Professional Documents
Culture Documents
А. Д. Паласио - Чудо PDF
А. Д. Паласио - Чудо PDF
Първа част
Обикновен
Защо не съм ходил на училище
Как съм се появил на този свят
Къщата на Кристофър
Пътят към дома
Господин Дупе
Любезната госпожа Гарсия
Джак Уил, Джулиан и Шарлот
Голямото пътешествие
Залата за представления
Съгласен
Първият учебен ден
Ключалките
Да се запознаем
Жертвено агне
Избери да си добър
Обядът
Лятната маса
От едно до десет
Падауан
Септември
Джак Уил
Аксиомата на господин Брауни за октомври
Ябълки
Хелоуин
Снимки
Костюми
Кървящ писък
Имена
Втора част
Пътуване в галактиката
Преди Огъст
Как виждам Огъст
Огъст през шпионката
Гимназията
Майор Том
След училище
Как го отнесе плитката
Призрак в коридора
Закуска
Генетика
Квадрат на Пунет
Със старите приятели
Трийсет и първи октомври
Парад
Време за размисъл
Трета част
Странни деца
Чумата
Хелоуин
Ноември
Внимание, това дете не е за всеки
Египетската гробница
Четвърта част
Телефонно обаждане
Карвел
Защо промених решението си
Четири неща
Бивши приятели
Сняг
Съдбата обича смелите
Частните училища
В час по естествени науки
Партньори
Отстранен
Коледни пожелания
Писма, имейли, Фейсбук, съобщения
След ваканцията
Войната
Смяна на масите
Защо не седнах с Огъст първия учебен ден
Разпределение на силите
Домът на Огъст
Гаджето
Пета част
Братът на Оливия
Свети Валентин
Нашият град
Калинка
Автобусната спирка
Репетиция
Птичка
Вселената
Шеста част
Северният полюс
Куклата Оги
Лобот
Да чуваш ярко
Тайната на Вия
Пещерата
Сбогом
Играчките на Дейзи
Рай
Дубльор
Краят
Седма част
Лагер и лъжи
В колежа
Какво ми липсва
Брилянтна, но кой да види?
Представлението
След шоуто
Осма част
Зеленото училище на петокласниците
С какво си известен
Опаковане на багажа
Зора
Ден първи
Панаирът
Щадете природата
Горите оживяват
Извънземното
Гласове в мрака
Охраната на императора
Сън
Какво стана след това
У дома
Мечо
Промяната
Патета
Последната аксиома
Паркингът
Всички по местата
Едно съвсем простичко нещо
Наградите
Полет
Снимки
Към къщи
Приложение
Благодарности
notes
1
2
3
ЧУДО
Ар Джей Паласио
И идваха при мене доктори от най-различни
градове,
от близо и далеч, за да ме видят.
Стояха до леглото ми и цъкаха с език,
и на очите си не вярваха.
Съдбата се усмихна,
орисницата се засмя
над люлката ми…
А-К-С-И-О-М-А!
ОКОЛНАТА СРЕДА
Написа и добави:
НАШИЯТ СВЯТ!
— Пчелите!
— Безопасните колани!
— Рециклирането!
— Приятелите!
— Добре — каза той и написа всички тези думи. После се обърна и ни
погледна. — Но никой дотук не спомена най-важното нещо. Най-
същественото от всичко на света.
Всички го гледахме, но нямахме никаква представа какво е това нещо,
а и идеите ни се бяха изчерпали.
— Господ? — обади се някой, но усетих, че това не е отговорът, който
чакаше господин Брауни, макар че написа ГОСПОД на дъската. И без да
казва или пита нищо повече, написа:
— Кой съм аз? — каза той и подчерта всяка дума във въпроса. — Кои
сме ние? Всеки един от нас? Що за хора сме? Що за човек съм аз? Що за
човек си ти? Не е ли това най-важното нещо? Не е ли това най-важният
въпрос, който си задаваме през цялото време? Какъв съм аз? Някой от вас
забелязал ли е табелката до вратата на училището ни? Някой прочел ли е
какво пише на нея?
Той се огледа, но никой не знаеше.
— Пише "Познай себе си" — каза той и кимна. — И вие сте тук, за да
научите кои сте и да опознаете себе си.
— Мислех, че сме тук, за да учим английски — пошегува се Джак и
всички се засмяха.
— О, да! И за това също! — отвърна господин Брауни. Реших, че е
много яко. Той пак се обърна и написа с големи печатни букви върху цялата
дъска:
Дейвид Бауи
Пътуване в галактиката
Огъст е слънцето. Мама, татко и аз сме планети и обикаляме около
слънцето. Останалите роднини и приятели са астероиди и комети, които се
движат около планетите, които, независимо от всичко, продължават да
обикалят около слънцето. Единственото тяло, което не принадлежи към
нашата галактика и не се върти около Огъст, е Дейзи. Дейзи е куче. Тя не се
върти около слънцето, защото за нейните малки кучешки очи лицето на
Огъст не е различно от лицата на останалите. Ето защо за Дейзи всички
лица изглеждат съвсем еднакви — плоски и бледи като луната.
Свикнала съм със законите на нашата вселена. Никога не съм имала
нищо против реда, по който е устроена, защото не познавам друг ред и
други закони. Винаги съм знаела, че Огъст е различен и има нужда от
специални грижи. Ако играех прекалено шумно, а Огъст легнеше да спи,
трябваше да спра да играя или да си избера друга, тиха игра, защото той
имаше нужда от почивка след процедурите и операциите, когато беше
ужасно изтощен и го болеше. Ако исках мама или татко да дойдат да гледат
как играя футбол, 99 % бях сигурна, че няма да дойдат, защото щяха да са
или на физиотерапия, или при някой нов хирург, или на операция или при
някой специалист по говора.
Мама и татко винаги казват, че съм много умна и проявявам разбиране.
Не зная дали е така. Просто в един момент проумях, че няма никакъв
смисъл да се оплаквам. Виждала съм Огъст след операциите: малкото му
личице в бинтове и подуто дребното му телце намушкано със системи, да
го поддържат жив. След като си видял това, което преживява някой друг, би
било пълна лудост да се оплакваш, че не си получил точно тази играчка
която си искал, или че майка ти пак не е дошла на пиесата в училище.
Разбрах всичко това, когато бях на шест. Никой никога не ми е казвал,
никой никога не е говорил с мен. Аз просто знаех.
Така че свикнах да не се оплаквам и да не притеснявам никого с
дребни неща. Научих се как да се справям сама с всичко. Как да си
сглобявам играчките, как да организирам живота си така, че да не изпускам
рождените дни на приятелите си, как да имам отлични бележки, да не
изоставам в училище. Никога не съм искала помощ за домашните си.
Никой никога не ми е напомнял да си завърша проекта навреме или да
седна да уча за тест. Ако не разбирах нещо по някой предмет, просто си
отивах вкъщи и учех яко, докато не го разбера сама. В интернет видях как
да обръщам дроби в числа с десетични знаци. Съвсем сама се справях с
всички проекти. Когато мама и татко ме питаха как са нещата в училище,
винаги казвах, че са добре, макар че не всеки път беше вярно. Най-
ужасният ми ден, най-лошото ми падане, най-тежкото главоболие, най-
страшната рана, схващане на крак, най-грозната дума, която някой ми е
казвал… това не е нищо в сравнение с всичко, което преживява Огъст. Не,
не се правя на благородна или нещо подобно. Просто знам, че нещата са
такива, и точка.
И така е било винаги. За мен, за нашата малка вселена. Но тази година
има силно разместване из космоса. Галактиката се променя. Планетите
изместват орбитите си, сменят курса.
Преди Огъст
Честно казано, не помня живота си преди Огъст. Гледам снимките си
като бебе. Мама и татко ме държат — усмихнати, щастливи на всяка
снимка. Не е за вярване колко млади изглеждат тогава: татко с вид на хипи,
а мама — прелестна бразилка, винаги облечена добре. Имам една снимка от
третия ми рожден ден: татко е застанал точно зад мен, мама държи тортата
с три запалени свещички, а зад нас са баба и дядо, и чичо Бен, и леля Кейт,
и другите ми баба и дядо, и вуйчо По. Всички гледат мен, а аз гледам
тортата. На тази снимка личи, че аз съм първото дете, първата внучка,
първата племенница. Сега вече не помня какво е усещането да си първото
дете, но го виждам на снимките, а те показват нещата съвсем просто и ясно.
Не помня деня, в който донесоха Огъст вкъщи. Не помня какво съм
казала или направила, когато съм го видяла за първи път. Всеки има
различна версия за този първи ден. Но всички потвърждават едно: стояла
съм и съм го гледала дълго-дълго и накрая съм казала: "Не прилича на
Лили!" Това беше името на куклата, която ми подари баба, когато мама
беше бременна, за да се упражнявам да стана "голяма кака". Беше една от
онези кукли, която приличат на истински бебета, и я бях разнасяла с мен
месеци наред, хранех я, сменях ѝ памперса. Казват, че дори съм направила
нещо като слинг само от плат, за да я нося. После историята продължава
така: според баба няколко минути след първата ми реакция, а според мама
няколко дни след това, съм била постоянно до него и съм го целувала и
прегръщала. Говорела съм му. Спряла съм да си играя с Лили. Не съм я
споменала нито веднъж.
Как виждам Огъст
Никога не съм виждала Огъст така, както го виждат другите хора.
Знаех, че не изглежда съвсем нормално, но наистина не разбирах защо
останалите са чак толкова шокирани от вида му. Особено непознатите.
Ужасени. Изплашени. Като ударени от мълния. Има толкова много думи, с
които мога да опиша израженията на лицата на хората. Дълги години не
разбирах. Направо полудявах, когато го гледаха така. Полудявах от гняв,
когато извръщаха лица. "Какво зяпате бе, по дяволите?" — виках на всички,
дори на големите.
После се случи нещо. Бях на единайсет и отидох на гости при баба в
Монтоук за един месец. През това време правиха онази голяма и сложна
операция на челюстите на Огъст. Никога не ме бяха пращали далеч от къщи
за толкова дълго. Трябва да си призная, че изведнъж се почувствах
страхотно — на десетки километри от всички онези неща, които ме
натъжаваха и ме караха да се ядосвам. Когато отивахме на пазар, никой не
обръщаше внимание нито на мен, нито на баба. Никой не ни сочеше с
пръст. Всъщност никой не ни забелязваше.
Баба беше от онези баби, които правят всичко за внучетата си. Би
скочила в океана дори облечена в хубавите си дрехи, ако я помолех.
Позволяваше ми да си играя с гримовете ѝ, не се сърдеше, като я мажех по
лицето с каквото ми падне. Било добре да се упражнявам да гримирам.
Водеше ме за сладолед преди вечеря! Рисуваше ми кончета на тротоара
пред къщата. Една вечер, когато се прибирахме у дома от центъра на града,
ѝ казах, че искам да остана да живея с нея завинаги. Бях толкова щастлива
там. Мисля, че това беше най-хубавото в живота ми. Времето с баба.
Когато след месец се прибрах у нас, почувствах нещо много странно.
Помня много ясно, като да е било вчера, как влязох през вратата и видях
Огъст ла тича по стълбите да ме прегърне. И тогава, за една съвсем дребна
частичка от секундата, го видях такъв, какъвто го виждат непознатите.
Наистина беше за много кратко, като светкавица, която ме удари, докато той
ме стискаше с ръчички. Бях изненадана, защото никога преди не го бях
виждала така, а в същото време бях щастлива, че съм си вкъщи. Никога не
бях изпитвала това, което изпитах в онзи миг. Чувство, заради което се
мразех дълго след това. Но той ме целуваше с такава обич, с цялото си
сърце! А единственото което виждах, беше лигата по брадичката му. И ето
изведнъж се бях превърнала в чудовище — като всичко онези хора, които го
гледаха и отвръщаха глави.
Ужасена. Като ударена от гръм. Уплашена.
Слава богу всичко продължи много кратко. В момента, в който чух
хрипкавия му безгрижен смях, всичко премина и нещата се върнаха към
това, което е било винаги. Но тази случка отвори в сърцето ми една малка
шпионка. От другата страна на шпионката беше Огъст, такъв какъвто
винаги го бях познавала и виждала — сляпо. Но там беше и другият Огъст
— този, когото виждаха другите хора.
Мисля, че единственият човек на света, с когото можех да споделя
такова нещо, е баба, но нямаше как да ѝ кажа по телефона — беше
прекалено трудно за обяснение. Така че реших да изчакам да дойде за Деня
на благодарността. Но два месеца след като бях прекарала най-щастливите
мигове в живота си, тя почина. Моята красива баба! Случи се съвсем
неочаквано. Отишла в болницата, защото не ѝ било добре и ѝ се гадело. Но
от нас до болницата пътят е дълъг — три часа, и когато пристигнахме, тя си
беше отишла. Сърдечен удар. Така ни казаха. Ей така, от нищо.
Всичко е толкова е странно! Един ден си тук на земята, после те няма.
Къде беше отишла? Наистина ли ще я видя някога отново, или и това са
някакви измишльотини?
Гледала съм по телевизията филми как хората получават лоши новини
за някой починал близък. Но за нас, след всички онези многобройни
вливания и излизания на Огъст от болницата, новините винаги бяха добри.
Това, което помня от онзи ден, е как мама много бавно се строполи на пода,
плачеше, хълцаше и силно притискаше корема си, сякаш някой я беше
ударил с все сила. Никога, абсолютно никога, не бях виждала мама такава.
Дори и през многобройните операции на Огъст тя винаги се усмихваше
борбено, преструваше се на смела.
Последния ден от ваканцията ми при баба бяхме седнали на едно
одеяло на плажа да гледаме залеза.
После стана хладно и се увихме в него, сгушихме се една в друга и
продължихме да си говорим дори когато от слънцето остана само малко
сребристо петънце над океана. И тогава баба ми каза, че иска ла ми сподели
една голяма тайна. Каза ми, че ме обича повече от всичко и всички на света.
— Дори повече от Огъст? — попитах.
Тя се усмихна и погали косата ми. Сякаш обмисляше внимателно
думите си.
— Обичам Огъст, обичам го много — каза меко тя. Още помня
португалския ѝ акцент и как произнасяше "р"-то. — Но за него се грижат
много ангели, Вия, и го пазят добре. Искам да знаеш, че аз пазя теб, менина
керида. — Знам, че това значи нещо като, бебче". — Искам да знаеш, че за
мен си номер едно! — После протегна ръце напред, като че се опитваше да
изглади вълните на океана. — Ти си моето… всичко. Разбираш ли ме, Вия?
Tu es meu tudo.
Разбирах защо трябваше да го пазя в тайна. Бабите нямат право на
любимци измежду внуците си. Това всички го знаят. Но след като тя
почина, единственото, за което се държах, беше тази наша тайна. Никога
пред никого не я издадох, но думите ѝ винаги ме обгръщат като топло меко
одеяло.
Огъст през шпионката
Очите му са разположени на около три сантиметра под мястото, където
по принцип трябва да бъдат. Почти на средата на бузите. Стоят някак
вертикално, под голям ъгъл. Като цепнатини са, все едно някой е разрязал
лицето му. Лявото е доста по-ниско от дясното. Изпъкнали са, понеже
очните кухини са прекалено плитки. Горните клепачи са наполовина
затворени, все едно ще заспи всеки момент. Долните клепачи са много
увиснали, сякаш някой е опънал невидима нишка и ги дърпа надолу.
Можеш да видиш червеното на окото му. Очите му са като обърнати
отвътре навън. Няма вежди и мигли. Носът му е прекалено голям за лицето,
някак месест. Главата му е вдлъбната от двете страни там, където е
трябвало да има уши. Сякаш някой е взел грамадни клещи и е смачкал
цялото му лице през средата. Няма скули. От носа към устата се спускат
дълбоки гънки и лицето му изглежда като направено от восък. Някои хора
мислят, че кожата му е изгоряла в пожар. Чертите му са като разтопени,
като восък, покапал по свещ. Няколкото операции за коригиране на небцето
успяха да повдигнат малко най-голямата гънка — дълбока набраздена
цепнатина от средата на горната му устна до носа. Горните му зъби са
малки ѝ раздалечени. Има много силно изкривена захапка и много малки
челюсти. Брадичката му също е много малка. Когато беше по-малък, преди
да имплантират парче кост от бедрото му в долната челюст, на практика
нямаше брадичка. Езикът му висеше, защото нямаше какво да го спре. За
щастие сега е по-добре. Поне може да се храни. Когато беше по-малък, го
хранеха с тръбички. И сега може да говори. След много упражнения и
постоянство се научи да си държи езика в устата, макар че му отне години.
Преди това лигите му течаха по гушката. Лекарите казват, че е постигнал
чудеса. Когато беше малък, бяха сигурни, че няма да оживее.
Може и да чува. Повечето деца с подобни дефекти имат проблем със
средното ухо и не чуват, но засега Огъст чува много добре с малките си
ушлета. Като много дребни карфиолчета. Лекарите казват, че вероятно на
по-късен етап ще се наложи да носи слухов апарат. Това никак не му се
нрави. Мисли си, че всички ще забелязват апарата му. Разбира се, не му
казвам, че слуховият апарат ще е най-малкият му проблем. Не му казвам,
защото съм сигурна, че той вече го е разбрал.
Но въпреки всичко не мога да кажа със сигурност какво знае и какво
не знае, какво разбира и какво — не.
Дали забелязва как го гледат другите, или е започнал да се преструва,
че това не го притеснява?
Притеснява ли го изобщо? Когато се погледне в огледалото, какво
вижда? Онзи Оги, когото виждат мама и татко, или това лице, което виждат
други, те? Или може би има и друг Оги, онзи от мечтите му, някой Оги,
който живее зад злочестото му лице? Понякога, когато гледах баба, си
мислех, че е била много красива като млада. Личеше дори под бръчките.
