Ювал Ноа Харари

HOMO DEUS
Кратка история на бъдещето

ПАРАДОКСЪТ НА ЗНАНИЕТО

Предвиждането, че в XXI в. човечеството вероятно ще се стреми към

безсмъртие, блаженство и божествени сили, може да разгневи, отблъсне или
изплаши много хора, затова са необходими някои пояснения.
Първо, това няма да е на дневен ред за повечето индивиди през следващите
десетилетия. Това ще е дневният ред на човечеството като колектив. Повечето
хора вероятно ще имат незначителна роля - или изобщо никаква - в тези
начинания. Дори масовият глад, епидемиите и вой ните вече да не са така
разпространени, милиарди хора в развиващите се страни и по-изостаналите
региони ще продължат да се борят с бедността, болестите и насилието, докато
елитите се опитват да си осигурят вечна младост и божествени способности. Това
изглежда дълбоко несправедливо. Човек би казал, че дори само едно дете да
умира от глад или само един възрастен да загива във вой ната между
наркобароните, човечеството трябва да съсредоточи всичките си усилия за
премахването на тези злини. Едва след като последният меч бъде превърнат в
рало, можем да си поставяме големи нови цели. Но историята не се развива по
този начин. Онези, които живеят в дворци, винаги са имали различни цели от
хората, които живеят в колиби, и това надали ще се промени в XXI в.
Второ, това е историческо предвиждане, не политически манифест. Дори да
пренебрегнем съдбата на хората от бордеите, съвсем не е ясно защо трябва да се
стремим към безсмъртие, блаженство и божественост. Поставяй ки си тези цели,
може би ще допуснем голяма грешка. Но историята е пълна с големи грешки.
Съдей ки по ценностите ни - и в миналото, и днес, - вероятно ще се опитаме до
постигнем блаженство, божествена сила и безсмъртие - дори това да ни убие.
Трето, да се стремиш, не означава да постигнеш. Историята е низ от прекомерни
надежди. Руската история през XX в. до голяма степен се определя от опита на
комунистите да премахнат неравенството, кой то обаче завърши без успех. Моето
предвиждане е за онова, което човечеството ще се опита да постигне през XXI в. -
не онова, което ще успее да постигне. В бъдеще икономиката, обществото и
политиката ще се формират от опита да бъде победена смъртта. Това не означава,
че в 2100 г. хората ще са безсмъртни.
Четвърто, и това е най -важното, предвиждането ми е не толкова пророчество,
колкото начин да говорим за избора, пред кой то сме изправени днес. Ако
дискусията ни накара да направим различен избор и предвиждането се окаже
погрешно, толкова по-добре. Какъв е смисълът да се правят предвиждания, ако те
не могат нищо да променят?
Някои комплексни системи като атмосферните условия нехаят за нашите
предвиждания. Процесът на човешкото развитие обаче се влияе от тях и реагира
на влиянието им. Всъщност колкото по-точни са предвижданията ни, толкова
повече реакции предизвикват. Парадоксът е, че колкото повече данни натрупваме
и колкото по-мощни стават компютрите ни, толкова по-непредсказуеми и по-
неочаквани стават събитията. Колкото повече знаем, толкова по-малко можем да
предвидим. Представете си например, че един ден експертите разгадаят
основните закони на икономиката. Когато това се случи, банките, правителствата,
инвеститорите и клиентите ще започнат да използват тези нови знания, за да
дей стват по нови начини и да спечелят преимущество пред съперниците си. Каква
е ползата от новите знания, ако не водят до нови начини на поведение? Уви,
когато хората променят поведението си, икономическите теории остаряват. Може
и да знаем как е функционирала икономиката в миналото - но вече не разбираме
как функционира в настоящето, да не говорим за бъдещето.
Това не е хипотетичен пример. В средата на XIX в. Карл Маркс има блестящи
икономически прозрения. На базата на тези прозрения той предсказва все по-
ожесточен конфликт между пролетариата и капиталистите, кой то ще завърши с
неизбежна победа на пролетариата и крах на капиталистическата система. Маркс
е уверен, че революцията ще започне в страните, които са начело на
индустриалната революция - Великобритания, Франция и САЩ, - и оттам ще се
разпространи по цял свят.
Маркс обаче забравя, че капиталистите умеят да четат. Отначало само група
последователи приемат Маркс сериозно и четат трудовете му. Но когато
социалистическите агитатори започват да печелят привърженици и влияние,
капиталистите започват да се тревожат. Те също внимателно изучават
„Капиталът“ и възприемат много от похватите и идеите на марксисткия анализ. В
XX в. всички - от уличните хлапаци до президентите - прилагат марксистки
подход към икономиката и историята. Дори закоравели капиталисти, които
яростно отхвърлят марксистката прогноза, използват марксистката диагноза.
Когато анализира ситуацията във Виетнам или Чили през 60-те години на XX в.,
ЦРУ разделя обществото на класи. Когато гледат глобуса, Ричард Никсън и
Маргарет Тачър се питат кой контролира основните средства за производство. От
1989 до 1991 г. - когато Джордж Буш е президент - комунистическата „империя на
злото“ рухва, но в изборите през 1992 г. Буш е победен от Бил Клинтън.
Печелившата предизборна стратегия на Клинтън е резюмирана в мотото:
„Икономиката е всичко, глупако!“ Маркс едва ли би могъл да го формулира по-
добре.
Приемай ки марксистката диагноза, хората променят съответно и дей ствията
си. Капиталисти в страни като Великобритания и Франция се стремят да
подобрят участта на работниците, да засилят тяхното национално самосъзнание
и да ги интегрират в политическата система. Затова, когато работниците започват
да гласуват на избори и партиите, които защитават тяхната кауза, идват на власт
първо в една, после в друга, после в трета страна, капиталистите могат да
продължат да спят спокой но в леглата си. Предвижданията на Маркс не се
сбъдват. Комунистически революции никога не разтърсват водещи индустриални
сили като Великобритания, Франция и САЩ, а диктатурата на пролетариата е
изхвърлена на бунището на историята.
Това е парадоксът на историческото знание. Знание, което не променя
поведенческите модели, е безполезно. Но знание, което променя тези модели,
бързо губи значението си. С колкото повече информация разполагаме и колкото
по-добре разбираме историята, толкова по-бързо историята променя посоката си
и толкова по-бързо знанията ни остаряват.
 Преди векове човешките знания нарастват бавно, затова и политиката, и
икономиката също се променят с бавни темпове. Днес знанията ни се увеличават с
бясна скорост и на теория ние би трябвало да разбираме света все по-добре и по-
добре. На практика обаче се случва точно обратното. Новопридобитите знания ни
водят към по-бързи икономически, социални и политически промени; опитвай ки
се да разберем какво се случва, ние ускоряваме процеса на натрупване на знания,
а това от своя страна води до още по-бързи и по-големи сътресения. В резултат
ние сме все по-неспособни да осмислим настоящето и да предвидим бъдещето.
През 1016 г. е било относително лесно да се предвиди как ще изглежда Европа
през 1050 г. Е, да, някои династии можели да рухнат, можели да нахлуят
непознати врагове, можели да настъпят природни бедствия; очевидно било обаче,
че през 1050 г. в Европа все така ще управляват крале и свещеници, че обществото
ще е земеделско, че повечето от членовете му ще са селяни и че те ще продължат
да търпят глад, епидемии и вой ни. През 2016 г. ние обаче нямаме никаква
представа как ще изглежда Европа през 2050 г. Не можем да кажем каква ще е
политическата й система, как ще е структуриран ней ният трудов пазар, нито дори
какви тела ще имат обитателите й .