Professional Documents
Culture Documents
Конфликтите като собственост
Конфликтите като собственост
Необходимо въведение
Настоящата статия е основополагащият текст на Нилс Кристи за възстановителното
правосъдие. Сигурно затова в него той дава много информация за изворите на
интелектуалното и етично вдъхновение за неговата критическа криминология. От
предишните публикации в „Култура” знаем за влиянието, което оказват Зигмунт Бауман и
Хана Арендт в разбирането му за обезличаващото и отчуждаващо влияние на
институциите върху хората, което се превръща в основен антисоциален фактор. В
„Конфликтите като собственост” Кристи споменава още двама от своите учители - Иван
Илич и Пауло Фрейре. Общото за тях е чувствителността им към властта, критиката към
хегемонията и господството на институциите, предрешени като „прогрес”,
„професионализъм”, „технологии”, както и убедеността им, че диалогът е основа на
човешката общност (древна и настояща) и на човешката същност въобще. В това
отношение и Илич, и Фрейре, и Кристи са по-скоро леви интелектуалци и агенти на
социални промени. Те вярват в общността, в критическата мисъл, родена и живееща само
в човешкия диалог. Смятат, че когато диалогът се изземе (убие), започва времето на
диктатурата от всякакъв вид с неизбежните катастрофи, до които тя води.
Резюме
Конфликтите са важни за обществото. В силно индустриализираните общества
вътрешните конфликти не са много, те са твърде малко. Трябва да организираме
социалните системи по такъв начин, че да подхранваме конфликтите и да ги правим
видими, а в същото време да се постараем професионалистите да не монополизират
тяхното разрешаване. Поначало жертвите на престъпления са загубили правото си да
участват в разрешаването на конфликтите. Тук очертавам една съдебна процедура, която
възстановява правата на участниците в конфликтите върху техните собствени конфликти.
Въведение
Може би криминологията не ни е нужна. Може би по-скоро трябва някои институти да се
изпразнят от съдържание, вместо да се създават нови. Може би социалните последици от
криминологията са по-съмнителни, отколкото ни се струва.
Мисля, че е така. Мисля, че това е свързано с моята тема за конфликтите като собственост.
Подозирам, че криминологията до известна степен е ускорила процеса, в който
конфликтите се отнемат от пряко ангажираните в тях страни. По този начин конфликтите
или изчезнаха, или станаха собственост на други хора. И в двата случая резултатът е
плачевен. Конфликтите следва да се използват, а не да се оставят да разрушават. Те трябва
да се използват, да са полезни за хората, които са били въвлечени в тях. Конфликтите
могат да навредят както на отделни лица, така и на социални системи. Така ни учат в
училище. Затова са ни нужни представителите на органите на държавната власт. Без тях
личното отмъщение ще процъфтява. Ние така добре сме изучили всичко това, че
загубихме представа за другата страна на медала – вътре в нашето индустриализирано и
широкомащабно общество конфликтите не са прекалено много. Прекалено малко са.
Конфликтите могат да убиват, но когато са прекалено малко, могат да парализират. Ще
използвам дадената ми възможност, за да ви нахвърлям тази ситуация. Това не би могло
да бъде нещо повече от скица. Това изследване слага само началото на развитието на
някои идеи, то не е завършен краен продукт.
Конфликтът е между мъж и жена, които са били сгодени. Той дълго време инвестирал
много в тази връзка, докато накрая тя развалила годежа. Сега си иска вложеното обратно.
За златото, среброто и парите е лесно да се вземе решение, но какво да се прави с вещите,
които вече са се изхабили, и с направените общи разходи?
3. Широката публика също участва чрез кратки въпроси, информация или шеги;
Но нека замълча за вашата система и вместо това да се концентрирам върху моята. И нека
ви уверя – това, което се случва у нас, не е събитие. То е нищо в сравнение с Танзания.