Можех да видя как момичето от Ипамена тича в старческата ѝ, уморена
походка. Дали Огъст се вижда такъв, какъвто би изглеждал без онзи
единствен ген, който е довел до тази катастрофа?
Ще ми се да събера смелост да го питам. Ще ми се да ми каже как се
чувства. Преди операциите можех да разчитам лицето му много по-лесно.
Знаех, че когато свие очи, е щастлив, когато устата му се изпъне настрани,
значи, че е в палаво настроение, когато бузите му потреперват — че е готов
да се разплаче. Сега изглежда по-добре, няма спор. Но всички следи, които
подсказваха настроението му, изчезнаха. Появиха се нови. Мама и татко
могат да четат по лицето му като по книга, но аз не мога да смогна. Ще
бъда честна и ще кажа, че една част от мен не иска дори да направи опит да
научи новите знаци. Защо просто не каже с думи като всички нас? Няма
тръбички в устата, челюстите му не са в конци и бинтове, може да говори.
Нищо не му пречи да каже. Та той е на десет, а ние все още обикаляме
около него все едно е бебе. Променяме планове в последния момент,
минаваме към план Б, прекъсваме разговори, не си спазваме обещанията —
всичко зависи от настроенията му, от нуждите му, от това дали е кисел, или
не. Това беше нормално, когато беше малък, но вече е време да порасне.
Трябва да го оставим да порасне, да му помогнем да порасне. Аз мисля
така: всички ние посветихме много време да го убеждаваме, че е нормално
дете, и той повярва, че е така. Проблемът е, че това е лъжа.
Гимназията
Това, което ми харесваше най-много в средното училище, беше, че е
съвсем различно от вкъщи. Можех да отида там и да съм Оливия Пулман, а
не Вия, както ми казват у нас. В началното също ми казваха Вия и всички
знаеха всички подробности за нас. Мама ме вземаше от училище всеки ден,
а Огъст беше винаги в количката. Не се намират лесно детегледачки за дете
като Оги, затова мама и татко го водеха на всички рецитали, концерти,
пиеси, пазари за книги, на пазарите за курабийки, които всяко дете трябва
да изпече у дома. Приятелите ми го познаваха, родителите на приятелите
ми — и те. Учителите ми — също. Чистачът го познаваше ("Здрасти Оги,
как си?", казваше и вдигаше ръка за "дай пет"). Оги беше постоянното
присъствие.
В средното училище много от децата не знаеха за него. Старите ми
приятели, разбира се, знаеха, но не и новите. И дори и да научеха в някой
момент, Оги не беше първото нещо, което коментираха за мен. Обикновено
беше второто или третото. "Оливия ли? Да, много е готина. Знаеш ли, че
брат ѝ е малко деформиран?" Мразя тази дума, но децата използват точно
нея, когато става дума за Оги. Знаех, че ме обсъждат непрекъснато, зад
гърба ми, на ухо, всеки път когато излизах от стаята или си тръгвах от
някое парти или ако случайно срещнех приятели в някоя пицария или кафе.
Но това няма значение, наистина. Аз винаги ще съм сестрата на дете,
родено с дефект. И не в това е проблемът. Просто не искам да ме
квалифицират единствено по този начин.
Най-хубавото на колежа е, че никой не ме познава. Никой освен двете
ми най-добри приятелки Миранда и Ела. И те знаят, че не искам да ходят и
да раздуват наляво-надясно.
С Миранда и Ела се познаваме от първи клас. Хубавото при нас е, че
не се налага да си изясняваме разни неща. Когато им казах, че искам да ми
казват Оливия, те веднага разбраха и не попитаха защо. Просто го
направиха. Нямаше нужда да обяснявам.
Познават Оги от бебе. Когато бяхме малки, обичахме да го обличаме,
да му слагаме разни пухчета и големи шапки, и руси перуки, като косата на
Хана Монтана. Той се радваше и много му харесваше, а ние мислехме, че е
много, много сладък. По неговия си начин. Ела каза, че ѝ напомнял на
Извънземното И-Ти. Не го каза с лошо (макар че прозвуча малко грозно).
Всъщност има една сцена във филма, когато Дрю Баримор го облича в
рокля и му слага руса перука.
В средното училище с Миранда и Ела си бяхме нещо като малка
самостоятелна групичка, някъде между най-хубавите и популярните и тези,
които ги харесват — не бяхме от богаташките деца, не и от тези, които се
перчат с красиви тела, не бяхме гадни с другите, не и от онези най-сладките
кипри, не вземахме наркотици, не бяхме много високи, не бяхме и дебели.
Не съм сигурна дали се сприятелихме защото толкова много си приличаме,
или започнахме да си приличаме толкова много след като се сприятелихме.
Бяхме адски щастливи, когато и трите ни приеха във "Фолкнър". Беше си
истински джакпот, точно ние, и трите, и то при положение, че почти никой
друг от училището ни не влезе в колежа. Помня как пищяхме от щастие по
телефоните, когато получихме писмата, че сме приети.
Ето защо не можех да си обясня какво става с нас напоследък. Не
очаквах, че нещата ще развият така.
Майор Том
От трите ни Миранда винаги беше най-мила и нежна с Огъст. Много
след като ние с Ела бяхме започнали да се занимаваме с други неща и да
играем други игри, тя не спираше да го гушка и да го целува. Дори когато
пораснахме и просто си говорехме, Миранда винаги включваше Оги в
разговорите ни. Питаше го как е, говореше му за "Аватар" и
"Междузвездни войни" или за нещо, което знаеше, че харесва. Точно тя му
подари космонавтския скафандър, който Оги не свали от главата си много
дълго. Носеше го всеки ден. Тогава беше на пет или шест. Наричаше го
Майор Том и двамата винаги си пускаха онзи песен на Дейвид Бауи за
странностите на космоса и Майор Том. Това беше нещо, което правеше
само с нея. Знаеха текста и я пускаха до дупка на айпода. После пееха с
цяло гърло.
Миранда винаги се обаждаше веднага щом се прибере от летния лагер.
Затова малко се изненадах, когато това лято не се обади. Пуснах ѝ
съобщение на мобилния, но тя не отговори. Реших, че може би е останала в
лагера малко по-дълго. Нали я бяха направили отговорничка. После си
помислих, че може пък да се е запознала с някое хубаво момче.
След време обаче от стената ѝ във Фейсбук разбрах, че се е върнала
преди повече от две седмици. Пуснах ѝ едно съобщение и поговорихме
малко, но не ми даде никакво обяснение защо не се е обадила. Стори ми се
много странно. Но пък тя винаги е била потайна. Реших да го отдам на това
Уговорихме се да се видим в центъра, но после се наложи да отменя
срещата, защото трябваше да идем до баба и дядо за уикенда.
В крайна сметка не видях нито Ела, нито Миранда чак до първия
учебен ден. Трябва да кажа че когато я видях, получих шок. Миранда
изглеждаше толкова различна! Косата ѝ беше подстригана на прическа боб,
много сладко и спретнато, но боядисана в яркорозово, а на всичкото отгоре
беше облечена в раирано, прилепнало по тялото боди без презрамки, което,
първо на първо, беше крайно неподходящо за училище и, второ на второ
изобщо не беше в нейния стил. Миранда винаги е била много
консервативна по отношение на начина си на обличане. И ето я сега —
розова коса, прилепнало боди, почти гола. Не само че изглеждаше
различно, но и се държеше различно. Не мога да кажа, че не беше хубава.
Напротив. Но беше много резервирана, далечна, държеше се с мен като с
най-обикновена позната. Това беше най-странното нещо в целия ми живот.
На обяд трите седнахме както винаги на една маса, но нещо в
динамиката се бе променило. Стана ми ясно, че Миранда и Ела са се
виждали през лятото без мен. Не го казаха, но разбрах. Не се издадох, че
съм разстроена, но усещах как лицето ми гори и че се усмихвам насила.
Макар че Ела не стигнала чак до такива крайности като Миранда,
забелязах, че е променила прическата си. Очевидно се бяха наговорили да
сменят имиджа си за новото училище, но не си бяха направили труда да ме
включат. Трябва да призная, че винаги съм била над тези тийнейджърски
неща, но на гърлото ми заседна бучка. Когато звънецът би, казах:
— Чао.
Гласът ми трепереше.
След училище
— Разбрах, че ще се прибираш с нас днес — каза Миранда в осмото
междучасие. Беше седнала на чина зад мен. Съвсем бях забравила, че мама
се беше обадила на майка ѝ да я помоли да ме откарат след училище.
— О, не, няма да се наложи — отговорих и се опитах да го кажа
нормално. — Мама ще ме вземе.
— Мислех, че ще ходи да вземе Оги.
— Оказа се, че може да ме вземе след това. Ей-сега ми пусна
съобщение. Няма проблем.
— О! Добре тогава.
— Благодаря все пак.
Излъгах. Знам, че е лошо да се лъже, но не се виждах седнала в една
кола с Миранда. Когато последният звънец удари, влязох в една тоалетна и
изчаках, за да не се наложи да се видя с майка ѝ. След половин час излязох
от училището, минах на бегом трите пресечки до спирката, качих се на
автобус номер 86 до Сентръл Парк и се прибрах с метрото.
— Хей, слънце! — викна мама в мига, в който ме видя на вратата. —
Как мина първият учебен ден? Вече се притеснявах защо се бавите толкова.
— Спряхме за пица.
Удивително лесно е да отвориш уста и да излъжеш. Лъжата просто се
изплъзва между устните ти.
— Миранда не е ли с теб? — Мама беше много учудена.
— Прибра се. Има много домашни.
— От първия ден!?
— Да, от първия ден — извиках нервно, което вече я стъписа. Но
преди да каже каквото и да било, продължих: — Училището мина много
добре. Доста е голямо. Съучениците ми изглеждат готини. Трябваше да ѝ
дам достатъчно информация, за да не идва да ме разпитва повече, или… да
не се чувства задължена да го прави. — Как е Оги? Как мина първият ден?
Веждите на мама все още бяха повдигнати и извити от изненада заради
избухването ми. Тя се поколеба, преди да ми отговори, но накрая каза:
— Нормално.
Каза го много бавно, както човек бавно въздиша.
— Какво значи нормално? Добре или зле?
— Каза, че било добре.
— Защо тогава ми казваш, че не е било добре.
— Не съм казала такова нещо! За бога, Вия, какво ти става?
— Нищо! Нищо не ми става!
Качих се в стаята на Оги и затръшнах вратата. Той играеше на
плейстейшъна и дори не ме погледна. Тези игри ще го побъркат. Мразя,
като седне и с часове зомбясва пред тях.
— Как беше в училището? — попитах и отместих леко Дейзи, за да
седна до него на леглото.
— Добре — каза той, но все така гледаше в играта си. Не ме и
погледна.
— Оги, на теб говоря! — казах и дръпнах играта от ръцете му.
— Ей, какво правиш? — извика той ядосано.
— Как беше в училището?
— Казах ти вече. Добре! — разкрещя се той и задърпа играта от ръцете
ми.
— Бяха добри с теб, така ли?
— Да.
— И никой не се държа гадно?
Той остави плейстейшъна на леглото и ме погледна все едно бях задала
най-тъпия въпрос на света.
— Има ли изобщо причина някой да се държи гадно с мен? — каза и за
първи път в живота си а и в неговия живот, усетих в гласа му горчив
сарказъм. Изобщо не бях подозирала, че може да е саркастичен.
Как го отнесе плитката
Не знам по кое време онази вечер Оги си отряза плитката. Дори не
знам защо това толкова ме ядоса. Винаги съм намирала за странна тази
негова обсебеност към всичко свързано с "Междузвездни войни", а и тази
плитка с всичките тези мъниста беше просто ужасна. Но той толкова се
гордееше с нея! Колко време му отне да си пусне косата достатъчно дълга,
за да я сплита! И после сам избра всичките мъниста в един магазин за
ръчно изработени неща в Сохо. С Кристофър, най-добрия му приятел, се
дуелираха със светлинни мечове и играеха на "междузвездни войни". После
заедно решиха да си пуснат такива плитки. И когато онази вечер я отряза
без никакво обяснение, без да ми каже (което беше по-странното), без дори
да каже на Кристофър… е, побеснях. Не мога да обясня защо.
Виждала съм как Оги разресва косата си пред огледалото, как си
сплита плитката. Как старателно, с огромна грижа нагласява всеки косъм.
Как после върти глава на всички страни, за да я види от различен ъгъл, като
че в огледалото има някаква магическа сила, която ще промени формата на
лицето му.
След вечеря мама почука на вратата ми. Изглеждаше изтощена.
Разбрах, че и за нея денят е бил ужасен. Разкъсана между мен и Оги.
— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита тя нежно.
— После — отвърнах. Четях, бях много уморена Може би по-късно
щях да събера сили да ѝ разкажа за Миранда. Но не сега.
— Ще мина да те видя, преди да си легнеш — каза тя и ме целуна по
челото.
— Може ли Дейзи да спи при мен тази нощ?
— Разбира се. Ще я доведа.
— Да не забравиш — казах, докато тя излизаше.
— Няма. Обещавам.
Но не си изпълни обещанието. Изпрати татко. Той каза, че Оги бил
разстроен след първия учебен ден и мама се опитвала да му помогне да го
преодолее. Попита ме как е минало при мен, аз казах че всичко е било окей,
а той отвърна, че изобщо не ми вярва. Тогава му разказах за Миранда и Ела
и колко отвратително се държат (не му казах, че съм се прибрала с
метрото). Той каза, че колежът е най-голямото изпитание за едно
приятелство. После започна да се шегува с книгата, която четях. Беше
"Война и мир". Нямам предвид, че се подиграваше. Не! Чувала съм го как
се хвали на разни хора, че има "едно петнайсетгодишно, което чете Лев
Толстой". Но обичаше да ме подпитва докъде съм стигнала, дали съм в
частта за войната, или в другата, за мира, и дали пише нещо за Наполеон,
когато е бил прочут хип-хоп танцьор. Такива глупости, но весели. Татко
винаги успява да разсмее всички. А понякога това е напълно достатъчно, за
да се почувстваш по-добре.
— Не се сърди на майка си — каза той и се наведе па ме целуне за лека
нощ. — Знаеш колко много се тревожи за Оги.
— Знам.
— Да ти загася ли лампата? Май стана късно. — Спря се на вратата.
— Ще доведеш ли Дейзи преди това?
След две секунди той се върна с Дейзи и я натисна да седне на пода до
леглото ми.
— Лека нощ, златно момиче! — каза и пак ме целуна по челото. После
целуна и Дейзи. — Лека нощ и на теб, момичето ми. Сладки сънища!
Призрак в коридора
Една нощ се събудих и станах да пия вода, и видях мама да стои пред
вратата на Оги. Ръката ѝ беше на дръжката. Челото ѝ беше опряно на
открехнатата врата. Нито влизаше в стаята му, нито отиваше да си легне.
Просто стоеше и го слушаше как диша. Лампите в коридора бяха изгасени.
Единственото, което осветяваше, беше синкавата светлина на нощна лампа
от стаята на Оги. Приличаше на призрак. Или на ангел. Опитах се да се
върна в стаята си тихичко, без да я притеснявам, но тя ме чу и се обърна.
— Добре ли е Оги? — попитах. Знаех, че понякога, докато спи, се дави
със слюнката си: когато рязко се обърне по гръб.
— О, добре е — каза тя и ме прегърна. После ме заведе в стаята ми,
зави ме и ме целуна. Така и не ми каза защо е стояла пред вратата му, а и аз
така и не попитах.
Но се питам колко ли нощи е стояла пред вратата му. Питам се дали
някога е стояла така и пред моята.
Закуска
— Можеш ли да ме вземеш днес от училище? — попитах на другата
сутрин, докато си мажех топено сирене.
Мама правеше обяда на Огъст (сирене и пълнозърнест хляб, но мек, за
да може да го яде). Огъст закусваше мюсли. Татко се приготвяше за работа.
Понеже вече бях в колежа, организацията ни беше друга. С татко вземахме
метрото сутринта. Налагаше се той да тръгва петнайсет минути по-рано.
После аз слизах на моята спирка, а той продължаваше с метрото. След
училище мама ме вземаше с колата.
— Мислех пак да помоля майката на Миранда да те прибере — каза
мама.
— Не, мамо! Искам ти да ме прибереш. Или просто ще си взема
метрото.
— Знаеш, че не искам да пътуваш сама с метрото!
— Мамо, на петнайсет години съм! Всички на петнайсет пътуват с
метрото сами.
— Нека се прибере сама — обади се татко от другата стая и влезе в
кухнята. Оправяше си вратовръзката.
— Че защо да не я вземе майката на Миранда? — сопна се мама.
— Достатъчно голяма е да се прибере с метрото сама — настоя татко.
Мама ни погледна и попита:
— Какво има? Какво става? — Въпросът не беше конкретно към някой
от двама ни.
— Щеше да знаеш, ако снощи не беше забравила да дойдеш при мен.
А обеща — казах заядливо.
— Господи, Вия! — възкликна мама и чак сега се сети как ме беше
зарязала. Остави ножа, с който режеше грозденцата на Оги на две (той
можеше да се задави заради малкото си небце). — Извинявай! Заспах в
стаята на Оги. И когато се събудих…
— Знам, знам — казах сърдито.
Мама дойде при мен, хвана ме за бузите и вдигна лицето ми нагоре, за
да я погледна.
— Много, много съжалявам — прошепна. Знаех че наистина съжалява.
— Няма нищо! — казах.
— Вия…
— Мамо, стига, казах ти, че няма нищо. — И това беше истината. Тя
изглеждаше наистина съкрушена. Просто не исках да се измъчва.
Мама ме целуна и ме прегърна. После отиде да донареже гроздето. И
докато го режеше, попита:
— Какво става с Миранда?
