася Кирил - Там
имаше ред! ”
Звънтенето на телеграфните жици - този камертон на вятъра в про-
странствата - настройва пътниците на скитническа гама.
Тя седи в купето, затворила очи с разтворена книга на колене. Не иска да
гледа към голия зимен пейзаж. Не иска да мисли за подозрителния квартирант,
на когото остави къщата си. Не е чудно да устрои пиянски оргии в нейно
отсъствие. Да изнесе мебелите за продан в заложни къщи. Да кани жени. Да
издевателства над книгите ѝ, да се подиграва с любимите ѝ автори, да изкопчва
от вещите ѝ тайни данни за нея, да осквернява благочестивото ѝ легло, да гаси
угарките от цигарите си в пръстта на фикуса.
Тази мисъл е змия, увила примка край врата ѝ, която я задушава. Колкото и
странно да е, изкусителна змия. За жена, самообречена на непорочност,
подобни разюздани картини разпалват тъмен огън в кръвта. Волята ѝ,
подхвърляна на какви ли не изпитания, сега трябва да се пребори с едно от най-
коварните. Отваря очи. Вали сняг навън, но не разхлажда пъкления катран, в

143
който тя ври. Пак извиква миналото си, както изпадналите в беда според
приказката викат на помощ неволята.
Идвай... Но Андрей е далече. Тя отново затваря очи. С усилие възстановява
образа му. Изтънчено лице, бледно като надежда за нещо, каквото няма на този
свят.
„Стига с тази идеализация на мъртвите!” - избухва бездомникът в дома ѝ.
Мургавото му лице с арогантно набърчено чело се наслагва върху бледния лик
на загиналия. Черти върху черти, несъвпадащи.
Отваря очи. Нито един детайл не забелязва от зимния пейзаж. Опитва се да
чете на разгърнатата страница. Нито един ред не влиза в главата ѝ, разлюшкана
насам-натам. Защо се пишат толкова томове, щом не могат да измъкнат човека
от вътрешната му мъгла? Захлопва книгата и я пъхва в пътническата си чанта.
Купето е полупразно. Има достатъчно време - за какво всъщност? За нещо
важно, отдавна отлагано. Затваря очи, този път задълго. Уж не виждаше
пейзажа, а снегът прехвръква на вътрешната страна на клепачите ѝ, засипвайки
пред погледа ѝ полето. Там тича кон, изскубнал се от юздите. Тя постепенно
попада в две самоизключващи се движения: лъхтящото препускане на влака и
тъпченето на едно място в спомена. В две несъвместими годишни времена:
вали сняг, а край релсите - лумнали луди, старомодни макове.
Локомотивът се приближава към малката спирка, на която отпреди 13
години я чака Андрей.
Черен, опушен влак. Прехвръкващи сажди и сняг. Варосана къща. Щърково
гнездо над комина. Влакът няма да спре, ще отмине спирката, забързан напред
към някаква по-централна гара. Двайсетгодишната Бора отваря прозореца и
махва с ръка отдалече, викайки да заглуши грохота на колелата:
- Андрей! - Ехото повтаря: - Ей! Ей!
Погледът му я търси поред по вагоните, пробягва край нея, без са спре върху
лицето ѝ.
- Не ме ли виждаш, Андрей?
Тогава очите му се вторачват в нея и викат безгласно:
- Ти ли си? Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Нейните очи се опитват да се усмихнат, както някога. Усмивката им е
лъчисти бръчици в ъглите - спектъра на подозренията.
- Остаряла ли съм?
- За мен ти никога няма да остарееш! - уверява мълчанието му.
- А за кого? Изменила ли съм се, или съм изменила на младостта си?
- Ти си се запазила същата за мен!
Същата, добре запазена, съвсем не означава млада. Едва сега разбира тя
какво е младостта. То е идейно понятие, противопоставящо се на консер-
ватизма, на пасивността, на равнодушието, на безсилието, на изгубената памет.
То изисква да бъдеш неуспокоен и неуспокояващ. Не, нямаш право да се

144
самозалъгваш, че си още млада, след като се съобразяваш с наложените
условности и безусловности.
- Искам нещо да те попитам, Андрей!
- Няма време. Трябва да вървя! - Той стрелва с поглед часовника на ръката
си.
Същият часовник. Но времето, което показва, не е същото.
- Остани с мен този ден!
- Не мога, нямам право нито на един ден повече!
Влакът се приближава към него. Все по-ясно погледът ѝ го хваща на фокус.
Времето не го е променило. Само след десетилетие той би могъл да ѝ бъде син.
В какви странни положения ни поставя възрастта като някаква неспирна
игра в омагьосан кръг, при която местата се менят по строго определен ритъм
и се получават абсурдни комбинации. Влизаш в годините на своите родители,
когато те са ти изглеждали неизлечимо стари. Сега майка ти се превръща в
дете, което се нуждае от твоята майчинска грижа. В спомените любимият е
юноша, юношата - твой син. Любовта се прелива в майчинство. Иде миг, когато
ще станеш майка на всички и всичко, само мащеха - на себе си. Ще се
ненавиждаш, ще се презираш за своята слабост, ще се самоотричаш, ще искаш
да се изхвърлиш вън от своята сбръчкана кожа: нямаш нищо общо с тази
остаряваща, забравяща, уморена безразличница. Докато станеш безразлична и
към собственото си безразличие. Това е старостта. Започваш да не забелязваш
пропастното разделяне между тебе, истинската, непримиримата, безстрашната,
и това, жалкото, в което си се изсушила.
- Андрей, трябва нещо да те попитам!
- Не мога, чакат ме! - отказва погледът му необратимо.
- Само ти можеш да ми отговориш! - настоява пътницата.
Камбанката на спирката отзвънява. Маковете се люшват.
- Кажи, какво да правя, Андрей!
Влакът профучава край малката спирка. Няма да спре! Бора вика, наведена
от прозореца:
- Какво да правяяя?
Андрей се обръща след нея и свива рамене. Вятърът отнася думите ѝ. Дали
не я чу, или не знае какво да ѝ отговори? Все по-далече, все по-далече от него
я отнася влакът. Бялата му риза се издува, облечена от вятър, докато изчезне на
хоризонта и се превърне в облаче.
Бора отваря очи и поглежда навън. Вали все още сняг. Тя излиза от купето и
застава в коридора до прозореца. Дълго гледа нататък, където ѝ се стори, че бе
изправен той, верен на дадената дума, очаквайки я цели 13 години. Влакът
минава край паметник на загинал партизанин. Снегът засипва каменната
фигура, нахлузва ѝ бяла риза. А далече на софийската гара на фона на черните
въглища стои Кирил и вика заканително: „Не се бавете, иначе...”

145
 Иначе какво? Тя се опитва да разчете изтритите черти по вкаменените лица
на мъртвите, засипани от снега, сякаш там ще намери отговор на мъчителните
въпроси.
През това време квартирантът установява контакт с вещите в нейния дом.
Бърше праха от рафтовете на библиотеката и продължава своя самодиалог:
„Към вещите трябва да се отнасяме внимателно, щом към хората не можем.
Единственият обект, на който си заслужава да излеем цялата наша нежност без
риск да бъдем подиграни и измамени, това е вещта.”
Той премества грижовно креслото и чува беззвучния глас извътре в черепа
си:
„Една разместена вещ ще те уличи, че се разполагаш най-нахално в чуждата
къща!”
„То пък една къща! Всичко занемарено. Предметите трябва да създават
настроение, щом хората не могат. Не случайно в нашия век боготворят вещта,
а не човека. Дори измислили „чиста” бомба: да умъртви всичко живо, но
сградите, пълни с вещи, с ценни вещи, с антикварни и супермодерни вещи, да
останат непокътнати. Какви тихи музеи-гробници ще представляват
градовете, посещавани само от вятъра! Неутронната бомба - спасител на
вещите! ”
„Вещоманията е присъща на убийците!”
Кирил не е от онези, които премълчават, още по-малко насаме:
„Тежко обвинение не срещу мен, а срещу новобогаташите!”
Търси да я ядоса, за да предизвика нападките ѝ, както и своите. Вътрешните
му реплики носят интонацията на Бора. Той не може да прекъсне
телепатичната връзка. Кой знае, може би за такава нагласа на съзнанието му
има пръст разклонената антена на фикуса, служеща за предавател и приемател
или поне за усилвател на собствените му навивки. Така или иначе, самотникът
продължава да приказва на себе си, като без да иска вече, очаква възраженията
и намесата на нейната „праволинейна” мисъл, за да я осмива и туря натясно:
„Какво му остава на онзи, който няма вяра в нищо, освен да вярва в
бездушните вещи?” - заключава тя.
„Съветвам ви, другарко преподавателка по диамат и истмат, да се повзрете
в тях. Ако не избърсвате праха от мебелите всеки ден в определен час, те ще
седят мрачни, намусени, ще издишват лошо настроение и без да подозирате
защо, работата няма да ви върви.”
„Вещоман! Приличате на лелите ми, чистофайници!”
„Наистина, обичам старите вещи. Те са пълни със спомени и опит от няколко
поколения. Вслушвам се във вехтите, скърцащи скринове. Пазят привичките,
въздишките, смеха на отдавна мъртви хора.”
В гласа ѝ се надига нявгашната класова омраза към собствеността: „Вещи,
вонещи, вещи зловещи! Страстта за трупане на предмети разделя брат от брата;

146
син от баща, мъж от жена, човек от човека. Приживе се засипваш с мебели, с
дрънкулки, с прахоловки и молцеразвъдници, за да издъхнеш най-после сам
затиснат под тази грамада!”
„Само бездомникът или сиракът, останал последен от рода, започва да цени
дома, да прониква в душата на вещите и да ги гали синовно, когато бърше праха
от тях.”
Гласът на надзирателката не намира с какво да обори една бездомническа
болка и замлъква. Разтребил хола в по-рехав ред, отворил повече простор за
движение и дишане, той се подсмихва себеподигравателно:
„Благоразположението на домакинята искаш да спечелиш, от него зависиш ти,
независимус!”
Ничият глас се обажда подривно:
„За да спечелиш нейното благоразположение, трябва да извадиш острите си
кучешки зъби и вместо тях да си сложиш тъпи протези.”
Кирил започва ожесточено да търка ръце, сякаш да добие огън. Навежда се
над недовършените си чертежи и забравя времето. Фикусът стои съвсем тихо,
почти изчезва, за да остави човека необезпокояван.
Пътуваш и на никоя гара не те очаква никой, сякаш си изпуснала своя влак.
В купето междувременно влизат още пътници. Запълват всички места. Бора
се свива костенурково в себе си, заела седалката до прозореца, запазена ѝ от
детски години. Баща ѝ, дребен чиновник, заради леви убеждения бе
преместван от град на град. Малкото момиче имаше една-единствена грижа:
във влака да се добере до прозореца, там, дето пише: „Не се навеждай навън!”
И да пъхва главица през отворения прозорец към забранения свят - шарен,
летящ, изпълнен с вятър и опасности, - докато баща ѝ я дръпне навътре,
посочвайки ѝ надписа с черни букви: „Не се навеждай навън!” Първият лозунг
в живота ѝ, който тя непрестанно се стремеше да наруши.
По древен ориенталски обичай пътниците ей сега ще започнат да се
разговарят надълго и нашироко: „Знаете ли цяр за ревматиз?” „А билки за
стомах?” И да си разменят рецепти от баби и прабаби за мехлеми, мармалади
ѝ зелници. Бора се скрива зад спуснати клепачи, преструвайки се на заспала.
„Другарю преподавателка, в лекциите си твърдите, че отчуждението не е
присъщо на нашето общество - нашепва язвително в ухото ѝ нахалникът, - а в
самата вас са проникнали признаците на тази зараза.”
„Нищо подобно! - отрича тя, мъчейки се да пресече тръпката при спомена за
гласа му, подсилена от люлеенето на влака. - Просто съм изморена и не ми се
разговаря с никого, а най-малко с натрапници!” - Има предвид негова милост.
„Тъкмо умората е разсадник на отчуждението! - хили се той. - Не искам да
ви досаждам. Виждам, че героите са уморени, но опитайте се да ми запушите
устата, да прережете телепатичната жица!”

147
 „Не умората от труда, а скуката и пресищането на ленивците в
консумативното общество е гнилата почва, върху която вирее отчуждението!” -
формулира тя като при официална дискусия.
„Извинете, но при нас се създават собствени условия за отчуждението,
родни, наш патент, марка „от пусто в празно”.
„Не е вярно! Отживелиците на миналото, неизкоренените още недостатъци
от старото общество, влиянието отвън, някои грешки на ускореното развитие -
това са причините за отделни случаи на отчуждение у нас.”
„Например? Кои са тези неизвадени гнили корени от старите зъби на
капитализма?” - подпитва той ехидно.
„Дребнобуржоазен индивидуализъм, егоцентризъм, вещоснобизъм,
кариеризъм, бюрократизъм, вашият нихилизъм...” - изброява тя сведущо.
„Абстрактни-изми!”
„А според вас, кои са конкретните родни причини, „наш патент”, за
отчуждението?”
„Каква доза истина можете да понесете, другарко Найденова?”
„През целия си живот съм гълтала конски дози истина, господине!”
„А без да усетите, сте заживели с една теоретическа постройка, която не
съществува в действителност. Ето първата причина за отчуждението. Вие се
преселвате в една желателна измислица и не искате да чуете за недъзите на
заобикалящия ви свят. Наричате ги „нетипични”, „спорадични”, „единични”,
затваряте си очите и ушите за тях, обръщате им гръб, отчуждавате се от
истинската действителност, заживявате във вашите въздушни построения.”
„Починът за свързване с живота е повсеместен!” - отвръща тя, премълчавайки
скромно за своята апостолска анкета.
„Всеки, който откровено ви разкрие някои факти, вие го заклеймявате: „чужд
елемент”. Боде ви като трън в окото. Ето още една нашенска причина за
отчуждението. Хората се затварят в себе си, не искат да споделят своя опит,
мълчат пред вас и клатят глава в привидно съгласие. Боят се... И вие се боите
от сянката на думите си. ”
„Вие сте озлобен. Може би си имате лични основания за това. Но озлобеният
поглед не е най-точният и най-проницателният. Черногледството дава
едноцветен образ на света.”
„Съвършено вярно! Вие открихте още една типично нашенска причина за
отчуждението: хората се разделят по разцветка.”
„Нищо подобно! Всеки сам си избира разцветката!”
„Естествено. При опасността да му лепнат някакъв етикет, човек си
заключва устата. А мисълта, ако не излети, ако не се срещне с друга мисъл, ако
не се съберат цели ята от мисли, тя залинява като самотен щъркел с пречупено
крило, изостанал от ятото...”

148
 „Страхливците, които не смеят да рискуват кариера и дребно лично
благополучие, те се свиват в еснафската си черупка, подават охлювни рогца
само да надушат какъв вятър духа и пак ги скриват. Те винаги, през всички
времена са били неприобщени. Не снизявайте проблема до тяхното равнище.
Ние спорим за човека. А истинският човек - това е отговорност. Самото
чувство за отговорност е противопоказно на отчуждението, защото предполага
връзки с другите.”
„Точно попадение! Вие улучихте може би главната причина, „наш патент”,
за една от най-злокачествените форми на отчуждението: отчуждение от самия
себе си. Става дума, както вие се изразихте, за истинските хора. Те чувстват
своята отговорност пред времето. Но са с вързани ръце и мисли, с отнето
човешко право да се опитат да преобразят действителността. И в тях
настъпва онова самопрезрение, онова изгубено самоуважение, което ги
раздвоява вътрешно и ги довежда до самоотказ.”
„Това се отнася за пасивните, които чакат наготово, безсилни да променят
поне малко нещата!”
Активните са принудени да станат съучастници в колективното
престъпление. ”
Тя тръсва глава да отпъди подронващия вярата ѝ глас и отваря очи.
Прозорецът не може да ѝ предложи нищо за откриване: познатият роден,
разхвърлян пейзаж, който снегът бавно облича с бели калъфки. Обръща очи
към спътниците си. Лицата им носят явно любопитство:
„За къде пътувате?”
„Сред зима на бани. Напатих се от този ишиас!”
„Ще помогнат ли?”
„Един Господ знае колко ще помогнат!”
„Ако баните не помогнат, ти трябва да им помогнеш!”
„Как тъй!”
„Чрез внушение!”
Всички ще се разсмеят и ще се почувстват като стари познайници, които
отдавна не са се виждали. Сякаш за да докаже на заядливеца, че не е прав в
прогнозите си за отчуждението, Бора преодолява вътрешните си спирачки и
първа заговаря случайните си съседи. За нейно смайване вместо да налети на
някогашните, готови за дълги приказки балканци, попада на по-други хора. Те
се оставят издалече да бъдат въвлечени в необвързващ разговор. Бора се
амбицира, напомпва спадналите си гуми за общителност. В своя стремеж да
преобрази мълчаливците, без да усети сама се преобразява. Започва да разказва
за себе си - нещо, което ѝ е противопоказно. Преувеличава пред тях
мъчнотиите на своята научна работа. Какво точно? Би могла да излъже нещо.
Но тя предизвиква този въпрос, за да ги заинтригува с анкетата си и постепенно
да ги вплете в нея.

149
 „Никак не ги интересува вашата „научна” анкета! - намесва се наглият глас,
който друг освен нея не може да чуе. - Не ставайте смешна!”
„Все по-внимателно се вслушват, забележете погледите!” - упорства тя, като
се мъчи да убеди себе си.
Озарява я догадката, че никъде другаде анкетираните не могат да бъдат така
освободени от страхове и задръжки, както на път, без адрес, без име, без
вероятност за нова среща.
- Бъдете спокойни! Анкетата е анонимна! - подхваща тя.
„Не смятате ли, че предупреждението е излишно? - жилва я нейният
постоянен опонент. — Щом ги успокоявате, това загатва, че има нещо за
безпокойство!”
Тя обследва с бърз поглед лицата им. Недоумението уеднаквява граждани и
селяни. Споразумяващи се споглеждания. Плаши я селската хитрост. Един
наивничък по шопски отговор може да я направи за смях в очите на учени и
прости. Бора нащрек изрежда дежурните въпроси, докато стигне до
съществения. Сякаш самата тя е подложена на разпит. В нея се събират
погледите, претеглящи я на везни. Мълчание, по-мъчително за нея, отколкото
за тях. Стъписване пред въпроса. Изобщо замислял ли се е пътникът в живота,
какво цени най-много?
- Пенсията! Да събера веднъж документите и - шапка на тояга! - отвръща
пръв шегобиецът, който в представите на Бора препоръча на селянката да си
помогне на баните чрез внушение.
„Видяхте ли? Вашият „нов човек” смесва ценности и битови нужди!” -
присмива се онзи, дето не я оставя на мира.
„Не е чак толкова зле. Българинът си е практичен. Ценностите за него се
въплъщават в жизнените необходимости” - възразява Бора наум и вписва нещо
в бележника си с разигран почерк от движението на влака.
Веселякът се намръщва, готвейки нова шега:
- Жалко, че анкетата е анонимна!
- Какво ще рече то? - пита селянката.
- Нещо като анонимно писмо! - намига червендалестият шегобиец.
Отплесват се да се възмущават от тази напаст - анонимните доноси.
Пълната дама се включва в разговора. Оплаква се, че се поболяла от нерви
заради наематели, които я наклепали с анонимни писма в службата и била пред
уволнение. Занизват се други примери на пострадали от доноси. Бора прави
рязък завой към темата:
- Нищо общо няма между анонимни писма и анонимна анкета! Другарят се
пошегува. Той не си довърши мисълта: защо е жалко, че анкетата е анонимна?
- Де да беше поименна, щях да се надявам, че ще ме впишете в тефтеро да
чакам ред за по-бързо уреждане на пенсията! — отвръща той, без сам да се
засмива, карайки по този начин другите да се смеят.

150
 „По отговора мога да отгатна професията на вашите опитни зайци! - заканва
се опакият. - Този с мерака за пенсията е частник, производител на копчета! А
тайната му мечта е софийско жителство.”
„И вие се боричкате за жителство в столицата!” - клъвва го тя.
„За временно жителство, докато завърша следването си!” - отбранява се
Кирил.
Червендалестият подвежда и другите отговори към закачлива откровеност.
- Да ми върнат млади, силни години! - въздиша селянката. - Тогива ще ти
река какво скъпя най-много...
- Късмета! Не си изпушайте късмета! - вика някой из коридора. В купето
надзърта инвалид, продавач на билети от държавната лотария. Изкарва на
песен своя призив:
- Роди ме, майко, с късмет, па ме хвърли на смет! Едно билетче, моля? Не
си изтървайте късмета!
Но българинът не се лови на такива въдици. За него късметът може да дойде
само по шуробаджанашка линия. Инвалидът закуцуква навън. Той си знае, че
единствено децата вярват в чудото. Затова търси някое хлапе, което ще задърпа
баща си за пеша и докато не му купи билетче, няма да миряса.
Бора се бои, че сега ще се отвлекат по лотарийни истории, ще заразправят
как не знам си кой си имал печеливш билет и случайно го е накъсал в джоба си
на ситно, а после разбрал, че му се е паднал милионът, и умрял от разрив на
сърцето. С решимост да мине за досадница, тя продължава анкетата, като
повтаря своя въпрос към дремещия старец до селянката. Оказва се, че с едното
око той спи като мечката, а с другото не пропуска нищо. Отговорът му е готов
от години:
- Голяма челяд, деца, внуци и правнуци. Сегашните немарят домочадието.
Пилеят се по пътуванки, по купуванки, коли, вили, покъщнина, а къщата
празна, все по едно-едничко дете, и то разглезено донемайкъде. Много деца,
това си е най-голямото богатство.
- Ами! От деца само грижи! - възразява докараната пътничка. - Весело
настроение, широко сърце, това е най-ценното на този свят! — а забравя, че
това може да се обяви за „битово разложение”, за което също се пишат
анонимни доноси, и то с особена страст.
Вмъква се нов пасажер. Не са забелязали, че влакът е спрял на някаква гара.
Новодошлият мъкне тежък куфар и оглежда багажните мрежи. Без да пита,
смества по-рационално чуждите чанти и метва горе своя куфар с дълголетна
обиграност. Настанил багажа си удобно, сам може да стърчи отвън, но пред
самата врата, за да си го варди под око. Младият човек, заел седалката срещу
Бора, става, стъписвайки всички с подобна нечувана вежливост.
- Може да седнете - предлага на правостоящия и веднага поправя първото
впечатление, - докато изпуша една цигара!

151
 - Толкова ми и трябва! - ухилва се другият. - Слизам на следващата спирка.
„Търговски пътник, разнасящ незаконно от гара на гара дефицитни вносни
стоки на тройна цена!” - подсказва ѝ Кирил, врял и кипял в казана.
Този тип светкавично превключва в анкетата. По главния въпрос той е на
особено мнение, изчукано в патила и премеждия. Самият му глас е опушен от
влакове, прахоляци и ветрища:
- Стимулът! Това е движещата сила на този свят. Имаш ли стимул,
притежаваш торбата на чудесата. А сега бръкнаха тъкмо в тази торба. Отнеха
стимула, изтръгнаха маята на живота.
- Материален стимул ли? - засича го Бора праволинейно.
- Материален едно на ръка, но преди всичко морален! Това ме боли. Няма
лична инициатива, няма изобретателност. Чакай отгоре „спусни Боже”
инструкция! Канцеларска групова инициатива. Скудоумие.
- Колективната инициатива не е ли по-разностранна? - запитва тя с идейно
ударение на колектива.
„А вашата анкета не е ли самоинициатива?” - заяжда се Кирил.
- Просто да се стопиш! - продължава пътникът, сплел пръстите на двете си
ръце като вързани. - Животът замижа, посивя. Кадърни хора, развъртени, а
пред очите ми се превърнаха в затъпели чиновници - лентяи! Циркулярна
инициатива.
Той е готов да докаже тезата си с примери, но Бора като учителка поглежда
поощрително към следващия. И той отговаря на въпроса с прилежност на
ученик, изваден на урок пред черната дъска:
- Аз ценя над всичко изграждането на социализма и довеждането му до
пълна победа в целия свят!
Извръщат погледи встрани от този тих, свит човечец, който досега просто
отсъстваше с мълчание и от когото никой не би очаквал, че е така напомпан с
уводни статии.
„Квартален активист - пошушва язвителният глас в ухото ѝ. - Ето какви тапи
се излюпиха от „новите” хора, които вие изфабрикувахте! ”
- Бетон арме! - възклицава шегобиецът.
Юношата, който седи до активиста, навярно негов син, заявява:
- Корабостроителство!
Прихват. За него въпросът за ценностите се свежда до „Какъв ще станеш?”
„Момчето все пак е по-самостоятелно от баща си! - коментира натрапникът
в ума ѝ. - Без директива по своя воля си избира пътя!”
Червендалестият одобрява такъв отговор, като го уточнява:
- Право си е момчето да цени ценза!
„Още един нашенец, чистокръвен! Тачи дипломираното учение, че му
отваря вратата към някоя сънлива канцеларийка!” - гаври се онзи.

152
 „И вие сте от чистокръвните! - срязва го тя, напомняйки му гонитбата на
дипломата.”
Междувременно младият човек, който излезе благовъзпитано навън, виси
пред прозореца в коридора и пуши. Долавя се нещо нервно в Стойката и в жеста
му на боравене с цигарата като поемане на лекарство.
„Дали го очаква някое момиче на следната спирка, където влакът само се
забавя и отминава?” - допуща Бора с непристойна завист.
„Младият човек избяга от вашата анкета!” - жилва я пак онзи.
Мисълта на пътницата внезапно я отнася към нейния дом.
Кирил, да се надяваме, че е потънал в чертежите си. Пуши цигара след
цигара със същия жест на поемане на спасителен цяр. В опустелия апартамент
зъртенето на телефона от време на време подчертава мъртвилото. Единствен
признак на човешко дихание е все пак тютюневият дим. Разбира се, той забравя
да полива фикуса. Растението ще мълчи, няма да го издаде колко нехаен е бил
към него.
Това я наранява с необяснима острота. Сякаш неблагодарникът е забравил
на самата нея да даде чаша вода и я е оставил жадна. От тази недоказана
представа настроението ѝ се счупва. Търговският пътник, без да го усетят, е
смъкнал куфара си и е изчезнал някъде из наваляка на поредната гара. Пъргав,
съобразителен, той ще плете своите забранени сделки - сам живо опровержение
на твърдението си, че стимулът му е отнет. Ако човек носи в себе си
пружинката от рождение, няма такава сила на земята, която ще му я отнеме.
Колкото повече я изтръгват, толкова по-яко тя ще се навива, пренавива до
отскачане в непредвидена посока. „Така потъпканата инициатива ще си
отмъщава на соц-системата!” — прогнозира нейният опонент.
Младият човек не бърза да заеме мястото си в купето. Бора гледа към
празната седалка, сякаш оттам очаква истинския отговор.
„Отговорът, който ще ви обнадежди в прогнозирането на утрешното
общество? - дразни я заядливецът. - Мога да предскажа какво цени този
нетърпелив гръб на млад кариерист: благоволението на шефа или женитба с
щерката на шефа, или нещо от този род. Но, разбира се, той ще отговори на
Вашия въпрос с угодническа усмивка: скромността, труда или колектива, или
нещо по-подковано идейно.”
„Хващам се на бас, че не е така!” - негодува тя.
„Ще изгубите баса! Добре, на какво да се хванем?”
Бора съвсем изтърва контрол над онзи неизвестен нервен възел в нея,
откъдето иде изтръпването. В нейните смешни представи един мъж може да
предложи бас на жена само срещу целувка, ако не и срещу нещо по-нагло.
Младият човек е допушил последната си цигара и се връща в купето. От него
лъхва на остър тютюнев мирис, при което я побива нова тръпка, сякаш част от
Кирил се е вмъкнала вътре. Бора се бои да зададе своя въпрос. Съсредоточен в

153
себе си, младият човек разтваря вестник, за да вдигне преграда срещу
спътниците си. Само пробягва заглавията. Чертите на лицето му не обещават
разговорчивост. Обаче другите потърпевши не го оставят да се затули зад
вестника:
- Я да чуем младежа! Ние се изредихме!
„Анкетата Ви се превръща в зрелище!” - дразни я проклетникът.
- Какво ще отговорите на въпроса, как беше: „Кое е най-скъпото нещо на
света?” - запитва копчепроизводителят.
- Не е съвсем така! - редактира въпроса кварталният активист. - „Кое е най-
ценното нещо при нашия строй, най-високо оцененото?”
„Честито! Много добре сте разбрана, другарко Найденова! - злорадства
гласът в ухото ѝ. - Вместо ценност, оценка! ”
Бора пригажда въпроса към интелигентното лице на младия пътник:
- Коя според вас е най-голямата ценност в съвременния живот?
Той бавно сгъва вестника, оставя го на подставката до прозореца и отправя
към анкетиращата двадесетгодишни, непрощаващи очи:
- Зависи какъв е ценностният критерий.
- А, без увъртане! - скастря го шегобиецът.
„Не Ви ли предсказах, нагаждач от класа!” - нашепва ѝ онзи за младия човек.
- Всеки има право на свой критерий за ценностите! - пояснява Бора и
вътрешно се отдръпва от себе си, щом чува своя назидателен тон.
- Въпросът е много общ, недиференциран - казва младежът снизходително.
- Ще Ви отговоря, щом държите, но едва ли ще Ви ползват такива разпилени,
случайни мнения. Според мен - прави препинателна пауза - най-високо на
ценностната таблица днес стои познанието.
Опакият в мислите на Бора изчаква. Макар и засегната от неуважителното
отношение към анкетата ѝ, преподавателката се оживява, както при всеки
допир до будно младежко съзнание. От неговото лице тя отмества поглед към
голия пейзаж, въртящ се край прозореца на влака. Струва ѝ се, че не е съвсем
зимен - тук-таме из полето - намек за прозъбваща зеленина, както между
облаците - пролуки синева. Иде, задава се отдалече, настъпва въпреки всичко
запролетяване. Тя заявява престижно:
- За един млад народ, наел се да изгради нова социална система, това е най-
нужното: познанието на истината!
„Без да обобщите с някакъв лозунг, не можете! - попарва я контролният глас
и тя замлъква. - Познанието, тъкмо то липсва! ”
Погледът ѝ неволно търси по ливадите тичащ бял кон, изтръгнат от юздите,
изоглавен. А някъде далече, далече назад остава паметникът, засипан със сняг
като снежен човек. Запролетяването дали ще го размрази, че да оживее и да
тръгне с широка стъпка. Накъде? Или ще го стопи?
Неусетно ритъмът на влака я унася в полусън.

154
 Идвай... Не чакай повикване.
Андрей вече не иде сам. Зад него като мрачна сянка се мъкне другият. Не ги
оставя насаме. Тя не може пред чуждия свидетел да зададе своя въпрос, който
я боли като гнойна рана.
„Отстранете се! Вие не знаете паролата!” - отблъсква тя Кирил.
„Стига с тези конспирации! - нахвърля се натрапникът. - В кое време
живеем? Превърнахте най-обикновените неща в тайни. Пенсионирането на
стария професор Венски - до последния момент „научна” тайна. Ката-
строфата с язовира край Враца и жертвите - държавна тайна. А всичко
става обществена тайна.”
Андрей пребледнява. Погледът му я пронизва: вярно ли е всичко това? Бора
без думи разказва на Андрей, за да не чуе другият. Разказва чрез внушение на
мисъл, на състояние, на зрими образи под усилващите се удари на пулса ѝ като
сигнал за смъртна опасност:
„Умът ми не може да го побере! Професор Венски, най-големият специалист
у нас по якост на металите, световно светило, създателят на института. Още в
пълно здраве, мисловна енергия и духовитост. Една заран, бодър, блестящо
избръснат, както всякога, намира на бюрото си преди лекцията кратка
служебна бележка: от днес е длъжен да повери цялата си работа на своя
заместник (млад кариерист, некадърник, наложен му за асистент въпреки
категоричния му отказ) и да мине в пенсия поради напреднала възраст и
изостаналост в науката. Професорът предава ключа от кабинета си, излиза и
пред института пада мъртъв на улицата. А през това време препълнената
аудитория с млади лица го очаква с нетърпение. Виждам го още пред очите си
- проснат до каменната стена, с пукнато стъкло на очилата, с полуотворена
уста, сякаш зяпнал от удивление пред такава незаслужена обида.”
Андрей разбира без думи. Все по-отвъдно пребледнява, сякаш втори път го
изправят на разстрел. Като вижда това, Бора иска да го пощади от всичко
останало. Но загиналият разбира още повече от премълчаване. Съвсем
пребелява, превръща се в каменна фигура, върху която ситно се сипе сняг.
„Отговори ми, Андрей, какво да правя?”
Той едвам повдига тежките си, гранитни, оснежени рамене в недоумение.
Не я обвинява. Не я поучава. Не ѝ изтъква за пример собствената си
саможертва. Сякаш ѝ дава да разбере, че тя трябва да си отговори сама. Кирил
най-безцеремонно се намесва между тях двамата:
„Да знаех паролата, щяхте да ме приемете, нали?”
„Махнете се, какво се пъхате между нас?”
„Ако бяхте ми доверили паролата, и аз бих могъл да бъда равнопоставен с
вас. Целият ми живот би протекъл иначе. Но никой не ми казва паролата. Защо
сте я скрили от мен, от всички? Съзаклятници, обсебили правото на място в
света! ”

155
 Срещата на двамата е разрушена.
„Нещо важно забравих да ти кажа, Андрей. Ще си го спомня при следващия
сън.”
Бора с мъка отлепя подпухнали клепачи. Влакът се приближава към
варненската гара.
Фикусът установява непрестанен контакт с новия си съжител, но човекът не
подозира това. Фику-сигнали от спътник в тясното пространство:

Фи-фи-фи... Фаворитикус! Фику-ритникус!

Ти човеко, венецо на природата! Самовенец, самозвънец,
самозванец.
Ти, само вейчице-човейчице, и аз, само стръкче-фикустръкче - ние сме
само филизи във величавия венец на природата.
Фику-смири се! О, неразумни фик-уроде!
Умората е велико благо за човека - тя е в състояние да го застави да се смири
поне за кратко, до новата умора.
Кирил усеща леко главоболие. Пред погледа му заиграват линийките от
чертожната хартия. Той вдига глава и чак сега забелязва, че се е здрачило.
Както е преуморен, се поддава на една безмълвна покана. Придръпва креслото
до прозореца, отпуща се в него като в лодка и потапя очи в зеленината на
фикусните листа. Отдавна е това глождене в очните ябълки, придружено с
главобол привечер. Навярно през нощните бдения над чертежите под мътни,
слаби електрически крушки е повредил зрението си. А имаше ястребов поглед
и улучваше точно мишената. Дълго седи така вторачен в разперените лапи на
растението, от които изтича гъстозелен балсам и успокоява очите му. Без да
усети, главоболието му се отлива в отморяваща дрямка.
Зеленина, простряна чак до хоризонта. Късо подстригана по войнишки
трева. Алест кон препуска през ливадата. Неоседлан. Ако свободата се въплъти
в образ - това е той.
Трима мъже, ниски, набити, разкрачени като чаталести дънери, изчакват да
се измори до последен дъх, за да го обуздаят. Те са във военни куртки, с
бричове, в ботуши. Един държи конска сбруя, друг - камшик, трети - черни
наочници.
Конят - червен, гривест вятър, - колкото и буен, не може да изфучи далече.
Върти се в кръг. Ливадата от едната страна е заградена с висок тухлен зид, от
другата - тримата мъже го причакват търпеливо. Нито мускул не трепва по
лицата им. А конят цял е мускулна вибрация. Тропотът на копитата кънти все
по-бавно, все по-глухо. Тежко, насечено пъхтене, все по-хъркащо.

156
 Конят се строполява в тревата. С диви усилия се изправя, целият трепери,
облян в пот. Тримата мъже, извардили мига, се нахвърлят отгоре му. Надяват
му юздите. Той отмята шия, за да се освободи от примката, но я затяга още
повече. При всеки опит да се вдигне на задни крака, камшикът плющи по
снагата му и оставя тъмни резки в алената козина, лъснала от пот. Тревата
поляга при това плющене и също така се избраздява от по-тъмни ивици.
Последен напън да се изправи на задни крака. Коленете се подгъват, конят
се поваля на хълбок. И внезапно, разтърсен от земно електричество, рипва -
една мускулеста мълния се стрелва нагоре. Във въздуха минава тръпка като
искра. Трева, поле, облаци - всичко е на страната на коня. Тримата отскачат на
три страни в уплаха, неочаквали такова упорство. За миг конят с отчаян устрем
увисва в пространството, неподвластен на закона на тежестта. Но една твърда
ръка дръпва юздата и го узаптява. Пяна бликва от бърните му. Цял се превръща
във водовъртеж от треперене. Надяват му черни капаци. Мрак пред влажните
очи на коня. Една тясна пролука, през която се вижда зелена трева. Светът се
свършва, остава само ивица зеленина. Още два-три последни опита за
съпротива, безсмислени и затова изпълнени с гордо величие. Докато сведе
глава. Макар и победен, конят диша надмощие над своите узаптители.
Зад гърба на коня се вдига завесата. Бора с брич като циркова ездачка шиба
с тънко камшиче ботушите си.
- Е, ще бъдете ли кротък и послушен? - пита дяволито. Конят пронизително
цвили. - Тя сече въздуха с камшичето. Въздухът свисти и се огъва.
- Але, хо-оп! - подвиква Бора като майсторка в дресура на коне. Ливадата
постепенно става червена, конят - зелен. Камшичето се вие като змиорка под
нозете му. Конят с пръхтене подскача ритмично. С неприсъща ѝ гъвкавост
укротителката се мята на гърба му, вкопчва се в гривата, впива остри шпори в
снагата му.
- Але, хоп!
Запъхтян до задушаване, с метален вкус от юзда в устата си, Кирил се
събужда. Сърцето му удря като копито гърдите. Изведнъж разбира, че се е
стреснал в съня си от собственото си цвилене.
Дали от пътуването, мислите се раздвижват в нея.
видоизмени метода си в изнасяне на лекции. „За да не ми спят пред
очите!” - обясни сам той пред факултетния съвет, когато се разследваше
неговата работа. И очилата му блеснаха гневно. Всички бяха изненадани, че на
скучните му „металически” лекции започнаха да се трупат студенти от
различни курсове, без дори да са задължени да ги посещават. Заприиждаха
младежи и от други институти. Залата не ги побираше, макар че му бе
предоставена най-голямата.
На Бора Найденова, като идеоложка на института, повериха разслед-
ването. Цял семестър тя посещаваше лекциите му, без той да бъде предупреден.

157
Сядаше на последния чин, свита зад гърбовете на предните, и се превръщаше
в студентка. Блажено състояние на поглъщане, на фотосинтеза. Неговото
откритие бе така просто, как не ѝ бе хрумнало и на нея да преподава по този
начин! Вместо да поднася материята в готови постижения, в завършени
образци и формули, така, както върви по установения открай време ред, той
преобръщаше нещата наопаки: започваше от „голо поле”, от непостигнатото.
Проследяваше лутаниците на учените, главоблъсканиците им върху даден
въпрос. Стигаше до пределно напрежение - загадката си остава нерешена,
явяват се нови и нови пречки. Особено спъват развитието на мисленето
ретроградните, закостенели схващания. Ученият със световно име днес е бил
някога невзрачен, потискан човек, дори преследван заради „безумните си
идеи”, докато се наложи неговото откритие или изобретение. Неусетно обсегът
се разширяваше: от съпротивление на металите минаваше към съпротивление
на човешкия характер.
Залата спираше дъх, сякаш вземаше участие в откритието, направено преди
век или преди десетилетие, минаваше през безсъниците и влудяващото горене
на човешката мисъл, бореше се с тъпотата и завистта на съвременниците,
понасяше удари и гонения, докато истината се наложи. Така формулата накрая
се впечатваше в паметта на слушателите, защото бе разкрит мъчителният път
до нейното избистряне. Всеки един от младите, още зеленоглави студенти се
чувстваше съоткривател и съизобретател. Лицата сияеха от великата радост на
творчеството.
Дори немладата Бора Найденова, която нямаше понятие от тази точна наука,
се увлече дотолкова, че започна да си води записки, за да приложи някои
примери към своята област. Тогава професорът кипна. Той отдавна бе
забелязал конспиративното ѝ присъствие. Дълго сдържаният му гняв разчупи
на отблясъци очилата му. Пред цялата аудитория той се обърна към нея:
- Вместо да се изморявате да записвате, другарко Найденова, защо не се
възползвате от техниката?
Бора потъна в земята не толкова от тона на думите му, колкото от
подозрението, което явно прозираше в тях. Гузно, като последна оставачка, тя
напусна залата. Усещаше по пламналата си буза плесницата: „Иди и ме
предай!” И повече не стъпи на неговите лекции.
На няколко пъти след това понечваше да обясни на професора колко много
го цени и уважава, но намерението ѝ все удряше о неговия ням гняв и
отскачаше обратно. А самата тя побързваше да „очисти хоризонта”, както онзи
студент-доброжелател, Брайко Баръмов, който бе дошъл да я предупреди. Едва
по време на унизителното обследване ученият разбра, че тя била не подслушвай
и издайник, а негов горещ поддръжник. Защитата ѝ го отърва от уволнение,
обаче пенсионирането му стана зад нейния гръб, решено в по-висша партийна
инстанция - в района, където седят недоучили активисти, нямащи и понятие

158
от наука. Завистниците и кариеристите изплетоха примката край врата му на
тъмно. Светилото на института им пречеше. Защо? Светеше!
„А вие какво сторихте, за да отмените пенсионирането?”
Бора се оправдава като закъсняла ученичка, вмъкнала се в клас след звънеца:
„Поставена бях пред свършен факт. Тичах след професора да му изкажа
своето несъгласие, своето възмущение, но закъснях. Настигнах го пред
института, прострян до каменната стена, сам вкаменен. Едното стъкло на
гневните му очила - пукнато.”
Погребението му бе цял митинг, без да бъде свикан, без сценарий. За
последен път се събра неговата препълнена аудитория. Прощалната му, най-
силна, разтърсваща лекция: мълчанието. Младите лица бяха неузнаваеми. Тези
ли са безразличниците, и нехайниците, които се чудят какви извинения да
измислят за отсъствията си от нейните лекции? Съсредоточени. Свити
челюсти. В очите - сдържани сълзи. А в сълзите - начупени гневни отблясъци
от очилата на любимия им професор Венски.
„Но неговото дело няма да умре!” - преглъща Бора болката и произнася
своята затрогваща надгробна реч.
„Стига с тези фрази като утешителни закъснели реабилитации! - бръква в
раната ѝ гласът на Кирил. - Пищни погребения на хора, които приживе са били
задушавани!”
Бора не се чувства длъжна да му дава обяснения. Андрей никога не би я
обвинявал така, макар че той би имал право. Но той знае каква стена дели
желанията от жестоката действителност. Съвсем млад падна до стената на
гнета. Старият професор пък се строполи до стената на завистта. Не е
възможно стената да не се е поклатила, поне тоничко.
Бора Найденова се изправя пред аудиторията в провинцията като пред стена,
която трябва да разбие.
Институтът във Варна е съвсем нов. Преподавателският колектив - видимо
млад. Атмосферата би трябвало да бъде по-предразполагаща за нововъведения,
отколкото староинститутската в столицата. Затова Бора се решава на един
експеримент.
- Самодвижението като активен принцип за еволюцията на обществата.
Саморазвитието. Дарвин обоснова този възглед при естествените науки. Да се
опитаме да го приложим към обществените. Един човешки живот предлага
твърде къса отсечка от време за наблюдение. Обаче има кръстопътни мигове в
историята, когато на един кратък живот се струпва опит колкото за няколко
обикновени съществувания.
Струва ми се, без да се поддавам на пристрастие, че нашето поколение - тъй
нареченото „средно” - бе удостоено с тежката съдба да изнесе на плещите си
рухването на старото общество и възправянето на новото. Ние имахме редкия
случай да наблюдаваме (ако бяхме в състояние да наблюдаваме отстрани) едно

159
непознато явление: смяната на възрастовата характеристика на обществото.
След Девети нахлу младостта във всички отрасли на нашия живот. По радиото
говореха млади гласове, от естрадите ечаха млади стихове, вестниците ни
заливаха с млади имена, в учрежденията на отговорни постове бяха застанали,
именно застанали прави и енергични, а не седнали, млади хора, почти цялото
строителство мина в млади ръце. От това тоналността на обществото бе
подмладена.
Разбира се, неопитност и изсилване, неустановеност и прибързаност
съпътстваха този млад период. Но обществената температура бе повишена.
Кръвообращението в политическия, стопанския и културния живот бе заси-
лено. Млада кръв бе преляна в анемичните, склерозирали артерии на стара
България. Саморазвитието на обществото бе стимулирано от възрастовата
промяна. Задължително е да не проспиваме този свой неповторим опит, а да го
превърнем в обект на научно изследване. Да открием пружините на
общественото самодвижение.
„А сегашният период?” - Подривният глас на Кирил задава в ухото ѝ
въпроса, който мълком напира в погледите на слушателите ѝ.
Бора Найденова продължава с емпирична точност на наблюденията, почти
безстрастно, за да не бъде изтълкувана погрешно:
- Постепенно, без да усетим, възрастовата граница се промени. Прео-
бърнатите пластове на обществото улягаха, търсеха по-стабилна отливка. Това
променя тоналността на живота, създава му по-спокойна и уравновесена
ритмика. Обаче застоят, към който се стремят старите, е немислим
благодарение на младите. Те напират с по-свежо мислене, с по-ускорени
стъпки и тласкат саморазвитието на обществото. Необходими са дълго-летни
социологически наблюдения, статистически данни и съпоставки, за да се
открият законите, движещи обществото. А тези закони съществуват, колкото и
да се мъчат да ги отрекат неоемпирици като Карл Попър.
Убедена в правотата на своята догадка за възрастовите импулси не само в
обществата, но и в малките човешки групи, тя има добър случай да наблюдава
колектива в новия провинциален институт. Млади, амбициозни преподаватели,
мнозина от тях още незащитили докторска дисертация, са се впуснали в
гонитба на титли и постове.
Пристигнала от „центъра”, при това с идеологическа дисциплина, проф.
Бора Найденова става обект на особено внимание. Макар и млади, вече
обзаведени. Напират отвред към нея с угоднически покани на семейни вечери,
отрупани с домашни специалитети, като се почне от туршии, лютеници,
мътеници, маринованици, суджуци, наденици, кървавици, луканки и се стигне
до баници, тутманици, тиквеници, плодови пити и желета. И тия лакомства -
подправени с пиперлии сплетни, със солени одумки от колеги срещу колеги, с
гъсти напитки от подмятания. Преподавателката по марксизъм се опитва да

160
изтръгне разговорите от тресавището на клюките, за да проникне в научните
полети на тези млади умове, в обновената им методология. Твърде скоро
трябва да си признае наивната заблуда. Изглежда не е достатъчно да са млади,
за да бъдат носители на нови идеи и форми. А понякога, погълнати от
изграждането на кариерата си, експанзивни, нетърпеливи, тъкмо някои от
младите стават крепители на закостенели схеми и не са готови дори за най-
малкия риск.
„Странно - мисли си Бора, - старият професор Венски бе по-млад по дух от
мнозина млади научни кадри, с които се сблъсквам!”
„А да си представим какви ще станат, като остареят - нашепва онзи. -
Бюрократи, гробокопачи на бъдещето! ”
„Може би след време узряването при тях ще се изрази в обратен процес:
подмладяване, спомняне за истинските стойности в живота и в науката. Да се
надяваме!”
„От младия надежден кариерист ще си узрее един опитен, стар, непоклатим
шеф.”
„Младежкият натиск, истинският, ще го изтласка...”
„Надявайте се.”
Една нощ Бора отключва безшумно вратата, влиза на пръсти и присяда
чинно на крайчеца на стола, готова всеки миг да си тръгне. Кирил се изненадва
от това вмъкване крадешком.
- Заповядайте! Държите се като неканена гостенка в собствения си дом.
- Извинете, идвам за кратко: за една анкета. Той се парализира при тази
дума. Едва промълвя:
- Нали се условихме да не събирате сведения за мен? И се събужда, облян
в студена пот.
Заобиколена от пресметлива любезност, Найденова се чувства още по-
самотна в провинциалния град, където отчуждението е противоестествено.
След лекции е принудена да се измъква от института. На въздух. Студентите
тук не са свикнали на общуване с преподавателите, боят се да задават въпроси,
да не би да издадат недостатъчната си подготовка. Младите им наставници са
се оградили с високомерие от тях, като че ли до вчера не са били същите
жьлтоклюни кълвачи. Пък и всеки любознателен дали не е в зародиш утрешен
съперник?
„Ето ви подмладяване за обществото!” - подиграва се гласът на Кирил,
изразявайки нейната собствена мисъл.
„Когато се спира процесът на ювентизация, на подмладяване, е много
опасно. Тогава енергията на младите избива в други, подземни сфери:
алкохолизъм, секс, марихуана, перверзни” - доразвива наблюденията си тя, без
да съзнава, упована на неговия скитнически опит по света.

161
 Неусетно гледните им точки се разменят, колкото да се проверят взаимно и
пак да се противопоставят. Той си служи с нейните идейни аргументи:
„По-опасно е друго явление: апатия, аполитичност (от свръхполитизаиия),
бездушие. То е налице тъкмо в обществените групировки.”
Тя отива още по-далече с неговата острота:
„А в приятелските микрокръгове младият човек получава истинското си,
естествено битие. И това раздвоение между мъртвилото на една сфера и живеца
на другата дава отклоняващо се поведение.”
„Тук се корени възможността младият човек да кривне към отчуждение и
дори към престъпление на някакъв обществен фон.”
Бора се обръща с въпрос към неговата опак-мисъл:
„Е, как да направим така, че младежът да се чувства в обществената група
свойски, както в приятелския си кръг?”
Какво би могъл да предложи той освен:
„Да се премахне страхът.”
Нейната праволинейна мисъл на някогашна организаторка търси конкретни
форми:
„Как да се заимства механизмът от приятелските групи и да се пренесе в
институционните формации?”
„Това са две несъвместимости: приятелска среда и обществена група при
хроническия страх!”
„Някога в това бе силата на младежката революционна организация: там, в
ремсовата група, бе едновременно най-всеотдайното приятелство.”
„Не идеализирайте миналото!” - отрезвява я подмолният глас.
Неговото мислене е запънато все срещу течението:
„Възрастното общество се бои от младите, запушва им инициативата,
смекчава им натиска с въздушни възглавници.”
Тя разбира какво иска да каже той, понеже сама си конструира вероятните
му мисли. С „въздушни възглавници” той би обозначил кухите фрази.
„Според вас нашето общество е социолингвистично? Думи, думи. Думите са
превърнати в ерзац-живот, в ерзац-мисъл, в ерзац-дела. Вместо идеология -
фразеология? ”
Вече с нищо Кирил не може да я изненада. Тя е готова и за крайните му
предизвикателства:
„За наш Ганчо - таванчо! Предлага му се не истинска действителност, а
вербална. Живей си, Гане, в измислен, словесен свят! Нямаш полезен ход,
каквото и да сториш! Казват ти „Напред!", а там - плет!” - долива той
масло в огъня.
Това е предостатъчно, за да избухне нейният задължителен оптимизъм:
„Проблемът за младежкия натиск е най-перспективен. Оттам ще дойде
обновлението. Който реши този проблем оптимално, ще вземе преднина.”

162
Може би тайната надежда на тази любителка-социоложка е тя да се опита да
реши кардиналния въпрос: освобождаване и целенасочване на младежкия
натиск. По стар навик тя смесва научно изследване, организаторска дейност и
обществена критика.
Мисълта на Бора от социологията своеволно я отнася към нейния дом,
окупиран от чуждия мъж.
Представя си го как ѝ опонира, запретнал ръкави. Сам пере ризата си в
банята, изстисква я с юнашка сила, простира я на въженцето на балкона, търси
щипки, не може да ги открие, ядосва се на обърканото ѝ старомоминско
домакинство. Стоп! Изведнъж се досеща:
„В една дореволюционна статия за психологията на старата мома се
твърдеше, че характерно за нея било подреждането до педантизъм на къщата,
на вещите, на дреболиите. Апартаментът доста нагледно доказва, че неговата
собственица още няма психика на стара мома. Кое я крепи?”
Инженерният му мозък измисля някакво приспособление да прищипне
пешовете на ризата към въжето. Вятърът я облича и се сили да полети с нея,
надолу с главата. Разперени ръкави за прегръдка към света. Шибащи ръкавели
като за отбрана. Бяла изпрана риза. Кога ще се състои екзекуцията? Обесване
надолу с главата, както се полага на убийци.
Кое я крепи наистина?
Бора си купува от будката закъснели вестници, разгръща ги вървешком,
пробягва първо външните новини. Непрестанният дразнител ѝ пречи да се
съсредоточи. Гласът му гложде ухото ѝ като дървояд:
„Определени думи предизвикват определен основен рефлекс. Те са думи,
причиняващи повдигане от прекалено повтаряне, от предъвкване до втръсък.”
„Шаблоните са подръчно средство за облекчаване на мисленето - про-
свещава го тя. - Инак всичко би се усложнило до ребус.”
„Не, шаблоните са приспивателно за мисълта. А ние поглъщаме такава доза,
че мисълта ни да не може да се събуди!”
Изведнъж вниманието ѝ се наостря. Положението в Индонезия - тревожно.
Придобила е и друг рефлекс: да чете комюникетата обратно, като скрита
картинка. Щом пише „няма основание за безпокойство”, тя става нащрек. А
нюансът „няма основание за особено безпокойство” за нея е алармен сигнал.
„Ако в Индонезия се случи нещо, Вие ще преживявате, ще се поболеете,
забравяйки собствената си страна!” - същият подслоен глас.
„Не аз, Вие забравяте, че собствената Ви страна зависи от положението в
другите страни, от най-далечните дори. Това е XX век на взаимосъдба на
планетата.”
„XX век е век на обикновения човек, политизиран до невроза” - избухва
онзи.

163
 „Вие сте аполитичен, а пък това не ви спасява от невроза, напротив!”
„Аполитичността днес е остра форма на политика!” - възразява заядливецът.
Така могат да се препират до второто пришествие. Изобщо препирнята става
заместител на истинския спор.
Бора върви из улиците на провинциалния град, където ритъмът е по-бавен и
дава възможност на мислите да си текат по-пълноводно.
Всяка нейна мисъл е апострофирана от опакия глас. Започва да анкетира
минувачите с поглед. Това неусетно я свързва с тях. И тя открива за себе си:
ако сновеш безцелно по улиците на непознат град и разглеждаш хората бегло,
като експонати на подвижна изложба, нищо не забелязваш в тях освен
външната черупка. Такова „зяпане” е безсмислено, то те прави безчувствен,
отчужден.
„Вие нямате вкус към живота. Каква наслада е да празноскитащ по улиците
на някакъв далечен, чужд град, да го пиеш с едри, жадни крачки, да пресяваш
пъстрата тълпа, да овладяваш и обладаваш жените с ненаситен поглед, да се
докосваш до безброй съдби с въображение, да чувстваш живота с всичките си
сетива.”
„Но ако някакъв замисъл заседне в погледа ти, тогава започваш да общуваш
с хората, откриваш ги от определен ъгъл, разчупваш черупката им.” „И силом
ги напъхваш в собствените си схеми.”
„Какво цениш най-много в живота, обикновени човече на XX век?”
Походката, наклонът на гръбнака, дрехите, бръчките, изразът на лицето,
интонацията на жестовете по-точно, отколкото думите, отговарят на нейния
въпрос, но с подигравчийския глас на Кирил:
„Добрия апетит!” - свръхнормено охранен гражданин.
„Пътешествията по море!” - ученик, избягал от последния час. „Модата!” -
отявлена кокетка, обрала погледите на цялата улица с дългия шал, преметнат
през врата ѝ, проточен като шлейф до петите.
„Послушанието на децата, но как да го постигнеш?” - многодетница,
съсипана от немирствата на рожбите си.
„Напитките!” - все повече пиячи, все по-млади, все по-пристрастени към
алкохола в страната на някогашното въздържателно движение. „Клюките!
Слуховете!” - озъртащи се бърборковци.
„Ергенския живот в командировка!” - прошарен, наперен мъж, заглеждащ
младите момичета с дегустаторски поглед.
„Обществената самоизява!” - активистка, запъхтяна от амбиции да бъде
едновременно на пет места, забравила и къща, и мъж, и деца, и главно себе си:
косата ѝ е взела формата на сплъстения ѝ, разхвърляно наблъскан ден в безброй
посоки.
„Сеира!” - грохнали пенсионери, седнали на пейка да зяпат движението и да
се смеят над човешките щуротии, които доскоро са вършили и те.

164
 „Вещите! Колкото може по-вносни вещи!” - двама сговорни съпрузи,
натъпкващи багажника на колата с огромни пакети.
„Удобството. Печалбата. Успеха. Играта на карти. Муфтата. Таланта да
напреднеш. Чревоугодството.”
И някъде в тълпата се мярва едно набожно лице: „Прошката.”
Така Бора с намесата на Кирил прехвърля вероятните варианти на
отговорите.
„Усещате ли пробивната сила на провинциалиста? - нашепва ѝ гласът му,
врял и кипял в казана. - Ето, блъсна Ви един успевач!”
„Ами ти, строителко на миражи? Смешна си сред печалбарската треска, сред
алчността на пробивните лакти, сред хитрите намигания „ти за мене, аз за
тебе!”, сред мафиите от еснафи, сред използвачите, усвоили революционни
фрази като разменни монети. Жалка си, неизлечима глупачка в очите на
пресметливците!” - казва тя на себе си с още по-смешна тъга и недоумение,
като че ли е сбъркала планетата, на която се е качила.
Изведнъж - дъх на открито!
Прекосява я спомняне: вече няколко дни е в този крайморски град, без да е
видяла морето. Без даже да се е сетила да го потърси. А някога тичаше първо
да види него, да се убеди, че там все така се простира това чудо на необятността
и свободата. И как след дълго лицезрение с морето се връщаше към своята
програма на деня. Така до края на престоя си издебваше всеки миг възможност
да се изкопчи от задълженията, за да потъне с поглед до хоризонта. А сега
просто задгърби морето.
„Първите симптоми на остаряването!” - чува тя едновременно чуждия и
собствения си глас.
И тъкмо в този момент насреща ѝ се задава колежка.
- Много младеете! - казва тя с обиграна любезност.
Пронизва я двуострието на този комплимент. Щом буди представа за
„младеене”, то означава, че навлиза в сянката на старостта.
„Съпротива, денонощна съпротива на остаряването!” - заклева се Бора с
палци, свити в юмруците.
„Изгониш възрастта си от лицето и от фигурата, а пък тя се настани в
мислите ти и в настроението и най-вече в примирението!” - Чий глас нашепва
така, почти не го различава от своя.
Едва като немлад можеш да разбереш същността на младостта. Жадно
ученичество, самонедоволство от постигнатото, неутолимост - това е ис-
тинското състояние на младия дух според нея. А тъпо самодоволство, застой,
надута поза на всезнайство - това е склерозираща старост, замразен дух.
Фашизъм. Тя се зарича: ще се нахвърля отново да чете, да учи до късна нощ,
да догони пропуснатото. Има толкова непрочетени книги, толкова неща, които
тя не знае, толкова...

165
 „Неопитани радости в живота!” - подсказва ѝ подкожният мъжки глас,
предизвикващ опасната тръпка.
Бора се отправя към морето.
Чужденецът в нейния дом през едноцигарена почивка вдига поглед към
стената в хола, продължавайки мислено да нанася там своите чертежи.
И едва сега забелязва единственото украшение в апартамента на Бора
Найденова. На стената е закачен продълговат меден лист, изчукан върху дърво.
Мотив - коне. В тясно килийно пространство, един върху друг, устремени в
различни посоки, четири коня с развени гриви, под страшен напор в
мускулните вретена, в извивните движения. Липсата на простор пренавива
пружината на отскока. Безименният майстор е изразил това добре чрез
напрежението в теснотата.
„Четирите стени на една килия на осъден на смърт са четири точки на
хоризонта, на света, на вселената” - чува той нейния глас, дразнещ го със своята
високопарност.
„Ваше праволинейство! Според Фройд, от когото вие се плашите като дявол
от тамян, знаете ли защо сте закачили тези коне в самотното си убежище? Те
издават потиснатите Ви комплекси за физическа любов, за вихрени
анималистични страсти. Чувам цвилене от медноиздяланите жребци. Как
иначе ще се обясни предпочитанието ви към такава безидейна украса? Ерос -
ерес...”
А сам не се запитва защо напоследък в сънищата му препуска все един
забравен кон с развяна грива по вятъра.
Пред нея се простира живачносивото зимно море.
Тя потреперва. Нещо равнодушно, нечовешко я поглъща с огромна зеница.
Побързва да се прибере някъде, където има хора. Попада в новопостроено
заведение. През целостенния прозорец пак я гледа морето с тази немигваща
металическа зеница. Отвъд стъклото ѝ се струва още по-отчуждено,
неумолимо. Тя се отправя към уединена маса в дъното под неговия
хипнотизиращ взор.
Бора бяга от шума и в същото време се вслушва в шума. В късно-
следобедния час ресторантът гъмжи от млади хора. Южният пристанищен
темперамент се изразява във висок говор. Не е нужно да се напряга, за да чува
разговорите от околните маси. Тя машинално изважда бележника и записва
„лафове” оттук-оттам:
- Как те пуснаха ятаците?
- Казах им, че инак ще направя купон вкъщи...
- Хитро!

166
 На нейно време родителите се наричаха с обидното „муруци”, а днес обидата
е двояка: и към тях, и към жертвоготовните ятаци. Нищо свято няма за
днешните.
- Как си?
- Не се радвай, добре съм.
- Кажи нещо.
- Срещу кого?
- Обра ми точките.
Поръчва си чай и сандвич. Но внезапно с необясним за самата нея порив
връща келнера и добавя към поръчката: малък коняк. „Скина ме!” - биха казали
тарикатите от нейната младост. Грог, любимото питие в Алпите. Защо да не си
позволи едно малко нарушение на принципа? Просто да се стопли. Вятърът
откъм морето я бе пронизал до костите със зиморничава влага.
Две момичета привличат погледа ѝ с предрезнели гласове, сякаш снощи са
препили. Седят - препарирани екзотични птици - и претръскват масите с
вторачени очи от мъниста. Отварят чантичките си едновременно като с навити
пружинки. Едната изважда гребен и огледалце, другата - носна кърпичка. След
като се обслужват, си ги разменят:
- Дай чесалото!
- Дръж изтривалката за нос!
Сресването се състои в разрошване: гребенът разчепква косите като вълна,
след което момичетата заприличват на две хурки, вдигнали къдели. И отново
млъкват, вторачили изцъклени очи по масите. След доста време едната
произнася:
- Рибата не кълве.
- Още е рано - отвръща компетентно другата.
Бора със закъснител загрява що за риболов са предприели. Никога не би
отгатнала, ако не бяха продумали. Едва ли имат по 20 години. Това я
разстройва, сякаш е изтървала собствени дъщери. Иде ѝ да скочи да ги набие и
да ги изпрати на строежа на Баташкия водносилов път.
„Ако Вие им бяхте майка, както сте заета, какво възпитание щяхте да им
дадете?”
„Възпитание се дава чрез пример, а не чрез непрекъснато висене над главата
на детето!”
„Ами ако детето обърне гръб на Вашия самохвален пример?”
Детето. Понякога нощем ѝ се струва, че долавя от пространствата неговия
нероден плач.
Тя обръща очи към прозореца, сякаш повикана от някого.
Няма го морето. Мръкнало се е изведнъж. Една бездна от тъмнина, още по-
равнодушна и застрашителна, е погълнала морето, иска да погълне и брега, но
той устоява със своите мигащи светлинки срещу това тъмнодушие.

167
 Келнерът поставя пред нея странната поръчка. Тя сипва от коняка в чая,
вдига с бавна, отлагаща ръка чашата и едвам отпива глътка, очаквайки с боязън
онази парлива тръпка. Усещането е така силно, че тя дълго не може да дойде
на себе си. Почти толкова разтърсващо, както при подхлъзването ѝ по снега.
Отново преживява, но сега по друг начин първата вечер от гостуването на
Кирил. Шегите му започват да ѝ се струват по-скоро отреагирване на
накърнена гордост и на стеснителност, отколкото признак на арогантност.
Дали и той в този момент не разгатва зад нейната външна строгост и скованост
обратната страна на луната? Тя си припомня с най-дребни подробности
смехотворния им „интериор”. И сама се улавя на местопрестъплението: нима
всичко, дори неотдавнашната среща с един нехранимайко, тя ще превръща по
инерция в спомен? За нея няма ли друг начин на съществуване освен
спомнянето?
Обръща очи към изчезналото в мрака море, също превърнато в спомен. След
оздравяването си бе прекарала едно младо лято край него. Забранено ѝ бе да се
пече на слънце и да се къпе. Седеше под един чадър на сянка и плуваше до
хоризонта с поглед. Спомените ѝ за Андрей витаеха като изпарения над
морето. Една трепкаща мараня. Това неотлъчно присъствие на спомена за нея
бе може би знак за наличието на някакъв дух. Тя се хваща, че превръща и
самите си спомени в спомен. Как да се излекува от тази споменомания?
Гръмва джазов оркестър и заглушава предполагаемия плисък на вълните.
Посетителите, особено посетителките, започват смътно да се събуждат изпод
наркозата на коняка и тютюневия дим. Първата двойка бавно, със сомнамбулни
полюшвания влиза в кръга на дансинга. Надигат се други след нея.
Множествеността ги прави свободни. След минута дансингът се превръща в
омагьосан кръг. Който проникне там, обезумява.
Бора отпива на проточени глътки от грога и гледа с очи, пияни от
теловъртежа на танца. Непознати, немислими за нейната младост движения.
Някакъв джунглов ритъм. Магичен език на модерните танци. Тя надзърта през
вира на дансинга в свят с други измерения, за който сетивата ѝ не са
приспособени.
„Защо лицето Ви стана тъжно като на излъгано дете, на което е отнета
играчката, без то да забележи кога и как е станало това?” - прошепва
изтезаващият я глас.
Отново усилие да се отърве от натрапливата му намеса. Тя вика все от една
и съща посока миналото си на помощ, а то се подава от друг, непредвиден ъгъл.
За първи път я поразява колко самоограбена е била младостта ѝ.
Идвай, не ме избягвай.
На мястото на джазовия оркестър - старомоден грамофон. Андрей го носи
отнякъде и цял сияе. Има ли такова открито лице между днешните?
Преждевременно уморени, разочаровани, преситени, апатични лица наоколо.

168
Или това е модна поза, контрастираща на младежкото им веселие? Така както
нейните обречени младини по контраст дишаха весела бодрост.
„Всичко в настоящето сравнявате със спомена и от това светът край вас губи!
А сравнете миналото със спомена и вижте дали то също няма да изгуби.”
Нахалникът се вмъква и в миналото ѝ!
Младежки „жур” в крайна студентска квартира. Едно момче застава отвън
на пост. Разместват масата и столовете, вдигат чергата. Почти толкова тясно
пространство, колкото дансингът в модерното крайморско заведение.
Военновременни обувки с дървени танк-токове. Късо подстригани, прави коси
на момичета. Вратовете - с бръснач очистени, сякаш готови за въжето. Високо
закопчани якички на блузи по „пансионерски”. Без украшения. А днешните
носят километрични гердани, завързани в клуп на шията вместо въже на
бесило. Изглежда, младост без някаква примка на врата не може.
Андрей оправя със съсредоточен израз разклатената игла на грамофона.
Каквото и да върши, то го поглъща всецяло. Готов е себе си да забрави, но да
доизпипа веднъж започнатото.
„Такива бяхме някога!” - казва Бора на Кирил високомерно.
„А защо сега не сте такива? - чуква той чашата си о нейната и я подканя да
пие, докато грогът не е изветрял. - Наздраве!”
Сепнат, Андрей се обръща към нея с пронизващ въпрос в погледа. Бора го
успокоява с някогашната си усмивка. Той ѝ вярва, но долавя, че тя самата май
не си вярва. Грамофонната плоча, изтъркана от повторение, ги връща към
времето на наивната вяра.

Облаци дъждовни, вий сте като мен сами,

скитници бездомни с влюбени очи...

Андрей мята закачлив поглед към нея:

- Търсих, но по-глупав шлагер не можах да открия.
- Едва ли има по-глупав! - отвръща младият ѝ глас.
Бора се опитва да види себе си през далекогледа на 13 години: тънко,
изопнато девойче, цяло от един висок звук. То измъква изпод разпрания хастар
на туристическото си яке купчина позиви, разпределя ги на равни снопчета и
ги раздава на всекиго като дажба хляб. Изписани са с дребни печатни букви от
ръка през лилаво индиго:

„Войници, не стреляйте срещу своите братя и сестри! Не насочвайте

оръжието към самите вас, а го обърнете към онези, които са ви го дали, за
да ви направят престъпници!
Не ставайте братоубийци!"

169
 Момичето с нелегално име Вена съветва младежите нагледно как да носят
позивите: от вътрешната страна на ръкава, прихванати с пръстите. Така
начеващите поети по онова време носят забранените си стихове. Тя изпраща
тези почти деца на нейна възраст право в инкубатора на смъртта - в казармата.
Ето, това е било тогава младежкият натиск.
- Нито един позив да не хвърлите, където ви падне, само и само да се
отървете по-скоро! - заклева ги тя. - Ученици са ги писали цяла нощ, рискували
са всичко: здраве, образование, живот. Всеки позив да стигне до нечия
войнишка ръка, преди да е вдигнала пушка да стреля!
Хлапаците са горди, че държат нишките на живота и смъртта в ръкава си.
Изсвирване с уста под прозореца. Сигналът! Изведнъж лицата им стават
възрастни. С опасните листчета, пъхнати в ръкава като експлозив, се налавят
да танцуват. Опитват се да представят младежко веселие. Андрей грабва Вена
през кръста. Изопната, струнно вибрираща, тя чувства как Андрей с дланта си
слуша нейния висок звук. Едната ѝ ръка кацва на рамото му, другата стиска
своя дял опасност в ръкава на блузата. Той държи в шепата си нейния свит
юмрук. Танго. Кирил ги следи с насмешка и завист.
- Не умея да танцувам! - прошепва тя, загледана в акробатическите сегашни
танци по дансинга.
- Ще те науча! - казва Андрей с дъха си в косата ѝ. Повежда я, подчинявайки
я на волята си. Той не е сектант като нея, той притежава дарбата да живее.
Може би тъкмо затова го нарочва смъртта за своя жертва.
„Облаци дъждовни” - подсвирква изключеният студент.
Модерният джаз с бесен ритъм тътне и гони мудните, старомодни облаци.
Бора търси сенките им по камилските гърбици на морето. Навън вече е нощ.
Нищо не се вижда. Но там, зад стъклената стена, се чувства огромното
присъствие на бездната, погълнала времето.
Старата плоча е пукната и засича. Андрей завърта Вена, тъпчейки на място
заедно със заекващия шлагер. Той я повдига от земята и я върти в прегръдката
си. Това е траяло само миг, но в спомена, изтъркан от много пущане като
грамофонната плоча, Бора разтяга, разтяга единствения миг от младините си и
все се върти в оня пръв и последен танц, в онова банално танго, при което се
откъсва от земята и политва в прегръдката му.
„Старомодна романтика!” - пресича спомена ѝ онзи.
Скокът от един ритъм в друг за нея се превръща в главоломен скок от едно
време в друго.
Усеща виене на свят, дали от грога или от необузданата игра на днешните?
Неусетно я обхваща лудостта — да поеме риска да стане смешна в техните очи.
Тъкмо тук да проведе своята анкета. Представя си как се изправя, без никой да
я забележи, как се приближава и ребром се вмъква в дяволския кръг на
дансинга. Блъскана с лакти, с рамене отвред, настъпвана, люшкана, замотана

170
във водовъртежа на танцуващите, успява да се добере до центъра на кръга.
Вдига ръка и се провиква с някогашния си глас със заклинателната му сила,
както при първите митинги след Девети:
- Спрете за момент!
Музиката секва. Танцът още кръжи по инерция и бавно, неохотно замира.
Всеки се заковава в карикатурната поза, в която го е заварило спирането. Към
Бора се обръщат недоумяващи лица.
- Отговорете ми само на един въпрос...
- Стига анкети! - процежда през зъби един.
Другите избухват след него:
- Стига сте ни поучавали! Долу картотеките! Анкетите са клопка! Оставете
ни на мира!
Още малко и ще я освиркат. Тя събира цялата си воля в погледа ѝ произнася
със сгъстен до камък глас:
- Според вас коя е най-голямата ценност?
Враждебно мълчание. Само един да даде знак, и ще я линчуват под ритъма
на барабаните. Но тя трябва докрай да познае младежкия натиск.
- Стига тестове за изпитване на интелигентността ни! - изръмжава един
хлапак, навел чело под щръкнали коси, като да я намуши на бичи рога.
Друг подхваща с хаплива дързост:
- За какво ви е нужна нашата интелигентност? На вас ви трябват послушни
чиновници!
В отговорите им се вмесва остроезичието на нейния квартирант. Сякаш той
се е настанил нагло на квартира навред в света край нея.
- Оставете ни да си дотанцуваме! - изгонват я от дансинга, блъскат я,
кряскат един през друг: - Не ни отнемайте играта!
Тя ги надвиква, отбранявайки се отчаяно като звероукротителка в клетка
на разярени тигри:
- Имате време да си отиграете! Цял живот е пред вас! Аз, аз нямам време!
Изпъдена от кръга им, Бора сяда на мястото си, цяла пламнала на червени
петна. Въображаемата анкета не се състоя. И слава Богу! Младежкият натиск,
така нужен за обществото, започва да я плаши. Поглежда към морето за
успокоение. Но там зее тъмна неизвестност. Бесният джаз шиба все по-
настървено по нервите ѝ.
- Ритъм! Ритъм! Ритъм! - крясват всички, пляскат с ръце и шеметно
ускоряват стъпките.
И тъкмо сред надпреварата в несериозност - един тих, дълбок глас:
- Удържаната дума.
Бора търси лицето, което ѝ се мярна с вероятността за такъв отговор, но го
изгубва сред рошави коси, боядисани мигли, присмивки. Този различен тон
събужда нещо неочаквано у другите. Тя си представя:

171
 Настъпва замислена тишина. От същите фризури „купи сено”, от същите
мустаци, очила, дебели бузи, котешки лапи с лакирани нокти, наведени „бичи”
чела, змийски гърчове, костенуркови гърбици, от всички тях, които вече
избързаха да отвърнат с първата попаднала на езика им дума, сега бавно,
изтежко, сякаш изчакващи да узреят, закапват нови отговори:
- Истината. Да бъда разбрана от някого. Правото на собствено мнение.
Доблестта, въпреки че е старомодна. Още по-старомодното състояние на
влюбеност. Разговорите, в които без страх се споделят мислите. Широтата на
възгледите. Търпимостта. Независимостта. Самостоятелното мислене.
Взаимопомощта. Оригиналността. Властта не над другите, а над себе си.
И в една пауза, докато всички търсят в същата посока някакъв по-инакъв
отговор, прозвучава тъжен млад глас:
- Усмивката.
Потръпнала, Бора търси лицето, на което принадлежи този предполагаем
глас. В дъното на залата стои самотно, бледо момиче, настрани от навалицата,
незабелязано от никого, в семпла копринена блуза с висока яка. Познава ли го,
или то я познава? Двете му ръце стискат неистово палците си. То е дошло
отдалече, от друго време, от друг ритъм и не може да се ориентира. С мъка си
пробива път през гъмжилото към нея, право към нея, Бора се отдалечава покрай
стените, иска да се скрие зад гърбовете.
Стига експерименти! Връща мислите си отново на масата, сяда, прибира се
в предишната си отчуждена поза. Извива глава навън към мрака, удавил
морето. В стъклата вижда отразени танцуващите като някакви неукротими
вълни от рамене, коси, бедра. Бучи прибоят на джазовия ритъм. Постепенно
бледното момичешко лице изплува из дълбочините на залата, приближава се
отражението му в стъклата като луна. Застава зад нея. Бора не смее да се
обърне. Не е ли това някогашното ѝ младо лице? По него се прокрадва една
тъжна усмивка.
Нахалникът - за първи път добре дошъл - се вмъква между нея и при-
видението ѝ. .
Сега тя не смее да погледне навън, където се простира морето, още по-
огромно, защото е невидимо. Бои се, че в стъклата виси лунното отражение на
едно лице на момиче. Била ли е някога това момиче тя или някоя друга? Бора
записва в бележника си новоизникнала мисъл:
„Човек иска да знае бъдещето си. Ето, аз вече го зная: за мене то е връщане
към миналото.”
Изведнъж гласът на Кирил се променя, сякаш се обелва от арогантната
черупка и трепва оголен:
„Завиждам Ви. Бъдещето Ви не е пустиня, щом имате минало!”
Но след малко прозвучава още по-нагъл, за да заличи мигновената си
слабост:

172
 „Нито едно опитно зайче, което мислено анкетирахте, превъзпитателко, не
ви издекламира нито един от вашите лозунги, нали?”
„Не това ме смущава - отбива тя зачепките му. - Аз търся по-обща категория
ценности: една обединяваща идея за стойностите на живота. Някога това бе
борбата за свобода. А днес всеки скритом в себе си създава своя мимолетна
ценност, която при следващия обрат на вятъра се мени. Ето, това ме безпокои.”
Но къде са вашите плакатни ценности, набивани в главите с нажежени
пирони: бдителност, вярност, твърдост, класова омраза, дисциплина,
праволинейност, идейна непогрешимост, оптимизъм?" - настоява
натрапникът.
Бора неволно търси между танцуващите двойки онова самотно, бледно
момиче, което някога бе обърнало гръб на радостите на младостта и живееше
с бъдещето. А сега това остаряващо момиче живее с миналото.
Бледното девическо лице се стопява нейде сред множеството от закръглени,
гримирани, смръщени, скрити в сянката на спуснатите коси, нервни от
нетърпение, лица, още ненамерили собствените си черти. Позна ли го тя, или
така ѝ се стори? Какво би отговорило то на провокациите на този „чужд
елемент” в мислите ѝ? Какво цени някогашното момиче?
„Някога в един глас бихме извикали: Свободата! А днес всеки в отделен,
затворен свой свят търси своя ценност. Може би това е пак своеобразна борба
за свобода?”
„Вие искате да наложите едни и същи ценности на всички!” - закъртичва
онзи.
„Времето налага ценностите, не аз и не Вие!”
Бора излиза навън. Лъхва я южен вятър. Разтопяване! Капчуците я пронизват
с внезапността на неговите мъжки заядки:
„В търсенето на ценности не изпущате ли истинската ценност на живота?”
Промяната в природата идва изневиделица, с взрив.
И хората са все изненадани, защото очакват постепенност и безболезненост.
Като че ли има раждане без болка. Снегът е започнал да се топи внезапно в
едно денонощие. Въздухът се е сменил с беломорски. Клоните на дърветата
голи се гмуркат в южняка, който е студен поради топенето на снега.
Бора пътува с нощния влак за София. Тези две седмици в провинцията
изминаха за нея в интензивна вътрешна преработка на натрупаното от години
и застояло нейде в съзнанието ѝ. Отдавна не е имала такава „вихрова нощ” на
хрумвания. Сама търси възраженията на своя опонент, за да го опровергава и
да проверява тезите си:
„Тоналността на обществото се определя от преобладаващата възраст на
неговите активни строители. Веднага след края на войната нахлуха младите,
заеха възловите позиции. Ритъмът на живота стана задъхан, затичан и доста
объркан. Коренни промени във всичко. Бързи промени на промените.

173
Динамично общество. Нямахме опит, но имахме порив. Нямахме знания, но
имахме заедност.”
„Обединено невежество! По-опасно от стадо бизони!” - избухва той.
„Имахме повишен обществен пламък! - разяснява тя. - Допущахме и грешки...
”
„Исторически престъпления, наричани грешки!”
„При повишена обществена температура може и да има извращения... ”
„Тази повишена обществена температура не е ли признак на треска при
тежко заболяване? ”
„Пътническа треска по-скоро. Пътуване в неизвестното. Полека-лека
пластовете улягаха, ние започнахме да поостаряваме. От това настъпи стремеж
към стабилност.”
„Не е ли стремеж към подсигуряване, към обзавеждане, към забогатяване,
изобщо към оеснафяване?”
„Статично общество” - мисли тя със социологични термини.
„Аз се чудя защо съм стар студент, и още дълго, изглежда, ще бъда такъв, а
то зависело от обществото!”
„Изоставащи ще има и в най-напредналото общество. Обаче младите при
„по-възрастно” общество дълго си остават с ученическа психика, инфантили.
Не мога да сравня днешните млади с онези, каквито ние бяхме на техните
години: по задължение преждевременно зрели. Чувството за отговорност - то
дава възрастовия печат на поколенията. Младите сега са доста безотговорни,
облягат се на чужд гръб: на „знатни” родители, на наставници в учебните
заведения или на шефове из предприятия и учреждения. Готованщина. Сами
не поемат отговорност за нищо!”
„Не им е поверена инициативата, затова! Не те са виновни!”
„Не сте прав! Какво искате? Прераждане за нула време? Скорозрейката не е
пълноценна зрелост, когато е акселерирана отвън. Узряването трябва да дойде
спонтанно!”
„А спряното или забавено узряване нима е пълноценно?”
„Студентите се превръщат в ученици, които треперят от своите наставници.
А някога студентите бяха герои. Срещу университета има паметна плоча.
Спрете се, като минавате оттам, прочетете надписа: „Тук на 3. III .1943 бе
прострелян от куршум на фашистката полиция Марин Боев, студент по
ветеринарна медицина.”
„Вие, другарко преподавателко, откривате един закон: през преходния
период студентът е ученик-оставач, през време на революционен подем -
герой. Следователно студентът е барометър...”
„Съвсем друг закон на обществото се опитвам да налучкам: при „възрастно”
статично общество младите се запазват за по-дълго деца, а при „младо”

174
динамично общество (каквото се създава в революционна борба) те стават по-
бързо възрастни. Обратна симетрия.”
„Не съжалявате ли, че така бързо е изгоряла и повъзрастяла вашата
младост?”
„Не, не бих разменила своята тежкотоварна с отговорности младост за
никаква лека, танцуваща, безотговорна ненаситница.”
Тази нощ е щедра и за Кирил.
Откога блъска глава върху проблема за технологията на индустриалното
бунище - системата за оттичане и събиране на отпадъците от флотациите. Има
чувството, че на челото му е израсла цицина от мислене. Захвърля
изчисленията, смачква угарката и започва да снове от стена до стена като
осъден. Излива яда си върху отсъстващата Бора, мърморейки:
„Къде сте, отговорничке по оптимизма, да ви питам какво да правя? Нямам
достъп до чужди научни списания, не смея и да сънувам командировка в
чужбина, не мога да следя световния напредък в своята специалност. Мъча се
да разбивам отдавна отворени врати. Имам самочувствие на Робинзон, който
търка две сухи дървета, за да добие огън във века на електричеството. Дори да
ме осени гениална идея, в най-добрия случай ще повторя нечие откритие.
Толкова умствено напрежение на вятъра, а би могло да се хвърли за по-полезна
дейност, например да напипам слабите места на чуждите постижения и да ги
избягна. Поне да ги приспособя към нашите условия.”
Омаломощен от безсилие, отива да си направи силен чай, дано се освежи.
Забравя да го прецеди, както е разсеян, и го излива направо от чай-ника в
чашата. Доста листенца плувват в течността. Нещо го потегля да си изпие чая
в хола. Сякаш смътно бягайки от самотата, търси компанията на безмълвния си
зелен съквартирант. Сяда на креслото срещу него и докато разбърква с лъжичка
захарта в чашата, го гледа. Очите му често изпитват нужда от такава целебна
баня в зеленото. Но едва тази нощ Кирил забелязва нещо: биоархитектурата на
фикуса е изградена от функцията към формата. Листата се извъртат към
светлината, идеща от прозореца. Разположени около стеблото спираловидно,
всяко едно си намира свой ъгъл на обръщане. Това е биоенергиен проблем.
Съвършен динамичен модел. Преди още да е глътнал от чая, той се разсънва с
едно особено оживление. Фи-кусът му подсказва някаква посока на дирене.
Пие дълго чая в мълчаливо споделяне със зеления си състайник.
От нощния влак, закъснял с два часа, Бора слиза на софийската гара.
Усещането за пролет е свързано за нея по женски с кожно освобождаване и
лекота. Тя е по костюм, малко подранила с пролетното облекло. Зимното палто
е метнала на лакътя си, вълнения шал свила в чантата, ръкавиците - в джоба.
Допирът на въздуха до кожата разширява дихателната ѝ площ и я разсънва.
Неговата острорезна свежест напомня, че планината е близо. Струва ѝ се, че се

175
е изкачила нависоко. Отправя се към института, за да се обади, че е
пристигнала, и да се осведоми за въртележките в нейно отсъствие. Винаги е
нащрек при отделяне от института. Коя група е взела превес в боричканията?
Как ли ще използват липсата ѝ? Дали има нови преобразования в учебната
програма? Нейното положение става все по-трудно. Тя не се присъединява към
никоя от групите, иска да запази обективност и независимост. Досега активът
на миналото ѝ я правеше неуязвима. Но промените, които стават в нея, дали
няма да ѝ навлекат и промени в службата? Пронизва я зъзнене при вида на
солидната стена на институтската сграда с висок каменен цокъл като на затвор.
Когато се приближава, забелязва в един ъгъл на зида тъмно, влажно петно.
Водосточната тръба се е пробила от размразяването на леда и тече по цокъла.
Никой не е обърнал внимание на това. Капчукът, вместо да отзвънява
радиосигналите на пролетта, тук е замлъкнал и сълзи подривно. Тогава Бора
съзнава, че има нещо недоловимо, нямо, скрито, което гризе и най-здравия зид
с омраза и злост. То се вмъква между камъните във вид на невинна тревица,
разяжда зидарията бавно и упорито. Капки дъжд дълбаят, вадички се стичат,
проникват навътре във фугите и ги пробиват. Слънце нагрява зърнестата
повърхнина на камъните и я пръска тук-там, невидимо за просто око. Мраз
заледява влагата в трапчинките и пропуква зида. Ронят се, рушат се стените
бавно, Сигурно, неотвратимо. Птици се впъхват в пукнатините. Къртят се
камъните, зейват дупки, цял да се промушиш през тях. Природата не понася
зидове и ги прегризва зрънце по зрънце с търпелива ярост. Вятърът донася
бучици пръст и семена, насажда в цепнатините някакви хилави растенийца,
чиито коренчета прозъбват надълбоко и подяждат стената. След години, рано
или късно, тя ще рухне. И ще открие хоризонта. ЩЕ...
А най-сигурно събаря стените човекът - с разрушителния си нагон, с
нехайството си, със самото си съществуване, което е противопоказно на
стената. Целият живот на човека се състои всъщност в това: да гради зидове,
да си бие главата о тях и да ги руши.
Портиерът спи зад гишето. Още няма никого. Бора се затваря в своя мрачен
кабинет, за да нахвърля нахлулите мисли в бележника си.
През това време до прозореца в нейния апартамент са протегнати зелените
шепи към пролетното слънце и обират светлината му.
Ако бихме могли усещанията и броженията във фикуса да преведем на
човешка бедна реч, бихме доловили приблизително такъв „поток на расти -
телното съзнание”:

Спрете, усмирете се, тичащи, ръкомахащи, бърборещи, бели сенки!

Фантомуси! Обърнете се към един прозорец. Това е достатъчно, за
да пуснете корен. Поемете в себе си светлината през хубавия ден!

176
 (Под влияние на стопанката си фикусът става дидактичен. Чете им
фиконско евангелие:)
Не пропущайте хубавия ден! Развейфикусници!
Съсредоточете се, преработете светлината, цели се озарете от нея.
Фикусирайте се!
Движението - там е силата и слабостта ви. Поискали да бъдете
навсякъде, вие сте никъде. Ветро-фики! Ретро-фуки!
Движението - вие сте го превърнали в бягство. Престанете да
сновете. Фикусовалки!
Не разсейвайте светлината!
Вместо да се утаите, да се избистрите, да се огледате вътре в себе
си, вие все по-бързо цепите пространството и така го унищожавате.
И все повече се размътвате, все повече надигате тинята от своето
дъно, все повече разплисквате светлината. А трябва да я пазите в
шепи. Всяка капка светлина е една зеница. Фику-зрение -
прозрение. Прилепи-призраци! Фику-сомнамбули!
Спрете, освестете и осветете се!
Фикустоп! Фикусвет.
Бора едвам се измъква от заседанието, преди да е дочакала края му. Това ѝ
струва усилия, както да се изтръгне от тресавище.
Навън я пресреща пролетният ден, проникнал в самата крепост на зимата.
Няма да му простят студовете, ще се надигнат, за да докажат, че още са на
власт, ще освирепеят, ще си отмъстят на дървета, птици и хора, дето така са се
разшавали. Власт не се дава, власт се взема! Всички знаят това и все пак не
могат да скрият радостта си. „Какъв хубав ден!” - поздравяват се познатите, а
непознатите са готови да се усмихнат един на друг. Този дързък слънчев ден
прави първия пробив, за да напомня, че пролетта настъпва. Въпреки всичко.
Бора сама не съзнава кога и как походката ѝ се е променила. За разлика от
други жени при нея неконтролираните движения я правят женствена. Група
студенти и студентки пред института я сподирят с насмешливи погледи:
- Какво става с нашата догматичка?
- Пролетта идва за всички, дори за къртиците! - подхвърля с черен хумор
някой.
- В плана не се предвижда промяна! - възразява момиче, имитирайки
бюрократичен тон.
- Хайде да се поразходим извън плана! - предлага ѝ закачливецът.
Бора има остър слух и чува подигравките зад гърба си. Това в някой облачен
ден би я разстроило. Но днес събужда амбицията ѝ да докаже на хлапаците, че
е по-млада от тях по дух, че не е никаква догматичка, че може да рискува ей
като този пролетен ден под носа на зимата. Те, връстниците на пролетта, не
осъзнават още същността ѝ, пренебрегват я и я изпущат. Ще я съзрат откъм

177
опашката, когато пролетта ги отмине. Бора се радва на всяка кльощава вейка,
обещаваща да се превърне в цвят и аромат.
А сега на пазар! - праща се сама. Блъсканицата по магазините я увлича със
своята обикновеност, така необикновена за нея. Тя пазарува оживена. Всичко
ѝ спори при все че е принудена да купи не това, което иска, а което намери.
Продавачките, изнурени от досадата да отговарят какво няма и защо няма, и
кога ще има, и изобщо дали ще има, нагрубяват хората. Усмивката е изселена
от техните лица. Бора ги оправдава в себе си - още нещо ново за нея.
Добила самоувереност от собствената си деловитост, най-после се отправя
към къщи. В едната ръка с няколко пълни мрежи, в другата - с куфарчето и
палтото. Бърза нагоре по стълбището запъхтяна. Някаква съкооператорка я
среща, разменят си вегетариански поздрав.
„Да живее отчуждението, удобството на съвременния кошер! - обажда се пак
квартирантът в мислите ѝ. - Обитавате един върху друг над главите си, а не се
познавате.”
„Ами! Любопитните и клюкарите познават с най-тънки подробности
битието на съседите си!”
„Щом клюкарското любопитство е противоотрова срещу отчуждението,
добре сме!”
Бора натиска копчето на звънеца с брадичка, понеже двете ѝ ръце са заети -
хватка, добре позната на жените, които нямат помощ в домакинството. Усеща
сърцебиене - навярно от изкачването до последния етаж.
Звънецът на пътната врата пронизително отеква.
Дневна светлина облива хола. Домът е неузнаваем: книгите са подредени,
мебелите разместени. Прозорецът е отворен. Тюленото перде се издува като
корабно платно и с него целият апартамент-каюта полита на простор. При
иззвъняването фикусът от корена до вършеца на покаралия нов лист вибрира -
това е безмълвната му изненада.
Кирил по бяла риза, запретнал ръкави, разположен по дрмашному пред
пълен пепелник с угарки, се е вглъбил в своите чертежи. Току-що налучка
решението на формата и оттам - на функцията на отточната система за
отпадъците в реките. Изниква му и названието: вместо „хвостохранилище” -
„отпадоем”. Сега и с топ не могат го откъсна от работата. Звънецът по-
настойчиво изопва нервите му. Нека почака! Може и да не отвори. Навярно пак
някой преселник от провинцията търси ъгъл от стая под наем.
И тъкмо е решил да не се обажда, иззад гърба му фикусът пуща своето
смукачно излъчване. Кирил неохотно оставя цигарата и линийката, отдръпва
се, оглежда отдалече чертежа. Непрекъснато зъртене.
- Сега, сега! - вика той ядно и заднишком се насочва към вратата.

178
 Отваря тесен процеп със собственически жест. Погледът му още е заплетен
в мрежата на чертежа. Двамата се стъписват един срещу друг, разменили
местата си: тя пред прага отвън, а той зад прага вътре.
- Не чувате ли? Откога звъня!
За две-три секунди той не може да съобрази, че стопанката се връща. Сякаш
е свикнал с мисълта, че този момент няма да настъпи никога. Опомнен,
разтваря широко вратата.
- Добре дошла у дома си! - посреща я с подготвена отдавна фраза и жест,
които прозвучават с неуместно гостоприемство.
- Добре заварил! - отвръща, запъхтяна от стълбите, и едвам сдържа
извинението си, че го безпокои, като че ли е дошла на гости без преду-
преждение.
- На всеки пръст мрежа! — поема товара от ръката ѝ, а погледът му търси
по лицето ѝ сенките на изминалите дни.
Бора бързешком го смерва с очи: вълкът си сменил кожата! Бялата риза го
прави особено мъжествен и предразполагащ.
- Какви опашки по магазините! - оплаква се тя, за да отвлече вниманието и
на двамата към битови грижи.
- Расте покупателната възможност на населението! - подмята Кирил с
подигравка, отново влязъл в своя тон.
Вълкът само кожата си е сменил, веднага си показа зъбите. Тя се затваря в
себе си. Вади продуктите и ги слага в кухненския килер, правейки се, че не
забелязва как всичко там е разтребено, лъснато и строено в аптекарски ред. Той
затваря прозореца в хола да не става течение. Вътре атмосферата още повече
се нагнетява.
„Всяка забележка по адрес на действителността вие вземате като лична
обида!” - чува тя мислите му.
„Не са ли по-противни онези, които се разграничават от действителността,
сякаш нямат никаква вина за нищо?” - клъвва го тя наум.
Продължава вътрешният спор между двамата от близко разстояние.
„Нима не е изхвърлена думата „вина” от речника на колектива?” - заяжда се
той.
Лицето ѝ помрачнява, запазвайки външно спокойствие:
„Толкова ли безгрешен се чувствате, че съдите всички?”
Кирил усеща сгъстяването на облаците над главите им и се опитва да смени
гамата.
- Забавихте се! - извиква с разведрен глас, като още държи куфара ѝ сред
хола.
Тя се връща хладна, грабва куфара от ръката му и се прибира в стаята си.
Мълчи, заета с подреждането на дрехите и книгите си. Той се бои да не би да
се затвърди мълчанието помежду им.

179
 - Напоследък непрестанно ви търсят. Телефонът прегракна да звъни.
Тя забелязва, че телефонът е затрупан с възглавници. Въпросителен поглед.
В отговор - стипчива гримаса.
- Надявам се, че не ви е попречил на работата?
- Не! Свикнал съм, като ми пречат, да работя по-вдъхновено.
- Как сме с графика? - пита тя делово, заприличала отново на надзирателка.
- Играем на гоненица.
- Кой гони?
- Който е изостанал! - отвръща той, нервно стисва догарящата цигара,
всмуква една последна глътка и я смачква в пепелника.
Докато Бора се заема с разпределяне на записките си от пътуването, той се
върти край своите чертежи, подсвирквайки с уста темата от сонатата, към която
все прибягва в празни, неловки минути, за да ги запълни с нещо. Улисани всеки
в своята вътрешна неразбория, двамата не виждат промяната с третия.
Фикусът стига до пределна тонална наситеност на зеленото - този загадъчен
цвят, който упражнява необоримо въздействие върху човека. Бора и Кирил,
щат не щат, се поддават на едно взаимопроникване. Силното зелено излъчване
подстрекава процеса на бавна адаптация един към друг. Отсъствието на единия
по особен начин е допринесло за този цветов ефект, като е ускорило
попиваемостта помежду им. Новодошлата несъзнателно се съпротивява на
зелената експанзия. Провиква се нехайно от своята стая, за да избегне погледа
на мъжа при този въпрос:
- През целия път съм гадала какво има да ми съобщите!
- Първо си починете от пътя! - отвръща той и пали нова цигара, която
затъква подсвиркването му.
- За мен пътуването е почивка! - въздъхва Бора с неволно съжаление, че се
е завърнала.
Тя идва в хола, смъкнала жакета на костюма. По късоръкавна, лека блуза с
ярки тонове, малко изпреварила пролетта. Тъкмо това изпреварване само с
няколко дни я прави необикновена. Кирил вдига поглед от чертежите. И димът
от цигарата му се вцепенява във въздуха. Мъжът забелязва не смяна на
облеклото, а смяна на жената. Не е подозирал, че неговата строга покровителка
крие женственост. Особено младата белота на ръцете, запазена по-дълго в
сянката на ръкавите. Изненадата понякога е по-силен афект от харесването.
- Пътуването наистина ви е освежило! - произнася той сериозно.
Приятно ѝ е да го чуе от него и затова се раздразва. За да отклони погледа
му, се озърта наоколо и се стъписва:
- Не мога да си позная къщата! Странно, станало е по-просторно.
- Предполагам какво ви минава през ума: „Този навляк се е настанил задълго
тук!”

180
 - Така ли? И през ум не ми минава! - възразява тя прибързано, издавайки
безпокойството си.
- Искам да ви успокоя! - казва той със снизходителна трапчинка на бузата и
я поканва към чертежите.
Създал си е работен уют с подръчните материали, намерени в чуждия дом.
Продънена пръстена делвичка, в която е втъкнал букет от разноцветни
моливи, една захвърлена старовремска настолна лампа с гъбовиден абажур, а
на пода - забравена отдавнашна кошница, приспособена за вестници. Тия
вехтории са зазвучали модерно при новата наредба. Домакинята разглежда с
плахо любопитство преобразованията, извършени в нейно отсъствие, без
съгласието ѝ. Все повече я обгръща несигурност под собствения ѝ покрив.
Подчинявайки се на настойчивия му жест, тя се надвесва над опънатия лист.
Плетеница от чертежи. Взира се озадачена.
- Нищо не разбирам от тази паяжина!
- Като паяк я тъка, за да хвана дипломата! - казва той с дяволско намигване
и пуща тютюневи пръстени към тавана.
- Така бързо?
- Наложих си възможния най-кратък срок!
- Нали бяхте против скоростничеството? - смерва го преподавателката
отвисоко.
- Както знаете, наближава юнската сесия! - подлавя той настъпателно - Не
искам да отлагам за следващата.
Бора вдига вежди и запремигва недоумяваща:
- Но вие забравяте, че сте изключен!
- Ето, това исках да Ви съобщя! - заявява Кирил безцеремонно. - Във Ваши
ръце е да уредите въпроса с възстановяването на студентските ми права, та по-
скоро да освободя квартирата!.
- Звучи като изнудвачество! - избухва Бора.
Той впива в нея пепелни очи, в които току припламват въгленчета.
- Това така не може да продължава!
- Още не съм ви изгонила! - казва тя сухо.
- Аз самият се изгонвам.
- Щом не ви харесва, моля! - замахва тя и му посочва вратата. Белотата на
ръката ѝ проблясва и прави още по-отсечен изгонителния жест. Кирил
прехапва устна и изтърва с несвой тон:
- Цял живот се изгонвам отвсякъде!
- Никъде не ви харесва, не ви свърта или... - стрелва го надзирателката
изпитливо.
Той промълвя като на себе си:

181
 - Една погрешна стъпка и няма вече верен път! - И след мрачна пауза
добавя: - Боя се, че и на вас може да се случи някога...
Отеква като застрашително предричане. Тя неволно потреперва. Кани се да
го запита, но не смее право в лицето. Обръща се гърбом към него:
- Споменахте нещо, като се върна, дано не е късно.
Гърбът ѝ не може да прикрие една подозираща наеженост.
- Можехте да намерите дома си празен.
- Свикнала съм да е такъв. Е, и къде щяхте да избягате?
Тя се извива с лице към него. Гледа го самата зима, преоблечена в пролетна
пъстра блуза, с леденобели ръце. Той изпитва вътрешно вкочанясване и отново
става заядливият изключен студент:
- Къде може да избяга човек от досието, което му е лепнато на гърба? Аз не
го виждам, но то ме преследва денонощно, по-неотлъчно от сянката ми.
- Престанете да повтаряте едно и също! - отхвърля тя думите му прене-
брежително с ръка. - По-рано или по-късно ще получите право да завършите
образованието си!
Онемял за миг, Кирил вторачва в нея изпразнен поглед. После изрича с глас
като издута до пръсване вена:
- Вие раздавате правото на учение, на талант, на професия, правото на слава,
на име, правото на бъдеще, на място в света, на въздух А кой ви даде право да
раздавате това върховно право?
Фикусът замира. Тези думи падат като запратени бухалки. Във въздуха
- растяща тревога: ще експлодира след миг.
Бора присвива очи до два тънки процепа, през които процежда сгъстена
ярост:
- Сякаш чувам глас от своите фанатични младини. Не ви ли е неловко да
повтаряте бунтовен типаж, който презирате?
Започва да снове от стена до стена. Гневът възвръща самочувствието ѝ на
собственица на апартамента и на положението си.
- Ще се задушим! Лисичарник! - измърморва тя и отваря прозореца.
Отрезвяваща хладина. Кирил угася в пепелника току-що запалена цигара,
сякаш обезвредява мина, и с променен тон казва:
- Съжалявам... - Но веднага самоовладяно, делово: - Исках да ви обясня
системата, по която съм подредил книгите ви. Извинете, позволих си...
Бора едва сега установява, че впечатлението за просторност иде от
изчезналите купища книги покрай стените. Къде са изметени? Гневът ѝ само
търси нов повод да заклокочи. Кирил ѝ посочва с успокоителен жест двойните
редове по рафтовете на целостенната библиотека. Гласът ѝ - невъзмутим през
прибелели устни:
- Да? Бяха доста разбъркани, но аз си знаех коя къде да търся.
- Сметнах, че така ще Ви спестя време...

182
 - Но вие сте изгубили време! Тъкмо сега, когато за вас всеки миг е решаващ.
- А изключването не е ли изгубено време? - подхвърля той отмъстително.
Саблен, съсичащ го поглед от нейна страна.
- По този начин си налагах почивки и се отморявах! - отбива той погледа ѝ
и си остава външно невредим.
Но вътрешно затиска яда си като току-що угасената цигара. Бора започва да
разглежда собствената си библиотека с внезапно събуден интерес.
- Я, аз съм имала Спенсър! А поръчах в антиквариата да ми го търсят!
Съвсем съм го забравила...
Неговият опак характер пак щръква като крив зъб, който все захапва:
- Открих няколко книги, които Ви се повтарят. Купували сте ги два пъти.
Разярена:
- Имам обичай да купувам по-редките книги по два екземпляра, за да
зарадвам някой колега, който ги е изпуснал.
Веднага я плисва срам за такова самоизтькване, но е късно да върне думите
си назад. Гневът още повече я задушава. Колкото тя е по-нервна, толкова
мъжът става по-спокоен и търпелив. Дали фикусът е в състояние да поддържа
тропизмите в отношенията им? Защо пък не, щом може да си саморегулира
температурата в листата.
Кирил започва да ѝ обяснява внимателно:
- Когато си отида, да знаете: книгите ви са разпределени по езици, по
специалност и по автори. Наложи се да се прибегне до двойни редове. На най-
долните рафтове - справочници, речници, енциклопедии, да Ви са подръка. Тук
класици, горе съвременни. А задните редове са запълнени със стари списания
по годишнини...
Смаяна от такава добросъвестна подредба, Бора с две ръце опъва косите си
назад. Изведнъж лицето ѝ излиза от облака на гнева и се озарява от светлина:
- Голям труд сте си създали!
Бих се радвал, ако оставя един добър спомен след себе си! - Без да иска, той
се усмихва на откритото ѝ лице.

Внезапните проблясъци у нея му действат като слънчев удар. Не може да

откъсне поглед от това преобразено лице. Коси зад ушите, открити слепоочия
с прозрачна кожа над сини жилчици, в които още пулсира ехото на гнева,
каменна изпъкналост на скулите и в контраст - вечерно лъчисти бръчици в
ъглите на очите. Едва сега той забелязва тези издайнически следи на възрастта.
И това го пронизва с непознато мъжко вълнение. Нейната уязвимост. Видимата
възраст е съставна част на женствеността. Жена без възраст - това е безполово,
отблъскващо същество. До този момент Кирил не бе се натъквал на нейната
възраст.
Времето за нея бе спряло като ненавит часовник.

183
 Откак този мъж прекрачи прага на дома ѝ, в нея се раздвижи времето.
Текущата възраст на жената започна да ѝ изпраща тревожни сигналчета. Бора
чувства това като придобивка в ущърб на самата себе си. Цялото ѝ същество
изтръпва пред такава загуба и печалба едновременно.
Тя отпуща косите си да паднат отново като сянка над лицето, за да потулят
женската ѝ ранимост. Побързва да отклони вниманието му към онова, което е
най-далече от нея, свеждайки се над чертежите му:
- Това ли е прословутият ви проект?
- Всеки си има нещо „прословуто”: кой проект, кой анкета..
- Извинете, аз си правя анкета за себе си, не за диплома, нито за титла! -
разграничава се тя от него с чувство на превъзходство.
Кирил наежен:
- Заради този проект изпущам на няколко пъти и изпитни сесии, и диплома,
и обществена самодейност...
- Е, и какво представлява, ако не е авторска тайна?
- Откритие, закъсняло с десет години!
Тя високомерно вдига вежди. Той се опитва да ѝ преведе своя замисъл на
езика на невежите в техниката:
- Комплекс за изчистване на замърсените от индустрията реки.
- И реките чакат? - провиква се тя подигравателно, обръщайки му гръб.
Отправя се към банята. Той гледа след нея с пепелни очи, в които проблясват
зли въгленчета:
- Реките викат, но кой ги чува?
Тя наистина не чува, пуснала водата да тече във ваната.
Бора щраква отвътре ключа на вратата в банята.
Съблича се с неловко усещане, че не е сама в апартамента. Избягва да се
погледне гола в огледалото, да не би да се види прeз неговия насмешлив поглед,
непропускащ никакъв недостатък. Вмъква се във ваната бързешком, стеснена
от чувството, че цяла е изтъкана от недостатъци, че без да забележи, е окаляна
до уши от думи, от лъжи, от празни спорове, от кампании, от мероприятия и
прочие престараване. По-скоро да смъкне нечистотията от себе си!
Превърта крана на душа. Очаква. Дали вода ще потече, или отровен газ?
Затваря очи. Спира да диша. Умира дълго, мъчително, гърчи се от задушаване.
Слива се с телата на милионите, задушени в газовите камери. Изведнъж се
отърсва от сухата смърт. Тече вода! Топла, нежна, мокра. Вода. Все още. Поема
си въздух през поройния душ. Каква наслада!
Наситено зелено. Повишена жизненост. Търсене на контакти.
Кирил е обладан от една студентска приумица. Докато стопанката се къпе,
той отива в кухнята, надява престилка, запретва ръкави още по-високо и се
залавя да домакинства. Рационално, по мъжки.

184
 Със състезателно ожесточение започва да бърка яйца. През това време душът
пуща все по-хладка вода. Бора се оставя да я облива студената струя като в
камера за отрезвяване. После се отдръпва, пълнейки шепи, за да си изплакне
лицето. Това ѝ е стар навик: плиска бузите си с пълни шепи безмилостно, с все
по-ледена вода, сякаш си шляпа плесници да дойде на себе си. Търка се с
хавлиената кърпа със същото настървение, с което Кирил бърка яйцата.
Понявга ритмиката се предава от единия на другия през тънките преградки на
стените, свързвайки ги с невидима жичка, по която протича токът на онова
загадъчното, зеленото.
Тя омотава косата си в хавлиена чалма, закопчава блузата чак до брадичката
си, от което добива вид на ученичка. През късите ръкави ръцете ѝ са още по-
млади, изгубили ледената си белота, порозовели от банята, издъхващи мека
топлина. Всяка жена излиза от банята подмладяла и съзнаваща силата си. Но
това се разразява особено при нея, потиснала природата си заради нещо друго,
противоестествено, което отстъпва пред пролетта.
Преродена, Бора надниква в кухнята. Той дискретно не вдига очи, погълнат
от готварския хазарт. Тя размотава чалмата и провесва мократа си коса над
радиатора, търкайки я с кърпата. Той добре разбира езика на жестовете. Това
съвсем не е знак на близост, а подчертано пренебрежение към присъствието
му. Кирил ѝ отвръща безпогледно - какво по-голямо наказание за жена, току-
що излязла от банята. След миг розовината ще угасне в кожата ѝ, неудостоена
нито от един поглед. Това никоя жена, дори една кадровичка, не може да
изтърпи.
- От влака отидох право в института. И попаднах на заседание! - подкача
тя предизвикателно.
Но той не се поддава:
- С корабля на бал! - подхвърля нарочно баналност и продължава да бърка
яйцата злобно, до пяна.
Тя цяла се извива над радиатора, изсипвайки отгоре косата си, лъскава от
мокрота и лъхаща на хвойнова свежест. Нахалникът не я забелязва. Тя
възкликва раздразнена:
- Няма ли за мен работа? Чувствам се гостенка у дома си.
- Човек, който излиза от заседание, не е годен дори да забърка две яйца.
Бора се сеща за заседанието и помрачнява. Забравила пред кого се намира,
изведнъж изпада в откровеност:
- Все се заричах да си мълча, да не се вмесвам в разправиите на института
(разкайване през гъстите струи на косата) - и пак се обадих...
Кирил иронично с лъжица в ръка:
- Вие не можете да не се обаждате! Природата ви е създала, както е създала
ехото, да се откликва.
Тя долива горчивина в иронията:

185
 - И го е заключила в скалите. Да не може нищо да направи!
Той пародира патос:
- Какво повече от това? Да се откликва на всеки вик за помощ.
- Откликващ камък! - въздъхва тя, отмята косата си, разтърсва я да се
разпилее по раменете и се отправя към хола.
Той вдига поглед най-после, развързва бързешком ремъците на престилката,
обърсва лапи в нея, захвърля я и настига жената насред хола. Тя чува стъпките
му, спира, както е гърбом към него, безпомощна, затулена само зад спуснатия
щит на гривата си. Той я грабва за раменете и произнася със сух шепот, търсещ
влажността на косите ѝ:
- Ще Ви разкаменя!
- Пазете се! По-скоро аз ще Ви вкаменя! - отвръща ледено.
Той свежда глава над рамото ѝ. Би трябвало наистина да се вкамени на място
от нейната студенина. Но тъкмо това го прави още по-привързан към една кой
знае отде му дошла мъжка амбиция да разгатне формулата ѝ (дали не е нещо
сбъркана), да отключи тази полужена, да я допълни до цяла.
- Вие не ме познавате. Ще умра, но ще Ви накарам да се смеете до полуда!
- прошепва в косите ѝ на шега, от което още по-остро я пронизва усещането, че
това е нещо като клетва.
Тя потреперва за миг, отърсва ръцете му от раменете си и се обръща към
него, отмахвайки падналите коси пред лицето си. Отдръпва се назад, сякаш да
му даде възможност да я види.
- Не се и опитвайте! - заканва се глухо.
Погледът му я открива: излязла от сивотата, като че обелена от черупката си.
Сиво-кестенявата ѝ коса, сега черна от мокрота, откроява белотата на лицето.
Сивите ѝ очи изпущат тъмни блясъци.
Нейните самородни очи. Ръцете, вдигнати да поддържат тежестта на косата,
са така нежни и голи, два бели вика за ласка и защита.
- Ловя се на бас, ще Ви разсмея! - изрича той, сериозен като никога. След
мълчание, сякаш гласът ѝ прескача пропаст:
- Моят смях бе разстрелян още преди да избликне. В една ранна утрин,
когато всички още спят. И Вие също сте спали дълбоко с хлапашки як сън.
- Не се знае - измърморва той, все така сериозен.
Тя издръпва хавлиената кърпа от врата си, сякаш я стяга змийски възел, и
казва почти нечуто:
- Може би само птиците са разбрали, че е убит и затрупан един млад смях...
Той се приближава към нея, притеглен от изповедния ѝ тон, така
непредвиден и неин.
- Бих сторил всичко да го изкопая, този ваш смях!
- Има невъзвратими неща! - отвръща тя, задгърбвайки го, и се отдалечава.

