Кристиян Кръстанов XIГ №16

Приликите и разликите между Античност и Ренесанс

Истина е, че дължим изключително много на античната представа за човека и човешкото и че

върху възраждането на тази представа започват модерните времена от Ренесанса насам.

Античността ( antiquitas- период от историята на Средиземноморието, обхващащ

приблизително времето от VIII век пр. Хр. до VI век сл. Хр. ) оказва огромно влияние върху
епохата на Ренесанса, което буквално означава „ново раждане“ – новото раждане на античния
дух, на интереса към човека, заглушен през Средновековието, на античната цялост на
човешкото мислене, знания и умения.

През античността съществуват различни идеи, които поради различните й периоди са се

проявавяли, съжителствали заедно и отмирали или прераждали в нови.

Ренесансът обхваща 15-16 век и представлява преходен период от средновековието до новата

ера. Тя започна в Италия с търсенето на нови забележителности в живота, които да
съответстват на новите социални условия. По-късно Ренесансът помита Франция, Германия и
страните от Северна Европа. То предполагало унищожаване на феодалната система,
формиране на национални държави и църковни реформи. В новата ера се появяват социални
и политически концепции, социалистически утопии, развива се ново изкуство и
естествознание. И въпреки че Ренесансът не оставя след себе си ясни философски системи, той
поставя основата на свободни от религия предпоставки за идеи и възгледи.

Представата за света, Бог и човек

Античната представа за света е застинала, статична и консервативна. Неин изконен модел е

битието на космоса – хармонично устроено и музикално изваяно, но неизменно и лишено от
човешко присъствие цяло. А средоточие на античната представа за света е съдбата –
единствената повелителка в битието на космоса.

Космосът са боговете. Хората нямат място сред тях, пътят им към божественото е почти
завинаги прерязан. Единствено героичният подвиг е моделът, който може да сътвори
приближаването – като при Херакъл например. В тази представа за устройството на космоса
отсъства изцяло човешката личност, отсъства азът на човека.

Ето защо героичният живот е единственият начин „да запишеш“ присъствие в света – без
подвига човекът няма битие, няма време, няма разказ за себе си, няма история. Изборът да
бъдеш някой, е изборът да сътвориш подвиг, да достигнеш до слава и до собствен мит. Извън
въвличането в повествователната тъкан на мита за античния човек няма истинно
съществуване. Затова и античната литература не познава разказите за малкия човек. В очите на
древния човек всекидневието е лишено от драматична основа – то може да бъде само обект
на комично осмиване, на закачка, на заяждане. Но комичното, закачката, ехидната реплика са
от света на всекидневието – те се раждат, за да отминат, да заглъхнат в шумотевицата на
делничното, да потънат в забвение. Единствено трагичното като извисяване на героя до
митичния подвиг е начин да се добие историчност, начин да бъдеш човек. Най-страшното за
античния човек в света на отвъдното е пустотата. Хадес, подземното царство на древните
гърци, е плашещ за хората не с мъчения или терзания, а с бездействието, на което обрича
душата отвъд нейното земно битие.
Боговете са безсмъртни, но властта им може да е преходна и също подчинена на съдбата – те
могат да бъдат заменени от следващите богови със сила или хитрост

От една страна ренесансовите творци наследяват средновековното мислене, според което

природата и човекът са знак на Божията промисъл. От друга страна обаче, за тях самата
природа е бог - „Природата е бог в нещата“, казва Джордано Бруно, а за Леонардо да Винчи
живопистта е „законна дъщеря на природата, защото е създадена от природата“.

Философията през Ренесанса поставя в центъра на своя интерес хората, а не Бог. От религия
и схоластизъм фокусът се измества към хуманизъм – убеждение, че хората могат да решават
собствените си проблеми чрез разума си и научни методи.

 Хуманизмът става основа на Ренесанса, в центъра на който е човекът.

 Достойнството на човека е потвърдено: неговата красота, възможностите за разум,
творчески потенциал и воля бяха възхвалени.
 Идеята за греховността на човека се отхвърля.
 Развива се вярата в неограничените възможности на човека да промени света към по-
добро.
 Появяват се идеите за утопия, идеалното място, което не съществува.
 Положението и възможностите на индивида в обществото зависят от собствения й
талант и ум, а не от произхода, както се смяташе по-рано. Социалният произход не
определя целия бъдещ живот на човек, правилата на поведение, които са били
позволени и забранени и какво е имал право да постигне в живота.

