Professional Documents
Culture Documents
Iun Kolduel Petoto Evangelie
Iun Kolduel Petoto Evangelie
com
Иън Колдуел
Петото евангелие
На Мередит
Историческа бележка
Преди две хиляди години двама братя потеглят от Светите земи, за да
разпространяват Христовото благовестие. Свети Петър заминава за Рим и
става символичният основател на западното християнство. Брат му, свети
Андрей, заминава за Гърция и става символичният основател на източното
християнство. Векове наред Църквата, за чието създаване допринасят двамата,
остава единна институция. Преди хиляда години обаче Западът и Изтокът се
разделят. Западните християни стават католици с духовен глава папата,
наследник на свети Петър. Източните християни стават православни, а техните
духовни водачи, наричани патриарси, са наследниците на свети Андрей и на
други апостоли. Днес това са двете най-големи християнски вероизповедания
на Земята. Между тях съществува малобройната група на източните католици,
които следват традициите на православието, но са под върховенството на
папата.
Действието в романа се развива през 2004 г., когато папа Йоан Павел II се
опитва да осъществи предсмъртното си желание за обединение на
католицизма и православието. Това е историята на двама братя свещеници —
единият източен католик, другият — западен.
Пролог
Синът ми е твърде малък, за да разбира що е прошка. Отраснал е в Рим, затова
е останал с впечатлението, че прошката се получава лесно: непознати се редят
пред изповедалните на базиликата „Свети Петър“ и чакат своя ред, а червените
лампички отгоре светват и угасват, когато свещеникът приключи с един
грешник и е готов за следващия. Синът ми си представя, че съвестта не се
замърсява колкото къщите или съдовете, след като прочистването и? отнема
много по-кратко време. Затова, когато остави водата във ваната да тече твърде
дълго, разхвърли играчките си по пода или се прибере от училище с изкаляни
панталони, Петрос моли за прошка. Сипе извинения, както папатасипе
благословии. Две години делят сина ми от първата му изповед. И с пълно
основание.
Никое дете не разбира какво е грях. Какво е вина. Изкупление. Свещеникът е
способен да прости на някой непознат толкова бързо, че едно малко момче
дори не може да си представи колко трудно ще му бъде някой ден да прощава
на враговете си. Или на онези, които обича. Изобщо няма понятие, че понякога
добрите хора просто не могат да си простят. И най-ужасните грешки са
простими, но не могат да бъдат поправени. Надявам се синът ми да стои далече
от такива грехове, много по-далече от мен и брат ми.
Роден съм за свещеник. Вуйчо ми е свещеник, по-големият ми брат Симон е
свещеник и се надявам един ден Петрос също да стане свещеник. Откакто се
помня, живея във Ватикана. Петрос също никога не е живял другаде.
В очите на света има два Ватикана. Единият е най-прекрасното място на
Земята — храм на изкуството и музей на вярата. Другият е най-голямото мъжко
сборище на католицизма, страна на стари свещеници, които размахват
укорително пръст. Изглежда невъзможно едно момче да отрасне на което и да
е от двете места. Но в нашата държава винаги е имало много деца. Всички имат
деца: папските градинари, папските работници, папските швейцарски
гвардейци. Като бях малък, Йоан Павел беше привърженик на политиката на
заплащане, което да покрива разходите за живот, затова за всяко ново гърло в
семейството се полагаше увеличение. Играехме на криеница в градините му,
футбол с момчетата, помощници при богослуженията, пинбол над сакристията
в базиликата. Придружавахме майките си в супермаркета и в универсалния
магазин на Ватикана, а бащите си — на бензиностанцията и в Банката на
Ватикана. Държавата ни не е много по-голяма от игрище за голф, но ние
правехме всичко, което правят повечето деца. Двамата със Симон бяхме
щастливи. Нормални. Не по-различни от другите момчета във Ватикана във
всяко друго отношение, освен в едно. Нашият баща беше свещеник.
Татко беше гръко-католик, а не римокатолик, което ще рече, че имаше дълга
брада и различно расо, отслужваше литургия, а не меса и бе имал право да се
ожени преди ръкополагането си за свещеник. Обичаше да казва, че ние,
източните католици, сме пратеници на Бог, посредници, които ще подпомогнат
обединението на католици и православни. В действителност усещането да си
източен католик понякога наподобява на това да си бежанец на границата
между две враждуващи суперсили. Татко се стараеше да прикрива бремето,
което носеше вследствие на този факт. По света има над един милиард
римокатолици, а източните католици като нас са едва няколко милиона, затова
той беше единственият женен свещеник в държава, управлявана от мъже, дали
обет за безбрачие. Цели трийсет години другите свещеници във Ватикана го
гледаха отвисоко, докатотой работеше над купища документи и им ги
изпращаше нагоре по йерархията. Издигна се чак в самия край на кариерата си,
но беше издигане, съпътствано от ангелски криле и арфи.
Майка ми почина скоро след него. Според лекарите — от рак. Но те не
разбираха. Родителите ми се бяха запознали през шейсетте и в онзи кратък миг
всичко им изглеждаловъзможно. Двамата танцуваха в апартамента ни. Бяха
оцелели след тежък период в немилост и продължаваха пламенно да се молят
заедно. Роднините на майка ми бяха римокатолици и повече от век бяха
изпращали свещеници нагоре по стълбицата на Ватикана, затова лишили
дъщеря си от наследство, когато се омъжила за грък с рунтава брада.След
смъртта на татко тя ми каза, че се чувства странно да има ръце, а вече да няма
кой да ги държи. Със Симон я погребахме до него, зад църквата на Ватиканската
енория. Не помня почти нищо от онова време. Само, че дни наред бягах от
училище, седях в гробището, обгърнал коленете си с ръце, и плачех. После
отнякъде се появяваше Симон име отвеждаше у дома.
Бяхме още непълнолетни, затова ни повериха на грижите на вуйчо ни,
кардинал и президент на гувернатурата на Ватикана. Най-подходящото
описание на вуйчо Лучио е, че той имаше сърце на невръстно момче, което
държеше в буркан редом до зъбните си протези. В качеството си на президент
на гувернатурата на Ватикана Лучио беше отдал най-хубавите години от
живота си на старанието да балансира държавния ни бюджет и да не допуска
служителите във Ватикана да сформират профсъюз. По икономически
съображения беше противник на идеята многодетните семейства да бъдат
възнаграждавани, така че, дори да разполагаше с време да отглежда
осиротелите синове на сестра си, най-вероятно не би се възползвал от
надбавките. Така или иначе, той не се противопостави, когато двамата със
Симон решихме сами да се грижим за себе си и се върнахме в апартамента на
родителите си.
Бях твърде малък да работя, затова Симон прекъсна следването си за една
година и си намери работа. И двамата не умеехме да готвим, да шием или да
поправяме тоалетната, но Симон се научи. Той ме събуждаше за училище и ми
даваше пари за обяд. Той ми осигуряваше дрехи и топла храна. Задълженията
си като помощник при богослуженията научих изцяло от него. През най-
трудните нощи в своя живот всяко момче католик заспива с въпроса дали
изобщо си е заслужавало Господ да създава от кал твари като нас. Ала в моя
живот, в моя мрак, Бог изпрати Симон. Не се борихме заедно за оцеляване през
детството си. Бореше се той, а мен ме пренесе на гръб. Нито за миг не ме е
напускало усещането, че дългът ми към него е огромен, неизплатим. Може
единствено да бъде опростен. Затова бях готов на всичко за Симон.
На всичко.
1.
— Чичо Симон не закъснява ли? — пита Петрос.
Домашната ни помощница сестра Елена сигурно се чуди същото, докато
пържи хек за вечеря. Брат ми трябваше да се прибере преди десет минути.
— Не се тревожи — отговарям. — Помогни ми да сложим масата.
Петрос не ми обръща внимание. Покатерва се на стола си, застава на колене и
оповестява:
— Със Симон ще ходим на кино, после ще му покажа слона в зоопарка, а пък
той ще ме научи как да правя марсилското обръщане.
Сестра Елена се поразкършва пред тигана. Явно смята, че „марсилското
обръщане“ е някаква танцова стъпка. Петрос е ужасен от невежеството и?.
— Не! Това е един финт! НаРоналдо.
Симон пристига в Рим от Турция за изложба, чийто куратор е нашият общ
приятел Уго Ногара. Откриването, до което има още почти седмица, ще бъде
официално събитие, за което нямаше да получа пропуск, ако не беше работата,
която свършихме заедно с Уго. Под този покрив обаче живеем в света на
петгодишно дете. Чичо Симон се е прибрал, за да дава уроци по футбол.
— В живота има и по-важни неща от това да риташ топка — заявява сестра
Елена.
Нагърбила се е със задължението да бъде женският глас на разума. Когато
Петрос беше на единайсет месеца, съпругата ми Мона ни напусна. Оттогава
тази прекрасна възрастна монахиня е моята опора. Изпрати ни я вуйчо Лучио,
който разполага с цяла армия монахини. Не мога да си представя какво бих
правил без нея, защото не ми е по силите да плащам дори скромна заплата на
бавачка. За щастие, сестра Елена за нищо на света не би изоставила Петрос.
Синът ми изчезва в стаята си и се връща със своя дигитален будилник. Прям
като майка си, оставя часовника пред мен върху масажа и го посочва.
— Миличък, сигурно влакът на отец Симон закъснява — уверява го Елена.
Влакът. Не чичото. Защото Петрос трудно би приел, че понякога Симон
забравя да си вземе пари за билет или се отплесва в разговор с непознати. Мона
не се съгласи да кръстим детето си на него, защото го смяташе за
непредсказуем. И макар брат ми да има най-престижната работа, на която може
да се надява млад свещеник — той е дипломат от Държавния секретариат на
Светия престол, елита на нашата католическа бюрокрация, — истината е, че се
нагърбва с всевъзможни изтощителни задачи. Подобно на мъжете по майчина
линия в семейството ни, Симон е римокатолически свещеник, което означава,
че никога няма да се ожени или да има деца. Но за разлика от други ватикански
свещеници, целящи да се сдобият с духовен сан и да пуснат корем, той има
неспокоен дух. Мона искаше синът ни да прилича на своя отговорен,
уравновесен и удовлетворен от живота баща, затова двамата с нея постигнахме
компромис в избора на името му: според евангелията Исус1срещнал рибар на
име Симон, когото прекръстил на Петър.
Вадя мобилния си телефон и изпращам есемес на Симон:Наближаваш
ли?,докато Петрос инспектира съдържанието на тигана на сестра Елена.
— Хекът е риба — оповестява той просто ей така.
В момента е в периода на класификациите. Освен това не обича риба.
— Симон обича тази риба — обяснявам му. — Често я ядяхме като малки.
Всъщност със Симон обичахме треска. Но със заплатата си на свещеник мога
да си позволя само хек от рибния пазар. Пък и както ми напомняше Мона,
когато канехме на вечеря брат ми — който е с една глава по-висок от всеки друг
свещеник между стените на града, — той яде за двама.
Напоследък си мисля за Мона по-често от обикновено. Пристигането на
Симон събуди призрака на изчезналата ми съпруга. С Мона се познавахме още
от деца във Ватикана, а когато отново се срещнахме в Рим, сякаш стана по
Божията воля. Но май сложихме каруцата пред коня — източните католически
свещеници трябва да се оженят, преди да бъдат ръкоположени, или изобщо да
не се женят, а като обърна поглед назад, ми се струва, че Мона се нуждаеше от
повече време, за да се подготви. Животът на съпругата на служител във
Ватикана не е лек. А за съпругата на свещеник е още по-трудно. Мона продължи
да работи почти до деня на раждането на нашето синеоко бебе, което сучеше
лакомо и спеше съвсем малко. Мона го кърмеше толкова често, че опразваше
хладилника, за да възстанови силите си.
Едва впоследствие всичко се изясни. Заварвах хладилника празен, тъй като тя
беше престанала да ходи в магазина. Не го бях забелязал, защото освен това
беше престанала и да се храни редовно. Молеше се по-рядко. Пееше по-малко
на Петрос. И после, три седмици преди първия рожден ден на сина ни, тя
изчезна. Намерих шишенце с хапчета, скрито под чаша в дъното на шкафчето.
Лекар от Ватиканската здравна служба ми обясни, че се е опитвала сама да се
измъкне от депресията, и ме посъветва да не губим надежда. Затова двамата с
Петрос чакахме Мона да се върне. Чакахме, чакахме…
Днес той се кълне, че я помни. Спомените му всъщност са детайли от
снимките, които е виждал в апартамента. Допълва ги с онова, което е научил от
телевизионните предавания и рекламите в списанията. Още не е забелязал, че
жените в нашата гръцка църква не ползват червило, нито парфюм. За жалост,
църковният му опит е почти римокатолически: погледне ли ме, вижда неженен
свещеник, самотен, целомъдрен. Противоречията на собствената му
самоличност все още го очакват някъде в бъдещето, но Петрос неизменно
споменава майка си в своите молитви, а съм чувал, че Йоан Павел се държал по
същия начин, след като много рано изгубил майка си. Мисълта ми носи утеха.
Най-сетне телефонът звънва. Сестра Елена се усмихва, когато се спускам да го
вдигна.
— Ало?
Петрос ме наблюдава нетърпеливо.
Очаквам да чуя шумовете на метрото или в по-лошия случай — на летището.
Но не това чувам. Гласът отсреща е немощен. Далечен.
— Симон? — питам. — Ти ли си?
Изглежда, не ме чува. Връзката е лоша. Приемам това като признак, че той е
по-близо до къщи, отколкото съм очаквал. Във Ватикана трудно можеш да
уловиш сигнал.
— Алекс — чувам го да казва.
— Да?
Отново заговаря, но после всичко се превръща в пращене. Хрумва ми, че може
да се е отбил във Ватиканските музеи, за да се види с Уго Нагара, който беше
под пара в края на подготовката на голямата си изложба. Не го казвам на
Петрос, но брат ми е напълно способен на път за дома да намери душа, за която
трябва да се погрижи.
— Симон, в музеите ли си? — питам.
На масата Петрос направо ще се пръсне от напрежение.
— При господин Ногара ли е? — пита той шепнешком Елена.
В другия край на линията нещо се променя. Разнася се свистене, което
разпознавам като вятър. Той е на открито. А поне тук, в Рим, има буря. Връзката
се оправя за кратко.
— Алекс, трябва да дойдеш да ме вземеш. — От тона му ме побиват тръпки.
— Какво има? — питам.
— В Кастел Гандолфо съм. В градината.
— Не разбирам. Какво търсиш там?
Отново духва вятър и в слушалката се разнася странен шум. Брат ми сякаш
простенва.
— Моля те, Алекс, ела веднага. Аз съм… до източната порта, под вилата.
Трябва да дойдеш преди полицията.
Синът ми е застинал и е вперил поглед в лицето ми. Виждам как хартиената
салфетка се плъзва от скута му и литва във въздуха като понесена от вятъра
бяла папска шапчица. Сестра Елена също се е вторачила в мен.
— Стой там — нареждам на Симон и се извръщам, за да не забележи Петрос
онова, което знам, че е изписано в погледа ми. Защото съм доловил в гласа на
брат ми нещо неприсъщо за него. Страх.
2.
Пътувам към Кастел Гандолфо в разразилата се откъм север буря. Дъждът
плющи и капките отскачат от облите камъни на пътя като бълхи. Когато
стигам магистралата, предното ми стъкло вече се е превърнало в барабан, по
който небето блъска яростно. Навсякъде край мен автомобилите намаляват и
спират на банкета. Когато съзвездието от червени светлинки изчезва,
насочвам мисли към брат си.
Като малък Симон беше момчето, което ще се покатери на някое дърво по
време на гръмотевична буря, за да спаси улично коте. Една нощ, на брега в
Кампаня, го видях да се гмурва сред колония искрящи медузи, за да извади
момиченце, понесено от силното течение. През зимата, когато той беше на
петнайсет, а аз на единайсет, отидох при Симон в сакристията на „Свети Петър“,
където той беше помощник при богослуженията. Трябваше да ме заведе в
града да се подстрижа, но докато излизахме от базиликата, през един прозорец
в купола на шейсетина метра височина влетя птица и я чухме как се блъсна в
нещо горе. Симон изгаряше от желание да погледне, затова изкачихме на
бегомхиляди стъпала и се озовахме на възтесен мраморен балкон. Той
опасваше купола над високия олтар, а от въздушната бездна ни делеше само
предпазен парапет. Гълъбът беше на земята, мяташе се в кръг и кашляше кръв
като мастилени пръски. Симон се приближи и го взе. И в този момент някой
кресна: „Спри! Не се приближавай повече!“.
От отсрещната страна на купола някакъв мъж се беше надвесил над перилата.
Беше вперил в нас зачервените си очи. Симон тутакси хукна към него: „Не,
господине! Недейте!“, развика се той.
Но мъжът преметна крак през перилата.
„Господине!“
Дори ако Бог беше дал на Симон криле, той пак нямаше да успее да се добере
до там навреме. Мъжът се наведе напред и се пусна. Наблюдавахме го как
прелита през „Свети Петър“ като карфица. Чух екскурзовод долу да казва: „…
бронз, откраднат от Пантеона…“, а мъжът продължаваше да пада, вече по-
миниатюрен от мигла. Накрая се разнесе писък и кръвта се разлетя като
звезден прах. Свлякох се на земята. Не помня да съм помръднал, преди Симон
да дойде да ме вземе.
Цял живот не мога да проумея защо Бог изпрати птица през онзи прозорец.
Може би за да покаже на Симон какво е усещането нещо да ти се изплъзне
между пръстите. Баща нипочина на следващата година, така че, изглежда,
урокът беше съвсем навременен. Ала последният образ от онзи ден, запечатан
в паметта ми, беше как, преди служителите да изведат всички от църквата,
Симон стърчи на онзи перваз — застинал, протегнал ръце, сякаш се мъчи да
върне птицата във въздуха. Все едно връщаш ваза обратно върху полицата.
През онзи следобед отново осветиха „Свети Петър“, както правят винаги,
когато скочи поклонник. Само че никой не можеше да изличи гледката пред
очите на едно дете. Две седмици по-късно диригентът на нашия хор зашлеви
момче, задето пееше фалшиво, а Симон скочи от мястото си и удари диригента.
Репетициите бяха отменени за цели три дни, докато родителите ни се мъчеха
да накарат Симон да се извини. Обикновено той беше самото покорство, но
тогава заяви, че по-скоро би напуснал хора, отколкото да се извини. Като се
замисля как се превърнахме в мъжете, които сме сега, смятам, че основите бяха
положени тъкмо тогава. Всичко, което знам за брат си, тръгва непоколебимо от
онзи миг.
Десетилетието в живота на Симон между постъпването му в колежа и
началото на обучението му като дипломат беше трудно за Италия. Убийствата
и бомбените атентати от детството ни бяха приключили до голяма степен, но
в Рим имаше повече протести срещу банкрутиралото правителство, което се
сриваше под тежестта на собствената си корумпираност. Докато учеше в
колежа, Симон участваше в протестите на студентите. В семинарията се
включи в демонстрациите като проява на солидарност с работниците. Когато
го поканиха за дипломатическа кариера, реших, че времето на протестите вече
е зад гърба ни. Но после, преди три години, през май 2001 г., Йоан Павел реши
да замине за Гърция.
Това беше първото посещение на папа в родината ни от тринайсет века насам,
но сънародниците ни не изгаряха от желание да го посрещнат. Почти всички
гърци са православни, а Йоан Павел искаше да сложи край на разкола между
нашите църкви. Симон замина да види това с очите си. Омразата е
неразбираема за брат ми. От баща ни той наследиедин почти протестантски
имунитет към присъдата на историята. Православните обвиняват католиците,
че ги оскърбяват във всяка война — от кръстоносните походи до Втората
световна война. Обвиняват католиците, че ги подмамват да напуснат Църквата
на прадедите си в името на нов хибриден католицизъм. Дори самото
съществуване на източните католици е провокация в очите на някои
православни, а Симон въпреки това не можеше да проумее защо собственият
му брат, гръко-католически свещеник, не иска да отпътува заедно с него за
Атина.
Неприятностите изпревариха Симон. Когато се разчуло, че Йоан Павел ще
кацне на елинска земя, камбаните на гръцките православни манастири забили
погребално. Стотици вярващи излезли на улицата в знак на протест, понесли
лозунги АРХИЕРЕТИК и РИМСКО ДЯВОЛСКО ИЗЧАДИЕ. Вестниците
публикували материали за икони, които заплакали с кървави сълзи. Обявен
бил ден на национален траур. Симон се беше договорил да нощува у свещеника
на някогашната католическа църква на баща ми, но когато пристигнал, заварил
вратата напръскана със спрей. Твърдеше, че полицията отказвала да помогне.
Брат ми най-сетне бе открил онеправданите, които беше роден да брани.
Същата нощ малка група православни консерватори нахлули в църквата и
прекъснали службата. Допуснали огромната грешка да съблекат расото на
свещеника и да стъпчатантиминса — осветеното парче плат, което превръща
обикновена маса в олтар.
Брат ми е двуметров мъж. Усещането му за дълг към слабите и безпомощните
се подсилва от съзнанието, че е по-едър и по-силен от околните. Симон смътно
си спомня как избутал един православен от църквата в опит да спаси гръко-
католическия свещеник. Православният твърдял, че Симон го съборил на
земята. Според гръцката полиция счупил ръката му.
Арестували Симон. Наложи се новият му работодател — Държавният
секретариат на Светия престол — да преговаря да го освободят и върнат в Рим.
Затова Симон така и не видял с очите си как се отнесли към Йоан Павел със
същата враждебност.
Гръцките православни свещеници се постарали да унижат Йоан Павел. Той не
възроптал. Те го оскърбявали. Той не се отбранявал. Настоявали да се извини
за греховете накатолиците отпреди векове. И Йоан Павел се извинил от името
на един милиард вярващи и на безчет мъртви католици. Православните така се
смаяли, че се съгласили да направят нещо, което дотогава отказвали — да се
молят редом с него.
Винаги съм се надявал поведението на Йоан Павел в Атина да е било урок за
Симон. Поредната поука, низпослана от небето. И вярно, оттогава Симон се
промени. Повтарям си това отново и отново, докато шофирам на юг от Рим към
окото на бурята.* * *
В далечината се появява Кастел Гандолфо: продълговат хълм над чудата
прерия от игрища за голф и автокъщи за употребявани коли. Преди две хиляди
години тук се намирала императорската арена. Папите прекарват лятото в тази
местност само от няколко века, но това е достатъчно тя да бъде официално
причислена към държавата ни.
Докато заобикалям възвишението, забелязвам полицейска кола в
подножието му — италиански карабинери от участъка, близо до границата,
пушат заедно една цигара, докато бурята вилнее. Само че там, където отивам,
италианските закони не важат. В проливния дъжд няма и следа от
ватиканската жандармерия и благодарение на отсъствието и? стягането в
гърдите ми се отпуска.
Паркирам фиата си, където склонът потъва в езерото Албано, и преди да
изляза на дъжда, набирам номер на мобилния си. На петото позвъняване се
обажда пресипнал глас:
— Ало?
— Малкия Гуидо? — питам.
Той изсумтява:
— Кой е?
— Алекс Андреу.
Гуидо Канали е мой съученик, син на механика на ватиканската турбина. В
държава, където единствената квалификация за повечето служби е кръвната
връзка с човек, който вече е на служба в нея, Гуидо не успя да си намери по-
хубава работа от това да рие тор в папската мандра на върха на този хълм.
Винаги гледа да изкрънка подаяние. И макар да не е случайно, че пътищата ни
вече не се пресичат, сега аз се нуждая от помощта му.