186
 - До какво доживяхме! - ахва той в нервен кикот. - Един с тъмно минало да
вярва повече в светлото бъдеще, отколкото...
- Престанете! - избухва тя с цяло тяло.
Кирил има чувството, че от разтърсените ѝ коси го шибват ледени пръски.
Бора се прибира в стаята си, спуща завесата със замах. Сяда пред пишещата
машина, търсейки опора в нея. Разтваря бележника от пътуването си. Започва
да трака настървено таблици от анкетата. Преписва цифрите, без да изпитва
нужда от помисляне.
Както е със запретнати ръкави на ризата, той отмахва един ъгъл от завесата.
Обляга лакът о портала, наблюдавайки я. Тя не вдига поглед от спасителните
цифри, но го вижда цял - висок, неотстраним, като силует на някакво
проклятие, изправен на прага ѝ.
- Не ми се сърдете! - В гласа му недоумяваща вина. - Бях неблагодарен.
- Благодарност не искам! Оставете ме! - отпъжда го тя грубо, както се
подвиква на куче да се махне.
Той оставя вдигнатия край на завесата да падне през лицето му като плесник.
Връща се в хола, уязвен от такова необяснимо женско раздразнение. Смъква
рязко ръкавите на ризата, отказвайки се от двуборството с нея. Отдавна
честолюбието му се бунтува срещу непросената ѝ милостиня. Започва да
прибира чертежите си, като ги свива с автоматична точност на руло с изравнени
краища. Готви се да се махне веднъж завинаги. Процежда през зъби дълго
набираното си отровно жило:
- Вие принадлежите към кастата на бдителните, а приютихте под покрива
си един непроверен! Неправоверен!
Тя свива юмруци, опрени о слепите ѝ очи, за да възпре прилива на гнева.
Фикусът възкликва с целия интензитет на зеленото:

Бледи, безразборно бърборещи сенки!

Езикът, това червено листо в черупката на зъбите, то е нож, с който вие
непрестанно се намушвате един друг. Езичници!
Безмилостно. Безсмислено. Речофикс.
Цели сте в рани от думи. Една от тях ще бъде смъртоносна. Слово-
олово.
Език-екзема! Лаф-лаф-лафикуси!
Пазете се от думите! Дум-дум куршуми! Те ви разделят повече от
стените и завесите. Те ви раздалечават повече от времето и
пространството. Желязна словесна завеса! Фикустудена война. Фику-сеч.
Не си играйте с ножа на езика! Замлъкнете! Ножа - в зъбатата ножница!
Гафикуси!

187
 Оставете да говорят двете листа на ръцете ви. Нежни докосвания на
сенки. Десетопръстна азбука. Всеизречимост. Фикусловие.
Бледи, заболели от бърборене сенки. Бърборикуси! Варварикуси!
Пауза-фикс!

Бора става, преди да помисли, и със стъпка на сомнамбула се отправя към

него.
Ръката ѝ сама намира неговата, стискаща свитъка с чертежите. За миг стоят
безмълвни, вслушани в докосването си.
- Върху Вас си излях яда от целия факултетен съвет!
Гласът ѝ е просветлен от допира им.
- Благодаря! Бива ме за гръмоотвод! - отвръща той, все още намръщен.
Ръката му бавно отпуща свитъка и обхваща нейната ръка. Едновременност
на изтръпване и на успокоение. Бора се освестява и отдръпва ръката си от
неговата. Отново я повлича сляпата инерция на словоизлива. Тя преглътва
някаква отмъстителна дума, препречена на гърлото ѝ като рибя кост, и успява
да изговори непринудено:
- Хайде, че прегладнях!
Тръгва пред него към кухнята. Той я следва. Разстоянието е твърде късо и
все пак достатъчно, за да се загатне промяната в походката ѝ. Тя се отбива в
банята и при отворена врата се сресва пред огледалото. Косата ѝ, послушна на
гребена и на обиграната ръка, пада в лека извивка край ушите до раменете.
Докато изсъхне съвсем, тя я оставя така свободно спусната. Още една
интимност, която съжителството им налага.
- Цял ден троха не съм слагала в уста!
- Ще видите какви палачинки ще Ви поднеса, пръстите си ще оближете!
Той отново е запретнал ръкави. Тя - с потайното женско презрение към мъж,
който се проявява в кухнята:
- Кой Ви е учил на готварско изкуство?
- Неволята.
Кирил пак надява престилката. Тя - мислено: „Някога и аз давах същия
отговор на въпроса: кой те е учил да държиш пистолет.”
- Всичко се обърка. Жените се заловиха с мъжки игри, мъжете - с женски!
- отвръща той на мислите ѝ гласно.
Внезапно смълчан и тържествен, грабва тигана като ракета за тенис и
започва да премята палачинките в някакво смешно свещенодействие. Тя
застава отстрани и го наблюдава, неволно увлечена от артистичната му
сръчност. Готвачът внимава в своята игра, но с едно око не изпуща какво става
наоколо. Сянка от усмивка пробягва по лицето ѝ, променяйки го сякаш при
ненадейна смяна на осветлението. Той отмества тигана върху другото колело
на печката. Смъква престилката, хваща се за врата, като че някой го души:

188
 - Как мога да стоя без връзка?
- Какво Ви прихваща?
- Такъв празник, а аз без вратовръзка!
- Какъв празник?
- Вие се усмихнахте!
Струва ѝ усилие да се сдържи да не се усмихне отново.
- Залових Ви на местоусмихването! - търка той ръце самодоволно.
- Всяка гримаса ли наричате усмивка?
Кирил с комична сериозност:
- Нима не усетихте как се полуусмихнахте? Не отричайте! Хванах опашката
на усмивката ви!
Тя с досада:
- Като химик искате да получите усмивка в епруветка!
- Като алхимик я получих! - казва той гордо ѝ продължава играта на тенис
с тигана, премятайки палачинките. - Да можехте да се видите как Ви преобрази
извътре! Загатната усмивка - едно Открехване на душата.
Настроен е още дълго да разсъждава върху усмивката като такава.
- Загоритенджера! - измърморва Бора.
Прозвучава почти като любезност. Той - с тигана в ръка, сякаш с дяволско
огледало:
- Само една женска красота признавам: дискретната, която те кара да я
откриваш всеки миг като находка!
Бора е готова да го перне през устата, загдето си позволява да ѝ прави
комплименти. Телефонът в този момент иззвънява. Кирил се втурва към хола,
присвоявайки си правото да я брани от нови задължения.
- Няма Ви, нали? - пита с ръка на слушалката, преди да я вдигне. Тя не знае
как да постъпи при такава домашна окупация. Тича след него:
- Но ако е нещо наложително?
- Стига са Ви товарили с чужди неизпълнени задачи!
Бора запремигва със своя нервен тик: откъде е разкрил той нейното неудобно
място в живота - все да оправя чужди недоизработки, все да замества някой
ленивец, некадърник или вечен командировчик в чужбина?
Телефонът продължава да звъни изпод шепата му.
- Вдигнете по-скоро! - Тя протяга ръка към слушалката с ужаса на човек
под домашен арест.
Той оттласква ръката ѝ.
- А Вашата лична работа? Студията Ви изостава...
- Каква студия Ви е бръмнала в главата? - Започва да се бори с него за
телефона, който звъни до пресилване.

189
 - Пладнешки грабеж на време! - възмущава се натрапникът. Той успява да
изтръгне слушалката от ръката ѝ. Вдига я към ухото си, като предупреждава
Бора с пръст на устата да мълчи.
- Ало? - сгъстява в гласа си тъмна мъжка закана да защищава жената от
всякакви посегателства. - Алооо? Слушам! - И веднага спуща слушалката
върху вилката, представяйки комедийно смайване: - Щом чу мъжки глас, така
се стъписа, че изгуби и ума, и дума! Помисли, че е сбъркал номера.
Телефонът пак звъни. Кирил не ѝ дава да припари до него. Тя все повече
недоумява:
- От кого ме браните?
Той вдига слушалката и затуля раковината с шепа.
- Ще видите! - прошепва загадъчно, готов да слисва и нея, и невидимия
отсреща. - Ало? Да, домът на другарката Найденова. В момента я няма. Какво
да ѝ предам? Кой говори ли? Неин родственик! — Достопочтена физиономия
към Бора. - Какво? И в Пловдив?
Тя импулсивно посяга да изтръгне слушалката от него, но той със
свободната си ръка заплашва да хване ръката ѝ във въздуха. Движението ѝ се
вцепенява. Още едно докосване, преди да се е състояло, ги пронизва. Гласът
му почти не променя своята твърдост:
- Няма ли друг за тази цел? Ще ѝ предам, но... Претрупана е с лекции тук и
в провинцията, с обществена работа, все пътува. Щадете я, моля Ви, до
разсъмване работи! Хайде, край! - тръсва телефона и се обръща към нея
многозначително: - Е, разбрахте ли?
- Какво?
- Спасих Ви!
- От кого?
- От още някой безприютен навлек, сега пък от Пловдив.
Тя разбира, че и там ще има изключвания на студенти, и навежда глава, при
което косата ѝ пада над лицето, скривайки изражението му.
- Все някой трябва да проведе акцията! - произнася с организационен тон.
- Защо все Вие?
Тя вдига ръце да пристегне косата си на тила, сякаш да напомни за
служебното си положение:
- Кой ви е назначил за мой телохранител?
- Станах случаен свидетел и не мога да бъда безучастен. Има предел на
човешките възможности.
Тази нагла намеса я изпълва с негодувание, а пък по жилите ѝ потича
неизпитвана женственост - да се чувства под закрила на мъж, па макар и чужд,
и неблагонадежден, и нахален.
- Това, че съм останала жива, ме задължава.
- Задължава да не Ви оставят жива!

190
 За да скрие смущението си, Бора пуща радиото, колкото да си намери
залисия. Жилището се изпълва с темпераментно хлопане на джаз. Тя не може
да повярва на ушите си: не пращи, не засича, няма нужда от стимулиращи
юмручни удари.
- И радиото сте поправили!
Кирил е изчезнал в кухнята да довърши прекъснатото свещенодействие.
Оттам се провиква с негодуваща подигравка:
- Отгоре на всичко и испански!
Бора се изправя зад него, смаяна:
- Вместо аз, бдителната, да проучвам Вас, Вие знаете за мен неща, които не
съм Ви доверявала!
- Телефонът е издайник. Обадиха се от курса Ви по испански.
- Какво още Ви издаде телефонът? - подпитва тя нащрек.
- Простете, без да искам, узнах цялата ви програма. Главата ми се завъртя.
Тя го наблюдава със скръстени ръце как ловко завива палачинките.
„Жена без деца и без домакинство трябва да си запълни всяка минута до
ръба!” - пояснява тя на себе си.
„Учите това, учите онова. Аз съм вечен студент, а Вие - вечна ученичка -
мисли си той с гримаса на съучастник.
„Уча, като че ли имам смъртна присъда!” - отбива мисълта му Бора,
разграничавайки се от неговото учене.
„Всички имаме смъртна присъда” - откликва мълчанието му.
Джазовият ритъм ехти от хола и се мъчи да заглуши мислите им, но фикусът
ги лови, очиства ги от всякакви заглушители и им ги препредава.
Кирил поднася с театрален замах палачинките.
- Да не сте били и келнер?
- Не се срамувам от нищо, което съм работил! - покланя се той пред нея.
- А от какво се срамувате? - И мислено добавя: „Ако изобщо ви е познато
чувството на срам.”
Водата закъкря в чайника. Бора запарва чая и го налива в две чаши, които се
мъдрят една срещу друга като две стари познайници, напомняйки първата им
вечеря.
- За своя срам никой не говори - отвръща той хладно.
- Най-срамното е да се прикрива извършеното - синтезира тя важно по
инерция, придобита от дългогодишно преподаване.
Всяка дреболия около тях ги свързва, но думите ги разделят. Двамата се
нахвърлят на палачинките със студентски апетит. Неусетно ги завладява една
първична, безпричинна веселост. Вдигат чаши с горещия чай, чиято пара ги
облъхва с уханен намек за грога от първата им вечеря. Понечват да ги чукнат
без допир, сякаш звънкат един о друг спомените им.

191
 - За първата усмивка, наздраве! - Погледът му я заставя да започне да
премигва.
- За последния Ви изпит! - оттласква го нейният строг поглед и свръща
встрани.
Двама самотници, прегладнели, седнали край тясна кухненска маса, вкусват
простата наслада на закъснелия обед-вечеря. През отворената врата на хола
нахълтва хлопотът на джаза като хулиганско нападение. Тимпанът гърми, но
вместо да обеззвучи гласовете им, още по-подстрекателно ги блъсва към
хлъзгавия разпитващ разговор. Кирил подмята заядливо:
- Има нещо още по-срамно: да си въобразиш, че си безгрешен и че няма
изобщо от какво да се срамуваш.
Укорът е твърде лют, за да бъде преглътнат.
- Само който не работи, той не греши! - замеря го тя с ответен укор за
безделничество.
Мълчание. Ребусът на гримасата му, който тя се мъчи да разгадае под око.
„Моята грешка е в едно-единствено, което не може да се нарече работа!” -
премълчава той.
Нейният следователски поглед:
„Кое е то?”
Уклончивият дим от цигарата му:
„Ще Ви кажа, но не сега.”
„А кога?” - Очите ѝ го приковават до стената.
Колкото по-гъста е тютюневата мъгла, толкова по-ясно през нея изплуват
мислите му:
„Когато си тръгна оттук, ще Ви разкрия всичко за себе си, за да знаете кого
сте прибрали от улицата.”
„Веднага кажете всичко!” - настояват стиснатите ѝ устни.
Кирил става, изгася угарката в мивката. Така тихо е, че се чува изсъскването
на огънчето.
„Искате веднага да си тръгна?”
Мълчание. Телепатичната връзка помежду им се прекъсва. Може би фикусът
се изплашва от последиците и взема бързи мерки. Не могат вече да подслушват
мислите си. Опънати нерви. Бора надделява себе си:
- Сядайте, палачинките изстинаха!
Той се подчинява. Правят се погълнати от вечерята. Джазът помежду им
като изолатор. Бора насилено:
- Палачинки, раят на моето детство!
- Жалко, студени! — забелязва готвачът.
Джазът продължава да ехти. Внезапна тъмнина. Радиото млъква. След малко
ще изстине радиаторът и апартаментът ще стане хладилник. Не са изненадани.
Редовни номера на електрическата инсталация.

192
 - Бушоните изгоряха! - ахва тя и тръгва пипнешком да търси свещи,
прехвърляйки яда си върху следвоенните неуредици, проникнали твърде
навътре в мирновремието.
- Без паника! - разпорежда се той в мрака с порасло самочувствие.
Внимават да не се сблъскат. Тесният апартамент се превръща в клопка.
Двамата се лутат. Всичко ги застрашава. Стени. Предмети. Ръбове. А най-
много - телата им. В тъмнината допирът би бил експлозив. Струва им се, че
никога няма да излязат от капана, в който сами се насадиха. Той драсва
кибритена клечка. Сенките им, настръхнали, се подгонват по стените, настигат
се, преплитат се една в друга, отскачат недалеч, няма къде да избягат, пак се
приближават. Пламъчето опарва пръстите му. Той го духва. Двете сенки се
сливат в тъмнина. Още по-плътна. Гласът на Кирил светва:
- Еврика!
Докопал е две новогодишни свещи. Запалва ги. Сенките се обособяват една
срещу друга. Двамата сядат, сдобрени от топлата светлина на свещите.
Обхваща ги детинска коледна радост. Още не усещат изстиването на въздуха.
Палачинките добиват вкус на забравено лакомство.
- Мога десет да изям, но ще напълнея! - въздиша тя и спира.
Доволен, слага в чинията ѝ още една.
- Вие никога няма да напълнеете! - заявява компетентно.
- Отде сте сигурен? - впива в него поглед, разконспириращ женска суетност.
Тези внезапни проблясъци у нея го сварват неподготвен и той се поддава на
едно неустоимо привличане. Смерва я с око на конепознавач. Тръпка през
пламъчетата на свещите - в зениците ѝ. Да бе замълчал! Тъкмо заговорва в тях
онова, тъмнозеленото... Но думата го дърпа като с халка на мечешки синджир,
оловна халка, пробила бърните, разтегляйки ги, и го повлича, накъдето ѝ
скимне.
- Сигурен съм... Ядосвате се за всичко, за което нямате пряка вина - тръсва
предизвикателно.
Тя преглътва една едра несдъвкана хапка. Става, сякаш се изправя на огнева
позиция. Свещите я озаряват с фанатично сияние.
- Всеки за всичко има вина! - После бавно, обходно идва зад неговия стол,
издебвайки го да му нанесе удар с нож в гърба. - А някои не чувстват никаква
вина, само обвиняват другите!
Той, с преседнал на гърлото залък, се надига от масата. Сенките им, огромни,
кактусоподобни, изразяват някаква древна тяхна същност. В този миг ги
сковава студът с мъртва хватка иззад ъглите. Кирил грабва стола, на който е
седял, като че се готви да го стовари отгоре ѝ. Носи го в антрето, качва се,
завърта ловко бушоните. Докато тя съобрази какво става, светлината се връща.
Пламъците на свещите повяхват. Отново гръмва джазът, още по-
проглушителен след тишината. Жената гледа мъжа, сякаш е мълниевержец.

193
 - Светкавично светна! — признава покорена и духва свещите. Топлината
ще се върне по-бавно, но нали знаят, че ще се върне — това им стига, за да се
развеселят.
- Да си личи, че мъж е влязъл в къщата! - подхвърля той преднамерена
безвкусица и слиза от стола важно като от подиум.
Думите не ги оставят дълго да се радват на светлината. От дума на дума
- халката, вдяната в бърните им, ги дърпа като меча участ. Той пак подкача
тъмната тема за вината сега на светло:
- Най-голямата вина е да се родиш на този свят. Запалва пак цигара, защото
няма в какво друго да се улови.
- Тогава само смъртта оневинява раждането - казва тя.
Неузнаваем:
- Да бях сигурен, че е така, отдавна щях да бъда мъртъв. Но не съм убеден,
че смъртта заличава всичко. Вината остава да витае из атмосферата и да я
отравя.
Дъхът ѝ спира, сякаш се бои, че при вдишването ще поеме отровен газ,
разпръснат из въздуха. Произнася присъда над него:
- Най-голямата вина е прикриването на вината.
- Още повече: забравата на вината.
Вечерята остава недовършена. Бора разтребва масата с лице като при
санитарна чистка. Димът от цигарата му отново гради стена помежду им.
Двамата си помислят едновременно:
„Откъдето и да тръгне разговорът ни, все удря о стена.”
Млъкват.
Къде могат да избягат един от друг освен в мълчанието, което за проклетия
повече ги свързва.
Той става и пръв напуща тясната арена на кухнята, където сблъсъкът е
неминуем. Отива в хола, угася радиото, бълващо прекалено младежки джаз.
Апартаментът потъва в тишина, още по-глуха след изключения разговор и
джаз. Кирил се свежда, показно съсредоточен в чертежите, захапал змийчето
дим между зъбите си. Даже мислено не ѝ продумва.
Домакинята се суети още из кухнята, мие чиниите и обръща наум
последните му думи от всяка страна. Да се родиш на този свят, било най-
голямата вина. Всеки може да се измъкне с такава формула от греховете си и
от задължението да си плати за тях. Бора прекосява безшумно хола и хлътва
зад завесата. При преминаването ѝ повява хладен ветрец. Мъжът се вглежда
потиснат в тази спусната преграда помежду им. Чувства се като изпъден. Не
знае какви сенки от облаци витаят зад завесата. Нечий-ничий глас се вмъква
при Бора, сякаш в крепост с предаден ключ:
„Всичко превръщаш във фронт. И хиляди фронтове си отваряш - външни и
вътрешни. Откриваш си лицев фронт срещу студентите. Обвиняваш ги, че ги е

194
обхванала апатия към твоя предмет, че не се интересуват от най-прогресивното
учение, че преписват на изпити от „пищови”, че не се готвят за семинара по
прочетени книги, а по чужди повърхностни записки, пълни с грешки и
недомислия. Откриваш си тилов фронт сред преподавателите - все
„алармираш” за нередности в института. Колегите мълкохапом те дебнат откъм
гърба. Оголваш фланговете си, като спориш с организационните работници за
методите на политпросветна задължителна работа. Отваряш си домашен
фронт: хол и стая - на това тясно бойно поле повеждаш световната студена
война на двата лагера. Отваряш си и най-страшния вътрешен фронт срещу
самата себе си. Конфликтна личност. Все си самокритикуваща,
саморазобличаваща, самобдителна. И наместо да се радваш на света, ти
непрестанно воюваш със света...”
За да събори платнената стена помежду им, Кирил подлавя разговор на висок
глас. Думите му се удрят като топуз о зид при разрушаване на вехти сгради:
- Какво правихте из провинцията?
Топузът отскача без ехо. Стената не се поклаща. По-силно:
- Лекции по марксизъм или по международно положение?
През това време, свита до гардероба, тя смъква бързешком полата и блузата.
Намята строгия сиволилав монашески халат до земята. Закопчава го с
автоматична скорост от горе до долу. Чак като е напълно облечена, се обажда,
сякаш преди това се бои да не би през гласа ѝ да прозира голотата:
- Покрай лекциите си правя социологическа анкета, нали ви казах?
Разговорът на висок глас прилича на разменени съобщения от микрофони на
аерогара. За да го очовечи, Кирил недодялано се опитва да се шегува:
- А, едно за парата, друго за душата!
Косата си, почти изсъхнала, тя разресва пред огледалото с обредна
повторителност. На хапливата му закачка отеква в огледалото крива
полуусмивка, която той не вижда. Една от малкото радости, оцелели в живота
ѝ - къпането - сега ѝ е като наядена от червей ябълка с присъствието на този
мъж. Не може да си позволи волната игра с водата, разхождането по хавлия
насам-натам, а после - дългото моделиране на мократа коса. Дори той да бе
така съобразителен да се изпари за час-два, пак не би се възвърнала свободата
ѝ между четирите домашни стени - Страшната свобода на някогашната
революционерка Бора Найденова.
- Социологията едва утре ще се зароди у нас - съобщава женският
микрофон. - Това са първи потропвания с тояжка на слепец.
- За хора от вашето „тесто” всичко започва с вас. Не е ли имало в тази страна
нещо преди вас? - възразява отвъд завесата мъжкият микрофон.
Бора се вцепенява с гребен, вдигнат във въздуха. Това заприличва на раз -
говор. Защото разговорът помежду им може да бъде само заяждане. Образът ѝ
в огледалото отвръща със самочувствие, порасло от разресването на косата.

195
 - Да, имало е Иван Хаджийски, един самобитен социолог, загинал твърде
рано, както повечето таланти у нас.
- Само един? А той от небето ли е паднал? На голо поле Софийско? - вдига
глас Кирил като през високоговорител.
- Почти на голо.
- Доколкото си спомням, навремето съм чел от него една статия: „Пси-
хология на военните или на казармата”, или нещо подобно.
Прозвучава с автоматична безизразност. Тя оставя гребена върху тоалетката
като излишно оръжие. Изключеният студент за втори път я слисва. Първия път,
тя няма да забрави безразличния тон, с който ѝ нанесе удара: „Репризата на
първата част” от Кройцерова соната. А сега - отново същият тон без акценти с
нов удар: той бил чел едно социологическо изследване от нейния кумир
Хаджийски! Топузът пробива дупка в крепостната стена.
Бора отдръпва завесата и го гледа като току-що влязъл непознат. Какво още
е известно на този човек? Какво крие дяволската му присмивка! В погледа му -
собственото ѝ отражение: една калугерица в сиво-лилаво расо с гладно
причесана коса. Той отново е изненадан не от смяната на дрехата, а от
подмяната на жената. Запитва се озадачен: нейни ли са били онези викащи за
ласка ръце през късите ръкави? Само една бяла ивица над високата яка на
халата загатва за нежната кожа на шията. Погледът му не пропуща това.
- Вие си спомняте за „Психология на военната дисциплина”, а аз за една
друга статия - "Психология на старата мома” - храбро произнася тя.
Той едва се сдържа да не ѝ подхвърли:
„Аз тогава бях военен, а вие, изглежда, още тогава сте били стара мома.”
Жената не само си дава вид, но наистина е повярвала, че съдбата на
обществото повече я интересува, отколкото собствената ѝ съдба. Продължава
с привичния си разяснителен тон на преподавателка:
- Безспорно имало е наченки, и то доста интересни, макар и самоуко -
дилетантски. Но истинската, научна социология тепърва ще се развива у нас.
- И вие ще ѝ дадете крива насока! - натъртва той нагло.
Бора свива пръстите си в юмруци и ги напъхва в дълбоките си джобове на
халата, сякаш ръцете ѝ изстиват от думите му.
- Как да тълкувам това обвинение! - пита самообладано.
Кирил все по-настъпателно:
- Как? И социологията ще превърнете в пропаганда!
Тя с най-спокойното си лице, от което страх го съзема:
- Всяка социология в края на краищата е някаква пропаганда. Зависи кому
служи и за какви цели.
- Щом е пропаганда, тя е конюнктура, лъженаука!

196
 - Само истината може да бъде истинска пропаганда, тоест познание,
подтикващо към действие. Лъжата или полуистината е антипропаганда, Дава
обратен ефект, поражда апатия и пасивност, даже враждебност.
Недоверчива насмешка от негова страна.
- Можете ли да устоите думите си на дело?
Още един внезапен проблясък у нея, съвсем тихо:
- Цял живот устоявам истината според силите си.
Кирил отдавна не се е докосвал до този тип наивен идеализъм, устоял срещу
превратностите на времето. Тя добавя още по-тихо, стеснена от самото гласно
изричане на нещо интимно:
- Да гледаме истината без превръзка на очите, нали?
Заядливецът се укротява като ударен от лъч. Това бяха неговите думи,
хвърлени с предизвикателство в лицето ѝ при първото им сиво, студено утро.
Сега тя му ги връща, обелени от грубостта, уязвими и тъжни. Няма друг начин
да изрази съчувствието си, освен да загаси цигарата след първото смукване. Тя
оценява жеста на това доброволно лишаване. През отворения прозорец хлуе
вечерна хладина. Той отива да го затвори и сам се изгавря над себе си:
„Шаран! Да не се простуди къпаното момиче!”
Жената се усеща обгърната в нежен облак от грижи.
Това ѝ е по-непривично и по-неудобно, отколкото под градушката от
неговите нападки. Побързва да се разтовари от вниманието му, като го излее
върху някой трети. Обръща се инстинктивно към фикуса. И едва в този миг
открива промяната.
През дните на нейното отсъствие растението сякаш е минало през пустиня:
цяло наежено, с обгоряла зеленина, свило листа за самозащита. Силуетът му е
добил очертание на таралеж в очакване. И странно: наболият нов листец така
си останал като замразен, без да се развие. Нима освен светлина и поливане му
е било нужно нейното присъствие? Бора се изпълва от една привързаност.
Проверява с пръст влажността на пръстта в делвата. Не е жадно. Плъзва длан
по гладката кожа на най-близкия лист. Нито прашинка. Квартирантът се е
грижил за него. Ясно, фикусът е почувствал нейната липса. Необходима му е
била тя, нейното дихание, нейните думи, нейната близост. Цялото ѝ същество
се прониква от взаимност. Не е самотна, не е отблъскваща. А фикусът се
отпуща, облян в синьо сияние. Синьото е усмивката на зеленото. А зеленото
е усмивката на пролетта.
- Имате ли смелост да смъкнете превръзката от очите си? - запитва Кирил с
несвой глас.
Подвикваниците между двата микрофона неусетно се преливат в човешки
разговор.
- Опитвам се, макар истината понякога да ме ранява - отвръща тя, потопила
поглед в синьо-зеленото.

197
 Целебно успокоение. Разбирателство и сговор с битието. Дори думите,
узрели и паднали от дървото на раздора, омекват.
- Не Ви ли се струва, че вие имате една деформация на съзнанието? -
подхваща той без зъл умисъл.
Тя почти с усмивка:
- Кои „вие”?
- Имам предвид най-добрите. Мислещите.
- В какво се състои деформацията?
- В преработка на фактите според желанието. Но животът не влиза в схеми.
- Грешите. Не съм от тези най-добри.
- Интересно, какъв хап истина бихте могли да преглътнете? Тя настръхва,
като че ли той ѝ готви някакъв горчив хап, голям колкото земното кълбо.
- Посветила съм живота си на едно: да смъквам превръзката от очите.
Той със съчувствие:
- Добро като намерение, но...
- А Вие имате една черна превръзка, която Ви пречи да видите много неща!
— въздъхва тя, отхлабила извивката си на стар агитатор.
- Ако не е черна, ще бъде розова. Ако не е на очите, ще бъде на ушите или
на устата. Изглежда, човек не може без превръзка на този свят. Само един човек
познавах, който...
Какво става с тях? Той без малко да изтърве премълчаваното цял живот. Тя
отива още по-далече:
- И аз познавам един човек, който не даде да му сложат превръзка на очите
пред смъртта.
Миналото витае между тях, докосва ги, придавайки плът и кръв на
настоящето. Бора с подмладял глас:
- Неговата памет ме задължава да смъквам превръзките от очите. И от
ушите, и от устата.
- И Вас ще смъкнат.
- Откъде?
- От стълбата надолу.
- Не искам да се издигам - възразява тя с поза на отреченик, която ѝ стои
естествено, колкото и да е анахронична. - Работя скромно, без амбиции върху
едно социологическо проучване, в което не допущам никакъв компромис,
никакво изопачаване на данните.
- Какво целите с тази „любителска” анкета?
- В течение на годините, които ми остават, да бъда просто регистратор на
истината за нашето общество и време.
- Играете си с огъня!
- Навик от младини.
- Ще Ви надушат! Ще се нахвърлят върху вас, ще устроят хайка.

198
 - Кои са тези безлични сили, с които ме заплашвате? - отвръща тя с въпрос
на висок глас, за да покаже, че ни най-малко не се бои.
- Вие ги знаете по-добре от мен: груповото безделие, организираната
завист, монополът за истина, заговорът на посредствените, култовската мъртва
хватка...
Бора с присвити клепачи, като че ли се цели да улучи смъртоносно някого в
пространството:
- През нелегално време разполагах само с два куршума в пистолета си:
единия право в целта, а другия...
Сочи слепоочието си. Жест, за нея привичен, почти делничен, отърсен от
театралност. Сепнат, Кирил я смерва с око в профил, както гледат птиците в
гората, когато за първи път срещат Странното същество - човек. Бора
мигновено превключва от високото напрежение на темата в ниското - на бита:
- Тази завеса не е никаква изолация от шума!
„Затова пък е изолация от погледа” - успокоява я той наум.
Тя се оттегля в стаята си, като спуща завесата до самия край. След миг —
темпераментно тракане на пишещата машина. Кирил чете със слух по темпа на
тракането бодрото ѝ настроение. Нейният поглед, измит като прозорец след
зима, пробягва от бележника към таблиците на машинописа. Отдавна тя търси
свой принцип на подредба и съотношение между разнородните показатели от
данните на анкетата. А най-простото не ѝ е минавало през ум: да ги
класифицира по възрасти. Изведнъж от хаоса на цифрите и от мъглявините на
отговорите се завъртат пръстените на времето. И всичко си отива на своето
място: поколения, стремежи, езикови особености, подеми и спадове, пулсация
на общественото съзнание. Бора издърпва от валяка на машината
недовършения лист, сякаш съдира хасе. И започва наново. Но още в самото
начало спира. Едно хрумване да се превърне в словесни формули - това е
същинска алхимия. Черна магия. Невъзможност. Кирил при първата пауза:
- И тази нощ ли ще работите?
Мисълта ѝ в най-високото напрежение - прекъсната. Едва ли така скоро
щеше да налучка някакво решение, но тъкмо да има върху кого да стовари
вината за безплодието си.
- Моля? - пита отбранително.
Тя чу много добре, но не иска да чуе. Наглостта му престъпва вече прага на
нейната стая.
- Толкова ли е неотложно? - настоява той, доловил раздразнението ѝ.
- Преследва ли ви тракането на машината? - извиква тя с интонация,
означаваща: „Мен ме преследва този ваш надзор!”
Той, достатъчно тихо, за да бъде чут:
- Мисля за Вас.

199
 - По-добре се замислете за себе си! - побързва да отвърне тя, да не би в
замлъкването ѝ да отекне тръпката, която я пронизва.
Започва наслуки да чука по машината. Тракането вдига шумова стена
помежду им. Пак стена. Откъдето и да тръгнат, все удрят о стена. Колко може
да продължава произволното ѝ шибане по буквите? Изнервена, Бора става,
снове около себе си. Пречи ѝ чуждото присъствие. Пречи. Спомня си думите
на стария професор Венски: „Пътищата на мисълта са неведоми и често онова,
което смятаме, че ни пречи, всъщност ни помага.” Иска ѝ се да повярва в това,
но Кирил го опровергава, като пак се обажда:
- Нощта, превърната в ден, по-светла ли е?
- А Вие, като ставате по тъмно, по-светъл ли Ви е денят?
Може би за да я зарази през завесата с вируса на съня, той пръв се приготвя
да си легне. Отваря прозореца, загася стенната лампа в хола. През завесата
свети ивица безсъние от нейната стая.
Какъв стимул има тази полужена, полуучен в своя полуживот, за да се отдаде
така цялостно на труд, от който нищо не може да очаква? — пита се той и не
проумява.
Тръшва се на канапето нарочно, за да изтръгне от пружината сънотворния
акорд. В отговор отвъд завесата - прошумоляване на прелистени страници.
- Аз заспивам! - съобщава Кирил с отворени очи.
- Приятни сънища! - пожелава му тя сухо.
- Само на това не се надявам.
Дълго звучи в слуха ѝ мъжкият глас. Против волята си тя попада под
хипнотичното въздействие на неговия тембър - противен, дразнещ, предиз-
викващ цялата я съпротива, и така променчив, неочакван, заплашващ да се
преобърне внезапно в галещ и да я прободе с тръпка. Бора като послушно
момиче щраква лампата и се вмъква дебнешком в леглото си. Там я вкопчва
умората, причакала да я повали. Заспивайки, все още търси в мисълта си
решението, сякаш поръчва някому, който будува дълбоко в нея, да го намери,
Докато тя свърне в съня:
Поколения. По колони. По колени. По клони...
При движещите се светлини, налитащи от отворения прозорец, Кирил
продължава да гледа втренчено тавана. Там сами се изписват линиите на
последния му чертеж, преплитат се, замотават в кълбо и завързват нишката на
неговия и нейния сън.
В здрачината остава впито едно зорко зелено зрение.
Сън с превързани очи - това е вашият живот, сиви сенки.
Фику сънливци!
Тъмнината е черната превръзка пред недоразвитите ви листа.
А вие не знаете, че сте съсъди на светлината,
забравили как да я събирате капка по капка в себе си. Кап-фику-кап!

200
 Колко слънца и колко луни проляхте!
Изтича през вас светлината, неспирно изтича.
Фику-сьлзи. Светлоизлив.
Къде е пукнатината, слепи сенки?
Фикуслепоци!

Сънища - междинен свят отсам и отвъд, където мъртвите и живите се срещат.

Но ти не обръщаше внимание на сънищата си, заслушана в самомнителните
наставления на разсъдъка.
Бора влиза направо през завесата в хола с превръзка на очите. Върви
пипнешком като сляпа. Кирил се надига от канапето също с превързани очи,
сякаш с черни капаци на кон. Двамата се търсят с прострени ръце, разминават
се. Фаровете на колите отвън хвърлят префучаващи отблясъци върху стени и
предмети, правейки обстановката подводна - ту розова, ту черна, ту
изумруднозелена, ту синя, ту оранжева. Той запитва, като се блъска от стена в
стена:
- Къде сте?
- Гласът Ви е някъде съвсем близо! - нервничи тя, заобикаляйки го с
прострени ръце, и търси да хване гласа му.
- Усещам дъха Ви някъде около мен! - опитва се той да докосне с върха на
пръстите си дъха ѝ.
Тя се удря о стената:
- Какъв сте студен и отблъскващ!
Кирил сграбчва пердето, издуто от вятъра като облак:
- Каква сте неуловима, изплъзваща се!
- Искам да сваля наочниците Ви да прогледнете!
- Аз пък искам да смъкна превръзката от Вашите очи!
Сега тя хваща пердето, ядосана:
- На облак ли говоря?
Той опипва стената с укор:
- На стената ли говоря?
- Вие сте с капаци на очите! - осъдително сочи тя към гласа му.
- Не, Вие сте с превързани очи!
От стегнатата превръзка очите ги болят и им се мержелеят червени кръгове.
Тя се изправя като на катедра, наставнически:
- Вие не виждате бъдещето, към което вървим устремно!
Той, обвинително:
- Вие не виждате настоящето, което прегазвате!
Все повече ги стягат превръзките, причернява им. Вдигат ръце с насочени
нокти към очните си орбити, силят се да изскубнат превръзките, но отдръпват
изплашени пръсти.

201
 - Боли. Сякаш одирам кожата си! - изохква тя.
- Превръзката се е сраснала с роговицата на очите ми! - установява той
смаян. Потъват в слепота. Лутат се зашеметени. Бора се мъчи да се съвземе:
- Предлагам всеки да смъкне превръзката от очите на другия! Първо аз
Вашата!
- Не! Едновременно да извършим операцията! — Той протяга ръка към нея,
сякаш готов да ѝ извади очите: - Едно, две.
- Чакайте! Ами ако...
- Какво? Изплашихте ли се...
- Ако съм ослепяла? Ако смъкнете превръзката ми, а аз не видя светлината?
И той на свой ред се разколебава:
- Ако прогледам и светлината ме ослепи?
- Трябва смелост! - възкликва тя. - Загиналите ни задължават.
Той вдига глава:
- Осъденият смъкна превръзката от очите си и погледна право в дулата на
смъртта.
Сепната, тя се отдръпва от посоката на гласа му:
- Вие откъде знаете това?
Бора се отдалечава чак до стената. Няма къде повече да избяга.
- Кой сте вие?
- Смъкнете превръзката от очите си и ще ме видите!
Един от друг се зареждат с решимост:
- Каквото и да стане!
- Да прогледнем!
Един другиму отпорват едновременно превръзките от очите. Ослепителна
светлина. Замаяни, нищо не виждат. Затулят лицата си с шепи. Ножът на
светлината се забива в зениците им дълбоко до мозъка.
Бора с ликуваща болка:
- По-скоро! Съмва!
Кирил в паника:
- Съмва ли?
Чуват се далечни тръби от войнишка утринна проверка. Тя с нетърпение:
- Да видим утрото! - Тръгва към прозореца и се мъчи да отлепи клепачите
си.
Той застава мирно по войнишки:
- Имам заповед. Развиделява се от една бяла риза.
Тя напява почти шепнешком:

- Че ми е драго, Гюло ле, кога юнака

обесят,

202
 ризата да му се белее... перчемът да му
се вее...

Кирил вдига ръка, присвива око, взема на прицел:

- Махнете се, ще стрелям!
- Не! - изкрясква тя. - Забранявам в моя дом!
- Щом сте ме поканили, тук става стрелбище!
- Стой! - вика тя и избягва зад завесата в стаята си.
Чува се военна отсечена команда с ехо през зазиданото пространство на
казармено дворище:
- За стрел-ба!
Завесата се превръща в тухлена стена, изрешетена от куршуми. Пишещата
машина дава картечен откос.
Сам се събужда от собствения си вик.
Пердето се издува и плющи. Бора с усилие затръшва прозореца, сякаш се
бори с някого, който напира да нахълта вътре и да прекатури всичко наопаки.
Фикусът се люлее, разперил листа като над пропаст. Тя зъзне по халат,
наметнат върху нощницата. Силует на изплашена птица срещу вятъра.
- Какво става? — пита със задавено гърло Кирил, надигнал се на лакът, още
не се отърсил от кошмара.
- Зимата се връща. Ето го северняка! - измърморва тя със зъботракане и се
загръща цяла в халата.
За потвърждение вън се разфучава все по-силен вятър, надува де що срещне:
тръби, водостоци, комини, свири с бесни тромпети. Кирил въздъхва облекчено
и се протяга под завивката:
- Слава Богу, вятър!
Бора пристяга халата около кръста си. Излишен защитен рефлекс. Сумрахът,
пълен с летящи сенки, я обгръща от глава до пети. Само гласът ѝ очертава един
плах женски контур:
- Все викате насън. Мечка ли ви гони, бомбардировки ли сънувате?
Тъмнината отваря сетивата му за гласа ѝ. За първи път той чува глъбинните
отсенки в него.
- Плаша ли Ви, като викам? - запитва Кирил с внезапно придошла мъжка
жажда за нежност.
- Вие сте уплашен, аз - не! - отбранява се женският глас, отдалечавайки се
към завесата.
- Странно, напоследък все този сън... - изсумтява той, трескаво напипва
кутията с цигари и кибрита върху рафта над главата си. - Добре, че на Вас не
може никога да се присъни това!
Няколко пъти драска клечката, докато я палне. Приближава огънчето към
захапаната цигара. Лицето му - косо пресечено от следата на съня. Сякаш

203
запалената клечка е хвърлена в кладенец. За миг просветва тъмното дъно. Той
бързешком духва пламъка. Кладенецът потъва в мрак. Само върхът на цигарата
— заблудена светулка — се върти нейде над страшното дъно. Мъжът пуща през
ноздрите си гъст дим, като че да пропъди съновидението. Бора се скрива зад
завесата, без да знае от какво по-скоро бяга - от пушека или от неприютните
му черти. Подхвърля му отдалеч:
- Аз не се плаша от сънищата си. Напротив, влизам в тях като в истински
живот, където се срещам с мъртвите. Събуждам се със съжаление и влизам в
деня си като в лош сън...
Тази нощ Бора сънува, че е птица и може да лети. А всъщност дали не е
птица, която сънува, че е човек и се е отучила да лети?
- Отведете ме във вашите сънища! - провиква се той оттатък завесата.
Иронията, вместо да потули, още повече оголва неволния намек.
Проехтява като хлопане по кревата ѝ. Тя избухва мислено, цяла наежена:
„Не стига, че го пуснах в дома си, а сега и в сънищата ми!”
Нейният неприкосновен сън! Там, където се състоят единствените ѝ срещи
с Андрей. Сякаш самият вятър се е настанил вътре в стаята ѝ. Кирил с горчива
самонасмешка:
- Пуснали го под одъра, а той се покачил на одъра!
Нейният смразяващ глас, без женски призвук:
- Щом задуха севернякът, тук става хладилник!
Тя се вмъква, зъзнейки, в леглото, увива се в одеялото като в пашкул, никому
не оставя пролука да проникне в съня ѝ. Отвън фучи среднощният вятър. Кирил
е буден. Гледа втренчен в пустата очна орбита на пространството. По стените
шибат сенки на подгонени фикусни листа. Той се мъчи да отгатне сънищата на
тази самотница. Навярно са постни и скучни като уводна статия. А кой знае
дали не я измъчват еротични призраци, отмъщавайки ѝ за сектантството.
Може би съществува телепатия на сънищата.
По някаква необяснима подсъзнателна връзка с неговия сън, откак
бездомникът е на квартира в къщата ѝ, миналите дни се връщат в нейните
нощи. Сънищата ѝ заприличват на спомени, спомените - на сънища.
Едва през тази ветровита нощ в безсънието си и той започва да осъзнава:
страшното в неговите съновидения е, че не приличат на сънища, а са
непоносимо реални, по-осезаеми от спомени. Нещо е объркано в съзнанието
му. Реалността той често изживява като заплетен сън, без връзка и
последователност, а съня - като отчетлив, истински живот. Не каза ли тя, че и
с нея става нещо подобно? Само с тази разлика, че тя не се бои от сънищата си,
а от действителността. Докато с него е обратното. Той се събужда в една
действителност, неправдоподобна и объркана като сън, която все пак го
спасява от кошмарите на реалистичния сън.

204
 Двамата заживяват в един свят на ръба между сън и действителност. Искат
да се изтръгнат от този смътен свят и се боят какво ги очаква наяве.
Идвай, по-често идвай.
Само ти можеш да ми дадеш отговор на въпросите. Само ти устоя над
въртопите на времето.
Снегът, валял през нейните младини - най-чистият сняг.
Момичето, което е била Бора, не се бои от студа. Той заруменява бузите ѝ,
палва весели огънчета в очите ѝ. Облечена в красив за онова време пуловер, с
прежда от стара разплетена фланела, ръчно изплетен, с висока ластична яка.
Метва раница на гръб и ски на рамо. На прага - пресен сняг. Но тъкмо впечатва
първите стъпки върху него, чува глас зад себе си:
- Вена! Вена!
Кой вика нелегалното ѝ име? Трябва да се върне. Не е на добро. Кога и как
стана суеверна? Но това е сън, насън всичко може. Няма да ѝ върви. А тя
особено държи да ѝ върви днес. Има среща с Андрей. Обляга ските зад вратата,
оставя раницата до тях. Тича назад в стаята си. Трескаво тършува из нощното
шкафче, под възглавницата.
- Къде скрих най-важното? - рови из чекмеджетата на бюрото си. - На такова
скришно място съм го пъхнала, че и от себе си съм го скрила. А той ме чака да
му го занеса. - На висок глас: - Ей, вие, дето ви пуснах у дома!
Кирил отвръща, по-точно открясва оттатък завесата, която пред-ставлява
полуразрушена от бомбардировките стена:
- Още нищо не съм откраднал!
- Да не сте взели случайно едно стъкълце?
- Притрябвало ми е!
- Я си спомнете!
Кирил наднича през процепа:
- Какво стъкълце имате предвид? С коняк?
- Нищо подобно! Една ампулка.
- Какво имаше в нея?
- Не е важно какво е имало! Да не сте я пипали?
- Търсих приспивателно... Нямаше ви, да ви попитам...
- И какво намерихте? Веднага си признайте!
Той с най-невинен вид, изправен на разпит:
- Една малка ампулка.
Вена се вцепенява:
- И я нагълтахте?
Гласът му, нехаен до вбесяване:
- Страдам от хроническа безсъница. Щом стане четири и половина, се будя.
И до зори не мигвам...

205
 - Кога я глътнахте? - пита тя премалняла.
- Ей сега ще я глътна.
Вена прескача разрушената стена, гони го из апартамента, който прилича на
една от нелегалните ѝ квартири. Кирил хлътва в някакъв тъмен коридор. Там
викът ѝ произвежда каменно ехо:
- Дайте ампулата!
Отвръща из дъното на коридора тъмно ехо от неговия смях:
- Ха-ха! Не знаех, че сте били такава скъперница!
Вена дебне към най-мрачния ъгъл на коридора, откъдето иде смехът му.
Пипва нахалника за ръкава:
- Тя не е за Вас!
Той стиска ампулата в шепа. Вена надмогва страха от допира и се мъчи да
разтвори ръката му. Напряга всичките си сили. Шепнешком, озъртайки се да
не я подслуша някой:
- Това е отрова!
Кирил отпуша пръсти в изненада. Разтваря шепата си и гледа малката
ампула, която проблясва в тъмнината със змийско око. Вена я грабва. Хуква
назад по коридора. Спъват я купчини тухли от разрушената стена. Той я погва
задъхан, моли я:
- Дайте ми ампулата!
Вена не може да бяга, коридорът няма край. Кирил вече я настига. Тя
прилепя гръб о влажния зид на зимника:
- За другиго е! - стиска стъкълцето до гърдите си и се обръща с лице към
зида да задгьрби приближаването му.
- За кого? - Той я хваща за раменете изотзад и я разтърсва.
На такъв трябва да се отговори с плесница:
- Не за Вас, за безсмъртния!
Прихва ехото от неговия смях. И камъните ѝ се смеят:
- Отрова за безсмъртния! Ха-ха! Ами на мен, простосмъртния?
Вена се изтръгва от ръцете му. С последни сили се хвърля да прескочи
стената - там, където зее пробивът от бомба. Пада оттатък стената върху мекия
сняг. Изведнъж - светло като ден. Момичето си поема дъх. Докато се е лутало
из лабиринта на подземието, навън е навалял хубав сняг. Продължава да вали.
От снега става все по-светло. Вена скача, грабва ските и раницата. Отправя се
бодро към казармите край София. Често се обръща да види дали натрапникът
не я преследва. Стъпките ѝ по снега издават посоката ѝ. Тя се надява, че
валящият сняг бързо ще ги замрежи.
Андрей, в дълъг шинел, стегнат през кръста с бял колан, изглежда още по-
тънък и строен. Очаква я на кръстопътя.

206
 Силует на тогавашен млад човек: нещо духовно, извисено, не от мира сего.
Нещо обречено и тъкмо затова радостно. Беден и тъкмо затова богат. Щом я
забелязва отдалече, замеря я с топка сняг.
- Честит първи сняг! - възкликва той с лудешка веселост.
- Да ти се връща! - обира с шепа пухкавия калпак на един крайпътен камък
и му запраща снежна топка, която се разлетява на бял, искрящ прах из въздуха.
- Не знаеш ли как се слепя снежна топка? - смее се той и я учи да моделира
с две шепи мекия сняг, да го втвърдява и заглажда.
- Като че ли отливаш граната! - забелязва тя.
За миг замлъкнат. Двете нишки на дъха им се кълбят и сливат във въздуха.
Андрей запраща снежната топка високо към върха на един бор. Две деца,
забравили, че нямат право на игра. Тръгват без пътека. Носят си пътеката в себе
си. Стъпки в снежна подплата. Думите им бягат. Мълчание като молитва:
”Чакай да те подишам!”
Андрей вдига поглед, който се заравя в косите ѝ и не може да се измъкне от
тях. Млада, вулканична коса, посипана със снежинки. Зад ствола на едно дърво
наднича черен силует. Онзи! Проследил е дирите ѝ в снега. Тя хваща за ръка
своя любим и го тегли навътре в навалицата на дърветата.
Така се е заплеснал по косата ѝ, че не забелязва черния съгледвач. Про-
дължава да вали. Снегът плете рехав шал, заметнат върху главата ѝ подобно на
старовремските дантелени шалове от тънка бяла вълна с плетка на ръка, така
фини, че могат да се внижат и прокарат през пръстен, както правеше някога
майка му. Вижда я как държи с два пръста златната си венчална халка, а с
другата ръка вдява в нея единия край на шала и фииит! Целият бял облак от
вълна се издимява през пръстена. Момичето дърпа школника за ръка. Пръстите
ѝ са студени. Андрей ги топли в шепата си. Съвсем друго е усещането от
докосването с него, мъртвия. Озъртат се. Заобиколени са от прави, високи
борове, заклети да мълчат за всичко, което са видели и което има още да видят.
Двамата хлътват в оснежената борова гора. Стъпките им образуват първата
пътека. Кои ще тръгнат утре по нея, ще омърсят ли чистия сняг, ще погазят ли
тяхната диря? Вслушват се дали не върви някой след тях. Бяла тишина, пълна
с предвещания - добри и лоши. Този първи сняг е техният последен сняг. И те
знаят това, дори насън. Стоят един до друг в боровата катедрала - двамата неми
и сковани като младоженци пред олтар. Нямат време да изчерпят до дъно
мълчанието си.
- Предстои ни трудна работа, другарю! - проговаря тя.
В мекотата на снега се вдълбава тежката дума „другарю”, натоварена с
отговорност и опасности. Още неизхабена, неопошлена. Още пълна с истина.
Още забранена и свързваща като тайна клетва. Още чиста. Вена обляга ските
си до един дънер. Клоните ги замерят с шепи сняг за добре дошли. Тя тихо
нарежда с тон на нелегална отговорничка:

207
 - Извади от дъното на раницата пакета! - Извръща се ребром към него,
подавайки му раницата, без да я сваля от раменете си, за да бъдат готови всеки
момент за всичко.
Още веднъж се озъртат. Дърветата не са способни на предателство. Но
невинният сняг е издайник. По-скоро, докато кучетата не са надушили
стъпките им! Андрей под прикритието на стария бор, спуснал снежни бради,
разкопчава ремъците на раницата. За да препъхне ръка вътре, трябва да
отмахне плитката ѝ. Цялата ѝ моминска привлекателност е заплетена в този
дебел, триръкавен, смолист кабел, по който протича ток с високо напрежение.
Пръстите му внимателно го докосват и не могат да се отлепят. С инстинктивно
движение на главата тя изтръгва плитката и я отмята над едното си рамо. Едва
след миг девойката осъзнава неволната му ласка и замира. В очакване да се
повтори остава така смълчана и кротка.
Но те нямат време за повторение.
Съсредоточен в дишането си, Андрей измъква от раницата пакета. Колко е
тежък! Поисква му се да прегърне раменете ѝ, които са понесли такъв товар.
Толкова страшно му се поисква, че няма сили да го стори. Бави се, закопчава
несръчно каишката на раницата. Тя чака. Цял живот ще чака така прегръдката
му.
Иззад стеблото на съседно дърво се подава мургава ръка. Вмъква се в
тяхното Насаме. Протяга разтворена шепа. Иска ампулата.
„Махни се!” - внушава нейната мисъл на проклетата ръка.
Пръстите му заиграват, като при нагла просия:
„Дай ампулата!”
„Махни се! Нямаш право!” - сгъстява тя мисълта си в заклинание.
Тъмната ръка настоява:
„Да страдам от безсъница, да страдам от сънища, да страдам от деня и от
нощта без право на хапче отрова?”
„Махни се! Скъпо се плаща правото на хапче отрова!”
Вена се обръща към Андрей. Вижда съвсем отблизо лицето му. Лице, което
изведнъж те кара да повярваш, че зад тебе няма черна ръка, протегната да ти
забие нож в гърба. Очите му, впити в нейните, са отправени далече през
времето, отвъд нея, към някакъв бял ден, до който тя няма да стигне. Самият
този невероятен ден има неговото лице. За миг забравят всичко наоколо. Не ги
дели цяла вечност от този ден, не ги делят стени, тъмнини, съгледвачи,
предателски преспи, глутница кучета, разнооки страхове, лъжи, алчни страсти,
смърт, невъзможност, клопки, клопки отвсякъде, отвън и отвътре в душите.
Има само любов на тази снежна топка - земята.
Изведнъж мургавата ръка се вмъква между двамата:
„С какво той плати правото си на хапче отрова?”
Вена се опомня:

208
 - Щях да забравя най-важното! - промълвя тя към Андрей, задгърбвайки
чуждото присъствие.
Ръката ѝ се колебае. Откопчава якето и препъхва пръсти между плънката на
рамото. Тогава имаше такава смешна мода: раменете на дрехите да се повдигат
като с дървени криле. Оттам ли идеше у нея онова самочувствие на Икар? Вена
измъква ампулката, скрита точно под крилото ѝ. Подава му я на опъната длан,
без да го гледа. Произнася със също така опънат, равен глас:
- Заловят ли те, схрускваш стъкълцето и, край!
„Лесно му е на него!” - пошушва в ухото ѝ преследвачът.
Андрей протяга ръка, като да откъсне цвете. Тя бавно слага ампулата в
шепата му. Двамата внимават да не изтърват стъкълцето, в което е скрита
смъртта.
- Благодаря! - казва той и задържа ръката ѝ.
Между двете им длани - студената ампула, която бавно се стопля от техния
допир. Сякаш смъртта се сродява с тях. Вена нарамва ските като тежък кръст
и го понася по височината.
Колкото и да е неделикатно, но авторката е принудена да прекъсне съня на
героинята, за да си изясни нещо от по-особено естество.
Привикнали сме да възприемаме описанията и на най-невероятни случки,
приподнесени ни за достоверни. Дори е въведен терминът „художествена
измислица”, за да узакони всякакви покушения спрямо реалния живот. Но дали
сте обърнали внимание, че художествената измислица е допустима за
видимите явления, за „наявето”. Там правдоподобност се постига чрез
познатите хватки на кръстосване между житейски опит и досъчиняване, между
документалност и въображение. Обаче в неопределения, достъпен само за
спящата единица и за ничие чуждо око свят на сънищата властват съвсем други
закони, по-скоро пълно беззаконие, ако прилагаме към тях „будните” си
представи. Човек би си помислил: та тъкмо в бездънните ливади на съня както
щеш, си разигравай коня на фантазията, пусни го да препуска необуздан
накъдето му видят очите. Но в действителност, тоест насън, нещата стоят
иначе.
Всяка намеса на будуващото съзнание било с въображение, било с логически
построения в тази неуловима, безплътна материя на съня води до пълен крах.
Няма нищо по-неубедително от съчинен сън. Колкото и нелепо да звучи, но
така е: съчинената явност си е в реда на нещата. Обаче както и да се мъчиш, не
можеш да измислиш едно съновидение - то е друга реалност, с други,
неизвестни измерения. Собствените ти сънища непрестанно те стъписват: отде
се вземат такива лабиринти, из които сновеш като у дома си, без никога да си
ги помирисал наяве. Самото докосване до още топлия сън при събуждане,
макар и в здрача зад спуснати клепачи, самото едвам-посягане да си спомниш
„какво, какво сънувах” вече прогонва загадъчната атмосфера, от която току-що

209
изплуваш. Сякаш си пребивавал на друга планета, където самият ти си бил
друго същество - могъл си да летиш, да се срещаш с мъртвите, да разговаряш
на непознати езици и какви не още непостижимости.
Дори когато сънят се е врязал в паметта ти, започнеш ли да го разказваш
някому, още пресен от нощта, още владеещ цялата твоя същност, ти усещаш
удивен, че не можеш да го предадеш. И напразно се опитваш да го внушиш
чрез заклинания от рода на „странно”, „изведнъж”, „някакъв”, ,отнейде”, „като
че”, „уж същият, а пък съвсем друг” и тям подобни мъглявости. Е, и?
Няма да ми се размине, трябва да открия тайната, която не е моя. В тази
книга авторката си позволява да преразкаже „със свои думи” един истински
сън - натраплив, повтарящ се в различни варианти, доживотен сън на нейната
най-близка приятелка. Ето дословно как ѝ бе разказан този множествен сън
един-единствен път в миг на пълна доверителност:
Все това очакване.
Зная, че ще дойде. Някаква нелегална квартира, все различна, уж непозната,
а там сякаш съм била вече. Вратата се отваря. Той влиза запъхтян, стои прав,
бърза да си върви. Не се учудвам, че е жив. Казвам му: „Чакай! Вече няма защо
да бягаш, да се криеш. Остани!” А той: „Не, не! Не мога да остана тук!” „Къде
отиваш? Остани поне за един ден!” Той все по-припряно: „Не, не! Не мога!
Нито един ден, нито един миг не ми е отпуснат!” „Чакай, имам да ти кажа
много неща, да те питам!” А той вече прекрачва прага: „Не мога повече да
остана тук! Няма какво да правя тук!” Сякаш зает с нещо по-важно, бърза. И
изчезва навън. Тичам след него, викам името му да го върна, лутам се из
някакви тъмни, заплетени коридори и мазета. Няма го...
Към горния чужд „сънен” опит авторката прибавя своя собствен:
На отвъдната страна на клепачите ѝ си дават явка живи и мъртви, дори
понякога и героите от романа. Един образ винаги носи светлина в този хаос.
Рядко, скъпернически рядко ѝ се явява насън покойният баща. Колкото и да го
извиква нощем, той я изненадва все в един уречен, по-точно в „неурочен” час.
Когато е изправена на ръба, изтикана над самата урва, когато волята за живот
я изоставя и тъкмо да се отпусне, повлечена в бездната, губейки всякаква опора
на този ронлив бряг, тогава мъртвият иде жив насън, позавърта се из някаква
ничия земя, каже нещо недоизречено и току изчезне. Но това е достатъчно. Тя
се събужда и установява, без дори да се зачуди, че се е вкопчила във въздуха и
може да върви изправена по самия ръб над пропастта до следващия спасителен
сън.
Умолява се читателят да бъде така добър да извлече и от своя сънищен склад
нещо, което би го приобщило към заключените съновидения на двамата герои.
Защото съществуванието на човека протича в две реалности: насън и наяве.
Ако се обособи само едната, будната, животът ще пресекне.

210
 Така или иначе, сънят си тече по своему, независим от тълкуванията.
- Почакай! - вика Бора след изчезващия Андрей. - Защо все бързаш? Остани!
Ските, превърнати в тежък кръст, смазват рамото ѝ.
Андрей се усмихва тъжно, сякаш всичко наоколо е измислица, а най-
неправдоподобното - тяхната среща е истинска. Гласът му има мекия лешников
цвят на очите му:
- Не мога да остана тук. Искам само едно, преди да си отида.
Другият мъжки глас, пълен с нощ, в ухото ѝ:
„Какво още може да иска той? Всичко си има: любов до живот, вяра в един
идеал, ампулка с отрова.”
Тя не може да определи тона на Кирил: на границата между подигравката и
завистта. Сама си намества на рамото кръста, който я кара да губи равновесие
и да се хлъзга по склона. Годините ѝ натежават. Започва да зъзне от студ и
страх. Едва сега съзнава: зима е.
- Какво? - пита тя предпазливо, правейки с мигли знак на Андрей да
внимава, че не са сами.
- Истинското ти име! - настоява Андрей със своята усмивка, изключваща
всякакво опасение за подслушване.
- Полудял ли си?
Андрей я хваща за лакътя с едната ръка. С другата стиска ампулата.
- Разни женски имена изреждам в ума си. Никое не е достатъчно хубаво за
тебе! Съчинявам си например, не се смей: Цветелина.
- Глупости! - прихва момичето.
- За да не те наричам с такива смешни имена, кажи ми истинското!
„То е още по-смешно: Бора!” - подшушва му чуждият между тях.
- Вена! - отсича тя, обикнала това име, свързано с нелегалните им срещи.
Андрей не отпуща лакътя ѝ, сякаш да изтръгне чрез физическия допир
нейното име. В жилите ѝ плъпва топлина. Тя забравя, че е зима. Този човек,
който нищо от никого не е измолвал, който няма да моли за помилване,
умолява нея:
- Хайде, кажи ми името си! Като се събуждам нощем, да си го повтарям!
„И той ли страдаше от безсъние?” - Противният шепот в ухото ѝ почти
заглушава любимия глас.
Тя се навежда, зашепя от снежния памук да си запуши ухото, но онзи повтаря
на висок глас въпроса си. Андрей отпуща лакътя ѝ. Изплашена, че натрапникът
ще ги раздели, тя се обръща гневна към него. Лицето на Кирил съвсем отблизо:
изрязък от нощ, лъхащ на безсъние, бръчки като белези от нокти. Лице, което
те кара все да си спомняш, че някога си срещнала едно друго, дневно лице.
„Андрей ми каза, че се радва на безсънието си, защото може да мисли за мен
до зори” - хвали се тя като дете, което е получило подарък един-единствен път
през живота си.

211
 „Просто да му завидиш!” - подхилва се съгледвачът.
„Само истинското ми име му липсва.”
„Не му го казвайте! - зарича я онзи. - Щом не знае коя сте, за него Вие ще
бъдете всички, каквито въображението му може да създаде.”
- Стига измислени романтики! Няма нищо по-романтично от истината!
- отпъжда го Андрей и се обръща към нея: - Кажи ми по-скоро истинското
си име! Времето ми изтича!
Нахалникът се отдръпва в своята нощ. Настава онази ослепителна белота на
деня с първия сняг.
- Не ти ли харесва името Вена? - пита тя с младия си глас, искрящ от
закачливост.
Погледът на Андрей, решен да наруши конспирацията:
- Ще разпитам другарите, все някой ще ми каже името ти!
- Да не си посмял! Веднага ще ме прехвърлят на друга работа - изплашва
се тя и се закатерва нагоре по снежния скат, като го тегли за ръка, а той се дърпа
забързан надолу.
„Издадохте се, че сте хлътнали до уши!” - хили се ехидно онзи.
„В истинската любов няма конспирация!” - поучава тя с тон на възрастна
мома-лекторка, изнасяща беседа върху морала.
„Не ми е известна такава любов” - възразява наглецът.
„Не бъдете толкова сигурен! Може да ви се случи някой ден да я изпитате!”
Прозвучава като опит за пророкуване. Нанагорно е. Тя се хлъзга назад по
снега. Андрей я поема в прегръдка, въздушна, почти без допир. В клетките ѝ
се влива младост. Стръмният скат не я мори. Не ѝ е студено. Не ѝ е страшно.
Снегът и животът ѝ са до колене. Андрей я пуща, забързан надалече. Вали сняг,
а няма зима. Прощават се, а няма раздяла. Неговият поглед е пълен с нейния
поглед. Шепата му стиска ампулата с отрова, която тя му даде, а няма смърт.
Със свободната си ръка Андрей се хваща за едно младо дръвче и го разтърсва.
Низпада пухкав сняг от клоните, затрупва младия човек, той цял побелява.
Вена се обръща да му махне с ръка. Вижда една бяла фигура. Паметник на
загинал партизанин. Фучи вятър, засипва със сняг следите от стъпките им.
„И той загина, без да узнае името ви?” - ахва хулиганът.
Задъхана от годините, подгонена от лай на кучета, тя носи своя тежък кръст
сама по стръмнината, подхлъзва се, мъчи се да пази равновесие. Няма пътека
в света. Загубила е пътеката, която проправи в себе си. Със свръхусилие се
изкачва нагоре, стиска зъби без вик, тъпче на едно място, хлъзга се надолу и
пак се катери по собствените си дири. Там, където вече е стъпвала, става още
по-хлъзгаво. Тя упорства в своята посока. Кучетата я гонят по петите, лаят,
надушват стъпките ѝ. Все по-гъсто прехвърчат снежинки, съвсем други -
студени, ситни, злобни, вече не плетат рехав шал върху косите ѝ, а вплитат
бели нишки в тях. Погната, изнемогва. Тича на място, губи дъх, затъва в снега.

212
А зимата фучи в пространствата с нервния смях на един мъж, безроден като
вятъра. Страшни тръпки я побиват от този смях. Накъде?
Струва ѝ се, че отдавна не спи и сънува в будно състояние.
Когато отваря очи, веднага превключва в деня. Всяка среща насън с Андрей
влива сила в нея. Опорната ѝ точка - работата - възвръща равновесието ѝ.
Докъде бе спряла? До задънек. Обаче някой някъде дълбоко в нея е продължил
да мисли по снощния нерешен проблем. И вече е близко до нещо като
налучкване. Подсказва ѝ посоката:
Данните от анкетата, подредени в магнитните пояси на различните възрасти
- млади, средни, стари, - биха дали четвъртото измерение, времето, в портрета
на обществото. Но трябва да се проникне в скритите отклонения на мисленето
при отделните възрасти. Тогава ще изникнат основните „родове” и
„относителното тегло” на елементите, за да се получи социалната Менделеева
таблица.
Бора се измъква от леглото и по нощница сяда до бюрото с ускорен пулс.
Разгръща бележниците, в които са насъбрани разните отговори на нейните
въпроси. От цялата бъркотия на мисловните нива пред погледа ѝ се открояват
три „матрици” на човешкото съзнание:
1. Копиращ тип - характерен за дете до определена възраст, но за изненада
се среща доста често сред всички възрасти. Това са отговорите, давани по
подражание, без никакво участие на индивидуален разсъдък.
2. Нагаждащ се тип - най-широко разпространен. Това е прилагането на
готови рецепти. Мисловната дейност се ограничава само в приспособяване към
въпроса чрез добре усвоени стереотипни фрази от вестници, събрания, радио,
книги и прочие смляна словесна плява. Вместо сиво мозъчно вещество - сив
вестник, намачкан в главите.
3. Откривателски тип - най-рядко срещан засега в бележниците ѝ.
Характерен за независимо мислещи хора. Това е активна нагласа на
съзнанието, търсене на собствени решения, критично възприемане на
авторитетни мнения, изобщо - творческа мисъл.
„Пропущате най-интересния междинен тип, който се среща твърде често -
вметва в мислите ѝ съквартирантът, - а именно:
4. Мимикриен тип - на съвременен жаргон „натегач”, по-лош вариант на
нагаждач. Той е способен да мисли самостоятелно, да открива свой път, да
критикува и разобличава, а се снишава към посредствеността. Преструва се на
тъпак, повтарящ готовите рецепти. Прикрит талант, за да не рискува. Този тип
е преуспяващ.”
Бора уточнява хрумването си:
„Пресилвате! Съотношението между всички тези различни типове ще даде
характеристика на обществото.”
„Безличие - ето характеристиката!”
213
 „С това се характеризира предходният етап. А сега из мъглявината на
безличието се очертават утрешни лица.”
Обхваща я една от най-сладките човешки радости - мозъчното горене. Не
усеща студеното подвяване по босите си крака. Вън севернякът надува облаци
като духала, прониква през пролуките в апартамента на най-горния етаж и го
превръща във ветрилник. А домакинята с поруменели бузи от оживление седи
по нощница, предавайки мисловното си напрежение и на квартиранта отвъд
завесата.
Той също е станал, избръснал се е до синьо и вече стои над последния
вариант на проекта си за - как го бе кръстил - „отпадоема”. Нова отточна
система, изградена върху съчетание на два известни принципа. Откритие?
Донякъде...
Един от друг се индуктират мисловните им токове.
Но двамата все още не знаят това. И все още проклинат случая, който ги
наказа с това неудобно съжителство.
А третият знае. Той добре знае това, защото сам може би препредава от
единия към другия енерготоковете, регулира ги и очиства от токсините, като
ги прецежда през своите фини зелени филтри.

Бледни, двулистни фику-сенки.

Все държите единствените си две листа свити, все да заграбите нещо,
вее да свиете в шепа парата! Фи-кустипци! Все да присвоите чуждото,
все да нанесете удар с юмрук. Фикостеливи орехи!
А листата трябва да са освободени, да са отворени с опънати длани, за
да поемат колкото се може повече светлина и да отразяват колкото се
може повече. За да се постигне фотосинтеза.
Сами си сковавате двете листа, фикуклетници, сами ги изсушавате.
Фикусковани саможивци!
Бледни, бедни двулистници. Двуличници!
Фикусъвършенствайте се!
Станете хелиотропични, а не хаотични!
Поучете се от един скромен фикус!
Инак - очаква ви катастрофикус!

214
 ВТОРА ЧАСТ
Оттук нататък авторката не отговаря за поведението на своите герои. Те
категорично отхвърлят нейната опека, своеволно променят замисъла ѝ. Всичко
може да очаква от тях, особено от главната героиня, която изглеждаше толкова
ясна и праволинейна.
Този роман, до подробности скроен отдавна, прилича на самолет, с
определен маршрут, минаван натам и насам безброй пъти. Изведнъж насред
полета група въоръжени пътници, между които една не дотам млада жена, един
млад мъж, няколко студенти и студентки и един фикус, представете си, се
надигат от местата си, влизат в кабината на пилота (тоест в моя кабинет),
опират дуло о тила му със заповед да кара в съвсем друга посока. И авторката,
без да гъкне, е заставена рязко да смени курса, да отправи самолета далече и да
призовава читателите-заложници да запазят спокойствие. А терористите -
собствените ѝ създания - заедно с цяла тайфа техни прототипове, живи и
мъртви зад гърба им - стоят застрашително над главата ѝ, нареждайки ѝ каква
височина да набира романът, какви жанрови граници да прехвърля, къде и
колко да кръжи и на кои непредвидими писти да кацне.
На всичко отгоре стайният фикус дръзва да заговори на свой език с разни
фикусизми, които нарушават плавността на полета и предизвикват словесни
лупинги, нещо като фикустресове.
По време на принудителния полет съществува рискът пилотът (моя милост),
пък и някои читатели да бъдат повалени от въздушните пирати. Авторката
предупреждава още веднъж да не губят самообладание и търпеливо да изчакат
приземяването. Не е изключена опасността романът да бъде взривен и да се
разпръсне на прах и дим в пространствата.
Какво да се прави, в днешния объркан свят тероризмът ни дебне навред,
дори вътре в самите нас при безмоторното летене на мисълта.
Навън, по-скоро навън!
Незабавното излизане на двамата през тази съботна вечер висне във въздуха
като най-пренай-належащото.
Бора и Кирил, разделени от плътно спуснатата завеса, без да се виждат и
уговарят, в един и същи миг, като по даден знак от неподозирания команден
пост на фикуса, прекъсват насред работата си. Тя захвърля недовършените
статистически таблици от анкетата. Той затисва недопушената цигара в
пепелника, сякаш не я угася, а с нея пали бикфордов фитил до статива с
чертежите си - нека да избухнат, да вървят по дяволите!

215
 Тя смъква поривисто сиво-лилавия монашески халат, стъпква го в нозете си,
като че иска да стъпче с него страховете и скрупулите си. И скръстила ръце
пред гърдите си, заявява безгласно сама на себе си:
„Стига си живяла с преоценени спомени! Ти си на трийсет и нещо отгоре, а
животът още не е опарил кожата ти.”
Усеща как голите ѝ рамене пръскат в здрача на стаята студено лунно
мъждукане. Кожата им е болезненобяла, необгорена нито от лятно слънце,
нито от мъжка ръка.
„Не виждам подходящ мъж, достоен за твоето минало” - напомня си като
заклинание, изпитано в дългогодишното ѝ единоборство с дявола.
„Трябва ми подходящ не за моето минало, а за настоящето: жив, земен, без
задръжки. Ако ти още не го виждаш, аз отдавна го забелязах. И го поканих на
квартира у дома не с онази засукана мотивировка, с която ти се опитваш да си
обясниш собствената постъпка, а просто защото усетих влечение към него от
първата вечер.”
Зашеметена от такова самопризнание, тя отваря гардероба и го претърсва с
бърз, критичен поглед. Висят старомодни рокли като обезглавени пориви. Иска
ѝ се да облече нова, елегантна, подмладяваща я дреха. Но такава няма. Имала
ли е някога? Ръката ѝ по навик се протяга към черния пуловер. Стар, проверен,
с който се е сраснала и който няма да я подведе. Вълненото трико пристяга
фигурата ѝ, очертавайки запазен бюст, като че вкаменен срещу прибоя на
годините и на страстите. Сивата карирана пола ѝ придава младежка
подвижност. Светва лампата. Разресва със замах косата си, пращяща от сухо
електричество. В огледалото издържа погледа си - остро впит в нея, проучващ
я безпощадно, по мъжки. Тя си дава гръб, но мята през рамо последен
контролен поглед. Още изглежда добре. Още нищо не е загубено.
Издърпва с все сила завесата. Халките по металическата релса отзвъняват
като зъбци на банциг и тук-там засичат, та се налага да ги тегли насам-натам,
докато потръгнат. При този замах тя оценява свободата, която ѝ разрешава
пуловерът. А мъжът има възможност да забележи гъвкавостта и набраната
енергия в едно тяло, държано под строг самоконтрол.
- Да излезем на въздух! - произнася Бора с такъв подгонен поглед, сякаш по
петите ѝ е пуснато зло куче, което след миг ще се хвърли и ще впие зъби в
глезена ѝ.
Кирил междувременно е облякъл единствената риза, с която изглежда
пременен след всекидневния фланелен сивяк. Пъхва глава през клупа на
вратовръзката. С нехайнишкия си навик при сваляне да не я развързва, а само
разхлабва, той сега затяга възела около врата си. Перчемът му с намек от бели
нишки е по момчешки разрошен. Бора усеща в дланта си как никне едно нелепо
желание да му оправи косата.

216
 - Къде? - пита Кирил сдържано, за да утвърди правото си да я заведе, където
той пожелае.
- Все едно къде! - откликва припряно, вторачила очи в неговия хлапашки
жест да се вчесва с разперени пръсти, прокарани като рядък гребен през
перчема.
Бързешком навличат връхните си дрехи, сякаш бягат от пожар. Слизат
мълчаливо по стълбището, съсредоточени в двойния си устрем навън. По-
далече от платнената стена на завесата! По-далече от стената на мълчанието
между съквартиранти! Студът в първия момент им създава илюзия за промяна
и за свеж въздух. Луната над покривите ту изчезне, ту се появи - безконтурно,
мътно петно, отразено в небето като в локва. Двамата поемат по дългата, почти
пустинна улица. В дъното ѝ бавно-бавно се замрежва сивата стена на мъглата.
Но те още не я забелязват.
Фикусът остава сам до прозореца в стъмнения апартамент. Многорък Буда
от зеленясал бронз, съсредоточен във фик-съзерцание.
Обладател на някакво неизвестно растително проникновение, този
безмълвен състайник е установил подкоренна връзка със сетивата на мъжа и
жената, без те да я осъзнаят. Той съзира миналото и това, което предстои. И
със сгъстено излъчване на биотокове се опитва да предотврати катастрофата
или поне да я смекчи. Как ли? По своему, по фикуски. Може би чрез
фотосинтеза между двамата. Непрестанно поглъща въгледвуокиса, който те
издишват, примесен със заразни отрови - подозрения, съмнения, злъч, дори в
стила на героинята - класова омраза, непримиримост. И го преработва
търпеливо в кислород, наситен със спокойствие, сговор, сън, любов, прошка,
за да вдишват. Ако такъв е техният микроклимат, в който биха могли да виреят
като същества, верни на природата си, те си го отравят сами с разни фикс-идеи.
А растението иска да им внуши проста фикус-идея:

Внасяй в хаоса Фи-хармония!

Вземи на фокус един слънцелъч - фикус-фокус.
През себе си го пропущай, чрез себе си го превръщай в нещо по-най-
пренай от себе си: в зелено, в лист, в сянка, в бистро, в капка, в глътка,
в смях, в сълза, в свежо, във въздух, в дъх, в дух.
И ще станеш най-сетне спокоен - фикутивно.

Сянката на фикуса с лапести листа е уголемена на стената. Напомня за

тропическия му произход. Сякаш призракът на изгонената завинаги от града
природа се промъква в този тесен апартамент и плете някаква разклонена
формула, от която двамата обитатели със своя самонадеян разум няма как да
се откопчат.

217
 Един мистичен сноп лунни лъчи се плъзва върху полираните листа,
изтръгвайки от тях недостъпен за човешки слух ултра-фи-звук. В този миг
фикусът, превърнат в арфикус, отехтява своята носталгична болка:

Изкоренен от джунглата, въдворен в единочка-саксия, аз фикукрея

- джудже-фикус, таен стаен пратеник, за да внасям с пълни, зелени
шепи сред стените фикосмоса.
Светлосенчест Фикуниверсус.
Онова, неизречимото помежду им, връзва езиците на двамата и те не нами-
рат какво да си кажат.
Още при втората пресечка студеният сумрак започва да ги разубеждава в
намерението им за разходка. Влагата прониква в тях и неусетно ги наежва
срещу някой трети помежду им. Правят усилие да се отърсят от унизителното
чувство за несъответствие, което ги съпътства. Сякаш ги следи зло око извътре
от самите тях: „Тя не е за него, той не е за нея, къде са тръгнали заедно!”
Къде? Засега инициативата е в ничии ръце. Но Кирил, изглежда, таи свой
предварителен план, разчетен на лошото време. Бора долавя това и изчаква
нащрек. Вървят напосоки. Къде може да я заведе той освен в някоя
долнопробна кръчма? Сама придръпва дявола за опашката:
- Няма ли да влезем някъде?
Сякаш това и дебнал, той побързва да я предупреди:
- Навсякъде е претъпкано. Събота вечер. Освен едно място. Според мен,
съвсем прилично, но не знам за вас.
Прозвучава провокационно.
- Не страдам от предразсъдъци! - казва Бора прекалено спокойно, спа-
сявайки се по навик в шаблона като в Сигурно убежище.
Той не изпреварва момента. Търпеливо предоставя на уличния неуют да
извърши своето. Най-сетне е узряла за откъсване от високия си клон и за падане
долу. Той я въвежда в хралупата на някакво квартално свърталище.
Полукръчма, полуресторант, полусемейно, полубекярско. Впъхват се в шума и
в дима като във вмирисан кожух. Бора по навик (с професионална привичка)
се опитва да определи от пръв поглед социалната категория на това
многолюдство. Гъста смесица от възрасти, съсловия и настройки, та очите ѝ се
замъгляват.
Кирил се промушва напред да търси място. Докато го чака, увиснала в
паяжина от смраден въздух, от смехове на прекъслеци и от мътни погледи, тя
долавя с кожа странната класова принадлежност на посетителите:
„неустроени” в личния си живот хора. По-точно, „декласирани”. Сякаш се
сблъсква с роднини, от които се срамува, но от които вече не може да избяга и
да захлупи глава в щраусовата си заетост. А най-компрометиращият я между
тях ѝ прави знак с ръка през повесмата от пушек да го последва. На

218
всеуслишание, по-точно на всеогледание, тя признава връзката си с този тип,
сядайки с него на една двуместна маса в дъното. Решила е да понесе всичко
като лечение. Крайно време е да се изцери от спомените си. Заболяла е от
споменен тумор. Кирил сякаш нарочно увеличава дозата на горчивите хапове,
които тя трябва да преглътне тази вечер. Обяснява ѝ нагло как се е добрал до
свободна маса в гъмжилото, без тя да го е питала за това:
- Всичко у нас, даже едно жалко местенце в едно жалко заведенийце, се
получава с връзки.
Тя не позволява на погледа си да помрачнее. Мъжът млъква, докато келнерът
туткаво преобърне покривката от опаката страна, където петната са по-бледи,
и продължава:
- И тази „смяна” на покривката е израз на благоволение. Келнерският
период от живота ми се оказа твърде плодоносен. Навъдих връзки. Вие с
вашето героично минало щяхте да стърчите права до второто пришествие.
Самото вмъкване на миналото ѝ в тази обстановка го прави абсурдно до
несъществуващо. Какво общо може да има между идеала и тази дупка? Кирил,
разположен като в своя бърлога, подхваща преговори с келнера около
поръчката. Разбират се от половин дума. Като несведуща, дамата е отстранена
от участие. Докато трае приготвянето на нестандартната скара, Кирил има
време да намотае няколко кълба цигарен и словесен дим, за да запълни
празнината помежду им. Седнали съвсем близко един срещу друг, двамата не
смеят да обърнат и половин око към околните маси, за да не привлекат с поглед
погледите. Стесняват зрителното поле до лицата си. Няма как да предотвратят
едно постепенно потъване - всеки в лицето на другия. Думите още по-
надълбоко ги дърпат като воденични камъни на гърлото към това
взаимопотъване.
- Според вас връзките са форма на хуманност? - пита Бора, изследвайки
кръстосаните течения на бръчките и сенките по мъжкото лице пред нея.
В отговор той бавно-бавно спуща тежкия си поглед в нейния и развива
своята философия, изобретена в самота и скитане:
- Интересна е механиката на хуманността. Човек няма да пропадне в наше
време, стига да спазва не морала, а правилата. Какво е нужно, за да се включи
във веригата? Едно съвсем просто нещо.
Бора следи подпластовия израз на лицето му, стремейки се да отгатне
прикритието на Кирил. В този момент келнерът отваря две бутилки с
изчегъртани етикети, ловко сипва бирата с измерена дъга на излива - точно
колкото да кипне пяна до самия ръб на чашите, без да прелее. Двамата отпиват
през памука на пяната две-три глътки. Мъжът пояснява на Нейно невежество:
- Етикетите са одрани, за да не видят от съседните маси, че на нас дават
вносна бира. Оценявате ли нагарчащия пилзенски вкус?

219
 Едва след като ѝ се поднася с такова пивко слово, тя усеща силния напитък.
Доволен от ефекта на думите и на бирата, Кирил излага пред нея тезата си с
глас, непроницаем от препушване:
- Едно-едничко нещо се иска от човека, за да се прояви прословутата грижа
за него: той лично да отиде и да се помоли. Само толкова. Да преклони глава и
да се помоли. Капанът е със съвсем просто устройство.
Погледът му продължава да се спуща в нейния, без да е стигнал твърдо дъно.
Тя мълчи. Като агитаторка на новия комунистически морал, длъжна е да
възрази на часа, да го обори. Но мълчаливото оттегляне понякога стъпис ва
противника повече от препирнята.
- Не сте съгласна? - затъва той все по-надълбоко. - С думите ми или с
фактите? - пита, изпращайки встрани дима от цигарата си, за да не му затуля
лицето ѝ. - Положение в йерархическата стълба - срещу достойнство. Име в
обществото - срещу достойнство. Пътешествия в чужбина - срещу
достойнство. Професия, специализация, признание, всичко - срещу
достойнство. Разменна монета с огромна обращаемост - човешкото
достойнство.
Бора дебне с поглед отсенките в израза на лицето му, като че ли тези бегли
промени са пролуки към скритата му същност.
- Достойнство? - казва озадачена. - Зависи какво разбирате под това. За
едного достойнство е горделивото гледане отстрани и злорадото хихикане. А
за другиго - мълчаливото копаене на канала, при което съществува рискът сам
да се окаляш или да бъдеш опръскан с кал.
- Искам да прокопая канал не в преносен, а в буквален смисъл. Но не ми
разрешават. Изключен! Все едно - прокажен.
Бора запремигва, като че внезапно е бил изтърван някакъв тежък предмет.
Тъкмо навреме пристига мешаното, съскащо, току-що снето от огъня. При вида
му и двамата усещат възторжен глад. Още две бутилки с изчоплени етикети
бълват пяна, сякаш от тях изскача духът на щуротиите.
- Екстра! - казва Кирил, подразбирайки самата идея да излязат заедно тази
вечер.
- Също срещу достойнство? - подхвърля Бора и след миг смекчава заядката
си с усмивка.
Той угася в пепелника недопушената цигара, за да се отдаде на примамното
блюдо. И поразмислил, отвръща на усмивката ѝ с момчешка гримаса,
изразяваща негова си усмивка. Сякаш лицата им започват да се отразяват едно
в друго чрез своеобразно пречупване.
- Приличам на прегладнял плъх, нали? - казва той, напомняйки за
сравнението си с капана.
Вкусното месо ги връща към първобитните радости на съществуванието !
Чукат препълнени чаши. Изсмукват жадно през шуплите на пяната тръпчивата

220
влага. И с още по-разпален апетит поглъщат агнешките флейки. После вдигат
погледи, ту заедно, ту самотно, за да се задълбае всеки по своему в лицето на
другия.
Тъкмо им се струва, че вечерта е сполучлива, една сянка я прекосява. И
заплашва всичко да прати по дяволите.
Някакъв силует с вървеж като на палуба при щорм се приближава към
тяхната маса. Те не прескачат ивицата на тесния си зрителен кръг и не обръщат
внимание на непоканения, погълнати от това сондиране в лицата си. Но онзи
плътно пристъпва към очертаната във въздуха край тях гранична бразда на
полезрението им. За миг Бора се поддава и обръща очи към него. Кирил е
поразен от внезапното мъртво вълнение по нейното лице.
- Ще се тропосам на вашата маса! - заявява върл пияница, готов да се сбие
с келнера. - Пъдят ме! Че аз не съм ли човек? - Прицелва показалец към Бора:
- Вие идвахте на тавана ми, нали? Пуснах ли ви да разгледате картините ми?
Пуснах ви. Сега и вие ще ме пуснете да седна при вас! - И без да дочака даже
кимване, притегля едно столче към масата, вмъквайки се между двамата.
Бора, втрещена, за първи път се сблъсква така отблизо с неотвратимостта на
пияното съзнание. Възпитана във въздържателното движение, самото лъхване
на алкохол ѝ вдъхва ужас. Кирил сякаш се наслаждава на конфузното
положение и долива масло в огъня, като предлага на „тропосника” чаша бира.
Онзи изръмжава едно прежадняло:
- Хай наздраве! - гаврътва пивото до дъно, избърсва пяната от устата си с
опакото на ръката и цял се вдава в някакъв недоспорен спор. - Реставратори на
култа! Симуланти на възторг! Те ще ме учат как да рисувам!
С рефлекс на идеологически кадър Бора се опитва да даде отпор на такова
антиизказване:
- Култа към личността? Вече никого не можете стресна с това изхабено
плашило.
- Култа на безличието! — крясва пияният и сам се довежда до изстъпление.
- Чиновници без лице. Те ще ме пращат в творческа командировка. Ще ми
връчват циркулярен оптимизъм. Ще ме заплануват, мене! Ще ме запознават с
живота. Аз от моя таван виждам цялото им блато.
Размахът на ръката му очертава необятна панорама. Събужда се настав -
ническият обичай на Бора да прекъсва другия насред думата, сякаш всички са
нейни студенти, които не отговарят правилно на изпит:
- Извинете, другарю Енко Енков, няма нищо лошо в това да пътувате и да
опознавате живота.
Барутен погреб избухва в гърдите на таванския гений:
- Да опознавам! Аз? Светът не е вън от мен, че да обикалям и да го зяпам
като чужбински панаир. Той е вътре в мен. Цял-целеничък тук! - Стисва

221
гърлото си. - Ще ме задуши, ако не го изразя по свой начин. Това е гледната
точка на художника: отвътре навън.
От съседната маса едно ухо се е приближило, та чак е залепнало до разговора
им. Пияният внезапно се обръща и гръмко изревава: „Бау!” право в ухото,
Подслушвачът подскача, стреснат, и се отдръпва.
- Докъде стигна техниката! Жив микрофон! - излайва художникът към
дежурния брояч в кръчмата.
Кирил подстрекателно поръчва нов чифт бутилки. Онзи ръкомахльо се
развихря:
- Време, което запушва с тапи изкуството, заболява от тумор на душата.
Ръкоплескачи на ерзацизкуство! Те ще ме съветват идейно. Ръководачи на
въображението ми! Самозванци, самозвънци! Грънци!
Преподавателката по марксизъм се чувства отговорна дори за брътвежа на
пияницата,- Прави самоотвержен опит да го усмири:
- Рисуването за вас е отдушник. То ще ви освободи от набраната обида, а
не бърборенето.
Пияницата се полюшва между пристъпа да я наругае и могъщото желание
да удължи почерпката. Грабва чашата, преди да ѝ е отговорил, сякаш гласът му
ще пресъхне, ако не го напоява час по час. А после се отплесва:
- Аз не си продавам картините! Рисувам безнаградно, безпарадно,
безрекламно, БЕЗ! - отсича с жест на пълно зачеркване от списъка на офи-
циално признатите. - А за снобите рисувам друго, колкото да си платя гори-
вото! - изгрухтява, сочейки питието. - Но името си Енко Енков не поставям на
зеленко под такъв кич! Хич!
- Нямате ли ценител? - запитва Бора, като заобикаля думата „меценат”,
която звучи от чужд класов произход.
- Ценител! - Още по-сух избух в гърдите на художника, сякаш самата дума
го взривява. - Аз него... Нашенски туз! Той идва на тавана, качи се при
паяжините, много хареса едни картини, втори път идва, моли ме да му ги
продам. Аз - не! За нищо на света! Една вечер, като съм се запил, той пратил
крадец и точно тези картини задигнал. Счупил бравата, вмъкнал се. Ама си
забравил, фенерчето. Ето го! - изважда жабка от джоба си и щраква. - Аз с това
фенерче ще му покажа лицето пред всички! Ще блесне да го видят крадец!
Дори при мъждивото електричество на заведението лампичката е така бледа,
че изглежда безнадеждно с тази светулка да се разкрие лицето на обирача -
високопоставен ценител.
Междувременно ухото още по-плътно се е прилепило. Но ограбеният
художник вече не го забелязва. „Как не му пукна тъпанчето със своето бау?”
- мислят си двамата.
Изведнъж пияният се провиква с разридано гърло:
- Човешката доброта къде е?

222
 Отвсякъде главите се обръщат към тяхната маса. Погледът на Бора се
изпълва с бягство. Кирил кимва на келнера за сметката. Дамата бързешком
бърка из чантата си. В стремежа си да не накърни кавалерското му чувство тя
предизвиква по-голяма неловкост: вмъква крадешком иззад чинията към него
една едра банкнота. Кирил демонстративно я връща обратно. Принудена е да
плати открито. Струва ѝ се, че келнерът и цялото гъмжило наоколо се
подсмихват. Само пияният спира на нея сериозен, натежал от мъгла поглед:
- Благодаря ви за черпнята! Ще нарисувам нарочно за вас една картина.
- Снобска? - разсмива се Бора над детското му простодушие.
- Истинска, макар че няма да я разберете! - измърморва художникът от
тавана.
Двамата се измъкват дезертьорски, докато пияният продължава сам да
развива на висок глас натрапчивите си идеи:
- Блатната смрад на този морал! Командировки за впечатления. Онзи туз
защо не отиде да краде командировъчни картини, ами обра моя таван? Ще му
нарисувам портрета с две лица: едното на червен кардинал, а другото на сив
крадец.
Навън ги посреща гъста мъгла.
Като че тяхното неотложно излизане тази съботна вечер и вмъкването им в
лисичата дупка на кварталното заведение, и изтезаващата пиянска лепка на
масата им - всичко това е било необходимо условие, за да се сплъсти една
такава мъгла.
Сепната, Бора понечва да се улови къде-къде - в ръката на Кирил. Преди да
съобрази докъде ще я доведе. Може би той ѝ е подал ръка, щом като веднага я
е намерила. И на двамата не е ясно как точно се озоваха ръцете им една в друга.
При ничия инициатива. Но сред подобна мъгла спомените за голямата любов в
миналото са твърде далечна и ефимерна опора. А една жива мъжка ръка е друго
нещо. За да облекчи прехода към тази близост, Кирил отклонява вниманието:
- Все около блатото кръжи мисълта на онзи тавански гений. А пък се бие в
гърдите, че стоял настрани от всичко. Това е то мислещата тръстика. Все
покрай блатото. Все нагазила в блатото. Иначе няма да е тръстика и няма да е
мислеща. Вътре в блатото уж покой и застоялост, а кален кипеж, самоизяждане,
пъкащи бактерии. Върви, че мисли спокойно и възвишено, за да докажеш ръста
си над блатото.
„Тази тръстика е съчинила и изсвирила Кройцерова соната” — помисля Бора
назидателно, но не посмява да го произнесе, тъй като ѝ се струва, че Кирил и
сам би могъл да се досети за това, щом е толкова музикален.
Провижда се на няколко крачки напред - достатъчно, колкото да прецапат
през мъглата по улицата до вкъщи. Но макар и хванати за ръце, не ги напуща
чувството за изгубеност. И колкото повече се приближават към входа на
общата им квартира, толкова по-силно ги обхваща това мъгливо чувство.

223
 В тъмния апартамент не се загася вечнозеленият фенер на фикуса, който все
светлее като фар сред пълноводието на нощта.

Открийте сами родовия си дефектикус, ветрогонци!

Виреете само със спомени и блянове, с фикции. Фикционери!
А нямате развити листа за това, което в мига притежавате.
Все го изплисквате - изплисници, Заплесници! За плесници!
Ще го осезаете и осъзнаете чак когато го изгубите, безвъзвратно.
Къснозрейки пустолистници. И все ръкопляскащи - ръкоплесници! Как
ще имате лице, като си нямате листице? Безлистници! Безличници!
Липсват ви истински листа да поемете настоящето дъх по дъх, интимно
по интимно, искрено по искрено. Фалшификуси!
Нима напразно пущам своето тайновидство да ви внушава естествена
естетична истина:
Не търсете какво ви разделя. Целият свят, ръбест, зъбест, ноктест,
трънест, лапест, лактест, ви разделя. Фикотцепници!
Търсете какво ви фотосинтезира. Дори да е само една жилчица, тънка
като паяжинна нишка-въздишка, протегната между вас - предостатъчно е,
за да протече по нея хлорофил, а не хлорофоб.
И да ви преобрази. Да ви стори фикоренени, пофикусени,
разфиклонени, съвършенофики.
Почти фикуси.
Ето, че настъпва объркването.
Бора, която има самонавивката всичко да превръща в спомени, за да придаде
по-голяма тежест на преживелиците си, за първи път изживява нещо, което с
необикновена страст иска да забрави. На всяка цена да забрави час по-скоро!
Защото с тази авантюра, с тази лекомислена игра на „каквото ще да става, все
ми е едно” тя накърнява монолитния си образ, граден цял живот лишение по
лишение, самоотказ по самоотказ, жад по жад.
И още на следната заран потегля на път, взела внезапно решение да действа
сама срещу себе си.
Навън утрото я пронизва с една отрезвяваща резливост.
При разтопяването е особено студено. Въздухът те изпива. За да се стопят
снеговете, не стига само слънчевата грейка. Трябва да бъде изсмукана и твоята
човешка топлина. Студеното се впива в тебе, загнездва се в клетките ти, а
топлото на дъха ти се изразходва за размразяването.
На минаване покрай института тя вижда онова влажно петно в каменния
цокъл. Разраснало се е. Обзема я зъзнещо усещане, че самата тя е едно петно в
зида на студената сграда на института - неподозирано като смътно очертан
профил на сянка. Едно петно, предизвикано от разтопяването на ледовете. То
224
бавно, незабелязано ще се разраства и малко по малко ще подкопава този
усойничав зид. И зидът полека, но сигурно ще се разклаща, ако бъде ранобудна.
Денят на Бора започва с шумоленето от разгръщане на вестниците и с
мириса на прясно печатарско мастило. Колко пъти заран, вземайки всеки-
дневниците от будката на ъгъла, тя е пробягвала на крак заглавията, но никога
досега не е откривала нещо толкова „очевАдно". Тази сутрин погледът ѝ е
необикновено остър. Сякаш преживяното през нощта, което тя самата си
налага да забрави, безостатъчно да забрави, е наточило мисълта и сетивата ѝ
до краен предел. Изведнъж ѝ блясва едно хрумване като плисване на бистра,
студена вода по очите:
Всяко време се издава в заглавията на вестниците. Ако се проанализират
внимателно по тон, по напомпаност, по акценти, по епитети, по шаблони, по
недомлъвки - ще се получи прескардиограма на времето. Ето ти
социолингвистика!
„Кой ти взема на сериозно вестниците?” - би възразил Кирил.
„Всичко, което съществува, трябва да се взема на сериозно” - би отвърнала
поучително тя.
Нощният епизод съществува. Как да бъде зачеркнат от съществуванието?
Стъпките ѝ се ускоряват съответно на сърцебиенето. Ето натъкна се на съвсем
нова тема за съвременно социологическо изследване - разрез на обществото
през заглавията на вестниците. Измерване на социалната температура по
заглавните шрифтове.
Още във влака със скоклив от движението почерк тя започва да нахвърля
наблюденията си. Дългогодишният ѝ навик да преглежда на свежа глава
пресата сега дава внезапен плод. Един твърде киселонагарчащ плод, който
предизвиква скрипване на зъбите. Но кога, къде истината е била подсладен
сироп?
Тя иска да забрави преживяното през нощта, но то не я забравя.
Във влака наново и наново я връхлита. Не като спомен, а като осезаемост то
се възвръща към всяко нейно сетиво поотделно. Горещият влаков ритъм на
мъжкия дъх върху кожата ѝ. Ръцете, пръстите на мъжа, вкоренени в тялото ѝ.
Устните му, погълнали нейните, изпили въздуха, вика и стоновете ѝ. Мъжкият
шепот в ушите ѝ. Нощта бушува в шуплите ѝ още и още. До края на пътя.
Севернякът връща зимата тъкмо когато Бора се прибира у дома след
двуседмично отсъствие.
Тази кръстопътна страна няма сезон в чист вид. Всяко годишно време е
сблъсък между две годишни времена. Най-продължителна и ожесточена, пълна
с ненадейности, е битката между пролет и зима. Често се случва през януари
да надделее пролетният полъх, а през март да завилнее зимна хала. Може би
затова хората тук са недоверчиви към многообещаващите символи:

225
„разведряване”, „разтопяване”, „запролетяване”, „размразяване”,
„разледяване” и тем подобни.
В апартамента на най-горния етаж хлуе отвсякъде. Не само осезаемото
проникване на северняка, но и слуховата му непрестанна атака предизвиква
настръхване.
- Как духа! - зъзне Бора и докосва радиатора, безсилен с тънките си ребра
да изтласка вятъра.
Увила одеяло около кръста си, наметнала ръчно плетен шал, тя е придобила
някакъв познат от детството на Кирил силует. Седи пред пишещата машина
така, както някога майка му се свеждаше над шевната машина.
Анемичната дневна светлина сякаш няма друг източник освен нейното лице.
Едвам сдържа кихавицата си, захлупвайки нос в кърпата.
Кирил се е запретнал да инсталира в стаята ѝ електрическа печка с
разнебитени реотани. Човърка с отвертката, свързва жички, доказва мъжкото
присъствие. Тя не може да приглуши зачестяващото се кихане. Още по-зле
прикрива кашлицата.
- Предупредих ли ви да не пътувате с тази хрема? - натяква ѝ, без да вдига
глава, погълнат всецяло от техниката. - И в такова време!
- Как да откажа? - Гъгнивият ѝ глас е смешен в стремежа да си предаде
убедителност. - Хората в провинцията чакат.
И за потвърждение - взривна кихавица.
- Наздраве! - провиква се електротехникът с навъсено преиграване. -
Смятате се длъжница на всички. Но като се разболеете, те ще се почувстват ли
ваши длъжници?
- Не мога да си позволя лукса да се разболея! - отбранява се от самия
помисъл за болест.
„Тъкмо сега не бива да бъда повалена. Трябва да се държа изправена под
ударите, да ги посрещам с вдигнато чело. Сама. По-страшно е сега от някога.
Загубила съм връзката. Повечето от онези, които ми вярваха и на които аз
вярвах, са мъртви. Останалите се пръснахме. Всеки сам някъде бие лоб о
стената. Днешните млади имат един лаф, когато се обръщат към тях с опасните
обществени въпроси: „Ушите ми дават заето.” Трябва да намеря връзката. Сама
да я вържа. Като паяк сама от дъха си да източа връзката и да увисна на нея...”
Изведнъж настръхва: днес тази дума е придобила най-примитивен смисъл:
връзки. И колко още достойни понятия се окаляха... Езикът е социолакмус.
Мъжкият глас я изтръгва от тревогите ѝ, хвърляйки я в друга тъмна тревога:
- Никаква разходка, никаква промяна! - В тона му се прокрадва съжаление
над нейния неизживян живот, с който тя се гордее. - Откога не сте вземали
отпуска?
Бора се сепва, сама удивена от това:
- Откак се помня! Живот без отпуск.

226
 Пренизва в паметта си броеницата от годините след войната, уж свободни.
За нея това бе свободата - да се самонатоварва с неизброими задължения. По
какво се различаваха нейните двадесетлетни и тридесетлетни преживелици?
Годините се въртяха като коне на долап: празниците - все по една кройка,
делниците - все задъхани до хроническа астма, и тя, активистката, разбира се,
не пропущаше нито една задача, не отлагаше нито една точка от плана освен
една-единствена - живота си. А как иначе?
- Ден и нощ, лете и зиме едно и също! - казва Кирил и клати глава пред това
беззаконие спрямо природата. - Дробилка на нерви. Как може? Без
разтоварване. Човек не е машина. Даже машината се поврежда.
За доказателство той сочи разбрицаната електрическа печка в ръцете си.
- Работата е моето здраве! - заявява Бора, давейки се в кашлица.
- Жива болест! - казва той с гримаса на гълтащ лекарство и вдига очи към
нея.
Погледът му таи мъжка закана: ей сега ще скочи, ще я разтърси за раменете:
„Опомни се! Весталка на вечния идеен огън!” За да го изпревари и да отклони
вниманието му от себе си, тя става, отмахва одеялото от кръста си, като че
отвива девствен пояс, взема няколко анкетни таблици и започва да снове из
стаята. Мъчи се да придаде важност на хремавия си, неподатлив глас, но
постига безпомощност:
- Получават се неочаквани резултати.
- От какво? - пита, заинтригуван по-скоро от усилията ѝ до самоизтезание
да се показва бодра.
- От най-проста анкета. Отговори на стереотипни въпроси.
- Въпросите повече ме интересуват, отколкото отговорите.
Струва ѝ се, че главоболието ѝ се усилва от подигравателния му тон. В какво
да се улови освен пак в собствените си стиснати пръсти на юмрук. Отвръща с
нарочна необвързаност:
- Всъщност един главен въпрос: Какво цените в живота най-много?
С нейните замъглени носовки излиза, като че всички ценностни извори са
запушени. Кирил включва печката. За изненада на самия него - светва. Срещу
пристъпите на вятъра - една тънка спирала огнец, която всеки момент може да
се скъса. Както вятърът има страховито слухово въплъщение, така и топлината
добива сгряващ зрителен образ, макар и съвсем крехък. Погледът на Бора не
може да се отлепи от червената кръвоносна жичка, от която плъзва струйка
топлина по жилите ѝ.
- Не ви ли хваща морска болест да повтаряте един и същ въпрос? - пита
Кирил, погълнат не от нейната анкета, а от ново хрумване за укрепяване на
дома срещу студа.
Отива в килера, без да предупреди домакинята, изважда сгъваемата стълба,
избърсва я от прахта и я внася внимателно в стаята. Неговата деловитост сякаш

227
нагледно оспорва нейните занимавки с въпроси и отговори, изобщо с празни
приказки, от които няма да стане по-топло на тази изстиваща планета. Тя се
сили да надмогне пресипналото си гърло:
- Това е въпрос-клопка. Задавам го не толкова заради отговора, колкото за
друго: да видя до каква степен са освободени от страха. Дали могат да кажат
нещо, без да се съобразяват.
Нов залп кихане изпраща думите ѝ като опровержение.
Той натъкмява стълбата досами прозореца, качва се, проверява педантично
дали са затворени добре външните горни стъкла, запълва пролуките с памук,
затъквайки ги с джобното си ножче. За кого ѝ напомня това доизпипване и в
най-незначителните дреболии? Но злостното му мърморене изключва всякакво
сравнение с онзи чист образ, близък ѝ до сливане със собствената ѝ същност.
- Тези недостроители! Ударници през просото! — После с презрителна
свивка на веждите, отнасяща се и към строителите, и към нея: — Защо такъв
патетичен въпрос: „Какво цените най-много в живота?” Нещо по-просто!
Тя не може да се откопчи от навика си да борави с формули:
- За мен това е въпрос-проверка на самосъзнанието.
Протегнал ръка да оправи корниза на пердето, той я смерва отгоре с поглед
в профил, както би я фиксирал гарван от клон:
- Е, какво е заключението?
Каквото и да му отвърне, той няма да изпусне изгодната си гарванска
позиция, за да я клъвне. Бора отново се препасва с одеялото като с патрондаш,
готова за самоотбрана.
- Не искам да избързвам със заключения, преди да натрупвам повече
наблюдения - казва уклончиво.
- Натрупали сте си голяма настинка! - установява Кирил, сякаш отгоре още
по-ясно съзира запушените ѝ дихателни пътища.
Това я подтиква да му издаде едно свое малко изследователско откритийце,
само и само да отбие загрижеността му от себе си:
- Като класифицирам отговорите досега, се натъквам на нещо друго:
шаблонно мислене.
Окото му блясва с тъмнозлорада искра. Каква стръв за гарвана:
- Шаблонът е една от формите на страха.
Тъкмо смята, че я е съкрушил, внезапно тя на свой ред:
- Ами вие? - запитва гъгниво, като че ли стиснала нос да глътне противна
лъжица рибено масло. - Какво цените най-много?
Увиснал на една ръка на горния перваз на прозореца, той остава за миг така
във въздуха, млъкнал в недоумение. Вятърът вместо него отвръща с остро
хулиганско изсвирване през комина.
- Смятах, че сте освободен от задръжки! - подхвърля тя хапливо.

Миг. Опорната точка се изплъзва.

228
 Без да прибягва към помощта на стълбата, той скача леко от високото,
прегъва пружинни колене и се изправя с маймунска пъргавина.
- Ако ви призная коя е най-голямата ценност за мен, ще ме провъзгласите
за старомоден.
- Имам ли вид на поклонница на модата?
С кърпа на носа, с вълнен шал, наметнат на плещите и кръстом вързан през
гърдите, с одеяло, препасано около кръста, с домашни топлинки, с излинял
монашески халат, с косата на кок - тя е същински манекен на безмодието.
- Искреността не е на мода! - заявява той, влагайки в тона си едва ли не
обвинение срещу нея за целия наличен фалш в света.
Главата ѝ се цепи от болки. С отпаднали сили тя отбива нападките му:
- Това ли цените най-много? Искреността не е пълната истина за живота.
Лицето му става сериозно до сърдитост без видима причина:
- Ценя над всичко спокойната съвест. А вие?
Кърпичката пред носа ѝ не е достатъчно прикритие. Бора отвръща с известна
стеснителност:
- Нещо още по-старомодно: човешката доброта.
Смаян:
- Стигате до християнския морал? Ами класовият подход?
Тя затяга одеялото около кръста си, цяла зъзне в треска. От думите му я
пронизва като през незатъкнати пролуки северният вятър. Отбранява се:
- Съвсем не! Християнската доброта е пасивна, кротка, овчедушна. Една
древна поговорка гласи: „За да бъдеш истински добър, се нуждаеш от доста
лошотия.” Активната доброта изисква понякога суровост.
Понечва още нещо да добави, но се задавя в кашлица. Хваща челото си,
дирейки с пръсти къде се гнезди острието на болката.
- Я си премерете температурата!
Бора се забърква от този негов ненадеен глас, дето току ѝ устройва засади:
ту присмех, ту внимание, ту закана, ту наглост, ту почти нежност. Да би могла
да запуши думите му, както той затъкна процепите на прозореца, за да не
нахлува вятърът.
- Нямам термометър - отвръща със закъснител след мислено претърсване
на занемарената си домашна аптечка.
И отново забива нос в ръкописите, за да си даде вид, че не забелязва жеста,
с който той съсича жилищното ѝ пространство:
- Къща без термометър! Къде съм попаднал?
Хваща се за главата и на часа излиза, без тя наистина да го усети. И през ум
не би ѝ минала такава недопустимост: да звъни на отсрещния апартамент с
молба да му услужат с термометър. Съседката, довчерашна провинциалка, в
първия момент не може да проумее какво става, дали не се е върнала от
столицата в малкото си градче, където през комшулуците се прехвърлят

229
всевъзможни домашни потреби за услуга. Оглежда го подозрително, пламнала
от любопитство: какъв е този пришълец в пренаселения им блок, кой го е
пуснал? Но видът му е така безпрекословен, че тя се подчинява. Бързо донася
термометър, подава му го, понечва да подпитва:
- Какво има? За кого? От каква болест?
- Благодаря! Утре ще ви върна нов! — отрязва той и предоставя отзивчиво
гърба си пред слисания ѝ поглед.
През това време Бора безразборно прелиства ръкописите си върху бюрото и
обяснява на отсъстващия Кирил като в бълнуване:
- От тази анкета се натъкнах на една идея: прогнозите. Ето, на днешния етап
така отговарят хората, а по-нататък какво ще стане с тези хора, които ще
формират утрешното общество? Коя скрита, потискана черта у тях ще се
разбие? Но за да прогнозираш, трябва да имаш друго мислене. Да тран-
спонираш всичко в четвърто измерение, във времето. Интересни симптоми
наблюдавам у младите. Не ми възразявайте! Зная предварително какво ще
кажете: те са практични, егоисти, без идеали, готованковци, пресметливци,
ценят материалните придобивки, удоволствията. Дори да е така. Ами по-
нататък? Когато утре ще поискат нещо друго, по-духовно. У тях има повече
критичност и самокритичност. Може би това е прогнозата?
Кирил носи термометъра, вдигнат като диригентска палка срещу тромпетите
на вятъра, и го тръска с все сила надолу:
- Оставете прогнозата, сега по-важна е диагнозата!
Тя опулва към него размътен поглед. Така зле е, че само се учудва откъде
поникна термометър в ръката му, но няма сили да го разпитва за това. Той ѝ го
подава, след като проверява дали живакът е смъкнат.
- А знаете ли как се поставя? - пита я, настръхнал от трескавото ѝ състояние.
Негодуваща, отвръща не тя, а набраната ѝ от години инерция на съпротива
срещу всяка слабост:
- Решили сте да ме разболеете! - автоматично пъхва термометъра под
мишница с придобит отдавна навик. - Не мислете, че леко ми е минал животът.
Има цял един период, все с термометър съм била вместо с книжка под
мишница.
През запушения ѝ нос това прозвучава по детски смешно, почти със
самохвалство, отхвърлящо всякакво съжаление. Той присяда на малкото столче
до нея, на което тя си отморява краката при дългото седене зад бюрото.
Заинтригуван, сякаш очаква да чуе някаква измъчваща го тайна:
- Кога? От какво сте боледували?
- Минало - махва с ръка, която безсилно се отпуща на коляното ѝ, преди да
е очертала във въздуха жеста на отхвърлянето.
Кирил се опитва да узнае нещо, изкористявайки слабостта ѝ:
- Разправят, че някога сте били много смела, но нищо повече не зная за вас.

230
 - По-добре никога нищо да не узнаете! - изрича с внезапна твърдост,
придошла само от споменаването за някогашната ѝ смелост.
Той става от малкото столче, висок, несъразмерен с теснотата на стаята.
Отново онази сянка прекосява лицето му, състарявайки го:
- Да, по-добре човек без минало, щом миналото затормозява настоящето!
Тя потъва в разбърканите си ръкописи, трескави под пръстите ѝ. Той търси
простор в хола, снове по диагонал. Замислен. Вслушва се как вятърът набляга
стъклата на прозорците, огъва ги, заплашва да ги строши. Фикусът се полюшва,
пронизан от заканите на зимата. За такъв лош час е скътвал и преработвал
дневната светлина във фибрите си. Знаел е, че ще му бъде нужна не само за да
устои срещу мрак и студ, но и да зарежда със светлинна енергия своята
стопанка. Тази прахосница на хубавите дни, която няма свойството да се
запасява със слънце за зимата, нито за идещата зима на старостта.
Кирил, сепнат, поглежда часовника си. Отива в стаята ѝ право към нея,
протегнал ръка:
- Я да видим!
Тя вдига замаян поглед, забравила за какво всъщност става дума. Струва му
се, че през минутите, в които я е оставил, лицето ѝ още повече се е възпалило
от огън.
- Ах, да! - смътно се досеща, измъква с мъка термометъра изпод халата си,
върти го към светлината. - Дребна работа! - понечва да го тръсне надолу, но
ръката ѝ се отпуща като гумена.
Кирил го изтръгва от пръстите ѝ, поглежда го и остава втрещен:
- Веднага в леглото!
Внезапно изгубила воля, тя се подчинява. Изхлузва топлинките, без да се
навежда. Той излиза от стаята ѝ, поразен повече от кротката ѝ покорност,
отколкото от високата температура. Втурва се в кухнята да свари чай. Рови из
запуснатата аптечка. След като ѝ е дал достатъчно време да се съблече и вмъкне
в леглото, надниква при нея. Омотана в завивките, цяла зъзне от възходяща
треска. По одеялото пробягват ситни вълни от тръпки. Сякаш се е смалила в
безпомощно дете, свито на кравай. Той ѝ носи на табличка чая с аспирин и
хинин. По схемата на „другарската помощ” насила ѝ дава лекарствата,
принуждава я да изпие горещия чай. После я затрупва с одеяла. Вън фучи
вятърът. Неговата покровителка има нужда от покровителство. Струва му се,
че съдбата, сляпа и свирепа, се е въплътила в северняка и им е устроила тази
зла шега. А сега им се смее ехидно през комина.
Бездомникът снове на пръсти из чуждия дом, вслушва се с растяща тревога
във воя на вятъра, чуди се какво да предприеме.
Когато хората низпаднат в безсилие, тогава се надига скритото надмощие на
растението.