На границата между Средновековие и Ренесанс твори Еразъм Ротердамски, интелектуалният

баща на европейската реформация, който създава трактата “Възхвала на глупостта”. В него
Глупостта превъзнася себе си и съвсем рационално привежда доказателства за своето величие
от различни области на човешкия бит и познание. Трудът на Еразъм Ротердамски носи
сериозното послание, че глупостта (да се разбира наивното невежество) е същностна част от
човешката природа и в крайна сметка именно тя ни носи най-много щастие и задоволство.
Казано с други думи, най-щастливо живее онзи, който не знае нищо. И обратното – знанието
може да е бреме и да доведе до усложнения и проблеми в живота.

Политика

Сред първите ренесансови философи е и Николо Макиавели. Неговата философия бележи

окончателния преход от теологичното към политическото. В известната си книга
“Владетелят” (или “Принцът”) Макиавели излага идеята на своята политическа философия, че
“целта оправдава средствата”. Книгата се отличава с решителното си несъобразяване с
християнския морал.

Аристотел е вярвал, че за да постигне щастие, човек трябва да води балансиран живот и да

избягва крайностите. Подобна е била и неговата формула за политическа стабилност чрез
въздържане от крайностите, т.е. среден път между тиранията и демокрацията.

Славата за античния човек и ренесансовия философ

Друг философ от Ренесанса е Мишел дьо Монтен. В есе от своя труд “Опити” той изследва
интелектуалните и морални опасности, когато живеем сред другите, както и ценността на
самотата, т.е. умението да не се влияем от тълпата. “Заразата е много опасна в тълпите. Трябва
или да имитирате порочните, или да ги мразите.”, заключава Монтен. Той анализира също и
връзката между желанието ни за одобрение от околните и преследването на славата. Обратно
на Макиавели, за когото славата следва да е светска цел, Монтен вярва, че постоянният
стремеж към слава е най-голямата бариера пред покоя на ума, т.е. спокойствието.

За древността славата има като антипод безчестието. Добивайки се със слава, героят
всъщност се противопоставя не толкова на неизвестността, колкото на безчестието, на
позора, на незначителността.

Дълг

Философията не играе голяма роля в римската култура, освен стоицизма, на който римляните
се възхищават заради акцента му върху добродетелното поведение и изпълнението на дълга.
В Римската империя негови основни застъпници са Епиктет, създател на “Наръчник за живота”
и Марк Аврелий.

Марк Аврелий е не само могъщ римски управник, но и бележит учен и мислител – реализация
на Платоновата идея, че обществото трябва да се ръководи от философите. Автор е на
известното произведение “Към себе си”.

Човекът в културата на Ренесанса е едновременно универсален и индивидуален.

Италианските хуманисти поставят човека в центъра на света- нещо повече, те твърдят, че
именно там Бог го е поставил и му е отредил сам да изгради себе си по силата на своя
собствен избор.

В „Реч за достойнството на човека“ (1486) Джовани Пико делла Мирандола защитава

достойнствата и свободата на човека като пълновластен творец на неговото Аз. Вглеждайки се
в себе си, човек е способен да прави каквото му е удобно, всичко е в резултат на собствени
усилия.

„Човекът заема особено място в света. Той не е фиксиран към определена степен в йерархията
на света. Бог го е дарил със свободна воля и той може да избира. Достойнството на човека
зависи от неговия избор. Човек може да се издигне до ангелите, но може и да пропадне до
равнището на зверовете.“

Човешкото тяло и дух

Съзнанието на древните има за централна координата човешкото тяло в неговото състояни,

пропорции и съизмеримост. Основните антични понятия като „мяра“и „хармония“ се
разгръщат в сетивни , телесни картини. Затова човешкото тяло – в неговата хармония или
ранимост, болка или удоволствие, живот или смърт – е първото, което зрителят вижда в
античната култура. Създават се много противоречиви движения, някои които виждаме
пренесени и в Ренесанса.

Кинизъм – убеждение, че следва да отхвърлим всички желания за здраве, богатство, власт и

слава и да живеем добродетелно и близо до природата, която изисква само най-
необходимото за съществуване. Диоген е най-видният представител на кинизма и по неговите
думи “Най-много има онзи, който се задоволява с най-малко”.

Епикурейство – подход, според който покоят на ума (или спокойствието) е целта на живота.
Удоволствието и болката са корените на доброто и злото, а щастие се постига, като се живее
мъдро, почтено и справедливо. Епикурейството често се интерпретира неправилно като
преследване на сетивни удоволствия, но според самия Епикур, който е основател на тази
философия, най-голямото удоволствие се постига единствено чрез знание, приятелство и
умерен живот, без страх и болка.