— Държи се гадно — казах аз.
— Миранда не е гадна! — викна да я защитава Огъст.
— О, нямаш представа колко е гадна! — развиках му се и аз.
— Добре тогава, аз ще те взема. Няма проблем — каза решително
мама, събра нарязаните на две зърна с тъпото на ножа и ги изсипа в
торбичка за сандвич. — Ще взема Оги и после ще дойдем да вземем и теб.
Чакай ни в четири без петнайсет.
— Не! — заявих категорично.
— Изабел, тя може да се прибере с метрото — каза татко, загубил
търпение. — Голямо момиче е. Чете "Война и мир".
— Че какво общо има "Война и мир"? — попита мама ядосано.
— Общото е това, че тя не е малко дете — каза строго той. — Не е
нужно да я прибираш от училище все едно е бебе. Готова ли си, Вия? Вземи
си чантата и да тръгваме!
— Готова съм — казах, грабнах чантата си, целунах Оги и мама и
тръгнах към вратата.
— Имаш ли карта за метрото? — викна мама след мен.
— Разбира се, че има! — въздъхна татко. — Има, мамче! Престани да
се тревожиш! Чао! — И я целуна по бузата. — Чао, мое пораснало
момче! — каза на Оги и го целуна по челото. — Много съм горд с теб!
Хубав ден!
— Чао, Татко! И на теб!
С татко изтърчахме по стълбите и забързахме по улицата.
— Обади ми се след училище преди да се качиш на метрото! — извика
мама от прозореца. Дори не се обърнах, само ѝ махнах с ръка, за да знае, че
съм я чула. Но татко се обърна, направи няколко крачки заднешком и викна
към нея:
— "Война и мир", Изабел! "Война и мир"! — И ме посочи с пръст.
Генетика
От страна на татко, семейството на баба и семейството на дядо са
евреи от Русия и Полша. Семейството на дядо имигрирало в Америка, в Ню
Йорк, в началото на двайсети век. Родителите на баба избягали от
нацистите в Аржентина през четирийсетте. Баба и дядо се срещнали на
една танцова забава в Лоуър Ист Сайд, когато тя била на гости на
братовчедка си в Ню Йорк. Оженили се и се преместили да живеят в
Бейсайд и тогава се родили татко и чичо Бен.
Семейството на мама е от Бразилия. С изключение на моята красива
баба и на нейния татко, Аугусто, който е починал преди да се родя, всички
останали от родата на мама — нейните красиви лели, чичовци, братовчеди,
все още живеят в Ауто Леблон, в покрайнините на Рио. Баба и дядо се
преместили в Бостън в началото на шейсетте. Родили им са две деца —
мама и леля Кейт, която е омъжена за вуйчо Портър.
Мама и татко се запознали в университета Браун и оттогава са
неразделни. Изабел и Нейт — като ръка и ръкавичка, като две грахчета в
шушулка. Веднага след университета се преместили в Ню Йорк. След
няколко години съм се родила аз. Когато съм била на годинка, се
преместили в тухлена къща в Норг Ривър Хайтс, нещо като столицата на
Горен Манхатън.
Нито един човек от целия този екзотичен микс от двете фамилии не е
показал абсолютно никакъв признак или нещо общо с това, което има
Огъст. Ровила съм снимките на отдавна починали хора, на руски бабушки и
на дядовци. Черно-бели стари пожълтели снимки на далечни роднини с
бели ленени костюми, военни униформи, на дами с кокове, после
полароидни снимки на тийнейджъри с джинси тип чарлстон, на дългокоси
хипита — и нито веднъж не забелязах и най-малка следа за нещо, което да
напомня на лицето на Огъст. Нито черта във всички тези лица не загатва за
такова нещо. Но след като Оги се роди, мама и татко отидоха при
консултант по генетика. Казаха им, че Огъст има нещо като "неизвестен до
този момент вид мандибулофациална дизотоза, предизвикана от
автосомална рецесивна мутация на ген TC0F1, който се намира в
хромозома 5 с допълнителни усложнения, дължащи се на хемифациална
микросомия от тип OAV". Понякога тези мутации могат да се случат по
време на бременност. Понякога обаче се наследяват от един от родителите,
който носи доминантния ген. Но в други случаи причината е в
комбинирането на много гени и отделно влиянието на околната среда. Това
се нарича мултифациална обремененост. В случая с Огъст докторите
успяха да определят една от "мутациите на нуклеотидните делиции", която
е направила това с лицето му. Странното в цялата работа е, че ако
погледнеш мама и татко, никога няма да се сетиш, няма да предположиш,
че и двамата носят точно този мутирал ген.
Аз също го нося.
Квадрат на Пунет
Ако някога имам деца, вероятността да им предам гена мутант е 50 на
50. Това не значи, че ще изглеждат като Огъст, но ще носят гена, който при
него се е проявил с двойна сила и го е направил такъв, какъвто е. Ако се
омъжа за някой, който има същия ген, има 50 % вероятност децата ни да
изглеждат нормални, но да носят гена, 25 % вероятност да не носят гена
изобщо и 25 % вероятност да изглеждат като Огъст.
Ако Огъст се ожени за някое момиче и има деца от жена, която не носи
този ген, техните деца 100 % ще наследят гена на Огъст. Но пък при тях
генът няма да се комбинира двойно, както при Огъст. Което означава, че те
при всички положения ще носят гена, но може би ще изглеждат нормално.
Ако се ожени за някоя, която има същия ген, вероятностите за децата му са
същите, каквото са и за моите.
Това обяснява много малко, тоест само толкова, колкото може да бъде
обяснено. Но освен генетиката при Огъст има и нещо друго, не наследено.
Нещо, което лекарите могат да обяснят единствено и само с кошмарно
стечение на обстоятелствата.
Нямат брой специалистите, които рисуваха какви ли не диаграми,
графики, рисунки и се опитваха обяснят на родителите ми генетичното
"тото", което им се е паднало. Генетиците използват специални квадрати —
"квадратите на Пунет", за да определят наследствения материал,
рецесивните и доминантните гени, вероятностите и шансовете. Но това,
което знаят, е много по-малко от онова, което не знаят. Могат да се опитат
да предвидят шансовете, но не могат да гарантират нищо. Използват
термини като "генен мозаицизъм" и "пренареждане на хромозомите", за да
обяснят защо и колко неточна е тяхната наука. Всъщност харесвам начина,
по който говорят лекарите. Термините в тяхната наука звучат добре.
Харесва ми как думи, които не разбираш, обясняват неща, които също не
разбираш. Зад думи като "генен мозаицизъм" и "пренареждане на
хромозомите" или "забавена мутация" стоят толкова много съдби. Безброй
съдби. Безброй бебета, които никога няма да се родят. Като моите.
Със старите приятели
Миранда и Ела се подготвяха за голямото излитане нагоре към
колежанската слава и популярност и движеха с нови приятели, които
според тях щяха да им помогнат в "полета". След около седмица крайно
неприятни и дори болезнени за всички обедни почивки, през които те не
спираха да говорят за хора, които изобщо не ме интересуваха, реших да им
дам да разберат ясно и точно, че не искам това да продължава. Не ме
попитаха нищо. Не излъгах. Просто си тръгнахме. Всяка по своя път.
Всъщност точно това исках. Все пак се наложи да спра да ходя на
обяд, за да направя прехода по-лек за всички ни, да им спестя лъжите и
конфуза и да не ги карам да се преструват колко съжаляват, че… "О, колко
жалко, Оливия, но май няма свободно място на масата!" Беше много по-
лесно да отида в библиотеката и да си чета.
През октомври довърших "Война и мир". Хората мислят, че е трудна за
четене, а всъщност е като сапунена опера, но с много герои, които се
влюбват, борят се за любовта си, умират за нея. Искам да се влюбя точно
така. Искам съпругът ми да ме обича така, както княз Андрей обича
Наташа.
Започнах да прекарвам доста време с едно момиче, което познавах от
началното училище — Елинор. Макар че бяхме в различни средни
училища, знаех, че е много умна. Когато бяхме в началното, все се
оплакваше или разстройваше за нещо, но като цяло беше много мила.
Никога не бях предполагала колко е забавна (не смешна като татко, който те
кара да се смееш с цяло гърло, а да те усмихне), а тя пък никога не била
предполагала колко спокойна, весела и уравновесена мога да бъда аз.
Според мен Елинор винаги е мислила, че съм прекалено сериозна, а освен
това се оказа, че никога не е харесвала Миранда и Ела. Мислеше, че са
надути и че самочувствието им няма покритие.
Благодарение на Елинор успях да се доредя до масата, на която седяха
умните ученици. Групата нм беше доста голяма. Не бях свикнала да
прекарвам времето си с толкова много хора, толкова различни като
характери. Сред тях беше и гаджето на Елинор, Кевин, който един ден
щеше да стане отговорник на класа. Имаше и няколко момчета, които бяха
много добри в техниката, няколко момичета, които членуваха в
литературния дискусионен клуб, и едно много тихо момче с малки кръгли
очила. Свиреше на цигулка. Моментално ми хареса.
Ако случайно видех Миранда или Ела, които сега движеха само с
"модерните" популярни групи, казвах едно "Здрасти" и отминавах. От
време на време Миранда ме питаше как е Огъст и му пращаше поздрави.
Така и не му ги предадох. Не напук на нея, а защото Огъст се беше
пренесъл в някакъв нов свят. Понякога не се виждахме с дни.
Трийсет и първи октомври
Баба почина в деня преди Хелоуин. Бяха минали четири години, но
всяка година на този ден ми ставаше тъжно. Мама също тъгуваше, макар че
никога не се издаваше и не казваше нищо. Предполагам, за да го понесе по-
леко, тя винаги се заемаше с костюма на Огъст, понеже това е любимият му
празник, най-прекрасният за него ден.
И тази година не беше по-различна. Огъст искаше да се облече като
Боба Фет, един от героите в "Междузвездни войни". Мама търси къде ли не
костюм на Боба Фет, но странно — никъде нямаше негов размер, бяха ги
изкупили. Тя провери по сайтовете, намери няколко в Ибей, но струваха
безобразно скъпо, така че в крайна сметка купи костюм на Джанго Фет,
боядиса го зелен и го направи съвсем като този на Боба Фет. Загуби цели
две седмици, за да направи тъпия костюм. Не, няма нужда да споменавам,
че мама никога не е правила нито един от моите костюми, защото това няма
никакво, ама никакво значение.
Сутринта на Хелоуин се събудих с мисълта за баба, бях много тъжна.
Разплаках се. Татко беше нервен и само викаше да се обличам бързо, което
допълнително ме разстрои и се разплаках. Просто исках да ме оставят на
мира. Исках да си остана вкъщи.
Накрая татко заведе Огъст на училище, а мама ми разреши да не ходя
на училище. Седяхме и плачехме. Със сигурност знам, че колкото и да
тъгувах за баба, мъката на мама трябва да е била много по-голяма. Всеки
път, когато след операция Огъст се бореше за живота си, всеки път, когато
тичахме до спешното, баба винаги беше до нея. Хубаво беше да си поплача
с мама. Мисля, че за нея също бе облекчение. По едно време тя предложи
да гледаме любимия ни черно-бял филм "Призракът и госпожа Миър".
Идеята беше страхотна. Даже си мислех да използвам възможността и да
разкажа на мама за всичко, което се бе случило в училище, за Миранда и
Ела, но точно когато се канехме да пуснем филма, телефонът звънна. Беше
медицинската сестра от училището на Огъст. Каза, че го болял корем и че
трябва да го приберем. Дотук с черно-белите филми. Дотук с поставянето
на нови основи на рухналата връзка майка — дъщеря.
Мама го прибра и веднага щом влязоха у дома, той хукна към банята и
повърна. После легна в леглото и се зави презглава. Мама му премери
температурата, занесе му чай и отново се превърна в "майката на Огъст".
"Майката на Вия", която само надзърна в живота ми, си беше отишла.
Въпреки това ми стана ясно, че Огъст е в много тежко състояние.
Нито аз, нито тя го попитахме защо е сложил костюма от миналата
година, а не този на Боба Фет, който тя цели две седмици си игра да
преправя заради него. Костюмът на Боба Фет лежеше на пода захвърлен,
напълно непотребен, излишен. Дори и да се бе разстроила, когато го видя,
мама не го показа с нищо.
Парад
Огъст каза, че му е лошо и че няма да излиза да събира сладки. А знаех
колко обича да го прави. Особено след като се стъмни. Макар че бях
попреминала тази възраст, предишните години надявах някоя маска или
каквото намеря подръка и отивах с него. Гледах как чука на вратите на
хората, целият разтреперан от вълнение. Знаех, че това е единствената нощ
през цялата година, когато можеше наистина да бъде като всяко друго дете.
Никой не знаеше колко е различен под маската. За Огъст това трябва да е
означавало всичко на света и предполагам се е чувствал истински щастлив.
В седем вечерта почуках на вратата на стаята му.
— Оги? — казах.
— Да? — каза кратко той. Не играеше на плейстейшъна, не четеше
комикс. Лежеше на леглото и зяпаше тавана. Дейзи, както винаги, се беше
излегнала до него, сложила глава върху краката му. Кървящия писък
лежеше смачкан на пода до Боба Фет.
— Как ти е коремът? — попитах и седнах до него на леглото.
— Гади ми се.
— Няма ли да излезеш за парада?
— Няма.
Това вече ме озадачи. Обикновено Огъст беше истински боец дори
когато имаше здравословни проблеми. Можеше да излезе да кара скейтборд
няколко дни след операция, да се храни през сламка дори когато устата му е
практически напълно затворена с конци, шини и превръзки Това дете, на
което са били толкова много инжекции, което е изпило толкова лекарства,
минало е през толкова много процедури и операции до десетгодишнината
си, колкото повечето хора не могат да си представят или да понесат за десет
живота, сега се беше тръшнало на легло с "гадене"!
— Какво е станало? — попитах. Говорех досущ като мама.
— Нищо.
— Нещо в училище ли?
— Да.
— Учителите? Приятелите? Уроците?
Той не отговори.
— Да не би някой да ти е казал нещо обидно?
— Всички винаги казват обидни неща — каза той горчиво. Усетих, че
всеки миг ще се разплаче.
— Кажи ми какво е станало.
И той ми каза. Чул как някакви момчета си говорят за него. Не му
пукаше какво мислят другите. Каза, че винаги е знаел и го е очаквал.
Болеше го, че едното от момчетата, неговият "най-добър приятел" Джак
Уил бил едно от тези момчета. Спомних си когато говореше за Джак.
Споменаваше го често. Спомних си как мама и татко все повтаряха, че е
много мило момче. Колко хубаво било и колко били щастливи, че Огъст се
е сприятелил с него.
— Понякога децата са много глупави — казах нежно и го хванах за
ръката. — Сигурна съм, че не мисли така.
— Ако не мисли така, защо ще го казва тогава? През цялото време се е
преструвал, че ми е приятел. Сигурно Дупе го е подкупил с добри оценки
или нещо такова. Обзалагам се, че е било нещо от сорта на "Хей, Джак, ако
се сприятелиш с оня урод, ще ти се разминат тестовете тая година".
— Знаеш, че не е истина. И не се наричай урод.
— Аз съм си урод. Изобщо не трябваше да тръгвам на училище.
— Мислех, че ти харесва.
— Мразя го! — Той изведнъж побесня и започна да удря възглавницата
с юмрук.
— Мразя го, мразя го, мразя го! — пищеше с цяло гърло.
Не можех да кажа нищо. Не знаех какво. Беше наранен. Беше
обезумял.
Оставих го да излее яда си. Дейзи започна да ближе сълзите от лицето
му.
— Стига, Оги — казах и го потупах по гръбчето. — Защо не сложиш
костюма на Джанго Фет и…
— Не е Джанго, а Боба Фет! Защо всички ги бъркате!
— Добре, костюма на Боба Фет — опитах се да го успокоя и го
прегърнах. — Хайде да идем на парада! Става ли?
— Ако изляза, мама ще реши, че съм по-добре, и утре ще ме прати на
училище.
— Мама никога няма да те накара да идеш на училище, ако не искаш.
Хайде, Оги, дай да излезем. Ще е забавно. И ще ти дам всичките си сладки.
Нямаше повече спорове. Стана от леглото и много бавно облече
костюма на Боба Фет. Помогнах му да оправи каишките, да затегне колана
и когато сложи каската, бях сигурна, че се чувства много по-добре.
Време за размисъл
На другата сутрин Огъст се престори, че още го боли корем, за да не се
налага да ходи на училище. Трябва да призная, че ми стана кофти за мама,
която наистина вярваше, че има някакъв вирус, но бях обещала на Огъст да
не казвам за случката в училище.
В неделя той все още беше категоричен, че няма да се върне.
— И какво си намислил да кажеш на мама и татко? — попитах го, след
като ми съобщи окончателното си решение.
— Те казаха, че мога да се откажа когато си искам — отвърна той,
забил нос в някакъв комикс.
— Никога не си бил страхливец! Никога не си се предавал! — казах
съвсем искрено. — Това не е Огъст, когото познавам.
— Отказвам се, и толкова.
— Ще се наложи да кажеш на мама и татко защо. Трябва да им
обясниш причината — напомних му и издърпах комикса от ръцете му. —
После мама ще се обади в училището и всички ще знаят защо се отказваш.
— А Джак Уил ще загази ли?
— Предполагам.
— Много добре.
Трябва да призная, че Огъст все повече и повече ме изненадваше. Взе
друг комикс и започна да го прелиства.
— Оги, наистина ли ще позволиш на две-три деца да ти попречат да
ходиш на училище? Знам че ти харесва. Не можеш да им позволиш да имат
такава власт над живота ти. Не може да им позволиш да се радват, че са
направили това с теб.
— Те нямат представа, че съм ги чул — обясни той — Знам, но…
— Вия, стига, вече съм решил. Знам какво искам да направя.
