Толтекските учения

Том I
Теун Марес
THE TOLTEC TEACHINGS Volume I ©Theun Mares, 1995. Renascent Legacy Press

Превод: Милен Иванов

Коректура: Светлана Петрова, Донка Матеева
Предпечат: КОТА ДИЗАЙН Стара Загора -Стела Петкова
Печат: Абагар, 2007
Издателство „Вояк” ООД ISBN: 0-958-4675-1-Х 2007 г
Толтекските учения - Том 1.5

Тази книга е поздрав към моя любим учител, нагала J., който винаги е напътствал моите
близки воини и мен с желязна воля и безкомпромисна дисциплина на човек, който приема
отговорностите си съвсем сериозно; и при все това неговата безусловна любов към всички нас
и дълбоката му мъдрост винаги са били най-голямото ни вдъхновение.

СЪДЪРЖАНИЕ

ВЪВЕДЕНИЕ.............................................................................................................................2
Част първа: НАЧАЛОТО НА ВРЕМЕТО.............................................................................7
ПЪРВА ГЛАВА
ПРОИЗХОДЪТ НА ТОЛТЕКСКИТЕ ВОИНИ И ТЯХНОТО ЗНАНИЕ.............................7
Част втора: УЧЕНИЯТА: ФУНДАМЕНТАЛНИ КОНЦЕПЦИИ.................................... 23
ВТОРА ГЛАВА
СВОЙСТВАТА НА ДУМИТЕ...............................................................................................23
ТРЕТА ГЛАВА
ДА ХВАНЕШ ПРОЛУКАТА КЪМ СВОБОДАTА............................................................ 35
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЛОВ НА СИЛА...................................................................................................................... 46
ПЕТА ГЛАВА
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА ВОИНА.......................................................................... 61
ШЕСТА ГЛАВА
ПРЕДРАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ВОИНА ...........................................................................75
Част трета: УЧЕНИЯТА: ПРАКТИЧЕСКИ ТЕХНИКИ.....................................................82
СЕДМА ГЛАВА
РАБОТА С ЕМОЦИИТЕ И НАМЕРЕНИЕТО.....................................................................82
ИСТИНИ ЗА ОСЪЗНАВАНЕТО
ОСМА ГЛАВА
РЕКАПИТУЛАЦИЯ ..............................................................................................................92
АКТИВНА РЕКАПИТУЛАЦИЯ.......................................................................................... 94
СПОНТАННА РЕКАПИТУЛАЦИЯ.....................................................................................97
ДЕВЕТА ГЛАВА
HE-ПРАВЕНЕ И ДЕБНЕНЕ................................................................................................ 100
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ................................................................................................. 106
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПРОРОЧЕСТВОТО ..................................................................... 110

1
 ВЪВ ВРЕМЕ ПРЕДИ ВРЕМЕТО, КОГАТО ОРАНЖЕВО-ЧЕРВЕНОТО СЛЪНЦЕ БЕ
ОЩЕ МЛАДО, А ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ НЕ БЕ РОДЕНА В ПЛЪТ; КОГАТО ВСЕ ОЩЕ
НЕБЕСАТА СЕ РАЗДИРАХА ОТ ВОЙНАТА НА ДУХА, А ЧОВЕКЪТ БЕ ОБВИТ В
ОГНЕНИТЕ МЪГЛИ НА СЛЪНЧЕВОТО БИТИЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