231
 Бледни, блуждаещи сенки. Блудни овцикуси!
Вашият голям шанс в живота е болестта. А вие не знаете това и се
ужасявате от нея.
Заболели от боязън пред болката.
Болестта иде навреме. Колкото по-рано, толкова по-добре за вас.
Колкото по-опасна, толкова по-спасителна. Фику-треска.
Да се обърнете за дълго към прозореца и сами постепенно да се
отворите като прозорец. Прозорливо! Фикузорко!
Да пуснете светлината в себе си. И да започне вашата фотосинтеза.
Чрез болката да разберете блаженството на битието. Фикусвят-
благодат.
Да се смирите най-сетне, да се смирите.
Да прераснете в зелено.
Фикантропос.
Щом легна, в съзнанието ѝ се развихрят внезапностите на последните
събития:
Всички усложнения и беди ме налетяха от собствения ми връх, до който
възлязох „със законна гордост”, както се изразяват по тържествените събрания.
А върхът не е ли морална пропаст?
Провъзгласиха ме за титуляр на катедрата по марксизъм в един от най-
големите институти на страната. По бързата процедура, тоест безпроцедурно,
с привилегии ме ръкоположиха за професор по обществените науки:
политикономия, история на КПСС и БКП, диалектически и исторически
материализъм. Гузно приех това повишение, което би трябвало да ме зарадва
и което е заслужено в сравнение с недоизпечените титли на мнозина мои
колеги. Почти едновременно бях посочена и за градски народен съветник. Като
тръгне на някого... Бих могла да кажа, че мечтите ми за солидна научна и
обществена кариера са осъществени. А защо се почувствах най-зле, когато
станах уж най-добре? Откъде се появи един блудкав вкус на
неудовлетвореност, на самонедоволство в глътката ми, правейки сока на
живота противен?
От тази победа започва моята беда. По-беда.
Разполагам с пълно доверие навред - моя натрупан лихвоносен капитал,
осигуряващ ме за цял живот. Студентите зависят от мен и си дават вид, че се
престарават по моя предмет. Гълъбовосивата карта на градски съветник ми
осигурява достъп до редица влиятелни инстанции. Пъхвам тази вълшебна
карта в чантата си и се заклевам да не прибягвам към нейните услуги, каквото
и да ми се случи. Но човек да не се зарича.
Изказването ми на първата общоградска конференция след единодушните
избори за съветници направи впечатление. Дълголетният опит ме е научил

232
точно да дозирам критиката, за да прозвучи още по-убедителен апотеозът на
успехите. Дремещите лица на президиума се оживиха. Измежду поредицата от
шаблонни речи, повтарящи се като на латерна със задължителна програма,
изведнъж - един свеж, самостоятелно подготвен, мислещ глас. А призивът ми
за „повече дела, по-малко думи” намери отклик сред седящите в залата
новоизбраници, още пълни с добри намерения. Изобщо и горе, и долу доловиха
перспективността в гласа ми. Стъпила на високата трибуна в зала „България”,
аз разбрах, че сега съм в силата си да направя нещо.
Тъкмо достигнах възходяща стабилност, сама си предизвиках земетръс,
който заплашва да ме катурне от върха чак до самото дъно.
Идвай на помощ, идвай по-скоро!
Вместо Андрей завесата отмахва Кирил. Той пак се връща на пръсти в стаята
ѝ. Надвесва се над тежкото ѝ дишане. Тя бълнува нещо мъчително, недостъпно
за него. Какво да стори за тази опърничава жена? Скръстил ръце, будува над
трескавите ѝ съновидения, без да може да ѝ се притече на помощ далече там,
където я преследват. Вятърът препуска с пронизително цвилене.
Черна конна жандармерия връхлита. Чаткат копита по жълтите плочки на
паважа. Искри изхвърчат изпод подковите. Група студенти е викове се пръсват
на разни страни като трески изпод секира. Двайсетгодишната Бора бяга към
странична уличка. Обръща се тичешком. Вижда рижи коне, вдигнати пред
тълпата на задни крака, сякаш бронзирани. Тъкмо да завие по глухата пресечка,
насреща ѝ се задават други конници-преследвачи. Черни, камшични гриви,
бяла пяна изпод юздите. В тясната уличка още по-зловещо кънтят конските
копита. Момичето хуква назад. Погнати, търчат младежи на нейна възраст. От
ъгъла се юрват нови жандармеристи. Ами сега накъде? Между два черни
градобитни облака. Притискат ги от двете страни. Студентите, обезумели,
започват да блъскат вратите на кооперациите, за да се вмъкнат и потулят из
стълбища и мазета. Заключени врати. Стопаните своевременно са превърнали
жилищата си в крепости.
Бора увисва на първата брава, която ѝ се изпречва. Непоклатима. Злокобното
чаткане на подковите е по петите ѝ. Юмруците ѝ думкат по вратата. Няма ли
жив човек вътре? Вече не смее да се обърне. Струва ѝ се, че усеща конско
пръхтене в тила си. Тъкмо да падне под копитата, хлътва на разкрач в заден
вход, тесен като тунел, пълен с боклукчийски кофи. Прикляка зад една
варелоподобна кофа. Захлупва глава в скута си - да не гледа, да не чува. Очаква
да я издърпат оттам като мишка и да я хвърлят на паважа, за да префучи отгоре
ѝ черният гривест вятър.
Уж не вижда нищо, а навярно е открехнала едно око за миг, защото в паметта
ѝ остава запечатана завинаги тази картина: Градът, видян от миша перспектива.
Бетонен капан. Няма изход. Щрак. Ти си вътре в капана. Завинаги. Пред очите
ти - дребно, прибеляло момче, повалено на земята. Над него огромен кон се

233
дърпа, загризал юздата, изправен на задни крака, не иска да го прегази. А
ездачът с врат виненочервен от ярост, в тъмносиня униформа с лъскави
копчета, се навежда през конската шия и го шиба с палка, където завърне - по
главата, по ушите, по плещите, през лицето. И с все сила пришпорва коня
напред. Жребецът се върти и гъне, извил опашка на дъга, кърти паважа с
копита, искри изскачат. Но животното не се подчинява на човешката воля да
прегази човека.
Отмаляла от гонитбата, Бора се стряска с лудо сърцебиене.
Сега я връхлитат мислите, притискат я натясно, няма къде да избяга от тях.
Капанът на затворените клепачи, най-жестокият капан. Блъска вратите на
паметта, иска да се скрие в миналото, но мислите са по-страшни от коне,
нахлуват отвсякъде, събарят я върху възглавницата, бият с копита черепа ѝ.
Цялата бъркотия произтича от моята принципност. Не бих могла да си
представя такъв компромис - да отида да настоявам за преразглеждане само на
случая Кирил Аргиров. Не! Или за четиримата изключени, или за нито едного.
Ами за останалите изключени в другите курсове? Ами от другите вузове?
Изисквам с непроницаемо лице от канцеларията в деканата списъка на
изключените студенти от последния курс с данните за успеха. Допълнително
се сещам да попитам за адресите им. Чиновничката ме поглежда озадачена и
неохотно изпълнява молбата ми. Такъв вид справки не влизат в служебните ѝ
задължения. С орлови, кърваволакирани нокти измъква един огромен тефтер,
разтварящ се нашир. Опира го о пищновтасалите си гърди. Започва да
прелиства страниците, сякаш простира чаршафи.
- Последен курс, специалност? - пита с такъв надменен тон, като че ли прави
благодеяние на завеждащ катедрата д-р Найденова.
„Отде такава самонадеяност? Ако река, мога да я уволня!” — кипвам зад
стисната челюст, сякаш високото положение ме прави раздразнителна и
отмъстителна.
„Не можете! — хили се гарванът в ухото ми. — Зад гърба на чиновничката
стои някой големец. Нищо не ѝ струва ей сега да захлопне тефтера и да ви
изгони.”
- От разни специалности - отвръщам самоовладяно.
- Търсете си ги вие! - отсича онази и тръшва километричния тефтер пред
носа ми върху преградната дъска.
- Как ще ги открия сама? - вцепенявам се пред такова нахалство.
- Не ви ли са известни? Нали вие сте внесли предложението за изключването
им във факултетния съвет? - повишава тон служителката.
„Тя знае повече, отколкото предвижда службата ѝ!” - ахвам наум.
„Не се заяждай с нея! - предупреждава ме гарванът, намигвайки с око в
профил. - Изглежда, зад гърба ѝ стои не някакъв големец, а цяло учреждение.”

234
 Преобръщам наслуки страниците, разграфени вертикално и хоризонтално,
изпълнени с едър почерк със зелено бюрократично мастило. Забелязвам, че в
лявата първа графа са имената по азбучен ред. Започвам да движа пръста си
отгоре надолу, премятам няколко чаршафа, и изведнъж краката ми се
подкосяват. Дълга черта от единия до другия край на двойната страница, сякаш
теглена до минус безкрайност, задраскваща едно име и всички съответстващи
данни: Аргиров Кирил Цолов... Така преди години след смъртта на баща ми в
подобен тефтер в общината на родния ми град пред очите ми с една отрязваща
линия зачертаха бащиното име от списъка на живите. Тогава изпитах същото
задушаващо чувство на вина. Аз бях съкратила дните на баща си с рискованата
борба, на която се отдадох, без да предполагам каква смъртоносна рана му
нанасям. Душата ми късно коленичи молитвено: Прости ми, татко, не бих
могла да постъпя иначе...
На бърза ръка си преписвам поред данните за изключеника в своя бележник,
не вниквайки в тях. Вече ми е по-лесно да изнамеря останалите трима по
същата черта, задраскваща от край до край името, рождената дата,
месторождение, постоянен и временен адрес, положени изпити, успех, спе-
циалност, семинарни упражнения, научни доклади, други изяви, дипломна
работа. Сякаш целият живот на младия човек е зачеркнат. Нито се е раждал на
този свят, нито е обитавал някой таван, където духа от капандурата, нито е учил
до зори срещу деня на изпита, нито е пращал телеграма до родителите си с една
дума за по-евтино: „Благополучно.” Изобщо не е съществувала такава младост
под небето.
Заболява ме китката да преписвам бързешком всичко, да протягам шия по
дългите страници. Тъкмо ми олеква, че нужните сведения са ми в ръката, през
съзнанието ми щраква: чакай, а къде е най-важното? Няма графа за причините
на изключването. Никъде нито дума, нито намек с инициали или цифра, нито
дори с чавка е означено по какъв параграф, по кой закон, по каква точка от
институтския правилник е теглена унищожителната черта до минус
безкрайност. Въпросът затъква гърлото ми, но няма как, трябва да го задам.
Прокашлям се първом, изчиствам всякакъв призвук на молба или извинение в
тона си и запитвам началнически:
- А къде е решението на факултетния съвет с изложение на причините, въз
основа на които е приложена санкцията?
Чиновничката вбожда в мен очи с остро винено блясъче като орловите ѝ
нокти.
- При нас няма нищо такова!
- А къде?
- Опитайте в отдел „Кадри”.
С едно сухо „благодаря” се измъквам от ноктестия поглед. Но не мога да
изскубна от слуха си забоденото там „опитайте” вместо уместното

235
„попитайте”. Ще рече, едва ли ще успееш, но опитай си късмета! Отправям се
по един безлюден коридор към кабинета, чиято винаги заключена врата
доскоро носеше табелка: отдел „Кадри”, а от известно време табелката е
сменена с „Личен състав”.
Почуквам, почаквам и натискам бравата. Пак заключено. Поглеждам си
часовника: работно време. Тръгвайки си, похлопвам още веднъж, по-силно.
Никакъв отклик. Сама се учудвам, че с походка мога да изразя цяла гама от
настроения: разочарование, нетърпение, яд, упоритост, самоувереност. А щом
мога да изразя, то означава, че мога и да скрия нещо, когато бъде нужно.
Едва направила няколко крачки, зад гърба ми - щракване на ключ, От-
крехване на врата. В глухия коридор това отеква многозначително. Обръщам
се. В отвора на въпросната врата - лицето на новия шеф на отдела, как му беше
името? Подчертано общителен, винаги елегантен, с връзка, с културни
маниери, с поглед, готов да се изпълни от служебно доверие. Нова смяна
кадровици. Нова кадрова политика. Щом ме вижда, той излиза в коридора:
- Защо не се обадите, че сте вие, другарко Найденова? - протяга към мен
открита длан, а с другата ръка притваря вратата зад себе си. - Ако бяхте
предизвестили по телефона...
Връщам се зарадвана, ръкувам се с него. Приятно е да почувстваш
авторитета си.
- Нужна ми е една справка.
- За вас винаги! - възкликва той, още по-зарадван, че му се предоставя
случай да услужи на новоиздигнатата титулярка на катедра.
Засегната от нелюбезността на чиновничката преди малко, сега оценявам
неговото внимание и не забелязвам една малка подробност, той още не ме е
поканил в кабинета.
- На ваше разположение. Къде и кога бихте определили да се срещнем да
поговорим? - предлага той благонастроен.
Озадачена:
- Не е ли удобно сега? - питам, посочвайки с поглед вратата на кабинета.
Чак в този миг забелязвам, че той държи бравата с другата ръка и откровено
я затваря:
- Защо в кабинетна обстановка? При наличието на бюро няма да се
чувстваме непринудено. Пък и няма да бъдем сами на спокойствие. Всеки
момент може да се почука отвън, да звънне телефонът, да се вмъкне някоя от
моите служителки.
- Какво предлагате? - недоумявам още повече. - Заповядайте в моя кабинет,
но там също...
- Да отидем в някое по-закътано кафене. Или у вас, ако нямате нищо
против? - впива в мен поглед-харпун.

236
 Кръвта ми се смразява. Да го поканя у дома и да му представя своя, ох -
наемател! - Запознайте се, другарят еди-кой си... С бърз рефлекс, събуден от
миналото, постигам пределна естественост:
- Касае се за нещо съвсем дребно! - усмихвам се почти със съжаление, че
не си заслужава. - Мога да мина преспокойно и без това.
В същия миг съзнавам грешката си. Щом става дума за такава
незначителност, той може да погледне през пръсти и да не ми достави пълните
сведения. Пък и хората от неговата служба имат нагласата да се придава
важност и на най-дребното нещо. Току-виж, че моето пренебрежително
отношение към въпроса вземе да му пресече ищаха да ми услужи. Тъкмо
напротив. Той става още по-внимателен:
- Не мислете, че би ми отнело време да ви посетя. Ще смятам за чест да ме
приемете във вашия дом.
Нов тип служител. Нова сигурност.
Единствен изход за мен е така, на крак в коридора, да изтърся със
скороговорка какво ме води насам:
- От деканата ми казаха, че навярно при вас се пази решението с
мотивировката за изключването на студенти.
Усмивката му искрено се натъжава:
- Кой ви каза? Съжалявам, заблудил ви е, другарко Найденова. При нас
няма такава документация.
Абсолютното ми онемяване поражда в погледа му съчувствие:
- Искам да ви окажа пълно съдействие, но при нас няма нищо. Пронизвам
го с обезцветени очи: всичко в този спретнат човек говори за ред. През него
като през шлифовано стъкло ясно се съзират зад затворената врата - чисти,
модерно картотекирани, перфорирани и систематизирани архиви по години, по
категории и не знам си по какво още. За да си позволи лукса да бъде така щедър
на доверчиви погледи и на разговорчиви усмивки, зад гърба си има съвременна
техника. Не му е нужно да се напряга да бъде паметлив, нито да стане психолог,
нито да играе двойна криеница. Всичко е ясно. Нима наистина и тук няма
нищо?
- А къде се пази тази документация? - питам, изгубила ориентация на
собствената си планета.
Деликатността му е на изпитание: как да ми даде съвет, без да прозвучи като
измъкване. Вежливият му тон с лекота прескача препятствието:
- Проверете в Десенемето. Ръководството на студентската организация
събра данните, за да проведе акцията по изключването, ако си спомняте.
Наистина той ме препраща на точен адрес. Или ловко лъже? Службата му
се базира върху лъжа, скритност.
- Ах, като ги знам какви са разпилени, пишат на хвърчащи листчета. Едва
ли би се открило нещо при тях! - не мога да овладея своя нервен тик: бързо-

237
бързо мигане, сякаш си представям как опухвам прахуляка от дрипавите папки,
затикани по чекмеджетата на младежките ръководители - още невтасали
бюрократи.
Той прави няколко крачки да ме изпроводи:
- Ще ви моля, когато сте свободна, да си поговорим.
Още зашеметена от липсата на документация за такава сериозна акция,
пропущам покрай ушите си думите му.
Питам се с настръх: един ден как ще бъде обяснена онази черта, задраскваща
името, рождената дата, месторождението и всичко останало в един едва
започнал живот? Единственото, което ще се помни, е това, че преподавателката
по марксизъм Бора Найденова е внесла във факултетния съвет предложение за
изключването. Изтръпвайки, стисвам пръстите си в юмруци, сякаш внезапно
се застудява. И странно тази черта минава през мен самата, зачерква ми света
до минус безкрайност.
Служителят, тъкмо е понечил да ми заговори за нещо, което си е имал наум
още от началото, бива прекъснат от ръката ми, стрелната към едно спасително
досещане:
- Вярно, ДСНМ представи данните. Но нали те са били събрани от отдел
„Кадри”?
По навик назовавам службата му със старото, компрометирано име,
забравила, че с прекръщаване се затриват следи от престъпления. Засегнат, с
вежливо напомняне той уточнява процедурата.
- Събрани от отдел, „Личен състав”? Не, лъжете се! - снизходителна
усмивка. - Младежката организация по своя линия си събира данните.
Втренчвам се в дъното на коридора, попаднала най-после на безопасен
изход:
- Но нали при вас се пазят папките на всички наши студенти с харак-
теристиките от учебните заведения и прочие?
- Не само на студентите, но и на всички професори, преподаватели и
служители - допълня той с особено подчертан намек.
Макар и погълната от друго, забелязвам, че този чиновник си обича
службата за разлика от други чиновници. Дали тайната, която забулва работата
му, дали достъпът до „тъмните” ъгли в човешките съдби или загадъчната власт
върху другите така го увлича? Неволно му задавам мислено своя въпрос:
„Какво цените най-много в живота вие?”
Непроницаемост. Поне за мен. Ако съдя по образите на героите в
проспериращия разузнавачески жанр, за тях няма никакви задръжки: спят, с
която им попадне, лъжат, без да им мигне окото, прахосват пари и време на
едро и прочие все в името на благородната цел. Как се справят с „нравствения
императив” вътре в себе си? Или авторите на тези романи създават нов тип
супермен - без скрупули?

238
 Нямам време да решавам ребуси. Правя припряна крачка към кабинета му,
следвайки своята по-скромна цел.
- Тъкмо да си възстановя някои сведения за четирима изключени от
последния курс, ето имената им - посягам да извадя бележника от чантата си. -
Ще позволите за минутка само да надникна в картотеката ви?
Вежливецът стои отдръпнат към изхода на коридора, сякаш не аз, а той е
този, който е тръгнал да си върви. Вдигам очи към него и оставям чантата си
отворена като зяпнала уста, без да бръкна в нея и без да се сетя да я затворя.
Лицето му е наранено, сгърчено от болка под удара на някакво нарушение,
което аз още не мога да проумея. В гласа му - току-що угасена усмивка:
- Другарко Найденова, вие трябва мен да учите, не аз вас. Нима не ви е
известно, че материалите в отдел „Личен състав” са под строга възбрана за
външни лица?
Дали успях да промълвя „довиждане”, не съм сигурна. Моята нова,
развързана походка иде тъкмо навреме. Чрез нея изливам цялото си него-
дувание. Стъпвайки избухливо, даже изпитвам отмъстителна удовлетвореност.
В края на коридора ненадейно се връщам и от разстояние изричам:
- Можете да впишете в моето досие, че не ми е ясно кои са „външни” и кои
„вътрешни” лица!
Той се приближава с порив към мене. Не може да има съмнение, лицето му
страда:
- Моля ви, не се сърдете на мене! - прошепва той, за първи път поверително.
- А на кого? - усмихвам се горчиво.
Той вдига богомолно поглед нагоре, сякаш сочи към някакво Провидение. С
разтоварена от вина усмивка ми подава ръка на прощаване:
- Надявам се, няма да ми откажете да си поговорим по един въпрос. Ще ви
се обадя в близките дни. Вие ще посочите кога и къде да проведем разговора.
Сега походката ми е още по-навременна. С нея скривам едно потиснало ме
внезапно съжаление. Има тъжни служби. А насреща ми в здрачния коридор -
нечий студентски поздрав. Отвръщам му автоматично. След миг зад мен:
- Другарко Найденова, чантата ви е отворена!
- Ах, да. Благодаря! — измърморвам раздразнена.
Спирам се да затворя чантата си. И чак тогава се сещам, че познавам този
угодлив поздрав. Студентът-наклепвач! Там ли отива? Доброволец-доносник за
„Личен състав”?
Побързвам да завия по коридора, да не го проследя с поглед - това ме унизява
в собствените ми очи. Все по-упорито поддържам новата си походка. Сякаш
нося на рамо кобилица с две тежки ведра и стъпвам напето. Вместо с бистра,
ненапита вода, както в народната песен, аз нося на рамото си две ведра, пълни
с мътилка: едното - със страх от секретния кабинет, а другото — със страх
за онзи, който се е запътил натам. Дали ще ме превият под тежестта си?

239
 Болната отваря очи. Непоносимо до наяве вижда присъствието на този чужд
човек в интимността на стаята си, край леглото си.
Стисва клепачи, сякаш да ги запечата. Сили се да се унесе, да избяга от
явността, да потъне в сън. Но не може да се приспи веднага. Болките в главата
я държат трескаво будна, докато я омаломощят.
Чаткащите копита на мислите по слепоочията, чак искри ми изскачат. Сещам
се, че имам позната още от нелегално време, която работи в отдел „Кадри”.
Готова е за мен в огъня да се хвърли. Каквото поискам, тя ще изпълни без
угризения, че допуща „външни” лица. Вдигам телефона, навивам с пръст
вилката. Не! Не бива. Нима не ви е известно, че материалите в отдела са под
строга възбрана за външни лица? Прекъсвам връзката. Сама.
На каква възраст се сънува човек?
Бора, едновременно 23-годишна и каквато е днес - 36-годишна, болна,
зъзнеща в огън, силна и премаляла, тича измежду развалините на бомбар-
дирана София, препъва се в купища тухли, крие се зад рухнали зидове.
Преследват я стъпки, тежки, в ботуши. Колкото по-бързо бяга, толкова по-
бързо остарява и губи дъх. Ехо от гонещите я стъпки кънти все по-близо.
- Андрей! - вика с последни сили, но глас не излиза от схванатото ѝ гърло.
Андрей Ковачев е на няколко крачки от нея зад казармения зид. Той не чува
задъханото ѝ тичане. Зает е с друго, по-важно от всичко. Проверява дежурните.
В спалните помещения школниците спят дълбоко, така както само невинната
още младост може да спи. Той минава на пръсти край леглата им. Взира се във
всяко лице. Същите лица, които ще го разстрелят. Но те не знаят още това. А
той знае ли? Завива с ръка на по-голям брат едного от тях, който е изритал
войнишкото одеяло. Прокъсана мрежеста фланелка. Един лунен лъч се
промъква до възглавницата. Прошарени коси край слепоочието, сякаш
проблясващи студени лунни нишки. Това е Кирил с неспокойния сън.
Възрастен. Крещи и се мята като в треска-огненица:
- За стрел-ба!
Бора се лута край казармената ограда, иска да я заобиколи, търси пролука
някъде в нея. Но стената е дълга до безкрайност, здраво иззидана. Сред руините
на бомбардирания град само тази стена е непокътната. Все по-отблизо
преследвана, Бора тича по дължината на зида, без да вижда края му. Знае, че
отвъд тухлите на стената диша Андрей, още диша, и върви, не спира. Пред
нищо. С такава крачка се отива по-далече, отколкото позволява стената, която
и да бъде стена. Той се озърта. Беззвездие. Тишина, изпълнена с дебнещи
сенки.
Повалена и пак надигаща се, Бора се озовава сред пепелища. Отново се
спуща да тича с последни сили, без дъх. Недостиг на въздух. Косите на
двайсетгодишното момиче се посипват постепенно с пепел, посивяват.

240
Недостиг на време. Тя удря отчаяно с юмруци по стената. От другата страна
Андрей опипва тухления зид, внимателно дири някаква хлътка или пукнатина,
за да провре ръка оттатък към нея. Стената, вдигната от хоризонт до хоризонт,
е изрешетена от куршуми. Пръстите му четат раните на зида като азбука за
слепи. Бора се мъчи да извика името на Андрей, но от гърлото ѝ се изтръгва
клокочещо, задавено виене.
Сама се стряска от собствения си неизвикан вик, който я задушава. Кирил
слага кърпа, напоена с оцет, на челото ѝ. При светлината на нощната лампа тя
вижда лицето му съвсем отблизо: смъкнало маската на гримасите си, голо до
обезоръжаване, със синьо-безсънни кръгове под очите, почти призрачно.
- Защо сте изплашен? - питат загорелите ѝ от огъня устни.
- Не съм изплашен! - отрича неловко мъжът, изгубил иронията си, от което
тя на свой ред настръхва.
Сякаш и той е болен. Дори не съумява да скрие, че е изплашен за нея. Тя
отново спуща натежали клепачи и отнася това тревожещо лице в кошмарите
си.
А той остава сам срещу внезапните набези на вятъра.
Не би бил толкова забъркан през тази първа нощ на заболяването ѝ, ако би
могъл да знае, че редом бди един приятел в бедата. Зелено-лъчевата мощност
на фикуса подлага и двамата на внушение:

Не бойте се от болестта, заблудени сенки!

Вие не можете да предположите, че болестта е вашето душевно
оздравяване. Фикуздравец. Фику-здравей!
Тогава се отварят атрофираните ви сетива и започват да долавят
фику-сигнали от природата, от световете край вас, които дишат.
Вдишвайте се в тези вдъх-издъх-дъхове!
Приветствайте здравословната болест!
Може би най-после ще се осъществи някакъв фи-контакт помежду ни.
Нашите две самотности са в най-близкото си противостоене.
Взаимност на два знака: Фикс + Хикс = ?
Не изпущайте върховния миг на болката, мои бледни състайници.
По билото на болката бял блясък.
Фикус-феникс.
По-скоро! Всеки час нещо се губи от паметта. Все по-трудно ще става да се
възстанови истината. По-скоро!
Търся ръководството на студентската организация. За разлика от отдел
„Личен състав” вратата с надпис ДСНМ постоянно зее. Влизат, излизат,
говорят на висок глас. Излишно е да чукам, няма да ме чуят от шума вътре.
Вмъквам се направо. Гъмжило. Никой не забелязва влизането ми. По пода

241
между краката се вият дълги ленти от картон. Един перчемлия, коленичил пред
тях, хванал четка, час по час я топи в кофичка и рисува с яркоалена боя букви
за лозунги. Личи си, че ръката му е обиграна от много подобни сеанси. По
столове и бюра - прострени да се сушат вече готови лозунги: „Всички студенти
- в кръжоците!”, „Да разгаряме социалистическото съревнование!”, „Всеки
студент - кръжочник!” В момента се довършва един по-дълъг призив.
Буквописецът не вдига поглед от земята, която му служи за чертожна маса.
Едно набито момче зад бюрото грабва няколко папки, също така набити с
материали, и хуква навън. Спомням си, че това е комсомолският секретар,
винаги въоръжен до зъби с папки. Другите се пръсват, досетили се за
неотложните задачи. Дори не ме запитват какво ме носи насам. Вътре влетява
познато момиче от ръководството. Обръщам се към него с молба за две думи
насаме. То отмята падналите от тичане коси пред очите си. Отвръща ми,
задъхвайки се от недостиг на минутка:
- Сега всички сме под пара, другарко Найденова!
- Какво ви е подпалило опашките?
- Не знаете ли? - ахва момичето и косите му отново падат пред очите, този
път от смайване. - Нали уточняваме плана за кръжочната дейност през новия
семестър?
- За кога трябва да го представите?
- За вчера! Закъсахме! - тюхка се активистката, приграбчва два-три
недоизсъхнали лозунгови змея и се втурва из аудиториите да ги окачва по
време на лекции.
Няма къде да се обърнеш. Стаята на ръководството е пълна с излизане-
влизане. Най-добре ще бъде да изчакам по-благоприятен момент, когато тази
кръжочна кампания приключи. Но нали вече сме в края на февруари, трябва да
започне нова акция - подготовка за женския празник, 8 март. Студентите ще
развихрят остроумните си хрумваници за честване на този ден, смехотворен в
техни очи с анахроничното разделяне на мъже и жени, с докладите за приноса
на жената във всички отрасли на новия живот, с лозунгите за равноправие.
Задачата ще трябва да се изпълни и преизпълни въпреки непопулярността на
празника сред младежите, особено сред момичетата, които съзират в него
остатъчна дискриминация. След това се задава ново „мероприятие” -
годишнината на какво беше? И така от акция на акция като от мелница на
мелница. Как насмогват студентите все пак в подготовката си по
специалността? Горе-долу избутват изпитите, разчитайки на повишен успех
заради „обществената дейност“
Какъв бръмбар ти влезе в главата? Нали ти самата участваш в
организирането на тази идейна повинност в института, смятайки я едва ли не
по-съществена от научната?

242
 Измъквам се от кабинета на ДСНМ също така незабелязана, както се бях
вмъкнала. И едва не се сблъсквам в коридора с Миглена, завеждаща
студентската самодейност. Това тромаво, ветрокосо същество с вроден възторг
е поклонница на музите на грацията и на останалите музи покрай нея. Тя
издирва скрити таланти, сплотява самодейни колективи, кани знаменитости за
творчески срещи, изобретява поводи и безповоди за изява на млади
надеждници, рекламира, поощрява, внушава, възпламенява. С една реч,
факирка в тази неподатлива за организация област на изкуствата. На Миглена
главно се дължи гордостта на института да бъде почти абонат за първенец с
танцовия си състав, а се надява да се класира някой ден и с джазовия състав,
позволен съвсем отскоро. Успехът ѝ се корени в нейната свръхинформираност
по всички посоки. Миглена знае какво става у нас и навън из света, кой, къде,
с какво е ослепил публиката и как да бъде примамен насам, към ненаситните
студентски аудитории. Като член на ръководството на ДСНМ е добре
осведомена за всичко и всички. Към мен изпитва странна почит, породена
ненадейно при първия концерт, на който ме видя в зала „България”: „Вие на
концерт?” Кой знае каква „сухарка” си е представяла преподавателката по
марксизъм. Оттогава често ме кани заедно да отидем на някой концерт, за който
е невъзможно да се доставят билети, но тя все намира начин да се сдобие с
места - или от позната касиерка, или направо от недостъпния изпълнител.
Забравям позата си на сдържана и разтварям ръце за въздушна прегръдка.
- Глен, добрият случай те изпраща! Тъкмо ти ми трябваш!
Мургавото ѝ, лъчезарно лице грейва още повече:
- Нещо ми подсказа да се мярна насам!
Хващам под ръка самата южна жега. Отвличам я към дъното на коридора.
Шепнешката я заклевам:
- Никому нито дума!
Погледът ѝ заявява съзаклятнически: „Работа само за мен!”
- Знаеш ли у кого от ръководството са сведенията за изключените студенти?
Пауза за придаване на тежест. Озъртане за подчертаване на риска. Тон,
премахващ всякакво съмнение:
- Нищо у никого няма, дргарко Найденова!
- Как е възможно? Не се ли пазят документи за дейността на студентската
организация поне отпреди два-три месеца?
Презрително изражение, без помен от чувство за съпричастна вина:
- Чекмеджетата не се заключват, всеки бърка из тях, какви ти документи? -
свива рамене Миглена, членка на ръководството, като че няма нищо общо с
тези чекмеджета. - Отчетите за изпълнението на плана и за дейността по
сектори се изпращат всяко тримесечие все със закъснение в района, но те са
предимно цифрови показатели. Не знаете ли, резултатите се отчитат по точки,
не по лица и по факти.

243
 „Какво се преструвате, че не знаете!” - намига ми тя.
- Жалко! А мен ми са необходими сведения поименно за четирима из-
ключени от последния курс.
- Ами аз бих могла да ви дам някои сведения - казва тя доверително.
- Как са попаднали у тебе? - възкликвам от недоумение, готова да си
помисля какво ли не за тази доброволна услужителка.
Но тя ме „шашва” с по-голяма непредвиденост:
- Не. Просто добре помня един факт. Исках да го споделя с вас още тогава,
но не събрах кураж. Ще изхвърча и аз от института, ако се разбере, че от мен
излиза...
По-скоро! Докато някой нещо помни още...
Концерт - съвсем не място и сгода за събиране на сведения, но какво да се
прави: разузнаваческата епидемия на века обхваща все повече жертви.
Всезнайницата Миглена без колебание избра музиката за прикритие. Още за
същата вечер успя да достави по свой „таен канал” билети за някакъв концерт -
събитие на Софийската филхармония, който аз в своите залисии щях да
изпусна. И нямаше да предполагам, че съм се самоограбила. Моята
съучастница ми постави едно странно условие:
- Довечера ви искам с черната официална рокля!
- Що за щуротии, Глен? Нямам време да се връщам вкъщи!
- Цели два часа имате на разположение след семинара. Сама не знаете как
ви преобразява тази рокля. Тъкмо защото е черна, ви прави бяло видение.
Душевадница с памук! Тя не подозира какво ми струва едно такова
преобличане. Бегом у дома. Изпотена. Шлиферът му отсъства от закачалката,
но може всеки момент да се появи. Къпане на бърза ръка. Надзъртане от банята.
Още го няма. Притичване по хавлия до стаята. Роклята - смачкана от дълго
висене в гардероба. Откога не съм ходила на концерт? Хайде, гладене в
кухнята. Изтръпване от всеки шум отвън. Тич насам-натам! Слава Богу, още
го няма. Шмугване зад завесата. Къде ли се е запилял? Смъкване на хавлията
като натежал, влажен страх. Дано закъснее, да не се срещнем! Май че съм
отслабнала. Бързо обличане. В огледалото — самата бързотия във вечерна
рокля. От какво се боиш? Нахалникът няма да те свари. Кой знае къде скитосва.
Поне косата си стегни по-спокойно. Още е мокра. Висок кок, опъващ кожата
на слепите очи назад. Строга, гладка прическа, която те подмладява, макар да
е старомодна. Малко от френския одеколон, подарък от Ема. Почти си готова.
Ще закъснее, поразникът, няма да те види! Украшението, единственото. В
острото деколте - впъхната косо старинна игла с един продълговат ахатов
камък на края. Ето те. „Бялото видение” с пламнали като тухла бузи. Как се
поведе по ума на Миглена? Добре поне, че него го няма. А ти го оставяш все
сам уж да работи на спокойствие. Вятър! Тич по чорапи до антрето! Наднич в
долапа за обуща! Кои? С високите токове? Май се кани да вали. Я виж от

244
балкона! Онзи там долу по отсрещния тротоар не е ли той? Иде! Не е той, прави
малки крачки. Облачно. Нищо, с високите токове! Дано не завали. Къде хойка
да губи време? Малката чантичка. Ключовете прехвърли от голямата! Без ключ
накъде? Ще звъниш после на собствената си врата. Ами ако още не се е
прибрал? Ще чакаш вън на стълбите до след полунощ. Каква висока стана!
Можеш да стигнеш най-горните листа на фикуса. Тъкмо да ги изтриеш от
прахта. Не си търси работа! Ей сега ще щракне ключът отвън. По-скоро се
измъквай, докато не е довтасал. Не забравяй да си сложиш часовника. Я, кога
изхвърча времето? Съблич-облич - близо два часа! Един контролен поглед в
огледалото. Отпред, отстрани, отзад. Ако не завали да опръскаш чорапите си,
ако в трамвая навалицата не те изпомачка, ако изобщо не ти се развали
настроението, ще изглеждаш добре. Даже твърде добре. Ако не дойде след миг,
няма да те види. Всичко е наред. Тънката кърпа на тавата. Нямаш подходяща
връхна дреха. Трябва да откраднеш време за обикаляне по магазините.
Навличай вехтото палто. Каква е гаранцията, че новото ще бъде по-свястно?
Сега поне да бе дошъл, да ти държи палтото. Закъсня. Ти закъсня.
Очаквам от музиката очищение и едно немного „чисто” поверително све-
дение.
Миглена в тържествено настроение ми кавалерства с жест и с комплименти.
Предава палтата на гардероб, води ме нагоре по стълбите, врежда се за
програма. Ляв балкон, първи ред. Хитрушата винаги търси тези места, защото
оттук може да наблюдава цялата зала на тепсия, пък и нея да видят, че седи с
преподавателката по марксизъм. Все ще се случи нечие познато око. Така
отрано се гради положение в обществото.
- Колко правостоящи! - възкликва тя самодоволно, сядайки на видното си
място, което доказва солидни връзки.
Обточили стените от край до край, правостоящите стърчат - най-вярната
стража на изкуството. Предимно млади хора, но между тях се мярка и по някоя
побеляла глава - живо опровержение на максимата, че запалянковщината
изчезвала с възрастта. Изглежда, този концерт е сензация. Как надушват,
дяволите! Същите или подобни на тях висят на дълги опашки пред
книжарниците, щом се появи някоя рядка книга. Пак те се навъртат пред
Народния театър на „Търси се” за нашумял спектакъл. Пак те се трупат край
паметника на Вазов през октомври на празника на поезията, за да чуят
литературното четене на открито и да видят „на живо” поетите, главно са-
тириците начело с брадатия Радой Ралин. Прехвърляйки се от крак на крак като
щъркели, щръкнали над блатото, правостоящите без думи отговарят с
търпението си на въпроса „Какво цените най-много в живота?”
Нечий поглед привлича погледа ми. Несъзнателно обръщам глава към
правостоящите в партера. Облегнат на ламперията, скръстил ръце пред гърдите
си, моят ox-наемател ме гледа. Шок, почти равен на онова подхлъзване.

245
Глупости! Нервите ми не са в ред. Конспиративно полукимване, което само ние
двамата долавяме. Даже всевиждащата Миглена го пропуща, погълната от
последните приливи на публиката. Цяла блести от оживление:
- Каймакът на София се е събрал тази вечер!
И Кирил попадна в каймака! Не мога да скрия усмивката си. Вече внимавам
да не насочвам очите си към правостоящите. Зрителният ми кръг се стеснява.
А Миглена без никакви задръжки с искрящ поглед посреща и съпровожда от
входовете чак до местата им пъстрите вълни на посетителите. Тълкува ми
компетентно, като на паднала от Марс, необикновения интерес към концерта,
настройвайки ме за силно изживяване:
- Нищо чудно, че е такъв наплив. Заради диригента!
И не без клюкарско фитилче ми пробутва цяла човешка съдба в
промеждутъка между загасването на лампите и светването на музиката:
- Изключителен майстор. Характер. Достойнство! - Всезнайницата с
интонация допълня значенията. - Той доброволно напуща мястото на диригент
в столицата, защото не може да се примири с репертоара, ниското заплащане
на оркестрантите и прочие - шушука Миглена с такъв вид, сякаш самият
диригент ѝ е доверил всичките си тайности. - Две години без работа.
Непоклатим. После назначен в провинцията. Там го боготворят, както впрочем
и тук. Той създаде в два града оркестри, по-добри от Софийската филхармония.
На европейско ниво. - Миглена много обича да си служи с израза „на
европейско ниво”, мед капе от устата ѝ при произнасянето му. - Аз съм
свидетелка как в моя роден град превъзпита за няколко години вкуса на
публиката, не преувеличавам. В София рядко гастролира. Затова е такъв бой за
билети. Едвам успях да се снабдя. По втория начин. Присъствала съм на негови
репетиции. Как прецизно разработва всеки пасаж, всеки нюанс. Музикант от
висока класа. Семейството му е в София. Всяка седмица той пътува насам и
натам. И непрекъснато се усъвършенства. На един таван, метър на метър, по
цели денонощия се уединява да работи. Като разпери ръце, удря в стените.
Абсурд!
- Откъде знаеш такива подробности? - прекъсвам нейните сплетнически
прекаляваници.
Но тя е в стихията си и не разбира от намек.
- Научих от общи познати. Всичко наизуст дирижира, без партитура. Канят
го от цял свит. В Лондон напоследък е имал огромен успех. Четох извадки от
критика: „Диригент с фигура на Бог и с ръце на магьосник.”
Миглена приписва на чужди вестници собствените си провинциални
представи, изразени с бомбастични фрази. Жалко, че не можа да доизрече
своите суперлативи. Пресичат я насред думата странни за моя слух ръко-
пляскания. По продължителност нарушават всякакво благоприличие. Викове
като за бис, преди да е започнал концертът. Явна демонстрация. След

246
стихването - ново избухване на овации, главно от втори балкон и от
крайстенния венец на правостоящите. Увлича се цялата зала. Буря. Първата
вълна от аплодисмента бе за таланта на диригента, втората - за характера му.
Публиката всичко узнава, колкото и да се пази в тайна общественото поведение
на някоя независима личност.
На пулта е застанал висок, величествен силует.
(Неволно и аз изпадам под влияние на напомпаните епитети на Миглена.)
Преди още да е прозвучал оркестърът, се поддаваш на неотразимо внушение.
Откъде иде то? Сякаш от съприкосновението между артист и публика пламва
искрата. Въздухът е зареден с отговорност за всеки тон, който ще бъде извикан
от пръстите на диригента. Да би могъл всеки от нас на своя скромен работен и
граждански пулт да бъде поне малко като него,
поне мъничко...
Каква магнетична сила притежава този музикант, за да застави нихилиста
Кирил, непризнаващ никакви авторитети, да стърчи прав като на поклонение и
да слуша с наведена глава? В затъмнената зала не виждам лицето му, то се
слива с лицата на останалите правостоящи. Една нелепа догадка ме връхлита:
дали всички те като него не са във всекидневието си върли отрицатели? И не
са ли именно те най-способни да се превръщат в запалянковци, когато има
какво да ги възхити?
Отрицанието е обратната страна на възторга. Може би онзи, който е роден
да се въодушевява, най-лесно хлътва в противоположното състояние, щом
няма какво да го въодушеви. Всъщност не е ли възмущението вътрешна
заангажираност, болка, непримиримост с фалша? Жаждата за чисти тонове е
мъчителна, тя прави непоносима мътилката. Равнодушните към опакото на
живота не са ли още по-равнодушни към неговото лице, щом не правят разлика
между едното и другото? Щом петната не ги раняват, тези безличници са
готови да се превърнат сами в мазни петна, стига от това да имат изгода.
Правостоящите, нетронирани в удобни кресла, застанали встрани от пъстрата,
суетна, официално натъкмена тълпа, може би тъкмо те създават това
напрежение в залата, този духовен празник. Правостоящите, всеотдайните,
облегнати с едно рамо до стената. Все до стената.
Разстреляният. И той бе един правостоящ до стената. Каква музика е чувал
в последните си мигове? С него никога не сме отишли на концерт двама. Как
не сме се сетили, че поне веднъж е трябвало да преживеем музиката заедно?
Какво значи заедно? Не когато сме един до друг, а може би когато сме един без
друг, сме истински заедно.
Взрив от аплодисменти ме стряска от мислите. В ушите ми се набива тази
непротоколна спонтанност на овациите.
Избягвам да поглеждам към правостоящите при светлината, която връща
отделните лица, изтръгвайки ги от общото сливане в едно същество. Странно

247
слушане на музиката: без да я следя точно, с някаква разсеяна възприемчивост
чувам друга музика в себе си. Спомени, съпоставки, сладостно страдание. И
това дразнещо присъствие на Кирил като някакъв постоянен дисонанс, който
ме пронизва.
Антракт. Първата част на концерта мина през мен или аз минах през нея като
звукова мъгла. Още неопомнена, сега трябва да мина през пъстроцветния шум
на антракта. Моля Миглена да останем на местата си, за да ми каже спокойно
каквото ми е обещала. Но можеш ли удържа суетата, особено когато е на 20
години? Издърпва ме за ръка надолу към фоайето при парада на тоалетите и
фризурите. Заставаме в ъгъла под стълбата, избран от Глен като най-удобен
наблюдателен пункт: оттук се засичат двата потока, слизащи от двете
насрещни стълби, както и цялата публика от партера, разделена на два ръкава
- единият в кръговрата на движението, а другият - към пушалнята. Зная, че
Кирил ще да е някъде там, сред серпантините синкав дим, самият бълващ
пушек, сякаш гори извътре, подпален от дяволската магия на музиката.
Глен едновременно върти очи на четири и ми доверява с тайнствен шепот:
- Невероятна история. Капка Рашева, нали я знаете? Момичето с кожа от
алабастър. Всички „адски” се изповлюбиха в нея. Ето, последната мода: роб-
сак. Виждате ли онази дама, жена на писател? Тя диктува модата в София.
Френските журнали са пълни с новата линия. Рекламират, че това било най-
женствената рокля. А то същински чувал. Все пак зависи кой го носи. На Капка
хвърли око Лишов, секретарят на ДСНМ, знаете го, нисък, набит като суджук.
А тя... Още една с роб-сак. Започва да ми харесва. Окото свиква. При движение
тялото се очертава. Не му обърна нула внимание. Той искаше да я „задуши”.
Веднъж... Първата столична красавица: жена на художник. Сменила е
прическата си. Тя всяка вечер е в най-луксозния ресторант. Чужденците се
заплесват да я зяпат. Южна хубост, очи-огън. Нахълтва непоканен в квартирата
ѝ. Късно вечерта. Капка го изгонва. Но Лишеят не се отлепя от нея, продължава
да я преследва. И аз ще си ушия роб-сак. Да не ме видят само в института, ще
ме изключат от ДСНМ. Капка за изненада на всички обърна гръб на
многобройните си обожатели, между които и асистенти, и „синчаги”. Хвана се
със Съботин, знаете го, свито момче, от едно бедно балканско селце. Абсурд.
Започват да я навиват да го зареже. Певицата, дето разведе прочутия тенор. За
разлика от дебеланите примадони тази е слаба. Но и гласът ѝ е слаб. Ще
направи кариера с новия си съпруг. Или ще се изгуби в сянката му. Вижте как
всички ѝ се кланят. А до вчера я гледаха през рамо. Съботин не бил подходящ
за Капка. Онази там мадама е вечно сериозна, не се усмихва, да не ѝ станат
бръчки. Капка си прави една шега, защото ѝ „писва” да я задирят. Определя
среща на петима едновременно, между тях и на секретаря Лишов. Къде? Зад
опашката на коня на Цар Освободител. Хайде и вие да си ушиете роб-сак.
Адски ще ви отива, както сте отслабнали. Не се шегувам. Точно в 6 часа

248
вечерта, се „изтъпаня” групата поклонници, докарани, с вратовръзки. Те се
познават помежду си. Ужас на райета! Надушват, че са „извозени”. Но чакат.
Новата жена на композитора Парушев, седма поред. Той си ги избира все
измежду своите студентки. Една от друга „по-готини”. Да им се чудиш на ума.
В 6 и 15, с академично закъснение, Капка под ръка със Съботин минава край
опашката на коня.
Демонстративно двамата. Я, поетът Радой Ралин, там с брадата! Гласът му
ечи над всички. Снощи се събрахме студенти в една стая в общежитието.
Четохме разгромените му епиграми, да си умреш от смях:

Някои си обръщат думите.

Аз си обръщам костюмите.
Ако бях си обръщал думите,
нямаше да си обръщам костюмите.

Без препинателни паузи Глен продължава:

- Онези петимата остават с пръст в устата. Озверяват. Най-бесен е Лишеят.
Излиза стенвестникът на института „ТРЪН” с карикатура на Капка, помните
ли? Много сполучлива: мадона с ореол. Отде ми е познато това лице? Сигурно
е актриса. Не мога да се сетя. Много се навъдиха. А под рисунката стихче:

Кой би се надявал,
че тази мадона на вид
е истински дявол,
за бесни безчинства навит?

В този миг насам се насочва една роб-сак. Права е Глен, при гъвкавата
походка се откроява тялото. Ема!
- Боро, радвам се, че те виждам! Знаменит концерт, нали? Запознай се с моя
шеф, говорила съм ти за него!
Подава ми ръка мъж с държавническо самочувствие. Кога ми е говорила за
него? Аз им представям Миглена. Момичето просиява, запитва без излишна
стеснителност на какво е шеф и щом узнава, че се касае за виден столичен
вестник, веднага се уговаря да предложи материал за не знам каква си
студентска проява. Главният кимва снизходително, свикнал да не пести
обещанията:
- Тъкмо ние търсим млади сътрудници! От различни профили.
Ема закачливо ми подхвърля, посочвайки кавалера си:
- Ние сме на колективно посещение от предприятието.
- Не знаех, че и двойката минава за колектив.

249
 Ема го повлича към навалицата в пушалнята, където двамата се стопяват до
неразличимост. Струва ми се, че всеки висок мъжки силует там е Кирил, който
ме гледа. Черната ми силно вталена рокля се оказа старомодна. От колко
години я пазя за някакъв тържествен случай, който все не идваше. Глен е в
стихията си:
- Вашата позната е адски елегантна жена. Журналистка ли е? Ще изпратя
във вестника дописка за прегледа на студентската самодейност. Със снимка на
нашия танцов състав. Ще бъде „шаш”! От опашката на коня се повлича една
дълга опашка: неприятности, удар след удар върху Капка. Тя бе първенец на
курса, знаете добре. Ах, две мои състудентки! Пукат се от завист, че съм с вас.
Без да е поставен въпросът за разглеждане пред партийното бюро, както е
редно, насрочва се събрание на ДСНМ. Тя нищо не знае. Че като започват.
Подготвени изказвания срещу нея: за битово разложение - едновременно с
петима! Изключват я от ДСНМ. Абсурд. Как ни гледат ония двете! Не „чатват”
за какво можем да си говорим така приятелски. Професор Ставрев бе набелязал
Капка Рашева за асистентка, каквато е способна. Аспирантурата ѝ бе в кърпа
вързана. Откога иззвъня първият звънец. Никой не се прибира. Хайде, гасят
лампите. Автоматически я слагат в списъка за изключване и от института.
„Наклепват” я с допълнителни обвинения: антинастроения, буржоазен
произход и прочие. Абсурд! Да я защити? Кой? Никой пръста си не мръдва за
нея... Завиждат ѝ. Да влизаме, че правостоящите ще ни заемат местата, не
можем ги изгони. Една невинна шега разби живота на момичето. Непоправимо.
Видях я наскоро. Кожата ѝ повехнала от ядове. Какво ще свирят през втората
част? Моцарт, симфония 36. Отмъщението на Лишея. Капка, мадона, очернена
като дявол. Абсурд,
Миглена завършва всяка своя тирада с „абсурд” - за нея то е нещо като
„амин”.
Тази Капка отрови за мене и музиката, и цялата вечер.
Потъвам в креслото като вдън земя. Никого не искам да виждам, нищо да не
чувам. Ако е вярно това, което ми разказа Миглена, аз съм съучастница в едно
престъпление. При пълна вътрешна убеденост, че извършвам акт на
справедливост. Моцарт е убит.
Изведнъж мощна ритмична вълна ме поема от дън земя и ме отпраща високо,
в други селения. Вдигам очи към ръцете на диригента. Хипнотични, те грабват
душата ми, разтърсват я, изчегъртват от нея черупковите обрасляци като от
потънал кораб и я понасят в свободно плаване из необята. Една полусълза,
отдавна забравена, пресъхнала, се набира в окото ми. През нея като през линза
на телескоп съзирам някаква фантастична планета, приближена на разстояние
съвсем малко по-далече, отколкото може да стигне ръката ми. Мержелее ми се
на тази странна планета - отразена земята. И същите обитатели, и същият
вечерен час. С една разлика, че тази планета е обвита в атмосфера от музиката

250
на Моцарт. И себе си виждам за миг. С една разлика, че Аз-там е с леки,
свободни движения, а Аз-тук е натоварена сякаш с камъни. Аз-там няма нож в
ръката и няма нож, забит в гърба. Аз-там има повече приятели, отколкото Аз-
тук. И се мярва лицето на мадона с кожа, прозрачна като капка. Тя се усмихва
спокойна сред далечната планета, повита в атмосферата на симфонията. Ръцете
на диригента гребат пространствата. Всичко е възможно. Ще изплувам от
кошмарите. Моцарт е оздравяване. Разхлабва се примката край врата ми.
Самотата се стопява. В здрачената зала всички дишат в едно. Правостоящи и
седнали, всички възрасти, близки и чужди, се сливат в една душа. Радостна,
новородена, невинна човешка същност.
Навън пръска дъжд, засилва се. Но не може така бързо да угаси настроението
ми.
Благодаря на Миглена за концерта. По уговорка се разделяме, както винаги
на следния ъгъл. Всяка от нас си поема в своята посока, освобождавайки
другата от тегобата на изпращането. Вървя сама. Музиката ме прелива до ръба
все още. Дори да ме причака Кирил на онова „лобно” място, както през първата
вечер, струва ми се, не бих възприела силуета му като дисонанс. Впрочем кой
знае как той би ме възприел.
Няма го. Да се обърна ли? Не, стъпките след мене не са неговите. Сега би
било съвсем естествено да се придружим до вкъщи. По-добре сама. Да удължа
ехото от симфонията в себе си. Изведнъж разбирам нещо, което е произлязло с
мен някак без мен. В стъмнената зала при алегро спиритуозо от първата част
на симфонията изпитах всесграбващо сливане с всички в залата и между тях с
един от правостоящите, подпрял стената. Без никаква съпротива се предадох
цяла на едно изживяване, непознато досега за мене. То носеше някакъв намек
за онова разтърсващо подхлъзване върху снега, но с обратен знак - тласна ме
не към падане, а към излитане високо в друго дихание. Имам чувството, почти
Сигурно, че нещо съществено се промени в отношенията ни с Кирил. Искам да
удостоверя това в негово присъствие и се боя от промяната.
Няма смисъл да се блъскам в трамвая и да разплискам звученето на
Моцартовата музика в клетките си. Вместо бързо придвижване напред с лакти,
предпочитам по-бавно - на собствени крака. Какъв свеж въздух от брожението
на дъжда. Все още обичам да се разхождам под дъжд, както някога. Признак на
запазена младост или на застаряваща саможивост. Дори с високи токове нямам
нищо против дъжда. Нека се усилва. Не съм сама. Предчувствам връзката.
Някъде съвсем близо, на разстояние едно протягане на ръката, едно мигване на
ресниците. Дано не се размина с връзката, изтъняла до липса. Не позорните
„връзки”, а истинската човешка взаимност. Дъждът ме заговаря
дружелюбно, без натрапчивост. Разбираме се от полукапка.
Капка пада внезапно във врата ми, тръпки ме пронизват. Ясно виждам пред
себе си лицето на студентката от последния курс. Мадона, очернена като дявол.

251
Когато бистрата дъждовна капка лети към земята, тя е готова за всичко - да
цопне в локва, да удари на камък, да потъне в кал, Но все пак се опазва по
своему, по капченски чиста, прониква в почвата и я напоява. Какво ще поникне
от тебе, изключена Капко?
Дали онзи е преминал през парка, за да удвои пътя до противния му
„изправителен дом”? Всичко трябва да опитам, за да измъкна Капка от тинята,
където са я хвърлили, СМЕ я хвърлили. И аз също съм я изблъскала натам със
своята сляпа принципност. Ако човек започне да поправя грешките, чуждите и
собствените си, цял живот ще пропилее, без да се осъществи. И светът му ще
се превърне в изправителен дом. А дали пък това не би бил истинският човечен
живот, вместо да се осъществяваш на всяка цена и да трупаш нови грешки?
Ами ако посветиш целия си живот на поправяне на грешки, а те се окажат
непоправими? Поне ще имаш утехата, че всичко, каквото е било по силите ти,
си сторил, за да изкорениш грешките. Грешкоизправител - това ли е твоето
призвание?
Бих заобиколила през парка, но токовете ми ще затъват в разкаляните алеи.
Нужна ми е нечия близост, па макар и на дърветата. Прекосявам булеварда,
още ненаситена на новата си походка. Особено ме забавляват нюансите в
движенията и в Стойката, които изникват от високия ток и от мокрите,
хлъзгави жълти плочки. Разбирам какви залисии има суетната жена, спасяващи
я от тежките проблеми на живота.
На двадесетина разкрача пред мене из странична алейка в парка една
самотна, отчуждена сянка се мярка между сенките.
Така и предполагах, че той ще мине оттам. Вървя след него отвън по тесния
плочник край нискостеблен плет от храсти. Да издебнеш човека насаме откъм
гърба - то е все едно да проследиш мислите му. Догонвам го и се изравнявам с
него през храстите. Чувам собствения си глас с несвойствена епигонска
интонация:
- Не бързайте толкова! Студен и важен!
Неговите думи, обърнати сега от мене към него, нямат никакъв ефект. Той
дори не подхваща задирката. Само минава през храстите - не ги прескача, а се
промушва през тях, обирайки мокротата им - и тръгва откъм моята страна.
Виждам лицето му отблизо и съжалявам, че го извиках. Отде ми бръмна тази
обратна игра? Няма нищо по-отпъждащо от лицето на човек, който иска да
остане сам. Побързвам да се оттегля, доколкото е възможно:
- Ако нямате нищо против, да вървим заедно и да мълчим.
- Това ми е попътно! — отвръща той, намерил точната дума, за да изрази
едновременно общата ни посока и нежеланието за общуване.
Но след първите няколко крачки разбираме, че мълчанието е по-обвързващ
разговор, отколкото думите. Предполагаемите значения на неказаното ни
изпълват с напрегнатост. Нещо непреодолимо е настъпило между двама ни по

252
време на концерта, нещо, което още не можем да възприемем. А ни предстои
доста път, който изглежда по-дълъг през пустия град и който самите ние
удължаваме със забавени крачки, за да отдалечим края му - прибирането под
един покрив.
- Ако все така вали, тази нощ ще го обърне на сняг - казва той, колкото да
наруши уговорката за мълчание.
Вървим покрай дърветата. Те подчертават нашето безкоренно висене в
никъде. Разтърсват ме нервни тръпки. Студена влага прониква в подкорието
на клоните. Свивам ръцете си в юмруци да задържа още малко в себе си
музиката, която сякаш изтича през пръстите ми. Промълвим като на себе си:
- 36-та симфония. Не я познавах, а такова силно въздействие от първо
слушане..
Макар и банално, тъкмо това е било нужно, за да го накарам да заговори за
своето. Той се впуща да разказва за тази симфония, така както някой пропаднал
скитник в моряшка кръчма би описвал перипетиите с чужд, отдавнашен кораб,
влагайки в тях собствените си несбъднати въжделения.
- Знаете ли за колко време е написал Моцарт 36-та симфония? Не можете
отгатна! За четири дни. При необичайни обстоятелства, под напора на
освободена енергия на духа. Той е обичал баща си, макар че двамата са съвсем
различни. Старият Леополд Моцарт е бил строг и педант, а синът му - бохема,
артист. Те имат два съдбовни сблъсъка. Първият - когато Моцарт е пожелал да
напусне Залцбург и да отиде във Виена. Бащата се е противопоставил, но синът
не е послушал. Констанца Вебер е била добрдушно създание, но от бедно,
невзрачно семейство. Младият Моцарт, свободолюбив до крайност, устоява
своето и се оженва без съгласието на баща си. Младоженците го посещават в
Залцбург. Синът е хранел надежда, че очарованието на невестата ще разтопи
сърцето на стария. Но той ги приема извънредно студено и те скоро се връщат
във Виена. Моцарт е страхотно потиснат. Бащата е най-близкият му човек,
майка му вече е починала. Тъкмо в този тежък момент владетелят на Линц го
кани заедно с младата му жена, утвърждавайки по този начин положението му
в обществото. Още с пристигането - да се готви за концерт след 4-5 дни, вече
е обявен и се очаква. А Моцарт не носи никакви ноти. Владетелят му предлага
бързо пътуване до Виена, за да си вземе партитури, но Моцарт решава друго:
да напише нова симфония. В момент на отприщване той създава 36-та. За
първи път се е почувствал свободна личност, наложила себе си. Спонтанно
произведение. Съвършено в излива си. Записана импровизация. Излята. И
дълбоко осмислена: ето, това съм аз, независим, свободен, каквото щат да
казват. А з с ъ м . Необработена творба в детайли, но монолитна. Със
светкавичен почерк. За нула време. Досега ме смятаха за Никой, отсега нататък
аз съм Някой. На места в 36-та звучи онази ригурозност на бащата. Моцарт
изобщо не е могъл да понася насилие, тираничност. Той абсолютно се бунтува

253
срещу подобен деспотизъм. Моцарт, колкото и да е слънчев, а може би именно
заради това, е личност, пълна с проблеми. Тази симфония е разрешение на
главния мъчителен проблем на един човек.
Струва ми се, че Кирил за първи път заговори за себе си.
Прекрачваме прага. Заедно. С обиграна естественост. Тази вечер повтаря
първата в обратно огледало.
Ox-наемателят става домакин. Докато приготви вечеря, аз се грея на зеления
огън на фикуса. Ако някой може да чуе музиката у мене, това е той -
многолистно съсредоточен, сякаш изпива ехото на Моцартовата симфония от
моето странно настроение. Може би сега в растението се извършва някаква
ФОНОсинтеза, разновидност на фотосинтезата. Вместо поглъщане на лъчи,
поглъщане на звуци. Обработката на тази музикална светлина се пречупва под
някакъв ъгъл и в мене. Свободолюбието на Моцарт ме озарява извътре. В
кръвта ми се събужда някогашната младежка енергия и ме подтиква да
извърша нещо въпреки.
Изваждам бележника си и търся последните данни. Случайно се отваря
тъкмо на нужната страница. Случайно ли?
„Капка Иванова Рашева, род. 13 януари 1935 г. в гр. Пловдив, ул. „К.
Нектариев” № 7...”
- Чаят е готов! - оповестява Кирил с едва доловим поклон в гласа си.
Вдигам очи към него. Струва ми се, че виждам негов по-млад брат. Дали
дъждът е измил моя поглед, или той се е измил в дъжда?
Сядаме един срещу друг. Постлал е чиста бяла покривка. Аз съм още в
черната рокля. Всекидневната вечеря - препечен хляб, масло, сирене и чай -
изглежда празнична. По безмълвно споразумение не включваме радиото, за да
не загубим тихото отзвучаване на симфонията в душите си. Смутени,
тържествени, разчупваме хрускавите филийки. Поемаме вечерята на малки
хапки и бавни глътки, с уважение. Ако би било в силите ни, така бихме раз-
тегнали на дълги глътки и концерта тази вечер. Мълчанието до известни
дълбочини е достъпно, но оттам нататък крие подводни рифове. Тъкмо пре -
хвърляме опасната граница, и едновременно отваряме уста да заговорим:
- Изпълнението - подхваща той.
- Знаете ли - заеквам аз.
Взаимно отстъпване на думата:
- Моля, кажете вие!
- Никак не е важно това, което исках да кажа.
- Също и аз. Да не си забравите думата!
- И да я забравя, не е голяма загуба.
Най-после Кирил:
- Изпълнението бе изключително. Напълно покри творбата. Тази вечер
геният на композитора се всели в диригента. Един от звездните мигове на

254
изкуството... Думи! - Той прави самозахапваща гримаса заради фалша на
словото, безсилно да обясни бялата магия на музиката.
- А знаете ли защо диригентът се е прехвърлил в провинцията? - запитвам
с нравоучително намерение да му дам пример за личност, като разкажа в моя
интерпретация клюката на Миглена: - Въпреки бляскавата кариера в столицата
и в чужбина този талант доброволно потъва в провинцията, за да издига
културното равнище на масите.
Обаче Кирил ме изпреварва:
- Запознат съм със случая. Един мой съвипускник свири в оркестъра.
Благодарение на него успях да се абонирам за цикъла „Предкласика и Моцарт”.
Този оркестър изживя своя златен век, когато имаше двама отлични диригенти.
Те се допълваха взаимно. И което е най-удивително, не си завиждаха, бяха и си
останаха приятели до ден днешен въпреки организираните старания на
некадърниците. Единият от тях, като шеф-диригент, повежда дон-кихотовска
борба за подобрение на положението на оркестрантите, за превръщане на
оркестъра в академичен, за изтръгването му от некомпетентната намеса, за
пълноценен съвременен репертоар и прочие. Скъсва си нервите да обикаля
инстанциите, но нищо не постига и си подава оставката. Поканват другия,
тазвечершния, да заеме мястото му на шеф, а той в знак на солидарност също
си подава оставката. Саможертвен акт на протест, така си и потъна в тая
глухост на дните ни. На всичко отгоре той остава без работа. Две години стиска
зъби да не полудее, тъкмо в разцвета на силите си. Обаче не спира да се
усъвършенства сам, сред четири стени. И това го спасява. Докато най-после в
провинцията някой се сеща за него и го поканват на работа. Ако си спомняте,
имаше цикъл концерти с оркестъра на консерваторията, дирижирани от другия,
преподавател по диригентство. Направи чудо с нищожен състав от 20 души, и
то младоци. Тогава той изпълни и тази 36-та симфония - бляскаво. Сега ни я
поднесе като съвсем нова вторият. И на всеки концерт на единия присъства
другият, слуша с отворено лице и се радва на постиженията на приятеля си.
Всред осарника от завистници...
Историята на тази солидарност ми прозвучава почти като Моцартова
симфония. Дори развинтеното въображение на Миглена не може да съчини
нещо по-неправдоподобно от истината. Да не забравя: улица „К. Нектариев” №
7. Изведнъж ми просветва: ако информацията на Миглена е толкова „точна” за
Капка, колкото и за диригента...
- Няма вече такива хора! - въздъхва Кирил. - Да си готов да пожертваш
кариерата си, да погубиш таланта си за някого, който при това е твой съперник.
Гледах го тази вечер: разперил ръце като птица, последен представител на една
порода човеци, която е вече на изчезване.
- А защо не обратно: един от първите представители на новата порода
човеци? Човекоптица.

255
 Кирил неврастенично изважда цигара, търси кибрит. Щом я запалва, започва
да ми се струва, че гневът му дими през разширените ноздри:
- Стига с този плакат „Нов човек”! Какво е то? Нова подобрена порода
двуного? Къде е? Сред ония, които вдигат ръка за изключването на свои
другари?
- Тъкмо там! - казвам тихо с онази сигурност, която не се нуждае от вик за
доказателство.
В мене се впива пепелният му поглед, в който лумват зли искри на сарказъм
и презрение. Издържам този поглед с една съжаляваща го едва усмивка.
- Докога ще заблуждавате другите и себе си? - изнизва той през зъби,
захапал темата така, както хрътка захапва живо месо на дивеч.
- Вие се заблуждавате! - отвръщам още по-тихо, заставяйки го да спре дъх,
за да ме чуе. - Жалко, че напуснахте събранието преди гласуването!
Той скача като опърлен от собствената си ярост:
- Нали ви казах, не понасям смъртни присъди! Вдигнати ръце под команда
за гласуване като насочени дула за разстрел.
Изчакала момента, пущам студена струя под налягане:
- А пък аз ви повтарям: жалко, че не останахте до края! Имаше една ръка,
която се вдигна против.
Гневът му, тъкмо нажежен до бяло, внезапно бива облян с ледена вода. Счува
ми се метално съскане през стиснатите му зъби. Той дума не може да
произнесе. В този миг ясно виждам пред себе си слабата, запалена като свещ
ръка на студента, който рискува бъдещето си, вдигайки я високо против. Къде
е това момче? Какво ли е станало с него? Дали не са изключили и него? Нищо
чудно при тази обстановка.
Трябва да го издиря. Как? По ръката, вдигната против.
Зная какво ще си помисли той: страх ме е да остана тази нощ под един
покрив с него. Все ми е едно, да си мисли каквото ще. Не разполагам с миг за
отлагане.
Навивам номера на услуги, гарата. Заето, все заето. Нямат ли друга работа
хората вечер, освен да се осведомяват по телефона за разписанието? Най-после
сигнал свободно! Изстрелвам картечен въпрос на пътник, гонещ влака:
- В колко часа тръгва за Пловдив нощният влак?
- След 5 минути бързият, в 1,45 пътническият - отвръща женски жив
автомат, пресечен мигновено от захлопването на слушалката.
- Няма как! - премислям нарочно на глас. - Цяла нощ ще ме кандилка
мудният пътнически.
Мълчание зад гърба ми. Никаква реакция от негова милост. Даже няма
щракване на запалката за нова цигара. Тази тишина става обезпокоителна.
Хлътвам зад завесата в стаята да се преоблека. След копринената вечерна рокля
кожата ми настръхва от вълнения пуловер. Преди да сложа паспорта, пъхвам

256
анкетния бележник в чантата си, като алкохолик - шишето. Излизам пред
завесата - актьор в нова роля. Пътническият костюм придава убедителност на
думите ми:
- Налага се да замина. Моля ви да се обадите по телефона утре рано в
института, че ще отсъствам. Комисията по кръжочна работа да заседава без
мене. Следобед ще се върна за упражнения.
Все едно че нищо не съм казала. Той си чете някакъв том, опънал дълги крака
далече пред себе си. „Прибери си джонгалите!” - би рекла баба ми. Имам
жалкото чувство, че само фикусът се вълнува от моето внезапно заминаване
посред нощ.
- Довиждане, ваше фикусиятелство! - покланям се на растението, засегната
от невниманието на човека.
Кирил издърпва краката си бързешком и скача като на пружина, навита до
изхвърляне. Без дума да обели, държи ми палтото, навлича своя зъзни-шлифер
и тръгва с мене. Излишно е да го спирам. Сега има известно оправдание: късна
нощ е, а в София се е появил някакъв тип, целият град е настръхнал. Издебвал
някоя жена в тъмна градинка, халосвал я с тухла по главата да я зашемети и се
гаврел с нея. Жоро-Павето. Не подбирал млада, стара. На два пъти не измерил
замаха си и умъртвил две бабички. Останалите живи, като се свестят, описвали
фигура на млад човек в шлифер, но лицето - скрито. Прекосява ме една
нелепица: ами ако е моят квартирант? Понякога нощем го чувам да се измъква
тихо, а на заранта казва, че пак го налегнал мигренът и бродел на чист въздух
из кварталната градинка. Знаеш ли какво се крие в човешките потайности?
Сняг! На улицата ни посреща тиха белота. Изведнъж калните ми съмнения
изчезват под тънката като цигарена книжка снежна покривка. Ако той бе такъв
психопат, досега му предоставих безброй възможности да ме цапардоса с тухла
по главата. Из въздуха се роят ситни снежинки, хвъркащи наопаки. Обхваща
ме безпричинна детска радост. Вървим мълчаливо с лекотата на снежинки,
объркали посоката и хвъркащи нагоре.
Изведнъж - дисонанс сред белотата. Неговият тъмен глас с една скъсваща се
струйка от пренапрегнатост:
- Сигурна ли сте, че наистина се е вдигнала нечия ръка против?
Потрепервам от неясна тревога. Съжалявам, че му го казах.
- Толкова ли е невероятно?
Скъсаната струйка още по-остро прорязва снежната мекота:
- По-невероятно, отколкото ако ей този електрически стълб сега вдигне
разцъфнал клон!
Нарушена е хармонията на бялата нощ. Само за миг. Онази младежка
вдигната ръка я възстановява. Дълго чакаме на спирката последния пиян
трамвай. Настоявам:
- Дотук! Излишно е чак до гарата. После с какво ще се върнете?

257
 - Ще спя в чакалнята, не ми е първица! - шегува се той недодялано.
Снегът наедрява, натежава и започва системно да засипва града. Всичко
наоколо изглежда нереално, дори думите ни.
- Знаете ли името на този смелчага? - пита Кирил със спрян дъх, сякаш
попаднал най-после по дирите на свой безследно изчезнал брат, когото отдавна
е търсил и вече се е простил с надеждата, че ще го открие.
- Не помня имената на студентите си.
Обаче помня лицата им. Виждам пред себе си едно изпито, решено на всичко
лице, осветено от факлата на ръката, вдигната високо и категорично п р о т и
в.
Нощният влак за Пловдив не е отоплен.
Огрява ме мисълта, че диригентът непрекъснато снове с този влак, носейки
в слуха си ликуващото упорство на Моцарт: аз СЪМ! Връхлита ме ехото на
симфонията не като отделни мотиви, а като цялостно изживяване. Но докато
стигна, се вкоченявам. Може там да съм пипнала настинката. А може
вътрешното течение на безпокойствата напоследък да ме е повалило на легло.
В Пловдив - южен полъх.
Питам накъде е улица „Кирил Нектариев”. Упътват ме към стария град.
Утринното слънце, блеснало в ококорени прозорчета, ме съживява. Изкач -
вам се по калдаръма към възкръснали от детинството мириси: на вехти греди,
на мушкато в саксия, на пушек от огнище с чамови дърва и на още нещо топло,
домашно, прикътано. „Кирил Нектариев”. Пак Кирил...
Ето я уличката. Тя се стеснява така, че от еркерните прозорци на съседските
къщи домакините някога си подавали кафе в изящни филджани. Как ли се е
завърнало момичето, изключено от науките, сред тези зорки, надзъртащи
съвсем отблизко в душата му къщи? С какви очи им е отговорило?
Някога от тези къщи са излизали възрожденките на възрастта на Капка.
Нашето време произвежда ли млади възрожденски личности? Наивни въпроси.
Заболяла съм от въпроси.
№ 7, едва различим. Дръпвам изтъркана металическа ръка, която отеква като
камбанка, удряйки върху медна плочка. Отзвукът вътре в мене е зашеметяващ.
Сякаш тази старинна ръка улучи някакъв нерв в слепоочието ми и ме разтърси.
Заби една кънтяща камбана в черепа ми: Закъсня! Закъсня!
Чакам с буца сняг, спряна на гърлото. С поглед в земята. Заскърцва дъсчена
стълба под нечии стъпки. Сякаш бащин дом, който съм напуснала
неблагодарно и съм хвърлила хамък в прозореца му, ще ме върне от прага:
„Иди си, отдето си дошла! Късно се завръщаш у дома!” Представям си: ей сега
в старинната рамка на вратата ще застане мадона, рисувана с тънка четка на
възрожденски майстор. При утринното осветление тоновете на косата,
веждите, очите ще правят още по-нежно лъчението на кожата и още по-рязко
презрението към моята особа. Вратата се отваря с древна дрезгава мелодия. И

258
в дъговидната ѝ ниша застава старостта на мадоната. През дърворезба от
бръчки едва-едва се разгатват същите черти. Майката. Поканва ме вътре със
забравено славянско гостоприемство. Въпреки ранния час шетнята вече е на
привършване. Къщата свети от ред и чистота. Жената веднага разбира, че
слизам от нощния влак - навярно съм опушена и съсипана от безсънно зъзнене.
Полива ми топла вода над леген да се измия. Закуската е готова - гореща
баница. Поднася ми една порязаница. С майчиния инстинкт надушва, че съм
пристигнала за добро. Осведомявам се мимоходом за семейството: бащата
починал отдавна, бил учител, майката, също учителка, сега пенсионерка. Ето
„чуждия класов” произход! Тази вдовица, отгледала две дъщери като капки, бе
представена за „бивш” човек. И аз се хванах на тази класова въдица.
- Къде е Капка? - питам и се мъча да преглътна парещия залък.
- Още спи, сънла! - тюхка се майката и хуква да я буди, някак повече
смутена, отколкото има основание.
Спирам я:
- Нека си отспи, сънят напоява хубавия тен!
Хваля дъщеря ѝ за красотата и за способностите, но старата клати глава все
по-смутена:
- Много добро не е на добро! Урочасливи са хорските очи.
Разбирам, че момичето не е скрило бедата от майка си. Докато още не се е
появила Капка, подпитвам заобиколно какво прави тя, как се чувства, да не би
да се е затворила в себе си.
- Посъветвайте я! - настоява майката шепнешком, надзъртайки нагоре към
стълбата, водеща до втория етаж, дали се е събудила щерка ѝ. - Да не върши
това, което е намислила!
В този миг какво не ми префучава през ума: отшелничество, сляпа женитба,
даже опит за самоубийство. От едно амбициозно същество на такава възраст
всичко може да се очаква. Отекват стъпки над главите ни. Жената слага пръст
пред устните си, изтръпнала. Този неин страх ме разтревожва още повече. Тя
изтичва нагоре по стълбата. Чувам плахия ѝ, почти умоляващ глас: - Капче,
ела! Имаме гостенка от София. За тебе е дошла.
Обезпокоително мълчание. Майката доста се позабавя. От време на време
долавям напрегнато шушукане. Останала сама, разглеждам гостната. Странна
смесица между провинциална наредба и модерни навеи: домоткани
възглавници по земята за сядане, старинни стомни и менци, извадени навярно
от прахоляците на бабиното мазе, наред с бродирани покривки и гоблен в рамка
на стената; глобус се мъдри в ъгъла, за да напомня, че светът е малък и при това
- кълбо, което може да бъде подритвано и премятано.
Нещо ме прекосява: дали момичето не е изпаднало в депресия? Нищо чудно
по стълбата да слезе една Мария от „Тютюн” с разпуснати коси. Спомням си:
Глен загатна, че свежата кожа на Капка е посърнала. Това е един от признаците

259
за психическо разстройство. Усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми, как
и моята кожа посърва от угризения.
Майката иде сама, щура се, кани ме да си взема още от баницата. Избягва да
ме погледне в очите, цяла нащрек.
Най-после стълбата със скърцане прогласява слизането на дъщерята. Старата
се вцепенява, бледна и настръхнала. Трябва да си призная, дъхът ми секва като
пред катаклизъм, заплашващ да срине устоите, върху които се крепи и моят
душевен мир, и цялото земно кълбо.
Без да бърза, без да поздрави, с каменно лице момичето застава на прага на
гостната. Обляга се на рамката на вратата. Гледа ме право в очите с ясни,
студени очи. Коя първа от нас двете ще сведе поглед? Която е гузна.
- Добро утро! — отлепям с мъка устни и започвам да премигвам,
неиздържана пронизващата ясност на тези очи.
Никакъв отговор. Майката се топи:
- Капче, подай ръка де! Какво се подъби?
- Гледай си работата, майко!
Гръм от ясно небе. Как е възможно зад тази прозрачна кожа да се спотайва
такъв плътен, бездънен алт! Съвсем онемявам. Майката се измъква на пръсти:
- Ще сложа кафе!
Оставаме двете насаме. Очи в очи. Навеждам поглед, сякаш ослепена от
фарове. На гърлото ми расте снежната буца до размерите на глобуса в ъгъла. С
усилие я преглъщам.
- Дойдох да видя как сте...
- Ако ви кажа добре, ще повярвате ли?
Никога човек не би могъл да привикне с този глас като откъртен тежък ек от
някакъв старинен сахан - пълен контраст на нежния момински овал на лицето.
При всяко отваряне на устата ѝ - все същата изненада. Навярно магнитът, който
притегля така властно момчетата, е отлят от гласа ѝ.
- А вие ще повярвате ли, ако ви кажа, че искам да ви помогна? - осмелявам
се да запитам.
- Я! Първо забивате ножа до кокала, после го изваждате! - отехтява сякаш
при удар момичето и ме удавя в дълбочините на своя алт. - А не знаете ли, че
при изваждането на ножа е по-опасно?
Потрепервам като от предсказание, изречено с тоя кобен камбанен глас.
Спомням си как един наш другар след улична престрелка при изваждане на
шрапнелите от тялото му умря от вътрешен кръвоизлив. Опитвам се да вдъхна
кураж по-скоро на себе си:
- Гответе се за изпити, все едно че нищо не се е случило!
- Аз съм си готова.
Чувствам надмощието на този необикновен тембър върху моя самоизтерзан
глас, който в момента „тънко преде”:

260
 - Тогава пък започнете да се готвите за конкурсния изпит за аспирантура.
- Преди това ще се подготвя за нещо друго!
Някаква тъмна закана се надига от алтовото дъно. Настъпва мълчание, в
което продължава да ехти страховитият глас. Майката внася кафето на
табличка. Ръцете ѝ леко треперят. Поемам чашката като петминутно избав-
ление. Двете, гостенката и щерката, пием съсредоточено, а майката ни
поглежда крадешком. Турско кафе. Поглъщам гъстата чернилка на бавни,
разточени сръбки, сякаш пия самия горчив глас на момичето. Майката се
вмъква между две глътки:
- Моля ви, предумайте дъщеря ми да не върши това, което си е наумила!
Въпросителният ми поглед удря о погледа на девойката като о камък.
Обръщам ням въпрос към майката. Женицата се пече на бавен огън:
- Да вземе, представете си, да опише от игла до конец цялата историйка, на
туй отгоре да изреди имената, подмолните им тъкмежи, за смях прави Десемето
и управата на института, и цялата управия!
- Щом това я разтоварва от ядовете, значи, необходимо ѝ е за отдушник... —
изтървам неволно и сама се изплашвам от думите си. - Разбира се, да си остане
в дневничето...
Майката намира в моя съвет собствената си предпазливост - нещо, което ме
кара да се смутя още повече.
- И аз това думам. А тя ще го праща в някакъв вестник.
- Вече го изпратих! - прогласява дъщерята с необорим тембър и допива
кафето си до дъно.
- В кой вестник? - запитвам с отнет пулс.
- В нашия студентски „Авангард”. Къде другаде?
Закъсняла съм може би с един ден. Тръгвам си, без да се сетя да задам своя
въпрос, дори мислено: „Какво цените най-много в живота?” Излишно е.
Идвай колкото и да си далече, каквото и да ти струва, идвай!
Изкърти казармената стена, вдигни я във въздуха с динамит и се промъкни
отсам при живите! А кои са всъщност живи и кои мъртви?
Колкото по-малко приятели и близки остават с мене отсам, толкова повече
се събират отвъд. Колкото по-тежко е обезлюдяването за мене отсам, толкова
повече се уравновесява с моя населеност отвъд. Срещу неусетното опустяване
отсам - пълнота отвъд.
Близък е, все по-близък е повратният миг, когато центърът на тежестта ще
се отмести, ще превърти оста и по-действително за мене ще стане отвъд,
отколкото отсам. Постепенно отсам ще потъне в сянката на сън.
Тогава изгубените приятели и близки отново на светло ще намеря събрани
заедно и завинаги наяве в съня.

261
 Отвъдната страна на пустотата е пълна с тихи разговори без думи, със елени
погледи, с разбирателство, с взаимност. Там всичко е простено и надмогнато.
И вместо слънце там грее тъжната усмивка на баща ми.
Какви мисли навява вятърът в главата на един 33-годишен мъж, изправен
цяла нощ над леглото на болна жена, която се спасява в бълнуването, а той
остава сам с кошмара на реалността?
Корабът се клати. Няма ли роднини тази самотница? Роднините изникват,
когато им дотрябва да вкарат свое племенниче в университета - да опитат не
може ли някак да се заобиколи законът. Навярно Бора Найденова, маниакална
на тема принципност, ги е изгонвала. А сега върви ги търси да ѝ се притекат на
помощ. Нима единственият ѝ близък човек си ти, чуждият? Веднъж да съмне.
Утрото все ще измисли нещо.
Досега отговаряше само за себе си. Блъскаше се като тъмен вятър от стена в
стена, подгонен от с м о к а . Самонаказваше се с какво не: с лутане, с външен
вид „не като хората”, със спомняне на лоши сънища, с предизвикване на
неуспеха, с изхвръкване от релсите, с безродност. И в нищо не вкуси
успокоение. Тъкмо на такъв безотговорник се падна късметче: отговорност за
болник. Поне да беше си отишъл навреме, а сега наникъде. Ни да избягаш, ни
да останеш.
Каквито и услуги да ѝ предлагаш, тя няма да ги приеме. Само ще ѝ влошиш
състоянието. Как не можа ти да се разболееш? Кучето е свикнало на студ и
недояждане. Всичко би дал да се смениш с нея: ти да легнеш с висока
температура, а тя на пръсти да снове край леглото ти. Не, ще бълнуваш, ще
издадеш какъв смок те души. Нямаш право дори да се разболееш!
Сам пожела да дадат на тебе най-буйния кон. Още необязден. Другите коне
за учебна езда в казармата са твърде кротки за щурата ти младост. Командирът
те предупреждава, вдига глас заплашително. От това още по-упорито се мяташ
на гърба на Лудньо. Кой може да спре глава, решила сама да се строши? Под
тебе се тресе и подскача жива пружина. Стискаш с колене в железни клещи
конското тяло. Имаш усещането, че си възседнал мълния. На резки откоси те
удря ток с високо напрежение. Къде всъщност те разтърсва тропическата
треска - на кораба или върху коня? Пришпорваш мълнията, вкопчен в гривата
ѝ. За миг сам превърнат във вятър, препускаш право през насрещния вятър.
Командирът нещо вика след тебе. И най-мъдрият съвет сега е спънка, а не
помощ. При такава бясна скорост само инстинктите са в сила. Сливане с тялото
на коня, а не сляпа съпротива срещу него. Превърни се във воля, стегни се до
стрела. Схватка между две воли: на животното и на човека. Конят отстоява
свободата си, а човекът - властта си над.
Изхвърлен внезапно от коня, изпитваш жестокия наказателен удар на земята.
Губиш свяст. Напущаш тялото си, гледаш го отстрани. Проснат в прахта, сам с
цвета на прахта, това ли си ти, неукротимият? Командирът галопира насам,

262
скача от седлото и се хвърля към безжизнения. Прибелял като него, вдига го на
ръце и го носи. Главата виси надолу, от нея капе кръв и прави тъмни топчета в
прахта. Нищо не помни, нищо не мисли лудата ти глава. По-добре да не са се
отваряли очите ти!
Събуждаш се от небитието. Първото, което виждаш, е лицето на командира,
наведено над тебе. Така ще виждаш това лице винаги, навсякъде, където най-
малко го очакваш. Восък-жълто от грижа и отговорност за живота ти.
Изсмукано от безсъние за тебе. Сянка на лице. Изведнъж при проглеждането
на твоите очи то се съживява заедно с тебе. Разсъмва в усмивка, щастливо чак
до невярване. Освобождава се от угризенията на съвестта. Едно спокойно
човешко лице, каквото ти никога няма да придобиеш.
- Вода! Вода! - бълнува болната.
Из развалините тя отравя с нокти затрупана покъщнина. Трескаво търси
нещо насъщно. Ръцете ѝ се разраняват. Най-сетне изкопава от пепелището
стара дамаджана. Отърсва я от саждите и пепелта. Предпазливо се озърта на
четири страни. Зад всяка купчина от съсипиите се тулят дебнещи силуети.
Мяркат се развети от вятъра пешове на шлифери. Грабнала празната
дамаджана, Бора се втурва в посока, известна само на нея.
- Къде хукнахте? Стойте, имате температура! - вика Кирил след нея,
вдигнал глава от пепелището, където рови внимателно, за да намери уж
термометър, а всъщност тухла или паве. Жоро Павето! Той е, злодеят!
- Вода! Вода!
- Няма никъде чешма в бомбардирана София. Водопроводната мрежа е
спукана...
- Трябва да намеря вода за нелегалните в една квартира. На всяка цена! Има
ранени. Ще измрат от жажда. Когато човек е ранен, иска да пие до полуда.
- За кого? - пита мъжът с провокаторски интерес.
- За никого! - ужасява се, че е издала и побягва.
- Къде ще намерите вода? - смее се той злорадо и пъхва тухла под шлифера
си.
- Нали следвате мелиорация, по водите?
- Ако не бяхте ме изключили, може би щях да довърша своя проект и да ви
помогна!
- По-скоро! Чувам стъпките им.
А може би това са неговите стъпки, които я гонят. Тя се сили да тича,
тъпчейки на едно и също място.
- Вода! Вода! - шепне Бора и се свива, да се предпази от удар с тухла или с
паве.
Кое е по-малкото зло: да събудиш ли болния от кошмарите и да го върнеш
към болките, или да го оставиш в нелепите страдания на съня?

263
 Кирил не знае какво да прави. Само сменя студени кърпи на челото ѝ.
Докосва с пръсти парещите ѝ слепоочия. Зад тази тънка кожа, прозрачна като
вечерен въздух, бушува пъклен огън. В него жива гори душата ѝ, подобно на
средновековна грешница. Гласът ѝ се гърчи, овъглен, впепелен:
- Вода!
Той не може да устои на този мъченически вик. Подава ѝ чаша с вода,
разтърсвайки леко рамото ѝ. Тя отваря очи. В тях се мятат мътни отблясъци от
кладата, върху която се огъва вързаният ѝ дух. Зениците ѝ, лутащи се между
два свята - от насъне в наяве, - постепенно се спират и се потапят във водата.
Надига глава. Миг на надежда. Пие жадно. И веднага - нов ужас. Тя се отдръпва
като от по-страшен огън, отблъсква чашата от неговата ръка.
- Имам чувството, че действителността ви плаши повече от кошмарите -
прошепва той по-скоро на себе си.
Тя още повече се изплашва от сухия огън в шепота на мъжа до леглото ѝ.
Затваря очи и побягва назад в съня. Бълнува:
- J'ai soif, tu as soif...
Той изпитва дивата самотност на едно будно съзнание в досег с друго
помътняло съзнание. Чува се смаян как започва да ѝ приказва закачливо като
на дете:
- Да бяхте мъж, бих ви излекувал моментално: една разтривка със спирт
отвън, една мастика отвътре и готово!
От звука на собствения си глас не получава кураж, а се убеждава колко е
безпомощен. Тя се сепва не толкова от думите му, колкото от растящата му
тревога. Отваря очи, търсещи нещо наоколо.
- Вода, няма ли вода?
Кирил ѝ подава отново чашата. Ръката му едва доловимо трепери. Вперила
поглед в това треперене, тя се отдръпва, още по-настръхнала от грижите му.
Той побързва да вмъкне термометъра в пробудените ѝ пръсти. С точно
движение, придобито от дълъг навик, тя присажда стъкления калем в хлътката
на левия си клон, така както някога баща ѝ в градината пред къщата им се
занимаваше с овощарство. Кръстосвайки различни сортове ябълкови дръвчета,
той отглеждаше една дивна ябълка-присад, каквато едва ли и боговете са
вкусвали.
Баща ѝ със своето джобно ножче, инкрустирано със седеф, внимателно рязва
стеблото на фикуса, вмъква в раничката клонче с пъпка, увива мястото с лико.
Стайният разклонен великан ще се отрупа с плод. Кога ще узреят ябълките,
надникнали през листата като усмивки от детинството? Само една ябълка да
захапеш и ще оздравееш. Но баща ѝ, съсредоточен, както някога, запретнал
ръкави на ризата, озарен от слънцето, е замислил по-друго присаждане.
Изрязва покаралото острие на новия фикусов листец, намазва с пчелен восък

264
сълзящата рана. Доброто му лице, набръчкано от грижи, свети над
възглавницата ѝ.
- Хайде, моето момиче! Няма никак да боли! - свежда се над нея гласът му,
посивял като косата от годините.
Тя плахо подава ръката си. Той рязва кожата точно там, където е белегът от
ваксинацията, и вмъква фикусния калем в раничката. Омотава мястото с лико,
шепнейки като заклинание:
- Ще се хване. Ще върже. Ще ми порастеш здрава и весела, няма да
залинееш, няма да загинеш. Ще разцъфнеш цяла в усмивка. На раменете ти ще
поникнат две фикусови листа като перки, за да изплуваш. Само трябва да
пазиш усмивката, запомни: усмивката!
Кирил измъква термометъра изпод обезсилената ѝ ръка. По неговото лице
тя търси напомняне за лицето на баща си. Струва ѝ се, че при известно усилие
би могла да открие някаква смътна прилика, но е съвсем омаломощена и се
отказва. Той гледа живачния стълб, изгубил и ума, и дума.
- Колко е? - пита тя с предварително подозрение, че ще я излъже. Той впива
поглед в нейния. И Бора се опомня, че вече не е някогашното болно дете, от
което може да се скрие истината.
- Целия термометър сте изпълнили. Ще повикам лекар!
- Никакъв лекар! - възкликва и мигновено изтрезнява от бълнуваниците.
- Жалко, само фелдшер не съм бил!
Опитът му да се пошегува още по-явно издава безпокойството му. Доскоро
шегите му биваха придружени от мрачни гримаси, а сега една гузна усмивка се
мъчи да прикрие мрачината в него. Той отива в хола при телефона, прелиства
указателя, набира номера и вика, цял обърнат към нощното дежурство:
- Ало, поликлиниката?
Бора се надига на лакът:
- Да не сте посмели!
Кирил бързешком:
- Моля, изпратете веднага лекар!
- Ще изпъдя лекаря, чувате ли? - вика тя в паника.
- Адрес: улица „Кокиче”, номер 12, последния етаж, дом Найденова.
Тя пада на възглавницата изтощена.
- И вас ще изпъдя!
- Трябваше да го сторите досега! Вече е късно!
- Късно е, все по-късно става! - промълвят устните ѝ, опърлени от високата
температура.
Кирил остава зад завесата, вслушан в трескавия ѝ шепот. Не може напълно
да различи кога съзнанието ѝ скача от бълнуване в действителност. Границата
между двата свята за нея се превръща в паяжинна нишка, люшкана от вятъра
насам-натам.

265
 - Хората си жадни. Nous, tous, nous avons soif. Суша. Изворите пресъхват.
Земята е напукана като пета на старица. Кога ще завършите проекта?
- Още малко ми остава да го завърша - отвръща той предпазливо, вмъквайки
се в бълнуването ѝ.
- Дайте вода по-скоро! Децата първи ще умрат от жажда. Реките са
замърсени. Пламват епидемии. Довършете проекта предсрочно! Преодолейте
всички трудности!
„Дори бълнува в схеми!” - забелязва той без усмивка.
- Мога да го угробя предсрочно! Това е твърде сложно решение, не бива да
се претупа. Сега доизработвам варианти... Ако не предвидя до последния
детайл - обяснява той на едно отсъстващо съзнание.
- Не губете време за думи! Всяка дума е една проляна капка вода. Капка!
Стига приказки! J'ai grand soif. Капка трябва да бъде спасена! Вода, бистра
вода!
Кирил иде при нея. Държи пълна чаша, приближава я към устните ѝ. Болната
протяга шия, но тъкмо да отпие глътка, се освестява и се отдръпва изплашена.
Той остава така с чашата в ръка, сякаш е пълна с отрова. Горчиво му е:
- Искам да ви дам вода, но вие от моята ръка не приемате!
Дали го е чула, не е сигурен.
Още по-сам. Още по-вкопчен в очакването на лекаря.
Къде се бави тази безплатна медицинска помощ? Поне да имаше някаква
стара леля или баба, да извади едновремешни билки, синапи, вендузи, да напои
чаршафи с оцет, че да „спадне огънят”. Но тези чудотворни баби са оставени
на доизживяване. Новият човек, изфабрикуван по вестникарска рецепта,
задгърбя старомодните им сенки. И гълта отрова на хапчета, после
противоотрова на хапчета, вместо лековитите треви, които стават все по-
неизвестни.
С шепа пред устата, за да приглуши говора, Кирил отново се обажда в
поликлиниката:
- Ало! Вече цяла сутрин очаквам лекар. Състоянието е тежко.
- Имайте търпение! Дежурната е по адреси. Списъкът е много дълъг. До
полунощ дано свари да обиколи всичките.
Имайте търпение, вируси, не се размножавайте, докато д-р Чиновникът
изреди целия списък!
Той измерва с нервни крачки от стена до стена. Изравнен плац за стрелбище.
Учение. Стрелба по време на езда. Командирът ги учи да се прицелват точно в
движение: вземаш на мерник малко встрани от мишената съобразно посоката
и скоростта на препускането. Весел, пъргав, изобретателен, командирът е
кумир за тях, безгрижните школници. Още ръцете им не са изцапани с кръв. Не
усещат умора и досада от учението, то ги увлича като състезателна игра. Има
един необясним поврат, когато кон и ездач се сливат в едно същество. Конят

266
трепва, внушавайки на човека, че тъкмо в този миг трябва да натисне спусъка.
Или се спояват в единен инстинкт на Кентавър?
Командирът ги учи как да овладяват подскачането на ръката, предизвикано
от галопирането. Младежи и коне, ръце и конски нозе се напрягат в синхрон.
Стрелбата отеква с обща тръпка в единното тяло на човеконя. Един след друг
кентавър префучава, един след друг изстрел промушва мишената. Стой!
Зареждат се ялови куршуми. Командирът ги спира, започва отначало да
повтаря правилата за стрелба при езда. Сам изстрелва два пъти от своя кон и
точно в кръгчето на мишената зейват две дупки. Момчетата се радват заради
него и се мъчат да повторят движенията му. Стрелят един след друг от разни
позиции върху конете. Пат-пат-пат! Мишената е надупчена. Но той клати
глава, все още недоволен. Изисква от тях така, като че ли всеки един е самият
той, и не може да прости на себе си заради всяка тяхна грешка. Защо бе толкова
амбициран да ги обучи, именно тях, да стрелят безпогрешно?
Главата се цепи от болки, когато някъде там, вътре в черепа, започне да
рухва преградата между действителния и недействителен свят.
Бора се надига от леглото със свръхусилие, обува белите обувки от
младините си. Прескача локви. Пътеката в гората става все по-разкаляна.
Високите токове затъват, с мъка ги измъква.
Кирил иска да я вдигне на ръце, както някога младият ѝ спътник. Тя се
съпротивлява, възмутена, че е Кирил, а не другият. Но когато бе Андрей,
истинският неин любим, тя защо пак се противеше?
- Пусни ме! - вика Бора. На кого от двамата?
Натрапливият глас на квартиранта я укорява:
- Нищо не разбираш от нежност! И никога нищо не си разбирала!
- Ти ли ще ме учиш на нежност?
- Ако ми позволиш.
- Грубиян!
- Светът е загрубял. Виж отсечените пънове в гората, дълбоката кал,
локвите.
Тя се озърта, смешна и жалка, тръгнала с бели обувки в такова време. Дочува
се Кройцерова соната, но накъсана с нахлуващи викове от чужди станции,
пронизана от изстрели. На всеки изстрел отеква остра болка, просвредля черепа
ѝ. Бора неволно се притиска към мъжа.
- Какво искаш да ме попиташ, а не смееш? Отдавна в тебе напира един
въпрос към мене - подхваща той с оня тон, който я смущава.
- Така ти се струва.
- Прошепни ми го на ухото!
Нейната увереност, че не сънува, се поколебава. Не е възможно наяве да чува
от устата на Кирил същите думи, които ѝ бе казал Андрей при първата им

267
среща в гората. Тогава гората бе съвсем друга - гъста, млада, пролетна. Не ги
спъваха отсечени пънове.
Нейният детски глас:
- Защо се грижиш за мене? Остави ме да си боледувам!
- Не разбираш ли защо?
Той заравя устни в косите ѝ. Тя се отдръпва от собственото си изтръпване.
- От благодарност?
- Не бих те обидил е благодарност...
- А за какво?
- Мое малко, глупаво момиче!
- Аз съм по-стара от тебе.
- Ти още не си порасла.
Нейният възрастен глас, засегнат:
- Какво искаш да кажеш?
- Не си порасла, защото си живяла без любов. Човек расте, разцъфтява и
увяхва само чрез любов!
- Какво знаеш ти! Аз имах най-хубавата любов. Остави ме!
Тя се отдалечава от рамото му. Той я грабва и понася на ръце, както някога
нейният любим. Противният му глас, пълен със самонадеяност:
- Жените разказват за предишните си любови, за да спечелят сегашната.
Търси слепоочието ѝ с устни - там, където дълбае болката. Бора се засилва
да го отблъсне, да скочи на земята и да избяга. Но няма къде да стъпи.
- Каква кал! - чува своя остарял, чужд глас.
Лепкава, черна, неизбродна кал. Локви, в които се оглеждат отсечени
дънери, повалени дървета. Пътеката е затрупана. Няма откъде да се мине. Няма
накъде...
Настръхнала, самотницата се приютява в прегръдката му като в единствена
защита.
Бора с пренапрягане на волята се изскубва от този сън, от нетърсената му
прегръдка.
Отваря очи и налита на неговото лице, надвесено над нея. Разговорът на
двама глухонеми продължава наяве. По мърдането на устните му отгатва
думите:
- Всеки момент може да дойде лекарят! Не се безпокойте!
Това ѝ действа като отрезвителен душ. Изведнъж осъзнава цялата нелепица
на положението си. Има нужда да иде до банята, да се измие. А как да се
надигне от леглото пред този чужд мъж? По нощница, с разрошена коса, с
чувство на вещица по външен вид и на безпомощно дете по вътрешно
състояние. Какво са кошмарите ѝ пред действителността?
Той отгатва паниката в нея. Опитва се да я примири с тази клопка на бита:
- Не се безпокойте, ще ви оставя за миг!

268
 Посочва ѝ с поглед към пода, после изчезва зад завесата и шуми със съдове
в кухнята, за да подчертае разстоянието. Тя навежда глава от ръба на
възглавницата и едва не изпада в кома: на паркета пред леглото се мъдри нощно
гърне, измъкнато нейде от килера, измито и лъснато до блясък. Жалката съдба
на самотна жена се хили зловещо в издутите бузи на това гърне.
Бора се връща в нелегалните квартири, в дългите дни зад спуснати пердета,
в навика да се търпи до настъпването на тъмнината, която носи най-сетне
облекчение нейде из сенките на задните дворове. Сякаш придобила сила от
несгодите в младините си, болната се смъква от постелята, избутва с бос крак
студеното гърне навътре под кревата и, залитайки, се дотътря до банята.
Огледалото изправя през нея собствения ѝ призрак.
Не помни как се е добрала отново до леглото. Ръцете му, които я подкрепят
като дете или като старица. Нежната му караница. Брадвата, цепеща черепа ѝ.
И гърнето, невидимо, но неотвратимо, в засада под кревата. Тя моли своя
болногледач да я остави сама, за да може да се укрие. Къде? Пак в спомена за
миналото, а от спомена - пак в съновиденията, където минало и настояще се
вместват едно в друго като шуплести гъби. Кое е истинското ѝ съществуване -
наяве или насън?
Но той, той няма къде да се укрие от живачния стълб на термометъра, от
фученето на вятъра отвън, от чашата с вода, която ръката му поднася към
стиснатите ѝ, корясали устни, от тесния апартамент, от цялата твърда,
необорима реалност. Минаването му отвъд завесата в хола го изправя насаме
пред растящата отговорност.
Не бъди така стадно устроен да се поддаваш на мита за героя.
Спомни си как те дразнеше тази негова амбиция да бъде обичан от всички.
Още тогава той си е лепял от собствения гипс идеален образ. Планомерно и
целенасочено си е съчинявал биографията. Готвел се е за подвиг, както
скачачът ден по ден се тренира за рекорден скок.
С каква болезнена самовлюбеност се вглеждаше той в очите на своите
войници, търсейки в тях привързаност и обожание. И как правеше всичко, та
повереният му взвод да бъде първенец. Той, който презираше царския
офицерски кадър, как даваше мило и драго да се представи пред него взводът
му в изрядна до блясък „сноровка” и да предизвика възхитено учудване.
Съзнателно е конструирал постъпките си, за да остави незаличими спомени у
всички, свои и чужди. С каква последователност им е тъкмял наказанието: да
се измъчват цял живот какъв невероятен човек са затрили.
Но ти с някакво шесто чувство долови неговия предумишлен „лов на души”.
И в тебе се надигна наежено противодействие. Може би ти в командира откри
собствените си амбиции. Не е ли тлеел и в тебе един неосъществен командир?
Цялото ти буйно същество се противеше на неговия магнетизъм. Той веднага
усети, че ти си костеливият орех във взвода, и насочи най-силното си излъчване

269
върху тебе. Това още повече настърви твоето вироглавство. На неговите
забавни измишльотини, целящи да го направят по-насъщен от въздух сред
казармените стени, ти опълчи твоето хапливо присмехулство. На неговата
неръждаема усмивка - твоята намръщеност. Все повече електричество се
набираше помежду ви. Искрата избухна през онзи празничен ден на конните
състезания.
Лъснати ботуши, лъснати копчета на униформата, лъснати конски сбруи.
Самото слънце на небето - едно огромно вахмистърско копче, лъснато до
ослепяване. Командирът бе извадил за случая най-лъчезарната си усмивка.
Предусещаше триумфа на своя взвод. Месеци наред бе дресирал коне и
момчета до такава степен, че нощем и едните, и другите препускаха и се мятаха
насън, прескачайки въображаеми препятствия. А в навечерието на
надбягванията - пак неговите клопки за лов на души - той нарочно ти поднесе
най-щедрата изненада: не поверявал никому другиму, само на тебе своя любим
кон, Вихър, най-добрият състезателен бегач, хайде ти да излезеш с него, защото
уж си бил в по-добра форма. С други думи: на ти победата в ръцете, само и
само не ме гледай с такива присвити очи! Обаче командирът, безпогрешният
стрелец, този път не улучи. Не позна. Пред тебе такива не минават.
Преднамерен жест на благоволение. Не, мерси! Ти го смери с още по-присвити
очи и заяви, че предпочиташ своя Лудньо. Командирът си обясни този отказ
като израз на гордост. И за да ти спести унижението да благодариш, той ти
заповяда с нарочно фелдфебелски крясък да се подчиниш. Как малко
познаваше той твоя опак нрав. Ти се изпъна мирно:
- Слушам, г-н ротмистър! - а после подгъна коляно свободно и добави: - Не
отговарям, ако утре съжалявате за това!
Той надникна право в зениците ти и откри на дъното им заканата. Но бе
късно да се откаже от ефектния си замисъл. Конете полетяха с изстрела, сами
превърнати в изстрели, вдигнаха прахта на хиподрума. Ти изпълни
нарежданията точ в точ с едно малко опущение: просто забрави, че любимецът
на командира Вихър се плаши от вик в ухото. Тъкмо пред последното
препятствие, когато дъхът на прашната победа пареше ноздрите на коня и на
ездача, ти се наведе от седлото и в самото конско ухо, изострено и тънко,
трепкащо като новопокарал листец, извика с цяло гърло:
- Але, хоооп!
Отде ти дойде този циркаджийски повик? Последвалото наистина заприлича
на цирк. Вихър от летяща напред стрела изведнъж се превърна във вихрушка
на място. Ти щеше скъпо да платиш своята дяволия. Едвам се удържа на
седлото, вкопчен в гривата му. Сега прахолякът замъгли слънцето и останалите
лъскави копчета, като пълнеше ноздрите с лютивия мирис на поражението. Но
дяволът, който се бе вселил в тебе, още не бе наситен. За да не дадеш

270
възможност на командира да прояви великодушие и да ти прости, сам му
хвърли предизвикателството в очите:
- Какво ми текна, викнах в ухото на коня...
Тогава непогрешимият, идеалният, непостижимият командир побесня като
всеки обикновен човек. Каква наслада бе за тебе да видиш този самоовладян
до неправдоподобност млад мъж как почервеня от ярост за своя любим кон. И
какво садистко наказание измисли за тебе: през неделния ден вместо отпуска
да останеш в казармата сам и да изчистиш торясалите конюшни така, че подът
им да лъщи като калайдисан тиган. Но тъкмо ти тайно тържествуваше, че си го
извадил от кожата и си го направил равен на себе си, тогава дойде неговото
пълно тържество. През неделния ден, един от броените му дни на този свят, без
нито дума да каже някому, той остана заедно с тебе. Може би се е лишил от
последната си среща с любимата. Съблече се гол до кръста и от зори до мрак
двамата чистихте конските извержения, ринахте с лопати вонещия тор,
обливахте с кофи калния под,
докато гърбовете ви лъснаха от пот като калайдисани тигани.
Командире, лош номер ми изигра, че ме натовари с този спомен!
Бора се надигна от леглото, ослушва се.
Проечава далечна войнишка тръба. Вечерна проверка. Издайнически лунен
лъч се промъква в сянката, където е спрял един овехтял камион с номер 31-74.
Момичето с нелегално име Вена се е сгушило в кабината до шофьора и по
детски стиска палците на двете си ръце. Брои минутите. Те пълзят бавно като
костенурки, чува се сякаш грапавото им лазене по земята.
Командирът Андрей Ковачев пресича казармения двор, осветен от луната.
Трябва бързо да премине откритото пространство. Насочва се право към
оръжейния склад. Няма как да изобиколи. Кройцерова соната ту се лее с
лунната светлина, ту се замъглява от нечия сянка и мелодията се губи, далечна,
недостижима. Той крачи, решен да се добере до склада на всяка цена. А
разстоянието става все по-голямо. Уж върви, а тъпче на едно място. Върви
упорито, а земята се изплъзва изпод нозете му и той все още не може да стигне
до целта. Пътят до музиката минава през оръжейния склад и през никъде
другаде.
- По-скоро! - подканя го мислено Вена, стиснала палци в камиона. -
Картечница непременно! И автомати, разбира се! И патрони, много патрони!
Чуждият глас на Кирил се вклиня в напрегнатата тишина:
- Остаряло е това оръжие!
Командирът се спира сред двора, вцепенен от изненада, че саможертвата му
е напусто за някакво старо оръжие. Лунната светлина го облива и превръща в
бронзов паметник.

271
 - Не го слушай! - внушава му Вена и се мъчи да извика, но думите ѝ отскачат
обратно в кухата тишина. - Ние трябва да преодолеем всички трудности: и
остаряването на оръжието, и собственото си остаряване!
- Остарели са и лозунгите като допотопно оръжие! - отеква присмехулният
вик на нахалника.
Паметникът се размърдва. Със свръхчовешка воля Андрей Ковачев оживява
от лунния бронз и тръгва отново, за да защити правотата на своя път.
- Колко далече е оръжейният склад! - шепне той запъхтян. - Колко далече
си ти! Колко години все вървя към оръжието и към тебе и все не стигам! Дали
не съм изостанал? Дали не съм закъснял и оръжието вече наистина е остаряло?
А може би това са нейните мисли, отпратени обратно към нея. Музиката на
Бетховен от сонатата ги мами, отдалечавайки се все повече. Прегазват я тъмни
сенки, дебнещи от всички ъгли.
- Сигурен ли си, че няма предател? - пита Вена с ехтящ шепот като в куха
делва.
- Предателят е навсякъде! - отвръща той и продължава да крачи под
вероломната лунна светлина. — Нима трябва да спрем и да се предадем на
предателя?
Гласът му иде като ехо издълбоко, от друг свят. Обсаждат го сенките. Той се
сили да тича, да стигне до склада, но на нозете му сякаш има привързани
воденични камъни, теглят го надолу, затъва все по-дълбоко в земята, не може
да изтръгне стъпките си.
- По-скоро! Сега или никога! - дърпат го мислите ѝ. — Целият Балкан
очаква оръжие от тебе.
Той се надига и продължава да върви. Още малко остава до склада. Още
няколко последни крачки. Луната се показва между пробягващи облаци.
Светлини, сенки. За миг сноп лунни лъчи озарява прашния прозорец на склада.
Виждат се планини от автомати, картечници, сандъчета със снаряди.
- Изтърва това старо оръжие! - нахлува ехидно гласът на нахалника.
- Съднико, къде си бил тогава? - избухва Бора.
Луната гола бяга, преследвана от облаците. Вена стиска палците на двете си
ръце. Пулсът удря гърдите ѝ. Пронизителен сигнал за тревога.
- Стой! Горе ръцете!
Тя вдига голи ръце, стиснати в юмруци.
Звъни се остро, продължително.
Болната едвам отлепя клепачи. Пред замъгления ѝ поглед още се гонят
светлини и сенки. Събужда се със стиснати палци на двете ръце, както е седяла
някога в камиона, очаквайки Андрей с оръжието от казармата. Той не можа да
ограби препълнения склад, не въоръжи Балкана. Предателят го изпревари с
две-три крачки. Дървета, луна, младежи останаха невъоръжени. Съпротива с
голи ръце.