— Вече не съм Малкия Гуидо — отбелязва той. — Баща ми почина миналата
година.
— Съжалявам.
— Аз не. На какво дължа това обаждане?
— Наблизо съм и се нуждая от услуга. Можеш ли да ми отвориш портата?
Съдейки по учудения му тон, явно не подозира нищо за Симон Още една добра
новина. Договаряме се: два пропуска за предстоящата изложба, които Гуидо
знае, че мога да набавя чрез вуйчо Лучио. И най-нехаещият лентяй в нашата
държава би искал да види какво е направил приятелят ми Уго.
Затварям и поемам нагоре по тъмната пътечка към мястото на срещата ни.
Вятърът се изостря до пронизителното свистене, което чувах по време на
телефонния разговор със Симон.
Учудвам се — и отначало изпитвам облекчение, — че не откривам тук
никакви признаци за проблеми. Досега винаги когато съм прибирал брат ми от
полицията, той се е оказвал замесен в някаква бъркотия. Тук обаче няма
жители, които да демонстрират с лозунги на площада, няма служители на
Ватикана, излезли с искания за по-високи заплати. Папският летен дворец в
северния край на селото изглежда безлюден. Двата купола на Ватиканската
обсерватория се извисяват от покрива като цицини на главите на
анимационните герои, които Петрос гледа по телевизията. Тук няма нищо
нередно. Няма дори признаци на живот.
Пешеходна алея води от двореца към папските градини, а до портата към тях
съзирам огънче от запалена цигара в черен юмрук.
— Гуидо?
— Страхотно време за посещение. — казва той, а цигарата пада в една локва
и угасва.
Когато очите ми привикват с тъмното, установявам, че изглежда досущ като
покойния си баща, Големия Гуидо: със сплескана физиономия и широки плещи.
Възмъжал е от ръчния труд. Ватиканският телефонен указател е пълен с хора,
които със Симон познаваме от деца, но двамата с него сме почти единствените
свещеници. Част сме от кастова система, в която мъжете с гордост заемат
местата на бащите и дедите си, които са лъскали подове или са поправяли
мебели. Понякога обаче ти докривява, като видиш, че някогашните ти другари
в игрите се издигат по-нависоко. Долавям заядлива нотка в гласа на Гуидо,
когато отключва металния катинар, посочва пикала си и казва:
— Качвай се, отче.
Портите възпират всякакви натрапници, а живият плет — погледите. От
двете страни на територията ни има по едно италианско село, но тук е
усамотено. Гръбнакът на това възвишение, дълъг около осемстотин метра, е
частната приказна страна на папата. Кастел Гандолфо е по-голям от целия
Ватикан, но в този имот живеят само няколко градинари, работници и
възрастният астроном йезуит, който денем спи. Истинските обитатели са
овошките в кашпи и алеите с пинии, акрите с цветни алеи и мраморните статуи
от времето на езическите императори, които сега са поставени в градината, за
да извикват усмивка на устните на Йоан Павел, докато се разхожда тук през
лятото. Гледката се простира от езерото до морето. Докато пътуваме с пикапа
на Гуидо по непавираната градинска алея, не забелязваме друго живо
същество.
— Къде искаш да отидеш? — пита Гуидо.
— Просто ме остави в градината.
Той извива вежди.
— Насред това тук?
Бурята вилнее. Странната ми молба е събудила любопитството на Гуидо,
който пуска радиостанцията, за да провери дали не съобщават за нещо
необичайно. Само че и там мълчат.
— Приятелката ми работи отсреща — съобщава той и повдига пръст от
волана, за да ми покаже. — В маслиновите горички.
Не казвам нищо. Развеждам из това място новите попълнения в старата ми
семинария, затова околността ми е позната. Но на тъмно и в този проливен
дъжд различавам единствено ивицата на пътя пред фаровете. Когато
наближаваме градините, не виждаме полицейски коли, нито градинари с
фенерчета, които да притичват в дъжда.
— Притиснала ме е до стената — признава Гуидо, клатейки глава. — Обаче
какъв задник има, Алекс — подсвирва той.
Колкото по-надълбоко в сенките навлизаме, толкова повече ми просветва, че
нещо адски се е объркало. Симон вероятно е сам под дъжда. За пръв път ми
хрумва, че може да еранен. Да е претърпял злополука. По телефона обаче той
спомена за полицията, не за линейка. Превъртам отново разговора ни в
мислите си и търся нещо, което не съм разбрал правилно.
Пикапът на Гуидо свърва нагоре по пътя към градините и излиза в края на
една поляна.
— Достатъчно навътре сме — казвам. — Ще сляза тук.
Гуидо се озърта.
— Тук ли?
Вече слизам.
— Да не забравиш уговорката ни, Алекс — провиква се той. — Два пропуска
за откриването.
Твърде угрижен съм, за да отговоря. Когато Гуидо си тръгва, вадя телефона
си и се обаждам на Симон. Сигналът тук е слаб и връзката е лоша. За миг обаче
чувам звъна на друг мобилен телефон.
Поемам към звука, осветявайки с фенерчето си далечината. В склона е
изсечено широко стълбище, три монолитни тераси се спускат една след друга
по посока на далечното море. Всеки сантиметър е засят с цветя, аранжирани в
кръгове в рамките на осмоъгълници, вписани в квадрати; всяко листенце си е
на мястото. Пространството е огромнои предизвиква у мен дива тревога.
Тъкмо се каня да извикам Симон, когато зървам нещо. Тук, от най-високата
тераса, различавам ограда. Източната граница на папския имот.
Непосредствено преди портата лъчът на фенерчето ми осветява нещо тъмно.
Черен силует.
Полите на расото ми изплющяват на вятъра, когато хуквам към него. Земята
е неравна. Пръстта е рохка и коренчетата на тревата стърчат като паешки
крачета.
— Симон! — провиквам се. — Добре ли си?
Той не отговаря. Дори не помръдва.
Спускам се към него, опитвайки се да се задържа прав в хлъзгавата кал.
Разстоянието помежду ни намалява. Той обаче не продумва.
Стигам до него. Брат ми е наистина. Докосвам го и питам:
— Добре ли си? Кажи, че си добре.
Вир-вода е, блед като платно. Мократа му коса е залепнала за челото. Черното
расо, изопнато върху източените му мускули, е като потната кожа на
състезателен кон. Расото е старомодна дреха за римокатолическите
свещеници, откакто на мода дойдоха черният панталон и черното сако. В този
мрак расото върху едрата фигура на брат ми му придава вид на таласъм.
— Какво има? — питам, защото той още не ми е отговорил.
Погледът му е безжизнен, отнесен. Вторачил се е в нещо на земята.
В калта лежи дълго черно палто. Палтото на римски свещеник. Грека,
кръстено така заради приликата си с православното расо. А под него има
купчинка.
Изобщо не съм си представял подобно нещо. В края на купчинката виждам
чифт обувки.
— Божичко! — прошепвам. — Кой е този?
Гласът на Симон е глух и задавен.
— Можех да го спася — казва той.
— Симон, нищо не разбирам. Обясни ми какво става.
Обувките привличат погледа ми. На подметката на едната има дупка. Човърка
ме тревожно чувство — като нокът, който дращи мислите ми.
Вятърът е навял хартийки към високата ограда, която отделя имението на
папата от граничния път. От дъжда те са залепнали за металните брънки като
папиемаше.
— Той ме повика — промърморва Симон. — Знаех си, че е загазил. Пристигнах
възможно най-бързо.
— Кой те е повикал?
Бавно започвам да схващам смисъла на думите му. Вече знам причината за
това тревожно чувство. Дупката в тези подметки ми изглежда позната.
Отстъпвам крачка назад. Коремът ми се свива. Ръцете ми се стягат в юмруци.
— К-как…? — заеквам.
Неочаквано на алеята се появяват светлинки, които се движат към нас. Две са,
не по-големи от чашки на въздушен пистолет. Когато се приближават, се
превръщат в полицейски автомобили.
Ватиканската жандармерия.
Коленича с треперещи ръце. На земята до тялото има отворено куфарче.
Вятърът продължава да разбърква листовете вътре.
Полицаите хукват към нас и строго ни нареждат да се отдръпнем от тялото.
Но аз се навеждам и правя онова, което ми диктуват всичките ми инстинкти.
Трябва да погледна.
Когато отмятам черното палто на Симон, виждам облещените очи на
мъртвеца. Устата му е разкривена. Езикът му е издул едната буза. Лицето на
приятеля ми е застинало в зловеща гримаса. В слепоочието му зее тъмна дупка.
Облаците се сгъстяват. Ръцете на Симон се опитват да ме отдръпнат.
— Махни се — казва той.
Ала аз не мога да откъсна очи. Виждам обърнатите джобове на костюма,
бялата ивица на ръката, където е бил часовникът.
— Дръпнете се, отче — нарежда полицаят.
Най-сетне се обръщам. Лицето му е като кожена ръкавица с подплънки. По
тесните очи и бялата коса разпознавам инспектор Фалконе, началника на
ватиканската жандармерия. Мъжът, който тича покрай колата на Йоан Павел.
— Кой от вас е отец Андреу? — пита той.
Симон пристъпва напред и казва:
— И двамата. Аз ви се обадих.
Впервам поглед в брат си и се опитвам да проумея какво става.
Фалконе посочва към един от служителите си.
— Вървете със специален агент Брако. Разкажете му всичко, което сте видели.
Симон се подчинява. Бръква в джоба на греката си за портфейла, телефона и
паспорта си, но я оставя върху трупа. Преди да последва агента, казва:
— Този човек няма роднини. Трябва да се погрижа да бъде погребан както
подобава.
Фалконе присвива очи. Странно изявление. Ала от свещеник е приемливо.
— Отче, познавахте ли този човек? — пита той.
Симон отговаря едва чуто:
— Беше ми приятел. Казва се Уголино Ногара.
3.
Полицаят отвежда Симон достатъчно далече от мен, за да не чувам разпита, а
аз наблюдавам как другите полицаи ограждат мястото с лента. Единият
оглежда високата около два метра и половина ограда до пътя, мъчейки се да
установи как външен човек е проникнал в градината. Друг се взира в
охранителната камера, монтирана отгоре. Повечето служители на
ватиканската жандармерия преди са били полицаи в Рим. Установяват, че
часовникът на Уго е откраднат, че портфейла му го няма, че куфарчето му е
отворено. Продължават обаче да оглеждат, като че ли нещо не се връзва.
Местните хора пламенно обичат Светия отец. Разказват легенди за папи,
обикаляли от врата на врата, за да се уверят, че всяко семейство в селото има
пиле в тенджерата. Много възрастни жители са кръстени на папа Пий XII,
закрилял семействата им по време на войната. Не стените пазят това място, а
жителите на селото. Изглежда невъзможно тук да стане обир.
— Оръжието! — чувам да се провиква един униформен.
Стои на входа на някакъв тунел — огромен път, построен от римски
император като покрита алея за разходки. Още двама полицаи се втурват към
отвора на тунела, насочвани от двама градинари. Чува се мърморене. Нещо
голямо се прекатурва. Каквото и да намират полицаите, то не е оръжието, на
което са се надявали.
— Фалшива тревога — пролайва единият.
Затварям очи. Потресът плисва като вълна. И преди съм виждал мъртъвци.
Ходех в болницата, където Мона беше медицинска сестра, за да миропомазвам
болните, да се моля за умиращите. Ала въпреки това ми е трудно да
превъзмогна шока.
Приближава се полицай, за да снима следите от обувки в калта. Вече има
жандармерия навсякъде в градините. Но аз отново обръщам очи към Уго.
Защо е толкова близък на сърцето ми? Изложбата му ще го направи — вече
посмъртно — един от най-известните хора в Рим и мога да твърдя, че имам
пръст в това. Спечелихаме обаче белезите от битките, които бе водил. Очилата,
които все не намираше време да поправи. Продупчените му подметки.
Стеснителността му, която се изпаряваше, заговореше ли за грандиозния си
проект. Дори невротичното му неизлечимо пиянство. Нищо друго на света
нямаше значение за него освен изложбата, на която посвещаваше всяка своя
мисъл. Нейното бъдеще беше смисълът на съществуването му. Съзнавам, че
това е причината да се чувствам така. Уго беше бащата на тази изложба.
Симон се връща, последван от полицая, който го е разпитвал. Очите на брат
ми са влажни и безизразни. Чакам го да каже нещо, но вместо него заговаря
униформеният:
— Вече може да си вървите, отци.
Ала тъкмо са донесли чувала за трупа. И двамата не помръдваме. Полагат Уго
върху чувала и изпъват краищата покрай тялото му. Ципът издава звук като
при съдирането на кадифе. Двама полицаи понечват да го отнесат, когато
Симон се обажда:
— Спрете.
Мъжете се обръщат.
Симон вдига ръка и казва:
— Наклони, Господи, ухото Си.
Двамата униформени пускат чувала на земята. Всички край нас — полицаи и
градинари — свалят шапки.
— Смирено Те моля — продължава Симон, — помилвай душата на Твоя слуга
Уголино Ногара, на когото си заповядал да премине от този свят към селенията
на покой и светлина. Нека той бъде сред Твоите светци. С помощта на Бог Исус,
амин.
Мислено добавям онези две важни гръцки думи, най-кратката и силна
християнска молитва.
Кирие елейсон.
Господи помилуй.
Шапките отново са на главите. Мъжете вдигат чувала с трупа. Отнасят го
нанякъде.
Усещам болезнена празнота. Уго Ногара го няма.* * *
Когато стигаме до фиата, Симон отваря жабката и опипва вътре.
— Къде са ми цигарите? — пита немощно.
— Изхвърлих ги.
Дисплеят на телефона ми показва, че сестра Елена ме е търсила два пъти.
Петрос сигурно се е побъркал от притеснение, само че тук сигналът не е
достатъчно силен и нямам връзка.
Симон измъчено се чеше по шията.
— Ще ти купим цигари, като се върнем — уверявам го. — Какво се случи там?
Той издишва през ъгълчето на устата си струйка въображаем дим.
Забелязвам как дясната му ръка стисва горната част на дясното му бедро.
— Ранен ли си?
Симон клати глава, но размърдва и намества този крак по-удобно. Лявата му
ръка се пресяга към десния ръкав на расото, бръква във френския маншет,
който свещениците използват като джоб. Продължава да търси цигарите си.
Завъртам ключа. Когато фиатът запалва, се привеждам напред и целувам
броеницата, която Мона окачи на огледалото за обратно виждане преди много
време.
— Скоро ще си бъдем у дома — казвам. — Разкажи ми, когато си готов да
говориш.
Той кимва, но не продумва. Барабани с пръсти по устните си, зареял поглед
към мястото, където Уго е изгубил живота си.* * *
Сигурно щяхме да пристигнем в Рим по-бързо, ако прекосявахме Алпите на
слон. Старият фиат на баща ми е сдал багажа. В днешно време има косачки с
повече конски сили. Скалата на стереото на колата е ръждясала на 105 FM,
радиото на Ватикана, което предава молитвите на Светата броеница. Симон
сваля броеницата от огледалото и започва да отмята зърната. Гласът по
радиото казва:Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, Иисуса бичува и
предаде на разпятие.Тези думи са знак да подемеш обичайните молитви —
„Отче наш“, „Радвай се, благодатна Марийо“ и „Слава на Отца“ — и Симон
потъва във вглъбение.
— Защо някой би го обрал? — питам, неспособен да понеса тишината.
Уго не притежаваше почти нищо, което да си заслужава да откраднеш. Носеше
евтин часовник. И портфейл, чието съдържание надали щеше да стигне за
билет до Рим.
— Не знам — отговаря Симон.
Виждал съм Уго с пачка пари само веднъж, когато беше обменил валута на
летището след някакво делово пътуване.
— С един и същ полет ли дойдохте? — питам го.
И двамата работеха в Турция.
— Не — отговаря Симон отнесено. — Той се прибра преди два дни.
— Какво правеше тук?
— Подготвяше изложбата си.
— Но какво е търсил в градината?
— Не знам.
По тукашните възвишения в италианската територия край папските
владения има няколко музея и археологически находки. Възможно бе Уго да е
правил проучвания или да се е срещал с друг куратор. Но когато се е разразила
бурята, е бил принуден да потърси подслон.
— Вилата в градината — отбелязвам. — Може би се е запътил натам.
Симон кимва. Гласът по радиото продължава:… и сплетоха венец от тръни,
наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха
пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю
Иудейски!Започва следващият цикъл молитви и Симон го проследява,
оставяйки по малко кал върху зърната, които отмята с палец. Никога не е бил
суетен, но винаги се носи спретнато и чисто. Сега калта засъхва по кожата му и
той се взира в бучиците, полепнали по броеницата.
Помня как двамата седяхме така малко след раждането на Петрос, в нощта,
когато закарах Симон на летището за първото му назначение в чужбина. Той
слушаше радиото, наблюдаваше как самолетите прелитат над главите ни и
оставят след себе си бели дири, подобни на ангели. Брат ми беше убеден, че
дипломацията е богоугодно дело и че религиозната омраза умира на масата за
преговори. Когато прие поста в България, където по-малко от един на сто
човека е католик, вуйчо Лучио се завайка и каза, че това е все едно Симон да
работи в Израел за лобито на производителите на свинско. Но четирима от
петима българи са православни християни, а още от пътуването си до Атина
брат ми беше решен да работи за обединението на двете най-големи църкви на
света. Идеализмът открай време беше най-големият грях на Симон.
Свещениците в Държавния ни секретариат получават повишенията си по
график — епископ след десет години, архиепископ след двайсет, което
обяснява защо толкова много от сто и петдесетте кардинали на света са бивши
служители на Секретариата. А онези, които не са били повишени, обикновено
са станали жертва на добрите си намерения. Както го предупреди тогава Лучио,
един махараджа е длъжен да избира дали да предвожда народа си, или да чисти
след слона си. Според тази метафора Мона, Петрос и аз бяхме слонът. Симон
трябваше да се отърве от нас, преди чувството му за дълг да забави издигането
му.
След това Симон замина на работа в Турция и Бог му подхвърли нова
благотворителна кауза — Уго Ногара. Заблудена овца. Ранима душа, която се
бореше да осъществи шедьовъра на своята кариера. Затова си представям
какво изпитва брат ми в този момент. Агония, не много по-различна от онова,
което бих изпитвал аз, ако нещо се случи с Петрос.
— Уго е на хубаво място — напомням му.
Тази убеденост помогна на две момчета да преживеят смъртта на родителите
си. Отвъд смъртта е животът, отвъд страданието — покоят. Ала Симон е
разтърсен твърде силно, за да асимилира смъртта на Уго. Вместо да отмята
зърната на броеницата, той само я стиска в ръка.
— Какво те попита полицаят? — интересувам се.
Под очите му има бръчки. Не мога да разбера дали примижава и се взира в
далечината, или годините служба в Секретариата са причинили това на един
едва трийсет и три годишен мъж.
— Поиска да види телефона ми — отговаря.
— Защо?
— За да засекат по кое време ми се е обадил Уго.
— Какво друго?
Симон гледа втренчено телефона в ръката си.
— Пита ме дали съм видял още някой в градината.
— А ти видя ли?
— Не — отвръща като в унес той.
В главата ми се блъскат хаотични мисли. През есента Кастел Гандолфо утихва.
Папата напуска лятната си резиденция и се връща във Ватикана, затова
швейцарската гвардия и жандармерията престават да държат свои хора там.
Туристическите атракции опустяват вечер, защото последният влак за Рим
заминава преди пет, а ако тукашните джебчии са като римските, сигурно стават
по-агресивни, след като лесните им жертви си тръгнат. За секунда в
съзнанието ми се мярва Уго под дъжда на празния селски площад, нападнат от
един от тези хора.
— Точно от отсрещната страна на пътя има будка на карабинерите —
отбелязвам. — Защо Уго не ги е повикал?
— Не знам.
Може и да ги е повикал, а те да са отказали да преминат границата на
Ватикана. А дори да е набрал нашия спешен номер 112, той надали би свършил
работа тук.
— Какво ти каза по телефона? — питам.
— Моля те, Алекс — вдига ръка Симон. — Трябва ми малко време.
Затваря се в себе си, сякаш споменът за телефонния разговор е особено
болезнен. Сигурно позвъняването е дошло, докато Симон е пътувал от
летището. Може би е казал нашофьора веднага да се отклони, но и това не се е
оказало достатъчно.
Помня как взе първия полет и пристигна, след като му съобщих, че Мона ме е
напуснала. Закле се да остане колкото е нужно, за да се почувствам отново
човек. Отне ми шест седмици. Лучио го умолявашеда се върне в посолството.
Но вместо това Симон ми помогна да облепя цял Рим с листовки, да звъня на
роднини и на приятели, грижеше се за Петрос, докато аз себично обикалях
града и посещавах местата, където се бях влюбил в жена си. По-късно, когато
той се върна в България, пощата ни преливаше от писма, адресирани до Петрос,
и във всяко имаше снимка, направена от Симон в София: вятърът развява
перчема на някакъв мъж; акордеонист с маймунката му; катерица върху
планина от лешници. Те се превърнаха в тапет в стаята на Петрос. Ритуалното
четене на писмата постави ново начало за мен и сина ми. Така разбрах какво е
имал предвид Лучио. Докато Симон правеше снимки, по-недостойни
свещеници се катереха по служебната стълбица. Накрая му заявих, че с Петрос
сме оставили лошото зад гърба си. Край с писмата. Моля те.
Светлините на Рим започват да ни обливат с цветове. Очите на Симон шарят,
преценяват гледката през предното стъкло. Минал е повече от месец, откакто
за последен път е виждал този градски пейзаж, повече от месец, откакто е
дишал тукашния въздух. Тази вечер трябваше да се състои неговото завръщане
у дома.
— Забеляза ли дали някоя градинска порта не е останала отключена? —
питам тихо, но той явно не ме чува.* * *
Жилищната сграда, в която сме отраснали със Симон и където аз все още
живея с Петрос, се нарича Палацо Белведере, защото на италиански можеш да
наречеш всичко „палат“. Нашият е правоъгълна тухлена постройка отпреди сто
години, когато на папата му омръзнало да среща домакини и деца по частното
си стълбище. Белведере означава „красива гледка“, но и нея нямаме: от едната
страна е ватиканският супермаркет, а от другата — паркингът. Това е сграда
със скромни ведомствени жилища.
Живеем на последния етаж, срещу братята от Ордена на свети Йоан, които
въртят ватиканската аптека на партера. От няколко прозореца виждаме
задните прозорци на апартамента на Йоан Павел в папския дворец — истинско
палацо, откъдето и да го погледнеш. На малкия паркинг отзад един полицай
проверява дали автомобилите имат разрешение да паркират. У дома сме.
— Да питам брат Самуел има ли цигари? — предлагам, докато се качваме по
стълбите.
Ръката на Симон трепери.
— Не, не го буди Някъде вътре имам запаси.
Друг полицай, с когото се разминаваме по стълбите, забелязва окаяния вид
на Симон, но тактично отмества поглед.
Спирам.
— Какво правите тук, полицай? — изломотвам и се завъртам на стълбите.
Той вдига поглед от основата на стълбището. Кадет с детски очи.
— Отци — мачка служебното си кепе младежът… — случи се злополука.
— Каква злополука? — смръщва се Симон.
Аз вече съм хукнал нагоре по стълбите.
След като Мона си тръгва, Лео бавно се приближава. Не говори. Завърнали сме
се в най-старите селения на приятелството си. Мълчаливо ме изпраща до дома
на Лучио.
На прага ме потупва по ръката и ме поглежда многозначително. Вдига ръка
до ухото си, сякаш държи телефон, и казва:
— Ако ти се говори.
Но на мен не ми се говори.
