В ПОЕТИЧНИЯ СВЯТ НА БАГРЯНА

Преди около 70 години, ако искаме да бъдем точни, през 1922 г. във „Вестник на
Жената" четем: „Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е
между последните, защото то може би е от малкото трепетни обещания на днешната
българска лирика. "Тази, която писателят Константин Константинов нарича „трепетно
обещание", и до днес е първа дама на нашата поезия. Багряна навлиза в литературата ни
дръзко, напористо устремена напред, към хоризонтите на духовната свобода,
примамливи, необгледни, магнитни. Стихът й е самоуверен, ясен, категоричен:
Ний ще стигнем Хеликон
В изгревния час -
смело, мой крилати кон,
кребият е с нас.
(„Амазонка")
Стиховете на Багряна са глас на младостта, на самочувствието, жаждата и увереността,
че нищо не може да възпре веднъж вече устремената към простора душа. Сякаш дълго
стаяван дълбинен порив набира смелост и избликва като неудържим вик, за да защити
правото на човека сам да избира пътеката на живота си. Но в отделни творби между
редовете, едва загатнат или съвсем явен, се прокрадва горчив привкус - свободата все
още е само мечта, желание, отколкото реалност. Една жена търси себе си, своето място,
търси пълната си реализация като личност. Защото за Багряна жената е преди всичко
личност, окрилена от собствените си видения, устреми, страсти.
Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се
забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера
на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не
само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва
за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки Желания; за
негоизживяването на миза е израз на духов-на разкрепостеност.
Естествено, за младата Багряна най-силната изява на тези духовни стремления е
любовта - жизнена, стремителна, земна, чувствена, макар и без капка еротика. След
миражните безплътни видения на символизма, облъхнати от предчувствие за
обреченост, вина и неизбежно крушение, стиховете на Багряна носят топлия дъх на
живота, ведър дори в болката и страданието, осезаем дори и в най-смелите копнежи.
Поетесата открива в образите, мелодиите, интонацията, декора, нравствените норми на
песенния фолклор, първичните сокове на народностните ни корени, за да ги вплете в
най-съвременното за онези години усещане за света и човека (стихотворения като
„Кукувица", „Първескиня", „Синеоката", „Уроки"...). Така в неразкъсваемо единство
съжителстват най-традиционното и най-модерното в светоусещане, характер,
психология. Багряна остава напълно чужда на всички модернистични „изми", които
бележат върховете на нашата поезия от началото на века. Тя е модерна като
самочувствие, емоционална тоналност, критерий и поглед към човека. Въпреки
дълбоките й връзки с фолклора, тя е безкрайно далеч от патриархалната унификация.
Дори нещо повече - точно във фолклора открива изблици на онзи извечен духовен
порив, който се противопоставя на повседневната скованост.
В творбите й щедро нюансираното любовно чувство концентрира в себе си
импулсивния повик за щастие. Всяко стихотворение разкрива отделен миг, изживяване
на една богата духовност, която се изтръгва от битовото, за да се отдалечи от него, да
го замести с копнежния полет. Полюсите на ревността и страданието, на радостта и
смъртта се помиряват във всепобеждаващия пулс на живота, а индивидуалността
осмисля съществуването си, откривайки света и себе си:
Как ще спреш ти мене - волната,
скитницата, непокорната -
родната сестра на Вятъра, на водата
и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища -
недостигнати,неминати, -
мене как ще спреш?
(„Стихии")
Всички творби от първата стихосбирка на Багряна (1927 г.) съществуват напълно
самостоятелни, независими една от друга, но проблемно се сливат в една цялостна
поема, озаглавена „Вечната и святата". Наистина тази поема не е организирана
сюжетно и формално графично, но тя е духовната изповед на една нова, непозната
дотогава за българската литература, жена; тя е нейно откровение, фиксирано във
времето и отдалечено от него към вечните човешки страсти, неподвластни на векове и
години. Коя е тази, която поетесата определя в заглавието като „Вечната и святата"? -
жената, любовта, несломимата жизненост, самият живот? Или всичко заедно - един
разбуден ренесансов вик, отхвърлил патриархалното смирение.
