Христо Вакарелски

ЕIНОГРАФИЯ
на
БЪЛГАРИЯ
ВТОРО ИЗДАНИЕ

София 1977

щ 1ЛТБЛСТВО НАУКА И ИЗКУСТВО

 w b

№ БИ БЛ ^ТЕКА

тп«МЙий
' * Ина ^

И м д скс 39
 ПРЕДГОВОР

Една hfk. нина в областта на нашите хуманитарни науки досега стое­

ше н*^/!ь.н, 'на: ц члоапно изложение на бита и'щнас.ихкната от ве-
кове lu нт/ри в които е проявен творческият гений на българския ни-
рид. ilfut-шпациите и събраните материали в това отношение, освен
че cajurrir. >ци и несистемни. но са и твърде много разхвър.шни по разни
nepii4hi4i i кч и непериодически наши и чужди издания, както и в арт
xumfii< ни Етнографския институт и музей при Българската акаде­
мични науките. Ла се запознаят с тях не бе възможно нито за обик-
tUHftunif читатели, нито за студентите в съответните сектори на
висши..и j Ji 1/ч,-0ни заведения. По този начин една наука, родната ни
етш*'.'{чи(ч. не я* ,ил.жо патриотична от всяка други историческа
навка, Iчпиташе почти изцяло ^непозната земя".
! Интаики от п/кгвилото ,Л 1 да обикнеш народа са, трябва (Ai го
("I ’иtu •(!>“. от бтзо половин столетие нипшпането на такава етно-
гЛфо ч. ралкршангто на творческия лик на българина лрез вековете
бш nj н, н ръководни задача. Окози се. че всичко събрано, обнародвана
шнчхчицнчккшо, е в много отношения недоспштъчно. Затова значи-
1» \ 1на т чт времето ни през тия години бе посветено на нспосред-
œurna проучвания по места. Стараехме се проучванията ни да обхва~
f i т ци<кишата тродиционна култура на трудещите се българи из
k чина, като обръщахме особено внимание и на ония сек/пори, в които
1р шииг време нямаше нищо събрано. А те не бяха малко. II може да
I е каш*-. чг tu чучето от фактите в книгата са из личните ни записи и
^м. n j нгрху бита и културата огп всички краища ни страната.
flUi >......... i*r- г ки ц честото ки .гично и категорично отношение към не-
щипш и преценката ни за тях като на очевидец.
<>,; .'чни чт материал ни традиционния бит, който обхваща цялата
cm<’inoi . I 1миччка култура, многостранните познания (т. е.
du а, ти.чч,< ■ I м I. чиц обществени прояви и цялото художествено
mei‘i * и ишчителна сишематичност на изложението.
ft ЕТНОГРАФИЯ НА Ь 1.1 Г А |>И Я

като някои по-дребни отдели останаха дори невключен и Обстоятел­

ството пък, чс сьщината на традициите е в тчхното развитие, на­
лижи неминуемо не само и)ц се даде описание на ф актите, но да 1 г<’ с«ър-
ли поглед и към тяхнопш /нелштие в рамките ни българската история.
Проблемите за разпитпети при отделните групи о т илления ооаче са
трус)ни за р*щцччаване при пълнота оскъдица на архивни мапЬриали
о т миналото. Затова най-съществена в това отношение, макар
и не за всички групи, <Ьла етимо.югията на терминипи\ ,?на*«’ни^/?ш на
много о т които са зисвидетелствувани в старобългарския речник, а
(ищо и в другите слаачнски езици.
За разлики а т полското и немското издание на Е т н о г р а|ф и я
н а Б ъ л г а р и я , излезли о т печат през 1965 и 1969 г., а мастояцото
издание са нанесени много допълнения и /медици редакционни пр\^нгни.
Па първо място книгата е снабдена с подробен раздел an ucmo/tntma
на българската етног/чирич, глава за типовете на селищата, за народ-
нота естетика, за жилището и об&клотп у наро<)а като изкус/*ю и
със значително повече илюстрации — снимки, схеми, ноти и ка^ти.
Предназначена за общо ръководство, книгата е освободена о т л^су^ч-
ване на литературата при самите факти и твь/х)енияг които «п по-
черпани о т другаде или които се срещат и другаде, не само о т нашите
»крепни проучвания, Литерату/хтш обаче, която сме изпомувалл и
следва да бъде използувани за по-големи подробности, е посочена в лрцч
не всяка глава Освен гтчь! д началото е дадена обща литература, оАб-
щитщи е<)ин или няколко основни проб.кма. Посвените в различните
раздели старобългарски термини и примери са взети почти във т-ички
случаи о т речника на Г г, М i k / о s i с A, Pataeo stovtnico-nraecota-
tinum, Vindobonnae, 1862.
М атер ията е разделена на слави по тем атика и поред специфи-
ката на на^>дните пиюрчески методи и възгледи, а опи)елните мамен пи
в тнх се отбелязват с параграфи. Смятаме този начин на изложение за
по-нагледен. като допринася за по-голяма отчетливост в met,иде сгъсте­
ната материя.
С оглгд на все още на^/патъчния бипюв материал, събиран в наи&
оремс и при пита в много случаи незасвидетелстлуван я чинилото, на-
tttama мдича е най вече да дидем по възможност, макар и в сбипш. но
точни и цялостни картина на традиционната ни народна култура и
бипи/ви п/юяви и гали» гдето е възможно, A i правим изводи и за поот-
далечени веков<‘, като р яд ко и предпазливо стигаме до етногенетически
Il !■t Д Г 0 B O P 7

тълм/вани.ч. fie et съмняваме, че rrwau пръв опит ще се окиже на много

места непъ.ь'н. а може би и я преценките си недостатъчно обоснован.
Нш)ч*к1ме ce itôtise, че бъ<)ещите етн/ьграфи ир д т к л н я т и изправят
всички подобни смбости. Убедени сме в една положителна страна —
че пъртината е проправена: mus. които минат след ние. 1це я разши-
pim , по-добре у тъ п ч а т, па ир прока{>ат и по-прааи тгриинти.
Накрая нека подчертаем. ч*' книгата изнася само традиционни т а
култура и т/мдиционним бит на народа до края на капитализма у нас.
//(тучваничта върху създаденото с,лед това през епохата ма социали-
етическото развитие на бьлгарскич народ са задача на по-м,гадите етно­
графи,
Христо Вакарелски
 *
10 КТНО! РЛФИЯ ИА БЪЛГАРИЯ

Ю ТРИФОНОВ. Слгбгния Л1 старобългарския жи*>п в Шсстодмеяа на Поан Ек­

зарха. СпЬАН X X X V . 1*»2«. с. 1-30
И П. ФИЛИПОВ. ЯкаррОа. Рамочко Сифки. 19»
II. ХАЙТОВ. Село Ц*ро«о. Лсеноягра<кгко, Софи», 195в
Аспюмрад * миналото. София. 1%5.
II. Ц ОНЧЕВ. Из стопанското минали на Габрово. Софи*. 1929
СГ. Н. Ш1Ш1КОВ, ИзЛрани пр^имедгния П.ювди», 1%5
Бьлгаромохамеданитс (помаци). Исторько-зскепнсен н м«роюу«о:1 г.рсглед
с о б о н и . П л о в д и в . 1936 .

Г
 СЪКРАЩЕНИЯ

БЕз, си. к и п р е н и език. Софи*, взд. на Б А Н .

БМ у I. сп, Българска музика. Софи«, и и ма Съюза на българските *у-
зикамги.
БН сп. Ьългарскн народ София. нзд нл българското народоучно
дружество. 1041— 19+6.
БП р . и . Български преглед. Софи и. 1Я93 -IH M .
ГБКИ Годишник ita Български« б«гблмогрвфскн институт
Г.ЧП Годишник на музеите в Пловдив
Г-ЧПО Голишнкк на м у зи те в П.зоадняски окръг
ГПД.М Годишник ма Народния археологически мудсА.
Г Н Е .Ч П Годишник нл Народния етнографски му>ей в Пловдив
ГС У И Ф Ф Годишник на Софийския университет — Историко-филозогически
факултет.
ГКН ЬП сб. Етногснс.мс и културмо наследство на български* народ. Со-
фин, 1971.
ИБА Л Известия на Българското археологическо дружество ft София.
И Б ЛИ Извести* *а Българския археологически институт,
И БГЛ Известия ita българското географско дружество е София.
ИП1М Известия )■« Етнографския институт с музей при Б А Н .
H EM Извести* па Егнографичсскня музей в София, 1907.
ИИЬЕ Известия иа Института за български език ггри Б А Н ,
И И ГА И *вести и на Института за градоустройство и архитектура при
БАН.
ИИИИ Известия на Института за изобразителни изкуства при Ь А Н .
ИИМ Нзьеств* ка Института за музика при БАН-
НИСМ Известия па Народния етнографски музей в София, 1921— 4943.
1111 MB Известия на Народния музей въи В*рн«
Н11р, сп. Исторически преглед. София. нзд. на Б А Н ,
1К-П1ГЛ Известия на Секцията за теория и история на градоустройството
и архитектурата мри Б А Н .
И< ■■]' Извести* на Семинара по славянска филологии при Университета
и Софн*. 1905 -1948.
H t НИ Известна ла Тракийския научен институт « С о ф и я.
Л И АМ Летопис ма Българската академии на науките
ЛЛ сб. Ловеч и Ловчанско.
МНр сп. Македонскн преглед. Софи*. 1925— 1943
12 И Т II 0 [ f Л 4 Н Н Н А КЪЛГЛРНЯ

Н БО РБ сб Мзридностш н «ито »1 общност ма родопските българи. София,

1969.
Очерня Очери» по българския фолклор от М Арнаудов. S нзд,, София,
1968— 1969,
ПП сС. Панагюрище и Панагюрско в миналото. София, т, I, 1956.
1. I I . 1961,
ПСп. Периодическо списание ма Българското кннжоано дружество.
Браила, 1870-1876; София, 18*2— 1911,
РН сп. Родопски напредък. Плоаднп, 1903— 1913.
РР сп. Родна реч. София, 1927— 1943.
С б БА Н САфинк на Българската академии на науките. София, 1913, 1949.
С С БН Т сб. Българско нарвдно творчество, София, 1901— 1964.
СбЬКД Сборник на Българското хнижовио дружество.София. 1901,
С бД Е сб. Добруджанска експедиция. София. 1954.
С бЕЗБ сб. Експедиция е Западна България. София, 1966,
С бЕСЗБ с(1 Експедиция в Северозападна България. София, 1958.
Сб. Захариев Сборния в чест ил член-кореспондент Пор дан Захариев. София,
1964.
СбНУ С б о р н и к за нар од н и ум о тво р е н и я.
Сб. романски Сборник и памет на академик Стоян Романски.София, I960.
СбСЕ сб. Странджанска експедиция. София, 1957.
• С п БЛ М Списание на Българската академия на науките.
УП р, сп, 1чнлкщен прегдгд, София, 1885— 1944.
 УВОД

1. Етнографията е сравнително нова наука. Тя е рожба ма западно-

европейския романтизъм през X V III в., когато след великите географ­
ски открития културният свят формираше своите познания за неиз­
вестни дотогава земи, човешки общества и техните култури, като вле­
зе в допир с тях. Във връзка с тия познания е н развоят на филоло­
гическите науки, в конто се провижда близостта между едни н други
близки и далечни народи. По-конкретно майка на етнографията е раз­
воят на познанията за родството между европейските и някои азиат­
ски народи, т. е. откритието за далечното нндосвропейско езиково
родство, Едновременно с това ььрвн н опознаването ни известни сход­
ства в словесното творчество на народи от средния и по-далечния Из­
ток н на Запада — еднакви приказни сюжети, предания, легенди и
пр. Всичко това обоснова и появата на специалната наука етнография
и определи донякъде иейните методи и задачи.

2. Думата етнография е сложна гръцка дума, която буквално значи

народопис —н а р о д —п иша), т. е. описание на народ. Съ­
щината иа етнографията като наука се състои в това да изучава пя-
•постиата тря_ишионна култура на един народ или на група пароли, на
първо,мя*:то в наблюдаваното и състояние. При това трябва да се има
пред вид, че се отнася до трайната култура, която е навлязла в него-
вите л г щ « 111» 11111 пчу|.^ ртитида-в-тят; кятп асимилира и е от
естество да бъде преливана по-нататък. С други лчмн. етнографията, е
наука за културата, станала навнк. традиция в удно нлн друго об­
щество..
Това изучаване на културата, предавана от миналото, т. е. традм*
ционното настояще, определя етнографията като историческа наука.
От друга страна, изучавайки културата, етнографията изучава и об­
ществото. което я създава или носи. следователно изучава и човека,
неговата душевност, неговия тАлант — настоящ и в миналото Л от
това излиза, че тя е наука и за човека н неговия културно-исторически
развой. Тъй като културните фактн в едно общество не могат да се
помислят отделно от практиката в живота, понеже те са свързани вся­
как с нуждите на човека в това общество, то само по себе си в предмета
на етнографията влиза н начинът на живота, т. е. битът. И тъй като
предаването на народната култура, т. е. традицията, в много случаи
 14 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

в голяма степен има начало във формирането на дадена народност, ет­

нографията неминуемо зостнга ди цомеитнтс ца произхода, на това об­
щество. Ето защо най-краткото определение на еПтографията е: нацш
зи~~прлизхода, култур ат а и би та на дадем народ или на дадена грипа
р т народи.
В науката съществува и терминът етнология, който у някон на­
роди е равнозначен на етнография, а у други се употребява с известна
разлика в значението. По същество разлика между етнология н етно­
графия няма: и при двата термина се има пред вид описването на фак­
тите и тяхното историческо обясняваме. По-конкретно с етнология се
означават само ония научни занимания, които се отнасят било до бита н
културата на цялото човечество, било до отделни прояви или групи
от културни произведения в техния световен обсег, А тъй като описа­
телната възможност с оглед на така широк обсег е ограничена, етноло­
гията се явява като по-еннтетнчна в методите си, отколкото етногра­
фията, която може да бъде н само описателна — аналптичка. Н такива
случаи етиологията черпи данни за културата на народите наготово от
етнографските описания.

3, Излизайки от обстоятелството, че етнографията изучава пялата кул­

тура н целия бит на дадено общество, тя е н с извънредно сложно и
разнообразно съдържание: от най-матерналното до наЛ-нематсриалното
духовно творчество, от най-техническото н практическото съоръжа­
ване до иаЛ-артистическото, най-художест»еното — за задоволяване на
естетическата необходимост. Затова в съдържанието на етнографията
.рлнза целокупният раздел на материалната и техническата култура. I»
който са включенй оръдията и начинше на работа при всички случаи
за изкарване на прехраната, за мрнготвЯМГПа храната и облеклото, за
прГчннжшшг за обработка на ряглнчнНТР гуронини, яа пречпаяване 0£
вредни външни ялияння и за удобство. Проявите от духовно естество,
налр. позиакн“ятТГ5а~с»ета, религията, вярванията относно собствената
същност, сила и безсилие у човека, съставят духовната култура. А
тъй като културата е творчество, утвърждавано, един вид санкциони­
рано, узаконявано като правомерно в малко-много типични общоприе­
ти форми в средата на обществото, то огромиа част от културните проя­
ви съставят отделна група обществена култура, в която влизат типич­
ните обществени организации, правните норми, обичаите от семеен,
календарен или стопански характер и в които е отразена и класовата
диференциация на обществото. Неразривната свързаност пък на строго
практическата преценка на веществените, словесните н други творби
и прояви с известна естетическа взискателност към техния израз и към
формите им определя огромна част или огромен дял от тях като изкуст­
во. Затова се налага етнографията да включва в себе си и четвърти
дял — народно творчество. В него влизат пластнческн и изобразител­
ни творби от най-различен материал— дърво, камък, метал, глина н
пр., ьакто и от словесен, музикален, а дори И от пластични движения,
V но з 15

с други думи, в него влизат: дърворезба п конструкции от дърво, худо­

жествено изкованн метални предмети, златарски и други произведе­
ния, керамика, песни, приказки, пословици, музика, танци.
Тази подялба на предмета на етнографията, по-скоро на култур­
ните изяви, е само за по-практическото им обхващане в науката. В дей­
ствителност няма чиста техника, няма изолирани духовни или обще­
ствени прояви, а дори и изкуството с тясно свързано с приложните
оръдия и пособия.

4. При всички тия четири дяла съществуват и малко-много специфич­

ни методи на описване и проучване. Голямата разлика между отдел­
ните сектори етнографски явления е наложила с време създаването
н на различия терминология за някои err тях. Па първо място може да
се постави определенiгето фолклор, с което се означава изобщо словес­
ното и духовно творчество: песни, приказки, пословици, гатанки, пре­
дания и пр. Тук влизат и музикалните народни прояви, означавани
cute по-точни с музикален фолклор, а танците и хората — с танцов
фолклор. Тъй като тази английска дума, употребена най-напред като
научен термин в това отношение, означава ь същност народно умение
(folk народ-+*1ог —знание, умение), а такава е всяка самодейна твор­
ба на човека, то под този термин може да се подведе и цялата народна
култура, както се и прави в някои случаи. Все пак с фолклор у нас и
във всички социалистически и много буржоазни страни се означава сло­
весното, музи калното и танцовото творчество, включително и обичаите
и голяма част or духовната култура. Само условно понякога може да
се включи и веществената.
Обстоятелството, че изучаването на бита и културата е в известен
смисъл изучаване на човешката душевност, на човешкия талант в об­
ществен аспект, е отвело известни научни кръгове на Запад към въз­
приемане на термина интрспо,югия вместо етнография. Това обаче
значително замъглява специфичните задачи на етнографията като нау­
ка и води към смесването й с природонаучиата дисциплина ашроноло-
гня, същността иа която е физическото устройство и» човека. Преход
между физическата антропология и душевните прояви във вид на твор­
чество (култу рата) е психологията — науката за психическите прояви
на човека. Психическите особености иа човека при разни случаи и
живота дават импулс, възможност за творчество, а формите иа това
творчество се обуславят преди всичко от наличните обективни условия.
Няма две мнения, че културата е в най-добрия смисъл на думата
историческо явление: от най-първнчнн форми тя отива постепенно към
все по-голямо съвършенство. И затова, като се изучават днешните
форми на народната култура, това значи да се изучават едии или други
преображения иа миналото. Това наглед абсурдно твърдение добива
правдивост, като се вземе пред вид, че културното развитие на об­
ществото вследствие на постепенното размножаване и разпръсквано на
човечеството по всички кътове на планетата представлява paiK.iniieiiiie
16 ЕТНОГРАФИЯ НА ПЪЛГЛРИЯ

на жив организъм, различните клонове на който при различни обектив-

ни условия достигат с различил скорост до разлнчна степен на развитие.
Така че едни и същи факти могат да се намерят едновременно на разни
места в различни степени на съвършенство. И само един сравнителен
преглед на разните степени в разните географски точки на земята може
да позволи да се възстанови процесът на постепенния неин развой.
Възстановявайки историческото развитие на бита и културата на
даден народ, етнографията стига до техните първични етапи н до ет-
иичиия им носител. В такъв смисъл историческото осветление на кул­
турните прояви спомага за установяване н на еткогенезнеа (произхода)
иа дадена народност.
От всичко това става ясно, че основните методи на етнографията
(й етнологията) са: I) тм но и всестранно описание иа бита и културата;
2) сравнение на културните и битовите форми у едни народ с тия на
съседни народи, на езиково сродни народи или на народи, които в исто­
рията са имали известен досег с народа или обществото, представящи
предмет на етнографско проучване; 3) тълкуваме на етнографските яв­
ления н произведения, което трябва да почива не само на механично
съпоставяне, а и върху съобразяване с елементарността или със слож­
ността им, които особености включват в себе си и общозадължителни
рационални мотивировки, т. е. изявата им да е достояние на всеки
човек и иа всяко място на земята; 4) използуване на указания от стра­
на на съседните исторически науки.

5. Както всяка наука, така и етнографията е свързана от разни страни

с много други науки, които засягат нейната материя за свои цели със
свои специфични методи. От друга страна, тия сродни науки с готови­
те си данни, съотаетствуващн на задачите на етнографията, подпомагат
разясняването на нейните проблеми. На първо място са историческите
науки, третиращи някои културни изяви, конто не влизат в обсега на
етнографията, напр, езикознанието, археологията, политическите исто­
рия и др. Тъй като културните творби вървят неразлъчно с наимено­
ванията си. създавани веднага с тяхната поява, то речникът като част
от езикознанието е постоянно в услуга на етнографията. По-нататък
при сравнителното проучване на културните форми и творби термино-
логията с етимологичните й обяснения играе значително положителна
роля (в никои случаи и разяснителна). Същевременно етнографията до­
ставя на езикознанието точни указания за съдържанието на речниковия
материал, тъй като неин предмет са нещата, лещите. Установеният
прнникл за пълното опознаване на света — .думи и иеща“ (нсм. Wör­
ter und Sachen) е най-сполучлнвото и сбито указание за общото между
етнографията и езикознанието.
Ако така неразривна е връзката между етнографията н езикозна­
нието с оглед на техническата култура иа народа, тя е още по-важна,
още повече диалекткческн единна при словесното и музнкалното твор­
чество, при значителна част от духовните схващания, при обществе-
т о д 17

интс изяви иа народа — песни, приказки, поговорки и пр., баянмя,

правни формулировки н термини, както н при всички общественн от­
ношения.
Политическата история с установената от нея хронология на съ­
битията в ЖНЬота на обществото поставя един вид жа.юни на народност­
ните движения. Нейните указания в много случаи служат за осветля­
ване на някои културни особености в дадено време и по-специално за
изясняване на появата, движението, разпръсването и евентуалното из­
чезване иа различните народности. Тя дава основата за проучване на
етногенезнеа иа народите, като за етнографията остава задачата да уп­
лътни тия факти с културно-битовите прояви в живота на всяка една
народност през различни времена и особено в най-ново време, като из­
ползува и сведения от миналото н сравнителните материали у сродни
или съседни някога народи. Етнографията от своя страна подпомага по­
литическата история за разясняване и уточняване на ролята, която тру­
д е щ а се класи в обществото са допринесли за един или друг резултат
от по-важните политически събития.
Особено ценни за етнографията са данните на стопанската исто­
рия. от които може да се установи състоянието в миналото на раз­
личим поминъци, занятия, с конто дадена част от народа се е препита­
вала. В замяна на това етнографията чрез своите методи може да уточ­
ни нивото на техниката при тия поминъци и да даде материал за по-
плътни изводи иа стопанската история,
Археологията е сравнително най-сродна с етнографията. Тя й до­
ставя материали за бита на обществата из областта на техниката н из­
куството от праисторическо време до сравнително късни векове. Архео­
логията установява тяхната хронология н по такъв начин дава възмож­
ност със своя сравнителен метод да се възстанови историческият развой
на културата, т. е. да се опознаят по-добре битът и културата в мина­
лото на народа или на дадени области. По методи обаче археологията,
която сн служи също със сравняване на намерените в разкопки мате­
риали. се различава съществено от енографнята, защото тя проследява
развоя на културата хронологически от първични праисторически
към все по-новк времена в историята, т. е. върви от неизвестното към
все по-известното, а етнографията, обратно, се обляга на подробно и
системно опознаване на съществуващото в живота н въз основа на него
обяснява даденото от археологическите паметници. Допълвайки своя
ретроспектионо-сравннтслен метод с географско и етноложко съпоста­
вяне иа нещата, етнографията възстановява плътно историческата кар­
тина на културата. Археологията пък черпи незаменими разяснения от
етнографията за функциите в живота на различни изкопани предмети
н по този начнн уточнява своите интерпретации върху находката.
От природните науки съществен допир етнографията нма с
графията* Г1пи полнито условия, които са предмет на проучване от фи­
зическата география, са един от важните факторн за оформяването на
един или друг характер на културата н на бита на населението. Пла-

г
1Н ЕТНОГРАФИЯ НА НЪЛГЛРИЯ

нннскн терен, наличност на води, особености иа почната, на растител­

ността и климата — всичко това създава едни или други условни за
народно творчество: стопанско, духовно и т. и. Естествено, че знания­
та, конто географи »ta дава в това отношение, са от голямо значение за
етнографските проучвания. Or друга страна, самата география черпи
значително много от етнографията, когато, разглежда природата като
обект за въздействие от страна на човека, като условие за творческа
дейност в неговия живот. В географската наука именно въз основа на
тачи общност се създаде н аспектът на антрапогеаграфшта. която не
може без данни от етнографско естество.
Като наука за универсалните познания, за универсалната култура
на слабо просветения човек в миналото и за промените на тази култура
по пъти на традицията с оглед на упражнените н упражнявани влияния
от различни страни етнографията има досег с всички природни, техни­
чески и философски науки, пародиите маси имат свое отношение н към
растителната природа н фауната, която гн заобикаля, и към астроно­
мическите и метеорологическите явления, и към медицината, химията,
физиката н нр. И доколкото околията природа намира отражение в
практическия бит на народа, дотолкова съответните науки имат своята
история в етнографията. Етнографията <vr своя страна черпи от тия нау­
ки конкретни данни посредством техните подробни теренни проучва*
нин, за да допълни своята коистатнвна задача и да установява върху
правнлна иаучна основа своите постнжснкя. Няма нужда да се подчер­
тава, от друга страна, че народната логика, ети ка естетики са по на­
чало послужили за основа на първичните форми на тия науки, тъй като
векове наред в тях е кристализирала народната мъдрост и в много слу­
чаи те отразяват народната практика при една или друга обществено-
икономическа формаиня. Редица народни пословици, като налр. „Мър­
зелът е майка на всички пороци", „Бог дава, ала в кошара не вкарва",
.Не струвай другиму това. което на теб не желаеш да се прави“ н пр.
п пp., са демократични установки, преживели до днес много векове и не
загубили своето значение.
Еапествоянпнмто, метеора,югилти и астрономият а , проучвайки
народната терминология в съответната област, в много случаи дават
възможност да се установят както пътищата на историческото движе­
ние на народите, така п разни прояви в бита — храна, начини на упо­
треба и обработка на различни сурови материали, разни поминъци
(лов, риболов, земеделие, животновъдство и др.) и степента иа тях*
ното усъвършенствуванс през миналите епохи. От етнографията някои
природни науки, глави о медицината и метеорологии та, черпят често
сполучливи народни определения за съответни качества на сурови
материали за храна н леченне — растителни, животински н минерални,
както н установени н традицията природни белези за предсказване на
времето,
Не по-малка е връзката на етнографията със с о ц и о л о г и я т а ,
тъй кат»* по своята същност етнографията е и социални наука, която
разглежда бита, начина на живот в обществото от най-малката му плет­
ка — семейството, до най-голямата група — народа, Социологнчната
разработка на явленията в живота на обществото установява законо­
мерностите в техния развой в зависимост от трудовите и икономическите
условия. Етнографската пък разработка се състои в определяне на ло-
кадната характеристика на обществените групи и ролята им като среда
или почва за зараждане, развитие и утвърждаване на творчество, иа
култура, която също с обект на етнографията. Социолог нчното в етно­
графията е да изтъква доколко конкретно дадена ограничена или в по-
широки размери обществена група може да поддържа или създава кон­
кретни културни производи. По такъв начин социологията следва да
черпи събрани на терена или по архивен път конкретни данни за етно­
графията, за да формулира закономерността & общественото разви­
тие.
За свое улеснение етнографията може и следва да се ползува от
правилните изводи в социологията при някои свои синтетични обоб*
щнтглнн изводи и характеристики относно развоя на някои народни
«Лцсствени групи нли дори за някои явления от културата — техни-
чески, духовни или художествени.

Проблемите на българската етнография са тясно свързани с етно-

н игзиса и развитието на българския народ. Тук се спираме съвсем нл-
hp.ii ко върху въпросите за произхода и историческото развитие на бъл-
I ярип', като посочваме отделно осмонната литература, която пряко или
Hn wiio дппринася за изясняването на тази проблематика от стно-
11>>и|н kг* гледище. По-специалните етнонсторнчески изследвания капо*
«-лглмъ бяха обобщени на теоретична конференция, организирана от
I )ногр;и||Скня институт при БА Н , и отразени в сборника „Етногене-
IHC н културно наследство на българския народ"* (1971).
<»('■(..цунането на българската народност* както и на всяка народ-
г сложен исторически процес, върху конто въздействунат най-
.......^1|м ри фактори с териториален, политически, соцкалло-нконо
м«ч*ч hн и културен характер.
(•плкинекмят полуостров е обитаван още от праисторическия чо-
и през всички други културни епохи след него до кул-
lypni.i h i желязото. За това свндетелствуват многобройни следи из
ни1(| | и и селищни могили по всички краища на полуострова. Дали
....... н известното население по тия места по-късио нма непре-
»‘ ■I.... . етична и културна връзка с праисторическото, не се знае.
Имир it на полуострова става известна след идването по тия места
ни -и 11 им йскнте народи гърци, илнри и траки, особено след създа-
..... »•I* нпюка цивилизация у гърците.
I ч>цит>' <-а обитавали най-южннте страни на полуострова — Епир,
I * ' ........ Кпрннт, както и много от егейските острови, откъдето са
"р и т ....... hi и но източното егейско н западиото черноморско край*
i| I •»in (инпдпага част на полуострова е била паселена от илнрнте, а
20 S£ l II Ü Г !■ A Ф И И II A I, Ъ J1 I A I ’ i H

източната от траките, Този народ е бнл и най-многоброен, както евн-

детелствува Херодот. В многовековното си историческо съществуване
ти я три народи развиват нисока култура, особено гърците (конто съз­
дават и бог ата писменост). Славяните, населили hc-k’M'ho техните зенн,
наследя ват немалко от културните нм постижения.
Преди славяните обаче земите, обитавани от траките, биват в.та-
денн ли колко лека ( II и. пр, н. е, — IV в. н. е.) от римляните, вследствие
на което една част от тях била романизярана, а друга ло-малка (а юж-
лнтс краища) елипнзнрвна. Част от траките Лили ела ви низ пран и след
масовото заселване на славяните на Балканския полуостров в началото
на VM ь. На съжителството с траките ела вините дължели редица заем-
ки и и.111иннн както във аешестаената, така и и оСетастта на духовната н
обществената култура.
З н л ч е н н е т о на римското владичество за етнографските промени на
Б а л к й Н С К М Я полуостров се състои, от една страня, в създаването на нова
романска народност— румънн (арумънн, мстрорумъни и др,). от р о ­
мани знраного местно население н римски ветерани и преселници, от
друга — в изграждането на многобройни градски селища, в които на-
мира широко раз&нтне и ръчната промишленост, коя го не е без значение
за културата н през по-късните векове на тня краища. През време на
римското в л а д и ч е с т в о нахлу e u t в източните прелели н а Б а л к а н с к и п
полуостров разпи другн народности — к е л т и , готи, алани, xytin и др.,
на и славяни, означавани чоСТО като Скити, които са п р и ч н ц ч ц а л н
безмилостни опустошен ин н л.шнва11jtü на местното каселевне. lie ичko
юва е допринасяло още пов^-чи за промнпа на егничння лик на страната,
Н тона гъстояние намират игиу кггрова освободените и силно напиращи
«т север към края на V и ûco.jîho в Vrl и V II в. другн народи,между
конто славяните; дьржат пьрво място но сила и многобройност.
Смаяните са ярка н представителна група па нндоевропейс киге
народи, оформила се и земите па север от Карл ат ите, между горните те-
чеиич на реките Дненър л Днесгър и на 1анад нейде към басейна на
Плела. Тук се очертават и трите славянски грулн: нзточна, западна н
к.жпа, които постепенно с разрастването сн н под натиска на другн на­
роди, лдпащн главно от итгок, немного след началото на нашата сра
се ра 1селват по днещннге км места.
През ранните векове па новата ера слаияннгс са известни с имената
■екеди, винндн (Vencdi. Virlidi, Oj€v*5jc;), а със собспкното сн име
смюени (Sklavcnî, Sklavini, Sklavi, Ï*X*3«) се явяват no-
късно, когато влизат н по-непоередствен допир с по-издигнати те ку.1-
ту|1ни народи, главни с Римската империя, а ио-сетне с Византия.
Южните еланнпн, Koirro но-късио заселват пашите земи, към IV а.
се настаняват в Източните Карпати и Долнодунавската равнина. Мно­
жество старобългарски названия на местности и селища в цялата тази
иблнст и редица указания на римски н византийски писатели от онова
време, конто дорн до VH в. наричат днешна Румъния „Сталинля4
напомнят за това продължително пребива пане на южните
c.i.iBHiin н Tt'<n земи.
>IIII 'I 21

Плътного заселване на нзгочнстго Крило нз южните славяни па

кшкансмия полуостров плн» в начзлото на V II век. когато Ншан-
пик’ката империя била разклащана ог постоянни въстания на бедно­
гата из градовете н на прикрепените към земята селяни, ат разпи ре­
ми нознн движения. Ч1Чти епидемия и природни бедствия— земе-
гр1<с!г, сушм и лр-т и ог опустошителните машествня на; готите, глзвно
с.кд разпадАнета на Хунскнн племенен съкн (в 453 г,). Това улеснило
< |д в и н и т е да потърсят вън Визан ти я по-сгод нн м естож и телства или
и*м агн чрез гр абеж .
Зледио с южннте славяни в нзгочнага чж:т иа Балканския полу-
петрол се заселва и една откъсната от източните славяни група, ознн-
ч<«ии1!1 ясно от птзптиигкиге писатели с името пити (*утк). ла разлика
<п другите, наричани от тях ош ипи. Писателите <*г ония нремена да-
it.it подробни дани н н за различните славянски клеменз иа янззнтнй*
1'кзтл територия и за разпространението им. Па ссвср от Стара планина
прм V II в. сл били заселени седем племена, имената на които не са
мий стни, и огмо племе — севери — в Североизточна Бългзрвя, В до*
лнмаш на р. Тимок се разполагало племето тими*шни. Тези племена
11' лво с други на север от Дунав са влизали и първоначалните граничи
на българската държана. По северните склонове на Родопите се засе-
|ичк т. нар. драгпвити; в средните и за иадннте райони на Родопите
..) жнвели смоАяни, запазили името си дари и Х П в. Но течението на
< фумн са имали своите селища струмяните (струм ц ите), които уча*
етмунат прел V II в. заедно с други пломен а н в обсадите на Солун.
|| [н-иите Брегзлнпиз и Вардар {в горното чу течение) са жнвелн
( * ттири' (верзитите), а нзточно от Солун и Халкнднческня полу-
■и I рои ринхинитл, Другн дралхити е имало населени в Бито леко*
М| немги край, а южно от Костур са бнлн сагудатите, също обсаж-
п ><н!Л\н; югозан^дно от ти* е било племето ваюнити, около Но*
дшшщ 1.1.и1н — №.\и’^г:шти (или велегостичи). В нан-южната част на
11< (инс са известни славянските племена аерилш (или езерци) и
ш нтнм , а иай на северозапад са отбелязани племената от групата на
П|. и н|:<>ките славяни абодрити — около Сром н Белград, браничее-
на изток от тях край Дунав, и моравяни — по долината на Мо*
р Пн.н-жда. че ннкон ог племената са бнлн значително големи и
ни** г.Гцтоя телетва са допринесли за разделянето ич н заселването
мм нм никилко места,
|н-(.чналнте на Балканския полуостров славяни са носители нз
( миЛиннеи строй. Това допринесло много за рзнното смесване на
Клммш аееленне с тях. а може би имало значение и за мирното
...............улане и съжителство с прабългарите, с конто отчасти са
............. > ш г на север от Луиза.
• и.||10И'. поделI! от хан Аспарух, се заселват в (580 г. а асмите
и* ....... Чул два и наскоро след това Византия признава повообразу-
■* ........... . 111иIюбтклгарска държава. Друга ч аст 1Iрабълга ри под во-
■........... Кубер се настаняват И -Македония — в Виголсм» и Со*
22 вТ Н О ГР Д Ф И Я М Л /Ъ Л ГИ Р И *

лунско, гдето съжителствуват със славяните и се претопяват между

тях.
Всички политически събития и условия, свързани с идването на
славяни и прабългари в територията на Балканския полуостров, са
предпоставка за постепенното им сближение и сливане в една нова по
своето естество народност — българска, която носи името на Аслару-
хопнте българи, а по език. бнт и култура ся остава славянска.
През средата на IX н. християнството става държавна религия в
България. По този начин двата етноса се сливат религиозно, отказвай­
ки се от дотогавашните си дълбоко различаващи ое първобитни рели­
гии. Счед това се въаежда и единна славянска писменост и се създават
славянски просветители във всички центрове на обширната българска
държава. След Борис вече българи н славяни като отделни народно­
сти в българската държава не се споменават.
От езика на Лспаруховите, както н на Куберовнтс българи не оста­
ва почти нищо освен една-две десетици думи и имена, а езикът на бъл­
гарските славяни с някои свои фонетични особености, с многобройни
томоннми н лични имена очертава ясно историческите граници на раз­
пространението на българската народност през вековете далеко на
север, запад и юг.
От исторически, етнографски и езнковедскн изучавания се устано­
ви на, че ром авизираното население на Балканския полуостров се от­
дръпнало а планинските места на централните райони на полуострова
и водело изключително пастирски бит. Към X I в. то се пръснало, като
част от него се отправила на северозапад към адриатическия бряг, дру­
га минава през Дунава в Седмнградско. а трета остава в Македония и
отчасти се изтегля по Стара планина. Тия трн части се означават в нау­
ката съответно: истрорумънн, дакорумъин и арумънн. Последните до
началото на настоящия век мннавагг всецяло на север от Дунав.
По време на византийското владичество в българските земи се
явяват две новн народности: печенеги и кума ни Псченегнте са племе
от тюркско потекло. Те нападат многократно българските земн още
<гг 1025 r., улеснявани понякога от враждебно настроеното към визан­
тийците българско население. Те бивали ностоянно разселвани на раз­
ни места или избивани, докато през 1122 г. били напълно изтребени.
През X I в. нахлуват установилите се на север ог Дунав куманн — съ­
щи тюркско нимадско племе. Техните нападения се усилват особено
след окончателното ликвидиране на печенегите. По време на въстание­
то ии Асен и Петър те са в приятелски отношения с българите и им по­
магат срещу византийците.
Кран на куманексто присъствие на север от Дунав сложили страш­
ните татар и (монголско племе), дошли към средата на X I I I в. от из-
ю к. Установили се на техните места, те също нападат многократно и
опустошавали земите на Втората българска държана, а през 1292 г.
ог месят и н българското държаяно ръководство, като свалят и въз-
k.1чнлг цар«- на търновския престол, а за кратко време (1299 —1300) па
 1

упид 23

българския престол е бил цар и татаринът Чако, син на Токтай. Съд*

бата на това нноплемеино населенне по-натагьк не е известна. По всяка
вероятност, доколкото не било нзтребено през многократните войни, то
се с претопило Сез никакви следи, и то предимно на север от Дунава,
гдето са били постоянните му обиталища.
Петвековното присъствие на турците в българските земи не внася
съществени промени в смисъл иа етнични примеси в българската на­
родност. До края на X V II в. била променена по-скоро картата иа оби­
талищата но българското насслспмс, което се отдръпнало в ло-пла­
нинските места, а равнините — Тракия, Добруджа, неточната част
иа Дунавската равнина, по-достълната част на Източните Родопи и
никои други кътчета бнлн населени и с турци, Спед политическото
отслабване иа Османската империя българите постепенно възстановяват
свои поселища в равнините. Въпреки тежките условия ка робството,
ш,преки насилствените помохамеданчвания и асимилация българският
народ оцелява със своя език, бит н култура.
Тази именно култура, носена от славянската прародима, обога­
тена по пътшцггч на 'селваиня и в новите местожителства, запазена
и при най-тежка поли.,.. -” 1 ■>•-иеимост, запазена като здрава тради­
ции н в години иа възход, и в години на упадък, култура, резултат
ил иароди ата мъдрост, на народния опит и иа народния творчески
гений, е предмет на предлагалия етнографски преглед.

Л И Т Е Р А Т У Р А
/ Ангелов, Богомнлстаото в България. София, 1969,— Образуване на българс­
ката народност, София, 1971.
на българската история. София, 1963,
4* Към въпроса » произхода на българете. И Ь И Д X X I I — X X I I I , 1М8,
С, 298 337.
П а Гюргнгв, Българска етимплогия н оиомастика. София, |9С0. — Въпроси на
П т а г я ц.1гл стишилогия, София, 1958.
' р И ,(и « л , Древна Тракни — изследвания върху историята на българските
И'ч*. О пгриа Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на I X до края на
I I I и III. и. е. София, 19СЙ,
Ч | , 1,'г *■.чг.-|л|, Болгаргкн? колонни в России (Танрическая. Херсонская * Беса-
ц й г а в я губгршам). С б Н У X X ГХ. 1 М
II* Г»л.*канският Югоизток нрез пърилта полов*ка па V I в. Беломорски
р>|..< , |. . нрав, ]У42. е. 223—270. — Зассл вая сто и а славяните и Родопската о&-
'■ 11 ■'| >1налото ни българсянта кохамедани и Ридоднт*. Софня. 19Ь8. С, 19—23.
, I,. 1оилгаргкя Бесарабия. София, 1918.
1.1 аг>4. <кеднне на бъл<арските славякк на Балчаискня полуостров. София,
п II 1 История на Българската държава. . ..т. 1. ч. I ■ 2. София
I 1*!« о |..ч\ 1'.лне на българската народност. Б Н Б I, 1928. кн. 1, с. 7-1— 112.
Н I'* 1»и 1ИЛ1-КИ книги н легенди. 2 ичд,. София, 1970. — Българите а Ма-
■' Ц'Ч<|.и и . I ., С>фия, Ю17.
» | | . к 1>яя бллгар, Одесса, 1878. — Няколко бележки върху остатъците
и» " ><кг1 н. и ш .ш и , клкг 1 н върху г. нар. народи гагаузи и сургучи и днешна Бъл-
••II*-. II- I \ \ X I I — X X X I I I , 1890, с. 211—241.
** ЕТНОГРАФИ* ИЛ ЬЪ Л ГЛ Р Н »

Нторц зи българската истории, км. V I. Софии, 1№0.

Нспмрия на Бглгзрия, т, 1— 111, София, 1961— 196-4,
Г И Кацаров, В и т и и* старите траки според кляснчсекито писателя. СбЬДН
I, 1^13. Из иредмсгодията нд ГллклнСкня полуостров. ПСп, Х1ЛЧ1, 1906, с.
255- 282
Д. У ч т о в , Гръцки-бкттарски студии, С б Н У IX , 1848. с. 21—84
.7. М плетич, Старото български н а ем е ш е в Сеиероизточма България. София

Л . М им нш ч и Д . Д . Лгира, Дйкорумънитс н т я * к а л елзпяискл писменост С б Н У

IX . 1893, с 211-391
С т Младенов, Печеаеги и узн-куманн в българската история Б И Ь IV , 1931, *н. 1,
с. 1 1 5 - » »
П Мштаф*шп, Българи н рунъкн в истерията на дунавските земн.ГСУ И Ф Ф
X X I I I , 1927. с. 1 - 247.
//, Никое, К а т а р и н твтари • средните »екове Г>ИБ I I , 1329, ки. 3. е, 97— 141-
Цв Романска, Славянските народи — етнографска дярактеристик». София, 1969
Ст Романски, Славниякз гграр- дина Б Н Б I I , 192*1. ки 2, с М — 79. Славяни
на Лукав- Български преглед I, 1925, кн 1, с, «0— 99
А. М . Селище*, Славянско«- население и Албания. София, 1931.
Ил Сиегоров, Турското владичество. пречка за културните развитие на българ­
ския народ и другите балкански народи. София, 195«
.И, и А. Телбч-ют/. 'Грлдиинониия! бит н култура на банатските българя, С б Н У
I 1, 196Д.
ГНгием, Софая, 1972 (Сборник ло случай I конгрес по тракологня).
1л. Ф м . Демографска и социалиа структура на древна Тракня. Сифнч, 1970-
1.'• Цветкови, За погелжщния <>блик пя Тгриовския край пре» X V и X V I в. Сб-
II Захариев, Софяя. 1964, с, 126- 140,
М . Цончева, Художествените наследство на тракийските зелги. О ф и п , 1^71.
Д Яранов, Преселиичрско движгние на българи от .Македония м Ллблини през
X V до X I X в. М Пр I I . 1931. ки. 2- 3. с. (15-118.
 ПЪРВА ЧАСТ

И С Т О Р И Я НА Б Ъ Л Г А Р С К А Т А Е Т Н О Г Р А Ф И Я

I. Н А Ч Е Н К И Н А Б Ъ Л Г А Р С К А Т А
Е Т Н О Г Р А Ф И Я

7. Началото на етнографсккте интереси у българите към собствената

им народност, към нейното минало, бит н култура се съзира още през
втората половина на X V III в. Може да се каже, ме нацноиалиото ни
къзраждане носи елементи колкото на историко-политическн, толкова
и на народностно-битови интереси. Възгласът на Паисий Хилендарски
е: „Бол гари не, знай свой род и язик!“ Н своята „История слапянобол-
гарская“ (1762 г.) той за пръв път с будно съзнание подчерта и народ*
ностното разграничение между българите и съседните им народи —
сърби, гърци и турци, даде битова характеристика на всички н най-
вече на българите и очерта една от насоките за възродителна дейност
на следващата го родна интелигенции. След Па неин много дейци на
нашето възраждане в своята дейност твърде често се опират върху
■(юлклорнн материали и изясняват въпроси от чисто етнографско есте­
ство.
Успоредно с този ран увод към изучаването на българската народ-
иа култура и независимо от него върви научен интерес към нея у ня­
кои чужденци. Така през 1720 г. неизвестен запневач, навярно немец,
между другн южнославянски песни е поместил и няколко български.
Към този изолиран случай под влияние на развиващото се в края на
X V III и началото на X IX в. славянско езикознание сръбският фол­
клорист н лексикограф Вук С т. Караджич при своите събирания на
материали попада н на българи ог Разлог и записва от тях 28 песни,
конто излизат в неговите издания „Песнарнца“ — нрез 1815 г. една
песен и „Додатак к саиктпетерсбургскнм сравнителним р]ечинцнма
<ни]> ^знка и наречи]а с особитим огледима бугарског ]езнка“ , а през
1822 г. — същата и още 27. През 1824— 1825 г. Друг сърбин, Д. П .
Тирол, записал за Караджич приказки от банатските българи в Бе-
Iмгнов; съдбата им обаче не е известна. Трстн сърбин, Сима Милути-
штич, работи върху българска граматика и също събира български
фолклорни материали, ог които е обнародвал само една приказка. Ма­
кар и откъслечно, Караджич дава нзвесгнн сведения н за „бугари око
1имока“ , като ги обнародва в своя «Српскн р]ечник“ (Бсоград. 1818).
Цялата тази дейност на големия сръбски фолклорист става известна
на българските книжовници дълги години след като те самите работят
чсилено в това отношение под влиянието на руския учен, украинеца
Юрий Ив. Венелин.
 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

8. Етнографията на българите в началото си върви неразделно с исто­

рията на славянството, като получава своето разработване в другите
славянски страни. Особено място тя заема в трудовете на Павел Иозеф
Шафарик (1795— 1861 г.), който проправя пътя към разкриване на бъл­
гарската народност н нейния език в рамките на целокупното славян­
ство. Черпейки сведения за българите от случайно срещани вън от
България българи, Шафарик изминава отначало несигурно пътя до
първото правнлно определяно на границите на българската народност,
която той смята като чисто славянска. Според него към нея спадат
славяните, които населяват Мунтення, Влахия, Ссдмиградско, Южна
Унгария, между р. Прут и устието на Дунав, Мизия, днешна Източва
Сърбия— до устието на р. Морава, Тракия, Македония, Албания и
Тесалия, дори до самия Пелопонес. Макар и с оскъдни данни, той е
първият занаднославянскн учен, който предложи твърде документи­
рано и с критически използувана литература българите на вниманието
на науката, н то редом със схващанията си за нндоевропейското произ­
хождение на славяните и с присъщата иа романтиците мктологична
величавост н смелост във формулировките за религията, културата,
езика н нравите им. Най-пълен израз тази негова исторнко-стнографска
и езикова преценка намери в труда му „Славянски древностн“ (51оуап_^
якб Маго£НпобИ, 1837 г.). Аиорнтетът на Шафарик през периода от
1826 г. до края на живота му беше от голямо значение за етногенетнч-
ните и културно-историческите идеи у славянството н у нас преди
Освобождението. Пряко или косвено нне ги виждаме от Венелин прег-
Раковски и Веркович до по-късннте предосвобожденци, като Цанн
Гинчев н др.

9, За българска етнография в същност може да се говори оттогава,

откогато етнографската материя е предмет на интереси у българите, и
то в самата България. А това съзнателно явление настава едва през
четвъртото десетилетие на миналия »ек, именно след 1837 г., когато
карпатският украинец историк Юрий Наинович Венелин (1802— 1839 г.)
стана вдъхновител на тня специални интереси към народната ни кул­
тура. В бележитата си книга „Древние и ньшешние болгарс-, Москва,
1В29 г., той с не по-малко романтичен патос, отколкото Паисий въз­
вишава качествата н миналото иа българите като класически славян­
ски народ. Към влиянието на тази история за масово осъзнаване на
българската интелигенция се прибавя и личният авторитет иа Венелин,
един макар и млад, но на своето време истински рускн учен. В защи­
тата на основната си теза за абсолкггната славянщнна на българския
народ („най благороден ог всички славянски племена“) н на неговата
култура гой въстава решително срещу туранската (татарската) теория
на немската историческа наука в лицето на представителите й Шле-
цер. Бийср и особено Тунман и шведа Енгел, Дълбоко критичният
апарат иа и външно солндиата му книга, както и близкото сродство па
българския народ с русите, което той подчертава в нея, са иодейству-
ИСТОРИЯ НА б ъ л г а р с к а т а е т н о г р а ф и я
27

_Г . / I

/. Юрий Иванович Венелин

м» и« ма още твърде паснвпата към народностния си проблем тогаваш­

ни 61. нарека интелигенция не по-малко, отколкото историята на Паи-
|к 0 и другите „царствениин“ . Пример за положителния ефект на ле­
чим иI» йгпелин в тази българска среда е делото на Васил Евстатиев
Аирмм.
П«’м. ши е виждал много правилно необходимостта и от теренни
..... . <
-< написването на една иълна и точна, изчерпателна кул-
...... < .ипическа история на българите. За тази цел тон получава
»|.и.1ндн|1>>ика от Руската академия на науките за България през
|ии| | , нп неблагоприятните събития през 1829— 1830 г. (Руско-тур-
•* ■" > 1иг-ичшш“ нониа) го ограничават да посети само малка част от
I «>*и |м>нночиа Ьългарни (Варна и Силистра), отдето се връща с нзиест-
ПТНОГРЛФКЯ II Л П Ъ Л Г Л Р И Я 28

но количество архивни материали и с 50 народни песни. Но това,

което лнчно не е могъл да осъществи, той се стреми да постигне чрез
кореспонденция с българи. За тази цел той съставя и кратка програма
за етнографско проучване, което да разпрати ма отделни българи, на­
миращи се в Русия. Един екземпляр изпраща и на Васил Лпрнлов в
Одеса, който става негов незаменим посредник в топа дело. Тази про­
грама се състои в следните няколко точки: „ 1) народни песни; 2) разни
костюми, предимно женски, с названията им; 3) разни обреди, свър­
зани с календарните празнини; 4) разни обреди прн различите въз­
расти на човешкия ж н в т, напр. прн раждане, нрн кръщаване, прн
женитба, описания на сватби и поверията при тях, описания на погре­
бения с техните поверия н обреди, описания на помени за умрелите;
5) разни поверия и суеверия, т. е. иярвания за вампири, петици н ма-
гъосшши, за необикновената снла на някои растения или камъни н
талисмани" (СбНУ I, 1889, с. 177). Това е първата научни програма
за етнографско проучване на България. Чрез Лпрнлов тя отива в ръ­
цете на Неофит Рилски, който я разпространява между своите учени­
ци в Габровското училище. По такъв начин се събужда жив интерес
към народния бнт н култура н се осъществя ват значителни за онова
време запнен. През 1835 г. Венелин обнародва трактата си „О харак-
тере народи их песен славян задукайскнх“ — един апотеоз на смелостта
и бодростта на българи и сърби, по метод н стил еднакъв с Лревние н
нмнешнне болгаре", дори по-възторжеи и по-романтичен. За българ­
ската етнография имат значение и много от другите съчинения на Eté*
нелнн, като мО зародише ковоЙ болгарской литератури'1 (1839 г.), в
което той се опитва да даде изчерпателно статистическия и демографски
лик на българите, границите на разпространението им — в духа на
Шафарнк, както и посмъртно издадената му книга „Критическне нс-
следонання об истории Болгар“ ,
Дейността на Венелин за изясняване на произхода на българите
и десетгодишното му непосредствено общуване с тогавашиата българ­
ска интелигенция създават същинска епоха за българската еък-.^ра-
фия. Интересите му към народния бит и иародното творчество предиз­
никват цяло движение за записване на песни, описване нп нрави, оби­
чан. В светлината на тази дейност значението на Вук Караджнч се явя­
ва още по-определено само като изолиран книжовен факт.

10. .Може да се каже, че без Ю. Венелин нямаше да има Васил Ей-

стати ви Априлов (1789— 1847 г,), както н ако не 6ei»e Лпрнлов, Ве­
нелин нямаше да нрнлогне тъй широко към българската актпвна на
времето си общественост, Като малък Лпрнлов получил сол идно гнм-
назнално образование в Братов и незавършено пи медицина във Вие­
на. В гръцко семейство научил добре гръцки език, необходим за пре­
стижа на тогавашния просветен търговец, знаел добре румънски, рус­
ки, немски н латински. Като наследник на търговската кантора на бра­
тята си в Одеса той е бил всецяло овладян от величието на трънката
ИСТОРИЯ ИЛ БЪЛГАРСКАТА ИТНОГРАФИЯ 29

2. Васил Еестатиевич А при лов

«>-пура. въпреки че често се замислял и над неизвестното историческо

минало па българите. В то»а състояние на нерешителност или пасив­
ност към своя народ той се запознава с книгата на Венелин .Древнне
н имиеш ние болгаре“ две години след нейното излизане от печат (1831 г.),
то предизвиква у него основен прелом. ТоЙ решително заменя своя*
та е.тиномання с гордата мисъл за славянския произход на българите,
престава да подкрепя гръцката просветна кауза, решава да открие чо-
дгрно българско училище а родния сн град н предлага на Венелин нъл-
пата си подкрепа в историческите н етнографските му изучавания на
Гп..1гарите.
Специално за разюя на българската етнография В, Е . Априлоп
има значение с актнвиата сн посредническа роля мои събиране на бъл*
;ю ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

гарски фолклор за Венелин, а след смъртта на последния той имал на­

мерение к да издаде събраните песни. Това му намерение обаче не се
осъществило поради неговата смърт. По-късно между книжата на Г. С.
Раковски е намерен оригиналният екземпляр на сборника (а в архива
на Найден Геров и един препис), приготвен за печат, съдържащ 167
народни и няколко ненароднн песни. Повече от 60 от песните са юкаш*
ки н политически, в които е отразено нацноналното самочувствие на
българите. Ако този сборник е бил издаден тогава н на руски, той би
изиграл за българската народна песен ролята, която изиграха Кара-
джнчевнте сбирки за сръбския фолклор, и би предотвратил не едно
погрешно или тенденциозно мнение за българската народна епика.
След смъртта на В. Алрнлов грижите по изпращане на фолклорни
материали от Българи» поема другият одески благодетел и радетел за
къзраждане и за просвета в Габрово, сънародникът му Николай Кри*
стифорович Палаузов (1776— 1853 г,).

11. Н аГ:-значителен сътрудник на Анрилов във вътрешността на Бъл­

гария по събиране на фолклор е Неофит Рилски от Банско, Разложко
(1793— 1881 г.). високо просветен за времето си книжовник, тогава ръ­
ководител на създаденото от Апрнлов първо българско взаимноучи-
телно училище в Габрово. Със своето учителствуванс в Габрово м в
много други места (Копривщица, Самоков, Рилския манастир) и с мно­
гобройните сн ученици, познати, приятели и почитатели той е пред­
ставлявал своего рода институт за битово проучване чрез фолклора,
В композицията на неговия бъдеш паметник би трябвало да влязат ли­
ковете н на много от онези, конто са заслужили за тия п р о у ч в а н и я ,
В тази плеяда се редуват имената на П. Р. Славейков, Захари Икоио-
мович Круша, хаджи Йоан П. Манои, Хрнстодул Костович. Брайко
Хаджигенович, Калист Луков, Захари Княжески, Цвятко Нсдьов,
Найден Геров и др.
Неофит Рилски е бил не само посредник в това дело. Учителският
му авторитет е задължавал учениците да искат неговата преценка и
върху начина на записването, и по езиковата страна на записите. Пи­
смата им по този въпрос до него говорят за трогателно усърдие. Ти*
ннчна е картината, която изпъква ианр. в писмо от Захари Круша:
„За песни досега питах секого, кого ка срещнем да ми каже нлн да
ми напише, но секой ми рече: не знам, А божяците но остаят никога
айлик да ми кажат да напишем. Снощи обаче захора-тех се с майка ми
на них, а она ми каза от уст 10-тнна гольо уйгун за нашего намерение,
щото повече не може да бъде. и от днес ще да почнем да напишем по
14), защото имам и една стара комшийка, която знае такива много“
(Вж . Ив. Д . Шииишнов, Нови студии нз областта на българското въз­
раждане, София, 1926, с. 192).

12. Захири Икономчвич Круши, един от най-добрите ученици на Пео-

фит Рилски (роден и О м 1ков около 1810 г., умрял през 1881 г.), е учи*
ИСТОРИЯ НА Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ЕТНОГРАФИЯ 31

телствувал в София и разни други градове. Освен като събирач на пес­

ни той се очертава и като пръв българин, който е проявил по-шнроки
интереси към етническите групировки на българите: той пита Апрнлов
за произхода и значението на думата „шоп1* и се опитва да очертае
народностно и обсега на Самоковската епархия.
Ревностен и взискателен събирач на народни песни по почина на
Апрнлов чрез Неофит Рилски е и Райно Попович. жерааненец (177.1—
1858 г.). който, макар н не нарочно, дава пръв известно указание за ко-
ледарските и лазарските обичан (Архив Найден Геров. II, 1914, с.
229). С това той заема скромно място в българската фолклор истина,
както и друг Неофнтов ученик Брайко Хаджигенавич от Карлово, който
е един от първите след Ив, Богоров събирач и издател на български
народни пословици (в сп. „Любословие“, г. II, бр. 22 и 23, 1846 г,).
Непосредствено след смъртта на Венелин се появява първата
сбирка „български народни песни и пословици" (Пеша, 1842 , 63 стр.),
гмгтавена и издадена от Иван Андреов Богоров. карловец (1818— 1892 г ).
Като се знае. че той 19-годншен е ученик на Райно Попович. сътрудник
на Венелин и Апрнлов, става ясно, че н тази сбирка е плод на Венелн-
новото влияние. Книжката съдържа 12 песни и 200 пословици. Бого­
ров не се задоволява да бъде записвач н издател на фолклор. Неспо-
кпен, инициативен, той търси все по-високо образование в Цариград,
Одеса, Лайпциг, Виена и завършва медицина в Париж. На творческото
му перо се дължи първият български мсстник „Български орел“ (Лайп­
циг, 1846 г.). Става редактор н на „Цариградски вестник“ (1848 г.).
Милва „Българска граматика“ (Букурещ, 1844 г.), Българо-френски
и френско-българскн речници (Виена, 1869— 1871 г.) и завършва с из­
даване на втора сбирка от 56 „Български народни песни“ (София, 1880 г.)
и „Няколко дена разходка по българските места“ (1868 г.). направена
< цел да проучн условията за създаване на българска индустрия. Опи­
санието обзче е едно от малкото (наред с пословиците на П. Р. Славей­
ков и на Л. Каравелов), които представляват по същество разностранни
•гнографскн записки, засягащи дори характерологнята на населението
п разни градове. За българската етнография Богоров остава пионер
еьбнрач с особен езнкословен оглед към народното творчество.

13. Последовател на Ю. Венелин откъм романтнчното възвеличаване

н ( българското минало, нзползувайкн и фолклорното творчество, е
и \чнтелят Йордан Хаджиконстантинов Джинот (1818—1882 г.). ве*
лещанин, редовен дописник на „Цариградски вестник“ със статии за
просветното дело, за езикословнн въпроси и с приноси от фолклор:
„Приказка“ (26. V II. 1851 г.), „Обичан в долной .Чисни. или Западной
1юлгарии“ (26. V II. 1851 г,). „Статистическо описание на Дебърска
Река и Стара Болгарня“ (I. I. 1859 г.). „Аврора“ (21. V I 1952 г ).
„Обичаи славянски“ (№ 101, 1852 г.) и други, изключително с въз­
рожденско съдържание или със своеобразни етнмологии. Тня писания
и.« 1жинот се чо.1т от пребиваващия тогава в Цариград Г. С. Ракооски.
 t T H O l P Л ♦ И « Il A U I J I I А Р И Я

Разнолс Ж 1 ннсто на P u k o c c k h към >топнчни постройки c патриотични

намерени» без друго е било подхранено и утвърдено от статиите ма
Джинот. По-късно, през 1857 r., двамата се срещат в Белград и може
би под влияние на Раковски Джинот написва фалшнфнката „Женитба
Ива от Merлен а, българска войвода в царствуването на царя Шишмана“ ,
която песен уж той бил чул в Прилеп от някой си Спас Георгиев.

14. Авторитетът на Венелин между българската интелигенция, създа­

ваща се все повече н стремяща се за наука към Одеса, Киев и .Москва,
продължава и през 60-те години на X IX в. Интерес към народните
песни и изобщо към народния бит проявяват и първите творци на
българската литература. Обикновено записаните от тях песни намират
място в издаден от руския професор И . Безсонов сборник „Болгарские
песни“ (1855 r.). Тук са имената на Георги Т. Пешаков, Апинас Cm.
Кипиловски, Никола Д. Катранов. Особено място между тях заема
Захари Княжевски (1810— 1877 r.), първият българин, който още през
1846 г. пачата в Журнал .Министерства Народного Просвещения (Мо­
сква) етнографска студийна „Обичаи болгар при свадьбо, рожденик и
крещенни детей и ногребенни" н статия „Болгарские поверия“ . Ми-
хаил Кифилов Тетевенец пък превежда Венелиновата студия „О за­
родите моной болгарской литератури'* („Заради возрождеиие иовой
болгарской словесностн и науки", Букурещ, 1842 r.). в който превод е
дал и 5 народни песни (стр. 107— 122). А Георги поп Илиев Бусилин
от Батак, Пещерско, издава през 1841 г. в .Москва „Български буквар“
с приложение па 8 записани от него народни песни. Че тази фолкло-
рнстнчиа вълна е имала много по-широк и задълбочен в сърцата на бъл­
гарите обсег, личи от дейността н на други дейцн по Възраждането от
онова време. напр. у Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), който
превежда ВенелнноватЯ книга „Критически издирвания на историята
българска“ (1853 r.), у Николай Христофпров Косапски. до когото П.
Р. Славейков сс отнася за мнение по литературно-фолклории въпроси
през ТвЯГг., у Елена Мутева, Найден Геров н др.

15. В известно отношение по-особено място за?ма Найден Геров (ро­

ден в Копривщица, 1823— 1900 г.), който и като ученик иа Неофнт Рил­
ски, и като непосредствено общуващ с Априлов и Палаузов в Одеса
се залавя енергично да събира народни песни, пословици и поговорки,
обичаи и речников материал за бъдещ речник на българския език. Той
сам записва такива материали, па организира и сътрудници и допис­
ници. За него записват фолклорни материали Е.кна М утева, учителят
Николай Геров Белчев из Пловдивско, Христо Г . Данов и много други.
За своята цел той прибира преписи и оригинален материал от архива
на В. Априлов. Тези материали в пръснат и разкъсан вид намират
място като примери при съответните изрази в издадения след Освобож­
дението негов „РЪчннк на блъгарошй язик“ (Пловдив, 1895— 1901 г.).
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ 33

16. През този период на бавно напредване и правилно опознаване и

използуване на българския фолклор за нацнонална просвета се явява
двутомен сборник „Болгарскне песни“ (Москва, 1855 г.) от руския
учен П етър Безсонов. Движен от честно намерение да даде научна
преценка на българската народил песен, да представи на руската об­
щественост и самите песни, той преиздава всички печатани дотогава
текстове — на брой 61, като прибавя към тях още 91 (от архивата на
Венелин — 70, и на Катранов-Вслтман — 21), или всичко 152 песни.
Похвалната му инициатива обаче е опорочена от много и съществени
недостатъци в научио отношение, в историческата и художествената ин­
терпретация на българската народна песен изобщо. Неразполагащ със
собствени теренни проучвания, непознаващ добре българската езикова
действителност и съдейки по неточните далеко преди него твърдения
на Караджнч н на Станко Враз, той със смелостта на дилетант обяснява
обширно иевярното твърдение, че българското народно творчество не
притежава епически песни и че в българския епос няма плодовитостта,
обилието, нежността, грацията и мекостта на сръбските песни, а има
простота, стигаща до суровост. Тази в основата си иевярна, иесъстоя-
телна характеристика не само че не допринася с нещо за развоя на фол*
клорнстиката у нас, но е сериозна задръжка в правнлното схващане
върху българската народна поезия; на топа станаха жертва и някои
иначе големи представители на литературата в Русия (А. Н. Пипни)
и в Западна Гнропа (Сьоренссн).

17. В значителна степен слабостта и пакостта на П. Безсонов се по­

правя от делото на професора в Казанския и другн университети Вик*
mitp П . Григорюич (1815— 1876 г.), който за своите интереси към ези­
ка н кИКжмвната на Кирил и Методий предприема през 1844— 1847 г.
голямо пътуване из южнославянските земи. Макар и при не по-благо-
приятни условия, отколкото при пътуването на Венелин, неговата
скспединия е във всяко отношение съпроводена с много по-солндна
научна подготовка, с много по-подробна и точна информация от страна
на повече просветени българи в Русия, произхождащи от разни краи­
ща на страната. През продължителното си престояване в Европейска
Турция той посещава Цариград, Солун, Атон, Воден, Битоля, Охрид,
Струга. Велес, Щип, Струмица, Петрич, Сер, Мелник, Рилски мана­
стир, София, Ихтиман, Пловдив, Карлово, Калофер, Казанлък, Габ­
рово, Търново. Свищов, Русе и се запознава отблизо с почти всички
дейци на Българското възраждане в тия градове и манастири. Проуч­
ва непосредствено населението и неговите етнически, политически и
културни стремежи. Освен с беглите впечатления за народността на
някои градове и покрайнини в Европейска Турция и кратките бележки
за характера иа българи, иинцари и други народности, нзнесснн в об­
народвания му научен доклад „Очерк путешествня по Европойской
Турции“ (Казан, 1848 г,), Григоровнч има значение за развоя на на­
шата етнография и с по-прякото му отношение към българската на-

з
'ЛА ЕТНОГРАФИЯ НА ЕЪЛГкРМ Я

родна песен. Той отнася със себе сн 200 песни; една err тях е записал
от майката на братя Мкладнковн. В това си пътуване той се оказва и
първият подбудител иа Димитър Миладннов да записва народни пое­
ни. От събраните песни Григоровнч предава 60 на хърватския поет
Спишко Враз. С това Григоровнч изпъква като един от най-значнгел-
ннте събирачи на български народни песни дотогава н като масов под­
будител към такава дейност за мнозината му нови познати, конто му
сътрудничат, а у вякон от тях научният му авторитет е затвърднл
убеждението, че интересите към фолклора са от голяма нашюнална и
научни важност.
Получените от Григоровнч песни пред извикват възторжени чув­
ства у хърватския поет Станко Враз в Загреб н тон намира за необхо­
димо да обнародва 34 от тях в списанието си „Kolo“ <1847 г,) заедно с
една от Лесковец (.Моравско), записана от проф. И. И. Срез иевек и през
време на обиколката му в Сърбин (1842 r.), три от Караджнчсвия .До*
датак“ и три от Богоровата сбирка. Тия „Narodne pesme bugarske“ Враз
съпровожда със сърдечен увод за българския народ и за българската
робска неволя.
Към крея на 60-те голини някои от учениците на Неофит Рилски,
сътрудниците на Алрилов и други възпитаници иа руските висши
училища се оформяват в по-значителни събирачи на фолклорни мате­
риали и влагат по-голяма писателска амбиция в тази насока. В свояга
самокннииатива те разгъват интереенте си по-широко и към етногра*
фията н така се очертаха като един от най'големите български фол-
клорнсти.

!8. Петко Рачив Слиеейкое, роден в Търново (1827— 1901 г.), беле­
жит учител, поет, писател, журналист, книгоиздател и общественик,
почти самоук по образование, е и едни от българските учени осново­
положници в областта на етнографиита. Още на 16-годнцгва възраст
при едни неприятен случай той се натъква непосредствено на дълбо­
кия смисъл на нословнчннтс изрази н започва да ги събира (първото сн
сатнрнчно стихотворение през 1843 г. срещу търновския владика
тон написва в духа на изродил песен); оше през 184Б г. той има събра-
>№ 2263 народни песни — „мирски, юнашки, старешки“, н писал на К .
Фитииоь в Смирна да помести в спнсашк.то си Любослоаие“ „едио
обявления дано ся намери некой любородеи да пожертвува някоя н
друга парица да излязат на свят“. На следната година даскал Цвятко
Педьов го свързва с Н. Палаузов в Одеса, на когото Славейков из­
праща по стотина песни; оттам са ги предавали на Руската академия
на науките за отпечатване. От тях обаче биват обнародвани само 9.
Между песните той изпраща н 9 юнашки за Крали Марко, а заедно с тях
и няколкостотин пословици и множество анекдоти, .загадки“, обичаи.
През 1858 г. Славейков е вече във връзка с Г. С. Раковски и съ­
бира материали по зададени от него 34 въпроса, вероятно за готвения
„1 юказалец“ . Тази връзка е напълно в духа на страстта тге Славейков
ИСТОРИЯ ИЛ Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ЕТНОГРАФИЯ 35

Л. П етьо Р СлаМЛкоЛ

към битови проучвания. В едно писмо до Раковски гой излага усло-

|ч|ята, при които би могло да се работи на терена. Според него е много
трудно да ое пробва резултатно народният бит от един учител, който
[|>ч6на да се грижи за училището и коГгто живее между хора, изоста*
им.Iи традициите си. за да не ги смятат да прости ( пма прел вид чорба­
джиите). Бележи съща с прнскърбме, че времето затрива традициите,
ч< народността ни гине, че народоуха в градовете не може да се прави
и за да се изучн българщината в „енчкп стара България. . е необ­
ходимо някое дружество, което да възложи за трн години на едното
син ибна българина. . коЛто да е научен да тегли, да търпи <от убий-
■пч1твърде да го не с страх), да знае да ласкае турихте н да ш лъже, . .,
вото хцдене да бъде без екот. без салтанат, прост едни лекар или
 ’> t Т Н О Г Р A * И Я (II А ( Ъ Л Г Л Р И И

присадник на шарката от село ио ссло. . . инак не е нъзможно“ (М .

Др*шудов. Очерци, с. 183).
Две съдбоносни събития в живота на П. Р, Славейко» обаче уни­
щожават огромло количество от събраните му материали: през 1848 г.
при преминаване на река Цнбра водата му отвлича всичките матерна*
ли — хилядите песни, пословици и пр., които той носел винаги със
себе си, гонен като учител от село на село; втори път. през 1877 г.,
когато всичките му материали за един географски речник на България
и други ръкописи изчезват при пожара в Стара Загора. Като се изклю­
чат тия загуби и изчезналите материали, изпратени в Русия, остават
псе пак голям брои обнародвани из българските вестници и списания
и негови литературни книжки в Цариград до Освобождението, в спи­
сания и вестници в Пловдив и София (най-вече в Периодическо списа*
ние на Книжовното дружество и в Сборник за народни умотворения)
след Освобождението. Славейков публикува народни песни, пословици,
приказки, анекдоти, предания, вярвания, обичаи, обреди и др. Отделно
той издава „Български пр»ггчн илн пословици н характерни думи“
(I. София, 1890; II, Пловдив, 1897) — около 18 000 пословици. От съ­
браното му богатство в архивите на Г. Раковски н Найден Геров се на­
мират 128 песни н една приказка.
Разбиранията на П, Р. Славейков още през 1858 г. за нуждите на
българската етнография, статиите му върху някои стари войводи (СбНУ
11. 1890, с. 317), „Исторически разкази от миналите времена“ (Псп.
X IV , 1885, с. 169; X V , 1885, с. 329). „Няколко думи за шопите“ (Псп.
IX . 1884, с. 105) и статията му за рупцнте (ерв, „Наука", Пловдив, II.
1882. с. 463—473) го нзднгат до равнището на голям етнограф, оформен
самодейно еще преди Освобождението. Като фолклорист той има пра-
вилно съзнание за стойността на народното творчество не само като
езиков материал, но и като исторически отражения н художествени по­
стижения. Затова той снабдява записите си винаги с изясняващи бе­
лежки, записва обикновено избрани мотиви и варианти с усет за въ­
трешното нм съвършенство. При описанието на обичаите проявява ряд­
ко съдържателна наблюдателност и остро чувство за същественото в
тях. Тая обоСщителиа и научно-тълкувателна дейност той извършва
след Освобождението.

, ЛИТЕРАТУРА
М . Арнаудов, Очгрци по българския Фолклор, 2 изд.. София, т. I, 1968; т.'2. 1969.
Хр. Вакарглски, [I. Р . Славейков, Р Р X I I I . 1940. с. 121— 125. — Zasluhy 6skÿch
a slovcnskyeli Vcdcü a desko&lovensk^ elnografie o rozvoj bulharski etnogralie do
roku 1945. Spravy oblastniho muzra v ûotwaldovic, Golwaldov, 1966, kh. 4— 5, c.
147-155.
Г. ГrjfMOH, Ерлакггяска рукопне старик српско-крватск** пссама. Срекскя Кар-
лгчша, 1925
П Зинеко«. ви н а р с ки фолклор, част първа, София, 1959.
Л . П . С то и м *, П<*тко Р. Славейков. Н Н Е М V I I , 1927, с. 1— 13. — Показалец иа
печатаните през X I X m i български народни песни, I, София, 1916.
Hk r o i ' l i n II А Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ЕТНОГРАФИЯ 37

И Д. Ш ишяанов, Нопи студии mi областта ия Ьм та р ски т« възраж дам , С б Б А Н

X X I, 1ВД6. - Студии и« областта иа Българското впзппжланс — В. И. Григорови*,
СЛНАН V I, I91Ö.

II. НАРОДНОТО Т В О Р Ч Е С Т В О — ИЗРАЗ

И О Р Ъ Д И Е НА Н А Ц И О Н А Л Н О Т О С Ъ З Н А Н И Е
ПРЕЗ В Ъ З Р А Ж Д А Н Е Т О

19. Крунно явление в българската фолклорнстика е сборникът „Бъл-

гл|>| км народни цесии, Събрани от Бр а тя Миладинови — Дам итрия
и Конгпиштини н издадени от Константата" (З агреб. 1861, 542 стр.),
Тоам сборник произвежда впечатление и упражнява въздействие върху
««» просветените българи и върху чужднте \ченн и надминава далеч но
■нлчеине пенчко излязло дотогава, Братя Мнладинови са родени »
ip. Струга: Димитър — 1810 г., Константин — 1830 r., н загинат
•медно мъченически в затвора тарндн бомбата сн срещу гърците за цър*
конни свободи на своя парел в Цариград през 1862 г. Със солндно
I нмнпзиално образование, добито п Яннна, Димитър учителствува
киго добър елниист в рашн места из Македония. Срещата му с руския
профссор Виктор Грпгоровнч през 1845 r., когото придружил в род­
ини си I рид, като наблюдавал работата му и разговарял с него, съ-
бужца дълбоко съзнание за народността му и за противонародните
in ui ил Цариградската патриаршия. Идеята на Григорович за знлче-
Н1ичп н н.I народните песни намира добра гючва у него н той водиага
м 1Г ЧЩ да ялимсна, а след една продължителна обиколка из Босна,
Xrpiieiпипна, Хьрнатско и Сърбия, гдето се запознава със сборниците
и . Кяр.|джнч, се заема особено усилено за това. През 1859 г. е бил
н|i ни улеи ла прекъсне учителствуването си в Кукуш и да отиде в Ох*
1>и I и Струга. Тук тон при помощта на зет си Кузман Шапкарев създава
up I uiн трапа борба срещу гръцкия владика и срещу непрнзнаването
•1.1 ротни български език за училищата. Заради това бива наклеветен
Мргл турците като буитивннк срещу царщината и като руски агеит.
hi и н тние на което бива откаран и затворен в Цариград (1860 r.).
К и т гантни учи пърноначално при брат си, след това заминава
нрп IHM» г. ди се учи в Русия с подкрепата на Българското одеско
Mm in« 1елство. Той следна славистика в Московския университет при
В1ММНЦ1 nptnJu-copH Бодянскнн, Буслаев, Тихонравов и Соловьеп, Съ-
нми|'1Ч1мно търси издател на доиесонтгге със cefie см български народ*
I ни, Мечтател h i натура и надарен с постнческн талант, той става
• ши n t добрите сътрудници на сп. „Братски труд'1п Москва, си. „Бъл-
I Miii mi ммпмшн“ н Цариград и в. .Дунавски лебед“ на Раковски. През
!'<iB I рашгжда из Македония Александър Рачннскн. изпратен от
< | н и щ . кин бд.нотворителен комитет (Москва), за да се запознае е
fit и npi I i ii. движение. През това пътуване той също записва много
•и I . 11|" I 1№0 г. получава обещание or хърватския епископ fioaui
1*]гчI. IU i' n4uürp да подпомогне изланлнето па сборника, след което
 38 КТ М О ГРЛ Ф Н Я НА В.ЪЛГАРИЯ

4. Д и м и тър Милидинов

заминава за Загрей, престоява там и ръководи печатането. Към края

на и1.1н 1861 г. с готови екземпляри отива в Цариград, където научава
за съдбата на брата си. В усилията за спасяването му сам попада в за­
твора, наклеветен от гърците като руски агент. Подкупената турска
власт — въпреки усилията на българската аърковна община в Цари­
град и на австро-укгарскня посланик — ускорява смъртта и на двамата
между 6 и 12 януари 1862 г.
Сборникът на братя ЛЪилалиновн съдържа 674 песни, няколко пре-
пеаки, събрани яз всички българскн краища със сътрудничеството на
И.чеилин Чрлакод 11 11«чио Бончев от Панагюрище и Райко Жинзнфов
пт Носните са систематнчнпани я 12 групи: самолтг«и. други
■К ГО Р И Я НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ

5. К о н стан ти н Миладино*

1I ||-м и църковни, юнашки, овчарски, хайдушки: жаловии, смешни,

чг. г. ,птпг. ттсгтптТГ. лазарс^й, жътш фол и игрални рецитации, ОсшчГ
)и -1гГГТГ, конго заемат 515 страници, сборникът съдържа и даатбенн и
►■I- н 1:1|•нн обичан, инрпаппи. игри, прс.ушш* пш»» мм^и.иП^уДгпгг -
нг1 г ‘мцки н |ичмнк. Епохалното п него е големият му обем и налич-
к *||,|. иаьир н №1Еразмерно, на други фолклорни материали, зз1-я*
I ...... И1.1Ч цтелна част от духовиата и обществената култура на бъл-
( ч п1 ( нпхалиото е и във верните разбирания на съставителите за
ин|н<(ишо творчество, дадени в предговора. Тук са намерили израз
- ччммиинга (а историческата напластеност в песните, за художестпе-
(м| сила и необнкиошинн поетически дар на българина.
40 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪ Л Г А Р И Я

В своя предговор авторите са на прага и на едно сравнително ос­

ветляване на някои мотиви от песните, разкривайки познания върху
народното творчество и на други славяни. Заедно с това те са дълбоко
критични в анализа на българското народмо творчество, в което виждат
едновременно и художествена зависимост между форма н съдържание,
и средство за агитация върху националната съвест на собствения си
народ и за външиа пропаганда в полза на народностните въжделения.
Анализът на песните в предговора е наистина проникновен като една
от първите прояви на българската литературнокритнческа мисъл,
„Български народни песни“ на двамата братя Мнладннови са и
първата книга, разпространена широко в чужбина веднага след нале-
чатвансто н. Те за пръв път събуждат правилни отзиви и преценки за
българското народно творчество от мнозина в)|дни учени ие само в
славянските страни.
20. Тясио свързано с възрожденската и етнографската дейност на
братя Мкладиновн е делото н на Райко (Ксенофонт) Жинзифое, родом
от Велес (1839 r.), умрял в Москва (1877 r.). Като учител заедно с Ди­
митър Мнладннов н Прилеп и Кукуш (1855— 1857 г.) той се заинтере­
сува от народните песни н му помага в събирането. След това следва
в Одеса и завършза филология в Москва, където остава до края на
живота си гимназиален учител. В българския „Цариградски вестник“
и в разни руски вестници и списания обнародва статии и стихове, а я
редактираното от него списание на българските студенти в Москва
„Братски труд“ помества едни от най-хубавите на времето си българ­
ски пародии песни. Близки с проблемите на българската етнография
са неговите преводи от български на руски (1867 г.) на фолклорните
мистификации „Песента за Орфея“ . съчинение на Иван Гологанов (до­
ставена му от Верковнч), и от старочешки на български — на „Кралс-
дворската ръкопис“. Преводач е и на „Слово о полку Игореве“ от старо-
руски на български. Известни са едно обширно животоописание на
братя Миладиновн, обнародвано на руски н речта му, държана пред
Славянския конгрес в Москва (1867 г.) в защита на славянските на­
роди под бъдещото покровителство на Русия. Всичко това увенчава
заслугите му към българската етнография и като пръв неин историк.

21. Българската етнография дължи много на босненския сърбин ар­

хеолог Стефан Верковцн (1827— 1894 r.), чиято обществена н книжов-
на дейнбет се развива и завършва между българи. Изпратен служебно
в Македония да работи в полза на противогръцката и просръбската
пропаганда, той се установява като учител и археолог-колекционер в
Серес. Поддръжник на теорията за индоевропейския произход на трако-
българнте, той търси историческа н фолклор на документация за това.
В това търсене той попада в мрежите на учител» мистнфикатор Иван
Поиилнев Икономов, наречен Гологанов, който му поднася огромен
съчинен материал „Веда словена", около чието издаване и представяне
ИСТОРИЯ НА ЬЪ,ЦАРСКАТА КТНОГРАФИИ 41

6. Стеф ан Веркович

И|и д науката преминава целият живот на Веркоинч, без да миже да

| .'ucee окончателно мнението, че той сам е фалшификаторът. От аалн-
t.шil гс лично от самия Веркович материали им ю ет три тома, нзвън-
t ' дно ценни за българската етнография. Първият — „На|юдне песме
македонски бугара“ (Белград. 1860) излиза една година преди сбор­
ища на братя Мнладннови и съдържа лирически песни на брой 355,
•и I oirro само от една певица — Дафина от с. Просеннк. Серско, която
„бугарска Омирка“, са 270. Останалите 85~са 0Г' Дебър,
J Круилмю и Ра^ложкп h сборника са дадени един от иаЯ-ху-
г.шнте песенни варианти; освен това те са записани лично и добрось-
«..... на „чиегом бугарском jejHK;, наречф македонското'.
Другите два тома излизат след смъртта на Веркович, Вторият, пол
42 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

заглавие „Народиш песни македонски* болгар“ (Петроград, 1920),

е издаден от Руската академия на науките. В него са дадени 200 песни,
предимно с битов характер, но тук са измерили място и епически,
между които и кралнмаркоискн (около 40) — повечето из Източна Ма­
кедония. Третият сборник — „Южномаксдонскн народни приказки" —
е издаден от Чешката академия на науките Шрага, 1932) под вещата ре­
дакция на професорите П. А. Лавров н И, Поливка. Макар н късно
излязъл от печат, този сборник предоставя иа науката първите по вре­
ме на записването в такъв голям брои (133) народни приказки. Тези два
сборника са значителна придобивка за българската фолклористика.
Трябва само да се съжалява, че през време на разпалените спорове око-
.10 мистификацията „Веда словена“ никой не се е сетил за тях, защото
тяхното своевременно издаване би допринесло много за научния пре­
стиж на Веркович.
Освен чрез тези сборници Веркович язягияпа характера на макс-_
донските г о в о р и и Сит а книгата ся „Totiш-[> ä i | i кнй
очерк Македоннн1 * (Петербург, тдй гт^щ^р— “
но и по-пълно своето по-раншно „Описание бита болгар, населя ющнх
Македонки", брошура, издадена в 1868 г.

2*2. През сгщото време в областта на българската етнография влага

своя npifiioc талантливият поет, белетрист и революционер Любен
Кйраве.юв, роден в Копривщица през 181/ г., умрял в Русе през 1879 г.
УчПТТфП Найден Геров и Йоаким Груев, иървокачално той помага на
баща си джелепнн, с когото обикалят българските земн и Сърбия да съ­
бират добитък за търговия. По-къс но Караве.топ учил абаджийство и
2(>-годни ich заминава за Русия. Като студент в Московския универси­
тет се движи между прогресивни руски писатели к напредничави
българи студенти и писатели. Публикува в руски слисания и кост*
ииин, в българското списание „Братски труд1*, а през 1861 г. DC4e из­
лиза от печат в Москва първата книга от труда му, замислен в трн
тима — „ П а м я т н н к и народного бита болгар“. През 1867 г, той напуска
Русия, озовава се в Белград, гдето бива сърдечно приет в средите иа
прогресивната сръбска младеж („Омладина“) и за кратко време става
нен» идеал. Там той питие повести на сръбски език. По политически
причини избягва в Пови Сад (тогава в Австро-Унгария, 1868 r.), гдето
бива арестуван и лежи в будапещенскан затвор седем месеца. След
това Каравелов се установява в Букурещ, гдето се издига като водач на
българското революционно движение и редактира вестниците „Свобода"
и ,.Независимост" п сп. „Знание“ .
С острата наблюдателност иа писател Каражмов отразява народ­
ния бит в своите повести, стихове и пътни бележки* Измежду своите
сънародници Карапелон притежава сравнително пан-правилии схва­
щания за работа в областта на етнографията и най-широко познаване
на европейската славистика на своето време. Той пише критики за важ­
ни трудове в нея, издава „Биография на Бук Караджнч“ , публикува
 ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ 43

7. ЛюСгп К а р а щ о *

11 пия върху коледните н лазарските обичан, както н стзтнн под о<кцо

т иТйшцц-^ внмекн ал Ь !ГД]>шйоц-а. 6)-л (обяа роднани а ки т ;»та
мV „Страници нз книги страдали» болгарского народа“, Москва, 1868)
|ц.ши бележки и спомени, в които етнографският лик на страната ни
е даден разнообразно, пещо, правдиво и увлекателно.
Каииталинят етнографски труд на Л . Каравелпв „Памитнихн на-
Р много бита болгар“ съдържаЗООО п о с л о в и ц и и п о г о в о р к и . н я к о и с
■I<'НIIII пояснения. пълен народсн~~ка.1е11Лар. ГОЛИЕГс нисък на народни
| чии имена И много легенди. Материалите са дадени твърде обективно.
При Тива ЖГИръв път н българската етнографска наука се прави успо»
44 ЕТНОГРАФИЯ ИЛ БЪЛГАРИЯ

редица С битови пппики V и;щ г.7>Мг Т.а ритдчш .цтп славянски групи —
източи!<■•тападтГи южни. С това Каравглпн слагл ИДЬдлп на УЛлтгар.
ската сравнителна фолкаорижннии чиста проба без романтични увле­
чения, каквито по окова преме се срещат у други автори начело с Ра­
ковски. 4
От другите две книги на „Памятннки“ втората, приготвена за пе­
чат — съдържа лнрическн песни, сватбени обичан, народна митология,
пословици и легенди — се намира в архива на Каравелов неиздадена
(в Иародната библиотека в София). Третата — със 199 лесни, главно
из Тракия — излиза през 1905 г. под редакцията на проф. П. Д. Лавров.
Към тези трудове трябва да се прибавят 66 народни песни, об­
народвани от Каравелов в неговите вестници и сл. .Знание", прекрас*
ната редакция на книгата „М о е то пътуване по Стара планина- от Панайот
Хитов (Букурещ, 1872 г.) и обективният битов материал в много от по*
вестите «у, който в известни случаи може да се използува в помощ на
научните издирвания,
11рвносът на Л . Каравелов за развитието на българската етногра­
фии се състои както във внасянето на сравнителния метод,така нетрез­
вото интерпретиране на материала н подбирането му от естетическо
гледище, което го доближава до известната похватност у Вук Кара-
джич. разбира се, без прекаленостите, конто допуска последният,

23. Закърмен с интереса към иародното творчество под прякото влия­

ние на Венелин н Априлов и на братя Миладинони е н ^пси.шд Л.
Чолаков, роден в Панагюрище (1828— 1885 г.), конто през 1872 г. из­
дава в Белград ^Еългарскнй набоден сборник“ . След дълъг предговор
с разсъждения върху значението иа фолклора за българския език той
дава огромен брой пословици (много от конто са снабдени с пояснения),
годишни и семейни обичан, песни н приказки. Материалите произхож­
дат от разнн места на Източна България (Горнооряховско и др.), Па­
нагюрище, Пазарджик, Софийско и Кюстендилско. Някон от тях са
записвянн лично от него, а останалите от други лица, негови сътруд­
ници. За пословиците с основание е критикуван, че много от тях са
преписани от сборника на Каравелов „Памятннки народного бьгга
болгар". Новото у Чолакои обаче е подробното описание иа родилни ц
ногдебалнн Обичан, както н м н ч к Т к Щ щцрнн обичаи, съдържащи
ценни, нензгькнанй преди него особености. Освен това в сборника се
ойръша. макашДЗСГЛо Ьниманне на изродното о^ирили. к.тт се. лапа ед­
на фото илюстрация (първата в българско издание) гьс софийска и
средногорска Ш И Я,

24. В края на вО-те годннн на X IX в. изключително явление в бъл­

гарската етнография представлява дейността на Георги С. Р аковски'
(роден в Котел, 1821 г., умрял в Букурещ. 1867 г.). Той е една~ог най-
забележнтелните фигури в историята на Българското възраждане, бо­
рси за църковна н политическа свобода, бунтовник в Балкана, емигрант
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ

8, Гtapeu С. Раковски

льв Франция, Русия, Румъния, Австро-Унгария, публицист, поет,

инсател, радетел за организиране на балканска федерация, С обрапо-
плпие, получено в гръцката Велика школа, познаващ добре старогръц*
КП, персийски, арабски, фр»ц.чг»] ч ... щ л;| и ц п б л а гаа па
ц; ьжител иото езикознание, кат а стана нмигьпженик » »=■ ■»4iuim ».
|ТиГППТОрни 3J ОМГ&рите! ^поред тази теории българският народ с
ч>■п> славянски н от всички славяни нан-прям» дчпен е чр^нипиндий.
ския. от които се е отделил още п началото на индоевропейското ра»*
линжване н още тогава, през неопределено далечни векове до и. е., е
м е е л и л Балканския полуостров. Романтик, фантаст и борен по натура,
(V .компромисен патриот, той навлиза и в историята, и п народното
 Е Т н о с е л * 11)1 I I Л Б Ъ Л Г А Р И Я

творчество с тази своя идея и без научна взискателност извежда всяко

име. всеки термин а народнотс ни творчество направо от санскрит,
древноннднйски, като свободио съпоставя народни обичан, вярвания
и обреди с древноиидийскн. Тази своя ръководна етногенетична тео­
рия той формулира и по свой начин доказва с битови материали в пър­
вата сн етнографска книга „Показалец, или ръководство как да ся нзнек-
вът н иадирйът най-стари чъртк нашето бития н проч. Част първа*4
(Одеса, 1859. XXIV-*-МО стр.). която, от друга страна, изпреварва с
много десетилетия своето време,
Според „индийската“ теория на Раковски и българският език при­
тежава най-определеио санскрнтскн елементи. Съдържанието на са­
мото название „санскрит" според него се виждало най-ясно в българ­
ския израз „сам скрит" (самин скрнтий), най-скрит, най-таен език.
Тази теория е така кристализирала в мирогледа му, че той я прилага
смело и ловко във всяко свое съчинение след „Показалеца“ . За него
няма факт в пародната ни митологии, в народните обичаи, във вярва­
нията, дори в историческите песни, който да не може да служи за под­
крепа, за указание към онова далечно начало на българския народ.
Па такива тълкувания той подлага самодивите, змейовете, в конто
вижда древните образи па друнднте. на музите, обичая „сурвакн“ той
свързва с бог Сива, един от индийското трнмутрн (трилнчие): Брахма,
Вншну и Сива, И по-нататък това „сурва-Сива“ отива чак до индий­
ския Зороастър — Заратустра. Той вижда в образа на народните при*
казкн за Злата баба — прадавна българска „майка веех богов“ и още
много други. Тази теория предизвиква възторг само у многобройните
познати и почитатели на Раковски. Но тя остава изолирана. Влияние­
то н сс чувствува у малцина слабо просветени в принципите на истори­
ческата наука кръгове.
Значението на Раковски за българската етнография е голямо —
преди всичко като организатор за събиране на етнографски материа­
ли, подобно на Венелин и Аирилов. И тон с иарочно кратко ръководство
н чрез акуратна кореспонденция създава завиден сътруднически апарат
и огромен за времето сн фолклорен архив, В значителна стенен разши­
рено ръководство представлява и „Показалецът“ му, което личи и от
заглавието му. Появата на тази книга предизвиква множество отзиви
в печата и в отделни писма до Раковски. Дори и най-подготвешпе
научно представители на българската историческа и филологическа
наука (кагго Марин Дринов, Нешо Бончев, Теодосн Икономов) виж­
дат в нея правилен път на автора и към научната разработка на бъл­
гарската етнография. Като се остави настрана предговорът трактат за
„индийската“ теория, книгата съдържа план за замисления в три книги
„Показалец“ . По-нататък книгата има характер на упътване за опис­
ване на родилните, сватбенгтте и погребалните обичаи, за празниците
от Коледа до Еньовден; за изучаване на баянията, анатомия на жи­
вотни; за гатанки, приказки, пословици, наименования на животни,
болести, игри, песни — любовни, сватбени, митоложкн, исторически.
К 1 И 1 1 М |) 1 II А Ь Ъ Л Г Л Р С К Л Т А ЕТНОГРАФИЯ 47

к<н•пики, овчарски, народна астрономия и геология; за веществената

култура и разни архивни документи за о&цествено-поднтнчсски съби-
ти . Въпросникът обхваща по-нататък демографско и културно описа*
мие на народа, жнлшце, домашен бит, земеделие, лозарство, градинар*
т ю , розопроизводство; седянка, тлъка, събор и пр. Трябва да се при*
пнае, че това е във висша стспен (още повече за 1859 г.) съвършсно из­
черпателно, правнлно и съврсмснно конкретизиране на задачите на
пнографннта: произход, пялостеи бит н цялостна култура на парата,
С тази сн книга, както и с втората, която е щяла да съдържа по-спе-
ннално семейните и календарните обичан, а донякъде и с третата, пред-
инждапа като нсторико-етнографска монография за град Котел, Ра­
ковски със споя принос може да се постави редом с автори след Осво-
Гшждошисто като Димитър Маринов, автора на седемте книги „Жива
старина“ . Материалите, дадени ь „Показалеца“, се допълват с намира*
шии се н архивата на Раковски „Сборник“ (от 1867 г,) с 207 народни
песни. >$ приказки, 7 предания, 8 исторически бележки н една гатанка.
Може да се каже, че н всички останали негови трудове — „Гор-
«киА пътник“ (Нови Сад, 1857), „Няколко речи о Асеню първом у, не*
и!м>м\ царю българскому и енну му Асеню второму“ (Белград, 1660), "*
Крлгкое разсъждение върху тъмния и лъжовния начала, на коих е
«никнаха старая повестност веех еиропейскнх народов“ (Белград,
|Ш И. епнеаиие „Българска старина“, кн. I (Букурещ, 1865) и издаде-
цни1 ноемьртно „Ключ българского язнка” (1880) — съдържат ннтс*
ри нн приноси и бележки за българската нароена култура от вторат
п< Ю11нна на X IX в. Големият патриот Раковски е пенел етнографския
ма юрнал в неговия чист, неподправен вид, но неговият пламенен тем­
перамент е допускал понякога да бъде подвеждан н с някои подправе­
ни песни. В този случай той и по идеализъм, н но романтнчност, и по
научни неподготвеност напомня Ст. Верковнч.

!Л> През възрожденската епоха интересите в българската етнография

|г разширяват и към юридическите обичан. Това се дължи изключи-
и .и т на П етър И. Шжикое г.), роден в гр. Лясковец.
Жаден за наука, тон скита по чужбина — Галац, Белград, Нови Сад
и ( ‘ремекм Карловци, Виена и Одеса. В последния град завършва прав­
и т е науки. Учител, публицист н революционер, той е н сътрудник на
I Раковски и на В. Чолаков. Пише любителския трактат „Един
ши 1ед върху народните битгарскн песни“ (в. „Време“ , Цариград, 1866.
бр - I н 24), в конто показва теоретичен замах, рядко наблюдаван до­
ми ана и бьлгареката книжнина. Възгледите сн но този въпрос той до-
р | шика през 1871 г. в съчинението си „Науки за песнотворство н сти*
'" I иорстно“ (Одеса). Заслугите на Оджаков обаче са предимно в цъпно-
п I дишане и проучване па бьл! апскнн- правни обичан; подтик към та
11» б||1(ж1?71бл;(ГГТ получил от големия хърватски юрист професор Ва-
11ч« таи Ьогншнч, комуто сътрудничи. Оджаков превежда н издава
(1Н/-1 I ) написаното от Бо| ншнч упътване за събиране на юридически*
48 ЕТНОГРАФИЯ НА Ь Ъ Л Г А РИ Я

те обичан, като сам го разширява повече от половината с оглед към

българските обичан. По тозн начин то придобива твърде голямо значе­
ние за историята на българската етнография. На следната голина той
издава труда сн .^Обичайното наследствено ппаво“ (Русе, 1875 r.), а
след Освобождението — първата част йа незавършения си голям труд
„История на българското ппаво“ (1894 r.).

26. Крачеща все по-смело. българската народоука към края ма тур­

ското владичество достига н до важния свой жанр — областни гео-
гржКко-иаорико-етнографскн монографии Топя което 06 само проек­
тирано у РаковсКИ ля Кикм ТГоколиостта му, извърши по бляскав,
трезв и извънредно ебнт и документален начин С т ефан Захариев от
Пазарджик (1810— 1871 г.) с книгата сн .,Географск5 |(сторико-стати~
ст^-с&о_^Шнсанну на-Тагпц-Пазар тж ш п катл кадя1' (В м ен я, lft/n п
която е приложен всестранно културно-историческият н демографско-
статистическият метод. За родната етиогрдфнн Ст. Захариев има за­
слуга и като събирач на материали за народните обичан в Пазарджиш­
ко. които са обнародвани в „Българскнй народен сборник“ на В. Чо*
лаков (1872 г.). Твърде подрабно е описал правните обичаи по поръче­
ние на проф. Богншнч от Загреб.

27. Най-силното течение обаче, талвегът на етнографията у бълга­

рите прели Освобождението, сн остава събирането из народни песни,
а след това и иа пословици, обичаи, приказки и др. Това течение ув­
лича повече или по-малко мнозина. Така X . Н. Лачоолу и Н. М . Астар-
джисв издават през 1871 г, в Русе „Зборник от разни народни бъл­
гарски приказки и песни, част Г (5 приказки и 23 песни); друга част
не излиза. Панайот Хипиш в книжката си „Л1оето пътуване по Стара
планина“ (Букурлщ. 1872 r.), редактирана от Л. Каравелов, помества
хайдушки песни, едни от най-хубавите и досега; Христа Недялков
(Черното), даровит ученик от Габровската гимназия (умр. 188:1 r.),
събнра към 600 песни, много приказки и над 300 пословици и 300 га­
танки с намерение да ги издаде в сборник. Остават неиздадени. Една
част от тях са били намерени случайно след смъртта му н издадени в
СбНУ. X X V I. Д. В . Маячсда в учебника си „Бащнн език за малките
деца“ (Виена, 1872 г.) помества 24 народни песни, а в упътване, което
прилага към своите учебници, съветва учителите как да предават на
учениците народните песни, приказки, пословици и гатанки. Съ­
ставители на книжки с разлнчно съдържание считат за нужно
да поместят и по няколко народни песни; дори ги прибавят към преве­
дени книги. Такива ценители на иародното творчество са книжарите
Хаджи Найден Йоанович — иазарджнчаннн, Пенчо Радов — карлов-
чаиин, Ангел Хаджиолу, Хр. Даскалов. А . Ф . Теохаров, Г. М . Лом-
/ме — софиянец. /Пия Р . Блъсков, Добри Войникж, Цини Гинчев н
др. Но преди Освобождението мястото н средствата за обнародване на
иародното художествено творчество са твърде оскъдни. Ндва след не-
III | < Ч ‘ Н Я И \ Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ЕТНОГРАФИЯ 49

пио цчстилетн* на миналия век излизащите тогава емигрантски вест-

пнни • списания започват да поместват понякога фолклор. Частнчио и
и. | tu тсмно се появяват фолклори» материали а „Цариградски вестник“
(1HIM 1862), .-Македония’* (1866— 1872), „Гайда“ (1863— 1867), Бъл-
*.11<'км книжния“ (1858— 1860), „Читалище“ (1870— 1876). „Ден“ (1875),
I. 1. - 11>\ й“ (1876), които са излизали а Цариград; в „Любословнс”
11М I |Н (|,( -Смнрна; „Свобода" (1869— 18721, „Независимост“1 (1873
1Я 11, . Ьмние" (1875— 1878) — Букурещ; „Общ труд“ (1868) — Бол -
11 | I 1 I l кн труд“ (1860) — .Москва; Периодическо слисан не на Бъл-
■.■........ ьинжоино дружество (1870— 1876) — Браилз; „Славянско-
б|м1и tiw»“ (IH77) Русе и др. Разбира се, в кипежа на нашюнално*
|-нн»Гкиитглн.н;> Гпрба други обществени и политически въпроси са
|лщм'ли страниците на тези български издания. При това преди Ос-
побождениею липсва организираща обществена сила, която да лод-
I нкне ьъм етнографски проучвания. Единствено патриотичният изблик
> отделни in I щхн иетени л и ч н о с т и е бил подтик към всички жертви да
се ходи по терена и да се обнародват туктам лесни и други материали,
л-i се услужил другиму с тях или пък да се пишат статии, често пъти
много интересни и съдържателни, но губещи се в общото обилие от че-
тиио със съно-м друг характер. Някои от тези труженици доживяха да
индят отече* »вито си свободно и да продължат своето етнографско дело
след Освобождението. Видио място межлу тях заемат Цани Гинчел
(1812— 1894 I ). peHiiocieti сътрудник на Г, С, Раковски, и Кузман
Ulatthuipca (роден н Охрид, 1834 r., умрял » София, 1909 r.). Интерес
към събиране на сшографскн материали съб\жда! у Шапкарев него­
вият тъст Димитър jMи.1адинов, чичо му Янаки Стрсзов (също записвам
на български народни песни) и в и д н и я т му съгражданин д-р К А.
Робев. който още ирез J860—1861 г. го запознава с книгата „Народне
иесмс македонски бугарв“ от Ст. Неркошш, като сам записва и събира
мг ромно количество носни, приказки, вярвания, пословици, топоинми,
обичаи, описва носни н др. из цяла .Македония, а след установяването
си и София (1881 г.) събира такива материали и от други места.

‘JH, Един общ поглед върху българската етнография предн Освобож­

дението лесно може да установи следните нейни характерни черти и
посоки на развой; 1) започнала под влияние на руския романтик сла-
нлнофил Ю. И. Венелин, тя има определена славянофнлска етногене-
тична насока; 2) лак под негово влияние доказателствената стойиост
:*а това схващане се търси предимно в народните песни; 3) общото на-
иноналио възраждане определя ръководната патриотични мотнвнров*
ка в работата с етнографските материали: усилване на националното
чулство у българина, издигане на нацноналната му гордост и стремеж
към по-висока култура иад поробителите и на по-висок морал над гър­
ците; 4) иаучиатз интерпретация остава на заден план или изобщо не
съществува, 5) обща неяснота и неустановеност по класификацията на
народните песни и па фолклорните материали изобщо; 6) omrrirre и нн-

4
 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

терпретацня се ограничават почти изключително върху генезиса на

българския народ.
Чисто славянската теза. проведена от Венелин, владее до самото
Освобождение. С нея се среща, без да й дава значение, „индийската“
теория на Раковски, формулирана и „аргументнраиа“ но своему в ре­
дица негови трудове. Подобно отношение към славянската теория има
и необиа;одваната „тракийска“ теория на Цани Гинчев. С обемист
труд „История блъгарска под имя уиув“ Гиврил Кръстевич с известна
страст идентифицира прабългарите с хуните. Това становище срещна
обоснования отпор на българския историк Марин Дринов, професор в
Харковския университет, със статията „Хуни лн сме?“ , поместена в
Периодическо списание на Българското кннжовно дружество в Браила
(хи. 5 6, 1872, с. 210—244).
През последните десетина години на османското владичество етно-
генезисът на българския народ след основаването на българската дър*
жава, а така съшо на прабългарите намери правилного си научно ос­
ветление и в чуждата историография, както папр. в труда „История на
българите“ (издадена на немски в 1876, на руски в 1878 и на български в
1886 г.) от чешкия професор Константин Иречек. допринесъл след това
и за развитието на българската етнография.
Постепенно интересът към българския бит н култура на чужденки
фолклористи н етнографи се разраства есе повече. Така Валпизар
Багичшч от Загреб събира чрез П. В. Оджаков и Ст. Захариев материа­
ли за юридическите обичан за свои сравнителен труд върху юридичес­
ките обичаи у славяните. Фолклористът Огюст Jû3w«_Muguste Dozon)
издава през 1875 г. сборника „Chansons populaires bulgares inédiles''
(Париж) — c 88 песни, дадени в оригинал и в превод на френски. Поч­
ти по време на Освобождението немският поет Георг Разен (Georg Ro­
sen) събира и превежда на немски сбирка от български народни песни с
прекрасни етнографски бележки — „Hulgarische Volksdichtungen“ (из­
лязла от печат през 1879 г., Лайпциг). Песните са взети предимно от
сборниците на братя Мнладинови и Ст. Веркович. Вндно място в това
отношение заема унгарският археолог, етнограф и художник Фелике
Каниц (1829 1905 г,). който след няколко пътувания из България
(1860— 1874 г.) издава тритомен труд „Donaubulgarien und der Balkan“
(1875— 1878, Лайпциг). Наблюденията на Каниц, дадени в този капи­
тален труд, са твърде ценни от етнографско гледище, тъй като изправят
много грешки, нанесени в науката от предишни описатели и внасят
много нови неща, неотбелязаин преди това. Ценните битови сведения,
снабдени с обилие от документални скици и рисунки, могат да служат
в много отношения за сравннтелноистормческн съпоставки в българ­
ската етнография. Освен това Каниц е обнародвал много статии върху
българската култура из разни немски и френски списания, между кои­
то е и „Timovos all bulgarische Baudenkmale" (три статии, обнародва)!н
през 1876 г. в Sitzungsberichten на Виенската академия на науките,
Mitteilungen на Антропологическото дружество във Виеиа п в ,jCbt«*r-
IHЮ Р И « HA БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ Г*1

reichliche A'cnatschrift für C ritn l", II), които представлява начало на

историята на българското изкуство. Ценните в много отношения тру­
пове иа Кпнкн остават без непосредствено значение за развоя на стно-
I ]»;и|>нита в България, докато трудовете на К. Ирсчек, главно „История
н.| бъл гарите“, а по-късно и другите са и ръководни образни за мнозина
| « лед FL4H елгд Ссгсбсжди 1ЧЮ.

Л И ТЕРАТУРА
AJ Арнаудов. Очерци по българския фолклор. 2 и я д , Ссфня, т. I, 19Св, т. I I , 1%8 .
Hi [im >!ih4 и Вил словена. СбИУ L II, I9t»fi.
ЛI' Нахарглсхи, Ьратя Миладмиови, P P X I, 1937. с. 209 215 Г. С Ракопеки
■чяг•• етнограф, Сб. Георги CToixon Раковски, т. I. София . 1968, с. 189— 212.
Л » Л ‘н Каравс.юв, P P X I V , 1940, с, 76— 83.
II Лагшнп». Български фолклор. Част първа, София, 1959. — Делото иа Врати
Ми I 41Hнови (предговор към Б р а т я Миладимови, Български народни песни. 4 илд.
I цфия, 1961).
II \р . Петров. Непубликуван ръкопис па Стефан Захариев от 1867 r.. II ЕИ М
XI. 1ч<>8. с. 303—334.
.4 П, Стоилов. Български кпижовниим от Македония, I, София, 1922.
IIм Vii'/жов, Братя Димитър и Константин Миладмновн, София, 194).
I I r Sitm aiiov, Glück und Ende einer berühmten Mystifikation „Веда слепена“ .
A' IN i. X X V , 1903. c. 580 - 611.

III. Б Ъ Л Г А Р С К А Т А Е Т Н О Г Р А Ф И Я
СЛЕД О С В О Б О Ж Д Е Н И Е Т О

'• Системната иаучна работа в българската етнография започна едва

и сш «бодна България, и то с основаването на т. нар. „Министерски сбор-
нмк“ (или „Сборник за народни умотворения, нау*а и книжника"),
и (ц»нI•н от Л\ннистерството на пародиото просвещение от 1889 г. Тозн
''"Ф и н * е бил замислен да бъде „преди всичко етнограф ическ и жур-
н,и и най-широкото значение на думата“ , какъвто н остава до послед*
ij.nu си книга (том 53, 1971 г.). Внушителният чу обем, 40- 50 н по-
н>•«<' печатни коли, и големият формат дават възможност от самото на*
•II ш 1.1 <ч* обнародват обширни студии по пародията култура и огромио
•нмичитнп материали, за чието набавяне се заела многобройна инте*
>>|м ни ня от жички краища иа страната, главно учителството. Вещото
и енергично редактиране главно от Ив. Д . Щ ишминт допринася из-
к ночителио много, за да се постави изданието още от първия том на
око научно равнище, същевременно и да се издигне до школа за съ-
Г|И|ч1нг на фолклор, Още в п ъ р в и я т о м Шишманов обнародва статията
I I II инею и залачата~иа~ нашата етнография \ п коящ. к^м »«а цГГГ
I ц и |б н о п е т ( . р и я т л н а СТ1Ш 1 оа<1'Н ит.ч и и а т е ч е н а т а и, ш и п к а т о л а п а
Г I К Д на 1 .'шиц |щ ц у нас дотогава. начертана предстоящите проблеми
и н и н.и оките и нравилата на качествено съгр\ДН1ННЧТИП И П И Ч 1>ТГ
1*11 ' Ki.nI ТПТСГ Ш иш м анов прибавя при отделни случаи кратки И оЛ-
 i r I I 1 1 1 |>Л Ф И X И л ti 1>л I А Р И Я

ширни, писмени н устни въпросници и съвети към всеки свои сътруд­

ник. Две такива упътвани» са намерили място и в печата: „Временни
правила за научми и книжовни предприятия“ (София, 1888), където се
дава ръководи а линия за етнографска дейност сред нашите просветени
среди и „Окръжно Л? 5930 на .Министерство на народното просвещение“
от I. X II. 1890 г.
Първоначално СбНУ има три дяла: а) научен — за студии по ези­
кознание, фолклор, история, археология, природни науки; б) книжо­
вен — критики и в) народни умотворения, в който се поместват народ­
ни песни, сравнително прапилно систематизирани ло тематика, тълку­
вания на природни явления, вярвания и прокобявания. баяння, вра-
чувания и лекувания, приказки по жанрове, предания, пословици и
гатанки, скоропоговоркн, детски залъгалки и игри и разни обичаи,
В програмната статия на Шншманов е засегнат и въпросът за ор­
ганизирането на етнографската дейност— съдаваие на дружества и
музеи, Редакторът обаче не се спира в нея на веществената техническа
култура иа народа. Едва в предговора към том X допълва тази праз­
нота, а материали от този сектор започват да се печатат в X V III и
X IX том. След това сборникът минава към грижите на Българското кни-
жовио дружество н вече под друго редакторство в него отново заема из­
ключително място фолклорната стихия, за да бъде нарушена една през
1963 r., в том 50—53, когато сборникът се издава вече под грижите на
Етнографския институт прн Българската академия на науките,
Като пръ» организатор на българската етнография в много отно­
шения Ив. Шишманов едва в последните години иа своя живот успява
да осъществи и заветната си мечта да се основе етнографско дру жество.
Това става през 1925 г. Съзлава се Българско етнографско общество, иа
което той става председател, като г»о това време се слага начало и на
организирано записване на народната музика в цяла България с опре­
делен специален фонд за това.

.40, Скоро след .^Министерския сборник“ започват да излизат в Со­

фия списанията „Български преглед' (гад. I — IV , 1893 1900 г.) и „Б ъ л ­
гарски сбирка“ (1—X X I, 1894 1915 r.). а в Пловдив „Н аука" ( I —I I I ,
1880 1883 r.). Във всички тях се обнародват покрай другото и ста­
тии, засягащи главно историята на българската етнография, както и
студии из областта на фолклора. Периодическа списание на Българ­
ското книжовно дружество, основано в Браила, където са излезли 12
книги (1870— 1876 r.), и продължено с нова серия в София (излезли
72 книги до 1910 г,), а след това неговият заместник— „Списание на
Ьъ ^арската Академия на науки/ги?' поместват ст^цо етнографски мате­
риали и студии. Списанието „Градина" (1880— 1891 r., Парна) на Ил.
Р. Блъсков, продължение на предосвобожденското „Градинка“; сп.
..Искра" ( I— V I, 1888— 1897 r., Шумен), сп. „TpytP на Цанн Гинчев в
Търново ( I— IV , 1887— 1892 г,), сп. „Училищен npezwd" (София. •,
18% г.) и „Известия на Семинара по славянска фило.югия в универси-
 t TOI'IIH ИЛ БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ

пита" <кн. I— IX . 1905 1948 г.) първоначалио, главни до Първата сне-

гоина война, покрай статии по общи културни въпроси обнародват и
(|нulk.Юри и материали и научни, научно-популярнн и популярни ста­
тии по етнография. Предимно етнографски списания през този период
са JPtnkmcKU напредък“, редактирано и издавано от Cm. Н. Шишкоö
(Пловдив, r. I— IX . 1903— 1912 r.), и по-краткотрайните пак негови
начинания „C.taaceau гори" (Пловдив, I, ÎB94 r.), и „Родопски сборник"
(I IV , 1887- 1892 г.). Българската етнография в първите десетилетия
I к-д ( Vвобождението отбелязва нзлизанего и на бележитото списание
.. 4\u‘ki старина“ , списвано и издавано от Д . Маринов. В седемте му кнн-
I if (1 IV и V I. 1891^1894 г.. Русе, и две намерили място в Сборник
щ народни умотворения) Д. Маринов изнася материали предимно от
<. и рошшчна България из различните сектори на народната култура
mi I обичаи и вярвания, свързани с календарни празнини; кн. I I —
пГмек и) и семейно-родова организация и отношения; кн. I I I — семейни
н I и.и,ин ки обичаи; кн. IV — гражданско право; кн. V I — наказателно
нр|Цн> Кш ча V (СбНУ X V III, 1901 г.) съдържа веществената култура
im11il оГдеклото, кн, V II (СбНУ X X V III, 1914 г.) — вяра н религмоз*
ни обичан. Може да се каже. че това вече не е списание, а е една седем-
и ki н.1 монография на българската етнография с оглед на някои също-
•и» ии сектори на народната култура.

II През първите две десетилетия след Освобождението излизат ни-

HI IMI самостоятелни сборника от труженици, закърмени с интерес към
ешнграфията още преди това. Едно от видните места в това огюшение
in ма Ki/iuiiH А. Шипка рее от Охрид. Като учител в разни градове на
Македония, той събира усърдно народно творчество. Заради участието
im и Гюпбнта за политически и църковни права бил принуден да бяга
111> 1I IH78 I н Белград. През 1884 г. се преселва в България, където
»i.iio чиновник и разни градове допълва материалите си и ги издава в
•I киши под наслои „Сборник от български народни умотворения“
(I l u 1ВДИВ, 1Н91 1892). Първите седем книги съдържат предимно пес­
ни W 2I. детски рецитации — над 80, преданпя, баяиня. семейни,
и| •> l inнн и (цквнн обичаи и описание на носии в Македония (кн.
\ III Последните две са с приказки (292 на брой) и представляват един
"I или големите приноси в това отношение у нас. Към този сборник след-
I I la се прибави неговата книжка „Русалин — древен и интересен бъл-
I iipi'Kи обичай, запазен н до днес в Южна Македония" (Пловдив, 1КН1 r.),
н !■шир е.I дадени описания на селища н местности от същия район и
«... . обичай от 1(азарджнк. Всичко това и останалите в архивата му неиз-
I и-нн материали (растителни храни в Охрид, народна медицина, зп-
и I и ни и кнарггво и Охрид, пътни бележки из Североизточна Маке*
ищци и редица други приноси) показват, че у него е съществувал
I I in hi iiikiHo етнографско описание на Македония, който поради из-
item му не е могъл да бъде осъществен. Указание за това има в
nim m на градовете Прилеп, Охрид, и Струга, обнародвано в си.
54 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА Б Ъ Л Г А Р И Я

9. К у мм« 4, lUannape*

„Читалище" (Цариград, I I I , 1872 г.) и в Сборник на Българското кнн-

жовно дружество (1, София. 1901 г.), а така с-ьщо и в материалите, из
лезли в „Периодическо списание“ (кн. X X V II. 1888; X X X I I —X X X III,
1890> и „Сборник ^а народни умотворения“ (I- V, 1885 1891; X III,
1896; X V . 1898). Съзнавайки своята неподготвеност за научна интер­
претация на етнографските материали. Шапкарев е достатъчно скро-
Мен да се представя винаги само като събирач на материали, стремей­
ки се да бъде по възможност точен. Неговата прецизност и осноиного
познаваме на бита, културата и нашюиалното съзнание на славянско­
то население в Македония дават научна стойност и на редица ста­
тии относно етническата същина иа това население (СбНУ II. 1890,
с. 326 сл.; ПСп. X X V — X X V I, 1888. с. 154 164). С голяма стойност
са и книжката му „Материали »а жнвотоопнеаимето на Братя Мнлади-
II ( Т О 141 Я II Л Б Ъ Л I Л Р с К А Т А II Т II Ü Г Р А Ф И Я 55

10. Д им ит ър М аринов

мотГ (Пловдив, 1884 г.>, както и критичните м) бележки по адрес на

<|,нпята зл Мил адиновите песни и Щросмайер от А Тсодоров (ПСп.
\ \ l X X II, 1887, с. 561—570),

1.‘ {начителна дейност преди и след Освобождението за проучване на

('< м <|к'ката народна култура развива Цани Гинчт^ Получнл килийно
>>Г||1гн>)пание в родния си град, той отива на гурбет като градинар н
|||>л|чщ. после в Белград и там завършва гимназия. В Белград се ла
ни шава и с Г. С. Раковски. Приятелството му с него продължава и в
0 ,|ч а, където му сътрудничи в написването на „Показалеца“ (1859 r.).
По к м но следна като волнослушател естествените начкн в Киевския
, мит 1>»игет, а след това учителствува в Бесарабия, Русе, Търново и
I >г*|ч>ио. След Освобождението отначало става административен чн-
 ЪТИОГРАФНЯ НА КЪЛГЛРИЯ

H0IUIUK, а след 1881 г. гимназиален учител и училищен инспектор и из­

пъква като много плодовит писател. Четирите годишнини на обемисто­
то му списание „Труд-, нализало от 1887 до 1892 г. (над 6000 странн-
ци), ся изпълнени а значителната сн част с негови оригинални и пре-
водим съчинения нлн със записани от него фолклорни материали. Х у ­
дожествените му произведения (.Зиналата стена“ , „Ганчо Косеркята“ ,
„Селянка" н „Женитба"), обнародвани в списанието, представляват в
същност драматизиран народен бит и при крнтнчна преценка могат да
се нзиолзуват н за научна иел. Фолклор н обичаи, записвани от него из
разни местя в България и Бесарабия, той обнародва и в други списа­
ния преди н след Освобождението. Между тях видио място засмя при­
носът му „.Материали но народната медицина'* (СбНУ Ш , 1890, с. 70—
№6), за конто Ив. Д. Шншманов твърди, че произвели „фурор" в чуж ­
бина. Проучването на народната материална култура дължи на Ц. Гин­
чев и неповторимите му приноси .Няколко думи за историята на наше­
то градинарство" (сп, „Труд“ I, 1887, с. 1183 сл,, 1306 сл.), „Няколко
думи за боите (местите)“ („Труд, II, 1888, с. 190 сл.). Своите фолклорни
материали той давя в синтезиращи статии, в конто прокарва убежде­
нието си, че българите, т. е. древните трякн-пъриославянн, са прастари
жители на своите земи. Въпреки това той е твърде добросъвестен към
битовите факти и не ги убива в разказите си, а гн оставя да говорят със
своята нелодправеност, С етиогеиетичната сн теория тон остава после­
ден носител на влиянието на Раковски дори във века на кристализи­
ралата вече положителна наука у нас.

.43. Заслужил събирач на фолклор през първите десетилетия след Ос­

вобождението е и Илия Р Влъсков, който записвал и обнародвал глав-
но в издаваните от него книялсТГ с общо заглавие „Градина“ (1880
1881 г,), „Ред книжки за народа“, „Кален дарчета“ разни истории на
селища, песни, приказки, пословици н гатанки и предимно анекдоти
и Хитър Петър (Календарче Хитър Петър, Пловдив, 1879; Барна,
1883, 1887), събирани изключително из Североизточна България.
На еднакво пиво с тружеиичеството на Ил. Р. Блъсков, но може
fin само без обществено-педагогическото негово вдъхновение е дейно­
стта н а свещеник П етър Цветанов Любенов, скромен самоук ониснач
на о б и ч а н » песни п др. в Кюстендилско. И неговата дейност започва
п р е д и Освобождението (1848 г,), но след Освобождението той издава
м а т е р и а л и т е сн в четири книжки — кн. I „Бала Ьга“ (Търново, 1887 г.),
m i . II „Самовилн н самодиви“ (Софня, 1891 г.), „Сборник с разни на-
р о д н и умотворения мз Кюстендилско“ , кн. 111 (Софня, 1896 г.) и кн. IV
«Кюстендил, 1902г.). Н известна степен е ценен н „Сборник от български
н а р о д н и п е с н и ” , з а п и с а н и и издадени от Николай Бончев във Барна, 1884 г.
Несраннено на по-високо равнище от последните трима е фолклор-
I I I к о събирачество на Серафим Ив. Боянов (1865— 1927 г .), роден в с.
Лолно Драглнще, Разложко, завършил гимназия в София. През 188:i г.
TI и записва мнпго епически песни от известни с репертоара см певци
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА КТНОГРАФИЯ Г)7

//. Л<ир|/п Дринов

|||»н м1ш-гъду.1ар11 от родния сн край и част от тях надава сам и кннж-

ii.itа „Сборник от български народни носни, кн. I" (1884 г.), а остана-
.име обнародва п изданията на Българското кннжонно др\ жество. Като
\ч»гпл ь Цариград, а после в Банско, Златица и др\гаде в Софийско
т и «аписва много песни, ко(гго излизат в СбНУ, X X X IX , 1934 г. Над
41 1нла са само събраните с А. Букорещлиев, който записва мелодиите
им Негово е едно от иай-грижливите опнсання на българските сватбе-
ни обичаи и Разложко (СбНУ V, 1891 , с. 36- 47).
С делото на Ц. Гинчев, Д. Маринов, П. В. Оджакоп, П. Р. Ота-
1ч икон, К, Шапкарев, Ил. Р. Блъсков, II Цв. Любенов и лр. патрио-
I ичниит романтизъм в българската фолклориегнка, отчасти и в другите
 К Т II O I Р А * И « ИЛ [. h л *■ \ г* и tf

сектори па етнографията илилии н периода на програмно ръководе­

ната и иаучио разработвана бктгарска етнография. Залязва се страстта
за събиране на фолклор, но вече с псе по-строги изисквания към точ-
ното диалектно записване, изисквания, конто вървят успоредно с разви­
тието на науката за българските дналектн в университета.

ГИ. На по-високо равнище издигат етнографската наука след Осво­

бождението редица учени-академии и, между Koirro по време първо
място заема проф. Марин Дрино* със своите обширни исторически тру­
дове, в които честгГ“разглеждатстногенстнчни проблеми, В етнограф­
ските си студии той е изключително критичен н реалист в тълкува -
иинта си за разлика от многото романтици от негоно време, Още през
1870 г. той пише в браилского Периодическо списание студията „За
новобългарското азбуке“ (кн. И , 1870, с. 9—51). в която разяснява не­
обходимостта «^юлклорът да бъде записван така внрно и точно, както
се съхранява у народа. За образен сам той записва песни и приказки и
ги обнародва п същото списание (кн. X I X II, 1876, с. 147 сл.). Това
внушение бива възприето от мнозина записвачи след него.
Характерни за фолклоршгге интереси на М. Дринов са проучва­
нията му „Намаляване на силата на Крали Марко" и „Медно (бакърено)
гумно, меден ток в сливенските и гръцките умотворения" — и двете
широко сравнителни студии (Съчинения, т. 111, 1911), В първата тон
изключва взаимни влияние между мотива зя Святигор в руските би-
линн и Крали Марко \ българите, а приема едновременно византийско
влияние по посока ьа сеоер и на запад, Във втората прави сравнение
относно разшгтието на могива за медно гумно у източните и южнше
славяни и у гърците, като при това отбелязва, че с смесен с митичес­
ката представа за „поле на сражение между митически стихии" —
представа, минала от народа и в църковпо поучителната и at нограф-
ска книжнина. Продължители у нас на този сравнителен метод до из*
вестна степен са Ив, Д. Шншманов и .Михаил Драгоманов.
.Марин Дринов има особена заслуга зд българската и по-общо за
южнославянската етнография с капиталните сн томове относно ta-
гелктТТетп 'иа славяните на Ьалкаяския полуостров и състоянието на
Византия през X в, и статии j j итннЧИЮга същина нд прабългарите и
Др. (Сра, CJI, „ 1руд" 11, Търново, 1йЗД. с. №ti 016. 74У Та7, —Й77).
С тч зн свои трудове въз основа на обнлен изворов материал и паучна
аргументация той нечертава пъти на развитие на по-нататъшните проуч­
вания върху юж1.ото слакянстго. Независимо от по-късни допълнения
н поправки по отделни въпроси, нанримгр отлаено мнението му за рак-
но заселване на славяните в Балканския полуостров и относно етничес­
ката същност па прабългарите, изследванията на Дринов и днес нмат
голяма научна стойност. Особено реалистично и трезво отношение проя­
вява гой към езикощггс особености н битовото творчество на българския
народ. Следи дейно пялата литература в тази област и се отзовава кри-
тнчно спрямо всеки on ,т да се изопачи историческата правда.
 111 Г О Р И М HA БЪЛГАРСКАТА I: T II O I P A * М Я

I t. Константин II p f чек

Макар и престоят му в освободена България да е бил твърде кра-

п.и, Дринов като пръв съветник па княз Чер каски и npi,n министър
(директор) иа просветата има галени заслуги за поставяно на правил)
ми научни и демократични оснпнн културното развитие на българския
<| ч '"| Па него принадлежи идеята да се създаде в България общ нето-
I■||*|. I км ~МУ ц-ТГГНК.ЧИ>ЧВЛ111 iiTthoi pai|n-Kn материали.

I 1 ! лнп mi строителите на бълтлрскага историограф!*» > » на t тно-

i( 1’НЯга е и KiiMi-mjumuH llfv n**.. пражки н виенски професор, конто
Пребивана н България, като висш чиновник н министър на просветата
Hi« I |ft79 1884 I . ) 1е»у се дължи възстановяването на Бълирииоо
•'I 4ЮВНО дружество ирез 1881 (сега Българска академия ми нау
М1 ЕТНОГРАФИИ НА ЬЪ Л ГАРИЯ

кнте) в София и първото след Освобождението „Упътване за събиране

геогрж}1ск11 н археологически материали“ (Периодическо списание V.
1883, с. 82— 104). Двадесет и пет ат всичките 67 въпроса в него се от­
насят за стиогргфнита: за записване на песни, приказки, пословици,
прякори на групи от населения, обичаи, облекло, характер, суеверия,
нъниши белези на хората, архитектура, земеделие, черкви, гробища,
предания, оръжия, лон, занаяти, индустрия, селища, турски поселища,
запустели селища, ханове и кервансараи, предания за помохлмеданч-
иания, изселвания, заселвания, преселвания, предания за виГшп, кър­
джалии, еннчлрн, въстания и пр. Всичко това е наистина много не-
системно дадено, но въпросите са от естество да подбуждат към съби­
ране на йонни материали. Плод на такива многостранни наблюдения са
и неговите Лътуваиня по България“, издадени на чешки през 1888 г,
и на български кггго част I! от неговата книга „Княжество България“
(Пловдив, 1899 г.). Този груд и днес е един от важните извори зз етно­
графията му- Подобен е на Каницовата книга „ОолаиЬи^апег", но я пре*
възхожда по научна задълбоченост м компетентност, Иречековата
„История на България“, излязла в руски превод през 1876 г.. го прави
извънредно популярен между българите гъкмо през годините на ре по*
люииоиен кипеж за свобода в пялата страна. 11 много отношения тя е
авторитетна и до днес.
К. Иречек се интересува от почти всички етнографски проблеми
на България. 11 многобройни отделно издадени статии той изясня па
въпроси около дем ограф ски раздвижвания в страната (СбНУ V, 1891,
с. 500 517). за „Християнския елемент в топографската номенклату­
ра ла Балканите“ (ПСп. I.V— 1, 1898, с. 223—268, първопачално
обнародвано на немскн, 1897), „Помагпкн песни от Чепино“ (ПСп. V III,
1884. с. 76- 94) с исторнко-поселнщни бележки за покрайнините, при­
носи към старата пътепнева книжнина за България (ПСп, I II , 1883,
с 60- 83; IV , 188.3, с. 67-106; V I, 1884. с. 1— 14; V II, 1884. с. 94
127) н др, Много от тия статии, както и големите му трудове са издава­
ни отначало на немски език. така че широко и достоверно са информи­
рали европейската наука по въпросите на българската етнография и
история.

36. Нвин Л- Шишли.нш, родом от Свищов (1862— 1928 г.), има огром-
ната заслуга да бъде инициатор и дългогодишен редактор на »Минк-
пгрекия сборник“ , основател на самостоятелен етнографски музей
и 1’гфия (1906 г.) и неуморен съветник и приобщите.! на млади силя
към сътрудничеството в етнографията. При това той въвежда у нас
сравнителния метод за фолклорни проучвання. Този"метод ТОП МЛТГЗ^а
в мнГистралнЗта еи е] \7Шя „Песента за мъртвия брат в поезията на бал-
кансиитг народи“ (СбНУ X III, 1896, с. 477—569; X V , 1898, с. Н9 —
6004 I — 186) 11 областта на фолклор истината той остани още няколко
труда, които но значение все още са единствени досега у нас: „ 0 )е Ье-
логсп*1оН ш 1кг 1н|1^агш'1нп \ о^рехме“ (1п<]о£егтагп9сЬс Гог5с1шп-
МГ Т О Р И Я НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИ* 61

13. Иван Д, Шишманов

Mfti, Slmsiburg, IV , 1894. с. 412-448). „Югославянскнят епически раз-

мг|> ш едно ново гледище"1(БПр. V, 1898, кн. 4. с. 123— 130), „Бележ­
ки и българските тайни езици и лослооечки говори“ (СбНУ X II. 1896,
| 1 • 50; X I II . 1896. с. 53 сл.). »Принос към българската народна
ппчклогия“ (СбНУ IX , 189.3, с. 443—647). Редица студии засягат мо-
И1и|>1.ко етнографски въпроси, като „Критичен преглед на въпроса за
Ш’ "<‘м»да на прабългарите от езиково гледище н етнмологинге на име-
in Ги-н,1(11111** (СбНУ X V I— X V II, 1900, с. 505—753), както и приноси
|н* I мри пътеписи през България (СбНУ IV . 18<Н, с. 320 483. V I.
•**'*I . ‘ 17‘J 176). Извънредно цепни за историята на българската етно-
1р1н|<н)| са 1МИЧКн негови трудове из областта на Българското възраж­
 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р К И

дане. Ti.fi като развитието на етнографията е свързано неделимо с него.

Измежду многото негови монографии из тази област не могат да не се
посочат работите му върху В, Апрнлон, Н. Хр. Палзузов, Неофит
Рилски, Ив, Добросскн, Цани Гинчев и за чужденците II. И. Шафа-
рнк. В. Григоровнч и Йосиф Ш ; осма нер. Със своята аргумснтнраност
и със своята обективност в преценката на дадена дейност и на обществе*
нвте условия, както и на субективните качества на съответните личкос­
ти, тия студии са много задълбочени и подобио на всички други негови
етнографски трудове служат за образец и програма в съответните проуч­
вания, Между другото на неговата литерат\рно-историческа стихия се
дължи активного му участие в международния научен спор около въ*
ироса за „Веда словена“ и Ст. Веркович, на който той слага край, Преж­
девременната смърт ла Шншмаков оставя незавършен капитален труд
върху историята на българското нарпдно облекло, разглеждано формал­
ин и терминологично (сри СиБАН \].\'. 1933, с № 144)
С научните си трудоае, със сравнителния си метод, с инициатив­
ността си, с организаторския сп талант, с необикновената си общител­
ност и с искрената сн загриженост м българската етнография Ив.
Шшиманов става корифей на тази наука през целия период от края на
мниалня век до 30-те~ години на ||а(!ТЛЩ1)Я- З аслугите МУ п1 ЩИГШатаТ
и д тт I1 )!4длсжнггга висока оненка. IV известен смисъл неговото кори-
фейство в етнографията ни продължава и днес.

37, Един от осмоеоноложницитс на нашата научил етнография бе и

младият доцент на току-що основаното Йисше училище в София през
1893 г. Димитър М стов. родим от гр (-елес (1864 1896 г,). Завър­
шил е гимназии и следвал история, литература и фолклористика в
Харков, специализирал славянско езикознание във Виена и Лайпциг,
<>т 1892 г, е в София съредактор на Ив. Д. Шишманов на СбПУ, а след
това щ>еподана и славянска етнография във Висшето \ чнлнше. На
20. , \ 0 ' л г. умира не< чакаано при операция в Дрезден още на 32-
годншнз възраст.
Като учител в Солунската българска гимназии през годините
1ННЯ 1й9<1 той събира езикови и фолклорни материали от Македония
и с едни от основателите па списанието „Книжнциза прочит“ (Солун), в
което а? публику ват ценни за езикознанието н етнографията приноси.
Ученик на знаменити руски н немски езиковеди, литератори,
фолклористи и историци (М, Дринов, А. Потебня, Н. Сумцоп, В. Ягнч,
Лес кик), той _нзу ча в а ез нков я я материал не като самоцел, а като кул-
т т о р и ТтТТпУр7Т?|ттгл -тпкрдзггШн^ Бележи та в това от-
ношенне г работата му „Гръцко-български студии“ (СбНУ IX , 1893,
с 21 М ), в киято по речников и етимологичен път се разкрива и ми­
налото, н голямото влияние на българските сланяни върху бита па длеш-
пите гърци. В своите езикови и фолклористнчнн трудове Д, .Матов по­
казва дълбоко пживнване в душевността на своя народ съобразни със
стилнончгтггическата и психологическата руска школа. Неговите сту-
ИСТОРИИ II А Й Ъ Л Г » ) > С * А Т А ЕТНОГРАФИЯ 63

14. Димитър Л1ап*м

чии „I|(мнГ' („Кннжинн па прочит“ I I I , 1889. с. 45 сл.) и „Всрзкулово

....... папите" (БПр. II, 189г>. кн. 9 10, с. 140 с л ,)— първата пред-
( ||п ппшща събрани от него материали за навито, а втората задълбо­
ч а ||ч1ктит върху първичните схващания у славяните за демони н ми-
М1'1Н11 I мтчгиа от рода на самовнлито и самодивите се основават на
шч.ин ни сшрата руска и българска аиокрпфна книжнимл Подобия
<11л.шчнл шчлнчно-мнетичка кпмцепння е разработена и и статията
П|и||иим1 1.1 ираннната и кривината'' („Книжник за прочит“ V I, 1889,
и I <11N |\ , 18911, с, 152 сл ). От него е н единствената у нас студии
и»ц\, би 1л ми« *а женитбата на слънцето (СбНУ X , 1894. с. 268 сл.)
м >н. ннрийта съпруга (БПр. II, 1894. кн. 1, с. 51, сл., н кн 2, с. 114
■1 > Иг |\бнт шачгнне и преценките му върху стерилността на жан­
1*4 ИГНОГРЛ*ИЯ НА БЪЛГАРИЯ

ровете на народната песен {„Еиосьг лн е най-старият род н поезията“ .

БПр. II. 1895. к*. 3. с. 77 сл.).
Въпреки с е ю я кратък творчески път Д. Матов остави дълбоки к
положителни следи а българската етнография.

38. С разцвета на българката фолклористика след Освобождението

е свързано нмето н на А танлс Т И.шея пт Стара Загора (1852— 1927 г.).
Получил гимназналното си образование в тр. Табор (Чеяня) и висше
по славянска филология и Прага и Белград, в първите стъпки на „Ми­
нистерския сборник4* н той е съредактор на Ив. Д. Шишманов. Инте­
рес към народното творчество той добил още от ученичеството си преди
Освобождението под влияние на началните си учители възрожденци.
Затова не е Ч}дно, че още като гимназист в Табор той обнародва ста­
тия „За русалките" (сп. „Читалище“ , Цариград, I, 1870, с. 503—504).
Тласък за научни издирвания получава в Прага, където разработва
тезата „Природата н българските народни песни н приказки“ („Чита­
лище“, Цариград, И, 1872. с. 836—844). а носле подсилва тия си ин­
тереси в Белград, като се запознава с трудовете на В. Караджич и Сг-
Новакопич. Под внушението па сборника „Български народни песни“
от братя Мнладиновн той замисля да издаде редица сборници с етно­
графско съдържание и на>чно разпределение на материал ь тя*, от
конто по независещи от него нричини излиза само книга първа —
„Сборник от народни умотворения, обичан и др.“ (София, 1889 г., т. е.
в годината на раждането на .^Министерския сборник“). В тази му кни­
га са помсстени легендарните песни, свързани с празничните обреди
(коледни, лазарски и нр.). Забележителна черта на сборника му е
изисканата тематична н езикова критичност, която прави материала
пенен нзточннк и за езикови проучвания. Освен този сборник Ат.
Илиев остави студиите „Българските предания за исполини, наречени
елини, жндове н латнии“ (СбМУ I II , 1890, с. 179—205; IV . 1891, с,
231—256), „Растителното царство в народната поезия, обичаите и по­
верията на българите“ (СбПУ V II, 1892, с, 311—413; V III, 1893, с.
400 142), „Растенията от българско фолклорно гледище“ (СпБАИ
X V III, 1919, с. 93 сл.}, засягащи недокоснати дотогава теми, а също
така п топонимнчшгте проучвания: „Турски изговор на български име­
на" (СпБАН X IV , 1917, с. 1Q.V-I26) и „Румънска топонимия от славя-
но-български произход" (СбБАИ X V II, 1925, с. 91). Всички негови
трудове се отличават с изчерпателно познаване на литературата по да-
дени въпроси, с историко-литературен поглед върху проблемите и с
етнмологическо изясняване на термините.

39. Към ранния следосвобожденски период се отнася и оригиналното

дело в българската етнография на Bacu.i К ьн чм. родом от Враца
(1М62— 1902 г ) Активен общественик, отличен учител в българските
гимназии н Солун, Сяр и др., главен инспектор на българските учи-
лиша във вилаетите аг 1893 1897 г., член на Бъл1арского киижовио
ИСТОРИЯ II А П Ъ Л Г А Р С К Л Т Л ^ Т Н О ! Р * и я 65

15, Насчл

дружостпо. той стига до поста мшшстьр нл просветата. Автор е на рс-

тп а тчамонимн трудове ча исторнчсския развой, за бита, културата и
илни (М||шнтд на българите, особено в западните и южните български
крлнщя, останали под османска в л а с т след Освобождението, Неговите
пътни записки, обнародвани аномимно по чисто политически съображс-
нни, см ьрж ят обилен етнографски материал: „Битоля, Преспа и Ох­
ридско Пътни бележки“ (СбНУ IV, 189]» с, 3—-101). „великденска
1>п;|шдкл по Полей инско" (СбНУ IX , 1893, с, 1*47—715) и „Пътуване но
м ш и н и нл Струма, .Места и Брегалница“ (СбНУ X . 1894, с. 469 -
XI, 1894, с. 195 250; X II, 1896. с. 212-317; X III, 1896, с. 323—
■I» < рм грнж-нггш научаване на терена н етнографията па Македо-

л
 ЕТНОГРАФИИ НА Ь Ь Л Г Л Р И »

ния той напием книгата си „Македония, Етнография и статистика"

(София, 1900), както и издадената посмъртно „Орохидрография на Ма­
кедония" (София. 1911), Нему се дължи и първата подробиа статия за
преселвания на българи в Мала Азия (БНр. V. 1899, кн. 8. с. 51— 102).
На Васил Кънчов принадлежат н някои ценни исторнко-етиографски
монографии на градове: Казанлък и Карлово. Скопие, Велес, Враца.
Трудовете му са ценни приноси в областта на етнографията и краезна-
нието. Редица негови последователи прибавиха етногрзфско-дсмогрзф-
ски характеристики и на други български покрайнини.

40. Представител на научното етнографско пионерство след Осво­

бождението е професорът по история в тогавашното Висше училище
в София, известният иа времето си учен-демократ. украинецът /Ми­
хаил Драголшшм (1841— 1895 г.), който престоява в Българин шест
години. Тук той се установява с единствената сн дъщеря Лидия, съ­
пруга на Ив. Д. Шншманов, обиква България като родната сн У к­
райна н й посветява най-актнвно последните си години. На българската
етнография М. Драгоманов дава серия от лнтературно-исторически сту­
дии, конто сами по себе си представляват фолклористична школа. Това
са неговите сравнителни проучвания върху славянските ппеправкн на
легендите за раждането на Константин Велики (СбНУ 11, 1890, с. 132—
181; 111. 1890, с. 206— 246), Рднповзта-история (СбНУ V, 1891, с. 267—
310; V I, 1891. с. 239 310), пожертвуваме на собственото си дете (СбНУ
I, 1889, с. 65 97) н др.. както и по-общият труд по тези проблеми
.Славянските религиозни етически легенди“ (СбНУ V II. 1892. с. 245—
310; V III. 1892. с. 257—314; X , 1894. с. 3- 68; X I, 1894, с. 511—516).
В своите студии Драгоманов се оказва критичен еклектик иа съществу­
ващите по негово време доктрини във фолклорист иката. Като приема за
едно от най-важните обстоятелства географското разпространение на мо­
тивите и държи сметка за народностните особености, той внася нови
географско-нсторичеоки елементи в сравнителния фолклористичен ме­
тод, Той е издал в четири сборника украинските исторически народни
пеенн (в Киев 1874, 1875. и Женева — 1883 и 1885), снабдени с из­
черпателни коментарии бележки, в конто са взети пред вид и всички
излезли до негово време (към 1885 г.) български материали. С това те
са ценен източник н за нашата етнография. С цялостизта сн научна
дейност М, Драгоманов създаде действително школа у нас; дълбоки
следи остави той в творчеството на Иван Д. Шншманов, а чрез него и
на Михаил Арнаудов.

41. След скоропостижната смърт на Д, Матов курсът но славянска

етнография в Софийския университет се поема от проф. .рюбомир Г.
роден в Щип (1863— 1937 г.). Курсът включва запознаване с
древната славянска култура, с проблемите иа праславянската родина
и разселването на трите клона на славяните в духа иа изучвяннята на
И < Н И ' И И II А I» Ь Л Г А Р С К А Т А Е Т Н О Г Р А Ф И Я 67

Л 11ндерле в неговите „51оуатке *1агоШпскИ“. Л. Милетич прави

Предимно нсторико-демогргфски проучвания върху откъснатите от Бал­
канския полуостров български групи - банатските и дако-румънскнте
Гклгарн (СбНУ X I I I . 1в96, с. 1—256), върху ловешките българомоха-
М П 1НН (БПр V , кн. 5, 1899. с. 67— 78), като завършва този цикъл с до­
кументалната анкетна статия за преселването на малоазнДските бъл-
■при и сеоСпдното княжсство (БПр. V , 1899, кн. 7, с, 94— 102). Значи-
имил »тногрвфека стойност притежават езиковедскнте му бележки
( зарото българско население в Североизточна България“ (1902 г.) и
,.Дрнаутите в Силистренско и следи от носовкн в техния говор“ (ПСп.
I X I, 1900. с. 623 666). Л Милетич даде н преводи н коментари на
мири пътешествия през българските земи <СбНУ V I, 1891, с. 113—
I МО . Особено пенен от историко-етнографско гледище е и трудът му за
Пул трите павликяни- В своите езиково-нсторнческн и етнографски
проучвания взема активно участие и в изясняване на т. нар. „македон-
* I и нмфос“ , като му посасщава редица студии и статии . Става осноав-
н I и фактически отговорен редактор на голямото списание „Македон
■кн преглед“ (от год. I, 1926, до год, X III, 1938),
Ип.чки етнографски проучвания на Л . Милетич са повече или
и*I малко подчинени на езикови проблеми. Стихията на езиковеда у
I ппетоянна и голямата му ерудиция прави трудовете му винаги
* н ни ,1р1ументнрани. Като титуляр на Семинара по славянска фнлоло-
I ни I<Iи основава непериодичното издание „Известия на Семинара по
I ПИ1НИСК1 филология", в което намират място много ценни студентски
|'й( <11ц н с етнографски характер. По този път той създаде интерес към
Гшкши проучвания у мнозина питомци на катедрата по славистика от
|'НХ> лп 1948 г , когато излиза последната книга на Известията.
Големият български езиковед Стефан Младенов <1880 1963 г )
днп.1 не приисси ьъм изучаването па етногенезиса на прабългарите
*|.| шита си „Положението на Аспапухпвн-те българи в гелз налзоок-
• и 'Ц ш_л^7|:о-алтайските народи" (Б Н Б 1. 1928. кн. Ь с. 49 сл.) н
И| 'т и П1 н уз|Гкумани и българската история“ (Б Н Б IV . 1931, ки. I,
| И 1' 1.46) Нажнм за етнографите са и многоброГшнте му критически
ниш и п бележки върху етимчно-езнкови спорове,

Г ‘ По младото поколение учени, навлезли в литературната наука,

В и юрннта и езикознанието след 1900 г. продължава създадената
(и ч> 1р.|цщи» и етнографията Виден представител на това поколение е
II Ч"',/» Ншни* (1872 1947 г.), роден в Кюстендил. Отначало той се
111*111ир» КЪМ следите чя 1р*Ч1НАТП <опаш ка иитш гни \—ШЛИИП'
* |>|м>1мн I малкия труд „Култът на Перуна у Южните славяни**, обна-
ркчппн В изданията на Руската академия на науките (СК|б., 1904).
Ги 1р |Г«нн;1 и рлипата истории на южното славянство в двете сн големи
| * ...... „Оперна Македония“ (София, 1906) и „Българите в Маке-
*>Н1Н1 |( |н||ци, 1915, второ издание 1917). Значителна част от докумен­
ти |/|рлнн и» изясняване па този проблем за етническите отноше-
 I 1II О 1С Л * И Я -Н Л К Ь Я I А Р И Я

16. ПорОан Иванов

ння на Балканите, той издава в капиталния си труд „Български стари­

ни из Македония" (София, 1908, второ и значително допълнено издание
през 1931 г,. трето нздаине 1970). Резултат на тия проучвания са и
издадени« му трудове, повече на френски език. Като литературен исто­
рик той даде ценния н от етнографско гледшце труд „Богомилски кни­
ги и легенди“ (София. 1925, второ издание 1970), в който са показани
черти от творческия дух на българина през вековете. В университета
И. Иванов чете курс за българските народни песни, резултат на който
е излязлата иосмъртно негова книга „Бьлгарски народни песни“ (Со­
фия, 1959) — първа обширна характеристика на българската народиа
песен, макар и излязла близо с 40 години закъснение. Археологически­
те интереси, които го съпъгствуват през пелия му творчески живот.
 Н > I н и Н Н I I A Ь Ъ . П А | *С К A t А Е Т Н О Г Р А Ф И Я 69

дсирпнесоха за етнографията н с цопнете му трактати за историята на

Oth'ii >||ч’Кото облекло, обнародвани на френски в Париж (1925 н 1930).

И I тнографско изучвамс с оглед на българската нсторня и на гео-

Н-.чКмпс условия като метод в българската наука въведе проф. Ана-
imui Т. Иширков, родом от 71овеч (1Й68 1937 г.). 1Га този м?тАД, 03-
1пячлшш ЧМ-io нито антроногеографскн. той посвети описания на ня-
I м и т I ридове в България — Елена (сб. Пларнон Макариополски, 1925,
I 101 сл.), Копривщица (сб. Копривщица, 1926. с. 235—262), Шумен
0 Ьшмент Търновски — Васил Друмев. 1927. с. 5—29), някои от
мним» ще останат задълго ценнн етнографски източници. От тозн род е
it httipwra част на големия му труд „Bulgarien — Land und Leute“ (Leip-
fid, 11117), n която е дадено пълно демографско изложение на народ­
им. h i t * и България, на стопанството и на селищната действителност.
1нП м;i,l* it „Упътване за изучаване на селищата в българските земи“
(Slip \ 1, 1906, с. 217—227). Иширков остави и важни от етнографско
• м imiti' трудове из областта на демографията — „Броят на българите“
■1(111 Ч I. 1921, с. 40— 48) и „Ethnografische Karte des Bulgaren tu ms
amI «Irr Balkanhalbinsel im Jahre 1912“ (Petermans Mitteilungen 1915,
♦ ,i И) 312). В тясла връзка c тези му интереси са н редица трудове по
мнфнитг етнически въпроси на Балканите.
Идеята на В. Богшиич за проучване на правните народни оби­
чни. възприета присърце от П. В. Оджаков, Д. Маринов, Б. 11. Босв
и др , намери най-пълно осъществяване в лицето пл_ С т ,фпм 1
ч»* м и л о не само че въведе тазн материя като дисциплина в уннверсн-
н о е.im разгъна широка анкета н я даде систематизирана в цял
hnprisf or четири тома „Сборник на българските юридически обичан“
(ч I, r. I и 2, ч. II и ч.~Ш , Пловдив, 1896— 1915), което съдържа ма-
irpii i.ru и научна интерпретация на гражданското, държавното и съдеб-
«II пи обичайно право. Ннергичсн правовед в историческа и битова по-
нмй, още и началото на своята дейност той изработва свои указания за
<ин проучвания, като издава последователно упътвания. Вндио място в
т . и ,ipi к.тга юридическа етнографска литература заемат и изчерпател­
ни) е му сравнителни студии „Агарлък (прнд) и произхождение на при-
имиг <I Kin, l.X IV , 1903, с. 637—732) и особено „Българската челядна
•идруш“ (СбПУ X X I I — X X III, 1907, с, I —207). Както и други фолкло-
IIimui но юва време, така и Ст. С. Бобчеи спаси от забрава извънредно
mi народни знания и практики, които вече през следващи» период,
>и i l l 1.|>вата световна война, бяха почти напълно изоставени и забравени.
Соцналната страна на бита, която бе слабо засягана, дори никак,
>1 ичгино обществените стопански сдружавания, бе също така предмет
и I нрпучаання след ТЗс вобожден нето. В тазн насока имат значение из-
. I. пинията на Иван Евстратиев Гешов (1849— 1924 г.); „Задругата в
1.П11ДНП Българин11 (Ii^n. X a i — X X iI, 1887, с. 426- 449), „Пашите
ii мннпреки дружества“ (ПСп. X X V III, 1888, 324—341), „Задружното
и « I iniiie и работене в България“ (ПСп. X X V I I I —X X X , 1889, с. 539—
70 Ь Т Н О Г Р Л Ф И Л МА Ь Ь Л Г А Р И Я

549). „Овчарите от Котленско и жетварите от Търновско“ (ПСп. X X X II —

X X X III. 1890. с. 310 326).

44. Борбите за църковна независимост на българския народ от Ца­

риградската патриаршия особено след 1870 г. н за политическо осво­
бождение от османско владичество на останалото и границите па Тур­
ция българско население предизвикват написването на значително ко­
личество паучна литература, етничинте проблеми в която стоят на
първо място. Успоредно с това по-задълбочен етнографски интерес в
България и вън от нея се създава и към ония български поселения,
които се намират далеч от границите на Балканския полуостров, ос­
новани от емигрирали българи по разни времена от X V II до X IX н.
Появяват се проучвания за българите в Банат. Бесарабия, Молдавия,
Южни Русия и др. Също се появяват проучвания н върху останалите
под османско владичество българи.

45. Общата преценка на българската етнография през периода до края

на Първата световна война и сравнение с доосвобожденския позволиш
да се гледа на иего като на период на академичен разцвет, Съществува
не само едни местен квалифициран академичен кадър, но и иай-беле­
житите на времето слависти — езиковеди, етнографи, историци, като
Ватрослав Ягич. Константин Иречек. Михаил Драгоманов, Вл. Ив.
Ламанский, Никодим И. Кондаков (Русия), Георг Розеи (Лайпциг),
Анри Бернар (Париж), Адолф Щраус (Будапеща), Лудвиг Куба, Лубор
Ц л щ и с, $1£жиДДоа41ц4а. (Чехия). П. А Лавров, Н . С. Держан1Ги, д.
М. Селище в (СССР) и много други, пряко или косвено спомагат, щото
българската етнография в скоро време да заеме съответното високо по­
ложение съобразно с обективните изисквания на буржоазията наука
не само у нас.

46. Около изброените по-важни представители на българската етно­

графия се създава и по-широк кадър от работници в тази област. И през
този период фолклорът е на преден план преди всичко песента,
приказката, пословицата и по-представителните обичаи. Вярванията
и познанията на народа, медицинските му разбирания и практики, не­
говите изкуства и отчасти веществената култура започват да навлизат
също в кръга на етнографските интереси. През този период с етнограф­
ска дейност се занимават Ефрем Ц. Каране«, роден в гр. Кратово
(1852— 1927 г.). и Стою П, Шишков, роден в Устово (сега квартал
на Смолян) (1865— 1937 г.). Последователен и неуморим изследвач-
описател на бита. културата и миналото на родопските българи. Шиш-
ков основава, издава и предимно сам списва списанията „Родопски ста­
рини“ , „Славиевн гори“ и „Родопски напредък“ . Бележити от етнограф­
ско гледище са книгите му върху разпространението и бита на бълга-
рите-мохамеданн (1914 г. н допълнено издание, Пловдив, 1936 г.).
Васил Дечов. роден в с. Чепеларе (1866— 1941 г.), първоиачално е съ-
 'ГНИ ИЛ Ь Ь Л 1А К С К Л Т А Е Т Н О Г Р А Ф И И 71

ргдяктор на Ст. Н. Шншков и негов постоянен сътрудник в сп. „Родоп-

«*>и напредък". Между другото той остави бележитата си студия „Сред-
■I' и юнското овчарство“ (СУ>11%г X IX , 1903), която но своите каучнн
к я ч тн а с единствена в тази област и до днес. Трети родопски изслед-
п,1ч «гинграф от същото време е Л'ристо Поп К т а т н т и н о в (1858
I | ). родей в с. Петково, Смолниско, Неговите историко-етнограф
■М1статии и пътни записки за Родопско и особено монографиите му <я
...... Бабяк (СбНУ I II . 1890. с. 355 380; IX . 1893. с. 716— 731)
«а един от най-ценните в българската етнографска книжнина до Пър
п ят световна война.

47 През това време се утвърди като виден фолклорист Лнтон П

I гч-т.тв (1869— 1928 г.), родом от с. Лешко, Благоевградско, който
■и I ши редица проучвания върху народни обичан и мотиви на пародии
пони като: „Вийник на сватбата на жена си” (И Н ЕМ 1. 1921, с. 17
‘И. „Жени хероинн“ (И Н ЕМ II, 1922, с. 105 —117), .Ламите и змейо
1« 1г и народната поезия“ (СпБАН X X II, 1921, с. 159 сл,), .Леюнград
« •кжн(нлавянската народна поезия“ (ПСп. X1.1V, 1903, с. 273 сл.).
„Прсднестие за падане на царство“ (И Н ЕМ V II, 1927, с. 60—68) и др
<!|\ дните му са винаги с богат сравнителен матерна.’! и с изчерпателно
П1 шаване на вариантите. Негова голяма заслуга е. че той сложи науч
хо начало на мотннното индексиране на народното песенно творчество,
1л о.жалекме той успя да доведе работата си само от 1844 г, до Оспо-
Ги>жден нето („Показалец на печатаните през X IX в. български народ­
ни песни“ I, 1916, и П, 1918). Почти привършеният материал заследил-
нIми* четири книги — от Освобождението до 1920 г., съхраняван в ар
лините на Народния етнографски музей, изгори заедно с музея при
Гч1чб.|рдировките през 1944 г. „Показалецът“ на А, П. Стоилов ие Се над­
минат и методично отношение и от обнародвания по-късно показалец в
1Ь|ччтнята на Семинара за славянска филология при университети
(кн V и V I, 1925— 1926 г.). Приноси от фолклорни и бнблиографскн
материали на А. 11. Стоилов се съдържат в статии, студии и бележки за
щдг.иш наши и чужди фолклористи, като Ат. Т. Илиев. Марко К. Це-
1Н ПКОП, П. Р. СтавеЙков, Перикли Чилев, Г. С. Раковски. Д. Матои,
1>I>мIн Миладиновн и мн. др., обнародвани глави» в И Н ЕМ I V II
(Ш21 1927) и в книгите „Ат, Т. Илиев юбилейна книжка“, 1923,
н „Български дейци от .Македония“ I. 1922, н II, 1928 г. Ценно негово
начинание, което за съжаление ие бе продължено след неговата смърт,
* и индексирането на обнародваните в стари издания етнографски ма-
мриали (във вестниците „Марина“ , Пловдив, „Новини“ и „Вести“ , Ца­
риград И Н ЕМ V, 1925. с. 16 65; V I. 1926, с. 17 46).
М а рано загиналия (1908 г . ) дипломиран фолклорист Х р и с т о П.
Сньт.юе, брат на Антон П. Стоилов, бълга|кката етнографии дължи
<н неи няколко дребни приноса от материали и статии още и зиачитгл*
п.11.1 за времето сн сравнителна студия върху българските народни га-
Iянки (СбНУ X X X , 1914).
72 ЕТНОГРАФИЯ ИЛ Ь Ъ Л Г Л Р И Я

48. Измежду редовните и по-значнтелии събирачи ма фолклор до Пър­

вата световна война се проявява Стефан Ватев, родом от Ловеч (1866-—
1946 г ). който издава песни главно от Софийско (преиздиденн от БАН
и отделен том. СбНУ X L III, 1942). По-късно, вече като лекар н про­
фесор в университета, той сложи начало на антроположките нзучвання
на българите, като написа „Упътване за събиране на материали по на-
родна медицина** (СбНУ X V , 1898, с. 330—335), резултатите от което
са значителни. Голям брой материали от приказки, песни, предания,
обичаи и мр. от Македония обнародва в страниците на Сборника за на­
родни умотворения Марко /С. Цепенков, роден в Прилеп (1829— 1920 r.).
Наред с Цепенков се проявиха добри събирачи на различни народни
умотворения из всички краища на страната и българите вън от нейните
граници. Значителни лрнносн се появиха и от българите в Южиа Ру»
сия. Няколко по-малки студии и обобщнтелния труд „Болгарские ко­
лонии в России (Таврнческая, Херсонская н Бесарабския губернии)*,
1914 г., с фолклор и всестранни други етнографски материали публику­
ва руският историк, голям познавач на нашата история академик
H . С. Державин (СбНУ X X IX , 1914). Тома Вгрбанеки издаде през
1910 г. в Ногайск Лесни на бердяискнте българи“ . Георги Янков за­
писва песните на майка си Елена Янкова (от Болград) и ги издава в
сборник „Български народни лесни“ (Пловдив, 1908 г.). Нему се дъл­
жи и записването по-късно на текстовете и на сестра му Кина, които
са придружени и от мелодиите им, записани от Добри Христов и из­
дадени от Българската академия на науките (СбНУ X X V II, 1913). С
това се сложи същинско начало ла записване на музикалния фолклор.
Публикуваното в това отношение до 1913 г. (в СбНУ I I —X V II, 1890—
1900 и X X I, 1905) представлява незначителни опити. Едновременно с
бесарабските пеенн Добри Христов обнародва и студията си „Ритмич­
ните основи на народната ни музика“ (СбНУ X X V II, 1913). Изобщо
народната песен стана след Освобождението обект иа многостранни ин­
терпретации — тематичио-нсторическн, литературни, естетически, В
това отношение значителен принос дадоха и Никола Начов със студията
сн „Мара бяла българка в нашия народен епос“ (СбБАН X I, 1920) и
Велико Йорданов със студията си за Крали Марко и българската на-
родна епика (СбБКД I. 1901) и за четирите основни сстетнческн форми
на българската народна епика (ПСп. L X I, 1901, с. 667—683). Към изяс­
няване характера на българските народни песни води и вдъхновената
н задълбочена статия на Пенчо Славейков за любовните народни песни
(ПСп, L X H , 1902, с. 1—32).

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р . Вакар*лски, Днешното състоим не на етнографията а България. Lud Slowisrtski

I, Краков. 1929, ин. 1, с. В—101—131.
П. Динеков, Български фолклор, част 1. София, 1959.
ill T II * И И II А В Ъ Л I l! r II O l I' А Ф И М

IV . А К А Д Е М II Ч Е I I II Е Р И О Д
В Б Ъ Л Г А Р С К А Т А Е Т Н О Г Р А Ф И Я

Г< \кадгмнчнннт разцвет из българската фолклорнстика е свързан

иг 1,1ма през този период, но и през следвшците периоди до днес е име
ш ми Михаил II. Арнаудов, роден в Русе, 1878 г. Той еррштя гпдщш
11лн ни нсторико-географски метод на Ив, Д Шишчанов и Мих Драго-
чиним, допълнен гъс значително внимание и към психологични uiiijiu
imi,nit 114nine фактори, като приема нзвестнн автохтонни елементи в и . »
даването и развоя нй обичаите и легендите. С етнографска тгматика са
нвончведемията му върху мотивите „Вградена невеста“ (СбНУ X X X IV ,
MilfO, с. 245—528), „Вярната съпруга на гурбетчията“ (сп. „Пролом"
II, 1914, с. N5- 161), „Вяриа илн мевярна Груюшша“ (Очерки, 2 н и
I, I 533 570) и напоследък кяпиталното изследване на мотив» ча делба
иit двама братя („Баладнн мотиви в народната песен“, Сос|>нн, 1951)
I ши-та комплектно отношение към народните песни той излага в па-
imii i си относно духа и поетиката на българската иародна песен (Очер
m i II, 2 изд., с. 439—498), както и с обширните характеристики върх>
чнщчннте народни песни (СбБНТ IV , 1961) н празничните обредни
нгеин (СбБНТ V, 1962).
Михаил Арнаудов внесе в ъв фолклорните си издирвания днажк*
тнчгскн правилното интерпретиране на народната поезия комплексно
г обичаите по отношение на мотивите, които са в тясна зависимост
ui тях. И не случайно по-голямагга част от фолклорните му проучвания
•.1 дадени като «студии върху българските обреди н легенди“ , изградени
върху изчерпателно познаване на наличните в печата материали, обо-
I im пи н със събирани лично от него. В тия му трудове, отличаващи се
II голяма прегледност иа обосновките н точност в хипотезите н изводи*
if, влизат и студиите върху пролетните карнавални обичаи — „куке
jMire", и летните „русалин“ (СбНУ X X X IV , 1920), върху пролетния
обичай „буенец“ и „празничния огън“, „Сказание за възобновата на бъл-
Iлрското царство“, както и обобщеният синтетичен преглед „Магически
(|б|>гди и митически вярвания у днешните българи “ (всички обнарод*
клин в (Очерци II, 1969).
Широтата на фолклорните интереси у М. Арнаудов се простира и
върху почти всички други жанрове на народното творчество. Той е
първият интерпретатор на българските народни приказки в тематично
птношение, същевременно и първият н все още единствен техен систс-
затор със студията си „Българските народни приказки. Опит за
> I к ификацня“ (СбНУ X X I, 1905), в която се спира н на общата ха-
I мернстнка на приказките, теориите за произхода им н методите за
tiixiioro изследване, както и на пословиците и гатанките (Очерци I,
МИЛ). Общо календарните обичаи той представя в научно-популярен
пнд и отделна книга на български „Български народни празнини“
(<"фия, 1946) и на немски (Die bulgarische Festbräuche. Leipzig. 1917).
П,|ц.1иза и в областта на семейните обичаи с публикациите си „Обичан
 74 «ким ИЛ к i. л I л е и н

17. Михаил Арнау<\«

при раждане'* (Очерци II, 1969) и „Българските сватбени обичаи“ (ГСУ

И Ф Ф X X V II, с. 1-148).
Може да се каже, че Михаил Арнаудов е и един от най-широките
н задълбочени историци на проучванията върху българския фолклор
изо&цо. Освен краткия преглед „Наченки и разцвет на българската
народоука" той е дал монографичнн очерци на редица дейци в тази об­
ласт: Иван Д. Шшиманов, Димитър Матов, Михаил Драгоманов, Г.
С Раковски (всички в Очерци I, 1968), Братя Миладинови (Предговор
към 3 нзд. на Български народни песни от Братя Миладинови, 1942),
Николай Бончев н С. Ив. Боянов (И Н ЕМ V , 1925, с. 66—69), Ст. Л .
Костов (Л БА Н X X III, 1943, с. 63) и на някои чужди (И Н ЕМ III, 1923,
с. 66— 68), а напоследък написа труд върху делото на Стефан Верко-
внч — „Веркович и Веда словсна“ (СбНУ L II, 1968).
 ИI Ю I* И X II А Ь I. Я ) А V С К А I А I! Т К О I М А Ф И И

Делото ма М Арнаудов по отношение иа българската етнографии

КС со о| ракичанс! само в аналитични н синтетични проучвания Той е
същевременно и едни от крупните тереннстк, Оспен събраните от него
материали ла обичан, които е включил в студиите си, к а т о нанр и не-
аикарките, зл руса.шите, за родилните и ми. др,. той издаде обрач
цовн сборници, главиос песни „Фолклор от Еленско1* (СбНУ X X V II.
1913. с. I 389). „Северна Добруджа“ (СбНУ X X X V . 1923). „Народни
несии и приказки от Своге“ (СбЛУ X X X V III, 19:Ш) и др, С всичките
си произведения върху фолклора той се очертава като най-крупен наш
етнограф през периода от Освобождението до днес. М. Арнаудов е и
най итггранннчт и най-обстоен историк на българската етнографии,
което му помагат и неговите проу чн-аинн върху С ън арского паинм
нално нъзраждане.

.4). Периодът до Първата световна война е свързан и е авторитетни

интереси към иародната астрономия и метеорология. Приноси в това
"Що|ленне дава Йордан Д . Ковачев, геодез (1875 1934 г ). койго на­
ши.) единствената все оше „Пародия астрономии и метеорологии“
I* *>11У X X X , 1914). По народиш I бшаинка и юологни работи .
1'-чич\ и публикува „Към терминологията иа българската флора“ (IК 'и .
X X X V , 1890. с, (Ш 6691 и „Към терминологията на българската
'! ■■ц;Г (ПОт, X X X IX , 189(2, с, зм. ЯЧ) По отношение на аитропо-
(пи рафекмте монографии на области п селища след А. Иширкой вндио
м я с т о заема Пор(кш Захиршъ от Кюстендил (1877— 1965). Той продъл­
жава да работи н след 1920 г., като към първия си голям труд „Км-
стеидилско Краище“ (СбНУ X X X II, 1913) даде още няколко крупни
■акниа монографии: „Пиннец" (СбНУ Х1А', 1949). .Каменица“ (С611У
\1., 1935). „Село Сюкощииа" (София, 1929) и „Кюстендилската котло-
иииа", 1964, и др . с конто завърши ияластно изучаване иа Кюстендил*
>ки. както никой друг щгтор на никой друг район на България. 3.1
ггншрафията тня проучвания са твърде ценни с битовите материали,
които покрай фнанкогеографеките и икономическите заемат широко
място и имат убедителна документална стойност,

‘I. Периодът между Първата н Бтората световна война се отличава

с но стройната си етнографска организация. Прн Етнографския музей
н София се основава първото чисто етнографско списание „И м п ти я
ни Нир(н)ния еттхрафски музей в София“ (1921 г.), което излиза еже
годно до кн. V I I I — IX (1929 г.} и по-нарядко до ки. X IV , 1941 г. (Из*
лнз.тата единствена книжка „Известия на 1’тногрзфнческия музей н
( лк|>ин“ през 1907 г. не бива следвана от други.)
Нторо отличие на този период е по-засиленияг и многостранен ин
/ерес към веществената народил култура. Тук главио от С т Л К о с т *
(1879 1939 г.У ~ое обнародват проучвания на българското пародио
облекло в Софийско, Радомирско. Северозападна България, Трънско
(и И Ш М V II, V III- IX , Х - Х 1 и X II, 1927 1936 г.) н особено срав
76 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

ните.тната етнографска студия върху балканските цървули (И БГД I,

190, с, 221 226). Тези му статин са с оглед към устройството на об­
леклото, като наличните белези на изкуство са бегло набелязвани. Ре­
дица негови проучвания обаче се отнасят повече към проявите на
изкуството. Такива са студиите му върху македонските убруси и сокаи,
габровскшге и търновските сокаи и парите като накит (в И Н ЕМ I, I I I
и V ). Ст. Л. Костов, дългогодишен уредник и директор на Народния
етнографски музей в София П913- 1938 г.) има големи заслуги и за
комплектуване на неговите фондове. Той работн по-специално върху
пародиите изкуства. Още през 1912 г. пише статия върху „Изображе­
нието на св, Георги в българския народен накит“ (Сб. Л , М илетич,
София, 1912. с. 181—201), през 1920 г, обща характеристика »Българ­
ското народни художествено творчество" (Сб. Ив. Д, Шишманов, с.
121 128), а през 1913 г. издава албум „Български народни шевици*
(преиздаден през 1929 г.). Втори албум „Български народни шевици“
(от Западна България и Македония) издава през 1928 г. в сътрудни­
чество с Е. Петевз, Цветшгте и черинте илюстрации и в двата албума са
снабдени с нодробна характеристика. Ст. Л . Костов обръща внимание
и на народната архитектура с извънредно ценното си проучване върху
старите кмци в Банско (Й Н ЕМ V I, 1926, с, 7—26), както и върху пре-
липите (И Н ЕМ IV , 1924, с. 25—32). В последния случай той пръв
прави опит за генетично осветление на някои от дяловете на народната
култура. Този метод той внасн, макар и твърде плахо, в проучванията
си из областта на известни веществени прояви, свързани тясно н с на­
родните вярвания, каквито са „Амулети против уроки“ (И Н ЕМ I,
1921, с. 91— 112). „Парите като накит“ и др. Заслужават внимание и
проучванията му върху „Ку.тгът на Герман у българите“ (И БАД I I I ,
1913, с. 108-124). „Вотивк“ (И Н ЕМ И, 1922. с. 15— 22) и особено
трудът му върху шопите и техния бит в книгата „Селски бит к из­
куство в Софийско“ (София. 1935).
Народната веществена култура през това време намери значител­
но място в етнографските проучвания н трудове на Хр. Вакарелски —
главно мз областта на земеделските оръдия, сечива и методи, овчарски­
те чаши, тъкачните станове и др. (в И Н ЕМ V I I I — IX , X — X I, X II и
X IV , 1929 1943), както и на цялостнзта материална, духовна и ве­
ществена култура у тракийските и малоазийските българи („Бит на
тракийските и малоазийските българи“ , София, 1935). Мисълта за ця-
лостно проучване на народната култура като задача от първа необхо­
димост за българските етнографи се чувствително конкретизира през
периода между двете световни войни. Свидетелство за това е и израбо­
теният от него обширен „Ьъпросник-упътване за събиране на етнограф­
ски материали*4 (ч. I, 1932, ч. I I — I Il , 1935, и цялостно с ч. IV , 1946).
Пародното изкуство в трудовете на Ст. Л . Костов се допълва зна­
чително от по-специално изкуствовсдскн интерпретираните изследва­
ния от Еедокия Hemmt върху българските народни накити, българска­
та текстилна н шеаична орнаментнка, народната керамика, металните
 ИС Ю Р И Я Н А ВЪ.П ЛРСК н о г р л + ич 77

18. Ц ветан Вълчина*. изроден учител, .юячсоа песни

о т Бож ан а Вълчино**! • с. Лохорсця (Софийсно),
1Ш г.

сI. |,овр, домашните огнища (в Ш 1ЕМ V I, V II. V I I I — IX . X —X I, X II,

X III и X IV ) н сребършгге ечфемнцн {И БГД I. 19:13, с. 271 286), С тезн
Фудове и с албума „Български народни колани“ (1931) Петела нронрацн
Н1.ГЧ към системно изследване па българската материална култура ни
х\ гожестяено гледище. Нейните публикации заедно с някои от ста-
иште на Ст. Л . Костов дават сериозно отражение иърху разиитнс-то на
българската етнографи« след 9 IX . 1944 г.

•- Редом с изследването на веществената култура и на художеетвс

цип» гворчество, начало на което. макар и отчасти, е отболшшю н ире-
<11 Първата световна пойна, върви и проучването на народнага мушка
78 С Т II О Г Р А Б И » 1!_Л b l . 1l ЛРИ»

Едва мре» 1925 г. Българското народоучно общество при Етнограф­

ския музей в София влага значителни усилия за системното повее-
мсстно зашиване на народните мелодии. В продължение па петнаде-
сетнна години под ръководството на Васил Стоим, роден в Самоков
(1880 1938 г,), и с негово лнчно участие бяха събрани към 30 000 на­
родни песни текстове и мелодии. В образуваната Секция ла народил
музика започва и научното обработване на тия материали. Вследствие
на това под негова редакция излизат огромните сборници „Народни
песни от Тимок до Вита“ <1928 г ), „Народни песни от Средна Северна
България“ (193! г,), „Народни песни от Източна и Западна Тракия”
<1938 г.) и „Родопски народни песни“ (СбНУ X X X IX . 1934), Всички
съдържат към 10 000 мелодии с текстовете. Васил Стонн освен това на­
писа но същото време и няколко труда върху основните белези на
българската иародна музика В статията „Към българските народни
напеви“ ГИНЕМ IV , 1924, с. 71 88) посочва всичките художествени
качества на народната музика с оглед на нейното внедряване в бъдещо­
то теорчество на българските композитори, „Хипотеза за българския
произход на диафонията“ (издадена пъреоначално на френски, София,
1925) е една смела, но не без основания и с проникновен не написана
студия „Българска иародна музнкална метрика и ритмика“ (София,
1927) е убедителна характеристика иа народната ни музика, изградена
върху мнм(стройни, непосредствено събрани на терена материали.
Следват Лазарски песни от Софийско“ (И Н ЕМ X X I. 1932, с. 183
сл.), Лародии песни в Ловчанско“ (ЛЛ II, 1930, с, 156 162) и за му­
зикалните инструменти за свирката двоянка (И Н ЕМ X II. 1936).
Тласъкът, който даде В. Стоин. е един от най-заразителните и история­
та на българската етнографии. В това направление заработиха мнозина
още от 1925 г.. особено неговата асисгентка Райна Д. Кацарова, която
като тереннетка, редакторка и теоретнчка се спря задълбочено върху
MHoio проблеми я нашата иародна музика, напр „Днетното състояние
на епичния речитатив в България“ (И Н ЕМ X III, 1939. с. 182—202),
„Гайдите на един шуменски майстор“ (И Н ЕМ X II, 1936, с, 89 110),
„Угърчинска пектатоинка" (И Н ЕМ X IV , 1943, с. 78 93) и „Помашки
песни от Средните Родопи" (СбНУ X X X IX , 1934). След това богато и
нещо встъпление тя разви своята музиколожка дейност във фолкло­
ристи ката при условията на социалистическото развитие на страната
като ръководителка на секцията за музикален фолклор в Института за
музика при Българската академия на науките.
Носител иа традициите по времето между двете световни войни в
музнкалиата характеристика е и Стоян Джуджев, професор в Софий­
ската консерватория. След като издава на френски обстоен труд върху
ритмиката и метрнката на българската народна музика (Rhytm et mé-
M ir e dans la musique populaire bulgare. 1931). той излиза със значител­
но изследване ьърху българската иародна хореография (София, 1945).

53 В най-общи черти състоянието и развоят на българската етногра-

ИС Т О Р И Я НА б ъ л г а р с к а т а е т н о г р а ф и я 79

фин до времето на социализма може да се характеризират, както след*

па: мощен тласък от ентусиазирани, академически подготвени истори­
ци, литератори, езиковеди и други дейци в областта ма културата за
издирване и проучване на етнографски материали; увличане на широки
среди от интелигенцията в сътрудничество; разширяваме на формите
на етнографска дейност — създаване на етнографски музей, универси­
тетски курс и широка популяризация в периодичния печат. Интересът
н,1 етнографите е насочен все още предимно към словесния фолклор,
като постепенно се простира и към музнкалиото творчество, към пла-
стическото изкуство и към техническата народна култура. Немалко
място през това време заема и научио-полемичната книжнина относно
бкиарското население вън от границите ма България. Съществена чер­
та и нейното съдържание е обективната и всестранно фактическата ар*
гумоитаиии и затова тя има дълбоко научна стойност.

ГИ. Всички труженици в областта иа българската етнографии го­

дини наред след Освобождението работят самостоятелно, !като се ръ­
ководят предимно от своите лични предпочитания и любов към народ-
И.Н.1 битова култура. На първо време за обнародване на своите изслед­
в а н и я те използуват гостоприемството на наличните неспециалмм об-
токултурии и политически периодични издания. Често са принудеин
1.1 отпечатват трудовете сн на свои собствени разноски. По-късно,
• 1.д основаването на Сборник за народни умотворения и възобновява-
1И‘то на Периодическо списание, етнографските приноси и студии се
•и | с.югочават » тях. Тези две големи поредици се допълват след 1894 г.
> 1 от списанията „Български преглед“. „Труд" (на Ц. Гинчев) и др,
Научни учреждения за етнографска наука обаче няма до 1893 г.. ко-
' ли при Софийския университет се създава и доцентура за славянска
пишрафия. Започнатият курс по тази дисциплина от Д Матов бива
н||<м1..тжеи след неговата смърт <1896 г.) от Л. Мнлетнч. Същият курс
<|>| 1918 г. се води от нроф. Ст. Романски, който продължава до
ММГ» г.
11 Софийския университет почти още от началото му се четат лек
ипи ио български фолклор и по-специално за народните песни при ка-
и 1р»та ио българска или обща литература. Този курс е ръководен
т.нмите познавачи на българския фолклор професорите Йордан
.... Михаил Арнаудов, а след тях от Петър Дииеков. Тон е бил
«нищ и на значителна научна висота, както и научното творчество на
фнмищ негови ръководители. В тясиа връзка с говя е и разрастването
и.| г>| мирската фолклористика изобщо през тозн период, за което се
мин>.««уилг и съответните издания на Софийския университет него-
нммг Годишник и Известията на Семинара по славянска филология и
други отделни книги.
(пвчитглеп немтър за публикуване на етнографски проучвания
| .м I (><поболденнето представляват изданията на Българското кни
«миши дружество в София, по-късно на Българската академия на нау­
ко C I II О Г Р А Ф И Я Н А Б Ъ Л Г А Р И Я

ките. Най-значителните и най-многобройните етнографски трудове са

и подкрепяни, и издавани от тази висока институция. Но трябва да се
подчертае, че както в Университета, така и в Академията на науките
до 9. IX . 1944 г. етнографската наука се разработваше несистемно.
като се разчиташе на индивидуалните инициативи на отделни учени.
Ако може да се говори за сравнително по-голяма целенасочеиост
н системност на етнографскнте проучвания в машата страна, то е при
основания през 1906 г. Народен етнографски музей в София. И тук
обаче времето до края па Първата световна война минава в събираче-
ство на музейни материали и едва ог 1921 r., след създаването на науч­
ния му орган Известия на Народния етнографски музей, започна мно-
гостранно изучаване на миналата и съвременната българска битова кул­
тура главно ст щатните работници в него.