Петрос е заспал. Телцето му се е завъртяло на леглото и стъпалата му почти
докосват възглавницата. Премествам го и той отваря очи.
— Тате — казва съвсем ясно и после отново се потапя в съня. Целувам го по
челото и погалвам ръката му.
Майките в квартала ме питат как успявам като самотен баща. Виждат ме по
детските площадки, на срещите, на които бъдещите ученици трябва да се
сприятелят, и казват какъв късметлия е Петрос, че ме има. Изобщо не
подозират, че съм привидение. Потънал кораб, довлечен обратно на брега от
едно момченце, увиснало на катерушките. Бог ми отне Мона, но ми остави
Петрос. А сега от нея ме дели само един телефонен номер. Но въпреки това се
чудя дали ще имам сили да набера цифрите.
Казвам молитва за Симон и решавам да спя на пода. Но преди да стана,
прошепвам в ухото на сина с и:
— Петрос, тя си дойде.
18.
Петрос се събужда на зазоряване. Лучио и Диего още спят, но в кухнята
заварваме монахините, които подготвят последната лятна продукция — белят
морковите и мият марулите. Явно нямат нищо против да споделят този
спокоен час с невръстния Наполеон, който влита сред тях, избутва широките
им дрехи като шоумен, появил се иззад завесата, и пита:
— Къде е мюслито? Какви видове имате?
Никой уважаващ себе си италианец не яде мюсли, но Майкъл Блек ми отвори
очите за американската закуска, когато бях още момче, както впоследствие
просветли Симон относно американските цигари. Какво ли би казала Мона,
когато разбере, че синът и? е усвоил този мой навик?
Тя е навсякъде в тази утринна светлина. Откакто ни напусна, усещам
присъствието и? в ранните часове, в тишината, която обгръща света, когато
сънищата са в окрайнините на нощта.
— „Хъни Смакс“, моля — казва Петрос, ровейки в чекмеджето за лъжица, и
после се настанява на един стол в очакване да му поднесат закуската.
Правя го лично. Преди да се роди Петрос, в двореца нямаше такива храни.
Помня, че на неговата възраст помолих Лучио за парче панетоне за закуска на
втория ден след Коледа, а той ми отговори, че са изхвърлили всичко. Сърбам
еспресото си и се взирам в шишето с мляко до купичката на Петрос. Току-що
издоено от папския краварник в Кастел Гандолфо. Действителността се връща
с първите мъчителни бодвания. Питам се дали Лео е успял да открие къде е
Симон. Далечните удари на църковната камбана означават, че минава седем.
Два часа и половина до срещата с Минято.
— Може ли да отида да поритам с момчетата? — пита Петрос, когато дояжда
купичката си и я отнася на монахините да я изплакнат.
Обикновено момчетата от подготвителните класове на семинарията го
допускат да рита топка заедно с тях — едно предимство на това да си син на
учителя. Но Петрос явно не си дава сметка колко е рано.
— Трябва да отида на едно място — казвам му. — Можем да поритаме топката
заедно пътьом.
Под двореца, в цветните лехи, подрязани под формата на герба на Йоан Павел,
екип градинари вече са се заловили за работа, та да приключат, преди слънцето
да напече. Главният градинар, който също има деца, се усмихва, като ни
забелязва да дриблираме по стръмните алеи. Адски трудно е да учиш едно
момче да играе футбол тук. Толкова е стръмно, че когато има буря, стълбите
между пътеките се превръщат във водопади. Да се учиш да владееш топката на
това място е като да се учиш да плуваш срещу течението в Тибър. Петрос обаче
е упорит и, изглежда, като чичо си предпочита враговете му да бъдат
безмилостни. След като месеци наред губеше битката с гравитацията и
тичашеслед изпуснатите топки до основата на базиликата, той вече умее да
подскача надолу по склона на един крак и да дриблира с топката с другия, за да
забави инерцията и?. Сръчността му кара друг градинар да вдигне палец, за да
го поздрави. Футболът е едно от нещата, които сближават всички ни тук.
— Къде отиваме? — бодро пита Петрос, но когато му посочвам сградата, се
муси.
Музеите отварят чак в девет, но тъй като службите на Ватикана започват
работа в осем, за да може да затворят в един, разполагам само с половин час да
разгледам изложбата сам, преди да пристигнат кураторите. Трябва да се
подготвя за въпросите на Минято.
Главният вход е заключен. Заключени са и вратите откъм сектора на
кураторите, които са и под охрана. Но Уго ми показа един лъкатушещ заден път
— надолу до лабораторията по реставриране, покрай един завой, после отново
нагоре със служебния асансьор. Не след дълго двамата с Петрос се спускаме
през галерии, които не разгледах предишния ден. Той е като омагьосан от
вишката, с която са окачили огромна картина, изобразяваща свалянето от
кръста. Недалече се вижда още по-голямо платно, достатъчно широко да
препречи пътен подлез, на което са изобразени учениците на Исус, загледани
към плащаницата му в празния гроб. Тук на стената има табелки с редове от
евангелията, части от които са с получер шрифт.
Марко 15:46: А Йосиф, катокупи плащаница,сне Го, Па гообви в плащаницата…
Като деца бяхме първи приятели. Едно лято дочухме слух, че по време на
строителството на паркинга работниците открили долу цял некропол, тунел
след тунел с древноримски гробове. Следователно ние живеехме върху
гробище, над труповете на езичници, заклели се навремето, че християните
никога няма да ги изместят. С Джани искахме да се уверим със собствените си
очи.
Не беше трудно да се спуснем в тунелите. Една нощ обаче се залутахме в
истински лабиринт от каменни проходи, докато не се озовахме до нова желязна
порта. Портата водеше до служебен коридор, който пък водеше до паркинг,
където се намираше папската лимузина.
В Италия получаваш шофьорска книжка на осемнайсет години. Ние бяхме на
тринайсет. А ключовете за луксозните автомобили висяха на едно табло на
стената. Една годинапо-рано баща ми научи Симон да кара нашия стар фиат
500. Същото лято аз се научих сам на бронирания мерцедес 500, снабден с
папски трон вместо със задна седалка.
Веднага ми се прииска да поканим с нас момичета. Джани не позволи. Аз исках
да се скрия в багажника на някоя кола и да се повозя тайно с Йоан Павел. Джани
не позволи. Не се лакоми, каза той, когато пожелах да покарам лимузина в
парка. Все искаш твърде много. Тогава за пръв път разбрах какъв е Джани
всъщност. Години по-късно борбата с алчността щеше да се превърне за него в
религия. След като завършихме гимназия, аз постъпих в колеж, но Джани
заяви, че ще стане сърфист. Замина за Санта Маринела, както слепите
заминават за Лурд. Година след това баща му му намери работа като чистач в
базиликата. „Свети Петър“ има огромна площ, а чистачите трябва да излъскат
всеки сантиметър. Затова, когато на Джани му омръзна да стърже дъвка от
стените и да полира мраморните подове с машината, той здравата се замисли
какво иска всъщност от живота. И стана шофьор в автослужбата.
Ако се замисли кога животът му се е струвал наистина необятен, едва ли ще
се сети за нещо, което да се мери с онова наше лято на паркинга. И откакто
Джани направи тозиизбор, щом го зърна, винаги се питам дали някой от нас,
момчетата от Ватикана — с изключение на Симон — изобщо се е осмелявал да
опознае света извън тези стени.
— Поставиха Симон под домашен арест — казвам му — Швейцарската
гвардия видяла колата му да влиза в дворцовия комплекс. Трябва да разбера
къде е отишла тази кола.
Гвардейците може и да не знаят, но шофьорът на колата би могъл да ми каже.
— Ал, заповядано ни е да не го обсъждаме — отговаря ми Джани.
Тъкмо от това се страхувах. Егер ни каза същото — бяха им заповядали да си
затварят устата.
— Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо? — питам.
Джани снижава глас:
— Тук е много особено след убийството на онзи човек. Нищо не бива да
обсъждаме. — Усмихва се с някогашната си палава усмивка. — Така че всичко
си остава между нас.
Кимвам.
— Снощи се обадиха да отидем да вземем някого. Не знам откъде дойде
поръчката, но диспечерът ни изпрати моя приятел Марио да я изпълни. Марио
отишъл до палацото на вуйчо ти, за да вземе Симон.
— Къде го е оставил?
— При асансьора.
— Кой асансьор?
— Асансьора — повтаря той и с върха на обувката си чертае голям квадрат в
прахта. — Дворът на Секретариата.
Кимвам, а той добавя по-малък квадрат, точно до първия.
— Дворецът на Николай Пети.
Това е крайното крило на папския дворец, което гледа към площад „Свети
Петър“.
Начертава линия, която свързва двата квадрата.
— Между тях има проход в приземния етаж. В прохода има тайна врата, която
води до частен асансьор. Марио е оставил Симон там. Сега разбираш ли?
Разбирам. Това обяснява всичко. Питам се как така Симон изобщо е допуснал
да бъде отведен там под домашен арест. Дали е имал някаква представа къде
ще го затворят?
— Какво има? — пита Джани.
Дворецът на Николай V е четириетажен. Приземният етаж, като в много
ренесансови дворци, е предназначен за прислугата и за конете. Горните два
етажа са на Светия отец, който няма причина да прикрива следите си, ако иска
Симон да бъде поставен под домашен арест. Остава само етажът, където е
частната резиденция на държавния секретар.
— Джани — промърморвам и хващам главата си с ръце, — отвели са го в
покоите на кардинал Боя.
У дома. Когато бях на седем, със Симон брояхме стълбите до нашия етаж и
стъпките до нашия апартамент. С годините стъпките са намалели, но навикът
да ги броя си останасъщият. С Петрос ги броим на глас. Той твърди, че ще се
качва по стълбите по-бързо от мен, когато се върне да живее тук някой ден
като световноизвестен футболист.
Цветята в апартамента вехнат. Хекът, който сестра Елена сготви по случай
прибирането на Симон, започва да се вмирисва в самотната си чиния в
хладилника.
Докато Петрос е в тоалетната, разтребвам малко. Апартаментът отново
заприличва на жилище.
— Гладен съм — оповестява Петрос, когато се връща.
Изваждам кутия с мюсли — резервния вариант за самотния баща. Обаждам се
на служителя по поддръжката, докато го чакам да се нахрани.
— Марио, обажда се отец Алекс от четвъртия етаж. Трябва да сменя бравата.
Имаш ли резервни?
Марио не се слави с експедитивност, но сме съученици и знам, че е
благонадежден.
— Отче, радвам се, че сте се върнали — отговаря ми — Веднага се качвам.
Когато Петрос дояжда втората си купичка, вече имаме лъскава нова брава и
ключ. Марио дори настоя да ги постави лично.
— Ако ти трябва още нещо, само ми звънни — казва.
Разрошва косата на Петрос. Сигурно е научил за Симон, но реагира на
новината по този начин. Това място ми липсва. Не оценявах достатъчно, че
съседите тук са ми близкикато роднини.
Когато Марио си тръгва, Петрос оставя купичката си в мивката и отива да си
поиграе с новата брава.
— Молихме се за Симон — изтърсва той неочаквано. Старая се да прикрия
изненадата си.
— И аз, приятел.
— На кого се молиш, когато се молиш за Симон?
— На Богородица — отговарям. — Майката на Христос. Най-висшата сила, на
която се молиш за застъпничество.
Петрос кимва сериозно.
— И аз.
Взема една от количките си и разсича въздуха с нея, издавайки звуци като от
артилерийска стрелба.
— Защо ме питаш?
Той се почесва по главата.
— Не знам. Обаче тази количка няма батерии.
Отваря чекмеджето с батериите под телефона и решава да натисне копчето
на телефонния секретар.
— Всичко ще бъде наред със Симон, Пет… — подемам.
Но когато чувам думите, долитащи от телефона, хуквам да го изключа.
Алекс, аз съм. Съжалявам. Не трябваше да идвам да видя Петрос. Моля те,
обади се на ма…
Успявам да спра записа преди края на съобщението.
— Кой беше? — пита Петрос.
Сърцето ми се къса, когато му отговарям:
— Никой.
Той изсумтява недоволно и започва да рови сред батериите.
Значи така ще се чувствам всеки път когато звънне телефонът. Така ще
подскача сърцето ми всеки път когато някой потропа на вратата.
— Кога се връща сестра Елена? — пита Петрос.
— Не знам. — Вече ми е дошло до гуша от тези добронамерени лъжи — Няма
да е скоро.
Той престава да оглежда батериите и с въздишка мята количката във въздуха
към спалнята си.
— Петрос!
Връща се със старото плюшено зайче, с което заспиваше навремето, и го
оглежда, все едно го вижда за пръв път. Преди бяха мечета и одеялца, сега са
картички с имена на футболисти и плакати. Ще ми липсва малкото ми
момченце. Петрос прави последната си обиколка из апартамента.
— Ей, татик! — вика ме, докато се приближава.
Мечето от анимационното филмче по телевизията казва нещо подобно. Може
би вече забравя гласа от телефонния секретар.
Аз обаче не. Докато не му кажа, ще чувам този глас във всяко мълчание.
Разпервам ръце и го вземам на скута си. Искам да запомня този миг.
Прокарвам пръсти през косата му и започвам:
— Петрос, искам да ти кажа нещо.
Той престава да удря ушите на зайчето едно в друго.
— Хубава или лоша новина?
Знам ли?! Всяка частица надежда казва „хубава“. Всяка капка отчаяние казва
„лоша“.
— Хубава — отговарям му. — И после изричам думите, които той чака да чуе,
откакто се е родил. — Жената на телефона беше мама.
Той застива. В очите му се появява объркване.
— Върна се преди две вечери — обяснявам. — Докато ти беше в палацото на
вуйчо.
Той клати глава. Отначало се съмнява. След това се отдръпва ядосано. Скрил
съм го от него. Това чудо, тази божествена поява.
— Тя тук ли е? — пита и поглежда към спалните.
— Не е в апартамента, но можем да и? се обадим, ако искаш.
Върховно объркване.
— Кога?
— По всяко време, струва ми се.
Взира се с очакване в телефона на масата. Обаче преди това трябва да
изминем известно разстояние.
— Двамата с теб отдавна чакаме това — започвам.
Той кимва.
— Супер отдавна.
— Как се чувстваш? — питам го.
Ръчичката му потупва по масата. Крачетата ритат отдолу.
— Страхотно — отговаря, но всъщност иска да каже: „Побързай, моля те“.
— Помниш ли как Исус се е върнал? — питам го.
Само така ми хрумва да му обясня. Като се позова на историята, която му е
най-позната.
— Да.
— Какво се случило, когато се е върнал? Учениците познали ли са го?
Петрос клати глава. Това е най-загадъчният, най-затрогващият момент в
евангелията.
— Двама от тях отиваха в едно село, на име Емаус — рецитирам, — сам Иисус
се приближи и вървеше с тях, но очите им се премрежиха, за да не го познаят.
Преди си представях, че мъжете са братя — единият по-висок, другият по-
нисък. Сега си ги представям като баща и син.
— Когато мама се върне, може да се е променила — обяснявам му. — Няма да
изглежда точно като на снимките. Може да не се държи точно както съм ти
разказвал. Възможно е отначало да не я познаем. Но въпреки това ще си бъде
мама, нали?
Той кима, но всичко това започва да го изпълва с тревога.
— И какво още направил Исус, след като се върнал? — продължавам.
Ама че лош учител съм. Този въпрос има хиляди възможни отговори, а аз
очаквам от него да напипа верния.
Ала Петрос знае някак си. Нужни са му няколко секунди, за да се настрои на
моята вълна, да хармонизира мислите си с моите, но ние открай време се
разбираме.
— След като Исус се върнал — отговаря ми с леко отчаяние, — отново
изчезнал.
— И ако мама отново замине, ние ще се натъжим, но ще разберем, нали?
Той рязко обръща глава настрани и се смъква от скута ми. Изтрива сълзите
си с резки движения, иска да забележа колко е разстроен.
Коленича до него. Ако му внуша страх от пристигането на Мона, ще споделя с
него най-лошото от себе си. Онази своя част, която е неспособна да се надява.
Сърцето ми се свива от тревога заради него, но пак заради него трябва да се
справя по-добре.
— Петрос, сигурен съм, че тя няма да си тръгне. Убеден съм, че нямаше да се
върне, ако възнамерява да го направи. Мама те обича. И ще те обича винаги,
каквото и да се случи. Никога не би те наранила. За нищо на света.
Той кима. По миглите му има капчици, но очите му вече са сухи. Точно това
иска да чуе.
Обхващам телцето му. Ребрата му са по-тънки от пръстите ми.
— Когато те види, тя ще изпита невероятно чувство. Нищо на света не може
да сравни с майчината любов към нейното момченце.
Присъдата на цялата ни религия. Обичта между майка и дете е най-чистата
любов в цялото мироздание.
Ала не искам да му внушавам напразни надежди. Никой от нас не знае какви
са мотивите на Мона. Двамата с нея сме създали един крехък живот, но
катаклизмите, които тя предизвика, са повсеместни. Сега обаче трябва да
съсредоточим всичките си сили върху Симон И все пак не мога да лиша Петрос
от този момент. Толкова дълго го е чакал.
— Може ли мама да дойде? — пита той и посяга към телефона. — Моля те!
— Можем да и? се обадим — отговарям. — Съгласен ли си?
Пръстчето му е на копчето. Изгаря от нетърпение да го натисне.
— Чакай — спирам го. — Помислил ли си какво да и? кажеш?
Той кимва без никакво колебание. Сърцето ми се къса. Не съм допускал, че си
има подготвен сценарий за този разговор.
— Добре тогава — казвам. — Давай.
За моя изненада обаче той ми връща телефона.
— Може ли да го направим заедно? — пита.
Пръстът ми е върху неговия, когато натискаме копчето.
— Готов ли си?
Не може да отговори. Слуша позвъняването като омагьосан.
Мона вдига почти на секундата. Като че ли сме се обадили на честотата и? за
спешни случаи, запазени за супергерои Петрос е поразен.
— Алекс? — казва тя.
Сините очи на сина ми са безбрежно небе. Включвам микрофона на
слушалката. Вече съм само очевидец.
— Ало? — казва тя.
Петрос се стъписва. Не познава гласа и?. Дълбоко в себе си усеща, че още не е
готов. Устните му се извиват в усмивка.
— Мамо? — прошепва.
Как ми се иска да видя лицето и?!
От микрофончето се разнася хлипане. Петрос се взира стреснато. Не познава
майчиния си плач.
— Петрос — казва тя.
Той отново ме поглежда. Този път не за да му вдъхна увереност, а за да му
подскажа нещо. Осъзнавам, че никога не е съществувал сценарий за този
разговор.
— Много се радвам, че ми се обаждаш — казва Мона.
И тя търси думите. Няма никакъв опит в това мое основно всекидневно
занимание — да разговаря с детето ни.
— Аз… ти… какво прави днес? Забавлява ли се с татко?
Изрича въпросите бавно, сякаш говори с дете, два пъти по-малко от него. Но
Петрос вече се е съвзел. Не отговаря на въпроса и?, а следва собствения си план.
— Можеш ли да дойдеш у дома?
Сварва и двама ни неподготвени.
— Ами не знам дали… — казва Мона.
— Може да дойдеш веднага. Вечеряме мюсли.
В отговор тя избухва в смях, който смайва Петрос. Не е знаел, че в майка му
има такива звуци.
— Петрос, миличък — казва тя все още през смях, — трябва най-напред да
поговорим с баща ти за това.
Петрос побутва телефона върху масата.
— Добре, татко е до мен — осведомява я.
Съдиите отново пускат записа. След това трети път. Минято настоява. Иска да
го чуе със звук. И без превъртане напред. Иска да види заснетото
непосредствено преди и непосредствено след. Може би смята, че така ще
притъпи шока на съдиите. Че ще ги упои с повторението. Обаче те виждат
истината — защитата действа слепешката. Опитва седа спечели време, докато
Минято се окопити достатъчно, за да се сети за нещо по-добро. Гледам го и
виждам себе си. Човек, който отчаяно размахва ръце и крака, за да не се удави.
Всяко завъртане на видеото добавя по нещо ново. По нещо още по-лошо. След
като увеличават звука, изстрелът се чува. Симон несъмнено го е чул. Всичко е
тук. Кардинал Боя е знаел, че този видеозапис е неговият коз.
— Господа — казва Минято като в транс, — може ли да изгледаме материала
още веднъж?
— Не — отсича председателят, — видяхме достатъчно.
— Но монсеньор…
— Не.
За изненада на съдиите Минято се обръща направо към Фалконе и пита:
— Господин началник, обяснете ни какво се е случило според вас, след като
отец Андреу е минал покрай камерата.
Възрастният съдия строго се провиква:
— Монсеньор! Седнете!
Само че председателят на съда прекъсва със знак колегата си. Минято
продължава:
— Да не би да намеквате, че отец Андреу е последвал Ногара до колата му? А
после е строшил прозореца, за да вземе пистолета и да го убие?
Фалконе седи невъзмутимо. Не отговаря на въпроси на адвокати.
— Инспекторе, може да отговорите — казва му председателят на съда.
Фалконе се прокашля.
— Отец Андреу е знаел, че Ногара притежава оръжие. Знаел е и къде се намира
то. Основателно е…
Минято го прекъсва и размахва ръка във въздуха.
— Не, това е предположение. Вие допускате, че отец Андреу е знаел за
оръжието. Ако не е знаел, че доктор Ногара притежава пистолет, със сигурност
не би забелязал кутията под седалката на автомобила. И не би строшил
прозореца, за да вземе нещо, за чието съществуване не подозира. Затова бъдете
ясен, моля. Вие предполагате.
Без никаква промяна в тона си Фалконе казва:
— Не предполагам. Войник от швейцарската гвардия призна, че е съветвал
Ногара какъв модел оръжие и каква кутия да си купи, за да го съхранява. Отец
Андреу е уредил тази консултация.
Все едно са ме заковали за седалката. Знам кой гвардеец Симон би помолил за
подобен съвет.
Минято продължава опипом нататък:
— Въпреки това остава проблемът с последователности на събитията —
допускате, че отец Андреу е строшил прозореца, после е взел пистолета и
накрая е застрелял доктор Ногара, така ли?
— Точно така.
Ръката на Минято трепери, когато казва:
— В такъв случай, господа съдии, настоявам отново да пуснете видеозаписа.
Само че този път, вместо да гледате, ви моля да затворите очи.
Чува се изстрелът. Към края на материала долавям приглушен звук, различен
от изстрела с пистолет. Звънливо пукане. Не различавам какво е. Може да е
далечен писък на спирачки. Или дрънченето на нещо, което се блъска в
телената гранична ограда. Но при затворени очи най-много прилича на чупене
на стъкло.
Тутакси проумявам съображението на Минято. Ако звукът е от разбиването
на прозореца на колата, тогава поредността на звуците е грешна. Изстрел.
Чупене на стъкло.
Минято моли Фалконе да спре записа. Тишината в съдебната зала набъбва от
несигурност. Възрастният съдия пита:
— Какво означава това, монсеньор?
Всички погледи са вперени към Минято.
— Не знам — отговаря той.
— Може да е какво ли не — срязва го съдията.
— Включително доказателство за невинността на отец Андреу — разпалено
казва Минято.
Фалконе се начумерва презрително.
— Доказателството е ясно.
— Не е — тихо се обажда архиепископ Но?вак.
Минято поглежда часовника си и казва:
— Господа съдии, моля за почивка.
— Защо? — пита председателят на съда.
— Защото става късно и следващият ни свидетел няма да успее да даде
показания, тъй като скоро ще започне откриването на изложбата.
В думите му има логика, която не схващам, но съдиите я разбират и кимат в
знак на съгласие.
— Петнайсет минути — оповестява председателят им.
