Никола Фурнаджиев

Сборникът „Пролетен вятър”, появил се в края на 1924 г. е уникално явление в

панорамата на българската литература през двадесетте години. Лирическите текстове
са изпълнени с причудливи и оригинални образи, които внушават авторовото
светоусещане и художествено мислене.
Пролетта като метафоричен образ събужда асоциации за ново, плодотворно
начало, за жизнеутвърждаваща промяна. Тя носи на човека радостно предусещане за
щастие и възторг. Пролетта в творбите на Фурнаджиев обаче алюзира епохата на
невъобразим хаос, който преобръща и нарушава относителната хармония, установена в
човешкия свят. Пролетта е лудост, стихия, бясно движение. Тя е проекция на
действителността, белязана от хаоса. Лирическият герой живее в някакво измислено,
фантастично измерение. Светът е невероятен, на пръв поглед познат, а същевременно
внася усещане за ужас и недействителност.
В „Пролетен вятър” пролетта наподобява самия ад – улиците, гробищата –
всичко носи печата на проклятието. Вятърът е луд, хората са демонично луди, а това
слага отпечатъка на времето, което се задъхва в своя бесен ритъм. Лирическият герой
съзнателно не говори за страшното и ужасното в своето измерение, сякаш докато не го
формулира, то не съществува. В чувствата му доминира безнадеждността, той сякаш
живее последните си мигове преди Апокалипсиса. В „Пред пролет” лирическият герой
преосмисля моралните ценности:
дали ще ми бъде простено
на кого и как да помоля
Въпросите, които задава, са реторични и не предполагат отговор. Той търси себе
си в хаоса и не може да открие моралните опори на битието. Фрагментите са накъсани,
образите се преплитат и създават усещане за напрежение, болезненост, безсилие и
отчаяние. Съзнанието се върти около зловещи видения, светът е враждебен и безкрайно
чужд. Той граничи с кошмара, до толкова е превзет от стихиите на вятъра и пламъка, от
емоциите на животаи смъртта.
В стихотворението „Ужас” се проектират страхът, болката на разкъсаната душа
и неумъртвената съвест. Творбата разкрива мъчителните угризения на лирическия Аз в
един задъхан диалог-изповед.
Стихотворението започва с двойното отрицание „нивга никога”. Лирическият Аз
е осъден на самота и гузната му съвест вижда картина, изпълнена с мистичен ужас:
черна кръв пълни всички съсъсди,
пред иконата – кървави кости
Образът „икона – кървави кости” буди асоциация за жертвоприношение.
Ключовата дума кръв подсилва внушението. Реалността е белязана със страдание и
ужас. „Побеснелият вятър”, „зеленият мухъл” притискат обезверената болна душа.
Героят е като в омагьосан кръг и живее в ада на съвестта, за която няма опрошения. В
самотата и страданието лирическият герой се обръща към Бога, но не може да получи
милостта му. Оставен сам в отчаянието си, той е преследван от Ужаса. Неговият
метафоричен образ идва от фолклора и митологията и напомня библейската фигура на
светец съдник. Художествените детайли „бяла и огнена брадва”, „нощ”, „черна кобила”
са знаци на възмездието. Усеща се посланието на старозаветната библейска максима
„Око за око, зъб за зъб”. Злото не може да остане ненаказано, особено ако възмездието
идва от собствената съвест. Поканата за сватба е типичен за поетиката на Фурнаджиев
образ, който асоциира със смъртта. Сватбата е акт на новото, плодотворно начало, но в
някои песни смъртта е представена като сватба („Яна жали девет братя жътвари”).
 Лирическият Аз само загатва за сторения грях – „както нявга те тука умряха”.
Лаконичната обрисовка внушава разбиране, че мъртъвците многократно са тревожели
духа и съвестта му. Мистичният кошмар е безкраен и образите не изчезват. Героят е
ужасен от откритието, че „божието масло” в кандилото е подменено с кръв.
Преобърнати са нравствените и религиозните ценности и реликви. Повторното
обръщение „Боже Господи” разкрива космическите измерения на отчаянието и ужаса,
вледенили душата на героя.
Хронологически творбата разкрива миналото, белязано от Каиновия грях и
настоящето, обзето от ужаса. За героя няма бъдеще или ако има в него присъства само
смъртта.