ЛИТЕРАТУРА
Х р . Ванарглеки, Днешното състояние на етнографията п България, Lud sbvilanski
I, Краков, 1929, хи. I , е. В — 101 — 131.
П. Динехов. Български фолклор, част I, София. 19W.

V. С Ъ В Р Е М Е Н Н И НАСОК И
НА Е Т Н О Г Р А Ф И Я Т А

55. Социалистическата революция в цялостння обществено-икономи­

чески и културен живот на България даде своите дълбоки отражения
и в етнографската наука. Трябва да се отбележи преди всичко, че 9. IX .
1944 г. завари този сектор на българската наука със значителни мате­
риални щети, Народният етнографски музей бе изгорен от ьражсски
бомби с най-ценната част (почти половината) от фондовете му. Току
пред Втората световна пойна се поминаха в най-зрялата си възраст
заслужилите етнографи Васил Стонн и Стефан Л . Костов. Икономи­
ческата оскъдица веднага след войната и след победата на социалисти­
ческата революция пречеше на научната дейност — преустановиха се
изданията Известия на Народния етнографски музей н сп. „Български
народ“ . На първо йреме усилията на малкото етнографи бяха насочени
към възстановяване на материалните загуби в музея. За тази цел се
прибягна до активизиране дейността на сравнително още неукрепна­
лото Българско народоучна дриткгстяо н увеличаване на щата па му­
зея с десет души.
В нов курс етнографията навлезе в същност след 1949 г,, когато
музеят с целия сн щат от 14 души влезе в състава на наскоро основа­
ния Етнографски институт прн Българската академии на науките. С
тона се създадоха условия за научил работа, плодовете на която се
пич у встъпва ха по-късно със започване издаването на „Известия на Ет­
нографския институт и музеи“ (1953 г.>. на поредица от отделни тру-
ИСТОРИЯ НА ВЪДГАРСКАТЛ ЕТНОГРАФИИ 81

доЕе н на „Сборник за народни умотворения“ . При новите условия в

БАН бе постепенно увеличен и щатът с научни работници, които поеха
разучаваното на отделни проблеми в три секции: а) за веществена кул­
тура н народни изкуства, б) за историческа етнография н обществена
култура и в) за фолклор. По този начин етнографията получи централ­
но планово ръководство, което същевременно поставяше проучванията
и на маркснческа основа.
При разгънатата система на БАН някои от задачите на етнография­
та бяха поети от институти за съседни ней обществени науки. Така
изучаването на музикалния н танцовия фолклор бе поверено на Инсти­
тута за музика; с народните изкуства се зае н Институтът за изкуство
знание, а с народната архитектура — и Институтът за архитектура и
градоустройство. По този начин се осигуриха специализирани кадри
за комплексно разработване на етнографските проблеми. Това намери
израз н в няколко комплексни теренни експедиции на всички тези ин­
ститути през годините 1953— 1960, последвани ог пет тома „Комплексни
научни експедиции" (1954, 1956, 1957, 1958 и 1961 г.) н други публика­
ции.
Настаналите резки промени в живота след социалистическата ре­
волюция — в обществения строй, в просветата, в механизацията на
нклнимнкзта и изобщо в техническите улеснения и възможности за
битуване н пр., разклатиха навсякъде стария традиционен бит. Създа­
доха се условия за нови духовни потребности на обикновения човек.
От този нов живот, ново мислене у народните маси произлиза и необ­
ходимостта от нови задачи на етнографията.

66. Организацията на етнографията през това време постигна успе­

хи напр. и мух'йнато де.ю. Освен Националния етнографски музей в
София се откри втори етнографски муз>ей в Пловдив (1949 г.) с обсег
районите на Пловдивския, отчасти Смоленския и други съседни окръзи.
Сь»дадоха сс музеи във всеки окръжен град — 26 на брой. всички с
отдели за битовата култура в съответните райони. Много от тия музеи
са методично обзаведени с богати експозиции (като напр. във Видин,
Врана, Силистра, Шумен, Сливен, Ямбол. Смолян — квартал Рай-
ково, Кърджали, Пазарджик, Кюстендил). Създаде се и първият у нас
стши рафекн музей на открито — Нтнографскн парк-музей „Етър" край
Габрово — с оригинални и реконструирани работилници от ръчната
промишленост в Габровския край. свързана с обработката на дърво,
глина, метали, текстил, хранителни суровини и пр., с чаршия от град­
ски п-рговско-занаятчийскн заведения. Този комплексен музей в дей­
ствие е рядко явление в музейното дело не само у нас. Създадоха се п
по-специални музеи: Музей на селото в с. Горна Лнпница, Великотър­
новско (1969 г,), Музей на дунавското рибарство к лодкостроене в Тут­
ракан (1971 г.). Музей на Възраждането във Велико Търново, предста­
вящ всички занаяти в сградата на старннния хан на Хаджи Николй.
Оеиопавд се лозарски институт с музей в Плевен» Музей на народните
 ЕТНОГРАФИЯ НА Н Ъ Л Г Л Р И Я

занаяти, предимно на I рънчарствотп в Троян. Урежда се Земеделско

стопански музей в София. Дейността на тия музеи, както н на много
други нреднмно с етнографски характер в по-малки градове (Самоков.
Карлово, Казанлък, Ихтиман. Панагюрище, Свищов. Берковица, Кар­
нобат, Елхово н др). а н в някои села допълва културно-битовия образ
на страната нн така, както централният музей в София трудно бн могъл
сам да стори това. С тяхната събирателска, консерваторска и просветна
дейност задачите на етнографията са значително улеснени.
Трети важен момент в организацията на българската етнография
е значително увеличение на щ атчитг кадри за нея. Рзетн вкупом,
тия научни сътрудници днес надминават бройката 60 души. Те напра-
виха значително много за документиране на традмпионната ли култура
н за набелязване на интересни прояви в новня бит.

57. При тия условия многобройни позиции из страната, голям

платен кадър и наличност на научна методология —■естествен резул­
тат е съответно увеличаване и на науннапи литератури. Пълно изло­
жение и осиовна преценка иа тази литература в рамките на този пре­
глед не са възможни, но за обща характеристика е достатъчно да се
изтъкнат по-значителните трудове.
В областта на траднциоината веществена култура заслужават вни­
мание трудорете на М . Г. Ве.шл върху народното облекло обшир­
ни отделни монографии (1960, 1963. 1969) или обнародвани в ИЕИМ
(I. II, III, V I), сб, Романски (1960) и Български народ (1940), върху
народния текстил (1967), както и общ преглед на българските носии
(1956 и 1969). С тия и други свои трудове тя се очертава като най-
добра познавачка и ннтерпретаторка иа народното облекло, народ­
ния текстил и народните шевици (И ЕИ М . IV , 1963). Богат и подробен
принос относно облеклото у банатските българи дадоха Л|. и К Тел-
билми (София, 1958), върхч мъжкото о б л е к л о у тракийските бълга­
ри Хр. Вакарелски (СбНУ 1-. 1963). С изучаването на народния текс­
тил се занимава и В. Венедиктз. на която етнографската литература
дължи подробното проучване на мутафчийските тъкани (И Е ИМ I), на
устройството н разновидностите на хоризонталния стан (И ЕИМ V II)
и на тъкачната техника в Северозападна България (1961). Ценни при­
носи върху българската везбеиа орнаментнка (1951). на гъкаиного и вез-
беното творчество на турското население в Североизточна България
(И ЕИМ I I I и Сб, Романски, 1960) е дал Ив. Коев. С по-малки, но бо-
гатн във фактическо отношение приноси участвуват и Л Кръстъл-
Ножчрови (ИЕИМ V I и X и Сб. Романски, 1960). както н Н. Добревг
(в I МП, 1965), а със студията върху историята и разновидностите на
ямурлука (СбНУ Ь. 1963) Р . Сеф т‘реки Със задълбочен исторически
анализ е студията върху панагюрското градско облекло (И ЕИМ X и
X II) от Г . Михчй.юв и капиталният труд върху историята иа костюма
изобщо от В . Наследникова (1971).
Жилището и архитектурата са обект на проучвания главно от съ­
трудници иа Инспггута за градоустройство и архитектура. Ог голямо
ИСТОРИЯ кл БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ 8.3

етнографско значение са трудовете на архитектите Т. З м те в върху

градската и селската къща през епохата на Възраждането, кн. I и 11
(1955), в ЛИ ГА IX , на Г . Кожухарол — „Българската къща през пет
столетия" (София, 1967) м редица други студии върху народиата къща
в различни райони на страната (Родопите, Странджа, Добруджа, Северо­
западна и Западна Българин), обнародваш! в съответните томове на
сборниците .Комплексни експедиции“ и в ИИГА V II—V III, 1955.
Трудовете на Г. Кожухаров са основа за бъдещо подробно изуча­
ване на архитектурната традиция у българите. В тази област ценни са
приносите и на арх. Л , Тонев за родопската къща (сб, Родопска експе­
диция, 1951) н отделният му труд „Кули и камбанарии“ (София, 1952).
Особено ценен за проявите на изкуство в народката ни архитектура е
„Български врати и порти“ от арх. И. Попов (София, 1954). От същия
характер са и трудовете на арх. Хр. Пеев „Пловдивската къща през
време на Възраждането” (София. 1960) и други по-дребни приноси
(11НГА X — X I и ГНАМ П II. 1950). Тези и приносите за жилището и
архитектурата в Родопите (Н Б О РБ, 1969) от арх. Г . Данчев и за пре­
устройството на къщата в полските села северно от Балкана след 1944 г.
от Г . Данчев и Б Георгиева (И Е ИМ X. 1967) допълват добре трудовете
II.) Г. Кожухаров, Възрожденската и градската къща са по-привлека-
телна тема за проучване от архитектите главно заради повечето из­
куство в тях. Към горните трудове от този характер следва да се при­
бавят и „Къщите в Шумен“ (София. 1965) от Рошел Лклчояа, за архн*
тектурннте детайли от Г , Арбалиев (София, 1959), сборникът „Проблеми
■ 1-1 Г.итгарското архитектурно насле. ство” (София, 1955), за художестве­
ните тавани в Копривщица (И ЕИМ V ) от Б . Георгиева, и в пловдив­
ските къщн от />. Георгиева и Сгп Матеев. Достойно място заема тру­
дът на арх. Ива Любенова „Чешмите в България от Възраждането“
(София, 1961).
По отношение па земеделието почтп изключгттелно предмет на из\ча-
млис са оръдията за обработка на земята — рало, плуг, мотики, с по-
|ц нии от иаучио гледище приноси от .7. Дуков върху железните оръ*
дни въз основа на археологически материали (И ЕИ М V III, 1965> и
\ 1> Иакарелски върху ралата в Средиородопско (И ЕИ М X I II , 1971).
1.1 пръв път от етногра^х-ко гледище е разгледана розовата култура и
I и юи.феието ) нас от Е л . Колеви (ГЕ.МП I, 1970); така е и с проучва­
не! и на лозарството в Петричко и Мелиишко от Л . Пенева-Сь^ева
41Н 114 X I II , 1971). Студии по народното земеделие от български ав-
н>рн са обнародвани през това врече в чуждия печат.
(луотовъдепиюто е проучено предимно от органнзационко гледище,
и|>« ( последно вреж* с приноси главно от В . Маринов. Обхванати са
п< 1илко старопланински района (И ЕИ М V II, V III н IX ). От нето е и
приносът за историята и бита на каракачанското пастирство (София,

Сравнително слабо е засегнат риболовът — с единствен принос от

Ц*‘ Романска относно риболова у ли новаците във Варненско (Сб.
Н4 ЕТНОГРАФИЯ НА ВЪЛГЛРИП

Романски, 1960). Л овът н други първични начини за добиване ма хра­

ни, както и пчеларството ле са проучвани.
Т ронспортът е застъпен само с подробната историко-етнографска
монография върху камнларството от Ан. Примовски и с една статия от
Н. Ив. Колев върху някои особености насеаериобългарската кола (Б Е з.
X X I. 1971).
От останалите сектори на веществената култура сравнително по
солидни проучвания през тия години има по железодобнването от
Г . Георгиев и Вс, Нико.шев (София, 1953). а по железоковачеството
(И ЕИМ II) и мсдникарстаото в Родопите от Ан. Примовски (София,
1935).
Заслужават внимание с пълнотата сн и с фактичността си проучва­
нията върху зиданите печки от М . Станчева и К- Кръста/и)ва (И ЕИМ
X. 1967), върху водоснабдяването ма Софи* в миналото от М . С тан ­
чева и С т. Медарова (И ЕИМ X I, 1968) и върху изработката на дървснн
прибори от Н. Д. Николов (И ЕИМ X . 1967).
Към раздела за веществената култура спадат и редица ценни при­
носи за устройството на селищата у нас в историческото им развитие
до социалистическо време във Великотърновско от Б . Цветкова, за
градовете в България от Ив. Велчев и за изчезнало селище от X I I I —
XIV' в. от М . Мичев (всички в Сб. Й. Захариев. 1964), за селищата в
Първомайско от В . Ве.кв (СбНУ Е, 1963). На границата към духовната
култура е и обширното проучване „Огнището в българския бит“1от С т.
Стайкова (София, 1956). Може да се каже, че с проучването върху звън-
чарството от Ив. Качулев (ИИМ 11 III) , някои исторически данни за
народим музикални инструменти от Хр. Вакарелски и Ан. Примовски
(И11М I I —-111. 1955) н с приноса върху жилищната уредба в Пана­
гюрско от Л . Пеневи-Събева (И ЕИМ V , 1962) научните приноси върху
техническата страна на веществената култура се изчерпват. Те обаче се
значително допълват от общите селищни и районни монографии: върху
Добруджа от Хр. Вакарелски (София, 1963), върху бита на банатските
българи от М . и К ■ Тллбизови (СбНУ Ь1), „Село Яврово, Асеновград-
ско“ от И. Хайтов (София, 1958), за бита и културата иа турци и га-
гаузн в Североизточна България схг В. Маринов (София, 1956) и др.
Духовната култура е представена с обшнрната сравнителна фол­
клорни студия върху вярванията, свързани с кукувицата, от П. А.
Петров (София, 1966), На научна висота в този сектор стои кратката
студия на С т . Генчев относно вярванията за невестулката (ИЕИМ
X III. 1971).
Значително голям е научният интерес на българските етнографи
към (тбцфапйенита култура. Това може да сс обясни с рязката социал­
ни промяна в живота и последвалото я бързо изоставяне на вековните
1радниик в отношенията между хората. По-конкретно предмет на изу­
чаваме са запазените следи и белези на отмрялата родова н семейно*
задружна организация в миналото и промените в индивидуалното се­
мейство днес от Р . Пешеви-Попова (И ЕИМ IV . 1961; V III, 1965; СбЕСЗБ,
ИСТОРИЯ НА ВЪЛГАРСКЛТА F Т II О Г Р Л* И Я

1958). от Ц . Цанкова за задругата в Ловешко (И Е ИМ Х Ш . 1971),

Т. А . Колева — за Родопската област (Н Б О РБ , 1969). След ценния
принос за младежкото гурбетчнйство в Благоевградски окръг от съ­
щата авторка (ИЕИМ V I1, 1964) значително място заемат приносите
върху сватбените обичан с оглед иа съвременните промени в тях: Т.А.
Колева (И ЕИМ IV , 1961) и Д1, Василева (И ЕИМ X II, 1969), проблемати­
ката в обичаите при засяване — Т . А . Колева (И ЕИМ X , 1967). За раз­
лика от миналото проблемите около погребалните обичан занимават
повече българските етнографи: за смъртта като олицетворен фактор
пише Хр. Вакарежки (ГБ Б И 1, 1948), за различията на погребалните
обичан от двете страни ма ятовата граници — Cm. Генчев (И ЕИ М X I,
1968), за ломаната н други обредностн с местни и сравнителни мате­
риали — П. А. Петров (И ЕИ М 111, 1958; V , 1962). Календарните обн*
чан са представени с обширни прнносн ох П . А. Петров за кукерите в
Бургаско (СбНУ L, 1963) и ньановленскитс обичан в Михайловградско
<ИЕИМ X I, 1968), Р . Ангелова — за лазаруването в Елховско |Сб.
Романски, I960) н Л . Йорданова — изобщо за лазаруването в България
(ИЕИМ IX , 19G6). На В. Бш емиев се дължи ценната студия за старо­
българските триумфални обичаи, акламацин н тнтлн (И ЕИМ I I I , 1958).
След 1944 г. интересът към словесното народно творчество не от-
елабва. Налице са девет обемисти тома на СбНУ (от X L IV до L1 и
1.1 И) н други сборници с предимно песенен и по-малко прозаичен фол­
клор — прнносн от отделни селища на разни български краища, съ­
брани от вещи запневачи, като Г . Попиванов, Й. Захариев, С. Русакиев,
Ив. Коев, Зл Цицелкова-Божкова, Л . Ралев, Д . и К , Молерови, П. Ko-
inkipoe. Д . Петколичев, П, Стам атов, Цв. Романска, Cm. CmoùKoetj,
И. и К . Телбюови, Х р. Вакарелски и П . Цветанова. Особено крупно
тление представлява последният том на сборника (L U I. 1971), съдър­
жащ най-нови записи на (>42 юнашки песни и 211 предания за юнаци,
събрани от Р . Ангелова, Л . Богданова, Цв. Романска, Ел. Стоин н Cm.
Стойкова. Томът е снабден с обстойни студии относно проблематиката,
свързана с юнашкия епос в съвременното му състояние, м с изчерпател­
ни вариантни бележки.
През време на антифашистката борба и народното деветосептем-
нрпнеко въстание се създадоха новн мотиви в словесния фолклор, на
конто също се обърна внимание. Плод на изследванията са сборниците
..11рннос към изучаването на българския партизански бит и фолклор“
11г Cm. Стойкова н Цв. Вранска (Софня,1954), „Бит на партизанския от­
ряд Антон Иванов“ от Ив. Коев (София, 1962) и по-кратки приноси от
Пи. Коннаков (ГМПО I, 1954; 11, 1956; IV , 1965, и др.). Издадоха се
«Горници и студии върху съвременни народни песни от Г . Керемед-
•riwvr (София, 1958), Не. Качулев н Елени Стоин (София, 1958) н — за
ц|>(.в път — „Български градски песни“ от Н. Кауфман (София, 1968).
Нова тематика в българската фолклорнстнка са монографичннте
и «следвания вл>рху народни певци, по-съществени между конто са за
нлродикя певец Дядо Внчо от Чирпанско от Г. Керемедчиев (София,
86 t l l l U I РАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

1951) н за певицата Магдалена Бпжанкова от Жабляно, Радомирско,

от Д, Тодоров (И ЕИМ IX. 1966). Мнозина фолклористи разработиха те­
матиката и издадоха сбирки ат народим песнн за Русия и Руско-турската
освободителна война, за Съветския съюз. за Априлското въстание
(И ЕИМ II, IV. V III, ГМПО, 1960) и стделно от тях Р. Ангелова (София,
1961). Разработен» са н редица отделни мотиви, като „Орисана булка“
от Л . Богданова (И ЕИ М X III. 1971), „Грешен хайдутин“ от Р , Иванова
(И ЕИ М X III. 1971), въпроси около някои юнашки мотиви от Евг.
Теодоров (И ЕИМ I, 1953, II, 1955) и каииталнпта монография за бала­
дата .Делба на двама братя“ от М . Арнаудов (София, 1964).
За развитието на българските народни предания пише Т. Ив.
Живков (И ЕИМ X II. I9G9). С изключение на дълбоко научния ана­
лиз на българските народни гатанки от Cm, Стойкова (София, 1961.
2 изд. 1970) народната проза е сравнително по-слабо изучвана. По-
значнтелни са статиите за съвременното състояние на приказките, пре­
данията и легендите от Р . Анге.юва (И ЕИМ V II, 19641 н за преданията
у родопските българи от Л . Богданова (Н Б О РБ, 1969),
Нов сектор а изродното творчество, разработван макар и оскъдно,
е народната естетика, за която същсствуват студии от Хр. Вака-
релски (ИИМ IV , 1957; ИИИИ II, 1958; сп. Проблеми на изкуството,
1970, кн.11) Н от Л . Богданова (ИЕИМ X II, 1969).
За популяризиране на богатото народио поетическо творчество се
издаде отборен корпус „Б-мгарско народно творчество“ в 13 тома
11961— 1964), съставени от Д, Осинин, Ив. Бурин, П. Динеков: М . Ар­
наудов, Хр, Вакарелски, Ан. Примовски, Ел, Огнянови, Cm. Стойкова,
В. Вълчев, А . Каралийчее, Цв. Романска. Цв. Минков, Р . Кацарова,
Н. Кауфман. Ел. Стоин и Т. Бояджиев.
Иесравнено разширен е обсегът на студиите върху музикалното
народно творчество. На първо място излязоха от печат значителни
приноси с текстове и мелодии на народни песни: два тома от наслед­
ството на В. Стоин — „Народни песнн ог Западните покрайнини“ под
редакцията на Р Кацарова (София, 1959) и първи том с лесни от Северо­
източна България, редактиран от Р , Кацарова. Ив. Качу.гев и Ел.
Стоин (София, 1962). Нървн том от серия „Народни песнн от Югоза-
падна България“ излезе през 1967 г., съставен or И . Кауфман и Т.
Тодоров. Оплаквания иа покойници с текст и музика издаде Р . К а ­
царова (ИИМ X I I I , 1969) и оплаквания на „Герман" — И. Кауфман
(ИИМ X I II . 1969). Обнародвани са песни от Родопите (ИИМ V II,
1961; РСб- II. 1969) от И . Кауфман и голям брой мелодии из различни
студии върху фолклора. Видно място заема трудът върху народната
музика — „Теория на българската народи а музика“ от Cm Джуджев
(том 1 IV , София, 1954— 1961) — рядко постижение не само в нашата
наука. На Ст. Джуджев се дължат още редица проблемни проучва­
ния в това отношение. Разработки на разни проблеми из музикалния
фолклор представляват и трудовете на Р. Кацарова; „Богатството на
народната нн песен“ — заедно с Ел. Огнянова (София, 1963) „Извор на
ИСТОРИЯ НА Б Ъ Л Г Л Р С К А Т А ЕТНОГРАФИЯ 87

красота и родолюбив“ — заедно с Ив. Койнаков (София, 1969), и др.

Единствен по рода си досега принос представя проучването на реклам­
ни викове на продавачи и занаятчии от Ив. Качулев (ИИМ X I II , 1969).
Двугласното н многогласното пеене заема място в много приноси н ос­
ветления от Н. Кауфмин (СпБАН. 1958, кн. 4; ИИМ V I, 1959. X I.
1965; БМ уз, 196.1, кн. I и 9; 1966, кн. 2) н цялостна разработка в труд»
му „Българската многогласна народна песен* (Софня, 1968). Други фун­
даментални трудове върху народната музика са „Ритъм и такт в бъл­
гарската народна музика" сп Ал. Мощи (София, 19-19) и „Мелодични н
хармонични основи на българската народна пссен“ от Ас. Карастоянов
(София, 1950).
Народните танци също така са предмет на широки проучвания,
Може да се каже, че след обстойната „Българска народна хореогра*
фия". Софня, 1915 от С/п. Джуджев голямата част от научното твор-
чостео на Р . Кицирсеи е посветена на тази материя: „Хора и игри в Се­
верозападна България" (СбЕСЗБ, 1958), в Странджа (СбСЕ, 1955),
II Добруджа (СбДЕ, 1956), в Хлевене, Ловешко (ИИМ I I — I II , 1956)
и други (ИИМ IV’. 1957, X I II . 1969). Заедно с А', Дженев тя издаде н
цялостното проу чване „Български танцов фолклор” (на руски н англий­
ски, Софня. 1955).
Основно изучаване през тези период намират н народните му-
4iKüAHU инструменти главио от Ив. Качулев с трудове върху тамбу­
рите (ИИМ I. 1952), върху духови двугласни инструменти (ИИМ X I.
l'Hn), музикални инструменти в Добруджа (СбДЕ, 1956), в Западна
I/ I ария (С бН ЕЗБ, 1961). у родопските българи мохамедани (ИИМ
\ III. 1962), проучвания върху гъдулките (ИИМ V, 1959) и др.
Широк е интересът н към творб)гтс на народните пластически и
и I ^ризителни изкуства, прилагани като украшения към облеклото,
И ('.пасова публикува проучванията си за прилагането им в Плевенско
(III ИМ X I II , 1971); Р . Нешева за старинни метални накити (И ЕИ М V.
1962); Сн. Данчева за филиграни ата техника и Панагюрище (И ЕИ М
\ I I I . 1971). Художсчгтвеио-коваиото желязо е представено в колектив-
мин груд от Ал. Божинов. Хр. Вакарелски н Д. Друмев (София. 1957).
П< .и н принос е подробният опне на златарското съкровище в музея на
1).1чкойския манастир от Мина Иванов (София, 1967). Но-забележител­
ни трудове върху дърворезбата дава Д. Друмев н Ас. Василев за реа-
л,||ч кото изкуство изобщо в България (София, 1955), 3. Димитров —
>1 тн а изкуство в къщата на Руси Чорбаджи я с. Жеравна (София,
f ' >6|, Д. Друмев за тревненското резбарство (София. 1962, и ИИИИ 1,
1'»к>|, за резбите в катедралната църква в Пазарджик (Софня, 1965) и
' 1 ч . к тенднлско (С бЕЗБ, 1961). Резбарството в Трявна е предмет на
притчи и от Лг. Василшв (И ИГА 111— IV , 1952) и от Ц. Антпнив
(| фия, 1965). Пова тема в етнографските проучвания е и художестае-
и.11.1 обработка на камъка в книгата „Каменни релефи“ от Ас. Вмш иев
I* 'фия, 1959), както и народната живопис — н редица проучвания на
/• А >itw нси. „Архитект" I. 1916; ИИИИ I. 1954». и и книгата„I 1роблемн
88 ЕТНОГРАФИЯ Н

на българското архитектурно наследство“ (1955) и на 3. Димитров в

архитектурни паметници по поречията на Струма, Места н Марица“
(СЬфия. 1970), н от К . Колев — „Бачковският манастир14 (ГН ЕМ П I.
1970). Приносен характер с материали имат статиите за сурвачкнте от
Л. Йорданова (И ЕИМ X I, 1968), и за вътрешната уредба на жилището
от Л. Пенева-Събева (ИЕИМ V, 1962). Народните изкуства са предмет
и на популяризиране с издания ка албуми от някои музеи: Национал­
ният етнографски музей в София от Ан. Примовски it Г . Кръстева-
Иожарова (1971), Народният етнографски музей в Пловдив (1971) и др.
Подобен характер имат книгите „Българско иародно изкуство“ от Хр.
Вакарелски (София, 1963. 1969) и „Шевиците у тракийските българи" —
от същия (ИТНИ I, 1965, I I, 1971), Българското иародно изкуство в тъ­
каните е широко представено в трудовете „Чипровски килими“ от Д.
Станков (I960) и „Български килими“ от Д . Велел (1960). От съвремен­
ните етнографи не са убягнали и народните театрални игри, с които се
занимава Р. Кацарова в статията си за кукления театър у нас (ИЕИМ
V I. 1963).
Българската етнография разшири своя обсег с етноисторически
и.тслеования. каквито са някои от споменатите трудове на М. Велева,
Хр. Вакарелски и Г1. А. Петров. На етногенегичиата проблема Етно­
г р а ф с к и я т институт при БА Н посвети и теоретична конференция, до­
кладите от която съставят ценния сборник „Етногенезис и културно
наследство на българския народ“ (София. 1971). Проведени бяха и ре­
дица комплексни експедиции поотделно от Етнографския институт и
от институтите за българска история и за музика — за изучаване исто­
рията, бита и културата на българите в Родопите, резултат на които
са няколко ценни за етнографията сборника. Значително постижение
във връзка с изясняването на редица проблеми на етнографията е и
трудът „Образуване на българската народност" от Д . Ангелов (София,
1971).
Историята на бъ.1гарската етнография е засегната с някои био­
графични очерци на стари етнографи, като Ст. Н. Шншков в избраните
му съчинения (Пловдив, 1965) от Ан. Примовски, както и от Ив. Станев
в ГЕМ П I. 1970, катс Хр. Попкоистантннов в избраните му съчинения
(Пловдив, 1970) от Ан. и Н. Примовски и като Й. Захариев в юбилей­
ния му сборник (София, 1964) от Л . Динев, Особено цепен в това отно­
шение е трудът за Стефан Верковнч на М . Арнаудов (СбНУ L it, 1968).
През разглеждания период българските етнографи навлязоха в
широк допир със съответните институти и издателства в чужбина, осо­
бено в социалистическите страни. В техните издания се обнародват сту­
дии по българската народна култура. Списанията като Советская зтно-
графня (Москва), Slovensky narodopis и Ethnologia slavica (Братисла­
ва), Ethnographica (Бърно), Etnografia polska (Варшава), Ethnogra-
phi а и Acta ethnographica (Будапеща), Zeitschrift für Balkanologie
(Берлин), Folkliv (Стокхолм), Ethnologia europaea (Париж и Арнхем)
и др., както и редица юбилейни и паметни книги на видни чужди ет­
ИСТОРИЯ НА fi- Ь Л Г А Р С К А Т Л ЕТНОГРАФИ Я 89

нографи и конгресни сборници пън от България съдържат студии от

Хр. Вакарелсхн, Ип. Коев, Р. Кацарова, Ив, Качулел, Т. Колева и др.
Сред зад| раннчннге изяви е и пялостното обобщитслно издание на бъл­
гарската етнография от Хр. Вакарелски (Вроцлав. 1965, и Берлин,
1969).

58. След 9. IX , I9 H г. българските етнографи постепенно излизат от

някои ненаучни похвати на буржоазията методология и поемат пътя ни
нсторико-материалнсгическня метод. За тази насока на научните из­
следвания. както н за организацията и задачите на етнографската нн
наука излязоха стятин н в печата, които утвърдиха още по-добре прин­
ципните положения в марксистко-ленинското учение за историческите
науки изобщо.
Като се излезе от постигнатото през последните тридесетима годи­
ни в нашата етнографска иаука, могат да се определят по-конкретно н
нейните перелективи и задачи в бъдеще. Преди всичко трябва да се ор­
ганизира чощна обществена сила в цялата страна в едно етнографско
дружество, което да бъде в помощ на научните кадри главно при те­
ренните проучвания. Успоредно с това да се пристъпи към планомерно
цнлостно регистриране на остатъците от традиционната култура м бит
народа, докато нма все още информатори, които гп познават, и релик­
ви от този бнт н култура. Жнлищната и стопанската архитектура из по-
планинските места, занаятите — художсстаенн и нехудожественн, хра­
ната, риболовът, ловът и всички свързани с тях техники и технологии
н съпровождащи ги обичаи, вярвания, обредности и пр. не са никак до-
<глтъчно проучени от етнографско гледище. Такова е положението н със
i мцесгвенн сектори на духови ата култура: традиционните познания от­
носно светоустройството и природата, нравствения мир на народа —
етични н естетични прояви и разбирания. Не са засягани въпросите
около характерологнята на различните сьслоння и класови прослойки,
иипсимостите между среда н душевност в тях. Все така почти нелозна-
гп са обичаите, свързани с различните видове труд, с раждането, въз­
питанието на децата, с умирането. Време е вече да се наблюдават строго
мпучно и да се регистрират процсснте и степените на преминаване от
|>|и <низпращите новия бнт фактори в спонтанно творчество у народа.
Ь>лл е немного лесна за научно обработване материя, но съвременните
I очи и методи в етнографията са в състояние да преодолеят мъчно­
тиите,
Покрай дълбокото аналитично маркснческо изясняване на бита
| ;i. и гоят съществени задачи и в синтетично нзработвлнс на цялостна
чн-чогомиа етнографии на българската народност я на подробен атлас
м ' културното ни наследство. Разрешаването на тия проблеми е в пълен
Mi l \ всички други народи начело със Съветския съюз, а обществено-
икономическите условия са гаранция за поегигаието мм и у нас.
90 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

Л И Т Е Р А Т У Р А

й . Б ож иков, Клм въпроса за етнографското проучване на българското съвременно

село. И Е И М V I I , 1964. с. 5 -10 .
А р Вахарелски, Иаучната етнографска книга и България елгд 1944 г.С б . в ч«гт
на акзд. Никола В . Михов. София. 1959, с. 131— М4.
Хр Гандм, За съвременна марксистко-ленннскд методология и проблематика нл
българската етнография. И Е И М V I I I . 1965, с. 7 -30 , и С л Б Л Н I X . 19Ъ5. - За
научните и техническите принципи на музейната експозиция. сп. Музеи и памет­
ници иа културата 1967, кя. 4, с, 39— 48.
I I. Димков, Български фолклор, част I. София, 1959.
 ВТОРА ЧАСТ

В Е Щ Е С Т В Е Н А К У Л Т У Р А

VI . З Е М Е Д Е Л И Е

59. Земеделието е било основно препитание на българите от създава­

нето на българската държава до края на капиталистическата епоха/
Родоначалникът на Българското възраждане Паисий ХилендарТта
през 1762 г, в своята История пише за своя народ, че се състои пре­
димно от „орачи и копачи“ . През пековете на турското владичество
(X V X IX ) из цялата българска земя са били разпространени едри
земеделски стопанства на турските паши и бейове. В тези чифлици ра-
ботиа ръка са били изключително българите. По време на Втората бъл­
гарска държава ( X I I —X IV в.) земеделското производство, както се
вижда от голям брой запазени документи, е доставяло най-съществените
стоки за вътрешния пазар и за износ. Земеделието е основното занятие
н в Първата славянобългарска държава. Интересно във връзка с това
е обстоятелството, че създаденият през V III в. „Земеделски закон“ вън
Византия се основава и много отношения върху бита на тогавашния бъл-
1арскн селянин. Това показва, че Кългарите са имали добре установена
земеделска традиция. Най-съществените термини за този поминък го­
ворят, че той е бил добре познат и добре упражняван още в славян-
ската прароднна. Глаголът ора. оръдието орало, рало. земеделецът —
орател, ратай (оратай) и пр. са общославянски. По данни на ико­
номическата география се вижда, че земеделието е било упражнявано
не само във всичкн равнини по българските земи, но и в планинските
рлйони, където отчасти съществува и днес в по-арханчни форми, напр.
по високите места иа Стара планина, Родопите и др.

ГЮ* Мястото, гдето земята се обработва, се означава навред с нива.

1а места, на конто е имало ниви н след туй са изоставени, дори и да са
обрасли с гора, съществуват названията орница, дрниче. Такива иаз-
ваиия има по цяла България.
Чистите само затревени целини се разкопават или разорават с
плуг напролет, докато почвата е мокра. Няколко седмици след като
почвата се изцепи по този начин, мястото бива преоравано напреки,
пак с плуг или рало. Само затревените площи по слабо прнстълннге
планински места са разкопавани с копачи - но един или по два пъти.
Чрастнте първоиачално биват изсичани с косерн, скачени по различ­
ни начини с дълги дървени дръжки (обр. 19—23). Тези косери ( кдеер.
тьрнорЬ, по-рядко тър п ан ) са яки и сравнително тежки, та отсичат
 92 ЕТНОГРАФИЯ НЛ Б Ъ Л Г А Р И Я

и по-дебелн храсти. Някои завършват накрая с кука зд издърпване на

отрлзаннте трънливи стъбла. Очистването на дадено място от храсти
се означава с требеж, требежина. требежище. кьрчовина. По сьщ н я
начин се означава и изсичането на едра гора за ниви, което става вече
с обикновени брадви (обр, 24). В такива случаи в Западна Българин се
казва и чукимина или го.ихек.
Най-често нзсечешгте храсти яли клони са били натрупвани в краи­
щата за ограда или откарвани у дома. След това коренищата са изваж­
дани с копачи ( копбч, търнокоп и по-рядко казма), брадви и лостове.
Копачите за тази цел са тесни, сравнително дълги и са снабдени с дълга
топорооидиа част от другата страна, симетрично на копачката (обр. 25)*
Този начин зл приготвяне място за нива се нарича коренеж, кбпанина.
рошще.
 «ЕЩИСТИЕНА КУЛТУРА

ГД О ГРА Ф С К О -А Д М М М И С Т РА ТИ Я Н А КАРТА ИА Н Р Б Ъ Л ГА РИ Я

Сравнително по-рядко се практикува опожаряването на горите

като начин за приготвяне на нови ниви.]Това е ставало по високите
планински места с едра шнроколистиачтЛн иглолнетна гора. За тази
цел гората е насичана рало през пролетта. Стъблата и корените са съсп*
чгщи, за да легнат по-плътно на земнта, та при запалването им да т-
т р я т по-пълно.^ началото на есента или на другата година отсечените
вече изсъхнали дървета и вършини биват запалвани от страна, откъм
кпято духа вятър, за да може без особени грижи да изгори цялата ма­
га, Недонзгорелигс стъбла са изнасяни за ограда, а натрупаната пепел
<лу жела за тор н орна земя. Житото, обикновено ръж, се засявало
напрано върху пепелта но незаетите от коренища места и се заривало
с мотики или копачи. При по-рчвните места вместо с копаене засятото
94 ЕТНОГРАФИЯ II А Ь Ъ Л Г А Р Щ

бивало заривано с орало, на което обикновено сваляли ушите. Това

заравяне било плитмо. по-скоро само заривайе на семето. На следнйте
няколко години мястото се засявало пак чрез оране и копане. Като се
нткц яла мочвага. мястото се изоставяло, за да обрасне пак с гора.
Такива ниви се наричали пожари, пръжйри н огоре.гини. Този начин
на земеделие е изоставен скоро след Освобождението (след 1878 r.),
а в Родопите н Странджа е съществувал до 1912 r., когато тия краища
илизат в пределите на България, а — като контрабанда — н след тази
дата]
~"Поради строгостта на законите за горите след Освобождението
превръщането на гори в ниви е ставало, като постепенно се унищожа-
нали отделни дървета чрез обелване на кората им или чрез засичане
в дънернте.

G1, Първо място между зърнените посепн у българите са заемали през

всички »екове пшеницата Ц-Ръжт. Пшеницата с култивирана предим­
но из полетата. Най-разпространен в България вид е Trfflcum vulgare
н разновидността Trilicum vulgare erythrospermum. Разновидностите
п на Trilicum durum се срещат (макар и ле изключително) повече в Юго-
мчточна България.. Ръжта (Secale cereaie) е произвеждана повече из
високите и планински покрайнини, главна в Родопите, Стара планина.
За надиа България. Названията на тези две култури без оглед на видо­
вете и разновидностите им са пшеница, ш пица, зигарйм. бе.гйя, червбнка
и общо ж ито — за Trilicum, и ръж и житп за Secale cereaie. Означе­
нието жито за едното или jva другото растение съответегвуна на това,
дали пшеницата или ръжта "е лайТлавната зърнодобнина култура на
даден край.
Ппстоянла култура на пяла България е н четирнрелннят ечемик
(llonleum lelrastlchum). Другите му нкдове се "срешат случайно или
от по-ново време. Ечемикът и овесът (Avena saliva) са стари и постоян­
ни култури. Произвеждат се повече за фураж, но в по-гладните места
еа смесвани и с житото за хляб. Същото назначение има и просото
(Paiiicutn miliaceum). За хляб и за фураж повсеместно освен из висо­
ките планински места се сее и„царевицата <Zea mais), която има извън­
редно много названия но различни места. От граховите, пеперудоцвет­
ните, почти повсеместно се сее леш атa (Ervura lens), употребявана като
вариво. уроьът или бурчакът (Ervum ervilia).

Подобряването на почвата е повсеместна практика у българите.

1а това служи на първо място животинският тор — оборски тор,
т. е. от домашния добитък, и егречен тор от нощуващите по ниви и ли­
вади овци, кози и говеда. Изкараният и стоварен на купчини тор се раз-
ирм-па равномерно с железни вили./В по-бедннте планински области
докъм 1900 г. това е ставало с дървени вили или лопати. Егречното на­
торяване става чрез периодично и системно преместване на оградите
егреци, в конти нощуват стадата,
Ml III H Ç T И Е И А К У Л Т У Р А 95

./Българският земеделец е имал ясно понятие за наторяването на

нивата. Изразът гиктна земя е обикновен по всички краища на Стра­
ната. Наторената, жизнена почва е тлъста, дебем земя. Затова в мина*
лото при невъзможност да се натори нивата е оставяна на прблаг. т. е,
да се вцелн няколко години и да сс подсили естествено. Такива са н
орниците, които през известен брой години повторно се разорават. З а ­
ради такопа изтощаване ( изпостАване) е н.сдиоиашото използуване на
огорелннмте, пожарищата, т. е. засяване с една и съща култури, до­
като земята се изтощи, след което нивата се изоставя.
Подобряване на почвата става и чрез сменяване на културите.
При по-добрите почви се прилага двуполно — литна и знмна култура,
нрн което лятнзта като околна, пеперудоцветна или изобщо краткотрай­
на до известна степен подсилва почвата. При по-слабите се сее трипол-
но - знмна, лятна култура н на третата година угир (едногодишна по­
чивка с преораване)^

G3. До последните десетилетия българите упражняват и .мотнчното _

к-меделне Тази иървобнтна техника се прилагала в градинарството^
лозарството, при царевицата, домашното конописсене, при картофо-
сеенето. при сравнително новите индустриални култури розата, тю-
пона. н при зърнодобннното земеделие нз високите планински райони
па Родопите, Рила и Пирин. В зависимост от географските условия н от
вида на окоппата култура в България има извънредно богато разнооб­
разие на мотичин форми, като се започне от обикновения тесен копан,
който на много места се нарича и щърнакбп (обр. 26), и се стигне до ши­
роката мотика, чието острие достига до 5и см. Независимо от формата
на ухото, която е кръгла, елипсовидна, четвъртита или полукръгла и
пол у четвърт ята, копачите са малки и големн. като малките служат
и ! радинарството и се наричат копачи или ю ш стйри{ат гръцко xgcVtodjptev)
По широките Xe’ острие до Т2 см), които се употребяват за сЛко-
пананс на царевица, картофи и др, иди за разкопаване на ниви, се сре­
щат най-вече в странджанските и средногорските покрайнини (обр. 27,
к, 11) под название чана или мотики. Най-широко разпространение
(Северна Българин, Софийско п< Трак»1я) има мотиката с широко по-
\кръгло, извито острие (обр, 30, к. II). .Между тия две форми, послед­
ната от конто може да има дължина до &0 см, като се използуват *а
копане и страничните и крила, са многото други форми е по-ограннче-
ни райони: островърхите (обр. 28 — ц Ошвенско, Тополовградско и
Кюстендилско) и трапецовидните (обр, 29 Пазарджишко, Ихтиман­
ско , Панагюрско и йлховско). В Западна България (Пиринско. (Х*о-
ИНК1 н Огражден) мотиките са малки, повече или по-малко четири-
i.i |.лни или островърхн и са свързани най-вече с обработването на кар*
нн|игте и тютюна.
Особено място здема двузъбата мотика — дикел (от новогр, &xiXo;),
която се употребява главио в Южна България (Асеновградско, Старо-
мюрско, Странджанско н по долината на Струма) и е свързана с каче-
% ЕТНОГРАФИЯ НА В Ъ Л Г Л Р И Я

106СМ

24. Врадш (е. Момина клисура. Пазарджишко, 19М > ,* 5 Л рн1°™ п

Гри<Ъвско. /955). 26. Копач (с. Момина клисура, 1958). 37. Чапа (Ново село.
Воинско. 1929). 28 Мотика (с. Александров, Видинско. 1952).
Ветрен, Пазарджишко. 1954) 30 М ояш а (с Слатина, Л£шк<к 1933).
31. Мотика (Старо село. Тутраканско. 19ь№), 92. Копачле (с, Ьанл, Панагюр
асо, 1931). 33. Дик*л (Асеновград, 1932)

ннегата почва я с лозарството (обр. 33). Останалите форми са с твърде

ограничено разпространение. Народът винаги обяснява своеобразието
на своите мотики с характера на почвата,
НаА-постоянио означение на широката мотика у българите е мо-
Щ11 \и. Много по-редките калш тйр н чапа, едното от които е гръцко, не
пречат да се прави у народа строга тинологнчна разлика: ширококо-
пачно оръдие — мотика, и тясноконачно — кшач. Изключение мо­
тика за теснолнкото оръдие има само в Родопите и Странджа, н то
непоследователно.
И . Орането у българите докъм кран на X IX в. е ставало с дървено
рало, наричано навред ра.ю или орало и употребявано дори и в най-
високите планински места\ Доколкото то е било всеобщо и глаино
оръдие, свидетелствува *Г поговорката „Оралото н мотиката хранят
 97

т и п о м м о ти ки

целия свят". То с оръдие със симстричен лемеж и във всяко отноше­

ние симетрично устройство, за разлика от плуга, който е с аснметрнчен
(глжх гранен) лемеж. Свързва се направо с ярема на воловете, заради
К(м'ю шнщето е дълго 3 метра и повече. В българските земи се среща
<1Мп плл шчното рало в четнрн основни типа:
■|) II 1>.1/н«юшцно рало. което има две разновидности. Първата е
с ртици от'едно дърво, а втората — с ралица. съставена от отделни
ръчния н мллзнца (обр. 35). Воиирто е право, скачва се с р-ьчйцатл
Ч|м’ I длаб и с плбзицатя посредством масивиа яка връзка (бръдце
или йон). За разораване на почвата върхът на плазниата е укрепен с
 ГТНОГРАФИН Н А КЪЛГЛРНЯ

34, Рало (е. Момина клисура. Пазарджишко, 1957). 35. Рало (е. Костинброд,
Софийско, J93I). 36. Рало (с. Ьлагоево, Разградяко). Буквениm t означения к а к
т р и те рала: а ) ралица, 6 ) юище, в ) поп или Сръдце, г) уши, д ) зоббйннк, е) лемеж
или па.ишник, ж) черясло, з ) джевгало

островърх триъгълен лемеж, наричан най-често палешнцк и по-рядко

лемеж, който нма и дълга тънка дръжка, чрез която се заклпнва в бръд-
цето с помощта иа дървен клин — заббйник. Закрепен е п с желязна
гривни при върха на плазицата. За разширяване на браздата има ви-
лссто разклонени уши, закопани за плазкцата пред бръдпето. Това рало
с разпространено в З ападна България (к. Ш I). Разновидността със
съставена ралица е известна г.тавтю п района на Софийско, Гоцедсл-
чеиско н Кюстендилско, гдето към ралото много често се прилага и тъй
нар. дж1(вгам, гевга.ю (нож или дръвце, обр. 34, к. III) , служещо за
отцепване н ошятане на земята в една страна. При този тип не се упо­
требява характерното чернело. Регулирането за дълбочина на орането
мри иего става със заглавкнте в края на воището при дръжката на
рилината.
6) Кривовоищно ра.ю, при което ралото се скачва с плазииата —
по-близко или по-далеч от ъгъла (обр. 37). Пред скачването има още
една връзка между плазицата и воището най-често от един прът, пре-
м илаиащ през воището или прегънат над него. Нарича сс най-често
прътец. За разширяване на браздата служат две уши, заковани или
засврсдленн симстрично от двете страни на плазицата пред прътеца.
Този рален тип е снабден винаги със симетричен палешник също с
II К | Ц Е С Т Н 1
£ II А К У Л Т У Р А

д|.,1гл дръжка, която мннпва през воипкто н там се затяга е дървен

>.|Гюйник, а отпред с желязна грнвна/ Урегулирането за дълбочина на
к;м1№1о сина чрез местене иа клина тп прнвоя на предния кран на »он-
щеп». Тозн рален тнп често е снабден с «ряслАпред палешннка пли с
чгрясловиден нож. закачван посченно откъм едАзта страна па симегрнч-
ИН14 лемеж. Разпространено е на различни места: май-гвяичата група
I н сродните области на Бьлгарпя Староплапннскнн район южпо ог
 K I J I U I P Л *11 » 11 Л Ь Ъ Л Г А Р Н Я

И. Търново и западни от Севлнепско-Троянско, а на юг — в Карлов­

ско м Казанлъшко (к. I I I А). Среща се още край южната граница в Ро­
допите н Пиринско, в иай-югоизточните районн на Странджа и спора-
днчно северно от Плевен,
п) Рало с криво воище, скачено с дръжката на ралнцата и л и прн
самия и ъгъл, или п о - в и с о к о (обр. 36), е най-широко разпространено.
Втората връзка между вонщето и плазнцата (брьдцето) е по-солид-
на от прътеца при втория тип рало. И тук има уши от две приковани
или засвредлснн симетрично отстрани дръвчета, прикрепени понякога
още веднъж с други клннчета към ръчицата или плазниата.]Лемежът е
триъгълен, симетричен, втулчест на задната сн страна, за дя се нахлуз­
ва на плазнцата. Тази желязна част се нарича ммбж, емеж. Урегули­
рането иа дълбочината става както при втория тип. Този трети тип е
разпространен в цялата област на изток от правовонщиия с изключе­
ние на отделните места, където се е употребявал вторият тип.
г) Г.шеинесто рало (обр. 38), което се състои от криво, маенвио
в задния сн край вошце. В края на воището в широк длаб са сложени
най-отдолу къса и масивна плазнца (главина) със симетричен, силно
удължен памшник (островръх лемеж с дълга дръжка), а най-отгоре
за воището е прикрепена дръжката (ръчицапиК\\ двете части (палет­
никът и ръчицата) се затягат с дървена загЛавка, набивана отвън.
Долният край на ръчицата продължава отвътре върху дръжката на
палешкика, като изпълнява и службата на забойник. Огстранн на гла­
вината са засвредлени или приковани две уиш. Регулирането на дълбо­
чината прн орането става с преместване на връзката с ярема. Разпро­
странено е в югозападния ъгъл на България по средното течение на
Струма, а ог преселници от Южна Македония е пренесено и във Вар­
ненско (к. I I I 5).
Има следи и свежи спомени за употребата на плужно рало с дълго
до ярема дървено воище, с несиметричен лемеж и с една отметна дъс­
ка (с едно ухо). Ло 1920 г. то е употребявано д Източна н Западна Бъл­
гария — Самоковско, Разложко, Елховско н Преславско, По конструк­
ция то навсякъде е кривовонщно от третия тип (сра. обр. 36). Плужннте
рала са служели в по-план ниските места за разораване на целини и за
пьрва оран на угарите.
Само в равнините на Тракия, Добруджа, Видинско и другаде в чиф­
лиците през третата четвърт иа X IX В. е имало и тежки д ъ р в е н и
плугове, снабдени с колела нарочно за тях или пък прикачени към пред-
иището на обикновената кола\(обр, 39). В тия стопанства по-късно
проникват и фабричните плугове, конто към първата четвърт на X X в.
почти напълно изместват ралото; в случая обръщагелинте фабрични
трупицч са извършили посредническа роля.
Обикновено всички рала са теглени и в недалечното минало от
itii.tfioe, крави или биволи, Конете като потеглови животни v българите
навлизат към края на X IX в., и то по-напред за теглене на коли и фай­
тони. а г»о-късно иа плугове. Впрягането на коне в рало е било извън-
*
К > III Ц С Т Н К И Л К У Л Т У Р А 101

М. Рало (с. Цациревцц, Златоградско, 1928). 38, Рало (е. Марикостиноео

Игтричло, 1961)

ргдно рядко, просто необичайно. Виждаме гн все по-често впрегнати в

железните фабрични плугове, при които колесарът е без дълго вонще.
0 навлизането на фабричния плуг в българското земеделие на много
моста, особено в Северна и Неточна България, за орак н ири някои
насаждения, както и при обработка на лозята започват да запрягат ко-
мсгс и в рала. За тази цел обаче вошцето бива скъсявано значително,
а към останалата му част се приспособяват кобйлички за закачване на
конската сбруя. Тези късовонщни симетрични рала биват най-често
<набдяпани с по едно колело, което да подпира вошцето о земята,
н.1м пък с колесар от две колела — за същата цел. Такива късовонщни
рала с колесари или без колесари се наричат конски рала. тъй като
биват теглени винаги от коне (обр. 40).
При наименованието на ралата владее относително голямо термино­
логично единство. Всички типове и форми по всички краища се озна­
чават от българите с рало нли орало. Частта, която пори земята заедно
« дръжката (обр. 34а—37а) при първите три типа се означава с р&лици,
<4>алица. В най-много случан при ралицата тазовата част се нарича
отделно с плазйца, плаз и лр. (от същия корен). Спорадично в разни
места се срещат поставък, подпбрка, стъпалка, ходило, смешник и
ир. За дръжката тнпнчко название е ръчка, ръчйца и е свързана най-
<штемно с правовоищния тип, докато на нзток преобладава назва­
нието опашка.
Нотегловото дърво (обр. 346— 38 б) е почтн системно означавано с
 ЕТHOt Р A♦ И Я НА БЪЛГАРИЯ

вчищс н неговите диалектни разновидности оойше, уйще. Само в Северо­

западна България тя се нарича cpe<ki. грМелъ, а някъде в Южна Бъл­
гарин (Пловдивско и Първомайско) — камарйца.
Частите ма четвъртия тип рала имат по-различни наименования —
кука за вонще и главина за плаз ината.
Връзката между ллааниата н вошцето при първите три типа (обр.
34«—36в) най-често се нарича бърдо, бръдце. б&рдица, разпростра­
нено »ючгн навред из България. Друго означснне с пъргпец. свързано
само с втория тип рало. трето — стьлп , сьлпец. употребявано при пър­
вия тип в Западна България— около Рила. Пирин и Осогово, чет­
върто — поп. пдпник, пак при правовоишното — в Ихтиманско, Пазар-

39. f h y t (Южна Тракия, к s.ti 1908), 40. Конско рало (Исперих, 1941)
■И III Е С Т H Е H А К У Л Т i- Р A 103

V/. Оране е дьр*гн плуг в Северна Б ъ л а р ц я (по F. K a n itt, La B u lg a rie P anubionnt

r l l f Bulbatt, P<iriif 1ЯЙ2. tm p , 26S)

1жишко и Гонеделчевско. Твърде често е и наименован нето калъч. ср<*

щ>1но еднакво » при трите първи типа.
Желязната част на ралото се нарича най-често /галешмик или ле-
игж' В теч» означения се долавя и известно тнпологнческо съответ­
ствие: първото се употребява, когато е с дълга дръжка, иторото с втул-
честа дръжка, макар че изключенията са доста много.

!ч Засяването на пшеницата, ечемика н ръжта е ставало в миналото

н през «тента, и през пролетта, като есенните посеви се означават с
>■., ници или зймтщи, а пролетните пролетници нлн лешници,
Птички другн зърнени хранн (опее, просо н пр.> се сеят пролетно вре-
ме. Дорн просото много често по всички места се засива и като втора ре-
1<1,1та след рано «жънатия ечемик.
Засяването стана на ръка, като семето се слага в крннче, wx-то се
нзема под лявата мишница, а с дясната ръка се разпръсва За тази кел
нивата се начертана с ралото на широки G—6 м лехи или именници.
Лехата се засяна, каго се мине два-три пъти по нея (обр. 43) според
желаната гъстота. По кнкон места ссмото се слага и ducàeu или и тор­
ба, преметнати през рамо,
hcemioro засяване стана пем) рало, т, е. като семето се гаорана срав­
нително плитко. Пролетното — пчд брани нлн под влак. 1Î този случай
104 ЕТНОГРАФИИ НА К Ь Л Г А Р И «

41. Рало, дюлмеджа, влак и купни със снопи (е. Болярово, Елховско, 1928)

семего се хвърля в прясно мзорана нива и след туй се завлича с брана.

Формите на браните могат да се подведат под шест основни тнпа: а) обик­
новен клон-вършина, употребяван рядко из планинските места при
първо засяване на нова нива; б) напречно издялано дърво или дъска,
върху която стои управляващият воловете човек; в) леса (обр. 44), из­
плетена от пръти, неокастреннте върхове на конто образуват едни вид
метла. На нея се слага за тежест камък или стои човекът, който под*
карва воловете; г) стълбица, т. е. рамка от четвъртито сковани или
сглобени дървета (обр. 45); д) нацречно дърво, върху което са закаченин
клони о т храсти като метла (обр. 47) и е) гребен,) представляващ
трнъгълна, трапецовидна нлн правоъгълна рамка от дървета с набнтн
дървени илн железни клинове (обр. 48). Тези основни форми в пове­
чето случаи са разнообразно кръстосани и в съответни хибридни форми
I* М И fi С Т 8 Е Н Л К У Л Т У Р А 10:1

са характерни за даден» райони на страната Най-често е съчетанието

ни напречно дърво с клони или храсти (обр. 46). Чести ся и комби­
нациите с рипиа илн вършина с леса, вършина със хъбци и др.
Службата на първите четири типа е да разбиват буците, да зариват
посятото семе н да изглаждат повърхността на нивата, докато петият,
I ребеновндиият тип има назначение същевременно да очиства нишгга oi
п щраната растителност, главно троскота (Trîticum repens).
Напречно влаченагта дъска или рнтла от кола се употребява най-
и че из равнините, дето няма гора, като Дунавската равнина, Добруджа
н Тракийската равнина. Най-разпространена почти но цяла Ьългнрня
<>- изключение на инкон западни краища) е формата на вършини, зака­
чени на клинове и заплетени отгоре върху напречно дъртгв^требпн»-
иидната редом с вършнновата или самостоятелно се употребява ü &-
и ронзточна D vu арии н по-рядко другаде (к. IV ).
Гова оръдие е известно под няколко названия, които са н значи-

<1 С.угчц на рьчно заея#сне по „наем ници". 44. Брана (с. Попица, Б и о сл а т т -
t* o , 1419). 45. Брана (е. Бяга, Пещерско, 1994). 46. Брана (е. Я м на Оряло-
м и I Горнооряховско, 1928), 47, Брана {е. Поибрене, Панагюрско, 1953)
 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г \Р И »

гелна степен в зависимост и от формата Ма първо място с брма (о/тъна,

бранй). Терминът е известен само в Западна България и е свързан
(с дърронършн новите формн. Същите форми по на изток се означават с
!чак (м.чаг, вмкуш ш . алечуга и др. лод., к. IV 1}. Спорадични са озна­
ченията сюргйя - за съшия тип, н тър м ък за гребеновидната брана.
Последният тип, гдето и да се яви, по правило се нарича грапа <к.
IV 2).
№. Особени грижи :*а плевене на поссв1ггс п миналото българският
земеделец почти не е полагал: „Каквито ги бог даде." Изключение е
имало само за гнцамиОигт (Сйчш т arven.se), която през дъждовната
пролет израства по-високо над житата н бива изтръгвана из корен, до­
като е още млада. Появата на плевелите е отдавана предимно на само-
(Яраждопс н зависимост от благоприятстпунашата влага нлн суша през
пролетта и за предотвратяването им са извършвани предимно маги­
чески обреди още при заснианего нлн при жътва.

67. Жътвата у българите е извършвана само със сърп, който е два

нида: назъбен н неназъбен. Назъбеният (обр. 49} има продълговата
<[.ормя, при която ио*голямата част на острието (средната) има посока,
почти успоредна на дръжката с незначително отклонение от нейната
лини я. Само 8 няхон югозападни краища тозн сърп е с по-къса форма.
Неназъбоинят е по-голям по размери и се среща в Югоизточни Бълга-

41). Брана (е. Мухоао. Ихтиманско, 1953)

ВЕЩЕСТВЕНА КУЛТУРА 107

смо, 1952)

рия. и пределите на Странджа н изобщо в Тракия. Характерна особе­

ност е, че съществената част от острието (средата) има перпендикуляр­
на или почти перпендикулярна посока на дръжката (обр. 50), Нринци-
път на отрязване при двата типа е различен: назъбеният реже с триене
като трион, отстрани на хванатото жито, а гладкият отсича без триене,
• натискане отпред на хванатите класове.
Двата сърпа се различават и по наименование: назъбеният е ни*
наш н напред сърп. а гладкият каврама или Сирма и по-рядко сърп
При жъненето в Източна България жътвар 1ггс слагат на лявата си
ръка (на грнте последни пръста) паламарка — дървена ръкавица с дъ-
п,|, накривен навътре рог (обр. 51). Тя служи преди всичко да при­
бира повече класове, с което се ускорява жътвата. Покрай това предпаз*
и.1 н от порязване на лявата ръка при работа.
II по-ново време из Добруджа и Югонзточна Тракия житото се
мин. Тази практика влиза в бита през миналия и в началото на настоя*
пит иск чрез големите земеделски стопанства. Дребните стопани са
прибягвали до косене на житата само когато поради суша те са оста*
п.1.1Н ниски. В такива случаи дори се прибягва до оскубванс на носе­
ните.
(»жънатото жито се слага на малки купчини, всяка една колкото
мпзке да се прегърне с двете ръце н да се носи. От няколко такива куп­
чини, наричани рькдйки (и Западна България — ставици). се прави
к м 1. Г II и I Р А Ф Н О II А Ь Ь . Н Л Н ! »

1 Ноп. който, стегнат, има диаметър към 50—60 см. Снопите се оформят,
като со стягат с въж ета (иди яжицц), направени от самото жито, като
д|м' букетчета от по 10 -15 стъбла и си връзват заедно при класовете.
На такова въже, дълго към 1,5 м и повече, се слагат няколко ръкойки'
Свободните кранта на въжето се завързват стегнато с ръце нлн с по­
мощта на дървено колче, наричано кдлче или връзувач. нлн пък с рог­
чето на паллмарката.
А ко снопите има нужда да съхнат, събират се на кулн по три
(тр ети н и ) нлн по пет (петйм и), а няколко дена след това — на
кръстци (обр, 52) по II, 13. 15, 17, като се слагат кръстовкдно един
иърку друг, така че се покриват в центъра само класовете. С кръст­
ните се пресмята плодородието, добивът. Обикновено жнтого се ожънва,
когато узрее добре, но преди да започне да се ронн. Тона се устано-
тим, като се счупват зърна със зъбите^ Само в Родопите ожънват нрн
още недостатъчно узряло жнго, защото снопите се прекарват натова­
рени на коне или магарета. 1ю този иачни се предотвратява загубата на
кърпа при пренасянето. Поради това снопите там са малки и се склади­
рат изправени по 6—7 на купчини с пролуки, наричани куишни (обр.
53), и съхнат продължително нреме на мястото за вършитба Когато вър­
шитбата се забави, скопите биват изграждани на по-големи или по-
малки конусовидни купнй като класовете се слагат винаги навътре.
Там, където житата се косят, разпилените класове се събнрат с по­
мощта на малки гребла с по няколко дълги зъба. Към косата за жито
се прикачва дървена рлччица, наричана кафез, която прибира и държи
а известен ред откосените стъбла (обр. 75 а),
Стед въвеждане на машннното жънене посочените оръдия посте­
пенно излизат из употреба. Използуват се по стръмните планински мест­
ности н за допълнителни обирания край машините.

68. У българите се е вършеело навсякъде с доб1ггък (коне, мулета

волове, биволи) на открито гумно — на двора, край селището или
на нивата. Гумното представлява изчистено и добре утъпкано даорно
място с почти кръгла форма и размери в зависимост от количеството па
слаганите снопиА В полските места то е средно 20—25. а в планинските
6—7 м в днаме-Г6р. (1 някои места на Родопите гумното е покрито с ка­
менни плочи (Асеновградско). В Западна България в средата на гум­
ното има забит кол, наричан стожер, строж ър, около който се нареж­
дат развързани снопите, а добитъкът обикаля и тъпче, завързан за него
с дълго въже (обр. 54. к, V 1). При периодични обръщания и разтърсва­
ния с помощта на дървени вили житните стъбла бнват тълкани, докато
се измачкат на слама и зърната изпаднат напълно из класовото.
В среднородопската област, а някъде и а Добруджа на гумното
няма стожер и въжето, с което е вързан добитъкът, се държи от под­
канващия го човек (обр. 55, к. V 4). На изток от линията Плевен—
Луковит — Пазарджик — Смолян с добитък вършее само население-
ти, което предн Освобождението е преселено откъм западните български
 д ГШ
-- А
ЧРГ1Р"ТП1
**

м|и или Л в едрите земеделски стопанства в Добруджа до Първата спо-

к>1М1<1 пойна се е вьршесло с много коне (херггляк гонени свободно вър-
снопите. Гумната глм са сравнително твърде широки до 50 м в
«метър. <Чч стожери н са оградени с високи каменни зидове. Това е
\ и * пипало, щото чардата да обикаля непрестанно в бяг в сдн 1 посока
(ибр 56; к V 10).
II нпочната по-голяма част на България се вършее с дикани 0г|-
1п||||1Т|) от тежки борови или други дъски. нзрязани шейиовндно н на*
| имии отдолу с к|м‘Ч 1>1Н1 (обр. 57; к. V 2). Н някои краища поради лип-
• I ил к|м'м1>ин тя бнвл наковавана с остри желета. Диканята се влече
110 КТНОГРАФИЯ II А Б Ъ Л Г А Р И Я

по пюпиге от коне, колове или биволи, докато сламата се стрие на

или на. Като по-ново явление (покрай вършитбата с коне около стожер)
1ч* минребява в Запаша България и иго, изплетена ог пръти н влачена
от добитък (к. V 3), Но териториалният обхват на вършитбата е диканя
може да се смята по-широк. Като разновидност иа вършнтбзта с диканя
е и гънкането с кола <к. V в), често пъти със закачени за нея тежка
килчнна гиоча (в Пирдопско) или дебели сЬърветч.
В равнините на Севронзточна България и Тракия (к. V 9) сс вър­
шее и с каменни или дървени валяци, теглени също от добитък. С тях
се вършее обикновено ръж, чиято слама се употребява изключително за
покриване на плевни и други стопански сгради, а в миналото и на жн-
лншнн сгради'; Овършаната с валяк слама не стана на плява, както с
диканята. В мйналото, мнато слама е употребявана повече като покрн-
1ч*н материал, вършитбата с валяци е била по-разпространена. Валя­
йки* най-чссто са гладки (обр, 60). надлъжно канелюри и. Мри дърве­
ните в Североизточна България има комбинирани с канелюри и клинове.
• канелюри и изковани клинци по изпъкналите части <обр. 61) или само
с клинове (обр, 62).
^Старият н същевременно първобитен начин на очукване на снопите
с оухАлки у българите се е прилагал ла царевицата, а за жнтните ра­
стения само в отделни случаи — но ьреме на нсурожаи. при предвари­
телно очукване на малки количества жито. Използуван е и за по­
лучаване на цяла слама, необходима за покриване или за други пели.
Това става с обикновена дърпена а та. с или с каквото се случи
(к. 5). За същата кел снопите се очукват и като се удрят класовете им
0 някаква леса или положено иаземн дърво Този метод е употребяван
доскоро в Странджанската и Родопската област (обр. 63; к. V 7). Един­
ствено в най-западните покрайнини на България, в района на планн-
пнте Пирин и Огражден, се срещи още очукването на снопите с цип
ни. ч. цапо&\ — Ивуст,вна бухалки (обр. 64; к. V 6), двете части на
ш и и са свързани по най-обикновен начин и нямат отделни названия.
Запалването на папа по тези честа е обусловено най-вече от слабото пло­
дородие на края и от нуждите от покривен материал.
Най-широко разпространено название ни гумното навред по Бъл-
гарнн е турското хцрман. Само в Западна България, макар и не нався­
къде. твърде често се качва гумно, гцвно, а в Гоцеделчевско върши.ю,
между по-старото население на Североизточна България или покрай
Дунан у полициите се среща н пик, Стък, вътък (к. V I 2). Турският
и | мин е наложен по пътя на дълговековни адмннистртишю-данъчни
отношения в пяла България през турското владичество.
Събирането на р а з п р ъ с н а т о т о щ» гумното жито и очистването му
<и Ияй-дребната плява става с дървени вили. в чинто форми има ха-
1америи ш някои райони особености. НаЙ-шктояннн са вилите от
ес и е] неин разклонено дърво- двуроги или е повече рога. В редки
случаи из но планински честа със слабо земеделие (Северозападна Бъл­
гария, Родопите, Странджа) се употребяват просто разклонени пръти.
ft Г Ul K С Т » t H А К У Л Т У Р А III

5 Î. Кръст ци (с. Горно homtao, Старозагорско, I96 0)

М . Кушйни (е Ж ъ.ипуиш , Ардинско. 1961)

м
112 и г н о ] г г* а * и # и л »

54, В ърш ипЛ а (с, Голак. И хт иманско, /330)

двата клона на конто са само заострени. В най-многото случаи обаче

рогата са нарочно изпивани чрез нагряване и им е придавано удобно
5а загребваме положение (обр. 3181, (Обикновено ким рогата, които се
павнваг и една плоскост, се прибавя, ако няма естествен, едни срещу*
положен гшрог (обр. 65, 66), конто служи за подкрепяне на сламата осо­
бено при издигането и нависоко. Вилите с повече рога служат за за­
гребвано п отделяне на по-ентната слама и на плявата. Такива »нли от
естествено разклонено дърво се употреби пат повече клн по-малко из
цяла България. Ь някои места па Западна България те биват прнгот*
вян и и от разцепен на края прът (обр. 67).
Успоредно с диканята се употребяват многорогнте »или, нари­
чани яби (ед ч- яЛи), рогата на конто са засвредлени на едно напречно
на дръжката дърво. Пречи шигга бива понякога заякчена към дръжкпга
п с една или две лъковидно извити пръчки (обр. 68).
В Е Щ Е С Т В Е Н А К У Л Т У Р А 113

'>г> Ньриштба (е, Алфатар, Силистренско. 1941>

irt Харман без стожер (е, Езерец, Балчишко. 1941)

Я
114 I ТНОГРЛФИЯ НА Ь Ь Л Г А I' И Я

57. Д икан я (с, Нваново, Харманли й с м , 1952)

След Освобождението се появяват главно в Северна България и

трирпгшпе н многорогите вили с издялани или прибавени рога. По-
късно по индустриален и търговски път те се появяват и в другн райо­
ни под означението унгарски вила, което говори за произхода и исто­
рията им.
Събирането на зърната на харманите се извършвало с различни
метли от клончета или треви и с типични бутала, наричани гаеблй.
грсйили. конто представляват напречна дъсчица с дълга дървена дръж­
ка, Ако дъската не е достатъчио широка, заковават се повече дъсчици
една до друга За по-голяма устойчивост те се укрепват н със странич­
ни дъсчици (обр. 70). Сравнително очертано е географското разпростра*
 М М Ц II С Т В Е Н Л К У Л Т У Р А 115

1М Д И VI Н А Ч И Н И М «Ъ ГШ И Т Ь А V

■м-м»«« на '(юрната като леса от изковани дъсчици или от пръчки, която

■ I |ччцл почти сднакно с диканята,
От<1‘1*ин<' на зърната от плявата до неотдавна (а и днсс но ия*
I и нлаиински район и) ставаше с подхвърляме на житото във въздуха,
мри ми го вятърът отнася плявата далече, а житото остава по-близо
 Ilh t 1I I O I I' Л Ф 11Я II A F. It ,'1Г ,V Г И Я

(обр. 59). Топа става c дървени лопати. .Млшиши веялкн се появяват

в Ььлгария към края на миналия век из по-богатите земеделски краи­
ща. След отвиването житото се очиства от камъчетата и други тежки и
по-едри примеси, като се пресяна с редки решета — домени (ед. ч.
дърмон), направени от надупчена кожа или тенекия илн изплетени от
върви. При работа те често пъти се подпират с пила или окачват на
триножници, за да не тежат само на ръцете. Така одърмонено. житото
се прибира в хамбара.

69. Производството на зеленчуци е широко разпространено у бъл­

гарите. Отглеждат се дори и в непригодните планински места покрай
потоците и реките. И в равнините зеленчуковите градини се устран-
иггт предимно край водите. Това става за улесняване на поливането км.
Традиционните градински зеленчуци са: фасул (Phaseolus vulgaris),
зеле (Brassica oit-ratea), лук илн кромид (Allium сера), лук илн чесън,
чесновеи (Allium sativum), пипер или чушки (Capsicum annuum). до­
мати или патладжани (Solanum), краставици (Cucumis sativus). Садят
се и някои подправки, като джоджеи илн гьозум rMentha crispa), меру-
дия или чубрнка (Satureia hortensis). копър (Anethum graveotens). Сре­
щат се случаи на отглеждане в зеленчуковата градина и на лобода
(Chenopodium), лапад (Rumex crispus) и щир (Arnaranthus retroflexus)
за ядене. Обикновено в градините има места с коприва (Urtica dioiea),
която напролет също се Сере за храна.
Оръдия за обработване на почвата при траднцнонното градинар­
ство са почти изключително копачките. Мотичното земеделие намира
тук най-пълно приложение. С обикновените копачи и мотики се обра­
ботва почвата, докато стане годна за посяване или разсаждане. С тях
се оформят и лехите и браздите. По-нататък плевенето и окопаването
обикновено стават с по-малки колачки — mec.ià. копич^чК Mymuté или
калчетйр. От тях по-характерно е нопачлета — със стеснено към върха
острие, а от другата страна внлест издатък, с който се плеви и копае
ио-лесио между коренчетата.
Някои зеленчуци се засяват в широки лехи, обикновено подправ­
ките, а така също и лободата, щирът, а някои, като пораснат към 10—
15 см, се разсаждат отново на други лехи или в бразди (бразда, бризна).
Други се засяват нарядко: фасулът, чесънът и краставиците. Брегче-
тата между лелите или браздите се наричат тирове (ед. ч. ти р ), корен­
четата — разсад. Засаждането на разсада става, като се прави а земята
дупка с пръст, с пръчка или шило, наричано садило, и в нея се слага
стръкчето. След това се полива,
Прекопаването на зеленчуците се означава с копане или npouténe,
от което на места и мотиката се нарича прашулкя.
Съществена работа в зеленчуковото производство е напоявинсто.
В no-безводни мсч:та в градините биват изкопани големи дупки, които
служат за резервоари на дъждоьна вода или на течаща вода с малък
дебит От тия резервоари се черпи вода за поливане. На места, гдето
 I' I III K I 1II I! II А H V .'I I > (* A 117

It ьршитСш c дика ня (c. Подлее, Карнобатско, 1934)

11 >11111.11.1 e по-високо K)>;ift поток, водата or nmonj re излива c кофи

Min интко поставено корито, по което сама отива в градината
Към първата половина на X IX it it България се създава примиш-
I .1шнарсги» за зеленчуци, с което се занимават мъжете, ди-
* ..... тм.шшого спмо жените. Създадено е най-напред в Горнооря-
mh> 1.ч н I .ix o iick o от българивойници, живели в Цариград. Стечение
ни |||н ч- h i ю се разпространява т.5 всички градове на страната, па
• п| •■t.и н н н много дру ги европейски страни. Гова градинарство се
I i и пи снонтл техника: прилагане на съоръжения за произвол-
■it--mi /м ти), иа парници плитки ями с дебел пласт тор, конто е
нищи ш си създава достатъчно топлина на засятото семе, запазвана
• I I ti iio време н с покривки or рогозки. В ио-ново време рогозките се
•«*». ши с и пъпля н др. Асортиментът на мотиките н калпетриге и дру-
114 I I I : ■>I I 1Л <11М НЛ ti h . l l \ (' И «

59. Отамине на житото на хармана (е. Поибрене, Панагюрско, 1953)

60. Налчк .ад вършитба (с. А«р*н, Варненско, 1966). 61. валчк ад вършитба
(с. Попина, Силистренско)

гребла, пол миячки с много богат. Между тях е дървеното

ги ко п ачи и,
садило, служещо при рзасаждането на разсада (овр. 71) Съоръ­
жения за напояване представляват усъвършенствувани водопроводи,
вади, коруби, ду.шпи н т . н.
Постоя нно в домашните градини е плйшилото (плопш литя) —
|>лтерена на забито в земята кръстовище дреха, която, като се раз­
ни»;! от вятъра, плаши птичките, за да не пакостят в градината. Често
it 1.1п плашил ките са моделирани с noпече дрехи, та наподобя ват чо-
|щ'и с шапки, с бастуни, с начертани лица и пр.

70 JJiKtapctm>mn е на>чено от българските славянн на Балканите

може Гж непосредствено от траките. Това личи дори и от нееднаквите
термини за ло:!а, грозде, лозе у славяните, Още от първите векояе
1м екюто пребиваване но тия места българите са възприели и начините
и пЛраЛггвавсто му, и оръдията за тази цел. Между тях е употребя-
и.шага в някои краища и до днес двузъба мотика ди кбл (ofip. 33). Има
1<'|1оятнос1 да са възприети и крачните .югшти с железни обковки,
I пквито са сипестпувалн при лозарството във Византия. Характерен
 120
[ТМОГГАФИМ НА Ь Ъ Л Г А Р И И

67, Валяк аа вършитба (с. Мортагоново, Ралерадсло, 1931)

63. Очукване на снопи (с. Момчиловци, Смолянско, 1956>

 •I M M tH T II №ft A k t ,1 I У H A 121

A4 Цап (е. Пирин, Сандански, 1959): a , начин a j м прзван* detmt части на це­
ни 65, Вила (е. Сокололци, Сталинско, 1934). 66. Вила (с. Габровнца, Пазар-
дяшико, 1929). 67, Вила (с. Бояна, Софийско, 1927). 68. Яба (ç. Факия,
I l'V'ttmcKo, 1965)

fV.'H-i, чу ло:ш рст 1» т о v възприето на балканските земи, е кисерът с

м |)т на д р ъ ж к а н с топороандск издатък откъм гърба (обр. 73), Т а к и в а
m-t-рн са засвидетслствувапн в археалогическите находки отпредм
V I J м. Hi,n всички българ ски покрайнини. Гд в а в иай-нонс време те ci-
1щ in;ir o r модерните ш керчета и ножици. Зн ачени ето на пролетното
1 >.нанс на лозите с добре оценявано и в далечното минало: нспорнза
и-ги лозе, днес наричано Hèpc3, е д авало сл аб и недобър плод (етбълг.
■.rxii, iii^ w u т^м>а»дьн&) т ,п р е к и несигурното написване в паметника.
Заяждането на лозята етана винаги и само с пръчки, отрнаанн аг
122 ЕТНОГРАФИ* МА Ь Ь .1 I А I* И И

69. С М ило (с. Акшй>жиево. П азарджиш ко, 1927}. 70. Греблб (с. Бъта, П ана•
гюрско, 1932). 71. Колч* или садило (с. Долни Оряховица, Горнооряховско, 1950).
72. Бел (с. Белозем, Пловдивско, 1934)

лозите напролет и слсд тун рътени, т. е, престояли с долните сн краища

в полинлна торна н пясъчна почва около един месец. През това време
огрезът им е хванал гъбичка, която предпазва от злокачествено загни-
нане слсд засаждането. Пръчк»гге се слагат в дълбоки към 30—40 см
дупки, пробивани с дървено или желязно садило (обр. 69). Младото
лозе се нарича амЗД и по-рядко новоейд.

71. През всичките векове на българската и на по-раината, славян­

ската история продължава традицията за култивиране на лена и ко­
нопи като важим култури за текстилни влакна. Почти навред в бъл­
гарските земи производството на лен и коноп е отразено в често сре­
щани стари топонимн: Леннще, Ленът, Конопище, Конопът, Гръст-
ннците и др. под. Обработката на почвата на тия култури и засяването
73. Koctp (c. Момина клисура, Пазарджишко, 1927)

им са без съществена разлика от съответните фази при житните расте­

ния. Прибирането нм обаче става винаги с оскубваие, връзване на мал*
ки сиопчета, наричани гръсти (стбълг. rfim . — шепа. хватка), от кои*
то произлиза на много места и названието на конопа. Очистването на
семената става С очукване върху постелка или е чувал.

72. Царсвицат'1 (Zea mays) и картофи/w (Solanum tuberosum) са про­

никнали у българите към X V II в, и ло всяка вероятност не наведнъж
и от различни места. С това може да се обясни наличността на повече
ш ли,-»десет названия на царевицата в българския речник и повече от
десет за картофите. Много от тия названия показват земите, чрез кои­
то са дошли у нас. Царевицата се нарича вмшка (от Влахия), гръчкч
(Гърция), моруз (Мореа), рйпка (Арабия), мисup (Египет), цй/ншца
(I |,ариград), фр£нки (Франция), а картофите брамббй (от Бранденбург)
и др. Разните наименования имат и интересна география, която е пока­
зателна и за историческите раздвижвания на българското население от
два-три века насам. Обработването на земята при тия култури е напъл­
но окоп но докъм втората половина на X V III в., след което в известни
папи се използува и ралото, а по-късио и плугът. Из планинските по-
крайннии обработването на картофите продължава да е чисто безрално
до най-къснп време. Оронвансто на цирсвицата е съпроводено с оръдия,
които са твърде характерни за районите, в които тя се лроизиежда в но-
юлемн количества — главно в 0 ‘верна България. Това са продълго-
№ин кошове с надупчени дъсчени дъна. В тях неоронените царевици се
чукат с криви бухалки.
12 4 К Т Н П Г Р Л Ф И Я II Л Б Ъ Л Г А Р И Я

73. През вековете на турското владичество се внасят културите на

т*|Д№№; и на paaomi. С тях се занимава населението в отделни об­
ласти — с ткггюна в Южна България, предимно в кранродопските ра­
йони. с розата — в Подбалканските полета. В тия покрайнини има и
значително турско население в ония времена. В отглеждането на тю­
тюна е характерно произвеждането иа разсадa (а и т л й т и ). което ста­
на по начин, познат на градинарите,
Разсаждаието става. както и на зеленчуците, след като нивата се
изорс, завлече се с влак н сс начертава с плитки и редки бразди. При-
хпапалият се разсад биви прекопаван 3—4 пъти с обикновени мотики,
докато стане за бране.
Бр и тт> mi тютюневипъ' лиегт става рано сутрин, след което
през деня ла сянка сс нанизваг ла канали, дългн до 2,5 и. Всяка такава
HUMiHKu се нарича hûsli или връв. Низите се сушат на слабо слънце или
на сянка. Изсъхналите листа сс подлагат на следните манипулации:
сортиране по големина, напластяване нън връзки и опаковани в кръгли
нлн четвъртити денкове. Това се нарича елпезйране. Оръдията около
всички процеси са: дълги железни ис-.ш за нанизваисто. форми за ел-
пезнране, конопени върви п дълги прътове — саръци (ед. ч. сирья),
или дървени рамки, ла косто се обтягат низите.
Ризилите насаждения приличат на лозята — в редове на разстоя­
ние към 1.20 м. Само че докато прн лозето лоза от лоза е на еднакво
разстояние във всяка посока, тека че може да се оре кръстосано между
ги\, нрк розовите градили редовете са само в една ггосока, тъй като
позите са по-близко една до друга в реда и по-храстовидно разклонени.
II при розите имаме пролетно почистване и кастрене с косери н око-
наване, подпомагано н с изораване. За изораването сс използува обик-
н<шпюю рало, воището на което облче с изкривено естрани, което улес­
нява доближаването на планината до храстите, докато запрегнатите
волове се движат встрани по незасадения ред.
Обирането на цветовете става също рано сутринта (през май н
юни), докато слънцето не ги е напекло, та да уенли изпаряването lia
етерния нм аромат. Така обраният цвят бива откарван веднага и слаган
в казаните за дестилация.

71, През епохата на турското владичество се въвежда в България и

културата на ориза. Въпреки наличността в старобългарския език на
думата *^зь сведения за култивирането му преди това от българите
инма. В по-първите времена с обработването на почвата в оризищата,
нлрнчани частици (ед. ч. чалтйк), са се занимавали предимно циганите,
н ni с най-спецнфичната работа. Българското население е разоравало
1 рало нивите, определели за оризища, а циганите с прави железни
.юнати — белове (ед. ч, бел, обр. 72), са оформяли клетките, като са
н мигали тирове. Тази работа е най-тежката и е наричана от тях ча-
мйр.
Засяването, жътвата и вършитбата стават гю същия начин и със
И 111] fi C r B I II A К У Л Т У Р А 125

74 Ор<гмщ( (c. Ро^ярци. Пммдтс«o, 1994) •

същите оръдия, както и при житните култури — назъбен сърп и нала-

млрка, дикани и пр. След вършитбата 06:1*10 оризът остава с обвивките
м.1 гьрната, които се очукват после в обикновени кутлн с ръчни лостове
илм « големи дйнки (ед. ч. дцнка), движени от вода.

ГЛ, Овощорстлщо в далчного минало е било добре поставено, Още

К ш м е н т Охридски през IX в. е учил паството си да облагородява
оппщни дървета, като пренесъл от земята на гърците разни облагороде­
ни сортове. Известно е също, че npt î средните векове б1»лгар1 № ся тьр -
мналм с плодове. Гъв всеки случай старобългарските и общосланнн-
i м и е наименовани« ia m a m ( P i r u s m a lu s ), ч^иикн» (P r u n u s a v iu m ),
U u g la n s r e g i a ) , *rfwumb»cfc ( P i r u s c o m m u n i) или т. c. 0 6 -
1-11<»родена крунга, глаголите пр«к\ити, lyouiAikT (тотигьржддваг no-
iiki пането и амивното занимаван? на българите с овощарство по древ­
на традиция.

/ь Относно «'царството и събирането па шума за храна на добитъка

* I or шаченне общобългарските думи лъг и лъна (етбълг. **•>, *•«>■*),
шлчпцн затревена раниа площ. т. е. тона, което означава пи-късно
рънката дуиа липиди (îujüîa). В реда на езиковите доказателегна
1л сливянскатл градини« и тона отношение н етбълг. '« « , ***, иаа«гь
 1 !Т 1 Ю 1 Р Л « И Я ИЛ Г> 1> i l I Л P H H

показват c известна точност »( начина на косенето. Коси се винаги с

кией, конто през последните няколко десетилетия е само фибрнчно иро-
нзагдггно (обр, 7F>) Тн се прикрепя към дълга от 1,50 до 1.70 м дръжка
(носилки, косило) посредством желязна грйвня н дървена загл&вка.
Към средата на косилото има втора ръкохватка за дяснатл ръка, конто
liai! често е от волски рог. Сравнително рядко (в Североизточна Бълга­
рия! ръкохватката е от двойно преп.ият прът (обр. 75 б) или косилкн с
два рога (обр. 75 в).
Докъм 1878 г. в Северозападна Българин i Врачански) е работено
с честни изкопани коси, монтирани по различен начин на къси дървени
дръжки. До известиа степен тезн коси приличат на познатите у маточ­
ните славяни коси горбушки.
Окосената трева (ûmxocumt) се осгавя да изсъхне на земята, след
което се събира с обикновени вили и гребла (обр. 78), Остренето ма ко­
сата става с капане, коване върху малка наковалня (нЛаяня) със за­
острен коейчки чук, който изтънява самия крайчец на остреца. При
работата тя бива острена ПО-ЧвСТО с брус от мек камък (пясъчник).
Обикновено от откосите сеното бива натрупано на копй или cmù-
гч&' (ед. ч. стаг). В Западна България и Родопите (.-тогопете за по-
голнма солидност се изграждат около кол.
За знмна храна на домашния добитък ее събира и изсушена дъбова
шума, отсечена заедно със стъблата, изсушена на слънце и складирана
на конусовидни листници Листниците биват изграждани на земята
или високо в клоните на големи дървета, за да бъдат запазвани от по­
роища нли изобщо от влагата на земята (обр. 81). В последния случаи
се наричат надръвл.щи,

77. Стигналите докъм края на X IX в. земеделски форми и техники у

бIJIгдТнГте нс са много раз.ШЧНН (Уг средновековните, И началотО TîtT
X V ПТ в. френският учен пол лю к ас (РаиГТиса!)" отбелязва, че обшир­
ните земи на Тракия бнлн твърде слабо използувани от християнското
население, н то само да свон нужди, а през втората половина па X IX в.
(1868 г.) дру] чужденец (A. Viquesncl) съобщава, че земите в Сьрбня и
между Бпир и Македония биваг периодически за храсти вани цщ изоб­
що нивите оставали в угар но две и повече години, Янко е, че дори ед-
нополната система е бнла обикновено япление през всички векове на
турското владичество.
Какво е представлявало земеделието през по-далечни времена, не
може да се каже точно. Само по терминологията може да се съди за из­
вестно негово сходство със земеделието през X IX е. Сравнително малко
могат да изяснят никои сведения из старата българска книжнина. Все
пак през IX в. е правена разлика между разораване н разкопаване,
между сеене и засаждане като земеделска техника: ли*-* s* п т»*и-
л-етж н/fui и (»дни* И(((Ш и к^здкшн н**л и uifouà и киши« (Йоан Нкзарх).
Дори за градинарството има известни указания оттогава. *т»
М А <г) ^ г/ш ф гТ от с. С лат ина, Софийско: 6. ръкохват ка от пре.-ънат
1» ( " " ( Н и.(при. Шуменски. 19.11. в к о с и м с ръкохват ка о т к р и в а дъ р ва , с. Рили
I .|Ч ч * 1' (имитройска; е. начин на сгъртванг косат а с косилот о 76 и 77. Чук
и « с ч и и . н ч и острене н а коса П равец. Бит е*градко, 1 9 3 7 ). 78. Гр*6-
-.и <г>1ч (с Г орни //<№ 1 ^ . 1 . 2 9 ) Самоковско. 1 9 5 2 ). 79. Ь р у с з а м и л б руси р
чч*г ( г Н ърщ щ , В грковсяо, 1929)

|г« ‘ | « и* **л* и и ишм. Или: пяг*Н1*):*, ни

(* И М * ^ К Г * А у 4 у , ИИ .И М А Л НИ (-БМ«М1..
1*411 ипс 01«с (‘ШИ1 рапннк* :»емеделнс български елатгни (за което
|..нн|.ц ц|чмн мснчко богатата земеделска терминологии у българите)
128 ЕТНОГРАФИЯ II Л Б Ъ Л Г А Р И Я

&>. Аосачи (е. Занижем, Берковско, 1929).

са заварили на Балканския полуостров по-богата и техническо отно­

шение земеделска култура. На това заварено наследство се дължи го­
лямото тлпологнчно разнообразие на ралата, от конто вторият и че­
твъртият тип са доказано антнчно достояние на средиземноморските зе­
ми, Спорен е въпросът за първия — правовонщння тип. Неговото раз­
пространение в Европа и Азия говорн обаче също таха за култура, при­
добита у южните славяни слсд излизането нм от общата славянска об­
ласт. Досегашните проучвания не дават досгатъчно основания той да
се приеме за славянски, нито конкретно за римски, както се смяташе от
нннои. Като най-енгурмо славянско наследство остава третият тип. Ви­
сокото техническо равнище на земеделието, заварено на Балканите, е
ИЕШЕСТНЕНЛ КУЛТУРА 124

8t. Надрълллх (с. Заног*, Сяончско, 1929)

1!к.н1гл<*п*лсгвувано н в многобройните археологически находки ма жс

Л 1- Н 1Нсншгтрмчнн л е м е ж и от най-разлнчнн 4 > о р м н и и м и ч и н и . Пе слу-
ч.нпт «ivK.il нс е и това, че весловндннтс палинници са свързани с посо-
ЧГИ1П1 три типа автохтонни рала. У потребните от българите плужни
рили н дървени плугове нчат изключятелн» конструкцията на третия
ft ллнщн кня) тип рало. Не е без значение и това, че в речника на народа
те ие чин.пит за плуг. а за рало (рало с едно ухо нли за турското àbtm-
«ггЛкм). С плуг се означааа неснметрнчнохоръдие за оране, снабдено
i- hn.it'CHHK. Като се има всичко това пред вид, н също така. че дърве­
ни нр плуг с колесар е употребяван през X IX в. само в едрите земедел-
<ки стопанства (в някои чифлици) из равнините, че дребшгте стопани са
<и служели повече за разораване на целннн» и то с плужнн рала, мо-

9
 I Т Н О I I ' Л « II И ИЛ I. Ъ ЛГ А РИЯ

92. Сушене на дива плодове (с. Оряховец, А рдипс&о, 1961)

жем да смятаме, че плугът у българите в далечното минало е бил рядко

оръдие, свързано с феодални стопанства, главно в източните равнинни
райони. Тази спораднчна употреба е давала основание за съществува­
нето на думата пл*угь пивече в кннжовната реч наред с гиужица (за
плужното рало) във всекидневната.
Технически по-сьвършенн форми в земеделието българите са въз­
приемали от ио-старите жители на Балканите и по отношение на жът-
нарските оръдия, именно гладкия сърп, наричан каярама. и дървената
палчмарка (с гръцкото и название га^рт^) и др. Почти всички методи и
съоръжения, свързан» с вършитбата, са също възприети но тия нови за
българските славяни места: вършитба с добитък иа открито гумно, с
диканя или с валяк. Указанията за античност на тия методи и съоръже­
ния на Балканския полуостров са неопровержими, както е неопровер­
жима автохтонността и на лозарството. Същото се отнася и до въз­
приетата в по-ново време култура иа Балканския полуостров — про­
мишленото градинарство. При тня почти всестранни земеделски съвър­
шенства старославянските първични форми са могли да се съхранят само
в райони с най оскъдни условия за земеделие, каквито в днешните пре­
дели на Б-ьлгарня са Родопският и Пиринският.
I< I I I I I i 1) 11 H A K » ,1 I ) PA
I3 l

ЛИТЕРАТУРА

A ii IUiMipr,êcnu. И» тчцестнеиатл култура на българите. И Н Е М VIII- IX . I929,

I fi i 109 l l ' r n ) ; X X I , I93I, с. I3 I — I6Ä (Ьплни) ; Х П , 1936, с. 6I 85 (Сърпове
> • и, палачлрка, ньршигвеии методи и уреди); X IV , 1943, с 44— 128 Ш или rpeö-
1 д и |ребули). Народните земеделски термини у вългарнте и тяхнито значение,
(.и Ьм гар ски ej*K V I, 1956, км I, с, ЗЛ 46. — Стари земеделскн сечива. Годиш*
мин иа Народния археологически муаей V I , 1836, с. 424— 433 — Следи от едно
il. uni ,i земеделска система у бмгарите, Etnuf>ra(ia polaka. В р н л и Варшана.
I I I . I'M ). с. 40Н 420. — Überresle dw pfltißloscn Feldbaues bei den Bulgaren, C6.
A^i iirktlinographie, Berlin ,1967,c. 100— 111, — \chany bulgariai szölömüvelö rtzk&z
■ i/ok törteneti I«)|iiiHm (Н яколко български лозарски уреди н техиият истори-
in «и развой), Сп, MiiveUêg н I lagyomany, Будапеща, I — I I , 19WJ, с. 147— 163. —
К " n.ir «U-vàs-ak е» csofoszlyik fejlôdéslürtèeeti) magyarazal (Бълсдреки лемежи
и 'м |'|'сл# мсторико-генетично обяснение). Сп, Neptajzi frtesilô , Будапеща. X X I I I
l'M l. ки. 2. С- 83 94. — A r. aratosarlok srarmazisa es oszlalyozàj.t (Произход и кла*
■и|нк.щ ия иа сърповете). С я. Néphrajii-Erlcsilô, Будапеща, 193!, кн. 2.
II I ннчи. Няколко думи от историята на нашето градинарство и уредбата на
Ч.^.гннята Сп. Труд, В'- Търново, I. 1887, с. 1183— 1213.

V II. с к о т о в ъ д с т во

Н ( недейинта за скотовъдството у българите в далечното минало са

шмо речникови. От запазената терминологии в тази сбласт можем да
мк.ничнм, че то е било доста добре развито през всички векове на бъл-
ифек.чта история. Н старобългарския език са налице много нанменова-
нк I иа домашни животни, съоръжения и произведения, свързани с този,
поминък : пий, «un,, кок, кгна, «fuii, taaa, тхаица, t k u i i , r«JwM, гмддд^ь, m ai
»Mit, М (Ш , П{К<А, Ж,о;А. fffICWIlK, KfKKK, KtKtUib, MK0T1, ГЖ(Ь; nKCnvyK; AUfK
•II IIIH Ш1НИ 1ШТМр1Д«*ДИ MU.1M, « IK MA1КЧ((VIIW (««.ЧН^рдТ! «EKUiM^-fikKHt UK(A*,
».»•va, kcfMT» (КННИ1, стадо (m hw ; пасии* ra.<n; riiAt ДТЧЧА G-tautTA, u'i<Aiwkkt
H U I «LA A ÿb; (K T tK K ^ A И1.А.1ЦА, Д Н ГП Й КМ КЦ Ъ M44VU*Vptll«b, ИНИЦА «V u tA IH

и много други. Така почти само речникови са указанията за скотовъд*

| ММ1Ш до завладяването на България от турците (X IV в.), но те показ-
o u . 4i- нима основно понятие, както и специфично пастирско положение.
| «» 1.1 не намира своето речинкоио отражение и в най-старите българ*
«ин писания, макар и те да не са със светски характер: Никои данни
ui r.k iгорския превод на житието на св. Иван Рилски говорят за овчар-
•I нито и околностите на Рила през X II X I II в. През времето на Асе-
нинци ( X II I в.) в България се отглеждали най-много овци, свине и во-
иии и сравнение с цялата ромеАска земя. Косвено за скоговъдното
..... говори и развитата през тия векове търговия на Българин
< жнпптински продукти. Можем да добавим и богатите археологически
■ьнодки в Преслав, Плиска, Търново и другаде главно на конски к кон-
iiiiNii ки см>р1,ження. Незначителният брой гръцки устюредини в тази
|’бм, | показва, че пастирството е останало незасегнато от гръцкия бнт
1ч.и1>ски шкантийската близост и влияние през средновековието. На-
миши. | ta на турските успоредицн на българските скотовъдци термини,
 132 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА К Ъ Л Г Л Р И Я

употребя вани по-рядко или по-често, е по-значителна и отношението нм

спримо българските е I : 6. През робството е възприето известно тер­
минологично влияние от турската лексика. И тъй като тези успоредн­
и к са пан много в Срсднородопско н в Източна България, ясно е, че то
се дължи, от една страна, на контакта с юруцнте пастири, а, от дру­
га — на преобладаващото някога тук турско население. В началото
на миналия век покрай твърде многото овци, кози и волове англичани­
нът Олш (Walsh) видял по пътя си и биволи (Büffel).

79. Скотовъдствстто е органически свързано със земеделието главно

поради необходимостта от тор за посевите. Овцете и козите се отглеж­
дат също и за вълната н козината, леобход ими за облекло и покривки.
Млякото на овцете н козите в прясно к преработено «ъстоянне е една
от главните храни за населението. На спой ред е съществено н доставя­
нето на месо за храна, а също така н на кожи за облекло, съдини (мя*
хове) и много други цели. Говедото е отглеждано преди всичко^за потег­
лела сила и на второ място за торТ мляко, месо н кожи. Конят и муле­
то - за езда, за пренасяне на товари н за вършитба. Свинята се отглеж­
да почти изключително за месото, птиците — за месото н яйцата. В
равнинните райони месото иа свинята и на кокошките държи видко
място.
В миналото са се очертали райони с по-засилено скоговъдсгво, като
земеделието е останало на по-второстепенно място. Такива са Средно-
родопската област, югоизточният Старопланински край и Западното
Средногорие около градовете Клисура, Пирдоп, Панагюрище и Коприв­
щица. Фактори за това са били природните условия и известни обще-
e i нем »-икономически обстоятелства през последните векове на турското
владичество.
Най-голям дял от скотовъдството по количество и грижи са заема-
ли овцете и козите. Според определението на К. Мошииски (в труда му
за народната култура на славяните) в траднционното скотовъдство у
нас се отглеждат еднакво Capra hircus strepticorsis — кози с големи
рогове, сравнително прави н усукани (наричани от народа пърчорбги
кози), и Сагра hircus ensicorsis (зад трбги). Относно породата на ов­
цете н миналото, изглежда, повече владее Ovis brachyura. Народът
обаче различава породите карнобатски овцб в Югоизточиа България,
със светлокафява и мека вълна, и олаш т овца — с черна и остра вълна.
През последните векове отделните стопанства са имали средно
по 15—20 овце или кози. Обикновено един пастир се грнжн за около
40 60 овце и кози, принадлежащи на един или на повече стопани.
Имало с н стада от 100— 150 глави, за които са били необходими и по-
w-че овчари, съответно козари.

80. Пасбищата за овцете са били общите селски мери (неразоранн

места) и до неотдавна възможностите, които предлага смяната на кул­
турите в земеделието н угарите. В такива случаи през известни сезони
I «l I I I I < Т И К I I А К У Л Т У Р А I «

un пипната стадата са пасли по затревените угари, през други —

rm прибраните есенни посеви, през трети — по нивите след прнбнра-
IIг ни пролетите посепи и насаждения, а след коситба — и по ливади*
il iiiMito време овцете н козите се изкарват на паша, докато не е пад*
мдл сняг. Когато земята е заснежена, биват хранени у дома или а ко-
щ.ip,tin гю сено или с шума, Сеното се слага направо ла слсга или в
ni ш (обр. 107). М лете, и Зиме от време иа време им се дава кърмило —
намесени гьс сол трици или нарочно смляна ярма от царевици, ечемик,
овес, урои. Лнмю време кърмилото се слага на купчини по тревата на
м* (Лицето. а зиме — у дома в сковани от дъски или издълбани от едно
дърво корита, корйтшщ и.
Стадата излизат на паша обикновено дневно време. През горещите
ч* I гни обаче овнете пасат н нощем, както казват, биват изкарвани на
П‘ пасни, ни пот/ски, а през топлите часове почиват на сянка в кошари
нлн под дървета, местата под които се наричат плЛдмиир. В гористите
ри Hi ши козите знмно време са били изкарвани в гората, гдето пасти*
ритг им секат бръст, бръстйна, т. е. клони от дървета (габър, дрян,
ляна, дъб и др.), младите клончета и пъпките на които козите нзползу*
янг за храна.

М| Лигно време стадата се разделят иа няколко категории. Отначало

тлъчяят агнетата н яретата от майките им. за да бъде нзползувано
млнкото. Това стана обикновено през април или май. когато малките са
|н<ц толкова порасли, че могат' да пасат. Денят на отделянето — ,«и
чйт<н>, чтл-Ьчвине, лъчене — с празник за стопаните. Малките заедно
г нсичкн други илови образуват стадо, наричано Аловина. Те пасат от*
дг.що «т дойните овце и кози. В южнобългарските н нзточнобългарски-
к краища за яловицата съществува и означението йоз, а а Западна Бъл*
Гприя — и шилета. Мссголетуването на яловнната е означавано съот-
lu с 'Мивйрник или ишжгарник. От „йоз“ няма такова производио.
I i i i i i h t c овце образуват т. нар. сагмал, по-рядко музари, мънзари (ед. ч,
цьн ч>рка). Подесен, когато мънзарнте ие бнват вече доеии. яловнната
•е смесва с тях за общо пассне. Тогава пък отлъчват мъжките разплод*
ннни — мю лстс и пърчовстс — и ти поверяват на отделни пастири —
' »тири, кочмирджйи. Те също така бнват пассни отделно, докато па­
паме време за заплодяване иа майките. Това време и по-точно денят за
цу< кане на коча сс определя от стопаните в зависимост от желанието да
iivi.ir раннн или късни агнета.

Ь? 1дро овчарство у българите е съществувало в миналото главно

ni планинските и нрипланниските области на Средните и Западните
1'чдчии, Рила, Внтоша. Стара планина, Средна гора и Пирин. Докол-
>* и» е било характерно, показва и фолклорът. Огромно количество
•пнческн, (младии по характера си и митически по съдържание иа*
родни песни са свързани с оьчарстиото с тези планини и с Добруджа.
l'Hüi ончлрство литни време е високопланинско, Знмно време стадата
 г и Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА К Ъ . И Л Р И Я

биват откарвани главно в Тракия край Черно море н край Егея. Сезон­
ните предннжваник ннясят известен пои адски елемент в тона пастир­
ски). II началото на Х [Х в4, когато в Добруджа поради руско-турските
войни турското и^сс.чс!инамалява, едрото оацеамс! во мт Кпгленско
ч ‘ цнилгр тпм п съществува докъм Първата световна война. Изобщо
мрпгто овчарство принадлежи на разбогателнте през X V I I I —X IX в.
българи, за които то е предмет на доходиа търговия с месо, вълна и
млечни произведения - кашкавал, масло н сирене. фт това овчарство
се ■х|ормя м т. няр. <)же.*епчийст/к> в Сослногттието КойДИЕМ II До»
бр_\джа. ('лед Освобождението! когато "Цариград като консуматор оста-
I I в>,н о т границите на Българин, едрото скотовъдстно запада Запазва
0 само в Сроднородопско, което остава в пределите на Кнропейска Тур­
ция до Балканската война (1912 г ).
Високопланинско е н дребното овцевъдство в при планинските се­
лища, В тия случаи обикновено се обединяват повече стопани, та се
образуват по-големи стада, предимно нлоаи. Мри вгнчкн тезн случаи
шклрвансто на стадата а планините става на няколко етапа с оглед
на надморското равнище, на повишаването на топлината през късна
1I олет и създаването на паша иа разните височини. Така постепенно в
обратен ред става и слизането наесен,

м Заплождането на овцете (мърлене, мъркаме) става през есента

при природния им нагои. В това отношение в разните места в зависимост
01 климай нчните условия оставят мъркането да се извършва без огра­
ничение или пък с отдел ние на разплодниците и пускането нм в ста­
дото ио-късно, та обягнуването, респ. оказването, да стане през вече
натоплената пролет.
Ягненето н оказванетостават, когато и гдето се случи — у дома или
през време на пашата. Пролетно време пастирите се връщат вечер вина­
ги с по няколко агнета и ярета е ръце.
Овчарите сами се справят с цаегр ура нето на мъжките ог стадата си.
Тона те нравят по два начина, прилагани повсеместно в зависимост
01 сръчността на овчаря. При единия начин, наричан айене, овчарят
>г\1 па поотделно и многократно семенниците на животното“ вътре в
торбичките им. Като се увери, че са смачкани, той ги пъхва по навътре
в коремната област и пристяга с лико или конопена връв празните тор­
бички в основата нм. За няколко дена животното преболява. торбичките
ю сепват и биват отвързпанн. Такъв овен или ко:*ел е пече вие« или
превит, вит (от това идва и изразът в народните пссни вити яловина).
11роцсс1ь1^ (X изиършва салю с ръце. Майсторите на тази .хирургия ос
наричат оиячи. Те често пъти правят професия от това. Виенето е схва­
щано като по-качествено каструванс, ако се съдн по народните песни.
Другият начин е чукането, което става с дървено ч>кче върху подло­
ж е н о обло дръвце (обр. 84). Иместо чукче може да служи и тялото иа
обикновена тесла, а вместо облото дръвце — овчарската тояга. Семен­
ните торбички биват така слагани върху подложката, че да могат при
» I III I С 1 И I Н Л К У Л Т У РЛ

ЯЗ, Родопски овчар преди 1912 #, (по И. Дечол. С б Н У

X I X , 1903>

■мI 1мто да се скъсат комарите нм, т. е. кръвоносните нм съдове и су

» • I шито. Вследствие на това семенниците в ско|ю време изсъхват и
и . пнват в торбичките си. Така каструваиото животно се нарича ‘ф
*чно.
Когато се случи несполучливо виене и пъхнатите в коремната об-
'<
■I и ченниин са жизнени, такова животно се означава като
Симо у юнаднсггрвкнАсхите българи е практикувано каструнане на
и нм•родените ярета и агнета, като пастирът прехапва със зъбите си през
■ •«ьиа вътрешната жила кп семенниците, Друга форма на каструване
пI'ижннвана през втората година на животното, като разцепват с нпж
136 Ь Т М О Г Р Л Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Н

торбичките, изваждат семенниците (мъдлйнките) и гм откъсват със

зъби. Така постъпвали с яретата, които, като пораствали, ставали по-
хубави козли — по-каматни пърчове.
Интересът към подобряване на расата в овцевъдството и козевъд-
СТ1ЮТО у народа се изразява ь охрднвчнето на кочовете н пърчовете,
които понякога биват и разхубавявай», като овчарите изправяли спо­
ред вкуса си рогата на подрастващите ктлета (респ. пръчлета), Чести
са опитите на овчари да обучават кочове н пърчове на разни „изкуства“:
ди играят при свирене с кавал или да се тЬскат За такива бележити
овни (югйчи) и козли често се пее в народните песни.

84.' Практиката да се пасат стада, конто включват дребния или ед­

рия добитък на разни стопани, е наложила и ш-пГ)*г>д1|чпгттл пт Г^лпч-
ваие на собствеността им. За тази мел правят белези по ушите ма жн-
мените, като гн отрязват или лепват по различни местГтг вразлнчнн
<|<>рми, Комбинациите от тня форми и места и на двете уши дават въз­
можност да не се смесват белезите на многобройните стопани в едно се­
лище (обр* 85). Названията на белезите в разните райони на страната са
различни: на български рязано, «сечено, в.^чено, колчйто. стрелухо,
дупчено, рдбушки, косо н др. — Пазарджишко и др., на турски миндал,
буюнОрйк, читал, дммба, у има, мишйн, чахък, батмй и др, — главно в
Южня Тракия и Свечфоизточна България, гдето има нли е имало
повече турци.
При едрото скотовъдство, макар и не винаги, се слагат белези вър­
ху вълната отстрана на гърба. Това са отпечатъци с нагорещени нлн
потопени в топъл катран железа. Тези белези се нарнчат обикновено
Оамси 1кд, ч. дамгд) н представляват бунии{ишщналн на имената на
пипаните) нлн някои рабушнн знакове, съчетания от чертички Н точки
(обр. 66), Такива дамги се слагат и ни говедата и на конеге по буто­
вете им.
Трети начин на беля^вше има за рогатите животни — козите и
говедата, като се правят нарези с трион върху рогата илн се наторяват
известни знакове върху тях с помощта на нагорещено острие. Всички
начини освен първия са в повечето случаи търговски, но н те в ня­
кои случаи, както н първите, съдържат интересни първични рабушнн
форми,

85. Млск у напето на стадата от овце и козн при дребното скотовъд-

ство става у дома. като млякото бива използуване за храна нлн се
преработва на сирене, масло н т. н. Лнтио време обаче се оргакизи-
рат и т, нар. мандри нлн бачйи — обединен ни от овцете и козите на ня­
колко стопани, за да бъде кзползувано по-резултатно млякото. За
тази цел се устройва съоръжение, наричано също така бачйя, бачило
нли мандра, което представлява ограда с широка порта за вкарване иа
стоката и с тнена вратичка, наричана стръга клн струга, предназна­
чена за излизане иа животните едно по едио, за да бъдат нздояваии.
ВЕЩЕСТВЕНА КУЛТУРА 137

84. Ч ук и кроснохх каст рират па овни (с. Б ът а, Панагюрско. 1932). 35. Видове Ае-
лези по ушите ча овце и коли. 36. Дамг.1 — оппечатани белези яърху вълната на
овцете. 87. Клкжа м сечи* (е. Голямо Бельово. П азардж иш ко, 1929), 83. К л т •
е« и яремче зп свине (е. М омина клисура. Пазарджиш ко, 1927)

Пред стръгата има направени седалища за доячите. В някои случаи из

Добруджа пред стръгата има н малко стръмен дъсчен под. който при
доенето бива увлажняван. та да се плъзгат овцете и да падат на пред­
ните сн колене, когато се опитват да се дърпат н бягат при доенето.
Нтора особеност на бачнята е едно леко засенчено помещение, в което
го почистват н пазят съдовете, необходими за издояването и прерабог-
пането на млякото, както и за съхраняването на получените произведе­
ни» от него. Особено интересни в това отношение са мандрите в Средмо-
(юдопско, чийто инвентар от кани, буталки, казани, бъркачки, цедил­
ки, мяховс и пр. е извънредно богат поради огромного количество на
овцете и поради това, че са далеко от селищата и служат за жилище па
оичарнте през цялото лято. Най-отличнтелното в тях е серията от го-
леми буталки за отделяне на маслото от млякото преди поденрването
му. Краищата на лостовете (джарйните) на тия буталкн обикновено
сгърчат вън от стените на помещението, което в повечето случаи е со*
лндна дървена постройка (обр. 89). Предназначените за млеконрера-
 Е Т Н О Г Р А Ф И И tt A K Ъ Л Г А Р И fl

бсггка помещения при бачннте и Закадял Българин сс наричат и комар-

ници (ед. ч. комарник) или вейници (ед. ч. вейник).
Блчннтс сс устройват винаги близо до изворна вода, за да могат
дл со намнват добре бачнйскяте съдове.

К<> Важен момент в овчарството представлява стриж бата (стрига*

Ht'i, наричана така в нзточнобългарските предели (Котленско, Стран-
джа и Добруджа), а в Родопите — къркам. Тн става в началото на ля-
юго за възрастните овпе, а през август — за шилетата. Това става
г обикновени wûjfiitm. състоящи се от дне ножовки, скрепени кръсто­
сано с постоя нна осчина по средата, а дръжките нм са с широки зави*
тъни, или ножовките са скачени а единия си край чрез « н а нлн две пру­
жинени дъги (обр. 91 — 93). Твърде разпространени са обаче н иожи-
пще, състоящи се от две отделени една ог друга ножовки, конто-' Н[Ю
работа се съединяват с дървена осмица в задния сн край (обр. 90). Ta­
nt ножица, наричани кръклизи или кръклйги (само ми. ч,). се употре­
биш в Изгочна и Южна България докъм западните предели на Сред­
на пора. Вълната от едиа овца след остригването, докато не е разкъ­
сана, се нарича р;до_илн руно.
Обикновено остригването на овцете се предхожда от изкъпването им
(пламне) п дълбоки вирове (овчи купели, плийла, ед. ч. n.iwiû.io) на
|ч-кнте, зя да се изчисти вълната до известна степен от праха и други
нечистотия.
Стригането става, като жнвотното бива полагано върху постелка
не земята с вързани крака (обр. 94i.
Освен редовната стрижба в по-топлите мсста рано през пролетта
се нрави шхктриг на по-въл пестите овие и овни по корема н опаш­
ката. През август бнвдт остригвани за пръв път шилетата, вълната на
конто се нарича ярина.

Н7. Означенията на възрастите и половите различия при овцете и ко­

пие у българите са почти изключително български: овцА — женската
възрасти а; агне, Агне — малкото, докато бозае; utiue — малкст ослсд от­
бива до зимата; иззимелче, зимглче, узимелче— малкото на следната пролет.
През втората година иззнмелчето става двйзе, дзвйх, джвйзе. звиж, за
козата н дзвизарка. Мъжкото възрастно, оставено за разплод, само тук-
тпм се нарича овен, приз или мат»р, матпрец. В повечето случаи се
\потребява турската дума коч. Овен е останало кагто редовно означение
ма кдетруваното мъжко възрастно, за което пък по-рядко съществуват
и термините бурма и кицак.
При козите *(ÿïti„c женската възраггиа, малкото — на медната
При ег ярето е Hi 4t‘ зимелче, ужм1»че, изЗимелче, а през втората поло-
иииа дзвйжо, дзвизйрка, дзвиздарка. Мъжкото за разплод е пърч,
п р ъ ч и по-рядко ярец, Употребяват се и турските названия: чепиш зз
рнТфЛгодишно козле; еркеч, кицак и бурма — за каструваното мъжко.
И I III II С Т II К II А Ю Л Т > |> А 139

*■» Мандра « Родопите преди 1911 е. (по В. Де*ж, С6НУ XI X, 1903)

НМ В по-ново време помещенията, в конто овцете н козите нощуват

н «т подслоняват в лошо време, са зидани от тухли или са паянтови
!■''«тройки. В такива сгради са н оборите за едрия добитък — волове,
•«ии ча, коне и др. В повечето случаи и в миналото тин подслони са леки
нлетоои огради, навеси и заслони от дървета, покрити със слама, тръ­
т к а или папрат според местните условия. Най-често целият комплекс
гради и заслони сс означава с думата коиу1#кгг€амостоятелната. вън
«II селището, кошара има по-сложно устройство, като включва и колибн
(а пастирите н псетата.
Закритата постройка кошара, от която целият комплекс носи оз-
м.1‘|<-нието си, е продълговата кривулиа или сохова постройка, много
41сш с лодкононнден илн бъбрековндеи план (обр. 96—99). В зависимост
м местните климатични условия тя е закрита отвред с една врата на
ижнлта илн заветната й страна, а цялата й предна страна нлн част от
нея може да бъде полуоткрита — на височина 1— 1,5 м от земята.
Пред кощрата има винаги двор, заграден с плет нлн с тръни, а гдето
| тинята позволяват — и с каменни сухи зидове. Наред с кошарата
'<■ построява сднострешен заслон, подпрян на сохи и наричан най*
1• г<>агъл, и също покрит със слама или други леки материали. Тези
и |,-ш осигуряват завет от ветровете в двора, та овцете да могат да но-
140 c t h d i м ф и я н а ь ь л г л р и h

т у п а т 11а о т к р и т о и с а м о в м н о г о с т у д е н о в р е м е д а с е п р и б и р а т в коша
para {к. V U ).
В кошарнт« често ггьт» има заградели части от двора, определени
за досие на овцете н снабдени със empiea, както прн бачннте, а под
навесите нм има отделени с прегради места за складиране на фураж,
[>Г]Ньном'но плява. Назначената за тази цел преграда се нарича пле-
ейрник, Други малки отделения под навеса, наричани кбтарки, са пред­
назначен и зл овце, които не обичат агнетата си и не им дянат да бозант.
Има и отделни помещения за агнетата — ягншцйрници, в които се за­
тварят агнетата, конто още не могат да излизат на паша, или всички
агнете, когато трябва да бъдат отлъчени от мзйккте сн, за да не бо­
заят. Постоянни съоръжения в кошарите са солдрниците, нодегавки за
буци каменна сол. предназначени за кърма на овцете, подвижни ясли,
сковани от дъски и пръчки — за плява и сено, н корита, корйтници,
коруби — за дребна, смляна кърма на овцете.
Все така постоянни са разположените вън от кошарата колибки
зп овчарските кучета, на брой според наличните кучета, н овчарската
колиба,
Формите и архитектурните особености на кошарите са много раз­
нообразни в България. В това отношение по-голяма особеност прите­
жават глоскопокривните сеиннци (чардбци) нз Източи а Българин,
предназначени за пладнулане на овцете, обикновено вън от кошарата,

92 93

90. Кръклим (ножици зо стригане на Овце, с. Момина клисура. Пазарджишко,

1950), 91. Ножици за стригане на овце от с. Хлемне, Лснеимо, 1931. 92. От
с. Ет лра, Габровско, 1933. 93. От е. Шипково, Троянско. 1938
1

h t m t c r u e i u » у .н у р д Ml

rj< (Imputant на овца (е. Слатина, Лопшко, 19S2)

но ч е с т о пъти и в нейния двор. По-голямо е разнообразието в терми­

ните, свързани с кошарата (к. V II). Общото наименование кошара към
>рглнобългарскнте райони обхваща вече и постройки за едър рогат до-
бш ьк. По към запад кошара започва да отстъпва на означението сая,
t к о е т о сс нарича и оспоинатн закрита част на лагера, а в иай-западните
кранщ а (Кюстендилско, Трънсхо. Врачанско я др.) — поАта, пот-
т I — също така означаваща и покритата постройка, Само иа предпазна-
че и и те за лятно време кошари, при която най-често няма покрита част,
ci кпзва къшла а Източна Българин или бачйя а западяобългарскнте
краищ а. Вместо покритата част има откъм дмра открит ианес, означа-
пан със същите термини — порта, кошари, по-често със сая, ш и къш-
ni, къшлйк (из местата, гдето затворените, т. е. изпяло покритите, се
н.i| ичлт кошари).
1-днсктрешннят заслон най-често се означава с агъл (или ягъ.1,
r : r>i) — в Средна и Западна България, но се среща и в най-нзточно-
fti-лгареките предели (Варненско и котленско), а п Западпато Средно-
трие (Панагюрско н Ихтиманско) този вид заслон се наркча слон.
В югоизточните български предели тазн подробност на кошарите ое
означава е даямй, дайма.
Дворът в най-многото случаи няма специално означение или сс
 112 ЕТНОГРАФИЯ ИЛ К Ъ л 1 ДИМЯ

нарича двор, пре<) кошарата. В източнобългарските предели успоредно

с термина даямй за заслона дворът се нарича ъгъл. ягъл (Карнобатско
и 1>>ргаско), а в Западна България— лагоя (Софийско), кошара или
зймет (Радомирско. Кюстендилско),
В някои места има дори голямо уточняване на названията на се­
зонните ончарниин. Така напр. в Самоковско (с. Алино) егрекът, в
който биват затваряни лятно време яловите овце, се нарича люмИрник.
Предназначеният за млечните овце егрек е 6ачия. а през есента, когато
се смесят яловите с дойните, същият се казва вече есеняк.
Характерно име само за заградата, в която стадото нощува на от­
крито независимо от кошарата (когато нощуването е по нивите за на­
торяване), е егрек. Този термин се употребява почти по цялата терито­
рия на страната, като на м«тта се заменя и от генералното кошара.
Някъде, главио в Западното Средногорие, тази заграда се означава със
стр&га. както и малката вратичка за прекарване на овцете при доене,
а в някои места на Северозападна България тя се нарича и обор.

89. При всяка кошара вън от селището има и колиба за пастирите,

които в зависимост от броя нм е гю-голяма или по-малка. Традицнонно
типични са овчарските колиби на кривули, при което двете нм стрехи
стигат до земята. Зздната страна е също полегата и закръглена (обр. 95).
Този вид колиба се среща по всички краища на страната. Нан-чссто та­
зи <]юрма е с малки размери н е без огнище. Също така широко разпро­
странена е н колибата със сохи (обр. 96) с подобен на крнвулнага
план. (Обикновено"и пр!Гдвете леглата на овчарите са на пода, разпо­
ложени надлъж от двете страни.
В Западното Средногорие се срещат и кръгли колиби с високи, из­
плетени и измазани с глина стени, а покривът е конусовиден, солидно
построен, със средна подпора върху напречна греда (обр. 101). Из по-
високите и гористи места често са строени конусообразни колиби, по­
крити с чимове. Наричат се (Шдерници или бусеници (от местните наз­
вания на чимовете — баздер, бус). В тия колиби на средата има огни­
ще. Върхът на колибата не е покрит с чим, та през отвора излиза пу­
шекът от огъня. За предпазване от дъжд високо над върха се слага чим
или каменна плоча. Баздер пиците често пъти са снабдени и с врата от
дъски или измазан плет. Тези колиби са по-солиднн и служат и за знмно
време.
За някои западни краища са характерни леките подвижни колиби
(обр. 102 и 104), конто се слагат при егрецито през пролетта, лятото и
есента цо нивите. Те представляват в същност преносими легла, снаб­
дени с четири дръжки за носене или с колела или плазове за превозване
(съответно превличаие) на малки разстояния. Обнкнивено те са изпле­
тени от пръти или сковани от дъски. Плетените биват н измазвани с
глина. За тих имаме няколко названия: одър, леглб, креват, колиба,
м м ет и др., някои от конто сочат на техния произход. Твърде често
обаче е името комарник, което отразява среднобългарското название на
И t III h С Т И li М А К У Л Т У Р А

' | in и мин«' за багаж, храна или млечни произведения. Същината на тия

мин би «■ нъриобктно походно легло.
II Г/1НН1ГЧИИ сл>чаи са строени м по-го.геми овнирски колиби с п.ю-
‘ " »■рп iM«*pn ит 2,Г> до 3 м. В тих е имало възможност да сс пали огън
•I i-i inицч МЛ1 двама или трима пастири, па да сс съхранява и повече
шипка Г о и /иммбм, известни само в Самоковско, са с изплетени и
" " И * » Г1*и*‘жди т р стени, които в някои случаи са разглобяеми.
|1м|ч>н1Илтм уредба на овчарските колиби се състои почти само от
и« н.и тира, което в повечето случаи е на земята върху пост-
 144 ЕТНОГРАФИЯ НА В Ъ Л Г Л Р И Н

лана слама. Ако размерите иа колибата позволяват, по стените й се

окачва багаж на приковани или привързани дървени куки. Лятио вре-
ме пред колибата обикновено има забит в земята съкотпг кол, висок
около 2 м, наричан бстрог или острога, иа който пастирите окачват съ­
що багажа си (обр. 105).
Огнището в колибата е винаги малко вдълбано в земята и огра­
дено с камъни, за да не се пръска жаравата встрани. Над огнището по­
някога внен една дървена (или телена) кука, която служи за окачване
на котле за стонляие на вода, преварянане ка мляко или приготвяне иа
ястие, В много случаи, за да се закрепи куката, над огнището се слага
напречно дърво, подпряно на две сохички, или забито до огнището
криво дърво, надвесено над огъня, наричано кс.трач, котюварка.

90, Пастирите на овце се наричат овчари, иа кози — ноздри. При сме­

сени стада се употребяват и единият, и другият термин. Общо озна­
чение за всички видове пастирство е пастир- Сравнително рядко за
овчар се употребява турската дума чоб^м, чобанин. При по-големите
стада има повече от един пастир; понякога стигат до шест-седем души.
Това са овчари (или чобани), конто пасат части от стадото, подпомагани
от по-неопнтнн овчарчета, наричани малешйни (ед. ч мамшйна}. На
най-ниско стъпало е карачар ъ т (или покарач, поганйч) — обикновено
малко момче, което има за задача да подкарва овцете, за да минават през
стръгата при нздояването им, да се грижи за реда и чистотата в коли­
бата и да извършва разни услуги около бачнята. За пренасяне провизии

95- 98. Планове и разрези на ечи: 95. От с. Полсчо, Кримокрадсъо, 1936. 96. От
в. П&Мес, Карнобатско, 1930. 97. От с. Илинден, Гоцеиелчнсхс, 1936. 98. Ом
с. Българи, Малко търновско, 1955
 « е ш е с т ь Е н л к у л т у р а 145

99. Сая и кочина (е. Поибргнг, Панагюрско, 1953)

на овчарите в планината и ла произведенията от млякото има прислуж­

ник с едно или две товарни животни (коне, магарета или мулета).
Нарича се одаджия. При много големи стада начело иа овчарите стои
т. нар. кехаА, който понякога има помощник— ян кехиА.
Облеклото на овчарите нс се различава по същество от облеклото
па неовчарите в съответните места. Разликата е само в някои прибаве­
ни горни дрехи и някои постоянни съоръжения. Така напр. постоянни
връхна дреха е ям урлукът, наричан още гуня. к26е, кАпе, япунджак
(освен „гуня“ всцЧППГДрут са турски думи). Тази дреха е от груба не*
боядисана домашна вълнена, често и от козннява тъкан, добре зате-
пана. Служи за пазене от студ, от дъжд, а при хубаво време — за по­
кривка при спане. Тя представя добре скроено наметало като пелерина
без ръкави или с ръкави н винаги с остра качулка. Закопчава се с едно
1 Ь р » е н о копче на гърдите. Освен това родопските овчари носят харак*
терен нескроен плащ, почти винаги с червен цвят, с размери от 1,30,
д о 2 м, наричан ишл. Почти постоянна принадлежност към облеклото
иа ончаря е коженнят силАх — широк отпред пояс от няколко пласта н

1«)
 К Т И О Г Р Л Ф М Н МА Ь Ь. 1 I А VИ й

гънки, опасван върху вълнения поне (обр. 83), И силиха овчарят иабуч-
ва оръжие, ножове, лъжица, кесийкз с прахай и огнино н разни други
дребни принадлежности, необходими за защита, за удобство, за леку­
ване на болни овце или за занимание през свободното време. Посгоянна
принадлежност на овчаря е н кожена торба (нйнпи) за слаганс па хра*
на. а така също и дълга тояга с кука (геги) иа върха, с която подкарва
овцете (хваща ги отдалеко с гегата); тя му служи м като оръжие. В по-
ново време куките на тоягите се правят и от желязо. Много често тоя­
гите биват и без геги, а на единия си край с надебеленост — джоп. Сао-
бодното време на пастирите при наглеждането иа пасещого стадо км
дана възможност да се занимавате разнн сръчности н изкуства, най-вече
с дърворезба на дребни предмети, с плетене на кошници н особено с му­
зика. Почти всеки пастир носи със себе си цафара, кавал или гайда.
Гайдата е особено характерна за овчарите в Средните Родопи.
Овчарите водят винаги със себе си кучета, броят на които е в за­
висимост от големината на стадата. Кучетата са нан-енгурните пазачи
на стадото от вълци. За да могат да се справят по-ефикасно с вълците,
овчарите слагат на враговете им метални наишйнннн с остри ишпоое.
Друго номпщно животно на овчарите с магарето, което служи за но­
сене на багажа им. При отиване на паша н иа връщане магарето обик­
новено върни пред стадото,
С настнретвото изобщо и особено с овчарството и козярствоо е
свързана употребата иа звънци. По начало те са средство за пазене на
стоката, като на отделнн овие или кози, конто често странят ог стадото,
звънците, окачени на вратовете им, обаждат накъде са отишли. При­
лагането на поаече звънци в големите стада е довело и до еторнчиото
им назначение на своеобразен музикален ансамбъл. Звънците у бълга­
рите са два типа: медни к&шни, конто издават глухи звукове, и брон-
жим лети — с ясни звукове, И едните, и другите могат да имат различ­
ни размери, като най-големите достигат до 3 килограма (обр. 106, 108,
109). В това отношение в някои краища между овчарите се стига до съ­
щинско съревнование, като за звънчево съоръжаване се влагат големи
средства. Вндно място по любовта си към звънците заемат среднородои-
емгге и пиринските овчари. И днес старите кехан из тия краища с гор­
дост показват и пазят звънченнте си комплекти (днюени) и разказват
анекдоти вън връзка с тях. Звънтгге се окачват на животните с по­
т н и нлн с по-широки ремъци, което зависи от големината на звън­
т я т . Ремъците, наричани в Родопите тасмй, биват често украсявани
с металически токи и пулове. По-малките звънци се окачват често
вмест с ремък с помощта на дървени сбръчи, скопчавани по особен
лачнн отгоре на врата (обр. 108)

91 От едрия добитък българите на първо място отглеждат го]зсдщр и

най-нажиата им цел е да се снабдят с добнл.к за впрягане. Млякото,
кожата и месото, както н торът идват на второ място като мотив за тона
скотовъдство. Ито защо в едно средно заможно стопанство по традиция
г

1< I 01 I I 17Т>

Н1 /*..■ .1 ри е кепчети п ри Свищ ов, 1992

ж е т г .а погорнин — коркови късчета. На единия н кран. който се

| ....... к 1.м брега, има голяма желячна топка 1а тежест и една кратуна
■| на Залн(ането й стана напреки на течението, каго вътреш
•с ч I. рай с окачен чп лодка н постепенно бива поднасян в кр1.г към
*1- I м ио точи начин рибата се чагражда и нчкарва към брега.
Ьч(*тм п е също дълга (до IГ>4) у) мрежа от един пласт, но е е по-
И4»<| "* и л и-пщц към единни край. По долния ръб са нанизани о-юпнн
и » н. .шю средата н по горния ръб корков?. Залагането става, както
|Ч и >11 на. к.ип тесният кран е откъм брега. Обтягането в ширина ое
н 14 (тим . но едно дърво в двата края и с корковете н оловните геже-
»и н и 1.н,1 дмжнна. При ловене въжетата но двата ръба се обтягат
т а п е т и . I I пялата мрежа се свива малко като тор ба. Тесният
 176 I! Т П О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

кран бива задържан от рибаря на брега с помощта на презрамки връз­

ки лЛмки (ед. ч. лАмка), а широкият, закопчан за лодката, прани об­
ход н стига пак до брега. По такъв начин рибата се загражда и измъкна
на брега заедно с мрежата. В някои по-лападнн райони на Дунава ди*
фаиът е снабден н с обемиста торба — лштица.
Вольето е по форма еднакво със сетката, но е тройна (с три пласта)
мрежа Средният пласт е от разлнчио гъста мрежи и зависимост от ри­
бата, за която е предназначен. Външните пластове, наричани сейреци
<«'д ч. сейрек) или фанепи (ед. ч. фане), са много по-редки и са от но*
дебела прежда. Средини ата с същевременно много но-шнрока от външ­
ните, та се увисва н образува едни вид торба. Мрежата се тегли от две
лодки за двата края (Шабла). В по-горннте райони на Дунава (Ннко-
иолско) тази мрежа се нарича сетна.
В някои райони на Дунава сс употребяват и други дълги мрежи
с матици. В Тутраканско такива са лаптбш ът н н тм Н т, а в Шаб­
ла — 6.1ит. ката матул я. Само с неюд се лови н зимно време под леда.
За тазн цел ледът се нроенча на 20 -30 места в кръг, като двата срещу*
положи н прбеека, през конто се спуска и вади мрежата, са големн, а
останалите са малки, тъй като служат само за подаване през тях на
дългия прът, на който са закачени въжетата от краищата на мрежата.
По този начин мрежата се разгъва и изтегля до другата голяма дупка,
В Дунав и в блатата са в употреба и два вида кръгли мрежи, мал­
ко различни от познатото в^че серкме. Ндната, която се нарича сюр-
мелия серкме или съчми, няма назва, Оловните тежести са привър­
зани по края на мрежата. Те са същевременно и с широки дупки, през
конто минава свободно тънко въже, краищата на което са достатъчно
дълги и са привързани към ръката на рибари. Огсд като хвърленото
серкме потъне на дъното, ако е плитко, рибарят застъпва с крак изхода
на иъжетата прв олоьната редица и ги издърпва към себе си. Ако е дъл­
боко, те се застъпват с вилка на дълъг прът. По такъв начин перифе­
рията на серкмето се набнра и свива, та образува затворена торба
(обр. 139 б). Другата разновидност, наричана чармъклйя, сертме, е
също без пазва. При това серкме от о&гежената с аюво периферия през
20 30 см излизат гънки въженца, конто се събират радиални в едно
отдолу. В центъра на мрежата има дървена гривна. През нея минава то­
на вече дебело въже, другият край на което е привързан за лявата ръка
на рибаря. Подръпването на въжето събира периферията н образува по
този начин пак торба, дъното на която е издигнато към центъра (обр.
139 в).

114. В някои честа през миналия век българи са упражнявали рибо­

лов с птици. Този начин е отбелязан налр- при риболова в Пиле кик
(Дойран). Едни от птиците, използувани за тазн цел. са наричани
кри» (ед. ч. крия), други — еранчйщ/а (ед. ч. вранчй1це). Тези птици са
рнйонди от рода на кормораннте (РИа1аогосогас1с1ае). Долитат през есен­
та и биват нзлавянн масово от рибарите. С нзрязани криле те бнват пус*
144. Гарда при Тутракан. 194!

кани в заградени периметри край бреговете на езерото (обр. 146), раз­

пределени вътрешно на по-малки клетки с входове между тях И го­
нитбата. която птиинте устройват на рибата, за да се хранят, тя бяга от
една клетка в друга, докато се прибира в най-прнбрежпата. За тази цел
птиците биват пускани най-напред в най-отдалеченнте от брега клетки.
Събралата се в последната клетка риба бива изгребвана със сакове.

Морски риболов
115. В миналото риболовът в Черно море е бил предимно в ръцете на
гръцкото население на градовете Несебър. Варна, Бургас, Поморие,
Созопол и Мичурин, Българите рибари са били повече на оевср от Вар­
на и Балчик до устието на Дунав. Най-съществените оръдия при мор­
ския риболов са подвижните мрежи гриб, м атуля и н^вод. Матулята и
неводът се разлнчанат от блатскнте само по размерите си.
Грибът е еднообразна, дълга до 150 м мрежа със 7—8 м дълга тор­
ба на средата. По ръбовете му отгоре и отдолу има друти мрежени над-
давки. наричани сардъми (ед. ч. сардъм), по конто са прикачени кор-
копете, респ, оловните тежести. Когато се ловят кефали, които при
допир с мрежата скачат н я прескачат над водата, над корковетс се до­
бавя допълнително мрежена ивица, обтегната с пръчки като с банелн.
Височината на тазн ивица е към 50 см. Грибът ое залага подобко на не-
вода и се тегли с две лодкн.

12
17« е Т >1 <>Г Р А ♦ И >1 II Л Г>Ъ Л I А М И Н

Характерна за морския риболов е неподвижната мрежа долян,

талян (оОр. 117) огремна мрежена ограда, заемаща в диаметър към
120 м, Висок1гте към I -5 мрежи са привързани към дълги дървени стъл-
боне, закотвени с помощта на камъни и железа на долните нм краища.
На две диаметрално разположени места на тази ограда има разпъната
по една матицч. Откъм брега оградата има гърм , от средата на което
излиза до брега мрежена кримка, която отбива плуващите между даля-
на и брега риби към гърлото. Заради прескачащите над мрежите на да-
ляна риби се добавят допълнителни ивици, както при грнбовете.
Риболовът в Егейско море се извършвал и от мсстно българско на­
селение, както и от слизащо сезонно население на Родопите от Смо-
лянско, Характерни за риболов места са плитките заливи, най-вече в
Норто Лагос, гдето се лови по принципа на гардите, като се разчита
на движението на рибата. Именно тя приижда към плитките заливи през
пролетта и се отдръпва от тях към морето през есента. Всички огради
за целта са с леси от тръстика (обр, 147). В Буругьол освен външната
гарда вътре в залива има още две напречим прегради, конто са снабде­
ни с отвори (кодуконари), които при настъпване на есента се затварят.
Сравнително най-просторно е третото вътрешно отделение, служещо
като най-голям резерват, от който се пуска след това рибата в средно­
то най-малкото отделение, наричано градина. До оградата на гради­
ната откъм езерото се построяват т. нар, кузулуци (ед. ч. sy.ty.tyK) —
малки килийкн, огради от тръстика, подобни на когцн (2—2,5 м), от*
норенн откъм градината и разпределени на още ло-малкл кут/ш (ед.
ч. к$т*л). Така съоръженият залив се нарича изобщо дсиян, талян
(обр. 147).
Ловитбата става през есента, когато рибата се стреми към морето
и сама навлнза в градината и кузулуците, от конто бива изтребвана с
мрежени лъжици — кепчета.
Онази част от рибата, която все пак не попадне в кузулуците, се
лови с гриб и сетна. Сетката се нарича и карамйк. Тя представлява
тройна мрежа.
Тук съществува н особеният начин на риболов с рогозки — един
вид плаваща покривка над содата, дълга към 20 м и с възпретиати краи­
ща. Покривката се тегли за двата й края с лодки. Плашена от набли­
жаващата сяика на рогозката, рибата скача и попада в рогозката.
Българите рибари по тези места познавали н ловели към тридесет
вида риби и други морски животни — октоподи, миди, стриди и пр.

116. Риболовът у българите в миналото с слабо известен за науката.

Едно известие в житието на Рожил Видински от X IV в. говори за упо­
требата на сак прн ловене на риба в размътена вода и в разсечен и очи­
стен лед по реките. Известно е и това, че по време ма Първата българ­
ска държава през IX в. жителите на Преспа и Охрид се оплакват от
тежките налози за риболова. За по-късно време ( X III в.) важи спомена­
тото по-горе сведение за привилегировано ммц* да/ин* и р«ся*, Из-
Ш Л ш •> ttf** "**'1 ' * "Г 1*"»I I** 1 It* !h+* ч* #></»•« * 1,ч\р,ч,4!*,и<ч> f «
p>. IW F In П1+Я *4*+t»* • /«F».»(.(, Ш*рФ' 14t

IN I ММ « Л», ♦* #•(•« 1 .......... .......... ( fiHiM И tn p jlii« (рлкнннит

ч ..... чии и ( и и«. <| I м>*н i ч V 11 м I / I liiitxam m ,
И м , м » I миц м. пои Ill h I Ч Ч . И*К>. « мл> Макар и пекъл*
МИ (й м м ш я м 1Ш Н1 и» и* 111 •« к 1-4 мм1 нм II мг* .1»Лп р и и н м р н Л о .И И II [ н ч
«••«чии м и н н и iMHiiml
ll .li i.< ми*.. iniHiun ii 1mi щ ihm ii'.ioiiniiMiinrii триднции и roua ni
IMMI.I MIK I I« рМММм iHMIlim <h Hi ll r.Il .u n И lllllllltllни II СЛЛВЯНСКЛ TTp*
Min. ..... .. и и- ми шлннмгй im риЛщг, почти Imi nui но традиционен
■ и» .... . иa i Mipi * i iiiiMtii H piiftcwiirtiinnr метод н. Тапи-
IM i« iiaiip Mpi « h ir мргти, пр^пьм, штлЛасц. аЛеажнн, дори сак
(ui ip I, нни in иял »IHK h i ii (мяннискнтг езици е обща it твърде стара,
им., м i« »« . n u n i м«<и мг M Hm i <n in .M v tiH i морски мрежи — митчцч
► i H k i i i r un Mpi iH iiir c a u n i, нодгънкнта на серкмсто па дъното на се*
«•и тьр .ф и ц а Последното патание е сложно с основи«
■».♦i • .ц|л,1 i r ii. иmi И подкрепи па тона е « изразът у мпнцнтс
r^iiM i i (имПнм, i-пи IpycH op (.дни ш/м, мха, коч», котец, &тхмца,
, ibfUmn, липч4, я нчиь и трънец или похвати, съоръжения н п р .—
, 4но„в гноиш m/яш(bn, AÜJbr. <тръп и др., както н общославянските
i* ni ...... . пи м н м и «' НЛ1М1 ii нм к) навярно са донесени от липованит*
pw и пр| i W i l l Ч I X и., както несъмнено са донесени от тях означе­
н и ят .Ji|»rt, НИНчАК, Л Hw Ml, KypottKU и др.
(ничии лид *1.(11 ui рмГюлониата терминология въпреки тясно }к>-
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я И Л Б Ъ Л Г А Р И Я

лнпюзния характер на старобългарската книжнина е намерила отра­

жение в нея. Освен основните думи г*«*, сит». и |«ид» множество
производни от нея сочат на риболова като на масово занятие у старите
българи: ^мьитка, ^мса^скь, ( мка^ г*», ( мшй а*«, амйцн
А*и.114. /мшл,, pu.ii» амитпь, ркмшцк, (М»А»(Ь. Дори И някои нме-
на на риби са отбелязани: а1-»га*а, жг^а*, и^учи; пит^ма. От оръдията
и чотоднте се срещат: н«*а, «*тц ждица; гжхр. «ьуьж<ть «удицу «■
.(Л»*и ДА.л<ж.иши; пукА т^ЬГ*УБ1; т^ ьтш и ; «стъна; АЖА; 1с«Тьц( Т'Ч<гпл»а;
Г^иМААЦЬ-, (Г^иь; ПАТИЦА Н Др.
Петвековното турско владичество е оставило естествено турски
успоредник на много от означенията, като напр. сапкън, кепче, кър-
мик, ссйрек. кузулук и др.
Общият характер на българското рнболовство съдържа много пър­
вични похвати, конто го свързват яко с общославянската култура. Един­
ствено само кръглото еернче го отличава от нея. По всяка вероятност
то е старо балканско наследство, първичното название на което не ни е
известно, тъй като последователно навред е запазено турското серкме.
Па трето място е влиянието на гръцкото рнболовство, отразено главно
в термините па морския риболов.

ЛИТЕРАТУРА
А. Лндрш. Рнбодовспюто е Нихополско. ИНЕМ 11, 1922. с. 118—131-
/I. Рнболовство е река Марица край Спи.пемград. БН I, 1941, с. 14—19.
II. Дренски, Риби и рнболовство по р. Осъм. ЛЛ IV, 1932, с. 171—200. —Рибите
н България. София, 1951, 270 с.
Цв. Романска, Някои етнографски особености на сеяо Казачко, В а р н е н с к о , и на
руските нехрасовци, които го населяват. Сб. Романски, София. 1960, с. 563—589.

X. С Ъ Б И Р А Ч Е С Т В О

И 7. В миналото е практикувано и събиране на диви плодове, някон

or конто са изсушавани и запазвани за зимнина, макар и да ие са би­
ли основна храма. Събирани са предимно лешници (Corylits ave liana),
tïjWHKU (Cornus mas), киселици (Pirus malus), круши (Pirus communis).
itKpyiuu (Sorbus aucuparia), трънкосливки (Prunus instititia). В повече-
I" случаи те са употребявани за приядка, за развлечение. Такава
храна представляват и разните видове ягоди — плодове на Fragaria
collina, наричани още беловици, гииоскавици. плодници, кош янки.
h на I ragaria vesca — зуници; малините (Rubus idaeus), къпините
iRufnis caesius), конто децата с удоволствие берат н консумират лятно
нреме. Докъм края на X IX в., а в някон планински места и до днес
населението събира в по-големи количества круши или боровинки
iV*cdnlum m yr(illis), от конто приготвя пития за домашна употреба.
Особено място в прнпланинските краища заема дивото грозде агорйда
(VHis vînifera silvestris), което се събира зряло за правене на оцет.
I) И 111 K I ’ T H Е И Л К У Л Т У Р А IH1

Or тревистите растения събират лятно време листа за правене на

супи нли каши или пък за увиване на сърми. Обект на такова събиране
са кшг.гецът lOxalis acetosella), лападът (Rumex acetosella), лободчпш
i Mrfplex), коприват* (IM ica diotca) н по-малко щ ирът (Abresia pro*
strata), юпуш ът (Rumex patientia), Известни видове от лободата дори
са били отглеждани и п градините, а копривата н лападът и днес се из-
иасмг на пазара и се продават повече 'за диетична храна — за подсилва­
ме на кръвта.
Всички такива и други треви (иапр. пьпстига Portulaca olera-
о-а), наричани общо бурени (ед. ч. бурен), се събнрат н за храна на до­
машните животни — свине, кокошки и др.
Не са известни случаи за редовна употреба на коренищата или со­
йките от растения за храна. Затова пък в изключителни вречена,
при неплодородие, се е прибягвало н до желъдите на някои дървета,
като са гн смилали н смесвали с житното брашно. Дори след Освобож­
дението в Кюстендилско при неплодородни и усилни години са смесва­
ли н брашното счукани някакви корени и трепи. Такива усилни го­
лини през миналите векове са били често явление. За това говорят
н пшнени бележки, в които е отбелязано необикновено поскъпване на
житото и глад.
'Събирането на гвби не е бнло добре развито и не е особено зна-
чително в бита на българите. В много покрайнини познават твърде
or раннчено гъбите за ядене. Почти навред е известна само Agaricus
слhi pest rls, наричана по места печ^рки, бузалъчка, полянска гъба или
само гъба, червенушка. Рядко са райони с по-големн познания по яд-
лииите гъби. Всички останали видове се означават като кучешки, /у-
' 0/. "трдвни. Предимно в Северна България сред народа са известни
i>6, 7, 8, дорн 14 внда гъби за ядене. Списъкът на народшгге наиме­
нования на гъбите обаче говори за някогашно по-уенлено събиране и
\|ип|кба. Запазени са десетки имена, б&ли, белушки, брЪчкуле, бг|-
гг-ч». гI, бучкдлки, вретенки, гебздейки, глили, г&лабници, девиейлки,
‘'г>/ч*нйци, ж ълтуш ки. ж&мушки, кладешници. кладници, козарки,
чанрйшки. купници, потници, меури, мешки, мечи Н би, миризлйвки.
мичници, мъркули. орешачки. орйзници, панчушки, парлйвки, пин4р-
мщн, подрасници, припънки, печерушки, скрйпци. сърндаци, сърнеци.
трънки. търлячки, хл£6 ници, хъртеви уши, цапушки, цървенушки.
и, I н>ймки. чучу.штки, ютйци н мн. др. Г. С. Раковски дава общи све-
щ ппн за сравннтелпо добро познаване на гъбното богатство и за съби­
рането му за храна, като съобщава, че към средата на X IX в. „селните"
ед го и консервирали.

ИМ За храна се събират известни ннзшн животни. Обикновено инте-

ро (.1 такова събиране представя едрият черупчест охлюв, наричай
I* места пръжл.чк (Пазарджишко, Ихтиманско), в е д е р (Тетсвен-
•м»), I о г у ч (Асеновградско, с. Ситово).
11очтм всяко cij6iipa4ecrno с по-сериозен характер е дело ца же­
 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ ЛГ А РИ Я

ните, ко то дори гледат на него като на присъща за тях работа, за коя­

то мъжете не са пригодни. Изключение прави изваждането иа мед от
диви кошери, което е „мъжка работа“ .

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р . Накарелеки, К а т о зна« нашият народ з« гъбите за ядене. Б И 1,1941, кн I

е, 11-13.

X I. Х Р А Н А

119. Х лябът е най-съществената храна на българина. Думата хляб

в миого случаи е приела съдържанието на нахранване изобщо: „Да ядем
хляб" значи да се храним. „Хлеб като има, сичко има“ — гласи друга
повсеместна поговорка. „Изкарването на хляба“ значи прехранване,
препитание. |В зависимост от местните условия хлябът се приготвя от
различни видове брашно: в равнините на Тракия. Добруджа н покрай
Дунава — предимно от пшеничено, в планинските места — от ръжено,
а в някои краища, гдето се произвежда повече царевица — от царе­
вично. Пшениченият хляб нз равнините е бял, хубав и е правил
впечатление на чужденци в миналото, напр. на турския пътешестве­
ник Килия Челебн през X V II в. А в по-слабо производителните места
хлябът е бил много неугледен, черен. У бедните българомохамедани нз
Родопите е бил приготвян и от царевица заедно с кочаните. През по­
следните векове из Родопите н около Рила, Пирин н Осогово в хляба са
замесвали и варени картофи.
Хлябът бива безквасен ( пресн£ц, пити, погача) и с квас ('квасник,
кисел хляб). Царевичният пресен и квасен хляб в Северозападна Бъл­
гарин се означава и като просеник. Тази традиция е документирана още
през X V I—X V II в., когато безквасният хляб (Во£а1зсЬе) е бил прода­
ван от селяните на пътуващи през българската земя чужденци. Пригот­
вянето на погачата е ставало, както и днес] Бусбек (1553 г.) бележи как
скоро ставало това: „Жените . . . веднага размесв&т наквасено с вода
брашно, слагат го в гореща пепел и така го принасят за продан.“ ('И
днес брашното се замесва с топла вода (само ако е чисто царевично —
е вряла вода) с необходимото количество сол. Тестото е така гъсто, че
питата с дебелина към 2—3 см и в диаметър към 20—35 см да може
да се вземе на ръце и да се сложи в огъня, подннцата или пещта за нз-
инчане.
Квасният хляб, наричан и в древното българско минало к * « *
хлиша., х****". *«*<»«*, се приготвя, като в брашното се замесва и квас —
част ог тесто от по-предно месене. Замесеният с квас хляб се оставя да
вташ е (или тх*й(к), което се познава по нарастването на обема му или
образуване на специфични шупли. Стед това бива размиван (разнй-
м и н ) на отделни хлябове. Стед като тези хлябове отново бухнат, се
Н I 1Ц Е С Т Н С Н * КУЛТУРА 183

слагат за изпичане. В много случаи, главно в Северна и Източна Бъл­

гария, квасът се размесва с царевично и пшеничено брашно на много
малки пнткн, които се изсушават на слънце и след туй се употребяват
през цялата година.
В последните столетия не е известно да се употребяват у народа
хмел или други средства за закваснане освен хлебното тесто. Само в
iiafi-ково време българите от Северна Добруджа, научени от румън­
ците, намесват хляба си с дрожди, т. е. с диворастящ хмел.

I1Ï0. Твърде популярно тестено произведение, имащо вид на гъста

паста, е качамйкът (в Разложко — бъркадан). Той се приготвя само от
царевично брашно, което се варн и се бърка, докато се сгъсти почти
като хляб. Яде се обикновено топъл вместо хляб или се подправя със
сирене, сланина, сироп (panéA, маджун), а някъде и с мляко. В Се*
т риа България приготвят н разновидност на качамака — мамалйга.
която се сварява без разбъркване и има по-корав вид, по-близко е до
цлрсвичнпя хляб. От царевично брашно се приготвя и попйрник —
и шарен с вряла вода тънък пласт брашно н оставен да се изпече.
Съществуват и други хлебни произведения, които служат к като
допълнителни към хляба ястия. Такива са к а т ч и т ? (акатм й те) в
II почна България, приготвяни от рядка пшеничена каша, разливана
щ.рху намазана с мас или масло гореща каменна или металическа пло-
ч I (сач). В Родопите са типични питките от квасено тесто, наричани
марудници (ед. ч. ма рудник), изпечени и залети с масло. Мекиците
1«м ч. мекица) са нзпържванн в дървено масло тънки листове сгт ква-
оено тесто.
<>т хлебните каши, употребявани като ястия с подправки, нан-пов-
олнч ген е булгурът (булгур, бонгур, бангур), в Родопите — трихинд.
\oit стана от счукана или едро смляна пшеница, предварително мокрена
н сушена. Обикновено булгурът замества у бедното население ориза.
Триеницата, наричана още траханй, представлява изсушени зрънца
или топчици от замесено с яйца тесто. Готви се с приправкк илн без
п| ннравкн. Когато трнеинцата е с квас, казват я ,vomu трихина (Ро­
допите). Сравнително най-проста каша е западнобългарският скроб,
ci 1|и‘я твърде рядко от каквото и да е брашно и съответно подсолен.
Сравнително ново явление из селата са т. нар. юфки (pl. t.), или
**/«</ (sing. t.), приготвяни безквасно, от пшеничено брашно, замесено
« mina (обр. 148), разточено на тънки листове н изсушено. Консумират
<■ ■като триенипата.
Изискано, представително и сложко с приправкк тестено ястие е
(инпцити, наричана още млин или клин и направена от тестени листо*
(i i6u, f/бги, némypu), между които се слага сирене, сирене и яйца,
п ' ipa или разлнчно подправени зеленчуци и мазнина. В зависимост
щ » ь 1ържанието си баницата носи и различни названия: зелник (ако
■ ( I* зеле или изобщо със зеленчук), тиквеник (ако е с тиква), млén-
\ик с мляко, спамйчмик — със спанак, лшшдник — с лапад, копрйв-
 Г Т I I О I I» Л * И )| II Л П Ъ Л I Л I- И VI

пик — с коприва, или б.гага баница — със захарен илн плодов сироп.
Водица с месо е рядко явление у българите. По форма баницата бива
вита. когато листовете със съдържанието са увити на руло, н лбжсна
или наложена баница, когато листовете са настилани един върху друг,
а между тях се слагат останалите материали.
В зависимост ггък от начина, по който листовете се приготвят, има­
ме тачена баница, при която листовете се изтъняват с тънка дървена
тичнлка; дърпана баница, ако листовете са изтегляни само с ръне, и
тутм аник, ако структурата и се получава чрез многократно разплеск-
ваие на питка след намазването н с масло, прегъване н т. н.
Като празннчно ястие баницата нс липсва и в постен вид, главно
по време на пости. В такива случаи сиренето и маслото се заменят с
растително масло, орехи, ябълки н захарен илн обикновен плодов
сироп.

121. Растителната храна у българите може би заема по-голямо мя-

гто II сравнение с месната. Едно проучваме в края на X IX в. устано­
вява, че храната на селското население в Северозападна България
е почти изключително растителна: повече хляб и качамак, червен лук
и чесън. печени чушки (Capsicum anmium) — люти.Тьс сол или оцет
(лютеница), ситен (ТИпер и сол, прясно н кисело зеле, туршия, боб.
Това може да се отнесе и за още по-огдавнашното минало. Наетите от
Герлах през 1578 г. българи колари от Одрин се хранели само с хляб
и чесън. Чесънът {Allium salivtim) е съществено ястие за българина н
днес. Употребява се в суров вид — като млад със стръковете и листата,
а като узрял — само „чесънчетата". Като гозба, счукан заедно със сол
и залят с оцет, се консумира лятно време при работа на полето. Под-
лучените ястия, растителни и с рцба. са твърде любими.
Зелени пиперки (Capsicum annuum) със сол, сурови илн опечени,
лятно време са също постоянна храна, а през зимата н пролетта се ядат
консервирани като турш ия. Туршията от пиперки н зелени домати
(Solanum lycopersicum), по-рядко краставици (Cucumis sativus) заема
едно от първите места в храната. Червените домати са пажка храна как­
то сурови, така и като подправка на други ястия. Преди 5—6 десетиле­
тни те не са били употребявани. В сурово и туршиено консервиране се
упогцсбяват и разни овощни плодове: гроздето и крушите държат пър­
во място из равнинните места. Навред cyiirPHirre диви плодове са запа­
си за зимата. Там, гдето има домашно производство на круши, ябълки
и грозде, те се консервират като сушелки. Всички сухи плодове се ядат
и свирен вид, подсладени или не, в т. нар. ошав. Наред с тая широка
практика нз Търновско събират наесен плодовете на блатного растение
орехче (Тгара natuns) и гн ядат печени през зимата.
Значителен дял в храната, особено на планинското население, са
картофите (Solanum tuberosum), употребявали самостоятелно в пе­
чено или сварено състояние, потапяни в сол. Служат и за състави а
част на сготвени ястия, но вместо хляб с ястия никога не се употре­
б и ват.
■' i щ » : е г и i и iMfj

Mï I •",fne на юфки (c Заберново, M олио търновско. 1955)

1'амнчни плодиш* н зеленчуци се запазват за зимата главни иьи

mi . на трушйя (или турш ия), т. е. в оцет или в саламура. Оцетните
•ч|>Н1Ии са по-чести н по-любимн. Само плодовете (грозде и круши)
il ми.! нит с чисто вино, което подобрява вкуса им, а същевременно
« I и п.| добро и за пиене,
I Гни еща част от растителните припаси се употребявал само в свя-
..... i M iOHHHC с повече или по-малко подправки. Затова те се озна­
чи», м «игнцс» като варива (ед. ч вариво). На първо място е ф ж улът
il l i n. vulgaris), наричан и боб. Той минава като българско Ti au но
и •mu метне. Обикновено подправка на сварения фасул освен солта са
mil .мин илн стрити листа от джоджан (Monta crispa) или мерудия
Пр мш кка чубрица), придаващи му аромат и вкус. Друго варино е
кчцнт I (I rvum lens). приготвяна както фасула. За разлика ог него
иимш е.ьиат в нея и чесън. Поради иесложиостта на тия ястия са н по-
щнорките: „Просто като фасул“ , „Просто като леща.“ В Родопите гот-
иni I.н днп царевици, фасул, ориз, зеле и др. — ястие, което ce нарича
rи н се намира за много хранително. Оризът е твърде любим за
mi инични юзбн. II миналото той е бил достъпен за селското население
■ми и при юи|шизводителнпте краища, главно в Южна България,
MihM'o и г варивата н плодовете се употребяват печени по най-прост
IMS П Н О Г С А Ф И К HA i> >> Л I А Р н я

начин, каго се заравит а пепелта на огнището или се слагат върху ж а­

равата. Така се постъпва с картофите, със зелените пиперки, с кромида,
липите круши, киселиците, дюлите и др. По тозн начин те стават по-
чски и по-сладки. Лятно време е любима печената млечна царевица, а
зине като деликатес печените сухи царевични зърна, наричани пу­
канки. патки. Печени или готвени се ядат и гъбите, н охлювите.
Варивата също се комбинират с разни зеленчуци, а оризът и бул­
гурът биват увивани в лозови, зелеви или други листа, та се полу­
ча наг сърми (гушки, гагйлки, мйтки, це,юе.1ъ т к и ).

122. Като месна храна нак-постоинно се употребява свинското месо,

което винаги се консервира, а месото на други животни се консумира
нотче в нрисно състояние. Характерните видове консервирано месо се
приготвят по следните начини:
а) Сланина е тлъстото месо на свинята; обикновено заедно с добре
петърганата от космите кожа се нарежда плътно в качета и сплио се
насолява.
б> Саздърмй е сварено месо, слабо подсолено; очистено от костите,
се насипва в стомаха на закланото животно.
в) Пастърма е овче, козе, говеждо или биволско месо със или без
костите; обилно се осолява и след туй се изсушава на сянка.
Консервиране чрез опушване няма в традицията на народа. Там,
гдето се среща, е ново явление.
т> По-сложно консервиране с разни подправки (вкусови н арома­
тични) има. когато месото е нарязано на дребни късчета и се опакова в
животински черва или в стомаха. Такива са кървавиците от разни въ­
трешности на свинята, подправени със сол, червен пипер, праз лук,
натъпкани ие особено плътно в дебелите черва на свинята. Сушенето им
стана по гредореда на жнлнщето (обр, 151). Консумират се сурови или
н състава на готвени ястия.
д) Наденица (суджук или луканки) е ситио скълцано крехко месо
(в последно време смляно на машинка), снабдсно със силни подправки —
копър (Anetnum graveolens), червен лук (Allium сера), черен пипер
(Piper nigrum), кимион (Carum car\i), бахар (Eugenia pimenta) и др.,
и илътио натъпкано в черва. Сушат се на слънце и за по-голямо нзсу-
шанане периодически се пресоват.
е) Старец (илн дядо) н баба е крехко свинско месо, нарязано на
немного дребни късчета и подправено, както при наденицата, като
червеният пипер преобладава. Натъпква се плътно в стомашните тор­
бички на свинята. Така опакованото месо се заравя всеки ден по ня­
колко часа в студена огнищна пепел, след което се слага под преса —
гежкн камъни, гдето стон 2—3 месеца, след топа бива окачвано на гре­
дореда в къщи, за да съхне (обр. 150).
ж) Месото се консервира и с нзпържванс. Така се приготвя спър-
чса н Западна България: дреболии от свинята и по-слаби качествени
меса се изрязват, изпържват се. отделя се пуснатата от тях мас, а дру­
гото се посолява и запазва в делви за през зимата.
f
«I I I I I I: C T II II I I A l i У Jl 1 У I» A 187

149. С у ш е т на свинско vtco (e P r im e , С ж и н сю . 1937)

I пиниите c месо ястия се предпочитат много тлъсти. Друга особе-

и- I I мниерливостта км, Л ю тз манджа на много места звучи като
<>Н*н> 1 манджа.
l.i пГицо означение на сготвено ястие с повече или по-малко сос,
ри н с характер па супа служат еднакво вариво, гсоба и манджи.
Ип 1>|ка манджа мирудия" е пословица, буквално значеща подправка
■<hi мно сготвено ястие, а ь преносен смисъл — натрапчив човек.
I км»-in то на месото става направо върху жаравата в огннщата,
II и и » к и н начин е, като късчетата^се наитпват на дървена или металн-
ч< >I пръчка (ръж^н. шиш). Така опечено, то се нарича шиш кебап.
I.H I o' пшичат и цели малки прасета, агнета, ярета, пуйки, гъски
|<>‘|| J i.'i Трети и.14ии е изпичането под оръшник, покрит с жарава,
и I н.чц i.i хляб, като опеченото месо се означава с печипо. В някои
■|•I I.HI.I ши български покрайнини обредни печнва за някои праз-
in приготвят в нарочни пещи, издълбавани в льоса само за тази
«и I <II мо кь)»итицч се пече запрет т на в горещата пепел на огнището.
188 Г Т М О ! С А Ф И » МА 5Т..1ГЛРИИ

като предварително се увива в свежи листа от царевица, тиква или др.,

а и г»о-наво време — с хартия. По подобен начин пекат и ловците в Ро­
допите вътрешности (черен дроб, бъбреци и др.) от убит дивеч.
Рибата с сравнително ограничена храна с изключение на населе-
ннето край Дунав и долиого течение на голем1гте реки. Тя се иде пре­
димно прясна — печена на жарава нли гтържена с олио. Само при об­
редното ястие курб&н (рибник) на Никулден иял шаран се изпича под
връшник, като някъде бива н замесен в кравай. На сурово се консу­
мират само някои морски осолснн риби — паламуд (Ра1ат1& кап!а) н
хамсия (Еп^аиНг епсгазкЪоЬз),

123. Прясното мляко (преснйк, преснйк) се консумира винаги варе­

но. От прясното мляко обикновено приготвят ястие с ориз нли други
брашнени произведения (булгур, триеннца, юфки и ир.). На разлнчнн
мсста тия ястия се нарнчат млечници, (теник, сутлийш.
Характерно за българите е и квасеното мляко, което се приготвя
с подкваса, оставяна от по-рано квасено мляко н разбита и прясното
мляко. За тази цел прясното мляко се затопля до 37—34ГС, което се
установява с пръста на ръката. Тази температура се запазва 1—2 часа,
като съдината се покрие с кожух или друга дреха. При липса на под­
кваса пастирите прибягват до различни средства. Най-сигурно е, като
се употреби глинен съд, в който макар и отдавна е държано кисело
мляко. Някои оставят съдината да бъде облазена от мравки. Доколко
мравчената киселина в този случай е условие за появата и разчножз-

150. Сушене на старец ( е Роееч, Бругалко, 1955). 151. Сушене на

кървавица и Сирище (е. М ом ина к .ч сур л , П м р д ж и ш к о , 1940)
I п) на агнета на шнш (с. (1роглед, Сиолянсхо, 1932)

ммнчо на млечния Bacîlus bulgaricus. не е проучено. Есенното ооче

м 1им1te подквасил а по-големи количества н се запазва в глинени дол*
•<к I I зимата. Нарича се брано ш яко.
I [»аднциоината преработка на млякото се свежда до получаване на
«■«I м н б-гю сирене. Маслото се избива от пряско. прокненало или под-
DHitiiKi) мляко. Добиването на масло от сметана е ново явление. След
к> h iHHi-ro на маслото млякото остава м ътйн, мътеница (нлн бъркани­
ци) Мътснмиата от кисело мляко се сварява и дава извара (или одвара)
il и «{иик, който се употребява само за храна на свинете. Ако обез-
мя« и мляко е било прнено, м ъ та н ъ т (Родопско) бива подсирвдн к
щ■мм.н начин дава бито сирене, от което се отцежда суроватка, която
«и» ч|» I нреваряване дава пак извара и цвнк.
« им. пгго се получава, като в затопленото до умерена степен мля-
» ■.< 11>жн сирище (наричано и лшя), вземано от стомахчето на бо-
.име, яре нлн теле. Такова се пази изсушено във всяка къща.
II . 1-месното, но още непрецедено мляко се нарича мъглиж или лгбгмж
<«и, I » и Югончточна България нлн телем4 в Среднородопско и Кот-
H'Ill но
i н|н'|цто. изварата и маслото се запазват с осоляване в мехове,
• . и i.i нлн други съдове. Чрез допълнително добавяне на прясно или
»I<| м 1яко към насоленото сирене или към изварата се получават
|||«'1нчмм но вкус н масленост сирена, конто най-често се означават с
190 Е Т Н О Г Р А Ф И Я II А ВЪ Д Г А Р И Я

124. Подправките не са разнообразни у народа. Солта е била често

единственото допълнение към хляба. Бедното население в миналото
е прекарвало повече с хляб н сол. Като ястие солта сама бива допъл­
вана с подправки: най-често се смесва с червен пипер, а понякога и с
чубрица, опни стрити печени царевици н др. Така получената шарена
сол има различен вкус и аромат в зависимост от състава и пропор­
циите. „Има ли хляб и сол, манджа ти не трябва“ — казва една по­
говорка.
Панерът, джодженът (гю зумът, Mentha crispa), магданозът
fIMrosilium ), мерудията (Satureja hortensis) са постоянни подправки
на псички български ястия. При по-нзнеканн случаи се употребяват
сминдух (Trigonelia foenuni graecum) и тйлчиц (Trigonella besseriana).
Нсичкн тези растения се отглеждат в домашните градини. Като при-
прапка на ястията служат още чесънът, червеният лук (кромид) н пра­
зъ т (Allium р о т ш ).
Подкиселяването на течните ястия се практикува често. Това ста­
ва с оцет от вкиснато вино. Па много места си служат и с тригя — ви­
нена кал. Бедното население в миналото е подкнеелявало ястията си и
с дини плодове.

125. Пнтнята на българина са виното и ракията, приготвяни от

грозде. Наличността на лозарство почти по всички покрайнини освен
по високите планински места с улеснявало достъпа ни до най-затън-
тените селища. Населението предпочита иекиселите вина, но не и слад­
ки. Последните се означават като женски. От подобряваните вина на­
родът познава и консумира горчивото, наричано пелин, пе.шнаш, при­
готвяно чрез потопяване в бъчвата снопчета от пелин (Artemisia absin-
thium). Такова вино се пие обикновено през лятото и през есента, пре­
ди да прекипят новите вина. В някои места, като Сливен и Преславско,
приготвянето на пелин се усъвършеиствувало, като се ароматизира н с
други билки.
Нино от други плодове българите не са правели. Приготвяните тук-
T.1M сокове от плодове не са се смятали за вино.
Ракията сс добива от пращнннте на гроздето, а в нелозарскнте
райони и от сливи — илн сини, или диви (джанки — Prunus domesti-
са), които се намират навред из страната. Тази ракия, наричана слй-
вчвица. сливовка, джйнкавица, дори се предпочита пред гр6здоеицат2 ,
джйбровицата (в Западна България и комовица), ако е препечена,
т. е. двукратно дестилирана. На много места, най-вече из Западна Бъл­
гария, из нелозарскнте райони се приготвя ракия и от трънки (Prunus
spinosa), дренки (Cornus mas), круши (Pirus communis), черница (.Mo­
rus). Тези видове ракии— трънковица, дрянковица, чермйчевица, кру­
шовица са обикновено по-слабо алкохолни н не са особено зачита­
ни. Иснчки ракии биват препйчани, а често и подправяни вкусово и
ароматно, като се слага при дестилирането семе от анасон (Pimpinella
aiïisiim). Приготвяните с търговска цел мастики и коняци не могат да
се разглеждат като народни.
II I l l l l I m i ll А К У Л Т У Р А 191

Ракимта ce употребява обикновено npit работа на полето нлн y

реди ядене a малки дози. През време на ядене обикновено
(<■ пие вино. Само в Западна България тозн ред не се спазва. Из краи­
щ а т а , гдето се пие повече ракия, тя се употребява и през време на яде-
н> Taw западнобългарскн начин на употреба на ракията е отразен в
гдиа приписка от 1838 г. в един манастирски сборник: А * “
ИНД 1Ш1А Лмт* Н ПАН* Т»Т* И Ц «Н ( Д А Н . (M l, fA K H * tlH IU I, (M l ftliU t

(/, Цошч). Опне на ръкописите н старо печатните книги в Пародната

библиотека в София, 1910, с, 178).
И Западна Българин при добро състояние на пчеларството до къс-
по през X IX в. са приготвяли н т. нар. медовина от дестилиран като
ракията но-долнокачествен мед.
V народа ce употребяват, макар и по-рядко, освежители» сокове
■I мин плодове. Населението на планинските места в западните части
на Ci.tpa планина и Средна гора докъм края на X IX в. е приготвяло
пици иреме т. нар. оловйна (аловйна, лавина). Някъде тя се прави
( tu ръж, другаде от ръж и овес, както м от ръж, лггмец и цареви*
ни нлн дорн от овес, ечемик н царевица. Зърната, завързани в чувал,
tv ми иin » реката, докато набъбнат. Стед това се изсипват иа земята
н к покриват със зелена шума, като от време на време ce заливат с
Мпднн йода. Като прораснат н се сплъстят, разстилат ги на постелки
и in на лесн, за да изсъхнат до степен да могат да се смелят. Така из*
I .1 кин- п»риа се наричат слад. Брашното от смляната слад се за-
I I иго с хладка вода н се слага в каца, в която нма тръни нли
Нрьчки, за да не залепне тестото за дъното. При това положение върху
м. пно и- слагат нажежени камъни, като веднага наливат и вряща вода.
«> 1 юиа цялата каша възвнра силно и като престане кипежът, се полу­
чим,! (счността аловнна. Ти е жълта като бира и е сладка. Оставена
н пи н|ч ме иа открито аловнна, сс вкисва на оцет, който също се из­
пил 1 у ПЯ
<V in-жителки пития са и крушеницата и разните видове хшафи,
I * сокове от слабо ферментирали сварени нли несваренн круши или
' I tin шн h i in и (в Разложко от репи). Тия интия често пъти биват със
■ni и I I е i.iнп вкус вследствие на непълна, изкуствено прекъсната фер*
м<in шиш Тона прекъсване (загасЛване) става със еннапово семе (Si*
м*| I ut vernis) нли с пепел от изгорени дърва — луга.
Пн1 освежително питне е а*мвлта чорбб (разебл, пре-
ин ii/Mi.w) — сокът от киселото зеле, каквото всяка къща слага за
мр» I «имота.
II {инадна България се приготвя н употребява питието боза от
w|m" син или царевично брашно, разредено с вряла вода и оставено
• н«гч1 in >|ч рмеитира. Приготвянето и е станало отдавна професия в
uni , и ('(щита (Радомирско) н катп техен специалитет се произвежда из
(раипппе,
192 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

126. Измежду наркотиците безспорно най-разпространен е тнтоиът.

Пушенето сс приема като дсстоянно само на мъжете. В народихте среди
се гледа недобре ка пушещите жени. „Само циганките пушат“ — е пре­
ценката за това. Пуши се обикновено тютюн, като на много места в ми­
налото се използуваше собственото производство. Докъм началото на
настоящото столетие пушенето става в повечето случаи с лула, обикно­
вено глинена изработка, с дървено цигаре. Пастирите са сн приготвя­
ли сами цели дървени лулнчки. Пушенето на цигари по градски и по
аристократически маниер постепенно измества лулата от началото на
X X в.
В края на миналото столетие и главно между градското население
се употребява смленият тютюн, наричан емфие, приеман чрез смъркане
през носа.
Пушенето с наргиле не е могло да си пробие път дори в градскнтс
български среди. То сн остава отличие на турците в градовете до Ос­
вобождението 1878 г.
За историята на пушенето у българите няма сведения. Археоло­
гически обаче са засвидетелствуванн лули от средновековието. Пока­
зателно е това отношение е пушенето на сухи листа от т> тул (Datura
stramonium) за облекчаване при страдания от задух (Astта). В края
на миналия век в Търново някон страстни пушачи са примесвали в
тютюна сн н конопени листа, а другаде само семе от коноп. Други
пък са пушели редовно без никакви съображения от здравословен ха­
рактер листата от срещниче (или богородиче — Ajuga laxmanni) или пък
шйпоео биле (Sedum rhodiola), наричано неправилно хашиш
Подрастващите младежи имат обичай да употребяват дъвки (геач-
ки), купувани от колониалните магазини. На много места в недалеч­
ното минало се приготвяше но домашен начин черна дъвка (църна глач-
ка). Получава се. като продължително се варят с малко вода кора от
Среза (Betula alba). В Тракия се използува за дъвкане сокът от коре­
ните на растението мл4чки или синн жлъчки (Cichorium intybiu), конто
се втвърдява на въздуха. Това е т. нар. бяла дъвка.

127. Сведенията за храната на българите в по-отдавнашнн времена

сн твърде оскъдни. За нейния характер може да се съди само в общи
черти. Известно е напр., че още през V I в. прабългарите (кутригурнте)
знаели да приготвят различни печнва. През IX в. хан Омуртаг при­
нуждавал пленените ставни и да ядат заедно с него месо. Тогава нз стра­
ната имало много воденици, а така също са съществували и мандри
(ерв, /р. Sakäzoo. Bulgarische Wirtschaftsgeschichte, Berlin, 1929, c. 42).
Всички хлебни произведения са били известни па българите и в
далечното им историческо минало, както показва старобългарският
речник: <у-ссцнъ xATtl, «nfKUikm, Х*-“ “ к«а(нм, кслмикь, д^яами, kauihiu,
идиш и др. По-късно номенклатурни влияния са налице само при
пържените н печени на плочи топли пнткн или трненнцн (булгур, три­
хина, акитм й), идващи от турския език, и някон гръцки названия като
 н.гчура irltixXov), (ftmceuM fa&ivw) if италиански пагона (fogaccia).
||i h'ii.m обаче съществуват успоредно c български — обга, возиждам,
/т и i ti up Ястията от царевица са също нови от чужд нронзход —
I и,hi км (м чмаяш а) н неясен (кича.чак). Много от хлебните и каше-
ши ирон цедения са твърде елементарни — пресните пити и квасният
МнЛ г кил» от самия хляб, попарата и кашата скраб.
Иреоблпданат български названия на растителните храни, В тер­
мин iiiiiiMia се срещат в малък процент турски думи (турш ия, джо*
От, н), I putKii (фасул, мерудйя) или дорн френски (дом ати), като яв­
ни 1ч-< ин uu-мки. Прави впечатление, че докато венчкн други имат бъл-
I <|| m i уг поредици, за турш ия не е открит роден термин в досегашните
н|’ \чи.шня, ако не се смята сравнително специализираното за зеле
/).,■ ч> t В областта на ястията терминологията е в грамадиата си част
H>6ui( лрска: чорба (супа), яхния (тлъста гозба), гювеч (гъста гозба —
п и ша и л и с месо), с много зеленчуци, изпечена нлн сготвена, сърми —
у пито и растителен лнст съдържание, кнмрте — питка нлн топка от
скътан о месо, кебап — вид задушено, мусака, кавърма или консервн-
»■ ш итърма. саздърма, суджук и мн. др. представляват очебийно
прекн лнст за ястия. В градската кухня те са още повече. В реда на
ч\ ждите заемки в това направление са и повсеместната мйнджа — гот-
нено ястие, гръцкото луканки н др. Всичко това оставя впечатление за
съвсем бедна българска кухня. Като се има пред вцд обаче колко лесно
названията на ястията се възприемат, това явление у българите е лесно
обяснимо при петвековното им съжителство с турците. За по-раншното
състояние е показателно съществуването на общите означения гозба
(етбълг. г«тъьх) — сготвено ястие, дори етб, — за черен дроб,
застройка — тлъсто пристроянане на ястие, т р и т — сварено ястне,
юха — диалектно, един вид супа (етбълг. и рибник, разсол, бла~
гиня — месни нлн млечни хранителни припаси (етбълг. в и л и т , «•**, с«*ь
ЛАЙ!*., н*гь ащмиь, (*чм«» KTiiuuit) н много други. Счедва да се признае,
че модното след идването на турците е изместило не по-малко бо­
гатата кухня у старите българи. Това важн и за подправките.
В областта на млечните ястия има също значително много турски наз­
вания. Те са обаче ограничени в някои разновидности на сиренето:
мая — сирище, подкваса, те.чеме — непрецедено сирене, катък н ня­
кои по-специфични млечни лакомства: сутиш ш , бел мъж. крук-чач,
съндрмя. Забележително е, че повечето от тия термини се срещат у
родопските овчари, което сочи на вековно влияние от страна на тур­
ските пастири юруцн по тозн край. Старобългарският речник дава
нлобщо обилни указания за богати готварски форми и техники:
<*^мцн.мь( смрмти MA-urt; CMfL; tuyoiHK; «л^ниц«, кд^инио (кухня);
пламти, (тлъстнна).
( >т питиетата въпреки придобитата на Балканите култура на вн-
|||п о , к о е т о през вековете заема почетно място на трепезата на бълга­
рин', а след X V в , и ракията, възприета от турците, се запазват първнч-
н о | п шик», д о б и в а н о ч р е з слад. каквото е олпвинатч (етбълг. **«**•*)
194 Е Т Н Ш р а + и М н л ь ъ л 1' а р и 1

ди края пя X IX в. н разните плодови сомове със слабо прекнляванс.