До 1968 г., когато Карлос Кастанеда публикува първата си книга „Ученията на Дон Хуан”,
се считаше, че Толтекската традиция е отдавна забравена. Разпалените от тази книга
любопитство и очарование обаче бързо спечелиха на г-н- Кастанеда освен слава и признание,
тълпи ентусиазирани последователи, както и неизбежните критици, с все сили опитващи се да
го дискредитират. Стараейки се да избягва атаките както на почитатели, така и на критици, г-н
Кастанеда спокойно и последователно продължи да издава книга след книга. Днес, след
двадесет и осем години и общо девет книги, два въпроса все още мъчат читателите на Карлос
Кастанеда - въпроси, на които нито феновете, нито критиците му успяха да дадат що-годе
сносен или убедителен отговор. Първо, дали легендарният Дон Хуан е съществувал; и, второ,
ако е съществувал, дали невероятните преживявания на г-н Кастанеда са реални или
измислени?
Естеството на настоящата книга е такова, че на места тя би могла да изглежда като опит да
се защитят личните твърдения на Карлос Кастанеда, обаче не това е целта й, защото без
съмнение г-н Кастанеда може сам да се Защити, стига да пожелае. Тази книга има по-различно
предназначение и то е четворно: първо, да удостовери, че Толтеките са продължили да
съществуват през вековете; второ, да потвърди автентичността на Ученията, за които
свидетелства г-н Кастанеда; трето, да разкрие пред света истинската същност на тези древни
Учения; и четвърто, да проправи пътя за Толтекските воини, които след дългото си доброволно
„изгнание” се завръщат, за да заемат полагащото им се място сред истинските духовни водачи
на човешкия род.
Едно нещо, което все пак ще кажем в защита на Карлос Кастанеда, е, че той не би могъл
да публикува без съгласието на Толтеките традицията, винаги досега предавана устно. В
действителност г-н Кастанеда беше предопределен да представи отново на света една система
от знание, за която в продължение на епохи се смяташе, че е изчезнала. Причината за това,
както и защо тази книга разкрива кои са Толтеките и какво включва тяхната традиция, е, че
великото колело на еволюцията приключи огромен цикъл. В отговор бе огласен призив към
Толтеките по целия свят отново да се обединят под знамето на общата си цел и да поставят
комбинираното си знание и сила на разположение на Онези, които винаги са напътствали
съдбата на целия живот на планетата иззад кулисите - Онези, известни на Толтеките като
Пазители на Расата. Tози призив прозвуча, защото светът, като цяло, и човечеството, в
частност, достигнаха критичен кръстопът - криза, която налага на целия живот на нашата
планета съдбовен избор и в същото време предоставя безпрецедентна възможност.
Този кръстопът в историята на човешкия род, описан в пророчество с невъобразима
древност, отдавна бе предвиден от Пазителите на Расата и Те го очакваха търпеливо. С течение
на времето, което плетеше мрежата на съдбата, Толтеките разпознаваха отредената им роля в
историята на планетата и с увеличаването на знанието им те започнаха да схващат древното
пророчество. Следва запис на пророчеството.
„Заедно ще проявим сега Храма на Духа!” - извика седмият син, Драконът. И Седмината
велики синове на Битието, които са висшите Трима, се придвижиха в квадрат към местата си на
Изток, на Север, на Запад и на Юг, за да се заемат с гигантската си задача.
Портите на Храма бяха залостени и охранявани. Вътре беше мрак, защото Светлината все
още не можеше да просияе. Затова ни частица от Храма не бе видима. Никакъв звук не
нарушаваше пълната тишина, защото свещеното Слово също не можеше все още да прозвучи.