Поразителното в скандинавските съдебни дела е сивотата, еднообразието и липсата на
каквато и да е значима публика. В ежедневния живот на нашите граждани съдилищата не
са централен, а само второстепенен елемент по четири основни причини:
3. Това впечатление се затвърждава в самата съдебна зала – ако имате достатъчно късмет
да я намерите. Поразителното тук отново е разположението на страните в периферията на
залата. Страните имат свои представители и тъкмо техните процесуални представители и
съдията (или съдиите) са носителите на малкото активност, която се развива в тези зали.
Известните графики на Оноре Домие, посветени на френския съд, се отнасят в същата
степен до Скандинавия.
Така в модерния наказателен процес са се развили две неща. Първо, страните в процеса
имат свои представители. Второ, страната, която се представлява от държавата, а именно
жертвата, е представлявана в такава степен, че през по-голямата част от процеса е напълно
отстранена от „играта”, а ролята й е сведена до фактор, който е задействал процедурата.
Излиза, че жертвата губи два пъти – веднъж от правонарушителя и втори път по начин,
който често пъти е дори по-осакатяващ – защото й е отказано правото на пълноценно
участие в един ритуален сблъсък, който може би ще се окаже един от най-важните в
нейния живот. В съдебната процедура жертвата се оказва губеща и в сблъсъка с
държавата.
Професионални крадци
Всички знаем, че има много благородни, но и неблагородни причини за подобно развитие
на нещата. Благородните са свързани с потребността на държавата да намали броя на
конфликтите и безспорно с желанието да се защити жертвата. Това е очевидно. Както е
очевидно и по-малко благородното изкушение за държавата, за императора или за който и
да било властник да използва наказателното дело за лична изгода. Правонарушителите
трябва да платят за прегрешенията си. В миналото държавата, представлявайки жертвата,
охотно е действала като приобретател на пари или имущество на извършителя. Тези дни
са отминали, системата за контрол на престъпността вече не работи за печалба. Но все
пак, тези дни не са съвсем отминали. Колкото и банално да звучи, има много интереси,
заложени на карта, като повечето от тях са свързани с „професионализацията”.
Крадци на структура
Но освен професионалното манипулиране на конфликтите, настъпилите изменения в
основната социална структура също оказаха въздействие.
Имам предвид в частност два вида сегментиране на хората, което отчетливо се забелязва в
силно индустриализираните общества. На първо място е налице сегментиране на хората в
пространството. Всеки ден ние функционираме като мигранти, движещи се между групи
от хора, които не се нуждаят от никаква друга връзка помежду си, освен от тази, че някой
от тях се размества. Затова най-често познаваме колегите си от службата само като колеги
от службата, съседите – само като съседи, колегите ски бегачи – като колеги ски бегачи.
Ние ги познаваме само в определени роли, а не като цялостни личности. Тази ситуация се
задълбочава от извънредно високата степен на разделение на труда, която сме възприели.
Само експертите могат да се оценяват един друг според индивидуалната им (лична)
компетентност. Извън специализацията, трябва да прибегнем към обща оценка на
предполагаемата значимост на работата. Извън пределите на специализацията не можем
да оценяваме колко добър е някой в работата си, а само колко добра (сиреч важна) е
неговата роля. Всичко това ни ограничава във възможностите ни да разберем поведението
на другите хора. Тяхното поведение също има ограничено значение за нас. Ролевите
играчи са по-лесно заменими от личностите.
Те са ценни в много отношения. Нека да започна от социалното ниво, тъй като вече
представих необходимите фрагменти на анализ, които вероятно ще ни позволят да
осмислим проблема. Силно индустриализираните общества имат основен проблем с
организирането на своите членове така, че известна част от тях да участва поне в някаква
дейност. Сегментирането по възраст и пол може да се разглежда като ловък метод за
сегрегиране. Заетостта е такава рядкост, че тези, които я притежават, създават монополи
срещу аутсайдерите, особено по отношение на работата. От тази перспектива е лесно да се
види, че конфликтите представляват потенциал за активност, за участие. Съвременните
системи за контрол върху престъпността представляват един от многобройните случаи на
пропусната възможност за включване на гражданите в решаването на задачи, които са от
непосредствено значение за тях. Нашето общество е общество на монополисти на
решаването на задачи.
