Красива, насилствена, вулгарна

Силвия Ангелова
Пролог
– Всичко ли е наред, Кристин?
– Да.
– Целта ти е Робърт Фишър, главен изпълнителен директор на
Фишър Ентърпрайзис Холдинг. Можеш да правиш, каквото си поискаш с него,
само трябва да вземеш ключа за касата му в банката, ще те чакам на бара.
– Петнайсет минути. – затворих телефона.

Намерих стаята му и почуках. Млад мъж ми отвори и ме погледна

въпросително. Вдигнах брадичката си се подпрях на стената.

– Извинете, загубих ключа си, а стаята ми е точно до вашата. Бихте

ли ми помогнали? – усмихнах се и той кимна. – Съжалявам, ключовете ни са
различни, потърсихте ли на рецепцията?
– Да, но нямат резервен ключ, сутринта щели да пратят ключар.
– Искате ли да влезете, да не стоите сама тук? – Най-сетне плана ми
започваше да работи. Усмихнах се и влязох, апартамента му бе голям. Седнах на
канапето, а той извади бутилка червено вино. Наля и седна срещу мен.
– Благодаря ви за гостоприемството, господин..
– Фишър, казвам се Робърт Фишър, а вие сте?
– Кристин Дейвид.
– Приятно ми е да се запознаем, Кристин. – погледна ме с милия си
поглед.
– И на мен… - замълчах и започнах да се правя на приятно разсеяна
и оглеждаща големия апартамент, в който беше отседнал. Да се правя на
невинна беше един от талантите ми. - Къде е тоалетната? – той ми показа. Аз
станах от канапето и бавно свалих шала си, показвайки изцяло гол гръб, заради
роклята, която бях облякла. Благодаря на Джон, че ми я беше взел. Усещах
погледът на Робърт по тялото ми, затова се обърнах бавно и му кимнах, все едно
му благодаря. Той остави чашата на масата и ме последва бавно. – Няма да се
получи така, господин Фишър. Ще трябва да изчакате. – затворих вратата пред
лицето му.

15 минути, Кристин. Имаш само 15 минути, които отдавна започнаха да

текат. Погледнах се в огледалото. Това може да е последното нещо, което Джон
ще те накара да направиш. Постарай се да е перфектно. Отворих бавно вратата.
Робърт беше подпрян на стената пред банята. Усмихна ми се леко, а аз тръгнах
към канапето. Той ме хвана за раменете и ме блъсна в стената. Дишането ми се
ускори и започнах да се плаша. Да не би да бе разбрал защо съм при него?

– Знам защо си тук. – каза го категорично.

Не трябваше да става така. Погледнах го право в очите. Исках да се

опитам да го излъжа, но не можех. Не можех да изрека нито една дума.

– Много момичета идват затова. – това не се връзва. – Искаш да

спиш с мен. – той се усмихна доста самодоволно.
– Не се и учудвам, щом толкова момичета идват затова. Но не, аз не
съм дошла затова. – той ме погледна объркано. – Аз дойдох… - извадих
спринцовката с упояващото вещество и я забих в рамото му. – за да те обера.

Той падна на земята. Проврях пръсти из джобовете му, докато не намерих

ключа. Беше доста удобно, че са скрити на такова място. Прескочих го, докато
излизах, когато той хвана крака ми. Погледна ме за последен път, след което
припадна. Гледката не беше прекрасна, но нямах време за емоции. Излязох от
стаята и се запътих към Джон.
 Първа глава

– Как дори не ревнуваш, щом знаеш какво правя с хората, при които
ме пращаш?
– Да ревнувам от кое? Кристин, каквото и да правиш с тези мъже, ти
пак се връщаш при мен.
– Някога не си ли си се замислял да спреш с това? И да ме оставиш?
– Знам, че не искаш да правиш това, но така стоят нещата. Трябва да
останеш при мен. – той хвана ръката ми и ме погледна. – Нали?
– Да. – кимнах. Но не исках. Не исках да стоя при него.
– Няма от какво да се притесняваш. – усмихна се и натисна ключа за
портите на имението.

Щом влязохме в двора, видях Робърт, който стоеше на верандата с чаша питие в
ръка. Чичо му не одобряваше това, което Джон прави, но нямаше как да го спре. Слязох
от колата и тръгнах към него, докато Джон вкарваше колата.

– Робърт! Колко се радвам да те видя! – прегърнах го.

– Моя любима Кристин! Къде бяхте досега? – усмихна се и големите
му сини очи засияха.
– Знаеш. – отвърнах му тихо. Влязохме вътре.
– Колко пъти му казвам да те остави, просто… да спре да те
тормози. – наистина му беше жал. Но аз не исках съжаление. И сама можех да се
справя.
– Робърт, той не ме тормози. – колебливо му отговорих. Не можех да
го погледна в очите и да го излъжа. – Той ме обича и аз го обичам.
– Не е нужно да ме лъжеш.
– Защо си тук? – погледнах Робърт сериозно.
– Трябва да говоря с Джон.
– Можеш да кажеш и на мен. Знаеш с какво се занимаваме с Джон.
Износът на злато става твърде търсен, а ресурсите намаляват с всеки изминал
ден. Имаме нови купувачи от Арабските емирства, а те не са от най-скромните
купувачи. Не знаят за сегашното ни състояние, а и не трябва да узнават. Утре
 смятаме да организираме вечеря с техните семейства. Исках да поговоря с Джон
дали ще може да я направим тук.
– Имаш моето съгласие.
– Миличка, не търся твоето одобрение.
– О! – погледнах го обидено.
– Не исках да кажа това. – той се засмя. – Исках да кажа, че аз и
Джон управляваме този бизнес и е малко сложно.
– Не виждам нищо сложно в това да направим вечерята тук.
– И все пак ще питам Джон. – кимнах и си налях питие.
– Какво ще стане, ако купувачът разбере, че нямаме ресурси?
– Така или иначе ще разбере по документи. Най-лошият случай ще е
да откаже поръчката. Това би повлияло много на рейтинг, купувачи и като цяло
да понижи нивото на доверие. – звучеше доста сериозен и притеснен.
– Аз мога да му помогна да промени избора си. – той повдигна
веждата си, стана от канапето и се обърна с гръб към мен.
– Той има семейство, Кристин. Няма да го…
– Не бих спала с него. Не бих спала с човек, когото не познавам. –
отвърнах му с по-висок тон.
– Но спа с толкова много други.
– Защото племенникът ти ме накара! – изкрещях му още по-силно.
Той вече не ме гледаше така обвинително.

Джон влезе бързо в кабинета.

– Защо крещите?! – погледна объркано и двама ни.

Излязох от кабинета. Имах нужда да бъда сама.

Отворих вратата към терасата и излязох навън. Гледката беше толкова красива.
Океанът сияеше така хубаво на юлското слънце. Можех по цял ден да се любувам на
гледката. Чайките летяха и кацаха по покрива на имението.

– Кристин.
Веднага се обърнах. Беше Джон. Той бавно се приближи, остави сакото си на
леглото се намести до мен.
 – Тази вечер ще идва един много специален гост. Една
изключително важна за мен жена, която е и мой бизнес партньор. – поех си
нервно въздух. Той ме хвана нежно за рамената. – Искам да се успокоиш.
– Добре.
– Добре – той ме придърпа към себе си и ме целуна по челото.

Същата вечер излязох от стаята си след двучасово избиране на рокля и оправяне

на грим. Трапезарията бе все още празна. Робърт пиеше уиски и гледаше към двора.

– Закъсняват. – каза нервно.

– Те? Джон ми каза, че ще е само тя.
– О, не. Тя ще дойде със своя помощник. А той изобщо не й е
помощник. Управлява цяла компания за внос и износ на коли. Ще бъдеш
впечатлена.
– Робърт, съжалявам, че избухнах днес.
– А аз съжалявам, че ти наговорих тези неща. – подаде ми чашата с
уискито и се обърна към плота с друг алкохол. Оставих чашата на масата.
– Наистина ме заболя, но е вярно. Спах с много други, а не исках
това. Просто… той ме кара. Понякога си мисля, че даже не му трябвам. Че ме
използва и, че… когато вече не му трябвам, ще ме остави на улицата. Там,
откъдето ме взе.
– Кристин, не си му длъжна с нищо. – отпих огромна глътка от
уискито. – Точно така. Алкохолът винаги ще ти помогне, когато мен ме няма.
– Но не и както ти би ми помогнал.
– Робърт Хидълстън! Променил си се, човече! – въпросната жена
влезе в трапезарията и прегърна силно Робърт.
– Както и ти, Виктория.
– За добро или за лошо? – тя го погледна въпросително, но и се
засмя в същото време.
– И двете. – тя го удари по рамото.
– Къде е Джон? Дойдох заради него! – не издържах и реших да се
представя, преди да е решила тя нещо друго.
– Аз съм Кристин…
 – Мило момиче, не ми трябва вино отсега! – тя беше толкова
енергична. Погледнах я с объркан поглед. Тя се засмя отново. – Спокойно,
красавице, знам коя си. Ти си Кристин Дейвид, приятелката на Джон. Толкова
ми е приятно да се запознаем. – тя ме прегърна. Годеница?! Какви й е говорил
Джон?
– Ето я и нея! – Джон се появи и се запъти към нея. Отправих му
гневен поглед. – Радвам се да те видя! – те се прегърнаха. – Колко години
станаха, откакто се разделихме? 10?
– Ще ти се! 5 години какво са правили с теб? – всички се засмяха.
Само аз ли не разбирах този странен хумор, който тя имаше. Изглеждаше
приятна, но твърде шумна.
– Виждам, че си се запознала с Кристин.
– Тя е толкова прекрасна, Джон. Радвам се, че си продължил напред.
– млад мъж влезе в трапезарията. – Закъсняваш… - тя му каза и се обърна към
всички. – Искам да ви представя Итън Грейсън. Главен изпълнителен директор
на Грейсън Корпорейшън – една от най-големите компании за внос и износ на
коли от континенти.

Косата му беше кестенява със златни къдрици, а очите му бяха толкова

прекрасни.
– Удоволствие е за мен да се запозная с всеки един от вас!
Съжалявам, Виктория. Трябваше да оправя колата, която така и не успя да
подкараш. – всички замълчаха.
– Нека започнем. – каза Робърт и всички седнахме. Сервираха
вечерята. Погледнах към Итън за съвсем малко. Той стоеше точно пред мен.
– Виктория, нека започнем за това, за което си тук. Знаеш кой ще
идва утре вечер.
– Да. Тук съм, за да ти помогна със сделката. И ще го направя, но
при едно условие. Делим. Сам знаеш какво.
– Това има ли връзка с личните ви отношения? – попитах. Всички
замълчаха и втренчиха погледи в мен. Итън остана със същото безизразно лице.
– Не. Няма от какво да се притесняваш. – Джон хвана ръката ми и ме
погледна. – Сега. Искам да поговоря с господин Грейсън за неговия бизнес.
– Слушам ви.
 – Чух, че сте искал да купите моята… нашата компания.
– Точно така.
– Защо аз не знам за това? – намесих се веднага. Джон нямаше начин
как да продаде компанията.
– Скъпа, не е нужно да знаеш.
– Да, нужно е.
– Защо реагираш така бурно? Не знаех, че държиш толкова на
компанията.
– Държа на теб. И знам, че можеш да се справиш с това. Не е нужно
някакъв млад мъж да я купува и да си върти парите сам, без да му пука за света и
за бизнеса ти.
– Извинете? Дори не ме познавате.
– Това, че ти знам името ми е достатъчно. Това е мечтата ти, Джон и
ти можеш да се справиш. Той не би могъл.
– Резултатите показват обратното. – обърнах се към него и му
хвърлих онзи изпитателния поглед.
– Няма да позволя това! – станах от стола си гневно и отидох към
тоалетната.
– Ще проведа един разговор навън. – каза Итън и стана от масата.

Вървях към тоалетната. Чувах стъпките на Итън след мен. Той побърза и ме
спря. Блъсна ме в стената и се приближи към мен.

– Не беше нужно да правиш такъв скандал. И то толкова бързо.

– Защо не?
– Дори не проведохме един обикновен разговор.
– Както видях, не беше нужно.

Той се приближи максимално към мен. Усетих дъха му. Изчаках за момент, за да
видя дали и той искаше това. И изглежда го искаше. Започнахме да се целуваме
страстно. Той ме обърна с гръб към него и хвана презрамките на роклята ми.

– Внимавай с нея!
– Не се притеснявай. Само ще я разкъсам. – усмихна се и я съблече.
 Втора глава

На следващата сутрин се събудих в толкова добро настроение, че даже ми се

искаше да изляза навън. Джон го нямаше. Погледнах се в огледалото. Тогава се сетих
какво бе станало снощи. Ами ако Робърт беше прав? Направих нещото, което той каза.
И тогава цялото ми добро настроение изчезна. Исках и аз да изчезна.
Все пак реших да изляза навън.
Отворих терасата. Навън бяха Джон, Робърт, Виктория и Итън. А те какво
правеха тук?!
В стаята ми влезе Катрин, прислужницата, която Джон ми беше пратил, когато
дойдох тук. Тя беше като най-близката ми приятелка.

– Кейт, какво правят Виктория и Итън още тук? – тя погледна през

терасата.
– Господин Хидълстън ми каза, че ще останат тук, за да мога да
оправя стаите им.
– Стаите им. – това звучеше още по-объркано.
– Да, но така и не ми каза за колко дълго ще останат. Изглежда, че
няма да е само за днес или утре.

Оправих се и излязох навън. Джон и Робърт играеха голф.

– И така де, когато се приближи той, аз му казах ‘‘Разкарай се,

човече!“ – Виктория разказваше поредната си история. Всички се засмяха, само
аз не. Не защото не разбирах, а защото не ми беше приятно да гледам Итън. Той
беше седнал на стола и гледаше към Джон.
– Защо си му казала така, Виктория? Била си доста груба. - повдигна
веждата си и го погледна с доста въпросителен поглед.
– Итън, помисли преди да ми кажеш нещо такова. – той се напрегна.
След това тя се засмя.
– Е, все пак, всеки има своето весело минало. – реших да се намеся в
разговора.
 – Аз нямам. – седнах на стола, на който явно седеше преди това
Джон. Той ме погледна изненадано, но с лека усмивка. Тази усмивка ме накара
да се сетя за снощи. Беше грешка.
– О, Кристин, добро утро! – Виктория ме поздрави и ми се усмихна
приветливо. Аз й кимнах. – Къде изчезна снощи?
– Не се чувствах добре и реших да се кача в стаята си.
– Сега по-добре ли си? – кимнах й в положителен отговор. Тя се
усмихна и ме хвана за ръката. – Радвам се!
– Да не би снощният ни спор за компанията да те е накарал да се
чувстваш зле? – отново започна да ме ядосва.
– Не започвай отново, Итън! – тя го смъмри.
– Просто ми е интересно. Така яростно защитаваше компанията. Все
едно е твоя.
– Наша е.
– Как така ваша? – той ме погледна объркано. – Ти не си Хидълстън.
– Ще бъда скоро. – усмихнах се самодоволно. Хубавото беше, че той
започна да се изчервява.
– Така ли? Толкова се вълнувам за вас! Обмисляте ли бебета?
– Все още не. – аз й се усмихнах фалшиво. За нищо на света нямаше
да имам бебе от Джон. Не исках да стане същия глупак като него.
– Виктория, искаш ли да поиграем голф? – Итън се опита да смени
темата.
– Какво ти става? Ти не играеш голф.
– Реших да опитам нещо ново. – той я погледна с една доста невинна
и доста изненадана усмивка.
– Нещо ново? Какво ти става? Какво си правил снощи?

В този момент той ме погледна и се усмихна. Аз го погледнах с онзи

самодоволен и изпитателен поглед. Думите му бяха кратки, но усещах, че изгаряше от
нервност. Явно не можеше да лъже Виктория.

– Просто се наспах. И то добре. Леглата ви са доста удобни. – той се

обърна към мен. Но този път аз не знаех какво да кажа. Спомените ме заливаха
като най-силната морска вълна.
 – Благодаря! Между другото, разбрах, че ще оставате за повече
време. Колко дълго ще е това време?
– Две седмици. – Две седмици ще трябва да го гледам? – Ако Итън
реши да не купува компанията, аз съм готова да помогна на Робърт и Джон със
задържането й.
– Радвам се. Дано господин Грейсън промени решението си. –
погледнах го безизразно.

Те станаха от масата и отидоха да играят голф. Аз започнах да закусвам. Питър

се намести на стола срещу мен. Беше нервен и ме гледаше доста напрегнато и
въпросително.

– Здравей, Питър? – усмихнах му се и отпих глътка от кафето си.

– Кои са тези хора? – той се обърна към тях.
– Това са Виктория и Итън. Виктория е голям бизнес партньор на
Робърт и Джон, а Итън иска да купува компанията.
– Какво? Кажи ми, че Джон няма да го позволи! – той ме изгледа
ядосано.
– И аз така реагирах отначало. Все пак още не е сигурно.

Облегнах се на стола и сложих слънчевите си очила. Беше една спокойна

сутрин. Днес поне нямаше да съм част от тъпите планове на Джон. Щях да си поема
свеж въздух.

– Джон какво реши?

– Той е съгласен, но аз няма да го позволя.
– Мислех, че не си толкова влюбена в Джон. – той се усмихна
самодоволно.
– Не ми е нужно да знам какво мислиш ти. – срязах го. Той наклони
главата си настрани недоволно, но после пак се обърна.
– Коя е тази Виктория?
– Вече ти казах. - извъртях си очите.
– По-специфично?
 – Тя е от миналото на Джон. Не знам какво точно е имало между тях,
но май пак нещо се случва. – Виктория се усмихваше на Джон постоянно. По-
изнервящото беше, че и той й отвръщаше. - Питър, аз ще се качвам горе. Трябва
да свърша нещо.
– Да ти помогна? - усмихна ми се.
– Не. – отвърнах му кратко и се обърнах с гръб към него. Тръгнах
нагоре по стълбите. Качих се в стаята си и легнах на леглото. Затворих очи и се
сетих за неговите думи “Само ще я разкъсам…“

Тези думи звучаха толкова магично в главата ми.

– Кристин. – станах от леглото си и погледнах към вратата. Там

стоеше Итън, подпрян на стената.
– Стресна ме.
– Просто казах името ти. Не познаваш ли гласа ми? – усмихнах се
съвсем леко.
– Не казах това. Просто… бях потънала в мисли. – той скръсти
ръцете си и застана на една страна.
– Защото щеше да е доста неуместно да не познаваш гласа ми от
снощи. Все пак, кой не би запомнил какво ти казах и какво ти направих.
– Снощи беше грешка. И ти го знаеш.
– Знам доста неща, но това не е от тях. Не разбирам кое не ти хареса.
– Теб. Теб не харесвам. Не харесвам мисълта за теб.
– Значи все пак си мислила за мен. – той повдигна веждата си. –
Защото и аз мислих. – той се приближи бавно към мен и клекна така, че можех
да виждам очите му. Прекрасните му сини очи. Знаех какво цели и нямаше да се
вържа.
– Искам да стоиш далеч от мен. – лицето ми беше безизразно. Исках
да му покажа, че мога да съм корава. – Аз съм с Джон и не се нуждая от теб.
– Ако го обичаше, нямаше да правиш това, което направи снощи.
– Спри да ми напомняш! И излез от стаята ми! – Какво си мислех за
този човек?!
 Той бавно се изправи и се обърна с гръб към мен. Точно преди да излезе от
стаята ми, той се обърна и ме погледна. Дяволитата му усмивка се показваше и аз не
можех да спра да мисля за нея.
 Трета глава

Денят мина бързо. Цял ден си чистих тоалетката с Кейт. Говорихме си за

бъдещето, за голямата любов. Любов в моя случай нямаше, но с Кейт нещо се
случваше. От няколко дни все идваше усмихната, все ме поздравяваше, затова реших
да разуча и разбрах кой е той. Бях толкова щастлива за нея.

– Тази вечер ще идват купувачите от Арабските емирства и се чудех

какво да облека. Трябва да ги впечатля.
– Мислех за нещо златисто. Знаеш, че те обичат това. Избери най-
хубавата златиста рокля, която имаш и я облечи. Ти винаги впечатляваш
мъжете. – при това, което каза, аз се изчервих. Тя забеляза това и ме погледна
изненадано.
– Нека друг път да говорим за това. Сега ми помогни да се оправя!

Вечерта започна доста спокойно. На гостите ни им хареса имението. Бяха доста

впечатлени от роклята ми. Благодаря на Кейт за съвета! Оказаха се доста приятни хора.
Добре, че беше и Виктория, за да ги убеди. През цялата вечеря Итън ме гледаше
някак… странно. Сякаш ме изучаваше с поглед. Не ми каза нищо по време на вечерята,
нито докато се качвах нагоре, макар че беше точно зад мен. Легнах си без да му
пожелая лека нощ. А снощи му пожелах. Защо този мъж, когото познавам едва от ден-
два се заби така рязко в главата ми? Заспах с тези мисли.
На следващата сутрин се събудих. Джон беше легнал до мен, гледайки в
телефона си.

– Днес ще свършиш нещо за мен. – каза ми студено.

– На това ли му казваш “Добро утро“? – той ме погледна
въпросително. Не разбирах каква е тази студенина към мен. Постоянно. Не
можех да го погледна мило само защото на него не му пукаше как се чувствам.
– Добро утро. – каза тихо. Дори не ме погледна в очите.
– Знаеш ли, понякога се чудя как така не спя на дивана в кабинета
ти? Или на пода долу?
– Кристин, спри? – въобще не го интересуваше за какво му говоря.
– Какво искаш? – попитах го безизразно.
 – Днес ще идва един мой стар приятел, с когото работих преди доста
време. Искам да го разведеш из имението, защото мен няма да ме има.
– Защо не накараш Робърт да го направи? Аз не познавам този човек.
– Тогава ще се запознаете. – той ме погледна неодобрително. –
Искам да го разведеш, да го запознаеш с Итън, ако трябва. И ако иска нещо от
теб, веднага да му го дадеш. Ако има някакъв проблем, ще ми звъннеш, но само
при спешни случаи.
– Ти къде ще си?
– Ще съм извън града с Виктория и Робърт.

Мразех, когато ме оставяше сама, за да върша мръсната му работа.

Непознати хора, непознати отношения.
След около два часа в двора на имението влезе сива кола. Нов модел
“Ауди“. А от нея излезе млад, висок и красив мъж. Имаше руса коса и сини
красиви очи. Костюмът му беше тъмно син с бяла риза.

– Добър ден, господин… - дори не знаех името му.

– Акър. Името ми е Никълъс Акър. А ти, красавице, как се казваш?
– Кристин Дейвид, аз съм приятелката на Джон.
– Ако знаех, че такава красива госпожица ще ме посрещне, щях да се
постарая повече. Къде е той?
– Няма да е в града през целия ден. Затова аз ще ви разведа из
имението.
– Само това ли?
– Каквото пожелаете, аз ще се погрижа да бъде изпълнено. – той се
подсмихна доста самодоволно. Май си представи нещо не толкова хубаво.
– Тогава нямам никакъв проблем с това. Откъде ще започнем? – аз
направих първата крачка и той тръгна след мен. Хвана ме за кръста леко и
започна да се качва по стълбите.
– Имаш чудесна кола! – зад нас се появи Итън, който не гледаше
одобрително. Беше се подпрял на парапета на стълбите с ръцете в джобовете си.
Ник ме погледна учудено.
– Господин Акър, бих искала да ви запозная с господин Итън
Грейсън…
 – Чувал съм за вас. Чувал съм за вашата компания. Но не съм
сигурен, че бизнеса с коли е толкова добре развит сега.
– И защо мислите така?
– Всички сега търсят петрол, въглища и злато. Може би по-
успешния бизнес е това.
– А аз мисля, че…
– Господин Акър, мисля, че ще е по-добре да говоря с господин
Грейсън, вие може да разгледате конната база. Смятам, че ще ви хареса. – Ник се
усмихна, а Итън ме изгледа недоволно.

Нервно тръгнах към Итън, хванах го за лакътя и го задърпах надалеч. Не исках

да говоря с него, но щеше да ме изложи пред Ник, съответно и пред Джон.

– Не се меси! Не е твоя работа кой е този човек, какво иска и защо е

тук, разбра ли?! – той се засмя.
– Не видя ли как те гледа? – Естествено, че видях… – Този човек
очевидно, че не иска само да го разведеш.
– Не ми е нужно мнението ти. Сега, моля те, не се меси до края на
деня! – той направи крачка назад, сякаш се съгласи. Аз му хвърлих последен
гневен поглед и тръгнах бързо към Ник.

Разведох Ник из конната база, там му показах двата коня, които имахме. Видя и
голф игрището, предложих да седнем на масичката и да пием по чай, но той
настояваше да разгледа имението вътре.

– Радвам се, че Джон успял да постигне всичко това за тези години.

Ако го беше видяла преди, когато работех с него, нямаше да искаш да го
познаваш. – И сега не искам. – Беше толкова потънал в работа, а сега? Сега
прави всичко с лекота.
– Съгласна съм. И все пак, той е толкова отдаден на работата си. –
влязохме в кабинета му и седнахме на канапето. Предложих му питие, той не
отказа.
– От колко време се познавате?
– От около година вече. – той повдигна веждата си.
 – Значи, не е от толкова дълго време.
– Не, но се сближихме доста бързо. Той е умен, интелигентен,
красив и върши всичко с лекота.
– Тук не бих се съгласил. – той се засмя и остави чашата си на
масичката. Бавно се приближи към мен, хвана ме за ръката и я затисна зад мен
на канапето. Облиза устните си много бавно. С другата си ръка ме хвана за
кръста и ме затисна към него.
– Господин Акър…
– Джон ми каза, че каквото поискам, ще ми го дадеш. Ти самата го
каза.
– Нямах предвид точно това. – опитах се да се измъкна, но хватката
му беше твърде силна.
– А мен не ме интересува. – започна да разкопчава ризата ми и да
целува врата ми.

Някой го хвана за кръста и го прехвърли през канапето. Най-сетне бях свободна

от него. Когато се надигнах видях Итън задъхан върху него да му крещи.

– Итън, престани! – Ник се надигна и Итън тръгна да му удря

юмрук, но аз го спрях.
– Кой си ти, че да ни спираш? Не виждаш ли, че се забавляваме?!
– Може би ти се забавляваш, но тя не се забавлява! – той беше бесен.
– Кристин… – Итън застана пред мен.
– Ще помоля да напуснеш имението! – Итън му каза доста спокойно,
но щом видя, че той не помръдва, му го изкрещя. Ник тръгна към всекидневната.
– Ще довършим това, госпожице Дейвид.
– Никълъс, моля ви, не си тръгвайте, не трябваше да става така. –
тръгнах след него, но Итън ме спря.
– Ти сериозно ли ще тръгнеш след него?! Не видя ли какво щеше да
направи с теб? Щеше да те изнасили, Кристин, не разбираш ли?!
– Щях да го преживея, Итън. – разкрещях му се в лицето.
– Как така ще го преживееш? – той ме погледна така объркано. Поех
си дълбока глътка въздух.
 – Има много неща, които не знаеш за мен. И не е нужно да ги знаеш.
Така че, стой далеч от мен, разбра ли?

Излязох от кабинета и се запътих към стаята ми. Погледът, който той ми даде
беше труден за разбиране. Напомни ми на мен, когато аз гледах как Джон ми предложи
за пръв път това, което сега правех.
Същата вечер чаках Джон да се прибере. Седях със свити крака на леглото и го
чаках нервно. Вратата се отвори бавно и аз веднага станах. Но вместо Джон, се появи
Итън. Изнервих се още повече.

– Пак ли ти?
– Току що получих съобщение от Виктория. Ще закъснеят.
– Добре. – отговорих му и се върнах в леглото. Той се обърна, изчака
за момент и после пак се обърна с лице към мен.
– Не знам какво Джон прави с теб, но искам да ти помогна. – той
затвори вратата и се подпря на нея.
– Никой не може да ми помогне. – след една година с Джон бях
загубила надежда за помощ.
– Защото никой не е искал да ти помогне. Но аз искам.
– Но и не разбираш. Дори и да искаш, няма измъкване от това. Ще
съм в плен, докато той не намери друго момиче и не ме разкара. Загубена съм,
не разбираш ли…
– Кажи ми какво се случва. – той седна до мен на леглото.
– Не е нужно да знаеш. Не искам да те въвличам в това. Не
заслужаваш Джон Хидълстън в живота.
– Преди няколко дни мислех да купувам компанията му, така или
иначе щях да се въвлека в неговото име.
– Не разбираш, Итън. Тук не става въпрос за пари. Става въпрос за
живота ми. Ако не правя нещата, които правя, той може и да ме остави на
улицата. – сълзи започнаха да капят по бузите ми. Той стоеше безизразен.
– Защо го правиш?
– Така мога да оцелея. – очите му блестяха. – Не искам помощта ти.
Само ще ми навредиш още повече.
– Този човек днес щеше да те изнасили.
 – Ставали са и по-лоши неща, така че щях да го преживея. Не
трябваше да се появяваш. Сега Джон ще е бесен.
– Съжалявам, но нямаше как да го позволя. Просто нямаше как и да
го понеса. Че можех да помогна, а не съм го направил. – не знаех как да приема
това. Той не помръдваше.
– Искам да поспя. – той кимна.
– Лека нощ тогава. – усмихнах се.
 Четвърта глава

На следващата сутрин станах рано, за да си оправя багажа. Бях научила от Джон,

че заминаваме за Хемптънс под предтекст, че сме на прекрасна семейна ваканция, но
всъщност, една от най-важните му срещи щеше да се състои там. Затова заминавах с
него.
– Добро утро. – прошепнах тихичко на Виктория, за да не преча на
разговора й. Тя ми се усмихна . Седнах до нея и си налях кафе. Виктория бързо
приключи и отпи от кафето, което имаше.
– Как си, миличка?
– Развълнувана съм. Заминаваме с Джон за Хемптънс. – усмихнах й
се и си взех препечена филийка.
– Няма да сте само вие, гълъбчета. Всички отиваме.
– Какво? Да разбирам, че ти, Итън и Робърт също ще дойдете? – бях
изненадана, но най-вече заради Итън.
– Наистина съжалявам, но да.
– Няма проблем, и без това смятам да си почина в Хемптънс. Вие се
занимавайте с работа. – и двете се засмяхме.

Итън влезе във всекидневната и ние се успокоихме.

– Какво толкова смешно има? – той седна срещу мен и ме погледна.

– Кристин започна да ни се подиграва, че ще работим, а тя само ще
се излежава в Хемптънс. – аз го погледнах самодоволно.
– О, горките ние! – изимитира тъжен глас. Всички се засмяхме.
Телефонът на Виктория иззвъня и тя се извини, че ще ни остави. Тръгна бързо
към градината, като остави мен и Итън сами.
– Защо не ми каза, че ще идвате в Хемптънс?
– Изненада. – той ме погледна миличко. – Как си? След вчера.
– Всичко е наред. Не искам да мислиш за мен.
– Знаеш, че това няма как да го избегна. – той докосна косата ми
съвсем леко, но достатъчно, за да потреперя.

Настана тишина.
 – Ето това не харесвам. – той ме погледна учудено. – Тишината, до
която винаги стигаме, когато говорим. Не може ли поне веднъж да си говорим
на обикновени теми? И това мълчание да спре?
– До колкото си спомням, ти спа с мен преди да проведем нормален
разговор. – той се подсмихна.
– Никога не сме имали нормален разговор. И за онази нощ…
– Всъщност, никога не сме говорели и за онази нощ. Защо се случи?
– извъртях очите си. Не исках да говорим за това.
– Трябва да вървя. – бързах да стана, но той ме погледна кръвнишки.
– Седни и ми кажи. Защо онази вечер, когато се видяхме за пръв път,
ти изведнъж прояви желание да спиш с мен? – бавно седнах.
– Просто така исках. Има ли нещо лошо в това? – той ме погледна
неодобрително. Явно отговора не му хареса.
– Видях очите, с които ме гледаше. Все още ги помня. Очите ти
горяха от желание. Искаха го. Но защо?
– Не знам какво си видял. Може просто така да ти се е сторило. Не
знам. Може ли да тръгвам сега? Трябва да оправям багажа си. – казах му
спокойно. Той кимна. – Ще се видим после.

Побързах да се кача горе. Влязох в стаята си и затворих вратата бързо. Не знам

защо, но се надявах да ме последва… Така и не го направи. Какво ми ставаше? За пръв
път се чувствах така и не можех да се контролирам около него.
Пътувахме в частния ни самолет до Хемптънс. Вълнението припираше в мен.
Нямах търпение да видя Хемптънс отблизо, да се порадвам на малката частица свобода,
която Джон ми дава.
Когато кацнахме, в мен се появи онази малка светлина на развълнувано дете,
което искаше да тича. Усещах морската вода под кожата си, морския вятър по бузте си.
Радвах се толкова много.

– Колко надалеч е вилата ни?

– Не много, защо? – Джон ме погледна, като свали очилата си.
– Искам да повървя дотам. – той почти ми се изсмя в лицето.
 – Кристин, не се дръж като дете. Няма да вървиш дотам, трябва да си
при мен.
– Няма да избягам. Моля те, Джон. Поне веднъж ми направи една
услуга и ме остави да отида дотам пеша.
– Няма да те оставя сама в Хемптънс. – повдигна тон. Всички ни
погледнаха, но той не спираше да гледа мен. Хвана ме за лакътя и тръгнахме
към колата.

Вкара ме вътре като някой затворник и седна до мен. Пред нас седна Робърт, а в
другата кола бяха Виктория и Итън. Вгледах се как Итън влиза в другата кола,
говорейки по телефона. Смееше се. Усмивката му беше толкова красива.

– Погледни ме. – Джон хвана ръката ми и стисна силно. Обърнах се

и го погледнах. – Не се прави на разсеяна. Знам, че искаш да избягаш от мен, но
нали осъзнаваш, че това няма как да стане.
– Не искам да избягам от теб. Какво бих правила без теб? Просто
исках да се разходя сама.
– Тази вечер ще бъдеш сама.
– Ти къде ще ходиш отново? На бизнес срещи? – погледнах го с
насмешка. Той смекчи погледа си.
– Не те интересува. – погледна встрани и аз му се изсмях. Той пусна
ръката ми и си взе телефона.

Вилата беше не вила, а цяло имение. Дворът беше изпълнен с цветя, имаше
огромна веранда на входа, където прислужниците чистеха. Докато слизах от колата
Джон ми подаде ръка, но аз така и не го отразих. Когато влязохме вътре, първото нещо,
което ми направи впечатление, бе огромната зала. В двата края бяха подредени една до
друга маси, бяха сгънати накуп покривки, имаше кошове с прибори за хранене. Явно
подготвяха имението за прием. Качихме се по стълбите към стаите си. Пред нас се
откри дълъг коридор. Аз и Джон завихме наляво. Стаята ни бе в дъното на коридора.
Стаята на Итън беше в дъното на другия край на коридора. Влязох в стаята. Беше
просторна и красива с огромен балкон с гледка към океана.

– Ще тръгвам. – Джон измърмори зад гърба ми. Обърнах се.

 – Така и не разбрах къде отиваш.
– Ще вечерям с Виктория. – това ме шокира. Знаех си, че още има
нещо между тях. Изсмях се. – Какво?
– Нищо. Желая ви приятна вечер. – той ме погледна с доста странен
поглед, но все пак се усмихна леко. Излезе от стаята и аз се обърнах към океана.
До мен имаше масичка с вино. Взех една чаша и реших да поразгледам това
имение.

Отново се върнах в онази огромна зала. Нямаше никой. Тръгнах бавно да

разгледам всеки един детайл. Имаше много и красиви картини. Една от тях беше на
коне пуснати свободно да бягат. Друга бе на балерина, която е седнала в ъгъла на
залата, гледайки към краката си. Въпреки, че прислужниците чистеха, беше толкова
тихо. Едва ги усещах. Чух шумни стъпки, идващи към мен и се обърнах рязко.

– Итън, здравей. – той само ми кимна. – Защо си тук?

– А защо ти си тук? С това? – той показа чашата ми.
– Просто ми е скучно. Джон излезе на вечеря и се чудя какво да
правя. – погледна ме учудено. – Отиде на вечеря с Виктория. – кимна.
– Не ревнуваш ли? – вкара ръцете в джобовете си и се приближи към
мен.
– Не. – той се усмихна. Настана тишина. Как я мразех! Отворих
устата си да казвам нещо, но след това се отказах.
– Какво има? – той ме погледна учудено… отново.
– Нищо. – погледнах встрани.
– Не ме лъжи. Искаше да кажеш нещо, какво е? – той се приближи
към мен, а аз направих една стъпка назад. Това малко разстояние между нас
беше доста опасно.
– За това, което говорехме сутринта. За онази нощ. – беше ми
толкова неловко, не можех да го гледам в очите.
– А, за онзи поглед.
– Нямаше никакъв поглед.
– Не ме лъжи. Не те бива. Знам, че го мислиш вътре в себе си. Всяка
нощ, докато заспиваш, всеки ден, докато ме гледаш.
– Как така знаеш?
 – Защото и аз мисля за теб. – обърнах се с гръб към него, а той бавно
докосна рамената ми. Настръхнах от допира му, ръцете му бяха ледени. Никога
не се бях чувствала така.
– Защо всичко се случи?
– Не знам, съдбата така е отрекла. – засмях се.
– Доста смешно. – отдръпнах се. Той ме погледна объркано. Отпих
от чашата вино и го погледнах. Беше наистина красив. Подадох му чашата. –
Приятна вечер. – той се усмихна. Качих се в стаята си и легнах на леглото.
Трябваше да си взема душ. След този дълъг ден, наистина имах нужда да поспя.

Банята беше огромна. Имаше вана, но аз просто исках един бърз душ. Пуснах
горещата вода и парата се разнесе из цялата баня. След като се изкъпах, облякох бледо
розовия халат, който беше закачен до кабинката и излязох от банята. Сложих кърпа на
главата си и започнах да търся дрехи в куфара си. На вратата се почука, след това се
отвори. Обърнах се и видях Итън.

– Не знам какво се случва с мен, но наистина те искам. Точно сега. –

гледах го смаяно, а той беше някак разтревожен. Мълчах и той мълчеше, но не
можех повече да стоя така.

Пуснах дрехите, които бях взела и се стрелнах към него. Хванах врата му и го
целунах. Така страстно, както никога досега. Той ме хвана за кръста и ме избута до
леглото. Свали кърпата от главата ми и разроши косата ми. Развърза колана на халата
ми и ме бутна на леглото. Мокрото ми тяло лежеше почти голо пред него. Така и не
съблякох халата си, докато той не го направи.

Той легна върху мен и започна да целува врата ми. Аз съблякох ризата му,
тялото му беше ужасно красиво. Разкопчах колана му и го хвърлих настрани, той събу
панталоните си, а след това и боксерките си.

И така стояхме и се гледахме двамата. Нашите голи тела се докосваха, но не и

устните ни. Просто се гледахме. Този път щеше да е по-различно. Този път имаше нещо
друго между нас, което правеше всичко още по-прекрасно.
 – Този огън в очите ти. Колко умирах да го видя отново… - каза
тихо и се сгуши във врата ми.
– Защо ме искаш, Итън? Не те разбирам.
– Не знам. Ти ме караш да се чувствам по-различно отвсякога. – той
спусна ръката си по цялото ми тяло. Настръхнах. Хвана ме отново за кръста, а аз
изстенах. – Това… толкова си красива, Кристин.
– Направи го.

Когато чу това, той влезе в мен. Беше силно, но след това беше по-бавно. Не ме
чукаше. Правехме любов. Сякаш бяхме влюбени. Може би наистина беше така.

– Караш ме да се чувствам толкова добре, Кристин. Не знам защо, но

в теб има нещо, което ме кара да те искам толкова много.

Бях влюбена. Наистина бях влюбена.

 Пета глава

Итън ми пожела лека нощ преди да си тръгне. Затворих вратата и легнах на

леглото. Заспах веднага и само един образ беше в главата ми. Той.

През нощта усетих Джон да влиза в стаята, но смятах да не му обръщам

внимание. Имах нужда да си почина, а и точно тогава не исках да говоря с него.

На сутринта станах преди него и слязох за закуска. Там беше само Робърт, който
говореше по телефона. Поздравих го с усмивка и той ми кимна. Седнах до него и си
налях кафе. Беше толкова приятна сутрин, чувах как птичките пеят и гледах как лекият
ветрец поклащаше цветята. Джон приключи с разговора си и остави телефона си на
масата.

– Добро утро, Кристин. – усмихна се ведро.

– Добро утро. – отпих от кафето си.
– Изглеждаш различно. – той ме погледна доста странно, но се
усмихна.
– Кое ми е различното?
– Ами… - направи малка пауза, за да осмисли думите си, може би. –
за пръв път си толкова… усмихната. Винаги си с една фалшива усмивка около
нас.
– Виж колко е красиво тук. Как да не съм усмихната? – той се засмя.
– Права си.

Чух някой да идва. Оказа се Виктория, която изглеждаше доста свежо. Тя ни се

усмихна и седна срещу нас.

– Как мина вечерята снощи? – опрях се на лакти на масата в

очакване да ми каже. Тя ме погледна сериозно.
– Ти знаеш за снощи?
– Да, защо не? – тя погледна встрани.
– Беше… забавно. – погледнах я странно. След това с Робърт се
спогледахме.
 – Колко забавно? – тя се усмихна.
– Доста. Знаеш, отидохме да хапнем, поговорихме си и се
забавлявахме. – тя ме погледна притеснено.
– О, добре. – нямаше смисъл да се правя на заинтригувана или
ревнива. Така или иначе не ме интересуваше какво прави Джон.

Една от прислужниците дойде и ни донесе закуската, след тях влезе и Итън.

Погледите ни веднага се срещнаха. Той ми се усмихна мило и седна до мен.

– Добро утро на всички. – Виктория и Робърт поздравиха Итън, но аз

не казах нищо, а просто си взех филийка. – Добро утро, Крис. – той ме поздрави
и докосна бедрото ми.
– Крис? – погледнах го и дискретно махнах ръката му от бедрото си.

Той ме погледна объркано.

– Да, защо не?

– Никой не ме нарича Крис, освен сестра ми. – отговорих му
студено. Може би не трябваше да се отнасям така с него, като имаме в предвид
снощи, но какво пък…
– Значи ставаме двама. – той ми се усмихна. Погледнах го с лека
усмивка, но това беше.
– Замълчи. – той ме погледна учудено.
– Какво става между вас двамата? – каза Виктория и ние веднага
стрелнахме погледите си към нея.
– Тиест? – попитах я.
– Откакто се запознахте, сте постоянно във вражда, какво се случва
между вас?
– Просто сме различни характери. – отговорих й, но тя не спираше.
– Не, не, не. Нещо различно става.
– Няма нищо! – отговорихме и двамата, и се спогледахме.
– Да, бе. – тя го измърмори и стана от стола си. – Робърт, имам
нужда от помощта ти за едни куфари. Ще дойдеш ли?
– Разбира се. – двамата тръгнаха към градината и ни оставиха сами.
 Обърнах стола си към Итън, а той отново докосна бедрото ми. Този път не
махнах ръката му, а я хванах. Той ми се усмихна и се приближи.

– Красива си. – отдавна никой не ми го беше казал.

– Благодаря ти. Започваме сутринта добре, а? – той се засмя. – Без
караници.
– Без да се заяждаме. Само любов.
– Любов? Кой говори за любов? – той ме погледна доста объркано.
– Аз. Защо? Това, което ти казах снощи, не подсказва нещо?
– Не, може ли да го чуя отново? – той се засмя и хвана и двете ми
ръце.
– В теб има нещо, което ме кара да те искам толкова много. – тези
думички ме караха да се усмихвам. Така и направих.
– Това е най-искрената усмивка, която някога ще видиш. – той се
наведе и ме целуна по челото. Ето тези малки неща ме караха да съм щастлива.
– Благодарен съм, че я виждам. – стояхме и се гледахме.
– Ужасно гладна съм.
– Нормално. След снощи кой няма да е гладен… - сритах го и той се
засмя. – Интересно ми е… съжаляваш ли за снощи? – смехът ми изведнъж спря.
Замълчах. Не бях подготвена за този въпрос. Погледнах го.
– Не. – отговорът ми беше кратък и ясен. Той се усмихна и
продължи да яде.

Джон влезе и Итън веднага измести стола си по-далеч от моя. Аз отхапах от

филийката си и поздравих Джон. Той ни хвърли сериозни погледи и седна срещу нас,
до мястото на Виктория.

– Къде са Виктория и Робърт?

– Робърт й помага за някакви куфари, заминаха към градината. –
отговорих му, както ме бе попитал – студено. Той ме погледна странно.
– Аз ще ви оставя. Имам малко работа. – Итън стана, но аз го спрях.
– Дори не си довърши закуската! – той се върна, сложи си филийката
в устата и тръгна.
 – Как си? – попита ме по-меко, но аз продължавах да му отговарям
със студен тон.
– Добре, а ти?
– Добре. – той отмести погледа си за миг. – Тази вечер ще има
огромно събиране. Тук. Ще идват мои приятели от Хемптънс.
– Затова ли имаше изкарани маси, когато влизаме? – той кимна.

Виктория и Робърт влязоха в кухнята. Джон и Виктория се спогледаха по

необясним за мен начин. Знаех, че не са се ‘’забавлявали‘‘, а даже е било и нещо
повече, но не ми пукаше. Казах на всички, че се качвам в стаята си и излязох от
кухнята. Качих се по огромното стълбище и се озовах в онзи дълъг коридор. Стаята на
Итън беше на другия край.

– Какво пък… - казах си и се запътих към неговата стая. Чувах гласа

му от коридора, може би говореше по телефона. Звучеше ядосан. Опрях ухото си
до вратата му. Боже, подслушвах го!
– Алиша, казах ти, че не искам да разговарям с теб повече… Казах
ти! … Съжалявам, че звучи така, но с теб дори не се виждаме, а и като разбрах
какво правеше в Ню Йорк, … даже и не ми се мисли… Остави ме на мира,
умолявам те! – затвори телефона и сякаш го хвърли на леглото. А може би
хвърли и нещо друго.

Изчаках няколко минути и почуках на вратата му. Той веднага ми отвори.

Изглеждаше ядосан, но щом ме видя, веднага промени погледа си.

– Чуваш се чак от коридора. Какво е станало? – той ме покани да

вляза. Стаята му беше разхвърляна. Той се обърна с гръб към мен и седна на
леглото си. Аз останах до вратата и се подпрях на нея.
– Това беше едно момиче…
– Твоята приятелка?
– Годеница. – Имаше годеница? Защо аз не знаех за това?!
– Имаш годеница?!
 – Бивша годеница. – изтъкна на думата „бивша“. Погледнах го
учудено и той продължи да говори. – Преди около две или три седмици разбрах,
че ми изневерява с някакъв модел от списание в Ню Йорк.
– Кофти. – той се съгласи. – Колко време бяхте заедно?
– 4 години. Запознахме се в колежа. Казва се Алиша. – той се
усмихна нервно.
– Разбирам. – той продължаваше да ме гледа сериозно. – Тя ли ти
звънна?
– Да. Искаше да говорим и да се изясним, защото не искала да
захвърля годежа ни само заради някакъв друг мъж. Струвал съм повече за нея…
Пф, глупости… - тогава ми се усмихна. Стана и се приближи към мен. Хвана ме
за кръста и ме притисна към стената. – Проблемът е, че аз открих друга, по-
ценна от нея. – целуна ме.
– Аз съм нещо повече от 4 годишна връзка за теб? – бях изненадана.
Приятно изненадана. Той се съгласи и отново ме целуна. – Не бих искала да
изпусна този момент, но трябва да вървя.
– А аз имам работа да върша. Ще се видим довечера. – аз кимнах и
бавно излязох от стаята му.

Бягах тихичко през коридора. Не исках никой да ме чуе. Бързо влязох в стаята
си. За радост Джон още не се беше качил. Отворих вратите към терасата и излязох
навън. На масичката ме чакаше една чаша бяло вино. Седнах на столчето и отпих една
глътка от него. Чух вратата да се отваря, оставих чашата вино и влязох вътре. Беше
една от прислужниците.

– Добро утро, госпожице Дейвид.

– Добро утро, Луси.
– Луси. – аз й се усмихнах.
– Тази вечер ще има прием тук. – тя кимна в съгласие и продължи да
върши работата си. Влезе в банята и взе кърпите. – Колко хора ще има? – тя
излезе, остави хавлиите до количката, която буташе, и взе нови.
– Около 150.
– Уау! – възкликнах. - И защо толкова? – тя се обърна към мен.
 – Защото… това е Хемптънс. И Хемптънс е известен с многото си
приеми и гала вечери. – седнах на канапето и се подпрях на лакътя си.
– Наистина?

Тя отново кимна. Не познавах никого тук, а исках някой да ми помогне с

роклята ми за довечера. Не исках да питам Виктория, а Итън е мъж, така че си оставаше
само Луси.

– Луси. – тя се обърна отново към мен. – Ще ми помогнеш ли да си

избера рокля за тази вечер? – тя ми се усмихна и се съгласи. – Тогава ме наричай
само Кристин.

На обяд бяхме само аз и Джон. Останалите се подготвяха за вечерта. Обядвахме

в мълчание, така и не исках да говоря с него. Следобед вече си бях избрала рокля,
естествено, с помощта на Луси. Роклята беше тъмно червена с къси ръкави и гол гръб.
Беше дълга и семпла. С Луси решихме да сложа една огърлица, която закачихме за
роклята около шията ми. Отпред беше най-обикновена златна, но отзад… Тя се
спускаше по гърба ми. Краищата й завършваха във формата на розички и правеха гърба
ми ослепителен.

Късно следобед вече чувах хората да влизат в имението. Дворът беше изцяло
осветен и можех да видя всяка една кола, която влизаше. Реших да сляза долу, за да
видя кой беше там. За жалост не познавах никого и не можех да говоря с никого.

– Итън, къде си… - помислих си.

Някой ме хвана за кръста и ме придърпа в един от тесните ъгли. Отначало си

помислих, че е Итън, но когато се обърнах видях доста познато лице. Никълъс.

– Здравейте, господин Акър. – усмихнах му се. Той ми отвърна със

същото.
– Здравей, Кристин. Изглеждаш прекрасно. – не и това отново.
Благодарих му. – Доколкото си спомням, преди няколко дни ти направих услуга,
 която трябва да ми върнеш. – той ме хвана за кръста и ме приближи бавно към
него. Не трябваше да става така.
– Ник! Виждам, че отново си говориш с Кристин! – Джон ме
издърпа и ме хвана за ръката нежно, а Никълъс… изглеждаше недоволен. Аз му
се подсмихнах.
– Така e. Трябва да я боготвориш! Невероятна е. – аз се усмихнах.
– Съгласен съм. – Джон ме целуна, а след това започнаха да си
говорят. Изкопчих ръката си от неговата и се отдалечих. Търсех Итън, който все
още не намирах.

Залата се пълнеше с все повече и повече хора и нито един от тях не беше Итън.

– Извинете, госпожице, но ви видях с Джон. – един възрастен мъж

ме заговори, докато се качвах по стълбите. Върнах се при него и го попитах:
– Да. Търсите ли го?
– Не. – той се засмя. – Аз го виждам често. Исках да говоря с вас. –
не разбирах защо.
– С мен? – попитах го и посочих себе си.
– Аз съм баща му.

Стоях втренчена в очите му. Не можех да помръдна. Никога не бях виждала

бащата на Джон. Той ми беше говорил за него, но аз така и никога не се бях замисляла
да го проуча.

– О, господин Хидълстън, аз съм Кристин. – той се усмихна.

Здрависахме се. – Слушала съм доста за вас. За вашия… бизнес.

Истината беше, че Том Хидълстън се занимаваше с нелегално внасяне на стоки

от континент на континент.

– Наистина? Джон ви е говорил за това? – той ме погледна учудено.

Не знаех какво да кажа.
– С Джон си говорим за много неща.
 – А аз не съм слушал за вас. – стана ми неудобно. Не знаех какво да
му кажа.
– Аз съм неговата приятелка. – той повдигна веждите си.
– Откога? – зададе въпроса си бързо и тръгна напред. Последвах го.
– Около година.
– И как се чувстваш с него? – “наранена, пренебрегната, сама, без
достойнство и без капка самоувереност‘‘.
– Добре. По-скоро… защитена? Джон умее да ме пази, а и ме обича.
– А ти?

Дали обичах Джон? Защо ми задаваше този въпрос? О, да, защото не знаеше
историята.

– Да. – гледах в земята и играех с пръстена на ръката си.

– Това не прозвуча убедително. – той ме погледна в неодобрителен
поглед. Трябваше да се изправя пред по-силно предизвикателство от Джон.
Баща му.
– Обичам го. – повдигнах глава и го погледнах. Едно нещо, на което
Джон ме научи, бе да лъжа добре хора към които съм безпристрастна.

Том се усмихна.

– Ти си красива и млада дама. Пази Джон от неприятностите.

– Непременно.

Той се отдалечи. Усетих ръката на познат човек. Итън. Издърпах го в едно от

малките коридорчета.

– Къде беше през цялото време?! – той се отдръпна и сложи ръце

пред гърдите си, сякаш да се предпази.
– Имах малко работа, защо? Какво е станало?
– Запознах се с Том Хидълстън, бащата на Джон и бях между чука и
наковалнята. А именно Никълъс Акър и Джон Хидълстън.
 В момента, в който изрекох „Никълъс“, Итън се напрегна. Сви ръцете си в
юмруци, а погледът му се промени коренно. Вече гледаше ядосано.

– Този… Никълъс… направи ли ти нещо? – хванах го за ръката.

– Не, а и нямаше да му позволя. – тогава отпусна мускулите си.
Хвана ме за кръста и ме приближи към себе си.
– Не, този път не бих му позволил и да си мисли по този начин за
теб. – целуна ме нежно.

Моментът беше толкова хубав и за двама ни. Но не траеше дълго. Телефонът му

иззвъня и той се отдръпна от мен.

– Джон е. Трябва да посрещнем гостите от Арабските емирства. –

звучеше някак нервно.
– Тогава върви, аз ще се появя след малко. – той вкара телефона си в
джоба и тръгна. Облегнах се на стената и скръстих ръцете си. Гледах го, докато
влизаше вътре.

След няколко минути влязох и аз. Сега вече беше още по-препълнено. И аз бях
сама в тази огромна зала с хора, които не познавах, а на мен ми трябваше само един
човек.

Прекарах няколко часа в помагане на персонала. Те упорито ми отказваха, но аз

упорито продължавах. Според тях не трябваше да се смесвам с тях, защото съм от
висшето общество. Висшето общество не струваше. Нямаше нищо висше в него. Само
група хора, богати заради роднини или заради лъжи.

Навън вече бе тъмно, но аз все още не можех да видя звездите, заради всички
светлини в двора. Все пак луната бе ясна и голяма. Отразяваше се в морето, а именно то
я правеше още по-голяма и красива.

Джон се появи зад мен и хвана раменете ни.

– Тежка вечер, а? – обърнах се.

 – Да. – той ме целуна, а аз го погледнах учудено. – Какво има?
– Искам да дойдеш с мен.

