„Повест”-Анализ

Поезията на Атанас Далчев се вписва в границите на модерността със своята

предметност, сетивност, вещественост, деперсонализация на Аза. Тя
очертава параметрите на един уникален екзистенциален опит. Това е опитът
на затворените пространства, на пътищата, които обикновено отпращат за
никъде, на вещите, зад които се крие човекът. Предметният детайл разкрива
авторовото желание да достигне до същността на нещата. Затова и творецът
предпочита изолираното ограничено пространство на стаята. В него
предметите изместват и заместват човека, те са единственият знак за неговия
живот. В диалога с вещитее разкрит конфликтът между света и човека.
Лирическият герой на Далчев е пределно тъжен и самотен. Той иска да реши
вечните въпроси на битието и е прозрял, че те са метафизически
неразрешими.

Всички тези проблеми откриваме и в една от най-емблематичните Далчеви

творби-„Повест”. Според самият автор тя е най-добрата, създадена от него.
„Повест” продължава специфичния за твореца образен и символен път, чрез
който внушават монотонността на съществуването, безнадеждността,
безсмислието на човешкия живот. Същевременно творбата е различно от
стихотворения като „Стаята”, „Болница”, „Път”, защото показва човека, който
се съпротивлява, защото е осъзнал трагизма на отчуждението от света и от
себе си. Той не може да посочи неща, с които да се идентифицира, защото е
пропуснал истинския живот.

Както в повечето стихотворения на този поет заглавието е съществително

име, само че тук то не назовава вещ, а по-абстрактен предмет. Заглавието
заявява намерение да се разказва, но не назовава за кого или за какво. Едва
след цялостният прочит на стихотворението читателят разбира, че това е
разказ за съществуването на човека в стаята; че той присъства в света, но
сякаш наблюдава своето отсъствие. Изненадата в стихотворението следва
веднага след очертаване на затворените пространства. Затворени са
прозорците, вратата, липсват прагове- всичко това показва, че лирическият
Аз е скъсал всякакви връзки със света, че е затворник на вечно едно и също
живеене. Домът е представен като място, където най-остро той усеща своята
неадекватност спрямо света. Прозорците и вратата са традиционни символи
на прехода към други пространства. В тази творба те създават единствено
усещане за граница, за предел, а от там- и за липса на живот. Това внушава и
отсъствието на глаголни форми, и повторението на епитетите в обратен
ред( „затворени и черни”, „и черна и затворена”). Идеята за липса на живот
се разгръща и в стиховете: „а на вратата-листът със словата:/”Стопанинът
замина за Америка.”. Живеенето е нещо, в което човекът представя себе си.
В тази творба най-важно се оказва това, че стопанинът е заминал за някъде.
Самият той е написал думите върху листа. По този начин не само домът, но и
листът се оказват рамка на неговия живот. Отсъствието на Аза е заявено и
пряко- чрез глагола „замина”, и косвено- чрез посоченото място: „Америка”.
След Алеко Константинов и героят на Далчев „заминава” за Америка.
Синоним на далечното, Америка показва порива към различното и
непознатото. Наистина това е измислено, нереално пътуване, но показва, че
лирическият Аз не приема конкретното си битие. Мислено пребивавайки в
желаното друго място, той отрича мястото „тук”, посочва едното като
алтернатива на другото. Стихотворението започва с образите на затворените
прозорци, на черната врата, на отрязаните преходи между дома и света и
продължава с голямата изненада, че стопанинът не е заминавал никъде.
Загадката на съществуването е представена като загадка на присъствието.
Далчев всъщност поставя под въпрос дали изобщо неговият човек има свое
място в света. Лирическият Аз няма дом, обект на изображение в
стихотворението „Повест” е къщата. Разликите никак не са за пренебрегване.
Домът е система от отношения , памет, заедно живеене. Домът е живеене
срещу всичко, което се противопоставя на студенината „отвъд”. Къщата е
място, което може и да не знае обитателите си. В този смисъл тя е опразнена
именно от човешки присъствия. Ако се вгледаме и в други Далчеви творби,
ще видим, че в тях доминира образът на къщата. При това- тя е стара,
затворена, напусната... Прогнилите стари затворени къщи са престанали да
подслоняват каквато и да е смисленост на живота. Те показват единствено
празнотата на изтичащото и изтекло време. Човекът е престанал да показва
себе си в опразнената къща- той се е превърнал единствено в жертва на
стихиите. Формата за живот, който не е живян, вече подсказва диаболичен
образ на отсъствието. Далчев показва трагичното раздвоение на лирическия
Аз между реалност и измислица. Къщата е място, което регистрира
едновременно присъствието и отсъствието на човека; Азът е разскъсан
между него: стопанинът, заминал за Америка, и „Аз”, който съм стопанин и
не съм заминавал никъде. Това раздвояване на личността всъщност показва
най- страшната форма на липса на истински живот. Стопанинът е фигура,
която се свързва със стабилност на дома, с авторитет, с грижа. Той обаче е
лишен от име и идентичност, присъства и отсъства едновременно. Това го
характеризира като чиста празнота, като „никой”. След като домът не е дом,
а къща, се случва и второта разпадане в тази творба- този път на Аза.
Внушението за липса на истински живот се подсилва и от глаголите в
отрицателна форма „не живее”, „не съм”, „не излизам”, и от отрицателното
местоимение „никой”, и от отрицателните наречия „никъде” и „никога”:

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.