— Но това е пълна лудост, Оги! — издърпах и втория комикс от ръцете
му, но колкото и да ми беше странно, напълно го разбирах. — Трябва да се
върнеш. Понякога всеки мрази училището. Има дни, в които и аз го мразя.
Мразя и приятелите си Просто такъв е животът, Оги. Искаш да се отнасят с
теб нормално? Е, това е нормалното. Всички трябва да ходим на училище
независимо от това, че имаме кофти дни.
— Нека те попитам нещо. Децата в твоето даскало минават ли по най-
дългия възможен път само и само да не те докоснат?
Тук вече нямах отговор.
— Да, не ми казвай. Ето, това имах предвид. Така че не ми сравнявай
твоите лоши дни с моите.
— Добре, тук си прав. Но в момента не се състезаваме чии дни са по-
кофти, нали? Искам да кажа, че всички трябва да се опитаме да преодолеем
лошите моменти. Е, разбира се, ако искаш да те третират като бебе цял
живот или като дете, което се нуждае от специални грижи — така да е.
Иначе просто трябва да го преглътнеш и да се върнеш, Забелязах, че
последните ми думи наистина го стреснаха.
— Не е нужно да казваш нищо на онези деца. Всъщност, Огъст, мисля
че е супер яко, че знаеш какво са казали за теб, а те нямат представа за това.
— Какви ги дрънкаш?
— Знаеш какво искам да кажа. Не е нужно да общуваш с тях, ако не
искаш. А те никога няма да разберат защо не им говориш. Разбираш ли ме
сега? Може да се преструваш, че си им приятел, но дълбоко в себе си ще
знаеш истината.
— Ти така ли правиш с Миранда? — попита той.
— Не — казах и бързо минах в защита. — Никога не съм се
преструвала пред нея.
— И защо казваш, че аз трябва да го правя?
— Не казвам такова нещо. Казвам само, че не трябва да позволяваш на
онези идиоти да те съсипват.
— Както направи Миранда с теб?
— Защо постоянно я споменаваш? — извиках и усетих, че губя
контрол. — Опитвам се да говоря за твоите приятели, не намесвай моите!
— Вие дори не сте приятелки вече.
— И какво общо има Миранда с това, за което говорихме?
Начинът, по който ме погледна, ми напомни на лице на кукла. Гледаше
ме с празен поглед, очите му — наполовина затворени.
— Тя се обади онзи ден — каза той най-сетне.
— Какво? — извиках като ужилена. — И не си ми казал?
— Тя не търсеше теб — каза той и издърпа комиксите от ръцете ми. —
Искаше да говори с мен. Да ми каже здрасти и да пита как съм. Не знаеше,
че ходя на училище. Не мога да повярвам, че не си ѝ казала. Спомена, че
вече не се виждате често, но искаше да знам, че винаги ще ме обича като
сестра.
Второ ужилване! Бях втрещена. Нито една дума не искаше да се
заформи в съзнанието ми, още по-малко да излезе от устата ми.
— Защо не ми каза? — попитах след много време.
— Не знам — каза Огъст и пак отвори комикса.
— Е, добре, ако се откажеш от училището, ще кажа на мама и татко за
Джак Уил. Дупе ще се обади да те извика в училището, ще извика и онези
деца и ще ги накара да ти се извинят. Ще накара и Джак да ти се извини. И
то пред цялото даскало! После ще решат, че си дете, което трябва да ходи в
училище за деца със специални нужди. Това ли искаш? Защото точно това
ще се случи. Затова се връщай на училище и се дръж все едно не е станало
нищо, или ако искаш, изправи се пред Джак и му кажи. Но и в двата случая,
ако ти…
— Добре. Добре. Добре! — прекъсна ме той.
— Какво добре?
— Добре, ще се върна! — извика той. — Просто спри да говориш за
това! Може ли вече да ме оставиш да си дочета комикса?
— Да! — казах и се обърнах да излизам. На вратата спрях и го
попитах: — Миранда каза ли нещо за мен?
Той вдигна поглед от комикса и ме погледна право в очите.
— Каза да ти кажа, цитирам, че ѝ липсваш.
Кимнах.
— Благодаря. — Опитах се да го кажа все едно не ми пука, но
всъщност не исках да види колко съм щастлива.
Трета част
Съмър
Северният полюс
Лампата "Картофчо" беше абсолютен хит на изложбата. Писаха ни
шестици. Това беше първата шестица, която Джак получаваше тази година,
и направо се побърка от кеф.
Всички проекти бяха наредени на маси в салона. Като на Египетската
изложба през декември. Само че вместо пирамиди и фараони имаше
вулкани и молекулярни диорами. Освен това сега трябваше да седим пред
масата с изобретението си и да чакаме родителите да минат и да разгледат.
Всеки родител, баба, дядо трябваше да мине покрай всички маси.
Ето едно просто математическо изчисление. Във випуска има шейсет
деца. Всяко има примерно по двама родители, изобщо не броя бабите. Така
че това са минимум сто и двайсет чифта очи, които автоматично ме
намираха в салона. Очи, които не са свикнали с лицето ми, както са
свикнали очите на децата им. А бе, нали знаеш как са устроени компасите?
Накъдето и да се обърнеш, те винаги показват север. Всичките тези очи
бяха компаси, а аз бях Северният полюс.
Точно затова не харесвам училищните мероприятия, на които идват и
родителите. Не ги мразя така, както в началото. Като онзи фестивал на
Деня на благодарността. О, тогава беше супер гадно! Трябваше да се
изправя за първи път пред всичките тези родители. Египетският музей
беше окей понеже бях облечен като мумия и никой не ме забеляза. После
дойде зимният концерт. Пълна отврат, защото трябваше да пея не къде да е,
а в хора. И не стига че не мога да пея, ами на всичкото отгоре бях като
експонат на витрина. Новогодишната изложба не беше чак толкова зле, не
се налагаше да пея, но пак така. На изложба, като на изложба. Накачиха
всичките ни рисунки навсякъде из училището и накараха всички родители
да дойдат и да ги гледат. Беше като през първия учебен ден — все
изненадвах някой нищо неподозиращ родител в коридора или по стълбите.
Както и да е. Не че ми пука как реагират хората, когато ме видят. Както
съм казвал милиарди пъти, вече съм му свикнал. Не позволявам това да ме
притесни или разстрои. Все едно да излезеш навън, когато пръска дъжд, но
без ботуши, без да си отваряш чадъра. Вървиш и почти не забелязваш, че
косата ти е малко мокра.
Но когато имаш насреща си цял салон, пълен с родители! Тогава
лекият дъжд обръща на тропическа буря. Погледите на хората те удрят като
градушка.
Мама и татко стояха край нашата маса с родителите на Джак. Странно
как родителите се групират, както се групират и децата им. Моите родители
се разбират много добре с родителите на Джак и с майката на Съмър. А
родителите на Джулиан са в отделна групичка с родителите на Хенри и
Майлс.
А най-смешното е, че родителите на двамата Макс се бяха събрали в
своя си групичка. Хем смешно, хем странно.
Докато се прибирахме, казах това на мама и татко и те решиха, че е
наистина добро наблюдение.
— Мисля, че хората привличат хора, които са като тях — каза мама.
Куклата Оги
Доста време единственото, за което се говореше в даскалото, беше
"войната". През февруари бяха най-тежките битки. Всъщност това беше
времето когато никой не говореше с нас, а Джулиан оставяше бележки в
шкафчетата ни. Бележките до Джак бяха тъпи: "Смръдльо, никой не те
харесва вече" или нещо такова.
Бележките до мен бяха от сорта: "Изрод!" "Урод!", а в една дори
пишеше "Ей, орк, махай се от училището ни!"
Съмър мислеше, че трябва да кажем на госпожа Рубин за тези неща,
дори и на господин Дупе, но после решихме, че ще е като да накиснеш
някой. А освен това ние също им оставяхме бележки. Нашите не бяха като
техните. Бяха смешни и саркастични.
В едната написахме: "О, Джулиан, толкова си красив! Обичам те. Ще
се ожениш ли за мен? С любов, Бюла".
Или "Обичам косата ти, ххх Бюла". Или пък: "Ти си сладкото ми бебче.
Погъделичкай ме по краката, ххх Бюла".
Тази Бюла я измислихме двамата с Джак. Тя има много гнусни навици,
като например да си яде мръсотията между пръстите на краката или да си
ближе кокалчетата на ръцете, когато се изцапат. Мислехме, че само такова
много гнусно същество може да се влюби в Джулиан. Като цяло Бюла се
държеше като в реклама на Кидзбоп.
През февруари Джулиан, Майлс и Хенри на няколко пъти си направиха
много гадни шеги с Джак. Мен не ме закачаха. Не че не искаха, ама не
смееха защото ако ги бяха хванали, че ме тормозят, щяха да я загазят много
яко. Но Джак беше лесна мишена. Единия път в съблекалнята му взеха
шортите за физическо и започнаха да си ги подхвърлят над главата му.
После пък Майлс, който седеше до Джак в класната стая, му взе листа,
смачка го на топка и го метна към Джулиан. Това никога нямаше да се
случи, ако госпожа Петоса беше там, но този ден я нямаше и я заместваше
друга учителка. А тези, които заместват, никога нямат и грам идея за какво
става въпрос. Джак се държеше много мъжки, никога не им позволи да
видят, че това го притеснява или разстройва, но мисля, че в повечето
случаи тези неща го смазваха.
Всички деца във випуска знаеха за войната. В началото момичетата
бяха напълно неутрални, с изключение на групата на Савина. Но през март
и на тях започна да им писва. Започна да писва и на някои от момчетата.
Веднъж, когато Джулиан се канеше да изсипе боклука от острилката си в
раницата на Джак, Еймос, който по принцип винаги беше на негова страна,
издърпа раницата от ръцете на Джулиан и я върна на Джак. Усещаше се, че
повечето от момчетата вече не се връзват на глупостите на Джулиан.
Преди няколко седмици Джулиан започна да раздува, че Джак бил наел
"наемен убиец" да го "гръмне" и че тоя убиец щял да застреля и Майлс и
Хенри. Абсолютна тъпотия! Всички му се смееха зад гърба. Точно затова
малкото останали на негова страна момчета напуснаха потъващия кораб и
заеха напълно неутрална позиция. Към края на март единствените, които
останаха с него, бяха Майлс и Хенри. Но май и на тях започна да им писва.
Почти съм сигурен, че вече никой не играе на Чумата зад гърба ми.
Никой не се гърчи от ужас ако случайно се докоснем или се блъснем.
Вземат назаем моливите ми и никой не се държи така, сякаш по тях има
някаква смъртоносна зараза.
Понякога се шегуваме. Като онзи ден например, Мая пишеше бележка
на Ели на лист от тефтерче с щампована картинка на една от онези грозни
плюшени играчки, с големи зъби и без уста и уши, от онези дето са хем
смешни, хем страшни, хем сладки. Викат им "Грозни кукли". Не знам защо,
но ей така, между другото, ѝ казах:
— Знаеш ли, че тоя, дето ги е измислил тези кукли, е използвал мен за
модел?
Тя ме погледна с ококорени очи, май ми повярва. После бавно започна
да стопля и каза, че това е най-смешното в "абсолютно целия свят".
— Толкова си забавен, Огъст! — каза тя, а после разказа на Ели и на
останалите момичета и всички решиха, че е много смешно. Отначало бяха
едни такива… шокирани, но като видяха, че всъщност се смея на цялата тая
работа, разбраха, че няма нищо лошо да се смеят с мен. А на следващия ден
на чина си намерих малък ключодържател с такава смешно-грозна
плюшена играчка. Имаше бележка от Мая: "За най-хубавата Оги кукла на
света, ххх Мая".
Преди половин година такова нещо беше немислимо, но сега се
случва, и то все по-често.
Освен това всички реагираха добре на новия ми слухов апарат.
Лобот
Още като съм бил бебе, лекарите казали на мама и татко, че един ден
ще се наложи да сложа слухов апарат. Не знам защо това винаги ме е
плашело до смърт. Може би защото всичко свързано с ушите ми ме
притеснява. Направо ме побърква.
Слухът ми се беше влошил, но не бях казал на никого. Онзи шум, като
ревящ бурен океан, винаги е бил в главата ми, но сега ставаше все по-
силен. Давеше гласовете на хората или аз се давех в него. Когато седях на
последния чин, не можех да чувам какво говорят учителите. Но знаех, че
ако кажа на мама и татко, на мига ще ме издокарат със слухов апарат.
Надявах се да изкарам пети клас без това чудо на ушите.
Но на прегледа през октомври се издъних и лекарят каза: "Време е,
момче". После ме прати при специалист и той ми направи разни
изследвания и ми взе мярка.
От всички дефекти по главата си най-много мразя ушите. Те са като
някакви много малки здраво стиснати юмручета от двете страни на лицето
ми. Освен това са много ниско. Изглеждат като намачкано тесто за пица,
което странно стърчи над врата ми, а бе нещо такова. Е, може би малко
преувеличавам, ама наистина ги мразя.
Когато ушният лекар връчи на мама слуховия апарат, направо
простенах от ужас.
— Не го слагам това нещо! — заявих и скръстих ръце-
— Е, вярно, че са малко големи, но то е, понеже се наложи да ги
закрепим към лентата, защото няма как да ти ги сложим в ушите. Няма
друг начин да се държат.
Значи ако не знаете, нормалните слухови апарата имат едно нещо като
кукичка, което се увива около външната част на ухото и така апаратът се
закрепва вътре, в самото ухо. Но в моя случай — липса на външно ухо, се
беше наложило да ги монтират на лента, която да минава зад тила ми.
— Не мога да нося това чудо, мамо — измрънках.
— Изобщо няма да ги забелязваш дори — каза мама много
внимателно. — Изглеждат като обикновени слушалки.
— Слушалки? Мамо, погледни ги само! — викнах ядосано. — Ще
приличам на Лобот.
— Кой е Лобот? — попита спокойно мама.
— Лобот? — усмихна се ушният лекар и започна да настройва
слушалките. — От "Империята отвръща на удара". Онзи плешивият, с
готините бионик радиотрансмитери на ушите.
— Нищо не разбирам — каза мама.
— Гледате "Междузвездни войни"? — попитах го аз.
— Дали ги гледам? — попита той и сложи нещото на главата ми. —
Всичките тези джаджи за филма съм ги направил аз! — Облегна се на стола
си, огледа ме и после ми свали апарата.
— Сега, искам да ти обясня какво е това — Започна да посочва
отделните части. — Тази извита пластмасова част, тази тук, свързва
жичките и тръбичките към самия апарат. Ето защо взехме мерките на ухото
ти през декември — за да паснат добре и да са здраво закрепени в ухото.
Тази част тук се нарича кукичка за звука. А това тук сме го направили
допълнително, за да се държат на главата ти.
— Да бе, точно като Лобот — казах отчаяно.
— Лобот е готин! Няма да приличаш на Джар-Джар, нали? Това вече
би било прекалено гадно. — И пак нахлузи слушалките на главата ми. —
Готов си. Как е?
— Адски са неудобни.
— Бързо ще свикнеш — каза той.
Погледнах се в огледалото. Очите ми се напълниха със сълзи. Виждах
само тези стърчащи от ушите ми тръби. Като гигантски антени.
— Наистина ли трябва да ги нося, мамо? — Опитах се да не плача. —
Гадни са. И не чувам по-хубаво с тях!
— Не бързай, приятелю — каза лекарят. — Още не съм ги включил.
Когато чуеш разликата, няма да искаш да ги свалиш. Повярвай ми!
Не, няма да искам да ги сложа никога повече!
И тогава той ги включи.
Да чуваш ярко
Как да опиша какво чувах? Или по-скоро как да опиша това, което не
чувах? Много е трудно да се сетя за такава дума. Океанът в главата ми
изчезна. Просто се изпари, нямаше го. Звуците, които чувах, бяха като ярки
слънчеви лъчи. Усещането беше нещо като… а бе както когато крушките в
стаята ти са изгорели и си свикнал с една вместо с три. И после идва някой,
и сменя изгорелите, и чак извикваш от почуда колко светло става изведнъж,
и се чудиш как не си забелязал в каква тъмнина си бил досега. Не знам
дали има дума, с която мога да опиша звука, така както "ярък" описва
светлината, но ми се иска да знам такава дума, защото в онзи миг ушите ми
чуваха… "ярко".
— Как е, Оги? Добре ли ме чуваш? — попита лекарят. Погледнах го,
усмихнах се, но не можах да обеля и дума.
— Слънце, по-добре ли чуваш? Има ли разлика? — попита мама.
— Няма нужда да крещиш. — Кимнах щастливо.
— По-добре ли е така? — попита лекарят.
— Не чувам онова бучене. В ушите ми е толкова тихо…
— Белият шум е изчезнал — каза той доволно погледна ме и ми
намигна. — Нали ти казах, че ще ти хареса!
После нагласи още нещо в лявото ми ухо.
— Наистина ли е по-добре, Оги? — попита мама.
— Да. Звучи… леко…
— Така е, защото апаратът ти е бионик — обясни лекарят и нагласи
нещо и в дясното ми ухо. После взе пръста ми и го сложи зад апарата. —
Докосни тук. Това е за настройване на силата на звука. Усещаш ли къде е?
Трябва сам да си го настроиш според това как чуваш. После ще го оправим.
Е, какво мислиш? — попита, взе едно малко огледало и ме накара да
погледна в голямото. Видях тила си. По-голямата част от лентата се
скриваше от дългата ми коса, виждаха се само тръбичките.
— Добре ли е с новия Лобот бионик апарат? — попита ушният лекар и
ме погледна в огледалото.
— Да. Благодаря!
— Много ви благодаря, доктор Джеймс! — каза мама.