2
Седемте не показваха цвета си, нито резонираха вибрацията си, само тихо общуване протичаше
между тях, отбелязвайки прогреса на работата.
Епохи минаха, докато най-накрая отвън се чуха звуците на живота и един по-малък син на
Духа почука на портите му. Леко бяха открехнати портите на Храма да приемат този син
човешки и като влезе, той също добави силата си към тази, която беше вътре. Така идваха
синовете на земята един по един и на свой ред бяха приемани в Храма, и светлината вътре
започна да пламти все по-ярко.
Синовете на хората пресичаха Храма от Север на Юг и от Запад на Изток. В центъра те
Заставаха пред Розата и там намираха сърце, Знание и сила, необходими, за да работят. Те
дърпаха завесата пред вътрешния олтар и стояха окъпани в чиста бяла светлина.
Времето минаваше и Храмът ставаше все по-красив с оформянето в растящата светлина на
неговата архитектура, пропорции, детайли и орнаменти.
Тогава прозвуча зов от Изток: „Отворете сега вратите за всички синове на земята, за да
могат да търсят Светлината и да намират Храма на Духа. Махнете завесата пред вътрешния
олтар, така че всички да могат да влизат в Светлината. Нека Воините на Духа, които толкова
дълго прикриваха труда си, сега да поставят на земните поля Храма на Живота. Нека
Светлината просияе, нека Словото също прозвучи, нека работата по трансмутацията започне.
Така Храмът на Светлината ще бъде пренесен на земята, за да освети там съня на
Сънуващия. Така ще се събуди човекът на Изток и изправяйки се срещу страха си, ще срещне
предизвикателствата си на Запад. Така ще бъде човекът напътстван да открие уважение на Юг
и да натрупа непоколебимост на Север. Тогава човекът ще търси единствената истинска
светлина и ще научи тайната на оранжево-червената светлина, която вечно сияе на Изток.”
„Защо да позволяваме всичко това?”- питат Седемте, които са седящите на трона Трима.
„Защото сега времето дойде, Воините са готови и Духът вече се придвижи в Светлината,
разкривайки свещения цвят и озвучавайки съзидателната вибрация. Сега всички синове на
хората са способни да търсят сила и да се включат в битката за свобода. Нищо друго не остава
да се направи.” „Тогава така да е - отговарят Седемте, седящите на трона Трима. - Значи всички
синове на земята ще тръгнат на битка.”
Така гласи древното пророчество, записано във време преди времето от устата на оракул
не от този свят. Работите на Карлос Кастанеда, както и тази книга, са просто изпълнение на
пророчеството, защото е ясно, че Толтекските учения не принадлежат на никаква отделна
секта, а са божествено право, дадено по рождение на всеки мъж и жена.
Тъй като основната причина за излизането на настоящата и следващите книги е да докосне
читателя до истинската същина на Толтекските учения, те за яснота са разделени на томове. За
да позволи на читателя да се запознае систематично с това древно Учение, първият том е в три
части. Започвайки с общ преглед, всяка част постепенно стига до по-голяма детайлност и
сложност.
Първата част от книгата проследява произхода и историческото развитие на Толтекската
традиция. Тази история следва да бъде разглеждана като необходим фон, на който да се
проектират различните понятия, понеже много от тях първоначално ще изглеждат някак чужди.
Втората част се занимава задълбочено с фундаменталните концепции, образуващи скелета
на Ученията. Те трябва да бъдат напълно схванати, за да може по-фините аспекти на Ученията
да имат някакъв смисъл.
Във всички Толтекски учения се съдържат множество аксиоматични изрази, за които се
приема, че са жизнената същност на Ученията. Тези аксиоми, традиционно наричани афоризми,
са универсални и непреходни истини. С цел по-лесно откриване, всички използвани в книгата
афоризми са отпечатани с по-едър шрифт.
Третата част на настоящия том съдържа подробни инструкции за първите стъпки,
предприемани от всички ученици на Толтекската традиция. Тук обаче е уместно да отправим
едно предупреждение: Пътят на Воина не прилича на никой друг път, познат на човека. Ето
защо не бива да се втурваш презглава, а към него трябва да се подходи с надлежно проучване и
респект.

3
 В наше време, когато на публиката се предлагат всякакви начини за постигане на така
нареченото незабавно просветление, може би за някои ще е разочарование да открият, че аз не
претендирам да нося на читателя формула „Как мързеливите могат да правят чудеса”. Не
казвам, че Толтеките не са способни да правят чудеса, а просто, че за целта дори и те трябва да
отслужат дълго и трудно ученичество. Наситените семинари водят до краткотрайни кариери, а
и, както е известно, малко знание неизбежно означава опасно знание.
Бих постъпил несправедливо към читателя, ако оставя впечатление, че Пътят на Воина е
лесен, защото това е далече от истината. От всички възможни пътища Пътят на Воина е
определено най-трудният. Малцина са хората, подготвени за тежките изпитания, необходими за
да се спечели знанието, което е потребно за овладяване на висшите нива на този благороден
път. Въпреки това, ако прави крачка по крачка, всеки зрял човек е в състояние да овладее
достатъчно от началната работа, за да повиши качеството на живота си повече, отколкото може
да си представи.
Пътят на Воина донякъде прилича на това, да трябва да изкачваме отвесна скала.
Отначало изглежда невъзможно, но после виждаме нещо, за което да се хванем, после стъпало;
и започваме да се катерим, и откриваме все повече ръкохватки, все повече стъпала. Златното
правило на такова изкачване обаче е никога да не поглеждаме нагоре, освен за да открием още
някоя издатина, и никога да не гледаме надолу, за да не бъдем обладани от страх.
Дълго е катеренето до върха на скалата, ала какво постижение, каква свобода и каква сила.
И всичко започва с най-прости упражнения. Същевременно точно тук всеки ученик открива
първата трудност, а именно, че всичко изглежда твърде лесно и просто. Толтекска аксиома е, че
всичко, което има сила, почти никога не привлича внимание, защото рационалният ум на
човека е склонен към академична сложност.
Тук се крие трудността на Пътя на Воина - не в неговата академична сложност, а, колкото
и да е парадоксално, в пределната му простота. Много от Ученията са толкова фини, че твърде
ентусиазираният новак лесно ги прескача. Може би този момент ще бъде по-добре схванат, ако
посочим, че - прочел дотук - читателят вече е направил първата си стъпка по Пътя на Воина.
Що се касае до произхода и историческото развитие на Толтекската традиция,
единствената изчерпателно написана документация за Толтеките е историята на Толтекската
цивилизация, процъфтявала в Мексиканската долина от 950 до 1160 г. от н.е. Посоченият
период обаче е само малка част от историята на Толтеките и в повечето случаи изкривява
истинската картина.
Да се разкаже историята на хора, стояли главно зад кулисите и полагали невероятни
усилия да заличат своята лична и колективна история от паметта на околните, не е лесна задача.
Нещата още повече се усложняват от факта, че Толтеките са ясновидци, които базират знанието
си върху онова, което виждат2, и тъй като то рядко съвпада с теориите на ортодоксалната наука,
тяхното изложение на Толтекската история изглежда все по-ирационално, колкото по-назад
отива във времето.
За да се схване не само произходът на Толтеките, но и истинската природа на техните
Учения, трябва много да се внимава, за да не се поставят Толтеките в отчетна система, различна
от тяхната собствена. Противно на настоящите възгледи на човечеството, съществуват отчетни
системи, различни от тази, към която се придържа по-голямата част от западния свят.
Толтеките, както и техните произход и предназначение, трябва да бъдат разглеждани в
собствения им контекст, за да имат Ученията им някакъв смисъл. Това не означава, че
Толтеките догматично се придържат само към своите специфични доктрини, а по-скоро, че те
разпознават и се движат в много отчетни системи през преградите на времето. Колкото и
фантастично да звучи, Толтеките използват четири измерения и не могат да бъдат разбрани в
рамките на отчетна система, която е строго тримерна.
Решението да се открие на света истинската история на Толтеките не е съпроводено с
наивното вярване, че той просто ще прегърне тяхната история като неоспорим факт. Толтеките
ясно осъзнават, че човечеството - все още тримерно и като такова ограничено от концепциите
за пространство и време - инстинктивно ще погледне на Толтекската история със скептицизъм.