СтаЛн даннн нма за употреба като питие и дървесен сок, мъзга, която
изтича пролетно време |в същност това е една от Проявите на събира-
ЧССТВ< 1Т 1>)-

XII. О Б Л Е К Л О

11*8. Оснопната разлика между облеклото на чт.же и жени y бълга*

рнте ce ci .ето н и топа. че мъжете носят гащи, т. е. затво|>енв крачол на
дреха un долнага част ля тялото, а жените дълга отворена дреха — г
фуста или рокля. Н традиционните п релета нл ма българина не същ еству­
ват компромиси и това отношение. Д о немного отдавна обаче, към кран
на първото десетилетие ма X X в .фмомчетата докъм десетата си н повече
годилша възраст носеха т. нар, а б а — дълга до глезените гнаячна дре­
ха, закопчавана отпред, обличана над ризата, също така дълга, tto за­
творен*. Според спомена на стпрн хора по-рано и по-възрастни момци
са ходела в afin, .Е х е , лбенвн за женене вече, а с абл“ е запазен нзраз
в I ]азарджншко,
hтора разлика е а покривката на ].та вата: у м ъ ж ^ тя е Ko.i ruкг,
■i ) жените --- б»ла или от др>i цвят кърпи, която е съществена особе­
ност дори и при комбинация с едно нлн друго шаЕтковндно дош-лнс-
нне.
На свой (*‘д е разликата въз фризурата: при жените имаме винаги
дъл! и кое в . сплетени и спуснати откъм гърба, а у мъжете по-ниско или
по-високо острнганп. До кран пя турското владичество мъжете са но­
сели перщЬ* нлн уомбас -— гю-дълга к о с а н а върха иа главата, който
шшякогг е Лил и сплитан. Мустаците за м ъ ж е т е са били задължи­
телни, Ь т я х те са се дори клели, К о г а т о са се оправдавали и р в н е п р а ­
вилно обвинение: ,Да ми обръснат мустаците, ако съм направил това
и гова." Редом с носенето па чомбас възрастните мъже са носели н
<1ъ л с и 6 р ш * и . к п н т п обичай ее и ^ ч т а в н н а п -н е ч е с л е д 1 8 7 8 г. Брадата В
някои случар е оставяна церемониално при навършване на G0-годиш-
иа иъзраст-
Нднаквост в облеклото на чъже а жени съществува преди всичко
в обуването на краката. Зикно време и едните, и другите обували чо­
рапи или навивки (иавуща) и отгоре цървули от сурова говежда, би­
волска или евннека кожа. Приготвят rit сячоръчно от продълговати
правоъгълни или закръглено нпрязапп откъм краищата късове кожа.
Може да бъде .закръглен само единият край. Н зависимост от тези форми
на кожата ct> получават два тнма цървули: с остри върхове, наричани
у р у ш к и (обр. 15S а), или без върхове — в р т & ш х к и нлн ио-рядко м и ш ­
к и (of>p. J58 6). Раз простра il ев нето на двата типа е еднакво с разпростра­

нен и ™ на чернндрешното облекло (ypÿtwume) и на белодрешното об-

лекло (връвчаннит)?), и то маА-вече в района иа женската двунрестнл-
че на носни. Нръьчанкнте постепенно отстъпват на урушклте, като на
мгпа остават по-дълго време у жените.
* М И Г С Т В Ь II А К У Л Т У Р А

/5,?. Народни облекла о т Заплака Л ъм и р х * (е м м пие

о т Никола О бражлнсщ . 1862)

Кшглонното означение цървули е разпространено в по-Г’ пикни

4*4 н>> Ьълглрня — на изток н на юг. Н районите, в които а ииг'■т
ш кн. обаче владее названието опинци, оп-Анки (сд. ч,
тъ н ъ к).
Ц|.|)и>лите се обуват обикновено върху плетен» дебели вълигг.и
н.щ върху напити около стъпалата п но-внсоко дебели ч и.и
м I п (• щ вълнени нши и или т.вущ а. п р и стан и с върви или реч м и
1|»мн п1 на чорапи е повече празнкчно, а на навои — повече всеки-
юн «но Майните са присъщи на мъжкото облекло, но съществуват
к|>1М1||(н, 1лайно в районите ма белодрешшпе носни, гдето жсииге носят
и .и и. ч* шуми н|н че н наьуща. По-късен етап и изпушеното (Лшимт-
ия крлклти \ жените и мъжете са нзкроените ки.щуни (или колци) от
| мн п .1 ,11Гн |,| пълнена тъкин. Калкуиите са със стъпала и горнища, кон­
 I Т I I О Г l> A * И Ц II A I» Ь Л 1 Л 1 М 1 И

то стигат до коленете. В някои наиаднк български краища жените

носят плетен» колци — чорапи без стъпала, конто са високи до коле­
ната. Също такива калии, ушити от бял шаяк и наричани дйзове, са
носели мъжете и Ннкополско л другаде в Северозападна България, га­
щите на конто са били къси до коленете н с широки крачоли.
Общ за мъжките и женските облекла е пбясът. който обикновено
е от домашна вълнена тъкан.
Напълно еднаква за женн и за мъже е най-горнзта дреха, пред­
назначена за дъждовио клн ветровито време вън от къщи. Това е т. нар.
г$ня (ямурлук), небе, опанджик, Всяко семейство притежава обикно­
вено една такава дреха, обща за всички, и се употребява от онзи, който
има най-голяма нужда в даден момент. Гунята е от дебела кози нива
или вълнена тъкан, много добре затепана, Най-често бниа без ръкави,
във вид на пелерина, н е снабдена с качулка. Fi И почна България яма
и с ръкави, а в южнзта прнродопска част (Първомайско, Харманлий­
ско) е без качулка и без ръкави с дорамнн отвори за ръцете. При тия
гуни има два основни типа кройки’ единият е саичен — с отвесно сшити
непзхроенн гръб н предници и с клинове отстрани. Другият е съшит от
хорнзонтално наредени неизкроенк платове (к, V III 7). Първообразът
на втория тип е т. нар. родопски овчарски шал, който се състои от съ­
ш и т и един до друг хоризонтал но два неизкроенн плата (к. V III 8).
Особено голямо място заема Kéèemt> на настнрите в западните ра­
йони на Родопите (Доспат и Чеч); състои се в простото сшиваие на един
прегьнат плат (l.ré x l.3 5 м) по начин, колкото да се образуват ра­
мпи-, а иа средата в горния край се пришива качулка от друг къс на
на този плат (к. V IU 7а). Големите размери на този плат се дължат на
това, че е изтъкан на пряв спим.
Връзката между днешното > <старото българско облекло не може да
и демонстрира в подробности. Липсват п. елени и нкоиографски доку­
м е н т и . Византийският стил, конто е намерил отражение в стенописите
и миниатюрите ог средновековието. твъ?д>‘ много е замъглил ннкогаш-
н а т а реалност.

1_4, ,М ъ ж к о т о облекло у българите е бе.юдрешно и чернодрешно спо*

|лд ц в е т а н а г о р н и т е дрехи. Разликите в същност са много Яи-дълбокк.
Пи в т я х има и общи особености, конто им прндлит значителна бъл-
г а р с к а специфика. Освен кожените калпаци и обуването с цървули
г д и а к в а при тях е н ризата. Тя е винаги от бяло платно с туникооб-
рачна кройка (напречно „poncho"), дълга е до над коленете, има ниско
н л н високо огърлне и дълги до китките немного широки ръкави с ман-
|ш ги з а младите и без маншети за старите мт.же. Често пъти мъжките
р и т с а украсени с везмо по огърлието, покрай лазвекия разрез или по
р ь к а ь н т е . Различията са повече в означенията на дрехата: предимно
кпшу.м у белод(ч*шковците н риза у чернодрешкопинте. В съответните
р а й о н и т и я названия са н п р и женската риза. Обща традиция у мъже
и ж е н н е и неносенето на долни гащи. Интересна в случая е втората гор-
и и ш ие Т И К »I А К У Л Т У Р А 1У7

f f f , AooiVu на м ъ ж к а р и м (И хт и м а н, 1929). — 155. Г у н я от Девит ко, 1954. —

( lf> Ямурлук ( ., Момчиловци, Смалпмско, 1953). — 157. Я м ур л ук (с. Устрем,

и II4олгр<*0‘ \о, 1959), — 158. Кройлч на цьрлули: а — е връх, 0 — бе* връх

*м ри ui от посинено платно и с кройка като на долната, носена от

Льн прите в околностите на Чаталджа (до Първата световна война) н
пмрнчаиа ромба,
Мсичкн мъже носят широк до 20—30 см н дълъг до 2,5—4 м вълнен
‘\'Ч, (или йпас), най-често черен, тъмночервен, по-светлочервен илн
•I.4MIH MII Пояси с бял нвнт са изключение. Съществуват различия и в
мйчннл и.) опаспането на разни места. Пастирите обикновено опасват
inMi. iMHT'vitiO върху тъкания пояс и кожен, наричан cu.iix. Последният
. I | 'минни прегради, служещи като джобове. Вместо силях често опас-
Mt m.pxy вълнения пояс тесен рсмйк (колан, каиш), закопчавам с
нЛньмошмн тока (илн белчуг).
Ш ипката (гугла, калпак), която носят мъжете, е от агнешка илн
пич» iw *a. полусфернчиа илн цнлиидрпчна по форма със сравнително
«инин> остригана вълна отвън и кожена подплата отвътре. Цилгш*
форми са с плоски или с конусовндно издължени дъна. Те
■
>> обикновено не са носени с издърпнане нагоре, а биват нагънати
tnKii, ос приближават до плоските. Ако издърпването все пак се е
н|мпг m. и» е било най-вече но време на дъжд, за да нс се събира в гъи-
МНГ ИПДП
( »I т-н п.г сламен» шапки лягно време в някои южнобългарскн
 '- * в ЕТНОГРАФИЯ НА и ъ ;и ЛРИЙ

/ Îÿ, Л ^ о й я;[ на ч Гшир/ . (И х т и м а н , 1929), —■ 1ВО- К ръйка кл д я я а и (ч п с гн н So 1921

t . о т б ъ л га р и в е. Е р м г н ч к ь о й . У зу н к к м р и й с ь о . — 161. К р ойки на дом ии р б ъ л -
iA i J ÿ i t г. ат е . Д o jn y r itp t. Д т а в м ч к о . — 162. КроЛка на б*нев' ?ци (е- Б о я ­
на. С оф ийско, 1917), — 163, Д л и й р н ой1 е - S p ttiH H vu a , Cûh S ohcko, 195 b

краищ а м ъж ете и о к р н м т главите сн с обикновена джобп* кърпя. Ш -

■K i Æ i n ü от политически обстоятелства П ред м и н а л и т е жно№ ^ û it ,ia и
j ['Л л п ц н н г а > тр акий ските българ н да с л а г а т на гл ави те си н чернени
cow , па дя ун и ва т о ко л о ти х сарЪци, т, е. ч е р н и пояси като чалм и .

Гащ ите при б&ладрешните носии са тесни с крачоли, плътио

iif ■u.intii .i-ш догоре1. Гориата им ч:*ст Ht сс избира при стягането и около
гн.юто, макар че стаяа с лщ нчк (ремък нлн п;>ьо). навъркн в нарочен
 199
И II I I I Е С Т И Е II А К У Л Т У Р А

лV 'р»»» 1НВЛ ивтгр«"* *||г- *“™р" }•, е. ».

К[41Я на дрехата (наречен учкур), както е и при чернодрешнкге

I орннгл част ил Лолод]>си1ните гащи е глктха и с по-къса (ниска)
II .и-дпвие на което д(>ехата е нристягана отднре в кръста.
|к , н шкдкаремната част (ойр. 162). Този тнп гащи най-често
I нчл Ггтъргци нлн бревгн£ци н по-рядко чеишри.
и |м)ц. гр\ктнннп гледище белодрешното облекло се характери*
< ....... . по-широка кройка на останалите горни дрехи.
н,ии при 1>1ч е неразкроеп н почти нннаш е без яка. Горната
200 стногрлфия на ь ъ ,1г л р 11я

част не приляга така плътно до тялото, а е разширена с прибавки на

странични клинове, Тя е същевременно и по-дълга, като задминава
значително пояса, а в някои случаи дори стига и до под коленете (обр.
16-1). Поясът ттри белодрешного облекло се опасва стегнато, внимател­
но надиплен около кръста, като често е пристягай и допълнително с
тесен ремйк. Поради това, че преднината на беневрецнте се връзва нис­
ко, ризата се ьнжда на корема между пояса и беневрецнте. Горните
дрехи могат да бадат л без ръкави илн с ръкави да лактите, и зависи­
мост от което носят различни названия: мснте. долактйнка, долакте-
ник, дорбмче, а с оглед на дължината — голема дреа, долама, глухчб
или късачс. наричано още гсшшнйк. В някои места чентето, долактан-
кята нли дорамчето са обагрени тъмносиньо илн черно
В зависимост от цвета на горната дреха (меитето и неговите раз­
новидности) и от някоя украси по нея, от дължината на горната дреха
и от това, дали поясът се опасва върху ней илн под нея, прн белодреш-
ннте носни са оформени следните разновидности: Софийска» Трънско-
Радомирска и Северозападна българска белодрешна носия. При Со­
фийската отличителни особености са: сравнително недългнте менте и
долактеннк, значително клнняти с тъмен цвят п украсени с бяло ли-
неарно везмо, пояс син. Па беневрецнте има наколенници (колчйци)
с бели обтоки, ризата с богато везмо на пазвата, яката н маншетите.
Трънско Радомирската — с дълго дорамче (илн долактанка), пре­
пасано с пояса, който е тъмночервен илн по*ясночервеи, При това
дорамчето н беневрецнте са украсени по краищата с черни гайтанн.
Северозападната бъ.1гарска носия е с дълго значително клин,по дорам­
че (илн долактеннк). оставащо винаги незапасвано. При мен съществу­
ва н литна форма с нп-шнрока н права кройка на гащите от конопено
нли намучио платно с извадена над тях н препасана с пояс риза. През
X IX в, н в началото на X X в. само у белодрешковцнте с отбелязано
носенето на долна платнена шапчица, наричана подкапник илн ке.ге-
пош, а често н на подигравка калепдшка.
Към края на второто десетилетие на X X в. белодрешиото облекло
е сравнително добре запазено и Северозападна България с граница от*
към изток и юг от устието на р. Искър но течението му до Червен бряг,
през Луковнтско н Ботевградско, ятточно от Софийското поле, пзточно
и южио от Самоковското поле, млно от Сганкедимитровско и северно
от Кюсгепднл до границата с посока към Кривоналанско (к. V IП ),
В някои места на Михайловградско, Берковско, Белослатинско,
Ориховско н Нккогюлско влизат и някои пронвн, съществено отклоня­
ващи се ог най-характерния му кройчен белег. Това са т. нар, много
широки бели димйи, къси до коленете, каго в дол пата част на краката
44- слагат бели вълнени дйзове (калии).
Сред този сравнително голям обсег на белодрешного облекло мъ­
жете в Слнданска околия имат по-особена носия — обуват през зимата
итдслин крачоли от бял тъкан вълмси плат (обр. 1(х1. к. V III 6), прнлег-
II.им тисио към краката н прикачвани с връв илл ремък към пояс-
1-1 III I СТИЕ МА 21 П

164. Носии от Софийско, 1924.

<»ма *(>■ I Нлрнчат ги дзйлри нлн ногбтщи (р!. 1.), Този остров е в една
мА*«н I < множество други остатъци от старинен славянски бнт и култура,
ии, ■» I]•\са страна, и с много също така старинни средиземноморски
.... рглнкти.
IИ I ипцгге и чернодрешния комплект се отличават с много широка
*1>пЛм щ поленете нагоре, п от коленете до глезените крачолите плът­
ни мрмлиигг до краката. Широчината и горката част се постига чрез
I IIIконе нлн четвъртити вставкм. Г1о този начин най-често се
♦и--ц1М11К дреха, които няма специално предна и задна част. а може- да
202 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

сс облича. както попадне. Привързването н към тялото стана с връв или

ремък, иавървен в нарочен подгъв по горния ръб — учкур или «ърку-
:щн. Нследствие на това о&чечената дреха се лавира на множество
гънки и придобива характерен р и д на шалвари, чието дъно у писва по-
вече или по-малко отпред, отдире или между краката. В различни
места тази дреха се нарича потури, чсшири, иш.№ари, гащи (р1, (.).
Върху ризата се облича плът но прилягаща безръкавна дреха, без
яка, преднините на която се закопчават от горе до долу и полите й се
пъхват в потурите. Най-честото название на тази дреха е елек. джа-
мш)ан или запасали ик.
За по-студено време и като постоянен комплект на чернодрсшннн
костюм се облича т. нар. абй (абйчка, салтамарка, аджамка. гриш) —
къса до над пояса пишем а дреха с тесни и дълги ръкави, силко при­
лягаща до тялото, отворена отпред и предниците й не се допират.
В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбсп плат и
отделни подмишченн оставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка
н пе се запасва от пояса. Типологични тя прилича напълно на жеисмгге
турски джимидина. обхващащи тялото едва до под гърдите.
Поясът при черното мъжко облекло е значително дълъг и е по-
широк от пояса при белодрешконинте. Опасва се с постоянни тенден­
ция да покрие по-голяма част от корема, ие така стегнато н надиплено,
камо при първия иш, дори явни халтаво и усукано, като се спуска нис­
ко н върху седалишпзгта част.
По т р з н начин се получава характерното очертание на чернодреш-
ното облекло: в долната част на тялото разширено, в горката — плът-
но. стегнато, прогивоположно па белодрешното: горе разширено, долу
стегнато.
В зависимост от широчината на потурите, от начина на стягането
на пояса и от другн някои (главно колоритни) особености в отделните
дрехи съществуват много варнанни чернодренши носни от локално
значение. С подобни различия се означаиа, от друга страна, и класо­
вата принадлежност.
Черните дрехи са украсявани най-често по съединителните шевове
н по ръбовете — покрай джобовете, ръкавите, крачолите, яката и пр.
с черни или сини усукани върви, а през X IX в. с фабрично изплетени
гайтини, Количеството на гайтак по дрехите понякога е извънредно
голямо и показва арвстократизъм или лнчна вкуоокщина.
В територията на България, заета с чернодрешно облекло, по-
специално до посочената гранииа на белодрешното, се срещат носнн с
черен цвят, при конто потурите са по-широки от беиеврецито, но по-
прибрани от типичните потури й се наричат димйи или потури (Пле­
венско, Пнкополско, Панлпкенско, Ловешко). Останалите дрехи (къ-
долактанка, долама) са често със значителна клинатост и по-дълги
от съответните аба и елек в източните области. Клинатостта на абата н
сравнително по-голямата дължина, отколкото при обикновената аба до
края на първото десетилетие на X X в. бе много спазвана най-пече в
ВЕЩБСТКЕНЛ КУЛТУРА 203

1$5. М ъж ко облекло о т Ю ж на България. 1951

старческото облекло на Западното Средногорие -Ихтиманско, Пир-

лопско, Пазарджишко, Панагюрско, Карлопско. а на изток в Преслав­
ско, Поморийско, Сливенско, Ямболско, Карнобатско, Айтоско и у на>
селението на Странджа <о6р. 166). Димни като летни и зимни дрехи се
носнт и от значителна част на южнотракнйското население с особена
прана кройка, в които е налице една от наЙ-първнте конструкции на
I ащитс.

I I нпаки нчнп и терминологично облеклото на жените е по-богато

ш мъжкото Ри юта има две мъчително различни кройки Пай-нш-
 1-1ИИ1 ( ' А Ф Н И ИЛ Ь Ъ .| 1'А1'И*

краища ппд гушата и завързването нм пак отгоре на темето, а така също

и забраждането с фске.г (нлн факел) в Софийско. 11ри тозн случаи кър­
па ги ос етнга около главата, като страничните н краища» кръстосани,
остават пол средния. Кърпата при тила се забожда в косата с голяма
игла <обр. 164). Мри стягането кърпата сс изтегля към средата на те­
мето, та се образува един вид чучул.
Характерно за кякон носни е завеждането с месал, който е дъл-
го '1 3 XI бяло платно в естествената сн ширина (40—50 см), украсено
с шевици и ресни на двата края. С него се покрива главата, а често пътн
н гърдите. Краищата се срещат по различен начин откъм гърба, отпред
или на раменете. Някъде единият край сс закрепна върху главата,
като се показва шевнчката за украса над челото. Това забраждане е
характерно за носните к Габровско, Дряновско, Търновско, Еленско,
Шуменско, Повопазарско. Провадийско и Поморийско <обр. ]73).
Забраждането, обикновено нлн с месал, на много места стана с ко­
рава подложка непосредствено върху косата. Ти ви дана и л ю з и и на под­
ложена шапка. Такова забраждане има в Троянско, Тетевенско. Ло­
вешко н Чирпанско, гдето трнъгьлно сгънатата бяла кърпа е метната
свободно върху привързано отгоре на главата рогче от животно или
дръжка от кратуна. Такова рогче се правп от парцали, еднн вид кок на
пърха на главата. Върху него е преметната била кърпа, дългите ресни
па която падат по раменете (Беломорска Тракия). В Русенско н Тутра­
канско отпред на главата се връзва корава подложка, подобно на две
рогчета, като върху нея се привързва пъстра цветна кърпа, образу­
ващи стрехпчка над челото.
Към шапковндннте забраждания с подложки спадат и т. нар,
сокаи с месали в Габровско и Търновско. Подложката при тях е кръгла
или елипсовидна дъсчица, закрепена полегато нлн почти изправено вър­
ху главата (обр. 173). Върху мссала в този район между многото ме­
тални накктн се слога и пранелник (нлн кръжило) — един вид сре­
бърна или позлатена бронзова диадема.
По-забележителни нлн даващи характерна линия изобщо на ко­
стюма са забражданията с подложка и Ловешко—Свищовско и Плевен­
ско— Никополско. Подложките при тях са от по-големи размери — дъс­
чица. картон или лъконндно свита пръчка. Тия подложки са закрепени
обикновено фронтално върху главата подобно на ор«»л н покрити с кър­
пата; те придават известна помпозност на костюма, както и при сокан
в Габровско- Търновско. Друг случай на доминиращо по подобен начин
в облеклото забраждане е т. нар. търпбш (нлн качул) в Карнобатско.
Тон се състои от плитка, пол усферична таячия шапка с висок, разши­
ряваш се нагоре н малко напред издатък, приличен на обърнато нагоре
конско копито. Шапката е превързана над челото с пъстро извезана
Върху цялата шапка с издатъка е наметната голяма бяла кър*
па (1,50 1,50 м), дралирана вьв вид на сенник над челото и падаща сво-
бодно по п.рба, II аи-отгоре сс поставя букет от изкуствени цветя.
Най чести подложки под забрадките са същински филцови или пле-
 И I Щ I! С I II •: (I А К У Л Т У Р А

и нн ШАичмии, нпдобнн на <|к*счета или цилиндрични. Някои са с из-

|<|.»и» и дъното околовръстен ръб. Понякога шапчицата се дооформи
||||||и’1ннпм|и> с превръзка отпред. За тази цел някъде служат и сплит*
I 1>к <*I коаме Пил случаи, когато вместо шапчица се превързва само
■»и н. нуканл кьриа или шапчица с изплетен над нея ореоловнден
|1М<|||.1« I >1141111 |им подложки дават една или друга външна форма на
►|Г>|1..,ц ( ни го. Ги I да нравят впечатление с рязко очертани особе-
н<*' III
« ,|М1и |т||(м н.1 шапка, нгпокрннаиа с кърпа, е носена от невестите
н ч 1.1ши нкгпп 1НК1.Ч края на X IX в. на запад от Софийско. Това е
166 Кройки на мгжка абе (с ветрен, Памрджишки, 1940). — 167. Кройтг ма
чг-мка аба (с Горна Малини, F лчипелинско, 1940)

роко разпространена е правата (туннкообразна, напречно poncho)

кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до гле­
зените, с дълги, широки н отворени в края ръкави и най-често обнлно
украсена с везмо ло полите, пазвите н ръкавите (обр. 1Б8). По-ограни­
чено разпространение има бърчанкити риза (обр. 170), позната сачо в
Северна България н при двупрестилчення тип носим. Предният и зад­
ният плат при нея не са непосредствено продължение един на друг,
а са отлеЛИН. Завършват при огърлието н със ситен набор образуват
otl/'('j за врата. За да се получи необходимата ширина, н областта на
ранената се прншпдо между двата плата на тия места по една триъгъл-
н.1 оставка, а клиновете са’ със сравнително широки върхове и се съе­
диняват с ръкавите, Оснен това в ъгъла между ръкава и клина се слага
п допълнително четириъгълна вставкз, която, както и «араменната,
се нарича лбтица, а.ипйца. Тази риза има стойност н на горно облекло
през лятото, тъй като върху нея в юрната част на тялото не се облича
Лруга дреха. Затова е и извънредно богато украсена с везба най-вече
но пазвите, ръкавите, дори откъм гърба. Бърчанкнте имат мазяен раз-
1>ез по средата или отстрана на гърдите. Тия особености не са тери­
ториално разграничени и не би могло да се каже, както преди, че на
запад от Янтра бърчанкнте са със страничен пазвен разрез, а на из­
ток — с разрез по средата. Сравнително често е и полумажнетното на­
биране на ръкавите прп бърчанката. Само слораднчно се срещат женски
ризи и с други кройки, като напр, ризата с п.ш/тм, носена в някои
села на Видинско, което може бн е по-ново влияние на града. Жен­
ски рнзи с презрамки в селата не са известни в традицията на бълга­
рите и се носят едва а най-ново време също като градска мода,
133. При и забраждането докъм края на X IX в. у бълга­
рите е спазвано строго правилото, според което момще в топло време
да ходят с непокрити глави, Затова е обръщано повече винманне на
нчпиането и сплитането на косите, конто са оставяни винаги дълги.
Прическите са обикновено три вида: а) Сплитане в коейнник. кой го за-
I II. Щ 0 С Т II Е II Л К У Л Т >' I' Л

168 170. Кройки на женско риза; (г. Живково, Нхтимчмскг>, 1917), — 169. Крой-
т «и тнеиеса pu.ni от е. Дметаки, .Човешко, 1918, — 170. Кройка на женска ри-
■и от с. Дее могили. Русенско. 1929

«пчва от тила или обединява множество малки сплитки от двете страни

над ушите н се спуска откъм гърба; б) двусплитно вчесвано със спуснати
I ьщо по гърба сплитове. И при двата вида косата се разделя ни пран
п ъ т, т. е. на две симетрични половини, като се почне от средата на чс-
.игго; в) на много сплитки (редици), спускани по пьрба. Обикновено е
1пазено условието броят на момините сплитки да е тек. Омъжените се
тли тат на два сплита или иа повече, но винаги чифт. Снмо в [н‘дкн
I IVчай при женитбата косата на невестата е бвла отрязвана (Силн-
* |репско, Преславско) или подрязвана на бретнн (Сливенско) и у мало-
.13Ш1СКИТС българи. Подрязаннте коси в Стнвенско са и силно почерню-
влин (пбр. 171).
Съществено отличие на омъжените женн е било забражда него:
|- нарочи а кърпа се закрива напълно косата к.и| се оставя да сс внж-
г ограничени части от нея Особеностите на забраждащото иа много
мен-гл са силил подчертани н са най-отличителен белег на носията.
НаГ)-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се съ-
^I ■■н с бяла или цветна забрадки от широк квадратен (към 1 м) тькък
■ | /||н1чен плат, прегънат по диагонал. Средният от така образуваните
1ри ньрха ибпива сплиткюе* а страничните, промуши ати под тях, са
ш шгкатн нагоре и вързани един за друг иа темето на главата (обр.
I ч Точи начин на забраждане постепенно измества всички други по-
> ■'.пнм 11и е.и-ментарна форма от това забраждане е оставянето нн
м.рпптл прост» прикрепена към главата, като трите н върха падат
' еднн отдире и двата други отстрани — из много краища на
Юмнл България н в Благоевградско на запад. Тези случаи се увели-
ч г .ч . мчато кърпата се иамнта не направо върху косата, а върху
■ММгна на главата шапчица. Това намятнне е пипече за лятно време,
г *(рити инк г иа тпна забраждане е прокарването иа страничните
^>8 ЕТНОГРАФИЯ НАЬЪЛГАРИЯ

171. Народни облекла о т Сливенско, 1924

т. нар. каицн — конусовидни шапчица. образувана от набрано в еди­

ния край дълго сравнително тясно н броднраио платно. По същото
време в Ломско само младите невести са носели внсока кръгла карто­
нена шапка, малко по-широка в горкия сн край, облечена с бяло плат­
но н обкичеиа с металически и други украшения, а отднре прикачена
като ешарф правоъгълиа кърпа. Във Видинско (в някои само села) е
носен разсуюл плитка кръгла шапчица, образувана от дебел кълчи­
щен кръг и увит около него пъстротъкан ръченик, единият край на кой­
то. добавъчно извезан, пада свободио отстрани (обр. 175). Разсучалът се
носи прикрепен с игла. накривен над едното ухо. От типа на разсучала
е н шапката у банатските българки (обр. 176), при която вместо кръг има
подковообразен свитък, краищата на който оформят един вид рогчета
отпред, В Силистренско младите жени са иосели т. нар. гребен — шап­
ка от вкоравена тъкан, върху която е пришито също тъй кораво укра­
шение. приличио на петлюв гребен.

134, Пакнчването на главата у девойки н млади жени стана обик­

новено с градински и полски цветя, затъквакн зад уши, на ухо с цвета
напред. При забраденост цветето се зитъкш отстрана под завързаните
краища на забрадката. Само на малките девойчета майките нзплитат
напролет венчета от полски цветя, за „да се радват“ , и ги превързват
Н Е( Щ Е С Т В Е И А К У ЯТ У Р А 209

172, Обикновено забраждане. — 173. Забраждане е месал (е. Боженци, Габровско,

« края на X I X в.)

над челата им. Често и любимо е украсяването на гла пата с птичи пера —
летлювк или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши
пера, боядисани червено, зелено и др. Обикновено по-сдрите пера се
затъкват отстрани или отдирс в тила с върховете нагоре. Накит от та­
кива пера, пришити към платнена наичка през челото (във Врачанско)
се нарича крон<)йл. За по-тържествени случаи, като венчаване, сгодя-
ване или за голям празник девойки и млади жени се украсяват н с по-
скъпн паунови пери, Паун-перо като накит е възпявано в народните
песни. От голямата популярност на птнч»гте пера за украса на гла­
вата е останало и общото означение за изкуствена китка за някои видове
сребърни накити за глава — п4ро. Характер на висока открита отгоре
корона км ат някон истински венци от цветя — босилек и др- (Софийско,
Пазарджишко). Във връзка с традиционния начин на накичване е н не­
вестинският венец с високо изплетени като ореол цветя, слаган над че­
лото; най-развитата му форма се среща в Софийско. Гснегически този
венец е във връзка със сокайнкте забраждания или със забражданията
с ореолоподобна подложка в Свищовско-Ловешко и др.
Почти навсякъде се употребява думата забраждане за всички слу­
чаи, при които върху главата се слага кърпа, която пък се иарича
забрадка, браденце, брбдя. 11а някон места съществуват и названията
ръченик. кЪрпа, вързало, кърпа за гла«а, тестемель, ишмйя, ишмлйя.

14
210 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б И Я

нем^р. деми. яяма, аглък. тш.г&н, махрама. шал, мандйм, които се

отнасят повече до различни по материя или колорит фабрични за­
брадки.
До края па X IX в. необходимо допълнение на вчесването » забраж­
дането прн всички типове женски носии е бил косичмикът ( косатми-
к ъ т ), състоящ се от сплитки собствена или чужда коса, или пък от въл-
неин върви и гайтанн, които са стигали ниско до под коленете. Тия
сплитки обикновено са отрупани с металически украшения — сребърни
монети, раковинкн или мъниста. Порадн тежината сн коенчникъг бива
окачван на главата с нарочпо шапковидио платче или пък направо към
шапката (к а ш а та ) в Западна България.

135, В зависимост от горната дреха, която се носи непосредствено над

ризата, женските облекла са добре представени в три типа, заемащи
огромни пространства: двупрестшчен, сукманен и еайчен.
Двупрестилчсният тип се състои в това, че върху ризата се опас­
ват но една престилка отпред и отзад. По размери, форма и цвят в разни
мести те са различни една от друга и носят различни имена. Горката
част на тялото в зависимост от температурата може да бъде облечена с
къса или дълга дреха, с ръкави или без ръкави. Този тип заема почти
цяла Северна Българин, предимно равннннпта й част. Южната й гра­
ница следва от запад билото на Стара планина, след което през Бо­
тевградско по линннта Тетевен, Ловеч, Севлиево, Велико Търново и
южно от Шумен стига до Провадийско, отгдето отива по посока на Си­
листренско и скоро се изгубва.
Прн това облекло се носят двете кройки на ризата. Освен това прн
него съществуват разлики по места главно на задните престилки, кон­
то на запад са сравнително много къси н силно набрани, тъй като се
състоят от дълъг до 15 лакти плат. Към нзток дължината на задната
престилка се увеличава, наборът намалява и изчезва в най източните
райони, а в дължина стига до полите на ризата, до глезените и е на­
пълно гладка и опъната. При запасана предна престилка задната при­
лича на фуста. Същата последователност съществува и в колоритно от­
ношение: колкото се отива по на запад, толкова задните престилки са
по-пъстри, с преобладаване ла яркочервен цвят, а колкото по на изток,
толкова постът им е по-гьмея, а в Провадийско — напълно черен.
Предните престилки на запад са значително по-тесни и по-дълги,
порадн което рнзата се вижда отстрани между двете престилки, а на
изток не се вижда. Предната престилка почти навред прн този тип об­
лекло сс нарича престилка, а задната различно: в най-западнпте ра*
йони вълненик, по на нзток ярешка, завееха (Ломско и Провадийско),
пещемйл н тъкмени* (вече към Ловешко-Ннкополско. след това в Си­
листренско. Разградско), кърлямна (Русенско), окрея (Преславско).
Някои горни дрехи у мъже н жели в района на двупрестнлченото
облекло са едлаквл по цвят, кройка н названия. Ако има някаква раз­
лика, тя е незначителна и се състои само в по-голямата украса на жен-
X I III К С Т в Ь Н А К У Л Т У Р А 211

171. Щ е н а о облекло от Ле^игачко, носено преди

1923 г

175. Рисучял (Поло село, Видинско)

»ми* Д|ч‘1н. Такава с дрехата глухче (гльдче), наричана на места ^о-

рмм« нли късачг. дълга д о коленете и без ръкави, със значително ши-
1>>мн ммнонг от талията надолу (обр. 177) нли с къси ръкави до-
т и пик. ()(>штанка, сглчбница или км и ш й к, както и с дълги ръка-
 ЕТН01ЯЛФИН Н* БЪЛГАРИЯ

ин - ръкавница. дреа. Също тяка общ е и късият или долният кожух.

Твупрестнлченого женско облекло е йогата с везмо глзгшо по ри-
*ин-. по белите и почернените вече късачета, дилактанкн и др. — при
1п. |\uttrre на клиновете н го пазвеннте нм части н сравнително по-сла­
бо по полите на двете престилки.

136» Сукманеният тип носи названието си от сукмана — дебелата

вълнена тъмноциетна дреха със затворена туннкообразна кройка като
на ризата (обр. 178—180). Най-често сукманът е без ръкави, но има
и с дълги ръкави (Среднородопско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-
Самоковско). В редки случел има летни сукмани от бяла конопена или
гшмучна тъкан (Трънско, Малкотъриовско и Дедеагачко). Най-посгоян-
иото наименование на дрехата е сукман, или чукмйн сукно и само в ог­
раничени места се нарича «илненик (Среднородопско), лптЛк и манб-
фил (Трънско) нли фустан. и то главно с оглед на по-особените му
форми.
Разпространението на гозн тнп женско облекло заема широка иви­
ца на юг от двупрестнлчсното — от западната граница на страната до
Черно море. На юг границата му включва Трънско, Брезнншко, Со­
фийско, Самоко: ко, след което върви по се&сринте склонове на Родо­
пите, като п Дсеяовградско свива на юг п обгражда Смоляиско и Ксан-
тнйско, а след това иа ссвср от Пловдив и Чирпан н източио от Стара
Загора свива пак на юг, за да обхване почти цила Тракия нзточно от
^Марица. Откъм север границата на много места прекрачва в района на
двупрестнлчените носни, тьй като сукманът се употребява редом с двете
престилки като знмно облекло или само за у дома.
По-нава разиошгдност на този тип облекло е р<ж.ъеногт, появило
(х към край на X V III н началото на X IX а. в никон градове на Източ-
иа Българин, ог които, съответно прекроено, е минало в селата на Вар-
Н1-нско, Котленско, Сливенско, Панагюрско.
Ти;:ичнлта кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При
г.ошнрока тъкан клиновете му стигат до областта иа талията (обр, 179),
д(>! и бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишнич-
ното разширяване става с отделна нзрязка от плата. На много места
страничните клинове са повече от два (Пирдопско, Панагюрско, Карлов-
ски, Тгп иенско) Този многоклннест сукман в Пловдивско през първите
десетилетия на X X в. преминава в особен онд рокля. По-особена е
кройката на сукмана при еркечко-гал ич ката носия (Поморийско) и у
ра;ич .шини от тил две села във Варненско и Провадийско. Дрехата им
се състои от горка част — елече, наричана чапак, чипак, и долиа — поли.
( Хобеного в случая е и твърде високото подгръдно съединяване на тия
ЛИ', части. Тачи междинна между сукмана н роклята кройка, при която
шип всте и ръбовете на елечето отпред и откъм гърба са обшити с
била памучна шекичка, която с по-широка по полите, е в издържан стил
с гнената иа бели отвесни нанцн престилка.
Кроежът на сукмана, както и на всички по-старннии дрехи у бъл-
► »4 11 I «1 I Н.Е П А К У (Л 71> Р А

176. Носия на банатски българки (е. Бърдчрски геран

В лм ослат инско)

|«1'нч « 1и/>|>п1!Ц1дн с ширината на плата. В същност н ширината на

......... .. . ши <■ у с т а н о п с н а с н р и н и и п и т е н а с к р о я в а н о т о , според
|и «мк |и и« нгнчкрпепн платове с»- слагат клинове и штавки, кон*
ум «*«<•■ пмможно най малки отпадъци.
X *|'М«>" |'|«о «а сукмана е и това, чг н най-многото случаи върху
«ни • . |<| 1,1ч 1ччги* украсата на облеклото. Тъй като голямата част
|рк | .ми|*| при игго г мкркта, пазвата и полите му са местата на тази
к » )'« * |н- . 1-1 ща пргднмно с везмо нли с пришиваш1 на цветна сукна
■I »».-ни. (при някои <>1 югочнобългарските сукмани) или но ръкавите
и I |мн»н- IIм, Пьш иаш ко). Ногата е украсата на сукманите с изпли-
2)4 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

тапи разноцветни върви, таитани, а по-късио с разни ширити, плете­

ници иди дантели.
Характерно за сукмаиеиите носии е наличността само на предна
престилка (прегбч, ф ута). Във всички случаи ти е цветна, обикновено
рязко очертаваща се на черния фон на сукмана: червена, зелена, жълта,
дори бяла. Н някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. В
употребата й е вложен» мисъл колкото за нрактнчност. толкова н за есте­
тичност. В някои носни престилката се оказва най-консервативна част
от традиционното облекло, като се носи и върху по-модерин рокли.
В западните предели на сукманения тип обаче съществуват носии н без
престилки. Сукманите при тих са извезани отпред (Трънско. Софийско).
Тази безпрестилченост продължава и лд към изток — в Пнрдопско, с
почти никаква украса. Естетиката в тоя случай се изразява в обнлна
надиплекост поради многото клинове на дрехата.
За сукмансната носни е характерен н поясът, който в най-многото
случаи е дълга и широка към 20 25 см вълнена тъкан, обикновено чер*
вен, оранжев или тъмновинен Увива се гладко и стегнато няколко пъти
около тялото. Само при западните безпрестнлчени сукманенн носии се
употребява тесен пояс (4— 5 см), наричан зфнкя или колан, нли п ъ к само
еднократно опасваш колан със сребърни пйфти. При някои нзточно-
българскн сукмани поясът е и пъстротарен, с което се различава от
мъжките. Само на едно място, и то в ограничен обсег (Сливенско-
Нмбодско) се употребява тесен, почти въжеобразен плетен пояс, нари­
чан уйца (т. е. ивица).
За задоволяване на майчински нужди при кърмене поради огра­
ничения размер на прореза за главата при сукмана на българки от Де*
деагачко (фустан) съществуват две разгюркн по шевовете на гърдите.
Другаде това явление е сравнително често само при ризите бърчанки,
паз веният разрез на конто е също тъй ограничен или с страничен.
Н а и-постоя ииата горна дреха за хладно време прн сукманеното
облекло е салтамарките — по кройка еднаква с абата прн мъжкото
чернодрешно облекло. Разликата е само в «о бедната украса, а ако ие
е бедна, ти е със сърма (Среднородопско). При софийската носии знмна
нлн тържествено празнична дреха е черното дълго безръкавно менте
с изразително клнната кройка и недоннращи се преднини. По кройка
и украса в хълбоците то е подобно на глухнеш в Северозападна Бълга­
рия, от което се различава по ивят и по украса. От същата кройка е и
широко разпространеното черно джубе прн сукманеннтс носни в За*
падното Средногорие, което не е така украсено н е почтк само лраз-
ннчна и венчална дреха.
13 западните сукманенн носии кожухът е постоянна знмна дреха н
за жените, но само в неговата къса и винаги климата кройка, така както
е клинат и дългият до йод коленете мъжки кожух в тази област,
Роклената разновидност е характерен заместник на сукманспото
облекло. В много случаи формите н ясно произхождат отдругаде, под
влиянието на града през миналото столетие. В някои случаи обаче е
налице явно преображение от милгоклинсстия сукман, фактор за което
»«lUCCTHEHA КУЛТУРА 215

Iff /* 1 КроОки на горни женски дрехи; 177, Г лухче (с. К улат а, Врачанско,
fM / i I7H .'1ит ик (tp . Т р ъ н , 1929). — 179, С укм ан (с. Р адуил, Самоковско,
f* t* i ЩО М ш коклинсст сукман (г р П ирдоп, 1977. — 181. КичЛ (с. Косовец.
Ммм«« мрело, 1938), — 182. К лаш ник от Рамож хо, (1939)

» м..тг ftit гтремежът към роклената мода. Това личи в облеклото в ни-
и.щ |г щ около Пловдив и е панагюрската рокля. Друга контаминация
им« и » сукмана на селата Козичнпо и Голица (Поморийско), който е с
mi | чг пжоно корсетче чипак, отделно скроено и пришито към дол-
..... <м< г сукманена кройка на дрехата.
При гукманенлта женска носия е запазена и една от най-неслож-
мин |<1рцц дрехи в българското облекло — кича при еркечно-голич-
««"• hi» ни, както н при хасковската и първомайската женска и мъжка
и» «и и бил пият и по друга фактура на тъканта. Тя се носи почти по-
#1ням1«н щ.рчу препасания с престилка сукман. Приготвяна е от дебел
ч*|чи in. nu n плат с дълги ресни откъм лицето. Дълга е до над коле­
нни и г « кросна от един плат, прегъната в областта на рамената за гръб
н “ |" hi пил Предницата е разрязана по цялата дължина, като двете й
.... м пришити без носредството на клинове отстрани към гръб-
иии it i n < m t.iт-ни места за ръцете (обр. 181).
II бна три а дреха носят жените в Хвсковско н Първомайско.
216 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

137. Основсн белег на саичения тия, разпространен южно и западно

от сукмлцення, е соята — дълга, разтворена отпред дреха, като пред­
ниците й обикновено се мкопчапат в областта на гърдите. На разни
места саите са безръкавш! илн с дъ-чгк и долактени ръкави. Изработени
са или от едноцветна (черна, бяла. сини. зелена) или пък от пъстра на
ивици домашна тъкан. Препасана винаги с престилка, саята не се от­
личава от сукмана. ЗатоЬа н в случаите, когато е от сдноцвсгГем плат,
ти е украсявана като него'— главно по пазвите.
По кройка салта в много случаи е еднаква със сукмана с разлика
само в това, че предницата й е разпопена по цялата й дължина. Това е
особено характерно за по-дългите сан, приготвяни от дебел домашен
шаяк н от други тъкани (Радомирско, Кюстендилско и у малоазийските
българи). В останалите случаи предницата е от отделни нзкроени пла­
тове. съшити с гръбния при рамото,
Интсрсс със своята несложност е белият вълнен илн кознняв и без
ръкави к-шшмйк в Разложко (обр. 182), най-старкнен вид на саята,
запазен тук до края на четвъртото десетилетие на нашия век. В по­
следно време (преди 1940 г.) тази дреха е била употребявана само у
дома, а през зимата е носена под по-офиинална сая. Такива по-предста-
вигелни дрехи от същия тип в Разложко са забунят н аладжата —
от по-фини цветни платове, конто са също без ръкави. Напълно еднак­
ва с клашннка е абата от тъмносин шаяк, която служн за най-горна
зимна дреха в същите места.
Друга особеност на санчената носия в Разложко е в престелкята
от ивнчна пъстра вълнена тъкан. Съшита е от два хоризонтално сложе­
ни плата с по-широки нвнин, с килимени мотиви в двата края, Тази пре­
стилка е достатъчно широка да покрие пялата предница н бедрата
отстрани.
Покрай общото название сая. сагйа, по някои места се срещат и
кчфтам, гуня. грижа, гриш, бед£н, терлик, аладжй. Показателни са
означенията клашник в Разложко, гдето се употребяват също забун
и аба.
Иъв връзка със санчената носия на българите, изселени от Гюм-
юрджннеко, и то предимно зимния й комплект, при който саята е от
черен шаяк, е и употребата на т. нар. гахтан — дълги ресни от червени
дебело усукани върви, които се опасват отзад над саята. По този начин
се получава едни вид задна престилка. Тази особеност другаде се среща
само при санчното облекло на българи в Костурско (Южна Македо­
ния).
138. В системата на българското женско облекло се среща на твърде
малки островчста употребата и на четвърти — еднопрестилчен тип.
Той се състои в това, че пад ризата в долната част на тялото се обвива
една престилка, чиито краища се разминават в талията при една от
( граните — лявата, илн отднре. и при ходене ризата се вижда по-на­
долу. Тази прсстелька се носи от българомохамеданнте в Чепинското
г Н И III Ж С Т И К Н А К У Л Т У Р А

1 8 3 .Л я т ч я носия на б ъ л га р к а от Гю мюрдж имаш . 1932

корито и в Благоевградско (обр. 184). Под ризата при тази носия се

оЛличлт бели платнени г а щ и вместо шалвари. Престилката има на-
нь;пю ^дмакъа вид н украса като употребяваната широка престилка от
fti.ii пркнте п намиращия се между тия два района Разлог при саичната
И(и ня.
Кин НОСИЯ, неизвестна в други места на България, все повечесе
имамин като е замествана от саята н забуиа. Широката специфична
нрп |илка преминава у циганките, чергаруващи из Чепииско, Раз-
»■«км п Пазарджишко. Днес най-вече у тях могат да се намерят хуба-
«мм и,м ин от българките из Чепииско, продадени като остаряла
мода.
' I I'» | IIю <тг отличията на българското женско облекло при всички раз-
и са металическите накити (срв. златарство). Тяхното колн-

1 '
218 Е Т Н О Г Р А Ф И Я II» Б Ъ Л Г А Р И Я

честно е по-голямо при празннчното, не вести некого н главно младеж­

кото облекло. Но има накити, конто са постоянни, при всички социал­
ни положения и във всекидневието. Това са: те л ъ кът — металн-
ческа плочка върху женската шапчица под забрадката, обеците — на-
ушнте, гривните н пръстенът — на ръцете, н пантите (чапразите) на
колана. Има обаче носни, при конто отруиаността с такива накити е
особено голяма (Габровско и др).
Мъжкото облекло не е съчетано с металически накити освен у бога­
тите средн (чорбаджии, хаджии, свещеници, търговци и др.), които са
>потребявали броеници, кюстеци за часовници, пръстени, цигарлъин и
табакери. В повечето случаи при мъжките иакнтн няма пряко наслед­
ство от по-дълбока старина, С накитите се означава и класово го раз­
личие а обществото. Общо взето, класовото разслоение проличава най-
вече в изработката на облеклото от по-фини и скъпи материали, в по­
вече шевични и апликирани украси (зимните или някои мо-всекиднев­
ни горни дрехи са обшити или подплатени със скъпи кожи. кюркове
н в носсиего на сравнително винаги нови илн нензносенк дрехи) В мъж­
кото чернодрешно облекло в недалечното минало, главно до Освобож­
дението, много често облеклото на чорбаджиите и първенците се е от­
личавало с широки, миогоднплестн и с дълбоко дъно потурн. Дълбочи­
ната на дъното, стигащо понякога до земята, е съответствувала на бо­
гатството ИЛН на общественото положение на лицето.
Към началото на X IX в. в градовете започва да прониква и западно­
европейското облекло — както за жените, така и за мъжете. В средища
като Котел, Панагюрище, Копривщица, Сопот, Шумен, Сливен, Са­
моков. София и др. това навлизане е по-умерено н ннкъде. напр. в пър­
вите три града, получава по-своеобразен характер, като традицион­
ните котленска, панагюрска и копрнищс'нска носия се запазват с малки
изменения, а в по-големите градове— София, Пловдив. Варил, Русе н
др. западноевропейските моди се следвят все по-последовател но.

МО, Разпространението на българското мъжко и жснско облекло>

неговите кройки и термините при него. сравнени с тези на обкръжава­
щите ин народи и с облеклото иа другите славяни, говорят за истори­
ческите връзкн между народите. Установява се. че бялото чъжко об­
лекло у българи, сърби, албанци и у народите в Карпатите, отчасти и
> украинците има общо славянско начало. За това свидетелствуват и
означенията като гащи (етбълг, г^щи), рйза (стЬълг. р1-**). кажух
(етбълг. к»**рс*), пояс (етбълг. М*Л1Ь), гщхч* или дорамче, даьжтеник,
дн.шктЛнки, или названия на отделни части на дрехи, напр, ръкав
(етбълг. ГШ Ш ), пола (етбълг. П*л*; Н«С*1Ц1 >ум *в* I»*-* ЦКТК»; иими >
* п**-» (изен-м»), ногавица (сгбълг. >»г**1« и )р пазва (етбълг. "0 ,'(^ )(
крачил, огърле (етбълг, и др.
Черното мъжко облекло притежава всички формални и конструк­
тивни особености на турското ориенталско облекло. Съответно на това
се явяват и термините при него: пптури (тур, роки) и чешири, (тур.
и F. 1Ц F. С Т В Е H А К У Л Т У Р А 219

IRA. [:,дцопр*стил**ио женско облекло от Западна Бъл­

гария, 1948

чЛч (тур, aha), антерия (тур. entari), e.tén (тур. yelek), джама-
><i|* (тур, н др. Тази носия българите са възприеми след
У I V » нлАисчс в по-големите селища (н градовете) н и районн, гдето
 220 еТНОГРЛФИЯ НАВЪЛГАРИЯ

има турско население в по-голямо количество. Процесът за възприе­

мане трае до X IX в, и върви постепенно по посока от изток към запад.
По-комплицирана е историята на женското облекло. Едноп[естил-
чеиото и двуггрестклченото облекло нма непрекъсната общославянска
традиция. Сукманът обаче по всяка вероятност представлява по-късно
българско развитие от туникообразния кроеж на ризата. Тази горна
дреха е имала по-скоро и едно естетическо назначение. Но не е изклю­
чено началото на сукмана да идва и от традицията на някои от пле-
мената в прасланянската общност. Доказателство за повтаряне на сук­
мана в ризата се намира не само в кройката, но н в различни меж-
дннни функции на бялата долна риза у някои западнобългарски краи­
ща, напр, манофила в Трънско, и другаде пб на запад, както и белите
летни сукмани в Странджа.
Саичсният тип води и някои отношения произхода си от сукма­
на. Кройката на саята с напълно същата, нарушена от цялостния нре*
ден разрез, просто като продължение на пазвата. В някои места на Бъл­
гария в тази дреха се наблюдава отражение на античен балкански суб­
страт. свързан с византийския аристократически костюм.
Известни особености на женското облекло показват прабългарска
традиция. Интересно е, че такива белези са запазени повече в някои
райони на западни български населения. На първо място тук прина­
длежи покривката за глава, наричана сокай, и известни шевични тех­
ники и орнаменти, свързани с нея, както и с други части на облеклото.
Еднаквостта на сокайните части и шевичиите особености в тия райони с
покривките за глава и с шевиците, у маринци, черсмиен и чуаашн край
Волга (СССР) говори неопровержимо за стара прабългарска култура в
тия случаи у нас.
Не липсват в облеклото на българите и елементи, повлияни от
по-далечната тракийска и римска традиция, а и по-къспа италианска.
Топа личи напр, в наименован нето на грубата козинява или вълнена
дреха за предпазване от дъжд: néôe, кпбанйца или еуня и в т. нар. шал
у родопските овчари. Италианските означения като gabbano — дреха
за дъжд. и sciallo — шал, са също указания, в тази насока.

Л И Т Е Р А Т У Р А

U. Bernard, Elude êtiomologique rt comparative de quelques moti bulgrea concernant

le vttcnient et la p aru«. Pari», 1964.
Xp. Вакарелехи, Мъжкото облекло на бъдгаркте в Тракия. С б Н У L , 1963, с. 4 1 -
MS. — Българските народни носин (в: Български моск* сега ■ в миналото — от
Хр. Вахарелскн н Д . Иванов, София, 1941, с. 66— 148).
\ р . Вакар(лски и Г . Петк/м, Български народни носин (Цветна стенна карта],
Софни, 1941.
М . Ьгкова-Телйи.чо*а и К . Телбиям, Народи ата носия на банатскяте българи. Со-
4 «я. 1958.
AI. Велева, Котлевската косия. И Е И М I, 1953, с, 9— 62; I I , 1955, с. 3— 93. — Б ъ л ­
гарска народни носии. София, 1956. — Българската двуиргстнлчсна носа а. София,
1963. Едма българска забрадка, Сб. Ст. Романска, София,I960, с. 679— 703. —
За произхода иа българския сокай. И Е И М V I, 1963, с. 157— 170.
ЙЕШ ЕСТВЕНЛ ЮУЛТУРА 221

М . Велева н Е- .Чепавцова, Българскинародни носия в Северна България през

X I X а началото иа X X в. София, 1961.
Н . И . Гаген-Торч. Болrs река Vi одежда. Сборник Музея антропология и етнография,
Ленинград. X V I I I . 19Б9. с. 208-278.
П . Д ете», Женската носия в Старозагорския окръг. И Н Е М X I I , 1936. с. 125— 129.
Cm- Л . Което«, Останки от старото славянско облекла п България, Complrcndu»
do I V Congris des geographer е { ethnographer slave». София, 1938, c. 327 332. —
Радииярска носия. И Н Е М Х И , 1936, с. 33— 44. — Трънсжа носия- И Н Е М V I I I —
I X . 1929, е. 136— 148. — Бслолрешкоици и Северозападна Българи*. И Н Е М X —
X I , 1931, с. 73— 102. — Балканските цярвули И Б Г Д I. 1933, с. 221 226. — Со­
фийска носия. И Н Е М V I I , 1927, с. 14-26.
Г . Кр ъстева, Народната носия в Гюнбрене и Средногорец, Панагюрско. И Е И М
V I, 1963. с. 171-186.
К р . М и ятев, Царска корона в селска хижа. И Н Е М X IV , 1943, с. 15—48. — Б ъ л ­
гарският сукман. С п Б А Н L X X 1 , 19S0. с. 219 сл. — Произход и залез иа търнов­
ски« сикан, И Б А И X V I I . 1950, с. 71-83-
И. П. Прилипко, Етяокультурнн звязки болrap и схидних слова» на материали
оДягу. Кики. 1964.
Р . Сефтерски, Ямурлукът в България. С б Н У L , 1963, е, 369 — 403,
М , Тодорова, Разложка носия, Б Н I I , 15И1, с. 8 сл.
И. Д . Шишмамса, Към терминологията на българските народен носии С л Б А Н
X L V , 1933, с. 107-121.

X III. Ж И Л И Щ Е И А Р Х И Т Е К Т У Р А

141. Голямо е разнообразието н прн жилищната архитектура на бъл­

гарския народ. При характеристиката на жилищните форми и типове
тук не се включват едноделните първични случаи, тъй като те могат
да се причислят към категорията на временните колиби, макар че по­
някога едноделните жилища са се употребявали от най-бедното населе-
нне през цял живот. Освен това при тях процесът на развитие и на ра-
понно типизиране не се забелязва така определено, както у двуделните
и с повече помещения къщи. Тяхната първнчност по качало е повсе­
местна и мъчно се откриват тенденции за по-нататъшен развой.

142. И архитектониката на народното жилище по цялата българска

територия преобладава т. нар, п а я н тт градеж. Той се състои от рядко
сложени (1 до 1,40 м един от друг) дървени стълбове, образуващи мре­
ли с полегати подпоркн (паянти, ед. ч. паАнтг) н хоризонтални връз­
ки 11>|й отгоре са свързани с обща греда (нш теница). Клетките на та*
ан м|и'*а се изпълнят с плет и след това цялата стена се нзмдзна с гли­
ни оч двете страни. Рядко клетките се изпълват с камъни. Кирпичът и
и »лига. които се употребяват глапно в равнините, са ново явление и
ия|чишмм градеж.
\л|>пктерна за народната архитектура е и каменната зидарии от
I липи и нео||юрмени камъни. За стабилност на зидовете, за да не се
шм.рбупшат“ поради неоформекостта на камъните, при известни висо­
чини и |нда се слагат дървени пояси, наричани още синтрйчи или а/п»-
*и о I ч д тъ.I, а т ъ т ) — успоредни гредичкн по двете страни на зида
т fcTIIOt l'A + H W НА Ь Ъ Л С А Р И Я

свързани с напречни дръвчета (обр, 185). С такива зидове са всички

приземия на двуетажните постройки, а при едноетажните само стените,
до които са огнищата.
Сравшгтелно рядко и все понамаляваио приложение има и дърве-
инит градеж, запазен последователно до нсво време само в бедното
колибарско поселище Бабяк, в Досматско, Западните Родопи (обр.
203), а на места и из Пиринската област. Той се състои в това, че сте­
ните са изграждани с наслагани едно върху друго прави, обли или
четвъртито издялани дървета (предимно иглолистни), скопчани в ъгли­
те на постройката чрез врязване на засек. Формата на засека е двустран-
1№ ъг ловата. Сравнително по-широко този градеж е запазен в Стран­
джанско, гдето обаче се употребяват широко издялани или избнчени
талпи (дебели дъски), скачени също на засек (обр. 186). И в двата ра­
йона съществува и сглобяване на стълб в лймба, при което издатъци на
гредите или талпите се закрепват в надлъже н по стълба длаб (обр. 187).
Тази техника е постоянни в Странджанско. Не системно, а като остатъ­
ци в по-старите жилищни постройки дървеният градеж е известен и в
Западното Средногорие и в някои от възрожденските къщи в Стара
планина. Градежът с талпи се прилага много по-често при хамба­
рите за жито (из Добруджа. Тракия, Родопско и др.). Вън от Родопите
и Странджа дървените стени са нзмазвани най-често с глина (обр. 188),
а при стонацските постройки остават нензмазанн (обр. 189).
В българската народиа архитектура няма никакви остатъци от
глннобитна техника на сградостросне. Известно указание за отживяла
такава традиция може да се съзира в изразите набиване, мпеж. мпене,
шначаващи периодично нзмазване на стените с глина. Тази техника ед­
на по-късмо, през X IX в,, е била вторично възприета от българите в
Северна Добруджа.
Покривите са по правило четнрнстрешнн. Изключение правят
уземните жилища и дървените къщи в Родопско и Пиринско. Типични
с покривката конструкция с попове (ед, ч. поп, обр. 195), при която об­
разуващите покрива дървета “лежат с горните си краища върху било,
подкрепяно от два или повече стълба (nônoee). Основите на тия стъл­
бове лежат върху друга, успоредна на билото греда, положена с двата
си кран на срещуположните стени на постройката и често наричана
слене. Първообразът на тази конструкция е соховагга, която е извън­
редно широко разпространена из страната — при стопански постройки
(плевни, кошари, колиби, навеси н др.), а при жилищата — само при
уземниците (ср. обр. 193, 194).
Втора покривни конструкция, много позната у българите, е кри-
вулнаяш (обр. 196), прилагана предимно в източите и по-малко в запад­
ните предели на България, Тя е използуване най-вече за стопански по­
стройки — плевни и кошари. В жилищното строителство тя се среща в
едподелния колнбеп прототип на симетричната тракийска къща, както
и на първични колнбни жилища в Кюстендилско.
Обикновено върху по-дългите срещуположни стени (паянтови,
 IH A »ui« о т с. Молчилавчи, Смолянско, 1934

дьрвеин или зидани) се полага гредоред и по средата му се слага сл£-

F IЧ*Ш" ( 1гд топа се ил ражда покривката конструкция. На гредореди
се наковават дъски или се слагат лес и, та се образува т т о н
in и« т 44im), с който се отдели подпокривиото пространство,
JliWI нищ употребяван покривен материал в по-ново време е овал*
и*|<1 глинена кцчмцди (обр, 188 и др.). Тя измества все повече всички
< 1 11 I ч .т рналн каменни плочи, слама дъски. Така из планинските
puitoiui в Родопите, Стара планина. Рила, Витоша, Пирин, Средна
♦ м-щите са Лили покривани с каменни плочи. По-отдавнашна ipa-
.......... покриването със слама, което е наблюдавано или се наблю-
amin нрн всички типове жилища освен при уземния. За отбелязване е.
st i.i покриване се употребява едро измачкана слама, такава, каквато
лучлва след овършаване на снопите с добитък или с валяк. Само на
иим н мч ta н Странджа. Родопите н Пиринската област за тази цел си
4лVwI*I с дълги неизмачкана слама, слагана равномерно н гладко или
........... .. . При повсеместното изместване на сламата от керемидата
II->м начин на покриване се запазва тук-там по стопанските постройки
||«б|< !ЛИ| Покриването с дъски се прилага несистемно из Родопите и
Пиринско (•' I специално приготвяне на дъските за тази цел. По*спе-
нил «ип *> обряЛхгндт т нар. ишндри (шйнди) от букови дъски, които
>■ \inripr6iiiuii за вътрешното оформяне на градските кици из Стара
и ин» и Сргдногорнсто през X V IH и X IX в. По-рядко шиндрите слу*
«•и н I,* покрив при никои къщи в Тетевенско.
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА Б Ъ Л Г А Р И Я

186. Селоб-ване на засек (Малхогггрновею. 1955). —187. Сглобяване на стълб

(с. Факия, Грудовсжо, 1955: а, ъглою, 6. гдноредо. ». трипостно)

143. Най-съществена част в българското пяродно жилище с о г н и е ц -

ното помещение къщи (при дадетгге тук планове на различните къщи
тези помещения са отбелязани с буквата ,4). Освен огнището, което мо*
же дл бъде достенно, ъглово или средищно, е това помещение има по­
стоя ино воднйк, т. е. приспособление за нареждам« на съдините за
вода, закачалки и патици за съдове, предназначени за храненето, и
др\1н дребни предмети от покъщнината, В значителна степен в къищ
имат място и други дребни и по-едри стопански предмети н съдове
като кошове за жито н брашно, хромел, кутли и пр. Тук е и спалешта
на семейството или на част ог него дори при наличност па друго отделе­
ние, ако семейството е многолюдно.
Второто отделение на жилището, наричано ста я (а плановете —
помещенията Б ) и предназначено за спалия, за гости н за целодневно
пребиваваме знмио време, е характерно за цяла България през по*
X I III I CTBEtt \ K f . U ) PA

I »* A t “ ui i’tn c. Спшропатица, Кулско, 1929

I IN I I k'ii'i 1 om ft Падгор*, Белоерадчшихо, 1929

t
226 Е Т Н О Г Р А Ф И Я И Л Н Ъ Л Г А Р И Я

следшгге векове. То е по-светло, тъй като има един или повече прозор­
ци, и е по-топло, за което допринася зидана печка, палена откъм къщи,
а в по-ново време — желязиа лечка. Често се среща н трето помещение,
наричано обикновено кимр. задник (в плановете — помещенията В ) и
служещо за склад на хранителни припаси, дребни оръдия за производ­
ство, облекло и друг багаж.
Сравнително чест е и откритият, по-малко или повече просторен
пруст (в плановете — помещенията Г ). разположен пред цялата къща
или пред част от нея.

144. С оглед към плана, конструкцията и външното си оформяне къ­

щата у българите в края иа X IX и началото на X X в. се отличава със
значително разнообразие в жилищните форми. Повече или по-малко се
обособяват следните типове: 1) уземница, 2) шопска къща, 3) балкан­
ска къща, 4) тетевенска шиндрена къща, 5) странджанска къща. 6) тр а ­
кийска пожка къща. 7) среднороддпска къща, 8) средногорска къща, 9)
пиринска къща, 10) добруджанска къи{а. Всички имат свой определен
район и са в известна зависимост от различните географски и стопански
фактори, като същевременно пазят и стари традиционни конструктив­
ни. планови или терминоложки елементи.

190. Кривулна конструкция на плевня (е. Желязкова, Гродовско, 1928). 191.

Крокмна конструкция ча пЛевчЯ, сложена върху стълбове ( с■ Гглъбовци, £>р*<н:(ш~
ко, 1930). 192. Крчвулна конструкция на им н я с плетени прави стени (с Лефка,
Свиленградско, 1918). 193. Конструкция на сохи от Новопазарско, 1933. 194. Аон-
струкция със сохи (с. Стожгр. Толбухинско, 1941). 195. Покриена конструкция с
попове (с . Церово. Своеенско)
 !• h i t i и i: и л к у л т у р а 227

IH 141 ь<‘нструкция на пмвня (с. Нваново, Харманлийско. 1951)

11|>м щиченататл тнпологнчна детермннаиня се изключват случаи-

it *•I' н ши жилища, които нзо&цо не са били много чести, а в по-
,«к гнлетия ог миналия век са голяма рядкост и са свързани
I »I </ни I Ги лноти, Такива жилища се срещат най-често в някои пла-
и| нища иа Западна България (Кюстендилско и Трънско), гдето
.

l a »*•■•*!*,h u i k .it o уникални реликви. Тяхната конструкция е най-често

(и. "-и ( ( 1,1 i.i.iMiH покрив нрн продълговат почти елипсовиден план.
Ц|«Н1А1 <1 и* четвъртити |кшираггш1 или правоъгълин) планове, нрн
П И " I 'in,! |. нл блокова дървена конструкция (в Родопите н Западна
I 1«|<и и •мннни, обр. 188. 207). Тия едноделнн жилища сс разлнчаааг
t«t | ч •|,i 1к<» >>| колибите за пастири: като тях и те са с огнище на сре-
*1.1.4 .......... но нямат комин. Покрнтн са със слама, не притежават
||И<’ !<и «ниш ди отделят пространството между покрива и засгенемагл
| <i ’ мин к.ип пих нямат прозорци.

И ■ ' ■чми-Ц| tni г известна само и Северна България, Дуоавскатл

й*ним |k \ I, обр, 197), Раз|||юстраненнето й е било в зависимост
.... t i.i'iiiB ил почвата, който е позволявал лесното изкопаване
Им Hi-Mt пи ини 1,1 «и друга страна, за уземиината е Ллагопрингетвувлда
т Е Т II О I (* А 4< И Я НА П Ъ Л Г А С И Я

и сравнителната сухост из тази почва. Според местните условия тези

жилища са били напиши нли до известна степен в земята. Глинените
нм покриви обикновено са били обрасли с трева и с а били п о ч т и незабе­
лежими Само изплетените кошове на кочините и излизащите от тях
пушеци са маркирали жилищата, а отделни стопански сгради над зе­
м ята— цялото селшце. Тази селищна картина е била характерна за
'начнтелнл част от Дунавската раапина през 70*те години на X IX в.
и може ла се види я рисунките па Р Кзгшх (обр, 197> и на Ив. Мърк*
шика. Към 1882 г. в много от селата на Ломска н Михайловградска
околии са били само с уаемнн къщи. Такива постройки никъде са били
н черквите. Общо в някои околии през 1882 г, процентът на тия жи­
лища е бил към 32. Но процесът на заменянето нм с надземни започва
още от Освобождението (1878 г.) и към края на 30-те години на X X в.
се стига до пълното им изоставяне. Техните следи могат да се срещнат
само в жилищата на някои цигани нли в дребни стопански постройки
(кокошарници, обори и др.>.
Най-простите форми иа уземното жилище са едноделни изкопи,
снабдени с достенио огнище. В това помещение често пътя е Лил на*
сг/шяван и немногобройинят добитък на стопанина. Мястото на хората
е било около огнището и с десет ина-дванадесет см по-високо от остана-
гни под; то е бнло отделяно от другото пространство с нееолндек писък
плет. Въздушното пространство е било едно (обр. 199), Сравнително
състоятелното скотовъдско население н до късно запазеното у него по-
голямо семейство са обуславяли често твърде усложнени планове на
жилището: на една линия в дълбочина нли в разклонения под прав ъгъл.
По този начин се е стигало до комплекси, в които освен огнищного по­
мещение е имало и соба, и други места за спални и оборни отделения и
килери. Порядъкът обаче на всички помещения е бил в зависимост от
индивидуални съображения (обр, 198). Най-посгоянно при уземннците
остава съжителството с добитъка при различни нива на подовете. Това
I- обусловено от необходимостта да се използува зимно време оборската
топлина. Уземннците с по-сложни шалове са бнлл характерни най-
Ж‘Чг до средната част на Дунавска България.
Конструктивно уземи ината се отличава с естествените си глинени
стени н с двустранния си покрив по дължината на изкопите. Билото на
покрива се поен от забнтп по средата на изкопите сохн. Върху дър­
вените основи на покрива е наслаган пласт от тръстика или слама,
или и едното, и другото, и върху това дебел слой земя (30—35 см).
Земните подове са се постилали с рогозки и черги само на опия
места и помещения, гдето седят или лежат хората, Уземннците са се
осветявали през комнна и през отворената врата, когато това е било
пъзможно, от напаления огън в откритото огнище, както и от съответ­
ните за времето .гоеничети, а по-късно и газени лампи.
Възможността за архитектурна украса прл уземннците е тлърде
малка. Това жнлнще се е оглпчапа.то със своята конструктнвиа неслож-
пост, Гдинстнено застиланията с рогозки и черги л избелването на сте-
 229
И I III К С Т В е II А К У Л Т У Р А

1 <>|| » помещенията ча нощуване м кран огнището са указан и » за

. <I • и к V обитателите към естетическо подобряване на обстанов-
|1МIN

1*|. ///.<п.м1 къщи може да се нарече жглшцната постройка на пасе-

........ н<ифиАсклта област н на запад и север от нея, т. е. в запад-
ИН" и . и г р и те склонове на ('лара планина, около Пнтоша и по ма за-
2.Ю Е Т Н О Г Р А Ф И ? НЛ Ь Ъ Л Г Л Р н *

197 Ужмни ж илища в Ломско (no F. КапНг, La H ulgarifD anublennt i t It B alkan,

Paris, 1882, cm p. 101)

пад към Трънско и Кюстендилско, изобщо в района на населението,

наричано шопи (обр. 200 н 304). Тази къща почти винаги е паянтова,
като стените й са изградени с плетниа и са измазани отвътре и отвън с
глина. Четирнстрешният й покрив до началото на X X в. е предимно
сламен, а в старопланинските места покрит с каменни плочи. По-късно
почти вредом керемидите изместват сламата и плочите.
Планът на шопската къща в повечето случаи е правоъгълник, раз­
пределен на две илн на три части. Едното отделение (при трнделните
средното) е с огнище, което е на средата или поне далече от разделната
стена Ако къщата е на неравен терен, огннщеного помещение е иинаги
на неподзиданата част. Само по предание се знае, че къщите отначало
са били без комини н пушекът е излизал, гдето е намирал място през
покрива. Г1рн къщите с огнище на средата коминът представлява че­
твъртит кош, широката част на който започва от гредореда, а тяснага
стърчи невисоко над покрива. Кошът обнкновено е измазан с глина,
но може да не бъде измазан: с време саждите добре уплътняват плет­
ката му, Широкият отвор на комина над покрива на жилището е снаб­
ден със свой четирнстрешен, двустрешен илн едносгрешен дъсчен по­
крив.
Па гредореда под покрива в старите къщи няма потон. Най-често-
рместо него има някоя н друга подвнжна, изплетени от пръти леса,
колкото за складиранна покъщнина или хранителни припаси. В по-
 и ни време тези лесн заемат вече ‘целия гредоред и образуват редонгн
имюн, който е нзмазван или неизмазван с глина. Помещението няма
прошрцн. осветлението става през вратата н през комика.
Иторото отделение обикновено е стая. В него се влиза откъм ог-
нн|Ц|'М(Г|0 помещение. За разлика от ггьрвото то се осяеглява с един
или повече прозорци — на предната (и на страничната) стена. В ин аги
■ > и«и.11) н служи за спалня, а и за всекидневна знмко време. Ако има
|| I К1<иделение, то е от другата страна на огнищеното. Входът в него
р пак през огнищеното помещение. Обикновено е по-малко, със или бе*
нI рче па предната стена, И тук няма потон. Служи за склад на по-
>. иннинл и хранителни припаси.
Иходпата врата на огнищеното помещение н прозорецът на стаята
на една от дългите стени (южната) п по такъв начин опре-
н IиI фасадата. Чести са случаите, при които фасади ата стена на огнн-
Ии-нош помещение е дръпната по-навътре н образува малко прусгче
. и щ оГнцати покривна конструкция. Сравнително по-рядко в по-

Г Т Т Т 1

Ч т ^

в V
в
* * ХТ ТП"

'«.у //мтмс ни жилища 198. Уммно жилище в е. Горча Мц трополи п. Им

Г '> I I унчгл, Уяемми къщ и, с т р 18). 199 Дземмица * с. К у л а та , Русен-
, *• I' >41 .'14‘ Ш опска к ьщ и в с Ц ер< т . Словенско, 1932. 201. С т рандж ан ска к?1чи
и * | ;ц.1и, ГруЛайСКО, 195Я), 202. П одканеха к ъ щ а (с. Ьож енци, Габровско.
1 $ * ') лм П иринско ра )о п ск а къщ и от с. Л ю то л » , П азардж иш ко (п о Т. З л а
|- и I, и/^ргкм /т ч к л щ а п р е з епохат а на В ъзраж данет о, ст р. 173)
2.32 ЕТНОГРАФИЯ II А П Ъ Л Г Л Р Н Я

'ХМ. Млдел на » и |м м па дядо Раннл (с. Церова, Свомнско, 1945)

далечното минало н все по-често в края на X IX в. шопската къща

възприема отличителния белег на асиметрична къща с просторен пруст
пред огннщсното помещение и в много случаи значително доближава
огнището си към разделната стена с второто отделение. Развитието на
тази къща става встрани откъм третото помещение, Най консервативен
белег във всеки случай остава отсечено пирамидалният Широк плетен
комин, който в по-късните форми се заменя направо с отвесностенен
шдан, с квадратно сечение н с четнрнсводест завършък отгоре.
В третия сн вариант шопската къща се разпространява м по на се­
вер от Стара планина, заемайки местата на бързо изчезващата уземнниа.
След Освобождението към нея се пристроява и издадено пред фасадата
(иикончв със самостоятелно украсена трнстрешна покривни конструк­
ция. която заедно с асиметричния пруст подпада под модна засводеност
между стълбовете като характерна архитектура на тия покрайнини.

117, Балканското къща (обр. 202) има своята почти затворена тери­
тория в селищата от Габровско. Дряновско н отчасти Еленско (к. X 4).
По-широкото н разпространение, но вече в значително нарушен вид се
проследява главно на севср във великотърновско и съседните области
и зависимост предимно от разселването иа населението от Габровско,
Дряновско н Еленско. Но тъй като устройството па тази къща е в за­
висимост от терена и от материалите на планинската обстановка, ней­
ното пълно възпроизвеждане в равнината е станало почти невъзможно.
 1H III I C I H t H А К У Л Т У Р А 2:13

№1 ! p jма типово, М алко т ърнояско, 1955

П и и кнадратният план на балканската къща е разделен кръсто-

»eitin и.1 четнрн части, едната от k o i i t o е широк открит пруст. Сред*
йк|н in грнте помещения е с огнища, което е винаги в един от ъгл1гте
и< ■| м иочптелно широк напее, засьоден със слабо нззнта дъга. Тъй
|я*■ ■I щ м.ща е по правило двуетажна, огнището е новднгнато над по­
да t икм.кр 20 30 см глинена основа. \ ходът в огнище нито помещение е
МШ1.М пруста. За тази цел п много случаи ъглите при срещането на
IH l'iiH iiiiH ' стени на трите отделения са отрезани така, че се образува
I |W 1* i т а , на конто е аратата, Помещението с огнището се осветлява
>|| г* напорен на една от външните стени. Па цялата вътрешна стена
flWHiy огнището е erх ) н й к : ъ т с един нлн два реда дървени клинове за
I Vnti lim многото медии котли н няколко полици за другн съдове. От тоьа
■ М|» *1iiif се влиза в стая, която се намира от страната на огнището.
In о (мнилнвй със зидана печка, запалвана откъм огнището. Стаята се
i»w niiui през едни нлн няколко прозореца на двете външни стени.
1| - деление е килер, слабо осветлен от елин прозорец. Входът ia
н»M. i -ifiHkimacHO направо иткъм пруста.
I ли къща е винаги двуетажна. Долният стаж е с каменни зидоие
н немити«»!!« служи за обор нлн за другн стопански пели. Стсинте на
0 Н1|<н|||ия п аж са паянтови плет, измазан с глина. До пруста на
fl« « .! I [н прала неподвижна дъриена стълба, откъм страната на която
# н I (.Omi I прозорци. Стълбата. стената с прозорците и прустът, който
•мин» im и има добре оформени дърпенн парапети н ст1|Лбоее, образуват
23 4 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

характерната фасада на балканската къща. Към това се прибавя и

присъщият и до днес покрив с каменни плочи, както и винаги избеле­
ните с вар стени на горния стаж. В недалечното минало, през X IX в.,
жилищният етаж на балканската къща е бил с талпени стени, което по
всяка вероятност е много стара традиция. Жилищните помещения са
винаги с тавани от дъски, наковани под гредореда, и с дъсчени подове.
Над покрива комините са от каменни плочи. Те нмат отвори от всичин
страни. Развоят на балканската къща върви по посока на разклоня­
ване или увеличаване броя на помещенията, като прустът се запазва,
както и тенденцията към квадратност на плана.

14Й. Преднмно във вътрешността на Странджа план пия и по-малко в

разклоненията н на север (к. X 2) още съществува типичната талпена
къща (обр. 201, 205). Планът на тази т. нар. странджанска къща е пра­
воъгълен четириъгълник със или без навес откъм фасадата, която е
откъм едната от тесните му страни. Влиза се направо в огнищекото по­
мещение. което е с много голямо огнище. Зад това помещение обикно­
вено има още едно, служещо за килер. Огнището винаги е до предната
стена (в ъгъла или изпяло до стената), а откъм лицето му винаги има
много широк навес, широки заслонени страни и широко отворен над
покрива комин. Осветлението на тона помещение в същност става през
вратата и през комина. Огннщеното пространство и близо около него
е най-саетлото място в жилището. Ако има прозорци, те са малки
триъгълни или четириъгълни изрязъци в талпите на една от външните
стени. Помещението е без таван и е заслонено само от покрива, който е
покрит с плочн. с дъски или керемиди. Входът за килера е откъм ог-
иищеното помещение и винаги на същата линия с входната въпшка
врата.
При по-развитите къщи от този тип в зависимост от семейните и
стопански нужди може да има н повече помещения. Всички те са наре­
дени едно зад друго в дълбочина, като се минава от едно в друго, и
входовете им са винаги в една ос, до една от стените — отляво или от­
дясно. Допълнителните помещения могат да бъдат и огиищенк, н безог-
нищеии. Двуогннщените, па и триогннщенитс помещения при стран­
джанската къща са твърде честн. Интересен релнкт 8 тази къща с това.
че допреди 20—25 години имаше случаи, прн които огнищекото поме­
щение се разделяше на две половини с увнената нарочно за това черга,
като задната част служи за стопански цели или за спалня.
Друга особеност на тази къща с използуването на подстрешното
пространство от едната или от двете страни. Обикновено р дъното на
нодстрешието, наричано епк/юр, което е заградено с неизискано зако­
вани отвесно дъски, се намира клозетът. Странджанската къща е обик*
новено приземна, но много честн са случаите и на двуетажност, при
конто приземието е винаги зидано н служи за обор, като планът му ни­
как не си схожда с жилищния.
В по-ново време и особено в равнините странджанската къща е с
В Е Щ П. С Т В Е* Н А К У Л Т У Р А

206. Паянтова конст рукция на п м в н я в с. Мухово, И хт иманско,' 1953

паянтови (плетен» нлн кирпичени) стели, измазали с глина. Друго по­

пово нпленне е използуването на предния наЕсс за вторлчно образува-
н.1 стаичка, в която се изгражда н допълнително ъглоео огнище.
Характерна конструктнвна особеност на странджанската къща са
Iвърд с широките и грижливо избнченн или издялани ръчно дъбови
nui т и . Широчината им понякога достига до 70* 80 см. Доколко н в
<лучая имаме стара архитектурна традиция, не може засега да се ка­
ят Във всеки случай нс може да сс отмине обстоятелството, че през
миналите нсковс е* имало усилено корабостроителство в черноморското
|.,рлйб; сжис ка Странджа, а най-вече производство на корабост; овтелен
I |,|1исн материал ta Цариград. Това, раибира со, не е останало без влн-
|нни' и в градежа на къщите.

I 1'» l ’tHkmcKuma къщи (к. X 5), така. както се представя и дшх в

* и. ‘n-ю запазени сгради из по-големите средно} одопскн селища, е ед­
ин г южните по клал, етажност и архитектурна украса, В основата
и ■*и слгмеитпрната триделност — отнгикко комс щение, килер н за-
I »*•■
|ч■
и пруст (оЛр. 203, 211, 212), като в много случаи жилищният ком-
I! 11i р съчетан с плевнята. Трите жилищни помещения обикновено
||и ч п една квадратни или продълговата четвъртита площ, като по-
236 П Т Н О Г Р Л Ф И Я НА

голямата част от половината е заета от огннщеното помещение и ки­

лера, а прустът заема цялата ширина и пред двете. Всички помеще­
ния са осветени през по-големи или по-малки прозорци. Огнището е раз­
положено ло една от външните стени и е сравнително непросторно. с
прибран към стената плосък или закръглен като тамбур нав*с. Обик­
новено откъм него се пали пещта за хляб, туловището на която е вън
под стряхата От огннщеното помещение се влиза в килера.
Топа е основната форма на дребноскотовъдскнте селски къщи из
планинските села на Родопите, В по-развитите скотовъдски или занаят­
чийски селища, или у по-богатите стопани и.ш(]що това жилище е раз­
вито и увеличено с по-просторем пруст, към конто се лридавлт и т. вар.
п е й к и н к м ш к п в е (т е. светли, незаградени кътове с по-внеокн подове)
и с още едно клн две помещения — стан, конто са или до огннщеното
помещение, нлн откъснати от него с тясно осветено коркдорче.
Ос вей със сложния сп план родопската къща се отличава и със
своята етаж лост. Тя е най-малко двуетажна. Приземието е иззидано от
камък и служи за обор и за двор. Жилищният етаж е обикновено паян-
Ю8 с изключение на северната стена, конто е винаги зидана и на която
се намира огнището. Развитието на родопската къща в по-голечите сели­
ща стига н до три етажа, като на втория етаж съществува пак само огни-
щено помещение и килер, а по-сложно устроеният трети етаж с пруст,
кьошкове, стаи и нр. става като представителна част на жилището.
Обикновено многоетажността на тая къща е в тясна зависимост от стръм­
ния терен, на който са разположени селищата,
Родопската къща има по-специално оформяне, коего се постига
от една страна с еркерно надвисввне откъм фасадиата страна било на
пелин паянтов етаж, било само на част от него. съответств^ваща на
някои от отделенията му — кьошкове, соби, пейки. Характерни са и
издадените навън пещи, подпрени с високи дървени стълбове. Тази
къща се осветлява през много прозорци, каквито имат всички жилищ­
ни помещения, особено прустовете н стаите. Във външното й оформяне
важно място заема контрастира нето на долния етаж с високите сн ненз-
мазакн зидове, добре подчертани от дървен ите сн пояси, и значително
раздвижения с прозорци, ерхерн и винаги избелени стени жилищен
етаж. Прозорците са рязко очертани с широките си дъсчени рамки вър­
ху белите стеин,
Каменният покрив, винаги начупен съобразно с еркерното устрой­
ство на етажа, образува сполучлива горна рамка на цялата архитек­
турна композиции. Той е също обект на художествено оформяне: коми­
ните са нзящно изградени от каменни плочи, винаги са високи и завърш-
илг с четнристретен плочен покрин, с но две или три отвесни прозор­
чета от всяка страна.
Вътрешното родопско жилище е изискано устроено. До етажа (нлн
етажите) се стига по почтн винаги извита и стръмна вътрешна дървена
стълба, снабдена с повече или по-малко украсен парапет. Тя излиза в
пруста, като изходът й обнкнонено е снабден с врата, за да се запазва
1И: I I I t C T H Е H А К У Л Т У Р А 237

307 Пърлена ««щ а * c. С ърчица, Л м инсио. I960

ма етажа. (5 огншцспото помещение освен no-изнскаипя на-

и* и.1,'1 огнището е характерна и обикалящата по дне или три от сте-
икика полипа. Срещу огнището е построен ннеок до тавана и дъл-
Л'|. hi «|(, наричан андрх; и мусандрата е *л)«цаьл!; u нен се съхра-
> хршмгтелнпте припаси н покъщнината. Къщята е с дъсчени и
<
<■ \j дпжоггиено украсени потони и подове.
■' I i|i.1ди етажното сн положение огнището е подигнато сглинена
ipMii 1Г> 20 см над пода.

|'|Ц < lAtpaiiiini къицj заеча paiimia «а Средногпрнгто н ирн-

■' I 11иtv м\ р.шнннн ъ Старозагорско, Казанлъшко. Карловско, се
м* ....... пикня’ на Родопите на запад ш Пловдив, средните части иа
238 ЕТНОГРАФИЯ НА ВЪЛГАРИ*

Стара планина — Ботевградско, Тетевенско, дори към Ловешко (к.

X 8), Тл е тнинчиа къща с незаграден широк пруст пред огнище нито
помещение. Прустът винаги е под общни четнрнстрешеч покрив, който
в тази част .тежи иа два нлн повече дървени стълбове. Среднобългар*
ската къщи, означаван# н науката като „асиметрична", е обикновено
двуделня или тр идел на по подобие на шопската, като огннщекпго по­
мещение остава а средата, а прустът продължава и пред килера. Огни­
щето в нея е винаги до разделната откъм стаята стеил н е със значи­
телно високо построен навее. И асиметричната кица е паянтова — е пле­
тени и намазани с глина стени, а ако е двуетажна, долният етаж служи
за обор нлн за други стопански цели. Стените и на двата етажа са из­
мазани н а повечето случаи избелени с вар нлн с Сяла глина.
Трнделността на тгин къща не промени нейната аснметрнчност,
тъй като прустът продължена н пред третото отделение, елуженю за
килер. Дори когато килерът излиза кал ред и затваря от другата стра­
на пруста, той е винаги с п о - м а л к и размери от второто в с това нару­
шава скметрнчността. Ло-кататьишсгсо развитие н усложняване на къ ­
щата става несиметрично в двете страни нлн само н страната на кнлера
<като се продължава откритият пруст), или като част от иторото отделе­
ние се прегражда за килер, а на нървнчногго място на кнлера се развива
втора стая.
Кдногтвжннте къщи имат обикновено и малка spt ти иа задиага
сте-на K« огвнщеното помещение. Разделната откъм стаята стена е ни-
пагн зидана със съответна ниша за комина. До тази ниша е огнището,
представляващо кръгла и л и полукръгла нишка, H i t c o k o над него е
оформен четвъртит дъсчен навее, който представлява начало на комина.
Осветляването иа това отделение става главно преа вратата, а при ня­
кои стари къщн — през нарочен прозорец-дунка на покрива н потопа
(в Карловско), Тозн тнп къщн с обикновено с тавани н с глинени подове.
Покривът тук е бил ела че ц нлн с камеянй илочи н запненмпет от
наличните материали. Твърде отрано обаче се прилага керемидата,
които в иикон места става и средство за декорация с особените изда­
тъци по ъглите на стрехите, билата и върховете на покривите. При ке­
ремидените покриви коминът се пфорчя като декоративна част — била
е четвъртита висока и затворена, било с широка н отворена отгоре <|*>р-
ма. Прп този тип къщн най-често се среща и двуцветно нзмазванс, като
цокълът се боядисва с гто-тъмпа — охрова, снпа или тъмночервена гли­
на. Чести са и рамки раи ията с л нетна боя или глина около прозорците
ИЛИ вратите.
Асиметричният тнн е сравнително най-експанзивен. СХвен в района
на полската къща той се среща твърде чеао далеко на юг из Тракий­
ската равикна, стщо и и Добруджа, гдето е пренесен от тракийци пре­
селници в началото на ХГХ в.

1-*Ч. Ü3 равнни.тга на I ра.;пя се сгсщ2 твърде чсто т. нар. тракий­

ски къщи (рбр, 21Ö). Тя е едноетажна двуделна с иезатраден лрусг по
 » <, 1 н е и я КУЛТУРА 2 .4 9

цялата дължння на лицето или без пруст, Двете отделения вя тазн къ-
щ.е ся еднакви, снабдени ся с достепнн огнища и: ся си ' самостоятелни
нм>ння' откъм лицето (в близките до Странджанско райони нма н ъгло-
и нищя). Всички ш ш ян н и съоръження » помещенията (спищ а,
1н 1Д1мшн, п р о з о р ц и н др.) са разположени симетрично с о г л е д на разде-
1нщ11тя г и с т е н а : о г н и щ а т а с а или д о нея. н л н д о външните к р а й н и
стени. Пратите п лю са нлн до разделната стена, нлн в край-
....... ъ г л и . Т р а к и й с к а т а к ъ щ а е с ъ щ о п а я н т о в а с изключение н а с те -
до конто е огнището н конто са зидани с камък и глина. До къс но
|цм « (1937* 1938 г.) съществува да архаични случаи, прн които всич*
.............. < с п о т ц я л п л е т , и з м а з а н с г л и н а , с н з з н ж д а н е с а м о п р н огн п-
Щг111 (V»«тлението прн първичните форми става също през вратите н
си нищата.
1" неотдавна в някои пзточнобългарскн кранща се срещаха и нро-
а* на тязн къщя: едноделнн колибян конструкции — с кривули,
П| I ЧМЧ1И11 стени н покрити иелнте със слама. Сламеният покрив е при-
л а по-развитите постройки от този тип до късно през X IX н
и I I на \ Х в, Днес прелом се строят керемидени покрнвн. Първнч-
о р ч к о б у с л а в я т н к ъ с и о т о поя пя нане на таианя в т а з и к ъ щ а , как-
Н1 и I >.<шннннх в нея тлннек псд. На това се дължи н нейната слаба
|уд<1Ж1ч тена (ч|юрмспост в конструктивно отношение. Украсата е но-
■ймг ш,трешнв с художествено изтъкани постелки н възглавници.
Рят н усложняването на тази къща етапа съшо симетрично,
........... миши- гшмещеинн се създапат най-вече от двете страни до
ПЧ инц.щллилте две. Ако се прибавя обор, тон се разполага но пялата
41. и, птК1,м гърба на къщата. Прн някои по-новн случаи {п Хасков-
1*<-.| г11■\. ■|.т бнна заграден отпред сит стени н използуван като трето
т Чг11)1||ц> гюм* щение. Прн усложненията строгата снметрнчкост ч о ж е
,44 11 и 1|", I■■11 .1.) известна степен, но все нак се запазва.

I» .......... планове 1т особености се отличава и западНвродопско'

аг.г н. 1, ка къща. Тц се среща к някпн краища на Опероза-
МД| I ’< ..... южните склонове на Рнла н ночтн всички нрнлнрнн-
■♦»и ннн, засягащи адч 1стрятнвно Разложко, Благоевград-
Нн< ( л и ишекп н отчасти Гоиеделчезско |к. X 6). Пиринската проста
Г ни 11;..11щ.| 1.Л1‘Н плац. разделен напреки на две или трн части,
!)■.............. лепни едното и с достойно огнище, а другото служи за ки-
и и* и. пай, До него сс стига през огннщеното помещение. Прн
■■ 11 мн ( редното отделение е тясно и служи за преддверие на
■1 1нич|н1 И двете 1]юрчн са еднакнп разпространени в целня
| рцрнчнн ри иновцдности настават прн двуетажните сгради.
' ...........ниския терен се налагат често прн този тип. Дол
............. ч е предназначен за обор нлн за други стопански игли,
ЦН1Н1" , инт, I е развива по дек- насоки: а) с веранда (потон)
М41..... | * рана открита дървена стълба откъм фасадата и
I** ........ (припи нлн цавитд) дървена стълба, конто нзлизя нлн и
240 KT l i o t P A « ИХ HA БЪЛГАРИ«

средното помещение, или в огиищсното. Огннщеиото помещение п пър­

вичните жилища от този тип « осветял понякогз през дупка на пикрн-
па Това е във връзка н с безпотонността на помещението.
Архитектоничио тази къща е дървена, лаянтопл или зидана. Дър-
м-нлга в най-простите сн форми е с обли дървета, сглобен» на урез.
Зидана е къщата, когато е двуетажна, каго жилищният етаж отгоре
почти винаги е дърреи или инянтоь оей-и стените, до киито са огнищата
и които са зидани. Интересно иеленно при пиринското жнлнщно из­
граждане е това, че дървената конструкция минава на втория етаж, а
когато н там е изместена ст паянтовата, остава като съществена за ви­
сокото подпокрнпио пространство, предназначено за плевня или само за
склад на тютюн.
Покривката конструкция на пиринския тнп къщи често пъти е дву-
стрешна. Тя се ззпазпа и днес дори прн гъсгото застрояване на къ*
щите нскрай улиците на по-големите селища нз този район — като Ве­
лина, Якоруда. Разлог н др. Стрехите са винаги по дългите страни,
едната от конто е н фасадиа. Ь по късно време (през X IX а.) се появя­
ват и покрит, конто сткъм тесните страни са счупени до известна сте*
пея като начало на 4tn ристрешни. А л а много места двустрешннит по­
крив е отстъпил на четнрнстрешння, глаено в някои по-големи селища
(Банско) и го долината на Струма. Много често покривен материал
прн този тнп са дъските, слагани с посока от билото към края на стре­
хата. Дъските за тази иел са с дължина до I — 1,5 м, вследствие на което
се нареждат в дал или три реда, В някои покрайнини на района има и
сламени покриви с едра пяла или смачкана слама, притисната с теж­
ки, напречно или надлъжни поставени дървета. В някои места, гдето
има съответни материали, къщите са нокритн с каменни плочи (Са идал­
еко, Благоевградско, Гоцеделчевско).
Пиринската нъринчна къща е без лодпикрнвен потон и е пипат с
глинен под, дори ксгито с двуетажна: изкованите върху подовия гре­
доред дъреета или дъски са измазани след това с глина. Огнището в
нея се отличава с плосък и много ниско спуснат навес без украса. Из­
между напълно дървените едноетажни къщи се срещат и безкомннни.
По-сложните къщи в по-големите селища са е дъсчени полове н потопи.
Често вътрешността на пони щенията прн тях е предмет на украса с рез-
6а но дърюто на готоннте, долапите, пратите и др. Външно дърветата
къща е художествено оформяна с кръстосването на настеншгте греди и
на високите тесни и стройни комини.

153. Специфичната добруджански къщл се среща у старото местно

население на този край, глашю в Тутраканско и Силистренско (к.
X 9). Тя е прнжмна. Устройството it е паянтово. Най-простите нейни
форми имат двуделен план с право ъгъл но очертание, подобно иа шоп­
ската къща. Приликата продължава н в разположен нето на входовете,
Много чести са случаите с неограден пруст по пялата дължина на къ­
щата. Не е изключена и известна аснметрпчност в плана, пак както
И I III К С Т » Е Н А К У Л Т У Р А
241

Л>1 Къщ а я с. Красгн, Г гн гр а л т о ш е а с х о , 1941: 1 — « > « за плява, 2 — кофа м кла

Лг>,*ц, ,1 преден* на хурка, 4 — стъргало, 5 — ц*гтна градинка

И| м шопската. Покривката н конструкция с четнрнстрошна, покрита е

п П') мнкяло време с тръстика нли измачкана слама, а в по-ново време
I н-ремиди (обр. 208). Подовете са глинени, добре измазани. Таванът
* п - тощи‘И нъв вскчкн помещения и е също измазан с глина. Оснонна
чн | 1.1 II нея е поименно достснно огнище (до разделната стека) с постонн-
щ шлака печка от другата страна на стената и оиалвана откъм огни-
щ ' Iобр 215). Много често тази къща се нвява в по-сложен план.
I *44» се о налагало от сравнително до къско запазските имотни пръзки
и ... . разнддпалите сс родове. [ ]рн разширяване на жилището в грн-
1> ■|п». чггнрнделно и многоделно двуделната съставка с огинще и съог-
ч* и. ( огоплнгелиа печка обикновено се запазва. По този начин се по-
ич ини 1и>(л икщекк и с повече огнища жилищни отделения под един
и и,|>нк (обр. 215, 210). При тия по-сложни къщи личи липсата на трето
.•..... ли I помещение. Службата на килера обикновено изпълня на зим-
(ч т б ), какьвгго има почти под всяка къща независимо от фор*
м н | я н а и -р е п л .
1мммик1.1 по нравило е окопан само до половината в к-мнтд, по-
|1й.щ щ гм жнлнщнат* част е с няколко стъпала по-високо от нивото
" > | |м 11рн гакъв случай прустът се обгражда с нисък дървен пара-
•м I Сини е положението и когато зимннкът е изграден над земята н
оЛ|1Я1Н1а и1.)11111 етаж. Често пъти зимннкът служи и за обор. И ходът,
242 Е Т Н О Г Р А Ф И Я ПА Ь Ъ Л Г А Р И Й

респ. входовете му са иай-често откъм лицето, макар и вкопани.

В по-ново време и \строЛството на добруджанската къща е внесен
модерен елемент, като пред вхела н или пред някои част на пруста
се наддава квадратен кьошк с трнстрешеи покрив, също наддаден чрез
съответна чупка към покрива на къщата,
Нъншно добруджанската къща се сгглнчава със своята грижлива
глинена мазилка, избелена с вар нлн бяла нръсг, а често пъти и с пъ­
стро оцветени стълбове, врати н дъсчен и рамки около прозорците. В
тази полнхромни има постоянно място разлнчно висок цокъл в но-
тъмеи цвят — червен, сна нлн черен. Рамките и другите дървени еле­
менти са очертани често лътн всеки поотделно с контрастиращи една на
друга багри. С тазн си особеност къщата придобива известна специфич­
на представителност. Вътрешността н се отличава с декоративно изра­
ботени огнищепн навеси и отоплителни печки. Играта на многоетеи-
ните начупвания при тя* е съществен елемент,
Жилнщното строителство в голяма част от Добруджа, населена
с пришелци от разми места на България, се отличава с тнпологично раз­
нообразие: в много случан се срещат характерните белези на «симетрич­
ната средлобългарска къща, в други на странджанската и т. н. В раз­
лични места и най-вече нз района на старото добруджанско населе­
ние са запазени остатъци и на уземниците с характерната двуделност н
с входове по ос в дълбочина, явустрешен покрив и понякога с недоста­
тъчно висока преграда между първото > 1 второто отделение,

154. Сред тинологшцюго разнообразие нз българската народи а къща

могат да се посочат и случан, конто поради своята слораднчност или
поради малкото си специфични особености не могат да бъдат опреде­
лени като особени типове. Присъщите само тям черти обаче са инте­
ресни указания :1а жнлищната култура ло места. Такава е напр. те ­
тевенската ишндрвю къщи. които е двуделна паянтова, нма за фасада
една от дългите си страни и тесен нодстрешен открит пруст по цялото
сл лице. Осветлението в огвищеното отделение се получава през вра­
тата и през малко прозорче на предната стена. Характерна в нея е по*
крпвната част: необикновено за българската архитектура високо било.
порадн което четирите стрехи са миозо стръмни. Отличително е това,
че са покрити с шиндри. ишнди с дължина 90 110 см. Комннъг е дъс­
чен, стърчи високо над къщата, със слабо пирамидално наклонени сте­
ни. Завършва също с дъсчен двугтрешен нлн четирветрешен покрив. Та­
зн къща се среща единствено в гр, Тетевен и в съседното нему пръснато
селище Рибарица (Средна Стара планина). Засвидетелствувана само в
двуделен план, тя съществува между преобладаващия там среднобъл-
гзрекн тип, който е с ниско билл и керемиден нлн каменен покрив. До­
стояние е само на слаби икономически семейства.
В нан-южните предели на Тракия българите са имали приземни
къщи. иззидани изпяло с камък и глина, Четвъртитият им план е бил
разделен на три или четири помещения с открит пр>ст. които нч е
>
<I I I I ». С Г И Е II А К У Л Т У Р А 24.1

209. Комини на среднобъ.ичрска къщи (с- Пдибреп*, Па

нагюрско, 1953)

имстричсн вид. Наред с пруста откъм фасадата е н оборът.

Щк 1 ННП1.11,1 ч .к т заема втори ред от две или три отделения: огнищено
1 1Iji.niнчии йез огкиша. Никое от тнх няма прозорци на сте-
ИН" 4 II 1> 1[<1яв;п през малки отвори па покрива. Покрити са с ка-
М ини ..... .. или керемиди.

|М (1 |||11<м|||||.к>ните селища иа страната през X V III и X IX в се

L mt.nn. к н никни сцшигелство. съобразено с нуждите на нараства-
ц*1п | < и механизирано занаятчийство, на усилващата се търговия,
И# ни (и н'чнII транспорт II Пр. Първоначалио това строителство излиза
Р мг« I мик г|''111П11юнин форми. Усложняването на плановете е оь-
..... . с ио-изискаио външно н вътрешно и^юрмяие на къщите.
244 LTliÛI C A ФИН HA Ь Ъ .И А Р И Я

Характерни външни архитектурни белези на тези възрожденски къщи

са надпущане ца нм-горни ге етажи, увеличаване броя и размерите на
прозорците, широки стрехи от жички страня, често пъти подшити с
дъски, високи и бели зидани комини със завършеци като миниатюрни
кули, железни обковки (дръжки, чукайки, брави и пр.) по врати и про­
зорци. Вътрешното оформяне при тях се изразяла в дъсчени потопи и
долапи, огннщеин навеси, полици, иконостаси и пр., украсени често
пъти с художествена дърворезба. В известни случаи се прибавят н стен­
ни рисунки от лннеарни и образни композиции.
По този път сд създадени известните в историята на българското из­
куство тимове възрожденски къщи: тревненски, дряновска, арбанашка
и еленска, конто отразяват елементите на балканската народни къща;
Kom-WHCKU, сливенска, кар.ювека, тетевенска, копривщенска — с пред-
стапнтелни форми на асиметричното среднобългарско народно жилище;
родопска къща — представляваща местно раз&чтне; разложка (или
Лански) — отразяваща елементи на пиринската народни жилищиа тра­
диция. Тази генетичност на посочените групи възрожденски къщи е на­
белязана и в означенията на основните им помещения.

156. Не е много разнообразни терминологията, свързана с българ­

ското жилище и неговите най-съществен и поделения. Навсякъде и за
всеки тип жилищиа сграда е възприето означението къща. Изключение
прави само узежницата, която най-често се нарича fopilëû или уземни’
ца, зймник, коптдр. изби, В района на уземнгшата същестау ва и наиме­
нованието йжа. което обаче « дава сячо на надземните жилищни по­
стройки, каквито е имало по-иостоянно в по-планинските покрайнини
на Северозападна България.
Същото нме, пак прн почти всички типове на жилището, се даяа и
иа orнищеното помещение (в плановете отделение Л), като в тази и в
по-тясна функция думала често има локативната си форма: къщи, у
къщи, в къщи. Там. гдсто съществува цялостното означение йжа, н
огннщено помещение с йжа. у ижу. а прн уземннната помещението с
огнището се нарича твърде често ожлк или при огино. Доколко къща е
постоянио означение на огннщення дял, лнчи и прн тракийския тип,
прн който постоянно са налице вннагн две огннщенк помещения. Там
и двете са означавани с къща или ако едното е къща, другото е ста~
рити къща, крайната къща, голямата къищ, предна къща и т. н. По-
добно е и прн странджанския тип. когато в него има дае огнища. Вто­
рото е почти винаги задни къщи.
Безогннщеното отделение (в плановете отделение £), което е свет­
ло н служи най-често за спалня, като се отоплява със зидана нлн же~
лиана печка, се нарича най-често соба или одая. Първото означение се
среща изключително прн балканската къща и уземницата и значително
много при шопската н среднобългарската асиметрична. Одая е но-ха-
рактерно прн тракийската, средиобъл rape кота (асиметрична) и шоп­
ската къща. Трети термин, който е ограничен изключително при средно-
 H * (--.I от с. А л ф а т а р , С и л и с т р е н с к о , 1 9 5 4

•Минкнн ши, е кьошк. От спорадичните народни термини за това

■М* *>н1>г i,nлужаплт внимание стая, който се налага вече като кии-
общобългарски н по този път получава все по-широко ирнло-
и npiepad, който се употребява в най-консервативните коли*
ракоо i l l шии н Срсднородопско (у златоградските бълглрпмохам>да-
М |, »дами не са познати големите къщи с кьошковете. В двуетажните
Н ^ и mi ( <>|>иПско за това отделение се среща макар и несистемно и
§вми»ши« iinii'io гчрници.
||»|.цно помещение, предназначено за склад (в плановете — В ),
М | ияИ •го ошаченнето килер. Най-системно то е разпространено
ft td m ni | Ьл.лгарня и е свързано най-вече с шопския и ас иметрични и
kv«i>i, клкго н с пиринския. От диалектните разновидности по-ха-
И + И Г" 1* ппезнвта (|ю|)мл кирел, срещана гланно в Самоковско. Стро-
t in ) tini I »,* е|н'днородопската къша е терминът клет (кльп т), срс-
н *i * ||мд (стенен, н в някон околни нему села като клят, к.>ьет,
Рми I ..... и асиметричен тип кмца.
И «мий* имост or но-пряката функции на тона помещение съществу-
(шпични ошлчення: хамбар — поради тона, че там се слагат и жн-
«, и Лряижото — обикновено в селища със слабо земеделие, или
и§1тцрмик. Тнърде различни са означенията н с оглед на ме*
246 Е Т Н О Г Р А Ф И » НА 'И Я

ЕЕ 213

214

[ГП 1
1__ V
. лТП

Планове на къщ и: 211. Среднородопска къщ а, с. Момчиловци. Смолянско, 1934.

112. Среднородопска къщ и в Райкови (гр. С м олян), 1952.213. Тракийска к«|ц <1 о т
е С тралд ж а, Ямболско. 1936. 214. Среднобъ»гарска къщ а (с. Аканджиево, Пазар­
джишко. 1929). 215. Добруджанска къщи (с. Сребърна. Силистренско, 1914). 216. Доб­
руджанска къщ а (с . Гарван, Тутраканско, 1941)

<лоположението на помещението (зйдник, задници, задкош) най-често

прн уземната и странджанската къща, прн конто то заема по-задно
място. Напълно уединено, и то само в градчето Етрополе, прн сравни­
телно развитата възрожденска къща, съществуват за килерното отде­
ление термините скроя и алков.
Повече от двадесет означения съществуват за незаградення пруст
(в плановете — /*)• Най-разпространеното — пруст — не се употребя­
ва само при тракийската и среднородопската къща. Би могло да се
приеме, че е бил по-постоянен в по-далечното минало. За среднородоп­
ската къща, при която това пространство е винаги на втория хлн на
третия етаж, е напълно характерен терминът потон. А само при узем-
нниата, макар и не винаги, прустът се означава с гривици. Сравнител­
но характерен за северозападните райони на асиметричната къща (Елнн-
пелинско. Софийско, Врачанско, Тетевенско) е терминът отвод, за
добруджанската — приспи. Като се изключат още няколкото назва­
ния, по-спеннфнчнн за това понятие, но твърде слораднчно срина»и
тр*'м — Свиленградско, спрат — Етрополе, слонь — Клховско н Хар-
Н ш и I Н 1, II А К У Л Т У Р А 247

ийско, и полета — Ново село. Видинско), остават множество други,

I!| ■шмпо турски, свързани най-вече с балканската и тракийската къща.
I ....... двало да сс споменат поне щр*дурм&, чардак. Синйк, шйвйн, хш т
>> | .. които означават н изобщо навес — приземен нли издигнат над
нчтга.
I. И ж плитката архитектура у българите са налице отражения на
ни пременя и етничии култури, някои от които са по-стари от
п>* I» II- на славянското заселване на Балканскни полуостров. Ето
и1ш I м щ област българите са променили значително своето слапян-
1« р и н м и тво. Липсата на исторически даиии пречи да се установи в
пил |мЛшкти процесът на тези промени. За тях може да се сади до из*
к*'1 ми* I тепен по пътя на сравнителната етнография, на терминологии-
I I и па някои първични елементи от ткположко естество. Арабският
...... и! Пбрахнч нбн Якуба (X в.) сочи общо. че славяните в запад-
Пя* I Ч1и г на Балканския полуостров живеели в дървени къщи. Стой
Ши на на това съобщение е в указанието за дървения блоков строеж
... ми цицата, който и днес е много чест в съответните райони на пол у*
I пп I, и <порадкчно се среща и у нас. Съобщението е важно и в това
ши , че акцентува тъкмо западните райони, а не източните. За
■И1 111 че се знае, че селският народ (<м/ааа) и Източи а България
ймял * лмо сламени къщуркн (/о*-* чиз» <ллив»). в статията „О <*■■“ на
:-“ -ь 1*'лммй лцдуп" (V III в.), отразяващ н по-ранни времена от бита
н« 1ч ч я'р< кого население, се предвижда наказание за куче. което про-
Ли1. )|.п|1уи111 покрив на колиба (на кл-*га); «жа аип п^кадм л^та, п(*
£яш пачи, или ьтрн*, ел-щтг, да »1-внить и*. Особено ценни са
..... . 1П1' (спии па Иоаи Екзарх (X в.) за жилището на българите, кон-
и ранннтелно по-широка картина и засягат и по-състоятелкн
*11 Iи I ни жилища ка-ит», штьям н дори ^амм, са били направени от
•крити със слама: в* (отнася се за овощни дърнета)
I I КС^| Г А )| I А Л А I I И к А 1 ТИ И , ,, (Л А М А ... С КГТ П ' НА К^АМ АМ И К /«« А.

•' Н <1,111ставката между мраморния дворец на'царя и жилище-

1 | 41 мщиина II I квдрх сочи на градежи от мрамор и тухли —
1« |* м 11ши и- п4и тройки, ог една страна, а, от друга — за плетени от
пипни и прати, покриви от слама дори н в подобри случаи — у
II I^ ■ 1 <>| |и нчкн тези сведения е ясно, че по снова време иарцлното
Ли 1111111 I (щ ю н ч:1кнснмост от класовото положение на едни нли други:
......... . иГш, каквито се срещат и до последно време, н по-солиднн
и(ши |1,|ии пп, покрити със слама. Различни са сиществували и (ю от-
жи ч.| м [|'4'пшото устройство — наличност илн ну на потоп, плетен,
м *|н Гшм I II Оитпиата кина и нр<ч X IX и., врати ог леса. И. Екзарх
и 1м I и 114 I м|т|щ )а селски къщи ог камък или от дъски. Величието,
►....... п>11цели 1Л представи заради възхвалата на царския блясък,
......... . ммн нрпнуск. Обикновената каменна зидария за малки но-
« ч■■■«и н 1>I iin.ii'и г е била използуване, тъй като е били н достълна, н
Щ' 1-'«11н
248 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А К Ъ Л Г А Р И М

Какъв е бил сламеният покрие, насочва изразът на Л. Екзарх,

че сламата служи н за храна на добитъка. Може да се приеме, чс е упо­
треби пяна смачкана слама, както е тнпнчно почтн навред у българите
и до днешно време. Но остатъците от грижливо подреждана за покрив
цяла слама показват, че и тогава този начин на покриване е бил също
прилаган, особено когато с трябвало да се покриват някон „храмове“,
за каквито говори и Й. Екзарх.
Също н речникът на старобългарската книжнина показва, че на­
родните жилища към X в. са строенн с дърво или камък н са бнли
покрити със слама; покривните конструкции са бнли със стрехи, има­
ли са било, основна средищна греда — слеме. Старите българи са по­
знавали стълбицата конструкция. Някон къщи са притежавали потон.
вратите са били добре оформени с прагове. Не са липсвали огнище, ко­
мин. прозорец и др. Освен цитираните текстове сра. стбълг. «т^х*.
lAtuA, lAwib, «км*, tifw-fc, c»»Kidi», «jt*, По всяка вероятност са съществува­
ли старобългарски форми **«**, »к^тишцд, *кумиv it. *|у*л»^л* и Други
означения, съответни на днешната богата народни строителна терми­
нология.
Разпределението в българската къща през миналите векове е от­
говаряло на двудслння тип е огнищено помещение къща, с огнище по
средата или до една от страните. За това говори съществуващото днес
в някон кранща означение к ъ т. Може да се приеме, че тъкмо ог това
произхожда н названието къща. Наличността на ижа в някои заплдио-
български покрайнини говори зя широкото и преобладаващо означение
на жилището у старите българи — X“ » , което с течеиис на времето
може бл с все по-голямото прибягване към камеиио-паннтовня строеж да
е отстъпило на **ч*. 11ървичността на огнищеното помещение като
съществена част на жилището и на названието му къщи личи И от из­
ползуването му на много местя за спане, т. е, вместо соба.
Второто отделение е сравнително по-късно явление в пародията
къща. За това говори и обстоятелството, че то рязко се различава по
своята осветленост (често пъти е с повече от два прозореца, иочтн ви­
наги е с потон, дорк когато такъв няма в огнищеното помещение), а
също така н обстоятелството, че името му при всички типове жилища
има небългарски характер: одая, соба. Неговата иаличиост в старобъл­
гарското иародно жилище обаче не би могла да се отрече напълно. Това
потвърждават макар и ограничено срещаните названия npiepad (у ро­
допските българомохачеданн), горница (у шопите) или трал (от стбълг.
тГ*м»), Но палнчието на това отделение е било ограничено само за фео­
далните среди през средновековието. Епохата на турското владичество
демократизира отношенията между самите българи и това се е отра­
зило върху функциите на посочените термини в този период.
Третото отделение е било функционален прототип на килера и
нанярпо наричано * а-*т » — термин, запазен със същото значение в
родопската н тетевенската къща, илн ' « » » и cwff»«*, употребявани
днес и в Етрополе. В този случай не може да не се допусне съществу*
 fit (м а м п ал рт ма плелия (е . Б и рут и н . Д и и н с к о , 19оО)

(ми. hi н на означението комора. което по-късно е запазено при някои

Йвмн|»мн постройки. Това личи и от многобройните наименования ма
I |HM»h*, които винаги сочат стопанската му функция.
Мглп.ртатя част на българското жилище — прустът, с българ-
,|«и>> mi мчначення (етбълг. fywr», «»«», Tf»ui, ноаобълг. стаод,
/р й в и ц а п др.) е япнп постоянен архитектурен елемент. А нл-
k 111■I' i румънски у добруджа иците название приспа говори ia
на стара румънска заемка от етбълг. ♦г^жтми.
*•. .< 1)Г<щкланянската жплшцна традиция принадлежи н уземнн-
М<м* (оки личи от археологическите данни у източните славяни. Съ-
Htfi^K Mi мин тл hi ж и л н щ н а форма по силата на природните условия
• н*»,> «и it приеме м като местна и още по-стара. Балкански влог и
»<> 'Humhi.i архитектура ма българите е и старата средиземноморска
Ммном нищрия с хоризонтални дървени пояси, както и паянтовата
ittMiu • I н I и щкиилод има н каменният покрив, а в голяма степен и
ЩИМмиммгго < измачкана слама. Полукръглата керемида е п.що от
р & у м п в ни гин г».|.1кански ценности още от римско и византийско вре-
т , ми •• i*i.tnpHrra от бедната класа значително по-късно.
2 .5 0 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ /l t А Р И Я

Многото турски наименования при строителната народни техника

са л«:но обяснима вноска от професионалните зидар» през петвеков-
нота съжителство с турците. Проучването показва, че тази терминоло­
гии е само успореднпа на по-стара българска. Редките изключения,
като кьошк, гизгнтйа н др.. се отнасят за архитектурата на арнстокра*
пнята. Все така свързани с възрожденската монументална архитектура
са и незначителните на брой термини, заети от Запада: шцндра, пейка,
салон, порта н др,

Л И Т Е Р А Т У Р А

D ir. Yakarelski. L 'b « die Volks^ohnarchilrktur bei den Bulgaren- EthtK^raphlca,

Brno. I I I - I V , 1962, c. 263-31G.
Cm Георгиею-Стойгима, Огнището * бмгарежиа б*т. (^ А н я, 195t».
Г . Cm. Гунчю , Уземниге къщи а Дунаиска България. Г С У X X X , 193«. е. 76 сл,
Т. Ниагарската къща в свои архитектиничсн и културно-исторически раз*
вий. Kii. I. Селен* къщя. София, 1937. - Българската къща през епохата на Въз*
раждането. София, 1955.
Г . Клж уш ро*. Към аъ-проса за произхода н развитието ма средниродипската къща,
И И Г А V I I - V I I I . IWS5, с. 423-458. Добруджанската хъша. С й Д Е. 1956, с.
5г> -НО, - Старата селска къща в Северозападна Вългарвв. С б Е С З Б . 1957, с_ 57
110 — Мародната к ъ т а в Тръиско, Бргзикшко и Кюстендилско. С б Е З Б , 1961,
с. 7— 7« - Наредяага жнзкщна архитектура и района на Странджа планина.
СЙСЕ. 1958, t. 99— 155 Нарг^ностинвт произход на арйянашкат» къща. И И Г А
X — X I . 1957, с. 87-155.
Cm. .7. Костов, С ирите къщя в Ванско, И Н Е М V I, 1926, с. 7— 26.
N . Мавродинв*, Особености на нашата дървена архитектура. Сп. Родни» I I I , 1941*
кн. 4, с. 14—36.
Е. П *тма, О тпита. И Н Е М X I V . 1943, с. I7S-192.
В. фролгц, Марпдна-та къшя в Софийски през X I X ■ началото на X X в. И Н Е М
V I I . 1964, с. 107— 144. — Sidl* у Sofijskc otilasH v 19, а poWtkem 20. itoleri. Sb.
Fllos. fakult, Brno, tu V I I , 19(i3. c. 117- 137. Pudcirysny Vivoj lidovclio rtomu V
Srttijske oblaati, Cesfcy lid, Pralia, kn. 2, I4U4, c. 93--99. — DI« Volksarchitektur in
Wesllnilearlcn im 19. und zu Beginn des 20. Jahrhundert}. Brno, 1966.

X IV . С Е Л И Щ А

156. Селищата в Българин са твърде разнообразни с оглед иа голе-i

мината, типовете, формите и вътрешния нм изглед (физиономията им).
Разбира се, всички тия страни иа българското селшце не се рязко раз;
граничават, в много случаи те се преливат една в друга, допълват
се и дават обшия характер на селището. !k« пак могат да бъдат харак­
тер изпран и поотделно и до лз&естна степен се поддават на хласифика*
пия. В това отношение най-трудно могат да се разграничават понятието
фирма н тип, конто в същност в случая са идентични.
Тъй като под форма се разбира планът на селището н разпределс-
нжто на постройките в него, могат да се различават в България две се­
лищни форми: купни (сбисни или събрани) и пръснати. Ирн купннте
всички жилища са събрани на едно място независимо от големината и
общото очертание на периферията на селището, което може да 6 w
 251
ИСЩЕСТВКНА КУЛТУРА

JH . H e m l Ad xyiт а еем ( Слатина, tfom um , 1950)

ihми че или по-малко закръглено или продълговато. Купни са селищата

ц(н ;и всичко м равнините, но не са редки и в планинските райони. Пръс*
it н im' селища са из планините. Жилищата и стопанствата в тях се на-
ui | н по няколко н групи клн поединично на значително разстояние
....... други, като н една от групите е администрацията. Н нея обнк-
щ о са и черквата, н училището. Тази група, макар и да не е по*
ю няма от някои други, се нарича село, а останалите са махалй (ед, ч.
mi.UiOu (ед, ч. колиби) или кошари (ед. ч, ношарч). Когато
in и пипе части на тона селище са единични стопанства, включващи и
и- м m. тогава итгоплрят повече на понятието килйСш. а в ни кин ра-
и на Сгара планина — Тетевенско, ботевградско, Врачанско и Со-
■II ü. .......... изричат дргжйви (ед. ч, дръжАва). Разбира се, че между
in 1|«н|*||к}|)мн има н в различни степени преходни, означавани виау-
I попонцбрани. тиусбисни, при което отделните часги не са много
m. нн V.iiia пт друга, а отдалечен т е отделни стопанства са малко.
|i | н * ьщшм г н типовете на българските селища: купни с p a i-
.i4i j>i.шии. пръснати и полусбранн. Л може да се приеме и чет-
1»| )•I«I ши м ,шщн пътищни, прн които разположението на къщите
и-1* и.in от едната страна на път в зависимост от природните
нн. ....... инч ни проходи, или по други, главно стопански С1ю6-
|iMin иин, конци са н равнина.
252 ЕТНОГА4НЯ НА ВЪЛГЛРИЯ

159. Като се изключат големите градски селища, купище села (обр.

218) в България в своя традиционен вид имат нерегулнрано планиране.
Според терена и начина на застрояването улиците могат да излизат не­
правилно от срсдата на селището, а могат да бъдат успоредно надлъжни
н напречно кръстосани. Във всички случаи те са криви, кръстосвания­
та им са случайни и образуват групи от къщи с най-различни размери
н очертания. Обикновено в срсдата на селото се намират обществените
сгради, евентуално и търговските заведения, както и по-малък или по-
голям площад за хорище (или игрище) и за други обществени цели.
Идва в годините след Първата световна война при постройката на цели
селища или квартали започна да се прави предварително изработен
план с правнлно разположени жилища и с прави и широки улици.
След Освобождението се предприемат градоустройствени и регула­
ционни мероприятия за по-големите градове, на първо място за столи­
цата София, а постепенно и за Русе, Пловдив и др. Като се кажеше,
че нашите градове имат „турски характер“, това значеше не само че им
липсва регулация, но и че имат нечисти, криви, нешоснрани, задънени,
ненивелнрани. прашни и кални улиинЛ Освен джамиите с извишени
бели или шарени минарета над солидните им сгради и над целия град,
освен някои църкви с кубета и камбанарии, часовникови кули, някои
правителствени или бейскл конаци, всички останали постройки в града
са били едноетажни или ниско двуетажни без каквато и да било пред­
ставителност. В историята на всички наши съвременни градове съще­
ствува след Освобождението период на основна регулация, свързана с
масови разрушения на сгради за изправяне или прокарване на нови ули­
ци, което в много градове се слива с новата вълна на модернизиране на
градовете след 1944 г. и социалистическото строителство в страната.
Неправилността в плановете на кунките села (и на някои ммлкн
градове в България) се дължи преди всичко иа липсата на строително н
кадастрално право за селищата през цялото турско петвековие. Турците
се заселват от X V в. нататък масово или постепенно в опустошените
равнини, като са строили кой гдето е могъл иа пронзволно обсебвано
място. Това продължава и през по-късннте векове, когато българите за­
почват да слизат от планините и да се заселват покрай спахнйските и
други чифлици или да закупуват жилищата и имотите на изселващите^
се в края на X IX в. турци. Положението на слаб или никакъв регула-'
цнонен контрол при създаването и разрастването на селата съществува
и след Освобождението — до Първата световна война.
Още по-малко може да се говори за някакви програмни предписа­
ния при застройиането иа малките махали, в чието разрастване може
да се отгатва процесът на историческото оформяне и на купннте села.
В това тнпнчно състоянне до н след Първата световна война бяха и мал­
ките градове като Троян, Дряново, Копривщица, Панагюрище, Елхово,
Ихтиман н др., в които, както н в селата често съществуваха т* нар.
кьор-сокаци (задънени улшш) и често пъти криви и толкова тесни ули­
ци, че коли можеха да влизат в дворовете, ако портите биваха под ъгъл
Il L l « t C T 11li М А К У Л Т У Р А 253

към улицата и се идва само от една посока. Не можеше да става и дума

за нивелировка на улиците.

IGO. Физиономията на българските села в традиционния им период бе

почдиаква ло отношение на тиловете и формите. В равнинните села
едноетажните къщи се разполагаха в дъното на даоровсте, а плевните
и другите сгради повече откъм улицата. Преди Освобождението къщите
и другите сгради са били предимно със сламени покриви, а след това
къщите биват все повече покривани с керемиди. Само черквата, която
често пъти е значително вкопана в земята, но е с камбанария н с висок
!1ид около ней, а понякога и по-солндно изградените двуетажни дюкяни
(кръчми и бакалннин) слагат по-инднвндуален акцент на отделните села.
И по-големите села е имало повече дюкяни, дори и някои занаятчийски
работилници. По-друг изглед до Освобождението са имали селата с
Vи ммн жилища в Дунавската равнина, в конто са се виждали само лръ-
11 ннтс покриви на къщите и пушещите комини по тях. копнте слама и
очю I дпоропете, черквата н някои други сгради над земята. В планки-
<мпо села. като родопските Устово, Райково. Широка лъка и др.. ви-
лм е оформян от високите двуетажни и триетажни с бели фасади къщи.
и«канали една над друга по стръмните склонове. Характерни са н се­
ти » к а т Костенец, Голямо Белово, Белица, Якоруда и др., разполо­
ж е н м тесен терен, обикновено с двуетажни къщи, залепени гъсто
Мк I друга покрай гланната улица и затова с двустрешии покриви и
малки дворове. С черквата, училището н дюкяните си, а в някои н с
нг.щ1ч тнеиата си фурна, тия селища имаха внд на малки градчета въ*
нргки всички други особености на селото.

Н<1 Колнбарскнте селища дължат своето създаване през последните

апнич* на различни причини. Една от тих е икономическа; напускане
N’ Hipji.iHOTO село-майка поради недостатъчно място за жилище н гляв-
им породи далечината на имотите из планинския район за земеделие
и м «мшни.дстно. .Много от махалите н колибите са образувани през
W i l l и X I X в, и по политически причини — като скривалища от раз-
ч ири 1111■кърджалии, даалнн, хайти и др.. които са нападали н уннщо-
ми по-големите и по-заможин селища за по-богата плячка. Трета
• пипа п р и ч и н а са били чумните епидемии, конто през миналите
im > I . t u н ъ р л у в а л и често и българското население е намирало най-
»•I'm .и ни с н а с е н н о чрез дълговременно отдалечаване из горите, гдето
(•мнм.1 1)1, , е о с т а в а л а за постоинно. В много случаи заселването на
Ц’* 4if.ii и' п.лжало и на чисто социални причини — разрастването «
V i l . M iM i.iiii'iii н а г о л я м а т а семейна задруга, новите разклонения на
р*in ni и р н у с л о в и я т а на самозадоволяващото с е стопанство намират
mi «4 -*j»iiin. I 1.1 (M'HOBur с в о е стопанство по-далеч от бащиното. Към това
ким.! на голям брой колиби, махали и села, чийто произход
14-« I ...... фамилни имена, напр. Върбаиовци, Златеани, Игна-
*•I* !111 IN ' Узуннте п други в Дряновско, Азмаинтс, Божиковцн,
2'Н Е Т Н О Г Р А Ф И Я ПА В Ъ Л Г Л Р Н Я

Владовци, Боевци, Епчовцн и десетки други около Трявна; Петковнн,

Длйновин. Стояновцн, Буйновцн, Драгановцн н десетки други в Елен­
ско, Първовнн, Големаннге, Бнжевцн, Ппколчовии, Бочковцн н много
други във Великотърновско, Така е и вТабровско, в Троянско, Тете­
венско и т. и.
Наблюдаваното често неувеличаване на махалите н колибите през
X Vr111 и X IX в. въпреки прираста иа Ж1ггелнте им се обяснява вече със
слизане обратно към големите селища поради намаляването на тур­
ското население в тях я с възможността да се развива широка промиш­
леност а отслабналата Османска империя. На тия обстоятелства се дъл­
жи създаването иа големите ръч но-промншле ни центрове главпо през
X IX в,, като Трявна, Габрово, Дряново, Лоиоч, Самоков. Панагюрище,
Пещера и др., което за много от тях се потвърждава и от предания.

163, В зависимост от разнообразните теренни условия в страната и от

рпзлнчноте бнтово-стонански навици н възможности българското село
нма различни оформление. Липсата обаче на специални проучвания в
това отношение не дава възможност за една ио-точна характеристика
и класнфнкаиия. Няколкото районни антроногеографскн трудове и
статии подпомагат в това огношенне, но все още са крайно недоста­
тъчни.

163. Независимо от тнпа иа селището жилището на българина е съ­

четано с редица стопански сгради около или в съседство с него. Във
връзка с основното препитание предимно земеделско или скотовъд­
ско, характерът, разновидностите н размерите на тия постройки са раз«
лични. Правят изключение някон селища на Средните Родопи, в гън­
ките иа Рнла, Пирин и Стара планина, гдето дворовете са почти напълно
съкратени н долният етаж на двуетажните къщи изпълнява няколко
функции на двора, а гумното и някон сгради, свързани със скотоиъдст-
иото. са по колибите/В полските села по-видно място заемат стопански­
те сгради, свързани със земеделието, а в планинските — със скотовъд-
ството. Обикновено всички стопански постройки около жилището и
пространствата около тях се означават в българския език с двор плн
(Шрище, двс>рно място „Къща без диорно място, гдето да си сградиш
плевня н всичко друго, що трябва, не е къща", сиреч не е комплектно
жилище, казват в Ново село. Великотърновско. Г. С. Раковски в своя.
„Показалец" (1850, стр. 33) дава названието простирйир, отбелязано ве­
роятно негде из Североизточна България. В Северозападна България
<с. Ореше, Белоградчишко) казват поседок нлн селиифмце. а в Западна
Българин (с. Каменица, Кюстендилско) целият комплекс от стопански
постройки и къщата се нарича седиицг, седелйш?. кйщище и сайбилък.
Някон от последните са синоними на по-честото название селище,
употребявано н там, гдето се казва и <1«ирно място.
Широкото място в двора, незаето от постройки, в полските и някон
от планинските села е предназначено за гумно. Заето самоза вършитба
 през лятото, гумното през цялото друго време е свободно за нощуване
на домашния добитък при добро времЕ* н за разми друг» стонаиски це­
ли, В някои [юлски села из Южна н Северна България гумната са вън
пт селата, та дворовете остават само за стопанските сгради.
Мрн нормални условия в двора освен гумното плцествуват след­
ните постройки: обор за едрия добитък, соя за дребния добитък (овце н
мин), кочина за свинете, курник за птиците, някъде и гълъбарник.
Наред с тях съществуват и постройки за складове на фураж н храни:
ммбйр — за житните храни, кош — за царевиците, плевник — за слана
н сено. В повечето краища постоянна постройка в двора е и пещта за пе­
чено на хляб, а в по-ново време, глави« след Освобождението, и клозет.
11е като постройки, а като постояннн места в двора са дършрникът.
I дето се складират на открито дървата за огрев, ториирто, както и чо-
i гата ja камарите слама и колите сено, конто «е са могли да се съберат
ti плевника, а в скотовъдските села— и лштмици с дъбова шума за
фураж.
(№>рът е обикновена солндна постройка с приспособени в нея дъс-
41 пи Асли покрай стените. Впрегатният доб(гтък (волове, кранн и коне)
се привързва на лостоянно място към яслите, снабдено с дървени 60-
/«**■ (pl. t.) за поддържане сухо под добитъка. Тази постройка в някои
сгла се напнча кошара, а в други (по-рядко) хляб, хлев. лев (Средно-
|ц'донско, Източна България). На много места, главно из Южна Бъл-
i арии, това помещение нлн постройка е именувано Оам (ми. ч. йи.шме.
к^мчищ), яхър, яър, йър, авлйа (в Трънско), пил, пижш, тйла (с, Ко-
шчшш, Поморийско), а там, гдето оборът е в партера на жнлищната
и рида (» Среднородопско) — п б д н и к , както се казва на партерното но-
мещен не*
Постоянната постройка в двора за дребния добнтьк, сам/т, нз
и .нунана главно знмно време, се нарича на мною места я<гьл, ъгъл,
hик го когато е и вън от селото.
Jim тройката за свинете, обикновено само sa няколко бройки, и ш
Hilft иск- когато биват охранвани за сланина -— починат i — е малка,
п hi и к па като кош или скована от дъски, покрита също с дъски или
i i.i I м ма, понякога с керемиди. В Северна България в селата с у земни
+ '|.инка I н е също вкопана в земята. Подобен иа кочината е и курни-
амн Понякога кочината н курннкът са една постройка, разделена па
lim I «ажа, горният от ноито е за птиците, а долният за свинете.
Ч*чго и двора нма открит нивес. конто служи за подслон на стопан*
• ръдии. Обикновено тази постройка е именувана t$utum, сайвант,
н *i Кител хият.
U п г н и ь ъ т , наричан още п . к м н и к , н,к**к.ч, п . к м н я . е обширна, леко

и. ' 1(нн цл «града от плет ИЛИ наннтн, често с нензмазанн стени и по-
■| и>I ( I* слами или с керемиди. В селата с пресечен терен, а понякога
1>а | лиши нн' гой е заедно с обора в двуетажна постройка, като _*»ема
iti<i|imi п л к . В такт.» случай обориото приземие е с по-солиднн стели
itiiinini и ш илмалани паянтови), а горният е паянтов неизмазаи. В ни-
256 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А Б Ъ Л Г А Р И Я

ком села на Северозападна България н в Родопите плевникът е дървен

с блоков строеж.
Н селата с по-развито зърнодобивно земеделие неизбежна сграда е
хамбарът, който е по-голям или по-малък и е построен върху камен­
ни подпори над земята, за да се избегне влагата. Обикновено той бива
скован илн сглобен от дебели дъбови дъски или изплетен от пръти, из*
мазан отвътре с глина и покрит с керемиди. По-голем(гте хамбари са
разделени на няколко клетки — съсеци, гьазоа?, сжни, предназначени за
различни житни семена. Плетените хамбари и Западна България се
наричат кошове аа ж ито. за разлика от подобшгте на тях кошове за ца­
ревица. разпространени нз цяла България, гдето царевицата се произ­
вежда н по-големи количества. Тъй като тия кошове, които са вннагм
наред с хамбарите, са предназначени за неоронена царевица, не са из­
мазани отвътре.
Там, гдето пещта за хляб не е включена в жилищната сграда, тя
също заема място на двора, обикновено близо до къщата, като в много
случаи е снабдена с керемиден покрив, дори е поместена в нарочма мал­
ка постройка, а често е н на открито.
В лозарските селл. глявно из Южна България, отделно вън от жи­
лището е т. нар. лйнско сгрйде (Пазарджишко), лин (опр. линьч) илн
б(.г! «,пи — открит илн затворен навес, в нойто са настанени големите
съдове за грозде и за преработването му във вино. Обикновено там са
и съоръженията за десгнлпране на ракията — казанът с всичките му
принадлежности: огнище, каца, капак на казака и др.
Докъм края на X IX в. на двора са заечали място и т. нар. рупи
или рбпки — за съхраняване на жито. Те са били издълба вани дъл­
боко и земята, особено нз льосовата почва в Северни България, обсуша-
вани са с опалване, обшивани със слама покрай стените н след това на­
пълвани с жито. Затваряни добре отгоре, те са били снабдявани и с по­
крив от дъски или керемндн, за да бъдат предпазени от дъждовната во­
да или от снежната влага Такива рупи са заевндетелствувани в Добру­
джа, Северна България, Тръиско, Гопеделчевско и др,’
Разположението на стопанските сгради около гумното илн изобщо
в двора нс е еднакви дори в едно и също селище. То зависи както от кон­
фигурацията ла терена, така н отличните предпочитания на стопаните.
Нъв всеки случай купните със слама и сено са най-отдалечен и от жили­
щето. а торището е и съседство с обора, В никои места, като ндпр.
ь Кюстендилско (Каменица), хамбарът се построява близо до къщата,
за да бъде лесно под наблюдение, а в някои краПдунавеки села той е
преносим от място на място в зависимост от едни илн други съображе­
ния, Едно условие е винаги спазвано: ако в двора е и гумното, сто­
панските сгради са около него. Ако селището е настръмен терен, къща*
таеот горнатл страна, задасс избегне наводняванетой по време иа дъжд.

164. Дворът в някои села е незаграден. Това е най-често в колибар-

ските селища, но се среща и ь събраните села, гдето по правило ограж­
В Е Щ Е С Т В Е Н А К У Л Т У Р А 257

дането е постоя ни». В много села из Добруджа и Северна България за

ограда в миналото служеше обикновен ров, покрай конто са насадени
храстовидни растения — акации, шипки, драха (тур. челия, РаПигиз)
н др.
Независимо от качеството и типа на оградата общобългарското на­
звание е огрйсЬ, дграда, дграге, загради, обгради (Източна България) и по-
рядко— град н гражд. В планмискнте места (Родопите и Пирин) тя
бива ог върлинк, навързани хоризонтал но с лико ндн с тънки клончета
между забити в земята днойнк колове, или от поиече ВЪрлнни, наредени
полегато между двойни холове. В Софийско и други лаладнобългарскн
краища някои заграждат дворовете си с дати (ед. ч. лйа), дълги до 4—
5 м п о д в и ж н и плетове, привързани към забктн в земята колове. Много
по-често тия лесн биват Ог рядко наковали «а напречни колове върлиии.
Най-често и най-разпространено обаче е ограждането с обикновен
плет, преплета (Родопско) от тънки прътн. Плетът може да бъде хо­
ризонтален от земята до височина 1— 1,5 м или само в горните частн на
катовете. В трети случай прътите могат да бъдат в полегато положение.
Особено забележителни са плетовете в никои източнобългарехи селища
(в Лудогорнето и другаде), конто са много гъсти и яки, защото са пре*
г.титан и, както казват, „четворно“ — с го два пръта на&едгьж и деко­
ративно кръстосвани по различни начини. Тези плетове биват високи
до 2,5 м, с побйв от тръни и слама, а много често и нзмазвани с леп­
лива глина. Затова на някои места ги наричат дувар — обикновеното
наименование за зид. Особеностите на този добруджански плет ся от­
разени н в повестите на Й, Повков: „Той се повърна назад, спря се и се
»агледа във високия плет на саята си . . . Не беше плет, а крепост:
най напред, на една височина колкото човешки бой. плетът беше из­
плетен ог здрави делнорманскн прътн тъй гъсто, че н пръста си дори
не можеш провря; после следваше ред сухи черни тръне; после най-
<м■ире изострените върхове на катовете стърчаха като мъждрамн. А
от кол до коч на два-три реда беше обтегнато въже от повет. Бели ват*
<кн черепи, ивбучеии по катовете, се уемнхвзха от високо. . (Два
врага, Съч., т. 111, 1956, стр. 309).
Сравнително по-нова е дървената ограда стобар а по-големите се­
лище или в по*модерл1!те дворове. Това са огради от по-рядко нли по-
Ч ю нлкованн летви или дъски, върховете на хоито могат да бъдат
Л' >ч||1,1гнвно пзрязаии, В равнинните села, гдето дървеният материал
< и<цн 1,щ.Ч1Н. а и качънн трудно се набавят за дворскнте огради, из-
дн| *т гидове от кирпичи, а и галените и по-богати села. както и в мал­
ките градове каменни .падове (дувари), покрити с керемиди.

16'| Обимюисно при солидните зндовн огради иа дворовете има и

нр| I' мвннмнн, високи до 3 м, двукрили порти, сковани от дъски и
| 1и.1г|кч1к>н или четирнстрешен керемиден покрив. Те често са укра-
<гнн < широките главн ма ръчно изковани гвоздеи и с декоративно из-
Щ||кн|н железни панти н дръжки. Някъде стълбовете и лречннците им

|Т
258 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА

са украсен» с ре:6а (Панагюрище и др.), другаде с релба по самите кри­

ла {Банско, Копривщица), на трети места крилата на портите са до
средата на портената рамка, а над тях продължават изковани железни
пръчки, завършващи като копня или с други декоративни завършеци
(Тетевенско). Красотата на високите портн се допълва с постоя ииа по-
малка прбтха до нея, предназначена за минаване на хората, тъй като
тежките две крила са за преминаване на коли и товарен добитък. Тези
портн са възпети от народа като „шарени порти“, „вити портн“ .
Много чести са ниските порти с еднокрнли плетени или сковани
от дъскн или дървета врати, снабдени на свободния си край с по-голя­
ма или по-малко колело за удобно отваряне н затваряне.

166. В по-големите дворове и у по-заможните стопани след Освобож­

дението жилището започва да се отделя с известна дворска част от сто­
панския двор. За тази цел се слага допълнителен плет нли стобор, като
при тая част остава често пещта за хляб. Тук се създава и цветна гра­
дина, засаждат се и някои овощни дръвчета. Тя е поддържана и по-
чисто, а останалата част е на разположение на свободните през деня
домашни животни.

167. Типологични българското село — крупно нлн пръснато — е зна­

чително сролно със селищата на ислня Балкански полуостров, а в из­
вестна степен и на север от Дунава — у румънци и украинци. Особено
еднакви са първобитните форми на хамбарите за жито и кошовете за
царевица, както н оградите във всички споменати форми освен висо­
ките каменни зидове, които са типични повече за земите иа юг от Д у­
нав н особено за българските земи. Високите портн имат също подобия
и вън от земите, населени с българи, но у народите из Карпатите се
отличават с по-обилна дърворезбена украса.
Наличността на термините в старобългарския речник: «а», произ­
водни на който са селище, седище, седелшце; л»»(ъ, от който е и днеш­
ното дворище, от к**ита — пащище, от — кошара, глаголът
л / ь я а т м , във връзка с който е държава; "»тг. «ти л , от ч и й т о корен е
кочина; курник; па-ма — пленник н др., «лапа — сламник:
п м т; льа» - зид; сяи-**» — гьггл;«**«; п»д* — подник, разкрива пълна
селищна традиция още от старобългарско време. А общността на тия
термини в славянските езици, както и на думите просторище, обор.
торище, ясли. навес разкриват и още по-стара славянска традИцня.
Изолираността на българските славяни от германския феодализъм не е
позволила да се установят у нас типичните за западните славяни ре-
дичнн форми иа селата, а специфичният терен и историческото балкан­
ско наследство не са допуснали да се появят някои особености на древ-
кпславянскня кръгов тип селище, Т>рскнте термини махала, сайбилък,
сая, хамбар, дам, яхър, агъл, сайвант, тявла, ха.чт. дувар, гьоз. ка­
чим, гръцките колиба и ивлич и латинската порти са само късни дубле­
ти на съответно нървичнн стари български наименования.
• • hi I i I K F H A К У Л Т У Р А 259

Кшнл е била картината на селищата (градове и села) в по-далеч-

Ито минало, не може точно да се знае. Според византийски писатели
|*п т.идитг се па Балканския полуостров славяни са живели в пръс-
Hifti килнби, които били често и лесно местени (Procopius, De bello
fttlhlio, III). Разбира се, в ония времена на постоянио движение, на
Прииждане на славяните и преместването и м — доброволио или под
Маи>> и от други слсд тях — често пъти на отделни родове или семей-
ми1, |ругояче не е могло да бъде. Какво е било по-късио, също не се
«ii.>i Може би и по-късно, като се има пред вид родовосемейното им
у« I (ши Ню, те да са продължавали да обитават такива малки, но по-
»мжиин п.тища, На това основание пръснатите (колибареките) села,
(ципи i t налице до наше време, сигурио следват средновековна тради­
ция 1гмед|‘Лският и здраво свързаният с него скотовъдски бит, който е
Nftiiui iK'H нроз всички векове у българските славяни, е нан-същеетве-
Niiid у. inline за съществуването на такива селища.

Л И Т Е Р А Т У Р А

/и!"1 1-щгв, Пгторня на заселването м форми на селищата. Трудове ма Ста-

I км и институт за стоплнскн проучвания при Софийския държавен уинагр-
1 |* 1 , ИвЙ, кн. 2—3, с. 1—7.
1*я, 11|..к|икий11с и рязвитие на селищата ■ Първомайско. С бН У , хи. I , 1963,
■ II «
Л*-' I ' ч т , О лн тн лп и обллст по Искърския пролои Г С У И Ф Ф X X X I X , 1943,
V •1' 1/чм, Ьь-иарският >|>лд през епохата ма Възраждането. Сифмя, 1965.
В и К ш н / т *. Хлрактгрни черти на градовете в България. ГС У И Ф Ф . X X I , 1925,
» I !1*‘

XV. О Г Ъ Н И В О Д О С Н А Б Д Я В А Н Е

IM |и времето па кибрита огън е добиван с агнило, огнйво, по-рядко

t гомяцеио късче, изковано във форма, удобна за държане с
Ц|н.. I и|•' нл Цената ръка, Огнилото се удря силно с края на късче кре-
»И' и I. итннг па което отскачат искри. До мястото на удара се слага
It**» власинките на която се запалват лесно от изскачащите
< I нпцага прахаи лесно разпалват суха шума, слама и др.
I lnH-4ei’TitTH форма на огинвого е бъбрековидна, т. е. продълго-
а м > <нмпрични iaBHTii един към друг краища (обр. 219 а). Сред-
ft Чн< I на огнмлото е винаги надебелена, за да не се изхабява по-
twHtr.'ino вргме. Един от неговите варианти е с двойно огъване
нА|> *|t| Л) и.I кранщпта или пък оп.ването им е във вид на буквата В.
а ■иmi I |>нчн1| (и ни. i.i във нил на сивалка (обр. 219 н) или на латинско
» .<1 ’I'♦ о Не е по-малко разнообразието и при асиметричните
и рим ч. . п» пъти само единият кран се извива в декоративна сни-
-I <1<!■ « нишиI край е завит, а другият представлява прибавено под
ши (и • |\*<Щ11 i . i дупченс на кожа. за шарки при дърворезба, за
....... ч -in при пушене и др. Пезавптият край н много случаи
260 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА В Ъ Л Г А Р И Ч

представлява длетце. У пастирите се употребяват огнива, към конто

нма прибавени добре сгъващи се допълнителни части — шило, щипнн,
лъжичка, ножче, длетце к пр., необходими при някои ръчни занятия
на пастира, както и при хирургически случаи над някои заболели овне
и други животни <обр. 219 д).
Праханта (в Самоковско тр и т) се приготвя от вътрешността на
узряла дървена гъба (Ро1уроги& юпкмИапде). За тази цел гъбата се
нарязва на късове, очуква се добре с камък, за да изпадне гнилото от
нея. след това се вари с пепел от огнището (в лугава вода) и пак се из­
сушава. Еднакво приложение нма изваряването и със серлйва вода,
т. е. вода. в която е попарена непрана вълна. В много случаи гъбата
не се вари, а се оставя да прсстои няколко дни в застояла в хралупа
на церово дърво вода или в говежда урина. Предпочитането на някои
сгт тия методи е в зависимост от убеждението, че праханта става по-
власата и по-лесно запалнма, а някъде и заради миризмата, която из­
дава запалената прахан. Сравнително рядко вместо прахан се употре­
бява гниляк — суха гнила дървесина, главно от липа (ТШ а), бук
(Радо) и др.
До края на X IX в. е практикувано хващане па огън и с триене на
сухи дървета. Известни са триещата н вретенната форма, при която
вретено от суха леска (Согу1ш ЗУеИапа) се върти между две забити в зе­
мята сухи липови колчета. Вретеното се движи от двама с помощта на
ремък илн въже, докато от развиващата сс горещина върховете му се
запалват. Практикуването и на двата начина е бнло запазено в някои
краища докъм 1910 г., но само във връзка с някои обреди, най-често
при лекуване на добитъка от някои епидемични болести. В такива слу­
чаи се изгасява огънят в пялото селище, за се запали отново от по­
лучения огън. Новодобнтият огън се нарича див огън, нов огън, м.шд
огън, госпбдьов огън, жив огън илн дървен огън.

219. Стила а от Момина клисура. Пазарджишко, б — от е, Радиил, Самоковско,

1918, в -от с. Цервишка могила. Свиленградско, * — от с- Бяла, Варненско, 1929,
д—от гр. Тетевен. 1949
 fr •

I4'> Ir 4 i tapinto (e. M a ju p a d , Оряювсио, 1929)

.йплзнлнсто па домашния огън става, като се заровят главните в

ц*ш ни на огнището. Така заровената главня в топлата пепел се овъг-
1Я н <мържа смън повече от 24 часа. Това е особено лесно в откри-
(ии <инища на селската къща. То е системно практикувано и от пасти-
11ч< н полето.
И |.и връзка с горенето на дърва съществува и спеинален термин за
WHMM-iiitn на огъня дървета: гливнй (ед ч главня). При достенните or*
ритали на сложените на огъня дървета, намиращи се откъм
се наричат зйлози (ед. ч. одо?).

|i i I орннен материал н народната традиция навред е било дървото.

М fk мними- райони » Добруджа и Дунавската равнина горивен мате-
им I I м и \ шепниг тор, наричан лайнушки (Толбухинско) или по-често
(и,., ч (r,i ч тси л). и Сенерозападна България — блйни (ед. ч. блЛ-
Mil 'и I it im иел лчтни време смесват говежди тор н слама. Залятата с
Ь * 1«•1 <■ " ‘Mit ил и се разстила на двора, за да поаясъхне, след което
it ........ ми чешъртнтн късове (около 30 x 30, 40 x 40 см). Тези к1>сове
Им»* и мног» добре на слънцето (обр. 220), след което се прнбн-
|.*i n t , .и ми. in илн се натрупват на големи камари, нзмазват се общо
pfHi.M и >■ иинриват с дъски, слама н нр.
(In I мм ии1Ги-мсснн места за гориво служат м сламата, стъблата от
Муниции,! и и» слънчогледа. С тия материали се опалпат обикновено
(•»•«H IM •» » IH ft
262 ЕТНОГРАФИЯ Н А ВЪЛГАРНЯ

170. При работа на полето пастири, горяни, рибари н ловци палят

при нужля огън на каквото попадне място без каквито н да е съоръже­
ния, За приготвяне на ястия обикновено се слагат два камъка, на конто
се закрепя съответната съдина. Под нея се пали огънят. При ло-постоян-
ните пастирски огнища на открито котелът за готвене се окачва на
прът, сложен над огнището и подпрян отстрани на две разсохати кол­
чета (обр. 221) или върху трнножна пирамида от дървета (обр. 222),
нлн пък на отклонението ня забит до огнището кол (обр. 223). Най-
често този кол се нарича катрйч, или котлеварна. котнъарка, и то без
определена география.
Домашното огнище, което е винаги открито, има разнообразни
устройство в зависимост преди всичко от местоположението м\ в къ­
щата. Срсдкъщиото огнище обикновено има кръгло или четвъртита фор­
ма. като е повече или по-малко вкопано в глинения под; в пя кон случаи
е оградено и с каменни плочи. Ограждащите огнището плочи предпазват
от пръскане на огъня по кади и подкрепят дървата и главните, с което
улесняват горенето им.
Достенното огнище бива често вкопано в земята до 50 см (Пана­
гюрско). Това се обяснява от населението с традицията за пр^пине «и
тън я, т. е. заравяне на жарта, когато трябва да я запазят за по-дълго
време. По-рядко са огнищата на равнището на пода. Обикновено до*
стеините огнища са до съответната ниша в иззиданата стена. Тази
ниша продължава до комина. Между огнищеиата яма н нишата нма из*
зидан един вид праг, нещо като стъпало, на което се опират краи­
щата на слаганите в огъня дърва. Из някои краища на Стара планина,
из Западна България н у старото местно население в Разградско този
праг се нарича здклад, заишдник нлн приклад, а но други места —
пезуль Н много случаи за заклал служи изправена до стената каменна
плоча. В някои случаи из старопланинските къщи (Тетевенско, Ботев*
градско) закладът е сравнително сложно изграден (обр. 225) и предста­
вя декоративен елемент на огнището Това е, когато стената, до която
е огнището, не е зидана, та закладът служи и като изолатор ла плете­
ната стена.
Мястото от двете страни на огнището (или само дясвата страна)
се нарича к ъ т (Среднородопско — коат. Тетенснско — кет), гдето е
нан-прикътаното място за седене знмно време Това място обикновено
се смята за почетно и се отстъпва на най-старите или на гостите.
Н някои райони на Българин нма и по-усложнено устройство на
огнището, като към него е придадена и пещ за хляб. Най-често тя е от
другата страна на стената, зад нишата, през която е отворът н. т, е,
разположена е или вън от сградата, нлн и съседното отделение според
това, на коя от стените се намира огнището.
По-ограннченн са случаите, в които пещта е отстрана на огни­
щето и самото жилище. Тези пеши, наричани пощури |ед, ч. пдщур),
са обикновено по малки и се срещат само при странджанската къща и
при някои къщи нз Добруджа.
XI Щ Е С 7 В 1 Н А К У Л Т У Р А 263

ч ш

t ‘f ‘ ■■нищг в е Сестрино, П азарджиш ко, 1927, 222 и 223. Овчарски ог

■.... * ( •iiMHspmhAu, 192Я 224. Дървена кука наг> >к>яашно огнище в с. ГовешЛ».
f c * * . . / v / v 2 2 ', Дамашчо огнище (с. Черни В и т . Тетевенско. 1934): а огнище.
# 1 • не >i/4 226. Желе мм свещник боринармик о т с. Голямо Иельово. Па
кр и вн а X I X в- 227. Дървен яе щ л « * <мя с. Искрен, Свогенско, I94R

I" I■'<ининмн> \г1|ми'чпм>, глаино ири средищното огнище па шоп-

|м *й кипи и нрн у « ч ш н и г и , нредставлиид постспснно стесняпащ се
«•»M i - M i l, him.м;ш или ненаказан с глина, започващ от Г|н*дореда на
lliiiiH*" I l)iH («и гншггго огнище обнкнгшена нещга дааа началото на
2 Г .4 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

комина, който най-често е зидан. За подкрепа на коминната зидария н

за заслон отстрани често се изграждат тесин стеннчки-подпори още от
пода. По този начин се образува и по-дълбока комнина ниша. Най-
развити са тия заслони в странджанската къща. Почти посгоинно яв­
ление с коминната тръба да бъде оформяна над огнището с дъсчен
навес, често пъти и със съответни полички. Тазн част, наричана све­
дено (Троянско) или було, яшмЛк, е извикана от нуждата за по-ефикас­
но изтегляне иа пушека, В някои райони този навес е най-художестве-
ният архитектурен елемент в помещението. Такива навеси се срещат най-
вече при родопската, добруджанската и балканската къща. Някъде
към дървения навес се придава и завеса от тъкан, наричана също було,
месйл, кшшик, а в Югонзточна България пъстрило, престрйло, тъй
като е ушита от хубава пъстра тъкан.
Почти постоянна принадлежност на българското домашно огнище
е желязната верига (виеНю и по-рядко канджул, кука), окачена над огъ­
ня. На нея се поставя котел за стопляне на вода или за сготвяне на яс­
тие. Тя е снабдена с кука, която улеснява скъсяването или удължава­
нето н, когато има нужда. В някои места за това служи железен прът,
състоящ се сгг две части, приспособени за скъсяване или удължаване на
общата дължина, Докъм края на X IX в., а в някои Седни покрайнини
и по-късно се употребявали дървени куки (обр. 224). Веригата се окач­
ва на препречено през комина дърво — веригйло или верйгница, коми-
петици (Трънско. Самоковско), пречняк (Северозападна България),
превйльница и сбджак (с. Говежда, Берковско).
За рвзравяне и поправяне на огъня служат железните съоръжения:
ръжен или жег. ожег (Западна България) и сравнително рядкогреблб или
вс.трал (с. Дюлево, Панагюрско) — с лопатеста част, евентуално и с
кука на предния край. Също тъй постоянни са щипцнте, наричани поч­
ти повсеместно маиш (и р1. 1, маши) или ди.иир.
Трета постоянна желязна принадлежност е триножникът, подла­
ган под съдините при готвене. Той с или триъгълен, или кръгъл и
наричан по-често пирустйя. а в северните и западните български краи­
ща саджйк. Само в по-големите селища с развито занаятчийство в ми­
налото се употребява и до днес т. нар. желяапо конче, наричано още
магаре, мече, м ета, главнАрник. замие) и др. Всички тези принадлеж­
ности към огнището, както и по-рядко срещаните железни скари и ръ­
жени за печене на месо и др., могат да бъдат и художествено израбо­
тени и представят една от украсите на жилището.
Към огнището съществуват и глинени принадлежности. Такива
са т. нар, попници, попове — три-четири конусообразни или пирами­
дални тела. снабдени с нарезн на върха и с дупка отстрана. Те служат
за подлагане под съдовете за готвене (вместо пнрустия) и най-вече под
подницата и връшника по време на опалването им. Нарезите ка върха
служат за по-яко закрепване ка подницата, а дупката отстрани за за­
качване с машата или ръжена, когато са горещи. Принадлежности към
огнището са н подниците, с чиято употреба е свързан и вратникът,
►МЦНСТИКНА КУЛТУРА 265

който от края на X IX в, е от ламарина н има кулолеста форма с дръж­

ки пи върха. Опалената подннца бива похлупвана с връшннка. натру­
пан с жарава. През последните десетилетия подннците и връшииците
м.н онп излизат от употреба заедно с отпадането на откритото огнище
»■ електрифицирането на селата.

|;1 ( »топлението на жилището зимно време в миналото е ставало не*

т■ ! |н лстоеио от огъня в откритото огнище, за която цел хората сядали
ft.ni м| до огъня с топлите си дрехи, както ходели и вън. Обитаваните
Ги мннищени помещения са билн отоплявани зимно време с жарава.
•II 1>п>на от огнищата, нлн с разпалени вън дървени въглища, слагани в
пнтишм или в грънчарски жйрници (ед. ч. жйрник), наричани и ман-
I ози начин на отопля не е практикуван най-вече в градовете в го-
м и |< къщи, където е имало повече соби. Там са били употребявани и
М11,1.1иччки (медни или месингови) художествено изработени мангали
I пч. I ито в собите е имало пещ и за хляб, палена откъм огнището, отоп­
ляването е ставало с нея.
I (.< мястото на тези пещи през XVI11, X IX и X X в. в народното
«омннк № явяватт. нар. зидани печки, мечета,камини нлн джама.ш, соби.
Иоию в някои случаи достигат до високо художествено оформяне,
мн> " изграждането им се прилагат и разни местни грънчарски съдин-
М1м | ида на кахлитс. Те са гледжосани зелено, жълто или синьо, имаг
при ли нлн четвъртити форми, вдлъбнати са или изпъкнали и се нари*
■и* *р4нци (ед. ч. гърне).
Успоредно с камините съществуват по-масово в цяла България т.
м«|' ьиини кюмбепш нлн камни печки, изградени независимо от огнн-
инм Тези кюмбета по-натахьк биват сменени от простата желязиа
I п и п на) печка (кюм&. копт^р) само за отопление или с една или
дм- пики отгоре и за готвене; тя на свой ред бива повсеместно измест­
ван« о| същинската готварска печка (кухненска п&иса, шпор — Вра-
ЧД1*1но).

I <>.>»«•тлението на селската къща в миналото е постигано гЛавно през

цю.ш.п« врага и през комина, ако е имало такъв. При затворени вра-
щ „и к I щн е било тъмно н в бял ден", доколкото лекият градеж е могъл
да щ-Iипи' такова пълно затъмняване. В къщи без комин осветяване
«а г И'« IиIало и чрез нарочно оставяни дупки на сламения покрив.
1«41• н|><дьлжение на тази традиция е наличността на покривни про-
... ■м нлн (пил стъкла в огнищеннте и други помещения. Топа ос-
к* .... пи пио опнтление в селската народна къща п р од ълж а докъм
ар«*» на X IX п., главно в уземницнте, както и в едноделните жилищни
М4 *и VIIIII постройки.
| I*'ииниг прозорец като средство за осветяване на жилището е съ-
нц< I и.1I н м миналото п съвсчм елементарни форми — малки непра
»и 11^11 и рганне дупки н стените, наГ|-ч»что облепяни с кожй ог емь
м« *■< П1 емна или друго жнвогно, която. изсушена, притежава нзвест-
266 ЕТНОГРАФИЯ IIA БЪЛГАРИ»

на прозрачност, Н ЛН с хартия. конто за п о - г о л я м а прозрачност е била

намазвайа с мазнина. За такава мазна х а р т и я ( Ö l p a p i e r ) в един хан на
град Дряново говори през 1862 г, и немският пътешественик H, Rarth.
През същото време се появява н стъклото, залепвано кт.ч дупката с
глина. Подобни малки прозорчени протоформн с късче стъкло можеха
ди се срещнат н до социалистическо време в старите талпени къщи в
Странджа — триъгълни или четириъгълни, и л и из разни пастирски
колиби вън от селото, като отражение от рязката класова диференциа­
ция на капиталистически» обществен строй.
Нощно време осветлението у българите е станало преди всичко с
пламъка на къщния огън, За по-енлно осветление е запалван по-буен
огън. За осветяване на жилището и пън от него е запалвана и борина,
като е слагана на повисочко място в нарочни долапчета н л н поличкн на
опомнената ниша, Запалените и цепеннчкн са били забучвани в звената
на веригата. За същата цел са служели н железни боринарници, подоб­
ни на свещниците, само че с кръгла нлн четвъртита платформичка, от­
страни на която има приспособление за защипване или забождано па
борината (обр. 226). Огннщенмте металически главнярници (кончета)
са служели и за тази цел, като борннопите непкн са прикрепя ни в раз­
нн кукички и дупки по тях. Употребата на борината намалява
много скоро след Освобождението на България н до 1912 г е напълно
изоставена.
Успоредно с борината, употребявана в огннщенмте помещения и
вън от жилището, народът ск е служел и с восъчни свещи. В селата
това е по-малко практикувано, отколкото в градските жилища. Във
връзка със свещите е използуван и свещникът, свети ш икът — раз-
лнчно висока дървена (обр. 227), глинена или металическа подставка
за тях. с която свещта по-удобно е слагана на различни .места в жили­
щето и която същевременно е предпазвала от замърсяване със стича­
щия се восък. Свещниците са служели н за украшение на жилището.
Особено художествено изработвани са железните свещници, конто към
края ка X IX в са заменяни и с европейски“ бронзови нлн месингови,
наричани шиндани.
Лоенйчетс, наричано още KUHdiLtu, е сравнително най-популярно
при домапшпто осветяване. У бедните то е представлявало обикновена
паница нлл чирен от счупено гърне, а у по-заможните плитка метали­
ческа чашка с улейче. Чашката е напълвана с мас, лой нлн дървено
масло, конто са подхранвали запаления край на фитил от конопено
или памучно шнурче. Лоеничето е слагано на съответно високо място,
заради което е било снабдено и с дълга дръжка за закачване по сте­
ните.
173. До края на X IX в. твърде често вода за пиене и за домашни
нужди е била чернена направо от реките. Тн се налива в глинени, дър­
вени или метални съдове, Така е най-вече в планинските села, гдето
реките са с чиста в»да. На ннкон места иародът взима вода от обикне­
шеии извори, които често са без какврто н да е лодзнжданкя.
 2«7
в е щ е с т в е н а к у л т у р а

228. Пещ за хляб п с съответните принадлежности от

С. Попинци, Панагюрско, 1953

1а да се запази водата в плитките кладенци от замърсяване от до-

ftmi.K, сг нравят пад гях покриви от дъски или каменни плочи. Често
I п ihm кладенци биват иззижданн отвътре с камъни, а при възмож-
III н т се укрепват и с хралупат дъиер. Така построен кладенец се нари*
•<я I wi/'V I. стублица в Северозападна България, или К-йдемец в дру-
райиин и» «раната. Особеното в тия кладенци е това. че водата
II I и | нчл и се гребе непосредствено с ръка или със съд в ръка.
Дълбоки кладенци има почти навред нз равнините на България
•ч-hmhiiu'ho дълбочината им е от 2 до 4 м. В Добруджа и изобщо в С-е*
и»|н>мпочна България има кладенци и до 15 20 м, понякога до 90
lim м (балчишко) Тези кладенци са с почти цнлнндрична форма: в
ши-.hl MrtvH I тен нте им сл слабо наклонени към дъното и са винаги из-
I i h m I к i i M i i i i и (обр. 2.Ю).

vj
 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Най-често спускането и изваждането на кофата става с помощта

на саморъчио построени механизми. Едни от тях е т. нар. кобилица
(или гер нйло), представляваща дълго н яко дърво, прикрепено на ви­
сока coxa, така че двете му страни се почти уравновеся ват. За да бъде
едната страна по-дълга, другата е често обгежавзна с камъни, железа
или с коренището на дървото. Краят на по-леката н по-дълга странете
над устието на кладенеца. Към него е прикачено въже (верига или прът)
с кофата, дълго, колкото е дълбок кладенецът. Уравновесяването на
кобилииата е такова, че при лразна кофа предният и кран стърчи, а
прн пълиа с малко уенлне се издига нагоре. Кладенци с кобилица има
почти по всички равнинни краища иа страната. Този механизъм обаче
е непригоден за кладения, по-дълбокн от 7—8 м. доколкото е възмож-
на най-дългата дървена кобилица.
Друг механизъм, също тъй широко познат, е макарата; дървен
валяк, сложен диаметрално над устието иа кладенеца, на който се на­
вива въже (или верига) с кофата. Макарата може да бъде с увеличена
чрез кръстовище повърхност. Към нея може да нма придадено н махово
колело. В места, където нивото на подпочвената вода е много дълбоко

229. Чешма в С- Мугла, Девннско. I960

ЙИШеСТВЕН* КУЛТУРА 26»

j SO. А.имгнец в с. Турил, Казанлъшко, 1930

и кладенците могат да достигнат до 50 м. както напр. в С сероизточна

България, изваждането на »одата става с помощта на добитък или на
ннм).1ко човешки сили. За тали цел е устроена настрани от кладенеца
»н чкална врътни (наричана сгщо мс к:р з или st.teao), в която се ‘а-
нр»ма добитъкът (обр. 231). Тези вид кладенин е отбелязан в този район
и» Българин през 1762 г. и по всяка ьероятност е още по-стар. При
и« in се употребяват и големи кожени софи, побиращи по няколко д»-
1■■1км литра аода. Край тнн кладенци има обикновено поредица от дър*
»«•ни корита, K O itT o се пълнят с вода за поене на добитъка.
Дълбоките кладенци обикновено са с обградени устия, за да се из-
(Vnie падането в тях, а същевременно да се улеснява манипулирането
мри пшажданс на водата, като човекът се обляга на тях. Често таз»
и радя е от широк издълбан дънер — печтн навред, гдето а миналото
<* ге срсщали дебели иекошп дървета. нзй-Е«.че южно от Стара пла-
инки н в Западна България. Тази цилиидрнчна ограда о ного време
«« мменя с циментови форми. Стщо тъй старинна, макар н по-малко
и|.|чиЛиша, е четиристенната ограда с дърЕета, скопчснн на ъглите
н.1 ш,гк (или н на урез), наричани /хik .uj гли ч тлш . Тьърде чсстоое
грицат огради на кладенин — най-иче в Североизточна България,
•мц .чбаии ит един каменен блок с чстсъртита или цнлиндргчиа (|орма.
/ (м б о т е кладенци имат различни названия: км гнец. йхшк.
at.tт (щнор и герйм. Към дълбоките кладенци може да се причисли
и < шл<ж'цът, наричан бурйло, срина» нан чгсто и Странджа. Изпаж-

•»>
270 Е Т Н О Г Р А Ф И ) ! НА 1>Ъ ЛГЛРИЯ

даисто на подата от него става с голям лъжшюанден черпак, прикрепен

към отвора на кладенеца. Зачерпаната вода изтича през канал, пробит
по дължината на дръжката, като я? натисне надолу, та черпакът се
издигне но-високо. Кладенецът нос« името си от черпака (обр. 232),

17-1 Важно място в българското стопанство из ниските места заема

изваждането па пода с дървени колела, наричани долапи (ед. ч. доми).
Употребяват се изключително в градинарството. Движението на ду-
лана става нлн автоматичио от течащата вода. от която се н зачерлва,
или от добитък — коне. магарета, мулета. Същината на долапа е след­
ната: колелото, сковано от дъски, е сложено на хоризонтални ос. като
само малка част от н то е потопена във ьодата. По цялата окръжност
на колелото са построени кофичкн. конто зачерпват вода при потапя­
нето н я изливат в коритото, когато дойдат при най-високата точка и се
обръщагт надолу с отворите сн От тоаа корито налятата вода се отвежда
къ.и градината.
Движените от животни долап» са два внда: I) Колелото с диаме­
тър от 3 до 4,5 м в диаметър засяга непосредствено резервоара с водата,
нлн кофите са окачени на верига, която стига до нивото на водата, а ко­
лелото е малко по-високо. Чрез зъбчато дървено колело долапът се
движи от жнветно. което обикаля около цялото съоръжение <обр. 233),
Този прост до.шп се употребява при равни площи, когато водата от

231. Д гл б о к клч<Ън*ц е в р гт х а в с. Царсяеи. Толбухинско, 1941

H IUKTHCHA КУЛТУРА 271

Щ/ А 1 л)еп*ц * местността Рож ен при с. Союолощи, Смолямско, 19Я4

Мамим пи долапа може да бъде отведена навред по градината. 2) При

1|<мишн ма стръмно място има н\жда водата да се изкара на най-внео-
iHitu 41m ю и оттнм ла се разпраща по засадената площ. В такива слу-
ч * |> I г тчтроина т нар. асми долйп, т. е. висок долап. Колелото при
Ии<< > пл глкава височина, ма каквато трябва да се издигне водата. От
МСИ' »1*1 горига се спускат кофите до резервоара. От височината на ко-
* к |и по дъсчени коруби водата се отвежда на най-внеокаго място и
t!*«■miнI*1л. Колелото с кофите се движи с помощта на дървено зъбчато
« • М . и, чиито in е ««крепена на земята и около нея обикалят живот-
МЩ* I -и к >движат милото съоръжение. В по-ново време вместо зъбчати
К м « /id *г прилага верижна трансмисия, а в най-ново време (след
fwN) | ) и модерни металически колела.

I fft I t iMpiirne на пода от слабо дебитни изпаря или потоци вън от

ft .......... .иисто построява чучури, июпури ИЛИ ЧГШЛМ по*
М<М*н м и но големи корубнчкн, издълбани or дърво или от дървена
Ц*||«м I I »миihii, върбова, брезова и др ). Още по-нървобитма е формата,
Щщ кммю и* приспособява обикновен лист от дърво нлн друго широ-
£ti Е Т Н О Г Р А Ф 1Ш Н А Ь Ъ Л !AVH9

кол нетно рзстснне, Дървените чучури могат да бъдат дълг» м но ня­

колко метра; такива са особено характерна за Срсднородопската об­
ласт-
Обикновено я&ление са чешмите, при които водата бниа довеждана
от по-далечни разстояния по дъроеян тръби. При съчетаването на ги«
тръйк се употребява обикновено конопена обвивка, намазвана със сио-
,1а от варена брезойа кора или с катран. Към Края на този дървен водо­
провод се слага дървена тръба, сложена отвесно н снабдена с чучур от
естествено клонче или от желязна тръбичка. При по-голнио количество
на водата към отвесния край на водопровода се слагат н по няколко шо-
пура. И богатите райони илн селшца тезн ъш чн са нззижданн на края
с камъни, като а ннкон случаи са създананн и художест^ии архитек­
турни форми Такива произведения (обр, 234) се срещат нз селата и
градотете из планинските и равнинните райони (Копривщица, Свищов,

233. Л^лап край Софи*, t9$Q

M j; Щ Е С Т В Е II Л К У Л Т У Р А ■27 i

И. Чешма a Смолян, квартал Райкою , 1951

Ни ши, Illy wit и lui p.. ши места in ДоПруджа) В Аентиннте райони към
и h i чешми се прилягат повече мли лп-малко дървени или каменни
Ki'IHiM i, i.iiincfliwiitii еода «i поене п па добитък.
I i. Гч юироголнте, спьрчдци с напояването па ниви и ли ва д и , t;i
iiHii,iMi шкршп 1ПКОИН. а при скалиста почпн и пропасти |1|Н‘дстав.1И-

1*
274 1!ТН0 ГРЛ <-ИЯ НА Ь Ъ Л Г Л Р И Я

735. ЕгМ трувод * с. Лвпинци, П анагю рец 1953

пат дървени, издълбани или сковани от дъски коруби, коритт. Такива

високо прикрепени водопроводи се сроцаг и Родопите с дължина до
стотина метра (обр. 235). Дървени коруби се употребяват и при пясъч­
ни дг>чв1г» в които водата би ос изгубвал*.
Дървените открити водопрокодк се прехвърлят през долове и
реки, подпрени с дървета, а при някои случаи се построява и мост,
по който да бъдат положени.

177. Укрепняето на плитки кладенци и ограждането на дълбоките

с дървени хралупи говорят за дълбока пьрвичност. По-близка исто­
рически стойност им придава терминът стуб с.г, специфично южиосла-
I« I I II I: C T HF. Н А К У Л Т У Р А 2 7 г>

innи n,i дума, която нма само то&а значение, Южнославянска е и думата
ам» , сьрбмхърв. цбао, означаваща дълбок кладенец,
Ссц ибългарската дума която амачн кладенец, сочи по-
а дълбок кладенец. За това може да се съдн по значението на
>i\мм г.1 у другите славяни (чех, shtden, луж. stiicltta, сърбохъра. сту-
,1. 11-и! пил. sliidfiia, укр. студнье, студзен)- В новобългарски език ду-
МЛ1.1 мг се среща самостоятелно като нарицателно, а само като пазва-
пи. ма М(Чтост със студен извор или студен кладенец- В народните
I ui студен е постоянно определение на кладенец. Подобна семан-
>1 парогерманската (готска) дума kalding, от която нроиз-
•и 1.1 и славянският термин за студен извор, респ. дълбок кладенец
(гм|ц^|,.и . кАхл«ш.ик, каьалх», ноаобъл, Успоредното
I Min ппване на тия две думи у славяните за едно и също понятие е
11>т> ... V Ги.-лгарпте до отпадане на студенец от тясното му значение.
\-1||.1ктерното ja Средкземномористо и за славянския свят съоръ-
*..... с к</ч1 лшщ е придобило на славянска почна само и някои места
н ||||,пмпо (»значение геринйло Въвеждането на животин-
|| ха сила и отнесната нрътка и Добруджа е местна средиземноморска
innf.i uiю , каки» са изоСщо н ианонтелниге долапи, конто са донссеин
►*ч 1711) г. от професионалистите градинари и след това или през
H IS I i m били разпространени or тях нз много други страни на Средна
I ..( к и н
П.1 1НЧ1ИЮ на чешмите с подземни водопроводи следва да се прне-
|т la ме. тнч балканска култура, заевндетелствувана обнлно и в остаи-
fci« io римско премг във нръзка с подоспабдянапето на множество кре-
||1Ü I М
Л И Т Е Р А Т У Р А

M l I w , 1-<.ц*>Лкюг, Огнището и българския бит. София. J9S6,

Hu t .»u M i, ItriinrH'ii und Wasserleitungen in Bulgarien, Folfctiv, Stockholm,
III, |<MU, H„. 1. c. &-43,
f lM Чешмите n Гплглрня от Възраждането, Сафяя, 19GJ.

X V I. С Ъ О Б Щ Е Н И Я . П Р Е В О З

И* И н|н (,шията за отбраната срещу турските золумн през роб­

ии . к.ииа, че населението Чрез запалване ни огньове но околните
....... « И1на.щ «прало за идваща опасност. Друга най-обикновена
ИИ11« 11м ми|>| ма по-далечни разстояния се прави чрез високи и силнн
ЛИ».»« шп / 11Ш.1 < ■присъщо най-вече на пастирите, конто за същата
ПМ I» »1-1 и I и- с и л н и имюи/мания с уста пли със сложен» в устатл
Н(>I <( н
>.......нищия жннпт побщенията се правели от селски гмш ьмгй
)к * | ....... ии> п / т т ^, ))). З а тази цел той о е изкачвал на селското б//-
нарочим сложен сред селото камък и съобщавал известие*
27Ь Ь П Ю 1 р л + и к И А Б Ъ Л Г А Р И Я

то на йнток глас. Привикването е практикувано до последни години от

селските пастири сутрин. когато подканят селяните да изкарат доби­
тъка на селския площад, отгдето ще бъде подкаран на паша.

179. Съобщенията в миналото са ставали предимно с пътуване пеша

от селище до селище. Затогса н разстоянията сз се смятали за големи.
Пътуването е отнемало много ирй^е.) I) народните приказки героите
само вървят н първят иЗървели, яБрвсли, вървели и стигнали. .
а в някпи песни се говори за сватба на далечно разстояние: ..Кога за
мома тръгнаха, вишни, череши цъфтяха, кога се с мома върнах«, виш­
ни, череши зрееха." Доскоро разстоянията между разни покрайнини
се определяха в часове, в Д Н Н , в месеци.
Трудностите за пюшавапня са прйи уждавали да се изпращат вести
ио други липа. Думата & г т (етбълг. ^мть) през турското пегвековие
с почти напълно заменена с хдКер Запазена е само в някои поговорки,
като „няма ни вест, ни кост“, т. е. никакво известие, или в коледа реки
месии: .Добри ся тн гостп дошли, добра са ти вест допели: овце тк се
изягнили, се агънци ваклошатн. . .“ Млк предимно в песните от този
род се употребява к изразът елас: „Добри сне тн гости дошли и добър
сме глас допели“ или а израза «Дали сме глас“ — известили сме. Х а ­
берът р бил обикновено придружаван с веществено доказателство:
е известна на получателя вещ или с някакъв подарък. И в този слу­
чай се е наложил иебългарският термин иманет
Когато през X IX в. грамотността на народа пич на да се увеличава,
писменото съобщение заменя значително веществено потвърждаваното
известие..[Писмото, пренасяно по пощата или от частни преносители,
е било обикновено затворено и в израз на почтителност са били обга­
ряни ъглите му. Използуването на пгицн (гълъби и соколи) е известно
на народа са\то по песните, и то свързано с бига на висшата класа: цар,
боляри и др. Поетическа вариация представляват мотивите за „пиле
соколово4, което известява домашните ил болен (или убит хайдутин,
като им отнася ръката му с венчалния му пръстен).