Големият губещ обаче сме ние, доколкото ние сме обществото. Тази загуба е преди всичко
загуба на възможности за изясняване на нормите за поведение. Това е загуба на
педагогически възможности. Загуба на възможността да продължим дискусията какво
представлява надлежната правна процедура. Колко сгреши крадецът и колко права беше
жертвата? Както виждаме, юристите са обучени и знаят кое е относимо по делото. Но в
резултат на обучението, юристите са неспособни да оставят страните да решат кое според
тях е относимо към казуса. А това означава, че в съда е трудно да се проведе нещо като
политически дебат. Когато жертвата е малка, а престъпникът е голям – по размер или по
власт – колко укоримо е престъплението? А в обратната ситуация – дребен крадец и едър
собственик? Ако престъпникът е добре образован, трябва ли той да страда повече или
може би по-малко за своите прегрешения? А ако е чернокож или ако е млад, или ако
другата страна е застрахователна компания, или ако жена му току-що го е изоставила, или
пък фирмата му ще фалира, ако отиде в затвора, или ако дъщеря му ще изгуби годеника
си, или ако е бил пиян, ако е бил тъжен, ако е бил луд? Това няма край. А може би не
трябва и да има? Може би Законът на Баротсе (Barotse)[5], описан от Макс Глукман
(1967), e по-добър инструмент за изясняване на нормите за поведение, защото позволява
на спорещите страни всеки път да представят цялата верига от стари оплаквания и
аргументи. Може би решенията за това кое е относимо и на какво основание се счита за
относимо трябва да се изземат от професорите по право – главните идеолози на системите
за контрол на престъпността, и да бъдат върнати в съдебните зали, където тези въпроси да
бъдат решавани свободно. Друга основна загуба – както за жертвата, така и за обществото
като цяло, е свързана с нивото на тревога и погрешните представи. Отново имам предвид
възможността страните в конфликта да осъществят лична среща. Жертвата до такава
степен е изключена от делото, че няма никаква възможност да се запознае с престъпника
когато и да било. Оставяме я зад борда ядосана, може би унижена от кръстосания разпит в
съда, без всякакъв човешки контакт с нарушителя. Тя няма избор. Ще й бъдат необходими
всички класически стереотипи за „престъпника”, за да придобие представа за цялостната
картина. Тя има нужда от разбиране, а вместо това се превръща в несъществуващо лице в
пиеса на Кафка. Тя естествено ще си тръгне по-уплашена от всякога и повече от всякога
ще повярва, че престъпниците не са хора.
Позволете ми да поясня нещо – не предлагам тези идеи, воден от идеята за лечение или
поправяне на престъпниците. Не изхождам от убеждението, че личните срещи между
престъпника и жертвата ще доведат до спад в рецидивизма. Може би ще доведат. Аз
лично смятам така. Но понастоящем престъпникът губи възможността лично да участва в
една лична конфронтация от особено значение. Той губи възможността да изпита такова
чувство за срам, което ще му бъде много трудно да неутрализира. Аз бих препоръчал
такива срещи дори ако беше напълно ясно, че те нямат никакъв ефект върху рецидивизма,
а дори и ако биха имала отрицателен ефект. Бих направил това в името на други, по-общи
цели. И, позволете да добавя – в случая не можем да загубим кой знае колко. Както всички
или почти всички знаем, не сме успели да изобретим лекарство против престъпността.
Освен екзекуцията, кастрацията и доживотния затвор, за никоя друга мярка не е доказано
да има по-голяма ефективност в сравнение с останалите. Можем успешно да отговорим на
престъплението така, както непосредствено участващите страни сметнат за справедливо и
в съответствие с основните ценности на обществото.