Когато се появих с апарата в училище, мислех, че всички ще раздуват
само за това. Обаче никой не каза нищо. Съмър беше щастлива, че чувам
по-добре, а Джак каза, че изглеждам като агент на ФБР. Но това беше
всичко. Единственият, който направи коментар, беше господин Брауни. Не,
не каза: "Какво си си надянал на главата?". Всъщност каза, че ако някога
искам да повтори нещо и не съм разбрал, непременно да му кажа. Сега ми
се струва смешно, че съм се тревожил за такава дреболия. Странно как
понякога се тревожим за нещо, а то вземе, че се окаже едно голямо нищо.
Тайната на Вия
Няколко дни след пролетната ваканция мама разбра, че Вия е крила от
нея за училищната пиеса, която беше само след седмица. И направо
побесня. Всъщност много рядко се случва мама да си изпусне нервите (тук
татко няма да се съгласи), но беше много ядосана на Вия, че не ѝ е казала.
Двете се скараха, и то яко. Чувах как си крещят. Моите бионик Лобот уши
можеха да чуят всичко, което се говореше в стаята на Вия.
— Какво ти става, Вия, защо си такава мълчалива, без настроение, все
намусена? И как така не ми каза за пиесата?
— Та аз дори нямам роля с реплики в нея — буквално крещеше Вия.
— Приятелят ти има! Не искаш ли да го видим?
— Да, не искам.
— Стига си крещяла!
— Ти започна! Остави ме на мира! В това си много добра — да ме
оставяш на мира, и винаги сама, през целия ми живот. И сега, хоп, ей така
изведнъж, почваш да се правиш на много заинтересована. Как става така?
Пещерата
До вечерта, изглежда» се бяха помирили. Татко щеше да закъснее.
Дейзи спеше. Пак беше повръщала през целия ден и мама ѝ записа час при
ветеринаря за другата сутрин.
Тримата седяхме и вечеряхме. Всички мълчаха. Най-накрая се обадих:
— Е, ще ходим ли да видим пиесата на Джъстин?
Вия не отговори, гледаше в чинията си.
— Оги — започна мама с тих глас, — не бях разбрала каква е пиесата
и мисля, че няма да е интересно за деца на твоята възраст.
— Значи аз не съм поканен? — попитах и погледнах Вия.
— Не съм казала такова нещо — каза мама. — Просто знам, че няма да
ти хареса.
— Ще ти е скучно — обади се Вия и в гласа ѝ усетих укор. Не
разбирах за какво.
— Вие с татко ще ходите ли? — попитах.
Татко ти ще иде. Аз ще остана с теб вкъщи.
— Какво?! — изкрещя Вия. — О, направо си велика! На всичкото
отгоре ме наказваш за това, че бях откровена с теб, и няма да дойдеш!
— Преди няколко часа ти не искаше да идвам. Забрави ли? — отвърна
мама.
— Но сега вече знаеш, и след като знаеш, искам да дойдеш.
— Значи трябва да се съобразявам с чувствата на всеки в тая къща.
Това ли ми казваш, Вия?
— За какво става дума? — попитах.
— Нищо! — викнаха двете в един глас.
— Става дума за нещо в училището на Вия, което няма нищо общо с
теб — каза мама.
— Лъжеш — казах.
— Какво?! — викна мама и дори Вия изглежда смаяна от думите ми.
— Казах, че лъжеш. И ти лъжеш! — изкрещях на Вия и станах. — И
двете сте лъжкини! И двете ме лъжете все едно съм някакъв идиот.
— Сядай, Оги — каза мама и ме сграбчи за ръката.
Отскубнах се и посочих Вия.
— Ти, ти си мислиш, че не знам какво става! — разкрещях се пак. —
Ти просто не искаш никой в новото ти суперучилище и никой от новите та
приятели да знае, че брат ти е изрод!
— Оги! — викна мама. — Това не е вярно!
— Престани да ме лъжеш! И спри да се държиш с мен като с бебе! Не
съм бавноразвиващ се. Знам какво става! — крещях с цяло гърло.
Хукнах към стаята си и така затръшнах вратата че по пода се посипа
мазилка. Хвърлих се на леглото и се завих с одеялото. Сложих
възглавниците върху отвратителното си лице, натрупах отгоре и всички
плюшени играчки. Все едно бях в пещера. Ако имаше начин да ходя с
възглавница около лицето през цялото време, щях да го направя.
Не знам защо избухнах. Не бях дори ядосан като седнахме да се
храним. Не бях и тъжен. И после всичко в мен гръмна. Знаех, че Вия не
иска да ида на тъпата ѝ пиеса и знаех защо.
Бях сигурен, че мама ще дойде веднага, но тя не дойде. Исках да ме
намери как лежа в пещерата си от плюшени играчки, затова чаках. Минаха
десет минути, а нея все още я нямаше. Бях повече от изненадан. Винаги
идва в стаята ми когато съм ядосан или разстроен. Идва за секунди.
Представях си как мама и Вия си говорят в кухнята, представях си, че
Вия се чувства ужасно зле от цялата тая работа, представях си, че мама се
чувства много, много виновна. И си представях как татко ще ѝ е сърдит и
ще ѝ се кара, като се върне.
Направих малка дупка в пещерата от животинки и погледнах
часовника на стената. Беше минал половин час, а мама я нямаше. Опитах се
да чуя какво става. Нищо! Дали вечеряха? Какво ставаше?
Най-накрая вратата се отвори. Беше Вия. Дори не си направи труда да
дойде до леглото ми. Не влезе плахо и виновно, като очаквах. Нахлу.
Сбогом
— Оги, ела бързо. Мама иска да говори с теб — каза Вия.
— Няма да се извиня! — извиках.
— Не става дума за теб! — развика се и тя. — Не си мисли, че всичко
на тоя свят се върти около теб! Побързай! Дейзи е болна. Мама тръгва към
дежурния ветеринар. Ела да се сбогуваш.
Махнах възглавниците от лицето си и я погледнах. Чак тогава видях,
че плаче.
— Как така "да се сбогувам"? Какво искаш да кажеш?
— Хайде — подкани ме тя и ми подаде ръка.
Хванах я и тръгнахме към кухнята. Дейзи лежеше на една страна,
краката ѝ бяха изпружени. Дишаше задъхано, все едно беше тичала из
парка. Мама седеше до нея и я галеше по главата.
— Какво стана? — попитах.
— Тя просто… изведнъж започна да плаче — каза Вия и клекна до
мама.
Погледнах мама. Сълзите ѝ капеха.
— Ще я заведа в клиниката в центъра — каза тя. — Извиках такси.
— Ветеринарят ще ѝ помогне, нали? — попитах.
— Надявам се, но наистина не знам дали е възможно — каза мама
много тихо.
— Разбира се, че ще ѝ помогне! — казах.
— Дейзи е бодна от много време, Оги. И е много стара…
— Но ще я оправят, нали? — Погледнах Вия, търсех в очите ѝ знак, че
съм прав, или поне очаквах да ми каже, че съм прав. Но Вия не ме
погледна.
Устните на мама трепереха.
— Мисля, че е време да се сбогуваме с Дейзи, Оги. Съжалявам.
— Не!
— Не можем да я караме да страда повече, Оги — каза тя.
Телефонът звънна, Вия вдигна, каза: "Добре", и затвори.
— Таксито дойде — каза и избърса сълзите си.
— Оги, отвори ми вратата — каза мама и нежно вдигна Дейзи, сякаш
беше голямо отпуснато бебе.
— Мамо, моля те, недей! — извиках и застанах пред вратата, за да ѝ
попреча да излезе.
— Моля те, Оги. Много е тежка.
— А татко? — извиках.
— Ще ме чака в болницата. И той не иска Дейзи да страда, Оги.
Вия ме дръпна от вратата и я отвори.
— Ако има проблем или имате нужда от нещо, мобилният ми е
включен — каза мама. — Вия, ще я покриеш ли с едно одеялце?
Вия успя само да кимне. Вече плачеше истерично.
— Сбогувайте се с Дейзи, деца — каза мама. Сълзите ѝ течаха като
река.
— Обичам те, Дейзи. Толкова те обичам! — Вия и я целуна по носа.
— Довиждане, Дейзи — прошепнах в ухото ѝ — Обичам те…
Мама я понесе по стълбите. Шофьорът oтвори задната врата.
Застанахме на площадката пред вратата и гледахме как мама се качва в
колата. Точно преди да затвори, тя ни погледна и ни махна Съвсем лекичко.
Мисля, че никога не бях виждал мама по-тъжна.
— Обичам те, мамо! — каза Вия.
— Обичам те, мамо. Съжалявам, мамо! — казах аз.
Мама ни прати въздушна целувка и затвори вратата. Гледахме след
колата, докато тя не се скри от погледите ни, после влязохме и Вия затвори
вратата. А после ме погледна и ме прегърна силно, силно. Заплакахме
прегърнати. И останахме така дълго, много дълго.
Играчките на Дейзи
Джъстин дойде след половин час. Прегърна ме и каза:
— Съжалявам, Оги.
Тримата седнахме в хола, без да говорим. Не знам защо, но с Вия
решихме да съберем всички играчки на Дейзи и сега седяхме и ги гледахме,
струпани на масичката за кафе пред нас.
— Тя е най-великото куче на света — каза Вия.
— Знам — каза Джъстин и я погали по гърба.
— И съвсем изведнъж започна да плаче? — попитах.
— Две секунди след като ти стана от масата. Мама тръгна да те
догони, но Дейзи започна да издава тези звуци, точно като плач.
— Как по-точно? — попитах пак.
— Не знам. Просто плачеше.
— Като вой или как?
— Като плач, Оги! — отвърна рязко тя. — Просто започна да скимти,
като при силна болка. И дишаше много запъхтяно. После падна, мама се
затича да я вдигне или да направи нещо, но явно много я болеше. Ухапа
мама.
— Какво? — Не вярвах на ушите си.
— Когато мама се опита да я погали по коремчето, Дейзи я ухапа по
ръката.
— Дейзи не хапе! Никога! — възразих.
— Не е била на себе си от болка, Оги — каза Джъстин.
— Татко беше прав. Не трябваше да позволяваме да се стигне дотук —
каза Вия.
— Какво искаш да кажеш? Той е знаел, че е болна?
— Оги, мама я води на лекар три пъти през последните два месеца. Тя
повръщаше къде ли не. Не си ли забелязал?
— Да, но не знаех, че е болна!
Вия не каза нищо. Седна до мен и ме гушна. Заплаках.
— Съжалявам, Оги. Съжалявам за всичко. Можеш ли да ми простиш?
Знаеш колко много те обичам, нали? — говореше ми нежно.
Кимнах. Кавгата вече нямаше никакво значение.
— Ръката на мама как е? Много кръв ли тече? — попитах.
— Не, ухапа я съвсем леко. Ето тук. — И посочи възглавничката под
палеца, където Дейзи беше ухапала мама.
— Заболя ли я?
— Мама е добре, Оги, наистина.
Мама и татко се върнаха след два часа. В секундата, в която отвориха
вратата, разбрахме, че Дейзи не е с тях. Дейзи я нямаше. Беше си отишла.
Всички седнахме в хола около масата сред играчките ѝ. Татко ни разказа
какво е станало в болницата. Ветеринарят направил рентгенова снимка и
взел на Дейзи кръвна проба. После се върнал с резултатите и казал, че в
корема на Дейзи има голяма буца. Не можела да диша, буцата пречела.
Мама и татко не искали да страда повече. Татко я взел на ръце, както я
гушкаше винаги. Краката ѝ били изпънати. Двамата я целунали за сбогом, и
после пак, и пак, и ѝ говорили колко я обичат, докато ветеринарят ѝ слагал
инжекцията. Минутка по-късно тя починала в ръцете на татко. Той каза, че
била много спокойна и че не изпитала никаква болка. Все едно заспала.
Така каза татко. Докато говореше, гласът му все започваше да трепери и
трябваше да си прочисти гърлото, за да може да продължи.
Никога до тази вечер не бях виждал татко да плаче. Отидох до
спалнята им да търся мама да ме сложи да спя и го видях на ръба на
леглото да си събува чорапите. Седеше с гръб към вратата. Не ме забеляза.
Отначало помислих, че се смее, защото раменете му се тресяха. Но след
това затисна очите си с ръце и разбрах, че плаче. Плач като шепот. Най-
странното нещо, което бях чувал. Първо реших да ида при него, но после
помислих, че може би плаче така тихо, защото не иска никой да го чуе.
Затова излязох и отидох в стаята на Вия. Видях, че мама лежи до нея и ѝ
шепне нещо, а Вия плаче.
Върнах се в стаята си, облякох си пижамата за първи път, без да се
налага някой да ми казва, запалих нощната лампа, угасих голямата и се
качих върху купчината плюшени играчки. Така и си бяха останали след
кавгата. Сякаш оттогава бяха минали милиони години. Свалих слуховия
апарат, оставих го на нощната масичка, придърпах завивката до ушите си и
си представих, че Дейзи се е сгушила до мен. Представях си как ме лиже по
лицето, сякаш това беше най-любимото ѝ място на света. И така заспах.
Рай
По някое време се събудих. Беше много тъмно. Излязох от стаята си и
отидох в спалнята при мама и татко.
— Мамо? — прошепнах. Беше толкова тъмно, че не можех да видя
дали отвори очи. — Мамо?
— Добре ли си, слънце? — каза тя уморено.
— Може ли да спя при теб?
Мама се премести към татко, а аз се свих до нея.
Тя ме целуна по косата.
— Ръката ти как е? Вия каза, че Дейзи те е ухапала.
— Дори не беше ухапване. Няма нищо — прошепна тя в ухото ми.
— Мамо… — Заплаках. — Съжалявам за всичко, което казах.
— Шшш… Няма за какво да съжаляваш — каза тя толкова тихо, че
едва я чувах. Опря лицето си в моето и ме погали с бузата си.
— Вия срамува ли се от мен? — попитах.
— Не, не. Знаеш, че не е така. Просто и на нея не ѝ е лесно да се
приспособи в новото училище.
— Знам.
— Знам, че знаеш.
— Съжалявам, че те нарекох лъжкиня.
— Заспивай, съкровище. Обичам те. Много!
— И аз те обичам, мамо. Много!
— Лека нощ, сънчо.
— Мамо, Дейзи сега при баба ли е?
— Предполагам.
— Те в рая ли са?
— Да.
— Хората по същия начин ли изглеждат, когато отидат в рая?
— Не знам. Може би не.
— Тогава как ще се познаят?
— Не знам, слънце — въздъхна тя. — Предполагам се усещат. Не са ти
нужни очи, за да обичаш. Просто го чувстваш. Затова е рай. Това е раят.
Раят е любов и там никой никога не забравя тези, които обича.
После пак ме целуна.
— Заспивай сега. Късно е, а и съм много уморена.
Но не можех да заспя, дори и след като усетих, че тя спи. Чух, че и
татко спи. Представих си, че чувам спокойното дишане на Вия, исках да
вярвам, че спи. Зачудих се дали Дейзи сега спи в рая. И ако спи дали сънува
мен? И също се питах какво ли ще е да ида един ден в рая и лицето ми да
няма значение за никого. Така, както никога не е имало значение за Дейзи.
Дубльор
Вия донесе три билета за пиесата. Това стана няколко дни след
смъртта на Дейзи. Никой не коментираше, никой дори не спомена за
скандала. Джъстин и Вия трябваше да тръгнат по-рано, за да приготвят
сцената и така нататък. На излизане Вия ме прегърна силно, каза ми, че ме
обича и че се гордее, че е моя сестра.
Никога не бях ходил в новото ѝ училище. Беше много по-голямо от
старото ѝ и сто пъти по-голямо от моето. Това означаваше, че трябва да
мина по много повече коридори и да ме видят много повече хора. Моите
Лобот бионик слушалки имаха един-единствен недостатък — не можех да
нося бейзболна шапка. А в такива ситуации бейзболните шапки са много
полезно нещо. Понякога ми се иска да можех да нося онзи скафандър и да
си спестя всичко това. Колкото и да е странно да видиш дете със скафандър
на училищна пиеса, все пак хората нямаше да ме гледат така, както ме
гледаха без него. Това си е чистата истина. Е, наложи се да вървя с наведена
глава и да се крия зад мама, докато минавахме по големите ярко осветени
коридори.
Най-сетне стигнахме залата, където няколко ученици раздаваха
програмата за спектакъла. Намерихме места на петия ред, по средата.
Веднага, щом седнахме, мама започна да рови в чантата си
— Е, не! Пак съм си забравила очилата!
Татко поклати глава. Мама винаги си забравяше очилата. Или пък
ключовете, или нещо друго. В това отношение е много разсеяна.
— Искаш ли да се преместим напред? — попита татко.
Мама присви очи и погледна към сцената.
— Не, добре виждам.
— Сега или никога! — каза татко.
— Добре съм, виждам!
— Я, това е Джъстин! — казах на татко и посочих снимката му в
програмата.
— Хубава снимка — каза той.
— Как така не са сложили снимка на Вия? — попитах.
— Тя е дубльорка — каза мама. — Ето, тук са ѝ написали името.
— Какво е дубльорка? — попитах.
— О, ето я и Миранда — каза мама на татко. — Никога нямаше да я
позная, ако не ѝ бяха написали името.
— Какво е дубльорка? — повторих.
— Така се наричат актьорите, които заместват основния актьор, ако по
някаква причина не може да излезе на сцената. Например ако се разболее
или нещо такова — обясни мама.
— Знаеш ли, че Мартин пак ще се жени? — каза татко на мама.
— Сериозно ли говориш? — Мама беше много изненадана.
— Кой е Мартин? — попитах.
— Бащата на Миранда— каза мама и пак се обърна към татко. — Кой
ти каза?
— Видях майка ѝ в метрото. Никак не беше щастлива, но пък той чака
да му се роди бебе и… Наистина ли?