Той ме хвана за ръката и ме вкара отново в залата. Трябваше да се блъскаме с

всеки втори, за да достигнем до другия край. Излязохме на двора и той ме бутна да се
кача в колата. Качи се след мен и блъсна вратата. Робърт се качи отпред.

– Каза ли на Виктория и Итън? – Какво? И те ли щяха да идват?

Робърт кимна и се обърна. Погледна ме.
– Къде отиваме? – попитах и двамата. Те се спогледаха и не
отговориха. Започнах да се притеснявам.

Навън беше тъмно и не виждах накъде отивахме. Не можех и да се ориентирам,

не познавах Хемптънс.

След около десет минути колата спря. Джон ме издърпа отвън. Бяхме пред
много висока сграда.

– Къде сме, Джон? – попитах го нервно. Отново. След нас слязох

Итън и Виктория.

Влязохме в сградата и се качихме в първия асансьор, който дойде. Качихме се на

последния етаж, който представляваше една огромна площадка за хеликоптер. А там
имаше и хеликоптер. Джон най-сетне ме пусна и с Робърт се отдалечиха. Всички
млъкнаха.

– Джон, какво става? – той ме погледна.

– Кристин, искам да ти покажа нещо. Или по-точно някого. – той се
качи на хеликоптера. Там видях жена, която бавно слизаше по стълбичките.

Това беше жена, която не исках да виждам.

Майка ми.
 Стоях безмълвно, гледайки я право в очите. Тя не искаше да ме погледне.
Всички мълчаха и чакаха някоя от нас двете да каже поне една дума.

– Кристин. – промълви тя. Но беше тихо. Гласът й едва се чуваше.

– Мамо. – когато чу думата, която бях изрекла, някак промени
погледа си. И вече имаше смелостта да ме погледне. – Защо си тук?

Говорех сериозно, без да вкарам и капка емоция. Тази жена не заслужаваше

любов от мен. Нито от който и да е друг. Тя отново не искаше да каже и дума.

– Попитах те нещо! – изкрещях. Джон се приближи към мен.

– По-спокойно. Тя е тук, защото аз я доведох тук. – това най-малко
очаквах. Погледнах Джон злобно.
– Какво? – той ме гледаше. – Защо би го направил?! Знаеш какво ми
причиняваш, като я водиш тук. Като ме караш да я виждам и даже… да й
говоря! – блъснах Джон, но той ме хвана за китките.
– Успокой се! – изкрещя ми. Спрях да се съревновавам с хватката
му. – Не те доведох тук, за да видиш нея, а за да видиш друг.

Тогава още един човек слезе от хеликоптера. Малко момиче, което приличаше
досущ на… Лорън.

– Лорън… - нямах какво повече да кажа, затова побягнах към нея. Тя

също тръгна към мен с една голяма усмивка. Прегърнах я толкова силно, че не
исках да я пускам. Усетих сълзите, които се спускаха от очите ми. Толкова се
радвах да видя малката си сестричка.

Този малък момент, който имахме, бе най-невероятното нещо на света. Малката

ми сестричка отново бе в прегръдките ми. Можех да я почувствам с ръцете си, можех
да я видя с очите си. В този момент тя бе всичко, което исках.

– Кристин, стани. – Джон дойде до нас и ме вдигна. – Знам, че това е

доста хубав момент за теб, но сега ще трябва да ме изслушаш внимателно. Това
 е шанс, който давам за пръв път и ще е последен път. Причината, поради която
те са тук е, че ще трябва да избереш.
– Не… - не и това.
– Имаш шанса да избереш дали да останеш при мен или да се
върнеш при тях. Без повече измамници, без повече кражби и… без повече
караници.
– Аз… - бях толкова объркана.
– Има още нещо. Ако решиш да се върнеш при тях, няма да ме
видиш отново. Няма да се обаждам, няма да те търся, няма и да чуеш за мен. Ще
ме забравиш и все едно това не се е случвало. Никога. Но ако решиш да останеш
при мен, ще трябва да забравиш тях, защото никога повече няма да ги видиш.

Още няколко сълзи потекоха от окото ми. Това бе възможно най-трудния избор
в живота ми. Трябваше да избирам между сестра си и… Итън, защото забравя ли за
Джон, забравям и за Итън, а не исках това да се случва.

– Ще ти дам малко време да решиш, но го направи бързо.

– Добре. – промълвих.

Погледнах в земята и се сетих за всички онези спомени със сестра ми. От

нейното раждане досега. Всеки един момент мина през главата ми. Нейните първи
думи, нейните първи стъпки. Обичах я, но може би щях да направя нещо друго. Може
би трябваше да действам по-умело. Точно както Джон ме бе научил за една година.

– Джон, мисля, че ще е най-добре… да остана. С теб.

Сестра ми ме погледна и се разплака. Сърцето ми се късаше, но не исках да й

казвам онова, което трябваше да се случи.

– Добре. Ще те приема решението ти. Изпратете ги обратно.

– Изчакай! Искам за последно да прегърна Лорън. – Джон се съгласи
и Лорън се спусна към мен отново.
– Обичам те. Не го забравяй.
 Прегърнах я силно и й прошепнах онези думи, които трябваше да чуе още от
самото начало. Тя тръгна към мама и се качиха заедно на хеликоптера.

Обърнах гръб и тръгнах към асансьора. Не исках да го виждам как тръгва. Итън
се качи след мен. Бяхме само двамата.

Той ме гледаше.

– Защо? – той ме гледаше объркано. Бях задъхана.

– Искаш да ми помогнеш? Сега ще ми помогнеш да се отърва от
Джон Хидълстън и да видя сестра си отново. – той се усмихна.

Вече не беше въпрос само за мен. Ставаше въпрос за игра, която не всеки
можеше да играе. Игра на животите ни, игра, която можеше да погуби не само мен, а и
хората, на които вярвам най-много. А точно на такива игри ме научи той. Човекът, при
когото бях заключена. Може би завинаги, а може би не.

Джон Хидълстън.
 Шеста глава

Светът е разделен на три. Първата част са обикновените хора, които имат

обикновен живот, карат обикновена кола, живеят в обикновена къща, ходят на
обикновени места. Втората част са бизнесмените. Те карат коли за милиони долари,
живеят в имения и са пълни материалисти. Именно това липсва при тях – любовта. При
обикновените хора не е нужно нищо друго, освен в края на деня да прегърнеш любимия
човек и да се усмихнете един на друг.
В моя живот беше нещо смесено. Всеки ден ставах с мисълта, че съм част от
елита, но щом виждах Итън, се замислях. Да не би да съм обикновено момиче? Но това
бяха просто едни плахи мисли, които бързо напускаха главата ми. Тогава се сещах, че
съм от третата – загубената част на света. Затворниците. Бях в плен.
И ето така започваше деня ми.
Тогава може би някой щеше да ме попита – защо избрах Джон? Защото щях да
изгубя Итън, а и делото на Джон щеше да продължи. Бих предпочела да унищожа
Джон и да видя Лорън.
Но това също е един вид плаха мисъл, защото знам, че това би се постигнало
трудно, дори и с помощта на Итън.
Станах от леглото си и почувствах страшна болка в главата си. Може би заради
нервите снощи, може би и заради алкохола, който изпих. Какво да правя? Не пия всеки
ден. Станах с доста усилия и се огледах. Навън сияеше слънцето, а аз още киснех в
стаята си. Трябваше да се добера до хапчета, защото едва ли главата ми щеше да се
оправи от само-себе си.
Сутринта за мен бе тежка. Още се чудех как да осмисля случващото се. От
едната страна стоеше семейството ми, а от другата… любовта? Дали Итън бе любов
или Джон така добре ме бе тренирал за лъжкиня, че лъжех и себе си? Не знам, но бях
гладна.
След 15 минути Кейт влезе и ми донесе закуската.

– О, колко се радвам да те видя! – въздъхнах.

– Аз също. Какво стана снощи? – остави закуската на леглото ми и
седна до мен. – Знам, че не ми е позволено, но…
– Кое не ти е позволено? – попитах я, излегнала на леглото,
подпряна на лакътя си, хапвайки сандвича си.
 – Да прекарвам повече от полагащото ми се време с теб.
– Кейт, докато си с мен, можеш да прекарваш колкото време си
искаш. Аз не съм като Джон, спокойно. – тя се усмихна.
– И какво стана?
– Дълга история, но… имах шанс да се махна оттук.
– Защо не го направи? – тя ме погледна смаяно. – Знам, че не искаш
да стоиш тук вече.
– Не можех. Нещата не са толкова прости.
– Ако аз имах шанса да се махна от това имение, щях.
– Мислех, че тук ти харесва. Джон е щедър. – тя ме погледна
миличко, но някак… тъжно.
– Парите са добри, но отношението му не е. Имам в предвид, че…
Познавам го от повече време и знам какъв е с хора, които не му угаждат.
– Повярвай ми и аз знам.
– Това, което искам да кажа е, че трябваше да се откажеш и да си
тръгнеш. Това не е място за теб.
– Нещо тук ме държи. И не знам какво е.

Итън, разбира се.

– Надявам се да си е струвало, защото Джон не прави често такива

предложения.
– Трябваше да се откажа от семейството си. – тя ме погледна смаяно.
Отново.
– О, глупаче. Трябваше да се махнеш. Наистина трябваше.
– Как ще оставя теб? – тя се усмихна. Аз откъснах малко от гроздето
си и станах от леглото. Излязох на терасата.
– Кристин? – тя също стана и дойде. – Заради него ли е? – посочи
Итън, който тъкмо излизаше от колата си. Мисля, че досега беше на бизнес
среща.
– Мисля, че се влюбвам. – погледнах я притеснено. Тя ме погледна
смаяно вече за трети път.
– О, това не е добре. Но как? Ти не го познаваш от толкова дълго
време.
 – Знам. – отново се върнах вътре. – Но не мога да спра да мисля за
него от деня, в който се запознахме и… - тя ме погледна изненадано.
– О, Боже! Спала си с него! Джон ще те убие, ако разбере.
– Затова той не трябва да разбира! Нито Робърт, нито Виктория.
Никой!
– Но… невъзможно е да сте заедно, не разбираш ли?! Ти си в плен,
Кристин. В плен от Джон, който не прощава толкова лесно.
– Мислиш ли, че не знам какъв е рискът от всичко това?! И това…
това ме кара да се чувствам жива. След всичко, което Джон ме кара да правя,
свикнах да съм наистина в плен и да съм поробена, но Итън ме кара да се
чувствам обичана.
– Ако това е истина, съм длъжна да те предупредя, че не си
единствената, която го харесва.
– Какво? – налях си малко от виното на терасата. Не беше най-
подходящия момент да пия.
– Знаеш Ана, нали?

Слязох долу, Итън тъкмо сядаше, за да хапне нещо и, разбира се, Ана отиде при
него. Кейт се изниза бързо през задната врата и останахме само ние тримата. Седнах до
Итън и го заговорих.

– Къде беше?
– Бизнес среща. – Ана веднага дойде до мен.
– Ще желаете ли нещо за закуска, госпожице Дейвид.
– Ще искам чаша вино, Ана. – тя ме погледна въпросително.
– Но, госпожице Дейвид, не е ли малко рано за вино? Едва обяд е.
– О, значи ти ще ми казваш кога е време за вино, така ли? – тя
започна да се обяснява, а аз веднага се обърнах към Итън. – Сигурно си изморен
от работа, Итън. Ще искам бутилка бяло вино, Ана. За мен и господин Грейсън.
Може би така ще е по-добре, не мислиш ли? – усмихнах се с фалшиво, но мило.
Тя не каза нищо и излезе.
– Какво ти става?!
– Позволи ми да ти издам една тайна. Тази Ана те иска в леглото си.
– Това са глупости, откъде знаеш?
 – Познавам персонала си, Итън. – той повдигна веждите си.
– Добре, значи имам две обожателки в това имение. Колко приятно!
– Приятно ли? Внимавай какво правиш, че да не остане само една. –
той се засмя.
– Ти ли?
– Разбира се, че не. Тя. – той присви очи.

Ана се върна с бутилката бяло вино.

– Ана… - въздъхнах. – Защо носиш от това вино? Имаме толкова

много други по-хубави в избата. Ще трябва сама да отида
– Съжалявам, ще се върна, ако трябва. – качих краката си на
съседния стол и се облегнах на моя, а Итън ме погледна странно.
– Всъщност, да. Съгласна съм, но… защо не вземеш Итън с теб?
Долу е тъмно. – аз му намигнах. Тя ме погледна доста накриво, а аз се усмихнах
фалшиво. – Хайде, Итън.
– Госпожице Дейвид, мисля, че Ана и сама може да се справи, нали?
– той я погледна, а тя сведе глава. Беше срамежлива. – А и съм доста изморен,
беше тежка бизнес среща.
– Ана, аз ще дойда с теб. – казах, без да отлепям поглед поглед от
Итън. Дразнеше ме и очевидно това му харесваше.

Ана се усмихна и ме изчака, докато стана от стола си. Слязохме през едно малко
коридорче до избата, която беше под имението. Вътре имаше не само вино, но и
съхранен друг алкохол, който Джон бе слагал, а също и баща му. Имаше доста бели
вина.

– Какво мислиш за господин Грейсън? – тя се шокира от спонтанния

ми въпрос.
– Той е бизнесмен, който знае как да работи добре, за да изкарва
прехраната си. – тя сведе глава.
– Така е, но аз те питах нещо друго. Какво мислиш за него, но не
просто като бизнесмен, а като нещо повече?
 – Не съм си мислила по такъв начин за него, тъй като ми е
забранено.
– Забранено ти е да се сближаваш физически с него, но не и да си
мислиш по по-особен начин за него, нали така? – Джон ме беше научил как да
манипулирам добре. Може ви това е едно от малкото неща, за които му
благодаря.
– Права сте, госпожице Дейвид.
– Наричай ме Кристин. С теб сме приятелки, нали? – погледнах я
право в очите.
– Да, разбира се. – тя се усмихна плахо, а аз я хванах под ръка.
– Разбирам и допускам, че е възможно да си имала… различни
мисли за господин Грейсън. Все пак, признавам, той е очарователен мъж. – тя ме
погледна доста особено. Не разбирах какво иска да ми каже.
– Така е, да.
– Но искам да знаеш, че е недопустимо да се сближаваш по какъвто
и да е начин с него. Знаеш какво става с тези, които нарушат правилата, нали?

Тези думи ми напомниха на самата мен. В каква яма се навирах всеки ден!

– Знам. – тя го каза напълно простичко. – Признавам, че… ми е

минавало през главата нещичко за него, но само това.
– Искам да си честна с мен, Ана! – казах на по-висок тон.
– Напълно честна съм, Кристин. – усмихнах се.
– Мисля, че знаеш какво стана с онази прислужница, която се опита
да влезе в леглото на Джон. – лицето й се вкамени. – Надявам се ти да не се
опиташ да направиш същото с Итън, иначе много лошо за теб. – грабнах една
бутилка бяло вино и се запътихме към кухнята. На излизане видяхме Луси,
която ни погледна доста учудено. Аз й намигнах и тя се усмихна.
– Това ли ще бъде всичко, госпожице Дейвид? – попита Ана, докато
аз взимах чашите от бара.
– Да, Ана. – тя се обърна с гръб. – И се надявам, че разбираш защо
ти казах тези неща. Правя го за твое добро. – тя се обърна и се усмихна.
– Разбира се. – след това тръгна.
 Отново седнах до Итън, който ме гледаше странно.

– Какво си направила?
– Нищо! – повдигнах тон. Отворих виното и му сипах.
– Тогава защо те гледаше толкова уплашено?
– Джон ме научи на едно нещо. Много важно нещо. Как да
манипулирам хората с правилните думи. Току що заплаших Ана, че ако те
доближи, ще стане нещо много лошо.
– Какво?! Защо ти е да го правиш? Как така си я заплашила?!
– Не я заплаших директно! Направих го подсъзнателно. – обяснявах,
докато си сипвах вино на мен. – Не съм й казвала, че ще я изхвърля или че ще я
нараня по някакъв начин. Знаеш, че не съм такъв човек. Просто й казах да не
пипа това, което е мое. – той се усмихна.
– Не ми ли вярваш? – каза, като се приближи към мен.
– В какъв смисъл? – погледнах го въпросително.
– Ти си втълпи в главата, че това момиче може да се възползва от
мен, но дори и за миг не помисли, че аз мога да я отхвърля. Сериозно ли си
мислиш, че аз ще ти причиня нещо такова? Не бих те заменил, Крис. Мислех, че
го знаеш. – отдалечи се от мен и пи от чашата си.
– Никога не знаеш какво ще се случи. Каквото и да казваш. – казах и
замълчах. Той ме гледаше, както аз него.

Досега не се бях замисляла какво всъщност може любовта да ми предложи.

Уважение, любов, вярност.
Това бе единственото нещо, което желаех от Итън. А аз самата не му го давах.
Колко глупава бях! Джон ме бе превърнал в същество, което не умееше да обича.
Единственият човек, към когото изпитвах любов бе сестра ми, но сега ставаха двама.
Итън се включваше в това число.

– Съжалявам. – промълвих. Той нищо не ми каза.

Качих се горе и легнах. Леглото ми бе оправено, но разбира се, аз отново го

разхвърлих. Телефона ми звънна и аз се докопах до нощното шкафче. Беше Робърт.
 – Навярно Джон ти е казал, че днес си на работа.
– Да… каза ми. – измрънках.
– Звучиш ми изморена.
– Кой няма да е? – засмях се.
– Звъня ти, за да ти кажа каква ще е днешната ти задача и… за да те
попитам как си.
– Добре съм, Роб. Още травмирана, но добре. Според теб… дали
взех правилното решение?
– Само ти знаеш кое бе правилното решение. – замислих се.
– И така де, какво ще правим тази вечер?
– Отиваме на гала вечеря при едни дългогодишни наши приятели от
Мароко…
– С какво се занимават?
– Пари. Много пари, Кристин. Твоят човек се казва Александър
Грей. Наистина богат човек. Нуждаем се от неговия ключ. Но този път нещата
малко ще се променят. Джон не бива да е с теб, защото иначе няма да имаш
време с Александър, а и ако той разбере, че приятелката на Джон Хидълстън го
съблазнява ще стане огромен скандал. Ти ще си с Итън. Ще говоря с него и ще
му обясня как стоят нещата.

Александър Грей беше един от най-богатите хора в Мароко. Той пазеше

държавния трезор и освен това половината от състоянието на трезора беше негово. Той
беше мъж, който притежаваше толкова много ценни книжа и артефакти, че археолози
от целия свят са го търсели само заради тях. Накратко, Робърт ми беше предоставил
доста добра информация за този човек, но не само за бизнес влиянията му, а и за
личния му живот. Никога не е имал съпруга, той самият е млад и е женкар. Би се вързал
на плана ми. Но какво ли щеше да каже Итън?
Той ме погледна доста странно, но не каза нищо.

– Какво?
– За пръв път виждам как всъщност се държиш професионално.
Виждам каменното лице, което всяка една бизнес дама трябва да има.
– Тук грешиш. Една бизнес дама не трябва да има каменно лице,
защото каменното лице означава несигурност. – станах от леглото си и започнах
 да се разхождам из стаята. – Една дама, която е в сферата на лъжите, защото
бизнесът е една огромна лъжа, трябва да показва мощ и сигурност. Ние сме
доста подценявани, но понякога именно ние печелим.
– Защо мислиш, че бизнесът е лъжа?
– Защото имаш изгода от него, а никой не си печели парите честно в
тази обстановка.
– Разбирам защо ви мислят за несигурни. Ние не се доверяваме
толкова лесно и затова лъжем.
– Мъжете лъжат повече, жените по-добре. – той се усмихна и стана.
Приближи се към мен.
– Мисля, че тази вечер ще мога да те целувам, без да ме е страх, че
може да ни хванат. – засмях се и го погледнах.
– Най-сетне. – той ме целуна. Помълчахме.
– Защо искаш Ана да ти помага с приготовленията? – засмяхме се.
– Ами, ти също ще си тук, когато се приготвям, затова. – той ме
погледна въпросително.
– А Джон?
– Джон ще отиде по-рано. Не бива да ни виждат заедно.
– Добре, Кристин. Много добре.

Той се отдалечи и излезе от стаята, оставяйки ме сама с мислите си. Беше време
да се връщам на работа.
Когато Джон замина за партито дойде моят ред за подготовка. Както винаги
малък пистолет бе закрепен на крака ми с проследяващо устройство. Роклята ми бе
една от най-скъпите от личната колекция на Версаче. Позлатена и дълга с гол гръб.
Господин Грей щеше да бъде удовлетворен. Преди да приключим с Ана, Итън влезе.

– Госпожице Дейвид, готова ли сте? – Итън беше зашеметяващ със

смокинга си и обувките, които Луси му бе избрала.
– Да, Итън. Само едно последно нещо. – отключих сейфа на Джон и
изкарах пистолета, който щях да взема със себе си. Ана ме погледна доста
странно. – Понякога се налага, Ана. – тя се усмихна и излезе от стаята.
– Надявам се, че имаш всичко необходимо, Кристин. – Робърт ни
придружи до входната порта, където ме целуна по бузата.
 – Винаги, Роб. – намигнах му и той затвори.

В колата бяхме само аз, Итън и шофьорът ни. Бях леко притеснена, а и
пистолетът под роклята ми ми убиваше. За пръв път щях да покажа на Итън на какво
съм способна. Пътувахме около 10 минути, когато най-сетне пристигнахме. Шофьорът
ни му подаде слушалка, която трябваше да сложа в ухото си, за да говоря с Джон.
Сложих я в ухото си и тогава чух гласа на Джон.

– Стандартна процедура, нали знаеш… - гласът му звучеше толкова

изморено. Аз измънках нещо под носа си. – Когато го видиш искам да ми
кажеш. Аз ще съм с него и ще го накарам да ни запознае по някакъв начин.
– Как? – попитах го.
– Ще измислим нещо. Но със сигурност ще трябва да му привлечеш
вниманието някак.
– Видя ли роклята, с която съм?... – Итън излезе и ми отвори вратата,
след това ме хвана за ръката и я целуна. Колата бързо изчезна и ние закрачихме
по червения килим към стотиците хора, които ни чакаха отвън. Имаше
папараци, известни личности и най-различни хора от бизнеса. Тогава разбрах, че
не аз съм тази, която чакат, а Итън, който очевидно беше по-изплашен от мен.
– Да, Кристин, виждам те. Боже, ослепителна си! Може ли да правим
секс тази вечер? – изкикотих се. Всичко, което виждах бяха светкавиците на
фотоапаратите.

Влязохме в имението. Доста хора ни оглеждаха доста

изненадващо. Все пак бяхме новата двойка на Хемптънс. Джон ме
придържаше плътно до себе си и наистина го почувствах като истинско.
Само че, това истинско нещо се криеше под многобройни лъжи.
В далечината видях висок, строен рус мъж. С изумително сини очи и доста
добре облечен.

– Джон, видях го. Виждам и теб. – Джон се смееше с хора, които не

познавах. Личеше си, че беше пил малко повече от обикновено. – Защо не си с
Грей?
 – Отивам при него. – той остави чашата си на масичката и се запъти
към човека, когото скоро щях да обера.
– Итън, Джон е вече при Грей. – Итън ми кимна и ме хвана за
ръката. Взе ни по чаша шампанско и се запътихме бавно към него.

Джон се смееше с Александър Грей, а на него му харесваше. Чудно как ли щях

да го кача горе.

– Господин Хидълстън, аз съм Итън Грейсън, надявам се ме помните

от преди 2 седмици.
– О, да. Разбира се, че Ви помня. Чудесно е, че ви виждам отново.
Това е Александър Грей, не мога да обясня обаче с какво точно се занимаваш. –
Джон се обърна към Грей, като че ли бяха изключително близки приятели. Те се
засмяха.
– С много неща, Джон. – каза усмихнато Грей. – Познавам Ви от
списанията, господин Грейсън. – те се здрависаха. С Джон се погледнахме
странно. – Но никъде не пишеше, че имате такава ослепителна приятелка. –
както винаги, женкар. Той се обърна към мен и ми целуна ръката. Колко
галантен мъж!
– Държа личния ми живот да остане в тайна, ако разбирате. – Итън
се засмя притеснено.
– Отлично Ви разбирам. Как е вашето име, госпожице? – погледна
ме в очите. Директно.
– Кристин Дейвид. – усмихнах се леко. Леко присвих очи. Този мъж
не харесваше лесни жени.
– Красиво име, госпожице Дейвид.
– Трудно за срещане и доста добре произнесено от такъв мъж.
– Какъв мъж? – Итън и Джон ме изгледаха.
– Интересен. – изместих погледа си встрани. Грей се усмихна
самодоволно.
– За мен бе удоволствие да Ви срещна, сега ме извинете, трябва да
говоря с гостите от Мароко. – усмихнах му се. Той ме погледна игриво и ми
намигна. Невероятно е колко лесно можеш да завладееш ума на мъж само с
поглед и правилните думи. След това Грей се качи по стълбите към втория етаж.
 – Когато влезеш в стаята на Грей, ще поискаш той сам да донесе
вино. Лично избрано от него. Докато го няма, а аз ще се погрижа да се забави,
ще откриеш ключа му.
– А ако ключа е в него?
– Аз ще проверя за това. Когато намериш ключа, ако е горе, тогава
ще дойде Робърт, който ще носи ягоди, които съм поръчал аз. Ако ключа е в
него, лично аз ще го взема и ще ти кажа. Но важната част е, че ако ключа е горе
в стаята искам да го намериш по най-бързия начин и когато Робърт дойде да му
го дадеш. Разбра ли ме?
– Да. – изпуфтях.
– Когато Робърт вземе ключа се махаме от това имение.
– Всичко е напълно ясно. – хванах Итън за ръката. Бях толкова
концентрирана в това да слушам Джон и напълно забравих за Итън. Целунах го.
– Какво има, Кристин? – попита ме разтревожено.
– Мили мой, аз се качвам горе, за да си свърша работата. Няма да се
бавя. – той ми се усмихна и се запъти към тълпата. Изгубих го. Качих се по
стълбите. Стаята на Грей бе в дъното. Идеално.

Почуках на вратата. Изчаках няколко секунди, докато вратата не се отвори. Той

ме подаде и се усмихна.

– Госпожице Дейвид? – аз влязох, без да чакам да ме покани. Нямах

време за това.
– Надявам се да съм разбрала правилно играта на погледи. – той
отново ме погледна с игривия си поглед.
– Разбира се. – засмя се. – Седнете. – седнах на удобното му кресло.
Свалих обувките си. Мразех токовете. – Ще желаете ли нещо? – аз се подпрях на
лакътя си.
– Вино. Червено. – той се протегна да извика рум-сервиз, но аз
сложих крака си върху неговия с цел да го спра. – Лично избрано от вас,
господин Грей. – той все още ме гледаше с игривия си поглед.
– Както кажете. – той се отдръпна от масичката и излезе от стаята.
Тогава аз сложих ръкавици и започнах да тършувам из стаята му.
 Потърсих в нощните му шкафчета, в гардероба, в куфарите, в банята. Нямаше
ключ.

– Джон, провери ли го. – от него чух само шъткане.

– Не е в него. Трябва да е горе в стаята.
– Не го намирам. – казах притеснено.
– Потърси за сейф. – беше прав. Джон Хидълстън беше адски прав.
Имаше сейф, който бе в гардероба.
– Има сейф. Трябва ключа да е вътре.
– Естествено, че ще е вътре, Кристин. Не ставай глупава!
– Не ставай глупав ти, Джон. Не знам кода. 4 цифри. Какво ще е?
– Сега ще разбера. – каза Джон. – Господин Грей, виждам, че
взимате бутилка вино. О, и две чаши. Това поражда голямо любопитство у мен.
Извинявай, ако нарушавам личното ти пространство, но за кого е това?
– Джон… нарушаваш го. И то доста. – засмяха се.
– И все пак… никога не си имал жена. Но имало ли е такава, която
така да завладее сърцето ти?
– Какво да ти кажа?... Никоя жена не може да стопли душата ти,
както собствената ти майка.

Когато чух това, паднах на коленете си. Това, което той казваше не важеше за
всеки.

– Тя е най-важното нещо в живота ми.

– Как е името й?
– Ана.

Колко си бил оригинален, Грей! Думата Ана е кодът, а всяка буква отговаря на
число. Буквата “А“ е 1, а “Н“. Кодът е 1141. Въведох го в сейфа и той веднага се
отключи.

– Джон, взимам ключа.

– Благодаря, че ми сподели, Алекс. – засмяха се. – Той се качва,
Кристин. След малко пращам ягодите.
 – Добре. – оправих малката бъркотия, която бях сътворила. Седнах
отново на креслото си с изражение, което наподобяваше разсеяна колежанка.
Грей влезе, носейки бутилка вино и две празни чаши.
– Извинете, че се забавих.
– Няма никакъв проблем. Имате прекрасна стая.
– Е, не е това, което е в Мароко, но става. – усмихнах се.
– Какви са стаите в Мароко? – отворихме виното и той ми сипа в
чашата. Станах от креслото и започнах да вървя из стаята бавно.
– Ако дойдеш някой ден, ще ти покажа.
– Не си ме поканил. – той дойде зад мен и ме хвана за кръста.
Започна да целува врата ми бавно със студените си устни.
– Каня те още сега.
– Съжалявам, но си имам приятел и ми е забранено да излизам от
страната без негово знание.
– Тогава нека сега ти покажа какво правят хората от Мароко със
жените си. – усмихна се. Обърнах се с лице към него.
– Не съм твоя жена. Аз дойдох само за да пием вино. – усмихнах се
невинно.

На вратата се почука. Робърт влезе и донесе ягодите.

– Знаете ли пък какво ядат американците с вино. Ягоди. – подадох

ключа на Робърт като бакшиш, докато той оставяше ягодите на масичката.
– Много добре. – Грей прехапа устните си. Взех една ягода от
купата, която бе и с малко шоколад и я отхапах.
– Отворете устата си, господин Грей. – той я отвори бавно, след
което аз му подадох ягодата в устата. Той я отхапа и измърмори.
– Къде живееш?
– Някъде тук. – отидох на терасата, а той ме последва.
– И как мога да те намеря, без приятелят ти да разбере? – обърнах се
с лице към него и се подпрях на парапета.
– Не можете. – той се засмя. – Говоря сериозно. Нямам такъв
интерес към Вас.
 – Казваш го само защото искаш да те намеря. Правиш се на
интересна.
– Нищо подобно. Както казах и преди малко… дойдох само за да пия
вино. И да хапна малко ягоди, очевидно. – оставих чашата в ръката му, взех си
обувките и се запътих към вратата.
– Къде си мислиш, че отиваш? – тръгна след мен.
– Вкъщи, може би. Където няма да ме намериш. Беше ми приятно,
господин Грей. – след това блъснах вратата и тръгнах бързо надолу. – Джон,
излязох. Време е да се омитаме.

Бързо слизах по стълбите. Боса, пускайки слушалката в джоба на Итън, който ме

прикри със сакото си. Робърт ни чакаше в колата, Джон също.
Пътувахме в мълчание. Най-дългите десет минути от живота ми. Когато
пристигнахме в имението, слязох боса, а Луси ме посрещна. Дадох й обувките, но
сакото на Итън така и не свалих. Миришеше на него. Качих се по стълбите и влязох в
стаята ми. Джон ме последва.

– Кристин, справи се чудесно. – той ме прегърна.

– Има един проблем. – лицето му придоби притеснен вид.
– Какво е станало? Нали всичко мина по план. С леки усложнения,
разбира се.
– Той ме пита къде живея, което означава, че ще ме потърси.
– Ти каза ли му къде живееш?! – той повдигна тон.
– Не! – отсякох. – Но знам, че ще ме търси и че ще ме намери.
Когато разбере къде живея, с кого живея и за кого работя, ще стане лошо. –
Джон ме прегърна силно.
– Спокойно, Кристин. – обгърна лицето ми в дланите си и се вгледа
в мен. – Днес се справи чудесно. Важното беше просто да вземеш ключа и ти го
направи. За останалото аз ще се погрижа. – помълчахме. – Аз ще си взема душ и
си лягам. Беше напрегната вечер.
– Аз ще изляза на чист въздух. За мен бе още по-напрегната. – той
ме погледна с вкаменена физиономия.
– Не напускай имението.
 – Не бих избягала. – взех костюма на Итън под ръка и излязох от
стаята. Вместо да изляза навън се отправих към стаята на Итън, която беше на
другия край на коридора. Почуках и изчаках. Итън ми отвори и аз влязох.

В стаята му бе студено. И тъмно. Той ме гледаше с празен поглед. Чудеше се

защо съм при него. Аз деликатно изкарах слушалката от сакото му и я счупих.

– Дойдох да върна сакото ти. – подадох му го. Той го взе и го хвърли

на леглото. – Итън, видя на какво съм способна… и едва ли след това, което
видя днес, още би искал да ми помогнеш.
– Не знам какво да ти кажа. Наистина, Кристин. Ние ограбихме
човек и сега състоянието му е в нашите ръце. Аз съм криминално свързан с теб.
– Ти беше само съучастник! Аз съм тази, която извършва всичко.
Знаеш ли аз на какъв риск съм изложена?! А на Джон даже и не му пука за мен, а
само за тези пари… - не издържах и се свлякох на земята, а Итън веднага дойде
до мен. Той се опря на коленете си и ме хвана за ръцете. Въздъхнах.
– Аз съм наистина притеснен за това, което се случва с теб, но… -
той хвана лицето ми в дланите си. – съм прекалено влюбен в теб, за да те оставя.

Сълзи се стичаха по лицето ми. Слаба бях. Нямах кураж. Не можех да се

сражавам срещу Джон. Всичко, което имах бяха едни лъжи и Итън. Това бе
единственото останало от мен в този момент.

– Итън, твърде изтощена съм от всичко това. Искам да се измъкна.

– Ще те измъкна, обещавам. – той ме прегърна силно. Стояхме така.
Прегърнати. Нашите души се бяха стоплили взаимно.

И нищо друго не бе нужно.

Седма глава

– Каква ще бъде наградата ми, задето ти взех ключа от господин

Грей? – попитах Джон, докато закусвахме в градината. Беше рано и бяхме само
двамата. Той нямаше да е в имението цял ден, а аз не успях да спя.
– Наградата ти? – той свали поглед от лаптопа си и ме погледна
проницателно.
– Да. Никога досега не си ми плащал за работата ми, а тази операция
бе най-важната за теб.
– И как го разбра?
– О, моля те, Джон. Толкова се радваше снощи, след като се качихме
в колата.
– Не мога да повярвам, че си такава неблагодарница. – погледнах го
въпросително. – Аз не ти плащам, за да работиш. Вместо това ти живееш в
имения, спиш в моето легло, ядеш моята храна, обличаш се в моите пари.
Животът ти е приказка.
– Животът ми е затвор, Джон, и ти го знаеш! – повдигнах тон.
– Затвор, който ти сама избра. Сега можеше да си при Лорън и майка
си, но ти избра да останеш тук. Мисли мъдро, преди да говориш глупости.
– Защо го направи? Защо ми предложи да си замина?
– Исках да видя как ще реагираш и дали си лоялна към мен.
– И какво видя? – той затвори лаптопа си и взе каната със студен
чай, който Луси бе направила. Сложи слънчевите си очила и се облегна
спокойно на стола. Засега говорехме нормално.
– Не си лоялна. – погледнах го доста странно. Бях му бясна. – На
семейството си, разбира се. Може би фактът, че не си виждала сестра си от
година е притъпил чувството ти за любов. – въобще не е!
– Ти ми отне семейството.
– Взех те там, където то те бе пратило! – сега той ми повиши тон. –
Никога не го забравяй. Защото ако не те бях намерил, знаеш къде щеше да
бъдеш.
– Правя това сега, само че съм обградена от цветя и скъпоценни
камъни. Малка разлика. – той отпи от чая си и погледна към океана.
 – Млъкни. Не ми разваляй настроението, когато сутринта е така
прекрасна.
– Щом те ядосвам, защо не ме махнеш от живота си? Толкова пъти
сме се карали с теб, но ти нито веднъж не посмя да ме изхвърлиш на улицата. –
той замълча.

Знаех защо не ми отговаря. Аз му трябвах. Може и да ме използваше само за

работа, но той се бе привързал към мен достатъчно, за да не иска да ме махне. Да ме
изключи от програмата.

– Признай си. Аз ти трябвам. – усмихнах се самодоволно.

– Защо си ми?
– Защото няма да намериш друга, която да умее да манипулира като
мен. Джон, ти така ме научи да лъжа, да съблазнявам. Така ти харесвам, нали?
Винаги да се връщам към теб, защото няма да имам друг избор. Харесва ти да
имаш власт над мен. – приближих се към него.
– Не знаеш нищо за мен. – каза тихо. Дори не искаше да ме
погледне.
– Не, Джон. Тук не си прав. Знам всичко за теб. Все пак спим в едно
легло.
– Ако продължаваш така да ме дразниш, ще спиш в някоя килия.
Знаеш какво става, когато ме ядосаш, нали? – най-сетне се обърна срещу мен и
ми се усмихна с най-странната си усмивка. Някога.

Джон Хидълстън ме заплашваше. Заплашваше ме с това, че ще извика цялата

охрана да ме пребие. Не че вече не се бе случвало. Толкова гадно, не. Но му се искаше.

– Знаеш какво стана с Идлин. Нали? – изтъкна на последната си

дума.

Идлин бе онази прислужница, която се опита да спи с Джон.

– Ти си болен. – той ме хвана силно за китката. Опитах се да се

измъкна от хватката му, но той стискаше още по-силно.
 Итън дойде и Джон веднага ме пусна.

– Добро утро. – каза Итън а, аз веднага станах от стола си. Не исках

да виждам никого.
– Госпожице Дейвид, случило ли се е нещо? – не го погледнах.
Пристъпих към имението.
– Знаеш ги жените, Итън. Щом не им дадеш нещо, веднага започват
да реват. – щом чух това, побеснях още повече. Затова реших да се върна и най-
спокойно да заявя:
– Не е просто нещичко, Джон. Става въпрос за свободата ми. Не
забравяй, че ако не бях аз, ти нямаше да имаш всичко това сега. И не забравяй,
че мога да те пратя на много по-студено място от това. – току що заплаших
Джон Хидълстън.
– Нещо те държи тук, Кристин. И смятам да го открия. – току що
Джон Хидълстън заплаши мен.
– Все още не си казал на Итън какво правим тук, нали? С какво се
занимаваме и как взимаме това, което не е наше.
– Още една дума и няма да живееш тук вече. – усмихна се фалшиво
и си свали очилата. Искаше ми се да продължа да говоря, но знаех, че ще го
направи, а направи ли го, нямаше да видя Итън повече. Обърнах гръб и тръгнах
към имението.

Качих се в стаята си. Не можах да изтърпя да гледам Джон. Вече ми се

повдигаше от него. Луси почука на вратата ми, след това влезе и седна на леглото до
мен.

– Кристин, какво се е случило? – попита ме. Беше доста

разтревожена.
– Нищо, Кейт. Всичко е наред.
– Не мисля така, стори ми се доста разстроена, като се качваше. Да
не би да сте се скарали с господин Хидълстън? – тя се приближи към мен, а аз се
отдръпнах.
 – Не е нещо по-различно от всяко наше скарване. Спокойно и…
благодаря ти за загрижеността. – тя се усмихна.
– Тази вечер ще имаме гост. По-скоро гостенка. – погледнах я
въпросително. – Някаква приятелка на господин Грейсън. – това трябваше да е
Алиша. Но какво ще прави в Хемптънс?
– Защо е тук?
– Нямам представа. Господин Хисълстън каза да оправим една от
спалните. Щяла да остане за няколко дни.
– Кой друг знае за това?
– Всички знаят. Мислех, че и ти знаеш.
– Нямах представа.
– Ще кажа на Ана да донесе роклята ти следобед. – благодарих й и
тя излезе. Легнах на леглото. Чувствах се ужасно след това, което Джон ми каза.
Та той ме заплаши да ме убие. Не трябваше да го изнервям толкова.

Бях потънала в мисли и докато се усетя вече бяха минали няколко часа. Бях
потънала в дълбок сън. Учудващо, че успях да заспя. Събудих се малко след обяд.
Мислех, че Кейт ще дойде да ме събуди, за да сляза долу, но вместо това, обядът ми бе
сервиран на терасата с бележка, която Джон бе оставил.
“Няма да съм в имението цял ден. Имам доста работа. Надявам се, че си
разбрала за госта ни тази вечер. И извинявай за по-рано.“ – Джон.
Бях изненадана, защото Джон за пръв път ми се извинява за държанието си.
Какво криеше? И защо го правеше? Не бе в негов стил да се извинява. На когото и да
било.
Реших да се възползвам от факта, че не трябва да слизам долу и всички да видят
колко зле изглеждам. Затова хапнах на терасата. За разлика от всичките ми обеди
досега, на масичката имаше и чаша вино. Прекрасен нов свят!
На вратата ми се почука, но докато стана да отворя, Итън вече бе влязъл.

– Здравей, Крис. – застана до мен и ме целуна по челото.

– Здравей. – казах му, докато сядах отново на стола си. Той седна на
второто столче до мен и се облегна. – Искаш ли вино? – той ми отказа.
– Трябва да поговорим. – обърна се към мен и докосна бедрото ми
нежно.
 – О, да. Нека поговорим за това как Алиша ще идва в Хемптънс,
подвизаваща се като все още твоя годеница. – той ме погледна толкова
безизразно.
– Не е такова, каквото си мислиш.
– Мисля, че ти ми каза, че сте се разделили. Какво стана? Промени
си мнението? Видя как ограбвам мъж и се изплаши? Какво?
– Стига си викала. Има достатъчно охрана в градината. – наистина
повиших тон.
– Не ме интересува, Итън. Каза ми, че тя не съществува за теб, но
ето, че тя идва да те види. Сам ли я покани? Ако не, защо се съгласяваш тя да
идва?
– Не я поканих аз, а Джон. И да, разделихме се, но той някак я е
намерил и е разбрал, че тя още носи пръстен. Не знаех, че иска да я покани, но
когато ми каза, мислиш ли, че имах избор да я отпратя? Нямах. Но му казах да я
настани в друга спалня, а не в моята. Не искам да я виждам. – погледнах го.
Казваше истината.
– Добре. Разбирам те.
– Добре. – повтори след мен.
– Господи, омръзна ми това. – изпуфтях и се облегнах на столчето,
отпивайки от виното си.
– Кое? – той се наведе напред.
– Да се крием. От Джон. От Робърт и от който и да е друг. – той ме
придърпа към себе си.
– На мен също, Крис. Знаеш ли колко много ми се иска да те имам?
Само и единствено за себе си. И мисля, че скоро може да се осъществи тази
наша мечта.
– Какво искаш да кажеш? – той бръкна във вътрешния джоб на
сакото си и изкара писмо.
– Това са всички данни за Джон Хидълстън от последната година.
Данни, относно финансовият му баланс. Тези данни показват всички внасяния
на пари от последната му година в сметката му във Вашингтон, Сиатъл, Лос
Анджелис, Лондон и Хемптънс.
– Какво трябва да означава това?
 – Тези данни включват датите, в които Джон е вкарвал тези пари и
датите, в които други бизнесмени са губили пари от касите си в банки и от
сметките си. Например на 18 юни миналата година Джон е внесъл 2 милиона в
сметката си в Сиатъл. На същата дата Алисън Гордън, главен директор на
Гордън Ентърпрайзис губи 2 милиона от сметката си. Какви са причините?
Никой не знае. Уникалното в този документ е, че абсолютно всяка дата съвпада.
Това е и броят на кражбите ти за една година.
– Това е невероятно, Итън. Но и не доказва, че Джон е изтеглял тези
пари. Може да е съвпадение.
– Доказателствата са десетки. Едва ли ще го приемат за съвпадение.
– Това ли е всичко, с което разполагаме? Какво става, ако Джон
реши да ме предаде и да обвини мен за всичко?
– След седмица се връщаме във Вашингтон. Тогава ще уредя тайно и
напълно секретно изслушване. Двама агенти от ЦРУ ще те изслушат и ти ще
трябва да им кажеш абсолютно всичко за Джон и за кражбите. Когато го
направиш ще ти уредим пълна защита и ще обявим, че не си имала избор. Ще
твърдим, че Джон многократно те е заплашвал с отнемане на живота ти, ако се
откажеш.
– Това ме плаши, Итън.
– Ще станеш защитен свидетел. Когато съберем абсолютно всички
доказателства, Джон ще бъде извикан в съда, за да се проведе и неговото
изслушване. Но всичко, което той каже, няма да има никакво значение, защото
ние вече ще имаме куп документи, включително и твоите показания, които той
няма да може да обори. И мен ме плаши, но това е единственият начин ти да си
щастлива. Съдията ще реши, че Джон се нуждае от сериозна присъда. За всички
престъпления, които той е извършил, ще му се дадат около 20 години затвор. Ще
можем да бъдем заедно, Крис.
– Знам, и се радвам за това, но… какво ще стане със семейството
ми? Аз дори не знам къде са.
– Ще ги намерим, не се безпокой. Утре ще ти донеса плик, в който
ще има звукозаписни устройства, които са свързани директно с централата на
ЦРУ. Ще предават всеки един ваш разговор. Така ще разберем всеки заговор,
който имате. Всяка заплаха, която той ти отправи. Всичко ще бъде наред.
Обещавам ти, че до няколко месеца ще си свободна.
 – А Джон ще е в килия. – засмях се и той ме прегърна силно. –
Благодаря ти, Итън. Не знам как щях да издържа без теб.
– Съмнявам се да успееш. – аз го целунах силно. Той стана от стола
си и тръгна към вратата.
– Къде отиваш?
– Имам работа. Ще се видим довечера. – аз го целунах и го изпратих.

Върнах се на терасата и седнах на столчето си. Налях си вино до горе и отпих. За

пръв път от приключението ми с Джон, пия вино с малко спокойствие. Щях да бъда
свободна.
След това заспах отново. Вече бях по-спокойна за това, което следва. И наистина
си починах. Бях готова да се освободя от белезниците на Джон.
Следобед Ана и Кейт дойдоха с роклята ми за вечерята. Този път тя не беше
толкова официална, все пак това бе една вечеря с гост, който даже не бе от сферата на
бизнеса.

Когато дойде времето да слизам долу, видях Джон в коридора. Говореше по

телефона и беше ядосан. Незнайно защо, но когато ме видя, той спря да говори и дойде
при мен.

– Красива си. – каза и ме целуна нежно по бузата. Беше мил, и това

не знаех защо е така. Може би се чувстваше гадно от сутрешния ни спор. Аз му
кимнах и той ме хвана за ръката и слязохме по стълбите заедно. В трапезарията
бяха Робърт, Питър и Виктория, но Итън и Алиша ги нямаше. Може би, той
искаше да я посрещне.
– Къде са останалите? – попитах Джон, а но той не ми отговори.
Вместо това Робърт се обърна към мен.
– Итън отиде да вземе Алиша от летището. Тя дойде с частен
самолет от Ню Йорк.
– Добре си се постарал, за да дойде. – казах на Джон. Той ми се
усмихна вяло и седна на масата. Взе едната бутилка вино и си наля.
– Твърде уморен съм, за да ти обяснявам. – каза ми. Отново
студеният Джон. Не можех да повярвам колко бързо си сменя настроенията. В
този момент Итън влезе с Алиша. Беше наистина красива. Очите й бяха тъмно
 кафяви, точно като косата й. А косата й – дълга и блестяща. Момиче на Ню
Йорк, може би. Тя го бе хванала под ръка и се беше усмихнала до ушите. От тук
можех да помириша фалшивото й поведение. Ето защо Итън не я желаеше
повече.
– Добре дошла, Алиша. – посрещна я Робърт. – Дано си пътувала
добре.
– Беше прекрасно, благодаря Ви! – отговори му тя. Итън ме
погледна, но аз не можах да отлепя поглед от нея.
– Приятно ми е да се запознаем. – Джон отлепи задника си от стола
и посрещна Алиша. Той хвана ръката й и я целуна. Колко изискан шеф си имах
аз! Тя се усмихна и дойде при мен.
– Аз съм Кристин Дейвид, добре дошла в Хемптънс. – с най-голямо
презрение й се представих. Тя стисна ръката ми и се усмихна. Доста фалшиво
представление. След това Виктория и Питър се представиха. Накрая всички
седнахме и Итън наля на всеки вино.

Аз и Джон седяхме срещу Алиша и Итън. Питър седеше до мен и ми

хвърляше доста мръсни погледи. Виктория бе седнала срещу Питър, а Робърт бе
седнал по средата. Луси, Ана и останалите прислужнички донесоха вечерята и
Робърт реши да вдигне тост.

– Нека вдигна тост за Алиша, която скоро ще бъде госпожа Грейсън.

– когато го каза, едва не повърнах. Явно никой не знаеше за раздялата им.
Доколкото бях разбрала, Итън бе споменал нещо на Джон, но само това. Но
никой така и не си отвори устата, за да каже какво се случва всъщност.

Погледнах към Итън с присвити очи. Очаквах да каже нещо, но той така
умолително ме гледаше. Не искаше да разваля нещата. Но мен въобще не ме
интересуваше.

– Итън, не беше ли споменал, че сте се разделили? – той ме погледна

гневно. Никога досега не ме беше гледал така. Всички млъкнаха.
– И аз сещам за нещо такова. – Виктория допълни. Тази жена
започваше да ми харесва доста.
 – Всъщност, да. – Алиша придоби гримасата на неприятно
изненадания човек. Джон ме погледна изненадано, Робърт също. – Но не исках
да го споменавам, защото за нас е доста труден период. Алиша е прекалено
натоварена в Ню Йорк, затова реших да я измъкнем за определен период.
– Ти откъде знаеше, Кристин? – попита ме Джон.
– Веднъж чух Итън да разговаря по телефона в стаята си. Той
крещеше, беше доста натоварващ разговор. Помислих, че нещо ужасно се е
случило, и затова влязох да попитам как е, тогава той ми обясни. Наистина се
оказа, че нещо ужасно се е случило. – Джон смекчи погледа си.
– Има ли шанс да се съберете заедно? – Джон се обърна към тях с
този въпрос. Итън веднага ме погледна.
– Работим по въпроса. – Алиша отговори. Усмихна се вяло. Явно не
разбираше, че няма абсолютно никакъв шанс това да се случи.
– Това е прекрасно. – каза Виктория с доста въодушевен глас. – За
пръв път ще видя Итън със съпруга, ако нещо такова се случи, разбира се. –
всички се засмяха, освен мен и Итън. Той погледна доста уплашено. А аз самата
не бих си го представила с друга.
– С какво се занимаваш, Алиша? – попита я Робърт. В момента той
бе като глава на семейството.
– Модел съм в Ню Йорк.
– Само там ли? – попитах я. Гледах я доста кръвнишки. Мисля, че
усещаше, че не я харесвам.
– И в Мароко. – отвърна ми тя. Джон се усмихна.
– Джон, с теб имаме приятели в Мароко! – казах му и той се засмя.
Робърт също се усмихна широко, но Итън все стоеше с неговата фалшива
усмивка.
– Доста добри приятели. – каза иронично. Хванах го за ръката
нежно. Итън видя това и се подразни. Това бе моята цел. Цяла вечер щях да го
дразня.
– А какво си учила? – продължи Робърт.
– Маркетинг. – отговори му тя кратко и ясно. След това млъкна.
Така я харесвах.
– Кога се запознахте с Итън?
 – Запознахме се в колежа. Беше странна ситуация. Отначало въобще
не му обръщах внимание, но той така влюбено ме гледаше, че един ден просто
реших да изляза с него. Тогава той въобще не приличаше на мъжа, който е сега.
Беше доста изплашено момче. Може би, аз го промених. – тя го гледаше толкова
влюбено.
– Толкова сте красиви заедно. – казах, облегнала се на стола си, без
да вкарвам капчица емоция в думите, които изричам. – Ще ме извините ли… -
станах и тръгнах към стаята си. Итън ме гледаше доста странно, но и не видях да
тръгва след мен. Разбира се, щеше да е доста очевидно, че иска да ме утеши. Но
защо да ме утешава? Аз дори не бях проявила емоция, откакто тя дойде в
имението.

Затворих се в стаята си. Не исках да виждам никой. Единственото нещо, което

си представях, беше Итън. С момиче. Но това момиче не бях аз.
След няколко минути някой почука на вратата ми. Когато се обърнах да видя
кой е, видях, че Итън вече бе стаята ми.

– Какво ти става? – дори не го погледнах. Най-малко него исках да

видя. Събух високите си обувки и отидох на терасата. Бутилката с вино от обяд
все още стоеше на масичката. Налях си вино в чаша и седнах на столчето.
– Нищо. – отговорих вяло. Итън дойде при мен и се подпря на
парапета с лице към мен. – Махни се от там, ще те видят.
– Знаят, че съм тук.
– Интересно, защото не би трябвало. Имаш си годеница.
– Ние не сме заедно. Тя го знае.
– Тогава защо е тук?! Защо, по дяволите, бившата ти годеница се
съгласява да дойде в Хемптънс. Сигурно иска да преговаря за компанията на
Джон, сигурно иска да съдейства на Виктория за плановете във Вашингтон. А
защо да не съблазнява Питър? Не, Итън. Тя е тук, защото иска да се събере с теб.
И я разбирам напълно.
– Ревнуваш ли? – попита ме тихо.
– Не. Това не е за ревнуване. Тя все още носи годежния си пръстен,
което означава, че иска да е с теб. А вие така си отивате… Виждам как те гледа,
Итън. И ми става толкова гадно, че преча на това. – отпуснах ръката си с чашата,
 пълна с вино. Гледах Итън в очите. А моите бавно се пълнеха със сълзи. Но се
опитвах да ги сдържа. Не исках да показвам каквато и да е слабост.
– Крис, аз не искам да съм с нея. Искам само и единствено теб.
– Но, Итън, природата не ни е създала така. Аз вечно ще бъда в плен.
– той ме погледна съжалително.
– Не е вярно. Този план, който подготвям, ще се осъществи успешно.
Обещавам ти.
– И все пак, не мога да попреча на това. Ти си бил толкова влюбен в
нея. И изведнъж се появявам аз.
– За мен тя е минало. Ти си моето настояще и моето бъдеще. –
погледнах надолу и отпих голяма глътка вино.
– Не знам какво да мисля. Най-добре се връщай долу. – не го
погледнах.
– Добре. – той се приближи и ме целуна по челото. – Аз знам едно
нещо. – погледнах го. – Обичам те.

След това излезе от стаята. Няколко сълзи се стекоха по бузите ми, но за мен
това нямаше значение.
Отпих няколко глътки. Тялото ми се стопли, но не беше от виното, а от думите,
които чух. За пръв път Итън беше казал, че ме обича и сякаш това стопли сърцето ми
много повече, отколкото някой някога го беше стоплял. Знаех, че този човек ме цени и
нямаше нищо по-важно от това в този момент.
 Девета глава

През нощта не можах да спя. Стоях на терасата, увита в тънко одеяло. Джон
спеше спокойно. Мислех си само и единствено за Итън.
За толкова кратко време го опознах достатъчно, за да знам, че съм влюбена.
Макар и никога да не му бях казвала, че го обичам, знаех, че е така. Той ме бе накарал
да се радвам на малките неща и да мисля и за нещо друго, освен за това какво ще ме
накара Джон да направя – от кого какво да открадна. С кого да спя, за да измъкна важна
информация. Итън правеше дните ми по-светли.
Джон се размърда на леглото и видя, че ме няма. Обърна се към терасата и видя,
че съм там.