4
Толтеките обаче са такива, каквито са, просто защото никога не са били хора, които се влияят
от общественото мнение. Мотото на Толтеките е, че истината е по-важна от вярванията на
обществото и всеки, който изпитва нужда да нагоди знанието си, зa да получи обществено
одобрение, е човек, не заслужаващ доверие. В духа на това мото Толтекската история и знание
са предложени свободно, позволявайки на читателя да реши сам за себе си дали да вярва, или
не на заявеното.
Настоящата книга е на първо място за мислещите по света, които са прозрели за себе си,
че човечеството не може да продължава безкрайно по настоящия си курс и за да се осигури
световен просперитет, е необходима драстична промяна в манталитета на хората и тяхното
мислене. На второ място тя е за онези, за които истината е по-важна от думите, които вярват, че
полученото от опит Знание е безценен дар на живота, и признават взаимосвързаността,
взаимозависимостта и взаимодействието на целия живот. Но може би тази книга е най-вече за
онези, които до момента са търсили истина, чието съществуване усещат, но която все още не са
могли да открият. Тези са наистина кротките души, които не се отчайват, а чакат търпеливо в
истинско смирение. В сърцата си те хранят тишината на живота и знаят, че един ден техният
шанс ще дойде.
След като необходимостта да напиша тази книга се стовари върху мен във време, в което
сякаш документите за самоличност са по-важни от самия човек, неизбежно се зачудих какви
квалификации биха били приети за подходящи. Разбирайки, че нито моята академична
квалификация, нито кариерата ми изглежда да имат пряка връзка с историята, която е мой дълг
да разкажа, реших да насоча вниманието си към съвременната мода в този вид литература.
Това, което открих, ме озадачи невероятно, защото скоро стана ясно, че за достоверни днес
изглежда се смятат книгите, продиктувани или от безплътни същества, или от извънземни.
Предвид това поразяващо откритие нека побързам да Заявя, че не съм нито безплътен,
нито извънземен, а жив човек от плът и кръв точно като всеки друг, крачещ по земята. Не се
смятам и за особено надарен или по някакъв начин необикновен, освен че съм продукт на
Толтекската традиция. При все това не спира да ме изумява фактът, че макар тази традиция да е
система от Учения, също толкова стара, колкото и самото човечество, изникналите около нея
истории изпълват повечето хора с благоговение и страх. Причината е, че макар Толтекските
учения да са естествено наследство на човешкия род, до този момент човечеството като цяло не
беше готово да ги получи. Вследствие моите хора от незапомнени времена действат като
ковчежници на тази традиция, поради което, за щастие или нещастие, са си спечелили
съмнителната титла магьосници.
Изглежда, .мъглявата титла магьосник също е квалификация, която съм наследил от
предшествениците си. Магьосничеството обаче обикновено предизвиква странни погледи във
възпитаните среди и тъй като магьосниците са считани за леко съмнителни, вероятно ще е по-
целесъобразно да заявя безплътен или извънземен статус, щом вдъхва повече доверие.
Подобна възможност щеше да е съблазнителна, ако не беше фактът, че не мога да разбера
защо безплътните или извънземните същества би трябвало по някакъв непонятен начин да
заслужават повече доверие от обикновените нормално мислещи смъртни. Ако в края на
краищата човек е лъжец, докато е във физическо тяло, защо изведнъж ще Започне да говори
съкровената истина, щом вече не е? Аналогично как може човек, който е с всичкия си, да вярва,
че едно напълно непознато извънземно същество е задължително по-интелигентно от човешкия
род? Такава логика е безсмислена и понеже тази книга е за здравомислещи хора, може би е по-
полезно да не усложняваме допълнително въпроса.
Тъй като в крайна сметка не успях да извадя нищо конкретно, което би удостоверило
пълномощието ми да напиша тази книга, ще представя само своето обикновено човешко аз.
При все това ще се старая да не ставам скучен в своята обикновеност.
Ето я значи, без повече суетене, историята на моя народ.