Минято става от масата и се запътва към вратата, но аз го хващам за ръката и
го спирам.
— Трябва да поговорим за писмото на Уго — прошепвам настойчиво.
Той е мъртвешки блед. Усещам как целият трепери.
— Не — възразява. — Всичко останало трябва да почака.
Излизам след него в коридора и там заварвам вуйчо Лучио. Вместо да попита
как върви делото обаче, Лучио дръпва Минято настрани.
— Вуйчо — викам го аз, усетил удобен случай, — трябва да разбера какво е
направил Симон с фотоса, който е свалил от изложбата. Бил си там, когато той…
Лучио ме прекъсва:
— Нищо не знам за това, Александрос. А сега ни остави.
Повежда Минято към един празен кабинет. Последното, което чувам, преди
да затворят вратата, е умолителният глас на монсеньора:
— Ваше високопреосвещенство, дадох им материал за размисъл. Още един
ден. Моля ви. Трябва да преразгледате решението си.
Завъртам се и хуквам. Разполагам с петнайсет минути. Трябва да намеря Лео.
Когато стигам до казармата и го викам да слезе, той се показва от тесния
вътрешен двор по джинси и тениска. Държи карти за игра.
Старая се да се овладея. Да не викам.
— Защо не ми каза, че Симон те е потърсил във връзка с пистолета на Ногара?
Той хваща главата си с ръце.
— Разкажи ми всичко — подканям го. — Имаш десет минути.
— Алекс, не бях аз, а Рюдигер. Знаеш, че не бих…
Повишавам глас:
— Десет минути! Разкажи ми за пистолета!
Той потрива чело.
— Ела с мен — казва.
Отиваме под прохладната сянка на вътрешния двор. Край масата за пикник са
насядали другите участници в играта на карти, някои разсъблекли наполовина
своите дъгоцветни униформи, смъкнали пъстрите им ленти като горната част
на гащеризон.
— Рюдигер, ела за минутка — казва Лео на един от тях.
Мъжът, към когото се обръща, е великан с приплеснат череп. Картите се губят
в грамадните му ръце.
— Зает съм — казва той.
Пристъпвам напред.
— Рюдигер, аз съм отец Андреу.
Мъжът се обръща. Веднага захлупва картите си върху масата и се изправя.
Уважението към свещениците е вродено на тези мъже.
— С какво мога да ви помогна, отче? — пита. Думите са на италиански, но
акцентът е немски.
— Иска да види куфара ти — казва Лео.
Другите мъже край масата вдигат поглед само за секунда. Рюдигер поглежда
въпросително Лео, защото молбата не му допада.
— Просто го направи, Рюд — казва Лео.
Великанът изсумтява и вдига презрамките на униформата си.
Тръгваме след него към кулата на Банката на Ватикана, към тясната ивица
земя, която швейцарците използват като временен паркинг в нощите, когато
искат да отидат в Рим. Колата там, стоманеносив форд ескорт, създаден за по-
дребни мъже, е на Рюдигер. Коленичи на облите камъни и бръква в нишата за
краката под шофьорската седалка. Чувам изщракване, после нещо като меко
отваряне на цип. Рюдигер отново се изправя в пълен ръст. Без да продума, се
обръща и подава кутията на Лео.
Черна гумена кутия, не по-голяма, отколкото да побере три тестета карти за
игра. Когато Лео ми я подава, съм учуден от тежината. Под пласта гума има
солидна метална рамка. А вътре се намира нещо много плътно.
— Симон се обърна към мен — колебливо започва Лео. — Каза, че Ногара
незаконно си е купил оръжие в Турция, защото получавал заплахи.
— Защо не ми го спомена?
— Изслушай ме. Беше пушка. Симон ме умоляваше да му я измъкна от ръцете,
затова обясних на Ногара, че на него му трябва хубаво компактно пистолетче и
че това пльокало с малък калибър със сигурност няма да му откъсне крака по
погрешка. Регистрирахме пистолета. Кълна ти се, проточихме колкото се може
повече всяка стъпка, постарахме се оръжието да стигне до него възможно най-
бавно. След това Симон ме попита как е най-безопасно Уго да го носи —
някакъв калъф или кутия, която да му е трудно да отвори, когато е пиян. Точно
това бяха думите му. Тогава го свързах с Рюдигер.
Връща кутията на колегата си.
— Лео… — подемам и се питам как е възможно да е седял до мен в хотела, да
е слушал как му разказвам подробно за смъртта на Уго и да не ми спомене това.
Как е възможно да го е премълчал, дори Симон да го е помолил.
Но очите му ме умоляват да почакам. Умолява ме да не го разпитвам пред
другия войник.
Рюдигер неохотно показва няколко цилиндърчета с цифри, вградени отпред
в кутията.
— Ключалка с шифър — казва той.
След това обръща кутията и ми показва тръбичката от закалена стомана,
обточваща гърба.
— За веригата — пояснява.
— Каква верига?
Посочва към нишата за краката под седалката. Там, под нацепената
тапицерия на седалката му, се намират металните релси на седалката. Около
тях е увит лъскав черен кабел, по-тънък от велосипедна верига. Има собствен
катинар, който се отключва с ключе.
— Прикрепя кутията за седалката — пояснява Лео.
Рюдигер ми показва как завързва кутията.
— Веригата се отключва с ключ — продължава Лео, — но единственият начин
да отвориш кутията е с цифрова комбинация. Ако не я отваряш редовно, като
нищо можеш да забравиш комбинацията. Особено след като си пийнал няколко
с приятели.
Оглеждам размерите.
— Сигурен ли си, че тук се побира берета?
Рюдигер изсумтява.
— Служебното ни оръжие е по-голямо — обяснява Лео. — И идеално се
побира в този модел кутия. Симон купи същата за Ногара.
Снижавам гласа си:
— Да допуснем, че някой непознат не знае комбинацията. Би ли могъл да
отвори кутията със сила?
Рюдигер се усмихва.
— Опитайте, отче.
Добросъвестно се мъча да отворя кутията с пръсти, защото знам, че той точно
това иска да види. След това изваждам от расото си ключа от хотела. Пъхвам
ръбчето на металната пластина на ключодържателя в тясното каналче между
капака и дъното на кутията. Пасва идеално, но кутията пак не поддава. Когато
рязко натискам пластината надолу, металът започва да побелява и се огъва.
Още малко, и ще се отчупи парченце точно като онова, което намерих под
седалката на Уго.
— Невъзможно е без комбинацията — уверява ме Рюдигер.
Поредната странност, свързана със смъртта на Уго. Той е бил убит от оръжие,
което — съдейки по отчупеното парченце метал на пода — изобщо не е било
вадено от кутията.
Лео дава на Рюдигер знак, че повече нямаме нужда от помощта му. Великанът
заключва колата си и се отдалечава с тежка стъпка.
— Чуй ме — прошепва Лео, — съжалявам. Повтарях си… сигурен бях, че не е
убит с това оръжие. Алекс, трябва да разбереш. Това е може би най-
безобидният калибър, който съществува. Тъкмо затова го препоръчах. Освен
това човек трябва да има лост, за да отвори кутията на Рюдигер. Никой не е
способен да го направи. Все още не мога да повярвам.
Познавам този тон — той не ми разказва, изповядва се.
— Със Симон се опитвахме да му спасим живота, като му намерихме този
пистолет — продължава Лео.
В момента не съм в състояние да преглътна това.
— Симон знае ли комбинацията? — питам.
— Нямам представа. — Лео се поколебава, после повтаря: — Алекс,
съжалявам.
Времето обаче изтича. Почивката на съда приключва след три минути.
— Трябваше да ми кажеш, но случилото се с Уго не е по твоя вина — уверявам
Лео.* * *
Връщам се в съдебната зала точно преди полицаите да затворят вратата. На
масата на защитата Минято дори не е отворил куфарчето си. Няма бележник
между двете места. Той просто се взира невиждащо в портрета на Йоан Павел
на стената.
Свидетелското място е празно. Масичката с видеото я няма. Явно инспектор
Фалконе е трябвало да отиде другаде, а охраната на уликата е строга. Питам
Минято дали сме приключили за днес, а той продължава да се взира в портрета
на Йоан Павел и казва:
— Много скоро ще разберем.
Вратата се отваря и влиза архиепископ Но?вак. За секунда се чудя дали не е
последният ни свидетел, но той заема обичайното си място.
Питам се защо ли е тук? Защо изобщо си прави труда да идва, след като Симон
е под арест в жилището на Йоан Павел, защо изобщо слуша показанията на
свидетели, които знаят за случилото се толкова, колкото и самият той. Сигурно
Симон все още отказва да говори. Йоан Павел би могъл да спре този процес с
една дума — би могъл изобщо да го предотврати, но след два часа
православните свещеници ще отидат в музея в очакване да видят какво е
открил Уго и Светият отец има нужда от отговори. При този график
единственият ни шанс е последният свидетел.
Изваждам писмото на Уго изпод расото си и впервам очи в цитатите от
евангелията. Опитвам се да си представя какво е предизвикало откритието му.
Само три седмици преди това той твърдеше, че плащаницата е изнесена от
Йерусалим от Тома Неверни Какво може да се е променило?
Ала не успявам да задържа поглед върху страницата. Най-много ме тревожи
последният четвърт час от живота на Уго. Усещам до мозъка на костите си, че
Симон крие нещо повече от откритието на Уго. Трябва да има причина да
излъже, че не е чул изстрела.
Полицаите отварят вратата на съдебната зала. Минято се обръща да
погледне. По лицето му е изписано мрачно предчувствие. Неловкостта му кара
и мен да се извърна.
Съдиите са заели местата си. Чувам как единият от тях казва:
— Да влезе следващият свидетел.
Полицаят застава мирно и оповестява:
— Негово високопреосвещенство кардинал Лучио Чифери. Пред очите ми
вуйчо ми влиза в съдебната зала.
35.
И тримата съдии се изправят почтително. Полицаите се покланят.
Прокурорът и съдебният секретар се надигат. Минято следва примера им и ми
дава знак да направя същото. Дори архиепископ Но?вак става на крака.
Лучио вече не е облечен в обичайното черно. Заменил е свещеническия
костюм с кардиналска мантия. Шапчицата на главата му, както и копчетата, и
поясът са алени — цвят, който дори епископите и архиепископите нямат право
да носят. Сложил е и алена къса наметка, която е само за изключително
официални случаи, а на гърдите му виси бароков кръст. На безименния пръст
на дясната му ръка блести огромният златен пръстен, който кардиналите
получават от папата. Това е демонстрация на сила. Никой тук, дори Но?вак, не
може да се мери с него.
Свелият глава полицай на вратата предлага да помогне на Лучио да стигне до
масата. Вуйчо му отказва. Отказва и на Но?вак, който му подава ръката си, опора
на папата. Със страхопочитание забелязвам как вуйчо измерва Но?вак с гневен
поглед, излъчващ превъзходство. От физическата немощ на Лучио няма и
следа. Той пристъпва с достойнство, изпъчен и наперен, свел поглед към
земята. Дъхът ми секва при вида на този висок и изпит призрак, който толкова
прилича на Симон.
Лучио сяда на стола си, но всички други остават прави.
— Може да седнете — казва той.
— Ваше високопреосвещенство — обажда се председателят на съда, —
съгласно закона можете да дадете показания на място по свой избор. Ако
предпочитате да е другаде, а не в тази зала, изразете желанието си.
Вуйчо махва с ръка и казва:
— Може да започвате.
Съдията се прокашля.
— Ваше високопреосвещенство, известно ви е, че имате право да откажете да
отговаряте на въпросите ни, нали? Ако се опасявате, че показанията ви могат
да навредят навас или на семейството ви, ваше право е да откажете да
отговаряте.
— Не се опасявам — отговаря Лучио.
— В такъв случай ви молим да положите две клетви. Една за истинност и
втора за поверителност.
— Ще положа първата клетва, но не и втората — отговаря Лучио.
Стрелвам с очи Минято, недоумявайки какво означава това, но той наблюдава
Лучио с цялото си внимание.
— Съгласно изискванията на закона така или иначе ще изслушаме
показанията ви — казва загрижено председателят на съда. — И тъй като вие
лично помолихте да дадете показания, бихте ли казали на съда върху коя тема
възнамерявате да се съсредоточите?
— Прав ли съм, че на свидетели е било забранено да споменават пътуванията
на племенника ми през това лято? — пита Лучио.
— Прав сте, Ваше високопреосвещенство.
— Това е темата, която ще обсъждам.
Напрягам се на мястото си. Съдиите се споглеждат.
— Ваше високопреосвещенство… — подема председателят на съда.
— И по-конкретно, ще обясня каква проява на неблагодарност е арестът на
племенника ми, след като той рискува собствената си кариера и свещеническия
си сан, а дори отказва да говори в своя защита, само и само да служи на Светия
отец, който в замяна го третира като престъпник.
Замръзвам. Минято е забол поглед в масата, не може да гледа това
самоубийство. Лучио е дошъл тук, за да обяви война на папата.
Но?вак се обажда тихо и категорично:
— Ваше високопреосвещенство, моля да премислите думите си.
Лучио отвръща със смайващо оскърбление — отговаря на Но?вак, застанал с
гръб към него.
— Отричате ли го? — пита той.
— Ваше високопреосвещенство — отговаря Но?вак, — нямаше да сме тук, ако
племенникът ви беше казал истината.
Най-сетне Лучио се обръща. Двамата са почти лице в лице: кардиналът на
свидетелското място и архиепископът на първия ред. Облечен в царствено
алено и изпънал гръб, Лучио не оставя и сянка на съмнение кой е петелът и кой
— кокошката.
— Вие го направихте папски пратеник — казва вуйчо ми. — Вие тайно го
ръкоположихте като епископ. И допускате подобно отношение към него?
Изоставихте го да страда така?
Буца засяда в гърлото ми. Епископ. Тайно. Брат ми е епископ.
— Моят племенник сам постигна онова, което целият Секретариат не успя —
продължава Лучио. — И вие го съдите заради това?
Тонът на архиепископ Но?вак не се променя. Не се повишава, не се извисява.
Имал си е вземане-даване с всеки кардинал на планетата. Отговорът му се
състои от пет думи:
— Вашият племенник ли уби Ногара?
— Не — отговаря дрезгаво Лучио.
— Сигурен ли сте?
Вуйчо вдига ръка във въздуха, изпънал обвинително пръст. Гласът му се
напряга. Изведнъж проумявам, че не всичко е толкова ясно, колкото съм си
представял.
— Ако го е убил — кипва Лучио, — направил го е заради вас.
До мен Минято ахва невярващо. Но?вак е спокоен като свещеник, приемащ
изповед.
— За да скрие откритието му?
Лучио до такава степен е в плен на емоциите, че не може да намери думи, с
които да отговори.
— Моля ви — казва Но?вак, — разкажете ни за плащаницата.
Лучио клати глава.
— Не и преди племенникът ми да бъде освободен и обвиненията да бъдат
свалени.
— Ваше високопреосвещенство, това е невъзможно. Светият отец трябва да
научи истината.
— Истината ли? — изревава Лучио и вдига ръце. — Вие карате шофьорите ми
да се закълнат, че ще пазят тайна. Вие забранявате показания. Вие укривате
доказателства. Така ли търсите истината?
Но?вак отговаря невъзмутимо:
— Без тези предпазни мерки днешната изложба нямаше да бъде възможна.
Знаете в колко трудно положение се оказахме.
— Заради православните свещеници, които поканихте!
За пръв път по лицето на архиепископ Но?вак пробягва тревожна тръпка.
— Това е предсмъртното желание на Светия отец. Воден е от най-добри
намерения.
Лучио снижава гласа си почти до ръмжене — студен и заплашителен звук,
какъвто за пръв път го чувам да издава.
— АкоСимон е убил онзи човек, то е, защото на всяка крачка му нареждахте да
пази делата си поверителни. Затваряхте устата на всеки, който научеше за
изложбата на Ногара. Асега се държите така, все едно не забелязвате в
събитията собственото си отражение, при положение че го обвиняват все за
неща, които е виждал вие да правите и които го обучихте да смята, че искате.
Лучио се овладява. Изглежда по-силен. Ще направи всичко за Симон, дори с
цената на собствената си кариера. Никога през живота си не съм изпитвал
такава признателност към него.
— А сега — обръща се Лучио към Но?вак — ви давам право на избор.
Освободете племенника ми и свалете обвиненията, и аз ще ви кажа на четири
очи каквото ви интересува. Но ако продължавате да се държите с него като с
престъпник, между нас ще избухне война. Ще направя така, че тайната, която
не искате никой да научи, да се появи на първите страници на всички вестници
в Рим. Довечера ще се изправя пред православните свещеници и ще им разкажа
всичко. Ще ви накажа, задето вие наказвате него.
Присъстващите в залата не помнят някой да е разговарял с папата или негов
представител по този начин. Никой освен мен. Така разговаряха православните
с Йоан Павел по време на посещението му в Гърция. Той прие и понесе яростта
им като свое лично бреме. Докато чакам реакцията на архиепископ Но?вак, се
моля да притежава мъдростта на Светия отец.
Негово преосвещенство се изправя. Когато заговаря, гласът му не се извисява,
не трепва. Но в тъжните му тъмни очи се появява нещо ново. Нещо непознато
за мен.
— По силата на властта, дадена ми от Светия отец — казва Но?вак, —
прекратявам тези свидетелски показания. Прекратявам процеса срещу отец
Андреу. И прехвърлям присъдата в ръцете на Негово светейшество. — Покланя
се на членовете на Трибунала. — Благодаря на съдиите за техните усилия.
Съдът се разпуска.
36.
Въздухът край мен се сгъстява. Всеки звук в залата се сподавя и утихва.
Съдиите се надигат. Пръсват се, после се изпаряват като привидения от
съдебната зала. Съдебният секретар става, после отново сяда, трака нещо на
клавиатурата си, явно очаква нови нареждания. Прокурорът поглежда Минято
невярващо и взема куфарчето си. Накрая полицаите подканят всички да си
тръгват по нареждане на Светия отец.
Минято се привежда над масата на защитата, останал без капка сила. Само
Лучио седи изпъчен и не обръща внимание на никого — на жандармерията, на
съдебния секретар, на безредието. Вперил е поглед в разпятието над
съдийската маса, кръсти се и шепне:
— Благодаря ти, Господи.
Чувам зад себе си познат глас:
— Ваше високопреосвещенство, колата ви чака.
Дон Диего прелита край мен.
— Вуйчо, какво ще стане със Симон? — питам. — Какво ще стане с изложбата?
Лучио обаче е насочил вниманието си другаде. Когато Диего предлага да му
помогне и да го изведе, вуйчо го насочва към Минято.
— Помогни на монсеньор Минято да стигне до колата ни. Осигури му всичко,
от което има нужда.
Последното, което Минято казва на Лучио, преди да си тръгне, е:
— Ваше високопреосвещенство, подгответе се. Светият отец може да
възобнови делото веднага след откриването на изложбата.
Лучио само кимва. Утре си е утре. Днес той ликува победоносно.
— Моля те, вуйчо, кажи ми какво става? — питам го, след като Диего и Минято
тръгват.
Той слага длан върху главата ми. Физическата слабост се е върнала. Ръката
му трепери.
— Ще знаем повече довечера — отговаря. — След изложбата.
Обръща се и тръгва бавно. Искам да попитам още нещо, но той не поглежда
назад.
Усещам как горещи сълзи мокрят расото ми. Усещам и как Петрос се опитва
да се покатери в скута ми, да се загърне с дрехата ми. Но единствената ми мисъл
е:Майкъл.Трябва да кажа на някого. Трябва да направя нещо.
Изправям се, но Петрос остава вкопчен в мен. Стиска расото ми с юмручета.
Пресягам се към телефона върху масичката и звъня на Минято, после на
Лучио. Никой не вдига.
— Трябва да вървя. Налага се да те заведа отново у брат Самуел.
Петрос заплаква истерично. Когато го отделям от себе си, бута изпънатите ми
ръце, мята се към мен. На лицето му е изписана паника. Затварям очи.
Успокоявам се. Коленича.
— Ела тук.
Той се хвърля в прегръдката ми толкова силно, че едва не ме поваля.
— В безопасност си. Татко е тук. Нищо лошо няма да ти се случи.
Галя го по косата. Притискам го. Но пристъпът не отминава. Никога не е
плакал толкова безутешно. Изложбата приближава с всяка изминала минута.
Майкъл ще присъства. Не мога да остана тук.
Поглеждам към телефона в ръката си и се сещам за едно-единствено решение.
Мона пристига двайсет минути по-късно. Петрос все още диша учестено.
— Мамо — писука той и се приближава към нея за прегръдка.
Инстинктът и? подсказва правилния ход — тя сяда на пода и го оставя да се
гушне в скута и?.
— Брат Самуел също ще дойде — казвам и?. Тя кимва. — Отидете у тях, ако
искаш, но моля те, не ходете никъде другаде.
Отново кимва.
Пробожда ме вина само като го гледам в обятията и?.
Но тя не пита защо ще зарежа разплакания ни син. Не се съмнява в мен.
— Не знам кога ще се върна — казвам.
— Алекс, всичко е наред — уверява ме Мона тихо. — Със Самуел ще се
погрижим за него. Тръгвай.* * *
Сърцето ми бие като лудо. Губя време. Закъснявам.
На входа на двора „Белведере“ има полицаи. Над раменете им виждам
десетина черни автомобила, паркирани вътре.
— Накъде? — питам.
Полицаите ми сочат на север, към стария офис на Уго.
— Натам, отче. Ще го видите.
Ако Майкъл е нахлул в апартамента ми, значи не е пристигнал тук заради
процеса. И всичко, което каза, е лъжа. Бил е в Рим през цялото време.
Набирам номера на Лео, но той не вдига. Оставям му съобщение,
предупреждавам го да се оглежда за Майкъл. Най-накрая виждам отключен
служебен вход за музея. Вътре на пода са захвърлени отпечатани програми със
завити крайчета.
Явно той е звънил в апартамента ми вечерта, преди да нахлуе. Което означава,
че е един от мъжете, отседнали в онази стая в „Санта Марта“.
Вземам една програма. С големи червени букви бележка на първата страница
гласи:
МОЛИМ ГОСТИТЕ ДА СЛЕДВАТ УКАЗАНАТА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ПРИ
РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ИЗЛОЖБАТА.
На карта е отбелязан маршрутът: от тук надолу към Сикстинската капела
дълъг четиристотин метра коридор е разчистен специално за изложбата.
Хуквам да настигна останалите, а в съзнанието ми отзад напред се разгръща
историята на плащаницата. 2004 г. — отхвърлен е радиовъглеродният анализ.
1983 г. — италианското кралско семейство дава плащаницата на Йоан Павел.
1814 г. — плащаницата е изложена публично, за да се отбележи падането от
власт на Наполеон. 1578 г. — плащаницата за пръв път пристига в Торино. 1355
г. — първата известна католическа изложба на Светата плащаница. Пътят
неспирно води към Четвъртия кръстоносен поход. Към 1204 г.
Затова Майкъл ме изпрати да говоря от уличния телефон зад хотела. За да ме
вижда от прозореца на стаята си.
Когато стигам до залата, на чиято стена е нарисуван Константинопол, спирам
удивено. Тук няма никой. И нищо от изложбата не е отстранено, откакто видях
експонатите за последен път преди три дни.
Поколебавам се невярващо. Значи вече се е случило. Православните
свещеници са узнали, че плащаницата е била открадната от тях.
На мраморния под има следи от обувки. Във въздуха още се усеща телесна
топлина. И тогава ги виждам. От другата страна на една витрина, почти
невидими в тъмното стоят двама православни свещеници. Стоят в ъгъла и
ридаят. Единият среща погледа ми през стъклото. Сълзите са покапали по
брадата му.