180, Босох&ктвотн се упражнява в топло време не само около жили­

щето, но и на път и при работа на полето. (Обикновено нещо е, когато
селник отиват й град нлн а ч>ждо село на гости, да ходят боси по целия
път, а когато доближат града, да обуят обущата ой конто посят. Това
се прави н за удобство: „по-леко еИ, н за икономия: „Поле не се съднрат,
а цървули се съднрат." 1к>сн ходят предимно жените и децата, мъжете
по-рядко прибягнат до това „удобство“ .
Прн дълбока зоснежсиосг, конто е характерна за цялата страна,
особено в по-високите места, се привързват иа краката ходила от дър­
вени обръчи, преплетени с върви нлн ремъчкн (обр. 236), наричани
напътила или жейгъри, ръшетки. Употребяват ги пастирите и .топ­
ките и Средиородопско, ловците из Рила, Пирин и Странджа. Срав­
нително по-употребявани са железните шипове т т к и за ходене ио за-
 ’ o'/t е. Соколовци, Сяллямеко, 1931- 237. .К о т к а " o n c Доспей маха■
M i I ■»«."> .“jimp, /410, Ш С тъ л б а о т c. Влчмоао, Асено&радсхо, 1954. 239. Кобц-
H p i, ч "«I tp Пчмчеюрище, 1930, 6 — о т с. Пpotлед, Смолянско, 1934, е — о т е.
»m i* е, 1930

4941*" ' "тпин-г, и така сицо и по хлъзгай» стръмнини (обр. 237)

|§1 11« < пж.н пастири, .и>шш н дърварн из планините.
/ПиИ имииггп са аюръженията за ходене из кални или мокри ули-
............. кг,имане на иотоин и малки реки. Това са по-високи или гю-
....... >ь)Ю1 цць у т к т ъ т и к а (обр. 240), с помощта на които се удъл*
• •Н11- к|>.1нлга Н Западна Българи» около Рила, Витоша и Западна
ВМ|** и 1ти и .1 и* са по-грнжлпио изработени, като куките се изгтлнтат
9 щ 1|0><пм I юнчега. за да се получи равиа осиона и да се заякчи клон­
че" I I >рмии се иаричаг ^кй.ш 4р1. (, — Северозападна и Източил
|ь н .| мм}, IЦ1ПЦЧ (ед ч 1цу.1ец~— Североизточна и Западна Бич-
Н|'мн> н,1ши)ци (р). I. Западна Тракия), патерици (Илокдипско),
<( молиш ко), ноейлкч (К>жнл България). Ходенето с тях е

11и мие на барн, трапове н други неудобни мссга пастирите

1«)..... . I, и т ч.и т I. V тих тя е много по-дълга и по изпита нл дебелия
278 £ Т Н О [ Р А + И Н НА N 1, ; | Г А Р И Я

181. /Катеренето по дървета, най-вече за кастрене на шума за доби­

тъка или за бране на плодове става най-често без каквито и да е съо­
ръжения. Разчита се обикновено на сръчността на ръцете н краката^
Често «ътн се нравят лиичинич с брадва ио стъблото, за да се образу­
ват един инд стъпала. ) Качването по дъроетата н на високи постройки
става с помощта па ст&лби, наричани по-рядко екбли <ед. ч. скала) и
китзр&хци (Родопско, Видинско), кагтрАга (Софийска). Тези подвижни
Стълби се състоят от две успоредни дървета нля от два сравнително
нераздалечеин клона, между конто са засвредленн напречни клинове
нля пък са изковани напречни дръвчета за стъпала. Срещат се и още
по-първобнтнн форми, при които напречните дръвчгга бнват завърз­
вани с върви или с навит. За да се избегне нахлузваното им, странич­
ните дръвчета са сложени неуспоредно (обр. 238). Обстоятелството, че
в някои места такава стълба се нарича острдга, сочи за съществувала
първобнтна форма от едно стъбло с оставени недостатъчно нзрязаии
клони по него, които да служат за стъпала. Поне такъв вид имат остро-
гнте-закачалки^ при пастирите.
182. Плуването е упражнявано най-вече от населението краД морето.
Дунава н долните течения на реките, гдето са тихи и пълноводни —
.Чарнцн. Искър, Янтра. Лом, Вит н др. Практикува сс като спорт.
При обучаването да плуват децата си привързват към раменете ио една
зряла ненробита кратуна, която поддържа тялото над водата. С такива
кратуни българи са преплували при нужда Дунава, за да бягат от по­
литически преследвания през турско време. В такива случаи са нзпол-
зуванн и снопове от тръстика вместо лодка.
Като отдавнашна мечта у българския нЗрод следва да се отбележи
и «ъздухогишамстк доколкото, разбира се. за това чогаг да бъдат
меродавни реднца локални предания, няй-популярно от които е за ле­
гендарния майстор Манол, който си направил дървени кряла.

183. Зл'пренасян41 на гръб малки тежести от рода на хранителните

продукти служи повсеместно торбата от вълнена или конопена (рядко
памучна) тъкан, снабдена с дълги връзки. Тя се носи преметната през
рамо, прккрепяна с ръка яли неприкрепяна. По-големя багажк се но­
сят в двойните торби, наричани дисаги или ебегт (и двет« р1. I.), урав-
новесяванн през рамо — едната отпред, другата откъм гърба’
Пастирите употребяват повече кожени чанти, подобни на тъка­
ните. или прости мешкни, често пъти украсени с ресни, с мъниста, ог­
ледалца, кокалчета с резба и пр. За големи багажи съществуват коже­
ни или кознняви торби — чувйли, а!кули (ед. ч. чути . саку.гя) с вмести­
мост към 70 кг. Те биват пренасяни на гръб при енлна наведеиосг без
никаква подложка под тях.
Почти навсякъде малки тежести се пренасят с помощта на кпбй-
лица (обр. 239). Така носят обикновено котли с йода. стомни, кошннни
с плодове и цр. Този начин на носене е присъщ почти изключително
на жените. Кобилицата I' повече или но малко извнт прът. на кран*
 279
»1 III М ГИЬНЛ КУЛТУРА

'/40, Хсдеме с на щулци в с. Калко*о. Самоко*ско, 1938

(И«ь1 им коГио има кухи или нарезк, където се закачват носените И|м*д-
ш ■н |1ч ,1 няколко сравнително типизирани разновидности на кобн-
ДИНом с ш лед на изкрмвгноста и оформянето на краищата и — късн,
|#л»п и 1К|>нш'||н форми с приковани към краищата дървени или же-
** «мм ► М1 и I Софийско (обр. 239 и); почти прави, късн н с жж*Л-
Ямя мм кр.ннцага и Родопите (обр. 239 б) и майсторски изработените
Ф *М 1н н симетрично о<|юрмснн рога — из районите на Средногористо
I <М|1> и I ниша (обр 2И9 а). Последната форма е по-ново явление и се
|Вми им *•, 1а от ьтнаятчин из тези краища. Чрез пазарите тази <|юрма
НМ < 1‘м мин широко разпространение. Никъде ти е предмет и на на-
кмин < 1*1|'к а с резба нлн нагоряшше. В средите на селското ниселе*
280 ЕТНОГРАФИИ НЛ ЬЪЛГАРИН

ние се срещат н кобилици с най-прнмнтнвна форма — случаен прът с

чеповс или забити гвоздеи на двата крал.
Покрай най-разпространеното название кобйлица в Северозападна
Бинарни се срещат н водач. видйчка, а ц Беломорска Тракия и Родоп­
ския край и спорадичио другаде товлрйчка. Опирач, котловарка. вая-
нйк (Злятоградско). Само в някои крайдунавски градове си служат с
навратна кобилица. Употребяват я мъже, продавачи на риба или пло­
дове. или носачи на пода за пиене и мр. Този начин за пренасяне е бил
повече градски и през X IX в.
Тежки товари с течно съдържание и други, които не могат да се
товарят на добитък или да се пренасят другояче, се носят от двама
души на прАвирица, пйверечки. т. е. окачени на дълго дърво, двага края
на което ос държат, или са сложени ма раменете нм.
[За носене на гръб преди 11ървата световна воина мъжете ся упо­
требявали вместо днешната раница обикновена торба с привързана на
четирите н ъгъла по една връзка. Попи повсеместно е носенето «а гръб
с цедилка, цедйлник — правоъгълен плат. снабден с четири връзки, но
две ст конто минават над н под рамената и се връзват на гърдите. В така
сложения на гръб цедйлник жените носят на нът и малките сн деца (обр,
241), а някъде (Разложко) ги държат там дори и у дома сн при работа.
Това позволява да се носи едновременно н друг багаж на рамо или в
ръце. Цедилия кът служи и за люлка на детето, затова на места се н на­
рича л/Ь.иш. По същия начин със заденпоне в недилннк се пренасят на
гръб от гората вързопи дърва за гориво. През последните десетилетия
на капитализма този транспорт се упражняваше главно от жените
на крайно бедните безимотни селяни.
Широко се практикуват и различни ръчни носилки. Повсеместни
са носилките, сковани от дъски, както и изплетени от пръти или от
мрежа — телена и въжена. Те ся плоски, но-нлнткн или по-дълбоки в
зависимост от материалите. за пренасяно на които са предназначени
(тор, камъни, слама и л р Н а р и ч а т се носило, гтрга. тезгер£ — неза­
висимо от формата си. Носила се наричат и обикновени дървета за но­
сене на тежкп предмети или мъртъвци в коьчег до гробищата.
Носенето на глави с \ пражнявано ограничено у българите. Среща
се само в пан югозападните предели на страната — Пиринската об­
ласт. В миналото този начин на носене е отбелязан на няколко места
и България: стомна с вода във Великотърновско, рози в кошннца в
Трявна, вързопи в Сливен и другаде (Несебър, Карнобат). Българският
произход на този начин на носене в Северна и Източна България е
съмнителен.
Характерен е начинът на пренасяне на животни — овца, коза и
пр.. като се слагат на врата и краката нм се държат на гърдите от но
еача. Тозн начин е заевндетелегвувап н в по-далечното минало на
страната ни.
По-големи деца на по-далечно разстояние се носят на чуч, т. е.
на гръб, като носачът хваща краката на д е т о , подадени под машин­
ните му, а тп се държи за раменете нлн ta нрнта му.
* I III 1 I It t: II Л It У Л TV t> Л 281

241. Майка c дгте на път (.'P. Т е т в и ч , 1959)

UM h'iHHurni езда in.* е* масово практикувана or селското население,

I>t • fui щ достояние повече на състоятелни re слоеве и миналото) Г1|нч
•I" ч* il « 1>|»гк(Яо владичество не е било н.юОшо възможни оЛимюьг
ии<и н 1ЧНМН ди си позволява да язди обседлан кон След (Хчюбнжде-
............ н)н-Д||нство впрягането па конете в каруци и файтони в
282 ИТНСМ Р А Ф Н М НА Б Ъ Л Г А Р И Я

градовете. Язденето на коне е достънно само за по-заможните. Про­

фесионалният превоз с брички. каруци, файтони, габриолети, както и
държавният с железниците са ограничавали стремежа към ездата. Коп­
ната езда в селото приема вторнчна, спортна форма: надпрепускане,
показвано от младежта главно на Тодоровден. Бедните стопани на коие
са яздили в района на селнщето на голо, като в по-добрите случаи са
слагали само застелка върху гърба на животното. На голо се яздят и
магарето, и мулето, като конят и мулето се обсядаН<а средата иа гърба,
а магарето върху задницата: там то било по-яко и „по-кротко носело“.
В Родопите н Пиринско язденето с транспортиа цел е по-популярно,
и то нърху самарите, които служат н при това ч*ке на животните.
За яздеие на коня се слага седлб, приготвяно ог професионалисти
седлари. То се състои от дърв:н скелет, добре тапициран с обработена
кожа, сложен върху стеле. Към него има постоянни железни стремена
(или зенгйи).
Обседланият кон е обюздаиан винаги с цяда рт ремъци и металиче­
ски мундщук. Външните части на муидщ\ка и ремъците често са укра­
сени с месингови н други цветни пулове, мъниста и др.
За товар е предназначен самарът (обр. 243), който’ се състои от
сравнително дебела конопена подложка (спиле), напълнена с неизмач-

242. Пренасяне на каменно корито ла чешма в с. Дебрене. Толбухинско, 1941

ИI 1Ц»: СТНЕ Н А КУЛТУРА 2НЛ

Агнело (ядене на мак/ре (е, Ф аки я, Грудовско, 1955)

N*11-1 слама, Неотделимо върху стелето стон дъросна конструкция от

ир* Iч.1 дъска (дблик), задни крйвули и по три ребра от двете страни.
( .1-щ|ч.г обхваща плещите на коня н предната половина на гърба му.
11)" 1н.|ии,| се с кожен нли тъкан колан (пбпраг, пбпрег) през корема
|щ <\1и »и до нредниге крака. За да не се изхлузва напред при ходене
самарът се закрепя с колан и през задницата на коня. Теже-
<■ поставят от двете страни на самара, като се ураинове-

'I >(<негг» с ирнсидо повече на мъжете. В равнините, гдето конят

<!•"" и.н«рего) не е глапно превозно средство, женн не яздят. Те
плач* и»ни и планинските райони, гдето нима други превозни средства.
•и м щ ( IV самара става нли с нормални обкрачване, т. е. краката се
|Д втг мг дт-ге страни, или с едностранно сядане.
Ниридь! познава следните хткме (алюрн) на конете: хбдом. /слисаме
и чрч>щ1\,1Н1 Кл нсвнето пгшнаря на военния тръс, а препускането и
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А К Ъ Л Г Л Р И Я

галон се нарича н грабене или трупеитом. O l обучените ходове наро

дът познава само раванът (иравйн или к.1ъс)^
Като товарно животно през миналите пекове на българите в Бе­
ломорска Тракия с служела и камилата. Тази традиция продължава у
тях до разселването им от родните им места и заселването им в Южна
Ьългария (Тополовград и Кърджали докъм 19-14 r.).

185. Превозът на различни материали у българите става глаино по

два начина: чрез иревлнчане и с кола/ Първият начин е упражняван
почти навред лрез зимата при засиеженост, а в никои планински ме­
ста и през другите сезони. Вторият е известен също почти навсякъде
оснец в някои планински райони до края на X IX в.
Прсвличйне на тежки дървета, камъни п др. от стръмни планин­
ски места става с т. нар. в,шксве (влачки), чието устройство е разнооб­
разие в зависимост от естеството на товара. Най-простият вид се пред­
ставя от две дълги дървета, тънките краища на които образуват потегло,
а дебелите са съединени с пречннца. На нея се полагат и завързват
предните краища на трупите, а задните се влачат (обр, 246). Пречки*

444 Прен\кчне с:'но с м а тр * * е. .Иалш Арда, Смолянско, 1960

 1 I III I C Т В Е М А Ю Г Л Т У Р Л

245. Носен* дребен баесж на рамо е с. Горни Пасарел,

Самоковско, I9S2

ц ип може ла бъде сложена и на сгълбчета, за да се избегне закачването

но мегладкнте пътища из гората. Често влакът представлява къса
шейна с два поза и един или два стола. Такива служат за превоз и на
камъни, А снопн, сено и разни произведения от земеделието и окото-
hi четвото се превозват от високи места и с нормалните шейни, снабде­
ни < подови и странични дъски или ритли.
Па места свличането на товарите се комбинира с двуколки. Нлач-
кита. представляваща дървена рамка, се закачва за преднината на ко*
.чата I ю такъв начин товарът :юко се тегли из надолнището, без да нред-
<1аш| опасност от засилване на движението. В краища с професионално
io jih ik t h o (дърводобнване) — Западни Родонн, Рила, Западна Стара
H.i.iniiita, Пирин, се употребяват специални ниски едноосни колечтарн.
V
286 Е Т Н О Г Р А Ф И Я И А Б Ъ Л Г А Р И Я

Относно нревличането из тежести заслужава да се посочи мето­

дът. прилага» при пренасянето на големи количества сено за склади­
ране на близко разстояние) Копи откъм 300—400 кг биват струпванн
върху дълги клони. краиЩата на които стърчат навън. Купчината се
пренася с брпюми и заедно с дръжките на прътите се връзва за ярема
на впрегнати валове.
Когато по сравнително равни място се п р е н а с я т м н о г о тежки пред­
мети (трупи, големи каменни блокове н др.), под тях ее подлагат обли
дървени късове — валячета, които с търкалянето с и облекчават т е г ­
ленето или тласкането. Такъв метод и м а и при о т м е с т в а н е н а мел и н ч *
H ir r e к а м ъ н и .
Ш ейнстз, теглена от сологе знмно време, има вредом еднакво ус­
тройство: два дълги плаза, обикновено с високи, извити като рога пред­
ни краища (обр. 247). На всеки плач има по две стълбчета, на които чрез
жлебове са поставени два прйеа (tmö.iü), снабдени със странични клн-
ноее (климйи),
При шейнаIа нма по-богата и чисто българска терминологии: обшо
означение шейни, шййни (pl. t.), ейньи, съньи Северозападна България,
Софийско и Разлсжко); плазът — шейнб. шеон (великотърновско),
синко, сънъц (ми. ч. сънци), сснй.кц ( д ес т с ieHii.inu. Ра13Ложко). Най-че­
сто плазът е гиез. п.шза, плйзица, п,газй.ю н много рядко влгнйм (с,
Владая, Софийско). За другите части хзрактернн са означенията иа
стълбчетата: крака (сд. ч. крак) или нидзе (ед. ч. нога) н на потеглнцнте
пгт^елици или стръкй (ед. ч. стръка), без по-определено географско
разпространенне.
1 лаковете постепенно изчезнат с подобрение на горските пътища,
а тениите ло-късно се усъвършенствуват за зичен превоз дори в градо­
вете вместо файтони.
Па много честа у българите, главно в западните предели, а така
сгщо и край Дунава съществуват н стопански постройки овчарски
колиби и хамбари върху плазове н върху колела. Това се прави по­
ради необходимостта да бъдат често пренасяли от едно място на друго
из подето или в двора.

18G. / Ko.tam i е най-главното средстго за превез у българите. Из пла­

нинските райони обикновено се употребяват двуколки,) наричани
дяволска колй, вредуни, фърдуни. кенг&ш (pl. t.), кърЛпки и др.,
конто имат често разлнчно устройство н служат предимно за свли­
чане, Едни от тях са изпълно еднакви, като преднншето на двуосната
кола. само че с по-ниски колела с главини, спици, наплзти и пр.; дру­
ги са от напречни отрязъци от дебело обло дърво.
/С двуколката е свързано и превозването на вода ча пиене и раз­
ливане н безводните Kpai ща: обикновено гдиоконно запрягана дв\ код-
ка с бъчва. Такива двуколки, наричани сокй (ед, ч. ожо), има най-вече
в ,'loff \джа. Докъм Първата световна гойна със сакк са се водоснабдя­
вали и градогсте Пловдив. Несебър. Созопол и др.
 « c ni « I и II JI A К У Л Т У Р А 287

Двуосната кола (обр. 248) е устроена така, ме може лесно дл се

\ 1» 1жава, скъсява н стеснява. Преднината е нрнгодна за леки завои.
1о началото на X X в. почти навред колите са били дървени, кат»
н< »’е смятат известни металически обковки на осите. Колелата се съ­
стоят от сравнително масивни главини. оформени отвън на струг] Н
никои краища в Заладното Средногорие през X IX в. е имало и само нз-
ммаии главини. От главините на предните колела излизат по дссп, а
mi »адинте оо 12 спици, които подпират наоколо 5, респ. б нйгиипи,
«ni jM.iiiH н един с друг с кл ничета. Винаги колелата на предницата са
ми ниски от задшгте. Само в много редки случан колелото се състои от
| ч,| наплат, наричан ббуд, Това с по-ново явление и е свързано е же-
.» ишге коли, при конто колелата са обковани с железни шини.
Осите са от цели дървета. Върху предната ос, която е вдлъбната по
•|нмата епторе, има късо столче. По средата отдолу то е надялано сво-
" ю , та заедно с издялано от оста образува по-голям продълговат
niiinji. Краищата на столчето лежат върху краищата на процепа. Там
га, столчето и процепът са яко свързани един за друг с два дър*> ни
•‘Липа. Върху така неподвижно прикрепеното столче е сложено друго
|м»-дълго дърво — стол, стигащо с краищата си до спиците на колел то.
м» е прикрепено с дълъг клин, минаващ през средата му и през средата
ил (топчето и оста. По такъв начин то може свободно да се върти. В
288 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Н

длабовете на двата чу края се слагат д е к в и с о к и климйи. Процепът е

от обикновено разсохато. а често от съответно разцепено дърво.
Зядннщето се различава по това, че върху оста има неподвижно
прикрепен дълъг ( тол. с климнн на краищата му. .Между него и оста
са свързани две симетрично изкривени дървета, съединяващи се на
изеестно разстояние отпред, заедно с оърлнната, която с предния сн край
е закачена зд предннщето. Тази върлииа с другия си край минава през
□тгора между оста и стола на задннщето. На нея има редица дупки,
които позволяват скъсяването и удължаването на колата. В зависимост
от товарите колата н шейната се използуват в описания нм вид (гола
к<>ш) или като им се сложи дъсчен под (пот>ница) н странични дъски
или ритли, леси и пр.
Конструктнвно двуосмата кола е еднаква в цяла България. Само
една особеност има определен географски обсег. То вя са подпорите,
съсднняращи горните краища на клнмннте с краищата на осите н нари*
чан и лефки <ед ч. лефки), льоки, сгюви или дериджйни. С тази особеност
са колите в Северна България с граница откъм юг почгн самия гребен
на Стара планина, а в източните части — най южните й възвишения
(обр. 248, к. X I), Етора конструктнвна особеност е формата на про­
цепа: в някои кранща на Северна България (Врачанско, Тетевенско)
и в района на Малка Камчия и Карнобатско той е от разцепено дърво,
същевременно и енлно извито надолу пред оста,
(>т особено значение са термините, свързани с колата. Най-съще-
СТВенмте и части носят следните названия: ос и дингйи, процеп, <>чшло
и оръш; боботец, боеджйк и барджйк; стол, праг, оплен н екбмен;
л\йци, леейчинц и кърлангЬчки: опашки, стърчйшка, разтопи и т £ к ;
кало, колоö, точило; главина и баиигЬк; аш ца н пармйк; нйплат и оп*
ейди; ярем и хом<т В повечето от тия. както и в имената на много дру­
ги детайли на колата има, от една страна, чнето бьлгарски. от друга —
турски или минали през турски гръцки изрази. Показателно е това. че
иебьлгнрекнте термини преобладават в източните предели на България,
а българските — в западните, по-често граннчната лннкн между тях
върви по диагонал от северозапад към югоизток.

187. В тясна връзка с волското запрягане е и начин на у п р а в л я в а н е

движението на волонеге. Най-често то стана с дълга до 2 м неогъваема
пръчка нетен или Konpd.14. предният край на която е заострен, а
често пъти н снабден с късичък металически бод (обр. 253). Само в из­
точните предели на Южна България управляването става с въжета,
закачени за рогата на воловете.
Волът като потеглова енла се използува у българите винаги на
двойки. Няма случаи в традиционния бит на единично волско запря*
гане. Това за българина е било непозволено от морзлно гледище: „Не
е кои, та да го впрегнем самичък. . . волът е друго нещо, той е ангел."
II в народните песни се срещат образите: „Орач мн оре в полето, два му
воловцн ангели.** Е то защо графнчиото изображение на едповолско

3
г

В Е Щ Е С Т В Е Н А К У Л Т У Р А 289

74й. Коли от с. Смядово на пазар » Шумгн, 1929

ин||»||.зне у Ф. Каннц. направено през втората половина на X IX н..

||>нГни да се смята за недостоверно. Мо в днешно време народът се ос*
н>Гм)дн от този предразсъдък и единичният волски запрег с често яв­
ление.
Ии|>н! ането става в ярем. наричан в нзтсчиобългарските краища
Аи»>н1>рфк или хомст Той се състои от две успоредни дървета (обр.
/19). едното от конто — по-яко н оформено. за да ляга удобно върху
пришиете на добитъците, и другото — по-тънко и право — за под гу­
ши и* им. Горното дърво носн основното название яр$м (респ. буюндрук
ч нр ) Долното най-чссто е подбрадник, някъде по.гйца (Западна Бъл-
щрнн) или дамикса. дамаскин (Източна Българин). Тези две дървета са
> (ши с две пръчки, които ограничават вратовете на воловете откъм
имрешната сграна. Па двата края минават и други две по-тънки пръч-
«»>, м тто лесно се слагат и изваждат. С тях добитъкът се напито за-
и|"п ,1 П очти навред тези пръчки се наричат ж 4гли (ед. ч. лесгъл), или
щ (ед ч жеглй) и са вътрешни и външни. Дължината на ярема в
|>п< Ч1ЧМ1ПГ краища не надминава широчината на колата — от 1,20 до
11" ч н (ипмсииост от състоянието на пътищата по дадените места.
Н 1>1лгарин се употребява при оран и жеглав ярем (Югозападни
!' I Iмиг Пирнискр-струмеките краища), който няма подбрадник, а само
»><11, >но лърво и два неподвижни жегъла п краищата. Стед като се
• 1><401 мремм ив вратовете, тези жегли се съединяват йод гушите с връв
*
1«
290 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

(обр. 250 а). В ограничен брой места (Кюстендилско) се употребява н

разновидността на този тип, при която вместо жеглите има и но един
лъковндно извит прът (обр. 250 б).
Значително по-дълги са яремите 0,50 до 2,80). предназначени за
ораие н засаждане в редове — напр, на царевици, лозя и др. Широчи­
ната им зависи от нормалната за дадено място широчина на редовете.
Оротните яреми са гю-неизискано изработени. Различават с* обаче в
устройството на средната част, гдето сс прикачва воището. наричано
прйтйник или каишлЪк (обр. 251),
11 източните предели на България на места се употребява само ора-
тен ярем с прекъснат подбрадник (обр, 250 в), двете части па който
са скачени с по-горного дърво посредством един или два жегъла. Има
разновидности, при конто подбрадникът представлява изкривено дърво,
закрепено с единия сн кран в горното ярем но дърво (обр. 250 г). Във
връзка с орането с тежък дървен плуг в миналото, теглен от повече во­
лове, са употреби вани и четворни яреми, наричани с турската дума
дьорпием#. В тия яреми са запрягани по четири вола.

188. Конското запрягане става предимно с ремъчна сбруя, означа­

вана обикновено с турската дума тчкъм Всички подробности в такъма
носят също така турски наименования, което се дължи на обстоятел­
ството, че тезн предмети са били в миналото производство на занаят­
чии (сарачи) турци в по-големите градски центрове. В това отношенне
при конското запрягано има твърде много чуждо, нетрадиционно бъл­
гарско, което прониква и в селото с постепенното въвеждане на ко^я
като потеглова сила за сметка на вола. Интересно е това, че в някои
случаи конят (респ. мулето или магарето) при оран сс впряга в обик­
новен волски ярем, като все пак хамугът от неговата сбруя сс слага зад
ярема.
Сравнително по-старо в бита на българите е едноконното запрягане.
което става или с клинове, или с обод (обр. 252). При първия случай
страничните металически гривни нлк кожени клупове на хамута се
нахлузват на потеглата на колата н се закачват с дървени клинове, ми*
иавашк през тях (обр. 252 а). Вторият случай се състои от дъговидно
извито обло дърво, краищата на което се съединяват с потегловите дър­
вета. така че задържат рсмъчннте грнвни-нздагьцн от хамутнте (обр.
252 б). Този начнн с криво дърво (дъга) е разпространен повече в из­
точи ите краища на страната и има повече градски характер. Неговото
начало ще да е свързано с влияние от север, когато тук са минавали
руски военни части през руско-турските войни ат X V III н X IX в.
Скачването иа ярема с процепа на колата е почти еднотипно —
с дьриен или с железен клнн (завбрък, завор, занас), който минава през
жабката, ярема и процепа 11ри свързване с рало обаче формите са много
различни. Най-честа е връзката от широк ремък, обикновено от сурова
волска или друга кожа, прегънат гъй, че обхваща яречното дърво н
воището (обр. 251 а). Вместо ремък някъде правят гужьи (гъж ви),
 291
*M l l l K C T B t H A КУЛТУРА

tt't В< леки ярем за кола о т е Дивдядово, Шуменско, 1947. 250. О рчтни яреми
0 п т е С то й к и те , Смолянско, 1928. б — о т с. Гюешево, Кюстендилско, 1939; t —
т г Черпонм, Карловско. 1946; t — о т с. Изгрее. Цлховсхо, 192(1

Г ) ни nfxuü :kj хреми a — c кожен пршюй, о т с. Дружиш , Врачансжо,

HfiuMid п т п р ъти , с Г абровица, ПазирОкишко, 1940: • — < Mt-ижн пршюй,
» Н * г * ‘ , Глинкки, 1928. 252, Едмоконно за п р яга т: а - ге*о с л а м у т (е ч**«а
».É,, , t ,, if.)p u n i. 6 — с х а м ут и обод (е Нзпючма Б ъл гар и я). 253. Колраля о т
t |» ' «i.cft'. Пимрджиш ко, 1950
292 Е Т Н О Г Р А Ф И Я ЦА В Ъ .1 Г Л Р И Я

два свити жилави пръта и една кобилнчка (обр. 251 б). Съществуват и
железни прйвои |сд. ч, привий, обр, 251 в). Различите форми на при-
вон не са свързани с определени типово н разновидности яреми или
рала. ,

189. Товарният и впряган добитък се подкопава, за да не набива kö

питата си но каменливите пътища. Това извършват стопаните или про­
фесионалисти подковйии, налбанти. Бол и бивол сс подкова ват в лег-
нало по гръб положение, като краката, добре изпънати напред и назад,
се привързват стегнато над самите копита от двете страни на дървено
кроенд (или буюндрук), дълго около 2 м, с диаметър към 15 см. Кра­
ката се опъват същевременно н нагоре, като кросното се подпира с дър­
вен триножник, наричан магаре Коне, магарета и мулета сс подкова*
ват правостоящи, като подкопаваният крак Линя държан съответно с
ръце от друго лице.
Освеи клещите всички останали подковачески съоръжения имат
турски имена — курйч, синтрйч, серсем.

(90. На много места яз Българки, главно из планинските райони, има

останки or древни пътища, сравнително неширокн, трасирани главно
по билата на възвишенията и често пъти павирани с едри камъни.
По тези пътища, наричани най-често друмове, рймски друмове, е имало
н каменни мостове, свързани често с разни предания. Стръмността на
тези друмове и мостове говори само за конскн транспорт, за пътища на
ездачи и пастири. През средните векове и докъм средата на X IX в. са
известни няколко главни пътя през страната; 1) Цлрнгряд—Одрин—
11ловдив—Самоков—Лупиниа (сега Станко Димитров)— Кюстендил—
Скопие. 2) Цариград- Одрин—Пловдив Ихтиман- Софнн— Цари­
брод— И нш—Белград; 3) Цариград—Одрин—Лозенград—Айтос— Си*
лнстра и Тулча. По тях са се движели и конски, биволски н волски ко­
ли. Какво е било състоянието им, личи от многобройни записки на то­
гавашни пътешественици: то е било окаяно, затова пътуването е било
мъчително. Само с помощта на голям брой животни е могло да се прео­
долеят огромните неудобства по тях, Съществували са каменни мостове,
но те са били винаги много ниско над водите н слизането до тях е пред­
ставлявало големи трудности. На много места по тня пътища е имало
и настилки от едри камъни (калдъръми), главно през градовете, но и
това не е променяло общото им лошо състояние.
Междуселските пътищ а са били твърде естествени, необработени,
прокарвани предимно по равни места, през ниви и ливади. Възниквали
са главно ат по-често минаване на коли илн добитък и не са били укре­
пявани. Когато се похабявали от природни стихни, те са бнлн измест­
вани, където мястото е позволявало. Из землищата на селата и днес съ­
ществуват многобройни „стари пътища", изоставени в течение на вре­
мето н обрасли отново с гора или трева. Само в иай-не възможните за
 1 гапд с цмм» патете!

СО
- + + + + *+ + *( 4 Ж *•К-нрим
С= >

И|н чшмн.ии- м**гта с прибягвам» до някои поправки и укрепвания:

1<1I » <■мин ! н м(ттп с насипване на камъни или нареждане на дървета
|(|| I н'(.ИК | II, 11аги1рлжншко и изобщо из гористите райони), а при стръм-
н» ....... г |к1д:тжданнн,
(Хшкионено при преминаване на долове или ниски места пътищата
14 >«и ш.М1 дп дъното и пак са се нзкачнали. В планинските места,
»>•< ^ м 1(одоннте н н Пиринския кран, те са били съвършено стръмни
2У4 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА Б Ъ Л Г А Р И

и тесни, проправени от мулета и коне. Тези пътища продължават да

бъдат използувани почти до края па X IX в., когато за пръв път се по­
строяват шосета (напр. по река Асеинпа). Вън от тпя единични шосета
конските пътеки продължават да служат до по-късно време.

191. В зависимост от конкретните условил са строени главно дървени

мостпвг. Най-разпространена е еднодръвната минушка или брев (бръв,
бр-Авно), ж4рда (Странджанско), прйнга (Родопско). В по-добри случаи
това дърво е било снабдявано с прегради отстрани. Другаде се успоре-
дяват две дървета. За устои в такива случаи служат самите брегове или
иодложени камъни. При по-дълги разстояния под дърветата биват за­
бивани подпбри с прбчници (или прагове). За много къси разстояния
при наличност на камъни се правят минфшки.
Ио-солкдни мостове, предназначени за коли и животни, се строят
с 4—5 и повече дебели и дълги дървета, наричани емдкове, смоци (сд. ч.
смок), поковани напречно с други плътно наредени по-тънки дървета.
Характерни при тях са крайните устои — дебели стъбла ( баби), из­
градени чрез кръстосване във вид ма огромни кошове (рйк-ш). конто
биват изпълвани с камъни. Подреждането на бабите става винаги с по­
степенно наддаване към реката, вследствие на което разстоянието за
смоковете се намалява (обр. 256). Когато разстоянието между двата
бряга е голямо, се изгражда ракла и на средата. Често статичен метод
за изграждане на тия мостове е подвръзката. Поставя се напречна
греда под средата на моста, свързана с два високи стълба (х$рки) в
двата и края. От върховете на хурките излизат встрани паЛнти, които
с другите си краища опират в бреговите устои или в крайните смокове.
Хурките са съединени една с друга н над моста. По този начин подмост-
ната греда на хурката е подвр1&ш , която подсилва смоковете.
В ново време след излизането на телените въжета населението по
Искърския пролом н другаде строи висящи люлки-мостове; няколко
опънати над реката въжета с препречени между тях тънки дървета.

192. Водният транспорт е прилаган ограничено у българите из въ­

трешността на страната, тъй като няма достатъчно големи плавателни
реки, нито езера. Само рибарите по Дунав и по езерата из Добруджа,
както и по Черно и Егейско море упражняват водния превоз. По всички
тези места се употребява обикновената лодка от скроени надлъжио
дъски, наковани върху скелети от ребровидно наредени криви дърве­
та — криваци, които за по-голяма устойчивост се разминават на дъ­
ното. Носът (баш ) е високо издигнат и е едно широко дърво, обединя­
ващо краищата на страничните дъски. Задната част (задницата) е
по-ниска и е със скована платформичка — седло. Стените на лодката
завършват с по-масивми кантоое-греднчки, по конто са наковани клин-
чета (мечки или куи, щрапузари), за конто с помощта на въжени или
рсмъчми г4>жба се закрепват веслата (лопати). Гребната част на лопа­
тите е сравнително тясна и дълга (обр. 257), по-широка към края и с
И I 1Я Ь С Т Н К II А К У Л Т * I* А 295

Ш М ост а е. П * т сою, С ттч ч с н о , 1934

апцовндно сечене. Дръжката в крайната си част има чувствително на*

лгГимсмме, а най-накрая е изтънена за удобно хващаме, Надебелемата
4 1 г се нарича буО (мм. ч. будове) м служи за улеснение при гребането.
,4.1 норчило (кърма, весло) служи лопата със същата форма, ио без
буд, Мо Дунав е имало по-стар тип лодки с еднакви по форма ннеки
11|'дннца и задница. Има и плоскодънни лодки, наричан» орйшщи
|г ; ч. о^шица), лаги (ед. ч. лагя), лунтри. чймци, чдмици нлн сандй-
И) н ми големите от тях — гемии, ваахи-. Те са служели за превозване
я» гинари по по-тихите места на Дунав, особено лрм построяване на
гярднп’.
Ио долните течения на реките М зря на, Тунджа, Арда, Искър, Ян*
ц| | Камчия » др. се употребяват бродиите лодки. Поради това, че с
|*\ »<• пренасят н цели кат и с волове, тези л&дии (или кайци) са доста-
и,чии широки н дълги. Те са обикновено плоскодънни, сковани от де*
(• и и.1ки иьрху напречни дървета отвътре; предната стена с зкачи-
м им полегата, за по-удобно вкарване на добитък и кола от брега,
Не I ишжнането нч става с дълги прът», опирани в дъното на реката,
И ни ком случа» лодката се движи сама от течението, като се държн съот-
Инд ъгъл срещу нега. а същевременно е закачена за опънато над
пгкпта ньжс.
11|^минаването на р. Камчия и ловенето на риба от населението
I
296
f. Т И О Г Р А * Н Я H Л Б Ъ Л Г А Р И Я

в Преславско става с двукоритин кийци (обр, 258), две издълбани от

върбови стьблз криви корита, съединени едно за друго с вдлъбнатите
страни и образуваната пролука е покована с дъски. Подкарва се с ло­
пата, която често се забива и в дъното на реката.
В транспортните способи по вода у българите са известни и едту-
дръвките лодки — обикновени единични дълги корита. Такива се упо­
требяват от рибарите по Марица в Свиленградско. Съществуват само
спомени за употребявани в района на Лом по Дунав лодки, нари­
чани дуб и тсг,1ени от ходещн по брега човеци, Има предания за влачене
на товарни лодки срещу течението и по Марина, Тегленето на лодки и
кораби по Дунав срещу течението е било редовно практикувано в ми­
налия век особено без попътен вятър. За тапи цел корабарнте са се за­
прягали с особено дървено приспособление на края на въжетата, изри­
чано араница.
Превозване със силове в миналото българите са упражнявали само
по Марина: дървен материал и разни земеделски произведения от Тра*
кия са превозвани от Пловдив до Одрин и до устието на реката. Към
1829 г, между Одрин н finoc е имало редовно корабоплаване от есента
до май. ьато са пътували съдове, достигащи до 200 тона. Това е траяло
» през X IX в. до построяването на железопътната линия покрай ре­
ката (Af. Стоянов, Пътуване през Българки в 1829 r., PH , 1909, с. 171),
Тази транспортна форма е отбелязана и по Дунав в района на Българин.
С такъв български сал в началото на миналия век пътувал и Халвалд
Бск (//, Beck, Die heutige Türkei, I, c. 276).
Използуването на водата като нът и транспортно средство се е
упражнявало през X IX в. л по-къс но и н планинските области, като
дърветата са били спускани безразборно в коритата на реките, за да
бъдат отнесени при пълноводия до равнините. На някои места, когато
дърветата са далече по склоновете на планината, биват спускани по ско­
вани от дървета корита, достигащи до реката. Тези огромни корита
лАси (ед. ч, лАса) или мами понякога имат дължина по няколкостотин
метра. При възможност по тях бива пускана и вода. Такива корита е
имало в Рила и в Родопите.

193. Прн археологическите разкопки из българските краища са от­

крити бойни колесници и от тракийската епоха. По-подробни даннн за
колата имаме от вековете на турското владичество, гланно от X V I —
X IX в. Според тези сведения по главните пътища от Цариград за За­
падна и Средна Европа са се движели дървени коли без железни шннн
по колелата, запретнати с коне, полове или биволи. Никъде в тези съоб­
щения не се говори за двуколки в пределите на днешна България.
Транспортните средства и начините за превоз у българите са били
твърде носложпи в далечното минало. Указания за техния Архаичен
произход представляват старобългарските изрази като ty«'*. и«на* с ъ с
значение на кола и на кораб {vehiculu m), m«htiali кш*,, п
1 и *.\* илиш ; ш« л * 1«дит» u v< *y w< к<ухкль; k«akhmij>; (ЛОД-
 297
И I. Щ Е С Т В Е Н Л к у л т у р а

»11 и , ™ чи Р Л о т в Р р х , 1941. 256. М ост в С-

»>, 1*:н 2Г'7. Гребни и кортчлна лопата (Т у тр а к а н , 1941), 258. Цвойла риОар
•*,. *>'<*•■ (с 1'иш. Преславско, 1946).

»а) м | « , и м ( к ; •<».; « и км ки и щ ; и ;ш 1 , н ^ ь и ^ ш т м г м ; > р м *ть; ■ « « ( ■ * СМИ-

II I 11,к пръчка, ж сгло) и др. В ти я откъслечн о дадени в църков-
И » "> I.. « ( . д ъ р ж а н и е с т а р о б ъ л г а р с к а к н и ж н и н а терм и н и ясно личи на*
личи ц ,| ц.| с т а р а българ ка тр ад и ц и я а но-гилям ата ч а с т на народ­
ник ни гр п ксно р т до иай-1км ю > рсм с.
Понасянето с цедилка е стара пастирска традиция, а носснсто на
298 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА Б Ъ Л Г А Р И Н

глава е остатък от древна средиземноморска култура. Не е известно

какво място е заемал в миналото конният транспорт. Във всеки слу­
чай седлото, което е свързано днес изключително с копната езда, е съ­
ществувало и в българското средновековие. Старобългарските изрази
с<дьл', мльаа поАмц™*. (т^гишь, стрил доказявт това, а названията на
частите на самара (етбълг, <*“ ***), като напр. облик (етбълг.
ребро, кривул, попраг (етбълг. п«п^*гъ), стеле (етбълг. « т «а ь ) , свидетел*
ствуват за приспособление за товарене на кон (и магаре) със самар в
раи пото средновековие. Превозът с к а т и шейна пак въз основа на ста­
робългарската терминатогия е нест»мнен, и то в немного различния му
от досегашния вид.
Л И Т Е Р А Т У Р А

Лн. Примолели, Камиларството в Българин. София. 1958,

С т . Н . Шишков, Стари пътища нз Родопите, Р Н V I. 1ЕЮ8, с. 33— 46-

X V II. С Ъ О Р Ъ Ж Е Н И Я
И Н А Ч И Н И ЗА О Б Р А Б О Т К А
НА Х Р А Н И Т Е Л Н И С У Р О В И Н И
И ЗА П Р И Г О Т В Я Н Е НА Я С Т И Я

194. Като се изключат ножът и подобните нему сечива, налице са н

други съоръжения, с конто се постига надробяването и смилането на
хранителните суровини. Едни от тях са твърде несложни, а други със
значително сложна конструкция н механика. По естество те образу-
ват четири групи: а) трошачки за черупчести плодове или костилки;
б) разбипачки на каши; в) кутли (стъпи) н г) мелници.
а) Освен чупенето със зъби, което всс още се практикува от някои
по-здрави индивиди, и чупенето със случайно попаднали камъни почти
повсеместно се употребява дървената лешмичйрка (клещйрка), един вид
еднорамеини клещи, с които пастирите (глаино в Западна България)
чупят есенно време лешници (Corylus avellana), за да изядат ядките им
(обр. 261). Тия дървени произведения на пастирите биват често с худо­
жествено изработени форми и украсени с резба,
б) Никои тревисти припаси, като напр. копривата (Urtica dioica),
лободата (Atriplex hortensc) и др., или зърнести варива — фасулът и
лещата, биват смачквани в сварено състояние, за да ое получи по-
рапномерка каша и да се отделят от тях мъч нос мил земи части. За
тази цел служи малък дървен уред, наричан най-често джуруляк,
&журулкя н по-рядко каракачка — 20—30 см дълга пръчка с няколко
късо отрязанн стръкчета или с кръстовище от дъсчици на единия й
край (обр. 259). Материалът за разбиване се слага в дълбока съдина —
гърне, делвнчка, а джурулякът, потопен в датния си край в него, бива
развъртан насам натам между дланите. Така разбитите материали се
наричат джуркани: джуркан боб, джуртгна коприва и пр.
I I- Щ Е С Т Н К 11 А К У Л Т У Р А 299

?59 Джуруляци о т Чипровци, МихаОломрадско, 1919. 260. К у те л е черясло о т

с Иглчца, Тутраканско, 1941. 261. Лешничарка о т е. Горни Пасарел, Само кош-
I М1, 1938

в) В групата на кутлите влизат съоръжения, с конто материалите

<<• чукат, било за да се смачкат напълно, било за да бъдат освободени
ог люспените нм обвивки. Обикновено тези орълня представляват дъл-
боки дървени илн калени съдини, в по-нов« време металически (ха-
яани). Най-елементариите кутли са от обикновена дървена паница.
Ча чукало (тлъчдк, т.г4чмик, бияло) служи цилиндрично или с разши­
рение на долния край късче дърво нли съответен камък.
За счукване на по-голямо количество сол и другн материали, глав-
пипер нли дори пшеница, се употребява дървеният купгел — висок
цилиндричен съд с дебели стени и дъно (обр. 262). Чукането в него
стаил винаги с дървен или железен лост или с чернело от плуга, вслед*
стние на което и лостът в тая си служба е приел наименованието черяс-
к> I (азваннето кутел е повсеместно в източните и южните предели на
страната. Сред населението из Стара планина к някои западни н северо-
чимдни краища вместо него се употребява чутура, а стъпи е запазено
'| '1ншнтсл|ю по-рядко в някои села със старо местно население на Се*
мгроитгочиа България у т. нар. полянцн (нли хърцои) и в Плевенско
м Ловешко. Сред българите в Добруджа кутелът е бил врязан при дъ-
■к м), като понякога при тази врязаност се образува и дръжка.
В някои села, гдето булгурът се чука. а не се смила, за тази цел
нми пбщинни, махленски нли общоселски каменни кутли, наричани
«•мг /'ци |ед. ч. диМк), гебеци. Те стоят на открито на общодостъпни ме-
•I I площади, улици, пред черквата илн училището. Очукването на
« м и количества булгур става едновременно от няколко души с
и ' ми дървени чукове токмаци. Дибеците се срещат из източните пре-
д| «и на страната, най-вече в селищата, в които е имало турци. За крач­
им кутли II българския бит йод само спомени, по-често в оризопроиз-
м" , IIIII го (а олющване на ор«Ьовите зърна от обвивките. Те са при-
..... на дибециге, но чуковете са били каменни, такива, каквито ся
300
Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА К Ъ Л Г Л Р М Я

262. К у те л о т с, Момчиловци, Смолямско, 1959

били при доскоро съществуваипггс водни динки, само чс значително но-

малкк и по-леки. Крачен кутел за сол с дървен чук е съществувал н у
овчарите в илкон среднородопскн села,
Динкпш! (к. X II 6) е подиа люпилня на ориз. При нея има обик­
новено два кутела и два чука. Кутлитс са ст камък, стсснснк са отвътре
към дъната и с полегати стени. Чуковете са четиристенни, също ка­
менни и стеснени на върховете. Те се движат от водно колело напълно
по приннипа на самокова при добиване на желязото. На предния край
 h i Lit fi C T ■ R H А К У Л Т У Р А

i h i i o u мелници

Бургас

hi 11.11ih-иата дръжка (nacmyx) е прикрепен c желнзна връзка камъкът,

a i I hiнhi крлй е заикчек c допълнително лрнкопано дърво. зл ля не се
■I и .if.II на при постоянните удари на палеца от водната ос. Дннкн ia орнз
мналнстпчесхо време имаше кран село Кочериново, Сгамкедимн
11■|.Iи, Mi И Пазарджишко са изместени от фабрика и началото на X X в.
I н,ни|| дннки с повече дървени чукове (малици. ед, ч ма.ища) се упо-
ii'if шили до кран на X IX в. в Северозападна Българин за очукване на
|" > mi смрщдлнка (Rhus <>iiinus), необходими при кожарството, а в
!■' «им lu »n лрнн за олющване на ориз.
302 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н Л Р Ъ Л Г А Р И Я

195. Особено разнообразни по вид и по характер са четвъртият вид

съоръжения мелниците. Така напр. в Средните Родопи (с. Момчи­
ловци, Смолянско, и с. Цапаровци, Златоградско) у крайно бедни
селяни в единични случаи доскоро са били още запазени хромели
(трйхалници) от един тежък овален камък н една обикновена каменна
плоча (обр. 263). И двата камъка сс вземат готови от природата. Рабо­
тата с тях се извършва, като върху плочата се слага известно коли­
чество пшеница и след туй овалният камък бнва само разклащан от­
горе и при клатенето отместван в желаната посока. Жената, която ра­
боти, застава на двете си колена н движи горния камък с двете сн ръце.
По този начкн зърната се само смачкват, както бнва в кутлнте. Из съ­
шия район (Златоградско н Ардннсхо) към 1935 г. са наблюдавани
хромели от природмо плоски и гладки камъни, движени напред-назад
един върху друг с ръце.
Широко разпространена е ръчнати мелница, използуване за сми­
лане на пшеница за булгур, някъде и за брашно за хляб, а в някон
случаи н за сол. Най-простите случаи представляват два еднакви по
размери кръгли камъка, горният от които е снабден с къса дървена
дръжка. Камъните са съединени в средата с помощта на дървена пъп-
рйца (обр. 264), заемаща съответен жлеб от долиата страна на горния
камък н почиваща върху остра металическа нли дървена осчица сень —
в средата на долния камък. Горният камък може да бъде снабден с дъл­
га дръжка, друтият край на която е прикрепен за тавана на помеще­
нието. Това улеснява въртенето. За да не се разпилява смляното, ка­
мъните могат да бъдат оградени с луб или с дъски. Някон са с по-на-
преднало устройство на механизма за по-едро и по-ентно смилане,
като осчнцата (сень) се повдига и отпуска, та горният камък по-слабо
или по-плътно приляга към долния.
Най-често допиращите сс плоскости на камъните са хоризонтални.
Сравнително рядко се срещпт такива, при конто долният камък е с из­
пъкнала конично в средата плоскост и горният съответно вдлъбнат
(обр. 264). Географско разпространение ла различните форми не може
да се очертае при досегашните проучвания. Те по-скоро съществуват
съвместно в различните краища, което личи от родопските случаи.
Ръчната мели ниа независимо от формата и най-често се нарича
хромел. ромел (в Южна Тракия хаядмер, мм>мбер и лдмер). Сравнително
по-рядко са и означенията трйхильница, тр&льница — главно в Сред-
нородопско, и ръчница, ръжница в някон села на Странджа и на Родо­
пите. Съвсем спорадично е названието соларник.
Постоянно е означението на отделните камъни с камък, камен н
на съединителната дървена част — пъпрйца (пръпрйца, папрйк и др.
под.). Не постоянно, но често е наименованието на осчицата <5гек, сень.

196. Крайно развитие на ръчната мелница е доведено прн формите,

в конто се използуват водната сила н силата на вятъра. Водните мелни­
ци се наричат обикновено воденици. В България те са били извънредно
НЛ Грихалнщ а о т е. Момчиловци, Смоллнсло, /959

унии » разпространени. Планинският терен и множеството реки позво-

... . да нма такива мелници във всяко село нлн във всеки няколко
ща В зависимост от наклона на речното течение те биват трн раз-
Ммпнлности. Мри голям наклон се лава висок пад на водата н водното
........... малък радиус и с отвесна ос, която същевременно е ос и на
Ч' жичния камък. При реки с по-малък наклон водното колело нма зна­
чи II.мш голям радиус н е с хоризоитална ос, от която чрез зъбчато
*<пг к> лннжението се предава на друго с отвесната ос на мелничния
»ич >* Мри третата разновидност иа мелниците водното колело на хо*
1*н и»палната ос е с твърде широки прегради н се движи не от падаща,
и I п-члщл п нормалното си русло аода.
11ърпият тип воденици се означават по някои места и с кариджейки,
»|||кмю *а пояснение, за различаване от другите (обр, 265, к. ХМ I).
•> | . I на колелото й е дървена н се нарича почти навред вретено. Коле-
< състои от главина, от конто излизат около 20 перки (черници,
‘ч'1'ч ) или кцтли и сравнитмно рядко лъжици (Габровско), а пялото
>м|н1Йст№) на главицата с лъжицата се нарича наперък. Перките са
»<ич* ||>ичнн издълбани почти под нрав ъгъл, лългн копанкн. Долният
 304 Е Т Н О ) Р Л < М 1 Я НА П Ъ Л Г А Р И «

край на сста е еиябден с железен 1{.ъх — бед, Съд или шипщкойто се

слага в лагер ст жглязид педлежка (баба. подлега, туч. п е тк а — Бо*
тевгрядеко). Н някск случаи подлгжката е от кремък и се нарича
кременйца, както другаде стоманената — апомвмйца.
Основната греда с подложката се нарича прдцап, кобилица или
трапеза. Единият й край е но стабилни закрепен срещу силните удари
на водата, а другият е скачен с отвесна греда — старец, стпвАм, яо*
дигало, подвиг, заклинена на пода на воден ината пред мелничния ка­
мък. Горният край на вретекието е снабден със стоманен сень, който
на върха е четвъртит и съединен с желязиа пъпрйца под горния камък.
Мелничните камъни (воденичен камък, жернсеен камък) са загра*
дени от другите страни с луб ст кора. а в[ по-ново- време с шперплат, за
да не се разпилява брашното на еснЧйИ страни, а да нзлн&а само отпред,
гдето е оставено исзаградено място. ^

264 Хротел о т с, Благоеви, Разградско. 1928. 265, Сгема на лодгцица-карадя«Ф>а

в е. Церово, Свогеиско, 1936- а — »ретено. в — п^рница. в — бад, г — кргмениц*.
д — прдцап. г —-пддвиг, ж — сглъ, з — пъпрйца, и — ш м п , * — кош, д — « у « ’
лица, м — клю чар*?, н - рябуш , кр*четЛлка, п — луб.
г т ц е с т и к п л к у л т у р а 305

.'66. X ромея о т Смолян, квартал Райкова, /967

Жятото ла смилане се слага в кпш във <[юрма на обърната пирамида.

0 |дп.1\ пм;| улей, наричан купиица, кфтел, по-рядко скорец (Ьлагт-в-
1радско. Свогенско), люлчица или лъжици, най-често издълбан от дър-
1' който житото изтича по малко, Мезадъисвият му преден край е
I"чип пад гър.юяю па горния камък, та зърната в желана доза падат
|| 11МЮМ1рио в него н се смилат. Кутлнкята служи и да регулира при-
ЮК.1 на житото, което сс постига чрез повдигане и спускане на пред­
ни» и край с помощта на въжено или дървено приспособление прн ко-
н I »цгмчирки. рабуш (Банско, Елинпелннсно), тръсгн (с. Калково,
Самоковско).
.4« да бъде изтичането постоянио, кутлицатя бива равномерно по­
клащана от г, нар. кречетйлка, кречетало, кмчетЛрка — съоръжснне от
н < почини, конто подскачат по въртящия се камък и поклащат рапно-
км*|и«» к> глината, С>т характерния шум, конто тя произвежда, идва н
<|«наченнею и,
I одата прн иодснищгте-караджеПкн пада върху аодного колело но
|■»>I км коруба и чучур (о Банско), улей, а прн по-малък воден дебит.
"> 1.Н 1'0)ч*ма буки, шдълбаиа ог едно дърво С голям диаметър или
им! I копана от дъски и стегната с множество дървени стеги — Кйраб,
;юб Е Т Н О Г Р А Ф И И НА В Ъ Д Г А Р Н 0

Буките и корабът завършват на долния сн край с малък отвор, за уве­

личаване силата на еодната струя.
Терминологията ма най-съществените части на воденнцата-кара-
джейка е българска. От споменатите дотук термини само тун в смисъл
на желнзма подложка е от турски произход. Много наименования са
документиран» в старобългарския език: ь-ъе**, тдк.кдми п
др. Трапеза е вторично приведена за воденичен термин, след като е
била установена още в старобългарско време от гръцки език в по-друго
значенке. Само при номенклатурата на водопроводиата част във връз­
ка с мелницата има повече чуждоезични примеси: покрай тд а на места
те среща арк, яз (етбълг. •*»), а някъде с заменено с бент, мент. Срав­
нително по-чести са турските названия за мястото, гдето се отбива но-
дата — со*йк и кереп, но н вместо тях в разни краища на страната се
употребяват българските стапяло (Самоковско), уврат (Сливнишко,
Ботевградско). ствърта.ю (гр. Банско), Турските термини тук са във
връзка с влиянието на турската култура в ирнгаинонната област изобщо.
Водното колело във втората разновидност воденици се нарича
почти навсякъде дулбп. То е устроено така, че по нерифернмта му нао­
коло има много дъсчени стъпала (купии), върху които пада водата н с
тежестта сн го завърта. Оста му често се нарича дингйл. Зъбчатото ко­
лело на тази ос е щитно колело (Тетевенско) или нжкюдар, а зъбчатото
колело на отвесната ос — фенер. Подобни са термините и при вятър­
ните мелници. Останалите части на втората разновидност имат подоб-
но или напълно еднакво устройство като карадженкнте. Същото е н в
терминологично отношение (к. X II 2).
Третата разновидност се среща в долното течение на но-големите
реки .Марица, Арда, Искър, Дунав (к. X II 3). Освен широчината па
водните колела н действието на водката сила отдолу при тях има пълиа
еднаквост с втората разновидност. И тук водното колело най-често се
нарича думи.
Дунавските воденици (обр. 267, к. X II 4) са построени на шлепове.
При тях има две водни колела - на двата края на оста, от двете страни
на шлепа н много широки (към 4 м) перки. Оста е под пода на мелни­
цата. а вътре в шлепа, до едната му стена, е голямото зъбчато колело.
В останалото тия нашлепни воденици са еднакви с иггорня тип. В на­
чалото на X X в. такива мелници е имало много по Дунава, а през 1941 г.
е отбелязана само една при Тутракан.

197. До кроя на X IX в. почти единствени мелници в безводната До­

бруджа са били вятърните, каквито е имало и край Черно море от Не­
себър ла юг и по на запад в Карнобатско и другаде из Тракия Към
19*11 г. бяха на път да изчезнат и последните остатъци от тях в Добруджа
и към Созопол, а след 1944 г. са запазени няколко само нз Лудогорнето
<к. Х И 5), Добруджанските вятърници са били с по 4 или по 6 дъсчени
крила. Късно след Освобождението се появяват вятърници с повече,
и то платнени крила. Българ1гге наричат тия мелници вятърници или
Ц| II I r K HH A K У ЛТ Y P A ;ю7

t»r Нашиелиa мелница при гр. Т утр акан . 1941

K»v«i,.'<u, a турците u гагаузите Млдерменлер <ед. ч. №*дермсн). В родом

y1111<i* i :m) км е такова, че ce завъртат целите постройки по посока
■l » ii iY вятъра, а не само лодпокривннте нм части, както бива дру-
<*Л1‘
И средата па каменна основа, широка към 5 у и обрамчена с дъбови
<1« tu ■ мбнт дъбов стълб (40 40 см), висок над основата 1.60 м. Ця-
1нi l mi шнчиа сграда лежи и се ьъртн около него. Мелничната сграда
f иil им етажа. Първият има височината иа средищния кат, a стените
i l >тирим са високи 1,90 м. От тях нагоре започна стръмен трнсгрешен
вищ Цялата височина на сградата е към 6 м. Вторият етаж е надда-
и и il л I щ.рння във вид на еркер (обр. 268).
...... е обикновено с един комплект мелнични камъни,
VI •I< •нв на втория етаж Рядко са случаите с два. Оста на вятърните
(и||кн и жн плагера на предната н задната сгена на горния етаж
> родини ii кран огвън. върху напречни дървени гредички, са при-
м и н и n u i платнени триъгълни ветрила (н ачети ). îa по-голима ус-
f ii'iimn г краищата иа канатите са свързани един с друг с въжета или
• IT.1
И мре вън витърнината близо до предната стена на оста има голямо
и*.-..... м>,'К'Ло. което движи дървена главина с четвъртити длабове
 308
Е Т Н О Г Р А Ф И Я н л в ь л Г АР И г

268. д ятър н и ц а в с. Дурач, Нсперихско, 1954

(фенер) п с четвъртита ж^ляша ос. На долння сн край тази ос е раз­

клонена ц обхваща средата на голяма пъприци под горкия мелничен
камък. Хстройството на долния камък е подобно на топа при караджей-
ките. като процесът се намира в долини етаж. а вретеното е неподвижно.
^ редбата за движението на зърната е подобна на уредбата във во­
дениците. Сачо поклащането на кутлината става не с кречетало, а с ръ­
бовете на четвъртита ос, която е подпряна на нея. Ориентирането по
посока на вятъра става с верига, закачена за основата н навивана око­
ло дървено витло, намиращо се настрана от вятърницата.
Българите, преселници в Добруджа през X V III и X IX в., са за­
варили вятърницата по тия места. За това говори изключително турска*
та терминология, свързана с тях. Дорн н онези, конто из другите кран*
ща на страната са боравили с подешшн и с напълно български названия,
не са пренесли своя речник върху вятърницата. При нашлепните мел*
инци положението е същото.

198. Голяма част от уредите за надробяване и смилане на храни­

телни припаси са значително примитивни, срещат се почти по всички
краища на света. Нак-ишроно разпространена е ръчната мелница с
деа кръгли камъка. Нъв връзка с нея повече наиноналнп-исторнчсска
 М* /I »щргшиюм на имставена Оинка за ориз. с. Кочериново, Станк«)им итровсло.

|н>41<1" г хма номенклатурата, която за тия несложни оръдия е преднм-

■н глминиска. Сами за някои от синонимите на /шнйци. пахар н гмамка
Пиян- дл се допусне извсстна връзка с речниковото богатство на латнн-
Е м н «чик. Напълно същото положение съществува и при водениците-
Мрил^енкн, при конто само отделни турски синоними са могли да на*
м»|оп 1)> гам място. В това отношение твърде показателна е налнчно-
Н 1.1 ма I нм синоними при водениците с водио колело на хоркзонтална
М» Н|»и I нх и при вятършшите те сочат на култура, пренесена от тур­
чин ( И Л X IV в.

|ИМ И.окнн от етнографско гледище са начините за очистване на жн-

|ипип> 11 месо като първични форчн, конто напомнят бита на първобит­
ния чо( . к ит налсолита и неолнта. Дори съществува поговорката —
...... «лкана към някого: „С кремък да му дереш кижата“, X кремък
Да »>1 ■|н“ ||рн очистването на животните след заколванети им за месо
«| I и | и т н невъоръжената ръка (обр. 270). За това се прибягва и до
..... «а да се одере лесно кожата на заклано животно, прави се
4)нм< но.! кожата на един от задните му крака и през нея се надува на-
н|щщ , м |л, След туна кожата се итнари мий че с палена нли с юмру-
310 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА К Ъ Л Г Л Р И Я

270. Одиране ма овца в с. Планово. Харманлийско, 1951

ка. Одирането на животните се счита за пай-редно очистваме. Изключе­

ние се прани за свинята, чиято кожа обикновено се запазва, като само
се опърля на пламък от слама или в някои краища (Родопите) върху
огън от хвойнпвн дърва, защото придобивала хубав аромат. След опър- |
ля нето кожата се остъргва с нож, като се полива с вряла вода. За опър­
лянето се приготвя продълговато и дълбоко огнище в земята, напреки
на което се слага животното. По-рядко се практикува оскубването ип
свинята чрез попарван«, което се прави редовно при «алккте пра
сета.
Животното, което се употребява за месо, трябва непременно да бъде
запише; в краен случай да бъде умъртвено с изтичане ни кръвта му,
Аксото на удушено, удавено, умъртвено по всякакъв друг начин жи­
вотно се смята за недобро и се хвърля. На паднало в пропаст и вслед­
ствие на това умряло животно се взима само кожата, а месото се ни»
стави на псетата и орлите. „Трябваше да го заколиш, баре малко кръц
дл пусне“ прани стопанинът бележка на пастира за загинало но та­
къв начин добиче (Момина Клисура, Пазарджишко).
в е щ е с т в е н а к у л т у р а

Месото на всички четириноги сс яде освен на еднокопитните и че

гирнпръстннте (с изключение на заека). От дивите птици обикновено не
сс ядат грабливите Обоснова ние във всички тия случаи е. че е грешно
да се яде месото на куче или че месото е кисело (на кон и магаре), или
че мирише неприятно (на вълк, мечка, язовец и др.). На това основа
ние е н вярването, че таралежът (Еппасеиь еигораеи») е два вндн
кучешки II свински, от които свинският се яде, а кучешкият не

200. При приготвянето на хляба са употребявали редица типични по

•| >
1>ми и термини съоръжения, както следва: сито. наричано някъде и
струнник, стрункя. направено ст рядка н тънка тъкан от коприна или
от конски косми. От пресятото със сито брашно се отделят трици.
конто служат за храна на добитъка.
Замесването на хляба стана в корито, най-често издълбано от дъ
пер (обр. 271), Срещат се и корита, отцепени от деформирани дъперн,
конто понякога са твърде плитки н рязлатн През последните десети-
летия на X IX в. в Северозападна България наред с еднодър вените ко­
рита за тази цел се въвеждат занаятчийски приготвени рак.ш. сгло-
г^ии от дъски и често разпределени на две — за съхраняване иа брат
но и за замесвай? на тесто, украсени с линеарна резба.
Постоянното название иа коритото за месене ка хляб независимо
о1 формата му е шлирви, мъщви (р1. I.). Отделните хлябове се разчесват
нан често върху широка лопатеста дъска, с кръгла, елипсовидна или
четвъртита <|юрма — кръг, който обикновено служи и за точене на кори
■а б а и и н а .
Най-необходимата вещ прн месене на хляба, свързана с нощовнте,

1И ИоЩнви (i Мчкреш, ОиОннсла, 19311. 272. Пинакоти от с Л ъдка, //auil lod-

I I. *«. 1932
/73 Putpei на яръшннк върху подница (с Д им я. Радомирско,
lim n 11 i Ctohmn hi iwwlu iprjt кратуни от po.mu места. 27S. Тиган ат е. Лкан-
'• in*!, 11,1 жншьа, 1927
312 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА Ь Ъ Л Г Л Р И Я

е стъргалката (остружки или огрйбка) — малка желязна лопатка с

дъговидни извито острие на другия кран на дръжката н. Извитото ос­
трие е необходимо за изстъргване на извитите стени при дълбашгте
исяцови.
При месене на повече хлябове наведнъж се употребяват и хлебни
дъски с ширина 20 до 30 см, а дължина дсхтатъчна за 5—6 и повече
хлябове, снабдени понякога с приковани бордюрки. У тракийските
българи биват разделени с преградки «а отделните хлябове и се наричат
пинак(ти {пенакутйи. пийнети — обр. 272). Някои представляват
издълбани една до друга копанкн. За разточвано на обги за баница слу­
жи точилки/пи, гладка обла пръчка около 2,5—5 см в диаметър и 80—
90 см дължина.

201. Изпичането на пити в гореща пенел на откритото огнище се прак­

тикува it до днес, макар и инцидентно. По-често във всички краища на
страната се печат хлябове в глинена пддница (в Западна България
чйрепна или црепу.гл). опалена на огъня, като хлябът или се покрива с
гореща пепел, нли се захлупва с металически връшник, покрит с жа­
рава (обр. 273).
В подница и под връшник или върху жарава н под връшник се
пекат н други ястия. Това става там, гдето металната готварска печ­
ка все еще не е въведена, а пещта е голяма за единични печнва.
Предимно из южните и източните краища на България за изпича­
не на тънки тестени питки се употребява и пума или сач — тънка кръг­
ла глинена плоча без възвити наоколо краища. За целта тя се слага вър­
ху железен триножник, под който гори огън.
Пещта е известна в цяла България. На много места тя съществува
успоредно с ноднлцата, но има и краища (планинските в Северозападна
България), гдето въвеждането и е станало през второто десетилетие на
X X в. В зависимост от местонахождението нм пещите са: а) достенни и
б) самостойни. Първите са тясно свързани с достенното огнище. Устие­
то на такива пещи е ма стената, а те са от другата страна. Ако огни­
щето е на преградната стена между двете отделения на къщата, пещта
сицевременно отоплява н съответното помещение.
Много по-разпространени са самостойните пещи в двора. Те
биват изграждани ниско на земята или върху високи до 1 м основи.
Ниско стоят пещите обикновено там, гдето до тях се строят и огнища
i;i готвене. В такива случаи предйЯТа част на пещта бива оградена със
съответни заслони q>etuy вятъра. Този комбиниран тип надворнн пещи
е известен в Североизточна България. Усложняването отива-дотам, че
се построяват до две н три пещи една до друга с различни размери, при­
годим за различни количества и видове печиво (обр. 277).
По външнота форма на корпуса пещите биват най-различни. Зави­
си от сръчността на майсторите и от градивните материали. Най-често
те са полусфери чии, но могат да бъдат и значително издигнати, заостре­
ни нли плоски, с двуетажно огнище, и т. и. В това отношение не може
Цн IIIвиждане на хляб о т фурна (е. Лкандхиево, Пазарджишко, 1952)

ди <с установи по-сгрога типичност. Разликите се дължат на случайни

нГя гоителства.
Особено място заемат малките, колкото за два-три хляба, доси
и шии пещи в Странджанско, конто се намират отстрани на огнището
м 11- наричат пощури |ед, ч. пещура нлн пещур).
11|М1 пешите, градени обикновено от жените домакини, има н раз­
лични пьрнобнтнн градивни методи. Едни от тях е, като върху измаза*
п и та се слага кош или натъпкан със слама ч\вал. нлв пък се
..... ю та сводест скелет от забучени в земята пръчки. Върху такава
>жкз се набива дебел слон от нзмссената пиша. След кат» изсъхне
I тн.па, напълнените със слама подложки се запалват и остава глние-
нниг купол. Често куполите се засводяват с късчета от керемиди и
I инм. в по-ново време и с тухли, печени и непеченн.
1ш- са означенията на пещите у българите — пещ (и пещур) и
•1ч,рн.I Първото е »опече в Пзточна България, а второто— в Западна
1н,.н ария.
И*-щга (нлн фурната) има врата, наричана още и гърло и малък
.■1мор 1.1 излизане на дима при паленето й — душнйк. духлд. Постоян-
...... са дървен »рът з» разрнване на огъня при запалването
I I и|.|>д1‘ различи» имена: п р ът. </жсг, пужшшрник, изръгач. разте-
'177, Пещ «I хляб (С- Гарван. Тутраканско, 1911)

гач.трияч, т.тр а .1. ръжен. разр<уйч. жиг, бупюр*1чка. За изгребване па

■пепелта и на непотребната жар сн служат с дървени изгребвачки» също
тъй с различни наименования: гребло, ерибуч, гребем, гелберйя, дори
яатра. Най-после пещите биват нзмнтанн с вързан на връв мокър
парцал, наричан помит, помст н др. За мятане на хляба служи дъсче­
на .юни/пи.

202. Затопляне на вода много рядко в първите десетилетия на X X н.

е практикувано с нажежени камъни и е ставало най-вече в дървени
съдове. Обикновено това се прави на огън в медна съдина котел, мед­
ник. мм. ч. медници, менци, харкома (в Родопско), окачвана над огъня
на постоянпо висяща дървена кука или желязна верига (обр. 279), й
зависимост от големината сн н от условията на употреба котелът по
места има и специални названия: хиранйа, кизам най-големите форми,
пербчник, перйпшик по-малки, употребявани при пране: х.иСтик.
месеняк при месене на хляб. Ястие се готви в котел само при угоще­
ния за много хора. Изключение се прави за качамака. за сваряване на
мляко и много рядко за други ястия.
И зпържваиото става в меден тиган с д ъна дръжка. Срещаният
Н Б 1 Ц Е С Т Н В И Л К У Л Т У Р А

278. Софри, теп си я. нож. хилупци, паница с мляно, алуминиева съдина със си р гт
( 1гчч(кка трапеза в с, Момчиловци, Смолямсхо, /956)

П «дртжем тиган н Добруджа но всяка вероятност с бил случайно ни

лен не.
Нарисата по традиция се приготвят в глинено гърне, слагано на
нраю в опошкто. По-късно то бива постепенно измествано от »«■«
»(>«; (глинена или металическа) с широко дъно, слагана върху железен
■ршюжник /шри/тшм. Изпичането на баници или други ястня става под
нръшник или в пеш.

21М. Освен с котлите за нреварнванс млекопреработването е свър­

ши.» и с редица дървени уреди и съдове, на първо място каци н
бцпшлки, кацарска изработка, както и разни видове черпаци, лъжици.
* чинки. чаши, цМки и др.. излял нани и издълбавани предимно О!
оьчарите.
По-особена е бупшлииггш за избиване на масло. Тя е сравнително
(91) НЮ см), слабо стеснена към горния кран, с дълго бутало,
К1Н-ГО към края е маенвно или надупчено (обр. 279). В мандрата, гдето
•г преработва по-голямо количество мляко, буталкага бива различни
■уи н »прана. каго буталото е снабдено с лостове, движени с ръце, с
* 1<яка или с водна сила.
 316 1пт.н о;г р л ф н н f* a s v ji г.л р и я

279. Каче, харкома (ко те л ), буталка. ведро, лъжица-

цедка за масло, цедилка м сирене (с. Момчиловци, Смо-
ачнско, 1956)I.

Покрай най-честото назианнс на този уред бутйлка, бут±чсл,

Оутин, бучка, заемащо почти цяла България, съществуват н означе­
ния. свързани с 1гтал, barile — бурйло, бурчйло (Родопско) и мчте.им,
мътилка (средната част на България). Само в някои злпаднобългар-
окм краища се среща джиран, джеранка. За буталото в цяла България
ге употребяват н названията джурй.ю, чурйло. джеран и пр,, а из ня­
кои места на южните предели на страната н бут±ю , бугтийч, бучкало.

iî(4. Разнообразни са формите и начините на сервиране л консуми­

ране на храната. Ястията се сипват главно в глинени паници ( naxâpu)
или в блюда (ед. ч. блАдо), т. е. по-плитки съдинки (обр. 339), което
зависи от гъстотата на ястието. По-богатите употребяват и твърде раз­
пространените медни съдове, наричани съответно пикове и сахйни.
Чорбите се приемат вкнагн с лъжица, в миналото винаги дървена. Въ-
iifx'KH наличността на вилици у народа допреди няколко десетилетия
някъде не са сн служели с тях, като прн по-гъстите ястия са топелн
хляба с пръсти. Също така се яде и печеното месо — направо с ръце.
л изцапаните пръсти се облизват н то обикновено шумно. При търже­
ствени трапези — на сватби, кръщенки н пр. — през скутовете на всич­
ки покрай трапезата се слага дълъг месал не за бърсане, а за пазене от
окапваие, тъй като не е прието да се навеждат над трапезата при хра-
щ-не, а трябва .ла се седи прнлнчно по-далеч*1от нея. Поради това прн
<ачсрннане с лъжицата тя бива оннмлгтелно остръгвана о ръба на пани­
цата, за да се П[>емахнат капките от нея. Освен това „прнлнчно е“ да се
яде ие с пьлна лъжица. Някои за сицата цел при пренасянето и до
устата подлагат залък хляб под нея. Пиенето направо с уста славсш-
* * Ш £ С Т * 6 Н Л К У Л Т У Р А 317

ком от извори н чешми илн с шъпи е нещо обикновено. Паоирите, кон­

то са сред природата, често носят със себе си дървени чаши (обр. <108)
ча зачерпване или кратуни (в последно време матерн), от които пият
направо. Предпочитат се съдове за вода с тесни устия или разнониднн
июпкн. ах конто се лие направо чрез смукане. Такива са различните по
форми бъкли (ед. ч. бъкъл), бук,и/ (ед, ч. бум) >) с цилиндрични или с поч­
ти тристеннн дъна. Трябва да се забележи, че българите не употребяват
почти за никакка цел ибрика, който си остава иаинонална принадлеж­
ност на турците.
Така налраго се пие и виното и ракията, за които се употребяват
обикновено дърреии бъклици или чет ри (в Родопско), стругарско дър­
вено произведение и плоски (ед. ч. плоска), глинени или оловни съдчета,
удобни за носене в иояс или в джоб (обр. 344)*
Ракиените С 1> д н н к и в различните гоЕорн или с оглед на специфич­
ната им форма се наричат пйнтз, павур, крондйр, жабка, чер*1к, а с
випиенйк се означават винаги само калаените четвъртити или кръгли
I ъдчета за ракия с винтова запушалка.
Един от най-разгространеннте съдове за зачерпване и пиене и за
носене на сода е к/ч туш т я (СисигЬИа 1а£епапа). Различните й голе­
мини и <|орми и повсеместното и виреене в Бълтарня я прави почти уии*
1срсалио употребим*. Не е чудно защо в Северозападна България мал­
ките кратуненн чериьчкн се назовават чаши, а големите л*лки.

!Д)Г>, Ма места традипюнннте съоръжения имат твърде разкообрашм

)|<ормн. като се примесват и с по-нови. Характерни са напр. нрнонпнц*
инте пещури в Странджанско, гдето външните самостоятелни пещи.
наричани фурни, са въведени едва от няколко десетилетия. Също тъй
не са без значение н дълбаните в льоса пещи за обредни печнва. В тия
дка случая и в строените винаги от жени малки пещи в Източил Бъл-
гария следеа да се вежда старата традиция на хлебната пещ у бълга­
рите за разлика от голямата фурна, придобита по-късно на Балкан­
ския полуостров. Значително ориенталско е влиянието в съдините (а
иъшираяс на вода — медии котли, гюмове и нр., като първнчпата фор-
ма с \потреба па нагорещени камъни съществува само е специфични
обичайни случаи или при приготвяне на сладово пиво. Също така раз­
нообразни по материали, форми и термини са съдините за съхраняване
п.1 ракия — ясен белег за сравнително нова традиция.

X V III. О Б РА Б О Т К А
НА ТЪКАЧНИ .МАТЕРИАЛИ
И Т Ъ К А Ч Е С Т В О

-ПГ» Тъкачеството е едно от о щ е те н и те занятия на българските

лени, конто изпълняват ненчкн етапи от приготвянето на еуровни* ма-
н-рншн «а необходимите прежди до избелването и карднрането на тъ-
'(.штйе.
 I! Т И О Г Р Л +11 ff HA БЪЛГАРИЯ

Първннг етап при преработката на вълната е очистването h, kïtO

се попарил с водя. за де с* очисти ат cipex, т, е. от мазнината, която се
а.държа по пея. След тона го изпира и студена йода. Кито се изсуши на
глъние, се разчепква с ръце, за да изпаднат намиращите се н поя трън-
чета н Сламки, конто не ся чоглн да бъдат очистени лрн прието. Ни-
ната сс пере п кошннцв, обикновено ла реката нли лрн кладенепо. В
Запалка България (Софийско, Кюстендилско, Самоковско и Ста икеди­
митровско) за тази тел « j употребява продълговат и плитък кош, на­
ричан пулгшсг който понякога служи н за люлка на малки дена.
Разчслканята вълна сс рижшчи нли се разпееш с ipéÔtH (нлн да-
/ч)Л">. който нма два реда дългн железнн шншопс на горната сн страна.
( 1'1ел мноткрагно разчесване на шината се отделят дългите макна във
вил на ,щбре мзпраленк наема, наричани и.мюяняе н-д ч пласт}, *ш-
tiw нли п.шеи, а между зъблите остава долнокачествена ви н а —
щим или дреб.
Към крак на X IX п е въведен теленият гребен, конто прплича па
четка и се нарича телен дирак, Той се състои от две табли, nu конто са
наредени гъсто еластични телени зъбчета. И този дарак по-кино реши-
ге.тяо отстъпва мястото сн на машиниста нзвлачяане, на т. нар. л'ч)ен
tinрак. >1оггроет1 съин> на принципа в а телен ма дарак.

207. Преденето става с помощта па яървеио epemitto, а-ьрпйнч, което

се изднлва (и Родопите, Странджа} i m и изработва на струг. Дяланото
вретено ича нссложен прс*|«Л и капалче на горния си край, през кгито
MjiHiiua нишката. Това каналче предотвратява размотаването на Преж­
дата от него. Другият вид е с по-сложен профил, (*?з улейче. При него
нишката сс запрьзва на клуп гюд пъпката на горния му кран (обр. 'ЛМ).
При залрндаие вретеното се обтежава с прЬилен (прешнел), приготвян
саморъчни от дърво нли ОТ късче керемида. Често пъти за това служат
и иай-случайни други предмет (металически гайки, отрязъци ут дърве­
ни макари за конци и пр >. Н редки случаи те са украсени с резба или
по друг начин В някои честа на Добруджа прешленът не се употребя­
ва, тъй като вретената имат значително маенвна лолннца, което прани
пл.нннно допълнително обтежаване. Съществува и по-голямо от обик­
новеното вретено, без улейче, наричано махолка. То служи за грубо и
немного усукано опрцдане на ситна вълна и дреб, предназначени ча
нътък на дебели тъкани, И докато с вретеното ce преде, като се държи
отвесно и се привежда в движение с два иръста (палеца и средния) от-
ляво нияено, махалката се държи хорнзовтално със соободно свита
длан и се miprn с помощта на пепчкн при ги отдясно наляво, ка то съ­
щевременно се маха с ръката, Груба прежда от вълна НЛИ кош ва №
НЗИридц н с помощта на т. нар, ,têrtwü (обр. 281) — дълга жеЛязка пръч­
ка. снабдена с дървено нли желяано махово колело и поставена на две
колчета, Въртн се с помощта на дясната ръка. а с лявата се изтегля
нишка, закачена па върха на лети ата Понякога едно ли не завърта лет­
и м , в друго държи вълната и изтегля ннюкага. Овчарите м Странджа
И I III I С Г Н к Н А К У Л Т У Р А 419

Пулмщ (с. Б е л ! Искър, Самоковско, 1933), 181. Л е тк а (с. Дрмуш пнот}.

I и« М1, 1933). »'#2. Хур к«чп ш л к 11 (с. Осмар, Преславско, 1932)

и(ч I I и(»ма прежда за колани с помощта на дървен в й т м (обр, 281),

К *М |ч Л и г а обтсжен допълнително с прнвъ|иан камък. Ь този случай
I •' м двама, като единият мъкне, т. е. източва мишката, а другият
ii.p tв впила.
Чвнрнадът :)а предене се държи в ръка или ее прикачва па хурка.
< ....... на закрепваш то на хурките у българите има три вида: м^гю.че
*мг, ниши ее прикрепват «а пояса или ирез пазвата под мишница от ля*
.... | иа, ръчни (яикаяиш ). ко ти се държлг в лявата ръка, н стои-
пи' || ' мята ч г ш з к и . конто имат широки дъсчени подставкн Напинс-
имм пит! р.ппрнтрапен н пяла Българин ш Сенериншшиа България
, и' |н ши I II сталкпте). Ликатките са с малки размери (15 35 см) и
|* ' ■I] |, н н жнии' предели на страната. Употребата нм е свързана са­
ми . |1| I н нето на памук (к. X I I I I), Със сталките, високи към 80
М •ч, * н служат в Североизточна България, най-вече и села със старо
>н .... население: въшрнегн са н от новодошлите тук в крлк на X V III
м ■|^<> , мр111 на \ IX в. жители от други краища ва страната <ь. X III 4).
< м.шщие хурки имат изключително къже.ювидна фчрма, като
►|.ц и |н| сдетлглнртщ конусовндно или другояче [^офнлнрапо на-
........ . н< ч а т е (.тделна чаь т и се нахлузва на пърха на сгьлСчето.
320 ЕТНОГРАФИЯ НА К Ъ Л Г Л Р И Я

И подетавката и стълбчето притежават различни фор ми — четпър-

тити. кръгли нлн миогостеннн според вкуса па авторите нм.
Голямо е разнообразието на поясните хурки, които са обикновен
ни, често пъти случайно намерени пръчки, вилести, къжеловндни, кош*
нмчковндни, лопатести и плоски плетени. Повечего от тях нмат н ха* 1
рактерен географски обсег. Така лопатестнят тип (обр. 288 а) е харак­
терен за Софийско и по на запад Трънско, Радомирско, Кюстендил*
ско (к. Х 1 Ш 2). Този тип е с по-разширеин граници на юг, запад II
изток, ако се присъедини към него и плоският плетен от тънки лескови
лентички (обр. 288 д), който е много отношения прилича на лопатестия
(к. X I I I 6).
Копиеаидният (обр. 288 г) заема почти цялата страна, като в райо- !
ннте на лопатестия н плоския плетен служи за предене па коноп н лен
(к. X III 5). При този тип има подвижен къже.1 в източните предели
на страната, както при стоящите хурки. В Северозападна Българин
къжелът се намира значително ниско, към средата на пръчката и е
неподвижен. И копиевндният тип е с по-широк обсег, като се включи
към него и кошничковиднпят, който вместо къжел има разширение, по­
лучено чрез огъване иа няколко клончета около стъблото (обр. 288 е)
нлн чрез разцепване на стъблото на няколко ивици и разширяването
нм чрез вкарване между тях кръгла иодстаяка. Някъде тази кошннчкп
се образува от отделни тънки дъсчици и в нея се слагат камъчета, зя да
дрънкат при рабога. Тази кошничковидна форма е разпространена глан
но в Родопите и а района на Рила.
Рнлообразната хурка се употребява в южните предели на стра­
ната, из Тракийската равннна. гдето се произвежда памук, или н с ъ ­
седните й родопски покрайнини, гдето служи за предене на сълна
Пай-понулярното название на поясната хурка без разлика на фор­
мата и е хурка. Това означение се използува в някои места на Северо­
източна България и за стълбчето на стоящата хурка която изцяло сг
нарича пресища (пр&лица) нлн стйлка от повсеместното означение ня
подставката й. Коплсвндната хурка най-често се нарича къжел или
също хурка.
По-особено място по форма и по наименование заема ръчната хур­
ка — ликаткатл (обр. 289, 290), която е значително по-малка и по­
лека и често е приспособена за нахлузваме на дланта. Употребява се
изключително при предене на ламук. Нарича се също хурка, хурчицч
или най-често ликатка, лакбтка. При нея съществуват форми, които
отговарят на копневндннте или на лопатестнте инпоясни,
При вилообразните хурки вълната или памукът се набождат на рог* ]
четата във вид на късове. При другите форми обаче материалът пред- 1
парнтелно се сгъва на продълговато стегнато спопче — къделя, която .
се привързва на къжела. респ. разширението на хурката Привързва-, 1
нето става с връв или с нарочна кожена лентичка — пов£жа (поАска), I
завършваща <п.с закопчалка обикновено от птиче кокалче. На лнкятки- 1
те памукът се увива във вид иа изтеглен като дебело въже пласт, а не I
на къделя.
■ ВЩЬСТИЕНА КУЛТУРА
321

П|н*денето с ръчно предачно колело - чекрък, е по-ново явление.

|<> прониква т к ъ ч Запада най-напред в градовете (през втората поло­
ний л на X IX п.) По-късно чекръци биват произвеждани н в България,
ш ^ д т н н ' на което започват да сс употребяват и в селата, без да мо-
11|г I* тместят ръчнато предене и до днес. Крачнато предачно ко­
лело 1И‘ е познато па българите.
Общото н най-разпространено название на изпредеиото с обикно*
I. ни ппетенп е премчк» (н пр?,ю) за разлика от грубо изпреденото с ча-
нллки Д оото се нарича вредом маине, махам.
 322 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА К Ъ Л Г Л Р Н Я

208. Пресукването на преждата — пресукване, препрйдане. превръ*.

тане, за да се получат дебели нишки, наричани най-често яърои (ед. ч,
връв. Нрви) или въженца, става по няколко начина. Пай-нростпят. от*
белязан досега само в Странджа, е пресукване поотделно на дво нишки
с двете ръие едновременно в противоположни посоки, та се увиват
сами една около друга, след като се съединят. Къси върви се усукват
н като се захапе с уста единият край на конеца, а другият се*усуква
между дланите. 11д тъй пресуканнн конец се съединяват двата края и
се получава двойно усукана връв. Трети начин е, като лико или дебело
изпредена прежда (моане) се завързва за дървено шило, което след
това се завърта като махалка, докато завързаната прежда (или ликб)
се пресучс до желаната степен. След това се намотва около шилото и се
пристъпва към друга неусукана дължина. И по този начин усуканата
връв се прегъва одве н сама се пресуква пак. Твърде често, когато се
пресуква голямо количество прежда,'се употребява по-голямо вретено
(махалка), обтежено с по-масивсн прешлен. В такъв случай се пре-

283. Вретена: а — е каналчепа от с. К о н д о м ж , Маякотьрноеко. б — само е п ьпки

(с.Хлешене. Ловешко). 284. Вител (М ал ко Търново. 1955). 285. Стон че за тъкане
на поп ризи м самари 285 а — детайл от станчето (М алко Търно*>. 1955): 286.
Мотовилка (е. Маоара, Шуменско, 1934).
и I I H T Ü F H * К У Л Т У Р А

287. Влачен* на коноп с дарак (с. Факия. Грудожшощ

1955)

rvKimr дпс успоредни прежди от две кълбета. Вретеното за тази цел «

mhi.jiгя еилно между дланите и се пуска да се върти във въздуха. Име-
t lu претено най-често се употребява т, нар. пресук или вйтел (обр. 284),
мит» се вриоежда в движение ио подобен начин. В западните кражцл
I*.1 (ллгария е познат и внтел на стойка (обр. 291), на който се П|>еде
мише, а така също се препрнда и прежда.
Домлижого въжарство използува всички носочснн начини за при­
пи вино на по-дебели въжета. За тона обаче служат и по-сложи н *ii-
iiiiщ (обр. 292), с които се усукват едновременно по няколко върви
(м.женца). Такива са засвкдетелствуванн доскоро във всички кранша
и.| праната независимо от професионалното въжарство, при което се
ншребяват мутафчийският чекрък и по-сложната макарб, движена
рмшо с нъже или с ремък.
*

чи» Нто|ю място в традиционните тъкачни материали докъм крнн

в. заема навсякъде конопът iCanalm saliva), а в планинските
SS Наложни хурки а от Горни Сюня, Софийско, 1931 : 6 — от Вакарел, Ихтиман-
лй, 1934. в 017» Церови, Сео&нсхо, 1437: г —отс- В ърба, Велоградчишяо, 1930; д — от
t. Д олни Пасяр*л, Cûjn'K«rwj 1939: г — о/п с. Х война, Ааш тградсхо, 1929: ж —от
с. Дрипчеоо. Свиленградско, 1928: 289, Лика/яки

райони и ленът (Linum usitatiisimum). Обработката им и същестленмте

етапи е еднаква Отделянето на влакната от дървената част става аре-
дом след няколкодневно престояване иа ожънатото клн оскубано ра­
стение въи ода в река илн н локви, наричани т.тй .ш (ед, ч. пита­
ло)- За тазн цел стъблата са навързани па малки свинчета — гръчпи.
И»сушснкте след това гръсти сс начухват. вследствие на което корави­
те части, наричани пъхКр (без мн. ч,), пъжМрКи (ед. ч. пъздерка) от­
падат и остават ликоtnrre влакна. Мачукването, наричано най-често
мънене, става навред с дървена м£ница, челици, мъници, състояща се
от три водорапнп положени дъсчици челюсти (Кулсио), две от конто
са неподвижни, със заострени горни ръбове, а третата — между тях —
е нолвижиа със заострен долен ръб н с дръжка, И трите имат на единия
си кран сПца ос, »с.идствис на което средната образува с тях един вид
нпжнца. Обикновено дъсчиците се прикрепят към стълб или забит в зе­
мята кол и се подпират на другия край със coxa <пбр. 295). така че ла
може да се работи н изправено състояние. Срещат се и медици, при
кпнтп вместо неподвижни дъсчнин има улеепндно издълбана подложка
 326 I Т И О I }• А Ф Н Я ИЛ Ь Ь .К Л Р И Я

291. пр*(кн( с ликатла (е. Слаляноло. Харманлийско,

1951)

(Родопско к Котленско). Има и с два улея и с двойна горна унижена

част.
Обнкниагно такншз дълбани м е л н щ г са приспособявани върху две
колчета, В Югоизточна България се употребяват и мелнцн, при които
дъсчиците са монтирани върху осиовна дъска и но такъв начин са пя-
лостно преносими (обр. 296). НаП-често мслиците са с гладки челюсти.
Само в Среднородопско спораднчно има и назъбени (обр. 295).
Крачни мелнцн не са засвндетелствувяни у българите Затова срав­
нително чести са случаите на чупене на гръстмте с биАч, Оаталник
или мал |с. Ново село, Видинско), чукало (с. Неговаи, Софийско) —
мсчовндно изризама дъска (обр. 297). В такива случаи гръстнге се опи­
рат върху положено на земята дебело дърво или се препречват през вн-
II I .111 I ' Т И К Н А К У Л Т У Р А 327

.нюбразно разклонено дърво, а в Кюстендилско върху ужлебсно дърво,

1 **. един вид корито.
Освен най-широко разпространеното название мелица (меница.
|тница) у българите в северозападните кранщз сравнително ограни­
чено се среша и тгрлица. Работата навред е мъчене н много рядко
иглекйсваме (Тутраканско — в Старо село), б$аме (Софийско), а из ме-
ггдта на търлкца — трбме гр-Ьсти.
След мелнцата повеемо/т Сива изчиствано още по-добре от дребин-
и1 иаздерки с четка от четина (обр. 298), а по-нататък се прекарва
н|м'з греоенец (обр. 287), като се дърпа в две страни с две ръце. От това
н инчвлне излиза още по-чисто повесмо с дълги влакна н чешанка, щим
или кълчища (р1. С) с юли влакна. От чешанката по-натап.к също
г помощта на гребенеаа се получават по-висококачествени къси влакна,
нирпчаин къделя, н долнокачествени— дреб. Повесмото може да се
подобрява чрез второ и трето нзчесаанс с гребенеца в една посока, а
•им а I мцо И чрез изваряване а луга. Вследствие на това влакната ста­
иш мекн н избеляват. Някъде къделята от кълчища се нарича дръв­
ници за разлика от дългите понесма, конто се наричат влакмици или
яйчни/<и.
В нчвестно отношение, както при конопа и лена, се изважда ли-

Предене е шите* (с. Негова*. Софийско)

292. Ви тел за в ъ ж е та (е . Красен. Толбухинско)

f f jlz g Z .T S S Z S ™ “ . t t r z s x s n z Z £ f ö % ä ? > h l ï ï z
градско, 1932)
 \\tAuna игЛ С Момчимйвци, СмаЛЯн£КО, 1934

|1'ш» л иг л шитите кори. За целта те престояват десетина дни н застояла

цчда, иследстлнс на псето ликото омеква и лесно се отделя от остана­
лата твърда част на кората. Омекналото лико след това се наиеппа на
'| ■ин ни клн по-шпронн лентички, усуква се н се пресуква ча въжета
п-| н 13 основа на рогозкн.
П ам укът е сравнително нов тъкннен материал у българите. Ирсз
I X в. започват да го сеят само п някои южни краища на Тракия,
\ н оръдннта за обработването на влакната чу са известни ДО яо-
■I дни време почти само ь ограничени райони на Южна Ььлгарин,
\ (рзитерно оръдие е мигйнът (викаб), с който се смачкват темениж на
■мчука, ла да могат влакната да се изчистят по-лесно от тя*. Той се
■'' ши пт дае дърйени долнчета {обр. 293), между конто се прокарват
. чиги памукови влакнести сечена. След тона майката чу е« изчистват
■ смачканите семена па обикновен гребенец н се разбиват с лък {обр.
Мр|). като па край се изтеглят ил плаеи о ш е помощта нагребеиеца,
Влатпнге трепи се използуват слабо усукани или неусуканн за
■I 'лкна, след като се изсушат,
Коприната се добива от пашкулите на копринената пеперуда
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я М Л Ь Ю Г Л Н Н н

296 Мвмица о т е. Фвклж, Грцда*сяо, /955. 297. Вияло яд канап (с. Костинброд,
Софчйсл м. /946) 298. Четна ла копамяи «лолна. (е. Церово, Свои наш, 1938).
30(1. На&ьрдила (с. Мамина клищ/ра, Иажрджцшхо, !Р27). Л0/. Схе*0 нц шчцги-
ковя иои трукция при хорчжнталнил с т н 502. Совалка от с. Слатина. Софийска,
1928. 303. (.’и*^«а о т ялир<тл У е то м , *р. Смолян. 1934. 304. Кора за тъкцпе
на колани ( с. Д т т л к и , Лж ш ко. / М З)

(В о г о Ь и х т о п ). конто се отглсж ла по д ом ова, хранена с ли ста от

черница (М о т и з ), П р )1 о п р е л е л е н п в ъ з р а с т пеперуд еннте чер& сн преми­
н ават в стад ий ма какави д и в п а ш кул и , като е? сам о ка ясу л н р зт п нищ *
км от излъчвана т е ч н о с т . П р ед и какави д и те да сс развият и пеперуди и
да п р о б и я т п а ш к у л и т е , 3£1 д а и з х в р ъ к н а т , те б и ва т у м ъ р т в я в а н и и пещ
при известн а тем п ер атур а. Мо то зи начин се п р е д о тв р а тя в а р а зк ъ с в а *
нето н а к о п р и н е н а т а ниш ка, от ко ято е о бр л зуи ан паш кулът, И зтегля­
йки на нишката с т а в а , к а то п а ш к у л ъ т се с л а г а в ъ в в р я л а во д а, в с л е д ­
стви е на което т я се отлеп и л. х & а щ а се к р а я т и и с с н а м о т а в а на кълбо
ил я н д р уга ф орма.

210. Подготвителни етапи за тъкане са нисновавине, № ; » № оснива та

на кросното и вдяванелю и в нищелкита и гребена. При наскоьавлисто
се отмерват и дължината, и ширината на тъканта. За дължината ое
забиват в двора нли на улнннта дв(- колчета на съответното разстояние
и между тях со обтягат нишките в съответен на ширината брой. Д о
едното от колчетата ое забива и трето, така че нишките при отиване и
прн иръщане се крмггосват между тях последователно одиа след друга
(обр. ^>). Ако мястото ннма иужната лължнна, тя се постига чрез на­
биване иа допълнителни колчета (ибр. 30С| в на1Ьразличи и посоки.
На много места колчета нли гвоздеи сс забипат по стените нн къщата
h > ILl F. c r m I M K ï . l t r f A 331

luit no оградите на двора- В но-ново врече ce въвеждаr II големи дър-

in-iËi врътни, около honто се събира цялата дължина па основата,
I преплитането it гтлчя на два последователни нлнгга.
Преждата за основа нож? да fa де пачогана на Кълб^гЩ. Ишикше
ni няколко кмбета се иасноалват едновременно, като само преплита-
niто »14 между колчетата става последователно една слсд друга. За да
не се пръскал кълбетата прн размотаването нч, се слагат поотделно в
■мипцн нлн кошннчки. Нчй ч11“го обач^‘ преждата се насуква на голе­
ми иевн - - палйми, калмукани, а те се намнзват па пръчки н се слагат
на дървена рачка (обр. 305), наричана сниийлници, сновйтелт или
j ч/чя. нлн се мавръзват от двене страни с въже. та представляват един
онд иьжена стълба.
I Jacj кванего на целите н калилите, конто еа от бъзово стъбло нлн
тръстика и са стругуоанн. става, като се слагат на леткй, наричана
пще сукало, която се движи е помощта на руdâ». Много често обаче

mi Сноз&м (е. Буеинци, Трънсьи, 1936)

Ж '.- у

(h*
'S-
мш .
332 ET 4 01 Р А Ф И И HA |>ЪЛГАРИЯ

според стара традиция тя се движи с дясната длан, а с лявата се на­

правлява преждата, за да се насуква. Типнчката форма на рудана, на­
ричан още чекрък, е широко колело, иостросно от две кръстовища на
една ос по едни дървен обр1.ч наоколо, а между обръчите преплетена
пръв, лико или тясиа нвниа от плат. Колелото е монтирано на две кол­
чета върху дървена ппдставкя, е кпято е съединена подставката иа лет-
ката, £дна корди (връв), преминаваща около колелото и около дръж­
ката на летката, предава движен не на последната, когато колелото се
върти.
За насукваме върху цеви преждата най-чело още от вретената би­
ка обтягана около мотовилка дървена вилка с кръстовище на дру­
гия край (обр. 28G), По този начин се води сравнително точи а сметка
ia необходимото количество прежда за основа и за вътък, тъА като дъл­
жината ил мотовилката нма постоянен размер — равна е на един ар*
шик, т. е. по-дълга е от м к ъ т . Нснчки по-големи мотовилки се изра­
ботват с оглед към основния размер — аршин. Преждата от една мото­
вилка се означава с пагмо. Намотките в пасмото се изброяват и се гру­
пират на г.ю вй, като всяка г т в а се връзва отделно с конен. И като се
чнае метричният нм капацитет, лесно се предприема нас нипадането на
дадено количество плат.
При насуквай« иа иевн пасмото се държн между разперени ръие
или се слага на вргтка, врътешка. Aéttv, по-рядко — eicMÙa, пред-
стапяща уред с едно кръстовище или с две кръстовища — горно (по-
малко) и дол но (по-голямо), съединени с пръчки едно с друго. По-слож-
ната нрътка се нарича някъде геджерй.
Нас носан ата прежда внимателно се сгъва, за да не се обърква,
след което се навива около дървено кросно. За тази цел я слагат в кори­
то, върху малка шейннчка или карочно направена в.шчш н я притис­
кат с камък. Предният й кран, при който са и кръстоските на ниш­
ките. се привързва към кросното, а нншките биват равномерно разпре­
делени по него. Кръстоските се запазват, като на местата на колчетата
се слагат пръчки, наричани цанивс (или цепове). Кросното се слага или
на две забити в земята сохнчкн, или зад две колчета (обр. 306). На
много места за това съществуват и специални постоянни дървени уред-
бн навои. Кросното се бавно превърта, при което основата се разрежда
равномерно; за това помага обтягането, причинявано ат тежкия камък
върху влачката. При навиването поповете н кръстовката постепенно
се изместват към задния кран. който става преден, когато кросното
се сложи на тъкачния стан,

21t. Тъкането става почти изключително на хоризонтален стан

(обр. 307). Той се състои от две дървени рамки, на конто се слагат
винаги две крпенй; на задното от тях е навита основата, а на предно­
то се навива изтъканото. Па рамките са прикачени и нищелкнте, к п^е-
беньт, а на предни я нм кран с устроено и седалище за гъкачката. Съ­
ществуват различни рамки с оглед на местата на кросното: на задните
■

IH UUCCTbEHA К У Л Т У Р А

.wh Нивив а т (c- Ьусинци, Трънсхо, 1936)

и и|>гдннте страни на рамките, на особени стоики вън от тях или вътре

h тих, на основите на рамките н пр. Има рамки с па два крака, имп и с
ип гдии крак. Рамките понякога са неззтворени отпред, В някои кран-
■II I п- гг <гтлнчават с масивност на основните си дървета и крака, дру-
I идг са по-леки.
Н с н ч к н тия особености обаче нямат съществено етнографско зна­
чение, Т н х я а т а географска обособеност не е достатъчио очертана, нито
n i. к с о ч а т на някаква етнографска груянраност Така е м с много от но-
i.ijnm1 йкопши станове или станове на колове, които до неотдавна
«I 1ju щаха тук-тям успоредно с масово съществуващите други нодвнж-
п>| «тлмовс. Ге нямат подвижим рамки, а се състоят от забити в ^ечяга
ц . имп* 1 lo-с-ьщестнено типологИЧНО значение има инложениего н а осио-
II.п.1 по отношение на предното кросно. Така очертават се станове, мри
м и т » основата е в напълно хоризонтал но положение, т . е. задното и
||[м ;н<гто кросно са на еднаква внеочина. При друга група задното
h|mi ■*< > е сложено ип-пмепко от предното и основата е наклонена кьм
н|>| пипа с т р а н а . При трета 31Д Н О Ю кросно е по-ниско от предното.
* luiiuflm-.ino най-широко разпространен е станът с наклонена напред
 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА Б Ъ Л Г А Р И Я

осмива — в югозападните предели на страната (Пиринско, Родопско,

докъм Пазарджик), Панагюрище н в Югоизточна България (Еляовско,
Харманлийско, Свиленградско, Ивайловградско и в Странджа). Типът
с наведена назад основа се среща в цяла Северни и Мзточна Българин,
а типът с хорнзоктална основа заема повече междинно между горните
положение в географското сн разпространение.
При всички случаи основата силно се обтяга между двете кросна
с помощта на дървени лостчета, за конти има съответни дупки в краи­
щата на кросната — на предното отдясно, а на задното отляво, Зад-
ното лостче е винаги дълъг прът, а предното често бива сложно съче­
тала закопчалка.
Съществува известна успоредния между така посочен нте разновид­
ности на хоризонталния стан и номенклатурата при тя и. Общото назва­
ние е разбой ('разбой) или стан. Първото заема южните и най-запад-
ните части на България н съвпада повече с наклонената напред основа,
а второто — с наклонената назад основа. При хорнзонталното положе­
ние на основата означението разбий е по-често.
Частите па стана се наричат, както следва: двете рамки — кореми,
коруни. круни, страни, сохй или едхи, нозе. кракй, п,икюве, емдкове,
санки, стр4>ки, мМ ки, трупове, остръгви и много рядко стрити,
рафтове или г^рмета. От всички тези най-разпространено с назва­
нието коруни. свързани Iлайно със становете с наведена напред или
лорнзонтална основа.
Кросното винаги » навред е кросно н по-рядко вратйло.
Гребенът, който почти винаги е ог тръстикови пластинки н се при­
готви обнкиовено от занаятчии гребенари или бърдарн, носи името
гребен илн б^р<к>, Първият термин има разпространение повече в Из-
точна България, а вторият в западните предели на страната. За да може
да се работи с гребена, той е поставен ь рамка (обр, 300), окачена под-
вижно на двете коруни па стана. Тази рамка е известна също с дие оз­
начения — бърдило (набърдияо), наб4рдила яли витали (р1. 1.), Раз­
пространението на названията в най-многото случаи се покрива съот­
ветно с разбой и стан ,
Нйщслките са приготвяни саморъчни от дебела и добре осукана
конопена или памучка прежда, като обикновено клуповете за ниш­
ките на основата са образувани от простото кръстосване на две срещупо­
ложни връзки (обр. 301). В редки случаи тези клупове са от отделно
клупче на една от връзките, 11 единият, н другият вид се означават с
названието кутллец илн муждвлнйк. В зависимост от сложността на тъ­
канта кнщелките са винаги чифт — от две нагоре, и се крнвеждат д дви­
жение с помощта на вързани под тях стъпйлки, наричани най-често
пбдножка. Движението се улеснява и от това, че нищелките са окачени
по двойно илн за дървени скрипчета (означавани почти вредом скрйп-
ци, скрйпъ.щи с къщички, а спорзднчно с твърде разнообразни други
термини: ушники, щипалки, женички, кук,ш. лятовимки и др.). или
вместо скрипчета има обикновени пръчици (обр. 301), назовавани също
и I. ill I С Т Н Е Н А K V .1 T V P A

|г>, \о р ц ж чта ж н тъкачен, стан (е. Костенец, Н х ти яакаи ), 1928)

ii.ii най-разлнчно. <)ще по-рядко се среща н най-обикновено Прехвърли-

M. и| 1.чката на нщцелките през облата пръчка, на коя го инщелките ся
окичиш непосредствено,
( j шалката има симетрична форма със заострени краища. Средата
и «■гшпсовндно нзрязана, открита отгоре и отдолу с еднакнн размери
Infi]' № ). Нарича се спеа-ит и по-рядко снива.иш. Само » Среднородоп»
<Mi < ] осмата й е подобна на лодка, с но-тисиа дол иа страна, макар н
iKpirra (обр. 303). а означението ii е качьс> (кайчо).
Уредът за разпъване на тъканта, каАто винаги е металически н при*
tiKHofrii за удължаване, има също две названия — зъбци (pl. I.) и
м.j ч/iiit ци. пръжец (със засега недостатъчно проучено разпростра не
ihh-j Две са н означенията на отвора, образуван а основата за пренли-
| т е с пъгька— зее кли yttn i.
И богатата номенклатура на тъкачния стан, на неговите помощ-
IнI t ьиръження н на тъкачните елементи владее сравнително единство
ii нилига гериторня — ципове, це«, нишки, ткйя, тъна н др. Ако има
ihiio разнообра зие в някои подробности, тп et* дължи на релк * и
"im" ht-etiti омонпмкн |ечи!ксви приспособявания.

I * И традмцноипата култура на българите се среща и отвесният

|>н-1ч, ио само в ограничена райони на Средните и Западните Родопи
I li.iM ip.ucKn, Лрднкско, Смалянско и Гоисделчеоско). На него тъкат
336 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА Б Ъ Л Г А Р И Я

по твърде несложеи начин груби вълнени и козннявн тъкани, предиаь*

качени за постелки и завивки. В устройството па този стан, наричан
прие стан, цял стан, с т а т , статю в стан, влизат две дълги обли дър­
вета за кросна. Най-често едното от тих е окачено с въже на потока е
стаята или опряно ка две забити в земята сохн, а другото е точно под
него, поддържано само от основата. По такъв начин то служи и за об­
тягането й. Понякога то бива дорн обгежпвано в краищата с камъни
или с дебели дървета.
Шснинапането за отвесния стан става напълно както за хоризон­
талния, като местата на двете крайни колчета после се заемат от гор*
иото н долното кросно, и< 1 конто основата се нахлузва след това. Раз-
делеността на нишките през една на вътрешни н външни е запазена
чрез превързване с връв, на чието място след обтягането сс слага т.
нар. цеп. Обтегнатата на стана основа сс обннщва, за което служи н
втори, външен иеп, облегнат върху положен п краищата на горното
кросно прът. Обнищват се вътрешните нишки с една непрекъсната връв
(ниш/елка), обикаляща и около външния цеп. По-нататък отварянето
на уста (или врата) става с предвижването на вътрешния цеп нагоре и
надолу. Вътъчната нишка се прокарва с ръце н се кабина с ръпе без ни­
какъв друг уред. Вследствие на това тъканта е обикновено рядка. Из­
тъканата част постепенно се предвижва надолу и отдире, докато краят й
пристигне през горното кросно до нищелкатя н там сс отрязва.

213. В България съществува и по-съвършен отвесен стан. Прн него

кросната са монтирани на две странични дървета, конто и« дават въз­
можност да сс сближават н отдалечават, а същевременно и по-силно
да се обтяга основата. На такъв стан се тъкат висококачествени ки­
лими, главно в Северозападна България (Берковско и Михайловград­
ско), в Източна България (Котленско), а през X IX в. и в някои градове
на други краища. Почти във всеки град на иего се произвеждат и кози*
нявк тъкани за чулове (груби постелки) и за чували, торби и др. 1обр.
308). При всички случаи това тъкане е оформен занаят, като кнлимното
производство (килимарството) е извършвано от жените, а мутифчиД-
стлото (тъкане ка чулове н по-груби тьканн) само от мъже. Наснова-
нането на килимите и на чуловете става, като основата обикаля около
дветт’ кросна (горно и долно) и прн обикаляното нишките сс кръстосват
поред през една. когато минават покрай сложения от едната страна
между двете кросна цеп, Кръстосването ста&а, като един път ниш­
ката мине под цепа, а след това над иепа и т. н. Единствена разлика в
нас иставането на килим от насновавлнето на мутафчийска тъкан е в
това, че в първия случай основи ата нишка обикаля все в една посока
около двете кросна, а в другия — тя след всяко едно обикаляме се връ­
ща обратио. За тази цел тя сс премята през едната обла пръчка. По
този начин, когато килимът се изтъче, за да се разгъне, основата му се
разрязва там. където двята края ка нетъканото се срещат, а прн му*
тафчнйскня плат пръчката, около която основните нишки са премет-
Т И П О «« НА ХО РИ ЗО Н Т А Л Н И Я ТЪКАЧЕН СТАН

' = ++-Ч "" *

= «*
1] ~ Нь ГГМ I

мети (за да се върнат обратно около кросната), се издърпва и тъканта

III 1.1учиия два края. При килимарството и мутафчийството се употребя-
пат набивачкм на вътъка (обр. 308). Поради боравенето с разноцветна
цщ м ш тика прн кнлнмотъкането там вътъкът се слага с ръка, а при
мут^чийстиото той е намотан върху пръчка, с която се промушил в
мч1и.
Цял.гга номенклатура на изправения кнлкмарекм и мутафчийски
м.(н н ма пронзпеждаинте на тях тъкани, както и на украсата по тях,
не е ^>*'И ярска. В еицината сн тя е. турско-персийска. Изключенията
338 L I i l O I ' Р Л Ф М Я HA t l . l l А Р И И

са редки: това са термини, пренесени от съответните части из хоризои-

талння стан. Също така е и с чуждия за народната техника уред за пре­
дене из козината ирн мутафчийството — мутафчийския чекрък, на
който чогзт да се източват едновременно но две нишки н да се премри-
дат други две. С този чекрък работят само занаятчиите мутафчии.
Терминологията, устройството на стана и сложната техника прн
тъкането на килими и мутафчийските тъкани се коренно различават
от крайната ирнмнтивност м терминологична бедност на родопско-
пирннекпя изправен стан. Всичко това говори за несъществуваща
историческа връзка между двата вида. Първият има професионален
характер, донесен от Изток през вековете на турското владичество
на Балканите, а другият, домашният, е старинно наследство, запазено
в съответните планински райони, може бн от траките, от преди славян­
ско време.

2Н. Тъкане с кори се прилага само за нзтъкаване на тесни колани.

11 миналото тази техника е била широко разпространена, но сега по­
степенно изчезва. Сравнително рядко е запазена из Северозападна
България, в Софийско (Кюстендилско) и понякога в Среднородопско.
Упражняват го и някои мутафчии, като произвеждат колани за конска
сбруя. Корите яли дъсчиците (рядко чигшри) представят квадратни
плочки, дървени или от гьон {5 x5 до 12x12 см) с дупчица на всеки
ъгъл. Броят на корите зависи от желаната широчина на колана. На-
сиоваването става, като през всяка от дупките на вейка кора поот­
делно се вдявз по една нишка. След прокярване но 4 основни нишки
през всяка кора корите се придвижват към средата на насноваиата н
ндяната основа (обр. 304). Ирн работа с корите основата е обтегната
между два кола; корите се завъртат но средата и отварят едновременно
:*ев и от двете страни и се тъче едновременно от двете страни от двама ра­
ботници, като се произвеждат два колана с еднаква симетрична орна-
ментика. Вътъкът се прокарва с ръка и се набива с дъсчица клн с гърба
на по-голям нож. Всяко завъртване на корите до 90“ затваря кръстоса­
ния с вътък зев и отваря нов. В зависимост от цветовете на основните
нишки н от вещото завъртане на корите с оглед на цветовете в основата
се получават твърде разнообразни геометрични и лннеарин орнаменти.

215. Haft-елементарното тъкане у българите е съществуващото и диес

у старите странджански овчари плетене ни попрази, т. е. нзтъкаванс на
колани за товарен добитък. То става на cmâHse (обр. 285} от жнлав и
еластичен дървен прът, напрегнат като лък. На двата му края са при­
вързани дв*.- метални халки. През тях се пасновават добре прссуканн
кпчинявн върви през една бяла и черна. В краищата основата се при­
стяга с по едно uen.ié, вследствие на което се получава едноредост. Уста
при тази основа се отваря с ръце, което се улеснява от редуването на
бели и черни основни нншкн. Вътъкът е намотан на пръчка, както при
мутафчийското тъкане. Пабнва се с каквото попадне: с дъсчица или с тъ-
 3 3^

Л я с » 0**4
I930
 Е Т I) О I И А * II И II А G Ъ Л Г А Р И И

пата 4.трака на нож. При работа станчето бива яко привързване къ«
стълба, към забит в земяъа кол или към дънера на някое дърво. С на­
пълно първичния сн вид това станче представлява действителен първо­
образ на вертикалния стан.
Други тъкачни уреди, катонапр. тъкачните дъсчици или нищелковн
кроснета у другите славяни, засега не са известни сред българския
народ.
Относно терминологията в тъкачеството трябва да се отбележи по­
следователното запазване на термините огиовя и вътъ к — съществените
съставки на тъканите, независимо от типа на стана, ма който са пронз*
седени. Старобългарският речник дава изрази ти***«*, n k iu (тъкач),
t a k a t s a h m iu (тъкачка), т а к а м и * . т ъ к а н м ц а (тъкан), * Л * * . \ А T A H T L СА I I
много други, които имат съответствия във всички други славянски
езици. А това. както и еднаквите уреди и методи у славяните, възвеж­
да традицията до прасловяиско време.
216. В групата на тъкачеството, т. е. в обработката на влакнести ма­
териали, с които се създават платове за облекло и за разни други цели
в живота, се включват и въжарствсто като особена форма на изпол­
зуване на влакната (взаимно усукване на повече или по-малко на брой
отделно препредени прежди) и шнуропрчизводсткпю — чрез сплитане
на няколко стръка от прежди, в което се включват и гайт шджийстяото
и кизиствопю, плетенето ни чорапи и други платовидни изработки, ъм
текстила причисляваме условно н филцовите произведения, т. нар.
плъсти у нас. макар че при тяхното изработване елементите на тъ­
кане или плетене напълно отсъствуват. Всички тези дейности и техники
са в огромната си част домашно занятие на жените, които са стигнали до
много сложни методи в това отношение, водещи до твърде разнообразни
художествени произведения, като се използуват при това и поддаващи­
те се на различно обагряне суровини.
В народното българско тъкачество се употребяват преди всичко
материали от животински произход, главно вълна и козина, а от ра­
стителен — ленени и конопени влакна. Памукът навлиза сравнително
късно (през X IV в.) на Балканския полуостров, а народът започва да
го употребява още по-късно. Ликото като първичен, много no-груб от
конопените влакна материал служи до късно след Освобождението за
груби въжета п за други стопански иелн. Така също е и с блатните тре­
ви папур, шавар (Typha latifolia), от които се правят рогозки.
Производството на коприна, известно още във Византия, е упраж­
нявано в българските земи непрекъснато през всички векове. С отглеж­
дането на копринената пеперуда (Bombyx mori) са се занимавали глав­
но жените в градовете и в други по-големи селища, като през X V III и
X IX в. с развитието на капитализма бубохраненето много се засилва.
Югоизточна България е държала вниаги първенство в това отношение.
217. В традицията ма българите се знаят два основни вида тъкани,
произвеждани на хоризонталния стаи: платнб и шаяк. Платното е
M Hit < ТИ1 НА К У Л Т У Р А

пик.и и от гънка ленена. конопена, памучна или копринена прежда.

Пай често то с изтъкано с две ннщелки. Шаякът е предимно пълнена
п.нпн н твърде често е тъкан с четири ннщелки. С оглед на структу­
рни! при две нишки е налице липи тъкан, а при четири — чгпиюрма
н h i <>имгтна тъкан. Обикновено платното се употребява за долнн дре-
\н и рвзии видове кърпи, а шаякът — за горни дрехи, посголкн, за­
вивки, тк>лен и и пр. Структурата на платното (литото) има вид на еди-
ничми кръстоски, мри конто еднакво личат и основните, и вътъчните
нишки, а при шаяка (четворното) обхващащите по два пъти вътъка
UIIOBHH нишки дават очертание на диагонално редуващи се правн
ъгли. По-нататъшните разновидности се постигат чрез прилагане на
поиче чифтове ннщелки, чрез употреба на допълнителни повдигащи
( ( именнте нишки дъски, чрез намесата на ръчното провираме на вътъка
и I и. Плод на тия допълнителни технически средства са художестве­
ните тъкани с богата орнаментика — късо««, бИдсни, пребрани и т. и,

'ЛЯ Обикновено нлатното е бяла тъкан* То бива подлагано и на до-

щ лннтслио избелване, което се пссгнга чрез киснене във вода, разме­
нил с пресен тор. и системно многократно изпираме на реката или при
к.исс неиа н н.ттупваие с бухалка. За тази цел изсушаване след изпира-
нпо стана върху зелена трева.
Пълнените тъканн за горин дрехи биват най-често уплътнявани и
•вллсяванп чрез тепане. У южнотракнйските българи това е ставало
I I.рху обикновена дървена леса, като тъканта е заливана с топла вода
и мачкана с ръие. Българите от М и а Азня са сн служели с ръчни
п-ианицн, състоящи се от една коруба с набраздено напреки дъно и теж­
ка ли ка, също така напреки набраздена и снабдена с две дълги дръж­
ки. Заливаната с топла рода тъкан в корубата се разтрива с това дърво,
шило се стена (обр. 309).
Мредом другаде из страната тепаието става с тепавици (тупаници),
» (анадив България — волявици, движени от вода. Иодната тепавица се
I мтои от окачени на висок гредоред големи дървени чукове, движени
■и мощни палци на водно колело. Чуковете са обикновено четири —
iви но два, като са сравнително издялани на предните краища гладко
или пъпаловндно. Те удрят в стената на дървено корйш , в което се
<лига тъканта, която се полива от време ма време с топла вода. Спед
Iкг много й уплътняване и овласяваис тя бива изваждана. Съоръже­
нията в тепавицата са с напълно българска терминология: чугь, пЛмц.
ii ini, ирътено, точи.тп, валмо и пр. Такива водни тепавици има по ре-
i iiii вредом из България, главно из планинските краища — Родопите.
Пнрнк, Стара планина, Средна гора и др.
I |’уби вълнени и козиняви тъкани, предназначени главно за по-
•■елки и завивки, емцо и за гори» зимни дрехи (главно за пастирите)
|« по {.игл с помощта на лмАвица (в Родопите сМца, в Странджа дръща),
кич го представлява кръгъл, укрепен с рядко иакованн дъски басейн.
I однта тече в басейна ма енлна струя (по стръмен и висок улей). Под
J
:М 2 1 Tll 0 f ? Л * И Я IIA Б Ъ Л Г А Р И Я

ударите на струята в образуващия се водовъртеж платовете престояват

(според желаното овласяване) едно-две денонощия. Вследствие на това
те снлно се уплътняват и кардират Най-често такива валяни тъкани се
наричат мбетя* хамцца.
Интересни техники, свързани със съответна несложиа орнамент­
на, се наблюдават при изплитане на различни колзнчета, връзки за дет­
ски люлки и :ia торби или други нвнцн. наричани прйщове, пращилй.
Те са обикновени обли сплитания от три или четири сиопчета едноцвет­
ни или разноцветни прежди, също плоски сплитания на многобройни,
стигащи до петдесет или повече сиопчета („стръкове") от прежди. До­
като плетенето иа облите пращяла е повсеместно у българите, плос­
ките колапчета са характерни за отделни нзточнобългарскн райони —
Сливенско, Ямболско. Карнобатско, Грудовско. Излитането на едните
п другите с малък брой стръкове става прн просто окачваме на преж­
дата върху гвоздей или кука на стената, или върху хурка, забодена
в пояса. Прн плетенето ма по-шнрокнтс колани <с много стръкове), за
да се спазва редът на стръковете, краищата им се намотават на кълбеи-
на илн на пръчици в се разполагат върху възглавница нли похлупена
кирити. В tojh случаи техниката е близка с манипулирането при плете­
нето иа хамбургската дантела.

219 Сравнително ограничено познато е производството на гиъстшпе.

Такива се употребяват главно в някои средногорски и подбалкански
градчета, като папр. Копривщица, а в селския бит са познати в Юго-
нзточпа България — в района на Странджа. Изработвани са от вълна,
разстилана равномерно върху конопена постелка. След като се залее с
топла вода, постелката се навива ка руло и се удря с тояги, В градо­
вете са изработвани украсени ЦЛЪСТН, като оцветени червено, жълто,
синьо, кафяво или лруг ц б я т нвнцн от вълна се нареждат върху слоя от
бяла нли черна вълна във вид на линии илн на геометрични н растител­
ни фигури н така се степват и слепват с нея.

220. Н миналото, главно до Първата световна война, е било употребя­

вано за връзване твърде много и ликото, добивано главно от корнте на
тина (Ti)ia). Това е ставало през пролетта по време на мъзгата, Тогава
се отсичат млади липови стъбла или клони, обелва се кората им н се сне­
ма най-вътрешният пласт от нея, който представя и ликото. Това става
само ciic засичане с обикновен нож. Ликото след тона се намотава и а
кълбета или на връзки. А прн всяка употреба се намокря с нида, за да
омекне и да не се ч>ин. 1Î Северна България ликото отделят от корнте,
след като те киснат във вода по 10— 12 дни подобно на конопа. Стед та­
кова кисне не ликовата част се отделя твърде лесно и много чиста от ко­
равата дървесина.
В миналото ликото е служело освен за разни нужди в живота най-
пече в лозарството за връзване на лозите през пролетта, също и за при­
готвяне на по-долнокачестиени въжета. Н равнините и мнналоти е аз-
 Й Е Ш Е С Т О К Н » К У Л Т У Р А 343

309. Ръчна m m авица (с. Л ъ д ж и , Чел .м «градско, 1932)

депо по съшия начин лико и от кората на вид върба — ракита (Salix

purpurea).
221. След Първата световна война в бита на народа навлиза употре­
бата н на гънката царевнчна шума (об^.ш, шушляк) като текстилен
материал. За тази цел тя бива усуквана с помошга на вител за въже-
I.» или по други първобитни начини. Употребява се най-вече като нъ-
тьк за рогозки, които се изтъкават или на обикновения хоризонтален
стан при дебела памучна или конопена основа, илн на твърде прост
нрав стан. насиован рядко с конопени върви (канал) илн с лико.
Традицията за тъкане на рогозки преди употребата на царевич­
ната шума съществуваше в равнините покрай реките и блатата, гдето
расте блатната трепа ишаар или nwiyp (ТурЬа). Но тази традиция fie
I ръцете главио на ниганите. Днес тъкането на царевични рогозки е
пич ги повсеместно и доведено до високо качество в техническо и худо-
^ ;шчтвгно отношение.
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

222. Старобългарските думи: кр««; «и***, чини, нищшицх ( ja основа),

лтъкъ — вътък; г « р (tvniHMb ‘шн*иъ н д т ь к п ' ( 1 4 .^ 4 г.); т м г а а н , - n w t k i i ,
T t k A T iA t M n iv A (гькачка); тъкан и * u y k im v ; п ^ л л и и , 1у д * А м ц А , п а а т ъ ш н др.

говорят за значително обработване на текстилните материали и за тъ-

качсската техника на българите още от най-ранннте веков«?. Стапяй*
ските корени на всички тези термини сочат гькачна култура, доне­
сена от прародината иа славяните.Каквн са били видът и устройство­
то на стаиа, не може да се съдн само от тия термини. Но наличността
на старобългарската дума (ж. р.) със значение на кол показва,
че у старите българи е бил налице стан със забнтн в земята колове,
каквито доскоро имаше и по днешните села по някои места и се на­
ричаха вкопани спинове. За това напомня и съществуващият, макар н
рядко, термин atiim тъкмо за този вкопан стан.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р. Вакарелсхи, Проект sa български фолклорен атлас. И Б Г Д I, 1933, С- 25—32, —

Принос към проучване на българските тъкачни стаиом, И Н Е .Ч X — X I , 1931, с,
209—210. — Ручн уе прялхн в Болгарии. Fo lia ethnographic*. Будапеща, I I . 1950,
ки. 2, с. 113— 119,
М . Велева и В . Венедикола. Народни тъкани и тъкачни техники от Югонггочна и
Се мроаашана България (Сливенско, Ямболско, Когл<искор Видинско, Кулщо>.
София, 1967.
В В*недикова. Мутафчийският занаят в България. И ЕИ М 1. 1953. с. 63— 119. —
Хоризонталният тъкачен стан у българите. И Е И М V I I . 1964, с. 45—в2,
П . Д е тм , Изработване на сукмана в Старозагорско. Б Н I, кн. 2, 1941, е. 19— 26.
Cm. Л . Костов. Прелиин. И Н К М IV , 1924, с, 25-32,

X IX . О Б Р А Б О Т К А НА Д Ъ РВО

223. Освен за огрев дървото е използуване за строене на жилища, за

нсевъзможна покъщнина, за земеделски, скотовъдски, транспортин и
други съоръжения. За това е сноеобствувала постояината му наличност
на територията иа Балканския полуостров в миналото. Доколко дър­
вото е било важен артикул в културата на народа, личи и от богатите
познания, които той притежава относно видовете дървета, относно био­
логическите и технологическите им особености.
Основното оръдие за обработка на дървото е било и още продъл­
жава да бъде брадватг, която навред има характерно острие с посока
иа линията на дръжката, дълга до 90—100 см (обр. 24 и 314). Освен за
•лсичане на дървета и за изкастрянето им брадвата служи отлично за
пдялване на греди и по-малки дървени късове, а така също и за разцеп­
ване па дебели стъбла. Освен брйдва за същото оръдие съществува н
названието секйра в някои краища на Западна България (Софийско,
Самоковско. Трънско и др.), балтия — в някои райони иа Средного-
: него н западно от Пловдив, мандра — главно в Северозападна България
и много рядко ниджак.
 HI Щ Е С Т В Ь Н А К У Л Т У Р А

310. Топор о т с. Българи. М алкотърповско. 1955. З П . Свредел о т

с Аканджиево, Пазарджишко, I92S. 312. К р и м тесла о т е. Росен,
Бургаско, 1955. 313. Прдсек о т с. Якоруда. Ралложко, 1929

Кьсорезното оръдие от рода на брадвата, което се нарича топйр

(обр. 310). се среща твърде рядко и се употребява най-вече докъм края
нл X IX п, предимно във връзка с издълбаването на корита > < коруби.
ЛГ» .жката и на брадвата, н на топора се означава най-често с &ьр-
wr<i ft- и по-рядко с цяп, но на много места сс употребява и топоршшт —
I лайно и районите на старопланинските и южногракийсккте селища
<1i n Гелпкслърноаско, Габровско, Дряновско идр,). И краища с по-сил­
н и турско влияние съществува н наименованието сал (Смолянско и др.)-
Само като преживелица тук-там съществува обичаят да се събарят
дървета с огън Това става при извънредно дебели вековни дървета,
in I itменн по ниви и ливади. За тази цел «ри корена им се пали огън,
който гори няколко дни наред, докато прегори дънера. За удобство се
и щолзува по-малка яли по-голяма хралупа п основата, ако има такава.
Ограничената разновидност or оръдия за обработване на дървото
п миналото е поддържала традицията сред широките и бедни народни
Mm и да се използуват дървета, които пркродно допадат за определени
m щ н ia чието приспособяване е била достатъчна брадвата. Такива
•» преди всичко разните куки или сохй, които са получавани само с от-
<ичпие и са употребявани за строене на жилища, за съоръжения над
hi цщцлтй, за закачалки на разнн предмети, за столчета, бастуни, за
|.и h i , влакове за превоз, за първобитни мостове, за кобилици, сопи и
н|> Днешните пастирски колиби и доскорошният планински транспорт
•и in- показват тая степен на дърводобиване с брадва. Планинското на-
.. 1.11in- и най-вече овчарите си приготвят и съдинки за нстия, за счук-
i *«41|1< пл сол и други материали, както и за съхраняване на храннтел*
т
314. Сечива ла обработки на дърво: оберъчка. тесла,
длето, чук, бртУвч, тр и о н — о т с, Горни И асаре.1. Само-
“ вско, 1953

кп припаси. като отсичат деформирани части от дървета — върги,

чамуси » пр. Такива природни купи и, чаши, пахари, копани, корита
» n p .c c показват н от народа като старини. Дялането на греди и дъски
става твърде просто, като дебелият И тежък труп лежи на земята и де-
лачът, застанал нзнраиеи на него, го нзднлва от двете страни последо­
вателно, след което го преобръща на една от издяланите страни, застава
на другата н издялва и другите две По-тънките дървета и цепениците,
конто трябва да се нздялват, се затягат а нареза на тежък дръвник н
пак се дялат по същия начин, като делачът гн обкрачва.
Целенето нп дърветата, за да сс получи по-лек и по-пригоден за
строителни и други цели материал, до неотдавна е широко иракти-
кунако. ДъсКОПОДОбмите цепеници, получени само с помощта на брад­
вата и на обикновени дървени клинове, црнготаенн също с брадва!и,
са бивали след това подобрявани с нздялване. И днес из някои села
из планините се сочат стари къщи, строени през минали» или по-микалнм
век, вратите на конто са ат цепени и дялани с брадва дъски. За отсичане
« Н Ц Е С Т Н С Н Л К У Л Т У Р А

3IS. Дъскорезница « Родопите, 1921

па дърво в строителството служи н трионът твърдо старннао в тра­

дицията желязно оръдие. Най-често той е с дървена дръжка от едната
страна, но има и по-големи триони — за едри дървета, с дръжки от
двете страни. През последните два века това оръдие е обикновено фа-
Арнчно произведение.
Разбичпането на дърветата на дъски с помощта на триони е ставало
м миналото само в някои промишлени центрове, а така също и в райони,
■иьрзаии с производството на плавателни съдове, както е в Странджа
и И почна Стара планина. Трионите за тази цел са по-дълги и по-шн-
pi.nn, снабдени с две дръжки, за да бъдат дърпани от две лица. Дърпе-
t.it.i се слагат на висока подложка (скеле), така че единият от работ­
ниците да дърпа отдолу, а другият да стон отгоре. «5 много случаи
||чм>иът е скрепен на съответна рамка. Към края на X V IИ в. в райо-
иии* па манастирските стопанства в Рила и н някои краища на Родо
ин- се построяват и дъскорезници на вода (обр. 315), които всс повече
' увеличават и в други планински райони през втората половина на
\ I \ в, под името стружни (Габровско), бичкиджййници н <+?><ю>р*'чници.
348 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р К И

За по*изкскапо нздялване на дървета, особено в малки размери за

рязкк домашни потреби и дребни оръдия, е служела и служи т т й т а
(обр. 314). а за още по изискано оглаждане — т. нар. косцца или оби-
рачко, оберучка {Врачанско), обсръчка остра ножовка с две дръжки
отстрани (оЛр. 314), Тези иаз пан пя ни чат строго установени райони.
Към тях може дя се спомене н също неопределеното облветно означение
рукан н скуба (в Североизточна България). Сравнително ограничено
приложение за изглаждане на дърво има сНрвсна/т пилЛ (или само
пила) — стоманено оръдие с дребни зъбчета по повърхността, които
при търкане заглаждат ръбовете н грапавините на одяланото дърво. Тя
се употребява повече при професионалното дървообработване. Почти
такова е приложението н на уреда магаре (заек, кучки, стол с гарвани-
ца — Кюстендилско) — дървена седалка, снабдена с лостче за притис­
кане на дървото, когато се дяла с косйца (пбр, 316). НаIVнеобходим е то­
зи уред за каиармте прн нздялване на обръчи.

224. Изправяне на криви дървета прн строеж на сгради става обик­

новено чрез нздялване на гърбиците. Когато това е невъзможно прн
по-тънки греди, става с претриване с трион откъм вътрешната страна
на изкривеното. Най-често това етана обаче с нагорещявапе на изкриве­
ното място и натискането му с тежки камъни. Нагряването е постоян­
ният начин и за огъване на дървого. Прилага се най-чссто при пригот-

316- Приеопням на дървени обръчи * С- Горки Паеарел, Самоковско, 1953

К Е Щ Е С Т Й Е Н Л К У Л Т У Р А 349

317, А‘ош за брашно о т с. Чипровци, М ихайлсвгрткко,

1929

ияне на вили за събиране па сено и за вършитба. За тази цел нагрейте

|ЮП)№ на вилата се знбучвит в плета иа двора, превързват се към него
н остават така до един месец, докато дървото изсъхне хубаго. Твърде
ч е с т се употребява и нарочни рамка — навой (обр. .’318), с която нагъ­
натото дърво може да се сложи да съхне на покрито място. С нагрява­
не се огъват и дървените обръчи, и дъгите при капарстеото, и дръжките
на много видове кошници, обръчи за зъьицн на животни и пр. Сгщнят
 .450 Ь Т I I Ц I I- Л « И Я НА П Ъ Л Г Л Г Н ! )

метод се прилага и при огъвано на лубове (къспаци) — тънки букови

дъски за огради на мелнични камъни, за крннн, шинипи, солници, ре­
шета и др. В по-стдавнаишото минало то е ставало с киснене на дъските
rn.it вода и слсд това с нагряване на огън. Мо по-късно за това се при­
лага н навод — уред с железен валяк, под който плътно се прокарва огъ­
ваната дъска,

225. Пробиване из дърво стопа вредом и редовно с железен сврдОел.

произведение на местни ковачи. Типична форма на това оръдие е спи-
раловмдно заяит нръх с деупосочно злгънатн острия и на двата му рз/и
(обр. 311). В зависимост от желаната широчина на дупката е и широчи­
ната на върха. По големнтс размери имат дръжки от едно дърво, вкоп-
чанн напреки на задния кран на желязната част. По-малкнтс могат да
бъдат и без дървени дръжки, като от свредловото желязо встрани са за­
вити две уши. Има и т/ня/хлги, като всеки от рогата представлява свре­
дел от различен размер. Съществено оръдие при свиркарстлото (при­
готвянето на свирки) е свределът, отличаващ се със своята дължина и
с теснокялибреност. При свиркар с т р о г о и коварството про&ъртването
става неколкократно, като най-напред се използува най-тънкият кали­
бър. след топа пробисът се разширява с по-широк.
При строителството, коларствою и другн занаяти пробиването
стаса и с желязно длето. Тога се прави тзм. гдето са необходими четвър­
тити пробиви. Като преживелица съществува и до най-ново време про-

318. Н авито дърво да вила (е Момина клисура. Пазарджишко. 1928). 319. Кораб
м пр*еолеане ни срозд* о т с. Розово, Казанлъшко. 1928
 320. Н ож о т е. Белимел, М нхайм ъгрод^ч. 1930, 321. Н о ж о т с Х а*■
вене, Ловешка, 1952. 322. Кри* мояс о т с . Поибрен*, Пашиюрско, 1953.
323. Д лето*солот, с Почбрен*. Панагюрско, 1953. 324. Зимало о т са,
щ ото е*ло

Гнийне на дървен л предмети с нажежено желязо, практикувано от па-

мирите при изработване на хурки, кошници н други предмети н от
по-инте. когато си приготвят иевн, необходими при тъкането, мли ио-
нрапнт някои дървени уреди. Допълнително разширяване на глави­
ни и- I миналото с правено на някои места и с нагорещени железа (с.
Дканджисоо, Пазарджишко).

171.1 За юдълбиване на дърво се нрнлагат няколко метода в записи

М'м I <п предназначението на предметите. Нам обикновен нит метол
>41 ю д и б ш н на дърво за паншш н лъжиин е, като се използува
■|мип«' внд крив нож (обр 323), приготвян често саморъчно (гг на-
| шрпте, конто се занимават най-вече с тази дребна дърворезба. Нздъл-
гиниш* с такова знмало съдинки имат заоблена вътрешност. Освен
м жнинте и п{шините, приготвяни с това оръдие, характерни са покри*
овчарски чаши с две дупки от едно дърво, употребявани в Средно*
НфН>-то. Със зкмало се издълба ват н корпусите на гъдулки и тамбури.
Пмодрите дървени произведения (коршга. коруби или дори кораби,
I < ■ постави за грозде или за съхраняване на зърнени храни, брашно
и фугн зимнини, както н едностъбленн лодки или коруби за воденици)
<( и «дълбават почти само с обикновен топор и тесла. Тези оръдия са
■| ншнп-лно по-разпространени и не са свързани с тясна спеииалнзи-
ршккт на занаята. Свидетелство за това са постоянните дървени кориг-
пнин у пастирите из планинските райони, както н многобройните дър-
1111Н корита при кладенците из планините к равнините, При нздълбала-
I.' < ннюр и тесла коритото придобива ъгловата вътрешност с прави
■...... Издълбала се и с тъй пар. крива тесла (обр. 312). С нея се при*
и 11нит корита, копани и други големи съдове със заоблени или полу-
ннлиптрнчнн дъна. Такива съдини приготвят обикновено земеделци
и ш <нмшнъдн за собствена употреба (Странджа, Харманлийско). Този
Iм'нп1 и.1 издължаване обаче е най-характерен за професионалните ко-
цигани, каквито е имало в Габровско, а така също и за
^рнт>' стршгтели на къщи, плевни и др., по паянтовата или блоко-
>.ц I сн< г. ма, Те са дълбали и с немкмцтаиа коиачовиднн длета, нарича
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

ни просеци (ед. ч. прйсек, обр. 313). Най-първабнтно издълбаване е за* I

пазено в Родопите — с купчина разпалени въглища, раздухвани с метла
или с глинена или металическа тръба за тяга над тях. По такъв начин
приготвят купиш за чукане на сол, за мерене на мляко и др.

227. Изработката на съдини и други предмети о т кпрб е позната на

българската народна култура сравнително малко. Тя е присъща повече
на пастирите, конто пролетно н лятно време правят от излющена липова
кора, задънена с част от дървото, чаши за вода. Мо-голечи такива съ* I
дини, затваряни и отгоре с част от същото дърво, служат и за съхраня­
ване на мляко. Наричат се бардуци (Пазарджишко, Самоковско) и Ои-
лйи ('Ихтиманско), кутеле (Странджанско). За по-голяма трай- I
ност тези съдинки биват стягани с малки обръчета (обр. 325), Докъм (
края на X IX в. от липови кори са приготвяни редовно лубове за решета I
н за разни други кръгли съдове за измерване и пренасяне на жито 1
(крйнчета), солници (обр. 326), лъжйчници н др. С усъвършенствуванс
на механичните дъскорезници кората бива заменена с тънка букова дъс- I
ка. Във връзка с употребата на лубовете от кора и по-късно от дъска
се развива в някои старопланински селища (Габровско) занаятът !
кринарстлп със специално оръдие за свиване на дъските. Свързването |
на лубовете от кори става с пришиване с лико, а дъсчените се заковават
с гвоздеи. В най-ново време дъсченият луб се измества в много отноше­
ния от шперплата.

228. Повсеместна е и изработката на уреди и съдове от изплетени

пръчки. Всички такива съдове носят по начало названието кош, кдш~
ник, кбшница, като в специфичните случаи съответно се дооиределят:
сляп кош, кош аа плява, кошерище и др. Само в Северозападна България
съществува и означението крбшмя и кстърица. Кошничарството (из­
плитането на кошници) е широко познато на населението. Почти пов­
семестно се произвежда полусферичната кошница, употребявана в зе­
меделските стопанства. Различните разновидности при нея (по-продъл­
говати, по-плитки, с дълбоки двойни дъна) се дължат иа формата и раз­
мерите на основните обръчи в конструкцията им.
Разпространени са и кръглите кошници с плоско дъно и полукръг­
ла дъговидна дръжка през средата над отвора и. Саморъчно се нзпли*
тат и големя кошове за плява — покче или по-малко правнлиа цилни-
дрична форма и почти плоско дъно. Тези кошове се плетат, като пръч­
ките се забиват в земята в линия, каквато желаят да има околовръстната
форма на коша. Забитите пръчки се нзплитат напреки с други до жела­
ната височина, след което изправените пръчки се прегъват н образуват
дъното.
Трета характерна и популярна кошнична ферма е четвъртитата
с едностранна дъговидна дръжка. Тазн кошница е предназначена за
носене ма гръб. Позната е само в някои западнобългарски краища —
в Западното Средногорие, Пиринско и Родопския край. гдето се нзра-
f

Н Е Щ В С Т И М 1 Л К У Л Т У Р А 353

325 Бардук от кора (е. Имдже еоОвоЛа, Грудо»ско, 1955), 326. Солник от с. Ки­
лифарево, Великотърновско. 1951, 327. Кошница от с. Момина клисура. Пазар-
д шишко, 1977

ботва с четири крачета (обр. 327), а в Северозападна България— с две

крачета.
Особси вид кошница е пулпасът. По географското си разпростра­
нение той почти се покрива с ареала на подвижните пастирски коли­
би н Западна България. Една от най-новите форми на кошница е строго
четвъртитата, скелетът на която е от четири взаимно свързващи се пра-
воъгълно прегъиагн тристранни рамки, между конто се слагат напречни
пръчици, нзплитани с други.
Като професия кошничарството е упражнявано слабо у българите,
и io само и Странджанската област. Занаятчийското производство е свър­
зано и с употребата иа цепени и дялани дъсчици, при което си служат
глаино с юница и съответно магаре, както при приготвяне на обръчи
(обр. 316). И широките народни среди се плетат кошници и кошове и с
увниннтг стъбла на навит (Clematis vitalba), наричан във Великотър­
новско и скр46ър. Цепенето на пръчки е също познато в незанаятчнй-
ското производство на кошници из планинските краища. Обикновено
то става с леч-киви пръти чрез плитко засичане н постепенно oi-ъване на
пръта, като се опира на коляно.

229. С труям тто обработване на дървото у българите е сравнително

рядко, упражнявани през последното столетно н в ръчна, н в значи­
телно механизирана степен. Ръчният струг е употребяван в с. Леш-

13
 V
я ч I! П Ю Г ИЛ Ф И Я ИЛ НЪ Л Г Л И И Я

пиково, Харманлийско, за приготвяне на вретена, прешлени, скрилцм,

цигарета н цеви. Тон представлява чегвърпгго издялано дърво (дълго
около 1,30 м), п[юдълбано по дължина на около 50 см, снабдено с два
клнна на края на длаба за затягане на дървото, което следва да бъде
остругано, и с две високи колчета за крачета. Стругарят седи на земята.
Стругуваният предмет се завъртва с лък и тетьива, осукана около него.
Остругването става с широкорезио длето (огрибка). По-шнроко се упо*
требява този струг от циганите вретеиари.
При свиркарското обработване на дървото стругът представлява
четвъртита дървена рамка (100x70 см) с клинови крака, притежава
удобство за сядане и две подвижни трупчета с шипове, между конто се
слагат материалите за стругуване. Завъртането става пак с лък и те*
тнва, като се струже с по-тясна огрибка. Движението на лъка н при
двата случая става с лявата ръка, а огрнбката се държи с дясната.
Стругуването при свиркарството е авансирало вече до модерни струго­
ве, движени от водна или електрическа сила.
Коларският струг за изработване на главини се състои от закрепе­
на между два стълба дървена или желязиа ос с голямо махово колело.
Движи се с ръце или с крака (обр. 330). Грубо издяланата и пробита
главина се нанизва на оста, след което се остъргва със зи.н&,ю — тясна
длетовндна огрибка.
Гаванкаджийското стругуване се прилага за изработване на раз­
лични дървени съдини — широки табли (софри, синйи, тинури, пани­
ци и пахари), захлупци (заструОзи и гаванки), соленйци, бъклици
(плоски и чупи/ри), наши,^блюда за везни, сеетйлници (обр. 329). Тези

328. Дървена заключалка о т е. Б ългари, М а л к о тъ р тж л о , 1955: а — заключено поло­

жение, 6 — отключено положени*
 329, Струг за шюшш ом с. Е нит , Казанлъшко, 1956

гм*ни- си широко разпространени сред народните маси. а дори се из-

и,и нт и към страните в Предна Азия, Египет и др. При това стругарство
и» I «Аровеко. Троянско, Казанлъшко се използува изключително вод-
мitit струи, като сгругуването става със закривени длета, подобни на
длгмш при кола|>ското стругуване.

‘/Ю Дъсхоряммегпо е тясно свързано с вътрешното оформяне на жн>

жнцгто <с направата на огнищени навеси, долапи, врати, покриви и др.)
и г изработване на някои мебели (столове, ракли и др,). Характерни за
XVI I I н XI X в. са раклите, сглобявани отдялани букови дъски, нари-
in Httimlpu иди шйнди н пригодени така, че единият им ръб по дъл*
поиш »' изтънен, а друi ият със съответен жлеб, за да могат всеки две съ>
и ши дъски да се скопчеят и да не остава пролука между тях. Този
#, и-б сI- получава с помощта на твърде тесен просск (обр. 313) или с уред,
Iн11>|Г№|| на tri.moptiHu (обр. 331). Раклите обикновено са били сглобяван«
и н краен случай заклиннанн с дървени клннчета без употреба на мета­
лически гвоздеи. Нъисждането на механически дъскорезници и на
||<|бричвн гвоздеи слага край на ракленото производство: то бива заме*
и с модерното тишлерство (дограмаджийство) с характерния иметру-
mi -и pi'mli за изглаждане и профилиране на дъските. Тншлерството идва
п|1п X IX в. на първо време от Италия и ио-късно от Германия и Ав-
I I ри», като донася н богата немска и италианска терминология в тази
iH-i.nl. Приготвянето на сглобяемите ракли е в известна връзка е тра-
днпмошкгго устройство на житните хранилища отдялани дъски ти ,ти ,
■.iKHHio и до днес се срещат по всички краища на страната, а така също
и I I радежа на тушената къща.
 И Т Н О Г Р Л Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И *

320. Коларски стр уг (е, Аканджиево. Пчмрджищ ко. 1927)

231. В художествено отношение дървообработването е довело до две

форми: пастирска и занаятчийска дърворезба, При първата се изра­
ботват и украсяват предимно овчарски съоръжения и някои оръдия за
домашния труд (тояги, чаши, лъжици, хурки и пр.), а инструментариу­
мът се свежда до обикновения нож (обр, 320. 321). При втората оспов*
ното оръдие, длетото, се явява в извънредно голямо разнообразие за
приготвяне на сложни композиции за архитектурна украса. Многооб­
разието на тия длета шупотй.ги (ед. ч. шупотйло) се състои в профила
на резците им и в извитосгта на дръжките им.

232. Техническо съвършенство с оглед на конструктнвиа точност дър­

вообработването е постигнало при коларството и кацарството. В същ­
ност всички части на колата се приготвят с наИ-обикновени сечива.
Само приготвянето на колелото изисква умение и точност, поради което
се е създал н коларският занаят. Сложността тук се състои в това, че
издяланата с брадва главина трябва да бъде престъргвана на струг н
пробита по дължина, при което пробивът да е нееднакво широк в двата
края н по средата, след това главината се nanipea със спици и се напла-
тйсва с равномерни и плътно прилегналн един до друг н&плати. Всич­
ко това налага по-сложен инструментариум — дълги и различни по
размери прави длета, различни по широчина свредли, наричани н&-
платник, пиииякйр, главинар, развъртан, гбрван или лакомйца. Съ­
ществуват н ножнчни свредли за разширяване на отвора на главината,

. «
И I ill F С Т В Е II Л К У Л Т У Р А 357

чорки за дълговндността на изплатите, кръжила. Специфични коларски

о ,<»ръжения са още самар или кон, който служи за стягане на изплати-
I< ■ при провъртаието на дупки за пишляците и спиците, както и на-
прница, подставка, на която се прикрепва главината, за да се набиват
питите и наплатите.
Подробиата терминологии на частите на колелото и на процесите
при изработката му има предимно български характер: глнейна или
,‘ itied, спица, наплет, пйшляк, гривна, HunipeaM, напмтйсвим и пр. В
районите с турско население има и турски успоредици.

!Ш . Много по-голяма прецизност изисква кацарстяогпа (или бъч-

mip<т/*>то). 'Гази точност е наложила сравнително много по-сложен
«и кюарскня инструментариум, необходим за голямото разнообразие
на произвежданите съдини — от почти мимиатюринте половиилнтроон
нивдрчета до събиращите с десетки хиляди литра лнчювг, бадеми,
(и/ п.ни във връзка с развитото през вековете лозарство и нннарство).
Покрай по-обикновените дърводелски сечива при кацарствого се упо*
I ребява кръжилото, наричано ш естйм, което бива и от обикновена дъс­
чица (обр. 332); trimop или вътпрач — трноиесто съоръжение за нздъл-
банапе на жлебчето за дъното (обр, 331); изгрибач или огрибачка, из­
минало (обр. 333) — един вид косииа седна дръжка за изглаждане на
и. дините отвътре; чйпове или куки — дъговидни дъсчици от различни раз-
мери (мерки за нзвитостга на дъгите). Най-вече при кацарствого се упо-
1|нТ>нпа и т. нар, крйвица, крива брадва, която се отличава с това. че
острието й е малко настрана от дръжката, вляво. Дори дръжката, която
• много къса, е и малко изкривена надясно (обр. 334).
Относно техническата н конструктивна терминология почти повее-
mi ти и и единни са наименованията дъга, обръч, вътор, врана (някъде
п/ьть, врйнкя) за отвор на бъчва к пр. — всички български.
Разнообразието в канарското производство с отразено и в неговата

К / Н м м р ач 332. Швевшло. 333. Нмрибач. 334. Криеа брадва. (кацорски сечива

"р I ( лопшна, Ловешко, 1951)
358 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА Б Ъ Л Г А Р И Я

богата специфична терминология: бъчва — затворен съд с две кръгли

дъна. по-издут към средата, с вместимост от около 100 до няколко
хиляди литра; буре — по-малка от тези размери бъчва; бурйм или
вознйв — продълговато буре с почти елипсовидни дъна, пригодено за
товарене на кон; возйдница или псвозница — дълга бъчва за превозване
с висока кола; б#мба, ббмба — къса издута бъчва; кйца (в Родопско
кйдя) — отворен съд с кръгло дъно, с прави стени, отворът е по-тесен от
дъното, с вместимост от около 100 л и нагоре, каче нлн качка — по-
малка каца; бад4м или бадън — кана с много големя размери; бучка,
бутилка — тясна и висока съдина от типа на кацата, служеща за ръчно
избиване на мляко за масло; ведро, ведрйца или каблйца (Родопско) —
малка съдина от същия тип, понякога снабдена с дръжка като кофа;
кбдус — отворен съд с кръгло дъно и размери като кацата, с прави
страни, но отворът по-широк от дъното; плитък съд от същия тип дбек
нлн диб£к; ч£бър, чабур; нирймка или ф утйя — малка съдина от типа
иа кадуса, но с елипсовидно дъно, пригодена за носене на гръб; бъкъл —
затворен съд за носене на вода с две кръгли, елипсовидни или почти
триъгълни дъна и с вместимост докъм 10 л; кораб или пдстав (обр. 319) —
корнтовиден съд за превозване с кола; лин — четвъртит съд от рода на
кораба с размери до 20—30 хиляди литра. Повечето от тия названия са
български нлн стари заемки от другаде.

234. Не като специален занаят, а като домашна работа е приготвянето

на дървени закмонй.чси ( ключйлница, греждель), срещано тук и там из
планинските райони на Северна България, Странджанско и Пиринско.
Извънредно голямото, разнообразие на тази ^ина“ механика се свежда
до точното съчетаване на подвижни телца и жлебчета, закрити от погле­
да и от досяганс с ръка. Вътрешните подвижни телца обикновено се
наричат кученца (обр. 328).

235. И «ри дървопреработването у българите първата историческа

документация е в номенклатурата на оръдията и произведенията. Още
в старобългарско време са засвидетелствуваин означенията на брадвата
н топора — 'уьль, цхл«***, T*n*fv Характерното продължено отдолу
острие на брадвата е твърде старинно и навярно води началото си още
от славянските обиталища на север сгг Дунав. За по-сгарата традиция
на тази форма на Балканите обаче свидетелствува косвено разпростра­
нението k само у южннте славяни, както и означеинето на дръжката с
питоршцг, вместо or корена на брбдва. По-ясен е произходът на налич-
ната у всички славяни топорна форма, у конто е постоянно и название­
то topor. Пилата е извсстна и в старобългарско време ( п м а * ) , макар н в
значение на трион. Съществуването днес на пили за прерязване на ме­
тал, а ие само за изглаждане на дърво показва, че значението на етбълг.
за рязане на дърво е заменено в новобългарския език ог трион —
народни етимологня на гръцката дума гр:»у. Старобългарският език
притежава и термините twaa, trpvrb, т*тм*х, ажки, а*аг», а ду.

. «
 М' Щ» СТЯ К Н Л К У Л Т У Р А Д 59

м;•та вътор е пряко свързана със старобългарското значение за въ-

^нчппост— *тр*. Налични са н означенията зя основните форми
и» произведения от дърво като л и к * , а д г ь , м ^ х ч а , п а н и ц а ( м и т * , п а н а » ) ,
»ада, ка1ь*а, г*а^. чмуА, кил!, кумица. Тазн н многобройните другн чисто
Лък арехн термини като луб, прбеек, заструг, ракла, спица, врана,
е/^ждел н лр- — все имена на уреди и съдини от дърво — говорят за
почти непроменена родиа традиция в дървообработването от първите
ш кон«- на българската народност. Сравнително малкото турски успо-
|‘<ц|цн като бардук, гръцкото софра н др. са внесени след X IV в., без
дл наложат промени в техниката и във формите на произведенията.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Н* Кочдоц, С яи р м р сп о то в смо Ш ипка. И И М I I — Ш , 1955. е. 315— 242.

XX. О Б Р А Б О Т К А НА ГЛИНА И КАМ Ъ К

*'.«> През последните векове българите познават два обособени на­

чин;! за обработване на глинени съдове н други предмети от глина:
I | 41н, който е достояние само на жените, и с помощта на крачно коле*
ло, който е изключително мъжко занятие. Докато ръчното производство
г почти повсеместно, производството с колело е специализиран занаят
глмо в някон по-големи селища и в определени райони.
Към ръчното производство на глинени предмети спада н построя*
кинсто на малки пещи за хляб непосредствено до жнлнщннтс огнища
или пън от жилището. Обикновено куполите на пешите се изграждат
| глина н счупени керемиди, а в много случаи н по следния механичен
нлчии върху глинена площадка се слага натъпкан със слама чувал и
п |д него се натрупва пласт от 5—8 см добре намесена глина. Само откъм
* ,н.п.1 тясна страна се оставя неизмазана врата. След това чувалът със
с л а м а т а се запалва. По този начин се изпича до известна степен гли­
нената покривка. В много случаи вместо чувал със слама се построява
•|м1Д1чт с келет от пръчки или се слага обикновен вече негоден кош н въ-
|(мчпностга пак се опалва със слама или с други горнвнн материали.
|| мИмсФнски п£щи са грижливо измазани отвън, като често им се прн-
•.им п художествено оформление (обр, 228).
И н 1вестна степен глинено произведение представлява н <Хишш-
К '# | огнище. Н иякои кранта (Добруджа, Тракия, Тетевенско и др.)
м> «• <ъчетано с различни кутлоии и други пристройки — заклйдници,
И 1.н ирмка със съоръжаването на огнището жените изработват често
■ 1.М1И1НН пиповс (пбпници) — за подпорни на нодннцнтс нри оиал-
им, шч>ници (обр, £15) и връшници. Глината за тези ръчни нрокз-
|ч (гним се нзмесва грижливо. Тона става обикновено с боси крака, до*
клю се изчистят и най-малките камъчета, конто се усещат при измес-
■111ПП Често п глината се слагат н плява, кълчища, козина и различен
.3 6 0 EIIUH и д * и я HЛ БЪЛГАРИЯ

дреб, за да ие сс пукат направените от нея подшши, Подннинге са кр>»г-

л и с плоски дъна (в диаметър от 20 до 55 см) и с висок около 10 см около­
връстен бряг. Обикновена са маснвно нзработенн. дебели към 3—5 см,
като се разчита на дебелината нм, за да не се чупят. Казва се: „Колко
по-дебела е подннцата, татко по-пече“ , т_ е, по-мъчно изстива прн упо­
требата, след като се опали на огъня, Изработените подннци се изсуша*
ват на слъние, По-натагьшното им изпичане става по време на употре­
бата нм. По същия начин са приготвяни и връшииците. конто обаче имат
куполовидна форма и са снабдени с дръжка на върха.
В много случаи подниннте са украсявани само по дъното отвътре
с диаметрално пресичащи се нрави или вълнообразни черти, теглени с
пръста на ръката, По връшнкцнге са отг»ечатвзни шарки с някои твър­
ди предмети — костилки, шишарки и др. (сбр, 336).
Подннизта (обр. ЗЗЛ) н в с и ч к и други огннщени принадлежности
от глина се приготвят в много случаи обредно. Най-редовно нзработ-
uaiifio нм става на определени празнини през голината на Си. Премия
(I май) или на летен Св. Атанас (18 юли). Това сс прави, за да не се чу­
пят. Още от сутринта момите донасят глината с песни, често пъти нароч­
ни предназначени за този ден, като я струпват на едно място за цяло
село или за пял квартал. Там я газят поред четири моми и четири жени;
като се уморят, идват други четири. Всеки от махалата идва бос н по­
газва, защото сс вярва, че който е газил тази кал. през лятото няма
да бъде ухапан от змия. След тона си разделят глннагга и всяка дома­
киня си прави у дома подннци и връншнни (ерв, Д, Маринов, СбНУ
X X V III, I9 H , с. 466). Известна магнчиост се прилага и в много други
моменти от приготвянето на подниците; напр. месачките налепил по
облеклото си лепка (Gatiiim aparine), за да е лепкава калта, с която
правят подннци те (с. Брезово, Пловдивско, и др,).
Към ръчната керамика спада и приготвяне на г^рлшнчетя (ед. ч.
гЪрманчо, герман), глинени фигурки на гол умрял мъж с ясно подчер­
тан пол. Течи фигурки се погребват тържествено през лятото при суша.
Те сс сушат само на слънце.

237. Из пялата страна съществува грънчарстао само с крачно колело.

Почги във всяко по-голямо селище в страната е имало по едни занаят­
чия грънчар, но в зависимост irr наличие на повече глина и от предприем­
чивостта на населението в някои селища има и повече грънчаря. По-
известни такива центрове са: гр* Троян с 32 селища около него, в конто
грънчарството е препитание на цялото население; с. Бусннци п Трън-
ско — цялото грънчарско село; градовете Берковица, Разлог. Търго­
вище н др.
Обикновено глината (наричана на места земня, kuj или гнй*ш\,
след като се изкопае, се оставя 10— 15 дни да изветрее (да пригорй)
на слънце н след като се разпадне на дребни качета, бива слагана
в трап (а Троянско енйлник), гдето се наквасва и съхранява за работа.
Намесването става, като се полипа с вода н се гази с боси крака или се
f

Н М Ц Е С Т В В Н Л К У Л Т У Р А

S35. Подница и женска носия (е. Граматикгню, Малко-

търнояско. 1955)

мачкл с ръце върху специална дървена платформа (tnhta, nwxAx).

I ю този начин глината се изчиства or камъчета, коренчета и други при-
Ч11И Контролира се това почистване, като късове от намесената глина
ч- рл пнчат в разни посоки с тънък тел. конто закачва намиращите се
|> I нх Ч ) ж д н примеси. Тона първнчно обработване в последните десети­
летни се замества с машинни глиномелки.
I ръпчарското комлд (кбло — Берковица. Бусшши, спиш — Са-
vinhnncKo, стъпйло — Северозападна България, чирк — , Рааложко)
|||*едстам отвесна дървена или желязна ос (вретено, ерстбнцс), на
днлта края на която са сложени два масивни дървени диска. Долният
е голям, с диаметър около 75—80 см и служи за махово колело, Toft се
привежда в движение с крака па грънчаря. На горния краЛ е по-мал-
ииит диск (към 25 см диаметър). На пего се слага н формира глината.
Иргтгното на колелото е прикрепено към края на неподвижна платфор­
362 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА В Ъ Л Г Л Р И Я

ма, а отдолу е снабдено с железен шип (бод, рак), който опира в съответ­
ния лагер о желязо, кост или твърдо дърво — блазшш (Бусиник).
Прн това колело майсторът изтйчва, т. е. оформя съда с двете ръце,
като ляната ръка яли пръст от нея е нннагн отвътре, а дясната отвън*
За по-лесно изтъняване на глината грънчарят мокри ностоянко ръката
си с вода. При известни форми н размери оформянето отвън става с по­
мощта на изгладени и заострени дъсчици — бучила, бочила, конто много
често са нзрязанн по средата за удобно държане. Грънчарите си служат
н с други остри дървени лопатки (стъргулки, Петрич), За по-изнекано
заглаждане на повърхността сс употребява н кпжнчка (уеъм ) или друг
гладък предмет — гъба, парцалче н пр. Канал четата в дръжките и раз*
нн другн пробиви прн никои съдове се правят с гладки дървени шила,
наричани в Троянско ъмзикалки, инзикалки. Те служат н за украся»
ване на съдовете, върху които с тях набраздяват околовръстни н другн
черти още при изработването им па колелото. Орнаменти се нанасят и с
по-гъсти клн по-редки грабени с по няколко зъба, Постоиипо гьоръже*
ние е и късче тел с кожнчка на краищата му; с него се отделя готовият
съд от диска. В миналото вместо тел е употребявана конопена връв.

238. Съдовете се предварително изсушават на сянка, обикновено в по­

мещението на работилницата. Така изсъхнали, те се слагат в пещ
(фурна) за изпичане. Срещат се два вида грънчарски пещи: кръгла
и четвъртита, И двете имат в основите си огпшцена част — огнище с
врата (витло), изградена винаги сводесто, През свода нагоре има чет­
въртити мли кръгли дупки дущници или равуници (Северозападна Бъл­
гария) със страни или диаметър към Ш см. Най-често огнищената част
е вкопана в земята. Надогнищената част, наричана каци, обикновено
е по-висока н стеснена към върха, вследствие на което прилича на пре*
сечена пирамида или пресечен конус. На една от страните й високо над
дъното нма вратичка за слагане и изваждане на съдините. Размерите
на пещите са в зависимост от количеството на производството и от го­
лемината на съдовете от 1,5 до 2 м широки.
Изпичането става, като съдовете се нареждат едни върху другн с
отворите надолу, като наи-отдолу се слагат най-големите. Най-отгоре
се слага пласт от чврепи, за да задържат топлината. Замазва се и вра­
тата на тщ ати. Загряването става постепенно, за да не се пукнат съдо­
вете. Опалването трае към 24 часа. След изпичането някои съдове се
намазват с глазура и се пекат отново към 10— 16 часа.
Без глазура са някои стомни за вода, конто се предпочитат особено
лятно време, тъй като водата в тях се запазва студена; така също нямат
глазура и разнн комини, тръби и други подобкн. Най-често се произ­
веждат съдове, конто пмат глазура само отвън или само отвътре. От­
вън са глазнраин съдини с тесни устия, предимно от естетически съоб­
ражения, а отвътре — от практически. Съдовете, които се слагат на
огън за приготвяне или слагане на ястия — гърнета (обр. 3148), тенджери,
понечи (обр, 345), панкпи (обр. 339), блюда ндр., имат глазура отвътре.
3,i6, Ччреп (вргш яик) cm (, М см^ьлаци, Смалянсжо, 1954

I акина са н делвите за зимнина (обр. 341} и др. Глазирана вътрешност

по лесно се измира. Такива съдини не се напояват от разлнчшпе по
нкус н мирис съдържания. Стомните за вода (обр. 340), плоските (обр.
144) и крондирите (обр. 343) за вино, ракия и пр., които са по-предста*
ни тели н, но са затворени, се глазират отвън.
Украсата на съдовете става по два начина. Първият е чрез набраз-
I шане на околовръстни прави или криви, непрекъснати нлн преиъс*
нит и линии, дупчици, отвесни чертички или фигури. Този начин се
нарича никъде Ораскини шарки (Берковица, с. Главаиовин) и се е ори*
л.н .1л предо.м из българската земя. С него се украсяват само затворени-
И' съдове — стомни, делви и пр. Вторият начин е чрез украсяшане на
мидичите страни на съдовсте с рядка ангоба (вяла пръст, хума). Ор­
наментите представляват добре очертани н ритмнчио подредени едри
in' гни, лнннн. точки н пр. Изпечените, украсени с ангоба съдини ммаг
чгрш-н пият с белн шарки. Ангобата се оцветява и с разни огнеупорни
'-и. неледстпке на което изпеченият съд придобива съответна колорпг-
мл 1п*-трота, Качеството на украсата се повишава чрез покриването й
■ ц иста нлн оцветена глазура (глеч). Комбинацията при цветна нлн
опютенм глазура между рисунки с ангоба или разноишшн багри и
../ф.кклнн шарки“ е чесго явление в българското грънчарство.
364 E TltOI Р А * « « НА Б Ъ Л ГА Р И Н

Друг начин на оцветяваме и гланциране в българската народна

керамика пее познат. С>тсъствува сивата керамика н глазурата с допът*
ннтелно заглаждане, характерна за нея.

239. Произвеждането на глинени съдииг с помощта на крачно ко­

лело е означавано най-вече с грътйрсЯШ . Само в някои южнобългар-
ски покрайнини (селата Фнкнн и Желнзково, Елховско) се казва стю~
ничарство, а в Североизточна България (Шуменско) — стракинарство.
И трите понятия идват от имената па някои от основикге съдове, конто
се произвеждат в този занаят— гърне, стомна и паница (стракйна).
Най-чести и най-постояннн съдове, конто се произвеждат докъм
Първата световна война, са: гърне - - b i k o k с ъ д с твърде широко устие
н с една добре развита дръжка, залепена за венеца на гърнето нри
устието и на издутата му част: паница, ка.^йци (рядко стракйна),
дълбок и широко отворен съд (обр. 339); стдмна — пнеок съд с широко
тяло и високо н тясио гърло н устие, с добре оформена дръжка, на
която има или няма цицка (обр. 340); dt.ua (на много места кюп) — ви­
сок, по форма подобен на гърнето съд, но обикновено по-голям от него.
а често стигащ н до твърде големи размери (60—70 л), снабден с две си­
метрично разположени дръжки, слепени под венеца на усттгто н за най-
нзпъкналата част на тялото; вместо дръжки някои делви имат две
уши, т. е. прилепени изпяло до стените на съда издатъчета (обр. 341);
ръкатка (или уш атки) — подобен на гърне по форма и размери съд,
снабден над устието със сводеста дръжка, залепена диаметрално на ве­
неца (служи за носене на ястия на подето); гювеч голям иашщовидин
съд с полегати стенн и сравнително тясно дъно. който служи за готвене
(изпичане) на ястия в него (обр. 345); блЛдо — малък плитък съд. по­
добен на по-дълбока чиния; крондйр — подобен на стомна или на гърне
съд за внно, снабден с нзящно прилепен чучур (обр. 343), а когато чу*
чурът ие е съединен с п.рлешника, се нарича ибрик (обр. 342), и е пред­
назначен само за вода; п,юска (пивур, пйнта) — лещоподобен съд с едно
или две малки ушнчки и често пъти три пъпковиднн крачета срещу тях
{обр. 344). Едно от най-старите произведения на грънчарите е прешле­
нът за вретено, които в последлите няколко десетилетия се е произвеж­
дал само в Югонзточна България.
Различни грънчарски изделия у българите през миналите векове са
свързани с градския дом. Такива са: мангалът — съд за слагане на раз­
палени въглища за отопление на стаи; различни свсщннцн, умивални­
ци (мййки), пахли, комннии завършеци и др. Някои от видовете на тази
керамика са извикали от нуждите на черквата или са във връзка с ре­
лигията н обичаите: паници за светена вода, кръщелни купи, канднл-
нички, надгробни фенери и пр. Грънчарят се опитва да имитира различ­
ни съдове и предмети, изработвани обикновено от дърво или метал. Осо­
бено чести в това отношение са похлупаците за дестилационните
казани.
 14 Щ Е С Т Я Е Н Л К У Л Т У Р А 365

337. Грънчар о т с. Буеинци, Тргнско, 1954

41», Грънчарското производство у българите до първата четвърт на

\ \ I' е кдвън редно разнообразио ио форми, назначен не н украса, за-
| , и» и някои случаи възпроизвежда фабрични керамични, стьклсшг н
галил сьдове, моделирани играчки и др. Най-съществените български
11| жчлрехн съдове са зае видетелству вани н в археологическите находки
и иргчгго па Първата българска държава, а названията и« са зарегн"
прани и н старобългарския речник: (^ н^, гумьи»: л*,и**1
а , «мнм; ст*.
Ш И ! ,, Ь |Ч .1 * П ., куТ.ЧАГА; ЛЪ Л М к; К А »Л *, Л А Т 1 И , Л А П .« * ; ПЛККЬК* . Ц„Т|||
111» I средпобългарено време па^шик»; Другн съдове, чиито иазли­
нии са свързани с назначението нм — оц£тник, ракййник, сОянйчка,
«и/тик н др,, или с някоя особеност във «формата нм: ухапчт, ръчатка
366
Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н Л 'Б Ъ Л Г А Р И Я

*0 338 339

тг
342 343 344 345

338. Гърне о т гр. Толбухин, 1941, 339. Паница о т с. Бусинци,

Трънско, 1954. 340. Стом на о т гр. Троян, 1954.341. Делва о т
е. Бусинци, Трънско, 1954. 342. Ибрик о т с. Бусинци. Трънско.
1954. 343. Крондир о т гр. Банско, 1950. 344. Плоска о т гр.
Самоков, 1945. 345. Гювеч о т гр. Берковица — профили

и др., не отричат също така стара българска традиция и с формите си.

.Малка част имат и турски имена, които обикновено се срещат само в
отделни райони: тЬнджера, кюп, гювеч, ибрик, мангал н др. Незначи­
телни са и термините за традиционни грънчарски форми от Запад,
дошли чрез италиански или гръпкн език (крондйр, п й н та), или от
латински (месур, мисур, гаванйз). Чуждите (турски, гръпкн и западно­
европейски) названия произхождат от места, конто са били в по-близко
съседство с турско и гръцко население.
Археологическите паметници разкриват огромно богатство от кера­
мична култура в древното минал« из обитаваните от българите земи.
И най-бег лото сравнение обаче сочи на прекъсната традиция, на слаби
връзки между днешното битово грънчарство и древното. Днес напр.
липсва сивата керамика, характерна за старите славяни м за по-раншно
време па Балканскни полуостров. Липсват н големите по размери ямин
делил от предела иниска време к формите на класическите остродъннк
амфори, както и съдове с отражение на древногръцката художествено
гравирана керамика и пр. Големите по размери занаятчийски делви или
похлупаци на дестилационни казани у нас, изработвани на части върху
грънчарското колело, нямат връзка с археологически засвидетелству-
ианнте. Със славянските традиции от север могат да се свържат до из­
вестна степен формите на гърнетата, паниците, женската ръчна керами­
ка н техниката на изграждане на големите делви с околовръстио епн-
рално наслагани сукарм от глина’ подобно на сламени кошове и след
това заглеждани отвън и отвътре. Значителна славянска традиция има
и п гребенчатата драскана украса на съдовете.
b t IIH i T » Г tl А К У Л Т У Р А 367

/41 I лимита се използува за направа и на тухли и керемиди. През

дгпш.ичннта след Първата световна война приготвянето на т у х л и
I ши4 достояние на широките народни среди почти по всички краища
и* праната, когато строежът на жилищата започва да се променя от
нmm >и на тухлен. Преди това тухларството е занаят на отделни лица,
..... моиинулирно е било изработването на иепечепл тухлн (плита-
im, кирпичи) за огради и жилища. Изсъхналите на слънце тухлн се
...... във№рни— четвъртити постройки от тухлн с основа към Зх
I* м. които сд на два етажа (огннщен и надог пищен) подобно на гръичар-
<мм I пещ. 11тичането ва тухлите при масовото им производство става.
hJiro I I съграждат на открито във икд на пресечена пирамида. В основи*
м ц.I пирамидата се оставят сводести отвори, които служат за огнища.
Пир 1мидата бива нзмазвана отвън, за да сс съсредоточава всичката топ­
иш» им ре през време на опалването.
По началото на X X в. в пределите на България е позната само едно-
V Нншга к г ре мида с дъговндно напречно сечение, в единия храй но-
ui (лкчжина към 35 см, обр. 346). Производството на тези керемиди
< («инати занаятчийско. Специфичните оръдия са два калъпа, единият
-п които представлява продълговата трапецовидна рамка с дебелина
1дI |(«1чмна) към 1,5—2 см, а вторият — продълговата дървена лопатка
< облека [орница. С рамката сс си^юрмн хроежът на керемидата, а е
.... .ката и се нрндава улеевндната форма. И керемидите се изсушават
■I напред на слънце, след което се изпичат във фурни, както при за*
ниятчнИккнте тухли.
Тухлите и керемидите са заевидстелствувани археологически а бъл-
мг« н и т зечн още в древността. Но-късио, през средионекопието, са
>1.1 I им- предимно в църковните и други монументални строежи, но дори
II Miihoit от тия постройки са бнли покривани със слама. През X V III в.
| | 11 мидите и тухлите навлизат ецораднчно в народното строителство с
но l11vI н от античните размери. Това стави най-вече под западиоовропей-
■ко влияние,

(Мриботтшеяю но камък у българите е дело само на занащчмн

к 141 моделни, каменари. 11 миналото те са произвеждали най-вече мел­
нични камъни. корита, стубли (огради) за кладенци, надгробни кръст-
и- I. 1мъин за архитектурни постройки — църкви, мостове, чешми и
и и о^чисстненн сгради, както и различни декоративни фигури ta
| I им. ма tакмпа постройкн. Познати средища на каменодслско мро-
.ктип в границите на днешна Българин са известни в околностите
и I J11\мен (е Кюлевец), на Русе, Враца, София (селата Гнншг и Са[>аи-
ии) и i]i I >i гнн центрове каменоделскнте произведен ия са разнасяни
11 п 1.11в.I страната. Богатите археологически паметници в България со-
ч ii I ша непрекъсната традиции в това отнонюние през всички векове
hi (>■ и ajH ката истории. Това показва и съотштната терминология н
■I,i |.i »6u 'm арското и с|ч'днобългарското словио богатство, като напр.:
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

346. Керемидар о т с, ПоиСргне. Панагюрско. 195$

К Ь и М « Л « А * Т (* Ъ ' к и к н к т ^ ^ к м н к !, КАИМ11*(1:ИМИН, КМ М тС КЧ М Ц ; Л 1 »< Т 1 ,

д н т т н , ЛААТИТИ кЧАКНЪ, Ш И Л А « ‘М А А Т » ( КЛННА }| Д Г ),

Това е много естествено, като се имат пред вид монументалните ар­

хитектурни строежи на изток в Плиска, Преслав и .Мадара и в най-
западните български краища — дворци, църкви и крепости, в конто
изкусно изработените каменни колони, капотели, базиси, фризове и
разни декоративни детайли на олтарни и други плочи и т. и. са често
явление. Наличията старобългарска терминология не говори за чужди
влияния в ония времена. Новобългарската терминология почти в нищо
не е отстъпила от тия форми, което показва, че и самият инструмент за
работа е бил напълно същият. До известна степен някои термини се
променят и обогатяват през втората половина на X IX в. , когато в Бъл­
гария идват като строители на мостове и други сгради, особено по по­
стройката на железопътните линии, каменоделци италианци. <>т тях
"

В Е Щ Е С Т В Е Н А К У Л Т У Р А 369

остават незнанията минела, шкорпела, минела, бучарда и някои други и

този занаят.
Всеки от съвременните центрове на камсноделие разкрива свой
стил в по-худгжестЕснкте сн нзраСотки, каквито са налр. надгробните
кръстоге. Следователно коже да со говори за гннскн, донякъде и за бе-
ло градчишки стил в СеЕСрозападиа България, за саранскн в Софийско,
за преславски, русенски и силистренски в Североизточна Българин,
за ямболско-елховскк в Югонзгочна България.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Г . Ьакърджиев, Керамиката и България. София, 1956.

А . Насилиев, Каменни релефи. София, 1959.
Ар- М и чтев, Славянската керамика в България и нейното значение за славнцскатл
археологии иа Балкана, София, 1948.
//. Райно«. Копривщенски надгробни крт>стове, плочи и зидани извори. Годишник
иа Народната библиотека в Пл»нди», 1923, с, 213— 283.
А1. Станчева. Домашни глинени съдове, датирани в 1802 г. И Е И М V I, 1963, е.
225—230.
Б . Стоилков, Из народната култура на село Бусвнци, Трънсио. И Н Е М X I I , 1936,
с, 131 — 147.
П. Хаджиев, Гръичарството в Троянско. София, 1954.

X X I. О Б Р А Б О Т К А НА М ЕТАЛИ И М И Н ЕРА Л И

2-13. Относно желязодобнваието у българите ifva сведения от вековете

не Втората българска държава ( X I I — X IV в.) и най-вече от времето на
османското владичество, когато е съществувало на много места из пла­
нинските райони иа Стара планина. Рила. Родопите, Инрнн, Огражден,
Осогово м Странджа. Липсват обаче данни за най-старите начини на
добиване. За тях може да се съди по недостатъчно пълните посочвания
на френския пътешественик Пиер Белон от X V I в., който попаднал на
сгур високо в южнобългарсккте планини, гдето нямало никакви реки,
(юдата на конто да е била използувана за механическо задвижване на
големи съоръжения — чукове н мехове. Той допуска това да е ставало
ръчно <вж. Г. К. Георгиев и др., Рударството в Югозападна България,
с, I II). От намираната далеч от реки сгурия може да се приеме, макар
н под резерва, че са съществували малки железодобивнн пещи-трапове
и M i . p ii c i ii K o (Югозападна България), разпалвани с ръчни духала. С 1едн
щ такава сгурия нма по високи безводни места и в недрата на Рила и
Витоша.
Обикновено желязната руда е събирана по повърхността на зе­
ми t.i и местности. почвата иа конто е образувана от изветрели гранитни
«килн. 1а тази иел е използуван пясъкът от реките н даювете или пък
| промивана разкопана пръст. Сравнително рядко желязната руда е
била добивана в комплектна форма от земни плжгтове, до които е тряб­
вали д.» се копаят шахти (Девииско, Пещерско, Бургаско).