Хедонизъм – схващане, че удоволствието е единствената съществена ценност за човека.

Преследването на удоволствието и насладата са най-висшите цели на човешкия живот.
Основател на хедонизма е Аристип, който смятал, че който не се стреми към удоволствие, е
извратен.

Стоизицъм – възглед, според който чрез самоконтрол и отдръпване от нещата, над които
нямаме контрол, да станем безразлични към болката и удоволствието, бедността и
богатството. Така, според основателя на стоицизма Зенон от Китион, ще живеем в хармония с
природата във всичките й аспекти, добри или лоши, и в съответствие с постановеното от
върховния законодател.

Неоплатонизъм – разработена от египетския философ Плотин на база на трудовете на Платон

религиозна философия, която оказва силно влияние върху ранното християнство (особено
върху Св. Августин) и учи за съществуването на неизразим и трансцедентен Един, от който
произлиза цялата останала част от Вселената.

В Ресанса се случва завръщането на тялото и радостта от живота. След средновековното

аскетичното отношение към тялото като към убежище на греха и тлеността, което стои по-
ниско от човешкия дух и добродетел, Ренесансът връща на тялото всичко, свързано с него,
сред важните неща и ценности. Жизнелюбието, радостта от живот, смеха и удоволстивието,
стремеж към благоденствие и щастие – съпоставими с епикурейството и хедонизма.

Науката през Античността и Ренесанса

През античността всички типове познание и размишление върху света и човека древните
обобщават в понятията „любов към мъдростта“, „философия“. Ако за нас съществува разлики
между философия, матаматика, музика, литература, то тези разлики не са определящи за
мисленето на древните. Днес може да определим Питагор от 6в прХр като велик математик,
автор на известна теорема, но в своето време той е бил велик философ, разсъждаващ върху
числото като универсална категория. Познанието на древните е цялостно – то обхваща
мисленето за природата и човешките дейности.

Талес използва разума, за да изследва природата и Вселената и насърчава и други да правят

същото. Търси отговор на въпроса “От какво е направена Вселената?” Стига до извода, че
фундаменталният материал на Космоса е водата. Талес предава на последователите си не
само своите отговори, но и целия процес на рационално мислене. Поради тази причина е
смятан за първия философ.

Талес и повечето други философи от Досократическия период (т.е. тези, които са живели преди
Сократ) се ограничават основно до метафизиката и по-конкретно с опити да се установи
единственото основно вещество, от което се състои светът. За Талес това е водата, за
Анаксимен – въздухът, за Хераклит – огънят, за Анаксимандър – необяснимо вещество, което
той нарича “апейрон” (безграничното, безкрайното).

Друг въпрос, който занимава философите от този период е свързан с промяната – как нещата
преминават от една форма в друга. Хераклит вярва в един непрекъснат процес на вечна
промяна и дава пример – “Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”. Парменид
обаче използва дедуктивни методи на разсъждение и прави точно обратния извод – всичко,
което съществува, е трайно, неразрушимо и непроменено и няма такова нещо като “промяна”.
Зенон от Елеа доразвива идеите на Парменид и показва, че всички схващания за промяната са
погрешни и по-специално че движението е нищо повече от илюзия. И Зенон, и Парменид
смятат, че никога не можем да разчитаме на сетивния си опит, за да опознаем същината на
битието.

В епохата на Ренесанса се появяват зародишите на това, което днес наричаме науки за човека
и техните корени също са наследство на Античността – история, реторика, граматика, поезия,
чието изучаване е било цел на хуманистите. Основните идеи относно науката са:

 Философията се опита да разбере своята реалност, като влезе в структурата на

световното познание и обясни основите на Вселената.
 Интересът към познанието на земния свят и реалния нараства.
 Природата се смята за свят на божествена благодат.
 Изкуството и културата са надхвърлили контрола на църквата, но запазват вярата в Бог.
Следователно, те вече са светски по своята същност.
 Естетично разбиране на реалността.
 Геометрично-структурно разбиране на света.
 Появява се философия на умерения утилитаризъм с цел идентифициране на живота и
добродетелта с полза.
 Пантеизъм: Бог е загубил своя свръхестествен характер и се е слял с природата.
 Одобрението на системата на хелиоцентризма. Всички планети се въртят около
слънцето.