Стихотворението „Ужас” е философско внушение за разкъсаната, унищожена
хармония между човека и неговия Бог (съвест). Поетът внушава разбиране за
всемирното зло, обсебило света във време на разрушение и страдание. Грозното,
безобразното и ужасното доминират като естетически категории и разкриват
авторовото виждане за конкретната историческа действителност и мястото на човека в
нея.
Стихотворението „Конници” има особено важна композиционна роля – то е
своеобразна интродукция, въвеждане на основните „теми” – небето, народът и полето,
вятърът и нивите, земята и слънцето, кръвта и смъртта, бездните и просторите.
Чувството за тревожност обуславя напрегнатия ритъм в творбата. В метафоричния план
на изказа се откроява образът на пътя – жестокият катаклизъм е разрушил равновесието
на света и човекът се е озовал в зоната на изпитанията. Текстът свързва конниците с
образите на кръвта, смъртта и бездните. Те израстват като символични фигури на
посредници между живота и смъртта, между „бесилките” и „родилката”.
Изображението на света и природните стихии е доминирано от пулсациите на
човешкото – бесилките „печт”, вятърът „стене”, земята „плаче”, полето „пее”. Човекът
е в центъра на тотално разрушен свят. Образът на настъпващата смърт се разминава с
този на „земята родилката”. Внушенията на творбата се раздвояват между смъртта и
раждането, между „страшното” и „веселото”. Светът се е свил единствено до пътя на
конниците, безкрайно чужд и враждебен, превзет от стихиите на огъня, смъртта и
разрушението. Единствено конниците са действителни и зрими в накъсаното, нажежено
от ужас пространство. Кървавите конници се свързват с образа на смъртта, но не се
уточнява дали са палачите или жертвите в тоталния хаос на битието. Образът на пътя
метафорично представя изпитанията след отминалия Апокалипсис. Чувството е
тревожно и напрегнато, то идва от кошмарните фрагменти, които бележат пътя.
Още първата строфа размива границата между лирическия Аз и останалия свят
чрез анафоричното повторение на местоименното наречие „де” – „де е народа...де
сме...”. Реторичният въпрос възклицание подсказва загубата на устойчивост и ориентир
в абсурдния свят след Апокалипсиса. Лирическият говорител се слива с народа и
родината, с полето и небето. Характеристиките на видимото отвеждат към кошмара –
„пламнало небе”, „кървави конници”, „печално поле”. Времето и пространството се
сливат в една неопределеност – „там”. Сякаш човешкото съзнание не може да
възприеме реалността, в която има изгорели села, нивите са „пусти”, а земята „плаче”.
Цялата природа е персонифицирана, за да замести липсващата динамика на човешкото
битие. Светът е белязан от смърт и пустота и единственно конниците са истински като
предвестници или следовници на смъртта. Опозициите плаче – пее, смъртта –
родилката подсилват внушението за алогичността и абсурда на света. Цялото
пространство носи белезите на отрицанието – слънцето не дава живот, а е оплискано с
кръв, полето „пей и умира”, а човешкото битие е „страшно” и „весело”. Сблъсъкът
между компонентите на живота и смъртта издава вътрешноито раздвоение у човека.
Дори самият Бог е неузнаваем, различен от традиционната представа – той присъства в
образа на „Божия алена стръв”. Разместват се традиционните схващания за добро и зло.
В последната строфа обръщението „Конници, конници – братя над бездни надвесени”
отвежда към граничното пространство, където свършва видимият свят и започва светът
на мистичното. Образът на бездната е знак за смъртта и ада с възмездието за сторените
грехове. Самата земя обаче е кръг от ада в кошмарното време. Нереалността отново
потвърждава идеята за преживения ужас, който е един от образите на смъртта.
Цветовата гама в конници символизира горестта, напрежението, кръвта, ада на
човешката душа. Звуковата картина хармонира със зрителната, създадена от
изразителните глаголи „стене”, „плаче”, „изгоряха”. Метафорите на огъня представят
опустошения свят на човека.
Стихотворението „Конници” внушава усещането за ужас и безсилие по време и
след катастрофичността на Апокалипсиса. То въздейства с фрагментарните образи
послания, разкриващи всеобхватността на злото.