Лирическият субект обитава своята къща като чужденец. Парадоксът, върху

който се гради това внушение, се разгръща и в други посоки: Азът не идва от
никъде и не отива никъде, няма настояще, нито бъдеще, лишен е от история,
живее и не живее едновременно. Той визира живеене без живот, има къща,
която не е дом, има дом без човек, един човек е загубил своето лице и се е
превърнал в обект, чужд на света и на себе си. Социалната му смърт е довела
до духовната. Обезверяването му, тоталният му отказ да избира ценности,
изчерпването му, води до бавното му изтляване:

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми:

без ни една любов, без ни едно събитие

 животът ми безследно отминава.

Така възниква въпросът какво означава да бъдеш „никой”. Дали това е равно
на факта, че живееш тотално извън обществото, да нямаш име, публичност,
социален живот. Човекът може да е никой и в по-различен план. Ако
времето променя нещата, то човекът останал непроменен изглежда вечен.
Важно е да се осмисли какво означава годините да са гости. В контекста на
творбата излиза, че времето е гост и е гостувало на никого. Образът на госта
има мощен потенциал- той е този, който идва, за да си отиде, преминава, за
да остави своите следи. Гостът най- често е опасен, неясен, демоничен.
Годините гости очевидно носят характеристиката на демоничното. Те са
единствените, които успяват да проникнат зад черната врата и затворените
черни прозорци. Единствено те могат да наложат своя отпечатък върху
предметите, портретите, лицата. Чрез този образ, макар и колебливо, е
въведен мотивът за промяната: „и аз не съм вече навярно същият”. Макар и
плахо, „стопанинът на къщата” е изведен от безкрайния път на живеенето по
един и същи начин, и е допуснато, че може да се промени. Да не бъдеш
същият означава, че нещо в теб вече се е променило. То може да бъде от
младостта към старостта, от надеждите към отчаянието... Дори стопанинът
„никой” не може да избегне трансформациите, заложени в живеенето. Тук се
появява и изключително богатият на символи образ на градината: „а много
пъти пожълтяваха градините”. Без съмнение образът на градините
подчертава промяната в индивидуланото време на човека. Това е образ,
своеобразен дериват на времето, на часовника. Градините часовници
отмерват времето в неговия природен цикъл- като пролет, лято, есен, зима.
Вместен в него, човекът също се променя. Контрапунктите обаче не
закъсняват. Повторенията владеят съществуването на човека по наистина
коварен начин. Те са завладели неговия дух, като са го лишили от истински
събития. В къщата са книгите, спомените, би трябвало тук да има любов,
която да извежда човека от ритъма на битовото му живеене. Ако такава
надежда съществува, то тя трябва да е в това, че биха се случили истински
събития, такива, които да не изчезват безследно. За визията на тази творба
обаче са характерни спрелите часовници, прочетените книги, закритите
посоки, измислените пътувания. Любовта никога не се е случвала и няма
надежда да се случи. Животът без любов е поразен в най-дълбоката си
същност. Това го прави анонимен, без следа, без смисъл.