– Кристин… защо не спиш?

– Не мога. – казах тихичко. Бях се свила на малкото столче.
– Защо? – той се надигна от леглото.
– Не знам. Просто не мога. – постоя на леглото известно време и
след това дойде при мен. Седна на столчето, което бе до моето и си наля
останалото вино от бутилката. – Сигурен ли си, че сега е подходящ момент да
пиеш?
– Огледай се. Според мен, няма по-подходящ момент от този. – каза,
усмихвайки ми се сънено. Той отпи от чашата, пълна до горе с вино.
– Джон, някога обичал ли си? – той ме погледна. Отне му доста
време да отговори.
– Да. Колкото и трудно ти е да повярваш, някога и аз имах душа.
Която наистина обичаше. През живота си съм обичал само една жена.
– Къде е тя сега?
– Не знам. Наистина не знам. Продадоха я като проститутка в
Берлин. Но това се случи много отдавна.
– Тя ли те превърна в това, което си сега? – докоснах ръката му.
– Не тя, а отсъствието й. Хората, които й го причиниха, бяха
приятели на баща ми. Том Хидълстън.
– Запознах се с него на приема в имението.
– Знам. – той хвана ръката ми.
 – Баща ти ли нареди да я изпратят надалеч? – той кимна. –
Съжалявам.
– Спомням си усмивката му, когато разбра, че е преминала
границата. Никога няма да я забравя. Тази жена бе любовта на живота ми, а те я
продадоха като вещ. – той стисна ръката ми. С моята болка, усещах и неговата
болка.
– Сега виждаш ли какво ми причиняваш? Джон, ти ме използваш
като тази жена. Ти ме пращаш на твоите приятели, за да спя с тях. За да крада от
тях. Аз съм твоя вещ.
– Ти си вещ. – засмях се.
– Понякога не те разбирам. Как на моменти си толкова мил и си
готов да ми споделиш всичко, а в други моменти ме заплашваш с убийство… -
той се усмихна.
– Когато си го заслужаваш, така ще бъде. – той се вгледа в очите ми.
– Но ми причиняваш болка, която аз не съм способна да понеса. –
допрях челото си до неговото. Той се опита да ме целуне, но аз се отдръпнах.
– Такъв е живота. Ти сама го избра.
– Не знаех какво ме очаква. – той стисна ръката ми.
– Сега знаеш какво следва. – усмихна се. Искаше да спи с мен.

Той ме издърпа към себе си и започна да целува врата ми. Опитвах се да му кажа
да спре, но той сложи ръката си на устата ми. Аз седнах върху него и той започна да
опипва гърдите ми и дупето ми. Съблече потника, който носех. За щастие на Джон,
отдолу не носех сутиен. Той ме накара да събуя бельото му.

– Дори и не смей да ми отказваш. – каза тихо. След това той влезе в

мен. Чувството беше ужасно. Мразех да правя секс с Джон. – По-добре се
движи, защото ми стана скучно.

Нямах избор, освен да мълча и да правя, каквото той пожелае.

На сутринта се събудих, но Джон го нямаше. Вратите към терасата бяха
отворени и лек полъх движеше цветята и завесите. Повдигнах се леко и видях, че
чашите от снощи, както и бутилката, бяха на земята. Трябваше да кажа на някоя от
прислужничките да изчисти.
 Облякох си нещо и излязох навън. Видях Виктория, Алиша и Итън да закусват,
но дори и за момент не си помислих да отида при тях. Потърсих Луси, за да й кажа да
изчисти спалнята, но така и не я намерих. Вместо това видях Ана, която се опитваше да
изчисти униформата си.

– Ана, искам да смениш цветята в стаята ми горе и също да

почистиш терасата. – тя веднага остави проблема с униформата си и се качи
горе.

Друга прислужница се появи и ми предложи закуска в градината, но аз отказах.

Честно казано, беше ми омръзнало от тези сутрини, които прекарвам в градината на
закуска. Исках да се разходя из града, да видя нови места. Исках да видя какво е отвъд
стените на имението. Обърнах се към прислужничката, която ми беше предложила
закуска.

– Как се казваш?
– Мер. – тя каза, поглеждайки в земята. Джон бе забранил на
прислужничките да ни гледат в очите.
– Добре. Мер, би ли казала на Джеймс да приготви джипа, защото
ще закуся в града.
– Но господин Хидълстън каза да не Ви пускаме в града при негово
отсъствие.
– Ако господин Хидълстън направи проблем за това, кажи му, че
лично аз съм казала на Джеймс и на теб да не казвате на никого и ако търси
отговорност за станалото, да търси мен. – тя кимна.

Тръгнах към стълбите, когато видях Алиша да влиза в трапезарията.

– Добро утро, госпожице Дейвид.

– Просто Кристин. – усмихнах се фалшиво и продължих нагоре.
– Няма ли да дойдеш да закусим заедно? – обърнах се към нея.
– Ще закуся в града.
– О, ще имаш ли нещо против да дойда с теб? Не знам нищо за
Хемптънс. – само това ми трябваше!
 – Предпочитам да остана сама, Алиша.
– Снощи ми се стори, че се разстрои, заради мен. Искам да се извиня
за това. Не съм дошла, за да те изнервям или нещо подобно. – погледнах
встрани.
– Добре, след половин час да си готова. Джипът няма да чака. – тя се
усмихна и излезе в градината.

Докато се оправях, телефонът ми получи СМС. Беше от Джон.

“Чух, че ще излизаш в града. Този път ще ти позволя, заради снощи.“
Това ме накара да се успокоя за момент. След половин час джипът ми и Алиша
ме чакаха навън. Този път тоалетът ми нямаше нищо свързано с тоалетите, които нося
на партита. Беше класика. Бежовата пола, която бе прилепнала по мен си отиваше с
чантата и сакото, които бях избрала. А високите обувки… Бях убила Джон, че ги беше
купил за мен, след като източихме сметката на един швейцарски бизнесмен.
Сложих си очилата и се качих в колата. Пътувахме в тишина. Нито имах
желание да говоря с Алиша, нито исках да мълча през цялото време. Но се радвах, че
излизам сама в града.
Отидохме в ресторант, който беше точно в центъра. Беше казано на Джеймс да
ни заведе там. Маса беше резервирана за нас. Беше отвън, точно до цветята. Хемптънс
беше красив сутрин. Главната улица бе препълнена с хора, които се радваха на
хубавото време.
Ние седнахме и при нас дойде мъж. Бе облечен в костюм. Доста скъп при това.
Явно това бе управителят на ресторанта.

– Госпожице Дейвид, за нас е истинско удоволствие, че решихте да

закусите в нашия ресторант. – той се усмихна.
– Господин… Томпсън, не го избрах аз, а господин Хидълстън. Все
пак наистина има добър вкус. Но сега ще направим няколко промени. Искам
главният Ви готвач да дойде, за да ми предложи какво да хапнем.
– Аз също мога да Ви предложа.
– Готвите ли тук или само контролирате обстановката и се отчитате
на Вашия шеф? Защото аз това знам, че правят управителите. – усмивката му
изчезна. – Шегувам се, разбира се. Не исках да съм толкова груба. Сега ще може
ли главният готвач да дойде? Бих искала да му поръчам лично.
 – Разбира се. – той дори не показа капка несъгласие с мен. Беше мил.
След малко главният готвач бе при нас. Той ни подаде менюта.
– Благодаря, че сте толкова мил, за да дойдете лично. – той кимна. –
Какво бихте ни препоръчали?
– Има голямо изобилие от храна, която би Ви допаднала, госпожице
Дейвид.
– Добре, тогава ни изненадайте. – той се усмихна, взе менютата и
отиде към кухнята.
– Наистина си уникална. – каза Алиша. Погледнах я проницателно.
– Когато животът ти е заобиколен от това, ти самият ставаш
критичен.
– Какво искаш да кажеш? – тя се подпря на лактите си.
– Искаш най-доброто и когато не го получиш, ставаш критичен към
тези, които не са ти го дали.
– Разбирам те.
– Не, не ме разбираш. – тя ме погледна странно. – Извинявай, че се
държа така отдръпнато към теб. – тя се засмя.
– Няма проблем. Все пак аз буквално се нанесох във Вашия дом.
– Хемптънс не е моят дом. Моят дом е във Вашингтон. И не се
чувствай виновна за това.
– Но се чувствам, защото с Итън се разделихме, а всички се държат с
нас, все едно нещо ще се промени. Аз знам, че нашият край дойде.
– Тогава защо още носиш този пръстен? – свалих очилата си и я
погледнах в очите.
– Омръзна ми от мъжките погледи. – да бе да! Затова му изневери,
малка мръснице! – Когато мъжете видят пръстена, си казват “Тя е омъжена,
назад!“ и въобще не идват. Това искам аз.
– Ако можех и аз да сваля всички мъжки погледи… Но колкото
повече хора разбират за мен, толкова по-зле става. Все пак Джон е личност.
Важна личност.
– Така е. Иска ми се да бях на твое място. Наистина. – не, не ти се
иска, Алиша. Със сигурност не ти се иска.
– Никога не би разбрала това.
– Какъв е проблемът да си известен?
 – Нямаш личен живот, нямаш тайни, които да споделиш на близките
си приятели. Всичко е на показ. Ставаш следен от обществото и всяка грешна
стъпка е все едно да отидеш на съд и да ти дадат безброй години затвор. – тя ме
изгледа доста странно. Не вярваше на това, което й казвах.
– Звучи страшно.
– И е страшно. – усмихнах се.
– И все пак, аз ти се възхищавам. – господин Томпсън ни донесе
храната. Главният готвач се бе постарал. Бъркани яйца с пушена сьомга и
трюфели.
– Каквото закусва кралицата на Англия. – аз му кимнах и той се
върна в кухнята. След това се обърнах към Алиша.
– Преди да започнем да закусваме, искам само да ти кажа, че ролята,
която играеш пред мен и всички останали, включително и Итън, няма да мине
толкова лесно. Знам, че си му изневерила и сега се връщаш, за да го молиш да се
съберете, но това няма да стане. – тя ме изгледа изненадано. – Не си мисли, че
той ще ти прости. Ти го искаш, защото си сама и си изплашена в Ню Йорк, но ти
си го направила. – тя дори не искаше да каже и дума. Защото не знаеше какво да
каже. – Нека хапнем.

По пътя към имението минахме през някакъв плажен бар. През живота ми с
Джон бях виждала много плажни барове, но този бе някак по-различен. Цялото
заведение бе обградено от палми, цветя и огромни сепарета, които представляваха
много възглавници, сложени в пясъка, обградени от палмички. Джеймс ми помогна да
сляза от колата. Аз се огледах, плажа не беше толкова пълен, но в бара имаше десетина
души. Повървяхме в пясъка и стигнахме до бара.

– Джеймс, защо ни доведе тук? – свалих слънчевите си очила.

– Нареждания на господин Хидълстън. – отговори той, след което се
отдалечи. Огледах се. Обстановката беше толкова различна от самата мен.
Хората бяха облечени в бански костюми, а аз бях с по-скъпи дрехи, отколкото
целия алкохол в този бар.
– На господин Хидълстън? – погледнах объркано Джеймс, но той
все още гледаше с каменния си безизразен поглед. След това някой постави
 дланите си на очите ми. Аз поставих моите върху неговите с цел да разбера кой
прави всичко това.
– Харесва ли ти този бар? – обърнах се и видях Джон. Но той беше
толкова различен. Носеше бяла широка риза и шорти в неутрален цвят. Косата
му беше рошава и краката му бяха боси.
– Какво правиш тук? – попитах го, оставяйки чантата си на бара.
– Работя. – погледнах го учудено.
– Работиш? – той кимна. – Като сервитьор ли? Като барман? – той се
засмя и ме хвана за ръката.
– Не, Кристин. Купувам това място, тоест целия плаж.
– Какво? Ще имаме плажа в Хемптънс?! – не можех да повярвам!
Това означаваше, че щяхме да идваме доста често тук. Аз се засмях и прегърнах
Джон. Той ми се усмихна мило и ме целуна по челото.
– Нека пием за това! – той взе три чаши и една бутилка текила.
– Текилата се пие на шотове, Джон. – направих му забележка. Той се
усмихна дяволито.
– Знам, но не мога да намеря малките чашки. – той ни наля и
вдигнахме тост. За новия плаж. След това пихме.

На връщане Алиша бе толкова развълнувана за купуването на плажа и не

спираше да говори. Така ме изнервяше.

– Не е ли уникално, че ще имате плаж в Хемптънс? – аз кимнах в

съгласие. Не ми се говореше с нея. – Но имам един въпрос.
– Слушам те. – отговорих й тихо.
– Все пак ти си приятелка на Джон. Работиш ли в компанията му или
просто спите заедно? – не бях готова да отговоря на този въпрос.
– Дали само спя с Джон? Това е интересно зададен въпрос. – но
какво трябваше да й отговоря? Да, работя за него. Крада от богатите му
приятели. Спя с богатите му приятели. – Понякога му помагам в работата,
когато е натоварен. – тя кимна. И след това спря да говори. Какво блаженство!

В имението ни посрещна Итън, който очевидно се забавляваше с игра на голф.

Виктория отново му разказваше някоя от лудите си истории.
 – Как прекарахте, госпожице Дейвид? – попита ме той.
– Просто чудесно, господин Грейсън. – казах, сваляйки очилата си,
просто подминавайки го. Той ме погледна в гръб, но аз продължих към
трапезарията. Качих се по стълбите към спалнята ми, когато Итън ме хвана за
ръка. Аз се обърнах. Гледаше ме някак разтревожено. Този поглед веднага ме
накара да се сетя за Джон снощи. А не исках да се сещам за това.
– Какво ти има? – попита ме с този умолителен поглед.
– Не се чувствам добре, за да говоря сега.
– Нещо с Алиша ли се е случило? Да не би да ти казала нещо?
– Не. Моментът не е подходящ, Итън. Наистина… не ми се говори за
това.
– Какво ти е причинил Джон? – когато чух той да изрича името му,
веднага се обърнах с гръб към него. Не исках да вижда сълзите, които вече
напираха. Не му отговорих. Не трябваше да знае. Вместо това продължих към
стаята си. – Няма да те оставя, докато не ми отговориш.
– И какво искаш да ти кажа, Итън? Няма какво да знаеш, не ти влиза
в работата. Остави ме на мира.
– Ако това, което казах снощи, за теб е истина, значи ми влиза в
работата.

Мислите за Итън и онова “Обичам те‘‘ бяха избледнели. Мислех повече за

Джон, отколкото за него.

– Добре. – отидохме до стаята ми заедно. Оставих нещата си на

леглото, а той седна на креслото, което беше до тоалетката ми.
– Сега ще ми кажеш ли какво става? – помълчах и седнах на леглото.
– Джон ме изнасили. – тогава той ме погледна така тъжно. Това бе
най-ужасната гледка в живота ми. Когато човекът, в когото съм влюбена,
разбере, че друг ме е изнасилил. Няколко сълзи се стекоха по бузите ми. – Не
трябваше да го знаеш.
– Правил ли го е друг път?
– Да. – той се хвана за главата. Не знаеше какво да ми каже.
 – Крис, толкова съжалявам. – той дойде до мен. Хвана ме за ръцете.
– Не искам да продължаваш да търпиш това. Ще се опитам да издействам
изслушването в Хемптънс.
– Няма как да стане. Отвсякъде ме следят. Джон, Робърт, цялата
охрана. Най-добре ще е да във Вашингтон.
– Измислил съм го вече.
– Итън, моля те, престани…
– Единственото, което искам е ти да си добре. Разбра ли ме? Искам
да си щастлива и свободна. Това е.
– Аз съм щастлива, когато съм с теб. Но нека не избързваме с плана,
става ли? – той кимна и ме целуна.
 Девета глава

Минаха няколко дни. Най-сетне се бяхме върнали във Вашингтон. С Итън не си

говорехме често. Най-вече на вечеря или закуска. Бях изплашена. От Джон, от Том,
дори и от Робърт, защото всичко, което правехме с Итън очевидно бе против правилата.
Знаех, че планът ми за бягство щеше да завърши със смърт, но си струваше. Може би.
Истината е, че аз самата отбягвах Итън. Знаех, че ми мисли доброто, че иска да
сме заедно, че ме обича. Аз също го исках, но тази игра бе твърде невъзможна и за
двама ни. Тази игра бе твърде опасна за двама ни. Откакто се върнахме във Вашингтон,
за мен сякаш всичко бе малко по-различно. Въздухът бе по-спокоен, нямаше толкова
напрежение между мен и Джон, но вечния страх у мен не спираше да ми припомня кой
е той.

– Миличка, добре ли си? – Виктория ме попита, като се наведе леко

към мен.

Бяхме седнали в градината на имението. Денят бе чудесен за следобедни

разходки из Вашингтон, но разбира се, нямаше как да изляза извън стените на
имението.

– Да, защо? – обърнах се към нея, а тя ме изгледа странно.

– Изглеждаш бледа. – погледна ме със съжаление. Но защо?
– Просто съм изморена, Виктория, нищо ми няма. – отвърнах й със
раздразнение и тя се отдръпна от мен.
– Добре. Знаеш ли… ние с теб никога не сме си говорили за лични
неща.
– Какви неща? – погледнах я с неодобрение.
– Миличка, аз също съм жена, а както виждаш, не сме много в това
имение. Като не броим прислужничките, сме само три.
– Три ли?
– И Алиша. – тя се усмихна.
– А, да. Алиша. Аз не я броя. – тя ме погледна въпросително. – За
мен тя е външен човек. Не е нито свързана с бизнес, който ни интересува, нито е
част от фамилията, нито е стар познат. Дори не знам защо се върна с нас във
Вашингтон.
– Джон настоява да остане с нас. Заради Итън. Убеден е, че ако тя
стои повече време с нас, те отново ще бъдат заедно.
– Дълбоко се съмнявам. – тя отново ме погледна въпросително. Тази
жена се интересуваше от адски много неща. – Ами… поговорих с Итън доста за
нея и той ми обясни, че не иска да има нищо общо с нея. Каза ми, че тя го е
наранила много и не желае дори да я вижда. Съмнявам се да се съберат отново.
Той не я заслужава. – това последно изречение се изплъзна от устата ми и чак
когато го изрекох, осъзнах какво съм казала.
– А откога ти и Итън сте толкова близки? Мислех, че не се понасяте.
– на този въпрос нямах отговор. Отворих широко очите си, мислейки какво ще й
кажа, когато чух познат и дразнещ глас зад мен.
– Здравейте, дами! – появи се зад мен Алиша. Погледнах
саркастично и раздразнено Виктория, показвайки й, че мразя това досадно
момиче зад мен.
– Здравей, мила. Искаш ли да пиеш нещо? – погледнах Виктория
неодобрително. Защо трябваше да я кани при нас?
– Няма да откажа. – Алиша седна срещу мен. Налагаше се да я
гледам в очите. – Е, за какво си говорите?
– Нездравословни връзки. – казах аз и тя ме погледна
заинтригуващо.
– А някоя определена?
– Не можем да се сетим. – тя се усмихна фалшиво. Знаех, че е
нащрек след деня, в който й казах, че плановете й да се събере с Итън са
безнадеждни.
– Можеш ли да ни дадеш пример, Алиша? – Виктория я попита. Тя
се замисли.
– Трудно, но… какво ще кажеш за връзката на Джон и Кристин? –
знаеше къде да удря под кръста. Виктория ме погледна и покри устата си с ръка.
– Какво за тяхната връзка? – Виктория я попита.
– Не знам, но не мисля, че Кристин не изглежда щастлива в тази
връзка.
 – Какво знаеш ти за моята връзка, Алиша? Доколкото знам ти дори
нямаш такава.
– А аз мисля, че ти се опитваш да имаш друга. – погледнах я доста
объркано и тогава се сетих. Колкото и глупава за мен да бе тя, трябваше да се
сети, че щом й бях наговорила онези неща в ресторанта, значи ставаше нещо.
– Не разбирам за какво ми говориш.
– Мисля, че разбираш. – тя се усмихна самодоволно.
– Какво става тук? – Виктория се обърна към двете ни. Ние я
погледнахме.
– Попитай само Кристин. – настана само мълчание.
– Ще ти кажа какво става тук. Мисля, че тази малка кучка, която
стои точно пред мен, толкова много се е въвлякла в създаване на проблеми.
Явно не й стига проблема, че разруши собствената си връзка, а сега иска да се
намеси в моята. Предполагам, че просто си търсиш внимание, иначе няма да се
месиш в чуждите взаимоотношения, но разбира се, ти провали своите, затова
искаш вниманието на хората, които очевидно имат повече мозък от теб. Или
просто си хвърлила очи на Джон, след като реши да разбиеш сърцето на Итън,
но и може би не знаеш какво става с жените, които решават да си откраднат
Джон. Не мисля, че искаш да знаеш малките тайни на това имение, затова
просто си събери багажа и си заминавай. – погледнах я в очите. Видях как очите
й станаха червени. Беше бясна.
– Защо ме мразиш толкова?
– О, аз не те мразя. Просто не понасям, когато си около мен. – отпих
от виното си.

Настана неловка тишина. Тогава Виктория се засмя, а с нея и Алиша. Аз се

засмях с тях. Може би на Виктория й се стори всичко това като шега, но за нас двете
това бе пълната истина. Поне тя разбра, че не се шегувам и че не я искам тук.

– Виждам, че си прекарвате добре. – мъжки глас се чу зад нас. Това

бе Робърт, който идваше с чаша, пълна с уиски. Той седна до мен и ме погледна
с лъчезарната си усмивка.
– Искаш ли да се присъединиш? – попита го Виктория.
 – Само докато изпия чашата с прекрасното си осемнадесетгодишно
уиски. – засмя се. Радвах се да го видя.
– Откъде го взе това? – попита го Виктория.
– Лична колекция, Виктория.
– Ще ми я покажеш ли някой път? – попита го игриво тя.
– О, тук става нещо. – казах им и те ме погледнаха странно. Бях
точно между тях и усещах енергията, която се образуваше, когато те бяха
заедно.
– Не знам за какво ми говориш, Кристин. – отвърна ми Робърт. Аз го
погледнах неодобрително, но все пак се усмихнах. Той ме хвана за ръката ме
целуна по челото. Понякога го възприемах като баща, но след това се сещах, че
той никога не би могъл да ми е като баща, защото бащите не биха причинили
болка на дъщерите си. А той ми причиняваше болка, като оставяше Джон да
прави каквото си поиска с мен.
– Толкова е приятно във Вашингтон. Защо тази вечер не излезем да
вечеряме навън. Имам предвид в ресторант. – попита Алиша.
– Миличка, харесва ми предложението ти, но се опасявам, че няма
как да се получи тази вечер. Аз и Робърт ще имаме много работа, а Джон и Итън
работят по нови договори. Може би някоя друга вечер, докато си още тук. –
отговори Виктория, като отпи от виното си.
– Добре тогава. Кристин, искаш ли да излезем само двете да
вечеряме? – погледна ме мило. Знаех, че е фалшиво.
– Не. Твърде уморена съм. – аз също се усмихнах фалшиво.
– Ами утре? – нямаше да се откаже, докато не се съглася. Замълчах.
Дали трябваше да се съглася и да бъда поне веднъж добра или да й откажа
отново и да разбере, че просто не харесвах присъствието й?
– Добре.
– Къде е Джон? – попита Виктория.
– Нямам идея. Най-вероятно е в компанията. Чуди се как да оправи
бъркотията, която съдружниците ни от Берлин създадоха. – отговори Робърт,
пиейки от уискито си. – Толкова се радвам, че не ме повика да му помагам.
Глупавите германци така и не разбраха, че компанията вече не се продава.
 – Не се продава? – обърнах се към него. Итън ми бе споменал, че се
отказва да купи компанията и остава само да помага за поддържането й. Но
наистина ли беше така?
– Да.
– Но нали Итън щеше да я купува?
– Итън се отказа по незнайни причини, но обеща, че ще остане за
колкото се може по-дълго, за да помогне на Джон. – не можех да повярвам, че
Итън правеше това. Той се бе отказал от цяла компания, заради…мен?
– Радвам се. – отговорих му с лека усмивка. Погледнах часовника си.
Късен следобед. Времето за хубави разговори бе към края си. – Мисля, че ще се
качвам горе.
– Добре, миличка, радвам се, че си поговорихме. – каза ми Виктория.
Станах от столчето си, взех чашата с вино и се прибрах в имението. Подадох
чашата на една от прислужничките. Обикновено знаех имената им, но тази явно
бе нова. Така или иначе не обърнах особено внимание.
Итън бе отказал да купи компанията на Джон, заради мен. Можех ли да си мисля
нещо такова и дали бе истина… Трябваше да говоря с него, а нямах представа къде е.
Единственото, което можех да си мисля за него бе, че ме обича. И нищо повече, защото
това ми стигаше да спя спокойно.

– Госпожице Дейвид, това е за Вас. – същата прислужничка, която

ми взе чашата, ми подаде малко листче.
– От кого е? – попитах я и го взех плахо.
– Не съм поглеждала.
– Благодаря ти. – тя се обърна и се върна в трапезарията. Отворих
листчето и първото нещо, което видях, бе името на Никълъс Акър. На лицето ми
се появи усмивка, която бе толкова плаха, но и искрена. На бележката имаше
телефонен номер, на който явно трябваше да се обадя. Влязох в спалнята и се
добрах до телефона си. Набрах номера и излязох на терасата.
– Здравей, Кристин. – започна той.
– Здравейте, господин Акър. – казах нежно и тихо. В градината
стояха само Виктория и Робърт.
– Надявам се, че си прекарваш добре във Вашингтон. Вече.
– Откъде знаете, че съм във Вашингтон?
 – Кристин, аз съм човек с много приятели. – замълчах и се усмихнах.
Седнах на столчето на терасата.
– Защо се обаждате, господин Акър?
– Искам да те видя. Колкото се може по-скоро.
– Защо?
– Не съм човек, който често търси жени. По-скоро те търсят мен, но
ти… ти си специална. Може ли просто да кажа, че искам да те опозная много
повече?
– Мисля, че това което правите не е хубаво. Все пак сте приятел на
Джон.
– Мислиш ли, че на Джон му пука какво правим? – това заболя. Но
говореше истината.
– Надявам се, че му пука. Така или иначе не съм заинтересована от
намеренията ти, Никълъс.
– Току-що разби сърцето ми, Кристин. – засмях се.
– Не си първият. – той замълча.
– Надявам се да съм последният. Ще се видим скоро, обещавам ти. –
след това ми затвори. Постоях така за известно време. Чудех се защо го прави и
какво цели, но явно скоро щях да разбера.
 Десета глава

Джон така и не се прибра. Заспах сама смислите за хубаво бъдеще. Доста често
тези мисли се появяваха в главата ми, щом си мислех за Итън. А това се случваше доста
често. Но като се замисля, не видях и Итън преди да си легна. Което бе странно.
Мислех, че дори и с цялата тази работа, поне щяха да се прибират навреме. Няма
значение дали ще е за вечеря или не.
Бяха минали няколко часа, откакто бях затворила очите си, когато чух много
силен шум от коридора. Станах от леглото и излязох от терасата. Колата на Итън бе
тук, това означаваше, че той се е прибрал. Излязох от стаята си тихо и тръгнах към
стаята на Итън, когато видях две доста познати фигури. Самият Итън – пиян до
козирката, залитащ, пеещ странни песни, крещящ и Алиша, подпираща го да не падне
по стълбите. Приближих се до стената на коридора, за да се слея със сенките.
Продължих да ги гледам. Те вървяха тихо към стаята на Итън. Точно тогава си
помислих: “Не й позволявай да влезе, Итън! Недей!“, когато тя влезе със него в стаята
му. Затворих очите си и се опитах да осмисля всичко. Какво бе станало току-що? Как
така всички тези неща се бяха наредили по този изключително смахнат начин? Толкова
много въпроси имах и ми трябваха отговорите. Трябваше да видя какво става в онази
стая, но как щях да го направя?
Тръгнах тихо напред по коридора, когато видях Рафаел, личния бодигард на
Итън да се качва тихо до стаята му, тогава повиших тон. Този план едва ли щеше да се
получи, както очаквах.

– Какво се случва тук, Рафаел?! – изкрещях му в лицето. Той явно се

стресна, защото пристъпи с едно стъпало назад.
– Извинете, госпожице Дейвид. Господин Грейсън тъкмо се
прибираше с приятелката си от един клуб в града. Аз просто ги ескортирах като
негов личен бодигард.
– Не ми пука какво си правил! В това имение има и други хора, за
Бога! Като негов бодигард трябва да се научиш и да овладяваш ситуации, в
които трябва да си тих! – приближих се до него и той още повече се изплаши.
Картинката беше точно както исках. Тогава чухме шум от спалнята на Итън.
Веднага тръгнах натам, но Рафаел се опита да ме спре.
 – Госпожице Дейвид, не мисля, че трябва да нарушаваме тяхното
лично пространство! – повиши ми тон той. Тогава се вбесих наистина.
– Това имение е на Джон Хидълстън, следователно е и мое. Не ми
пука чие лично пространство е, щом е под моя покрив, е мое! – забързах се към
вратата на Итън, когато Рафаел отново се опита да ме спре, но аз го избутах
настрани и отворих вратата. И точно тази картинка, която не исках да видя, се
появи пред лицето ми – Алиша, седнала в скута на Итън, целуваща страстно
врата му, а той хванал презрамките на роклята й, бавно свалящ ги.
– Госпожице Дейвид… - Рафаел се опита да каже нещо, но го спрях
с виковете си.
– Какво става тук?! – тогава Алиша и Итън се обърнаха към мен.
Алиша, очевидно доволна, а Итън едвам ме виждаше. Очите ми не се отделяха
от тези на Итън, той бе толкова задъхан от страстните си целувките с кучката,
която ненавиждах.
– Какво? – едвам изрече той. – Кристин, това ти ли си? – той не
можеше да се обърне към мен. Беше толкова пиян. – Какво правиш тук?
– Какво правя аз тук? Какво правите вие?
– Не мисля, че правим нещо лошо. – намеси се Алиша. Точно сега не
трябваше да говори.
– А аз не мисля, че ти позволих да говориш. – отвърнах й аз, като я
погледнах злобно. Тя присви очи.
– Кристин, стига си се държала толкова злобно с нея. Писна ми да се
озлобяваш срещу всяка, която те погледне накриво. – погледнах и него злобно.
Точно сега не ми пукаше какво казва.
– А на мен ми писна да я гледам около мен.
– Не ми пука, тук съм заради него. – каза тя, като посочи Итън.
– Вече не. Още сега отиваш в стаята си и си събираш багажа и на
сутринта искам да те няма след като се събудя, разбра ли ме?! – разкрещях се и
се приближих към лицето й. Рафаел ме хвана през корема и ме издърпа назад.
– Не мисля така. С Итън сме отново заедно и няма да се махна, ако
той не се махне. – тя развя ръката си, чийто пръст имаше пръстен. Годежния й
пръстен от Итън. Тогава сърцето ми се разби на милиони парченца. – Точно
така, Кристин. Аз спечелих. – не казах нито дума повече. Рафаел ме издърпа от
стаята на Итън и ме придружи до трапезарията.
 – Искате ли нещо да пиете, госпожице Дейвид? Чаша вода?
– Вино. – отговорих му.
– Един сутринта е, едва ли искате да пиете вино сега.
– Добре. Знаеш ли къде е личната колекция на Робърт? – той ме
погледна объркано.
– Не мисля, че трябва да знам къде е.
– Тогава ми дай нещо, което да е алкохол и да е силно! – извиках.
Той веднага ми подаде бутилката с вино и две чаши. – Ти също ли ще пиеш? –
той кимна с глава. Налях му. Той съблече сакото си и разкопча леко ризата си.
След това въздъхна.
– Съжалявам, че трябваше да видите това, госпожице Дейвид.
– Наричай ме Кристин. И да, и аз съжалявам. Нямаш ли работа да
вършиш? Да пазиш имението?
– Като личен бодигард работата ми е да пазя господин Грейсън, а не
мисля, че той има нужда от помощ сега. – погледнах го иронично. – Извинявай.
– той ми се усмихна.
– За какво? Ще го споменаваш? Те са щастливи сега. Няма защо да
се извиняваш. – казах и отпих от виното си.
– Има ли нещо, което се случва между теб и господин Грейсън?
– Личните тайни не се разкриват, Рафаел. Ще трябва да те убия, ако
ти кажа. – усмихнах се и той наведе глава в знак, че уважава мнението ми.
– Извинявай. – погледнах го. – Сега има защо.
– Толкова много неща се случват напоследък. – хванах главата си с
две ръце. – Просто не мога да повярвам. – той ме погледна въпросително. –
Човекът, от който най-малко очаквах да ме предаде, го направи и то с бившата
си приятелка, а аз седя в трапезарията и пия вино с бодигарда му. – след това
настана неловка тишина. Рафаел ме погледна с присвити очи и аз се засмях. –
Боже мили!
– Наистина са доста неща за осъзнаване. – той също се засмя.
– Толкова иронично. – казах тихо. След това го погледнах, той също
ме погледна доста нежно. Бавно се приближи към мен.
– Има ли шанса просто да… - след това го спрях.
 – Недей. – той се опитваше да ме целуне. – Опитваш се да
прекрачиш много граници. И има няколко причини да не направя това, което ти
искаш. Първо: спя с шефа ти и второ: бясна съм на другия ти шеф.
– В тези причини не се казва, че не искаш да направиш това.
– Търси между думите. – избутах го, взех си чашата и станах от
стола си. Обърнах се с гръб към него. Той ме хвана за ръката, но аз бързо се
измъкнах и закрачих към стълбите.

Върнах се в спалнята си и легнах на леглото. Тогава всичките мисли и проблеми

се сгромолясаха върху мен. Тогава си помислих за всеки един път, в който Итън ми бе
казал, че ме обича, за всеки един път, в който усещах дъха му по мен. И най-вече пътя
ми за свобода. Да, обичах Итън, но това не можех да го простя. Нямаше как да
преживея болката отново. Чувствах се изоставена, наранена, пребита до смърт и
захвърлена в най-студения контейнер, точно като бездомна. Не исках нещата да
свършват така. Исках да изляза от този капан на Джон. Но явно това никога нямаше да
стане. Няколко сълзи потекоха от очите ми. И накрая заспах. Потънала в студ и самота.
На сутринта се събудих от будилника, което бе странно. Аз никога не се
събуждах от будилник. Слязох по стълбите и видях една от прислужничките, която
приготвяше закуска на Итън. Не исках да виждам това лице. Той говореше с Рафаел,
който ме погледна с проницателен поглед.

– Добро утро, Крис. – посрещна ме с усмивка. – Как спа снощи? –

наистина ли ме питаше това след това, което преживях снощи?
– Шегуваш ли се? – погледнах го и едва сдържах сълзите си.
– Рафаел, би ли ни оставил насаме за момент? – той се обърна към
него.
– Рафаел, остани. – казах аз и Итън се обърна към мен.
– Не е твой бодигард, за да му казваш какво да прави. – прояви
раздразнения си глас.
– Но може да стане. – отвърнах му безизразно. Видях Луси. – Ще ми
донесеш ли закуската в градината? – тя ми кимна. Излязох навън и Итън ме
последва. Седнах на масичката за закуска и взех вестник. Колко беше странно да
се държа като пълен непукист, когато ставаше въпрос за нещото, за което най-
много ми пука.
 – Какво ти става? – попита ме той. Сложих си очилата, за да не
трябва да гледа подпухналите ми очи, пълни със сълзи.
– Попитай годеницата си. – дори не го погледнах. Луси ми донесе
закуската.
– Какво? – попита ме объркано.
– Алиша. – казах му го бавно. – Момичето, с което спа снощи.
Момичето, с което се прибра снощи. Момичето, което ми каза, че отново си й
предложил.
– Стига си си измисляла, Крис! За какво говориш?
– Наистина ли не помниш? Толкова пиян ли беше?
– Единственото, което си спомням е, че Алиша дойде в офиса ми и
ме накара да отидем в някой клуб. Съгласих се единствено защото исках да се
разкарам от компанията и Джон нямаше нищо против. Не знам какво е ставало
после.
– Защо ти е да ми го причиняваш? Защо ти е да ме нараняваш така,
Итън? Очаквах го най-малко от теб. Всъщност въобще не го очаквах.
– Наистина не знам за какво ми говориш.
– Снощи чух шум и когато излязох от стаята си, ти беше с Алиша.
Беше толкова пиян, че едва ходеше. След това ви заварих да се целувате в стаята
ти. Тогава тя ми каза, че сте отново заедно.
– Това не е вярно.
– Тя ми показа пръстена! Годежният й пръстен! Беше на ръката й,
Итън. Видях го. – погледнах го през очилата.
– Не съм й го давал.
– Тя не знаеше къде е. Дори аз не знаех къде е.
– Няма как да знаеш. Не съм го носил във Вашингтон. – толкова
повдигнах главата си.
– Тогава как се е озовал на ръката й?
– Не знам, но никога не бих ти причинил нещо такова.
– Ще убия тази кучка! – станах от масичката и се затичах към стаята
й. Итън тръгна след мен, а след него и Рафаел. Влязох в стаята й с гръм и трясък,
тя още спеше. Качих се върху нея и започнах да я дърпам за косите.
– Кристин, недей! – Итън се опита да ме дръпне от нея, но
безуспешно.
 – Малка кучка, ще те убия, разбра ли ме?! – тя започна да крещи и аз
започнах да я блъскам в леглото все по-силно и по-силно. Итън ме хвана кръста
и ме повдигна. Пусна ме на земята, аз изпълзях изпод него и отново се хвърлих
върху нея, но той отново ме хвана, а Рафаел хвана Алиша.
– Какво правиш, Кристин?! За каква се имаш?! – изкрещя ми Алиша.
– Аз съм Кристин Дейвид, а ти си една малка шибана кучка, която не
знае с кого да се занимава. Искам те вън от имението! Веднага! – няколко от
колегите на Рафаел дойдоха, за да видят дали всичко е наред. Итън им каза да си
вървят и те се върнаха по местата си. Рафаел излезе с Алиша от стаята и аз
останах сама с Итън. Той ме прегърна силно и аз го избутах. – Това не оправдава
факта, че спа с нея. – казах му и си тръгнах.

Прибрах се в стаята си. И видях Джон, който така спокойно спеше. Макар и
всичките крясъци. Това беше толкова странно, защото от всичко, което се случи снощи
и тази сутрин, не бях забелязала, че Джон е тук. Че Джон е спал до мен. Легнах на
леглото до него и се сгуших в прегръдките му. Той отвори леко очите си и ме прегърна
силно.

– Добро утро, Кристин. – каза ми нежно.

– Добро утро. – казах през сълзите си.
– Плачеш ли? – отвори очите си по-широко.
– Не. Не плача. – отговорих тихо и заспах. Просто заспах. Не можех
да повярвам, че човекът, от когото се страхувах най-много, успя да ме успокои.
До някаква степен.

По обяд Джон ме събуди с чаша кафе пред лицето ми.

– Кристин, ставай. Имаш работа днес. – гласът му отново беше

строг, както в повечето време.
– Каква работа, Джон? Не ми се работи! – заявих аз.
– Да, знам, но трябва. Днес ще се срещнеш с моя добър приятел
Никълъс Акър. – когато чух това име, станах веднага.
– Защо?
 – Ще говорите за нови съдружници в моята и неговата компания. Но
тъй като аз не мога да отида, а знаем, че той те харесва доста, ще отидеш ти.
– Интересно, защото вчера ми каза, че скоро ще се видим. Дали е
имал в предвид това?
– Най-вероятно. Но тъй като ти си нямаш и понятие от работата ни в
компанията, ще вземеш Итън като представител. – лицето ми придоби
изплашена гримаса. Не исках да ходя някъде с Итън.
– Не, Джон. Моля те, недей. Не искам да идва, не го харесвам
въобще.
– Няма значение дали го харесваш или не, той трябва да е там като
активен представител на моята…нашата компания.
– Не може ли да взема Робърт? – той ми кимна в отрицателен
отговор и излезе от стаята. Не можех да го понеса това. Как щях да се справя с
Итън сама?

Пътувахме в пълна тишина. Срещахме погледите си в колата, но аз най-често ги

избягвах. Когато пристигнахме пред компанията, Итън ми направи път да сляза от
колата. Бях облечена със чисто бял панталон и бяло сако. Високите ми черни обувки
съвпадаха с черната ми чанта, а синият ми пуловер просто си отиваше със всичко.
Слязох от колата и сложих очилата си. След това влязохме в сградата. Имаше толкова
много хора, дори не знаех къде се намира кабинетът му. Отидохме до бюрото за
информация, където младо момиче ни посрещна.

– Госпожице Дейвид, радваме се да Ви видим! Господин Акър Ви

очаква. – усмихнах й се и я последвахме. – Не очаквахме да има с Вас
придружаващ персонал.
– Всъщност той не е персонал. Представлява компанията ни, но Ви
разбирам. Нормално е да объркаме такъв човек с персонал. – погледнах го
студено и продължих към асансьора.

Качихме се в асансьора, където момичето ни изпрати. Така останахме само

двамата с Итън. Напълно сами.
 – Обадих се на доктор, който да вземе проби от снощи. Оказа се, че
Алиша ме е дрогирала.
– Ще спреш ли да говориш, не обичам да слушам дразнещи гласове.
– отвърнах му. Но това не означаваше, че не го бях чула. С това, което той ми
каза, доста неща ми се бяха изяснили, но нямаше как да му простя.

Пристигнахме на етажа на Никълъс и точно тази лъчезарна усмивка ме

посрещна. Усмивката, която щеше да ме пази от неловките погледи на Итън.

– Прекрасната Кристин Дейвид, толкова се радвам да те видя. – каза

ми Никълъс.
– Здравейте, господин Акър. – той целуна ръката ми.
– Не знаех, че си водиш и гости. – погледна назад към Итън.
Обърнах се и видях впития студен поглед на Итън право в лицето на Никълъс.
Бях отново между чука и наковалнята.
– Джон ме накара. Ако можех, нямаше да го водя и щяхме да
останем само двамата. – той се усмихна самодоволно и ме покани да седна.
– Разбирам защо те е накарал. Все пак тази среща е делова и
разбирам, че не се интересуваш от нещата с които се занимаваме.
– О, интересувам се, може би някой път ще Ви покажа. – погледнах
към Итън, който сви ръката си в юмрук. Никълъс се усмихна и седна на стола.
– На това бюро ли? – засмях се.
– Мисля, че сега е време да поговорим за бизнес. Знаете, че Джон
иска да направи нови съдружници и иска вашата помощ като добре развиваща се
компания. За тази цел господин Итън Грейсън ще Ви обясни някои неща,
свързани с компаниите. – станах от канапето, а Никълъс ме последва с поглед.
Итън остави документите на бюрото му и започна да говори, докато аз седях на
канапето отзад.

Разговорът им бе скучен за мен. Не разбирах нищо от работата на Джон. Поне

сегашната. Той се занимаваше с доста неща. Неща, които не бяха част от легалната
система. Неща, които бяха по моята част от плановете му.
 Беше минал час, откакто бяха започнали да говорят и явно края на този така
важен разговор бе дошъл. Те си стиснаха ръцете, макар и да бе неприятно и за двамата,
защото знаех, че не се харесват от деня, в който ги запознах. Никълъс целуна за
последно ръката ми с думите:

– Кристин, ще се видим по-скоро, отколкото си мислиш и се надявам

този път да сме насаме.
– Ще говорим отново. – погледнах го игриво и мисля, че той доста се
възбуди.

Качихме се в асансьора.

– Ще говорите отново? – попита ме изнервено Итън.

– Не ти ли казах, че не обичам да слушам дразнещия ти глас.
Замълчи. Не желая да говоря с теб. – когато чу тези думи, той ме блъсна в
стената на асансьора и започна да ме целува страстно. Но в целувките му
нямаше любов, имаше гняв, имаше ярост, която бе опиянена със страст. Това не
бяха нежни целувки, бяха силни целувки, които те караха да искаш още и още.
Избутах го настрани.
– Крис…
– Престани. Не можеш да спиш с бившата си приятелка и на
следващия ден да ме целуваш. Не ме печелиш така. – погледнах го яростно.
– Знаеш, че те обичам.
– Не съм сигурна вече.
 Единадесета глава

Минаха няколко дни, седмици, но не и месеци. Все още не. Отношението ми към
Итън не се смекчи. Не си разговарях с него, не го поглеждах, разминавахме се, щом се
виждахме в имението. Той работеше постоянно с Джон, а аз работех постоянно за
Джон. Дните ми отново се бяха върнали както преди. Не си мислех разни неща за
бягство от Джон, за среща с Лорън. О, Лорън! Бях й обещала, че ще се видим отново. И
нямаше как да изпълня това мое обещание. Можех ли да твърдя, че до някаква степен
успях да преживея Итън? Да. Макар и да го виждах, вече изключвах факта, че сме нещо
повече. Че има нещо между нас. Че той ме обича и че аз го обичам. Така мисълта ми не
се губеше постоянно за него. Аз продължавах да бъда работещата кукла на Джон. От
тази съдба нямаше бягство.
Вечерта се очертаваше да бъде поредната спокойна вечер за нас. Всички бяха
седнали на трапезата, но единствено Итън го нямаше. Виктория се огледа и се обърна
към Джон.

– Къде е Итън? – наведе се към Джон и отпи от чашата си, пълна с

вино.
– Каза ми, че ще се забави. Имал много важна работа, но не съм
сигурен дали е в офиса. – аз само слушах разговора им, но не проявявах интерес.
Итън можеше да прави, каквото си поиска. Всички хапвахме, когато се чу шум
от двора. Кола пристигаше в имението, може би бе Итън, но през вратите на
трапезарията не влезе само той.
– Добър вечер на всички. Извинете за закъснението ми. Трябваше да
взема Миранда от летището. – кое беше това момиче?
– Миранда! – каза на висок тон Виктория. – Толкова се радвам да те
видя, миличка! – стана от мястото си и я прегърна. Миранда се усмихна. И беше
много по-различна усмивка от тези в това имение. Миранда беше добра, личеше
си. Но коя беше тя?
– Радвам се да Ви видя всички! – тя помага плахо с ръка, а Итън й
направи място да седне. – Надявам се, че не се натрапвам. – Джон кимна в
отрицателен отговор с глава и се усмихна. Итън седна до нея.
– Искам да те запозная със всички. Това са Джон и Робърт
Хидълстън, моите съдружници. Помагам им в компанията. Вече познаваш
 Виктория. – тя се усмихна. – Това е Питър, много добър приятел на фамилия
Хидълстън. И това е госпожица Кристин Дейвид, приятелката на Джон. – тогава
ме погледна, но аз погледнах Миранда.
– Толкова съм щастлива, че съм около всички вас. Аз съм Миранда
Грейсън, сестрата на Итън и отскоро изпълнителен директор на Фишър
Ентърпрайзис Холдинг. – когато чух това, с Джон се спогледахме уплашено.
Това момиче беше директор на компания, която преди година аз бях ограбила от
самия собственик на компанията. Робърт Фишър.

Мъжът, който ограбих в собственият му апартамент. Мъжът, който беше част от

началото ми на манипулатор. И когато Миранда спомена това име, за мен сякаш всичко
изчезна. Появиха се толкова много въпроси, чиито отговори аз не знаех.
Робърт погледна Джон изплашено и излезе от трапезарията толкова бързо, че
почти никой не го видя. Само аз и Джон. Защото знаехме какво става тук. Знаехме, че
един от хората, чиито загуби бяха заради нас, е в имението и представляваха огромна
заплаха. Джон ми подаде ръката си и се извини на останалите, че напускаме вечерята.
Побягнахме тихичко по коридора, когато стигнахме Робърт, който търчеше из тъмния
коридор нервно.

– Не мога да повярвам… - каза Робърт. – Какъв е шансът всичко

това да се случи точно сега?
– Не знам, но трябва да измислим начин никаква информация да не
стига до нея.
– Няма как да стигне информация до нея. Това се случи преди
година. Дори и да е имала информация, едва ли е за нас. Това щеше да прочуе
много отдавна.
– Каквото и да е станало, трябва да я махнем от това имение. Не
бива да е около нас.
– Не можем, Джон. Това е сестрата на Итън. Няма как да я изгониш.
Освен това, едва ли нещо има някаква връзка с нас. – отговорих аз.
– Остави ли някакви отпечатъци, когато беше там? – попита ме
Робърт.
– Да, но Джон ме беше изтрил от системата много преди това. Преди
дори да започна с всички тези неща. Всичко ще е наред. Нищо не би разбрала.
 – Кой какво нищо не би разбрал? – вмъкна се Итън в разговора ни.
Появи се зад мен и усетих огромно напрежение зад гърба си. Аз се обърнах и го
заварих с вкарани в панталона му ръце, гледайки право към мен.
– Нищо, Итън. Говорим за нещо много важно. Нещо, което ти не
трябва да знаеш сега. – отвърна Робърт и аз го погледнах доста странно.
– Парти изненада. – казах аз. Итън се ококори. – Смятаме да
направим парти изненада в чест на съдружничеството ни с Никълъс Акър. Ако
се сещаш, преди няколко седмици бяхме в неговия офис.
– Звучи интересно. Може ли да участвам? – той се усмихна.
Липсваше ми сладката му усмивка.
– Разбира се. – довърши Джон. Беше доста нервен. Щом ставаше
въпрос за бизнеса му и за богатството му, ставаше доста нервен. – Сега нека се
връщаме на вечеря. – погледна ме и ме хвана за ръката. Минах покрай Итън, без
дори да го поглеждам. Все още ме болеше близостта му. Седнахме на масата и
Виктория се усмихна широко.
– Къде бяхте? – попита ни.
– Тайна е. – отвърна Джон, като се усмихна. Виктория се ококори и
отпи от виното си.

През цялата вечер всички, освен мен говореха за бизнес. Беше ми станало
изключително скучно да слушам всяка вечер за нови проблеми в компанията, за
нахални съдружници, за договори и всичките останали неща.

– Кристин. – обърна се към мен Миранда. - Имаш ли някаква роля,

освен да бъдеш приятелка на Джон? – изключително грешно зададен въпрос.
– Да бъда приятелка на Джон не е роля. – усмихнах се. Усещах
погледа на Итън по мен. – И да, помагам на Джон в компанията.
– С какво по-точно? – подпря се на лактите си. Гледаше ме
арогантно, а аз не я мразех.

Настана тишина. Всички ме погледнаха.

– Окуражавам го да направи невъзможното. Насърчавам го да взима

мъдри решения и да не се впуска там, където не е неговото силно място.
 – Това е наистина хубаво. – накрая ми се усмихна. Може би бе като
мен. Изключително раздвоена на двете краища. Аз й отвърнах на усмивката с
лека и едва показваща се усмивка.
– Така е. – отговорих й.

Вечерята приключи бързо. С Джон се качихме в стаята ни и отидохме на

терасата. Той ми наля още вино и седна до мен.

– Не е безопасно, когато Итън е тук. Той може да й каже всичко. –

Джон се наведе напред и ме погледна.
– Защо? Итън не знае нищо.
– Итън беше замесен в срещата с Александър Грей. – каза.
– Итън така и не разбра какво наистина се случи. Той не знаеше, че
ще го ограбваме. – умееш да лъжеш, Кристин.
– И все пак, трябва да подготвим резервен план, ако нещо се случи.

Облегнах се на столчето си и го погледнах. За пръв път го виждах толкова

притеснен. Притеснен и ядосан, че този път не държеше нещата под контрол. Уплашен,
че всичко, което е правил през последната година, можеше да се срине. Точно това,
което и аз исках да направя с Итън. Исках да го съсипя, исках да видя как се срива. И
може би успях да го видя, без да се налага да бягам.

– Всичко ще е наред. – той се наведе към мен и ме целуна нежно.

Може би това бе най-нежната целувка, която бях получавала от него. След това
се върна в стаята и легна на леглото. Не поиска нищо в замяна. Не поиска секс,
не поиска услуга. Не поиска дори да свърша някоя негова мръсна работа. Просто
легна. И заспа. А аз останах с мислите за плановете, които вероятно щяха да се
провалят.

Върнах се в трапезарията и видях, че Робърт, Виктория, Миранда и Итън са все

още там. Виктория отново разказваше една от смешните си истории, всички се смееха.
Налях си чаша вода и застанах до тях, а Виктория се обърна към мен.

– Къде е Джон, няма ли да се присъедини?

 – Изморен е. – отговорих й кратко, след това седнах до Итън. Той ме
погледна с лека усмивка и се обърна към Миранда, която разказваше история от
предишната си работа като офис-мениджър.
– Шефът ми въобще не беше от добрите, постоянно се караше на
колегите ми, затова и те не го понасяха, но към мен… Аз бях неговата слабост.
Обърнеше ли се към мен, ме поглеждаше с такава приятна усмивка, така ме
разтапяше, но не можех да спя с него. Фирмени правила. – усмихнах се.
– Понякога не играем по правилата. – отвърнах й.
– Така е, но ако някой ме бе хванал, щях да си изпатя сериозно.
Затова и се сдържах. Държах се с него напълно професионално.
– Добро момиче е малката ми сестричка. – Итън й каза и я хвана за
ръката, тя му се усмихна.
– Кристин, ти на колко си? – попита ме Миранда и се наведе напред.
– На двадесет и две.
– Мислех, че си по-малка, а се оказа колкото мен. Така че, ако имаш
годините, за да пиеш, защо не отидем в някой клуб тази вечер? Събота вечер е.
– Миличка, мисля, че аз и Робърт сме малко стaри за това. – каза
Виктория, а Робърт й се възпротиви.
– Виктория, стига си мислела като някоя старица, защо не отидем…
- Робърт изпи последната глътка от уискито си и й показа, че чашата му е
празна. Тя се засмя.
– Аз няма да мога. Джон е много изморен и най-вероятно трябва да
се качвам горе. – казах й. Харесвах клубовете, но не можех да ходя без Джон. Не
можех да ходя, където и да е без Джон отвъд тези стени.
– Не бъди зависима от приятеля си, ела с нас! Всички се съгласиха. –
каза на висок тон Миранда. Кимнах й в отрицателен отговор и тя смекчи погледа
си. – Добре тогава, нека всички се приготвим и моля, нека някой ми покаже
стаята ми. – една от прислужничките я поведе към стълбището, където на втория
етаж бе стаята й. Робърт и Виктория тръгнаха към градината, а аз останах сама с
Итън.
– Защо не дойдеш? Не мислиш ли, че трябва да се разсееш? От
всичко, което се случи. – попита ме той.
– Не мога, такива са правилата. – отговорих му. Колко иронично!
 – Ти сама каза, че понякога не играем по правилата. А и ми показа,
че можеш да нарушаваш тези правила. – извърнах глава встрани.
– Съжалявам, този път ще играя по правилата. А може би и за доста
дълго време напред.
– За какво говориш? – присви очи той.
– За това, че няма да бягам. Няма да се преструвам на някоя, която
не съм. – облегнах се на стола си.
– Крис, този живот, който живееш, не е твоят живот. Ти заслужаваш
някой, който да те освободи от това.
– Смятах, че ти ще си този, който ще ме освободи, защото ти ми
обеща. Жалко, че няма стане. – станах от стола си и той ме хвана за ръката.
– Крис, какви сме ние? – погледна ме. Не очаквах такъв въпрос.
Замълчах. Не знаех какво да отговоря. Какви бяхме ние?
– Аз съм приятелката на Джон Хидълстън, а ти си негов партньор.
Ние сме просто познати. – след това той пусна ръката ми бавно и погледна към
часовника си.

