ГВОЗДЕЯТ, НA КОЙТО ВИСИ

ВСЕЛЕНАТА
Технохуманизмът е изправен пред още една сериозна заплаха. Като всички
хуманистични религии технохуманизмът също провъзгласява човешката воля за
свещена - нещо като гвоздей , на кой то виси цялата Вселена. Технохуманизмът
очаква желанията ни да избират кои умствени способности да развиваме и така
да формират бъдещите ни умове. Какво обаче ще се случи, когато благодарение на
технологическия прогрес ще можем да формираме и манипулираме самите
желания?
Хуманизмът винаги е подчертавал, че не е лесно да идентифицираме
автентичната си воля. Когато се опитваме да чуем собствения си глас, ние често
потъваме в какофония от противоречиви шумове. Всъщност понякога ние не
искаме да чуем автентичния си глас, защото той може да ни разкрие неприятни
тай ни и да постави неудобни въпроси. Много хора полагат големи усилия да не се
опознаят твърде добре. Успешна юристка, напредваща бързо в кариерата си, може
би ще заглуши вътрешния глас, кой то й казва да направи професионална пауза и
да си роди дете. Жена, хваната в капана на несполучлив брак, се страхува да не
изгуби сигурността, която той й дава. Вой ник, измъчван от чувство за вина, е
преследван от кошмари за жестокостите, които е извършил. Млад мъж, кой то се
колебае относно сексуалната си идентичност, и в личния си живот се придържа
към принципа „не питай , не казвай “ . Според хуманизма за нито една от тези
[224]

