Professional Documents
Culture Documents
Horhe Pricazki Za Razmisul
Horhe Pricazki Za Razmisul
Приказки за размисъл
Въведение
Трите истини
Всички ние, които сме живели в търсене на истината, сме срещали по пътя си много
идеи, които са ни съблазнявали и са заживявали в нас със сила, достатъчна да обуслови
системата ни от вярвания.
Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и
изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата — застанали на руля на нашия собствен
кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.
Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент
Екзюпери:
Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е
ефимерна…
И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и
непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е
мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:
това, което е, е.
Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея
нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.
Отново:
Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.
АЗ СЪМ!
сведе глава
с една мисъл:
ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА…
… И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да
приемем третото последствие на идеята „това, което е, е“:
Тоест:
Тази първа „истина“ е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.
II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:
Първата: __ако искам нещо__, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя
определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари,
щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път — много ниска, но винаги
съществува. Защото __нищо__ хубаво не е безплатно.
Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако
преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях,
__заслужавам ги__. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите:
хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)
M italic
А лошото?
Ако ми се случи нещо лошо, също ли е заради действие, което съм извършил? Или
защото по някакъв начин съм го заслужил?
Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без
изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори
и лошото“, не е непременно вярно.
Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които
несъмнено те не са заслужили!
Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги
детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че
животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам“, без причина, по чудо.
III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:
Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави
НИКОГА това, което НЕ ИСКА.
Повтарям казаното:
Да приемем тази идея като действителен еталон — тоест, да живеем съобразно с нея —
не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)
Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо,
което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да
платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика
между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми
струва живота.)
Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини,
които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.
Търсачът
Преди две години, когато приключвах лекция пред група двойки, разказах, както ми е
навик, една приказка като прощален подарък. За моя изненада, човек от групата поиска думата
и предложи и той да ми подари една история. Предавам тук неговата приказка, която толкова
обичам, в памет на приятеля ми Джей Рабон.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да
обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия,
така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко
преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с
чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от
лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът
установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една,
започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност
на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-
дълго време, едва надвишавала единайсет години… Налегнат от неизмерима мъка, седнал и
заплакал.
— Не, не плача за близък — казал търсачът. — Какво става в този град? Какво ужасно
нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е
това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско
гробище?
— Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен
обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му
подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е
зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Страшният неприятел
Имало едно време в едно много далечно и затънтено кралство един крал, който много
обичал да се чувства могъщ. Желанието му за власт не се задоволявало единствено с
притежаването й. Освен това имал нужда всички да му се възхищават за огромната сила. Както
за мащехата на Снежанка не било достатъчно сама да вижда колко е красива, така и той имал
нужда да се гледа в огледало, което да му казва колко е могъщ. Кралят нямал вълшебни
огледала, но пък разполагал около себе си с множество придворни и слуги, които да пита дали
той е най-могъщият човек в кралството.
Може би защото имал нужда да показва, че властта му принадлежи, той не бил нито
справедлив, нито безпристрастен, а още по-малко добър.
Един ден кралят, уморен от разказите на хората за това колко могъщ и обичан бил
магьосникът, а може би подтикван от тази смесица от ревност и страх, която поражда завистта,
скроил план: щял да организира голямо тържество, на което да покани и магьосника. След
вечерята, след като помоли за вниманието на всички, планирал да повика магьосника в
средата на залата и да го попита пред придворните дали е вярно, че умее да чете бъдещето.
Гостът имал две възможности: да отрече, с което да изгуби възхищението на околните, или да
потвърди, с което да подкрепи причините за славата си. Тогава кралят възнамерявал да го
попита на коя дата ще умре магьосникът на кралството. В отговор магът щял да назове някаква
дата, без значение коя. Кралят замислил да извади меча си и да го убие на място. Така с един
удар можел да постигне две неща: първо, да се отърве завинаги от врага си, и второ, да
покаже, че магьосникът не е успял да погледне в бъдещето и е сгрешил в предсказанието си. В
една и съща нощ щели да умрат магьосникът и митът за неговата сила…
— Не мога да ти дам точната дата, но знам, че магьосникът ще умре точно един ден
преди краля.
Тази нощ владетелят не можал да заспи. Тревожел се от това, което можело да стане,
ако на магьосника му прилошеело от храната или случайно се наранял през нощта, или ако
просто часът му настъпел.