След това се качих горе. Джон вече спеше и аз легнах до него. Заспах бързо. Не
мислех за бягството ми, не мислех за свободата ми. Мислех само, че спя в удобно легло
с човек, който ми осигурява това и човек, който изпълнява моите нужди. Но защо си
мислех това? Да не би да ставах като всички останали? Опиянена от пари. Но не исках
тези мисли да ме обземат. Твърде ужасни бяха за мен.
На сутринта Кейт ме посрещна със закуска на терасата. Беше твърде заета с
работата си да почиства ваната, затова не обърна внимание, когато седнах на терасата и
започнах да хапвам. Сложих очилата си и потърсих за бутилка вино, но нямаше.

– Кейт, защо не започнеш да носиш и вино на закуска? – попитах я

на по-висок тон. Тя се отърси и дойде до мен.
– Защото е осем сутринта, Кристин. Не искам да пиеш от толкова
рано. – присви очи и ми подаде каната с портокаловия сок.
– Звучиш, сякаш си ми майка. – намръщих се аз, а тя се усмихна.
– Напоследък започна да нарушаваш правилата на господин
Хидълстън. – погледнах я проницателно. – Не е ли така?
 – Стига сме говорили за правила, Луси. Омръзна ми. – протегнах
ръцете си зад главата и се прозях.

Погледнах надолу и видях, че Итън закусва със сестра си в градината. Беше

облечен в прекрасен сив костюм, носеше най-хубавия си часовник и най-лъскавите си
обувки. Явно го чакаше важна бизнес среща. Беше сложил слънчевите си очила и се
усмихваше на Миранда, която му говореше нещо. Не можех да чуя какво.

– Спри да го гледаш, слез долу. Господин Хидълстън го няма.

Можеш да говориш с него. – каза ми припряно тя.
– Не мога. Имам чувството, че ако сляза долу, ще се срина.
– Минаха седмици, Кристин. Време е да му простиш. – погледнах я
ядосано.
– Няма шанс да му простя. Там е проблемът. Той направи това, от
което аз най-много се страхувах.
– Той не е знаел какво прави. Ако ти беше в такова състояние, и ти
би направила същите неща. – тя се наведе по-близо до мен.
– Не бих позволила някой да ме контролира по този начин. –
извърнах глава в другата посока. Усещах, че сълза потече от окото ми.
– Ти живееш тук. Позволяваш на хора да те манипулират. Вече си
част от това. Така че, не ми казвай, че не би позволила на някой да те
контролира по този начин. – след това се отдръпна. Тогава отново погледнах
към Итън, който се смееше. Тази лъчезарна усмивка никога нямаше да ми писне.
Тогава той погледна към мен. И на мястото на тази широка усмивка дойде една
лека, съвсем плаха усмивка.
Исках го, толкова го исках. Но гордостта ми не ми позволяваше да го си го
взема. Исках да усетя аромата му, да вкуся целувките му, да усетя кожата му върху
моята, но това нямаше как да се случи.

– Отиди при него. Заслужаваш поне малко любов. – каза ми тя и

излезе от стаята.

Не й отвърнах нищо. Не знаех какво да й кажа. Замълчах и си помислих.

Заслужавах ли любов? Не бях ли наранила достатъчно души вече?
 Докато се усетя, вече бях в трапезарията, треперейки от притеснение, защото
отивах в градината. При Итън и Миранда. През ума ми минаха какви ли не мисли да се
върна в стаята си или просто да ги подмина, но краката ми искаха просто да отидат до
масичката в градината и да си останат там.

– Добро утро, Кристин – поздрави ме Миранда и аз й се усмихнах.

Итън ме погледна, докато аз свалях очилата си и сядах на стола. – Твърде скучно
ли беше там горе? – показа ми терасата ми.
– Да. Свикнала съм на закуска да съм сред всички и затова реших да
дойда тук. – след това се огледах. – Макар, че… сте само двамата. – Итън се
засмя леко. Усещаше какви глупости говоря.
– Радвам се да го чуя. – каза тя.
– За какво си говорите?
– Нищо интересно. – отговори ми Миранда. Усещах погледа на Итън
по себе си, но аз не смеех да го погледна.
– Защо? Няма ли интересни неща в компанията? – Миранда се засмя.
– Мисля, че не познаваш много добре нашата работа, затова и си
мислиш, че има интересни неща. – това прозвуча доста грубо. Присвих очи.
– Познавам това, което трябва. – отвърнах й, тя пи глътка от кафето
си и стана от столчето си. Повдигнах главата си и я погледнах. Настана тишина.
Погледът й се обърна в посока на Итън, след това отново върху мен.
– Ще се връщам на работа. – тя все документите си и чашата с кафе
и тръгна към трапезарията. Нейният бодигард я последва. Не знаех, че Джон се
грижи така добре за нашите гости.
– Мисля, че и аз ще се връщам в скучната си стая. – промълвих, но
Итън се обърна към мен.
– Недей. – погледна ме. Коремът ме заболя, не исках да оставам.
– Не ти решаваш какво ще става сега.
– Искам да поговорим.
– Не искам да говоря с теб. – казах безизразно. Толкова много исках
да говоря с него, но не трябваше всичко да става толкова лесно.
– Не можеш да ме излъжеш, Кристин. – погледна към часовника си.
Беше нервен, но всъщност толкова спокоен отвън.
 – Какво искаш да ти кажа? – извърнах глава встрани. Погледнах в
далечината малките градинки из имението.
– Нека се поразходим. – аз се намръщих и станах от столчето си.
Итън ми подаде ръка, но аз дори и не го погледнах. Започнахме да вървим
бавно. Колкото и да не ми се вървеше с него, това бе най-удачното решение. В
градината, насред цялата охрана, не беше безопасно да говорим за нашите лични
проблеми. – Всичко, което се случи след онази вечер, е бъркотия.
– Мислех, че не си забелязал. – отговорих му иронично.
– Не мога да си представя през какво мина, заради мен. – не го
поглеждах.
– Виждал си сълзите ми. Можеш да си представиш. – отново този
безизразен тон.
– Не мога да те гледам така. Не мога да го понеса.
– Тогава спри да се опитваш да ме спечелиш. Когато всичко онова се
случи, си мислех, че все някога отново ще сме заедно. Че отново ще ме обичаш и
че ще избягаме заедно. Но след като минаха всичките дни, всичките седмици,
сякаш свикнах с факта, че нищо от това няма да се случи отново.
– Защо си мислиш, че няма да се случи отново? – хвана ме за ръката.
Аз я погледнах и не се отдръпнах. Настана тишина. Дишах съвсем бавно и
усещането на парещи сълзи в очите ми, ме изпълни с тъга. Не исках да плача
пред него. Не исках да показвам, че съм слаба. Но той бе видял всяка една
страна от мен, нямаше от кого да се крия.
– Защото аз няма да го позволя. Ти ми разби сърцето. И не само
тогава. Разбиваш го всеки ден. Разбиваш го и сега. Точно в този момент, карайки
ме да казвам всички тези думи. – той се приближи до мен, но аз не смеех да го
погледна.
– Погледни ме. – каза ми той, но не можех да го направя. Не можех
да погледна в тези очи и отново да се разплача. Не му дължах сълзите си, не му
дължах болката си.

Така и не го погледнах. Болката, усещаща се в гърдите ми, надделяваше все

повече. Всичко се струпа над мен за толкова малко време. След това се осмелих да го
погледна. И спрях този момент. Опитах се да го запаметя в ума си. Моментът, в който
погледнах Итън Грейсън, колкото и да ме бе наранил.
 – Защо се влюби в мен? – зададох този така простичък въпрос.
– Ти си красива. И не говоря за тялото ти, а за душата ти. Крехка си
като перце, но можеш да смачкаш хората с лекота. Гледаш ме така влюбено, но
и така студено… О, Кристин, мога да усетя погледа ти! Имаш ум, а ум не се
среща често. – умирах за тези думи, умирах да ги чуя от него. Лекия вятър се
усети между косите ми. Той се опитваше да се приближи към мен. И аз му
позволих.
– А защо ми казваш това, когато вече не съм твоя? – той се усмихна.
– Показах ти го, показах ти любовта си. И повярвай ми, ти винаги ще
бъдеш моя.
– Колко смели думи от човек, който се крие. – аз също се усмихнах.
Усещах нашата енергия и колко добре се чувствах. Но в какво се увличах?!

Отдръпнах се от него. Той ме погледна странно, не осъзнаваше какво се случва

пред неговите очи. Но младият Итън Грейсън не се отказваше, той бе особена птица.

– Какви сме ние, господин Грейсън? – обърнах се към него. Отново

усещах тази смелост, докато говорех с него.
– Ние сме нещо между всяко едно взаимоотношение, госпожице
Дейвид. Не можем да си го обясним, но е нужно и да опитваме, нали така? –
погледнах встрани.
– Ние сме приятели. – казах му с усмивка. Което накара и неговата
голяма усмивка да се появи. – Ще се виждаме наоколо, господин Грейсън.
 Дванадесета глава

Да бъдеш част от такава масивна компания не винаги е привилегия, понякога

означава нещо по-лошо. Понякога, както и в някои мои случаи, животът ми зависи от
това. Много хора, дори и Итън, не знаеха по какъв начин се държеше понякога Джон с
мен. Но, за да си запомнен, се искат високи цени. За да бъдеш нещо от това семейство,
трябва да си в центъра на това семейство, да вдъхваш кураж на всички онези, които
работят за теб и със теб. Това виждах у Джон – един смел дипломат, който винаги
действаше както трябва, а аз му вършех мръсната работа. Аз движех двигателя на
парите. Аз се срещах с бизнесмени, които нямаха и представа коя съм, аз ги ограбвах,
аз взимах важна информация, аз разпределях данните и в същото време не правех
нищо. Не бях част от компания, не бях част от семейство. Бях част от нелегален бизнес,
докато легалния се вилнееше над мен.
Научих се да лъжа, да показвам чужди емоции, да фалшифицирам, да
манипулирам. Бях малката играчка, но и малката гордост на Джон Хидълстън, – шефът,
който ме използваше.

– Господин Родригес, мисля, че Вашата компания ще бъде един

много добър съдружник. – говорех с един от изпълнителните директори на
Родригес Корпорейшън. Джон ме бе изпратил да се уговарям с управници на
компании за съдружничество. Изключително скучна работа, но ако не бях аз,
нямаше да сме толкова близки с нашите съдружници.
– Ето тук бъркате, госпожице…
– Дейвид.
– Каквото и да е Вашето име. Допуснахте един много важен
елемент. Искам аз да съм единствения съдружник на тази компания. Искам да я
снабдявам с всичко, от което се нуждае, но за сметка на това да ми се отплащате
с маркетинг. Мои реклами. Навсякъде. – приближи се до мен, докато аз седях на
удобното му кресло. Погледнах встрани.
– Знаете в днешно време колко жестоки са икономическите и
социалните взаимоотношения между компании. Няма как да се ограничим само
до един партньор. Това ще сложи край на компанията ни.
– Това не е мой проблем. – каза самодоволно с отвратителния си
глас. Искаше ми се да изляза от този кабинет.
 – Ще стане, ако се обвържете по този начин с компанията на
господин Хидълстън.
– Винаги съм се чудел как Джон успява да се грижи за целия си
бизнес. Той е добър човек. – посочи ми с пръст документите, които му бях
оставила на бюрото. Не ми се коментираше преценката му, затова не издадох
нито звук, а просто продължих да си седя, както правех досега.
– Имате предвид с парите? Да, умее да контролира пари. За своя
дясна ръка той има чичо си Робърт и неговия партньор – Итън Грейсън. – когато
казах името на Итън, той се обърна рязко към мен.
– Итън Грейсън? – присви очи. – Няма да правя сделки с човек като
него. – погледнах го объркано. Той затвори папката с документи и я подхвърли
на масичката до мен. – Можете да изпратите искрените ми поздрави на Джон, но
не желая да развивам бизнес с Вас, госпожице Дейвид.

Дори и не помръднах от креслото си. Продължавах да го гледам толкова

изпитателно и да си играя с пръстена на ръката си. Понякога това ми помагаше за
овладяване на емоциите си и за надвиване на врага, а в този случай Родригес.

– Не исках да казвам това, господин Родригес, но дочух, че

съпругата Ви е напуснала дома Ви и е поискала развод, заради изневяра.
Прочетох го из всички новини, но така и не повярвах. Исках да го чуя от самия
Вас. – той присви очи и ме погледна злобно. Не очакваше такава провокация. –
Срам и позор за фамилията Ви. И още по-голям срам за малката Ви дъщеря. На
колко беше? Дванадесет? – погледнах го право в очите и той се ядоса още
повече.
– Ако докоснете дъщеря ми, ще…
– Не си мислете такива неща. – прекъснах го. – Не сме такива хора.
Тя е просто Вашата дъщеря. – погледът му се смекчи. – Но от друга страна, след
развода Ви, Вашата бивша съпруга ще поиска пълно попечителство над дъщеря
Ви. И когато го получи, тя ще остане в Мексико, а Вие ще останете в САЩ,
защото почти целият Ви бизнес е тук. Не мисля, че съпругата Ви ще иска да
виждате дъщеря си, така че няма да й позволи да преминава границата за
следващите няколко години, нито Вие ще можете да ги виждате в Мексико. –
той седна на стола си и се облегна.
 – Значи вие ще го направите? Вие ще отнемете дъщеря ми?
– Не, съпругата Ви ще Ви я отнеме. – той не каза нищо повече. – Ние
само можем да помогнем. – взех документите от масичката.
– Какво искате да кажете? – беше объркан. Не осъзнаваше какво
искам да го кажа. Агонията от това да загуби дъщеря си, го бе обзела.
– След развода, ще се погрижим съпругата Ви да не взима пълно
попечителство. Ще имате равни права над дъщеря си, което означава, че тя ще
може да преминава мексиканската граница спокойно като Ваша дъщеря, а Вие
ще можете да я посещавате в Мексико. Имаме връзки навсякъде, господин
Родригес. – отворих документите. – Просто ни трябва един подпис. – подадох му
ги на бюрото. Той бавно ги взе.
– Не мога да правя сделки с хора, които мамят.
– Никой не мами в този бизнес. Изцяло честни сме. Винаги. –
усмихнах се самодоволно. Той подписа документите и ми ги върна. А на мен ми
оставаше само един въпрос. Защо той мразеше толкова много Итън?
– Дано успеете да направите това, което казвате. – прибрах папката с
документи в чантата и тръгнах към вратата.
– Залагам на това. А аз доста рядко залагам, господин Родригес. –
излязох от кабинета с победоносна походка. Джон щеше да се гордее с мен.

По пътя за колата, асистентката на Родригес ми върна всички лични вещи,

включително очилата ми, които стриктно бе проверила за подслушващи устройства. Но
този път нямах със себе си. Бях само аз и стриктно изказаните ми думи. Сложих
очилата си, облякох палтото си и излязох от сградата. Пред колата ме посрещна Рафаел.
Тогава се сетих за нощта, в която бяхме само двамата, пиехме вино и той се опита да
спи с мен.

– Не трябва ли да си с господин Грейсън? – попитах го. Подадох му

чантата си и той галантно я остави на предната седалка.
– Промяна в плановете. Господин Хидълстън настояваше аз да бъда
новият Ви бодигард. – отговори ми той.
– Господин Хидълстън е много забавен днес. – казах и се качих в
колата. Той потегли.
 Фактът, че Рафаел бе назначен за бодигард след онова, което се случи, изобщо
не ми харесваше. Беше изключително неловко да стоя с него в една кола. А пътят от
компанията до имението не бе къс. Когато пристигнахме, в градината беше Итън, който
тъкмо палеше пура. Никога досега не го бях виждала да пуши. Странното бе, че ми
хареса да го виждам такъв. Беше отново с един от прекрасните си сиви костюми, с
добре стегната вратовръзка и прекрасно оформената му коса. Докато влизах в
имението, го подминах. Точно сега не бе времето да говоря с него. Бях твърде заета да
си мисля за това, че Рафаел е новият ми бодигард.
Качих се в спалнята и седнах на леглото. Събух обувките си, съблякох палтото
си, свалих панталоните си, а също и блузата си. Останах само по бельо. След това
облякох копринената си нощница, която се свличаше по цялата земя и имаше малки
пухкави ръкави. Изцяло в бяло. Беше ми едно от любимите неща в имението.

– Няма да мога да свикна да не те виждам така. – чух гласа на Итън

зад мен. Беше се подпрял на вратата, все още пушейки пурата си.
– Противопожарната аларма ще се включи. – казах му без да
проявявам емоция.
– И тогава ще се намокрим. – той се приближи към мен. Аз не
помръднах от мястото си.
– Интересувам се от няколко неща. – отдалечих се малко от него.
Той вкара ръката си в джоба и се обърна към вратата, за да я затвори. Отворих
терасата. Имах нужда от малко чист въздух. – Какво си сторил с бизнеса на
Мигел Родригес? И защо Рафаел е мой настоящ бодигард?
– Моят бизнес с Мигел Родригес не протече в най-добрите
обстоятелства. – подпря се на стената, все още пушейки пурата си.
– Какви обстоятелства? – застанах срещу него.
– Някои неща трябва да си останат скрити, Крис. Не е нужно да
знаеш цялата вътрешна информация. И относно Рафаел… В онази нощ, видях,
че се опита да те опази от Алиша. Помислих, че ще е добре той да е с теб. За да
запази всички онези неща, които видя в тайна.
– Не беше най-добрата ти идея. – подсмихнах се.
– Какво искаш да кажеш? – погледна ме объркано.
– В това имение има тайни, които няма да узнаеш, Итън. –
повдигнах глава. Той се обърка още повече.
 – Опитал се е, нали? Да те докосне. Но ти не си му позволила,
защото признай си, влюбена си в мен. Влюбена си в Итън Грейсън. – не
отговорих нищо, но естествено, че бях влюбена в Итън Грейсън.
– Мисля, че трябва да си вървиш. – той кимна с глава и бавно излезе
от стаята.

Исках го. Беше толкова простичко. Но нямах смелостта да си го призная. Нямах

смелостта да го призная и на него. И това ме убиваше отвътре.
Вечерта бе спокойна. Миранда все още бе в имението, очертаваше се да остане
още няколко дни, но ние винаги имахме едно наум. Ако бе разбрала нещо за нас, досега
трябваше да изчезнем. По време на вечерята аз, Джон, Робърт и Питър бяхме в
„дъбовата стая“. Тази стая бе специално създадена за вътрешни събирания. Напълно
звукоизолирана, без прозорци. В стаята имаше няколко неща: една камина, огромен
диван, няколко кресла, хубав килим, билярдна маса и една малка масичка. Цялата стая
бе изградена от дъб. На стената срещу дивана имаше голям телевизор, на който
единствено се пускаха конни състезания. Това бе едно от любимите занимания на Джон
– да залага. Правеше го постоянно, и то само на коне.

– Смятам, че всички знаете защо сте тук. – каза Джон, когато всички
седнахме на дивана. Робърт наля уиски на себе си и на мен. – Утре заминаваме
на далеч, защото в събота ще направим голям удар. Монте Карло. Формула 1.
 Тринадесета глава

Не залагам често. Само когато съм сигурна в победата си. Но Джон… За Джон
това е ежедневие. Харесваше му да залага парите си на несигурни залагания.
Харесваше му, защото показваше, че има власт, а той има власт. Но понякога губи
самоконтрол. Понякога тази власт не означава нищо и парите са просто едни хартийки,
движещи живота ни.

– На сутринта ще Ви чака самолет на летището. Кристин, ти отиваш

с Рафаел, а Робърт и Питър отиват с Макс. На летището няма да има никой,
освен хора, които работят за нас. Информацията, която ще ви трябва, ще я
получите в самолета. – Джон седна на креслото си с чаша уиски в ръка.
Погледна встрани, но никой от нас нищо не каза. Все едно беше първата ни
среща заедно и всеки опознаваше мястото си.
– Къде ще бъдеш ти? – попита Питър.
– Няма да пътувам с вас. Имам недовършена работа, затова ще
пристигна по-късно в Монте Карло. Когато пристигнете, ще ви чакат хора, които
работят за господин Грейсън.
– Те ще бъдат с нас? – обърнах се към Джон.
– За съжаление, да. Този път исках всичко да се случва под мой
контрол, без външни хора, но няма как да се получи. Нямаме силна защита в
Европа, а господин Грейсън има. А още по-хубавото е, че Итън ще инвестира в
състезателен автомобил с нашето име.
– Джон, не мисля, че това е добра идея. – заяви Робърт. Джон го
погледна объркано. – Не бива да натрупваме още неща над главите си.
Компанията има достатъчно проблеми в момента, не са ни нужни още.
– Аз мисля, че ако покажем, че сме започнали бизнес и в друга
светлина, това ще се хареса доста. Ако сложим нашето име, на кола, която Итън
притежава, това ще покаже нашите отношения като доста стабилни. Тогава и
други съдружници ще започнат да се интересуват. Връзките ни с изпълнителни
директори ще се разраснат, възможно е дори да стигнем и до Хонконг. Знам, че
това е твоя мечта, Джон. – той се усмихна.
– Такива хора харесвам, Робърт. Такива, които поемат рискове.
Кристин, ти отговаряш за всичко, докато не се срещнем в Монте Карло.
 Дотогава всеки от Вас ще разбере каква ще е задачата му. Нека се връщаме на
вечеря. – Джон ме хвана за ръка и ме изведе от стаята. Робърт и Питър тръгнаха
след нас.

Докато излизахме, Джон ме дръпна настрани от коридора и изчака Питър и

Робърт да се върнат в трапезарията. Аз тръгнах след тях, Джон ме притисна до стената
и се доближи до мен.

– Какво правиш? – попитах го.

– Ако се опиташ да ме прецакаш в Монте Карло, Кристин…
Повярвай ми, светът ще ти се стори малък.
– За какво говориш? – той ме погледна ядосано. В този момент не
знаех какво да мисля. Дали бе разбрал? Дали знаеше какво се случва между мен
и Итън?
– Давам ти контрол, защото ти имам доверие. Не искам това доверие
да се разруши, разбираш ли ме? – говореше задъхано. Не казах нищо. Той ме
хвана за врата и ме притисна още повече към стената. Сърцето ми щеше да
изскочи. Не бяха изпитвала толкова много страх от последния път, когато ме
заплаши.
– Да, Джон. Всичко ще бъде наред. – той ме пусна бавно и ми
обърна гръб. Оправи яката на костюма си и тръгна към трапезарията.

От очите ми се стекоха сълзи. Джон бе способен на много неща… и да съсипе

живота ми, бе едно от тях. Свлякох се бавно до пода и поех дълбоко въздух. Опитах се
да си обясня защо се случи това. Бях сама. В тъмното. И единственото, което имах бяха
сълзите и червените отпечатъци по кожата на врата ми.

Не се върнах при останалите. Качих се в стаята си и седнах на терасата. Плачех.

Ръцете ми трепереха. Черната рокля, която носех се бе скъсала леко, заради свличането
ми по стената. В този момент чувствах гняв и мъка. Бях ядосана на Джон, задето
продължаваше да ме мачка, да ме изтощава. Бях тъжна, задето все още седях в този
затвор, пълен с безчувствени хора. Хора, които знаеха как да мамят, да убиват. Хора,
които не бяха всъщност хора. Не спирах да плача. Толкова много сълзи се стичаха по
лицето ми. Не можех да продължавам да правя това. Нямах сили да продължа напред.
Исках само Итън, исках да бъда щастлива. Исках да знам, че ме обича. Но какво си
мислех… Той ме обича. Кого заблуждавах, имах нужда от него.

– Кристин, какво ти се е случило? – чух крехкия глас на Луси зад

мен. Не исках да говоря с никого.
– Остави ме намира. – отговорих й.
– Но господин Хидълстън пита къде си.
– Казах да ме оставиш намира! – изкрещях й. Тя се обърна с гръб
към мен и излезе от стаята. Не трябваше да й крещя.

Затворих очи. Исках да напусна този свят. Исках да замина на далеч. Да не

виждам нито Джон, нито Итън, нито никого.

Взех чаша и си налях уиски, имах нужда да се успокоя. Утре ме чакаше работа.
Хвърлих обувките си на земята и се облегнах на столчето на терасата.

На сутринта Джон го нямаше както обикновено. Надигнах се бавно от леглото и

погледнах телефона си. Беше седем сутринта. Необичайно рано, но така или иначе
нямаше как да заспя отново, затова просто станах от леглото си. Реших да оправя
куфара си, но когато го видях вече оправен, седящ до масичката, пълна с цветя до
вратата, размислих. На вратата се почука и аз отворих. За моя изненада бе Рафаел,
който държеше в ръцете си папка с документи.
– Влизай. – казах сънено и му направих път да влезе. – Малко е рано,
не мислиш ли? – седнах на леглото и повдигнах главата си.
– Трябва да бъдем на летището след час и нося документи за
господин Хидълстън, относно Монте Карло.
– Дай ги на мен. – протегнах си ръката, но той отказа да ми ги даде.
– Не мисля, че той ще желае да преглеждате тези документи. Това е
доста ценна информация. – отговори ми той. Извъртях очи.
– Докато Джон го няма, аз управлявам. Това не го ли разбра? – той
се усмихна и ми подаде папката с документи. Аз я взех, а той се приближи до
мен.
 – Не се увличай в това да си шеф, Кристин. Много хора биха
пострадали, ако това се случи. – аз го погледнах изпитателно. Наистина ли си
мислеше, че може да ми говори по такъв начин?
– Рафаел, отиди и ми приготви закуската. Ще съм долу след две
минути. – усмихнах се самодоволно. Той кимна с глава и излезе. Тези документи
не изглеждаха нищо по-особено от всички останали документи за Мароко,
Хемптънс, Ню Йорк и всички останали задачи, които той ми е давал. Оставих
папката на леглото и се облякох.

Слязох с надеждата, че няма да има никой в трапезарията, но вместо това там

бяха Итън, който закусваше, Макс, който си говореше с него и Рафаел, който тъкмо ми
бе оставил закуската на масата. Седнах на мястото си и се огледах. Те ме погледнаха с
усмивка . Не казах нищо, дори не ги поздравих, както правя всяка сутрин. Усмивките
изчезнаха от лицата им.

– Надявам се, че всички сте готови за дългия полет. – те кимнаха,

когато казах това и излязоха навън. В трапезарията останахме само аз и Итън,
който ми се усмихваше през цялото време.
– Как си? – попита ме и се приближи до мен.
– Добре. Предвид факта, че е толкова рано.
– Да… трябва да тръгнем оттук след половин час, за да сме на
летището навреме.
– Разбрах, че сте започнали нов бизнес с Джон. – казах, без да се
обръщам към него.
– Не е нов, просто сливаме двете компании в едно.
– И решихте първата ви изява да бъде утре. На пистата на Монте
Карло, голямата награда на Монако? – той кимна. – Толкова умно. – усмихнах
се. Настана тишина. Отпих нервно няколко глътки от портокаловия си сок.
– Какво стана снощи? Видях Джон да се връща на вечеря, но не и ти.
– не му казах нищо. Не исках той да знае, че Джон ме заплашваше и отново ми
причини болка.
– Нищо. Просто не се чувствах добре.
 – Спри да ме лъжеш. Знам, че нещо се е случило и ако не ми кажеш,
аз сам ще разбера. – отново не му казах нищо. Не исках да се въвлича в това, но
той вече бе достатъчно въвлечен.
– Ще оставя всичко за Монте Карло, Итън. Ще говорим там, където
никой няма да ни чуе. – той ме погледна объркано.

Започнах да закусвам и той се върна на мястото си.

– Сестра ти ще идва ли? – попитах го, докато Луси ми подаваше

графика за деня.
– Не. Ще хване полет за Ню Йорк по обяд.
– Какво ще прави сама няколко часа в това имение? – обърнах се
към него. Той ме погледна по много особен начин. Все едно обвинявах сестра
му. А може би това бе само в моята глава. Предвид факта, че ръководеше
компания, която аз ограбих, страха ми се бе увеличил в момента, в който той се
обърна към мен.
– Няма да е сама. Виктория ще е с нея, докато замине. След това
Виктория ще хване полет за Бостън.
– Защо?
– Мислех, че знаеш. Все пак ти си шефът днес. – усмихнах се.
– В документацията за днес пише, че има работа в Бостън. Не се
казва каква работа има, което означава, че може да е лична или свързана с
компанията, затова ще те питам отново: какво ще прави Виктория в Бостън? –
той не показа капка емоция. Дразнеше го факта, че взимах на сериозно работата
си като шеф.
– Питай Джон. Само той знае. Затова не е упоменато в
документацията. – каза и излезе от трапезарията. Въздъхнах. Защо се държах
толкова студено с него? Той не го заслужаваше. Облегнах се на стола си.

На летището ни чакаха дузина охранители на Джон. Самолетът бе малък с две

отделни купета. В едното купе бяхме аз и Робърт, а в другото бяха Питър и Итън.
Полетът се очертаваше да е изключително мъчителен. Трябваше да прекосим
Атлантическия океан, затова реших, че трябва да поспя поне през половината време от
полета.
 – Искаш ли питие? – попита ме Робърт, когато се събудих. Часът бе
два и половина.
– Не бих отказала. – отговорих му тихо. Той отвори бутилка уиски и
извади две чаши от шкафчето до вратата.
– Е, как ще процедираме днес, госпожице Дейвид? – попита ме той и
седна срещу мен.
– Когато кацнем, четири коли ще ни чакат на летището. В две от тях
ще са Макс и Рафаел с по един от охраната на Итън Грейсън. В другите две ще
сме аз, ти, Итън и Питър с по един шофьор, който отново е осигурен от господин
Грейсън. След като се качим в колите, ще ни ескортират до “Hotel de Paris” в
Монако. Управителят на хотела ще ни чака, за да ни осигури стаите, които Джон
резервира. Когато се настаним ще направим семейно събиране заедно с Итън. –
Робърт се усмихна.
– Бива те в това. Да управляваш.
– Всичко е написано в графика. Не го определям аз, а Джон. Дори и
да казва, че аз контролирам нещата, знам, че той винаги е свързан с всичко това
от разстояние. А аз дори не знам къде е сега.
– Ще дойде. – погледнах чашата си. И си помислих за разговора ми с
Итън, който предстоеше. Какво ли щях да му кажа? Какво имахме да си кажем?
Отпих от чашата си.
– В документите също пише, че Джон ще ми предложи на
състезанието. Каква прекрасна изненада. – казах с нотка сарказъм и оставих
чашата на масичката. – Не мога да бъда по-щастлива. – продължих със същото
чувство на ирония. Робърт ме погледна със съжаление.
– Той ми го спомена преди няколко месеца.
– Мечтата му ще се осъществи. Сега ще бъда негова и по документи.
Ще бъда Хидълстън. Част от великата фамилия.
– Той няма да те нарани. – едва го каза той. Почти чух последната
дума, която бе най-тежката в изречението.
– Роб, не знаеш много неща. Всъщност… ти почти нищо не знаеш. –
след това стиснах устни и станах от седалката си. Минах покрай бар плота,
който бе изцяло от дъб.
 – Знам, че това не е каквото искаш. Знам, че това не е съдбата, която
искаше, когато дойде тук. Но не мога да ти помогна, Кристин.
– Можеш. Можеш да го направиш всеки ден. – взех една от цигарите
на Робърт. Запалих я. – Просто не искаш да го направиш. – седнах на седалката
и взех чашата с уискито. – Харесва ти да контролираш, харесва ти да гледаш как
ме контролира. Защото такива са Хидълстън. А скоро аз ще бъда една от тях. –
той извърна глава встрани. Не искаше да ме погледне.

Въздухът в Монако бе много по-различен от този във Вашингтон. Докато там

усещах само подтисничеството на Джон, тук усещах спокойствие. Вечерта бе спокойна,
макар и шума на пистата, който се издаваше от самолетите, които излитаха и кацаха.
Цялата информация, която трябваше да получа, Джон старателно се зае да изпрати на
криптирана поща, която нямаше как да се отвори от друг човек, освен мен.
Информацията, която получих съдържаше целта и задачите на всеки, относно
пътуването ни в Монако. За моя не толкова голяма изненада, цялата тази работа със
състезателните коли, бе само завесата зад същностната мисия. Човекът, който този път
бе под мой прицел бе Даниел Фини. Известен бизнесмен, притежаващ основен дял във
сформирането на състезанието в Монако. Той беше богат, красив, но този път не
толкова глупав, колкото всички останали хора, които са били моя мисия. Бе известен с
това, че предпочита да се занимава само с брюнетки, което бе минус, защото аз бях
блондинка. Естествено, това за мен не бе проблем. Бях свикнала да сменям
идентичности.

– Когато пристигнем в хотела, ще ви чакам в апартамент 81. Робърт

и Питър, Джон е осигурил вашите документи да пристигнат в плик с фамилия
Хидълстън. – казах, докато колите се приготвяха да тръгнат.
– Но аз не съм Хидълстън. – каза Питър и се посочи с пръст.
– Това е, което Джон е направил. Итън, оттук нататък твоята работа
ще е да слушаш мен, докато Джон не пристигне.
– Кога ще се случи това? – попита той, докато Макс вземаше сакото
му.
– Все още не знам. Нямам информация къде е. – отговорих му тихо.
– Добре, ще се движим заедно до хотела. Господин Грейсън е осигурил защита
 по време на престоя ни в Монте Карло. – след това всички замълчаха и ме
погледнаха. – Да тръгваме.

Качихме се в колите и потеглихме бавно. Монте Карло бе изключително красив

град. Прекрасните малки улички правеха този град така романтичен. Дървета, украсени
с лампички, цветя, разпсръснати навсякъде, малки фонтанчета и малки градинки…

Хотелът ни се намираше в сърцето на Монако и много близо до пистата на

Монте Карло. Управителят на хотела ни посрещна с широка усмивка. Фоайето на
хотела бе огромно. Подът бе изцяло от мрамор, който бе гравиран в различни фигури.
Имаше огромни кожени кресла от двете страни на пъстрия килим, по който стъпвахме.
Апартаментът ми бе с гледка към Френската Ривиера. Няколко от прислужниците
помагаха на Рафаел да пренесе багажа ми. Джон държеше да нося много багаж, за да
мога да избирам измежду различни рокли.

След като всичко бе оставено и подредено в апартамента, Рафаел затвори

вратата и остана с мен. Аз седнах на бюрото, което бе специално за Джон, но тъй като
аз отговарях, докато той не се появи, смятах, че е уместно аз да седна там. Погледнах
Рафаел, който ме гледаше с неприкрита усмивка на лицето си.

– Предполагам, че трябва да си от другата страна на вратата. –

погледнах го безизразно. Той нищо не отговори. Продължаваше да стои там.
Мълчаливо. Облегнах се на стола си и скръстих ръце. Въздъхнах. Наистина
бяхме тук. В Монако.
– А, аз предполагам, че… - започна Рафаел, но Робърт влезе с гръм и
трясък в апартамента.
– Кристин, имаме проблем. – каза той. С него вървяха Итън и Питър.
Когато видя мен и Рафаел в една стая, той се поогледа и се зачуди.
– Какъв е проблема? – попитах го, докато той все още гледаше
объркано.
– Джон няма да успее да дойде днес. Ще бъде утре сутринта в
хотела, директно за състезанието. – това се оказа кошмарно.
– Без него, няма как да получа указания за утре. Всички инструкции
са при него. – отговорих му.
 – Не ги ли изпрати с файла по пощата, с която получи
информацията? – приближи се до мен.
– Не. – отговорих му кратко. Той погледна встрани.
– Аз ще ти помогна. – промълви. Погледнах го недоверчиво. – С теб
съм, откакто всичко това започна. Знам какво правиш и как да го направиш.
– Не можеш. Този път е различно. Само Джон е запознат с това. Той
знае цялата информация за утре. – Робърт въздъхна.
– Ще измислим начин.
– Питър и Робърт, свободни сте. Ще се видим утре точно в осем. – те
кимнаха. – Итън, остани с мен. Трябва да ти предам нещо, което Джон иска да
знаеш. – всички излязоха.

Той ме погледна и се усмихна. Аз въздъхнах и станах от стола си. Излязох на

терасата, а той ме последва. Хванах се за парапета и вдишах бавно. Той се появи зад
мен, но не ме докосна, а просто се приближи до ухото ми.

– Всичко ще бъде наред. – прошепна в ухото ми.

– Не знам. – отговорих му. – Всичкото това нещо… просто се
обърква.
– Каквото и да стане, аз ще съм тук. – той докосна кръста ми, което
ме накара да настръхна. Този негов допир ми липсваше толкова много. Желаех
го толкова силно.
– Знам. – той ме хвана за корема и ме приближи до себе си. Затворих
очи. За пръв път от седмици всичко бе толкова спокойно.
– Ще бъда тук и ще правя, каквото пожелаеш. – гласът му бе игрив.
Обърнах се с лице към него. Погледът му също бе игрив. Той се опита да ме
целуне, но аз се отдръпнах.
– И това знам. Но първо ще трябва да ме изведеш на вечеря.
– Твърде късно е. – каза ми той. Аз се ококорих и влязох в
апартамента.
– Нека направим вечерята тук. Гладна съм. – той се усмихна и се
доближи до телефона.
 – Добър вечер, искаме да поръчаме от специалното ви меню за двама
за апартамент 81. На фамилия Грейсън. Да, ще желаем и вино. - аз се усмихнах.
Той ме погледна и след това дойде при мен.
– Специално меню? – попитах го и скръстих ръце.
– Да. Нали знаеш: паста, малко хайвер, вино, както вече дочу. Не си
отиват много, но ще ти хареса, обещавам ти.
– И преди ли си идвал тук? – отидох до леглото си и изкарах
дантеленото бельо, което Луси явно бе сложила.
– Да.
– И колко момичета си водил тук? – попитах го раздразнено. Той
леко се засмя, а аз влязох в банята, за да облека бельото си. Беше изцяло черно с
изящна дантела. Облякох и копринения си халат върху бельото, за да не бъда
съвсем гола.
– Николко. – аз се подсмихнах.
– Значи аз съм ти първата? – този въпрос прозвуча толкова
погрешно. – И технически не съм твоя.
– И технически се дразня от този факт. – излязох от банята и той ме
погледна игриво. Дяволитата усмивка не слизаше от лицето му. – Но има и нещо
друго. Колкото и коварно да звучи… ти може и да си негова собственост, но си
и част от моята душа, Кристин. Не го забравяй.

Нямаше да има друг момент, в който да се чувствам по-сигурна в действията си.

Макар и всичката болка, която преживях заради него, той бе част от мен също.

На вратата се почука и Итън отвори, след това сервитьорът влезе и остави

масичката, която бе пълна с храна.

– С комплименти от Монте Карло, господин Грейсън. – каза той и

излезе. Дори не поиска бакшиш, което бе странно. Итън ми се усмихна и ме
покани на масичката, която бе на терасата. Държеше се изключително галантно.
– Да разбирам ли, че това е първата ни официална среща? – попитах
го.
– Разбира се. – той се засмя и сложи храната на масичката. – Мисля,
че по-хубаво място от Монте Карло за първа среща няма.
 – И аз мисля така. – кимнах. – Нека изгасим всички светлини и
запалим свещите. – предложих му аз, а той се съгласи. Останахме само аз, той,
светлините на свещите и светлините на града. Всичко бе толкова прекрасно.
– Така ли ще вечеряш? – посочи облеклото ми.
– За да ти е гадно, да. – намръщих се.
– Повярвай ми, не ми е гадно. Даже бих определил тази гледка като
най-красивата тук. – той взе бутилката вино и я отвори. Аз взех чашите и той
сипа по малко вино във всяка.

Започнахме да вечеряме. Вечерта бе тиха и спокойна. Чуваше се само морето,

което носеше и лек вятър със себе си.

– Как се случи всичко с Джон? Как се запознахте? – това бе въпрос,

който бе труден за отговаряне.
– Той буквално ме взе от улицата. Това е историята. – отговорих,
вперила поглед в земята.
– Харесваше ли го отначало?
– Да. Но в последствие разбрах защо ме е взел. И го намразих.
Караше ме да правя ужасни неща.
– Можеш ли да говориш за тези неща? – той се приближи леко към
мен. Виждаше, че не се чувствам добре.

Не можех да говоря за нещата, през които преминах, за да бъда тук.

– Не знаеш доста за мен. Може би с времето ще ме разбереш и ще

разбереш, че това беше единственият начин да достигна дотук. – казах му.
Погледът му се смекчи.
– Не те обвинявам. – само това каза. Аз погледнах встрани. Усещах
как сълзите се стичат по лицето ми.
– Знам, че понякога съм твърде жестока с теб и с всички останали,
но се радвам, че въпреки всичко, ти си с мен сега. Тук. В това прекрасно място.
В този вълшебен момент. – той хвана ръката ми.
– Единственото, което искам си ти.
 – Но аз не си заслужавам. Знам го. Знам, че всичко това рано или
късно ще приключи, когато Джон разбере за нас.
– Всичко ще приключи, когато ти осигуря сигурен изход. Обещавам
ти. – усмихнах се. Знаех, че няма да приключи по този начин.
– А аз ти обещавам… - приближих се до него. – че ще се измъкнем
заедно. – той докосна с ръка крака ми, което ме накара да настръхна отново.
Какво правеше този човек с мен? Не можех да устоя, а мислех, че съм силна.
– Всички тези обещания за любов, а ти стоиш пред мен полу-гола. И
когато си мислим, че нямаме нищо в този живот, всъщност имаме всичко. –
промълви той.
– Попадаш в твърде опасни води и няма да излезеш жив оттам. –
гласът ми се носеше тихо из стаята.
– Заплашваш ли ме? – попита ме той. Усещах игривата нотка в гласа
му. Погледнах го изпитателно.
– Не, но внимавай къде се потапяш. Последният път не бях свалила
дрехите си, а ти вече бе на колене. – аз го погалих по бузата нежно, след което
стигнах до яката на ризата му. Разкопчах първите две копчета и погалих шията
му.

Той рязко ме хвана за кръста и ме изправи от масата, след това ме затисна

до стената.
Усещах горещия му дъх, който жадуваше за устните ми. Той прокара
ръката си по
крака ми, докато не стигна до връзката на халата ми. Развърза го и хвана
бедрото ми.

– Искам те толкова много. – думите му бяха толкова истински.

– Итън, имаш ме. Аз съм само твоя.
– Ти си само моя. Но ми кажи само едно…
– Обичам те. – прекъснах го и очите му веднага се отвориха широко.
Очи, пълни с желание. Устата му се отвори леко.

Той уви косата ми около ръката си и я дръпна рязко назад, така че да се увия
в обятията му. Вратът ми се оголи пред лицето му. Той го целуна нежно, а след това
 усетих как целува ключиците ми. Прокара другата си ръка си по шията ми докато
накрая не обхвана с дланта си челюстта ми. Пусна косата ми и ме обърна срещу
стената.

– Запомни едно от мен. – каза, докато махаше вратовръзката си и

завързваше ръцете ми здраво с нея. – Докато си с мен ще правя две неща. Ще те
обичам силно и ще те чукам здраво. Разбра ли? – когато чух тези думи се
подсмихнах самодоволно. Той ме обърна срещу себе си и аз започнах да дишам
тежко, защото не знаех какво ще ме очаква.

Той ме целуна силно. Обхвана гръбнака ми и ме притисна към себе си. Не

можех да го усетя освен с устните си, защото не можех да помръдна, заради здравия
възел, който бе направил. Проправи си път към сутиена ми и го откопча. Студените
му ръце ме накараха да се извия от удоволствие. Той започна да гали корема ми със
своите студени ръце. Веднага настръхнах. Той повдигна вече откопчания ми сутиен,
така че гърдите ми вече да са голи пред него. Погали едната със студените си
пръсти. Той прехапа устната си и се отдръпна назад. Погледна ме.

– Не ми харесваш така. Искам те гола.

– Ако не го направиш ти, няма как да стане. – той ме погледна. След
това и бикините.

Обърнах се с лице към стената. Чух как той разкопчава и събува панталоните си,
а след това и боксерките си. Отново ме обърна с лице към него. Пред мен се разкри
уникална гледка. Итън само по риза с уникално оформено тяло. Обожавах тялото му.

– Толкова си красива. – въздъхна той. Отново ме обърна с лице към

стената и ме придърпа силно към себе си. Усетих члена му да гали дупето ми, но
така и не влезе. Изчака за момент, сякаш чакаше да му кажа да влезе в мен, но аз
не казах нито дума. Точно когато измърморих нещо, усетих членът му да влиза
рязко в мен.

Никога досега не беше толкова бързо. Бяхме свикнали да се любим, не да се

чукаме. Но, може би, тази вечер щеше да е грубо, защото така беше най-забавно. Той
започна да движи бедрата си много бързо и докато досега имах свободата да не се
огъвам, сега той сграбчи вратовръзката си около ръката си я издърпа силно към себе си.
Избута гърба ми към стената, така че да се увия. Имаше я сладката болка от китките, но
тя се заместваше с невероятното удоволствие, което Итън ми предоставяше винаги,
щом влизаше в мен. Изпълваше ме докрай. Но след това излезе от мен и ме обърна с
лице към него. Отвърза ми ръцете и уви вратовръзката около врата си. Повдигна ме и в
първия момент, в който се оказах на ръцете му той отново влезе рязко в мен. Опря ме
на стената, защото бедрата му не можеха да поемат цялата тежест, която той сам заяви
да поеме. Затегнах бедрата си около ханша му, а той започна още по-бързо да влиза в
мен. Изстенах няколко пъти и го целунах. Той притвори очите си и прехапа устната си.
Хвана гръбнака ми с едната си ръка, а с другата обхвана косата ми и започна да хапе
врата ми. Няколко пъти изкара члена си от мен и го вкара отново още по-силно.
Умирах от желание, но не исках всичко да свършва. Устните му слязоха по надолу до
гърдите ми. Той облиза зърната ми, които бяха толкова твърди и чувствителни. Забих
ноктите си в гърба му и той изстена от удоволствие.

– Искам те завинаги, Кристин. – каза и забави темпото. – Не мога да

издържа. Ще свърша.

Кимнах и го целунах, като захапах устната му. Това го накара да се издразни,

което пък го накара да ме чука още по-силно. А аз исках точно това. Задвижих бедрата
си още по-бързо, докато накрая не свърших в обятията му. Той изкара члена си преди
да свърши. След това ме блъсна в стената и ме целуна силно. Точно това исках. Исках
него.

– Поправи ме, ако греша, но това е първият път, в който ми казваш,

че ме обичаш. – каза задъхано. Засмях се.
– Липсваше ми. – той ме прегърна.

И наистина го обичах. И наистина ми липсваше. Защото нищо друго нямаше

значение, щом душите ни бяха в едно.

– И ти ми липсваше. – отвърна той.

 Четиринадесета глава

Още рано сутринта Итън вече бе заминал. Топлината му вече не се усещаше до

мен на леглото. Малките целувки, които ми оставяше всеки път, щом се обърне, вече ги
нямаше. И как знаех това? Цяла нощ не бях затворила очи. Единственото, което
обикаляше из главата ми, бе така познатата до болка мисъл за мен и Итън като едно
цяло.
Обичах го.
На вратата ми се почука и докато се измъкна от леглото, Рафаел вече бе влязъл
тихомълком в стаята ми.

– Какво искаш? Шест сутринта е. – казах му. Той сбърчи вежди.

– Дойдох да ти кажа, че господин Хидълстън, човекът, който си
няма ни най-малка представа какво се случва тук, ще бъде в Монте Карло след
по-малко от два часа. – каза напълно делово, но усещах дразнещата нотка в
гласа му.
– Добре. Благодаря за предизвестието. – отговорих му също толкова
делово.
– Ще кажа на прислужничката и гримьорката ти да са тук след час. –
погледнах го странно.
– Рафаел, ти си само мой бодигард. Не си ми асистент, не е нужно да
правиш всичко това. Мога да се оправя и сама. – той ме погледна с лека
усмивка.
– Не съм просто бодигардът ти, Кристин. Аз съм и човекът, който
пази малката ти тайна. – лицето ми придоби каменен вид. – Видях господин
Грейсън да излиза от стаята преди половин час.
– Какво? – той отново се подсмихна.
– А също и мисля, че няма да е лошо да имаш асистент. Някой,
който се грижи за мръсната работа. – О, повярвай ми, не само това е мръсната
работа! – Като да пази малки тайни.

След това излезе от стаята.

 И всъщност, това въобще не беше лоша идея. Трябваше да държа хората, които
знаеха за всичко това, наблизо. Като например прислужничката ми, която нямаше
право да помага на никого друг, освен на мен в имението.

Но сега трябваше наистина да стана от леглото и да започна този тежък за мен

ден. Както и за всички. Може би това щеше да е най-натоварващият ден от годината.
Този ден щеше да покаже Джон в друга светлина пред целия свят, а най-ужасното
щеше да е аз щях да съм една от главните теми за разговор. Всички камери от тук до
Германия щяха да гледат Джон Хидълстън и Кристин Дейвид. А целта бе съвсем друга.

Приготвих ваната си и се накиснах бавно в нея. Затворих очи и се опитах да се

успокоя. Как можех да приема на предложението на Джон? Макар и все да не бе
предложил, се чудех какво ще стане, след като кажа „Да“. След като излязох от ваната,
облякох сатенения си халат и излязох на терасата. Монте Карло бе прекрасно място,
дори и в тази ранна сутрин.

Точно по план прислужничката и гримьорката влязоха след час. Може би Рафаел

щеше да е доста услужлив асистент.

– Госпожице Дейвид, дойдох да приготвя ваната Ви. – каза плахо

прислужничката.
– Вече се справих, няма нужда. – отговорих й. Тя започна да
почиства стаята.
– Къде ще желаете да Ви приготвя, госпожице? – попита ме
гримьорката. На блузата й беше закачена табелка с името й. Казваше се Алекс.
– Мога ли да те наричам по име? – попитах я. Ама че глупаво
зададен въпрос. Тя кимна и аз се усмихнах. – Бих искала на слънчева светлина,
Алекс. Смятам, че и на теб, и на мен, ще ни е по-лесно. – тя се зае с работата си.

Исках се колкото може по-натурален грим. Не бях подготвена да изляза пред

всички тези камери с твърде много пудра или очна линия по лицето си. Трябваше да
изглеждам естествено, защото Монте Карло така и въздействаше. Но и каква ирония.
Тук щях да излъжа най-много хора наведнъж. След около половин час се чу как
прислужничката пуска някой в стаята ми.
 – Госпожице Дейвид, господин Итън Грейсън иска да говори с Вас.
Казва, че е важно. – обърнах се към него и помолих прислужничката и
гримьорката да изчакат в коридора за момент. Рафаел щеше да им прави хубава
компания.
– Какво има, господин Грейсън? – той се приближи към мен и се
наведе точно до врата ми.
– Обърни се и погледни това място, Кристин. Виж колко е красиво. –
допря брадичката си точно до ключицата ми. – Този свят е толкова красив. Иска
ми се да можехме да живеем двамата тук.
– В някой друг свят. – отговорих вяло.
– В този свят. Защото… - той дойде пред мен и клекна. Погледнах го
в красивите очи. Той притежаваше най-красивите очи. – Този свят е направен за
теб.
– От днес няма да е така. Знаеш ли какво ще направи с мен Джон? –
той кимна – Ще бъда Хидълстън. – той ме погледна, сякаш това нямаше да се
случи.
– Представлението започва след няколко часа, а Джон ще е тук всеки
момент, затова искам да направиш нещо за мен. След час ще те извикат за
интервю. С това извинение, ще избягаш от Джон за половин час. Мъжът, който
ще те придружи до интервюиращия екип, е мой приятел. Ще се погрижи
интервюто да мине подобаващо. – след това ми намигна.

От коридора се чу шум и Итън веднага се отдръпна от мен. Джон влезе с гръм и

трясък в стаята, ухилен до уши.

– Моя бъдеща годенице… - след това видя Итън и замълча.

– Как беше полетът ти, Джон? – Итън се усмихна притеснено.
– Какво правиш тук? – Джон го попита бавно. Не смеех да кажа
нищо.
– Донесох цветя. – след това показа букет светя и ги сложи на
масичката на терасата. – С комплименти от хотела. – тръгна към вратата и точно
преди да пристъпи напред потупа Джон по рамото. – Ще те чакам на пистата. –
Джон се усмихна фалшиво и не отговори нищо.
 Пристъпи напред и хвърли сакото си на леглото. След това дойде до мен.

– Изглеждаш прекрасно. – това прозвуча искрено.

– Радвам се да те видя. – едва промълвих. Макар и за прекалено
закъснял, изглеждаше наистина добре. Със бялата си изчистена риза, леко
разрошена коса и сивите си панталони.
– И аз се радвам да те видя. Колкото и странно да звучи, ми
липсваше. – отиде на терасата и се обърна с гръб към мен. След това сложи
слънчевите си очила.
– Аз съм ти липсвала? – попитах го. Той се обърна към мен и се
подпря на парапета.
– Знам, знам… Наистина звучи странно, казано от мен, но… исках
да го знаеш.
– Да знам кое? – вече го гледах с истинско недоумение.
– Знам, че понякога съм твърде груб с теб. Че си позволявам да
правя ужасни неща. И че вече съм направил достатъчно, за да заслужа омразата
ти, но… - това „но“ не означаваше нещо добро. – Искам да знаеш, че… за мен е
по-трудно да го кажа, отколкото да ти го покажа… - той падна на коленете си.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, можех да усетя как ще изскочи всеки
момент. – Кристин, ще се омъжиш ли за мен? За мен е още по-голяма изненада,
че се привързах така към теб. И това предложение не е пред камерите, това
предложение е истинско. Не е просто, за да вземеш фамилията ми, а за да
живееш с нея, както пожелаеш. Обещавам ти, че повече няма да се държа грубо
с теб. Няма да живееш в унижение. Ще приемеш ли това скромно предложение?

Скромно предложение ли? Това предложение не беше никак скромно. Това

означаваше да отдам живота си на човек, който ме използва за собствено
удовлетворение. Макар и да ме обичаше, както го описа, за мен това бе нищо. Аз го
мразех. Мразех го толкова много. Искаше ми се да обърна целия този свят върху него.

– Имам ли избор? – попитах саркастично. Това бе реторичен въпрос.

Естествено, че нямах избор. – Да. Ще се омъжа за теб. – казах, едва спускайки се
 по земята. Това бе най-големият удар, който някога бях поемала. Осъждах
живота си завинаги.
– Обичам те. – това ме срина. Чувайки тези думи от устата на Джон
Хидълстън, беше като върха на айсберга. Но думите, които аз чувах, бяха
„Затвор“, „затвор“ и „затвор“. Усмихнах се вяло и Джон сложи пръстена на
безимения ми пръст. Беше с огромен диамант.
Облякох червена сатенена рокля, обух високите си обувки с червена подметка и
с Джон слязохме към фоайето. Там ни чакаше лимузина, в която се качихме.