— За какво си говорите, мамо? — попитах.
— Нищо — каза татко.
— А защо ги наричат дубльори? — продължих да питам.
— Не знам, Оги-Доги — каза татко. — Може би защото са нещо като
копие на главните артисти. Не знам, наистина.
Понечих да кажа нещо, но тогава светлините угаснаха и всички в
залата млъкнаха.
— Татко, мога ли да те помоля да не ми казваш вече Оги-Доги? —
прошепнах в ухото му. Той се усмихна и вдигна палец.
Завесата се вдигна и пиесата започна. Сцената беше празна. Само на
един стар очукан дървен стол седеше Джъстин, облечен в старомоден
костюм, със сламена шапка, и настройваше цигулката си.
— Тази пиеса се казва "Нашият град". Написана е от Торнън Уайлдър,
продуцент на представлението е Филип Девънпорт… Името на града е
Гроувърс Корнърс, Ню Хампшър, точно срещу Масачузетс. Първото
действие показва един ден в нашия град. Датата е седми май 1901 година.
Часът е… точно преди изгрев.
Вече бях сигурен, че пиесата ще ми хареса. Не беше като останалите,
на които бях ходил. Като "Магьосникът от Оз" или "Облачно с изгледи за
кюфтенца". Не, това беше пиеса за големи. Почувствах се умен и голям
дори само защото имах възможността да седя сред зрителите и да гледам.
По едно време една от героините, госпожа Уеб, извика дъщеря си, Емили.
От програмата бях pазбрал, че това е ролята на Миранда, така че се наведох
напред да я виждам по-добре.
— Това е Миранда — каза ми мама и присви очи към сцената, за да я
види добре. Емили излезе и мама каза:
— Но тя е толкова различна!
— Не е Миранда — прошепнах. — Това е Вия.
— Господи! — почти викна мама и се наведе още по-напред.
— Шшш! — скара ни се татко.
— Това е Вия! — прошепна мама.
— Знам — каза той и се усмихна.
Краят
Пиесата беше страхотна! Не искам да ти казвам какво става накрая,
няма да издавам, в случай че някога отидеш да я гледаш. Но краят те
разплаква. Всички в залата бяха просълзени. Мама не беше на себе си,
когато Вия (като Емили) каза:
— Сбогом, сбогом свят! Сбогом, Гроувърс Корнърс… мамо, татко!
Сбогом на часовниците, които правят тик-так. Сбогом и на слънчогледите
на мама. И на кафето, и на храната. И на аромата на току-що изгладена
рокля, и на топлата баня… и на съня, и на пробуждането. О, моя земя, ти си
твърде прекрасна, за да те разберат хората!
Вия плачеше, наистина плачеше, когато казваше тези думи. Искам да
кажа, с истински сълзи. Видях как се стичат по лицето ѝ. Беше невероятно.
Тя беше невероятна!
Когато завесата падна, всички започнаха да ръкопляскат. После
актьорите започнаха да излизат един по един. Вия и Джъстин бяха
последни и когато се появиха на сцената, всички станаха на крака.
— Браво! — провикна се татко.
— Защо всички стават? — попитах.
— За да покажат, че са харесали изпълнението им. Това са овации,
Оги.
И тогава се изправих и аз. И плясках, и плясках, и плясках с ръце,
докато не ме заболяха, и продължих да пляскам. За секунда си помислих, че
е страхотно да си на мястото на Вия и Джъстин и всички тези хора да те
аплодират, станали прави. Мисля, че трябва да има правило в живота —
всеки човек на този свят да има своята публика, която ще стане на крака и
ще го аплодира за нещо добро, което е направил. Всеки човек го заслужава.
Поне един път в живота си.
После, след… не знам колко минути, всички актьори отстъпиха крачка
назад и завесата падна. Ръкопляскането затихна, хората се приготвяха да си
тръгват.
С мама и татко започнахме да си проправяме път, за да отидем зад
сцената при Вия и Джъстин. Толкова много хора поздравяваха актьорите,
направо ги бяха обсадили. Вия и Джъстин бяха в центъра на цялата тълпа.
Усмихваха се на всички, смееха се, говореха.
— Вия — извика татко и вдигна високо ръка. Когато най-сетне
успяхме да ги доближим, той я прегърна и я вдигна на ръце.
— Великолепна си!
— О, Господи! Вия! — пищеше мама от вълнение.
— О, Господи! О, Господи! — Прегръщаше я толкова силно, че си
помислих, че ще я задуши. Но Вия се смееше.
— Беше брилянтна! — каза татко.
— Брилянтна! — повтори мама и кимаше и клатеше глава.
— А ти, Джъстин, ти беше страхотен! — каза татко и го прегърна —
Страхотен!
— Страхотен! — повтори мама. Беше толкова развълнувана, че едва
говореше.
— Каква огромна изненада, да те видим на сцената! — каза татко.
— А мама отначало дори не те позна— казах аз.
— Да, отначало не те познах! — повтори мама, сложила ръка на устата
си.
— На Миранда ѝ стана лошо точно преди пиесата да започне — каза
Вия, почти останала без дъх. — Нямаше време дори да го обявим.
Трябва да си призная, че изглеждаше много странно с целия тоя грим
по лицето. Никога не я бях виждал такава.
— И ти излезе в последната секунда? Господи! — възкликна татко.
— Страхотна беше, нали? — каза Джъстин и обви ръка около кръста ѝ.
— Разплака цялата публика — каза татко.
— Миранда добре ли е? — попитах, но никой не ме чу.
В този момент някакъв мъж, май беше учителят им по драма, се
приближи до тях и започна да ръкопляска.
— Браво! Браво! Оливия и Джъстин! — Целуна Оливия по двете бузи.
— Запънах се на няколко реплики — каза Вия и поклати глава.
— Няма значение, успя да се справиш! — каза мъжът и се усмихна до
уши.
— Господин Девънпорт, това са родителите ми.
— Трябва да се гордеете с детето си! — каза той и се здрависа с тях. С
две ръце!
— Гордеем се!
— А това е малкият ми брат, Огъст — каза Вия.
Той ме погледна и тъкмо се канеше да каже нещо, когато
физиономията му замръзна.
— Господин Ди, елате да ви запозная с майка ми — каза Джъстин и го
задърпа за ръката.
Вия искаше да ми каже нещо, но точно тогава някой дойде и я
заговори. Изведнъж останах сам. Сред цялата тълпа. Съвсем сам. Искам да
кажа… знаех къде са мама и татко, но около нас имаше толкова много хора!
Всички се блъскаха около мен в мен, обръщаха ме на всички страни,
поглеждаха ме по един-два пъти, а това не беше никак приятно. Не знам
дали от горещината, или от нещо друго, но изведнъж ми се зави свят.
Лицата на хората се размазаха пред очите ми. Гласовете им бяха толкова
високи, че ушите ме заболяха. Опитах се да намаля звука на Лобот в ушите
си, но се обърках и вместо да го намаля, го увеличих, което ме изплаши
още повече. И тогава вече не виждах нито мама, нито татко, нито Вия.
— Вия? — извиках силно. Започнах да се бутам сред хората и да търся
мама. — Мамо! Мамо! — Не виждах нищо освен коремите и вратовръзките
на хората около мен.
Изведнъж някой ме грабна отзад и ме вдигна на ръце.
— Я кой бил тук! — Познат глас на момиче. И ме прегърна толкова
силно!
Помислих си, че е Вия, но когато се обърнах…
— Здрасти, Майор Том! — каза тя.
— Миранда! — Прегърнах я с всичка сила.
Седма част
Миранда
Лагер и лъжи
Родителите ми се разведоха през лятото преди девети клас. Баща ми се
премести при някаква друга жена. Всъщност мисля, че другата жена беше
причината за развода им. След това почти не виждах баща си. Майка ми се
държеше супер странно. Не че беше емоционално нестабилна или нещо
такова, просто беше много дистанцирана. Като непозната. Майка ми е от
онези хора, които раздават усмивки на целия свят навън, но за у дома, за
мен, не остава нищо. Не че преди ми е говорила и ми се е усмихвала бог
знае колко много. Никога не е споделяла чувствата си, не е говорила за
проблемите си, за себе си. Не знам почти нищо за живота ѝ когато е била на
моите години, не знам какво е обичала да прави, какво не е обичала.
Единственото, което знам за родителите ѝ, които не познавам и никога не
съм виждала, е, че е искала да се махне от тях веднага щом стане
пълнолетна. Никога не е намеквала за причината. Питах я няколко пъти, но
тя все се преструваше, че не ме чува.
Не исках да ходя на лагера. Исках да остана при нея и да ѝ помогна да
преодолее всичко покрай развода. Но тя настоя да отида. Искала да остане
сама, имала нужда от време да обмисли нещата. И аз ѝ дадох това време.
Лагерът беше гаден. Мразех всяка секунда там. Мислех, че тази година
ще е по-добре, понеже бях отговорник, но не беше. Това лято не дойде нито
едно от децата от предишните години. Нито едно! Не знам защо стана така,
не знам защо измислих цялата тая работа. Момичетата в лагера започнаха
да ме питат разни неща за мен за живота ми. И… аз започнах да си
измислям: родителите ми са в Европа за лятото, но живеем в голяма хубава
къща в Норт Ривър Хайтс. Имам куче — Дейзи.
Един ден споменах, между другото, че имам брат с увреждания. Нямам
никаква представа защо го направих! Може би идеята ми се е сторила
интересна. Разбира се, реакцията на малките момичета беше супер
драматична. "Наистина ли?". "О, колко жалко!". "Сигурно е много трудно!".
И така нататък, все в този дух. Но в мига, в който го казах, ужасно съжалих.
Почувствах се толкова кофти, че се представям за някой друг. Помислих си,
че ако Вия някога разбере, ще ме помисли за луда. И точно така се чувствах
— като пълна откачалка. Но дълбоко в себе си вярвах, че имам поне
мъничко право на тази лъжа. Познавам Оги от шестгодишна. Гледах го как
расте, играех с него. Изгледах шестте епизода на "Междузвездни войни"
заради него, за да мога да говоря с него за всичките тези герои. Купих му
онзи скафандър, с който не се раздели цели две години. Искам да кажа, че
по моя си начин, и до известна степен, бях извоювала правото да го
чувствам свой брат.
Най-странното от всичко е, че всичките тези лъжи направиха чудеса за
репутацията ми. Останалите отговорници чули историята ми от малките и
така яко захапаха и се вживяха! Никога преди не бях имала възможност да
съм "популярна", нo това лято в лагера именно аз бях момичето, с което
всеки се натискаше да се сприятели. Дори момичетата в бунгало номер 32.
Те бяха богаташките момичета, най-популярните. Най-отгоре на
хранителната верига. Харесваха косата ми, макар че точно те я промениха.
Казваха, че харесват начина, по който се гримирам, макар че и това
промениха. Показаха ми как да си направя тениски без ръкави. Пушехме.
Измъквахме се по нощите, отивахме до лагера на момчетата през гората и
оставахме при тях.
Когато се прибрах от лагера, се обадих на Ела да се уговорим да се
видим. Не знам защо не се обадих на Вия. Мисля, че просто не исках да
говоря с нея. Знаех, че ще пита за родителите ми, за лагера. Ела никога не
пита за нищо. Тя беше по-лесната приятелка във всяко едно отношение. Не
беше сериозна като Вия. Когато си боядисах косата в розово, каза, че е
много яко. И искаше да ѝ разказвам за нощните разходки из гората, когато
ходехме в лагера на момчетата.
В колежа
С Вия почти не се виждахме в училище, а когато случайно се
засичахме, беше адски неловко. Имах чувството, че ме обвинява. Знаех, че
не харесва новия ми външен вид. Знаех, че мрази новите ми приятели. Не
че аз харесвах нейните. Всъщност никога не сме се карали. Просто се
отдалечихме една от друга. С Ела постоянно я коментирахме и говорехме
гадни неща зад гърба ѝ. Тя е надута, превзета, тя е такава, тя е онакава. И
двете разбирахме, че не сме прави и че постъпваме гадно, но това беше по-
лесният начин да я отстраним — като се преструваме, че ни е направила
нещо лошо. Но истината е, че тя изобщо не се беше променила. Тя си беше
същото момиче, което съм познавала винаги. Ние обаче бяхме "други".
Бяхме станали като всички онези, които преди не харесвахме. А тя си
остана същата. И точно това ме вбесяваше. Не знам защо.
От време на време се оглеждах да видя къде седи в столовата,
проверявах в какви дейности се е записала. Но с изключение на едно
"Здрасти" и кимане от време на време, никога повече не си проговорихме.
Забелязах Джъстин някъде към средата на учебната година. Не ми
беше правил впечатление преди това. Беше слаб, с коса до раменете и
очила. Навсякъде носеше калъф с цигулка. И тогава, един ден, го видях
пред училището прегърнал Вия.
— Вия си има гадже! — казах на Ела с подигравателен тон. Не знам
защо това толкова ме изненада. От трите ни тя безспорно беше най-
красивата: сини очи, дълга черна коса. Но никога не беше проявявала и
най-малък интерес към момчетата. Винаги се беше държала, сякаш е
прекалено умна за такива неща.
И аз имах гадже — Зак. Когато му казах, че се записвам за театър като
избираем предмет, коментарът му беше: "Внимавай само да не завършиш
драматично като пълна театрална патка". Е, не е от най-чувствителните, но
пък е супер сладък. Много нагоре по стълбицата. В спортния отбор на
колежа е.
Отначало нямах никакво намерение да записвам театър, но после
видях името на Вия в списъка и без да мисля, без да знам изобщо защо, се
записах. Успяхме да запазим дистанция през целия семестър. Отбягвахме
се старателно. Един ден пристигнах за часа по драма малко по-рано и
господин Девънпорт ме помоли да направя още копия на пиесата, която
щеше да поставя тази година. "Човекът слон". Бях чувала за нея, но не
знаех за какво става дума. Започнах да прелиствам страниците, докато
чаках машината да изкара всичките копия. Беше за един мъж, Джон Мерик,
живял някъде преди сто години, който имал ужасно деформирано лице.
— Не, не можем да поставим тази пиеса, господин Девънпорт! —
казах и му обясних защо: защото брат ми има деформирано лице по
рождение. И че тази пиеса ще е обида за семейството ми. Отначало той се
нервира и сякаш не ме разбра, така че добавих, че ако тази пиеса бъде
поставена, родителите ми ще повдигнат въпроса пред училищното
настоятелство. В крайна сметка той мина на варианта "Нашият град".
Признавам, че се явих на прослушването за ролята на Емили Гибс,
защото знаех, че Вия също ще се яви. Това, което не знаех и което изобщо
не ми мина през ума, беше, че ще дадат ролята на мен.
Какво ми липсва
Едно от нещата, които загубих заедно с приятелството на Вия и което
много ми липсва, е семейството ѝ. Обичах майка ѝ и баща ѝ. Винаги са
били толкова добри с мен! Знам, че обичат децата си повече от всичко на
света. Винаги съм се чувствала сигурна с тях. Домът им беше най-
безопасното и спокойно място на света. Колко съм жалка, нали? Да се
чувстваш у дома на място, което не е твой дом. И, разбира се, обичах Оги.
Никога не съм се страхувала от него, дори когато бях малка. Имах
приятелки, които не вярваха, че е възможно да се върнеш в дома на Вия, не
и след като си видял Оги. "Настръхвам, като му видя лицето!". Или: "Ти си
толкова глупава!". Така казваха, а аз им отговарях, че лицето му не е
толкова зле, когато свикнеш с него. Веднъж се обадих у тях само да кажа
"здрасти" на Оги. Може би тайно съм се надявала, че Вия ще вдигне
телефона. Не знам, не съм сигурна.
— Здрасти, Майор Том! — казах. Винаги съм го наричала така.
— Миранда! — Беше много щастлив да ме чуе и това ме изненада. —
Ходя на училище, на нормално училище! — каза развълнувано.
— Наистина ли? — Не знам защо това ме изненада още повече.
Всъщност изобщо не бях предполагала, че ще тръгне на училище като
другите деца. Родителите му винаги трепереха над него като орли. Може би
съм си мислила, че той винаги ще е онова малко дете със скафандъра, който
му подарих. Докато говорехме, разбрах, че не знае за мен и Вия, в смисъл
че вече не сме приятелки.
— В колежа нещата са различни. Започваш да се виждаш с толкова
много нови хора — опитах се да му обясня.
— И аз имам приятели в новото училище — каза той. — Джак и
Съмър. Съмър е момиче.
— Това е страхотно, Оги! — казах. — Е, обадих се само да те чуя как
си. Надявам се всичко в училище да е наред. Обаждай ми се, когато ти се
говори с мен! Разбрахме се, нали? Знаеш, че винаги съм те обичала и
винаги ще те обичам, нали, Оги?
— И аз те обичам, Миранда!
— Поздрави Вия и ѝ кажи, че я обичам.
— Ще ѝ кажа. Чао!
— Чао!
Брилянтна, но кой да види?
Нито майка ми, нито баща ми щяха да дойдат на премиерата. Майка
ми имала нещо си там в работата, а баща ми — понеже жена му чакала да
роди всеки момент и трябвало да е на разположение.
Зак не можеше да дойде, защото имаше волейболен мач и нямаше
начин да не играе. Дори ме навиваше да се откажа от пиесата, за да ида на
мача и да подскачам с мажоретките. Моите "приятелки" отидоха на мача.
Естествено! Нали гаджетата им играеха в отбора! Дори Ела не дойде. От
двете възможности — мен или простакесите, тя избра простакесите.
Така че вечерта на премиерата в салона нямах никого — нито роднина,
нито приятел, нито дори близък. А интересното е, че на третата или
четвъртата репетиция осъзнах, че ме бива за тази роля, за театъра по
принцип. Усещах ролята. Разбирах думите, които излизаха от устата ми.