94
370 Е Т Н О Г Р А Ф И Я МА Б Ъ Л Г А СИЯ

Недостатъчно чистият от органическа тиня речен пясък или съдър­

жащата руда изкопана пръст са били промивани, като са гн хвърляли
и корта или трапове, със снлна водна струя. Разбърквана с мотика,
пръстта се е освобождавала от по*леките принеси и на дъното е оставала
сравнително чистата руда.

24-1. Претопяването на метала е ставало в пехци, иззидани от камъни

н глина. Обикновено те са бнлп вкопавани а склон н в такъа случай
са бнлн иззидванн само отпред. Височината им с стигала до 3 м, а в
основата сн са бнлн по-широки (с около 1 м), Били са четвъртити или-
кръгли. В такава пещ е претопявана около 200—250 кг руда.от която е
нолучавано около 40% желязо. Изгаряни са били към 200 кг дървени
въглища. Въглищата и рудата са бнлн слагани на пластове по рапнн
количества (2— 4 кг), докато се напълни пещта. В някои случаи въгли­
щата п рудата са слагани постепенно след енлио разпалване на най-
долния пласт. За раздухоанс са употребявани два меха (обр. 347), д в н -
жеин от водна сила. 1(евнтс им са поставяни в основата на пещта, по*
ради което предните им части са имали глиненн продължения, На
известна височина над дъното пещта е имала отпред малка дупка (оимо)
за създаване на тяга. През тази дупка са изпробвали с прът и степента
на стопяването. Най-отдолу пещта е имала врата, която била затваряна
с каменна плоча и добре замазвана. На пея са залагани н цевите на ме­
ховете, а често там е била и контролната дупка. След стопяването на
рудата плочата е била измествана за изваждане на рудата и нзчистване
на пещта.
Полученото желязо във вид на малко сплескана топка {тежаща
към 80— 100 оки) е бнло разсичано и изковавано на широки прътове
{обр. 348).

245. Освен общото означение руда, от което са и рудищр, рудница,

както и за лнието, което добива рудата — аудар {още утман, пмтйр и
лшлч), последните две са във връзка с начина на добивано на рудата.
Мястото за промиване на рудоноепнп пясък е замет (Самоковско) и
промйвница и задма (Мървашко). Промиването е премиване или пла­
вам (Самоковско), ганене (Мървашко). Неочнстеннит от тинята пясък
се нарича в Мървашко м ъ т ; сель е разкопана земя с рудоносеп писък;
преплава — промит пясък. Улеят, коритото или ямата за промиване на
рудата се нарича у мърваните гоним или еурна, в Западна България —
пребий, а гдето е имало руднн ями — рупи <ед. ч. рупа). Пещта за пре­
топяване па рудоносния пясък в Западна България се нарнча вйдня,
шгня,у мървацнте пешчл, пехца, пееца и др. под., а работниците около
иешта съответно види яре, п^хнери, п£счери. Дъното на пещта е ступ
(или шуп). Чистото желязо, което се събира на дъното на пещта, в запад-
побългарените краища се означава с р*кович, а у мър ваните некив (опр.
нскш та). Полученото по-долнокачествено желязо след расовача се
нарнча в западнобългарскнте краища цопина, ступено железа илиегурйа.
II е III I с Т В Е НА КУЛТУРА 371

■#/ . М <*)!■,♦ иа мадона ш с. Радуил, Самоковско, според както е изиеждси през 1912

II шадсиата през окнопю проба е имала топчест вид и е наричана в За-

нм България киАмсц или скърна (в Мървашко). А същинската нс-
и,! вече сгурия се означава на различни места с шлякнб, гадница,
ли),

И» Раздухването на пещите и изковаването на полученото желязо

п I пръти с ставала механически, като и меховете и чуковете са двнжо-
п 1т сравнително големи водни колела. Чукът, наречен м м т (Само-
к<>№кп), чок, чук <в Мървашко), има огромна', тежка до !20окн желязип
■ шковндна гривна. Тя с била слагана на дълга до 2 м дръжка ог де-
<| II» гп Л ю , към средата иа която е имало подобиа гривна {в Мървашко
||.||>ичг1на и скрйпи), която е служела за ос иа дръжката и със заостре-
краища е лежала и съответно издълбани железни лагери (ск/)ц-
(Ц|, Самоковско). Другият край на дръжката на чука е стигал до оста
иа поднито колело (мЛчно гейм. Самоковско), гдето е натискан
риичнчпп от сг-отпетпи издатъци пйлци (ед. ч. пЛмц). Чукът с удрял
и.I шинпна желязна нимтй.мя (нгкт^лнч), върху която желяюго е
т Е Т Н О Г Р А Ф И И И Л & Ъ Л Г Л Р И Я

държано с галени клети, ja да бъде изковано на пъртове (обр, ,'И8).

За тази цел желязото се нагрявало силни на огнище (Самоковско),
пиромаха (и Мървашко), медовете за което се движели пак автомати­
чески, от палците на друга водиа ос. Така устроеният механически чук
се наричал самокбв и по-рядко мадан или маМм.
Горната широка и дълбока част на вадата. от която водата се спуска
по улеите на колелата, се нарича в Самоковско кАраб, а в Мървашко
гемйа. Съответно улеите, спускащи се до колелото, се означават като
иющръб и гурни.
Номенклатурата в осиовната сн част е чисто български. Съществу­
ващите исбългарскнтермини са само синоними на българските. Малко
т>рски и някои грънки успоредици дори не са и специфични за железо-
добнването, а са Ш Т Я ОТ общия речник ла населението. Нажпп показа­
тели за историята на железодобнваието у българите са няколко термина:
щуп (ступ — дъно на пещ. пепелище), цопима (долнокачествено же­
лязо). шлякн(1 (сгурия), утмин (рудар), цех (рудник), които пронзхож*
дагт ог немските думи Stup, Staub (от него н ступина), Schiaken, Haupt-
mann. Zech. Тия термини свндетелствуват за наличие н влияние иа сак­
сонски рудар и из западнобългаоскнге предели още през X III в.
По-къс но, през X V I—- X V II в., това саксонско влияние е подсилено
н от рударн словаци, доведени от турците из завоюваните от тях на се­
вер от Дунава области и заселени в Чипровци, Кратово и др. Те са до­
несли вече и термина вигнл (от слоааш. VIgenу н чеш, vÿhüü — горни­
ло). O r X V I в. е известен терминът шлакно и у рудаpme в югозападните
български краища. Велон, който бележи това, допуска, че и терминът
.1ешкен (остатък от рудата с повече полезни примеси) е саксонски. Въз
основа на прякото и косиеного саксонско влияние се установява и нъ-
веждането на високата затворена пещ (тд н я, пехца) едва през X V I в.,
докогато е било в употреба откритото железодобнвно огнище.
Железодибивлнето предн X V я. е било добре познато на българско­
то население, но без големите усьвършеиегвувакн йодни самокови и
Г>ез високи пещи видни, а при ръчио раздухпанн открити огнища н ръч-
но изковаване на прътовете. При наличността по онова време на воде­
ници, а може Сн и на тепа&ицн на вода може да се приеме н съществу­
ването на самокови, конто навярно са били с малки размери. Добре раз­
витото железодобмваие през пърлите векове на българската държава се
вижда предн всичко в комплектната българска терминология за най*
специфичните понятия ог тази област, отбелязани и в старобългарската
книжнина: » » а -о о , т *м #т и {лея), ь и й (пръчка), « р п ь щ , « и л ( м ^ с ц
»пдь и др.
За наличността на разпито минно железодобиване и медодобиваио
по онова време, и то прн извънредно лоши трудови условия, говорят из­
рази като: ffc«*TATM «ъ pvA* тдими; ««, и ш ч » pvA*v н«и-
А А К Т Ь « ; СЛ д О А Т П < Т Н ; I l ^ t v ^ L llt U L (т у я д м ч ш Ш дАвТЪ И ; tb

шмицн (F r, M iKtoskh), Palaeo-slovTnico-graecoiatinuni, s. v. рул*)-

Ясно е отразено робовладелското отношение към работниците а мините
I* I I I I l. I I U. H A K У Л T V J> A

348, Самокоамо желязо, дилаф. и клещи о т ttaOan t

е. Рад уил, Сомокш ко, 1912

н и (Пращането на заточение и тих. Народното означение сгурия, сгорая

щ I |i мекото mopt* timecTayjta още в българското средновековие, ко-
i -по и книжовнншгте пишат <K»vptib. Всичко това показва, че железо-
ц|' '.нито е било известно в елементарните си <(юрми още от прасла-
м» време. Подобни открити огнища и глинени урни с ръчно духано
1ч I |ищаг и у древните руси.

М г »брайотката на желязото да използуването му н живота е бнлн

inМ| I . 1 K . 1paIпространена у българите. X V III и X IX в, занарват тази кул-
| 11lit в исобено много снсннализнранн занаят». Па много места е имало
нча/ш. петалари (произвеждащи подкови за добитък), т юдари, ми-
miituipu, (ipatkdpu, а никъде и работилници и за части на градски
■ini ши и за огнестрелни оръжия, както и кантар<Ьаш, лроизвгж-
i.iiu и h i .пики. Такова специализират' е имало вън всички железодо-
Ливнн мссга Самоков, Краюво, Пещера и др. в и никои прочит*
374 Е Т Н О Г Р А Ф И Я IIA Б Ъ ^ Г Л С Н К

тенн срсдища, xaio Газово, Панагюрище, София. Кюстендил, Мадан,

Малки Самоков (Странджа), Сливен и др. Всички тия занаяти са озна­
чавай» и с общите имена ко тчегтт* железарство, а и Средлородеиюп к
Мървашко кузндрство, н трите старобългарско наследство.
Нъв връзка с нуждите, главно на земеделието, ковачеството е на­
мерило място почти във всяко селище, гдето са произвеждани и по­
правяни необходимите ралшнпг. мотики, търнокопи, сърпове » пр.
Обнкнонено занаятчиите са били in средата на местните българи, а
през средните векове н на циганите,
Елементарните уреди и сечива в ковачниците са различни, Огни*
(цето е построено на пода ма работил инч ката. Раздухването на огъня,
поддържан винаги с дървени въглища, става с прост или двоен ммх
(наричан н духйло, обр, ;Н9) от две или три дъски и кожа. Мехът обик­
новено е зад огнището, отделен от него с каменна плоча, под която ми­
нава духали ата му цев сбполь. Сополят обикновено не стига непосред­
ствено до огнището, а е продължен с глинена тръбичка, наричана в
Северозападна Бинарни рьчница. Пред ковача е желязната чда<«нч
(wwied.iw.4j, сложена върху дървена подставка н имаща според произ­
водството различни форми и големина. Обикновено тя е по-заострена от
еднага страна и с несбходпмите дугки и иарези за оформяне на разни
детайли пр изработваните предмети (обр. 351). Най-често до наковал­
нята и^а дълбока около 40 см дупка (шахта, а у родопските ковачи
репка нлн лочка), в която ковачът отпуска краката см, като седи на
пода. ^ #
В ковачницата има корите с вода. в която се каляват изкованите
предмети, и кйстца - метличка от слама (обр. 352). с помощта на която
пръскат рода в огъня, за да бъде поугасяван, когато това е необходимо.
Оръдията за оформяне на желязото са ч]/ковеш с различни големи­
ни н форми; нария — голям чук за удължаване на желязото, и все по-
малките балтйа, баскйа, ръчен чук, клепач, а така също н клещите,
конто за различни случаи са с челюсти, плоски, прави или разлнчно
скривени; ножици за изрязване на железни късове; секачи, пробои
и др. Необходимо и ностоянно съоръжение в ковачницата е и кръглото
каменно точц.ю,
Коначеството има по-сложно производство, отколкото посочените
досега занаяти. Произвеждат се и разни огннщени и други домашни
принадлежности, части на коли, сечива за обработване на дърво, на ка­
мък п пр,, гвоздеи и разни други предмети за сградостроене (дръжки на
врати, панти, заключалки), които в много случаи биват художествено
изработвани. Художествено изкованото желязо намира приложение в
обзавеждането на култови постройки — черкви, манастири, синагоги,
джам ин.
И при ковачеетвото е налице комплектно издържана старобъл-
la p C K a терминология: копачът се е наричал т р н и » п ьуь-ши, оръ­
дията — «X *, uAATi (чук), *гаадии (чук). KMijiM; процесите — f'rATH,
кааити (калявам), кмнкт (клепа, изкленаач, т. е. изтънявам острата
игш естакнл к у л т у р а .175

49 h (мишки мях о т гр Мадан, 1957. 350. Калайджийски мях о т с. Ветрен.Па-

«‘Р<> чншко, 1952. 351. Наковалня о т с. Ш ишманою. Самоковско, 1953. 352. Ки с­
на чт гр. Мадам, 1957

част на желнзно сеч не«). Останалите по-съществени означения са или

нрои июднн от налични в старобългарския език изрази: кистца от *«тька,
ч Ч 1рка от «Ау*, близница от общославянския корен bliz-, За постоянната
граднния на ковачеството у българите има обши указания в книжни*
и.иа, каквото е манр, съобщението на Идркси от 1153 г. sa „прекрасно-
ni желеаарство в някои градове при южните пати на Балкана” , както и
I'гд nita археологически находки, свързвани определено с железообра-
Гюгвяието у българите след V III в,

148, 1-днн от рано обособените железарски занаяти е ножйраптчю,

l'.nnirro а няколко центъра — Габровско, с, Шипка (Казанлъшко), с.
Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са разни форми н големини
ta домашни н лнчна употреба (обр. 320, 321) саби, ятагани, бръснач»,
сатъри, ножици (обр. 90 93) и пр. Особеност на ножарптигго е и това,
376 Е Т Н О Г Р А Ф И Я II А Ь Ь .1 Г А РИ Я

че освен метала при него са обработвани и рог, и кост, и дърво —

за дръжки и иожницн. Тъй като производството на ножове в България
през вековете на турското владичество е било голямо и е пласирано на­
широко по турските пазари, отгдетоса получавани и поръчки, помен кла*
1>рата на разновидностите е предимно турска. Основните означения
обаче са засвидетелствани и в старобългарския език: •*•**, и»*иц*,
м«жьни!и. «сап» (капиа — ножница), (чирен — дръжка на нож).
Още от старобългарско време, доколкото личи от българското означе­
ние на французин, европеец е н опоетнзнраното фруш-
ко ножче, фръшко ножче, както и сабя френгия (^лгм *).

249. Доколкв медодобиванепи» в миналото е битово занятие на някои

покрайнини, нс е известно. Налице са само някои общи указания за
големи предприятия в Кратово, Сидерокапса, Бургаско н др., при кои­
то изкопаването на рудата е ставало из шахти и претопяването й в по­
добни на железодобнншгге пещи. В много от тия места по същия начин
са добивани н сребро, цинк и олово. По-конкретни, макар и немного
ясни спомени за медодобиване има в околностите на гр. Смолян (квар­
тал Устово), гдето медникарнте са копаели черни камъни (медна руда)
н ги претопявали в някакви казанчета, подобни на огнищата (гйлъове)
за претопяване на стара мед от устовскиге медникари през X IX в.

250. Сравнително много е било разпространено изработването на мед­

ни съдове. Занаятът е извсосн във всички по-големи селища в страната.
Произвеждани са почти изключително съдове за вода, за приготвяне и
поднасяне на ястия и др. Те се отличават с разнообразни форми — от
най-плитките н плоски т о м до високите с тесни гърла н твърде сложни
профили гюмове. Това е наложило и по-спецнфнчни коваческн съоръже­
ния: дълги листовидни наковални с кръгли, четвъртити, плоски или
слабо заоблени глави. В зависимост от предназначението им тези нако-
валнн, наричани мухлйя, циция, макертч, максадбн, йорс, се забиват
отвесно или полегато в земята или в масивен дървен труп (към 2х0,50х
0.60 м). Употребява се н дървената наковалня — кю тук. Чуковете са
дълги около 15—25 см и са предимно едностранни. Съобразни с удар­
ния им профил се наричат пердах — със заострен край, плосък перда —
г квадратен и плосък край, нария — с правоъгълиа ударна плоскост,
къ.ща — със заострен връх, предназначен повече за изшарване на съ­
дините. Ножица, кръжило (пергел), железен цилиндър с едно заоблено
дъно (стем ет), плоскочелюстин и криви клещи, запоялннк (поялник)
н мях са също специфични оръдия за медникарството. Този занаят е
неразделно свързан и с калайдисването. За това медникарнте употребя-
и, т и съответни киселини, нишадър и памук за размазване на калая.
Същевременно медни карството е в значителна степен художествен за­
наят. Артистичността при него се изразява във формите на съдоветс. В
гова отношение той има голяма близост с грънчарството.
Исторически медни карството е засвидетелствувяно още в старо-
•> Г III В С ТВ Е Н А К У Л Т V V А 377

бмгарско време. Йоан Екзарх през IX в. говори за медннкарм

миии). Силно развитие обаче то получава от X V I до X X в.г което се
«нжда от датнровкн и надписи върху някои съдове. За отдавнашпото
\мр:1жнмване на занаята в българските земи говорят и многото архео*
нлнческн находки. А старобългарското к*тьаь означава до днес само
меден съд. някъде наричан медник. Какви размери е имало медникар-
•гмгго у българите до X V в, и какво с било производството му, засега
|И' се знае. Обстоятелството, че богатата терминология иа произвол-
динените оръдия както и на произведенията в по-голямата км част е
турена (казан, синия, пиво, /пепсин, тенджера, пие, сахан, чепчак,
ибрик н пр.). говори за силно турско влияние. Към това насочва по­
кои к|ч*тно н означението тгжатска шарба, тпкатска съдинка, свърз-
пшао някон особености с анадолския град Токат. Почти пълното из-
41 «пане на българската терминология около медиикарството говори за
прекъсване към X V в. на старата традиция и за възобновяването н под
1урида влияние към XV I в.

2Г»1. За злетодобшанети през древността в земите, населявани днес

от Гплгарит*. говорят много археологически следи. То не е престава*
Ц| да съществува и през българското средновековие. В днешния бит
обаче и в традициите на народа това занятие почти липсва. Доколкото
се среща, то е свързано най-вече с промиване на речен пясък из никои
краища на страната. С него се занимават обикновено гурбетчии пре­
димно от Западна Македония. От тях са се повлияли и някон местни
хора.
Промиването става с плитка, почти триъгълна копанка и с голямо
к о р и т о , по дъното на което има напречни нареза или напречни накованн
лр именна. Коритото се слага наклонено. С копанката се сипват пясък
и п о д а откъм горния край, след което постоянно се плиска отгоре вода,
и» писъкът постепенно сляза от по-горните нареза, рссп, пречки, към
м о д о л н и т е . При това преместване златните люсннии като по-тежки от
к а м ъ ч е т а т а остават в по-горните нарези и накрая биват събирани. Съ­
браният материал се подлага на повторно пречистване в коритото, до­
к а т о се получи чиста златна утайка.

Л'С\ Още през IX в. у българите са съществували златари, конто ще

I I са били майстори на златарски произведения, тъй като са споме-
м.шини наред с тъкачи, медни кари и кожари. Златарският занаят
|м е прекъсвал през следващите векове, понеже металическите накити
>.| били обичани през цялото време, особено сред висшите класи, а и
нуждите на църкви и манастири са изисквали това. Сравнително по-
I I че сведения за развито златарство имаме през турското петвековие.
и.н-жнти центрове през X V I в. са били Чипровци, Нраца, Кратово.
София, а през X V II в. и Провадия. През X IX в. почти във всеки град
н.| страната е имало по една или няколко златарски работилници, а в
много градове и цели златарски улици и чаршнн,
378 К Т Н О Г Р А Ф К Н НА Б Ъ Л Г А Р И Я

253. Изработката на предметите е станала по четири техники: фили-

кована, емайлова, лята. Стопяването на среброто, златото
rp a n u a ,
и други метали за златарски произведения ставало и поти, приготвя­
ни от огнеупорна глина, намесена хубаво с пясък, събран под точилон
камък.
Сребърния тел за филигранни изделия златарите си произвеждат
сами. като промъкнат гьико шгконама сребърна пръчка през по-тясна
дупка на желязна плоча, наричана ш ирт. Така бива промъквай телът
последователно през все ло-тсенк дупчици, намиращи се на ширта, до­
като се изтъни до желаната степен Изтеглянето на фнлигранената жич­
ка става с масивночелюстин клещи. За тази цел майсторът е седнал Fia
«ода с прострени напред крака, шнртъг е опрян на стъпалата му и на
пода, а с ръиетс издърпва към себе си подаващата се през дупката
жичка.
Изковаването на предметите става с ч\кчета върху наковалня, а
орнаментите нм — като предметът се слага върху смола ( зифт). За
детайли в орнаментите златарят си служи и с разнообразни длетца,
наричани ка.^ми, по конто се чука с плоска желязна бухалчнца —
чукане,ta.
Изливането става в каменни или глинени калъпи, състоящи се ви­
наги от две половинки, нлътио стягани една върху друга. Празното
пространство на калъпа се изпълва с разтопения метал. За тази цел има
оставен канал между двете половини на калъпа.
Емайловата техника стана върху сребърни пластинки, по които
най-често има образувани гнезда — клетки. В тях се стопява емайлът,
оцветен различио според желаната композиция на украсата.
1254. Произведенията на златарите се отличават с извънредно голямо
разнообразие по назначение и но форми. Особено накитите за женн са
трудно изброима материя с най-различни варианти. За ръцете се изра­
ботват гривни (единични или многостръки. масивни или кухи обеми-
сти, ентишйи — от много звена, н r i p . ) ; прътени (прости звена, сто-
ловати, с камъни, с монограми и ир.). За пояса колани (от много звена,
със или без пафти илн чапрази), синджири. За шията и гърдите <*р-
ùuhu. а.ръипиве, медальони. За главата: тепелЪци, обеци, игли, mpén*
ки, нбкъти, подбрадници, кръжи.ш, пелЪшки, смочет», каейчници н tip.
Мъжки накити са глави» пръстените и принадлежности за тютюнопу­
шене (цигарепи, чибуци, табакери), верижки за часовници, капаци
ia часовници и др. Също така огромно с разнообразието на домашните
потреби: лъжици и вилици, кутии ад захар, за сладко, зарфпве, подноси
и пр. и особено много са предметите, предназначени за черкви и други
култови заведения - кръстюе, петири, обковки ли евангелия, енголпии,
кандим, кадилници, полилеи, тпцници, кпрони, венци, нимби, яотиви.
мощехранителници н пр. Един поглед върху също тека огромния реч­
ник. свързан с тия произведения, показва, че основните общн понятия
са пт чисто български произход, най-чссто женските накити (гривна,
III U I E C T X t l l A КУЛТУРА 379

| tVna. игла, трепка) н църковните потреби, доколкото те не са конвен­

ционално гръцки (полилей. кандило, ннмбз. вотнв u tip.).
И нрн златарството, както н при меднпкарството, към X V X V I н.
I лдицнята сс с прекъснала, съдсна пак го терминологията.

-Г.Г) През последните векове нолучана развитие звънчирстято, т. е.

изработката на бронзови звънни за домашни животни и камбани за
черквите. Напредналото скошвъдство изобщо на Балканския пол у*
ютров, разпространено у българите най-вече в планинските райони, е
<*-шшата на звънчарството, Широко известен център на този занаят е
rji, Гоце Делчев (Певрокоп), а с по-слабо звънчарство други градове.
Бронзовата сплав, наричана тунч или ту ч и предназначена за звънни,
| получавана от мед. цинк и калай (в съотношение 100 : 15 : 15), разто­
пявани в глнней и поти, загрявани а открито огнище с обикновено ко­
вашко духало.
Звънците от бронз имат форма па пресечен конус със слабо елипсо­
видна о нова и са различни по големина — дълги са от 4 до 30 см и
тежки от 0.23 до 4,2 кг. Изработват се н камбаноподобнн звънчета, както
и дребни, сферични, предназначени за герданн на файтонджпткн
коне.
Отливането на звънците става в глинени калъпи, приготвени по
<|«)рма от постоянни но размер звънчеви модели. За тази цел се употре­
бяват конусовидни бронзови киси, затягани с винтове, в конто глината
енлно се пресува.
По същия начин се приготвят н църковни камбани, чиито калъпи
обаче се вкопават в земята за по-лесно опериране — с модел от други
к 1\1бани се формира: вътрешността и нъишната стена. Стед топа се
I тажда моделът, като външната стсна се разенча па две половинн. За
да се задържат тия части при напълването на празнината между тих и
ш,третината форма, те биват затрупвани отстрани е пръст. Така са ог-
пшоин църковните камбани в много от селата. При тия случаи селя­
ните са имали възможност да наблюдават и изразходването на материа­
лите. дадени от тях. В сплавта за камбаните се слагало и сребро, което
el,бирали помежду си (пари, накити и пр.). В някои работилници обаче
I отливани камбани и в глинени пресуванн калъпи, както звънците,
стягани отвън с железни обръчи.
Друг ВИД звънни са произвеждани много но-често от медни (лети
н.ш ковани) листове, Те имат тю-изпъкнали или но-плоски форми, по­
лучавани чрез изковаване на металическия лист върху дървени ка­
лъпи.
Отливаните бронзови зяънни се наричат най-често звънци, и някои
южнобългарскн краища н тунчове (туч<м*’) и чат**-, а някъде и двиЛн-
кц (поради това, че ударниците им са подобни на малки звънчета) и
гвърдс рядко яснйци. Звънец е общото понятие, но кованите за разлика
от леяните се наричат меденяци, тюмбеМци (ед. ч, тюмбеМк) или
Ufvfxiци (с големи н издути стени) И трдки (ед ч трика), X.tnUKU, *мн-
мчтари или K-tononuipu (малки, предимно сплеснати, четвъртити). Удар­
никът на звънеца изобщо обикновено се нарича език, езиче, жЛ.ю (Со­
фийско), понякога глагургц (Тръяско), а на бронзовнте - и глйсник
(Пазарджишко). При цялата номенклатура е налице звукоподражател-
ността, като в много случаи се свързва н с говоренето или с говор­
ните органи — език, глагуръц, гменик,

ЛИТЕРАТУРА
А . Андреев. Иикогашиата желязиа индустрии у нас. И Н Е М I, 1921, с. 125— 139.
Г. Бончев. Старото рударстви в България н Македония, С п Б А Н X I X , 1920. е. 1—
S0.
Г . К . Георгиев и tic. Николаев, Рударството в Югозапад на България и Югои*ТОЧиа
Македония. София, 1953.
И«. Канулев, Звънчарствого в гр. Гои« Далчев. И ИМ 11— 111, 1955, с. 249 265.
Х р . Марков. Ж елминте рудници и мадами в Самоковско. С б Н У X V , 1898, с. 282—
298.
А н . Примовски, Медннкарството в Родопската област. София, 1955, — Ковачите
агулти в гр. Мадан. И Е И М I I , 1955, с. 217— 265,
Ив. Трифонов. Металургията на желязото в България. София, 1924.
Г. Фехер, Към въпроса за кирилизацията иа турските занаятчийски паметниии в
Маджврско от X V I - X V I I в . И ЕИ М V I. 1963. с. 187 204.

ХХП. О Б Р А Б О Т К А НА КОЖИ

256. Кожата е употребявана от българите за разни цели. които са

изисквали н разлнчиа обработка. Широко позната е най-несложната
обработка на торби, гайди, духала и цървули. Първите три кожени пред­
мета се означават с мешшш. мях (мн. ч. меишни, махове). Те се правят
обикновено от кожи на дребни животни — овце и кози, а само някон
големи духала (за самоковнте н видните) от кожи на едър добитък —
вол, кон и други. За цървули се употребява предимно кожа от едър
добитък и от свиня. Меховете за сирене, за брашно, катран, гайда и пр.
се приготвят ат цяла, иердзрязаиа по корема кожа, при това само из­
сушена и с остърганн или остригани косми. Изсушаването става иа сян­
ка, а в някои краища при посипва не с пепел от огинщето или със сол.
Космите на нзкроената за цървули кожа биват остъргвани на сухо с нож,
а може да бъдат и неостъргани.
Кожите за кожуси се подлагат на щави, процесът на която минава
през следните етапи; най-напред те киснат в чиста вода в продължение
иа едно денонощие, за да се отпуснат тлъстиниите н мускулните остатъ­
ци, които след това се леишт, т. е. остъргват се със специален нож
коейца (обр. 353). Когато косъмът е по-качествен, за да се запази добре,
кожите се изпират във вода, в която има размита печена хума (а^Ш а),
Обезлешените кожи се насолнват с трици или брашно и след това се
потопяват в солена вода, гдето престояват към шест дни. В някои слу­
чаи към сместа се прибавя и хлебен квас, като се оставя да ферментира.
1-1 <Мр,и'фтка на кожи е косчци « с. М о м ш ввц и , Софийско, 1928

( »иьнн-нмтг кожи се теглят и на теглйн, който представлява металнчс»

кл плочка. закрепена върху дървен триножник, По този начин те доби
i i .i i първоначалните сн размери. З а д а се очисти вълната, «осушенап
и. 41- н изтеглена кожа бива счссвана с обикновен металически I реЛч
(чгшн,ю) и отново стъргана с касица.
11о-скъпнте кожи (лисичи, заешки и пр ), на които космите бих.
> развалили от мократа ирмо, се подлагат на сухо щавене, като сле,
н Н1прането от хумната баня и първото изстръгване се намазват с рън.
чтм.м опакото с рядка каша от сол, брашно и квас и така престоява-)
1|И1четири дни.
< точи внд щавене се занимават обикновено кожухарнтг или ли
н.11.1, конто желаят да си направят кожуси.
ш Е Т Н О Г Р А Ф И Я НЛ Ь ъ .1 1' А Р И V

Обработката на т. нар. л5.1н кажи, т. е. без космите, употребявани

глявно аи модерни обута, ботуши, ремъци и нр., е специалност иа за­
наятчия кожари. Овчите кожи, вълната на конто е ценна, бнплт мамаз-
ванн откъм опакото с каша от гасена вар н огшпцена пепел, След 12—
21 часа вълната се оскубва с ръце. Другите кожи биват потопявани в
големи съдове с разтвор от същата смес. Техните косми след това се
смъкват от кожите с железни стъргалки. Оскубаните кожи се rxfra«*-
ui'k.m пак с косици, след което настояват отново във в;фов разтвор, от
който, като се изперат добре, биват смраждани и дъбени. Смраждаието
става чрез престояване известно врече в разтвор от смрад (кучешки
изпражнения). Изпраните от смрадта кожн се подлагат на дъбене с по-
лълго или no-кратко престояване в чапарка от смрадлика (Rlius eolimis),
след което пак се остъргват с коенца. При този вид обработка от овчите
кожи се получава т. нар. мешйн, а от козите сахтиян, конто се боядисват
различво и служат за обуща и други цели.

257. Обработката на дебели кожи от едър добитък за т, нар. гтн

става след продължително престоиване във варов разтвор при миого-
кр;к|ш изпиране н при много по-продължително дъбене със смрадлика
н след това със запарка от паламудоп жълъд (Quercus aegilops) над 30
дни, Най-сетне няколко дена стоят посолени със сол н трици.
Кожарството, свързано с дъбене, е известно през последните десе­
тилетни на X IX в, обикновено с названието тчбаниък, като един от
най-развитите па времето занаяти в градовете, в които е имало tto-
обилна вода и най-вече напреднал капитализъм. Извършва се с помощ­
та на едрн и грубн съоръжения, разположени в помещения и дворища,
наричани табакхани, обикновено близо до река. Съществени съоръже-
ния при кожарството са: казан за затопляне на вода. голямо дървено
корито (nwmcie, ймбаща), дървена преса за изцеждане на водата от
кожите (менгеме), чебарн. ведра, кофи, наклонено неподвижно закре­
пено дърво, нърху което стържат кожите (куспйа), пръти за пренасяне
на кожите (сиръци), железа за стъргане (бучаци), дървени лодстанки
(магаре/т), кутел ( чука.ш.ч, чукшници или дйнка), мелнични камъни
за емнлане на дъбилните материали.
Изобщо кожарството в изброените форми има предимно турска
номенклатура. Такава е тя н по отношение на много от по-съшественнте
подробности: леш, саркйсване (стъргане), мания (опако на кожата),
пимарене (опъване на кожата), арч (ж. р. — престояване в дъбилна
запарка), кюселй (вид гьон), аргас и т. и.

258. От друга страна, значително единство в българската терминоло­

гия има при ио-простото кожообработване — за кожуси и други части
на облеклото. Освен кижа н мях, засвндетелствувани в старобългарската
книжнина, пелият пропее — иумене, щипа — е означен с дума, излиза­
ща от названието на щавена, щавляк, щав (Oxalis acetosella), с чиито ко-
ренн на много места се извършва дъбенето на кожите. 11 този термин
» I 1Ц I. С Т » Е Н Л К У Л Т У Р А .4 8 4

,1Г>! Ш т к а р ош ер. Троян, 1932

е ш б е л м з а н в с т а р о б ъ л г а р с к и я р е ч н и к ( ш и » . ш к * (* Ц . П р о и зво д н и те от
и ш и т п , ц и с м т п к ь т м м д р ., с ъ щ о с о ч а т о щ е по-кон кр етн о за
I I нкчтпуаане на обр аботване на м е к и к о ж и за о б л е кл о в ср ед н овековна
|.1.л гарнн.
Къпрекн широкото разпространение иа турската номенклатура от
hi м1(0 но-съвършената дъбил на кожообработка все така с щивгни кожа
«| нн якъде се означават всички и всякакви обработени кожи. А в Тете-
ги и и околните българомохамедански села лукспзно обработените кп-
j*i и ч' наричат усмсни кожи, а майсторите нм yiMdpu. Последният тср-
384 Е Т И О Г Р Л * И Я >! А Ь Ъ Л Г Л Р И Я

мин с особено важен за документацията на кожарствсто у българите

към IX в., когато покрай другите занаятчии в пролога на Шестоднева
от Поан Екзарх са спомснатн които сз приготвяли съотисг-
нн кожи — '« " V Производни на този корен означават кожа, кожар­
ство, обущаретво. Във всеки случай •**««, риь, *д.<*л\ к«*ьм*
•ли»и«*; кннг» пм лн , к»х4.н»ци.ш|к н старобългарската книжянна гоЕорят
за широката употреба на кожата н занимание с нейното обработване.
Не е без значение и обстоятелството, че дори волжките българи през
X . в. са обработвали волски кожи под името юфт.

259, Приложението на обработените кожи е предмет на няколко спе­

циализирани занаята, значително развити в миналите векове (X V III
и X IX ). Видно място заема кожухарството, при което са шити кожуси
и подплати на вълнени дрехи (салтамарки, кгорхове и др.) и шапкар­
ството (калпакнийсмюто, обр, 354).
Докато при скъпите кожи за облекло има извънредно разнообразна
чужда терминология, при процесите на съшииане и украса на кожусите
номенклатурата е предимно българска; пбшвица, пръсШ ц, пояс, пов-
тдрка II др.
КожухарстЕото и свързаното с него производство на кожи е изклю­
чително български занаят. Това особено е подчертано в градове с много
турско население, в които само табаклъкът е работен от турците, я
кожухарството от българи.

260, Другн кожухарски занаяти са били саричеспи*,т> и чехмретвото

(папукчийство). Първият произвежда снаряжения за конска амуниция
(седла, ремъци, клздн, юларн, хамутн) и цървули, а вторият шитн
кожени обувки, мъжки и женски. От чехларството в по-ново време се
развива обущарството, след като се въвеждат дървените клечки. Успо­
редно с това в миналото съществува и национални диференциация —
сарачеството е упражнявано от т\рского население, а чехларството —
от българи.
Л И Т Е Р А Т У Р А

П, Цончм, Из стппаиското минало па Габрово. София, 1929.

X X III. Б О И . .М А С Л А . Л Е П И Л А , В О С Ъ К . С А II У Н

261. Умението да се добиват багри и да се багрят тъкани и други ма

теряали е било широко известно на българите и в далечното минало
Багренето постепенно се ограничава с внасянето в страната по търгов
скн път на готов» багри, начало на което се поставя оте от X V III и
В практиката на населението вземат участие предимно познатите н на
чнращите се около селищата растения. Сравнително ридко се е прнбяг
вало ло чужди растения, донасяни от другн страни. Познанията по от

3
ципеста»: il л] к у л т у р а 385

мошение на багрилните качества ua растенията у българите ся богати.

UhipoKo известно сред парола напр. е, че за черен цвят се използуват
кори от елша (Ainus glutinosa), от ясен {Fraxinus exelsior). ат мъждрян
(Fraxinus ornus), пялото растение Сабух (Salvia vert ici Hat«), сьрпеи
(Isatis tinctoria), листата на смрадлика (Rhus cotlnus), плод от бъз
(Sambutus nigra), младите дъбови връхчета (Quercus), от черупки на зе­
лени орехи и кори от мскнш (Evonimus europaea). Ж ълти багра се
получава от листата и стъблата на кромид (Allium сера), от млечок
(Euphorbia cyparissias), гланоч (Anthémis tinctoria), от кукуряк (Hel-
leborus odorus). минзухар (Crocus moeslacus), дупек (Tagetes erect а L.),
лютнвец (Ranunculus miilefoliatus). листа от праскова (Prunus persica),
от шафран (Crocus sativus), орсховица (орехови листа), зановец (Cytisus).
Сива багра — o r млади листа на дюля (Cydonia vulgaris). Земна багра —
от листа на праскова (Prunus persica), млади орехови листа и листа от
киселица (Pirus malus). Червена багра — от корените на брош (брожд,
Fubia tinctorum), от млади шикалки по пърнарови храсти (Quercui
coccifera), а също н от риган (Origanum vulgare), Кафява багра —
ст орехови люспи (докато са още зелени) нлн делени орехови листа и
орехови реси. Мислнк<,нвдг.«’ни багра — от листата иа пипер (Capsicum
а л т ш т ) и от сьрпец (Isatis tinctoria). Сиял багра — отначало от коре­
ните на лопуша, т. е. щавела (Rumex obtusifolius), се получава жълта
боя. която служи като закрешггел при вторнчио боядисване с индиго,
В някои селища багрите (основни и оттенъци), които са употребя­
вани. надминават 50, За това богатство от оттенъци свидетелствуват
многобройните шевици и тъкани у българите. То се постига не само с
помощта на различните багрилни вещества, но и от различните им
гъстоти ирн багренето, за което у изрода има също добра представа.
Едно от най'популярните екзотични багрила за червено е вард-
зипта (бразилското дърво — Caesatpina brasiliensis), с което се багрят
предимно великденските яйца. За някои багри се употребяват н ве­
щества от животински произход. Такъв е кърмъзът (Coccus i Ileus),
който е вносен.
Твърде позната в народното багрене е била н ролята иа скрелнте-
лнте на багрете, които «радват баграта, за да е трайна и да не се из-
пира, да ме юбе.тва. Най-непосредствени такива скрепителн са били
зелевата чорба (армеяти) н крушовият сок. За някои багри в зависимост
от предназначението им е употребявана и винената кал (тр и ги н та), по­
лучавана при промиването на съдовете, в които е държано вино. За съща­
та цел служи и отварата от корени на щаве.га. Освен тези домашни кисе­
лини постоянна са употребя пан и и минералните: кал падточилен камък
(точилия кал) и счукана сгурия. Те са прилагани за оцветяване на въл­
нени материали. Сравнително късно на пазара са доставени солна и
азотна киселина (зач, к е я т ), стипцата и земният камък (FeS047H,0),
някои от конто са употребявани и за оформяне на багрите.
Багренето само в южните български краища (в Родопско, Стран­
джа, Пиринско и беломорските български селища) е означавано с

25
л т» И И О Г Г А 4 1 Н II A | i K Л ( Л P II U

багрене, fiai para — c бигра (стбълг ки/иини* днес не te употребява).

В някои среднобългарски краища (Срелногорието) съществува ограни­
чено глаголът маст я , т. е. багря, както и мист, м ъст багра. (>т
същия корен е и общобългарското мастило, за приготвянето на което
има рсиелтн в среднобългарскзта книжнина. И от този корен няма
поптел agentis. В останалата no-голяча част от страната владее терми­
нът боядисване, а за баграта — боя, nomen agent is е бояджия. Този
турски термин е здраво свързан с професионалното упражняване на за­
нятието и говори за ио-късно време от края иа X IV в.
Багрилният занаят под означен нето бояджийство е бнл на значи­
телна висота у българите през вековете на турското владичество незави­
симо от това, дали багрите са получавани саморъчио, или са набавяни
гю търговски път. Той е упражняван във всяко по-голямо селище. И
днес фамилното име Бояджиеви е твърде често.
В номенклатурата владеят старинните български означения за ос­
новните багрн: бял, черен, червен (или цървен), зелен, ж ълт, син и
модър, сив, гш в, рижд, пепеляв цпят. засвндетелствувани н в старо­
българския език.
Успоредно на боядисвам е сравнително доста разпространен и гла­
голът вапсувам, nomen agtnlis тпцир от новогръцкия глагол pair:«.
Налице са също локални означения на разни багрени оттенъци: визия•
мо —-червено, гювезиено — гьчночервено, турунджиено — портока­
лено, пенбено — розово, алено — червено и др., навлезли от гръцки и
турски език заедно с развития из разните центрове занаят. Ио-спецнал-
но място е заело означението на обагрянето на кожите — аргас, аргас-
аане — от rp. което също дължи произхода си на по-новия
занаят. В известна степен този термин е изместил старата българска
дума усмаряне, което е значело не само щавене, но и боядисване.

262. Мазнини, употребявани за храна и за други цели. българите прн-

i отвят най-вече от животински материали. Скотовъдството дава възмож­
ност да се получава масло от мляко. Успоредно с това се употребяват н
мазнините от месото на домашни животни. Пай-употребнми са свин­
ската мас и говеждата, овча и козя лой. До последно време при общото
означение мазнина н в говорите, и в книжовния език съществуват и
посочените три за съответните конкретни мазнини. Към мас спадат маз­
нините н от птици (гъша мас, кокоша мас), както и на почти всички диви
животни, предмет на лов (меча мас, заешка мас). Маста и лойта се за­
пазват или в изсушен вид, на късове, или най-често стопени н налети в
съдове.
Растителните масла са широко познати. В миналото са произвеж­
дани най-вече в южните предели на България, както н от българите,
живеещи из другите южнн части иа Балканския полуостров. Там, гдето
виреят маслините, се добива маслинено масло, наричано с турската дума
:<ейтин, зехтин. По-широко познато е добиването на масло от сусам
(Sesamum orientale), който се сее н в по-северннте части на Тракийската
и I’ н| г ( г н I и л к у лт у р а

|>|||1Ш1НП За тази кел сусаменото сом«.* се промива с вода в кани. След

ичм престоим два-три дена в саламура, която спомага за по-пълното
и; прочистват- сл пра*, и лак се промива с чнега вода. Очистеният су-
I им <1 изпича в пещ, след което се смила па каша, която се нарича пи
ч 1Н, пшх*и. Тахъиът, разбъркан с пряспа вода и с чисто олио, бива
- длшдн на нресупане. По такъв начин се отделя маслото — ишр шн,
ишрм1.ч1н — от люспите (дървесинните части), нарнчанн кюспе.
Изпичането па сусама става в пещ, напълно еднаква с хлебната.
Мглшшлта обаче е разлнчна от обикновената. При нея долннят камък
*■ разположен нормално, хоризонтално, а горният с вън вертикално по­
ложение и се търкаля но долния, като в хода си мачка разположената
нп долния камък сусамова маса. Движението на горния камък става с
кон Всички съоръжения за измиване, осоляване, изпичане, възваря-
па не, смилане и пресоване на сусама представляват значителен сложен
инвентар и заедно с помещението, в което са устроени, се означават с
чщ на. Поради тази сложност и производството на ишрмш е достояние
ил спениалистн занаятчии.
11п подобен начин, само че без необходимото пъраоначално проми-
илие, се добива шарлан и от орехови плодове, главно (^Казанлъшко и
н съседните му индустриални градове.
I. В бита на българите са употребявани твърде ограничено лепим.
Прилагат се рядко и лоената практика за някои дребни птички. Във
и* <кидневнии живот за лепило служи брашнена каша, приготвена със
студена или с вряла йода. Понзискано лепило са употребявали в разви­
ли« обущарство и палукчнйство.
За залепване на пробити дървени, глинени и метални съдове твърде
често се прибягва до смола от иглолистни дървета. При съответни слу­
чаи за това служи и катранът от осите на колата. Н миналото е съ­
ществувало н производство на плетени от пръчки съдове, които си
бнлн засмолявани отвътре. Тази техника обаче след X V I в. не е вече
прилагана. За залепване при дребни случаи се употребява и пчелният
иосък, който служи н като един вид политура на дървени струговани
съдини за течност — вино и ракия. Бъклиците (плоските) напр., преди
ла се предложат на пазара, се наливат с врял восък, който веднага пак
се излива; остава само този тънък слон по стените, който запушва по­
рите и не позволява на течността да прониква през тях. В народи ата па*
мет, доколкото може да се съди от фолклора, съществуват понятия за
ч ч м г л ч в и н с на големи съдове — бъчви, кошници, конто били пускани*
Bi.li водата (море, река) със затворени в тях живи хора. Среща се и из­
разът „засмоляване с восък“ .
За занаятчийски цели, главно в дърводелството, е употребяван през
X IX в. ту тк а л , добиван от животински материали. Първоначални той
е бил само вносен артикул.
!М»4. С развитието на превоза с коли се засилва н добиването на ка­
тран, който е необходим за намазване на осите, та да се търкалят по-
365. Разрез на катранище в Разложко (по В. Кънчов.
С бН У ХИ. стр, 277 ): а - късове от борина, б —пласт
от слама, в — покривка със земя

леко колелата. Добиването му е ставало главно от корените на сухи илн

отсечени борови дървета, в които се съдържа пронентно най-много смола.
Това занятие е било развито най-вече в Западните Родопи и в някои
планински краища, гдето преобладават иглолистните гори. Така напр.
към 18% г. в с. Годлево, Разложко, е имало 7 катраншца, а из горите
около него към 50. До Втората световна война катран се е произвеждал
в много от селата на Разложка охолни,
Котраншцето е било твърде първобнтно устроено. Издълбаел се
един трап и се напълва с дребни късове от борово и мурово дърво (обр.
355). Тия късове (бдрини, ббрни) се покриват с пръст. Между стените
на трапа и дървата се слага пласт от слама, която не е затрупана отгоре.
Запалва се сламата, от което дървесната маса силио се нагрява, без да
може да изгори напълно, защото слабият достъп на въздух не позволя­
ва това. Става еднн вид суха дестилация, при което смолата изтича от
целеничките и се- стича по канал в дъното на трапа, като се събира в
подложен за тази цел съд. Така полученият катран се налива в мехове
и се съхранява в тях илн се разнася с тях.
Смоларствопю (произвеждането на катран) е било известно на
българите през миналите векове. По всяка вероятност познатият днес
процес е означаван със «ммм» к^ник. Не случайно представата за ада е
река от разтопена смола — Получената чрез сваряване
смола се е наричала н пькм, п*.к*м.; смоларят е онзи, който създава
пъкъл — нж€ пмем» т**р(т» — се отбелязва в пролога на Йоан Екзарх
(IX в.). На смоларството се дължи племенното нме на част^от старите
български славяни ( » ьуъ. сш**нск»**),
И I I I H СТ I I I H Л К У Л Т У Р А Л89

356. Преса ,та шев от е. А рда, Смалянсьо,

1934

'Jt>5, Освен с природните средства за измиване на тялото и изпиране

на облеклото българският народ сн служи с домашно произвежда»
сапун or смесване на сварена лой или мас с луга (лишйя, лиша, золА) —
вода от огнищена пепел. Този начин иа добиване на сапун се развива
през X V III и X IX в. в доходен занаят на някои градове. Подобрение
н производството настава с прибавяне към лишнята на известно количе­
ство негасена вар. През втората половина на X IX в. домашните съставки
луга и вар биват заменени с внасяна от чужбина сода (Natrium carbon!-
cum el causticum).
За сапун се употребява обикновено лойта от домашни животни.
В някои краища ловците бият язовци (Melex taxus), които са много тлъ­
сти. Занаятчийското производство на сапун е свързало най-често с ко*
жарството. като използува отпадъците при остъргването на кожите,
т, нар. леш. Първнчното добиване на сапун с луга ще е практикувано
и в далечното минало, доколкото може да се съдн от старобългарската
дума шюр».

266. Във връзка с добре развитото в миналото пчеларство у бълга­

рите е произвеждан и восък, който е намирал голямо приложение глав­
ни за домашното осветление и за черковни свещи. В no-лалечното мина­
ло восъкът е бил предмет и на значителна търговия.
Отделянето на восъка (вещ ината) от меда е ставало само с дървени
преси. Засега са известни клиновн и винтови преси. Тнпична е пре­
сата в Родопско, наричана менгеме ли мед (обр. 356), Тя се състои от ма-
ТД7. С вм иии при гр, Поморие, 1935

сивно дървено куриту, чисто дъно е надупчено, В него влиза п.тьтно

прилягащо трупче (тр ъ п ъ л ь), Вошнната се слага в чувал, като се
подрежда със слама. Чувалът се слага в коритото и се притиска с тръ-
пъля, което става с набиваннкимй (к.шнаве) от двете страни на пресата.

267. Добиването на сол, без която човекът не е могъл да съществува,

не е било познато на българите из вътрешността на Балканския полу­
остров. Може би ония българн, конто са живеели край морето, са уп­
ражнявали и солонодене от морската вода. В старобългарския реч­
ник съществуват изрази, които показват познаването на това солодо-
биваме: <•***•* “ Т . иТ или »*ици (кусп от сал). Солта е била] пред­
мет на постоянна търговия из вътрешността на българската държава,
което личи и от старобългарските и среднобългарските нзразн:
ю л и тр«м , к ъ с а й ; « а м л * а л и н а ^ а. н д р , По-късно, през Възраждането,
народът е имал възможност и сам да вижда солниците "а крайГ^нжне­
то па КЛйско и Черно море {обр, 357),
г
ИI ЩЕСТВЕНЛ КУЛТУРА

358 С та р а рохяарнд в гр Карлово, 1925

268. Употребата иа парфюм в традицията на народа е позната навред.

Използуват се непосредствено самите растения, а не екстрактът. Едни
от постоянните епитети на иаетето в народните песни е мирчхиш И
кнченето с цветя от страиа най-пече иа младите момци, девойки и жени
се прави колкото за хубост, толкова н за мириса им. което е отрално
и в народните пеенн
Карамфило-фплке ле моме,
ти караггфил ие носиш,
па карамфнл миришеш- . .

През X V II п. на българска земя започва да се култивира розата

бяла н червена (Rosa alba и Rosa tlamascena), за производство на нар
фюмнрана пода, необходима за турските хареми и молитвени домове,
а но-късно за производство и на розово масло за парфюми (на Заши)
и за нндустрнални цели. Розовата култури, започнала от Одринско,
разнесена на много места из Южиа България и отчасти и Северна Въл
392 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А Б Ъ Л Г А Р И Я

гарня, намира особено благоприятни условия в Подбалканските патета

и достига до ден днешен първенство не само на Балканите (обр. 358).

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р. На* арелехи, Пргса I* цедене щ мед. Б И 1, 1941, ям. I, с. 27— 28.

Ел . Колела, Етнографско изследвам на розовата култура и розопроизводството и
гр. Клисура и нико* съседни сели. Г Н Е М П I, 1970, с. 65— 108.
П . Цончев, Народ но багрилно изкуство в Габрово. И Н Н М 111, 1923, с. 116— 129.

X X IV . - М У З И К А Л Н И И Н СТ Р У М Е Н Т И

269. Музиката е вечна спътница на човека, които я твори и изпълнява

ие само вокално, но и с помощта на различни инструменти. Българ­
ският народ е създал през »ековете много богата и строго оформена иа-
инонална музика, разбира се, с голямо регионално разнообразие както
в мелоднйно, така и в инструментално отношение. Не може да не се
допусне и известно антично наследство тук иа Балканите. Не слу­
чайно с българските краища е свързана легендата за тракийския певец
Орфей, който е жнвял в Родопите, не случайно и днешната родопска
музика в мелодично отношение е особено лнричпа.
Още от най-отдалечени времена българите са употребявали раз­
лични дървени, струнни и ударни музикални инструменти, които сами
са си израбогвали. На първо място са музикалните играчки, Една от
най-тиничните е пищялката — кевичка от свежа върбова коричка, дъл­
га 3—4 см. на единия край с остърган епидермис и сплесната, вслед­
ствие на което се образуват: ~е устничкн. При надуването откъм сплес­
натия край се произвежда монотонен, сравнително нисък и дрезгав звук.
Децата модулират този звук, като образуват пред устата резонатор с
двете си ръце и наподобяват плач на малко дете (обр. 362). За пищялка
може да служн всяка тръба от върбова кора (обр. 359). Пищя.гка-свирка
се прави най-често от житно стъбло със зацепено при холенцето езиче
(обр. 364). Прави се н от дръжка иа тиквен лист (Cucurbita реро), която
може да се разцепи надлъж неравномерно откъм затворената страна
<обр. 365). Прн свирката се получават няколко тона, като по дължината
и се изрежат дупчици, конто при надуването се отварят и затварят.
П искунът е по-широка тръбичка от върбова нли друга кора, затик-
ната от двете страни с части от стъблото, от което е излющена. На 1—
2 см от единия си край тръбичката има дупка, а затулката пред нея е
изряяана тъй, че се образува тесен проход на въздуха точно срещу
косия н ръб (обр. 360), Прн надуване се получава писклив еднообразен
звук.

270. Двете последни играчки, приготвени от здрав дървен материал,

от тръстика и по-рядко от рог, кост или метал н снабдени със система от
r
393
M Hl J. C T В Е И А К У Л Т У Р А

е . 1

Шч, Т ръ б а ot « върбова ю р а - 360. П и схун от въ р б а . 361, С вч р к я 3 6 t. ПиЩ ч ,« ч и

ifi • I rJityчица от гиша на п у я к , 364. С вирка о т ж ^т но ст ъбло. 3S5. C **p .t о "
т и ь т * л х с т ( В си ч к и от с. М ьж лн л к л л с у р л , П л ч р д ж ч ш * о , 1 9 2 7 )

лумни, служат за основа нз едни от най-характерните български духови

иштрументи — свирка н гайда.
Свирката, наричана по някои места цафара, цдвница, щ у т ч т ,
щх-дстанлям цев с дължина 30—50 см и вътрешен диаметър 1— 1,5 ем
i»inn|wiin е и на двата кран. Предният н край (мундщукът) е заострен
и , м,грешния ръб (обр. 361). Въздушиата струя от устата се удря с този
; и произвежда зв\к. Затова свирката се държи малко настрана. По

I мкпната на цевта към единия it край има шест дулкн в едни ред н
. 1н:■ от другата страна. под най горната. Шестте се покриват с Tptrre
,i 11uifми npiiCTa на двете ръце. а седмата — с палеца на ръката, които
, ре. ||р» свирене от тия седем отвора се получава висока днатоннч-
и I млжорна тонова редица в обем на две октави.
Обнкновено свирещите приготовляват саморъчно свирките сн ат
-*94 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА ЧЬ Л I А РИ Я

366. Свирач с кавал о т е. С лати н а. Ловешко. 1952

млади стъбла ка бъз (Sambucus nigra), от тръстика или от друго лесно

провъртано дърво. Разстоянията между дупките се определят индиви-
дуално според дебелината на пръстите на свирена. Вследствие на то вя
тоновете на различните свирки са с различна чистота.
По-голям инструмент от свирката е кавалът (от 64 до 90 см дължи­
на и 15— 18 мм вътрешна ширина). За кавала е необходима по-голяма
дихателна сила н не всеки може да го надува (обр. 366). Дупките за
пръстите са седем отгоре в един ред н една отдолу, за палеца на гор-
ната ръка. Първата отгоре ръка участвува с петте си пръста, а другата
с три. Обикновено в долния край на кавала има още три или четири дуп­
ки. Те не са в един ред и стоят винаги отворени, та служат само за ре*
зонанс. Наричат се дяволски дупки. Саморъчно приготвяните кавали са
най-често от една цев, т. е. едноставни. Стругово изработените са три-
стаени, като гласовите дупки са на средната става, а резонаторите —
на третата.
Съществуват свирки и кавали с готов пнекун в началото. По такъп
И Ь Щ Е С Т Н Е Н А К У Л Т У Р А

начин може да се свири с по-слабо надуване, по-автоматнчно. Този вид

спирки н кавали се наричат дудуци (ед. ч. дудук). Само прн тях се сре
щат дублирани инструменти, наричани двоАнки или гласнйци, пйски
(у бъл гаромохамедак ите). Изработени са от едно късо дърво; едната цев
е с тоновн отвори, обикновено седем (шест отгоре и един отдолу за па
лена), а другата е еднотонна и служи за пригласян?. Тонът на тази пои
«* с една секунда по-висок от основния (при затворени всички странични
дупки) иа другата. В. Стонн (Свирка двоянка, И Н ЕМ X II, 19«6. с. 8»>
сл.) посочва следната аплнкатура прн един конкретен случай: основен
тон на цевта d1, при отворена най-долнатя дупка — е1, прн отворени
долните две — fis1, прн отворени долните три — g1, отворени долните
четири — а1, прн затворена само най-горната — h*, при всички отво-
|н ни — cis*. При различни надувания се получават обертонове: основен,
окгава н квинта над октавата. Нанр. cl1. d*, а*, е', е*, hV fis*, cis* и т. н.

_ ________ ____ WVWiUlW.

W • • • • •• • • • О О О * О* • • • • » • о о о о * • •* '
V• • • • •• •• | | о
» W• ; • • • • 0 0 * 0 * 0 « * * * * , 0 0 0 0 * » « * 0 0 0 *
!.“ • S• • • < > • о . о о . . •• • * о а о о о * * о оо о * о
11 • з* с о о * о * о о * * ' * * о о о о о * о * оо • * * оо
|* ; о * о о * о о о о * * |^о о ф о о о о а о о о о •• о о о

* ? . . -W.ÏO “ *£=
~ ^ > п-п •• **► П ■" i* —
« и |» ч т ■

Двоннката н дудуцнте са инструменти от тииа на флейтата, само че

шукът при тях се получава посредством пискуна, който улеснява ду­
хаието. Затова всички те имат еднакъв тембър и са с почти еднакви му*
(НК.1ЛНИ възможности.
Спирките и кавалите с пнекунн са разпространени повече (ако не
и изключително) в северозападните предели на България (к. X V I), а
Гн I пнекунн — в останалите краища, но не липсват и в северозапад­
ните.
Между всички разгледали аерофопни инструмснтн народът отдава
май голямо значение на кива.ш (обр. 366). Това той е отразил и в пос­
тига си с еднн от най-характерните образи н сравнения.
Я помълчете да послушаме,
мом* ЛЯ пее, канал лн сиири'

Дали лис моми пееха . ,

дал^два кавала свиреха?

Че ги к»»ал ^агннри,
напяна свири — говори,

-----------------
 е т н о г р а ф и я н а « ъ л г а р н я

367. Гайдар о т Карловско, 1964

Никак не е пресилено определението на Иван Вазов и »Под игото“ ,

че кавалът е „арфата на българските планини н полета“. Към това може
да се прибави и ностояиното определение за кавала в народните песни —
меден кали (ми. ч. медни кавали), което народът свързяа с меда като
метафора за усладата от музиката на този инструмент.

271. Втори тип аерофонен музикален уред, разпространен по пенчки

краища на България, е гайдат t (обр. 367, к. XV 2). Тя представля ва
комбинация от цев за духане в мях от агнешка, ярешка нли овча кожа,
цев за произвеждане на тонове, наричана гайдунйщи н ручйло — цеп,
издаваща вина!и постоянен бурдониращ тон, който придружава мел«*
лнята. В основата на цента духам има кожена клапнчка, която не поз­
волява обратното движен н е на вдухнанн» въздух, Гайдувината е i h j -
 II I II I I : С Т * Е Н А К У Л Т У Р А

и я и к а п м и и н с тр у м е н ти

,'1"Ац.| ма свирката: със същия брой дупки— седем или осем (едната «а
на.1гц.1 на горната ръка), с дължина почти колкото да се съберат дупки*
|г Ручилото е дълга цев, обикновено трнставна като кавала, но е без
1М1КИ Музмкалната специфика на гайдата е не само в общата и кон
* 1 рукиня, но и в звукотворпня механизъм, който е от пищялка-свирка.
«можена в началото на гаПдулицата и на ручнлото. С това гайдата се
ниина вече от кларнетов тип. За разлика от флейтите нейният звук е до
|| икчтна степен дрезгав. Не случайно народът го сравнява в гатанките
|' ирикане на яре („Одрано яре из село врещи“),
Диатоничен мажорен тонов ред на гайдата не надминава една но«а,
| чрез комбинации на постоянно използуване на най-горната дупка се
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

получават почти всички хроматични тонове. Изключенията са малко.

I* зависимост от еднаквите н непроменим» трептения на езичето на пи­
щялката при гайдата не е възможио пренадуване н не се получават алик-
натнн тонове. От изпитването на няколко гайди от среден строй е уста-
■гонено следното тоново богатство (стр. 398 горе).
Ето и токовата редица н апликатурата на родопска каба гайда
със сравнително висок тон.(стр. 398 долу).
**—
1
— 3
\1П* ‘ • • • • • • • • • • ф о
V I« о • о • о. о • о ♦ о • о о
VI1* В • * • • *. • • • » • о о о
\ уТ • • • • • • • о о о о о
к IV • £ • • • • • 0 о о о о • •
И1 • к • • • • о о о о о • • *
«:• • • • о О. о 0 о * • • • •
1• • о о о о • • о о о о 0

В зависимост от разстоянието между дупките, от големината на ня­

кои от тях, както и от калибъра на пищялката се получават гайди на три
различни строя: високи, известни с названието джура, срсдии и ински
(каба). Тези три вида гласежн са донякъде географски обособени. Имен»
но кабата гайди са особено любими в Родопско, а джурата — в източ­
ните краища на старопланинската област.
Показателно в това отношение е определението на потомствения гай­
дар от няколко поколения Иван Станьов Гайдарджиев (1856— 1933)
от Шумен за произвежданите от него 9 строя гайди <вж. стр, 399). ЛЬ 1 —
гласът на гайдата е жеравненски и е най-много джура и ясен. Дупките
н са големи н чисти (с основен тон Р); Ле 2 — гласът с русенски и е много
джура и ясен. Дупките са малко по-редки и по-малки; М» 3 — гласът е
шуменски, редовен джура. Дупките малко по-редки; № 4 — гласът е
повече на джура, не каба; № 5 — гласът е в средата на гласовете на
 ►I l u * * f h fc I I A К У Л Т У, P A

г- с май-сидеи строй; Л- 6 - силамонска (от Сал ама!. с к и т е

КИ1ПМ1 н I абровско). По-каба е н за свирене заедно с цигулка; ,N*7 —
.- каба и Дупките й са малко по-редки; ,\*8 _ предаваш. дуг-
иитг и 1,1 по-редки; Л* 9 — балканска, гласът е долен (нисък) и дуп-
мм- н см много редки. От последния анд са и родопските гайди, които
1ч 111м щ|ш са н с големи мехове.

s fttt)

.4 в Ь “ J* 9 I

Ккм тази мелодична картина принадлежи и придружаващият гои

ми ручнлото, който е винаги на една дуодецима по-ниско от най-нне-
кин на гайдуншмта. Вънншо българските гайди се отличават с голи-
HiH.i си простота. Най-голямата украса по тях е калаената обковка по
1>, чнино и гайдуинцата, както при свирката н кавала. Най-значител-
мп 1,| сложност, до която се е стигнало, е двойната гайдуница при някои
(нмммгки гайди. Двете цеви на тази гайдунмиа са с еднакъв брой дуп-
UH, иллдващн съответно унисоннн тонове, н всеки пръст затваря едно-
*l>t Mt iiiio съответните дупки и на двете цеви.
В недалечното минало е употребявана н още по-проста гийда, ка-
рнч.1на мешмица или ружница. Тя е била без ручило. До много но-
ь ь* но време такива гийдумйци са правени като играчки-евнркн от вол-
<кн мехур или от гуша на иуяк.

/71! Инструменти за музициране с пищялка у българския народ няма.

1н «е запазва само като играчка — самостоятелно или в т. нар. тръби.
<>| навита епнрално върбова кора <обр. 359). Пищялката се прилага в
In>mima (или зур.tà). но тя е принадлежност само на турското населе­
ние и на някои цигани музиканти. Българите дори не обичат този ин*
«грумент. По български сватби може да се срещне зурната само в рано-
н си смесено българско и турско население. Сравнително широка но
н\.1нрнпст намира след Освобождението днаринетът (кърне, крьне,
a mptti) у българи и цигани, главно у професионалните музиканти. В
народните песни се споменава и за рог, и то като съвършен музикален
инструмент, съперничещ по качество с кавала;
Злсвмрллм ми ся
дпа pore ковани
h два иецоиаии
 400 I I I I I I I 1> А Ф 11 Я НА Ь Ъ Л Г А Р И М

Те нс ся нн «яли
диа рога копани,
таку сз HN ЙН.1М
д»г ионк м г о р м .

С рогове свирят според песните и овчарите, Каква е била звуне­

произволната конструкция на рога обаче, не се знае. Само неговата бо­
гата украса с металически апликации е засвидетелствувана. От аеро-
фонинте музикални инструменти особен чар за народа произвежда
свиренето с обикновен л ш т о т дърво, най-вече от круша (Piriis com­
munis), люляк (Siringa vulgaris), бук (Fagus sllvatica) и др.„ сложен
на езика в устата. Нзползувайкн устната кухина като резонатор н мо­
дулираното на въздушната струя от дишането, лицата с тънък музи­
кален усет могат да изпълняват изискано всяка мелодия. В миналото
този начнн на свирене е бил упражняван и от мъже, и от жени и е пра­
вел силно впечатление, За това говорят и народните песни, създавани
през X V III н X IX в.
Янка npes гора йървеше
е крушово л ш «о свирен*,
и н* гората думаше . . .

След Освобождението свиренето с листо все повече намалява н днес

се срсща като куриозитст. Може би условията на робството са благо-
прнятствувалн за популярността на този първобитен начин на музи­
циране.
«
27!J. Струйните (хордофонни) инструменти у българите са предста­
вени главно с гъдулката, цигулката и тамбурата, Гъдулката (обр. 3G8)
представя най-често крушивидно очертана с издуто дъно капакка. по­
крита отгоре с тънка дъсчица. На дъсчицата има две симетрично нзря-
заик резоннторпп дупки (полукръгли, четвъртити, продълговати или
други). Между тях покривката е съединена с дъното чрез ниско стълбче.
Сравнително късият й гриф е естествено продължение на копанката.
Струните са от усукано животинско черво или от тел и са закачени на
нздзтък при долния край на копанката. Обтегнати са с високи клнноое
(к л е ч к и ) в края на грифа. При резонаторните дупкн струните са под­
прени с дървено столче (магаре). Звукът се изтръгва от струните, конто
се търкат с л ъ к . Грифът на гъдулката не е градиран н топовете се полу­
чават по усет. като струните се притискат леко с пръстите на лявата
ръка. Обикновено струните са трн. от които две са мелоднйни, а тре­
тата - бурдоинраща. Бурдониращи са двете, когато мелодията се сви­
ри на една. Настроят на гъдулката е различен за различните областн.|
В Добруджа I и I I струна са на октава, а I I I — на чиста квннта (стр.
471, I). Сравнително рядко се срещат и двуструини гъдулкн. По-чести
са четирнструнниге (стр. 471. 2) н по-многоструннн. като само две ог
A t l l l t C T K t II А К У Л Т У Р А 401

363. Ггд и л ар ят и ги м ц ъ т Х р и сто Геореиев о т с. Кра

лев дол, Пернишко, 1942

струните са мелодийни, а останалите бурдоннращи Лъгът е от дървена

пръчка с обтегнато иа нея снопче от конски косми.

Гъдулката е разпространена по цялата страна с изключение на Ро­

допите н Пиринската област, като в Добруджа се отлича на със значи-
телно по-малките си размери (обща дължима 40—45 см, ширина на кор­
пуса 13— 15 см) от гъдулките в другите райони (дължина 50—55 см.

Зй
402 К Т Н О | СА <|»Я НА Б Ъ Л Г А Р К И

ширина на корпуса 18—22 см). Известна е и под наименованието ке~

мене (тур.) и твърде рядко в песнит? ни някои западни кранта гусла.
Г.днострунна гъдулка у българите- не се среша в последно време.
Има само сведения, че до края на X IX в. в Западна Българин (Радо­
мирско и Кюстендилско) спораднчно с бил употребяван еднострунон
гъдулковиден инструмент, твърде приличен на югославските гусли,
с изищна изработка. Топа, както и обстоятелството, че в Радомирско се
среща думата гусла, потвърждават неотдавнашното битуване на гус­
лата в този край, в конто има н характерна епическа музикална тра-
днцня.
От струнните инструменти в последните десетилетия на X IX к
през X X в. се употребива н цигулката, почти изключително от народ­
ни музиканти професионалисти,

274. Доста разпространена е н там бурата (дзънка, дрънка, булга-

рйно, байлима, сиз), която е двуструнна или с повече струни. Корпу­
сът й има фнгоподобно очертание с дълСоко и заострено по дължината
дъно. Грифът й е енлио удължен и тънък, като с грзднран н всичките
му позиции (пердета) са означени с превързан канап. Свиренето става,
като струните се зачекват с перце или направо с пръстите на дясната
ръка. Поради това инструментът носи и названието си в Пиринския край
дрънка. От българите той сс употребява повече из срсдн ге на някои
професии, като кръчмари, ханджнн, бакали и др. В широките народни
маси той се е наложил само в Разложко-Пирннската обласг за сметка
на кавала н гайдата.

275. Ударните музикални инструменти у българите се представят от

тъпани. Той се употребява почти нииагн като допълнителен инстру­
мент на духовите или струнните инструменти. Само в някои най-юго-
западни краища на страната (Петричко) н о повечето части ма Македо­
ния се е употребявал самостоятелно при някои танци. Сред по-голямата
част от народа тъпанът се смята за турски инструмент, а ь много краи­
ща не се и употребява. Слабо проникнали в българските среди са н
пи]рабуката (дарабука) и дайрето,

276. У българите съществуват н някои ндиофоннн уреди, конто про­

извеждат то нов и съчетания, принадлежащи само в известен смисъл към
музикалните творчество. Участието на човека в музикалнсгго им ока­
чествяване е почти само прн изработката им, а музицирането е пожче
резултат на собственото лм неръководено от човека движение. Всички
тезн уреди имат нлн са имали пър&оначално сигнал но Тфедназначение,
като напр. металическите звънци, окачвани на добитъка, или камба­
ните яа приканване богомолците иа черква. В този ред са и някои дър­
вени нлн железни мепсиа (ед. ч. клепало), употребявани вместо камба­
ни, и то твърде често, прн селските черкви и по-малките манастири през
епохата на турското владичество. Подборът на материалите за звънин
Ш . Щ I. C T И V. II А К У Л И t' i

обаче, за да добият по-прнятнн звукове (напр. слагаме на сребро в

сплавта за т. нар. даоянки и за камбаните), или избирането на спе-
н(Ni. uni чамови дъски за клепала творят за музнкално-гворчсски съоб­
ражения. Същата цел преследват и начините на биенето на камбани и
дървени клепала в манастирите и сслските черкви.

1*77. Оскъдни ся данните за характера на народните музикални нн-

1rp>ML4tTK t миналото. Църковната литература само споменава да някои
от тях, било за да укори тяхната употреба d простонародния бит,
било за да означи някое величаво положение от религиозно гледище, Та-
ка говори се 38 i»«!«**, (IX . X . X II, X V в,), която издава »исккиии,
I ld-късно се отбелязва н инструментът («v-uit. (X I, X II, X IV , X V II в,),
!i;i uticHHiu, uflfc се споменава през X I, X IV и X V I в., като през X V I в,
и ia Тези названия отговарят на днешните цафара, сопслка,
ни/шчка, Трябва да се прибави също н глаголът «Hftr«, ки^ити, който
по всяка вероятност е означавал общо музициране с ннетрумент, както
<■и о днешния езнк. Старобългарската писменост е завещала и немалко
няжиого указание, че е бил достояние на пастирите, на трудо-
пич народ в полето: потири и н и д !^ <ъг**льит. <иуим. Ясно е. че
всички тук споменати духови инструменти съответствуват на иай-раз-
нространеиите, т. е. на свирка, кавал, дудук, макар че не можем да
определим по-близко устройството им.
По-особен е произходът на кавала, заел почетно място в съзна пис­
ти на българина, но с ясно турското естество на термина kavat — в съ­
щото значение. За генезиса н развоя на този инструмент е от значение,
че по отношение на аллнкатурата сн тон не се различава от по-късата
свирка, че има и по-дълги по размери свирки, а между дудуните н до
МО см. че общото означение свиррш обхваща и ка валиите форми и че
<>удук (от тур. düdük) може да има н само звукоподражателна е ти о ­
логия, н самостоятелен произход. Пред внд на всички тези обстоятел­
ства може да се смята, че българският кавал представлява усъвършен-
ст иувана стара българска свирка (<*»pt*t) с по-дълги размери, като не
се изключва известно влияние на ориенталската форма kaval, получена
навярно чрез юруннте пастири.
Вторият ннетрумент, дълбоко вкоренен в българския 6irT. caü<kimu,
не е засвидетелствуван с тоаа име в старобългарската книжнина. Неза­
висимо от етимологията на названието гишЪ от турски известно е. че
този инструмент е съществувал у българите и в по-раншните от турско
нреме векове с означение маинйц<i, Може да се приеме, че нрез IX в.
I я е била у българите на голяма ПОЧИТ. Към това насочват редовете на
архиепископ Теофнлакт Охридски в едно негово писмо, в което et* п>-
яори зз надуване и изпълване с въздух на духов инструмент. Тогаваш-
шгто й устройство, разбира се, остава непознато в подробности, [(ялата
терминология около гайдата освен общото гийда е напълно домашна
(мях, гийОуница или свирки, рцчи.ю, Gt/рчи.к>„ духало, пискун, елови),
Нъзмпжно е означението ручниця. какиото ге среща н днес в Санроза-
 404 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

падна България, да е старо, общобългарско, създадено явно въз основа

на името на бурдонната част ручи.ю.
От духовите инструменти п старобългарски се споменава н тръ­
бата --- T f * K A *«АНА (X — X I В . ) , ?А*ТИу*БМк T f * B A (X V I П . ) И T f * E A
(X — X I. X V , X V I В.), дори Т(Ж*А А«ух«\КИЖНАА Н Tf*^A »IW* AAtH* (X IV —
X V I в.). Доколко златотръбна и осмогласна може да се смятат като
постоянии или реални явления, а не са елемент на тържествен стил,
не може точио да сс определи. Трск (t*w » следва да се приеме като
означение на употребявания в бнта рог — свирка у ловци, пастири и
др. Във всеки случай металическата тръба като ту»у«А на к^аль е познат
военен сигнален инструмент от IX в.
Гуслата (г ж 1 а ь , г м а ь , i » w a a ) о също заевмдетелствувана през
всички векове на българското минало като популярио свирило ( IX —
X IV , X V I в.). Дори през X V I в се прави разлика в гуслите по начина
на свиренето с тях — с пръсти или с лък; „иуии «vt» д» нмжн ««»уть,
И Ж1 <« V ,V » V T i , I l f U ТИ JM пуд ^т», НА^М ЦАСП. « ( А НЖ< A tV tU ltU I,

cuniNMtc» ммму*п « “ ( 6 . Cm. Анге.юе, ИИМ IV , с. 230). Този

инструмент, наричан и прг*Ам*и, според същите писания (от IX , X I
и X11 в.) издава звук, който се очначава с i жа«ни*. глаг. ''ЖА«*, Може би
с оглед към двата начина на свирене е наличността и на термините за
изпълнителя: г*льц» (X — X I в.) н гжльника (X IV в.). Към тези езикови
данни може да се добави н надпис от X V в. в Охрид jBfnfwuf «t г*«А»и*\
Това все пак не дава възможност да се посочи по-конкретно съществува­
нето на конструктнвно различаващите се (с оглед на струните) гус.га и
гъдулка (еднострунен. двуструнен или триструнен инструмент).
Налице е, макар и по-рядко споменаван, и тъпанът ьлккнь (X V ,
X V I в,). TtwruH». (X IV в.). От съчетанията, в които е споменаван, обаче
личи, чс тон е в състав на аристократически, тържествени своето рода
оркестри от иимбалн, тнмпани и органи. Някои от тези инструменти
са били достояние на професионални музиканти — артисти (скоморохи)
и едва от тия среди са минали по-широко в народните маси. Основателно
е допускането (А'. Moszynski, K uli, lud. slouian II, 1968, c. 625) за до-
машното съществуване на едностранния тъпан у славяните, кзто юж­
ните славяни са то изоставили.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Г> Cm. Ангелов. Вести за музик&лмн инструменти и старобългарската книжнина.

И И М IV , 1957. с. 219— 232.
Хр. Вакарглски, Музиката в живота нл редното хи село. IIИ М I, 1952, с. 167— 202. —
Кавалът в нашия вит и н народните нк песни. Лляторог X I V , 1433, с. 278— 286,
Ар. Ваксрелски я Ан. Нримокки, ,4узикмио-фмклории?* прояви на Пло*динено­
то изложение np«i 1892 г. И И М 11— 111, 1955, с, 2(>7—318.
Р . Кацарова-Кукудово, Гайдите на един шуменски майстор. И Н Е М X I I , 1936,
с. 89 —110.
Ив. Качцлгв, Народни музикални инструменти в Добруджа С б Д Е. 1956, с. 163-
|75. — Тамбурите в Разложко. И И М I, 1952, с. 97- 123. — Състояимето на на-
и t щ е с т в е. н л к у л т у р а

iio iM T i музика » Родопите. С б Р Е , 1955, с. 199— 220- ■

— Свнркаретвото в село Шип-
КЛ И И М I I — 111. 1955. с. 215—248. — Гъдулките • Б м г а р и я . ИИМ V . 1959, с.
I 11— 199, — Народните музикални инструменти в Западна Б м г « р | * . С б Е З Б ,
1961, С, 419—« 6 . — МузиЕилижТ^ инструмент« на 0»лг«рите мохамедани в Родо­
пите. И И М V I I I . 1962. с. 197-233. _ ___
A. .Maxe«, Гайдите * напевите ни. БПр. I I . 1895, кн. 9— 10, с. 200— 205.
Й. С тои к, Българските народни музижалии инструменти. I. Свирка дпоинка И Н Е .Ч
X I I , 1936, с. Н6-87.
 ТРЕТА ЧАСТ

ДУХОВНЛ КУЛТУРА

X X V . М Е Р К И. Т Е Г Л И Л К И . Н А Ч И Н И
Н А З А П И С В А Н Е И НА П Р Е С М Я Т А Н Е

278. Едни от първите прояви на духовна култура са понятията за

измерване н пресмятане. Духовпата ку.ттура в същност не може да се
отдели от цялото творчество на човека. Тя се проявява във всяко не*
гово действие, във всяко негово произведение — и в най-техническото.
и в нан-художествсиото. Предназначението па даден предмет, функция­
та, която трябва да изпълнява, е винаги под контрола на разума, кактс
и създаването на предмета е организирано от разума и чувствата. В дей­
ността на нормалния човек иищо не е случайно: той е организиращо съ­
щество. В действията си тон не следва несъзнателно само слепи при­
родни нагони за хранене, самосъхранешю и продължаване на рода,
както е у животните. Дори и прн най-обикновените биологически по­
требности разумът и чувството за етика, естетика и общественост са
налице. Целият комплекс от прояви нл ум, чувство и воля представлява
неговата душевност. А ония нзявн на душевността, които образуват
малко-малко самостоен кръг със свпя специфика, могат да бъдат раз­
глеждани в системата на човешките пропан като сектор духовна ку.т
тура. В отделните форми на тоя сектор разумът, разсъжденията н по­
знанията нмат връх над всички други страни на душевността. Така
представите за устройството на света, за природните явления, за рели­
гия, за медицина и хигиена, за различихте мерки н пр. са плод предим­
но на човешкия разум н човешката фантазия н не могат да се поместят
в групите на оръдията иа труда, на обществените отношения или на
изкуствата, въпреки че елементи от тях са винаги повече или по-малко
диалектически свързани с тях. Тук в частта за пародията духовна
култура отделните глави са подредени от но-всскидневно практически­
те сектори към по-сложните мирогледии. Само медицината н хигиената
са оставени накрая като по-комплексни.

279. Най-обикновената традиинониа мярка за дължина и разстоя­

ние у българите е педята на възрастсн човек, т. е. дължината между
върха на палеца и на малкия пръст иа ръката — една пегя, дле пеги
и т. н. За nu-толяма точност се посочва чия е педята: „пет мои пеги“,
..две пеги на баща ми", като се има съзнание за нееднаквостта на мяр­
ката у различните хора. По-малки от педята мерки са чбперек (илг
чдперек, чдпарог) — дължината, отмерена с разперени палец н показа
леи, В песните сабята на Крали Марко > - мерена винаги с педи н чене
ДУ X О П И А КУЛТУРА 407

рецн: „Щото беше надлъж дванадесет педи, а пък нашнр педя н чеперек.“
Още по-малко поделение е п р ъстъ т, т. е. дебелината на показалеца на
ръката; два пръста — широчината на показалеца и средния пръст;
три пръста — широчината, която имат трите по-големи пръста на ръ­
ката (без палеца), н четири пръста — всичките пръсти без палеца,
Малка мярка е и т. нар. ^ кавец — крайният прешлен (до нокътя) на
палеца.
По-голяма мярка от педята е лакът — дължината на лакътя до кран
на пръстнге (около 50 см). В някои места ден лнсътя се означава с
аршин. Така се измерва особено дължината на прежда, на въжета или
на платове. В други места аршинът е равен на установена офицнално от
турците мярка — около 75 см. При единични, случайни и предназначе­
ни за ограничен кръг измервания си служат със случайни мерки —
дръжката на брадвата, на мотиката, остена, копралята (особено при
измерване на времето). С дължината на протегната ръка в Северозападна
България се определя мярка, наречена хват (ф а т). В известни случаи
такива мерки са цяла протегната човешка ръка и обиколка на свит
юмрук (последното при плетене на чорапи служи за определяне дължи­
ната' на стъпалото).
В югозападните български краища два аршина се смятат равни на
един п рът, нещо равно на копралята. Много често като мярка за висо­
чина служи човешкият р ъст — „едни човешки бой“ , „два човешки боя” .
Големите разстояния при размерване на имоти (ниви, ливади,
дворища) се измерват с крачката (крачка, разкрач) на човека или пък
с отмерено на лакти нли аршини въже. -Меренето със стъпки (стъпални
част) е познато само у пастирите.
Километрични измервания българският народ в своите традиции
не познава. За това обикновено служи човешкият или конският х<х},
взет във време: „едни ден ход“, „един ден разстояние“, „един ден дотам",
т, е. около 30 км, нли „един ден с кон" — около 60 км. Там, гдето транс­
портът е предимно с коне, разстоянията се смятат при среден ход на
товарен кон.
Измерване на дебелини се сравнява с пръст, д.1ан, ръка, л за го­
леми дебелини се показва с ръце, „каткого двоица да го обхванат“ и
ДР- ПОД-

280. Мерките за пространство се отнасят повече за големи простран­

ства. Малките размери в народния бит някак се пренебрегват. При
гях винаги се сравнява с налични но-нозмагн предмети: „една кръпка“
„колкото дъното на котел“ , нли се показва с пръсти, с ръце: „Ей тол­
кова!“ Мерките на имоти (ниви, ливади, лозя и пр.) са установени, ако
не всеобщо за народа, то поне за дадени краища. Твърде широко поз­
ната е мярката за разработена площ уврат, равняваща се на около дьа
декара. За същите обекти се прилага и мярката, определяна от их>ра•
вано за един ден о т един чифт волове място: ,.иноа от два дена орнке“
или „нива три дни н до пладне оране“ , нли по-съкратено; „два чифта“,
гдето чифт означава ден оране с едно рало, теглено от волове. Г1о съ­
щия принцип се мерят с копане нлн мотика — „ден копане“, „една мо­
тика“ .
В Югозападна България е в приложение мярката стрнма (стреме,
сремц), равна някъде на 40, другаде на 56 квадратни крачки и се дели
на четири лехи (или слога). Тази вече по-дребна мярка лех& (лей) е
общобългарска, като понякога се нарича и насбвница. За много малкн
размери при ниви се употребява и мярката браздй — „две бразди мя­
сто“ и т. н.
.Много големи пространства се определят с понятието мера (ме-
рйа) — „цяла мерна място“, т. е. обща представа за селско землище.
Само в легендите и преданията съществува н отмерването на землища
за владения от феодално естество: колкото може да се обиколи едно^мя-
сто с кон за един ден.

281. Мерките за вместимост са различни за различните материали.

Ос нови а мярка за млякото у овчарите по цялата страна е ведрото,
дървен съд, в който се дои. То съдържа различно количество оки и
стоОримници (сто драма- V* ока) според поиуляриата турска мярка
ока (равна па 1200 г). У среднородопскнтс овчари ведрото (12 нли
10 оки) се дели на кутлове {кутел =■*/л част от ведрото), четвъртмици
(четлър тн и к-1/^ от кутела) и лъжици (лъжица—1/* от четвъртинка —
обр. 369). С ведро се измерва и виното; най-често обаче винарското
недро се нарича половяк (полеяк, половек). Измерването на зърнени хра-
вн става с т. нар. шиник (или крйна), имащ в различните места различен
размер (от 10 до 16— 17 кг); само в някои места единица мяр­
ка е кутел ът (5 оки) нлн полоаякът (20 оки). Обикновено като по-
малка мярка си остава пак оката. По-голямата вредом известна мярка е
кило, което по разни места има различни величини — 5 крини, 2 ши­
ника, 2 полвяка (- 40 оки, Гоцеделчевско). 2 шиника ( = 20 оки, Софий­
ско). В много места десет или сто основни мерки се означават с дйля.

282. Наи-популярна докъм 1920 г. мярка за тежкия е оката, употре­

бявана н капо мярка за вместимост. Тази турска мярка и нейните поде­
ления се установяват с кантар — металическа теглилка, представяща
двураменси лост с подвижи а постоянна тежест на едното рамо. По се­
лата са си служели с подобни дървени теглилки с дълги рамена, раз-
графени на по-едри деления — I, 2, 3, 5, 10 оки и */*, 1/4 ока. На прин­
ципа на обикновените кантари са съществували през X IX в. и деци-
малн в големи стокопроизводители!! предприятия.

283. Мерките за време се определят от изтриването и залязвай* го на

слънцето: ден, нощ, ден и нощ (денонощие). По-малките поделения през
деня се определят от положението на слънцето — сутрин (утр и н а),
изгрев (изгрев слънце), пред изгрев, пред слънце, обяд, пладне (гишднй-
н а), когато слънцето е в зенита, вечер, залез слънце (залез), заход (зд-
Д У Х О Н Н Л К У Л Т У Р А 409

369. К у тл и — мерки за малко , с . Момчиловци, Смоллнско, 1946

ход слънце), по мръкване (по мръкнало) . С оглед към тия три положе­
ни» на слънцето народът си създава и по-големи уточнявания: пред
пладне, пред обяд, с.гед пладне н т. н., надвечер, привечер. Обикновено
по средата между утринта и обяд има руч/ж (или голям ручок), а по сре­
дата между обяд и вечер — икиндйа.
Това в същност е и часовникът у народа, който при слънчево време
се допълва от пастирите с измерване на собствената си сянка през
р.тжите моменти на деня със стъпки: на пладне — две, по средата пред
п след пладне — пет и т, н. Известно време след изгрев н немного пред
«алез слънце се мери с копрдля, остен над хоризонта — „две копралн
иред залез“ н т. н. Народът си е установил часовници и с положе­
нието на слънцето над далечни планински върхове или по сенкнте на
нзвестни дървета, а през лятото, при полска работа и по състоянието
на растителността. Характерна в това отношение е пародията песен :

К»то пладия стане,

сърпът почерява,
имдота настръхм.
под сноп сянка няма.

Пастирите познават до известна степен времето през деня и по по*

uc/u'iiHCTO на жнвотннте.
■110 Ь Т Н О Г Р Л + И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

-^ » » .у ^ -щ а п /а * /« й _ - - > - - т т - - !

ЗТО. Рабушем календар о т Устово (С м олни), /934: А и В — двете срещуположни

плоски страни — половини на кол( нд^ри

Определяне на времето през нощта става по някои от звездите и по

пеенето ни № ) * ' . Петляно време значи след полунощ, Първи пепии.
втпри петли и тр ети ш/лш са трите шап * след полунощ, Последните са
немного преди съмване.
По-дългите срокове се пресмятат с дни п недели. Сравнително рядко
вместо неделя се употребява седмици. 1ю-нататък следва оснонното де­
лене на народния календар на месеци, конто са 12 и образуват годината.
Дупката година в практиката на народа нс съществува, Определянето
на месеците през последните столетия е ставало винаги според църков­
ния календар, като ориентиращи са били но-юлемкте и пи кои по-малки
християнски празници. На това се дължат и названията на месеците:
Геремегки месец — април, Костадйнски месец или Ирмййски месец
(от сн. Еремня) — май; Петровски месец - юни; Илйнски месец — юли;
Богородичен месец — август; Кръстйвденски нли Симепнски месец —
септември; Димитровски месец — октомври; Архангелски месец — ноем-
ирн; Никулденски месец нлн Божйчев месец — декември. Покрай тези
названия съществуват и други. свързани с разни поверия, стопанскн
[скотовъдски, земеделски и пр,} работи нли със състояния в природата;
януари — големйн, големият месец и февруари — малкият месец,
малкушан. Наричат се още голям сечко и малък сечко. Старобългарското
название «чьл* показва твърде старннно стопанско основание за въз­
никването му — земеделско нлн скотовъдско (подсечно земеделие, се­
чене на гора за храна на добитъка). Коложег за януари народът свързяа
е големия студ, поради конто хората изгарят коловете от оградите сн.
Април — тревен, лъжйтрев, който излъгва тревата да израства. И
двете форми са старинни (етбълг. трииль, ам*уи«къ). От втората на­
вярно идва и названието л ъжко, а може би н родопското й&асо^льожки,
r Л п а ь и А к у л т у р а 411

Юли — червен, църосник, от името нд багрилни» червей (Coccus IIleus,

Coccus polonicus), етбълг. ч р « « . Освен тоиа kuii има н названия
ьсътвар, сърнен, сешжде от съществени демеделскн работи, както н
<х>р£щяк k :it o най-горещ месец (свързано и с празниците горещници),
Септември руен (етбълг. |***"*) — от есенното почерж-ни-
пане на природата Октомври — етбълг. *иеточ*л* — се среща на за-
паднобълг иреките говори. Често е и стопанското му название кратун
месец, т. е. вннарскн месец. I юемврн — освен с рядкото название
листопадсс озаначава с имена на църковни празници, асгбълг.' е
напълно изчезнало. Декември рядко носн старннното изначенне с т у ­
деният месец (етбьлг. ct»va<hi). Най-често той е известен с имената на
празниците през него.
Ьенчкл народни имена на месеците, наследени от старобългщкко

371. Пране и Оеленг на п латн а край М арица * ер. Пазарджик, 19Ю

 112 Е Т Н О Г Р А Ф И » ПА Б Ъ Л Г А Р И »

372. Рабуш за лкеяане хляб на кредит о т хлебаря (Голямо Бельо»,

Пазарджишко, 1927)

и по-старо славянско време нлн създадени гю-късно, се употребяват

повече домашно успородно с въведените офипиално още през ранното
средновековие римско-гръцкн названия: януари, февруари и т, ». От
прабълтарските календарни разпределения и означения на месеците не
са останали никакви следи.
Годината у българите е разделена главно на четири сезона: зима,
пролет, лято, есен (сгбълг. дай», п^лтть, л^т*. ким,). В някои краи­
ща обаче, като Родопско и Тракия, вместо есен се казва подзима.

284. Освен практическото календарно ръководене от църковните праз­

нини сред по-грамотни среди през последните векове са съществували
н рабушни календари с начало най-често от I септември. С нарезн по
тях са отбелязани всички делнични и празнични дни (обр. 370).
Неграмотните през миналите векове, а н след Освобождението са
белязали на рабош, наричан още чету.ш (обр. 372). Това са гладко из­
дялани пръчки, на които се нарязват единични, двойни, кръстосани
резки и дупчици, на които се придават съответни стойности. Стойността
на знаците е локално определена: наир. 1= 1, /=5, Х ^ Ю . У=100,
№' 1000. Когато чертата е само от едната страна врязана, означава
половин; на някои места */4 бележат с дупчица. Означеннята са: резка
влячка, кръстиш, утка, дупчица и др. Общото изчисление става чрез
събирането наум на последователно изританите знаци.
При четулите има възможност и за контрол, като една ивица от
иарязансто се отцепва н се дава на другото за интерес у ваио лице. От­
цепената ивица се казва шрн& (т. е. кученце), а другата част — майка
(обр. 372), При уреждане на сметката „майката“ и „щенето“ се съединя­
ват за уверение. С четули в миналото са водени и данъчните сметки в
общината, както и вземането на кредит у разните търговци.
По начина на рабушнте сс отбелязва н собствеността на доби*
тъка.

Л И Т Е Р А Т У Р А

О п. Аргаро». Кш пгдаррабош . ПСн. 1-1У. 1896, с. 779— 785,

П . Д гтев, Календар-рвбош. Б Н I ) , 1947, км. I, С. 10— 13
П, Заимов, Българските народни нч<*на на мсссците. 11ИБЕ 111, 1954, с. 101—
 Д У X О Н Н Л К У Л Т У Р А 413

Й, Захариев, Калсмдар-раЛош. М И Е М V I I I — IX , 19М, е. 242 248.

Д . Марино«, Ивтгрниа рлбуш-калсндар И Е М I, 1407, с. I I — 14.
Н . Начов, Нещо за пашите рзбушн п цифри. С б Н У \'1Г, |»92, с, 495—505.

X X V I. А С Т Р О Н О М И Я И С В Е ТОУСТРОЙСТ во

285. В традиционните понятия на народа преобладава библейското

схващане за сьпиюренистч на света, затова за всяка отделна част на ми­
розданието обяснението е ..бог го така направи“ . Почти постоянно е
библейското схващане, че има небе, което е от твърда материя и над кое­
то обитават господ, светии, ангели, мъртвите праведни души. То е мно­
го високо и прилича на връшннк, който похлупва земята, като сс опира
на нея нейде накрай света.
Според апокрмфиото предание звездите и слънцето са направени
от кални топки, с които си играл Исус Христос. Звездите по брой са
равин на броя на хората по земята, като с раждането на всеки човек се
явява нова звезда, а с умирането на човека изгасна и звездата му. Съ­
ществуват концепции за изгряваме н залязване на звездите, както г
при слънцето и месена. Сравнително често е схващането, че по-големите
и енлно светещи звезди принадлежат на големци, богаташи или правед­
ници, което е отражение на робската или феодална идеология.
Най-вече пастирите различават значителен брой звезди и съзвез­
дия, измежду конто особено нопулярио е Колата (Голям ата мечка),
в която се сочат колелата, воловете и вълк. който напада воловете.
Съзвездието Квбчка (Плеядите) се състои от шест, седем или осем пи­
лета н кокошка. Мнението, че тя се явява на небето от Тодороадеи до
Гергьовден; нарича се още Кокошка, Стожери и Иласци. Съзвездието
Орион се означава с Ра.ю, Ралица. То е съставено според народа от
седем звезди, като се вижда и остенът н орачът между тях, а някои
„виждат" и вълци. От отделните звезди широко познати са: Лъжикер-
ванкета {според различни идентифицирания Юпитер, Сирнус или
др.), която изгрява рано сутрин и е свързана с легенда за заблудили се
по нея керванджии, вследствие на което пострадали. Зорниа и Нечер-
ница (Еснера) са смятани като две различни звезди и наричани С тш ч
и Мимо, свързани с легенда за кръвосмешение между не познаващи се
брат и сестра. Има и друга легенда със сюжета на Амур и Нсихеи.
Кумова слами е Млечният път. Във връзка с нея има легенда за крадене
на кумова слама, което грешно деяние се отпечатало на небето. Всички
тия и много други именувани у народа звезди служат за определяне на
времето през нощта.
Кометите от рода на Ха лее вата се нар нчат опишшпи жездй. За
народа обаче съществува само една опашата звезда и той вижда в ней­
ната поява предвещаят- на големи бедствия и войни.

\ 285. Луната, наричана месечина, м£сец, а в Северозападна Българин

и аьщ, според най-честото определение «върви по небето“, „но пътя на
 414 К Т Н О Г Р Л Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

слънцето“ . Някога тя била ниско до земята, но една жена я замърсяла

(или оскърбила) и тя се ядосала, та сс издигнала високо. Според вяр­
ването тя някога светела по-силно от слънцето, но Слънчова майка от
завист я зацалала. Твърде много са вярванията за петната по нея: ос­
вен представата за зацапани от лоши хора части повечето виждат в тях
образите на девойки, момък с палешннк, цигании с огледало, обесен
циганин, Кани. дявал, човеци, отнесени там по силата на някакво на­
казание. Фазите на луната, наричани мени (ед. ч. мени) са според наро­
да три: новина (илн пълнеж), пълнолуние - пълшг месечина и разсип
(или усип). Обясненията за тях са различни н най-често фантастични:
слънцето я застига всеки 28 дена и я изяжда. Фазите според народа
имат важно влияние върху природата. Съобразио с топа много стопан­
ски работи се вършат на пълнеж, а не на усип, илн обратно, за да имат
добър край. И някои болести се лекуват с оглед на фазите. Смята се, че
те влияят върху образуването на пала у зародиша при бременност,
върху времето н пр. На тия схващания се дл>лжат много обичаи н глав-
но гадания за времето. Затъмнението на луната най-често е обяснявано
с това, че магееннцн жени я снемат и я нздояват, тъй като я превръщат
на крава.

V 287. Покрай многобройннте представи за същността на слънцето

най-широко разпространено е вярването, че то е живо същество, най-
иече човек (момък), има »енчкн човешки нужди, жени се, състезава се
по хубост или бързоходство с хората. Едни от най-хубавите народни
балади са свързани с тия сюжети. С многото си очи то гледа навсякъде,
вижда всичко н помага на хората. Според друго схващане то е г едно
око, защото змия му нзлнла някога второто. Съществуват вярвания,
че то има майка, брат и сестри — различни звезди. Големината му е
истинска, което личи от вярването, че вечерята му е от няколко крави
и няколко пещи хляб. Нощем то си почива в дворец на края на земята,
в морето. Тй1М се изкъпна и охлажда, затова сутрин не с много топло,
докато се изсуши от къпането. Извънредно много са представите за
начина на пътуването му от изток до запад.

288, Най-разпространени за създаването на земята са библейско*

апокрифните легенди, в конто взема участие н дяволът: веществото й е
взето от дъното или от пяната на морето. Най-широко разпространена
е представата, според която земята е „плоска като тепеня“ и има два
края - при изгрева и залеза на слъннето, Тя плува в безкрайно море
•т е стегната от змия като с обръч, за да ие се пукне. Големината й или
I необхватна за човека, илн може да се извърви пешком за определен
б| ой години (129, 100, 80 и т. и.). Не са малко и схващанията, че зе­
мята о подпряна на един стълб илн че се поддържа от живо същество:
гал, бик, бивал, ламя, господ н др. И когато това същество помръдне,
етап жмепцгеение, За земетреснето има и обяснения, които почиват
на п| ед тави за вътрешни сили в земята — сгън, топла (юда, газове и
ЛУХОВНЛ КУЛТУРА 415

др„ нлн на апокрнфно-етнчни причини. Образуването на земни"!-

гънки (планини н долини) също има свои обяснения, като напр, съби
рането на земята под по-тесния врътни к на небето, удрянето и с пръти,
долято е била меля, и др.

Л И Т Е Р А Т У Р А

П. Кошче», Нлродна астрономия и метеорология. С б Н У X X X . 19(4, с. 85 сл.

X X V I). М Е Т Е О Р О Л О Г И Я И ПРИРОДА

.89. Представите за същината на облаците съдържат формално близ­

ки до действителността елементи: че са от нйра, от мъгла, сгг дим. от
дъжд. Вярването е зарегистрирано и българската книжнина през
X III в., което подкрепя едно предположение за още по-стара тради­
ция. Приема се н тона, че облаците са от парата, излизаща от устата на
хала, на ламя. В други внролния дъждът се държи заключен в облаци­
те от св. Илия, конто се разхожда ло тях с колесница, която гърми, ко­
гато той препуска.
Небеснат а дъга се нарича пояс, шпица, тканйца, бджилък,
«ино-жйто, дъга. Същннага й 1?с е шината на народа Краищата нспо-
! ед схгащамиита са винаги е долове, в реки, вън нода, затова се явява,
след каш дъждът спре. С дъгата е свързано вярването за променяне !*>-
ла на човека, ако тоА успее да м ине под нея или се напие с вода от
мястото, гдето тя „ние". А по преобладаващите в нея цветове се съди и
гадае за плодородието на посевите. Па това основание е н названието
„вии о-жито“ .
Сравнително рационални са представите за мъглата, росата и
сламата. Смята се, че произлизат от парите, излизащи от земята, ма­
кар че и в случая са налице и схващания, че росата н сланата „падат*
от небето. За градушката представите от митологичен характер са по­
вече, по-разнообразни: най-често тя се смята вън властта на хали или
на някои: светии (Няртоломей, Герман. Марко-градобня), конто уж »
приготвят. Съществуват вярвания, че я правят и умрелите удашпшн.
самоубийци яли незаконородени деца. Приготвената градушка е скла­
дирана в далечни долове, езера н др, и оттам сс издига на облаци, во­
дени от хали. лами и орли.
^ Във връзка с представата за св. Илия и колесницата му нз обла­
ците се обясняват и гръмотевиците и ежткпеиципи.-, които произхож­
дат от искрите, нзлюаТцн под колелата й. А препускането на тази колес­
ница е обикнове но свързано с битка между св. Илия и халата. Стрелите,
пускани от св. Илия, са ясните стреловнднн светкавици.

1*Ю. В я т ъ р ъ т според старн представи се произвеждал от духаното

1(;| халите. Според други представи той съществувал затворен нейде зид
416 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА » Ъ Л Г Л Р И Я

моретата или в някоя дълбока пропаст и бил под наблюдението на св.

Дух. За пазач имал сляп старсц. Според това. колко време оставала
отворена дупката на пропастта, толкова и вятърът духал. Съществуват
много названия на ветровете: всеки район има свон означения, произ­
лизащи предимно от посоката на духането. Някои от назпанията са по-
общи, като включват по-постояннн белези на ветровете; южен вятър
(юг, бял вятър , ю жняк) нлн лбдос сс нарича топлият вятър, идващ от­
към юг. Крйвец, севернАк, мъглАр, поряз е студеният, който докарва
често мъглите.
Сравнително най-реалин и най-рационално установени са опитите
за предсказване на времето, прн които е използува!I богатият опит
във връзка със съответните климатични условия и с наблюденията вър­
ху поведението на животни (домашни, диви, птици, влечуги, насекоми
и др,), Движението на облаците, техните форми, появата на мъгли, енл-
иото приггичане на слънцето, появата на ореол около луната, прозрач­
ността иа въздуха, мараня, видимост на звездите, зачервяване на хо­
ризонта при изгрев и залез, пеенето на петлите н на другите птици,
безпокойство на животните, хапливост на мухите и пр. и пр. са показа­
ния за промяна на времето. Всичко това значително се използува от
народа в стопанската практика и в бита.

291. Познанията на народа по отношение на растите.шия свят са

ограничени почти само до растенннта в най-близката околност. По за­
това те често са твърде много подробни, като се състоят в основпа де*
терминаиия на разновидностите, отличавани но размери, листа, цвето­
ве, корени, кора, ннкнене, узряване, плодове, химически състав и др.
Въз основа на това са целесъобразните приложения на разните дървета
в домашната техника н на треви и др. в медицината. Така напр. в ня­
кои места са известия следните разновидности на дъба (фиегеиз, етбълг.
л ян ): цер (Сегти*, етбълг. ц«р), горун, граница, б.гагун (нлн сладун),
храстица (етбълг. х«/«тг), Размножаването на дъбовите вндоье става
най-лесно чрез плода им жълъд (нлн жир). Дъбовите гори се означават
като дъбрави (ед. ч. дъбрава, етбълг. л *^ *ч). Букът (Раеи5. етбълг.
г.»\>»ш) е познат в два вида: бяла бука и черна бука. Габърът (Сагр1пи$)
има три разновидности — бял габър, черен габър, пикливбц. Ясенът
(Ргахтия) се нарича още осен н оксен. Борът (Рюиз, етбълг. «/*) е из­
вестен като черен бор п бял бор. Яворовите дървета са няколко вида:
явор (Лсег р£си<1ор1а(апи*), клен (Асег сагпре51ге), шестйл (Асег р!а1а-
по1(1е5), жешель (или мекйш — Асег (а(апсит), В старобългарския реч­
ник е отбелязан само един от тях — кмш. Така е н с повечето видове
дървета. Познанията в това отношение са твърде солидни. Всеки селя­
нин може с положителност да определи дадено дървесно растение само
по едни лист, по малко клонче, по цвят нлн по част от дървесината,
ако то се среща в околностите на селището.
По-малко са познанията относно разновидностите на тревистите
растения, означавани само с билки, бурени, цветя. В тази област отдел-
Д У Х О Ь Н Л К У Л Т У Р А 417

иите растения в представите на народа съществуват повече като само*

стоятелни, невлнзащи в родове, Много са и случаите, при които расте­
нията се означават с родовите им имена, като но се прави разлика меж­
ду отделните видове. Обикновено са получавали ичена ония растения,
които са принасяли известна полза или вреда на човека или са обръ­
щали вниманието му със своята чудна форма, големина, хубост, мирис
и пр. Често някои видове са оставали неименувани, а за друти има куп
нмена', различни за всяка местност. Затова и номенклатурата на расте*
ннята е непостоянна и различна в различните покрайнини. Не са ряд­
кост случаите един вид на дадено растение да носи по 10—30 различни
названия, напр, Helianthus tiibernsus е зимни ябълка; каракушки, чал-
гйм, ярълмъс, кочан. ряпа. ърдйква, гулйя, земна ябълка; Narcissus
poeticus — шишарка, бургйа. миргиши.té, щъркоцагт, duaéÔoû, яарамка•
dé, puaé, бяло лал£. лапшнче, минзухар, канунка, гергьйаче, а за дъбовите
видове има до 70 названия.
Относно многобройността на познатите от народа растения, главно
тревисти, говори обстоятелството, че от известните около 3000 вида ра­
стения в България към 80% са български; останалите са от чужд произ­
ход, на първо място турски, а след туй гръики, италиански и др. Го­
ляма част от растенията са влезли и в обичаите, и в народните песни и
предания. Много от българските ботанически названия съществуват
още в старобългарския и среднобългарскня речник, гдето са отразени
преди всичко назрания на дървета и по-малко на треви — и», ***,
iftiimiii, tnuiMMk, ким, (лика, шдимъ, (itvsfHtu), т^кмп, чам{1, както И
почти всички зърнени храни и много други. Редица названия като
общославянски също имат стар произход, а друга част български нанме*
новання са създадени по-късно: горОцеНп, кочо биле, старо биле, гер-
гмвче, великденче и много други. Произхождащите от гръики език са
заемани и през различни исторически епохи (от V II до X IX в.), тъй като
някои от тях са засвидетелстували н в старобългарския език; —
чубрица от rp. Wfiîpoç. теменуга — гр. стбълг. кипа­
рис -- гр, *titetptoaoç, стбълг, ю-па/ж *-, кестен — гр. “азтв^у. стбълг. *«т.
цвекло — гр. ®eiy<Aov, стъбдг. «***», «««**; ориз — гр,
стбълг. •/****■ Чуждите названия се отнасят повече за южни растения.
Произхождащите от запад заемни са още по-незначителни. Етнмоло-
гнческн проучвания установяват дакийскм езикови субстрати в някои
единични названия на растения (съсънка, лопен, къпина). Познанията
на народа в ботаниката обаче не проникват дълбоко във физиологията
на растенията, за което са необходими и по-специални научни наблюде­
ния. В това отношение те се ограничават до разбирането, че влагата и
торът хранят растенията, че без такива много от тях загиват. 11а това
се дължат и всички грижи около наторяването и напояването при
земеделието.
Относно размножаването почти единствено е понятието за цъфтеж.
Растенията, които не цъфтят и не връзват плодове, се смятат за ялови.
За някои от тях се приема, че цъфтят и прецъфтяват по чудноват начин

Ï7
418 ЕТНОГРАФИИ НА БЪЛГАРИН

през нощта срещу Еньовден (24 юни). Такава е напр. папратта (Pteri-
dium aquilinum). По-нататък традинионната пародия ботаника навлиза
в областта на митовете, като обяснява произхода на някои растсния
или някон техни особености със свръхестествени, божествени или дру­
ги подобни причини. Късното узряване (при ранно цъфтене) на дренкк-
те се смята за резултат на божие надхитрява не с дявала, „безплодието“
на бръшляна се отдава на клетва от се. Богородица, както и треперене­
то на листата на оенката (трепетликата).
Наличието на българска ботаническа терминология в старобългар­
ската книжнина и етнологическите легенди от християнско-апокрнфио
естество говорят за значителните познания на старите българи за ра*
сплелиня свят. а големият запас err аннмнетични схващания по отио-
щение на растенията — н за много по-отдавнашна духовна култура (пре­
ди V II в ).
Във всеки случай доброто познаване на растенията и техните ка­
чества е дало възможност на народа да ги употребява широко в своята
медишша като лечебни средства, както и в багрилното си изкуство.

292. Известна представа за познанията на българския народ относно

животинския свят дава напр. речникът за рибите (даден тук в главата
за рибаюва). В сравнснне с ботаническите познания при фауната е на­
лице по-слаба видова детерминаиия: в повечето случаи животните се оз­
начават родово. Така напр. всички видове патици (Anas) дори явно от
различни породи са патки или юрдечки, или бйби, или ш йтки; всички
видове охлюви (Helix) са охлюви (п,п)жсци) с изключение само на го­
лия охлюв, който е означаван с лигавец, гол охлюв н др. Има и изключе­
ни». Напр. като гълъби (Columba) се определят всички видове, но съ­
щевременно и строго се различават и обикновен пят гълъб, и гривекът
(Columba palumbus), н галдупинът (Columba oenas), и гугутката
(Turtiir risorius), и г^рлевицета (Streptopelia turtur) и др. В някои краи­
ща дори до последните десетилетия се наблюдаваше крайна липса на
детерминаини у народните маси (не и у ловните) по отношение на пти­
ците. Така напр. в Добруджа у гребениите всяка дива гггнчка е врабче
(patiné) — и врабчето, и косът, и кълвачът, и синигерът, и чучулигата,
и rip,, а на други места общото понятие пиле (птиче, фтйче) служи за
всички разновидности.
Освен на домашните твърде добре се познават животът и характе­
рът на ония животни, конто са обект на ловуване — вълк, лисица, меч­
ка, заек н т. н. Това е плод на по-критични наблюдения и опит. То е
отра?ено и в многото басни, пословици н поговорки („инат като магаре“ ,
„хитра лисица“ и пр.), които, колкото н да са международно достояние,
е българския бит са намерили потвърждение и са натурализирани. В
характеристиките често се гзпада в анекдотичност и сс напуска реал­
ността, за да се идеализира а един или друг смисъл животното. I {опозна­
вайки изтънко анатомията на някои видове животни, народът създзва
понятия от чисто легендарно естество: видрата (Muslela putra), хваната в
Я УX О I UI А К У Л Т У Р А 419

клопка или ранена смъртно, си изяждала тестнк>лите; змията показ*

сала краката си само ако я сложат в огън; кокошката уринирала през
устата; прилепът бил птнна н се раждал от яйпе. Не е известно напр.
в пародията зоология и това. че никои риби раждат малките си (дел­
финът в Черно море). Също не са познати ембриологичните фази на
пеперудата, мухите и др. В това отношение дори и пчеларството не е
повлияло за разширяване на понятията. Зоологията на българския
народ съдържа обилио творчество около произхода на животните. На
това се дитжат н множество легенди, повечето от които са възникнали
иа библейско-апокрифиа основа. Така напр. се смята, че вследствие на
разни клетви човеци са се превърнали в жнвотнн; напр, лястовицата
(Hirundo tirbica) е произлязла от млада невеста, къртицата (Talpa
енгораеа) от алчни зд земя братя; жълтокрилото врабче iCarduelis
carduelis) от далеко оженена девойка; кук\мивката (Athene nocturna)
от прегрешил ангел; кукувицата (Cuculus canorus) и бухалът (Strix
buto) от девойка и момък — брат и сестра; щъркелът (Ciconia) от пре­
грешил пред fora човек; невестулката iMustcta nivalis) от недобросъ­
вестна снаха; костенурката (Testudo) от засрамена снаха: пъдпъдъкът
(Cot urn is vulgaris) or млада жътварка; мечката (Ursus) от горделива
девойка. Смята се, че има животни, произлезли от проклети от бога
неодушевени предмети: змията (Serpens) от овчарски кавал; кучето
(Canis) от ръкавицата на Сога-овчар или от червей, и т. и., а други от
благословени от Cora предмети: пчелата (Apis melifera) от потта на
Исус. Етиологнческнте концепции са разнообразни; за едно животно
може ла има по няколко, основани на асоциации с различия особености
на животното клн на народна етнмологня.

Л И Т Е Р А Т У Р А

И. Ахпшро*. Материали з« български ботанически речник. <.ифия. 1939,

Х р Никиp t леки, Какво знае нашият народ ja i ъбите за ядене. Б И 1, 1941. k ii.l,
с. 11 — 13.
Ц. Гинчев, За писмата lia кост irre. Труд I, 1887, с. 813— 814-
I I Д у й *« и Ив. Кристинов, Естествовнаняето в средновековна България.София,
I9Ö4.
A T. II.ut tv. Растителното царство n »apoawata поезия, обичаите, обредите н по«<--
раята иа българите, С б Н У V I I , 1892. с. 311-412: IX . 1894. с. 409—442. — Расте-
ii*u ia от българско фолклорно гледише. С л Б А Н X X , 1925, С. 93 180.
Я Ковачев. Народна астрономия я метеорология. С бН У X X X , 1914, с, 92
II Камреп, Ьъл арскн народни названия на растенията. С б Б А Н XX, 1925, с, 'Ю гл,
Ц С талински, Към терминологията иа българската фауна вън В и д и н с к о , Цари-
брод* »,, к д р С б Н У X . 1894, с 216-217.
А П. Стоилов, Славянски вярвания за небесната дъга. i l l I EM IV . 1924. с. 37 -
41.
Ив С трански, Диви и културни растения в България. София. 194V3.
А Тоикв, Кгм терминологията на българската флора ПСл. X X X V , 1890, с, G3I —
lil.9 Км» 1«р» 1ииилогнпта на българската фауна. ПСп, X X X t X , 1890, с. 389
404.
4 20 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Ь Ъ Л Г Л Р И Я

XXVIII. М А Г И Я И КУЛТ

293. Един от наЙ-първнчните начини на отношението на човека към

външния свят е основан на схващането, че всички неща и него си влияят
едно на друго, стига да се поставят нарочно при известни условия.
Това взаимодействие ставало дори и при мислено съпоставяне на не­
щата. То можело да бъде цялостно или частично, само с някои от осо­
беностите им. Схващането за това универсално взаимодействие е ра-
цнонално за първобитния човек, защото се основава на напълно реални
поводи и наблюдения: сложеното в огън дърво изгаря, изчезва, а ка­
мъкът и желязото се нажежават; опарвансто от огън причинява болка;
силннят огън стопява и рудата; водата измива натрупани нечистотии
по предметите; някои предмети биват отнасяни от течащата вода; срещу
течението трудно се гази. по-лесно е по течението; попаднал в окото
прах затруднява гледането; разрязана глава лук причинява люти на
на очите, а затруднява и гледането; неочакван шум (или гърмеж) из­
плашва; попаднала в тялото стрела убива или ранява; пръснати по
земята плодове поникват н дават плод и мн. др.
Лишен от по-дълбок аналитичен опит, но надарен със способно­
стта да обобщава, първобитният човек изгражда върху тази основа своя
мироглед по линията иа аналогията и определя своето отношение към
външния свят, когато стане нужда да му повлияе, за да го пролени в
свои изгода.
Схващането, че нещата в природата си взанмодействуват и при мис­
леното им съпоставяне, от днешно гледище е нерационално и нелогично
н се означава като мигинно, Това схващане обаче поради бавното на­
трупване на аналитичен опит през миналите общественонкономнчески
епохи продължава при известни условия и през най-ново време, макар
и да се среща само в остатъци и в преживелици.

294. Този първобитен метод на отношение към нещата е бил съществен

и у бьлгарите н ние го наблюдаваме почти всестранно в традиционния
бит. Твърде чести са ония постъпки, при конто агентът, т. е. действу-
ващият предмет е реален (с реални качества): той действително гори,
порязва, отвлича. Но неговото действие е отправено към нереален обект.
Напр. с дрънкане на връшннци напролет гонят гущерите, змиите и вся­
ко „зло“ от дворовете; със стрелянето разлъждат „халата“, конто води
градушката; с изправяне брадвата нагоре с резеца „пресичат“ градуш­
ката; с духане и плюване „прогонват дявола" при кръщаване; с пре­
хвърляне на въглен през рамото „нзгоряват“ лошотията или смъртта
след завръщане от погребение; с измиване на ръцете се измива умирач-
ката след погребението; с гвоздей върху мястото, гдето е лежал умре­
лият се закопава умирачката; с изливане на вода след тръгващия на
път (след младоженци) се улсснява пътят му; кукерите сеят жито на
площада, за да се предизвика плодородие по всички ниви; с викове и
ръичеие по камари със слама нз кошари н пр. прогонват въображаем
Д >’ X О В И А К У Л Т У Р А 421

змей: кукерът докосва бездетна жена с дървен фалус, за да започне да

ражда, и мн др.
Тези действия са междинният етап, т. нар. субмагичен, между ра-
иноналното действие и същинската магични практика. А същинската
магичност е изградена изцяло върху нереалностн: пренасят се субек­
тивно определени особености на даден предмет, на известни състояния
или действия върху друг само доближен, прекрачен, заобиколен или
провлечен предмет. Примери: младоженците прекрачват червен пояс,
за да се очистят от зло, което може да е под тях м да избяга от чер­
вения цпят; сеячът прекарва колата със семето през огън или пепел от
огнището, за да се очисти житото от главня; с прекрачен от млечна кра­
ва хляб магееннцата пренася млечността й върху друга крава и др., де­
войките, ко1гго искат да се омъжат през годината, се потъркват покрай
младоженни или минават между тях и мн. др. Още по-нерационални
(думата „рационални** е употребена относително) са практиките, когато
обектът, върху който трябва да се упражни действието, се намира мно­
го далеч или неопределено къде. Не по-малко плод на въображението е
н заместване на далечния обект с част от него или с предмет, който е
бил в досег с него, или най-сетне с негово изображение — фигурка, мо­
дел и др.
Упражняваното действие върху дадени обекти при първобитното
схващане за нещата става с най-различни намерения — да им се помог­
не да се подобрят, да им се причини вреда, да се отпъдят, да се уни­
щожат или да се променят, да се извикат дадени предмети на свят, т. е.
да се създадат, В зависимост от намеренията магичните действия се
категоризират иа вредителски, отгонитедски, оградни, привличащи,
оплодителни, възродителни, начинателни и т. н. Оставяме настрана
приетите в книжнината термини като симпатетичнн, креациннн, инцеп-
цийнн и др.. говорещи за много още по-спеинфнчнн намерения на из­
вършващия ги човек.
Магията се състои а почти едновременно извършване на действие и
изказване на намерение, на пожелание, наставления и пр. Цялата сло­
весна страна с известна у нас като боене, байлка, басенка, обайване.
Извършването иа магиите обикновено става при особени условия;
при кякон изпълнителят трябва да е гол или разголен, действието тряб­
ва да става иа гладно сърце, при строго мълчание, скрито от хорски
погледи, при особено облекло, в уречено време и при други условности.
По отношение на текста на баенето се пази строга тайна. Вярва се, че
веднъж научени от друг, словата губят своята сила. Така се обяснява
н шъпненето им. Те се предават само на близък човек {на дъщеря, на
внучка), и то при заклеваме, че ще ги пази в тайна.
Предметите, които пренасят или осъществяват намеренията, имат
реални качества — оттонващн (апотропеЙни), раняващи, убождащи, го­
рящи, смърдещи, лютиви и всевъзможни други.
Всички усовностн представляват един вид опитният материал на
първобитния човек. Убедеността в силата на магията е еднаква и у ав­
422 Е Т 110 I Р Л * Н Я Н А ВЪЛГ АРИЯ

торите. н у пациентите. Т»да личи особено при лекуванията, гдето ма­

гията е в най-пълно приложение. и при оплакванията на някои, че
huai3u.hi магия (че им е изпратена, подх&ър.м‘на, напрал'на) или че ги е
налегнала. Убеждението личи н п начините на унищожаване на ма­
гията. Това става, като заинтересуваните се стремят да отгатнат техно­
логичната нм страна, та да произвеждат тъкмо обрагна процедура:
ра:*ръжане (при магии със завързване), итклтчаш е катинар (прн магия
със заключване) и т. н.
Подобни на магиите са чисто словесните пожелания, които според,
смисъла си са благословии, поздравения, благопожемшия, клетви,
з.юречия, псувни. В такива случаи се вярва, че образпата реч нрави
нзлишнз всяка друга акция.
Специфика на българския народен бнт и култура по отношение на
магията е трудно да се установи. В това отношение първобитните хора
си приличат много по всички кътове на земята, така както си приличат
депата, когато с всичката сериозност придават на играчките си едни
или други качества и възможности. Спецификата е възможни само по
отношение на единични магични форми, но и тук прн неснстемно съб­
раните до днес матерна,ти работата се затруднява.

295. У българите магията е засвндетелствувана още в първите векове

на идването им на Балканите. Служела нм е прн влизане в сражение,
прн примамване на чуждото плодородие и лр. Нж »«ми ичл « д т №
1 **Л Ь< ТС * H lJk l.N l, Т « у ,М 1 Ш у ь (ЛАС<НН1Л Н П Л * .\ « П , (ЛА11МИ1Л I) КЛИ КА КА Т А

нищ (К^ЬНА т*о^агъ тлмктсл . . . Борбата срещу магесницн от страна на

църквата е отбелязана в много слова, сшшднци, стенописни изображе­
ния из черквите. Но през исичкото време тя се изпълнява дори и в
черквата. Тя се допуска в църковните обреди, често прикрита с молитви
към Господ, Исус Христос, св. Богородица и пр, Духовенството в
много случаи не е било в състояние да различава християнския
култ от нехристкямеката магия. Критерият му се е изчерпвал само с
това, дали има черковни имена в текста. Такава магия е напр. плюе-
нето, духането, заповядването към духа на невернето. към дявола,
изгонван от новороденото, когато се кръщава. Такива са и молитвите
против разни болести и нещастия, които съществуват из тревниците и
молитвениците. В кон повече, в кон по-малко е налице материал от би­
тови, неевангелскн въззрення.

296. Докато прн магията се проявява властно отношение на човека

към света, противопоставяне и противодействие на силите в него, при
култа има подчинение към известни явления или същества в приро­
дата, Това подчинение намира израз в строене на храмове, угаждане,
принасяно на жертви, отправяне на молитви, възхвали, песни, въздър­
жане в негова чест от извести и. нормални за живота действия — постене,
устройване на празници и др. под. Култът по своята същина е израз
 I У X О Я И А К V .1 Г > I- А

на религия. Доколкото човек спазва но-строгм правила. доколкото той

пренебрегва себе си 1а съществото на култовите форми, дотолкова е по*
религиозен.
След покръстването сн през IX в. българите изповядват офнпнално
християнската религия по източноправославния об|Х‘д, Цирско феодал-
ната класа полагала всички грижи зз въвеждането и утвърждаването й
сред народните маси. Това е било съпроводено и с много насилия Р я з­
ката класова откъснатост на клира от трудещите се е допринесла още и
началото за еретнчески отклонения. По-късио се създават адамнтството
и антифеодалното богомилско движение, което добива широко раз­
пространение. Църковни събори вземат строги мерки против тяч. В
царски СИИОДИИИ и а анокрифната книжнина личат косвено стремежите
у еретиците към демократизъм и повече реализъм в култа и в управата
на църквата. Беседата на презвитер Козма против богомилите разкрива
косвено учението иа богомилите и състоянието на нещата в църквата
през X в. Не може да не сс приеме, че вероятно поради това още отрано
в култа па българската църква се допуска или се налага известил тър­
пимост на почтарн религиозни форми и на самобитни прояви. Това г
намерило отражение » пелия бит - в празнините, в семейните обичаи,
вярванията и пр.
Християнската релнгнозност на българския народ е била значи­
телно силна през миналите векове. За това може да се съди по много­
бройните манастири и параклиси из землищата на селищата. Има се­
лища с десетки такива домове с култов характер, които се чествуват
на съответните нм календарни празници, като на някои са ставали н съ­
бори. Вярата в християнския бог се утвърдила нашироко. Почитането
на иконите на бог-отец, св. Троица. Исус Христос, се. Богородица и
много светци също се разпространило. Вън всеки дом се поставял скро­
мен иконостас, които се смятал за свято място, грижливо се подреждал
н почиствал. Иконите в него се накнчвалн със сребърни вотивн. на тих
се принасяли и даровете, наречени за светците. Вярвало се в чудотвор-
ността на иконите, изобразяващи бога и светиите На тях пряко се мо­
лели при нужда н ги целували.
Пренасянето на курбани от животни или от хлябове, овощни и
пшеница е бнло твърде разпространено сред народа. Постояпна е кръп­
ката жертва на св. Архангел (иа Архангелов ден) и на св. Богородица
(на празника Успение Богородично). Спазването на строг пост пред
Рождество Христово. Възкресение Христово, Пстровден, Успение Бо­
городично, всички среди н петъци и някои отделни дни през годината е
заемало до двеста дни годишно. След Освобождението тази строгост
отслабва за интелигентските среди, заради което биват таксувани дъл­
го време от народа като „неверници". Прекръстването преди всяка ра­
бота, преди и след ядене и във всскн случай на напрежение също е
била характерна и постоиниа проява.
Въпреки това успоредно с християнския култ се изпълняват дей­
ствия, същността на конто няма нищо о5щз с кгго. Тия обреди ости че-
424 Е Т Н О Г Р А Ф И И НА Б Ъ Л Г А Р И Я

«то пъти заемат голяма част от обичаите. На първо място с култът към
умрелите. Задушниците, устройванн няколко пъти през годината, са
дни на хранене, поене н жертвоприношение на душите. На св. Дух
(Петдесети ина) към душите се отправя в черква голяма почит, като се
коленичи върху зелени орехови листа и се пази гробно мълчание. Съ­
ществува и вярване, че ако умрелите не бъдат задоволени, те си отмъ­
щават, тревожат, безпокоят живите.

297. Вндно място в югозападните български краища заема култът към

домашния демон покровител, който изобщо в страната се изразява само
в принлсяие курбан на огнището при настаняване в кова къща. На по­
чит са н покровителите на заровени съкровища. Изобщо в страната е
съществувал I, култ към някои болести (шарка, чума), като за тях се
месят сладки пити н се разнасят по село, слагат им се трапези, назова­
ват се с ласкателни имена, за да бъдат омилостивявани и одоброволя-
ванн. Макар и частнчно, култови остатъци има и към някои самовнлн и
самодиви, когато болни нощуват по „росеновите поляни“ за изцеление.
Ог същия характер е и посрещането на „орисниците“ на третата вечер
след раждането.
У българите нма преживелици от култ към божество с неопределен
характер. Това са обичаите да се раздават първите плодове от посевите:
от първото овършано жнто се смила брашно и първият хляб (пита) се
раздава по съседи „за берекет“ . Първото грозде се отнася в черква,
„за да се разнесе", а тогава ще се яде у дома. В някои случаи тозн оби­
чан е свързан с определен светец, Първото мляко и първо заклано (пър-
вородено или кое да е) агне се принася „курбан*1на св. Георги и след туй
пече е разрешено** да се яде редовно мляко и агнешко месо. Така е к с
принасяно на първото пиле от кокошките като курбан на Петровден,
след което могат да се колят пилета за постоянна консумация.
Отклонение от християнския к у л т ч българите има н в почитането
н а стари вековни дървета, израснали по оброчища„ по синори“ ил сеаекм
уулнща. пред ТТШ1|иг ТГ кладш*«- Съществуват оброчища, прл конто
няма следа от стара черквниа, но са обрасли с по няколко вековни
дървета. В същност те представят оброчището. При всяко тържество на
тия оброчища при корените на дърветата се слагат части от курбана, на
места пробиват в тях дупки със свредел н слагат там ястия или светена
вода — „хранят ги“. Изобщо тия дървета се смятат за свещени и никой
не гн сече. Вярва се, че който посегне на тях, пострадва. Ако неизвестен
злосторник извърши покушение на такова дърво, в Западна България
устройват общинска „проклетия“.
Макар и да имат съвсем различен подход към външния свят. ма­
гията и култът в много случаи ие могат да се разграничат, тъй като
заповедта и молбата в отделни конкретни случаи значително ос добли­
жават помежду си. Така се обяснява и смесването на молитви с маги­
чески елементи в черковната практика.
Л У Х О Н Н Л К У Л Т У Р А 42Ü

Л И Т Е Р А Т У Р А

Д , Анге.юл, Богомилстаото в БългаДОя. София, 1909.

Х р . Вакарглеки, Рмигнизността иа i-.арода нв, Дух. култура, км. 78. 1937. с. W2-
696.
Д . К , Зеленин, Табу m o i у народо* Восточиой Пирони н СеаерноА А )н н . Сб. Мум>я
амтропилогни м етнографии V I I I , ,'кпннгр>д. с. 88 сл.
/>'. Иримо«, Бугркто. София, 1970.
А . М . С*лищ &. Семейната служба (курбан) в България н Македония и сръбскягл
„слава" М П р. V . 1929, кн. 2. с. 33 77,
А . П . Стои лой, Матнн Jâ любов и вреда. ПГ.п. L V — L V I , 1М*8, с. 157 t82.
С А . Токарев, Сущиость н происхождсиие магии Труди Института етнографии
L I , Москпа, 1959, С. 7—75.

X X I X . Т Е О Л О Г И я. М И Т О Л О Г и я.
ДЕМОНОЛОГИЯ

298, Понятието за бог у българите е равиозначно на Господ и е на­

пълно под влиянието па Библията {Стар и Нов завет). Предстапата за
него е оформена от иконографията: стар човек с голяма бяла брада,
облечен в ненародно облекло, без шапка. Наричат го и дядо Господ,
Смята се, че той е всемогъщ и всезнаещ, направил е света, грмжн се
за всяка гадинка на земята п е крайно спранедлнв, дори и когато на­
режда някому нещастие. Той се намира на небето в рая. оттам „всичко
вижда'', „нищо от него не се укрива“ . И въздава всекиму според заслу­
гите, като може да забави, но не забравя. Някога той ходел по земята
и на място виждал всичко. Никой не го познавал, защото се предста­
вял като обикновен старец, често изпитващ хората с искане на мило­
стиня или на друти услуги. Според апокрнфни легенди с него в някои
случаи е съперничел дяволът.
Почги напълно отсъствува представата за евангелската трончност
на бога. За народа света Троица е единично име като св. Влека. св. Ана
и пр. Молитвите към иея са с обръщение „миличка света Троице“ .
Представата за св. Дух излиза от нконографския образ на гълъб, но
не се свързва с едннността на Господ, а Исус Христос в значителна сте­
пен съществува независимо, като най-голям светец нлн 1по-рядко; се
идентифицира с .дядо Господ“.
Вярата, упованнето и над еж д а се отправят нан-силно към бога:
молиТЬпте са преди всичко към него. кироаните, наречени за еднн или
Яругн светни, винаги „сг! |ф№ТИ бт ТосподЗ1. Итлйянннт«4 олаГбгло-
кин във всекидневния речник са в негово име: „Бог дати е на помощ“ ,
„Да чува Господ“ , „Да не дава Господ“ , Л ази боже“ ; дори самозакле-
нанията стават в негово име: „Бога ми“ („Богме!“ в епическите песни),
..Господ да ме убие“, „Бог да го порази!“ и след това се допълва и името
на светеца, ако е необходимо. Народното сбогуване е пожелание за чо-
пока да бъде винаги под грижите на бога: сбогом. Нзй-елемеитарни въз-
 I: Т I I О Г Р А * Н я п А Б Ъ Л Г А Р И Я

клииания на учудване или отчаяние у жените са „Боже?“, „Божичко!“ ,

„Господи!“ . „Господи мили“ н др. под.
В бог и Г(>01(^хд:съдърждгц1рал(^1Я н на стари митологични пдед-,
стави, н на разни класови (робовладелски) отнош ения: Г»\' произлиза
от- староЛълг . стпг о^шосллвккск.» .»ума, си;.р.*ана "с'индоеврапойска
със значение „който дава богатства", „който храни", и от нндоеиропен­
ения корен ЬЬац — господао (подобно н Господ).
Ангелите (от гр, £уу*Х«) са прислужници на „дядо Господ". И и
тях представите са в съгласие с Библията, обекти визи рани и църковната
живопис: хубави млади момци с дълги коси, облечени с бели. позла­
тени ризи. На раменете си имат по две или четири крила Те са без­
бройни. Покровители са на хората н всеки чопек си има своя ингел-
палитп Когато някой сгреши. смятат, че а н л чьт му е сли1>, не уоже
да го предпази от дяволското изкушение. Ангелите еа в постоянни бор*
ба с дяволите. Възгледът за тях може да се приеме като проява на из-
ключнтелння к у л т към бос£ Те са негови подчинени, свита, ант>раж, “
какъвто подобава само на едни нърховен бог според понятията на едно
рязко поляризиращо класово общество. Отделен особен култ към анге­
лите няма. Съществуват само няколко по-високостоящн ангели, озна­
чавани от Библията като архангели и с определени нмена. Архангел
Михаил и архангел ПшпнлТа възприети ог българския народ като един
<Т5етшГ— Архангел. Те са близки помощници на бога и се почитат осо-
*бено много Св. Архангел спорел паролннте вярвания е натоварен да
отнема душите на хората.

299. Састцищ еа ор|анцчегка еставка н.1 чшггинмския Ш т. Това

са обикновено боюуго^нипн. щ т ч о н т и Хрчгтпяптп учен не. апостол^
н.з \pntTttL и-щ пп-гт.чрч ЛлЛтрйгкн ирорпин — Ср .Марко, сн Лука.
св. Иван, гч, Нпгпрптццд св. Георги, св. Димитър, св. щццца, са. Ш Г
гьр. сд. _Сга|мщ, св, Т одор н мн. др. Народният каден чар е пчен
гиехьр- Съществуват н по-късни богоугодници с чисто национален про­
изход като св. Иван Рилски, св. Георги Нови Софийски, св. Никола
Софийски и др.
■Култът към светиите е изразен в страхопочитание, съпроводено със
съответни _^амо ьъм тях молитви, жертвоприношения. предназначен» *
само за тях в определени дни. Техните дни в календара са празници
коитб се Чествуват преди всичко чрез неработене, ходене на черква,
палене на свещи пред иконите нм, коленопреклоненне (мотания) и
молитви, съответни на определените им власт и сила. Един светци са
покровители на живята стока (св. Георги, св. Влас, св. Модест, св,
Тодор), други на земеделието (св. Георги, св. Трифон), трети пазят ог
определени болести (св. Харалампи от чумата, св. Богородица от ро­
дилни болки), четвърти властвуват над морето (св. Никола), пети над
природните стихни (св. Илия, св. Герман, св. Вартоломей), шести са
пазители от злосторници и са техни наказатели (св. .Мина), седми при­
бират душите на хората (са. Архангел). Св. Богородица заема второ
 Д У X О Н hl А к У ,1 Т »' Р Л

място по важност след бога, а останалите с трудно да се степенуват.

В бита на българите е установено н УТмейно-родово предпочитание на
ft нкои свотсп, приет v. семеен покповитсл; в лс<Гя му се заколва курЯПЯ
н в негова чест сс устройва често обществена трапеза. "
Култът към отлели и светли приема и н и к н и слу<ППГи шнщцюк об-
mecfiien характер с наличността на чцдстирство. Почитат се масово от
народа техни чудотворни извори, техни ч\дптвор1мГ~дърветй (ДТДОЛнн
или растящи на оброчища) или чудотворни икони н селските черкви.
Вярата в светците е била много силна. Обикновено нещо е било
болни да се отдават напълно под покровителството на отделен светец
или родители да обещават недъгави дена на даден светец. Ако случайно
болният или недъгавият получавал подобрение, отдавало се на светеца
и това ставало основа за родово зачитане на този светен. Една от тези
форми на обацавинг и пасвпцмане е и кръщаването иа децата с името
иа един или друг светец,
.Многообразието на култа към отделните светци обикновено излиза
из рамките H J ц ц р и о в п о п ; д п в м и ш о {МуЧан съдържа преживелици
от предхристиянски култове нли мирогледи, коию нямат нищо общо с
християнското учение- В основата напр. на култа към св. Влас се пра-
глеждат отношения към праславянския бог Велес-Волос, в образа иа
св. Георги проличава култът към Тракийския конник или към източния
Митра, херои змеебореи. и др. Всички случаи, при конто на светиите е
приписана специфична власт над природата, са обикновено дохри­
стиянски адаптации.
300. В народния пантсон днес няма по-определсни следи от прасла-
вянските божества. Понятията за тях са напълно разрушени и изгубени.
Само незначителни следи могат да се посочат напр. относно Перун, бо­
га на гръмотевиците, в названието на цветето перуника <Irls germanica),
на планината Пирин (народно Псрин планини). През християнско
време това езическо божество е напълно заместено от св. Илия. Извест­
на преживелица от праславянско време е разнасянето на кравай за
здраве на добитъка — говеда и овце, което напомня култа към бог Ве-
лес. За това говори н свързаността му с християнския св. Власий
(iytof llAaoto;) — по пътя на кародната етимология: Вол^с — В ю с —
Власиос — Власий.
301. 1 В българеката пародна традиция се запазени вярван и я за с в р ъ х ­
естествени г и н ж - т и я ki'M кпитп tiniipir u u a n n w UI> n w r i i m W n iTTtr ТППГГ
що художеовеио-съзерцагелно отношение. Тпвп са митични същ ества
без ку.нп, конто са свързани ЧШЧТТтлпцялотгпфиродата и са "по качало
индиферентни към човека. Когато все пак човек ги до&лПЖЛВЯ к"ьм
сн, те са представени или приятелски, или але настроени. В последния
с л у ч л И1 уСДнаквяваг с демоните и М£КУТ 1'.к,д сеое си съпротивата
на човека. Лю бопитството и страхът от тях н ата власт и сила не са
свързани с ни какви форми на к у л т (молитви, храмове и други форми ja
почит).
428 к Т Н О Г Р Д Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

Такива същества са иапр. самодивите и самовшите („само вила“

и „самодива" са в същност озна4Рния ма едно н също митнчно същест-
ро). Те сс представят най-често капо очарователни девойки с руен раз­
плетени коси, понякога и с крила. Силата им се крие в облеклото. Ако
км се отнеме, те остават подчиненн на човека. То се състои от риза,
рокли (нлн сукман), златотъкана забрадка, зелен пояс н забунче. Тези
дрехи имат особености ка птиче облекло, тъй като са украсени с пера.
С тях самовилата лети като птица. Според народните вярвания самовн-
лите обитават горите, дивите планински усои — най-често Пирин пла­
нина, Витоша, Рила, Стара планина. В някои случаи жилището им има
порти с коломи (стълбове) н с ключалки. Тези същества владеят кладен*
цнте, езерата и могат да спират (заключват) водите и да предизвикват
суша. П днес на много места има (иапр, самодивски кладенец), свързани
със съответни вярвания и предания. По-скрнтнте поляни са техните
игрища, гдето танцуват, лудуват, а и сс къпят в пазените от тях води.
Това става най-често през нещта (л глуха дбба). Стед петляно време се
скриват. Страстни любител ки са на музиката, обичат да слушат ме­
лодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си. за да им сви­
рят. Обиталищата си палят ревниво от хората: ако някой пристъпи в
тях, жестоко го наказват — той изчезва безследно или се връща неиз­
лечимо болен. Овчари, чиито стада са нагазили в техните владения,
са принудени да плащат тревника.
Вярва се. че самовнлгтс произвеждат и ветровете, подпомагани
от кр ъстат орел. Появата I м понякога бйлаЧЧЛфОВоденае вихрушка.
Някои самодиви яздели на митичен сур е.^н, оЙюздан със зйиТП въоръ­
жени били с лъкове и Iтрели Ое.юперки или черноп£рки.
Не всички самовили запазват девствеността си. Някои имат деца
н ги къпят в езарата, в речните вирове, а гърдите на някои самовили*
кърмачки са с исполинскн размери — преметнати са през раменете км.
Омъжени по принуда за обикновени хора (чрез открадване на дрехите
им), те раждат от тях и деца. Добри домакини обаче но ставаг и при
случаи избягват без детето, като изхвръкнат през комина. Носителки
иа стихийна любовна страст, те се влюбват в овчари, завладяват ги
изпяло и ги измъчват с любовта си до смърт. От любовната им напаст
овчарите се освобождават с магии.
.Между многобройните типизирани безкменки самовили се очерта­
ват и по-ниднввдуализиранн: Г&рга самодива — посестрима на Крали
Марко, Ш *а самодива — кърмачка на Секула детенце, Стана сомови-
М1 — посестрима на свирците, М й та самовила — посестрима иа дърва-
ри, Магда самовила — веща баячка, магееница, вещица, н др.
По начало самовклите са себични, чуждят се от хората, готови са
да ги наказват, вследствие на което стават и лютн борби между тях и
овчари, конто, ги убиват с тоягите си. При сторена добрина от страна
на човека те се побратнмяват с него и стават негови покровителки.
Те задойват младежи, които стават ог това славни юнаци (Крали Мар*
ио, Момчил юнак, Секула детенце н др.).
Д У Х О В Н Л К У Л Т У Р А 429

Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото. Оби­

чат много празниците, най-вече Великден. Ако някой не зачита тези
празници, те го наказват убиват го, ослепяват го,]
В старобългарската литература с отразено означението В
грамота на цар Константин Асен (1248- 1277 г.) се говори за местност
млиси **<ьда»; споменават се *или, uoaatu «* ш м а . Наред с други
митични същества се пише и през X V в. да mu««** и за симвлмвк (през
X V III в.), която плюла през нощта на 29 декември в кладенци — в деня
из избиване на младенците от Ирод (В . Цонев, Опне на ръкописите в
Пловдивската народна библиотека, 1920, с. 175).
Втората част на самовим вила — се среща в народния език и
и само като определителна съставка — вйла-самовйла, така както н дива•
самодива, конто форми не са отбелязани в старобългарската книж­
нина, Етнмологията на лй.ш е в смисъл на неограничена воля. на луду­
ване (гл. ви.гнея — луд> вам, от същия корен вия, вихър, виелица) и
обяснява произхода на този митичен образ, подсилен или оформен с
определителната съставка само (самовнлнеещо, самовластвуващо съ­
щество). При самодива е налице успоредно явление, при което дива
възхожда към нндоевропенски корен, от който са означения на висши
или низши митологични същества » отделни езици на тази езикова общ­
ност (санскр. deva-s — бог, лат. deiis бог, зендски daeva — божест­
во, демон, литов- diuvas бог. и пр.). Следна да се приеме смесване и с
преданията а <)иви хора нз българските гори. Една разновидност на са-
мовилите са юдите (/Ьди-самовйли, юди-самодй*и, вМи-ашо/Ъди), които
в българския фолклор са старн. грозни и са само злосторкнчки. Означе­
нието „ ю д а “ води към нидоевроп. корен със значение на свадливост, ВЪЗ-
буденост, съблазнявано, вихър. Групата на самопилнтс-самодивн е спе­
цифична южнославянска. Тяхното начало е на Балканския полуостров.
По названията и някои техни вариации говорят за съществувала н по-
раншна славянска подложка, напълно затрупана от местното твор­
чество.

:Ю2. Ламят а е женско същество с иконографски инд на грамадно вле­

чуго с остроноктести крака и кучешка глава с остри зъби. Устата н е
толкова широка, че може да глътне цял човек или добиче. Има големи
ципести крила. Тялото it е покрито с жълти люспи. Чести са образите
с три или с девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на наоолнн-
те песпп и приказки В същия дух като за самодивите се разказва и *а
ней: живее на дънотЪ на морето или в пусти гппи. спира водите на кла-
денцн и реки, с което принуждава хората да й жертвуват някого hbmj^k*
п_у I'll лл дя m » Ч Я 'В Г,'
Въпреки страхотността й някои юнаци излизат на борба с нея и я
побеждават, като отрязват главите й. Най-често такъв юнак е св. Геор­
ги, но така също и Крали Марко. Браико юнак. Храбро юнак и др. От
прорязапите шии на ламята често текат реки <хг плодородие и > полята
на земеделци и скотовъдци. Названието ламя идва от гръцката Xifiia
4 Ю t I II О I Р A * II * II A K 1. Л t A P I t H

древноелннско мнтично същество, неприязнено настроено към хората.

Общоегейският митичен пратип лнчи само в най-общата идея за българ­
ската ламя.
В ъ в фолклора и в обикновените разсъждс-ния на народа лам ята
понякога се смесва с халати, която най-често приема образа на гъста
мъгла над ПбЛ^то > 1 ЦлидщЮДНИП. С поред друга представа тя
е като черен облак, който излива ИЗ ОПЯШката си д ъж д, отвличащ
всичко на земята. |j хала е име, заето от TpLUKir гяпк ( И ф !
нгр. означава градуш ка).

303. Н патм » на ламите н халите са зяш ете, млади мъжки същества

ь човешки обрали, с опашка и с крила под н^Гшнината, долната част
йа тялото 1Гм е покрита с лъскави като злато люспи. 1е обитават не­
пристъпни гори н пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кла-
денец и др. са чести из България. Змеевете се влюбват в девойки и гн
огвличат в обиталищата сн. Те слизат н в селата и като момци танцуват
на селските хора до момнте. Любовта им често завършва с редовна
сватба, на които змеят пристига нз облаците с многобройни змеево н
зменцн в бляскави кочин н вдигат невестата, Змеевете со вклюбват и в
омъжели жени, които не отвличат. Децата от такава любов имат крилца
под мншнниите (сочат се дори случаи нз разни места па България).
Змеевете се хранят глаьно с мляко, с много бял хляб и пият гъсто вино.
В преданията и песните се разказва за болни змеево, лекувани в овчар*
ски мандри само с мляко. Змей е от едни корен със змия. Змеиците са
също както и змеевете с крила под мишниците и често се влюбват в
обикновени мъже, конто завършват със смърт от тази любов.
Общо змеевете н зменцнте са приятелски настроени към хората,
което лнчи и от вярването, че водят последователно борба с халите.
Съществуват вярвания, че с магии може да се превърне _4QiXKB:nicft.
i t - тгтя~Па?)ягва в някоя грамада, гдето ццйОщщенрт близките
сн с мляко. докато го грабнат другите змеево.
Вярвания за змеево са зарегистрирани п в българската книжнина
(X V X V I в.), гдето се представят като притежатели на металически
поля с металическа трева, която пасат металически ивие; на металиче­
ски токове (гумна) си вършеят н храната.
Култ към змеевете не съществу ва. Понякога дори змеевете търсят
помощта на хората.

.404- В българските народни въззрения няма русалки. Названието и

образите им. които се споменават от някои като божества на водите, са
книжовен продукт от X IX и X X в. Тази ненародна концепция се под­
крепя у някои етнограф»1 със съществуващите в някои краища на стра­
ната русалии. Но ибнчаят, който яма общо с гръко-римскнте древни
rnsalia — дни на розите, н който съдържа в себе си дори дноннсовски
елементи, трудно може ла се свърже по същество с русалките — бо­
жества на волите, в етнмологиита на чието име прозира славянската
т

ДУ XONII A К У Л Т У Р А 441

дума роса. Не може да се внрва и па срещаното по места име на извори

Р у самки кмденец, тъй като то може да има произхода сн тъкмо от оби­
чая, а не от представата за някакви божества на кладенците. Известна
реминисценция може да има в название като Русалски лъг и й обичая да
се нощува на Росенова полмма или при Русилски кладенци през Р\сал­
ената седмина за изцеление, а също така и във вярата, че билката
ptKCH (Diclamnus albu*) е самодивско цвете. Но и такъв един генезис е
твърде замъглен от смесване с Русалките, които през последните веко­
ве са били дълбоко залегнали ь бита н иа старите бьлгари. Това личи
и от термина в старобъчгарската книжнина Р««алм* (Петдесети ипа).

305. Втора rpvna митични същества имат ио-определено демонично

естееГВЛ. Idxntrro отношение към човека е враждебно. I е определят
сТлбаттг~т- wm—ата кчш П4Неств\ нането му. В нанТагтгпгфтгпттн*-
случан те съзнателно гб ЩПДЯТ. а в наи-тежкия жестоко довършват
живота му. Поради това. лазейки се от тях по пътя на активна борба,
човек лицемерно ги почита н пристъпи към тях с дарове за благоразпо­
ложение- Молитвата обаче е изключена и отношенията му към тях,
Дко има словссен израз, той представлява заклинание, съпроводено с
магични действия за отгонване.
Орисници ( ниречници) са трн женскн същества, които ходят ви­
наги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и опреде­
лят съдбата нм. Това става в третата нощ след раждането, когато ги
очакват с трапеза зад вратата. Определеното от тях се смята неогменимо
от никого. Тяхиото обиталище е на края на света, при слънцето Видът
на орисницата не е типизиран в народните представи. Според разкази
иа „очевндкн“ едната с млада, около 18-годншиа, другата на около 2">—
30 години, а третата — около 30 -35 -годишни. 11 трите са чернооки,
тънки и високи. Представят ги облечени в най-хубавата местна носия.
Означението наречници е чисто българско, съответно на заетото от гръц­
ки език орисници. Това съответствие се дължи на еднаквото значение
на българския и гръцкия глагол: наричам, пророкувам, определям,
постановявам. Неправилно някои слагат орисниците в групата на само-
вилнте, тъй като те бележат явно по-значигсмка митичност и имат на­
пълно други функции. По своето естество орисниците са типично наслед­
ство от матдиагхална култура.

306— Бслестипи' са се смятали демонични същества, които се изпра­

щали от бога, за да наказват хората заради греховете и.in ч.з ia събнпдт
човешки материал за чудни калета н манастири на бога. Общия г им
брей е неустановен — 7. 12. 77 и половина (половината болест се при­
бавяла към някоя от другите, та отежнявала положението) Обикновено
те са женскн същества, грозни, страшни, нечисти и дрипави. Сравни­
телно донякъде са индивидуализирани следните болести:
1!ущ пу 1 (карън) е стара, грозна жена, с дълги нссресанн коси. дъл­
ги кбстелнВп ръце с дълги нокти, облечена с черна и дрипава дреха.
 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Някъде я нари чут оная със сукмбна. Обикновено чумата има и дете в
пелени, което h o c h с ъ с себе си и обича да го повива във вълка. Тя носи
търтер (списък) на лицата, които трябва да yiiäpu. Удря жертвите си
със стрели („Чума ла те застреля"). Според друга представа отсича гла­
вите с коса. Стигайки до селата, тя обикновено спира на края, сяда до
кладенец, чешма, гдето идват хората за вода, и разпнтм за къщите,
конто са в списъка , Според вярването тя идва не за отделни хора, а
когато нмл много грешници ла избиване. Някога била толкова *.трапша,
чо хората само като я виждали, умирали от страх, дори сам Господ
се уплашил от нея. Затова я троснал, та вратът if се схванал, Вследствие
на тпвл тя могла да вижда само напред, не можела да извръща главата
си наляво и надясно.
Въпреки грозотата си чумата обичала чистотата, била милостива
към старците и вдовиците и не гн убивала. Тя се поддавала и на молби,
и на благоразполагане. Наричат я с роднински означения — лглл,
стринка, почистват дворове и жилища, а вечерно време слагат пред
къщи корито с топла вода, хума или сапун, зо да окъпела детето си,
както и трапеза със сладки пити и други ястня и пития. Вярва се, че
обект на стрелите и са предимно грешните, нечестните, експлоататор-
скнте домове, В набелязаните домове мори и пачата. Вой се само от
псета съботиннн, които я виждат и гонят, н от чумотрън <Xanthinm
spinosum). На чумата приличат холерата, моринтя it ре<1ушката,
Koino са no-немилостиви от неи.
Шарката или сшшнищтш (Morbillus, Varicella) е представена от
три сеТТрггЯтти, които единствено между болестите не са грозни, Пай-
«ъзрастнати сестра се нарича едрйца, средната — брусница, а най*
малката — ейтнщ а. Те са обикипвено весели, добро разположени. На­
падат децата, които прекарват лскп болестта. Много се сърдит, когато
видят да ври вода нлк да се кол it животно — прасе, кокошка, гъска
и др, и да се попарват със врила вода. Ако „ударят" някое дето: когато
са разсърдени, то боледува по-тежко. Най-старата сестра. е<)рица
е най-невесела и от нея по-тежко прекарват, а когато е разсърдена, оста­
ви н грозни следи по лицето и други части на тялото.
Навитс са три жени, които причиняват па родилките несвясг или
смърт,'Според вярванията двете от тях са армеккн, а едната българка.
Живеят далеко през море. Те стннмат сянката нз лехусата j j тя умира.
В Изтична Бинарни навнте се наричат ер.т;нки. Наличността на тия
демонични същества, явио сближавани със самовнлите н самодивите, е
отразена и в средновековната българска апокрнфна книжнина («я*.* *»■
хаикх! ма K<fjmvA*rt KiAiv), Названието им е в тясна връзка със старо-
бълг. им ! мъртвец.
(’ наименованието наш, по-често н&вщи, у българите съществуват
и Други демонични същества: това са душите на умрелите покръстени
деца. Смита се, че те са превърнати на нощни птици, хвърчат тю дървета
и къщи н пищят, напада! човеци и животни и изпиват кръвта им,
l/c/w*1*towjj_t£rysipel&s) е представена като дебела жена. много
духо ии а кул тур а 433

гроша и черпена. Тя устрелва човека и мястото почервенява н отича.

Отокът бързо се разраства и стига до сърнето, та човек умира. Яма и
сестра — бяла червбнка.
Безсъницата е стара жена с дълги и нздаденн навън зъби, Гла­
вата и е като на йик, а очите биволски. Жнвее в горите и отива при хо*
рата. когато я повикат с магии.
Руса (детска болест, която покрива тялото с рани и кели) е слаба
жейска фигура. Обича да подслушва по вратите, затова н казват руей
вместо истинското н име смърдлал за да ле « обидят и разсърдят.
Освен шарките има н други болести по няколко сестри, които хо*
дят винаги заедно. Такива са тр&ските (тресаяицити) — седем сестри.
Когато някоя от тях заседне нс&деГ вика и останалите да й помагат.
Склдпци и бабици се наричат група жени, измъчващи депата бозай­
ничета. Нещо повече от симнтомнте на страданията не се споменава за
индивидуалния лик на чгницати сътурницита, лйсата, мйравипи.
Малко са болестите, олицетворявани в мъжки образи. Такива са
напр. балесчйцата н устрелът (усое). Болеечацата е страшен мъж с
едно око и с една ноздра. Влезе лн в селото, мори наред. Може обаче
да бъде измамен или омнлостивен. Устрем ът е ЛОШОТИЯ, която мушка
човека като с нож. По-различни са болестите за животните; те са по­
вечето мъжки същества — В лае, М ротиняк и пр.
Някои от болестите идват сами. но повечето се н повикват (напра-
щ ет) и отгонват с магии. При някои, ката шарката, чумага, безсънн*
пата. бочеечниата н др_, е достатъчни само да се спомене името мм. за
да се разсърдят (или да дойдат). Затова е обичан да се означават по мн*
лов иден. приятелски начин— здрсюичкета (вместо болеггчица), бл&га-
мЬкни |нч. чума, шарка), баба ишрки (вч, само шарка), л£.гя (чума).
горена майна <им. безсъница). Дори всички умалителни названия ма бо*
лестн — червенна, шарки, болесчйца, бабица и др. са установени на съ­
щото начало.
Някои от болестите се поддават на 1»милостиви нане Ч [ч - з нагостя-
вапС С |[рясна |1[Ш'тшчоНа ткнача. намазана с мед. Тона ястие им се ела*
гп зпд вратата нлн пред къщи всяка нощ, докато в семейството има болен.
Медена нита се разнася за болестите н на празници, като на св. Хара-
ламннй за чумата и др. Има болести, конто по същия благовиден начин
биват нчпряшяип ^ лруги счла — ---------------------

31)7. Демонично същество. за което се смятало, че обитава в къщата

или в ннкой полски им(гг, 1-е нарича стянин. намгГтнйк. Представата
за него 0 нсопрТЗД.ТеПЗ.- 11аЬ*често той е виждан като змни нлн смок
главио по синорите на ниви, ливади, лозя и пр. Тази змия обикновено
не се убива. Къщният стопанин се япяая и лъв вид на човек, но в много
критични моменти. Той обикновено е невидим, само тропането му по
тавана се чува. Живее под огнището и йод прага, Тоаа същество е покро­
вител не само на жилищните сгради, но изобщо"»а ОЛагоденсгинето на
. т и Л гт н п т п ---------- "—

!»
4. И |: Г II O I •>A « И tt НА К Ъ .1 Г А Р И И

(>THOllieHHt то КЪМ ( t t tU lL iU L A ' I ПНДГН ;ЦШй1СЛСКД f]Liai нразполщкг^

но. сДоверие". Редиъж в годината му (»-«тройна ) ггшение (аптйнпеа
гозоа), като м\ заколват курбан - кокошка или овен. Кръвта от курба­
на се слага в наречно за тога изровена дупка в огнището. Приготвят сс
н пита, и банжга, конто се преломиват обредно на трапезата над гла-
ната на най-стария дсмакнн. От всяко ястие се отдели и за <питано
и му сс качва на тавана. I ярна се. че йена храненият по този начин
стопам става зъл и може да причини големи нещастни на дома: уми­
ране на членове от семсйстюто, на добитък. Рярна се, че той е духът ня
никой прадядо с,т този дом Ягно е маннетнчиото естество на този демон,
култът към ьогото сс изразява в страхопсчитанне, п ежегодно нахран-
нане с жертвопрннеикнне и в искания, отправяни към него при този
сл\чай, които имат характер поесчс на заклинания, отколкото на молит­
ва: „Радвай се, стопане. гесели се. кукьоГ, «Къде ходиш, да ходиш, тука
да доходни1, роса да изтърсиш. . . жито да донасяш. . . грозде да до­
насяш"1 н пр. Егяреапсто и обичаят еа разпространени най-вече из пн*
рннско-родоиската н тракийската част на България. И някои от тия
краища се гярра а сбщоеелски <топан, който сс явява и най-различни
нрсЕъллтщения като стрела, кросно и др.
В други Съдгарекн кj aima вярването е iю-гядко срещано, като
покровителят се нарича таласъм п е с почти неизразяваи к>.тг. освен
към таласъма иа зарогсии в земята съкров! ща от страна на иманирнте.
II юга с1щсстго, представител на умрял прародител, е с неопределен
облик. Н влнчтто на тоса вярване се доказва н с вярването, че и об-
щестесни сгредн (v c c T o if. чешки, крепости и пр.) могат да бъдат запа*
«НИ ст cp>Ttatie, аю в тях се геелн такъв дух покровител. А тора се
постига, като сс взнда човек или сянка на човек в основите им. Тала­
съми иа такива постройки са виждани според преданията в най-различ-
нн образи. За участта на така жертвуваните ирн градеж хора, особено
жени, с създадена богата народна проза и поезии у българите
Вярванията за стопани н таласъма са възникнали на по-широка
наинонална и племенна нечва. Българският термин с трънки произход
(T^tcfii) е заместил автоматически по-стара славянска или най-малко
старобългарска дума т о м » . A f ''о *с '
На много места в България съществува вярване™ в дсиоинчно съ-
щество карсксножул [карскОнджор, каротянно), което ло 1тр й; ги не
it различава от таласъма, В тозн случай е възприет термин от п р ­
екия езнк в смисъл на страшилище korkunc. Таласъмът н каракон-
джулът обаче са значително отдалечени or пнрииско-родоиския стопан
но отношение на култа към него, какъвто към тях не съществува

KfW, (Трета група митични същества са зле настроените към човека

демони, срещу конто се взема само отрицателно отношение: използу­
ват се апотропен, заклниання и се нзвъшппау по-сложни магин Л.чТТцл.
п |тиине. 11а гп.рво място в тази~ п л нае A w .iam (<it гр. Bijvo/sj). кой -
гГГттгГТибраз н характеристика е напълно библеТГско наследство, обога­
ЛУХОКНЛ КУЛТУРА

тено по пътя па апокрмфните и етическите легенди, Изобразяван е с

човешко-животинска глава с рога. космато тяло с опашка, дългонок-
тестн ръце и крака, зъбатост; въоръжен е с желязна вила или друго
оръдие, за да прави пакост на хората. Така е изобразяван ло стените
на черквите е илюстрации на грехопадение, на пъклото н на второто
пришествие. За по-пълната му характеристика говорят многобройните
пословици у народа: кДа го вземе куцият*, „Крив дявол". „На дяволи
куршум в ушите“ и т. н.

309. Вампир (вапер, лгпйр, плътеник, тенец, дрйкус) се смята унлът-

неиЗтЗГдуща на умрял човек, прескочен от нещо или умрял ~Ргтд вв
или от преостаря лпгг Външният внд на вампира е неопределен: той е
„като сянка на човек или на някакво животно— котка, куче, кокош­
ка1'. Излиза обикновено нощем, ходи по тавани, по полипи, премята
паници, измъчва близките си. язди конете и другия добитък. За всичко
това съществуват многобройни разкази н анекдоти у изрода, почтн
винаги свързани с конкретни познати покойници. В характеристиката
па вампира влиза и това, че той се бои от вода, от тръни (от шипка),
от светлина, от огън. Той е н наивен, лесно може да бъде измамен, бои
се от вълци, Плаши се ст животински череп и от желязо; гръмотевица
лесно го убива. Понякога вампирът може да бъде хванат от особени люде,
наричани «импирджйи, Ожинджйи, които имат способността да го виж­
дат. Те го хващат, варят го в казан или го убиват и от него остава
само пихтия — съсирена кръв.
Гробът на вампнрясал мъртвец се познавал, ако е хлътнал и ако
има дупка. Когато смятат, че някой се е вампирясал, за да спрат зло­
деянията му, разравят гроба и пробиват тялото (корема или главата)
с нагорещен кат, Смята се, че по тозн начин вампирът се унищожава.
Пеунищоженият вампир върлува до 40 дена след смъртта, докато ду­
шата е още на земята.
По-особен образ притежава едно от преображенията на вампира
плътеникът. Такъв става вампирът, ако по някаква причина надмине
шестмесечно съществуване. Тогава той се окостенява н става отново
човек. Смята се, че все пак костите му са меки като хрущял. Той няма
н нокти. Такъв плътеннк продължава да живее, само че в други се­
лища. Там се жени и може да нча дена, конто после стават вампир-
Ожии, т. е. виждат вампирите и могат да ги убиват. Плътениците могат
да се преправят на куче, на вълк и на други зверове. Като такива на­
падат собствените си жени, хапят ги и ги измъчват посред ден.
Иампирът е също маннетичен демон, познат в старобългарско време
и в славянската древност.
Ьярва се, че някои стари жени, като умират, ставзт в&церици
и хвърчат нощем като големи пеперуди из къщите.

310, На най-ниското стъпало на народната демпнология и митология

стоят бродници/ги' (вещиците, биснйрките, мошениците). Смятало се.
436 ЬТНОГРЛФИЯ II А Б Ъ Л Г А Р И Я

ч с т о в а с а о п р е л е л е н н ж е н и о т с е л о т о , к п ц т п ц а р а ч » |«/«цуцз н е с д у х о в е
се п р е в р ъ щ а л и ма н о л уд ем о н н чн н с ъ щ е с т в а и сс за н и м а в а л и предимно
с ъ с я л о в р г д т г а т г й г к я . С н е я т е о т м ъ щ а в а л и ria н е п р и я т н и т я м л и ц а , с ъ з ­
д авал и свад и м е ж д у с ъ п р у з и без п р и ч и н а , сам о за да п о д че р та ят с в о я т а
д ем о н и чп о ст и л и п ъ к с к о р н е тн а ц ел: д а п р и в л е к а т плодородие и ли б л а ­
г о с ъ с т о я н и е п р и се б е СИ. Т е з и м а г е г н щ р! у ж м о г л и то р и снем ат м р-
с е ч и в а т а о т н е б е т о , з а д а Т а з г о н а р я т с н е я , д а н а у ч а в а т о т ней м н о г о
п е ш а fr a iiir r m т я в н Ж д а л а в с и ч к о о т в и с о к о ) н д о р и д а я п р е в р ъ щ а т ! «
кр а н а , т а д а я н зд ояват.
В е щ и ц и т е са пр еслед вани от ц ъ р к о в н и те проповед ниц и. В п р о­
п о ве д и и ч е с к а т а ( д а м а с к и н с к а ) л и т е р а т у р а о т X V I I I в . т е с а н а р и ч а н и
сам овйли, сам одиви, к о е т о е ч и с т о а г и т а ц и о н е н п о х в а т (самммам иан
ШНАукН ПАН СЪДНИЦИ , . , MtClfMHH ИЛ*А1Г»КА*Н№<ЦН . . . f>* Ulrtl • X U A H y’ .VI'V*.
П А К * И»;AMIi Ю1Л*ЛЬ I»» UH«H СОЛНИЦИ Н (АШСИЛН И Uk' IlHIUlH , , , ида.
л»м«кл(нници . . . — и ж , Б о ж а н А н геж де, Б ъл гар скат i народни балад а.
И Н Е М X I I , 1936, с . 18 19), В я р в а н е т о в ъ в в е щ и ц и и м а г е е ш ш н щ о
да е твър д е ста р о у б ъ л г а р и т е , ко ето м е ж д у д р уго то л и ч и н от леген д ата
за си н а н а ц ар С и м е о н , н а р и ч а н Б о я н М а г е с н н к а .
В м и т и ч н и я с в я т на б ъ л га р и т е има ощ е м ного с ъ щ е с т в а , ч и и то н а ­
з в а н и я н е с а с ъ ч е т а н и с щ о-годе х а р а к т е р н и п р о я в и . Т е п л а ш а т х о р а т а
и и м д а в а т о с н о в а н и е да с н о б я с н я в а т , е д н и и л и д р у г и н е ш а с т и я с т е х н и
д е й с т в и я . Т а к и в а с а р а з н и т е ви х р и , ви х р уш ки , с т и х и и , т р и а , с р е щ а т а
с к о и т о ч е с т о д о н а с я ур ад й сван е (а п о п л е к с и и , п а р а л и з и и д р ,).

Л И Т Е Р А Т У Р А

/> Ангелов, Българската наподна балади (Балади за самоиили-самодмви). И Н Е М

X I I , 1936, с. 1-31.
Х р Вакарелски, За самовилитс-орвснвии. И Н Е М Х И . 1936, с. 32 сд.
П . С. Держаеим, Перун в сдавянском фольклорс. Sb ornlk p ric i J S jc id u slovanskÿch
Itlologu v Ргаге. kii I I , 1932, c. 45— 4B.
Af. Дринов, Медии (бакърно) гумно, меден ток в словенските н гръчкн умотворе­
ния Съчинения I I , София, 1911. е. 502—S29,
Я . Иванов, Культ Порума у южнмх славни, Hjbpcthh Отделения русского язмка и
елоьесмости Ахад. Науж. V I I I , СПб., 1904, с, 140— 174,
А П Стоилов, Лимити и змеевсте а нередната поезия. С п Б А Н X X I I , 1921, с.
159 174.
В. Schm idt, D aj Volktlvben der Ncugriecticn I, Leipzig, 1871,

X X X . М ЕДИ ЦИ Н А И Х И Г И Е Н А

311. Д о к ъ м к р а я на вто р о то д е се ти л е ти е н а X X в . н а р о д ъ т р а зчи та

ни- п р и з а б о л я в а н е н а й - в е ч е н а с к о я т а т р а д н ц н о н н а м е д и ц и н а . Д о го-
лчмл с т е п е н т о в а се д ъ л ж и н а и з в ъ н р е д н о н а з а д н и ч а в а т а д ъ р ж а в а н а лет-
т- к о в н и те госп од ари н а Б ъ л г а р и я . Д о к л а д и т е о т с а н и т а р н и т е с л у ж б и
след Осв о б о ж д е и н е т о и зтъ к в а т д о кум ен тал н о то ва. Д о л е к а р и болница
през п ъ р в и т е д ве- тр и д есети лети я народът е п р и б ягва л са м о в кр айн и
Д У Х О В И А К У Л Т У Р А 437

случаи, след като е изпитвал неблагоприятните резултати от домашно

лекуване и народни лекари. С течение ма времето с помощта на законо­
дателни мерки традицията се изоставя повсеместно н бързо, за да се
стигне до почти пълното й незачитане, като^в много случаи бива н иро­
нични означавана с бйбини деветйни.
Въз основа на външни наблюдения и на индивидуални опити у на­
рода може да се приеме, че списъкът на болестите дори при непълни
проучвания надминава числото 150. Този значителен брой се дължи от­
части и на обстоятелството, че народът нарича болести и отделните им
симптоми: огън (температура), кашлица, повръщане, главоболие, бо­
деж и др. По срещу това в много случаи под едно наименование се под­
веждат много болести, които имат едни и съши симптоми (коремобол.
задух и пр.).
Затова и диагностиката у народа е лесна работа: всеки симптом
говори за себе си. А когато има повече симптоми, болестите са повече
и при всяка се действува с отделно лекарство. Поради това не е чудна
и представата за 77 и половината митични образи на болестите.
За начина на лекуване у българския народ имат голямо значение
и понятията за произхода на болестите. А тъй като се смята, че голяма
част пт тях се дължат на непосредственото действие от страна на дс-
моиизунани същества, срещу тях се действува и по съответния магичен
начнн. Приема се, че обикновено болестите, причинявани ог демонични
същества, се прихващат чрез погазване, т. е, когато човек стъпи на ме­
ста. обитавани от зли духове (самодиви и пр.). Такива места са разните
игрища, хорища на тия същества, разни помийници (места , гдето са
перат дрехи или мият съдове). Така си обяснява народът появата на
всички обриви, нервни заболявания, особено на пирексните, включи­
телно и на шарките. Други болести се дължат на лбиш вода (злЛ вода),
събрана по някакъв начин в тялото. На това се отдават почти всички
разстройства на храносмилателните органи, разннте едеми, ас пити и
пр. Т р е т а причина е настинката — енлното простудяване на тялото.
Тя твърде често сс изтъква като начало на заболявания. С нея е свързан
и популярният анекдот за облечения с кожух и лятно време шоп, конто
се оправдавал с думите: „Никой не е умрял от жега, а всички умират
ст настинка.” На настинка се отдават почти всички пнрексии, бело­
дробни заболявания, ревматизъм и др. Дертовете са четвърта причина.
Д ер тът е буна в корема, която според представата на народа има
много (40) крака и глави. Но той може и да изпадне из човека и да се
разнесе. Нему се приписват разни болести, обикновено хронически,
белодробни, стомашни катари и др.. „кръв на сърцето“, както и почти
всички лоши усложнения от побои и други удари.

312. Профимктикитл е в тясна зависимост от представата за про­

изхода на болестите. Така за болести от нагазено се имат пред вид ка­
призите на съответните демони, зачитат им се празници, слагат им се
трапези, угажда им се с ястия, именуват се с нежни и приятелски
имена. За всяка такава болест се знае «т какво ястие или действие се
„сърди1* н с какво може да бъде умилостивена. От тия болести хората се
ограждат, като къщата се затваря рано вечер и не се пускат идващите
късно. В жилищните помещения се кадят тамян, разни билки нлн за­
пален рог и др. А при някои епидемии пялото село бнва ограждано със
зпораване. При болести, които са причинени от изстиване, се прибягва
до топло обличане, до сменяне на потни дрехи, избягване от студено
място, течение и пр,
В много случаи се спазва и известна диетика, която има форма на
зарича не, зарск — абсолютни или по-продължително въздържане от
някоя храна: кокоше месо, сирене, свинско месо, от пиене на вино н
др. Това става или по възприета за дадена болест традиция, или по лич-
ио установен опит, когато при яденето болките се увеличават. В някои
краища към края на X IX в. е съществувало н присаждането (vaccl-
natio) иа някои от шарките, като влемат мая от шаркав, .Много по-
често този метод на присаждане е съществувал във ветеринарната ме­
дицина, напр. при заболяване на овпете от шарка (сипаница). Тона
е ставало, като е прекарвана игла с копринен конец през кожата на
умряла от шарка овца, а след туй е прекарвана под кожата на опаш­
ката на здравите. Разбиранията относно тази практика не са известни.

313. Лекуването (терап ията) също зависи от етиологията на дадена

болест. При всички болести, чийто произход е от демонологнчно есте­
ство, най-обикновено лекуване става с баяне или изобщо с магия. Към
магичните похвати принадлежи и потриването с кост или пръст от
гроб, с мъртвешка ръка, с крак от къртица и др. под, От рода на магията
е и честото използуване на молитви от свещеници, дори и от ходжи. Те
са били изписвани на хартия н носени като амулети (хамайлйи, му­
ски). окачени на шията. Редом с тях (нлн при много болести без баниии)
се прибягва до „ло-ранионални" лекове н лекувания. Един от тезн на­
чини е пиенето на вода, измиването нлн изкъпването с вода о т лекови­
ти извори. Такива се сочат често по селата, като някои от тях се смятат
за свещени извори (аЛзма) н вярата в тяхната мощ е иа религиозна поч­
ва, а други не са «свещени“ и се славят само като лековити или самодив­
ски Аязмата са особено разпространени из Югонзточна България, а по
другите краища се срещат предимно в манастирите. За сметка на това
„лековитите" несвещени извори са по-чести в Северна и Североизточна
България. Още по-голяма вяра съществува в лечебната сила на бани­
те жежките води, горещите води, и то предимно в места, гдето има
такива. Но прибягването до лекуване в тях е със сравнително нешнрок
обсег. До неотдавна многобройни минерални води а страната оставаха
неизползувани за медицински цели, а служеха на близкото население
само за пране. Голямо приложение, особено при болести от „настинка“ ,
имат налаганията по гърдите, гърба, изобщо по болните места с лапи от
сииапово семе, запържен лук (AIlium сера), сернва вълна и други за-
гряиащн вещества. Налагания с прясно одрана кожа стават при синини
Л > X (I Н М Л К У Л Т > Р А 439

от набито. Като равностойни лечебни средства при същите болести се

прилагат н мазанията с дървено масло н череп пипер, с ракия н черен
пипер или със заешка, говежда, гъша и друга мас. Значително прило­
жение имат разтривки/п* , особено при настинките. Те се съчетават
почти винаги с мазанията. При много от коремните заболявания се смя­
та, че се развива п ъп ът, затова болният се подлага на згвивзне «3 пъп,
като лекуващият насуква пъпа с пръста см или с допрян до него няка­
къв предмет — камъче, чашка и др, За същата цел пристягат силно до
посиняваме една от ръиете. Поетоянно средство ирн някои болести е
пускането на кръв, което става с рогове, с порязване (е бръснач клн с
друго острие) или с пиявици (№пк1о тесЛс!па1Ь).
Сравнително повсеместно разпространено е лекуването с мехлеми,
отвари, налагания и др., приготвяни от различни растения, главмо тре­
висти, наричани болки Според представите на народа за всяка болест
има п билки, конто мотат да я лекуват. Н народната медицина по места
съществуват най-различни рецепти за приготвяне на лекарства от бил
км, препоръчвани от народните лечители. За някои от по-и »вестннге бо
лес ги те са десетки на брой, ио повечето от тях досега не са
иаучно проверени. Голяма част от лекарствата от билки се приемат вън
вид на чай — да се сварят и да се пият, или с храната, като се препоръч­
ва преди ядене („на гладно сърце*’) нли след ядене, сутрин, вечер. В тик
и други случаи народът определя дозировка в лъжици, паници, г.ттч и ,
хапки и др. Голямото значение на билките като лекарство е добре
осъзнато, затова обикновено всяко семейство се снабдява през лятото с
някои лечебни билки и гн пази изсушени.

314. Хирургическите лекувания се прилагат при някои кожни изра­

стъци, пршцеи, при навиквания н счупвания на крайници, както и мри
някои общи болезнени състояния. Кожните нарастъцн (брнШ ици)
се изрязват, а нри прнщенте се прибягва до изгаряне с нагорещена игла
или друго желязо, Навяхванията и счупваиията се поправят чрез на­
местване и слагане в шини дъсчици, длдбки, за да не се измества на
гласеното. Кдин от постоянните методи с хирургическо естество е кръ
иопускинсто, което се практикува твърди често н от пастирите (овчари,
говедари) при заболяване кръвясване на овце, гонеда. коне и пр. Най-
често у овчарите се среша и по-сложен инструментариум за хирурги­
ческо лекуване — длетца, шила, кнщери, пилички н др,, образуващи
комплект към огннвата им, с конто понякога тренанираг н черепните
кости на овцете, за да изваждат предполагаеми причинители на върто-
главство.
Народът има съзнание, че не всички лекарства еднакво действуаат:
едни „повече помагат“ , други „по-малко“ , а най-ефикасният лек е „за
пара, но който го знае". Този лек постоя иш се търси. Към юва води
и убеждението, че всяка болест е излечима, освен н а я р а с н и т е ум и р и чки ,
при конто няма време да се потърси помощ.
Голяма част от начините за лекуване и от лекарствата са били до­
440 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

стъпи и за псекнго и самопомощта е давана веднага. Дори и кръвопус­

кане се прави понякога с вкарваме в ноздрата на плод от лютиче (R a­
nunculus). Изобщо най-широко приложение като лекарства нмат бил­
ките.

315. Много от по-тежките болести са се лекували от и. нар. мкувачи,

ОилЛри, знаячи, epdnnee, конто а повечето случаи са били тесни специа­
листи за определена болест: за .шии пришка (Pustula maligna), за дерт
(Tumor abdominalis, Neoplasma), за неж ит (Gingivitis) и up. На осо­
бена почит са се радвали притчите (правйлццт?, церачите", чекръкчци-
т е ) — хирурзи на счупено и навяхнато. 11а такива в някои села са
давали безплатно имоти и са ги довеждали от далечни краища. От всич­
ки специалисти до последно време се ползуват с голямо доверие позна­
вачите на билките и правачите на счупено. През последните десетилетия
на X IX и първите на X X в. са били търсени като лекувачи и някои
ходжи, були и др.
Литература за българската народна медицина в миналото почти
не съществува. Единствено старобългарският речник сочи на лечение­
то и лечителите като битово явление с последователна традиция:
ккАнн, iffcniiTw, apika. Друго доказателство са преобладаващите чисто
български названия на многобройните лековити билки — етбълг, емлм*.