Когато пристигнахме, обстановката не беше нищо по-различно от това, което

бях гледала по телевизията. Хиляди хора бяха струпани около червения килим. Макар и
състезанието да започваше от по-късно, папараците бързаха да са навреме на мястото,
където най-известните личности идваха. В момента, в който излязохме десетки апарати
се струпаха около мен. Но маската вече бе сложена на лицето ми. Сега бях друг човек,
бях Кристин Хидълстън.

Репортерите ни обкръжиха и започнаха да задават въпроси на Джон относно

компанията. Всички се чудеха коя съм аз. Дали бях една от еднодневките му, решила да
го придружи на такова събитие? Бях ли една от авантюрите му, намерена в Хемптънс?
Или пък просто бизнес партньор? Никой не знаеше коя съм аз, но скоро щеше да
разбере целия свят, ще аз ще бъда госпожа Хидълстън. Лицето ми щеше да бъде
разпознаваемо.

Влязохме в нещо като ложа само че беше огромно и изключително изискано. С

Джон отидохме до бара, където ни чакаха Робърт и Итън. Итън ме погледна с широко
отворени очи. Странно ли беше, че точно в този момент исках да разкъса тази рокля?

– Миличка, изглеждаш уникално. – каза ми Робърт. – Готова ли си за

голямото предложение? – стиснах зъби.
– Няма за какво да се подготвя, тя вече каза своята дума. – Джон взе
ръката ми и я показа на Робърт и Итън. От широко отворени очи, лицето на
Итън се превърна с злобен поглед. Но този поглед криеше и нещо много повече.
Недоумение. Джон ме погледна влюбено и ме прегърна. – Не знам какво щях да
 правя без нея. – Робърт се усмихна нервно. Итън се изниза незабелязано, а аз
само очаквах този репортер да дойде за моето интервю.

След няколко минути един човек, облечен в смокинг дойде до мен и ме помоли
да дойда за интервю. Аз веднага се отърсих от мислите си и се извиних на Джон, а той
пожела да дойде с мен, но човекът пожела да отида сама.

Тръгнахме по един тесен коридор, докато не видях Итън, който стоеше до врата,
която непознатият отключи. Тримата влязохме вътре. Стаята бе тъмна и празна. Имаше
само една масичка и една лампа, която светеше приглушено. Непознатият помоли аз и
Итън да седнем на столовете, след това влезе през една врата и изчезна. Останахме
само аз и Итън. И една неловка тишина. Той изглеждаше спокоен. Хвана ръката ми и се
облегна на стола си.

Изведнъж лампите се включиха и пред нас имаше огромно огледало, което

всъщност бе прозорец, но аз не можех да видя хората от другата страна. Бях виждала
такива само по криминалните сериали, които мама ми пускаше, когато бях на
шестнадесет.

– Името Ви Кристин Дейвид ли е? – погледнах уплашено към Итън,

а той ми кимна в знак, че можех да отговоря спокойно.
– Да, какво е това? – отговорих плахо.
– Вие само ще отговаряте на въпросите ни. Както разбрахте, това
няма да е обикновено интервю.
– Да, разбрах го вече.
– Какво знаете за Джон Хидълстън? – гласът от хората зад стъклото
отново се чу. Беше приглушителен.
– Познавам самия него.
– Кое по-точно?
– Всичко. – отговорих категорично. Известно време не се чуваше
нищо. Итън продължаваше да държи ръката ми.
– Какво можете да кажете за измамите с пари, банкови сметки,
чекови книжки, незаконни транзакции, кражба на благородни метали,
скъпоценни камъни и петрол?
 – Ще ви кажа всичко, но искам да знам какво е това?! – попитах
притеснено.
– Вие отговаряте. Не сте в състояние да задавате въпроси.
– В състояние съм, защото аз съм най-достоверния ви източник на
информация. – някак си парчетата пъзел започнах да се подреждат в главата ми.
Спомних си за плана за измъкване, който Итън ми представи. В него беше
замесено ЦРУ. – От ЦРУ ли сте? – отново мълчание. – Точно оттам сте. – казах
по-тихо.
– Сега, когато знаете кои сме и какво правим, искаме информацията,
която имате.
– Преди да кажа и думичка, искам да знам, че нищо да споходи мен.
– След като отговорите на нашите въпроси, ще обсъдите всички
условия, договорени с господин Грейсън, относно Вашето положение. –
погледнах към Итън. Той ме увери, че всичко ще е наред. Вярвах му.
– Преди година и няколко месеца се запознах с мъж на име Джон
Хидълстън, който промени живота ми напълно. Бях изнасилвана, пребивана.
Караше ме да правя неща, които не си представях, че мога да извърша. Всичко,
свързано с престъпленията, бе извършено от мен под негов надзор. Бях неговата
марионетка.

Всъщност…

Не беше толкова трудно да разкажа цялата история. Усещах как цялата тежест се
струпва на нечии други гърбове. Джон вече бе тяхна грижа.

– Тази сутрин той ми предложи брак и ми призна чувствата, които е

криел от определено време. Бях напълно изненадана и неподготвена. Мое
задължение бе да приема предложението му. – Итън ме погледна изненадано.

След няколко минути бях извън тази стаичка. Итън ме водеше за ръка, след това
спря и ме побута по-близо до стената.

– Точно в 11 часа ще кажеш на Джон, че отиваш до тоалетната, но

всъщност ще се чакаме на това място. Запомни ли как се стига дотук? – кимнах.
 – Добре. Точно в 11. Моля те, бъди точна. И бъди тук. – след това ме целуна
силно. – Обичам те.
– Обичам те. – отвърнах му. И го мислех.

Върнах се при останалите. Последните събития ми се въртяха в главата. Мътни.

Събития.

– Къде изчезна? Толкова важно ли бе това интервю? – попита ме

Джон и ме прегърна.
– Най-важното в живота ми. – усмихнах се.
През следващите минути до 11 стоях на бара, смеейки се с Робърт. Така и не
видях Итън отново, което беше странно. Мислех, че ще се появи поне за момент.
Камерите снимаха мен, снимаха Джон, а понякога и двама ни.

Оставаха Няколко минути до 11. Ставах все по-нервна. Просто чаках минутите
да станат в секунди, докато дойде време да тръгвам.

– Джон, ще отида до тоалетната. – изтръгнах се от хватката му, но

той ме хвана по-силно.
– Често ми изчезваш. Всичко ли е наред?
– Да. Просто имам нуждата да отида до тоалетната.

Бавех се.

– Ще изпратя Рафаел да дойде с теб.

– Няма нужда от Рафаел за една тоалетна. – казах категорично. Джон
се усмихна.
– Добре тогава, но не се бави. – след това ме целуна.

Тръгнах нервно по бара и когато стигнах коридора, побягнах. Трябваше да съм

навреме при Итън. Чух гласа на Рафаел, който крещеше името ми през коридора. Все
пак Джон го беше оставил да дойде след мен. Паникьосах се. Рафаел побягна след мен
и чух как говори през слушалката си, че е след мен. Това автоматично означаваше, че
Джон вече знае, че бягам.
 Видях Итън да стои на същото място, където се разбрахме. Хванах го за ръцете
и му изкрещях, че ни преследват. Той побягна с мен. Излязохме през една врата, която
водеше до покрива на сградата, в която бяхме. Там имаше хеликоптерна площадка.
Итън заключи вратата. Качихме се на хеликоптера. За Рафаел не бе трудно да отключи
вратата, през която излязоха той, Макс и Джон. Джон.

Бях задъхана. Бях уплашена. Хеликоптерът вече бе във въздуха, когато Джон се
бе качил на площадката. Погледнах надолу към него. Не знаех какво да направя.

Щастлива ли бях, че вече го нямаше? Или бях в опасност от него? Единственото,

което знаех, бе, че бях свободна.

А в погледа му се четеше само ярост. Ярост, която не бях виждала досега.

 Петнадесета глава

– Крис, събуди се. – чух тихият глас на Итън.

Бавно отворих очите си. Нямах представа къде съм. Единственото, което усещах,
бе меката седалка на самолета, в който бяхме.

– Скоро ще кацнем в Ню Йорк.

– Ню Йорк? – попитах вяло. Той се беше надвесил над мен, затова не
виждах много от самолета. – Защо отиваме в Ню Йорк?
– Отиваме да се видиш със сестра си. – каза той с лека усмивка. Аз
отворих широко очите си.
– Благодаря ти. – нямаше нужда да го разпитвам как са намерили
майка ми и сестра ми. Просто му благодарих и се наместих на седалката. Итън
се върна на мястото си.

Навън беше тъмно. Нямах представа колко е часът, как съм стигнала до този
самолет и кога сме тръгнали от Монте Карло. Помня само погледа на Джон. Този
яростен, изпълнен и с разочарование поглед.

Кацнахме на летището. С Итън се изнизахме през страничните изходи на

пристигащите. Итън бе убеден, че така ще е по-безопасно и за двама ни, след като сме
бегълци. Качихме се в кола, която тръгна изключително бързо. Итън каза, че се е
погрижил за багажите ни. Сгуших се в него на задната седалка.

– Отиваш у дома си. – промълви той.

– Вече нямам дом. Отсега нататък ще бягам.
– Няма да е завинаги. – прегърна ме по-силно.

Следващите минути бяха изпълнени с тишина и надигащото се напрежение. Не

понасях да си мълчим, но сега сякаш това беше най-подходящото нещо за нас. Имах
нужда да помълча и да помисля какво правя. И къде отивам.
 Спряхме пред една огромна сграда в близост до Сентрал Парк. С Итън
закрачихме пред входа, когато ни посрещнаха пиколото и управителят на сградата.
Итън им кимна и те веднага минаха зад рецепцията и звъннаха на няколко телефона.
Сякаш го познаваха.

Качихме се на осмия етаж, след което отидохме пред апартамент 857. Итън
почука на вратата и аз веднага усетих как сърцето ми започва да тупти все по-силно и
по-силно. Чух гласа на Лорън отвъд вратата, което ме накара да се усмихна. Тя отвори
вратата и единственото, което успях да видя, преди да ме прегърне, бе широката й
усмивка.

– Крис! Толкова се радвам да те видя отново! – изкрещя тя.

– Нека влезем. – каза припряно Итън и Лорън бързо ме пусна.

Когато влязохме в апартамента, пред мен се откри една доста добра гледка.
Доста изтънчен апартамент. Не обърнах особено внимание на сградата, преди да видя
сестра си, но като се замисля, това място наистина бе изтънчено. Въобще не по вкуса на
майка ми или сестра ми.

– Това място е… не толкова по вашия вкус. – казах слисано. Лорън

се усмихна. След това ми предложи да седна. – Как успяхте да си позволите
такова жилище?
– Не е наше. – обади се мама зад мен. Аз се обърнах бавно. – Итън
ни го осигури.
– Какво? – попитах.
– Сещаш ли се за плана, за който ти говорих преди няколко
седмици? – каза Итън. Аз кимнах. – Точно когато Джон съобщи за пътуването в
Монте Карло, знаех, че тогава трябва да започне всичко. ЦРУ бяха информирани
за всяка стъпка на Джон и Робърт и заедно решихме, че ще е добре да избягаш
на моя територия. На Гранд При. Преди няколко дни изпратих писмо на майка
ти и сестра ти, че трябва да се преместят от предишния си дом тук, за да не може
Джон да ги намери след като избягаш. Това място е възможно най-сигурното.
– Затова никой не те спря във фоайето. Познават те. Това е тоя
собственост. – промълвих. Не можех да повярвам. – Но те не могат да останат
 тук. Джон има хора навсякъде. В момента, в който ги намери, ще ги убие. Или
ще ми ги вземе и няма да ги видя, и… няма да знам какво се е случило с тях.
– Не могат да дойдат с нас, Кристин. Всичко, което стане близо до
теб, е в потенциална опасност. Сега знаеш къде са, знаеш и че са добре. – след
това замълча. – Ще ви оставя да си поговорите. – след това излезе. Мама седна
до мен и Лорън и ме погледна плахо.
– Знаете, че ви обичам. Поравно. – мама ме погледна. Аз се
усмихнах вяло. Усещах обичта й, макар и да не го показваше.
– Лорън, казах ти, че ще се видим отново. – тя се засмя.
– Да, знам. – мама ни прегърна.

Останахме така няколко минути. След това аз си тръгнах. Не исках да говорим,

поне не сега. Исках да си почина и да помисля. Трябваше ми време.

Апартаментът, който Итън бе осигурил за нас беше изключително голям и

луксозен. Не се намирахме в жилището, което той посещаваше в Ню Йорк, а в съвсем
различно. Тази собственост дори не бе негова. Беше на достатъчно отдалечено място от
мама и Лорън. Но също и толкова близо до тях, че поне да знам, че са добре. Веднага,
щом влязохме в апартамента, попитах дали има вана. Нуждаех се от почивка. От време
да събера всяко парченце на пъзела. Хубавото на банята беше, че една от стените беше
изцяло от прозорци с гледка към Сентрал парк. Беше изключително просторно. Веднага
се накиснах и се отпуснах. Но всичко бе толкова различно. Във водата нямаше
цветенца, нямаше аромат на лавандула, нямаше огромна пяна. Единственото, което
усещах, бе горещата вода, която бавно обземаше тялото ми с топлината си. И това ми
харесваше. Готова бях да отдам луксозния си живот, за да имам друг, но с по-добър
човек.

Едно име се въртеше в главата ми. Джон Хидълстън. Човекът, който

ненавиждах, но който се оказа, че ме обича, заради манията си да управлява. Не беше
грешно, че избягах от него. Заслужавах щастието си.

Чух босите стъпки на Итън зад мен, но не се обърнах. Бях затворила очите си и
не исках да отдавам спокойствието си в момента.
 – Как си? – попита ме.
– Опитвам се да съм позитивна.
– Има ли причина да не си? – попита ме отново. Смутено.
– Има толкова много причини да не съм позитивна и само една да
съм. – усмихнах се вяло със все още затворените си очи. Той се подсмихна. Поне
го карах да се усмихва. Чух как придърпа стола си зад ваната ми и след това
седна. Хвана няколко кичура коса и започна да си играе с тях.
– А ти си всяка една причина да съм тук. – усещах, че ми сплита
плитка. Но го правеше нежно, като галеше леко врата ми. Въздъхнах.
– Защо не си поръчаме храна? Ужасно гладна съм и усещам, че няма
продукти в този апартамент.
– Не го посещавам често. – отвърна невинно. – Но ще заръчам на
някого да ни поръча пица. – изкисках се. Повдигнах леко крака си над водата и
го кръстосах над другия.
– Какво ще се случи сега? – попитах плахо. Сякаш търсех този
отговор толкова надълбоко в себе си, но и не исках да знам какво ще се случи
отсега нататък.
– Джон се превърна в мишена. Не си само ти. Не съм само и аз. Но
съм сигурен, че средствата му ще са ограничени, след като вече ЦРУ са по
петите му.
– И все още не мога да се успокоя.
– Нека не мислим за това. Нека си починем, да поспим. Има време.

Чувайки тези думи, аз отворих очите си и със смутена и ядосана гримаса се

надигнах и се обърнах към него. Но в момента, в който видях гледката пред себе си,
веднага смекчих погледа си. Итън беше с небрежно разкопчаната си риза, навити до
глезена панталони, разрошена коса и вперени в мен очи. Ръкавите му бяха навити до
лактите и бицепсите му се подаваха.

Устата му се притвори леко, гледайки ме самодоволно. Той току що успя да ме

обезоръжи, без дори да ми казва и дума. Успя да спре горещия ми темперамент и да
превърне разярения ми поглед във лек и любящ.
 Той се наведе към мен, а аз се повдигнах леко. Лицата ни бяха почти едно до
друго, което ми позволи да усетя дъха му. Беше свеж ментов дъх.

– Това е любовта ни. Поетически неразбрана, но прелестно

изрисувана и вечно запомнена. – погледнах го, след като изрече тези думи. Така
го жадувах. Исках целувките му по мен, исках всичко от него.

След това ненадейно го напръсках с вода. Той се ядоса, но след това се засмя. Аз
излязох от ваната и се завих с кърпа. Той преметна ръката си над рамената ми и ме
целуна нежно по челото. От всички целувки, тези ми доставяха най-голямо
спокойствие и сигурност. Че всичко ще бъде наред. Защото до този момент моят, и на
всичките ми близки, живот, бе поверен на него. На мъжа, който реши да ме избави от
решетките.

– Мисля, че е време да си поръчаме храна. – казах му и той ми се

усмихна.

Вечерта бе спокойна. Може би една от спокойните през последните седмици.

Въпреки притеснението, жаждата ми за сън надделя, затова просто заспах в обятията на
Итън, докато гледахме любимите ни сериали. Облечена в една от неговите тениски,
което бе странно, защото никога не го бях виждала да носи тениски, а имаше толкова
много, се отпуснах на гърдите му. Чувах как сърцето му бие и знаех, че това сърце бие
за мен, както моето биеше за него.

На сутринта Итън го нямаше. Надигнах се бавно от леглото и разроших косата

си. Чувствах се достатъчно отпочинала, за да се изправя нормално на краката си и да
направя закуска. Но след това се стих, че в кухнята нямаше нищо. Това не ми пречеше
да потърся нещо. Влязох в кухнята, която беше на същия принцип на банята.
Изключително просторна, като едната стена беше изцяло от прозорци. Слънцето на Ню
Йорк беше приятно. Отворих хладилника и пред мен се обсипа огромно изобилие от
продукти. Явно Итън не бе забравил да вземе някои неща. Взех си яйца, за да ги
направя на омлет. Когато ги оставих на плота, видях и бележката, която Итън ми беше
оставил.
 Дано е всичко, от което се нуждаеш, за да се възстановиш. Дали, ако ти
напиша, че те обичам, ще стана твърде натрапчив с тези думички? И все пак те
обичам. Итън.

Усмихнах се. Не, Итън, няма да си твърде натрапчив.

Направих си и кафе, след това седнах на големия диван, където снощи гледахме
сериали. Пуснах телевизора и се излегнах удобно. Първият канал, който пусках
излъчваше какво ще е времето днес, вторият – спорт, но третият грабна окото ми, като
съобщаваше последните горещи новини около Джон Хидълстън. Сърцето ми замръзна.

„Известният бизнесмен е съден за огромни парични измами, както и кражби

от съдружници. По информация на защитен свидетел, той е имал личен състав от
съучастници в това число и неговия чичо Робърт Хидълстън. Очаква се разследване на
най-високо ниво, но в момента това е най-известното, което можем да потвърдим.“

Аз съм защитен свидетел. Това беше планът на Итън. Разгледах и другите

канали за повече информация, но нищо. Явно само това бе позволено да се
разпространява. Това ми бе достатъчно, за да осъзная какъв голям проблем се задава.

– Добро утро. – каза Итън, като влезе. Дойде и ме целуна по главата

нежно. – Какво гледаш? – седна на облегалката на дивана до мен.
– Новини. – той ме погледна въпросително. – Времето, Спорт,
новини около Джон Хидълстън. – намръщи се.
– Нормално е да възникнат репортажи. Папараците са навсякъде.
– Знам, но… - направих малка пауза, за да осмисля думите си. – Ами
ако каже коя съм? Ами ако каже кой е защитеният свидетел?
– Тогава целият свят ще знае коя всъщност си. Как той те е кара да
правиш всичко това, за да оцелееш. Никой няма да те съди за подобно нещо. И
все пак се надявам да не се стига до подобни неща.
– Но ще се стигне. Познавам го. Ще направи всичко, за да ме нарани.
Дори ако не ме намери. – той стана от дивана и отиде да сипе кафе.
– Няма да те нарани. Аз съм с теб. – изпуфтях. – Какво? Не ми ли
вярваш?
 – Естествено, че ти вярвам. – станах от дивана и отидох до него.
Хванах го през кръста и го придърпах към себе си. – Просто ми трябва нещо, с
което да се защитя сама. Не, с което да забравя коя всъщност бях. Да загърбя
миналото и да се впусна в настоящето. – той направи изражение все едно го
обмисля.
– Защо не смениш името си? – сбърчих веждите си.
– Да сменя името си?
– Да. Но не собственото си име, ами фамилията. – идеята не беше
лоша. – Харесва ми името Кристин, затова просто смени фамилията.
– Добре.

Какво име исках? Нещо, което означава много за мен.

– Уошингтън. Кристин Уошингтън. – той се усмихна. – Харесва ли

ти?
– Много. Госпожице Уошингтън, ще подготвя документите за
официалното сменяне на името Ви.
– Благодаря Ви, господин Грейсън. – той ме целуна и отпи от кафето
си. – Сега ще си взема душ, вчерашното киснене във ваната въобще не помогна
на ужасната ми коса. – Итън се засмя.
– Добре. Аз ще те оставя, защото имам много работа да върша. Не се
безпокой, в добри ръце си. – аз кимнах и се изтръгнах от прегръдката ни.

Той закрачи към вратата, изпрати ми въздушна целувка и излезе. Аз се съблякох

и влязох под душа. Пуснах горещата вода и като че ли макар и толкова гореща, тя ми
подейства успокояващо.

След няколко минути, усетих ръка която ме хвана през корема нежно.

– Работата ми може да почака. – гласът на Итън се чу насред

пръскащата вода. Той целуна врата ми и ме обърна към себе си.

Обичах сутрините с него, дори и само да ги прекарвахме в караници.

 Шестнадесета глава

Мина около една седмица. Никакви новини за Джон. Само повтарящото се за

затъването на компанията, заради скандалите. Защитеният свидетел, тоест аз, все още
не бе разкрит. Макар и да нямаше нови разкрития по случая, сякаш това бе най-
коментираната тема за последните дни. Но с всеки изминал ден, се чувствах все по-
добре. Успях да се видя още веднъж със сестра си, тя успя да ми разкаже за училището,
преди да дойде тук. Чувствах се гузно, че пропуска ценното време в училище. Заради
мен погубваше времето с момчета, приятелки и учение. Не заслужаваше това, защото аз
трябваше да съм тази с трудно време на порастване, а не тя.

– Новини от Вашингтон? – Итън говореше по телефона, докато

разтребвах масата. – Не е напускал дома си? Това е добре. Ще се чуем по-късно,
искам да продължавате да наблюдавате. – след това затвори.
– Какво има? – попитах плахо.
– Всичко е наред. – отговори и ме целуна по бузата. – Беше вкусен
обяд, трябва да готвим по-често. – намигна ми.
– Искам да се видя със сестра си днес. – когато чу това, той се
намръщи. Знаех, че не трябва да излизам често, поне докато всичко не утихне,
но имах нуждата да поговоря с нея, поне още веднъж.
– Не мога да го направя. Съжалявам, Крис, но знаеш какво е
положението в момента.
– Всичко е наред, нали точно това каза току-що? – обърнах му гръб,
за да измия чиниите.
– Казах не. Това е. – изрече студено.
– Звучиш като Джон. – казах тихо. Не смятах, че някога ще го
изрека, но беше така. Поне в този момент. Той въздъхна.

След това взе сакото си и излезе. Напоследък не прекарваше много време с мен,
но не знам дали беше заради финансовите сривания на един от фондовете или просто
не искаше да стои на едно и също място.
Измих чиниите и отидох да изчистя банята. Имах нужда да се занимавам с нещо,
да не мисля за студеното отношение на Итън и вероятните му лъжи, че всичко е наред.
Знаех, че крие нещо от мен, но не възнамерявах да разбера какво е. Поне не сега.
 Започнах да чистя шкафовете под мивката, бяха изцяло от мрамор. Извадих
почистващите препарати от килера и започнах да търкам от вътрешната страна. Личеше
си, че Итън не идваше често тук, защото бяха изключително мръсни. Не знам защо
нямаше прислужничка, явно това беше личния му апартамент тук. Не беше нужно да
има такава. Започнах да чистя от горната страна на шкафа, когато напипах нещо
съмнително. Беше залепено с тиксо. Опитах се да го отлепя и когато издърпах рязко, то
се отлепи. В ръцете си държах пистолет. Разбирах от оръжия, Джон държеше на това.
Смяташе, че при спешни ситуации, трябваше да нося такъв и да мога да се отбранявам.
Взех пистолета и го сложих на пода. Не беше нужно Итън да крие такива неща от мен.
Разбирах защо държеше оръжие в апартамента. А може би имаше няколко оръжия.
Започнах да търся из апартамента за още. Намерих по леглото, зад телевизора,
под дивана и под кухненския плот. Все едни и същи оръжия, може би това му беше
любимия модел. Оставих ги по местата, освен този, който намерих в банята. Смятах да
го изненадам с него.
До вечерта всичко беше изчистено, вечерята бе приготвена. Цялата обстановка
чакаше единствено Итън. Чувствах се като негова съпруга, всичко ме предразполагаше
към нещо такова.
И той най-сетне се прибра. Остави сакото си на дивана и ме целуна.

– Радвам се да те видя отново, мирише прекрасно.

– Постарах се. – усмихнах се. Той седна на масата и аз сервирах
вечерята му. Той се усмихна до уши, личеше си колко изморен беше.
– Благодаря ти. – след това седнах срещу него.
– Днес имах време да си помисля за някои неща. – той започна да
хапва, като ме поглеждаше от време на време, все едно ме слуша.
– Например?
– Извинявай, че така реагирах на обяд, когато ти казах, че звучиш
като Джон. Въобще не трябваше да те сравнявам с него.
– Аз искам да ти се извиня. Не биваше да ти давам повод да го
казваш. – ако досега му бях бясна, сега можех да твърдя, че не бях… чак
толкова. Още бях ядосана, че криеше от мен за оръжията в апартамента.
– И все пак… - продължих. – Смятам, че не трябва да имаме тайни
един от друг. Така че, ако има нещо, което криеш от мен, по-добре ми го кажи
сега. – той се спря за момент. Погледна ме неодобрително.
 – Нямам тайни от теб, Кристин. Няма причина, за да пазя тайни от
теб. – мразех, когато ме лъжат.
– Добре тогава. Имам една последна молба към теб. – той повдигна
главата си. Беше готов да чуе. – Винаги съм искала да се науча да стрелям, но
все се притеснявах с какво. И когато намерих този Волтер… - сложих го на
масата. – Някак си това притеснение отмина. – той отвори широко очите си.
Изпъна гърба си, беше притеснен. – Бях обучена от Джон Хидълстън. Наистина
ли си мислиш, че той не ме е научил да се отбранявам? Но по-важното е:
наистина ли си мислиш, че може да криеш нещо от мен?
– Съжалявам. – едвам каза, но аз го спрях с ръката си. Взех
пистолета в ръката си, извадих пълнителя от джоба си, поставих го и го заредих.
– Можеш да скриеш пет 9 милиметрови пистолета, Волтер ППК/С,
но не можеш да криеш тайни от мен. – усмихнах се самодоволно. Този път аз
обезоръжих Итън. – Довърши си вечерята и, моля те, почисти всичко. Цял ден
почиствах твоите каши. – той все още гледаше смаяно.

Станах от мястото си, недокоснала храната си и отидох в спалнята. Преоблякох

се и легнах. Чух как Итън оправя нещата в кухнята и идва към спалнята, за да си
легнем. Аз затворих очи, все едно вече спях. Той легна до мен и ме прегърна.

– Знам, че не спиш. Извинявай за случилото се, наистина трябваше

да ти кажа за оръжията, просто не исках да те притеснявам.
– Всичко е наред, миличък. Просто искам да си честен с мен.
– И ще бъда. Повярвай ми. – след това замълча, сякаш внимателно
обмисляше следващото си изречение. – Ако искаш, утре може да се видиш със
сестра си.

Радвам се, че направи компромис. Радвам се, че поемаше риска да ме изкара от

този апартамент и направи това, което аз искам. Дори и да застрашаваше самия себе си.
 Седемнадесета глава

Мина седмица. Всъщност бяха две. Но третата едва я усетих. Беше минал почти
месец, откакто бяхме дошли в Ню Йорк. Макар и всичко да бе спокойно, аз малко по
малко започвах да се чувствам притисната. За щастие не от имението и със сигурност
не от Джон Хидълстън. Но, може би, от нещо по-изненадващо – Итън. От почти месец
живеех тук. Не излизах, виждах се много по-рядко със сестра си. Бях изгледала почти
всички телевизионни предавания, филми, бях изчела почти всички книги, които Итън
ми бе купил, за да се занимавам с нещо. Бях се опитала да сготвя почти всичко, на
което майка ми някога ме бе учила да готвя. Няколко пъти изчистих апартамента,
обмислих сменянето на половината мебели. Нищо не помогна. Опитах всеки ден да съм
по-ведра, да си казвам, че утре ще бъде денят, в който аз ще изляза поне за малко от
този апартамент.

Но денят не беше днес.

Денят нито беше слънчев, нито дъждовен. Беше просто облачно. Облачно с
примес на студени отношения с моя любим.

– Крис. – чух гласът на Итън от кухнята. Бях в спалнята, оправяйки

леглото.
– Да. – отвърнах тихичко.
– Ще имам много… - не довърши изречението си. Аз му направих
услугата.
– …работа днес. Не ме чакай. – направих пауза и се обърнах към
него. Той ме изгледа странно, но с малка усмивка. – Мога да ти го запиша на
гласовата поща. В случай, че ти звъня. А аз рядко го правя. – извърнах поглед в
противоположната посока.
– Какво ти има? – мразех този въпрос. Така и не усещаше какво ми
има?
– Нищо, за което да ти пука. Не се връщай за обяд. – тръгнах към
него. Той разтвори ръцете си, за да ме прегърне. – Няма да правя. – но аз го
подминах.
 – Всичко, за което ми пука… си ти. – наблегна на последните две
думички. Обърнах се към него.
– Не е вярно. – казах тежко.
– Какво искаш да кажеш? – все още ли не разбираше?
– Искам да кажа, че ти не ме пускаш да стъпя зад онази врата. Искам
да изляза, искам да подишам чист въздух, да се разходя в парка, да пазарувам,
разгледам всяка една част от този град. А ти дори не ме разбираш. Знам, че
искаш да ме защитиш, но мина почти месец. Компанията на Джон се срина, той
няма за какво да ме търси вече.
– Да, има. – каза по-тихо от вятъра. – Той иска отмъщение. Все още
има сметки, които са отворени и са на негово име, но скоро и те ще бъдат
замразени. Единственият изход от всичко, е да вземе и твоите пари.
– Какво? – не проумявах думите му.
– Преди няколко месеца проверих плащанията и преводите му. Най-
тайните му преводи. Оказа се, че част от парите, които е превеждал, са били в
сметка, която е на твоето име. Говоря за милиони. Само ти можеш да отвориш
тази сметка, защото е засекретена. Твой отпечатък, ретина и гласова команда.
Тези пари биха спасили компанията му.
– Но нали тече разследване срещу него? Как би спасил компанията
си?
– След като Джон влезе в затвора, прекият му роднина, тоест Робърт,
ще продължи съществуването й.
– Не мога да повярвам. Защо досега не ми беше казал за всичко
това? Мислех, че няма да крием тайни един от друг.
– Исках да се уверя, че всичко е наред.
– Заради твоите тревоги, аз се мъча сама тук. И ми писна да бъда
сама, и ми писна да не си до мен, когато най-много имам нужда от теб, разбираш
ли?! – свлякох се на земята, плачейки. Той веднага дойде до мен. Хвана ме за
ръцете и ме прегърна.
– Мила моя. Съжалявам. Толкова много съжалявам. – той ме
прегърна силно.

Останахме така известно време. След това той ме целуна нежно и ме прегърна
още по-силно. Обичах да съм в обятията му.
 – Обичам те толкова много. Не искам да се чувстваш сама.
– В деня, в който избягахме, ти ми каза, че този свят е направен за
мен. И наистина искам този свят да е за мен, да е за нас. Не ми го отнемай.
Умолявам те. – едва промълвих.
– Не бих ти го отнел. Бих ти го подарил, ако беше мой. Но има хора,
които са много опасни. – въздъхнах.
– Аз бях обучена от тях. – казах и се изтръгнах от прегръдката му.

Станах от земята и тръгнах бавно към банята. Първо събух късите гащи, които
носех, след това пуснах косата си. И накрая бавно разкопчах копчетата на ризата, с
която бях. С един замах съблякох ризата и се обърнах към Итън. Естествено, бях без
бельо.

Докато махах всичко по мен, той ме гледаше толкова замаяно, но по някакъв

начин се опитваше да го прикрие.

– Ако светът е направен за мен, тогава аз избирам какво да стане.

Един ден ще изляза и ти не би ме намерил. – той се изправи и дойде максимално
близо до мен.
– Бих те намерил. – усмихна се самодоволно.

След това ме сграбчи и ме качи на мраморната мивка. Подпря се и ме погледна.

– Защото любовта ни е по-силна от всичко, госпожице Уошингтън.

И мястото ни е там, където сърцата ни ще се срещнат. Един ден ще стоим пред
Лувъра, взирайки се в картина, която ще означава всичко за нас. И тогава ще
разбереш, че светът е наш. – отдръпна се от мен, погали устните ми с палец и
излезе от банята.

Вечерта прекарах в гледане на телевизия. Нищо обичайно, докато не чух

следните думи:
 „Робърт Хидълстън бе намерен мъртъв в дома си във Вашингтон, окръг
Колумбия. По данни на разследващите, е било самоубийство. Вероятно свръхдоза.
Още не е установен видът на наркотика. Трябва да припомним, че господин
Хидълстън е чичо на добре познатия Джон Хидълстън, който бе обвинен в парични
измами из цял свят. Погребението ще се проведе във Вашингтон след два дни.“

Замръзнах. Робърт беше мъртъв.

Итън влезе светкавично през вратата и я блъсна след себе си.

– Знаеш ли какво стана? – попитах го.

– Робърт е мъртъв. – каза той задъхано.
– Какво означава това? Кой ще наследи компанията му?
– Ти.

Отворих широко очите си.

– Аз не съм Хидълстън.
– Но си следващата от посочените за наследници. – не проумявах.
Защо му бе на Джон да ме слага в списъка си с наследници? Единственото,
което бях научила от него, бе, че ме обича. Но любовта му едва ли беше толкова
силна, за да бъда потенциален наследник на компанията.
– Итън… - промълвих. Той се обърна към мен, хващайки се за
главата. – Трябва да отида. – без да променя физиономията на лицето си, той
изкрещя:
– Полудя ли, Кристин?! От месец се опитвам да те предпазя от него,
а ти искаш да се върнеш там?! – той хвана косата си и отпусна главата си назад.
– Има разлика между това да искаш да излизаш в Ню Йорк и да отидеш на
погребение във Вашингтон, където е бившият ти изнасилвач! – крещеше
задъхан. – Няма да ти позволя да направиш тази глупост. – довърши със спокоен
тон.
– Не разбираш. – започнах да говоря спокойно, все едно Итън
въобще не ми беше афектирал с крещенето си. – Робърт беше бащата, който
нямах там. Дори и Джон да се държеше ужасно с мен, Робърт винаги ме
 успокояваше. Държеше се с мен като с дъщеря си. Ако не дойдеш с мен, ще
отида сама. – бях напълно категорична.
– Трябва да помисля. – измърмори и излезе. Затръшна вратата след
себе си и продължи да върви тежко. Чувах как крачи по коридора и крещи.

Изчаках няколко минути. Но се оказаха повече от няколко минути. Оказаха се

няколко часа. Ходенето му вече не се чуваше. Коридорът беше напълно тих. Реших, че
е отишъл някъде. Че се е върнал в офиса си, че е решил да загърби моите проблеми и да
се заеме с нещо покрай компанията. Но от две седмици насам, компанията му беше в
перфектно състояние. Реших, че ще изляза да проверя дали не е заминал. Отворих
бавно вратата и се огледах. Той все още беше там. Седнал на земята, подпрял се на
стената, заровил главата си между коленете си. Останах на място за момент. Колебаех
се дали да не го оставя там и да се прибера или отново да проведем един от нашите
тежки разговори. Реших, че просто ще отида до него и нищо няма да му кажа. Негово
беше решението дали ще говорим или не. Седнах до него и хванах ръката му, той не се
отдръпна.

– Ще отидем. – едва промълви. Сякаш го болеше сърцето да го каже.

И може би беше така. Малка усмивка се появи на лицето ми.
– Благодаря ти. – отговорих му и се сгуших в него.
– Утре летим за Вашингтон. – каза безизразно и стана от пода. Дори
не ме погледна. Може би не искаше да ме поглежда. Не искаше да поглежда
лицето, което утре щеше да срещне страховете си.
 Осемнадесета глава

Не успях да се наспя. Всъщност едва заспах, но се събуждах много често,

стряскайки се. Итън спеше на дивана, защото не искаше да ме доближава. Поне така си
мислех. За пръв път чувствах такова отчуждение от негова страна. Винаги се радвахме
на времето, което прекарвахме заедно и взимахме всяка частица от него, защото си
мислехме, че ще ни е за последно. Може би затова напоследък всичко бе по-различно,
по-спокойно. Защото не беше тайна, че сме заедно. Нямаше я тази заплаха. Е, всъщност
я имаше, но беше някак мътна, неизвестна.

Събудих се рязко от поредния кошмар. Задъхана, се протегнах към часовника.

Беше осем сутринта. Поех си няколко глътки въздух. Опитах да се успокоя при вида на
слънцето, което вече жарко грееше над града.

Станах бавно от леглото, все още леко задъхана. Влязох в кухнята и видях, че
има готова закуска. Итън седеше на един от столовете и четеше вестник.

– Добро утро. – казах и го целунах по главата. Той не ми обърна

внимание. – Кой направи това? – посочих закуската.
– Аз, разбира се. – отговори, без да ме погледне.
– Не знаех, че може да готвиш.
– Кое е сложното в направата на яйца с бекон? – продължаваше да
разлиства вестника. Издразних се.
– Добре. – реших, че не искам да говоря с него тази сутрин, затова
просто си сипах кафе и започнах да закусвам.
– Трябва да тръгнем до час. – продължи той. Направи намръщена
гримаса.
– Мислех, че си се отказал. – усмихнах се.
– Опитвам се да те направя щастлива. Дори ако това означава да
убиеш себе си. И мен. – най-после ме погледна, но аз не го отразих.
– Всичко ще бъде наред. Това е погребение, Итън. Не би си позволил
да направи нещо такова на погребението на чичо си. Знаеш колко много го
обичаше. – той затвори вестника си и грабна телефона. Изправи се и тръгна към
спалнята.

Не казах нищо. Не опитах да го възпра да ме остави сама. Нямаше смисъл да го

направя, защото така или иначе нямаше да ме послуша.

Довърших закуската си и почистих кухнята. Макар и да не бе толкова трудно да

се направи една закуска, Итън беше превърнал кухнята в хаос.

Върнах се в спалнята, където беше той, вече привършил с разговора си. Беше
легнал на леглото, вперил поглед в тавана. Аз се подпрях на касата на вратата и
скръстих ръце.
 – Хей… - казах му вяло. Той погледна към мен. – ще се чувстваш ли
по-добре, ако нося едно от оръжията ти със себе си? – той сякаш изви устните си
в тънка усмивка.
– Много по-добре.
– Добре. – отправих се към банята и взех първия Волтер, който бях
намерила. – И аз ще се чувствам по-добре.

Оправих багажа си, а Итън бе така добър да оправи своя. Чудех се какво да
облека, единственото, което имах, бяха нещата, които носех за Монте Карло. А там
нямаше никакви черни дрехи. Трябваше да избера тоалета си във Вашингтон, което
щеше да е много трудно, тъй като Итън нямаше да ми позволи да изляза от хотелската
стая. Взех, каквото смятах за нужно и просто оставих куфара настрани.

– Всички тези рокли… - роклите ми от Монте Карло; онези рокли,

които трябваше да бъдат носени за гала вечерите, изпълнени с кражби. – едва ли
ще ги нося още веднъж. – разсъждавах на глас.

Червената рокля. Роклята, с която избягахме. Мислех, че Итън я е изхвърлил,

защото беше леко разкъсана по долнището. Всъщност роклята беше леко скрита в
гардероба. Преправена, закачена на закачалка, скътана измежду ъглите на огромния
гардероб. Помислих си колко хубаво би било с Итън да излезем на вечеря, носейки тази
рокля. Но мислите бързо изчезнаха, когато група от няколко момичета и един мъж
влязоха в апартамента. Най-сетне виждах различни хора!

– Добро утро, госпожице Уошингтън и господин Грейсън!

Самолетът Ви чака. Лизи, Грейс и Ан ще пренесат багажа Ви до летището. – той
се усмихна. – Името ми е Джоунс и аз ще бъда Вашият… - направи кратка пауза.
Може би прикриваше факта, че е просто охрана. - …пътеводител из Вашингтон.
– погледнах Итън. Той се усмихна невинно и подаде багажа си на момичетата.
– Благодаря. – отговорих на Джоунс и той пое куфара ми.

Пътят до летището не бе дълъг. Аз се любувах на слънцето, децата, влюбените

двойки, които се разхождаха из булевардите. Итън все още държеше тази постоянна
сериозна гримаса на лицето си. Но не ми пукаше. Това беше едно от редките ми
излизания извън апартамента, никой не можеше да отнеме този скъпоценен момент.

Самолетът, в който се качихме, бе различен от този, с който пристигнахме в Ню

Йорк. Този бе малко по-различен, но също толкова луксозен. Бях забравила какво е да
си обкръжен от луксозни вещи, но със сигурност не ми липсваше.

Полетът не беше дълъг. Едва го усетих. През цялото време Джоунс говореше за
себе си, напълно съм сигурна, че по заръка на Итън, тъй като той бе твърде зает, за да
се прави на сърдит.
 На летището момичетата на Джоунс – така ги наричах – ни помогнаха с багажа,
докато Джоунс обсъждаше нещо с Итън. Предполагам за сигурността за утре. Бях взела
пистолета със себе си, но оставаше въпросът къде щях да го сложа. Не беше с
размерите на джобно ножче!

Бях сложила очилата си и се бях закачулила, за да не може да ме разпознават. Но

отвъд очилата се възхищавах, че отново съм в този град. Дори и да ми носеше само
лоши спомени, имах и добри.

Хотелът, в който се настанихме, беше точно в центъра на града. Много далеч от

имението, в което живеех. Това беше добре. Джон бе достатъчно далеч от мен, а дори и
да знаеше, че сме тук, нямаше как да ни намери. Джоунс и момичетата ни помогнаха да
оставим багажите си и точно преди да излязат, ни увериха, че ще са на разположение
през почти цялото денонощие. Погребението щеше да се състои след около 24 часа.
Трябваше да се провери всичко, свързано със сигурността.

Започнах да вървя нервно из апартамента.

– Сега ли започна да нервничиш? – попита закачливо Итън.

– Да. – отговорих кратичко. Той се подсмихна и отвори куфара си. –
Трябва да измисля с какво ще съм облечена утре.
– Мога да уредя няколко стилиста да дойдат по-късно днес. Ще ги
пробваш в бутика долу. Така поне няма да си сама и ще се позабавляваш малко.
– Наистина ли ще го направиш за мен? – приближих се до него.
Умирах за близостта му. Той кимна.
– Сега… имам малко работа. – изрече го неловко. Все едно не беше
очевидно, че ще си замине.
– Знам.
– Ще ти се обадя, когато всичко е готово за тоалета ти. – целуна ме
по бузата и излезе.

Макар и доста просторна, тази стая ми се стори твърде отрупана. С каквото и да

било. Излязох на терасата и веднага усетих как есента се беше наместила тук. В Ню
Йорк се усещаше по-студено, но там нямах възможността да изляза, така че тук тъкмо
хващах промяната на сезоните. Радвах се на вашингтонския въздух.Беше спокойно и
макар този град да ми носеше микс от спомени, сега се чувствах добре.

Час по-късно, Итън ми звънна, за да ми каже, че всичко е уредено за тоалета ми

и аз побързах да сляза. Естествено, не бях сама. Бях обкръжена от двама телохранители
и Джоунс, който се оказа личният ми телохранител. Не виждах смисъла от останалите
двама, но нямаше смисъл да споря. Слязохме до бутика, където две момичета ни
чакаха. Бяха малко по-възрастни от мен. Поне на 25.
Те веднага започнаха да пърхат с мигли, като ме видяха.
 – Здравейте, госпожице Уошингтън. Аз съм Елизабет, а това е Тина.
Днес ще бъдем Вашите стилисти.
– Приятно ми е да се запознаем. – усмихнах им се ведро. Макар и
държанието им да ми се струваше леко фалшиво, ми харесваха.
– Госпожице, ще Ви чакам отпред. Ще ми трябва съвета ти. –
обърнах се към него. Той ме изгледа изненадващо, но не ми отказа.
– Явно се събрахме достатъчно хора! – каза весело Елизабет. – В
такъв случай ще донеса шампанското.
– Изчакайте. – промълвих. – Сигурни ли сте, че е нужно всичко
това? Все пак избирам тоалет за погребение. – лицата им посърнаха. – Нямам
нищо против да си говорим, но нека поне не вдигаме такава врява за един
тоалет.

Джоунс седна на канапето и момичетата се хванаха на работа. Първият тоалет,

който ми предложиха, беше дълга черна рокля. Изцяло прилепнала по мен и показваща
извивките ми. Не се съгласих, исках да е нещо по-скромно. Показаха ми и по-къса
рокля с елече, пола с риза, но нищо не ми хареса. Реших, че ще нося костюм. Погледите
на момичетата бяха потресаващи при идеята, но на Джоунс му хареса. Избрах панталон
с висока талия, черна риза и черно сако, което стигаше до ханша ми. Единственото,
което оставаше, беше да избера къде да поставя пистолета.

– Господин Грейсън ни помоли да Ви предложим и няколко кобура.

– те ги изложиха пред мен. – Но мислим, че най-подходящият ще е този, тъй
като избрахте да носите панталони. – Елизабет ми показа кожен кобур с каишки
за рамената ми. Беше наистина впечатляващ.
– И аз мисля, че е най-подходящ. – те се зарадваха истински.

Реших, че обувки не са нужни, тъй като бях взела достатъчно. Те опаковаха

всичко и го подадоха на Джоунс, който беше така мил, заедно с другата охрана, да ме
изпратят до стаята. Вече беше следобед, дори не осъзнах как е минало това време.
Исках да прекарам малко време с Итън на вечеря, но едва ли щях да имам този шанс,
затова просто легнах на леглото и започнах да гледам телевизионни предавания.

– Хей… - усетих нечия ръка по бузата си. Когато отворих очи, видях
Итън, който се беше излегнал до мен. – От колко време спиш?
– Ще вечеряме ли? – попитах сънено. Той се засмя.
– Малко е късно за вечеря. Десет и половина е.
– Какво? Спя от няколко часа. Защо не ме събуди? – подскочих.
– Току-що се прибрах. Бях на работа. – оправдаваше се като малко
дете.
– Недей да работиш толкова много. Джон ще забележи, че
компанията ти работи и във Вашингтон. – макар и полузаспала, можех да водя
що-годе делови разговори.
 – Не се тревожи за Джон. Той бе една от причините да закъснея. –
приближи се към мен, подпрял се на едната си ръка. – Делото срещу него
продължава да тече с пълна сила, но има един проблем. – сбърчих вежди.
– Какъв проблем?
– Адвокатите на Джон изискват свидетелят да бъде в съда. Което
означава, че ще трябва да се появиш. – онемях.
– Какво?! Не! Не, не, не… - веднага се надигнах от леглото.
– Знам как се чувстваш… И аз се опитах да се възпротивя, но Джон
има изключително влиятелен екип. Канят се да спечелят това дело. Според тях
въобще няма такъв защитен свидетел и всичко е постановка, за да вкарат Джон
зад решетките.
– Но аз съм истинска. Джон знае, че аз съм защитеният свидетел.
– Това няма никакво значение, Кристин! – почти се засмя. Говорех
глупости. – Аз не съм по-изплашен от теб, но ако не се появиш, могат да
спечелят делото и целият ни труд, цялото криене, е било за нищо.
– Можем да измислим нещо, нали? – той сви устни. Нищо не
можеше да се направи. Единствено можехме да чакаме.

Поклати глава и се доближи до мен. Хвана ръката ми, като я доближи до устните
си.

– Ще се опитаме.

Може би не показвах този страх у мен за погребението утре, но това бе само

защото бях научена така. Всъщност, страхът ме бе обзел в момента, в който разбрах, че
трябва да отида. Защото уважавах Робърт, но и ме беше страх от Джон.

Не можех да спя. Цяла нощ се взирах в стените, в тавана, към терасата и обратно
към стените. Опитах се да спя по-близо до Итън, но той сякаш ме отблъскваше. И не
физически, а от душата си. Сякаш не искаше да стои близо до мен, защото аз бях тази,
която го накара да дойдем тук; тази, която излага животите ни на опасност.

Вашингтонското слънце ми липсваше. Беше като глътка свеж въздух. Събудих

се много по-рано от очакваното и макар да не бях спала цяла нощ, успях да затворя очи
поне за час, преди да се събудя.

– Защо не спиш? – Итън се обърна към мен, все още сънен.

– Нервно ми е. – промълвих. Той се усмихна леко, едва отваряйки
очите си. Беше толкова сладък. Протегна ръка към мен и аз я хванах.
– Аз… ще бъда… до теб. – тези думички едва излязоха от устата му.
Усмихнах се.
– Благодаря ти. Искаш ли закуска? – той се намръщи.
– Твърде рано е, Кристин. Ела при мен. – сгуших се при него. Може
би се самозалъгвах. Той ме искаше, но беше объркан, колкото бях и аз.
 13:00 часа.

Колите ни паркираха до гробището. В момента, в който пристъпих да изляза,

усетих чувство на страх; на нещо, което бе толкова различно, но и нещо, което бе
толкова познато за мен. Джон Хидълстън. Притисках оръжието си близо до мен.

До гробището имаше няколко новинарски камиона, които чакаха всичко да

приключи и да обземат всички присъстващи с въпроси. Но нашата идея не бе такава.
Искахме да се промъкнем и след това да излезем незабележимо. Не трябва камерите да
ме виждат, не трябваше света да вижда, че съм тук.

Сложих черните си очила и закрачих към малката църква. Все още не можех да
проумея, че Робърт вече го нямаше. Но всичко това изглеждаше толкова странно.
Половината от хората тук дори не познаваха Робърт, дори не бяха партньори.
Единствените хора, които бяха познати на Робърт, бяха Джон и Виктория. Виктория…
Не я бях виждала от месец…

Итън ме хвана нежно за ръката и ме вкара в църквата, където все още бе

ковчегът на Робърт. Влязохме тихо и седнахме на пейките, разположени пред ковчега
му. Сведох глава и затворих очи. Това бе момент, който щях да помня завинаги.

– Искам да остана насаме. – прошепнах.

– Не. – Итън се сопна срещу мен.
– Моля те. Само няколко минути. Искам да се сбогувам с него. – той
ме гледаше яростно, но смекчи погледа си. След това излезе заедно с охраната.
Останах сама. С Робърт, който ми бе като баща.

Бащата, от когото имах нужда, но и който разбиваше сърцето ми всеки ден.

– Робърт, колкото и да ненавиждах Джон, ти винаги беше лъчът

светлина в мрачните дни, в които той ме изтезаваше. Не биваше да бягам от теб,
но нямаше друг начин да се измъкна. Ако имаше как да те взема, щях, но ти
нямаше да искаш да предадеш Джон. Не би могъл. И аз мислех, че няма да мога,
но го направих. И не съжалявам, че се случи. Не съжалявам, че не станах негова
съпруга, но съжалявам, че ти не стана бащата, който исках да бъдеш за мен…
– Баща? – дебел глас се чу зад мен. – Осмеляваш се да го наричаш
баща? – настръхнах. Избърсах няколкото сълзи от очите ми и вдигнах глава. –
Осмеляваш се да идваш след всичко, което ни причини?
– Не съм направила нищо лошо.
– Не си?... Как може да не си направила нищо лошо, когато той е
пред теб… мъртъв… заради теб!
 – Направих това, което исках. Избягах от болката, която ти ми
причини. Която каза, че ще спре след първия ни обир, след първото преспиване
с богати бизнесмени само за да откраднеш повече пари. Заради чувството на
вина след лъженето, съблазняването. – обърнах се и видях лицето му. – Мразех
те и все още те мразя.
– Дори и след това, което ти казах? – погледът му някак се смекчи.
– Това не означаваше нищо.

И тогава разбрах. Аз наистина му бях слабост. Слабост, в която той бе толкова

вманиачен, че бе изгубил чувство за самоконтрол.

– Никога не бих предположила, че ме обичаш. Но знаех, че не съм ти

безразлична. Така ти сам попадна в моите ръце. Джон, колко пъти да ти повторя,
че аз те познавам по-добре, от когото и да е било? Ти имаш своето слабо място и
това съм аз. – гледах го право в очите.
– Ти си моя. Ти винаги ще бъдеш моя. – усмихна се самодоволно.
– Никога няма да бъда твоя. – той се засмя.
– Ще те хвана. И когато те хвана… - направи няколко крачки към
мен, аз се отдръпнах назад. - … ще направя всичко онова, от което се страхуваш
най-много.

Той тръгна по-бързо към мен и аз изкарах пистолета. Насочих го право към него.
Той ме погледна уплашено за момент, но след това усмивката му отново се появи.

– Не би убила мъжът, който те спаси от смъртта. – вдигна ръце зад

тила си.

Итън и Джоунс влязоха в църквата и видяха ужасната картинка. Итън се

приближи към мен, но аз не исках да го поглеждам. Исках да видя как Джон умира.

– Крис, недей. Не си струва да го правиш. Моля те! – умоляваше ме.

Джоунс насочи оръжието си към Джон също, след което даде сигнал на
останалите да влязат в църквата. Те ни обградиха. За момент наистина си
представих как застрелвам Джон, но исках да видя как той се мъчи. Как ме моли
за живота си.
– Бих убила мъжът, който ме уби след това, така че хвани ме, ако
можеш, но ще ти е по-трудно от затвора. – свалих оръжието си. – Ще се видим в
съда.

Подадох оръжието си на Итън и излязох от църквата. Вдишах дълбоко и се

успокоих. През цялото време сърцето ми биеше толкова силно. Итън се появи зад мен.

– Ще отидеш там? В съда? – попита ме притеснено.

 – Това е единственият начин да го накарам да осъзнае всичко. Да не
го видя повече. – той ме прегърна силно.
– Обичам те.

В този момент не чувствах нищо друго, освен любовта, която бе по-силна от

всичко. И знаех, че тя ще ни свързва завинаги.
 Деветнадесета глава

Влизането в съда беше лесна работа. Трудното започваше след това. Да виждам
Джон отново след заплахата му ми беше предостатъчно, но трябваше да се справя, ако
исках да живея спокойно. Ако искахме да живеем спокойно.

Тъжният поглед на Виктория, когато вижда мен и Итън в залата, ми напомни за

разговорите ни в късните вечери на Хемптънс. Но по-важното бе какво прави тя тук?

– Не знаех, че ЦРУ участват в публични дела. – промълвих

неодобрително към Итън.
– Не го правят. – той ми се усмихна плахо. Огледах се притеснено.
Студен полъх идваше от задната врата на залата. – Трябва да отидеш там. – Итън
ми посочи две врати, водещи към друга зала. – Джоунс ще те придружи. Ще
изчакаш да те извикат. – кимнах. Джоунс ме хвана за ръката и чак когато станах
от стола си, осъзнах колко препълнена бе залата. Десетки репортери, седящи по
столовете; репортери, чакащи зад камерите, втрещени от обстановката. И имаше
за какво.