С това последно изявление, пък и с другите, които направих, повдигам много повече
въпроси от тези, на които давам отговори. Изявленията, свързани с наказателната
политика – особено изявленията, направени от хората, които носят бремето на
отговорността, обикновено са пълни с отговори. Ние обаче се нуждаем от въпроси.
Сериозността на проблема ни прави твърде педантични, а следователно неспособни да
променим парадигмата.
Тогава идва вторият етап, който за тези съдилища е от най-голяма важност. Това е етапът,
в който се обсъжда положението на жертвата, където всеки детайл от случилото се – без
значение дали е правно относим или не, се представя на вниманието на съда. От особено
значение тук е обстойното разглеждане на въпроса какво може да се направи за нея: първо
– от престъпника, на второ място – от кварталната общност, и на последно място – от
държавата. Може ли вредата да се компенсира, прозорецът – да се поправи, ключалката –
да се подмени, стената – да се боядиса; загубата на време поради това, че колата е била
открадната, да се компенсира чрез градинска работа или чрез миенето на колата десет
последователни недели? А може би, когато дискусията започне, ще се окаже, че вредата
не е толкова страшна и непоправима, както изглежда от документите, съставени, за да
впечатлят застрахователните компании? Възможно ли е действията на правонарушителя в
продължение на няколко дни, месеци или години поне малко да облекчат физическите
страдания на жертвата? И в допълнение – изчерпала ли е общността всичките си
възможности да помогне? Сигурно ли е, че местната болница не може да направи нищо?
Не може ли разсилният да оказва някаква помощ два пъти дневно, а нарушителят да се
заеме с почистване на мазето всяка събота? Никоя от тези идеи не е нова или
неизпробвана, особено в Англия. Имаме обаче нужда от структура, която да организира
тяхното системно приложение.
Само след като този етап бъде преминат, а това може да отнеме часове, дори дни, чак
тогава ще дойде времето за решаване на въпроса за евентуалното наказание. Наказанието
в този случай се явява онова страдание, което съдията ще намери за необходимо да
наложи, в допълнение към онези конструктивни нежелани страдания, които нарушителят
ще изтърпи във възстановителните си действия спрямо жертвата. Може би нищо не може
да бъде направено или нищо няма да бъде направено. Кварталните общности обаче не са
длъжни да се примирят с това, че нищо не се прави. Местните съдилища, които не са в
синхрон с местните ценности, не са местни съдилища. Именно в това е техният проблем
от гледна точна на либералния реформатор. Следва да се добави и един четвърти етап –
етапът, който ще обслужи правонарушителя. Неговото лично и социално положение вече
са станали добре известни на съда. Дискусията за възможностите той да възстанови
стореното на жертвата не може да се състои, без заедно с това да се изясни ситуацията на
правонарушителя. Тя може да разкрие необходимост от социални, медицински,
образователни или духовни грижи – не за да го предпазят от последващо престъпление, а
за да бъдат задоволени потребностите му. Съдилищата са обществени сцени, където
нуждите стават видими. Но е важно този етап да следва осъждането. Иначе получаваме
повторна поява на целия арсенал от т.нар. „специални мерки” – задължителни програми,
представляващи само евфемизъм на неопределеността на наказанието.
Чрез тези четири етапа тези съдилища биха могли да представляват комбинация от
елементи на гражданското и наказателното правораздаване, но със силен превес на
гражданското.
Идеята е ясна – това трябва да е съд на равнопоставени, които представляват себе си.
Когато те могат да намерят решение помежду си, съдиите стават излишни. Когато не
могат – съдиите трябва също да бъдат равнопоставени с тях.