В поетическата вселена на Далчев не човекът, а вещите живеят истински

живот. Кръговратът му оставя материална следа чрез портретите, книгите,
огледалото ,часовникът. Това са единствените белези за духовния живот на
човек, но те са и трагичен знак за отсъствието му от реалния свят. Азът сякаш
е изчезнал, сякаш се е разтворил пред предметите. Образът му е заменен с
отражения- портрети, книги, спомени. Само че всички тези предмети
препращат към други светове. Портретите са белег за съществуване в
миналото, пак за него говорят и спомените. Книгите разказват за чуждия
живот, те са доказателство за това, че човекът е пребивавал духовно в чужди
светове. Това познаване обаче го отчуждава и от реалния свят, и от самия
себе си. Друга вещ, която мощно присъства в символния свят на тази творба
е огледалото. То обаче също създава само илюзия, че човекът не е сам.
Всъщност огледалото задълбочава усещането за самота. Затова може би
присъства и в толкова много други Далчеви стихотворения. В тази поезия
огледалото не е свързано с материалните характеристики като крехкост,
чупливост, неустойчивост, а основно с това да отразява и в този смисъл
философски да задълбочава проблемите. Той е основен образ и в естетиката
на символизма, от който Далчев съзнателно се оттласква. Една от основните
му смислови функции в тази поезия е да означава пустота, отсъствие и смърт.
В стихотворението „Повест” стопанинът, който е „заминал за Америка”, но и
„не е заминавал никъде”, се оглежда в огледало, само че огледалото е
наречено „празно”. В стихотворението „Стаята” огледалото пази образите на
предишен свят- прашен и безжизнен. И в двете стихотворения възможността
му да отразява предварително е поставена под въпрос. Някъде по стените на
безлюдните стаи висят прашни портрети на хора, които отдавна вече са част
от миналото. Логиката неудържимо се изплъзва, загадъчността на всичко
стъписва читателя. Огледалото в поезията на Далчев е също и част от акта на
самопознанието. Както Нарцис от старогръцкия мит се оглежда във водата,
така и Азът при Далчев прави опит да се опознае чрез вглеждане в
огледалото. Само че най-често у този поет огледалото е само рамка.
Отразени в него, фактите от действителността се оказват фрагментарни,
различни, с нов облик. Когато се наблюдават в огледалото нещата стават
странни- едновременно приличат и не приличат на себе си. Това затваряне в
рамка ограничава другия свят и провокира ново виждане за предметите и за
явленията. По този начин огледалото придобива характеристиките на
портрета. Нещо повече, то се съотнася много деликатно и с още един образ-
този на прозореца. Поставен в рамка, прозорецът не е поглед към външния
свят, а стена. По същия начин огледалото не е поглед към човека, а празно
пространство, загадка. Както и другите вещи, огледалото е част от
разколебаната предметност на поетическия свят на Атанас Далчев. Заедно с
прашните портрети и то е диаболичен образ на мисълта за загубения
пропилян живот. Най- страшното доказателство за изчезването на човека е
това, че няма да има отражение:

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало...

Лирическият Аз остро осъзнава трагическата си откъснатост от живота, нещо

повече, той сам се отказва от това да съществува. Символ на изчерпаните
възможности на безсъбитийния живот е и протяжното, болезнено разтеглено
до безвремие време: „много пъти”, „сто години”, „винаги”. Това безвремие
отмерва часовникът- образ на механичното, повтарящо се, затворено
живеене.

„Портретът” на къщата е диаболичен. Той показва само отсъствия и липса на

заместители. Пространството на човека „стопанин” е обезлюдено, празно
откъм живи присъствия. Затова пък е препълнено със знаци, които внушават
изтичането на времето, края. Прочетени и затворени са книгите, което е
аналог на смъртта. Стопанинът може да разговаря само с портретите. Тоест
със знаците на изгубени хора и изчезнал живот. Къщата се оказва място,
където времето превръща демонично видимите неща в невидими. Всяка
вещ отмерва такта на времето. Така предметите сякаш се превръщат от
часовници на приближаващата смърт. И часовникът, и огледалото, и
портретите символизират изтичащото време. Чрез вещите Далчев ни насочва
към човека. Това е тяхната основна задача- да покажат човека като същество,
което е временно между границата на живото и мъртвото. Така вещта
придобива демоничен смисъл. Тя има свое самостоятелно поведение, свой
живот. Еманципирана от човека, тя се превръща в заплаха за него.
Обременена с памет, с минало, вещта подчертава отчуждаването му и от
света, и от себе си. Може би затова любимата дяволска вещ на Далчев е
огледалото. Стихотворението „Повест” препраща образа на стопанина към
образа на затворника, защото също като него Азът е в затворено
пространство, затворен и в себе си, самотен. Огледалото създава илюзията,
че има и някой друг. Преминал през пътищата на книгите и на спомените,
лирическият Аз открива единствено раздвояването на себе си. При този поет
огледалото внушава, че на мястото на другия стои смъртта.

Усещането за монотонност в живота се подчертава не само от образа на

часовника, но и от повторението „и ден и нощ”и от метафората „слънце”,
напомняща кръв, колело, което се върти безкрай. Автоматизираното
обезличаващо битие води Аза до трагичното прозрение, че живее не своя
живот, а някакъв измислен, чужд. Метафората оголва болезнено чувство за
вътрешна празнота. Усещането се изостря още повече от условното „Ако
някой влезе в къщата...”. Човекът на Далчев се е превърнал във вещ и
драматично е осъзнал това. В края на творбата рамката се затваря с
началното твърдение: „Стопанинът замина за Америка”. Така финалът още
веднъж подчертава, че животът не се е случил, че ако събитията постоянно се
повтарят, то това не са събития, че събитие означава съ-битие. Отчужден от
себе си и от живота човекът на Далчев още в началото на „Повест”
констатира своето отсъствие. В края на творбата отсъствието е видяно и
„отвън”- най-страшното доказателство за безличието и изчезването на
човека.