Но от другата страна на вратата се разнася глас. Плътен, благ глас, като на
баща, който утешава сина си. Пристъпвам напред, разпознал акцента.
Минавам между врати, които досега са били заключени, и се озовавам в
просторна затъмнена зала. Отначало виждам само няколко глави — лица без
тела, надничащи от мрака. Едва когато очите ми привикват с тъмнината,
различавам расата, смокингите и черните рокли. Вътре има стотици хора.
Започвам да се озъртам за Майкъл, но трудно се придвижвам сред навалицата.
Стените изсветляват по-надолу по коридора. Черното става сиво. Сивото —
бяло. В другия край залата сякаш сияе. Там виждам картини по стените. Тук
обаче стените са почти голи, изписани са с думи и по тях нарядко са окачени
няколко експоната — монети и тухли, — които изглеждат като извадени от
дъното на рибарска мрежа.
— Вече знаете историята на Светата плащаница — казва Но?вак, застанал на
подиум в далечния край на залата. — Знаете, че кръстоносците от Запада са я
откраднали от Константинопол и са я донесли във владение на Католическата
църква.
Той млъква. Присъстващите са се вторачили в него. Поглеждам нагоре.
Но?вак стои със затворени очи, вдигнал юмрук във въздуха. Сваля го надолу,
надолу, до гърдите си.Меа culpa, mea culpa, mea maxima culpa.Виновен съм,
виновен съм, ужасно съм виновен.
Придвижвам се напред. Православните свещеници са се скупчили плътно на
групи, не се отделят един от друг. Обаче католическите свещеници като
Майкъл са пръснати из тълпата.
— Прости ни, Господи — казва Но?вак, — че превърнахме твоята плащаница
в символ на нашето разединение. Прости ни за греховете срещу нашите братя.
Цари гробна тишина. Неколцина стари кардинали сред зрителите са с
каменни изражения, като че ли Но?вак се размеква, но Негово преосвещенство
продължава:
— За щастие, доктор Ногара направи едно последно откритие, което е още по-
важно от всичко, което сте виждали досега.
Преставам да се озъртам за Майкъл. Изненадан съм. Архиепископ Но?вак ще
представи откритието на Уго.
— Както ще видите сега — казва Но?вак, — Светата плащаница разреши най-
сериозната ни теологична криза в един от най-трудните периоди на общата ни
история. Без нея нямаше да сме тук тази вечер, защото Ватиканските музеи
нямаше да съществуват.
Думите му изобщо не звучат като написаното от Уго в писмото.
— Това е последната зала от изложбата — казва Но?вак. — Затова, преди да
отидем в Сикстинската канела, искам да ви представя помощника на доктор
Ногара, Андреа Бахмайер, който ще ви обясни откритието на Ногара.
Докато Бахмайер се качва на подиума, аз отново започвам да си проправям
път сред тълпата. И тогава само за миг мярвам нещо сред хората. Расо с дълъг
разрез под яката.
Расото, което срязах в хотела.
Обръщам се отново, но вече го няма. Навлизам по-навътре сред хората и се
мъча да се съсредоточа над лицата край себе си, опитвам се да не се разсейвам
от мисълта, която все по-настойчиво привлича вниманието ми. Бахмайер се
покланя на архиепископ Но?вак и казва:
— От десетилетия светът задава само един въпрос относно плащаницата —
автентична ли е? Но доктор Ногара зададе по-хубав въпрос — защо Христос ни
я е оставил? Неговият отговор е в тази зала.
Край мен се надига странна енергия. Дори православните свещеници се
озъртат и се опитват да отгатнат какво означават думите на Бахмайер.
Шмугвам се покрай една тяхна група, като се извинявам на гръцки. И тогава я
виждам отново — бялата цепка на срязаното католическо расо. Придвижвам се
напред, мъчейки се да зърна лицето на свещеника.
Обаче и той се движи. Проправя си път през тълпата. Изчаквам да видя накъде
ще поеме.
— Сигурно се питате — продължава Бахмайер — защо по стените на влизане
в тази зала няма окачени експонати, защо има само думи. Защото това е светът,
в който се е родила плащаницата.
Той слиза от подиума и посочва изписаните цитати. Микрофонът на ревера
му изпълва залата с неговия глас:
— Първата Божа заповед гласи: Аз съм Господ, Бог твой. Да нямаш други
богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е
горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята. Юдеите са
спазвали много строго тази забрана. Спомнете си какво ни казва техният
историк Йосиф Флавий.
Но?вак не слиза от подиума, а се обажда с плътния си, плавен глас:
— Събранието на Йерусалим ме изпрати да разруша двореца на цар Ирод,
защото е украсен с изображения на животни. Ала друг човек пристигна там
преди мен и опожари двореца.
Шии се проточват, за да видят буквите по стената, а свещеникът със
скъсаното расо спира. Обръща се да погледне Но?вак и виждам лицето му в
профил. Цялото ми тяло се сковава. Майкъл.
Пресягам се да хвана ръката му, но той се отдалечава. Приближава се към
архиепископ Но?вак.
— Хората питат защо евангелията не споменават образа върху плащаницата
— продължава Бахмайер. — Представете си обаче как юдейската общност би
реагирала на образа на гол разпнат човек.
Внезапно Майкъл пристъпва напред, за да застане срещу Но?вак на подиума,
но друг свещеник му препречва пътя. Майкъл го заобикаля и аз се хвърлям
напред. Пръстите ми стигат до ръкава му. Сграбчвам го.
— Затова учениците са отнесли плащаницата в Едеса — казва Бахмайер. —
Езически град, където изображенията не са забранени. Управляван от
владетел, който се възхищава на юдеите.
Майкъл се завърта. Поглежда ме, но по очите му не личи да ме е познал.
Зениците му са свити и напрегнати. Челото му е мокро от пот.
— Кучи син! — просъсквам.
Той рязко се отскубва от мен и пристъпва към подиума на Но?вак. Отначало
Негово преосвещенство не забелязва присъствието му.
— Но ранната Християнска църква — продължава Бахмайер — остава
враждебно настроена към изображенията.
Архиепископ Но?вак гладко подхваща цитат, но Майкъл застава пред тях
двамата. Хвърлям се напред да го сграбча, но той ми се изплъзва.
В този миг нещо връхлита пред очите ми. Вълна от цветове. Швейцарската
гвардия се спуска отвсякъде в залата. Майкъл тутакси се изгубва зад стена от
гвардейци.
Лицата на православните свещеници са слисани. Проправям си път напред.
Само за секунда мярвам сред гвардейците подбелените очи на Майкъл,
неистово размаханите му ръце. Мъчи се да извика, но викът му е неразбираем.
Запушили са устата му с нещо. Той се опитва да изрита момчетата, но те са
непоклатими.
Силна ръка ме стисва за рамото и ме избутва.
— Отдръпнете се, отче — казва нечий глас.
Не помръдвам. Майкъл беснее, мъчи се да изплюе онова, с което е запушена
устата му. Двама офицери от гвардията махат на тълпата да се отдръпне, за да
могат да го изведат.
— Приятели! — вдига ръце във въздуха Но?вак. — Моля ви, простете на този
човек. Той не е с всичкия си.
Понечвам да тръгна подир Майкъл, но идват още гвардейци и ми препречват
пътя.
— Трябва да поговоря с него — казвам.
Избутват ме обратно.
— Къде го водите? — питам.
Тогава зад мен долита глас:
— Отче!
Обръщам се. И отстъпвам смаяно назад.
— Ваше преосвещенство.
Всички присъстващи ни гледат.
Не ми хрумва какво друго да направя, затова се покланям на архиепископ
Но?вак. Той ме хваща за ръката и ме повежда към подиума.
— Приятели мои — оповестява, — много от вас познават епископ Андреу. Той
е посещавал държавите ви. На него дължим случващото се тук тази вечер. А
този човек е неговият брат.
И ги оставя дълго да ме гледат. В брадата. В расото, спускащо се на дипли.
Посланието му е доста директно — смесено семейство, Запад и Изток. Значи
всички можем да живеем под един покрив.
— Благодаря ви, отец Андреу, за помощта преди малко — казва Но?вак.
Присъстващите ръкопляскат учтиво. Забил съм поглед в пода. Не аз възпрях
Майкъл, а швейцарската гвардия. Това е театър.
Понечвам да сляза долу, но ръката на Но?вак остава върху рамото ми. Не ми
позволява да се отдалеча.
— Доктор Бахмайер, продължете, моля — казва той високо.
А когато Бахмайер отново заговаря, архиепископ Но?вак ми прошепва:
— Отче, брат ви би желал да видите това, което ще последва.
Затова оставам до него, гръцки католик от плът и кръв, противоотровата
срещу изблика на Майкъл, докато Бахмайер превежда присъстващите през
цитатите по стените. Това са древни слова на Отците на Църквата, на светци,
на епископски съвети.
Забранил извайването на образи, Бог никога не би Сам създал образ.
Изображенията нямат място в църквите. Което се тачи и почита, не бива да се
рисува по стените.
Имената под тези цитати са извадени направо от учебниците, по които
преподавам в подготвителното училище на семинарията. Свети Ириней от
втори век. Тертулиан и Ориген от трети век. Евсевий, бащата на църковната
история, от четвърти век. Епифаний, знаменосецът на православието, умрял в
началото на пети век. Публиката бавно се придвижва из залата и гледа как
древните водачи на нашата Църква бълват огън и жупел против
изображенията. Гледат как нашата религия се противопоставя на
езичествотои отхвърля изображенията и статуите, украсяващи храмовете на
Юпитер, Аполон и Венера.
Едва когато езичеството отмира, Църквата смекчава позицията си. Редица
изображения по тези стени улавят въпросния момент: из цялата Римска
империя християните влизат в църквите си и там ги посрещат стенописи и
мозайки на Исус, на неговите чудеса, на неговите ученици. Практиката се
разпространява чудодейно бързо, сякаш цяла една цивилизация се събуждала
от общ сън, сякаш се натъквала на откровение относно божествено правило:
Бог е красота, а красотата трогва душата. Извечният лик на Исусизведнъж се
появява навсякъде. Но въпреки това точно в този момент, когато
християнството процъфтява, се надига опасност за неговото съществуване.
Когато хронологията по стените достига седми век, белите букви стават
червени. И са арабски.
Бахмайер посочва думите.
— Стигаме до най-вълнуващия момент в историята след падането на Рим. От
Африка се надига неудържимата вълна на новата религия — исляма. Тя
застрашава не само Светите земи, но и новото отношение на християнството
към образите. Пред очите ви са думите на Мохамед, записани от
мюсюлманските имами. И тъй като ме помолиха да не ги чета на глас в този
музей, може да ги прочетете сами.
Разнася се мърморене, когато присъстващите зачитат преводите.
В Съдния ден най-жестоки ще са мъченията за авторите на картини.
Всички художници, нарисували картини, ще горят в ада.
Не оставяйте незаличен образ.
— На границата на християнството и исляма християните се докосват до нови
представи — казва Бахмайер и отново повежда зрителите. — И някои от
вярващите започват да ги възприемат. Тези християни възприемат еретичното
убеждение, че изкуството, което изобразява нашия Бог, е зло и трябва да бъде
унищожено. Един от тези еретици става християнски император в
Константинопол. В черната седемстотин двайсет и шеста година той подема
кампания, която днес наричаме иконоборство. Трагедия, която засенчва дори
Четвъртия кръстоносен поход.
Над главите ни светва лампа. От тъмното изникват букви, сякаш изписани с
пушек от дявола. Гласът на Но?вак прозвучава измъчено, докато ги чете:
— Остъргвали стените на църкви и ги мажели с пепел заради светите образи
по тях. Където имало изображения на Христос или на Богородица, или на
светиите, те били изгаряни, издълбавани или замазвани.
Бахмайер продължава:
— От онзи период са оцелели отчайващо оскъден брой произведения на
византийското изкуство. Най-голямата сбирка на християнско изкуство
изчезнала почти напълно. Императорът бил безмилостен. И се оказало почти
невъзможно да бъде спрян.
Стигаме до дъното на залата. Бахмайер посочва последната стена, която ни
дели от Сикстинската капела. Боядисана е в ослепително бяло. Гласът му
потрепва, когато добавя:
— Почти.
Стената е толкова ярка, че се налага да отместя поглед. И тогава забелязвам,
че до вратата към Сикстинската капела има двама гвардейци.
— Един от най-важните въпроси, които зададе доктор Ногара — казва
Бахмайер, — е защо Исус ни е оставил Свещената плащаница. Седемстотин
години никой не знаеше отговора. Но насред иконоборството един
християнски монах на име Йоан си припомня смайващ факт: в град Едеса има
образ, който не е дело на човешка ръка. Изображение на Христос от самия
Христос. То доказва, че новият завет на нашия Бог е съпътстван от ново
изкуство. Когато Бог става човек, той превръща себе си в образ. Посредством
собственото си превъплъщение унищожава забраната срещу изкуството. И
като доказателство на неговите намерения — като скрижалите, които Господ
дал на Мойсей — той ни оставя плащаницата. Вдъхновени от Йоан, малка група
старци въстават срещу императора. И заедно спасяват християнската история.
Представям ви техните думи.
Гласът на архиепископ Но?вак вече прелива от вълнение. Отеква гръмовно:
— Богопомазани владетелю, Христос изпрати Своя образ на цар Абгар от
Едеса и дори до днес много хора на изток се събират край този образ, за да се
молят там. Затова ви заклеваме да се обърнете към истината. По-добре да
станеш еретик, отколкото да унищожаваш изображения.
— Тези думи са написани от папа Григорий, патриарх на Запада. Ала не е бил
само той. Ето и словата на Никифор, патриарх на Константинопол.
— Защо да наказваме онези, които рисуват портрета на Исус, когато самият
Исус е оставил изображение на своето божествено тяло върху платно? Той е
произвел свой отпечатък, като е позволил да бъде загърнат с платното.
— В Йерусалим — продължава Бахмайер — още трима патриарси изпратили
писмо на императора. След това бил свикан вселенски събор. И за пръв път в
нашата обща историяхристиянските епископи заговорили с един глас. Заявили
за потомството, че християнството е религия на… религията на изкуството.
Затова с огромна радост моля Негово преосвещенство да отвори вратите пред
нас и ви каня да го последваме вътре. Защото зад тези врати ще видите онова,
което нашето единство — и Божият пример — са направили възможно.
Още докато Бахмайер говори, Но?вак пристъпва напред и дава знак с ръце.
Гвардейците пред вратата се разделят. И сякаш като по чудо Сикстинската
капела се отваря.
Тръпка пробягва през тълпата. Защото отвъд този праг Ватиканският музей
свършва. И започва параклисът на папата. А на тавана му се намира най-
върховното чудо в изкуството.
Но докато се точим вътре, никой не насочва поглед нагоре. Сърцето ми думка
в гърдите. Кръвта барабани в ушите ми. Защото в този параклис Микеланджело
не е сам. До олтара се намира висок златен стол. И на този стол седи дребната
приведена фигура на папа Йоан Павел.
37.
И изведнъж навсякъде край нас гъмжи от гвардейци — намират
православните свещеници сред зрителите и ги отвеждат напред. Епископите
не показват никаква изненада, никакво смущение, сякаш знаят причината да
бъдат тук.
Входът се задръства — стотина души, облечени в раса или смокинги, се
опитват да нахълтат и да надникнат вътре, още стотина са се заковали
неподвижно на прага. Гвардейците отвеждат нас, останалите, към червените
тапицирани столове в параклиса, обърнати към стълбите, където до олтара
седи Йоан Павел. Въздухът вече е твърде топъл и задушен. Навсякъде край мен
кардинали и сановници се мъчат да проумеят какво се случва. Известни жени
си веят с листове, проточили елегантни шии.
Пред нас обаче Йоан Павел не помръдва. Смаян съм колко е грохнал, колко
измъчен изглежда. Непроницаемото му лице е постоянно намръщено.
Дългогодишната болест е разкривила и изтерзала тялото му, торсът му е
широк и плосък, а белите криле на наметалото му висят от раменете му като
покривка за маса, постлана върху дънер. Седи прегърбен в този изработен
специално за него стол, с който помощниците му вече го носят навсякъде.
Направен е така, че папата да не падне от него. Зад стола се чува тихо механично
бръмчене. Моторче. Всички погледи са вперени в този трон, всички се питат
какво ли ще направи папата. Ала всъщност се раздвижва нещо зад Светия отец
— стъклена рамка, качена върху стоманени релси зад олтара. Вдига се бавно
пред стената на олтара, докато не надвисва на около шест метра от главата на
Йоан Павел и почти закрива колосалното произведение на Микеланджело
„Страшният съд“.
Тълпата ахва, когато вижда какво има в рамката. Католиците в залата
започват да коленичат — някои на дясното си коляно, някой на лявото,
несигурни какъв точно е протоколът в този безпрецедентен случай.
Православните гости се кланят — руснаците и другите славяни се кръстят,
преди да се поклонят, гърците и арабите се покланят, преди да се прекръстят.
Но православните епископи правят нещо съвсем различно. Всички
едновременно, сякаш са се подготвяли за този миг, се просват на пода в знак на
почит към най-върховното изображение на Бог.
Във въздуха има такова напрежение, че всеки звук се процежда нагоре към
мрака навън като пушека на конклава. На стената зад плащаницата Исус на
Микеланджело е вдигнал ръка във въздуха, сякаш заповядва на времето да
спре. На тавана проблясва искра в ивицата празнота между протегнатите
пръсти на Господ и на Адам. Цялото мироздание, загърнато в нощта навън,
сякаш притиска ухо до параклиса, за да слуша.
Отчаяно копнея Симон да беше тук. Иска ми се да можеше да види онова, което
предстои да видя аз. Лучио заложи всичко на тази вечер, сякаш беше
единствената надежда наСимон. И сега тази надежда жужи навсякъде край мен.
Значи не е била напразна.
Прозвучава нечий глас. Архиепископ Но?вак, застанал близо до предната част
на параклиса, говори от името на нашия клет ням папа.
— Тази вечер — оповестява той — се запознахме със забележителни текстове,
които документират историята на Светата плащаница. И се връщаме както
винаги към един текст над всички останали. Светата плащаница бележи
дълбока прилика с евангелските разкази за мъките и смъртта на Исус. Светият
отец неведнъж е заявявал, че християнството трябва да диша със своите два
дроба — Изтока и Запада, православието и католицизма, — и ето Христос лежи
пред очите ни, пронизан от копие между ребрата. Раната от копието е дело на
римски войник, сякаш като предвестник на католическите рицари, които един
ден ще откраднат тази плащаница от Константинопол.
Четвъртият кръстоносен поход е позорно петно за Християнската църква.
Светият отец поднесе извиненията си и изрази несекващия срам на католиците
заради участието им в него. Ала тази вечер той ме помоли да прочета на глас
пред всички присъстващи — особено пред неговите събратя патриарси и на
първия сред тях, Негово всесветейшество вселенския патриарх Вартоломей —
ново и специално послание.
Смаян се изправям на пръсти и се мъча да видя хората, към които се обръща
той. Думите са почти невероятни.
Неговите събратя патриарси…
Първия сред тях, Негово всесветейшество…
Знаех, че Симон е поканил румънския патриарх. Но много по-високо от него в
древната йерархия на патриарсите се намира Негово всесветейшество,
вселенският патриарх на Константинопол. Не съм подозирал, че Симон е
способен на такова нещо.
Но?вак разгръща внушителен документ, който изглежда подпечатан с червен
восък. И чете:
— Скъпи братя и сестри, както знаете Светата плащаница е почитана в
католическите църкви от много векове. Ала допреди две десетилетия тя беше
собственост на италианското кралско семейство. Едва след смъртта на бившия
крал, в началото на моя понтификат, Светата плащаница беше дарена на
Светия престол. Не отбелязвам този факт, за да омаловажа съучастието на
Католическата църква в греховете от хиляда двеста и четвърта година.
Споменавам го заради една конкретна подробност от завещанието на крал
Умберто. Този документ не дарява плащаницата на Епископската епархия на
Торино или на Католическата църква, а я дарява лично на човека на папския
престол. С други думи, негово величество дари Светата плащаница на мен.
В качеството си на папа аз имам пълна, върховна и всеобхватна власт над
всички части на нашата Църква, затова моите събратя католици надали виждат
нужда от разграничението, което току-що изтъкнах. Ала едно от различията,
които ни разделят от нашите скъпи православни гости, е, че тяхната Църква не
признава властта на папата над неговите събратя епископи. Затова нека бъде
ясно, че заявявайки онова, което предстои да заявя, аз не налагам волята си над
другите епископи и не ги задължавам да се подчинят на онова, което изисквам.
Изложбата тази вечер доказва, че реликвата, известна на запад като
Торинската плащаница, всъщност е открадната от римските кръстоносци.
Затова тази вечер, в годината на осемстотната годишнина от това
престъпление, аз признавам кражбата и с настоящото връщам Светата
плащаница на нейния законен собственик — Православната църква.
В параклиса настава гробно мълчание. Седнал на втората редица столове,
кардинал Боя се размърдва на мястото си. Изправя се обаче друг кардинал.
Очите на християнския свят се вперват в Полето, архиепископ на Торино.
Полето безмълвно се обръща към православните свещеници. Вдига ръце във
въздуха. И започва да ръкопляска.
Всички гледат невярващо. Но аз разбирам какво прави той. Изправям се и
също започвам да аплодирам. Примера ми следва един турски епископ. И
накрая вълната се отприщва. Миряните започват да ръкопляскат.
Архиепископите също. Звукът отеква сред стените. Йоан Павел вдига
трепереща ръка, за да запуши ухото си.
— Моля ви — вдига ръце архиепископ Но?вак, за да накара присъстващите да
стихнат. — Светият отец ме помоли да ви прочета едно последно послание.
Този път гласът му е прочувствен.
— Скъпи мои събратя патриарси, моля да ми простите, че не мога да стана, за
да ви поздравя, и че не мога да изрека тези думи със свой глас. Както ви е
известно, наближава краят на моя понтификат. Светата плащаница ни
насърчава да размишляваме над своята тленност и аз смирено приемам дара
на Бог, който ми позволи да бъда папа двайсет и шест години, след като самият
той си е позволил да бъде духовник само три. Ала примерът на Христос ми
напомня колко много може да бъде постигнато за кратко време. Това доказват
и нашите предтечи, надигнали се заедно срещу иконоборството. Същото се
надявам да направим и ние тази вечер.
Тъй като вече не съм в състояние да пътувам, това ще бъде последната ми
среща с вас. Ето защо се възползвам от шанса да изразя една надежда. Никога
през всичките двайсет и шест години не ми е било позволено да застана редом
с всички вас. Затова ви моля — бихте ли пристъпили братски напред и бихте
ли застанали редом с мен?
Архиепископ Но?вак престава да чете и вдига поглед. Всички миряни в
параклиса гледат с очакване. Никой не може да откаже на папа. Никой не може
да откаже натозипапа.
Но по лицата на духовенството виждам различно изражение. Цял живот
браним този човек, подкрепяме го, докато той носи бремето на поста си. Твърде
смело е да се опиташда заличиш хиляда години омраза с един-единствен жест,
твърде смело дори за Йоан Павел. Никой от нас не би понесъл да стане свидетел
на провала му.
Ала се случва. Нито един патриарх не отива да застане до него. Единственият,
който изобщо се надига на крака в знак на уважение, е Негово всесветейшество
Вартоломей.
Сякаш удар се стоварва върху Йоан Павел. Когато вижда, че никой не
помръдва, здравата му ръка се вкопчва в стола. Тялото му се накланя напред и
всеки миг ще падне. Изневиделица изникват двама помощници. Обхващат го с
ръце, шепнат му в ухото, опитват се да го накарат да се облегне назад, но Йоан
Павел ги избутва. Двамата търсят с поглед помощ от архиепископ Но?вак, но
той ги отпраща.