272
 Кирил отваря вратата, очаквайки да види лекаря от своето детство —
възрастен, строг, внушаващ вяра във всемогъществото на класическата ме-
дицина. На вратата е застанала млада жена с прозрачна кърпа, захлупила като
стъклен звънец високата ѝ фризура. Пита бодро, с автоматична скорост:
- Да сте викали лекар?
- Очакваме ви! - поканва я той, като че приема самото спасение.
Тя влиза направо с палтото, безразлична към обстановката. Мъжът понечва
да ѝ предложи да снеме връхната си дреха, но тя няма време за губене:
- Къде е болният?
Кирил без обяснения издърпва завесата, вече включен в скоростта на
новодошлата. Не се учудва, че докторицата не търка търпеливо ръцете си, за
да ги стопли, както някогашният домашен лечител на всички болести, не
разпитва надълго и нашироко за най-малките симптоми на заболяването, за
най-незначителните, забравени вече страдания от миналото на пациента. Без да
е сигурен, че е нужно, Кирил съобщава телеграмно:
- Цяло денонощие висока температура. Не спада. Хинин, аспирин,
пирамидон, комбинирани - нищо не помага!
- Кашлица? Главобол? Гърло? - пита лекарката все така автоматично и
изважда слушалките от чантата си, която не се отличава от модните дамски
торби и по нищо не напомня за професионална принадлежност.
- Да, силно главоболие, кашлица и хрема - обяснява Кирил, смаян, че
лекарката няма намерение да си развърже кърпата и така през този стъклен
похлупак ще преслушва гърдите на болната.
Тя отмахва безцеремонно завивката. Кирил мигновено се оттегля от хола,
спущайки завесата. Новодошлата стрелва един проницателен поглед към тази
платнена стена. Той изпитва влудяващо желание да запали цигара. Цял
настръхва от представата как ледените пръсти на лекарката се докосват до
парещата кожа на болната. Сепва го скорострелният говор:
- Моля, дайте една лъжичка да прегледам гърлото!
Кирил се втурва към бюфета, обърква чекмеджетата, вади вилица, нож,
докато попадне на лъжичка. Подава я дискретно през завесата. Лекарката не се
удивлява от нищо, привикнала на какви не конфузни положения в своята
практика. Иде в хола с твърде сериозно лице. Подхваща съвсем тихо, с нотки
на човешко участие, от което тръпки го побиват. Той почти съжалява за
първоначалния ѝ автоматичен глас, който превръщаше случая в серийно
явление.
- Налага се - веднага в болницата, макар че всичко е препълнено. По
коридорите слагат легла. Тази грипна епидемия!
- Толкова ли е опасно?
- Пневмония. Лявата страна е засегната, там има някакво старо гнездо...

273
 - Не може ли да остане вкъщи вместо в коридора на болницата? - осмелява
се да предложи той.
Лекарката го смерва изпитливо:
- Рисковано е! - Вади кочана и пише рецепта на крак. - Трябва да се спазва
най-строг режим на лечение. Има ли близък човек да я гледа неотлъчно?
- Да, има - заеква Кирил.
Още веднъж тя го стрелва изпод вежда. За преуморения и недостатъчен
болничен персонал е добре дошло такова доброволно лечение вкъщи. Сочи му
рецептата и му я тълкува като на неграмотен:
- Дано успеете да намерите този антибиотик!
Той е готов да се откаже от преимуществата на домашното гледане:
- Щом в болницата разполагат с него...
- Там е работата, че го няма!
- Как? А в аптеките?
- Никъде няма!
- Е, тогава? Как да го намеря? - недоумява мъжът, чието здраве не му е дало
повод досега за натрупване на необходимия болничен опит.
Тя оглежда мъжа втрещена - от небето ли е паднал.
- С връзки! - подсказва му като на оставач в долните класове и нарежда
делово, възвръщайки си автоматичния глас: - През 6 часа по две таблетки. Само
да не изпуснете часа. Денем, нощем, без прекъсване. Инак се нарушава
цикълът.
- Във всичко е така - промърморва той като на себе си. - Веднъж наруши ли
се цикълът...
- Положението е сериозно. Ако до утре вечер не спадне температурата,
извикайте ме!
Разгръща адресника си. Кирил се изплашва, че ще го остави сам с
неизпълнимата рецепта в ръка.
- Какво друго бихте препоръчали?
- Вярвам, знаете: разтривки с камфоров спирт по цялото тяло, но не около
сърдечната област.
Озадачена от забъркването му, лекарката млъква прозорливо. И тръгва към
следващия адрес.
Страхът при него се изразява в оживена енергия.
Връща се за малко в стаята при болната. Тя веднага забелязва изопнатото му
лице и го пронизва с въпросителен поглед.
- Сега пълно послушание! — моли той безпрекословно.
- Какво каза лекарката?
- Обикновен грип - отвръща той уклончиво. - Трябва най-строг режим!
- Защо? Нали е обикновен?
- Последиците от обикновените неща са най-необикновени.

274
 Тя затваря очи, изтощена от напрежението да овладее немощта си.
- Хайде, бъдете послушно момиче! - оправя завивките ѝ, докато тя се унася
в полусъние. - А пък аз да бъда храбро момче!
Хвърля бърз инспекторски поглед към нощното ѝ шкафче: пълна чаша вода,
носна кърпа, шише е лавандулов спирт, памук, а под леглото - гърне. Какво още
трябва на един болен, който прекарва по-голямата част от времето си оттатък,
в съня?
Оставя я сама с кошмарните видения. Щура се из хола, изключва телефона
да не я безпокои в негово отсъствие. Тихо уговаря сам себе си:
- И тъй, този антибиотик може да се намери само с връзки. Връзки, връзки,
как да ги завържеш, след като сам си ги скъсал? Животът виси не на косъм, а
на връзки!
Навлича шлифера, удостоверява още веднъж с нервни пръсти, че рецептата
е във вътрешния джоб на сакото му, и излиза, притваряйки вратата внимателно.
Навън го посреща леден вятър - едно твърде осезателно напомняне за
замразяването.
Бора пропада в бълнуването като във варница с лепкава гасена вар.
Цяла гори. Мята се. Хлътва все по-дълбоко в бялата, лютопареща гъстилка.
Една ръка само да се протегне, да я измъкне. Няма наоколо друга освен
мъжката ръка, която я плаши, привлича и отблъсква. По-добре да се удави във
варницата, отколкото да се разкъсва между „Ела!” и „Махни се!” Но къде се
дяна проклетата му ръка да ѝ подаде чаша вода?
Ужасната особеност на това бълнуване е, че то е затъване в действителните
перипетии през последните дни. Гъсти дни с режещата белота на гасена вар.
Той не знае къде се губи тя през последните седмици. Не бива никога да
узнае. По цели дни до късни нощи я нямаше. Би го нарекъл, ако е в добро
разположение на духа, „хождение по грешките”, но ако е в злъчно настроение,
какво ли презрително прозвище би измудрил?
Къде се съхраняват записите от телефонните разговори?
Това навярно ще бъде фонотека на човешката бъбривост. Какъв бездънен
рудник за социолога! Да биха ти позволили да надникнеш с ухо в този
подслушан интимен въртоп, ти би определила прогнозата за обществото. „Сега
диагнозата е по-важна!” - заяви Кирил, когато ѝ подаде термометъра. Опитай
се да станеш диагностик на обществото. Но за да ти дадат достъп до този
подземен магнетофонен свят, ти сама трябва да станеш подслушвач. Като
начало набери дързост да подслушваш поне собствените си телефонни
разговори:
- Ало? Ти ли си, Радуно? Обажда се Бора.
- Боре, къде изчезна? Знаеш ли откога те търся? Някакъв мъжки глас
отговаря на твоя телефон. Какво става?

275
 - Ще ти обясня, не е за телефон.
- И в кабинета ти все те няма!
- Подгони ме непредвидена работа из провинцията.
- Каква толкова работа?
- Друг път... А ти как си?
- Все така, оставила съм децата на самоотглеждане. Търсих те да ти предам
нещо, но не е за телефон.
- Обаждам ти се за едни данни, които ми са нужни срочно.
- Стига да ми са подръка. Какви данни?
- Трябва да се видим.
- Добре. И аз искам да те видя. На работа съм по цял ден. Обади ми се там
по телефона, ще изскоча за малко до твоя кабинет.
- Предпочитам да се уговорим предварително.
- Гласът ти е пресипнал. Да не си лепнала грипа?
- Нещо ме чупи напоследък. Все на път съм била. Но се държа. Няма да се
оставя да ме свали.
- Не си играй с грипа, тазгодишният бил азиатски. Да дойда при тебе, да не
излизаш!
- По-добре аз да дойда при тебе. Имам причини. Не е за телефон. Кажи кога?
- Още утре. Да се уговорим къде...
Някогашната кльощава ремсистка Радуна. Днес наедряла майка на две деца.
Чиновничка в отдел „Личен състав”, препоръчана от тебе там. Предано те чака
в странична уличка край института, както на нелегална явка.
- Радвам се, Боре, че се сети най-после за мене!
- Често се сещам, Радунче, но пуста заетост, откъсна ни една от друга.
- Макар и дълго да не се виждаме, аз чувствам, че сме си заедно.
От нея ти веднага получи секретните сведения за тримата изключени
студенти. За четвъртия не пожела да узнаеш нищо. Защо? Тъкмо сега бе
моментът да провериш подозренията си. Дали те възпря стеснението да
надзърташ в скрития „срам” на човека, с когото делиш жилищната си площ?
Или някакъв подсъзнателен страх да не би да се натъкнеш на нещо извън
допустимото? А може би тъмно предчувствие? Стига недостоверности!
Разгръщаш сведенията с настръхнали пръсти.
Хвърчащ лист.
„Докладна записка от ръководството на ДСНМ за Капка Иванова Рашева,
студентка V курс строително инженерство:

Довежда се до знание, че гореспоменатото лице няма място в института

поради битово разложение, чужд класов произход: семейство на бивши
хора, („бивши”! Как се пръкна това чудовищно прозвище за живи хора?),

276
 подигравателно отношение към отговорни другари и редица други
прояви, несъвместими с образа на новия човек.
Печат. Подписът не се чете.”
„А изпращачът на тази клевета е съвместим с образа на новия човек? - би
вметнал присмехулникът или по-точно хулникът Кирил, ако би надникнал през
рамото ти в папката. - И подписът му все не се чете!”
Приложение към докладната записка: „Препис на дописка, съчинена
собственоръчно от въпросното лице К. И. Рашева и изпратена в редакцията на
студентския вестник „Авангард”.
Четеш с прескоци като подгонена;
Дописка от конската опашка на паметника:
Много съм чула-видяла, още по-много мълчала...
От четири-пет години насам по късна вечерна доба под мене застава един
педя човек, лакът самочувствие, викат му Лишеят, секретар на институтско
ДСНМ...
Все иде на среща. И все разни момичета чака. А все с един и същ „класов
подход” към всяко от тях:
- Другарко Еди-коя си, получиха се лоши сигнали за тебе...
И пуща ръка... Ако тя се съгласи да понесе ухажванията му, всичко е наред.
Лошите сигналчета от неизвестен източник изчезват яко дим. Но ако се запъне
и му обърне гръб, тежко ѝ и горко...
Най-после се намери една нахакана да отмъсти за всички... Определя среща
под мене на петима едновременно, между тях и на Лишея. Като се изтъпаня
великолепната петорка начело със секретаря на ДСНМ, наконтени, с
буржоазни вратовръзки, и като поглеждат на кръв един към друг, щях от смях
да се откъсна от торса на царския кон и да полетя над града като
древнобългарското знаме...
А дамата най-невинно минава със своя приятел под мене да се наслади от
вида на посрамения безсрамник. Духна му под опашката, казано на наш конски
език...
Наказанието не закъсня. Да сме наясно, другари... Изключването на тази
битово разложена студентка се провежда по най-тържествен ритуал. С
благословия от управата на института начело с преподавателката по
марксизъм... Нейно преподобие...
(Следват обидни закачки по твой адрес, които пробягваш още по-бързо,
мъчейки се да ги забравиш. И четеш финала.)
Още колко истории мога да разкажа, дето минават-заминават под мене.
Отвисоко гледам, надалече виждам и все откъм задната страна, иззад
опашката на парада. Но предпочитам да си мълча и да не се размахвам срещу

277
вятъра, за да не насъскам конските мухи да хапят и да ми досаждат. Така е по-
удобно, както и вие впрочем сте разбрали.
С опашат поздрав -
(Изрисувана конска опашка).
Е, как се чувстваш, другарко професор, зашлевена през лицето от бронзовата
опашка на паметника?
Това, че си засегната самата ти „персонално”, не е фатално. Опитай се да го
преглътнеш, колкото и да е стипчиво. Другите лесно ще понесат
оскърблението, нанесено не на тях, а лично на тебе. Страшното е, че е осмян
секретарят на ДСНМ, покрай него и организацията. Такива не се прощават.
Всички зевзеци в редакцията на „Авангард” навярно четат този пасквил и
квичат от удоволствие. Не е за печат, разбира се! Но сигур се е разчуло за него.
Трудно, почти невъзможно е вече да отървеш Капка. В капка вода ще искат да
я удавят младежките отговорници.
Странна длъжност „отговорник”, особено в млада възраст. Пред кого
отговаря и за кого? Ако отчита точки за себе си, трупа сбор от цифри за
собственото си издигане, с други думи, отговаря за своя интерес, тогава
отговорността се превръща в безотговорност.
А ти, отговорничката по идеологическата работа в института, за какво
отговаряш ти? За мислите и настроенията на младото поколение, за неговата
вяра. Е, и? Не бива да стоиш със скръстени ръце.
Трябва да направиш нещо решително, нещо такова, което Андрей би сторил,
ако бе жив сега. А какво би могъл да предприеме той? Преследват за смях.
Самият той толкова обичаше хумора! Целият искреше от духовитост. Как би
се смял над дописката на опашката...
Но кой ли я е преписал скритом от папката в чекмеджето на редакцията
и я е подпъхнал в досието на петокурсничката Капка Рашева? Ами ако е
тръгнал този текст от ръка на ръка да се преписва и умножава за смях на мало
и голямо? Тогава Капка е неспасяема. А заедно с нея - и твоята съвест.
„Съвест? Среща ли се още това изкопаемо?” - бе подхвърлил
безотговорникът Кирил.
- Все още! Все още! - вика отчаяно болната.
Черни копита чаткат по слепоочията ѝ, искри изскачат от тях.
Конна жандармерия гони момичето, гони младата и зрялата жена, гони
всички нейни възрасти. Тя тича през годините като по разкъртени павета, все
по-запъхтяна, все по-отблизо преследвана. Нозете вече не я държат, дъхът ѝ се
свършва. Момичето-жена-старица рухва повалена. Настига я проглушително
чаткане на бронзови копита. Тя вдига голи ръце да запази главата си. Започва
жестоко да я шиба опашката на коня, един бронзов бич, който запалва огън по

278
цялото ѝ тяло, а най-парещи са ударите през очите. Кървавочервени ивици ги
прекосяват.
Болят, горят очите ѝ, заслепени от една плътна превръзка, която напомня
конски капаци. Повалена на земята, тя се мята, сили се да се изправи, по нея
плющи опашката, както камшик върху тялото на грохнала кобила. Огромен е
товарът ѝ, претоварена е каруцата ѝ. Ще може ли да се вдигне на крака и да
потегли пак? И накъде по изкъртените павета на годините с тези конски
наочници?
Ставай, по-скоро ставай! Сама ли си във впряга, къде са другите?
- Ето ме, аз съм до тебе! - шепне Радуна. - Макар и да не се виждаме, винаги
сме си заедно. Измъкнах данните. Ако ме пипне шефът, ще ме уволни
дисциплинарно, пък и отвсякъде ще изхвърча.
- Не бива да рискуваш заради мене! - отсича Бора и напъхва обратно в
ръцете ѝ тайните документи.
Лицето на Радуна пламва от обида и дързост. Нейното някогашно лице на
момиче от съпротивата, готово да жертва живота си, камо ли някаква си
чиновническа служба. Тогава Бора поема папката с документите като клетва за
вярност между тях, двете боркини. Разгръща я при спуснати пердета зад
заключена врата в кабинета си. Дано никой не почука! Не повече от половин
час има право да задържи материалите у себе си.
Защо се чувстваш неудобно, че надничаш в досието на някого си, сякаш
разтваряш чуждо писмо? Неговото предназначение е именно за това - да бъде
четено и изпосквано от чужди очи, но никога да не бъде дадено на човека, за
когото се отнася.
Сведение за Васил Горанов Доков от гр. Кърджали, пети курс, строително
инженерство. (Приложено писмо-донос, написано полуграмотно върху
откъснат лист от тетрадка.)
„Константирам че щял да бъде дупуснат да стане вишис един класов врак
Васил Горанов Доков. Съшия се е заканял с уръжие в ръка на другаря Аврам
Петров да го аристува преди девети.
Подпис: Величка Петрова Кавръкова
систра му."
Мозъкът ти отказва да разбира, жичките са прегорели, както на елек-
трическата печка. Я направи една проста сметка за деца от предучилищна
възраст! Обвиненият е сега на 23 години. Преди Девети е бил колко? 23 без 13
правят? 10-годишно момче. Как е успял така бързо да се развие, че да хване
огнестрелно оръжие в ръка и да заплашва с арестуване видния обществен деец
Аврам Петров, тогава антифашист, днес член на Комитета за защита на мира?
Неотдавна ти се запозна с този човек на конференцията на новоизбраните
градски съветници. Възрастен, с благородно чело, увенчано с бяла коса, той бе
много мил с тебе, стисна ти ръката за твоето смело и честно изказване. Но защо

279
сега същата ти ръка, насърчена от него, се колебае да вдигне телефонната
слушалка и да потърси неговото съдействие? Нима само в изказванията се
изразява твоята смелост и честност? Вербална активност. Какъв богат
материал за социолингвистика! Гласът ти набира бодрост от срама:
- Ало? Другарят Аврам Петров?... Кога ще се върне?... Благодаря! - Спущаш
отчаяно слушалката върху вилката и обесваш там своя бодър глас.
Заминал за Индия на заседание на световния актив за подготовка на
следващия конгрес.
Сама трябва да се опиташ да развържеш този възел. Дано не го заплетеш и
завържеш още повече. Обикновено при такива добронамерени издирвания на
истината злите сили се ожесточават и са способни да измислят какви не
допълнителни престъпления на жертвата, за да докажат своята правота и сила.
Единственият начин за противодействие е събиране на контраданни в
абсолютна тайна.
Измисляш причини, за да се освободиш за два дни от институтските си
задължения. Общественото ти положение на градски съветник е удобно
прикритие. А понеже живееш в малка страна, в която те засичат на всяка крачка
случайни срещи и познати, трябва да внимаваш с алибито. Какво може да
прави един софийски градски съветник в Кърджали? Обмяна на опит, да речем,
за читалищната дейност в новия почин за запълване на свободното време на
младежта. Из провинцията в читалищата все още тлее някакво духовно огънче,
може би.
В твоя район читалище „Природа и знание” в пъпа на стара София прилича
на пясъчен часовник: непрестанно се рони мазилката, сипят се юфки от
блажната боя на врати и прозорци, пропадат окъртени стъпала, тече времето,
тече. Но никой не го забелязва, докато не удари гонгът. Това се случи на
тържественото следизборно събрание. Тъкмо новият народен представител
при изпреварили аплодисменти завърши своята многообещаваща реч за
заплануваното бъдеще. Тъкмо се развихри художествената самодейна
програма. Тъкмо подиумът се разтърси от ръченица към все по-буйно темпо
и... Хоросанът на тавана с гръм и трясък се сгромоляса, за щастие в единия
ъгъл — върху изтеглената катедра, облечена в червена тога. Само неколцина
правостоящи, присламчили се близо до сцената, навярно роднини на играчите,
отърсиха от косите и раменете си мазилката. А лицата им дълго бяха гипсирани
от уплаха. Така проехтя маховикът на времето, та дори и глухите го чуха. Но
после се оказа, че е минало покрай ушите им. Ти, градски съветник, тръгна
„авторитетно” по разни инстанции да настояваш за неотложен ремонт.
Отговориха ти, че е късно, годишният бюджет отдавна е „гласуван” и
„съгласуван”, не е предвидено такова „перо”, невъзможно е да се „заделят”
допълнителни суми и без това средствата са „под отчет” и „с лимит”.

280
 А пясъчният часовник отброява стъпките на времето зрънце по зрънце
хоросан, стъпало по стъпало, изхабяване по изхабяване, рухване по рухване.
Рони се, рони се потонът над главата ти.
Рони се опушеният таван над леглото ти, рони се от високата температура на
мислите. Ронят се гипсовите сводове в аудиториите от въпросите на
студентите. Млади, будни очи:
- Може ли една философска система да задоволи за дълго време човека?
Твоят отговор, вслушан сам в себе си, дали звучи достатъчно убедителен:
- Да, щом цялата европейска философия е развита от древните гърци: цели
25 века ни задоволява и занапред ще ни съпътства.
Други пронизващи очи:
- Диалектическият материализъм завършена система ли е?
Кратко съобразяване. Има един „диалектичен” извърт: „И завършена, и
незавършена.” Твоят отговор с гласа на загиналия:
- Не е завършена, иначе би означавало, че е спряла, тоест мъртва.
Очи отвсякъде, очи от упор:
- Подлежи ли на развитие? Не е ли закостеняла?
Отговор без помисляне:
- Закостеняла е в някои мозъци, но ако те не подлежат на развитие, това не
означава, че...
Рони се гипсираният похлупак над главата ти.
Рони се бетонът на моста над Искърското дефиле, сгромолясва се, заприщва
реката. Инженерът навярно е завършил по протекция с тройка нашия институт.
Но няма протекция за жертвите на некадърника. (При проверката се оказва
друго: инженерът си бил на място, но някои си от майсторите не спазили
процента при забъркване на бетона, имало кражби на торби с цимент - от кого?
Крадат от самите себе си и заплащат с живота си този самограбеж...)
Рони се мракът в повредения асансьор, където ще падне професорът-
музикант, един от най-прецизните педагози и човеци.
Рони се непогрешимото марксическо учение за класовата борба и за
комунистическия рай на бъдещето... Рони се върху тебе сградата на един висш
институт, на един завод на живота, срутва се, затрупва те...
Отърсвам от клепките си опадалата мазилка, отварям подлютени очи и
мигам ослепена:
Южният град Кърджали ме посреща с оптимистично слънце. Прозрачен,
измит като стъкло въздух пуща на вълни планината да раздвижи хоризонта.
Обаче и най-красивата гледка не може да развлече окото, прогледнало за
своите заблуди.

281
 Бележникът ми с данните ме отвежда до адреса на опасното лице Васил
Горанов Доков. Щом на 10 години е вдигнал оръжие да заплашва възрастен
мъж, сега на 23 години направо би трябвало да застреля жена като мен.
В къщата, оставена отключена, няма никого. Обаждам се на съседите и
неволно изпадам в жалката роля на събирач на сведения зад гърба на човека.
Хората сами, без да ги питам, ме отрупват с информация, която съвсем ме
обърква. Младежът се оказва активист по всички обществени линии. Водел
кръжоци по строителна техника за деца и юноши в Културния дом. Изнасял
научни беседи по местната радиоуредба. Устройвал изложби, кинопрожекции
на научнопопулярни филми. Отбелязвал по собствена инициатива
годишнините на световни откриватели и изобретатели. Изобщо, изключването
му, изглежда, се е отразило благотворно върху културното развитие на града.
Всеки на мое място би си обяснил това престараване с тъмното минало на
лицето, желаещо да се докара пред новата власт. А прекалените хвалби на
съседите могат да наведат и на по-смешни подозрения: дали горките хора не са
били заплашвани „с оръжие в ръка” от младия разбойник, та затова се
надпреварват да се застраховат с добри отзиви за него? Тръгнеш ли да събираш
сведения, откачаш на жица „подозрителност” според жаргона на студентите.
Като облак от съмнения се понасям към Културния дом. Зимна сграда с
колони отпред в стила на патетичните строежи в началото на 50-те години.
Добре поддържана, говори за самочувствието на миньорския град. Няма нужда
да питам и да се лутам - ярка обява пред входа ме упътва право към целта:
„Кольо Фичето, лекция с цветни диапозитиви в киносалона”. Вмъквам се
незабелязана в затъмнението и заставам до стената наред с правостоящите.
Отдавна не съм се чувствала любознателна ученичка, посещаваща всички
сказки в провинциалния град, каквато бях някога. На екрана — Ловешкият
покрит мост. А в мрака на салона — млад глас, говорещ на трета скорост, за да
догони напиращите знания. Очаквах на тази тема обичайните ахканици пред
самородния гений. Вместо възторзи - точни наблюдения, вместо епитети -
съпоставки. Не съм сигурна дали професорите, които изключиха този студент,
биха могли да изнесат такава лекция, наситена с подробни, добросъвестни
проучвания. На екрана се нижат детайли от трикорабната църква „Св.
Константин и Елена” в Търново, двойната фичевска кобилица по фасадите на
хана и конака, дъгите на Беленския мост, въртящата се колона на църквата в
Свищов - чудо на строителната изобретателност.
Долавям в припрения говор на лектора една отмъстителна нотка: самоукият
майстор Фичето не само е постигнал най-сложни изчисления и конструкции,
но е разбил закостенели форми и е доказал трайността на невъзможни за
времето си решения, издържали изпитанието на 150 години. Липсата на
диплома не може да попречи на истинския творец. А кобилицата е „подписът”
на този строител. Тя символизира уравновесяване на противоположни опъвни

282
сили, понасяне с лекота и грация на огромни тежести, точност в измерванията
и симетрия.
Рони се... Не се рони построеното от Кольо Фичето. Странно, 150 години
вече и как така не се рони?
Изчаквам лектора да събере и подреди диапозитивите. Това той върши със
систематичност, увлекателна за мене, която го наблюдавам, защото е ув -
лекателна и за самия него. Мургавото му лице носи една от най-редките черти
за хлапак на неговата възраст - умението за съсредоточаване. Правя ненадейно
откритие: може би тъкмо тази черта придава привлекателност и сила на
мъжкото лице. Още едно лице познавам в живота си, което ме порази със
своята обречена съсредоточеност. Дори когато се шегуваше, когато се
занасяше по момичето с фалшиво име Вена, лицето на Андрей бе вътрешно
насочено към една магнетична цел. С такова лице човек не можеше да не бъде
изправен на разстрел - върховния миг на пълното съсредоточаване.
Изведнъж ме прекосява къса електрична тръпка. Още едно мъжко лице
познавам, стигащо до ожесточение в своята волевост да не се разсейва по
маловажното, а да се фокусира в същественото. И една мъчителна бръчка на
раздвоение точно през средата на челото му, някаква разкъсваща страст или
сторен грях. Проклето лице което поражда безсъние да го разгадаваш.

Кобилицата на рамото ти се клати застрашително.

Ту едното ведро натежи, ту другото. Любов - ненавист, дисциплина - съвест,
твърдост - доброта, принципност - прошка, вярност - развитие, думи -дела...
Внимавай на всяка крачка, измервай всеки жест!
Разлюляно равновесие. Всеки миг може да се подхлъзнеш и да паднеш под
противоречивия си товар. Едното тегли насам, другото в съвсем
противоположна страна. Как да постигнеш стабилност и вътрешна лекота? До-
толкова внимаваш на всяка стъпка; че почти си спряла на едно място. Губиш
ритъма на движението, кобилицата се превръща в смазващ кръст. Къде е
грешката ти? За кой път се връщаш назад по своята пътека да провериш в кой
миг си сбъркала. Дали не си изтървала нещо съществено?
Излиза, че истинското ти име е било измисленото Вена, а Бора е фалшивото.
То така и звучи. Странно, докато бе Вена, ти бе самата себе си, бе истинска.
Кобилицата ти бе в идеално равновесие, както онази грациозна кобилица сякаш
лястовица по сградите на Кольо Фичето.
Ти, минала през инквизиторските разпити в полицията, сега подлагаш на
разпит един млад човек, а себе си - на още по-страшна инквизиция.
- Каква според вас е причината за изключването ви, другарю Доков?
- И аз си бия главата: каква? Ако вие, другарко Найденова, ми я разкриете,
ще ви бъда признателен.
- Но как самият вие си обяснявате това все пак?

283
 - Има някакво недоразумение, което непременно ще се поправи. И то скоро.
Очаквам съобщение.
- Какво съобщение? Откъде?
- От института, разбира се. Да се върна и да продължа следването си. Дори
помислих, че вие лично сте дошли да ми поднесете извиненията на
факултетния съвет.
- Кое ви дава основание да бъдете толкова сигурен?
- Как кое? Истината. Моята учебна „успеваемост”, както се казва на
бюрократичен език, моята обществена „натовареност”, застъпничеството на
отговорни инстанции.
- Какво застъпничество?
- Не сте ли уведомена? Чудно... Градският народен съвет оттук изпрати
писмо до института за моя обществен актив, за културно-просветната ми
дейност.
- Кога е изпратено писмото?
- Преди повече от месец, наскоро след изключването ми.
- До кого е адресирано?
- До отдел „Личен състав”. Такива суперлативи са нанизали за мене, че ми
стана неудобно.
- Вие сте надникнали в такъв поверителен текст?
- Пред мене го съчиняваха, няма тайна тук!
- Кой се е подписал под това писмо?
- Завеждащият отдел култура при градския съвет, а също и други шефове,
пък и печат е лепнат, както се полага.
В досието на Васил Горанов Доков не бе приложено такова писмо. Изведнъж
проблясва пред погледа ти: в бившия отдел „Кадри” дали не продължават
старите методи от култовския период? Доносите, анонимните клевети и
„сигнали” се вземат под внимание, обаче похвалите, положителните оценки,
дори да носят печата и подписите на някой народен съвет, се хвърлят в коша
като „нецелесъобразни”.
- А преди Девети какво сте правили?
- Играл съм на прескочикобила ей по тези улички, те още ме помнят с
одрани колена.
- Познавате ли другаря Аврам Петров?
- Познато ми е името му.
- Откога?
- Откак чета по вестниците за международното движение за мир.
- А лично откога го познавате?
- Лично? Нямал съм тази чест.
- Погледнете ме право в очите: преди Девети да сте притежавали оръжие?...

284
 - Оръжие? - Младият човек вдига поглед като дуло, прицелено с презрение
право в зениците ти. Така някога при разпит самата ти пронизваше с очи онези
мъчители. - Да, едно детско пистолетче, с което се перчех пред хлапетата от
махалата.
- А някакво друго, по-истинско оръжие да ви е попадало в ръката? Не
бързайте да ми отговаряте, припомнете си добре!
- Вие се шегувате! За какъв дявол да си спомням оръжие, което не съм
виждал и насън?
- А пред другаря Аврам Петров?
- Простете, какво общо има борецът за мир с някакво оръжие?
- Вие сте Васил Горанов Доков, нали?
- Да, все още не са ми оспорили това.
- Има ли друг от връстниците ви със същото име в Кърджали?
- Ако имаше, щях да го зная.
- Значи, вие сте заплашвали с оръжие в ръка другаря Аврам Петров с
арестуване, вие и никой друг.
За миг момъкът се вкаменява. Свръхсъсредоточаване. Лице, сякаш пред
разстрел. Внезапно - залп от бесен смях. Дълго не може да дойде на себе си,
цял разтърсен, повален от смеха. Принудена си да изчакаш да стихне тази
смяхова невроза, за да ти обясни човешки:
- Аврамчето, пияницата от нашата уличка. Аврамчето, дето нощем се
връщаше от кръчмата и будеше цялата махала с пиянски песни. През лятото на
44-та майка ми легна тежко болна, а през есента почина. Едва успяваха
лекарите да ѝ приспят болките с инжекции. И тъкмо се е успокоила, Аврамчето
мине под прозореца и я стресне с крясъците си. Една заран, след като цяла нощ
мама охкаше, събудена от него, аз грабнах детското пистолетче, причаках го
пред къщата му, опрях дулото о гърба му и викнах: „Ако продължаваш да
вдигаш шум нощем, ще те арестувам, пияница неден!”
- Той е бил едноименник на другаря Аврам Петров?
- Едно магаре ли се казва Марко?
- Наистина станало е недоразумение. Нелепа история.
- Било е съвсем просто да се установи истината.
- Постъпило е сведение от сестрата на пияницата Аврам Петров. Аз ви
издавам служебна тайна, моля ви.
- Бъдете спокойна! Сведение от леля Величка? Тя стана важна квартална
ОФ-деятелка. На много хора е напакостила. Някои жени са зверски жестоки,
когато получат власт.
Фикусе, ти най-добре познаваш жените, защото предимно жени те от-
глеждат, кажи — вярно ли е това?

285
 Фикусът мръдва едното си зелено ухо, замислен за нещо свое, фикусно. Ако
му припишем човешко съзнание, понеже засега само с такова боравим, той би
отговорил в схематичните наши представи горе-долу така:
„Историята познава безброй мъже властелини, разплакали с жестокостта си
земята. Но жена тиранин е по-рядко явление. Затова е и по-фрапиращо, тъй
като е противопоказно - нали от нежния пол се очаква милосърдие, любов и
майчина ласка.”
Но истинският фикусов отговор би бил непостижим за проумяване. Дори да
го преведем на човешки език, трябва да измислим такъв език. И пак да го
сведем до нашите нефикусни и неефикасни понятия. Нещо като
фикуподражателни:

„Самозаразени от властовируси. Уф! Фукльовци! Властофили,

фикуфоби! Злоби! Съвсем изпозабравихте своето предназначение да
отглеждате цветя. Фику-сласт-власт.
Фу-у-у-у... Властомани! Фракофони!
Болната затъва все по-дълбоко във вряща и съскаща гасена вар.
И душата, и тялото ѝ парят от болки.
Ти, високопринципната! Нали се зарече да не вадиш никога гълъбовосивата
карта на градски съветник? Лесно е да влезеш в трамвая „без привилегии” -
купуваш си билетче, блъскащ се с лакти и стигаш до целта. Но как да
проникнеш без пропуск до един вечно пътуващ високопоставен обществен
деец? Портиерът отдръпва стъклото на своята кабинка и показва лице,
извадено от хладилник: ”В неприемен ден не може!” Тогава ръката ти сама
измъква вълшебната карта. С поглед, гузно наведен от победата, се изкачваш
по стълбите. Усмивката на другаря Аврам Петров, предупреден по телефона,
те очаква пред кабинета.
- На какво дължа такава мила изненада?
- Простете, че нахлух при вас, но днес бе единственият ми шанс да ви
намеря между две далечни плавания.
- Заповядайте, искрено се радвам. Кафе или чай?
- Идвам само за пет минути. Един случай ме заставя...
- Седнете, поемете си дъх... Ние, българите, все така припрени, запъхтени.
Видите ли, току-що идвам от Индия. Там ме порази изражението на хората.
Съвсем различно от нашето. Едно спокойствие, което отразява човечност и
доброта. Вглеждам се в чертите на нашенците. Всичките ни взаимни ежби,
подмолни клопки, ядове, бързане, изплуват на лицата ни. Индусите от
хилядолетия имат едно етично възпитание... Захар? Без? Как го пиете
горчиво?... Знаете ли, в Индия даже животните са се заразили от хората и са
придобили една благост. Честно слово, видях котки и мишки да си играят като

286
другарчета. Котката с лапички гали мишките, те я полазват и се пъхат под
мустаците ѝ. Просто във въздуха витае една взаимопрошка, една кротост...
- Тъкмо по такъв „индуски” повод идвам при вас. Във ваши ръце е съдбата
на един млад човек.
Разказваш му нелепата история за неговия пиян съименник от Кърджали.
Вместо очаквания смях, лицето му се заоблачава.
- Жалко, трябва да се стягам за предстоящото пътуване. Няма да имам време
да проуча случая...
- Уверявам ви, аз проучих на място от игла до конец всичко. Касае се за
явно недоразумение.
- Разбирам, но какво мога да сторя?
- Едно ваше кратко писмено уверение...
- Не съм в състояние сега да се откъсна от доклада, който трябва да приготвя
за международния форум за мир в света...
Лицето му съвсем помрачнява. Обхваща те виеща тъга по някакво индуско
лице, което се намира някъде на хиляди километри оттук. Но ти всичко бе
предвидила. Изваждаш от чантата си предварително нахвърлян текст, подаваш
му го през широкото дъбово бюро. Той слага очилата, дълго препрочита, връща
се, премисля:
„Преди Девети септември 1944 не съм бил заплашван с арестуване с оръжие
в ръка от Васил Горанов Доков от Кърджали, когото изобщо не познавам.”
Най-после смъква очилата си и въздиша:
- Знаете, възможно е да съм забравил... Толкова изпитания минаха през
главата ми!
Ти за своя собствена изненада внезапно катапултираш от коженото кресло и
удряш с ръка по солидния дъб на бюрото. Преобразена от ярост:
- Другарю Петров, не е възможно да сте забравили, ако ви е заплашвало с
арестуване момче на 10 години, каквото е бил тогава въпросният студент, нали?
Неиндуското лице се колебае. Тогава ти змийски просъскваш през зъби:
- Иначе излиза да сте били толкова страхлив, че да ви сплаши едно дете?
- Не, разбира се! - подскоква той ухапан. - При това аз тогава не съм бил в
град Кърджали!
- Добавете това! Много важно свидетелство, тъй като хлапето не е мръдвало
от родния си град.
- Но как! Трябва да се препише на машина, а секретарката ми е заета с
„размножаване” на доклада...
- Напишете тези няколко реда собственоръчно! Така декларацията става
съвсем автентична!
Тъмни тревоги не от днес и не от вчера плъпват по лицето му:
- Но това декларация ли е? Пред кого?
- Пред съвестта ви!

287
 Сякаш хипнотизиран от тази забравена дума, той сяда зад бюрото, изважда
солидна писалка и със замах върху бланка от комитета написва с летящ почерк
бележката. Подписва се още по-размахно, извиква със звънец секретарката за
печат, изходящ номер, плик и подава с щедър жест писмото:
- Хайде, дано младежът оправдае доверието!
Температурата се качва стремглаво. Всичко, до което се докосваш, пламва:
кадровите досиета, картата ти на градски съветник, твоята анкета, домът ти.
Подпали се чергата ти, отговорничке!
Разлистваш папката на третия изключен. Пръстите ти, опарени, се дръпват.
Документите се разпиляват. Само дано никой не почука! Събираш ги трескаво.
Ще пламне институтът.
Строго поверително! - пише отгоре с печат от култовско време.
Сведение за Съби Семов Косев, род. 27. IX. 1934 в гр. Пазарджик, живущ в
София, студент V курс, машинно инженерство.
Донос от квартирантите в бащиния му дом:
„От 6 години живеем на квартира в тристаен апартамент, собственост на
покойните родители на Съби Косев, студент. Последният се издържа с наема,
който ние редовно му плащаме. Ние сме многочленно семейство с две деца,
баба, леля, а ползваме само две стаи и хол. Съби Косев се е разположил САМ
в едната стая с южно изложение, а на нас с децата остави северното крило. Баба
и леля, възрастни жени, спят в хола, а п р е з там се минава за стаята на
студента. Той се връща късно вечер, често пиян, и ги безпокои, като тропа. Но
главната причина за безпокойството ни е друга. Всяка нощ от неговата стая се
чува радио. И какво? Модерни джазове от ЧУЖДИ станции. Често се събират
приятели, момчета и момичета, смеят се на висок глас, вдигат шум, танцуват
порочни танци. Как може вашият институт да търпи такъв питомец, който
пръска заразата на западното влияние сред нашата младеж? Ние, като родители
на подрастващи деца, сме в голяма тревога, че такова съжителство може да
окаже пагубно въздействие върху тях. А ние държим да създадем полезни,
правилно политически и морално ориентирани граждани на родината.”
Следват подписите на мъжа и жената с фамилно име Гладнишки.
„Името прави човека!" - би рекъл бездомникът.
Ами неговото име Кирил Аргиров какъв човек е могло да направи? Едно
разследване какво ли ще разкрие?
Следва анонимен донос (очевидно от състудент):
„Съби Семов Косев, софийски жител, има навика да осмива всичко и всички.
Неговите подигравки са насочени не само към околните, но в присъствие на
свои състуденти той се присмива над преподавателите, над ръководството на
института, над комсомолските активисти, даже над нашия строй. Тук са

288
приложени част от вицовете, които разказа на една маса пред младежи в
бирария „Ариана” при езерото в Парка на свободата вечерта срещу 1 май.”
С опърлени пръсти прехвърляш няколко политически и цинични вица,
докато в ръката ти попада копие от докладна записка. Подскокваш от стола,
сякаш си хванала пепелянка:

„До ЦК на ДСНМ
Копие: до ЦК на БКП
Копие: до отдел „Личен състав” при
Института за строително инженерство - Тук.

Другари,
Ръководството на ДСНМ при ИСИ счита за свой дълг да сигнализира за едно
тревожно явление. На общостудентско събрание, организирано от ДСНМ в
института през януари т. г., посветено на обсъждане предложението за
изключване на някои членове от организацията, бяха направени вражески
изказвания от страна на набелязаните за санкциониране студенти: Капка
Иванова Рашева и Съби Семов Косев. Тяхното антисоциалистическо
поведение още веднъж потвърди правилността на взетото от ръководството
решение да бъдат изключени както от ДСНМ, така и от института, без право
на преразглеждане и възстановяване. Нашето ръководство стигна до сериозни
изводи за бъдещата си работа, а именно да проявява по-голяма бдителност при
приемане на студенти в института.”

Подпис (завъртян и неразчленим като змийски възел)

Отдавна се чука на вратата или на черепа ти. Нещо поличбено проечава в

това настойчиво, чаткащо сякаш с конски копита почукване... Самата съдба
тропа на вратата на твоя северен, заключен кабинет.
Светкавично събираш поверителните документи, напъхваш ги в папките и
ги мушваш в чекмеджето на бюрото си. Изопваш се цяла като за очна ставка.
С твърда стъпка. Спокойно превъртане на ключа. В отвора на вратата -
тропическо слънце. Мургавото лице на Миглена, блеснало от любопитство. Не
предполагаше, че съдбата ще ти се яви в този образ. Нахълтва вътре без покана,
шепне възбудено:
- Важни новини! Нося ви апокрифна литература!
Глен изважда от второто дъно на чантата си лист, сгънат на четири, овалян
от много пръсти. Ти така и предчувстваше: „Дописка от опашката на коня.”
Окачаш на лицето си маска на смайване, като че за първи път четеш този текст.

289
С невинен поглед пробягваш редовете и се смайваш наистина. Има прибавени
фрази. Превърнало се е в народно творчество. Всеки преписвач е вложил косъм
от своето остроумие в опашката и тя е станала съвсем рунтава. За твоя милост
е притурено още нещо обидно, как не ги е срам! Ти за тях живота си даде... Те
не знаят как се постига и най-малкото житно зърно. Готованковци!
Докато четеш и мигаш на лапавица, Миглена мята палтото си на закачалката.
Явно възнамерява дълго да стои, за да я заварят тук всички, които надникнат
вътре, и така да расте идейният ѝ авторитет в института. Трябва да измислиш
нещо, за да я отпратиш час по-скоро. Тя се върти като пумпал от единия до
другия край на кабинета, но ти си твърде улисана, за да вникнеш в състоянието
ѝ. Нагъваш апокрифния лист около пръста си на тръбичка с навик от нелегално
време, мушваш го в маншета на блузата си и строго произнасяш поучително
слово:
- Не очаквах от тебе, Миглена Кръстева, да паднеш тъй ниско, че да станеш
разносвач на отцепничество и недоволничество!
Кръвна обида е нанесена върху твоята преданица.
- Заради вас го правя! Не разносвач, а информатор! Има известна разлика!
Завърта се на пети и застава гърбом към тебе.
„Да, има голяма разлика между информатор и реформатор, какъвто бих
искала да видя едно младо същество като тебе, докарано! А каква е разликата
между информатор и доносник? Тъкмо ти си ми нужна, дявол да те вземе!”
Внимателно мяташ ръка през рамото на студентката, обръщаш я с лице към
себе си и казваш примирително:
- Не се сърди, Глен! Исках да те предпазя от детинщини...
Южната усмивка отново изгрява иззад отминаващия облак. С нея е така
удобно да се излезе от всякакво затруднение. Пристъпвай веднага към целта:
- Винаги идеш навреме, Глен. Разкажи ми точно как е минало онова
събрание на ДСНМ за изключването на студентите. Надявам се, че си
присъствала?
- Без мене може ли? Грандиозен спектакъл беше. Пет часа без прекъсване!
- докладва с увлечение докараната. - Театър на абсурда.
- Разкажи ми всичко точно, без заврънкулки! И съвсем сбито, имам на
разположение само седем минутки!
- Искате да глътнете концентрат на екс. Добре. Само да не ви призлее.
Претъпкана аудитория. Дневен ред: изключване. Никой не знае кого и за какво.
Абсолютна тайна. Кратко встъпително слово от секретаря: за историческия
момент, за опасна вражеска агентура, за повишена бдителност, за безпощадна
принципност, за класов подход. А после - четене на обвинителна реч за всекиго
поотделно. Съобщава се името на първия. Не се знае кои имена следват.
Другите треперят и се престарават в нападките към обвиняемия, за да спасят

290
себе си. По час и половина се обсъжда житието-битието на едного. Изреждат
се изказвани, предварително навити.
- Но нали се е пазела абсолютна тайна? — засичаш я с разобличаваща
логика.
Снизходителна усмивка над твоята наивност.
- Подготовката се пази в тайна. Как иначе? Става ли нещо без сценарий?
Обвиненията са точно разпределени. Един - за поведението, друг - за рода до
девето коляно, трети - за обществената „нагрузка”, а най-малко - за учебната
работа, тя не е важна. Пък и тримата предложени за изключване се оказаха
отличници с малки нюанси. Това се изтълкува като предумишлена маскировка:
престараване в гонитба на високи бележки, за да се прикрие политическата
непълноценност.
Миглена с антенки на пеперуда улавя заоблачаването в тебе от нейните думи
и веднага вметва цял лозунг, сякаш го отпорва от някоя фасада:
- Това са буржоазни отживелици. Ще ги преодолеем след преходния
период, когато навлезем в...
- Без отклонения! После? - подканяш я хладно.
- Следва гвоздеят на програмата: изправяне на подсъдимия да отговаря на
въпроси, задавани му от аудиторията. Капка Рашева с походка на София Лорен
отива към подиума, застава пред катедрата, за да я видят добре от глава до пети.
Елегантна, с вдигната фризура - открита лебедовата ѝ шия. Гледа отвисоко, не
ѝ пука. Въпрос от една колежка:
- Нека каже имала ли е интимни отношения със своя приятел?
Капка помълча, помълча, че като пусна онзи глас де профундис:
- Нищо скрито не бива да остане от организацията! Можем да
продемонстрираме пред всички ви ей тук на този подиум как се получава това
при нас двамата.
Глътнаха си езиците. На катедрата застава Съби, голям зевзек. Както те гледа
с тези дяволити очи, и ти определя ампеража. Знаете ли мене как ме нарече той
заради самодейния ми актив:
„Циганско дайре”. Но аз му го върнах тъпкано: „Съби Осата”. Задават му
въпрос:
- Вярно ли е, че вуйчо ти е бил в окупационния корпус?
Той помисли, помисли и току тръгна към вратата. Стой! Къде бягаш? А Съби
с най-невинно изражение:
- Ще прескоча до Пазарджик да попитам него и ще се върна да ви кажа. По
онова време аз съм участвал във войната на махленските банди и не съм могъл
даже да произнеса такава мъчна дума: „окупационен корпус”. Кой си има вуйчо
владика, пък аз вуйчо-окупатор.
Глен млъква за миг:

291
 - Не разказвам добре, не се смеете. То беше най-голямата комедия, на която
съм присъствала!
Ти на свой ред я прекъсваш делово:
- А как се държа Васил Горанов, познаваш ли го?
Странна промяна по лицето на Миглена. Мургавината ѝ угасва. Едва сега
забелязваш, че допреди миг е светела в здрачния кабинет. Вглеждаш се
внимателно в очите ѝ. Тя отново започва да снове от ъгъл до ъгъл. Изведнъж
се набива в погледа ти - роб-сак! Ушила си е рокля с модната линия, както се
закани на концерта. Прави я още по-трътлеста, но самочувствието на
„модница” е по-важно. Най-после разбираш защо веднага смъкна палтото и се
завъртя пумпалски из кабинета, а пък ти като сляпа.
- Честито, Глен!
- Ще ви заведа, шивачката е шикозна! Добре ли ми стои?
- Когато си в хубаво настроение, всичко ти стои добре. Но защо помръкна?
- Попитахте ме за някого. Ако ща да си ушия рокля от звездна материя, пак
няма да ме погледне!
Представи си онова съсредоточено лице на младия лектор за Кольо Фичето,
умния поглед, идещ издълбоко, да е съчетан с разсеяното лъчеизпускане на
мургавата Търчи-лъжи. Впрочем любовта избира най-невъзможния вариант.
- А, Глен, споделям вкуса ти! Да бях на твоята възраст, и аз бих хлътнала
по Васил Горанов.
Лицето ѝ отново просиява. Бързо отминават облаците по него, без да
довеждат бури. Студентката се хвърля да прегръща преподавателката, сякаш с
одобрението на избора ѝ „агитпопьт” е благословил двамата за щастие.
- Как да му завъртя ума, като е такъв умен?
Пита кого? Тебе, старата аскетка, самотницата! Ти би трябвало нея да
попиташ как да завъртиш ума на един остроумец... Глупости!
Остава да влезеш и ти в рокля-чувал, да го завържеш около врата си и да се
удавиш в сантименти! Хайде, нахлупвай своя скафандър!
- Не ми каза как е отговарял твоят Васил под кръстосания огън на въ-
просите? - запитваш с прокурорски тон.
- Моят... Той е ничий. И никак не отговори. Какво може да отговори един
умен човек на такива тъпи въпроси?
Дори мислено от разстояние ти вече не дръзваш да зададеш своя въпрос.
„Какво цените най-много в живота” на изключения петокурсник Васил
Горанов. Започваш да се срамуваш от своята анкета.
- Е, как завърши спектакълът?
- С единодушно гласуване за всекиго поотделно.
- А ти, Глен? Вдигна ли ръка за изключването на Васил?
- Как няма на вдигна? Инак ще изхвръкна от института. Формално гласувах,
както повечето студенти. Само един гласува против. Митьо.

292
 - Къде е това момче? Искам да го видя.
- Изключиха и него на следващото събрание. Оттогава изчезна от хори-
зонта.
Какво се възмущаваш от наличието на доносници?
- Глен, възлагам ти задача! Събери сведения за Митьо - къде е, какъв е,
всичко!
- Трудна задача. Той е саможивец. Но ще се оправя! Тайна запазена!
Миглена намига заговорнически, завърта се на пръсти, готова да хукне по
изпълнението. Рокля-чувал, пълна с енергия.
- Чакай! Не те ли е страх, че ще погнат и тебе, дето се докарваш по последна
мода? Как се реши да дойдеш в института с роб-сак?
Хитро проблясване в ъглеца на очите ѝ:
- След потерята пътят е най-чист.
Изумено вдигнати вежди от твоя страна.
- След акцията по изключването е най-сигурно! - просвещава те малката в
„арс вивенди” при соцстроя.
Отпращаш я, получила от нея нужното. Тя ти пошушва на изпроводяк,
напомняйки за новата си рокля:
- Очаквайте в най-скоро време пълен чувал със сведения!
Фикусът заклати заканително многоръката си сянка на стената. Апостро -
фикус:

Вместо да развъждате фикуси, вие развъждате фикции.

Вместо извисени до фикуси, вие сте принизени до функции. Фик-
овци! Фик-оси!

- Ами ти, Глен, я си признай, на какво дължиш своето стабилно положение,

като си такава модница-западнопоклонница? - запитваш я шеговито.
- Много просто! На думите! Когато и където трябва, не си щадя думите!
Винаги готова изказвачка...
Усещаш как на свой ред потъмняваш. Пронизва те гласът на Кирил.
Странно! Отдавна този глас не беше се обаждал. Сякаш нарочно те е оставил
сама да се блъскаш, да се натъртваш до синьо, да се нараняваш до вътрешни
кръвоизливи о ръбовете на действителността. И сега само довършва
собствената ти мисъл:
„Щом думите са средство за „преуспеваемост”, тогава мълчанието е най-
изразителната човешка реч.”
Зеленият смях на фикуса:

293
 В начале бе фику-слово, а в края - пълна уста с фику-слива.
Фику-Слава! Фику-слама! Фикс-лава.
Фику-стаден инстинкт за фасони! Галфоникуси!

Ще ти стигне ли сила и устойчивост да изпълниш своя човешки дълг? Пак

тръгвай от адрес на адрес като инкасатор! Изкачваш се по стълбището на стара
кооперация, изкъртена от бомбардировките. Две девойки мият стъпалата,
лискат от кофа вода. Извиняваш се, че ще стъпиш с кални шушони върху
измитото.
- Нищо, другарко Найденова! - кимва едното.
- Това е най-малкото! - подхвърля смръщено другото.
Твои студентки! Никъде не можеш да се чувстваш свободна, непозната. Все
ще те зърне нечий млад поглед, от който няма къде да се укриеш. И тази
неприязън към тебе! Второто момиче с тревожно птиче лице ти напомня
някакъв зъл епизод, но какъв беше? Един ли е в преподавателската ти практика,
че да се сетиш? Пък и според презрения Фройд човек подсъзнателно забравя
онова, което го измъчва. Самозащитен рефлекс.
- А, запретнали сте се на чистене! Браво, браво! - казваш гузно и се
изпаряваш нагоре, да не те попитат какво търсиш на техен терен.
Нима, без да усетиш, за едно десетилетие преподавателска практика толкова
си остаряла, че си отчуждена от младежта? Само Миглена, подмазаната, се
върти край тебе. Ледени тръпки те заливат, главата те боли адски. Простинала
си. Трябва да си седиш вкъщи и да пиеш чайове, но кой ще поправя собствените
ти грешки? Изглежда, докато човек е млад, здрав и силен, трупа грехове, а
после като болен, слаб и възрастен трябва да ги изкупва. Дано само не е късно!
Натискаш звънеца пред врата с металическа табелка „Семейство
Гладнишки”. Такова фамилно име може да навежда към пролетарски произход,
но по-скоро към буржоазен - от вълчата епоха на първоначалното натрупване
на капитала. Докато те проучва скрито око през шпионката, ти с лице на икона
забелязваш, че над тази табелка е имало друга, която неотдавна е била откачена.
Още съвсем ясно личи следата от гвоздейчетата и правоъгълният тъмен белег
върху избелелия фурнир на вратата. Сигурно там е висяла фирмичката на
собствениците на дома, покойните родители на Съби Семов Косев. Странно,
няма неговото име, написано с печатни букви на ръка върху картонче, както
правят студентите, добавяйки: „Звъни два пъти!!” - непременно с две
удивителни накрая.
Вратата се отваря неохотно. Отдавна не си имала вземане-даване с този тип
жени: атлазнолъскав пеньоар на едри, ярки цветя, къносана коса, навита на
металически ролки, бузесто лице, блеснало от гъст слой помада, зверски
изскубани вежди, под които личат зачервени до мораво подутини. Цялата е
един крясък - крещящи бои, крещящ поглед. В мълчанието витае крещящият

294
глас, с който хока домочадието си за всяка дреболия. Трябва да бягаш по -
далече от радиуса на „чуваемост” на такъв глас, инак те застрашава слухова
невроза.
- Другарят Съби Семов? - запитваш твърдо, защото този тип не разбира от
деликатности.
- Няма такъв! - отрязва тя и понечва да тръшне вратата.
- Момент! - викваш поради липса на време да премислиш. — С вас говори
градски съветник! - Изваждаш картата и заплашително я вдигаш пред
намазания ѝ нос.
Да се видиш отстрани: сякаш искаш да бъдеш допусната за обиск в чужда
къща! Ти, бившата революционерка, пламваш до уши от срам, но Гладнишка
го тълкува като почервенял гняв.
- Заповядайте! - отстъпва домакинята без никакъв ентусиазъм.
Влизаш в мрачен хол, отрупан със стари мебели. Навярно родителите на
Съби са му оставили в наследство мебелирания апартамент и софийското
жителство. И са затворили очи, спокойни, че момчето им е под-сигурено в този
объркан свят.
- Казах ви, че Съби Семов не е тука! - натъртва онази с променен тон и те
оглежда нащрек.
- Извинете, казахте, „няма такъв”, а аз много добре зная, че има и че живее
в една от стаите, тази ли?
Отправяш се към вратата на предполагаемата южна стая. Лъскавият цветист
пеньоар се размятва и ти препречва пътя безцеремонно:
- Вече не живее тук! Отдавна.
- А къде?
- Не зная, махна се!
- Но това е апартаментът на покойните му родители, нали? Следователно,
негов собствен.
- Беше, вече не е! Закъснели сте, другарко съветничке! Дадоха го на нови
собственици. Търсете си друго жилище, при вас са всичките регистри!
Тя си мисли, че непознатата е дошла да грабне апартамента, щом работи в
градския народен съвет, подушила е нещо. А ти се питаш, дали момчето не е
изселено от София? Усещаш, че ти се повдига. От кухнята щипе непоносима
миризма на чесън. Побързваш да излезеш на чист въздух.
Човек подозира у другите собствените си намерения.
Тази пребоядисана еснафка е хвърлила око на южната стая и затова е
изпратила доноса за студента. Изключат ли го от института, лесно ще ѝ бъде
да го изсели и махне от стаята, където той се разполага САМ.
Виждаш се отстрани как гузно слизаш по измитите стъпала, оставяйки кални
следи. Момичетата с подпухнали, зачервени ръце от студената вода търкат
мозайката с натежали от мокрота парцали. Поглеждат те изпод вежди. Какво

295
ти напомня лицето на едното от тях, с тази птича изостреност? Сама се набиваш
на наточените им езици.
- Да познавате Съби Семов? - питаш мимоходом.
Намръщеното момиче усуква мокрия парцал с настървение, изстисква от
него кална струя, сякаш изцежда някаква своя насъбрана мъка.
- Вие го познавате по-добре от нас, нали го изключиха по ваше пред-
ложение!
Трябва да изтърпиш инквизицията докрай. Гледаш втренчено малките ѝ
зачервени ръце как извиват парцала. Започва да ти се струва, че тебе извиват
така и твоята тъмна, мръсна кръв капе надолу по стълбите.
- Къде мога да го намеря? - дръзваш да настояваш.
- По шосето между Пазарджик и Родопите.
Гърлото ти пресъхва, изцедено до капка. Другото момиче пояснява:
- Хвана се на работа. Шофьор на камион за превоз на материали за
родопските строежи.
- Защо толкова далече? Няма ли работа в столицата за един софийски
жител? - подпитваш заобиколно.
Намръщената продължава да усуква парцала, при все че нито капка повече
не може да изстиска от него. Сякаш кръвта ти е изсмукана.
- Вече не е софийски жител.
- Изселен! - добавя другата. - Без право на връщане в столицата.
- Но стаята му е запазена, нали? - чуваш се да произнасяш с изцедена кръв
от гласа.
- Ние заехме стаята му!
Нищо не разбираш. Сякаш са те цапардосали с мокрия парцал по главата.
- Стаята с южно изложение?
- Същата.
- А децата на наемателите Гладнишки?
- Те нямат деца!
- Ами бабата, лелята?
- Такива няма, слава Богу. Гладнишки са двама души, живеят в кухнята, а
дават под наем останалите стаи.
Сега упоритите ръце на момичето изцеждат и дъха ти.
- Вие как влязохте в стаята на Съби? - осмеляваш се да запиташ.
- Като наематели.
- На свободен наем? Кажете ми, няма да ви издам! Много е нужно да го
зная, за да... - Млъкваш, но твърде късно. Те с проницателни очи се опитват да
разгадаят ходовете ти. Налага се да рискуваш и да им разкриеш намеренията
си:
- За да помогна на Съби.

296
 Мълчание. Намръщената отпуща пресукания парцал и той се отмята на
обратна въртележка. Струва ти се, че хлапачката тебе държи в малките си ръце
и те завърта, накъдето ѝ скимне. Свят ти се завива.
- Доверете ми се! - произнасяш с пресъхнали устни.
Ти, вярната пазителка на принципите, се молиш за троха доверие на тези
дечурлига. Малката се навежда и започва да изтрива стъпало по стъпало, като
че ти разчиства пътя да си вървиш. Другото момиче е по-податливо:
- Как си мислите вие, другарко Найденова, посред учебната година да се
дават студентски квартири на редовен наем?
- Колко плащате на Гладнишки? - разпитваш, забравила високопарната си
анкета и слязла ниско до битови въпроси.
Намръщената се изправя, почервеняла от навеждането. Точно така
изглеждаше лицето ѝ, но кога и къде?
- По 600 лева месечно всяка от нас и при условие да мием стълбището на
кооперацията дваж седмично. Затова ни сварвате, такива старателни!
Тя лисва остатъка от водата, обръщайки кофата с дъното нагоре. Руква
ручейче, повлича мръсотията от стъпало на стъпало към най-долната
площадка. Неловко ти е, че стърчиш бездейна при това миене, след като сама
си нанесла кал със стъпките си. Но положението ти върху обществената и
възрастовата стълба е различно спрямо тяхното. Някога ти още по-упорито се
бе заела да чистиш калта от горе до долу. Хайде, опитай се да доведеш докрай
започнатото!
- Кой би ми дал адреса на местоработата на Съби?
- Приятелката му.
- Къде е тя?
- Ето я, пред вас! - отвръща намръщената.
В този миг ти я познаваш. Пред очите ти възниква тревожната сцена.
Събранието. Оповестяват името Съби Семов Косев. От чина се надига
мършаво, дяволито момче с пренебрежителна гримаса. Момичето до него
повече се разстройва. Сега то изтрива ръцете си в полата, взема твоята писалка
и записва в бележника ти:
„Пазарджик. Автобаза при Рудстрой. Шофьор на камион № Пз 31-74.”
Гледаш втренчена: № 31-74? Абсурд! - би възкликнала Миглена.
Бълнуване, бленуване, будуване - всичко е на висок градус при тебе. Оттам
идат бедите ти. Не можеш да съществуваш в средните регистри.
А не бе ли това родов белег на цяло поколение? Идеализъм. Екстаз. Крайно
напрежение. Жестове, замахващи отвъд възможното. Максималистични
изисквания от себе си и от света. Ако е любов - да е без предел, единствена,
първа и последна. Ако е риск - да е смъртен. Ако е служба - да е богослужение.
Ако е вярност - да е до заслепение. Ако е дейност - да е свещенодействие. Ако
е име - да е мит, паметник. А природата не търпи крайности. Вслушай се в

297
зелената успокояваща светофилософия-фикс. Фикусът сигнализира опасното
отклонение:

„Фикустоп! Фикусвести се! С мерак, но с мярка!

Не форсиране, а фикусиране!
Не фику-снаряд, а фику-заряд! ”
Главата на болната се цепи от високата температура.
- Фикусе, спри това фи-каканижене! Ще изпадна във фи-колапс!
Тя е за завиждане, че в лудостта си има една опорна точка - миналото.
Извехтял военновременен камион с номер 31 -74 все още чака в сенките край
казармата. Цели 13 години чака със загасени фарове. Кога най-сетне ще
потегли? Бора с младото си име Вена все така седи в кабината до шофьора и
стиска палците на двете си ръце с детско суеверие, сякаш по този начин ще
помогне на Андрей. Изтичат последните минути. Още няколко крачки остават
до склада с оръжието. Целият Балкан разчита на него.
Камионът с бучене се въззема по стръмнината, натоварен с торби цимент.
Родопите са загадъчна планина - не ти проникваш в нея, а тя неусетно прониква
все по-дълбоко в тебе с една мекота и успокоение.
- Няма ли да ви преча, ако ви заприказвам, другарю Семов? - питаш
шофьора, надзъртайки с настръх в пропастта покрай шосето. Животът ти
минава завой след завой до сами ръба на пропастта. Къде си тръгнала с тази
хрема да гониш вятъра? Пострадалият е недостоверен свидетел за уста-
новяване на истината.
- Напротив, ще ви моля да ме заприказвате непрестанно, за да не заспя на
волана! — сепва те словоохотливият вицмайстор. — Въртя и нощна смяна!
Поглеждаш го. Хлапашка самонадеяност в профил.
- Отдавна ли карате камион?
- Откак ме изключихте, другарко Найденова. Всяко зло за добро.
- Много бързо сте изучили този занаят!
- Инженерство за 5 години, а шофьорство за 50 дни.
- Как ви повериха тежка кола и по такива пътища?
- Работническата класа се нуждае от нови попълнения, след като от нея се
набират шефове и чиновници. Не съм само аз висшист на волана. Има и с
диплома адвокати, дори лекари...
Момчето мисли в социологически категории, без да знае това. Налучквай
покрай него насрещните посоки на едно дълбоко разместване на социалните
пластове отгоре надолу и отдолу нагоре с непредвидими последици.
- Навярно сте изживели криза... - позволяваш си да забележиш.
- Кой, аз? Осъществи се юношеската ми мечта да пътешествам.
- Не е ли еднообразно такова пътуване по един и същ маршрут?

298
 - Никак. Всеки рейс е неповторим. Веднъж вали, друг път грее слънце.
Срещам различни хора, претърпявам различни аварии. Не скучая нито секунда.
Гледката се мени, настроението - също. На вашето място до мене сядат най-
различни пътници. От тях научавам такива истории, каквито нямаше да узная
и за десет безкризисни живота. А понякога се вози и талисманче.
Въпросително обръщане към него, след като седиш вторачена през цялото
време в пропастите. Той обяснява:
- На шофьорски жаргон „талисманче” означава „готино” момиче.
Гледай го ти! А неговото момиче мие стълбището и въздиша по него.
Пак се поддаваш на хипнозата от зиналата пропаст. Стискаш палците на
двете си ръце. Още две-три крачки само, и Андрей ще се добере до склада.
Съвсем друг би бил животът, твоят и на твоите другари, ако той успееше да
измъкне оръжието от казармата. Мнозина щяха да оцелеят. Тътне упоритият
ти пулс. Сноп лунни лъчи през прозореца осветява ъгъл от склада. Автомати,
картечници, сандъчета с патрони. Нищо че това е старо оръжие. То стигаше
тогава. Ще го натоварите на камиона, ще запъхти моторът по стръмнините.
Голи ръце се протягат иззад стволовете на хайдушките гори. Всички онези
момчета и момичета, твои връстници, които нямаха дори един куршум за
слепоочието си да не паднат живи в ръцете на мъчителите, щяха да грабнат
оръжието, донесено от Андрей. И нямаше да оставят беззащитната си младост
да бъде обсадена от тъмни ястребови сенки.
- Стой! Горе ръцете!
- Да бягаме! - казва шофьорът до тебе и запалва мотора.
- Чакай! - спира го Вена и натиска клаксона, забравила всяка предпазливост.
Клаксонът тръби отчаяно и вика Андрей да се спасява насам, към сенките в
планината. Остър завой. Отсреща се задава динозавърска муцуна на автокран.
Шофьорите си разменят поздрав по морза на клаксоните, сякаш си намигат
проглушително: „Много ти е старо талисманчето!” „Може пък да ми носи
късмет!”
- Другарю Семов, да подозирате някого, който има пръст в изключването ви?
- подлавяш ти, заменила анкетата с дознание.
- Някой да ме е наклепал? Не е нужно!
- Има всякакви хора. Вие ламтите за пътешествия, а дали друг не ламти за
квартира в София? - пущаш в ход насочващи въпроси.
- Само един е виновникът! - натъртва всезнайкото.
- Кой?
- Десетъкът.
- И това ли е шофьорски жаргон?
- Ами, остатък от турско робство.
- Как да го разбирам?

299
 За твой ужас момчето се обръща към тебе, зарязало поредния завой, и
закотвя остър поглед до дъното на зениците ти:
- Вие ли не разбирате?
Струва ти се, че претовареният камион, изоставен сам на себе си, се понася
към пропастта. Стисваш с всичка сила палците си. Андрей, по-скоро! Всичко
пропада! В последния миг шофьорът завърта волана и избягва катастрофата.
Сега камионът пълзи на сантиметри от зиналите урви. Открива се верига
хребети като застинали устреми нагоре в пространствата. Но сега съвсем не ти
е до гледки, навеждащи към философски размисъл.
Една зелена сигнална лампичка светва в тъмния ъгъл на съзнанието ти:

Кога ще дорастете до фику-съзерцание?

Кога ще доузреете до фику-спокойствие?
Кога ще изнамерите фи-ключ за шифъра на радио-фику-
сигналите на Вселената?
Докога ще фику-кретате, инфантилуси сред фикуниверсуса?
Шифърът е във вашия фику-сън, фику-символ!

Шофьорът. Шифърът. Камион № 31-74 фучи през годините покрай

пропастта, която става все по-дълбока. Челото ти като че се пропуква от болка.
Мъчиш се да вникнеш в думите на Съби Осата:
- Спусната е бройка: на всеки десет души студенти по един изключен.
Който се падне! Жив данък десетък.
Този ключ за шифъра е фалшив. Фалши-фикус! Възкликваш с носовки от
силната хрема:
- Нелепици! Студентски клюки! Колко души сте във вашия курс?
- Предвидени бяха за строително инженерство да бъдат приети 60 души, а
курсът бе 150 души. Питам ви: по какъв начин са включени в списъка, кои и
отде са тези 90 души в повече? Парашутисти!
Това нахално хлапе води статистика, давайки ти урок по социология. Нима
такъв огромен процент студенти влизат с привилегии под твоя принципен нос
в института? Кои са те? Вицове ли ти разправя?
- Говорим за изключените, а не за включените! - напомняш му като на
изпит.
- Има тясна връзка между тях! - подсмихва се той на твоето късогледство.
- Отпаднаха един по един около 40 души от прикачените, не издаяниха на
математиката. Сега курсът ни е от 100-тина души, от тях не всички ще хванат
дипломата.
- Е, къде е десетъкът? Изключени са само четирима.
- И двама, които гласуваха против, всичко 6. Точно десетък.

300
 - Другарю инженер, не можете да смятате! От 110 души 6 изключени, какъв
процент е това?
- Става дума за първите 60 души, приети с конкурсен изпит, които всъщност
са истинските студенти. Изключените са именно измежду тях, а не от
парашутистите. Не съм ли точен?
Камионът носи цимент високо в Родопите за новите строежи. А хлапакът не
знае как ти си се борила бройката да се намали. И успя - до 4, а двамата
допълнителни не са за твоя сметка.
По скатовете на древните планини никнат нови градчета, вторачили прозор-
ци към тебе, сякаш очакват отговор на някакъв въпрос. Може би: „Какво ни
носиш ти?” Как да им отговориш?
Обръщаш се към тях със своя въпрос: „Какво цените най-много?” Струва ти
се, че едно стародавно ехо, заглушавано от бученето на камиона, издън
канарите от рът на рът ечи в слуха ти, просвредля черепа ти с непоносима
болка: „Спомени-и-и-и!” Не само пълни торби с цимент чакат планините да им
донесеш, но и пълна памет, неразпиляна, непогазена, непогубена.
- Защо млъкнахте? Ще задремя, и ще се катурнем по сипея! - подканя на
шега шофьорът, но в това се таи близка възможност.
- Боли ме главата!
- Забелязах, че сте с френско произношение от хрема. В центъра грипът е
по-агресивен (под „център” той разбира столицата). Ще ви излекувам, щом се
изкачим на Рожен. Там варят чуден планински чай от 44 билки. Ще ви
просветне! - оповестява важно Съби Осата и дава газ по нанагорнището. Уж ти
на него да донесеш някакво облекчение, а пострадалият младеж на тебе
предлага лековит чай. Дори той ти разказва „най-новия” виц, който ти
прозвучава някак свързан със съдбата му:
- Срещат се двама. „Как си?” „Мисля, че съм умрял.” „Защо?” „Започнаха
да говорят добре за мене!”
Необяснимо предчувствие свива глътката ти. Погледнеш към пропастта. За
миг ти се мярва преобърнат камион, разсипани торби цимент, премазан човек,
грохот, пушилка... Навярно имаш температура. Наблягаш на всяка дума по
преподавателски навик за повече тежест:
- „Десетъкът” е студентска измишльотина Сам ще се убедите, и то скоро...
Без да изпуща от око стеснението на шосето, което става все по-опасно, Съби
Осата те прекъсва, сякаш ти е снел мярката от половин твоя дума:
- Да не би да сте си наумили да ми помагате? Не понасям помагачи!
- Не на вас, а на справедливостта съм длъжна да помогна, доколкото ми
стигат силите. Ще поискам преразглеждане на случая.
Изведнъж той вдига и двете си ръце от волана, готов да изпусне камиона в
пропастта заедно с торбите цимент и с твоите добри намерения.
- Пепел ви на езика! Започне ли да се разравя, все ще се изрови нещо!

301
 - Какво имате предвид? Някакво петно в семейството, в рода ви? Кажете ми
всичко, за да предотвратя...
- Имам предвид петното в окото на онези, които ще претръскват досието
ми.
- Щом е чисто... - отвръщаш е прибързана увереност и се сещаш за досието
на Съби Семов: вицовете, чуждите радиостанции с джаза, порочните модерни
танци, лошото влияние върху несъществуващите деца на Гладнишки, вуйчото
невладика, свързан май с окупационния корпус... И какво ли още клеймо?
Камионът силно се раздрусва от някаква вдлъбка на шосето. Пътят става все
по-разрътен. Струва ти се, че момчето е изтървало от контрол тежката кола.
Гласът му обаче не губи самоувереността си и резонира на друсаниците със
сарказъм:
- Чисто? Досие и — чисто!
- Понякога се случва! - подразбираш своето досие, но погледът ти не се
изтръгва от пропастта.
Изневидело ти щраква в ума: откъде си сигурна? Заливат те тръпки, сякаш
простудата се изостря от тези мисли.
- На всеки човек може да се изнамери някакво петно, стига да се прояви
идейно старание или престарание! - жилва те Съби Осата.
- Вие се примирявате с положението си? Не очаквах от вас!
- Напротив! Не ми обърквайте работите с вашето преразглеждане на случая!
Ще натрупам две години трудов стаж, ще мина за работническа класа и ще си
получа дипломата за инженер!
Завой след завой над пропастта.
Петилетки. Заседания до и след полунощ. Моторът презагрява. Другарят до
тебе пада на улицата. Инфаркт. Още гледа. Обърната перспектива. Стени,
многоетажни стени. Комините с пушеците са дъно на пропасти. Корените на
повалените дървета са върхове. Бързат край него, бързат подметки. В слуха му
токчета забиват гвоздеи. И той е едно повалено дърво с изтръгнати корени.
Първо окастрят клоните на ствола, който ще бъде катурнат. Короната му се
превръща в гол, черен юмрук, корените му - в корона.
Следващото повалено дърво ще бъдеш ти. Пречиш на движението напред,
затуляш видимостта на крайната цел, спъваш скоростта. С твоите разклонени
анкети. С твоите спомени-коренища, заплетени в костите на мъртвите. С
твоите разлистени фикусъници. Фикошмари.
Къде се дяна твоят квартирант, дали и той не ти се е присънил в един от
кошмарите?
Кирил бърза по булеварда. Ту има чувството, че вятърът го носи към
набелязаната цел, ту се бори с насрещните му откоси, за да продължи да върви.
Улиците са почти безлюдни. Пометени. Той упорито отпъжда мисълта за това

302
как ще се добере до важния човек, как ще подхване разговора. А въпреки
волята си все за това мисли. Разработва варианти. Води вътрешни диалози.
Тази подготовка удължава унижението му до безкрайност.
Вариантът с предварителното обаждане по телефона отпада като носещ
риска да се натъкне на секретарката:
- Кой го търси? По какъв въпрос?
- Един приятел по ходатайство за лекарство - да рече така направо, как ще
прозвучи, а?
Вариантът с изпращане на бележка в плик: „Лично!” е просто от типа: „Ела,
вълчо, изяж ме!” По кого ще го изпрати? Кой ще го отвори? Какъв подмазанко
ще го хвърли в кошчето, за да заварди шефа от излишни неприятности? Пък и
какво ще измислиш за примамка в такава записка? Трябва да бъде пределно
кратка, за да се прочете до края:
„Стари приятелю, налага се да те видя за пет минути по един въпрос, от
който зависи животът на...”
Глупости! Дори да попадне бележчицата в ръката на големеца, ще
предизвика у него гримаса на преял човек при мирис на кухня. Горкият!
Третият вариант е най-тривиален и най-отхвърлен: да моли полуграмотника
на гише пропуски да благоволи да му обърне внимание. Онзи първо ще
надзърне през своята дупка. Ще мерне вехтия му шлифер и потиснатото
изражение. Ще изломоти: „Приемният ден е веднъж в седмицата!” И ще дръпне
ширмата, през която не проникват нито думи, нито погледи като през броня.
Дори да ти се падне на рулетката на дните тъкмо сивият цвят на днешния ден
за приемен, ще се наредиш на дълга змия-опашка и пак ще опре до телефона:
„Кой го търси и по какъв въпрос?” И се стига до първия вариант, който вече
отпадна.
Остава невъзможният вариант: проникване в кабинета на шефа чрез измама.
За тази цел е нужно време - да се изучат нравите на учреждението, да се открият
задните входове на сградата, да се завържат познанства с чистачките, да се
подпъхне десетачка в нечий джоб. Но как се вършат тези работи без обиграна
ръка?
Има един още по-невъзможен вариант: да се въртиш пред главния вход на
вятъра - в буквален и в преносен смисъл. Да причакваш часове наред мастития
директор в тясното пространство между парадната врата на сградата и
вратичката на колата му. Да се хвърлиш към него като терорист и да изкопчиш
обещание за услуга. Но той може с трогателна усмивка да изрази съжалението
си, че в момента бърза за летището.
И последният най-отчаян вариант извън всякакви правила: влизаш
преспокойно като вътрешен човек. При повикването на портиера не се
обръщаш. Ако те догонят вардияни, държиш се надменно като важна птица.
Заплашваш, въртиш и превърташ ловко името на шефа като връзка ключове.

303
Готов си дори на скандал, за да се предизвика личната намеса на директора. И
тогава...
Лице срещу лице с предишния приятел и сегашен големец. Тогава предстоят
истинските невъзможности. Безброй варианти за начало на разговора се
завъртат в ума на Кирил сякаш изпод вятъра, който фучи и надига вихрушка от
трамвайни билети по улицата. А всеки вариант води безброй ходове по
шахматната дъска на съдбата при една такава среща на двама някога равни
помежду си. Булевардът е достатъчно дълъг, за да се предвидят поне първите
комбинации. И да се отхвърлят като губещи. Остава единственият ход на
дилетанта: да се поведе по интуицията си. Може и да се подведе. Но който няма
опит в игрите, трябва да изостри инстинктите си, да се заслуша в
предчувствията и сънищата си. Впрочем кое занимание е по-тъмно:
подсъзнателните сигнали или черната магия на съзнателните кроежи и
тъкмежи?
Какво му се присъни през тази почти безсънна нощ край болната? Все
същият сън, все същият образ на мъченика, превърнал се в негов мъчител.
Кирил прекосява вятъра и излива яда си върху мъртвия:
Лесно ти е на тебе, герой за един върховен миг! Я ела в това сиводневие, да
те питам как ще издържиш. Изправен до стената за разстрел, сам, отделен от
простосмъртните, извисен шеметно над тях, ти ги гледаш с превъзходство и
съжаление. Никога няма да изпаднеш в жалкото положение да търсиш връзки,
късайки нервите си, за да помогнеш на някой свой близък. Никога няма да
съчиняваш просителни писма и да чакаш, да чакаш отговор. Отдал фойерверка
на живота си за цялата планета, никога няма да се погрижиш нито на
грохналите си от старост родители, нито за отглеждането на непослушните си
деца, нито за болната си жена. Огрян от ореола си, няма да зъзнеш в сянката на
едно невзрачно съществуване. Впил поглед в далечните миражи на бъдещето,
никога няма да погледнеш отблизо пъкащите тревоги на настоящето.
Измил за вечни времена своята съвест в собствената си кръв, ти никога няма
да познаеш разкаянието, този безсънен гризач на сърдечните клапи, който все
не ги прегризва докрай, за да не ти донесе избавление.
Превърнал в обект на любовта си цялото човечество, обичал ли си един
реален човек? Ако си бил влюбен, то е било романтичен младежки унес,
фантазия в затворническата килия, обожествяване на жената. А куршумът те е
избавил от разочарованието, което покосява духа и го поваля в прахта. Изпитал
ли си ти, мечтателю, разпятните мъки на привличането и отблъскването,
горящата клада от измяната на приятелите, от погрешните стъпки в
живота, от непоправимото? Угризенията?
Изправен върху пиедестала на своя подвиг, ти няма да приведеш гръбнака
си нито до едно обикаляне на женския пазар за лимони, нито до висене пред
портиера за пропуски при високопоставен чиновник.

304
 Ти, свръхчовекът, се измъкна от мъката да бъдеш обикновен човек. Я влез
сега в моята кожа, да видя какво ще остане от твоята гордост и безстрашие?
Кирил претърпява фиаско от неподозирана страна: сблъсква се със своята
изостаналост.
Нещата, изглежда, доста са се променили поне откъм външната облицовка.
Портиерът пуща непознатия при директора без пропуск, щом чува, че му е
близък. Дори не се налага да измисляш лъжи. Учреждението гъмжи от
посетители, които се отличават от редовните служещи по това, че са с връхни
дрехи и се лутат из коридорите, без да могат да се ориентират в този лабиринт.
Чиновнически кошер, в който лепне сладникавият въздух на раболепието.
Колкото и да е остро жилото ти, влезеш ли веднъж вътре, ти трябва да се
подчиниш на йерархията и на закона за кошера. Пълно обезличаване.
А аз съм в храма на книгата - Народната библиотека.
Циганското дайре, Миглена, ще се появи не в определен час. Щом събере
нужните сведения, веднага ще ме потърси тук. Какво става с мен? Не мога да
се позная: организаторка на контраразузнаване.
Отначало пробягвам разсеяно редовете на „Моят живот” от Бертран Ръсел.
Но неусетно ме завладява една самоизобличителна откровеност, съвсем
незадължителна според мене за такъв учен със световно име. Например
историйката с първата му съпруга. Обаче читателят започва да вярва в
безпощадната искреност на автора. И всяка негова дума, колкото и
парадоксална, може да събуди възражения, спорове, несъгласия, всичко друго
само не и съмнение за лъжа или премълчаване на истината. Доверие към
източника - тоест към личността. Не е ли това първото условие за всеки, който
дръзне да вземе перото — било да развие дълбокомислена философска идея,
било да разкаже собствения си живот?
Главата ти е като чужда, тътне от болки. Някога майка ти отговаряше на
твоите детски въпроси: „Вярно ли е?” „Щом е напечатано в книга, всичко е
вярно!” Ти би ли отговорила така на своето дете? Изобщо какво би казвала на
детето си, как би го въвела в днешния свят? Нима само със спомени за
съпротивата би го възпитавала? Понякога за миг те връхлита облекчителна
въздишка: „Добре, че нямам дете!” А после ти става още по-виновно.
Вдигам очи от животоописанието на Ръсел. Силният поглед на Миглена през
открехнатата врата ме вика. Как би се обърнал жестоко-откровеният философ
към такъв тип хлапачка? „Върви по дяволите с твоите доноси!” Но аз, мистър
Ръсел, съм повела борба за чистота на нравите, за което се нуждая от доноси.
Ето парадоксите на живота!
Някога доносникът е бил наричан „шъпотник”. Точна дума.
Излизаме във фоайето при двата големи каталога. Миглена е същинска
огнепръскачка на самодоволство. Ясно, че сведенията ѝ са зашеметителни.
Моята шъпотница! Издърпвам я в затънтения ъгъл зад входната врата, сама

305
заставам гърбом към помещението, като се старая да затуля и нея. Но тя току
хвърля око през рамото ми да не изпусне кой влиза, кой излиза, коя с кого отива
да сподели цигара в пушалнята, кой с коя се отправя към кафенето. Разказът ѝ
е объркан като разрошената ѝ коса:
- Разузнах всичко, от седем кладенеца вода събрах. Даже майката на Митьо
разпитах. Организатори, пострадали, участници издирих, подпитах ги, без да
се усетят. Узнах неща, които даже аз не съм предполагала. Уж нищо не се
изплъзва от погледа ми, пък съм прозяпала цялата акция. И тъй... Чистката се
провежда при тържествена обстановка. В амфитеатралната аудитория. Идват
курсовите ръководители на ДСНМ, а също и други отговорници от секретни
служби. Тя намига многозначително. Неколцина от тях се въдворяват в
президиума, а други - пръснати в залата. Обвиненията се сипят от подиума:
този син на фабрикант, онази дъщеря на царски офицер, трети - видели го да
чете чуждо списание и тем подобни. Изключват от ДСНМ. Кой е за? Вдигат
ръка почти всички. Кой е против? Никой. Неколцина се сгушват зад гърбовете
на предните и изобщо не вдигат ръка. Митьо седи към средата на амфитеатъра
при фланга. Десетина са предложени за изключване от стотината студенти в
курса. Първи, втори. Митьо не мръдва ръка, а му кипи. Един непознат зад него
го потупва по рамото: „Колега, вие не сте ли от този курс? Защо не вдигате
ръка?” Митьо промърморва през рамо: „И аз ще взема участие, бъдете спокоен!
Но вие откъде сте?” Онзи млъква. И при третия за изключване: „Кой е против?”
„Аз!” - извиква Митьо, вдигнал високо ръка. А знаете ли за кого? За Васил, моя.
Вятър мой! Ничий. Васил пък стана още преди гласуването и заяви: „Тия
обвинения не са верни, но за да избавя колегите си от неудобството, когато ще
бъдат принудени да си кривят съвестта, аз излизам!” И напусна аудиторията.
За неговото изключване не само Митьо бе против. Антон се въздържа. И аз
исках да се въздържа, дори да вдигна ръка против, но съобразих, че няма
смисъл. И съм била права, ще се уверите. След седмица един приближен до
ръководството прошепва на Митьо: „Приготви се, и тебе ще изключват!”
Миглена млъква, поразена от растящата студенина в мене към нейното
престараване. Очаквам пак ловко да прехвърли вината за всичко към „бур-
жоазните отживелици”. Този път докараната ме изненадва:
- Зная какво си мислите за мене! Но моят произход не ми позволява да бъда
безкомпромисна. Не ръка да вдигна, а пръст да мръдна, ще се изтълкува като
проява на „думбазка” дъщеря.
- Какъв толкова богаташ е бил баща ти, Глен?
- Баща ми? Никакъв. Провинциален адвокат. Майка ми получи наследство.
- От Америка?
- Само това ми липсваше! Не, къща на главната улица с дюкяни. Еснафите
се пукаха през корема от завист. Ако не съм послушна, ще се разчепкат

306
семейните ни „партушини”, ще изскочи позабравеният факт, че имотът ни е
национализиран, върви се оправяй!
Хитрушата с просълзено око смярва, че отново спечелва съчувствието ми, и
успокоена, продължава своята „информация”, казано на служебен жаргон.
- Междувременно Митьо, да му се чудиш на смелостта, е гласувал против
и на курсовото събрание, устроено от факултета във ваше присъствие: против
изключването на Васил и още на едного, кой беше? Някакъв стар, изостанал...
Кръвта ми спира. Струва ми се, че рентгеновото око на Миглена е уловило
нещо. Естествената реакция от моя страна би била да кажа: „Не е важно кой,
карай по-нататък!” Но гърлото ми се циментира. За щастие в този момент
погледът на Миглена е грабнат от друго, което става зад гърба ми. Извръщам
се назад не от любопитство, а за да скрия забъркването си. Троица младежи се
нахвърлят към каталога на чужди езици, забиват носове из фишовете като
папагали, които с клюновете си ще измъкнат късметчета. Лумва особено
оживление в гласа на моята млада приятелка:
- Авангардистите! Пак кроят нещо!
Не обръщам внимание на това, заета със собствените си кроежи. И през ум
не ми минава, че твърде скоро ще се сблъскам с тях, че тъкмо в този миг те
измъкват едно опак-късметче за мене, от което ще се преобърне съдбата ми. А
може би в този опак свят истинският късмет е обърнат наопаки: колкото по на
зле вървят твоите работи, толкова по-добре за тебе. Миглена се разсейва съвсем
и трябва да ѝ напомня, че срещата ни е делова. Хитрушата включва тутакси:
- И тъй, ново събрание на ДСНМ за изхвърляне на Митьо и Антон. Но никой
не споменава, че поводът е това, дето са гласували против изключването на
свои състуденти. Измислят се други причини: за Антон, че го видели да ходи в
църквата „Александър Невски” уж да разглежда архитектурата й; за Митьо, че
редовно следял чуждо архитектурно списание, че погледът му бил обърнат все
на Запад. А същият обвинител, прословутият Маргарит, след като заклейми
Митьо в западопоклонничество, наскоро офейкал през границата и се обявил
за невъзвращенец. Какво се учудвате?
Онези съпрузи, които се бият в гърдите за най-верни, току-виж, те
изневеряват. Абсурд! - утешава ме Миглена при вида на потърсването ми.
Отдавна откривам един новоизлюпен социален тип: „верника”, обратен на
„неверника”. Докато неверникът се съмнява, протестира, бори се за истината,
„верникът” го преследва за неверието му, обвинява го във вероотстъпничество,
сам се кълне на път и под път във вярност, за да избяга зад граница при първия
удобен случай.
Глен се колебае дали да продължи, долавяйки, че лошите ѝ известия се
обръщат срещу самата нея. Вестоносците се убиват — учи историята.
Преодолявам с мъка чувството си, че собствените ѝ думи я правят съучастница
във всичко това. Погалвам я по косата от раздразнение, уж да я оправя. При

307
намесата ми косата ѝ още повече щръква на разни страни. Момичето обаче се
съвзема под тази оскъдна ласка и продължава нататък, без да забрави докъде е
стигнало. До гвоздея на сведението:
- Пред цялото събрание при изключването на Антон, представете си, Митьо
стана и от фланговата си позиция в аудиторията заяви: „Ако трябва някой да
бъде изключван, това са ония, които гласуват от страх, а не които се държат
достойно!” Тогава една колежка, подмазана, извиква: „Конкретно кой?” Чудно
как Митьо се удържа да не ѝ отговори: „Ти например!” Той после казвал, че му
било на върха на езика, но не искал да издребнява. Гласуват и го изключват
единодушно. А той си излиза доволен, представете си! Разказал всичко на
майка си. Тя „адски” се разтревожила. Как не?
Майки, възпитавате децата си да бъдат честни, смели, да не лъжат. А щом
пораснат и проявят именно такива черти на характера, вие примирате от
тревога. „Ех, първо стани майка и тогава ще видим!” - казвам си, хващайки се
в лекторски тон, проникнал дори в мислите ми.
- Забравих да ви кажа, че на предишното събрание един от изключените се
изправи и прогласи: „Аз благодаря на ДСНМ, че ме изключва. Това е изпитание
пред мен. Аз поставях организацията под себе си.” Мижитурка! След това
започват митарствата на Митьо. Узнах от майка му. Два пъти го викат в отдел
„Личен състав”. За справка. Разпитват го за странични неща, между другото и
за изключения му другар. Той заявява категорично: „Антон е извънредно
способен и почтен човек!” Което си е право! А те: „Не мислите ли, че сте
сбъркали?” Той: „Не!” Така - часове. Той не отстъпва. Ще има дълго да си носи
последиците. Където и да похлопа за служба, колкото и да е кадърен, както и
да се труди, досието ще върви по петите му. Абсурд!
- Ти пък, Глен, как надуши досието му?
- Не мога да ви кажа как и от кого! - слага тя под двойна сурдинка шепата
си, което струва голямо усилие на гласа ѝ, създаден да ечи камбанно и да
събира вниманието отвсякъде.
Глупости! Намери от кого да търсиш достоверни данни. Тази мургава
Търчи-лъжи врачува като циганка съдбата на своите млади другари. Не
сведение, а клюки оттук-оттам е събирала тя, прибавяйки измишльотини от
своя чувал. Циганско дайре в роб-сак! Изтрий от паметта си нейните проклети
донесения! Инак черепът ти ще експлодира.
Око. Мое съвършено човешко око, нагласено, да вижда така, както му се
иска.
Някакъв родов белег ли е изкривяването на лъча, за да гледам собствената
си представа, а не това, което е? Действителността боде зеницата, забива до
сълзи и кръв ръбовете си в очната ябълка. И окото се спасява в своя измислен
свят. Не случайно формата му е кръгла. По свой образ и подобие окото
закръгля възприятията, заглажда ръбовете, радва се на „стройната система” на

308
своите възгледи. Самата дума разкрива механизма на възгледите: „възглед”,
тоест „над-глед”, над това, което гледам, аз налагам своя мярка, свой калъп (да
избягна обюрократения „модел”, при все че той е тъкмо на място).
Какъв органичен дефект има моето око? Този най-фин апарат за въз-
приемане на точната картина на света! В кой миг започва да смесва два образа:
действителния и желателния? Да успокоиш един тревожен, непримирим идеал,
като го „извисиш” от мислене в обожание. И оттам нататък окото си знае
работата: гледа, без да вижда онова, което противоречи на идеала. И пак думата
си носи кръвната група: „идеал” - иде от „идея”, но кръвно е сродена с
„идеално”, с „идеализация”.
Хипнозата на идеализацията е индивидуална и масова. Особено могъща е тя,
когато е масова хипноза. Стига до еуфория на заслепението.
Мечтателен поглед, премрежен към утрешната зора, колко си опасен! Липса
на усет за реалността, инертност на мисленето, словесна екзалтация, очакване
на намесата „свише” на някакво социално Провидение. И този дефектен орган
на зрението самозвано се нарича „прозрение”. Всъщност това е чиновнически
дремещо око, което гледа през ъгъла на общото циркулярно виждане, плувнало
в розова идейна мъгла.
Различни са начините за такава деформация: разлагане на образа в окото на
несвързани отделни детайли, фокусиране върху незначителност, раздуване на
дреболии, за да се изпусне едрото, разменяне местата на причини и следствия,
при което например мухата е виновна, че в двора е натрупано бунище, щом
бръмчи наоколо.
Най-разпространено заболяване е двузрението: раздвоение на образа в окото
между желаното и реалното. То е по-лошо от двуличие, защото води не само
до външна маскировка, но и до двумислие, двучувствие и двуволие, по-скоро -
безволие.. Самозалъгването е начин за приспиване на съвестта. Окото самичко
си създава илюзии и при известно усилие ги съзира в сияйните далнини. У
всекиго има различно изкривяване на зрителния лъч в зависимост от характера
или по-точно - от безхарактерността.

Фикс-оптика:
Човек сам си избожда окото. Сам си слага вместо око стъклено
лимонадено топче, което събира и пречупва лъчите според
нагласата. Фикция на фокус! Фикуфишеци!
Фойерверки вместо ярка дневна светлина.
Накъде ще вървите вие, самоослепените в името на фикции?
Фанатикуси. Ще има ли на сто един едноок да ви води?
Фикой? И няма ли да му извадите окото?

309
 Ти, внедрителко на марксизма, дали не допринасяш за едно специфично
изкривяване на погледа на младото поколение?
Вярваш, че държиш ключа на познанието за света. А не познаваш
изконновродената черта в човека да се съпротивява на всичко натрапено. От
момента, в който започваш да осъзнаваш своята вина за това нарушение на
законите на човешката природа, ти губиш равновесие и търсиш опора. Къде,
къде - в младостта пред себе си. Така стигаш до самоопровержение и до ново
самоутвърждение.
Професор Бора Найденова застава на катедрата, съсредоточена в лицата на
студентите си, сякаш се мъчи да разчете по тях някаква своя изгубена мисъл.
След дълго до неловкост мълчание проговорва без връзка с предишната си
лекция:
- Марксизмът е начин за мислене, а не догма. Задавайте ми въпроси!
Недоумяващо споглеждане. Тотален мозъчен парализ! Свикнали с наливно
мислене, младежите отказват да се напрягат. Преподавателката жегва
честолюбието им:
- В момента, когато около Земята обикалят първите изкуствени спътници,
вие, съвременниците на това епохално откритие, нямате никакви въпроси?
Един се престрашава и предизвиква взривно отпушване:
- Сам ли е човекът във вселената?
Изхвърлени в космическите безопасни далечини, студентите се над-
преварват да сипят свои отговори. Бора ги изчаква и взема думата,
произнасяйки встъпителната си лекция към един нов етап на преподаване,
който ще ѝ струва скъпо:
- Ако проанализираме вашите отговори, ще се натъкнем на две основни
догми, определящи мисленето ви. Първа догма: Вселената е безкрайна,
следователно човек не е сам. Втора догма: Където и да има съзнателен живот ,
той е свързан с човешки мозък, следователно, каквото и съзнание да има, то
може да се зароди само в човешкия мозък.
Преподавателката пожънва с поглед занемяло внимание в аудиторията и
продължава:
- Хилядолетия се насажда самозваното предубеждение, че човек е мяра за
всичко. Аз ще ви задам един провокационен въпрос: „Можем ли да допуснем,
че има някъде във вселената някакво по-висше съзнание?” Мълчите. Не се
решавате да пристъпите границата, очертана от догмата. А трябва да разбиваме
калъпа на собственото си мислене. Как? Очаквате от мене да ви предложа нова
догма за разбиване на догмите?
Тя се мъчи да събуди индивидуалното мислене у студентите, след като сама
го е канализирала и извеждала до „общо”. Един измежду тях по странен начин
прилага познанията си от точните науки:

310
 - Според теорията на вероятностите има граници на вероятностите. Еднакво
вероятно е, че има Бог и че няма Бог.
Тя използва случая да ги освободи от задръжките:
- Много интересно! - казва, преглъщайки киселия вкус на такова
антимарксистко съждение.
Друг отива още по-далече и развързва непредвидимите посоки на мисълта:
- Човешкият мозък може ли да се програмира като биомашина?
Трети го надскача:
- Човек може да създаде машина, по-съвършена от самия себе си, значи Бог.
Така човек може да стане творец на Бог.
Щом си решила на всяка цена да ги накараш да мислят самостоятелно, ще
понесеш всички рискове. Слухарят не смогва да запише дословно всичко. Как
ли после ще допълва пропуснатото: „Еди-кой си стигна до идеята за бога, а
професор Найденова не го опроверга, напротив, насърчи и другите да
разсъждават по такъв антимарксически начин. Развихри се необуздана
безидейщина.”
Едно момиче надминава момчетата по отхвърляне на всякакви догми:
- Машината не прави грешка, понеже няма емоции. Създават се дори
самоусъвършенстващи се машини. Тогава? Съвършено общество, общество
без грешки - комунизмът би трябвало да бъде от същества без емоции, от
машини.
Настъпва заледяване във въздуха. Изчакват, без да дишат, твоята реакция.
Спокойствието е възможно най-добрият израз на търпимост. Сама се смайваш
от овладяния си глас:
- Грешките - това е човекът. Щом е общество от живи хора, то не може да
бъде непогрешимо.
Дори мълчаливците се намесват. Един от тях задълбочава предизви-
кателството:
- Общество от равни единици, напълно изравнени, еднакво мислещи, това
би било антихуманно общество, близко до сбор от автомати.
- Равноправни и различни! - уточняваш ти за тях и за самата себе си. -
Еднакви в своето различие. Свободни да бъдат различни.
Опитваш се да им дадеш равното право да мислят различно. А мисленето,
ако наистина е мислене, не може да се направлява дори от една
преподавателска катедра. Откъде тръгна и накъде се отплесна! Уж се зарея в
отвлечени космически теми и пак нагази вътре в санитарния кордон,
изключващ спорните въпроси за обществото.
Фикусът се привежда. Цял се протяга. Източва се чак до леглото на болната,
за да сложи на челото ѝ един свеж, прохладнозелен лист като длан. И да ѝ
прошепне:

311
 Успокой се, зоон политикон!
Стига обществени трески, конфликтусе!
Обобщавай се най-сетне сам до себепознание!
Политификус, познай себе си!
Бора отмята глава на възглавницата и повежда спор с растението:
- Стига се фикузанася! Себепознанието не е самоизолирано кабинетно
размишление. Не е уютно излегнато върху канапе самосъзерцание. То е голямо
изпитание с активна намеса вън в обществото и вътре в собствения си живот.
Безпощадна готовност за риск и саможертва. Твърдо решение да се откаже
човек от степени, звания, титли, облаги, доходи, възход в кариерата, удобни
навици, даже от живота си. Какво разбираш ти с твоето фикусъзнание?
А фикусът клати многозначително сянката си на стената. Фику-Сократ.
Кога ли ще изпие фикс-отрова?
Къде ли се пося моят фу-квартирант Кирил?
Коридор, постлан с червена пътека, която приглушава стъпките и заставя
просителя да стихне, да се смири.
Дъбова врата на солиден кабинет. На нея - табелка със златни букви:
ДИРЕКТОР. Кирил снове пред вратата в нерешителност и се опъва сам на себе
си:
„Компромис! Ако бе за мене, никога не бих го направил. Нима трябва да
останеш цял живот самотен, за да бъдеш безкомпромисен? Колко превити
гръбнаци в името на близкия! Колко лазеници по корем заради бъдещето на
децата! Колко подлости от грижа към някого! Не! По-добре остани си единак
завинаги. Ти поне знаеш докъде може да доведе и най-невинният компромис!”
- понечва да си тръгне.
А зад вратата директорът, предупреден по телефона от портиера, се надига
зад бюрото. Приглажда косите си нервно, глътва корема си. Изпъва снага,
сякаш му предстои свиждане със самата му младост. Отправя се към вратата.
Самосъзнаващи тежестта си стъпки.
Вратата се отваря тъкмо посетителят ѝ е дал гръб. Кирил се обръща. Двамата
се гледат със сдържаност, издаваща известен смут.
- Киро! Не е възможно! - преиграва директорът радостна изненада. - Какъв
вятър те довея?
- Тебе търся, Начо. Без малко да се върна... - отвръща Кирил хладно.
- Защо? Да не би да са те спрели на пропуски? Аз съм наредил наистина да
не пущат никого в неприемен ден, без изключение! Но... приятел от младини
— това е изключение! — разтваря широко ръце и покровителствено го въвежда
вътре.
Огромен кабинет, застлан с килим в цветовете на водорасли. Стените са
облицовани с витрини, в които проблясват разновидни самородни кристали. В

312
дъното - тежко бюро с няколко телефона. Над него на стената - петно от
вездесъщия портрет, свален неотдавна. Това петно е истинският портрет на
режима. В отсрещния ъгъл - кръгла маса с кожени кресла и канапе. Всичко
внушава, че тук е ръководачът на солидно предприятие по рудните находища
в страната.
- Още ли ме смяташ за приятел? - пита Кирил подсмихнат, оглеждайки
обстановката.
Начо едновременно важен и смутен:
- Разбира се. Какво те носи насам?
- Навярно се учудваш?
- Да си призная, доста. Ти не се обаждаш изобщо. Избягваш нашего брата...
Кирил направо:
- Идвам за услуга, Начо!
Другият, помрачнял:
- Така и предполагах. Приятел в нужда се явява! - кани го с кисела усмивка
да седнат в гостния кът.
Кирил отказва. На крак вади листче от джоба си:
- Една рецепта...
- Аз да не съм аптека? - възкликва шефът, почти оскърбен.
- Силният на деня може всичко.
Директорът самодоволно:
- Всичко? - Изведнъж нещо му щраква в ума. - Тъкмо и аз имам нужда от
тебе, Киро!
Кирил, нащрек:
- За какво съм ти притрябвал пък аз, слабият на деня?
Начо търси очилата си из джобовете:
- Имам нещо предвид! - Прави зъбоболна гримаса: - Без очила не мога вече
да чета, братче! - Ръкополага си очилата и става възрастен.
- А едно време улучваше точно целта! - подхвърля изтихом посетителят.
Начо се сепва и го смерва с остро проблясъче в очилата:
- Сега е друго време, с други цели за улучване. Какво е това?
- Силен антибиотик при крайна необходимост...
- О, да пази Бог!
- Един живот е в опасност.
- Не твоят, надявам се? - промърморва Начо, снема очилата и го оглежда от
глава до пети, смаян от запазената му младежка фигура и от твърде състарения
израз на лицето му.
- Един живот! - отсича Кирил късо. - Намери ми това лекарство!
- Щом има лекарство, ще се намери. Но за някои неща няма лек! - въздиша
Начо и продължава да гледа изпитливо своя някогашен приятел. - Почти не си
се променил!

313
 - Всяка изгубена минута е фатална! - нервничи Кирил.
- Ще идеш в Аптечно управление, знаеш ли къде е? - нарежда другият с
потупващ по рамото тон.
- Все някак ще го открия! - измънква припряно просителят.
Шефът се отправя към бюрото, измервайки с едра крачка ширината на
собствената си власт. Вдига една от телефонните слушалки. Гласът му
придобива началнически дълбочини:
- Свържете ме с Аптечно управление. С шефа, с кого! - тръсва слушалката
обратно, смерва под око госта.
Кирил, докато изчаква телефонния разговор, се обръща да разгледа
витрините с наредените кристали в стенните шкафове. А може би просто
избягва погледа на някогашния си приятел. Начо с щедър жест на домакин вади
от барчето, вградено в ламперията зад бюрото му, бутилка с чуждестранен
етикет.
- Едно коняче „Метакса”?
- Няма да откажа! - отвръща Кирил с начупена усмивка, отразена във
витрината наред с разноцветните кристали.
Оловна руда, посипана с кварц като крилца на водни кончета. Тук - наежени
борови иглици, обкичени със скреж. Там - разцъфнали тъмно-лилави теменуги,
поръсени с роса от седефни люспи. Не им е на тия двамата до красиви
сравнения, нито до съзерцание. Единият - угрижен от безсилието си, другият -
за силата си. Изобщо човекът-удавник в живеенето има ли време и възможност
да се учудва на нещо вън от дупката на давенето си? Той не се диви, а се дави.
Начо налива в две чаши. Взема ги с две ръце и се приближава откъм гърба
на приятеля си, подавайки му едната. Кирил я поема, все още с прикован поглед
в кристалите, без да ги вижда.
- Хайде, наздраве! - призовава Начо с подобаваща за шеф бодрост.
Кирил се обръща и за миг се вглежда в очите на другия, повтаряйки с глухо
ехо:
- Наздраве!
Гътват в гърлата си на проточен екс коняка. Мълчат, съсредоточени в
парливия му вкус, сякаш очакват да повиши градуса на взаимното им доверие.
Телефонът звъни. Начо се насочва към него, без да бърза. Вдига слушалката, а
с другата ръка държи празната чаша, като че ли отсреща гласът ще я налее с
някакъв таен напитък.
- Да? Здравейте! Онова, за което ме помолихте, ще стане. Вече се
разпоредих... Как иначе? Сега за дребна услуга. При вас ще дойде един другар.
Изпълнете незабавно рецептата. Благодаря!
Кирил го гледа с невярваща надежда:
- Ще се намери ли?
Начо пак туря очилата и става умъдрял възрастен мъж.

314
 - Право при началника Варадинов! - Пише нещо на гърба на рецептата.
- Ще кажеш кой те изпраща и той веднага ще се разпореди!
- Да не би да ме върне с празни ръце?
Директорът, засегнат:
- Как? Ами ако и аз го върна? Услуга за услуга - велик стимул в нашето
общество!
Кирил, предпазливо:
- А каква услуга ще искаш в замяна от мен? - Поема рецептата с два пръста,
сякаш го пари.
Начо дълбокомислено:
- Имам нещо наум. Само ми кажи адреса си!
Кирил се забърква. Уклончиво:
- Нямам установен адрес Аз ще ти се обадя!
- Само да не забравиш?
- Нали съм ти задължен? - отвръща Кирил с жест на почти подчинен.
- Остави тази дреболия! Ако имаш нужда от протекция, винаги.
- Мога да разчитам на тебе, зная! - понечва да си тръгне.
Начо го спира:
- А, слушай! Скоро ще има среща на съвипускниците. Ела непременно!
- Целият наш взвод от школата? - възкликва Кирил слисан.
Начо снема очилата и го поглежда, озадачен от промяната в гласа му.
- Да, и още един взвод съпруги! Ела с жена си! Много е забавно на тези
срещи. Виждаш ерозията на времето по лицата на връстниците си.
Кирил се извръща към рудната сбирка, за да скрие изражението си. Но
лицето му цъфва отразено с цялата си забърканост в добре измитите стъкла на
витринката. Предпазливо:
- Често ли се събираш с някои от съвипускниците?
Наред с кристалите се отразяват две мъжки лица, изопнати до вкамененост.
- Често идват за ходатайства - признава през зъби шефът.
- Като мене! Това означава, че ти си добре! - натъртва другият и побързва
да се измъкне, стиснал вълшебната бележка в ръка.
Начо с дълго набиран укор:
- За това ли си тръгваш, без да ме запиташ как съм, що съм?... От колко
години не сме се виждали!
Кирил се замисля. Мълчат неловко. Избягват погледите си. Няма какво да
си кажат. Гостът се втренчва във витрината и запитва наслуки:
- Как се образуват кристалите?
Гласът на директора кристализира в някаква ръбеста система:
- Времето. Силният натиск на пластовете. Толкова ли те интересува?
- Силен натиск, казваш. Винаги съм се питал как се създава онзи рядък
кристал на планетата.

315
 - Кой имаш предвид?
- Един твърд човешки характер.
Телефонът отново звъни. Начо се отправя към него, все по-важен, сякаш
силата му нараства с приближаването към директорското кресло. И тонът му
натежава:
- Добре, че се среща рядко! Да живееш с кристали, представяш ли си? -
Разсмива се сам над плоската си шега и вдига слушалката.
”А с аморфни същества?” - отвръща мислено другият и докато трае
телефонният разговор, се приближава към вратата, минавайки покрай стенните
витрини. Изведнъж си припомня смътно, че бе чувал за някаква рудна афера:
колектив от шарлатани получил награда, титли и пълен разгром на
противниците си, завишавайки процента на металите в рудните находища.
Вследствие на това били построени заводи, които после увисват във въздуха и
носят огромни загуби, защото трябва да се снабдяват с вносна руда. Дали и
някогашният му приятел не е участвал в това тъмно дело?
Начо застава зад него.
- Животът ни раздели — казва Кирил сухо.
- Спомените ни свързват.
- Избягвам да си спомням, това ме разстройва.
- Чувах, че пътуваш с корабите по моретата.
- Пътувах... Сега заседнах на плитко.
- Аз пък възседнах бюрото.
- Едно не мога да разбера...
- Как съм преуспял, нали? - тръсва откровено шефът.
Кирил се озърта и казва шепнешком:
- С такова петно в миналото си.
Начо избухва в нервен смях:
- Тъкмо петното ми помага! Не знаеш ли тайната как да напреднеш?
- Как иначе, освен да криеш миналото си?
Шефът се преобразява, блеснал от самодоволно намигване:
- Напротив! С петното напред! Киро, аз ли да те уча? Такива се търсят. Щом
си опетнен, ти си в кърпа вързан. Ще бъдеш послушен! - прави „слуш” с две
лапи.
- Значи, благодарение на петното? - повтаря другият с вкочанен поглед.
Начо го прихваща за лакътя и му обяснява на ухо:
- Всеки си има някакво петно. Но не всеки знае силата му. Петното е копче
в асансьора: натискат го и ти се изкачваш нагоре. Ако нещо не слушкаш,
натискат копчето обратно и ти падаш надолу... Въпрос на умение да си
използваш петното!
Кирил, все така забил поглед във въздуха:
- Пък аз не съм знаел, че притежавам такова вълшебно копче!

316
 Изведнъж Начо го удря хлапашки, за да го извади от вцепенението:
- Кажи нещо весело накрая! Как се смеехме едно време!
- За какво ли сме се смели толкова?
- И аз това се питам... Кажи де, пак да се посмеем! Измисли нещо! -
повторно го блъска Начо с юмрук в гърдите, като че ли така ще събуди
някогашния им младежки смях.
Кирил се сепва и машинално задава анкетния въпрос, чут от Бора:
- Какво цениш най-много в живота?
Начо махва с ръка и започва да крачи по диагонал върху килима:
- Глупости! Така съм зает, че не ми остава време да се замисля по „вечните”
въпроси...
- Отговори ей така, без да се замисляш!
- Отдавна съм отвикнал да говоря, без да се замислям, без да го имам
написанко. - Той вдига длан да покаже как държи листчето при произнасяне на
реч. - Пък и бързам за заседание. А ти какво цениш?
- И аз бързам! - отвръща Кирил и хваща лъскавата брава на вратата.
- А, чакай, чакай! Ти си имал повече време за „вечните” проблеми на
живота.
- В момента ценя приятелството.
Шефът с внезапно променен глас до човешки:
- И аз също, Кире. Но с малка добавка: старото приятелство. Защото новите
дружби траят, докато си на висок пост. Ах, едно старо, вярно приятелство!
Страшно ми липсва...
- И на мене!
Кирил енергично отваря вратата и забързва по коридора. Начо застава на
прага и протяга ръка към него настойчиво:
- Ела!
Кирил се обръща и при този широк жест на приятеля си прави крачка назад
преобразен. Ненадейна надежда светва на лицето му. Двамата най-после се
гледат очи в очи. Готови сякаш да се хвърлят един към друг и да се прегърнат
по мъжки.
- Да ти разпиша пропуска! - уточнява директорът.
Ще идвам наяве и насън, когато ми скимне, без пропуск.
Ела, драги, сега да чистим заедно авгиевите обори!
Лесно бе тогава. Виждам те: по бански гащета, млад, пъргав, щастлив, че
може да съществува такъв прекрасен човек като самия тебе. Аз - смръщен,
сърдит на твоята „прекрасност”. Ти грабна кофата, лопатата и запя. Нагази с
боси крака в полумрака на конюшнята. За себе си избра най-мръсния ъгъл,
разбира се, където тегнеше гъста смрад. Ринеш с лопатата слой след слой
конски тор, изсипваш го в кофата и пееш:
Тръгнала Румяна за вода студена.

317
 Аз ти подхвърлям, за да те снема на земята към по-нормално държане:
- Стига сте пели, г-н ротмистър! По-здравословно е да си запушите носа!
А ти, всеотдайник по собствен избор, може ли да не проявиш твърдост и
оптимизъм? Стъпил върху купчина димящ тор, превръщаш и нея в агитационна
трибуна:
- Запомни, братле, от мене: така ще ринем нечистотията и от обществото!
Много се е натрупала, трябва издъно да се изгребе!
Нищо повече. Само едно подмятане, колкото да ми пуснеш фитилчето, за да
се размисля, да тръгна подире ти и да задавам въпроси какво подразбираш. Но
аз си трая. Ти вдигаш двете кофи, твоята и моята, прекамарени с тежка, влажна
смет. Понасяш ги навън към ямата чак в края на казармения двор.