На сутринта, рано-рано, кралят почукал на вратата на спалнята, където нощувал гостът
му.
Оттогава нататък всеки ден — сутрин или вечер — кралят посещавал покоите на
магьосника, за да се допитва до него, и уговарял нова среща за следващия ден.
Не минало много време и дори кралят осъзнал, че съветите на новия му наставник били
винаги удачни, така че в един момент, почти без да забележи, започнал да ги взема под
внимание при всяко свое решение.
Кралят вече не ходел при магьосника да го пита за здравето му, а да научи нещо, да
сподели някое решение или просто за разговор.
Докато един ден, повече от четири години след онова пиршество и без каквато и да е
причина, кралят си спомнил.
Спомнил си, че човекът, когото сега смятал за най-добрия си приятел, някога бил негов
омразен враг.
— Онази нощ не се осмелих да те убия и сега, когато сме приятели и дори повече от
приятели — братя, — ме ужасява мисълта за всичко, което щях да изгубя, ако го бях сторил.
Днес чувствам, че не мога да продължа да крия позора си от теб. Имах нужда да ти кажа всичко
това, за да ми простиш или да ме презреш, но без измама.
— Много време ти отне, преди да ми го кажеш. Но така или иначе, радвам се, че го
направи, защото това е единственото, което ще ми позволи да ти кажа, че вече го знаех. Когато
ми зададе онзи въпрос и попипа дръжката на меча си, намерението ти беше толкова явно, че
нямаше нужда да съм магьосник, за да разбера какво смяташе да сториш.
__В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме
за презрени, опасни или безполезни… Въпреки това, ако си дадем време, в един момент
разбираме колко трудно ще ни бъде да живеем без нещата, които някога сме отхвърляли.__
— Твоята смърт, скъпи приятелю, ще дойде точно в деня на смъртта ти и нито минута
по-рано. Важно е да знаеш, че аз съм стар и че часът ми сигурно наближава. Няма никаква
причина да мислим, че твоят край е свързан с моя. Това, в което сме свързани, е животът ни, не
смъртта ни.
Кралят и магьосникът се прегърнали и вдигнали наздравица, за да отпразнуват
доверието на всеки от тях в приятелството, което успели да изградят заедно.
Легендата разказва, че през същата тази нощ магьосникът… умрял в съня си.
Бил тъжен заради смъртта на приятеля си. Поради какво чудно съвпадение кралят
направил признанието си пред магьосника точно в нощта преди смъртта му?
Разказват, че кралят станал и със собствените си ръце изкопал гроба за своя приятел в
градината под прозореца си.
Погребал тялото там и прекарал остатъка от деня край купчината пръст, като ридаел
така, както се ридае само при загубата на най-обичаните същества.
Легендата разказва, че същата нощ, двайсет и четири часа след смъртта на магьосника,
кралят умрял в постелята си, докато спял.
Може би от мъка…
моля те,
не ми го казвай!
все още
да плувам
Но този път —
Хуан Безкракия
Един ден си купил електрически трион, като мислел, че той ще облекчи много работата
му.
Ако първо се бил постарал да научи как се работи с триона, идеята щяла да е наистина
сполучлива, но той не го направил.
Една сутрин, докато работел в гората, вниманието му било отклонено от вълчи вой…
Електрическият трион се плъзнал между ръцете му и Хуан наранил сериозно двата си крака.
— Не, не е това, докторе — казал Хуан. — Депресията няма нищо общо със загубата на
краката ми. Това, което най-много ми тежи, не е недъгът. Това, от което ме боли най-много, е
промяната, която претърпяха отношенията с приятелите ми.
Въпреки това, докторът решил ясно да му обясни какво се случва. Той знаел по-добре
от всеки, че мозъкът разполага с особени механизми, които могат да направят човек
неспособен да възприема недвусмисленото и очевидното.
Психиатърът обяснил на Хуан Безкракия, че приятелите му го отбягвали не защото вече
не го обичат или не искат да имат нищо общо с него.
Хуан трябвало да разбере, че приятелите му нямало да бъдат с него така, както преди,
защото неговото положение вече било различно от тяхното… Вече не били равностойни.
Хуан почувствал, че все едно камък е паднал от сърцето му, и това усещане го
успокоило.
— Нямам думи да ви кажа колко съм благодарен за помощта ви, докторе — казал Хуан.