316. Представите за здравословност и профилактика сред българския

народ се изразяват в пазене от „настинка", а това се постига с топло об­
личане и обуване в студено време, със сухо жилище и облекло, изби­
ране на слънчево (лрнсойно) място за заселване, ориентиране на жи­
лището с лиие към юг, югозапад, но никога към север. Дълбоко вкоре­
нена е и представата за необходимостта от чистота. Понятието за чисто­
та като хигиенна мярка личи и от характеристиката на някои демоно-
логичин болести, които „обичат чисто, пометено" (чума, шарка и др,).
Личната хигиена в бита се изразява преди всичко в редовно изми­
ване на ръцете и лицето. „Немит човек“ значи нереден, мръсен; за та­
къв се говори с присмех, с презрение. „Миенето на очите“, т. е. на ли-
ипо, „наплискване на очите“ става всяка сутрин. Тогава се мият и ръ­
цете, Ръиете се мият и пред всяко хранене: „Грехота“ се смята да се яде
с иеумитн ръие — „Хлябът ще го чукне такъв човек". При тържествени
случаи това става при самата трапеза, като младите поднасят на по­
парите копанка, върху която им поливат, а след туй им поднасят и
кърпа за избърсване. Сутрннното измиване на лицето има характер
повече на освежаване. Само в редки случаи се намеква за известна кул-
то ккт към слънцето: ..Слънцето немит не бива да те огрее.” По-основио
(имнване на главата става седмично, срещу неделя и срещу по-голям
празник, ако такъв има през седмицата. Изтриването след измиване на
ръиете става с платнена кърпа (ръченик), но в много случаи „за по-
бързо“ , „за по-лесно“ н с полата на горката дреха у жените (престилка,
сан, вълненик) или с калпака у мъжете.
ДУХОВИ А К УЛ ТУРА 441

Измиването, както и из/шранста на дрехите става със сапун, кой*

то преди XVI11 и X IX в. е бил слабо употребяван от бедните селяни. В
много случаи те са го замествали с хума (argila), която по някои места
се употребява н през X X в. Някъде, за да се подобри качеството й. тя
Липа изпичана на огън. а след това заливана с врял оиет.
Най-често при пране обаче се употребява чиста золй (лишйя,
лиш.ч, лугА, цекь), която са получавали, като са слагали във водата пе­
пел от изгорели дърва. В някои затънтени краища към 1929 г. населе­
нието често миело ръцете сн с растението canyпич?, рикй сапун, чувен
(Saponaria officinalis), като цветовете му сс стриват между дланите при
миене и се получава пяиа като от сапун.
Не редовно, а само при работа в полето (по време на оран, копан
или жътва), когато няма достатъчио вода, при хранене гланио мъжете
измиват ръцете сн н с пръст, зачерлана от нивата с убеждение, че „зе­
мята е най-чистото нещо“, „земята, греяна два саата от слънцето, е чи­
ста прегорена“ .

317. Цялостно измиване на тялото — банята, у българите не е на

НОЧ1ГТ. Къпане на по-възрастните дена, на младежите и по-рядко на мъ­
жете става лятно време в реките илн във вировете на потоците край
селата. Дорн в някои случаи онези мъже, които се къпят заедно с мла­
дежите голи в реката, минават за несериозни (Пазарджишко), а в някои
краища смятат онези, които обичат да се къпят, за мекушавн, т. е. за
нездрави. Къпането на жените става редовно след освобождаване от
бременност, като се устройва баня върху корито за пране и покриване
с черга. Нодата понякога сс затопля, като се слага в коритото нажежен
камък. По такъв начин се извършва нипарване и след това измиване.
Жените употребяват банята по-често от мъжете въпреки големите огра­
ничения, конто налагал патриархалният морал. Обикновено в селата с
реки през лятото вечерно време по тъмно или денем на скрити места
жените се къпят често. Характерно е нанр,, че в католишките селшца
са строго забранявали тази практика като ^скандална“ . защото някои
мъже огнвалн да гледат скришом.
Понятията за лична хигиена докъм края на първата четвърт на
X X в. зависят много от представ!гге за източниците на болестите, or
все още енлната вяра в демони и от култово-магическите разбирания.
Властта на тия разбирани» е особено очевидна прн родилните и погре­
балните обичаи.

318. Употребата на гребен е постоянни в традицията на българите по

венчкн краища. Една от най-постоянннте вещи, забучена в гредореда
на къщата, е дървен или рогов („кокален“) гребен. Характерни са гре­
бените с редки н гъсти зъб«: рядката страна за разчесване на сплъсте­
ните коси. а гъстата за окончателното им приглажданс. Гъстата страна
е използувани и за изчистване на главата от паразити, които в миналото
са билн само намалявани с прането, миенето на главите и сресването па
косите, яо почти никога не са могли да бъдат окончателно унищожени.
Въ« връзка с това жените са пристъпвали често и към т. нар. поскат',
т. е. събиране с пръсти наличните по главата паразити. Бълхите са били
ностоянно. неунищожимо зло за чопека скотовъдец и земеделец.

319. Бръсненето у мъжете е седмично. Необръсването по-продължи­

телно време е знак на траур. То става обикновено в празник или срещу
празник, като съседи и близки взаимно се обръсват. При бръсненето не
се прибягва до огледало. През X IX в. на някои места са били употре­
бявани бръсначи от местно производство (бръснач, бръснич, брич).
подобни на фабричните. Сравнително по-рядко, но редовно става и нис­
кото остригване на косите, понякога с ножиците, с които се стрнжат
и овцете.
П реобличанепи» на изпрани долни дрехи по правило става си до
седмично. Счита се за крайна мизерия, когато някой няма препирни,
т. е. втора риза, с която да се смени носената, за да се опере за следната
неделя. Преобличането се извършва обикновено в неделен ден, свързано
в миналото и с отиване на черква, гдето е „грохота” да се ходи непреоб-
лечек.

320. По-тънките дрехи се изпират ръчно предимно със сапун. Във

11. Търново в края на X IX в е отбелязана т. нар. боеада; изпраните
със сапун дрехи се слагат и кош, като всеки ред от тях се напръсква с
пресята огннщепа пепел, след това са заливат постепенно с вряла вода,
конто се прецежда през дрехите. А събраната отдолу ли ший на вода слу­
жи за измиване на подовете на жилището. Горните дрехи н всякакъв
вид постелки и покривки се изпират с топла или студена вода, като се
слагат на гладък камък и се избу хват с дървена буха.1ка (перална,
копан, полица) обикновено на реката. Това пране е било една от най-
честите картини за българското селище (обр. 371). Отразено е и в на­
родните песни.
Изпраните дрехи се сушат на слънце, прострени по камарите с
дърва, по плетищата и по другите сгради с убеждението, че «е хубаво
да ги грее слънце". В лошо време простираното става под стрехите, за
което има специално окачен прът, наричан п(К*т<>р. В понятията за
здравословност е и съблюдаването от някои „пране да не замръкне на
двора“, защото „не е добре — в тъмното всякакви лошотии има“,

321. Хигиената на жилището включва непременно измитане всяка

сутрин и премитаие на мястото, гдето семейството се храни. „Не бива
да се гази по трохн” , нападали по пода при хранене. .Метенето става от
вратата към огнището, като сметта се намнта в огъня. Ако се чете стаи.
всичко се смита „зад вратата” , отгдето се взема и се отнася пак в огъни.
Метлата и фарашът (лопатката за сметта) се пазят зад вратата
Лятно време вратата на „къщи“ се държи отворена, за л а влиза
слънце” . През по-големите празнини глинените подове на жилището
» r i o m i л| к у п т у р л 443

биват замазани с глинена каша. често пъти примесена с говежди тор

По този начин замазката по-мъчно се мзронва, освен това придобива
по-хубав цвят и „по-хубаво мирише“ . Стените се бе.юсват с варов раз
твор, с хума или с оцветена глина. Всичко това се правк „и за по-хубаво,
и за чистота“ .
Проветряването е сравнително малко необходимо за традицион­
ните стари жилища, които са и без това твърде проветриви. Поради това
зимио врече обитателите стоят и вътре облечени с горните си дрехи, и
И всички работи, извършвани тук — готвене, запарване ярма на доби­
тъка, пране, тъкане, метене и пр. не се смятат за нехигиенични. В по-
отдавнашното минало и обилният пушек в безкомкипите помещения е
бил смятан за здравословен: „Изпича се човек като гредите над огнище
то.“ Живеенето съвместно с добитъка до късно през X IX в. в някои за-
наднобългарски краища и в уземницата показва, чс топлината се смята
нажна за хигиената, а изпаренията се оставят без значение.
Почистването на жилищата от дървеници (Acanthia lecturalia)
става, като ги опушват с лютив пипер (Capsicum annuum), а от комари
(Culex pipiens) — с оман (Inula helenium), което се праин н за добра
миризма.

322. До жилището на по-зятулеио място в двора има помийник (мм-

пик), където обикновено е издълбана плитка яма. Това място се смята
за много нечисто, Отходното място, наричано най-често нужник, в
миналото пнма определен характер. За него не са полагани особенн гри
жн. В селата с просторни дворове и градини за такона място са служели
всякакви случайни заслони: къщата, плетищата, камарите с дърва,
вършини яли слама н пр. И затова синоними за нужник в различните
говори са: пой стряхата, зад къщи, зйхен), заходня, cmnfiop (Стран­
джанско)- Нарочно съоръжение за тая цел се е смятало непотребно, до­
ри смешно. Й когато след Освобождението се създават хигиенни вла­
сти, конто обръщат сериозно внимание на тази битова страна, построя­
ваните по принуда клозети дълго време са стояли неупотребявани,

323. Минаващите през страната чужденци през X V !—XV11I в. отбе­

лязват ностоинно жнлнщната мизерия, но чести са и посочванията на
добър ред и чистота в жилищата. За този период и за по-далечно време
представа за хигиенното състояние дават указанията от речниково есте­
ство, като етбълг. чигтктк, чмггггъ, имт*тьм п^миати ««. iw t*h i
чнеть а *м ь , чич-е жнти. Така от този речник личи, че сапунът (етбълг.
«ьпсум») е бил известен на българите от ония времена. За хигиенни на*
пици говорят и следните думи: KffctMirb r^w v, ед.<«нг* ст^н итм i a*.
«•'f; <TfMJstMiTK кжпаиин, кялиицн. От последните думи ЛИЧИ, че
банята е била употребявана в старобългарско време. За IX в. това
е установено от Отговорите на папа Николай I на запитванията на княз
Борис I (отговор 61. мо не може да се определи за кои с|Ч*ди се отнася.
144 к Т Н О Г Р А ♦ II Я II А Ь Ъ Л Г Л Р И Н

Л И Т Е Р А Т У Р А

I I . Вчеановчч. .Материали >а санитарна етнография на България. I. Ломски окръг,

С бН У V , 1891. с. 3-187.
Ц. Гинчев, Лекувания- С б Н У , 1891, с, 97— 102. — Нещо по българската народна
мгдиинна. С б Н У I I I , 1890, с, 70-136.
Г. Големи но«. Материали по пародията медицина и» Горнооряховско. С б Н У X X X ,
19М, с. 1— 48.
С. В а т а , С. Петков и Др.. Материали по кародната медицина в България. С бН У
X X I , 1905.
В. Китано*. Материали по иародната медицина. Известия на Ьотаничсскмя ин­
ститут I I I . София, 1953, с. 249— 256.
Народни лекомици. С б Н У X X 1 I - X X I I I . 1906-1907. дял 111. с. 1-106.
Cm. Н . Шишко«, Народна ветеринарна медицина. P H I I . 1904, с. 259—263.
Ha, К. Урумов, Материали по българската народна медийния. С б Б А Н X X I ) , 1920.
А. Явашов. Принос към българската народи» ботаническа медиаяна С б Н У X X I ,
1905.
 Ч Е Т В Ъ Р Т А ЧАСТ

ОБЩЕСТВЕНА КУЛТУРА

X X X I. С Е М Е Й С Т В О . О Б Щ И Н И О С Т ,
К Л А С О В И О т Н О Ш Е НИ Я

324. Семейството за българския народ осмисля жнпога на индивида.

То с иел за всеки мъж и всяка жена, В традициите само напълно безум­
ните не се стрсмят към задомявдне и близките им не скланят да гн жениг.
Женят се дори значително физически недъгави Оженването се смята
като неотменно право и задължение: „Нима ергенско и моминско село“
е формулировката на това схващане. На старото ергенсгвс илн момнн-
спю се гледа като на анормално положение: стйри мома и д ърт ерл1н
са изрази за подбив и пренебрежение. Само сериозни здравословни ос-
кования могат да смекчат това отношение. О спиря.ихтт>за момчетата
се смята най-често след 20—22-годлцжа възраст, а за девойките след
18-—20 години.
Означението семейство в нова време л някои народни сради се за­
меня н с чуждата дума фамилия. Оженените са вече ждбмени, оддмени.
Те образуват <Ъм, къщи, В народните говори често семейството се на­
рича и къща; „една къща с пет деца“ , т. е. едно семейство с пет дека,
„село с двеста къщи“ , т. е. село с двеста семейства. Освен съпрузите и
техните дена семейството обхваща и старите родители на съпруга, ако
има такива. Обикновено синовете след оженването се отделят в само­
стоятелно семейство; родителите остават да живеят при най-малкия,
след като се ожени. Това е било и в миналото при малкото семейство,

^25. В голямото семейство влизат няколко произхождащи от един

Кодителн брачни двоНК» (ца.иш ч 'чейм та) I га: 1-ниптс деца и т т щ .
^ 1 ' 'кив.-чт^ииеОно. мхто значи Ц 1‘ЛН5 'ИЛи ПЯКДЛК6 къши с елин
двор. при един общ имот, който нс се дели, н се ръководят от едно лиие
обикновено иаи-старнЯ {Гмша. чялгГ-пр.пм.т)
Озиаченнето на това семейство в българската книжнина «■челм)на
■уц)рцл1. У народа обаче няма изработен термин, който да е възприет
повсеместно. Разпространени са названията дпижйни (в никои старопла­
нински райони. Софийско, СредиородопскоТ мпчини. и кцп (СоФинско).
ши. че.ид (Пазанджишко!, го/яма к ъ щ а Ж еликаг^рнпигкп! ро,1.
ко.и но (Петричко). Твърде често означението става описателно: ж ивеят
мс>.но {Пазарджишко, Самоковско, Панагюрско, Ихтиманско), йбщо
живеят, ж ивеят братски.
Родоначалникът на задругата най-често е наричан домакин, но
иь много места н стар и ят, ст&рецът, <)н<к>л]и или гмватйрГуирйвник,
 КТ n o I I ' A t i i u ил ьь/н л ь*ji х

(ШНпИн, г.шай, nupcitsun н др. Неговата служба с Лила да разпорежда

всички стопански работи, дори и подробности: кой д» иде на оран, кон
с овцете, кой на воденица, кой за дърва, кон ливада да се коси, кой да и
мюи н пр Тон е бил отговорникът за задругата и неин представител пред
обществените власти и учреждения: него търсят за данъци, за разни
постъпки или престъпления на никои от членовете. loft е и съдник в за­
другата: нреиеня па простъпките и поведението на членовете и има пра­
но да мъмре, а н дз наказва.
В обикновените и всекидневни разпореждания домакинът е П ъ л н о *
пластен, но нри но-важни случаи властта му е ограничена, В такива
случаи той действува след съвещание с по-възрастните членове на за­
другата, В зависимост о т естеството на въпросите това съвещание може
ла стане с всеки поотделно или на общо събрание около огнището и къ­
щи. То е особено наложително, когато ггнне нужда да се купува имот,
к а к т о н жнпа стока. Домакинът не може да сключва на своя глава зае­
ми, конто да задт-зжават задругата, да ипотекира имот и др. под,
Пди [>и:*н)1 обреди н церемониали съглвспо обичаите домакинът като
най-стар прекади на, благославя, разчул ва обредната нита, начет«! яс­
тия. разрешава яденето, пиенето и пр., един вид изпълнява домашни
жреческа служба В зависимост от това домакинът се ползува с изклю­
чително уважение в голямото семейство. В някои краища (Средноро-
донско) :ia него е определен деен пят къг при огнището, иай-почетното
място в къщи. В присъствието на домакина по-младите не смеят да сед­
нат, ако той стон. или дори н да с седнал, ако той не им каже дз сед­
нат. I In трапезата в присъствието на домакина никой не здночва ди се
храни, докато гой не е започнал. В някои случаи той се храни заедно с
по-възрастните членове мъже на отделна трапеза, а никои от жените
почтително прислужват В празник всеки от по-младите му целува ръ­
ка, както и ььн всички случаи, когато той дава никому съгласието си за
нето.!Домакинът се ползува от съответното уважение и вън от дадру гата
като представител на цял род и голямо стопанство.
Нластта на домакина е пожизнена. В някои случаи при заболяване
гя се отстъпва по негова воля на най-стария след пето, въпреки чс той н
по право заема това място. В редки случаи, когато някой домакин не е
ръководил добро задругата и от това са следвали сериозни вреди и за-
I уби, по-възрастните членове са пристъпвали към заместването м\ с друг
или са предизвиквали разделяне,
i-торо но важност лнце ь челндната задруга е домакинята (баба,
*кьщ<яница, чорбшУжййки, госпожа). Па право това е съпругата на до­
макина. Ако няма такава съпругата на най-стария след домакина.
1Untune права са да ръководи женския свят н децата в къщата: ла раз­
порежда домашните работи между жените, както н домашиото стоиаи-
<(Со птици и градина. Тн разпределя по шнначенне н приходите от
него. По отношение на венчкн жени и на невръстните тя има право да
съди. да се поскара и да ironлкаже малко или да наковлади пред стария.
I ! нейното положение е пожизнено, както на домакина.
о н I I I »: с г н к и а к > д т у р а

Членове на .«другата са само вътреш ните, т. е. кръвни сродените.

Всички ратаи или по друг начин вербувани членове в стопанството са
пг.ншни и имат служба и права, строго определени от договора при це-
нииането им. Гснчкн се хранят заедно, готви се за всички едно, храната
се получава на една обща трапеза. Ако топа е невъзможно поради бром
ма членовете или поради заетостта им в различни работи, те се събират
ма разни трапези, но с еднаква храна. Отделното готвене за едни или
други е признак на разпадане на задругата. Изключение се прави
за някои малки деца, за болни и за гости, Обличането е също еднакво
за всички мъже и за всички жени според възрастта им. Женитбите се
правят само на разноски от общата каса.
Имотите — недвижими н движими са неделими в задругата.
Есичкн гледат на тях като ма «юе, работят като за себе си. Никой не
може и да дръзне да каже, че нещо от имота е лично негово. Юриди­
ческата формула на тр>довнте и имуществените отношения е „Нсекн.
що може и всекиму, що трябва“ в духа на първобитиата комуна.
Лична ссбспенсхт в задругата е само облеклото и донесената от
жените прнкя при женитбата им, В много случаи обаче доходът от гази
прикя 1ако е крава или овце) се използува пак задружно; ако е недви­
жим имот, той се лава на външни лица под наем за с.чстка лнчно на при­
тежателната. Положението на бошкилък <т. е. на отделност) в задрмага
се смята като подкопаваме на хубавата традиция, създава обществено
безредие „башкалък кгща разваля“ ,
В задругата не е познато и понятието наследство. Смъртта на никой
от членовете й не дава право на отделно наследяване от страна на де­
цата му. Ако някой член се отдели от задругата, той не получава дял
от имота, освен ако си е запазил по някакъв начин право на определен
харман или двор. В духа на ичогната цялост не получават дял и дъще­
рите. сестрите, внучките, когато се омъжват и излизат от задругата
Този обичай продължава н след Освобождението на България през пър­
вите десетилетия на X X в. при малките семейства, като сестрите не по­
лучават наследство след смъртта на баща си. Отбелязани са случаи,
когато селяните се съпротнвяват ма съдебни решения да вземат и се­
стрите дял от имота на бащите см. На тази основа не е могло да съ­
ществува и нмотио завещание в задружните отношения. Завещанието
нри умирането на домакина обикновено се е състояло в пожелание на
задружен живот: „Бракя сте, от една кръв сте, живейте си задружно и
не бойте се от нембча. Дето си живеят задружно. там иемоча не уличи.“
За убеждението в добрите страни на задругата говорят релина по­
словици в българския език, конто имат смисъл и днес: „Братя на две
къщи не* са братя същи", „Сговориа дружина планина повдига“ . Голя­
мата челяд е възпята и в хубави народни песни.
ч Процесът на загиването на челядната задруг? ..ато ос поема обще­
ствена единица е залегнал още през Българското наиионално възраж­
дане. Това е отразено в замогващите се еснафски организации из градо­
вете, които уреждат трудовите си отношения с капиталистическа насо
 44« Е Т Н О ! Р Л Ф И Я МА К Ъ Л Г А Р Н Я

ченост. Но пилитнческата обстановка е забавяла този процес на разпа­

даш- па селските задруги. Едва след Освобождението, когато поради раз­
виващия се капитализъм в страната се създава по западни образци
законодателна система, несъобразяваща се с народните традиции, за­
другата напълно отпада. Под влияние иа узаконения стремеж към част-
на собственост в нея се появяват несговор, желание за поделби, злоупо­
треби, мързел, крамоли и пр., които като следствие от създадените
отношения в държавата ускоряват нейния край.
Челядната задруга в разни преходни състояния продължава да е
жизнеспособна и сравнително пооече разпространена в Северозападна
и Западна България.

<26. Преки сведения за задругата през времето на средновековна

България няма. Съобщения на Маврнкий и Прокопий (V I в.) само кос­
вено могат да се тълкуват в полза на семейното сдружено обществено
устройство на южните славяни, Сравнителният оглед на този въпрос с
другите славяни потвърждава това положение. В подкрепа идват и
някои по-късни откъслечни посочвания, каквото е сведението за из­
селването па едни приближен до цар Самуил болярски род (X в.) в Хър­
ватско (С. С. Бобчев, Българската челядна задруга. С ВН У X X II—
Х Х Ш , с. 179). Семейството на този болярин се състояло от няколко
братя със синовен* и дъщерите им. Косвено, но иажно доказателство
за съществуването на задругата през българското средновековие са
старите законодателни паметници на Влашко н Молдова от X II и след­
ващите пекове, в които то намира отражение. Много по-конкретни са
сведенията за съществуването на задругата и в документите иа турски­
те фискални пласти през лековете на турското владичество.

.427. Семейните отношения в челядната задруга се характеризират с

типнчна патриархалност. Това се изразява в изключителното право
на най-стария мъж да управлява, във всеобщото уважение и даже стра­
хопочитание, което му се оказва до края на живота. Положението на
останалите мъже е било същото в кръга на своите малки семейства,
като същевременно не са излизали от съзнанието за своята синовна
подчиненост пред по-възрастните и пред главата на своята задруга.
И днес тазн почитател ноет към бащи у самостоятелни възрастни мъже е
% запазена някъде из селата, като мапр, не пушат тютюн пред тях или
нс сядат без покана а тяхно присъствие, не употребяват нецензурни из­
рази и пр. Мъжете се ползуват с особени форми на зачитане от страна
на жените. Жена не минава път на мъж. а го чака да мине дори и когато
е обременена с тежък товар: „На мъж н на запрегнзтн волове път не се
минава, това са хранителн!“ Когато мъж и жена вървят заедно, жената
щ.рин след мъжа; ако са на път с кон, мъжът язди. жената ходи пеш.
В кръга на семейните отношения властта на жената се простира
дп анторитетност, инициатива и права относно къщната домакинска
раГота (г.тглеждане иа депата, на домашните шини, крава, свиня н пр..
О Ь III H C T H Е H А К У Л Т У Р А 449

уреждане на жилището, приготвяне на ястия, консервиране на храни,

дори събиране на плодове от природата, грижн по облеклото, за здра­
вето и хигиената в семейството). Вън от къщи жената има незначи­
телни права. Обществените й прояви се изчерпват в участие при изпъл­
нението на някои обичан. По начало тя е постоянен и главен работник
в земсдслсюгте и скотовъдците занимания в стопанството, някои от
които са дори специфично женски, напр. жътвата, пластенето, сеенето
и обработва нето на коноп, зеленчукопроизводството, копането (но лозя,
варива, царевица и пр.). В някои случаи дорн тсзн работи се означават
от страна па мъжете пренебрежително като женски работа.
В светлината на това патриархално отношение се обясняват и мно­
го от формите на женитбата, при конто жената бива заграбвана и от­
вличана насила или бива лавана от баща и. от родителите й по начин
напълно еднакъв с продажбата на вещ, на имот, срещу което тя не е
имала право и да се съпрогивива. Многобройни са обредните постъпки
и формалности в сватбения церемониал, които говорят за принизеното
обществено положение на жената.

328. Задругата у българите е основа, върху която е създадена слож-

на мрежа от родствени отношения. Освен мййка, 6autd, дядо, баби, син,
дъщеря, внук (внучки, внуче) н съответните на тях обръщения в българ­
ската семенна ономастнка се употребява и npàdxdo и прйбабо — бащите
н майките на дядовците и бабите по бащина и майчина линии. Има н
прапрадядо и npànpàOuÔa — бащите н майките на прадядовците и пра­
бабите. Същото е и с внук; казва се правнук и прйпраенук, кагго правну­
ци са децата на внуците по линията на синовете и дъщерите, а прапра-
внуцн — техните деца.
Такова дълго наследство и далечно прародителство може да се пом­
ни предимно в голямото семейство с по-последователи и традиции,
отколкото в малкото ипднвидуално семейство. На подобна почва са
създадени и достигнали до днешно време означенията н зачнтанннта на
братовчедите от няколко поколения. Има обичан на зачитане на четвър­
тия пояс братовчеди (дори и 15 лово.ч), а за третите братовчеди се спаз­
ват и известни запрещения по отношение на женитба помежду им. Въз
основа на голямото челядно семейство съществуват и означенията
лелйн и тетй н — съпрузите на бащината сестра, означавана на разни
места с Aé.m и питки. На тези чужди, несвързани със задругата мъже се
приспособяват по матрнархален път домашни означения.
Във връзка с кодекса за взанмно чинопочнтание в многолюдното
общество на задругата е н редът, щото доведените отвън съпруги да се
обръщат към по-възрастните в този дом не по име, а с татко , мамо —
към бащата и майката (към свекъра и свекървата); стрйко, стрино,
или чичо, чйно — към брата на бащата и неговата жена; Mme, бае,
брайно — към по-възрастните братя или мъжовн братя. Характерни са
и поетичните пренаименования, които снахите в задругата дават на мал­
ките си зълви: калйма — на най-голямата, малина — на по-малката,
 452 ЕТНОГРАФИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

нето на ниви, ливади н пр, в това състояние често е срещало решителни

неодобрения, дорн съпротива от обществото.
На второ място, общината с свързвала семействата и задругите с
общннната собственост на водите за поливане на имотите, за построя*
ване на мелници, тепавици н др., за използуване на растителността и
на рнбота в тях, Общннно са ползуваии и горите. Когато западналите
едри чифлнкчин (турци н чорбаджии) започнали да разпродават през
X IX в. големите еи имоти, на много места те са били закупувани от
общините и са оставяни на общо ползуване от селяните или са бнлн раз­
пределяни по съответно уговаряни начини.
И някои обществени мероприятия са били извършвани общинно:
поправка или направа на пътища, мостове, водопроводи“, чешми, кла­
денци, черкви, училища и т. н. При всички тия случаи правата н задъл­
женията на всеки член на общината са били равни. Задълженията най-
често са се разхвърляли на г,%сва, а не в зависимост от имотного н об­
щественото състояние на отделния член на общината. Спазаряването
на селски пастири — говедари, евннари и пр. — е също общинна ини­
циатива, извършвана независимо от адмкннетратнвната общинска пласт:
това с било грижа па отделни по-възрастни селкнн по време на празник
в църквата, на площада, в черковния двор н пр.
Съществена черта на общинността е н значителната автономност
на селските общини от държанията власт, към която са били изплащани
само някон данъци и са изпълнявани редица повинности, напр. военната
служба. У българите след Освобождението се забелязват различни проя­
ви на реагиране срещу намесата на държавната аласт в работите на об­
щините. Това е характерно най вече у родопските българн-мохамедани,
конто дълго време не са могли да свикнат с новия административен дух
на общината н секретно продължавали да имат и свое отчетничество,
свой общински съд и много други форми на взаимни отношения, в които
личи силната общинна традиция. Характерната оСщинност в миналия
бит на българите от разни краища, свързана с религиозния живот, е
общ ешжнета благотворителност от страна на по-заможнн или от не*
заможни, но очакващи душевно утешение. Построяването на чешми,
мостове, параклиси, подслони н др. е извършвано от отделни лица за
хаир, за добро. Това явление е било масово към средата на X IX в. н Л .
Каравелов към 1870 г. не без основаннс го нарича ^старобългарска тра-
, диции“ .
в^рдото задържане на обшинното съзнание у българския народ се
дължпг. <а една страна, на дълбоки демократични традиции и, от друга,
— на чуждото полнтико-адмннистратнвно управление през време на ос­
манското владичество. В общнниостта българската народност е намира­
ла средство и опора за собственото си опазване.

332. В народните песни по традиция ог по-стари времена богатите по­

някога са наричани боляри, а обикновено — чорбаджии; те са обработ­
вали имотите си и със собствени енли, и с наемници (р^таи, чираци,
О (. III Ь С I В К Н А К У Л Т У Р А 453

надничари), или са гп давали под наем (ма изполица, на трет>, под

нйгм и пр.). Между чорбаджиите (болярите) съществуват също различ­
ни степени на състоятелност, Едните са малки селски чорбаджии —
пбиьновемо по-многобройна прослойка, която освен заннмаването със
имеделне и скотовъдство е владеела и мелници, имала е дюкяни (кръч­
ми. бакалниии, нлекарниин, ханове н др.) в селото, чрез които е уве­
личавала своите доходи. Тези чорбаджии са живеели по-близо до ма­
дата от населението. Обикновено те не се различавали съществено от
нея по бит освен с по-доброто си обличане. Те и семействата им са взе­
мали лнчио участие в работите на земеделието и на пастнрството редом
с ратаите сн, дори заедно с тях се и хранели. Народът нарича тня чор­
баджии най-често възможни хора, т. е. заможни, или добри (»той е до­
бър“, т. е. състоятелен). Към тия чорбаджии спадат обикновено и сел­
ските свещеници, конто също така са се занимавали н със стопанска
дейност (ако не са били и учители). На това се дължи поговорка „Попуй
попуй, па и пооруй", т. е. необходимо е да се оре, защото попуването е
недостатъчно.
Друга прослойка чорбаджии със значително големи недвижими
имоти, надминаващи далеко средното нмотно състояние, са имали въз­
можност да уедряват имотите си в т. нар. чифлици. Имотите им са обра­
ботвани изключително от ратаи. Освен земН те са притежавали и голе­
ми стада от овце, кози, говеда, свине и пр. Чифлнкчннте чорбаджии
живеят по-откъсиато от народните маси. Жилищата км са големи, че­
сто пъти луксозни. Домяшният нм бит се различава значително от на­
родния. Те се и обличат видимо по-луксозно, в придвижванията си из­
ползуват превозни средства — коне (бинеци), габриолстн, каруци с ко*
чии, файтони. Често явление е недостъпността им, те се големеят и
имат действително съзнал не за сопиално различие от масите, като „сли­
зат" до тях само при нужда от работници./Гази имотни прослойка през
време на османското владичество е представяна предимно от турците,
разполагащи с подарени от султаните земи като заслужили военни,
административни н духовни санонкицн (паши, бейове, кадии и др,).
Типични феодали, те са владеели в същност цели селища, населението
на конто е работело земите нм, пасло е стадата им с минимални възна­
граждения — „колкото да не се умре от глад“ . През X V III и X IX в.
само в най-план ниските райони — в Родопите, Рила, Стара планина
и др., не е имало чифлнии или ако е нмало, те са били сравнително рядко
явление, та населението е могло да бъде и по-самостоятелно.
О1о-късно, при стопянско-политическия упадък на османската дър­
жава, туриите разпродават имотите сн под разкн форми на българското
население) По този път се увеличава и българското чорбаджнйство. кое­
то през X V III и X IX в. е в състояние но пътя на търговски привилегии
н закупуване на данъци от държавата (йдшур, бег.н'1К и др.) да се из­
дигне на равнището на турските чнфлнкчин.
С наличността на Чифлиците е свързана и т. нар. р*>мъня — хо­
дене на планинското население на сезонна работа, глапмо на жътва гю
450 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

ябълка, дункя (дюла) — на още по-малката, карамфили, хубавка и т. н.

или общо сестрйца. Подобно умалително-украсително обръщение има и
към братята на съпруга.1деверът е братец, драгинко, хубавелко. Не може
да се изключи и това, че м названия като ji.UK!, етЪрва, буля са създа­
дени в средата на голямото семейство.
Богатият речник па означения и семейството, възлизащи до 50. се
състои отзясвидетелствувани още в старобългарския езнк славянски
думи. Друга голима част са явио но-къс но чисто българско производ­
ство — калйна, малина, бако, кака, свйко и пр. Само няколко са случаи­
те, конто са или твърде ранни чужди заемкн, като кум от лат. сотра!ег,
прабългарското миммп, заменено след X V в. със сродната турска ду­
ма баджанак; камко, калт а то и калимоно — от тръпки езнк, н ба.и)ъ-
зо (сестра на съпругата) от турски език.

329. В строго определените родннинскн отношения при патриархал­

ния бит на българите се включват -и широката ко-'1>»ктннн.ч таи ттиш чи.
която често пъти при извършване на различните селскостопански рабо­
ти нализа вън от рамките на роднннетвото н самосъдът и кръвното от­
мъщение — „глава за глава“ . Сампгъ&ът иго.тьлжава да съществува
до края на X IX в. в бита на сЕеднородопсмт1 1българомохамедани. д
прт^гг! Т тнидгггпг изчезва от народния ни бит много раИ0~~1_цнгз
средновековието^ Причините за това могат да се търсят в условията
иа наиноиалното ребпъо под турците, а съще временно и в морвлната
просвета на църквата през средновековието. Частични преживелици от
тях съществуват и днес и представляват интересни документи с бнтово-
нсторическо значение. Що се отнася до роднинската и съседската гаии-
мопомощ, тя се запазва като трайна традиция и продължава да съ­
ществува и днес, като намира нови форми.

330. Доколко кръвното роднннстио е било необходимост в бита на

българите, показват и сродявнннята с чужди лица, на конто се придава
стойност на кръвно родство. Такива са побратимяването, посестримя-
оането и кум стл то . Към края на X IX н. пиЦишишането е пПИСЗНб
ri.fi н СмолянскоПКшато двама (мъже) се обичат и исках приятелството
ИМ да ц ш : пял живот, те се ппбратимяпат — i r .i i пят се за,орштитит
В старо време (при този случай) порязвали с нож големия си пръст и
* идвали от кръвта» за да станат като роднина по кръв. Освен това
опасвали се двамата с един пояс катп ечим ипв»>м " (С. С. Бобчев, Сборник
на българските юридически обичан. Част I, Пловдив, 1896. с. 76),
Обичаят се из&ършвал в присъствието на роднините и на двамата,
след което побратимите правели угощение к сн разменяли дарове. Арагг-
липнте сс считали като съши братя, По-късно обичаят почнал да става
и с благословията на свсщеиик. По същия начин става н посестрими ва­
лето между девойки и жени.
В Добруджа—ц^чж-ее-у-ннн+н—цо-^ииаа време сн нмад на. младини
един-двама и повече пиОрйтими, покрай дручито ида се бранят взаимнр.
когато ходят по други села за огледвлне или да си грабят моми. И тук е
извършвано взапмно всмукване на кръв. Побратимите вече се обръщат
»•дни към друг само с прозвището побратиме^аропник.
Побратимяване става н при раждане на децатаГТогава новороде­
ното се зядойва от жена, която кърми свое дете. Нейното дет£ и за кър­
меното стават поради това побратими (побратим н посестрима, ако са
момче и момиче) или посестрими и в живота сн се имат като от една
майка.
К ум сп тто се смята за сродяване, което е равно на най-близкото кръа-
но родство/Т5нзи, който е венчал дадена брачна двойка, е нещо като
баща на венчаните. Неговите и техните дена се считат като братя и се*
стри и нямат право да се женят взапмно. Оженването на кръстннковн
деца с кръщелничета нлн с дена на кумец се смята за кръвосмесителен
грях.

.131. Вън от семейството (голямо нлн малко) характерна черта п об­

ществения живот на българите е о&цинностти. Админнстративната об­
щина днес съдържа някои елементи от старата община, но в много
<ггноп№нни е твърде различи а от нея. Някога селската община, състоя*
ща се от известен брой индивидуални ссмейства н челяднн задруги, се е
управлявала от всички старей и по-видни и разсъдливи глави на се­
мейства, В много случаи измежду тях е избиран един ръководител —
ннез (нлн км ет), който е деЯств^вал при всички случаи, като се е съве*
щавал с някои клм с всички старей. Обсъждането на въпросите е ста­
нало или чрез посещения от негова страна по домовете па старейте, или
на селския мегдан, или в кръчмата, а н в черковния притвор в празнич­
ни дни. Изборът на кнеза е ставал също на общо събрание на старейте
при явно вишегласие.
Обшннността сее изразявала преди всичко в безусловното общо пол-
зуване на селското землище: всеки стопанин можел да изкарва на паша
колкото има добитък, едър или дребен. *,Не се брани никому. Кому кол­
ко ръка стигне, може да си изкара стока — селско е, не е мое нлн ме*
гоео. да речем; днеска я имам, утре тн.“ Затова обикновено селяните
сами преследват заграбването на общинските мери за чзстнн ниви, осо­
бено ако заграбването става близо до селото н създава неудобство за
всички.
Общо достояние с използуването и на частните ниви, ливади, гра­
дини н пр., след като сс прибере реколтата от тях: стърнища, цареви-
чани, бостани и пр., есенно време служат за общи пасбища. В това
положение частните имоти могат да бъдат преминавай» и с коли. Осно­
вание за такива действия е, че милото е общ инно и че плодът му е при­
бран. Смята се, че собственикът няма право да го брани (да забран ина
минаване през иего) и че ако иска „да не му минават“, трябва да ю за­
гради, Само заградените или запотнатите имоти (на конто е сложен
белег със забодени в земнта отсечени клони от дървета) престават да бъ­
дат използувани общинно след прибиране на реколтата. По загражда-
454 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Ь Ъ Л Г Л Г И Н

полето. В много случаи през X V III н X IX в. това е ставало по принуда

от османската власт, а по-късно — доброволно, за накарване на пре­
храната.
Успоредно с личните чифлици, както през времето на средновеков­
ната феодална българска държава, така и в периода на османското вла­
дичество са съществували едри стопанства на православните манасти­
ри — Рилския, Бачковския, Троянския и др. Имотите на мохамедан-
ските религиозни общини — вакъфи, са допълвали мрежата на феодал­
но владяната земя на българите до най-късно време.
В стремежа сн да добият по-големи доходи от имотите си чорба­
джиите започват да въвеждат механизация е» земеделието, като набавят
железни плугове, машинни жътварки и вършачкн. По тозн начин те на
много места отнемат възможността на безимотното население да из­
карва прехраната си. Това довежда до засилване на антагонизма между
чнфликчин и работници, като на някои места се стига до стълкновения.

333, ОГшсствсно-иксномнчсгкото състояние на страната през X IX в.

по време на Възраждането се характеризира със силното развитие на
занаятите. ^Занаятчийското съсловие става обществена енла в лицето
на еснафските организации. То забогатява и взема участие в национал-
ното и политическо възраждане на българския народ. Из средите му
излиза голяма част от възрожденската интелигенция н от борците за по­
литическо освобсждеинс. Трудово-оСщсственият живот на българските
еснафи е определян от типови устави и тмдики, вън от които битът па
занаятчиите е следвал строго традиционните отношения — семейни и
обшиннн (правни, празнични, обредни н пр ).
\
334. Наченките на капиталистически отношения се проявяват и в
изграждане на търговско съсловие с кантори из по-големите градове
на Европейска Турция, Русия, Румъния, Австро-Унгария и др. Специ­
фична форма на търговското съсловие с н джел^петвото в страната, чия­
то същина е била закупуване и доставяне на жива стока за месо и на
млечни произведения за турските пазари и турската войска в Цари­
град. След Освобождението в същите среди се създават характерни
капиталистически стремежи и все по-рязко отделяне ст трудещите се
маси. Зараждат се икономически и политически класови противоречия.
Проиесът на разгърналото се обществено-икономическо развитие е съ­
проводен н със стремеж към напредничава обществено-политическа про­
света н култура и равнодушие спрямо много от народните традиции,
глапно към онези, конто са били съчетани със суеверия.
В ранното капиталистическо соннално-класово разслоение на бъл-
(арскня народ има известно наследство спг средновековното българско
минало. Спомен за българското болярство представлява н терминът
боляри за богати хора. От сложното социални разслоение през Пър­
вата българска държава (към IX в.), начело на която е било вътрешното
болярство (илжм), а след него свободните, но непривнлегированн пода-

г
 О Ь Щ II С Т Н Г Н А КУЛТУРА 455

липи данъкоплатци (те м и **), селяните със собствени ннпн н до-

бигьк както и съвсем закрепостенспо безимотно селячество
(миши), няма никакъв остатък в съвременния бит. Тогаваижата термино­
логии изчезва още през време на византийското владичество ( X I—
X II в.), а различните социални слоеве по-късно (X V в.) се унищожа­
ват от османското владичество. Ново класово разслоение започва с по­
литическия и икономическия упадък на Османската империя и с Бъл­
гарското национално възраждане през X V III и X IX в.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Д. Ангелов, За зависимото население в Македония през X I V а. ИПр. X I I I , 1957.

хм. I, с. 30—66,
С. С. Ьобчев, Българската челядна задруга »сегашно ■ минало дреме. С б Н У X X I I —
X X I I I , 1906 1907, кн. I I . е. 207 ся.
Х р . Нш шреики, Бнтоан черти а селата. Трудове на Института за стопански проуч­
вания при Соф. университет, 1936, № 2 —3. с. 51—61.
В . В м ч м , СиШ1«.1 нгг» структура на България през X в. според беседата иа През­
витер Козиа. ИПр. I. 1945, кн. 2—3, с. 138— 155.
Ив. Е», Гешов, Задругата в Западна България. ПСп, X X I — X X I I , 1887. с. 426
449. — Ладружното владеене и работене в България. ПСп. X X V I I I — X X X . 1889.
с, 539— 549. — Овчарите в К о т л е нс хо и жътварите в Търновско. ПСп. X X X I I —
X X X I I I , 1890. с. 310- 326, — Кашите градинарски дружества. ПСп. X X V I I ,
1880 с . 324 -—341.
И стория на България, т, 1— 111, София, 1961— 1964.
Л . В Маркола, Сельская община у болгар в X I X в. Славянски* зтиографнчески!
сборник, Москва, Ь Х П . 1960, с. 6— 109. — Долеаое ммлевладснис * Родопском
кра<‘ Болгарин. Соастская »география, Москва, 1963, с. 69— 83.
Ж . Нанизи. К л к и и класови отношения в епохата иа Българското възраждане
ИПр. I. 1945. кн. 1, с. 34 18
Р . Пешева, Структура на семейството и на рода в Б 1лгария и края на X I X и нача­
лото на X X е. И Е И М V I I I . 1%5. с. 107— 115,
К . Телбизов, Земеделското ссмейстао. Варна, 1946.

ХХХИ. П Р А В О

.135. Съществена част от правните отношения в задругата са основни­

те форми около сключването на брака. Важни обективни мотнни 1а
оженване на момците са довеждане на нов работник в семейството или
образуване на нов дом. Затова и момците се заергеинват ноннкога твър­
де млади (16— 17-годишни), а в миналото е имало случаи на още по-мла-
ди. Из много райони на страната е запазена традицията мочните дя се
женят за по-възрастни моми. макар и не с голяма разлика.Само в Се­
верна и Западна България, е съществува.I обичай на голяма разлика
във възрастите: по-малки за момчетата (15 г.) н по-големи за момиче­
тата (25—30 г.). Това е правено по две причини: бащата на момата не
желаел да се лиши от добрата работничка, преди тя да отплати хра­
ната си („хлябът сн да изплати"), а бащата на момъка е търсел яка и
нриучена на всякаква работа снаха. В такива случаи оженването и
456 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

омъжвзието стават не само с разрешение на родителите, но често пъти

изключително по тяхна воля.
Редовното оженване се извършва с предварително уговаряне меж­
ду семсйствата на младите — годбуе, който по всички признаци е спа-
зарнване, като страната на момъка е обременена със заплащане на т.
нар. прид или бабб хакЬ, агарлЪк — майчино кли бащино право в пари
или дарове (облекло, обуща) в размер според нмотного състояние на
семейството.
При годежа момата получава от родителите си известно количество
дрехи и разнн предмети за покъщнина (черги, килими, възглавници,
медници, софра, нощони и пр.). Нсичко това се нарича прйкя, зестра,
прид, м-но, чеиз. Много често получава недвижим имот — нива, ливада,
лозе н пр., или движим — крава с теле, овис и др. Всички тия подаръ­
ци са нейна лична собственост в новия дом. При наследяване върху нея
имат права обикновено само женските деца.

336. Когато никоя девойка е сгодена за исобичан момък или не я да­

ват на обичания от нея и когато родителите не желаят да оженят сина
си за обичана от него девойка, става приставане, пристанка, прислед-
<юне, т. е. момата избягва сама у дома на желания момък. Такава де­
войка е пристанища, бегаяка. На прнстануша не се гледа с лошо око.
Обикновено обществото оправдава такава постъпка, освен ако приста­
ването е станало, за да се пренебрегне запрещение за кръвио родство.
Влизането и прсиощуването на пристанушата в дома на момъка се смя*
та окончателно право към този дом и изгубване на правото на родителите
й да я връщат. До неотдавна съществувал обичай пристанушата да сед­
не до огнището и да разбърка огъня в иего. Родителите на момък, ко­
муто е пристанала девойка, не се противят на приставането, тъй като в
такъв случай те не са задължени да плашат агарлък н да дават дарове
иа момините родители.
Когато сгодената въпреки волята си няма нито кураж, нито воля
да избяга от родителите си, обикновено се устройва грабене, грабеж,
отвличане, влачене от страна на любовника й. За тази цел момъкът
организира и въоръжена дружина от другари и побратими. В такива
случаи понякога се стига и до насилие над дома на девойката. „Отвли­
чаната“ девойка привидно се противи. Практикувано е и насилствено
отвличане на девойки. В такива случаи момините родители устройват
нотери и често пъти се е стигало до сбиване и убийства.
Грабенето н приставането се смятат за ненормални женитби, кол­
кото I* често да стават. Това личи от обстоятелството, че при такива слу­
чаи двете страни са настроени неприязнено и не си разменят дарове.

337. Ризпущане (развод) на сгодени става с връщане на даровете, т. е.

на дадения баба хакЪ. При такива случаи се вземат пред вид причи­
ните и виновността на страните. При развеждане на вече оженени ж е ­
ната взема със себе си веиото си.
г

о в ш е с т к е н л култура 457

Ма развода не се гледа с добро око. Думите разпущеница, рчзпу-

щеник, парягница, парясних съдържат в себе си значителен дял от уко-
рнзненост. Има дори поговорки, като напр. „Разведена жена — наха­
пана чушка“ , която се отнася често и до мъже. Вярва сс, че разведе­
ните ..няма да прокопсат“ в живота, т. е. няма да бъдат щастливи.

338. Властта на мъжа в семейството е абсолютиа с изключение на пра­

вото му да осакатява и убива, Той има право да съветва, ла мъмре, да
нанася побой като наказателна мярка за по-големи по негова преценка
простъпки, н то както на жена си, така и на децата си. Тия форми на
наказвания са по разбиранията на народа обикновени неща и за тях
оплаквания не могат да се правят никъде. Права за по-тежки наказа­
ния никой в семейството не притежава. В народното художествено твор­
чество се срещат и женоубнйство, мъжоубнйство, детеубийство, прода­
ване на деца, на жена, впрягане на жена в орало, но във всички тич
случаи това е изразено по начин, в който личи отрицателното отноше
пие към такнва наказания като към криминални престъпления. Едно
подобно наказание — обвиване в рогозка и запалване или разчекнат-
между два коня — се приема във фолклора като основателно само при
извършен голям грях: умишлена изневяра, предателство и др. под.
Властта на родителите към децата се простира само до оженването
им: имат право да ги уславят за ратаи, да ги принуждават да учат за­
наят, както н да се женят. Ако не слушат, могат да ги изгонят и ог къ­
щи, щом са способни вече да си изкарват прехраната.
Отношението на децата към родителите е свързано със задължение
да се подчиняват, да проявяват послушание. Подчиня валето се сменя със
задължение да гдедат (да издържат) родителите си, когато остареят.
Това сс отнася преди всичко до снновсте, а и до дъщерите, ако няма мъж­
ка челяд. Да се повдигат съдебни искове към родителите се смята за
греховно. В това отношение е характерен песенният мотив: яГде се е
чуло. видяло, син баща на съд да кара.“

339. На голяма висота в българското иародно право са осиновяваме/в>

и настойничеството. Бездетни съпрузи осиновяват още на младини
чуждо дете, обикновено момче, за да ги гледа на старини. Осиновява
нето е свързано с вярване, че отглеждането на чуждо дете носи щастие
и за собствена челяд: „Отгледай чуждо, да тн даде господ свое.“
Настойничество се определя на невръстни деца при кръгло осиро-
тяване. То е задължение на най-блнзкнте роднини, а ако няма такива,
на по-далечни или на съседн. Твърде често за настойници общината по­
сочва по-авторитетни лица из своята среда. Настойничество се устано­
вява и при жива само майка, ако тя е млада и има намерение да се
омъжи повторно или се е омъжила вече. В настойническия съвет при
такъв случай влиза непременно и тя. Настойниците избират помежду си
лице (настойник, пестун, опекун, някъде и пастрог), което непосред­
ствено управлява имотите и се грижи за редовните приходи от тях в
 4 Г* I I It 14 ( > Л Ф И Ч 11 A IM . V li A 141 il

полза иа сирака. Опекунскинт институт но всяка вероятност e бил доб-

; е поставен и н първите* векове на българския държавен живот, кат» се
съди по старобългарския термин жггорл.

В народния бит са се оформили своеобразни схващания и в об­

ластта на вещното право. Движимото и недвижимото имущестио у бъл­
гарите е означено с общата дума имане, имот, отгдето и имотен —
състоятелен човек. Общо имането се нарича и стж а .
Понятията за собственост (propriété) -- своя и общинска (</>щр,
селска) са твърде ясни в народния бит. Няма достатъчио яснота обаче
в понятието владение (possession). Глаголът e.td(ki се употребява както
за лично, така н за общо (държавно) владение (.Дарят влада над тая
земя“ . „Петко войвода владал иад Тракия“ и др.). в които случаи се
сочи по-скоро упражняване на власт. По-определен в това отношение е
глаголът държа („Хаджи Дончо държи абаджнйскня хан“, .държи хо­
тел“ , „държи воденица“), т. е. липето използува, управлява и прибира
приходите на даден имот. който не непременно е негова собственост;
може и под наем да е?1 Все пак термините владане и държава за частна
и обществена собственост съществуват широко в бита на народа: ела-
дане с общобългарска дума, а държава е популярен термин из Западна
Стара планина и покрайнините на Средна и Западна България. Вредом
той означава всички недвижими имоти на един стопанин, ако те са съ­
брани наедно и има построени на тях стопански сгради и колиба или
къща: „Неговата държава е голяма", „Он държи голему държаау**.
Частните полски имоти се отделят ясно с междй (слог, синор,
граница) — тясна ивина от необработвзна земя, по която има плодни
и ш-плоднн дървета, купчини от побити камъни. В някои места (Елен­
ско), когато братя при делба слагат нов слог, изкопават дупка, поста­
вят в нея дървени въглища, поливат ги с вода и забиват голям камък
върху тях. Този камък бива след туй белязван с отчукване, за да се
знае. че не е случаен, а служи за граница. Неднъж поставеният слог се
смята за непроменим и който го премества, извършва грях. престъп­
ление.
Слагане забрана върху място — засято илн с намерение да се коси
гревата му, става чрез запитване, т. е. затъкват се на няколко места
клончета от зелено дърво, наричани патки (пегчки).
Собствеността върху животни (овце, кози, говеда, биволи и коне)
се означава предимно с &лези. Всички стопани имат родово традицион­
ни белези к никой друг няма право да ги използува.
До> Първата световна война из българските села. особено из пла-
цмпеките, бе нещо обикновено да се завладяват части от общински
мери или гори чрез разораване или разкопаване. Веднъж засято, та­
кова »място се уважава от всички за узаконено частно владение, осо­
бено ако засяването е продължавало няколко години. Завладяването
на пътищата е строго забранено. Това е допустимо, ако се проправи
друг път, не по-лош от завладения. Лоа и събиране на днвн плодове
<I », III I I I и №II А К V Л ГV С Л 4Г>9

са свободни ВЪВ всички гори и полета общниии и частни (Когато т-с.)

засети). Същото е и с риболова и реките с изключение на язовете, ви
дите в частните воденици, както и под самите воденици.

341. Твърде много се зачита съседското и роднинското право прн про­

дажба на имоти. Продавачът е длъжен да съобщи за това най-напред
иа близките си роднини — братя, братовчеди н пр., а ако такива нима.
на съседа си. Ако и той не пожелае, тогава и други се осмеляват дв
купуват.
Подялбата на наследени имоти между синовете (братята) става след
преценяване на еднаквостта на дяловете, за конто след това се хвърля
жребий. При делбата обикновено не прнсъствуват свидетели. Писмени
актове илм записи не се нравят: „Дойде ли до свидетели н до записи, то
не е братска делба.“
Обикновено докато е жив бащата, бащината къща се дава на най
малкия брат, който н остава да живее с баща си, Това се спазва и при
делба след смъртта на бащата.
Завещанията (имотни или духовни) в традицията се нравят устно.
в присъствие и на свидетели. Писмените завещания са по-късно явле­
ние в бита и се спазват най-вече, когато има опасност, че след смъртта
на завещателя ще има оспорване.

342. Н традицията са създадени и обичайни правни норми за лм<?ъ.1

женията. И българския език съществува и до днес поговорката «Вол
се връзва за рогата, а човек за езика“ (т. е. човек се обвързва с дадено
обещание, дадена дума). „Където плюя, не лижа“ (т. е. казаното веднъж
не се отрича) или .Дадена дума — хвърлен камък“ (т. е. нападне се връ­
ща). От многобройните поговорки с този смисъл личи голямата важност
на устния договор. Смята се за срамио и греховно да се отказва човек
от дадена дума: „Той не държи на думата си“ значи, че не е сериозен
човек, а е човек бе»-обществено доверие. Смята се, че ..отде излиза ду­
мата, оттам и душата“ , т. е. душата си погубва този. конто не държи на
думата сн. „Умри на думата сн. но не се повръщай!“ Частни договаряния
и заемане на пари в миналото са ставали и насаме, без свидетели, като
се разчитало на силата на „думата“ .
Договори с трудово предназначение стават иа определени дни или
до определени дни в зависимост от съответните сезони. Говедари, ов­
чари или други пастири се уговарят обикновено за лятно или зимно
полугодие, на празниците Гергьовден (23 април) и Димитровден (26
октомври).
Почти всекн договор става с пресичане ргк&, ръкуваме, т. е, като
договарящите се ръкуват, пораздруевзт хванатите си ръце н ги отпус­
кат отведнъж. Това сс казва и откъсване на пааарлък. В зависимост от
предмета на договаряне н от мястото, на което става откъсването на
пазарлъка, се допуска участието на повече нлн по-малко свидетели,
конто помагат и на двете страни за съгласяването. Споразумяването
 ЕТНОГРАФИИ II л ь ъ ;н АРИЯ

се- последва обнкновеко с кръчма, почерпил, »опиване за сметка на стра­

ната, която продава, защото получава пари. Договарянето се съпровож­
да и с благословии, а чссто пъти с известни магически актове, които имат
чл цел да донесат щастие и на двете страни.
Покупко-продажбата по селата в миналото се е изразявала често в
натурална размяна, прк което стойностите на различните предмети са
били отдавна установени. Обикновено са разменян» занаятчийски произ­
ведения срещу земеделски и скотовъдски или земеделски за скотовъд­
ски. Това се практикуваше допреди две-три десетилетия в някои краи­
ща, като овощари, грънчари, стругари от Стара планина откарваха сто­
ката си по равнините покрай Дунава и там я заменяха срещу жито,
царевица и други храни. Тази смяна или трбмпа става н с едри до­
машни жнвотнн — крави, волове, коне, като някоя от странитс може и
да доплати известна сума на другата страна.
В селата, макар н рядко, си заемат помежду си оръдия на производ­
ството (рало, палешник, мотика, добитък п пр.). хранителни припаси
(хляб, брашно, жито и пр.). Връщането трябва да стане веднага след
употребата, респ. след снабдяването със свое. Само дрехи не се дават
в заем. За такива случаи съществуват някои хумористични анекдоти.
Заемът се връща точно в заетия размер. Само по желание на заемателя
и знак на благодарност може да се върне в по-голямо количество или в
по-добро качество: „Назаем брашно тъпкано се връща“ е късна посло­
вица, която съдържа известни лихварскн похвати. На лихварствощо,
познато през втората половина на X IX и особено засилено през X X в.,
се гледа с лошо око. Народът вижда в него греховност и смята, че
„лихвар човек не прокопсва".

М $. При по-тежки стопански начинания или прк полски и домашни

работи, които ие търпят отлагане, народът прибягва до взаимопомощ
на съседи, роднини н съселяни, За различни работи са различни н на­
чините, и организирането на тази помощ. Тук спадат най-вече построя­
ване на къща. жътва, превозване на снопи, обелване на царевици, при­
готвяне на чеиз, а в по-ново време н низане па тютюн. Тези събнра-
ння на външни помощници се означават с тш ка, меджйя, заряда, по­
мощ, молба (Трънско). При тях обикновено помагачите са безплатни,
но биват хранени от домашните.
В Родопско напр. най-много сп помагат хората прн нравене на
къща. Може да се каже, че всички сгради в едно село се строят ко­
лективно. При тази взаимопомощ не се държи точка сметка кой колко
i i o m .i i / както от ония, които помагат, така и от онези, на конто се
дава помощта. Иснчкн вършат това с чувството за общинност, правят
п) :ю хаир, имат го за голяма човещина. В стопанските взаимни помага-
нни помощта се и дава, и получава с повече сметка за точно връщане.

:Ц|. Сдружаването (сортачване) се прилага често като средство в

стопанисването — прн оран, жътва, коектба и пр. Това става обнкно-
Oh t U I L C T B K H A К У Л Т У Р А 461

нено с присъединявано на работен добитък (спрягане), когато двама

стопани нчат по едни вол нлн коп. НаЙ-честн са сдружаванията при
изпълняване на някои обичан — КОМдуване, лазаруване, ринене (на
Снлвестров ден) II др.
Друга категория сдружавания са еснафите (руф ети) — органи:«-*
цип на занаятчнЕгге, Правните отношения ei тня сдружения в началото
на X IX в. биват отразени в устави и кондики. В тези писани паметинпн
намират място много от обичайните пра кин положения в семейната
задруга в патриархален дух със зачитане на общ съвет (лбмджа) от
майстори. Правното устройство иа еснафите има в основата си значи
телно влияние от цеховете в Запада, По-битово самостоен характер нмат
правните отношения в сезонните овчарски, жътварски и градинарски
сдружения, които нямат писмени устави.

345. Кръянито отмъщение (Ins talionis) е било познато на старото

българско народно право. За неговото съществуване е имало значе­
ние и вярването, чс с отмъщението се е измивал срамът от семейството,
За този обичай свидетелствуват употребяваните фигуратнвпо изрази
.►глава за глава“ , „кръв за кръв” , ,jue го гоня до гроб", дце го гоня ДО
девета рода" и др.
Както За кръвиото отмъщение, така и за откупа и за ПОмирие в
българското обичайно право през X IX и X X в. говорят само народ­
ните песни и някои изрази. През последните »екове е особгно енлно
застъпено помирителното разрешаване на спорни въпроси, извършва­
но от незаинтересу нанн люде. Помирителите са извършвали мисията ен
безплатно; само никъде са бивали възнаграждавани. Това се потиърж-
дана от поговорките: „Зле се спогоди, но па съд не ходи!“ , „Най-лошата
погодия е по-добра от най-добрия съд“,
В епохата на задругите н на общини ми живот съдебните прошк и
са се извършвали и от съответните домакини (стопани) или старей.

346. В обичаите наказателното право се представя със сравнително

оскъдна терминология. За юридическата преценка на простъпките слу­
жат почти само всеобщите означения право и крило (нлн не с npatki).
Съществу ват н означенията добро н д,ю, помощ и пакост, п0.ш н «pedil
(nceptdu, щ етй). Пралина, т. е. прлнонмане, н кривини — престъпление
са също така срещани в юридическия речник на народа, Нъв връзка с
тези термини за деянията са и означенията за агентите на деянията*
пакостник, вредител, злосторник, конто са предмет и на съответни
санкции в обичаите. Тия термини определят нещата с оглед на тяхната
раиноналио-прална същина, но съществуват н означенията грях и
грешник, в конто с отразено християнско отношение към правните
норми.
В правния речник на народа съществува н значително количество
турска терминология, която е лес по обяснима с петвековното нластву-
uane на турците, в чиито ръце е бил цялостният съдебен апарат.
I<’>2 е 1 h О I f» Л '» l lt l Н А Ь 1. Л Г А Р II !1

В преценката на престъпните деяния народът има установено сте-

п пупвие. Така в престъпленията против лнчността убийството се сми*
ra ta голяма пакост, голямо ало, голям гр«х. Убиецът според народа
шелужаиа най-тежко наказание. Смъртпо наказание за него не се сми-
ru за неуместно и несправедливо. При убийство обаче народът разли­
ча на н различни обстоятелства. според които и категоризира престъп­
лението, напр, убийство на золумджии турчин или на потисник власт­
ник и миналото е бивало оправдано от народа. За отцеубийство, брзто-
убийство и др. под. няма определени наказания. Такива убийци по*
н.к нт жестока клетва от народа, изолират се от рода си и се прокуж-
дит немилн-недраги но света.
Смъртните присъди в пародиите правни понятия и 'минала прак­
тика са изпълнявани чрез изгаряне. Тази форма по разкази и песни се
прилагала за наказание и на магьосници, бродници и развратни жени.
Обесването гъшо е нонулярна форма, отразени н във фолклора. Както
*-нтш:ьгйр.чнгт>, така и розченването между два коня според народ­
ните песни и приказки с тежко смъртно наказание на нечестиви измам­
ници. Твърде често споменавано нз преданията и necHirree и добиването
hiI кпд То е било прилагано най-вече за политически престъпници. Към
тази <|ч>рма обаче българският народ има отрицателно отношение; той
я подчертава като едно от мъченията, конто турската власт е прила­
гала към народните хайдути.
Наказване чрез осакатяване, повреждане на членове (mutilalio)
и обичайното право не е засвидетелстнувано. Само в песните сс споме­
нава за отхапваме ни езика на майка, която подучила сина си да краде,
сьщо и за изваждане ни очи. Съществуват само заканителни изрази за
отсичане на ръце, счупване на глава, изкъртване на зъби, скъсвано
на >ши, което навярно е местна форма на повсеместно прилаганото леко
наказание на деца с подръпване на ушите.
Обикновено е наказанието с бой, което се прилага в най-различни
степени* Тон бива с ръка (с плесници), с пръчки — «о голо (по месе-
стнте части), по сгъналата, като стъпалата са заклн>чсни във фа.\ага.
Вейка от тия форми и броят на ударите са в зависимост от големината
па престъплението.
Затварянето (запирането)? прилагано главноот общината, а така
г141ю и от държавните съдилища за различни по големина престъпле­
ния. За тази цел са служели често пъчи не нарочни затвори, а случай­
ни помещения, дори обори. В по-големнто градове са съществували
през турското нладнчество н страшни затвори (тъм ниц и). Страхотии­
те » тях са възпети в народните песни, особено в хайдушките от X V III
н X IX в.
Гдна от формите за наказание е н опозоряването, което доскоро се
прилагаше нз селата Най-често крадците, заловени в чужди имоти да
берат круши, грозде, царевици и др., са натоварени с крадените пло­
дове. като някои от тих са закачвани lia вратовете им, и в този вид со
ра tK .ip u am i из улиците иа обществен поклз. Нсеки е имал право да ла­
О г. III К С Т И V- М А к У .1 Т У И А

ка не крадеца, дори да го за плюш», Никъде са качва.™ крадена па ма­

гаре с лице към опашката му и така са го разкарвали. Г1о сипни начин,
качени на магаре без седло, често 1п»тм обърнати с лице към опашката,
са били опозорявани и невестите, конто при брака се оказвали иедев-
ствени. Такива са бивали и окъпнани публнчно в реката.

.'■М7. " Исторически проучвания показват« че преди завладяването на

Балканския полуостров от турците в България е съществувала строга
система на иародното съдсбно устройство и че то не е било съвсем
първобнтио. Държавната власт и нейните съдебни органи обаче са има­
ли само тесен кръг на действие. Те са стояли настрана от делата в се­
мействата. задругите и общините.
Често при съдсбно дирене и при разрешаване на някакъв спор
както и бнта на възрастните, така и в детските игри се прилага жре­
бият (чоп): „Каквото се падне, това е право“ , „Късметът му такъв, не
може да се опира**. Хвърлянето на жребий става по различни начини:
надписвания на тресчици или книжки и посочвани от участниците; прие­
мане една от страните на монета, която се хвърля и с положението на
падането си определя изхода на спора; хваща не на тояга, при което
всекн се стреми ръката му да излезе иаи-отгоре (обр. 373), Не гю-
малко приложение в различни случаи има клетяат>. (Хжкновено ко­
гато някой иска да убедн другите в правото си, се заклева в това, което
за него е най-свято н най-скъпо. .Мнозина се кълнат в християнски
дух: „Бог да ме убие, ако. . а други в децата си. в добитъка си и т. н.
Съществува и убеждението, че лъжливата клетва носи наказание, Клет*
вопрестъпникът се смята за нещастен човек.
Особено място е заемало прокълнаването, прокжтйяпи (наричана
още аноте мия) — обществена присъда към неизвестен или недостъпен
злосторник, с когото масите нямат сили да се борят. Тези присъди се
произнасят тържествено задочно. Обикновено свещеникът извършва
обред н произнася проклятие, което се повтаря от прмсъствуващите и
завършва с хвърляне на камък върху една купчина. Всскн, конто ми­
нава след това край мястото, хвърля камък н произнася „проклет да е“ ,
По такъв начин грамадата расте и нищо не е в състояние да я спре. до­
като времето изтрие силата на злодеянието. Ннрва се. че прокълнатите
по този начин биват постигани от тежко нещастие. Този обичай е бил
особено много популярен в Северозападна България.

Днешните битови отношения с правен характер в много случаи

водят началото си от стари български традиции. Оскъдицата на памет­
ници обаче пречи за конкретното документиране на едни или други
подробности. Ог семенното право повече следи в писмени паметници
има за кражба на девойки за оженване и за наличност на бащино п/шни,
бащина правдина, означавана ло-късно с агарлък — заплащане на от­
куп за момата, както н за даване на прид от страна но момините роди­
тели. Властта на мъжа и на бащата н семейството в отдавнашшло мина­
 :

Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А К Ъ Л Г Л Р Н Й

ло с смекчавана с някои държавни наредби и закони, за да остане в

това положение, което съществуваше преди няколко десетнлстия. От­
носно настойничеството в сборника „Кръмчая“ (X в.) се говори, че
приставници (п^штА*киикъ) могат да бъдат сачю мъже, защото се счи­
тали ч«тшй1ш «ть жм». Това принизено положение на жената бе за­
пазено в някои места и до ново време.
Частната собственост в различни граници на понятието, включва­
що или невключв^що недвижими имоти, е съществувала и в старобъл­
гарско време, означавана с « а ш и н а . На бащина са имали право в съот­
ветни размери всички оСщсстаснк категории.
Смята се, че наследственото прапо в първите векове на българската
държава е било слабо развито н се е ограничавало само до бащинията.
Почвата, на която се е развивало, са градовете, в конто най-рано сс е
индивидуализирала собствеността.
Правото на поемане задължения, което в бита сс изразява с изка­
зана дума или обещание (дг/гаеор, сговор, обещание, сдодумване, »дум-
«ане и пр.), в старобългарски е имало същата стойност — •гшр, «*ть,
ж-*щ*ник. Силата на договора, макар и устно направен, е била извън­
редно голяма, щом договорът в правно отношение с означаван после­
дователно и с лам а. Следва да се приеме, че повечето подробности по
задълженията, при договарянията, конто утвърждават сделки н пр.,
не с» били чужди и на старите български традиции. Това личи от съот­
ветната чнето българска терминология — кръчма, пиене, отсичане
и пр. Също така е и с взаимопомощиите прояви и сдружаванията.
Кръвното отмъщение е засвидетелствувано в старобългарските за­
кони (главно и Змснь («удимй а ж д м л ) , гдето е казано: а а и д *та да
гааиу. Неговото наличие е отразено н от богатата уточнена терми­
нология: ммть, ммтнтн, мь(тит«аь. Напредъкът в това отношение ще
да е настанал по всяка вероятност през епохата на турското владиче­
ство, като кръвната мъст е заменена с помиряване н откуп.
Не са без значение и редица правни термини в старобългарския
език: «аю;-п>, тисктьнякь; п^акъад, пуАкьл,*Л«*‘Тм«АТя; дгл*( даа«л1й,
;и а *а * йст*»; иуин -л*; КАМПТА; клептим кг; « * л » , сж ,\ и ч , ед д и тм ; пьг*л *т*ль(
«1кт,\ит1А1т*»1Ати, аа да проличи голямото наследство н в съдопроизвод­
ството, н в наказателното право. Не може да не сс приеме, че в няко­
гашните български народни съдопроизводствени обичан голям дял с имал
и магичният елемент. Не папразно още в първ1гте писани закони се
въстава срещу магиите и се предвиждат строги наказания за такива
прояви. Така т. I на „Законъ судний людьмъ“ гласи, че този, който
извършва езически обреди или клетви, както и селата, в които се из­
пълняват такива, трябва да се лишават от самостоятелност и с всичко
да се предават на черквата.

ЛИТЕРАТУРА
А<. Ам<<рсея, Б и га р ско то обичайно право и негокгго развитие през послсдммтг
дегетлетмя на турското иго. И П р. X I I , 1956, км. 5, с. 58— 71.
О IVЦ| К С Т В К И А К У Л Т У Р А * »

С. С. {>о6ч*в, Старобългарски правни паметници. т. 1. София, 1903. — Сборник на

Пългарскггг юридически обичаи, т, I, Пловдив, 14*96; т. I I — IV ; 1902. — Българ­
ското обнчвйио каказдтслно право. С б Н У X X X V I I . 1927, — Българско обичайно
СЪДе&ю прано. С б Н У X X X I I I , 1917, — Агарлш (прид) я проичщ-лдриис на припни-
тя. ПСп X IV , 1904, с. 637—732.— История на старобългарското право. София. 1910

X XXIII. И Г Р И И ЗА БА В И

Л49, Преобладаващата част от игрите н забавите у народа кмат спор­

тен и състезателен характер, а незначителна — хазартен. Много от
игрите са свързани с действие и други елементи (музика, диалог), с
които се доближават до драматичните прояви у народа.
Видни място в спортшггс игри заема борбата. В нея младежите
виждат възможност да мерят силите си и да използуват соободното
си време при пасене на говеда, волове и овце, ио празници, на хо­
рището и пр. 'Към борбата бащите поощряват момчетата още от мал­
ки, когато ги срещат с връстници, като им казват: „Х а, преборете се!",
„Пребори го, татковото!“ Този спорт доставя високо самочувствие дори
н за онези, ко1гто са надвити: достатъчни е смелостта да се борят. Не
иапразно епитетът юнак е ласкаещ за всеки младеж. По изпълнение
борбата е свободни: позволени са всякакви хватки и преплитане на крак.
Не се позволява хвашане за гениталиите и удари с юмрук или друг вид
блъсканица. Борбата става в облечено състояние със снети само най-
горни дрехи. Според правилата на народната игра победен е онзи, кой­
то падне на земята по гръб. Тя се смята за приключена и ако единият
бъде откъснат от земята и вдигнат във въздуха. По-подробни правила
съществуват при професионалните борци, каквито в традиционния сн
бит българите нямат. Такива е имало само между турското население,
а под негово влияние и сред помохамеданчешпе жители на Родопите и »
райони със смесено население. Към края на X IX в. се явяват професно
налнн борци и между българите от Североизточна и Южна България
Професионалните борнн прилагат по-нзнекана техника. Те се борят го­
ли, като на долната част на тялото сн имат плътно прилягащи кожени
гащи. Мажат и телата, н гащите сн с дървено масло, да да се плъзгат
ръцете па противника.
В речника на някои краища са преминали от турците и терми­
ните гюрбш и пехливанлък, които обаче не са могли да изместят ста­
рия термин борбй (етбълг. и многобройните производни от съ­
щата основа (боря се, борец, бдрчеств1/»ам). Богатството на подобна
терминология в старобългарския език показва по-голямото значение
на борбата в тогавашния живот: в*^ти в»рьщ, га#мт*ль, ^ л н и т ,
ь.«^ьш.(тмити и м^гаци (място за борба). Много от тези думи » днеш
пия език не са популярни. Важно е широкото значение на думата
борба в смисъла на състезание с всевъзможни дори идейни стремле­
ния. В подкрепа на постонниата рпдна традиция на борбата са и на*

м
 ЕТНОГРАФИИ НА КЪЛГЛРМИ

родните песни, главно юнашките и хайдушките, в които героите че­

сто пъти се борят по два-три дена.

350, Надбягването е любим спорт в празници из някои краиша към

края на X IX в., особено в Югозападна Българин. То е същината на
повсеместно познатата игра гбненица, наричана още криеница, крйш-
ка-мишка, мижитарка, жмйчка н др., при която играчите с тичане
трябва да се доберат до определен пункт, гдето гонещият жми. докато
се крият другите, и откъдето той започва да ги търси и гони. Съществен
елемент с тичането и гоненето и в играта »Къде двама, там и трима!“
(или ,/Шма са малко, трима са много“), нграна в кръг по двама, а един
търси място за себе си; така също и в играта „ Българин га.к, турска
главо“, при която раздвоена двойка играчи около кръг трябва да се
съедини пак, ако някой от тях не бъде стигнат от трети гонач. Най-съ­
ществената форма на надбягване представлява играта роби, позната на­
всякъде (някъде под названието град). Играе се от момин, и л и женени
мъже. Участниците са разделени по равно на две редици, застанали ед­
на срещу друга на разстояние около 80 м. На по десетина метра пред
редиците има черта, до която могат да се доближават гоиачите от про-
тивната редица. Всяка група си има цар. Царете излизат първи да бя­
гат. Единият тича до чертата на противника н в момента на престъпва­
нето й другият се спуска да го хване. Гоненето продължава до чертата
на бягащия, откъдето гонещият трябва да се върне, нреслсдван от вто­
рия в редицата, и т. н. Докоснатият при гоненето се смята роб н се от­
странява в определено място. Играта продължава, докато се изловят
роби жички играчи на една ог страните или до нзморяване.
Конните пропускания и надбягвания стават на неоссдлан кон н
без юзда. Победителят при надбягването бива награждаван с платно и
кърпи. Понякога подаръците са от селото. За надбягването се правят
неколкодневни упражнения. За значението на конните надбягвания
още в най далечното минало говорят велячаенето им в народната пое­
зия, гдето те са представени в митичен образ — надбягване между
Слънцето н добър юнак с коня си,

,151. Същината на редица нгрн е да се покаже сила и физическа из­

дръжливост. Почти навсякъде е известна играта сляпа кобИю, нари­
чана често и с турския израз варма ндрле. Състои се в това, че група
или отделни играчи се подлагат да бъдат възседнати от няколко души.
Нъзседналите обаче нямат право да се нагаждат, след като скочат
наведнъж върху подложените. Ако паднат, те също биват възсядаии.
* По-чиста атлетика е мятането или вдигането на теж ък камък
или друг тежък предмет. Такива своего рода гирн в недалечното ми­
нало се намираха на селските площади (хорища), гдето момците в ан-
трактите между хората изпитваха и показваха силата си. На същата
основа е и мятането на камък на далечно разстояние, наричано под­
хвърляне, кагго конкурсът се преценява по разстоянието, до което
II I. III I I I Н I. II А к У .1 Г V Р А 4К7

1нч'КН може да хвърли. Обикновено сс замеря над пропаст — река, дол

и п}> Захвърлянето става н на височина (на възбог), като се прехвър­
ли някое високо дърво. Най-често този спорт се упражнява от пасти­
рите.

ЛГ>2 На много места забавите в празник започват с шнккачваке. Н я­

колко млади момци оннтват силата н изкуството си. а някой от при*
<и гнувашите бележи кой докъде скача. .Момците се засилват отдалеч,
достигат до един белег, от който скокват с двата крака едновременно,
като се стремят, колкото е възможно, да си държат краката напред
при скока. Това се прави, щото на някои трупът да остава много по-
иаднре ог краката, от което равноасспето се разваля и те често пад.и,
като предизвикват силен смях у прнсъствувацигте. Ма много места иг­
рата се нарича ншКЬваница.
Главно сгг пастирите се упражнява и т. нар. овчарска скачане,
на височина и на дължина през рекн, долове, пропасти и др. с помощта
иа своята дълга до 2 2,20 м тояга.
Значително място в забавите заема и взанмното прескачане, нари­
чано дълга Мара (дълго магаре) или прескочи кобила: всички играчи,
наредени на тю няколко крачки едни от друг, се навеждат и биват
прескачани последователно от някого, конто сам се нарежда на кра*
на редицата, за да бъде и той прескачан.

Л53. Разнообразни са игрите, устроени върху сръчността да се ш-

меря е цел. Това става с тояжки или с топка от волска козина или от
парцали. Гумената и кожената топка са непознати почти до края на
първото десетилетие на X X в. Удряне с топка става н по неподвижна
цел или по някого от играчите. Вснчкн игри с топка са съчетани и с ти­
чане >< гонеие. Съществува, макар и по-рядко, познатата от миналото
столетие игра с топка, подобна на днешната волейбол, но съчетана с яз­
дене: играчите, разделени на две срещуположни редник, са същевре­
менно носени от техни другари, които стават играчи при известни ус­
ловни и грешки на яздещите ги.
Показването на юнащина в борба, надбягване, нодскачане, вдигане
па камък, замеряне в цел и др. са също предмет на народните песни и
много често са представени в митични форми и хиперболи.
Събрали се еъбор иоицн,
събрали се на Витоша
да си метат, бре, бел камък,
да го метнат от Витоша,
от Витоша на Пирима . , .

И тесните се юворн и за надстрелване с лък и стрела, спорт, който през

последните векове вече не съществува.
Сравнително честа е играта джирит или джилит с дървени пръч*
46* I: Т П О I !■ » ' И К II Л s k . i i \ |> | | м

км. В Софийско съществува мятано на пръчки п с помощта на спсцна.тна

дървена хвъргачка. Под същото название (дж илит. чилик> е повсе­
местно позната игра, при която играчите подмятат пръчка, подобиа
на вретено, като я удрят с друга по-дълга и я ловят Играта е услож
нена с много и различни условностн. дори и с тичане. Означенията
насочват към ориенталския (Ъсирит, д ж ш ит (обр 375».

354. Съществуват много игри, при които се разчита на сръчност н на

еъоСразителност у играчите. Навсякъде се играе свинка (битки),
при която едно момче се стреми да вкара един камък (пънче или топка)
с тояга в малко трапче. За това му пречат пак с тояжки други няколко
души играчи. Те имат пред себе си също малки гранчета, които съще­
временно пазят, за да не може свинарят да вкара в някое от тях свин­
ката. Пазенето става, като се държи краят на тояжката н дупката.
Такава народна игра е първообраз на хокея
Игрите, при ко1гто се разчита на съобразителност. досещат н
отгатване, са застъпени в голямо разнообразие — от обикновеното за­
даване ма гатанки (джангър) до завързване на очите на един играч,
който с пипаш и слушане трябва да отгатне имената на играчите или
какво правят те, след като ги гони н хваща (сляпо коло с дртома, куци
и е.мпи лисица, сляпа бабо не види, бъж ж ! и други варианти).
Сръчността на пръстите на ръцете е прилагана в повсеместните
игри с камъчета (тй тр а , камъче, кама), в някои от конто е отразен
принципът на билярда. Дома (ИЛИ докурджум) е играна от възрастни
мъже: но начертани три концентрични квадрата, съединени по средата
на страните (някъде и в о б л а та на ъглите (обр. 374), двама играчи
слагат последователно по 9 камъчета. Камъчетата на единия се разли­
чават от камъчетата на другия. Целта е да се приведат камъчетата в
тройки на една редица, за да се изключи конто и да е камък на против­
ника.

355, Съществуват н игри с явен хазартен характер, при което дори се

изтръгна известна печалба в материали. Най-често печалбата се състои
във вземаме на игралните предмети на противника. Такава е играта
на чифт и тек, с орехи или лешници. Орехите се слагат на купчинки
и се замерят от нзвсстно разстояние при следното условие: ако отскочат
настрана чифт (нлн тек) от сложените орехи, купчината ще бъде спече­
лена от замерващия, Подобиа нгра става н с дребни монети. От същия
род е н нграта, наричана ашйцч, кдкалчгтп или костки, т. е. костичкн
от задните колена на агнета (обр, 376), Шестте страни на тия кокалчета
нмат установени значения: хляб(я), хайдутин (б), туруджйя нлн <г-
:шр (в), цар (г), свиня (д), магаре (е). Тия костнчки, нареждани ведно по­
ложение, се замерят с по-голяма подобиа кост, наричана койнак или
коняк. В зависимост от страната, на която биват преметнати костнчките.
Орачът печели от партньора сн или губи в негова полза. В тази игра
се вижда прототипът на модерните зарове, което личи и от названието
!•< lit I С T Н I II A K У Л T V I» А

--------------- -
1

i
i 4 574
“Ч

■
,

1 U . к -

1173. Хващине на тояга в с. Момина клисури, Пазарджишка. 1937.

374. Д йяа (« същото сгло). 375. Пръчки за джилит (с. Слалямтг.
Харманлийско, 1951), 376. Ашици (София. 1928): а ) хляб, 6) хай­
дутин, » ) туруджиа, е ) цар, д) свиня, е) магаре

ма последните — костни. Като хазарт се използуват различните фирми

на жребието, конто са в пълно приложение до днес при детските игри,
когато сс определя кой да почне пръв играта. Тук дори то има форми
н на ритмични скандирания от безсмислено подредени думи: Фленица,
плетеници, дозимин, дбкипшн чиф ниф, ч^леби. 6р,к>, с&кло, берекет,
dectm и други различни.
<56. В игрите съществуват строги правила, конто изискват пълно
подчинение на участвуващите. Особено строги са н наказанията в ни­
кои от тях. Падналият или сгрешилият бива язден или натоварван с
най-тежка задача, или изключван ог играта, или снабдяван с лош пря­
кор, Тия правила се знаят добре от всички и всички доброволно понасят
последиците.
Изобщо игрите, разчитащи на сила, юнащина и хазарт, са обик­
новено мъжки, останалите са женски и за малки деца. Те съдържат
повече или по-малко насока към пластика, изкуство.

357* Игрите на най-малките представляват най-често инсиеннрани

подражания на домашните отношения; очертават се символнчпо къщи.
470 i т ii u i | <л ф и я п \ к ъ л г а imi и

влиза се в ролите на майки, бащи, деца, имитират се характерни навийи

н обичаи. В основата на тня игри прозира спонтанен зародиш на дра-
матическо изкуство. Една стопен по-високо като изкуство са типизи­
раните игрн, познати из цяла България, орел и ктчка, кралн>порт;ию
и др.. изпълнявани с диалог, с музикално н с драматичио осмисляно
действие. За главни деЙствуващм лица се избират по-силните н по-
способнн участници. При първата игра едно от депата е орел, друго
квачка, зад която са наловени едно за друго през талията всички
остана.)и деца — пилетата. След разни странични разговори орелът
обвинява квачката, че взела неговите пилета, и налята да си хване ни­
кое от тях. Те бягат, движейки се като опашка зад квачката, която съ­
що се върти и ги брани. В такива нападения орелът успява да превземе
едно след друго пилетата и гн слага на определено място. С 1ед туй
квачката си гн иска обратно. Орелът и ги дава едно по едно и всяко се
преструва на куцо, сляпо или с други недостатъци. На въпрос: .Защо
ми е, орлю, криво пиленце?" орелът измисля всевъзможни обяснения.
И след всяко оправдание бяга, а квачката го гони. При кралю-нортилю
две девойчета, хванати за ръце, образуват порта. Под нея минават за­
ловени за ръце венчкн други. Преди да минат, те пеят:
Кралю иорталю, джанъм, кралю порталю,
откарай парти, джанъм. отааряй порти,

Двете девойки в същия тон запяват: -Защо са порти, джаиъм, защо

са порти?“ , а другите отговарят:
Ла м»,мг бегом джаиъм, да мине бегом
царювз войска. джаиъм, аарюва войска.

И след като двете изпеят все в същата мелодия „Отворени са, джаиъм.
отворени са“ , веригата минава под вдигнатите ръце. Последното дете
обаче бива задържано от „портата“ при песенно обяснение:
Да ни дадете, джаиъм. да ии дадете
шиник жълтици, джаиъм, шимик жълтици,
ще ви дадсме, джаиъм. ще ин дадсме
малката мома, джаиъм, малката мома. . .

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р . Вакарелски, Пародии спортовс, Си. Здагорог X V I. 19J5, с. 128-135.

Р . Д . Кацарова-Кукудова, Български танцов фолклор, София, 1955.

XX XI V. Р О Д И Л И И О Б И Ч А И
358, Обичаите, свързани с раждането, по същина се разпадат на
групи: около бременността, около момента на раждането и около опаз-
•място на новороденото и на майката — до четиридесетия ден. В по­
О I. Щ I: С Т И Е I I А К У Л Т У Р А 471

е«'»едната група спада и кръщаването, което има съвсем друг характер,

Бременната е означавана като трфдна, т£жка, бременна, непраз­
на, товйрма, пълни, с кор£м, в положение. Всички означения посочват
обременяване па жената, външна промяна на тялото н. Докато още не
личи, бременността се пази в строга тайна, защото се смята, че ако се
разчуе в първите дни и месеци, забременелите лесно се похабяват,
Обикновено бременната извършва всички домакински и полици
лаботйГ стига ла може. В недалечното минало бяха чести ражданията
но време на работа в полето, Все пак съществуват конкргтнн ичбрпнгг
конто целят да улеснят раждането, да осигурят нормалността иа де _
1Ц Д. здравето 11Д бМменНЗТа и някой друТйРЖГл.шия. Такива"ЗЬСряни
има голям брой и често пъти биват твърде индивидуални. Тнпнчна и
щнроко разпространен.) е възбраната бременна жена да убива змия,
която види ца полето, защото пъпнпщо черво се увивало около гушата
па детето, раждането ставало труд но и детето се задушавало. Със съ­
щ и я смисъл -члбрдня гъшегтиуяя и да прескача цъже или пръв.
На бременната не позволяват да яде месо от заек, тъй като .угето
постоянно ще се илЗтН В съня сн или ще спи с отворени очи. Тя не
бива да бис или рита котка или куче, за да не страда детето от болеегг*
Яесцц.^ля това се предприема нарочно лекуване на детето още в първия
чу ден. Някъде смятат, че бременната не бива да се вглежда в икони,
защото детето щяло да бъде кривогледо, а другаде това се препоръчва.
з«1да бълила рожбата красива. Н е бивало да се присмива на нямо, на
сакато и пр.. защото н ШгЙжтго*дете щялоЮГстгрсяп-съе еъщнн н*дн
Повсеместно е вярването, че бременната не докосва плода сн, ако види,
че някой яде иещо и не й даде от него. Това е т. нар. аошянка. т. е.
пожелание.
Съществуват по места голям брой възбрани, конто нямах никакво
рапнонално обяснение, но все пак по традиция сс прилагат. Една
забрана обаче има най-широко приложение и от неизпълнението и
според народа без изключение остават последици за цял живот бремен
ната »е бива да открадне каквото н лд_е. в каквото н да е количество,
било дори за да задоволи своята пощянка, защото белегът на открад
натня предмет безусловно се появявал върху кожтга на новороденото.
Всички анормални петна или израстъци но кожата на хората се ибис
иядат потили иачш Смята ге. че пременната майка е откраднала слива,
грозде, черен дроб и пр., не е казала никому, но се е пипнала на съот­
ветното място, където се е появил белегът у детето. Същите последици
гя НЯЛШ1“ » ГР гтресм е, у п л а ш и с е НГНаЛЕЙНО ОТ НсПТб
хаанв н*йде по тялото^
В много краища се смята, че бременната носи нещастис. Велел
ствиеЧТГТова напр. не и позволяват да прикача »[ронена на кола
за воловете било опасно. Ловните не дават убит дивеч на къща, в конто
нма бременна, защото пушките им сс похабявали илн нямали да могат
да убият лов, докато тя не роди. В някои краища пък бременната се
смята кято нпсктулиа-ип жягтпп Ш ' ЛоЛр/1 г.реир
472 i : т н о г и л «* и и и л ь I. ; н л е и м

:й9. Родилката се нарича различни pudii.i.4 (родилки, (ю<>й.тици)

п жхуса^а раждането добиване, добив, ражШнс. Последният термин
се е смятал за много реалистичен и се отбягнал от жените. Родилният
■Iкт iX- е пазел и гтипнд тайна. Бремеццага-ct' уединявала-в hiimiuul, ко­
шара илиллсш я-Н е се полагали никакви грнжи за каквото и да било
удобство при раждането, за елементарна хигиена. „Най-добре е, кога е
на нивата: никой те ни чуе, ни види, откъснеш му пъпа с ножа или със
сърпа или със зъбите, вържеш го и това ти е — вземеш го във фугата, та
дома.“
Повече грижи се полагат, когато раждането о трудип. Тогава
родилката се запоива с вода от измитите ръце на съпруга си или с от­
вара от богородична ръчица (Lonicera caprifolium). донасяна от В руса
лим или Света гора, която в сухо състояние има вид ма свито детско
юмруче, а натопена във вода се разтваря като ръка.
Когато раждането става у дома, пъпчето се отрязва със сърп. кое­
то извмиива домещница при рзулаиеш ,3а по-чисто го ма­
мир а м С ^ Ш Г З Х д а е работно детето“ , казват те. А първото повиване
става в бащина риза.
В редом съществувало опасен.ie пт навясване иа родилката: до тре-
гин Де11ТЯ може ла бъде чап-ч-татя пт M.iflnini HfiiHi п,-вгтйчр на което '
изпада в безсъзнание н умира. Срещу навиците се вземат следните
мерки: обграждат леглото на майката и детето с въже; слагат до тях
метлата, .ла да ги чува“ ; до главите им поставят сърп м лук (чесън и
кромид), ръжен от огнището, нищелкн, рибарска мрежа, перална, брад­
ва. ножици и др.; пресяват над тях просо. Вярва се. че „желязото пази“,
„метлата всичко мете навън или към огъня“ , .лукът люти на очите“ ,
„през нищелките мъчно се минава“ (има се пред вид идващо отвън зло).
В Кюстендилско слагат дори под възглавето им глава от куче или вълк.
Обикновено всяка постъпка има обяснение от магнчио естество.
Постоянни1япптрп|п*ц .'и unpiiimiii- К аденото с тамяи_е на първо
мястоГ Докъм 1У2о г. са 11 “ волски или кози рог, катран.
кокоши или говеят» ™pi за да смърли. Д ови катран се манва и на вра­
тата. По-рядко се употребяват миризливите треви ср^щниуе (багор&
диче), дилянка (Valeriana officinaTIs). чер оман [Inula nelcnTuni), конто
освен това са и упоителни Успоредно с тия средства е н светената
(молитвената) ааЗи, каквато след раждането бабата взема от черквата.
С ‘" ’ч nr vvhMT родилката, детето-л-къщата. £кд..нят е постоянно сред
ство за прогонване на злото; той не бива ла угасва в помещението на ро­
дилката. Някои баби посипват вечер огън отвън или отвътре на прага
на иъншната врата.
Сщилката м детето освен това биват напълно изолиращ след за­
л и слънце пт Tuamww* «мин; драги ^ прозорци сс .чатнар ят илътно, аа
да не пропуснат лън от сш>тдмца_ падън Ауо в краен случай се наложи
родилката да излезе нощем до двора, тя трябва да е въоръжена с желез­
ния ръжеи от огнището и с нанизана на него глава кромид. Жилището не
се етваря след залез слънце никому, дори на закъснели« съпруг. В та*
къв случай той нощува другаде.
о || |ц» 1 I и»: и л к Vя г у р а

Н сички п р е д п а з и м с |ч 'Д 1 т в а с е п р к л а г а т д и 4 0 - и н д е к , и к о й т о |ю
ДМ11ГЙ отива «а ПЧИСТИтелНа мол Iи н;■ ■>|•и ппцсммк:! и нр.ч
бъде в особено п о л о ж е н и е .

.160. Родилката н детето се смятат под близкото покровителство на

I в. Богородица. Вярва се, че- родилката се мъчи, докато доЯде гя; пи»
уъчението продължи много, значи, че тя с бнла негде заета н се е 1а
бавила. Тя незабавно напуска дома след раждането. Затова е обичан
веднага да се омеси и опече малка б<уорурична питки (шммницо,
първа пита, бабини /щщи, бърза пити, смидаль). Питката, намазана < ,
мед, се изяжда само от домашните с~разнн условности, като захранв.«г
с нея и родилката. По този наянн се нагостява св, Богородица, за к о ти
също се отделя късче.

361, Новороденото най-напред се поднося над огнището или се иро

мушва през пиростия. за да бъде здраво. Следващатн грижа г _заььу-
мянето Обикновено това прави майката. През време на закърмянето
('■абата държи над главата и сито с хляб и чесън н по един хляб под мшн
шшитс, за да бъдело детето винаги сито. В някои случаи, докато дойде
млякото на родилката, поканват чужда жена да захрани н кърми де
гето: тя трябва да има свое кърмаче, всичките и деца да са живи, да е
чиста и добра Първото окъпи ане става, като във водата слагат ратни
носещи здраве билки (никъде смятат, че те трнбва да бъдат 40). В нея
пускат н сребърна пара и счупват лрясно яйце със същата пол
Уяряь-тррнп чп б и г арше е осоляването иа новороденогр. То става пбнк
новено на третия ден след раждането, С 1ед окънването иасоляиат че
гето с дебел слой от ситна сол но всички части на тялото оси**!! глава! а
Така то повиват и оставят да пренощупа, след което сгак го окъпнйт
1юстоянна мотивировка за това е „да не мирише на лошо попа .ч\"
Родилката се смята за нечиста, затова е прелмст ин мшт“
щццщш!. 1н наир. известно нцеме'не трябва да се докгева т ъ и я^
до 40 дни не бива да доближава до кладенец или чешма. Ако сс наложи
да отиде за пода, ще чака отдалеко друг да й налее. Иначе се пресуша
вали кладенецът или чешмата. Яо известно .време тя не бива да пере
целевите на детето сн; до месец не бива ла меси ш А _Д Я и Д Н И ДО хДГ-
бар не се доближава, ил лддоал не излиза, в градина пе влиза „»е е
добре за нея и за стоката". Родилка не бива да изкарва или извежда
добитък, на пастир хляб в торбата не слага, не изпраща с поглед до­
машните си, когато отиват на работа, защото млякото й намаля в Мо
Вярва сс, че до 40-ия ден каквото и да се изнесе от кина с ноаоро
депо, причинява пресушаване на млякото па родилката, затопа се м
бранява даването в заем, подаването и пр, В краен случай от всяко да­
дено нещо трябва да се остави по малко в къщи П^тия и^ чтиш ■и
ществувл за родилката и от полрцн ■-»шш-ии« до 4<Гдена, роради „гре
ховност". а в някои случаи поради „иеочнстенбСТ*"
Четиридесетият ден е очистителен. На него родилката отива заел-
 474 t T H O I ) >А*НЯ НА НЪЛГАРНЯ

но е баСшпш и детето п^чепквд ни чиста молитва.. Свещеникът й про­

чита молитва, поръсва и нея, н детето със светена вода и с това тя връ-
ша своето нормалио отношение към света и света към нея.

462. Or обичаите след раждането по-тържоствен е т. нар. етчуа пити

(щ/гачи, годАм смидад, мудвйта п и та). Той става цркплкп -ienn глп
^ц^двнеу«- На този обичай „бабата" със зелена пръчка и члмавеп (Ge­
ranium) в ръка поканва младите съседски и роднински жени. На опре­
деления час поканените заедно с малките сн деца пристигат с ястня
(обикновено от нйца н млечни произведения), а на много места н хра­
нителни припаси (брашно, фасул, жито, просо и пр.) и пити. Or ястия­
та и питите се образува голяма трапеза. Влизайки, жените поднасят
донесеното п дар на родилката, разменят си благопожелання с нея, без
да се ръкуват, като оставят на детето по една монета да сън. Угоще­
нието започва, като „бабата" издига питата над главата си, завъртва се
към четнрнте страни на света и като бъде към кзток, подскача и счупва
опряната на главата и пита. При подскачането нзвнвква: „Хоп! Да расте
детето!“ След трапезата жените се разотиват, без да сс сбогуват и обръ­
щат към родилката, без и тя да гн изпраща с поглед, за да не изгуби
млкяото си.
;163. Ня^ва се, че през третата нощ с.1 едраждането идват ооисни
ципи', влизат иеиияимн и к ш н . гялат кряй лртртп и nnj>fчелят гтл-
СТТ.ч Д\ : колко дълго да живее, за каква (респ. за какъв) да се ожени,
какво соинално н нмотно положение да има и пр. И трите имот свое
мнение, като мнението на третата е решаващо. Във връзка с това им
слагат зад вратата трапеза с вкусни ястия, с чисти кърпи и сребърни
накити от родилката, за да ги предразположат. Разказват се много
случаи, прн които решенията на орисмицнтс са бивали чути. Вслед­
ствие на това се вземали мерки и за предотвратяване на лошата съдба,
но тя винаги е сполетявала орисания; „Що ти е написано не може да бъ­
де избрисаио.*4
364. ^ръиичванепш на детето е еднн от най-значителните семейни
празници. J g става »бнкнорру™ ич-гттп поч-» след пажлането. За това
се погрнжват ОаГшта ц кръстникът (респ. KpiimHiiuuma). Обредът
става в чегква по съответния ред. Народното прн обреда е, че кръст-
н икът на много места има изключителп т " прдц^ ла flnna 1|Ц'1Т 1| Tfri д£
Твзема~м7Те1Гнето нлн~да се съобразява г жрланштп на родителнт?. Прн
това той е длъжен да облече новороденото, т, е. да му подари пълен
комплект облекло 1ържеството става у дома след обреда и се състои в
гощавка.
Съществуват обичан, свързани с различни по-съществен и моменти
от развитието на детето до неговата женитбена възраст; когато поникне
първият зъб, когато проходи или му се повери някоя самостоятелна
работа и г. н. Всички те са съпроводени със символични и магични
действия или банни» за повече здраве и повече успехи.
O F, Ш L. t Г (t t IL А К У Л Т У Р А 47 fi

>165, .П о своето същество обиците и обредните действия около раж­

дането имат изолационен н апогропеен характер относно броменнагл
1111■г-1катз; и детето. Изолирането на оремеината »'родилката се 1Угж и
»а схващане за нейната нгчнггрет- а в много случаи н за нейната уяз­
вимост ог зли сили. Изолиращите средства имат често ио-точно пргтрад
но п^еДНЗЗпчетге, представляват магнчня бариери межпу външния
свит и родилката с детето, Отгоиители (аштгропен) са главно мир мамите,
ьадежнтс и силният червен пият _|кички тези мнгично-сичтюлнчни сред
гтва сгГндследство от първобитни обществени отношения. В тазн кяте
гория влизат и обичаите, свързани с орисниците. Второ наслоение н ро
пилнит» пбичяи № е пилучило под алняние на християнската НДСОЛб~
гии. Това са вярванията в цатрииажната роля на св. Богородица, нл
която родилките се надянат, която очакват, посрещат и изпращат <
пита ц др,

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р . В акаргм ки, Принос към лроушане ка ссменвите обичаи е* Панагюрско ■ ми

палат, пп II, 1961, С. &4—63.
М Арнаудов, Обичаи при раждане. Към характеристиката на семенинтсобреди и
припни«. Очерци по бълглрсиия фолклор I I , София, 19С9. с, 6в8—714

XXXV. Ж Е И И Т Б Е И И О Б И Ч А И

,i6t>. Основните етапи на обичаите, свързани с брака у българите, са

два. Единият има повече правен характер и завършва е окончателнотп
изпълнение на договарянията за материалните условия, другият е с
потече обществено утвърждаване (санкциониране) на сторения дого­
вор. Ь празнични» тържествен вид на това санкциониране се примес­
ват много елементи от снмволичко, магични и художествено (драмп>
тнчио, музи кал но, поетическо и хореографско) естество. Първият етап
може да се нарече с общия термин годеж, а вторият ceàmôa.
Известна разлика от годежа представлява разузнавателният мо­
мент. когато сс изпращат първите лица у домн на девойката, за да раз­
берат положението — нейното н на родителите Й. Тези срещи нмаг сек
ретен характер, затова се извършват обикновено вечер, по гъмно
При разговора с пратениците се спазва известна загадъчност, алегорич
пост. Домакините трябва да се досещат и също тъй фигуратнвнп да от
товарят. Тези пратеници, наричани огледници. женйхли, слубйре (Тра
кня, Изтпчна България), дееосмбпоое (у чепинсккте българомохамедани).
АчЗЬкари, одумници (Пловдивско), яомаре (Родопско, Тракия),
динари, прашрлнйци (Тракия), сгодиатици (Разложко) п др,, сн близки
на момчето. Изпращат се по-довсрснн, които могаг да назят и тайна,
тъй като разузнаването може да бъде несполучливо. Постоянен обичай
нри пристигането иа сгледниците е да седнат до огъня и да ровнт *
него с машата. Това е знак за пряката цел на посещението. Осмислянето
 I I н о I |' Л '» и м и л ь |» л I л I* и м

на обичан е «да се хване огънят. та да се хване и сговорът". ..да се раз-

гори огъня), та да се запали и момата за момъка'1. Обичаят е навестен
ni.li всички български краища. Сгледниците обикновено сс иви ват като
купувачи на юница, за да я «кретат със свой юнеи, или че търсят
изгубена юница, предлагат да съединят своя зид (ограда на даор) с
техния; търсят патка за споя паток; сокол, дошъл да търси сокол пия
или друг лой, II други подобни символи.
.Мотивите за съгласие от страна на домакините са най-често .да си
помислят", като обикновено отлагат поне веднъж, а за,отказ — че де­
войката е още малка и не е за женене.
^ТООПХЪПГТ наричан по някои места главеж (в Тракия), тъкм еж
«Лападна България), менеж (Източва БългЗрия).~зопи#. иглава (Зап адТПР
Българня)^<Шлм£ нишан и удвор.чне (Тракия), притвърдък (Врачанско).
одумки (Панагюрско). В най-многото случаи той не се изчерпва в една
среща. Почти вредом има малък г*н)еж и голям лмкж, малък главеж
и голям главеж н т. н. И на "двете срещи се уговарят подробно материал­
ните изисквания на двете страни, като при всеки случай се разменят
установени от традицията дарове: накити за годеницата, дарове за го­
деника. Размяната или доставянето на всички уговорени неща може
да стане на няколко иътн до сватбата. Всички годежн са явнн, съпрово
дени с музика н гощавки, на конто участвуват близки и роднини.
Покрай юридическата същина на годежа в него се спазват и усло­
вия от ирофилактично или от магично естество. Така напр. китката,
която се дава на годеницата, трябва да съдържа тек жълтици, за да
роди бъдещата невеста. Почти навред в Тракия на годежа двамата бащи
счупват нита (често над главите на годениците), която носле раздават
на всички прнсъствуващи. Прн счупването гадаят коя от страните е но-
сполучлнва или какво поколение ще имат младите. <>г първата още сре­
ща на годежа момъкът и момата са вече годеник и годеница, респ. гла<
•*'нйци, или са у тъкмени, менени, удворени. Твърде рядко на годени­
цата казват невести Оттогава те иосят и съответни отличия (китка —
ш1ро с монета) и могат свободно да се срещат денем. В някои краища
дори до началото на X X в. не е било позволено на сгодените да се сре­
щат насаме до сватбата. На изключенията в някои села се гледало с
лошо око.
Ш7, Сватбата, наричана така от всички българи, започва много преди
темането на годеницата. Всички отделни моменти иа сватбата нмаг
определен смисъл и се изпълняват от определени лица. Персонажът в
различните краища на страната не е напълно еднакъв. Осрсн младо
т ениите (невеста, булка и младоженец, юнак, зе т) на първо място са
•Иверът (обикновено едни, по-рядко двама — десен девер и ляв де-
т р - Източиа България); ппЛрпти и, арнпчшс. (и Южна България);
. тири сват и с т а т сватя (в Тракия — стърчи на), старата сватя ходи
иинаги близо до невестата н се грижи за нея, като бди да не й нрило-
шее; помайчима (лсвеоовата майка); кум и кций ^ндц кумици), наричани
още калпиИтя н калимана:^т\,лви (лелиГ
<ч, щ t г щ I п л к у л т > е л 477

Оштбати Ч ‘ ОТКрИВа С Нпкчмлм,- гостите. Това III

нършяат Kti.itrâpu (копачи), обикновени деверът и някой др\г момък
н1т страня на i оденнка, а девойки (зълви) от страна на годеницата
Кал ечиpim; са накичени с кърпи по рамената. а докъм 1910 г. в никои
к ла п с m'Htn на главата. Те носят бъклица с вино и съдинки с ракии
I юканваните биват почерпванн със съответното питие при израза „За
повядайте па сватби“ и съобщение на програмата. В по-малките села се
поканват всички селяни без оглед на роднинство. Макар н рядко. на
някои места е засвидетелствувано, че поканват и иконите в черкв^на,
като калесарят полива по малко вино върху всяка от тях, Сицо така ни
кт.де (Пазарджик) поканват и тря плодни дървета, на които също нз
ли ват гот малко питие в корена.

16N. Обредната страна на сватбата се открива п повечето случая г

нар загеяки (pl. t.), наричани и месено квас (в Западна Българин).
MiMêcKu н ппдмяеване но хляб (Тракия), медемйк, мелено булгур (Източил
България). С този обичай в Оверозаиадна България спмволнчно се
закмева сватбата така, както се заквасва хляб, мляко и др., за да се
гюл учи нещо го-друго. Същината на заеевкнте се състои в отся пане на
много брашно, от което се нзиесва хляб, необходим ia трапезите г-тавип
и деня па довеждането нд невестата. Г>тсяват н замесват обикновено пл
ннте, като първата от тях трябва да има живи родители, На много места
първата роля при засяването се дава на първородена девойка И начало­
то на замерването взема участие и деверът, който разбърква тестото
със свирка, със свежа пръчка или с жегъл, на който е нахлузен цръсге
ит.т на младоженеца. Девойката, конто замесва хляб, някъде е облече
на в дрехите на невестата и накитена с иейннте накити
Отсяването н зачесваието имат значително тържесгвен харак
тер: сеячкп н месачкн в много случая биват три, шест, седем. Сеят през
три сита, отсяват в три нощовн едни върху други или дори в седем
Йотови. Най-вече в Западна България в брашното слагат и пръстените
па младоженците, гривните на невестата. Всичко това стана със съотнет-
ни по съдържание песни, налр.

. ' i t H K f T t с и т и » С И Т » ,, 6 )1.111 О р л ш н о II i u i i i k 'k ' i i o ,

ептмо сит» копринено. ла нй Л.ц ч и - чпмн гривни,
да прогмм било брашно. поми грнвин, wuukdh npiA-rï-n

Като нрнаършн отсяването, търкулват върху постелката, които е

била под нощовнте. мъжко дете и го нзтръсаат с чергата на йода îa-
севкн се правят поотделно н в двата дома.
Освен обикновения хляб нзмесвагт се и сватбените краваи, нарича
ни най-често кумови к/ш ти, накичени и украсени с разни символични
образи. Едни от тях се поднасят на кума, други се носят от сватовете
в шествието При отиване за невестата и довеждането й и се наричат
гълъбета, гуреурфики, кукли или ачаси Па някои места в и-ня на за
 L T И О I I* Л ♦ И Я И А Ь ». .1 I A I» I I И

сенките се изпича голям кравай меденик, който още там се разграби»

бурно и шумно от всички прнсъствувашн. R дома ма непестата тя сама
го раздава.

.469, Нторп момент от сватбата е приготвянето на сватбеното знаме —

стяг (стег), пряпор, препорец, феруглйца или оруглици (без определено
1eorpatjicko разпространение на термините). Из цялата прана то се при­
готвя от девойки (рядко от ергени) от била или червена кърпа, илн и
бяла и червена заедно, които са закачват на обикновен прът, накичен
на върха с цвете, с позлатена ябълка илн с глава кромид. В китките се
слагат и червени конни, и билки против урокк. В Родопско стягът се
приготвя с най-много церемонии — с песни се излиза » гората за
пветя и за отсичане на прът, което трябва да стане наведнъж (за да не
повтарят младоженците). В корена на дървото слагат хляб кукла,
орехи и заливат вяно. Сватбените знамена се правят и в двгта дома, а
след вземане на невестата те се съединяват.

170. В Родопско, в Северна и Западна България на сватбата се при­

готвя н сватбено дръвце, наричано по места кумова дърво, ела, ръченик,
бор, бахчА, канпска, кужел или Аболшница. То представлява най-често
елово или борово клонче (когато липсва такова, взема се клонче от плод-
но дърво), Окичва се с цветни прежди н панделки, хартийки, живи цве­
тя и непременно е набученн по клончетата ябълки и други плодове,
най-често „позлатенн“ . Обикновено елата се приготвя в дома на неве­
стата от нейните дружки. Понякога я продават па кума. Забодена на
кравай, тя се носи във всички сватбени шествия и се слага на трапе­
зата пред най-почетните сватбарн — кум, стар сват, като се разваля
накрая след свождането на младоженците.

р 371. Докъм 1920 г. в много селски черкви е нямало постоянни мета­

лически сватбени венци (венчила), а са се приготвяли от живи цветя а
дома на кума. Мзплнталн ги девойки от лозови пръчки или от клончета
на друго плодно дърво, увити със зеленина и пветя, между които ви­
наги се слагали червени прежди и билки „за предпазване от лош поглед
и други лошотии“ . Приготвянето на венците е съпровождано също с
пеене на съответни песни:
Вила мома делен всмсц, да тс ниея ло егденкн . . .
ом го м л а , ем плакяля, Май тс вия да те хинс,
дор плакала, наричала- ла тс кнlu.* младоженян*
— Ме « вия да те носи.

Венците се слагат на главите на младоженците в черква и с тях те

ее завръщат у дома.

472, Към подготвителните обичан за вземане на невестата от дома

спада и нейното сресване и сплитане. В него вземат участие само девой-
ti м ц к п к м и KУЛt V P A 47»

hmi1. За гази цел в навечерието на венчавката или току пред мен. и|н-
дн да бъде пременена във венчалното ен облекло, невестата сяда върх\
постлан ямурлук, поръсен с различни плодове. В присъствието само
на домашните дружките и разплитат косите, сресват ги и ги сн-гит.и
наново. За първата пмтирйца се изискват често условия като за чеса
рннте. Разплитането, вмесването и сплитането са съпроводени с нарочим
неенн. Особено често се пее за необходима твърдост на девойката, да не
заплаче при сплитането си, макар чс всички наоколо плачат, а в много
песни е съветвана и да не дава да я сплитат: „Нс дапай се. девойко, да i и
снемат веньоко." Отбелязват се последните момински мечти на бъдещата
невеста. В много случаи миенето и сплитането не се смята за обичаи
Рядко в българската сватба е отразявано турското кшиУсванс, съответни
по смисъл на сплитането.
При българския обичай братът на невестата нима никаква роля
Само в народните песни има слаби реминисценции за нротипене на бра
га срещу чужденци, похитители ма сестра му.
Съответен на сплитакто v невестата е обичаят бръснене ни ммо<>
nrwfÿti В сравнен ме със сплитането той е много по-популярен н ппчп-
повсеместен. Бръснат младоженеца дори и в случая, когато той е сън
сем млад и няма никаква нужда от бръснене. Бръсне го някой момьк
или деверът. Н Кюстендилско се изреждат девет души да бръснат
Това става на двора, на дръвника или под плодно дърво. Особени гри
жм се полагат за събиране на обръснатите косми, като девойка (или
сестрата на младоженеца) държи кърпа под брадата му. Събраните юн
ми се пазят да ме попаднат у злосторници и най често се хвърлят в х ам ­
бара с житото. През време на бръсненето свири музика или зълвип
пеят съответни на обреда песни:

Ьсрйера и г а бррчеше,
Чайка му рн»в държел*-,
сестра му duc» береше,
п лгвойкн» ковчег редник . . .
и л и :
Ьркин км се млади младоженци,
бричаг ми ги деясг бербгрина . . .

Обичаят се осмисли като край на ергенското състояние.

173. Сравнително рядко в някои краища ма Северозападна Бълта-

рия съществува прощи.гна жймкош вечер. Прави се обикновено в петък
вечерта, когато сс канят на вечеря всички другари на младоженеца
I ргеннте сн избират „кум“ , конто ги командува. Цяла нощ музиката е
на тяхио разположение, позволяват си и по-смсли забави, к а т сами
вмесват нита н я изпичат на огнището, без да употребяват лопата i.i
огъня, м пр, Г1одоб1га прощални вечеря съществува м за девойката в ней
 ■INO i. r ни r !■\ * iis ii л ь ъ .и л р и я

пия лом (н Котел), на която дружките й оЛикалят около нея н пеят жал-
im песни:
1 .Я.1 ш и речер, Г aiiKf -it моме, На чужд» у л й ш „наПко“ щр ртчлш.
iipt* тиоЙтз иайкл, кри т«оя Слчко. на чужди Аичк» _бичо" ще рече»;
' ък утро вечер е чуждите *np;j . . ,

374 Стъкмяването на лекетата и мбулването ù са последните грижи

към нси, преди да я изведат от родния и до«. В редом владее изискването
тя да е облечена в най-новите си дрехи и накичена с много накити. •
Често се вземат такива и в заем, за да са повече. Накнчването на не­
вестата с цветя е оформено някъде във вид ка венец, конто не е символ
па последен момински венец, а има чисто декоративно или до известна
степен апотропейио осмисляне, В Западна Българин ток има вид на
висока корона от стръкове босилек, а в Софийско има вид на висок
ореол над челото на невестата (обр. 378),Освен това тук на невестата се
ела!а обилна грива от цветя, върху която се развиват н букети аг койло
(Sltpa penatai Преживелици от това макнчване до последните години
има у коледарите и лазаркнте а Софийско (обр, 386). В някои краища
през X IX в, на главата ма невестата е слагано коше. подобно на пресе­
чен конус, което се покрива с бяла кърпа н върху което сс слага неве­
стински венец ( в Сеоерпзападна България, Панагюрско н др.),
/Особено съгцестоен обичай е забу.мането ма невестата, означавано
и чрекршзане. То е ставало с плътно червено платно, през което неве­
стата нищо не е виждала. Затова тя е бнла водена (обр. 380). Потоан
начин се закривало лнцето на невестата и ля чуждите погледи / Забул-
ването става церемониално от кумата или от други определени лица
малко преди да пристигнат сватбарнте. за да изведат булката. И този
акт е придружаван пт песни за успокоиване на невестата. През послед­
ните три-четири десетилетия плътного було бива постепенно заменено
с Лял воал от тюл. а венецът с восъчен венец-корома, доставяни от ма­
нифактурните магазини. Така те придобиват вече само естетическо на­
значение, докато плътного було има изключително службата да изолира
погледа на невестата аг външния свят и външння свят от него. В Со­
фийско до началото на X X в. лицето на невестата е било замрежванп
от множество тънки плетки от косата й и по тях нашити множество сре­
бърни монети. И тази практика не е имала естетическо предназначение.
>Па много места и ръцете на невестата се закриват (в Родопско, Тра­
кия), „нищо да се не вили от нея, че не е добре". В някои тракийски се­
ла с ьществува няколкодневна изолация на младоженците не само едни
от друг, на и от цялото общество вън от жилището им.

37Г, Пристигналите за невестата сватйарн намират обикновено двпр-

пата порта затворена. Деверът или някой друг от момковата дру­
жина трябва да покаже нчкакла сръчност, за да ги пуснат: да снеме ви-
' соко окачена кърпа или невестинското знаме, да се бори с шуреи п др.
О М 1 1 К Щ И П К У Л Т У Р А 481

377. Седлмка « е Подв*с, Карнобатско, 1938

Често пъти това става срещу откуп на невестинското знаме или на дру­
го нето. Някъде има обичай момините сватбари да бич у ват младоже­
неца. когато мезе при невестата (в Панагюрско и другаде).
Още по-строга е преградата към невестата. Там са властни ней­
ните дружки, конто са се затворили в къши н не пускат никого.Де­
верът н младоженецът трябва да платят нещо. Те се пазарят с девой­
ките, които обикновено получават някак!.в откуп, а иа невестата мла­
доженецът подарява обуща, с които тя се венчава. Са\»о и много редки
случаи има обичай да крият или да здмаскирваг истинската невеста,
когато младоженецът влезе при нея. Това е отразено и в народните

31
* * i
" ь ш I I 1 н 1-. н л к > л I ^ г* л

,179. Соат/*ни трипс.ча * с, Бояна, Счфн йско, 1925

песни: младоженецът е принуден да ноише кон ог грн еднаква оГисн1

ни девойки е неговата невеста.

.476, След откупа п екл ата Анка предавана от девойките (някъде ш

брат. ваша! на девера, който я хваща на кърпа, прочупнжа тнц нпне»
й, и >1 извежда. Прикрнтага неиеста «■ прии^аш с родителип ги норе I,
като им се покланя, целува им ръка. а те я целуват но лицето То*м *и
вп под звуците на тт-жиа музика или на познатата гю всички крнншн
иа страната песен:
Е.1 « се пиг-иргвнаа,
«<>ма « с рода прощави:
ПрощлияЙ, чилл млВчниг,
н ги, ро и аш к йгмиииг!
Ц|к 1шакаГ|, Лр*те, сестрин?
4К4 К ГШ И I 1 Л * II «I II А Ь Ь , ' | 1 А Р И И

В някои тр акий ски села невсстата се п)ющава и с роднвта си къща,

като й са покланя три пъти или като „отваря вратите на всички сгради
около гумното“ , макар че на много места и забраняват под какъвто и
да е предлог да се обръща към дома си на излизане. П р и излизане на
невестата гтг дома винаги се и.пива вода след или пред нея с пожелание
да първи животът й „като по вода“.
Също така повсеместен е обичаят момината майка, кумата нли дру­
ги близки на нсвестата да хвърлят жито, просо, орехи, сушени плодове
н др. (в по-късно време н бонбони н дребни пари) върху извежданите
младоженци — „.за плодовитост н богат живот". Товя се правн н при
венчаването, и при посрещането в дома на младоженеца. Твърде често
пред изпращаните младоженци посипват жарава или пепел от огнището,
конто те прескачат. В Тракия и другаде ги ограждат с памук нлн къл­
чища, конто биват запалвани и младоженците прескачат пепелта. На
много места те прескачат и през прострян черпен пояс от невестината
майка. В някои тракийски села съществува обичаят младоженците и
всички сватбари да минават под два кръстосани ножа. Това с обейиане
на свбтбата. При извеждането, при забулванотонпрп прощаването на
невестата с домашните й тн обикновено п.шче, което понякога става по
задължение, А в отделян случаи дори насила и откъсват от дома й.
Изпращането на много места завършва с обичая младоженецът да
се върне пт пътя, да скъса огърленото копче от ризата на момината
майка н да пусне в пазвата й по голо жълтица нлн друга монета. Обяс­
нява се с това, че зетят отплаща млякото за отхранване на невестата,
един вид майчиното прано.

377. Църковният обред е съпроводен винаги с едни нлн други народ­

ни постъпки, които се повтарят в много случа» на сватбата, главко
при срещата на младоженците преди извеждането на невестата и при
посрещането н у момкови. Венчаването ставало непременно в черква.
В села, гдето в миналото не е имало черква, то е ставало в дома на
младоженеца.

'Л7Н Посрещането на невестата {респ. иа младоженците) в момковия

дом е свърчано с редица обредност Младпжекшгге влизат в къщи по
постлано бяго ъш тно нлн друга тъкаи. В редкн случаи вместо платно
постилат слама, на която невестата, слизайки от колата, трябва да стъ­
пи, а в Кюстендилско и иа черга и ралник на нея. Само в Разложко тя
трябва да стъпи но прострян от двора до къщи червен конец, който
веднага след нея се събира нлн изгаря. А в Родопско, когато ненчан-
ката стана у дома. младоженците стъпват върху руно вълна. След
като невестата бива свалена от колата нлн коня, което се прапн от све­
къра нлн девера, свекървата я посреща с два хляба под мишница, а
често и със съдинка м е д, някъде и миело и ябълки. Всичко това гя
предава на невестата, за да го внесе в къщи — „да влезе с берекет".
J ючтн навред невестата малвл с пръсти по праговете на вратата от меда
О I. Ш Е С Т « К Н А м г Л Т У И А

ЗВО. Забулена к й к л и , българка о т е . К а чд ж и ь, Л а ми­

т и шко, 1932

н маслото. Тпва се тълкува като пожелание за плодородие н к л т о с и М '

вол за благост, което невестата носи за новото си семейство. Тона личи
н ог вариацията, според която ти намазва с мед устата иа младоженеца
н снекровете си. Невестата сама » л и с младоженеца бива завеждана н|>н
<к>мишшти> огнище, на което се покланя, изпуска н него донесен Ш1
хлнб и водата, поразравх го и даже стъпва с крак в него, а |дею огнн>
щето е сред кгщи, младоженците го обинахчт трн нъгн. Практикува и*
н невестата да погледне из к о м и н а нагоре плн ч у к н а т глаи.ггл и о кичи­
ха, за да н га чернооки депата. <>ще П|>ед прага на кипната врата нлн
 I r I 1A u и II л l. i . j i i л vil и

Hvr|H‘ подават ita невестата малко детг, момченце, което тя прегръща,

целуна и дори трябпа да го разплаче, ,ла да роди и тя",
ПаП-вече в западните краища на България съществува обичам
младоженпнте да влязат а къщи с метнат на вратолете си пояс (на сне-
кървата). AUioro често на вратовете нм слагат кожения привой п т ра­
лото, подкарпат ги с копралята, а някъде слагат на главата на пене­
стата оглатик или кпддаот коня, с Който е додадена. Не са редки слу­
чаите, при конто младоженците в този момент са впрягами и п в « U fu i
ярем. Песните, конто съпровождат посрещането и въвеждането ни не-
вестата и п о б и я д о м (рссп. на младоженеца), са оптимистични, радостни
хвалсбии и подчертават, че се води помощница на свекървата.

379, Голямо значение в миналото е имало говеенет1 ) иа невестата. То

се е състояло в пазене на мълчание, негопорсне а присъствието на важ-
ните новн роднини — на свекър, на девер, на кумове. По-рядко това
гопеене е задължително н за младоженеца към родителите на невестата
и кумовете. Обичаят е спазвай докъм кран на първото десетилетие иа
X X и. Говеенето е продължавало със седмици и месеци н е прекъсвано
с обред, наричан прщцаване, прошка, отговя&те, при съответно угоще­
ние. i la говеенето е държано извънредно строго и неспазването му е
означавало срам н грях. Особеността на този обичай е отразена а един
от най-завършен нте сюжети на народната балада „Стннчова женнтСм“ .
На много места говеенето продължава разлнчно за свекърна, свекър,
девер к пр.

380. Брачиото свождане па младоженците става обикновено през

нощта след венчавката, в определена соба. Има спомени, че това е
ставало и в някоя от стопанските сгради. Брачиото легло е приготвено
or зълвите, конто стоят на него и не го отстъпват, докато не получат
от младоженеца откуп. Макар и н редки случаи, към края на X IX в.,
деверът избягва на шега с невестата в врачката стая, затваря се е иея,
а излиза оттам и отстъпва невестата на младоженеца само срещу от­
куп.
През време па свождането на много места е било прието да се под­
слушва на вратата н по чутото да се гадае за бъдещата рожба. Подслуш­
ва деверът или старойклта, нлн друго някое важно в сватбата лице.
Веселбата през това време приема по-особеи характер: мъжете н гловно
момците се обособяват иа своя трапеза и покрай другото играят жести-
кулатнвннят танец чукане на nunép (mic-nunép, чер пипер). Играта е
придружена от хорово изпълнявана песен:
Я хайде, юнаци,
да гадите тос-нипер . . ,

При всеки пасаж играчите лягат на пода и имитират със съответните

части на тялото си копане, садене. И обичаят, и песента с малко вариа­
ции съществуват в цялата страна.
лнтастнкнл култгил 4Я7

Дефлорацията »непременно трябва да се извърши. И случай че мла­

доженецът ие успее, топа извършва пя кол ппитна стара женл. Крият на
г вождането сс известява от младоженци с пушечен гърмеж, Радостта
'■ голяма и буйна нрн щастлив изход. Пристъпва се кьм проверка на
станалото, като се изнася брачната ризи. Всеки оставя на поя нари 4.1
невестата. Тиннчеп израз на веселбата с приготвяне на топла подсладо-
на. някъде н червено обагрела ракия, с която се черпят присъствупа­
шите, От тази ракия носят на кумовете н на невестините родители, То-
щ следбрачен обичан е известен като благи рокй.% с.иЬдко рикйя или
само рикйн. При благополучио свожданс на много места счупват кере*
мида или някаква глинена съдина. Повишеното настроение след благо-
■шлучно свпждлне се изразяра и е* поднасяне на невечггнннте ролппмн
окичен жив овен или козел. Тук намират място н импровизации от п а*
грално естество — маскирани», привидни нападения от страна на нс-
.-«естнната рода над младоженеца н пр.
Съвсем друга е картината, ако невестата се окаже бе ) момннетао,
н.‘игтна. В такъв случаи гостите напускат дома. Никъде гайдарят
пл и друг се качва на покрива на къщата и с висок глас известява на
делото. като се обръща и към добитъка, н към цялата природа, че в то-
ш доч има нещастие. Понякога са връщали невестата на родителите й
н публнчно са и опозорявали. Всичко това се върши с убеждението, чг
подобен случай е източник на нещастия за дома и селото.
Обикновено при несполука от страна на младоженеца се смята, че
ичз сторена магии — хмгтьрмане. Страхът от завързване е постоянен у
семействата на младоженците през врече на сватбата още от замескнгс.
»атова се вземат разни мерки, които а много случаи се мотивират с това
,ла не се правят магкн на младите'1.

.481, Разбулването на невестите и снемането ни венеца и стават об­

редно в понеделник, а в някои села във вторник, сряда или след седми­
ца. То се извършва от кумата или от девера, по-рядко ог друго лице.
За тази цел обикновено невестата сяда в градината под овошка нлн
под розов храст. Снемането на булото става нс направо с ръне, а с то­
чилка, с жегъл от ярема или със свежа пръчка. Снетото було се мята
на овошката, гдето остава известно време. В Западна Вългарин отбул-
ването е съчетано н със снемане на невестинския венец и със забраж­
дането на обикновена кърпа. В тня покрайнини характерно за дейон
ките е да ходят незабраденн. Затова и забраждането има по-драматнч-
на форма. В някои места невестата плаче »ри снемане иа венеца и, а в
песните, изпълнявани от девойки при обреда, тя бива подканяна към
съпротива.

;Ш2. Отвеждането на невестата за юди е повсеместен обичан към

кран на сватбата, изпълняван в понеделник, вторник или сряда след
свождането, пред или след отбулването. Отиването до водата става с
музика, при участието на жички сватба ри или само на жените и де-
4К8 г г м ш р л ф и н нл I. I , л | л е н > |

»сра, Невестата носи съдово за поде, Ако водата се взема от кладенец

или чешма, невестата ги обикаля три пъти н им се покланя, намазва
оградата им с масло, пуска във водата просо или жито, хляб, пари и
след това налива съдове!«. Сериозно или на шега деверът излива наля­
тата и вода неколкократно. та невестата се принуждава да я налива
отново, Ако други н наливат водата, тя я разлива. С отнесената вода
по.щна на новите си домашни да се измият, някъде омесва и пита с нея,
11ароднаго осмисляне на обичая е да се приобщи невестата към домаш-
ната работа. В много случаи още през сватбените дни тя трябва да опи­
та и да пере с бухалка дрехи, и да преде и др. Някъде веселите сватба-
ри дори разкопават пода в къщи, за да принудят невестата да го измаз*
вл с глина.

ЗвЗ. Сватбата, а до известна степен и годежннят етап представляват

и цялост същинска драматична игра, наситена с музика “ инструмен­
тална и вокална, и с танци. Драматичните моменти са в мисълта за ща­
стливия изход на оженването, в мъката на годеницата поради отделя­
нето и от родния дом. Мрачната картина на неизвестното бъдеще, под­
чертавана още повече от песните при разните обреди, усилва тази драма-
тичност при многобройните моменти на откупваиня, дирижирания и
пр. Свлтбята-драма кулминира в момента на брачното свождане, след
което нлк се итпришва във фриволно-весела, често пъти оргнастична
форма, или заглъхва в трагедия и за двата дома. Страхът от магия, от
зловредне върху младоженците доставя също постоянно напрежение
за никои от еватбарнте.
Цялата сватбена драма отразява и значителна първобитна идеоло­
гия, проявявана в многобройни символични и магични постъпки,
които имат най-често апотропейно осмисляне (някои маскарадни про­
яви, окпчване с черпени цветя и прежди, слагано лук и други билки на
знамето, червено було на невестата, сватбеното знаме, вдигане на шум,
гърмежи и др.).
Близки на апогропейннте са и постъпките, конто имат явно очи­
стително предназначение: прекрачване на червен пояс нлн промуш­
ват- под него, прекрачване на огън и др. Значително място в сватбата
имат постъпки с общо оплодително (карпогонично) осмисля не. За пло­
дородие — пръскане на семена, овощия и други плодове, пръскане с
вино, ръсене с вода, мазане с мед н масло по праговете; за оплождане
на невестата — всички обичаи, свързани с малки деца при посрещане на
невестата, при засевките, при раздялата на невестата с родителите,
както и играта „тос-пипер". Оплодителната идея за младоженците
не викаш се провежда натуралнстичко, а повече символнчно в смисъл
на съединяване на младоженеца с невестата в едно — търсене на мом­
ковия пръстен в моминото брашно, съединяване на двете знамена,
търсене на юница за бик при годежа, свързване на младоженците с
едни пояс, впрягането им в ярем н пр. В сватбата са налице н юриди­
чески по характера си постъпки за отделяне от една среда и приемане

/
о н щ е с т и к » л к у л т у р а 4К9

в друга. Съществуват н много иронии на прикриваща, преграждаща,

избягваща и млскнрашз мигни пред носгояипнч страх ог преда спрямо
младоженците. Затова се прибягва до забулва не, до обличане па дрехи
наопаки и др. В българската сватба най-малък дял имат религиозните
(сакралиите) елементи.

Л И Т Е Р А Т У Р А

М. Арнаудов, Ьългарскитс соатбснн обреди. ГС У X X V I I , 1931, с. 148.

С. Ив. Ьоянов. Сватбени обичам н псенн сп Разложки. С б Н У V. 1890, с. 36 44.
Х р , Накярглеки. Кяносванс — обичай от българската сватба. И Н Е М V I I . 1927,
с. 107— 114, — Да* сватбени народни обцчл*. Сл. Златорог I X . 1928, с. N 7 122 —
Спзгбек&та м сек. Мястото и службата к в сватбения обред. И Н Е М X I I I , Рм ч,
с, 1— 129, — ЗабулпЛиг ня невестата. И Б Г Д I I I , 1935, с. 97— 113. ■- При­
нос кьм проучване на семейните обичан в Панагюрско в миналото. П И И . И М ,
с 63— 76.
Т. Колгва, Съвременната народиа сватба ■ Ралложкмл край. 14ЕИМ IV , 1961, 277 -
гад,

X X X V I. О Б И Ч А И П Р И С М Ъ Р Т
И П О Г Р Е Б Е Н И Е

:134. Вярата в прокобяваниятя във връзка със смъртта е била много

енлна сред народните маси от най-отдалечеии времена. Вярванията са
били сравнително типнзнраин, Народът е бнл убеден, че съдбата ня
човека е определена още при раждането му, ио не се знае кога ще дой­
де краят на жипета му. Разкриването на тази тайна тон е търсел в раз*
ни предсказания. Вярвал е в прокобяващи смърт сънища, Един т най-
широко разпространените е сънят за изпадане на зъб. Тълкуванията
му запнеят от това. далн зъбът е преден илн заден, далн с болка изпада
или без болка. Сравнително по-рядко се смята, че л нови дрехи да об­
личаш някого или ебял покров да покриваш някого насън значи смърт*.
„Дюлгерин да сънуваш, че ти работя — гроб ще копаеш.“ Сънуването
на нощови се тълкува като гроб и т. н.
Много от прокобнте произхождат от домашни и.\и недомашни жи­
вотни. Повсеместно се смята за прокобяяящо смърт виенето ня доиаш-
иото куче, В някои пи-ста се отдава значение на това, дали кучето 1леда
надолу или нагоре, когато вие. И други, по-редки действия на кучето
се тълкуват като такова прокоба: когато киха или се влачи по задника
си, или рови земята. Убедено и повсеместно се смята като прокоба за
смърт, когато кокошка пролее като петел. И ако към кучето се задово­
ляват само с клетви и с гонене, пролялата кокошка бива хващана,
слагана в торба и прехвърляна през къщата. Когато конят копае с пре­
ден крак н „чюстнш цвили“ (Родопско), прокобява смърт
Без изключение но цялата страна съществува вярването, ч*- ако
забуха бухал или закряка кукумявка в някоя маца, означава запустя­
вай« иа къщята и смърт на стопанина. По някои места се смята, че ако
490 Е Т Н О ! Р А Ф Н Я НА В Ъ Л Г Л Р И Я

в къщи сс появи мрав>пяк или червен прояде греда, запустение И смърт

се предвещава.
Голяма група от прокобявгпшя представляват тайнствени наглед
безпричинни случки с неодушевени предмети от жилнщната обстановка:
пукот, скърцанни на къшата, самоотвпрания на вратн. самоугасванс
на лампа, самоспнране ма часовник и др. под.
Значителна част от тълкуванията на прокоби сс дължат на асопиа*
цип с особености при погребението: покриване с бял покров, обличане
другиго с нови дрехи, нощови-корито — погребален ковчег, пиене на
куче — гласно оплакване на мъртвец (което на много места се нарича
също виене), ровене от кон и цвнлснс — копаене и оплакване. В други
случаи основанието се съдържа в оприличаваното на гроба като вечно
жилище — сънуване иа дюлгери, градене на нова къща; при някон
случаи има асоинация с представа за душата — изхвръкване на пиле.
Тълкуването иа крясъците на нощинте птици е свързано с характер­
ното за тях обитаване на запустення, а най-вече се дължи на тяхната
необнкиовеиост. чудноватост.

385. Агонията е означавана вредом у българите с 6рин£ души (бол­

ни и т бере душа, сбира се душата или справя се). За това се съди по
много признаци; потришаке, зачервяване иа лицето, агонизиращият
постоянно закрива лнцето си или отправя поглед към тавана. Твърде
често някои започвали да общуват с умрелите (да бълнуват). Обикнове­
но агонизиращият се оставя да умре на постояииото си легло. Някъде
обаче, щом започне да бере дуиш, бива преместван на пода, като се
вярва, че „наземн по-лесно излиза душата“ . У българите католици б Се­
верна България до края на X IX в, при тежко умиране отваряли вра­
тата, а в Самоковско до 1925 г. такъв болен окъпвалн („банят го с раз-
гойннче — жълто цвекье, та лесно да умре“). Тежкото умиране се обяс­
нява обикновено с греховност на болния, .Много се мъчели магьосни­
ците, бродниците. И по това често съдят за някои, че през живота си
«не са били чисти от такива работи“. В редки случаи мъчението се дъл­
жало на узнаване за падане на собствената звезда от небето.
При настъпване на агонията запалват восъчна свещ и я слагат над
главата или в ръцете на болния. Смята се на много места за срам и за
грях, ако се изпусне това. Палят и кандила. Вярва се, че душата пъ-
тула през тъмни пътища и за да ие сс обърка, трябва светлина. До­
към 1944 г, при агония на възрастен човек е викан н свещеникът да го
изповяда и да го прнчастн. Смятало се за грях, ако не сторят това.
Стремеж у народа е да се облекчава всякак агоннзнрането, За тази цел
вредом се забранява да се плаче и да се вдига шум през това време.
Ппдобно плачене преполоеявало душата и болният се мъчел много. На
някои места тежко умиращият бива запряган в ярем за облекчение.

:$6. Постоянеи обичай е да отварят прозорците или вратата, да обръ­

щат паниците наопаки или огледалото, ако такова има, покриват пор­
/
OblUBCTBFHA КУЛТУРА 441

третите, а някъде и иконите в иконостаса, .да не светят“ , т. е. да ие

блестят. Щом умре човек в къщи, покриват всички съдове с вода или
изливат иаличиата в тях пода. Тона правят и съседите, дори и пялото
село. Наливаното на нова вода става обикновено, след като погребат
мъртвеца. Изпразнените стомни или котли остават извърнати или се
слага на устията им дъска и на нея тежък камък. Излятата вода се
смята за мъртвешки н не била добра за пиене. Повече в градските сре­
ди спират и часовниците след умиране иа човек в къщи. Съществува
и обичай да се поддържа домашният огън непрекъснато 40 дни след
погребението.
Щом болният издъхне, приготвят краваи, който бива изяждан от
прнсъствуващитс *за здраве“ . Вярва се, че душата едва след тона из­
лиза от къщи и се върти над комина. След туй месят друг кравай,
препечмяк, който съшо се изяжда и след който душата сс отправяла и
дългия си път.

Обичай е да се избягва думата „умрелият” или да се споменава

името му. Най-често се казва покойник, покойният. В употребата на
тия думи се влага известна етика към умрелия. По някои мсста изра­
зът сс заменя с к-ю тйят, к-нтнйкът (и Средногорско) или Адничт,
uh'H, сиромахът (ж. р, ейропипи), фокйринът (Пазарджишко). При
това за умрелия нигцо лошо не се приказва, особено в първите 40 дин
след смъртта му.

438. Докато бъде погребан, покойникът се лази твърде строго да не

бъде- прескочен от котка, от кокошка или от каквото и да е друго жи­
вотно. Дори не се подава през него нищо. нито се ръкуват над него. Н
това винаги се мотивира с вярването, че ще се овампйри, т. е. ще стане
яампйр (в Северозападна България — пи'нец). Затова бива постоянни
пазен. За вампирясанн по този начин се разказват случки почти във
всяко село. Страхът от вамиирясване е много голям. Дори сс смига,
че някои престарели хора, мъже и жени. н без прескачане се вампирис-
нат. Затова в някои занаднобългарскн краища покриват мъртвеца с
рибарска мрежа.

189. Тялото Сива окъпвано или поне измито. Пън водата слагат бо­
силек „за хубава миризма“. Почти навред при къпането употребяват
и сапун. .Много рядко окъпването става с вино; на по-бедните само до-
лнват малко вино във водата или след окъпването изтриват тялото с
натопена във вино кърпа. Ако мъртвият е жена, косата бива сресвана
и редовно сплитана, а ако е мъж, ненременно го бръснат. Счита се за
грешно, ако това не се направи.
Строго се спазва след нздъхването да не сс оставят очите на мърт­
вия отворени, защото и друг щял да умре скоро („той жали за още
друг“). Стягат и евентуално отворената му уста, а ако мъртвият е имал
някъде по тялото рана, промиват я или я попарват с горещо вино
 ЕТНОГРАФИИ НА I Л f>M р

Съдини, употребени при къпането (кратуна, паница, гърне или др.),

се счупват О Д е веднага на самото място. На гребена, с който са среса­
ли мъртвеца, счупват ннколко зъба; гребенът, сапунът и водата хвърлят
на затулено място и реката. По някон места гребенът и сапунът се сла­
гат при тялото п гроба ..за да сс мие н вчесва на оня свят“ . Счупването и
лохлупването нп съдовете става с мисълта «да не се върне умрелият пак
да се мие и реши" или „не е добре за жнвнте да сн служат стях". Едно­
временно с окъпването почти навред умрелият се полива със ^светена**
вода, а така също бива мациаи на кръст по челото н по другп места с
масло. .Макар и рядко, съществуват мнонни нз народа, че неокъпан и
иепоръсен със светена вода мъртвец се вамппрясва.
След окънвлнето мъртвият се облича в чисто облекло. Предпочита
се цялото да е съвсем ново; ако няма такова, поне една дреха да бъде
нива, най-малко обущата. Йярва се, че покойникът има дълъг път към
онзи свят и ако е бос, би се много измъчвал, Твърде често за погребе-
иие жените пазят венчални дрехи — риза, клашник, сукман; на онзи
свят по тия дрехи сс познавали съпрузите.
На умрелите момин н девойки почти навред обличат или слагат
никои младоженска дреха, венчален венец, устройва се сватбено знаме
нлн сватбено дръвце, което се забожда на гроба до кръста. Погребал­
ното шествие с тия особености прилича донейде на сватбено, като дори
има назначени шаферн, зълви н други сватбени лнца. Често пъти ро­
дители на по||>еба|4н девойки раздават на присъствуващнте дарове като
на сватба.
Мъртвецът бива покриван с покров — бяло платно, дълго от гла­
вата до краката, който някъде бива нахлузван на врата като епнтра-
хил. Свещеникът начертава на него с въглен инициалите — 1С. НИ-КА.
н череп с две бедрени кости под него. У старото българско население а
Североизточна България покровът се нарича со&яшцг, в Тракия —
йдюво, Нярват, че с него мъртвият сс явява пред бога на съд. Това плат­
но сс отрязва от топа не с ножица, а се прегаря със свещ. По същия
начин се прави и дупката за главата; а някъде из Тракия се прекъсва,
като се чука между камъни.

390. Съществува вярване, че умрелите имаг същитс нужди в гроба

като живите, затова и ковчега, в дрехите или в гроба им слагат ябъл­
ки, хляб, сухи плодове и всевъзможни други неща за ядене. На някон
слагат и от ония неща, които най-много са обичали през живота си —
тютюн и лула, огкипо и праха», стъкло с ракия, с вило, броеница, ня­
какъв наннт и др. Смята се, че умрелият носи тия неща със себе си на
онзн свят, затова често се слагат „за армаган“ на кякои по-рано умрели,
1Кхтоннен е обичаят да слагат пари в джоба, в ръката, на челото или в
четата на умрелия с мисъл той дв се откупва, да се отплашр на онзи
свит, „да плаща борчове“ . W някон села из Западнобългарско в гробо­
вете на жените слагат непременно и сърп — «да жъиат на онзи свят";
и Панагюрско поставят сърп и паламарка на млади жени, но като нн*

/
о 1>щм тн <:и л ку л т >I*а

дивндуалнн случаи 14 някои места при умрелия и ковчег» нлн и гроба

слагат допълшгтелно прани дрехи, за да се преобличал на онзи свят
(Кюстендилско).
Многобройни са обичахте и действията за предпазване ма умрелия
от иампирясване — полагат край трупа кръстче, чесън, икона, тамян,
обграждат мъртвото тяло с просо нли свещ, или с памук, който за пал­
нат да изгори, и т. м. Страхът от вампирясваке по някои места е толкова,
силен, че за да се предотврати такава евентуалност илн за да се унишо*
жи вече вампирът, се прибягвало до причудливи операции над мърт-
веца преди погребването му, а понякога и след погребването му, като
разкривали гроба.
Успоредно с тези постъпки сс извършват и такива, които имат за
цел Оа запазят късмета на умрелия за дома. За тази цел прекарват
през пръстите му жито илн брашно, трици, сол н др., конто после »а*
бьркват в кърмата на добитъка. По този начнн мъртвият „не може да
отнесе със себе си късмета на дома“. В съгласие с тона е и възгледът, че
предмети, които са били в досег с мъртвеца, носят щастие: червен конец
от умрял помага при водене на съдебни дела, изкопани от гроб накити
(пръстен, гривна) или стомннчка са лековити.

591. Известяване за смърт става с редки удари на черковната кам­

бана, а в малките села, където нямат черква, със силио и продължи-
гелно изплакване (виене). Па много места при смърт на стопанина се
съобщава освен на селото н на добитъка в кошарата.
Мъртвецът е оплакван от близките му със силен глас. Смята сс
за грешно и срамно да не бъде оплакван. Оплакването (отреждане,
ред^нс) съдържа спомии и, характеристики на умрелия, възхвали към
добрите му качества, подкани да се върне оттам, гдето е отишъл, за да
види окаяното положение на близките си; понякога има укори за без­
сърдечието му да ги остави скроти, а понякога дори клетви кьм бога зп
неговата жестокост. Към края на X IX в. оплакването е смятано по-
важно от черковното опяло. Оплакват само жени — ..мъже не вият, сра­
мота е за мъже". В някои западмобългарски краища се поканват м
оплакване известни в селото добри оплаквачки, но не се знае да им е
заплащано.

'492. Навред българите слагат умрелия в ковчег (кает^, рак,*а, син-

>ък) от дъски, на който някъде смятат, че не бива да бъде кован е гвоз­
деи. Само в спомени из никои южнобългарски и западнобългарскн краи­
ща се казва, че преди време (към края на X IX в.) са отнасяли мъртве­
ца в черга, с която го полагали в гроба, като отстрани и отгоре му сла­
гали дъски или каменни плочи.
Преди нзнасянето на мъртвеца от дома домашните и близките сс
прощават с него. като го целуват по челото и по ръцете След проща­
ването н съответната молитва от свещеника изнасят мъртвеца през
вратата. Само някъде (с. Доспей. Самоковско), ако мъртиенъ! е женен
444 L I И [I I I' Л Н> И M II A I’ I - . I Г А I" hi ll

Ч С Т Н р Н П Ъ Т И u Ж И В О Т » C H , Ca l o ИЗНаСНЛН HJ>e3 I lilp D 'lH O пробита B ( I f .

пата дупка. В някои краища нзпасчг мъртвеца през прозореца. ако тай
t>умрял през тримпрнат.! неделя, т. е, през първата седмица ма велнк-
денсмти пскт,
- особено внимание со обръща на мястото, гдето е лежал умрелият.
Обикновено но мястото, гдето е била главата му, слагат чаша, чиния
или никой друг съд е йода или с вино, паница с йрашно, а на места и
ястие, защото вярват, че душата ма умрелия идва там да се драни. Tossa
се нрави три или девет, понякога *10 дни след погребението. А каго
вярват, че там. гдето е била главата на умрелия, е оставена Аолестта,
слагат тежък камък, брадва, счупват глинена съдина или керемида след
изнасянето ла мъртвеца. По този начин се вярва. че смъртта е нрипн.-
мага прернзана нлн изплатена. Често забиват гвоздеи на товл миего.
като обясняват, че с това ялихимит смъртта и fo.iecmma, а никъде из­
гарят смъртта, като счукват жнвн въглени на мястото, гдето са лежали
краката на мъртвеца (Тракия). Постоянен е обичаят да се пали на това
място свещ нлн кандило, „за да е светло иа дутата“ .
По някои места мъртвецът бнва отнасян до гробищата на ръце,
другаде гп откарват с кола, запретната с волове. Рядко го изкарват на
шейна независимо от годишния сезон {Западна Българин). Па цоловете
шъпнат, че возят жив човек или земя. като смятат, че ако не го на*
правят нлн ако нм кажат, че возят мъртвец, товарът ще нм бъле много
тежък.

;ш . Гробището се намира обикновено близо до селото, често на мя­

сто, гдето е имало стара черква, нлн при някое старо оброчище. Много
често гробището е било около черквата, но още в началото на X X я,
норадн разрастване, а н по хигиенни съображения гробищага се \ста-
повяват вън or селото. Гробът се копае обикновено близо до гроб на
но-рано >мрели от същото семейство нлн пт рода, „та на оня евнт да са
близо**, ( робиата яма според терена е към 1.8 м дълбока. Тя не бива да
нренощува незаровеиа, защото и друг от семейството ще умре скоро.
Затова бива грижливо пазена както мъртвеца в къщи. На много места
гробът се нарича къщи, <к>м на умрелия. Преди да сложат мъртвеца, един
пт мъжете влиза в него и го измита като къща. отгдето съществува м
изразът; Л а измета аз твоята къща, та да не изметеш ти моята.“ Само
в някои краища на К)жиа България над положения в гроба мъргвец
оформят потоп ог дървета и дъски и над него слагат пръст. Вредом дру­
гаде пръстта се натрупва направи върхч ковчега. Нсекн пржгъству ващ
на погребението смята за дълг да хвърли върху мъртвеца в гроба тепа
нръсг, като каже: .Лека ти пръст“ нлн „бог да те прости“ . По някои ме­
ста непременно духнат върху пръстта, преди да я хвърлят в гроба. А
след затрупването на гроба разбиват глинен или др\г съд, с който са
донесли вода. за да прелеят гроба, нлн съд. на който е донесен огън за
ирскадяване така мрелият си взема всичко негово“ . В някои средно-
Ггьлгарскн кранта най-близките на мъртвеца биват обграждани общо

9
О 1,1111 I 1 Н I II Л К У Л Т У Р А 495

I един п о я с н отстраненн от гроба, докато той бива напълно заровен.

Те не бива д а 1К Н .К * ж д а т к ъ м гроба през тона време. Това се прави. 1а
„да с а наедно, д а не х о д и някой п р и у м р е л и я " .
Сечивата, с които е копан гробът, или дървените носилки в някои
села биват оставяни на гроба - завинаги или за известно врече. Не
било добре да се връщат в къщи. Иа други места от дръжките на сечи­
вата <тдялват по една тресчниа и я оставят на гроба, „та всичко лошо
там да си остане", а на трети избиват дръжките им, слагат гн наопаки и
гака гн отнасят у дома.
Напускайки гроба или стигайки у дома си, близките на покойника
И1 измиват ръпете Това стана често върху сечивата, за „да измият .то­
пим о“ от себе си. Също така почти повсеместен е обичаят да мимившп
п/м’:! огън или да вземат в ръце по един въглен н да го хвърлят през ра­
мената си — „назад смъртта да иде". В начина на измиването н нрхвър-
ля нето на огън личи само магкчно мислене, а не н рацнонално.

Първа грижа за гроба е да се сложи откъм главата кръст, който

||]>п погребението е от дъска или от издялано дърво (обр, 381). Дървените
кръстове са временни и на някой от помените се заменят с постоянни
каменни. И при дървените, и при каменните формите за мъжки покой­
ници са правилни трираменни кръстове, а за жените имат закръглена
горница и често пъти едва означени странични рамена. Главио поради
<|к>рм*та си женските кръстове се наричат и кукли. Освен кръстния знак
като орнамент често върху кръстовете е написано нчсто на погребания,
възрастта му и датата на смъртта. По-съсгоятелнн семейства означават
на кръста и занаята на умрелия, като изобразяват характерно оръдие
на тозн занаят: лемеж или рало (земеделец), косер (лозар), ножици и
аршин (шивач), тесла (дърводелец) п др. Върху жснскитс кръстове
често има издълбани схематично лице или сплитки с коси. колан с пвв-
ти, гердан с жълтици. Не са редки случаите и с твърде прнмнтинно на­
чертан човешки образ.

495. Обикновено за умрелия се коли курбан — агне, овца. говедо

когато се блажи, риба през пости, но никога свиня, нито се употре­
бява свинско месо. Гозбата от курбана се поднася на трапеза у дома или
на гробището след погребението, Постянно ястие в случая е вареното
жито (колим) или варен ориз (пилаф), а ностоянно питие виното
I1а много места ястията се разполагат върх) самия гроб. Характерно
изискване в някои занаднобългарски краища е хлябът да не се реже с
нож. а да се чупи с ръце, нито да се употребяват лъжици, а да се топи с
пръсти.

190, Църковното опело е възприето от народа като необходим обред,

без който някои вярват, че мъртвецът се влчнирясвал. Въпреки тона
отбелязани са сл>чан на отбягване от него по време иа епидемии (Се
иерна България),
 ч

ш
496 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА К Ъ Л Г А Р И Я

331 Пресен .'р«Л (с, Слатина, Ловешко. 1957)

Всяка сутрин до 40-ня дси слсд погребението жените посещават

гроба и правят прилив: палят спеши и кандило на гроба и то преливат
малко вино м вода. Па третия, деветия и двадесетия ден прелнвнте са
|(>1големи. Наричат се третини, деветйни и двадесет. Па третините не
сс оплаква Посещението стана мълчаливо. Тогава на много места тро­
път бнва >та 1ван, т е. огражда се с памук или кълчища, кокто се за­
палват. Това се прави, ..за да бягат дяволите“ . В някои средногорски
села палят около гроба слама нлн голям огън откъм краката на погре­
шния. На 40-ия ден се прайн голям помен, като се изнасят иа гроба
ястия, ипгешта и хляб, вино и др.. разнася се „за бог да прости“ и се
/
ОБШЕСТрЕНЛ КУЛТУРА 497

образува трапеза на гроба. Тук присъствуват всички близки на умре­

лия, защото сс вярва, че душата последен ден е на земята и се сбогува
с всички. Затова след раздаването на ястията всички застават откъм
краката, та «да ги види душичкагга“ . На този помен сс казва и равненка,
тъй като гробът бива изравняван добре н оформян с подзиждане или
слагане плоча върху него.
Следващите помени са на три месена, на девет месеца, на година,
три години; обикновено след три години умрелият навлиза в множест­
вото на мъртъвците и те се споменават само на общите задушници.
След равнен ката на гроба се оставя стомннчка с вода, която била
необходима за умрелия. Тази съдинка, слагана до кръста, е постоянно
явление в българските гробища,
4 Общите помени, наричани задушници, стават няколко пъти през
годннота в съботен ден: преди Великия пост, пред Петдесетнша, Успе­
ние Богородично (15 август) и Архангелов ден (8 ноември). На гроби­
щата се ходи н на големи празнини (Коледа, Великден. Гергьовден.
Димитровден и др.). Правило е освен варено жито на гроба да се носи
от всекн плод през дадено време и от всяка прязнична гозба (червено
яйце, курбан на Гергьовден, мляко с ориз и т. и.). Вярва се, че «умрели­
те чакат това на задушниците, душичките им слизат тогава от небето“ .
Л97. Няколко години след погребението при нужда да бъде погребан
друг в същия гроб или редовно по обичан се прави разкопаване (раз-
копальки, р!. I.). В такъв случай костите биват измивани с вино, опя-
пани отново м в чиста торба пак заравяни до новопогребания. В селище,
гдето има костници при черквите, сс изважда само главата, нзмнва се,
забражда се с кърпа (ако е женска) и л и и се слага шапка (ако е мъжка)
н след като стои известно време в черквата, се отнася в костницата, где­
то вече се изгубва между множеството,
398. Траурът, наричан жалене, тъжене, се изразява в облеклото и
в държането на близките на умрелия. Жалещите жени носят черно
облекло и черни забрадки. В такъв случай краищата на забрадките се
връзват под гушата, а не над главата, както обикновено. Някои носят
пояса си или горната си дреха наопаки. Накити (обени и др.) не сс но­
сят. В много краища не мият, дори и не сплитат косите си известно
време (9, 20, 40 дни). В Източна България, Тракия н Родопско се спаз­
ва обичай жените да изразяват жалбата сн, като забраждат бяла кърпа.
В деня на погребението мъжете ходят гологлави, а след това не
се стрижат и бръснат до 40 дни, докато продължава дълбокият траур.
До известни срокове (година или по-малко) жалещите не работят в
седмичния ден, в който е умрял техният близък. Твърде често до 40
дена не сс меен хляб с квас, като се вярва, че както се разширява те­
стото при етасаането му, така се разпъвала душата иа умрелия.

399. Представите за задгробния живот (йнзи свят, там ) са в съще­

ствената сн част под влияние на църковните проповеди и изображения.
32
 trH O f РАФИЛ NA Ь Ъ Л Г Л Р litt

Въпреки това съществува и съзнание за неизвестност: *Кой как е оти­

шъл там, нс се е върнал да каже какво е." Съществува вярваме, че ду­
шата обитава на земята 40 дни и пожелава пак да се всели в тялото, но
като го вижда разложено, потръсва сс и отлита. Вярва се също, че към
полунощ мъртвите излизат из гробовете си да се разхождат, затуй по
късно време през гробища не бива да се минава.
400. Нередна см ърт според българския народ е всяко умиране, при­
чинено от стихии, от насилие над човека, от самоубнйст&о. В пародия
песен отчаяна невеста пита майка си как гледат на самообесен, а тя й
отговаря:
Дето се човек удави, в гробвщя не го м р л ш т ,
улани, та ге [>йм'н, роднини не го жалеят,
ся.мси смърт да си напрлвн — комигнн не го оклйввт . . ,
попове ме го опяват.
Вярва се. че самоубийците редовно сс вампнрнсват, затова се погреб­
ват без всякакъв религиозен и народен обред, вън от общото гробище.
Така се постъпва н с лица, конто са се занимавали с магьосничество,
I (скръстените и незаконородените деца също се погребват без обреди
и вън от гробището. Това отстраняване се мотивира и с греховиост или
неприобщеност към християнската вяра.
401. В българския народен мироглед съществува схващането, че жи­
вотът на лица от едно семейство илн братовчеди, родени в един и същ
месец (взето астрономически), е във взяимиа зависимост-, Такива липа
се наричат едноместници и имат в значителна степен еднаква съдба:
ако едно пт тях умре, то повлича след себе си и другото. Едномесечинцн
са близнаците. Затова прн смъртта на един от тях се извършват постъп­
ки, имащи маскиращ, нзмамващ магичен характер: при всички случаи
живият едномессчник бива привндно погребван, т. е. бива погребван
негов заместител от неодушевено естество.

402. Всички погребални обичаи у българите са н тясна зависимост от

представите и понятията да душата и за см ър тта. Душата според
тих е субстанция, тясно свързана с тялото, но може да се отдели от него
в М1.Ч1Ю уловими за сетивата форми, като нара, насекомо, птица. На­
пусне ли тя тялпто. то остава безжизнено. Отделена, душата притежава
същите нужди п страсти, както и прн цялостно живото същество. И
според том, дали добре или недобре, загрижено илн безгрижно се от­
насят живите към нея н тя определи своето отношение към тях —
приятелски или неприятелски. Не можейки да се върне пак към живи­
те в своя жизнен комплекс, душата привлича тях към себе си. В такъв
случай тя е опасна, На тия основания се дължат н различните действия
и обичан, един от конто явно имат за цел да удовлетворят мъртвеца с
ястия и пития, с облекло, с накити, да го задоволят съобразно с навици-

*
 О Н III Г,С Т В Е Н А К У Л Т У Р А 449

тг му приживе и ир., а други — да му преградят пътя към живите, да

Ги отстранят по-далече от дома.
Погребалните обичан са в тисна зависимост и от представите и раз­
биранията за смъртта, при конто не се прави съществена разлика меж-
д\ сън и смърт: смъртта е само продължителен, вечен сън. В някои слу­
чаи тя е почивка. Затова мъртвецът винаги е схпащак като нещо нелн
шено от из&естни чувствування и изисквания, той дори изпитва и мо-
рллна, н физическа мъка. Рснчко това е подчертано свързано с налич­
ността на плът. Разложи ли се плътта и душата се отдалечава от нея,
напуска този свят.
Има народни представи за смъртта като външен агент, като отделен
Фактор, причиняваш умирането: като демонично същество, скелет с
коса. библейско същество (св Архангел с меч). Съществуват и разби*
рання за астрална причина: угасва звездата иа всеки човек и тон уми­
ра, като това се обяснява с висша воля иа бога и по-рядко със случай­
ност или предопределение.
Голяма част от обичаите се основават явпо на християнската идео­
логия, Личи влиянието на библейските разкази и иа църковпата про­
повед. От идеята за съществуване на душа (невидима същина на жнпин
човек), която продължава своето битие и след разрушаване на плътта,
са оформени приятелски, стигащи до култ постъпки и обреди: пазене
ил тишниа при агония, окъпване, преценяване. сватбен вид на погребе­
нието. слагано любими предмети е гроба, погребални трапези и помени,
щбягванс изразите „умрял“ , ..мъртъв“ и др, под. От същата представа
«-е мотивират и постъпките, конто целят да се попречи иа шжатагъш-
ното съжителство и общуване на умрелия с жнвнте: улесняване на ду­
тата да излезе, да напусне жилището през отворени врати и прозорци,
слагане на разнн отгоиителни средства — тамян. кръстен знак, чесън
н I роба, трън, ду хване, чупене съдини с шум и др,, които пречат за
връщането на умрелия.
Има обичан, конто се дължат на нярата в лошото значение на по-
кгорен нето. Така, за да няма огледално отражение на м ъ р тве ц а , покри­
ват се огледалата, обръщат се паниците, излива се водата от котлите.
Мярата, че „всеки си е с късмета", мотивира и обичаите да се запазва
късметът на умрелия чрез разнн предмети, конто са били в досегс него.
11п този начин се запазва неговото положително, благотворно т живите
„нлнянне“ . Н погребалните обичан са останали като преживелица н
първобитни традипни в материалната култура: употребата на варено
жито за обредно ястие, отрязването на покрова с огън или с камъни,
неря за не на хляб с нож, некръстоандннте форми на женските кръстове
и др.
Л И Т Е Р А Т У Р А

Хр. Накарелсхи, Понятие и лргдетлям ла от.ртта и за душата. Софни, 1939, —

< мъртта катч фактор. ГоДншинх н а Гн^нарскни йк&лнографски институт Н (■ ■ )!« *
I, 1!Мк, с. 97— 105. — Принос к ь ч проучван* иа семейните оЛнчщ и Пан лгшрсяи
» миналото. О П II, (961, с, 76 85-
 500 Е Т Н О Г Р А Ф И Я II Л Б Ъ Л Г А Р И Я

С т . Генчев, Кьм проучинетъ иа различията между обичаите при погреЛ-пнг от

двете страни на ятоиат# говорва граница в Северна България. И ЕИ М X I, 1%8.
с, 169- 200.
А . П. Стоилов, Парк зл превоз. П огре^.ин обичай. Българска гбкрка V I I , 1900.
с. 452—« 5 .

XXXVII. ЗИМНИ ОБИЧАИ

403, Обичаите около Рождество Христово (Коледа) — 25 декември,

са найчгьлни и най-гкннчнн за зимата. В значителна степен при тях
се повтарят много от обредностите па Никулден 6 декември, се.
Сава — 5 декември, св Варвара 4 декември, Игнажден — 20 декем­
ври, св. Ана 9 декември, а така също и на следващите през януари
празници: Пова година (Васильодден), Силвестровден — 2 януари«
Ивановденските празмнии — 5 до 8 януари. Свързаните с Рождество
Христово обичаи са съсредоточени само в предхождащия го ден, нари­
ча» най-често Бъдни « ‘чер, а по-рядко Божйч, Коледа, Кид^ни вечер,
Суха поледица. Вечерня. Обичаите, обредността, магичните постъпки,
вярванията н гаданията на Бъдни вечер могат да се групират, както
следва: а) бъднивечерска трапеза и вечеря; б) бъдния — бъдннвечерскн
огън и в) коледуванс.

404. Към бъдннвечерската трапеза се прилагат изключителни изисква*

ния: ястията се слагат върху слама, постлана направо на пода, а в
сламата се слага пале ишик или черясло. Някои внасят и къщи и пялото
орало, за да присьстиувл на вечерята. Па трапезата се принася в от
всички хранителни припаси, произвеждани в стопанството. Много от
тих се пазят нарочио с месеци за тази вечер: грозде, тиква, дини, пъпеш
и пр. Тук се нареждат непременно сурова пшеница, царевица, дренки,
круши, елини в изсушен вид. мляко, сланина и пр. Освен обикновените
всекидневни ясткп има и баница и други тсстеии представителни пе*
чипа, така също варено жито и ошав. Постоянни са и пълнени с ориз
или болгур пиперки н сърми. Ядат се постните ястия, а блажните се
само слагат на масата. Принасят се н пиши, някога оливини, а по-къс -
но вино и ракия. Общото тълкуване е ^от всичко да нка през годи­
ната“,
11а бъдннвечерската трапеза сс поднася и нарочно измесен кра­
ваи, наричам ббговица, вечерник, коледник (обр. .182). Той е почти ви­
наги украсен с моделирани символични фигури, изобразяващи основ­
ни« поминък на семейството: орач ла нива с кръстни и купи и от снопи;
двор или кошара с овце, овчар, куче; двор с пчелин, кокошки, прасе;
бъчва с вино, лозе и др,
Нечерята започва с прекадяванс с тамян, запален често върху
лемежа от ралото. Преди трапезата прекадяват цялата къща и всички
стопански сгради с добитъка в тях. Вярва се, че през тази вечер доби­
тъкът е свръхчу вствигслен, затова му се дава н оп бъдиивечерските
ястия. В Западна България домакинът поканва и бог на вечерята, квто
$
I
■■ и м C T B i ii, 501

I. ъднилечереки кравай о т е. М ала църква. Самоковско, 1938

и пик « н а д во р а н ар ед ен ата со ф р а и ли са м о б о г о ви ц а та , и зд и га я ви-

to h o н о б ър н ат к ъ м небето, изр и ча п о кан ата .
Х р ан е н е то на тр а п е зата сс р ъ ко во д и от н ай - стар и я, кон то м е ж д у
I \ ц гго р а з л о и я а з и б о г о в и ц а т а и р а з д а в а п о с ъ о т н с т м н я р ед ип в с е к и
u i 1|< к с ъ с т в у в а щ и т е . Н а п ъ р в о м я с т о с е д а в а к ъ с ч е н а .з а к р и л н и ц а т а н а
h и н а т а (с в . Б о г о р о д и ц а ), с л е д т о в а с с о тд е л и к ъ с за д о б р и л ю д е го ­
сти на д ом а, к о н то п р ез го д и н ата м о гат да д о н е са т н я к а к в о щ а с ти е . Н а
I ' с к и о т ч л е н о в е т е н а с е м е й с т в о т о се о п р е д е л я за е д н о с т о в а и с т о п я х -
| о б л а с т , в к о я т о tut* р а б о т и п р е з г о д и н а т а , и с ъ о т в е т н н т е м у t:i-
i u i /кенин. Щ а с т и е т о на о тд елн о л и ц е с е с в ъ р з в а ти с н о с щ а с ти е то в
ш ден стоп ан ски сектор .
{ а п ъ р ш в а н е т о н а в е ч е р я т а е п р и д р у ж е н о с р а з н и г а д а н и я за л н ч н о
ш и п ие и за плодородие но к и в и и д о б и т ъ к ,

tü 'i Бъ^нивсчерският о гън е п р е д м е т л а о с о б е н о в н и м а н к е . Н а м н о г о

м п т а o u te п р е з д ен и к о м и н ъ т б и в а и з м и т а н с д ъ л г а х в о й н о в а м е тл а »
i M i i W H a и г о р а т а с ъ ш и я д ен н а р о ч н о з а т а з и ц е л . Н а о г ъ н я с е с л а г а
ц-Гило д ъ р в и и л н п ъ н , н а р и ч а н и бъдник, бъдняк (н а й - в е ч е н С е в е р н а н
t-п м дна Б ъ л г а р и я ) , kixih> huk ( К о т л е п с к о ) , ирикдйдм ик ( К м т с н д н л *
» м>). Н а и н к о н м е с т а в н а с я н е т о н а б ъ д н и к » н k i -ii i .i i и с л а г а н о т о м у па
 Е Г H O Г V Л 4» И И II A Г* Ь Л Г A I* И Я

огъня става церемониално. Жените го посрещат пременени на къщ-

плта врати. Между домакина с бъдника н домашните се развива диалог,
а който жените уверяват, че славят ..млада бога“ , а тон, че внася бла­
годат в къщата и отнася бъдника при огнището, гдето го мироевч:
нробнна със свредел дупка, налива в нея малко зехтин, слага тамян и
восък и запушва с клннче. След туй го увиват в чисто бяло платно. Така
иирмкан н осветен, бъдникът остава до вечерта край огнището, когато
след прекадя напето на трапезата се прекалява н той и се слага на огъня
да гори. През време на мироешнето девойки пеят песни, в които
„дръвцето** разказва, че е предназначено да порасне до небето, та по
него да слезне »млада бога" и да донесе обилие, живот, здраве и ве­
селие.
Горенето на бъдника трябва да не спира през цялата нощ. За тази
цел дори остава някой от къщи, обикновено най-старият, да бди, да
стон буден. Съблюдава се да остане част от бъдняка неизгоряла, за да
направят от нея клннчета за ралото. По горенето на бъдняка се гадае
за плодовитостта на добитъка: колкото повече искри пуща, толкова по-
плодовити ще да са овцете, кравите и т. и.

4(4». К<ь%едуланият1 са известни по цяла България, В тях взема ак-

чивно участие мъжката младеж. В зависимост от възрастите се очер­
тават два вида коледари: деца кояедарчегт п възрастни комдйри.
Обикновено н едните, и другите са налице в едни и същи села. Само в
никои югозападни краища възрастни коледари не ходят
Малките ходят главно на Бъдин вечер през деня, следобед, преме­
нени и въоръжени с коледарски тояжки н с торбички през рамо, те вли­
зат от къща в къща, тропат с коледарките по пода и повтарят: „Славете
бога, славете бога“ или „Коледа, бабо. Коледа, бабо“ . Домакинята ги
дарува с нарочно приготвени краванчета коледарчета, орехи, късче
сланина, кървавица или друго нещо. Песни или по-дълги рецитации
малките коледари не произнасят.
! мрастните коледари (комджйне) са дружини с определен състав
да десетина души. Ндин от тях е предводител, наричан често ш ж -
нйк, ‘итник, к^дйбашйя, мармйрин, Друг е определен :ia носене на по­
лучените дарове: той носи днеагн на гърба си. Наричат го трохобер
или магаре. В някои случаи има н други носачи, наричани съответно
мйчки, кбтки — за блажни подаръци (сланина, суджуци). Стаиеннкът
се избира преди Коледа. Той трябва да е опитен и да знае добре коледар-
ската благословия (б.шженка), както и необходимия репертоар от пес­
ни, конто на места са до 80 на брой. Премяната на коледарите е праз­
нични. Станеннкът е с бъклица в ръка. В едно село може да има ня­
колко коледареки дружини ( чети, куди), които си разпределят къщи­
те, за да не отидат в един дом две дружини. Обхождането става само
през нощта „Не бива слънцето да свари коледарите ио пътищата.“
След надлежните поздрави в дома коледарите нзляват в хор „пе­
сента за къщата“ . Тази песен е величаене на благосъстоянието на дома.

/
«Н,|Ц 1 С Т Н Е П А К У Л Т У Р А

•Т&Т. ГугО тки — номгодишно краяайчг о т гр. Самоков, 1930

и : голямата челяд н пожелание за здраве. Домакинът се възхвалява и

песента, че имал три хамбара с пшеница, четвърти със загария, девет
Ги.чви вино, една с ракия, медовина, триста кошера с пчели, три обора
е коне. един с юнци, трн кошари с овце и т. и,, девет сина. девет снахи
н десета млада булка, които ще причакат и нагостят и бога. и ангелите
му. Между хвалебннте за дома песни нма и типичен мотив, според кой­
то коледарнте са вестители, добри гости, носещи добър г.шс (добра
вест) — нивите из класили, стадата се нзягннля, кравите се нзтелнли
и цр.
По желание на домакините те изпяват песни за някои от членовете
па семейството. В репертоара си те имат песни за момък, за мома, за
малко дете. за занаятчия, за земеделец, за овчар и пр. Всички изразя­
ва г въжделенията на съответното лице. По-сръчшгте коледа ри дори им­
провизират в това отношение*
Коледарнте биват дарявани с нарочно приготвен коледарски кра­
вай и с пари. Освен това даряват ги и със сланина, сирене и друга
благинЛ. Станеннкъ! поема даровете и изказва своята блаженка ( бли•
якловия), която ч<ч'то пъти бива твърде дълга и винаги хуморнстично-
504 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА БЪЛГАРИЯ

хвалебствена. Тон я изрича рсчитагивио, като завършва всеки пасаж

с подканата: „Речете, дружина, амин!“ н дружината отговаря.
Обикновено у йодната част на блажаяката е за дългия и труден
път на коледаритс до този дом tt за гостолюбипия прием на домакинята,
<а богатата трапеза у дома им. Съобщава сс за богатия дар:
. . . Добра дара: пещннк-хдяАа. — Де му дойдат от три сгрлни
пгщпик-хлпби, превит крнвай, три бъклички-илсснички:
на кравая сребро злато, една — деца да кръшана,
сребро-мато, кргст дукято; друга — булка да кочана,
кой здрадва коледарцн, трета — булка да прощаик-
него господ да зарива! Речете, дружина, ауин!
Кажете, дружина, амин! . . .............................................
— Амвн!
н други разни пожелания според въжделгшяга на българския трудо­
любив селски стопанин от миналото.
Рецитацията завършва с пожеланието:
Колко звезди по небето,
[толкоз здраве в тази къща!

В случаи че някои не посрещнат добре коледарнте н не ги даруват,

както подобава, те си отмъщават най-често със задигаме на ньшината
вратница на двора или на някоя кокошка
В някои западни български краища обичаят с яъзраегии коледари,
без да изгубва своята празничиа благовесгителска и хвалебза същи­
на, е придобил театрални елементи, характерни за к у к гр .т по други
места.
407. Здраво свързано с Бъдии вечер е и полазването (пдлаз), То се
състои във вярването за щастливосгта и иещасглнносгта на първо!о
посещение на външен човек в този ден. За такова може да се смята и
посещението на всеки от домашните, който пръв излезе сутринта на
двора и се върне в къщи. На полазването се държи твърде много, затова
който и да бъде първи п о л а з н и к. е длъжен да внесе трески, клеч­
ки, слама и други горивни материали, събрани от двора, и да се отправи
най-напред към огнището, да ги сложи в огъня и да изрече: “ Чурр,
пилета! беее. агнета! муу, теленца!“ и т. и., наказвайки по този начин
пожеланието да има плодовитост по живата стока. Домакините помнят
първия полазиик и съдят през годината за неговия лолаз. Лица с лош
пачаз не се допускат на този ден в някои домоне. а липа с добър полаз
дори биват поканвани и съответно нагостяванн. Полазването е отличи-
тел№> »а Игиажден (20 декември), но сс спазва и на Бъдни вечер и на
Нова година. ^Смита се, че има и животни с добър и лош полаз.
408. Характерен^обичай за Коледа веднага след трапезата на Бъдни
вечер е заплашването ни овощните дръвчета, за да раждат. Домакинът

/
О М Ц F C Т И I: II Л КУЛТУРА 505

(ттива при всяко дръвче (слива, орех, круша, ябълка и пр.) и замахва
с брадвата да го сече, като пита:
— Ще родиш ли тази година, или да те ееча?
— Недей го сече, ще роди! — отговаря придружаващата го дома­
киня. Това се повтаря три пъти.
11а всички овощни дървета на следния ден — Рождество Христово
окачват по една връзка от слама, конто е била под трапезата, з а да
„родят повече през годината“ .

409. Срещу Нова година (I януари), наричана още Cypeâmi, сс прави

кгорн Ьъдни вечер (Каден вечер). Трапезата обаче не се слага на слами
и не непременно на пода. Тогава се ядат и блажни ястия, На съшита
(рансза важно ястие е пачата от свниска глава. В някои краища на
( I раната колят за тази вечер петел, непременно червен. Заколването му
|т а в а на къщния нраг » но скачането му гадаят за щастието на дома
|||><ч годината* Сравнително по-засилени са прогностичните постъпка на
тшм Бъдни вечер: гадае се за здраве, а кладите за женитба със слагано
на дрянови пъпки и чнмшнрени листа на огъня, с първия залък от пи­
тата, по случайно кнхпане и др. И тази вечер стана заплашване на овощ­
ните дръвчета. Извършва се и надпявано на нръстените.

110. Специфичен обичай на Нова година е сурвйкането, изпълнявани

е iw от момчета от най-малка възраст до 15— 16 години, снабдени със
ин-жн дрянови пръчки — сурвйчки, сурвакници, клончетата иа които
бииат нзгшгтанн и украсени с парк, с дребни кравайчета, пуканки, пъ­
стри панделки и хартийки. Сутринта но Нова година велко момче удря
по няколко пъти със сурвакннцата родителите си н другите в къщи с
нежеланието:
Сурви суриа голина! и жълта яюяа в градина
Весела годим*'. Лълна кесия с пари. . .
Пълен м * с иа иияо, Сурил, cypuj година,
жълт мамул на леса, до година със здрдае,
червено грозде на л о м до голина, до аиина!

За пожеланието момчетата биват възнаграждавани с пари, кравай-

чета, захарчета и др. Обикновено момчетата ходят сами или водени от
по-възрастни да сурвакат и по съседи или по други роднини,
В Родопско и някои тракийски краища сурвакарите внасят във
жика къща и по едун тежък камък и го оставят при огъня, с което се
символизира внесено „тежко имане“ в този дом. Из някои западнобъл*
1ареки краища сурвакзнето има маска радей характер.

411. Итновденските обичаи (5—8 януари! започват също с Ьъдни

<хчер (Киден вечер), наричан и Попбва кй,%еда, тъй като на нгго све­
щеникът ходи по къщите да ръси със светена вода, придружен от ня­
колко момци или женени мъже, които събират н носят получаваните за
I

j 0 6 е т н о г р а ф и я н а к ъ л г а р и й

снощеннка подаръци: боб, вълна, лен, коноп, хлябове, жито; един носи
котлето със светена вода, в което домашните пускат и пари. Тозн анту-
рпж на някои места се нарича мачки, тъй като. ходейки по улиците,
някои от придружаващите мяучат снлно като котки. Из Западна Бъл­
гария някои стг тях са костюмирани по разни смешни начини, без да
представят някаква ио-оформена карнавална грула.

*112. Нъв Великотърновско и някои родопски села се изпълнява оби­

чаят счвойница: селските моми преди обед стъкмяват едно момиче като
булки със забулено лице и друго като младоженец, облечено в мъжка
премяна. С тази младоженска двойка те ходят по селото, като „булката“
ръси вода из посетените дворове. Вярва се, че сивойнишката вада про­
гонва караконджулите. Девойките пеят по посетените дворове игриви
песни с весел и любовен характер.
С третия каден вечер завършват т. нар. мр&сни дни (мръсници,
бу гини дни, некръстсни дни, каракбнджови дни). С тези дни е свързано
вярването, че през нощите бродят каракоклжулн, бутанци и ранни
други нечисти сили — болести, навяцн н др.С минаването на кръста
и още повече с хвърлянето му във водата на Йордяновден (Водици)
тля лошотии изчезват. М ръсните дни са опасни и за много работи в
къщи — пране, сушене на дрехи, миене на глава, предене и т. н., затова
през тях на много места жените сс въздържат от тия работи.

413. Счедващитс два дена Водици и Ивановден освен с църковния оби­

чай да се освещава водата в минаващата през село река или селски кла­
денец са свързани н с обичан участниците ваанмно да се обливат с вода
или да се окъпват в реката. Това се правн изключително с развлекател­
на цел. а понякога и с користолюбнва, като по-силните, конто принуж­
дават някого да го окъпят, получават откуп. Мо правило се къпят пър-
вогодишни младоженци, представителите на властта, богатите. Това
обичайни насилие не подпада под възбраната на законите.