Сега горе са само те двамата — Но?вак и Йоан Павел. Споглеждат се,
обсъждайки нещо невидимо, говорят на езика на своите четирийсет години
заедно. Може би Но?вак го моли да запази достойнството си, но ако е така, Йоан
Павел не му обръща внимание. Отново започва да се избутва от стола в
напразен опит да се надигне. И като предан син архиепископ Но?вак му помага.
Вече повече от година Йоан Павел не е правил крачка сам. Говори се, че дори
не може да се държи на краката си. Но сега поглежда към събраните отсреща
патриарси на Православната църква, като че ли ще слезе сам по стъпалата на
мраморното стълбище, ако се наложи.
И аз внезапно проумявам какво прави. Какъв проблем се опитва да разреши.
В древни времена само един човек е имал правото да седи на златен стол —
императорът. Колкото и причини да имат православните да не се качат при
него на онази платформа, най-очевидната е, че никой православен няма да
окаже почит на папа, седнал на трон. Дори и ако тронът е просто позлатена
инвалидна количка.
Със здравата си ръка Йоан Павел се вкопчва в мантията на Но?вак, за да запази
равновесие. Напряга всяко свое мускулче, което все още се подчинява на
мозъка му. И макар че заедно са на сто и петдесет години, тези двама мъже
някак си успяват да слязат невредими по стълбите и да застанат пред стола на
Вселенския патриарх.
Вартоломей е видимо притеснен. Пристъпва напред, за да подкрепи Йоан
Павел, но той вече прегъва колене и свива крака под тялото си. С помощта на
архиепископ Но?вак успява с мъка да коленичи.
Негово всесветейшество се пресяга и хваща Йоан Павел за ръцете в опит да го
изправи.
— Моля ви, Свети отче — чувам го да казва изненадано, — недейте.
Обаче Йоан Павел стисва дясната ръка на патриарха, свежда глава и
доближава устни да я целуне. И тогава се случва чудо.
Отляво на Вартоломей са останалите патриарси от древната тетрархия:
Игнатий на Антиохия, Теодор на Александрия, Ириней на Йерусалим. Всички са
с бели бради и черни одежди. Всички имат сурови нетрепващи лица като
светците по иконите. Ала освен това са по-млади от Йоан Павел. И когато го
виждат коленичил пред тях — него, най-възрастния патриарх на най-почетния
престол, — не знаят как да постъпят.
Отляво на Вартоломей, от другата страна на пътеката, са патриарсите от по-
младите православни столици: българският патриарх Максим, грузинският
Илия, сръбският Павле. Алексий Московски е изпратил втория в йерархията.
Обаче далече от Вартоломей, в края на реда седи човекът, който ще промени
всичко. Румънският патриарх Теоктист.
Той е почти деветдесетгодишен. Пет години по-възрастен от Йоан Павел.
Неотдавна стана първият православен патриарх от едно хилядолетие насам,
поканил папата да посети страната му — покана, която Йоан Павел с радост
прие. Сега Теоктист е готов да направи още по-голям жест.
Възрастният патриарх се изправя от стола на двата си треперещи крака. И
застава до Йоан Павел.
Очите на Светия отец го проследяват. Когато Теоктист протяга ръка, за да му
помогне, подобното на маска лице на Йоан Павел се сбръчква. От очите му
бликват сълзи.
Сега иде ред на най-белобрадите: Максим и Павле, стари като света. Те се
надигат от местата си, сякаш залогът е нещо извън протокола и извън
историята. Принципът на християнската обич. Уважението към Престола на
свети Петър. Те също се изправят. Между тях седи Илия от Грузия, едва
седемдесетгодишен, почти младеж. В знак на почит към по-възрастните той
също става.
Оттам нататък е въпрос на инерция. Един по един отляво на Вартоломей се
надигат останалите патриарси. Присъстващите в параклиса скандират. На
всеки изправил се епископ черното море реагира с гръмко одобрение.
Но?вак безмълвно се отдръпва назад. Става почти невидим, скрива се зад
ниските стълби като признание, че мъжете в предната част на този параклис
принадлежат на един свят, който ние, останалите — дори архиепископ Но?вак,
— не населяваме. Изваждам кръста си под яката и го стисвам, искам да изпратя
този миг на родителите си на небето. Да го изпратя и на Симон в килията му.
Патриарсите се скупчват наедно и свеждат глави. В хилядолетната история
на разделението на нашата вяра няма прецедент на онова, което се случва сега.
Откъм групата им се надига глас. Не мога да разбера чий. Но гласът подема
напев. Не на италиански, не на латински, а на гръцки. Един подир друг
патриарсите се присъединяват. Заедно произнасят Символа на вярата, добил
официален статут седемнайсет века по-рано, по време на първия събор на
всички християнски патриарси.
?????????? ??? ??? ????, ??????, ????????????, ??????? ??????? ??? ???, ?????? ?? ?????? ???
???????…
Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко
видимо и невидимо.
Тръпки ме побиват. Случва се пред очите ми, в моя живот. А брат ми не е тук,
за да го види.
Ала някой друг е тук: един войник от швейцарската гвардия е напуснал поста
си до вратата, за да ме намери сред хората. Лео не казва нито дума, само полага
длан върху рамото ми. Знае какво означава за мен този миг.
След края на Символа на вярата настава развълнувано мълчание. Публиката
чака, пита се какво предстои да се случи. Скупчилите се патриарси се
споглеждат въпросително. Дори тези възрастни хора — почти толкова стари,
че съвкупната им възраст сигурно ще ни отведе назад във времето чак до
Четвъртия кръстоносен поход — не знаят отговора. Но те безмълвно
преговарят за нещо. Не какво да направят сега, а кой да го направи. Кой водач
да говори от името на всички тях.
Няма спор кой да бъде. Православните също го знаят. Свети Петър е бил водач
на апостолите, затова най-висшата чест се пада на наследника на свети Петър.
Папата. Всички чакат Йоан Павел да заговори.
Той обаче не е довел тези хора тук, за да ги тъпче. Вместо това се обръща към
Вселенския патриарх и му прошепва нещо в ухото.
Бледите очи на патриарха грейват. Той се усмихва. На свой ред се обръща към
Йоан Павел и прошепва нещо в знак на съгласие. И тогава патриархът казва на
всички присъстващи в параклиса:
— Нека почетем този миг с мълчалива молитва.
Веднага щом изрича тези думи, отново усещам дланта на Лео върху ръката си.
Този път по-настойчиво. Изчаквал е момента да ми каже нещо. Бързо тръгвам
след него към изхода.
— Арестувахме отец Блек — казва Лео. — Настоява да говори с теб.* * *
Следвам го като насън. Усещам как се движа, но сърцето ми остава там, в
параклиса. Хиляда години — обединяваме се отново след хиляда години. Тази
вечер на небето ще има парадно шествие с конфети. Старите папи ще вдигнат
ръка за благослов. Светците ще се усмихват. Ангелите ще пърхат с криле.
Отсега нататък, когато хората говорят заизрисувания от Микеланджело
параклис, ще си спомнят как тук Йоан Павел отново въздигна нашата Църква.
Дори ако Минято е прав — дори ако процесът на Симон още не е приключил,
— тази вечер брат ми участваше в писането на историята.
Мона се връща след мен в кухнята. Вади чаша от шкафа и я пълни с вода от
мивката, но не казва нито дума.
Накрая оставя чашата си, сяда до мен и дръпва ръцете ми от отворената
Библия, която някак се оказва там. Отворена Библия, от която тя е чела на сина
ни.
— Алекс, какво се каниш да направиш?
— Не мога да го обсъждам.
— Не е твоя работа да спасяваш Симон. Разбираш ли го?
— Моля те, недей.
Тя побутва Библията към мен.
— Провери вътре и ми кажи нещо. Кой спасява Исус?
Взирам се в нея и се питам какво има предвид.
— Покажи ми страницата, на която той печели процеса.
— Знаеш, че той не…
Думите ми заглъхват. Тя продължава да чака. Иска да ме чуе да изговарям
думите.
— Исус не печели процеса — казвам.
Гласът и? зазвучава по-тихо:
— А сега ми покажи къде всичко приключва щастливо, защото брат му се е
притекъл да го спаси.
— Значи да го изоставя, така ли? Просто да избягам?
— Каквото и да направиш, никой никога не е можел да контролира Симон —
казва тя. — Никой не е могъл да го убеди да промени решението си. Ако иска да
изгуби този процес…
Надигам се от стола си.
— Няма да водя този разговор.
Но за пръв път, откакто се е върнала, тя не се огъва и не се моли.
— Само един живот държиш в ръце, Алекс. Неговия — посочва тя към
спалнята. — Но ти си напълнил главата му с разкази за двама души, които той
никога не вижда. Накарал си го да повярва, че най-важните хора в живота му
никога не са край него. Въпреки че истински важният човек е неизменно тук.
— Имам шанс да върна на Симон живота му. Дължа му го.
Мона свива устни.
— Не му го дължиш.
Ала тя не разбира.
— Каквото и да се случи с мен, аз ще имам Петрос — казвам и?. — А ако той
изгуби свещеническия си сан, няма да му остане нищо.
Мона понечва да заговори, но аз не и? давам възможност.
— Утре, когато приключа, ще има последици. Едната от тях вероятно ще бъде
разпореждане да напуснем това жилище.
Тя иска да попита защо, но аз продължавам:
— Преди да се случи нещо такова, за мен е важно да бъда честен с теб. Откакто
си тръгна, най-голямото ми желание е отново да събера семейството си.
Тя вече клати глава, опитва се да върне лентата назад, да прекрати това.
— Мечтаех как ние тримата живеем в този апартамент. Исках го повече от
всичко друго в живота си.
Неочаквано Мона се разплаква. Отмествам поглед.
— Но когато ти се върна, всичко се беше променило. Не че ти сбърка нещо.
Направи нещата както трябва. Обичам те. Но всичко останало се е променило.
Тя гледа към тавана и се опитва да спре сълзите си.
— Не ми дължиш обяснение. Нищо не ми дължиш. — Свежда очи и се взира в
мен. — Но те умолявам, постави себе си и Петрос на първо място. Поне веднъж.
Забрави за Симон. Толкова си се постарал да осигуриш хубав и щастлив живот
на Петрос тук. Каквото и да се каниш да направиш, помни, че това място е
целият му свят.
Обичам я заради тези думи. За тази яростна защита на сина и съпруга и?. Но
не мога да слушам дълго. Трябва да приключа с това.
— Мона, не знам къде ще живеем с Петрос, ако трябва да се изнесем. Знам
само, че ще бъде някъде извън тези стени. — Поколебавам се. — Ако искаш, ела
с нас.
Тя ме гледа мълчаливо.
— Не те питам какви са плановете ти — казвам. — Но тази вечер ми се изясни
какви са моите. Искам да събера семейството си.
Мона протяга ръце и ме прегръща. Разридава се и впива пръсти в кожата ми.
— Не ми отговаряй — казвам, — не тази вечер. Нека да си сигурна.
Тя ме стисва по-силно. Затварям очи и също я прегръщам.
Обичах този живот. Каквото и да се случи в бъдеще, ще вдигам поглед към
стените на този град и ще благодаря на Бог за годините, които ми е дал тук.
Като дете гледах какслънцето изгрява над Рим. Като зрял мъж ще го гледам как
залязва зад „Свети Петър“.
41.
Тя цял час ме наблюдава, докато крача из дневната, и знае, че мислено
репетирам за утре. Накрая казва:
— Алекс, трябва да поспиш.
И преди да откажа, ме хваща за ръцете и ме повежда към спалнята. Чака да я
последвам вътре. После заключва вратата зад нас.
Не съм спал с жена си почти от пет години. Старият матрак въздъхва при
завръщането на нейното отдавна забравено тяло. Тя не се съблича. Просто
събува обувките си и ме притегля да легна до нея. Угасва лампата. В тъмното
усещам как пръстите и? нежно се плъзгат през косата ми. Усещам дъха и? с тила
си. Но ръката и? не се отклонява. Дъхът и? не се приближава повече.
Цяла нощ сънувам насилие. Два пъти ставам в тъмното да се моля. Мона спи
толкова леко, че се надига да се присъедини към мен. А после, в малките часове
ме поглъща самота, от която толкова се отчайвам, че ми иде да я събудя. Да и?
разкажа какво се каня да направя. Като се замисля обаче какво е извършил
Симон, за да запази тайната си, сеобръщам и не обелвам нито дума. Въртя се
под завивките и когато я чувам да ме пита дали съм добре, се преструвам, че
спя.
На зазоряване се измъквам от леглото и започвам да се приготвям. Заключвам
се в банята и се качвам върху плота. Увивам расото на Симон в хавлиена кърпа
и го пъхвам в чувал за смет. Кутията с пистолета пъхвам в торбичка от
супермаркета. Връщам се в кухнята и оставям малката торбичка върху масата.
След това премислям разказа си, като си наливам чаша след чаша кафе,
разлиствам Библията върху масата, та да си припомня редовете достатъчно
добре, за да не позволя на никого да се усъмни в мен. След това се заставям да
насоча мислите си към нощта, когато Уго умря, да потърся подробности, които
може да съм забравил. Не е задължително да е идеално. Трябва просто да бъде
убедително.
Мона се появява половин час по-късно. Безмълвно оглежда расото ми, най-
хубавия ми чифт обувки. Слага върху масата ключовете ми и призовката. Не ме
пита за малкия найлонов плик. Сигурно вижда, че вътре има нещо твърдо и
тъмно, увито с някакъв кабел, но не казва нищо. Всеки път когато погледне
часовника си, и аз поглеждам своя.
Петрос спи, когато го целувам по челото. Присядам на ръба на леглото му и
поглеждам към празното легло, в което преди време спеше Симон До това
легло някога се молех заедно с брат си. Имахме навика да си шепнем в тъмното
всеки от своето място. Излизам от стаята, преди да ме връхлетят спомените.
В осем и половина вече съм навън, торбичката е скрита под расото ми, а
чувалът за смет хвърлям в контейнер отвъд границата, в Рим. Имам
достатъчно време за последната си обиколка на моята страна. Вместо това
излизам на площад „Свети Петър“ сред ранните посетители. Наблюдавам как
търговците евреи подготвят сергиите си и как служителите от базиликата
вадят столове за някакво събитие на открито, което ще се проведе по-късно
следобед. Но преди всичко наблюдавам миряните. Поклонниците и туристите.
Иска ми се да усетя това място през техните очи.
Колата пристига точно в девет и половина, карана от папския иконом
Анджело Гугел. Господин Гугел живее в нашата сграда. Една от трите му
дъщери гледаше Симон и мен, докато мама още беше жива. Няма обаче никакви
сърдечни поздрави, само едно учтиво: „Добро утро, отче“. След това той ме
откарва покрай Сикстинската капела към папския дворец. Докато минаваме,
гвардейците отдават чест. Когато пристигаме в Секретариата, се отваря
двукрила дървена порта и зад нея се показва сводест проход. Отвъд етера
инкогнита. Частното крило на Йоан Павел.
Вътрешният двор е малък. Стените изглеждат адски високи и ми създават
усещането, че се намирам на дъното на пропаст. Сенки насичат земята. От
отсрещната страна двама пазачи стоят в стъклена кабинка и ни наблюдават.
Гугел обаче описва кръг, връща се при сводестия проход и спира така, че
вратата ми да е срещу входа в стената.
— Натам, отче — пояснява той, когато ми отваря да сляза.
Частният асансьор.
Пъхва ключ и лично го управлява. Кабината спира, господин Гугел бутва
металната решетка и отваря вратата. Тилът ми настръхва.
Пристигнали сме. Намирам се в покоите на Негово светейшество. Пред мен е
дневна, обзаведена със стари мебели и няколко растения в саксии. Няма и следа
от швейцарската гвардия. Лео твърди, че не ги пускат вътре. Гугел ме повежда
нататък.
Влизаме в библиотека, чиито стени са със златиста дамаска. Под висока
картина на Исус има бюро. Върху него виждам само златен часовник и бял
телефон.
Гугел ми посочва дълга маса насред стаята и казва:
— Почакайте тук, моля ви.
И после за моя изненада излиза.
Озъртам се, напрегнат от обзелите ме чувства. Като дете всяка нощ съм
гледал към прозорците на този горен етаж и съм се питал какво ли има в тези
стаи. Какво ли е усещането беден войник от Полша, отраснал в малка стая под
наем в къщата на друго семейство, да живее в огромен апартамент на два етажа
в най-прочутия дворец в света. ЙоанПавел предизвикваше толкова много
мисли през онези дни. Дай ми сили срещу моите многобройни страхове. И той
беше изгубил родителите си като млад. И той някога се бе чувствал като
чужденец в този град. Заради онова, което се каня да направя, аз ще изменя на
своя ангел пазител.
Още хора влизат в библиотеката. Пръв идва Фалконе, началникът на
жандармерията. След това прокурорът. Лучио пристига, следван от Минято. И
накрая, от друга врата, се появява Симон.
Всички вперваме очи в него. Лучио протяга ръце. Пристъпва напред и вдига
длани към бузите на Симон. Но погледът на Симон е прикован в мен.
Не мога да помръдна. Брат ми прилича на мъртвец. Очите му са хлътнали.
Жилестите му ръце могат два пъти да обгърнат торса му. Усещам кутията с
пистолета, притисната вребрата ми. Симон ми прави знак да се приближа, но аз
се овладявам и не реагирам. Подготвен съм за този миг. Важно е да запазим
дистанция.
След секунда влиза архиепископ Но?вак.
— Отец Александрос Андреу — оповестява той, — Негово светейшество ще ви
приеме.
Отправям се след него към по-малка и уединена стая. Досещам се, че това е
частният кабинет на Йоан Павел, откъдето той се появява пред множеството
на площад „Свети Петър“. Огромният прозорец е от бронирано стъкло, но пред
него има скромно писалище, отрупано с папки и документи за подпис, с
досиета, които неспирно пристигат от Секретариата. До такава степен
надхвърлят способността на папата да ги връща подписани, че буквално
задушават стаята. Купчините са толкова високи, че не виждам кой седи зад тях.
Заковавам се на място. Той е само на една ръка разстояние от мен. Но изобщо
не прилича на човека, когото видях в Сикстинската капела, намерил сили да
коленичи в нозете на Вселенския патриарх. Този човек е крехък и изнемощял,
с присвити очи, които едва скриват болката му. Не помръдва, само диша.
— Моля, седнете, отче — кани ме Но?вак и ми посочва стол срещу писалището,
после се настанява до Йоан Павел в качество, което не ми е понятно. — Негово
светейшество — продължава той — разгледа доказателствата, събрани от
съда. Би искал да ви зададе няколко въпроса.
Светият отец продължава да седи неподвижно в стола си. Чудя се дали изобщо
ще продума.
— Добре, Ваше преосвещенство.
— Чудесно. Моля, обяснете ни откъде познавахте доктор Ногара.
— Ваше преосвещенство, запознах се с него…
Архиепископ Но?вак обаче ме поправя с любезен жест.
Вдигам очи към нетрепващия поглед на Йоан Павел.
— Ваше светейшество, запознах се с доктор Ногара чрез брат ми Доктор
Ногара откри изчезнал ръкопис в библиотеката и аз му помагах да го разчете.
Думите ми са възприети просто като поредния факт. Но?вак не пита нищо
повече по този въпрос, а продължава:
— Как бихте окачествили работните взаимоотношения на брат ви с Ногара?
— Бяха добри приятели. Брат ми му спаси живота.
— Прослушахме гласовото съобщение от доктор Ногара. То подсказва, че не
са били в приятелски отношения.
Подбирам думите си внимателно:
— Когато брат ми започна да пътува на своите мисии в православния свят,
той не можеше да отделя много време да се грижи за Ногара. Това
разстройваше и двамата.
Наблюдавам изражението на Но?вак. Трябва да се уверя, че помни с какво е
ангажирал времето на Симон. Откъде са произтичали задълженията му. Само
на няколко метра от тук е частният параклис, където Светият отец вероятно е
извършил ритуала по ръкополагането на Симон като епископ.
— Но съобщението на гласовата поща подсказва — продължава архиепископ
Но?вак, — че Ногара е направил откритие, което е усложнило деловите им
взаимоотношения. Вие бяхте ли запознат с това?
Мобилизирам се.
— Да, запознат бях.
— Какво беше откритието?
— Той откри ръкопис на древно евангелие, наречено „Диатесарон“.
Но?вак кимва.
— Който сега е изчезнал.
— Аз му помагах да разчете текста на „Диатесарон“ — продължавам. — Преди
това доктор Ногара не беше запознат с факта, че евангелията дават различни
сведения за Светата плащаница. Там се криеше проблемът му.
— Продължавайте.
Сега вече се залавям да творя. Трябва да го направя съвършено.
— Най-подробното описание на погребението на Исус намираме в
Евангелието от Йоан — започвам. — В другите евангелия пише, че Исус е
погребан в „плащаница“, но при Йоан пише „повивки“ Освен това Йоан ни дава
и най-конкретното описание на празния гроб: учениците не са намерили
погребални повивки, не са намерили кърпата, с коятое била увита главата на
Исус. Ясно е, че това ще представлява проблем за всеки образ върху
плащаницата.
Архиепископ Но?вак се смръщва. Изглежда, се кани да зададе следващия си
въпрос, но аз продължавам да трупам доводи и го засипвам с аргументи. На
всяка цена трябва даго държа далече от раната от копието. Трябва да го
подведа да търси в друга посока, да го насоча към всички дребни
несъответствия при Йоан, които не са в съгласие с плащаницата, защото Но?вак
би трябвало да се досети, че Уго ги е отхвърлил, тъй като никой не търси
реални факти при Йоан.
— Тези проблеми се задълбочават от свидетелствата на Йоан относно
погребалните благовония. Другите евангелия твърдят, че Исус не е погребан с
благовония, защото е настъпил еврейският шабат и погребението е било
извършено набързо. Но според Йоан са използвали огромно количество, „около
сто литри смес от смирна и алой“. И точно в това е проблемът, защото научните
изследвания на плащаницата не са открили никакви свидетелства за
благовония. Без да разработва подробно въпроса, Ногара смяташе, че най-
пълният разказ за погребението на Исус се съдържа при Йоан и че разказът там
не е в подкрепа на съществуването на плащаница. Той отиваше в Кастел
Гандолфо, за да заяви това пред православните.
Благите черти на архиепископ Но?вак провисват загрижено. Челото му се
смръщва. Ръката му замислено е обхванала челюстта му.
— Но, отче, не му ли обяснихте за Евангелието от Йоан?
— Обясних му. Обясних му, че то е предимно теологично. Най-неисторичното.
Че е написано десетилетия след другите. Обаче той знаеше, че православните
свещеници няма да бъдат склонни да приложат научен прочит на евангелието.
Знаеше, че те най-вероятно приемат казаното от Йоан за чиста монета.
Но?вак разтрива слепоочията си. Изглежда разтревожен.
— Значи това е открил Ногара? Едно недоразумение?
Кимвам.
Той се смръщва. Когато заговаря отново, долавям промяна в гласа му.
Въпросът на върха на езика му вече не е закономерен, не е свързан с писанията.
А с нещо много по-дълбоко — с човешкото. Надявам се, че най-трудното е
приключило.
— Тогава защо беше убит доктор Ногара?
Сега е моментът да разчовъркам старите рани и те прокървяват.