Може би. Но би било изключително трудно да накараме такъв съд да съществува. Нашата
тема е социалният конфликт. Кой не се чувства поне малко неловко при работата по
неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт
по този специален въпрос. Нямам ясен отговор, а само силна емоция по отношение на
едно неясно заключение – нека да имаме колкото се осмелим по-малко социални
експерти. И ако все пак имаме някакви, нека, за Бога, нито един от тях да не е
специализирал в областта на престъпността и решаването на конфликти. Нека да имаме
общи експерти със солиден опит извън системата за контрол на престъпността. И
последно, което се отнася както до експертите по поведенчески науки, така и до юристите
– ако решим, че те са неизбежни участници в определени дела или на определени етапи,
нека се опитаме да им разясним пречките, които те създават пред по-широкото
обществено участие в процеса. Нека се опитаме да ги накараме да гледат на себе си като
на ценни участници, които отговарят само тогава, когато бъдат питани, но без да
доминират, без да са в центъра. Те могат да подпомогнат организацията, а не изземването
на конфликтите.
Търкалящите се камъни
Има стотици пречки една такава система да заработи при нашата западна култура. Нека
само да спомена трите най-големи от тях. Те са:
Под недостиг на квартални общности имам предвид същия феномен, който описах като
последица от индустриализирания начин на живот; сегментирането на хората по
отношение на пространството и възрастта. Много от нашите беди се коренят в
разрушените квартални или социални общности. Как можем да поверим на тези общности
задача, която предполага, че те са жизнени? Нямам нито един силен аргумент, само два
слаби. Първият – нещата не са толкова зле. Унищожението не е пълно. И вторият – една
от основните идеи зад формулировката „конфликтите като собственост” е, че те са
собственост на кварталните общности. Не лична. Те принадлежат на системата и са
предназначени да съживят общността. Колкото по-немощен е кварталът, толкова повече
се нуждаем от квартални съдилища, тъй като те са едно от нещата, от които всяка
социална система има нужда, за да не загине от липса на предизвикателства.
Еднакво зле стои проблемът с липсата на пострадали. Тук специално имам предвид
липсата на пострадали физически лица. Проблемът тук отново е в големите единици в
индустриализираното общество. Woolworth (верига магазини – б. пр.) и Британските
железници не са подходящите пострадали. Но отново казвам – не е налице пълен недостиг
на физически жертви и техните нужди трябва да имат приоритет. Не бива обаче да
забравяме големите структури. Те и техните управителни органи със сигурност няма да
предпочитат да се явяват като пострадали в 5000 квартални съдилища из цялата страна. А
може би трябва да бъдат принудени да го направят? Ако оплакването е достатъчно
сериозно, за да доведе нарушителя до наказателно обвинение, пострадалият трябва да
бъде задължен да се яви. Има и един проблем, свързан със застрахователните компании –
една индустриална форма на родство и приятелство. Отново сме изправени пред случай, в
който патериците влошават положението. Застраховката отнема последствията от
престъплението. По тази причина трябва да отстраним застраховките. Или по-точно –
трябва да запазим възможността за компенсация чрез застрахователните компании, докато
в процедурата, която описах, се докаже извън всяко съмнение, че няма никакви други
алтернативи и по-специално, че подсъдимият не разполага с никаква възможност да
поправи вредите. Такова решение ще създаде повече бумащина, по-малко предвидимост и
повече агресия сред потребителите. И не е задължително това решение да бъде сметнато
за добро от гледна точка на застрахования. Но то ще помогне да използваме конфликтите
като един вид социално гориво.
Последното, което имам да кажа – къде са университетите в този контекст? Как стои
въпросът с новия Център в Шефилд? Отговорът вероятно ще бъде старият:
университетите трябва да се върнат към старите си задачи – осмисляне и критика. А на
задачата да подготвят професионалисти трябва да гледаме с подновен скептицизъм. Нека
възстановим възможността за сблъсък между критично мислещите хора: ниско платени,
много уважавани, но без изключителни възможности извън полето на собствените си
добри идеи. Така, както трябва да бъде.
Нилс Кристи
Нилс Кристи