•114. Последен ден от тази група е Бабинден, празнуван от всички ба­

би, народни акушерки. Майките с малки деца госту ват на своите баби,
като нм отнасят дарове и им „поливат да се нзмнит“. Угощението за­
вършва с хора и със значителен елемент на разпуснатост, оргнастичност.
Жените влечугат бабите, т. е. принудително ги откарват на реката,
за да ги окъпят. Използуват се услугите н на мъжете, макар че поняко­
га и те могат да станат обект на техните шеги.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Xр. Вакарелски, Колгдин празнини в О.фийсяо. С я. Сердккз I I I , 1939, с. 3 - 8 .

I» 1> III К С Т В Г Н А К У Л Т У Р А 507

X X X V III. П Р О Л Е Т НИ О Б И Ч А И

ПГ. Докато знняите обичан бележат в основата си началото на го-

шпага н поради това имат характер на нннцнацня, на по-общи или по-
конкретни пожелания относно здраве и плодородие, бтагоденствне. се
'н йно и личло щастие, пролетните отразяват по-непосредствено преду»
>| цгше на събуждането на природата. Всички сили в нея, благопрнят-
ии или враждебни, добри или лоши се събуждат. Те са свързани с раз-
личнн дни на църковния календар.

II*» Нак-ран пролетен празник с шумно развит обичай у българите е

Грифонпвден, Трифон зорезан, Зарезан (1 февруари). Денят се нразиу-
на в чест на лозята и само от лозарите, в лозарските краища. Св. Три­
фон е изобразяван па иконите с лозарски косер в ръка. Празнуването е
свързано със зарязване на лозята: пременени, снабдени с нарочно при­
готвен кравай, бъклица с и и н п , съдинка с ракия н гозби, стопани и*
отиват на лозето и орязват пръчките на една лоза, Орязаннтс места би*
пат поливани с вино и с ракия, „за да роди лозето“ повече грозде, та д«
има к за вино, н за ракия.
На много места свсщеникът извършва в лозята общ водосвет, след
което всички сядат на обща трапеза, Отиването до лозята представлява
весело шествие от пешеходци и ездачи на коне, мулета и магарета.
Шествието е по-весело и шумно при завръщането след общата трапеза,
на която е изпито повече вино.
Па много месга на Зарезан избират цар на лозята, някои добър ло­
зар, честен стопанин. На избрания слагат корона от лозови пръчки,
носят го на ръце или го качват на кон и почетно го нзпровождат до доми
му. Антуражът е също накичен с венци от лозови пръчки. В дома си
„царят“ устройва угощение в знак на благодарност за оказаната му
чест. Народът е убеден, че от щастието на „царя“ ще зависи и плодоро­
дието на лозята. Избирането и оставката му са винаги много шумни
и тържествени. В гр. Бяла напр. от сутринта известяват с глашатай,
че старият „цар“ ще си заминава и друг ще се избира. На мястото на
водосвета в лозята за сметка на стария се изпичат два овена и се донася
достатъчно вино. Старият „цар“, пременен и с обкичена икона на св.
Трифон, която той е пазил цяла година, придружен от другн лозари,
отива там и след молебена обявява трн пъти на всички прнсъстну ващк,
че досега е бил в нмсто на бога, св. Богородица и св. Трифон цар на ло­
зята, но че вече не желае да бъде избиран пак. След туй останката му
се приема и се посочва друг, като старият му предава иконата.

417. Пастирският поминък е отразен в много пролетни обичаи на бъл­

гарите. По-характерни от тях са обичаите на Власовден. Песи понедел­
ник, Тодоровден и Гергьовден.
Вмичмнкн (И февруари) се празнува за рогатия добшък и за ов­
цете да не заболяват от смъртоносната болест м ас. Тази болест сио-
 L I l l ü I H A * Il N Н А ЬЬЛ ГЛ РИ »

ред народа представлявала власинки, косми, конто се зараждали във

вътрешностите иа животните. За предпазване от нея стопанкше разна­
сят рано сутринта по съседите топли пити, намазани с мед или рачел.
Всекн си отчупва от питата, топва си от меда, пожелава: .Да е на помощ
си. Власи“ м наподобява рев на говедо и блеене на овца. Някъде дори
подскачат, та да пожелаят пъргавосп на добичетата. От това муканс
ма много места празникът се нарича МукоаОен. Някои слагат краваи на
рогата на воловете, когато ги откарват на водопои и там ги захранват
с тях.

418. flécu понеделник, наричан още чисти понеделник, е първият по­

неделник на великденския пост. Освен че на този ден почистват съди*
ните стг блажните ястия, сутринта измъчват домашните кучета, за да
изгонят беса, който смятат, че през зимата се е вселил в тях. В едни
села тона става, като връзват на опашката на кучето празна тенекия
II то бяга, лодгонвано от дрънкането и. Освен това замерят по него с
дървета и камъни. Уплахата на кучето служи за удоволствие на зри­
телите. Другаде слагат кучето в клуп на силно усукано въже, като дър­
пат двата края прехвърлени през скрниии на два високи стълба, а то
се върти шеметно, докато се развърти и падне а нссвяст. Бесът е изго­
нен.

419, На Тодоровден (първата събота от великденския пост) казват още

ТЦдорица, Конски великден. Последното название идва от обичая да
месят краваи в чест на конете, да ги носят в черква и след това да ги
раздават. Краваят на много места бнва във форма на конско копито,
конска подкова или представя моделирано конче със нли без ездач Тон
се нарича копито, конче или кукла, боговица. Разнасянето на кравая ста­
ва от жените. Отчупващият обикновено благославя: „Да са живи и здра­
ви коне, да се плодят и множат!“ и ако е жена, минава зад разнасящата,
опира гърба си о нейния н двете подскачат, рнтват се н нзцвнлват като
кобнли.
Към обяд се устройва селско надпрепускане на коне, мулета н ма-
1арета. На места се организират общински награждавания. Това спорг-
но развлечение често се провежда с изказвания: „И краставото магаре,
и то трябва да се гони в кушия. за да не страда от гптипач“ (най-опасната
конска болест).

•120. В основата на обичаите с кучетата н конете лежат постъпки, от­

разяващи аннмистичин разбирания за болестите, които според на­
рода може да се пропъдят с насилие. А в обичая за овцете и говедата на
Нллсивдсн нма само патронаж но разбиране по отношение на един
християнски светец. Подобна идеология е залегнала и в основа! а на
големия пролетен празник Гергьовден 123 апрнл). Имайки ясна иконо-
графска представа за великомъченик Георги, г.Тлвно в хероичння му
вид на конник с ризница, убиващ с копие многоглава ламя, народът

#
I

ОК III ( С Т И Г Н А КУЛТУРА 509

накрай другото го приема за покровител и на стадата. Затова жички

стопани заколват в негова чест агне за курбан, който се разнася и изнж-
ла с пожелание: Л а с ма помощ св. Георгн!“ Многобройните песни за
този светец имат за постоянен мотив убиването на ламята, вследствие
на което потича благоденствие по земеделин н овчари. Твърде често
той се среща с нея и в образа на овчар.
Обичаите и вярванията, свързани с приготвянето на курбана —
аколване, опичане и разнасяне, имат предимно магичен и символичен
характер: кръвта и костите от агнето се заравят в мравуняк, за да се
плодят овцете, децата се начервнват с кръвта му, за да са здрави и чер­
нени. Освен това се смята, че кръвта и другите остатъци имат апитро-
пеина сила срещу градушка и пр.
Едновременно с кръвната жертва на Гергьовден се приготвя и
гергьовденски кравай, който най-често се нарича овчарник, кошара.
Обикновено по него са моделирани символи на овцете и другата жива
«тока. Този кравай се отнася на кошарата н се дава на овчаря.
Смисълът на откупи ата жертва към патрона става още по-ясен,
като се има пред вид, че в пастирските семейства докъм 1920 г. строго
се с спазвала възбраната да се коли агне и да се яде млнко преди Гер­
гьовден, както и каквито и да е нополроизведени млечни продукти. След
курбана и след раздаването на мляко, прясно сирене и пр. на съседи,
за пръв път на този ден е позволено да се ядат.
Общият характер на празника е тържествен и весел. Нидно място
в него е заемала църковната служба около благославянето на курба­
ните — някъде на живо, другаде преди раздаването им — в черковния
двор или на съответно оброчище. Друг елемент на веселба н тържестве­
ност е гергьовското хоро, което се заиграва и се води само от жени под
звуците на песента „Св. Георги обикаля посевите н стадата н по пътя си
убива ламята“ Това хоро става веднага след църковния водосвет в
черковния двор или на оброчището.
Много са обичаите и с овцете на Гергьовден. С цветя, събирани су­
тринта преди слънце, нзплнтат венци — един за курбана и друг за
„първата овца“ в стадото. Ненецът, краваят н издойването на овцете ня
Гергьовден представят тясио свързана обредност: домакинята обикаля
три пътн кошарата с кравая в ръка. След това спира пред стъргата.
Едно момиче търкулва кравая между овцете и ги лодкарю да излизат.
Първата издоенз овпа бива окнчена с гергьовския венец. Същевременно
други девойки пеят гергьовски песни.

421. Об1ггател на природата, народът има реални наблюдения за това,

че едновременно със събуждането на растенията се събуждат и всички
низши гаднни, много от които са вредни, неприятни за човека. Освен
недостатъчно определените по форма ветрйща, .ишютйи, болести,
морйи, самодиви из зимните си скривалища излизат и змиите, гущери­
те н бълхите и подновявал опасностите за човека през лнтото, Събуж­
дането им е свързано с едни или други дни на пролетта. Твърде харак-

»
 ■
— » ^

510 ЕТНОГРАФИИ ПА ВЪЛГЛ РИ *

терно е изгарянето и пропъждането ни змии пи' и гущерите на 25 март —

Благовешеиие, или 1 апрнл — с». Еремня. Рано сутринта на някой от
тези дни домакинята почиства „пред слънце“ двора и градината п за­
палка сметта. Стед това взема връшника (или тенекия), удря по него
с ръжена, обикаля по двора и говори:
БягаАтс, змии, гущери.
че Марта (или Ереиик) яде с лопата,
та ще вя троши ребрата!

Като обиколи няколко пъти всички кътове на двора и градината,

та пропъди гадините, тя и децата прескачат запалените купчини, за да
изгонят и бълхите от себе си. Нъденето на бълхите става и през Сирница
или на Сирни заговезни.
През първите три дии на февруари, наричани 'Грифонци, в които
влиза и Трнфоновден, завързват всички ножици в къщи, като вярват,
че връзват устата на всички вълци за цяла година.

422. Болестта чума е под властта на се. Харалампий, чийто ден е на

10 февруари. Поради това тозн празник се нарича и Чуминден. В пред­
ставите на народа св. Харалампий държи чумата вързана с верига или
затворена в шише. Само когато я пусне, тя прави поразии. Срещу
тая опасност на Чуминдеи жените месят пити и ги разнасят топли и на­
мазани с мед по селото. Вярват, че чумата обичала мед, и по този начин
я омнлостнвяваг. За иостоянного и омилостнвяване народът никога не
споменава нмето й, а я наричат добрали, леля, 0лиги-медена.

423. Вярва се и в едно неопределено зло в природата, което също се

събуждало през пролетта. Обикновено се нарича лошотия. Някои го
определят като болест, но не се посочват някакви конкретни белези.
Средство срещу тази лошотия се смята червеният цвят, от който тя бя­
гала. Затова на 1 м арт, който се приема от народа за начален ден
на пролетта, се простират пред домовете червени престилки, пояси,
прежди, черги — „да бяга лошотията“ . Тази опасност заплашвала най-
вече младежта (малките деца, агнета, ярета, телета, кончета), поради
това на 1 март връзват на ръцете на децата н на шиите и опашките на
жигюгниге червен конен, наричан мартеница. Тя се носи от децата,
докато пристигнат щъркели или лястовици, а след това се слага под ка­
мък н на следния ден се гадае за здравето по това, каква животинка или
друго нещо има при нея. Този обичай през последните десетилетия пре­
расна в една от любимите и разпространени а села и градове традиции
да се честити настъпването на пролетта, като пазарът се наводнява от
изкусно изработени мартеници.

424. Със Сйрница българите означават седмицата между двете заго-

пнвании пред Великия пост. Нарича се така, защото през иея църквата
ншволяпа да се ядат като блажни само млечни и яйчени ястия.
« И П И С1 Н И Н А К У Л Т У и л 511

Почти навред през гази седмица (или само на Заговсзнн) момчетата

налят големи огньове кран селата. При разпалването им те крещят
и гръмотдасио рецитират духовитости, в конто ме липсват н цинични
двусмислици. Освен тези огньове, наричани купнй и клбдни, на много
меегл въртят и оратници (фенери, рук.ги, орадйи, мпардйи) — големи
факли от слама, които се разгарят буйно при въртене около главата.
С гези факлн всеки прогонвал бълхите от своя двор, а нзй-сигурио ги
прогонвал онзн, койю последен извърти оратннка си. Някъде запалват
катранени мехове, закачени на високи върлинн. Драматичен е обич.им
ми,р.'аме чйвги (хвъргане стрели, т^йкине), при който момците с първо-
битки лъкове хвърлят вечерта запалени стрели в дворорете на любимите
еи девойки, Трепетът, предизвикван от този обичай, се чувствува 1«
следната песен, в която майка събира опасни огньове по двора си:

Юнак стрели хгьрляшг,

стрелите цу иаднхд
по моинни дворове:
н а й м стрели Сереше,
та см глава переше. . .

12^, К у*ери е най-популярмо название яа почти всеобщо упражнява-

ниIе в България карнавални обичаи. В цялото разнообразие посъсмн.
(|юрма и съдържание на обичая п разните места и села, при всичката сво­
бода ма импровизиране, остават почти постоянни снмволичнотп оране и
засяване, както и елементите от фалическо естество.
Като пролетни и по м ако като зимни обичан тези игри съдържат
дълбоко уважавана оплодителна символики и магия. Наличността на
фалос, който в някои села е пазена общинска вещ и обстоятелството,
че за кукер в някои села се избира най-почтеният мъж п дори му се кг
плаш а за тази роля, като той е свободен да докосва публнчно с фллоса
но краката бездетни жени, са явпо доказателство за вярата в тази ма­
гия. Конкретизирането и по отношение на плодородието по нивите се
вижда н в често срещания обичай някои от кукерите да се запря! ат в
рало и „парят“ им да оре по площада, след като е засял. По съдържание
н изпълнение кукерскнте игри предоанляват същински театрални заба­
ви за народа. С всички свои особености те гоноряг за аряаична традиция,
присъща ла всички славяни, която тук, на Балканите, е обогатени н г
някои отражения от обичаите на древните местни обитатели траките.

426. Най-голям празник през пролетта е Великден (Възкресение Хри­

стово). празнуван три дни. Самият празник почти не е свързан с ньрков-
ни обичан. След дългия и строг пост той е посветен само на хора, игри,
люлки н всякакви веселия. През седмицата пред празника се изчерпват
църковните служби и се извършва осковко почистване на домовете и
дноров^е. Тогава става н обичайното приготвяме на великденските */*'
вай и иа червените яйца, предназначени за подаръци на близки и род*
512 ЕТНОГРАФИЯ НА М.Л1 ЛН1Я

нннн през празнините, както и за пеликденскета трапеза. Отличителна

за тях с украсата им. Червените яйца се подаряват и нзаимно разменят
през празниците, чукат се за забава и гадания: чието яйце е по-яко, тази
Ute бъде по-як през годината.

427. Лазарова събота и Цветница са свързани с драматичния, пред-

ставнтелен. поетичен и символичен обичай на женската младеж —
лазаруването. По вън шна форма той отгпяаря па мъжките коледувания
през зимата. Известен и жив е по всички краища на страната, само на
места е възприет н сгг циганите. Вариантите му са много, но идейно
всички форми са еднакви. Най-голямата разлика с в организацията на
лазарскнте групи. В Източна Тракия н Добруджа, гдето живеят от
X V III и X IX в. тракийци, лазаруването обединява в едно всички де­
войки. обикновено иай-възрастните. Те се налавят на разтворено хоро
пипащ по ръст (по бой) или по възраст, като най-възрастната и най-
висока а е начело н се нарича бойница и л и боенск. След големите моми
се налавят и подевкн, а накрая малко момиченце, наричано опашка,
Хорото е тихо. крепко, не се позволява да е буйно. Някъде лазарк1гте
спазват условието да бъдат облечени с еднакви по кройка и ивят роклн,
престилки и забрадки. Върху премените сн най*големите носят неве­
стински накити. Боепншкото хоро се играе на селския площад. Пес­
ните на лазарките са хвплебни и всяка се отнася до някой от присъству^
вашите. Като се свърти песента, боеницата мята кърпа на рамото на
съответното лице и получава нари в дар. Момък, който възнамерява да
се ожени за боеницата, се хваща начело н отвежда хорото у дома сн, где­
то лазарките целуват ръка на родителите му, пеят песни на всички и
биват дарявани. Сяед това те заговяват на момчето, т. е. пазят мълчание,
не говорят пред него и с него, като му отговарят церемониално с госту­
ване на Нелнкден. Боеисцът в Русенско носи мъжка шапка па главата
си (обр. 384),
В Западна България, главно в Софийско, лазаруват от най-големи-
те до най-малкнте девойки, разделени на чети от по 6 -7 девойки. Във
нсяка чета влизат връстннчкн. Четири са певици (поялици), две шс-
тйдици, конто играят лазарската ръченица. При изпяване на песен за
пчелите (да се роят н да не бягат) играят кръгло хоро. Всички възрастни
чети са облечени в невсстинскн сукмани и накичени като булки за вен­
чаване (обр. 366). Всяка група при свършване си избира кумица,
обикновено най-възрастната или най-малката, на която заговчват и
отговяват както на момъка в Източна България.
Песните на лазарките имат общата черта — благопожелаване за
плодородие по ниви, лозя н жива стока. Главно място заемат мотивите
с любовио-женнтбен характер:
Т у к сие чули, разбрали,
че кла момче н мома,
я момчето женете,
s номата годете.
ОКЩЕСТПЕНЛ К VЛ ТУРА 513

384, 1>оенгч ш Русенско, 1896

Често нъти ни младите домакини се псе за царица, която държн и <

скута си мъжка рожба и ниже скъпи накити по шапчицата й
Женитбената идея се чете и т. нар. кумичкане н говеенсто, мштч
са пажнп елемент на сватбените обичаи. Същата идея е ръководил
н е ш Опчаинсто ни нръсп&нитг. което па много места е I ясно свързани
с лазаруването

428. Седмината креди I (етлесстшша е н шеп на каго Руга.ики тКипц),

руса.1.4. 1ирвл се, ч-- през нея върлуват денем и нощем самовилите. с с
модните и други подобни същества руса.ши. Иреа теза иреме те на
костят на хората, конто настъпкат и игрищата н обиталищата нм Мо
поляните расте тяхното нпете р>н\'н ||)к(аш ш М . наричано и счм<чЬм

33
 I Т н о I I* А <(■ И N II Л I. 1.И I А I* И >1

385. Пеперуда в с. Момина клисура. Пазарджишко, 1930

ска цвете, което било лековито за ратни неизлечими болести, особено

ако е набрано през нощта на Спасовден или друг някой определен
ден през русалската седмина.
В землищата на някои села има местности, конто се наричат Рв-
сеньт, Русвля, Спасова моаиа, Сшючмкн и др., гдето расте росенът.
Па тим места в навечерието на Спасовден биват отвеждани болни,
яа да пренощуват. Там те оставят погача за русалките, самовилите и
пр., които минавали през нощта и оставяли по постелките на болните
или в съдинките нм с пода белези, показващи дали ще оздравеят или
ще умрат.
Самовилите били особено чувствителни към енлно миришещи
тревн и цветя. Поради това вярващите носят през тази седмина в джо­
бовете си. в поясите си или загьннатн нагланата млин, руселим , селйм
<Нсгас1еил1 «рпгкННит) или орехоал шума, зл да ги предразполагат.

“129. През русалската седмина в България се устройват и игри ру-

са.ти. Ге се изпълняват от мъже, сръчни и опитни в тях, Щом някой
се включи в русалнйска дружина, трябва да участвува поне 10— 11 го-
Jê6. Ли-шрки » c, Слатина, Софийско, 1928-

днни и нея. Водачът им, наричан tutтиф, нма длъжността си но наслед

гтно от своя баща, от него той е научил познанията за употребяваните
I* обичая лековити билки, никои тайни при лекуванията думи. из­
рази н пр., конто се шепнат на ухото на болните. Ватафниът избира
и приема нови членове на дружината си, като ги преценява по пъргл»
мини, здравина, честност, умение да пазят тайнн и издръжливост на
душевни напрежения. Броит на русалките с безусловно тек: 3, 5, 7, 9,
11 Облечени са в обикновените си премени, на калпаците си носят вен­
ци от лековити билки. На краката имат шпори или други дрънкалки,
та като играят, да вдигат шум. Всеки русалки нма дълга до 1,5 м тон-
I снабдена също с дрънкалки. Ватафннът носи знаме тояга с бял
плат, в конто нма залнгти н „чародейни“ билки. Такива бнлкн са при­
вързани и към върха на знамето.
Русалките излизат за игра в понеделник на русалската седмица
или още след Спасовден к през пялата седмина (или 10 дена) обикалят
из околните села. Завръщат се на св. Тройна. Когато играят, те мълчат.
Игрите им са твърде бързн н сложни. За играта си получават подаръци
в парк и храна. Иякон игри са предназначени за лекуваме на пение
 516 I; Т Н О Г Р А Ф И И Н А КЪЛГЛРНЯ

чичо болни от русалски болести. Тези нгрк имат характер на обред и

сложи а маг ни. Играят се около нанесения на черга болен, прескачат
го, ватафинът му шепне на ухото тайни изрази, подхвърлят го няколко
пътн с чергата във въздуха с пикове „хай на калуш“ . След туй играят
бързи танци около ново гърне с „чудотворни* билки. В бързината на
танеца гърнето бива удряно с тояга и лръсвано заедно със съдържанието.
Болният в този момент става и избягва вече „здрав“. От шеметната бър­
за н изтощителна игра някои от русалните припадат, при което биват
лекувани по същия начин.
В Северна България обичаят русалии е сравнително ново явление
(X V I— X V III в.). Пренесен е от румънските преселници на юг от Д у­
нава, Това личи от терминологията и заклинателните изрази в него.
Този обичай, лишен от оргнастнчнн елементи, нзобилствуващ с екстаз­
ни положения и съпроводен с дълбока тайна, води началото си от древ-
потракннекнте 'Ро-маМя, преминали у романизуваннте траки н за­
пазени у техннте наследници в стари румънски поселения в Македо­
ния и Румъния. Означението руилиж е известно и в старобългарския
език и старобългарската книжнина като название на по-общите кукер-
скп и скоморошески игри. Въз основа на подробен анализ може да бъде
разкрито и тяхното начало, както н началото на карнавалните, кукер-
ските (етбълг. мукаш) обичаи и да бъде уточнено по-правилно, откол­
кото досега отношението му към древнотракийските Дионисии. А по­
ел: липата кампания срещу русалните в църковнославянската книж­
нина ще е имала пред вид нощните лекувания и пренощувания по
русилийскитс поляни.

Л И Т Е Р А Т У Р А

М . Арнаудов, Кукери и русалии. С б Н У X X X I V , 1920, е. 1— 244.

Х р . Вакарелски, Лазар мин в СлфаАска. И Н Е М X — X I, 1932, с. 176— 182.
Й Захарин, Лазаруване в Каменица, Кюстендилско. И Н Е М X — X I, с. 187— 201.
Д . Мамино*, Кукови или кукери. И Е М I, 1907, с. 21— 28. — Баенец. И Е М 1, 1907,
с. 6—И.
В . Стоим , Лазаруване в село Слатина, Софийско. И Н Е М X — X I, 1932, 183 сл.
£ . Стоим, Лазаруване а село Негушсао, Елинлелинско. ИИМ 11— 111, 1956. С.
189-215.

X X X IX . Л Е Т 1 1 И О БИЧА И

430. При безводие в късна пролет и през лятото се извършва по се­

лата обичаят пеперуда (шперуги, преперугч, пеперфнга н др под.) —
главно в източните райони на страната или дбдола (дудула, дудулица)
\ и ойлуле — в западните. Изпълнява се от девойки, наставлявани и ръ­
ководени от възрастнн жени. За тази цел отрупват девойче сираче със
зелени клончета и листа — бъз и др. През зеленината се вижда само
лицето му. В ръцете си пеперугата държи снолчета от зеленина (обр.
.Т&')). Тя бива развеждана от къща на къща из селото с пссск от съпровож-
О Ь III Е С Т П Е I I А К У Л Т У Р А 517

датите и пеперугйрки, при които тя танцува. Песента е същинска молба

за дъжд, за да се роди жито. та да не гладуват хората и животните.
Пеиеруга ходи, на куче корица,
хол* та се моли: иа конче зобчици,
— Лай. боже, галим дъжд, на малките дица,
ла ос роди просо, на гирлищцата
просо и пчеиица, по корица хлибси
по литна роспца, и па кръшне солец.
на коте трошкца.

Често се пее, че сирак бога моли: Лети, боже. голям дъжд” или

Да зароси ситна роси,

ситна роса берекети* . . .

По къщите пеперугарите биват посрещани и дарувани с жито, браш­

но и други продукти, изнасяни в ситг, .за да е сита годината“ . Съще*
нргменно пеперугата бива заливана с вода. Някъде тя бива обкичваиа
с изсъхнали или с живи жаби, а в някои североизточни краища на стра­
ната обичаят е съчетан с Герман. Този обичай е оформена образно-сич
нолична молба и заклеване, отправени от страна на земеделеца към бо­
га за необходимата влага. За това са и зеленината и обливането с вода
Означението пеперуда (пеперуга) е явио плод на колоритиа асо­
циация, както и асоциация на движенията при танца на пеперудатл
(РарШо). В основата си н действуващого лице — „пеперудата", и дей­
ствието имат корена на старобългарския глагол <ир* — съ-
ществ. "«7«. свързани с понятието за хвърчене. Затова и лег-летелв
пеперуда“ . Същият обичай се именува и додола от твърде старинния пе­
сенен рефрен „ой. додоле“ . „ой, дудуле“ , .ойлюле“ , срещан а разни дет­
ски народни песни.

431. Друг обичай за измолвано на дъжд е Герман. При него жените

(девойки или омъжени)приготвят в определен бездъжден летен ден
(или на 12 май, св. Герман) скулгтгурка от глина с ясно очертан мъжки
пол. Тази фигурка, наричана Прман (Прманчо) или Скалоян (Ки-
лояни), представя мъртвец. Сложена е на дъска със скръстени на ко­
рема ръце и запалена свещ в ръцете. Фигурката освен това е отрупана
с цветя. Събират се жени н оплакват Герман. Церемонията иа оплак­
ване и погребение е ставала почти напълно подпбна на действително чо­
вешко погребение, дори фигурката, отправена“ като мъртвец, бива па­
зена цяла нощ, за да не я прескочи котка. Погребението става шумно с
тълпя от жени И девойки, в погребално носило, с гласно оплакване след
него: „Умрял Герман, умрял ядник, умрял Герман от суша, умрял
Герман за киша“.
Погребението е било извършвано обикновено само от жени, една
от тях е носела кадилница и е представлявала свещеник. В някои села

I
518 К Т Н О М 'А *И Я И Л 5 Ъ Л Г Л I’ И И

погребението е ставало по мръкнало, скрито от свещеника, който пре­

следвал обичая, а някъде жените са принуждава.'!!! и самия свещеник
да придружава погребалната процесии със съответния църковен тро-
пар. Погребвали Герман в пясъка край река или при кладенец, при сел­
ското блато. На гроба му слагали кръст от пръчки; прашни са и поме­
ни— третини и деветини, в случай че не завалявал веднага дъжд. На
места са го хвърлили направо в реката.
Има случаи, при които Герман се прави в същия ден, веднага след
„пеперугата". И двата обичая се смятат органически свързани. Стро­
гостта на обичая в Северозападна Българин се е изразявала в принуж­
даване на всички дена да плачат по време на „погребението“ , а което не
желаело да плаче, набивали го, за да го разплачат.
Обичаят е известен само на север от Стара планина, като някъде
фигурката се прави от слама, от къщна метла или от парцали.
432. Трети обичай против бездьждне само в Северозападна България
е гоненето на змей. Демоничният елемент в него е на централно място.
Вярва се, че някой змей. неприятел на дадено село (така се смята, ко­
гато в околиите селища вали, а в дадено ме нали), спира облаците или
ги отдухва настрани. Вярва се, че този змей се крие нейде из селото или
из селското землище, в някой знмкик, ограда, обор, купа сено, плевня,
хамбар, воденици, кошари, слогове и нр. Затова устройват изгонване;
през някоя нощ няколко чети от мъже, въоръжени със сопи, ръжени,
вили и съблечени напълно голи, започват от единни край на селото и
закьршват до другия, като мушкат н удрят навред, гдето предполагат,
че се е скрил змеят. Като обходят така и околностите на селото, отиват
направо в реката и се изкъпват.

4;i3. Трите обичая съдържат различни идейни представи, основани на

три метода на лървобктно въздействие върху природата, Пеперудата
е по естеството си имнтативна магия, главно с поливането, изливането,
пръскането с вода, съпроводена с култов елемент — молба чрез песни
към бога за дъжд. Омилостивяването на бога е друг култов елемент;
средство за това е посочването ма гладните сирапи (момичето-пеперуда
трябва да бъде действително сираче). Вторият обичай Герман представя
молба за омилостнвяване на бога чрез показваме жестоките последици
от сушата. Този елемент тук има първснствуващо значение, докато нми-
тативната магии — хвърлянето ма Герман в реката или погребението
му до нея — е на второ място. Българските форми на обичая не дават
основание да се тълкува Герман като олицетворение на демон на сушата,
к о й т о трябва да бъде погребан. Демонологпчннят елемент е на първо
място и единствен при гоненето ма змея.
При пеперудата е налице решителното влияние н на християнско­
то понятие за единния бог, намиращ се на иебето; „летсла, летела ne­
in руда п се богу молила“ . Подобен, макар н по-слабо акцентуван, е об­
ра.«,-т на тази сила и при Герман, където има намеса и идеята за гърмеж
U l i l l l Е С Т II M I A К V Д 1 >' И А ' 1'

(и валеж), възникнала въз основа im народната етимологня на името

из си. Герман. В много други случаи > бкпарпте ад се. Герман <12 м;*й)
II за си. Въртоломей (11 юнн) се каша: „Герман — градушкар", .Върти-
ломеЙ въртй ломй" (т. е. носи бури от дъжд п град! или „Въртоломей
ггьрти облаците“ . II и двата случая по иъгя на такава етичологик бъл­
гарите са създали к мнтичянте образи на Герман градушка р и Върти
ломей. *
J II, Обичаи | пеперуда се е оказал най-подходящ «о съдържание ta
пъзиряемане от църквата. До послединтс десетилетия <1944 r.) гточш
навред нз България ставаха т. нар. Кръстонбше, Покръсти, Кръсти
<pl. t.), при конто след черква на определен празник през май ш и юни
народът устройва шествие с иконите И с клепало нз околностите на се
-luro, заобикаля землището ( синурите). Шествието се види от снеще
инка. Девойки в това шествие пеяг същинска пеперугарска песен, в
която само .лет-летела пеперуда“ е заменено с „кръсти носим, бога
молим, шмнлуяай, господи!“ или други вариашш.

115. Гднн кръг от вярвания през лятото е свързан с големите горещи

ни. Тези вярвания са съпроводени и с някои недостатъчно оформени
но отношение на церемониите обичаи. Вярва се, че съществуват три
ний-горяци дни през лятото, конто се нарича i с общото име гор/щници,
г»рещ.1яци, чурици. Тези дни са свързани с християнския календар
дните 15, 16 и 17 юли — си. Кнрнк и К)лнта, св. Атиноген, св. .Марина
Гретият ит тях е най-опасен, нарнчн се Огнена Марина.
На страха от огън през лятото се дължат и някои народни егичо
логин като Пальювдсн, т. е. деняг на с», Павел, създаден от пароли
i.W юнн), По някон краища и на този ден не се работи, защото „що се
[тпчваие, всичко се пали, изгаря“,

IU6. Значително голям интерес и в лопулярната книжнина па бъл­

гарите, и в научи ата. и то твърде птрано е възбуждал обичаят нссти-
Htipctmo, игра ги> огън, Kofho става главио в деня на св, Константин и
Клена (21 чай) н по-рядко на Плиндеп <2() юли), св. Пантелей мои (27
юли7. св. .Марина (17 юли), св. Тройна (50 дена след Възкресение Хрн
стово), tifibofueH (2-1 юнн) и др. — зависи ог местния храмов празник.
По пи и случай н селото става и събор с гости от околните села. До
1912 г. обичаят е широко разпространен междч гърците и българите в
Странджанско (Югоизточна Тракия), а след 1912 г. само в едно гръцко
и едно българско село в Малкотър попско (с. Българи и с. Кости). След
МИ4 г, е постепенно изоставен.
В нестииарскнтс села съществува и нарочиа едноделна постройка е
огнище, наричана ст.'>лкина или конак, в които се съхранява едни тъ­
пан. а в депя на обичан се нареждат иконите на св. Константни и Где
иа. Й тши дом наиочод и се изпълнява значителна част от обичан, t.i
който се нрнютвяг няколко дена п|к<дн празника си* събиране на пари

I
 * Т 11111 Р \ * И И II А Г> Ъ .1 1 А Р « М

™ кцрСнт н почистваше н потягане на свещените шпори (и гтзн а ,

иязмч) около селото.
1'снко село си има главен (пръв) нестинар, признат от всички без
избор. Тон е иай-грижливият относно обичая, бсзкорнстен и най-често
прихващай и играещ в оп-ия. Нарядко такъв бива н по семейно наслед­
ство, тъй като изобщо в нестннарството се наблюдава известна наслед-
стисност. Нсички несгинари са напълно правоверни православни, но
пести иареният обичан н иестинарската обредност стават независимо от
черквата н без участието на свещеник. Те са независима общннна инн-
инатниа, понякога под пряката критика и под запрещението на църк­
вата Църквата обаче не се противи да дава исканите опашати икони
(т. е. икони с дръжки) на св. Константин н др.. за да бт.дят носени прн
нестинарските церемонял.
Цялата обредност е съпровождана с музика от гайда и тъпан (па­
зеният в столнината), Под тази музика се играят хора при аязмата,
прн конака и вечерта около огъня. Мелодиите са хороводнн. Една от
тях сс нарича нестинарка. При нейните зьуцн нестннарнте биват при<
хващани, т. е. изпадат в транс за танцуване и въхханс. В много слу­
чая прихващането дори изпреварва мелодията. То може да стане вся­
кога през време на обичая. Изразява се във видимо откъсвано на при*
хванатия от околната среда: той пребледнява, изпада п особено нервно
възбуждение, започва да се олюля на п да танцува в някакъв унес, като
кърши пластично ръце, с явнч белези на отчаяние н с непрестанни
въхкания: „пъх, иъх. въх, въх, въхр, които още повече говорят за ня­
каква душевна болка. Най-често прихванатите вземат иконата на св.
Константин, които се счита за чудотворни н я държат пред себе сн, до­
като танцуват. Без нея обикновено те не танцуват в огъня. То вярват,
чс светецът на иконата дава сили за издръжливост в огъня, по което се
заключава за степента на благоволението на светена н за праведността
или грешностга на нестинара.
Самата игра в огъня представлява следната картина: надвечер на
селския площад бнва запалван огромен огън — клада от няколко то­
вара дърва. Когато дървата изгорят, жаравата бива разстилана » кръг
н около нея се извива хорото с иконите начело. Прихванатите, които
са боси нлн обути, нагазват в огъня. Лятно време обикновено газят в
огъня боси, като преминават няколко ггьти из жаравата в продълже­
ние на няколко секунди. След това полека-лека отрезвяват и из­
лизат.
Нестннарнте в прихванато състояние понякога проповядват за
общото състояние на морала, за греховността на някои люде, проро­
куват за бъдещето, общуват с умрели и т, н.
Култът към иконите н свещените извори е общ на цялото население
в Тракия, а само играта по жарава е достояние на отделни единици в
селата. Такива в миналото в отделни села са изброявани по 10— 15
души, мъже н жени. млади и старн. Винаги жените са бкли по-податлн*
ни на „прихващане“. В днешио време се сочат само единични жени
f i t III I- l I K t H t K V .'I T I P A 521

и» единственото пестинарско село Българи през 1955 r. е меетинарка са­

мо една жеин, която няма наследница).
Като добри християни нестинарнте полагат големи грнжн за патрон­
ните икони. Освен гдето ги обличат п чисти и украсени с везмо рйаи
(калъфи), те ги окичват н с герданн от сребърни и златни монети. Когато
исстннарн пожелаят да направят гостуване на нестинаритс в друго
<«до, те винаги отиват с патронпата сн икона и при срещата тази икони
се бчри с патронната икона на съседите, т. е. опират се с лице една сре­
щу друга и се натискат дотогава, докогато една от страните отмалее,
11о това заключават, че светецът на това село е по-слаб от другия —
чувствителна материалпзация на култа към християнския светец.
Гръикият термин fort* (огнище) и средата, в която е култивирай
обкчаит — предимно сред гръцкото население в Странджанско, говорят
«а източника на обичая у българите, нменно гърците около Цариград.
У тях той е запазен явно под влияние на източни религиозни култове,
прекосени през ранното средновековие. Обстоятелството, че на това
ггриовно изпитание се поддават само някои субекти, и то по наследство,
показва, че към нормалния религиозен мироглед у някои се прибавят
и болестни изживявания — халюцинация, екстазоподобни пристъпи от
рода на истерията, които водят и към временна анестезия спрямо огъня

4И7. Денят на рождсствого на св. Йоан Кръстител — 24 юни, е изве-

<ген у българите като Еньовден, Яньовден. С него са свързани предста*
ннтс на народа за поврат в природата. От наблюденията сн народът
знае, че ..слънцето се завърта към зимата“ . Смята се, че при изгрева си
на този ден то се преобръщало три пъти и се връщало назад, Нъв връз
ка с това, че обедната сянка на този ден е най-малка, съществува об
разният израз: „Еньо си наметнал кожуха да върви за сняг.“ Поради
това с Еньовден са свързани обичаи за гадание, за прогноза на съдбвта
и пр. Този календарно повратен ден е твърде удобен за действия н оби­
чаи със символичен и магичен характер. Така напр. всеобщ е обичаят
да се берат срещу Еньовден билкн. Ог това е означението Еньо билно-
бер, св. Иван бильобер, Смята се, че в този ден билките имат най-голяма
лековита сила, а след това се отвръщ ат, т. е. престават да бъдат леко­
вити, Набраните на Еньовден билки връзват на букет — Еньова китки,
н гн сушат, за да служат през цялата година за лекарства. Към средата
на X IX в. Г. С. Раковски пише за Котел: „В него ден рано преди за из­
грев слъние ходят по гора баби, моми, булки и деца да берат различни
цветя, а особено баби берат треви и бурянн, коих нарнчят Енювн бил­
ки и Енювец цвете, кое е жълто и е прилично на скръж. Кату се завър­
нат у дома си. още доде не е изгреяло слънце, сваряват тик цветове и
къпят ся с тях" (Показалец, Одеса, с. 11).
Други обичаи, свързани с този празник, каквито са напр. у дру*
|итс славянски н пеславянски народи къпане на Еньовден н прескача­
не иа огньове, у българите не са стигнали до днес. От тълкуването на
някои текстове от X I I I в. може да се заключи, че такива обичаи е имало

»
Г>22 1 ! Т 1 Ю 1 1'.\ + И Я I ) А КЯ, ' 11 А Г И И

1К1 онова време. И « «чии* мн* к,\ лнь и* Р|*д>ст** 1иии1* К^таи ти^циш!,
МАОЛ*К*. КАДЧЧМШ К II *Л11«1 В . Т Ж Н1ЦГ1. C k.iyJ.hlJa ТК*р1ХТ1 ТДМИСГГ* И
К * ^ШРЧМШ.Ч I)

«*лимжт*и (м у к » и*лкни «иии! (ЛI, Г . Попруженко, Снподнк царя

Борила. София. 1928, с. 33).

438. Съществуват анекдоти за бродници-житомамници, които оби-

рили или измимвали плодя от чуждите ниви. Това ставало, като брод­
ницата се сьблпчалл гола, пребродявала милата на кръст, откъсвала кла­
сели- от четирите н кранта, повличала след себе сн престилка, та оби­
рала росата, след което изцеждала влагата и хвърляла класовете в
свонга нива. като подканвала гласно Еньо да прснесе чуждото плодо­
родие в цепната ниьа. Докъм Първата световна пойна това суеверно ало-
иредство е упражнявано тайно от отделни лица в много ссла. за което
се разказват анекдоти; сочат се и конкретни жени, които са били нуб-
личио опозоря вайн. когато са бмлн залавяни на местопрестъплението.
По същия начин пак на Еньовден те са упражнявали и млекомамения
си* съответни магии сред стадата.
От характерните елементи на магнита обиране иа роса, обира-
нс на класове, острнгване на вълна, преминаване през хляб и сол п
пренасянето на тези неща в друга нива, в друг двор и друго стадо, в
ни кон места магьосниците са прибягвали н до оргнаегнчнн похвати:
кадели голи върху кросно и др.

■I1'*. С Еньовден е свързан и обичаят Еньови буля. 1рн е присъщ пре­

ди всичко за девойките, които си гаддит аа щастлива женитба. I* него
има драматични елементи, в които песента загадка и отгатка се изпъл­
нява в присъствието на сляпата немезнда Еньоао булс (Еньови б у м ) —
облечено в невестинска премина невръстно момиченце, обикновено пър­
ва рожба на жнвн родители. Еньови буля определя на коя от девойките
се пада щастието в току що изпети стихове, като изважда едни от пото­
пените в съда знаци, киткн с вързани на тях пръстени или други на­
кити (гривни, обеци и др.), натопени още в навечерието иа празника в
,ч ь 1чини вода. Съдът със знаковете се покрива с престилка, заключва се
с катинар и тъй се оставя да пренощува „под звездите“ — на открито,
до розов храст.
Па сутринта, в присъствие на жени и мъже, обиколили съдината,
девойките пеят:

Он Ьмю, (-!ню, Ниимю Дул«,

»ш и, и щз.т гребърсн пръАТгп,
а буляти п същото време изважда която китка попадне. Девойките до­
бавят;
Която попа е «ай-чечгтита,
и* п и л да седя, парл ля Лрои,
О М Ц I C Т И L Н Л К У Л Г V I* А W3

което ще рече: да се омъжи за богат, за търговец. Или:

Която мома е най-честта,
пр«> дол да бяга, иърлул да стяга,

т. е. да се омъжи за хайдутин, за революционер.

На мкого места прогностиката чрез обичая се отнася и за плодоро­
дието на посевите, за скъиотнята на храните, а със значителен хумор и
към момците.
В най-съществените си части този обичай е известен почти навред
ц България. В по-западиите краища обаче е свързан повече с никои про­
летни празници (Великден, Гергьовден) или дори със зимните (Нова
година. Коледа, Ивановден н др.).

440. Някои от обичаите по време на календарните празници в значи­

телна степен имат трудов характер, тъй като са свързани или с мя­
стото на дядеио работа, или с оръдията на някое производство, или с
човека, конто работн. Трудови са голяма част от обичаите ка Гергьов­
ден, на Трифоновден и др. Сравнително най-чист трудов характер имат
обичаите, свързани със земеделието и особено със зърнодобнвннте кул­
тури. Преобладаващата част от тях имат чисто магичен характер или
неясни белези на някакъв култ. Така напр. излизащият за първо зася­
ване земеделец е чисто пременен; на рогата на воловете и върху ралото
са завързани червени конци, в торбата му има пряспа пита, която той
разломява върху ярема на воловете над първата бразда, след като я е
търкулнал по нея нлн по нивата. Твърде често върху шиника със се­
мето за кол ват кокошка нлн петел, та кръвта изтича в семето, което се
засява така накърнавено. В браздата се заравят и пера от тази кокошка,
В други случаи орачът отнася на нивата сготвен петел или кокошка,
коспгте от конто заравя на нивата. Почти постоянен е обичаят да се
пропускат първите няколко шепи от семето през ушите на теслата, коя­
то орачъг носи със себе сн. за да потяга ралото, нлн през железния
привой
В българския бит са запазени определени покровители на нивата
Споменатият по-горе обичай със зариваме костите на изядената ко­
кошка в браздата ма нивата обаче не е ясно свързан с вярването за
покровителя демон-стопан на нивата. Така неопределен е и обичая г
да се коли петел при свършваме на ж ъ тва та или на ebputumfiama.
По-често този обичан е запазен в изразите: „Ще колим петела“. .З а ­
клахме петела“ в смисъл ма края на тия земеделски работи.
Брада се наричат последните класове на нивата, които се о с т а в я т
неожънатн. Обикновено тия класове се сплитат наедно или връзват с
червен конец, след което ги поливат с вода. В някои случаи под тях
жътварите слагат остатъка от ястието и хляба сн. Оставянето е с ми­
сълта .догодина нивата пак да роди“ . Сравнително рядко тази Г>рада
е отрязвана и отнасяна в къщи, гдето и слагат в хамбара. Топа обаче
става без особени церемонии. Само в едрите чм^инцн в миналото, гдето

»
524 Н Г Н О Г Р Л в Н Я ИЛ Ь-ЬЛГАРНЯ

клечи>11«. .хътварски чети са били големи, обичаят е стигнал до по-гьр*

жествеио отнасяне на брадата до дома. като се предавала на стопа­
нина срешу възнаграждение. Песенното оформяне на обичая е незна­
чително.
По време на жътва в някон места жътваркнте изпълняват някон
обичан, конто имат за цел да се унищожат опасни плевели. За такъв
се счита паламндата, която освен че задушава житото, гдето е по-гъсто
израсла, но и там, гдето е по-рядка, вреди на жътваркнте, като енлно
боде ръцете им. В последните годинн обичаят във връзка с паламндата
се прави повече за забава. но първичният му смисъл още се чувствува.
Отжънва се едно снопчс лаламнда, слага се на носилка от няколко
пръчки и се отнася от четири жътварки церемониално нейде далеч от
нивата — в дол. в гора или край някой път. За тази цел предвари­
телно се изкопава дупка, наричана гроб, в която заравят снопчето.
Отнасянето е съпроводено с привидно оплакване, тъй като гталамидата
е представяна като мъртвей. Обичаят се нарича погребение на палами-
дата (н селата Момина клисура, Акаплжнево и Дъбравата, Пазар­
джишко).

441, Може да се каже, че всяка работа — домашна, полска или дру­

га — е съпроводена у народа с някой обичай, с който се цели спокой­
ното п и успешно завършване. Обичаят може да бъде изразен с обикно­
вено пожелание от рода на — .Лека работа", Л а върви като по водаГ,
,Л а е хаирлия?" п др. под. илн с молитвен израз — „Хайде, боже по-
мози!“ Пожеланието може да бъде съпроводено с прехръствлне, с из­
ливане па »ода, а често пъти и с по~сложна церемониалност. В такива
случаи нзпълтгтелите са чисто облечени или специално пременени,
устройват се другарски трапези, придружени понякога с песни, със
свирене на кавал илн гайда, с хоро. Не е случаен н изразът: Л а поиг­
раем хоро, за да расте житото (ленът, конопът).“ Такива тържествени
гощавки с музика са ставали на много места при отбиване на агнетата
от майките им или на Гергьовден прн задойваие, при премлаз, при от*
крипанс на бачня (в Родопите, Средна гора, Тръпско и др.). При нз-
мършване на вършитбата или в началото й се коли петел, иакичва се
стожерът с цвете н пр.
Като трудови могат да сс приемат и много ог обичаите, свързани с
празници, посвещавани иа някон стопански дейности, напр, тържест­
веното и обредно зарязване на лозята на Трифоновдсн (1 февруари),
събирането на диви плодове за зимнина (дренки, киселици, оскрушн
н др.) на Обсечен£, Секновене (29 август), засяване на Снмеоновден
(I септември) и мн. др. Някои от трудовите обичаи имат реално прак­
тически смисъл, но повечето са в основата си снмаолкчиомагични сти­
мули или тържествени начала и запъртъци на дадени стопански ра­
боти.
Обичаи, свързани конкретно с гроздобера, не са развити у бълга­
рин в границите на Пародията република. Гроздоберът обаче по своята
ОБЩЕСТВЕНА КУЛТУРА 525

сьщяна е една от най-веселнте трудови прояви, в която вземат участие

мъже н жени, млади н стари. Всички видове всеели разговори, шеги,
закачки към младите и всички съответни на ркгъна на работата песни
при отиване къч лозята и ма връщане от тях се нзггълняват като нзраз
на приятното настроение от този труд.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Л1. Арнаудов, Студии върху Оъдгаргките обреди и легенди 1— 11, Софи и, (924. —
Нов« сведения з* нсстннарите. СггБАН X I V , с. 43—99.
Р . Кацарова, Г«ргъоккн обичай в с. Горни П к а р с л . Самоковско. Б И I , >941,
ки. I. в1— 86.
С т , Л . К о с т м , Култът ме Герман* у българите* И Б А Я Ш , 1913, е. 108 124,
Д . Маринов, Пня. Еньо, Еня или Еньова буля Н Е М 1, 1907, с. 14— 21.
А. П Стоилов, Молба »а дъжд. С бН У X V I I I . 1901, с 641-652.
См. Шарамко«. Несщнарстео — същност н проявя. София, 1947.

♦
 П Е Т А Ч А С Т

НАРОДНО ИЗКУСТВО

ХЬ. Н А Р О Д И Л Е С Т ЕТИ К А

4*12, Изкуството е човешка дейност за опознаване на света чрез об­

рази веществени, словесни, музикални или кннетнчни (т. е. създа­
дени чрез движения). Методът, по който сс осъществява тази дейност, е
съответно образно мислене. Тъй като в български език думата „из­
куство“ е равнозначиа на „художество", то и методът обикновено се оз­
начава с „художествен метод“. Той рязко се различава аг научното
мислене в понятия. Както мисленето изобщо съществува обективно
и се изразява в действия на човека, така и образното мислене се реа­
лизира съзнателно или несъзнателно в произведения на художника, а в
съответна степен и от всеки човек. Резултатите на човешката мнсловна
дейност в образи са творби на изкуството, които според материята, с
която са изградени или с помощта на която са изразени, биват скулпту­
ра, резба, живопис, музика, танц н художествено слоно. Когато творби
на изкуството сс създават от некннжен човек, който дори не свързва н
името сн с тях. и когато те сс възприемат от широките народни среди,
член на конто е и той, налице е народно изкуство. Народного изкуство
не може да се смесва с лнчното (наричано още академично) изкуство.
Макар к в основата сн да са еднакви, резултат на еднаква духовна дей­
ност, те обаче се различават преди всичко в социалко отношение: на-
родного изкуство е общодостъпно, изразител е иа общи идеи, създавано
е въз основа на съществуваща общоприета традиция със здраво устано­
вени стилови форми. Индивцдуалното изкуство срещу това е свързано
тясио с душевността на едно лице, името на което се знае. То може да е
убедително и достъпио, но не е общозадължително, както е образното
мислене при традипнонното народно изкуство.
Нрн създаване на индивидуалното изкуство се прилагат обикнове­
но възприети теоретични правила, конто обаче могат да бъдат съзна­
телно изменяни и разнообразявани от авторите. Като резултат на един
и същ творчески метод н лнчното, н народното изкуство се подчиняват
на една н съща наука за общите закони на усвояването на света чрез об­
рази. с други думи — на художественото усвояване на света откъм
естетическата му страна. Въпреки че сс основава на общите закони на
науката естетика, народшипа естетика се отличава по това, че народът
по свой път е създал редица специфични естетически закони и те имат
утвърден постоянен характер за неговото изкуство, докато за мндн&н-
дуалното изкуство законите са по-лабилни, често пътн )1 субективни.
II А I* о л Н О И 1 К V с т к о .327

Iюследпите са тясио свързани с идеологията иа различните общесгпе­

ни клас». Народната естетика зависи от традиинонната общност на
трудещите се маси и установените в нея общи схващания за красотата.
Законите на народната естетика са отражение на живота в тази общност
и подложат на промени, които вървят успоредно с променяте в него.
По тъй като животът на трудещите се маси изобщо не се е променял
много през епохата на класовите обществено-икономически формации.
ТО и народната естетика се явява като дълбоко исторически трайна
същност.

*143. Въпросът за народната естетика стои още неразрабзтеи в нашата

книжнина. У нас е вече писано доста върху иароднота изкуство, но в
преценката «г художествено гледище се прилагат школски, академични
преценки, без да се вниква н естетическите стимули и разбирания иа са­
мия народ. А народът , т. е. простият, нскнижеи човек е еднакъв с об­
разования по отношение на естетическата чувствителност, Самото об­
стоятелство, че той създава изкуство с всякакъв материал, какъвто му
попадне, говори за артистични заложби у него. и то такива, коити го
издигат на значително високо равнище. Още праисторическият чозек,
представителят от новокамениата или бронзовата културно-историчес­
ка епоха, в изгладени и оформени нзящно каменни и бронзови оръдия,
рисунки и гравюри по мачутовз кост, по стенн на пещери и канари е
показал артистически качества, естетически изяви, които често пъти
учудват със своята сила. Само това е досгатъчко да нокаже. че естети­
ческото чувство е първнчно у човека, макар и в общ духовен сиикретн-
зъм, т. е, в яки съчетания с технически приложими предмети или с |с*
лигнозна, магическа, или с обществена дейност.
Ако има известна разлика в естетическата чувствителност между
школувакия и иешколувания човек, то е само в ио-голимата непо­
средственост нри реагнранията към красотата у иешколувания. От дру­
га страна, както в средата на простите селски хора, така и межд\ ин­
телигентните съществуват натури, които са разположени повече кгч
естетически преживявания, а други са но-слабо чувствителни в това
отношение. Дълбоко наблюдателният народен поет, широко общителен
с хората от народа, предава разни такива характери. Докато правнлно
посочва, че и естетически подбуди са допринасяли при нашите отшел­
ници да избират винаги едни от най-красивите места за свон с китове и
докато се възхищава от гиздавото облекло на шопа, което тон е създал
и поддържа въпреки всичката си беднотня, Вазов съобщава напр. и за
крайната естетически нечувствителнист на селянка от Костенец, за коя­
то прекрасният Костенецки водопад не съществувал, а съществувала
само „топлата вода“, т. е. банята при водопада. Срещу тази индивидуал-
на тъпота обаче същият Вазов не се въздържа да отбележи думите на
кираджията си бельовеи, когато стигат на върха Алабак: „Кто ти и Ала-
бак! Оттук сега ще се наг.гедиме, господине." По-нататък сам Вазов за­
белязва, че същият този кираджия, бай Атанас, който е минавал оттук*
 I

528 11 Т Н О I Р А Ф И Я (I А К Ъ Л 1 Л |'1 Щ

безброй пъти, както н двама от стражарите, които пътуват с тях. заед

но с него .гледат захласнати на картината", която сс разкрива от Ала-
бак. Пътувайки из Мала Стара планина над село Церово, селянин му
разказва, че на терасата над канарата, наричана „Камико", имало ху­
бава зелена поляна.
— Хубава отрадйя има там, господине — допълни той.
— Какво е това отрадйя? — попитах аз.
— Така, отрадйя, дето е високо място и зелено, н отворено, и има
хава хубава.. . теферич да го кажем.
(И Вазов обяснява тази рядка дума, като я свързва с радост, как­
то руската страда.)
По случай посещението на група студенти ботаници от Варшав­
ския университет, конто искат да пътуват из Родопите и Рила (през
1928 г,), в село .Момина клисура (Пазарджишко) между селяни горяни
се завежда следният разговор (записан от автора) относно това, по кой
иът да ги отправят. „Те са учени — казва един, — не са като нас прости
да ги, заведеш нз Реката (Реката е затулено място). Изведи гн през Би- .
латеи, па като се качите на върха, обърни гн да погледнат към поле­
то , . . Те, колчав човек съм станал, секн ден. може да се каже, мину-
вам оттам, но ие е кабил да не се обърна да погледам: едно поле . .м
. не мога да му се нагледам. Еле па кога неча омара, та се видат чак плои-
дивските тепета, или кога изгрева слънцето!. , . * Друг се намесва:
„Д| ка па да не са виделс тна ора и поубаяо. Те зер нсмат планини у ннх?“
Из това първият отговаря: *Абе, може да си имат. ама баш като нашите
па немат, я. Те, ората. затова са тръгнале, да видат и у иас какво е уба-
во. Учените обичат да одат така.“ Намесва се н трети: „Оти па да не е
убаво и напгто, бе? Зер ние като сме му се нагледало, та н ората нема дз
го а решат! . .
Изказванията у народа за природни красоти с формулата .Ща не
се нагледаш“, Л а му се не нагледашГ са много чести. Този израз има
дори характер на поговорка. Такава силна впечатлителиост има не само
у нашия селски народ, а и у всички почти славяни, пък и не само сла­
вяни. А народните песни дават художествени постижения, в които има
естетически вълнения от необикновено нежен разред, като иапр.:

Л а знаеш, «аичо, да знаеш още не се е лавнало,

колко е в гора хубаво, пиленис в гора -апело
от село дваж по-хубаво, и са ма Исуф приглаим'
от сборояе и от седем к и :

Или:
Да станеш, Иадо, да станеш,
да станеш рано е н е д е л и ,
да се премениш, наредиш,
па нз рекат* да идеш,
да чуеш кукувицата.
какво мн ясно кукува
среди ягнило на круша,
т* «гънцлта приспива
и овчарите разбужда.
Н А Р О Д НО ИЛ о 529

Или:
Що ми е мялп и драго
сутрини рана да ставам,
цветето да си погледам' . . .
Илн:
Що мм е мило и драго,
че се е пролет пукнала'

Цялото по-натагъшно съдържание на тази песен е само прнвидно

отражение на една практичмост: картината на всичката стока, излязла
на трева, на всеобща всселост и здраве, на благоухание. В същност тя
представлява необикновено силен израз на естетическото възхищение
от прелестта на пролетната природа, в която жизнедайното и естетич­
ното са неделими. Подобни образни в народната песен са неизброими.
А в една приказка от с. Вракяк, Белослатниско, царят поисква от
кандидата за дъщеря си да направи за една иощ път от своя дом до цар­
ския дворец и „още пукрай п ъ тя да има дьрветъ и нъ секу дърву дъ
пеът ъвлиги" (Арх. ЕИМ, .N»962. с. 490).Па другия ден съобщили на
царя, че пътят бнл направен н..ъвлигите пеът пу дърветътъ“ . Явно е,
че само немите дървета биха били без прелест, ако няма авлигите. едни
от иай-пъстритс и най-сладкопойннте птици по ония места.

444. Тази впечатлителност не е само към красотата в природата, но

и към красотата, предадена и в творби от човека. Ако не беше така,
не би имало в речника на народа и изрази за означаване на красотата
като хубост, хубавина, прнл. хубав, глаг. хубавея с многобройни форми
за всяко състояние н всевъзможни огеенки. Коренът на тазн дума на­
истина е персийски, минал у нас чрез турския език, следователно след
X V в., но преди това старобългарският речник нн е завещал изрази от
разни общославянски корени за същото състояние и същото определе­
ние на естетичност. Най-богато словно семейство, не но-малко богато
от това на хубост, е «с^м«л»кик; дкмцл лмсии.
^И( КИ к-|*ЦС*Тк ЗГкЛДЬНк, ьу*ЛНТ*Л1,. крАОТЧГЬ; кулоппий НИЛ*-;
г**с* к^мьих; ^м1м*Аицк. и мн. др. От този корен, нзместеи значително от
първия, все пак са останали някои следи в новобългарския език, които
е погрешно да се смятат за руензми: напр. красен, красота, крася, укра­
сявам, украшение. Също такова значение са имали в старобългарски
думите чндил, днешното чуден (чудя се, чудесен, чудно красив) или
аипл, дшдмик — днес дивен, удивление; лгшт* — днес в запад-
нобългарскн говори лена девойка, прелепа невеста, па й #по дума;
или дори п^та«ть — днес означаваща омая. Красотата ясно е означа­
вана от народа и в миналото, както и днес по най-различни начини.
Във всички изрази обаче главен момент е била интонацията, която (в
някои речници това не е могло да бъде отбелязано) предава оттенък
на чар, унес, замайване, на очи/ювиние. омаеьнсин<ч?п Означаването й

34
*
 I Т I I 0 Г 1> Л •» И Я II А Н Ъ Л I Л 1> I I и

с разни изрази в един н същ език се ДЪЛЖИ н на обстоятелството, че

красотата събужда в душата на човека трудно онределнма реакция,
реакция от неинтелектуален или лъжеинтелектуален характер.
Затова и определенията на красивото от страна на народа са с раз­
ни (ккловнии и поговорки, осветляващи го частично от разни аспекти:
.Хубостта и* се иде, сало се с очи гжда", т> е. съзерцава; „ХуЛавото е
това. което т и е драго да го гледаш“ : „Хубостта не е само за гледанье,
она сака н ж лигтн ъ?'. т. е. влече след себе си и действие, раздвижване,
неспокойствие; „Хубавият кон н под лош покривен се познава“ , „Х у ­
бавата булка и под вето було е хубава” ; „Хубаво до немай къде“ , т. е.
до безкрай; „От бога ли си паднало, или в градинка раснало“ (в песни
за хубава девойка); „Хубава мома род няма“ , т. е. красотата е иеогра-
ничимн от закони, красотата се подчинява само на свой кодекс; „Търпи,
бабо. за хубост“ , т, е, хубостта е достойна за жертви.

445. Простият човек реагира на красотата така енлно. както н високо

цивилизованият, но не умее да теоретнзира в това отношение. Той се
задоволява с горните н всевъзможни други от този тип афоризми; него­
вите разсъждения рядко биват по-обширни. Не само това. той дори не
обича да издава и реагнраннятз сн пред друг. В това отношение мъжете
са почкрнтн от жените и изобщо по-старите от по-младите. Човекът от
народа реагира по-открито на естетическите въздействия, когато е сам
или в интимна еднородна среда (мъже с мъже, жени с жени и пр.) или
както казва големият познавач на народната естетика у славяните К.
Мошннскн (КиИига 1.ш1о\’а Бклиап, Н, 2, 1968, с. 24—25): „Отноше­
нието към децата обикновено представя прозорче, през което може да се
надзърне в ететнческия свят на възрастния селянин.“ Все пак може би
най-значителни откровения в това отношение прави простият човек в
народната поезия, донякъде в приказките, а чрез известни формули­
ровки в пословиците сн.
Не може да се отрече на нешколувания човек годността и да създа­
ва красота, т. е. творби с красота, изкуство. В класовите обществсно-
иконпмически формации в миналото такова равенство не е признавано.
В робовладелския строй са съществували противоречиви една на друга
доктрини — от една страна, господствуващата класа е гледала презри­
телно на робите, като на същества, негодни да творят, а, от друга, са­
мата тя е живяла с народното творчество и му е давала път, толерирала
го е като свое. Феодалната класа през средновековието, ръководена от
доктрината па християнската религия, е преследвала народните из­
куства като езически, греховни, наричала ги е ругателно бссовскн, сата-
нински, суеверни и с всевъзможни обвинителни думи, а проявилите се
творци на такова изкуство са били мъченически наказвани. £два роман­
тизмът призна и издействува оправдаване на народните изкуства и те
влязоха в обсега на науката през X V II —X IX в., докато живееха апо-
крифно, затворени в интимния живот на семейство, род или в по-широк
кръг, но във всеки случай далеч от духовенството- .Марксистката есте-
 н а р о л н о ;и з к у с т ь о 531

тика прие изпяло народното художествено тнорчество като начална проя­

ви па безименна артистична колективноет и призна книциатнвната и
opi анизнраща роля на отделните таланти в народните среди.

446. Трудещите се народни масн не само че чувствуват силата на нз*

куегьото. но чувствуват и необходимост от него. (1 една песен у бесараб­
ските българи (Г . Янков, Български пародии песни. Пловднн, 1908,
с. 250) момък предпочита бедна, но хубава мома пред богата, но неху-
Гшва, защото, когзто я поведе със сватбарите сн и минат през село, ще
рекат хората:
— Я и м язте, нзлязте като на пауи перата,
ла нндите, видите полите й фучаха
нлкъ» юнак минава, като иягьр npej гора,
какиа булка водеше — лицето й грееше
нийде к няма хубостта; като слънце а ие&ссе,
снагата си крепеше очите й стрелял»
като кротка гемнйка, като ркба в ддъ^ине.
косата и се ветрее

Девойка кълне умрялата си майка, защото не л научили да бро­

дира. ами да ходи вече девет годинн, без да може да твори. Гайдар се
излага на смъртна опасност, за да се покачи до орлоао гнездо, на мисо-
ко дърво:
Сиви орлет* ла вади,
ноктите да ни изреже,
ди си &хйдо.пщ еймизва,
гайдата и ручилото.

Особено характерна в това отношение е иопулярната песен за Стоки

хайдутин, осъден на обесване, в която той се моли на поповата снаха да
го облече а прана риза и да вчеше перчема му, преди да го окачат на
въжето:
Че ми е драго, Гдме .ле,
кога юнпка обесят,
рнлатя да « у се белее,
перчема да му се вее!

И двата случая са прекрасно доказателство за стремеж към красота

у човека, за неразположение към ордннерното. Вторият пример дори
говори за успокояващата скла на красотата.
Според народните песни умираща майка, девойка, ночък, хайду-
тнн и пр. много често в предсмъртния сн миг нареждат хубаво да faxk:m
пременени за погребение. В живота това е практика: мъртвеиът не само е
пременян в най-новите му дрехи, но е и богато накнчван с иоетя. Опи­
сателят на бита в с. Якоруда, Рпзложко (Н . II. Филипов, Якоруда, Со­
фия, 1933, с. 96), отбелязва надълго и широко разпитото чупетпо към
532 I. Т Н О ! У Л Ф И И II А I. К . И Л Р Н ) !

чистоти н естетика, проявинано е живота „но един много красив на­

чин у якорудчанкнта: Този критериум към хубавото и хигиеничното тя
прилага смело и в уредбата на дома сн." И много сполучливо незавиенчо
от него Нв. Хаджийски (Бит н душевност I, София, 1940, с. 53) тълкува,
че народният 1^раз ьъв връзка с разбирането на живота „да се облечеш"
означавал в миналото „колкото нужда, таткова и лични естетика, осо­
бено у женнте“.
447. У народа все още изживяванията са много по-комплекси и, не та­
ка детерминирани и диференцирани, както у интелигентните. В истин­
ски народноти тиорчество учението за красотата, както казва А. М.
Горки, винаги е свързано с етиката — с учението за доброто. За красив,
на контен, но повърхностен, несъдържателен човек народът казва:
„Наглед като тиква на плет“ или „Зашо ти е гола хубост". Този първичен
синкретнзъм действително е толкова силен, че и у съвременния високо
цивилизован човек етнчното, практнчното или изобщо сгоднато, доб­
рото е много често, ако не винаги, в състава на сстстнчнсгго. На това
основание понятието добро в много случаи значи и хубаво, красиво или
с думата хубаво се одобрява целесъобразността, положителната техни­
ческа к етична страна ма неща и дела.
448. Че силата на изкуството, особено на някои негови жанрове, напр.
музиката, е много голяма, това е заевндетелствуваио твърде много е
литературата, и то не само за простия народ. Въздействието на красо­
тата се оказва п най-различни степени зависимо от формата. в която е
изразена. Художествените образи в на родя ата поезия напр. често въл­
нуват до плач. Така според певицата Йорданка Костова от с. Шумаци.
Еленско, слушателите на трапезата се разплаквали, като изпълнявала
песента „Вградена иевеста“ и стягала до момента, когато .Мапоил майстор
подканя калфите да вградят жена му. Без друго до това място те са слу­
шали със затаеи дъх. Такива случаи могат да се посочат много в бита на
народа. Често се стнга до възторг, който се изразява с възклицание:
„Бре, бре, бре, бре-е-е1“ н ако има възможност, някой може и да гръмне
с пистолет. Характерни са н коментарите, които слушателите дават при
изпълнение на народни песни. Напр. при нзпълненне на любима песен
от жена му селският летописец бай Сандо (Александър Панайотов) от
с. Добралък, Асеновградско, казва на госта си: „. , . Чуеш ли . . . из-
лъскано, премерено, станало като пързалка, плъзга се езикът н още
иска, макар че песента се е свършила . . (//. Хайтпв. Шумки от га­
бър, с. 66).
Н една народил песен момък прави излияние пред девойка: „Ой ти,
м о м е и убаво, лично, роб ке те бкдам до три годннн, за да ти видам рам­
п а т а снага, църякте очи, тонккге вегн.“ В друга песен хубава н гиздава
I о д о р и ц а , като п довеждат в село, всеки, който я видял, с* »любил в
н е я : ергените разлюбнли любовниците сн, годешгт? се разгоднлн, же­
нените напуснали жените сн, а старците избръснали б р а д и т е сн и изго­
нили баб>гте си-

*
 и л р о л н о щ к у с т к о 533

Ако м\зиката е игрива, в мелодия и ритъм па познат танц, иапр.

за българин на българско хоро или българска ръченица, слушателят се
раздвижва и заиграва. „Прихване кавала, па като подземела свири . . .
само да имаш крака ла му даяндншеш! . . . Не свирн, да речеш, свирня,
ячи като че с уста дума! Като го слушаш, залишеш се, забравиш се,
па и не усещаш замерване?“ (М их, Георечев, Съчинения, т. 1, 1961, с.
76), т. е. играеш до забрава. Това увлечение, това поглъщане от музи­
ката, а и от танцуването, тази самозабрава е наистина прнлична на из­
падане в транс, човек е не на себе си, както пословицата казва: «Луд
свири, луд играе, който гледа, ум няма."
Докато музикалното изкуство действува възбуждащо към решител­
ни действия, пластнчсското, възприемано чрез зрението, най-често в
първите моменти поразява, приковава. Народът е отразил това в ня­
кои характерни изрази: „Гледа със зяпнали уста!“ , „шевнин един пат.
акъла ми знмаа!“, „Хубава е, гидията!“ (в народил песен), «За едната
убусГ В народните приказки за хубостта се приписва голяма сила:
„Юнакът толкува убъв, че оръта не удвъждале очи уд негу“ или Л у едно
време душъл (на царската трапеза) един млогу убъв млъдеж. Толкувъ
бил убъв, че зетювете (т. е. другите царски зетьове), макар че гу не пуз­
навале, стаиъле ут стуловсте и съ чудиле кък по-дубре дъ му слугувът.
Никун гу не знъял кой е, ут къде е . . .“ В друга приказка царският
син гледал хубавицата „н не мужал да й съ нъгледъ, толкувъ била убавъ“
Колкото такива определения ц народните приказки да се смятат като
постоянни стнлнстически фигури (loci communes), все пак именно в при­
казките те не са механично произнасяни, както може да се пркеме за
някои фигури в песенното творчество, а са израз на съзнателни пред­
стави.

449. Не ще н съмнение, че разположеният към чувствително реаги­

ране по отношение на красотата, където и да бъде тя — в природата или
в човешките отношения и произведения, следва да носи в себе си н из­
вестни нейни категории, да е повече или по-малко чувствителен към ня­
кои форми, в конто тя се проявява. Естествено е тия форми да са формн
от живота, тъй като изкуството е отражение на обкръжаващия човека
свят. И по особеностите на тия форми може да се съди за мисловността
и душевността на народа и в минали исторически условия. В това от­
ношение интересно е изказването на народната певица баба Драгостн-
нина от Еленско (през 1912 г.), че „като не вярвала в самодиви и тям
подобни същества, не обичала да слуша и песни за тях“ . Стедователно
явно е, че тя не е обичала вече н да пее такива песни, т. е. отживели­
ците престават да се отразяват в творчеството. Характерен пример за
класовата същност на фолклора са някогашните градски песни на забо­
гателите през миналия век гърци вСтанимака (Асеновград), песни, кои­
то са били съвършено изродени н упадъчни, съответни на безсъдържа-
телния бит на създателите им.

*
 534 итногрлФи;я ил ь ъ л г л р н я

450. Какин са естетическите принципи а творчеството на народа?

Те мъчно могат да бъдат категоризирани и рязко разграничени, гьй
като чссто елементи от различни естество се преплитат, В много случаи
от самото народно творчество става ясно, че неподправената природа е
непостижима в красотата си и само сравнението с нея може да изтъкне
прелестите на човешката личност или на човешките творения. Това схва­
щане е отразено чрез художествени сравнения в редица пародии песни,
като напр.:
Задали са. »д али са бала Рада напред върви —
лур лис моми, дур два конци н/ белило, не червим.
белнсаин, чераисанн, о т всичките най-хубава . . .

Или:
Дей гиди убус, младус ма сайтът!
Мучите им са к ъ т у фидани,
мумиите им со к а т у п й т а н и ' . . .

Или:
Това ли са хубгк пиха?
Ти да видиш мийта сестра,
мойта сестра Катер инка:
лицето й ясен месец.'
Или:
Зададе се хубава Вида:
лмие м се белееше
ка то пряспа на планина.
ската й се гьнчееик
като фияан във усои.
Ти да гшдкш мойта булка,
моАта булка Антеляика:
лицето й слънце грее!
коса й се ветрееше
ка то елха по планина.
вежди й се чернееха
като т и т а н на нов дшгян!

„Не пее, а като галаб гука . , , Она ка пее, друг не ще се наЙде да

пее срещу нея“ — казва гъдуларит дядо Христо Георгиев за сестра си
от с. Калкас, Самоковско. Много често хубавото пеене се сравнява от
народа с музиката на звънни, макар че има и обратното: „Ониа звзиии
пееа кату калагларскн момиГ
Друг принцип на народната естетика е. че изкуството на човеш­
ката ръка. на човешкия талант се поставя по-горе от природната кра­
сота. Широко позната е народната песен, в която момък пита девойка
дюлгери ли са издялали снагата й, златари ли са излели лицето й. тер-
зии ли са изкроилн веждите й, та е толкова хубава, а тя е принудена да
отговори, че това е невъзможно: «Де се е чуло, чуло, видяло*1това май­
стори да правят. Учудването как е постигнат* гази хубост и допуска­
нето, чс е дело на изкусни майстори, показват високото ценене на худо­
жественото творчество в сравнение с природното. Неосъзнато и спон-
танно, възпроизвеждането на природата със свободио подчертаване на
известни нейни черти се смята за истинско изкуство:
•I Ч |>и и II «> И 1 К V с т о

| 1 о ч ..н , слънце, пано не гло ж д ян , братък оче млад у войску д‘ид*

д,* н а ш и й с ч б р агу :*а р у к а в с : дружки* ч« бряга да нигаю:
оЯл n p .n r крила иауиоии, кой т и наши лепо за рукна? ’
а ш креди — очи соколови.

Или
Злшнла Рада ръкаее
с ти *и т/ (птичите) крила със злато.
а сллаовнте (с.паееевите) с коприна!
Шила ги, не ги дошилл.
коприна не и стигнало*

451, Естетиката обединява категориите хубаво и грозко, възвишено

и долно, трагнчно и комично, които също извикват у човека от народа
емоционална реакция. Тези естетически категории намират място и »
народното изкуство и най-вече в българската народна песен, при която
<г срещат мотиви н за грозни, безформени жени, за несръчни, некадър­
ни герои (за старо-харо кривокрако, за баба гърбава, в зелника на която
ж аба крякнала. н лр.). В тия образи и в много фолклорни произведени»!
е отразено чувството на народа за хумор. Грозното е художествено мо
1нннраиос признати обществено като несъответни за възрастта претенции
или като смешни от етично гледище слабости. Немалко са народните
негни с мотиви на жестокост и трагизъм: майка убива сина си от алчност
за богатство или съпруг убива жена си за мнима или правдива изне­
вяра, съпруг дюлгерин зазнжда жена си в основата на сграда, турни
■накатяват последователно ръце, крака, очи на твърди във вярата си
българи и др. под. Всички те, възбуждайки реакция на възмущение,
често пъти на болезнено страдание, в художественото си превъплъщение
и края на краищата предизвикват п чувство на облекчение. Мапр. в би
лядата на братската делба, при която алчният брат нарежда на жени си
да отрови по-малкия неженен и безкористен, прнвндно извършеного
иг благородната съпруга убийство на малкия брат донася развиделя*
нане в атмосферата на жестоки намерения и грозяща и самата съпруга
опасност. Или песента за снаха клеветница, заради която братя съси-
■|«гт милата си сестра, но на лобното й място манастир израства, а ви *
мезднето на клеветницата идва от две люти змии. Или песента за гре­
шен разбойник, който завързвал младоженци така, че умирали, гледай­
ки се един срещу друг, живи хора заравял, деца съсичал, но депетго-
лнншата му болест и клетвата на рождената му майка още девет да лежи
успокояват, освобождават и слушател, и изпълнител сгг наистина стрдш-
нито напрежение. Така е с всеки друг народен мотив, който има за сю­
жет антипода на красотата, на благородното, етичното. Това впрочем е
същност и на трагедията като литературен жанр още от създаването й
«т древните елини. И сред народните създатели и изпълнители на поезии
има различни темпераменти, които поддържат жаиропо-естетични мо-

0
5 3 6 К Т М О I ГЛ + Ин МА K l . l l А Р И Я

тини, както напр. баЛа Драгостиннца от Еленско, която декларира, че

предпочита „жалните“ песни. Нъв всички случаи красотата па творбите,
тяхното естетическо въздействие се постига чрез едно облекчаване на
душата от преживяното страдание чрез състрадание, сърадване, съчув­
ствие и пр., което енце Аристотел е нарекъл катарзис т. е.
пречистване на душата лрн трагичните ситуации, предизвикани от дра-
матнчшгге отношения.

452. В много пародии песни естетическото изживяване се пред­

ставя с изтъкване ка редки го красотата си явления а заобикалящата
природа, напр. от красотата и поведението на жнвотнн или птици —
коне, гълъби, пауни и др. Така напр. стопанин, който се е отнесъл доб­
ре към коледари. е сравнен с пъстър паун: „Той се однесн-модиесн като
пъстър паун с пъстри пириа през знлена гура." Типични са н обра­
зите в следната песен:
. . . че има к о л а сребърна със копринени чулове,
и позлатени канлти, с фремпиянм яискюли.
хубави ру> а биволи

Човешката красота е главен образен за възпявано; тя е като че ли

най-постоянна и най-необходима в живота: тя се търси, тя привлича,
за нея се мечтае.
КоЙ ти ЛОЖИ. майко, сина! ми го лож ет бела лице.
Ни и него, им ои мене! ми го ло ж ет църни очи.
А!и ео л о ж т м ойта хубост: ми го лож ет рампа снага!
Или:
Девойка ft* край ropy стояла.
о т лице вой м а гора сияла,
а ома си с лице сборувала:
Л е л е , лице, мойе Осло лице“ . .

Белиград крепост се белее, т. е. хубав е. защото Мара Бслоградка

е в него:
Белиграде, що ми се Селсиш?
— Имат нещо, затка се белеит:
Яо кито е Мара Белотрадка —
лице инат како ясно слънце.
очи имат како нрьно грозье,
«ежи имат како пиявици.
гърло имат како месечина!
Затова се Ьелкград белеят.

Рядък художествен образ съдържа и родопската песен:

Бела съм бела, юначе, ь той ие щеше остана,
цяла съм света огряла! ам беше и могла отонал'
L jh h бе Карлък останал.
Л Ае о Д н о и 1 к V с: 1 и <1 Г137

Хубавото пеене се цени особено мишо от парада. То е една от най-

силните естетически категории, както показват и ннкон от посечените
вече по-горе примери, а така също и ь следната песен:

Ьнкиа Тудора, та 311 ГЩ т а си гората р ш « г м (т . е , рвллшлл).

кг едип гърло д и глас«, Сичка са сватба аоспрчла
н ! една уста две думи. Тудора да си послуша . . .

В случаите за вокално изпълнение особена, ако не н единствени

роля играят качествата на гласа — тембърът, силата, яснотата и нр
Така на»р, певицата Драгостиннца, сломената по-горо, забеля ш»
„Аз съм табнетлия: щом ми се развали гласът, не ща пече песен'*, „Не
пея вече. защото не ми е хубав гласът." А поп Ставри в „ Ч и ч о в ц и " сгт
Иван Вазов, възх<гтен от гласа на даскал Атанаса, се изразява накратко;
„Аз даскала Атлнаса помня . . . . хубав глас имаше, поразеиикът, и
хубав глас е дар божий. . .и
„О т мерак ла хубаво" ковачът в РаЛково украсява наковал иятв сн
с разнн черти и резки и с обечкн от еннджнрчета и хубав» нзрязапи
плочици (обр. 409). А пастирите изрязват змии, дра кон и (обр. 407),
овнешки глави и пр. по своите геги. изписват хурки с триъгълничета,
резчиик и разнн мрнродонаподобянашн фигурки, а според народните
песни „изписват" лицето и ни милата сн пак с резба. Правдиви е пре­
дадено увлечението и съзнателното създаване на дърворезбено изкуство
в скицата .Лърворезбенн приказки" от познаващия това изкуство наш
писател Николай Ха Агов (в Л1умкн от Габър"),

453. Нещо много общо и«а между категорията на тоновата естетика

и естетика/т на цветиеете, конто заемат значително място в текстил­
ното н шевнчкото изкуство, в изкуството кри облеклото и друтн дейно­
сти на народа. В редицата ка цветовете червеният има първенство у
нас, с което българският народ и неговото изкуство не правят изклю­
чение между славяните. Много рядко у нас могат да се срещнат райони,
в конто червеният цвят да не е преобладаващ. Независимо от първич
ннте не естетически, а профилактични съображения, конто са го нало­
жили, народът постепенно е свикнал с него и го е издигнал в душата си
като „най-хубавия цвят". Родопите една от здравите традипнп са чи­
сто червените халища. Че в миналото червеното е било характерно м
българския естетически вкус, показва между другото и забраната на
турците „българи червено да носят“ . Затова и извсстно основание има
мнението, че традицията на червените халища в Родопите се дължи
на привилегията на иомояамеданчените българи да пазят стариинат*
сн привързаност към този цвят. Ако някъде има колорнтно разнообра­
зие, което рязко отделя даден район от другите, то е и резултат на ня­
каква здрава старинна тр ад и ц и я от друг може бн произход. Унаследе­
ните възгледи и начини на мислене в старата родова епоха, както посочва
п Енгелс, още дълго са живели в традициите и постепенно са отмнрали.

0
538 К Т Н О I И А ♦ И Н НА Ь 1, .1 Г Л Р И Я

Л това значи, че някои от тях може да живеят н до ден днешен, така

както «кого кови песни имат стари мелодии, попромененп или никак
непроменени. Така са се запазили и старинни традиции по отношение
на предпочитанието на някои цветове. Известно значение има и нали­
чието на багрила по места, Едно по-дълбоко вникване в душевността на
художнички везбарки или токачки, едни разговор за конкретни техни
или нетехни произведения дава възможност за ценни изводи по отно­
шение на иародната естстика, В нашата книжнина единствен такъв екс­
перимент е направил Николай Хайтов в скицата си „Халища-. Привеж­
даме няколко примера от неговите наблюдения.
Забелязал, че халище, изтъкано от дъщерята на стара тъкачка,
рязко се различава по колорит от нейните, той я запитва защо е така,
а тя му отговаря: „Забравила е да заюзди жълтото, да го върже за виш­
ната“ , т. е- да го свърже за вишневата багра. Друга майсторка от съ­
щото село (Забърдо, Асенов! радско) обяснила по следния начин как
гъсшдем, т. е. комбинира цветовете в халищата: „Слагам ги едни до дру­
ги н гледам: едни са едушават, други са ритат. Ритат ли са — хайде
между тях една дъска. . . Нека да се зъбят нздалече.“ И пояснила, че
жълтото „си уйдисва" със светлочервеното, че харно се захапват, т, с.
съгласуват оранжевото и червеното, че си вървят лилавото и жълтото.
Тя показала едно свое халище с теченужеин ивици по края, и в средата
челен квадрат с бели петъниа. Авторът си спомня, че виждал подобие
нещо в околностите на това село: „Н а ливадите: сняг, трева и темену-
жен минзухар ло ръбовете на кабата (поляната) . . , Както в природата.“
Неговите разсъждения по-нататък и примерите, давани редом с тях,
показват ясно и убедително колоритната традиция, наложена от окол*
ната природа.
Естествено, трябва да се има пред вид отражението в народното
изкуство н на човешката индивидуалност. Где повече, где по-малко тя
е забележима, колкото и да е шлифована от обществения стил. Тази
индивидуалност най-добре се изявява в поезията и музиката, а в пла-
етичното творчество чрез колорита в текстила и шевицата. И тук Н.
Хайтов дава прекрасен пример:
„В Забърдо има две сестри: Кадрие Салихова Перунова и Айрне
Атемова Сюлюманова. Едната е кротка, мека н сърдечна, другата е дя­
волита и чевръста, буйна. Халищата на кротката са едно съзерцание на
света, а на буйната — отсечено, неспокойно движение: едното халище
е тихо съзвучие, другото — песен от цяло гърло. Защото о хубавото
халище всеки цвят е звук н символ, който нн говори. Ето езика на цве­
товете, с които си служи Айрие:
— Зеленичкото е кувет, то е, дето дава сила;
— пембеното — байрамчек, ридостчица;
— лилавото е кротичко;
— синьото вика: „бива, бива" (обещава);
— бялкото нито дава, нито взема (неутрално);
— червеното е галило (любов);
II А Р О Д H O H i К>' с т uo

— ясножълтото — хвалба;
— когато е малко с пнперем (оранж) — то е смаа и т. н,
За да направиш халище, грибьа ди усещаш цветовете . . .
Както съчетанието на звуковете прави музиката, тъй от съчетания*
Tii на цветовете се ражда картината. Звук до звук не са пече два раз­
лични звука, а съзвучие: цвнт до цвят не са два [шята. а цветна мело­
дия, разказ за един човек, за едиа душа. Понякога само съобщени*,
чувство, понякога цяло философско откровение.*1
Посочените примери показват, че в много случаи народните ху­
дожници независимо от жанра на изкуството си имат в разлнчна сте­
нен ясно съзнание при изтъкване на художествените форми и елемен­
ти, т. е. контролират своето образио мислено. В много случаи обаче това
гтл&а несъзнателно. Някой не съзнава, че приказвайки, е увлекателен,
че артнетнчно се излага, особено акоразказла за някогашни събития. ia
нещо далечно. Друг, дялайки дърво за стол, не съзнава, че му придава
красива форма. Някоя жена тъче престилка с разполагай вътък от ня­
колко различни цвята и без да мисли кой цвят как да подреди, тя in
тъкана прекрасна композиция от ивнчка ритмика. Естетическата съз­
нателност се проявява повече винаги при професионалното художест­
вено творчество, докато естетическата несъзнателиост е в по-голяма
степен при творчеството за задоволяване нл лични или на свои близки
нужди. Разбира се, сравнително е така, но но и абсолютни. Това е не
само в българската действителност, а и у други народи.

454. В спецификата на българските народни изкуства влизат редиш

естетически форми в зависимост пак от основния нм характер. Така
нрн народната поезия вндно място заемат похватите одухотворя нане нл
природата и тясното й свързване с въжделенията н страданията на чо
пека. Въз основа на това одухотворя вале народният художник състави
обрати на речта с образи от обективната действителност, които подчер­
тават, акцентуват и изобщо правят по-понятни, по-конкретни редния
душевни състояния и изобщо по-отвлечени мнелн. Това са фигуратин-
инте образи — метафори (наподобявай ия) и антитези (противопоставя*
ини).
Например:
Ми се свила Гюра сакоьила,
ни f t е вял а кяп б бело платно!

Или:
М ъ тн и вода порой както коси.
така тебе m ке тс iiohocihI
Или:
Префърли се къпина
Преко високо планина,
та не ми йеше пъпния,
гоку «и Ociiw AepoilKdl
540 Г Т Н О ! 1> Л * М Н НА К Ъ Л Г Л И И И

Важен похват при пародията поезии е употребата на символи

(малки конкретни образи, значението на конто е по-широко от техните
размери и стига често до всеобшност): момък удря девойка с пръстен —
то значи, че желае да сс ожени за нея; когато е повяхнала гората, през
която минава героят, значи, че предстои нещастие; подаване китка на
девойка значи изповядване в любов; отнемане забрадка на девойка зна­
чи грабване насила. Тия обрати на художествено мислене се срешат във
всички словесни художествени творби; лрикаякн, анекдоти, пословици
н пр.
Всички тези похвати са основни и при пластическнте и изобрази­
телни изкуства: овчарската гега наподобява на змей, змия; бастун —
на птица; главяярник от изковано желязо — на конче; сребърни пафти
за колан — на растителен лист, на мида или на сърне; обеци на звез­
ди н ми. др. Символът и тук е особено важен и много по-чест: кръстът —
за християнска вяра, шарките върху бъдннвечериия хляб — благо­
денствие и плодородие; шарките върху сватбения хляб на невестата —
преминаване в чужд дом и мм. др.
Докато нрн словесните и тоновите изкуства материалът има почти
неограничени изразни детайли, конто се използуват при образното мис­
лене, при изобрязителшгге и пластичсски изкуства скулптура, рез­
ба, рисуване, везмо н пр,, при които материалът е твърде еднообразен
и един вид статичен (дърво, камък, сребро, желязо, мед, влакна, пръ­
чици и пр.), всяко дребно допълнение от друг материал има стойност на
художествен похват, подсилва образното мислене. Такава форма на ху­
дожествения израз представлява напр, орнаментирането, което бива
лниеарно и фигурално и е технически разлнчно постигано при различ­
ните материи. И ако нрн словесиотоновите изкуства мотивната компо­
зиция се изгражда с основните форми „ с неограничените езикови и то­
кови възможности, при изобразителните изкуства композицията се
изгражда не само с техннческн съответното линеарно или фигурално
гравиране, изрязване, скулптнране, изковаване, моделиране или коло-
рнтно изтъняване, извиване и изплитане все върху' един и съши мате­
рни, но се прибягва и към допълване с материи от друг род, с други ко­
лоритни или природни кячества: върху дърво или метал и дори глина
се инкрустират чужди мзтерин; върху текстила сс апликират също дру­
ги материали (маннета. копчета, метални жички н пр.).
При всички видове изкуства обаче се спазват стилните принципи
последователност, симетрия или контраст, ритмичност, по-енлно или
но-слабо, реалистично или стил изувано отражение на една действи­
телност.

455. Що се отнася до спецификата на украсата, т. е. на орнаментите

в произведенията на българските народни изкуства, бие в очи засиле­
ната стнлизнраност, стигаща до схематнзация на образите. Затова и
линеарннте и геометрични орнаменти преобладават в народното изкуст­
во дори п тогава, когато орнаментите имат растителен илн животински
 Н А Р О Д НО И З К У С Т В О 541

характер. По силата на обстоятелството, че изкуството е образно отра­

зяване на действителността, в българските народни орнаменти, съдейки
по названията им, взема участие почти цялата природа — флора, фау­
на, астрономични обекти, човекът, както и разни оръдия. По силата на
схематизнрането обаче орнаментацията е сведена до сравнително огра­
ничени размери: една фигура на цвете носи названия ма различни цве­
тя, едни образ на животно с означаван с имената на различни птици или
четириноги и пр.
Особено богатство внася колорити ат а украса в българските народ­
ни изкуства, която обаче също като орнамеиталната отбягва значител­
но от реализма и има най-вече един вид мозаично приложение: оцветя­
ване, което разчита на тонопо съпоставяне в групи по принципа повече
на контрастираме, отколкото на преливане, и то на нереална пъ­
строта.
Една особеност в естетиката на българския народ е чувството за
съразмерност и за умереност. Честа с преценката на народа: „Шарено,
шарено, та дори бактън!“
С всички свои естетически похвати пародиите изкуства на бълга-
pirre стоят далеч от индивидуалните преди всичко със своята неприето-
реност дори когато са най-лаконнчнн и най-стилн-знранн. Като такива
те са и по-убедителни за широките кръгове на народа, защото са съгла­
сувани с техните разбирания, с тяхката остра естетическа чувствител­
ност. Не е лишено от искреност н висшето професионално изкуство, но
тя носи отпечатъка на известна субективност, на ннднвидуална душев­
ност, затова това изкуство е и по-недостатъно за широките народни
слоеве.
Л И Т Е Р А Т У Р А

Л . вогдаш на, Народ мото покггие за женска хубост и някои народни козметични
средства. И Е И М Х И . с. 269-288.
Х р . Вакарелеки, Бележка по музикалната теория и естетика иа народа. И ИМ IV ,
1957, с. 123— 158. — Принос към естетиката иа българския народ. И И И И П , 1958,
е. 137— 1б|, — Спсцификл на българските народни изкуства. OS. Изкуство н на­
род, София, 1967. с. 89— 108,
В . Йорданов, Четири осиовия естетически форми в българската народил поезия.
ПСп. L X I . 1900-1901, с. 667-683.

X L I. П Е С Н И

456. Създадената от народа песен заема важно място в неговия биг

до края ш ГХГХЗВТатпти кон места н области и много по-късно, През
всичкото време тя е предмет на творчество из народните среди, като се
изпълняват ТГТС създават новн мотиви, отразяващи по-важни събития
в обшествуния и личния живот Освободителната за България Руско-
турска война от 1877 1878 Г.,~Сръбско-българската война през 1885 г .
Балканската през 1912- 1913, по-особени събития в някои селища или
в живота иа някои семейства и пр. са зарегистрирани н десетки съвсем

L
г»42 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Ь~Ь,1ГАРИЯ

отделни мотиви с многобройни варианти. Новите мотиви се създават от

професионалисти народни музиканти или от непрофесионалисти певци
и певици, подлавят се от околните им и по този начин се разнасят
безименно между народа. У българите в Беломорска Тракия съществу­
вал до 1913 г. обичай известни събития да бъдат възпявани колективно
от добри певци, като приспособявали съдържанието им към известна
мелодия, малко изменена, за л а се зиае коя е песен“ .
Така докъм края на четвъртото десетилетие на X X в. народната
песен все още взема участие в почти всички прояви на народния бит.
Огромно приложение има тя н при хор&та въпреки употребата н на
инструментална музика. В сборниците със системно и изчерпателно
записани песни из някои области означените като люровйдни заемат пър­
во място по брой. Също тъй широко приложение имат песните и при
разлнчин видове полски работи: при жътва, лластспе на сено, гроздо­
бер, при копан и др., както н при разни домашни занятия: тъкане, пре­
дене, седейки, къщно шътане и пр. Голямо е участието на песента при
обичаите — празнични, семейни, стопански, при които в много случаи
песните са обособени като обредни. Те имат голямо място и при угоще­
ния и трапезни увеселения. В много от тия случаи стават и надпявания,
един вид състезания, котгто са и един от мотивите за жизненост на пе­
сента.
След Освобождението школуваната музика задоволява все повече
песенно-музикалните нужди на народа. Вследствие на това народната
песеп бива постепенно изоставяна, Това особено се усилва след поя­
вата на радиото и телевизията. Същевременно се изоставят и хората за
сметка на модерните тании и други форми на развлечение — разходки,
забави от рода на вечеринките н т. н.
Известен тласък към възраждане на народното песенно творчество
дадоха селско-работническото антифашистко въстание през 1923 г.,
партизанското движение през 1941— 1914 г. и някои нови форми в на­
родния бит след 1944 г., но създаденото се оказа повече лнчно творче­
ство и не намери голямо разпространение. Значителна част от създаде­
ното заглъхна пред новото масово лигературно-музнкално творчество
на тия теми, което е с повече ндейно-политическа наситеност.

457. До последно време българската народна песен е записана в по­

вече от 120 000 текста с твърде богата тематика. Голяма част от тях са
обнародвани. Сюжетите на една част са взети из областта на митоло­
гията. Особено разпространени в този дял са епичните разкази за под­
визите на самовилите, самодивите и юдите. Самодива в песните откър-
мя най-големия български епически юнак Крали Марко и е вннагн не­
гова закрилница. Друга група митични герои на народната песен са
змееве н змеици. Песните за тях отразяват повече драматични за човека
конфликти.
В митологичната песен са отразени и други същества — ха,1а, по­
сипи обикновено зло иа посевите, орисници, определящи съдбзта на
н а |»олно и з к у с т в о

новородени, чума и нейните погроми над хората. Особено н вндно място

заемат в тази група песните „Слънчова женитба за хубава Гроздиика“
и „Надбягване между Храбър юнак н Слънцето“. Наред с тях е н мо­
тивът за »зиданата невеста в осиовите на големи постройки — мостове,
калета и др,; мъртъв брат води сестра си иа повраткн (Лазар и Пет­
кана). Може да се каже, че в голяма степен песента е пробен камък
за определяне на мнтологлчиата кристализнраност на някои образи
от народннте предания и вярвания,

458. В значителна степен към мнтологичната група спадат юнашките

песни. В тозп кръг сс възпяват героите Крали Марко, баща му Нълка
шии, .Момчил юнак. Дете Голомеше, Грунца детенце, Болен Дойчин,
Дебел Новак, Хрелю Крилатниа, Снбиинннн Янко (Янкул войвода)
н др., чиито образи са изградени с явна обич от страна на народния
повеи. Те притежават всички качества на положителни герои, в много
случаи са защитници на народа, като го освобождават от робство н ог
другн беди. Към тях обаче са и образите на Муся Кесаджия, Филип Ма-
джарина н някои други турци или техни приятели, притежаващи почти
равно юначество, но лишени от симпатиите на певеца. Това е отра*
зено дори и в тяхната грозна външност.
Всички юнаин притежават свръхчовешкн сили, въпреки че се дви­
жат сред реалния свят: те изяждат наведнъж месо от няколко крави,
изпиват пели бъчви вино, чашите им са чебурн, ботушите нм са кол*
кото пял човек да се побере в тях, мустаците им са «девет руна вълни“ ,
боздуганите са по „сто и девет оки“ н т. н. Някои от тях са побратими
със самодиви и самовилн н черпят енлн от тях, а Крали .Марко в своята
юнашка самонадсяносг стига до убеждението, че да би имала земята
дръжка, н нея бн повдигнал.
Почти всички юнанн в песните са лица из българската история,
живели главно след идването на турците на Балканския полуостров през
X IV в. и след това: крал Вълкашин — убит в бой с турците при Чкрити.
Одринско, през 1371 г., Крали .Марко, български управител на При*
лепено, по-късно васал на турците, убит във Влашко при Ровине и
1394 г., Момчил юнак, български управител на Родопската област,
конто бил нзвсстно време иа служба н у византийците, през първата
половина на X IV в.; Дебел Новак (кесар Новак) от Западна Македония,
към средата на X IV в.; Хрелю Крилатица (кесар Хрелю, умрял 1343 г,).
построил крепостна кула в Рилския манастир; Дете Дукатннче (албан­
ския войвода Лека Дукагнн, X V в.). Все тъй исторически липа са епич­
ните герои Гино Латикина. Люпша Богдан. Ойрадин паша, цар Коста­
дин. Под имената на юнаците Секула Детенце, Дете Соколово. О-кул
юнак се крие поетическият образ иа унгарския бан иа Ставонин Се-
кели Янош (1446—1418 г.) нлн н.ч неговия вуйчо Секели Томаш. и Сн-
бнняннн Янко (Янкул войвода) е унгарският пълководец Ян Хуниадн
(X V в ).
Историческата личност иа някои от юнаците трудно може да се
Г>44 1ГТ Н 1 Н РЛ + ИЯ НА Б Ъ Л Г А Р И Я

установи (Дойчин юнак. Дето Голомеше и др.). обаче в основата на тех­

ния поетически мит без друго лежат някои герои, защитници на хри­
стиянското население пред турската напаст. Ог противните юнаин Муса
Кеседжия е най-малкият син на султан Баязид. умъртвен през 1413 г.
нейде из Западна България; Филип Маджари«» не е установен точно.
но без друго е историческа личност от XIII—XIV в. Някои от неуста­
новените като исторически личности юнаци са явио релнкти от по-стар
епически етап в пародията ии песен, в конто поетическа същина е бнла
мнтичната атмосфера на съдържанието. Без съмнение много от митич­
ните елементи в юнашките балади, както и от митичните черти на юна­
ците с исторически имена са такива поетически субстрати от предишния
исторически епос. който не е запазен изцяло у нас.
^Все по-реалистични са песните, които засягат някои исторически
събития, като съдбоносния бой на Косово с турците (15. V I. 1389 г.),
където според песента са се събрали почти всички познати юнаци: бъл­
гари. сърби, унгарци и др., покоряването на България от турците и
борбите за освобождение, в песните за които се преплитат имената на
българските царе Иван Шншмаи, Иван Асен IV (цар Ясен), брат иа
Иван IПишман, и ми. др., все по-оиределено са свързани с известни
факти от политическата история на българите ог X IV до X IX в. Не са
останали незасегнати огромните страдания на народа от еничарството,
от разните кърджалийски, даалийскк и други размирници в у падащата
турска империя през X V III — X IX в., така също и страданията на на­
рода ог черкези и татари.
От тозн репертоар но-рязко се отделят т. нар. хайдушки песни,
поетически хроники или апотеози на многобройни повече или по-малко
извсстни борци и бунтовници срещу турците, главно от края на X V I в.
насетне. Имената на мнозина от тях са свързани също с определени
исторически личности: Чавдар войвода и Лалю банрактар — ог Софий­
ско, Христо войвода от Сливен (около 1760 г.), Добри войвода от Сли­
венско (1821— 1828 г,). Гълъб войвода от Новозагорско (1836 г.), Стра­
хил войвода от Пазарджишко, Дончо войвода от Копривщица. Кара
Танас от Жеравна, Хайдут Велко от Видинско. Ангел войвода от Хас­
ковско и мн. др., между които има и прославени войводки и хайдут-
кн. Много повече са обаче мотивите на безлични но име или с типичното
име „Стоян хайдутин“, „Стоян войвода“, които с индивидуални геройства
срещу турската власт отразяват и поддържат борческата традиция на
народа. В хайдушките песни е отразена отначало неорганизираната лич- 4
на съпротива на едни или други срещу тираничния обществено-иконо­
мически порядък, но по-късио. главно през X IX в., те представляват
картина на все по-високо съзнание за общонародна борба и по-стегната
организация. Хайдушката песен е отразила н много от личностите и
организаторите на революционните чети и на Априлското въстание
<1876 г.). Такива са песните за Стефан Караджа и Хаджи Димитър, за
Ботьо войвода н др. Историческата стихия в народните песни продължа­
ва и след Освобождението.
Н Л Р О Л Н О И З К У С Т В О

459. Най-богати по мотиви са битовите песни В тях е отразен целият

живот ТП) българнна^с iieroBin t традиции, нравствени идеали и морални
преценки: отношенията между родители и дена, между по-широки сре­
ди. съпружески отношения, любовни отношения — вярност, изневяра,
мечти, страдания, нещастия в любовта и т. и. Те засягат обществено*
икономическата страна на живота и често изтъкват беднотията като
причина за възпяваните трагични положения. Отбелязват се в много
случаи и състоятелността, н благоденствието, но най-вече каго бдаго-
пожеланне, като мечта. По този начин, макар и сравнително по-рядко,
но пряко се подчертава и класовото разслоение в обществото н се взема
отношение към чорбаджии и беднота. Значителна част от битовите пеенн
представляват отражение на различни помннъчнн форми, на занятия
и занаяти. В такива случаи те приемат по-специфичния характер на
трудови песни: кираджийскн, жътварски, овчарски, гурбетчиЙски; зе­
меделски, седснкарски, шумарски и мн. др. Битовите песни са твърде
реалистични. Тяхната конкретност е показателна дори и тогава, когато
сюжетът е'взет в по-общо значение.
От трудовите песни най-широко място в бита имат ж ътви реките,
изпълнявани по време на жътва между работата, при почивка, при
свършване на трудовия ден, преди започване на работа и по пътя lia
връщане от нивата. За тематика служат обикновено тежкият летен ден,
разболяване па жътварка, мечтата на уморена жътварка за почивка
и др. под. Широко застъпени сюжети са сбогуване иа жътваркн с роди­
телите си и заминаване на жътва в Тракия нлн другаде (на руманя),
оплакване от безжалостни стопани иа нивите, смърт на жътварка далеч
от родното село, насилствено задържане на българка-жътварка от тур­
чин стопанин. Всички тезн мотиви са в реална връзка с др>жинното
ходене на девойки от планинските райони на жътва по турските чифлици
из Тракия или Дунавската равнина през време на турското владиче­
ство.
Трудови песни съществуват във връзка к с овчарството, и с разми
занаяти — терзийство, зидарство, златарство, тъкачество и др.. като се
изпълняват при разни случаи в живота.
Вярванията като съдържание на бита имат също широко място в
песните, в много от които са отразени вярата в клетви, обричания, чудо*
творност на силната любов и вяра, енлно рололюбне и др. под.
В реда па многостраината тематика на битовите песни особено ха­
рактерни са циклите; майчината тъга по син е най-дълготряйна; неве­
ста тъжи, че е оженена далеко; майчини жалби по болна дъщеря трог­
ват св. Архангел; брат се жертвува за сестра си; сестра се жертвува за
брат; от майчини сълзи по затворен син (или дъщеря) тюрмата прогни*
ва; поилак от съпруг разбойник; нежни грижи по болна съпруга; но-
плак от зла свекърва; овчар и верен овен-югич; овчар н кучета-снасн-
телн; невестина вярност към съпруг дълги години войник; момък от*
цлича с хитрост хубавица; зли етърви дом разтурят; наказание на
съпруга-певерннца; самонродлване на дъщеря. ia да откупи заробените

35

0
Г.46 I. T II U I I* Л Ф II M II Л Ь 1 . Л Г А Р 1 И

си родители; изпъждане (оставяне. убиване) на бездетна съпруга; тру­

долюбив земеделец, по-богат or царя; търговец българин, убит от раз­
бойници, и др.
В преобладаващата си част битови са и многобройните мотиви за
насилствено гтвлччпне на млади жени и девойки от турци, татари, чер­
кези и цнгани през петвековното робство. От друга страна, този род
песни са и исторически документи за ония векове. Като сс започне с мо­
тива за Шкшмаковата сестра Тамара п нейното потурчване {.Дар Мурад
н Мара бяла българка"), се зареждат: „Турни търсят сестра от брата и
(дъщеря от майка й)“, „Мома отменя баша си от войннклък".
ИаЙ-голям дял в битовата група заемат любовните песни. Тях-
нототематично разнообразие съответствува на многообразните форми
на чувствата у младите, проявяванк прн всевъзможните реални обстоя­
телства и движещи се между свенливо изразяваното сърдечно влечение
н драстичните изневерявання с трагични последици.
Значително място а българското песенно творчество заема праз-
ничната песен, която покрай своята съществена служба да внася пове­
че тържественост в бита чрез величаене на нещата има често и обреден
характер, като представя тълкования или осмисляне па даден об)«д.
От празничните песни много добре са представени коледареките. Тех­
ният цикъл стига до няколко десетки отделни мотива, засягащи сто­
панския бит, стопанск1гте. семейните и лично-ннтимннте мечти н въж­
деления на човека за рожби, за богатство и плодородие, за щастие в же­
нитбата, за хубост, здраве и т. н. Повсеместни са мотивите: коледарн
носят добри вести; храбър юнак преследва елен, а хваща мома; мома
хубавица се надгрява (състезава) по хубост със слънцето; мома се над­
пява със славей; коледарн искат малко момче за цар. В коледарските
песни има и библейски отражения, конто обаче винаги са сведени
до реалността на обкържааащня бит: раждането на млада бога е като в
българско село, а знаменията на природата по този случай са тьлк> ва­
ни напълно апокрифно; орисници определят съдбата на Исуса, както
на всяко друго дете; Божа майка е лехуса като всяка българска се­
лянка и пр.
Нс по-малко богат и реалистичен е репертоарът на мзарските пес­
ни, наситени с идеята за майчино щастие и за сполучлива женитба.
Гергьавденските песни имат за сюжет почти изключително св. Георги
като овчар, като земеделец н добър стопанин.

460. Същински обредни песни съпровождат семейните или някои

стопански обичан: „пеперуда“, надявано на пръстени, кръстоиоше,
Гньона буля.
Самостойно място заемат оплакванията при погребение, наричани
тъж ачки песни. Гласни оплаквания на мъртвеца стават почти из цяла
България, като западните краища са по-богати в това отношение.
Оплакванията са по същество песни с епичен и лиричен характер.
Съпровождай и са винаги с безмензурна мелодия. Съдържанието им е
Н АРО Д Ио и з к у с т в о 347

най-инднвцдуално ш в връзка с жнтнотп на покойника, с чувствата и

мирогледа на оплакващия. Като словесно тиирчестно те са еднодневки
(* л повторение и без вариации, Може да се каже, че при тях е над ние
най-масово женско творчество, тъй каго аенка наскърбени е и състоя
ши- да твори н наистина твори. Има райони, в конто някои оплаква
н н я . най-вече по загинали млад син. дъщеря, снаха, скоро след ногре
бението се оформяват в песен и остават по-трайии,

4Г>|, Почти постоянен герой в българската иародна песен с природата.

Тя се явява като орнамент във всеки сюжет със своите клиширанн об-
рюи: дърво високо, поле широко, гора зелена, зелена морава, жълта
пеперуда, ясно слънце, ясна месечина, шарено цвете, зелен здравец,
раи босилек, дърво наороьо н ми. др, Сравнително рядко тя бива са­
мостоен сюжет, а най-често заеча мястото на обстановка, на среда, на
фин, върху който се разгръща поетичният или драматичен образ на чо­
века. В такива случаи природата е конкретно българска и се оказва
най-близък другар, покровител, съчувственнк на героя. Тон разгондря
с нея и тя с него, поверява и най-интимните си чувства, тя му отговаря,
н ■лага сво!гге болки пред него. НаЙ-драчатично това единение е наме­
рило нзраз в хайдушките леенн. Тук са Стара планина, Рила планина,
Пир ни планина, Странджа банр, -Мургаш планина.
Горо ле, гора зелена, Дали те слана попари,
•одо ле, бистра, студена. иль и огън нагори?
гиздаьа Мургаш планини, Гора е нима сяхога,
нето що да те попитам, никому дума нг ка^иа,
Прааичко да ми обадиш: ала Гердану продума . . ,

В това одушевяваис на природата народният певец е постигнал еднн от

най-поетичните сн образи.
Заплакала е гората,
гората и пламьмата
и на гората лнстето
заради Мндже войвода , . .

По този начин природата се явява като част от българския бнт и в нзо-

брпжеинята й във фолклора може да се говори сачо за автохюннн пое­
тични ннвенцин.

462. По форма българските народни песни са също разнообразни.

Значително място заемат епическите композиции. Към тях спадат пре­
димно лесните с мнтологическо и историческо съдържание, особено
«шашките, Такнаа са и някои от хайдушките и по-нови народни лесни,
засягащи събитията окото освобождението на Ьълглрня от турците.
Особено място като лирико-елически поеми заемат всички песни,
засягащи някои митични и исторически сюжети, и най-вече песните,
 Е Т И О I’ Р Л ♦ И Я И А Ь Ъ Л Г Л Р И Я

предмет на които са някои сензационни събития и живота — снноубнй-

ство, кръвосмешение, нередни любовни влечения у роднини и др.,
както н някои сюжети из областта на вярванията. Тези лнрико-еинчес-
кн поеми се представят от голям брой балади и новели в българското на-
родно творчество. Към тях спада и по-голямата часг от коледарскиге
песни, както и песните па библейски теми, легенди, свързани с други
празници и обичаи: св. Никола спасява моряци; св. Негър к родителите
му; светни си поделят света; св, Илия наказва грешната земя и др.
Най-голямата част от битовите иеснн са лирични, каго първен­
ство в тях заемат любовните, след тях много ог трудовите, празничн ите
<коледарскн, лазарски н др.), обредните (сватбарски, пеперугарскн}
и оплаквателннте. Голяма част от лиричните пеенн са и хумористични,
ц които обикновено иносказателно се осмиват лични парещи или морал­
ни недъзн у отделни лица или присъщи на ислн обществени среди.

463. Епическите песни са с широко стихосложение — обикновено

десетосрично с две или една незура (4+6). Г1рн лнрико-епнческнте фор­
ми (балади к повели) е застъпен предимно осмосрнчннят стих. конто
при коледните песни е типнчно с незура по средата (4 1-4). При неко­
леда реките с новелнстичек, баладен характер, а често и при хайдуш­
ките цеаурата е след петата сричка (5+3), Повече от хайдушките обаче
имат цезурата си след третата сричка (3 + 5). Битовите лирични са с
разиообразно стихосложение: от шестосрнчно (3+3) до десетосрично,
но за разлика от епическите — с цезура на средата (5+5). Размери над
десет срички се срещат най-вече при някои обредни песни (8+6) и при
прнпевкн (6 + 6). Чрез комбиниране на кратките размери при никои
песни се стига, макар и рядко, до още ггсминрокн размери, които обаче
пниагн са подчинени на добре оформена ритмичност. Текстовият размер
на българската народна песен обаче в много случаи се повече услож­
нява с пнтерполнранн по време на изпълнението обръщения, възкли­
цания, повторения. Интерполацията може да бъде на едно място в сти*
ха, обикновено при цезурата, но може да бъде и в началото, н в края.
Често пъти тия доЛавъчнн думи с рефренно нредназначение затулват до­
ста образите в стиховете, Особено богати в това отношение са коледар-
снитс песни с вмъкваните изрази: кбладс, кдладе, ле; бр*1йно ле и др.;
при лязарскнтеидруги — Ладо, ой Д&ЪЛадо л?, Ладо-Лбдо; при гергьов-
денските — леле Гъ*>рги, слети Гь/’>рги; прн всички други: мамо, мале,
мамо ш , мале ма, мй.ш мале, мари, бре, длеанъм, холан н др. •
Стихосложението в българските народни песни е равномерно (ме-
трнческо); всяка песен е издържана строго в един н същ размер. На­
личието на различни по дължина стихове е признак на упадък или на
некадърно изпълнение. Стиховете са бели, без рими н всичкото изкуст­
во е и равномерността не само гю срички, но и по еднообразна цезурност.
К> плетността прн българската народна песен се чувствува само ири
изпълнението н. Обнкковено при епическото изпълнеине куплетите са
разнородни в една и съща песен. Те зависят изключително от завърше­
ността на мисълта н могат да бъдат от по 4 до 12 стиха, безразборно
следващи едии след друг: 4, 10, 9, 12, 7, 4 . . .Впрочем това не са съ­
щински куплети, а по-скоро могат да се нарекат пасажи, пасажност,
Така е и с всички цесии, които се изпълняват на трапеза и които са
обикновено с безмснзурна мелодия. Строго ритмичните, особено пред­
назначените за xopà, биват строфнрани при всеки един стнх, който сс
изнява два пъти при всеки два стиха.

464. Въпреки широкото достояние на всички видове песни у българ­

ски» народ все пак в известни краища някои от видовете ся по-д-бре
подставени, а други са на по-второстепенно място, дори липсват. В то-
H.J niHoiueiuie юнашките цикли и никои митически са характерни най-
пече ta западнобипrapeките краища — Софийско и на запад от него, а
хайдушките предимно за източнобългарските предели. По-точно райо­
ниране на народните песни може да става за отделни мотиви.
За историята на българската народи а песен има оскъдни данни.
Псе чак историческите песни, засягащи събития от X IV в., говорят
t.t съществуващата песенна традиция към ония времена. Има опити да
се съзират в тях отражения и на въстанието на Петър Делян (1040 Г.),
юри на някои събития из живота на пар Самуил, за дъщеря му Косарл
п далматинския княз Поан Владимир (1015 r.).
Общият характер на епическите (мнтоло!нчески и юнашки) песи и
i опори за много по-отдавнашна от X IV в. епическа традиция у би н а­
рни-. Съобщението на византийския писател Никнфор Грегорас от
I.425- 1326 г. за чути от него български героични песни е нещо есте­
ствено. Кон са били обаче тия песни, кон герои са възпявани в тях,
какви са били песенните им форми, остава неизвестно. Бн могло дл се
предполага, че те са засягали големите събития ц действително проелл
вените в тях герои от историята на България, като победата на Крум
над византийския император Ннкифор през 811 r., победоносното сра­
жение на Симеон при р. Ахелой (914 r.), двукратното стигане на Симеон
пред стените на Цариград (921 и 924 r.), трагедията на Самуил и осле­
пените му войници (1014 г.). въстанието на Петър и Асен (IIW6 г.),
К.мояновата смърт при Солун (1207 r.), селското въстание на Ивайло
(1277) и др. Ако пък се приеме с основание, че бнлнннтс у древните
руси са възникнали през X в. и не по-късно от X I в., може да се допус­
не. че при напълно същите обществено-икономически условия, дори при
по оформен феодализъм по онова време в Българин е създаден н българ­
ски героически епос. Засега само косвено може да се приемат като об­
ласт от този ранен епос песни, в конто се говори за български татарски
парици (Рада татарска царица), за войннкуване при български хри-
* тиянски царе и царици (Войник Стоян и кралица) и др. Стиловите осо*
(»-кости иа ранния епос са пренесени по-късно върху герои и събития
от епохата иа борбите срещу безверниинте турци. Сранннтслн» по­
сяiределеи и сведения от X V I в. гласят, че населението п Ихтиманско
«сче е пеело песни за Крали Марко.
550 I ï II O I l> A Ф H Ч II A l> Ь Л I A V И H

Пс може да има съмнение, че лирическата песен, песента с битови

сюжети е била добре представена у българите през първите им векове
на Балканския полуостров. За това може да се съди от необходимостта
първите църковни писатели да укоряват това творчество като „бесов-
ско“ (напр. Константин Преславски, края на IX н началото на X в.).
По всяка вероятност в онези вречена на установяване на хрнстнянп вото
но-скоро по административен начин песенното творчество, наследено от
езическо време, неотразяващо християнския мироглед н морал, е таксу­
вано като бесовско или неприязнено, сатанниско.

465. Пародиите песни изобщо, тяхното събиране, ироччване. исто­

рия, произход, влияния и пр. са ангажирали значително много внима­
нието на българските <|юлклористи Най-сериозни изследвания от ква­
лифицираните работници в тазн област са посветени проучване на
епическата н балади ата изрод на песен. Нейната монументална форма,
апокрнфната или неспецифично българска тематика, по-цялостни или
по-откъслечни митове {змееве, сампвнли. светци, слънне-женнх, мито-
логнзувани юнаци), прнказна основа н пр., а. от друга страна, и из­
вестни еднаквостн с епоса па други народи събуждат основателно
интереса към по-широко историческо н сравнително фолклористнчно
проучване.
За обяснение на историята на българския народен епос е прибяг­
ва но и към неговия размер. Наличността на особен вид тъжни юнашки
песни в Хърватско през X V I и X V II в. с 15-срнчен размер, наричани
бугарщици, а така н глаголът бугарити, означаващ особен начин на
рецнтиране, дават основание на някои фолклористи (Ив Д. Шкшманов,
М. Мурко) да допускат български произход на тези песни, следовател­
но н подобен стил на стария български епос. Срещу тази хипотеза след­
ва да се изтъкне н по-правдоподобното мнение (на И. И. Стрезневски
и Р. Якобсон) за 10-сричнмя епичен размер (4+6) като първично общо­
славянски. Засегнат е no-специално и въпросът за някои общи елемен­
ти на българския епос с руския, особено в чергите на Крали Марко и
Иля Му ромеи, от H. С. Державнн.
Плод на тия търсения са редица задълбочени проучвания, които
установяват естеството, произхода и преобразиш* нията на неавтохтон-
иите елементи в българския народен епос — достояние иа културите
край Среднл-ммоморнето. по-специално на славянството. Те разкриват
същевременно и широко разпространената епическа традиция из тези (
страни през средновековието, конто обяснява много факти из съдър­
жанието и някои формални страни на епоса не само у българския
народ.
Такива исторически и сравнителни проучвания по отношение на
лирическата песен не са предприемани. Този дял на народната поезия
е свързан с конкретни поводи в бита на народа през всички векове н
формите в него са а тясна зависимост от силата на чувствата, които са
съпровождали създаването и изпълняването им. Относно тях би могло
II Л l ' d Л Н О И З К У С Т В О

да со говори за повече реализъм или сантименталност, за натурализъм

илн свснлмвост у сднн или други краища и народи.
Tpnfina да отбележим, че в тази насока българската фолклорни шка
постигна по-цнлостно завоевание, като разреши или пристъпи с т н ч -
кага нъзможна обосновка кьм разрешаване на въпроса и за цялост -
пата историческа пернодизацин иа българската пзродна песен с тру­
дове на П. Лнисков и др,

Л И Т Е Р А Т У Р А

Б . Ангелое. Българска наридма баллд.! (Балада ja са нови ли и самодмпщ I I H I Ч

X I I , 1936. с. 1-31,
Г-. Ангглав и Х р HuMip-- icnu. Сенки из и--видйиии*. Кни1а зл българската нармдна
Лллада. Софи*. 1036. Трем на българската народнл еггнка С ф н я , 1934, Бъл
гярекд пародия лирика. Спфия, I94G.
Р . Ангелова, За народ на слободл. Аирилскшо t ьстани<- в българях.ira народна по»-
дня Софня. 1961,
Р, Л я ггю м , Л . Богданова, Ц«: Романска. Сл С л м т и Cm. Стойкова. Б м ( 1 | к н
юнашки епос. С б Н У (.1(1. 1971.
Vf. Арчиугк*. Фолклор от Клгискл. С б Н Г W V 1 I , 1913 - ЕЗсрадена «riu vr*
С б Н У X X X I V , 1920. е. 245- 25». ~ Митически песни с.бБНТ I V . 1ЧЬ| СМ
pi-дни н е с н и ■С б Б Н Т V . 194>2. е. 1—4вЗ, — Бададни неживи и иародиита милия,
т. I. София, 1904.
II. Б ур и и , Юнашки песни. С б Б Н Т I, 1961.
Не Нурин н Д Осинин, Любовни лесни С б Б Н Т V I, 1962.
Хр. Ви карелеки. Българската историческа песен. <ji- Родина I. 1939, кн. 3, с, 72 -
НИ. — СвлтАрната песен. И И F.'V М П . 1939, с. 1— 125. — Сватбен н месии и иби
чай. С б Б Н Т V . 1962, с. 487. Исторически песни. С б Б Н Т I I I , 19*Д,
Ш Ври.чека, Анокрифите на Бпгпрпдииа и б>лгарската народил песен. С бЬЛ Н
X X X I I I , 1940
Цв. Иранска, (Ц в. Романска) п Cm. Стойко»t:i. Принос към изучаването на българ­
ския гтаптмзански бит и фолклор. София, 19Ô4.
H. С. Держивин, Кралн Марко и Нльи Муромгц. Палеонтолог ическвн очгрк, I А
С овгп кан -л-нография V \ 11, Mt'CKea Ленингряд, 1947. с I0<i 116 (с kuioîu a
С п Б А Н X X , 194Г1, с. 213 233).
П . Динеков, Ьългаргкн фолклор, ч г t, 0?ф ия, |9л8
,М. Драгоманов, Ставяискитг скапания да рождението на Константин Бглики,
С б Н У N. 1890, с. 132— |й4, I I I . 1HW. С- iiH -24()
.И, Дринов, Схазание о Сантигоре и vmiioA тягс в южнославянско А словесна та.
Съчинения I I , София, 1911, с. 400 -473.
Г . Ив Живков. К м »vrtpoca за нопнте явления в бъчгарс K'fTf нлродно поетична
творчество и за тяхното изучаване от фолклористи ката. HLH.M I X , 1960, с. 1<>3—
181.
П. Неонов. Българските народни псснн. Софня, 1959
В Порданов, Крали .Марки е българската н» 1>одна епика. 1.6БКД 1. 1901
Ив. Коев, Бит на партизанския отряд »Антон Планов" и песенно творчество jn ■нтои-
ипанотм . Спфия, 1962.
Д . М атов, Бележки към българската народна слощч-иост. 11611V X, № 4 , с, 105-
127
.7. М илетич, Към въпроса за тъП наречените „буглрщиие” Сп. Българс ки преглед
I, (<J30, с. 321-335
Н. Начо*. Екскурзия из нашата народна поезия. ПСл X L V 1 II. IS96, с. 952 97в;
X L I X , 1Й95. е. '73— lü l; L I, 1ЯЧ5, с 357— 374. — Мдр* била б м га р ка а нашия на­
роден спос. С б ВА Н П, 1920, с. ЗЬ,
 е Т Н О Г И А Ф И У IIA Б Ъ Л Г А Р И Я

Д. Осинип, Хайдушки посни СбВНТ II, 1961,

Д , (Хинин и Е. Огнянова, Семенно-бнгини песни СбЬНТ V I I , 19G2,
Ан. П рим овски, Трудово-поминъчни песни. С б Б Н Т V I I I , 1962,
A . II. Стоилов, Покязалса на печатайте през X I X ». българска народни песни.
София, I, 1916; I I , 1918- — Леген град в югославянскета Hapnjfiia поезия. ПСл.
19(0 1904. с. 237— 248, — Предвестн« за падане на царство. И Н Е М V I I , 1927,
t. 60 68. — Сестра отровни ал. И Н Е М IV , 1924, с. 61— 68. — Войник на сватбата
на жена си. И Н Е М 1, 1921, с, 17—39. — Женн хероляи. И Н Е М I I . 1922. с. 105—
117. — A n n мъртвец (фолклорен разбор). Сб. Шишманов, София, 1920, с. 54—61.
Ся 1. Счьийкавй, Далматинските бугарюнпн и телннте български съответстви и. Сб.
Етногенезнс и културно наследство на българския народ. София, 1971, е. 137—
142.
Евг К . Теодорое, Наслоявания в една българска народна епическа песен. И Е И М
I, 1953, с. 203 240. — Произход на песента за дете Д у кадииче, И Е И М I I . 1955,
с. 347-393.
И *. Д . Шишмапо*. Песента за мъртвия брат в поезията на балканскитс народи.
* С б Н У X I I I , 1896. с. 475-570: X V , 1898, с. 449-600+1-186,

X l.ll. П Р И К А З к и
466. Тематиката на българските народни риказки се движи от най-
сложните по съдържание и фантастнчност композиции до най-елемен-
тарннте къси анекдоти, като включват и широко разпространени ре­
лигиозни библенско-апокрнфни, етически, мнтоложко-демонологнчсски
и етнолог нчески, също така н богат репертоар от баенн, приказки за
животни и за неодушевени предмети.
Фантастичните приказки, в центъра на конто стои някаква ро­
мантичка авантюра, най-често любовна, са представени с няколко гру­
пи от близки мотиви, В една от тия групи героят (момък — царски или
бедняшки син) с помощта на благодарни животни, конто той е спасил
от беда, решава трудни задачи и придобива царска дъщеря (или чудпа
хубавица, чудна птичка). По пътя за недостъпната мома (или тиц а)
той среша силни и хитри противници (/о&/, червен вятър , арапин,педя-
щ т'к, дявал, кьосе, циганин и др.). Обикновено героят е наивен, добряк,
незлобнв. щедър, алтрунст. Той побеждава почти само поради бдител­
ността, съветите и чудната сила, дарби и способности на почитащите
го за добродетелите му животни: орел. куче, котка, мравки, мишка,
змия, риба, лъв. Обикновено героят е най-малкият от трима братя, а
често се дава и като наивен в сравнение с другите двама, които са само-
иадеяни, горделиви и претенциозни.
В една част от приказките на тази група героят аткупва мъртиец
ог зли кредитори, които бият мъртвото тяло заради неизплатени дъл­
гове. Благодарен, мъртвецът, преправен на спътник, покровителствува.
героя, спасява го от беди н му помага да се ожени за царска дъщеря-
Благодариите животни или мъртвец в някои от приказките са за­
менени с омагьосани (чудотворни) предмети — чаша златолейка, чуд­
на дреха, лекуваща пепел, слоново лековито мляко, дървен хвъркояат
кон, шапка-невидимия, камшик, кесия, съд н др., добити но разнн на-
и л но л мо и :<к у с I и о

ч ими от демонични или митични същества (дяволи, змеев«?, самодиви

н др.).
Подобни в известно отношение на тази група са приказките, & кон­
то героят, също така добродетелен и безкористен, се отличава и със
своята лична юнащнна, изключителни дарби, дори със забележителна
хитрост, Най-често той с царски син, заченат по чудесен начин, и с»
стреми да придобие прочута хубавица. Той е и представителен. Пол
зувайки се от чужда помощ (на магссници, божия помощ и др,), той
обаче разчита предимно на своите сили н качества или дори изключи­
телно на тях.
Царската дъщеря, чудната хубавица, в много случаи е митическо
същество — самодива, а трудните и героично преодолявани опасности
н ти я приказки се дължат понякога на невярна майка, готова да ши \6ц
сина си, за да бъде свободна в непочтена любов с користолюбци лю­
бовник.
Мо*самостоятелна група представят приказките с герой, който при­
тежава някое вродено или придобито свръхестествено изкуство. С него
гой извършва подвизи н се оженва за царска дъщеря, за чудиа хубавица
или придобива голямо богатство. Обикновено героят е момче, което слу
гувч при дявол, от когото научава изкуството да се превръща в разни
животни; по този начин печели пари и най-после надвива учителя си.
< други изключителни сръчности: игра на карти, свирене на цигулка,
преправяне на писма, возене с чудна кола, чуване на голямо разстоя­
ние. изстискване на вода от камък, мигновено построяване на кула илн
мост, убиване на хвърчащи птици, изплитане на въже от нисък, изпи­
ване на море, скачане от планина на планина и др., героят става цар.
преодолява упоритостта на царска дъщеря и се жени за нея.
Отделен цикъл от тази група образуват приказките, в конто иай>
силпото оръжие на героя е неговата изключителна хитрост. С пея той
погубва свръхестествени същества (юда. ламя, дявол) и получава
и награда царска дъщеря или богатство, В други героят е извънредно
<чтроумен, вследствие иа което решава трудни задачи и се спасява
«п смърг илн придобива богатство — събира безценни камъни покрай
морето, А една от най-популярните приказки от тази група е с герой,
който нс знае що е страх и благодарение на това се справя с извънред­
но трудни положения, при които е заплашван от вампири и други зли
имоничнн същества (юди, самодиви, .хали), слиза в долния свят. из­
лиза оттам на крилата иа орел, убива ламята, конто синра водаIа на
хората с цел да получи ог тях като данък девойки, които изяжда
Герой в много от фантастичните приказки е жени (мома илн ме~
1мхта), Обикновено тя е преследвана най-вече ш мащеха, която се
*т|>сми да облагодетелств) вз своето момиче доведен иче, грозно и не­
възпитано. Изпитанията на героинята се състоят в обременяване с не­
посилна работа и завеждане на опасно място — във воденица при нам*
нири; в гора, за да се изгуби; принудена е да пере черна вълна, за да
I гаие бяла, и др. Ио с добрия си характер и възпитание зава|н.-ннчето

0
 I n u n I* Л ♦ II.« II А В 1. Л I A C H «

сс спасява, придобива богатство и става oute по-хубаво. Замисленото

от мащехата сс стру пва па нейното момиче. 11ай-популяриа от този тип
е приказката за Мара Пепеляшка, която от отритнато сираче става
царица.
Твърде популяриа е приказката за щастливата бедна девойка
(или неродена мома), която се оженила за царски син, но завистливите
и сестри (илн циганка) я премахват по коварен начин н наместват себе
см на нейно място. Чрез всевъзможни превръщення (в златна рибка,
ябълка, гълъб нлн дърво) тя успява да се върне при мъжа си. а измам­
ниците и получават тежко възмездие.
С доста варнанти е мотивът Мома се оженва за умрял мъж; девой­
ката бива отстранена от предстоящото и щастие пак чрез подла изма­
ма от циганка. Към същата група спадат и приказките: .Момче и моми­
че. преследвани от родител и-човекоядци, и Честна мома (или снаха),
преследвана от баща й нлн братята й, росп. от мъжа н, както н моти­
вът за Мълчаливата невеста на царския син, който се оженва още
два пъти, докато тя проговори.
Значителна е групата от приказки, в които героинята не по своя
воля, а по обещание на родителите си в критически момент илн поради
влюбване в нея се оженва за вампир, великан илн друго чудовище нлн
за някакво диво животно. Спасяването й става чрез изхитряване нлн с
чужда помощ.
Героинята в тази група е повече пасивна; по-активни са завист-
ннчкнте й, нравствени антиподи на нея. Наказанието им идва в края
като естествена необходимост. При някои от мотивите като приказен
слемеотсе явява заклеваното, майчина или apyia власт нз клетва, включ­
ваща в себе сн условие за отгатване.
Съществуват приказки с изключително активни и притежаващи
мъжка юкащнма героини. Преоблечена в мъжки дрехн, героинята из­
вършва подвизи, вследствие на което царят я взема за зет и престоло­
наследник. Настъпват опасни изпитания поради това, че не е мъж. кои­
то тя преодолява. В една от приказките ламя я проклева да промени
пола си и тя става мъж,

467. Легендите-прикозки съперничат по количество и разнообразие на

фантастичните. Бнблейско-апокрнфннте легенди засягат Вехтия завет
почти само с разкази за сътворението на света, грехопадението на Адам
и Ева и убийството на Авел от Канн. В сътворението на света е про­
каран явно дуалнстичен мироглед — като равностоен сътрудник на
господ се явява дяволът: по негов съвет растежът на земята бил ограни­
чен до сегашните й размери. Дяволът сключил договор с господ, по си­
лата на който небето и живите люде принадлежат на господ, а земята к
умрелите — само на дявола. Вследствие на това той станал по-могъщ.
Договора развалил Исус, чието рождение станало пак по съвета на дя­
вола. Във всички варианти на вехтозаветннте легенди изобнлствуват
реалистични битови обстоятелства, маинери и разсъждения на героите.
II Л 1*11 I МО И ,1 К VС I н о

Между другото при изгонването на Адам н Ева из рая господ създал н

оралото.
I(ооозаветннте разкази са засегнати главно в приказки на произ­
хода на дърветата, елг които е бил направен кръстът Христов, перипе­
тиите ма тия дървета, докато станат кръстове, съдбата им след разпъ­
ването на Христа н неговото възкресение. Редица евангелски и апостол­
ски епизоди са отразени в къси етиомкически умотворения, като;
Как е произлязла пчелата? Как е произлязъл медът? Защо ие се жени
Слънцето? От то са станали кучетата? От какво са произлезли турците?
Защо щръ клеят говедата, а не и овцете. Как е станала костенурката?
Защо месечината не е светла като слънцето? Згщо е къс класът на жи­
тото? Защо пчелата е прищипната ма средата? и много други.
И етическите легенди герои са господ, ангели, св. Илия, св. Архан­
гел и други, конто нвно или прикрито наблюдават отношенията м е ж д у
хората по земята и извършват правосъдие, което винаги е дълбоко е т и ч ­
но: I земат душата на вдовица с малки деца, защото за децата го сп о д с е
грижи. Убиват малко момче, защото, като пораснело, тяло да с т а н е
развален човек Открадват златна чаша. защото била птровна. Убиват
сиромах човек, защото той уж бил подкупен да извърши убийство и Лр.
под. Благодарни за голямото добро, което господ направил на съпрузи,
те се съгласяват да му принесат в курбан най-малкото си дете. к а т о го
опекат в пещта. Господ обаче направил детето да оцелее живо и з д р а в о ,
а жаравата д а се превърне на жълтици.
.Много приказки са изградени върху идеята за силата на покая­
нието: Покаян хайдутин, убил 99 души, получава опрощаване на гре­
ховете, като убива човек, който имал намерение да разтури сватба.
Грешен богаташ получава опрощение, като раздава имота си на сиро­
маси и сам се продава в робство, и др.
Значително много са приказките, които представляват сравнително
несложни фабули на етически в християнски дух сентенции: „Щастието
е от бога", „Само господ знае що ще бъде занапред“ , „Всичко става с бо­
жия воля“ . „Н а лош човек добро не струвай", ,3а едно господ сто дава“,
„Всяко зло за добро", „Работа, а не празня молитва е угодна богу“ ,
„Правдата винаги побеждава“ , „Правдата е по-енлна от Кривдата и ми. др.

4 68. В кръга на демоно.югичните легенди видно място заемат разка­

зите за орисниците. Съществуват различни орисии, предавани като
приказки. Разпространена е иапр. приказката за търговец, конто
нощува в къща с малко дете и чува орисия: да се ожени детето за дъ­
щеря му (респ. за сина му); всичките му усилия да убие новороденото
не довеждат до нищо; орисията се сбъдва. И редица други приказки с
различни орисии. Една от най-популярните приказки от тази група е
„На младост премеждие, на старост щастие“ , в която се разказва как
мъж изгубва имота сн, унищожен от пожар, откраднали жена му, звяр
грабнал едното му дете. другото се удавило в реката, по станало така.
че всички се спасили и на стари години се събрали.

0
г>% Е Т Н О Г Р А Ф И Я ИЛ ЬЪ Л Г АРИИ

Успоредно с орисниците съществува к т. нар, късмет (щастие, пре­

допределение). Той се определя от господ, който всяка вечер слага на
трапезата си различни по количество и качество гозби; според това всич­
ки деио, роден» през деня, получават съответна на трапезата съдба.
Отчаяни хора без късмет търсят онзи, който определя късметите, озо-
нават се у дома му, виждат с очите си как става това н въпреки всичко
не могат да променят веднъж отреденото. От този кръг са н приказките
с апекдотнчен характер, в конто хора „без късмет“ изпускат щастливи
случаи дори когато им се натрапват в ръцете, а други — „късметлии“ —
.чабогатнвнт или стават видни хора, започвайки от нищо. Тази идея е
изразена и в пословицата: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на
смет.“
Голяма роля в демонологичните приказки се пада на д я в о л а ,
който си остава последователно пакостник за хората, особено на тия,
конто живеят праведно и бтагочестнво. Най-съществена черта п ха­
рактера му е да се преправя на всичко: духовно лице, хубав момък,
скромен човек, богаташ, благочестива жена, разни животни и пр. Ос­
вен мотивите за опорочаване на духовници, скарване на съпрузи к пр.
твърде често сюжет е н подкупване на отрудени, сиромаси и други не­
щастници, като срещу направените им „услуги“ дяволът взема душите
им. Почти във всички приказки обаче злочинствата му завършват безус­
пешно за него. Налице е често разкриване на дяволските замисли чрез
неволно подслушване, а така също и надхитрява!» на дявола от по-
съобразителни жени и чираци.

469. Трети дял от прнказното богатство на българите са басните

(ш ю .н кш т е ). Значително място н тях се отдава на лисицата. Тя е съ­
поставяна често с други животни — вълк, мечка, таралеж, заек и др.,
като винаги излиза по-хитра. Вълкът обикновено участвува в тия дру­
жески подвизаиия, но става жертва вследствие на постоянната си глу-
павнна. Съществува и мотив, при който лисицата в стила на фантастич­
ните разкази прави благодетеля си царски зет. В този род умотворения
са представени и котаракът, и таралежът, който надхитря дори лиси­
цата, н мечката, която е обндчнва, глупава, великодушна, и костенур­
ката — флегма. и щъркелът — ограничен, и мишката — добродетелка,
като освобождава вързан лъв, или високомерна, и жабата — коварна,
и бухалът - тъпоумен. и врабчето — страхопъзлю и хвалипръцко, и
заекът — страхливец, н порът — лекомислен, и магарето — глупаво, и
косът — готованец, и кучето — страхливец, и мравките — трудолю- *
бнви, н свраката — глупава, и чучулигата — имнтаторка, и др.

470. Четвърти дял образуват анекдотите, обикновено къси умотво­

рения, плод на народния хумор. Те отразяват острата иародна наблю­
дателност върху комичните явления в бита, основани са на глупави-
мата на отделни лица или съсловия, общества и на едни или други по­
роци. В тоя дял влизат характерни прояви на населението от някои
(и р о д н о н <и >■ с т » о 55

краища нли селища в лицето на повече или по-малко негови представи

тели: „джуровските разумници**, шопите, „трънчаннте в Цариград**
габровци, копривщекцн. плитко хитри цигани и др. Някои от аиекдо
тите изтъкнат предимствата на българите пред други народности. В дру
ги са засегнати и осмивани типични пороци: леност (ленива съпруга
галена дъщеря, ленив мъж), разврат (женкарство у попов«, чорбаджи»
и др.), разпуснати жени, хитро изневеряващи на глупавите си мъже
и др.
В състава на българската анекдотнчна приказка почетно място
заемат мотивите, свързани с имената на Насрадин ходжа н Хитър
Петър.

471. Формалната характеристика на българските народни приказки

показва голяма свобода на разказа, който започва обикновено с ..имало
едно време“ (при фантастичните приказки, легендите) или с „едно време",
„някога", „веднъж“ (при басните). При анекдотите и басните най-често
се пристъпва веднага към фабулата. Сравнително много рядко в заклю­
чение се подчертава нравствена или някаква друга идея, която разкаь
вачът чувствува и съзнателно я въплътява, но обикновено не я форму­
лира.
По олюшенне на формата фантастичните приказки н легендите са
обикновено по-дълги, често приличат на повести. Това се дължи на тях-
ната композиционни сложност, а често пъти и на наличността и тях
и на странични мотиви, свързани но-у мело или по-несръчно с общата
идея на съдържанието.

472, Приказките от първия дял - фантастичните са най безлични,

наЛ-неконкретнн. Техните герои сз схематични образи на дадени строго
противоположни добродетели и пороци. Те са почти без имена цар­
ски син. царска дъщеря, беден момък, трима братя и най-малкият от
тях келеш, кьосе, воденичар, богат човек и т. и Тяхната сложна коч
позиция, в която чудесното, неочакваното, изненадващото взема първо
място, ги откъсва от местното, от националното. Поради това тези при­
казки са сродни по мотиви и тематика с приказки у други народи, като
в далечна ротроспектива се долавят средновековни п древни влияния,
идващи от Далечния Изток или от митологията на други страни.
Докато елементите от тия явления нли преживелици се установя­
ват чрез сравнително труден разбор, изискващ познаване на огромно
количество образни от многобройни индоевронейски и иеиидоевропей-
ски езици, има една група приказки, при която личи сравнителни по­
яс но непосредственото отражение на турската | а <ка вап-лна култу| а
Това показват много от мотивите, конто имат своите почти пълни съот­
ветствия в богатството на приказките от „100! нощ". В тия български
приказки могат да се покажат речникови доказателства: героите са
обикновено с турски имена — К т кьл, Дюнч екам. Ингпили ОюУтч,
»кфоае, каро куш и мн. др.

0
 Е Т Н О Г Р А Ф Н Я НА БЪЛГАРИЯ

При легендите е налние основата па бнблейско-христнянската ндео-

лш н я, пречупена през погледа ла свободния от догматизъм народ-
християнин. 14 една част иг тях има отражение на апокрнфшгге легенди,
създадени между I I и V е , провеждащи главно дуалнстнчното приемане
на светоустройството. И този кръг от легенди има значителен лял и
българското иародио творчество от X — X III в., дължащо се на бого­
милската ерес. Легендите обаче, конто са носители на известни морал­
ни посгулати в християнски дчх, са също така плод на религиозна про­
повед н философия, много по-стара от покръстването на българите. Слож­
ността на тия иостулати. подобни на които има в идеологията и на ня­
кои по-стари източни религии (нанр. будизма), прави проблемата за
генезиса на тия легенди твърде трудна. Подобно е положението и с де-
монологнчните приказки, в конто има много християнски алняння
(дявол, господ) или още по-стари, автохтонни балкански елементи
(орисници) и особено много по-късни източни заемки чрез турците (къс­
мет). НаЛ-чного и иай-енгурно български или славянски творби яма в
дребните етнологнческн легенди, особено в онези, конто се дължат на
етимологизуваие на имена, названия н др.
Басните в значителна част съогветствуват на народното творче­
ство и популярната литература \ всички европейски народи, а амендо-
тш тк са плод почтн изключително иа българския народен творчески
гений. Тих мата иаинонална и дори тисио локал на конкретност ясно
говори за това. Тук нравят изключение само анекдотите за Насраднк
ходжа. Те обаче в продължение на няколко века са залегнали дълбоко
в пртанческнте обръщения на българите и носят чувствителен отпеча­
тък иа българското иародно творчество.

-173. Българските народни приказки имат свой стил, който се очертава

не само в езика, винаги дълбоко диалектен, винаги значително инди­
видуален в зависимост от разказвача, но и от множеството дребни
обстоятелства, конто образуват българския колорит в основните темп
п на най-фантастичните и най-чужднте по произход приказки. С това
те са и битови, още повече, че иа много от темите биват придадени мест­
ни черти или са отнети екзотичните особености, за да бъдат по-понятнн.
Пи отношение на оглаждането при заетите мотивн често се стига до пъл­
но натурализиране, особено когато се отнася до обществени и класови
характеристики в критнчна или сатнрична форма. Така се получава
нри отбелязване в приказките на алчността на чорбаджии, ханджни,
4-врен, търговии, попове, от които векове са страдали и са бивали
експлоатирани широките трудови маси, В същия колорит е дадена и
жестокостта на управители, царе и разнн господари, когато героите,
произхождащи ог класата на бедните, не са им угаждали или когато са
показвали по-високи морални качества, повече дарбн и повече разум
от тях. Па тази с^шествеио-иконом нческ а основа, еднаква в миналите
пекове за всички народи, се дължи и почти безрезервното възприемане
като свое нд чуждото културво достояние, което се пази дори н преоб­
ладаващата му стенен непроменено.
п л р о л н о и з к у с т в о 559

ЛИТЕРАТУРА
М Арнаудов, Българските нареден приказки. Опит за класификация СЙНУ
X X I , 1905
C<i. Vakarthki, Betrachtung über dju heutige bulgarische Volksmärchen. Deutsche*
Jahrbuch für Volkskunde, Berlin, 19W). V I. c. 349 -352.
П, Д и тко в и Cm Стойкова, Бнтоин приказки и анекдоти. Б С Н Т X , I9ft3
М Драгоявнов, Славянските варианти на една евангелска легенда. С 0 Н У IV ,
1891, с 257—269. — Славянските смазани* «а пожертвуват- на собственото дете.
С Й Н У I, I8H8, с. 65—9*>, — Забележки вьрху главмнекнте религиозни и етични
легенди. С 6 Н У V I I . 1*92. с. 245—310; V I I , 1892, с 257 314; X . Ш 4 , с, 3— «8
П. Планов. Богомилски книги и легенди. Ссфня, 1925; I I фототнпно издание. Со­
фия, 1970.
A h'аралийчев и В . Нълчte. Приказки вълшебни и ла животни С б Б Н Т IX . 1963.
Р . .4, Lavrov, t . P o iiv k a — Lidovê povidkl jihomaltcdonskê. Praha. 1932-
Д. Приказката за правнната и кривината. Сп. Кмижиии. Солун. 1895.
им. 0, е. 22—30.
Я Поливка, Бележки кьм приказките на Шапкарепнн .Сборник от иародки у*о-
творен« я“ , ки. V I I I — IX . С о Н У X V I I I , 1901, с. ft0& (-40. - Магьосникз.т и ие-
ю ви ят ученик, Сравнителна фолклор на студия. С С Н У X V , 1898, с. 393 448. —
Le chat botté. Сравнителна фолклори« студия. С б Н У X V I —X V I I . 1900, с 570
620.
Цв. Романска и Е . Огнянова, Народни предания и легенди. С б Б Н Т X I , 19СЗ.

X L I1 I. П О С Л О В И Ц И

4~4, Поради своето естество на крайно синтетичен израз на мъдрост,

ма логика, стика, практика н преценка за положителното и отрица­
телното, на сериозното и смешното. на познания н пр. пословиците са
най-жизненн, най-постоянни в езика на народа и същевременно най-
трулно улавяните за записване и архнвнзиране.
В българската книжнина пословиците са елин ат първите, киито
са обнародвани, а след това са налице във всички почти фолклорни
н:<дання, но и досега те все още чакат всестранно проучване от генетич­
но, историческо, тематично и формалио гледище. Народът, конто ги
употребява като едни вид юридически доказателства за правотата на
съжденията си или като реторнческн елементи на речта си. и най-
многото случаи няма определено означение за тях. Те се наричат ня­
къде приказки, дрчгаде думи, стари думи, а най-често се изтъкват
к.!тп нещо казано от някого: „Дето ими една приказка: Брат брага не
храни, но тежко м\ кой го няма!”, Jlu .iu има спира дума: Бежанова
майка не плаче, а Стоянова плаче“. „Що има една дума: Дай на слепия
тояга да ти строши главата!". „Дето рекъ.1 някой: Ако съм черен, не съм
циганин, я !“ , „Д сто казват: Кон се язди не но прнлика, а който го
имаГ“ . „Нали е речено: Мътиш, не мътиш, ще те имГ и пр. Въз основа
на речено, рекъ.1 е и терминът за пословиците узречици, вълчи ц и . Оз­
наченията пословица и поговорка се срешат в новобългарската кннж-
инна от времето на Българското възраждане. Нос.и вица е заета ог р\с-
км език, а поговорка е по-скоро книжовни създадена дума. Като по-
1

560 КТМОГРЛФИЯ НА КЪЛГЛРИЯ

стар народе» термин е и прища, притча, употребявана в някои краи­

ща, имаща същото значение и в старобългарски н/игьч* irp. тгяра^оХ^),
Пословиците се употребяват твърде нашироко н днес от народа
н от писателитс на художествена литература. Доскоро фолклористите
отбелязваха чести случаи и на нови творби в тази област. Н най-ново
време много от пословиците се преосмислят с оглед към новите обще­
ствено-икономически условия, а много от старите изрази, свързани със
слеиифичннте политически условия през в{>еме на турското владичест­
во. днес са напълно забравени. Такива са напр, „Турска сила, българска
неволя", „Турците с кола зайци ловят“ , „Турчин със сила, поп с молит­
ва, за нас нищо не остана“ и ми. др.

475. Тематично българските пословици биха могли да бъдат групи­

рани по най-различни начини. Всяка подобка класификация обаче е
неудобна поради крайно разнообразните тълкувания, които търпят от­
делните случаи. Правени са опити и за извънредно подрабно класифи­
циране, и за по-кратко. И едното, и другото сййаче посочват голяма не­
практичност. Основателно е вследствие на това мнението на М Арнау­
дов, че все пак най-добрата класификация е азбучната, Но и в този
случай са необходими допълнителни показалци. Излизайки от тия не­
удобства, смятаме, че все пак едно класиране по следната тематична
схема би било най задоволително за опознаването на този дял от народ-
ното творчество, като пословиците бъдат съпроводени със съответни
анотации.
а) На първо място могат да се групират пословиците, които са
позновсте.ши към природата без човека а нея („Вълкът обича мъгливо
време“ . „Големите риби ядат но-малките“ , „Дърво се превива, дорде е
тънко", „От всяко дърво свирка не става"). Може да се каже, че огром-
иа част от българските пословици в буквалния им смисъл отразяват из­
вестни познания. Тия познания са особено задълбочени, като се вземе
пред вид и тяхното инос каза ние (символика, тенденции и пр.).
б) Втори дял са онези, конто отразяват познаване на отделния
човек във всевъзможните му морални прояви и физически особености
(„Човек без кусур не бива”, „Човек. дорде е жив, се учи!“ , „Човек по
думата се познава“, „Ум царува, ум робува!“ , „Приятел се в нужда по­
знава“ , „Брада царска, глава воденичарска!“). Тук спадат поговорките
за всички добродетели и пороци, каквито съществу ват в нравствените
прояви на българина.
в) На трето място редица български пословици са показатели за
различни страни от обществените и трудовите отношения. Тук са
засегнати и силната привързаност към дом и семейство (Хвъдем иди —
дома седи!“); значението иа жената в семейството („Къща без жена огън
да я гори!“); роднински отношения; дълбоко обществено съзнание
(„Човек до човека е!“ , „Сгошрна дружина планина повдига!“ , „Каквото
сто могат, един не може!“ ). В тази група особено богато е творчеството
с прицелна точка турската властническа народност, съдържащо изрази
 f

If A l>O i l I I O И З К У С Т В О 56)

hit i MifKjTUBi («Турчин приятел и вълк овчар!“, „Турчинътс куча мяра!'").

Значително много са пословиците и за поквареното н корнстолюбнво
духовенство (»Слушай non то казва, но гледни що вършкГ", „Ако тър­
сиш попа, попитай в кръчмата!“ , „Кол ако иска да не го товарят, да е
станал владика") Най-много място в тая група има икономическата екс­
плоатация, борбата срещу чорбаджии, аги и срещу непосилните държав­
ни даждин в миналото („Ако си богат, всекиму си сват", „Нали си сиро­
мах. сякоЛ те тъпчеГ, „Атовете се ритат, магаретата одеват!". „Бога­
тите ядат, кога пожелаят, сиромасите, кога намерят“).
г) На четвърто място са идейно-религиозните в които е отразена
вярата или безверието на човека („Вярвам бога, ама теб не Morat“.
„Господ кога дава, не пита чий син си". „Господ дава, ала в кошара не
вкарва“ . „И господ прано не дели", „Като че е хванал господа за браз­
дата!“ , „На господа тамян кади, ни дявола свещи палиГ).

■176. Една част от българск1гте пословици е в тясна връзка с някои от

приказките, иий-вече с идейно-етичните, с басните и анекдопгте, В това
отношение те споделят историческата съдба и на фабулите, на конто
те са най-често обобщения, било изразени афорнстично в края. било
без такива заключения. Друга съществена част представляват българ­
ски форми на международни сентенции, дължащи се на еднакви етич­
ни и други идейни разбирания к на еднакви аналитични и обобщаващи
наблюдения върх\ природата И тук, както и при приказките, почва и
разпространение или за възникване и утвърждаване нч пословиците в
живота са еднаквите обществено-икономически условия за трудещите
се масн. С оглед на това е и строго трудово-класовият характер на и|н‘*
обладаващата част от пословичното съкровище у българите. Не са мал­
ко н пословиците с тясно локален смисъл, конто са най-определено бъл­
гарски произведени«.
Значителна част ог българските пословици са превод от турски
език. Петвековното робство под турците и значителното познаване на
турския език от страна на българите с улеснило тори заемане. Същото
важи и за приказките.

477. Българсмтте пословици нмаг разнообразни форма. Общото нра­

вило е: просто или сложно изречение ог две равнозначни или еннтак*
тическн съподчнненн половини, най често в конегативна, а много ряд­
ко и във въпросителна или императивна форма. Често пъти пословица*
, та представлява късичък диалог. Г.дна от най-отлнчнтелннте черти е
ритмнч1юстта на целия израз, а много често н римувано съзвучие на
двете части. Тези особености придават художествения характер на по
слопиинте, който се повишава ице повече, като се прнбаши н стилистич­
ните похвати — метафори. символи и нр, I I тъкмо стилистичните поети­
чески особености в повечето случаи са показатели <а родния произход
на дадени пословици. Преводните или заетите но друi начин ;*|юрнзми
трудно съвпадат с поетическите възможиоези на родния ешк. II в това

Зо
А
 F T I Ml Г Р Л * Il « И A |i b Jl 1 A P II fl

<тющешге може да ce допусне известно влияние па турските пословици.

По наличността иа българско словесно творчество — поезия, анекдоти
и пр., преди турско време. в което творчество не може да се отрекат
и лфоркстнчии изказвани», излага да се приеме гази особенс'-т па бъл­
гарските пословици като традиционни от по-рано.

Л И Т Е Р А Т У Р А

М . Арнаудов, Български пословици н гатаики. София, 1343,

С С. Бойчев. Турски пословици в България. И Н Б М X - X I. 1931. е, 211— 226,
Х р . Вшшрелски, Нещо за живот* ма послинииитс. Спг Българска рея IV , София.
1930, с. 133-141,
Д, Въл<ав, Пиеловнии от Дупнмшко. С бН У X . 1894, с. I7 J — 195; X I, |Й94. е. 153—
159; X I I . 1896, е. 223-232; Х Ш , 1896. с. » 4 —544.
Кр- Генов, Народните поел сниша, СС. Българско иаролно творичтво, Счфия. 1050,
с. 170—217.
Цв. Минков, Пословица, поговорки н гатанки. С б Б Н Т Х И , 1963.
П . Р . Слмгйко*, Български притчи или косаммци и характерни думи, ч. I, Плов­
див, 1М>. Ч. II, Соф*1Я, 1897; трето лздадне, София, 1972.
Cm. Чилинглров, Турски послопицн, поговорки и характерни изразя. И Н Е М I I I ,
1 9 2 3 . с. 5 9 - 6 5 .

X L IV . Г А Т А Н К И

478. Гатанките са една от широко познатите форми на българското

народни творчество. Животът нм сс обуславя от рахлнчни обичаи и
други случаи в народния би1. Гатанките се използуват прп всички въз­
можности за игра н забава глашю на деца, които могат самостоятелно
да познават околията си обстановка и да анализират наблюденията си.
В такъв случай обичай е или по жребие, или по налагане от страна на
по*възрастен и силен — един да задапл гатанка, а всички да отгатват. 3»
отгатването сс слагат обикновено условия; който н<» може да отгатне,
бива наказван (с биене с кърпа или пръчка но ръцете, с възел на кърпа
но гърба и др,). Наказанието може да бъде и морално, един вид словс-
сен укор.
В по-далечното време (през X IX в.) с гатанка са се забавлявали и
възрастен люде. Знмно време, обикновено вечер, приятели н приятелки
се събират на разговор в някоя къща. Между дру гото си задават п от­
гатват гатанки. . , Насядали около огъня, някои подканва: „Хайде да
се лъже ме.- Ако сс съгласят, един задава някому гатанка, напр. „Снво
биче под земя върви. Що е това?“ Ако запитваният отговори, добре, ако
не може да отгонори веднага, тогава е длъжен „да даде село“ на запнт-
вача. напр. Ковачовица. Тогава питачът почва „да ходи“ из това се­
ло — нагоре, надолу п завършва < това, че ходил навред нз селото и
намерил умряло краставо и разкатана куче (или друго нещо) взел го
и го залепил на устата му, защото не можал да отгатне. Такива гатан­
ки и загатвания се практикуват и по време на сватба: кумът изпитва
II Л I* С>Д I I O И К К У С Т О О 56.1

остроумието на младоженците след венчавката за създаване на песело

построение.
i Нвкканя ни спят от необходимост за спорт, за гимнастика на умп,
гатанката съдържа преди всичко някаква загадка н подстъпите, конто
лавп :ia отгатвано. Защото гатанката П1**става да бъде такава, щом нс
представя някаква забулсност, както н ако не дава поне малки указа­
ния за разкриване на вложеното под тая забуленосг. По назначение
шнично прозаическо съчинение, по форма обаче тя принадлежи към
поетическите творби. Има български гатанки, които въадейступат
ия човека еднакво като чисто художествени произведения и като на*
бпр от образи, изрази или дори ненонятни звукоподражания. Фор-
м-и л им често представлява хубави метафори, дадени в строга ритмика
н тучност. Българските гатанки са същевременно н огледало на на-
родния бит и мироглед. Почти целият живот на народа — материален и
духовен — е намерил отражение в тях. Предмет на загатваното с много
малки изключения е конкретната обстановка на живота. Отвлечени по­
нятия твърде рядко се загатват. И описанието на загатваните предмети
е с образи от заобикалящата действителност. Този начин на предете*
пипе и насоките за отгатване говорят за тънко познаване на жишла.
Паир, „Бодлива крава през плет минава, опашката й отвън остава“
пила и конец). Според проучванията към 95 процента от българските
гатанки са самостоятелни произведения на народа ни.

479. В строежа на българските гатанки има винаги уводен елемент —

подкана към гадание: „Хайде да се лъжемГ, „Що е тон.)?“ , „Кой ще каже
що значи това?“ В някои случаи трудността на гатанката се улеснява
до известна степен, като въпросът се слабо конкретизира: „Какво живот­
но е това?“ , „Какво пиле е това?“ и т. и. Често основният елемент, т, с.
именуването, става илн с произвеждане на характерни за обекта зву*
ьош : гиф гаф, трбпа-лбпа, турулюм-турулюм, или със звукоподража­
телни имена с особени окончания: Тадорйн, калещмйн, шмъркйло н
др., или със съвсем чужди на предмета означения: папунец — свещеник,
Hctvcma — котка, и др. Много чести са картинните наименования :
малачета — вежди, два дирека — човешки крака, шарена змия — гер-
дан, колан, шарени тояга — змия, два орли се бият — мелнични ка*
мънн, и др. Прибягва се и до числени определения. За старината или
произхода на някон гатанки говорят погьмнелше и обезсмислени вече
прототипове на описанията: тилилей — етбълг. т»лл, шандало-мандало
(сито) от новогр, cMtvîaXov-(MÉvîoti^ и др. Като скриващи значението
при описанието се употребяват разни римувани думи: гймда-м-бнда
(паяк), éAa-MéAa (крава), цйу-мйу (прасе), шйнди-мйнди (котка), ел-
Снт-бет (зет) н много други със случайни форми*
И понеже репертоарът на гатанката се движи из подробно позна­
тото обкръжение на гадаещите, не е трудно при най-загятнитс форми
да се дойде до отгатването им, стига да има у отгатващия малко-миого
сшбразитслност. През 1906 r.JX p . И. Стоилов систематизира всички

0
 Г>64 L Г II i> I V V Ф И X I. Л № b .1 Г Л !• n и

обнародвани н известни нему български гатанки » 378 теми (системата

бе после обнародвана, СбПУ X X X , 1914), от конто най-много (към
25% ) се отнасят за покъщнината, след това — за отделния човек, за
отделните части на човешкото тяло н други човешки особености (към
15*ъ). за животинския свят, за растителния свят и т. и.
Може да се приеме, че гатанката е старннко творчество на българ­
ския народ, като се съдн по нейната наличност у някои народи през
твърде ранни обществено-икономически формации, както напр. у древ­
ните гърци през робовладелско време е широко разпространен ораку л­
ският институт. Към съществуването на гатанки и отгатване в старо­
българско време водят изразът на Черноризец Храбър {X в.) ч^ткии и
^«дкии чьг*х* н гктккх*. както И фразите: птицкми гктмм; ппиинии и>у.
Н^ПОСИЛ^МТЬ, ГКТКМИК СиМСММК.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Х р . Вика реле*, и, Български народи и гатльни - София, 193»., 104. — Народните ни

ггглик* С ч. Просиета П , 1937, с. 479—485. — Из културата на чокмамскнтс ов­
чаря: гадания по аътрешностятс на овцата, Сп. Рцд«.ша X V , 1936, кн. 8, с. 2— 4.
С т. Георгима-СтойАма, Български народни гатанки, София, 1961, 2-о допъл­
нено издание, Софми, 1970.
Ш . ,Минкм, Пословици, поговорки и гатанки. С б В Н Т X I I , 1963.
Х р . П . Стоилов, Класификация н стилистични обяои-ння на нашите пародии га­
танки- С в Н У X X X . 1914, с. 1-146.

XLV. Б А Я н И Я

48t). Отличният фолклорист възрожденец Цанн Гинчев пише през

1887 r., че за всяка болест съществува н баяне, или, както народът в
Северозападна България го нарича, басенка. Днес това е почти изчез­
нало от бн га.
Баяиннта по форма и по стилистични особености представляват
заклинание към болестта, която се лекува, или повествование за на­
чина на заболяването. Обръщението към болестта е с нежни изрази,
запнтваиня, молби и подкани да напусне обзетия от нея болник; освен
заклинания и предупреждения в някои случаи се отправял н преки за­
плашвания с изгаряне, с посичапе, удавяме и други императивни из­
рази към нея, ако не се махне. Обикновено се посочва и мястото, гдето
V да избяга, най-често „в пусти гори тилиленскн, гдето човек не ходи,
гдето агне не блее, гдето куче на лае, гдето петел не пее“ . Най-чест стн*
листичен похват е сравнениото, което свързва извършеното действие с
желаната съдба на болестта; „Както се стопява восъкът, така да се сто­
пи болеела“ , „Както изсъхва тревата, така да изсъхнат раните“ , „Както
пръска водата от въглена, така да се пръсне окото, което е у рочасало
детето!", „Когато се върне хвърленият камък, тогава да се върне и бо­
лестта“ н пр. Твърде характерно за баянето е н повт>рениет> на една и
I 1 C <k I II И И . Ч К Я 1KÜ 565

i i.iua дума. на един и същ по-сложен израз, дори повторение на целия

■кст: Хъбралн те чуднн хора на чудно място, да направят чудиа маи-
ipa in чуднн овци, от които ла доят чудно мляно4 и т. н. А в количсст-
йените определения числата 3, 7, 9, лрндемт“ и някои други са постояи*
нн кабалнстични внушнтелн.
Съпровождащо винаги съответни действия, блянето служи да под­
сили отделни жестове и изобщо подробности на тия действия: замахва
мин. духвания. плювания. угасяване на въглен в студена пода, заоби­
каляне с никакъв предмет около болката, требвания, остъргвания, раз-
пмвания п up. Flo такъв начин то се явява като същс(гтм'на част на
|ни-нпта. И в зависимост от това, дали магията е целебна, помагаща или
<■ <а вреда, и бая нето представлява текст, който е доброжелателен или
съответно зложелателен, злоречнв.
Прилични на обредните песни по своята прнкрепеност към акция,
блниията гн задминават със своята имгкратнвност, докато обредните
песни са само поетическо осветление на действието. А като съпровож-
!;ицо магическите действия баянсто ще е било безусловно важна проя*
на и в би va на старите българи, щом в речника им съществува означе­
нието «лштнии, Впрочем тук речникът е особено богат « обрати:
■АМ КНЙН, C M M Itt.M , К А КШ кКН Н Кг, 1М .Ш 1Л Ш 1Ц Х , М Ш ЬМ ТМ , l\ L U I M i r a тс^пти И
ми. др. А от корена на глагола бая в старобългарски са произлезли
и думите: юим*и*р uum (магьосник), мллмши. ьи^днит, мити; емни.
томъцк,
Л И Т Е Р А Т У Р А

Ц. Гинч*«, Някпдко думи 4* н&шнти народни йлниня. Сп. Труд. Тт.рном, 1, 1КН7,
с. 2Я6—2в9.
X L V I, М У З И К А

IXI. Музиката заема голям дял в живота на инрода. Ile без основание
е полулярного твърдение, че тя придружава човека от малък до гроба
му ири всички обществени, положения, трудови занятия и празнични
състояния. В този случай придобива смисъл и каламбурът „българи*
път пее и когато плаче“ , т. е. и неговите оплаквания са музи кал но
оформление. Музиката v народа се изпълнява от всички — всеки спо­
ред дарбите си, за свое удовлетворение, при всеки удобен случай. О б ­
ществено обаче се изпълнява от ио-даровитите изпълнители при праз­
нични случаи, прн колективни стопански работи, пътувания и пр.
11шълияиа се предимно вокал но и по-малко инструментално, Прн
говя жените са повече вокалистки, а инструменталистите се срещат
повече между мъжете. Обучаването на музика стана самодейни, каго
малките слушат илн имитират но-възрастните Не е изключено и иа
рочно предаване на дената от страна ла възраст инте

■182, Ритмиката на българската на родна музика сс характеризира най-

вече с двувременния % такт. Проучванията сочат, че върху това при

0
 Г>6 4 г т м »> I р л ♦ и м !• л ь ь ,11,\1’нм

обнародвани и известим ikm) български гатанки и ;17Н теми (системата

бе после обнародвана, СбИУ X X X , 1914), от които най-много <к t.vi
25%) се отнасят за покъщнината, след това — за отделния човек, м
отделните части на човешкото тяло и други човешки особеностн {към
15%), за животинския свят, за растителния свят н т. н,
.Може да се приеме, че гатанката с старинно творчество на българ­
ския народ, като се съди по нейната наличност у някои народи през
твърде ранни обществено-икономически формации, както ннпр. у древ­
ните гърци през робовладелско време е широко ратрострамен оракул­
ският институт. Към съществуването на гатанки и отгатване в старо­
българско време водят изразът на Черноризец Храбър (X в.) ч^т*ии и
1'юлии чьт-*х* м I *,t<l*\-a, както н фразите: итмцкии гкткти; г*тлмнкм». tiv
A.gvi|KN И^ГККИДжкЛТк; TkTAHHIt (U»n>H«K.

ЛИТЕРАТУРА
Х р , Вакарем ки, Български наридии гатанки. София. 1936, 101. — Народните ни
гатанки. Ся. Просвета I I , 1937, с. 479—485. — Из културата на чокианскктг ов­
чар»: гадания по вътрешностите на ивиата. Ся. Родопа X V . 1936, кн. в, с. 2 -4.
Cm. Гюрвиева-Стойкова, Български народни гатанки. София, 1961, 2-о допъл­
нено издание, София, 1970.
Цв, Минков, Пословици, поговорки и гатанки. С б Б Н Т X I I , 1963.
Х р . П . Стоилов, Класификация и стилистични обяснения на пашите народни га­
танки. С 6П У X X X . 1914. с. I — 14ft.

Х1Л\ Б А Я Н И Я

4в0. Отличният фолклорист възрожденси Цанм Гинчев пише през

1887 г., че за всяка болест съществува и баянс, или, както народът в
Северозападна България го нарича, басенка. Днес това е почти изчез­
нало от бита.
Бляннята по форма и по стилистични особености представляват
заклинание към болестта, която се лекува, или повествование за на­
чина на заболяването. Обръщението към болестта е с нежнн изрази,
запитвания, молби и подкани да напусне обзети» от нея болник; освен
заклинания и предупреждения в някои случаи се отправил н преки за­
плашвания с изгаряне, с поенчане, удавяне и други императивни нз-
1 разн към нея, ако не се махке. Обнкновено се посочва и мястото, гдетс
да избяга, най-често „в пусти гори тнлилейскн, гдето човек не ходи,
4 гдето агне не блее, гдето куче на лае, гдето петел не пес". Най-чест сти­
листичен похват е сравнението, което свързва извършеното действие с
желаната съдба на болестта: „Както се стопява восъкът, така да се сто­
пи болеела“, „Както изсъхва тревата, така да изсъхнат раните“ . „Както
пръска водата от въглена, така да се пръсне окото, което е урочасало
детето!”, „Когато се върне хвърленият камък, тогава да се върне и бо-
лес п а“ и пр. Твърде характерно за бая нето е и повторението на една и
и \ f o rt iki и 1 k h i no

» 1.143 дума, на едии n съ щ по-сложен изр.п, дори повторение на целия

к к с т : X i. f i]>али се чудни лира па чудно мш ю , да направят чудна ман­
дра за чудни овци. от които дв доят чудио м л яко “ и т. н. А в ко.тчест-
ш-нкте определения числата 1. 7, 9, л р и д е вст“ и някои други са постоян
■nt кабалнстнчнн ануш ители.
Съпровождащо винаги съответни действия, бан нето служи да йод*
* it.nr отделни жестове и изобщо подробности на тия действия: замахва'
кин, духвапня, плюваппя, угасяване на въглен в студена вода, заоби-
h,i-ni не с някакъв предмет около болката, грейвяния, остъргвания, раз­
мивания и пр. По такъв начин то сс явява като с я ц а пиь-ни част на
мисията. И в зависимост от това. дали Mai ням е целебна, помагаща |»ли
г за и^дз, и бая нето представлява текст, който е доброжелателен или
<ъответно зложелателен, злоречив.
П рилични на обредните песни по сво ята прикрепеност към ак и н я,
блянпята ги задминават със с в о ята нмператпвносг. докато обредните
песни са само поетическо осветление на действието. А като еънровож
длщо магическите действия баиието ще е било безусловно важНа проя*
i l п в бита па старите българи, щом в речника нм същ ествува означе­
нието «лникнин Впрочем т у к речникът е особено богат я обрати:
ia m Uid Am , клгцгькл, Елмшлникг, «Аит.книил, кльпя.кст**, k a ijiilc m тр н тн и
ми др. А от корена нп глагола бая в старобългарски са произлезли
И думите^ п я л и н , u iiH t (магьосник). ькНъЛньии, к*и,линкь, ьлшти; и к ш .
тк^нь..
Л И Т Е Р А Т У Р А

Ц. Гинчев, Ннкплкп дучи «а кашите наридни баяння. Са. Труд. Търново, I, IWI7,
с. 2Й6- 289.
X L V I, М У З И К А

IKI .Музиката заема голям дял в ж и вота на народа. Н е без основание

« популярното твърдение, че т я придружава човека от м алък до гроба
му при всички обществени, положения, трудови зан яти я и празнични
съ с то я н и я . В тозн сл уч а й придобива смисъл и кал ам бур ът ..българи­
нът пее н когато нлаче", т. с. н неговите оп лаквания са музи колие
<и|>ормленне. М узи к а та у народа се изпъл н ява от всички всеки спо-
|к*д дарбите сн. за свое удовлетворение, при всеки удобен сл учай . О б­
ществено обаче се изпълнява от по-дарови^гте изпълнители при мрат-
инчни сл уч а и , при колективни стопански работи, п ъ туван и я н пр.
I (зщкЛнява се предимно вокално и по-малко инструментално. П ри
ю ва жените са повече вокалнстки , а и нстру ме] пгалистите се срещ ат
повече между мъжете. О бучаването на м узика става самодейно, като
малките с л уш а т или имитират по-възрастните. Н е е изклю чено и на*
рочно предаване на депата от страна на възраст ннте.

-leiî. Ри тм и ката на българската народна м узика се характеризира Най-

вече с двупременння V,, такт. П р о учван и ята сочат, че вър х у това пр<>
566 В Т И О Г Р А Ф И * НА К Ъ Л Г А Р И Я

сто време ('/рЛ1« ; тра>(ц) са изградени сравнително най-много от нгнч-

кн досега записани мелодии. У близките по съседство и дълговсковпо
съжителствуване с българите турци този такт минава за »български“
(И5ч1 $оЬап и Ьи1(?аг тлпс!га изи1и). Другото първично време % е за­
стъпено спорадично и самостоятелно. Неговата наличност не е зна­
чителна и като съставка в сложинтс времена. Ог по-многовременннтс
/2+2^
тактове четнрнвременинят равноделен */4 ^ също не е характерен
за българските народни песни. Същото положение има н нерлвнодел-
ният петвременен такт ( 4 <^ 'И>)‘ осо6сио комбинацията му-^~, с из­
ключение па песните от Родопско, гдето е представен към 10%. По-
характерни н повсеместни са ирационалните

/5 7\ 5 7 / К К К *1 Л) \ ® г’ » # 0
(4 " 4 ) 16* 16 ^ # # ^ ) 61 1 1

16 [ - а, J ) и по-често (# 0 # ^ j като не са изклю­

чени макснмално многовременшгге и Ритмнчното богатство нчбъл

гарсквта народна музика се състои в различните комбинации при мио-
годелннте тактове от първични равноделнн и нераиноделнн, наяр.
5 2+3 7 3+ 2+ 2 _ 2+ 2+ 3 *
и>= 16 ’ 16~ — 1в— 16 ” и ПР'* в коит0 комбинации някои ог
7 9
формите се явяват по-типични (напр. при (6 — 2+2+3, а прм)(, — 2+
+2+2+3, при ^ —2+2+2+2+2+3), т. е. с удължения тон накрая.
Метричната структура се характеризира с разнообразие, при което
значително място заемат правилните групи, съставснн от еднакви так­
тово (в Родопско към 6^ \ , Северозападна България 43%), а правил­
ните метрични групи . н>чдиакви тактове остават на второ място (Ро­
допско 31%, Северозападна България 12%).
Специфична за бъ.иарската народна музика особеност представля­
ва удълженото време, непознато на европейската музика. То е равно
на 1,5 от неудълженото и сс бележи с точка след нотата. Такава е рнт-
мичната схема на хиляди български народни песни, нрн конто това вре­
ме е съ1Шчтвена черта. На него се дължи в значителна степен и метрич­
ното р иаообрл'ие в музикалния фолклор, тъй като главно на него се
дължат нечнфтовременните тактове. Интересно при това е, че удълже­
ното време прнтегля музикалния акцент към себе сн по едни абсолютен
начин, вследствие на което то става винаги силно време.
Като рнтмнчно явление за българската народна музика са харак­
терни н безмензурните мелодии, наричани ог народа п р о в л е ч е -
н и. Те се изпълняват при спокойна обстановка или дори прн трудови
напрежения, но в моменти на почивка — прн жътва, вннобер, седенки.
ИЛСОЛНЧ II .1 К V С 1 tl о

ТраПСЧИ О б и К Н О В С Н О П р и Т И Х МСЛОД11ЯТ<1 I ' \ Д Г .1 > М Ш 1 П О Н а Ч Н Н , К О Й Т О ИС

исшюляка дя се н«ч\нствува н н к « ш рнпл! п смисъл ка обикнопснатп
мстрнчност. Тя ис може да се тактува. Те ие ся лишени обаче от рит­
мичност от по-широк разред, обхващащ по-широки откъси от мелодията
и трудно доловим за обикновеното ухо. Безмензуршгге мелодии по гео-
(ряфско разпространение са в най-голям процент към Онсрозападна
Е>1-1■ария и и най-малък в Родопската област.
Богатството на ритмиката в музиката на българина се очертава
н амплитуда, която някои български музикооодн определят от „фанта­
стични за едии чужденец състояния“ до първобщна моноршмичност,
чието музи кал но безразличие сс компенсира с голямата бързина на из­
пълнението. Кссрависно по-многобройни от монорнтмнчннте мелодии са
по-сложните съчетания, при конто в миого случаи мелодията се поделя
на две половинки, като се добавят към текста според случая една срич­
ка или цяла дьусрична дума (.и*, дое, .намо, море, леле, пи.и\ лельо,
ссаЪ, джонъм н т. и.). Създаваните по такъв начин раздробявания на
някои музикални времена оживяват ритъма и нарушават впечатление­
то за почивка.

Ни- д< |» двор о- д*. м»- ри IV» ле, Ш1- ие 14»

48.1, Българската народна музика се характеризира и с тоналност

ьъв фригниска и особено дорийска гама, а ио-рядко и ь счишГккл. хи-
нофрнгнйска, хнподорийска, ммксолмдийска тоН-домннантна и шоМ-
(1иг. Към всички тези ие И" последно място с и тоналността, както и
известни ритмични особености на неточната музика. Пъп фрнгийска
гама са напр. песните:
568 Е Т Н О Г Р А Ф И Я Н А Ь Ь Л Г Л Р И Я

Сравнително много рядко са мелодиите в лцднйсха гама. Също така

съвсем характерни са и нововремепннте мелодии в dur и moll за българ­
ския музикален фолклор. Нему е позната безполутонната иентатоннка
в стълбица g b с d f |g>;

Така също и пентатоннката с полутон между втора п трета степен

g h с d е (g):

*1« Ма ри- шр- CIOO {№ М- Ж, бо- Ж ' Р«'

И двата вида обаче са така владени от населението, че едни и съ­

ши песни лесно се изпълняват и анхемитонно-пентатонно. н в степента
^ Н с (I е (и). Безгтолутонната иентатоннка е ограничена почти само в
най-южната (Родопската) област и ь една група села в Луковнтска око­
лия (Северна България).
4Н4. По обем (атШ и з) народните мелодии а голямата сн част са тес­
ни, като владее обикновено терца, кварта или к винта. Терцата в съ-

четання 1) 2)

н др. е сравнително най-малко застъпена, докато квартата при

I) (2 3»

и др. е в много по-голям процент, особе­

но и първата форма. Сравнително повече място и от квартата зае-

нмнтатз и секстата с формите сн & ° " ^ « и w а :

Н Л Р О Л Н О И З К У С Т В О r»ti9

и др., поотделно над 30%. .Много мелодии прнт ежават и по-широк ам-
битус, като стигат и до иони и деними (после аннте се срещат спора-
дичмо). Тесният амбитус е характерен за стари нните (главно обредни)
лесни, с чието постепенно изчезване намалява и процентът му, В Po­
допско на 1160 песни са отбелязани 5 днакорд! nt мелодии, иапр.:

л %
V : ; и . . ь ;--- ---- ---- 1—4— —-
■Jp* b i г ^ V « - * _и--■ш ш- , —-—1
К»-tpn .щ е, »*- rp> n r Kr- jn- ни-г» *1- И». | Л»
В Северозападна България обаче отношението им надминава 1,7*4
при 4070 записани мелодии. Наред с тях се срещат и чисто монотонни
мелодии с ambilus prima d някои обредни песни или танци.