Можех да кажа репликите истински. Сякаш идваха от моето сърце, от
моето съзнание. Минути преди премиерата знаех, че ще съм добра, много
добра, брилянтна дори — но нямаше кой да ме види.
Всички зад сцената бяхме супер изнервени, всеки си преговаряше
репликите. Погледнах тайничко иззад завесата. Хората заемаха местата си.
И точно тогава видях Оги. Вървеше между редовете с Изабел и Нейт.
Седнаха в средата на петия ред, Оги изглеждаше развълнуван. Носеше
папийонка. Беше пораснал. Косата му беше по-къса, носеше нещо като
слухов апарат, но освен тези промени, лицето му си беше съвсем, ама
съвсем същото.
Девънпорт правеше някакви последни корекции по декорите. Видях
Джъстин да ходи нервно напред-назад и да си мърмори репликите.
— Господин Девънпорт! — казах изненадващо за самата мен. —
Съжалявам, но не мога да играя тази вечер.
Той се обърна много бавно.
— Моля?
— Съжалявам.
— Шегуваш се, нали?
— Аз… просто не се чувствам добре. Повръща ми се — измърморих и
сведох глава.
Това беше лъжа.
— Това е сценична треска…
— Не! Не мога да го направя! Наистина.
Девънпорт побесня.
— Миранда, това е катастрофа!
— Съжалявам!
Той пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се успокои. Честно казано,
мислех, че ще гръмне. Челото му стана яркорозово.
— Миранда, това е недопустимо! Напълно недопустимо! Не може
така! Иди подишай малко свеж въздух…
— Не, няма да изляза — извиках. По бузите ми се застинаха сълзи —
беше лесно да се изиграе.
— Хубаво! — процеди през зъби той, без дори да ме погледне. После
каза на едно момче, Дейвид, светкавично да намери Оливия и да ѝ каже, че
тя ще играе моята роля.
— Какво? — попита Дейвид. Не може да се каже, че беше от
схватливите.
— Бягай! — извика му Девънпорт. — Веднага!
Другите деца разбраха какво става и се събраха около нас.
— Какво има? — попита Джъстин.
— Промяна в плана. Миранда е зле — каза Девънпорт.
— Повръща ми се — казах аз и се закашлях, все едно всеки миг ще
повърна.
— И като ти е лошо, защо си още тук? — извика той ядосано. — Стига
си говорила, ами сваляй костюма и го дай на Оливия. Ясно ли е? Хайде
всички! Бързо, бързо. Готови!
Побягнах към гримьорната и започнах да събличам роклята. След две
секунди се почука и Вия открехна вратата и попита:
— Какво става?
— Бързо, обличай я — казах и ѝ подадох роклята.
— Болна ли си? Лошо ли ти е?
— Да, побързай!
Вия изглеждаше като в транс, шокирана. Свали тениската и джинсите
си и сложи дългата рокля. Оправих полите, закопчах ципа на гърба. За
щастие Емили Уеб се появява чак на десетата минута след началото на
пиесата, така че момичето, което правеше прическите и грима, имаше
време, макар и малко, за да я гримира и да ѝ прибере косата в кок. Никога
не бях виждала Вия с грим. Изглеждаше като модел.
— Дори не знам дали си спомням репликите — каза тя притеснено и
се погледна в огледалото. — Искам да кажа… твоите реплики.
— Ще си великолепна! — казах.
Тя ме погледна в огледалото.
— Защо правиш това, Миранда?
— Оливия! — викна Девънпорт от коридора. — След две минути си на
сцената! Сега или никога!
Вия излезе. Така и не успях да ѝ кажа защо. Не знам какво бих казала.
Не съм сигурна какъв е отговорът.
Представлението
Изгледах цялото представление с Девънпорт, иззад кулисите. Джъстин
беше велик, а Вия в последната сцена… неотразима, брилянтна. На една
реплика се запъна, но Джъстин замаза положението и никой в публиката не
забеляза. Девънпорт измърмори под нос: "Добре! Добре! Добре!". Той беше
по-нервен от всички участници в пиесата, от осветителите, от
озвучителите, от отговорниците за декора, от момчето, което вдигаше и
спускаше завесата, от всички тях, взети заедно! Беше направо на нокти.
Честно!
Единственият миг, когато леко съжалих за решението си, ако може да
се използва изобщо думата "съжалявам" в този случай, беше когато всички
започнаха да излизат един по един след финала. Вия и Джъстин бяха
последни. Публиката стана на крака да ги аплодира. Тогава само,
признавам си, само в този миг изпитах едно такова сладко-горчиво чувство.
Но само след няколко минути видях Нейт, Изабел и Оги да си проправят
път в залата. Бяха толкова щастливи! Всички поздравяваха актьорите,
всички искаха да ги докоснат. Беше като в истинските театри — изпотени и
уморени, актьорите се усмихват и приемат поздравленията на
ентусиазирани тълпи, които идват да изкажат възхищението си. И сред
всичките тях зърнах Оги. Изглеждаше някак изплашен и изгубен. Разбутан
тълпата с бясна скорост и го гушнах.
— Здрасти, Майор Том!
След шоуто
Не мога да обясня защо изведнъж се почувствах толкова щастлива да
видя Оги, не мога да опиша и колко хубаво беше, когато ме прегърна.
— Ей, колко си пораснал!
— Мислех, че ще играеш в пиесата — каза той.
— Май се уплаших, не знам — казах. — Но Вия беше страхотна, нали?
Той кимна. След две секунди Изабел ни намери.
— Миранда! — извика щастливо и ме целуна по бузата. После се
обърна към Оги: — Никога не изчезвай така!
— Не аз, вие изчезнахте — отвърна той.
— Как си, Миранда? Вия каза, че не ти е добре.
— Вече съм доста по-добре.
— Майка ти тук ли е? — попита Изабел.
— Не. Има да довършва нещо на работа, така че за мен това участие
няма кой знае какво значение. Все пак има още две представления, но не
мисля, че ще успея да изиграя Емили така, както я изигра Вия тази вечер.
Дойде и Нейт и си казахме кажи-речи същите неща. После Изабел
предложи:
— Виж, ще идем да отпразнуваме представлението. Чувстваш ли се
достатъчно добре да дойдеш? Ще се радвам да си с нас!
— О… не — опитах да се измъкна.
— Моля теее! — примоли се Оги.
— Трябва да се прибирам — казах.
— Настояваме да дойдеш — каза Нейт.
Тогава Вия и Джъстин дойдоха с майката на Джъстин. Вия ме
прегърна.
— Идваш с нас! — каза и ми се усмихна с онази усмивка, която
познавах толкова добре. И трябва да призная, че за първи път от много,
много време бях напълно, истински щастлива.
Осма част
Огъст
(Полифоник Сприи[3]
Весела ваканция, клас 5Б! Беше страхотна година и вие бяхте
прекрасни ученици. Ако се сетите, моля изпратете ми пощенска картичка с
ваша собствена аскиома. Може да е нещо, което сами сте измислили, или
нещо, което сте прочели някъде, но което има специално значение за вас.
(Ако е цитат, не забравяйте да посочите източника.) Ще чакам с
нетърпение.
Том Брауни
563 Себастиан Плейс
Бронкс, 10053
Паркингът
Връчването на дипломите беше в залата на гимназията. Намираше се
само на петнайсет минути пеша от нас, но татко ме закара, защото бях
облечен официално, бях обул чисто нови черни обувки и се страхувах, че
ще ме заболят краката. Трябваше да сме там един час преди церемонията,
но ние пристигнахме много по-рано. Седяхме в колата и чакахме. Татко
пусна CD плейъра с нашата любима песен. Усмихнахме се един на друг и
започнахме да тръскаме глави в ритъма на музиката.
Татко пееше: „Анди ще дойде в дъжда от другия край на града, за да ти
донесе шоколад!“
— Хей, как ми е вратовръзката? — попитах.
Той я погледна, пооправи възела и продължи да пее: "А Джон ще ти
купи рокля за бала…“
— Как ми е косата?
Той се усмихна и кимна.
— Перфектно! Изглеждаш много добре, Оги!?|
— Вия ми сложи гел тази сутрин — казах и се огледах в огледалото. —
Не изглежда момичешко, нали?
— Не, много е добре. Май никога не си имал толкова къса коса. Така
ли е?
— Да, вчера се подстригах. Мисля, че с къса коса изглеждам по-голям.
Ти как мислиш?
— Да, определено! — Усмивката не слизаше от лицето му и той не
откъсваше очи от мен. — „Но аз съм най-големият късметлия в Долен Ист
Сайд, защото имам кола, а ти искаш да се повозиш“. Колко си пораснал,
колко си хубав и издокаран! Не мога да повярвам, че завършваш пети клас.
— Да, нали? Не е за вярване.
— Като че беше вчера. Първият ти учебен ден…
— Помниш ли? Още носех онази плитка?
— О, Боже! Мога ли да я забравя! — каза той и прокара пръсти по
челото си.
— Ти я мразеше, нали, тате?
— Мразя е доста силна дума. Просто не я харесвах.
— Не, знам, че я мразеше, признай си.
— Не, не я мразех. Но сега ще ти призная, че мразех онзи скафандър,
който не свали толкова години. Помниш ли го?
— Скафандърът, който ми подари Миранда ли? Разбира се, че го
помня. Не го свалях от главата си.
— Мили Боже, как го мразех! — засмя се той, но не на мен, а като че
на себе си.
— Толкова ми беше криво, когато изчезна!
— О, той не изчезна — каза татко сякаш между другото. — Изхвърлих
го.
— Я чакай, чакай малко! — Честно, мислех, че не съм го чул добре.
— „Денят е хубав и хубава си ти…“ — пееше татко.
— Татко! — викнах и намалих звука.
— Какво?
— Изхвърлил си скафандъра ми?
Най-накрая ме погледна и видя, че съм обезумял от гняв. Не можех да
повярвам, че не му пука. Искам да кажа, за мен това беше разбулването на
най-голямата мистерия в живота ми, а той се държеше, сякаш това няма
никакво значение.
— Оги, не можех повече да издържам да те гледам с това нещо на
главата, целия покрит, скрит под него — каза той някак смутено.
— Татко, аз си обичах скафандъра! Той значеше толкова много за мен.
Не можеш да си представиш колко бях смазан, когато изчезна. Помниш ли
всъщност?
— Разбира се, че помня, Оги — каза меко той. — О, Оги, не се сърди!
Съжалявам! Просто не можех да издържам да те гледам с това нещо на
главата. А не беше добре и за теб! — Искаше да ме погледне в очите, но аз
отказвах да го погледна.
— Хайде, Оги, опитай се да ме разбереш — продължи той, сложи
пръст под брадичката ми и вдигна главата ми към себе си. — Та ти не го
сваляше! И самата истина, ама съвсем, съвсем честно ти го казвам, е, че ми
липсваше лицето ти, Оги. Исках да виждам лицето ти! Знам, че ти не си го
харесваш, но аз обичам това лице, Оги! С цялото си сърце и душа! Сърцето
ми се пръскаше от мъка всеки път, когато го покриваше с онова нещо! —
Гледаше ме напрегнато, опитваше се да ме накара да разбера.
— Мама знае ли? — попитах.
Очите му се разшириха от ужас.
— Шегуваш ли се? Нали ще ме убие!
— Но, татко, тя обърна цялата къща с краката нагоре да го търси! Една
седмица рови къде ли не. В килера, по шкафове, в мокрото помещение,
навсякъде.
— Знам. И именно за това ще ме убие.
После ме погледна и нещо в изражението му ме накара да се засмея.
Той отвори уста, сякаш започваше да разбира накъде отива работата.
— Чакай малко, Оги. Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на
майка си. Ама никога!
Усмихнах се и взех да потърквам алчно ръце.
— Да видим… — Погладих брадичката си. — Искам новия модел
ХBох, който излиза другия месец, а освен това искам кола. Когато стана на
шестнайсет. Червено порше ще свърши работа… и…
Той започна да се смее. Много се кефя, когато успея да накарам татко
да се смее, защото обикновено той е смешният и кара всички да се смеят.
— Мили Боже! Мили Боже! — Поклати глава. — Определено си
пораснал!
И тогава започна онази част от песента, която и двамата обичаме да
пеем. Увеличих звука. И двамата запяхме с цяло гърло.
— "Аз съм най-грозното момче в Долен Ист Сайд, но имам колела, а
ти искаш да се возиш на кола. Искаш ли да се повозиш с мен? Искаш ли да
се повозиш с мен? Искаш ли да се повозиш с мееееееееееен…"
Винаги пеехме тази част така, както го правеше певецът — опитвахме
се да задържим дъха си до последната нота. И всеки път се пукахме от
смях. Тогава забелязах, че идва Джак, и тръгнах да излизам от колата.
— Задръж малко — каза татко. — Искам да съм сигурен, че не се
сърдиш и че си ми простил.
— Да. Прощавам ти.
— Благодаря.
— И никога повече не изхвърляй мои неща, без да си ме питал и без да
ми кажеш!
— Обещавам!
Отворих вратата. Джак беше вече до колата.
— Здрасти, Джак — казах.
— Здрасти, Оги. Здравейте, господин Пулман — каза Джак.
— Как си, Джак? — попита татко.
— Ще се видим после, татко — казах и затворих вратата.
— Късмет,
Всички по местата
С Джак влязохме след двама шестокласници и тръгнахме след тях към
салона.
Госпожа Джи беше на входа, раздаваше програмите и обясняваше на
всеки къде да отиде.
— Петокласниците — долу вляво. Шестокласницитe — вдясно.
Всички да влизат. Добро утро. Моля. Направо към определените ви места!
Петокласниците — вляво, шестокласницитe — вдясно…
Залата беше много, много голяма. Имаше големи лъскави полилеи.
Червени плюшени стени, много редове плюшени меки столове. Тръгнахме
надолу към нашия сектор. За нас бяха отделени четири реда със сгъваеми
столове. На първия ред отпред седеше госпожа Рубин. Веднага щом ни
видя, започна ди маха.
— Заемайте местата си — кача ведро и ни посочи къде да седнем. —
Не забравяйте, че трябва да седите по азбучен ред. Хайде, всички да си
заемат местата.
Повечето деца още не бяха дошли, но дори и малкото, които бяхме
там, не я слушахме. С Джак си бяхме свили програмите на руло и се
дуелирахмe като с мечове.
— Хей, момчета!
Беше Съмър. Идваше към нас. Беше със светлорозова рокля и май си
беше сложила и малко грим.
— Леле, Съмър, много си хубава! — казах аз, защото тя наистина беше
красива.
— Настина ли? Благодаря, Оги. Ти също си много хубав.
— Да, добре си, Съмър — каза Джак, някак между другото, уж
безцеремонно, и тогава за първи път усетих, че я харесва.
— Много е вълнуващо, нали? — каза Съмър.
— Да, не е зле — съгласих се.
— О, пич, гледай само! Погледни програмата! — каза Джак и се
почеса по челото. — Ще ни утрепят целия ден тука.
Погледнах си програмата.
Откриване:
Д-р Харолд Янсен
"Светлина и ден"
Ксимена Чин
Слово на шестокласниците
Марк Антониак
"Под напрежение"
Награждаване
— Защо мислиш така? — попитах.
— Защото речите на господин Янсен са много дълги. По-зле е и от
Дупе!
— Мама каза, че миналата година направо си заспала, докато говорел
— добави Съмър.
— Какво е това "раздаване на награди"? — попитах.
— Раздават медали на най-големите умници — обясни Джак. —
Шарлот и Ксимена ще оберат всички награди, като миналата година. Така
стана и в трети клас.
— Как така не са спечелили нищо във втори? — засмях се.
— Лесно. Тогава просто нямаше такива награди.
— Може пък и ти да спечелиш нещо тая година — пошегувах се.
— Е, ако даваха награда за най-много тройки — засмя се Джак.
— Всички да си заемат местата! — Госпожа Рубин вече пищеше,
очевидно се дразнеше, че никой не я слуша. — Имаме доста работа днес,
предстоят много неща. Затова всички да сядат. Не забравяйте, че трябва да
седнете по азбучен ред. От А до 3 на първи ред, от И до Н на втория, от О
до Т на третия и на четвъртия са от У до края на азбуката. Хайде, бързичко!
— Май трябва да сядаме — каза Съмър и тръгна.
— Нали ще дойдете после у нас? — извиках след нея.
— Да, със сигурност! — каза тя и седна до Ксимена Чин.
— Това момиче кога се разхубави така бе, пич? — прошепна Джак в
ухото ми.
— Тихо де! — засмях се и тръгнахме да сядаме и ние.
— Сериозно! Кога се промени такава. Видя ли я само! — продължи да
шепне той, докато сядаше до мен.
— Господин Уил! — извика истерично госпожа Рубин. — Последния
път когато си преговарях азбуката, буквата У все още беше между Т и Я.
Права ли съм?
Джак я погледна неразбиращо.
— Пич, май не си на тоя ред — казах.
— Тъй ли? — И каква физиономия направи, докато ставаше — съвсем
объркан и изненадан, и в същото време сякаш се радваше, че шегата му е
свършила работа! Размазах се от смях, честно!
Едно съвсем простичко нещо
Всички бяхме седнали и гледахме господин Дупе — най-после беше
дошъл неговият ред. В салона имаше толкова много хора! Повече,
отколкото на пиесата на Вия. Огледах се. Милиони. Е, добре де, не
милиони, но със сигурност бяха много.
— Благодаря на господин Янсен за топлите думи — каза той, застанал
зад микрофона на сцената. — Добре дошли на моите колеги и на членовете
на факултета, добре дошли на родителите, на почетните ни гости, а най-
вече добре дошли на петокласниците и шестокласниците… Добре дошли
на церемонията по връчването на дипломите на Бийчър Преп!!!
Всички започнаха да ръкопляскат.