С Джоунс влязохме в залата зад двете врати. Там ни чакаше още охрана на Итън.
Поех си няколко глътки въздух. Бях изключително нервна, защото не само щях да
изляза пред света, но и пред Итън и може би щях да кажа неща, които никой не
трябваше да знае.
– Страхувате ли се да излезете там? – гласът на Джоунс се разнесе из
тихата зала.
– Не. – обърнах се на другата страна. – Страхувам се от въпросите
им.
– Няма значение какви ще са въпросите. Важното е да им отговорите
с истината. – усмихнах се. Щях да им дам истината. И щях да създам медийния
скандал, който се очакваше. Какво по-хубаво от това.
– Някога бил ли си на такова място?
– Моята работа е да пазя хора, които се занимават с такива неща.
Защото по случайност те са най-мразените в тази индустрия. Така че, да. Бил
съм на такива места. – кимнах. Джоунс беше доста приятен човек и ценях
неговата компания, но шепотът на жена, която влезе в малката зала, за да ме
извика, ме накара а спра да мисля за приятната му компания и да се фокусирам.

Излязох от залата и отново се озовах в голямата, гъмжаща от хора, зала. Седнах

на стола до съдията и се обърнах към Джон. Той седеше спокоен на стола до тримата си
адвокати. Видях Итън от другата страна. Той седеше до двама мъже, които
преглеждаха документи.

Същата жена ме накара да дам клетва върху Библията, с която да потвърдя, че в

тази зала ще излезе само истината, а аз нямах нищо против това.
От страната на Джон първият човек, който стана, бе Виктория, което бе странно.

– Ваша чест, първа от името на ответника, ще говоря аз Виктория

Милър, главен адвокат на господин Хидълстън. – Какво? Главен адвокат? Тя
беше адвокат? – Имам няколко въпроса към госпожица Дейвид.
– Уошингтън. – прекъснах я. Мисля, че не бях в правомощията си,
но това име вече не ми принадлежеше.
– Уошингтън. – усмихна ми се. Не смеех дори да смекча погледа си
към нея. – Госпожице Уошингтън, познавате ли господин Хидълстън?
– Да. – първият въпрос беше лесен. Дано и всички останали бяха
такива.
– Преди да се появите в залата, се подвизавахте като анонимен
свидетел. Защо анонимен?
– С цел защитата ми.
– Бяхте ли в лични взаимоотношения с господин Хидълстън? – този
въпрос прозвуча толкова гадно!
– Да. – отговорих и сведох глава. Исках да отговарям максимално
кратко, за да не ми се догади.
– Сексуални взаимоотношения? – видях самодоволната й усмивка.
– Ваша чест, въпросите трябва да са относно делото! – викът на
Итън се чу отзад.
– Не виждам кое е по-различно от делото. В показанията пише, че
клиентът ми е малтретирал сексуално госпожица Уошингтън. Търсим истината,
господин Грейсън, нищо друго. – Виктория извърна погледа си към съдията.
– Отхвърля се. – съдията отвърна спокойно и Итън седна на мястото
си.
– Поддържах сексуални отношения с господин Хидълстън. –
повдигнах главата си, опитвайки се да не повърна.
– Колко време живеехте при него?
– Година и няколко месеца.
– Живеели сте в личното му имение във Вашингтон?
– Да.
– И не сте работели? Тоест не сте изкарвали никакви допълнителни
доходи?
– Да.
– И каква бяхте за него? – не знаех какво да отговоря. Каква ли бях
за него: това бе въпрос, който ме мъчеше от година, но никога не се бях
замисляла сериозно каква бях за него.
– Бях негова марионетка. – видях как Итън стяга челюстта си.
– Нещо като проститутка? – видях как и Джон стяга челюстта си, но
точно сега исках да счупя челюстта на Виктория.
– Не!
 – Защото от това, което Джон и Вие сте казали, изглежда точно така.
Били сте интимна с него, но вместо да Ви плаща, сте спали в неговото легло, яли
сте от неговата храна, неговата охрана е пазела Вас. По всичко личи, че просто
сте били проститутка.
– Защо цитирате неговите думи? Последният път, когато ги чух, той
ме заплашваше с насилие. По този начин ме изнудваше. – напрежението се
разпростря из цялата зала. Съдията се намести на стола си, а Виктория ме
погледна сериозно.
– Изнудване? Но вие не сте имали нищо, преди да се запознаете с
него. Ще цитирам думите на господин Хидълстън: „Намерих я на ъгъла на
улица, толкова тъмна, че едва забелязах лицето й. Беше сама, вървеше бавно и
носеше само снимка на сестра си, която аз така бързо обикнах.“
– Да обича сестра ми? Той мразеше семейството ми.
– Семейството, което Ви изхвърли на улицата, точно преди клиентът
ми да Ви намери? Това семейство? – настана тишина. Не исках да избухвам,
нямаше да я накарам да се засмее. – Госпожице Уошингтън, по всички данни си
личи, че просто сте разстроена от станалото и искате да набедите господин
Хидълстън в тези престъпления.
– Защо говорите само за мен? Попитайте ме за останалите десетки
файлове, които доказват… - докато се усетя, Виктория вече бе седнала на
мястото си.
– Нямам повече въпроси, Ваша чест.

Излязохме в почивка за обяд, в който повърнах всичката храна, която бях яла на
закуска.

– Можем да прекратим делото, Кристин. – Итън ме успокояваше.

– Не. Ще продължа. – казах, като пиех от водата си. Реших, че няма
да обядвам, тъй като нямаше смисъл. И тази храна щеше да излезе през устата
ми.

Седяхме в ресторанта пред съда, който беше разположен в центъра на града.

Изглеждаше изключително приятно, но не и сега.

– Сигурна ли си?

Единственият начин да победя Джон в собствената игра, бе да играя като него. А

кой по-добър от мен в това?

– Не, но ще обясня след като вкараме Джон в затвора. Дотогава

искам много да ме обичаш и да ми простиш. – казах и тръгнах към съда. Джоунс
ме последва, а Итън остана с объркан поглед.
 В залата имаше двойно повече хора, а на мен двойно повече ми се гадеше, макар
и да нямаше какво да повърна вече.

– Щом твърдите, че сте били негова марионетка за пране на пари,

тогава как ще обясните прехвърлянето на два милиона от сметката на господин
Никълъс Акър във Вашингтон в сметката на Джон Хидълстън в Берлин? Дори не
сте пътували за Германия тогава. – друг от адвокатите на Джон ми задаваше
въпроси.
– Защо говорите за преводи от времето, когато дори не съм го
познавала?
– Нямам повече въпроси. – след това седна. Не беше от най-умните.
Но на негово място Виктория се изправи, подготвена с още въпроси.
– Госпожице Уошингтън, намирам положението Ви за не толкова
добро, лъжите не са добър начин за получаване на пари.
– Не лъжа, госпожице Милър. – тя се подсмихна.
– Тогава ме убедете, че казвате истината и нека не е анонимно. –
отново тази тишина.
– Една от последните мишени на Джон, преди да избягам, е в тази
зала. – погледнах към него. – Итън Грейсън.

Всички зашумяха, включително и съдията, който беше и ядосан, и заинтригуван.

Репортерите станаха от местата си и се нахвърлиха върху Итън, който бе най-изненадан
от всички. Джон се надигна леко от мястото, а Виктория ми хвърли един яростен
поглед. Усещах как краката ми се подкосяват и как отново ми се повдигаше, но исках
да остана силна и да погледам още малко хаоса, който създадох. Хаос на цената на
любовта.

Това бе скандалът, който се очакваше. Това ме медийният проблем, който щеше

да се коментира: „Обърканото момиче се влюбва в мишената си!“ Можех да го понеса,
но дали Итън щеше да го понесе?

– Тишина в залата! – съдията се провика. Всички като опитни

мишленца запазиха тишина и се върнаха по местата си. – Госпожице
Уошингтън, казвате, че господин Итън Грейсън е бил ваша мишена под
нареждането на обвиняемият Джон Хидълстън.
– Да. – казах, като не спирах да гледам Итън. Но той не изглеждаше
наранен, нито ядосан. Изглеждаше изненадан, но и умолителен. Умоляваше ме
да спра. Но не можех да го направя. Не и сега.
– Бихте ли разказали повече за Вашите взаимоотношения с господин
Грейсън? По информация в момента живеете заедно.
– Да, живеем заедно. Аз и Итън се запознахме преди няколко месеца
на вечеря в имението на Джон във Вашингтон. Мисля, че цялата история е ясна
на пресата, ако е запозната с Джон Хидълстън и моите, вече публични,
показания. Но това, което не знаеха повечето, беше, че преди да се запозная с
 Итън, ми беше наредено да се сближа максимално с него, за да мога да имам
контрол над банковите му сметки в Швейцария, Франция и Италия. – тишината
отново обзе залата.
– Следвахте ли това нареждане, госпожице Уошингтън?
– В началото, да. Но след като той ме спаси от поредното
изнасилване, не. Итън Грейсън ми помогна да се измъкна от Джон. И точно така
се влюбих в него. – той се усмихна плахо.
– Ваша чест, имам въпрос. – Виктория се надигна. Съдията й
позволи да се приближи до мен. – Как да бъдем сигурни, че все още не
използваш господин Грейсън за неговите пари?
– Защо да рискувам живота си, а и живота на близките ми само
заради някакви пари? Прости ми, Виктория, но тук логиката ти е грешна. –
повиших й тон. Най-накрая намерих сили да й се противопоставя. Тя не ми
отговори.
– Ваша чест, бих искала да се отправят няколко въпроса господин
Грейсън. Смятам, че неговите показания ще бъдат доста полезни. – съдията
кимна. След това Джоунс дойде и ме хвана за ръката. Едва вървях.
– Съдът призовава Итън Грейсън, директор на Централното
разузнавателно управление. – това ме довърши. Итън не беше ли обикновен
бизнесмен?! След като видях да става, се уплаших, но Джоунс ме държеше
здраво за ръката, за да не се свлека на земята. Моментът, в който се разминахме
с Итън, беше объркващ.

Знаех, че много истини ще се разкрият днес, но не очаквах да е нещо такова.

Явно имахме доста тайни един от друг. Явно не знаехме кои сме.

От друга страна, това обясняваше много. Затъването в работа покрай случая,

постоянната нервност дали аз съм добре, отсъствията. Той беше този, който съди Джон.
Делото беше негово.

Седнах на мястото си и се облегнах на стола.

– Искам вода. – едва промълвих. Джоунс ми подаде водата и

сандвич. – Не искам да ям. Няма смисъл.
– Трябва да продължите, а водата няма да Ви помогне. – той ми ги
натика в ръцете и се обърна с гръб към мен. Въздъхнах. Как щях да понеса
всичко това?

Минаха няколко минути. Виктория продължаваше с въпросите си към Итън, но

той изглеждаше неспокоен. Не за въпросите, а за мен. Аз продължавах да изглеждам
все по-зле от това, което чувах. Итън Грейсън – бивш агент на МИ-6, прехвърлил се в
ЦРУ и сегашен директор на агенцията. Той е подозирал Джон за парични измами,
затова се е представял за изпълнителен директор на голяма компания. И така е намерил
и мен. Най-доброто му оръжие за разследването. Но от коварния агент, той се
превърнал в мил и любящ мъж. Влюбил се е в мен.

– Имам един последен въпрос. – Виктория ме изкара от мислите ми.

– Защо криехте през цялото време, че сте директор на агенцията? Дори не сте
казали на госпожица Уошингтън.
– Когато се запознахме, Виктория, мислех, че си просто стара
позната на Джон. Но явно ти също си била част от всичко това. Прегледах
всички документи за транзакциите на Джон и в някои открих съмнителни
поправки. Някак всичко изглежда законно, след като мине през твоята ръка.
Всички бизнес-вечери, командировките: били са узаконяване на документите,
след като Кристин е взела парите. Ти си му помагала и имам доказателството за
това. – тя вкамени лицето си. – Доказателство номер 6.

На екрана се пусна видеоклип, в който Виктория и Джон говореха за Монте

Карло. Обсъждаха плана за предложението на Джон към мен и за промъкването ми в
леглото на Никълъс Акър.

– Тя ще свърши работата, ще вземе ключа, банковите сметки. Ще

стане точно като с Фишър. – Фишър. Това бе една от първите ми задачи. Джон
говореше изключително тихо на видеоклипа.
– Ами ако не го направи? – питаше плахо Виктория.
– Знае какво ще я застигне. Лично съм й показвал.

Спряха записа. Всички онемяха в залата, а самодоволната усмивка на Итън се

рееше из първите редове. Итън седна до мен и стисна ръката ми.

– Толкова съжалявам. – казах му се приближих.

– Недей. Току-що спечелихме делото. – повдигнах главата си и се
обърнах към Виктория, която хвърляше документи насам-натам в търсене за
още провокации. След това тя се обърна към мен и започна да крещи:
– Ще си платиш!

Съдията се опита да върне тишината в залата, но безуспешно. Репортерите се

нахвърлиха върху Виктория и Джон като гарвани, а охраната се опитваше да възпре.
След няколко минути и един счупен нос от страна на един от репортерите, тишината
беше възстановена.

– Без повече решения и време, съдът реши да се произнесе. Итън

Грейсън, Джон Хидълстън, съдът реши анонимният свидетел Кристин
Уошингтън да не бъде лишавана от свобода, но ще плати гаранция от пет
милиона щатски долара за причинените финансови щети. Джон Хидълстън, по
силата на закона на Съединените американски щати, сте осъден на двадесет
години затвор… – Виктория отново се разкрещя. - … като ще заплатите сумата
 от десет милиона долара за причинените финансови щети. Съдът Ви признава за
виновен и напълно отговорен за психическите и физически вреди над госпожица
Уошингтън. Съдът закрива делото! – съдията се произнесе и стана от стола си.
Итън се усмихна и стана, за да ръкопляска. Едва намерих сили, за да се изправя,
но успях. Щастието ме бе обзело.

Видях Джон в белезници и тогава разбрах: вече бях свободна.

– После ще говорим. – Итън ме прегърна и ме успокои. В този

момент не исках нищо друго.

Джоунс ми помогна да изляза от съда и да се кача в колата, която ни закара до

хотела. Не можех да вървя, не можех дори да се сдържа повече от две минути
изправена. Наложи се Итън да ме носи на ръцете си до апартамента.

След като влязохме, той ме сложи на леглото и влезе в банята. До леглото видях
масичка, препълнена с храна. Пресегнах се да взема малка филийка и я пъхнах в устата
си. Празният ми стомах вече се чувстваше по-добре.

След като Итън излезе от банята, аз подхванах разговора, който трябваше да се

проведе.

– Сега ли ще говорим?

Той ме погледна студено.

– За какво има да говорим? – попита ме, докато ровеше из дрехите

си.
– За това, което разбрахме в съда. – казах настъпателно. Гледах го
как обикаля из стаята, избягвайки ме.
– Няма да говорим. – отвърна той. Погледнах го объркано.
– Защо?
– Не мисля, че ще има смисъл от този разговор. – не го разбирах.
– Не би имало смисъл? Какви ги говориш? – вдигнах се от леглото. –
Ти си директор на ЦРУ? И според теб това не би имало смисъл, ако се изясни?
Искам да проведем този разговор, за да изгладим всичко между нас и да
започнем да живеем спокойно… най-сетне. – той се подсмихна. – Не се
усмихвай, а покажи поне малко загриженост. Мислех, че ще ти пука.
– Пука ми. Пука ми за всичко това, пука ми за теб, но не сега е
моментът за този разговор. – отдалечи се още повече от мен.
– Защо? – почти извиках, а той продължаваше да е далеч от мен,
продължаваше да не ми обръща внимание и да рови из дрехите си. – Говори с
мен, Итън! – той не ми отговори.
– Какво искаш от мен? – сведе главата си.
 – Истината. Само така ще можем да продължим. – смекчих тона си.
– Истината. – повтори и се обърна към мен. – Трудно е просто да я
кажа. Но истината е, че и аз се влюбих в теб по случайност. Не очаквах ти да се
появиш в живота ми и така бързо да го преобърнеш. Истината е, че между нас
винаги ще има тайни, защото не мога да ти казвам всичко, за да можеш ти да
живееш спокойно. И истината е, че всичко това между нас… не знам как ще се
получи. Обичам те толкова много и никога не съм те лъгал за чувствата си. Няма
и защо да го правя. Ти си съвършена. Но аз не съм, а ти заслужаваш повече.
– За какво говориш? – той се приближи към мен.
– Знаеш за какво говоря. – прегърнах го.

Той искаше всичко това да приключи. Това означаваше за него спокойствие.

– Толкова съжалявам… – прошепваше ми в ухото, но единственото,

което чувах аз, бе сърцето му. И не исках да спирам да го чувам. Това бе за мен
спокойствие.
 Двадесета глава

3 месеца по-късно

До този момент животът ми се струваше едно приключение, което никога няма

да свърши. Но дори в последните си седмици с Итън да водех затворен живот, се
радвах, че го имам. Че мога да бъда в прегръдките му. Но сега, когато него вече го
нямаше от три месеца, нямах представа какво е животът.
От друга страна имах мама и Лорън, двата апартамента, които Итън ни остави и
засекретената банкова сметка на Джон, която бе на мое име. Но все още не знаех какво
е щастието… или пък знаех, но за твърде кратко. А така ми се искаше да е вечно.

– Крис… - гласът на Лорън ме изкара от унеса.

– Да, Лорън. – отвърнах й също толкова унесено, колкото се
чувствах.
– За какво си мислиш? – попита ме леко игриво.
– За нищо. – сбърчих вежди.
– Добре де, за кого си мислиш? – попита ме, но вече с дяволитата си
усмивка.
– За никого, Лорън. – усмихнах й се.
– Не ме лъжи. Познавам този поглед. Така гледаше Джак, когато
беше на седемнадесет.

Джак беше нещо като тийнейджърската ми тръпка, но нищо сериозно не се бе

случило. Когато бях на седемнадесет, излизах постоянно с него, Лорън го обожаваше.

– Не си мисля за Джак, Лорън.

– Достатъчно голяма съм, за да мога да разчета погледа ти. И ако не
си мислиш за Джак, тогава е Итън. – задържах смутения си поглед върху нея. –
О, определено е Итън. – тя замълча и се приближи към мен. – Защо не му
звъннеш?
– Не мога. – тя ме погледна въпросително. – Нашата връзка
приключи и за да успея да продължа напред, трябва да забравя за него.
– Тогава отиди на среща. С Джак. – засмях се.
– Това няма да се случи. – казах й и се обърнах към телевизора. Тя
седна на масата и се заигра с ръба на сгънатата покривка до нея.
– Защо не? Не виждам причина да не се видиш с него. Познавате се,
имате хубави истории…
– Лорън! – прекъснах я, като й повиших тон.
– Кристин! – тя също ми повиши тон. За пръв път го правеше и си
личеше колко е неуверена в това, но аз се радвах, че проявяваше смелост и
характер, макар и срещу грешния човек. – Минаха три месеца, а ти киснеш в
този апартамент, все едно е единственото нещо, което ти е останало от него.
 Единственото нещо, което остана от него са спомените, които имате и нищо
повече.

Мразех, когато някой беше прав. Мразех да слушам думите, които казваше. Но
да си призная, Лорън наистина беше права. Толкова се бях обсебила от идеята за Итън,
който се връща в живота ми, че бях забравила, че това може никога да не се случи.

– Хубаво. Ще изляза с Джак. – тя се усмихна самодоволно. – Но как

да знам, че е в Ню Йорк?
– Не е нужно да знаеш. Покани го някъде между Вашингтон и Ню
Йорк. – сбърчих вежди, но напоследък Лорън бе доста остроумна и пълна с
идеи.
– Лорън… - изпуфтях. – Всичко звучи толкова глупаво.
– Не е глупаво. Не го наричай „среща“, а просто „срещане със стар
познат“. – извъртях очи. – Заслужаваш го.
– Откога знаеш какво заслужавам, малка многознайке? – тя се засмя.
– Обади му се.
– Нямам му номера, дори не знам как ще изглежда, като се видим. –
приближих се до нея.
– Аз го имам. – тя скочи от масата и отиде да вземе чантата си от
дивана. – Той винаги оставяше номера си на хладилника, когато идваше вкъщи
да рисувате. Винаги с надеждата, че ще му звъннеш – казваше тя, като бъркаше
в чантата си, за да изкара телефона. – но ти никога не го правеше. – подаде ми
телефона.
– Няма да му се обадя. – отказах да го взема.
– Тогава аз ще го направя. – тя започна да набира, а аз изтръгнах
телефона от ръката й. Преди да затворя, той вече бе вдигнал.

Не знаех какво да направя.

– Ало… - гласът му се чу и Лорън засия от щастие. Аз се паникьосах

и й подадох телефона, а тя ми го върна веднага. – Ало?
– Здравей. – казах аз притеснена. – Джак?
– Да, с кого разговарям? – звучеше доста объркан.
– Ъм… аз съм Кристин. Учехме заедно във Вашингтон. – стиснах
зъбите си.
– Кристин Дейвид?

За момент затворих очи. От месеци никой не бе наричал така. Аз бях

Уошингтън, но за него бе Дейвид. Което бе странно, защото светът знаеше новото ми
име, а не старото, но да го чуя от стар познат, беше изключително ново за мен. Сякаш
се връщах години назад.
 – Да. – отговорих кратко. Макар и да бях Кристин Уошингтън, част
от мен все още бе старата Кристин Дейвид.
– Наистина ли си? Еха… не сме се чували отдавна. Колко време
мина! – по гласа му разбирах, че наистина се вълнуваше да се чуем.
– Да, така е. Слушай, наскоро попаднах на наши снимки от
гимназията и когато те видях, се зачудих как си и… реших да ти звънна. –
направих кратка пауза. – Как си? – той се засмя.
– Аз съм добре, а ти?
– И аз. – след това настана тишина.
– Кристин, защо ми се обаждаш всъщност? – не знаех какъв е
отговорът на този въпрос.
– Ами… чудех се ако искаш да се срещнем. Да си поговорим, да
прекараме малко хубаво време както преди години. Какво мислиш? – той
замълча.
– Да, защо не… - в момента, в който Лорън чу тези думи, тя започна
да подскача напред-назад из апартамента.
– Добре, къде искаш да се срещнем?
– Живея в Анаполис, но ти едва ли си останала във Вашингтон.
– Не, но харесвам яхти. – допълних.
– Добре тогава, ще те чакам тук.
– Добре. Дочуване, Джак.
– Чао, Кристин. – каза и затвори. Този разговор беше повече от
мъчителен, но щях да си осигуря поне малка разходка до Мериленд.

Когато живеех във Вашингтон, с Джон постоянно ходехме там, но с течение на

обстоятелствата, спряхме да посещаваме този щат.

– Мисля, че утре съм на малка среща. – обърнах се към Лорън и тя

отново започна да подскача. Беше изключително щастлива, а аз заинтригувана.
Чувствах се притеснена. Нямах представа какво ще говоря с този човек, как ще
говоря с него и дали ще се откажа в последния момент. Премислих ситуацията няколко
пъти, докато пътувах в самолета, но и при всички ситуации, краят бе неизвестен.

Хотелът, в който бях отседнала, бе малък и уютен. Нямаше нищо общо с

огромните луксозни хотели, в които отсядах преди. Може би така щях да живея живота
си – тихо и спокойно. Анаполис беше красив град. Точно от това имах нужда – нещо,
което да отнесе всичките ми тревоги надалеч и да ме обземе с мира и красотата си.
Апартаментът, в който бях отседнала, беше малък с малка тераса с изглед към
пристана.

В този момент реших да звънна на Джак, за да го уведомя, че съм в града, но

вместо да чуя гласа му, чух гласовата му поща.
 – Здравей, Джак. Вече съм тук, звънни ми, когато можеш. – хвърлих
телефона си на леглото и излязох на терасата. Беше хубав ден.

Върнах се обратно в стаята си и видях, че имам съобщение.

„Нека се срещнем на пристана.“

Излязох пред хотела и се огледах за Джак. Надявах се все още да изглежда както
преди години. Сложих очилата си и се запътих към най-близкото кафене до пристана.

Почувствах се като напълно нормално момиче, а не като момичето, което се бе

прочуло по новините за фатални парични измами. И в този един кратък момент,
останах сама и напълно безгрижна, немислеща за бъдещето, а само за настоящето.

Слънцето бавно огряваше цветята на масичката ми, вълните клатеха лодките на

пристана, а хората не спираха да се смеят.

Усетих нечия ръка на рамото си, но не се обърнах, а изчаках той да седне. И

тогава тъмнокафявите му очи ме върнаха обратно в тъмното минало, където не исках да
се връщам. Почувствах болката в корема си, срязваща ме на толкова много различни
места. И тогава осъзнах кой стои пред мен.

– Какво правиш тук? – попитах го толкова тихо, че едвам чух своя

глас.
– Имаме проблем. – Рафаел се навеси над мен и ме погледна, сякаш
нещо наистина ужасно се бе случило.

Двадесет и втора глава

Облегнах се на столчето си и въздъхнах. Сервитьорката дойде да вземе

поръчките ни и в момента, в който видя колко студена е обстановката около мен и
Рафаел, веднага смени гримасата си. Рафаел поръча кафе и за двама ни.

– Не ме интересуват проблемите на Джон, имам среща, така че си

върви. – казах спокойно, но Рафаел извъртя очите си, сякаш не го интересуваше
какво казвам.
– О, говориш за стария си приятел от училище. Джак, нали? –
намръщих се. – Да… той няма да се появи.
– Защо да не се появи? – скръстих ръцете си. Исках да придам важен
вид. Бях над тези неща и мисля, че успявах да му го покажа.
– Създадох му допълнителни проблеми. – каза и се усмихна
дяволито.
 Докато с Рафаел водехме приятния си разговор, сервитьорката ни донесе кафето.
Благодарих й и я попитах:

– Мога ли да знам името ти? – усмихнах й се. От намръщен поглед,

очите й вече гледаха някак по-мило.
– Вивиан. – отговори мило. Рафаел й намигна и тя се изчерви.
Погледнах го ядосано, но той продължаваше да ме дразни.
– Благодаря ти, Вивиан. – казах и отпих от кафето си.
– Винаги съм се чудил защо искаш да знаеш имената им. – обърна се
към мен с лека усмивка.
– А аз винаги съм се чудела защо си такъв идиот. Предполагам е по
природа. – Рафаел извърна погледа си, привидно засрамен. – Виж, не ме
интересува защо си тук, как си се добрал до мен и не ме грижа за проблемите ти.
Голямо момче си, можеш и сам да се погрижиш.
– Обикновено успявам, но този път няма да мога. – това бе първото
изречение, което звучеше сериозно. – И не става въпрос за Джон, а за Итън.

Да чуя името му в такава обстановка, в която съм готова да се върна назад и да

бъда себе си преди Джон, е ужасно. Исках да забравя, да се преструвам, че не
съществува, но явно Итън бе станал неизменна част от мен.

Все си представях, че мога да се отърва от този живот, но за да се отърва от него,

трябваше да вляза още по-надълбоко в него.

– Откога се интересуваш от Итън Грейсън? – попитах го.

– Откакто работя за него. – явно списъкът с познатите ми все
работеха за него.
– Нищо ново… - изпуфтях. – Сигурна съм, че щом се свържеш с
него, всичко ще е наред. – казах и станах от стола си и тръгнах по пристана.
– Там е проблемът. Нямам представа къде е той. – продължих да
вървя. Не исках да слушам повече за Итън. Бях решила да го изкарам от живота
си. – Кристин! – спрях за момент. Да чуя името си от Рафаел бе нещо различно.
– Итън изчезна преди три седмици. Няма го.

Обърнах се към него.

Дори и вече да не бях с него, ми пукаше за този човек, който също така исках да
не съществува. Но нещо в мен ме караше да помогна на Рафаел. Нещо, което искаше да
види лицето на Итън Грейсън още веднъж. Това нещо бе сърцето ми, копнеещо за
последен момент с него.

– Как бих ти помогнала? Не съм агент, не съм шпионин, не работя за

национална агенция и не съм под прикритие като вас. – приближих се към него.
 – Но живееше с престъпник цяла година. Ако Джон е замесен в това,
ти ще бъдеш най-добрия ми избор срещу него. – извъртях очи. Той се усмихна и
тръгна пред мен.

Рафаел тръгна към хотела ми, като вървеше изключително бързо. Когато
влязохме в хотела, той поиска картата ми за стаята, след това ми каза да го изчакам във
фоайето.

Бях изключително объркана. Точно тогава параноята обзе тялото ми. Започнах
да се обръщам и да оглеждам всеки човек в хотела. Ако Джон имаше нещо общо с
изчезването на Итън, аз щях да съм следващата мишена. Или по-лошо – Итън да е
примамката. Може би аз бях целта, може би аз трябваше да изчезна. Но вместо това
Итън го нямаше, а аз седях във фоайето на хотел, чакайки човек, когото не понасях, да
дойде. Животът отново ме връщаше назад.

Рафаел слезе отново с багажа ми и излезе навън.

– Какво правиш? - попитах го, докато излизах зад него. Той остави
нещата ми на земята и се обърна към мен.
– Сигурен съм, че знаеш какво следва. Трябва да дойдеш с мен във
Вашингтон.

Бях стъписана. Не исках да се връщам там. Не и след като последният път,

когато бях там, Итън реши, че няма да сме заедно. И въпреки да бе градът, в който
отраснах, това бе градът и който ме научи да бъда човека, който съм сега. А този човек
не бе от моите любими.

Не казах нищо и той се обърна с гръб към мен. Взе багажа ми и повика такси.

Не му казах нищо, докато бяхме в таксито, докато пътувахме към Вашингтон и

докато оставяше багажа ми в апартамента, който бе наел за мен. Бях толкова
мълчалива. Това не бе денят, който бях планирала. Това трябваше да е денят, в който да
се видя със стар познат, да говорим за годините, прекарани в рисуване, да опознаем
личностите, в които сме се превърнали и да прекараме деня заедно, смеейки се на
спомените, които имаме. Това не трябваше да е ден, погълнат с Итън Грейсън.

След като Рафаел ме остави сама, най-сетне имах времето да отдам нужните
емоции на тази обстановка.

Влязох под душа и пуснах горещата вода. Всичко ми напомняше толкова много
на Итън, всичко бе толкова пропито с неговия аромат. Горещината от водата бе
болката, която изпитвах, мислейки си за него.
 Свлякох се на земята и заплаках. За пръв път бях толкова уязвима пред себе си.
Толкова гола пред себе си. Никога не бях изпитвала нуждата от човек до себе си, преди
Итън Грейсън да завоювал сърцето ми. Скъпоценното ми сърце, което се чупеше всеки
път, щом помислех за него, за името му, за дъха му, допира му.

Бях пред самоунищожението, но той бе човекът, който можеше да го

предотврати.

Излизайки от банята, видях нещо познато. Гледката от терасата я бях виждала и

преди. Грабнах телефона и звъннах на Рафаел, който за негово добро, вдигна веднага.
– Защо ме доведе в хотела, в който бяхме преди три месеца?! –
изкрещях му.
– Успокой се, хотелът е на Итън.
– Шегуваш ли се с мен?! Не трябва да сме в петзвезден хотел, където
би трябвало да ни потърсят!
– Кой ще ни търси? – Рафаел сякаш се подиграваше с мен. – Нека
поговорим на закуска, малко съм зает. Лека нощ. – след това ми затвори.

Не можех да повярвам колко глупав бе той. Този хотел бе мястото, където най-
малко исках да бъда. Съблякох халата си и легнах на леглото. Без бельо, без нощница.
Чисто гола на мекото легло, където преди три месеца споделях любовта с човека, за
когото умирах.

И заспах. Сънят бързо ме обзе, като не спирах да мисля за всичко, което се

случваше. Но, може би, то вече обземаше твърде много ума ми, затова започваше да
звучи банално, но истината е, че исках всичко да приключи колкото се може по-бързо.

На сутринта се събудих в не толкова добро настроение. По-скоро бях бясна на

Рафаел, задето ме игнорираше снощи. Беше казал, че ще говорим на закуска, затова
нямах търпение да сляза, за да закуся с него.

Излизайки от стаята, забелязах, че нямах нито бодигард, нито някой, който

просто да бъде с мен в хотела. И това, може би, бе добре. Трябваше да свикна, че не
съм с Итън, но все пак трябваше да има поне някой с мен, защото бях пред евентуална
опасност. Още едно нещо, за което да се заяждам с Рафаел.

Хотелът имаше открита градина, която служеше за място за закуска или по-
точно казано – за събиране на важните клечки. Рафаел беше в ъгъла на градината,
обграден от жени, но мястото срещу него бе празно, а това бе странно. Погледът му
срещна моя и докато успея да стигна масичката му, всички жени вече бяха изчезнали.

– Коя от тях е жената, с която беше снощи? – попитах го, докато

сядах срещу него.
 – Блондинката. – каза, като сложи очилата си. – Харесвам
блондинки. – подсмихнах се.
– Рафаел, не се и опитвай…
– Не се опитвам да правя каквото и да било. – Рафаел ме прекъсна,
след това ми подаде каната със сок от портокал и чинията с филийки. – Ние сме
колеги, които имат важната задача да се укрият и да изпълнят мисията си.
– Относно това… засега не се справяме добре. Според мен…
– Да, знам. Снощи се погрижи много добре да ми го покажеш,
крещейки по телефона. – той отново ме прекъсна. Не показах раздразнението си,
но и не се усмихнах. – Всъщност, нямам нищо против да ми крещиш. Стига да
казваш името ми. – когато чух това, ръката ми директно се стовари върху рамото
му.
– Ти си ужасен! – той се засмя. След това извади папка с документи.
На корицата пишеше „Засекретено“. – Какво е това?
– Всичко, което знаем до момента за Итън. Може би като прочетеш
всичко това, ще измислиш къде може да отседнем. – каза, като ставаше от стола
си.
– Къде отиваш? – погледнах го право в очите.
– Ще те оставя да почетеш на спокойствие. – хванах го здраво за
китката.
– Ако си мислиш, че съм тук, за да свърша всичко сама, жестоко
грешиш. Тук съм, за да помогна на Итън, а не за да те гледам как се забавляваш,
докато аз се опитвам да го намеря. Това не е шега, Рафаел, разбери го. – той
стегна челюстта си и се върна на мястото си. – Кажи ми какво знаем до момента.
– Итън бе последно видян преди около три седмици във Вашингтон.
През това време…
– Три седмици?! ЦРУ не знае ли за това? – прекъснах го, като
вдигнах ръцете си във въздуха.
– Нека продължа с историята си. – скастри ме и продължи: През
цялото това време никой не трябваше да знае, че е изчезнал.
– Защо? Вие не сте ли добре подготвена организация? – облегнах се
на стола си. Той отново ме погледна нервно и продължи.
– Ако някой узнае, че директорът на ЦРУ е изчезнал, ще настъпи
огромен смут и вътрешна защита ще предприемат сериозни мерки. Ще
помислят, че е от вътрешен човек.
– Ами ако е? Ами ако ти си отвлякъл Итън Грейсън и сега се
опитваш да направиш същото и с мен? Ами ако не работиш за ЦРУ? – отпих от
сока си и го погледнах. Той се усмихна и бръкна в джоба си. Оттам изкара
значката си.
– Доволна ли си? – кимнах и той продължи с „развлекателната“ си
история. – Всички контакти с него са блокирани, освен наночипът, който е
поставен за сателитно проследяване.
– Изглежда го открихте, докато ми разказваше тази история. Защо
съм ти нужна? – той не помръдна.
 – Сигналът показва, че е в Мароко. – изпуфтях. – Но проблемът не е
това.
– Какъв е проблемът? – наведох се съвсем леко.
– Сигналът не е помръдвал, откакто той изчезна. Не от страната, не
от града, а от мястото, на което седи, което може да означава две неща…
– Той е мъртъв. – казах тихо, като усетих студен полъх по гърба ми.
И сякаш всичките ми надежди се изпариха само с това изречение.
– Не. – той се наведе и докосна ръката си до моята. Но аз веднага
отдръпнах моята. След това станах от стола си и бавно тръгнах към малките
дръвчета. Рафаел също стана от мястото, но бързо дойде до мен и докосна
рамото ми. Поисках да се отдръпна, но в момента имах нуждата от някого до
себе си, затова не го направих. – Възможно е… - направи малка пауза. –
Възможно е да е премахнал наночипа, защото наноботите се движат с кръвта и
ако той наистина е мъртъв, те също щяха да са мъртви. Но ако той е успял да
изкара чипа, те все още биха работили. Поне за следващите пет седмици.

Покрих лицето си с ръце. Не исках той да вижда, че плача. Не исках да показвам

слабостта си пред човек, който не беше близък, който не заслужаваше да я види.

Изтрих сълзите си и се обърнах към Рафаел, който ме гледаше така тревожно.

– Тръгваме тази вечер, така че приготви багажа си. Ще намерим

Итън. – след това се върнах обратно към масичката и седнах, а Рафаел изчезна.
 Двадесет и първа глава

Мароко ми навяваше много спомени. Именно тук Итън за пръв път видя как
ограбвам от хората, как ги манипулирам. Той успя да види измамницата, лъжкинята в
мен, но продължаваше да ме обича. И точно това не разбирах. Как човек, който
твърдеше, че ще ми подари света, за да сме заедно, се отказа от мен?

Как този човек успя да ме завладее напълно, когато най-малко исках да живея и
да обичам… И как този човек ме изостави напълно гола пред чувствата си и пред него,
без да ми обясни и най-малката причина, за да го направи? Това бяха всички въпроси,
които се питах всяка сутрин, щом се будех и всяка вечер, щом затварях очи.

Пристигайки в Мароко, правех равносметката между това дали искам да съм с

Итън все още или не. И дали ще се промени нещо, след като го намерим или не. Но за
да минават тези мисли през главата ми, първо трябваше да се уверим, че той е жив.

– Казабланка винаги е бил красив град… - въздъхна Рафаел, като

слезе от самолета. - … и все пак никога няма да мога да му се насладя истински.
– Защо не? – попитах го, като взимах чантата си.
– Кристин, аз съм агент на ЦРУ. Кога ще мога да се насладя на
живота?
– Все още се съмнявам в това, но добре. – подминах го и го оставих
да носи багажа ми. Чух изтормозената му въздишка след мен, но не обърнах
особено внимание. – А и жените, с които спиш, не са ли част от насладите на
живота ти? – той се подсмихна.
– Това са моментни удоволствия, Кристин. Не е нещо, на което
можеш да се насладиш истински. – след това ме погледна продължително,
докато аз се качвах в колата. Аз естествено отвърнах на погледа му, нямаше как
да не се вгледам в неговите сини очи.
– Не те искам до мен. Ще се качиш отпред.

Хотелът, който Рафаел бе избрал, въобще не беше хотел. Беше малка къща,
която напълно се сливаше с останалите къщи в покрайнините на града. Може би този
път ме бе послушал. Още щом влязох, я заобичах. Къщата беше съвсем нормална, бяла
и с много дръвчета. По средата имаше малко дръвче, което бе украсено с няколко вида
кончета в различни цветове. На втория етаж се намираха стаите ни и кабинет, който
щеше да послужи за намирането на Итън.

Макар и отвън къщата да се сливаше напълни с всички станали, отвътре бе

луксозна, но въпреки това в марокански стил. Навсякъде преобладаваха традиционните
кантове, които се сливаха с прекрасните дървени мотиви. Стаята, която Рафаел ми бе
предоставил беше в изцяло бели цветове, които придаваха на стаята един по-чист вид.
Имах огромен гардероб, който можеше да побере почти всичките ми дрехи.
 Обичах просторните стаи и тази беше точно такава – с малка тераса, но гледката
на която бе изумителна. Центърът на Казабланка бе изумителен и със сигурност този
град би ме оставил без дъх, ако имах времето да го видя.

– Крис, надявам се къщата да ти харесва. – обърнах се и видях

Рафаел, който се подпрял на вратата.
– Не ме наричай повече така. – дори не го и погледнах, но усетих
колко смутен бе той. Взех чантата си и излязох от стаята, подминавайки го. –
Нека започваме. Колкото по-бързо го намерим, толкова по-бързо ще се върна в
Ню Йорк и към стария си живот.
– Мисля, че трябва да си починем. Полетът беше дълъг и
изморителен. – той вдигна ръце пред гърдите си, все едно се защитаваше от мен.
– Нямаме време да почиваме. Не сме дошли на екскурзия, а по
работа.
– Разбирам те, но сигналът не мръднал от три седмици. Ще почака
още няколко часа. Обещавам ти, че утре сутринта ще отидем на мястото. Моля
те. – той отново ме гледаше с онзи умолителен поглед, на който бе твърде
трудно да се устои.
– Добре. – той се усмихна и се прибра в стаята си, а аз останах сама в
коридора.

Помислих си, че сега е времето отново да размишлявам върху всичко, но

напоследък това размишляване ме водеше до лудост, която исках да избегна.

Звукът от чукане на входната врата ме изкара от поредните мисли. Рафаел явно

не бе чул почукването, затова бавно слязох до вратата и допрях ухото си до нея. Но от
другата страна не се чу нищо. Бях се научила да съм предпазлива, защото от другата
страна можеше да стои човек, който търси мен или Рафаел, а защо не и двама ни…
Взех пръчката, която незнайно защо стоеше до вратата и я изправих до гърба си в
случай, че човекът от другата страна искаше да ни направи нещо, но когато отворих
вратата пред мен се откри напълно различна гледка.

– Здравейте, търся Рафаел. Тук ли е? – това бе поредната русокоса,

търсеща Рафаел, за да изпълни „моментните“ му желания.

Бавно свалих дървената пръчка и се отдръпнах с една крачка назад. Погледнах я

с леко фалшива усмивка.

– Да. Горе е. Вляво. – тя уверено мина през мен. Усмихна ми се и ми

благодари. След това се качи горе и почука на вратата на Рафаел и когато той
отвори, усмивката му веднага изчезна, защото видя ядосания ми поглед.
 Затова не искаше да започваме днес. Защото имаше по-важна работа да се
наслаждава на този град. Защото си играеше с живота на Итън и с моето търпение. А то
щеше да се изчерпа твърде скоро.

И може би точно сега бе времето за спонтанни решения, защото в момента, в

който видях русокосата да влиза в стаята на Рафаел, грабнах чантата си и излязох от
къщата.

Малките светлини по улицата осветяваха цветята около мен. Всичко бе толкова

красиво. Навсякъде имаше малки къщички, които бяха изрисувани с рисунки,
наподобяващи животни и цветя. Уличките имаха безброй разклони, които ставаха все
по-тесни, но аз продължавах да вървя по същата улица. Слънцето, вече залязващо,
осветяваше малките магазинчета, които бяха обсипани с плодове, а малките кафенета
вече се пълнеха с хора, които чакаха сервитьорите да ги обслужат.

Всички изглеждаха толкова щастливи, а аз бях далеч от луксозните

небостъргачи и скъпите хотели, но някак това спокойствие, което имах тук, виждайки
тези хора, бе незаменимо и можех да го получа само тук и сега.

– Каква красота само! – чух непознат глас зад мен и веднага се

обърнах. След това човекът щракна с апарата си и ме снима.
– Извинете! – извиках срещу него.
– Съжалявам, но такава красота не се вижда често. – той със
сигурност бе оттук. Това подсказваха и по-тъмната му кожа и рошавата му
къдрава коса.
– Съжалявам, но трябва да изтриете снимката. – отвърнах му
сопнато и той се засмя. Аз извъртях очи и се обърнах в другата посока, не ми
трябваше поредния, който си опитва да си играе с търпението ми.
– Добре, изчакай. – той направи няколко крачки след мен. Аз се
обърнах и го погледнах изпитателно. – Ще изтрия снимката, ако ми позволиш да
те черпя вечеря. – след това се усмихна нервно.
– Не. – отвърнах му безизразно и отново тръгнах.
– Виждам, че харесваш града. Мога поне да те разведа из най-
красивите места. – в очите му се разчиташе надежда.
– Няма да се откажеш лесно. – обърнах се към него.
– Не. – но също се разчиташе и игра. – За такава красота… - посочи
мен. - … кой би се отказал толкова лесно? – след това направи малка пауза. – И
името ми е Рашид. – усмихнах се.
– Аз съм…
– Недей. Не ми казвай твоето име. – той ме прекъсна. – Ще се
привържа твърде много. – след това се усмихна дяволито. – Предпочитам да те
наричам „красива“.
 Рашид ми показа по-голямата част от квартала, в който се намирахме. Оказа се,
че това, което аз бях видяла, бе само една малка част от истинската красота на този
град. Казабланка бе един от най-романтичните градове и имаше защо. Той бе пълен със
съвършенство.

Усещах, че колкото повече навлизахме надълбоко в красотата на този град,

толкова по-щастливи изглеждаха хората. И това топлеше сърцето ми толкова много. Но
имаше и нещо странно. Как толкова лесно се подадох на емоциите си и оставих този
човек да ме повлече в дълбините на града? Човек, на който му бе нужна само една
снимка, за да ме накара да му се доверя.

Това не бях аз. Аз бях недоверчива, винаги съмняваща се във всеки, вечно със
смразяващ поглед, а сега бях Кристин, която се радва на живота и която притежава
света. Нещо, което Итън ми бе обещал.

Към края на нашата разходка, отново се бяхме върнали на мястото, на което се

бяхме срещнали, но този път нямаше слънце, а само луна и шумните смехове на хората,
които вече вечеряха навън.

– Ще те помоля нещо. – започна той. – Макар и сделката ни да бе да

изтрия снимката, може ли да не я трия. Това ще е единственият ми спомен от
красотата ти. – погледнах го с присвити очи. – Моля те.
– Добре. – той се усмихна.
– Благодаря ти.
– Но какъв ще е моят спомен от теб? – попитах го и той ме погледна
с един не толкова дяволит, но все пак игрив, поглед. След това махна шала,
който носеше и го уви около главата ми. Шалът бе наистина красив, с прекрасни
традиционни кантове.
– Това е от мен, красавице. За да ти напомня на Казабланка и мен. –
след това хвана ръката ми и я целуна. Аз се усмихнах и погледнах настрани към
хората, които викаха откъм кафенето. Когато обърнах погледа си към Рашид,
него вече го нямаше. От него беше останал само градът и спомените за него.

Реших, че вече е време да се прибирам, а така не исках. Рафаел и любимата му

сигурно се забавляваха повече, отколкото трябва. Но вече бе тъмно и аз не познавах
града добре, затова тръгнах към къщичката, в която бяхме отседнали.

Когато се прибрах, в къщата бе изключително тихо, чуваше се само една тиха

музика, която идваше отвън. Рафаел сигурно бе заспал, а приятелката му бе изчезнала.
Но когато затворих входната врата, усетих тежкото дишане на Рафаел зад мен.

– Защо изчезна така? – изглеждаше ядосан.

 – Реших да разгледам града и да си почина. Точно като теб. –
тръгнах по стълбите към стаята си и той ме последва, въпреки че неговата стая
без в противоположната посока.
– Защо си се разхождала сама? Можело е да ти се случи нещо! – той
повиши тон и аз се обърнах към него. Бях се качила малко по-нагоре от него и
така бях малко по-висока от него.
– Не съм дете, Рафаел. Така че, не се дръж с мен така! – аз също
повиших тон. След това се обърнах и продължих към стаята си, но него не го
видях след мен. И се радвах за това.

Събудих се сравнително късно, което бе изключително странно, а също и успях

да сънувам, което бе другото странно нещо. Този път главата ми не бе пълна с
натоварващи мисли, а с хубави сънища. Може би Мароко успяваше да извлече най-
хубавото в мен и да ме накара да бъда щастлива.

Къщата разполагаше с малка градина, която бе обградена с цветя, по средата й

имаше малка масичка, пълна с храна. Рафаел беше седнал и четеше вестник, докато
другият стол бе празен. Явно той чакаше мен.

Слязох долу боса, по сатенен халат и бельо, само с едни слънчеви очила в ръката
си. Рафаел ме погледна безизразно и продължи да чете вестника си.

– Добро утро. – казах, но той не ми отговори. – Това място свободно

ли е или блондинката от вчера закъснява за закуска? – той ме погледна
неодобрително, но на мен не ми пукаше особено.

Снощи той си игра с моето търпение, сега бе мой ред.

– Не. Всъщност ти закъсняваш за закуска. Трябваше да започнем

преди час, а ти още не си закусвала. – отново се държеше сопнато с мен.
– Вчера беше дълъг ден. Мисля, че и при теб е било така. – казах,
докато нарязвах палачинките си.
– Кристин, не се дръж като дете! – отвърна безизразно.
– А ти спри да се държиш с мен, като че ли си мой баща! Снощи бе
най-спокойната вечер, която съм имала от месеци, но естествено, ти трябваше да
съсипеш това. – той ме погледна по-смирено. – И като се замисля ти започна
всичко това с малката ти русокоса приятелка.

Рафаел не ми отговори. Вместо това взе вестника си, сложи бялата си сламена
шапка и ме остави сама да закусвам. Исках да продължа да се дразня с него, но бях по-
добра от това. Той ме провокира и получи заслуженото си.
 Стиснах зъби и затворих очи. Не биваше да се подлагам на това отново и отново.
Продължих със закуската си, без да мисля за Рафаел, който очевидно продължаваше да
си играе с търпението ми.

След като закусих, се качих в кабинета, в който трябваше да работим и видях

Рафаел, който пишеше нещо на компютъра си. Влязох бавно, на пръсти вътре и се
загледах в компютъра му. Той беше изключително концентриран и въобще не ми
обърна внимание.

– Какво правиш? – попитах го зад гърба му.

– Проверявам координатите на чипа на Итън. – звучеше нервно. –
Вчера в полунощ имаше раздвижване, но не исках да те будя. – той ме погледна,
след това продължи: Стори ми се безобидно, но тази сутрин отново се случи.
– Итън е жив. – казах тихо.
– Точно така. – усмивката на лицето ми бе повече от голяма. Не
можех да спра да се усмихвам.
– Къде е той?
– Това е най-странното. От три седмици и половина сигналът му
идваше от крайните квартали на Казабланка, но сега показва, че е в центъра на
града. „Кензи Тауър“.
– Да тръгваме. – казах с припрян тон.
– Чакай. – погледнах го въпросително. – Странно е, Кристин. Досега
показваше, че се намира в краен квартал, където обикновено живеят хората,
които не могат да си позволят нормална работа, а сега показва, че е в един от
най-луксозните хотели в града. Възможно е да е капан.
– Как е възможно да е капан? Никой не знае, че сме тук! Никой не
знае, че той е изчезнал. – той стисна устни и се огледа.
– Добре. Ще отидем, но трябва да бъдем много внимателни и трябва
да се слеем с обстановката.

Това бе луксозен хотел. Нямаше да е кой знае колко сложна работа.

Влизайки в хотела, усетих тежкото усещане за носталгия. Всичко това бе част от

живота ми. Част, която аз много трудно щях да забравя. Затова с Рафаел влязохме
почти незабелязано в хотела, който между другото, бе уникален.

Портиерът, пиколото и хостесите не спираха да ни гледат. Защо ли? Аз бях

изпълнителен директор на компания, която мразех с цялото си сърце. Компанията на
Джон, а Рафаел… той бе моят асистент. Още откакто го спомена в Монте Карло, бях
сигурна, че той ще е перфектен за тази работа.
 Когато влязохме в хотела, сложих очилата си и погледнах изключително
високомерно. Колкото по-малко хора ни поглеждаха, толкова по-добре. Всичко това
беше идеално измислено, докато момичето от рецепцията не ме заговори.

– Извинете, госпожице, търсите ли някого? – за момент се

притесних, но когато Рафаел застана зад мен, сякаш отново придобих онова
чувство на увереност.
– Не. – направих кратка пауза. – Но имах уговорена среща с един
човек, който трябваше да ми даде плик. – в главата си усещах хаоса.
– Може ли името на човека, който е трябвало да Ви даде този плик?
– тя ме попита неуверено.
– Грейсън. Итън Грейсън. Но ако не е оставил нищо, сигурно е в…
– О, да. Вие сте Кристин Уошингтън, нали? – погледнах я с
недоумение.
– Да… - отговорих й.

Какво беше всичко това? Итън ми бе оставил плик в този хотел? Но защо? Как е
възможно?

– Един човек дойде тази сутрин и каза да Ви оставя това. Но се

опасявам, че не беше господин Грейсън. – тя изкара плика на рецепцията и
Рафаел го взе.
– Благодаря. – Рафаел седна на канапето до рецепцията и го отвори.
Вътре имаше карта за хотелска стая, а на нея бе и номерът на стаята. 3854.
– Защо някой, но не и Итън би ти оставил ключ за стая в този хотел?
– той се обърна към мен и ме погледна притеснено.
– Мисля, че Итън е в тази стая. – той отвори широко очите си и
тръгна към асансьора.
– Ако Итън е там, смятам, че това наистина е капан. – застана пред
мен той. В погледа му се четеше тревожност. Да не би той наистина да се
тревожеше за мен?
– Трябва да отида. Ако той е там, трябва да го видя. – погледнах го
умолително. След това той натисна копчето на асансьора и веднага влязохме
вътре. Качихме се на третия етаж и почукахме на стая 3854. Но нищо. Ако
имаше някой вътре, то със сигурност, не ни бе чул.

Рафаел отключи вратата с картата и когато влязохме пред нас се откри

необичайна гледка. Всичко бе нормално. Възглавниците бяха на мястото си, картините
бяха закачени на стените, леглото бе оправено, килимът бе чист. Сякаш в тази стая не
бе стъпвал човек от седмици.

С Рафаел влязохме бавно, оглеждайки се за друг в стаята, но нямаше никого.

Стаята бе идеално изчистена и непокътната. Освен бележката на леглото. Когато се
приближих, видях, че на леглото няма просто бележка, а и малко бурканче.
 Вдигнах го пред себе си и го огледах. В бурканчето се търкаляше микрочип. И
тогава разбрах. Затова Итън не бе тук и затова сигналът показваше, че е тук и че е жив.

– Мислех, че наноботите живеят в кръвта на човек. – обърнах се към

Рафаел, а той ме погледна с недоумение… отново.
– Грешал съм. – той взе бурканчето и го пъхна в плика, в който беше
картата за стаята.

Наведох се да взема бележката. Когато я отворих, пред мен се откри текст с

изящен почерк. Определено бе почеркът на Итън.

Където сърцата щяха да се слеят. Не получи Грейсън. Вземи Уошингтън и

никога не го оставяй, не искам да останеш Дейвид.

Какво трябваше да означава това? Това послание бе оставено от Итън, който

искаше да взема Уошингтън. Но Уошингтън бе името ми. Името, което избрах пред
него. Името, което щеше да остане с мен завинаги. Името, което говореше за моето
настояще. Но какво означаваше да остана Дейвид?

– Кристин, какво пише на бележката?

Рафаел се надвеси над мен, искайки да прочете бележката, но аз я пъхнах в

джобчето на сакото си. Това бе твърде лично. Усетих как няколко сълзи се стичат по
бузите ми.

– Нищо. – избърсах сълзите си и се обърнах с гръб към него.

Огледах се още малко и след това излязох от стаята и тръгнах към асансьора.

Рафаел не спираше да ми задава въпроси, но аз така и не му отговарях. В главата

си имах твърде много, чиито отговори нямах. Това безпокойство, което ме мъчеше
месеци наред, отново се настани в ума ми и ме накара да започна да премислям всичко
отначало.