— Колегите ви ме накараха да дойда почти насила, но сега разбирам, че са били прави. Разбрах
посланието ви и ви уверявам, че ще последвам съветите ви, докторе. Много ви благодаря,
посещението ми при вас беше наистина полезно.
Осъзнаване
Тази приказка е вдъхновена от стихотворение на един тибетски монах — Римпоче,
което пренаписах според собствения ми начин на изразяване, за да онагледя една друга черта,
която имаме ние, хората.
Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
Не я виждам
и падам в нея.
На следващия ден
излизам от вкъщи,
На третия ден
Въпреки това,
забравям
и падам в нея
На четвъртия ден
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
На петия ден
излизам от къщи.
за ямата на тротоара,
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.
На шестия ден
излизам от къщи.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.
На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
И докато подскачам,
На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по — удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.
Приказка в приказката
Един богаташ изпратил слугата си на пазара да купи храна. Но малко след като стигнал
до пазара, слугата се разминал със Смъртта, която втренчено го погледнала в очите.
— Господарю, господарю! Моля те, трябват ми кон и малко пари, за да напусна града
веднага… Ако тръгна сега, може да стигна до Тамур преди залез… Моля те, господарю, моля те!
— Така да бъде, тръгвай. Вземи черния кон — той е най-бързият, който имам.
— Благодаря, господарю — казал слугата. Целунал ръцете на стопанина си, хукнал към
обора, яхнал коня и препуснал колкото се може по-бързо към град Тамур.
Когато слугата се изгубил от погледа му, богаташът отишъл до пазара, за да потърси
Смъртта.
— И още как, учителю. Да се опитваме да избягаме от лошите мисли е все едно да идем
да ги търсим. Да бягаш от смъртта е като да отидеш на среща с нея.
— Така е.
Алчност
Докато копаех, за да издигна ограда, която да отдели моята земя от тази на съседите
ми, намерих заровено в градината старо ковчеже, пълно със златни монети.
След като изкопах ковчежето, извадих монетите и ги излъсках. Горките, бяха толкова
мръсни и ръждиви!
Докато ги подреждах на равни купчинки на масата, започнах да ги броя…
Мислех си колко ли доволен би се почувствал някой алчен човек, ако се беше натъкнал
на подобно богатство…
За щастие…
Толкова ме ядоса…
M right
че го убих!
Ако не искаше толкова отчаяно да го притежава, щях да му го дам, защото, ако има
нещо, за което не давам пукнат грош, това са нещата, които се купуват с пари…
Мечокът
Една от тях е тази древна история, която някога ми разказа моят дядо и която искам да
ти разкажа така, както я помня днес.
Това е историята на един шивач, един цар и неговия мечок.
Царят бил капризен, властен и жесток (както всички, които се окажат оплетени във
властта твърде дълго). Така че, разярен от липсата на копчето, изпратил да издирят шивача и
заповядал на следващата сутрин да бъде обезглавен от секирата на палача.
— Горкият цар? Горкият ти. Още утре главата ти ще се окаже доста далече от тялото ти.
— Съпругата му?
— По-важно!
— Кое е това, което нашият цар смята за по-важно от всичко друго на света?
— Е, и?
Царят бил очарован. Изпратил да доведат незабавно шивача и когато той се изправил
пред него, заповядал:
— Научи мечока ми на нашия език!
— Царю — казал шивачът. — Ако заповядаш на палача да отсече главата ми, утре ще
съм мъртъв и семейството ми ще успее все някак да преживява. Но ако отложиш присъдата ми,
няма да имам време да се занимавам с мечока ти… Ще трябва да работя като шивач, за да
изхранвам семейството си…
— И не забравяй — казал му царят, докато сочел с пръста си към него. — Ако след две
години мечокът не говори…
— Ти си луд! — извикала тя. — Да научиш царския мечок да говори! Ти, който дори не
си виждал мечок отблизо. Луд си. Да научиш мечок да говори… Луд си, безумец…
— За две години — продължил шивачът — може да умре царят… Мога да умра аз… И
най-важното: може мечокът да проговори!
Само от любов
От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи
успоредно на мен от другата страна на зида.
Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура,
крачеща в моя ритъм и в същата посока.
Поглеждам я отново.
Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че
разбира това, което искам да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми
продължава…
Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака… Чака ме…
Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се
към вратата, за да се срещна с нея — от нейната страна на зида.
Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко
се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си… Но дясното ми ухо засяда.
Натискам.
Не става. Не минава.
Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори и
пръста си в пролуката…
Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение… (Защото
любимата ми е там и ме чака.)
Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам,
че десният ми крак е заседнал от другата страна.
Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея.
Не мога да се върна… Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам
крака.
Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-
малко, се изправям срещу любимата ми.
— Ето ме. Най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква
цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен.
Струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно… Завинаги заедно…
Чайна церемония
M xxx-small
Срещам те…
M xx-small
Слушам те…
M x-small
Говоря ти…
M small
Прегръщам те…
Целувам те…
Притежавам те…
Притискам те…
M large
Обсебвам те…
M x-large
Поглъщам те…
M xx-large
Задушавам те…
M xxx-large
Обичам те?
Препятствия
Без да зная как, осъзнавам, че в този град мога да намеря всичко, което желая.
Поемам към него, без да се колебая. Малко по-нататък пътеката тръгва стръмно нагоре.
Ядосвам се, че не мога да постигна целта си лесно. Така или иначе, решавам да
прескоча изкопа. Отстъпвам, засилвам се и скачам… Успявам да го преодолея. Съвземам се и
продължавам да вървя. Няколко метра по-нататък се появява втори изкоп. Отново се засилвам
и също го прескачам. Тичам към града: пътят изглежда открит.
Невъзможно е да я прескоча.
Разбирам, че са там, за да се построи мост. Никога не съм бил сръчен в ръцете… мисля
да се откажа.
Чувствам се сломен…
Няма как.
Решавам да се покатеря.
Изведнъж виждам край пътя едно дете, което ме гледа, сякаш ме познава.
Усмихва ми се съзаклятнически.
което приказките
Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола
или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до
дървената стълба, водеща към спалните.
Мимолетност
Родих се призори,
а около пладне
И не че ме е страх,
че може би утре
за да направя
всичко,
което съм
отлагал.
Градът на кладенците
Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света. Градът бил
населен с кладенци. Живи… но все пак кладенци. Кладенците се различавали помежду си не
само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с
външния свят). Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни;
скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които
излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо
обикаляли от единия до другия му край.
Един ден в града се появила „мода“, която сигурно била родена в някое градче на
човеци. Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи
много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а
съдържанието.
Минало време.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението,
други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във
вътрешността си… На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да
увеличи вместимостта си, като се разшири.
Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в
себе си… намерил вода!
В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни… И също
започнал да става по-дълбок… И също стигнал до вода… И също напръскал наоколо, с което
създал втори зелен оазис в града…
— Не знам какво ще правя — отговарял. — Но засега колкото повече вода вадя, толкова
повече из вира.
Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях
намерил на дъното си, е една и съща…
Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да
се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да
дадат…
Логиката на пияния
Един човек влиза в някакъв бар, сяда на бара и поръчва пет чаши уиски.
— Момче! Дай още три уискита. — Засмива се кратко и добавя: — Без лед.
Приказка без И
Не изглеждаше зле.
Гневът,
презрението,
агресията,
пренебрежението,
самотата.
Изкуши се да вземе огледалото със себе си, но бързо отхвърли тази мисъл. В света вече
имаше твърде много неприятни неща, за да се нагърбва с още едно.
Вече не виждаше света наоколо, нито пътеката, нито собствения си образ, отразен в
огледалото. Но не можеше да избяга от спомена за този образ.
На озлоблението,
на болката,
на самотата,
на безсърдечието,
на страха,
на презрението.
Онази буква.
Онази.
Епилог
за тях,
за останалите хора.
Но без __и__
нещата ви.
твоите,
Така се случва…
в същото
неизменно
глупаво
огледало.
Искам
Искам да си близо, без да ме завземаш. Искам да познаваш моите черти, които най-
силно те отвращават.
Безусловно.
Имало едно време един човек, които живеел съобразно това, което представлявал:
В един хубав ден, незнайно защо, забелязал, че хората започнали да го ласкаят, като му
казват колко е висок:
— Колко си пораснал!
— Колко си пораснал!
Нищо подобно: виждал се нормален — нито особено висок, нито особено нисък.
Тъй като не останал много доволен от това, решил да отбележи с тебешир на стената
най-високата точка на главата си (така че да има достоверна мярка за растежа си).
— Колко си пораснал!
Минали дни.
— Колко си пораснал!