— Баща ми посвети трийсет години от живота си на опити да обедини отново
нашата Църква с православната. — Свеждам глава пред Йоан Павел. — Свети
отче, съзнавам, че не е възможно да помните всеки свещеник, работил сред
тези стени, но баща ми отдаде живота си на това обединение. Вие го поканихте
в покоите си веднъж, преди оповестяването на радиовъглеродното датиране,
и той се почувства изключително поласкан. Но беше съсипан, когато научи
резултатите от това изследване.
За пръв път устата на Йоан Павел потрепва. И изражението му става още по-
печално.
— С брат ми бяхме възпитани във вяра в делото му — продължавам. —
Разстроихме се, че по време на историческото си посещение тук православните
свещеници ще научат нещо тревожно. Брат ми се опита да обясни това на
доктор Ногара, но не сполучи.
Архиепископ Но?вак сключва вежди.
— В такъв случай ми се иска да проумея събитията от онази нощ. Вие сте
пристигнали към шест и половина, когато Ногара вече е бил мъртъв, нали?
Започва трудната част.
— Не точно, Ваше преосвещенство.
Той размества документите върху писалището, опитвайки се да пресее
фактите от листовете със свидетелски показания.
— Тогава ли господин Канали ви отвори портата на градината?
Напрягам се на стола си.
— Тогава ми отвори портата, но не тогава пристигнах.
Той ме поглежда мрачно.
— Обяснете, моля.
Сърцето ми е със Симон Сърцето ми винаги е със Симон.
— Ваше преосвещенство, обадих се на Гуидо Канали, за да създам
впечатлението, че съм пристигнал в Кастел Гандолфо по-късно, отколкото
всъщност пристигнах.
Йоан Павел се опитва да извърне глава, за да погледне Но?вак, но не успява.
Ръката му остава вкопчена в ръкохватката на стола.
— Какво искате да кажете? — пита архиепископът.
— Бях там преди пет часа — отговарям. Времето, което показват записът от
охранителните камери.
Но?вак чака.
— Заварих доктор Ногара в колата му. Скарахме се…
Той вдига ръка да ме прекъсне.
— Чакайте, отче. Трябва да повикаме още някого.
Дишам накъсано. Усещам дробовете си стегнати. В присъствието на съдебен
секретар всичко ще стане официално.
Архиепископ Но?вак вдига телефона и казва нещо на полски. След секунда
вратата отваря вторият секретар монсеньор Миетек. И въвежда човека, когото
най-малко бих желал да видя.
— Инспектор Фалконе — казва Но?вак, — Светият отец би желал да
изслушате даваните показания. Изглежда, че отец Андреу се кани да направи
признания, че е убил доктор Ногара.
42.
Но?вак кани началника на жандармерията да седне и му обяснява какво съм
казал. След това ми нарежда да продължа.
Не знам откъде да започна. В присъствието на Фалконе трябва да внимавам
за всяка подробност.
— Брат ми вероятно е излязъл от вилата, за да потърси мен и Ногара. Видял
ни е до колата на Ногара.
4:50ч. на записа от охранителната камера. Симон минава оттам.
— Къде беше паркирана колата? — пита Фалконе.
Изпитва ме.
— На малкия паркинг, южно от вилата — отговарям, — точно до портата.
— Нозащо?— пита архиепископ Но?вак, подразнен от прекъсването.
Лъжите ми се удават все по-лесно.
— Единствената ми мисъл беше за татко — казвам. — Той така и не се
възстанови след унижението си пред православните. Не можех да допусна
същото да се случи на Симон.
Фалконе отново ме прекъсва:
— Откъде знаехте, че има оръжие?
Надявах се да претупаме тази част от историята. Симон вероятно е имал
ключове от веригата на кутията, но не и ключ за колата. Вероятно е знаел и
комбинацията, но се е наложило да разбие прозореца с юмрук. Тук има нещо,
което дори сега не проумявам.
— Ногара се бе върнал при колата, за да вземе бележките за речта си. Докато
ги вадеше от жабката, видях кутията под седалката му. Стори ми се, че не е
затворена докрай. Не знам защо го направих. Просто, като я видях, нещо в мен
се преобърна.
Йоан Павел е зяпнал. Диша през устата. Отвратен съм от себе си. Но Фалконе
няма милост:
— Значи сте взели пистолета от отворената кола?
— Не. Уго заключи вратата и се отдалечи. Спорехме. Не го интересуваше какво
ще стане, когато православните разберат. Мислеше, че изложбата му е
съсипана. Аз… аз му казах, че няма да му позволя да го направи. Заплаших го. И
тогава се върнах до колата за пистолета.
Архиепископ Но?вак кимва. Явно вижда логиката: космите ми, намерени в
колата на Уго.
Но Фалконе не се разсейва. Човешкият конфликт няма значение. За него
важен е единствено пистолетът.
— Знаели сте комбинацията за кутията!
— Не. Както ви казах, тя не беше съвсем затворена.
— Но как сте махнали веригата?
— Не съм. Не и докато по-късно не се наложи да я скрия. Тогава използвах
ключовете на Ногара.
Фалконе се навъсва.
— Взели сте ги от трупа му?
Не издържам погледа му. Само кимвам.
— Продължете — подканя ме Но?вак.
— Настигнах Уго, докато се връщаше през градината. Исках само да го сплаша.
Обаче той не се обърна да ме погледне, затова се наложи да се приближа. Видя
пистолета. Вдигна ръце да се предпази. Ръката му се удари в оръжието и то
гръмна.
Наблюдавам Фалконе, уверен, че той ще си припомни заключението от
аутопсията за барутния нагар по ръцете на Уго. Един-единствен изстрел от
упор.
— Къде беше брат ви, докато се случваше всичко това? — пита той.
— Симон дотича от вилата, след като бе чул изстрела. Коленичи и се опита да
съживи доктор Ногара, но вече беше твърде късно.
Не си измислям последната подробност. Убеден съм, че това е обяснението за
калта по расото на Симон.
— Не знаех какво да правя — продължавам. — Умолявах го да ми помогне.
Архиепископ Но?вак вдига поглед от страниците пред себе си.
— Ваше преосвещенство, брат ми е готов на всичко заради мен — казвам.
Внезапно Йоан Павел се накланя настрани, намръщен, сякаш съм му нанесъл
удар с последните си думи. Но?вак става, за да му помогне.
Фалконе не откъсва очи от мен и пита тихо, едва чуто:
— Какво точно направи брат ви за вас?
Не знае, че от този момент нататък историята ми е почти непоклатима.
— Изхвърли портфейла и часовника, докато аз се отървавах от оръжието.
— Чия идея беше да създадете впечатление за грабеж?
— Моя. Едва впоследствие проумях какво е хрумнало на брат ми.
Фалконе изчаква удобен момент да атакува, но не намира такъв.
— Последното нещо, което ми каза, беше да се кача в колата си. Да се спусна
по склона и да изчакам всички присъстващи на срещата да си тръгнат. След
това да се обадя на приятеля си Гуидо и да му кажа, че току-що пристигам от
Рим. Симон ми обясни, че трябва да се върне на срещата, но след това ще се
видим в градината.
— Няма доказателства, че брат ви се е върнал на срещата — отбелязва
Фалконе. Не подозира, че това е кулминацията на историята ми.
— Излъгал ме е — заявявам. — Изобщо не е възнамерявал да се връща.
Фалконе изглежда озадачен.
Но архиепископ Но?вак явно разбира. Той разсъждава като свещеник.
Вероятно най-сетне проумява, че има причина за мълчанието на брат ми. Аз.
Печалните му славянски очи ме гледат изпитателно — нито с погнуса, нито
със състрадание. Показват само, че никоя трагедия не може да го учуди. Ръцете
му подреждат документите върху писалището.
Фалконе обаче не е доволен.
— Какво направихте с пистолета? — настоява да узнае той.
Аз, като змията, ликувам победоносно. Бръквам под расото си и изваждам
пластмасовата кутия на пистолета. Доказателството, което заглушава всяко
съмнение.
Фалконе вперва очи в него и забелязвам как погледът му постепенно се
променя. Парченцата най-сетне се подреждат. Единственият факт, който го
интересува, най-сетне еналице.
— Брат ви е предпазвал вас? — пита той без намек за чувства.
Но преди да успея да отговаря, Фалконе изненадващо извръща глава. Застава
нащрек, сякаш е забелязал нещо с периферното си зрение. И тогава аз също го
забелязвам.
Светият отец е помръднал. Дясната му ръка — незасегнатата — е вдигната
във въздуха и дава знак на архиепископ Но?вак.
Негово преосвещенство се привежда към ухото на Йоан Павел. От старческото
тяло се разнася глас. Дрезгав, немощен глас, твърде пресипнал, за да го чуя.
Но?вак ме поглежда. Изражението му се е променило. Прошепва нещо на Йоан
Павел, но не разбирам полски. Накрая папата кимва. Застивам на стола си.
Фалконе внимателно наблюдава как Но?вак хваща ръчките на инвалидния
стол. И той поема напред. Заобикаля писалището. Минава покрай Фалконе.
Идва към мен. Очите му саприковани в лицето ми. Хипнотичен
средиземноморски цвят, океанскосиньо. В тях има живец. Нищичко не му е
убегнало.
Тялото ми се напряга. Гръбнакът ми се извива. Той прозира през мен. За него
съм безлик свещеник, един от хилядите, и той разпознава лъжата със същата
категоричност, скоято долавя чрез костите си предстояща промяна на времето.
Болката на лицето му ми подсказва, че я усеща. На сантиметри от мен дава знак
на архиепископ Но?вак да спре.
Не знам какво друго да направя. Ставам от стола и се навеждам. Обикновено
целуваш пръстена на папата или се навеждаш още по-ниско, да целунеш
обувката му. Бих станал невидим, ако можех. На всичко съм готов.
Но?вак се пресяга надолу и докосва гърба ми.
— Негово светейшество иска да говори с вас.
Ръката на Йоан Павел помръдва. Той се пресяга и полага тежката си длан на
бузата ми. Върху брадата ми.
Усещам го как се тресе. Ритмично, неспирно. Треперещата длан обаче предава
чиста, наситена топлина. С един-единствен жест той ми показва, че е видял
достатъчно. И смята да оповести решението си. Отваря уста и дрезгаво казва
нещо. Не различавам думите. Поглеждам към архиепископ Но?вак.
Но Йоан Павел се напряга и извисява глас:
— Йоанис — казва той и притиска длан към брадата ми.
Взирам се в него застинал. И се питам дали съм чул правилно. Обаче Но?вак
ме предупреждава с поглед да не казвам нито дума. Не може да прекъсваш
Светия отец.
— Йоанис Андреу… — казва Йоан Павел.
Объркан е. От мрака на съзнанието си той ме поглежда и вижда човека, когото
помни отпреди повече от петнайсет години. След това намира сили да се
доизкаже.
— … беше баща ти.
Дъхът спира в дробовете ми. Забивам нокти в дланите си в опит да скрия
обзелите ме чувства.
— Ти си свещеникът със сина — изрича едва разбираемо.
— Да — отговарям, борейки се със стегнатото си гърло.
Йоан Павел поглежда към архиепископ Но?вак и го моли да довърши мисълта
му. Напрежението е твърде голямо.
— Негово светейшество понякога ви вижда с учениците ви — казва Но?вак, —
докато го разхождат с колата в градината.
Терзая се. Разяждаща болка.
Йоан Павел вдига ръка и прави знак към себе си.
— Аз — казва. След това махва във въздуха към Но?вак. — И той.
Но?вак превежда:
— Негово светейшество също е бил учител в семинарията. Той беше моят
преподавател по теология.
Мъчително е да го гледам в очите, да не отмествам поглед. Йоан Павел отново
прави знак с ръка към гърдите си.
— И аз имах брат — казва с хриплив шепот.
Най-сетне затварям очи. Знам за брат му. Едмунд.
По-голям от него с четиринайсет години. Млад лекар от Полша. Починал от
треска, с която се заразил от пациент в болницата.
Гласът на Светия отец прелива от прочувственост.
— Бяхме готови на всичко… един за друг.
Има само две причини да ми го каже. Едната е, че вярва на показанията ми.
Другата е, че знае причината да лъжа. Отворя ли очи, ще узная отговора, така
че за начало няма да поглеждам. За миг обаче нямам сили да го направя. После
мълчанието изцежда силата ми. Поглеждам.
Инвалидният стол се отдалечава. Архиепископ Но?вак го бута към вратата.
Негово преосвещенство ми прави знак да го последвам в библиотеката.
Последното, което виждам, преди да тръгна към него, е изражението на
Фалконе. Не мога да го разчета. Възрастният полицай не изрича нито дума. Но
опипва кутията на пистолета и набира номер по мобилния си.* * *
— Обвиненията са свалени — оповестява архиепископ Но?вак пред
групичката в библиотеката. — Чухме самопризнания.
Всички край масата са шокирани. Наблюдавам как постепенно ги обзема
недоумение.
Симон обаче става. Всички погледи се насочват към него. Същински Мойсей е
със своя исполински ръст. Черният му силует привлича електричеството във
въздуха като гръмоотвод. Но?вак млъква, стъписан от неговата твърдост. В
настъпилото кратко затишие брат ми казва:
— Той лъже.
Минято и Лучио се обръщат към него, за да възразят. Прокурорът наблюдава
невярващо всичко.
— Той лъже — повтаря — и аз мога да го докажа. Попитайте го какво е
направил с пистолета.
— Донесе ни кутията с пистолета — обяснява архиепископ Но?вак.
Симон примигва. И представа няма какви лъжи съм изплел. Остава му обаче
последна надежда. Обръща се към мен и казва:
— Тогава я отвори.
Но?вак, изглежда, се кани да прекъсне Симон, но Йоан Павел вдига ръка.
Всички в стаята гледат и чакат.
— Не знам комбинацията — повтарям на Но?вак. — Уго не ми я каза.
Симон ме поглежда отвисоко. И в погледа му се чете сърцераздирателна обич.
Огромно удивление. Сякаш би трябвало да знам, че няма как да успея в това
начинание, но тойе трогнат и разтърсен, че изобщо съм опитал.
Гласът му се разнася бавно и съкрушено:
— Свети отче, няма да намерите пистолета в тази кутия. Зарових го в една от
лехите в градината, където зарових и портфейла на Уго, часовника му и ключа
от хотелскатаму стая. Мога да покажа мястото на полицията.
Замръзвам. Преди да успея да отвърна, в стаята влиза Фалконе. Носи кутията.
Отворена.
— Ваше светейшество — промърморва загрижено той.
Докато Фалконе показва съдържанието на кутията на Йоан Павел, усещам
погледа на Минято върху себе си. Ала не мога да откъсна очи от кутията.
Симон има право. Там, където би трябвало да е пистолетът, се намира само
онова прокълнато, прогнило нещо. Безсмъртно. Ненакърнимо. Коженият
ремък вече не пристяга ръкописа. Шевовете, които свързват кориците и правят
„Диатесарон“ почти непромокаем, са разрязани. Ако беше паднал в дъждовна
локва онзи нощ в Кастел Гандолфо, както някога в Нил, сигурно е щял целият
да подгизне. Но кутията за пистолета го е предпазила безупречно. Между
страниците е пъхнат бял лист, на който разпознавам почерка на Уго. Бележките
му за речта пред православните свещеници.
Архиепископ Но?вак внимателно изважда ръкописа. Но Йоан Павел вдига
здравата си ръка и посочва листа. Но?вак му го подава. За миг стаята притихва,
докато папата чете.
Маската на лицето му се разпада парченце по парченце. Раздира го терзание.
Но?вак бавно издърпва листа от ръцете му. Но вместо да го прочете, се обръща
към мен и пита:
— Какво означава това?
— Брат ми не знаеше, че книгата е вътре — намесва се Симон. —
Самопризнанието му е лъжливо.
Фалконе вади носна кърпа от задния си джоб. Разтваря я на дланта си и
внимателно взема кутията за пистолета от ръцете на Светия отец.
Отчаяно търся думите, мъча се да скалъпя някакво обяснение, което да
промени всичко това. Което да смекчи вината на Симон. Но докато брат ми се
взира в кутията, изражението му е толкова ужасено, че мислите ми се
разпокъсват. Свива се под студения изпитателен поглед на Фалконе. А мен
дори не може да ме погледне.
Шефът на полицията затваря кутията, но я оставя пред очите на Симон.
Гледката е мъчителна за брат ми и Фалконе го знае.
— Вземете я, отче — подава му я той.
Симон се отдръпва.
В погледа на началника на полицията няма и следа от човечност.
— Вземете я — повтаря той.
— Не.
— Отворете я сам.
— Няма да докосна отново това нещо.
— Тогава ми кажете комбинацията.
— Едно-шестнайсет-осемнайсет — сковано отговаря Симон.
Фалконе набира цифрите. Преди да дръпне ключалката, отново поглежда към
Симон. Помежду им става нещо, което не разбирам.
— Брат ви, ви изненада, нали? — пита Фалконе.
Лицето на Симон остава безизразно, когато казва:
— Нямате представа какви ги говорите.
Пръстите на Фалконе дръпват капака на кутията. Но тя остава заключена.
Симон е като парализиран. Поглежда ме, като че ли с Фалконе сме се
наговорили.
Възрастният полицейски началник обръща кутията и я разглежда от всички
страни. После за пръв път се извръща от Симон и поглежда към Йоан Павел.
— Ваше светейшество, една от причините швейцарските гвардейци да
препоръчват тази кутия е, че комбинацията е зададена от производителя. И не
може да се променя. — Вдига листче в ръката си. — Току-що се обадих в завода.
Комбинацията не е едно-шестнайсет-осемнайсет.
Поглежда листчето и завърта колелцата на числата едно по едно. Ключалката
щраква и се отваря. Оставам без дъх.
— Отче — обръща се Фалконе към Симон, — прочетох го в очите ви.
— Какво прочетохте, инспекторе? — промърморва архиепископ Но?вак. —
Какво означава това?
Фалконе забожда поглед в кутията на пистолета, сякаш го е измамила. И
отговаря мрачно:
— По дясната ръка на доктор Ногара имаше барутен нагар. — Изпъва пръст
покрай ръба на кутията и изобразява пистолет с ръката си. — По ръката, с
която е стрелял.
Тонът му казва всичко. От изражението на Симон отсъждам, че е вярно.
43.
— Симон… — викам го.
Той не отговаря. Гледа към кутията с присвити очи.
Архиепископ Но?вак примижава срещу мен, опитвайки се да свърже
признанието ми с демонстрацията на Фалконе.
Обаче аз знам. Най-сетне проумявам. И облекчението ми е толкова огромно,
че отначало не изпитвам смазващата печал заради начина, по който Уго
действително е намерилсмъртта си.
— Единственият човек, който е знаел комбинацията, е Ногара — продължава
Фалконе. — Той е отворил кутията.
Симон не обелва нито дума. Решен е да мълчи докрай.
— Но не е трябвало да счупи прозореца, за да влезе в собствената си кола,
нали? — продължава Фалконе. — Така че, какво се случи, отче?
Обажда се Минято, почти шепнешком:
— Видеозаписът от охранителната камера.
Двете минути между появата на Уго и появата на Симон. Това беше може би
първото нещо, което Симон ми каза, когато пристигнах в Кастел Гандолфо.
Повика ме. Знаех, че е загазил. И отидох възможно най-бързо.
— Но защо строшихте прозореца на колата му? — повтаря Фалконе.
Това обяснява последователността на звуковете, които Минято чу на
видеозаписа. Изстрел. И после звън на счупено стъкло.
Симон продължава да мълчи. Но вече не е нужно.
— Защото кутията на пистолета е била в колата — обаждам се.
— Само че Ногара вече е отворил кутията — възразява прокурорът. — Била е
празна.
Не е била празна. Симон не би заключил кутия, която после не може да отвори.
Тя трябва да е била заключена, преди той да се добере до нея.
— Уго е прибрал там ръкописа — обяснявам.
През онази нощ валеше проливно. Искал е да предпази „Диатесарон“.
Приглушено питам брат си:
— Ти откъде разбра?
Симон не би взел кутията, ако не е знаел какво има вътре. А е нямало как да
знае, ако Уго не му е казал.
Брат ми продължава да мълчи. Аз обаче отново се замислям за онези две
минути, които го делят от Уго.
— Стигна ли до него, преди да умре? — питам.
Симон вдига ръка да замълча. После палецът и показалецът на ръката му се
доближават, почти се допират. Почти. И той вперва поглед към мен, бездънен
поглед, през тази тясна пролука.
Безмълвен съм. Само ако онези гигантски крачки в базиликата бяха малко по-
дълги. Малко по-бързи. Вече си представям Симон, само петнайсетгодишен,
стои на тесния балкон в „Свети Петър“ и протяга ръце, за да попречи на
непознатия да скочи. Питам се колко близо е бил този път. Какви са били
последните думи между него и приятеля му.
Само че от устните на брат ми все още не се отронва и едничка обяснителна
дума. Стаята е притихнала. Накрая архиепископ Но?вак се обажда съвсем тихо.
В ръцете си държи бележките на Уго за речта му.
— Защо скрихте това от нас? — пита той. — И двамата.
Поглеждам Симон. Не му се иска да насочи очи към Но?вак, но не може да
продължава с неуважително отместения си встрани поглед. Мускулите на
шията му се напрягат. Ноздрите му се разширяват.
— Защо го скрихте? — повтаря архиепископ Но?вак.
Дори сега Симон не издава нито звук. Обажда се обаче един по-немощен глас.
Задавено изрича въпрос и стаята съвсем замира.
— Защо този… клетник… е отнел живота си? — пита Йоан Павел.
Най-големият грях на Юда е самоубийството му. До немного отдавна
самоубийците нямаха право на църковно погребение. Не им даваха място в
гробището. Ала Симон не е скрил истината заради позора на самоубийството.
Йоан Павел стоварва длан и простенва:
— Отговорете ми!
Най-сетне Симон губи сили. Мантията на мълчанието се свлича.
— Ваше светейшество — казва той, — Уго нямаше представа колко важна е за
вас тази изложба, докато не видя патриарсите в Кастел Гандолфо.
Йоан Павел се намръщва.
— Не сте му казали предварително, че ще говори пред православните
патриарси, така ли? — пита Но?вак.
Симон не отговаря. Отказва да обвини друг човек.
Йоан Павел обаче дрезгаво пояснява:
— Направили сте каквото ви помолих.
Брат ми отказва по какъвто и да е начин да свърже случилото се със Светия
отец. Вместо това казва:
— Помолих Уго да не казва на никого какво е открил за плащаницата.
Умолявах го. Но той настояваше да каже истината. Дойде в Кастел Гандолфо, за
да оповести пред православните свещеници какво е установил. Но видя кой е
сред публиката. Дотогава не подозираше каква възможност ще отвори
неговата изложба. Не можеше да понесе да ви излъже за плащаницата, но
нямаше да си прости, ако унищожи мечтата ви за обединение с православието.
— Лицето на брат ми е мъчително разкривено. Той пада на колене. — Свети
отче, толкова съжалявам. Моля ви, простете ми.
Представям си как Уго сам е пристигнал в Кастел Гандолфо с бележките си и
с ръкописа, готов за най-храброто дело на живота си. Да се откаже от
плащаницата, която му беше скъпа като собствена рожба. Да я пожертва в
името на истината. Смелият ми приятел. Безстрашен до самия край. Дори в това
страховито и ужасно последно действие.
— Защо не ми казахте това? — промърморва Йоан Павел на брат ми.
Симон се мъчи да се овладее и накрая казва:
— Защото, ако знаехте, никога нямаше да предложите плащаницата на
православните. А ако нямахме какво да им предложим, нямаше да има никаква
надежда за обединение. Уго беше готов да умре в името на тази тайна. Неговият
избор беше и мой.