ситуации няма очевидно решение, еднакво подходящо за всички. Но хуманизмът

изисква от нас да проявим смелост, да се вслушаме в посланията на вътрешните
си гласове, дори те да ни плашат, после да идентифицираме най -автентичния
измежду тях и да последваме съветите му, независимо от трудностите.
Технологичният прогрес си поставя съвсем други цели. Той не иска ние да
слушаме вътрешните си гласове; той иска да ги контролира. След като изучим
биохимичната система, която произвежда тези гласове, ние можем да си поиграем
с копчетата - тук да усилим звука, там да го намалим - и така да направим живота
много по-лесен и приятен. Ще дадем риталин на обърканата юристка, прозак на
гузния вой ник и сипралекс на неудовлетворената съпруга. И това е само началото.
Хуманистите често са ужасени от такъв подход, но по-добре да не избързваме с
присъдите. Хуманистичното предписание да се вслушваме във вътрешния си глас,
е съсипало живота на много хора, докато подходящата доза от подходящото
лекарство значително е подобрила самочувствието и емоционалния живот на
милиони. За да могат наистина да чуят себе си, някои хора трябва първо да
намалят звука на вътрешните си крясъци и тиради. Според съвременната
психиатрия много „вътрешни гласове“ и „автентични желания“ не са нищо друго,
освен продукт на биохимични разстрой ства и неврологични заболявания. Хора,
страдащи от клинична депресия, често се отказват от обещаваща кариера и
удачни връзки, защото някаква биохимична повреда ги кара да виждат всичко
през тъмни очила. Вместо да слушат тези деструктивни вътрешни гласове, може
би би било по-добре да им затворят устата. Когато журналистката Сали Адий
използва „каската на вниманието“, за да заглуши гласовете в главата си, тя не
само става отличен снай перист, но и получава много по-голямо самочувствие.
Като личност, всеки от нас може да има различно мнение по тези въпроси. Но от
историческа перспектива е ясно, че сме свидетели на нещо епохално. Най -важната
хуманистична заповед - „Слушай себе си!“ - вече не е толкова безспорна.
Научавай ки се да увеличаваме и да намаляваме звука на вътрешния си глас, ние
се отказваме от вярата в автентичността, защото вече не е ясно чия ръка върти
копчетата. Заглушаването на досадните шумове в главата ми изглежда чудесна
идея, стига да ми позволи най -сетне да чуя съкровеното си автентично Аз. Но ако
няма автентично Аз, как ще реша кои гласове да заглуша и кои да усиля?
Да приемем, просто като хипотеза, че след няколко десетилетия
изследователите на мозъка ще ни осигурят лесен и сигурен контрол върху много
от вътрешните ни гласове. Да си представим млад гей от семей ство на дълбоко
религиозни мормони, кой то, след като години е криел сексуалната си ориентация,
най -сетне е събрал достатъчно пари, за да се подложи на операция. Отива в
болницата със 100 000 долара в джоба, твърдо решен, че ще излезе оттам
„истински мъж“. На входа на болницата спира и започва да си повтаря наум
думите, които ще каже на лекаря: „Докторе, ето ви 100 000 долара. Моля ви,
направете така, че никога вече да не пожелавам мъже.“ После натиска звънеца и
на вратата се появява същински двой ник на Джордж Клуни. „Докторе - смотолевя
смаяният младеж, - ето ви 100 000 долара. Моля ви, направете така, че никога вече
да не поискам да бъда хетеросексуален.“
Успяло ли е автентичното Аз на младежа да надвие религиозните
предразсъдъци, които са му били внушавани? Или моментното заслепение е
станало причина да изневери на себе си? Или може би просто няма автентично Аз,
което да следваме или на което да изневеряваме? Щом можем да се научим да
модулираме и премодулираме собствената си воля, ние вече не можем да я
възприемаме като върховен източник на смисъл и авторитет. Защото, каквото и
да казва волята ни, винаги можем да я накараме да каже нещо различно.
Според хуманизма единствено човешките желания изпълват света със смисъл.
Но ако можем да избираме желанията си, на каква основа ще направим избора си?
Да предположим, че в началото на „Ромео и Жулиета“ Ромео трябва да реши в кого
да се влюби. Да предположим, че дори след като вземе решение, Ромео винаги
може да се откаже от него и да го промени. Що за пиеса би било това? Това е
пиесата, която технологичният прогрес се опитва да напише за нас. Когато
желанията ни затрудняват, технологията обещава да ни измъкне от трудното
положение. Когато гвоздеят, на кой то виси цялата Вселена, е закован на
неподходящо място, технологията ще го извади оттам и ще го закове другаде. Но
къде точно? Ако можех да забия този гвоздей където и да е в Космоса, къде трябва
да го поставя и защо точно там?
Хуманистичните драми настъпват, когато хората изпитват неуместни желания.
Например изключително неуместно е Ромео от рода Монтеки да се влюби в
Жулиета от рода Капулети, тъй като Монтеки и Капулети са заклети врагове.
Технологичното решение на драми от този род е да се направи така, че никога да
не изпитваме неуместни желания. Колко болка и скръб биха били спестени, ако
вместо да изпият отровата, Ромео й Жулиета можеха просто да вземат едно хапче
или да си сложат каска и така да пренасочат обречената си любов към други
партньори.
 Технохуманизмът е изправен тук пред нерешима дилема. Той приема
човешката воля за най -важното нещо във Вселената и затова насърчава
човечеството да разработва технологии, които да контролират и манипулират
волята. В край на сметка, да установиш контрол върху най -важното нещо на света,
е много примамливо. Но ако някога успее да постигне такъв контрол,
технохуманизмът няма да знае какво да прави с него, защото човекът - нищо че е
свещен - ще се превърне просто в още един дизай нерски продукт. Ние никога
няма да можем да се възползваме от тези технологии, докато вярваме, че
човешката воля и човешките преживявания са върховният източник на
авторитет и смисъл.
Именно поради тази причина една по-смела технорелигия се опитва изцяло да
прекъсне хуманистичната пъпна връв. Тази технорелигия проповядва свят, кой то
не се върти около желанията и преживяванията на каквито и да са същества -
човешки или създадени по образ и подобие на човека. Какво би могло да замести
желанията и преживяванията като единствен източник на смисъл и авторитет?
До днес се е появил само един кандидат: седи в приемната на историята и чака за
интервю. Този кандидат е информацията. Най -интересната нова религия е
датаизмът, кой то не се прекланя нито пред богове, нито пред човека; датаизмът
обожествява информацията.