— Завиждам на ръста ти…
Човекът бил много здравомислещ и си казал, че за всичко това трябва да има някакво
обяснение.
— Колко си пораснал!
Носел дрехи, които го правели да изглежда построен, и си купил няколко чифта обувки
на платформи.
— Колко си пораснал!
— Завиждам на ръста ти…
Така минавало времето, докато един ден… срещнал някакво джудже. Суетният човек
побързал да застане до него, като вече си представял какво щяло да каже джуджето. Чувствал
се по-висок от всякога…
— Вижте какво, от моята височина всички ми се виждат гиганти и честно казано, вие не
ми се струвате по-огромен от останалите.
— Джудже!
Взел метъра и разтреперан, се премерил, с което се потвърдило това, което вече знаел.
Човекът заплакал.
Погледнал през прозореца и видял хората от квартала, които минавали пред къщата
му… Всички му се стрували толкова високи!
Изплашен, отново се затичал към огледалото в хола и застанал пред него — този път, за
да се увери, че не се е смалил.
И тогава разбрал…
Съвсем обикновен…
Като всички…
Тъгата и яростта
На Ана-Мария Бово
В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се
отразявали всички нюанси на зеленото…
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата да не обича, то е собствената й голота.
Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на
Яростта.
Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта — сляпа, жестока,
страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че
Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.
Писмо от един самопризнал си убиец
Уважаеми господине,
Имам предвид, че аз разполагам с името и адреса ви. Знам на колко години сте,
познавам вкусовете ви, знам къде ходите на почивка, марката на колата, която карате. Знам
името на съпругата, децата и дори на кучето ви — порода кокер (Понго, нали така?). Спирам
дотук с мисълта, че може би всички тези сведения ще ви поразтревожат.
Изключение от правилото, което иначе ръководи живота ви, лош момент, грешка,
невъзпитание… Дано ме разбирате, господин адвокат. За човек като мен, който не признава
недомлъвките и нюансите, нещата или са, или не са. И единственият начин да установя дали
сте, или не сте кучи син, бе да ви разследвам, да ви изследвам сериозно…
Така и направих!
На 24 юли, ден след инцидента, в един и половина следобед, застанах на същия ъгъл
между „Артигас“ и „Авелянеда“ и зачаках да минете, като ме крепеше предположението, че
вие, както и аз, не променяте ежедневния си маршрут (винаги ме е изненадвала противната
мания, която имаме ние, хората, да затвърждаваме поведението си в навици: винаги ядем по
едно и също време, обличаме се в един и същ цвят, летуваме в един и същи град, пушим
същата марка цигари и разбира се, минаваме по едни и същи улици, за да идем от едно място
на друго).
Вие не сте изключение. И така в два часа и четиринайсет минути отново завихте с БМВ-
то си по „Артигас“ към „Гаона“ и заобиколихте дупката, доближавайки се към десния тротоар.
Този ден нямаше вода, нито пресичащ старец. Нямаше гримаса или нещо, което да
отклони вниманието ми и да ми попречи да си запиша регистрационния ви номер: B-2153412.
Как така фактът, че някой заема поста на полицейски началник или заместник-началник,
му позволява да присвои парче от града, за да държи там колата си и на всичкото отгоре да
прехвърля това право на други?
Докато ругаех под сурдинка вас, полицията, общината и системата, паркирах и извървях
двете пресечки обратно до „Санта Фе“.
Признавам, че до момента, в който влязох в кабинета ви, все още се отнасях със
съмнение към подозренията си. Случката в квартал Флорес и „привилегията“ на паркинга
срещу полицията ми се виждаха недостатъчни… Но когато секретарката ви Мирта (русата, която
има две деца и живее в Линиерс) ми даде приемен час за следващия понеделник в два
следобед, осъзнах, че вие никак не уважавате околните. Защото секретарката ви, господин
адвокат, следва вашите напътствия и както вие, така и аз знаем, че няма как да пристигнете в
два, след като в два и четвърт… завивате по улица „Артигас“ във Флорес!
Когато човек има час в два, а вие пристигате в три без четвърт, какво според вас прави
този човек, докато ви чака? Какво прави с правния си проблем, с нетърпението и тревогата си?
Не знаете какво прави, нали, господин адвокат? Не знаете и пет пари не давате… Да чака.
Другите нека чакат.