Тръгнала Румяна за вода студена.

Стой! Търча след тебе, изтръгвам кофата от ръката ти и процеждам на

засечки през стиснати челюсти:
- Г-н ротмистър, разрешете сам!
Ти пущаш един сондов поглед в зениците ми, измерваш дълбочината на
яростта ми и се измъкваш с онази твоя усмивка, разчетена на силно въз-
действие и незабравимост:
- Дадено! Ще правим заедно разходки до ямата на чист въздух!
И пак песен. Масовик! Само на мене такива не минават. Мислиш, не
разбирам защо са всички тези твои номера?
Ела сега да те видя заедно да правим разходки от кабинет до кабинет, да
стъпваме на пръсти по персийски килими, да се кланяме на големци, да сме
готови на услугата да върнем с услуга, каквато от нас поискат, дори да
извършим подлост. Ела заедно да се давим в този задух, пък се усмихвай на
всичко отгоре!
С каква лопата и кофа ще изгребем нечистотията около нас? Много се е
натрупала, прав си. Ти славно си отиде с изпраната бяла риза на герой, а ме
остави мене, простосмъртния, да тъна в тресавището, изкалян до уши, и да си
тананикам срещу вятъра:
Тръгнала Румяна за вода студена.
И на всичко отгоре: чувството за непоправима вина.
По-скоро се връщай, болногледачо! Лекарството, макар и мощно и вносно,
може да се окаже закъсняло с няколко минути.
Организмът на тази жена няма защитни сили, изхабен в самотерзания,
свръхнапрежение, недоспиване. Оставена сама, Бора все повече затъва в
полусъзнание.
В такива мигове фикусът долавя приближаването на опасността. Растението
предприема своята мълчалива съпротива срещу смъртта, защото знае, че краят

318
на близкия му човек довежда неминуемо и собствения му край. Съсредоточава
цялата си енергия в едно: преливане на кръв във вените на болната. Фикусът
става кръводарител, готов да изгуби целия си зелен хемоглобин, за да я спаси.
Но кръвните им групи са съвсем различни. Бора изпада в адска треска. Ако
някой човек би могъл да понесе такова кръвосмесително преливане, той би се
превърнал в растение и би надникнал през други сетива в същия съвсем друг
свят. Възпаленото въображение на болната от време на време бива прекосено
от фику-светкавици, които я разтърсват, ослепявайки я с налудничави
проблясъци или затъмнения.

Ще прескочиш ли фаталната биологическа бариера от фауна към

флора, от фотоанализ към фотосинтеза?
Ще издържиш ли инквизицията да се родиш отново
префикускроен, усъвършенофикс?
Фи-кристал.
Авторката поема риска да се опита да даде едно обяснение на заложниците-
читатели през главата на въздушните пирати, каквито се оказаха нейните
герои.
Тя излиза от кабината на пилота в ролята на стюардеса, не млада и не
красива, но затова пък опитна - преживяла няколко самолетни катастрофи,
сама прескачала звуковата бариера, летяла срещу арогантни урагани, качвала
се в пробна слово-ракета без осигуровка, хвърляла се с пробит парашут и
оцеляла благодарение на благосклонния случай и на приглушения (засега!)
удар на земята. Може би е самонадеяна, но тя все още вярва, че новогодишната
звезда, под която е родена, има лъчева мощ да я закриля от лоши погледи и
помисли.
И тъй, пилотката-стюардеса няма възможност за дълги разяснения, понеже
е пленница в ръцете на въоръжените си от глава до пети герои. В момента, в
който се обръща към заложниците-читатели, за да ги успокои с две-три думи,
съдържащи важна информация накъде летим, на каква височина и прочие,
терористите се нахвърлят върху ѝ, повалят я на пода и я връзват. Но докато
запушат устата ѝ с кърпа, тя се боричка с тях и успява да извика, фъфлейки:
- За тази фикусидея не ми връзвайте фикусур!
Болната тръсва глава, за да прогони призрака на фикуса, при което се
събуждат зверски бодежи в слепоочията ѝ, сякаш започват да никнат оттам две
пики — две фикусови листа.
Бавно, мъчително през тези две недоразвити листенца, по-скоро зародиши
на листа, тя проглежда за превратностите на своята човешка участ. Постъпките
ѝ през последните десетина дни я изумяват сякаш ги е извършила някоя
непозната, носеща нейното лице и име.

319
 Бора Найденова - уморено бледна в кабинета на проф. Ставрев, завеждащ
катедрата по мелиоративно строителство. Той ѝ подава ръка. В нейната длан -
странно усещане за нещо изплъзващо се. Ръка, която се представя за такава, без
да е ръка в истинския смисъл. Преди още да е започнал разговор, във въздуха
надвисва лошо начало. Тя в момента изстисква от себе си неподозирана
гъвкавост и такт:
- Идвам при Вас като при най-голям специалист за една научна
консултация. О, не за себе си! Късно ми е да се опитвам да проникна във
Вашата дисциплина, за нея се изисква необикновен интелект и дълго-годишна
подготовка.
Притежателят на липсващата ръка се усмихва снизходително: разбира се, и
през ум не му минава, че една популяризаторка на марксизма би проумяла
интегралите. Обаче той трябва да се опита да проумее нейните скрити кроежи.
Дали няма да го включи в кръжок по политикономия? Тя нали провежда плана
по партийната учебна година за безпартийни? И все се престарава.
- Другарко Найденова, много по-тънък интелект се изисква за овладяване
на „Капитала”. Няколко пъти се мъчих да го разгадая, но още на втората
страница се предавах. И съм се зарекъл: никога повече да не се връщам към
него, смазва ми самочувствието на учен.
Дързък ход при сегашната обстановка. Бора се възползва от непред -
пазливостта му. Вдига вежди от смайване. Застрашителен тон:
- Не допущах... Винаги съм смятала Вашата наука тясно свързана с
проблемите на икономиката.
Проф. Ставрев веднага дава заден ход, без да се озърта дали не прегазва себе
си:
- Неточно се изразих, не исках да кажа това, напротив. Съвършено права
сте, без политикономията не може да има социалистическа мелиорация...
Сега е моментът да му се нанесе пряк удар:
- Ще се върнем към този разговор друг път. Дошла съм при Вас по един
неотложен въпрос. Касае се за следното...
Ръката, която си дава вид на ръка, прави широк жест:
- Заповядайте, седнете! Защо така на крак, кой ни гони?
- Няма време за губене, наистина. Изключеният петокурсник Кирил
Аргиров е разработил проект за прочистване на индустриални води или нещо
подобно, не мога да твърдя компетентно нито какво, нито как. Налага се
именно Вие да си кажете думата, понеже той вече завършва проекта и, току-
виж, го показал на някой безотговорен човек, който може да злоупотреби... и
да прехвърли откритието през границата в чужди ръце...
Професорът изведнъж се окопитва. Аха, бдителност! Дълбокомислена
бръчка между веждите, скриваща полуусмивката му:
- Сигурна ли сте, че е нещо сериозно от професионална гледна точка?

320
 - Предупредих Ви, аз съм слепец във Вашата област.
„Слепец с тояга!” - изръмжава наум проф. Ставрев.
- Имате ли представа колко маниаци „разработват” проекти за сваляне на
луната, за да се осветява цялото земно кълбо нощем?
Усмивка от нейна страна, даваща висока оценка на плоското му остроумие:
- Нямам представа, затова идвам при Вас. Един Ваш поглед, хвърлен върху
проекта, ще е достатъчен, за да бъдем наясно.
„Да бъдем наясно! - повтаря вътрешното ухо на професора. - Хора от нейния
тип все говорят в множествено число за себе си.”
- Знаете ли колко време ми е прахосано в разгадаване на чужди неграмотни
проекти с маниакални идеи, вместо да седна да си направя свой проект...
- Всички сме такива, все за своето не остава време. Кога да Ви посети
лицето и да Ви запознае с чертежите си?
„Лицето” - така безлично обозначават те всеки случаен - подсмихва се
накриво светилото. - Инак би било „другарят”.
- По-добре да ми го остави, за да го прегледам спокойно.
- Там е трудността, другарю Ставрев. Като изключен студент той няма
право на софийско жителство. Дошъл е за съвсем кратко. Не Ви ли е възможно
да го приемете днес или в краен случай утре?
- Е, добре! Да дойде днес или утре следобед в пролуките между лекциите
ми. Как беше името? Да го запиша... Кирил Аргиров? Познато ми се струва. Но
един ли е да го запомниш?
- Извинете, че така настоявам. Това е от общ интерес.
„Такива като нея все за общото приказват!” - процежда през свити очи проф.
Ставрев към вратата, която се затваря зад гърба на преподавателката по
марксизъм.
Тя отнася в дланта си усещането от здрависване с една ерзац-ръка.
Бора иска да вярва на вестника, а стига човек да поиска, и ще повярва.
Въпрос на желание.
Една привечер на връщане от института, както обикновено, тя разгръща
„Звезда Вечерница” и за нейна изненада половината четвърта страница е
посветена на модата. Това е за първи път след девети във всекидневната преса.
Тръпки на размразяване я побиват. „Пролетна мода”. Иде пролет не само в
облеклото, но и в духа на времето. Линията е още съвсем плахо нова. Загатнати
роб-сак, едвам скъсени поли, слабо изтънени токчета на обувките. И все пак
лъха на разтопяване. Погледът ѝ пробягва от илюстрациите към текста.
Заглавие с тлъсти букви, почти като за важно политическо събитие: „ Н и е н е
с м е п р о т и в з д р а в а т а м о д а .” Следва репортаж, раздвижен с
подзаглавия, снимки, въпроси към капацитети, отговори-съвети. Какво става?
Не априлски полъх, а презморски вятър. Удивена, Бора търси името на автора.
В десния ъгъл под заглавната шапка с получер разреден набор: Ема

321
С е л и м с к а . Ах, ето кой е направил исторически пробив - дяволицата Ема!
Тя не току-тъй предприема „колективни посещения” на концерти и театри със
своя шеф, главния редактор на вестника. Какъв ли асортимент от усмивки,
остроумици, закачки, а може би и по-сериозни сеанси ѝ струва правото да
разполага с тези четири колони на един от най-търсените вестници с огромен
тираж.
Върхов час. Както върви по шумния булевард, Бора се хвърля на прибежки
от текста към околното движение и обратно. Репортаж, пронизан с откоси от
улично бучене, пъстри бои, блъскане, бързини:
„Ж е н а т а н а З а п а д , р о б и н я н а м о д а т а ” .
„ З а п а д ъ т с е с а м о з а т р уп в а о т в с е п о в е ч е , в с е п о -
р а з л и ч н и , в с е п о - и з л и ш н и н е щ а . Жената става жертва на това
перпетуум мобиле. Тя се превръща в елха, на която непрестанно се сменят
дрънкулките за украса...”
„Ж е н а т а у н а с , о с в о б о д е н а о т т и р а н и я т а н а м о д а т а.”
„Щастлива е нашата жена, че може да съсредоточи вниманието си върху
духовното си изграждане, за да се осъществи като пълноценен човек. Не тя
служи робски на модата, а обратно - модата е в нейна услуга, за да я разтовари
от излишни грижи, губене на време и суетене...”
Буквите се разиграват пред погледа на Бора, редовете се смесват, защото
непрестанно я блъскат забързани хора. Ръце, издължени от промушване през
наваляка. Спомня си как веднъж една немлада жена скочи от трамвая на
спирката: „Съблякоха ме!” - възкликна през смях, оглеждайки изпокъсаните
копчета на мантото си. Добре, че не бе изгубила хумора си и това все още ѝ
придаваше очарование. Но повечето жени наоколо сноват смръщени, изнурени
от обикаляне по пазар след работния ден. Тя се вглежда в отпуснатите им
фигури, небрежни към собствения си вид, почти забравили в този час, че освен
товарни същества са и жени. Внезапно Бора съзнава как върху жената се
отпечатват ръбовете на действителността като върху восък. Репортажът на Ема
прогласява новооткрита възможност:
„Модна централа Г е р г а н а. Там нашата жена, без да пилее време, нерви и
излишни средства, ще получи готово, модно, практично и стилно облекло
според възрастта, фигурата и вкуса си.”
За потвърждение се усмихват красиви моделки, снети в непринудени пози,
с пролетни облекла, които наистина могат да те накарат да трепнеш от
предчувствие за настъпващо запролетяване. Бора се оглежда в една витрина и
съзира своята изостаналост в цял ръст. Без да губи миг, се вмъква в първата
телефонна кабина. По щастливо изключение автоматът дава сигнал. Обажда се
в редакцията на вестника, където работното време е тъкмо вечер. Гласът на Ема
звучи бодро, сякаш току-що излязъл от банята:

322
 - А, здравей, мила! Как се сети да се обадиш? Да не би да минаваш към
телефонна анкета?
- Нещо подобно. Кажи кога и къде се отваря тази модна къща „Гергана”, за
да отида и да се докарам веднага!
- Е, Боро, не вярвах, че тъкмо ти ще се хванеш на въдицата!
- Как! Да не би да си я измислила?
- Чак до там още не съм се „изпедепсала”. Но да преувеличавам и украсявам
- това ми е професията.
- Нима трябва да се откажа от мечтата си да стана елегантна?
- А, щом държиш да си елегантна, няма да носиш конфекция. Жена, която
уважава себе си, не се облича с готово. Ще те заведа при моята шивачка. Тъкмо
да уплътня работното време. Шефът отсъства. Чакам те, ела веднага! Ще
видиш, това е най-добрата модистка в София! Впрочем имаш ли плат?
- Не, разчитах на твоята „Гергана”, която спестява време, нерви и излишни
разходи.
- Престани, моля ти се, с моите фишеци! Но какво става с тебе? Ти - и мода!
Слушай, хрумна ми идейка. Донесоха ми плат от Виена, чудесна материя, само
че прекалено тъмна за мене. Нали ме знаеш, обичам екзотична яркост, стил
„паун”. Хайде, вместо Гергана, Ема ще те оправи!
Бора за самооправдание си казва, че ѝ е нужно да опознава разни социални
слоеве. И тръгва към прочутата модистка.
Пътем Ема я подготвя за предстоящата среща. Пренебрегвайки строгите си
принципи, Бора има гузно лице на отстъпница. Очаква да види една изловчена
търговка с торба комплименти и приказки-празнули сред натруфена
обстановка. А Ема я повежда из усойната полуразрушена уличка „Веслец”,
лъхаща на стара София. Бедна, олющена къща. Дървена стълба, тясна, извита,
по която е странно как се качват дамите от върхушката.
Да си призная, и авторката се е катерила по тази стълба в годините на
суетата, когато щурмуваше крепостта на успеха. Но сега все по-рядко се
наканва да се отбие там, и то с друга цел - да се посъветва за някоя лековита
билка или да получи бурканче от вълшебния мехлем за рани, забъркан
собственоръчно от майсторката. И цял куп платове, донесени от прибежките
на авторката до чужбина, стоят в един ъгъл на стаята, която е и пробна, и
гостна, и дневна, и спалня на скромното семейство. Някои нейни платове са
дори скроени, набодени и скатани, докато бъде завършен този роман и се
отвори пролука, та завеяната клиентка да се появи най-после. Но романът се
проточва все повече, обсебва пространство-времето, отстъпено ѝ тук на земята,
и авторката заживява друг живот, който сама си измисля или необоримият глас
на социо-случая ѝ внушава. А шивачката търпеливо изчаква своя час, свикнала
на какви ли не странности и капризности на клиентелата си.

323
 Героинята Бора за сметка на авторката все по-интензивно се вдава в
истинско живеене и става редовна посетителка. Като наблюдава майсторицата
- уморено-бледа жена с умен поглед под болезнено подпухнали клепачи, - без
да ѝ зададе своя въпрос какво цени най-много, прочита отговора по ръцете ѝ.
Съсредоточени, с някак пухкави движения, с изкривени пръсти от шев, но
тъкмо затова по-пригодни към извивките на формите, те държат топлийката
като най-фино острие на ваятел и набождат плата по тялото на клиентката. Тези
смахнати ръце твърдят, че тя цени работата. Но не заради печалбата, нито
заради властта, която придобива чрез шева над високопоставените дами, а за
самата работа. За тази ужасна, притеснителна, вадиочна и вадидушна работа!
Както художникът от тавана рисува, защото инак „ще се задуши”. И нещо,
произтичащо от това: тя шие с еднакъв унес за царицата и за слугинята, за
нашумялата красавица и за грозницата, за примадоната ѝ за кадровичката, за
абитуриентката и за повехналата домакиня, за днешната и за бившата. С
еднакъв унес крои от скъп вносен плат и от туземна басма. И сложен модел на
бална рокля, и проста всекидневна пола, и тоалет, който ще бъде носен един-
единствен път на дипломатически прием, и рокля, преправена от мъжки
костюм на вдовица. А от това следват и други нетърпимости: тя може да върне
важна дама от прага, без да ѝ мигне окото, да изпъди съпруга на велможа, щом
е определила час на някаква никаква. И още една, най-опасната последица от
такава наивна преданост към шева: знаменитата модистка е неуверена в себе
си, шие, разпаря, мери по седем пъти, веднъж крои, трепери да не сбърка. И
маститите клиентки една по една я напускат, намерили по-перспективен прием
другаде.
Бора изпитва от пръв поглед привързаност към тази вдъхновена до
налудничавост художница. И бива обладана от странна сигурност, че дрехата,
ушита от нея, ще я обгърне с благотворна аура. Пак я прекосява онази
неконтролируема тръпка, още по-остра при пробата на новоочертаващата се
рокля. Роб-сак. Докъде стигна!
Какъв празник можеш да очакваш ти, за да се явиш неузнаваемо елегантна?
Студентският празник отдавна мина. Първият след десетилетие забрана.
Прегазиха София сякаш диви орди. Обърнати коли препречват булеварда. Цяла
нощ зъртят звънците, затиснати с кибритени клечки долу по таблата пред
входовете на кооперациите. От прозорците на всички етажи - мъже и жени по
пижами крещят, стреснати от сън: ”Кой звъни?” Ехтят пиянски песни. Дрънчат
боклукчийски кофи, ритани и въргаляни по паважа. Цели хълмища от смет.
Обрани - последните есенни цветя от градините. Окършени - боровете в парка.
Студенти и студентки с островърхи шапки от вестници устройват погребение
с факелно шествие. И кого по-гребват? Заслужилия другар, дългогодишния
верен труженик, незаменимия, непрежалимия Шаблон Шаблонов. Скандират
лозунги: „Шаблонът умря, да живее Шаблонът!” И накрая в памет на

324
покойника устройват аутодафе: по даден знак смъкват шапките си от вестници,
нахвърлят ги на грамадна купчина и ги запалват с една факла при подобаваща
тържественост. Лумват огнени езици до облаците. Изпаднали в транс, силуети
играят нестинарски танц върху тлеещата пепел. Последни пламъчета избухват
изпод стъпките им и гаснат.
От високата температура изведнъж жичката прегаря и съзнанието бавно
потъва в пълно затъмнение.
Някой в мрака вътре отчаяно се мъчи да скачи прекъснатата жичка. За
секунда просветне и отново угасне. Опасност от късо съединение. При тези
светкавични проблясвания Бора отгатва, че трябва да се вкопче в нещо
съществено, някаква спойка, за да задържи живия ток. Има, непременно има
едно такова синапено зърно. То е като семка дълбоко в нея. Чувства го, досята
го за миг и мисъл и го изпуща. Проблясък. Мерне се самият живец на
съществуванието, звънне и изчезне. Мрак. Проблясъкът закъснява. Все по-
дълги интервали от зрак до зрак. Все по-глухо ехо от онзи звънец. Все по-куха
тъмнина. Все по-край...
Будилникът-фикус звъни пронизително в зелено, за да я изтръгне от
затъмнението:

Зърррр!
Телефикусът често телефоника си.
Обажда се Телефоникой, често Грешка Телефоничия.
Ушите ми дават заето: Фи-фи-фи-фи. Фаталикус.

Стресната от небитието, Бора полусъзнателно протяга ръка към телефона.

Нечий ничий глас:
- Другарката Бора Найденова? Трябва да ви съобщя нещо, колкото и да е
неприятно. Чувате ли ме? Един от изключените студенти се е самоубил...
Връзката се прекъсва. В ушите на болната пробивно пищи сигналът: Пю-пю!
Пю-пю! Като свирещи куршуми.
Отваря очи. Жичката светва в зелено. Внезапно изтрезнява от замайването.
Възвръщането на съзнанието е по-жестоко изтезание от загубването му.
Болната гледа ужасена как виси във въздуха и се поклаща слушалката на
телефона до леглото ѝ.' С отмаляла ръка я поема и провлачва до ухото си като
черна гърмяща змия. Нито шум, нито звук. Телефонът - изключен. Отново
дълга, куха тъмнина. Наистина ли ѝ се е обадил нечий-ничий глас? Или ѝ се е
присънил в кошмара? Кой от шестимата изключени може да се е самоубил?
Разбира се, Капка. В дълбочините на нейния горд, алтов глас клокочеше
въртоп от обида, възмущение, накърнено достойнство. По иконописаното ѝ

325
лице светеха фанатични отблясъци от клада, която сама е готова да си запали.
Как ще понесе майка ѝ това самоизгаряне? Ами ти как ще го понесеш? Не, не
може да изчезне по такъв нелеп начин толкова красота и духовна сила!
Друг трябва да е посегнал на живота си. Васил, без съмнение. Той така
непоклатимо вярваше в бързото тържество на справедливостта. Сам си бе
конструирал една стройна, хармонична представа за света - една кольо-
фичевска постройка с уравновесената кобилица на фасадата. Духът му е бил
смазан под рухналата сграда. Как ще понесе влюбената в него веселуша
Миглена такъв удар? Ами ти? Не, изключено! Не бива да се самозатрие от света
такъв порив за справедливост и хармония!
Още по-невероятно да е шегобиецът Симо. „Моята волтова дъга е такава” -
казваше той с пренебрежение към изключването, сякаш възрадван, че има
възможност да пътува с камиона. А пък волтовата му дъга не е издържала
пренатоварването, прикривано зад святкащ хумор. Дали сам не е обърнал
волана към пропастта и оттам да се е изплезил на „шарения свят”, за да си
направи една последна шега в отговор на лошата шега, която светът му изигра?
По-скоро Митьо е вдигнал ръка на себе си. Сам. Вдигнал е ръка против.
Против собствения си живот.
Възможно е Антон. Както е напуснал събранието: „Не искам колегите да се
чувстват неудобно”, така е напуснал и света, за да спести на всички срама да
срещат погледа му. И на тебе.
А къде е Кирил? Колко сънища изминаха и все го няма при събуждането.
Той е. Никой друг освен него. Лицето му носеше сянката на самоубиец.
Отдавна го е решил. Така е изпълнил своята присъда над света, над строя, над
тебе и над себе си.
Болната панически побягва обратно към обърканите си бълнуваници,
дирейки там избавление от страховитата действителност.
- Нелегални другари къде сте?
Ехо отникъде:
- Все по-далече! Все по-отвъд!
Бора се надига трескаво от възглавницата:
- Какво цените повече от живота?
- Свободата.
- Изключени другари, къде сте?
Мълчание. Беззвучен вакуум в телефонната слушалка. Връзката е
прекъсната. Не смее да попита те какво ценят. Чува ехо от собствените си
мисли:
- Достойнството.
Болната прави усилие да стане от леглото и да потърси материалите от
своята анкета:
- А вие, днешни връстници на загиналите? Къде сте?

326
 Проглушително ехо с джазов ритъм отвсякъде:
- Тук-там, вляво-вдясно, напред-назад, долу-горе, ничком-възнак, криво-
право, скришно-явно, косо-пряко, налице-наопаки!
Тя се мъчи да надвика гьлчавата:
- Какво цените вие над всичко в живота?
Ушите ѝ писват от крясъци:
- Стига анкети! Оставете ни на мира!
Сили се да бъде чута, но гърлото ѝ е стегнато като в клуп на бесилка.
Задушава се. Дърпа въжето от врата си и извиква последната си дума:
- Дорасли ли сте до вътрешно освобождение, за да знаете какво искате, да
смеете да го искате, да се решите да платите цената?
Стена от най-различни гласове се сгромолясва отгоре ѝ, поваля я на земята
и я затиска с непоносима тежест:
- Махайте ни се от главите! Оставете ни да бъдем себе си! Ние сме ново
поколение! Не искаме да приличаме на вас! Не желаем да бъдем ваше
повторение! Искаме да търсим. Не ни спъвайте! Да търсим! Да търсим! В
различни посоки, по различни начини. С развързани криле и мисли. Да бъдем,
различни! Да т ъ р с и м !
Полузадушена, болната стене:
- Вода! Намерете вода за жадните! Бистра вода!
Кирил, награбил хляб, продукти, лимони, се изкачва към апартамента,
вземайки по две стъпала наведнъж.
Скъпоценното лекарство е във вътрешния джоб на сакото му. Отдавна не се
е чувствал така незаменим. Особено горд е с лимоните. То бе цяла експедиция
из приземните къщурки в квартала край гарата, докато открие тук-таме
домашни качета с хилави дръвчета. Измоли от стопаните да му откъснат
лимони-недоносчета за тежко болната му жена. Смилиха се, трогнати от такава
рядка съпружеска всеотдайност. Той отложи за поподходящ момент да се гаври
сам над себе си. А сега е погълнат от бързането си.
Една съкооператорка го среща по стълбите. Лицето му, непознато и
вторачено в нещо, което го вика, я изплашва. Понякога лицето на убиец и на
спасител може да изглежда едно и също. Дали не крие тухла под шлифера си?
Тя крадешком го проследява с поглед през парапета на стълбите: на кой вход
ще позвъни, дали няма да се укрие на тавана, откъдето да се спусне по
мръкнало и да халоса с тухлата някоя жена, може нея, същата къщовница.
Онзи, Жоро Павето, не подбирал млада, стара, а после да я завлече в зимника
и да я умъртви, след като се погаври с нея. Представата е така жива, че кара да
щръкнат и без това рошавите ѝ коси. Щом чува как този рецидивист отваря със
собствен ключ вратата на най-горния етаж, където обитава самотната и
безукорна във всяко отношение другарка Найденова, съседката зяпва съвсем
поразена. Но Кирил няма време и настрой да съобрази какви последици могат

327
да плъпнат от едно случайно разминаване по стълбището на този обикновен
жилищен блок. Време за подозрения - опасно време!
Шестимата изключени един след друг хвърлят жребий кой от тях да се
самоубие в знак на протест.
Иде ред на Кирил. Той дълго върти зарчето в затворената си шепа като в
чаша. Най-сетне го метва. То подскача от масата и пада на паркета с
преувеличено дрънчене. Напусто петимата се лутат да го догонят чак в най-
отдалечения ъгъл. Само Кирил не се помръдва от мястото си. Отдавна си знае,
че той ще извади късметчето. Лицето му със сянка на самоубиец сгъстява
сумрака на съня. Зарчето продължава да дрънчи, подскачайки някъде по пода.
Той изважда от вътрешния джоб на сакото си зареден пистолет - нейния валтер
от нелегално време — и го вдига към слепоочието си.
Изщракване. Засечка. Бора със спрян пулс се вслушва. Прещраква ключът
на външната врата. Болната отлепя с усилие клепачи и през мъгла вижда пред
себе си нещо, на което още повече не може да повярва, отколкото на съня:
Кирил жив. Ужас и ликуване я разтърсват като включване на двата проводника
- катод и анод - в уред за мъчение с електрически ток. Мъжът изважда от
вътрешния джоб на сакото си флакон с лекарство. Така, както е с шлифера,
лъхащ на зимни улици, се навежда над леглото ѝ. Несръчно под трескавия ѝ
поглед изсипва в нейната шепа хапче от флакона. То отхвръква на пода. Струва
ѝ се, че това е зарчето, което дрънчи злокобно в тъпанчетата на ушите ѝ,
сочейки кой трябва да се самоубие. Кирил, изплашен за скъпоценния
антибиотик, вдига хапа от пода и по детски го издухва, като че така ще
експулсира микробите. Поколебава се дали да го хвърли, но се сеща, че
капсулите са преброени точно в дозата за лечението. Няма как, трябва да ѝ го
предложи. Тя го нагълтва, след това и половин буркан кисело мляко, без да
съобразява. Мисълта ѝ е грабната от друго: щом Кирил е жив, тогава кой от
шестимата изключени се е самоубил?
Отново се завърта пред спуснатите ѝ клепачи онази страшна рулетка с шест
ярки цвята, шест различни лица, сливат се в една вихрушка, която я отнася.
Постепенно от шеметния въртеж се образува един нов цвят - гълъбовосин.
Нейният. Тя се облича в гълъбово-сиви дрехи, за да не бие на очи още от
нелегално време. Лицето ѝ от преумора и безсъние придобива гълъбовосив
оттенък. Рулетката се забавя, откроява се седмоцветната дъга и спира точно на
този сив, отмалял тон. Нейният цвят. Завива ѝ се свят. Тя трябва да ликвидира
себе си. Сама.
Кирил стои, втренчен в отраженията на огъня от високата температура по
лицето ѝ.
Пристъпите, или по-точно отстъпите на губещото се съзнание той възприема
като малка нейна смърт. Сякаш е изправен не до болничното, а до смъртното ѝ
легло.

328
 В тези няколко минути, наситени с едно отсъствие, по-осезаемо от
присъствие, той изведнъж преживява тази жена като съдба, не само своя лична,
а някак „редом дошла” до всички. Намесваща се, променяща, преобръщаща
наопаки, неизбежна. И с нея завинаги си отива някаква странна порода човеци,
каквато може би вече няма да се появи на тази земя. Едва сега той я вижда
истинска. В цялата ѝ наивна и неотстъпчива вярност. В неимоверната и
идейност. В аскетичния ѝ самоотказ. В обречения ѝ фанатизъм.
Той търси къде би могъл поне за кратко да избяга от безсилието си да я
спаси, както тя бяга от своето безсилие - в бълнуването. Извръща стъпки по-
далеч от видимото влошаване. Озовава се пред статива с чертежите, зарязани
напоследък като гладни птичета в гората, щом големият бекас е погнат от
ловци. Усмивка, която е спазма на отвращение. Ето го, неговото бълнуване. Да
изобрети нещо, каквото... Да остави име, за което... Вятър и мъгла…
Професор Ставрев с отегчено лице изслуша от изключения изобретател
нервните нахвърляци на проекта му.
Помълча, помълча в недоумение как да го отпрати. И току му подаде ръка,
която всъщност нямаше нищо общо с ръка, а бе по-скоро изплъзваща се плазма.
- Трябва да видя разработката, за да си съставя мнение. Къде са чертежите?
Кирил с половин кимване се сбогува, без да вземе на сериозно думите на
професора, тъй като те бяха придружени с това несъстояло се рькуване.
- Не съм завършил още детайлирания чертеж на отпадоема - отвърна той
нарочно със своето измислено словообразуване, за да подчертае разноезичието
между двамата.
И си тръгна с упорита крачка на злополучник. Но на самия праг настъпи
обратът. Професорът го върна с внезапен жест на ръката, която непременно
държеше да си придаде вид на истинска ръка:
- Почакайте! Ще дойда с вас, и без това излизам. В общежитието има ли
достатъчно място да разположите чертежите?
Кирил се стъписа пред две невъзможности: нито да покани професора в дома
на преподавателката по марксизъм, нито да откаже да го заведе при чертежите
си. Бора бе на едно от поредните си пътувания из провинцията.
- Не, не знам... В частна квартира съм временно, докато - смънка той така
замотано, че другият го стрелна под око с откровено подозрение.
- Навъдиха се много фантазьори-шарлатани. Обикалят по високи
инстанции, обясняват разпалено разни супергениални изобретения, които ще
тласнат нашата икономика право в XXI век. Отгоре ги пращат при нас да им
окажем пълна подкрепа. А поискаш разработката, излиза, че или няма такава,
или чертежите са съвсем дилетантски. Напоследък цъфна един. Открил начин
да се впрегнат морските вълни в свръхмощна електростанция, която ще реши
не само нашенските, но и световните енергийни проблеми. А някои пък
представят за свои откраднати от чужбина проекти.

329
 Тези откоси от груби намеци бяха придружени с ръкомахане, още по-
оскърбително поради странната липса на ръка у професора - ръководител на
катедрата по мелиорация в института. Кирил на свой ред сви ръка, която сякаш
се възпира да убие. И поведе капацитета без обяснения към чуждия дом.
Отвратително чувство на конфузия го наежваше против нищо неподозирашия
професор, против високоидейната благотворителка, а най-много против самия
себе си, дето бе допуснал да го заплетат в толкова зависимости.
Дали почитаемият гост не забеляза името Бора Найденова на вратата, или си
сложи добре прилегналата му маска на важна безизразност, това квартирантът
не смогна да установи. Застанаха пред статива с чертежите като пред стока,
още неоценена за продан. Единият задава компетентни въпроси, изпитващи по-
скоро самоувереността на автора. Другият лаконично и твърдо устоява себе си.
Колкото професорът по-навътре прониква в проекта, толкова по-непроницаем
става неговият израз. А Кирил Аргиров, като доверява на специалиста
замисъла си, открива някои свои грешки, недовидени по време на самотната
работа. Връхлитат го хрумвания за по-просто решение. Дори тайно пожелава
час по-скоро да остане сам, за да ги разработи, докато не ги е забравил. Млъква
и навежда глава, очаквайки тежката професорска дума да падне като гилотина.
Външно самоовладян, поисква позволение да запали цигара, сякаш последно
желание на осъден. Професор Ставрев му предлага от своите скъпи цигари и
сам запалва с поднесеното му огънче от страна на проектанта. Между двамата
безмълвно се установяват отношения на шеф и подчинен.
Ако не бяха струпани в пепелника угарките от доста на брой цигари, Кирил
би се съмнявал, че подобен разговор наистина е бил „проведен” около статива
с недовършените му чертежи. Още повече след като в дланта му остана накрая
лугавото усещане от мекотело с предназначение на ръка, но на което липсва
нещо съществено, за да бъде човешка ръка.
Паметното устройство във фикуса пази призмоидния образ за това пре-
живяване и го върти като кристал откъм трите му различни плоскости. Техните
пречупени лъчения за миг се кръстосват върху човека болногледач, едно от
най-податливите на внушение състояния поради умората и нервното
напрежение. И той цял бива пронизан от внезапно прозрение, до което сам
никога не би се избистрил.
Ако би могло да има същество с три гледни точки едновременно - то би
изпитало нещо подобно при спомена за случката:
Бора късно същата вечер се върна от тайнствените обиколки из провинцията
по следите на грешките си. Завари квартиранта, зает с наднормено
произвеждане на пепел от цигари. Влизайки в дима, тя имаше чувството, че
затъва в тресавище. Някаква негова тревога я дърпаше все по-дълбоко в
лепкавата тиня, от която измъкване няма. Преди да посегне да отвори

330
прозореца, тя запита дали се е срещал с професор Ставрев, сякаш от тази среща
очакваше глътка въздух. Настървеният пушач измънка нещо. Стори ѝ се, че
той се бои да отвори уста, да не би да изтърве цигарата и заедно с нея да изплюе
камъчето. Вярна на навика си всичко да разнищва докрай, тя започна да го
подпитва оттук-оттам. Като че наистина се залови да разчепква гъстите
повесма на дима, с които цял се бе омотал. Кирил продължи да мънка с
надеждата да предизвика чувството ѝ за такт. Той просто не съобрази, че
хората от нейната закваска имат тъкмо обратната представа за такт: вместо
деликатно оттегляне - натрапливо ровене в онова, което човек премълчава и би
искал да забрави. Един вид - ”другарска” психоанализа, а по-точно разпит:
разкрий се докрай! Най-после, раздразнен, той полуизръмжа:
- Защо питате мене? Питайте професора!
Разбира се, тя ще говори с него още утре, но трябва да чуе и от Кирил как е
„протекъл” разговорът между двамата. Допускайки какво ли не, все в мрачни
гами, Бора подметна:
- Имам право да бъда държана в течение, нали? Колкото и неблагоприятен
да е бил резултатът.
Кирил изскочи от вцепенението си и се провикна:
- Напротив! Прекалено благоприятен! - Зловещо огънче припламна за миг
из впепеления му поглед, но той го угаси с присвити клепачи. - Професорът ми
предложи съавторство.
Бора удивено разшири детски очи, готови да се възторгват като пред
коледно дърво, отрупано с лъскави играчки. Едва сега мъжът с ослепителна
мрачност прозря как зареяна е тя в своята идеална, измислена реалност и как
няма представа за законите на блатото. Лицето му потъна в една усойна сянка
на самотност. Това несъответствие между успех и реакция сепна дори „наивка”
като нея. Постепенно едно смътно досещане започна да я обгръща със същата
лютива мъгла, в която бе потънал и той. Но жената нямаше имунитет към
такава отрова и мъчно можеше да я понесе.
- А вие? - промълви тя, впила поглед на удавник в него, очаквайки да я
извлече на светло от мътилката.
Но той с някакъв садизъм я блъсна в самото тресавище:
- Мога ли да изпусна такава чест? Приех да стана съавтор на светилото
професор Ставрев! - Пресъхващ смях в гласа му придаде на иронията циничен
оттенък.
Бора все още недоумяваща:
- Но как, с какви точно думи професорът формулира такова предложение
да ви ограби?
- Много просто! - Кирил разигра цялата сценка с дарба на имитатор,
правейки дълбокомислено лице пред собствените си чертежи: - Хм, да! Има
нещо, но е незряло... (Вълнисто движение на ръката.) Трябва да се развие, да

331
му се даде научна обосновка. Жалко, че съм претрупан с ангажименти! (След
дълго премисляне, жертвоготовен жест.) Все пак аз ще се наема да ви помогна!
Бора доби пълна представа за споразумението, понеже имитаторът успя да
изобрази мекотелия замах на ръката, придаваща си вид на истинска или почти-
ръка. Тръпки плъпват по кожата като от студено докосване на влечуго.
Изведнъж някогашната младежка непримиримост избухва в жената:
- И вие се съгласихте на тази отвратителна сделка? Приехте да станете
съучастник на един крадец! Вие, който уж имате родова непоносимост към
компромиси? Вие, който сте готов да обвинявате и мене, и цялото общество, че
си затваряме очите пред лъжата, пред корупцията? Вие щом допря до личната
ви изгода, не само че си затворихте очите, ами подадохте ръка и ум, и труд на
корифея. Ето, благодарение на такива нагаждачи като вас се развъжда и гъмжи
блатната зараза на всички тези...
Както е засилена на пълна скорост, засича внезапно при насрещния удар от
промяната по лицето му. Пребледняло, спокойно до мъртвата точка. Това е
лице на човек, изправен до стената. Мълчанието му я проглушава:
„Лесно ви е, другарко, да произнасяте присъда от вашето горно стъпало на
стълбата. Я за един момент се спуснете до най-долното, където съм изблъскан
аз, там, в подземието. Няма изход. Няма пролука. Да ви питам тогава дали ще
отблъснете ръката, която ви се протяга да ви измъкне от зимника. Пък дори да
се протяга джебчийски, за да ви обере. И всъщност да не е истинска ръка.”
Най-после устните му се разлепят и от тях се откъртват гласни и съгласни
като блокчета лед от хладилник:
- Трябва да приема сделката, както вие се изразихте. Нямам избор! И все
пак за ваше сведение аз разменям името и труда си, а някои - съвестта си. Има
малка разлика, нали?
Мълнийно префучава през мисълта ѝ: „Големият или малкият компромис -
това е въпросът за избора пред днешните млади.”
Тя не намира в запаса си от нравоучителни образци подходящ за случая.
Вече и не търси може би. Онемяването ѝ звучи катастрофично. Вътрешните ѝ
опори една по една рухват. Остава ѝ смайването:
- Утре, като ме срещне в института, къде ще укрие погледа си този тип,
носител на цял гердан ордени, научни степени и звания?
Кирил я успокоява с крива усмивка:
- Хайде на бас, че той сам ще ви спре, ще ви подаде хлъзгавата си ръка и ще
ви каже: „Ще се опитам да подкрепя вашия близък, доколкото зависи от мене.”
И ще бъде искрен в очакването си да му благодарите за неоценимата услуга.
Пронизва я думата „близък” и от този момент се чувства като бръмбар,
забучен с карфица.
- На какво основание да му благодаря? - пита вцепенена.

332
 Едва сега при спомнянето на този разговор Кирил ѝ отвръща мислено,
вмъквайки се в кожата на професора:
„Изкачете се за миг на неговото стъпало, на самия връх на обществената
стълба. Корифеят смята, че познава всичко в своята област, както никой друг у
нас. И как да не смята така? Той има достъп до всички чужди книги и списания,
той получава паспорт, закъдето пожелае, дори за Америка, той - това и онова.
Моето проектче е едно дребно хрумване. Но той владее оптималното решение.
Психичната му нагласа е такава: той, всепризнат учен, вярва да е демиург на
идеята. Отделяйки време да се запознае с нея, той вече я смята за своя. Странен
вид хора-съвместители: всичко могат, всичко знаят, едновременно изпълняват
по няколко служби, те са навсякъде и никъде. При това този мой проект е
теоретичен и обществен проблем. Професорът се заангажира с името си,
знанията и обществената си тежест, за да го защити. Той е убеден, че прави
благотворителен жест, като окача фирмата „професор Власаки Ставрев” за
автор на проекта. А нейде на гърба на титулната страница с дребен шрифт
допуща неизвестното, тъмно име на изключения студент. Наред с имената на
още двама, Сигурно протежета, колкото да се образува „колектив от млади
сътрудници”. С един куршум три заека: хем дава път на нещо ново, хем „работи
с млади кадри”, хем укрепя самочувствието и реномето си на творческа
личност с неизчерпаеми възможности. Ето ви продукт на соц-морала!”
Без да си присажда кожата на професора, тогава Кирил ѝ заяви, напълно
убеден:
- Ако светилото не си го присвои, проектът ще пропадне.
Бора възкликна възмутена не толкова от грабителя, колкото от ограбения:
- А така проектът може да получи и Димитровска премия нали? Не, аз ще
разоблича тази практика да се издигат монополисти върху гърба на негри!
Титуловани паразити!
Кирил пое ръката ѝ с решителност на лекар, който се кани да забие в нея
игла на отрезвителна инжекция, знаейки колко болезнено е това:
- Не го предизвиквайте, защото той вас ще изобличи. Негова милост се
залепи за мене и се изтърси тук да разгледа чертежите. Не можах да се откача.
Той вече знае при кого съм настанен на квартира.
Клепките ѝ запърхаха с почти чуто шумолене. Той продължи да забива
иглата, търсейки вената:
- Вашето застъпничество може да се изтълкува... Извинете!
Нейната ръка се вцепени в неговата. Сега Бора наистина започна да
изтрезнява. Мъчително, с повдигане и гадене. Разбра, че е стъпила на
разклатена плоча ѝ е изпръскана до челото с кал. Започна да проумява и друго:
че избърсването на калта ще доведе до по-голямо размазване. Как да изчисти
лицето си?

333
 Фикусът върти троичния кристал от разни страни, играе си с отраженията в
трите плоскости - жената, мъжа, професора.
Съзира тяхната родова предопределеност от стените на кристала. Както и да
ги обърнеш, те си остават вътре в системата, в която са кристализирали. Всеки
от тримата - зад своята стеничка. Зеленото лъчение на растението се
съсредоточава в кристала да го взриви извътре и да изтръгне на свобода
душите им:

Знаете ли защо толкова държите на името? Защото сте триизмерни. Не

прониквате в четвъртото измерение - времето. Фикуспирала.
Името се пише върху плоския лист, върху корицата на книгата. Дори
когато е вдълбано връз камък, то е само в плоската стена на камъка. Името
е една люспа. Колкото по-лъскава, толкова по люспа. Времето я стрива на
прах. Фи-корифей вей-хайвей.
Остава онова, което просондва навътре във времето. Онова, което пронизва
повърхнината, пробива непроницаемата стена. И стига до корена. Кое е това
стоманено острие? Една крехка тревица. Един кълн-покълн. Един стрък-
пъстрък. Един фи-пик. Фикустрем.
Ех, да речем, и един проект за прочистване на замърсените реки. Дано само
не е късно. А не е ли все едно кое име ще бъде вписано във водата? И без това
вълните мигновено ще го отнесат.
Самото усилие е същността. Фикс-есенцията. Болката на пробива.
Поривът на пробуждането. Напорът на битието: будя, бъда, бода.
Анонимно събитие.
Фиксъбит-бит.
Фикусът прави пауза, през която прозвучават в празното пространство
имената на тримата. И още много имена. След като отехтят съвсем, продължава
безмълвното облъчване:

Фикусъвет към всеки-теб. Послушай съвет от своя съсед-домосед

Фикус:
Забрави своето име, както времето ще го забрави. Фикой? Финикой.
Слей се с безименната вселена.
Чове-космос.
Човековечен фикусън.
Кирил, с убеждението, че самостоятелно, по своя воля постепенно се отърсва
от суетата на името, започва отново да изпитва влечение към своя проект,
присвоен вече от именития крадец.
Откъснал се за доста дни от него, вътрешно отчужден, той, авторът, го вижда
от разстояние. Това е нова, по-добра гледна точка за произведение, с което се

334
бе сраснал от години. С един поглед го обхваща цяло и в изпъкващи детайли.
Нов, по-съвършен вариант напира мъчително извътре, разчупва геометричните
линии на чертежите, като че отмахва границите, които мисълта му си е сложила
сама пред себе си. Колко по-просто и с какъв размах е зараждащото се решение.
В тези родилни мигове той се противопоставя инстинктивно на един студен
полъх, витаещ наоколо.
Болната води своята борба. По едно време се отскубва от кошмарите и
потърсва изгубената връзка с действителността. Погледът ѝ блуждае в
пробуждането от предмет на предмет, докато се вкопчи с все по-удавническа
сила в мъжкия силует. Той е обърнат към чертожния статив в хола с гръб към
нея, с гръб към хаоса. Цял вторачен в някаква бавно никнеща, съпротивяваща
се на смъртта мисъл. Тогава ѝ щраква онова, главното, нейното, което все ѝ
убягва в бълнуването:
Хармонията. Къде изгубихме хармонията? Кой наруши хармонията?
Въртя отчаяно, превъртам копчето - все търся Одата на радостта и все не я
улавям. А знам, че някъде звучи. Усещам, непременно някъде ечи. Но я удавят
шумове и крясъци. Страстно-пристрастно.
Дори веднъж и дваж я долових полуедвам като изтънчен лунен лъч,
проникнал през ключалка на затвор, но залинял и отъпкан под дрънченето на
ключове и окови.
То беше Одата на радостта, не ще съмнение. Позната от детинство и
забравена. Тя съкращаваше пространството, обърната към мен и теб, и към
всички с най-интимни тонове. Всички люде стават братя!
Заглушители просвредлят с бормашина тъпанчето на ушите ми. Така и не
можах да разбера докрай какво ми казваше. А казваше ми нещо истинско,
отдавна чакано с пресъхнала душа. Всички... братя!
Отнеха ми я взривни шумове-заглушители. А беше Одата на радостта,
отгатнах по тъгата, виеща в душата ми. Стават... братя!
Хармонията е нарушена. Боли! Братя!
Не искайте да изсвирите Одата на радостта по Айфеловата кула на моите
нерви! Тъкмо при кулминацията един стоманен нерв се скъсва и проечава
раздирателен дисонанс. Дззззън! Пробожда болка до дъното на земното
търпение. Брат... Брадва.
Боли ме фалшът. Боли, не преболява фалшът като лъжа, като издайническа
дума. Стискам зъби. Бра... Бръмчи бръмбар. Бръм-бръм...
Кога, как, защо се наруши хармонията? Раняващ фалш подир фалш. Бррр...
Бръснач.
Огромният хармониум на човечеството се мъчи да изпълни Одата на
радостта. Всички люде - сякаш луди.
Късат се струните с писък една по една. Разнищват се нишките със стон една
по една. Ушите си запушете. Брррр... Буря.
335
 Фалшиво звучи радостта. Хармонията е нарушена. Бр... брутално. Боррр-
машина.
Хирурзи, зашийте нервите! Акордьори, сменете струните. Тъкачи с уморени
пръсти, свържете нишките! Бъррр... Бързо!
Разбитият хармониум на човечеството не може да изпълни без фалш, без
насилие, без болка Одата на радостта. Бич. Обич! Братя!
Пробождаща, пробуждаща болка.
На годшино-отчетния факултетен съвет, пренебрегвайки дневния ред -
нещо недопустимо в институт, който държи на процедурите, - Бора взе думата.
И постави изневиделица въпроса за преразглеждане на наказателната мярка по
изключването на петокурсниците. Присъстващите, залюлени в блажена
дрямка, се втрещиха. Досега не бе имало такъв случай, поне под купола на
института да се превърти „колелото на историята”, ако ще под него да са били
премазани невинни хора, дори заслужили лица, отдавали живота си за делото.
Нямаше указание за подобно препречване на „прът” в колелото. И то за кого?
За студенти без „гръб”. Най-потресното, което предизвиква парализ на езиците
и дори на дихателните органи в учения съвет, бе фактът, очеваден до
невероятност, че това предложение внася строго принципната Найденова.
Същата, дето „проведе” акцията по изключването. Дали е надушила с
политическия си нюх някакъв рязък завой на вятъра?
Пръв се ориентира в обстановката безпартийният професор Ставрев. С леко
прокашляне сигнализира, че се кани да се обади.
- Спуснато ли е вече, или сега се изготвя постановление за такава
контрамярка? - попита той, изтъквайки пред многобройните свидетели своето
доверие към преподавателката по марксизъм, която навярно има информация
от първа ръка.
Бора обърна към него поглед, потъмнял от подочните сенки, които се бяха
вдълбали напоследък при безсъниците и претрупаността ѝ. Гласът ѝ носеше
същите тъмни сенки:
- Колективът още не е изчерпил възможностите си да въздейства на тези
младежи. Иначе ние признаваме, че сме безсилен колектив.
Настъпи забъркване. Тя се възползва от разиграните везни и положи върху
тях тежестта на фактите за всекиго от изключените. Лицата на преподавателите
не скриват изумлението си от извършената несправедливост, благословена и с
тяхното нямо съгласие. Вдигат ръце с открита готовност да се присъединят към
нейното застъпничество. Говорят по-смело, отколкото е очаквала от тези
сплашени по времето на култа хора... Хвалят способностите на шестимата,
които не бива да се затриват. Везните се накланят в полза на пострадалите.
Само професор Ставрев, чийто глас би имал решаващо значение, зяпа по
тавана. Под нейния притъмнял поглед от упор той започва да се върти на стола,
сякаш си търси ръката и не може да я намери, за да я вдигне и да поиска думата.

336
 Накрая заместник-ректорът, изпотен от смущение, се надига от пред-
седателското кресло. А ректорът пак отсъства. Той или пътува по чужбина, или
го викат на важни съвещания, сякаш е зает с някаква съвсем друга служба.
„Замът”, както го наричат студентите, предлага да прекъснат дебатите,
въпросът е от такова естество, че трябва да се реши по-горе. Към него веднага
се прикачат няколко подръчни гласа:
- Не му е тук мястото да се обсъжда това. Трябва да се съгласува. Да се
изчака. Да не се допусне грешка.
- Касае се за изправяне на една грешка! - възразява Бора и настоява да се
впише в протокола, че научният съвет, след като е бил запознат с фактите, в
голямата си част е изразил недвусмислено становището да се възвърнат
студентските права, отнети неоснователно на шестимата петокурсници.
Само като се споменава „документиране”, „Замът” усеща как язвата му се
обажда. Обаче съветът се разотива с необичайно съзнание за изпълнен дълг.
Отдавна не ги е облъхвало такова вътрешно задоволство. Усещането за риска
ги ободрява като високопланински въздух.
Професор Ставрев настига Бора при закачалката. Стисва ѝ ръката с
пластмастна длан и прошепва на ухото ѝ:
- Поздравявам ви! Добре им натрихте носа!
Тя винаги се стъписва пред откровената подлост. Изчервява се заради него.
Просто се чуди накъде да гледа. А направо да му извика в лицето: „Вие,
уважаеми, защо мълчахте?” - то е под собственото ѝ достойнство. Наглецът
тъкмо на това разчита. Страхливите обикновено обвиняват другите в
страхливост. А безстрашните навеждат очи гузно, сякащ принадлежността им
към същия човешки род ги обременява с вината на останалите.
Професорът ѝ спестява неудобството, като сам се укорява, без да пропусне
да се озърта предпазливо:
- Съжалявам, че не ви подкрепих. Едва си удържах езика зад зъбите. Но в
интереса на нашия общ познат трябваше да остана настрана, нали разбирате?
Погледът ѝ изразява пълно неразбиране. Отде-накъде техният „общ познат”
има интерес да не бъде подкрепен от научния си ръководител? Професор
Ставрев на свой ред изпада в недоумение пред нейната абсолютна
недосетливост:
- Само да бях си отворил устата, и щях да проваля всичко. Ще ни обвинят
в „груповщина”. Аз имам много завистници в института и вън от него. Дебнат
ми всяка стъпка. Намерението ми да поема шефство над проекта на Кирил
Аргиров не бива да бъде изтълкувано превратно.
- Тоест как?
- В ущърб на него. Вие много тактично поставихте въпроса за всички
изключени. Никой не може да ви уличи в пристрастие към едного. Разбира се,
възвръщането на всички, „топтан”, е немислимо. Вие познавате системата по-

337
извътре от мен. Но един да се оправи, макар и трудничко, все пак е възможно.
Аз смятам да действам по-горе, там имам земляк. Но едва когато проектът бъде
преработен. Нека нашият общ приятел запретне ръкави. Всъщност съвсем
малко се иска още. Аз му дадох нужните указания, за да добие работата
завършен вид. И тогава тихомълком ще уредя дипломирането му.
Болната дръпна ръката си при спомена за неговото ръкостискане, като от
докосване на медуза.
Тогава бе решила да внуши на Кирил да не се престарава над проекта. Да си
запази хрумванията за себе си, а да предаде в тези лепкави медузени ръце
някакъв сурогат, колкото да докопа дипломата и с нея - относителната
самостоятелност.
Но сега, зървайки го оттатък, вдаден до удавяне в проекта, тя съзнава, че там,
в самото свръхусилие се крие зърното спасение и независимост за него.
А за нея?
Звънецът, Изненада. Кирил е смаян, като че му се явява архангел, пратен от
небето.
Лекарката, без да е повикана, по „свой почин” иде повторно да провери
състоянието на болната. Представата му за д-р чиновничка с този жест бива
обърната в своята противоположност. Светът отведнъж се одухотворява с
надежда. Нарушение на системата - там е спасението.
Прегледът трае несъразмерно дълго, ако се има предвид претоварения
график на безплатната медицина. Особено когато човек чака със скръстени
ръце отвън зад завесата.
Безшумие, пълно с растящи страхове.
Е, да. Предвиждала е да се развие, но чак дотам... Сега остава да се надяваме
на организма да се справи.
Това му прозвучава като: „Да се надяваме на дядо Господа.”
Лекарката си отива, надхвърлила нормата си за грижи към човека.
Болногледачът, щом затваря вратата зад нея, се сеща, че съвсем забрави да ѝ
благодари. Дано само не забрави и указанията ѝ, изискващи най-строго
спазване.
Разтривки с камфоров спирт. Той упорито търка гърба на жената с ръка,
запомнена от майка му. Болната послушно се отпуща под такава ръка.
Детството ѝ зиме бе проболедувано от край до край. Мирис на камфор - най-
домашният полъх сред студената бездомност на снега. Самото вдишване на
камфора е връщане в родната къща, в мъркането на котката край печката, в
изпраните със синка чаршафи на детския сън.
- Направете усилие да заспите! - казва лечителят с тъжната усмивка на баща
ѝ.
Тя стана истинска дъщеря едва след като изгуби баща си.
Чак сега стига до нейния слух смисълът, вложен в бащиния глас:

338
 - По-лесно е канара да обърнеш, отколкото човека да промениш.
Повикаха я в районния комитет, без да я предизвестят за какво. Тя по пътя
гадаеше като на кафе, вгледана в калните утайки из канавките. Дали в
качеството ѝ на градски съветник в отговор на нейните изложения по неот-
ложните нужди на гражданите от жилища, от ремонт на читалището, от хи-
гиенни услуги, от училищна сграда, за да не учат децата на две, пък и на три
смени. Или като лекторка в кръжоците по марксическа просвета във връзка с
предложения от нея план за оживяване на материала и метода чрез включване
на съвременни социологически допитвания. А може би са разбрали най-после,
че е нужно да потърсят компетентно мнение при поредната реорганизация в
образованието и в идеологическата работа сред младежта. Творчески подход...
„С какъв шаблонен език говорите насаме със себе си, дори когато сте болна!”
- би се заял присмехулникът, ако можеше да подслуша мислите ѝ.
Но сега той е заслушан в пулса ѝ, като гледа секундарника на часовника си.
Същия часовник или така ѝ се струва? Дали часовникът познава сърцебиенето
ѝ...
Все тичаше, все препускаше задъхана. Гонитба на идеали. Осъществяване на
мечти. Хващане на вятъра за брадата. Пулсът ѝ продънва вселената. Без отклик.
Нищо че той би ги нарекъл „шаблонни”. Тя се радваше на своите задачи,
озарена от очакване някои от тях, поне една от тях, да получи в районния
комитет благословия за изпълнение. Денят бе студено ясен. Бора отдавна вече
носеше болестта в себе си като растяща слабост. Крепеше я тренираната воля
и вярата все още. Все още.
Въвеждат я мълком в заседателната зала. Защо там? Маса със зелено сукно.
Трима седят насреща. Пред тях чаша с вода, още ненапита. За кого? Онзи в
средата ѝ е познат от съпротивата. Тя му бе помогнала в тежък момент.
Наоколо всички места - заети. Закъсняла ли е? Бе дошла тъкмо в уречения час.
Значи, останалите са повикани по-рано. Само един празен стол, поставен
отстрани като изпъден. Посочват ѝ с кимване, че там е определеното за нея
място. Сяда като на клон, заплашващ да се счупи. Търси погледите им, за да
прочете в тях какво ѝ се готви. Нито един поглед не може да улови. Очите им
са заковани във въздуха, някъде през нея, сякаш я няма. Усеща с цялото си
същество, че е изгубена. Изведнъж ѝ става все едно. А тя от нелегално време
познава силата на това състояние.
Средният се изправя вдървен, отваря една папка и без предисловие започва
да чете с пустинно равен глас. Както става насън - дали не е сънувала всичко
това? - тя не вниква нито в един отделен пасаж. Обаче още от първата дума
изцяло я всмуква като октопод обвинителният акт:
„Професор Бора Найденова се е обградила с неподходящи. Пренебрегнала е
класовия подход при подбора на кадрите. Превърнала е конкурсния изпит за
млади научни работници в средство да се налагат уж способни, а всъщност

339
чужди по произход и възпитание хора. Дала е подслон на съмнителни
елементи, конкретно на един бивш човек, без софийско жителство и солидни
препоръки. Допуснала е в лекциите си редица идейни отстъпления, западни
упадъчни влияния, а в личното си поведение - християнщина, безпринципност,
гражданска безотговорност.”
„Изобщо прегрешения пред закон Божи!” — би казал той. - „Бивш човек” се
забива в мозъка ѝ с октоподни смукала и го изпива.
След прочитането на документа, тъкмо да се развие процесът по установения
ред, Бора, без да премисля, без да осъзнава какво прави, кротко измолва думата
за един въпрос. Подведени от смирения ѝ вид, тримата след шепотно
съвещание си кимват един на друг, упълномощавайки Средния да предаде
тяхното кимване към нея. Тя няма сили да стане от стола. С подземно тих глас,
заставящ да спрат дъх, като че извършват преслушване на болен, тя излага факт
подир факт. Подчертава, че за първи път изнася тези секретни данни, защото
се намира в средата на свои, а не на „бивши”. Съжалява, че не е била
предупредена, както изисква другарската етика. И тя посочва с трескав поглед
лозунга на стената, написан върху червена лента: „Комунистът - образец на
нравственост и гражданска доблест.” Ако поне час преди заседанието ѝ бяха
загатнали за „дневния ред”, тя би донесла със себе си веществени
доказателства: писмото на другаря Аврам Петров, копия от други документи,
които собственоръчно е издирила, за да докаже истината, що се отнася до
изключените студенти. А за другите обвинения също разполага с факти...
- Не издребнявайте! - прекъсва я Средният. - Говорете по принцип!
- Не ви ли интересуват фактите? - попитва тя със съкрушително тих глас. -
И документите? Има ли по-висок принцип от истината?
- Има решение.
- Значи, решението е над фактите, над истината?
Средният едва овладява нервите си:
- Другарко Найденова! От вас се очаква безпощадна самокритика и нищо
друго, ако не искате да си влошите положението.
- Влошава общото положение онзи, който не се съобразява с фактите! -
произнася тя по-скоро с дъх, отколкото с глас.
Съвещателно шушукане на тримата, което смръщва атмосферата. Кимване
към присъстващите. Те досега мълчат и не реагират, като отсъстващи. При
дадения знак - отведнъж се изсипват въпроси, нападки, изводи, предварително
подготвени и разпределени като роли в самодейна пиеса. Бора ги пропуща
покрай ушите си, изчаквайки инстинктивно някой престарател да прехвърли
границата и да доведе до абсурд мероприятието. Една новоизлюпена
активистка не закъснява да произнесе заклинанието:
- Това са вражески прояви!

340
 В този миг замръзва бързеят от фрази. Троицата насреща изопват лица на
рибари, внезапно изтървали от ръцете си богат улов. Формулата „вражески
прояви” принадлежи към миналия, вече отречен период. Средният се вкопчва
в папката.
- Да не се отдалечаваме, другари, от формулировките, дадени в този
документ!
Бора несъзнателно се възползва от тишината и още повече я задълбочава с
тихия си глас:
- Току-що бе изречено едно полицейско обвинение. Мога ли да запитам
„вражески прояви” ли се нарича колективното становище на факултетния
съвет, което е отразено в протокола?
Средният вече не изпуша мрежата от ръцете си:
- Известно ни е как вие - избягва да я назове „другарко” - сте подвели
факултетния съвет!
Тя понечва да възрази, че професори, академици, доктори на науката не са
деца, за да бъдат подведени. Но думата повече не ѝ се дава до края. Поради
категоричния ѝ отказ да признае вината си, решението за наказанието ѝ се
прехвърля към по-горна инстанция. Това предвещава влошаване. Бора става от
изпъдения стол. И в този миг болестта я поваля. Черни, петнисти кръгове пред
очите ѝ като препускащи врани коне на долап. Въртят се, въртят се по-скоро
да извадят вода от герана. Някой ѝ подава чаша с вода - същата, която бе
приготвена пред трибунала. Зелено сукно. Тримата на президиума като три
параграфа в резолюция със зелено мастило. Червена лента с лозунг. Погледите,
вперени във въздуха през нея, през водата в чашата, сякаш я няма. Всъщност
няма нито един поглед.
Не, това не може да бъде сън. Откога сънищата станаха такива сиви
шаблони? Поне те имат необуздано въображение. Това е пресен спомен от
схемата, характерна за отшумелия култовски период. Отшумял ли?
Болногледачът, буден, с впит поглед навън в нощта, вижда в стъклото
собственото си отражение, долепило лице на бездомник, когото не пущат
вътре.

„Стигна най-сетне до фикусиране.

Ти, листоплешивият до прозореца - бездвижен, безбежен,
безжестен, безбъбрен, ти, фиксиращ нищото, Фикс-фокс-мувитон, за
един миг си мой братовчед - философикус, почти Фикус.”
Лампата при леглото на Бора светва и изважда от мрака на тежкото ѝ дишане
едно стопено до детско лице.
„Каква си светнала!” - казваше угрижен баща ѝ, наведен над нейните
непрестанни ангини, които разсипаха неговото сърце.
341
 В здрачния ъгъл на стаята циферблатът на часовника върху китката на мъжа
фосфоресцира в зелено като компас в потънала подводница, където кислородът
е на привършване. Със задържан дъх, сякаш да не хаби въздуха, Кирил изчаква
стрелката да се забие точно в минутата. До леглото на болната върху рафта над
главата ѝ - наредени лекарства. На челно място - флаконът с всемогъщия
антибиотик като концентрат от надежда.
Мъжката ръка поема чашата, налива от каната вода с такова внимание и
измереност, на каквито не е способна и най-нежната женска ръка. После посяга
към лекарството с движение, точно определящо стойността му, а също и цената
на живота, който зависи от него. Но Бора, унесена в трескавия полусън-
полупомрачение, не може да види това движение. И все пак нежността,
подобно на енергията, някаква астрална животворна енергия, не се губи в
пустото пространство. Може би някъде се събира в зелените стакани на листата
в едно стайно растение например. И оттам, без да знаеш, ти я пиеш не на
глътки, а на дъхки, за да оцелееш в този вирусен свят.
Кирил леко разтърсва болната за рамото и се сепва от измършавелите ѝ до
птичи кости. Навежда се над ухото ѝ с гузното чувство на палач, будещ за
екзекуция осъден:
- Хайде! Време е!
Горещото птиче рамо се изтръгва от ръката му. Болната иска да извика
насън, а от устните ѝ се отлепя сух шепот:
- Няма да се предам!
- Събудете се, дойде часът за лекарството! - изрича той, вслушан с боязън
в собствения си глас, щом поражда такива зловещи асоциации.
Бора се дърпа на засечки към стената и крещи с пресъхващ задъх:
- Пак нощен разпит! Нищо няма да издам!
Кирил смерва с бърз поглед стрелката на часовника си и извиква, набрал
жестокост в гласа си, която насища пространството с още повече нежност:
- Веднага! Вземете хапчето!
- Хапчето с отрова е зашито в ревера ми! - шепне тя във възглавницата,
доверявайки се на някакъв трети, вмъкнал се там нелегално.
- Лекарството!
- Палачи, искате да ме излекувате, за да ме инквизирате!
- Събудете се, чувате ли? Трябва веднага да глътнете хапчето! Инак
цикълът се нарушава.
Все още противейки се на събуждането като на повикване за нощен разпит,
Бора отваря очи. Това, че не е в ареста, а в стаята си, вместо успокоение ѝ
причинява нова тревога. От ръцете на мъчителите минава в ръцете на своя
лечител, при което старият, познат страх се заменя с една непозната,
самозародена боязън. Надига се от възглавницата, подкрепена от него, глътва
хапа, пие с отвращение.

342
 - Не мога! — отблъсква ръката му е чашата.
Кирил връща чашата към устните ѝ:
- Повече течности трябва да поемате!
- Каква блудкава вода! - възкликва болната с укор, като че той е виновен за
това. - Къде е сладката витошка вода? Кой я размъти? Кой замърси водата за
пиене?
Мъжът едва ли не се самооправдава:
- Щом спадне температурата, водата пак ще ви стане сладка.
Нейната безпомощност принуждава гласа му да звучи по бащински. Тя
притваря очи и се унася в едно дълго завръщане към детството. Чува, някъде
бълбука вода. Вика нея, болната, отдалече, отвъд колко много години.
Белокаменна чешма с надпис. Малкото момиче търкаля обръч, търчи след него
по калдаръма на стария град. Ожадняло от слънце и игра. Навежда се над
чешмената струя. Тъкмо да отпие глътка от онази студена, биеща в зъбите,
бягаща вода, и обръчът се завърта около коленете му. То се спира като спънато
конче. Обръчът очертава един омагьосан кръг около него, през който не може
да прекрачи. На педя от утоляването на жаждата.
Фикусът, забравен от двамата, не е поливан вече доста време. Може би
неговото ожадняване води бълнуванията на безнадеждно болната към
бълбукането на водата.
Кирил прекарва нощта до нея, седнал на креслото, клюмайки върху ръката
си като върху разглобена облегалка. И на него по сънната телепатия се
предават нейните водни видения, пречупени в негов вариант.
Когато скитах по широкия свят, носталгията ми дойде първо от жаждата.
Никъде няма, поне аз не видях никъде такива чешми, съградени от стари
дарители, с надпис, вдълбан в камъка: „Пътниче, помени ме с добро и отмини
нататък!” Българинът, за да остане в паметта на потомството, е градил чешми.
Разбирал е, че най-скъпото на земята е чистата вода за пиене. Ще ти дадат ли
възможност да оставиш и ти след себе си поне една пречистена река? Без
надпис, без име, без спомен. Просто бистра вода. Да подадеш пълна чаша на
един жаден. Над тебе виси забраната да си българин, да си човек!
С м о к а ! Пак те издебна, когато си уморен и съсипан от грижа.
Ще идвам, драги, тъкмо си си въобразил, че усилията ти за спасяването на
един живот изкупуват вината ти за отнетия живот.
Влизай в клопката на съня! Ще те причакам вътре, няма къде да избягаш. Ще
изсмуквам силите, ти.
Можеш да иронизираш колкото си искаш наивните образи, в които се
превъплъщава с м о к ъ т .
Можеш да се раздвояваш на сънуващ и на съзнаващ, че сънува. И да се
присмиваш над глупавия си сън.
Но не можеш да разхлабиш около врата си примката на с м о к а .

343
 Болната изпада в странно бълнуване - чувства, че е будна, лежи с отворени
очи, вперени в тавана, а вижда сън.
Закрито партийно събрание на първичната организация в института.
Тържествено се провежда в аулата. Накичена зала-кич с конзоли, колони,
кристални полилеи, надиплени завеси от кадифе. Бронзови бюстове върху
червени постаменти.
Бора Найденова за първи път е облякла новата рокля, ушита от видната
столична модистка тъкмо навреме. Чувства се елегантна без неловкост. Ето за
такъв „празник” трябвало да се докара така стилно: нейното изключване! Роб-
сак - чувал, в който ще я хвърлят в морето да се удави!
Всички до един са дошли да упражнят правото си на другарски съд. И все
пак защо в такава огромна зала? Секретарят ги приканва делово да заемат
предните места. Бора сяда в края до Радуна. Обръща се неволно, очаквайки да
види празни редове от средата до дъното на аулата, зинали като пропаст. Но
там, в здрачината, всички места са заети от мъртвите другари. Тя търси между
бледните им, поразително млади лица (сякаш са нейни студенти) лицето на
Андрей. Страх я съзема от срещата очи в очи с неговата младост. Бързешком
се обръща напред. Усеща, че той присъства, при все че не можа да го открие
сред гъстата им маса. Мъртвите са повече от живите - мнозинството, което ще
има решаващ глас.
Партийното бюро заема мястото си на президиума наред със саксиите върху
сухозелената морава на сукното. Там е и представител на района - Средният,
комуто тя бе помогнала навремето да закрепи разклатения си авторитет. И още
един пратеник от по-горе - кой бе той всъщност? Само нея не поканват. Тя е
член на бюрото, ѝ то един от най-активните. Но положението ѝ се е променило.
Трябва да остане долу. Сякаш оста ѝ се е преобърнала от някакъв катаклизъм.
Присъствието на Андрей някъде зад гърба ѝ за нея е опора и в същото време
дълбок смут.
Чувства се изправена до стената - не онази, тухлената във фашистката
казарма. Друга - невидима, сива, изплъзваща се като мъгла, притискаща я
отвсякъде.
Секретарят обявява събранието за открито. Пратеникът кимва. Кой бе той?
И веднага се пристъпва към гласуване. Без да се е състояло, то вече е
„проведено”. Бора Найденова носи в някаква предпамет хода на осъждането до
най-малките подробности. Една компактна преживелица като вродено
познание...
Минава през стени. Вмъква се през дебелите корици на папката със
собственото ѝ досие.
Затваря очи. Не иска да чете планината от данни-доноси за себе си. Търси
нещо, сама не знае какво, едно-единствено, което е всичко за нея. Префучава
през страниците сякаш през всички паметни или забравени дни и нощи на своя

344
живот, пречупени, изопачени в криви огледала. Те шушнат с лепкавите гласове
на познати и непознати бдители. Грешките ѝ са били не онези, в които сама се
е улавяла, а съвсем непредвидими. Нещо още по-нелепо - тъкмо старанията ѝ
да изпълни своя дълг на преподавател, гражданин и човек са донесени като
подозрителни нарушения:
„Б. Н. допуска в редакцията на студентския вестник „Авангард” да
проникнат нездрави елементи. Резултат - онзи скандален брой, в който е
поместен репортаж под надслов „13 000 души пътуват с 13 автобуса”, снимки
и даже стихотворение „Опълченците на Дървеница”:

О, спирка!
Два часа тълпи недоволни как рейса щурмуват...

Б. Н. не само че не спря подобни хулителни писания, ами ги насърчаваше.

Изтъкваше групата на редколегията като образец на сплотен, инициативен,
творчески колектив. Развиваше лъжесоциалистически теории за „младежки
натиск”, който щял да обнови обществото. Дори си позволи да защити
виновните. Непростими прояви от липса на идейна ориентираност.
(Тя познава гласа на един приспособленец, който винаги се ориентира
правилно откъде духа вятърът.)
Б. Н., облечена в доверието на избирателите, като градски съветник, не
оправда това доверие. Издребня да се занимава с периферни заядки от рода на
следните: да се търсят извънредни средства за строеж на обществени отходни
места, а не да се гради общественото съзнание на квартала. Мотивировката ѝ
за подобен „клошмерлски” ентусиазъм бе едно махленско оплакване. Тя заяви
публично, че степента на битовата култура на дадена страна се измервала,
представете си, от вида на отходните места! Вместо да изпълни набелязаните
мероприятия за превъзпитание на младежта, Б. Н. се опълчва срещу тях,
преценявайки ги самоволно като „скучни”, „казионни”, „отблъскващи младите
хора”, и иска да ги замени с дискусии, срещи с наши и чужди „светила” на
науката и изкуството, свободни разговори по съвременни проблеми, където
под форма на „обмяна на мнения” се промъкват неградивни критически
изказвания, чужди влияния. Твърди, че развива мисленето на младите, а
всъщност поощрява разномислие сред тях.
(Тя познава кресливия тембър на порицателката си - това е предишната
градска съветничка, проявила нагла незаинтересованост към нуждите на
хората и пренебрегване на задълженията.)
Б. Н. на факултетен съвет изказа известно съмнение за пълноценната
подготовка на нашите специалисти. Приведе статистически данни, че във
висшите учебни заведения 60% от времето на студенти и аспиранти отива за
политическа, обществена и самодейна „натоварка” и просто било чудо как

345
изпитите горе-долу минават добре. Отиде още по-далече: това било наша обща
слабост - да се пилеем по формални задачи, да държим на „показни” прояви без
никакъв идеен смисъл, а да занемаряваме главното. Изтъкна, че марксизмът е
ключ за разбиране на света, но не и магическа пръчка, която пълни главите с
„наливни” знания по всички специални науки и дава право за напредване в
живота без професионализъм и самоусъвършенстване. Така преподавателката
по марксизъм прояви недостатъчна подкованост по собствения си предмет!
(Тя е поразена, че в идейна недостатъчност я заклеймява глас на човек, който
все отсъстваше от кръжоците по марксическа просвета.)
Б. Н. пред широка аудитория посочи като пример за подражание някои
младежи, които сами се отказват от предимствата си за влизане във висши
учебни заведения, дори си сменят фамилното име. Синът на професор
Баджакиров се прекръсти на Киров, на професор Дарев — Тодоров. Що за
идеал: децата да се отричат от славното име на заслужилите си родители!
(Разбира се, този глас се уповава на предимства, инак няма да му се чуе
думата.)
Б. Н. се застъпи за възстановяване правата на изключените петокурсници,
след като сама проведе изключването им. Това е двулична игра. Хем да
изпълни решението, хем после да се покаже „добра” и да печели младите на
своя страна. Нима такава „линия” на поведение отговаря на строгия нравствен
облик на един възпитател при най-справедливия социалистически строй!
(Възмутеният глас принадлежи на преподавател, уличен в недопустима
злоупотреба със служебното си положение: предлагал на някои студентки
насаме във вилата му да изкарат по-леко изпита си при него. Тъкмо сега
скандалният случай се разследва.)
Б. Н. допуща теоретически отклонения под булото на „творчески подход към
марксизма”. Особено уязвими са нейните „частни” занимания с някаква си
социологическа анкета, явно окрадена от чужди образци.
(Притежателят на този глас, уличаващ я в кражба, сам бе хванат в
преписване от два съветски труда.)
Тя си спомня старата мъдрост: „Ако искаш да разбереш недостатъците на
някого, виж го какви недостатъци той открива у другите.”
Изведнъж изпод купищата книжа в досието ѝ се надига гласът на Радуна:
- Аз от Бора Найденова съм се учила на идеализъм и продължавам да я
смятам за пример на честност, гражданска доблест и... и... (тук се запъва,
търсейки някаква забравена дума) ...и човещина!
Отдавна Бора не е плакала. Усеща, че не може да задържи бликналата влага
в очите си. Извива глава назад, за да скрие сълзите си от живите. Пред мъртвите
не я е срам да плаче. Неведнъж е ридала над техните гробове. Те пазят
мълчание. Това е най-искреното съчувствие.

346
 И в този миг тя намира онова, което бе търсила през белите и черни листове,
през дните и нощите на целия свой живот. Един въпрос: „Какво цениш най-
много на този свят?” И един спонтанен отговор. Каква топла, каква страшна,
каква мъчно изречима дума: ч о в е щ и н а !
Бора захлупва глава във възглавницата и си разказва съня сама на себе си,
мъчейки се да си го разтълкува:
Аз слушам удивена - всичко това е всъщност мое тайно намерение за бъдеща
дейност, а вече ме укоряват за извършени грешки, преди да се е състояло
истинското мое дело.
Уви! Обвиняват ме само за мои мисли, които не съм се решила дори да
изкажа гласно. Отде ги надушват? Порицават ме за едва прозъбил порив за
обновяване. Поне да бях го сторила, че да ме съдят за дела, а не за нищо!
Нищо друго не ми остава освен да се възползвам от правото си на защита, за
да произнеса последната си дума.
Идвай на помощ, Андрей! Къде изчезна напоследък? Прости ми, че те търся
само в тежки за мене минути.
Защо се тулиш зад гърбовете на другите загинали? Аз нося лицето ти в себе
си, пред себе си винаги - срещу безличието на живите наоколо.
Подскажи ми с половин глас! Насърчи ме с един поглед поне!
Каква бе твоята последна дума пред разстрела? Всъщност ти не пожела да
изпълниш обреда на „последната дума”. Ти не можеше да понасяш никакво
„театро”, дори на историческата сцена, дори пред смъртта. Може би твоето
чувство за хумор не ти разреши това, а може би нещо по-силно, по-интимно,
по-твое.
Каква би била твоята последна дума?
Каквото и да би изрекъл ти там, до стената, то би било ограничено във
времето, затворено в пространството зад онзи казармен зид, макар и обърнато
към безкрая на бъдещето.
А мълчанието включва необятен добавъчен смисъл. В твоето наситено
мълчание пред смъртта не един, изправен до стената занапред, до каквато и да
е стена, ще вложи своята последна дума...
Ето ме и мене, притисната до стената, във върховния миг на произнасяне на
последната дума.
Мълчание.
С това не мога да разчитам на никакво снизхождение.
Веднага е прочетена присъдата ми. Именно прочетена от машинописен лист,
което показва, че е била предварително готова. „Защо бе нужен тогава целият
ваш театър: събрание, речи, обсъждане, гласуване?” - бе казал Кирил при
неговото изключване. Сега разбирам на собствен гръб какво значи: „Въпросът

347
е бил предрешен, другарко Найденова!” Защо трябва да изпитаме на-собствен
гръб всяко нещо, за да го разберем истински?
Най-тежкото наказание - изключване. „Няма място за Бора Найденова в
нашите редове!” В кои редове? На живите или на мъртвите?
Гласуването. Кой е „за”?
Гора от единодушни ръце. Гласуват със стръв за изключването ѝ онези,
които са треперили от нейната принципност. Онези, които са били с чувство за
малоценност пред нейното минало. Гласуват за изключването ѝ всички онези,
които са ѝ завиждали за авторитета, за невинната бедност, за достойнството.
Които са се сблъсквали с нейната неподкупност и безкомпромисност. Всички,
на които е попречила да си плетат кошничката. Обаче наред с тях гласуват и
всички онези, кротките, които ясно разбират „вопиюшата” несправедливост,
нелепите обвинения, но... Безгласните дават решаващия глас.
Вдигнати ръце и във всяка ръка - един камък, запратен срещу нея.
Тя не смее да се обърне. Но чувства с гърба си, че мъртвите не вдигат ръце.
Кой е против?
Нито една ръка. Само Радуна плахо понечва да извади ръка, но Бора до нея
успява навреме да я дръпне и стисне като в белезници.
С някакво трето око на тила си тя вижда откъм задните редове здрачевината
на загиналите. Неподвижни. Само една-единствена ръка се вдига като
светилник. Тя се обръща, надявайки се да види Андрей. Не може да бъде ничия
друга освен неговата ръка. И се втрещява. Решително бледно лице. На същата
възраст като Андрей, но не той. Митко Аначков, който вдигна ръка против
изключването на своите състуденти. Защо е седнал между мъртвите? Дали не
той се е самоубил?
Въздържали се?
Радуна се възползва от залисването на Бора и стрелва ръка. Лицата на
президиума, зачервени от напрежение, като някакви цветя от враждебна
планета, забучени в саксии върху зеленото сукно, не предвещават прошка. Но
Бора не ги забелязва, нито тях, нито гърбовете на живите, сгушени гузно един
зад друг, нито самоотвержената ръка на Радуна. Нейното трето око на тила е
вторачено назад към тихата маса на мъртвите. Там, в тъмнината, мъждукат
безброй вдигнати ръце като запалени свещи на задушница. Мъртвите са нито
за, нито против. Въздържали се. Те са на друго мнение. Кое от тези бледни,
трепкащи пламъчета е ръката на Андрей? И какво е тяхното мнение отвъд
суетата и заблудите на живите?
Бора Найденова си тръгва сама. Бърза да не я настигне Радуна и съвсем да
влоши положението си на „присъединила се” към изключената. Върви с
наведени очи, за да пощади познатите си от неудобството да я поздравят и така
да си навлекат подрзрения, неприятности. В тъмните улички се бои да не я
причака някой от рода на професор Власаки Ставрев и скрит от погледите на

348
минувачите, да ѝ изрази своето съчувствие и своята готовност да я защити, но
знаете, нали... Връхлита я нелепата мисъл за самоубийство.
„Изключен и от живота, така ли? Да имате да вземате! Не се надявайте да ви
улесня! - препречва се дрезгавият глас на Кирил, кипящ от злъч и сарказъм. -
Аз, бившият човек, не позволих да ме изхвърлят от живота, че вие ли, дето сте
все устремена към бъдещето? Не бивша, а бъдеща! Хайде, вдигнете глава!”
Тя се събужда така, както е с отворени очи.
Лекарството. Чашата с вода. Бурканът с кисело мляко. Разтривките с камфор.
Термометърът. Нощното гърне. Лошите сънища. Цепещото главоболие.
Изпотяването. Преобличането. Животът.
Кой е „за”?

Безброй вдигнати зелени лапи. Без натрапчивост, без реторика, без

поучителност. Самата естественост.
Аз съм „за”!
Колко пластове време - епоха върху епоха, вечност във вечност - са
подготвяли търпеливо моето съществование. Нямам право да се откажа.
Тук фик-съм! Факт съм!
Произхождам от славна фамилия Ficus. От вечнозелената раса.
Потомък на тропически великан с вулкан от великолепна листвена лава.
Вековен фику-ствол, в чиито годишни кръгове е впечатано миналото на
слънцето, гневно или спокойно, засмяно или обзето от тайни
протуберански страсти. Фику-спомен.
Колко сеч, колко смерчове. А след тях колко проливни дъждове в коса
коситба. Колко мълнии, колко пожари, колко овъглени дънери, колко пориви,
превърнати в пепелища.
И все пак оцелях! Тук фик-съм. Факт съм. Триум-фикус.
Внимавай да не отсечеш паметта на планетата! Аз съм жив фику-свидетел
на буйството на естеството. Очевидец на зараждането на живота. Ушеслушец
на създаването на езика. Слово за наследие. Пазя фику-записи на древни
изчезнали езици. Фику-склад на мъдрост.
Аз да изчезна? Аз съм твоето упование.
Заклинам те: за живота! Доживотно заедно! Това е моят фику-завет.

Лесно ти е на тебе, саможивецо! Радваш се на свободата да вегетираш в

саксия. Ела в резервата на човешкото общество — да те питам тогава.
Щом е изключена от партията, Бора Найденова не може вече да бъде
допусната да преподава по идеологическа дисциплина. Едва започнала да
овладява своя предмет и да чувства нагарчащия мед на критическото, търсещо

349
познание, тя трябва да се прости с института. Едва студентите ѝ прогледнали
през плета в Платоновата градина на самостоятелното мислене, и трябва да
махнат с ръка за сбогом на своята преподавателка. Но тя, всеотдайницата, няма
нищо друго, за което да се залови. Заложила бе на едно-единствено. И сега
изгуби всичко. Не го ли бе изгубила отдавна? Не! Имала бе и звездни мигове в
преподавателската си практика.
А сега - приживе мъртва. Осъдена от своите на заравяне жива в небитието:
да не преподава любимите философски науки, да не общува с младите, за да не
им „влияе зле”, да няма достъп до спецфонда на библиотеката, да не пътува из
провинцията с доклади и лекции, да не пише статии по наболели въпроси, да
не бъде себе си, да смъкне лицето си и да го замени с бяло петно.
По-добре така, отколкото опетнено лице.
Машината е пусната в ход, върти се на все по-бързи обороти. Няма
откопчаване от нейните чаркове. Трябва да се мине през всички „етапи”, от
стъргало на стъргало. Не бива да се прескочи нито едно звено: първо до района,
после до градския комитет, най-после до Централната контролна комисия. Ако
пропуснеш срока за подаване на обжалването или ако се откажеш от тази
„дозволена форма” на реагиране, то ще се изтълкува в твоя вреда: „значи” си
гузна и сама признаваш наказанието си за заслужено. Или още по-зле - не
желаеш да правиш постъпки за възвръщане в „другарската си среда”. Няма как,
следва писане на изложение „от игла до конец”, подбиране на думите мънисто
по мънисто и низане на конеца с трепереща ръка да не се скъса герданчето.
После чакане. Дълго чакане за съдбовното повикване на „доизясняване”. През
нощите трескаво премисляне на следващите ходове в играта, която се завърта
все по-напрегната, все по-предрешена.
Дано нервите ти издържат...
Човек се плаши не от реални опасности, а повече от призрачни.
Дори човек от твоята порода, другарко Найденова, която се смяташ
„здравомислеща”, „идейно устойчива” и отърсена от всякаква мистика.
Ето, дори ти се огъваш и поддаваш на слухове-страхове. Ако би имало
индикатор за облъчването от тази слухова психоза, ти трябва през след-
ващите кризисни денонощия непрестанно да си го носиш като медальон на
шията. Прехвърлена е границата на поносимото. Ти си свръхоблъчена.
Последиците са непредвидими.
Повтаряш си като заклинание срещу зли духове: „Все повече вярвам на все
по-малко приятели. ”
Радуна ти е стара, изпитана довереница от млади години. По някакви
заобиколни канали тя подочула нещо. Шепнешком ти го предава, сякаш вкапва
врящо масло право в тъпанчето на ухото ти:

350
 - Знаеш, един наш другар от съпротивата, подложен сега на обследване,
бил заставен да си пише 16 пъти автобиографията.
- Защо? - питаш в пълно недоумение.
- Ясно защо! — смайва се на свой ред Радуна от твоята политическа
незрялост. - За да го хванат в противоречия, пропуски, несъвпадения,
изтървани думи, детайли и по тях да „разплетат чорапа ”.
Отде-накъде „разплитане на чорапа”? Това бе израз от нелегално време
при полицейско следствие Сега нали е 1957 година, съвсем друго време, за
което ти без малко не загина в борбата наред с любимия. - Не споменавай
тази подробност в автобиографията си!
Как ли се пише една автобиография 16 пъти? Не вярвай в такива
нелепости, другарко Бора! Впрочем ти вече си „бивша другарка”, както
твоят странен квартирант в дома и в мислите ти е „бивш човек” според
днешната номенклатура.
Двама „бивши” отчаяно „драскат” да станат настоящи. Той драска,
зачерква и пак подлавя чертежите си. А ти?
Болната потъва в трескаво бълнуване като в мътна река, вкопчвайки се с
нокти в един пропукващ се леден блок.
От пукнатина в пукнатина с извънмерно усилие се вмъква в тясна ледена
пещера. Озърта се, зъзнеща. Килия. Гола дървена маса с петна от лилаво
мастило. Под арест, подложена на щателно обследване, тя е заставена да си
пише 16 пъти автобиографията.
Сяда, оборила глава. Една ръка с невидим притежател ѝ подава през
решетъчно прозорче на вратата сноп листове, навити на свитък, както
начеващите поети от нейното поколение носеха стиховете си, втъкнати в
ръкава. Тя ги разгъва, очаквайки послание от някой отчаян стихоплет, още
верен на юношеското си увлечение.
Листовете са празни. Те са от типа канцеларски за заявление с
квадратчета като решетки. Всеки - с лилав печат в левия горен ъгъл. Под
брой. Длъжна е да пише без право да зачерква или да къса. Сам-сама при
мъждива лампа като средновековна монахиня тя по цели нощи наведена
драска житието на грешната робиня:
„Автобиография на проф. Бора Щерева Найденова, нелегално име Вена (в
борбата Аз отпадна и автоматично се превърна в Ти изпълнявай дълга си и
Тя няма право на личен живот), член на партията от м. януари 1944 г. ”
Щом написа това, я обхвана самоопиянение от собственото партийно име,
от неговото гордо звучене. В чии уши? В ушите на неколцина съмишленици, с
които взаимно се уважават все още. А то стига. Опазила е това име чисто с
цената на живота, на здравето, на личното си щастие, на неосъществената
любима професия. Тя няма нищо друго освен името. А сега обследваните

351
искат да ѝ го отнемат, да го опетнят, да го унищожат. По-добре да умре,
отколкото да надживее единственото си постижение, да го види опозорено.
Фикусът прави свръхусилия да я освети, излъчвайки зелен фикуслов:
Доживотни заточеници в името си! Освободете се!
Името ви заключва в единицата, а всеки от вас е
множественост.
Безкрайност. Фикуниверсус.
От името поникват амбиции, а от тях — конфликтуси, по-остри от
кактуси.
Изскубнете се от фикцията на името! Фикс -фарс.
Запазете само високото звание: земно същество! Никой не може да
ви го отнеме. Фикуземляк.
Безименен стрък от Естеството. Фикус. Фактус.
Свободен. Истинен. Фикуфеникс.
Болната едвам изтръгва ръката си от въртопа на бълнуването и топи
разчекнатото перо на перодръжката в мастилницата, то прокъсва
хартията, буквите се размазват:
„Автобиография, собственоръчно написана 16 пъти, словом шестнадесет,
след положена клетва да се разоръжа пред Партията и да разкрия за жив ота
и деянията си пълната истина без остатък и без придатък... ”
Отде да започнеш? „Аз, долуподписаната... ”
Кое е началото на един човешки живот? Първият отпечатък върху
невръстната памет? Или скритите бразди в родовата памет, които
предопределят съдбата? Няма предопределение! Това е фатализъм. Всеки
сам пише със собствената си ръка „каквото му е писано”. Нима ти подреди
своята участ така, че да не можеш да се ориентираш в нея като в чужда?
Викаш на помощ загиналия — споменът за него свети като миньорска
лампа на челото ти при всеки тъмен водовърт из подземното поречие на
твоите объркани денонощия.
- Не се отклонявай встрани от избраната посока! - съветва те кротко
Андрей. — Тя сама ще те изведе там, където искаш.
- Но аз не пиша за себе си, а за тях! То е съвсем различна гледна точка.
Загиналият недоумява Той още по-трудно може да се оправи в света на
живите. Как да му обясниш, че съвсем иначе сте си представяли бъдещето,
което пред очите ти се превръща в чудовищно настояще и в ненадмогнато
минало...
Белите листове на квадратчета чакат твоята изповед, за да те хванат в
мрежата си като риба и да те извлекат на сухо.
16 пъти един след друг да преболедуваш целия си живот от началото до
днес, до утре и до самия край.

352
 Да внимаваш да го повториш с точно същите случки, думи, оценки, в
абсолютно същата последователност. А той, собственият ти живот да се
изплъзва. И всеки път да се разкрива различен до неузнаваемост, стаил
подозрителни превратности. Защо точно там и там си срещнала еди-кого
си? Нелепо съвпадение? Сляпа случайност? На нас ли тия? Издайнически
непредвиден, животът ти да разпуква калъпа, в който се силиш на всяка цена
да го напъхаш, за да не могат да се хванат в нищо ония, от които зависиш.
16 съвсем еднакви до втръсък и съвсем инакви до несравнимост живота. Да
преминеш галоп по белите листове, броени както дните ти. Нито един лист,
нито един ден не ти се отпуща в повече. Нямаш право на корекции, както в
действителното битие не можеш нито един миг да върнеш назад, за да го
поправиш, да го изживееш по-пълно, по-истински, по-твойски.
Пиши направо без чернова, тъй както се живее на белия свят без чернова.
И веднага предавай през решетъчното прозорче всеки изписан лист, както
всеки свой ден, безвъзвратно.
Дни бели, черни, сиви - все белова на живота. Единствена.
Озърташ се за авариен изход.
Килията е заключена отвън. Няма къде да избягаш. Затворник в
единочката на автобиографията си.
Но ти имаш начин да прокопаеш канал изпод зидовете и да се измъкнеш на
свобода: през тайния проход на мислите.
Ако... Ето, вход към друга реалност и ти се изтръгваш от неуютната си
съдба. Какви възможности!
Ако бе послушала настояванията на баща си и бе заминала през време на
войната в мирна Швейцария, за да учиш там медицина - твоята мечта, — ти
отдавна да си се завърнала с блестяща диплома. Да бъдеш добър лекар — едва
сега разбираш цената на този висш дълг, сега, когато си тежко болна и
безнадеждна.
Вместо бялата престилка на ангел-спасител над застрашения човешки
живот, ти избра сивата, безлична дреха на нелегален. Съжаляваш ли? Не,
разбира се. Времето изискваше жертви.
Ако... все пак бе поела към възможния възход в лекарското поприще, нямаше
ли днес да бъдеш по-нужна, no-търсена и по-обичана?
Късно е да смениш курса. Но ако бе го сторила тогава, ти щеше да изгубиш
самоуважение веднъж завинаги. Да напуснеш другарите си в най-тежкия
отрез от борбата, да се отдадеш на жажданата наука в оня блажен остров
на мира сред огъня на войната — Берн, или Цюрих, - това би било равнозначно
на предателство. Тогава. Но днес?
Ценностите се менят до противоположности. Ако... въпреки всичко би
постигнала не по-малко трудното себеотдаване — не в борбата, а в една
редова болница, това място, където възрастните се превръщат в деца, а

353
децата - във възрастни. Ако ден и нощ, без да се щадиш, би се грижила за
страдащите, нямаше ли да си възвърнеш самоуважението в много по-висока
степен?
Миналото не се мери на днешен кантар. Има време за трупане на камъни и
време за хвърляне на камъни. Има време, когато оцеляването е по-страшно
от гибел, а гибелта — no-сладка от щастливи младини.
Ако... би потъпкала клетвата си за вярност към борбата в името на
бъдещата не по-малко свята клетва за спасяване на човешкия живот, как
щеше да обясниш на същите тези обследвачи мотивите за такова дезер-
тьорство? Ти не виждаш техните лица, никога не си ги виждала, но дългата
ръка навсякъде те достига. Тя нямаше да ти даде да осъществиш лекарското
си призвание. И пак щеше да бъдеш затворена в една килия - пиши
съмнителното си житие!
Няма изход. Всички пътеки за бягство са отрязани.
Навеждаш се над себе си - в бяла престилка, с лице, облагородено от гри-
жата за болните, със строг поглед, изпълнен с проницателност. Сама да се
излекуваш. Няма кой друг да ти помогне.
Пиши, не се разсейвай! Всяко забавяне се тълкува в твой ущърб. Разполагаш
с броени часове, с броени листове.
16 пъти да заобикаляш „подозрителните” странности в живота си като
вълчи ями. Да трепериш, да не изтървеш някоя непредпазлива дума, нечие име.
Не се отпущай върху вълните на спомените! Не знаеш докъде могат да те
завлекат...
Например забрави завинаги онзи твой любим чичо, царския офицер, брат на
баща ти! От него имаш един спомен от детинството, който те съпътства
през целия ти живот, възниква при най-ненадейни обстоятелства, все още те
вълнува, кой знае защо.
Един ден, като малко момиченце, той те грабна с енергичния си замах и те
покачи на своя вран кон. Дъхът ти се спря на гърлото от страх и ликуване.
Разведе те из целия град пред завистливите погледи на дечурлигата. Как
кастанетно чаткаха подковите по калдаръма на стръмните улички,
отскачаха искри. Но онова, което най-много те удиви, бе промяната в
собствения ти поглед: възседнала люшкащия гръб на коня, ти видя отвисоко
no-надалече. Светът се разшири. Сякаш малкото дете изведнъж порасна.
Можеше да надникнеш над покривите на по-ниските къщи, над чардаците,
над дръвчетата с птичите гнезда, чак до комина с кацналия на куц крак
щъркел. Родният ти град изведнъж се разкри по-просторен. Когато конските
копита отекнаха по моста над Янтра и изскочиха на отвъдния бряг, ти
обхвана с очи хоризонта — вълнист от зелените хълмове, отворен като
огромен чардак към безкрая. А в бистрата река се мярна чудно видение: сред
венеца от червени покриви и чардаци в мушкатов пожар, който не се

354
угасяваше във водата, а пламтеше още по-ярък, едно русоляво мъниче яхаше
лъскавочерен кон, обърнати надолу с главата. Конската опашка, извита на
дъга, шиба вълните, гривата се вее по вятъра. Конят-вихрогон се кани да
препусне лудо, да отнесе малката ездачка отвъд ивицата на хоризонта към
сините незнайни предели.
Оттогава все те владее този твой момчешки трепет по коне, този детски
страх и ликуващ копнеж едновременно по бясно препускане, по развята грива
на воля, по сините далечини.
Всъщност какво общо има с тебе и с невинните коне такова „кръвно”
родство с противната класа на царедворците?
Ти никога, нито в миналото, нито днес си била царедворка. Да не би сама
да си избираш роднините? Впрочем, в малка страна като твоята, дето в едно
семейство под един покрив са расли полицаят и революционерът, къде е
границата между класите? Как се измерва прословутият „класов подход”?
Родството е не по кръвта, която тече в жилите, а която изтича от тях в
земята. Пиши откровено и за чичото, и за всички бедняци и богаташи,
интелигенти и еснафи в рода ти! Какво от това, че обследвачите - да вървят
по дяволите! - ще кажат за тебе: „Не ти е чист косъмът! ” Когато бе дете,
ти делеше с безпогрешен инстинкт хората на „добри” и „лоши”, както в
приказките. При такова наивно деление съвсем не се губеше класовият
принцип, защото има две вечни класи, враждуващи откак свят светува, и
Сигурно те ще съществуват в бленуваното, още непредставимо безкласово
общество чак до ослепителните сияния на бъдещето: човешката доброта и
безчовечната лошотия.
Пиши, нищо не пропущай! Ако неволно прескочиш нещо, ще те обвинят, че
умишлено си го прикрила, и ще направят „съответните изводи“...
Струва ти се при спомена за онази разходка с вкопчани ръце в гривата на
коня, че и сега пред погледа ти се отваря по-широк вътрешен хоризонт.
Нима едно бегло детско впечатление може да даде такива отзвуци далече
през годините?
Не искаш дори на себе си да признаеш, че първият мъж в твоя живот нахлу
в младежкото ти въображение, яхнал кон. Тогава нелегалната Вена усети, че
в нея се събужда потиснатото Аз, собственият ти образ - тройствен и
цялостен, както никога преди: дете-жена-ездач. Но защо ли и вторият мъж
в живота ти, антипод на загиналия, странният ти квартирант, прекосява
сънищата ти върху галопиращ кон? И отново в тебе избуява раздиращото
триединство: дом-път-свят.
Нима царският офицер, твоят чичо, принадлежащ към враждебната
класа, е изиграл такава роля в неприкосновения интимен свят на убедена
революционерка като тебе?

355
 Изтръгни детските унеси от паметта си! Те не влизат в стереотипа на
една кадрова автобиография. Забрави, че си била дете, зачеркни
роднинствата, които те компрометират политически! Стани безродна, без
корен, без име, без лице! Претопена в тълпата, без отличителни белези. Само
с паспорт, номер, параграф... Както всички.
Не както всички, нека бъдем точни!
Активен борец против фашизма, първа категория.
Тя изрично отхвърли поканата да подаде документи с приложени сви -
детелства от доверени другари, за да бъде удостоена с това почетно звание,
от което следват редица привилегии, поставящи я на високо стъпало в
йерархията и разделящи я с пропаст от обикновените ѝ сънародници.
Но този отказ изкопа пропаст между нея и някои другари. Бора не можеше
да проумее какво става, защо я избягват, особено по-висшестоящите.
- Не разбираш ли защо? — още повече недоумяваше Радуна. — Всеки отказ
от облагите е укор срещу онези, които се ползват от тях.
- Нима сме се борили на смърт и живот за облаги?
Радуна махна с ръка и без да те пита, събра нужните документи и от твое
име на своя глава подаде молба с подписите на двама гаранти — живи
свидетели на участието ти в съпротивата.
- Стига си хвърчала в облаците, слез на земята! - каза тя, връчвайки ти
картата за активен борец.
Така реалистката Радуна те примири с тъй наречените „детски болести”
на още незрелия социализъм. А с десетилетията занапред по някакъв обратен
ход на времето броят на активните участници в съпротивата щеше да расте
и расте...
- Ти изпитваш угризения, а знаеш ли какъв случай има? - смееше се Радуна.
- Една получи същата карта като тебе, защото в пелените ѝ на бебе
подпъхвали нелегални материали, дори веднъж мушнали зареден пистолет, с
което животът на отрочето бил изложен на смъртен риск... Болната не
може да отлепи клепки от гъстата като туткал пихтия в тресавището на
бълнуванията.
Стресва я глас иззад зарешетеното прозорче в килията, без да се покаже
лицето на притежателя му:
- Пиши за потеклото си до девето коляно!
- Нямам нищо общо с роднините! — отговаря като пред полицейски
разпит. - И те нямат нищо общо с мене!
- Отречи се от родителите си чрез Държавен вестник!
Дългата ръка се протяга и разгръща купища вестници с публичните
декларации на синове и дъщери, отказващи се от бащите си заради упор -
ството на старите да дадат земята и добитъка си в текезесето.

356
Прелиствайки ги, ръката изважда един брой и го натиква под носа на
арестантката: „Чети!”
В здрача на килията се набива в очите ѝ тлъстият черен шрифт на
публичния отказ на син от родния си баща - предан партиен деец, неспра-
ведливо обвинен в предателство, осъден... Каква жестока принуда е тласнала
горкото момче към тази крайна стъпка право в зиналата пропаст на
отчаянието! - мисли тя и разкъсва вестника. Из коридорите на затвора
проехтява ехидният смях на надзирателите. Вятърът със свистене сипе по
улиците, над покривите на зданията, в отворените прозорци на домовете и
училищата хиляди броеве от съшия вестник със синовното отричане от
бащата. Пример за поколенията!
Настъпва среднощният час на фикуса и той разтваря своя зелен часослов
с фикусловици:

Фикусирам околната замърсена, осмърдена среда.

Защо не виреете? Защо фикукреете? Фикускубани.
Фикускопени. Фикускапани.
Защото сте изкореняци.
Фикс-уроде! Поради что се срамиш да се наречеш човефикус?
Отричате се от своето родословие?
Ако аз бях се отрекъл от своето славно фикусловие, щях
да бъда безлистник-безличник.
И как щеше да има фотосинтеза - най-величавото химтайнство на
планетата?
И вие нямаше да съществувате, фикостеливи орехи!
И нямаше да пуснете филизи във фикосмоса.
Финикой си ти, щом сам се отричаш от фикорена си!
Физкореняк!
Ти не искаш да бъдеш н и к о я - да се отречеш от собствения си род, за да
докажеш верността си към класата, а всъщност, да не изгубиш положението
си в кастовото общество.
Ти не можеш да хвърлиш камък и храчки срещу онези, които са те създали
на този свят. Но с това ще предизвикаш тебе да замерят с камъни и храчки
тъй самонаречените „верни на класата”.
Да бъдеш различен, това означава - самотен. Голямо постижение след
толкова превъзмогване - да си самотна.
Да имаш доверени приятели, е подозрително - какво кроите там, при-
ближили глави? Да бъдеш самотен - също е подозрително: единак,
самоотлъчен от колектива, какво замисляш? Как дръзваш да имаш свое лице!

357
 Отдето и да тръгнеш, все ще стигнеш дотук пиши: автобиографията си
не веднъж, не дваж, а 16 пъти подред!
Все едно да влезеш в павилион на ужасите и да трябва да минеш през 16
огледала - изпъкнали, вдлъбнати, изкривяващи образа ти до невъобразимост.
Да се сблъскваш със собствената си муцуна в 16 разновидности - еднаквости,
уподобена на чудовище. Да се стряскаш до паника от себе си. Аз ли съм това?
Все нащрек да скриваш някое „срамно петно” от произхода си, от
хлапашките първи години на борбата и от още по-хлапашките първи години
на мира и строителството.
Например, онази студентка от концлагера. Заподозряха я, че е
провокаторка. - Някой бе издал явките. Без да се вслушат в настойчивия ѝ вик
„Не съм! Не съм!”, без да проучат щателно докрай (нямаше време!), я
осъдиха. Никой не говореше с нея, отбягваха я като пусто пространство.
Веднага след излизане от лагера я ликвидираха. Това ѝ бе освобождението.
Само ти, която не бе сигурна в нейната вина, се противопостави
решително. Наказаха те с мъмрене и те принудиха да се оттеглиш. Разбира
се, ти се оттегли. Дисциплина. По-късно, след разкриването на истинския
предател, стана ясно, че е била невинна. Но онези, дисциплинираните, не бяха
наказани. Ако сега признаеш, че се чувстваш виновна, макар че си участвала с
несъгласие в осъждането ѝ, по-точно, че си била отстранена от участие -
върви уточнявай! - върху тебе ще хвърлят отговорността, тебе ще
заклеймят със задна дата, без да питат кой е бил на дъното.
Участие! Ключова дума в твоя живот.
Ти не можеш да не участваш. Никой вместо тебе и за тебе не може да
извърши твоето дело на този свят. „Мърцина е живял” - това според тебе
означава само едно: стоял е настрани, не е участвал, пазил е спокойствието.
А ти, ако не се намесваш, няма да намериш спокойствие. Щом участваш,
неизбежно и ще грешиш.
Винаги има място и време за отсъствие - дълго преди да се появим върху
земята и дълго след като си отидем под нея. Но докато още тъпчем тази
земя, нямаме право да бъдем изгнанници от времето си, колкото и тежко да
е участието в неговите въртопи.
Знаеш, шизофренни периоди в историята на човешкия род, когато
участието се превръща в съучастничество, ако...
Крехка, губеща равновесие е оста, върху която се крепи планетата - едно
ако... И то е в твоите ръце, изплъзвайки се.
Ами онзи случай, който ще ти тежи на съвестта до края на дните ти?
Един смел, мислещ със собствената си глава младеж заяви, че не може да
приеме пакта между хитлеристка Германия и СССР. След като се опитаха
да го разубедят, а той не се съгласи, и след като му напомниха за

358
дисциплината (пак дисциплина), а той продължи да упорства, тогава въпреки
твоето противопоставяне, той бе обявен за отцепник и отстранен от
движението. Пак нямаше време за премисляне! Тъкмо когато бяха най-нужни
млади, храбри, умни хора. Останал сам, с отнето право да се бори за
родината си, изхвърлен от своите, той се самоуби. Една самоубита надежда.
Ако дума пророниш, че безпричинно се чувстваш виновна и за тази
трагична съдба, твоите изследвачи ще потриват ръце, за да те унищожат:
няма безпричинна вина! Признай си! Саморазобличи се!

Все по-рядко, все по-недостъпно става щастливото състояние - да бъдеш

свой сред своите.
Започваш в себе си да чувстваш чужд човек. Припознаваш се в собствената
си персона, затормозена от несбъднатост. Не можеш да установиш своята
самоличност, претопена в магмата на тълпата. Аноними, плетища от
ръбати лакти - без лице, без име, без отговорност. Уводни статии без подпис
със сила на неотменима присъда. Дългата ръка с невидим притежател се
протяга през зарешетеното прозорче: „Дай листа с написаното! Докога ще
чакаме?”
Скрити зад зида са обследвачите. Дебнат те през ключалката. Приличат
на онези обирачи, които нахлуват нощем в домовете с глави, впъхнати в черен
чорап. Какво искат да ти ограбят? Какво имаш ти още, след като изгуби
всичко? Вярата. Това ти остава - като обрулена нива от градушка, но нейде
дълбоко почвата крие сокове, които може би ще дадат плодове. Наивната
вяра.
Може би... Ако омразата не изкривяваше пространството около тебе. Ако
лошите помисли не затуляха слънчевите лъчи.
Същата безлика ръка, която изтръгва самопризнанията ти, ще те
причаква навред по твоя път, ще те спира и дърпа назад.
Въпреки всичко ти трябва да устоиш и да вървиш нататък. Накъде?
Към въжделеното Утре.
Колко жертви, колко пропуснато днес, колко задгърбени радости, колко
потъпкани вероятности заради това призрачно утре, което никога не
настъпва.
В трескавия огън на болестта Бора има видение от бъдещето: полярнобяла
пустиня.
Ядрената зима. Навред се сипе мъртъв сняг, на който не се радва ни един
детски поглед през ни един прозорец в света. Всичко, което се е движело, е
заледено на място, а всичко неподвижно фучи, понесено от мразовитите
вихри. Бяло платно с нарисувана плешива планета без атмосфера. Земното
кълбо е буца лед, запокитена от нечия дълга ръка в пространствата. Все тази
безлика, разрушителна ръка. В бялото безцветие са напластени гамите на

359
времената, затрупани и замразени завинаги. Там са и попарените цветове на
твоята младост, на твоята зрелост. Бюрократичният делириум на
планетата. Бялата смърт.
Луната облещи бялнат гледец на слепец. Момичешкият силует на Бора се
появи на стената - единственото, което щеше да остане от нея след
атомния взрив. Но надеждата все още мъждее зад стената.
Апокалиптичното платно в бяло оживя. Бора тъкмо показва билета си на
контролния пункт преди излитането на самолета. Тя ще потегли на
околосветско пътешествие, за което е мечтала, откак се помни. Чудесата
на света са на разстояние от едно крило.
Експлозия. След стихването и разсейването на облака — цял континент е
превърнат в димящо пепелище. Туристката, закъсняла с един живот, броди
сам-сама из развалините. Би се зарадвала и на гущерче. Няма живо същество,
сякаш никога и не е имало. Културните паметници на Европа стърчат като
обезобразени скелети. Айфеловата кула прилича на гръбнак на изкопаем
динозавър, проснат на земята. Римските фонтани — пресъхнали, с овъглени
човки и раковина. Кулата в Пиза - катурната, цялата в струпеи и рани.
Химерите по каменните корнизи на Нотр Дам — килнати на разни страни,
зловещо ухилени. Партенонът виси като паднала челюст с изкъртени зъби-
колони. Само сянка от Кьолнската катедрала. Конят на Петър Първи —
изтърбушен. Андерсеновата русалка на брега в Копенхаген - отнесена от
мътните вълни удавница.
И един астероид прорязва черния небосвод с пронизителен вой на сирена.
Болната едва не скача от леглото и боса понечва да бяга като при тревога
от бомбардировките над София през януари 1944 година.
Слабостта я поваля в постелята. Не искаш да повярваш, другарко, че някои
от тогавашните участници в борбата за утопичното щастие на родината
са поздравили англо-американските въздушни нападения, които опустошиха
твоя град. Не е възможно в името на ускорената победа да се радват за
хилядите невинни, живи затиснати под собствените си домове. Нещо повече:
с фенери те са насочвали ескадрилите към града. Това са нелепи слухове,
които се шушукат като историческа достоверност. Дозимерът на шията ти
би посочил свръхоблъчване от слухова психоза. Победа с всички средства? И
все пак, неведоми са пътищата към победата. Документирано е в дневника на
Чърчил, че Сталин е дал съгласието си София да бъде бомбардирана
безмилостно, дори е настоявал това да стане незабавно, без предупреждения.
Кумирът на борците за свобода и човечност...
Предателите убиха доверието - така в крайна сметка предадоха самите
себе си.