В този строго личен свят на любовен копнеж и мечти по непознатото пак като личен
трепет наблиза една от най-традиционно утвърдените в поезията ни теми - Родината. В
„Потомка" наред с водещия за стиховете на Багряна жизнен порив, се преплитат и
няколко други мотива: корен, вярност, грях. Какъв смисъл влага авторката в
представата за „греха ни пръв" ? - Старозаветната християнска митологичност за
първородния грях? Или поетесата лирически трансформира образа в знак на съпротива
срещу всичко, което би препречило естествената човешка жизненост? Тълкуването,
както е присъщо на модерната поезия, остава напълно свободно и разнопосочно.
Интерпретацията на мотива „родов корен" варира между исторически възможното и
психологическата рефлексия, прераства в духовна необходимост, в елемент на
самопознанието и самосъзнанието. Във вътрешния монолог на самоанализа се вплитат
маркирани сцени на лирическото повествование. Багряна избира най-разпространената
теза за двете етнически начала и то в нейната приказно легендарна форма: („Може би
прабаба тъмноока... е избягала... с някой чуждестранен светъл хан.") Така ху-
дожественото време в творбата се раздвоява между настоящата изповед и
инсценирания усет за историчност.
Гласът на кръвта идва като подсъзнателна, почти инстинктивна връзка с миналото.
Предположенията се наслагват, прерастват в стремеж за самохарактеристика, защото
миналото живее във всеки от нас като нравствена първооснова. За Багряна то е загадка,
пазена от вековете, която предлага различни версии за отговор. Оттук условното
наклонение на глаголите, петкратното повторение: „може би", като евентуална
възможност. Сблъскват се въображаемото минало и от друга страна, емоционалната
категоричност на настоящето, най-вече като психологическо самонаблюдение:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
При тази толкова земна поетеса мотивът вярност се разгръща почти изключително на
интуитивна основа, свързва се с най-общественото чувство - единството с родовия
корен, с Родината. Въображението допуска всичко („може би сред път ще се сломя"),
но финалът на творбата, сумирал най-същественото, изчистено от предположения и
тълкувания, се налага със заключителна клетва-обект: аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя. Темата родина е неотделим елемент от духовния свят на
лирическата героиня в поезията на Багряна. В ,.Моята песен", една от най-силните
творби на "поетесата, чувството е и вдъхновено, и клетвено, с отсенка на трагизъм и
стаена горчивина. Багряна сама разказва конкретния повод за написването на творбата.
В далечно селце В Бретан продавачката в книжарницата й казва: „Аз съм чела за
България. Това е една малка страна, в която има вечно сняг и вечни войни.
"Носталгията, болката, обидата раждат поетическото признание: тогава, лодкарю, аз ще
запея песен, нечувана песен - за моята малка родина, чието е име - облак над мене
надвесен, чиято е песен - за мене мед и вино! Темата родина за Багряна е строго лична
изповед, както цялата й поезия, но в стиховете срещаме и картини на родината, които
постепенно се разширяват и осмислят в цялостния кон-т на тогавашната съвременност.
И до днес тези, които обичат Багряна, спорят коя е най-силната й книга - „Вечната и
святата" или следващите стихосбирки: „Звездата на моряка" (1932 г), „Сърце човешко"
(1936 е.), стиховете, писани в началото на 40-те години... Кръгозорът на поетесата става
все по-широк. С бурни стъпки нахлува съвременността като лексика, пейзаж, тревога от
приближаващата война. Багряна излиза от света на своите копнежи и в творби като
„Клоунът говори", „Херкулес на XX век" и др. вижда съдбата на хората край себе си на
фона на разтърсващите събития от военните години. В стиховете й се разлива мъдрата
зрялост на познанието, но и тогава Багряна съхранява ненакърнено своето духовно
преклонение пред освободените пориви на духа и мисълта.
д-р Нина ПАНТЕЛЕЕВА