Признавам, че мнението ми за наказателните адвокати никога не е било особено
високо. Винаги съм мислил, че хората би трябвало да имат определена представа за себе си,
свързана с професията, която по-късно избират. Не може да е случайност, че почти всички
лекари са хипохондрици, почти всички икономисти са мошеници и че не съществуват адвокати,
на които може да се вярва. Отделих много от месеците, които отне това разследване, да
изучавам психология, тъй като се опитвах да ви разбера и да проумея мисленето ви. Главата ми
не можеше да побере как човек, който се е посветил на правосъдието, може да има толкова
изкривена представа за морал и справедливост. Тогава се запознах с така нареченото
„формиране на реакция“ (механизъм, според който човек следва определено положително
поведение, целящо да компенсира някое възмутително негово желание…)
Психологията би била много по-великодушна към вас, отколкото аз, господин адвокат.
За науката вие „сублимирате импулсите си“ чрез професията, което, казано по този начин,
звучи дори похвално. Не, господин адвокат. Няма формиране на реакция, което да оправдае
например това, че благодарение на вас клиентът ви Фуентес Орбиде е на свобода, след като
натопи своя съдружник и шурей. Вие знаехте, че другият е невинен. Знаехте, че в резултат на
вашата реч и на начина, по който бяхте — изградили защитата си, на мястото на клиента ви в
затвора ще попадне неговата жертва. И въпреки това, го направихте. Вие не защитавахте
правосъдието, господин адвокат. Нито клиента си.
Вие защитавахте джоба си, репутацията си, професионалния си интерес. Две седмици
след като арестуваха горкия съдружник на вашия клиент, някой заговори за случая във ваше
присъствие в един от коридорите на съда. Коментарът беше своеобразен упрек за това, че „сте
го изпратили в затвора“… Помните ли отговора си, господин адвокат? Думите ви отекват в
главата ми, все едно че съм бил там и съм ги чул с ушите си. Казахте: „Ами като не може да си
позволи добър адвокат, майната му!“. Няма смисъл от психологически оправдания за вас,
господин адвокат. Толкова долни действия не могат да бъдат обяснени със сублимиране.
Интересува ме, защото аз съм вашата съпруга, господин адвокат, която би искала
понякога да обядва с вас, и защото, по някакъв начин, съм и любовницата ви, която би искала
да не обядва с вас някои вторници. Интересува ме, защото съм невинният затворник, който
плаща в килията за нещо, което не е направил. Интересува ме, защото, по един или друг начин,
съм момченцето, което се опитва да продава цветя в ресторанта на улица „Алвеар“…
Кой знае…
Без съмнение най-честната би била чисто и просто да бъдете убит. Тоест, най-накрая
някой да реши да убие това, което тъй архетипно онагледявате за нас, околните.
Не ви пиша, за да се разкаете…
Тази малка финална загадка, прибавена към нашата история, ми допада много, защото
я приближава до любимите ми криминални романи. Ще запазя за себе си тайната как го
направих, за да мога да ви пиша отново, ако се появи още нещо, което трябва да ви кажа.
Пазете се, адвокат Аянак, пазете се! Не бих искал някаква глупава небрежност да
причини истинска злополука, която да обезсмисли целия ми труд.
Х.М.А.
Илюзия
Воинът
Винисиус де Моралес*
Името му било Хорма` и тази история разказва как веднъж, докато яздел с трима свои
другари от един град към друг, попаднали в засада, организиране от най-жестоките им
врагове.
Щял да остане там докато раните му зараснат. Междувременно щял да запали голям
огън под олтара, пред огромното каменно изображение на бога, и щял да хване някакво
животно, което да принесе в жертва в негова чест.
Воинът прекарал в пещерата още пет дни и пет нощи, през които лекувал раните си и
славел Готсу`.
През цялото това време не позволил да загасне пламъкът, който озарявал олтара.
На шестия ден Хорма` разбрал, че е време да продължи пътя си, но преди да тръгне,
решил да остави някакъв дар в знак на вечната си благодарност към Готсу`.
Хорма` излязъл от пещерата и седнал на една скала край пътеката, за да помисли над
проблема. Знаел, че пламъкът може да бъде поддържан чрез малко масло, но това не било
достатъчно.
Един монах в бяло расо, който вървял по пътеката, се спрял срещу Хорма`.