360
 Обърни се храбро назад! Виж с отворени очи истината какво си оставила
след себе си! Всички глупости погледни от упор, без самооблащение и
самолюбуване!
Спомни си онази престъпна запалянковщина от невежество: да се
претопят лентите от старите „буржоазни” филми и да се превърнат в
какво? - В гребени! И ти участва в тази „революционна акция”. Пак нямаше
време да се обмисля! Пак дисциплина! А после се оказа, че бедна България
притежавала богата сбирка от архивни филми. Но с Грета Гарбо и с Чарли
Чаплин си решеха рошавите коси активистките от първите години на
свободата (и ти една между тях!). А днес държавата плаща луди валути, за
да купи поне някои от същите „буржоазни” филми, безсмъртни творби на
изкуството.
И колко още вини имаш ти! Знайни и незнайни. Осъзнати и неосъзнати.
Колко нелепи „мероприятия” от заслепен ентусиазъм. Колко необмислени
„нововъведения” от младежка привързаност и престараване. 16 пъти да ги
прехвърляш през паметта си и да ги заравяш на тъмно. А нейде към 9- тия или
10-тия биографичен вариант да ти писне от тази игра на криеница. И
ненадейно от преумора или от пристъп на лудост да си признаеш едно по едно
всички „простъпки” и „помисли”. И така „сама да се закопаеш”.
Човек има насъщна нужда от изповед - да му олекне на душата. Намери
пред кого. Ти забравяш за тях, безликите мъчители-обследвачи. Изповядваш
се пред съвестта си. Нищо не можеш да премълчиш.
Бригадирската тръба свири в тъмни зори.
Съревнование между дружините. Пълни колички с пръст. Имаш
чувството, че возиш като дете своята земя, тежка, камениста, напоена с
кръв, сълзи и пот. Изкачваш я нагоре по стръмното, задъхваш се, ще
изтървеш земята в пропастта, ще паднеш, засипана от нея. Една девойка
получи кръвоизлив. Друга рухна от слънчев удар. Темпо, темпо! Не спирай, не
забавяй! Трябва да изнесеш земята на простор.
През нощната буря над Копринка река Тунджа придойде с бързината и
ударната сила на сгромолясана водна канара от върховете на Балкана.
Младежите, стреснати в съня си, изхвръкнаха от бараките и се спуснаха
срещу стихията да изтръгнат от мътния порой какво? Безценните оръдия
на труда: примитивните колички, лопати и кирки, оставени на брега. Под
ослепителните светкавици, пред очите на цялата бригада за минути се
разигра трагедията: четирима юноши и две девойки изчезнаха в разярените
вълни. Едвам бяха удържани неколцина безумци да не се хвърлят да ги
спасяват. Времето бе героично.
Още на другата сутрин продължи щурмът по разкаляния, хлъзгав насип.
Саможертвата на шестимата се превърна в боен зов за нови трудови успехи.

361
Темпо, темпо! Не спирай, не забавяй! Ние за десетилетия трябва да
постигнем онова, което напредналите страни са осъществили за векове!
Давай! Давай младостта си, живота си!
А после... Засипвай канала! Обратно пръстта в дълбокия ров! Копали сте
погрешно, без план. Нямаше време да се изчакват проектите. Един възрастен
инженер гневно настояваше да не се работи наизуст. Тия буржоазни
специалисти! Само им дай да пречат! Обявиха го за саботьор, за враг на новия
строеж. Каква ли е била съдбата му по-нататък? В онова време на бързи
решения, на бързи присъди един ли опитен, именит капацитет бе изхвърлен
зад борда на всенародния градеж. А след като се разбра колко е бил прав онзи
„саботьор”, не му ли признахте, поне не му ли се извинихте? Нямаше време.
И ти все начело на това бързане.
Връхлитат те твоите страшни лица от 16 огледала, приближават се,
хилят ти се, зъбят се, чудовищни, криви, уродливи.
Ти се виждаш ту джудже, ту великан, ту палач, ту жертва, ту пигмей, ту
горила, ту палячо, ту трагична маска. Иде ти да крещиш срещу себе си, да
плачеш и да се смееш с нервен кикот.
Завъртат се безбройните ти образи. Аз-ти-тя, не си триизмерна, а
множествена, разслоена на калейдоскоп от лица, фрагменти от лица, ус-
мивки, гримаси. Ту детско изражение, ту момински разцъфнал руменец с
цвета на утрото, ту старчески сбръчкани бузи, беззъба уста, окапала коса,
смръщен ужас. Кръговете на времето в разширените ти, безцветни зеници.
Чу ли? Някой извика името ти! Кой от множеството образи ще се обърне?
Чие лице е твоето? Никой не знае, и самата ти не знаеш какъв е истинският
ти лик, каква щеше да бъдеш, ако бе свободна да се избираш и да се създадеш
по своя воля.
- Бдителност! - отекна издън коридорите на годините. Още една кодова
дума, която разгонва всички твои образи и ги кара да се изпокрият из най -
тъмните ъгли.
Една сянка пред входа на жилищния ти блок.
За миг проф. Найденова понечва да кривне в страничната пресечка. Все още
не е заглъхнал рефлексът ѝ от нелегално време.
Завеждащият отдел „Личен състав” - как му бе името? - отдалеч ѝ
показва белозъбата си усмивка, която в здрачната привечер цели да внес е
известно проясняване. Но отзвукът е обратен. Смътна тревога забавя
вървежа на жената. Защо я причаква пред дома ѝ? Дали не ще настои да бъде
приет веднага? Навярно има сигнали за нейния съмнителен квартирант.
Думите му са гласно продължение на усмивката:
- Добър вечер! Другарко Найденова, предполагам, че сте доста изморена
от съвещанието.

362
 Отде знае, че е била на целодневно съвещание на градските съветници? Той
всичко знае и подчертава това. Сигурно е уведомен вече и за нейното остро
изказване срещу разрушаването на стари, исторически и архитектурно ценни
сгради в София.
- Не желаете ли да се поразтъпчем? Хладничко е, но затова пък въздухът
е свеж!
- Разбира се - въздъхва тя с облекчение.
- И да си поговорим — добавя той многозначително.
Отново наежване от нейна страна. За какво ли ще си поговорят? Тръгват
един до друг напосоки из улиците. От него я лъхва фин мъжки сапун. Нов тип
бдец, съвсем различен от онези рошавите, недообръснати и недоспали
престаратели с мрачното звание „кадровици”. Този подхваща някак светски,
с вежливи заобикалки:
- Как издържате на такава нагрузка? Удивлявам ви се!
Тя не понася грозната чуждица „нагрузка”, извикваща у нея представа за
впрегнато добиче. Превежда си я на български с иронично словообразуване
„натоварка”, дори „претоварка”.
Гласът му продължава да ѝ се усмихва предразполагащо:
- При толкова служебни и обществени задължения как намирате време и
сили за свръхинициативи?
- Какво имате предвид? — запитва озадачена.
- Анкетите сред студентите например - подхвърля той съвсем непри-
нудено.
- Ах, това ми е за „активен отдих”, както напоследък препоръчват
невролозите.
- Подобно допитване е ценен принос в търсене на нови методи и форми за
неформални контакти с младежта.
Изведнъж Найденова открива в крачещата усмивка до себе си свой
съмишленик. Отдавна го е дирила. Той има служебни възможности да ѝ
съдейства. Неусетно тя се разпалва:
- Наистина сама съм изненадана от резултата. Почти на шега пуснах един
въпросник между студентите от всички курсове. Получих над седемстотин
откровени отговора, върху които трябва сериозно да се замислим.
- Интересно — насърчава я служителят.
- Разпределих ги в три основни групи. Битови — за нуждите на сту-
дентите, що се отнася до квартири, общежития, транспорт, столови,
спортни съоръжения, клубове за културен отдих и общуване. Научни — за
недостиг от време за подготовка по специалността, недостиг от
литература, чужди списания, експериментални кабинети, пособия, модерна
апаратура, недостиг дори от места в библиотеката, пътувания из страната
и в чужбина за обмен на опит. И обществени, които особено ме радват,

363
защото показват будно социално чувство, непритъпено от периода на култа,
незадушено от страха — за недъзи в нашата действителност, за
несъответствие между думи и дела.
Тя неволно се запъна в излиянията си. Начинът, по който той се вслуша в
последните ѝ съображения, събуди в нея придобития от нелегалност усет за
опасност. Млъкна, цяла нащрек.
- Тъкмо третата група отговори, обществените, както ги нарекохте, и
мен живо ме занимават! Ние пренебрегваме израстването на младите хора
днес.
- Прав сте! Третираме ги като инфантили! - отпуща се отново
Найденова, зарадвана от единомислието им.
- Да надникна във вашата анкета, разрешавате ли?
- На драго сърце! Вие разполагате с административен апарат. Хайде с
общи усилия да се опитаме да вникнем в справедливите искания на
студентите, утрешни строители на тази страна. Те имат млади, зорки очи,
виждат по-ясно и no-далече от нас редица неща.
- Измежду тях са създадени тайни отряди „Зорки очи”, знаете нали?
- Не за бдителност става дума, а за реформи, за обновяване в духа на
съвременния развой.
- Да не нарушаваме принципа за разпределение на труда! - прекъсва я той
делово. - Нашата задача е друга. Кога ще мога да получа материалите?
„Материали ” - от тази дума я лъхва бюрократичен мухъл.
- Винаги — казва с охладен ищах. — Изводите съм систематизирала в
социологически таблици. Това ще ви улесни.
- Не, нужни са ми собственоръчно написаните отговори.
- Но всички са анонимни! — отвръща със смътна догадка, която присяда
на гърлото ѝ като спрян залък. - Изрично проведох анонимна анкета, за да
освободя младежите от задръжки.
- Известно ми е. Почеркът е достатъчен.
- За какво?
- За да се удостовери самоличността на ответника.
„Ответник”. От чий речник е взета тази канцеларска дума? — запитва се
Найденова изтръпнала. Напомня ѝ старите термини от
съдопроизводството. Какво общо има между подсъдим и попълващ анкета?
Усмивката отсреща още по-белозъбо иде да потвърди догадките ѝ. Вече се е
мръкнало. Застудява.
- Повечето формуляри са попълнени на пишеща машина, съжалявам! -
отсича тя късо и завива в обратна посока, което недвусмислено означава
строго спазване на принципа за разпределение на труда и задачите.
Зад гърба ѝ отеква усмивката, все така лъчезарно белозъба:
- Ние можем да разпознаем и по почерка на машината!

364
 Бора се залутва из сумрачните улички на съня да търси коя служба най-
сетне ще се заеме с четене на анкети, молби и писма на гражданите, стари
и млади, не за да ги обследва и преследва, а просто за да ги удовлетвори.
Прииждат в 16 огледала за обратно виждане твоите различни възрасти.
Твоите различни „етапи” на развитие.
Не ти е точно нито с една от тебе. Не ти е точно със света. Прииждат
твоите невежества. Твоите грешки. Твоите добри намерения. Грешко-
изправителните ти усилия. И новите, още по-непоправими грешки при
поправяне на старите. Догонват те, задминават, заплашват те със сблъсък.
От тези дяволски огледала, обърнати назад, не можеш да следиш своя път
напред. Не можеш да поддържаш увеличаващата се скорост.
А ти имаш още път занапред. Движи те не първоначален тласък, не
заредена енергия вътре в тебе, а някаква опак причинност: целта, далечната
цел е моторът на твоите действия, на твоите устреми към височините -
там, където блещука надеждата за по-доброто бъдеще на човека.
В името на загиналия трябва да вървиш напред, да не спираш.
Неговият чист образ се слива с далечната цел, с мечтаното Утре.
16 пъти отново да срещаш Андрей и да го пъдиш от тази своя „кадрова”
автобиография, където любовта ти с героя от съпротивата се превръща в
„изгодна връзка”, чрез която, ако съумееш да я „използваш”, можеш да си
оправиш положението.
16 пъти да разстрелват любимия ти, 16 залпа да пронизват твоите гърди,
а пък ти със сухи слова и със сухи очи да съобщаваш този „факт”, който
изобщо не можеш да възприемеш като факт, а като зловещ сън. Да лепиш
казионната дума „дружба” върху отношенията си с Андрей, за да спазиш
досиешкия стил.
Да обюрократяваш борбата, любовта, работата си.
Иде ти да замахнеш и да строшиш 16-те огледала до разкървавяват на
юмрука и на лицето си.
Посипват се огледални отломъци, дрънчащи стъкълца с насечения ти образ
на късчета — ъглец от око, начупени бръчки, трошляци от усмивки, гримаси,
надробени на сол сълзи.
Сипе се гипсираният таван над главата ти в аудиторията от твоите
лекции, несъгласувани и несъобразявани с никого освен със загиналия. Но кой
ги пита тях, мъртвите?
Сипе се гигантският покрив на ДМЗ „Ленин”. Отдолу сноват работници,
млади, прошарени, беловласи. Бягайте, ще ви смаже! Вашето дело, градено
от съня, от здравето, от потта, от вярата ви. Защо рухва? Нима трябва в
основите на грандиозния строеж да бъдат вградени вашите сенки? Сипе се,
сипе се многотонният свод на завода. А за това трябва да се мълчи, никой да
365
не узнае. Как така се сипе? Кой е виновният? Защо е допуснат невежият,
нехайният? Нима повсеместната бдителност се отнася само за политически
съмнителности? Защо се приемат студенти с привилегии, а не по
способности? Защо са 12-те тайни графи за предимства: родителски заслуги,
обществен актив, бройки за шефове, за учреждения, за окръзи, за тъмно
сътрудничество, безбройни бройки? Защо се изключват, спъват, потискат,
едни от най-кадърните, най-мислещите, най-независимите? Геноцид на
интелигенцията.
Сипе се, сипе се разбита надеждата за справедлив „строй”. Каква дума от
казармен речник. Сипе се куполът на завода за живот, сгромолясва се върху
преданите хора, които не се крият на завет, а все стоят на открито, на най-
опасните места - там, където все се рони, рухва, затрупва.
Сипе се подкожушен таванът над младоженците, покривът над
щастливите новодомци, чакали години наред жилище, сипе се мазилката над
кошчето на новороденото. Сипе се крепостта на спокойствието — домът,
току-що построен, бленуван, извоюван с толкова унижения и прошения. Сипе
се от много бързане, от лъжа, от самохвалство, от незнание, от бездушие,
от безотговорност.
Сипе се куполът на храма на науката от диктата на невежеството, след
като са изхвърлени големи учени: един по българска история, византолог, друг
по класическа филология, разчел прабългарските надписи на гръцки език,
трети по физическа и икономическа география, четвърти по обща география,
пети химик-биолог, нежелан да се завръща от чужбина, заклеймен за дълги
години, шести съден от Народния съд, спасен благодарение
застъпничеството на съветски академик. За чест на Българската академия
на науките — никой член не е бил изключен, освен ония, които са имали
присъда, но някои от тях после са възстановени. Свалени професори-юристи
(студентите са изучавали тази дисциплина с презумпцията, че правото ще
отмре в новото общество, тъй като хората няма да се домогват алчно до
собственост, а ще бъдат ,,херувимчета”.) Отпадат редица специалности:
закрита е ,,Философия на правото”, ученият принуден да преподава немски
език, уволнени професори по гражданско право, по наказателно
съдопроизводство, по римско право. Всичко това е само нахвърляк по памет,
без щателно изследване. Тепърва културната ни история ще проанализира
този период в летописа на Софийския университет и в съдбите на отделните
учени, попаднали на разлома между два режима, пострадали — кой невинно,
кой пък замесен в сложните игри на политиката.
И отново възниква пред авторката, както пред героинята ѝ въпросът:
какъв трябва да бъде статусът на интелектуалеца? Кабинетен плъх,
заброниран с дебели томове от външния свят, или личност с будно
гражданско чувство? Спор няма - истинският интелектуалец не може да не

366
е отговорен за обществото, в което живее. Но за да не изгуби посока при
корабокрушенията, единствен компас в хаоса е: човеколюбив. Пример:
подписите на българските интелектуалци под петицията за спасяване на
евреите у нас през 1943 година.
Сипе се нравствената опора в душите на съвременниците.
Сипе се гипсовата украса заедно с тежкия кристален полилей в театъра,
откъртва се, срива се, слава Богу, през антракта, рухва върху балконите,
там, където седят бедните влюбени, студентите и запалянковците, влезли
не с покани и специални пропуски, а след дълго висене на опашка пред касата
на пиесата, за която се шушука, че ще бъде спряна...
Сипе се подпорната стена на отпадоема при Враца, сгромолясва се, руква
мътната гъстилка, залива клисурата, затрупва шосето, дърветата, къщите
в покрайнините, удавя цели семейства, потапя минаващите коли, погребва в
лавата колко души? Няма съобщение, няма статистика. Само слухове
бръмчат от ухо на ухо като оси: сто-двеста жертви.
Дозимерът на шията ти сочи свръхоблъчване със слухова радиация. Щом
няма гласност, се развихрят слухо-суховеите.
Бора изпитва задушаваща вина като стегната примка на бесилка. Тя
става. Тя е претопена в безличните виновници за всичко това. Темпе-
ратурата ѝ се качва стремглаво. Бълнувайки, вика себе си: - Ти-Те! Ти-Те!
Опомни се! Спасявай, каквото можеш!
Рони се рамката край парадната врата на училището, масивната дъбова
врата, която се откача и премазва момиченцето първолаче, дошло за
откриване на учебния ден с бяла кордела в плитките, с букет за учителката
и с тръпно очакване за най-хубавия празник в детството. - Ти-Те! Тичай на
помощ! Децата са в опасност!
Сипе се пръстта през подпорите в рудника, подронват се пластовете в
подземния хоризонт, откъртват се канарите и затрупват миньорите наред
с вагонетките, претоварени с наднормено изкопана руда затрупват и твоя
вътрешен хоризонт: —Ти-me! Къде си?
Сипе се земята от насипите на големия строеж, няма време за укрепване
на почвата, засипва работниците, награмадява прясна братска могила. Колко
са живи заровени? Няма съобщение. Радиото, вестнииите не дават място за
произшествия, да не се помрачава вечният предпразничен патос. Наднормен
труд, наднормен оптимизъм. Народът нищо не знае за народа.
— А ти? Защо мълчиш? Ти! Те! Отговаряй!
Подронва се доверието към думата, напечатана на вестникарска хартия,
към родната реч, затворена в кориците на книгата. Рони се, разсипва се
самото слово, изпразнено от истината.
Отронва се последната дума на загиналите, дълбае черепа ти, пронизва те
с дълъг изстрел от нощ до нощ.

367
 Ти си на ход! Не се бави, времето ти изтече, мести фигурите по
шахматната дъска на съдбата!
Да си представяш как ще четат между редовете твоя текст. Да
изживееш трудния си дял, все пак бе по-лесно, отколкото да го опишеш в
такова подследствено изложение. Да го виждаш през техните подозиращи
очи, присвити като амбразури на танк, налитащ да те прегази.
Защо си настоявала да се намали броят на изключените студенти в
института? От „спуснатата” бройка 10 за последния курс ти си свела
„акцията” до 4-ма души. С това си „саботирала” провеждането на реше-
нието. Защо? В чия мелница си наливала вода?
Защо си покровителствала художника формалист?
Защо си чела забранени автори в закрития спецфонд на библиотеката?
Защо си увличала студентите с чужди езици, с тълкуване на западни опасни
мислители?
Защо си прибрала у дома си един неблагонадежден?
Колкото и да премисляш, както и да предвиждаш, нямаш полезен ход. Най-
уязвим е човек в интимните тайни на живота си.
Да премълчаваш, да стискаш зъби да не издадеш онова, което неотдавна
през една мартенска нощ, зъзнеща от разтопяването на ледовете, се случи
между тебе и твоя бездомник в дома ти.
Но дългата ръка с протегнати пипалести пръсти прониква навред, пъхва
се под завивките в постелята ти, изтръгва всичко, каквото си измълчавала,
изтъгувала, изсънувала.
Нищо не можеш да скриеш от тези октоподни пипала. Колкото по-
упорито мълчиш, толкова no-кални стават твоите съкровени чувства и
мисли, опипвани, предполагани, допускани.
16 пъти да ти връщат написаното със следователско предупреждение:
- Сигурна ли сте, че не сте пропуснали нещо важно? Ние имаме начин да
проверим! Докато е време, попълнете сведенията!
Ах, те са надушили нещо! И ти 16 пъти да устоиш, да скриеш тъмната си
тайна нейде в гънките на душата си, преобърната и изтърсена до дъно като
джоб при обиск. Така да укриеш преживелицата си, че почти да я заличиш, да
забравиш дали се е състояла в действителност или ти се е присънила.
Съзнателно да умъртвяваш живота си.
Пребита, повалена на земята от болестта или от палачите, Бора чува, че
в съседната килия бият някого. По виковете едва различава осакатения,
прокъсан глас на Радуна. Изтезават я да издаде каквото знае и каквото не
знае, продиктувано от обследвачите за нейната приятелка, за живота ѝ от
игла до конец. А Радуна, цяла в рани, мълчи до последен дъх. Това съвсем
вбесява мъчителите.

368
 Най-противопоказно за всяка власт е приятелството - особено за
авторитарната власт. Приятелството не се поддава на заповед, на подлост,
на предателство. То е опасно и се преследва.
Болната се надига в бълнуването си, грабва един налъм и с него бие по
стената. Нищо друго не може да стори за своята вярна Радуна, освен с
тропането на налъма да ѝ извика: „Тук съм! Не си сама! Никой не може да ни
раздели! ”
Да събираш отломъците на 16-те натрошени огледала, отъпкани и
окаляни. Да сглобяваш начупения си образ.
Да го залепяш с пресъхнала слюнка. Отделните късове не съвпадат един с
друг. Сама не можеш да се познаеш. Какъв всъщност бе твоят образ? Да го
чистиш, като оплюта от мухи икона.
Всичко, което те представя в благоприятна светлина пред обследваните,
те кара да се червиш от неудобство. А всичко, което е някакво твое
постижение, опора на самочувствието ти, им дава така търсените от тях
основания за обвинения в липса на дисциплина, в „християнщина” (протегнеш
ли ръка за помощ на заклеймен човек), в идейни грешки и отстъпления.
Внимавай! „Самарянството” се смята за позор.
Кой отломък от лицето си признаваш за свой, от кой се отричаш? Да
подбираш стъкълцата на образа си с порязани пръсти, от които руква кръв.
Да те е срам и да се гордееш едновременно.
Фикусът до прозореца като Диоген със зелен фенер търси своята фикс
идея:

Денем-нощем, сънем-явем, гърбом-лицем, аз не загасям своя

бляскаво зелен фикуфенер в затвора на вашата стая-саксия без земя -
да светифика в здрача и да търси: - Човефикус!

Бора изведнъж е озарена от зеления лъч на този естествен фенер.

Погледни себе си очи в очи! Не само ти си раздробена на несъвместими,
противоположни, свои и чужди образи, но в тебе се отразява като в ударена
о камък и начупена на остри късове бутилка лицето на обществото. То е
разслоено на „черногледци” и „зорки очи", на „възторженици” и
„пораженци”, „на перспективни” и „неблагонадеждни", „наши" и „чужди”
(по произход), на „верни" и „неверни”, на „гнили” интелигенти и „здрави”
елементи, на „удостоени” и „отхвърлени”, и тъй нататък. Но главното
разделение, просичащо отгоре до долу обществените пластове е на
„партийци" и „безпартийни”, от което произтичат съдбоносни различия.

369
 Един малък, целокупен народ, живял в патриархална общност, разделен на
социални раси: бяла и черна, червена и сива (маса). Ще се възвърне ли някога
присъщата му единна цялост?
Температурата на болната се покачва до граничната точка между жи-
вота и смъртта.
Тя чува гласа на бездомника, когото приюти през онази студена зимна нощ
в своя едностаен апартамент на заклета самотница:
— Вие с вашите догми обезличавате индивида и с това разрушавате
собствената си личност.
- Буфер съм аз! - възкликва трескаво Бора. - Буфер между ръждясалите,
запрели в глуха линия вагони на консерватизма и нетърпеливите, пухкащи
пара, надули пискливи свирки локомотиви на младите авангардисти. Винаги
съм била между земята и небето, между вчера и утре, между надеждата и
края, във вечно междувремие, междупоколение.
Нима ще напуснеш този свят, без да довършиш животописа на своята
двойница и тройница?
Ти я познаваш най-добре. Нима ще оставиш в ръцете на коварните
обследвачи да изопачават, да фалишфицират, да опорочават истината за
нейната стръмна съдба, която е повече твоя, отколкото собствената ти
участ?
16 пъти върху белите листове да очертаваш с възпалена задъханост
ивицата на сянката на живота си. Да стесняваш в „светейши” рамки
безграничността и краткостта му. Да му изтръгваш жилата. Да изсушаваш
сочния вкус на живота в циркулярен текст. Да го приклещваш в железния
шаблон. Да дебнеш собствените си стъпки да не се отклонят от „линията”
и да нагазят в „античервено грехопадение”.
И главното, главното да не забравяш ни за миг: да насищаш с политика
като със сив прах Де-Де-Те цялата пъстрина, ароматност и пъкаща
заразност на съществуванието върху тази неозаптима земя.
Разследвачите и онези, които стоят зад тях, искат да ти обсебят
миналото и настоящето, да го очернят, за да не им вади очите със своята
чистота. Карат те да си пишеш автобиографията, за да те лишат от
биография. Заставят те със собствената си ръка да се обезличиш, да
загладиш ръбовете си до безхарактерност.
Къде е зарито коренчето на стипчивата, съсухрена ябълка, паднала от
дървото на познанието право върху главата ти?
Дълбаеш спомените с кирката от бригадирските младини. Колкото по-
надълбоко в пластовете на миналото, толкова по-остро пробождаш сърцето
си. Откъдето и да копаеш, все до сърцето си стигаш. Мълчанието.
Преглътнатата истина. Оттам покълва днешният ден.

370
 Преследва те гласът на бездомника, който все повече се слива с гласа на
твоята съвест:
- Всичко вършите на тъмно, другарко Найденова. Превърнахте най-
обикновените неща в съзаклятие. Миналото — трагичната гибел на отряда
„Антон Иванов”, предателството, причините - всичко покрито с наложено
безмълвие, нелегална тайна. Вместо анализ на фактите - лакирана картина.
Настоящето - подправени цифри, завишени резултати от първите
петилетки. Статистиката - превърната в стъкмистика. Архивите -
недостъпни, а навярно голяма част унищожени. Съдебните процеси -
държавна тайна. Решенията на партийното бюро в института - тайна под
клетва. Пренията във Факултетния съвет - служебна тайна. Изследванията
на младите откриватели - научна тайна под най-строга възбрана. Акцията
по изключването на студенти отначало докрай - кадрова тайна. Внезапната
смърт на професора вследствие на нанесения му професионален удар в гърба
— медицинска тайна. Злополуката с автобуса в студентското градче -
публична тайна. А истината боде окото, пронизва го до самото дъно.
Окото ти е игленик, кърви и сълзи.
Пробождат го загрубели черти на лица, овълчени погледи, озлобление,
практицизъм, взаимно изблъскване с лакти, озъртаща се страхливост при
разговори, недоверие, фалшиви блясъци, показни тържества, карнавални
шарении, а сиви бои там, където би трябвало да разцъфтят многозвучни
багри. Равнодушие, равномислие, равночувствие. Имаш забити игли в окото
си. Просвредлят до самия очен нерв, боли непоносимо. И най-острата, уви,
най-българската игла-губерка: завистта. Завист, организирана в колектив, в
парт-императив, в групова посредственост, гримирана с червения цвят на
революционна принципност.
Щом поискаш да уловиш някой миг като пеперуда - о, миг, ти си прекрасен!
— за да не изхвърчи, ще имаш с какво да го забодеш в паметта си — с една от
иглите, забучени в игленика на окото ти.
Ослепяла ли е зеницата ти? Не виждаш ли - ще кажат обследвачите -
успехите, постиженията, възхода?
От кой момент проф. Бора Найденова прогледна?
Закрито партийно събрание в аудитория 272 в университета. Влиза се само
чрез показване на партийния билет. Претъпкана. Важни преподаватели,
членове на партията (малцина отпреди, мнозинството от вчера), насядали
чинно по скамейките в огромната амфитеатрална зала, където обикновено
гъмжи от младост. Председателстващият нарежда изрично:
— Моля, всички моливи, писалки и бележници да се приберат! Никой няма
право да записва! Никакви въпроси! Няма да има обсъждане!

371
 Настъпва бездиханна тишина, каквато никога не е имало и едва ли някога
ще има в тази аудитория. Чете се докладът на Никита Хрушчов пред XX
конгрес на КПСС.
Слушат потресени. Все по-ниско се свеждат прошарените глави на
активните борци от съпротивата, побелелите глави на старите професори,
влезли в редовете на партията по закъсняло убеждение или по угодничество,
буйнокосите глави на младоците кариеристи или искрено увлечени от
прогресивните идеи на епохата, възпени от поетите, загинали на тяхна
възраст. Все по-ниско.
Преподавателката по марксизъм не е изпитвала такъв шок и през най-
тежките перипетии на борбата. Усети се пригвоздена върху разпятието
между вяра и заблуда, невинност и вина, покруса и новоизгряла надежда. Едва
ли би понесла удара, ако не бе посял в нея житното зърно на съмнението —
кой? Загиналият. В сънищата и безсъниците ѝ той идваше, за да ѝ зададе
страшните въпроси, които тя самата никога не би се осмелила да доосъзнае.
На излизане от това паметно събрание, се спря сред улицата като поразена
от мълния. - Ами сега накъде?
Настигна те един професор от ония, скорострелно провъзгласените за
учени от „нов тип”, допреди час върл сталинист.
- Другарко Найденова, вие ще застанете начело на обрата, нали? Аз съм
плътно зад вас!
„Обрат!” Каква дума, братовчедка на „преврат” и „разврат”. Цяла
настръхнала, ти дойде на себе си. Този нов тип угодник върна съпро-
тивителните ти сили. Ето сега накъде: срещу лъжата, срещу
подлизурството, срещу подлостта, срещу корупцията. Дори да са наметнати
с тогата на титулувани корифеи на науката. Дори да са облечени в
багреницата на властелини и инквизитори. Демагозите „в името на бъде-
щето” консумират до изчерпване тъкмо бъдещето на страната си.
Бора почувства как младостта нахлува в пулсациите на кръвта ѝ.
Отново зазвуча в нея дяконският глас на Васил Левски:
„Реши се! И ти си свободен!”
Не друг да решава вместо тебе, а ти се реши! Не друг да ти нареди
свободата, а ти сам си я дай! Какво е свободата за тебе? Нещо съвсем
просто: да дишаш. А за да дишаш с пълна гръд, трябва да отхвърлиш всичко,
което те притиска и задушава. Да мислиш, да говориш и да постъпваш така,
като че ли не съществуват забрани, не те заплашват репресии, не те дебнат
отвсякъде „зорки очи и уши”, не си приклещена между зъбците на машината
на властта.
Ако не носиш свободата в душата си, никой не ще ти я спусне с орлово перо
от небето. Където и да бъдеш, каквото и да те сполети, въплъщение на

372
свободата си ти. Няма на света сила, която да ти я отнеме. Дори смъртта
ти може да стане израз на свобода. Най-после си поемаш дълбоко дъх.
Какъв чист въздух в килията на собствения ти живот!
Бора сама се удивлява на преображенията, които се извършват в съз-
нанието ѝ.
Всичко онова, което я измъчваше с тягостни размисли, стигащи понякога
до отчаяние от безизходицата, сега изведнъж я преизпълва с вътрешно
упование.
Настървението на продажниците срещу тебе е най-добрата ти
атестация. Изхвърлянето ти от „актива” измива лицето ти пред народа.
Неминуемото ти изключване от партията те кара да се гордееш: дръзнала
си да нарушиш стереотипа на „правилно” поведение, наложен от страха.
Зачеркването на името ти от списъка на градските съветници удостоверява
социалния ти жест да вдигнеш смело ръка против несправедливото решение.
Закриването на ръководения от тебе семинар по философия доказва, че в него
ти си създала свободна атмосфера за обмен на мисли и творчески импулси
между студентите.
Иде миг, когато тъжният спомен радва, тежкото изпитание окрилява и
загубата се превръща в огромна придобивка. Дочакай този върховен миг!
- Предай готовите екземпляри от автобиографията си! - подсеща те
дългата ръка със заканителен замах.
- Какво още да пиша? - запитваш скрития зад решетките притежател на
тази зловеща ръка.
- Пиши за семинара, идеоложке на светлото бъдеще! Дай имената на
студентите, които са изразявали идейно несъобразни мисли, изобщо някакви
мисли! Признай, че си подстрекавала мислите им!
Защо не избухнеш в смях? Нима си изгубила чувството си за хумор? Човек
може да се смее над патилата си, едва след като те са зад гърба му. А додето
си вътре в капана, мисли само за едно: как да се измъкнеш, без да извършиш
предателство спрямо собственото си достойнство!
И тъй, докъде стигнахме в писането на житието си?
Преследва те през целия ти път чувството за недовършеност. Недо-
вършено дело, недовършена биография, недовършен характер. Все няма време,
все нещо ти попречва да довършиш започнатото докрай.
Да си въобразяваш, че си изградила пряма, целенасочена личност от себе си.
Това да бъде стожер на самочувствието ти. Изведнъж твоята ясна и
неопетнена животопис да се разпадне на 16 варианта с различно звучене.
Бълнуваш. Как е възможно? Някаква подробност изневидело да възникне и да
отклони „руслото” на съдбата ти в друга посока. Някаква отсянка на
вълнение да придаде ново тълкуване на миналото ти. Достатъчен е един
израз, една-единствена дума, за да повлече асоциации, съпоставки, догадки. И

373
твоето житие-битие да претърпи ненадеен поврат. Да се боиш от всяко свое
слово, щом има такава власт да изопачава, да злепоставя, да преобръща
постройката на участта ти наопаки.
Ръката ѝ автоматично отбелязва това „Общо място” в почти всички
биографии на българските антифашисти:
„Участница в ученически кръжок по марксизъм”.
Изведнъж думата „кръжок” я отнася в тайните ѝ замисли: да събере
малка група от будни студенти и аспиранти, за да обсъждат назрялата
нужда от обновяване на социалистическата теория и практика. Първата и
последна сбирка се състоя в нейния кабинет в института. Бе поканила
неколцина най-доверени свои питомци. Това стана в късна съботна вечер,
когато сградата бе опустяла, коридорите - полутъмни. Никой от участ-
ниците не наруши конспирацията. Какъв провал за доносниците! Препо-
давателката заключи вратата отвътре. И подхвана без предисловия:
- Не сте ли си задавали един въпрос: "Предвиждали ли са големите
мислители, освен марксистите, развитието на обществото към социализъм?
" - И без да чака, отговори с горчива усмивка: - И още как!
- Но кой да ги слуша? - вметна един шегобиец.
- Ние затова сме се събрали, да чуем какво е пророкувал един от тях,
старият скептик Хербърт Спенсър в книгата си „От свобода към робство”,
превод от английски на руски 1894 година.
- Не сме ли се сетили късно? - попита едно девойче, първокурсничка.
- Никога не е късно за познанието. Виж, за хроническото невежество
винаги е късно!- каза тя, отгръщайки един овехтял том, който бе купила от
антиквариата книжарница, и пристъпи към четене на отделни пасажи:
„Невъзможно е да се мине без чиновническа йерархия и строго подчинение
на низшите чинове към висшите. Тази истина комунисти и социалисти
заобикалят с мълчание... ”
Преподавателката вдигна очи към младите си следовници и възрази на
класика:
- Тук Спенсър не е прав, борбата с бюрокрацията ще се разраства
занапред.
- Заедно с разрастването на апарата! - добави един студент с предпазлива
заядливост.
- По-нататък: „Подозирали ли са дейците, провъзгласили независимостта
на Американските щати и учредили република, че след няколко поколения
законодателството ще мине в ръцете на долни интриганти, че почтените
хора ще бъдат отстранявани от обществения живот посредством
оскърбления и клевети заради домогванията на политици по занаят... ”
Присмехулникът възкликна подигравателно: - Подписвам се под това
съждение на Спенсър, щом се касае за Америка, а не за братската страна!

374
 - Да видим дали ще се подпишете под следното съждение - продължи тя
да чете от книгата: — Какво ще се получи, когато всяка всекидневна дейност
на гражданите се контролира? Какво ще се случи, когато разните
подразделения на тази обширна армия от чиновници, свързани с интереси,
присъщи изобщо на чиновничеството, разполагат с необходимите сили за
потискане на всякакви признаци на неподчинение и когато, прибягвайки към
тези сили, те се прикриват под знамето „за спасяване на обществото”?
- Половин век преди зараждането на фашизма Спенсър го е предвидил! -
изненадват се младежите.
Тя го смерва под вежди: хитро замени социализъм с фашизъм. И чете по-
нататък: „В краен резултат би се създала чиновническа олигархия с различни
подразделения на класи, при която и започнала да господства такава
гигантска и ужасяваща тирания, на каквато светът никога не е бивал
свидетел... ” - захлопва книгата.
В настъпилото мълчание учредителите на кръжока чуват собствените си
мисли: „Защо пророческите думи никога не се разбират от съвременниците
им?”
- Какъв път за обществото предвижда Спенсър? - запита любозна-
телното девойче.
- Не предвижда, а препоръчва - намеси се любимецът на препода-
вателката, най-задълбоченият студент, който и сега я смая с това, че по
своя инициатива вече е бил основно запознат с въпросния труд, цитирайки
дословно: - „Само бавното изменение на човешката природа, подложена на
дисциплината на социалния живот, може да произведе устойчиви
благоприятни промени.”
- Трай, коньо, за зелена трева! - обади се шегобиецът.
„А червената, напоена с кръв трева на бунта, дали е по-плодоносна за тази
планета?” — отекна в мълчанието внезапно възникнала мисъл в главите на
кръжочниците.
Преподавателката ги бе свикала, за да им предаде не някаква истина от
последна инстанция, а своята вяра в тях, утрешните свободно мислещи,
свободно търсещи граждани:
— Извор на всяко благоустройство е чувството за справедливост, което
едновременно настоява за своята лична свобода и изисква същата свобода за
другите.
Скромният кръжок си бе поставил за цел чрез свободен обмен на мисли да
проправя пролом към нов тип социални отговорности.
Но коя твоя безкористна мечта е била осъществена докрай?
Не се заплесвай по мечтания! Писането на автобиография може да се
превърне в собственоръчно написана присъда. Трябва да си служиш с думите
не за разкриване, а за скриване на истината.

375
 Да играеш на „сляпа баба” със собствената си памет. Да стъпваш на
пръсти покрай спомените си - да не би да събудиш нещо забравено, потулело,
опасно, взривно като мина. Да съчиняваш, да нагаждаш, да осакатяваш
живота си според казионната схема.
А кой всъщност бе твоят живот от всички тези 16 сурогати?
17-ият, може би, неописаният, необследваният, неизясненият докрай - той
ли е твоят истински живот?
И дали изобщо си имала собствен живот?
Бора предава под брой изписаните листове с нейния строеви почерк, нае-
жен по-скоро за атака, отколкото за отбрана.
И в мига, когато дългата ръка грабва последния лист и го отнася „по
местопредназначение”, авторката на текста мълнийно бива поразена от
една фраза, кой знае в каква връзка изтървана изпод перото ѝ:
,,... Да живееш днес, означава да се чувстваш виновен.”
Започва да вика, да удря по решетките, да изисква обратно написаното, за
да надере този лист на ситни късчета и да ги нагълта, както някога при обиск
от полицията.
Късно. Всичко е провалено. В разните „тричленки” обследвачите ще се
хванат за тази фраза, изтръгната от останалия текст, ще я навиват на
пръста си, с който ще сочат прокурорски към греховете ѝ някъде в пустото
пространство. Ще разнасят фразата все по-нагоре, все по-секретно. Ще я
раздуят като балон с форма на питон, увит около врата на обследваната.
Съвсем ще забравят първоначалното ѝ значение, ще я напомпат с подозрения,
лъжесвидетелства, подправени доказателства и ще се доберат до нужното
за тях разобличаване: ето, тя сама признава вината си!
Откъде ѝ бръмна проклетата фраза? Дали аз, пишещата тези редове, не ѝ
я внуших? Дали ти, който може би ще прочетеш донякога това, не си ѝ предал
своето чувство от бъдещето? Или тя, предишната и утрешна „участница ”
не може да намери успокоение за съвестта?
А дали някой от безликите и безименни обследвани няма да си спомни тази
нейна мисъл през нощите, когато сънят не идва:
Да живееш днес, означава да се чувстваш виновен.
Бора през тази нощ 16 пъти умира. С мъченическо напрягане на волята 16
пъти оживява.
Минава през натрошените огледала отвъд и отсам. Провира се през
режещите ръбове на своя образ, начупен и разпилян. Сгазва по земята
отломките от живота си. Те издават такъв жулещ шум, сякаш с трион стържат
нервите ѝ. Отвъд и отсам. Цялото тяло я боли, насечено от острите като ками
късове на огледалата. Кожата ѝ пламти в кървящи драскотини. Ръцете ѝ с

376
отрязани пръсти, свити в юмруци, си пробиват път през фрагментите на
собственото ѝ отражение. Отвъд и отсам. 16 смърти.
На 17-ия път ѝ просветва в съня като през отвор на счупена бутилка. Усеща
с цялото си същество, че може би ще се измъкне. Може би...
Отсам я очаква трезвият кошмар: един мъж до леглото ѝ като милосърдна
сестра, по-точно милосърден брат.
Неговото наказание са идиотските му сънища, лишени от всякакво чувство
за хумор, нещо, което за него означава пълен крах. Седнал накриво в креслото
във възможно най-неудобната поза, той спи на глътки. Без да може вече да
отдели кое е наяве, кое е насън. Сякаш са смесени два сорта силно вино.
Изпиването е мътно и тежко. Привижда му се нелепа сцена:
Болната става от леглото като сомнамбула. На стената сянката ѝ се надига
плакатна.
- Предлагам четирима нередовни студенти да бъдат изключени. Да
пристъпим към гласуване. Кой е „за”? Вашите вдигнати ръце говорят за пълно
единодушие.
- За пълно равнодушие говорят тези вдигнати ръце! - извиква Кирил,
скачайки в полусън от креслото. - Изключват, без да ги вълнува съдбата на
техни другари. Утре може и тях така единодушно да изключват. Ако
продължим в тоя дух, ще стигнем до пълно взаимоизключване.
Другарката Найденова е непоколебима.
- Кой е „против”? Няма „против”!
- Аз към „против”? - вдига ръка той. - Сега може би изключвате утрешни
спасителни лекарства, пречистени извори и знаете ли още какви нужни и
красиви творения?
- Въздържали се? Няма! - побързва да оповести тя и така предрешава
резултата.
- Тези вдигнати ръце са като насочени дула за разстрел!
- Долу ръцете! - възклицава тя. - Никакъв разстрел няма да позволя в моя
дом!
- Осъденият на смърт има едно последно желание.
- Какво е то?
- Чаша вода!
- II a soif.
- Но той е с вързани ръце! - напомня навъсен мъжът.
- Как се пие с вързани ръце? Водата не утолява жаждата, когато я поемаш
вързан! Трябва да си свободен, с отвързани ръце и мисли, за да ти се услажда
глътката вода, глътката въздух.
Той слага кръстом китките си като в белезници.

377
 - Сега ще ви обясня как се пие вода с вързани ръце, и то с такава наслада, с
каквато никой от нас никога не е пил.
- Отде знаете това? - пита тя с оттеглящ се глас.
- Зная, добре зная това, защото аз поднасям чашата с вода към устните на
осъдения.
- Но кой сте вие?
Бора инстинктивно се отдръпва назад и стига до стената. Залепя гръб о
студената мазилка. Кирил пристъпва към нея:
- Трябваше по-рано, преди да ме пуснете в дома си, да ме запитате за това!
- По-скоро му дайте да пие! Той е жаден!
- Ръката ми трепери. Толкова мигове още, колкото глътки вода. Все по-
учестено барабанено биене.
- Да не сте дръзнали да стреляте!
Тишина като пред залп.
- Дойде часът! - сепва се болногледачът от съня си. Стрелва с поглед
часовника на китката си, ядосан на себе си, че е закъснял. Докосва рамото на
болната, за да я събуди.
- Бора! - Трудно му е да го произнесе, едно такова иглолистно, сякаш се
запречва на гърлото му. - Странно име. Лъхти на гора. И крие остри, наежени
иглици. Бодливо име. Вечнозелено и студено. Бора!
Тя едвам изплува от своя сън. Търси името си по устните му, като че самото
му звучене ще потвърди нейното съществуване все още на този свят.
- Кой ме вика?
Със строго свити устни, от които е изтрил името ѝ, той настоява:
- Лекарството!
Навярно онези смутни думи за нейното име са ѝ се присънили. Той не ги е
изрекъл. Може би тя вече е престанала да съществува. Името ѝ е забравено.
Никаква следа няма от нея на тази земя. Колко време, откак светът се върти,
унесен в своето въртене, без да забелязва, че нея я няма? Тя надига глава и
наднича в часовника му.
- Колко е часът?
- Закъсняхме! Четири и половина заранта.
- Часът, когато разстрелват осъдените! - промълвя тя.
Сили се да преглътне противното хапче. Засяда на гърлото ѝ. Пие вода от
неговата ръка. Няколко капки потичат по брадичката ѝ. Това му напомня нещо.
Мрачната сянка пак прекосява челото му и го състарява. Не за първи път в
такъв ранен час подава той чаша вода някому. Бърше с кърпата си капките,
разлети надолу към врата ѝ. Почти нежно.
Докато тя е най-зле, ти се чувстваш най-добре.
Спасяваш се от с м о к а в грижите си за болната. Чувството, че си нужен и
неотменим, те държи събран. Най-далече от срива. Но иде миг, когато...

378
 Главата ѝ отмаляла се отпуша на възглавницата. И отново се удавя в съня. А
Кирил шепне на себе си, та дано се примири с това опакиме: Бо-ра.
В секундата между двете срички на името си, сякаш през тясна цепнатина,
болната успява да надзърне в преизподнята.
Геена огнена. Казани с кипящ катран. Окадени целите, напомнят казана, в
който баба ѝ вареше сапун. Наоколо се кълби лютив пушек, очите ще ти
изтекат. До всеки казан - черен дявол с дълъг тризъбец. Щом грешникът подаде
глава от катрана да си поеме дъх, рогатият му натиска темето с островърхата
вила. Само един казан е оставен без наблюдение. На самообслужване. Вътре
грешницата Бора Найденова ври в пъклени мъки. Едвам подаде нос на въздух
и някой - не черен дявол, не! - а колега, съмишленик, приятел с все сили я
дръпне навътре:
- Искаш да се измъкнеш! Я си признай, защо си останала жива?
Тя не намира какво да отговори. По-добре да бе загинала през онази блокада.
По едно чудо се спаси.
- Не зная! - отрича тя, както някога в ареста.
Всичко би дала да бяха я изправили до стената редом с любимия ѝ. В бяла,
чиста като сняг блуза. Това щеше да бъде тяхната сватба. И нищо в цялата
вселена не би ги разделило.
Много гласове от същия казан скандират в хорова агитка:
- Защо фашистите не те убиха? Защо не те убиха? Защо?
И я изблъскват до самото дъно на казана. Цяла да прогизне в катран - да се
очерни, да няма и помен от чистотата ѝ. Стъпват върху нея — да не шава. С
подметка запушват устата ѝ - да не вдига глас. Прегазват лицето ѝ - да няма
лице.
Изкачват се по стълбището, изкачват се. Прескачат по две, по три стъпала
наведнъж. И пак няма да стигнат навреме. Час до нейния етаж. По-скоро!
Дъхът ѝ свършва. Губят безценни секунди да търсят вратата. Четат имената
на обитателите. Не знаят къде живее тя. Никога не са идвали при нея. Нейните
студенти. Нима нито веднъж не ги е поканвала у дома си? Просто не се е
случвало. Тя бе винаги претрупана с най-различни „задачи”. И все не ѝ
оставаше време за извънслужебни срещи. Пък и биха ли дошли, ако се бе
сетила да „организира” една студентска гостувка вкъщи? Поне най-
старателните да бе събрала. Но кои са всъщност най-старателни по нейния
предмет? Зубрачите. Докаранковците. Ех, има и съзнателни. Само тях да бе
свикала. Наистина, дали щяха да се отзоват?
Изкачват се, изкачват се. Отминават нейната врата. Право нагоре към тавана.
Не прочетоха ли нейното име на табелката? Дори не спряха поглед върху него.
Търсят друго име. Отиват при връстниците си. Събират се на младежка
веселба. Съвсем не си спомнят за своята преподавателка.

379
 А табелката с нейното име е откачена. На мястото ѝ останало тъмно петно
със следи от четири гвоздейчета. Точно както на вратата на изселения от София
след изключването му студент Съби Семов. И тя, изглежда, е изселена. От този
свят. На мястото на името ѝ — едно тъмно петно.

- Бора... - мърмори Кирил на себе си. - Звучи някак горделиво. Не съм срещал
подобно име. Кой го измисли? Майка ти? Навярно си отрасла в планински край
с борови гори. Такава стройна, непревила гръб пред никого. И такава студена.
Бора. А галено как? Боровинка? Стипчива Боро...
Тя се стресва и отваря очи. Зениците ѝ разширени, като че излиза от много
дълбок мрак.
- Казахте ли нещо?
Той надниква в този мрак и на самото дъно открива една мъждукаща
светулка. Обхваща го смътен страх, че ако я остави пак да затвори клепачи,
искрицата ще угасне. Побързва да ѝ съобщи новината, за да задържи погледа
ѝ:
- Ваши студенти ви донесоха първи минзухари.
Тя обръща глава към нощното шкафче. Няколко стръка като великденски
свещи от детството. Кирил не може да проумее какво я порази толкова. Сякаш
минзухарите са някаква парола за нея, от която зависи животът ѝ.
- Кога ги донесоха?
- Току-що.
Изумлението ѝ няма предел.
- Защо не ме събудихте? Кои бяха? Казаха ли нещо?
Той я гледа. Останала само очи. И онази мъждееща светулка на дъното на
зениците ѝ започва да тлее с минзухарно пламъче.
- По-добре ли сте? - пита той, без да се осмели да повярва, и слага ръка на
челото ѝ. - Огънят е спаднал!
Подава ѝ термометъра, след като го изтръсква със замах, сякаш да изхвърли
надалече последната утайка от температурата. Тя го пъхва машинално под
мишницата си. Бавно иде на себе си. И все току поглежда към букетчето с
минзухари. Разсъмва в стаята от тяхното слънчево оранжево. Кирил отмахва
пердето. Светлината недискретно издава преумората по лицето му.
- И тази нощ не сте мигвали? - недоумява болната.
- Нищо подобно. Даже сънувах.
- Какво? - любопитства тя и в очите ѝ лумват минзухарните пламъчета.
- Спомняте ли си?
- За първи път ми се присъни нещо хубаво! - излъгва Кирил. - Пия от
белокаменна чешма, съградена от стар дарител. Студена, бистра вода. А
вашият сън?
- Забравих - отрича тя неубедително.

380
 - Сънувахте нещо интересно, защото ту се смръщвахте, ту се усмихвахте.
Страх я съзема, че той е могъл да разчете йероглифите на нейните сънища
по лицето ѝ.
- Сънувах... че анкетирам живите и умрелите.
И в този момент проглежда, че анкетата ѝ е бягство от истината.
Стаята още е пълна с неиздимени сънища.
Болната изведнъж се досеща:
- Гладна съм!
Едва сега той се изплашва колко далече е бил от надеждата.
- Оздравявате! - възкликва с невярващо тържество и се отправя към ку-
хнята.
Гласът му като със заклинание прогонва сенките на лошите сънища. Тя
едвам присяда в леглото и се обляга на възглавницата.
- Има ли нещо за ядене?
- И още какво! — извиква той оттатък с апетитно самохвалство. Започва да
си подсвирква темата от Кройцерова соната, като я пародира джазово. И по
хлапашки изпява:
- Моля, заповядайте! - поднася ѝ на табличка в постелята с комично
театрален жест.
За първи път, откак се разболя, сама посяга към храна.
- Какъв аромат! - ахва тя и сръбва една лъжица. - Страшно вкусен бульон!
Как го постигнахте?
На него му е още по-вкусно да я гледа как преглъща.
- Харесва ли ви? Научи ме готвачът на кораба.
- И моряк ли сте били?
- Прекръстосал съм доста студени и топли морета.
- Жажда за приключения?
- Нещо не ме свърташе. Място не можех да си намеря.
Тя, с изпитлив поглед:
- Преследваха ви?
- Аз сам си бях преследвачът. Светът ми бе тесен. Мислех, че като се махна,
ще ми олекне.
- И пак се завърнахте?
- Земята е кълбо. Тръгнеш ли от едно място, рано или късно пак се връщаш
на същото място.
- Но не си вече същият.
- Неспасяемо същият! - възкликва той и забелязва, че тя нищо не хапва.
- Ама яжте де!
Отвикнала от храна, след два-три залъка Бора отпуща отмаляло лъжицата:
- Благодаря! Не мога повече.
Той прави оскърбено лице:

381
 - Готвачът е кръвно обиден!
- Не, достатъчно ми е! - умолява тя, без да изпуща нишката на разговора,
който отдавна е търсила. - Загатнахте, че като бивш военен не получавате
стипендия, срещате спънки.
- Спънките ми са главно отвътре! - с горчива насмешка сочи към себе си,
сякаш сам в гръдния кош си развъжда пъкащи спънчици. И пак отбива поглед
към нейното блюдо: - До дъно! Веднага!
Тя силом поема още една глътка и казва:
- Имам един въпрос към вас.
Сякаш въпросът ѝ засяда на гърлото. Кирил изтръпва, иска да я отклони:
- Хранете се спокойно!
- Ще ми отговорите ли? - пита тя с пронизващ го поглед.
- Защо не, ако ви помогне на апетита, но се съмнявам.
Бора с преподавателски навик разчленява думите, като че задава въпрос на
изпит:
- Защо след толкова лутане се спряхте на мелиорация?
- Водата ме влече.
- Странно влечение.
Озадачена пауза. Кирил с внезапна откровеност:
- Искате ли да знаете защо? Защото там са най-големите престъпления.
Индустрията отравя водите. Смъртна присъда за планетата!
- И вие искате да отмените смъртната присъда на планетата? - подхвърля тя
иронично.
- С ваше разрешение! - покланя се той и наднича в чинията ѝ. - Нищо не сте
хапнали! До дъно!
- Дума да не става! Не мога.
- Яжте, ще ви разкажа приказка като на малко момиче.
- Интересно, каква приказка като на малко момиче. Интересно, каква
приказка ще измислите?
- Но само при едно условие: ако изядете всичко до хапка!
Тя преглъща насила с изчаквателно любопитство:
- Хайде! Слушам.
Сама се предоставя той да върже кърпа край врата ѝ като лигавче, да грабне
лъжицата и да ѝ дава в уста.
- Защо да измислям? Има факти и случки, по-чудновати от всяка измислица.
- Например?
Кирил започва дълбокомислено, поднасяйки ѝ начесто пълната лъжица:
- Когато... когато корабът се отправя на далечен рейс и напуща при-
станището, никога не се командва: „Дай заден ход!”, а винаги първо: „Малък
напред!”, после „Дясно на борд!”, „Ляво на борд!”, чак тогава корабът прави
маневри назад да се измъкне от пристана... Суеверни са... Ама яжте де!

382
 Пак е спряла да се храни, увлечена от живото му представяне на корабните
маневри. Една посърнала усмивка открехва лицето ѝ.
- Добре, капитане! - протяга шия и отваря уста да не му откаже.
Заприличва му на птица с отворена човка. И той се сеща каква приказка би
могъл да ѝ разкаже:
- Веднъж през една тъмна нощ след продължителна буря... Тревога на
кораба. Преуморено ято птици падна на палубата. Натикаха се между въжетата.
Ходихме с фенерчетата да ги събираме една по една. Душа не им останала.
Цяла нощ се борили с бурята. Храним ги, поим ги. Не поемат нищо. Залиняха.
Моряците започнаха да ги колят и пекат. И вас, ако не ядете, ще ви заколя с
кухненския нож и опека! - И пъха лъжицата в устата ѝ. - Имаше един машинен
боцман, бай Симо. Дебел като бъчва. Хранеше си едно птиче от устата.
Сдъвкваше му залъче и със слюнката си му го даваше. То едничко оживя и
закрепна. Направи си гнездо на кораба. Между две вахти, като излезе от
машинното, дето се пържи на 48 градуса, бай Симо се разхождаше „по
булеварда” - тоест по палубата. Птичето го познаваше. Почваше да се върти
край него. Кацаше на рамото му. Той все вардеше водата в купичката да му е
прясна и чиста. Да го видиш: едър, грамаден мъжага, става като дете. Умря на
кораба внезапно. От разрив на сърцето. Хвърлихме го в морето. Птичето цял
ден се въртя над това място в открито море. И вече не се върна. Така е на кораба.
Нежност наред с грубост. Така е и в света. Едни хранят птичета и треперят над
тях, а други ги колят и пекат...
Той надзърва с птиче око в профил към чинията ѝ. Докапчена.
- Не мога да повярвам на очите си!
- Благодаря, капитане!
- Браво! Послушно момиче!
Той изнася табличката и кърпата с пародиен жест на келнер. Бора го гледа,
без да се засмива. Прилича ѝ на един друг човек, сякаш му подражава. И все
пак другият е неподражаем. А може би времето, в което го е срещнала, е било
неподражаемо. Кирил ѝ поднася чаша вода:
- Пийте, докато има бистри извори!
С ответно театрален жест тя поема чашата. Пие бавно-бавно, изумена от
дълбокото утоляване на жаждата. Лицето ѝ просиява, вдигайки се на-горе.
Както лицето на осъдения, когато допиваше последната чаша. Кирил с поглед
поема една по една глътките ѝ. Тя му връща празната чаша. Струва му се, че в
очите ѝ минзухарните пламъчета трепват във възкресно тайнство.
- Водата ми се услажда! Вие ме излекувахте!
- Не вас, себе си излекувах. Нима не ми личи?
Тя се опитва да попадне в неговия шеговит тон:
- От какво сте се излекували, ако не е тайна?
Той става непредвидено сериозен:

383
 - Да речем, от безразличие.
- Не съм забелязала да сте безразличен... Озлобен, по-скоро.
- Озлобен към света, загдето ме направи безразличен. Само това не
прощавам никому: да произвежда безразличие.
- Сигурен ли сте, че наистина сте излекуван?
- А вие не чувствате ли?
Твърде слаба е да понесе погледа му. Неловко отскача на по-далечна тема:
- Сега, ако анкетирам сама себе си, ще отговоря, че най-много ценя в живота
здравето.
- Всичко, което загубим, оценяваме.
- Подайте ми, ако обичате, анкетните таблици да си ги прегледам!
- Първо една хипопотамска доза сън! — нарежда той безпрекословно.
Тя го смерва с дяволит поглед:
- Белият халат ще ви отива.
- Щяхте ли да ми вярвате повече, ако бях в бяла лекарска униформа?
Обезпокоена:
- Колко време изгубих в лежане?
- Спете и не мислете за нищо!
Изнервена от непривичното за нея безделие, тя прехвърля яда си върху него:
- Искате да ме заразите с вашето безразличие!
Внезапно той крясва, търсейки ефекта на гръм от ясно небе:
- Веднага лягайте!
Тя за миг онемява и после промълвя недоумяваща:
- Как смеете да се разпореждате с мене?
Постепенно започва да проумява, че той я третира като разгалено дете.
Негодувание заклокочва в гърлите ѝ.
- Лягайте, ви казвам! - заповядва той смръщен и смъква възглавницата ѝ.
Този фамилиарен жест долива масло в огъня. След първото смайване Бора
се надига, вън от себе си от ярост:
- Кой сте вие и с какво право ме командвате като фелдфебел? - не може да
овладее нервите си, грабва флакона с антибиотика и го запокитва на земята. -
Няма да вземам лекарства, няма! Стига сте ме тровили! - Почти се разплаква.
А това довежда до крайност раздразнението на жена като нея, презираща
сълзите на слабия пол. Избухва в ридание, пренапрегната до истерия. Той я
наблюдава с хладнокръвие на звероукротител. Сега повече би му отивал
камшик. Изчаква да се изчерпят хълцанията ѝ, за да съобщи сухо:
- А знаете ли от какво сте болна?
Зейва внезапна пауза. Бора не избързва да му зададе въпроса, който се
налага. Най-после той произнася шепотом, внушавайки суеверен страх:
- Пневмония. Засегнати са и двата дроба. Вие си имате старо огнище там.
Животът ви е в опасност!

384
 Това ѝ действа като плесница. Изведнъж се укротява. Ляга и се обръща към
стената, давайки му гръб. Той събира хапче по хапче, разпилени по пода.
Ръцете му треперят. Едва сега осъзнава постъпката си. Не може да върне
думите си назад, както капсулите обратно във флакона. Не биваше да ѝ
разкрива болестта. Прозвуча като заплаха: „Слушай ме, защото без мен си
загубена!” Стърчи с флакончето в ръка сред стаята. Нещо се е разпиляло
помежду им, което той вече не може да събере.
Болната през зъби:
- Рицар на безразличния образ!
Той, богомолно тихо, с горчивина:
- Когото вие с една дума, с един поглед можете смъртно да нараните.
Прозвучава като закъсняло признание. И тъкмо затова по-поразяващо.
Бора отблизо търси по стената нещо, о което да се залови. Видението от
миналото е твърде експлоатирано, твърде избледняло вече. Проекцията на
спомените върху същата стена се губи при дневна светлина. Остава ѝ
чувството, че е притисната до стената.
Има мигове, когато не само някакъв си стаен фикус-никос, но и цялата
вселена се оттегля от хорските работи.
И човек бива изоставен съвсем сам на себе си. Нито един полъх на въздуха
не му подсказва решение. Нито един лъч не го насочва към избора. Накъдето и
да се обърнат сетивата му, срещат абсолютно безучастие. Както и да се наостря
интуицията му, не долавя никакъв намек.
В такъв пустинен миг попадат двамата. Самотни. Безпомощни. Никой не им
пречи, но и никой не им помага. Върховна ненамеса.
Фикусът, от няколко дни неполиван, бе изразходвал всичките си
биоизлъчвания, за да поддържа единоборството на болната срещу смъртта.
Сега е клюмнал, премалял и посърнал.
Фику-вакуум.
В тази празнота гласът на Бора се озовава като пришълец издалече:
- Няма смисъл да ме лекувате, да се грижите за мене. Аз отдавна съм се
превърнала в камък.
Кирил коленичи до леглото ѝ.
- Камък с топла, нежна кожа! — надвесва се над ръката ѝ, отпусната от ръба
на кревата, и я целува, потъвайки в нея надълбоко.
Тя я отдръпва бавно, с насилие над собствената си ръка.
- Нищо не знаем един за друг.
- Зная името ви: Бора. Това ми стига.
Ако взаимоизплъзването на устните може да се нарече целувка.
Полуоткрадната, полужелана от безволната болна. Тъкмо да се превърне в сли-
ваща близост, и нещо се вмъква между устните им. И ги разделя. Сянка на

385
тревога, на смътно несъответствие. Тогава двамата от упорство превъзмогват
това вътрешно отблъскване и притискат дъх о дъх с някакво отчаяние.
Един миг горчива забрава. Голо, скалисто островче, пълно с неизвестност и
опасности, на което корабокрушенците се бяха вкопчили през онази зимна
нощ, изхвърлени от океана на мъглата. Сега, след бягството си оттам, отново
се връщат още по-изгубени. Бора има чувството, че близостта им е за първи
път. Щом не ѝ е останал спомен от преживяването, щом го е изтрила от
сетивната си памет, за нея то не се е състояло. А двамата са още твърде чужди,
за да усетят радостта от повторението.
Болестта е изнемощила и жената, и болногледача. Но, от друга страна, е
разпалила жаждата им за нежност и ласка. Периодите на боледуване са едни от
най-разцветните за привличането. Кой знае защо. Може би застрашеният
живот се брани чрез своето най-силно оръжие. В леглото на болната любовта
е болезнено разтапяща. Още една болест, от която излекуването ще бъде много
по-трудно.
Както са прегърнати в отмала, Бора вече мисли какъв ли спомен ще отнесе
от току-що изпитаното. Измачкани чаршафи. Преплетени до неразличимост
тела. Учестено дишане. Лица, които се разминават. Затворени очи. Нищо. В
паметта остават не суматохи, а дума, поглед, израз на лицето. Нужно е
отдалечаване и избистряне, за да възникне това чудо - споменът. Компактният
миг на близостта е антиспоменен. Сляпо настояще.
Тя обляга глава по-удобно върху ръката му. Чува ситното цъкане на
часовника му точно в ухото си. Това я сепва от унеса. Тиктакането се усилва.
Проглушава слуха ѝ. Тътне като галоп на коне. Чаткащите копита на секундите
я преследват. Тя се отдръпва с изопнато лице. Същият часовник или болно
въображение?
- Какво има? — пита той, все още със затворени очи, доловил промяната в
прегръдката си.
Бора мълчи, вътрешно отдалечавайки се от него. Мигът на близостта е
опорна точка за силно оттласкване един от друг.
- Къде отиде? - ревниво я разтърсва той за раменете.
Тя го отстранява внимателно. Опира се о стената и промълвя едва чуто:
- Защо да лъжем себе си?
Пак се чувства притисната до стената. Няма накъде. Още по-настойчиво той
я грабва в прегръдка, сякаш иска да я защити от самата нея:
- Опитай се да забравиш всичко!
Откъдето и да тръгне, все до стената.
- Да забравиш... — повтаря тя и една горестна гънка състарява устните ѝ.
- Има неща, които не могат да се забравят. - Обвива ръка около врата му
като удавница, загледана през рамото му някъде отвъд него към далечен бряг.
- И колкото повече се мъчиш да ги забравиш, толкова повече затъваш в тях.

386
 - Заспи! Забрави! — шепне той и я залюлява в скута си като дете, което се
е спънало и си е одрало коляното.
Млъкват. Чуват мислите си.
„Бях твърде слаба, твърде болна, затова позволих да се случи това между
нас.”
„Какво толкова се е случило?”
„Една грешка, може би...”
„Грешка е, че става чак сега. Отдавна трябваше да се случи...”
Той усеща как ръката на удавницата натежава, натежава, влече и двамата
към дъното на някакъв водовъртежен вир, пълен със сенки.
Затворила очи. Захлупила глава върху рамото му. И както потъва в дълбок,
оздравителен сън, проблясва в съзнанието ѝ:
Чакай, нещо си спомням от случилото се помежду ни. Един бегъл, остър миг,
оставил следа в паметта ми. Пресъхнала струя въздух в гласа му:
- Зная името ви: Бора. Това ми стига.
Ех, щом има спомен, преживяла е нещо истинско. И се удавя в блажен сън.
- Как беше нелегалното ти име? - пита Кирил.
Тя го чува издалече като ехо в дълбока гора.
- Не ви ли стига истинското? - прошепва насън.
- Искам да зная какво име сама си си измислила на младини. По това ще
разбера характера ти повече, отколкото от истинското. Ще отгатна какво си
търсила, какво ти е липсвало.
- То е тайно име, само за най-верни другари.
- Прошепни ми го на ухото! - умолява Кирил с глас на момче, от което
възрастните крият някаква парлива тайна.
Бора си спомня как някога Андрей я молеше да му разкрие кръщелното си
име:
- Как е истинското ти име? Кажи ми го! Да си го повтарям насаме!
Още една горчива гънка досъстарява устните ѝ.
- Единият държеше на истинското ми име, а другият - на измисленото!
Залива я едно растящо безпокойство. Има чувството, че е живяла два съвсем
различни живота под две различни имена.
- На ухото, за да не ни подслуша никой! - настоява Андрей, който неусетно
се превръща в Кирил.
Един кълвач чука на близкото дърво. Сякаш някой чука на вратата. Тя се
сепва от своя сън, преплел образите на двамата - убития и живия. Кой е по-убит
от двамата?
Намира се в прегръдката на Кирил. Той спи, съсипан от безсънието през
последните нощи. Несмущавана от погледа му, сега тя има възможност да
проучва чертите му. Поотделно. И цялото лице на една глътка. Съвсем
обезоръжено изглежда това лице, когато очите са затворени. Момче, което иска

387
да бъде мъж във време, неудобно за мъжество. Необръснат. Създава
впечатление за някаква сянка, връхлетяла това лице, когато е беззащитно.
Стисва я за гърлото едно непоносимо съчувствие.
Той се събужда от погледа ѝ. Изплашена, че е заловена как претърсва лицето
му, възкликва шепнешком:
- Пропиля си времето! Кога ще работиш?
Внезапното ѝ преминаване на „ти” не го поразява, защото мислено пръв ѝ е
заговорил така. Той се протяга сънливо. И гласът му се протяга отмалял:
- Има си време за болест. Време за здраве. Време за сън. Време за работа.
Сега е време за сън...
И преди да доизрече, вече е оттатък, в съня. Бора бавно навлиза в една гора,
в която някога е била, но е изгубила пътеката. Кукувица отброява годините.
Неговият глас, протегнат до самия край на гората:
- Време за любов. Време за омраза. Време за среща. Време за раздяла. Време
за живот. Време за смърт.
- Аз съвсем обърках времената - признава тя и се озърта, търсейки
изтърваната пътека в гората. - Когато бе време за любов, моето поколение
трябваше да мрази.
Кукувичият часовник необратимо отброява годините. Бора се лута из
тъмната гора. Търси изгубената си младост.
- Когато бе време за радост и танци, ние стреляхме. Когато бе време за
живот, ние загивахме.
Андрей се задава насреща. Тя се втурва към него. Но гласът на Кирил иззад
един дънер я спъва:
- Когато бе време за учене, ние се залавяхме с големи работи и правехме
големи грешки. Сега, когато е време за дела, ние произвеждаме големи думи!
Тя бяга от него и се крие зад стволовете на дърветата. Той я пресреща зад
всеки ствол. Андрей навярно е нейде наоколо, съвсем близо. Една сянка сред
сенките на дърветата. Бора пъди другия:
- Махнете се! Сега е време за раздяла, не за среща.
Кукувицата с ехо издън гората отброява годините като някакъв автомат на
съдбата.
Толкова му е нужно на мъжа - да заспи в топлината на една жена, за да
забрави лошите сънища. И да се събуди като младенец.
Макар и с необичайно за него закъснение, той се вдига бодър. Отваря
прозореца и пуща деня вътре. Въздухът и светлината нахлуват в един поток.
По-силна е светлината, по-свеж - въздухът, когато са елени. Изкъпан, из-
бръснат, нахлузил презглава бялата риза - той е самият нов ден. Като осъдения.
Стената е редом, съвсем домашна.
Болната още не може да се измъкне от нощта. Пере ризата на осъдения на
смърт. Търка престарателно със сапун яката и ръкавелите. После я простира на
388
слънчев вятър - да се избели. Окача я на въжето като обесеник надолу с главата.
Капките се разлитат на пръски в пространството. Още влажна, я изтръгва от
щипките. Започва да я глади. Трепери да не се получи гънчица. Най-сетне я
скатава по правилата, усвоени от майчините ръце върху бащината риза: първо
ръкавите от раменете навътре, след това яката, накрая цялата - на три дипли.
Зашива хапче отрова под яката. Понася я като дарохранителница. По един
тъмен, дълъг коридор с чупки. И зад всеки ъгъл се проточва друг, още по-тъмен
коридор. Безпокойството ѝ расте с всеки нов завой. Краят му не се вижда на
това коридорно бродене. Високо носи изпраната риза. От нея като от свещник
се пръска бледно сияние по затворническите зидове. Зад всяка чупка на
коридора би трябвало да я очаква осъденият. А го няма. Пуст лабиринт.
Стъпките ѝ отекват така, сякаш на глезена ѝ е окачена верига, която звънти
пронизително. Най-после при най-тъмния завой пулсът ѝ забива юмручно по
гърдите и я събужда.
Мъж с бяла, свежо изпрана риза полива фикуса. Осъден да поднася вода на
болни и жадни. По смяната в ритъма на дишането ѝ той усеща нейното
внезапно събуждане.
- Телефонът ли ви стресна?
- Не съм го чула. Кой се обади?
- Една ваша студентка. Пожела ви скорошно оздравяване! - оповестява той
тържествено, очаквайки да се повтори ефектът на минзухарите.
- Каза ли си името? - пита Бора задавено.
- Глена ли, Глина ли? - прави игрословица той, още недоразбрал в какъв
смут я хвърля. — Имала някаква вест.
Тя - само очи. И в очите - ужас.
Преди да е доизрекъл, Кирил вижда, че е изтървал нещо взривно. Не може
да предотврати последиците. Болната забравя състоянието си. С блуждаещи
движения се спуща към телефона. Единственото, което той може да
предприеме, е да предложи услугите си. Подкрепя я, почти я вдига на ръце.
Държи треперенето ѝ като опасно оголена електрожица. Трескаво, с неулучващ
показалец, тя на няколко пъти се мъчи да набере номера. Най-после в
слушалката - гласът на Миглена, далечен като зов от подводница:
- Чувате ли ме? Голяма новина! Васил... Чувате ли? Васил, моя! Отсам
дишането спира. Сигнализация между две подводници, едната от които потъва
с изчерпан до капка кислород. Гласът в раковината на слушалката крещи:
- Васил привлечен към градския народен съвет! - сякаш вестоносец тича
задъхан от оня свят под водата.
В родния му град. Отдел агитация и пропаганда! Чувате ли? Васил става
активист!...
Викът бива удавен в шумове. Изчезва. Но тези възторжени сигнали от
дъното впръскват дъхки кислород в отсамната подводница. Бора си поема

389
въздух. Кирил я отнася на ръце до леглото. Измършавяла, с птича лекота.
Струва му се, че изплашените удари на сърцето ѝ тежат повече от живото тегло
на тялото ѝ. Щом я отпуща в постелята, тя заравя глава във възглавницата и
избухва в нервен смях. Дълго не може да се успокои. Той не разпитва.
Вниманието му е погълнато от друго: колко разклатена е нервната система на
тази жена, която се показва твърда и непоколебима. А от плач в смях може да
скача като в епилептичен припадък. Най-сетне тя проговаря:
- Хванах се на собствената си въдица. Сънувах, че изключеният
петокурсник Васил Горанов се е самоубил. Като чух, че Глен има да ми съобщи
някаква вест, примрях. А той - издигнат на пост... Такъв способен, бързо ще
напредне!
Мълчанието на Кирил прозвучава с особен акцент. Преди тя да осъзнае,
смехът ѝ пресеква.
- Не искам да ви тревожа - започва той предпазливо и млъква, щом вижда
сепнатото ѝ премигване като от удар.
- Смятате, че сънят ми се сбъдва?
- Отгатнахте. Правене на кариера, издигане на постове, изобщо властта е
самоубийство за един способен млад човек.
Тя си спомня каква борба трябваше да води със своите да я освободят от
организационна работа, за да учи. То бе цяла втора съпротива. Едва не я
обвиниха в измяна на класата. И до ден днешен някои я гледат накриво.
Единствената ѝ опора бе примерът на загиналия. Той бе превърнал
единочката за смъртни в студио по философия, по френски език, по литература.
А днешният негов връстник, изключен от института, ще превърне свободата в
чиновнически кабинет. Ще крои клопки за своите съперници. Ще угажда на
началниците. Ще криви душата си, за да не изкриви линията. Ще се изкачва
нагоре, безогледно нагоре. А нравствено ще пада все по-низко. Ще стъпва
върху повалените. Ще сменя екипа от приятели според новия си пост. Ще става
все по-горен. А някогашните близки все по-долни, все по-далечни. Колкото по-
преуспяващ, толкова по-изоставащ по-специалността си. Колкото по-властен,
толкова по-самотен. Едно бавно, неотвратимо самоубийство.
- Все пак има един шанс за него да бъде спасен! - многозначително присвива
око Кирил, сякаш през дупка в платнището надзърта в цирк и вижда опасен
акробатичен номер. — Да падне отвисоко!
- Тогава човек бива смазан и е почти невъзможно да стъпи на краката си! -
казва тя с притъмнял поглед, съзряла собственото си предстоящо
сгромолясване.
- Тъкмо тогава е проверката на характера! - кима той, без да предположи,
че така ѝ събужда съпротивителните сили.
- Вие не познавате паяжината! — въздъхва тя на себе си.

390
 И пак този сън. Плетеница от спици в тъй нареченото колело на историята.
Въртележка на панаир.
Ако я гледаш отстрани, при бързото въртене не се забелязва. Сливат се
отделните ѝ сектори, нагъсто кръстосани като паяжинна мрежа. Получава се
някаква замайваща вихрушка, която създава впечатление за устрем напред, за
движение. А щом философи и поети инсталират изгряващото слънце точно в
главината на спиците, охо, как блестят лъчите му тогава! Самите спици се
превръщат в слънце, което грабва очите и сърцата. Спици-слънце. Спънци.
Ако си вътре обаче в тази златиста паяжина, ти си доста зашеметен.
Получаваш друга гледна точка. Отблизо слънцето е зъбато. Имаш две
възможности. Или паяк, или муха. Свободен си да избираш. Жичките са така
скачени, че не можеш да направиш нито едно движенийце, без то да се предаде
по цялата мрежа. Дори да се свиеш в най-крайния край, при един нищожен
опит да си мръднеш пръста, това ще се усети в самия център. Сигнализацията
е съвършена.
Станеш ли паяк, може да заемеш възлова позиция в мрежата. Пръв ще
долавяш отде духа вятърът. Ще дърпаш конците на по-дребните паячета. Ще
се катериш нагоре с пипала, ще се люлееш на високия си пост и ще си клатиш
краченцата във въздуха. От тебе ще се иска само да източваш от устата си
паяжинна жица, за да се сплита и укрепва мрежата. Всичките ти сетива ще са
вкопчани в нишките на примката. При всеки намек от трепване на някоя
паяжинка ти си длъжен да реагираш по паяшки. Бдителен. Проницателен.
Безпощаден. Да оплетеш мухата в клопката, да изсмучеш съпротивителното ѝ
жило и да я изхвърлиш вън от мрежата, за да не жужи и да не спъва гладкото
въртене.
Върти се, върти се въртопът от спици. Спец-спици. Понякога на празни
обороти. Понякога буксува. Важното е да се върти. Да не спира. Все да
замотава рояците от мушици. Това се отнася за всяка мрежа. Независимо от
посоката на въртенето. Независимо от цвета и названието. Спецификата на
спиците е една ѝ съща.
Ако нямаш заложби на паяк, остани си жалка муха. Колкото се може по-
кротка. По-нехаплива, по-небръмчива. В никой случай конска. Най-добре -
иконска. От ония тихи, богомолни мушици, дето се лепят по иконите. Дръзнеш
ли да дърпаш жиците, да се опитваш да ги късаш, да се откопчиш, тежко ти.
Ще последваш съдбата на толкова иконоборци, задушени в примката на
паяжината, без особено да я разклатят.
Върти се стоманената паяжина. При въртенето едни паяци са горе, после
долу. За да се задържат, пипалата им растат, разклоняват се, образуват двойна
мрежа. Двойно пречупване на лъчите. Слънцето блести възторжено. Самото
слънце се превръща в паяк с безброй златисти пипала. Слънце-паяк - слепок.

391
 Върти се таралеж от спици. Наежен игленик. Валсиращ кафез. Върти се
патетично-апатично. Чекрък от чиновници. Понася със себе си вихрушка от
мушици, зашеметени, заслепени, искрени. И все пак достатъчно е паяците да
заспят самодоволно... Надявай се! И все пак достатъчно е примерът на някоя
храбра мушица с крилца от въздух да увлече останалите мушици и да
преобърне въртележката им.. Надявай се! И все пак достатъчно е някакъв по-
силен вятър да разплете, да обърка, да омотае двойната паяжина и да я завърти
наопаки, срещу инерцията... Надявай се! Надеждата за чудото е също брънка
от мрежата. Знаеш, че това е само сън, и все пак се задушаваш, вкопчена в
примката. Върти се, върти се...
Докато Бора се дави в съня и на подскоци изплува в наяве, Кирил разгръща
стар албум със снимки. Надниква в миналото ѝ.
„А, хванах ли те, непослушно момиче с бяла кордела и с одрано коляно!
Много си намръщено. Отложи това за по-късно. Ще имаш доста поводи да се
мръщиш на света. О, госпожица Бора! Ако нямате нищо против, да се
запознаем. Много сте важна! Може да сме се срещали по улиците на стара
София. Може и да сме се блъснали един в друг, без да се забележим. Не
харесвах такъв тип сковани момичета. Дразнеха ме със своята
целеустременост. И вие също сте обръщали гръб на един наперен школник с
лъскави копчета и бял колан. Разминали сме се, съжалявам. Дълъг е пътят от
човека до човека. Строга, дългокоса девойко! Какво цените най-много в
живота? Мълчи. Конспираторка! Не издава нищо. Макар че сме отрасли в една
страна, в един град, а може и в един квартал, все едно че сме обитавали в две
различни планети. И сме тръгнали един към друг от две противоположни
страни. За да стигна до тебе, аз съм пресякъл два пъти екватора, обиколил съм
суша и вода, прекосил съм пустинята, скитал съм по далечни острови и
континенти. Навярно съм изминал разстояние от Земята до Марс. А когато съм
те приближил, тебе вече те няма. Ти, без да ме чакаш, си станала недостъпна
преподавателка по марксизъм. И ето ме, изгубил живота си да търся нещо по
всички меридиани. Нещо, което го няма. Какво? Може би тебе...”
Обръща поглед към нея и дълго я наблюдава как пие съня.
„Една бяла кордела, вързана на пеперуда, ти липсва, за да заприличаш на
онова смръщено момиченце. Сънят ти е неспокоен, но ти го предпочиташ пред
събуждането. Този атавистичен страх от отварянето на очите. Едно от най-
омразните неща е зъртенето на будилника. Иска ти се да продължиш спането
до безкрайност. Плаши те действителността, видяна при пълна дневна
светлина. Този подсъзнателен страх от пробуждането кара мнозина да
проспиват целия си живот...”
През часовете на бдене над болничното ѝ легло той започва да рови из
библиотеката ѝ, за да проникне в света на тази странна жена.

392
 Някои книги само прелиства. Други грабват вниманието му и задълго го
владеят. Понякога иронична усмивка замъждява в ъгъла на устните му, сякаш
е захапал угарка. Как му се пуши до пощуряване. „Но откак тя е заболяла, твоя
милост стана заклет непушач” - казва си той и сам не си вярва. Понякога лицето
му се вглъбява в някой том, вкаменено от съсредоточеност.
В един такъв момент тя неволно го издебва. Без да усети погледа ѝ, Кирил
продължава да чете в светлия полукръг на настолната лампа. Пронизва я най-
силната тръпка, неизпитвана досега в близостта ѝ с него. Ето, този израз на
мъжкото лице тя е търсила, предугаждала и все неоткривала. Лице от волева
мисъл. Самото съсредоточаване скулптира чертите му. В нощната тишина
прелистването на страниците прошумолява като бавно дишане на мисълта.
Задавя я чувството, че и тя е пъхнала глава до неговата в интимния полукръг
на светлината. И не е самотна.
Ще ѝ стигнат ли силите да продължи отново сама?
Заран — бормашината на будилника. Сякаш в оголен нерв. Острите игли на
душа. Чантата с лекциите. Бързото излизане като самоизгонване от дома.
Привечер - бавното, уморено прибиране. Отново в изтрития халат. Чаят.
Радиото. Пак повредено. Телефонът - грешка, извинете! Книгата, препрочитана
снощи до късно и продължена тази нощ до късно. Все така. От години. Най-
голямото събитие: някое пътуване до провинцията за лекция или доклад. И пак
- същият ритъм. Конвейерът на дните. Задачите. Дългът. Съвсем сама до края
на пътя.
Както лежи, вгледана в лицето на четящия мъж, тя усеща, че двамата са
въвлечени в някакъв омагьосан кръг:

Не си сама! - съска в ухото ѝ пресъхнал, забравен шепот. - Не си сама!

Аз съм до тебе - Фики Фауст! Срещу твоя хаос.
Където да ме поставиш, аз не се разфикусирам, а все търся погледа на
светлината. Занимавам се с фотосинтеза: от въгледвуокиса, който
издишвате, произвеждам кислород, за да вдишвате.
Ще ти поверя един секретен фи-ключ за съществуванието: където и да
се зарееш, фиксирай светлината, фиксирай светлината! Фикс-свет!
И ще ти просветне.
От нишка-лъч разнищвай слънчевия спектър и ще разгатнеш тайната на
вселената.
Аз съм зелен светофар - давам път на лъчите. Фику-филтър. Лицезри
светлината и сам ще засветиш!
Слънцелик. Слънцевед.
Фику-свет. Разцвет. Фикс-ефект. Перфект.

393
 Кирил отместя очи от книгата към здрачния кът на съня ѝ.
Мисълта му си следва извивите, а същевременно се отбива при нея. Нужно
му е да се увери в присъствието на жената. За да продължи по-нататък към
неизвестния ръб, над който ще го надвеси размисълът. Лицето му е спокойно
и просветлено, сякаш самият той се повдига от дългогодишна болест.
- Огладнях за четене! - казва тя със завист на дете, на което е отнето
любимото лакомство.
Дава ѝ лекарството по разписание. С една целувка запечатва клепачите ѝ.
Лека нощ.
Тя не го пуща. Тя го гали. Тя. Не със силата на опита. Със силата на дългото
безлюбовие. Страшната сила на липсата.
Навън се носят облаци и птици. Дрънчат ламарини по покривите. Пролетта
нахлува с взлом. Под прозорците капчукът звънти и с твърдоглавието на
капките пробива камъка. Вятърът хвърчешком увлича след себе си дървета,
сенки, инстинкти. Всичко си търси нова форма. Пролетното буйство прониква
и в дома на болната. През плътните завеси, през стените, през заключената
врата. Двамата го усещат в ядрото на клетките си. Без да се запитат как, кога,
откъде се е промъкнало там.
Фикусът, полян най-после, е живнал. Набраните от отдавна „низши”,
неосъзнати тръпки у мъжа и жената се акумулират в заряд от растението.
Наближава, наближава мигът на избухването.
За всички нейни пропуснати нощи. За всички негови разпуснати денонощия.
За скока. За с м о к а .
За целия техен живот - проспорван, пришпорвай, прозяпван, прецапван,
претрупван, претупван.
За всички премълчавания, за всички неискрености, за всички неистини -
един спонтанен вик.
За всички антагонизми, за наежените „изми”, класови омрази, граници, за
всички „наши” и „ваши” - едно човешко сливане.
За всички болести на века, убийства, насилия, безразличия, подозрения,
отчуждения, за всички безразсъдства и гибели - един любовен бунт.
Сега, когато най-после си успокоен, спокоен ли си?
Ще идвам, драги, ще идвам, защото ти не можеш без мене. Аз съм твоят таен
белег за установяване на самоличността ти.
Без мене ти би бил Никой. Колкото и да би се наложило името Кирил
Аргиров. Ти просто не би съществувал.
Тези хронически пробождания на съвестта - те са, които те държат буден. Те
непрестанно ти напомнят кой си, къде си. Те точно тебе разполагат в света и
във времето. Без мене ти би бил загубен.
Ще идвам. За да не се самозабравяш. За да не се самоуспокояваш. В най-
дълбокото убежище на любовта ще те издебвам.

394
 Ако не бе това гризещо безпокойство, как щеше да почувстваш благо-
словеното спокойствие?
Присънва ѝ се на разсъмване един смешен сън. Анкетира фикуса:
- Какво фикуцениш най-много в живота?
Фикусът взема на сериозно въпроса. Съсредоточава се дълбоко в себе си. И
отговаря на своя фикс-езикус:
- Фику-залагам на зеленото.
- За какъв дявол ти е?
- За фикуспокоение.
- От какви фикусмущения?
- От фикусъмнения и фикс-угризения! От фику-смут!
Витоша пуши с пролетни мъгли - подсеща, че тя е някогашен вулкан, който
може да изригне, когато най-малко очакваме.
Утринното слънце, отразено от прозорците на отсрещния блок, пада върху
лицето на спящата като лъчево шляпане по бузите. Тя се събужда
безболезнено. Все едно, че минава от сянката към светлината.
- Добро утро! - поздравява я денят в бяла риза.
- Подайте ми, моля ви, огледалото и гребена! - казва тя бързо, сякаш не
може да отвърне на поздрава му и да му заговори на „ти”, преди да се е сресала.
Кирил вдига пръст заканително:
- Суетата е признак на...
Може да се очаква от такъв тон какво ли не, даже и идейно класов укор. Той
завършва ликуващо:
- ... признак на здраве!
Цялата стая е засмяна от шегите му. Той грабва със замах несесера, мята бяла
кърпа на лакътя си, покланя се пъргаво и пропява:
- Фигаро тук. Фигаро там, моля, заповядайте!
Завързва на врата ѝ кърпата по бръснарски. Тя хвърля поглед в огледалото и
се изплашва от себе си:
- На какво приличам! Вощеница!
- Кожата ви стана прозрачна - казва мъжът с онзи свой глас, който кара
кожата ѝ да заруменее като от докосване.
Тя започва да разресва косите си. Дълго-дълго, старателно. Сякаш никога
няма да ѝ се сторят достатъчно гладки, за да спре. Той се разполага долу на
килима, готов да я гледа как се реши до второ пришествие. Открива една
непозната. В очите, дори в гласа ѝ отхвръкват електрически искри от гребена.
- Не знаеш какви дълги коси имах. Един млад човек казваше, че най-
хубавото ми е косата.
Отвесната бръчка се врязва и раздвоява челото му. Той преиграва
намръщена физиономия на ревнивец.

395
 - Били са толкова дълги, че са скривали усмивката.
Щом се стига до спор, тя се увлича, без да се усети:
- Самите ми коси се смееха и летяха по вятъра.
- Все пак най-хубавото на жената е усмивката!
- Вие никога няма да си спомните какви бяха косите ми, защото не сте ги
видели! - пак се отчуждава от него с хладно „вие”.
- Докато се унасяхте от високата температура, аз си позволих да разгледам
албума със стари снимки. И знаете ли какво открих?
Какво?
Ръката ѝ се сковава с гребена във въздуха. От Андрей няма снимка. Не
пожела да има. Фотографиите умъртвяват образа. В спомените той е по-жив от
живите...
Кирил, обезпокоен...
- Не съм искал да надникна в тайните ви.
- Е, и какво открихте?
- Че сега сте по-хубава, отколкото на младини.
- Глупости! Косите не излизат ясно на снимка. Те са като сенките на
облаците. Минат, заминат...
- Лицето ви е придобило по-задълбочен, някак по-свой израз. И в същото
време по-разтворим в израза на друго човешко същество.
Тя продължава да се реши унесено:
- Минат, заминат...
- Хубави коси са само тези, които искам да погаля! - става, минава зад нея
и посяга, но ръката му се връща от сред път. Гали я с дъх. - Имате млада коса!
Иска му се да изтръгне гребена от пръстите ѝ. Да реши косите ѝ назад,
настрани, в различни посоки. Да променя лицето ѝ с обръщането на
прическата. Да разкрие челото ѝ, слепите очи, интелигентността ѝ. Да оголи
ушите, сенчестите им ъгли, чувствителността ѝ. Да предизвика темперамента
ѝ. Косите - тези най-фини струни на женствеността. Така, както някога е
разресвал гривата на коня нежно, с любовно увлечение, предчувствайки
далечни нечии коси, които ще минат, ще заминат...
Бора, увлечена от еднопосочното ресане, си спомня на глас:
- А аз, глупачка, не му давах да ми погали косата. У-у-уух, сектантка! - бие
си главата с гребена. - Веднъж...
За миг се опомня. Вижда в огледалото мъжа зад себе си. Усеща дъха му.
Стига е викала сянката на миналото! Така ще прогони още по-ефимерната
сянка на настоящето. Разчесва рязко косите си наопаки, сякаш да изскубне от
корен тръпките, загнездени в тях. Те пращят, наелектризирани.
- Ей-ей, косата ви пуща искри! - възкликва той.
- До каквото се докоснем, искра като от късо съединение - отсича тя сухо.

396
 Термометърът е на по-друго мнение. Кризата е преодоляна. Сега режимът.
Строг като в санаториум. Прозорецът - широко отворен. Одеялото. Закуската.
Лекарството. Витамините. Повече сокове. И най-изобилно сладкият сок -
сънят.
Повалена от прегръдката на мъжа, тя заспива отново. Дълбок, въз-
становителен сън. Най-после без съновидения.
Той бързо и с лекота се оправя в домакинството, както всеки галеник на
неволята.
После измива с юнашко търкане ръцете си, за да премахне кухненските
миризми. И отива на среща с Бора в книгите ѝ. Там тя го очаква в различните
си възрасти, в различните си настроения, в своите скритности. От бележките ѝ
по полетата, от подчертаванките и чавките встрани той проследява промените
в нея. Долавя една дългогодишна подмолна борба на духа ѝ със самия себе си.
Тръгнала от патоса, стига до опълчване срещу патоса. Стъпкала
предразсъдъците на миналото, напластява нови, по-устойчиви предразсъдъци,
а после се нахвърля с всички сили и против тях. Колко самотен е бил този дух,
заблъскай от една стена в друга стена, от едно отчаяние в друго отчаяние. Може
би затова тъй лесно я повали болестта.
Кирил се пресяга към един том на рафта над леглото. Точно при главата ѝ.
Разговаря мислешком със спящата:
- Аха, открих любимата ви книга. В кожена подвързия. Обзалагам се, че е
някоя сантиментална, въздихателна. „Виктория” от Хамсун например.
Строгите на вид жени тайно въздишат по изгубената романтика. Както слабите
хора търсят да четат криминални романи, за да се напомпват със сила, да се
въплъщават в безстрашни характери, каквито им липсват. Силните обичат
дискретно нежни истории. Не познах! Едно на нула за вас, другарко Найденова.
Целият Пушкин в оригинал, на тънка, оризова хартия. И нея не сте пожалили с
подчертаванки...
Прелистя тома, предвкусвайки удоволствието от четенето на подчертаните
строфи и редове. Едно необяснимо нетърпение му подсказва, че тъкмо от тази
книга ще разгатне някаква нейна съкровена склонност, някаква интимна тайна.
Извътре низпада писмо на пожълтяла от времето хартия. Писано с
химически молив. На стар правопис: това „е-двойно” придава нещо църковно
на ръкописа. В него има изсушено цвете. Кирил си мърмори наум:
- Хм. Лъхти на старомодна романтика.
Тази реликва излъчва такава мамеща загадка, че той в първия момент не
може да устои на магнетизма ѝ. Пробягва с поглед ръкописа. И сам се хваща
на местопрестъплението:
- Стой! Да четеш чуждо писмо е признак на лошо възпитание. А в някои
божем напреднали страни имало цели служби за четене на частната
кореспонденция...

397
 Затваря писмото точно по излинелите гънки. Понечва да го върне в гнездото
му между подвързията. Но някаква догадка със закъснител избухва и го
зашеметява. Той скача от стола и се приближава с писмото до прозореца.
Цветето се отронва на пода. Той започва да чете с остър, пригвозден поглед
към всяка дума поотделно. Като в хипноза. Отначало не може да направи
връзките и да разбере. На прегъвката на листа някои букви са полуизтрити.
Посред страницата има червен знак от цензурата на затвора. Повторно чете,
сякаш опарен от всеки ред:
София, 6 юли 1944 г.
Скъпа дружке,
Днес получих писмото ти. То ме доста развълнува. Очаквах отдавна вест от
тебе, като не знаех дали имаш възможност и откъде ще ми се обадиш. Радвам
се, че животът ти е съдържателен. Не бих могъл да си го представя иначе. Аз
съм същият, както и при раздялата. Извеждат ме всеки ден по един час на чист
въздух. Знам вече какво чудо е това - чист въздух! Сега разбирам стойността
на живота. Книги ми разрешават да чета. Получих от братовчед си едно
ръководство по френски език. Само речникът ми се изгубил при обиска, но пак
върви - методът е много интересен, на Louis Marchaud. След присъдата
прочетох на руски „Воскресение” от Л. Толстой. Картините от затворническия
живот са много правдиви, като че ли самият автор е бил с нашего брата. Чета
философия. Както виждаш, мъча се да не изпущам времето да заминава
незабелязано покрай мене.
Защо не ми пишеш нищо за плеврита си? Или мислиш, че това не е толкова
интересно за мене? Прегледа ли се на рентген? Чувстваш ли още болки?
Мериш ли редовно температурата? Зная, че не се боиш, но все пак добре е да
ми пишеш нещо за здравето си.
Край затвора често минават школници. При ясните младежки усмивки
сърцето ми се свива. Тъй се бях привързал към моите момчета. Често ги ви-
ждам насън. Събрани целия взвод около мене, приказвам с тях, закачам ги, а те
винаги засмени и жизнерадостни. Изглежда, че командирското чувство е
започнало да се изгражда в мене. Не се усмихвай, като четеш тези редове!
Ти кога празнуваш именния си ден? На 1 юли ли? И сега е юли, та с малко
закъснение - честито! Пожелавам живот, здраве и бодър дух.
Поздрави нарочно тези, които са около тебе, а ако има - и други познати.
Приеми далечни, бодри и нежни привети
- твой Андрей.”
До прозореца - мъж с лице на осъден. Чете писмо, изпратено преди 13
години. Редом - един свидетел в саксия.
Човекът така и не разбра, че собствената му ръка бе насочена от този зелен
команден пост. Както при играта „Топло!”, щом се приближиш към предмета,

398
и „Студено!”, щом се отдалечиш. Без да съзнава, омаломощен от денонощни
бдения, болногледачът се бе поддал. Ръката му шареше из книгите, изваждаше
намерки ту една, ту друга. Прелистваше ги и пак ги оставяше на мястото им.
Студено! Нетърпението му се засилваше. Ръката опипом сновеше по гърбовете
на дебелите философски томове. Приближаваше се към тайната цел. Топло!
Трескаво търсеше наоколо. Топло! Докосна кожената подвързия. Топло!
Измъкна я с хипнотизирани пръсти. Извътре писмото самичко низпадна в
шепата му. Това е! Цял изтръпнал, разтвори пожълтелия лист. Той, потомък на
старо, достопочтено семейство. Възпитан от майка, която и по външен облик,
и по душа бе благородница. Нейният син, кръстен на единия брат от двамата
славянски просветители, Кирил, взе да чете чуждо писмо! И това „е-двойно”,
дошло от църковнославянската писменост, му напомни какъв грях върши, но
не можа да го възпре. Змийско зеленото излъчване, диктуваше действията му:
„Прочети докрай писмото! Още веднъж! Вникни във всяка дума!”
Най-после! Осъществил отдавна замисленото, фикусът изтръгна от корена
до вършеца една въздишка:

У-у-уф! Пръскам фику-сигнали в пустиня.

Несъвършени са сетивата ви, мои родственици по зелено фи-коляно.
Уви!
С пълно фику-съзнание, че няма да бъда разбран, а обявен за
недорасляк, аз не отстъпвам от своя самоотвержен и отвергнат
фикусигнален пост. SOS!

Кирил е разбрал о н о в а , пиещото го като смок, което трябваше отдавна да

разбере.
Още държи писмото, като че то овъглява пръстите и волята му. Бавно го
сгъва, разтреперан да не се впепели в ръцете му този пожълтял от времето лист.
Добре дошъл, командире! Не си избрал най-удобния момент. Но не мога да
ти се сърдя. Нямам право. Всичко е свършено. Светът е малък като затвор. Аз
към с доживотна смъртна присъда. Няма помилване. Вината ме преследва с
педантично сурова верижност. Като несменен брояч дебне по петите ми,
където и да отида. Дори и в съня ми се вмъква и се разпорежда тиранично. Да
попадна тъкмо в този дом. Тъкмо при тази жена. Нямам право на любов, на
наука, на откритие. Нямам право да избистрям реките. Само чистата вода може
да чисти водите. Тогава шансовете на планетата да пие са съвсем малки,
съжалявам. Случаят ме наказва след 13 години. Няма давност за мене. Не ми
се отпуща даже един час дневно за разходка на чист въздух. Аз може би по-
силно и от тебе, командире, разбирам какво чудо е това - глътка чист въздух!
Но трябва да ти призная, че и в Париж, и на Хавайските острови се задушавах.

399
 Отива да върне писмото на мястото му. Сеща се че вътре имаше изсушено
цвете. Къде ли го е изръсил? Търси го наоколо. Отмества крака си. Настъпил
го е на пода. Вдига го, като че е сгазил живо същество. Помен няма от
присмивката му над изветрялата романтика. Пожелавам живот!
До каквото се докоснеш, драги, го съсипваш с ръка на убиец. Дори фикусът,
поливан от тебе, не иска да пусне нов лист, не ти ли прави впечатление? Не
настръхвай като врабец...
Бягай! По-скоро бягай! Целият ти живот е бил бягство от едно място на
друго. Най-добре да избягаш изобщо от живота. „Пожелавам живот” не се
отнася за тебе!
Тази мисъл изопва чертите му с мрачна сила. Вече с точни, овладени пръсти
прибира цветето в писмото като в хербариум. Впъхва го в подвързията на
книгата. Безшумно я поставя върху рафта над главата на болната. Тя спи с
детско лице, заруменяло от вътрешна усмивка. Сложила е глава върху
прегъвката на лакътя си, както спят малките мечета в хралупата, уповани на
грижите на големия мечок. И дори насън не им се мярва как е преследван той
в дивата гора, как го улучва изстрелът, как няма вече избава за него.
Най-доброто, което мога да направя за вас, моя доброжелателко, е да ви
отърва веднъж завинаги от себе си!
Може би страшният му поглед я разбужда. А може би я стряска фику-
писъкът през свитите листа на фунии:

Стой! Тук е твоят съд! Фику-съд! Фикус-ад!

Тя отваря очи и го търси. През това време той е излязъл от стаята ѝ, вече
напуснал всичко. Без да вдига и най-малък шум събира нещата си системно.
Ни следа да не остане от неговото пребиваване в този изправителен дом. И в
този изкривителен свят. Без предишните гневни бързаници, когато го налиташе
бесът да се махне. Сега няма избор. Решението му е взето, без да го питат.
Пощаден е поне от колебанието.
- Къде сте? Изпотена съм, вирвода!
Този глас с недоизлекуваната си безпомощност му действа като шок.
- Веднага се преоблечете! - нарежда с несвой тембър машинално.
- Но подайте ми дрехи! - недоумява тя.
Принуден е да се върне в стаята. Пак не той решава. Трябва да извади от
гардероба бельо. Той познава всичко в дома ѝ по-добре от нея самата. Колко
пъти е пренареждал дрехи, съдове, вещи, за да му са под ръка при лечението ѝ.
Колко пъти е прал нощници, мокри от изпотяването, простирал ги е вън на
студа, гладил ги е и още горещи от ютията, ги е препъхвал през главата ѝ, през
отмалелите ѝ ръце. Сега грабва една смяна, безукорно сгъната. Подхвърля ѝ

400
бельото, без да измери движението си. Дрехите едва стигат до ръба на кревата
и се изсипват на пода. Ще не ще, той се навежда да ги събере. Ръката му
трескаво вдига едно, изтърва друго. Тя забелязва рязката промяна у него.
- И вие ли сте болен? Бледен сте като смъртник! - произнася поразена.
- Извинете! - подава ѝ бельото със скован замах.
Дрехите захлупват лицето ѝ. Полузадушена, тя ги отмахва от очите си.
Поглежда го как стърчи сред стаята като робот.
- Да не би да съм ви заразила? - пита все по-смаяна.
- Де да беше това! - изрича той като в сън и после добавя със закъсняла
припряност: - Бързо се преоблечете!
Понечва да излезе от стаята ѝ. Това съвсем я втрещява.
- Помогнете ми! - промълвя тя с женска, изпитана власт над него.
Той се подчинява автоматично, сякаш е натиснала някакво скрито копче.
Посяга да издърпа ръкавите на нощницата ѝ. Едва сега осезава, че тя е „вир-
вода”, както сама бе заявила. Той се отправя към банята, грабва хавлиена кърпа
и отдалече я метва към болната.
- Първо се изтрийте!
Тя протяга изнурена ръка. Почти нарочно изпуща кърпата. Кирил е заставен
да се върне и да доизиграе ролята си на болногледач. Изхлузва залепналата ѝ
нощница и започва нервно да трие гърба и гърдите ѝ.
- Бързо! Така се изстива! - повтаря той интонацията на майка си, когато е
бил болен и му е правела разтривки.
Защото сега е изгубил своята собствена интонация. Бора болезнено чувства
това. Предоставя се на грижите му, гола, зъзнеща.
- Колко ви са студени ръцете! - настръхва тя.
Очаква топло опровержение от същите ръце. Той не се и опитва да я
заблуждава.
- Облечете се сега, живо!
Дал последните си разпореждания, готви се да грабне нещата си и да си
отиде завинаги. Тя е наранена от внезапната промяна в него. Дали не го
отблъсква такава отпусната, запотена?
- Искам да се изкъпя! — извиква и се надига от леглото. Тъкмо е прекрачил
прага на хола към антрето. Познава нейната упоритост. Това го спира за миг.
- Още не! Опасно е!
Но тя не го слуша и се отправя босешком, залитайки към банята.
- Не мога да се търпя повече такава!
- В никакъв случай!
Той захвърля багажа си под дрешника. Измъква я насила от банята. Ръката
му, против неговата воля, става нежна при допира до кожата ѝ. Жената се
покорява мълком. Облегната на рамото му, се връща в стаята си. Той я облича
внимателно, такава отслабнала, стопена. Веднъж като момче си науми да

401
облече котката. Въпреки очакванията му Касандра не го одраска. Още тогава
той подразбра, че ръцете му имат някаква магнетична сила на звероукротител.
Преди да се е порадвал на силата си да гали, сложиха пушка в тези ръце. По-
скоро да бяга!
Кирил бързешком сменя постелките. Лъхтят на снежна чистота. Струва му
се, че щом ги докосне с ръце, белотата им се опетнява с кръв. Той слага
„непослушното момиче” в леглото. Завива я, изобикаляйки погледа ѝ. Но
нейният поглед не го изпуща. Тази жена, останала само очи, е събрала всичката
си сила в погледа. Струва му се, че му прави рентгенова снимка на душата.
Заднишком се оттегля към вратата. Но се заковава на прага като набит на кол
от погледа ѝ. Стои така, разпънат между две невъзможности: нито да избяга,
нито да остане.
В този момент звъни телефонът. Тъкмо навреме, за да спаси и героите, и
авторката от затруднението.
Кирил се спуща към слушалката като към някакво разрешение. Ето, трябва
да я брани между другото и от телефонните атаки. Чувства отговорност за тази
беззащитна жена. Грижеше се за нея, изтръгна я почти от ноктите на смъртта.
Въведе я с умение ѝ деликатност едва ли не за първи път в тайните на любовта.
И сега тя е едно негово постижение. Едно от малкото на брой в живота му. Не
може да я остави току-тъй на произвола на телефона.
- Няма противотелефонно лекарство! - възкликва той и с усилие поема
слушалката, правейки гримаса на щангист в мига на вдигане на рекордна
тежест.
- Питайте кой ме търси и за какво! - вика Бора в шепот.
- Алооо? - гласът му заема отбранителна позиция. - Да, същият номер.
Болна е. Не е в състояние да ви приеме. Болна е, разберете!
- Кой, кой? - настоява болната обезпокоена.
Кирил тъкмо се кани да смъкне гирата, вметва неохотно:
- Кой се обажда, моля?
Бора, надигнала глава от възглавницата, източила врат, полуотворила уста,
се превръща в микрофон, който трябва на всяка цена да улови разговора. Все
още носи в себе си брожението на лошите си сънища. Със спрян дъх очаква
някаква страшна, неотвратима вест.
- Какво да ѝ предам? - пита той служебно.
Гласът отсреща ниже на жицата дума по дума ситни, звънливи, като
стъклени мъниста. Постепенно лицето на Кирил се прояснява от спасително
хрумване.
- Приятелка? Заповядайте тогава! - произнася с променен тон и полага на
вилката слушалката, олекнала изведнъж.
- Кой беше? - пита Бора, още непоела дъх от тревога.
- Ваша приятелка, някоя си Ема. Казва, че сте близки отдавна...

402
 - Ема? Как се е сетила?
Уж да си отдъхне. А дъхът ѝ се учестява.
- Мисля на нея да ви поверя - заявява той с нарочно изравнен глас.
Бора се надига от леглото, усещайки приближаваща опасност като внезапно
течение върху влажното си тяло.
- Защо пък на нея ще ме поверявате?
Той не се решава да опита силите си да вдигне поглед и да срещне погледа
на тази жена. Търси си работа - по-далече от обсега на зрението ѝ.
- Ще сваря кафе за гостенката ви.
- Защо я поканихте? - провиква се Бора с ужас на подлъгано дете в лекарски
кабинет, което вижда инструментите за операция на сливиците и чува
безпрекословния глас: „Я, зяпни!” - Защо първо не ме попитахте?
Кирил прибягва към думите на директора Начо:
- Приятел в нужда се явява!
Преди още да се е съвзела от болестта, тя чувства агресията на здравия,
жизнения свят, който се чуди къде да изразходва излишъка си от енергия.
На външната врата се звъни. Малка суматоха в дома.
Бора шепнешком, цяла в нервно напрежение, го препира:
- Моля ви, разтребете! - пожарно му заговаря на „вие” с особено
дистанциране.
Той притичва до стаята ѝ.
- Кротко! Без нерви! - казва и със заблуждаващо спокойствие прибира
нещата, разпилени наоколо.
- По-скоро! Какво ще си помисли?
- Това, че идва при болен!
- Вие не я познавате!
Той отваря вратата с предварително подготвени думи:
- Идвате тъкмо навреме! Приятелското чувство ви е повикало! На прага е
застанала елегантна, с нюанс на екстравагантност жена. Проницателен поглед.
Цялото ѝ същество е някакъв шлифован инструмент за наблюдение. Кирил
няма къде да се укрие от този непропускащ, насочен право в него психоскоп.
Ема, която обикновено от нищо не може да се изненада, сега е слисана от
присъствието на мъж в дома на самотницата. Не скрива това.
- Бора? - пита с израз на човек, сбъркал адреса.
- Тук е. Заповядайте! - поканва я той, съумял да се овладее пред това
безмълвно обследване. Въвежда я през хола и прошепва предупредително: -
Много е изтощена!
Ема кимва разбиращо. Тя ли не разбира? Мимоходом успява да смери с
мълниен поглед промяната в обстановката: канапето, превърнато в легло,
масичката - в чертожно бюро, книгите - подредени в строй по лавиците на

403
библиотеката. Мъжка ръка е пипала тук. Влиза, цяла изопната от тръпно
любопитство. Сякаш във въздуха ще отзвънти някаква струна до скъсване.
Бора седи в леглото, облегната на възгавници, които той е подредил току-
що. Довършва бързата си прическа. Цяла свети извътре от лъчеизпускане,
което не може да преустанови. Един поглед е достатъчен за приятелката да
разгатне тайната ѝ.
- Борче, защо не ми се обади? Не знаех, че си болна! - казва с гальовен укор,
навежда се към нея и целува въздуха зад ухото ѝ, за да не си изтрие червилото.
Бора се оправдава гузно:
- Изневиделица ме пипна грипът!
- Да бе само грип, а то се обърна на пневмония! - вметва той с подобаваща
сериозност.
Ема възкликва многозначително:
- О! Всичко на този свят ни пипва изневидело!
Оставя с дискретен жест на нощното шкафче кутия шоколадови бонбони.
- Нямаше нужда, Емо! - протестира Бора с баналната фраза, за да избегне
нормален разговор.
- Мълчи, мила! Зная, че обичаш шоколад! - подема гостенката в същия дух.
- Благодаря! - казва Бора примирително, разкъсва целофанената обвивка,
за да се залиса с нещо, и протяга отворената кутия към своята приятелка: -
Заповядай! С чужда пита помен.
- Не! Само това не! - отказва Ема рязко, като че ѝ прилошава само при вида
на бонбоните.
- Фанатичка на диетата! - подхвърля другата закачливо.
- Кой кого обвинява във фанатизъм! - отвръща Ема по-скоро към него,
отколкото към нея.
Кирил безшумно придвижва креслото към постелята на болната:
- Разположете се удобно!
Новодошлата го поглежда изкосо:
- Много мило! - кимва и сяда грациозно. Тя е в ярък пролетен костюм,
твърде подранил за сезона. С модната висока яка на блузата и пъстра връзка на
мъжки възел. Възхищението в едно женско око е най-точната проверка за
новата дреха на всяка уважаваща себе си жена.
- Царската модистка те е докарала екстра!
- Отказах се от нея. Много бави! Намерих една факирка. Фани. За нула
време ме поднови. Ех, не доизработва заврънкулките. И аз не доизносвам
дрехите.
- С тебе влезе самата пролет! - казва болната и се усмихва по-възторжено
от необходимото.
- Навън е чудно! За един ден нахлу пролетта! - отвръща Ема все така с глас,
обърнат по-скоро към него, макар че е с лице към Бора.

404
 - Изпуснах този единствен ден! - въздиша другата, влагайки в това своята
виеща болка по всичко пропуснато в живота.
Ема утешително подмята с двусмислена усмивка:
- Пролетта прониква и през заключена врата.
Бора крие смущението си непохватно, премигвайки често-често, сякаш
някой бие тъпан. Кирил стои като на тръни. Изпитва желание да изгони
гостенката, но вместо това казва вежливо:
- Кафето Сигурно е готово!
И се измъква към кухнята да го донесе. Ема проследява с преценяващ поглед
гъвкавата му стойка. След дяволито мълчание запитва:
- Това твоят домашен лекар ли е?
Бора не може да сдържи прихването си, избухнало като кихавица.
- Има ли вид на лечител?
- По-скоро на поболител!