Гледал съм хиляди снимки на Йоан Павел. Той е един от най-често снималите
хора в историята. Ала никога не съм го виждал такъв. Бръчките на лицето му
се разкривяват измъчено. Здраво стисва очи и главата му клюмва назад.
Архиепископ Но?вак се навежда и му прошепва загрижено няколко думи на
полски.
Симон стои неподвижно. По лицето му не помръдва нито едно мускулче.
Но?вак бърза да оповести:
— Ще се съберем отново, когато Светият отец реши.
Той изкарва Йоан Павел в съседния кабинет и затваря вратата. След секунда
тя отново се отваря. Монсеньор Миетек, вторият секретар, влиза забързано и
казва пребледнял:
— Ще изпратя всички до долу със служебния асансьор.
Повеждат ни като стадо. Докато чакаме в коридора, Миетек не отделя пръст
от копчето, а щом кабината пристига, ни вкарва вътре и докосва копчето. Едва
в последния миг поставя длан върху ръката на Симон и казва:
— Вие не, Ваше преосвещенство, вие останете.
Става толкова бързо, че едва мярвам Симон, докато вратите се затварят
помежду ни. Вперил е поглед в мен. В никой друг, в нищо друго. Далече зад него
обаче се отваря врата. На прага застава архиепископ Но?вак и забожда очи в
брат ми, който вижда единствено мен.
44.
Чакам го цяла сутрин. После и следобед. Гледам от прозореца на апартамента
как върховете на дърветата започват да се клатят. И как боклучетата по
покритите с обли камъни алеи се раздвижват и се пръсват под напора на
надигналия се вятър. Ще вали.
Малко след пет се чува бързо почукване на вратата. Втурвам се да отворя.
Брат Самуел. Лицето му е пребледняло. Възбудено казва:
— Бързо, отче Алекс. Трябва да слезете.
Хуквам надолу. Но там заварвам не Симон, а малка процесия. От вратата на
Здравната служба излизат двама дякони със свещи, следвани от човек, който
носи кръста. След тях крачи свещеник, който тихо напява, и накрая е ковчегът
на Уго.
На паркинга отвън не чака катафалка. Вместо това шествието поема по
улиците под ръмящия дъжд и завива наляво преди граничната порта, за да
влезе в църквата на Ватиканската енория.
В празния централен неф чака метална маса на колелца. Качват ковчега
отгоре, така че нозете на Уго да са към олтара. Всяко движение е внимателно,
грижовно и безмълвно. Задушавам се. Излизам навън и отново звъня на Симон.
Пак няма отговор.
Свещеникът поставя съобщение за погребение на таблото за обяви до
вратата. ПРИЗОВАН ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ. УГОЛИНО ЛУКА НОГАРА. Бдението ще
бъде тази вечер. Месата — утре сутрин. След това ще има ритуал на гроба.
Когато свещеникът се отдръпва, аз вземам таблото и го изнасям пред вратата,
да го виждат минувачите. Но по улиците няма хора. В далечината се чува
гръмотевица.
Поглеждам към папския дворец на отсрещната страна на улицата и очаквам
Симон да се появи от там. Краткото бдение ще бъде единствената възможност
за прощални слова.Започне ли заупокойната меса, те няма да бъдат позволени.
Само че наоколо не се вижда жива душа.
Накрая се връщам при ковчега и се моля. Затвореният капак е като обвинение.
Хората от погребалното бюро са могли да прикрият раните на Уго, но тук се
съдържа послание — в прибързаността, с която го отнесоха до църквата, във
факта, че никой не излезе да проследи преминаването на ковчега по улиците.
Ще казват, че е валяло. Че не са познавали Уго. Ще казват всичко, освен че е било
самоубийство.
Сядам на първия ред и отправям молитвите си. После, за да запълня
мълчанието, му говоря. Разказвам му за изложбата. Какъв успех е пожънала.
Гледам ковчега, но си представям, че разговарям с живия Уго, където и да се
намира той сега.
Точно преди да се стъмни, чувам някой да влиза в църквата. Обръщам се и
виждам асистента на Уго Бахмайер. Сяда на една пейка по средата и се моли
почти четвърт час. Когато приключва, пристъпва напред и слага ръка на
рамото ми — аз съм опечаленият. Уго смяташе, че този човек не дава и пет пари
за него. Преди да си тръгне, му благодаря.
След като той си тръгва, енорийският свещеник идва при мен.
— Отче, знаете, че може да останете колкото пожелаете, но ако изчаквате да
отмине бурята, с радост ще ви заема чадъра си.
Обяснявам му, че няма да си тръгна. Че брат ми ще дойде скоро. Свещеникът
ми прави компания за малко, пита ме дали съм бил близък с Уго и признава, че
самият той не го епознавал добре. Погребалната тишина е толкова по-различна
от тази по време на кръщене или сватба, толкова по-различна от тишината,
заредена с надежда и очакване. За да я запълни, свещеникът ме разпитва за
гръцкото ми вероизповедание, за пръстена на дясната ми ръка. И макар да не
ми се говори за това, ние всички сме посланици на своите църкви и традиции.
Обяснявам му, че съм женен от шест години. Че съм осмо поколение ватикански
свещеник, а единствената мечта на сина ми е да стане
професионаленфутболист. Той се усмихва.
— Расото ви е още мокро. Да ви го изсуша ли?
Отказвам му и той се оттегля.
Настава полунощ. Свещите край ковчега се разгарят. Изведнъж въздухът зад
мен се е променил. Нещо голямо го изпълва. Разпознавам начина, по който това
присъствие пори пространството, разпознавам широките крачки, тихите
приближаващи стъпки.
Той коленичи до мен. Силуетът му е златист на светлината на свещите.
Премята ръка върху ковчега, сякаш за да прегърне Уго. След това скланя глава
върху дървото и простенва.
Наблюдавам го как бърка под яката си. Изважда верижката на шията си. До
латинския кръст на нея виси пръстен. Пръстенът на епископ. Сваля го от
верижката и го оставя върху ковчега. След това се обръща и полага длани върху
раменете ми. Прегръщаме се.
— Какво ти направиха? — прошепвам.
Той не ме чува. Единственият му отговор е:
— Ужасно съжалявам.
— Отнеха ли ти го?
Свещеническия сан. Единствения живот, който някога е познавал.
— Някой произнесе ли прощално слово за Уго?
— Никой. Никой не знае, че той е тук.
Симон стисва ръце в юмруци и ги притиска към челюстта си. Надига се и
поглежда към дървения ковчег. Погледът му сякаш го пронизва.
— Уго — промълвява той.
Гласът му е съвсем тих — като за молитва, не като за прощални думи.
Отстъпвам назад, оставям ги насаме. В пълната тишина чувам учестеното му
дишане, дори сухото хриптене, преди да изрече думите.
— Бог не те е изоставил — уверява го. — Бог не ти позволи да сгрешиш.
Привежда се почти одве, както го помня, че направи много отдавна, за да
прегърне баща ни на пода след инфаркта. Иска да прегърне приятеля си, да му
вдъхне утеха дори всмъртта. Думите му са строги, но ръцете му се протягат в
мрака колебливо, сякаш дървеният сандък им се струва крайно жесток и
непреклонен. И докато наблюдавам как брат ми се накланя, за да прошепне
нещо на приятеля си, си мисля колко силно го обичам. Колко невъзможно ми е
да си го представя като някакъв друг освен като свещеник.
— Уго — казва той с такова ожесточение, че скърца със зъби. — Бог ме
постави там, за да ти помогна. А аз те предадох.
— Не — намесвам се. — Симон, това не е вярно.
— Прости ми — шепне той. — О, Господи, прости ми.
Прекръства се с трепереща ръка и заравя лице в дланите си.
Прегръщам го. Придърпвам го към себе си, притискам го. Едрото му тяло се
разтърсва. Пламъчетата на свещите се смаляват, после отново се извисяват.
Свеждам очи към тези грамадни длани, свити на юмруци, и мълчаливо се
присъединявам към молитвата му. Моля прошка за всички нас.* * *
Чакаме два дни да оповестят наказанието. После четири дни. Минава седмица.
Никакво обаждане. Никакво писмо по пощата. Не успявам да приготвя Петрос
навреме за училище. Загарям храната. Разсеян съм. Решението може да отнеме
седмици. През октомври решавам, че сигурно ще бъдат месеци.
Често се отбивам на гроба на Уго, страня от опечалените край другите
надгробни плочи, не искам да скандализирам хората с присъствието си на
гроба на Уго, защото не знам какво са дочули.
Когато Уго ме изостави, го държах на разстояние. Изобщо не го допуснах
обратно в живота си. И макар това да е дребно прегрешение в света на
миряните, за свещеник е нещо съществено. Църквата е вечна, тя преодолява
всякакви прегради, затова, каквото и да се случи с Торинската плащаница, знам
в сърцето си, че някой ден католици и православни ще се обединят. Само че
животът на човека е скъпоценен и кратък. Гуидо Канали веднъж ми разказа за
един старец в Кастел Гандолфо, чието единствено задължениебило да събира
яйцата от полозите, без да ги счупи. „Работа, която сигурно си мислиш, че всеки
може да върши, само че ръцете ти трябва да са по-специални.“ Често
размишлявам над тези думи, докато стоя на гробището. Струва ми се, че важат
със същата сила и за свещениците.
В почивките си от работа посещавам изложбата. Така задоволявам жажда,
постепенно превърнала се в пристрастеност — нуждата да гледам как хората
общуват с Уго. Той еостанал тук, някаква част от него е невредима. Тези зали са
реликварии, съхраняващи най-доброто от един добър човек. Ала въпреки това
гледката на хилядите нищо неподозиращи хора, които разглеждат стените,
четат табелките и изписаните с шаблони думи и следват хронологията на
християнското изкуство, очертана от Уго, предизвикванякаква неловкост у
мен. Реликвата, привлякла ги тук, не е споменът за мъртъв приятел, а
плащаницата на Христос, все още изложена на показ в Сикстинската капела,
затова в техните очи тази изложба е друг реликварий. Толкова величествени
изображения, толкова древни ръкописи, толкова искрена изповед, че сме
откраднали плащаницатаот православните — че ги убеждава в автентичността
на реликвата. Цели тълпи реагират еднакво — кимат с разбиране и съгласие,
после цъкат с език и дори притискат ръка към сърцето си, сякаш да кажат:
знаех си. Изложбата даде на света възможност да възобнови вярата си. Същото
постигна и новината, че Светият отец е върнал плащаницата на Православната
църква, която по-голямата част вярващите, изглежда, възприемат не като
крайъгълен камък в отношенията между църквите, а като доказателство, че
изложбата казва евангелската истина относно плащаницата. Ако Йоан Павел
можеше да види хората в тези зали, щеше да разбере това, което знам аз.
Близостта на Уго ще ми липсва. Но този театър не може да продължава.
На дванайсети октомври ме викат в кабинета на ректора на подготвителното
училище към семинарията отец Витари за единствената среща без
предварителна уговорка с моя началник. Витари е добър човек. Той рядко се
оплаква, че понякога водя сина си на работа или че отсъствам, когато Петрос
боледува. Въпреки това долавям някакво странно гостоприемство в начина, по
който ме кани да седна и веднага пита дали искам нещо за пиене. Забелязвам,
че служебното ми досие е върху бюрото му. Дребните, но настойчиви страхове,
които кръжаха край мен като мухи, несигурността за бъдещето, притихват в
очакване. Значи така ще се случи Минято каза, че присъдата ще пристигне във
вид на съдебен документ, но сега разбирам, че ще е по-лесно да заметат
проблема тихомълком. В страна на свещеници надали ще бъде трудно да
намерят заместник на един учител по евангелия.
Но Витари взема папката и ме пита давам ли си сметка, че работя в училището
вече пет години.
— Пет години — повтаря и се усмихва. — Това означава, че ви се полага
повишение.
Тръгвам си с ръкостискане и поздравителна картичка, подписана от всичките
ми момчета. Тръгвам си разтреперан и почти болен. През нощта започват
сънищата. Отново съм момче и гледам как касетките с червени портокали
падат върху Гуидо на гарата. Гледам как онзи човек скача от балкона на „Свети
Петър“ и полита във въздуха. Усещам как гърдите ми се стягат, сякаш нечий
пръст наглася стрела върху опънатата струна на сърцето ми. Не след дълго
дори денем имам усещането, че нещо в мен подрънква — басов тон на
безпокойство като далечното трептене от приближаващ се влак. Страхувам се.
Каквото и да се задава, аз се страхувам.
Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със
същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам
дишането на Симон до себе си.
Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на
Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не
изгубвам прозореца от поглед.
Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос
се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето,
сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега
обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му,
подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го
подминава.
— Къде отиваме? — пита Симон.
Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът
на Трибунала. И той потъва в мрака.
Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в
бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки.
Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона:Стигнахте ли на
СП?Отговарям:Почти. Защо?
Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един
чадър.
— Отци, последвайте ме — казва пратеникът.
От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени
стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се
продъни, ако ще и светът да свършва.
Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина
възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията
също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да
се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на
колелца.
— За вас — обяснява едното момче на Симон.
Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата,
отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.
— Не.
Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски
одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона:Специална
проповед тази вечер.
Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата.
Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни
помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво
предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за
епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има
траур.
Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата
свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и
лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.
— Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.
Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през
рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.
В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата
ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.
Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става
още по-силна, космически напев.
— Насам — посочва пратеникът.
Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в
гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над
мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил
коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът
е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са
започнали да се трупат по страничните алеи.
Пратеникът ни повежда напред. Олтарът е ограден от обръчи вярващи с все
по-висок статут. Първо са миряните, после са монахините и семинаристите.
Стигаме до монаситеи свещениците и аз спирам, защото мястото ми е тук.
Забелязвам и други източнокатолически свещеници, а някои от тях ме
разпознават и ми правят място.
Симон не се отделя от мен. Пратеникът му прави знак да продължи, но брат
ми също спира.
— Алекс, не мога — прошепва той.
— Изборът вече не е твой — казвам му и го побутвам напред.
Папският пратеник го повежда през редовете посланици и кралски особи с
лъснали от ордени гърди. Стигат до свещениците от Секретариата и аз виждам
как Симон се поколебава, преди да пристъпи. Но пратеникът леко го докосва
по гърба. Не тук. Продължете.
Стигат до редовете на епископите. Два пъти по-възрастни от Симон.
Пратеникът се отдръпва, сякаш хора като него не могат да пристъпят нататък,
но Симон просто стои и гледа към олтара. Съзрели един от своите, епископите
започват да се сместват. Двама от тях протягат ръка и потупват Симон по гърба.
Брат ми пристъпва напред. Отвъд тях, в най-вътрешния кръг един кардинал,
облечен в бяло и златно — цветовете на тази вечер, цветовете на надеждата и
на ликуването — се обръща назад за миг. Виждам вълнението в погледа на
вуйчо Лучио.
Канторът запява. Месата започва. Симон е свел глава, не поглежда към Йоан
Павел. Сякаш е потънал в някаква своя лична битка. Тялото му потръпва.
Виждам го как скрива лицето си с ръце. И тогава се извисяват безброй гласове.
Хорът на Сикстинската капела.
Господи Исусе Христе, единствен син на Отца, Господи, Агнец Божи, премахни
греховете на света, смили се над нас.
Процесия от деца поднася цветя пред статуята на младенеца Исус. Усмихват
се и хихикат. Симон вдига глава при този звук. Наближава проповедта и аз се
моля Мона да е права.
Донасят на Йоан Павел Евангелието, той го целува и прави кръстния знак.
Десет хиляди души притихват напълно. Щракането на фотоапаратите секва.
Никой дори не се прокашля. Мнозина от нас познават само този папа. Сигурни
сме до мозъка на костите си, че за последен път го виждаме на този висок олтар.
— Тази вечер ни се роди дете. Младенецът Исус, който ни дава ново начало.
— Гласът на Йоан Павел звучи приглушено и завалено.
Наблюдавам Симон. Не откъсва очи от Светия отец.
— Евангелистът Йоан пише:… на всички ония, които го приеха, даде
възможност да станат чеда Божии.Ала какво е имал предвид? Как ние да станем
деца като Младенеца Исус, ние, натежалите от грехове?
Симон потръпва. Раменете му отново провисват и той се привежда, сякаш за
да се хване за парапета отпред.
— Възможно е само защото Младенецът, който идва в мрак, ни носи послание,
пълно с надежда: колкото и да сме съгрешили, нашият Спасител ще дойде да
понесе греховете ни. Ще дойде да ни прости.
За миг погледът ми се плъзва към колоната, където съхраняват реликвите на
базиликата. Замислям се за плащаницата. Питам се дали е скрита в реликвария
между тези каменни стени. Дали, поне засега, Уго е бил прав. „Свети Петър“ е
новият дом на плащаницата.
— Не можем да служим на Господ, без първо да приемем Неговата прошка.
Тази вечер Младенецът ни дава възможност за ново начало. Нека се
възползваме от него.
Отстраняват микрофона от устата на Йоан Павел. Отново настава абсолютна
тишина. Следва Символът на вярата, после молитвите на вярващите. Когато
Светият отец вдига нафората за освещаване, звънва камбана и десет хиляди
гласа запяват:Агнец Божи, поеми греховете на този свят, помилуй нас.
От всички страни свещениците започват да дават причастие. Седалките се
изпразват, образуват се опашки от желаещи да се причестят.Adeste fideles,пее
хорът на Сикстинската капела. О, елате, всички вярващи. Симон наблюдава
другите епископи край себе си. Ала когато редиците оредяват, той сякаш не
може да отлепи ръка от перилата. Не може да направи крачка напред. Един
архиепископ пред него се обръща и клати глава, сякаш за да покаже, че Симон
не бива да се причестява тук. Но?вак.
Негово преосвещенство го хваща за ръката и го отвежда. Лъкатушат сред
останалите епископи към пътеката, която води обратно към мен. Но вместо да
завият в моята посока, Но?вак побутва Симон към високия олтар.
Брат ми клати глава. Спират за миг в основата на стълбите, които водят
надолу към мощите на свети Петър или нагоре към папа Йоан Павел. Но?вак
казва нещо на Симон. Никога няма да узная какво. Винаги ще предпочитам този
миг да остане загадка.
След като изрича думите, Негово преосвещенство поставя и двете си ръце
върху раменете на Симон и брат ми се извисява в цял ръст. Поглежда нагоре по
стълбите. В ръката на Светия отец има нафора. Високо над нас, зад прозорците
на купола е небесното було, разкъсано от звездите. Симон изрича кратка
молитва, прекръства се и прави първата крачка.
Наблюдавам как брат ми поема нагоре.
Благодарности
Писах тази книга десет години. Ето кои хора ми помогнаха да я довърша — и
попречиха тя да довърши мен.
Никой не разбира отец Алекс и неговия свят по-добре от моята литературна
агентка Дженифър Джоел от „Ай Си Ем“ която не само изчете близо четири
хиляди страници чернова на „Петото евангелие“ за около едно десетилетие, но
и написа бележки по тях, а после изчете няколко пъти окончателния вариант.
Някъде по средата на този процес ни връхлетя катастрофа — първоначалният
ми договор беше анулиран, затова Джен навлезе в най-неприятния издателски
климат от последните години само с недовършения ми ръкопис в ръка и с
твърдата решимост да се бори за моето оцеляване. Тя отложи свои делови
пътувания и семейни почивки. Пропътува хиляди километри, за да ме
посещава у дома, защото за нищо на света нямаше да се откаже от този роман и
от неговия влудяващо муден автор.
Джофи Ферари-Адлър от „Саймън и Шустър“ ме пое, когато бях съкрушен и
скептичен след осем години писане и все още недовършен роман. Не си
придаваше важности и ми даде необходимото: свободата да върша онова, което
умея най-добре, и мъдростта да оправя нещата, които не умея чак толкова.
Неговата заразна обич към този бизнес ме убеди отново, че светът на книгите
е приятно място, което мога да нарека свой дом.
Мнозина свещеници и специалисти по канонично право дадоха своя огромен
принос за книгата. Едва ли друга институция на света има повече основание от
Католическата църква да се съмнява в мотивите на един романист, но за своя
изненада получавах щедра подкрепа на всяка крачка: от преподаватели в
семинарията, от църковни адвокати,от прочути католически учени, които не
просто отговаряха на въпросите ми най-подробно, но и говореха открито за
опита си във Ватикана. Специални благодарности на отец Джон Къстър за
часовете щедра помощ, докато ми помагаше да вникна в източния
католицизъм и в живота на един източен католически свещеник в Рим. На
Маргарет Чалмърс и отец Джон Чалмърс за насоките им относно наказателните
дела в каноничното право — тема, която не е засегната изчерпателно на тези
страници, но която би била съвсем оплетена без техните разяснения; и на Йон
Байрон Кюхнер, който вече се беше обучавал при папския латинист, когато с
него заедно започнахме да четем Августин и Игнатий и който поправяше моя
гръцки и латински.
Благодарение на много нови технологии дългогодишният изследователски
процес не се превърна в десетилетен. Признание заслужава най-вече Гугъл
заради изобилните възможности, които предоставя в ръцете на
изследователите. Много съм благодарен и на редица вестници — особено на
„Ню Йорк Таймс“, — които през последните години дигитализираха архивите
си. Там открих превъзходни и понякога смайващи неща за Ватикана.
Джонатан Дзе, който преди седемнайсет години ми помогна да родя идеята за
„Криптата на флорентинеца“, стана една от първите жертви на безкрайните
родилни мъки на романа. След като месеци наред ми помагаше да проучвам
съвсем различна сюжетна линия, пред погледа му материалът ме отведе в
друга посока. Впоследствие той великодушно влезе отново в ролята си на
вдъхновител, като ми помогна да си представя последните сцени от „Петото
евангелие“. Ако има нещо по-хубаво за един писател от творческото
сътрудничество, то това е неизменното приятелство.
Дъсти Томасън е кръстник на тази книга. Още преди да излезе „Криптата на
флорентинеца“, двамата с него прекарахме една седмица в Гърция в търсене на
продължение на романа, който планирахме да напишем заедно, но чието
действие никой от двама ни не възнамеряваше да се развива във Ватикана.
След това се намеси животът и ние се озовахме на различни брегове,
ангажирани с различни проекти. Въпреки това Дъсти ме преведе през
безкрайните чернови на този ръкопис — и презselva oscura,до която ме
доведоха. И най-важното, през осемте години на този процес, когато книгата
ми се струваше на ръба на провала и семейството ми беше изправено пред
неизвестността, Дъсти не допусна да страдаме. Той спаси хората, които обичам,
просто от обич към мен. Дори трийсетгодишно приятелство, изпълнено с
прояви на доброта, не можеше да ме подготви за подобен дар.
Последната благодарност е най-трудната. Светът е пълен с писатели, убедени,
че правят големи жертви в името на своето изкуство. Но един съпруг и баща,
който решава семейството му да участва в тези жертви, е или безчувствен, или
глупав. От 2006 г. нататък често бях убеден, че приключвам тази книга.
Какъвто и да беше проблемът — безкрайното проучване, преплитащите се
нишки на сюжета, старанието да уловя вярно гласа на Алекс, — решението
винаги ми се струваше съвсем наблизо. Цели девет години подлагах
семейството си на това. Съпругата ми не ми отне оптимизма, благодарение на
който оцелявах, но тя знаеше истината. И когато най-сетне настана най-лошото
и то ме повали по гръб, тя ме изправи на крака и ме пренесе до финалната
права. Не познавам друг човек, който толкова малко да се интересува от
материалните неща или от вероятността да ги изгуби. Не познавам друг човек,
който ежедневно да ти показва, че любовта е на първо място. Отдадох на този
роман всичко, което имам. Но тя отдаде още повече. Книгата започва и свършва
с Мередит.
Свалено от www.readbg.com