— Не ми се вярва — казал воинът. — Тази пещера, братко, е храмът на бог Готсу`, когото
преди пет луни нарекох свой покровител, към когото са отправени молитвите ми и който е
висшият идеал на борбата ми. Скоро трябва да потегля и бих искал да го славя навеки, но не
знам как да направя така, че пламъкът, който запалих да гори вечно.
Монахът поклатил глава и сякаш отгатнал пътя, който била изминала мисълта на война,
казал:
Хорма` не отговорил.
Бунт
Неочаквано се позвъни.
— Там ли си? — чух. — Време е!
Замислих се да хвана чука и да го направя… с малко късмет бих могъл — само с един
удар — да сложа край на безкрайното мъчение.
Ще е прекрасно.
Край на контрола…
Край на бързането…
Край на затвора!
И друг…
__Ние__ сме създали тъмничарите си и сега — без тях — обществото няма как да
съществува.
Трябва да призная…
Мечти семенца
В тишината на размишлението ми
като семенце,
но и пълно с възможности.
И виждам в недрата му
докато расте.
и толкова са семената,
чакат да покълнат,
да се вслушаме
в хората и обстоятелствата,
в болката и радостта,
в победите и пораженията.
да се видим,
да се чуем,
да се разберем.
предчувствия
семената на мечтите ни
ще се превърнат в дървета,
ще разперят клони —
28 ноември 1984 г.
В известен смисъл беше твърде млад, най-вече предвид възрастта, която статистиките
отреждат на смъртта.
Ако имаше нещо, което този мой приятел, който сега лежи тук, да обичаше повече от
действието, то беше зрелищността на нещата. Любовите му трябваше да бъдат страсти.
Вкусовете му — необятни. Работата му — несравнима. Енергията му — неизчерпаема. Поради
това в професионално отношение беше чудесен специалист по катарзисна терапия. Никой не
умееше да задейства пълен с емоционален заряд _актинг_ така, както той. (Днес се питам дали
не беше точно това, което винаги търсеше за себе си? В края на краищата той винаги се
оплакваше, че не намира терапевт, способен да му окаже трайна помощ. Какво е искал? Може
би терапевт като самия себе си…)
Всичко това, казано и видяно по този начин, го прави да изглежда възхитителен човек.
Как да не се влюбиш в някой, който се отдаваше на всяко нещо, което правеше — голямо или
малко, — с един и същ абсурдно безпределен ентусиазъм? Все пак лъскавата монета имаше и
друго лице или както обичаше да казва той, същата тази действителност имаше друг, по-жалък
образ… Може би отблъскващата страна в тази негова особеност или — защо не — двигателят
на тези негови черти беше следният: Този човек се отегчаваше много лесно. Вероятно този бе
единственият истински импулс на всички действия на моя голям приятел и колега. Той се
увличаше и след това се отегчаваше от хората, работата, спорта, стиловете на обличане и на
говорене. Ако трябва да сме честни, също така му дотягаха различните мирогледи и
разбирания. Въпреки това, днес — когато по законите на живота е настъпил час за равносметка
— трябва да призная, че имаше и неща, които никога не му омръзнаха. Живя за тях и с тях с
цялата страст, с която се наслаждаваше или изстрадваше другите си преживявания. Най-яркият
пример, който ми идва наум, е, че никога не го видях уморен, отегчен, раздразнен или
пренебрегващ децата си.
Няма съмнение, че този човек обичаше децата си повече от всичко на света. Обичал ли
е някого така, както обичаше децата си? (Не „толкова много“, а просто „така“, както обичаше
децата си.) Още нещо: дали е обичал някого повече от един път (в смисъла, който той даваше
на думата „обич“)? Сиреч, дали е приел някого безусловно? Това безспорно е загадка. Въпрос,
над който ще умуват биографите. Моето скромно мнение е, че той обичаше през цялото време,
освен когато… беше влюбен в някого. Защото, когато този човек беше влюбен, способността му
да обича, да приема и да проявява щедрост сякаш изчезваше и вместо нея на бял свят излизаха
най-себичните му претенции, най-нездравите му очаквания, най-заробващите му
зависимости…
Може да има съмнения за това дали е обичал или не, но няма съмнение, че никога не
се е чувствал истински обичан.
Дори самият той никога не разбра как успя да го постигне, но никога не разчиташе на
никого. Имам предвид, наистина да разчита на някого. Да разчита безусловно, както той
искаше. Дълбоко в себе си знаеше, че никой човек не разчита безусловно на друг, но все пак
продължи нелепото издирване на съществото, в чийто скут да сведе по детски глава и
отпочине без задръжки, със затворени очи и свален гард… без съмнения и без страх.