Седях в градината на къщичката и гледах как слънцето се скрива зад покрива и

оставя зад себе си само леката светлина. Денят бе преминал само в обмисляне на тази
бележка. Какво искаше да ми каже Итън? Какво искаше да каже с тези три фамилии и
сърцата, които щяха да се слеят?

Следобедното ми кафе вече бе студено, а лъчите на слънцето вече не ме

стопляха достатъчно. Рафаел дойде до мен и се наведе, за да ме погледне от по-близо.

– Плакала ли си? – „Всеки път, щом погледна бележката.“

 – Не. Не ставай глупав. – смъмрих го и се надигнах.
– Колко още ще ме отбягваш? Откакто прочете бележката, не искаш
да ми кажеш и една дума.
– Не ми се говори за това, Рафаел.
– Ние сме екип. Трябва да знам какво е написано на тази бележка. –
той се приближи до мен. Погледнах го и замълчах. Знаех, че кажа ли и дума, щe
се разплача.
– Честно казано… бих искала да я няма. – усетих поредната сълза до
окото си, но този път нямах сили да я избърша. Стиснах зъби. – Всеки път, щом
я прочета, сълзите просто потичат. И не знам как да спра това. – заплаках тихо.
Той ме обви в прегръдките си. И точно от това имах нужда. Прегърнах го силно
и той ме обхвана още повече. – Искам да го няма. Разбираш ли? Той ми обеща
света, но ми дава само болка…
– Аз съм тук. Не той. – чух тихият му глас до ухото си.

И се надявах наистина да е до мен. Поне докато всичко приключи.

 Двадесет и втора глава

Бях сама. Нямах никого до себе си, освен тъмнината на нощта, а тя… тя бе
толкова тиха, толкова спокойна. Но бях гола, нямах нищо по себе си, а студът бързо
обземаше тялото ми и усещах как скоро сърцето ми ще спре. Обзе ме паника, започнах
да бягам. Осъзнах, че съм в една малка задънена улица, но тази улица ми бе позната.
Това бе улицата, на която майка ми ме остави. Огледах се. Всичко бе постарому. Освен
мен. Голото ми тяло започна да бяга към най-тъмния ъгъл на улицата, но усещах как
пръстите на краката ми започваха да изтръпват от студената земя. Беше по-студено,
отколкото го помня. Беше и по-тъмно. Беше и по-зловещо. Но беше най-трудно да
стигна до ъгъла, в който се криех от непознатите, които идваха на тази улица. За тях
бях нищо, но и те бяха нищо. Бяха хора, които мразеха себе си и мразеха света. А аз
обичах света, исках той да бъде мой. Но ръцете ми вече не позволяваха да грабна
главата си, която вече не можех да движа. Студът ме обзе напълно и изпаднах в хаос.
Нямаше кой да ме спаси.

– Кристин! – отворих очите си, щом чух нечий глас да крещи името
ми. Видях, че Рафаел бе хванал ръцете ми в опит да ме събуди. Изглеждаше
разтревожен. Навън бе още тъмно.
– Какво?! Какво искаш? – изкрещях му и се отдръпнах назад.
Разтърках очите си в опит да го видя по-добре, но лампата светеше директно в
тях.
– Сънува кошмар. Чух те още от моята стая. Какво има най-сетне? –
бях задъхана. Не му отговорих веднага. Преглътнах тежко и станах от леглото
си.
– Нищо. Добре съм. – промълвих, но той извъртя очи.
– Не се опитвай да ме лъжеш. Откакто прочете онази бележка, всяка
вечер бълнуваш и крещиш насън. Очевидно нещо се случва с теб. Колко време
мина? Пет дни, седмица, две седмици? Кажи ми какво ти има!
– Добре съм, Рафаел! Спри да се правиш на загрижен и ме остави
сама да се оправя с проблемите си! - веднага след като изкрещях, млада
русокоса жена, облечена само по бельо, влезе в стаята.
– Миличък, ще се връщаш ли в леглото? – тя се подпря на вратата и
се усмихна лекичко на Рафаел. Сякаш за нея аз не бях там.

Рафаел отново бе повикал едно от момичетата си за вечерта и само това ми

трябваше, за да кипна и да се разкрещя още по-силно. Но нямаше да има смисъл от
това, защото той също щеше да започне да крещи и щяхме отново да се караме. Точно
като преди седмица. Приближих се до него с ядосана гримаса на лицето си.

– Мразя, когато се правиш на загрижен. Вън. – прошепнах на ухото

му.
 През цялата седмица всичко между мен и Рафаел вървеше нормално. Той
вършеше своята част от работата си, аз моята. Не говорехме много. Но сега, когато
видях що за лицемерен човек може да бъде, напълно ми писна от него.

Така прекарах останалите часове от нощта – мислейки що за човек е Рафаел. А

дори не бе толкова важно. Дори не ме засягаше какво прави с тези момичета и защо
въобще му бяха нужни.

Сутрините бяха прекрасни. Изпълваха те с енергия, непозната за твоите

усещания. Караха те да се успокоиш и да помислиш, но в моята глава подобни
позитивни мисли нямаха място. Обземаше ме тревога и дори мароканското слънце не
можеше да ме успокои. Ако някой знаеше как се чувствам, ако на някого му пукаше как
се чувствам… Но бях сама на този свят, а светът ми принадлежеше.

Трябваше да бъда Уошингтън, а не Дейвид. Трябваше да оставя миналото за

себе си. Трябваше да откажа на Рафаел, още докато бяхме в Анаполис. В момента,
може би, трябваше да съм с Джак и да се радвам на живота, който имам сега. Не
трябваше да тръгвам по следите на Итън, а трябваше да остана вкъщи при семейството,
което знаех, че няма да ме остави. Може би Итън това искаше да ми каже. Искаше да
ме върне обратно в Ню Йорк. Не искаше да се замесвам, но вече бе твърде късно. Бях
поела по този път отдавна.

Излязох на терасата и видях, че масичката за закуска бе препълнена с храна, но в

градината нямаше никого. Обух си чехли, сложих сламената шапка, която Рафаел ми бе
дал и слязох долу. На масичката имаше палачинки, кифлички, плодове и шоколад. Взех
една от ягодите и закрачих бавно към дръвчетата, които бяха огрети от слънцето.
Опитах се да се фокусирам върху природата. За пръв път от много време, имах
възможността да се полюбувам на това, което е пред очите ми и да мога да вкуся от
сладостта му. Дръвчетата бяха наистина прекрасни, така пълни с енергия. Искаше ми се
да остана още, да им се любувам дълго, но когато чух досадния глас на момичето от
снощи, всичко отново се превърна в сиви цветове и тъга.

– Извинявай, виждала ли си Рафаел? – аз се обърнах към нея с

надеждата моят злобен поглед да я прогони, но тя продължаваше да седи там,
вперила поглед в мен и чакаща отговора ми.
– Провери ли в кабинета му? – повдигнах едната си вежда, все едно
бе очевидно, че трябва да е там.
– Да. Няма го. – огледах се.
– Тогава нямам идея къде може да е той. – поклатих главата в знак
да напусне градината, но тя не се отказа. Застоя се там, умисляйки се. Постоя
около минута, оглеждайки се наляво-надясно, а аз седнах на столчето и се
загледах в нея.
 – Къде би могъл да е? – попита тя, но сякаш питаше себе си, а не
мен. Взех вестника и се зачетох. Или поне се правех, че чета. Вестникът не беше
на английски.
– Не знам. – отговорих вяло.
– Е, той е твой колега, нали така? Как така не знаеш къде е? – свалих
вестника малко по-ниско от очите си. Това момиче се опитваше да ме дразни.
– Добре. Какво всъщност искаш да ме питаш? – погледнах я
високомерно. Тя облече ризата, която досега мяташе пред себе си – това бе
ризата на Рафаел – и седна пред мен с присвити очи.
– Той ти е просто колега, нали? – погледна ме някак колебливо.
Усещах, че не знае как се играе тази игра. Подпря се на лакътя си и сви устните
си. Притесняваше се.
– Да? – отвърнах бавно, загатвайки с тона си.
– Сигурна ли си?
– Да. – сбърчих веждите си. Така ми се искаше да я ударя.
– Добре. Защото не искам да помитам поредната, която се опитва да
се качи на врата му. – пуснах вестника на масичката и се облегнах на стола си.
Подпрях лактите си на страничните облегалки и я погледнах. Помислих какво да
й кажа. Трябваше ли да я провокирам? Единствено щях да си навлека гнева на
Рафаел.
– Няма проблем.

Тя ми се усмихна фалшиво и стана от столчето. Погледна ме самодоволно. Тя

искаше да ме провокира, но аз продължавах да я гледам спокойно. Поне докато не си
замина. Тогава грабнах вестника и го метнах на другия край на градината.

Не аз бях поредната, тя беше поредната, която си позволяваше да се държи с мен

като с враг. Поредната, която ме изкарваше от нерви. А аз не бях неин враг, поне
докато не пожелаех.

Седнах обратно на столчето и започнах да пия сутрешното си кафе. Молех се

поне за следващите тридесет минути да бъда сама. Настроих се за спокойна закуска и
се оказа такава. Никой не дойде при мен на закуска. Чак тогава се зачудих къде е
Рафаел. Но имаше ли значение? Новата му приятелка го търсеше вече.

Качих се в стаята си и седнах на бюрото. От най-горното чекмедже изкарах

бележката, която Итън ми бе оставил. Тя вече бе толкова смачкана, личеше си колко ме
измъчваше. Мастилото почти се бе изтрило от сълзите, които бяха падали върху листа,
но все още можех да разчета какво пише. Но все още не знаех какво иска да ми каже
напълно. Нямах доверие на никого, нямах доверие на себе си. Затова не можех да
покажа бележката на Рафаел. Той бе лицемерен, високомерен и пълен глупак и всяка
една мисъл за него ме ядосваше все повече и повече.
 – Какво си казала на Алекс? – Рафаел влетя в стаята ми, видимо
ядосан.
– Какво? – станах от стола си и бързо върнах бележката обратно в
чекмеджето.
– Сутринта сте провели разговор, който не е бил точно разговор.
Заплашвала си я.
– Тя ли ти каза това? – аз се отдалечих от него. Дори не желаех да
съм в една стая с него. Той замълча. Въздъхна и след това се обърна с гръб към
мен, затваряйки вратата на стаята ми. Така ми се искаше да остане навън, но той
остана в тази стая. Знаеше какво ще последва.
– Още от нощта, в която се запознахме, си знаех, че си такава.
Спонтанна, твърде критична и идеализираща света. Но не всеки иска да те
нарани, Кристин. Спри да заплашваш всеки пред теб. Преди седмица исках да
знам какво се случва с теб, но ти толкова ме отблъскваш, че вече не ми пука.
Какво искаш? – щях да заплача, но сълзите не искаха да се появят. Не и пред
него.
– Ти вършиш твоята част от работата, аз моята. И когато всичко
приключи… - направих няколко малки крачки към него, той не помръдна. - …
искам да не те виждам вече. И кажи на приятелката си, че искам да я изведа на
обяд. За да компенсирам. – погледът му се смекчи.

От коридора чух тихи крачки, които се приближаваха към стаята. Помислих, че

малката му приятелка ще влезе в стаята, но когато видях Рамина – прислужничката –
сърцето ми се успокои. Тя беше нисичка, на средна възраст и живееща в града. Откакто
бяхме тук, си бяхме говорили точно веднъж и то само на закуска за забележителностите
на Казабланка.

– Госпожице Кристин, един човек Ви търси. Помоли ме да Ви

предам това. – тя ми даде роза. Първата ми мисъл бе, че това е Рашид.

Слязох долу и го видях до дръвчето, което бе на първия етаж.

– Рашид! Какво правиш тук? – прегърнах го силно и той се засмя. –

Така се радвам да те видя.
– Реших да видя най-красивото цвете в цяла Казабланка отново. – аз
се усмихнах. Не го бях виждала, откакто ме разведе из града.

Рафаел слезе след мен по стълбите и когато видя Рашид, придоби раздразнена
гримаса.

– И съм дошъл с малко предложение. – аз присвих вежди. – Вечеря.

– Вечеря? – това беше странно.
– Да. Макар и да не разбрах името ти, исках да те видя отново. Поне
веднъж. Дори и да не се съгласиш, ще бъда щастлив, че те виждам сега. – аз
 замълчах. Какво трябваше да отговоря? Нямах доверие на Рашид, защото го
познавах от толкова кратко време, но може би, една вечеря щеше да ми се
отрази добре. Обърнах се към Рафаел – той гледаше толкова безизразно.
– Как бих ти отказала! – той се засмя и ме прегърна. Усетих как
Рафаел се дразни, но не ме интересуваше. Не му беше работа да ме следи.
– Тогава тази вечер пред кафенето, където се срещнахме. – аз се
усмихнах и той отново ме прегърна. – Ще се видим довечера.
– Добре! – казах му и той излезе. Беше толкова щастлив, а аз леко
нетърпелива. Макар и отчасти да го правех, за да изкарам Рафаел от релси, исках
да изляза и да се успокоя. Поне за една вечер.

Когато се обърнах, за да видя Рафаел, него вече го нямаше. Но поне това, което
видя, бе достатъчно, за да го накарам да се ядоса.

Обядвах в стаята си, а следобеда го прекарах, взирайки се в бележката от Итън.

И всеки път… абсолютно всеки път ме докарваше до тъга. В някои моменти си мислех,
че нарочно го правя; че нарочно се взирам в тази бележка, за да постигна някаква
връзка с Итън, но после в ума ми изникваше нов въпрос; защо Итън я бе оставил? И
нямах предвид смисъла на посланието, а смисъла на оставянето на бележката. С каква
цел го правеше?

Докато вървях към кафенето, група деца си играеха в уличката с камъчета и

вода. Бяха толкова щастливи. Радваха се, че камъкът се търкаля измежду краката им, а
водата ги мокри, докато целите им дрехи не се намокрят. Освен едно от децата. Когато
ме видя, то се изправи на краката си и се втренчи в мен. Очите му бяха кристално сини.
Носеше вече измокрени дрехи и един шал, който завърза на кръста си. Аз се спрях и се
вгледах в него също. То се усмихна самодоволно и се обърна с гръб към мен, тръгвайки
към тъмния ъгъл на задънената улица.

Това беше странно. Сякаш това дете знаеше коя съм и искаше да го последвам.
Но аз нямаше да се лутам в задънените тъмни ъгли на тази улица. Не и сама. Затова
продължих към кафенето.

Рашид ме чакаше на една от малките масички с малка роза в ръка. Твърде много
рози бяха станали за един ден. Когато ме видя, засия от щастие и се впусна в една дълга
прегръдка.

– Радвам се да те видя отново. – каза ми той, докато дърпаше стола

ми, за да седна.
– И аз се радвам да те видя, Рашид. Не е като да не сме се виждали
седмица, нали? – засмях се неловко. Може би не бе схванал шегата ми, но когато
най-сетне седна, сложи широката си усмивка на лицето.
 – Ако знаеш колко ми бе трудно да те намеря… - започна той, но аз
побързах да го прекъсна:
– Как ме намери всъщност? – сбърчих вежди, докато той сипваше
вино.
– Ами кварталът не е голям, а и щом идваш от онази уличка и не си
оттук, значи трябва да си отседнала в най-хубавата къщичка, нали така? – усетих
колко притеснен бе, докато говори.
– Щом казваш. – отпих от виното си.
– А и познавам всички тук. Не беше трудно да поразпитам за
красотата в този град. – изчервих се. И не знам дали бе от виното или от
комплимента му, но ми стана хубаво.
– Добре, Рашид. Разкажи ми за себе си.

И така продължиха нашите дълги разговори. За миналото на Рашид и как чичо

му притежавал кафенето, затова често се навъртал с фотоапарата си. Как обичал да
рисува, но сменил хобито с образованието и как сега е управител на малка галерия в
центъра на града. Имал много сестри и един брат, който бил с две години по-голям от
него, но заминал за Европа, за да учи архитектура и как баща му го научил да ухажва
момичетата, като най-големия пример била майка му. Тя била най-голямото му
богатство.

Харесваха ми разговорите с него. Бяха толкова лесни и спокойни. Не включваха

измами, загадки и мистериозни бележки с неразгадаеми послания. Тези разговори ме
пренасяха в свят, в който не бях нито Уошингтън, нито Дейвид. Бях просто Кристин,
която живееше свой собствен и неангажиращ живот.

Но мистерията отсъстваше за съвсем кратко.

Докато Рашид ми разказваше поредната история за живота си, детето от

уличката се бе върнало на площада в другия край на кафенето. Стоеше и се взираше в
мен. Аз се вгледах в силуета му. То направи знак да отида при него, като извади лист
хартия и го пусна на земята.

И тогава в мен се разпали пламъкът на любопитството. Трябваше да разбера

какво се случва. Изправих се от стола си и бързо се измъкнах с извинението, че отивам
до тоалетна. Взех нещата си и тръгнах след това дете. То направи няколко крачки назад
и след това се обърна да върви към тъмния ъгъл на улицата. Аз взех листа от земята и
се вгледах в него. Беше напълно празен. А детето стоеше и ме гледаше от ъгъла на
улицата. Аз тръгна към него и то влезе в една изоставена – поне така изглеждаше –
къща. Аз се промъкнах и когато влязох, детето стоеше в ъгъла, гледайки ме. Или поне
така си мислех, беше пълна тъмнина.

– Имаш ли оръжие? – попита ме то.

 – Не. – отвърнах, правейки няколко крачки назад. То поклати
главата си, след това се пресегна към стената и светна лампите. Къщата
наистина бе изоставена.
– Прочете ли го? – детето ми зададе още един въпрос, чийто отговор
не знаех.
– Какво искаш да кажеш? – оставих нещата си на земята. Детето взе
шала, който бе завързан на кръста му и покри лицето си.
– Бележката. – това дете имаше нещо общо с изчезването на Итън.
Как не се бях досетила…
– Да, прочетох я. – усмихнах се притеснено. Не знаех какво да
очаквам. Дали това дете щеше да ми каже отговорите или щеше да ме обърка
още повече?
– Тогава какво правиш още тук?

Сбърчих вежди. Не разбирах. Тази бележка трябваше да ме отведе на друго

място? Но как бе възможно?

– Къде трябва да бъда? – попитах го с умолителен тон. Трябваше да

разбера, иначе всички въпроси, които имах, щяха да ме накарат да загубя
разсъдъка си.
– Където сърцата щяха да се слеят.
– Не го цитирай, ами ми кажи къде трябва да отида! – повиших тон и
то се отдръпна.
– Ако го познаваше добре, щеше да знаеш. Ако знаеше кой е той
наистина и какво иска сърцето му, щеше вече да си там. И не забравяй, Кристин.
Не се доверявай на човека, с когото беше.

Детето изчезна в тъмнината, където нямаше как да го намеря. Постоях сама,

оставена без отговори, а само с една малка загадка. Къде трябваше да бъда, за да
намеря Итън?

Излязох от къщата и тръгнах към площада, където видях Рашид, който все още
седеше на масичката и се оглеждаше. Не трябваше да му се доверявам. Това го усетих,
още когато се запознахме. Измъкнах се през задните улички и се върнах в къщата,
където отново бе изключително тихо. Този път ми трябваха истински отговори, затова
реших да пристъпя най-важното си правило – да искам помощ от Рафаел. Отидох до
стаята му и започнах да блъскам по вратата, крещейки за помощ. След това се
отдалечих и просто изчаках той да излезе. За мое най-голямо щастие и нещастие, той се
появи – полугол: само по разкопчана риза и бельо.

– Имам нужда от помощ. Наистина. – той бе задъхан, но когато чу

това, веднага се насочи към кабинета и заключи вратата след мен.
– Какво искаш? – изглеждаше разтревожен.
 – Трябва ми личното досие на Итън. Мисля, че там се крие отговора
на бележката.
– Бележка, която все още не съм прочел. Няма да получиш досието,
ако не ми покажеш бележката. – аз се вгледах в очите му. И без да се замислям
повторно, изкарах бележката от чантата си и му я дадох. Той я отвори и първата
реакция, която прочетох у него бе неразбираема.
– Какво мислиш?
– Не знам.
Рафаел вкара кода за сейфа под бюрото и изкара папката с личните данни на
Итън. Може би не бях готова да разбера кой бе той, но точно сега нищо нямаше да ме
спре. Аз седнах на стола и сложих папката на бюрото, готова да я отворя.

– Чакай. – Рафаел сложи ръката си върху моята, преди да отворя

досието, и ме погледна. – Сигурна ли си, че го искаш? Тук има неща, за които не
знаеш и може би неща, за които той не ти е казвал.

Аз хванах ръката му и я стиснах.

– Само така ще разбера какво е искал да ми каже. – той отмести

ръката си и ме остави да отворя досието.

И само ако знаех какво предстои.

 Двадесет и трета глава

– Да приемем, че… - казах аз, докато с Рафаел закусвахме в

градината. - … Итън Грейсън не е бил този, за когото съм го мислела. Очевидно
не е притежавал световна компания, баща му не е бил доминиращ в живота му и
дори не е израснал там, където си мислех. Миранда не е негова сестра, а
Алиша…
– Алиша определено беше истинска. В това Джон надхвърли себе си.
За да бъда честен, той отдавна подозираше Итън, но не искаше да показва
слабост или недоверие.

С Рафаел бяхме отворили всички файлове, свързани с Итън и ги бяхме

разстилали на масичката. Всеки един файл бе важен аспект от живота на Итън. Аспект,
за който аз не знаех или той ме бе излъгал. Целият му живот бе лъжа, а аз… аз бях
изпаднала в още по-голяма мистерия. Как се очакваше да знам къде да отида, щом
въобще не познавах този човек? Сякаш бях обичала непознат и само представата, че
той е идеален, ме крепеше за него.

– Дали знаеше за мен и Итън?

– Не. Той си мислеше, че ти си му подчинена и не очакваше, че ти
ще се влюбиш в Итън. – Рафаел изпъна гърба си на стола и въздъхна.
Единствено сутрешното кафе ни крепеше, защото не бяхме мигнали цяла нощ.
– Снощи… - направих кратка пауза, преди да кажа изречението. - …
това дете ме накара да отида при него.
– Какво дете?
– Едно от децата, които си играят по улиците. Итън го беше
изпратил. Или поне така си мисля. – той се намръщи. – Именно това дете ми
каза, че трябва да отидем някъде. Където сърцата щяха да се слеят. Мислех, че
цялата тази информация ще ми е от помощ, но се оказва, че за мен Итън Грейсън
е бил непознат. И се чувствам много глупаво. – усмихнах се неловко, а той се
наведе към мен.
– Сигурен съм, че те е обичал.
– Не знам. Той играе някаква игра, която аз не разбирам. Сякаш иска
да се отдам на сегашния си живот, но продължава да ме дърпа към себе си.
Толкова е объркано. – хванах се за главата и продължих. – А аз съм добра в
игрите, но това е твърде оплетена игра.
– Не мисля, че бяхме подготвени за такава игра. – той ме погледна
мило. – Някога помисляла ли си, че ние двамата ще бъдем въвлечени в нещо
такова?
– Нека първо уточня, че… - изправих се и закрачих из градината. -
… ти ме въвлече в това. И не. Онази нощ, когато се опита да се натискаш с
мен… - той се засмя, изчервявайки се от срам. - … въобще и не ми мина през
главата, че сега ще работим заедно над нещо такова.
– Обстоятелствата бяха напълно различни тогава.
 – Тогава исках да убия Итън, сега е напълно същото. Кое му е
различното на това? – потънахме в лек меланхоличен смях, но когато
противната приятелка на Рафаел влезе в градината, цялото това настроение
изчезна.

Тя беше гост на нас. Но напълно противно на това, тя седна на моето място до

Рафаел, подари му една опияняваща целувка и се намести все едно аз бях излишната в
картинката.

– Бих ти казала да се чувстваш като у дома си, но май не е нужно

това. – започнах аз, отдалечавайки се от неприятната комбинация: тя и
постоянния ми гняв по нея. Тя се обърна към Рафаел със самодоволна усмивка.
– Толкова ми е приятно да се видя с Кристин, което е необичайно
след вчерашната ни среща. – говореше толкова противно. – Как си?
– Не толкова добре, но снощи с Рафаел имахме много работа.
Всъщност, днес също ще е тежък ден. С него трябва да обиколим кварталите на
Казабланка. Имаме няколко важни срещи, нали така? – погледът ми се хвърли
върху Рафаел, който се опитваше да избегне този разговор.

Трябваше да го разкарам от тази противна жена. А и наистина трябваше да

свършим доста работа.

– Разбира се. – той веднага се изкопчи от Алекс и стана от стола си.

Грабна слънчевите си очила и заобиколи масичката. Аз прибрах всички файлове,
които бяха разпилени и обърнах гръб на момичето, без дори да й кажа нещо.
Нямаше нужда. Тя сама разбираше колко ненужна бе в тази ситуация.

Трябваше да се срещна с това дете отново. Трябваше да разбера какво иска да

ми каже. Но ми трябваше и Рафаел. Вървейки по коридора, Рафаел спря име погледна
въпросително.

– Трябва да те запозная с някого. – казах му. Знаех, че ще иска да го

види.

Вървяхме по уличката към площада. Същата уличка, на която видях детето за

първи път. Този път групичката играещи деца я нямаше. Имаше само едно малко
момченце, седящо на бордюра, играейки си с мръсната вода. Лицето му беше покрито с
шал и единственото, което виждах, бяха очите му. Когато с Рафаел приближихме,
детето ни погледна и се изправи. Това бе то. Малкото момченце, което успя да ме
обърка още повече в тази вече твърде заплетена загадка. Дълго време то не ни каза
нищо. Стоеше и ни гледаше. Искаше ми се да бях започнала разговор, но истината е, че
не знаех какво да кажа.

– Доведе и него. – момченцето посочи с ръка Рафаел.

 – Така е. – обърнах се към Рафаел, който очевидно бе притеснен.
– Защо? – по погледа му разбрах, че не е доволен. – Ти трябваше да
си тази, която да разбере всичко. Не трябва да се доверяваш на никого.
– Той е приятел. И му имам доверие. – обърнах погледа си към
Рафаел, който нямаше представа какво да каже.

Детето не каза и дума повече. Чух тежкото му дишане. Може би не знаеше

повече от мен. Може би трябваше просто да ме срещне и да ми каже нещата, които са
му наредили да каже. Проследих погледа му, който се сведе надолу към корема му. Той
бавно го докосна и след това пак погледна към мен.

– Гладен ли си? – попитах го, а той кимна. – Искаш ли да те заведем

да хапнеш? – без да каже и дума, момченцето се приближи до мен и ме
прегърна. Аз го взех в ръцете си и го вдигнах.

С Рафаел тръгнахме по уличката към кафенето, в което бях снощи с Рашид. А

Рашид… изоставих го там. Със сигурност щеше да ме потърси, но явно не трябваше да
му се доверявам. Но защо? Още едно нещо, за което трябваше да разбера повече.

Когато седнахме в кафенето, момченцето не пожела да седне само на стол.

Искаше да остане с мен, което от една страна беше сладко, но трябваше да го оставя
само да се нахрани и след това да му задавам въпроси. Рафаел не мислеше така. В
момента, в който донесоха поръчката ни, първият въпрос се изстреля.

– Как можем да те наричаме? – това бе първото нещо, което чух от

него, откакто го беше срещнал.
– Оман. – той взе вилицата и започна да яде от яйцата на очи, които
бяхме поръчали. Не използваше нож, може би не знаеше как да реже с него.
Затова го взех и започнах да разрязвам цялата храна около него на малки
парченца.
– И как да знаем, че не ни лъжеш за всичко това, Оман? – Рафаел
продължи с въпросите си.
– Итън знаеше, че някой ще се съмнява в това дали лъжа. – с Рафаел
се спогледахме. Оман забрави за яйцата и започна да яде от всичко, което види.
Бяхме поръчали изобилие от храна.
– Познаваш Итън? – попитах детето, а то през пълната с храна уста,
ми отговори:
– Да. Живях с него три седмици.

Това нямаше никакъв смисъл. През тези седмици, в които чипът на Итън е
показвал, че е бил тук, детето е бил с него. Защо Итън би живял с дете от улиците на
Мароко цели три седмици? И какво е правел през това време тук?
 – Защо си живял с него? – попитах, докато сервитьорката ми
подаваше кафето. Той я погледна и спря да яде. Не каза и дума, докато тя не си
тръгна. Сякаш го беше страх да говори пред хората.
– Защото знаеше, че ще дойдеш за него и искаше да ти остави следа.
Мен. В момента, в който кацнахте в Казабланка, той замина. И остави следата
си.
– Да, остави ми следа. Бележка, която не мога да разбера от седмица.
– Бележката не е от него. От негов приятел е. Каза, че е и твой
приятел. – Оман продължи да се храни, а аз се облегнах на стола си. Итън е бил
с друг човек тук.

Ако човекът работи с Итън, то трябваше да търсим и него, но това няма как да се
случи. Неговият чип трябваше да излезе на радара. Рафаел щеше да знае за това. Това е
човек, когото познавам, а аз не познавам приятели на Итън. А и ако си изчезнал
безследно, все някой трябва да те търси. Ние сме тези, които търсим, а не знаехме за
него.

– Итън е работел с някого, за да се покрие. – казах на Рафаел.

– Как може да не знаем, че този човек също е изчезнал с него? – той
се обърна към мен, като махна очилата си.
– Освен ако… - започнах аз, но тази мисъл бе налудничава. - … си
вече мъртъв. – Рафаел се намръщи.
– Какво искаш да кажеш?
– Оман, как изглеждаше приятелят на Итън? – попитах момчето,
докато то все още се хранеше.
– Беше по-голям от него. С кестенява коса и големи кафяви очи.

Рафаел бръкна в джоба си и изкара телефона си. Потърси някакви снимки, след
това обърна екрана към момчето и го попита:

– Това ли е той?

Оман се загледа дълго време в телефона, все едно се опитваше да си спомни за

този човек, след това възкликна:

– Да. Това е приятелят на Итън. Чичо Ник.

Рафаел обърна екрана към мен. Снимката ме шокира, но лицето на Рафаел ме

шокира повече. Изглеждаше уплашен, но и в същото време отказваше да повярва.
Както и аз.

– Това е Робърт Хидълстън.

 Паника, гняв, недоверие… всички тези емоции отново навлизаха в ума ми.
Отново исках да убия всеки пред себе си. Отново исках да смачкам нечие его. Но и
отново исках просто да плача. Исках да чупя, исках да развалям, исках да руша, исках
да крещя…

Опрях главата си на стената, гледайки хаоса, който сътворих. Чаршафите бяха

по земята, завесите бяха скъсани, висящи във въздуха, всички файлове бяха
разпръснати из стаята, разпокъсани до един, възглавниците бяха продупчени. Столът
беше счупен, а единственото нещо, което бе останало непокътнато, бе масичката на
терасата с бутилка вино и две празни чаши. Без да се замислям, станах от земята и ги
взех. Дори не си направих труда да си налея, започнах да пия на големи глътки от
бутилката.

Чух крехкото почукване по вратата.

– Влез. – казах през сълзите, които напираха в очите ми. Този път
нямах намерение да ги крия.

Първото нещо, което Рафаел видя, бяха разхвърлените документи по земята,

след това видя и мен, облегнала се на стената, плачейки.

– Кристин… - той веднага дойде до мен, като взе бутилката от

ръцете ми. Опита се да ме вдигне, но аз упорито исках да остана на земята. –
Какво си направила?
– Виждаш ли всичко това? – обходих с ръка цялата стая, за да му
покажа всичко разхвърлено, което така или иначе се набиваше на очи. – Това
съм аз. – гледах в една точка. Все едно бях хипнотизирана, но истината е, че не
исках да поглеждам Рафаел, защото едва ли щях да им устоя.

Вместо да се опитва да ме вземе, той седна до мен и взе бутилката от земята.

Отпи няколко глътки и въздъхна.

– Ако това е твоят хаос, определено не бих искал да съм в центъра. –

той се засмя. Радвах се, че дори и в такъв момент, той отново успява да ме
разведри. Е, беше малко трудно сега.
– В центъра на хаоса е спокойствието. Защото ти трябва
спокойствие, за да създадеш такъв шедьовър.
– Знаех, че ще си толкова силна от момента, в който се запознахме.
– Не съм силна. – обърнах се към него.
– Ти си един от най-силните хора, които познавам. Имаш силата да
бъдеш този хаос пред себе си, но и да бъдеш това спокойствие пред света. А ти
заслужаваш света. – усмихнах се.
– Знаеш ли, че в началото трябваше да прелъстя Итън. Нищо от това
не бе част от моята работа. Не трябваше да продължавам да общувам с него, не
трябваше да споделям неща с него, не трябваше да показвам емоции и със
сигурност не трябваше да се влюбвам. Моята работа беше да се промъквам в
леглото му всяка вечер, докато той не ми даде това, което Джон иска. Разбери,
че… преди аз бях просто посредник, бях нещо като средство за осъществяване
на чуждите потребности. Моите цели не бяха въобще мои. Защото това е власт.
Изпълняваш чуждите задачи, осъществяваш чужди цели и търпиш да бъдеш
мачкан всеки ден. Аз просто исках да се почувствам щастлива, да се почувствам
обичана. Да усетя тръпката от любовта. Усещах я… за време. Но нещото, което
Итън не знаеше, бе че с времето започнах да го усещам като Джон. След като
обвиненията бяха повдигнати, той започна да се държи различно. Като Джон
Хидълстън. Така, че моята любов започваше бавно да се превръща в онази
мъчителната любов. – сълзите не спираха да се стичат по мен.
– А какво искаш сега? – попита ме Рафаел. Имах чувството, че чувам
гласа му за пръв път от много време. Но този път гласът му бе някак по-спокоен,
по-меланхоличен.
– Да забравя всичко и да се върна там, откъдето започна. Студената
тъмна улица във Вашингтон. Ако не се бях качила в онази кола, нищо от това
нямаш да е същото.
– Ако не се беше качила в онази кола, нямаше да те познавам. И ако
не се беше качила в онази кола... – той ме принуди да погледна сините му очи. -
… нямаше да попадна в този твой хаос.
– Това не е хубава реплика, с която да забиваш момичета. – казах му,
правейки момента забавен, отколкото драматичен.
– Добре. – той се засмя. – Какво ще кажеш за… Съжалявам, че звучи
като клише, но мисля, че току що се влюбих в хаоса ти. – усмихнах се.
– Трябва да го кажеш на момичето си. – неговата усмивка изчезна от
лицето му. На мястото й се настани едно сериозно лице.
– Мисля, че си права. – той се изправи на краката си, след това ми
подаде ръката си, за да се изправя и аз. Върна бутилката с виното на масичката
на терасата. – Ще изпратя някой да почисти тук.
– Къде отиваш?
– Трябва да използвам новата си реплика, за да забивам момичета. –
каза с неловка усмивка на лицето си.
– Добре. Разбирам. Тогава аз ще спя… - огледах се. Стаята наистина
беше изключително разхвърляна. - … в малкия ми хаос. – Рафаел се усмихна, но
този път без неловката усмивка. – Ще можеш ли да уредиш копия на
документите?
– Разбира се. Лека нощ. – каза и ме остави сама.
 Двадесет и четвърта глава

Не мога да кажа дали успях да спя добре, защото всеки път щом затворех очите
си, виждах един образ – Рафаел. И неговите сини очи, които ме изпиваха изключително
бавно, че усещах как се придърпвам към него. Толкова бавно и толкова болезнено, че
трябваше да усещам всеки миг, когато беше близо до мен и всеки миг, в който
протягаше ръцете си за мен.

Но аз бях глупава и отказвах да приема този знак. Знакът, че отново усещах

емоциите в себе си. Но имах ли шанс с него? И какъв щеше да е животът ми с него?
Особено сега, когато нямах представа по кой път да поема. Когато не знаех коя съм.

Надигнах се съвсем леко от леглото си и отново съзрях бъркотията. Но в тази

бъркотия имаше красота. Сутрешното слънце озаряваше стаята и й придаваше свеж
вид. Макар и това да бе хаосът, който сътворих.

Облякох сатенения си халат, обух чехлите си и тръгнах по коридора. Беше тихо

из цялата къща. Дори от градината не се чуваха гласове. Помислих си, че това е раят, за
който си мечтаех. Спокойствието, от което имах най-голяма нужда. Докато противният
глас на Алекс не ме върна в реалността.

– Рафаел каза, че си разхвърляла снощи. – обърнах се към нея и

скръстих ръцете си.
– Не ми е до теб сега. – подминах я и слязох на долния етаж.
Закуската беше на масичката, чакаща мен. Седнах и видях, че досадното момиче
е след мен. – Приятелят ти не спазва обещанията си.
– Какви обещания?
– Обеща, че ще изпрати някого да почисти. Но сега ти си тук, така
че, изпрати някого, за да почисти. – тя ме погледна на кръв и дори не помръдна.
Но когато видя, че не проявявам и грам емоция, реши просто да ми обърне гръб
и да влезе в къщата.

На масичката имаше малък телефон с капаче, който иззвъня в момента, в който

го погледна. Помислих дали да отговоря на обаждането, защото номерът беше скрит.
Но човекът бе настоятелен и не спираше да звъни. Отговорих на обаждането и в
момента, в който чух гласът на непознат за мен човек.

– Изходът на града. Вземи, когото пожелаеш. – след това затвори.

Беше твърде рано за такива игрички. Но това бе поредната за мен. Какво имаше
на изхода на града? Огледах се. Рафаел го нямаше, а нямаше да отида без него. Но
любопитството в мен прииждаше все повече и повече. Затова взех ключовете за колата
на Рафаел и излязох. Отдавна не бях карала автомобил, но ми се отрази доста добре,
предвид, че бях свикнала на еднообразни дни. За сметка на това обожавах да се возя на
мотоциклети.

Изходът на града не беше толкова далеч, като се имаше предвид, че кварталът, в

който живеехме беше отдалечен от центъра, но когато отидох там, видях кола и мъж
облегнал се на капака. Рафаел. Излязох от колата и го погледнах, след това прехапах
бавно устните си и погледнах встрани.

– Чух, че харесваш да стреляш. – каза той, като се усмихна бавно.

– Нали знаеш, че няма нужда да ми звъниш от нечий телефон и да
даваш мистериозни съобщения… - затворих вратата на колата и направих
няколко крачки към него.
– Съжалявам, но исках да изглежда по-вълнуващо.
– Мислех, че знаеш, че обичам да стрелям. – видях красивата му
усмивка още веднъж и се приближих до него. – И съжалявам, че не взех приятел
с мен. Но ти сякаш говореше за приятелката ти. Алекс, нали? – Рафаел кимна.
– Тя не ми е приятелка. Тя е просто момиче, на което плащам за
удоволствия. – извъртях очи. Не ми се слушаше за момичетата, на които
плащаше.
– Покажи ми какво имаш. – погледнах го самодоволно.

Той извади от колата си „Волтер“. Оръжието, с което аз стрелях. Беше ми едно

от любимите, затова когато Рафаел го извади, побързах да го взема от ръката му и да
проверя пълнителя. Оказа се, че е празен, докато той не извади и патроните от джоба
си.

– Е… - започнах аз, като зареждах пистолета. - … защо приятелката

ти не знае къде си?
– Не съм й платил, за да знае тези неща. А и едва ли я интересува.
– Интересува се аз къде съм. Даже твърде много. – прицелих се в
първата бутилка, която беше на около десет метра от нас и стрелях. Дори не
успях да уцеля близо до нея. Рафаел се засмя, но аз гордо повдигнах глава и се
направих все едно не съм чула нищо.
– Казах ти, че й плащам само за удоволствия. Не се притеснявай.
– Тя би трябвало да се притеснява. Аз съм тази, която държи
пистолет в ръката си. – отново се прицелих и този път успях да уцеля бутилката.
Но това бе най-близката от всички.
– Кристин, какво искаш да ми кажеш? – направих малка пауза, като
смених физиономията на лицето си от усмихната до показваща извращение.
– Просто като си те представя с нея и ми става противно. Първо, тя е
руса, а не мисля, че ти трябва някоя руса. По-скоро брюнетка. – обърнах се към
него и се вгледах. – О, да, непременно брюнетка. – той се засмя и стреля. – И
второ… - замълчах, трябваше да обмисля следващите си думи много добре. - …
защо не опиташ сериозна връзка?
 Рафаел свали очилата си и ме погледна. Въздъхна и направи замислена
физиономия, но бях сигурна, че просто гледа мен, а не че мисли върху разговора ни.

– Кристин, аз търся любовта. – отговори ми, сякаш наистина искаше

да ме убеди в това. Не обърнах огромно внимание на думите му и се прицелих.
– И щом търсиш любовта, защо се задоволяваш с кратки
удоволствия?

Направих поредния си изстрел. И той отново бе в целта. Но този мой въпрос

накара Рафаел наистина да се замисли. Може би за пръв някой му беше задавал
подобен въпрос, но той просто нямаше представа с кого разговаря. След като стрелях
още два пъти, на него му хрумна идеята да отидем на разходка из града, но аз исках да
се прибера и да работя цял ден. Не биваше да забравям защо съм тук. Не биваше да
забравям каква беше целта ми и всякакви допълнителни късчета сладки моменти бяха
напълно излишни.

Все пак хапнахме в центъра на града и се размотахме из парковете, които бяха

потънали в зеленина и детски усмивки. Поредният красив ден в Мароко. Поредният
красив ден с Рафаел.

Тази вечер решихме, че ще я прекараме в градината, работейки над досиетата на

Итън и Робърт. Ден, след като разбрахме, че той е още жив, трябваше да знам защо е
изсценирал смъртта си и какво е правил тук с Итън.

Всички тези събития през последните седмици доказват, че откакто Джон

Хидълстън бе затвора, някак започнах да забравям какво е да си измамник. Откакто
приех друго име, бях започнала да купя уменията си да лъжа, да се прикривам и да
манипулирам.

– Раф… - обърнах се към него, докато вечерях. - … ще ми помогнеш

ли с един въпрос, който ме мъчи?
– Разбира се. – той остави документите и се наведе към мен, готов да
слуша.
– Мислиш, че откакто започнахме това цялото… нещо с Итън, се
промених по някакъв начин?
– Какво имаш предвид?
– Промених ли се, откакто Джон влезе в затвора?
– Да. – отговори, без дори да се замисли. Погледнах го
заинтересовано, защото исках да чуя какво още иска да каже. – Познавах
Кристин Дейвид, която беше безмилостна, открадваща сърца, гонеща чужди
цели на цената на любовта, която не позволяваше чувствата й да бъдат разкрити.
 – сведох глава. – Но познавам и Кристин Уошингтън, която е мила, не умее да
крие сълзите си, а и тази, която ми разкри своя хаос.
– Звучи като не толкова честна борба.
– Не е, а и не трябва да е. Ти си тази, която си и не е нужно да
следваш фамилия, за да разграничаваш коя си. Отгледана си да бъдеш невинна,
но си обучена да си безмилостна. Бъди такава. Нещо между всичко това. Нещо
красиво.
– Не мога да бъда нещо между. Не е толкова лесно. – облегнах се на
стола си и се взрях в звездите. Вечерта бе толкова красива. Но ръката на Рафаел,
която докосна моята, ме извади от тези мисли. Той обгърна с двете си ръце
моята ръка и се наведе към мен.
– Родена си да бъдеш Дейвид и докато живееше с Джон, ти беше
Дейвид. Когато с Итън повдигнахте обвиненията, ти реши, че сменяйки името
си, ще загърбиш миналото си. Миналото на Кристин Дейвид. Но… тази част от
теб винаги ще живее с теб. Каквото и име да избереш, няма да се промениш.
Защото тя живее тук. – той докосна с длан лицето ми. Знаех, че иска да ме
целуне. Знаех и че ще го направи, ако му позволя, но аз не му позволих.

Беше прав. Аз завинаги щях да си остана Дейвид. Завинаги щях да бъда тази,
която напусна Джон, беше изхвърлена от собствения си дом и забравена от всички.

– Съжалявам. – отдръпна се и сведе глава, видимо засрамен.

– Недей. Аз съм тази, която не може да си позволи това.
– Е, ти вече знаеш какво чувствам аз. – усетих сълзата, която потече
по бузата ми и ръката на Рафаел, която докосна лицето ми отново.
– Любов. – казах през сълзите си. – Аз също я усещам. Но съм
твърде коравосърдечна, за да го призная на себе си.

Станах и се запътих към къщата. Без да казвам и дума на Рафаел. Просто си

тръгнах от неговите топли ръце, които бяха готови да ме спасят във всяка една секунда.

Затворих се в стаята си и седнах на леглото. Прелистих някои от файловете,

които бяха оставени на шкафчето ми. Започнах отново да мисля за Робърт и Итън,
които явно мамеха всички, включително Джон и мен.

Чух почукване на вратата ми и станах от леглото, все още унесена, но когато

отворих вратата, Рафаел ме гледаше с жадните си за любов очи.

Всичко за мен се изпари. Всичко натежало, гонещо ме в мрачните мисли,

изчезна. Пред мен стоеше мъж, който обичаше мен, заради това, което съм, а не заради
това, което можех да бъда.

– Съжалявам… - започна той, но аз побързах да го прекъсна.

– Недей. – пророних тихо аз.
 – Съжалявам, но… съм влюбен в твоя хаос.

Чакаше да му отговоря. Не беше сигурен в действията си, аз също. За пръв път

не знаех как да отговоря на нещо такова. Нямах контрол над чувствата си. Но и сякаш
не исках да имам контрол над тях. Исках да се почувствам жива точно сега.

– Доста клиширано, а? – той се усмихна дяволито и протегна ръцете

си към лицето ми, а аз ги хванах и ги свалих надолу, след това хванах неговото
лице и се приближих още повече към него. – Но ми харесва.

И го целунах.

Просто така. Без обяснения, без въпроси, без да ме интересува какво ще се случи
след това. Целунах го така, сякаш за мен той бе единственото нещо в този момент. И
наистина бе така. Защото не исках друг. Исках само него и неговите сини очи.

Това бе вечност и хаос, от които не исках да излизам, защото знаех, че веднъж

изляза ли, няма да успея да вляза отново.
 Двадесет и пета глава

– Итън? – казах през леко притворената врата. Гласът ми се

разпростря из цялата стая, но без никакъв отговор. – Итън, тук ли си? – беше
тъмно, много тъмно.
– Тук съм. – затворих очи и пред мен се появи образ, който отдавна
не бях виждала. След това ги отворих и този образ отново беше тук. – Ти ме
намери.

Събуждането беше по-лесно от всякога. Обикновено не исках да се отделям от

леглото си, но този път просто отворих очи и видях светлината, която пробождаше
завесите и се спускаше леко по стените. Стаята бе толкова просторна. Лек вятър
идваше от терасата, а самата тя бе толкова слънчева. Цветята ухаеха приятно, мирисът
на закуска вече караше стомаха ми да къркори, а Рафаел… Той бе потънал в дълбок и
спокоен сън. Не ми се искаше да го будя, затова просто се изнизах тихо от леглото и
отидох до терасата.

Въздъхнах. Толкова ми беше нужно, за да се успокоя. Постоях така няколко

минути, след това седнах на столчето и вдигнах краката си на парапета. Мароко…
никога нямаше да ти се наситя, повярвай ми. Защото ти търсеше мен и аз търсех
спокойствието в теб.

Чух тихите стъпки на Рафаел зад мен. Не исках да го будя, но явно утрото ни
искаше и двамата.

– Съжалявам, че те събудих.

Той не ми отвърна. Може би защото бе изненадан от това, което се случи снощи;

може би отказваше да приеме чувствата си или пък моите, да не иска да разговаря с мен
вече или пък да ме вижда дори. И не, не спах с него снощи. Така и не достигнахме до
това. Бяхме погълнати от думите за нашите животи. Бяхме погълнати от историите за
пътя, който ни доведе дотук.

А може би не ми отговаряше, защото все още не се бе разсънил.

– Не ме събуди ти. – усмихнах се. Той се приближи до мен и се

подпря на стола ми. – За какво мислиш?
– Познавах мъж от Мароко. Изключително влиятелен мъж. На
теория той притежаваше тази страна.
– А на практика?
– На практика откраднах всички активи, които той имаше. –
замълчах. – За щастие покри почти всичко със застраховката си. Името му е
Александър Грей и доколкото си спомням ме покани в Мароко. Мисля, че той
 ще ни помогне да намерим Итън. – погледнах Рафаел. – Само ако мога да уредя
среща с него… - той ме спря и се наведе срещу мен.
– Той знае за станалото с Джон. Така че е възможно и да не успеем
да уредим среща с него, но може би ще успеем да го изненадаме. – усмихнах се.
– Винаги толкова креативен. – той ме целуна по челото и влезе
обратно вътре.
– Аз ще тръгвам, Кристин. Имам работа и бивша приятелка, с която
да приключа някои неща.

Бивша приятелка? Той е имал приятелка преди мен?

Обърнах се срещу него и го погледнах смутено. Той се изненада и се засмя.

– Алекс. – каза той саркастично.

О, да. Алекс. Бях забравила за нея.

– О, да, разбирам. – престорих се на напълно информирана и

осведомена. – Между другото, Раф, радвам се, че нещата вървят толкова добре
засега. Имам предвид, че… разговорите ни… без секс. Искам да кажа, че ще е
най-добре да се опознаем напълно, преди да… направим нещо друго. Съгласен
ли си да го караме бавно? – той сбърчи вежди и се усмихна.
– Съгласен съм. Даже и няма да си позволя такива странични мисли
за теб. – притеснена гримаса се появи на лицето му.
– Е – усмихнах се дяволито – аз не гарантирам за това. – той присви
очите си, след това взе ризата си и тихо излезе от стаята.

Аз се обърнах към Казабланка и въздъхнах.

Всъщност, не бях толкова против да спя с него. Харесвах го. Харесвах гласа му,
прекрасните му очи, косите му сгушени в мен, но и нямах търпение да разбера какъв е
наистина. Да разбера каква е и последната част от него пред мен. За да бъда честна,
предпочитах да разкъсам дрехите му, но имах време. Имах и задължение, имах и избор.
Трябваше да разбера дали мога да му вярвам. Трябваше да разбера дали е способен да
разбие сърцето ми.

А Казабланка… този град ме желаеше. И може би, когато всичко това

приключи, щях да прекарам остатъка от живота си тук.

А Рабат беше също толкова красив град, но му липсваше нещо. Липсваше му

онова чувство на любов. Може би това, което аз и Рафаел се опитвахме да изградим.

Не беше трудно да открием Александър Грей. Всеки в Мароко знаеше кой е той,
защото вероятно половината му пари бяха негови. Бях сигурна, че той ще ме помни.
Все пак аз бях причината да загуби всичко това. Но тръпката от това да видя човек,
който е загубил толкова заради мен и да му дам тази топла усмивка… тази тръпка ме
преследваше. Бях изкусна с думите, но той също. И точно това бе разликата между мен
и всички останали богати мъже, с които бях спала, от които бях откраднала.
Единственото, за което те мислеха, бе съществото скрито в техните панталони,
мислейки, че това е тяхното най-скъпо нещо, но не. Най-скъпото нещо, което можеш да
притежаваш, е умът. И ако успееш да завладееш нечий друг… тогава няма да има по-
сладко завоевание.

– Ще бъде тук скоро, постарай се да не те забележи. – чух думите на

Рафаел зад гърба си, докато сядах на следобедна закуска в една от резиденциите
до плажа на Рабат.
– Ще ни наблюдаваш, нали? – попитах го през слушалката, докато
той се отдалечаваше.
– Няма да позволя да ти се случи нещо. – вътрешно се усмихнах.

Взех вестник пред себе си и започнах умишлено да чета. Закуската бе сервирана

и единственото, което се очакваше, бе господин Грей. Какви ли не мисли ми минаха
през главата. Дали бях забравила какво е да лъжеш… Едва ли, лъжата бе ежедневна
добавка в сутрешното ми кафе.

Изведнъж настъпи тишина. Двама бодигарди се появиха зад вратите, като

направиха път на мъж, облечен изцяло бял костюм, който водеше жена със себе си.
Това, разбира се, бе той. Но такава суматоха ли предизвикваше? Такова уважение ли
имаха всички към него? За мен бе просто един най-обикновен мъж с лъжлив етикет на
гърдите си. Но не носехме ли всички такива?

Александър Грей се намести на стола си и всичко най-сетне продължи

нормално. Но сега не бе времето. Трябваше да изчакам.

– Както ти казах, Рабат е прекрасен град, а щом ти си тук, значи ще е

по-прекрасно. – да чуя гласа му отново, бе нещо напълно различно. Жената
срещу него се изкиска и хвана ръката му.
– Бих искала да опозная още от града. – отговори му тя. Мили Боже,
гласът й беше ужасен. Толкова ли беше свалил летвата?
– Ще ти покажа, скъпа моя. Ще ти покажа нашата култура,
слънчевите ни залези, прохладните ни нощи, неописуемото ми желание да бъда
с теб. – тази жена потъваше от удоволствие. – Дори още сега мога да ти покажа
какво правят мъжете с жените си в Мароко.

Кучи син! Използваше същите си номера.

 – Не мога да повярвам. – свалих вестника от лицето си. Той,
очевидно чул думите ми, се обърна към мен. Не можеше да повярва. –
Използваш същите си реплики отново и отново.
– Алекс, коя е тази? – усмихнах се самодоволно, но той явно бе
много ядосан. Дори не искаше да чуе въпросите на приятелката си. Може би
това негово вълнение щеше да ми е от полза.

Влизайки в кабинета му, забелязах, че дори не приличаше на кабинет. Беше

огромна зала, изпълнена с картини, скулптури. Беше просторно. Без никакви прозорци,
само стени и директен вход към градината, а оттам – изящна гледка към океана.

Грей седна на стола си зад бюрото и покани и мен да седна пред него.

– Никакви оръжия, проследяващи устройства, но с кого разговаряш

през тази слушалка? – посочи ухото ми. Аз свалих слушалката и я пуснах в
каната с вода, която бе до мен.
– Има ли вече значение? – продължавах да го гледам все така
самодоволно.
– Има значение, госпожице Дейвид. Или вече сте госпожица
Уошингтън? Не знам. Толкова се обърках с вашите медийни скандали с Джон,
че вече не знам коя сте. Всъщност, никога не съм знаел коя сте. Откраднахте
всичко, което имам, преди дори да разбера коя сте.
– За което се извинявам. – промълвих.
– Глупости. – прошепна той. Твърде неуловимо.

Погледна ме ядосано и недоверчиво, но аз друго и не очаквах. Не очаквах да

падне в краката ми след всичко, което му причиних.

– Хареса ти. Да ме гледаш в очите и да ме лъжеш. – говореше

монотонно. Да не би този човек да се бе обидил от действията ми?
– Господин Грей, действията ми спрямо Вас не бяха на лична
основа. – след това замълчахме. Той се подпря на лакътя си, докосвайки с
кокалчетата на пръстите носа си и все така продължаваше да ме гледа. Тишината
продължи толкова много, че вече ставаше неловко. – Извинете ме за въпроса, но
наистина ли си мислехте, че може да се случи нещо между нас?

Той извърна главата си, а аз не можех да повярвам. Вдигнах веждите си, все
едно не ми пукаше толкова.