•185. Като сс вземат пред вид тоналността и характерните обемност«

в българските народни мелодии, стават иснн съществените отлични на
тази музика със средиземпоморско-ориенталскн характер, със запаз­
ване иа множество старинни първични елементи. Към тези основни
особености са налице и пинии черти на мелодичната линия. Общо яв­
ление е нейното понижаване към края, като и отклоняващите сс от
това правило са със завършек или на същата степен с началото, или
близо под нея. Обикновено интервалите на запояванията на мелодиите
са в териа, кварта н квнита:

L
Ky* ra £ IV

Kкji' ти, T№

По-пшрокн се срещат като изключение само в родопските български

песни:

*>»г- «х ‘»rp-
Отличие на българските народни мелодии е и тяхиата краткост.
Най-често мелодията е разделена иа два равни периода. между които
има цезура. Всеки период до или след паузата обикновено отговаря на
едни стих в текста. II тозн период може да се повтаря иа и ьл но еднакво
г\ Л) или с известни променя (А А'),
570 l. T II (1 t P A Ф H « Il A B 1, Jl I A P И Й

Pw-fc- ,-т-я et « M.-pa. M. №• рк- « i«h „ ,у. b , „

Разнообразяването и оживяването на мелодията става по казания на-

чин ■« с нмчтаке на думи с променен (раздробен) ритъм* I."метнатите ду­
ми се явяват в крайната стъпка на първни период, в иач&лната на вто­
ри« или в началнята на първи». Когато тази раздробена стъпка съответ-
ствува на крайната, тя и мелодично е no-раздвнжена от нея:

Такаиь мелодичната структура н на много честите рефрени от

пели стихож:

ск-щиса« »- ди-
Ci»- iw пи о- д|* *>< Ст**- та1 »» h *j

|\ъм характеристиката на българската нзродна музика принадле­

жи н богатата украса (хроматнка) иа мелодиите във вид i'-а раздробени

игриви, постепенно забзвнн ( « т, • • •, •* », #1 )Ш ли ускоря­

вани Д които

винаги почти и мелодично са твърде раздвижени. За това твор ят при-

мери като: !=
■ или следната мелодия от

Тракия:
 Както личи от тях, раздробеността може да биде и продължтелж»
равномерна, Зя музнкалната украса допринасят и сравнителни ч«тип'
снхармтгичми интервали в българската народни музика, които отразя­
ват към * или j от един тон и са трудно обхватни. Бележит се със
заскобени бемол нлн диез пред котите, т. е. пплубемолн нлн полу
диези.
•186. Пародията песенна мелодия с тясно свързана със словесния
текст, като по правило едни музикален период напълно п.пппда с един
стих на текста. Това е при строго ритмичните гллвио хороводмн песни,
при които често дори периодът се повтаря след о л т гната иезура, като
се повтаря н самият стих, нлн повторението па музи кал пия ..... и
придружава от следващия стих.
Незначителните вариации в мелодията п зависимост от това. дали
периодът е преден нлн краен, нямат влияние върху размера на егн ко­
лете. Дори когато удължаването на мелодията стана си* съкращ пане
d никон от тактовете нли с рефргиното им удължаване, се пол учи tut ус*
поредно съкращаване, рестт. удължаване и на текста, по рефреиен нп>
чин:

да »»* »ой Л*- **, маЛ- *о «■ -т* №

Може да Cl* каже, че в повече от ритмнчнит. песни мелодоАно-
тактовото съотношение межл} /еюдняи и t v k c t * t пълно. Само п р и *
572 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА РИ Я

видно в бавните често пъти една сричка поддържа много повече от две
ноти. Па тази основа и на хроматнката са изградени характерните и
добре застъпени в българското музикални творчество безмеизурни и
речитатнвнн песни.
487. Българската нокална народи.) музика е предимно едногмена
(хомсфонни). И тогава, когато се изпълнява на зареди (антифонно)
както бива при хороводннте песни, пак с едногласна, В някои райони
(Пазарджишко, Ихтиманско, Пещерско, Разложко, Гоиеделчевско,
Станкедимнтровско, Кюстендилско, Пернишко, Радомирско, Самоков­
ско, Елкнпслинско и Софийско) при някои (гг видовете песни хомофон*
ностга отстъпва на диафонияпи. Някъде този начин се изпълнява н от
мъже, и ог жени, а другаде само от жени, като една пее главната ме­
лодия, а друга втория глас. Двата гласа имат в различните моста н
специални означения: I глас — вЬдене, бкане и др , а II глас — тр е­
пне, бдене, плачение.
В различните места на тези райони двугласът понякога е значн-
и-лно различен. Особен интерес представлява той в Рилож ко, гдето се
прилага украсителнмят елемент лъцане - едни вид силно гръдно по-
три шанс.
Днафонните мелодии обикновено започват с унисон, след което два­
та гласа се разделят, като се доближават от време на време и в края
нак се сливат. Мелодичната им линия е сравнително неразвита и с те­
сен амбнтус. Характерно е, че вторият глас обикновено придружава
линията на първия със съседния по-нисък или през един тон, което има
явен характер на двуглас. Но срещат се и такива, при които по-ниската
мелодия запазва едни и същ тон от начало до край в чисто бурдониращ
вид. както при инструментите.
Освен тозн вид началиа полнфоння в най-югозападните краища на
България се среща и по-особен вид трнглас, в ко то по-ниските мело­
дични линии изпадат посменно или по типа на хърватското ойкане б
бурдонна функция. Този трнглас се пази у българското население в
Благоевградско.
488. С ти .гьт на пеенето \ българите е в известна зависимост от това,
дали ГО се изпълнява от мъже и ли ог жени. Общо пеенето бн могло да
се нарече твърдо. За това допринася главно силният глас, който е пред­
почитай у народа, като у жените е по-смекчеи, отколкото у мъжете.
Мекото (сантименталното) пеене може да се наблюдава в градските сс-
лшца и минава за модио, градско. Така пеят обикновените непрофесио­
нални пелин, докато професионалните, които са обикновено и музикан­
ти. обичат да придават н известно гъгнене на гласа си.
Епично речнтзтнвните песин се изпълняват поединично н често
пъти със съпровод на гъдулка, гайда или цигулка, по-рядко с тамбура.
Обикновено невенът сам сн приглася. При изпълнението като редовно
1п1гос1исПо се изпълнява цялата мелодия. Тя се изсвирва често и след
всяка строфа, когато певецът сн почива, или пък вместо осиовната ме-
н л i> о д н о и л к v с т в о 57.1

лодня се свирят разни другк фигури, различни и по темпо, и по ритъм.

В Западна България се среша и антифонио изпълнение «а епическите
песни, като изпълнителите в много случаи се състезават, а не сн подра­
жават.
Епичният речитатнв, характерен главни за Западна България, па
познат и н другите кранта, има значително свободна строфична архи
тектоника, която зависи ат закръглената и завършена мисъл на стихо­
вете. Реели стих ц такива случаи отговаря на една мелодична редица
Строфата при тия песни започни често с едносрични или неколко-
срички лровиквання: a-af . . . e-it . . . xteUt . . . хей-хей-хей’ н др,,
които не са неделима чаег от мелодията Извиквани в терпа. кварта нлн
квпита ио-ннеоко от основния тон. те имат nosum- акордиращо назначе
ние за изпълнителя — да му определят основния тон на мелодията. 4<ч
то обаче се навлиза в мелодията без тия нровиквания, Характерното
темпо е parlamlo rubatn нлн giusto нлн свободмо комбинирани н двете.
Мелодичните еди мини са изорн тмнчии. но често биват свободни [ш i
нообразени и с по-дълги, и с no-късн ритмични стойности. Основният

речитативен рктъм J ' J ] J ) ( #*1 _ 1П>.. J е удължаван. разд|Ю-

бявзн и украсяван в зависимост от настроението на певеца в момента

на изпълнението. Обикновено е удължавано в последните срички на |ч •

дините ( ^ #h J и др.).

-189. В зависимост or функцията на музиката у народа са се обособи

лн няколко категории мелодии (вокални и инструментални), които при
тежа ват и съответни за ролята си особености. Тези особеност и много
случаи не са незначителни, поради което и събирачите на фолклор май
често ! и класифицират па тази основа. Така е подредено между друптто
съдържанието на най-големия сборник ог мелодии (4П761 „Ог Тимок до
Вита“ от В. Стоян: песни ia календарни празници (481), при семейни
обичан (390), при работи (423), из седенки (2215), ма трапеза н \о[кми1д
пи (1070), От този и <гт всички други сборннпп на съгцин автор личи
приблизително същото съотношение.

490. В групите иа празнични и пбичаинн мелодии се включват и един

от нан-иесложннте песни, свързани с обреди. Те са с ограничен амби
тус, с кратки и неразвити мелодии и се изпития ват вокал но. В тих са
запазени и най-старинни черти. Мелодиите, и зп ъ л н я в а н и нрн разни
видове труд, не винаги са ст.с съответно на труда съдържание I lop it
тогава, когато в тях се mt1 за този труд. те р1гтмично не се съгласуват
с него, а служат само за облекчение ог монотонността или за подсилване
на отмората през време на почивка I tail галим.i част от тях меднос гря
печките са безмепзурни или речнтатнвпн с богата орнамент икa. let-

0
574 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Н Ъ Л Г Л Р И Н

ният епичен музикален стил носи яацо някон архаични елементи, как­
вито могат да се смятат в известен смисъл и украшенията. Втората
по-голяма група — хороводни (над 2594), е строго ритмнчна и сравни­
телно елементарна в метрично отношение. В нея има също цялост но не­
отдавнашна традиция. За по-пълното или по-слабо спазване на традн-
диционни мелодични и ритмични форми имат значение н някои от на­
чините на изпълняване: колективно или нндивидуално, от жени нли
от мъже, от професионалисти нли непрофесионалисти. За пример да взе­
мем обстоятелството, че в Най-много български песни амбитусът не над­
минава минорната терца нли квартата (в повечето ст старите песни).
Тия песни са съставени от единствен музикален период, повтарян мно*
гократно. с куплет от също тъй повтарян един и същ стнх. Затова след­
ва да се приеме, че са значително архаични, като напр.:

ГЧ-41- р>' .то ли < 4 и о - м Ж, *Г- К *- до ли €■?

491. За музиката на българите в миналото няма никакви конкретни

документи. Единствено се знае това. че народът с обичал да пее м да
свири. Изпълняваните вокал но песни са били навярно не само по му­
зика, но н по текст чужди на носителите на новата след IX в. християн­
ска идеология, за да бъдат обявявани от тих за бесоески. Само косвено
може да се заключава обаче, че с някон спои мотиви народните песни
през средновековието не са били много далеч от известни иърковни
композиции, като напр. Полиелей на българката, за конто се споме­
нава в биографията на Йоан Кукузсл. Не може да не се приеме общото
влияние на ориенталската музика в мелодиката с всичката й почти то­
налност, в орнаментиката н и в рнтчнчно отношение, специално за нра-
цноналиите тактове */,. т/, н др. т. Не може да се отрече и известно цър-
ковно влияние. Почти никакво е заиадното влияние, ако не се смитат
известни прояви през последните четири-пет десетилетия.

492. Строго г е о г р а ф с к о райониране на българската народна музика

не с въчможно да се направи. Могат да се определят само някои частич­
H А Р О Л H O Ii 3 K V C T fl o 575

ни отлики, характерни за дадени краища. Между тях е районът на пей*

татоничната мелодия в Средиородопско н Луковитско, областта на ши­
роко епичната речнтативна песен в Средна Западна България — Со*
фнйско. Трънско, Разложко н на запад, на двугласката песен — пак и
Западна България н сравнително най-слабите отражения на ориентал­
ската музика в песните на родопските българи мохамедани.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Cm. Д ж у д ж м , Теория н> българската народил музика. I, Ритмика и негри на,

София, 1954; I I , Мслпднка, София, 1955; I I I . Морфология и проводи«. С о ф и ,
1956: IV , Общи въпроси на музияалнвта етнография. София, 1961.
S t. D tudhv, Rythm e et mesure dans la mutique populaire bulgare. Paris, 1931,
P . Д . Ксчарова, Днешното състояние на спичпкя речитатия в България. И Н Е М
X I I I , 1939, с. 182 202. — Даа отличителни белега на родопските помашки напеви,
Сб, иа I V Конгрес на славянските географи м етнографи. София, 1938, с. 342—
3-14. — Угърчинската лептатоника. Н Н Е М X IV . 1945, с. 78—93.
Ив, Камбуров, Илюстрован музикален речник. Спфия, 1933.
.1. Каристоянов, Ритъм н такт ■ българската мародна музика. София, 1949.
//. Кауфман, Песните на българите мохамедани. И И М V I I I , 19С2, с. 13— 111.
.7. Куба, Тоналностите я българските напеви. С б Н У X I V , 1897, с, 614— 064.
Ал, Моцев, Ритъм и такт в
българската народил музика. О ф и я, 1949.
В. Спасов, Българските безмензурии песни н тикната ориаментика. И Н Е М X IV .
1043, с. 56-77.
fi. Споин. Българската мародна музика — мстрика и ритмика. София, 192?. —
Към българските народни напеви. Н Н Е М IV , 1924, с. 71— 83. — Хипотеза за бъл
гарския произход на днафоннята. Сб. .Българска народна музика“ от съшия. Со­
фия. 1956, с. 83-97.
■I, Христов-Лами иск и. Ритмичните основи на яарпдяата пи музика. С б Н У X X V I I ,
1913.

ХШ 1, ТАНЦИ

Ш . Българите означават своите таиин с названията хор)* игрЛ. ръ

чгнйца "и много д р у г и термини, к о и т о се отнасят~нли до по-конкретим
т шпори форми, или са техни дубликати, нлн заместници в по-тесни гео-
||'.,||ь ки райони. Хор ) (хоро) е почти повсеместно означение п танц,
който има много участници, заловени един за друг на редица. От този
тч |>мнн са произведени хороберец — добър играч на хоро, дюролмТец —
нпдлч на хоро, хорище (хоролище) — място, гдето се играе хоро. От
точи корен обаче няма създаден глагол — хо|хтто винаги се игрбг. Игрй
^ общо означение за танц, а п.щевременно значи и забава, развлечение.
II първия случай в топя понятие влиза подскачаш ритмични нлн не*
ругмлзиа днижиит: у човека. Играят н животните, особени малките.
I лаюлната форма (играя, йгрим) има стойност на танцувам във всички
възможни (}юрмн: играя хоро, играя ръченица, играя шопското и т. и.
От същия корен г.) н термините игрищр, игралшцс, игрй.ю означава­
щи място за танцуване, както и игрохкрец, играч, игралец - тпнцупач
I ’ гчгнйци е тим« нованиего на индивидуален танец, означаван на М1Ч'та

0
 ЕТНОГРАФИЯ II Л К Ъ Л Г Л Р И Я

с поседня ( пис 1>ник. пбседница) . Н от сднсгго, и от другото няма глагод-

ии яли прилагателни производни.
В българския език обаче съществуват и означенията танец
главно за хоро, а от него танчивикц, тчнчар хороводеи. Глагол на
форма от тозн корен в народните говори Не съществува Танцувам е
нова дума, има кпцжовно произхождение И танецът се играе 1се игра).
Сравнително по-рядко в говорте на Западна България се употре­
бява глаг. п.ичаа п плясам за означаване на играя ръченица. Среща се
н в някои източнобългарски краища пмс. пл^ши — рипам. .Макар и
твърде рядко разпространен и със строго определено значение, заслу­
жава да се отбележи и терминът шетам в смисъл на кротко лазарско
танцуване без всякакви волностн и темпото и в движенията на краката.
Изпълнителките на шетането са шеталици.
Означенията па отделните тайни - хора, ръченици и игри, са из­
вънредно богати и в най-многото случаи зависят от песента, при която
са игранн най-често, от някои характерни стъпки или от мястото на
заемането им.
В зависимост от брои на нзпълшггелите и от начина на съставяне
на танцувачите в тях българските народни танци са два вида: същинско
хор) и поединично от рода шПръченицата. А в зависимост от случаите,
при които те се играят, има танци само за развлечение, за наслада от из­
пълняването ш т л н от г.иряВП ГН Я. н е />/*<")««, кои го осмислят дадени
иден, подсилват сакралната или магичната същина на някои постъпки
Докато първите са възможни при неяко тържество, вторите се изпълня­
ват при особени обстоятелства и прн особени изисквания.

494. Хорото представлява наловени един за друг отегранн неограни­

чен брой играчи, не по-малко ог четирима. На това сочат к поговорки
като „Три циганки цяло хоро“ , казвана винаги на подбив за малкия брои
ганпувачн. Най-често и най-характерно е залавянето за пояс <обр. 387),
като десните ръце остацат за.; левите. Много по-рядко е чалавянето за
ръце пред един като левите ръце остават пред или зад м е ж д и н н и т е игра­
чи. Това хващане се нарича плетеница и се среща само прн някои хора
в Южна н Северозападна България. Сравнително често е залавянето
за ръце (за дланите) на непосредствено стоящите един до др>г. В та­
къв сл\чан хорото е разтегнато н редицата му много' гъвкава",' играчите
са сравнително свободни и при дългите редици могат да променят на
групи някои подробности в играта. Това разтегнато залавяне е харак­
терно в миналото повече за северняшките хора. в крайдунавски райони
и за среди с погражданен бнт. В последно време чрез интелигенцията
той се налага и в много други краища.
При пбнгмотп и платеничното залавяне движението на ръцете е
ограничено, стегнато и танцуването се изразява преди всичко в пласти­
ката на краката и изобщо и движението на долната част ца тялото Ръ
нете вземат участие, доколкото могат да се нодруеват в такга н а музи­
ката. Прн залавянето :ча длани движението на ръцете е значително: ге
IUl'OJIHO ИЗКУСТВО 577

3S7 Xr>po л Северна България (no F . K u n ili, La Bulgarie Danubienne et le Balh an .

Paris, 1882, cmp. 33)

могат да се люлеят, да се изнасят снлио напред, назад или нагоре.

^ “ Веригата на хорото обикновено се движи отляво надясно, като при
отдеЛияте хода това става по-бързо ш и до-бавно, постоянно или със
застояване ни м ж то , или пък с периодични повръщани» през няколко
стъпки. Твърде рядко са хората с движение отдясно наляво. Тези хорА
наричани ,»Й9н хора. са обикновено обредни.
Н зависимост от това, дали веригата е в кръг, или има начало и
край, хората биват сключени (склопени) или (творени (скъсани). От­
ворените имат връх (повод, чбло, главнйк) и опйшка. Такива хора се во
дят от по-авторитетен играч (т)нчпвбда, повбдник, хорстхкц), койго ко­
ма нду ва мълчаливо, като извива веригата в желана посока. Това чесго
пъти изисква доста сръчност и сила. Голямото хоро с много извивки се
нарича кръшно хоро или криво хоро. Общото му оф ор м ян е става с по­
мощта и на опашкаря, също тъй вещ играч, които поддържа игривостта
на задния (левия) кран на веригата. В известни моменти челото и опаш­
ката образуват независими фигурни извивки — спирали или лъкатуш-
ки. Майсторството на хороводена и опашкаря се проявява в създаването
на сложни фигури, нрн които се осигурява постоянио темпо за танцу­
ваме и се избягват застояли места.
Отвореното хоро се нарича още и водено. В много места съществу­
ват къси отворени хора с най-много 16 души играчи. При тях няма огъ­
ване на веригата. Освен това те са и без водач и опашкар. Те не се двн
жат встрани, а само назад и напред. Известни са под означените хоро
ни ига или хорй на п р ът. Обикновено те са с по-сложни стъпки и се

37

0
578 И I Н О I I* А ♦ II И Н А б ъ л г а р и н

изпълняват от по-набрани играчи, гладко мъже. Затова някъде се на­

ричат и мъжки хорй.

<195, В голямата сн част хората са иесложнн по отношение на пластич­

ните си фигури. Обикновено само една кратка такава фигура изчерпва
цялата същина на хорото, като се повтаря неопределен брой пъти, до­
като играчите се наситят. Много са хората и с две, три н повече танцови
фигури, които се повтарят било в целия им непроменен комплект, било
с известни малки вариации. Има сложни хора. представляващи компо­
зиции от по 8 фигури (срв. по-долу „Иванкината“).
Общ белег на българските народни хора е това, че изкуството при
тях е съсредоточено в движението на краката. Художественият израз
при тях в движението на ръцете и на горната част на тялото е твърде
слаб. И затова разнообразието в стъпките е много голямо. Основните
стъпки: въраежки, скокливи и тропащи са представяни в многобройни
разновидности чрез стъпване на цялото стъпало, на пръсти или на пета,
чрез къси, средни или големи крачки (напред, назад, пол унил яво, полу-
надясно). Преди стъпване кракът може да се полюлява, да се кръстосва
с другия крак (отпред, отдире). Има събиране н успоредяванс на двата
крака, разтваряне на стъпалата откъм петите илн откъм пръстите,
удряне на петите нлн на целите крака един о друг; плъзгане на стъп­
ките, по-високо или по-ниско подскачане с едни крак, при по-голяма
или по-малка свивка в коляното; копваке с петата на единия крак:
клякане — при по-слабо или по-ниско коленнчене на един крак, при-
тупвапс с цяло стъпало или с петата и пр. От комбинациите тези раз­
новидности, в които някои могат да преобладават за сметка на други,
зависят н ратните видове хора в даден край. При това хората с вървещ -
ки стъпки са леки и спокойни, а тези със скокливи и тропащи са бързм
и буйни.

4%, По ритмика иа стъпките българските хора могат да се разделят

на две категории: 1) хорй с реални стъпки, т. е. стъпки с еднаква про­
дължителност, и 2) хора с реални и удължени стъпки. Всички хора с
реални стъпки, а такива са предимно спокойните хора, се подчиняват
на равномерно тактуване. Техният такт е 4. с по-бързо темпо от обик­
новения ход. Някои от хората с реални и удължени стъпки имат по-
бързо темпо от хората само с реални стъпки. Това се дължи иа ирацио-
налния ритмичен размер, който се явява в по-кратки трайностн (пър*
1 1Г1 2
вата стъпка с в в реална трайност, а втората в удължена или 16+-

+ ]|. общ размер

2
Двуделннят ритъм на ^ такт е най-чест в българската танпова
музика. На него се играят обикновените хора, които нямат други осо-
•I л | ч ) / I I I и и нк ус т к о

Оенн означения, лака също и някои ситни хора от уморено до шн

Гп.рзо темпо и някои старешки и обредни хорб при бавно темпо.
Сравнително малко са хорала главно в Югозападна България н рш
поделен трнделен ( ^ ) ритъм. Най-характери и обаче са т. нар. ..бъ
шрскн ритми“ (с удължени времена), залегналн като неравноделн
гактове в основата иа голям брой хорй: пайдушкото, кост*нскот>

крйаото, трижди троп, омер ага и др. — (6 , т я ^ |

шлърнитото, напред-назад. д6йч(**>то, .шлиното, бблма Яна, т(ю п

имащо, самокбвскотп. х Ш т > - , при различил положения нл

удълженото време | Л Л Л Л 5 ) " Л - Л З Л Л

паница, хайдушкото (или орханййското). крепкото, гймба,

т> и мн. др. — ” Л «|Т# Л Л и т * я- ПрИ >гкоргио

изпълнение Двувременннте и лривременннте тактове се превръщат на

обнкновени и удължени в отношение 2 : 3, т. е. ^
рядко се срещат и хора в }*, ^ н други със сложни комбинации
от различни размери.

497. Темпото в българските хора варира от умерено, почти равно иа

умерен ход, до извънредно ускорено. Бавните* хора излъчвал никаква
трезвеност, съсредоточеност па играчите в себе си. а играла сякаш
слава автоматично, независимо от мисълта им. При такива хора игра
чнте дори си водят разговор. Краката при тих едва се отделят от зе­
мята. Срещу лези кротки хорй има и в различни степени по-бързи,
някои стигащи до буйност, Хараклерът на хората по темпо, което е
тисно свързано с вида на стъпките, се отразяват н в названията им
хрйпкано, търчано, хбдено. куцо, едро, ейтно и др. При тона често е
иилениело едно и също хоро да бъде играно в различни моменти ол
едни и същи играчи в различни темпо, като надробяват стъпките или
внасят другн стъпки, които при умерено движение са неудобни. По та
къв начин в една хороводна верига на едни места могат да играят
умерено, дори бавно, а на други — съситнено, буйно, дорн лудо. В едно
и също хоро в едни н същ момент могал да играят умерено, ходено, дру­
ги да скачат или тропат със съситненн първични размери. Напр. в Се­
верна България мъжете „затропват“ правото хоро още след една-две
стъпки. По този начин при един музикален съпровод дългата верига на

0
 ЕТЛ01РЛФИИ ИЛ ЬЪЛ1 АРИЯ

хорото стаил разнообразие по фигури, избягва се монотонността. Още

една особеност е това, че ж ен те винаги н навсякъде в България играят
по-спокойно, без скачане и по-еднообразио, Почти не со състезават в
стъпките с мъжете. Стремежът у тих е към повече чинпост, повече
мъдро държане, което трябва да контрастира със скачането и сложите
фигури у мъжете. Много от скоклнвше и акробатнчни стъпки са несвойст­
вени на женнте. Дори се смята за неприлично жени да правят кликания.
С оглед на всички особености българските хора могат да се приве­
дат към четири основни типа (под нетолнннето са дадени приетите у нас
cti.ii кит е, а над петолинието — положението на ръцете при нгране, вж.
обясненията в индекс I на стр. 581):
I, Ораио хоро »V«!

11.1 1 Д 5 Ш К О U1/.)
/ /. ■ !! НМI

ГРичтгго xofo (млргдвмX)—■

/ Л -п

Пф- ДО, IVfb ло iwp. д А ЛИ

■ ■*** ^ • Vi и ф/ j)
II А 1> О Л Н О И 1К У С Т Н О Г)Н 1

■Г*н Музикалният съпровод при хората е вокален или ннструмен*

гален. П при по-малк>гте хора, и при по-големите при липса на музи-
книги ритъмът на хорото се определи сп песен, изпълнявана антифоннп
иг две групи певии (обикновено но две. но някъде и по три или повече),
м юнеии към средата на веригата, В Родопите и рядко на други места
им дмо с жените пеят и мъже. като пригласят и на гайдата, която свири
на хорото. Когато има музикант, той стои по средата на хорото, ако е
кръгло (скиочено) или между извивките, ако е отворено. При големите
чцм обикновено музикантите определят промяната на стъпките в по
гмтно и ио-бързо игране, като насичат ритъма на мелодията.
стрелката п о к тв л направление на движението и» крака

1 стъпка на цяло ходило

X стъпка на цяло ходило с мабиаане

люлейна стъпка с левия пред десиия крак

<■* отделяме на крака от яеията

люлейия стъпка с десния пред левня храк

51
А
ЧУ
подскок с придвижване в дадена посока

ръцете се държат хванати нагоре

ръцете се държат хванати надолу

за мигане, изхвърляне ръцете нагоре с описване на дъга отдолу

нагоре, като
китките стигат «ад рамото
1 сваляме ръцете надолу с о п ш м и е на дъга отгоре надолу
‘$
хващан« иа ръцете

х
Само тук-там някои части от тайна се изпълнквднт йз съпровод с
мелодия. Това бива при хора и ръченици, като играчите си скандират
във вид на командуване на стъпките или подвиквании за поощряване
или акцентуване на динамиката: Дзй-дзай, на не!, Дръж се я£-мъо,
шоп пи.' га зи!, Кбп-ни, йз-тре би . . . влачи, ку че, ко ле но! и др. Га-
кнва скандирания стават в устрема на хорото дори и при много добра
музика.

0
 582 М НП 1 1'ЛФИМ ПА ЬЬ.ПГЛ РИЯ

499. Втора голяма група танци представят солово изпълняваните

ръченици ,при многобройни други локални означения: пдеадник, п!>
седници, 'пострник, тестемеличка, ч£пница, з& м вкка, на писане
н др. Ръченицата носи названието си от ръченик (кърпа, която играчът
държи в ръката си и често я развява). Тя е ннднвндуалиа и когато я
играят двама (или повече). Играчите са независими едни от друг и само
състезателният момст ги свързва. Покрай другите стъпки я играта
имат голямо приложение кляканнята. Танцът дава възможност за съ*
стезаиие по майсторство н издръжливост, в което често вземат и жени
(обикновено мъж н жена). И доколкото в хорото този момент е на по-
заден план (за жените дори не съществува), толкова прн ръченицата
той дава възможност за неограничени хореографски инвенции, дори
известни мнмичнн (любовни, гротескови и др.) осмисляния. Изпълне­
нието й в разните краища на страната става с известни вариации пове­
че в общия й вид: нейде по-буйно, другаде по-умерено, с по-голямо уча­
стие на ръцете, в никои източнобългарскн краища — по тройки, заловени
на плетеница и изпълняващи разни провнранин помежду си. ндр. По-осо­
бен стил има изпълнението на ръченицата в Силистренско и Тутракан­
ско, играна сгг мъже. които се пренареждат в кръг, в колона един след
друг и през време на играта имитират леко разни трудови форми (но­
сене чувал на гръб, работене с чук, обуване и др.) с леки хумористични
движения с тазовете сн. Тук са в приложение и някои по-смелн поло­
жения от акробатнческо естество — лягане по гръб, сядане, изпружване
на тялото върху ръцете и др.
Соловостта иа танца позволява и по-свободиа пластика на горката
част на тялото и особено на ръцете, конто обикновено се държат под­
прени в талията отстрани или в някои случаи се пляскат отпред, отзад,
под коленете, над главата или издигнати на височина на лицето и пода­
дени напред се извиват пластнчно в балетен маниер. Най-често това е
характерно за жснското танцуване на ръченицата. Типичният ритъм на
ръченицата е ^ - обикновено ^ а само иякон

рнанти мъжки ръченик

500. Обредните танци са слабо запазени у българите.' В повечето
случаи и запазените имат предимно разалечително назначение. Само
по-строгото им привързване към даден обичай, към даден календарен
ден или към някои по-особени условия ги издава като обредни. Г1ри
иякон и придружаващият ги текст говори за това, тъй като посочва
предназначението им. За магичния смисъл на някои тании в миналото
са показателни поговорките: ,Д а поиграят, колкото за дъжд“ . „Поиграх,
колкото за просо да се роди“ . Характерен в случая е та н ц ъ т на пепе-
ру()ита, който е солов от рода на ръченицата, но повече в ритъм на
хороводните танци — най-вече в " , а по-рядко н в ^ и ^ . Изпълнение-
ИЛ Р О Д н о И З К У С Т В О 58

то му има чисто магичен характер. До последно време са отбелязан!

»<>(>а при нйдпяяане на пръстените кръгло, около котела с пръстени
те с песен:
Здрава, злра&а годинчкца . . .
Да сме здрави до година.

11.1 З л океани в Южна България се играе буйно хоро, за да ц ъф тят буй

мо памуците. Между многото обредни песни на лазаркнте в Софийско
има и танец около пчелните кошери — за пчелите ой се роят или А|
берат мед:
Пчела се вииз-позкнва та и ииетеица береик
около круша хнтуша, да прави гьстн медове.

През разни пролетни празници в Източна България се играе мо­

минският танц бо£нец, Песните сженитбено съдържание при този танц
осмислят н магичпото му предназначение. Подобен снмволнчно-магичен
смисъл имат и танците, изпълнявани от момичета на Еньовден (24 юни)
при обичая Еньова буля. Всички танци от рода на казаните са спокойни
2
и изпълнявани в ритъм 4. Известни обичаи, като кукерските през
пролетта н сватбетгге, са съпровождани с мъжки танцн в ритъм ^ ,
п]>л които действията и жестовете сочат на оилодктелно (карпогонично)
осмисляне. Фалнческият аксесоар при кукерите и имитирансто при
•чтбарския .мое пипер“ явно показват това. Тия мъжки танци са и
ни буйни, обикновено са свързани със значителен шум от звънци, уд­
ряне с маши; този шум има чисто апотропейио (отгонително) преди а им
чение.
Повечето от обредите танци не излизат от обикновената нмитагип-
кост. която в много случаи дори е твърде неизразителна за съвременния
човек. До екстазност в обредни танци се стига само в игритг на руси-
т и т е в Северна България в момента, когато лекуват някои болен.
Русалките играят сключеното хоро раци н всички солово играят
Ф горичка. Играта им е продължителна с постепенно ускоряване, до­
като стигне до изключително напрежение с извънредно ентии и слож­
ни стъпки на място. Възбудата на играчите стига до същински дели­
риум, при който някон дори падат от изтощение. Друг обреден танц
при който се стига до екстазност, е нестинарскилт, игран ири харак­
терна мелодия в */«. При нестинарската игра е наблюдавана известна
заразителност: характерната мелодия и въхканиятл на прихванатите
настройват и други да заиграват в жаравата.

411. Редица забави на младежта — девойки и момчета, а също н на

малки деца са съчетани с танц. Хореографски тези игри съдържат важ
ни първични особености. Такава е играта карожн, устройвана в мина­
лото от девойки и жени в Асеновград, като се налавят под ръце в дие

0
 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ
584

редици — една срещу друга. Съдържанието il се изчерпва в това, че с

песни тия редник пристъп fiai в бавил отмерена стъпка една срещу дру­
га и отстъпват една от друга, докато се наиграят.
Кральо портальо (Тральо натрильо) е една сп най-любнмнге игри
за момчета н момичета, при която заловените за ръце играчи мпиават
с песен „Крильо порталъо, отваряй порти!'1
Сравнително популириа у българите е заешката игра, изпълнява­
на от възрастни мъже. При нея играчите имитират подскачащи зайци
със свети в коленете крака и с обтегнати над главата пръсти на ръцете.
Еднн от играчите, въоръжен с пушка, е дебнещ ловец. Играта става обик­
новено при съпровод на мелодии от гайда в ритъм ЧА н Vl#, в който ри­
тъм стават и движенията на играчите.
Значително подобна по мимика е кукленската игра от жените във
Варненско. При ръченична мелодия обикновено две жени или девойки,
гримирани като кукли с възможио твърдо държане на тялото, мълча­
ливо се въртят или подскачат, имитирайки твърдото движение на неоду­
шевени кукли.
Танци с оръжие през последните векове не са отбелязани у българи­
те. Известни белези за такива притежават някои от игрите на кукерите
н русалннте. Неправилно е да се смята каго остатък от такъв танц и
боенецът, при който бойницата девойка е въоръжена с брадва. В този
случай имаме по-скоро символ за скорошно омъжвано на девойката, во-
дачка на танеиа, която си е наложила мъжки калпак н носи брадва на
рамото сн.
502. Райониране на хората в България трудио би могло да се на­
прави, тъй като вредом се играят по много и различни хора, различни
по бързина, по стъпки и по други подробности. Т1о общо впечатление в
минал щ хората са определяни по следния иачнн: нзточнотракийскнте
като спокойни, сухи. безтемпераментнн, а шопските като буйни, „пое­
тични“ . До известна степен това се потвърждава и от по-грнжлнните,
праучвання. В Тракийската раннина и в Добруджа M ttiîa са по-спо-
коАнн, плавни и доникъде еднообразна а по Дунавската равнина
означавани като семрняшки, са живн и много разнообразия рнтчнчно.
Ето как се съпоставя играта в тия две Области: .Докато тракийците
играят с часове своето право хоро в */4 — две бързи стъпки — десни,
леви — еднн такт и две бавни стъпки — десни едни такт и леви еднн такт
косо надясно, същото движение повторено и в обратна посока . . . се-
верняшгге затропват „правото" хоро още след една-две стъпки ■. . По­
играят го право, затропат го — пак право, съсктият, нак друг ситнеж.
Като че ли съвсем друго, а не правото хоро играят“ (Р . Кацарова,
Български танцов фолклор, 1953, с. 44).
Преход към западнобългарските динамични хора представляват
xopàra от Западнот® Средногорие.
Г»03, Сведенията за танцовата традиции у българите през миналита
векове са много оскъдни. Откъслечни обмлъвкн на чужденци през
 иародно изкуство 585

X V I— X IX в. дават да се разбере, че и през епохата на тежкото петве­

ковно под турците хората н ръчен нците са заемали важно място в бита
на селското население. На сватба, описана от Соломон Ш вай rep през
1578 г., е нграно хоро, означено като „tripudia". Интересно е, че това
гръцко означенне отговаря на н днес съществуващото у българите хоро
Трите стъпки. За хора на българи около Солун през X V III в. има све­
дение, че са мгранн от хванати за поясите, отделно жените, отделно
мъжете, при песни, като играчите подскачали по веднъж на всеки три
стъпки.
През X V I в. ръченицата е засвидетелствуваиа като танец на иер-
буваните за войници при турската армия български младежи, а в пър­
вата половина на X IX в, е описана твърде картинно от Амн Буе с всич­
ката и бързина в стъпките, с провиквайнята. с държане на кърпа в ръ­
цете и изтощението, до което е довеждало увлечението и спортивността
в нея. Той дори я сравнява със съществуващия и днес хороводен танец
устрелАнка. Още по-пълно и гю-точно е характеризирана тя » по-
късно време, през втората половина на X IX в. А за ритуални танци у
българите има указания и от X IV в.
За по-ранни векове документацията за танците се състои почти са­
мо в речникови данни. В сравнително късни среднобългарски киигн е
зае видетелству вана думата x*f* (^ «г^ тм и Отношението на тази
старобългарска дума към основния танцов термин иг^ и многепо про­
изводни от нея ( и г ^ т и , и г р л и ц и , ш у ь д и п , и г р А м ц д , мг ^а т и с п л к к м , и г^и ц и ,
» • « u n i мг(*нил и пр.) е почти същото, както и в днешния език. В старо»
българския речник е засвидетелствуван таи«№ без повече производни от
него н значително богатство от форми с основа па«: па.мьрп л а < * т н , п а л ш ц » ,
|1АЛ(*ини, плАСкмии* п а н др. Тези производни, какю и групата
на „игра“ показват, че в старобългарската книжнина е имало възмож­
ност да се споменат и други термини из хореографския речник, ако са
бнли налице. Във всеки случай и тия само сочат на сравнително добре
представено танцово изкуство у старите българи, при това не от по-
друго сстество в сравнение с настоящото, (\'нование за това с и на­
личността на хора с твърде несложен ритъм в мелодия и хореографски
стъпки, За стар иикост говори и същината на ръченичння танец изпъл­
няван от един или от двама играчи без коитакт иа танцуващите, а също
и обичаят да съществуват в някои краища до неотдавна хор£, отделни
ча мъже и отделни за жени или жените да образуват втората половина
на хорото, а мъжете първата, като двете половини се съединяват с по­
мощта на кърпа. От старинно естество могат да се смятат и хората със
срещуполаган и прави редицн, както и откъслечните случаи на сканди­
ране за тактово акцентуван« при танц?

Л И Т Е Р А Т У Р А
Ан аям . Вести за илродпн игри и игсчм и стархбългарсклтл кмижияия, ИИМ
I I - I I I , 1956. с. 503- 50«.

0
586 ЕТНОГРАФИ» НА В Ъ Л Г Л Р -Plfl

Cm, Джудж**, Българска народи« хореография, София, 1941.

А . Друмев, Българските народни хора. София, 1929.
Р . Кацарова, Хора к игри в Северозападна България. С С ЕС ЗБ , 19М. с. 293—
364. -■ Разпространение и варианти на един български танц. И11М IV , 1957, с.
89— 122. — Народни хоря и игри от село Хлезеие, Ловешко, ИИМ I I — I I I , 1956,
с. 1— 187. — Народни хора и нгрн ■ Странджа. СССЕ. 1955, с. 354—423. — Бъл-
гарски танцов фолклор, Научиа-лопулярма студия. София, 1955.
Р . Кацарова и К , Джеиев. Bulgarian folk dance}. София, 1958

X L V III. Т Е А Т Ъ Р
504. Ако приемем за най-съществени белези, които определя-? дадено
произведение като драматично: 1) наличност на говор или пеене, 2) на­
личност на г'кйстяие, 3) наличност на актьори, които водят към по-
конкретно нли по-общо подражание на природата, и най-вече 4) въз­
приемане иа играта к»то артистично представяне на действителност вън
от актьора, можем да преценим много прояви в бита на народите като
театрални, драматични игри. Няма значенне, че тия нгрн могат да се
различават значително дори и от най-несложните, създадени нарочно
за снена драми. Когато венчкн тези особености са налице в една игра или
в един обичай, последните имат характер па същинска драматична
проява. Отсъствието на една или друга от тях я накърнява, като в по­
вечето случаи я довежда до пантомима, ако отсъствува говорът или пе­
сента, до известен вид интермедия, ако действието е сковано поради
естеството на предметите (статуи или др.), от името на които се води
разговор. Най-съществен елемент си остава актьорът, имитаторът. Не
е задължително той да бъде непременно човек, а може да бъде кукла,
движена или разнасяна от човека, който да говори от нейно име, може
да бъде статуя, растение, животно и др., от името на Koirro се действу­
ва нли говори. Актьори могат да бъдат и само пръстите на човешката
ръка, представящи жива фигура в сенки или в пластическо движение.
Животните могат да станат в известен смисъл актьори, като са дреси­
рани да имитират заобикалящата ги среда в някои отношения.
505. Драматични, по-скоро театрални форми на кародно изкуство са
налице, казано общо, във всички народни обичаи. Един от тях напр. е
лазаруването. Изпълняващите го лазарки и Софийско са облечени в не­
вестински премени и украсени с невестински накити. Това се дължи на
основната същина на обичая — идея за щастлива женитба на девой­
ките през настъпващата година. Това личи и от съдържанието на пес­
ните. Нодобиа символика чрез костюмиране има и в някои моменти при
сватбенте обичаи, изпълнявани от девойки, напр. при отсяване на
брашното за сватбените краваи и др. Обичаят съдържа по-засилена ар­
тистичност с оглед на костюмирането при варианта боенец в Североиз­
точна България, гдето водачката на групата лазарки е с мъжки калпак
на главата си и носи знамение нли брадш иа рамото си (обр, 384). Тези
мъжки аксесоари не само подсилват символиката за женитба, но са и
конкретизирано подражание, определят роля на мъж.
НЛРОДНО ИЗКУСТВО 5 87

Първичните обичаи, н които драматизмът е трудно отделим от ма-

гнчността и символиката, са 1. нар. пеперуда (обр. 385) и Герман
В първия случай едно от действуващите лица. размахвайки зелените
си „крила“ и подскачайки, имитира пеперуда, страдаща н молеща Лот
за дъжд, а придружаващият и хор дава израз па тазн идея и ръководи
дсйствнето. Във втория героят е символично изобразен, а хорът изпъл­
нява ролята на страдащите поради смъртта му н изразява смисъла пя
обичая. Публиката, винаги многобройна, едновременно с вярата в сим­
вол ич но-маг ич ката значимост на действието изживява всичко н като
зрелище, преценявайки качеството на престореното оплакване, на доб­
рата подредба на мъртвеца и на реда в нюствието, с други думи, вижда
актьори в обичая.

506, Пе може да се отрече естеството на драма и в някои от народните

забави, особено у онезн, конто са съпроводени с песенни диалози.Обик­
новено тези игри се изпълняват от младежта, от девойки » по-рядко
от момчета. Те са забавн за самите изпълнители, но изпълнението им
привлича н възрастни зрители, които задоволяват своя интерес и от
сръчното им артнетнчио изпълнение. Някои от тези забаии, като Орел
и квачка, Кралю портальо, са познати н па други славянски народи
У българите особено изразителни са Ние шкме два калугера, Мира
лишанка н Орел и квачка, познати в различни краища на странаги.
Мара лишанка нанр. е нгра на девойки през великия пост, представля­
ваща гадание или магия за оженване. За играта се приготви кукла, на
ричана Мара лишанка, като се нахлузват един в друг три момински че
хъла. Тези чехли се забраждат с моминска кърпа по такъв начин, че
най-горният, който трябва да е червен, остава да се вижда като лице.
Върху забрадката се слагат обнлно сребърни н други накити, както сг
наккчва невеста. Някъде слагат невестинско було пред лицето на куь-
лата. Всички девойки от селото, пременени празннчно, са заловени «а
ръце в две вериги една зад друга, огънати и двете дъгообразно, я една
от девойките носи куклата н стои пред редиците откъм вътрешната нм
страна. На селския площад в присъствието на селяните между две по
две от девойките на двете редици и носителката на „Мара лишанка" се
развива следният песенен диалог:
— Маро и лишаико, • предната игдель!
гомдар те люби, — Ма. като ще дойдеш,
ще ли да го пзсмош, кого ще намериш?
скоро лк ше дойдеш? — Пгтьама глян о яц а ,
— Не ща го. «е ща го! — C m o stt гл а к и и к!

Скоро, до годмил

(Поставят се имена на конкретни мома и момък от селото.)

— Не я даваме, inc * земе«е(
не я дапаме! — Ще докарай*-
— 1Цр я ш и е , cyrt.iiu и кадия
 588 £ ТМ О! Р Л *11 й МА И X

субаш и кадия, субаш и кадия,

— Макар докарали щс я зсмсме)

След това девойката предава „Мара лншакка“ на първата мама от

първата верига, а тя застава па нейно място. Диалогът се повтаря с
името на следващата от първата верига девойка с името на друг мо­
мък от селото. Това продължава до изреждането на всички девойки в
ролята на „Мара лишанка" и последователно всички биваг препети.
От названието на играта лишанка (от тур. лцап — знак. белег)
и от съдържанието на диалога, както и от невестинските накити личи
гадателиият характер на играта, Но художественото изпълнение ири
всички страни на обичая създава атмосфера на художествена драматнч-
на игра.

507, За същински народен театър у българите може да се говори едва

при карнавалните обичаи, изпълнявани в източните български преде­
ли през седмицата пред великденския пост, а в западните — на Рожде­
ство Христово или Нова година. На места карнавалните обичаи се из­
пълняват и през лятото — по вършитба, или други дни, а като атракция
дори н при сватби.
Карнавалните обичан, означавани в българската наука с термина
кукери, имат твърде разнообразни означения в различните български
крашца: кукери, кукувци, бабуари, бабушари, джама, ш, джамалбри,
старци, дервйши, арйпи, калугери, ешкари, ешкинари, дракуси, кьопек-
бей, сурваскйри, брезйя, камила, бяшбфци и др. По-подробният състав
съдържа действуващи лица старци, старици, дервиши, чернокожи
(арапи), дяволи, момци, девойки, цар, съдия, полицаи, данъчни чинов­
ници, турски бей, свещеник, невеста, девер, младоженец, цигани и др.,
или животни — щъркели, кон. мечка, камила и пр.
В Югоизточна България тези маскарадни игри преди 60—90 го­
дини имат сравнително сложен колектив: кукер, баба, момци, девойки,
цар, телохранители, а често и берберин или съдия, поп. мечкар с мечки,
разиграван на маймуна, цигани. Този състав в различни места може да
бъде допълван и с други действуващи лица.
Кукерът е едно от най-важните лица. Той е едии вид идеален ге­
рой без обществена определеност. Едничката особеност, която го свърз­
ва с реалния живот, е наличността на бабата, която сс смята в най-мно­
гото случаи за негова жена и към която той често симулира груби фи­
зиологически действия. Той е облечен с обърнати навън с космите кожи
(кози или овчи, по-рядко сърнешкн. заешки или др.). Някъде само иа
ръцете му са обвити различни по цвят престилки. На главата си има
само шапка или цяла маска 01 кожа (овча или заешка), често пъти од­
рана от главата на съответното животно заедно с рогата и ушите. За
нос на маската служи червена чушка. Нерядко вместо маска той има
начернено със сажди лиие, а на раменете му са иакаченн сплитове от
чесън или пиперки и разни билки. На пояса на този космат костюм са
окачени звънци. Някъде отдире си кукерът яма лисича опашхл, а от
лред скрит под кожата или оставен на показ — добре моделирам и
обагрен с червено дървен фалус, Въоръжен е с помит (метла >а пенО
нлн с дървена сайн, с обикновен прът. Баб о т.г е облечен.« ь ста цешкп
женски дрехи от местната носия. Тя е с гърбица, а отпред някъде е пред
гтапека като бременна. Лицето и е нлн набелено л начгрнено като па
млада невеста, или грозно начсриено. Често пъти тн носи хурка и преде»
а н някои случая носи и дете повито с нарил.тн д1,рно. Момците н

0
 ЕТНОГРАФИЯ НА В Ь . 1 Г Л 141 И
590

момите са облечени в празнични дрехи от местната носия. Те са само

гримирани — набелени с брашно и начервенн. Ц арят е в повечето слу­
чаи прилнчно облечен момък, загърнат със скъп кюрк, а много често е
дигизиран с дълга бяла брада, на главата му е поставена кошница за
корона или голяма бяла чалма. На гърдите му са накичени разпи тене-
кийкн, представляващи медали. С дълга чибучка в уста той пуши тю-
тюн. Обикновено той е съпровождан от телохранители или возен на ко­
лесница — преднището от обикновена кола, теглена от аитуража му.
Телохранителите понякога са с червени пояси и се иаричат в чшици
или по турски памванти, сеймени, а в по-ново време — и минш три.
Там, гдето носят турски наименования, те са и съответно костюмирани.
Кадията и често съпровождащите го харачари (или пуфкири) носят
синджир и тефтер, та събират .данъци“ от срещнатите. П опът, респ.
ходжета, е облечен с някоя отличителна полска дреха или е наметнат
с черна черга. Циганите, мечкаритс и пр. са в парцалнви дрехи и с на*
чернени лица. Някои от актьорите често пъти чмат нод дрехите на гър­
бовете си меки и дебели подложки, за да ги пазят от силните удари,
конто си нанасят по време на играта според логиката на действието.
Разбира се. че в различни ссла някои от посочените действувдщи лица
коже да не съществуват.

508. Играта се провежда по цялото село — из улниите, на площада,

в дворовете на отделните домове. Публика са всички селяин, които в
съответните днн не ходят на работа. В някои ссла дори кукерите бло­
кират изходните пътища от селото и не позволяват отиване на работа в
полето. Действието се развива мимически — с жестове и симулации.
Само някъде играчите издават звукове, наподобяващи ържения на коне.
Играта обаче е съпроводена със страшен шум, произвеждан от скача­
нето, от дрънкането на звънците но маскираните, от гонитбите, смеха
и разговорите на публиката. Зрителите вземат живо участие в игрите,
като задирят с думи к действия маскираните, отвличат някоя от лю>
м ите или бабста, вследствие на което биват преследвани от другите
маскирани и наказвани но различни начини. През целия ден кукерите
обикалят из селото по двойки, на по-малки или по-големи групи или
вкупом. Кукерът със звънците плаши и подгонва зрителите, за да пазн
бабата. Когато някои се опитат да я отвлекат или да й откраднат де­
тето, той е безмилостен в наказанието им. При спокойно положение той
прави разни забавни скачании или подгонва забелязани в публиката
девойки. Позволени са н известни симулации с фалуса към тях. Чести
са и гротескови действия на кукера с бабата. Когато на бабата открад­
нат детето, тя плаче, пищи и кукерът се явява на помощ. Тя понякога
симулира раждане, разболяване. Момите, които са глааенйци ма лан­
ците, бнвагг също обект на нападения и отвличания от публиката, вслед­
ствие на което момците влизат в ролята си на техни защитници. К а­
дията и харачарите събират закъснелите данъци, като настигат нико­
го, обвиняват го, че е длъжен, харачарите го връзват със синджира и го
м л р о д о о и з к у с т в о

388. Кумрекм маски о т разни м еста, 1892

пускат, когато почерпи е кръчмата или даде пари аа почерпка. Тлт-

служба на много мсста изпълняват арапите и пуфкарите. Съотнет-
пн са ролите н на попа (респ. ходжета), който венчава по улиците к у ­
кера с бабата или момците с момите, на бръснаря, който бръсне с дървен
бръснач, когото успее да хване. Лекарят веднага се притичва на иомтц,
ако някой от играчите падне от удар илн се преструва на болен,
Най-често към кран на играта се явява на сцената царят Помпата
му напр. и с. Се. Никола (ди. Черноморец), Бургаско, ставала така:
„Царят е вече готов и кукерите го вдигат на черга, за да го качат на
кола (той не се качва сам). П колата се впрягат всички маскирани,
Нозейкн царя и телохранителите му (гавазите), те достигат до пло­
щада. Тук са събрани всички селяни и селянки, възрастни и деца. Ус­
тройват обща трапеза, принасят пита от чисто брашно, сахан с .V- 6 из­
пържени яйца н един лнгър вино. Царят сяда най-напред, носле гаиа
чите и най-после първите хора на селото, но без другите маскирали
Царят не може да яде самичък, един от ганазнте му потапя трн хапки,
друг му разгръща мустаците и брадата, за да не сс окапе. Още локат
яде, зад него нагласят рало. в което са се впрегнали останалите маски­
рай и начело с бабсти. Едно въже, вързано за ралото, бива прехвърлено,
незабелязано през гърдите па царя, Тогава му дават и чаша вино и той
преди да пие, благославя: „Наздраве, войска! Да дава Господ да има
много берекет! Да има мамули много, да имд жито много но маму­
лите десет лева, на житото петнайсет лева, деца да има повече та парят
да има помощГ Като вдигне чашата да пие, маскираните дръпват въ­

0
592 Е Т Н О Г Р А Ф И И II А (: Ь Л I А Р И Й

жето и той пгда, след което става, ханша ралото, подкарва впрегнати­
те и оре. След няколко крачки спира, отмерил с крачка леха, кзема ши­
ник с жито и сее. К това преме теглещите го спъват, тпй пада. изпуска
шиника и житото се разсипва. Това се повтаря три пъти. Стед като
„посее** всичкото сече, продължава да «ре, Пре* пр<-ме н а орането ito
площада тон често оставя ра.юго и се спуска да гони н бие с пръта си
насъбралия се народ. Вечерта по мръкнало го отвеждзт у дома му, где­
то той дава угощение (ерв М . Арнаудов, Кукери и русалки, с. 11).
С дружи мата вървят и нсмаскнранн трохобери, конто събират по­
даряваните им хранителни продукти На много у гета с кукерскнте дру
жипн има и гайдар. Музиката обаче не ръководи играта, а само й
придава повече разнообразие,

509, По-просто устроени са ансамблите у старото местно добруджан­

ско население: една майки (или баба) в чисти женски дрехи н без маска
преде на хурка; неопределен брой кукуве, облечени в дрипави дрехи от
местната носия, в горката част на тялото непременно в женско елече;
през гърдите и пояса са препасани с липови кори вместо ремъци и по
тях са окачени звънци. -Маските представляват човешки лица с кози
илн волски рога Често маската е приготвена от кратуна, дръжката на
която служи за нос, а мустаците и брадата са от залепена вълна н ко­
жа с перьта от петел. Тн може да е и от плат с нашити разноцветни очер­
тания по него. Кукупете са въоръжени с кмонкове (дървени куки),
дървени саби илн топузи. Бабатл тук е най-важното действуващо
лице.
Кукерите вкупом посещават всяка къща, играят хоро под звуците
на кавал, а бабата не играе. Тн само преде и ги предвожда, Дома ки­
пите се стремят да я отвлекат и затворят — „за берекет'1, на което се
противопоставят кукуоете.

510, Западнобългарските маскаради и представления са заместили

зимните новогодишни и коледни обичаи, които в нзточнобългареките
краища нямат нищо маскарадно. Затова се и наричат понякога коле-
джанс или сурвискари. Като основен тип на тези кукери може да бъдат
взетн холеджанетс в Кюстендилско. Те са 7 илн 8 души. Например
и рпнпна Каменина от седемте трима са д£дици, едни е Ойба (или н ж е г т ),
един — dteep н един — конАр, наричан никъде прибисмм илн коньо-
пръдица. Седмият е гайдарят. Някои от дедицнте играят ред години по
наследство. Те са облечени и парцалнвн женски риж, препасани са
през талията и гърдите със сламени въжета. На поясите си имат окаче­
ни разни видове звънин Пол горните сн дрехи всеки дедица има гърби­
ца от слана. Маските нм са издълбани от дърво, отгоре и отстрани са с
прибавена кожа с вълната навън. Често пъти маските са украсени и с
кокоши пера. Дедншгге са въоръжени с дървени саби и дървени топузи,
които пм служат за пушки, „Стрелят" с огншцека пепел. Един от дедн-
inrre е определен да благославя и да прибира парите, които им даряват.
 HAl'OlUO 1 1 Л Г П Н О 5 9 :i

389 Mite*.!* Nil ti/pn,icyupii о т c. Д и а н , Радомирски, I9$8

38
5!М I t I I I > I I* А Ф II >1 It Л h 1, . I I A H U M

Im iCh-пи e fit ч млеко, облечена o н чисто нсвестиш. ко облекло. Тя ими­

тира предено на хурка. Д сясргт о и сбикнопеното си облекло и има на­
значение да пази бабата, згшото н тук селяните сс стремят да я от*
краднат, а това с срамни за дедишгге. Гайдарят свири сватбарски ме­
лодии.
При придвижваме от кгща на къща дедиинте издават продължи­
телни викове: ,Л-е-еГ, и скачат, за да звънят с окачените по тях звъним.
Пред всяка къща първият от тях пита:
- Ради ли сте за деда? Плачете лн за деда? Дода иде от Цариград,
много е далеко. Цала нещ сме одиле, та сме се изморило . . . и др. под.
Домакинята изнася в решето жито. нгшша брашно, хляб, сланина,
сирене и други съсстни продукти, които слага на трапезата. Дедиинте,
заловени за топузите си, играят наоколо хоро, като някои от тях са
обърнати гърбом кгч трапезата. Играят лудо, бутат се, та нравят смях.
К.тго заобикалят три пъти. първият дедипа благославя, а другите вдигат
невъобразим шум и го заглушават. Благословията е наситена с хумор,
често доста грубнчък.
И тук оргиастичният и фалическн елемент е налице. Пред всяка
кина маскираните венчават Бодената от тях невсста, цвилят и като
коне, лаят й като к>чста, завалят я на земята и симулират с движения
акт, като дедниата вадн окьчения между нозете си дървен фллос.
В някои покрайнини на Западна България тези карнавали са с по-
особени костюми и маски: най-отгорс е облечена дълга женска риза,
нацепена па тесни ивици, а маската, скулптирана от дърво, е с добаве­
ни вежди, мустаци и брада от кожа н ат кокоши пера. зъби от фасу­
лени зърна и често с с изплезен език. Над главата висико до I 1.20 м
е украсена грижливо с шапка от симетрично разположени птичи пера.
с крила или кожи от цели кокешкн, соколи, орли и др. Към тях са при­
бавени огледалца, пъстри маннета, цветни прежди, книжни ленти и пр.
Задържането на тия високи .шкове, както ги казват, конто често пъти са
с две лица, т. е. отпред и отднре, става с нарочно спуснати от стра­
ните на тялото дръжки. Сабята тук има характерен вид на тояга, дълга
до 2,25 м, плоско издялана и слабо изкривена на горния и край.
В по-ново време (от кран на X IX в.) особено към сурваскарите в
Радомирско се присъединяват и разни други групи. Такива са напр,
скитащи се цигански групи, като циганките са обременени с няколко
деца, направени от парцали. Те постоянно се карат и се бият с тояги
но гърбиците си. Други групи са сватба с постоянно венчаващ иоп,
хайдушка дружина, предвождана от войвода (бу.иобаш), мечкари с меч­
ки и др. Всички тези формации ходят независимо една от друга по се­
лото, а надвечер образуват обща! а филада и представление в центъра му.

511, Освен елементите с животински характер, свързани с облеклата

и маските, някъде нзточнобългарските кукери н ззпаднобългарските
джамалари през лятото имат по-особени ансамбли, в конто главните
актьори представляват определени животни, които често но са само-
390. Кукери' а — от с.Турия , Казанлъшко, 1946. б ~ о ю с . Сушицч, Кармжхп, 1956

стоятелнн. а имат водачи. В Северна България се прави т. нар. б/*\ш.ч

животно с голям клюн и с рога. Артистът. снабден с тази маска и иамег-
нат с черга, танцува в това положен но н пронзг«ежда разни смехории.
Брезанта е развеждана по къщите от облечем в кожи дервшиин. До­
колкото названието показва, обичаят в Североизточна Българи» е и
известна връзка е напълно подобния обичай Ьгагам у румънците.
В Южна България но време на вършитба устройват маскаради«
игра джама.I, в състава на която има щъркел, подобен на бречан. 1ой
също е развеждан от човек и представлява разни смешни сцени пада бо-
лен, счупва си крака, пристига ..доктор“ да го лекува, скача, кълне (ри*
телн$е и т. н.
596 П Т Н 0 1 Р Л * И Я ИЛ Е Ъ Л Г Л Р И Я

Из цяла Тракия по вършитба »равнт к кимйла (джамйл). Образът

па това животно сс постига от двама души, пъхнали главите си и по
една от крайтгте клетки на подвижна дървена стълба и покрити с чер­
га. Към стълбата при «редното лние е закрепено дърво, стърчащо ви­
соко нагоре. То може да се двнжн тъй. че да сс наклонява ниско към зе­
мята На върха му има прикрепена камилска глава от дъсчен скелет
облечен с кожа. Палната челюст на главата може да сс отваря н затваря
с помощта на пръв, дърпана ог предния човек. На средата на така ус­
троения скелет на кимижти има гърби на. Вързана с въже или синджир,
камилата бива развеждана ог кпми.шр. и ти та пил ви нлн предстаиляаа
разни смешки за зрителите. М ечката с мечкаря е също представяна на
много места — глаьно наред с кукерите. Представляващият мечка е об­
лечен и кожух, обърнат С космнгс напън. Тон \одн на четири крака. В
такива случаи мечкарнт, облечен като циганин, с гъдулка в ръка, евнрн
и пее, им1ггирзйкн съответни мечкарски мелодии и песни, като от време
на 8}>еме подканя обучената мечка да изпълнява разни действия като
жена. която меси нита, като невеста, която сс срамува, като болна
жена и пр., или да гази някого от присъствуващнте за здраве и т. н.
Всичко това е имитация на действителното разиграване на дресирана
мечка от страна на номадн цигани по пелия Балкански полуостров,

512. Проява на народен театър е и широко кзвсстната у българите

заешка игра. т. е. танц на зайци, В тази игра участвуват двама играчи
мъже, облечени в обърнати кожуси. Те танцуват клекнали, като с пръ­
стите на ръиете ен имитират над главите си заешки уши. Трето лице
представлява ловджийско куче и четвърто — .ихл^ с пушка. Под зву­
ците на игрива мелодия зайците играят необезпокоявани от никого пред
зрителите. Скоро обаче сс чува лай на к>че н актьорът-куче се явява,
скачащо на четири крака. Зайшггс избягват, а кучето п]юдължава да
лае и души. Изгубва се н кучето, явяват се пак зайците. Идва и лове­
цът н след няколко комнчни прнцелвания гръмва с пушката, след което
се оказва, че убнл кучето вместо заек. Зайците продължават да скачат
от радост.

513. За персонажа в народните игри говорят- не само костюмнровката

н леЛетвията на играчите, но и техните названия. Има редица турски
или гръцки означения, които говорят за отразя лане на чужда на бъл*
гарите действителност през време на турското владичество: арапин —
ч рен човек, негър, дервиши мохамедански калугери, хиджи баба -
турски големец, харачар бирник, говазин — особен полицейски слу­
жител, ми)ия — съдия, кадъна — туркння, кам яято — к>м, дракус —
дявол, н ми. др. Ог Друга страна голяма част от названията на персо­
нажа се оказват производни от български основи с комични осмисля­
ния: бабугер, бабурец н др, под. — грозна нлн смешна жена; «ДОицл
грозен, смилен старец; кук, кукер — смешник, човек, който се крини,
т смешник, нацапан чивек. 11аред с много ог чуждите на 1ва-
ИЛРОЛМО изкуство

■1Ф/. Карнавални игра кпмйла * с. Тулово, Ка;*анл*шк<>, /456

пия смцествувет и архаичните български, клтп калугер, пу^жар, <т/л'.!-

ник н метйлник. Интересни са и западнобългарскнте прибйслнв и к<>ньо.
пръдица — първото пеягно по значение, а вгор<гто хуморисгнчно »зна­
чение на коне гледач.
Н духа из причудливите костюмировки и маскирания са и назва­
нията, конто сочат на почти постоянните страшни образи: кирикон^жо
(ог тур. когкип^ — страшилище), арапин, дракус, дялал, бчЛу.гр, Оер-
виши, кукер и др. Не случайно с тези образи родителите плашат депата
сн. когато не слушат.
* Повече или по-малко реални, драматичните образи шпоряг «а един
сняг, и значителна степен чужд на средата, която ги представя. Наред с

0
5М ЕТНОГРАФИЯ «А БЪЛГАРИН

някои демонологнчнн образ» п персонажа се ипя ват лица от друга кла­

сова принадлежност (цар, царица, хаджия, деспот и пр.), от други народ­
ности (турци, негри, цигани), екзотични нлн диви животни (камила,
мечка, жерав и пр.). В чуждото, в ллотдалеченото човекът от народа
като че лн по-лесно обектнвнзнра и смешното, и страгшюто, н грозното. н
онова, което има сила и власт над света. Тази особеност на народи ат а
драма трябва да се приеме като ггьрвична. С време тя еволюира и към
по-чиста естетика, към показване на хубавото — пластично, танцово
или колоритно.

511. Преценени исторически, българските карнавални обичан съдър­

жат отражение на обществено-икономическата действителност от пет­
вековното под турско владичество. Известни термини обаче, като дес­
пот, прибиелм, стрелник, м ет иник, г а тх щ . кукер н др.. сочат на
хронологически мо-старинна основа. По-далечни етани могат да се от­
крият във все още запазената огромиа символниио-магична наситеност
на игрите, осмисляна с осигуряване на плодородие — оране, сеяне,
завличан? на нивата, премятано, убиване на кукера и възкресяването
му и пр. Фалическнте аксесоари на кукера, еротичните сцени, закачки,
алюзии, а негде и доброволните прибягвания на зрителите до тия симу­
лирания (бездетни жени напр. се докосват с фалуся) отразяват още по-
първичеп докласов мироглед на човека. Към тази широка основа на ку-
керскнте игри сочи и почти интегралното отражение на животински
фигури или зооморфнм белези в маскировка и костюми, на първо място
белезите на козата (козела), овена, петела, заека и други домашни и
диви животни. Допускането от някои учени в миналото, че в тези оби­
чаи има отражение от древногръцкия и древнотракнйския свят (Дно-
нисовски и други култове), днес не би могло да бъде прието изцяло
само по установяваните в тях аналогии. Тези аналогии вече са устано­
вени много по-широко и другаде и налагат по-грижливо историческо
проучване.
Във всички маскараднн игри магично-символичнито елементи, кои­
то преди време са били по всяка вероятност основни н до годините на
Втората световна война у българите са били значително уважавани, все
пак са стояли на заден план. Народът в различните краища на стра­
ната, придавайки все още значение на игрите като профилактика и
осигуряване на здраве и плодовитост по посеви н хора. извършва и
приема тия игри най-вече като изкуство. Това изкуство се постига и
вижда в преустройството на актьора в роли на хора от различно об­
ществено положение, от различни професии н от различен стнически
произход. Това изкуство личи а имитира нето на походки н на харак­
терни биологични прояви у разни четириноги н птици. Изкуството из­
пъква и за изпълнители, и за зрители в майсторското костюмиране,
маскиране и дегизация, в сръчността на играта и още повече, ако в
гтредрешванею или маските има и декоративни елементи, като обкич-
вання с пера. огледалца и другн добавки. Игрите по този начин стават
 Н А Р О Д Н О И 3 »s У C T B O

нс само обикновена атракиня, но и обект за сстетнческа наслада. И

но е и обстоятелството, че този последен компонент в течение на жк\
нитс четири-пет десетилетия след Първата световна война особено ми
се засилва и заема почтн абсолютно мнето в българсмгте кукерски ш
из цялата страна, На първо място изпъква необикновено големият
lepec към маската. Ти стана псе по-декорагивна, все повече очиеггна
някои иеестетическн черти- Все ножче се увеличават и усложняват ■
расителннтс средства в нея. Редките н сравнително скромни » мннал<
украси глайно и нзточиобългареките части днес са развити в огрми
шестоъгълни нлн с други форми табла с цветни, грижливо im« си
текстилни апликации над главата. Н Западна България îean декп|
тнвнн надстройки достигат до 2,5 м височина н до 1,20 м ширина. I
пъстренн са не само с огледала, но и с разноцветни птичи пера.
Всичко това поглъща вниманието на подготвящите се за кариш
ла в продължение на месеци по-рано и възхищава необикновено жн
лите от селото по време на игрите. Възхищенията. кпчентарпте н ср;
пенията, които народът прави по време на игрите, показват вече лГк
люти ата естетическа роля на карнавалите части.
В движенията на кукериге. по някои места безразборното скича
и дрънкане еволюира в а ройна рнтмнчно ходене, наумявлщо някак
зачитъчен балет Към такава сценична представителИОС1 при тим i г
чан насочва н изисканата коотючировка И маскировка, доведен»
красива уннформепост ь рошави гащи. пъстри елени и бели ръкави i
ризите. Такива са напр. кукерите » някои села на Карловско
Животинските роли, които в миналото биха слабо застъпели n I
керските игри, днес заечат все по-голямо място. Особено популяр»
става участието на мечката, в костюмирането и маскирането на кош
се проявяват осезателни тенденции към реалистично, дори и.зтураи
етично представяне. При това в една дружина от кукери може да им
и по няколко мечки. Със своите игри и циркови номера мечките дпгм
вят на зрителите зрелище, което яма не само развлечителеи, но и есп
тнческ1г характер, ако артнетнчната сръчност на изпълняващия таз
роли отговаря на природата на мечката-

515. Едно сравнително много ново явление през последните десетмле

тия е интересът към гротесковите, страшни и до крайност хнперболн
знраин маски на екзотични животни — крокодили, слонове, жирафи
на митичните образи — ламя, дявол н на домашните животни — овен
вол, бивол н др.
Ог недостатъчните материали, с конто разполага днес науката зд
театралните игри у славяните н у съседните им народи, може да (Ч
»иди все лак, че те се проявяват в следните категории: I) е актьор и |м>-
ли на други лица, 2) с актьор в роли на животно, 3} кукли в роли ни
хора или животни и 4) животни в роли на хора. Като изключим послед
пата, кояго е по-скоро из областта на менажероаката и акробатнкпга и
има сравнително най-малко артистичен характер, най малко елементи
 t 1H 11 I И Л <l> »1 Я Il Л I. I» / I t Л P И Я

на изкуство, остават трнте, които съдържат макар и в различия степен

изтъкнатите в началото елементи ма драматичното изкуство. И тр те
категории се срещат еднакво у всички славяни. Обстоятелството, че
при всяка от тях има различия в подробностите, не пречи да сс вижда
в тях същината на драмата: чрез подражание да се представят едни или
други образи от живота, едни нлн други характери, нрави, отношения,
конфликти. едни или други положителни, отрицателни, сериозни, ко­
мични прояви н т. н. От степента на постигнатото подражание — в
образи, реч и действие — можем да определим нивото на това изкуство.
И за да бъде определението нн по-правилио и основателно, трябва да
разполагаме предимно (ако не изключително) с мнения н преценка на
самите народни маси.
От друга страна, посочените български обичаи и техните съответ­
ствия у другите славяни нохазшгг, че дори и при многи символични
обичан елементите на драма сс намират в латентно състояние, готови
винаги да бъдат изявени с отпадането на първичните утилнтарнн ос­
мисляния.

516. Историческата документация на много от тия обичан у славя­

ните е твърде оскъдна, И доколкото съществува, тя не надминава сред­
новековието и се отнася за ония, които са с по-очебийни оргиастичнн
черти. От този характер са именно обичаите с преобладаващ драмати­
зъм. каквито са маскарадните игри от рода на българските кукери.
Така нанр. един от новогодишните обичан в Русия през X V II в. с била
процесията с плуг („кликанье плугу“), твърде много прнлична на обред­
ния момент с ралото, орането и засяването на селския площад при ку­
керите. В житие на св, Ннфонт (руска редакция от ХП1 в.) се казва, че
в обичая .русалки" (игри с маски) сатаната, за да отбие хората от църк­
вата, като събрал бесове, преобразил ги в човеци н те в маски са плаше­
ли хората. В сведение от края на V II в. (680 г.) в V I вселенски събор в
Цариград (според славянската Кормчая от X I I I в.) се проклинат иг­
рите в гръко-римския свят с маскирани хора, облечени в кожи. а това е
едно време, когато територията на Византийската империя е била на­
пълно славянизирана и вече се появява българската държана на юг oi
Дунава. И в Бориловия еннодик (в добавка от X IV в.) има анатема на оби­
чаи, свързани с Еньовден у българите: тези обичаи несъмнено са съдър­
жали елементи, характерни и за кукерските игри.
Произходът на изложените тук в сбита форма български обичан
сочи към един архаичен период, свързан с обредност, целеща продук­
тивност в стопанство и семейство. Фолклористите класици и литератур­
ните историци, които свързват народните маскнрадни обичаи с класи­
ческата древност, намират успоредицм на много техни подробности »
античността. Тези успоредици са изброени в единствената и досега ма­
гистрали» работа на акад. М. Арнаудов върху българските кукери.
По-широкият етнографски оглед обаче довежда до мзводи, които соча1
основата на тия игри в обичан на народите, респ. и на славяните н вън
W . Разиграван* на к укли (no F. K a n itt, L a Hutqarie D anubiennt f t It BaUt an. Pun\,
I M 2 , cmp. 227)

in ннтнчншо u.iiiHHiii1. Сравнителното изучаваме на фолклора \ нари­

ли тев Сиропа показва, че i i античните обичам в осношла m i и в кача­
лото см са били също такива, каквито са и тня в многобройните си»|н-*
мекни слабо цивилизовани народи.
Кстествеио може да се приеме, че българите, които населяват зе­
мите на древните траки н част от територията на древните гърци, oi*
части и илирн, все трябва да са наследили нещо и от духовната мм кул­
тура и от обичаите им, както са наследили ж чцо и <ir антропологически­
те им особености. Археологията доказва това но очевиден начин, \ и
р?да на изкуствата е било И словесното, и драмащчното творчество, ма­
кар и в рамките на обредните и магнчносимволнчнмте игри.
Затова бк'1гарскнят театър от този вид. коГгто не се различам в
основата си пт празничните и маскарадннге обичан м.< много други бвл-

0
 tiUli I: T H U I C Л Ф И Я НА вьлгл еи«

кански п по-далечни народи па север н па запад, с извънредно ингере-

сеп за упановяване зародиша н развоя на театъра н драмата изобщо.
Кукерсхите « близките тяч обичан показват още, че н еннкретичното-
естество ка обичаите н на драмата в класическа Гърция трябва да виж­
даме* само едни по-висок етап от развоя. който наблюдаваме днес V нро-
спгтс народни маси.

Л И Т Е Р А Т У Р А

М- Арно^^Ьв, Кукер* II руса-тии, С в Н У X X X I V , 1920.

Я, Кицчрп/ш+Кукуджа, Народен куклен теггър. Кукли и кърпи. I I I ! Е М V I, 19М,
с. 40!)--424. — Ндподем куклен тм гь р . Кукли «т пзстеиия. '£1. :>гл1к К«т;гг5а 511РГ
5 ). О е 1 |« , 19&5. с . 395-410.

Г М арипм , Кукопм нли кукери. И Е М I» 1907. с. 21— 2в,

X L V IX . Ш Е В И Ц И И Т Ъ К A II И

517. Шевиците се изработват в селските среди до последно време като

стара традиции, почти изключително във връзка с облеклото. Сравни­
телно едрата структура ма конопената, памучната и вълнената тъкан,
върху конто е везано в миналото, е обуславяла в значителна степен
стила па шевиците, тъй като размерите п посоките на контурите и раз­
членяването на орнаментите са определяни с броепе на н»Ш1К1гте по ос­
новата и вътъка. При везане върху затепана вълнена тъкан очертава­
ното става по съсцня начин, като се изстържат власинките с нож или
по-свободно, из око, а при тънките копринени и памучни тъкани вече
се употребява гергефът. При него образите се нзчертават предвари­
телно с молив нли въглен. С оглед на това и шевиците са три вида:
платнена — найстарннна у българите, ш а ячн и и геогсЛна (сравнително
иаимюва). Към тях може да се прибави и най-съвременната, изработва*
на с подлагане !<а канава.
Платнената шевица се изработва с различни бодове и форми, кон­
то по своето естество са плоски, релефни и ажурени. Те се използуват
за придаване гладък или релефен характер, едни или друг блясък иа
шевиците, Плоските имат най-много разновидности: задиган бод
(обр, 399 0), полегат бод, полегат редичен (обр. 393 в), полегат разми­
н ат (обр. 393 д), гайтанен бод или синджир (обр. 393 ж), кр ъстат
бод (обр. 393 з), гладък бод (обр. 393 г), цепен бод, подобен на наснавка
бод (обр. 393 а), само че следващото бодване разцепва края на пред­
ходния бод.
Към релефните бодове принадлежи бримченият (обр. 393 е), който
може да представлява сравнително неравномерно висок кит (той е ро­
шав бод) или еднакво висок, равеи кит. който се получава с подлагане
на чорапна нгла при нзшнването иа клуповете му. Към ажурените спа­
дат дупченият бод, прн който по няколко нишки от вътъка н основата
се стягат встрани, та се образува дупка; нищен бод, при конто се изпит- ,
11 A P O Л II П I! ;(K V I T II Г1

393, tiudoif Cidoee в български me шелици d nut нй-.ка, 6 •

яодиглен боб, в — полегат редичен, е — еладш <*н), д — ю м *ат
разминат, е — бримчен (юд, ж — еайпшнен члч синджир М ,
з — кръстчеп боо

на част от основните* или вътъчните нишки, а останалите it n|u mim;ii

Към всички бодове трябва да се прибавят и някои от формите и»
съединителнии шев, който при оцветяваме често СО развива в сложи.)
у режа
Богатството в колорита на българската шевица може да се изрази
с наличност почти на цялата спектрална гама, Обшо обаче може да о-
приеме, че червената багра преобладава.

518. Българската шевица е наградена с орнаментика. в конто шачи

телно преобладават растителните мотив». Теочетричните, зооморфтпе
и антропоморфннте фигури или образи на рязни предмети заемат но
второстепенни места, като обикновено са комбинирани с растителните
или помежду си.
Геометричните мотиви се представят or четириъгълника кин
драт. правоъгълник, ромб. Най-типнчна е геометричната шевица и
Северозападна Българин — каадрат клн правоъгълник с вписани ром
бове или шестоъгълници в тях. Тази шевина се прилага винаги към pit
менната украса на женските рнзк бърчйнки. Варианти на тази шевица
се срещат спораднчно н в Софийско, и в най-южннте български по­
крайнини в миналото, край Егейско море.
Квадратът, ромбът и правоъгълникът са характерни и за шеви­
ците в Софийско и Граовско като рамки, а конто са извезани растител­
ни или с друго съдържание орнаменти. Геометричният орнамент оснен
това преобладава в множество дребни съставни части па по-сложни фи­
гурни или ивнчнн композиции. Тези елементи са свастики, знгзагн,
есовндна счупена фигурка, хиксовидна фигура, кръстче, меандър,
триъгълничета, неправилни осмоъгълни звезди и ми. др. В някои ра­
йони тия дребни геометрични фигурки и черти придават специфичен
характер на шевицтс.
Растителният елемент се явнва в различни стилови начертани».
Значително място заема самостоятелната розетна фигура, която е ви­
наги стилизирана, понякога до пълня геомстрмзлиня. Характерно в
нейното начертание е кръстовидността. В зависимост от това е и звезда*
вндната й форма. Тази розета бива в композиция с ритмнчио подредени
I

*104 I' Т Н О Г Р ■М>Н]1 НА вЪЛ ГЛРИЯ

други орнаменти или самостоятелно при разнообразни размери. Ва­

рианти на гозн орнамент са налице и шевиците нз Плевенско. Ловешко,
Габровско, Раз|радско, ио-рядко във Видинско, Слнвелско, Казанлъш­
ко н другаде. При софийската шевица тн често е н най-съществен еле­
мент в широката й композиция от едри квадратни рамки.
Орнаментът на цвят или плод в нрофклно очертание, т. е. в разрез
по посока на дръжката, е сравнително но-рядък в българската шеви­
ца, Най-типичната форма на този орнамент — лалето, лочтн не се сре­
ша. От този тнп само камбанковидната фигурка, напомняща друг висящ
цвят (обечка или др.). се среша глзвио във видинската шевица. Във
всяко друго положение тази фигурка стои твърде далече от лалето, въ­
преки че като название н шевицата често се употребява.
Характерен за българската шевици е и образът на цяло растение
в различни композиции. Почги е изключена композицията с наза или
саксия. Растението се дава само с надземната му част. При това образът
му е или отвесно симетричен, или наклонено симетричен, или накло­
нено асиметричен. Първият вид представлява стръкче с гънки разкло­
нения с розетки или листовидни очертания на върховете. По-редки са
завършените на страничните клончета с обечковнден елемент. В Само-

■1У4- Ге р яф с ре./>ч и е шуменско шевици {Ш умен, 1936)

ПЛРОДНО ИЗКУСТВО 60Г

395. Шевици от Самикш.хо

396. Г[<мжка шмица

ковско и Видинско се срещат завършеци. представляващи схематични

човешки лица с триъгълни шапчици. Н Шуменско рветенневнднннг обр,! I
е напълно обезлнетен н само с кръстчета на върховете. По-илътмн \и\
стителни образи има в габровската шевица {образ па налчега) н пъп ви
дннеката.
Наклонената симетрична растителна фигура ес среша най-вече п
нлътната плевенска шевица, като в квадратните полета е начертана диа­
гонал но с тънко стъбло, от което хоризонтал но и вертикално излизат
клончетата Най-често върхът на стъблото завършва с голяма кръсто
пндна розета.
 к Т I I О Г Р А * 11 Я I I А Ь Ъ .1 Г А Р И Я

Характерни са правостъбленн фигурки, наклонени под 45° н за-

вършвашн с накърнена розета от погнатия осмолкстен или четирили­
стен тип. Прн по-едрите размери, каквито се срещат в шевиците на Са­
моковско, Кюстендилско и Ьлховско, асиметричната растителна шеви­
ца представлява почти сводесто разгънато стъбло, нещо като полуве-
нец. но външната страна на който се редуват липа, а в центъра на сво­
да откъснат или скачен с някое място на венеца едър ивят, плод или
друга фигура.
Зооморфнитс орнаменти са значително по-малко в българската ше­
вица, Пехамостоятелно като украса по патите на женските ризи в Р у ­
сенско и Разградско се срещат фигури на патки, наредени една след
друга, или като крачещи петлепца в шевици от Сганкедимитровско.
Ло-друга композиция представят тия образи във Видинско и Самоков­
ско, именно симетрично разположени една срсип друга две птнин илн
две кончета с растителен орнамент помежду им. Тази форма се среща
н в софийската шевица, гдето е иалиае и свасгичио разположение на че­
тири птици. В дошлите до изс шевици има и двуглава птица в напълно
хералдически вид (Софийско).
Човеш тта фигура, изобразявана ио-онределено н по-цялостно по
полите на женските ркзи в Русенско, с представена фрагменгарно, са­
мо с анфгено очертание на лние с трнъгълна шапчица н винаги като
завършек на ргститеден орнамент в шевиците нз Самоковско, Софий­
ско и Видинско.
Народът м ага много по-бог&то съдържание в шевици«, отколкото
типизираните* образи в т я x Jмогат да поижат. Често известни ориа-

397. Плевенска шпица ВЗ .

11А I»С>ДII О И.1 к У I ТЙО

39# Тъкан м престилка о т С«иик#с*и

ментн сс означават общо като цвете, цент, <Уърво, кмнчепи. гранки,

ьейки, но също така чести са н по-близки конкретизации; .»хзй. .иг>ь.1ка,
кандилка, карамфил, ром, мие. божур, бор, бр м т, върба. ()ьб,гт>-
п'- ш. черница, громк, дюля, къпина, круша, малина, смокиня, мак н мн, Л|>
Подобно е положението и с животинските образи: на няколко труд
но онределимн фигури у народа се придават наименования кон, куче,
заек, лъл, коза, овци, сърна, кстка. а ако прилича на итниа патици,
петел, паун, га(т.н , гургутка, кукувица, пиле. Човешката фигура
бива назовавана човече, бебе, кукла, булка, солдйт н др. Значителен е
процентът п на насекомите и влечугите, при които съотношението меж­
ду фигури и названия е същото.
Една съпоставка на образи и названия »«ди настоятелно към про­
блема за стила и стилизацията и шевичнотп изкуство
 е 1ИО Г Р А ♦ И Я Н А Б Ъ Л Г А Р И Я

519. Г о л я м о т о разнообразие на българските народни шевици по райо­

ни говори за голямото нм значение в живота на народа в миналото, а
същевременно и за ролята на обществените групировки на народа в ми­
налото и на трудовото общуване между тях.
В общата характеристика на орнаменти ката в българската иародна
шевица и тъкан влнза преди всичко нейната геометризираност. което
се дължи в значителна степсн на техниката при везане и тъкане, именно
съобразяване с перпендикулярното кръстосване на основните и вътъч­
ните нишки, по конто се лвнжн контурнрането на мотивите, за рахтнка
от шевиците по пешкирите и други резани предмети у турците и в прак­
тиката по градовете в миналото, при които за шевици се използува тън­
ка к гъста тъкан, опъвана на рамка (гергеф) и мотивите първом се на-
чертават с молив или заострен въглен. Със своята геометричност бъл­
гарската народиа шевица се свързва значително с орнаментната на дру­
гите славянски народи, най-вече на източните Тази връзка е особено
налице, когато мотивите се изпълнени с кръстчення н още повече с це-
пення бод.

520, В зависимост от типа на орнаментите, на техническото нм изпъл­

нение, колорит и композиция у българ|гге са се обособили редица ти­
пове шевици, характерни за различни райони на страната. Най-нзразн*
тел ни в Западна България са самоковската шевица, дупнишката |стан-
кедншгтровската), софийската, граовската, видинско-врачанската и пле­
венската, а в Източи* България: габровската, русенската, шуменската,
слховската. източнотракнйската, карнобатската и др. Всяка от тях при­
тежава черти, които й придават често дори съвсем друг стил. При ся-
моцсескста шевица напр. са характерни разгънатите несиметрично ра­
стителни орнаменти с крайно мозамчио оцветяване на отделните нм
чгсти при преобладаване на червения цвят. При изправените симетрич­
ни растителни орнаменти е характерна подробността човешки главички.
Софийскстя шевица е правилно геометрична, разгъната в широки плос­
кости. в органически свързани квадратни и ромбнчни разпределения,
подредени в хоризонтални ивици или в шахматен порядък. Тя е често
рамкнрана и образите н са предварително очертавани с тънка черна
нсснсвка Колорит но с предимно червена. Граовскста шевица представ­
лява едноцветно (червено или лилаво) изнезаня ллътно широка площ
и в нея по негативен начин (чрез неизвезани места) са очертани големи
по размери геометрични фигури. Иегатившгте линии се характеризи
ратс обилната наличност на остри знгзаги. Схематнзнранн и рядко ра »
пределен»! дребни растителни образи едва нарушават тоново общата
едноцветна основа. Плътно извезаната площ със симетрично разгюло-
жешгте п нея пезнтнвнн и негативни фигури придават на шевицата ми­
ниатюрен килимен вид. Видинската шевици е характерна със своята
мнниатюрност. Орнаментално тя прилича значително на самоковската,
а « колорита й преобладават меките бледочервенн и бледорозови топове.
Често в нея е застъпено първоначално контурнране (нисновка) на фи
НА Р О Д Н О И З К У С Т В О 609

турите. Плевенската шевица се отличава рязко със силно черния си

или тъмносин колорит. Тя с сравнително дребна илътна шевица с гео­
метрично очертание и с твърде силно стилизирани растителни фигури.
Най-западната от нзточнобългарските шевнии, габровската, е единстве­
ната сравнително едроажурна шевнна с геометризирана орнаментния о1
розети, палмсти и листа, подредени ивично най-често в гъикнте на меан-
дрично извита линия. В нея сс конкурират червеният, синият и зеленият
тон, Оранжевият илн ясночервен тон с характерен за русенската ше­
вица, изпълнена с постоянен възлов бод. Тук е характерна и шевица с
ж и в о т и н с к и орнаменти (само по полите на женските ризи). Без никаква
близост с която и да е друга шевица е шуменската, представяща харак­
терно съчетание на светлозелен, виолетов, черен и ясночервси тон, из­
пълващи дребни четвъртити кутийки с извънредно дребен ажур. Ше­
вицата прави впечатление на полихромно емайлирана плочка, в която
е начертан крайно опростен растителен орнамент. Е.исовскота шевица
представлява рамкирана площ, разпределена на едри плътно извезани
разноцветни шестоъгълници, ромбове или квадрати, в които са извеза­
ни сравнително реалистично растителни или птичи изображения. Не*
рамкираии растителни и линсарнн орнаменти, изпълнени с едра (де­
бела) предимно бяла памучна прежда, представлява сукмайената пе­
вица в някои селища но долното течение на Марина. В Карнобатско
владее шевица с едри растителни орнаменти върху черния плат на сук-
ма немите поли. При пея се прилага и рамкнране от червени ентин ква­
дратни сукнени късчета.

521. Означенията на орнаментите в българската шевица, както и на

техническите похвати в нея (бод. шев. вез, везма, шитье, пйшив и др.)
сочат на дълбока родна традиция. Тази традиция е ззевндетслетвувана
от чужди пътешественици през България през X V I— X IX в, Па тях
е правело впечатление богатото и хубаво везмо върху грубата конопена
материя на жсиските ризи.
Въпросът за миналото на българското везмо сс осветлява и по срав­
нителен етнографски път. Не е без значение наличността на по-добро
или по-слабо запазената геометрична шевица, изпълнявана с псевдо-
текстилния цепен бод така, както е у всички почти други славяни.
Това говори за старинна общославянска техника. Снлиото геометри-
чнрапе и с.чематнзиране в шевицата води към същото начало, Голямото
орнаменталмо, колорнтно и номпозиинонно богатство на тази шевица
не се изчерпва само с тази констатация. Проблемът за балканско влия­
ние и наследство си остава с всичката важност. Нс може да се отрече
обаче наследство н от шевичного изкуство на прабългарите п някои ше­
вици в Южна .Македония и Софийско, както и силно транеармирано на
българска почва по пово ориенталско влияние. Един подробен анализ
на българската шевния ще обясни по-специално историческата страна
и на контур прането (нясновката) на пкчпшата, на рамкнрамето в нея,
на колорптнята хармония и пр.

39

0
 ь т н о м * л * и я i« a i i. :i i a i- h j

522. Текстилното изкуство (съшо като шевичното) е богато в техни*

чсско. колоритни н орнаментално отношение. Художествен ефект в
него се постига предимно чрез ритмично подреждане на разноцветни
ивици (шарки, дъги, черти). Извънредно голямо разнообразие съще­
ствува в шарките по тъкани, предназначени за жсиски престилки, въл-
неницн, пояси. сан. пелени, а в по-ново време и покривки за чаен,
за легла и пр. Едно важно, ако не и първо място заема червеният цвят.
След него вървят зеледият, синият, черният и други в зависимост ог
предназначението на тъканта. Червеният ийят е любим на народа като
лпотропеум. Най-съвършеният израз на това отношение е даден в мар­
теницата. Този най-любим на българите цвят е бил забраняван от тур­
ците през цели пет века.
Белият и червеният цвят като контрасти са винаги налице в ко-
лоритната таблица fia народа, а отношението към жълтото е сравни­
телно слабо. То е рядко застъпвано в тъкани и шевици. В много случаи
с символ на болест, на смърт. Пролетно време хората се пазят да вндт
най-напред жълта пеперуда, за да не боледуват.

523. Тоиовата ритмика в българските тъкани е проста. Редуват се

последователно всички употребени багри и след изреждането им се
повтарят по-нататък. Това става най-често при ограничен брой на то­
новете. При означение па отделните тонове с Ч — чорко, Б — бяло,
Я — ясночервено, С — синьо, 3 — зелено, Ж — жълто, О — оранжево,
В — виненочервено. К — кафяво, М — масленозелено. Р — розово. Т —
тъмночервено, могат да се комбинират следните прости ритмични слу­
чаи: Ч Б/Ч Б/Ч Б . . . или Ч Я С /Ч Я О Ч Я С . . . или Ч К Я Ч К Я / Ч К Я . . .
Най-често обаче цветовете се нареждат н в симетрични стъпки, като от
двете страни на един цвят се групират другите: Ч Б Ч /Я Б Я /Ч Б Ч /Я Б Я . . .
или Я К Б Ч Б К Я / Я К Б Ч Б К Я . . . Тези разноцветни симетрично нареде­
ни ивици биват повтаряни непосредствено една до друга или разделяни
от една постоянна багра, която може да не миза в състава на ритмично
разположените. Ако означим Я К Б Ч Б К Я с А, се получава ритми­
ката ААА . . . или А/Ч/А/Ч , . . Характерно е и ритмнчното подреж­
дане на две различни по състав многотоинн спмстрнчнн ивици, разде­
лени или неразделен« от допълнителната багра: А БА БА . . . или
А/Ч/Б/Ч/А/Ч/Б/Ч . . .
Тази проста тоновл ритмика без по-специален оглед и към широ­
чината на ивиците, т. е. към тяхната метрнка, е характерна главио за
постелки и завивки. При тъканите за облекло обаче и за някои други
домашни потреби (торби, пелени и др.) се прилага по-сложни тоноъ
ритмика, съобразявана и с широчината на тоновите ившш, която дав,1
възможност за безкрайно много комбинации. На това се дължи голя­
мото художествено богатство на българската народна тъкан. Ето напр,
ритмиката на няколко черги от с. Слатина. Ловешко,
Кагрн Ч Я Б Я Б Я Ч Я Б Я Б Я Ч . . .
Шнроч. |2 2 1 6 1 2 12 2 1 6 1 2 12
шси
п л р и д н о и з к у с т в о

Багри Ч Ж Я Ж Я Ж Я Ж Ч
Шяроч. 9 I 3 I 5 1 3 1 9 '' ’
п см
#
Багри Я О Я С Я О Я С
Шароч. 6 9 6 12 6 9 6 12' * ’
0 см

Багри З М Р М З Ж С М С М Б З Б М С М С Ж З М Р М З
Широч. 6 2 8 2 6 3 18 1 1 1 1 3 1 1 I I 18 3 6 2 8 2 6 ' “
е см

В това отношение, колкото за нан-елементарна документация, г

достатъчно да посочим по-ношгге тъкани за вълненици в Северозанадн.1
България със симетрични многоцветни ивици, престилките в Радо­
мирско и Кюстендилско с много дребни жълтооранжеви. златожълти.
слабо червени черти, аладжитс в Хасковско със сравнително едри ]n.i-
длъжни тъмночервени, зелени, оранжеви н тъмносини ивици.
Фигуралннте елементи се получават, като се затъкават късчета ot
другоивстен вътък с дадена геометрична или геометризирана форма
ромбове или други фигурки, които произлизат от подобни иа ромба или
триъгълника начертания. С тази техника се изобразяват и растителни,
животински и други фигури: розетн, цветя с дръжки и листа, човешки
фигурки, птички, стомнички и пр. Тъй като вътъчните нишки, с които е<-
оформят фигурите, са втъкавани и откъсвани всяка за себе си. фигурите
се изричат късета или късове, а тъканите — късани (откъснатите кран­
т а на тези другоцветнн в ивицата орнаменти остават скрити откъм оп.т-
кого на тъканта). Обикновено ивиците с фигури остават средищни при
симетрично ритмуваие в украсата или разделят групите от чисти иви­
ци. Ог този тип липсарно-фигуралнн тъкани са характерни вълнени­
ците и престилките в Северозападна България, възглавници и кърпи в
Северна България, Добруджа и Тракия, престилки в Благоевград! ки
окръг.
Фнгуралното украсяване съществува и самостоятелно, невключено
в ивнин. То е характерно за бели платнени кърпи (ръченици, пешкири)
главно в Северозападна България, но и по други места. В такива слу­
чаи, за да се избегне изхабяването по o n a K a i a страна, вътъкът се в р ъ ­
ща след всяко затъкяванс. По този начин се получава чисто очертана
фигура и от двете страии с до известна степен ажурен контур.
Традицията иа късаната орнаментнка личи между другото и в oi-
начението ръвоник (Котел) за губер, което принадлежи към кореня на
думата ръва, ръфам, т. е. късам. Съответствие на тази техника са имали
и други славяни, както личи напр. в сръбските и хърватските к.id-
чанье (от клетка), иверанье (от чвер — откъс, и др.). Такава истори­
ческа документалност имат и губер, и китеник, които се птиасят поиече
за килими с кит, т. е. рошави, тъкани с обикновено затъкаване или с

0
 » T II O I И * 1 | Ч И Л h I. .1 I A 1« II я

тнннчно завързване, както е при вържнипи' килими от рода па пер­

сийските, А тези губери са били широко известни на Балканския по­
луостров дори и с името на град Ямбол — Ямболùti.

524. Към групата на едрите тькапи спадат главно чергите, чисто де­
коративно разнообразиетрудно се обхваща. Известна представа за
това могат да дадат сливенските килнмени черги с напречна ивична ор-
наментнка в контрастни цветове. Някои от широките ивици на тези чер­
ги са изпълнени с човешки или зигзаговидно подредени ромбични фи­
гурки. С композиции ат концентрично наредени ромбове, съставени от
дребни ромбчета, се отличават чергите в Тетевенско, Кстленско. Гоце-
делчевско. Разложките черги са с украса от геометрични фигури (ром­
бове. триъгълници и др.) в почти всяка немного широка ивнпа. Най-
разпространенн са пъстрите черги с чиста линеарно-ивична украса.
Ивиците (ивици, прътове, дъги, пояси) нрн тях са комбинирани най-
често в групи със строго спазвана симетрия по отношение на широчи­
ната и колорита им. Получава се ритмика, която говори за извънредно
тънък усет за колоритна хармония. Не напразно народът казва в таки­
ва случаи: „Шарено, шарено, та пее!“ Действително тъкани „песни“
представляват нанр. самоковските черги с почги еднакви ииипн, ши­
роки към 4 8 см, с преливащи се един в друг тонове или панагюрските
черги със значително широки и контрастно оцветени ивици, подредени
в строга ритмика и симетрия, или габровските черги с широки към 10 см
h b i h l i i в ритмични групи, отделени една от друга с памууио-белн н яр­

кочервени ивици, или кулско-видннск1гге черги, предимно бели, раз­

движени о! бледорозови, вишневи или кафяви нвиии.
Тоново-размерната ритмика в българската черга се движи от по­
редното сменяване на два цвята с еднакви или различни широчини на
ивиците до 7—8 цвята, подредени в групи с двустранна тоново-размер-
на симетрия. Всяка подобия група образува един вид куплет, който
напълно еднакво или с известно вътрешно прегрупиране на цветовете
се повтаря последователно. Пародията естетика е свързала тази ритмо-
строфична особеност па пвнчната украса със строфвчиостта на пес­
ните.
Особено място заемат и родопските кичени халшца, вълнени черги
и козшши черги (кохчци) с широките си ивици в бели, кафени, сиви,
жълтеникави и други тонове или в едри квадрати, наредени ивично
или шахматно. Дългият вълнен кит на халищата и значителната карди-
ровка на чергите и козяците убиват резките контури на колоритните
петна и придават голяма мекота и топлота на украсата им, Коитурното
преливане па тоновете е толкова по-привлекателно за окото, колкото е
по-трудно да се открои върху емулсията иа фотоплаката при цветно
заепимане.

525. Традииионната фигуралпа орнаментнка в тъканите добива към

X V II— X V III в, по-монументалеи вид, като си пробива път в килимс-
|< \ |>ил и о и з к >Ч' т « о Ь1Л

,199, Килим о т с, Жгравна, Котленско, 1931

ното производство на отвесен стан, донесено откъм Изток с характер

пата му анадолска и кавказка орнаментика. Това проникване обаче не
е голямо. Изискванията на пазара, който с векове е Лил почти само
турски, не са Ллагопрнятствувалн за това.
Килими са работени в няколко селски и градски цешьра, най
вече в планинските райони на Чипровци и Самоков (Запалка Българи иI
и Котел (Източна България), гдето са сс оформили двата нам- характер
ни типа български килими.
Орнаментално и композиииоино чипровените килими са многн
разнообразни. Типични за тях са дребният геометричен орнамент, раз
пределен правил но в широкото пале, и сложни комбинации от различ
но стилизирани образи на предмети, растения, животни и чопеин, об
градени най-често с широки бордюри. Те и колорит но са много рами»
образни: в един общ той (тъмносин, червен или кафяв) са ршшомерн«
разположени контрастиращи с основния тон еджюЛразнн фигурки.
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я II А Ь Ъ .'I Г A Р И Я

v o m да бъдат и с различно оцветени шнрокн накпи, в които също

така контрастно да са подредени фигурките в по една редица. При тези
иБнчио оцветени килими често преобладава н чисто белият тон.
Котленските килими са изградени в строга геометрична орнамен-
тика, разпределена ритмично по размери и колорит често пъти в без-
бордюрно или слабо рамкнрано поле. Тази им особеивст (прн не по*
малко богат колорит, отколкото при чнпрооскнте, с изключение на бе­
лия цвят) с най-ярко изразена в образците „големите очила“ и „къдра­
вите звезди“ . Първият образец представлява концентрични квадрати от
дребин ромбичии фигурки, а вторият дава неограничени възможности
за колоритни н геометрично фигурални композиции. При котленските
килими от първия вид е застъпена майсторски системата на постепенно­
то преливане на тоновете в концентричните квадрати, докато при вто­
рия контрастът е преднамерено търсен.
Българските килими са наследили първоначалио старинната нвич-
иа и фкгурална украса на чергите. През XV1H и X IX в. в тях се вне­
дряват и известни кавказки орнаменти, които обаче биват силно преоб­
разени в духа на траднииоината геометричност и ивичност на мотивите.
Плавно извитите линии и контури имат незначително приложение в
българските килими.
Към жанра на килимите могат да бъдат причислени и губерите,
известни още под означението ямболци. Те са едро орнаментирани ки­
лими с висок ккт от прежна нлн от кичури вълна.По техника иорна-
ментнка на тях приличат много родопските кичени халища. Едрите пет­
на на орнаментите обикновено са съпоставени контрастно» като фонът
най-често е светъл.

526. Много по-голямо богатство в художествено отношение представ­

ляват дребните тъкани. П рссти.ишта напр. е една от най-представител­
ните части на женското облекло именно със своята украса. Има носни,
прн които само тя нарушава еднообразния тъмен цвят на костюма и
същевременно го определя като типична художествена композиция.
Престилките са тъкани със свои десени, дължащи се на различните
очертания на ивиците н на специфичните орнаменти по тях, както и на
различните им комбинации и на различната ритмика в нвичната им ком­
позиция. В някои случаи различието им се дължи и на техническите
им особености. Така напр. севернодобруджанскнте престилки се отли*
чават с малките си и леки размери, с тъмния си фон и извезаните по
него отделни геометрични фигурки. Южнотракийските — с пъстрота,
получена от диагонал но разположени геометрични орнаменти. Сливен­
ските — с едри геометрични петна, изтъкани и допълнително извезани
предимно в бяло. Певрокопскитс (гоцеделчсвските) — разположени в
хоризонтални редове и с триъгълни или ромбичии различно оцветени
фигурки.
Отделни групи представляват пъстрите тъкани за саи и рокли
(напр. т, нар. аладжи в Хасковско), Сливенско и другаде из Тракия с
II Л Р О Д Н О И З К У С Т В О

издържани във виолетово, зелено или розово ивични композиции. Го­

лям дял с по-особена украса представляват тъканите зл възглавници
Наред с колоритното богатство на ивиците при тях се срещат много
гю-често отделни фигури, получени чрез нзп,капане или чрез допълни­
телно бродиране. И при възглавниците яма строго типизирани добру­
джански. карнобатски, котленски, копривщенски, родопски и други
тъкани.

527. Своя категория представляват и миниатюрните художествени

тъкани. Такива в недалечното минало има във Великотърновско
По колорит тс са отлични заместници на сокайниге шевици в този край.
а по орнамеитика са изключително лннеарнн и геометрични. Друг тип
такава тъкан представляват поясните кранта в Старозагорско с изящ-
но пъстра орнаментика от типа на килимената в Чипровско. Миниатюр­
ни са тъканите, получавани с помощта на квадратни дъсчици. Това са
тесните колани в Плевенско и Ловешко със своя тъмен (кафяв, тъмно­
червен) колорит, изпълнени с контрастиращи лннеарнн и геометрични
орнаменти, к в Софийско — в светли тонове и много често допълнително
извезани с бели и други светли прежди.
Преобладаващата нвичност в българските тъкани намира съответ­
ствие у всички славянски народи. Така е и с многоцветието им, което на
българска почва е още по-засилено. За старинна славянска традиция у
българите говорят още топлотата в колорита, рядката употреба на розо­
вия и светлосивия цвят и неизменното придържане към тоново-размер­
ната ритмика.

528. Към плетивата спадат н т. нар. кенета (в Панагюрско — китки).

Това са дребни ресновндни плетива с широчина от 2 до 5 см, нзрвбот-
вани с разноцветни копринени нли памучни конци н предназначени зп
украса по краищата на забрадки, на пазви и ръкави на женски ризи.
Мотивите им следват обикновено в един ред по дължината иа плети­
вото. В едноцветните или разноцветните кенета са чссти расттелните
чотнвчета — розетки, маргарнткн. лалелца, карамфнлчета, камбанки
и пр. Вплетени или самостоятелно изработени са и човешки и живо­
тински фигури (кученца, птиченца) или предмети като ибричета, чаш­
ки и др. Художествената стойност иа тия плетива се постига с умелото
съгласуване на миниатюрността на ф игуркте с онези характерни за
тях особености, които ги изтъкват като реалистични предмети. Тези
плетива се развиват през X IX в. главно в Копривщица, Панагюрище и
Самоков според образци, пренесени от градската култура из Турция,
Българката познава н широката бяла дантела, разпространена през
X V III н X IX в. в градовете, откъдето преминава в облеклото на някои
села, главно в средните и западните райони иа България. Към края па
X IX в. тя измества дори шевнчната украса по полите и ръкавите на
женските ризи, напр. в Пазарджишко. Ихтиманско, Софийско, Кюстен­
дилско и др. Българската народна дантела е изработвана предимно с

0
616 1ТН0Г1>ЛФИМ II Л Ь Ь.1 I А 1’ Н я

една кука. С верижната клунова плетка се оформят н мрежата, и орна­

ментите — растителни (главно розети), животински (предимно птици
„петлета“) и по-рядко човешки фигури. Местната шевнчна орннмеигика
служи за постоянен образен при дантелата.
Н някои ройоии. като Кюстендилско, се нзрабогва т. нар. шити
данте.ш, при която се употребява обикновената игла. Мрежата н ор­
наментите се образуват чрез възли, както при рибарските мрежи.
Постигнатата по-голяма тънкост при нея й придава финес, заради кой­
то тя се цени повече от народа. Възловата техника при нея е по-неудоб-
на за спазване на правилни съотношения в орнаментикзта, затова пък
майсторските постижения далеч надминават плетените с кука дан­
тели.

529. Свързана тясно със земеделието, българката е използуваля и

ж и тн а та слама за направа на разни украшения за жилището или за
депата си. Постоянна украса на селската п а я до края на първите три
десетилетия на настоящия м*к са т, нар. бради или огледала, взплнтани
от класове на ръж, пшеница, ечемик и други видове житни растения.
Тия бради се окачват по стените за украса и стоят там до заменянето
им с нови на следната година. Особено художествени постижения пред­
ставляваха в недалечното минало сламените кандила или полими,
окачвани под тавана на стаята. Изпъстрени с разноцветни писклю-
чета, те служеха едновременно за украса и за показ на артистнчна*
та сръчност на домакинята. От житни стъбла жътварките нзплнтат
различни по широчина и форми кола!гчста, гривни и пръстени на
децата си.

Л И Т Е Р А Т У Р А
Българско народио изкуство. София, 1!НИ. — Български народ­
,\р . Вакарелска.
ни художествени тъкани. Си. Художествена самодейност. София, 1956, кн. 5 и
КН. 6.
Д . Н ем *. Български килими до крия иа X I X «ек. София, 1960.
ЛГ Велена. За произхода на една старини« българска шевица с общославянско
разпространение. И Е ИМ IV , 1961, с. 27—#2.
Л - Друмев, Народното декоративно изкуство в Северозападна България. СбЕСЗБ
1958, с. 257—287. — Пародии тъкани, златарство и резба в Странджа. СбСЕ,
1957, с, 2 5 7 -2 8 7 .
И в, Коев, Българската везбена орнаментни*. София, 1951.
С т Л . К о сто в, О ж аи. Н Н ЕМ 1, 1921, с. 3— 16, — Македонски убруси и сокаи.
И Н ЕМ V , 1925, с. 3— 1 5 . — Български народни шевици. София. 1913 (второ изд.
1929).
С т . Ко сто в и Е . П етева, Български народни шевици в Югозападни България и
Македония. София. 1928.
Е . П е те ва , Български парадни колани. София. 1931. — Ж м а о п то ш н човешки
гури в българската текстилна ориаиентика. И Н ЕМ V I I I — I X , 1929. с. 114 —
Й * -г 1 Х табл, — Шевнчнн паралели. Н Н ЕМ X —X I , 1932. с. 10 3 -1 2 9 .
Д . С тан ко в, Чнпронки килими. София. |% 0 .
H A l>0 ,4 MO H 1 K i ' C T d O (il

L. P М С y H A I I E

ячо, Като елемеггтарно рисуваме > българите могат да сс посочат m

кон козметични грижи у женете в Сливен, Ямбол и из други гради
към край ка X IX в. Те изкусно каноашт (боядисва! в черно) кост
си, веждите си и чер вие ват и белисват лицата си с разни купешкн ил
гамоприготвяни белила и червила, за да се разхубавяват.
Същинско рисуване се появява още твърде рано при дейностt .i И
професионалните народни зографи, които изписват черкви и частни i
мове, както н някои домашни предмети, като ракли, чекръци, евндъи
н др. Стенната орнаментика въпреки отраженията в нея на западни cti
лове и на занаятчийска традиция носи в себе си колоритни елементи
взети и ог народните тъкани. Рисуваните по стените на градските къщ
н по раклите цветя в повечето случаи са реални отражения па рпетн
телния свят около народните живописци.
Характерни са многоцветните композиции но лицевата стена н
писаните ракли, наричани брашовски сандъци — пренесена мода »
българската търговска емиграция през X V II! в. в Братов н др\1ад
из Седмнградско, Украсата по тези сандъци представлява неизменно ги
метричен ред от букети и пази с цветя, между които твърде често има
място разцъфнали и неразцъфнали лалета, нарциси, рози (гюлове) i
др. В тия случаи рисувачнте, които обикновено са и изписвачи на църк
ви, правят разлика при изписването на светските сандъци, като рис) im
по тях лалета и турския полумесец със звезда, а понякога и компот
ция от военни знамена и оръжейни знаци, каквито по стените ни църкон
ните олтари не прилагат.
Разпространени са и различни други рисувани предмети нн
сани руда ни, лъжичницн, сметпипи (фараши), дъски за броене на riapi
н др.
Това занаятчийско народно изкуство е само клон от оформилите ci
в страната художествени школи през Възраждането, чието творчество,
проявявано предимно като иконопис на черкви и манастири, е нън oi
обсега на етнографията.

531. Великденските яйца освен че се червят, биват доукрасяванн и i

допълнително изписване, вследствие на което са извести каго пшини
яйца или перашки, Тяхното украсяване става по няколко начина.
Най-разпространен начин за украса е с помощта на писалка от
металическа тръбичка и с разтопен восък. Суровото яйце се изписва,
след това се паквасва в оцет или стипца, закрепители на червената 6ui -
ра. Баграта (вардзия) е вряща, когато изписаните яйца се слагат в нея.
Вследствис на това те се сваряват, боядисват се освен по местата, гдето
е имало восък, под хойто закрепителят (оцетът) не е хванал Тия следи
остават Лели след отпадапс на восъка. Чрез двукратио изписване н пак
потопяване в друга багра се получават и комбинирани тонове.
Изписването по споменатия начин етапа, като повърхността ни

0
 IИ Н О I М А <• II И II А К Ъ .'I Г А Р И Я

яйцето се разпределя в зависимост от орнаментите на сскторн чрез на­

длъжни и напречих линии. Обикновено чрез две надлъжни и една
напречна линия се получават 8 сектора, а конто се очертават допъл­
нително фигурки, които може да са съединени с описаните линии, но
може и да заемат свободно секторно пространство. Не са изключени и
орнаменти върху нераз графе на повърхност на яйцето. По съдържание
орнаментите са предимно с растителен характер: цветя и други расте-
ння нзобнлствуват, като почти във всички случаи биват именувани об-
шо (китки, перо) или с названия на конкретни градински или полски
цветя и растения. Не са редки и образи на животни: риби, птици, насе­
коми (пчели, пеперуди, паяин) нлн на разни предмети: кръстове, коле­
ла, банрачета, гребла и пр., както и на слънце, звездички.
Фигурите с растителен характер, доколкото са ограничени в даде-
и сектор и. особено ако те са четвъртинки или осминки от повърхността
на яйцето, са симетрично разгънати. В по-големи плоскости (половин­
ки) те често са асиметрични п по-самостоятелио рисувани. За по-разви­
тите растителни орнамеши, разположени върху цялата плоскост на
янасто, са характерни два стила иа начертаване. Единият е мас ивно-
стъблен с типично кактусово разклоняване, а другият — тънкостъблен,
лозннца с грозде или карамфиловидни н розетни иветчета (обр. 401).
Последният мотив често представлява сложно разклонено посадено в
саксия цвете, понякога с накацали по него птички.
От животинските орнаменти обикновено се срещат риби, начерта*
вани надлъж на четириделио разгрзфената повърхност, и птички из
по-сложните цветя или отделно. Повсеместни са и човешките изобра­
жения, наричани моми. момата, невестици — ио едно или по две на
яйце.

532. Втори начин за писане иа яйца с с оцветени восъци. Пише се с

няколко от познатия тип писалки — за веяса багра по една. Яйцето
при това изшарване е предварително сварено и остава само с рисунки­
те си, не се почервява. Орнаментите са значително свободни и реали­
стични. Елементарните начини на чертане при тях не се прилагат. То­
ва изписване е школско, нконографско. При него са налице и писани
честитявання, както бива и при първия начин, със сложни растителни
мотиви. С цветни восъци се рисуват цветя, птици, човешки образи
(светии и др.).

533. Трети начин за украсяване става със сол на или сярна киселина
върху вече боядисаното яйце. Киселината унищожава червената боя и
открива белотата на черупката.
Известен е и четвърти начин за проявяване на билата основа на
яйцето—»чрез остъргване на боята с игла.
Всички техники освен първата са сравнително по-нови и са упраж­
нявани в градските занаятчийски среди и в манастирите от монасите.
Шарките, изпълнени с киселина или с иодрасквания, имат тънки и
по-малко сигурни лннпн, а линиите: с разтопен восък са по-дебели
по-гладкн. В най-попе време боядисването на яГтата става с фабричн
бои — червени, зелени, сини н пр.. а в градовете се въвежда и модгре
начин, като се привързва към необагреното още яйце лист ог чагдамо
или друго растение, мрежнчка н пр., формите на които се отпечатват
по-светли следи върху яйцето.

534. Трябва да се отбележи, чс са изчезнали почти безследно и бе

отражение в книжнината картинните стенописи на ханнща и кръчми
както и в много частни къщи ог Възраждането, които представлявах
ценни прояви на народната самодейна живопис често пъти в широки I
сложни композиции. Към тях сиадат и все осце опазените на някои мг
ста по външните стени на черкви и манастири изображения на нравоучи
телни и библейски теми: ходене по врачки, ненскрена изповед, разни гре
хове, мъките в ада и др.
401, М от м и по писани яйца

През десетилетието след Първата световна война в някои сола на

Варненско е вече иа мода украсяването на жилищните стеии с изрезки
о т цветни хартии. Това изкуство, което има известни допирни точки
с рисуването, е под влияние на училищните занятия по ръчна работа.
То обаче не намира по-широко разпространение и скоро отпада напълно
от битовото творчество.
Рисуването с съществен елемент и в грънчарството, дърворезбата,
рогорезбата н резбата на кост, на метал. В повечето случаи то има ха­
рактер на гравиране и ще бъде разгледано по-отблизо при съответните
параграфи.
Л И Т Е Р А Т У Р А

X р . Вакамраси, Ьългарско нлрод,ю изкуство София, 1!>&4 — Ortifs de P*i(uc.

Sch w eim iich rs Archiv fur Volkskunde. Базел. L U I, 1957 кк. 2, с. 1Й5— 189.
II А С и л п о И ,*К Ус г и о

и . М О Д Е Л И I» А II Е. К I: Р А М Н К А.
КАМЕПОДЕЛСКО И 3 К У С Т I» О

45. Моделира нето, както и резбарството, гръичарството н ксж.щищ

желязо у нашия народ също е практикувано за украса. Пън всяка къщп
>с прилагано в миналото, най-вече при изработване на празничните
и пбредните хлябове |к/кши, пити, пкачи и пр.), В повечето случаи
красата на тези хлябове има символнчно значение и злова е твърде схе­
матична н по начало неизнекана. Когато тази украса се мотивира щ
стетнческн с1>ображсння, тя е значително но-съвършена в р ъ тт* ни
^нн н същи авторки. Голяма част от украсяваните хлябове са с релефни
моделирани тображення, разни топчеица, пръчинн, колелца, спираш,
1
Сморкнг кръетовс н нр. Пръчките са прости или усукани т д ве I ъц
| н, или нашарени с остър предмет. Формичкнте бииат прилепвани м ч
повърхността на обикновено кръглия хляб, комбинирано и но сложни
1-игурн — кръстове, плетеници, розети, венци и пр. По лози начин се
изразяват и разни образи и понятия из материалната, духовната и об
чествената култура на народа.
Съществуват и хлябове, представляващи самостоятелно модели­
рани фигури на кукла (с черти на малко дете), кон, птица, змнн и др.
очтн винаги схематични. II при тях предназначението е далече от не
лнтс на изкуството, те са ио-скоро погини или символи, но »брашно
гта често п ъ т е дадена във форма, която водн към това изкуство 11рн
усложнението наир, на кръстоните фигури с добавки и зашгтъци по рл
менете им, с цзшарване на повърхността им, с усукване, с прибавки на
розетки спирали н др. художкическата стихия е налице.
По-специално изкуство представляват сватбснитс крити, нрн
конто художественото оформяне далеч превъзхожда символното наш
ревне чрез моделиране на т. нар, гълъб£та но тях. иа конто са оформени
■рнжлнво криле, глави с човки и очи и нр. Още повече, когато тия кра­
ваи са н допълнително украсени с цветя и други елементи.
Орнамещ яката по краваите завнен твърде много от кръглата нм
(юрма. Това допада н за православния религиозен знак кръста, както
и за концентричното подреждане на Някои орнаменти. За артистичнип-
«амерення прн краваите говорят повече случаите на украса с ничгр
пумине » дупчени върху повърхността им, На тази цел се употребявал
обикновено дървено вретено, вилица, зъбците от тъкачен стан. ионн
кога пръстите иа ръката, Радиалното, кръстовидно, концентрично или
на успоредни ивици начерта аа ме е още по-художествено, когато г коч
бинирано и с прищипвания,с шахматно наредени клепки, изпит неии
с мнниапорно моделирани фигурки (обр. 402). Честп пъти това \np.i
сявапе е съчетано с колоритно освежаващи набучкаии царевични зърна,
орехови ядки. сусамеии семсна, сушено грозде, червени яйца и др. 11*1
казател :1а художествените намерения в този случаи е н обстоятелството,
че жените майсторки на такива хлябове често пъти се и състеъзиат ни
между сн.

*
62 2 ЕТНОГРАФИЯ НА БЪЛГАРИЯ

402. С ш м б м кришй о т е. Изгрев, Илховско, 1943

Пл»етичното изкуство от тесто намира най-висок израз в нового­

дишните гугутки у населението на гр. Самоков през X IX в. и началото
на X X в. Тези миниатюрни скулптури на цветя и птици са рожба на
подражание на църковната дърворезба в самоковските черкви и в домо­
вете на местните резбари в миналото.
С отпадането на религнозно-магнчната идеология у народа укра­
сата на краваите придобива предимно естетическо предназначение и
осмисляне. Мо въпреки това не се отива много далеч в тазн посока. При
добитте т ч е в първоначалного училище ваятелски сръчности и фнг>-
рални разбирания, без да могат да доведат до художествени реалистич­
ни оформяния на фигурите, слагат кран на примитивната искреност
на моделирането на самоуките домакини.

536. Освен с тесто жените проявяват ваятелстйо и с глина, макар и

само в едни случаи — когато приготвят фигурата на Герман при оби­
чая за дъжд. Фигурката обикновено е твърде схематична. Явно е, че
естетическите съображения и тук отстъпват далеко пред магичните на­
мерения иа скулпторките.
Повече изкуство преследват майсторите на кашкавал но мандрите
из планините, като са изработвали разни пиленца или зайчета за де
ИЛ РОД НО ШКУСТЦО <»

цзта сн или децата па чорбаджиите си. Това е било често явление

Първата световна воина, след което значително намалява, като днп
почти напълно изчезнало от бнта на съответните среди и произвол
тели.

537. Грънчарство в българските земи е имало от хилядолетия Т«н

показват археологическите находки от неолнта насам. По формата
украсата на съвременните грънчарски произведения се установява и
прекъснатата традиция от първите векове на българската държана 1<
Балканския полуостров. В тях обаче няма ярки следи от нан-харакгс|
ните черти из лнтнчната гръцка и рнмска керамика. С р е д н о н г к и м
грънчарски находки във Велико Търново и други места от нредстии*
телна трапезна керамика говорят за траен национален стил в тон
отношение.
Грънчарството в много случаи е занаят па художествени поетич­
ния. При него са в приложение освен придаването на съответните <|»>|
ми при източването още и следните методи на художествено оформян

403. Крондири о т с. Бусчнци, Трънасо

0
ш I 7 I I О I t ' Л >» И Я I I А Ь К Л I A I ' l l >1

П украсяване чрез г{швиране, 2) чрез оцветяване и ц ттно рисуване н

3) чрез Mode.tuptiMi' н апликиране на добавъчни фигурки. И трите начина
могат да се прилагат комбинирано.
Гравирането, наричано iпарене, драскани шарки, е околоиръстно
и свободно. При околовръстното се правят единични или на спончета
опасващи съдината прави черти или ивици от по няколко успоредни
черти, теглени с гребен или каквато и да е назъбена пръчка По същия
начин се изтеглят и вълнообразни черти и нвнци наоколо. И едните, и
другите биват и накъсвани. При въртене на колелото се начертават и
наклонени дъговидни и други форми на драскотини. При някои съдини,
главно стомни и кронднри, начертаните снопчета ивици биват широки
ьато герданн окото шийката им или концситрнчнн или лещовидннте съ­
дове плоски. По ръбовете на съдовете се прилагат назъбвания, другаде
надупчвания и пр.
Със свободно гравиране се начертават н фигури на цветя, птици и
други животни, а в редки случаи и човешки фигури. Този начин на ук­
раса носи изключително художествено декоративен характер, напълно
противоположен на първичиого украсяване по празничните краваи.
Гравираната орнаментика по българските грънчарски произведе­
ния е последователно наследство от старославянско време, главно в
сшшчестнте окаювръстни начертания. [До се отнася до фигуралните
изображения от геометрично и друго естество, те отразяват влияние на
средновековното изкуство на Балканите. И столицата на Втората бъл­
гарска държава ( X lt — X IV в.) Търново така украсяваната керамика,
особено блюда, е била масово изработвана. Тазн традиция стига до
сравнително ново време (X IX в.) у старите грънчари в Габровско, Тете­
вен, Троян, Берковица н Трънско.
В по-ново време украсата с оцветени елини измества значително
гравирането. Явяват се цветни околовръстни лннеарнн начертания.
Оцветените ангоби н глазури заемат почти целкте външни площи па
сч.довете, като се нареждат в хармонични съчетания в определени ре-
;ш№ и нвнци, а все по-често тия нвнцн биват нарушавани с повлича-
не на тоновете а една посока, »следствие на което се сливат н придават
особена пъстрота и раздвижване на украсата. Този начнн на украса е
един от най-честите в съвременното българско грънчарско изкуство. »
което обаче понякога се прекалява до безвкусица.
Относно оцветяването в грънчарското изкуство може да се каже,
чо преобладават три тона: червеният, зеленият и жълтият. Синият на­
пълно отсъствува. Жълтият се получава автоматически от ангобата
(беляло), когато се покрие с безцветна глазура. 1!егледжосаиите съдово
имат само бели шарки.
Скумхтиранатп украса в българските грънчарски творби се явява
през X IX в, под чуждо влияние и е предназначена за градските среди.
Състои се предимно от апликирани розети, листя, гроздове и други чо­
вешки и животински фигури, някои баталнстичнн и хералдически изо­
бражения, често пъти в претрупани ашихудожественн композиции.
I

НЛРОДНО ИЗКУСТВО

404. Крондир о т София

Почти винаги са еднотонно глазирани. Съдовете с този тип украса бн-

пат особено обнлно произвежда ии във връзка с Първото изложение в
Пловдив през 1892 г. Това „майсторство" няма връзка с траднцнонното
грънчарство, както н разнообразните детски грънчарски играчки, при­
готвяни с калъпи през същото време.

538. Имайки пред вид грънчарските произведения в съседните страни,

можем да посочим като типнчка българската стомна със значително
тънка, умерено висока и профилирана шийка. Българската стомна е с
една дръжка, гледжосана е най-често зелено или жълто предимно само
в горната половина. Богатството на форми е особено голямо при крпмдц-
рите за вино. Една от разновидностите им е стомновидна със скачен п
горкия край на шийката шопур, излизащ от горната част на тялото.
Другата разновидност има формата на гърне с широко полузакрито
устие, а шопурът е залепен по цялата му дължина за предната част на
съда. Цялостиото покриване със зелена или оранжевож1»лта глазура
допълва характеристиката на българските крондири независимо от
другите украсителнн средства, като гравиране и моделиране.

40

г 0
626 ИТ Н О I р АФ ИЯ и А Ь Ь л I А I' И Я

405. Купа за светена »ода о т с. Бусинци, Тргнскл

Видно място в българското грънчарско изкуство заемат лещовнд-

ннтс плоски за ракия, мангалите н коминните завършеци. Последните
два предмета са от по-едър размер н са служели същевременно като де­
коративна мебел (мангалът) и като елемент в архитектурната украса
(коминннит завършек). .Мангалът, предназначен за отопление с дървени
въглища, подобен на голяма фруктиера с висока столовата подставка,
е украсяван с релефни изображения па животни и цветя, а коминът има
обикновено силует на миниатюрна архитектура.
Българската дълбока паница и плиткото блюдо са гледжосанн ед­
ноцветно отвътре и са украсявани с добре композирани върху този фон
 ИЛ р и Д П С И З К У С Т В О 62

<66 Женски надгробен камък, с С латина. ,7втешкч

преливащи се разноцветни багри, напомнящ» често разноцветнето

дъгата, или пък с ивици от прави и нагънати линии.

539. Представителка на нзточноправославната църква. Византия

създава за новопокръстената българска народност почва за развит
на каменната скулптура, както е в страните на католицизма. Кл.н
чсското гръцко изкуство е било отдавна забранено и шбрапено у 1
точното православие. Едничката триизмерна форма на каменоделец!
изкуство в Гплгарската история са изящинте колони, канители и ф|
зови градивни елементи в дворци и църкви. Пън от тих изкуството в»

0
 1
I 1Н О ГРЛ *И Я II Л Ь 1, .1 Г А I* И я

407. Надерсбна плоча, с Ф акия, Грудовсьо

ху камък с осъществявано в плитки релефи на лннеарни. геометрични,

растителни, животински н по-малко иа човешки фигури (изображения
на ангелчета, икони на светци) и митологични същества (дракони. лами),
змии, птици или обобщени четвороноги фигури.
Съществувало е и простото гралирим' ка казаните по-горе изобра­
жения, както и на някои оръдия на труда. Всичко това обаче е твърде
схем>тнчно и нанвно, често пъти само загатнато по надгробни плочи
и кръстове. Доколко археологическите документи показват плитката ре­
лефна и граиюрна традиция продължава през вековете до епохата на
наниопалното ни възраждане X V III X IX в. И през тозн период на
II А Р О Л Н Р ИЗКУСТВО Ь29

408. Релеф ни черквата щ с. £ -<ерец, Толбухинска

културната ни история тя намира място глян но гю надгробните крито-

ве м ПЛОЧИ па по-състоятелнн покойници и з н и к о и градове и г ш - ю л г м и
села, като Копривщица, Жеравна, Търново. Горна Оряховица, Сшнцои,
Факня, Тулча н много други български центрове и манастири ни гот
вашната Османска империя.
Особено по надгробните плочи е нромннваио «иачнтелно нчобрапн-
тслно релефно изкуство: изображения на книарвен, б\ьегн цветя във
вази, плачещи нлн посетя венец ангелчета, митрополитски корони, дву­
глав» орли, колонади, женски фигури със запасани хурки или с коби­
лица н менци на рами, свещенически атрибути (кадилница, щнтрахнл)
409. Символичен релеф о т църквата в е. Извор, Радомирско

или на пели трудови сцени, какъвто е напр. образът на орач със напрег­
нати два вола, а орачът — с копраля в дяспата ръка. върху «адгроб-
натн плоча на „Нико кроткия“ от Бнмбеловня род в с. Факнн, починал
иа 28 декември 1775 г , или конник с висок калпак н чанта през рамо
(пак оттам, 1762 |\). Мо и само очертаните с вдлъбнати лнннн фигури н
образи по надгробните кръстове дори като примитиви с какиния сн дет­
м i r i'iliin iiik v c i no ^31

ски c i ii.i представляват богатство. кое ги гаяорн добре за художествени-

iv заложби у българнна.
[За високите художествен» изисквания н постижения на българ­
ския каменоделец говорят н самите форми на кръсян-яете, конто са мно­
гообразия — с профили ог наft-обикиовеиете късорамеинн н п-.т^п*
ме нии до много сложните кръстови разклонения, до строго им р ъ м ж и ­
те нлн продълговато елипсовидни форми. Особена мистю мемат По чп-
нументалннте оброчпн кръстове в Северозападна България.
Макар it рядко, но кйменоделскогто изкуство > нас е проявявано
на ifitcoKo ifпво в релефни икони на Богородица, св. Георги, cs, Дими­
тър, вен светни и др,* па дори п в релефни портрети, каквато е плоч щ
с обрата на „поп Харизан* от Преслав, I ft’24 г.
Не на последно място изкуството по надгробните плочи и кръ го­
ве представляват и надписит-: — имената па покойниците, датите, а по­
някога и цели епитафии.
Особеи свят я KrtMfiгоделското изкуство представляват pauiич11ure
символични релефи на мъжки липа, разни геометрични фигури, слънна,
звезди, несечннн, цели човешки образи често с нккакво оръжие 8 ръка,
ични, змейове н други фантастични изображения. Тези релефи се нами­
рат вградени по степите па мостове, църкви, манастири, чешми. кули
и др.
Тезн нроявн на изку ство е камък и върху камък дават основа иа«1
да с^ твърди, че при едно норнално политическо развитие на наш ат 4
история н при друг църковен режнм българското качено делено гнку< пщ
не би било по-долу от гина у конти и да е западяоеяропеЙскз народ*« г.

Л И Т ЕРА Т УРА

Ае. Василнм, К а щ р и релефи, Софи*. 1954. — Нзобряпктглкн ичку^тии в <ти*"

л * ,ш 1'кии край. Сй. Стри< дллиецв «ки ед кц ая, Слфяи. 1957. с* 157 ,»7 Ию
брлнтелкиг,- нзцуст»« ь <>»ерспа1ицнл Българя». СИ. Експедиция » Оеаерил»-
И1ДИЛ E v ir ip m r ,'Срфнч, 195#, t. 173 257,
lie. Е н ч М — Видю, Стари Л еилчГ намс Гшшн В ДиОрудля, Софи», 1918.
В а п л За ка р и т, Бележки m.pnv п артиите и чи5р;| «ит''лнн п р у с т а а ^ грлНДкаи
ски. 00. Стрлнл^*ие«л експедиции Софи«, !^ 7 . с. 309 338.
Васил M itK ft, h k irjp cv H rpodtttiis i>t X V — X V I I &. До ct'.io K;LiytL-pnm;i j Циции,!,
зарека мниш я). Б м ги р гки нсторнчгска бнблжгтекл. V, 1933 1'Щ . цн. If, с , | U
164.
A. llfrm pitm , Oniffi ни старините rrn течепнпо на p. Руге-нсн Л н . Cfl. Материала
за j p i t t i w гк 4tcha kijH j нд България, кн. t. София, 1(J 1V
Г haa-bpiixuen, Керяиш спа n България. София, И5Б, — Бугинеал кгрлми**.
Софи в. 1W7.
J Ip . liatmpi/tsxti, [Ьастнкага по обреди ате »лябоие ■ . българите. HIIM I1 МГ,
с. 1 1 5 -1 7 5 .
Cm. Л, Космо». Култът на Гсрмзиа у българите. И БАЛ Ш , <. 10Н -124*
К р . М и я т *?, Слв»янскв7* керачика в Българин и нг ftнито :мгвчен*с lb еллавнсаата
«рцййлогн* in Бвлхамл. София, IW S .
£ . fl* m te * tr Керамични ф ^ ш и к орнаменти ^ България. И Л Е М Х И , ( 9 3 6 ,е. 4 5 — 61.
632 Е Т Н О Г Р А Ф И Я ИЛ Б Ъ Л Г А Р И Я

LH . Д Ъ Р В О Р Е З Б А

540. Изкуството резба на дърво у българите е присъщо сачо на мъ­

жете. Съществуват два тила при него; дребна плитка н плоска резба,
широко достояние на любители, и едра дълбока скулптурна резба.
Първата е означавана & науката като пастирска резба, а втората като
занаятчийска, мчрингмзка. Най-съществените и постоянни елементи,
на пастирската дърворезба са клнново изрязаните триъгълни трапчиики,
рабушните харезн и по-дълги бразди с дпе наклонени стени, срещащи
се в дъното. Чести елементи са и кръглите дупчици, о&разуванк с върха
на можа, продълговат намушквапия без издълбавапия и обикновени
надраскаапия (обр. 288, 289, 408). Под влияние на професионалната дър­
ворезба някъде и пастирската се използува и пат укръг лото длето, с кое­
то се получават бразди с обло дъно нлк тралчинки със сърповилна фор­
ма. Ако изваждането на третината става с нож, а отсичането С копача*
трапчинката нча закръглен дълбок кран.
(>г тези основни елементи се очертават знгзаговндни и прави ивич-
ки — гладки или надраскани, кръстета н кръсговидно разположени
триъгълничета, разни форми на пера, успоредни лентички и мрежнчкн
околовръстни поясчега. пръстенчета и пр. Тази дърворезба е присъща
най-вече на предмети с тънки стъбла и дръжки, конто за тази цел би­
ват издялванн обикновено нлоскостенно (четиристенно, оемостенно),
за да може раб)шкостта да бъде прилагана най-лесно. При тази дърво­
резба е естествено и многостенното моделиране във вид на възли, преш­
лени, къжелн, хръстовндни, копие»идни и други заостряния н изтъня*
мини. Ишъкналите форми и крнсталовидната техника на нздълбава-
не са непознати на българската народна дърворезба.
Украсените с пастирска резба предмети се парнчат от народа често
писани (писана хурка, писан кат.», шарена Л1й<)и писана), Това озна­
чение идва сгт преобтадаването или от честата наличност на еднократ­
но врязванс с нож по изгладената повърхност (без изваждане на трес-
чииа), посипано след това с прах от барут или въглен. В някои случаи в
дълбоко начертаните места се слага синило. За да не се получат петна и
извън нарезите, предметът бива повторно остъргван и изглаждан. Тази
украса действително прилича на писане — начертаване, а оцветяване­
то - на татуирането. Това „писане“ обаче е засвндетелствуваио в тра­
дицията само с лннеарни и прости геометрични орнамент прави ли­
нии, пръстени, знгзагм, полу кръгчета, триъгълничета, кръстчета и пр. В
края на първата половина на настоящия век някои овчари започват да
произвеждат бастуни, нашарванн но цялата им дължина по принципа
на татуирането с всевъзможни фигури на растения н животни, някакви
митични фигури (сирени и др.) В тия случаи имаме транспланткране на
научена през пойните татуировка.
Негеометрични фигуралпн изображения в българската пастирска
дърворезба рядко се срещат. И там, гдето се намират очертания на лице,
цяла човешка фигура, око н др., птица в най-схематичен вид, те са
НАРОДНИ и з к у с т в о

случайни хрумвания. В народните пссин се пее за желание ма момък

да изпише либето си на кавала си илн себе си ма хурката й, но н това
може да сс приеме само като израз на особено поетическо вдъхновен»«',
а нс като отражение на типичност в резбарското изкуство.

541. Скуллту рали ата дърворезба не е позната \ народа. Творци на та­

кава са лак предимно пастирите Тематично творчеството нч засяга най
често горските птици, изрязвани обикновено по ръкохватките ни бд
стунн, и змията илн 1чей (митичен обрнч| — но куките (геги) па овчар
ските тояги (обр. 407) И в единия, и в другия случай идеята ча образа
се улеснява от формата на дървого н съответната част на предмета. До
като в плоската резба е постигана и утвърдена като четановеп стил
строга геометркчноет, при скулптуралните образи има стремеж към
реалистично изобразяване. В това отношение особено нишки постнже
ння има при образите на змията и жабата (обр. 407).
Пастирският тип резба през време на наиионалното ни възраждане
( X V III— X IX н.) се пренася н в арХ(ггект)рата със съответно увеличе­
ни размери и изпълнявана с трион и тесла, а понякога и с криво длето.
Най-често тя е характерна за с.шеипь (капиталите) на дървените стм
бове. Но бележити композиции от такава съответно съизмернл резба
срещаме в много възрожденски къщи в Жеравна. К<тм, 1рявна,
Тетевен и др.
411. Гега о т Смолянско, 1956

542. Има и по-особен вид плоска дърворезба, която представлява по-

скоро начсртаваиия чрез нзегъргване. Прилага се при широки дървени
плоскости. Начертаваннята стават с трион и кръжило от рода па въ-
тора. При тази дървоукраса почти изключителна е геометричната
орнамекткка: мрежа от ромбове, квадрати, триъгълници, кръгове с кон­
центрични окръжности или вписани шсстолистни розетки със същия
радиус на кръжилото, самостоятелни шестолистни розетк, начертани с
И \ И II II Н О <1 1 К У Г 1 1 И 1

412, Овчарска дървена чтии о т Панагюрци#, 1932

кръжило, и разми други плетеници, постигани пак с кръжилото. В мно­

го случаи този внд дървоукраса е съпроводена н с червено и синьо оцве­
тяване на частн от фигурите. В миналото тази дървоукраса е била ши­
роко разпита в планинските места на Северозападна България н Родо­
пите и от професионалисти в някои старопланински центрове като Те­
тевен, Троян, Жеравна и др.

543. Иирографиятя — украса на дърво с нагорещено ж елязо — като

традиция не е заевндетелствувана у българите. В елементарни наченки
се упражнява от циганите вретенарн по произвежданите от тях ан те­
на, прешлени, дараци и др. Като нововъведение през първата половина
на настоящия век тя се развива като самостоятелно изкуство в Троян­
ско, прн производство на дребни предмети: солничкн, буркани, кутии
от наи-различно естество и др. Прн тази модерна пирография, при
която се употребява електрически нагрявана игла, се дава усложнена
фнгурална орнаменщка от рода на книжката плетеница и на исепъс
можнн, копирани от книги илюстрации. Към всичко това се прилага и
пъстро оцветяване. Методите и образците, владеещи в това ново изкуст­
во, са съдържали обаче значителни елементи на безвкусица.

544. Независимо от пастирската резба в културата на българите се

развива н дълбоката скулптурна дърворезба. Този вид изкуство е свър­
зан винаги с архитектурата у висшите класи в миналото и на култовите
сгради. Нейната наличност се вижда в дворните на царете и в болярски­
те домове у българите още през IX в., а внсокохудожественн паметнцн
от нея има запазени из българските черкви от Х П н следващите векове.
 £1110 1 Н А Ф И Й II A h ь л I А ИН «

В много случаи rani дърворезба е съчетана и с инкрустации с кост и пер-

лова MiK'a. Началото на това изкуство у българите идва несъмнено от
Византия. По къс но, през X V III— X IX в,, то паЛ}чав^ нов тласък за
рачвнтие чрс ч манастирите пол влияние на дърворезбеното нконостаено
изкуство на Запад (главио в Италия) с всичките отличия на западния
стил — ренесянс и барок. На българска почвм през X IX а. се развикат
три по-съществени школи, чиито шедьоври се намират из черквите и
манастирите в цялата страна. Това са школите Атонска, Дебърска и
Тревненска Означението ..школа" в случая е по-скоро в смисъл на сре­
дище, в което резбата особено се разраства като професия, отколкото
като стил. Стиловите различия между тях се съпоят а по-голямо оби­
лие на растителни мотиви в Тревненската а сравнение с друигте дае.
Характерни образни на резбарското изкуство ка дебралнн иапр. са ико­
ностасите в църквата *.Св. Богородица" в Пазарджик. Х в . Никола" в
София и др. Произведение иа тревненци е резбата в църквите „Св. Ар­
хангел" и „Свг Георги“ в Трявна, църквите в Севлиево, Плевен, В. Тър­
ново и в много други градове и села из Северна к Южпа Бш гария, а
резбата в църквата в гр. Банско (старата), в Рилския манастир и др. е
работена от представители на Самоковската, наричана още Банска
школа. Има и олтари, като иапр. в църквата „Св. .Марина" в Пловдив,
„Ся Богородица“ в Самоков, които имат по-особен стил и са израз иа
но-икдивидуална резбарска изява или на по-пряко влияние на атонски
и самоковски майстори. За дълбоката резба ма трите школн има иече
богата научнв литература*

545, Из манастирите се развива н миниатюрнит i (h>penрезба, пред­

ставляваща преднмно. ако не изключително, композиции от библейски,
евангелски и житнйнн образи и сцени. Тсзн съвършени миниатюрни
скулптури, разпространявани обикновено в кутийки нлн обковани в
рамки, са предназначени за косене като свещени охранители. Те биват
вмествани и а рамената па престолни и ръчни сребърни кръстове. Цен­
трове дв тази дърворезба са били е лавни Атонските ма пастири я Еруса­
лим. отгдето поклонници са ги разнасяли по пялата страна. Днес това
изкуство се поддържа сгг еди» самоук художник, бивш монах в Рилския
манастир, конто разработва н напълно съвременни сюжети в този стил.
Началото иа това изкуство несъмнено следва да се търси в мнииатюр-
натз резба върху слонова кост в Далечния Изток с всички стилови от­
ражения на Запад след средновековието,
Подобио чуждо начало има в резГмтч върху седеф, която покрай
всички споменати приложения се използува при изработването на сре­
бърни женски накити, главно пафти, в конто се инкрустират съотвстни
яо форма гравирани седефени плочки,

546. Чисто народно изкуство, имащо к о р е н и т е си в местната т р а д и ­

ция. е резбата върху p(v и ш кт, творчество почти п з к л ю ч н т е л Е Е о на па­
стирите и ловните. Тачи резба е винаги плитка. По мотиви е линеарна
N А Р О Л И U tt-Th *Ч‘ Т Н О

и геометрична, при което кръжилото има обилно приложени» Произ­

ведения на това изкуство не са създадени много. Малобройните пюрбн
с такава резба у българите се ограничават върху рогове та барут и ко­
сти или рогове за пастирски чанти, рогови и костен и пръстени на спир­
ки. кавали и гайди. Тук се включват и украсите върху роговите и косге­
ните дръжки на големи и малки ножове, приготвяни със забележително
майсторство в Костенец, Нова махала (ди. Лпрнлово, Габровско). Шип­
ка и другаде. При украсата върху рог често се прилага метална ннкру
стадни, орнаментиране с нагорешемо желязо или с помощта на елемен­
тарни матриин.

Л И Т Е Р А Т У Р А

Ц. Ашпцнов, Р о б о т* » трмм«мската къща. София. 1956.

3. Д ичитров, Д ърмрсзвската украса в к ъ щ а и ма Р>1 И ш>рбад*и п с м и Жграп
на, Кптлеиско. София, 1956.
Д . Д рцм т, Резбата и тревненската църкна „Са. Архангел". М ИМ И I, 1956, с 2.11
256. — Трсвиснск'Гго резбарско н 1 «устао. < я , 1962
Д . Друм** к А . Вчсилш я, Дъроормвата « Ви там и н . София. 1555.

L III. И З К У С Т В О С МЕТАЛИ

547. (гългарскнят занаятчия е създал художествени произведения

н в медникарспмото. Това изкуство се състои преди всичко в профили­
ране на дълбоки съдове, както е и при грънчарегвото. за което помага
голямата ковкост на медта. Независимо от изящните форми, в които
изработва котлите, гюмовете, тасовете и саханнте— открити или
капаклии — медникарит прибягва често и към орнаментиране иа прои!-
веденцята н към калайдневянгго им. с което им придава и блясък на
сребро.
На лърво място самото нзкпванане на медния лист с плосък чук
придава на металната повърхност известна красота с едрината н гъсто­
тата ма ударите, които дават иницп. прилични на нанизи от маииста, ни
броеници, на гирлянди или на изкована броня. Но същия начин могат
да се очертават спирали, меандри, иветн, розетн, звезди, птичета н дру­
ги шарки. Със своя червен отблясък тази украса не губи очертанията
си н след некилкратно калайдисване на съда, който придобива сребърен
колорит. Орнамент кран ето на медните съдове става и с остър чук (къл
ца), който дава еднообразни късичкн резки, наредени в нвнни ог ус­
поредни изправени или наклонени черти, нрави или начупени л и н и и ,
звездички и пр. Наред с това украсата става и с щанцоване на разни
фигурки звездички, дъгнчки. кръстчета, конто сами или в комбина
цня с правите резки увеличават възможностите за декорация,
В много случаи по-плитките съдове |саханкге и табличните) биват
украсявани и с изрязване на периферията им във вид на един или друг
фестон.а иа някои дълбоки съдини се слагат и високи, ажурно нзрнзаин
413, Наковалня от Райково (Смолян), 1952

подставки. Редом с т«ва украсата може да се получи и с пластичип

о! ьвзне н начупване на стените «а съдовете.
Художествена украса но мелтгте съдове се получава и с помощ ти
на гравиращ* на различни орнаменти, подреждани често в различни и
сложни композиции. Това гравиране става направо с шило нлн с длето,
или посредством киселини. В основата обаче и на двата метода лежк
т.рионачалното начерта ва не, рисуване, като за еднообразните фигури
се нлползува н шаблонът -
Много често орнаментиката н нейното композиране по стените
на съдовете имат нвно ориенталски характер, което говори за срав­
нително къс но влияние от епохата на турското владичество на Балкан­
ски» полуостров. Подробното и сравнително проучване на тази украса
ш български н ориенталски медии произведения показва, че гравиров­
ката > българите е значително по-пестелива н последователно съобра­
зявана със съставните елементи на съдовете, като допринася за тнхното
подчертаване н изтъкване, докато нри ориенталските произведения тн е
самоцел затрупва цялата съдина и но този начин обезсмисля формата
и То«а се наблюдава и а произведенията от майстори турни или пред­
назначени за турни, явление, характерно за целия Балкански полу­
остров.
II Л М о .1 II О II I Н I | |1 |1

414. S\d)tn C JJiJ« о т У е я т (Смолян) , 1942

548. Свои пкмифнка притежават ки.ш'ио оювнитс изделия, при гот-

вини чрез отлноаие в калъпи от калясно-олопна сплав с твърде малко
антимон. Това са обикновено съдове за ракия и по-рядко за други цели.
Съдините, наречени випленици, са с кръгли или високи четиристенни
форми -Луксозщят им външен вид се дължи на съразмериоспа на (|юр-
мите нм и на почти постоянната допълнителна украса — релефно отли­
та, ръчно гравграни и.ти с добавъчни материали шнетми стъкла и ма-
ннета). Характерни по четиристенните »игленици са растителните ор-
намети, разгънати в иеандрична форма или като добре рамкиранм
стръкчета, Шн|окнтс страни на тил витлеииии са украсени най-често
с релефи, изоб) аз я ваши ловни сиени или тнничии нконографски изо­
бражения на се. Георп. св. Димитър Сол уиски, Самсои Силни, разчек-
ващ устата на гъв, и др.

549. Значително мила народното изкуство заема и при и зм ш в а н е т а

Го се гроиннва било във формата им, било в до-
н а ж елезн и пред м ети,
415. Конче м огнище (гр. Копривщица)

пълнизслиа украса. На художествено оформяне подлежат предмети,

конто са предназначени за домашна или култова употреба и ме се изха­
бяват. Естествено по-грубнте земеделски оръдия мотики, палешницн
и др., са били много рядко украсявани, но една брадва ка кацар, един
сърп на девойка жътварка, един косер иа лозар и др. биват често гриж­
ливо орнаментирани с хубаво съчетани чертички, зигзагн, мрежичкн,
звездички и др. Обикновената пиростия, скара или огрнбка и други
домашни предмети са снабдени с практически неоправдани завнтъцн,
висулки, усукани дръжки, шарки и пр.. което показва, че майсторът
се е ръководел изключително от естетически подбуди, а и хората, конто
употребяват предметите, не са били безразлични към тия им особено­
сти, когато са ги купували.
Истински художествени изделия са железните панти и чукчета по
външните врати и порти на старите къщи в Копривщица, Пловдив,
Асеновград, Самоков, Шумен и други градове н села, при конто освен
И.1ЯЩИО и разнообразие извитата дръжка, наподобяваща често пъти змия.
са прибавени и допълнителни фигурки на птичета, дракончета и др.,
па са н нашарени с разни нарезн, дупчици и пъпчици. Голямо художе­
ствено майсторство българският ковач е постигнал 8 изработката и
на свещници, триножните подставкн на които в някои случаи са изра­
ботени като кончета. Стълбчетата нм са многостенно профилирани, снаб-
денн са с многостеннн възли или са изящно усукани. Горната част на
свещниците е също обект на художествено оформяне, особено когаю те
са предназначени за храмове: тя често бива разклонена като корона на
дърво, по клончетата на което вместо лнста и плодове има чашковил
МЛРОЛИО И 1кУС Т#и 641

ни подложки за свещите, кръстчета, стилизирани цветя, птичета и др.

Към изисканите железоковани предмети спадат и огннщеннте гляпняр-
ниии, иарнчаки „кончета“ , „мечки“, ..магарета“ главно заради скулпти­
раната животинска глава на предния им край, която често пъти е в ня­
какъв митичен образ. При художественото оформяне на предметите има
често и плоско лрофнлно изковаване на цветя (лале, розетки, листа),
птици и змии (при църковни свещници), кончета и други животни (при
огннщеннте глявняринцн).
Нямаме данни за историята на изкуството по железни предмети
у нас, но онова, което е налине в бита, може да се определи към епо­
хата на националното възраждане (X V III и X IX в.). Че някаква тра­
диция в това отношение е съществувала ма българска земя по-рано, но
че е прекъсната, показват археологически находки от древнн железни
главнирннцн и светилннци из музеите в Разград, Пазарджик, Хнсара н
др. Тези предмети са украсени с моделирани волски глави, каквито по-
късно у нас не се срещат.

550. Златарските изделия са с изключително разнообразни форми в

зависимост от различното им предназначение — накити, църковни
и други култови украси, трапезни съдове, прн конто художествената
цел в изработката е ръководеща. Предназначеннето им поне в по-късни
исторически времена и в известни класови среди е предимно да слу­
жат за украса. Други мотивировки (магични, социални) с време са за-

416. С търгалка о т с. А л ф атар . Силистренско, 1954. 417. Ж елязна дръж ка до

вр ата о т Ш умен. 1917. 418. Външен изд атък на жгллзка връзка в конструкция­
т а на църквата в гр. Т утр акан . 1954. 419. П а н та на западната вр ата в черк­
в а та # е. А лф атар, Силистренско, 1954

41
430. Ж и язн о чуьче на вр ата « гр. Копривщица

тъмнейи о т ч и с т о е с т е т и ч е с к а т а . Преживелиците от първични идеи за

накитите не пречат да се вижда в златарските произведения чисто
изкуство. Българското златарство през X V I— X IX в. оставя високо-
художественн произведения с всички възможни техники, пазени и диес
и з съкровищниците и музеите не са\ю в България (обр. 420), а н в Сър*
Сия, Румъния, атонските манастири.
Въпреки своята сравнително скъпа цена златарското творчество е
навлизало и между наА-широкмте маси, у конто е оформяло естетически
вкус, който при оСществеио-нкономнческите условия на миналите
векове е оставал постоянен; бглгарската селянка е използувала тня
творби изключително за повишаване на своята хубост.
И A (>О Л H U It Л К У С Т II о
M3

Декоративното предназначение на златарските изделия е почти

навред преобладаващо. Това с наранявано преди всичко с изискаността
в общата форма на предметите. Дори и пай-дребните добавки на някои
накити (висулки, рогчета и др.) са допълнително гравирани или снабдя­
ват« с цветни камъни и др. За усъвършенствуване на орнаментите, па
тяхното изчистване при отливането и коването златарите си служат н
с цизелир1 не, юстъреване, изпиляване и ир.

551. Вндно място в орнаментиката на златарските произведения зае­

ма гранулирането, т. е. изшарвансто с по-дребни или no-едри зърна,
Има накити, които са украсени изцяло по този начин, напр. големите и
малки игли за коса, имащи на единия си край голяма топка. Гранула­
ция в по-малки размери се среща и по плочките на някои висулки, обе­
ци, пафти, колани и гривни. Тя често е комбинирана с по-едри пъпки, с
гнезда, в които са закрепени цветни камъни)с филигранови апликации
или емайлови клопки. В много случаи декоративните зърна биват под­
реждани в розетни, ивични или други фигурни групи.-Друг елемент е
плоското линеарно изковаване на ориамс1Гтите обикновено по бордю­
рите. приспособява не на изпъкнали чертички, гравирани фигури н дру­
ги детайли.

552. Напълно друг ефект и стил има украсата с филигран. Сребър­

ната жичка се огъва в плоски или обемисти фигурки — листа, ивици,
пеперуди, пера, розетн н други растителни, животински образи н пр.
Ажурността на филигран* се нзполз)ва твърде сполучливо, като се

421, Сребърни паф ти

(>44
Ь Г И О ! |«Л *И Я ПА Ь Ъ Л Г Л к Н Н

I
422. Филигромоеи изделия о т Видин, 1692

прилага върху полирана «ли другоцветна подложка. Особено ефеюно е

комбинирането на филиграна с кованата орнаментнка.
*
55:1. Техниката ма отливането притежава орнаментината, добивана и
чрез коване, и чрез филигран. Копията на тня орнамент» обаче не са
так;1 съвърн(ено художествени като първообразите. Повече нлк по-
малко разликата се намалява чрез допълнително цнзелиране. Затова
при лятата техника емайлирането, което е също твърде често прилага­
но, е най-удобно,

554. Като се приеме действителното положение, че при златарската

орнаментнка у българите преобладават распггелннте мотиви, а след
това зооморфните и геометричните, трябва да се отбележи, че цялост­
ните композиции и стиловите особености говорял повече за историчес­
кото развитие в това изкуство, отколкото отделни орнаменти. От това
гледище в златарските произведения могат да бъдат посочени на видно
място композициите с бн&теЛско-църковнн, ориенталски (турско-моха-
медански) и западноевропейски (ренесансови, барокови и роко*
II о

кови) особености и сравнително малка наличност с друг хврактер.

Библейско-иърковните орнаменти съдържат образци на ангели,
херувими, символите и образите на евангелистите (орел. вол. месен и
пр.), хексаграмн, сцепя из живота на Богородица и Исус — Благове-
щение, Рождество, Богородица с младенеца иа ръце, Кръщението, Раз­
пятието, Възкресението. Възнесението и др.; сцени из жития иа мъчени­
ци — св. Георги убива ламя, св. Тодор, цар Константни и царица Еле­
на. Тези композиции са постоянни върху предмети, предназначени за
черквата, и по много сп женските накити с по-големи площи, като паф­
ти, тепелъни, герданн, амулетнн кутийки н др. От същня кръг е и об­
разът на двуглавия орел — хералдическият знак на Цариградската
патриаршия. В тия образи и в честите кръстовн орнаменти е налице
християнската идеология, възприета чрез Византия. Догматизмът на
тази идеология е едно от условията да се запазят внесените оригинали в
българското художествено творчество до най-ново време.
Ориенталски произход след X IV в. (евентуално и от по-рано чрез
Византия) нмат орнаментите с арабесков характер, образи на джамнн,
мииарета, полумесец и звезда, разгънати асиметрично растителни орна­
менти с реалистично дадени листа,—цветове н плодове (ягода, розета н
др. под.). Такива орнамснтн са особено чести по пафтите и друтите жен*
ски накити. Сигурен показател за ориенталски произход има често и з ­
плетената в украсата на накитите фигура на лалета.

423. Сребърна гривна

 (Т Н О ! РА+ИИ н

. ;—

424. Сребърен поднос о т X V I в и з р а б о т е л в Чипровци (сега в тутгя на Бач*п+

ския м анастир)

Най-вече през Цариград н манастирите в Атон през X V III л X IX в,

навлиза западноевропейската оркаментнха в българското златарство
със сложните стилови композиции на реиесансз, барока и рококото.
Товя лнчн особено по украсата на кованите пафти, по някон обковки
на евангелия, вотнвни ореоли нли ризници на икони, кандила, кадил­
ници и други църковни предмети.
Археологически данни дават основание да се установят н художе­
ствени форми и декоративни подробности, които представляват испо-
Н Л Г О Д Н О И З К У С Т В О

425. Сребърни мотиви о т разни места

426. Мои*елранителница
 Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я

средствеиа връзка н с древни накитни традиции на Балканите, гланнп

при пръстените, грнвнмте и коланите: освен формите при тях е х а р а к ­
терен лшгсарннят и пъпчен (гранулиран) орнамент. По същия път са
установени на кити и традиции, общи за всички славяни, конто традиции
независимо от по-раншната им история имат съответствия н в доскорош-
ното златарско изкуство. Това е налице главно в някои форми ка грив­
ни, обеци, пръстени и други украшения за главата.
От общата преценка на битовото златарско изкуство у българите
може основателно да се каже, че то е в по-голямата си част наследство,
възприето през вековете след идването нм на Балканския полуостров и
главно след тяхното покръстване (IX в,). Традициите от север са били
значително обогатени и с древнопзточна и местна орпаментика, а след
X IV в, и с по-специфични османско-ориенталски стилови особености.

Л И ТЕРА ТУРА
Г . Бакърдж иев, K objiiij мед, София. 1957.
Ал. Божинов, Х р . Вахарелеки. Д , Друмев, Ковано ш п о . Софи*, 1957.
С. Георгиева и Д . Бучински, Старото златарспо ага Враца. Софня. 1959.
М . Иванов, Златарските произведения от X V I — X I X е. е М у » и на БачкоискиЯ
манастир. София, 1967,
Cm. Л . Костов. Наображгането на са. Георг* в българския насаден накит. 06,
Л , Мнлепгч. София. 1912. с. 181— 202. — Вотиая. V IH FM I I , I92Ä, с. 15-22.
Е . fltm eta. Български народим накити. 11HILM VI, 1926, t. 50— 80; V II, 1927,
е, 69'— 106, — Е.чфс 1гнин. И Е Г Д I. 19ЙЗ, е, 271— 276, — Металически съдо&е в Б ъ л ­
гария. И Н Е М Х Г И , 1939, е, 139— 181.
Ан, Примовеки, Медникарството в Родопската ойласт. София. 1955.

1ЛУ. П О С Н И И А Р Х И Т Е К Т У Р А
КАТО ИЗКУСТВО

555. Българското народно изкуство, както всяко народно изкуство

е по природа приложно. Освен самостоятелно голяма част от неговите
творби се прилагат и комплексно главно в облеклото и в архитекту­
рата. Именно наличието на изкуство в облеклото определя в българския
езнк и термина, и понятието носия. Носията е характерен израз на лич-
натл. същевременно утвърдена от векове естетика, която мъчно може дп
ес разруши, Тя н днес е основание за критика към ежесезокно сменява­
щите се и често пъти флагрантнн моди в облеклото на съвременните же­
ни н мъже.
Според традиционните естетически схващания па българския на­
род облеклото трябва да отюиаря на високи художествени изисквания.
Изключителната декоративност на националните носии, която се дължи
на везбата, пъстрите тъкани, металните н други накити, ги постави ил
видмо място в приложните народни изкуства. Характерът на везмото,
на тъканите н накитите показва, от друга страна, старинни традиции.
427. MtHCico забраждан* в Стицокко
6Г>0 I'. Т II О М> А * И И МА К ‘Ь .1 Г А I» И Я

428. Женела носия о т с. Подвес, Карнобатско

преживели немалко икономически и обществени неблагоприятни ус­

ловия.
На художествените изисквания за облеклото са подчинени материа­
лите, техническото изпълнение, отделните моменти от процеса на приг
готвя пето му, формите на отделните му части и цялостният му състав,
Майсторите на облеклото, главно жените, още при избора на текстил­
ните материали и прн тяхната обработка осъществяват известен худо­
жествен замисъл. Декоративната тъкан, везмото и плетивото дават не­
изброими възможности за постигане па красива орнаментика и богат
колорит. Обикновено тъканта и везмото взаично се допълват в украсата
«а »осните. Ярък пример за това е двупрестклчеиата женска носия в
Л у напекат равнина. Обнлного везмо по ризите при нея и пъстроиист-
»нгге тъкани на завеските, престилките, коланите и другите части на
Н А Р О Е Н О И яК У С Т Йо

429,]Жен£гса носия о т Р^сгксхо

облеклото са почти винаги хармонично съчетани с общата композиция

на костюма. При други видове носии, напр. при сукманеннтс, гладките
едноцветни площи на дрехата се нарушават или рачкират от шевицата,
вследствие иа което получа&атв една или друга степен художегтвенл си­
ла* При някои областни разновидности преобладава едни от тезн два съ­
ществени типа на костюмпата украса. Яркоивстнето на женските носии
от равнината покрай река Марица, а в по-ново време и в Сливенско, Ямбол­
ско и Добруджа се дължи на ранраннте тъкани за горни дрехи — рокли,
престилки и др. Декоративността на носиите в Софийско, Граово, Зне-
поле, Рилската област пък е постигана почти изключително чрез везмото.

556. Дълбоко вкорененият стремеж към красота в облеклото и висо­

кото умение да се постига тя са подтиквали народните творци да цро-
652 II Т М О Г Р А * Н Я HA R 1, Л I А f И Й

връщат н редица подробности на облеклото от практическо естество в

декора гнили елементи. Съединителните шевове по ризите напр., укра­
сени често пъти с допълнителни обшивки или с гайтанн, са развити пя-
къде в сложна декора Пия,
Много от произведенията на златарското изкуство участвуват съ­
що в украсата на облеклото. Разновндни накити — игли, тепелици. обе­
ци, подбрадници, гердани, колани, пафти, гривни и пръстени — при­
дават тържествен вид на костюмите. Художественият ефект се постига
н с естествени цветя, птичи пера и др. В някои ноенк металически­
те накити подчертават украсата на главата (Габровско, Родопско— у
българките мохамеданин), в други — гърдите или поясната част. У к­
расата на гърдите прн някои мисии е придобила характер на броня от
сребърни монети, както е налр. при някои тракийски ноенк.

557. Значителна част от елегантността на българските народни но­

сии се изразява в общата им въниша л и н и я . В това отношение съще­
ствена роля играе, разбира се. кройката на отделните дрехи или начи­
нът на пристягането* Не по-малко значение нма и натрупаностга на
повече или по-малко части на облеклото. Общо за мъжките носин може
да се каже в източните предели на България владее чернодрешното об­
лекло, в което елегантността се изразява в плътно прилепнати дрехи в
горната част на тялото до пояса, широки значително набрани потури от
лояса до коленете н отново прилепнали крачоли от коленете надолу.
Към това се прибавят и често пъти много широко разперени „пачии“ —
украсени с гайтанн краища на крачатите. В Северозападна България,
гдето до късио през наетояшня век владее белодрешного облекло, еле­
гантността се изразява в почти контрастния профил на облечените дре­
хи: широка клинатост в горната част на тялото, до пояса и тесни, прн*
лепнали ноговнин на беневрешгте от пояса надолу, без пачийнн завър-
цгъин на крачолите.

558. Прн женските носни почти в цяла България се приема за кра­

сива стегнатата талия — „грищ минатата в кръста“ дреха. Срещаните в
народните песни определения „тънко кръстче", «на тънко кръстче
катанче", „тънка фкдзн бойлия" и др. под, са поетичните изрази на на­
родните естетически изисквания при обличането. Рядко се смята за
красива еднообразната форма на костюма. Такава има само в Родопско,
при която широкият и дълъг вълнен пояс придава безталнйна линия на
носията у жените, кагго естетиката се изразява в пъстронзтъкания мнн-
дил (престилка), в богатата сърмена украса по папите и ръкавите на
сукмана и салтамарката и в пъстрата копринена забрадка, а в миналото
в дългата бяла махрама. Независимо от посочените особености в общата
линии на отделните носии в различни райони много от тях налагат свои­
те очертания като закръглени — в Русенско, строго праватннейни —
в Софийско и Ихтиманско, гъвкави и меки — из Тракия.
II А P U Л II О И .11

430. Хоро на лазарки о т Ямболско

559. Всяка отделна част от облеклото придобива кълната си худо­

жествена стойност най-вече в цялостния му състав. В завършения сн
вид костюмът във всяка носия представлява хармонияио съчетание на
отделните му части. Те са свързани взаимно не само с практическото
ми предназначение, но и декоративно. Орнамеитиката на отделни части
пък е свързана с колорита или ориаментиката на другите части на ко
стюма. За пример могат да бъдат носоченн повечето носни, особено тия
в Софийско и Еникьойската в Узункюприйско. Често пъти контраст­
ните цветове на отделните костюмни части са обединени от еднаквото
оцветяване на шевиците по тях. Например весело пъстроиветне струи
по облеклата натраккйкнте, пламъкът на огненочервения цвят обхваща
костюмите в Странджанско, контрастът на белия и черни» цвят изпъкм
в облеклото на населението по разклоненията на Източна Стара планина.
Носните са едни от най-богатите по варианти дялове на българ­
ското народно изкуство. Преди всичко сложният състав н? облеклото
обуславя това разнообразие. Затвореният икономически и териториално
народен бит в миналото, различните природни н обществени условим в
654 Е Т Н О Г Р А Ф И Я ХА Ь Ъ Л Г Л Р И Я

431. М ъ ж к а пргнска носия — дюлгерин на п ъ т , 1921

едни н други покрайнини, па и личният вкус всичко това е допринесло

за обособяване на десетките стигнали до иас оформени, инднвидуалн*
знранн женски носии от еднопрестилчен и двупрестилчен тип, носии със
затворена сукманена дреха и такива с отворена отпред сая — всички с
вековна традиция.

560. Другият комплекс, който освен общата конструктивна компози­

ция съдържа и допълнителни художествени съставки — дърворезба,
метални апликации, стенописна украса и пр., е архитектурата.
Това комплексно изкуство обикновено с представяно в богатскн частни
постройки н по-често — в култови н други обществени постройки, като
храмове, чешми, мостове, паметници и други такива.
В зависимост от общата конструкция на сградата и от вътрешната
украса с дърворезбени стълбове, тавани, врати, дулапн решетки по
H tP O IH O ИЛКУСТНО 655

прозорци, cvc стенопис ни орнаменти, общо оцветяване на стени, желез-

ии обковки по врати и прозорци и нр. са оформени т. наричаните бъл­
гарски възрожденски къши, въздействуващи със своя различен худо­
жествен чар. В тоя възрожденски тип къщи отделни образци, като Дас-
каловата къща и Рамковата къща в Трявна, Хаджинлновата и Костан-
цалисвата къща в Арбанаси, къщата на Бобевскн и Горановата къща в
Тетевен. Лафчневата къща в Дряново. Арнаудовата къща в Етрополе,
къщата на музея „Лайош Кошут" в Шумен. Зоевата и Патевата къща в
Карлово, Марикината н Сарафската къща в Самоков, Каблешковата,
Генчовата, Гърковата, Млъчковата, Догаиовата и други къщи в Ко­
привщица, Куюмджиевата къща и къщите на Нсдковнч н Гсоргиадис в
Пловдив, Пангяловата къща в Райковп, Шереметьовата в Устоао, Лгу-
шевнят конак в Могилнца, Смолянско, Филаретовата къща м къщата на
Руси чорбаджи в Жеравна и още толкова много други кипи в същите
тия и други български селища са изтъкнати постижения на българското
народно архитектурно изкуство независимо от гениалните прояви в това
отношение, изразени а мостове, църкви, манастирски сгради, ханища,
училища, конаци, кули, камбанарии, чешми и пр., изпълнени от де­
сетки именити и безименни майстори от Габрово, Дряново, Трявна,
Търново, .Момчиловци и други родопски селища, Самоков, Банско и пр.
н пр. Именно тия и много други образци, похватите на тия и много
други майстори могат да се използуват за внасяне ма български нацио­
нален стил в съвременните и бъдещите модерни строежи, макар и с но­
вите, различни строителни материали.

Л И Т Е Р А Т У Р А

М , Ангелов. Оформяване ма фас ад мата стенна повърхност па къщите от нашето

Възраадане, Гид на ИСИ С А Х Ф X I I I , кн. 3. 1961, с. 69-100.
Р ■ Ангелова, Шуменски възрожденски къщи. София, 1965,
Г . Арбалиеа. Архитектурни елементи и детайли от български възрожденски къщи.
София, 1950.
М . Бичев, Български барок. София, 1954.
Т. Вокарелски. Принос към проучването на възрождгнеката къща в Панагюрище.
П П . 1956, с. 145— IG6.
Б . Георгиева, Копривщенски тавани. И Е И М V , 1962, с. 173— 226,
Т. Златев. Българската къща в своя архитектоничен и културно-исторически раз»
вой. Км. П . Градска къща. София, 1937. — Българската къща през епохата на
Възраждането. София, 1955.
Б . К о л а. Стснописн ата украса на жилищните и обществени сгради през Възр аж ­
дането и, Самокпй. МИ ИМ I, 1956. с. 119— IÖ0. — Живописмата украса на българ*
ската къща п р « Възраждането. Сб. Проблеми на българското архитектурно на­
следство, София. 1955, с. 189— 224.
Ива Любенова, Чешмите в България от Възраждането. София, 1961.
Г . Кожухаров, Български къши от епохата на Възраждането. София, 1963. Б ъ л ­
гарската къща през пет столетия. София, 1967.
Х р . Милчеви, За майсторите, цветорезцитс и зографите. София. 1967.
Х р . Пеев. Пловдивската къща, София. 1957.
И . Попов, Български врати и порти. София, 1954.
Б . С тоянов. Старата родопска архитектура, София, 1964,
J1, Тонев, Кули и камбанарии в България д о Освобождението. София, 1952.
 СЪДЪРЖАНИЕ

П РЕД ГО ВО Р . . . . &
О БШ Л Л И Т Е РА Т У Р А 8
СЪКРАЩ ЕН И Я . . . . |]
У В О Д .......................... (3

П Ъ Р В А Ч А СТ

ИСТО РИЯ НА БЪ Л ГА РС К А Т А ЕТН О ГРА Ф И Я

I. НАЧЕНКИ НА БЪЛГАРСКАТА Е Т Н О Г Р А Ф И Я .......................... 23
И Н А РО ЛН О ТО Т В О Р Ч ЕС Т В О - И ЗРА З И О РЪ Д И Е НА НАЦ ИО
Н А Л Н О Т О С Ъ З Н А Н И Е П Р Е З В Ъ З Р А Ж Д А Н Е Т О ................... 37
III Б Ъ Л ГА РС К А Т А ЕТ Н О ГРА Ф И Я С Т ЕД О СВО БО Ж Д ЕН И ЕТО 51
IV А К А Д Е М И Ч Е Н П ЕРИ О Д В БЪ Л ГА РС К А Т А ЕТ Н О ГРА Ф И Я . 73
V . С Ъ В Р Е М Е Н Н И Н А С О К И Н А Е Т Н О Г Р А Ф И Я Т А ....................... «0

ВТОРА ЧАСТ
ВЕЩ ЕС Т ВЕН А К У Л Т У РА
VI- З Е М Е Д Е Л И Е .............................. 9!
V II С КО ТО ВЪД СТВО • ................... 131

V III. ЛО В . . . Г .............................. 158

IX . Р И Б О Л О В . ....................... 160

X. С Ъ Б И Р А Ч Е С Г В О ................... 180
X I. Х Р А Н А . 7 & .......................... 183
в '- ХоГО БЛ ЕКЛ О . ....................... 1М
ЖИЛИЩ Е И А РХИ ТЕКТУРА ..................................................... 221
сели щ а С 250
 XV О ГЬН И В О Д О С Н А Б Д Я В А Н И .............................................

XVI С ЪО БЩ ЕН И Я, П РЕВО З . . . Ь .......................................... Ш

4 V II С Ъ О РЪ Ж ЕН И Я И НАЧИНИ ЗА ОБРАБОТКА НА ХРАН И

Т Е Л НИ СУРОВИНИ И ЗА П РИ ГО Т ВЯН Е НА ЯСТИЯ- . . Л*
• X V II I ОБРАБОТКА НА ТЪ КА Ч Н И М АТЕРИАЛИ И Т Ъ К А Ч Е ­
СТВО .................................................................................... at?
< 0 X IX . О БРАБОТКА НА Д Ъ Р В О ..................................................... М4
f XX. О Б Р А Б О Т К А Н А Г Л И Н А И К А М Ъ К ......................................... ТА»
, X X I ^О БРА БО ТКА НА МЕТАЛИ И М И Н ЕРА Л И .......................... at»
ХХ1Г О БРАБОТКА НА КО Ж И ...................................................... 3*0
X X III. ВОИ, МАСЛА. ЛЕПИЛА. ВОСЪК, С АП УН .......................... 3)4
XXIV- М УЗИКАЛНИ ИНСТРУМ ЕНТИ........................................... 192

Т Р Е Т А Ч А С Т
Д У ХО ВН А К У Л Т У РА
XXV. М ЕРКИ . ТЕГЛ И Л КИ . НАЧИНИ НА ЗАПИСВАНЕ И НА ^
П Р Е С М Я Т А Н Е ......................................................................... 400
X X V I. АСТРОНОМИЯ И СВЕТОУСТРОЙСТВО . ' У . ........... 413 у
XXVI I . МЕТЕОРОЛОГИЯ И ПРИРОДА. / 4 ........................... 415
X X V III. МАГИЯ И К У Л Т ........................................................ . 420
XXIX теологи я. м итология. д ем онология. . „ / . . т
XXX V M E Д И IШ H A и Х И ГИ ЕН А ............................................. Ш

Ч Е Т В Ъ Р Т А ЧАСТ
О БЩ ЕС Т ВЕН А К У Л Т У Р А
)L XXXI. и МЕ Пет ВО, ОБЩИНИОСТ. КЛАСОВИ ОТНОШ ЕНИЯ ИЛ
у- . / /
р '— - X X X I I . ПРАВО £ 4 ......................................................................... 15»
-
4V XXXIII v И ГРИ И ЗАБАВИ. . 4*Й
' XXXI V РОДИЛНИ ОБИЧАИ . 470
Л X X X V. Ж ЕН И Т Б ЕН И ОБИЧАН $ 3 }). . . . 47*
■ XXXVI ОБИЧАИ П Р И (М Ъ Р Т И П О ГРЕБ ЕН И Е, { a f f j . .............. Ш>
XXXVI I И1МНИ ОБИЧАИ. V ( ................................................... ГрОО
* XXXVIи п н а н ГНИ ОБИЧАИ . , 4 " S ............................................ WT
XXXIX И ( t ill Ш .Н ЧА И . . ............................................... £1(1
 П Е Т А Ч А С Т

НАРОД НО ИЗКУСТВО
XL Н А Р О Д Н А Е С Т Е Т И К А ............................................................... 52t»
XU. П Е С Н И ......................................................................................... 5+1
XLH . П Р И К А З К И .................................................................................. 55’
X L IIT . П О С Л О ВИ Ц И .......................................................................... . 55'J
— I
X L IV . Г А Т А Н К И ..................................................................................... 562
XLV. БАЯНИЯ ...................................................................................../ ^ > 4
XLVL М У З И К А ......................................................................................... 566
X L V II. Т А Н Ц И ......................................................................................... 575
X L V II1 . Т Е А Т Ъ Р ......................................................................................... М .)
XLIX- Ш ЕВИЦИ И Т Ъ К А Н И ........................................................ 60»
L. Р И С У В А Н Е .................................................................................. 617
L1 МОДЕЛИРАНЕ, КЕРАМ ИКА. КАМЕНОДЕЛСКО И З К У ­
СТВО ................................................................................... 621
LI1 . Д Ъ Р В О Р Е З Б А ............................................................................. 632
L IIL И З К У С Т В О С М Е Т А Л И ............................................................... 637
L IV . Н О СИИ И А Р Х И Т Е К Т У Р А К А Т О И З К У С Т В О ...................... Ш

П О К А З А Л Е Ц Н А Н А Р О Д Н И Т Е Т Е Р М И Н И ....................... 656

К А Р Т И .............................................................................................. 673

Х Р И С Т О Т О М О В В А К А Р Е Л С К И
З к л у ж и л доггел к 1 »лукагя

Е Т Н О Г Р А Ф И Я НА Б Ъ Л Г А Р И Я
РЕЦ ЕН ЗЕН Т М А Р И Я В Е Л Е В А , РЕДАКТОР Е К А Т Е Р И Н А П Е Е В А . XVДо
ЖЕСТБЕНО ОФОРМЛЕНИЕ К И Р И Л Г Ю Л Е И Е Т О ! , ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАК­
ТОР С В Е Т Л О З А Р П И С А Р О В . ТЕХНИЧЕСКИ Р1!ДАКТОР Р О Н К А К Р Ъ С Т А ­
Н О В А - ФО ТОР Е ПРОДУКЦИИ Х Р И С Т О В А К А Р Е Л СКИ И Ж. П А С К О В ,
КАРТИ К Р Е М Е Н B E H E B , КОРЕКТОР Р А Й Н А Т О М Е ВА, ДАДЕНА ЗА IIA-
ЬОР НА S. VII. №76 г ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА SS I Г- H J.IB X IA ОТ ПЕ­
ЧАТ НА П. X I « : г. ПЕЧАТНИ КОЛИ « ,г 1 НЗДАТВЛСКН КОЛИ M.7« ИЗДАТЕЛСКИ
т ииг. код >* *а литературна група ne. формат н/то. i m тираж ih?i.
ЦЕНА M I ЛП. ИЗДАТЕЛСТВО „ Н А У К А И ИЗКУСТВО* ПЕЧАТНИЦА
»ГЕОРГИ ДИМ ИТРОВ"