И така, дали е останал заради любовта си към тази жена, или е бил закотвен от
страховете си?
Въпреки това, днес, когато съм изправен срещу това тяло, смятам да говоря единствено
за мъжа. Той вярваше, че е бил чудесен другар (поне преди да се отегчи и напусне борбата или
по-точно, да остави борбата в ръцете на жената). Вярваше, че е изтърпял нетърпимото, че е
понесъл всичко и направил всичко възможно, за да изгради връзката, за която бе мечтал.
Глупакът винаги винеше жена си за тези разминавания. И справедливо или не, умря с
мисълта, че жена му не беше се оказала на висотата на положението.
През последните години натрупа също така озлобление и мъст, които омърсиха живота
му… И никога не стигна до водите на спокойно езеро, където да измие отвратителната
мръсотия, събирана с години.
Важно е да се знае, че много по-силен от любовта му към нея беше начинът, по който
този човек __обичаше__ жената. Защото (и това не може да се отрече) никога не е обичал
никого така, както обичаше нея. Никога!
Страхът!
Или поне желанието му да живее беше по-голямо от това да умре. Защото, въпреки
всичко казано досега, този човек се наслаждаваше на живота, а околните — поне той така
мислеше — се радваха на съществуването му. Но внимание: тази взаимна радост трябваше
постоянно да се поддържа „от разстояние“.
Защото той имаше един ненавистен навик или по-точно — ужасна пристрастеност:
абсурдно влечение към откровеността, с която заобикалящият го свят нито бе свикнал, нито
мислеше да свиква. И тази нелепа мания да бъде откровен му навличаше множество
проблеми. Човекът казваше: „Аз съм добър терапевт“ — и хората му лепваха прозвището
„самохвалко“.
Остава многото или малкото (аз мисля, че беше много), което този човек даде, остави,
научи и с което помогна на пациентите си.
M center
да кажем —
за да бъде щастлив…
И го постигна!
Може би — след всичко изречено — вече има смисъл епитафът, който той самият
поиска да бъде изписан на гроба му:
изпитваш увереността,
че си на правилния път
В тази история се разказва за един прочут хасидски равин: Баал Шем Тов. Баал Шем Тов
бил много известен в общността си, защото всички казвали, че е толкова милостив човек, тъй
добродушен, непорочен и чист, че когато говорел, Бог се вслушвал в думите му. Бил възпитан в
традицията на родното си място, според която всички, които имали неизпълнено желание или
се нуждаели от нещо, което не били успели да постигнат, отивали при равина. Баал Шем Тов ги
събирал веднъж в годината, в нарочен ден, който сам избирал. И водел тези хора до едно
определено място насред гората, което познавал. Легендата разказва, че като стигнели там,
Баал Шем Тов запалвал огън от съчки и листа по много особен и красив начин, след което
много тихо, сякаш сам си говорел, произнасял някаква молитва.
__И разказват…__
Че Бог толкова харесвал думите, които изричал Баал Шем Тов, бил толкова запленен от
огъня, запален по този начин, така възлюбвал хората, събрани на онова място в гората… че не
можел да откаже на молбата на Баал Шем Тов и изпълнявал желанията на всички, които се
намирали там. Когато равинът умрял, хората осъзнали, че никой не знаел думите, изричани от
Баал Шем Тов по време на общата им молитва. Но познавали мястото в гората и знаели как да
запалят огъня. Веднъж в годината, следвайки традицията, установена от Баал Шем Тов, всички,
които имали някаква нужда или неизпълнено желание, се събирали на същото място в гората,
запалвали огъня по начина, който били научили от стария равин, и понеже не знаели думите на
молитвата, изпявали някоя песен, рецитирали псалм или просто се гледали и си говорели за
разни неща на същото онова място около огъня.
__И разказват…__
Че Бог толкова харесвал запаления огън, мястото в гората и събраните хора… че макар
никой да не казвал подходящите думи, пак изпълнявал желанията на всички, които се
намирали там.
И ето ни нас.
M italic
И разказват…
и някой да я изслуша,
и Той, зарадван,
Така да бъде…
$id = 4218
__Издание:__
ISBN 978-954-26-0726-7