– Добре… - въздъхнах.
– Защо си тук? – попита ме директно. – Вече открадна веднъж от
мен, какво повече можеш да вземеш? – аз се загледах в картината зад него. Лоша
имитация на Мона Лиза.
 – За твоя изненада, а и за моя по някаква причина, съм тук само за да
говорим. Искам да направиш нещо за мен. – той се засмя. И с право. Всичко
беше толкова смешно.
– Искаш аз да направя нещо за теб? – продължаваше да се смее. – И
защо да го правя, Кристин? Ще спиш с мен? Също както си правила с всички
останали? Не си в позиция да искаш неща от мен! Твоите престъпления все още
са валидни на тази земя! Тук не си под защитата на Съединените американски
щати! Мога да те пратя да гниеш в затвора и тогава да ми се молиш за услуги!
– Не те моля. Питам те учтиво, поне засега. – този път лицето му
придоби доста объркана гримаса. Дори аз не можех да я разпозная.
– Не си играй игрички.
– Знаеш ли, ключът не беше единственото нещо, което откраднахме
от теб. И парите ти не бяха единственото нещо, което намерихме. Ти си пълен с
тайни. И толкова много информация, която си пазел в сървъра си. О, да, ние
също хакнахме системата ти. И честно казано… мислех, че си по-креативен. Все
пак аз не съм единственият крадец в този кабинет.
– За какво говориш?
– Ти наистина си влиятелен човек, Александър, но ми позволи да те
контролирам, дори сега. – отново настъпи тишина. – Да, прав си, имам нужда от
услуга, но ние сме приятели, ще го направиш за мен.
– Какво искаш…
– Имаш контрол върху сателитите, които наблюдават Европа и
Африка. Трябва да намеря един човек. – той се огледа. Изпадаше в криза.
– Последвай ме.

Вървяхме по тъмен коридор. Бяхме само аз, той и двама от личната му охрана.
Какви ли не мисли ми минаха през главата… Дали ме водеше някъде, където да ме
убият, да ме измъчват, да прави с мен каквото си пожелае. Мислех, че той е различен
човек. Не приличаше на насилник. Но кой външно прилича на такъв?

Влязохме в зала, която бе добре оборудвана с каква ли не техника.

– Какво е това? – попитах тихо.

– Сигурно не знаеш защо Мароко е моя.
– Търгуваш с черния пазар. – обърнах се към него, а той се засмя.
– Това беше отдавна. Сега съм напълно чист. Честен бизнес…
– Няма такова нещо като честен бизнес. Дори аз го знам. – Грей
въведе в компютъра пароли и на екрана се появи куп информация, която така и
не разбирах.
– Кого искаш да намерим?
– Итън Грейсън.
– О… човекът, който се преструваше за твой приятел. А и не само,
нали така? – започваше да ме дразни.
 – Намери, каквото можеш за него. Или просто го намери. – той
кимна и аз тръгнах обратно към коридора. Издаваше се огромно ехо, заради
обувките ми. Александър така и не ме последва, вместо това се чу гласът му,
който ме викаше.
– Защо го търсиш? – аз се обърнах. – Той е директор на Централното
разузнавателно управление, защо ти е нужен?
– Точно заради това. Изпрати ми всичко, което намериш. Вече ти
оставих следа.
– Какво ще кажеш да ти дам всичко на една вечеря? – подсмихнах
се.
– Не. – обърнах се и продължих. – Нещата никога нямаше да
провървят между нас, господин Грей.

След като излязох, се върнах там, където седях. На следобедната си закуска. На

масичката седеше Рафаел и хапваше кифлички с вино. Седнах срещу него, оставяйки
шапката си на масичката, а той ми се усмихна.

– Взе всичко, нали? – попитах го, като отпих от чашата му. Той
кимна. – Нека тръгваме тогава.

Под този план се криеше още един. А Александър Грей не подозираше и капка
от това.
 Двадесет и шеста глава

Не знаех какво да очаквам от Александър Грей, защото на практика го излъгах и

отново ограбих. Поне този път наистина имах достъп до системата и личния му сървър.
Наистина имах нещо срещу него. Но положението беше критично – той никога нямаше
да ми каже къде е Итън, защото той също е мошеник. Единственото, което можеше да
използва, е времето. Щеше да проточва нещата, докато накрая ми писне и щеше да
забави всичко с няколко седмици. Затова взех всичко в своите ръце.

Как? Поставихме няколко „червея“ в системата му и по-точно охранителната.

Неговата система е толкова специфично добре направена, че не можеше просто да я
заобиколим, трябваше да минем през нея, а нямахме пароли. И ето тук идваше
слушалката, която пуснах във водата. Кой да знае колко хубаво е новите технологии да
са водоустойчиви! Тази слушалка има сензор, който превключва всеки път, когато има
обмен на данни в компютърна система. И така, в момента, в който Александър Грей
въвеждаше паролите си, ние вече ги имахме.
Уловката? След като имахме пълен достъп до системата, трябваше някак да се
защитим от следи. За следващите 48 часа никой, освен мен и Рафаел, не можеше да
влиза в системата, дори Грей. Всеки път, що се опитваше да отстранява грешките,
Троянски кон щеше да симулира хакване в системата, така че всичко да изглежда като
нормален компютърен вирус.

И ето така имахме време да намерим Итън. Но аз знаех, че Александър ще

разбере, че аз съм била тази, хакнала системата. И не от това бяха притесненията ми.
Без доказателства – няма обвинения.

– До 12 часа ще се е усетил. – каза Рафаел, като ми подаваше

таблета.
– Какво знаем досега?

Пътувахме към Казабланка.

– Почти нищо. Появяват се само записи от охранителни камери от

преди повече от месец. Сякаш този човек наистина е потънал вдън земя. Като
мъртвец е. – а това ме притесняваше.
– Той не е мъртъв. Знам го. Просто се крие.

Бяхме близо. Макар и не чак толкова, имах надежда, че ще го намерим.

– Нещата се проточиха. – отвърна Рафаел.

– За какво говориш?
– Досега трябваше да сме го намерили. Или поне трябваше да имаме
следа, която да ни приближи към него. Никой, освен аз и ти не знае за това, а
 неговото отсъствие започна да си личи все повече и повече. Няма го близо два
месеца, а не знаем абсолютно нищо.
– Не е така. Знаем, че трябва да отидем на място, където, може би,
той ще ни чака.
– Не бъди глупава, Кристин. Той няма да се покаже, не го ли
разбираш? – той повиши тон.

Не разбирах Рафаел. Как можеше да се отказва, когато бяхме толкова близо?

Точно сега трябваше да вярва, че Итън ще се появи. Някъде из Европа или в Африка.

– Предполагам, че не го разбирам. – отвърнах тихо. Той извърна

главата си към мен и се приближи, но аз се отдръпнах. Може би имах нужда от
пространство. Може би имах нужда от тишина.

Рафаел не каза нищо. И така беше най-добре. Пътувахме в мълчание, но

осъзнавах, че не трябва да е така. Цялото това мълчание ми напомняше на Итън. С
мълчанието се отдалечих от него. И този път не исках да става така.

Казабланка ме посрещна с хубавите си звезди. Освен всичко в този град,

обожавах и звездите. Обожавах и да ги гледам от терасата си.

Когато се върнахме в къщата, цареше пълна тишина. И другото хубаво беше, че

противната вече бивша приятелка на Рафаел я нямаше и не се налагаше да я виждам как
крачи към стаята му. Този път виждах как той сам отива в стаята си. И не бях с него.
Мислех, че и тази вечер ще бъде като снощи. Мислех, че отново ще бъдем потънали в
приказки.

– Раф… - казах му. Той се обърна, гледайки ме с милите си очи. –

Може ли да спя при теб тази вечер? – на лицето му се появи усмивка. Обожавах
тази усмивка.
– Разбира се. – той разтвори ръцете си, за да ме прегърне и аз
веднага се впуснах в неговата прегръдка.

Стаята му бе толкова уютна. Бе изпълнена с неговия парфюм, а аз обожавах и

него. Рафаел сложи телефона и очилата си на бюрото, събу обувките си легна на
леглото, а аз легнах до него.

– Кажи ми нещо. – промълви, а аз се обърнах към него, готова да го

изслушам. – С какво съм по-различен от Итън? – дори не беше нужно да се
замислям.
– Всичко. Моята връзка с Итън беше странна. Постоянно се карахме.
И винаги, когато се ядосах за нещо и спирах да му говоря, той все търсеше
начин да се извини, търсеше начин да ми угоди, да ме спечели отново. Сякаш на
всяка цена трябваше да бъде с мен, което може би беше и една от задачите му. А
 ти… ти се бунтуваш с мен, откакто се познаваме, Рафаел. И обикновено, когато
се караме, ти не ме доближаваш. Оставяш сама да се справя с вътрешните си
проблеми, да се разбера сама със себе си. Уважаваш личното ми пространство.
– Знам кога трябва да те печеля. – усмихнах се.
– Ами аз? С какво съм по-различна от предишните ти приятелки? –
той се засмя.
– Не е ли очевидно? Кристин, теб наистина те харесвам. И за разлика
от останалите ми приятелки, ти си умна, не просто красива. Стана ли ти ясно? –
заигра се с носа ми.
– Чакай. Ами онази реплика с влюбването в хаоса не я ли каза на
Алекс? – той ме погледна смутено. – Знам, че беше за мен, но нали каза, че ще й
я кажеш… - той се издразни и ме възкачи върху него, като започна да ме
гъделичка. Мразех гъдел. Избухнах в смях и започнах и аз да го гъделичкам.

Започнах да ритам по леглото, но той не спираше да ме гъделичка, усещах как

въздухът в дробовете ми намалява и се опитвах да му кажа да спре, но той
продължаваше. Движенията му постепенно се забавяха и накрая обви ханша ми в
ръцете си. Заигра се с роклята ми и дишаше бавно, докато аз най-накрая си поемах
въздух. Погледна ме с присвити очи.

– Знам, че се разбрахме да не спим един с друг, докато не се

опознаем, но колкото по-близо до мен си, толкова по-трудно ми е да не сваля
тези дрехи от теб. – захапах устните си в опит да не въздъхна.
– Аз също. Но…
– Не, не казвай това. Или ще ме примамиш да го направя. –
усмихнах се.
– Искам да се уверя, че това между нас е истинско. Не искам да съм
поредната ти блондинка в списъка за кратки удоволствия, а ти да си в моя с
несполучливи връзки. – Рафаел се усмихна.
– Добре. Както и когато кажеш… се оставям в ръцете ти. И когато го
решиш, ще те чакам точно тук. – тупна по леглото с ръката си.
– Ами ако не се случи точно тук? – казах и се заиграх с косата му.
Той ме погледна дяволито и обхвана лицето ми.
– Имаш идеи ли?
– Може и да имам.

Станах от него и легнах в прегръдките му. Където се чувствах добре. Където се

чувствах в безопасност. Той издърпа завивките и ме прегърна още по-силно. Сърцето
му биеше спокойно, релаксиращо. Майко мила, можех така завинаги! Можех завинаги
да стоя до него, да слушам как говори, да гледам прекрасните му очи, да се
наслаждавам на аромата му.
 Телефонът иззвъня рано сутринта. Време беше, господин Грей. Опитах се да
стана от леглото, без да събудя Рафаел, но той спеше твърде дълбоко, затова просто
взех телефона и излязох в коридора.

– Трябва да се шегуваш с мен! – чу се викът на Грей.

– Кой се обажда? – беше време да се направя на глупава и
недоспала.
– Не ми се прави на интересна, Кристин. Много знаеш кой съм!
– Господин Грей? Не е ли малко рано за телефонни обаждания? –
той се издразни още повече.
– Как смееш да проникваш в системата ми?! Способен съм да ти
стъжня живота, заради това, което правиш!
– Нямам идея за какво говорите. – колкото повече се проточваше
разговора, толкова по-отегчително ми ставаше.
– Ти ще бъдеш изпратена в затвор, разбираш…
– Ще изчакате ли само да отида да си взема кафе, не мога да водя
телефонни разговори толкова рано… - промълвих с насмешка.
– Ще те съсипя! – започваше да ми става толкова скучно. Мислех,
че това ще е интересен разговор.
– Защо? – попитах така заинтересовано.
– Защото…
– С какво заслужих такова отношение, спрямо Вас? Обидих ли Ви
по някакъв начин? Дано не е, защото Ви отказах вечерята. Заради това ли е?
– Не, но… - започна да отговаря несигурно.
– О, господин Грей, карате ме да се изчервявам и чувствам
некомфортно в едно и също време, но точно сега нямам време да излизам на
среща, нито да поддържам връзка от разстояние. Сега, ако ме извините, имах
много важен сън, който искам да продължа. Приятна сутрин. – хвърлих
телефона на земята и въздъхнах. Нямаше да си върна хубавия сън.

Когато отворих вратата, Рафаел седеше на леглото, заровил глава в компютъра.

Промъкнах се и се сгуших до него. Изглеждаше притеснен и когато видях какво гледа,
аз също изпитах притеснение.

– Мисля, че го открихме. – каза тихо, като ме погледна. Аз не желаех

да отмествам погледа си от него, защото знаех, че в момента, в който се обърна
към екрана на компютъра, ще видя къде е Итън.
– Сигурен ли си? – попитах още по-тихо.
– Не мога да бъда сигурен, докато не го видя със собствените си очи.
– преглътнах. Бях ли готова да го намеря? Все си мислех, че съм, но ето сега, ето
тук аз трябваше да изясня всичките си мисли.
– Къде е той, Рафаел?
– Москва.
 Двадесет и седма глава

Представях си живот с Рафаел. Живот, в който няма да се страхувам, че ще

изгубя любовта. Итън не съществуваше, Джон не съществуваще, а с тях и
невъзможността ми за хубаво бъдеще. Обичах живота. Обичах изкуството, хармонията,
преживяванията, любовта. Наслаждавах се на любовта. Наслаждавах се на всяка една
вечер, която имах с него. Всяко едно докосване, галене по косите, по бузите, погледът в
очите, допирът на ръцете, целувката по устните, по врата и след това. И да, нашата
връзка премина на следващото ниво, но това ни бе достатъчно да разберем, че душите
ни са едно. Сексът не ни отдалечи. Не отдалечи мен. Почувствах го мой. Рафаел бе мой.
- Здравей, красавице.
- Не ме наричай така, Раф. Знаеш, че не обичам, когато се обръщаш към мен
така.
- Но аз обичам да те наричам така. Говоря само истина.
Истина. Каква беше тя? Истината е, че през последните няколко месеца спряхме
да търсим Итън Грейсън. Никого не го интересуваше къде е и колкото и странно да
звучи, беше така. Директорът на централното разузнавателно управление липсваше и
на никого не му пукаше. Итън беше мистерия и без това. Той беше отворена книга,
която се оказа пълна с правописни грешки. Неправилно създаден ръкопис, който
трябваше да бъде върнат в редакцията и да бъде отказан.
Истината беше, че с Рафаел бяхме захвърлили проблемите в дъното на шахтата и
се отдадохме на любов, която не бях изпитвала преди.
Истината е, че бях започнала нов живот. А на мен ми трябваше. Опитах се да
започна този нов живот много пъти, но все с неподходящите хора. Рафаел беше
правилният. Аз бях правилната. Моментът бе наш и бъдещето беше наше. А миналото
нямаше значение.
Двадесет и осма глава

- Федерален агент Кристин Дейвид. – мразех малките кабинети, а още повече

малките хора с голямо самочувствие. – Повече от компрометирана си, за да
работиш с нас. Дори… преди няколко месеца ти бе една от най-обсъжданите
фигури в САЩ. Как се забравя нещо такова?
- Точно както забравихте, че Вашият директор изчезна. И ако не знаете, аз бях
тази, която го търсеше безвъзмездно.
Цялото помещение потъна в безкрайна тишина. Чувствах се на разпит и може би
фактът, че се намирах в една от тези стаи за разпит на ЦРУ допринасяше. Имах публика
зад бронираните стъкла и нямах тършение да им дам шоуто, за което бяха дошли.
- Безвъзмездно? Изчистихме досието Ви.
- Досието ми беше чисто и без Вашата намеса. Всички го знаеха.
- Всички без теб. Ти беше тази, която измами, манипулира и преспа с едни от
най-влиятелните хора в света. Хора, които изгубиха семействата си, заради
теб. Хора, които загубиха репутацията си, кариерата си. – мразех да ми
вменяват вина. Никога нямаше да разберат, че трябваше да направя това,
което правех.
- Сър. Знаете ли кой е Джон Хидълстън? – погледнах го студено. Болеше ме,
когато изричах името му.
- Всъщност, знам. Доста интересна личност е.
- Той беше садист.
- Защо говорите за него в минало време?
- Защото за мен той е мъртъв. – челюста ми се вледеняваше. Вече не усещах
краката си.
- Изисква се много повече от затвор, за да бъде мъртъв за Вас, госпожице
Дейвид.
- Знам. Но мисълта, че той е мъртъв, ме кара да спя добре нощем.
Гледахме се дълго. Твърде дълго, за да осъзная, че с часове седях в този кабинет,
този много студен кабинет. Мислех си, защото моите дълбоки мисли никога не ме
напускаха. Мислех си дали това бе правилното решение. Бях ли успяла да се откъсна от
предишния си живот? Името ми вече не означаваше нищо. Кристин Дейвид бе
миналото, настоящето и бъдещето.
 Вашингтон засия, откакто се върнах, въпреки че, приех Мароко като собствен
дом. Бях свободна, бях щастлива. Бях влюбена. Но цветовете на моето щастие щяха да
бъдат откъснати. Не бях създадена на бъда щастлива. Светът не беше създаден, за да
бъда щастлива. Светът не ми принадлежеше.
- Защо разпитват Кристин? Тя е вярна на тази агенция. – Рафаел знаеше, че
няма да издържа тук. Или поне, че няма да ме оставят да работя за ЦРУ.
- Тя има минало, което не може да бъде игнорирано. Работила е за Джон и
Робърт Хидълстън. Тя беше обект на международен скандал, засягащ
милиарди долари. И ти искаш просто да го забравим? – Катрин стоеше в
кабинета си, гледайки внимателно как Рафаел тършува. Той беше нервен,
защото отново щях да го проваля.
- Но тя е идеалният кандидат. Не е показала друго, освен стремеж към това да
забрави миналото си. Мислиш ли си, че иска да се върне към него? Кристин
страда достатъчно, за да бъде на по-добро място с хора, които ще я зачитат.
- Кристин също има теб.
- Нищо от това няма връзка с мен.
- Ти беше човекът, който я препоръча. Доверих ти се. – Катрин беше бясна.
- Итън го нямаше. Мислиш ли, че има по-добър човек, който щеше да го
намери? – Рафаел беше бесен също.
- И така и не го открихте. – тя отново се намести на бюрото си, хващайки
всеки документ в ръка, готова да напусне кабинета си. Не искаше да говори
за мен.
- Ако той искаше да бъде намерен, щяхме да го направим. – Но Рафаел искаше
да ме защити. Катрин замълча и го погледна.
- Няма да се съглася. – той седна на стола на пълно разочарован. Покри с ръце
лицето си. – Тя отне нещо от мен.
- Правиш го, заради мен? – студенината от техния разговор се усещаше
навсякъде. – Катрин, ние никога нямаше да бъдем заедно. – точно тези думи
тя не трябваше да чува.
- Можеш да кажеш на Кристин, че няма да работи за нас. И ако отново се
опиташ да говориш с мен за това, ще те отстраня.
Катрин излезе от кабинета си, а аз останах сама в разпитващата зала.
Разочарованието бе най-ужасното нещо. Рафаел беше разочарован. Аз бях
разочарована, че преди две години се качих в онази кола, която ме взе от улицата и да
ме вкара в ад, който не бях виждала досега. Бях разочарована, че продължавах да бъда
подвластна на его, на сила, на страха от смъртта. Бях разочарована, че не дадох сърцето
си за любов, а го размених за оцеляване. Защото дори и да не го бях разменила, щях да
умра щастлива.
- Отстранена си. – усмихнах се саркастично. Рафаел ме притисна към себе си,
а аз само мислех как да срещна Катрин.
- Къде е тя?
- Не го прави. – тонът му се смекчи.
- Просто искам да говоря с нея.
- Не иска да те вижда.
- А дали аз исках да те видя, когато дойде да искаш помощта ми, за да
намерим Итън? Човекът, когото ти, тя и всички в тази сграда не можехте да
откриете? Не ми е нужна помощта ти, за да я намеря.
Тръгнах към коридора, като оставих значката си и пистолета си на
Рафаел. За щастие Катрин не беше толкова трудна за намиране. Ужасният й
характер можеше да се усети от километри.
- Катрин!
- Не казах ли на Рафаел, че не те искам тук?
- Затова съм тук.
- Просто защото си спала с бившия директор, не означава, че ти командваш
тук. Итън Грейсън не означава нищо в тази агенция, заради теб. Ти вече не си
част от тази организация, но ако директорът на ФБР е по вкуса ти, мога да те
свържа с него. – тя се усмихна подмолно.
- Добре. Свържи ме с него, а аз ще му кажа, че в организацията Ви има
вътрешен човек, който все още докладва на Джон Хидълстън. – от усмивката
й не остана и следа. Tя ме гледа дълго време.
- Това заплаха ли е, Кристин? Защото, повярвай ми, моите думи биха ранили
много повече теб и цялата ти кариера. – тя се приближи към мен. –
Самочувствието ти и самоувереността ти може да са високо в небето, заради
вечното ти печелене на аргументи, но днес не е денят, в който ще се
прибереш доволна от направеното. Днес ще се прибереш, знаейки, че си се
провалила в единственото, в което си добра. Не можеш да ме манипулираш.
Всичко, което си научила, няма да ти потрябва. Защото жените сме умни и се
учим много една от друга.
 - Знам за „Скайфол“. – погледът й помръкна отново. Заля ме студена вълна.
Реших да я оставя сама. Не ми бе нужно да се замесвам повече в това.
Върнах се в апартамента си при Рафаел. Той ме чакаше тихо до големите
прозорци, откриващи гледка към Белия дом. В погледът му се четеше, освен
разочарование, и ярост. Разочаровах човекът, когото обичам и успях да създам вражда
помежду ни.
Не исках да говоря с него, исках просто да поспя. Исках да помисля отново и
отново за това, което направих. ЦРУ вече не бе бъдеще за мен. Аз нямах бъдеще. Не и
такова, в което щях да бъда щастлива, влюбена и спяща спокойно.
Затворих се в кабинета си, без да кажа и дума на Рафаел. Щом виждах лицето
му, виждах Катрин, а тя не бе от любимите ми личности. Той не възрази. Винаги ме
разбираше. Знаеше, че някои проблеми трябва да реша сама. Зарових глава в
документите, които ме тревожеха от доста време.
Операция „Скайфол“…
Операция „Скайфол“ беше сложна международна операция между ЦРУ, МИ-6,
КГБ за привличане на Джон Хидълстън като защитен свидетел и неговото оневиняване
пред финансовия съд. Обработва се още от влизането на Джон в затвора. Интересното
е, че след изценираната смърт на Робърт, аз бях определена като наследник на
компанията, но тъй като не бях Хидълстън, нямаше шанс да бъда представена като
наследник. Всички хора, които бяха свързани с мен, бяха близки приятели с
разузнавателните организации на САЩ, Великобритания и Русия. Една от главните
цели бе аз да нямам нищо общо с операцията и със свързващите я организации. Идеята
бе да бъда мъртва. Но аз бях по-умна от тях.
- Кристин…
Бях заспала.
- Любов моя. – Рафаел ме хвана и ме повдигна, за да седна на леглото до него.
- Съжалявам, че те разочаровах.
- Никога не би ме разочаровала. Ти направи всичко възможно, за да започнеш
нов живот. С мен. За Бога, Кристин. Това е нашият живот. И можем да
правим каквото си поискаме с него.
- Аз исках това. Какъв по-добър начин да се отрека от миналото си, като
продължа да бъда срещу такива хора?
- Но… - прекъснах го, като станах от леглото и отидох в кухнята.
 - Единствената причина, поради която Катрин не ме желае, е защото ти и тя
имате минало заедно. Знам го. Имала съм проблеми с бивши гаджета и
преди. Но тя трябва да разбере, че аз съм човекът в твоя живот. – налях си
чаша вино.
- Разбира се. – Рафаел ме дари с прекрасната си усмивка. – Това ли й каза
днес? – присвих очи.
- Искам да поспя.
- Чакай. Не разбирам защо все още искаш да се отречеш от миналото си.
Първо искаше да смениш името и го направи. За кратко. И откакто те
познавам преследваш чужди мечти. Искам да помислиш за себе си и да
приемеш, че нещата, които извърши те доведоха при мен. Ти си по-добра от
всеки във всичко. Един ден ще се погледнем и ще си мислим защо пилеехме
времето си да се отричаме от постъпките сик и защо не живеехме, за да
имаме това, което имаме сега? – той ме притисна към себе си, след това ме
целуна.
Отвърнах на неговата целувка. Обожавах, когато го правеше. Винаги ме
целуваще нежно, сякаш правеше комплименти на устните ми. След това на врата ми и
на ключиците ми. Свалих ризата му. Тялото му се откри пред мен, хванах косата му и я
придърпах назад, желаеща него и всяко едно парченце любов, което той ми даваше.
Той хвана бедрата ми и ме повдигна на кухненския плот. Започна да ме целува по-
настоятелно, докато аз свалях панталоните му.
Нашата любов беше истинска. И след една такава вече бях сигурна, че мога да
бъда щастлива.
Рафаел ме караше да бъда щастлива и това бе подарък, който приемах с
удоволствие.
Двадесет и девета глава
Ако можех да избирам между това да работя за ЦРУ и да бъда с Рафаел, щях да
избера Рафаел, защото така бях близо и до ЦРУ, но и защото го обичах. Имаше ли
смисъл да повтарям как ме караше да се чувства той, щом почти всяка моя мисъл беше
за него.
Не се налагаше обаче да избирам, защото още следващата сутрин позвъняването
на Катрин ме събуди. Очаквах го. „Скайфол“ беше удар под кръста за всеки замесен в
тази операция.
- Искаш да се извиниш ли? – думите ми към нея бяха винаги провокативни. Тя
не бе по-умна от мен.
- Имам причина да знам, че ще служиш достойно на тази организация и те
каня да се присъединиш като наш федерален агент.
- Благодаря ти, Катрин. Знаех, че ще се вразумиш. – начинът, по който
говореше, бе повече от очевиден, че е фалшив, но какво можех да направя
аз? Бях повече от щастлива, че се връщам.
- 10. В кабинета ми.
Затворих. Усмихнах се самодоволно, след това видях че Рафаел не беше в
леглото. Нямаше го и в кухнята. Бях сама в големия ни апартамент, напълно свободна
да се забавлявам, заради връщането ми в агенцията. Обичах да бъда сама понякога.
Обичах да дишам свободно, да се порадвам на успехите ми. Да имам пространството да
обичам себе си. Но този момент исках да споделя с Рафаел, от когото очевидно нямаше
и следа.
- Здравей, чудех се къде си. Обади ми се, когато чуеш това. Обичам те.
Беше 9. Трябваше да бъда при Катрин в 10, затова не се поколебах да побързам.
Докато вървях към кабинета на Катрин, видях изключително познат образ,
излизащ оттам. Рафаел. Двамата с Катрин си казаха последни думи, докато се
приближавах към тях. Рафаел забеляза студеният ми поглед и веднага се обърна към
мен, но аз ги подминах и влязох в кабинета й. Седнах на канапето, в неочакване.
Катрин самодоволно зае мястото си, гледайки ме, осъзнавайки, че ми е повлияла.
- Имам усещането, че не си щастлива да се върнеш тук.
- Грешиш.
- Как спа? – тя скръсти ръце и се облегна на стола си. Аз направих същото.
 - Не успях всъщност. Рафаел ме държа изключително заета. – стрелнах очите
си в нейните.
- Защо тогава не му каза нещо?
- Малко съм му ядосана, тъй като не успяхме да повторим, а аз доста желаех.
Как спа ти?
- Не ме гледай така. Не си тук, за да се провокираме.
- Тогава не ми давай шанс да го правя.
- Както казах, не си най-интелигентният човек тук. – килна глава. Само това
ли щеше да повтаря два дни?
- Може и да не съм, но все още знам повече за тази агенция, отколкото ти и
всеки друг, който ще я управлява след теб.
Тя отвори чекмеджето си и извади пистолета и значката ми. Остави ги в края на
бюрото си.
- Не искам да го правя. – взех ги.
- Знам. Трябваше да го направиш. – изведнъж между нас премина топъл
въздух. Не, не я харесвах, но харесвах факта, че вратата към новото начало бе
отворена. Станах от стола и се насочих към вратата.
- Никога повече не споменавай Скайфол. – не се обърнах към нея. Не се и
налагаше. Усещах омразата й по мен.
- Ще помисля над нещата, които ми каза. Ти също ще трябва да помислиш. –
обърнах се все пак. Исках да я гледам, докато я пронизвам с думи. – Ще
трябва да помислиш и за Рафаел.
Излязох от кабинета й и тръгнах към паркинга, когато Рафаел ме придърпа в
един от малките коридори. На лицето му имаше огромна усмивка, а тъмно-сивият му
костюм беше леко намачкан, затова без да се поколебая се опитах да му го оправя.
Трябваше да бъда студена към него. Какво правеше с Катрин тази сутрин, вместо да
бъде с мен в леглото?
- Гордея се с теб. – прегърна ме.
- Трябва да тръгвам.
- Защо не закусим заедно? Трябва да го отпразнуваме. – опита се да ме целуне,
но аз се отдръпнах.
- Защо не закусиш с Катрин? Аз ще те чакам вкъщи за вечеря. – той ме
погледна очевидно объркан. Отдръпна се от мен.
- За какво говориш, Кристин?
 - Имам изключително много работа. Моля те. Ще се видим на вечеря. –
изтръгнах ръцете си от неговите.
За щастие бяха сама до паркинга. Взех ключовете си от охраната и се качих.
Макар и назначаването ми да бе добра новина, фактът, че Рафаел бе с Катрин тази
сутрин, вместо с мен, ме накара да бъда изклчюително ядосана. Опитах се да не мисля
за това, но пътят до Лорън бе достатъчно дълъг, за да преосмисля в повече всичко.
През последните седмици с Лорън станахме все по-близки. Времето, което бях
изгубила, за да бъда до нея бавно се наваскваше, а с това и времето, прекарано с майка
ми, макар и да не я желаех.
Лорън бе по-малкото ми превъплъщение на добро. Обичах тази душа, която,
разбира се, бе част от мен.
- Липсваш на мама. – каза тя, докато отивахме кафенето, в което винаги
ходехме. На малката уличка в другия край на града. Една от многото малки
улици.
- Знам.
- Някой ден трябва да й простиш.
- Не мисля, че този ден ще дойде. – тя замълча. Мразех, когато я карах да се
чувства зле. – Но виж, поне имаш сладолед, вече пиеш кафе и имам нова
работа.
- Наистина ли?! Каква е, Кристин? Кажи ми всичко. – тя веднага засия.
- Най-хубавата част е, че не мога. Съжалявам. – усмихнах се невинно.
- Значи е някоя държавна работа… Каквото и да е се радвам, че вече не си част
от онези лоши хора, които те използваха.
Лошото е, че тези лоши хора бяха застрашили живота й.
- Е, какво става с теб сега? Има ли момче в живота ти? – Лорън беше на 15.
Трябваше да знам какво се случва в живота, защото мама едва лк искваше да
знае.
- Ами… Да. От няколко месеца. Но на никого не съм казвала. Дори мама не
знае. – беше толкова нервна.
- Кажи ми повече, Лорън! Искам да знам какво става в живота ти!
- Той е много сладък. Отличник е в класа. И го харесвам от година, но беше
трудно да му кажа, заради… теб и всичко, което се случи. Но хубавото е, че
сме заедно вече. След като делото на Джон приключи, му казах какво
изпитвам.
 - Какво следва сега?
- Не знам. Сближаваме се, но не знам дали съм готова…
- Готова за какво? – Лорън се изчерви. Не беше готова да говори за интимния
си живот. Но я разбирах. Аз също не бях готова, когато бях на 15.
- Нали знаеш… за нещо повече.
- Ти си на 15. Колко повече? – гледах я с интерес. Малката ми сестричка
говореше за секс, което беше безумие.
- Това, което ти и Рафаел правите.
- Лорън! – тя се засрами. Бузите й бяха вече червени. – Твърде си малка за
нещо такова.
- Но трябва да разбера какво е, нали?
- Има време за теб. Има време за всичко. И нали знаеш, че физическата
интимност не е най-важното в една връзка? Преди аз да се отпусна с Рафаел
до такава степен трябваше да мине достатъчно дълго време. Исках първо да
разбера, че мога да се доверя в действията му и в думите му, преди да
достигна до това ниво. – тя не искаше да ме погледне. – Лорън, ще разбереш
всичко, когато му дойде времето.
- Добре. Радвам се, че го чувам от теб.
- Аз съм твоя сестра.
Телефонът ми извъня. Беше Рафаел.
„Какво беше това?“
Погледнах съобщението, но не отговорих. Цялото ми време бе за Лорън и само
за нея. Рафаел можеше лесно да мисли за други неща, освен мен, но Лорън… тя имаше
само мен.
Разходихме се из уличките, като тя ми разказваше как се запознала с момчетото,
в което беше влюбена. Телефонът ми не спираше да звъни, но аз дори не го поглеждах.
Рафаел трябваше да ме остави намира. Този момент трябваше да е един от тези, в които
ме оставяше да се справя сама.
- Къде е Кристин? – Катрин се обърна нервно към Рафаел.
- Нямам представа. Не отговаря на съобщенията ми, нито на обажданията ми.
- Може би е ядосана, че прекара сутринта си с мен, вместо с нея. Не беше там,
за да ти каже добрата новина.
- Не съм тук, за да се карам с теб. – той я гледаше презрително. И трябваше, тя
беше ужасна особа.
 - Не. Тук си, за да се караш с нея.
- Защо я върна?
- Ти беше прав. Тя не е показала нищо друго, освен стремеж към това да
забрави миналото си. – Рафаел се усмихна.
- Защо се съмнявам толкова в теб?
- Твоите съмнения ни отдалечиха.
- Твоята изневяра ни отдалечи.
- Значи все още мислиш за това. – Катрин зае мястото си, докато рафаел се
приближаваше към вратата. Той нямаше търпение да бъде далеч от нея. Бих
ли го винила?
- Не, не мисля. Нито за постъпката ти, нито за теб. Но мразя, когато играеш
невинна, а си най-виновна от всички в тази сграда.
- Не аз съм врагът. Не познаваш Кристин достатъчно добре. Тя има тайни по-
дълбоки от всичко тук. Как може да си сигурен, че тя не е злият герой в този
сюжет?
Рафаел обърна глава встрани. Ако й вярваше, щеше да ме нарани по-малко от
сега. Той я слушаше. Тази жена, която не знаеше как да съчетае думите си, за да се
получи една правдоподобна история.
Той се обърна с лице към нея и скръсти ръцете си. Не искаше да я слуша, но тя
можеше да го омае. Наивният ми.
- Откъде си сигурен, че тя не е майстор в лъжите си? Дори и към теб. Знаем, че
е живяла с Джон Хидълстън. Той е майстор на лъжи. Да, тя може да се
срамува от миналите си действия, да иска да затрие миналото си, да вкара
човекът, който я е хранил цяла година, за да не умре тя на улицата, в затвора.
Това може да е истина. Но аз не го вярвам. Всеки има тайни и всеки има тази
страна от себе си, която няма да сподели с никого. Този сюжет може да е
стратегия, за да я изкара невинна пред съда, пред света. Тя искаше чисто
досие…
- Тя не искаше нищо в замяна.
- Тя искаше да избяга.
- Итън й предложи това.
- И тя го прие. Защо?
- Ако бях на нейно място, аз също щях да приема единствения шанс, за да
избягам.
 - Стига си я защитавал!
- Не си най-умната в тази организация, Катрин! Чух как говореше на Кристин.
- Тя трябва…
Телефонът на Рафаел извъня. Аз му звънях, но гласовата поща се включи. Бе
твърде зает да води дебат с Катрин дали съм невинна или не.
„Хей. Съжалявам, че не ти отговорих. Тази вечер ще направим вечеря с Лорън.
Реших да я поканя, заедно с приятеля й. Много сладко момче, според думите й.
Надявам се, че не се сърдиш, че не ти звъннах. Обичам те.“
Катрин погледна на кръв Рафаел.
След това той излезе от кабинета й, държейки пистолета си здраво. Наистина ли
беше готов да го изкара пред нея?
Докато карах към апартамента ни, реших да се отбия на тайното място. Това
място бе малко, затънтено из улиците на Вашингтон. Спрях пред жилищния комплекс,
сложих очилата си и влязох. Никой не знаеше за този апартамент, освен мен. Рафаел
щеше да е компрометиран, ако беше разбрал. ЦРУ щеше да бъде на показ.
Качих се на третият етаж, отворих апартамент 20. Оставих очилата си на
масичката в коридора.
- Някой последва ли те? – не бях изненадана да чуя този глас, още щом влязох.
- Не.
- Откъде знаеш? Вече работиш за ЦРУ. – той се обърна към мен с усмивка на
лице.
- Не знаех, че новините достигат толкова бързо до теб, Робърт.
- Старая се да съм в крак с всичко. – той повдигна бутилката с уиски срещу
мен, но аз отказах.
- Той знае ли, че си жив?
- Никой, освен теб и Рафаел, не знае, че все още обитавам тези земи, Кристин.
– винаги имаше този особен тачин да се изразява. Седнах на креслото до него
и се облегнах. – как е сестра ти?
- Добре. Как си ти? – погледнах наболата му брада, той забеляза.
- Не излизам често. Не е нужно да се бръсна.
- Разочароваш ме. Имаше стил. – той се подсмихна.
- Имах живот. Но да ти призная… - седна срещу мен. – да бъдеш мъртъв е
забавно. Всичко, което правя, е да разигравам всички, които мислят, че ме
няма.
 - Знам.
- А ти… моя любима Кристин… си тази, която дърпа конците.
- Не го казвай. Знаеш, че не е така.
- Не си честна спрямо Рафаел. – погледна ме неодобрително.
- Колкото по-малко знае, толкова по-добре. Не искам да рискувам и неговия
живот. Той има нужда от добро бъдеще.
- Ти също. Нямаше ли да е по-лесно да ме оставиш в Мароко, да се върнеш и
да не мислиш от своите велики планове? Остави живота си в мир.
- Не. Трябваш ми. Ти си последното парче от сложния пъзел, Робърт. Къде е
Итън?
- И хиляди пъти да ме питаш, Кристин, не бих ти казал. Той направи
правилния избор да се отърве от Джон, от ЦРУ и от теб. Неговата най-голяма
мечта бе да има семейство и знаеше, че ти никога нямаше да му дадеш
такова, защото ти не си създадена да живееш този живот. Той никога нямаше
да е част от теб.
- Щастлив ли е?
Той килна главата си назад. Гледа към тавана достатъчно дълго, за да разбера, че
не би ми отговорил.
- Един ден ще разбереш, че ти никога през живота си не си обичала истински.
Използва Итън, за да се измъкнеш от Джон, използва Рафаел, за да се
добереш до ЦРУ. И сега, когато Катрин знае, че знаеш за Скайфол, ще
използваш мен, за да се измъкнеш. Твоите игри ще приключат скоро и ще
осъзнаеш, че ще изживееш живота си в лъжа кое е любов и кое не. Сама си в
това и не се опитвай да погубиш още някой.
- Всички сме част от тази игра, Робърт. Аз просто казвам кой ще играе днес. А
ти… мой любими чичо… имаш главната роля днес. Започни Скайфол утре
сутрин. – станах от креслото и взех очилата си от масичката. – искам МИ-6 и
КГБ да разберат, че съм наясно. Ще се сбогувам тази вечер с Рафаел и Лорън.
И с теб. – отворих вратата, когато той ме спря.
- И къде ще отидеш?
- Там, където трябваше да отида преди много време. Където сърцата ще се
съберат. – той се усмихна.
- Ще унищожиш живота му.
 - Знаеш ли, Робърт. Познавам любовта и има човек, когото обичам истински.
Себе си. Наречи ме егоист, но го заслужавам.
Излязох на улицата и спрях за момент. От утре щях да бъда мишена. Трябваше
да изживея последните си прекрасни моменти с хората, които знчеха нещо за мен.
Качих се в колата, но преди това забелязах, че Робърт се взираше в мен от
прозореца на апартамента си.
Можех ли да го виня? Съдбата ми се прекършваше на две. Трябваше да избирам
Лорън пред това да изпълня най-важната задача в живота си. Да срещна щастието, да
покоря света… защото ми бе обещан.
Всеки път, когато срещах човек, усещах, че съдбата ме тласкаше в посока, която
трябваше да ме научи да обичам повече себе си, а това бе неизменно.
Обожавах да готвя и бях безкрайно щастлива, че мога отново да го правя за
Лорън. В моите очи тя винаги щеше да бъде малката сестра, която обичах, независимо,
че имахме лоша майка.
- Раф, бих искала да поговорим. – седнах до него в трапезарията, докато Лорън
и приятелят й гледаха телевизия.
- Какво има, любов? – той ме погледна невинно и се сгуши в мен.
- Знаеш, че те обичам безусловно. – той кимна. – И знаеш, че един ден може да
не говорим така за себе си. Но все пак, аз съм тук пред теб, казвам това,
което мисля и то е, че си мой и че не искам друг.
- Кристин, защо ми казваш това? – въздъхнах и се усмихнах. Хванах ръката
му. Колко ми беше нужна!
- Няма причина. Просто исках да го знаеш.
На сутринта не оставих бележка. Едва взех багаж със себе си. Стигнах до
летището, без да кажа последни думи на Рафаел, без да целуна Лорън. Трябваше
ли? Предпочитах болката ми да не ме сполети толкова силно, но Господи…
обичах ги и двамата и сякаш стъкло пронизваше леденото ми сърце, а аз исках
то да бъде от цветове, готови да се стоплят, когато пролетта дойде. Господи, не
биваше да ги оставям, но…
Имах дълг към себе си. Трябваше да съм честна с душата си, защото
любов бях срещала много, но аз бях само една.
Тридесета глава
Париж беше градът, в който исках да живея до края на живота си.
Предвид факта, че вече бях търсена в САЩ, че оставих хората, които обичам без
последно съобщение, без отговорите на многото им въпроси, това бе мястото, на което
исках да бъда.
Трябваше да свикна и с факта, че аз бях врагът. Аз бях тази, която измами
всички, която ги подведе, която им показа, че може да обича и след това им показа, че
любовта не означава нищо.
Но това не бе така. Обичах. Знаех как да го направя. Знаех как да запазя
любимите си до мен, но сега бе по-важно да запазя себе си.
Кацнах с надеждата веднага да намеря Итън, но това се оказа изключително
трудно. Дори в същия град, той вече бе неоткриваем. Прекарах две седмици в
обсавеждане на апартамента, който наех в центъра на Париж. Дори и в пълно
притеснение и очакване, този град бе неописуем. Ден след ден правех едно и също
нещо – всяка сутрин хващах лаптопа, излизах в близкото кафене, закусвах, обядвах и
вечерях, докато проверявах данни на агенцията. И да, може би е смешно и твърде лесно
за ЦРУ да ме намери, щом изпозлвам лаптоп и съм в базата данни на агенцията, но
Робърт бе така добър да ми осигури инкогнито пропуск за цялата информация. Адресът
беше в САЩ на дълго уважаван служител на ЦРУ. Катрин Грийн.
Вечерите бяха мои. Бяха момент на уединение. Бях със най-важния човек в
живота си. Егоистично. Знам. Но това бе единственото нещо, в което бях сигурна.
Итън не се появи. Следа, която изчезваше. Човек, който избледняваше.
Може би вече не бе тук.
Но надеждата ме държеше на това място. А може би и тук щях да прекарам
остатъка от живота си. Може би това бе пътят, който ми бе предначертан от съдбата. Не
ми трябваше мъж или поредна жертва, или доминиращ във всичко мое мъж. Трябваше
ми точно това – безкрайните вечери.
Бях сама пред целия свят. Целият свят, който означаваше всичко за мен. Светът,
който бе благословия и проклятие. Изкусният свят, който привличаше и най-невинните
души. Светът, който ми принадлежеше.
А аз бях една малка частица от него. Но той щеше да е мой.
 Тридесет и първа глава
Нека започна разказа си като едно клиширано четиво.
Беше прекрасен слънчев ден във френската столица. Както винаги, всяка сутрин
пиех кафето си в близкото кафене до апартамента си. Напълно неподозираща какво ще
се случи, ровех из лаптопа си за френски кифлички. Всъщност най-добрите в цяла
Франция, според възрастната ми съседка, която толкова ми се възхищаваше на това, че
съм дошла сама от далечна страна, за да завладея света. Обожавах тази жена. Всяка
сутрин излизаше с кучето си на разходка и ме поздравяваше на английски. Поне
колкото я бяха научила. Аз й отвръщах на френски.
И така де… неподозиращата аз вдигнах погледа си от лаптопа, за да поискам
още кафе от Уилям, твърде милия сервитьор, който всяка сутрин ми пожелаваше да
бъда изпълнена с любов. Уилям така и не ме видя, но за сметка на това забелязах
фигура, твърде позната за моите очи.
Фигурата стоеше на близкото пазарче до кафенето, скрито из улиците.
Дълго време се чудих дали това бе той. Не се бе променил. Беше същия
прекрасен човек с фигура, която ме бе целувала толкова нежно. Фигура, която рискува
живота си, за да ме спаси. И която рискува щастието ми в изгнание.
Поверих нещата си на Уилям и се запътих към пазарчето. Вървях бавно и със
всяка крачка се опитвах да се уверя, че това бе той. Итън, когото познавах. Пресякох
улицата и с всеки метър, приближавайки се, знаех, че това е той. Чувах гласа му,
усещах движенията му през въздуха, знаех какво мисли. Усещах него. Бях толкова
близо. Застанах до щанда зад него. Той се смееше и говореше на френски. В главата ми
гласът му бе само на спомени, но да го чуя отново, беше необяснимо. Не знаех какво да
му кажа? Какво казваш на човек, който те изостави преди толкова много време?
- Отне ми доста време – той обърна леко главата си встрани. – да те намеря. –
очите ми бяха пълни със сълзи на щастие. Той погледна надолу, след това
премести погледа си към мен. Погледнах очите му. По-прекрасни не са били
никога. Той бе пълен с живот. Вдигнах брадияката си. – Искаш ли кафе? –
посочих му кафенето с Уилям в него.
Итън не каза и дума. Тръгна след мен. Сърцето ми биеше толкова силно. Щшх
да се разплача. Толкова се радвах да го видя.
Седнах, треперейки. Какво щях да му кажа? А неговият поглед беше толкова
спокоен. Усмихнах се загадъчнои събрах ръце пред мен.
- Прекарах месеци да те търся из целия свят, а просто е трябвало да те чакам в
кварталното кафене. – той се умсихна и се наведе напред.
- Заради всичката тази информация ли ме намери? – подкосиха ми се краката.
Кимнах. – Това доказва колко любов е имало помежду ни. – погледнах го
въпросително.
- Не разбирам.
- Париж. Мястото, където искахме да живеем. Мястото, където щяхме да
бъдем завинаги заедно. Където сърцата щяха да се слеят. Говорихме за това.
Мисля, че беше денят, в който реши да смениш името си. Толкова силна ли е
любовта ти?
- Любовта ми бе истинска…
- Бе? Според мен тя все още е истинска. Наистина ли ще прекосиш половината
свят и ще оставиш Лорън, за да ме търсиш, като си мислиш, че все още не ме
обичаш? – беше адски прав. Гледах го дълго. Мразех, когато истината в
думите му ме засягаше.
- Имах любов към теб, но ти я унищожи, когато ме изостави. Сега единствено
искам отмъщение. – той се подсмихна.
- Кой друг знае, че си тук?
- Робърт. Той знаеше, че ще те намеря. Никой друг.
- Кой знае къде съм аз?
- Последно докладът показваше, че си в Москва. Скоро след това
приключихме с търсенето с официален резултат никакъв. Но това не бе
вярно. Бях сигурна, че ще си тук.
- И сега какво? – той се облегна на стола и скръсти ръце. – САЩ те разследват
и търсят из целия континент с целта да те заличат и то не заради мен, а
защото устата ти е твърде голяма и не знаеш кога да млъкнеш. Знаеш твърде
много вътрешна информация, която не е трябвала да достига до ушите ти и
сега ще бъдеш убита, заради това. Как се справя Катрин, между другото? –
изненадах се колко много знаеше. Той отпи от кафето си самодоволно и
арогантно.
- Напълно си прав. А колкото до Катрин… ти беше по-добър от нея. Мисли, че
е твърде умна. Не е умна.
- Ти също не трябваше да бъдеш. Знаеш твърде много за човек, който е жив.
Скоро ще дойдат до теб.
 - Не, няма да го направят.
- Това е Скайфол, Кристин. – погледнах го изненадано. – Мислиш ли, че щом
изчезнах, спрях да работя?
- Интересно е как в един и същ момент знаеш толкова много и толкова малко.
Никой няма да ме намери. Знаеш ли защо? Защото аз определям дали ще го
направят. Аз написах протокола. И не само този. Написах всичко, от което
зависи оцеляването на агенцията след международния скандал. Скайфол
беше моя идея.
- Ти си вътрешния човек.
- Няма вътрешен човек. Всичко е лъжа. Целта – да обърна трите най-големи
организации една срещу друга. Унищожи врага си и живей свободно.
- Не биха били това думите, които бих избрал за мото. – той промълви. Мисля,
че тогава това бяха най-удачните думи, които можеше да каже.
- Не биха били тези обстоятелства, които предпочитам. – усмихнах се. Усещах
сълзите, които бяха готови да се стекат по бузите ми. Бях обещала, че няма
да плача пред него, но ето, че чувствата ми бяха по-силни от това.
- Трябваше да замина. Трябваше да те оставя да живееш, Кристин. Виж какво
си направила! – последното изречение бе казано на по-висок тон. – Понякога
си мисля, че си обсебена от идеята да събориш всички около себе си. И
мисля, че Робърт бе прав. Не обичаш никой друг. Вманиачена си от
доминирането над всички; идеята, че трябва да си по-умна от всеки, че
трябва да винаги един ход пред тях. Убеден съм, че животът ти бе по-добър,
преди да се видим отново. Убеден съм, че не бях спрял Никълъс Акър да те
изнасили, ти все още щеше да си в имението на Джон, нищо от това нямаше
да се случва и аз щях да си тръгна без доказателства за него, без свидетел,
без теб. Понякога се чудя какво ли щеше да се случи с теб, ако те бях оставил
да се унижаваш?!
Това ме заболя. Никога не предполагах, че ще чуя такива думи от човек, който
твърдеше, че ме обича.
Хората наистина имаха две лица. Всеки бе лицемерен. Всеки бе измамен и
измамник.
- Защо дойде? – попита ме.
- Всеки човек, който ме е наранявал, си плати. Джон влезе в затвора, Питър го
последва, Робърт изчезна, твой ред е. Молех се само за едно нещо през целия
 си живот. Да получа любовта, която давах. Лорън бе твърде малка, за да го
разбере, но когато се появи ти… Дадох името си, сърцето си за теб и ти си
поигра с него. Не искам да печеля игри, които не си струват и не искам около
себе си хора, за които съм се борила и не го оценяват.
- Заплашваш ли ме, Кристин?
- Прав си. Все още те обичам. Но не заради любовта, а от омразата. Обичам те
толкова много, дори съм готова да те изгубя. През всичкото това време ти
беше до мен и когато най-много имах нужда от теб, за да оздравея, ти ме
изостави. Но не съм тук, за да се оплаквам, да плача пред теб. Тук съм
просто, за да те разруша. – той ме погледна въпросително.
Докато вдигна погледа си, Итън вече стоеше с вдигнати ръце и безмълвен
поглед.
- Итън Скай Грейсън, Вие сте арестуван за разпространяване на вътрешна
информация под ръководството на САЩ, Великобритания и Русия. – Офицер
от френската полиция бе опрял пистолета си в гърба му и той ме погледна с
дяволита усмивка.
- Скайфол… - Итън въздъхна. – Добре изиграно.
Всички полицаи се струпаха върху нас, като хванаха мен и Итън и ни
отдалечиха един от друг. Ескортираха ме до полицейската кола. Офицерът, който
арестува Итън, подаде телефон, който явно търсеше мен.
- Защо? – прозвуча като Робърт.
- Искам да знам, че Рафаел и Лорън са добре.
- Добре са, но Кристин… защо? Променила си протоколите в последния
момент.
- Не, това бяха първоначалните протоколи, просто никой не ги забеляза,
освен…
- Мен. – той каза прекалено тихо.
- Ти бе този, който започна това. Не помниш ли? Знам, че ти остави онази
бележка в Мароко, знам, че ти забави Джон, когато се опитахме да избягаме
от Монте Карло, знам, че затова изчезна. Ти винаги искаше да ми помогнеш,
затова те смятах и за мой баща. Бащата, когото нямах. Знам, че онези думи,
не бяха казани от Итън. Той беше една марионетка за теб, както и аз. Сбогом,
Робърт. – затворих телефона и го върнах на офицера.
 Влязох в полицейската кола, гледайки как Итън се противи на полицаите.
Погледнах към ръцете си. Колко много неща бяха свършили те! Бях ли горда… със
сигурност не. Бях ли спокойна, че той ще си плати?
 Епилог
Скайфол никога не е била операция, която беше с цел аз да изчезна. Малцина
знаеха, че презимето на Итън бе Скай, заради майка му. Скай Грейсън, която бе родена
в Париж, където любовта й с бащата на Итън „се бе сляла“. Скайфол никога не бе с цел
ЦРУ, МИ-6 и КГБ да се разрушат вазимно. Тя бе с цел да разруши Итън. Аз създадох
протокол Скайфол, но идеята бе на Робърт Хидълстън, който бе най-големият
измамник, когото познавах.
Всички мислеха, че Джон дърпа конците в компанията, но истината бе, че не той
го правеше. Том Хидълстън, бащата на Джон, бе най-обикновен човек, получил пари от
брат си Роб, за да създаде име.
Когато за пръв път видях Джон, той беше слаб, неуравновесен, не бе
целенасочен. Имаше нужда от помощ, която бе винаги до него. Имаше нужда от
поглед, който да го следи. Бързо разбрах това, затова Робърт искаше да изчезна. Не
искаше да знае, че единствения човек, който е изпълнителен директор на компанията, е
толкова нестабилен. Знаеше, че аз мога да разруша всичко, което е било създадено.
Защото имах ум, достатъчно силен, за да събори цяла империя.
Робърт помогна на Итън да ме освободи, след това изчезна, за да се отърве от
последствията, които дойдоха с освобождаването ми. Не искаше да води компания с
репутация, разрушена от порочния му племенник и макар да участваше и да знаеше, че
ще разкажа историята си, той запази името си.
По-добре от всички други знаеше какво ще се случи с мен, ако проговоря пред
съда. Затова намери Итън след случилото се, сближи се с него, убеди го, че за него има
по-добър живот в Париж, фалшифицира собствената си смърт и се отдаде на безгрижен
живот.
Но нямаше представа, че аз мога да изиграя дори него.
Нямаше представа колко безмилостна мога да бъда.

Защото името ми трябваше да се запомни от света, а той ми бе обещан и ми

принадлежеше. До последния ми дъх