Ема става и разхожда костюма си по диагонал, из стаята, като го показва от

всички страни.
- И ти нищо да не ми кажеш досега! - упреква тя шепнешком приятелката
си.
Бора още по-несръчно отбива намека:
- Гръм от ясно небе ми дойде тази болест, Емо!
- И той ли е гръм от ясно небе?
Бора се прави, че не е чула. Държи се за болестта като за алиби:
- Висока температура... На никого не се обадих... Бълнувах, губех съзнание.
Но това още повече я сконфузва. Ясно, че в такова състояние само близък
човек е бил до нея.
- Добре, че е имало кой да те гледа! - съчувства ѝ Ема с усмивка,
изключваща всякакво съмнение.
Бора изведнъж я изненадва с откровеност.
- Кирил ме спаси.
- Кирил? — повтаря Ема, пронизвайки я с поглед, който крещи: — Кой е
той! Откъде го изписа? От какво те е спасил?
И безброй още въпроси, които плъпват като милиарна малария в кръвта на
една любопитница. Бора навежда очи и не отговаря дори на погледа ѝ. А то е
най-изчерпателният отговор за една прозорлива приятелка.
Кирил наднича иззад завесата:
- Извинете, горчиво кафе или сладко?
- За мене горчиво! - отвръща Ема, оживена от самото му надничане.
Той пак изчезва. Бора се вкопчва в своето алиби, което всъщност я натопява:
- Знаеш, докато боледувах, ми се присъни нещо. Каша някаква пак
забъркали „авангардистите”.
Ема я стрелва с улучващ поглед:
405
 - Я виж! Една учена, при това марксистка, има пророчески сънища! В
случая аз съм повече материалистка от тебе. Сигурна съм, че някой ти е
разказал новината.
Ема очевидно подразбира „лечителя”. Болната се слисва как да я убеди, че
нищо не знае. Колкото повече разпитва за „новината”, толкова по-забъркана
изглежда. Другата се подсмихва снизходително:
- Не може да не си подочула нещо... Цяла София за това говори! Вие на кой
свят живеете?
А погледът ѝ допълва с остри искрици: „То бива, бива унес, но чак толкова!”
В този момент Кирил поднася две чаши кафе на гостенката и на Бора в
леглото.
- Благодаря! - казва Ема и изящно поема чашата.
Бора с жадност на оздравяващ веднага отпива една гореща глътка. Ема
изчаква да поизстине кафето, наслаждавайки се на наелектризираното мъл-
чание.
- Великолепен аромат! - казва, разширявайки ноздри с предвкусвана
наслада, която тя нарочно отдалечава.
За един мъж с набито око не би било трудно да разгатне умението ѝ да
разточва кратките удоволствия. Най-сетне докосва с устни ръба на чашата.
- Наистина великолепно! - произнася и праща един удивен поглед към него.
Бора се радва:
- Нали? Майстор! - И отпива няколко едри глътки, които ѝ се струват още
по-сладостни, щом приятелката ѝ похвали кафето.
Ема, към него с участие:
- Ами за вас?
Кирил неволно издава своята загриженост за болната:
- Имам навик с кафето да пуша, а тук не бива!
Завистлива искра проблясва от острието в погледа на гостенката, но тя
мигновено я овладява и превръща в съчувствено пламъче.
Бора настоява към него:
- Ще отворим широко прозореца, пушекът няма да ме дразни!
С това пък тя се издава, че не иска да го лиши от една малка радост.
Двамата домакини млъкват, сепнати от непрестанните си гафове.
- Разбира се, навън е топло! - насърчава го Ема от своя страна.
Неохотно той отива да свари кафе и за себе си.
Бора пита, изнемогваща от нетърпение да узнае новината, за която загатна
другата:
- Не ми доизказа какво се е случило?
- С кого?
- С „авангардистите”.

406
 - Ти не ми доизказа с тебе какво се е случило. От авангардистите всичко
можеше да се очаква. Но от тебе... Представи си, тиражът на вестника ни се
удвои, откак тези хлапаци нахлуха в „Софийска вечерница”. Не ти ли попадна
скандалният брой?
- И при вас ли успяха да пуснат „скандален брой”?
- Той се разграби, даже аз нямам да ти го покажа. А пък е забранено да го
изнасяме от документацията. Като оздравееш, ще дойдеш при мене в
редакцията, аз ще те вмъкна да го прочетеш. Гвоздеят е един очерк: „Удобно
ли е да си българин?” - написан от онзи Браян, дето го кръстих „Брадян” заради
брадата. С документални снимки, с точни данни от курортите по
Черноморието, от хотелите и заведенията на „Балкантурист” из цялата страна.
Наистина, с бляскава находчивост. За тебе ще е интересно от социологическа
гледна точка. Как навсякъде ти обръщат гръб, щом чуят, че говориш български.
Как ти изхвърлят багажа от хотелската стая среднощ, щом се появят чужденци.
Как келнери, продавачи и мадами ти се кланят, ако им покажеш чужда валута.
Авторът описва патилата си, докато накрая усвоява начина да съществуваш в
тази страна: да се преструваш на чужденец, който не разбира нито езика, нито
нравите. И тогава ще те приемат с разтворени обятия като брат. Какво се
оклюма? Вместо да те развеселя...
Бора търси обяснения на явлението:
- Това са детски заболявания на една до вчера затворена страна, обявена
сега за курортно-туристическа. Би трябвало да се вземат сериозни мерки да се
отстранят недъзите, описани в очерка.
- Веднага се взеха мерки, бъди спокойна! Да се отстранят авторите на тези
материали. Но не си прави жлъчка, както казват французите! Я по-добре кажи,
къде се запозна с него? Изглежда...
Стъпките на Кирил се приближават. Той влиза при тях с чаша кафе в ръка.
По изопнатото лице на Бора разбира, че току-що са говорили за него. Какво
ли е подметнала тази лисица? Вътрешно е разкъсан между чувството за
отговорност пред недооздравялата жена и належащата нужда час по-скоро да
избяга. Между дълга да я защити от собствената ѝ уязвимост и страха да остане
под един покрив с нея. Ето я, сама влиза в клопките, които ѝ устройва светът.
Дори приятелката ѝ е така обезпокояващо доброжелателна.
Пак взаимно-изпитваща пауза. Той запалва цигара. С първото всмукване се
поуспокоява. Прав стои, непрестанно да подсеща за желателната краткост на
посещението. Небрежно облегнат о рамката на портала, където е завесата, той
пуши и отпива кафето. Полека-лека присъствието на непознатата го възвръща
към грижата за другата.
- Намирам Бора много променена в положителна насока! - обръща се Ема
към него съучастнически.
Той кимва с хладна сдържаност:

407
 - Болестта бе за нея вид почивка. Инак се преуморява.
- Още ли не си се отказала от анкетата? - пита Ема и отново се обръща към
него за подкрепа: - Представете си, във времето на мълчанието тя разпитва
хората!
- Времето на бъбривостта би било по-неблагоприятно за една анкета -
възразява Бора.
- Успяваш ли да откопчиш нещо? - продължава Ема, като сама се опитва да
откопчи нещо за тях двамата.
- Най-различни отговори - отвръща Бора уклончиво.
- Интересно откъде?
- Обикалям София и провинцията, нали ти казах?
Кирил предлага:
- Не може ли да се изпращат анкетните листове по пощата? Това би
спестило умората и унизителното хлопане по вратите.
- Хем по почерка ще анкетираш характерите. Социологическа графология!
- иронизира Ема.
- В никакъв случай! - обръща се Бора към него. - За мене е важен моментът
на помислянето: дали веднага отговарят, или се колебаят. От това зависи
степента на независимост.
- Е, и? - намесва се Ема между двамата.
- Какъв е коефициентът на помислянето? - уточнява Кирил, придавайки
научност на разговора.
Бора се увлича, повярвала, че може да ги включи в своите интереси:
- Сега, като сумирам данните, излиза, че процентно най-много без
помисляне са стереотипните отговори: ценя нашия строй, обществено по-
лезната работа, трудовия колектив и прочие. С малко помисляне:
семейството...
Смехът на Ема избликва като фонтан с регулирана струя във форма на
спирала:
- Тъкмо сега, когато се руши старото еснафско семейство, а ново още не се
е оформило!
- Това е хитро измъкване, да не можеш да ги обвиниш в нищо! - забелязва
Кирил резервирано, сякаш нейният смях не го е докоснал.
С някаква странична перка Бора долавя хладно подводно течение от негова
страна към гостенката. Това действа като предизвикателство за жена от типа
на Ема. Болната се напряга да отклони вниманието им към по-други сфери:
- При по-дълго помисляне се получават индивидуалните отговори. Те ме
интересуват най-живо.
- Например, ако не е научна тайна? - подхвърля Ема с нов оттенък на гласа
и погледа, прицелени под такъв ъгъл към Бора, че да рикошират право в Кирил
и да заседнат в него с продължително действие!

408
 - Малък е процентът на отговорите, засягащи истинското познание. Съвсем
малък! - отвръща Бора с разочарование на геолог, попаднал на бедна руда.
- А ние без познание на истината закъде сме? - добавя Кирил.
Бора продължава, сякаш претегля и анализира рудата:
- Обикновено млади хора, будни, безкомпромисни, при това и смели,
отговарят след сериозно замисляне: познанието.
- Но познанието се заплаща понякога с живота. Попитайте ги, готови ли са
да платят високата цена на познанието? - казва Кирил.
Бора, тласкана от инерционния си оптимизъм, не губи надежда, че ще
попадне на рудна жила:
- Техните черти дават контурите на бъдещето, нищо, че са малък брой още...
- Днес ще им бъде неимоверно трудно...
- Утре...
- Дали ще устоят до утре?
Без умисъл разговорът се превръща в диалог между двамата, изключил
неволно гостенката. Бора се оживява:
- А един млад човек ми отговори: самопознанието. Няма да забравя лицето
му, такова одухотворено!
Кирил вдигна вежди като пред находка:
- Един... И това е много!
Ема прекъсва теоретичния им спор, като иска да ги потопи в електричните
токове на настоящия момент.
- Ако на мене зададеш въпроса, какво най-много ценя в живота, ще отговаря
незабавно: „Всичко, което ми създава напрежение, което прогонва скуката!” -
става от креслото и се обръща към Кирил игриво: - А вие? - И веднага се
поправя, посочвайки към Бора: - Нея не я питам, знам си я, тя цени най-високо
идеалите си!
Кирил оставя празната чаша от кафето и скръства ръце отпред, сякаш се
готви да закрие с гърдите си някаква врата, която е застрашена от изкъртване:
- Аз ли какво ценя?
Ема закачливо върти пръст, пръскайки искри от пръстен със старинна
направа:
- Само без много помисляне!
Кирил отговаря не салонно-остроумно или с хаплива ирония, както би могло
да се очаква в подобна ситуация, а с една неуместна и затова предизвикателна
сериозност.
- Години съм мислил върху този въпрос. Не ми е нужно да си помислям
повече. За разлика от вас ценя най-много спокойствието, вътрешния мир и
сговор със самия себе си.
Ема изведнъж пуща котешките си нокти със сребърен маникюр и се опитва
да го одращи издалеч:

409
 - Изглежда, кой каквото си няма, към това се стреми.
Домакинята се мъчи да усмири подводните течения, като ги изведе към по-
високо ниво:
- Най-трудно е да надраснеш себе си и да цениш нещо, което е насъщно на
всички, а не лично на самия тебе.
Прозвучава дидактично в духа на нейните преподавателски обобщения. Ема
издебва момента, за да смае и двамата:
- Не си оригинална, мила! Не следиш отблизо развитието, както казват.
Затова „се плетеш в опашката на събитията”. Учениците правят помежду си
по-интересни анкети. Излязла е мода на „лексикони”. Всеки си има свой
въпросник, на който съучениците и приятелите му отговарят писмено. Един
през друг по-откровено. Например: „Какво ти е най-присъщо?”, „Да
флиртувам”, „Да се шляя”, „Да наблюдавам човешката глупост”, „Да правя
наопаки на всичко, което искат от мен”, „Да дразня примерните”, „Да върша
щуротии”, „Да се излежавам сутрин” и тем подобни. Както виждаш, без
никакви задръжки. Има на какво да се поучим от хлапаците.
Докато говори, Ема все поглежда към Кирил, държейки на всяка цена да го
спечели на своя страна, с което сякаш автоматически ще надделее не само в
този спор, но и в нещо по-съществено.
- Добрах се до няколко такива лексикона - казва Бора. - Модата е
проникнала от Полша, както изглежда.
- А, от Полша! - възкликва Ема. - Най-интересната барака в лагера!
Бора продължава:
- Зависи... Този вид апокрифна анкета не би могла да даде представа за
истинските настроения сред младежта. Въпросниците и отговорите се съставят
по подражание.
- Напротив. Всеки се стреми да измисли нещо по-различно от другия -
възразява Ема с цяло тяло и отново се разполага в креслото.
Бора плува в свои води. Затова не прави излишни движения.
- Тъкмо тази надпревара да бъдеш непременно по-различен, „по-специален”
е плод на подражателство. Създава се психоза на търсения ефект. Това няма
нищо общо с действителното състояние. Една анкета може да даде резултат,
ако въпросите са еднакви и по-обикновени. Да не отвличат вниманието
настрани по чудатости и усложнения. А да го насочват към най-важните неща
в живота.
- Най-важното винаги е най-просто - уточнява Кирил.
Това, дето той през цялото време стърчи прав, е вече подканяне към
гостенката час по-скоро да си тръгва. Без да се засегне, тя става още по-
грациозно от креслото. Сияеща, неизтощима в своите хрумванки:
- Няма нищо ново под слънцето. Твоята анкета, мила, ми напомня една игра
от нашите младини: „Шегите на Амура”. Въпрос: „За какво си мислите в този

410
момент?” Отговор: „Във ваше присъствие не мога да мисля за нищо друго...”
Следващ въпрос: „А в мое отсъствие?" Отговор: „Тогава не мога изобщо да
мисля, а само да копнея...”
Както винаги, зад думите на Ема се крие и друг смисъл. Мълчание като
последно предупреждение, че гостувката е изчерпана.
- Борче, скоро пак ще дойда да те видя! - И с порив отново целува въздуха
зад ухото ѝ.
Ема си тръгва с достойнство. Кирил я съпровожда до вратата. Тя се спира на
прага и го поглежда дяволито. Ръкува се. Снизходително усмихната:
- Милата Бора, забрави да ни представи един на друг... Селимска.
Кирил, зашеметен от това име, промълвя насилено:
- Аргиров.
Тя грабва с наострен слух името му и го отнася със себе си навън, да го
изследва и души нейде на тъмно като плячка.
Той се връща. Отваря широко прозореца, сякаш да прогони не толкова
пушека от цигарата, колкото обезпокоителния лъх, донесен в този тих дом с
нахлуването на приятелката. Гледа през прозореца към улицата. Може би, за
да се увери, че тя наистина си е отишла. А може би да се опита да прочете по
походката ѝ нейните намерения.
Бора, възбудена от посещението, не забелязва промяната в него.
- Е, как ви се видя Ема?
Той се сепва и се укрива зад насмешка:
- Ема се предвзема!
Но лицето му е другаде. Чистият въздух не може да проникне до него. Бора
връща лентата на току-що сторената визита като запис от естрадно изпълнение
на живо:
- Тя не вярваше на очите си: мъж у дома! Глиган да бе я посрещнал на
вратата, по-малко щеше да се учуди!
- Хайде, не се преуморявайте! Цяла пламтите, пак сте покачили темпе-
ратурата! - хваща той китката ѝ с лекарска хладина, вслушан по-скоро в
някакви далечни съдбовни удари. - И пулсът ви ускорен! - Замята я разсеяно с
одеялото. - Завийте се и легнете!
Бора послушно ляга и опира буза на ръката му като върху възглавничка.
Затваря очи и подхвърля подстрекателно:
- Харесахте се на Ема. Усетихте, нали?
Отсъстващ, той нищо не отговаря. Ръката му - вдървена под бузата ѝ.
Бора започва да драска дланта му с котешка закачливост:
- Ей, не сте ли поласкан? Тя има набито око за мъже!
- Не мога да проумея какво ви свързва. Двете сте толкова различни.
- Може би различието ни свързва... Ема ми е едно прозорче, през което
надничам в панаира на суетата.

411
 - А аз се надявах на нея да ви поверя! - изтърва той почти с отчаяние в
неподвижната си ръка.
Бора, засегната, се отдръпва от докосването:
- Търсите ми настойник като на малолетна или бавно развиваща се!
Той не може нищо да ѝ отговори. В мълчанието им се трупа избухливо
напрежение. Кирил, без да настоява с ръка да я върне по-близко към себе си,
запитва предпазливо:
- Омъжена ли е?
Бора го стрелва с кос поглед:
- Разбира се. Жена като Ема се ражда омъжена!
- Наистина! Как мога да питам? Омъжената жена веднага се познава.
Колкото и да е раздразнена, тя не може да спотаи женското си любопитство:
- По какво?
- По свободата в държанието. С това омъжената компенсира загубата на
свободата в живота си.
- Ема си запази свободата и в живота!
Кирил, заобиколно:
- Мъжът ѝ е или философ, или глупак!
- Нито едното, нито другото. Много надарен кариерист! - отвръща тя с
презрение и към мъжа на Ема, и към този, който разпитва за него, а най-вече
към собствената си податливост да го информира като клюкарка за частния
живот на приятелката си.
Иска да сложи край на този глупав разговор и обръща лице към стената. Но
Кирил продължава с растящ страх:
- Какво работи?
Бора извива рязко глава към него, смерва го с гневно недоумение и отговаря
троснато:
- Директор на геоложки проучвания. Държи подземните богатства и не ги
изпуща. А Ема държи земните богатства и не ги изпуща.
Кирил застава сред стаята като подъбен. Дори не полага усилие да прикрие
слисването си.
- В живота има такива съвпадения, каквито и най-развинтената фантазия не
може да измисли! - казва на себе си, забравил, че не е сам.
- Какъв бръмбар ви влезе в главата? Не приличате на себе си!
- Струва ми се, че познавам мъжа ѝ.
- Да не би да сте копали и в рудниците?
Една полуусмивка издалече напомня за довчерашния присмехулник:
- В рудниците едва ли бихме се срещнали с него. Предполагам, че той не
слиза под земята, а се върти горе край върховете...
Бора със смътно подозрение:
- Къде сте го срещали тогава?

412
 - Познавам го от времето, когато човек не е нито долу, нито горе, а просто
е млад и хвърчи из въздуха. И най-лесно попада в клопката. Начо Селимски.
Вторият от редицата...
Лицето му става мрачно-мрачно като зазидан прозорец. Нейният поглед се
удря о този зид и отскача встрани подплашен.
- Има ли някаква вест за вас от професор Ставрев? - запитва тя отчуждено.
- Сам се обади по телефона.
- Защо не сте ми казали?
- Бяхте зле в момента. А после забравих. Интересува се докъде съм стигнал...
- Заради мене пропиляхте дните!
- Проектът ми е почти готов, не се безпокойте!
Но безпокойството им се усилва. Бора, против нрава си, започва да обещава:
- Остава още една формалност, и въпросът ще се уреди.
- Пропуснах да ви кажа. Идва домоуправителят. Иска да представя до-
кументи за жителство и месторабота в срок от 24 часа. Инак трябва да „очистя”
квартирата, както той се изрази. Издала ме е някоя съседка...
Бора започва да зъзне. Сънищата ѝ един по един изплуват наяве в някакъв
преобърнат вид. Кирил на свой ред я успокоява с обещание:
- Професор Ставрев ще ми окаже съдействие. Сам предложи да се застъпи
пред институтските власти...
- Разбира се, той влага лична амбиция във вашия проект!
Вече е прекипяло възмущението им от крадеца. Почти прощават на
професора. Дори са склонни да му благодарят, загдето ще си присвои чуждото
откритие. Само по-скоро!
- Всеки момент очаквам да ми се възстановят правата! - И добавя глухо:
- Дължа го на вас.
- На себе си го дължите! - казва тя раздразнено. - Как беше? Проект на
комплекс за прочистване на...
- ...индустриалните води - довършва той с досада.
- Много ли са замърсени тези води?
- Доста... Рибите в Арда се отровиха.
- Горките риби! И нали са си неми като риби, никой не е чул, не е разбрал...
— вметва тя жлъчно.
За да се откопче от преследващото го отчаяние, той се възвръща към своята
идея:
- Изчерпва се чистата вода на нашата планета. Аз съм пропътувал света и
съм разбрал, че водата за пиене не достига. И все повече няма да достига. Каква
жажда ме е изгаряла сред океана, когато бях заобиколен отвред от водни маси!
Утре хората с пресъхнали устни ще отговарят на главния въпрос от вашата
анкета, че ценят над всичко в живота глътката вода. Последното желание на

413
земята, осъдена на смърт с гола, остригана глава на арестант, ще бъде: „Вода!
Чаша бистра вода!”
- И вие ще ѝ дадете тази последна чаша вода! - жилва го тя с подигравка.
Той се сепва. Здрачава се. През прозореца се вижда как вън светлинките се
запалват една след друга като някакво огромно командно табло за живота на
града-кошер.
- Кога се мръкна? - произнася той, озадачен пред това табло, което си има
своя сигнализация и своя хипнотична власт върху обитателите на кошера.
Бора би искала да ядоса този мъж, да го вбеси, но да го върне към сарказмите
му, в които съскаше една съпротивителна сила.
- Защо пих това кафе? Не мога да заспя! - Тя се мята в леглото, като че ли
лежи върху коприва.
Кирил предлага несигурно:
- Да ви разкажа приказка...
- Дайте ми по-добре приспивателно!
Сама си взема хапчето, заравя глава във възглавницата и се прави, че веднага
заспива.
Кирил остава насаме със Страшната си мисъл.
Вторачен в тубата с луминал.
Изчаква да чуе равномерното дишане, познато му от толкова нейни
заспивания, над които е бдял, сякаш е извиквал със заклинание съня ѝ.
А после? Нищо не му остава освен навика на единак да си приказва самичък:
- Да вземеш и ти приспивателно? Цялата туба. Но каква е гаранцията, че
потъвайки във вечен сън, няма да сънуваш пак най-страшното? Една секунда
да трае това последно съновидение, то може да бъде цяла вечност. В
подсъзнанието, там, където е трюмът на сънищата, времето е разтегливо до
безкрайност. Навярно това е Страшният съд и адът: сънят преди пълното
заглъбване във вечната нощ. Има ли приспивателно за съвестта? А какъв ли е
бил последният сън на разстреляния? И дали, ако беше останал жив, нямаше да
допусне и той грешки? Мъчителни, непоправими, непростими грешки. Къде е
границата между участник и съучастник? Щом в този свят изправят човек
срещу човека, свой срещу своя, има ли невинен човек? Има ли поне един на
нашата планета със спокоен сън?

Има един със сън от светлина.

А ти все копаеш на тъмно. Фи-къртица.
Плитка ти е саксията. Пръст си нямаш даже колкото един пръст. И
от тебе не ще се пръкне нито фику-стрък, нито щърко-фрък.
Имаш ли, човеко, имаш ли светлина-съвест? Фикусвяст?
Тя ти е всичко: коренофикс и листофики, вечнозелено и
висш фику-секрет.

414
 Тя те вкоренява в земята и те съчетава с небето. Тя те филтрира от всяка
злъч и злост и те възнася на вие до фик-естеството.
Съвест - върховен фикусъд.
Покай се, покай се, за да стигнеш до фикатарзис!

415
 ТРЕТА ЧАСТ
ХЕПИ-ЛОГ - би рекъл Фикусът
Чудеса стават не само в романа, но и в създаването на този роман. Тъкмо
авторката завърши последната страница. Остави си героя сам да изсипе всички
таблетки луминал от тубата в шепата си, да ги нагълта с чаша топла вода за по-
бързо действие и лично да провери какъв е последният сън на един осъден на
смърт, който носи трънен венец от угризения.
Тъкмо любезната машинописка ѝ предаде последния сноп листове и попита:
„Това ли е краят?” Авторката смънка нещо като „Ще видим”. Другата я
погледна дали и тя не е започнала да бълнува с отворени очи като героинята
си. Но авторката знаеше, че трябва да изчака финалът като Фатум сам да почука
на вратата ѝ.
Това се случи навръх Великден. Времето най-после се засмя. Авторката с
машинописния екземпляр, цял ошарен от поправки на ръка, спря едно такси на
улицата и се отправи към приятелите си в Бояна. Витоша ѝ махаше с
прокъсания ръкав на една бяла риза от сняг, която вече смъкваше от раменете
си. Авторката се заплесна. Слезе от таксито, пое дълбоко въздух и забрави
романа. Чак късно вечерта, като се прибра вкъщи, нещо ѝ хрумна да добави.
Потърси ръкописа. И кръвта ѝ изстина. Бе го забравила в таксито. А заглавната
му страница, откъсната от много прелистване назад-напред, липсваше.
Ръкописът бе без име, без адрес, без телефон, без надслов. И, разбира се,
авторката не бе погледнала номера на таксито. Дори не си спомняше цвета на
колата. А от марки на коли тя разбира колкото от китайски йероглифи.
Навън плющеше проливен дъжд. Въпросната (вече подвъпросна) авторка
гледаше през прозореца как префучават коли. И всяка една от тях вероятно
отнасяше плода на нейния седемгодишен труд. Седем фатални години на
самосъд.
Единственото, което ѝ оставаше, бе да рови из паметта си като в пресъхнало
корито на река, бурно изтекла и вдълбала някакви неясни следи. Поправките,
най-ненадейните хрумвания, проблясъците - те бяха невъзстановими. А те са
живото дихание на един текст. Те връхлитат понякога наяве, понякога насън,
носейки мимолетността и неповторимостта на миговете. Случайни срещи,
разговори, пръкнали из въздуха плодоносни думи, настроения, бегли лица по
улицата, смътни образи, багри, сенки, болки - целият планктон от океана на
деня и на нощта, изтекъл през съзнанието и подсъзнанието, всичко това е
кръвта на едно произведение. Как може да се възстанови изгубената му кръв?
416
Чрез кръвопреливане? Не е мислимо вече да се намери словото от същата
кръвна група. А започнеш ли да му вливаш чужда кръв, произведението ще
умре.
Кой пише всъщност? Не аз, не ти. Времето, изтичащо през твоите шупли. То
влече наноси от мисли, от видения. Времето-въображение е истинският автор,
то движи ръката ти. Неговият почерк е в твоето творение. Ученият изгуби ли
математическата формула, която сам е открил, той може да я получи точно
същата чрез последователни изчисления. Но изгубиш ли веднъж излятото
слово, ти не можеш да го повториш. Необратимият ход на времето е въплътен
в него.
Авторката така си и осъмна до прозореца редом със своя фикус. Но би било
прекалено да търси от него помощ като от Ванга да познае къде се намира
папката с романа. Дали някой пиян нощен пътник я е захвърлил в канала. Или
тайфа дългокоси младежи са я разгърнали под улична лампа и четат на глас
шашавите фикусизми, заливайки се от смях и подигравки над налудничавия им
създател. Или шофьорът на таксито, капнал от нощния си работен ден,
предавайки колата на служебния пост, е забелязал забравената вещ.
Попрелистил е оттук-оттам и си е казал: „Какви ли не щури пътници трябва да
возя!” И е избърсал със страниците закаляните от дъжда стъкла на таксито. Или
най-лошото, от което косите ѝ се изправиха: папката е била предадена на някой
от нейните колеги, самоизтъкнат списател от идеологическия комендантски
щаб на Съюза на българските писатели. При тази представа тя започна да
моли случая да унищожи ръкописа ѝ, за да го спаси от нечестивите ръце.
На другия ден се позвъни на вратата. Авторката, напатена, предположи, че
пак някой досадник-стихоплет иде да ѝ чете графоманска поема. И едва не се
скри. Но нещо (фикусът, разбира се!) я накара да излезе. Пред входа - млад
човек шеговито държи зад гърба си някакъв предмет. Подава се крайчецът на
една оръфана, ах! по-близка, по-скъпа и от рунтавата опашка на домашно куче
папка.
- Не ме познахте май! - засмя се шофьорът на таксито.
Тя го позна още в първия миг, но не можеше да повярва, че такъв човек
съществува. Той бързаше, дори не влезе вътре. Колата го чакала долу с хора.
Разказа на крак одисеята на романа. Намерил ръкописа чак в края на смяната
си. Съобразил, че в тези страници е вложен доста труд главно от
машинописката. Изправен пред невъзможността да ги занесе на притежателя,
той се заел да издири адреса чрез семейството в Бояна, пред чиято вила бе
запомнил, че е оставил една завеяна пътница. Разбира се, само по
предположение, че може би измежду многобройните му и многолики клиенти
тя е била злополучната авторка. А може след полунощ на заспиване да е
попрочел някоя и друга глава от романа и да е отгатнал зад редовете силуета

417
на една странна птица, неориентирана за посоките на града и на света, изгубена
и тъжна. И много смешна.
Тя стоеше на прага, изумена и щастлива, не вече от връщането на ръкописа,
а от самото откриване на такъв човек. И от нещо друго: в неговото младо,
насмешливо лице тя позна чудесния Случай, който ѝ подсказваше, че има
смисъл героите ѝ да продължат да живеят - може и на тях да се падне да пътуват
с такси № 28 - 29 из София, карано от един млад, мълчалив по време на
пътуването шофьор.
Пожелавам живот.
Цялата природа, жива и мъртва, проболедува дългото, мъченическо идване
на пролетта.
Втори живот започва за Бора Найденова. Тя се измъква от болестта като
пещернячка из подземен лабиринт. Още я болят очите от ножа на светлината.
Още ги затваря срещу слънцето. И отново попада в пещерата на кошмара.
Трябваше да преплува една оловнотъмна, подземна река, разделяща отсам и
отвъд.
Главата ѝ се удряше о надвесени, изшилени канари. Носеше тежка каска от
болки. Плуваше под вода, без да умее изобщо да плува. Със сетни сили
задържаше въздуха в гърдите си. Блъскаше се в удавници. При мъждивия
отсвет на някаква подземна луна едва различаваше бледните им лица.
Подпухнали, изкривени от изтезания, нейните загинали другари. Те извикваха
последната си дума към нея:
- Страхливка! Предателка! Кариеристка!
След тях се носеха по мрачното течение шестимата изключени студенти,
вкопчваха пръсти на удавници в гърлото ѝ, заплитаха я с косите си като с
лепкави водорасли и шепнеха:
- Палачка! - което звучеше още по-зловещо в женски род от „палач”.
След тях биваше довлачен от подводното течение някакъв удавен кон с грива
като водовъртеж, която я омотаваше и теглеше към дъното. При мъждукането
на лунния сноп лъчи тя съзираше с ужас, че конят има две човешки глави - бяла
и черна. Бялата с русия облик на Андрей викаше към нея из попукани устни:
- J'ai soif!

А черната c мургавото, смръщено лице на Кирил ръмжеше:

- Водата е отровена!
Бора с отчаяни усилия пляскаше из мътния въртоп, мъчейки се да се
изскубне. Удавниците я дърпаха с мъртва хватка. Въздухът ѝ се свърши. И в
този миг ездачът на коня ѝ протегна ръка. Тя вкопчи пръсти в нея. Андрей!
Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че той няма да я изостави. Само за миг го
зърна: млад, бледен като зараждащия се ден. Бялата му риза свети. И го изгуби.

418
 Без дъх изплува. Провря се през тесния отвор към светлината. Новороди се.
- Пожелавам живот! — още ехти гласът на Андрей в слуха ѝ.
Истинският живот е вторият.
Тогава простите неща добиват своята цена. Без сравнения и наддаване. Сами
за себе си. Въздухът е просто въздух. Водата - вода. Сънят - сън. Главата - не
боли. Какво освобождение!
Ръката на приятеля е ръка на приятел. Независимо, безусловно, безвъз-
мездно. Без минало, без политическа декларация, без класова и кадрова ха-
рактеристика, без съображения. Просто човешка ръка. Какво освобождение!
Втори живот. Една от редките възможности за човека да стане човек. Ако
предишният, първият живот не го дърпа с нокти и зъби назад.
Пожелавам живот.
Бора отваря широко прозореца към някакъв нов, непознат град, в който за
първи път се поселва.
Облечена необичайно изящно за нея. С новата рокля от прочутата модистка,
която някога е шила на царицата. Е, какво от това? И оздравялата се чувства
царица. С нова, висока прическа. С нова усмивка. С нова, царствена походка.
Надвесва се през прозореца към деня. Оздравяване лъха отвън и извътре в нея.
Едно досещане я потегля към телефона. Пръстът ѝ по памет набира номера.
Никой не се обажда. Тя се вслушва в сигнала, сякаш от това автоматично „пю-
пю” никне някаква догадка. За кой ли път търси Радуна и вкъщи, и на службата.
Все я няма. Пръстът ѝ бързо набира друг номер. Едва ли ще хване Миглена, тя
не се спира на едно място. Разбира се, излязла. Поне да ѝ предадат да се обади
веднага на еди-кой си номер. Нищо друго не остава, освен да чака. В
неизвестност. Сянка пада върху утрото.
Бора със замах отдръпва завесата между хола и стаята, халките пак засичат
по металическата релса. Самото усилие да ги раздвижи отпъжда сянката.
Оздравяването изпълва тялото ѝ с млади усещания. За да провери тяхната
истинност, тя се изправя пред огледалото. Погледът ѝ се заплита в
подробностите: в някой щръкнал кичур, в някои гънки на роклята, с която още
не е свикнала. Но цялостен поглед върху своя външен вид, върху промяната в
него, тя, както всяка жена, не може да получи от огледалото. А само от
вътрешното си усещане. Затова Бора не се задържа пред образа си. Завърта се
из хола. Потапя се в свежото чувство от своя тен, от своите тонове и движения.
Струва ѝ се, че между въздуха и кожата ѝ се установява някаква нежна
взаимност.
Втори живот за тялото ѝ. Без фактически да е имало първи. Пронизва я
оздравяване от въздържанието, от предубежденията. Този нахалник в дома ѝ,
нахалник и в тялото ѝ, преобърна догмата ѝ за единствено възможната връзка
между мъж и жена. Имало и други възможности. Далеч от идеалната схема.

419
Противоположни на идеалната схема. Непредвидимост. Липса на чувство за
трайност, за единственост. Остро впиване на десетте пръста в настоящия миг.
Освобождение от мита за първото, за вечното, от всички възможни митове за
„образцовата двойка”.
Свобода! Цял живот да я търсиш. И да я откриеш при втория живот.
Отърсвайки се от собствените си норми за свободата.
Телефонът отново я дърпа. Сякаш е скачена за шнура му.
Още веднъж да опита. Номерът сам се навива на пръста ѝ. Готова е за
поредното разочарование. Но когато най-малко очакваш...
Гласът на Радуна, шипящ от внезапни паузи като силно газиран напитък.
Двете се разбират от полудума. Помежду им е изработен знаков език от
недомлъвки, намеци, премълчавания. Ясно защо вярната Радуна не се е
обаждала. Искала е да пощади току-що оздравялата Бора от голямата тревога.
Надявала се е, че нещата някак ще вземат друг обрат. Но шайбата вече е
завъртяна. Изглежда, ще се стигне до крайната мярка... По целесъобразност...
Ако някой подслушва телефонния им разговор, ще помисли, че пострадалата
е Радуна, защото другата се опитва всячески да я успокои, а тя чезне във все
по-безнадеждни паузи. Дори след като Бора поставя слушалката върху вилката,
тишината край нея продължава подобно на една многозначна пауза от говора
на Радуна.
Всичко още се пази в дълбока тайна. Радуна подочула нещо „оттам”. Но Бора
отдавна предусеща край себе си стягането на обръча. Сънища, предчувствия,
мълчание. Сега само се потвърждава необяснимото. Рухват страховете, че
някой си нещо си някъде си... Разсейва се мъглата от една давеща неизвестност.
Сега си наясно. Какво освобождение!
Сгромолясва се кариерата. Оздравяване от хипнозата на успеха.
Оздравяване от постоянното „нащрек” - да не би да сбъркаш, да не би да
изтървеш някаква дума, да не би да допуснеш идейна грешка, да не би да бъдеш
изтълкувана неправилно, изобщо, да не би да... Оздравяване от
презастраховките, от изкачването по йерархическата стълба. Какво ос-
вобождение!
Дълбоко поемане на дъх. Въздухът нахлува до върха на алвеолите и ги
изпълва като пъпки на люляков храст, който след миг ще разцъфне цял,
неотредактиран, неподкастрен, раздаващ душата си в ухание.
Телефонът звъни до прегракване. Миглена. Гласът ѝ гъмжи от новини.
Змийски възел от слухове. Бора е изгубила имунитет към „притока на
информация”. Дозата е твърде конска за нея. Поваля я. Тя присяда на стол и
моли студентката да ѝ повтори от самото начало всичко, за да го смеле. Глен
това и чака, за да „осведомява”:

420
 - Капка Рашева, изключената, се омъжила за своя Съботин, който напуснал
института от солидарност, и двамата отишли в едно затънтено село учители.
Меден месец „долу” сред народа. Лишеят - издигнат в столичното ръководство
на ДСНМ с оглед „да расте нагоре”. Васил, „моят”, в родния си град е решил
да „шашне” бюрокрацията. Повика ме на консултация за самодейността.
Между другото „проведох” и една друга консултация с него. Голям сладур! В
края на всяка седмица ще ме чака. Тази пролет е щастлива за моята зодия, аз
съм „овен”. Пробивна... Съби Семов, дето ме кръсти „Циганско дайре”, а аз си
му го върнах - „Съби Осата”, така му се лепна този прякор, ще си го носи цял
живот, ако оживее... Заспал на волана, както карал цимент в Родопите,
самосвалът се преобърнал в една пропаст и изсипал торбите с цимент върху
шофьора. Абсурд! Гръбнакът му пострадал. Добре, че родопчани се погрижили
да го измъкнат. Много се разстроих, като чух. Отидох в болницата. Лекарите
казват, че дошъл в съзнание и се шегувал: „Добре, че магазинерите и
склададжиите крадат цимента, та бях по-леко затрупан. Иначе щях да си
издъхна мърцина!” Неговото момиче с бяла престилка денонощно седи при
него. Казват, че може да остане неподвижен за цял живот, ако изобщо... Чувате
ли? Парализата не му пречи да напълни болницата с вицове. Един нов научих
от него. Не е за телефон. Като се видим... Скоро, нали? Ех, ако не го чуете от
мене, друг ще ви го каже. Вицовете са като бацилите, само че още не са
измислени антибиотици срещу тях, антивициотици... Та така със Съби Осата.
Провидението го наказа за лютото му жило, но не му го изтръгна. Сигур сега
още по-люто ще стане това жило, да е жив и здрав! За другия изключен, Антон
кой - беше, се носят слухове, нали е много способен инженер, взели го на
работа с условие не знам в какъв срок на изпитание да изпълни някакъв
изостанал план. Само за Митко Аначков, дето гласува против, нищо не се знае.
Потъна вдън земя...
- Какво? Не, не се е пуснал слух за самоубийство. Ако надуша... Ами! Той
такъв инат! Пък кой знае? Може напук! Знаете, излязла е една мода сред
младите, главно абитуриенти, да се самоубиват. И все от добри, здрави
семейства. Например дъщеря на двама активни борци против фашизма,
приемат я без привилегии в университета, английска филология, момиче като
картина, способно, и една вечер с пистолета на баща си от нелегално време...
Оставила бележка: „Не съм за този свят, простете ми!” Друг случай: син на
известен директор на предприятие, хубаво семейство, не са, да кажеш,
разведени родители. Много надарено момче. Отива войник и баммм! - с
пушката в сляпото око. Дъщерята на наш виден учен и на майка, участничка в
съпротивата, нагълтва няколко туби хинин и преди да издъхне, заявява: „Да
знаете, че и аз като вас на вашата възраст не съм била страхлива!” И още
безброй случаи. Какво млъкнахте? Дъха ви не чувам! Защо се отплеснах и аз!
Най-хубавата новина пазя за накрая. Току-що завърши защитата на един от

421
изключените, не го познавам, някой си Аргиров. Възвръщат му правото да
получи диплома, защото представя проект за не знам кво си, нещо като
рационализация или откритие, важно за стопанството. То стана цяла
демонстрация. Вмъкнах се накрая. Игла да хвърлиш, няма къде да падне.
Професор Власаки Ставрев обра овациите, че подпомага един кадърен млад
човек, несправедливо изгонен от института. Всъщност всички тези, дето се
бяха натъпкали вътре, едва ли разбират много от изчисленията и тънкостите по
специалността на дипломанта, но бяха дошли да изразят едно обществено
мнение. Впрочем всеки от тях мисли за себе си: има някаква надежда, щом
съществуват хора с такова щедро и храбро сърце като професор Ставрев...
Апропо! Усилено се говори, че и вие имате пръст в успеха на този изобретател.
Заслужава си... Поздравявам ви!
Бора тръсва слушалката. Ето ти освобождението! Който твърде много се е
заплел в първия живот, няма право на втори. Няма отдих от хиените-слухове,
от „пряката намеса”, от клопките на зависимостите, от чувството за вина, от
дълга да „се направи нещо”. Вторият живот ти е подарен за изкупление на
първия.
Добре дошло, чистилище!
Отново се надвесва през прозореца да търси хубавия ден. Няма го вече или
тя не го забелязва.
Долу на улицата - блъсканица пред вратите на трамвая. Чак сега Бора
преценява колко е слаба след болестта. Не може да си представи как ще излезе
сред този свят, пъкащ от пробивни лакти, от „крайни мерки”, от забранени
удари под диафрагмата, от жестоки правила на играта. „Не съм за този свят,
простете ми!”
В пистолета от нелегално време тя си запази последния куршум...
Висока мъжка фигура се отделя от тълпата, пресичайки булеварда.
Енергична походка все някак напряко, на забранено за пресичане място. Кирил
вдига поглед нагоре към последния етаж и махва с ръка по момчешки. Тя
изведнъж усеща, че гръмовете, сипещи се върху нея, по особен начин свързват
тях двамата.
Добре дошъл, гръм! Оздравяване от илюзиите. Денят не е толкова лош -
обещава една вечер. Това не е малко.
Бора отваря външната врата и посреща със слух стъпките му отдолу. Той
изкачва, както обикновено, по две-три стъпала наведнъж, скъсявайки по този
начин стълбите. Задава се запъхтян, сякаш е закъснял за младежка среща. Вади
несръчно изпод ръкава си букетче диви теменуги. Закъснял е само с десет
години.
- За една усмивка на прага моряците плават открай света!

422
 Тя поема теменугите като чудо, той - усмивката ѝ. Влизат нетърпеливо, имат
много неща да си кажат от днешния ден и от винаги. Бора развързва букетчето,
налива вода в малка ваза, търси ѝ място. С разширени ноздри вдъхва аромата,
сякаш иска да погълне цялата гора, откъдето са набрани. Откога не е излизала
навън. Откога не е била в истинска гора. Има чувството, че някаква тежка
дълголетна болест я е приковала неподвижна към катедри, столове, маси,
президиуми, обсъждания, събрания, конференции.
Оздравяване от заседанията.
- Е, как мина защитата?
- Щом имам такава защитница...
- Нищо подобно! - протестира тя искрено, забравяйки неприятните за
спомняне перипетии около неговия случай, униженията, на които се бе
подложила и които той никога няма да узнае. - Нали сте наясно, че презирам
ходатайствата!
Неговите ядовити гримаси, захвърлени по време на боледуването ѝ, сега
една по една се възвръщат.
- Щом със застъпничество се качих на кораба, как иначе щях да се кача на
катедрата да получа диплома?
- Според мнението на професори и преподаватели проектът ви е
оригинално замислен и самостоятелно изпълнен.
Тя набляга на „самостоятелно”, за да изключи намесата на професор
Ставрев. Кирил, с доверително намигане:
- Така и щеше да си пропадне, ако...
Бора го прекъсва нервно:
- Ако, ако... Да отпразнуваме успеха ви!
Приготвила е обяд. Застила масата с пъстра покривка. Да си представят, че
ще седнат сред цветна морава. Слага теменугите в средата, след като вдъхва
още по-дълбоко аромата им. Сякаш да се увери, че поне те не са измама. Кирил
вади бутилка шампанско от джоба на сакото си:
- Да отпразнуваме оздравяването!
Той смъква сакото и го мята на облегалката на стола с движения на птица,
която иска да превърне кафеза в простор.
- Чакам да чуя с подробности как мина всичко! - подканя го Бора, без да се
издава, че вече е осведомена.
Той навива над лакът ръкавите на бялата риза, като че се готви да се пребори
с тези тежки подробности, а после се отказва:
- У нас всичко предварително се знае как ще мине...
- Ех, не съвсем. Знаеше се, че ще имате успех...
- Не аз, професор Власаки Ставрев има успех. Той бе герой на тържеството.
Дори се кланяше като примадона.

423
 Кирил намира достоен обект за артистичната си дарба на имитатор.
Представя цяла сценка от обреда при дипломна защита под покровителството
на такъв виден учен, който гори с младежки пламък, взема пряко участие в
творческата работа и така нататък. Бора оценява талантливата игра на
имитатора, но не се засмива.
- А къде са чертежите ви?
- Дипломните свитъци се пазят в института.
- Сигурен ли сте, че няма да изчезнат оттам?
- Няма да изчезнат, бъдете спокойна. Професор Ставрев ги прибра гри-
жливо и заключи в своя кабинет при „неприкосновения архив на института”.
Вие забравяте, че проектът ще бъде публикуван под негово име и ръководство.
Дано бъде и осъществен на дело!
Бора по индукция възприема сарказмите му:
- Ще бъде, как не! За внедрен проект се плаша много повече!
- А на корифей като него - тавана на хонорара!
Тя се подсмихва снизходително над наивността му:
- За корифеите има екстрена хонорарна таблица: тройно тавана!
- Тежка грижа имат тия хора - въздъхва той с дълбоко състрадание, - да не
загубят корифейския си пост, защото с него ще загубят всички облаги.
Тя изтръпва. Усеща как по кръвоносните ѝ съдове плъпва неизпитвана
радост и лекота. Оздравяване от грижата да запази поста си.
Навикът ѝ да прави социологически обобщения я издига над самата нея:
- Ускореното развитие на обществото си има много сенчести страни.
Нахлуват некадърници, ловки търгаши, набързо изпечени кадри. Някога бавно
се подготвяха специалисти. Възлагаше им се отговорна работа след
продължителни изпитания. А сега нуждите ускоряват подбора. В науката
проникват невежи. Те са нахални. Те дават тон...
Устните ѝ са още бледни от болестта с една изтънчена чувствителност. През
ума му префучава странна мисъл:
От много приказки и спорове забравяш да целуваш тези устни. Така тръгна
от самото начало - заяждане, препиране, политиканство. Заменихте целувките
с ухапваници. Сега е трудно да се пречупи навикът. Атмосферата е наситена
със свръхполитика като със стронций.
Тя усеща погледа му, впит в устните ѝ, по-силно от целувка. Все още е
неукрепнала, за да издържи дълго този поглед. Имат много важни неща да си
кажат, преди да се целунат.
- Разпределен ли сте вече?
От устните ѝ погледът му отскача някъде далече.
- Надявам се да ме изпратят там, откъдето се отказват всички.
- Къде по-точно?
- Края на географията... Арда.

424
 - Звучи героично.
Кирил, с хаплива самоирония:
- Героят в антигероичното време - отказ от блага и облаги, от слави и
прояви, от участие и щастие...
Бора сериозно:
- Щастието не е най-интензивното и най-диапазонно състояние на човека.
Щастието не може да бъде върховна цел на усилията му. Нещо друго, по-
неспокойно, някакво свръхнапрежение на всички скрити човешки заложби -
може би това е тайната пружина на стремежите му.
- Познали ли сте щастието, за да го отричате? - пита той и се приближава
заплашително към нея, сякаш се кани да я накаже с някакво неизпитвано досега
щастие.
Тя се отдръпва, заобикаляйки масата, както децата играят на гоненица, за да
отложи прегръдката му. Имат още много да си кажат, преди да млъкнат с
притиснати устни.
- Защо пък Арда? Варда, че ида! - пародира тя в негов стил.
Той за пръв път си позволява сантименталност:
- Детството ми е минало край нея. Вие не знаете каква бистра река беше тя.
Днес е оловносива, а пъстървата - отровена.
- Ще избистрите ли мътната Арда и ще възкресите ли рибите?
- Моят проект е друг - заявява той тихо като за отдавна взето решение, което
само е чакало сгоден час да бъде оповестено.
Бора не задава въпроса, който би следвало да зададе. Но в това премълчаване
въпросът проечава още по-наложителен. Кирил произнася колкото му е
възможно най-естествено, като за нещо самопонятно:
- Вие да си починете от бистрене на политиката и да... дойдете с мене!
За да се скрие от невероятния ѝ поглед, той се приближава плътно към нея.
Бора вътрешно се отдръпва:
- Какво ще правя аз там?
- Има ли място, където вие няма какво да правите? - притегля я за двете
ръце, сякаш да я понесе нататък, докато още не се е изплъзнала. - Колко ви са
студени ръцете!
- Все са си такива, от младини - изрича тя отбранително.
А той повтаря същото, което казваше Андрей и което би казал всеки мъж на
негово място:
- Ще ги стопля!
Тъкмо при такива общи реакции се откроява индивидуалният мъжки
„тембър”. Андрей ѝ топлеше пръстите, като дишаше в тях. Тя имаше чувството,
че той ги сгрява не с дъха си, а с душата си.

425
 Кирил обхваща в шепи китките ѝ, просто ги стопява в своята плътна
топлина. В такива мигове им се струва, че пръстите ѝ се присаждат в неговите
длани, че ръцете ѝ се разтварят в неговите, че ръцете им се взаимопроникват.
И те самите не биха могли да различат и отделят ръцете на убиеца от ръцете
на жертвата.
Фикусът отдавна не се е обаждал. В техните желания изневидело поникват
и се разклоняват неодолими, смътни фику-странности:

Да се изтръгнем от какавидата на навика!

Навикакавида - никаквида.
Без фику-скрупули да се разлистим, разкрилим. Не двулични, а двулистни-
двукрили. Вместо отвесни - отнесени.
Вместо свъсени - несвестни, весели!
Фикусмагории...
Презглава да се потопим в горскозеленото, да се отпуснем и да
потънем до самото бездъннозелено. Фик-унес.
В сърцевината на най-зеленото зелено да се хопнем от клон на клон -
фикусантропосно салтомортале. До най-високия стърчивръх на зеленото
да се преметнем - неспасяем фику-скок.
Зачатьчно-зеленото да проникне през шуплите ни, цели да се напоим
със звученето му.
Звън пронизно-призивно зелен. И сами раззеленени, озарени, да
излъчваме вечно-зелено.
Напразни фикусилия на любовта. Фикутивен триумфикус.
Не е така лесно да счупиш саксията си и да се разклониш на простор.
- Какво ще правя аз там? - повтаря Бора като в хипноза и бавно изкоренява
ръцете си от неговите.
- Как какво? - възклицава той, протегнал две празни шепи. - В Родопите?
Ще правите социологически наблюдения. Тъкмо моментът не е за изпущане.
Там стават промени в бита, в мисленето на новото поколение. Време за анкети,
а не за поети!
Тя се усмихва с тъга над своето поколение от „мечтатели”, което вече си
отива.
- Време за инженери, а не за химери!
Той клати пръст заканително:
- Но да не „обработвате” данните?
- Какъв интерес имам да фалшифицирам? - сепва се тя. - Изобщо кой
свестен човек, в кое свястно общество, за каква свястна цел може да се уповава
на лъжата?

426
 Той смъква патоса ѝ, като представя цяла комична сценка.
- Отивате при някой глух родопски дядо... Кхи... кхи - дави се Кирил в
старческа кашлица, прегърбен крета с въображаема тояжка.
Бора също се включва в сценката:
- Добра стига, дядо Метьо! Как си?
Кирил с ръка на ухото:
- „По-високо!” А вие записвате в тефтера: „На по-високо жизнено
равнище!”
Бора повишава глас:
- А как са децата, дядо Метьо?
Кирил приближава ухото си:
- „Още по-високо!” Вие записвате...
- „На още по-високо жизнено равнище” - уж записва тя на дланта си с
дълбокомислено лице. - А как са внуците, дядо Метьо?
Кирил подлага ухото си до сами устата ѝ:
- „Още, още по-високо!”
Тя старателно драска на дланта си:
- „На още, още по-високо жизнено равнище.”
- Не забравяйте да засечете времето на помислянето! - напомня той,
намръщен, с научна тежест.
Тя се разсмива лудешки на талантливата му игра. Смехът ѝ озвучава целия
глух доскоро дом. Той потрива длани с тържество на ловец, докопал лисицата
в капана:
- Хванах ли се на бас, че ще ви разсмея?
Бора все повече се дави в безсмислен смях. Разсмива се от смеха си. Поваля
се на родопското халище на пода, цяла се тресе. Никой не може да устои на
такъв възходящ, безпричинен смях. И Кирил, заразен от нервния ѝ кикот, се
прекатурва до нея. Не могат дъх да си поемат. Сълзи рукват от очите им. И
нито един от двамата не усеща в кой миг нейният смях прелива в плач. Тя
утихва. Отначало безмълвно. Все по-ускорено. С все по-доловими хлипове.
Кирил онемява. Втрещен, гузен. Отпуща недодялано ръце. Като че е
изтървал и счупил някакъв кристален съд, звънтящ от искри и прозрачност. И
вече не може да слепи разпилените стъкълца. Не му се вярва, че границата
между смеха и плача била един дъх, тънък като косъм.
- Исках да ви разсмея, а ви разплаках.
Едва се надига като пребит. Посяга към бутилката с шампанско:
- Ето къде е запечатано веселото настроение!
Отпушва тапата. Изстрел в тавана. Рикошет в паметта. Залп срещу стената.
Настроението е простреляно. Бора се изправя гърбом. Крие разплаканото си
лице. Тя пак търси помощ от радиото да закърпи някак настроението. Върти
копчето наслуки да хване музика. Но всяка станция бълва тревожни новини.

427
Кирил прибягва към моряшките си историйки, за да „запуши дупката” на
потъващия кораб:
- Един морски офицер вечер вземаше транзистора и преди да се затвори в
кабината, казваше: „Оттеглям се в ефира!"
- Ефирът е наелектризиран със заплахи - напомня тя с глас, натежал от плач
на буци.
Радиото бучи, крещи, съска, още малко, ще даде искра, ще изпращи и ще
възпламени този дом, всеки дом, всичко, до каквото се докосне човешки дъх.
Кирил налива в двете чаши шампанско. То искри с неуместна празничност.
Чукат чаши мълком. Не срещат погледи. Ръката ѝ безсъзнателно полива две-
три капки на пода за мъртвия.
- За истината, колкото и да е горчива! - прошепва Бора с дълголетна навивка
да произнася тостове, без да пие.
- Да я гледаме право в очите! - вметва той, без да вдига поглед.
И двамата с автоматична едновременност пият чашите до дъно като
лекарство. Вслушват се в напомпания тон на говорителя:
„...Конфликтът в Индонезия навлиза в нова фаза: самоизтребване...”
Кирил, без да се усети, под нейно влияние започва да социологизира:
- Свой срещу своя! Това характеризира нашия век.
От радиото продължава да нахлува натраплив коментар. Бора става и с
отчаяна решимост върти копчето за музика. Заглушители като слухова
бормашина се забиват в черепа, засягат нервен възел, предизвикват спазми от
болка.
- Заглушители, музиката на века! - обобщава той в същия дух.
- На всички езици престрелка! - въздъхва тя и изключва радиото с об-
лекчение.
Зейва тишина. Едва сега усещат по напрежението на гласните си струни, че
са викали, за да се чуят. Възвръщат си човешкия говор. Кирил използва
затишието за една отдавна подготвена изненада:
- Ако търсите „Кройцерова соната”, едва ли ще я налучкате!
Изважда крадешком от вехтата си студентско-ученическа чанта една плоча.
Поставя я на радиограмофона. Твърде преигран номер, за да мине. Понасят се
първите тактове на „Кройцерова соната”.
Бора снизходително се усмихва. Отнемайкъде и тя преиграва радостно
изумление:
- Нашата соната! Откъде я донесохте?
Той продължава каквото е замислил, не съвсем сигурен дали ще бъде
сполучливо. Приближава се до нея, хваща я внимателно за ръката и я
придърпва към креслото в ъгъла.
- Роклята е великолепна! Честито! - Тонът му се нагажда към салонен
комплимент.

428
 Бора вече изконсумира възхищението му още там на прага, щом той я
стрелна с един сепнат мъжки поглед, точно претеглящ фигурата ѝ в новата
линия, която ѝ придава роклята. Сега на закъснялата любезност тя откликва
отчуждено:
- Благодаря.
- Седнете тук, на креслото! - настанява я той. - Така, както бяхте седнали
първата вечер! - Поставя едната ѝ ръка върху облегалката на креслото, другата
- на челото ѝ.
- Нагласяте ме като фотограф за снимка. Щрак Марийка на пуртрет!
Озадачена, тя търси тогавашната си поза, но вече не може да я намери.
Нещо съществено се е променило. Той сяда в нозете ѝ на губера, прихваща
глезените си с две ръце, сякаш ги стяга в окови, и след като я гледа дълго,
нарочно дълго, казва:
- Мисля, че тогава се влюбих.
Може и така да е било, но гласният израз не прозвучава твърде достоверно,
кой знае защо. Той слага глава на коленете ѝ за убедителност и пита:
- Вие усетихте ли как хулиганът хлътна?
Бора гали косата му със студени пръсти.
- А старата сектантка? - произнася тя с горчива усмивка.
„Хулиган” отеква почти галено в сравнение с динозавърското прозвище
„сектантка”.
Сонатата постепенно извършва своето. Пръстите на жената стават по-топли,
косата на мъжа - по-податлива. Сега музиката не ги разделя, а свързва. Двамата
чувстват, че не бива с думи да нарушават хармонията. Боят се да се поместят,
да променят позите си, да не би да размътят бавното избистряне помежду си.
Мислите им не замлъкват, пуснати на свобода от музиката.
Много ли бях смешен, смешна от пръв поглед? Навярно ти бе страшно
отблъснат, отблъсната от моето държане? Какъв, каква ти се сторих по време
на първата ни вечеря? Мина ли ти поне за миг през ума, че би могъл, могла да
се влюбиш някога в мене? Нашият словесен сблъсък не бе ли всъщност
съпротива срещу привличането? Колко много думи като куршуми изстреляхме
един срещу друг. Потиснахме началото на любовта, най-свежата пъпка на
чувството, в идейни схватки. И сега продължаваме да пропущаме взаимността
заради „изясняване на позициите”. Докога ще бъда така глупав, глупава?
Двамата едновременно се повалят върху родопския губер.
- Забравяме всичко от тази пуста политика! - прошепва той и разбърква
високата ѝ прическа.
За миг тя се приковава върху лакти, опъната назад като настигната от
свръхестествено явление:
- Възможно ли е? Точно същото си мислех и аз в този момент!

429
 За първи път откриват телепатичната връзка помежду си. Това ги изплашва.
Всички ли техни мисли им се предават?
А в ъгъла, може би истинският виновник, скрит в собствената си сянка,
съвсем невинно зелен мустак фикузасуква.
Нейните пръсти се плъзват по челото му, сякаш дирят пролуката, през която
проникват мислите от нея към него и обратно. Напипват релефа на
изпъкналостите и вдлъбнатините. Показалецът ѝ слепешком започва да гали
отвесното русло на една бръчка, дълбока като белег от рана.
- Какво е това? - прошепва тя, продължавайки да изследва дирята с
проницателен пръст. - Палавнико! От дърво ли си паднал, като си крадял
череши? Или си се бил на дуел?
Луд кон препуска. Вятър с плющяща грива. Тялото на коня се изплъзва
изпод човешкото тяло. Кентавърът се разпада на двете си съставки. Горната
част е беззащитна. Човекът е изхвърлен на земята като излишен товар. Бегом
командирът, още в руса младост, се спуща към пострадалия. Носи го на ръце.
Двамата - като статуя „Пиета”. Раненият е превързан през челото. Русата
усмивка на командира, наведена над болничното му легло: „Ще ти остане белег
като на рицар.”
Сега пръстът ѝ дали чете мислите му по ръбеца на тази рана? Рицар, който
трепере да не бъде разкрит.
- Удари часът да ви издам моята тайна - подхваща той с глас, променил
цвета си като при внезапна смяна на някакво вътрешно осветление.
Пръстът ѝ побягва от бръчката на челото му и се заравя дълбоко в косата му.
- Последните нощи не сте спали, за да работите... - прекъсва го тя и се
изплашва, като чува гласа си, също изгубил своя цвят.
- Моята тайна може да се окаже най-тясно свързана с една ваша тайна...
Сега тя отдръпва пръсти и от косите му, сякаш внезапно са пламнали.
- Опитайте се да заспите!
- Искате ли да узнаете...
Тя прокарва студените си пръсти по устните му, за да ги запечата като с
лепенки.
- Ако коленете ми не са корава възглавница? - приканва го за сън.
- Наистина интересува ли ви истината?
Бора настръхва, съзнала, че и с целувка не би могла да заключи тази уста,
решена най-сетне да проговори.
- После... после! - заклина го тя със суеверен страх.
- И аз все си казвах „после”! Но това „после” е превръзка на очите за
избягване от истината.
Ако се предоставят на механизма на телесната близост, ако го пуснат в
действие със силата на самотното отчаяние, те биха постигнали пълна

430
мигновена забрава. Ами после? Мълчанието или говорът след това биха били
още по-непоносими.
Едната страна на плочата е извъртяна. При настъпилата празнота те
изведнъж разбират, че са пропуснали цялата първа част на сонатата. Просто са
оглушали за музиката.
- Поне да чуем плочата докрай! - настоява Бора.
Той колебливо надига глава от коленете ѝ, боейки се, че щом се размърда, и
ще разпилее решимостта си, набирана отдавна за самопризнанието. Става от
пода, гърбом към погледа ѝ, преобръща плочата и се прибира отново в същата
поза. Сега двамата потъват в благородната ведрина на втората част от сонатата.
Душите им се сливат в една молитва: Дано никога не свърши тази музика!
Телефонът.
Двамата се стресват, застигнати от изстрел в своето бягство. Кирил задържа
Бора да не се втурва към слушалката:
- Имам лошо предчувствие!
Тя се изтръгва с все сила от ръцете му, дърпана като със синджир от
звъненето.
- Кой може да бъде?
През ума ѝ префучават едновременно безброй вероятности: Радуна?
Подочула е още нещо. Сигур изключването е предстоящо. Миглена?
Надушила е нещо ново. Дали някаква вест за Митко Аначков? Защо това момче
се яви в сънищата ѝ наред с мъртвите? „Като сънуваш някого умрял ще го
срещнеш жив!” - казваше баба ѝ. Глупости! Дано само не е самоубийство!
Домоуправителят? Сега, след успешното дипломиране на Кирил, въпросът с
временното му жителство би трябвало да се уреди по-лесно. Но ще се наложи
едно обаждане на професор Ставрев. Ограбеният е зависим от крадеца!
Художникът? Звънял няколко пъти, докато бе болна, да я кани на тавана да си
избере една картина и да поспорят за „соцреализма”. Покана от провинцията
за лекция? Напоследък никъде не я канят. Светкавично се е пръснал слухът, че
проф. Бора Найденова изпада в немилост. Кой може да бъде?
Пак звъни, още по-настойчиво. Бора посяга с ръка, синджирът изкъсо я
дърпа.
- Някой досадник! - изръмжава Кирил и снишава тона на грамофона, сякаш
скрива следите от бягството им.
Сонатата почти изчезва. Затишие, предвещаващо друга музика. Двамата се
гледат, оглушени от тревогата. Бора вдига слушалката, готова за най-лошото.
Той търси по лицето ѝ отражение на невидимото лице отсреща.
- Ало?
- Прозвуча като „Олеле!” - прошепва той с най-кривата си присмивка.
- А, Емо, здравей! - гласът ѝ преминава към мажор.

431
 Но изразът на лицето ѝ е в пълен контраст с веселия тон. Кирил блясва с
поглед на погнат звяр в дебрите.
- Благодаря, добре съм вече! Още не излизам, съжалявам... Много мило от
твоя страна, но... Благодаря за поканата. По-нататък... Не мога веднага. Ами...
Толкова ли е неотложно? Да, но... разбери!... - Запушва слушалката с шепа и се
обръща към него шепнешком: - Иска с мъжа си да ме посетят! - В гласа ѝ зъзне
ужас.
Кирил акробатически скоква на нозе, без да се опира с ръка о пода като при
„Тревога на кораба!” Процежда през зъби: — Аз изчезвам!
- Мъжът ѝ бил ваш приятел от младини, искал да се видите!
- Измислете някакъв благовиден предлог! - казва той със скороговорка.
- Неудобно е! - шепти тя в паника, освобождава слушалката и заговорва с
още по-засмян глас и с по-мрачно лице: - Емо, прощавай! Проведохме кратко
домашно съвещание. Разбира се, ще се радваме да ви видим! Само че
домакинството ми е объркано. Нали знаещ, още не съм се окопитила от
боледуването... Е, хайде, чакаме ви!
Окача слушалката на вилката и стои като поразена от гръм. Той е още по-
разстроен, не може място да си намери. Единственият им празник свърши.
Кирил щраква копчето на радиото, преди да е изключил грамофона. Иглата
рязко издрасква плочата. До този момент, макар и снишен, все още от време на
време се долавяше звукът. Сега финалът на сонатата е окончателно зачеркнат.
- Спокойствие? - въздиша той. - Това неземно цвете не вирее на нашата
планета. Така и не чухме сонатата до края.
- Все нещо ще ни попречи - промълвя тя.
Кирил застава до прозореца, сякаш се кани да скочи долу.
- И двамата ли ще дойдат? - запитва.
Тя едвам започва да осъзнава истинската опасност, която им предстои.
- И двамата.
- И ние ще трябва да ги посрещнем двама? - настръхва той с всичките си
таралежови бодли.
Тя се оглежда от горе до долу като чужда.
- За пръв път ще се явя в двойствено число. Не аз, а ние...
- Двамата! - произнася Кирил с вкус на мухоморка в устата.
- Това е съвсем друго същество, с друг манталитет, с друг език, с други
реакции. Някак тежко, неповратливо, бавно мислещо, двойно същество: ние...
- Двамата! - изричат всеки поотделно за себе си.
Бора, втрещена, се мъчи да се види в новата роля.
- Не аз, сама, отговаряща за себе си, за своите думи и жестове, но...
Поглеждат се и повтарят този път в един глас:
- Ние, двамата!

432
 Това неусетно ги развеселява и те го обръщат на игра. Бора възклицава с
ожесточена ирония:
- Какъв хубав пролетен ден не за мене, а за нас...
- Двамата! - разчленяват заедно в хорова агитка.
Кирил продължава подигравката, правейки лице на наивник, хванат в
клопката:
- Каква лоша програма по радиото не за мене, а за нас...
- Два-ма-та! - вече с упражнена едновременност викват те.
Играта ги увлича. Бора навлиза още по-навътре в неудобствата на
двойствеността.
- Във всичко, което харесвам, приемам, отричам, аз заангажирам другия
човек до мене.
Кирил се сгърчва, сякаш му надяват бодлива фланела.
- Трябва да се съобразявам, да претеглям предварително думите,
постъпките, хрумванията си...
- Това странно същество „Ние, двамата” отговаря за делата и мислите на
всекиго поотделно и ги уеднаквява! - продължава тя, вторачена като пред
клетка в зоологическа градина.
- Уязвимо същество „Ние, двамата”. То понася миналото, грешките,
вината на всекиго поотделно и ги слива! - Тъмна заплаха забоботва в гласа
му, от което Бора цяла потръпва.
- Сякаш се вмъквам в нова кожа, ранима, неудобна, не по мярка, спъваща
ме при всяко движение и порив.
Кирил допуща идейни страхове у нея и заявява презрително:
- Бъдете спокойна! Ще бъда мълчалив и сдържан. Няма да изказвам
гласно мисли, които могат да ви компрометират.
Тя още повече се разстройва:
- Точно това ме безпокои: да се чувствате скован в мое присъствие.
Протяга ръце към него, без да знае дали за да му даде, или сама да получи
опора.
- Нека се опитаме и двамата да бъдем естествени! - предлага тя, открила
някакъв изход.
- Естествени! — ахва той. - Това е най-трудното в наше време!
Притегля я за двете ръце и целува бегло устните ѝ в самия миг на
отдръпването. Отпуща я с горчива усмивка, която казва: Е, видяхте ли, дори
един пред друг не можем да се държим естествено!
Бора се разшетва припряно:
- Всеки момент могат да дойдат! Те се движат с кола.
- Щом са с кола, ще се забавят. Няма къде да паркират.
- По-скоро! - раздига тя блюдата, до които не са се докоснали. - С какво ще
ги почерпим? - изпада в треска. - Нищо нямаме!

433
 - Ще изтичам за бутилка коняк и цигари! — втурва се навън.
- И кутия шоколадени бонбони! - заръчва тя подире му.
Остава сама. Подрежда хола и продължава наум самоироничната игра:
- Мило, двойствено същество! Как се чувствате? Какво ще кажете за
последните новини? Ние мислим, че светът подлудява. Къде ще летувате? Ние
още не сме решили. Ние, като останем насаме, ние н а с а м е ще решим, ще
съгласуваме къде да отидем ние, двамата. Премило двойствено същество!
Трябва да внимаваме! Да нагодим стъпки, говор, жестове, рефлекси в един
ритъм, за да не се получи асинхрон. Никакво отклонение насам-натам, вляво-
вдясно! Двойната кожа е тясна и стяга през ръцете и през нозете. Здравей,
почтено двойствено същество! Ти си самото благоприличие! Лудини, рискове,
щуротии си позволява само единичната личност, а двойствеността ги
унищожава или укротява. Поотделно можем да мислим какво ли не, да се
противопоставяме един на друг, да водим класова борба под един покрив, да се
самоизключваме. Съберем ли се в „Ние, двамата”, ставаме тиха, застояла вода,
огледало на мирно съвместно съществуване. Пази се от тихата вода! Там ще се
удавиш. Двама души в една кожа като в усмирителна риза. Поклон, здраво,
благонадеждно двойствено същество! Градивна клетка на обществото.
Медни фанфари от светлината на залеза звучат по стените в хола.

Фикусът до прозореца събира последните лъчи от тържествения

фикузаник в зелените си ириси.
Горди фикакорди. Фикуфинал.
Нивга, нивга вече няма да се върне този ден, който изживяхме
заедно.
Фику сбогом!

Хубавият ден е към края си. Двамата седят чинно един до друг на канапето
в очакване на гостите. Кирил стрелва нервно часовника на китката си:
- Закъсняват! - Странно нетърпение напира в гласа му.
- Докато Ема си направи тоалета! - Още по-странно спокойствие в нейния
глас.
Междувременно Бора е успяла да възстанови прическата си. По гладките
коси, вдигнати на висок кок, са заличени следите от мъжките пръсти. Тя с
поглед инспектира предметите, ъглите, фикуса, мъжа, себе си. Всичко е наред.
И все пак има нещо не в ред. Двамата, всеки по своему, се питат: какво е то?
- Да изключим телефона! - предлага той. - Ще ни безпокои.
- В никой случай! Очаквам едно обаждане.
Той преглъща въпроса. Но двойственото същество не може да допусне тайни
между самото себе си. Жената е принудена да даде обяснение:

434
 - Една моя студентка, която вие нарекохте Глена-Глина, обеща да ме
уведоми... Тревожи ме нещо, може би неоснователно...
- Не мислете за лекциите си! Те са отменени, видях обява в института:
„Поради заболяване на преподавателя...”
Той млъква, поразен от промяната на цвета на очите ѝ. От пъстри, събрали
яркостта на залеза, изведнъж посивяват. Преди да се е скрило слънцето, в
погледа ѝ се мръква.
- Необходим ви е отдих - казва той в пълно недоумение от удара, който ѝ е
нанесъл със своите думи. - Лекарката предписа строг режим, планина, разходки
на чист въздух...
Тя махва с ръка, сякаш да отпъди пушека от цигарите му, без той да е
запалил.
- Отдих от амбициите, това ми е необходимо! - произнася със също такъв
посивял като погледа ѝ глас. - Друго ме безпокои.
Прехвърляйки вниманието си върху „другото”, тя постепенно се отърсва от
своята тревога. Лекциите ѝ отменени! Преподавателската ѝ кариера -
свършена. Има по-страшно от това.
- Какво? - пита той с правото на загрижено двойствено същество.
- Не се знае какво става с един от изключените студенти. Боя се от най-
лошото. А телефонът мълчи и мълчи!
- Мислите, че може да е посегнал на себе си?
Тя не посмява гласно да потвърди мислите си, да не би да ги материализира
в реалност.
Двамата седят вцепенени като на стара фамилна снимка и очакват, без да си
разменят дума.
Бодро, продължително иззвъняване.
Двамата скачат едновременно, пронизани от една стрела. Не телефонът.
Пътният звънец. Отправят се със съгласувана стъпка към вратата, навели глави
като впрегнати в един юлар. Отварят, застават в еднакъв наклон на тялото от
двете страни на входа. Еднакво озарени от гостоприемна радост. В мига, в
който чуждите очи ги поглеждат, в тях вече е извършена метаморфозата. Щат
не щат, те са мъж и жена. Двама.
Ема и Начо Селимски на прага. Начо високо държи букет. Ема - фрапаптно
елегантна. Двамата възбудени от предстоящата среща. Начо поднася с
тържествен поклон цветята на домакинята:
- Заповядайте!
- Чудни карамфили! — възкликва Бора.
- Чудни карамфили! - повтаря Кирил с мъжко ехо на женския глас.
Домакините въвеждат гостите в хола. Стоят прави. Взаимно се проучват.
Бора развива целофана от букета, той шуми, като че се троши тънка корица лед
помежду им, без да може да се дотроши.

435
 - Честито! - казва Ема многозначително и стиска ръката на приятелката си.
Начо повтаря нейния жест като мъжко ехо на женското досещане, стискайки
ръката на приятеля си.
- Ха честито!
Бора смутена, поглежда въпросително към Кирил.
- Какво ни честитят?
Той вдига рамене, боейки се да ги попита. Ема пояснява с дяволита усмивка:
- Оздравяването! Много добре изглеждаш. Подмладена, освежена. Роклята
ти стои чудесно.
Бора се измъква от неловкостта, улисана с цветята. Начо през това време
представя Кирил на Ема:
- Това е скитникът, за когото толкова към ти разправял!
- Добре, че аз ти разправих за него, та да се сетиш кой е! - подиграва го Ема.
Бора се връща и носи цветята в делва. Поставя я на пода в ъгъла. Нарежда
карамфилите един по един да гледат към хората, а не към стените. Начо се
обръща към нея:
- Вярно! Щом Ема ми го описа: един такъв... по-инакъв, веднага го познах,
това е Киро Аргира и никой друг!
Ема мята грациозно ръка върху рамото на Бора:
- Казват, че жените разделят приятели от детинство и ги скарват за цял
живот. Ние, Борче, с тебе сме опровержение на правилото. Благодарение на нас
се събраха тези „верни” приятели.
Начо, огледално отразявайки жестовете на жена си, но в мъжки вариант,
потупва приятеля си по рамото:
- Трябва да признаем, Киро, така си е! Жените са по-инициативни.
Ема завърта китка като перка във въздуха, показвайки красивата си ръка и
блестящи пръстени.
- При центробежните сили от въртенето на земята жените са сцеплението.
Кирил се обръща към Бора, сочейки приятеля си.
- На този човек дължим спасителното лекарство.
- За пръв път чувам! - ахва Бора.
- Дребна работа! - махва с ръка великодушно Начо.
- Борче, на какви конспиратори сме налетели! - провиква се Ема. - И аз за
пръв път чувам, представи си!
Начо се подсмихва. Кирил обяснява някак гузно:
- Никъде не можеше да се намери този антибиотик, а нямаше време за
губене.
- Тогава възкръсна споменът за едно забравено приятелство! - подхвърля
хапливо другият.
Бора пита, цяла наежена със своите скрити борови иглици:
- Откога датира това приятелство?

436
 Двамата мъже се споглеждат под вежда. Всеки възлага на другия да
отговори. Конфузно замлъкване. Ема изящно размахва ръце, сякаш пропъж-
дайки досадни комари:
- Моля те, не провеждай анкета поне днес!
Начо отвръща неопределено:
- Старо приятелство от млади години.
Кирил отвинтва капачката на бутилката, за да отвлече вниманието:
- Да се почерпим за тази късна среща!
Ема се приближава с танцуваща походка към него и поднася чашата си да я
напълни:
- Няма закъснели срещи! Щом има среща, тя е винаги навреме!
Бора разкъсва обвивката на кутията с бонбони, предизвиквайки същото
трошене на корицата лед помежду им. Напомня им с жест на домакиня:
- Седнете, защо стърчим като наказани?
- Да седнем, че то заприлича на дипломатически прием! - казва Ема,
искряща от присмехулство.
Сядат с облекчение. Кирил налива коняк в чашите на останалите. Бора
поднася бонбони. Ема, разбира се, пак отказва.
- Сладко в никакъв случай!
- Не е ли достатъчно горчив животът? - пита Бора.
- Има други неща за подслаждане - отвръща Ема фриволно.
- Наздраве за бъдещите ни срещи! - вдига тост Начо с привичка на началник.
Двамата домакини се споглеждат в уплаха от такава бляскава перспектива.
Но вдигат чаши с подходяща усмивка:
- Наздраве!
Чашите звънват. Едновременно отпиват от коняка. Помълчават, сякаш в
недоумение за какво всъщност са се събрали. В настъпилата празнота Бора чува
пронизителното безмълвие на телефона. Глен е експедитивна в лова на
сведения. Дори да не се е добрала до нещо „ценно”, пак би се обадила. Защото
Глен знае, че липсата на сведения е важно сведение. Как да се обясни тогава
нейното мълчание? Обеща, че още днес „ще се чуем”. Само в един случай тази
бъбрица би онемяла: ако е научила нещо непоправимо. За да не тревожи
обичната си преподавателка. А нима не разбира, че така я тревожи много
повече? И все пак онзи, който вдигна ръка в защита на другите, не може да
вдигне ръка на себе си - мисли Бора, разяждана от безпокойство за изключения
студент Митко Аначков. А дали не се е влошило състоянието на другия
изключен, катастрофиралия Съби Осата? Когато е заспал на волана, до него е
нямало „талисманче”. Още една грижа я притиска.
Ема и Начо почти едновременно изричат:
- Най-после времето се оправи!
При синхрона прихват в смях. Ема разяснява компетентно:

437
 - Често се случва между семейни хора да заговорят едновременно като
древногръцки хор. - И вметва съвсем непринудено: - Ще имате случай да го
проверите на собствен опит. Понякога се питам: всичките ни мисли ли се
предават по тази вътрешна жица? Може би ние не знаем, че всичко знаем един
за друг. Когато мълчим, когато крием помислите си един от друг, ние просто
забравяме, че сме едно същество, което се бои от самото себе си, което се крие
от себе си...
- Не плаши хората! - прекъсва я Начо, сам изплашен от това, което би могла
да изтърси жена му. - Семейството е по-просто нещо от всяко разсъждение за
него.
Кирил и Бора седят като върху бавен огън. По-скоро другите двама са
домакини, а те - неканени гости. Кирил надига чашката поради липса на друг
начин да се самоизключи от разговора. Ема обича хлъзгави теми и се мъчи да
ги подведе нататък:
- Едно основно правило трябва да се знае: не натрапвай на партньора своето
настроение! И домът ти е дом за отдих.
Бора не може да се въздържи от „вземането на отношение”.
- Настроението ти е твоето присъствие, добро или лошо.
- Щом го затвориш за себе си, то се превръща в отсъствие – уточнява Кирил
в нейна подкрепа.
Ема това и чака, за да пусне в ход своите парадокси.
- Улучихте! Отсъстващо присъствие: най-добрият климат за семейството.
Заричат се да не се поддават повече на нейните уловки. Ема владее до
виртуозност изкуството да води разговор, жив и интригуващ, до ръба на
допустимото. Държи нащрек събеседника, че всеки миг може да го жилне в
най-чувствителен нерв. И в същото време думите ѝ са гладки, хлъзгави като
сапунчета. Изплъзват се, ако искаш да се хванеш за някоя нейна дума и да
поставиш лисицата натясно.
Кирил запалва цигара и поканва Начо, за да изолира поне „мъжката” част от
остротите на гостенката. Но другият клати глава отрицателно с намръщена
усмивка.
- Да не би да си се отказал от тютюна? — пита Кирил изненадан.
- Колко пъти съм се отказвал! - присмива се Начо над собствената си воля.
- Но наистина го спрях, щом жена ми пропуши. Двама пушачи в една къща са
много.
- Получава се димна завеса! - намесва се Ема. - Аз пуша, за да спася мъжа
си от тази отрова!
С кръшен смях тя става от креслото и отива към Кирил. При движението се
откройва кракът ѝ до бедрото от дълбоката цепка в полата. Тази мода току-що
е проникнала с бавното „размразяване” и още не се е наложила. Кирил се
изправя вежливо, поднася ѝ кутията. Дамата с бавни пръсти, изтъкващи

438
маникюра и изяществото си, поема цигара. Кокетно го изчаква да ѝ поднесе
запалка. Всмуква с наслада, повече за жеста и за разширяването на тръпните
ноздри, отколкото за самото пушене. Връща се плувно на мястото си,
предоставяйки им възможност от другата страна да видят костюма и фигурата
ѝ. След нея и домакинът сяда. Ема и Кирил пушат, сякаш повеждат ням диалог
чрез размяна на тайнописни знаци от цигарения дим из въздуха. Бора
неуместно поднася бонбони. Пушачите отказват. Получава се безмълвно
съгласие между тях двамата. Начо от солидарност с другата взема бонбон и
докапчва чашата си.
Неловко мълчание.
Апострофикус
Има две върловраждуващи класофики:
Фикуфоби и Фикуфили.
Фикуфобите се борят с всички средства да превърнат целия глобус
в гробус.
Фикуфилите се стремят с всички сили да превърнат земното кълбо във
вечнозелен фикс-оазис.
Това е последният шанс на агонизиращата планета. Или-
или.
Фику-геноцид или Триумфикус.
Бора поглежда към телефона. Струва ѝ се, че е стиснал черна челюст,
скривайки някакво лошо известие. Пак Ема подклажда загасналия разговор,
сякаш го разръчква с ръжен:
- Какво сте млъкнали? - обръща се гъвкаво към мъжете: — Нямате ли си
общи романтични спомени от младините? Ще бъде забавно да послушаме. Ние
не сме ревниви, нали, Борче? Момичетата на ваше време са били с букли.
Цялата глава на масури. Все едно че галиш чекрък!
- Епохата ни завъртя на такъв чекрък, че имаме постоянно виене на свят!
- казва Начо, закотвил поглед в дъното на чашата си, като че там търси
опорна точка за изгубеното равновесие.
- И на днешните млади не е лесно - добавя Бора, изплувала в разговора към
своя тема. - Пред тях има много нерешени проблеми.
- Например? - пита Ема, откривайки повод да даде някакъв фрапантен
пример.
Бора се замисля. Бои се, че ще прозвучат наивно нейните още пипнешком
търсения:
- Младите имат будно чувство за съвременност, а се сблъскват със
закостенели форми навсякъде: в образованието, в обществения живот...
- В пресата - допълня Ема от своята област.
Бора продължава все по-ангажирано:

439
 - От това възникват остроконфликтни ситуации. Остарялата форма е не
само външна спънка за размаха на младия човек, но и вътрешна задръжка на
инициативата му, на таланта, на фантазията. Пред него има две възможности:
или да се отдръпне, да се затвори в себе си, да се отчужди от собственото си
бъдеще, или да хвърли цялата си енергия в пробива на нови форми.
- А има и трета възможност: да се примири и да се разположи удобно в
старите форми! - напомня Начо, включвайки и своя скромен опит.
- Разбира се, това се случва с мнозинството! - оживява се Бора. - Но в
момента, в който настъпи примирението, младият човек минава в друга
категория: възрастен, независимо на колко е години. Истински млади са
непримиримите. Онези от тях, които се оттеглят от всякакво участие, затъват в
трагедии. Под гнета на неизразходваната енергия се стига до изкривяване на
поведението, необуздани прояви, алкохолизъм, перверзии, самоубийства. А
останалите, рискуващите, смелите, освобождават взривната си енергия в това,
което аз наричам „младежки натиск”. Оттам ще напре обновяването на старите,
замразените социални структури.
Ема скача от мястото си и прави крачка напред, използвайки докрай цепката
на полата си. Този миг е добре дошъл за една изненада, с която тя ще зашемети
тесния приятелски кръг, а оттук и цялото общество:
- „Младежки натиск” ли? Младежка напаст по-точно. Ще ви поверя нещо,
но при условие: тук да си остане! Строго секретно!
Другите онемяват, като че отсега заключват устата си да не издадат опасната
тайна. Ема обира ефекта от предстоящите си думи:
- Младежкият екип от студентската многотиражка „Авангард”, който бе
привлечен по мое настояване в „Софийска вечерница”, предизвика инфекция,
казано на техен жаргон. Свалени сме за „недоглеждане” главният и моя милост,
а пък авангардистите - разпръснати из провинцията.
Странното е, че тъкмо Бора, която би трябвало най-добре да познава
системата извътре, най-силно е поразена:
- Възможно ли е? Защо такава драстична мярка?
- Нищо не ме учудва! - казва Кирил, напомняйки на Бора, че е излишно да
се тревожи за неща, независещи от нейната воля.
- Бъдете спокойни! - намесва се Начо, като върти празната си чаша. -
Главният редактор заради допуснатите грешки е повишен: изпращат го
дипломат в чужбина. А Еми получи две предложения, за радиото и за едно
издателство. Разбира се, тя би желала да последва шефа си в чужбина! -
подмята Начо с крива усмивка.
Вместо да се смути, Ема заставя мъжа си да наведе очи:
- Напротив! Шефът държи да ме назначи аташе по печата или кореспондент
в чужбина, но аз предпочитам да не късам връзката със страната! - И веднага
снижава тона, да не би да я уличат в излишен патриотизъм: - Не за друго, а

440
защото къде ще мога така да вляза вътре в менажерията, както тука. Какво
повече за един журналист, освен да си пъха носа в злободневието?
Бора не може да се освободи от потреса.
- Така ли са ударени при първите си стъпки в своята дейност младите
журналисти? Спомням си как ги заварих: приближили рошави глави над
макета на новия брой, там горе, в таванската стаичка на института, където им
бе поместена редакцията. Посрещнаха ме на нож: цензорът иде! А аз се
възхищавах мълком от тяхната вътрешна спойка, от вихрените им хрумвания,
от неуморното тичане, за да излиза навреме вестникът в онзи неповторим вид
въпреки пречките от разни страни. Въпреки моето „зорко наблюдение”,
Въпреки всичко. Какво ще правят сега младите, талантливи „авангардисти”,
изгонени от работа, тъкмо започват живота си?
- Ще минат в ариергарда! - казва Начо и върти празната си чаша, но
домакините не забелязват това, увлечени от парливата новина.
Кирил въздъхва:
- Все пак всичко бих дал сега да започвам живота си!
- Не завиждам на започващите сега живота си — възразява Бора. - Кой път
да хванат? Има ли някакви трайни ценности за тях? Как ние някога тръпнехме
пред стойностите на живота!
Неусетно разговорът прелива в диалог между двамата домакини, което не е
много вежливо. Гостите ги гледат недоумяващи. Начо упорито върти празната
си чаша, но никой не му обръща внимание.
- Поколенията текат „на води” - разсъждава Кирил гласно. - Първото бе
ентусиазираното, червената вода. Второто, гневното - мътната вода. Като се
оттече мътната вода, иде третото - умореното, съзерцателното.
- Последното ли е златната вода? - пита Бора иронично.
- Кой знае? Може би стихналото брожение ще утаи мътилките и ще из-
бистри посоките на течението.
- Първо размътваме реките, а после ги бистрим! - подхвърля Бора с горчив
присмех.
- Какво става тук? - възкликва Ема и сяда отново в креслото, повалена от
смайване. - Сякаш репликите ви са разменени. Тя говори като него, а той като
нея!
Начо махва с ръка:
- Това е първата фаза. След това ще се уеднаквят.
Кирил продължава мисълта си на глас:
- Добре, че младото поколение е по-различно от нас! Да е живо и здраво!
- И вдига чаша.
Начо с печално лице му показва своята. Двамата домакини се сепват. Бора
подава бутилката на Кирил. Той налива на приятеля си:

441
 - Прощавай! Заплеснахме се по разсъждения за младостта. Който няма вече
младост, разсъждава за нея. Докато се усетим, чашата на живота ни празна...
- Какво знаят младите днес? - разпалва се Начо. - Пред нашето поколение
стоеше проблемът за приспособяването, то бе въпрос на живот и смърт.
- Тъкмо това отблъсква младите от нас! - казва Бора.
Ема отсича с жест на многознайница:
- Младите са си родени приспособени!
Кирил говори повече към Бора, отколкото към другите, сякаш двамата не са
успели да си довършат някакъв вътрешен спор:
- Имах възможност да ги наблюдавам отблизо, нали бях закъсал студент.
Харесват ми не в общите, дирижираните прояви, а в индивидуалното
поведение. Наистина ми харесват.
- Момичетата ли? — подхвърля Ема закачливо.
- Студентките, а? - ухилва се Начо и отпива този път пестеливо от коняка.
- Разбира се! - отвръща убедено Кирил. - Освободени са от вътрешни
задръжки. Това е по-свободно поколение в сравнение с нашата самоограничена
младост.
Ема, все по-смаяна:
- Много сте идеен!
- Под нейното блаотворно въздействие! — казва той важно и сочи към Бора.
- Успя ли да го проагитираш? - пита я с лукава подсмивка Ема, обърнала
поглед към него. - Подложи ли го на идейна обработка?
- Нито дума не съм изразходвала за тази цел! - наежва се Бора.
- Да видя, няма да повярвам! - възклицава другата и пуща фонтана на своя
смях сега дъговидно.
- Киро не се поддава на агитация, познавам го от казармата! - обажда се
Начо, вмъквайки се под дъгата на смеха ѝ, като смушква приятеля си да му
налее в чашата.
Другият машинално му сипва коняк, преследван от някаква своя натрапчива
мисъл:
- Признавам само една агитация: агитацията на мъртвите.
Безпричинна тръпка пронизва четиримата. Начо обръща на шега:
- Не намесвай и мъртвите в пропагандата!
Кирил е по-сериозен от необходимото за такъв разговор:
- Мъртвите проникват през стени и заключени врати, чукат на съвестта ни,
оживяват в сънищата ни. Не можем да ги изгоним оттам.
Бора произнася с несвойствен за нея еретичен тон:
- Който е минал през казармата, става или върл фелдфебел, или върл
антидогматик. Единият, където срещне тъпота, команда, сляпа дисциплина,
послушание, а другият, обратното - независимост, свободомислие, характер,
- ги ненавижда до смърт и се опълчва срещу тях.

442
 Кирил се усмихва снизходително над любителските ѝ представи за
войниклъка.
- Вие, жените, не познавате какво взаимопроникване има между казармата
и външния свят. Нелепи команди на фелдфебели, сляпо подчинение, страх от
наказания, раболепие пред началството, произвол, унизяване на човешкото
достойнство - всичко това, което е в структурата на класическата казарма,
прониква неусетно и във външния свят, превръщайки го полека-лека в една
огромна казарма.
Ема побързва да изведе разговора към шеговита плитчина:
- Мъжете, ако не заговорят за казарма, не се чувстват мъже.
- Интересно вие, жените, за какво ще заговорите, за да се почувствате жени?
- запитва Начо, въодушевен от коняка.
Ема попада най-сетне в свои води и заплувва като риба.
- Как за какво? За вас, мъжете! - прогласява предизвикателно и се разхожда,
за да привлече погледите им отново.
- Да чуем! - криви врат Начо.
Изведнъж Ема се обръща с въпрос към Бора:
- Я кажи, как превъзпита този непоправимец? - И сочи с пръст към Кирил.
В замрялата тишина прозвучава гласът му, ледено спокоен:
- А откъде знаете, че съм бил непоправимец?
- Съдя по приятеля ви! - заявява нагло Ема и придърпва ухото на мъжа си
като на непослушно хлапе. — Покажи ми с кого си дружил, за да ти кажа какъв
си бил.
Начо търси съчувствие от другия:
- Смятай, Киро, аз на каква дресировка съм бил подложен, за да стана такъв
кротък!
Той прави лице на светия, а с ръка подлага чашката за още. Кирил, гърбом
към дамите, налива и на двамата.
Обособяват се традиционните две групи при българска гостувка - мъжка и
женска.
Ема улавя гальовно под ръка приятелката си, дръпва я настрани и започва да
шушука по женски. Кирил поглежда към техния ъгъл нащрек, очаквайки нова
приумица от гостенката.
- Имаш ли нужда от масажистка? - пита Ема доверително.
- Не, защо? - недоумява другата.
- Жената напълнява, щом заживее семейно.
- Ако съдя по тебе, не е вярно!
- Поддържам линията си извънбрачно! - смее се Ема с очарователно
безсрамие.
Бора не скрива тревогата си.
- Къде ще отидат сега „авангардистите”?
443
 - Не се грижи за тях! Ще се оправят, където и да отидат. Живи дяволи! Това
ще им даде ценен опит. Ще захитреят. Утре те ще въртят волана на най-важните
предприятия, помни ми думата! Особено онзи, главатарят им, Теофан. Шило в
торба не седи.
Бора се разсмива само при спомена за тяхната тайфа, весела, предприемчива,
пращяща от всевъзможни идеи като от електрически искри в рошавите им
перчеми. Вижда ги все там, в таванската стаичка, разперили на пода снимки,
скици, репортажи, стихове, карикатури. И да влезе външен човек, те не се
смущават. Говорят си на свой образен език, пълен с остроумен подтекст, който
само те си разбират. Например: „Колко е часът?” „Моят спря на един завой.”
Това означава: „Свери ли си часовника, за да пуснеш своя материал?”
„Материалът е спрян заради един завой, тоест изкривяване на линията.”
Бора Найденова, изпратена като комисарка по идеологическата част при тях,
получи прякор „КАТ” - един вид дебнещ наблюдател при завоите да се спазват
„правилата” на движението. Тя по-късно узна това от своята осведомителка
Глен. Щом се появеше по стълбите към таванския етаж, там вече бяха
предупредени с някакви тайни сигналчета, че иде „КАТ”. И по-опасните
материали изчезваха от „шосето”. Скандалният брой с цветния печат мина на
червено зад гърба на „КАТ”. Щом го разгърна, тя разбра, че катастрофата е
неминуема. Занесе го на Ема, търсейки обигран журналистически поглед върху
„злополучния” вестник.
- Ти ми отвори очите за „броя чудо”. Нали аз не разбирам от оформление
на вестник? Помниш ли как ахна, като го видя?
- Как няма да ахна? У нас в централната преса не може да се докара такъв
вестник от европейски тип. Да не говорим за смелата критика! - казва Ема.
Бора все още не смята за общовалиден горчивия си опит и продължава да се
учудва:
- Защо да не може? Има у нас такива талантливи млади сили!
Ема, без да бъде социолог, ѝ прочита кратка лекция по съвременна
социология:
- Още ли не си разбрала? Един мой приятел казва: „У нас трябва да си криеш
таланта като срамните части.” Защо, мислиш, разгониха нашата редакция?
- Нали заради нашумялата статия „Удобно ли е да си българин?”
- Това е външният повод. Другаде е пружинката. Некадърниците се
уплашиха, че е привлечен талантливият млад екип от „Авангард”. Просто ще
лъсне собствената им некадърност и ще бъдат изтласкани на заден план. На
всичко отгоре ще се наложи да работят, за да са в „темпо”. И докато
запалянковците в творчески амок раждаха „новия облик” на вестника,
некадърниците също не спали. Сплотили се за „колективни действия”. Щом
трябва да се подлее вода някому, в тях се събужда енергия и изобретателност
на зли гении. Под благовидната маска на блюстители на идейната чистота зад

444
нашия гръб ни набедили в политическо късогледство. Бяхме поставени пред
свършен факт. И сега, на предстоящия празник, новият шеф ще отчете „със
законна гордост” успехите. А тиражът на вестника спада. Щом го вземеш в
ръка, и се прозяваш от скука. Една моя приятелка, женена за чужденец, страда
от тежка форма на носталгия. Аз ѝ изпращам вестника редовно като лекарство
„Антиносталгин”. Пише, че ѝ помагало.
Бора с тъжна усмивка си спомня мъдрия професор Венски. На изпити, щом
някой неподготвен студент започне да се запъва, професорът му завърта една
тройка, подава му книжката и казва: „Заповядай, другарю началник!”
А после кима с побеляла глава: „Ей този некадърник ще ми стане шеф, той
ще ме командва, ще ме учи как да мисля правилно, как да преподавам и какво
да правя!”
Бора все по-напрегнато се вслушва в мълчанието на телефона. Пред очите ѝ
се мярка едно бледно, светещо от вътрешно самоизгаряне лице. Там, в
таванската редакция, този младеж седеше все зад бюрото, наведен над
краснописни букви. Той рисуваше „шапките”, измисляше различни шрифтове
според материала, Постигаше ефектен удар на заглавието. С какво търпение
нижеше детайл по детайл с разноцветни тушове, цял съсредоточен в някаква
чертица или заврънкулка. Отделяше буквата надалеч, премрежваше очи и
дълго я преценяваше. А после вземаше най-тънкото перо и започваше наново.
Със същата слаба като свещ ръка, която се вдигна против.
- Да си чувала нещо за един от тайфата, Митко Аначков? - пита Бора със
свито гърло.
- Кой беше той? Онзи, кльощавият, с физиономия на пустинник? Мога да
проверя.
- Как ще провериш? Имаш ли адреса поне на едного от тях?
- Имам начин да проверя! - подсмихва се Ема многозначително. - Още една
тайна узнай от мене: някои от „авангардистите” сега изпращат материали до
различни редакции под други имена. Да речем, Първан Драганов от Дулово.
Бора плясва с ръце.
- Емо, ти си жива енциклопедия на нашето съвремие!
Другата уточнява с дяволито намигане:
- Справочник „Кой е кой?” Можеш от мене да научиш всичко, което те
интересува за някое лице.
При този явен намек Бора усеща как ръцете ѝ изстиват.
През това време двамата водят мъжки разговор.
Начо, разтоварен от присъствието на дамите, се отпуща.
- Имам делово предложение за тебе! - оповестява с важно лице на шеф.
- За мене? - пита разсеяно другият, без да удостои с поглед началническото
му изражение.

445
 Кирил видимо се интересува повече от шушукането на двете жени. Чрез
клюкарски подмятания тази лисица Ема сигур ще „сигнализира” на
приятелката си с какъв човек се е събрала. Затова така настояваше непременно
днес да се състои срещата. Докато е време да предупреди, да попречи, да
развали, да раздели.
- Нужен ми е свой човек за заместник! — казва Начо поверително.
- Но моята специалност е съвсем друга, Начо! - стъписва се Кирил,
допущайки, че не е доразбрал за какво става дума.
- Кой ти иска специалност, мой човек! Важното е сигурен заместник, да не
ме измести! - сбутва го с лакът Начо и присвива око съзаклятнически. -
Длъжността е административна.
Кирил се озърта към жените да не го чуят:
- Петното ли ще ми е цензът?
- С петното напред! - повтаря шепнешком шефът своя девиз в живота.
- Заминавам за Родопите - съобщава Кирил просто, като смята, че с това
туря край на безсмисления разговор.
- Да не си луд? - крясва другият. - Ще получиш квартира тук двеста
квадратни метра, тераса, гараж, голяма заплата, командировки в чужбина,
служебна кола...
- Омръзна ми чужбината. Обичам да ходя пеша по нашата земя.
Начо злорадо криви врат:
- Но вече не си сам, драги! Жената обича да се вози в кола, да не си олющи
токчетата, вятърът да не развали фризурата ѝ. Да носи разни чужбински
финтифлюшки...
- Аз съм ти задължен до гроб, но просто не съм подходящ! - усмихва се
Кирил над доброжелателния цинизъм на своя някогашен приятел.
Но Начо не се отчайва и го тупа по гърба покровителствено:
- Помисли си още! Не пропущай случая! Хората пей дават за такъв шанс.
Кирил си припомня тъмната мълва около фалшифицираните данни за
рудните находища. Подмята предпазливо:
- Навярно такива невежи като мене са завишили процента на рудата, та сега
да се разчита на вносна руда.
Начо, както е натежал, се надига с усилие от канапето, сякаш поема на
плещите си тежестта на лъжата. Започва да снове назад-напред, въртейки
празната чаша като лорнет. На Кирил му става чогло, че го е засегнал. Мъчи се
да заглади своята безтактност:
- Слухове, ерзац-храна на държаните в глад за информация.
Начо обръща към него съвсем непредвидено лице, по което няма и сянка от
обида, а само недоумение:
- Проспал ли си тия години? На луната ли си живял? Не знаеш ли, че
завишаването на проценти е основен закон в икономиката? Героят на нашето

446
време е отчетникът. Изпедепсали са се такива факири на отчетите, каквито
никаква Алма Матер на света не може да подготви. Че процентът на рудното
съдържание в изкопаемата скала е завишен, от това няма да умрем. Ще се
скърпи някак недостигът. Дори такова завишение е благотворно за редица
краища в страната: създава се поминък за населението. Ами представяш ли си,
като се завишават добивите, дето ги няма?
- Трябва да обесят виновниците! - възмущава се Кирил. - Рано или късно ще
дойде Видов ден и народът ще плаща с лихвите за лъжата! Бог да ни е на
помощ!
- Не се горещи толкова! Главният виновник е наказан - пуща Начо един
ехиден смешец през носа си. - Повишен е.
Жените се присъединяват към тях. Начо променя тона до почти равнодушен
като за пред опасни любопитници:
- Та помисли за моето предложение! - повтаря и върти между пръстите си
чашата на празни обороти.
Бора забелязва това и се обръща към Кирил, който седи като треснат от току-
що чутото:
- Налейте на госта, чашата му празна!
Ема зорко лови всеки нюанс в отношенията на двамата и възкликва със
змийска извивка на шията и на гласа:
- О, двамата сте на „вие”? Така е по-романтично. По-дълго се запазва
илюзията за далечното, желаното.
Другата млъква сконфузено, сякаш заловена в някаква забранена връзка.
Кирил възразява на Ема, докосвайки ръката на Бора:
- Какво по-желано от близкото?
Присъствието на гостите, чужди по всички показатели, кара Бора и Кирил
несъзнателно да почувстват вътрешната си близост.
Отново неловко мълчание.
Гледат по тавана. Всяка тема ги забутва в тресавище. Пак Ема ги измъква.
- Знаете ли каква мода излязла в Америка? - сеща се изведнъж и очите ѝ
блясват предизвикателно, пълни със смях и коварство.
- Откъде да знаем? - вдига рамене Бора.
Ема се обръща към нея:
- Това може да ти даде някои хрумвания за анкетата!
Начо махва ръка с подчертано пренебрежение, както изисква високият му
пост, щом става дума за Америка.
- Не вярвай на американските списания! Какво ли не измислят, за да
предизвикат сензация и да си увеличат тиража.
Ема подхваща интригуващо, участвайки с цяло тяло в своя разказ:
- Според данни от една анкета... изобщо анкетите са на мода на Запад...
напоследък се наблюдавала такава практика...

447
 Тя прави загадъчна пауза, опъвайки любопитството им. Дори Начо, свикнал
на нейните непрестанни номера, наостря слух с известна боязън - накъде ли ще
избие? Гласът на Ема искри от дяволитост:
- Семейни двойки да си разменят партньорите.
Останалите занемяват шокирани. Не знаят как да реагират. Но за Ема
пикантното предизвикателство е най-благотворният климат. Тя продължава
дръзко:
- Просто за домашно удобство. Спестяват разстояния, лъжи, търсене на
квартира и прочие усложнения. Дори капацитети твърдят, че това укрепвало
брака! - смее се с фонтанни извиви.
Другите остават сериозни, без отклик. Ема не се смущава. Напротив, тъкмо
това цели: тях да смути. И продължава още по-нагло:
- Просто вливало свежи струи в буксуващото семейство! - Прекосява хола
с танцова походка, обвита цяла в серпантините на смеха си. - Представете си!
Въображението е онзи дяволски вихър, който се предизвиква най-силно от
думите.
Без да искат, четиримата си представят как би изглеждала такава нелепа
размяна на партньорите според „новата мода в Америка”. Докато говорят
автоматично за незначителности, те участват в една въображаема сценка,
много по-интензивна като изживяване:
Ема в грациозен поклон пред Кирил предлага с неотразима усмивка:
- Един експеримент?
- Звучи като покана за танц! - отвръща мислено той забъркан, вдига се от
мястото си, за да я последва със стъпка на сомнамбул.
А през това време разсъждава: позицията на мъжа в този свят е задължаваща.
Отказът не е атрибут на мъжествено поведение. Трябва всичко да приемаш, за
да докажеш, че си мъж. Ти си постоянно в положението на гостенин при
ескимосите. Длъжен си да поглъщаш всички буламачи от тюленска мас, които
ти се поднасят, и при това да се преструваш на свръхдоволен. Колкото и да е
опияняващ френският парфюм на тази лисица, ти имаш чувството, че се
задушаваш, подмамен в нейния лисичарник.
Бора и Начо остават сами в хола, вцепенени от недоумение как да постъпят.
Те са заклещени в още по-неудобен капан. Бора не трябва да показва, че
ревнува. Ема между другото тъкмо това и цели: да я принуди да се издаде как
здравата е хлътнала по това „лице”, за което тя намекна, че познавала доста
тъмни тайни от миналото му. Начо, в качеството си на съпруг, е длъжен да
преглъща стипчивата участ на човек без предразсъдъци, който стои високо над
всякакви дребнави придирки към очарователната си спътница. Ема е
съвременна жена с право на свой самостоятелен живот. А някогашното
приятелство между двамата връстници, споено с престъпление, днес още по-
здраво ще се спои с невинната размяна на жените им.

448
 Въображението им не предлага нищо ново.
- Дами канят! - подлавя Начо несръчно.
- Не умея да играя модерни танци! - извинява се Бора, подразбирайки
двойната игра.
- И аз! - признава Начо със старомодна въздишка.
Двамата поглеждат след другите двама, сякаш очакват от тях да узнаят
негласните правила на играта.
Ема и Кирил се уединяват в стаята на Бора. Ема с изящно бавен жест дръпва
завесата, за да проточи очакването. Във въображението на четиримата тази
завеса не е плътна и затворнически сива на черни квадрати, а феерично
прозрачна. През нея се мярка силуетът на танцуваща двойка. Ема полага
грациозно длан върху рамото на Кирил, измервайки високия му ръст според
вдигането на ръката си. Запитва го с поглед от упор:
- Не сте ли любопитен?
Кирил току наднича през гънките на завесата към хола.
- Любопитен съм как ще се развие експериментът между ония двамата.
- Всички мъже са допотопно ревниви! - присмива се Ема и посажда двете
си ръце на раменете му като две бели, екзотични цветя, по които са накацали
блестящите бръмбари на пръстените ѝ.
- Не сте ли доволна от мъжа си? - пита Кирил и се държи на разстояние.
Ема гъне тяло от шията до глезените в змиорска непринуденост,
използвайки докрай свободата, която ѝ дава негърската ритмика на танца и
дълбоката цепка на полата. Отвръща със съответно гънещ се, до голо
саморазкриващ глас:
- От мъжа си не мога да се оплача. Оплаквам се от себе си с него. Ставам
ленива в негово присъствие.
- Значи, успокоена. Какво по-хубаво от това? - възразява той хладно.
Ема шепне в ухото му:
- Вашата близост. Тя ме прави нова, непозната на самата мене! — Обвива
неговите ръце около себе си, продължавайки да се огъва като в обръч. - Радвам
се, че Бора ви откри!
Кирил под око отскача при другите двама и споделя с Ема откровено, като
пред мъж:
- Начо е придобил самочувствие. Общественото му положение го издига в
собствените му очи. А самочувствието е главният мотор в любовта, вие знаете
това най-добре. Сигурно на Бора ще направи впечатление на мъжествен.
Ема отмахва падналия кичур над челото му, сякаш да отмахне и мрачните
му мисли.
- Да не мислим за тях! Да ги оставим сами да се преборят със задръжките
си!
Кирил я смерва присмехулно отгоре додолу.

449
 - А ние с какво да се преборим, като нямаме задръжки?
Ема доверява на ухото му задъхано:
- Някои мъже, неуспели в кариерата, хвърлят амбициите си в друга насока
и стават неукротими тигри. Така си отмъщават на преуспелите си приятели. Те
са най-интересните любовници!
Кирил се сепва, че са отишли твърде далече, и спира да танцува.
- Какво очаквате от мене? - запитва отчуждено.
Ема съвсем не се охлажда от неговото отдръпване. Напротив. Още по-
пламенно продължава атаките:
- Ако знаех, нямаше да има какво да очаквам.
Тя поднася устни към неговите като някаква чаша с неопитван напитъ к.
Кирил усеща, че ако не изпие на екс предложената целувка, Ема след миг ще
впие устни в неговите и тогава ще бъде по-трудно да я отблъсне. Инстинктът,
развит от опита, му подсказва най-ефикасната контраатака. Отбива устни към
ухото ѝ и прошепва в самото гнездо на опасния парфюм:
- Разкажете ми нещо за Бора! Вие я познавате отдавна.
Ема се отдръпва рязко от него. Оправя прическата си, като че с това оправя
и някакво недоразумение помежду им. Произнася със строг глас, принадлежащ
на някоя друга:
- Искам да предпазя и вас, и нея. Не си играйте с огъня! Знам всичко за вас!
Изведнъж става ясно, че държанието на Ема има второ дъно: да отвори очите
на доверчивата си приятелка.
- Не е било трудно да го узнаете от Начо! — казва Кирил сухо.
- Вие не сте признали още на нея, нали?
Той съвсем помрачнява:
- Все започвам и все не мога да го доизрека!
Ема с готовност предлага услугите си:
- Ако разрешите, мога да ви спестя самопризнанието. Аз ще ѝ разкрия
всичко за вас!
Той извиква с настърх:
- Моля ви, оставете това на мене! - Сепва се и снишава глас до зат-
ворнически шепот: - Предпочитам да го чуе направо от моите уста.
Ема се съмнява в смелостта му. Поглежда го снизходително, като лъжлив
картоиграч, хванат със скрита карта в ръкава. Затова отново подлавя своята
двойствена игра: флирт и разобличение. Залива се от смях на ситни пръски.
Грабва го за ръка и го повлича във вихрен ритъм. Преплитането на силуетите
зад прозирната завеса наподобява някакъв обреден, вакханален танц. А може
би и нещо по-древно.
В хола другите двама седят все тъй сковани, като слънчасали. Начо кима на
собствените си мисли:
- Вие познавате приумиците на своята приятелка. Вярвам, не се учудвате.

450
 Бора изведнъж заявява с непознато изражение, готово на рискован скок в
тъмен вир:
- Сега ще ви кажа нещо, което ще ви учуди!
- Нищо, произлизащо от жена, не може да ме учуди! - кривва врат
препатилият Начо.
Бора събира сили, докато изрече:
- Дайте ми няколко урока по любов!
Начо, треснат като от гръм, оглушава. Допуща, че има слухови халю-
цинации. Бора гузно разяснява странната си молба:
- Пропилях живота си в борба, политика, работа. Липсва ми елементарна
любовна практика.
Начо овладява изненадата си и с широк замах разтваря ръце за прегръдка:
- На вашите услуги!
Бора бърза, докато не се е разколебала:
- Веднага! Научете ме да целувам!
- Вие никога ли не сте практикували целувка? — смайва се той като пред
недокоснато рудно находище сред гъмжило от стръвни капацитети,
рудотърсачи, инвеститори, ударници, използвачи, изобщо Първоначално
натрупване на капитал от всякакво естество.
- На младини имах голяма любов. Единствена. Цяла се разтапях само от
гласа му. А с него говорехме за изнасяне на оръжие от казармата... Като го
хванаха, през решетката не можахме да се целунем. Само захапа кутрето ми.
Леко, да не ми причини болка. Дори не ми остави белег за спомен. Разстреляха
го.
- Щастливец! - въздъхва Начо почти със завист. - Не е изгубил илюзиите си
за жената и изобщо за живота!
- По-скоро! - подканя го тя. - Нямаме никак време!
Начо се накланя към нея и нежно обгръща раменете ѝ:
- Как не съм ви срещнал по-рано! Съвсем иначе щеше да протече животът
ми! - Гласът му се оголва до беззащитност.
Бора се мъчи сама себе си да предума.
- Ще бъда послушна ученичка. Нищо че съм закъсняла като последна
оставачка!
Начо с разбиране и тъга хваща ръката ѝ:
- Към вас не мога да не бъда искрен! - Целува ѝ ръката. - Ще ви предам
един-единствен урок, макар че с това губя всички останали: в любовта най-
привлекателното е несръчността.
- Все пак опитът има значение, нали?
- Във всичко друго - да, само в любовта - не! Всяка любов е неповторима,
а опитът свежда нещата до повторение.
Бора въздъхва облекчено:

451
 - Благодаря ви!
Преплетените силуети на двойката зад прозрачната завеса се замъгляват.
Какво повече може да им даде въображението, освен пак да ги върне в
реалността.
Понякога и най-развинтеното въображение отстъпва пред фантастиката на
фактите.
Четиримата се заварват в предишните си чинни пози на предишните си
места. Все едно, че нищо не е префучало през съзнанието им в тези няколко
мига. Ема, както си бе изправена в единия ъгъл на хола, без връзка с
междувременния празен разговор, изведнъж довършва гласно мислите им,
притуряйки един идеен соц-акцент:
- Представете си... как се разлага онова консумативно общество!
Отново мълчание, още по-непреодолимо. Неловкостта расте. И в този
вакуум - черният свредел на телефона. Грешка. Начо сам си долива в чашата
от бутилката, разклащайки я да види колко остава още. Пие с мрачна
отмъстителност на алкохолик, решен да докапчи и шишето, и себе си.
Изведнъж пред размътения му поглед проблясва едно досещане:
- Защо не дойде, Кире, на срещата със съвипускниците? Нали те поканих?
Кирил всичко друго може да е очаквал от своя бивш приятел, само не това
споменаване за съвипускниците. Именно тук. Именно сега. Едва се съвзема да
потърси някакъв отговор:
- Бях зает със защитата. Пък и не съм обещавал.
Начо, макар и през мъглата от коняка, съзира гафа си и побързва да го
заглади:
- Успешно мина, нали? Не се съмнявам. Куцо и сакато получи диплома, а
ти, дето всички ще удариш о земята с ум и способности, чак сега! Ех, по-добре
късно, отколкото... Каква специалност си избрал или тя тебе е избрала?
Но Ема е озарена от ново дяволско хрумване. Не им дава да задълбаят в
професионални теми. Уж се обръща към Бора, а цялото ѝ същество е прицелено
към някаква по-далечна точка в пространството:
- Ах, Борче! Чудя се какво имах да ти разправя! Присъствах на рядко
зрелище.
Бора слуша вкаменена. Кирил се втурва с подплашен глас да отклони темата,
като че да отбие мътна, придошла река, която ще залее и отвлече целия дом
заедно с покъщнината, с фикуса и с двамата обитатели:
- Днес всичко става зрелище. Събитията по света, убийствата, жертвите,
гладът, войната, минават по телевизията, в кинопрегледите, пълнят
илюстрованите списания. Трагедията става зрелище. Това коренно изменя
същността на нещата.
Но Ема не може да бъде отклонена от веднъж замисленото.