— Всяка година — продължи той и зачете речта, която си беше
подготвил, очилата му бяха кацнали на върха на носа — ми се пада тежката
задача да напиша две обръщения. Едно — за церемонията днес за
петокласниците и шестокласниците, и едно за утре — за седмокласниците
и осмокласниците. И всяка година си казвам: "Защо не си спестя целия тоя
труд и не направя едно обръщение за всички, за двата случая. Изглежда
просто, нали? И въпреки това всяка година в крайна сметка сядам и пиша
две обръщения, независимо от намеренията ми да си улесня живота. Едва
тази година осъзнах защо не мога да направя едно общо обръщение. Не е
това, което предполагам, че си мислите. Не че утре ще говоря пред по-зряла
аудитория, с повече опит в средното училище, не че ще говоря на ученици,
които вече са готови да излетят от средното училище, а вие тепърва ще
трупате опит. Не е това. Не! Мисля, че се получава така заради възрастта
ви. Точно тази възраст, този етап от живота винаги ме е вълнувал, макар че
имам двайсет години опит като директор. Вие сте на ръба на прехода, на
промяната. Вие сте във възрастта между детството и всичко, което идва
след него.
— Всички ние сме се събрали днес — продължи той и свали очилата
си, за да посочи към нас, — вашите семейства, приятели, учители, за да
отпразнуваме не само постиженията ви през изминалата година, но и
безкрайните ви възможности.
— Когато се замислите за изминалата година, искам всички да се
видите такива, каквито бяхте миналата есен, а след това да се видите сега.
Пораснали сте на височина, станали сте по-силни и по-умни… Надявам
се…
От публиката се чу смях.
— Но най-правилният начин да разберете колко сте пораснали не е да
ви премерим колко сантиметра сте изкласили, не е да преброим колко
обиколки можете да пробягате, дори не е и средният успех от дипломата.
Тези неща са важни, много важни. Няма спор. Но най-важното е как сте
прекарали времето си, дните си, и колко души и по какъв начин сте успели
да докоснете, да зарадвате през тази година. За мен това е вярната мерна
единица за успеха. Има едно много хубаво изречение в една книжка на
Джеймс Бари. Не, не е "Литър Пан", и няма да ви карам да пляскате с ръце,
ако вярвате, че има феи.
Всички се засмяха.
— В една друга книжка на Бари, "Бялата птичка", той е написал
така… — Започна да прелиства страниците на някакво книжле, накрая
намери тази, която търсеше, и пак намести очилата. — ,Да измислим едно
ново правило в живота. И това правило да гласи така — винаги бъди малко
по-добър от необходимото".
Господин Дупе огледа публиката.
— По-добри от необходимото! Какви прекрасни думи. Нали? По-
добри от нужното. Защото не е достатъчно само да сме добри. Трябва да
сме по-добри от нужното. Това, което харесвам в тези думи, е, че те ми
напомнят не само че ние, като човешки същества, носим добротата в себе
си, но носим и самия избор да сме добри. Какво означава това? Как се
измерва това? Не можем да мерим с дърводелски метър, нали? Както казах
и преди малко, не може да измерим в сантиметри колко сте пораснали тази
година. И за добротата няма количествена мярка. Но какво в крайна сметка
означава "да си добър"?
Пак си нагласи очилата и започна да прелиства друга малка книжка.
— Има един много добър цитат в една друга книга и, ако ми
позволите, искам да го споделя с вас. И ако имате търпението да изчакате
да го намеря… А, ето го! В "Окото на часовника" от Кристофър Нолан
главният герой е момче, което е изправено пред огромни препятствия. В
класа му има едно дете, което му помага. Погледнато отстрани е малък
жест. Но за това момче, казва се Джоузеф… е, ако ми позволите, ще
цитирам…
Той прочисти гърлото си и зачете от книжката.
— "В такива моменти Джоузеф виждаше лицето на Господ, в човешка
форма. То сияеше от доброта към него, блестеше от вяра, леко загрижено,
но винаги го галеше с поглед".
Той спря и си свали очилата.
— Сияеше от доброта към него… — повтори и се усмихна. — Какво
обикновено, простичко нещо е доброто. Толкова просто! Една подадена
приятелска ръка. Една окуражителна дума. Една усмивка, която идва при
теб.
Затвори книгата, остави я и се опря на катедрата.
— Деца, това, което искам да ви внуша днес, е разбирането за
стойността на това просто нещо — добротата. И с това да запомните този
ден. Знам, че съм печално известен с многословието си…
Тук всички отново се засмяха. Предполагам, знаеше, че се шегуват с
дългите му речи.
— … но това, което искам да отнесете у дома като опит от средното
училище, е увереността, че в бъдещето, което изберете да градите за себе
си, всичко е възможно. Ако всеки от вас реши за себе си, че ще бъде по-
добър от необходимото, независимо къде ви отведе и какво ви отреди
съдбата в бъдеще, то тогава нашият свят ще бъде по-добро място за всички
нас. И ако сте поне мъничко подобри от нужното, тогава някой ден, някъде,
може би съвсем случайно, някой ще види в лицето ви лицето на Бог.
Спря и сви рамене.
— Или лицето на това, в което вярвате като религия, или вселенска
доброта, или политическа или духовна коректност — добави бързо и се
усмихна, а всички ръкопляскахме, и най-вече родителите, които седяха
отзад.
Наградите
Речта на господин Дупе ми хареса, но да си призная, някои от другите
речи бяха доста скучни и не слушах много.
Съсредоточих се едва когато госпожа Рубин започна да чете имената
на децата, които трябваше да получат грамоти за висок успех, защото
трябваше да станем веднага щом си чуем името. Зачаках да си чуя моето,
докато тя четеше по азбучен ред. Рий Кингсли, Мая Маркович, Огъст
Пулман. Станах. Когато изчете всички имена, тя ни помоли да се обърнем
към публиката и да се поклоним. Всички ръкопляскаха.
Нямах представа къде са родителите ми. Виждах само светкавиците от
фотоапаратите и проблясващите телефони. Всички родители снимаха.
Някои махаха на децата си. Представих си как мама ми маха от някой ред
отзад, а аз дори не я виждах.
Тогава господин Дупе излезе пак на сцената и раздаде медалите за
академични постижения. Джак беше прав: Ксимена Чин спечели златен
медал за отличие във всички дисциплини в пети клас. Шарлот спечели
сребърен, но и златен за музика. Еймос взе златен медал за спортни
постижения. Бях толкова щастлив, защото след случката на зеленото
училище Еймос беше сред най-добрите ми приятели. Но бях наистина, ама
наистина безкрайно щастлив, когато господин Дупе съобщи името на
Съмър като носител на златен медал за собствена литературна творба.
Видях как тя сложи ръка на устата си и тръгна към сцената. Извиках с цяло
гърло: "Давай, Съмър! Браво!", но тя май не ме чу.
След като и последният медал беше връчен и всички наградени деца се
бяха наредили на сцената, господин Дупе се обърна към публиката и каза:
— Дами и господа, за мен е чест да ви представя нашите
изключителни ученици! Поздравления!
Не спирах да пляскам. Децата се поклониха. Бях толкова щастлив за
Съмър!
— Последната награда днес — каза господин Дупе, след като децата се
върнаха по местата си, — е медалът "Хенри Уорд Бийчър", с който се
награждават ученици със забележителни постижения през цялата година.
Обикновено досега сме го връчвали на деца, които са участвали в
благотворителни акции или са дали своя принос за училището под някаква
друга форма.
Веднага разбрах, че ще дадат медала на Шарлот, защото тя организира
онова състезание с козите, така че пак ми стана скучно и не слушах.
Погледнах си часовника: 10:56. Огладнявах. Беше си станало време за обяд.
— … Хенри Уорд Бийчър е велик борец за човешки права, живял през
деветнайсети век, и нашето училище с гордост носи неговото име —
говореше господин Дупе. Едва успявах да се съсредоточа върху думите му.
— Когато се подготвях за връчването на тази награда, пак зачетох
биографията му. И попаднах на един откъс — нещо, което той е написал и
което има връзка с темите, за които говорихме в началото, с теми, върху
които мисля цяла година. Не добротата сама по себе си, а добротата във
всеки един от нас. Силата на приятелството. Изпитанията, пред които ни
изправя съдбата, за да провери качествата ни. Силата на смелостта и
куража…
И тук се случи нещо много странно. Гласът му сякаш се пропука,
скърши се, сякаш започна да се дави. После се покашля и отпи глътка вода.
Сега вече започнах да слушам внимателно.
— Силата на куража — повтори тихо, кимна и се усмихна. После
вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Кураж. Доброта.
Приятелство. Характер. Това са нещата, които ни определят като човешки
същества и понякога ни издигат до величие. И точно това е целта на тази
награда — да видим и признаем величието.
— Но как да го направим? Как се измерва величието? Отново не
можем да ползваме линийка. Можем ли да определим дума като "величие"?
Е, Бийчър всъщност има отговор на този въпрос.
Той пак сложи очилата, прелисти книжката и зачете:
— Величието, според Бийчър, "не е в силата, а в правилното
използване на силата… Величествен е този, който има силата да носи в
сърцето си сърцата на най-много хора".
И пак, съвсем изненадващо, се задави, сложи двата си показалеца на
устните си, изчака малко и най-сетне продължи:
— "Величествен е този, който има силата да носи сърцата на най-
много хора по свой уникален и неповторим начин и чар". И тук спирам.
Ученици, дами и господа, за мен е огромна чест да връча медала "Хенри
Уорд Бийчър" на ученика с най-тихата сила, който успя да сложи и понесе в
сърцето си сърцата на всички нас. Огъст Пулман, моля заповядай да си
получиш наградата.
Полет
Хората започнаха да ръкопляскат много преди думите му да проникнат
в мозъка ми. Чух как Мая, която седеше до мен, запищя от щастие, а Майлс
от другата страна ме потупа по гърба — "Ставай! Давай, човече!". Всички
около мен викаха, усетих как хиляди ръце ме бутаха да стана, докосваха ме
и ме тласкаха по пътеката към сцената. Потупваха ме по гърба или просто
плясваха леко ръката ми. "Браво, Оги!". "Жестоко, Оги!". Чух как милиони
гласове повтаряха: "Оги! Оги! Оги!". Обърнах се да погледна Джак. Той
дирижираше всички да скандират името ми и викаше с цяло гърло, вдигнал
юмруци във въздуха, усмихнат до уши, и ми правеше знаци да вървя
напред. Еймос беше сложил длани пред устата си като тръба и точно като
тръбач тръбеше: "Давай, малко приятелче! У-хууу!"
И тогава видях Съмър. Когато минах покрай нея, тя се усмихна, вдигна
палци и само с устни ми каза: "Сладурско". Засмях се и поклатих глава. Не
ми се вярваше. Аз наистина не знаех какво става, не можех да повярвам.
Мисля, че се усмихвах, или може да съм бил ухилен като ряпа, не
знам. И докато вървях към сцената, виждах само всичките тези лъчезарни
лица, всичките тези аплодиращи ръце. И чувах как казват: "Заслужаваш го,
Оги!", "Браво, Оги!" Видях учителите си на предния ред. Господин Брауни,
госпожа Петоса, господин Роше, госпожа Атанаби, сестра Моли и всички
останали. И тези хора викаха, свиреха оглушително с пръсти в уста и се
радваха за мен.
Все едно летях. Беше толкова странно. Сякаш слънцето светеше в
лицето ми и вятърът духаше силно. Когато се приближих към сцената,
видях госпожа Джи да плаче истерично. Не, не тъжно, а както когато
плачеш от щастие. Усмихваше се и ръкопляскаше с все сила. И тогава се
случи най-странното от всички странни неща. Когато се качвах на сцената,
всички станаха на крака. Не само предните редици. Цялата публика
изведнъж се вдигна на крака, викаха, свиреха и пляскаха като обезумели.
Овации, на крака. За мен!
Минах през сцената и застанах пред господин Дупе. Той взе ръката ми
в дланите си и прошепна в ухото ми: "Само така, Оги!" После сложи
златния медал на врата ми, точно както се слагат медалите на
олимпийските игри. После ме накара да се обърна към публиката. Сякаш
гледах филм, с тази разлика, че главният герой бях аз. Сякаш аз не бях аз.
Беше като в последната сцена на "Междузвездни войни, Епизод IV: Нова
надежда", когато Люк Скайуокър, Хан Соло и Чубака ги аплодират за това,
че са разрушили Звездата на смъртта. Стори ми се, че чух музиката от
филма.
Не съм сигурен защо ми дадоха тази награда. Честно!
Не, не е така. Лъжа. Знам много добре защо.
Как да обясня? Ами например виждаш някой в инвалидна количка или
някой, който не може да говори, и започваш да се чудиш какво ли е да си на
тяхно място. Само че за повечето хора в залата… всъщност за всички хора
в залата, аз бях този човек, когото виждаш и се чудиш какво ли е да си на
негово място.
А аз съм си аз. Едно обикновено дете.
Е, щом искат да ми дадат медал за това, което съм, няма проблем. Ще
го взема. Не съм унищожил Звездата на смъртта или нещо такова, но пък
току-що завърших пети клас. А това не е лесно, повярвай ми. Дори да не си
на мое място, пак не е лесно.
Снимки
След церемонията имаше голямо парти под огромна бяла шатра в
задния двор на училището. Всички деца отидоха при родителите си, а аз не
се дърпах, ама никак даже, когато мама и татко ме прегръщаха като луди
или пък когато Вия ме стисна здраво, а после ме завъртя около себе си поне
двайсет пъти. И после баба и дядо, и вуйчо По, и леля Кейт. Всички бяха
просълзени, с мокри бузи. Но Миранда беше велика! Тя така плачеше, така
ме стискаше, че Вия буквално трябваше да ме изскубне от ръцете ѝ. После
двете се засмяха.
Всички започнаха да ме снимат, после татко събра Джак, Съмър и мен
и направи обща снимка. Сложихме ръце около раменете си и тогава за
първи път в живота си, откакто се помнех, не мислех за лицето си. Просто
се усмихвах. Голяма, щастлива усмивка. А толкова много апарати, камери,
телефони бяха насочени към мен. Клик, клик, клик. Щрак, щрак! И се
усмихвах. Майката на Съмър, родителите на Джак. Всички снимаха. После
дойдоха Мая, Рийд и Шарлот и попитаха дали може да се снимат с мен.
Клик, клик, клик. Щрак, щрак, щрак. И родителите на Шарлот и всички
други родители снимаха.
И после пък двамата Макс, Хенри, Майлс и Савана. И после Еймос и
Ксимена. И всички се събрахме, прегърнахме се, а всички родители
снимаха като пощурели. Все едно излизахме на червения килим или нещо
такова. После Лука, Айзая, Пабло, Ели. На практика всички. По едно време
вече не знаех какво се случва, суматохата беше голяма. Но това, което знам
със сигурност, е, че всички се смеехме и се прегръщахме и на никой не му
пукаше дали лицето ми е близо до неговото. Не че се хваля или нещо
такова, но имах чувството, че всички искат да са до мен.
Към къщи
Тръгнахме пеша към нас да се почерпим със сладолед и торта. Джак,
родителите му, малкият му брат Джейми, Съмър и майка ѝ, вуйчо По и леля
Кейт, чичо Бен, баба, дядо, Джъстин, Вия, Мирандa и мама и татко.
Беше един от онези прелестни юнски дни, когато небето е съвсем
синьо и слънцето грее, но не е много горещо и все още не ти се ходи на
плаж. Беше перфектният ден! Всички бяха щастливи. Все още имах
чувството, че летя, а музиката от "Междузвездни войни" свиреше
грандиозно в главата ми.
Вървях до Съмър и Джак и не можехме да спрем да се смеем. Всяко
нещо ни караше да се пукаме от смях. Бяхме в такова настроение, знаеш…
когато някой просто те поглежда и единственото, което ти остава да
направиш, е да се смееш.
По едно време чух как татко разправя някаква случка и всички се
смееха като побъркани. Както казва мама, "татко е велик комик".
Тогава забелязах, че мама не върви с останалите. Огледах се. Вървеше
бавно зад нас. Усмихваше се на себе си, сякаш си мислеше за нещо много,
много сладко. Изглеждаше щастлива.
Върнах се при нея и я изненадах с прегръдката си. Тя ме стисна
лекичко и се усмихна.
— Благодаря ти, че ме накара да ходя на училище — казах тихичко.
Тя ме притисна до себе си, наведе се и ме целуна по челото.
— Аз ти благодаря, Оги!
— За какво?
— За всичко, което ни даде, за това, че дойде в живота ни, за това, че
те има, че си ти.
После прошепна в ухото ми:
— Ти си истинско чудо, Оги. Ти си чудо.
Приложение
АКСИОМИТЕ НА ГОСПОДИН БРАУНИ
Септември
Когато имаш избор между това да направиш правилното нещо и това
да си добър, избери да си добър.
Уейн Дайър.
Октомври
Нашите дела са нашите паметници.
Надпис на египетска пирамида.
Ноември
Ако нямаш приятели, сам не си си приятел.
Конфуций.
Декември
Audentes fortuna iuvat (Съдбата обича смелите)
Вергилий
Януари
Никой човек не е остров, затворен в себе си.
Джон Дън
Февруари
По-добре е да знаеш някой от въпросите, отколкото всички отговори.
Джеймс Търбър.
Март
Добрите думи не струват много, но могат да постигнат много.
Блез Паскал.
Април
Красотата е в доброто, добрият човек ще бъде красив.
Сафо
Май
Прави всичкото добро, което можеш, с всички средства, с които
можеш, по всички начини, по които можеш, на всяко място, на което
можеш, по всяко време, по което можеш, на всички хора, на които можеш,
толкова дълго, колкото можеш.
Джон Уесли
Юни
Следвай деня и докосни слънцето.
Полифоник Сприи