452
 - Изпуснахте зрелището на комедията! - прогласява тя, настройвайки смеха
си за нови вариации.
Начо се мъчи да ѝ отнеме думата, като я подава към приятеля си с
диагонален пас:
- Само ти, Кире, не дойде. Даже Шишков се надигнал от чужбина! Кирил
прави още един отчаян опит да отбие темата:
- Шишков в чужбина?
- Ти на кой свят живееш? - възкликва Начо. - Шишков е наш търговски
представител по Европата. Почти не се свърта в България.
Ема вмята ехидно:
- А жена му често прескача тук да си шие тоалетите за по-евтино! При
нашата обща позната - кимва поверително към Бора. - Разбира се, носи си
западни модни журнали. Покрай нея и ние се вреждаме.
- Какъв смотан беше едно време този Шишко! - спомня си Кирил, поразен
от неподозирания му талант да се издигне в живота.
- Сега да го видиш какъв се е отракал! - казва Начо. - Външно. Инак си е
съшият смотльо, дето на две магарета сламата не може да раздели.
- Ами как се оправя в търговските сделки? - пита другият.
- Като ги забърква още повече!
- И го търпят?
- Ей, Киро, ти съвсем си изостанал! Докога ще те уча? Не знаеш ли трите
основни правила, за да напреднеш? Първо, връщаш ли се от командировка в
чужбина, носиш подаръци за началника си. Колкото по-скъпи, толкова по-
често те пращат в командировка. Второ, за щяло и нещяло, за чуто и нечуто
донасяш на шефа. Трето, при смяна на началството изнасяш критиката срещу
предишния шеф, поднасяш поздравления на новия и го превъзнасяш за най -
най... Както забелязваш, лесно за запаметяване, все производни от глагола
„нося”: внасяш, донасяш, изнасяш, поднасяш, превъзнасяш.
- А как сам се понасяш? - изръмжава Кирил и извръща лице с гримаса на
пияч, вкусил вкиснато вино.
Ема, разперва ръце в стихията си на язвително остроумие.
- Вие сте били славен взвод! - представя тя с моделиращи въздуха жестове
цяла галерия от живи образи: - Като се наредиха, все големи фирми. Един - шеф
на зеленчук-експорт, друг - журналист ли, писател ли, даже нещо пишел, но
какво, не разбрах. Трети - импозантен физкултурен шеф. Четвърти - не знам
какъв си. Техният взвод марширува из нашия нов живот!
Докато Ема разказва, възниква релефно картината на тази среща на
съвипускници, повтаряща се с годините занапред. Мъже и техните жени. Все
по-застаряващи. Все по-натежали. Все по-официално докарани. Седят около
дълга банкетна маса, обточена с блюда и цветя. Дъвчат въодушевено. Държат
пълни чаши със самочувствие на господари на живота. Подноси, претрупани с

453
ястия, внасяни непрестанно от цял взвод келнери в черно със сатенени ревери.
Снежни Алпи от сладолед.
Начо в центъра на трапезата вдига тост:
- Да се поддържаме един друг при всички обстоятелства! - намига хитро,
което означава: „Аз за тебе, ти за мене.” - Съединението прави силата!
- Браво! До дъно! - викат всички и изпразват чашите.
Бора е неузнаваема. Отива да спусне пердето. Светва лампата. Неусетно се
е свечерило. Тя държи челото си с ръка.
- Но какво ти става? — пита я Ема с най-невинно лице.
Бора отвръща с глух, несвой глас като из коруба на дърво, ударено от гръм:
- Нещо е мътна тази светлина, трябва по-силна крушка.
Всички гледат нагоре към полилея, сякаш очакват да се разлюшка от
страхотен земен трус и с тътен да ги затрупа. Но Ема, следвайки някакъв свой
пъклен замисъл, продължава да чопли и разлютява раната на приятелката си:
- Борче, проведох твоята анкета между съвипускниците от този набор.
Никога не би могла да предугадиш отговорите!
- Как можа да ти хрумне, Емо! - извиква Бора с пресечен дъх, като че е
блъсната в локва.
Начо се намесва енергично:
- Еми все ги измисля едни такива! Но анкетата бе предлог, за да поговори
с всекиго от кавалерите поотделно - заканва ѝ се с пръст уж на шега, но в
погледа му тежи едно оловно зърно истина.
Ема изпълва затвореното пространство с движенията си.
- Заради тебе, Борче, флиртувах с цял скучен взвод застаряващи бивши
школници. И знаеш ли какво ценят тези господа най-много в живота? Сякаш
си бяха плюли в устата: всички под една или друга форма все същото.
Бора инстинктивно стисва палците на двете си ръце. Така възстановява своя
позабравен навик от младини и не се чувства безоръжна. Изрича с глухо ехо из
корубата на гърдите си:
- Такова единство? Аз го диря навсякъде, а то къде било!
За миг съвсем ясно до очевидност си представя тези охранени, червен-
далести от пиене мъже и техните натруфени жени, лакът до лакът, слепени в
тесен кръг край гърнето с мед. Сродява ги не само общото грешно минало, но
над всичко - общият интерес. Представя си как би изглеждал Кирил в
мраморната банкетна зала: изправен настрани от пиршеството, самотен,
пренебрежителен в своите вехти всекидневни дрехи.
- Защо се делиш от нас, Киро? Ела - кани го Начо великодушно.
Другите се сместват неохотно, отстъпват два стола в самия край на
банкетната маса, някъде към вратата. Кирил пристъпва насила.
- Ще бъда като кръпка между вас! - промърморва злъчно.

454
 - Нищо, нищо! - махва с ръка щедро Начо. - Важното е, че си дошъл между
нас. Тук ти е мястото!
Кирил не се решава да седне, сякаш със самото сядане ще мине в друга каста
и вече няма да може да стане от трапезата дори да иска.
- А къде е другарката ви? - пита дамата отдясно.
- Нали ти казах да дойдеш с жена си? - напомня му с укор на благопристоен
гражданин Начо.
Кирил мълчи като ученик, забравил домашното си. Каквото и да каже, все
лошо. Да се извини, че не е женен, ще се присмеят: как може такъв
„антиобществен” елемент, такъв неудачник да бъде приет в тяхната среда? Да
обясни, че приятелката му бе тежко болна и не бива да се изморява, ще събуди
злокачествено любопитство. Да признае, че тя е „от друго тесто” и ще се
чувства не на мястото си сред тях, ще се наежат, ще пуснат отровни пипала да
ги разделят на всяка цена и да го възвърнат към лоното на самодоволната им
общност.
В този миг дъбовата врата се отваря и се появява Бора в ролята на негова
„другарка”. Всички глави се обръщат към новодошлата. Недоумение по
бузестите им лица. Тя пристъпва бавно. Болезнено бледна пред тяхната
руменина, ъгловато мършава пред солидната им закръгленост, наивно ясни очи
пред задимените им от алкохол погледи. Крачките ѝ отекват по мраморния под,
единични, както някога по плочите на нелегалния град. Кирил е замръзнал от
ужас. Мъжете стават на крака. Жените продължават да седят, оглеждайки я
високомерно. Роклята ѝ е изрядно семпла. Коя ли шивачка я е изваяла по
фигурата? Но - никакви накити. Никакъв грим. Никакво покланяне наляво -
надясно. Никаква усмивка към главните тостопроизносители на трапезата. Тя
е съвсем чужд елемент сред тях. Стиснали пълни уста, изопнали торсове,
хванали недопитите чаши, мъжете мрачни се споглеждат мълком. Коя е тази?
Дошла е да им развали празника.
- Познай какво именно ценят над всичко! - настоява Ема и връща
приятелката си в сегашната вечер.
- Това най-малко аз бих могла да отгатна! - изрича Бора отчуждено и се
оттегля в ъгъла на хола, изправена до портала като кариатида под тежестта на
пропадащия неин свят.
Ема се приближава към Кирил и с игра на пръстите си изпросва една цигара.
Той бърка за запалката из джобовете си, сякаш тършува за изгубената си
кавалерска галантност. Намира я, подава огънче. Ема го поема от върха на
цигарата до върха на пръстите си на ръцете и краката. Вдъхнала с дълго
наслаждение дима, като че източен от някакви парливи мъжки желания, тя
започва да се разхожда, и да прикадява въздуха с този жертвен пушек от
ноздрите си на жрица. С още по-голямо внушение извайва сцени от срещата на
съвипускниците.

455
 Отново в банкетната зала под качулати кристални слънца.
Ема е докарана с фрапираща яркост. Тя става от централното място до
съпруга си и тръгва с пълната чаша от един към друг мъж. Бедрата ѝ с гребни
движения порят вълните на въздуха.
- Приближавам се към първия, усмихвам се предразполагащо за откро-
веност, прошепвам да не чуе жена му: „Какво цените най-много в живота?” А
той се изпъва, застава мирно с вдигната чаша пред гърдите. И без особено да
се замисля, отвръща: „Самия живот с всичките му багри, сокове и аромати!” -
и изпразва чашата на екс.
Бора премигва като под удари на медни зилове. Представя си как самата тя
стои в ъгъла на банкетната зала, при вратата, присъствайки нямо на
собствената си анкета, провеждана от Ема. Плод на безсънните ѝ нощи, на
изнурените ѝ дни, на изгубеното ѝ здраве - нейната анкета, опошлена,
превърната в средство за забавление на гуляещите.
Начо връща картината в хола под мътното осветление на лампата,
подхвърляйки заядливо:
- Зависи кой поставя въпроса и как. Щом Еми пита, разбира се, че отговорът
ще бъде само един: да си живееш живота!
- Извинявай, мили! - възразява Ема с цяло тяло, завъртайки се в спомена за
разкошния си тоалет на банкета, сякаш е била облечена в цвета на морето при
изгрев. - Поставих всекиму по различен начин въпроса, употребих за всекиго
различна усмивка, приложих към всекиго различен поглед. - Тя обикаля
мъжете, усмихвайки се всекиму с различен нюанс според флуидния му
ампераж. - Но един през друг в най-различни варианти все същият отговор:
„Живия живот.”
Официално наконтените мъже, с вносни връзки, един след друг вдигат
чашата, излъчват се и произнасят оптимистично като войнишки безпре-
кословен отговор:
- Живота над всичко!
- Да живее животът!
- Те умряха, за да живеем ние!
- Веднъж се живее!
След всеки отговор - изпразване на чашата до дъно. Бора си представя с
болезнено преувеличаване как всички викват в мощен хор:
- Да живее животът! Хип-хип-ура!
Кирил нервно пали цигара от цигара в хола, изтръсква пепелта в саксията на
фикуса и прекъсва въздушната прожекция на Ема със сух глас:
- Тези, които са произвеждали смърт, ценят живота.
- Който истински ценеше живота, прие смъртта - произнася Бора като в сън,
застанала мислено в дъното на банкетната зала, и гласът ѝ отеква с ехо от
мраморните дълбочини.
456
 Ема снишава глас поверително до шепот, наподобяващ шумол на пламнала
суха трева, което заплашва да предизвика пожар:
- А знаеш ли какво ми призна един от тях? Мисля, онзи, писателят-
журналист...
Начо става, още по-натежал от коняка, разтъпчва се наоколо, сякаш да сгази
лумнали огнени езици и да предотврати пожара.
- Спри, Еми! Стига се подиграва с нашите връстници! Представям си аз да
дойда на среща на твоите съученички! Защо никога не си ме поканила на такова
„шоу”?
Ема като манекен се завърта и светкавично извиква пред вътрешния им
поглед ефекта от вечерния ѝ тоалет, който подчертава тънката ѝ талия и
стройна фигура, при блясъка на банкета.
- Заповядай, драги! Ще се убедиш, че жена ти изглежда по-млада от всички
тях!
- Не се и съмнявам, мила! - кривва врат Начо с насмешка. - При такъв глад
и масажи!
Бора стои все тъй скована в ъгъла и пронизва Ема с разчленени срички като
капки от ледена шушулка:
- Какво ти призна онзи, писателят-журналист?
Ема съзнава, че е отишла твърде далеч. Тя тъкмо това цели. Няма връщане
назад. Все пак не е лесно да си подпалвач. Тя гузно ниже през тръстиковите си
пръсти своята скъпа огърлица към банкетния тоалет. Вдига голите си рамене,
отразяващи сиянието на кристалните полилеи.
- Не мога да го предам точно, но нещо такова: един вид, загиналият бил
щастлив, че не е доживял. Всъщност едва ли не услуга са му направили, че е
загинал, за да си запази идеала чист...
Начо удря с крак по губера, сякаш пламъците са плъпнали вече нагоре по
кожата му, и виква предрезнял:
- Не ѝ обръщайте внимание! Всичко изопачава! Еми, прекаляваш!
Изправени до стената. Двамата.
Кирил изопнат в единия край като за разстрел. Бора - в противоположния
край. Пространството е тясно - колкото за едно панаирджийско стрелбище.
Шарените представи, внушени от Ема, допълнят впечатлението за панаир.
Следва гвоздеят на цирковата програма.
Ема се извива кръшно, изобразявайки недоумение:
- Какво стоите като набучени на кол? Нямате ли чувство за хумор? Толкова
смешна беше тази среща на съвипускници! - смее се с школуван колоратурен
смях, който внезапно може да се скъса в ридание.
Останалите трима мълчат потъмнели, като опушени от тревога. Ема си поема
дъх от цигарата и продължава през смях на прекъслеци:

457
 - Надпреварваха се кой да разкаже най-веселата историйка от младините
си!
Начо напира да я вразуми:
- Еми, аз пия, ти се напиваш!
Бора, запитва през зъби, сякаш захапала крайчеца на някаква отдавна
издирвана улика:
- Е, коя бе най-веселата историйка?
Кирил прави последен отчаян опит да потуши пожара:
- Аз мога да разкажа най-веселата! - В момента трескаво шиба мисълта си
да съчини нещо, каквото и да е. - Как... как Начо щеше да се удави!
Удавникът веднага се вкопчва в тази подхвърлена измислица:
- И как Киро ме спаси с мрежа за шарани!
Ема му разрошва косата закачливо, заобикаля го с плувен завой и подхвърля
през рамо:
- Писано било на шарана да се удави: ако не в река, то в брака!
Бора изрича с автоматична настойчивост, впила зъби в изтърваното
подмятане на Ема:
- Е, коя бе най-веселата историйка?
Ема продължава през все по-нервен смях:
- Първа премия спечели следният спомен. Как командирът им веднъж
провел учение на стрелбището, на същото място, дето...
- Остави, Еми! Никак не е интересно за цивилни! - вика Начо и тропа с нозе
върху губера, без да бъде чут, понеже дълговлакнестата вълна поглъща удара.
Бора упорства със съшия преззъбен глас:
- Напротив, много е интересно за цивилни!
Ема обръща ревера на Начо. Той я перва през ръката. Тя прошепва хапливо:
- Зад цивилно облекло се крият бивши военни.
- Разказвай, Емо! - изкомандва Бора късо.
Ема няма как да се изскубне от втренчения ѝ поглед. Насилва себе си да
продължи докрай жестоката си игра:
- Е, то не може да се предаде точно... С две думи: командирът нарисувал на
един лист глава като тиква, две очи, нос, уста. Закачил смешната рисунка на
статива за мишена точно там, където после... самият той е бил изправен...
Кирил откъсва думата от устата на Ема и продължава, вдигайки ръка за
стрелба.
- „Кой ще му пробие две ноздри с два точни куршума?” - пита командирът
и ни учи да се прицелваме, държи ни ръката като на първолаче, как да се
насочва мерникът. „Внимавай да не трепва ръката!”
Начо след него, замаян от алкохола, опъва ръка, взема на прицел, примижава
с едното око, натиска невидим спусък. Бора повтаря като ехо:
- Внимавай! Да не трепва ръката!

458
 Двамата мъже се опомнят. Отпущат празни ръце. Начо вторачва поглед в
пръстите си: леко треперят от пиенето. Ема отново грабва думата,
възползвайки се от мигновеното им онемяване. Вдига ръка за прицел и
нагледно изобразява комичната сценка:
- Шишко се прицелвал дълго, дълго. Най-после стрелял, бам! И му
продупчил ноздра чак при ухото. Всички се изсмели, а Шишкото заявил най -
сериозно: „Помислих, че е в профил! Носът му е там, а не ухото!”
- Късоглед н некадърен! - махва с ръка Начо, намръщен от веселата
историйка.
Кирил допълва, затискайки угарка в саксията на фикуса:
- По това е трябвало да разберем, че Шишкото ще улучи далечна мишена в
живота!
Бора си представя как дебелият, наконтен Шишко редом с жена си, окичена
с бижута като сурвакница, вдига пълна чаша и отговаря на въпроса от анкетата
ѝ:
- Долче вита! - И бавно, с упоение пресушава чашата, а след това целува
ръка на Ема със същото бавно упоение, като че я изпива.
Бора стои неподвижна все така в ъгъла на хола.
Ема се приближава, поема внимателно ръката ѝ като отсечена и я отвежда
към нейната стая, шепнейки ѝ една женска тайна, за да я залиса:
- Борче, като ги гледах всичките, установих: най-интересният от целия
випуск е твоят Кирил. Може би защото не е преуспял в живота, не е затлъстял,
не си е огъвал гръбнака пред шефовете, не си трепери над думите, не се бои да
не изгуби положението, което няма... Изобщо младостта се запазва по-дълго
при неблагоразумие...
Другата не я чува, прицелва поглед в една точка в пространството.
- Смешната рисунка закачил на статива за мишена точно там, дето самият
той после ще бъде изправен.
Ема я разтърсва за рамото, за да я събуди в днешния ден:
- Не ставай смешна като мишена и ти!
Начо изтежко се тронясва на канапето. И докато жените са на разстояние,
напомня на приятеля си:
- Помисли си сериозно по моето предложение, Кире! Не е за изпущане!
Кирил като хванат звяр в клетка святка с очи ту към двете жени в ъгъла,
ту към щедрия жест на Начо, ту към бутилката, вече празна. Посяга да я
разклати, за да види дали не е останала поне капка на дъното. Бутва я
недодялано.
- Изпуснах всичко! — промълвя в отговор на Начо и вдига бутилката от
пода.
Ема се връща при мъжете и стига до върха на своята игра:
- А накрая всички запяха „Велик е нашият войник”.

459
 Тя затананиква. Предизвикателно дрезгав от пушене глас. Пародиране на
войнишко пеене. Маршово клатене на раменете. Строева крачка с разцепената
пола.
Бора, зашеметена, вторачена в никъде, вижда на отсрещната стена сякаш на
екран: Мъжете и жените на банкета, станали на крака, рамо до рамо,
самодоволни, самонадеяни, преяли и препили, запяват с мазни уста. Залп от
цял взвод тапи на бутилки. В чашите се сипва искрящо шампанско, прелива
разпенено навън: „Велик е нашият войник!”
Начо крещи бесен:
- Емо! Замлъкни!
Песента увисва във въздуха. Ема е пребледняла, навярно гримът ѝ се е
поизтрил. Двамата мъже гледат пред себе си свъсено като в чакалня на
зъболекар. Бора стърчи без признак на живот в отдалечения ъгъл. Изведнъж
Ема се обръща към нея с вик, който издава съпричастието ѝ към съдбата на
тази жена:
- Защо стоиш така като осъдена?
Начо посяга по инерция към чашата - празна. Кирил разклаща шишето -
празно. Между четиримата също - празно. Няма какво повече да си кажат.
Всичко в душите им - изпито до дъно. Гледат с празни очи в празното
пространство.
Ема смерва мъжа си със заповеден поглед.
- За първа визита е предостатъчно!
Начо скача, опазва вцепенено равновесие и се изпъва като при команда
„мирно”.
- Следния път у нас! В най-скоро време! - прогласява той с тон на обещание
за преизпълнение на плана.
Гостите се отправят заднишком към изхода, гледайки гузно домакинята.
Бора се размърдва с мъка, сякаш ѝ свалят гипс и тя едвам прохожда.
- Къде така се разбързахте? - изпраща ги с дежурния въпрос на госто-
приемството, без да влага смисъл нито в думите, нито в рисуването на прага.
Сбогуват се вдървено като кукли, дърпани с конци. Начо се напъва да се
пошегува, нарочно недодялано:
- Пък прощавайте, ако е имало нещо...
Мило двойствено същество, къде си? Животът ти е по-кратък от живота на
всяка твоя половина поотделно.
Сред задушаващия дим от присъствието на гостите блуждаят две сенки,
които нямат нищо общо помежду си. Мълчат абсолютно. Жената като автомат
започва да прибира чашите, бутилката, пепелниците. Гърбом към нея, мъжът
по звънтежа на стъклариите вижда промяната. То е рухването на един свят.
Настава съдбовният миг на фикуса.

460
 За такъв миг е бил програмиран той от зачатъчно далече, през огън и
ледници, пряко ерите, отвъд познанието, в самата яйцеклетка на вселената,
отдето изригна животът.
Още от първия полъх на тази сляпа среща той предвиди катастрофата.
Изтощи всичките си запаси, за да я смекчи поне, щом не може да я предотврати.
Извърши фотосинтезата между двамата.
Сега, съвсем пренебрегнат, превърнат в пепелник, посърнал, фикусът стои
отстрани, без да има сили да се намесва.
Самоизчерпан.
А може би той пази последния взрив от зелено излъчване за някаква нова
метаморфоза.
Едва при рухването на един свят се вижда какъв е бил той.
Жената тръгва с таблата към кухнята, вкопчвайки се в дреболиите като в
коренчета над пропаст. Кирил се препречва на пътя ѝ.
- Погледнете ме в очите, Бора!
Тя се опитва да го заобиколи като отсечен пън.
- Да измия чашите.
Изглежда, че това е най-важното в рухналия свят: да се измият чашите, от
които се е пило коняк с наздравици.
Той грабва таблата от ръцете ѝ и я оставя настрани.
- Макар и със закъснение, трябва да ви кажа истината!
Гласът му откънтява глухо, като из дъно на пресъхнал геран. Бора - цяла от
един каменен блок. Не трепва нито влакно от мускул по нея. Загубила е дори
своя тик да премигва нервно. Тя, която бе възел от тръпки.
- Излишно е.
Ако самата неподвижност би проговорила, щеше да има такъв тон.
- Боите се? — пита той с вкочанен дъх, защото сам се бои от словесния
образ на истината, по-чудовищен, отколкото действителният. - Погледнете
истината без превръзка на очите, както я гледаше той, загиналият!
В този миг дълго набираните в тях токове дават разрушителна искра.
- Замлъкни! - крясва тя.
Викът ѝ е изпразване на зигзаговиден електрически заряд от мълния.
- Превръзка на устата, така ли? - освирепява той на свой ред като звяр,
събрал в козината си атмосферното електричество.
При избухването обръщат на „ти”. Сякаш тяхното „вие” е било изолатор
помежду им, за да не се получи късо съединение.
- Ако аз си развържа устата, ти ще настръхнеш! - дрезгаво процежда тя през
стиснати челюсти като през ключалка, ръждясала от дълго неотключване.
- Нищо ново няма да ми съобщиш. Но аз пазя за тебе едва новина отпреди
13 години!
Прозвучава със зловеща закана.

461
 - Не мисли, че ще ме изненадаш! - пресича го тя ледено.
Кирил вдига десницата си, загледан с отврата в пръстите, в линиите на
дланта, в извивката на китката, отчужден от собствената си ръка. И произнася
с глух, сякаш скрит иззад ъгъл глас:
- Виждаш ли тази ръка, която ти позволи да те гали?
Думите му придават такъв злодейски вид, като че ли в момента е вдигнал
ръка срещу нея. Отвръща му самата застиналост:
- Знаех!
Ръката му така оцепенява във въздуха.
- Какво си знаела?
Рулетката се завърта на обратна страна и вместо на него - на нея се пада да
изрече най-страшното:
- Ти си един от онзи взвод.
Словесният израз на истината удря с еднаква сила и този, който го чува, и
този, който го изговаря. И третия в саксията зад тях, който отдавна го очаква.
- Тази вечер от бърборенето на Ема ли узна? - пита потресен.
- Не, нищо ново не може да ми каже Ема! - отвръща тя с презрителна
присмивка.
- А от кого?
- Един вътрешен глас ми подсказа.
- Кога?
- Още първата вечер - казва Бора просто, като на себе си, без да спира поглед
на него, сякаш той не съществува, разтворен в мръсния, опушен от цигари и
приказки въздух.
- Как още първата?
Той не може да набере толкова смелост, че да повярва.
- Познах часовника му.
Онова, което мислено не си е признавала, сега гласно осъзнава. Едва в този
миг мъглявините се оформят в плътна, неразбиваема материя. Истината се
сгромолясва върху тях като рухнала бетонна плоча.
- Това още нищо не доказва. Може да ми е подарен, да съм го купил от
оказионен магазин, да съм го откраднал.
Всичко би дал той, да бе го откраднал, да бе уличен в пладнешки обир, в най-
долно джебчийство.
- Една вътрешна стрелка ми посочи... - повтаря тя със суеверна
необоримост.
Кирил се разярява на нея, на себе си, на целия свят, загдето го е наблъскал в
такава клопка.
- Защо тогава настоя да остана? За да ме подложиш на ново изтезание?
Още малко, и ще я сграбчи за гушата, ще задуши тая нейна стръв за тотална
намеса в съдбата на другите.

462
 - Защо? Сама се питам... Може би за да надмогна подозренията си. Казах
си: заболяла съм от подозрителност. Расте ми някакъв подозрителен тумор. Не
мога да бъда човек със себеподобните си от подозрения. А може би нарочно! -
добавя тя и зла струйка издрънчава в това „нарочно”.
- Отмъщение? - разгатва той, надникнал в някакво тъмно дъно, където и тя
не е дръзвала да спусне поглед.
- Ако е било това - сепва се тя, трепвайки за първи път, но с конвулсия на
обречен, - на себе си отмъстих.
Негодуванието му, обидата, яростта срещу целия свят се разразява в злоба
върху нея:
- Или си възприела от християнския морал и прошката, другарко?
- Няма прошка дори за невинната вина! - промълвя тя убито.
След мигновената искра на избухването им и двамата остават овъглени като
две дървета, ударени от един и същи гръм.
Бора присяда на стола, сгушва се със скръстени ръце - купчина иглици,
опадали от дървото, раждиво-обгорени, престанали да бодат. Той казва с
впепелен, внезапно остарял глас:
- Най-страшното е, че аз не си прощавам, дори ти да ми простиш, дори цял
свят да ми прости!
Телефонът! Звънти варварски като стрела, запратена из сенките на нощта. В
този късен час? Дали пак е мистичната Грешка? Или някой нахалник с
безпогрешен усет да улучи най-неподходящия момент? Втора стрела с
вибриране се забива по-дълбоко в живо месо. Кирил посяга към слушалката,
сякаш грабва камък да го запрати срещу скрития дивак.
По внезапните паузи, по мънкането му: „Моля... да... аха... добре...” — Бора
разбира, че е нещо сериозно. Няма сили да стане и да изтръгне слушалката от
шепата му. Той спуща бавно камъка на мястото му с укротена ръка. Гласът му
носи отражение от буйния тембър на отсрещния глас:
- Твоята Глена-Глина. Още нищо за въпросното лице. Само успяла да се
добере до адреса на някакъв негов приятел, където по-рано се е отбивал...
Бора дълго мълчи, докато изрече:
- Въпросното лице е младежът, който, без да те познава, вдигна ръка против
твоето изключване.
Кирил се подъбява, изпитал изведнъж опъвните космически сили за
изтезание на духа. Тъкмо в момента, когато е загубил всичко, когато е стигнал
до последния граничен праг на света, открива, че има брат, единствен и в същия
миг узнава, че може да го е изгубил завинаги, без да го е срещнал никога.
Тя сама не разбира как се отронва от устните ѝ:
- Ти поне знаеш каква е твоята вина. Но аз започвам да изпитвам някаква
страшна, неопределена, вина за всичко.

463
 Той чува само което се отнася до него. Тръгнали от две противоположни
посоки на света, всеки от тях двамата следва своята мисъл, без да предполага
докъде ще го изведе.
- Каква е моята вина? - пита се той откак се помни. - Строиха ни, млади
момчета като еленчета, 19-годишни, още нищо не знаем за света, и ни
заповядаха да стреляме. Фашизъм!
При тази полузабравена дума, като при парола от младостта ѝ, купчината
опадали, попарени иглици се вдига изведнъж в право борово дърво, наежило
бодли срещу вятъра.
- Заповядаха! Фашизъм! И няма индивидуална вина, така ли? Винаги ще
има някакъв „и зъ м”! Ако не е фашизъм, то ще е империализъм. И винаги ще
има оправдание „и з м ъ т” за „а з а”. А кой докара този „и з ъ м”? Как да не е
виновен „а з ъ т”? Ако аз нямам вина, ако ти нямаш вина, тогава - кой?
Вятърът ли е виновен? „И з м и т е” минават, „а з ъ т” остава. Той носи
историческата вина.
В него се оперва единакът бухал. Той впива в нея немигващо око в профил,
както гледат нощните птици.
- Ти не си ли също „АЗ”? Ти снемаш всякаква вина от себе си. А ти не си
ли виновна, лично виновна за това, което става днес - за грешките, за алчността,
за лъжата, за корупцията, за кариеризма, за насилието?
- Мнозина са виновни - отвръща тя и смътно усеща, че множествеността на
виновните умножава собствената ѝ вина, понеже всичко е взаимосвързано.
- Ах, твоето „аз” се е стопило в колектива! - клъвва я той с остро язвителен
присмех. - Тогава — колективна вина, то означава — без вина.
Както е изправена, загледана по-далече, отколкото позволяват стените, тя
заявява пред празна аудитория без никаква акустика в своето време:
- Всеки носи отговорност за всичко. С участие или с безучастие. Докато не
се разбере това, няма да бъдем човеци. И обществото ще бъде сбор от животни,
а не човешка общност!
- Какво ми държиш лекции на обща тема? Кажи ми конкретно, като много
знаеш: какво можех да сторя? 19-годишно момче, пъхат ми пушка в ръцете и
заповядват: „Стреляй!”
- Стреляй във въздуха! - виква тя с военнокомандна отсеченост да върне
времето и куршумите назад. - Цели се в облаците!
- Тъкмо това направих - казва тихо и сяда, захлупил лице в шепите си да се
отбрани от връхлитащата картина. - И това е най-страшното, което не мога да
си простя! Все го виждам през дима: ранен, но недоубит, с едно кърваво петно
по ръкава на бялата риза, с подгънати колене...
- Не го виждам с подгънати колене! - отдръпва се рязко тя от кощунствените
му думи. - Той никога пред никого не е подгъвал колене!

464
 Рухнал самият, сега Кирил сякаш иска да повлече със себе си в разрухата и
образа на героя. Да не остане нищо свято на този свят. Той продължава
жестокия спомен, изтезавайки и нея, и себе си:
- Повечето от нас са се целили встрани. А някои долу в нозете.
Тя вижда, проецирана във въздуха от гласа му - стената. И човекът с
подгънати колене до стената. От ботушите му тече струйка кръв. Ризата му не
е вече без петънце бяла. Под него - локва. Нечовешки усилия му струва да
изглежда човек. Още миг - човек. Едва се държи полуизправен. Полужив. Още
полумиг - човек.
- Ние му причинихме това унижение, което той сам не е допущал никога.
Осъденият извика с хрип: „Така ли съм ви учил да стреляте? Целете се право в
сърцето! Да не трепва ръката! Вземи на прицел!”
- И всички се подчинихте? - пита, готова да ги осъди еднакво и ако са се
подчинили, и ако не са.
- Как можем да не изпълним неговата последна дума?
Ето каква била последната дума на загиналия: „Целете се право в сърцето!”
А Бора трескаво търсеше по време на бълнуванията си какво да каже при
собственото си ликвидиране - при изключването ѝ от партията. Сега може да
бъде спокойна. Последната дума е намерена точно: „Целете се право в
сърцето!”
И кой изпълни волята на осъдения? Враговете? Непознати стрелячи,
доведени отдалече, от чуждо място? Наемници, платени високо за профе-
сионално убийство? Ето кои:
„Край затвора често минават школници. При ясните младежки усмивки
сърцето ми се свива. Тъй се бях привързал към моите момчета. Често ги виждам
насън. Събрани целият взвод около мене, приказвам с тях, закачам ги, а те
винаги засмени и жизнерадостни - пише Андрей в последното си писмо до
любимата.
Мо ите мо мч ета.
Какъв е бил последният му сън в предутрото на разстрела? Дали е видял
момчетата, взели на прицел сърцето му? Или ги е видял по-далече, в бъдещето,
взели на прицел успеха?
Или е съзрял един измежду тях, любимеца му, прегърнал неговото момиче?
Кирил си представя картината обърната: как всеки един от взвода е вдигнал
дулото сам срещу себе си, прицелва се в младежката си усмивка, стреля. И
усмивката пада пронизана завинаги.
Бора изведнъж разгадава една тайна, Необяснима до ден днешен за нея:
- Той не търпеше героичните пози. Едва сега разбирам защо сам е пожелал
да командва разстрела си: за да снеме от всички вас вината. Искал е да си

465
представи утрешния ден. Ето, те ще бъдат утрешният ден. Убийците му. Още
крехки младежи. За да станат пълноценни хора, не трябва да им тежи вината!
Кирил няма сила дори за една крива подсмивка. Със собствените си ръце е
разстрелял своята ясна младежка усмивка. Какво друго му остава, освен с
мрачно лице на остаряващо момче да чопли паметта си, да човърка в себе си,
да троши главата си о стената, за да търси скрития механизъм на
престъплението:
- Започнах да съзнавам характера на фашистката система: да направи
колкото се може повече съучастници в престъплението. Ако е възможно,
всички, млади и стари, да станат съучастници. Да не остане нито един извън
престъплението! Тотално... Тоталитаризъм!
Бора потреперва от вътрешен студ:
— Не стига, че убиват един млад човек, ами цяла рота младежи правят
убийци, и тях убиват, бъдещето им убиват!
Той се обръща гърбом, сякаш търси виновника нейде откъм гърба си:
- Най-голямото престъпление: да заставиш човек да вдигне ръка срещу
човека, свой срещу своя!
Тя се задавя в кашлица от вкуса на горчив бадем в устата си. Той се сеща, че
въздухът, отровен от цигарен дим, е пагубен за слабите ѝ дробове. Отива да
отвори прозореца, блъсва небрежно фикусовите листа. Отвън нахлува нощен
хлад. Двамата го приемат като въздушен компрес на пламналите си чела.
Към Бора се възвръща навикът на самотница - все да си спомня.
Първият ден на свободата - единственият ден - изгрява със знаме от
окървавена риза. В двора на казармата хвърчат високо във въздуха фуражки и
викове. Генералът бързешком се вмъква във войнишката фурна с дебела папка
под пелерината. Момчето тъкмо открехва вратичката и се кани да мята хляба.
Замръзва на мястото си пред самия дъх на пещта: за първи път голямото
началство благоизволява да влезе тук.
- Хвърли това в огъня! - заповядва генералът.
Момчето го гледа с непроумяващи очи.
- Какво се пулиш? Мятай го в пещта! — крясва генералът.
Момчето стреснато взема папката, туря я върху лопатата като самун хляб,
отваря вратицата докрая. Отвътре лумват пламъци, изплезили езици да лизнат
ръцете му. Огънят озарява лицето на момчето: селско, неуко, валчесто като
бухнал хляб, вече наяден от тежкия труд и ставането среднощ. Непосилна
мисъл терзае това детско лице, погледът му втренчен искри. Ръцете му сами
правят рязко движение под ъгъл и хвърлят папката в единия край на пещта,
там, дето огънят не достига. Генералът гледа буйния вихър на пламъците и си
отива успокоен.
Щом ботушите му откънтяват на прага, момчето пъхва ловко лопатата със
странична хватка и измъква папката. Краищата ѝ горят. Два-три удара плоско

466
с лопата, пламъчетата клюмват и угасват. Още димяща, момчето я мушва под
календара в една дупка на зида. Отгоре ѝ провесва стенния календар на деня 9
септември 1944. И се чуди кому да довери тайната. То не е ходило на училище.
Никой не му е казвал на кого да вярва и в какво.
Единственото, което е поразило детското въображение, е изпраната риза,
донесена от едно момиче за разстрела на годеника ѝ. Тази бяла риза му се явява
насън, маха му издалеч с белия ръкав като крило на бяла ластовица.
Фурнаджийчето хуква да разпитва къде да намери момичето на загиналия.
Обикаля край студентската ѝ квартира. Все я няма. Ту на бригада, ту на митинг,
ту на някаква акция за разчистване на развалините. Една вечер почуква на
вратата. Отваря му девойка, посърнала, неузнаваема. Той дълго я пронизва с
изпитващ поглед: същата ли е? По усмивката я познава. И тогава, в навечерието
на разстрела, усмивката ѝ бе такава, сякаш след миг ще се превърне в плач.
Мълком ѝ подава папката така, както бе запомнил нейния жест при
поднасянето на ризата. За момчето тази почерняла, опушена папка е изпраната,
бяла риза на живота му. „Какво има вътре?” - пита тя. Момчето вдига рамене,
не знае да чете. Тя разгръща кориците. Военни документи. Дълго прелиства
заповеди за наказания, за блокади, за акции по планините. Докато разгърне
един лист:
„Лична, строго поверителна заповед от Началника на Школата на Негово
Величество. Разстрелът на фелдфебел-школника Андрей Ковачев да бъде
изпълнен от сборна рота школници. В първата редица - взводът, чийто
командир е бил осъденият на смърт. За да се потопят ръцете им в кръвта на
клетвопресгьпника и така да получат бойното си кръщение! Който откаже, да
бъде разстрелян на място! Подбрани, отличници от всички взводове да
присъстват на екзекуцията за назидание.

Генерал-майор Хр. Цоневски.

София, 6 юли 1944.”
Младата Бора държи този документ за личното престараване на един военен
началник. Тя занапред бавно, много бавно ще вниква в неговия смисъл. Сякаш
самата тя е била неграмотна като онова момче - хлебарчето, водено от един
сляп порив към светлината на бялата риза. Докато разбере напълно чак сега, в
нощта на разрива с Кирил. Ето какво било значението на всичко това.
Зад всяко престъпление се тули една л и ч н а вина. Дори в казармата, в
царството на заповедите, на дисциплината, на сляпото подчинение, на
безотговорността, дори и там ще се открие „ Л и ч н о , с т р о г о п о в е р и т е л
н о”. А истината минава през огъня и пак излиза наяве.

467
 Ами ти? Не си ли л и ч н о виновна? От престараване. От закъсняло
проглеждане. От сляпа вяра. От самомнение за непогрешимост. От
самовнушението за висшия морал на комунистите.

Свежият нощен въздух през отворения прозорец иде да разведри челата им,
за да изникнат още по-остро мислите пред разрухата.
Кирил все повече се бои да борави с думите, сякаш при произнасянето им
ще докосне някаква скрита капсула и ще предизвика опустошителна експлозия.
А да ги носи в себе си е още по-опасно. Съзнанието му се превръща в минирано
поле. Всеки миг мисълта му ще настъпи мина и ще го взриви извътре.
Продумва опипом:
- Куршумът, който аз изпратих тогава в неговото сърце, сега рикошира в
моето.
Тя промълвя с тежко ранен глас:
- Този същият куршум прониза и моето два пъти: веднъж тогава, в
младостта, и сега, на прага пред остаряването. Не зная кога е смъртоносният
изстрел.
Той пази един незададен въпрос, на който е чул отговора още първата вечер
и после през всички техни вечери. Чул го е в думите ѝ, в мълчанието, в сенките
на прегръдката ѝ. След толкова отговори, пърхащи около него като нощни
пеперуди, сега въпросът прозвучава обратно в пашкула:
- Много ли го обичаше?
Тя за първи път, откак останаха насаме след гостите, вдига поглед към него.
Простира ръка върху лицето му и го докосва с търсещи пръсти на сляпа в
някакво ясновидско вцепенение:
- Навярно много, щом открих отражение от неговия образ на лицето на
убиеца му.
Той е пронизан от суеверно изтръпване. Бе слушал на кораба от един стар
моряк поверието за това, че в отворените очи на мъртвия бил отпечатан ликът
на убиеца му. Както всичко при тях двамата, сега и поверието е обърнато
наопаки: по лицето на убиеца е отпечатан ликът на убития. Нейните пръсти
четат по неговите бръчки, грапавини и сенки - любимите черти на мъртвия.
Сякаш лицето му се превръща в смъртна маска.
- Цял живот очаквах и търсех една среща, която ще промени живота ми из
корен. А то била среща със собствената вина! - отронва той през нейните
пръсти.
Тя отдръпва ръката си, озадачена, сякаш е докоснала някакъв скрит ключ.
- Странно... Това мъчително чувство на вина и в мен се появи едва при
срещата ми с тебе. Преди това сънят ми бе по-спокоен.
Той се раздвижва като ужилен. Смъртната маска оживява и се превръща
отново в лице. Бледно лице на осъден.

468
 - Никога не съм имал спокоен сън. С м о к а , който ме пиеше. Все оня
кошмар. Не в преносен смисъл. Автентичен кошмар. Хиляди пъти съм стрелял,
хиляди пъти съм го убивал, хиляди пъти той е падал мъртъв на земята и пак се
е изправял до стената за разстрел. Но несгодите, обърканият живот ме избавяха
от угризенията. Имах чувството, че сам се наказвам, че изкупвам вината си. А
сега, когато ти се намеси в съдбата ми да ми помагаш, да ме спасяваш, не мога
място да си намеря... Тук, под твоя покрив, се събуди в мене мисълта за
самоубийство...
Тя гледа през него отвън към отвореното свежо пространство на нощта.
Сякаш там е стихнала една огромна младежка аудитория, очакваща от нея
истината. Бора произнася, впила поглед в погледа на невидимите:
- Мнозина са участвали в престъплението. С мълчание, с равнодушие, със
затваряне на очите, с „какво общо имам аз с това?” Всички са били с превръзка
на очите. Ние живеем сред убийци, преки или косвени. Един убива с куршум,
а друг с дума, с поглед, с немота, с безразличие, с обърнат гръб. Ние се
ръкуваме с убийци. Отстъпваме място в тролея на убийци. Слушаме музика на
концерт редом с убийци. Жени, когато ви прегръщат, внимавайте да не оставят
по кожата ви петна от кръв! Мъже, когато ви галят, внимавайте пръстените и
гривните да не дрънчат, купени с нечии вериги! Всички носим вина. И всеки
л и ч н о за своето участие в общата вина.
Тя се отпуща в креслото в същата онази убита поза, както първата вечер.
Нима нищо не се е случило? Нищо не се е променило в този заспал свят? Или
срещата им е била сън?
Още преди да се срещнат, са разделени. Помежду им има една бразда от
кръв, която не могат да прекрачат.
Навън мракът се е сгъстил до стена. Малкият апартамент тъне в
дрезгавината, която ръми от мътната крушка на лампата. Кирил събира багажа
си: чанта, чертежи-чернови, навити на руло, шлифера, който отдавна трябваше
да носи на хим-чистка.
- Колко е часът? - пита Бора, изгубила представа за времето.
Сякаш са минали години, а тя все седи там като скала, от която морето се е
отдръпнало. Той поглежда часовника на китката си и кимва.
- Неговият часовник показва, че е време.
- Време е! - сепва се тя и разчупва своята неподвижност. - Неговият
часовник е верен.
- Той ми го подари преди разстрела.
- Защо тъкмо на тебе? - пита тя, замирайки, че ѝ предстои да чуе още някаква
раняваща тайна.
- Не зная! - отвръща Кирил зачуден, при все че започва вече да разбира
смисъла на онова, което му е предал загиналият. - Може би защото изпълних
последното му желание.

469
 - Какво бе то?
- Чаша вода.
J’ai soif, tu as soif... — прозвучава в мислите им.
Тя свежда глава, готова за последния удар.
- А сега накъде?
Зейва безмълвие като очакване, по-жадно, защото няма какво да очакват.
- Да бистря Арда. Но първо ще потърся онова момче, Митко Аначков, дето
е гласувал п р о т и в . Запомних адреса на приятеля му.
- Ако не е късно! - настръхва тя с всичките си осланени иглици.
- Ще го взема със себе си в Родопите! — добавя Кирил.
- Все още не си се отказал от мътната Арда?
Той се накланя над креслото, дето е потънала тя, и казва с променен глас, в
който отеква една нейна някогашна интонация:
- Сега ще го разстреляме повторно, ако не сме на мястото си!
Бавно, неуловимо една негова скептична присмивка заиграва по нейното
лице:
- Ще ни позволят ли да бъдем на мястото си?
- Помниш ли какво ми каза първата вечер с преподавателски тон: „Никой
никому не може да забрани да бъде истински!”
- А помниш ли ти какво ми отговори със студентско предизвикателство:
„Но да гледаме истината без превръзка на очите!”
Двамата с горчива самоирония произнасят заедно, по семейному:
- Единственото, което... ни остава!
А всеки от тях, поотделно се запитва:
„Нима ми остава нещо?”
Без да съзнават, между двамата е произлязла някаква вътрешна дифузия.
Всеки е предал нещо от себе си на другия.
Тръгнали от две противоположни страни, те постепенно са се приближили
до пълно мигновено сливане, до разтваряне един в друг, и сега,
взаимопроникнати, се откъсват всеки към своята самотност.
Кирил се опитва да се пошегува:
- „Малък напред”, казват на кораба! - и потегля заднишком към вратата.
Бора става, отърсва се от смазващата тежест и се мъчи да придаде бодрост
на гласа си:
- Щастливо плаване!
- Ще ида пак да бистря водите, колкото и да е напразно! - говори той вече на
себе си, вътрешно заминал далече.
- А аз ще остана да бистря политиката! - казва тя, вече сама. - Макар и да е
още по-напразно.

470
 Кирил отваря вратата. Последен поглед, преди да го погълне нощта. Бора се
изправя на прага. Става силно течение. Пердето на отворения прозорец се
издува като корабно платно. Тя стиска по стар навик ръцете си в юмруци.
- Не стойте на течение! - вика той от стълбището.
Неговите стъпки заглъхват спираловидно надолу, като че всмукани от
водовъртеж.
Тя стои, пронизана от вятъра. Продължава да стиска с все сила ръцете си в
юмруци, като че държи нещо. Не смее да ги отпусне и разтвори, защото ще
види: празни шепи. И в тях - отпечатъка на една мъжка ръка.
Отгоре се юрват млади стъпки, като че ще я прегазят коне.
От таванските помещения, където квартируват студенти, се спущат момчета
и момичета с проглушителна глъчка. Бора едва успява да се отдръпне до
стената.
Бързат нанякъде. Смеят се. Гонят се един през друг. Не я забелязват.
Едно момиче, останало на края, тича да ги настигне. В последния миг вижда
жената, притисната до стената. Изскубва се от инерцията си и се връща няколко
стъпала, задъхано. Бора не е в състояние да съзре с какви очи я гледа то. По
този възторжено-съучастен поглед тя би разбрала, че съвсем на зле вървят
нейните работи в института и навсякъде другаде, че е заклеймена, изхвърлена,
прокажена.
За първи път младо същество се приближава към нея с такъв доверителен
глас.
- Може ли някога да дойдем при вас, другарко Найденова? Ние спорим по
някои философски и други въпроси. Искаме да ви питаме...
Силното течение блъска фикуса, огъва стеблото, шибва листата му като
перки на повалено хвърчило.
Той клюма, цял попарен, спашкулен. Сякаш погълнал стронция от
атмосферата, за да я очисти, а сам - отровен. Това, че е отпуснал листа,
премалнели и съсипани, може би показва, че е изпълнил мисията си на земята.
А може би това е някакво предупреждение, но никой не го разбира.

Май 1977
София

471
 Мистериите около романа „ЛИЦЕ”

Коминочистачът вълшебник

През една мразовита зима печката у нас започна да бълва пушек, ще ни

издуши. Потърсихме коминочистач. Не бе лесно да се открие някой от този
изчезващ занаят. Имахме късмет да попаднем на бай Димитър, прочут майстор
от стария квартал около улица Искър. Макар и възрастен, той се покатери на
покрива и като черен дявол сред дима заспуща в комина четката с дълга телена
жица, развивайки я от огромно кълбо, сякаш да стигне до самия ад. Аз се
прибрах в стаята и слушах през зида как четката пълзи надолу, докато изведнъж
запъна. Бай Димитър влетя вътре, проклинайки, че не може да я изскубне.
Разкрачи стълбата, възседна я като вран кон на най-горното стъпало и с голи
ръце от дупката за кюнеца в тавана измъкна голям камък, още горещ, цял
покрит със сажди.
- Запазете си го за спомен! - поднесе ни го той. - Не е паднал от небето!
Някой нарочно го е пуснал да запречи комина.
Ние се сетихме кой може да бъде. Имахме съседи с показателното име
Гладнишки, които ни думкаха по стената срещу тракането на пишещата
машина.
- Аз познавам хората по пушека! - продължи бай Димитър. - Не само как
стопаните стъкват огън, но и как съседите се отнасят към тях, дали завиждат на
грейката от семейното им огнище, или се радват на тягата! Пушекът разкрива
много тайни, стига да умееш да му четеш заврънкулките!
Като видя как съм се свила над машинката, увита в одеяло, той попита какво
тракам, да не би да съм писателка.
- Много се навъдиха - махна с черната си ръка. - Моят славен занаят отмира,
дано вашият да не го последва! - въздъхна пророчески и вдигна чашата с
троянска ракия, почерпен от мъжа ми. - Хай наздраве! Искам нещо да ви
пожелая! - блесна с бялото на окото си и изрече: - Да ви осени в най-скоро
време някакво хрумване за една книга, различна от ония, дето днес се
съчиняват, една книга за истината! - гаврътна чашата до дъно и добави: - Щом
коминочистач ви благославя, да знаете, всичко се сбъдва.
През това време печката весело забумтя, вятърът засвири в комина и котката
замърка. Отмахнах одеялото. Бай Димитър, донесъл топлина и радост у дома,
си тръгна. Гледах през прозореца след него: по снега крачеше може би
последният черен вестител на щастието.

472
 Серия случайности

Още през следващите дни ме изненадаха чудесата на коминочистача: две

случайни срещи.
На улицата се сблъсках с Юлия, приятелка от ученическите ми години. Тя
ме заведе у тях. Не бяхме се виждали отдавна. След дълъг доверителен
разговор тя ми даде едно писмо. Разгърнах го с треперещи пръсти. Пожълтяла
от времето хартия, прекосена с червения знак на цензурата от военния арест.
Четлив почерк на стар правопис с онова двойно-Е, придаващо нещо
църковнославянско на текста като молитва или изповед. Прощалното писмо на
школника антифашист Петър Ангелов до любимата му преди разстрела на 6
юли 1944 година.
От това писмо поникна замисълът на романа Лице.
Почти веднага налетях на още една съдбовна среща. В нашия семеен
квартален ресторант Стадион, претъпкан, както винаги, нямаше място. На
малка маса в самия ъгъл седеше самотен млад човек с брадичка - предиз-
викателна външност за онези години (началото на 70-те). Той ни покани да
седнем до него. Настанихме се. И се завърза един разговор, който продължи
повече от десет години. Това бе социологът Коста Господинов, един от най-
оригинално и интензивно мислещите българи, каквито са се раждали на тази
наша камениста земя, непредразполагаща към много мислене.
Коста, отрасъл в Русе, закърмен с културната атмосфера на стария
крайдунавски град, цигулар с бъдеще, страстно бе заменил музиката с
какафонията на съвременното общество. Неговите анализи и прогнози бяха
удивителни. Язвителен, находчив, непрощаващ никому, той ни стана
необходим събеседник във времето на мълчанието и на укриването на острите
социални проблеми. Той пръв разгатна редица конфликти, които назряваха при
смяната на поколенията.
Образът на героя в романа Кирил може би носи някои негови черти. Не съм
осъзнавала, че е прототип. Когато прочете един от вариантите на Лице (Коста
ни бе доверен съветник в работата), той направи редица критични забележки.
Но едва по-късно призна, че Кирил - това е самият той, като характер, не като
житейска съдба, макар че и неговата трагедия не бе по-малка...
Този необикновен човек, щедър до себепрахосничество, ни зареждаше с
идеи, често предизвикателни за спорове и за мисловен стрес. През онези
години социологическите анкети бяха опасни и допускани само при осигурена
обработка. Коста тайно правеше допитвания сред студентите си в
университета. Въпросите му бяха изненадващи, нестандартни в своята човешка
простота. А импровизациите му на чаша бира - истински открития. Благодаря
ти, Коста! Дано от небесните селения ме чуваш!

473
 Измислица - действителност

Очертаваше се една книга за истината според благословията на

коминочистача - роман-документ върху действителна история, в която се пре-
плитат съдбите на мои приятели и близки, а също и личните ми преживелици.
Мъжът ми бе минал през цялата преизподня на изключването от университета,
на изселване от София, на безработица, на клеймото чужд класов произход,
изобщо - обречен на всякакви спънки.
Но в потока на повествованието се натъкнах на много неизвестни об-
стоятелства и скрити лица, замесени пряко или косвено в хода на събитията.
Естествено, налагаше се да допълвам липсващите данни с измислица, а често
това бе при възлови моменти. И без да подозирам, въображението ми е
задействало сякаш под нечия тайнствена повеля. По-късно бях стъписана от
редица съвпадения, които и до днес не мога да си обясня, освен (за вас лъжа,
за мен истина) с вълшебствата на коминочистача. Неговата черна ръка навярно
е дърпала конците в омотаното кълбо на живота и смъртта, на любовта и
омразата, на срещите и разделите.
За мой ужас, някои от измислените лица се оказваха живи хора, които се
познали в книгата! Дори се е получила и близост в някои имена. Започнаха да
възникват странни колизии: този без причина не ме поздравява, онзи ругае
романа като злословие, трети се обажда по телефона и ми благодари, че съм
разобличила еди-кого-си, та дори и цяла институция. А аз мигам на парцали.
До ден днешен ме срещат непознати и ме запитват как съм се добрала до
сведения за тяхната лична участ, за да я опиша така точно с детайли, които те
са били принудени да премълчават по понятни причини.
Има една мътна и кървава историйка около рецепцията на романа. Виден
идеологически комендант във вестникарския бранш, вече покойник, разпознал
своя образ измежду персонажа на книгата. Бил сигурен, че аз съм визирала
тъкмо него. А аз, честен кръст, не съм подозирала, че този правоверен партиен
кадър бил укривал тъмни петна в миналото си. Самопонятно, този човек бе
един от най-върлите гонители на Лице, не му се сърдя. Имал е основания,
горкият!
Уверявам всички засегнати с добро или лошо, че не съм имала предвид
никого. Въображението ми е изиграло тези шеги! Но никой не допуща чак пък
толкоз!
Ами, ако им разкрия, че не аз, а черната четка на коминочистача е
обрисувала образите според загадъчните знаци на дима, изфучал през комина
на времето...

474
 Първите читатели

Моята вярна машинописка Мария Татарчева, царство ѝ небесно! - бе

съпричастна на дълголетната мъчителна работа върху това произведение -
безброй варианти, промени, задрасквания, добавки. Тя ме посрещаше с
приветлива усмивка: - Пак ли започваме отначало? - И ме гощаваше с
изобретателните си сладкиши, неин патент. А съпругът ѝ Андрей Татарчев
четеше от игла до конец всеки нов вариант и правеше уместни юридически
забележки. Той ми помогна много по войнишката служба и по казармените
детайли в романа. (Андрей е братовчед на Иван Татарчев, бившия главен
прокурор, Бог да го прости - бел. Й. В.)
Едва сега узнавам тайната на това семейство, премълчавана през дългите
години на общуването ни. Бащата на Мария, Димитър Русев, виден адвокат от
Пловдив, защитник на евреите по време на гоненията, е бил заточен в Белене,
откъдето след почти тригодишен ад, се завърнал с разсипано здраве, кожа и
кости, изгубил 40 кг от теглото си и наскоро починал. А младото семейство
било изселено на сватбено пътешествие в Луковит, Андрей Татарчев -
заличен като адвокат. Едва преживявали години наред с тежък физически труд.
Тя е разбивала чакъл по шосето, а той - строителен работник, човек, завършил
Американския колеж, говорещ три западни езика! Изключват малкия ѝ брат от
университета, последна година отличник по медицина, интернират го под
конвой с белезници. По-късно той избягва от страната, както мнозина
интелигентни българи, на които режимът отнема всякаква възможност за
напредване в живота. Разбрах сега защо моята машинописка и нейният съпруг
така присърце вземаха съдбите на изключените студенти и на преследваните
хора в моята книга. И двамата ме изпращаха, помня ги в рамката на вратата на
уютния им малък апартамент-кутийка, с думите: Ще излезе книгата, ще видиш!
Искаха да ми дадат кураж да не се отчайвам, да продължавам, за да я довърша,
въпреки явната невъзможност за пробив през полицейския кордон на
цензурата.
Един от първите читатели на ръкописа бе приятелят ни Бенжо Варон. Той
ми даде конкретни описания на конспиративните ходове при изключване от
партията, които той добре познаваше от собствения си горчив опит.
А най-първият читател бе моят незаменим спътник Йордан Василев - критик
и помощник в работата ми още от замисъла през всичките му превъплъщения.
Освен това след продължителното ми боледуване бе поел най-тежкия дял от
домашните грижи, без да губи ведрото си настроение.

475
 Криминалният роман на романа

Работих върху книгата почти десет години на пресекулки. Две мъчителни

операции ме откъснаха от ръкописа. Но и в най-критичните моменти ме
крепеше една необяснима, неоснователна вяра, че непременно ще оживея и ще
довърша романа. Той се превърна за мене в опус вите (лат. - творба на
живота - бел. Й. В.). Излишно е да напомням, че това се дължеше на късмета,
който ми бе донесъл коминочистачът.
Нищо не бе случайно. Съпругът на лекуващата ме, трогателно всеотдайна д-
р Попова, се оказа един от участниците в студентския вестник Авангард заедно
с моя мъж. Този щедър човек ме снабди с пълно течение на вестника от своя
личен, добре подреден архив. Авангард играе важна роля в превратностите на
политиката, описани в романа през периода на прословутия априлски вятър. А
богатият опит с бълнуванията редом със смъртта до възглавницата, който
придобих в онкологията, ми послужи за надникване вдън преизподнята на
агонията в онзи дял от романа, когато героинята Бора е на ръба между живота
и смъртта, спасена благодарение на нежните грижи на любимия. Не мога да
скрия, че в образа на този мъж се разгатват чертите на моя Йордан, който
денонощно бдеше над болничното ми легло. (Това бе в Онкологията и най-
мъчително - в реанимацията - след тежката 6-часова операция на Блага. Там
около 12 денонощия не мигнах, за да сменям банките за преливане на кръв,
глюкоза и др. Седях на един стол до Блага, която бе между живота и
смъртта, първите дни - бездиханна - бел. Й. В.)
И тъкмо довърших работата си над последния вариант, на връх Великден
забравих дебелата папка в едно такси, взето направо от улицата, без да
погледна номера му. Всичко бе изгубено. Никога не съм била толкова отчаяна.
Но аз не съзирах зад рамото си саждената сянка на своя закрилник. Кой друг
би могъл да извърши такова чудо, освен коминочистачът? Още на другия ден
шофьорът на таксито ми донесе папката, без да ме познава, без да открие адрес,
телефон или име, понеже липсваше заглавната страница на ръкописа - работен
екземпляр! То е било цяло криминално издирване, все едно уравнение с всички
неизвестни.
Съпругата на шофьора, Стойка, словослагателка в наборния цех на по-
лиграфическия комбинат, щом видяла, че мъжът ѝ се готви да хвърли на-
мерената в таксито, никому ненужна папка, викнала: Стой! Ти нямаш пред-
става какъв труд е положен от машинописката! И му заръчала да не се
прибира вкъщи, докато не открие собственика. Той напрегнал паметта си за
всички непознати пътници, които е превозвал този ден по цяла София, мъчейки
се да възстанови на какви адреси ги е откарвал. И започнал от най-далечния: в
Бояна. Защо тъкмо оттам? Спомнил си, че на слизане аз съм казала: Дано пак
се случи да ни возите! Направил един курс чак до там, намерил вратата, пред

476
която сме спрели и попитал нашите приятели Харитина и Тодор Борови дали
една такава папка не им е позната. Ние предната вечер бяхме вдигнали тревога
с надежда, че е останала у тях. Щом продумал, те просто не знаели де да го
дянат от радост, дали му нашия адрес и му пожелали от добро да не се отърве.
Оттогава се сприятелихме със семейството му, бяхме на кръщенето на
малката им щерка и често посещавахме Стойка на работното ѝ място в
печатницата.

Сляпа среща

Първоначалното заглавие за заблуда на цензурата бе Сляпа среща, на-

сочващо вниманието към любовната линия в романа.
Предварително бях наясно каква ще му бъде съдбата, но реших да опитам.
Предадох ръкописа в издателството на Отечествения фронт през 1977 - по-
далече от писателските контролни органи. И книгата попадна веднага в сляпа
улица. Върнаха ми я с рецензия от критика Иван Цветков — оценката бе в общи
черти положителна, но устно рецензентът изрично е предупредил директора
Иван Пейковски, че тази книга в никой случай не бива да се публикува. Това
бе общоприет похват - да не се оставя писмен документ за отхвърлен ръкопис,
а на четири очи да се внушава категоричен отказ. Дори не ставаше и дума за
основна преработка, на която впрочем не бих се съгласила - те ме познаваха.
(Иван Пейковски, Бог да го прости, бе от Троян, редактор там на местния
вестник преди години, познавахме се добре и така узнах за подличката
маневра - бел. Й. В.)
Прибрах си тежката папка и я тикнах в най-долния рафт на шкафа. Там тя
пролежа две години. Един ден ненадейно ми се обади редакторът в отдел
белетристика на издателство Български писател, прозаикът Димитър
Коруджиев, наш близък приятел. По своя инициатива поемаше риска да
предложи романа ми за печат под истинското заглавие Лице. Никак не вярвах,
че е възможно да успее. Но той бе упорит. Забелязала съм, че крехките,
болнави, уязвими хора са с много по-силен дух от здравеняците и бабаитите.
Читателите мислят, че авторът е проявил смелост сам срещу жестоката
система. Но не по-малка, дори по-жертвоготовна е решимостта на редактора да
поеме върху себе си опасността за издаването на една критична срещу режима
книга. Димитър Коруджиев, болен, с две малки деца, загуби не само работата
си в издателството, но виснеше заплаха да не публикуват и неговите
произведения, забележителни с висока литературна стойност и с особена
духовна светлина, която след Йордан Йовков не бе озарявала нашата
книжнина. Нелепа ситуация: колеги бяха принудени да стават цензори-
редактори на свои пишещи събратя. Аз дължа редица свои книги на

477
жертвоготовни редактори: Надя Кехлибарева, Михаил Берберов, Андрей
Германов, Иван Давидков, рано изтлели върху тази пъклена жарава на
службата цензор-цербер.
Последен редакторски оглед извърши Върбан Стаматов, също колега,
добронамерен, но службата си е служба...

Едно лице зад романа Лице

За да се вмъкне ръкописът през иглените уши, нужен бе рецензент, но не

какъв да е. Трябваше да се намери влиятелен литератор от висшите кръгове на
писателското съсловие. А тази порода овластени събратя бе свирепа,
завистлива, коварна и на всичкото отгоре страхлива да не се провини с
нещичко пред върховния шеф. Изкуствата, особено изящната словесност бяха
на пряко подчинение на партийно-държавния глава. Придаваше им се огромна
тежест. От творците зависеше идейното промиване на мозъците.
И все пак имаше изключения. Много редки, но не можеше да ги няма.
Прехвърлях в ума си имена на важни критици, държавни поети, началници в
разни служби, явни и тайни. Кой би се съгласил да заложи положението си и
да рецензира мое произведение? Още не бе отшумял идеологическият разгром
на двутомника ни за Багряна, а третият том забранен за публикуване. Към това
се бе прибавило едно мое интервю във френския вестник Нувел литерер,
заклеймено като дисидентско. Бях унижавана да правя опровержение на
собствените си думи под заплаха с екстрадиране - паспортът ми бил готов! Не,
никой не би се наел да препоръча Лице-то на една неблагонадеждна.
Изведнъж ми проблесна като светкавица: Драгомир Асенов. Той бе главен
секретар на Съюза на писателите тъкмо по прозата. Разказали ми бяха една
случка: в разгара на кампанията срещу мен по повод на споменатото интервю,
той заявил: Толкова сме огорчавали тази жена... Стига! Какво толкова е
казала? Да изрече подобни думи в коридорите на властта, макар и нейде в по-
скрито ъгълче, това никак не бе малко. През последните години общото
заболяване ни свързваше с една човешка взаимност. Той бе опериран в Париж,
аз - в София, но заплахата за живота ни бе еднаква. При случайни срещи
споделяхме патилата си. Неговото бляскаво остроумие не бе пострадало от
високите постове, които заемаше. Той умееше да се шегува с болестта си така,
както никой друг. А ми се струва, че разбираше, че е обречен. Човек, усетил в
тялото си впити щипците на рака, по себе си знам, вече не се бои от нищо.
Изтичах при Митко Коруджиев и обявих: Еврика! По-подходящ рецензент
не би се намерил. Той се съгласи, но попита не е ли болен. Бях престанала да
се навъртам край СБП, за да не срещам палачите си, и не знаех как е Драгомир.
Съдейки по себе си, надявах се, че и той е добре. Да отложим траурния марш!
— шегуваше се той често.

478
 Коруджиев настоя по-скоро да му се обадя и да го помоля за рецензия. Но аз
не исках да го търся, защото бих го поставила в неудобно притискане до
стената и той по-трудно би отказал на мене. Предложих на редактора да
постъпят по процедурата - издателството да се обърне към Драгомир Асенов
с покана официално за рецензиране на романа. Така и сториха. Междувременно
поразпитах тоя-оня и узнах, че напоследък той не се чувствал добре, не ходел
на работа. Сигурна бях, че няма да приеме такова главоболно задължение. И
престанах да се надявам.
След няколко дни - телефонно звънене у дома. Гласът на Драгомир! Започва
с шега. Тежкият ми ръкопис бил в ръцете му, вече го преполовил, скоро щял
да изплува. Да бъда спокойна! Питам го за здравето, а той - мене. И пак: Да
отложим... (не бе нужно да уточнява какво, разбирахме се от половин дума).
Разсмя ме с думите: Вместо да направиш едно криминале от тази история,
ти дълбаеш... Я, гледай някои спец-автори... Какъв хонорар щеше да глътнеш!
Благо, докога?...
Гласът му звучеше бодър, искрящ от духовитост. Съвсем не можех да
предположа, че е говорел от леглото с остри болки, че дебелата папка с моя
ръкопис е лежала като воденичен камък върху гърдите му, че е изоставил
работата върху своя последен роман, за да преплува чуждата творба-река,
макар да е знаел, че дните му са преброени... И е приел без никакви уговорки
да изпълни този тежък колегиален дълг.
Мислех че ще мине доста време, докато напише рецензията. Така биха
разтакавали мнозина здравеняци и ловкачи в този жанр. Каква бе изненадата
ми, когато редакторът ме повика съвсем наскоро и ми даде да прочета текст от
20 страници - положителен анализ на романа Лице, на авторовия почерк, на
събитията, описани в книгата и главно на образа на героинята. Рецензията
завършваше с гореща препоръка да бъде публикувано това произведение,
което откроява нравствените стойности и активната позиция на съвременния
български интелигент.
Когато отидох в дома му да изкажа своята признателност, аз заварих едно
умиращо дете - така се бе смалил, потънал в постелята, с лимонено прозрачна
кожа. Едва вдигна ръчица и я изтърва от ръба на леглото. Но това, което ме
порази до потрес - бе усмивката: едно сияние на пречистена съвест. Лицето му
светеше — вече неземно, духовно, детски невинно.
Драгомир Асенов не завърши своя последен, навярно най-добър и искрен
роман, за да отдаде остатъка от силите си в подкрепа на произведението на една
посестрима. Никой не го принуди на тази жертва. Това бе неговият прощален
жест с крехката му, изпита от болестта ръка. Сякаш прочел мислите ми, той
промълви: Други ще напишат моите книги!
Читателю, зад романа Лице стои едно невидимо, спотаено, мълчаливо лице -
едно истинско човешко лице.

479
 Драгомир Асенов не доживя до излизането на романа, благословен от него.
Първия екземпляр, още лъхащ на печатарско мастило, занесох на съпругата му.

Тайнствени тъмни лица зад романа

Ръкописът бе подложен на ч е т е н е , по-скоро на чепкане и зачеркване от

други отговорни фактори - висшестоящи редактори, които наложиха редица
поправки и съкращения. Аз не исках да се съгласявам, но Митко Коруджиев
изтъкваше, че все пак критичната острота на романа не се нарушава. След
дълги взаимни увещания приех.
Но имаше и някакъв засекретен цензор. Той бе поставил на много страници
откъм гърба НЕ!, което трябваше безпрекословно да се спазва.
Цялата глава за партийното обследване на героинята, заставена да пише 16
пъти автобиографията си (над 40 страници), бе удостоена с това запретно НЕ,
както и много отделни страници, пасажи и редове (общо около стотина
ръкописни страници). След продължителни зачерквания, уточнявания и
лепежи ръкописът, заприличал на циганска торба, цяла в кръпки, получи най -
сетне въжделения печат на всяка одобрена страница - над 700 удара с
издателския печат, който се държи под ключ най-строго. И още един загадъчен
лилав печат от тайните служби е бил лепнат на гърба на всяка страница като
неизтриваемо клеймо.
Вече нямах право да нанасям нито запетайка за промяна, нито изобщо да
изисквам текста поне за последно оглеждане. Така моето произведение се
измъкна от ръцете ми, подстригано по арестантски. Сякаш дете изтръгнаха от
скута ми. Редакторката Християна Василева, добра белетристка, която
присъстваше в същата стая при операциите, каза, че не помни друг текст в
издателството да е бил така зверски задраскван! Всички отхвърлени пасажи
бяха буквално протривани с черен флоумастер - да не се различи нито дума,
нито буква. Нормален човек днес би се запитал: - Но защо? - Тогава бе
самопонятно: да не би печатарите да прочетат някой и друг забранен ред и
скришом да го разпространят.
Кои тайнствени лица надзираваха моето Лице от тъмните бойници на
цензурата - до ден днешен не зная и едва ли някога ще узная. Може би, така е
по-добре. Току-виж, че лъсне лицето на някой колега-приятел или някогашен
любим от романтичните години...

480
 Загадъчното табу

Сега, като подготвях за ново попълнено издание книгата, включвайки някои

цензурирани пасажи, страници и думи (голям отрез от текста ми е
невъзстановим, зачернен в първия екземпляр с катранените черти, а липсващ в
копието), открих, че може да се направи цяло социологическо изследване
върху тънкостите на идеологическото табу. Става реч не за директни критични
нападки срещу режима, а за незначителни на пръв поглед отделности.
Например, вместо доносник се слага клеветник. Защо? Ами защото
клеветникът е просто лош индивид, среща се навсякъде по света, а доносникът
е включен в институциите на системата: той е служител, винтче в
тоталитарната машина. Най-невинна подмяна на множествено число с
единствено, например, вместо вие сте специалисти да лепите етикети, се
поправя вие сте специалистка да лепите етикети - така излиза, че това е
единичен случай, изключение, а не типично за режима поведение. Ситни-
дребни поправчици, които променят духа на произведението.
Улавям и собствената си автоцензура: вместо партия съм употребила църква
(догмите на църквата); вместо партийно - ортодоксално. И безброй такива
игри на котка и мишка.
Лавиране между миналото и настоящето, сънищата и реалността, намеците
и прякословието. О, темпора, о, морес! (О, времена, о, нрави - латински, бел.
Й. В.)

Издателски потайности

Въпреки придирчивата цензорска и автоцензорска работа, пътят до

печатницата бе още дълъг и трънлив.
Директорът на издателството, критикът Симеон Султанов, отказваше да
подпише книгата за печат ту под претекст, че е зает и няма време да хвърли око
на творбата, ту поради отсъствие. А без неговия вездесъщ подпис книгата не
можеше да види бял свят.
Междувременно се зададе тъмен градобитен облак. По нечий донос,
разтревожен шеф от Управлението на издателствата (при диктатурата на
комунизма имаше такова централно ведомство) е поискал от производствения
отдел на издателството да получи незабавно ръкописа за щателен оглед.
Редакторът Димитър Коруджиев ми съобщи това, бледен и почти изгубил всяка
надежда. И тогава изникна скритото предимство на злочестата малка страна:
навсякъде се намира по някой близък, ако не роднина, то приятел.
В същото Управление на издателствата, разклонено на разни отдели - цяло
министерство, работеше моя приятелка от гимназията, културна,

481
интелигентна, изящна жена, която през юношеските ми години бе упражнила
силно влияние върху мене (Бистра Аврамова, дъщеря на Гео Милев). Отидох
при нея. Като чу кой цербер изисква да упражни контрол върху текста, лицето
ѝ се изопна. Усетих как тя мълком обмисля някаква дръзновена стъпка.
Изпрати ме само с две думи: Бъди спокойна! На улицата добави заклинателно:
И никому - нищо! Какво е сторила, как е заблудила бдителния си началник, така
и не узнах до ден днешен. Зная само, че стана чудо - ръкописът не бе даден на
онзи върховен Цензор, баш Цербер.
Но все още директорът на издателство Български писател не искаше да
подпише романа, дори не даваше дума да се издума за това. Не го укорявам.
Той познаваше по-добре от всеки друг опасностите в лабиринта на печатното
дело.
И пак тичане за помощ. Отидох при тогавашния председател на Съюза на
българските писатели, Любомир Левчев. Трябва най-сетне да се признае, че
той неведнъж се е намесвал за съдействие да излязат редица стихове и книги,
спирани по различни причини. Самият той поет с модерна творческа
ориентация (нещо, което дразнеше догматиците), помагаше на колегите си в
стълкновенията с цензурата. Няколко обругани имена (Радой Ралин,
Константин Павлов, Стефан Гечев, Биньо Иванов, Румен Леонидов и др.),
между които и моето име, а също и начеващи автори, бяха защитавани от него.
Това без съмнение му е струвало доста подозрения и обвинения от
идеологическите му повелители, пък и от завистниците, дебнещи го на всяка
крачка, за да го гътнат и да заемат мястото му. Сега той е атакуван заради
прекалените му поклони и челобития пред Особата и дъщерята, но може би
това е бил залогът за подкрепата, която ни е давал. Страхотно скъп залог -
достойнството на един талантлив човек...
И така, без да е разгърнал нито една страница от романа Лице, Любомир
Левчев застана твърдо зад него и на два пъти лично нареди на директора да не
бави, а да пуща ръкописа веднага за печат - жест, който е бил изтъкван после в
оправданията-обвинения на директора срещу Левчев пред Особата (Т.
Живков)...

Лице-то излиза и влиза в капана

Най-после вълшебният директорски подпис е бил положен върху заглавната

страница и тежката папка е потеглила към печатницата: Не ми се вярваше.
Обадих се на Бистра да ѝ благодаря, без да назовавам нещата, понеже моят
телефон се подслушваше, но и от недомлъвка ние се разбрахме. Тя изрече
многозначително: Помниш какво те посъветвах, нали? Как да не помнех,

482
звънтеше ми като обица на ухото: И никому - нищо! Неведнъж се бе случвало
авторът да се похвали предварително, че книгата му е под печат въпреки
цензурните спирачки и да предизвика бдителността на блюстителите на
идейната стерилност.
Коректорка на книгата за голям късмет (пак благословията на
коминочистача!) ми се падна Славка Иванова, изключително прецизна и все-
отдайна. Тя помогна да се избегнат някои неясноти и прескоци, резултат на
съкращенията и загубването на връзките. С нейно тайно съучастничество аз
поправях текста на коректури — нещо абсолютно забранено за автор с моето
досие. Тя отлично съзнаваше какво я чака, ако се разкрие всичко. Дори се
вмъкнах в печатницата - нещо още по-недопустимо! С риск за работата и
заплатата си печатарите ми съдействаха, особено Иван Иванов, началник на
цеха.
Художникът Божидар Икономов с увлечение направя оформлението и успя
да го наложи, въпреки възраженията на ръководството в издателството, че е
песимистично. На обложката - лице с изтрити черти, без очи, без устни, без
особени белези, пресечено от две мълнии - ярко изображение на съдбата на
героинята, прогорена до корена на същността си от двете срещи с двамата
мъже. Тази корица допринесе твърде много за началния ефект от появата на
романа, който започна да се разграбва за часове.
Но радостта ми бе за съвсем кратко. Една част от тиража срещу Новата 1982
г. попадна в ръцете на читателите. По-големият дял от 30 000-ия тираж бе иззет
още същия ден с някаква черна затворническа камионетка от столичните
книжарници. Предположихме, че е отнесен направо за изгаряне или
претопяване. Все пак услужливият Иван Иванов бе предвидил забраната и по
своя инициатива бе укрил за мене доста бройки, дори тайно бе подвързал
няколко екземпляра от книжното тяло. По този начин можах да раздам на
приятелите, особено на ония, които допринесоха за публикуването на книгата.
За зла участ и доста екземпляри (може би докарани от черната камионетка)
са попаднали в ръцете на партийните отговорници по художествено-
творческата интелигенция и на критиците-догматици. Те заклеймиха моето
Лице с полицейските необорими квалификации: черногледство,
фалшификация на нашата действителност, оплюване на идеалите на
загиналите, клеветничество по адрес на нашия строй, диверсия,
антипартийност, вражеско хулителство, и пр. и пр. Нищо ново под сияйното
слънце на комунизма.

483
 Под кръстосан огън

Анонимна унищожителна статия излиза във вестник Литературен фронт

(24 юни 1982). За истината в нашия живот и за един роман. По някои
издайнически пасажи познавам почерка на един мой стар приятел: спо-
менаването на учителя ми по музика Андрей Стоянов, например, и други.
Критикът изтъква липсата на вярна класова позиция: Тогава се получава
една разкривена, не на фокус и по същество невярна картина на нашия живот.
И идейно-художественият неуспех е закономерен... Няма го в романа
народният живот, няма ги трудовите хора. Накъдето и да погледне
писателката, тя вижда само нередности и недостатъци - изобщо живот,
формулиран в лаконичната фраза: дробилка на нерви... За какво е било нужно
на писателката да струпва цялата тази грамада от „малка правда” и от
голяма неправда! Не ели видяла тя нищо положително от нашия бит? Днес
след повече от четвърт век априлският дух е въплътен в дела, в резултати,
които респектират както нас самите, така и света. Защото всеки наш ден
протича сред плодовете - реални и зрими - на Април 1956. И тук ние виждаме
главната идейно-художествена слабост на романа — в невярната,
изопачаваща историческата истина представа, която тази творба създава
за най-динамичната и плодоносна епоха в общественото ни развитие... И
никой няма право да обявява този идеал за привилегия на черногледите, на
резоньорите и домашните фикуси, а да го отказва на истинските строители
на комунизма, които с волята и мъжеството си изграждат бъдещето на
родината.
Александър Спиридонов в доклад пред Априлската дискусия (печатан в
Литературен фронт, 8 април 1982) съсича романа и автора без зряла
партийна позиция: ”Лицето” на действителността — минала и днешна - е
разкривено, съобразено с тезисите на авторката, но не и с обективните
стойности, логиката на повествованието се разминава с логиката на
живота...
В заключителното си слово на същата дискусия възрастният белетрист,
автор на криминални романи, Андрей Гуляшки заяви дословно: Този роман е
писан под диктовката на вражеска агентура отвъд границите на родината.
С известно перифразиране това контраразузнаваческо изказване е печатано в
органа на писателите Литературен фронт (22 април 1982).
Георги Пенчев, критик и чиновник в отдела за литература в ЦК на БКП, в
два броя подред на вестник Пулс (13 и 20 юли 1982) в статията Като в криво
огледало с тревога за деградацията на авторката пише: Бл. Димитрова е
търсила и създала ясна схема — нашата действителност да се показва в
негативна светлина. На тази схема тя се опитва да вдъхне живот, но както
героите, така и целият разказ не оживяват...

484
 В отчетния доклад на партийната организация при Съюза на писателите За
априлския дух и направление на съвременната литература от Евтим Евтимов,
също печатан в Литературен фронт (16 декември 1982) се споменава за
идейно-съвременната несполука на романа Лице.
Николай Петев в рецензия Невярна концепция в списание Пламък
унищожава книгата като показателен идеен провал (бр. 1, 1983).
Чувства се ескалация на масираните атаки.
Разказаха ми, че в кафенето мои колеги са коментирали възмутени: Как, кой
е пуснал този роман? И ето, настъпва тежката артилерия. На 3 май 1983 г. в
Народния дворец на културата се състои съвместен пленум на Комитета за
култура и ръководствата на творческите съюзи, който обсъжда състоянието на
художествената критика. Доклад на тема Да издигнем литературната критика
на нивото на партийните изисквания изнася Богомил Райнов — първи зам.-
председател на Съюза на писателите и член на Бюрото на Комитета за култура.
Докладът е публикуван във вестник Литературен фронт изцяло (5 май 1983).
Разгромът на романа Лице е тотален като „злословие” за нашата
действителност, идейно-творческо безсилие, грубо нарушение на класово-
партийния принцип, изобщо - главоломно падение по наклонената
антимарксическа плоскост.
(Тези дни - 1991 г., И. В. - видях на една сергия на площад Славейков нова
книга от същия идеолог на марксизма Тайното учение. Не се изненадвам.
Всички търпим развитие на възгледите си. Но при него е рекорден скок: от
марксизма право в окултизма!)
Да продължавам ли за атаките срещу Лице? Те са все в този партийно-
шаблонен стил. Но трябва да отбележа, че критикът Здравко Чолаков в
списание Септември (кн. 8, 1983) довежда докрай погрома над романа в
рецензия с професионално литературни претенции. Винаги съм се вслушвала в
критични анализи, търсила съм ги - те са стимулирали хрумванията ми. Но в
случая никаква мисъл не ме озари, а ми бе нужна, защото съвсем не смятам, че
книгата ми няма недостатъци, аз сама след време си ги виждам най-ясно но не
там, където ги откриват правоверните критици.
Появиха се многобройни отделни подмятания и ухапвания в разни вестници,
по квартални събрания, конференции, провинциални срещи и пр. Например,
Богомил Нонев в разказ Лято през зимата се подиграва с романа във вестник
Вечерни новини (15 ноември 1982). Най-жестока критика и гавра понесе моят
стаен фикус - най-невинният герой в романа. И, сякаш поразен от тази
несправедливост, той залиня и изсъхна, колкото и да се опитвах да го спася в
по-голяма делва у нас и с наторяване, и с нежно наглеждане. Това е още една
мистерия около романа Лице. Имам чувството, че благородният фикус пое като
гръмоотвод ударите върху себе си, за да опази моето спокойствие.

485
 И все пак за чест на критиците

Длъжна съм да изтъкна един изумителен факт: около тридесет души

български критици, между които видни имена и с постове, са били подканяни
най-настойчиво да обругаят както следва този роман, викали са ги по разни
инстанции, нареждали са им отгоре, задължавали са ги да вземат отношение,
да внесат яснота, да направят изводи за всички пишещи братя... Но никой от
тях не се е съгласил. Измъквали са се под разни благовидни претексти.
Само най-верните служители, обвързани кариеристично и битово-
устройствено с режима, са изпълнили заповедта. Искам да откроя изрично
твърдата позиция на вестник Народна култура с главен редактор Георги
Найденов, който е устоял на силен натиск от най-високи места и категорично е
отказал да публикува критика срещу мене и романа. Това е нанесло черно
петно върху престижа и е било използвано за снемането му от длъжността
главен редактор на вестника, който той обичаше и лелееше като своя рожба.
Не ще съмнение, че този удар е допринесъл за ранната му кончина. Прости ми,
приятелю, не по моя воля бе всичко това!
Поетът Радой Ралин при една среща със студентите в Търново заявява пред
препълнената аудитория тъкмо в разгара на атаките срещу романа: Това е най-
доброто произведение в последно време у нас! И неговите думи са публикувани
в местния вестник Труд и наука дословно: Аз с целия си досегашен живот
заставам зад тази книга! И заради това изявление един редактор е бил
уволнен.
Не по-малка е смелостта на младия тогава критик Александър Йорданов
(днес депутат от СДС в Народното събрание), тъкмо проправящ си път в
литературната наша джунгла. Той поема риска да бъде взет под око от
идеологически надзиратели и да търпи какви не пречки занапред, като
публикува първата положителна рецензия за романа във вестник АБВ. Това се
дължи и на благосклонността на редакцията, разбира се.
Мария Гарева в Информационен указател на Народна библиотека в Пловдив
на първо място отпечата положителна рецензия Роман на позицията на
активността (март 1982). Вестник Труд (16 февруари 1982) в страница за
жената, семейството, бита - помести откъс от романа в положителна светлина.
Редица утвърдителни критики не бяха допуснати до печат: белетристът Георги
Величков написа интересни аналитични наблюдения върху романа с похват на
професионалист, представител на по-друга стилистика, но с широта приемащ
моя различен от неговия писателски маниер. За жалост, тази статия не намери
тогава никъде място. Сабина Беляева също написа положителна рецензия С
лице към диалектиката на съвременността, обаче отвсякъде е била връщана

486
с намръщена заплаха. Дали това не е ускорило ранната ѝ кончина? Критикът
Радко Трифонов бе подготвил рецензия, отхвърляна, естествено. Тя излезе едва
след промяната през 1989 година. А Светлозар Игов на срещи с читатели из
цялата страна безкомпромисно е говорил за истината в романа.

Резонанс в читателската аудитория

Разбира се, отзвукът бе не само за литературното произведение, а за

гражданската позиция. Получавах много писма от читатели с различни
професии и на различни възрасти: юристи, учители, лекари, студенти и
ученици. Особено интересно бе писмото на един археолог, млад човек, от
Търново. Някои бяха написани като отзиви за печат, много по-обстойни и
задълбочени от официозните платени критики. Мнозина ми изпращаха копие
от текста, който бяха предоставили на различни редакции на вестници и
списания с подпис и адрес. Те знаеха, че отзивите им няма да видят бял свят,
но съвестта им не можеше да понесе несправедливостта - така ми пишеха - за
морална опора. Една млада юристка анализира романа с проникновение.
Редица непознати граждани ми доверяваха устно или в писма своите патила
през съшия период 1956-57 година, описан в романа, когато Унгарските
събития дадоха зловещо ехо у нас. Други ме запитваха отде познавам техните
истории, които точно съвпадали с обрисуваните в романа изключвания на
студенти и преследвания на интелектуалци. Колкото и материал да бях събрала
за тези сътресения, аз се поразявах от огромността на репресиите, от
многобройните разсипани човешки съдби. Един ден се надявам да публикувам
тези писма заедно с моите отговори на техните въпроси, които не изпратих
тогава, за да не напакостя на хората. Получих писмо с пламенна защита на
романа от Румяна Захариева, поетеса и писателка, живееща в Западна
Германия. Едно младо момиче от Русе бе започнало да преписва целия роман
на пишеща машина, за да го разпространява. Едва я убедих да не губи време в
пролетта на живота си с такава безсмислена работа - рано или късно книгата
ще бъде пусната. Но сама не вярвах, че ще доживея до този ден.

Затвор за книги

И тъй, цели 9 сушави години минаха оттогава. След промяната на 10

ноември 1989 година се пръсна сензационна новина: у нас имало затвор за

487
книги! Единствен в света! Не клада за изгаряне на еретически книги, не
топилня за претопяване, не яма за заравяне на вредни съчинения, а солиден,
добре охраняван затвор! Какво откритие! Ето, че и ний сме дали нещо на света
в края на XX век!
И там, в затвора, едно дълго десетилетие пролежали арестуваните книги,
между които Библията, Фашизмът на д-р Желю Желев, епиграмите на Радой
Ралин, Дневникът на Богдан Филов, романът Лице. Представям си какви
среднощни шушукания са си разменяли тези разнородни произведения.
Плурализъм на възгледи и стилове. Библията проповядва любов, Фашизмът
внушава стремеж за свобода и ненавист към деспотизма, Дневникът на стария
археолог и министър възкресява миналото и събужда заспалата ни памет,
епиграмите на Радой Ралин ни карат, смеейки се да се прощаваме с
диктатурата, а романът Лице ни маха със зелените длани на фикуса, който реди
с фикусизми своите апостро-фикуси:

Пазете се от конфликтуси -
те водят до катастрофикуси!

Да спомена с добра дума

Колко лица са потулени зад кориците на романа Лице! Може би те са

истинските герои. Затова пиша тези бележки, докато още си спомням
перипетиите на книгата: да въздам дължимото на всички тези морални
спомоществователи, да разкрия благородните черти на мнозина знайни и
незнайни хора, рискували твърде много заради една откровена творба.
Да не забравя директора на издателството, Бог да го прости! Големи грижи
съм му създала! Той е бил принуден да пише, горкият, седем обяснителни
послания до ЦК и лично до Тодор Живков, посипвайки си главата с пепел, че
без да прочете гадния роман, е допуснал появата му. А пред колеги е казал:
Катран капе от всяка страница на тази книга! И странно! При една среща на
улицата той ми призна: Един ден ще се знае, че по мое време е публикуван
романът „Лице”! Нима и неговата ранна смърт е ускорена отчасти от
тревогите по тази книга?
Тогавашната председателка на ПЕН-клуб е говорила с възмущение: Как
можа толкова злоба да се излее в тази книга! Но един мой непознат читател
е защитил гласно пред свои и чужди авторката и нейния роман. И за финал още
един светъл лъч от едно лице: Бистра ми се обади веднага, след като прочела
книгата, за да си изкаже пресните впечатления. Аз я прекъснах Нека да се

488
видим!, за да спестя на подслушвачите още една възможност за донос. А тя
заяви: Не! Искам тъкмо по телефона да ти предам одобрението си!
Дали някога ще имаме достъп до записите на следените разговори? Къде ли
се съхраняват микролентите? Бих искала да чуя още веднъж от нейния глас
топлите ѝ думи, които тогава ми вдъхнаха сила и надежда. А нейната съдба
никак не бе лека. Ще имам ли такава духовна щедрост, равна на нейната, за да
се отблагодаря по някакъв начин - и на нея, и на всички други лица, като се
почне от коминочистача в черно - та чак до лекарката-спасителка в бяло А не
можах да видя лицето на човека, който на първия свободен митинг в София на
18 ноември 1989 г. държеше високо над главите на мнозинството като плакати
две книги: Фашизмът и Лице? Това за мен бе първият поздрав на Свободата.
Времето ще даде своята духовна присъда над романа, а най-вероятно ще го
отмине и задгърби в забрава. Описвам неговата одисея не заради самото
произведение, а чрез него да разкрия задкулисните механизми на
книгоиздаването у нас. И да покажа колко много честни, смели, скромни лица
бяха събрани плътно зад една книга под наслов Лице от тъмната епоха на
безправието, безличието, но и на човешката солидарност.

489
 БЕЛЕЖКИ, ПОЯСНЕНИЯ
(от Йордан Василев)

(Указаните Страници са приблизителни)

В послеслова, написан за издания след политическите промени от ноември

1989 г., Блага е разказала тъжната история на романа. Но на мен ми се струва,
че съм длъжен да добавя неща, които са станали пред очите ми и според мен
ще бъдат интересни за бъдещи читатели на книгата.
Истинското име на разстреляния е Георги Петров. Блага му е посветила и
стихотворението Балада за човека, който не се окаля, том 13, стр. 163.
Стр. 53 - френският филм Скандалите в Клош Мерл бе пуснат по екраните
през есента на 1953 г. Ходихме да го гледаме с моя колега в Университета и
приятел Владимир Башев и разказвах за това на Блага. Преди неговата поява
прожектираха само филми от соц. страните, преди всичко - съветски. Но през
пролетта на същата 1953 г. Сталин бе починал и този филм бе тих сигнал, че
нещо се променя.
Стр. 7 5 -и този детайл с нощното разтоварване на вагони с въглища е част
от моите разкази за студентските ми години. С един познат разтоварвахме
вагон с 20 тона въглища с лопати за около три часа. Блага е сменила само часа -
ние започвахме работа около полунощ, когато пътническите влакове спират, а
тя е посочила пет часа сутринта.
Стр. 81 - споменава се XX конгрес и Април. Това е XX конгрес на КПСС,
Комунистическата партия на Съветския съюз, която вече не съществува, и
Априлския пленум на нашата БКП, която сега е БСП. Те се състояха през 1956
г. и доведоха до политически промени.
Стр. 83 - споменаването на Димитър Михалчев (роден през 1880г., почина
през 1967 г., професор в Соф. университет Св. Кл. Охридски от 1915 до 1947 г.)
и посещенията на гимназистката Бора имат автобиографичен елемент - Блага
като гимназистка е посещавала неговите лекции.
Стр. 96 - J’ai grand soif (фр.) - Аз съм много жаден. - Споменава се за
методиката на д-р Бързанов. През 70-те години на XX в. бе популярна школа
за изучаване на езици, водена от д-р Лозанов.
Стр. 111 - Блага е използвала част от наш домашен разговор, когато аз се
възмущавах от безразборната употреба на възвисяващи думи: има един творец,
това е Бог, а не всеки, който пише или рисува; има автори, а писател е този,
когото народът нарича така половин век след смъртта му. Това съм казвал и в
интервюта, веднъж прекъснах водещия на телевизионно предаване, като му

490
обясних, че съм само автор, а не писател, както той ме представяше на
зрителите.
Стр. 111-112 - посещението е при модерния и чудат художник Генко Генков,
който ще се появи пак нататък в романа (стр. 246 и сл.) с име Енко Енков. Ние
се познавахме, ходил съм в ателието му, но то не бе на таван.
Стр. 120-121 - машините за кафе-еспресо се появиха в София едва през
август 1968 г., когато тук се състоя Универсиада. За нея бе построена и
специалната зала със същото име. В началото машините бяха на три-четири
места в центъра, на през следващите месеци нахлуха навсякъде, че дори и в
провинцията.
Стр. 121 - сладкарница Прага се намираше на ъгъла на улиците Раковски и
Гурко под грамадната жилищна сграда, построена за активни борци срещу
капитализма, както тогава ги наричаха. От няколко години сладкарницата е
закрита и се извършва ремонт.
Стр. 124 - за философия и по-специално за Карл Попър (1902, Виена-1994,
Лондон) Блага често говореше със своя състудент и приятел проф. Азаря
Поликаров (1921-2000), както и с физика проф. Иван Тодоров (1933).
Стр. 128 - През 1947 г. наистина има философска псевдодискусия, на която
са разгромени възгледите на големия учен проф. Димитър Михалчев и той е
уволнен от Университета. За идеен победител е обявен Тодор Павлов.
Стр. 130-132 - това отклонение от разказа е напълно документално: Блага
наистина е учила пиано при проф. Андрей Стоянов и бе стигнала до твърде
високо майсторство, изпълняваше клавирните сонати на Бетовен, свирила ми
е. Фикусът също е домашна реалност. След гибелта му засадихме друг и той до
днес краси и топли хола на дома ни, който бе и кабинет на Блага, и гостна, и
спалня. Пианото също стои у дома.
Стр. 1 3 3 - и болестта не е измислица, Блага прекара тежка шестчасова
операция в Онкологията, и заедно престояхме в болницата повече от месец.
Само в реанимацията - десетина дни, в които тя бе между живота и смъртта. Аз
седях до нея денем и нощем на един стол и не трябваше да заспивам, защото
сменях банките за преливане на кръв и глюкоза.
Стр. 138 - кафенето Бамбука се намираше срещу Народния театър, на ъгъла
на площада и ул. Дякон Игнатий (в онези години - ул. Левски). Заведението е
съществувало и преди войната, Багряна ни е разкавала, че през 1930-1931 г. се
е запознала тъкмо там със сръбския поет Раде Драйнац. Имало е и маси на
тротоара, навън. Някъде към 1992 г. там се настани банка и кафенето предстана
да съществува. През 60-те години на XX в. и аз бях редовен посетител заедно
с Коста Павлов и други пишещи братя. Разказвал съм на Блага много
историйки, свързани с Бамбука.
Стр. 140 - човек-жилетка бяха измислили колеги за Тодор Абазов,
публицист.

491
 Стр. 157, 200, 202 - подреждането на библиотеката. При едно пътуване на
Блага в чужбина се залових и въведох някакъв ред в библиотеката -
справочници и речници на най-долния ред, за да се взимат удобно от стола зад
бюрото; книгите - по езици и отделно поезия, отделно проза и т. н. Като се
върна, Блага бе приятно изненадана. Може би от този случай е дошло
хрумването за посочения епизод в романа.
Стр. 162 - спорът за отчуждението. Когато Блага обмисляше романа, Цветан
Стоянов издаде книга за отчуждението, която предизвика голям интерес и
почти скандал сред официалните кръгове. При гостувания у нас или у тях Блага
и Цецко с охота и увлечение разговаряха на тази тема и вероятно от тези
интересни хрумвания се е породил този епизод.
Стр. 219 - у дома с Блага често говорехме за Хаджийски. На неговото дело е
посветена моята дисертация, която защитих през януари 1981г.
Стр. 224 - мотивът за отсам и отвъд се разгръща след десетина години в
отделна книга Отсам и отвъд, в която Блага споделя спомени за мъртви и живи
приятели и познайници.
Стр. 247 - бау към подслушвач от съседна маса - това се случи в едно кафене,
където се събирах с изключени от БКП честни комунисти и разговаряхме
критично за режима. Разказах на Блага и тя го вмъкна в романа, стори ѝ се
интересно и характерно за времето. Но художникът Генко Генков наистина е
идвал на нашата маса в някогашния ресторант Стадион срещу паметника на
Св. Патриарх Евтимий, наблизо до нашия дом.
Стр. 259 - споменатите предмети История на КПСС и История на БКП се
изучаваха дълги години във всички специалности на всички висши учебни
заведения. От 1953 г. учех българска филололгия, но и ние трябваше да се явим
на изпит по двата предмета. А сега тези съкращения не значат нищо и трябва
да се обясняват: КПСС е Комунистическа партия на Съветския съюз, който
също не съществува от 1990 година, както и БКП - Българска комунистическа
партия, която пак през 1990 г. се прекръсти на Българска социалистическа
партия (БСП), след като цял век бе водила люти битки тъкмо срещу
социалистите. Преди няколко години възникна и фракция, която възприе
старото име - БКП.
Стр. 259-260 - като студентка по време на Втората световна война Блага е
участвала в дейността на РМС (Работнически младежки съюз, филиал на
компартията) и е преживяла подобни преследвания от полицията. След
идването на комунистическата власт я канят да стане член на компартията, но
тя отказва, а след време се включва в дисидентски, несъгласни, кръгове с
действия и с текстове (още с първия си роман Пътуване към себе си, 1965 г., в
който главната героиня е дъщеря на царски офицер, нещо недопустимо в онова
време, а по-късно с телефонни интервюта пред Румяна Узунова по забранената

492
радиостанция Свободна Европа, която излъчваше от Мюнхен). Блага винаги е
била на страната на преследваните и страдащите, а не на управляващите.
Стр. 261-262 - масовото изключване на студенти у нас стана през есента на
1956 г. след Унгарските събития на съпротива, започната от студентите - за
сплашване на нашите студенти и с един и същ мотив - слаб успех. Когато бях
изключен и аз, отидох в деканата да питам и помолих да видят дали имам не
двойка, а тройка, отговорът бе: така наредиха от отдел Кадри... Разказвал съм
тази история на Блага и тя я доразвива в романа. Мен, както и почти всички
изключени, възстановиха след година и завършихме със следващия курс.
Признаха ни и вече положените изпити.
Стр. 273 - Споменава се за празника на поезията край паметника на Вазов
пред църквата Св. София и участието на Радой Ралин. Бяхме заедно с Блага на
неговото изпълнение на сатирата му за подслушването. За да прикрие
същността, Радой изрецитира последните стихове:

Под всеки балкон — микрофон.

Десет милиона микрофона.

А публиката хором го поправи: седем милиона... Толкова бе тогава

България.
Стр. 274 - диригентът, за когото става дума, е реално лице със същата
биография. Това е Добрин Петков (1923-1987). Ние бяхме съседи. Сем.
Петкови живееха в стария апартамент на родителите му на ул. Граф Игнатиев,
но по-късно му бе дадено ново голямо жилище в кооперацията на ул. Елемаг,
(зад Руското посолство и кв. Изгрева, както и зад гроба на Петър Дънов), където
бяха настанени видни интелектуалци - артисти, музиканти, писатели.
Гостувахме си семейно. Съпругата му д-р Вера Петкова бе лекарка.
Така узнахме и за неговите патила в предишни години. Главен диригент на
Софийската филхармония е бил Константин Илиев. Той наистина е положил
много усилия за подобряване на положението на оркестрантите, но бил
уволнен. Предлагат на Добрин да заеме неговото място, а той достойно си
подава оставката в знак на солидарност с колегата си. Известно време е без
работа, след това го назначават в Русе, а по-късно - в Пловдив. (Стр. 283 -
двамата диригенти). Необикновено изживяване бе да го слушаш и гледаш на
пулта. Затова ние с Блага прелитахме до Русе, а по-късно пътувахме с нашата
жигула до Пловдив, винаги, щом узнаехме, че той ще дирижира.
Той се раздаваше изцяло и, както д-р Вера ни довери, губел килограми от
теглото си при всеки концерт. А бе слаб, направо - сух. Веднъж след концерт
отиваме за традиционните поздравления. Като иде нашият ред на опашката,
той ни поглежда с деликатен укор и прошепва: - А вие, като знаете, защо

493
идвате? - В крайно изтощение, той трябваше да стои прав и да приема щедрите
похвали и благодарности... А скромността му бе пословична.
Историята и анализът на Симфония № 36 от Моцарт по-нататък, вложени в
устата на Кирил, са думи на Добрин. Той се готвеше да я дирижира и няколко
дни преди това бе у нас на гости. Творбата бе го обсебила и той започна да
говори. Аз седях срещу него и кимах, а Блага грабна веднага бележника и почна
да записва. След това текстът влезе в Лице.
Стр. 282 - изключената Капка Рашева е родена през 1935 г. Аз - също. Това
е съдбата на нашето поколение. Разказвах на Блага за моето изключване и тя
бе удивена. След това започна да издирва и да разпитва други бивши
изключени студенти и обхвана проблема в дълбочина, защото изключванията
бяха масови - за всяване на страх сред студентите. От нашия курс, състоящ
се от 120 души, изключиха 7 души.
Стр. 287 - ул. Кирил Нектариев в старинния Пловдив е кръстена на
архимандрит от XIX в.
Стр. 305 - пропадането във варница. Самата Блага като млада журналистка
при дългото си пребиваване в Родопите е пропадала във варница.
Стр. 320-327 - семейство Гладнишки наистина съществуваха. Те бяха
настанени в бащиния ми апартамент, когато през 1948 г. ни изселиха. След две
десетилетия си възвърнахме стаята с кахлената печка. Описанието
възпроизвежда обстановката в хола и апартамента, когато ние двамата с Блага
работехме там върху книгата за Багряна. Историята с коминочистача е реално
наше преживяване. Съпругът Гладнишки явно бе пуснал камъка в комина. Той
бе голям шеф в някакво министерство, а съпругата - кадровичка.
Стр. 339 - споменава се името на Митко Аначков, който единствен не е
гласувал за изключването. Това също е реална личност и история. Името е леко
променено — Митко Новачков, архитект и оформител на издания, мой
приятел. Той дойде у нас, поканен от Блага, и разказа патилата си преди
години.
Стр. 346 - петно от сваления неотдавна портрет на стената. Това напомня
точно за времето, през което се развива действието - 1956 г., след XX конгрес
на КПСС и след Априлския пленум, когато е развенчан култа към Сталин.
Портретът е бил неговият.
Стр. 353 - новогодишната звезда, под която е родена - отново реалност,
Блага е родена на 2 януари.
Стр. 356 - това е първи път след Девети - става дума за 9 септември 1944 г.,
когато е извършен преврат и комунистическата партия идва на власт с помощта
на нахулаващата Червена армия.
Стр. 358 - къщата на шивачката е документално описана. И самата тя е
реалност, наистина е шила на царица Йоанна.

494
 Стр. 375 — тя стана истинска дъщеря едва след като изгуби баща си. Този
текст има изповеден характер. Блага обожаваше покойния си баща, бе
престанала да отваря пианото след неговата кончина в 1962 г.
Стр. 379 - Кирил седи на кресло до леглото на болната и клюма върху рамото
си през нощта, за да не изпусне часа за лекарството. Може би Блага си е
спомнила за нощите в реанимацията на Онкологията, когато тя лежеше след
тежката операция, а аз клюмах на стола до нея, за да не изпусна минутата
засмяна на банката за преливане на кръв или глюкоза.
Стр. 382 - в. Авангард наистина съществуваше, името му бе Технически
авангард. Поканен от братовчед ми Стефан Велев (Теофан в романа), аз бях
литературен редактор на вестника. Репортажът 13 000 души пътуват с 13
автобуса наистина излезе и предизвика скандал. Става дума за превоза от
Студентския град. Но тогава политехниката (сега Технически университет) се
помещаваше в сграда до Паметника Левски.
Стр. 383 - става дума за деца, които променят фамилното си име, за да не
получават привилегии. Има такива между нашите близки - големият физик
акад. Иван Тодоров и брат му Цветан Тодоров, сега световно известен учен в
Париж, са синове на проф. Тодор Боров.
Стр. 388 - средновековна монахиня. Тези думи ми напомнят за открит
наскоро, през 2009 г., документ на Държавна сигурност, публикуван във
вестник, където се разкрива, че ДС ни е поставила псевдоними за своите раз-
работки монахиня (за Блага) и монах (за мен). Блага е улучила, без да знае.
Стр. 391 - време за трупане и време за хвърляне на камъни — цитат от
Еклисиаст, Библията.
Стр. 392 - споменатият чичо на героинята - царски офицер - наистина
съществува в рода на Блага. И река Янтра не е спомената случайно - Блага е
израсла в Търново, и двамата ѝ родители са търновци. Този привидно
страничен факт за чичото подсказва колко силен автобиографичен елемент има
в романа.
Стр. 393 - става дума за активен борец. Това бе категория хора, които
получаваха специални привилегии, вкл. децата им да бъдат приемани в
университета без конкурс, вкл. високи пенсии и много други. Блага е била
активна ремсистка (младежката комунистическа организация) по време на
Втората световна война, но не е пожелала да кандидатства нито за активен
борец, нито за член на партията. След бомбардировката на 10 януари 1944 г.
семейството на Блага се евакуира в Панчарево. Там тя е в ръковоството на
младежката организация, запознава се и с нелегалния, току-що избягал от
затвора Станко Тодоров. Съпругата му Соня Бакиш и той са ни канили на гости
и са идвали у нас в тежки моменти, когато ние бяхме обругани заради книгите
за Багряна.

495
 Имаше и един смешен момент. Обажда се по телефона стар познат на Блага
от Панчарево и иска от нея свидетелство, че е бил член на младежката
организация, за да кандидатства за активен борец. Тя отвърна, че самата тя не
е активен борец и като така няма право да дава свидетелство. Човекът затвори
телефона явно доста учуден, а Блага се разсмя: - Аз съм винаги с преследваните
и страдащите, но не за да получавам от това облаги...
Стр. 395 - отказ на син от баща. Също реален факт. Състудентът на Блага от
Москва, когато тя е аспирантка, Георги Тутев (по-късно музикант, композитор)
е принуден да стане Георги Иванов, ако иска да завърши следването си, защото
баща му е осъден в процеса срещу Трайчо Костов. Чак след 1956 г., когато
Трайчо Костов е реабилитиран, той възстановява истинското си фамилно име.
Стр. 405 - уволненията на изброените професори след идването на
комунистическата власт са реалност. Първият е проф. Иван Дуйчев, известният
византолог, полиглот, проф. Георги Батаклиев, разчелият древни надписи.
Спасеният от акад. Державин от смърт професор е Михаил Арнаудов.
Рухналият покрив на ДМЗ Ленин също е реалност, но никой не разбра колцина
са загиналите. Нищо не се съобщаваше никъде. За този трагичен факт убитият
по-късно в Лондон Георги Марков написа романа Покривът. Реална е и
петицията за спасяването на българските евреи. Подписана е от мнозина между
големите ни писатели и учени. За това ни разказа нашата кума Елисавета
Багряна, която също е подписала.
Стр. 406 - големият юрист, който вместо теория на държавата и правото
преподава немски език, е проф. Цеко Торбов. Бяхме добри познати и сме
гостували у тях, а преди години той спаси от изключване сестра ми, която
следваше право, като я прехвърли в задочно обучение. Това стана светкавично
след изселването на нашето семейство през март 1948 г. и тя се дипломира под
носа на милицията, а след това замина за провинцията и се ожени в Пазарджик.
Стр. 413 - попаднах в Народната библиотека на книгата от Херберт Спенсър
в руски превод - Доводи Герберта Спенсера против социализма и споменах на
Блага. Чудех се как книгата не е тикната в спецфонда и е достъпна. Изглежда
защото е на руски... Блага ми поиска записките. Цитатите, които дава в романа,
са точни.
Стр. 439 - томът с всички творби на Пушкин на пелюрена хартия е реалност
у дома - Блага го открила в някаква антикварница в Санкт Петербург и го
купила. Това е наскоро след края на Втората световна война, когато тя е там на
аспирантура.
Стр. 458 - историята със забравения в таксито ръкопис е реална. Аз цяла нощ
обикалях таксиметрови бензостанции, гаражи, за да търся ръкописа, но без
успех. Блага е описала истинските събития след нашето гостуване у Харитина
и проф. Тодор Борови в прибавка към книгата.

496
 Стр. 488 — става дума за главатаря на авангардистите Теофан. Той е
реално лице и Блага го познаваше отблизо, моя първи братовчед Стефан Велев,
деца сме на две сестри.
Стр. 505 - споменава се за сляпа среща. Такова бе едно от проектозаглавията
на книгата и на пиесата по нея.
Стр. 518 - В добавката Блага споменава за квартирантите в моята бащина
къща с характерното име Гладнишки. Тя бе удивена и каза, че това не можеш
да го измислиш, въведе го без промяна в един детайл от романа.
Стр. 519 - приятелката от младини, която показва предсмъртното писмо на
разстреляния, е режисьорката Юлия Огнянова.
Стр. 519 - ресторант Стадион не съществува вече. Намираше се срещу
паметника на Св. Патриарх Евтимий, на ъгъла на ул. Граф Игнатиев.
Стр. 519 - Константин Господинов (1943-1992) бе наистина наш доверен
приятел и съветник.
Стр. 521 - Блага споменава за прикачения ми от тогавашната кому-
нистическа власт чужд класов произход, а истината е, че баща ми бе лекар,
майка ми - аптекарка. Нейният баща, дядо ми Стефан бе широк социалист, т. е.
социалдемократ, а брат му - тесен социалист, т. е. комунист.
Стр. 530, 531 - някогашен любим от романтичните години. Блага ми довери:
съмнява се, че това е Богомил Райнов, с когото са имали близост в студентско
време. Има интересно сродство в имената на главната героиня Бора с нейното
нелегално прозвище Вена и основната личност в разказа на Ъпдайк
Българската поетеса с главна героиня всъщност Блага - Вера. Това подсказва
за значителна доза автобиографизъм в романа Лице.

Йордан Василев

497
 БЛАГА ДИМИТРОВА

СЪБРАНИ ТВОРБИ, том 11

ЛИЦЕ, роман
Четвърто издание

Първо издание 1981 г.,

Второ изд. 1991 г.,
Трето изд. 1997 г.

Събрани творби, том XI, 2011 г.,

© Блага Димитрова, автор;

© Йордан Василев, редакция, бележки, коректура;
© проф. Христо Харалампиев, художник - корица и рисунки, 2011 г.;
Пенка Ватова, Нора Василева, набор на текст;
Рената Дудлей, предпечат;
© Издателство и печат - ТИХ-ИВЕЛ, 2011 г.

http://4eti.me
http://ekni.ga

Фондация “Блага Димитрова”

www.blagadimitrova.com

ISBN 978-954-9310-24-5

498