5
 Част първа
НАЧАЛОТО НА ВРЕМЕТО

АЗ ЧУВСТВАМ
Появи се друг пилигрим в мрака и пипнешком намери Последователя. „Води мен и другите
към Светлината”, проплака той. Последователят не намери нито думи, нито Водач, нито
формулира истината; никакви форми или церемонии. Той самият се оказа водач и поведе
другите към светлината - светлината, която сияе навсякъде. Той се бореше и пробиваше път
напред. Ръката му държеше другите и за тяхно добро той скри своя срам, страха си,
безнадеждността и отчаянието си. Той изричаше думи на сигурност и вяра в живота,
светлината и Бога, в любовта и разбирането...
Тунелът му изчезна. Той не забеляза. На игрището на живота той стоеше заедно с много
други играчи, открит към дневната светлина. В далечината се изправяше синя планина и от
нейния връх отекна глас: „Тръгни напред към планината и на върха научи призива за Спасител.
„На тази велика задача посвети силите си Последователят, сега водач. Той все още следва
този път...

И3 „Седем строфи” от Джуал Кул

ПЪРВА ГЛАВА

ПРОИЗХОДЪТ НА ТОЛТЕКСКИТЕ ВОИНИ И ТЯХНОТО ЗНАНИЕ

„Има разпръснати по света шепа сериозни и уединени ученици, които прекарват живота
си в неизвестност далеч от светския шум, изучавайки големите въпроси на физическата и
духовната вселени. Те имат своите тайни записи, в които са запазени плодовете от труда на
дългата верига техни предшественици. „
Е. Блаватска, „Разбулената Изида”

За онези от нас, които предпочитат нещата да се правят така, както е прието, нека да
започна разказа по един старомоден начин, за който съм сигурен, че подхожда на история като
тази.
Имало едно време... преди осемнадесет милиона години, няколко групи хора, които днес
бихме нарекли жреци и жрици на древните храмове на човечеството, дошли на този свят заедно
с човешкия род такъв, какъвто го знаем. Как се е случило всичко това и откъде произхожда
човешкият род, са въпроси, които излизат далеч извън обхвата на настоящата книга, но можем
да споменем, че пристигането на човека на тази планета било подобно на полудоброволно
изгнание от родния му свят. Планетата обаче наложила такива сурови ограничения върху
формите на живот, които дошли тук, че човекът се оказал изцяло погълнат от този затвор,
който сме нарекли материя. Последиците били толкова драстични, че той забравил дори родния
си свят, забравил кой и какво е всъщност. Зашеметен и объркан, човешкият род се обърнал към
жреците и жриците за духовно напътствие, но открил, че и те били повлияни по същия
неблагоприятен начин. Бил мрачен период на сякаш безкрайни терзания и безнадеждност.
В онова много далечно време човечеството се намирало на етапа на еволюция, известен
днес като Лемурийски, и живеело на древния континент Шалмали. Потапянето в материята и

6
борбата на човека срещу омаломощаващите му ефекти продължили милиони години. В
цивилизацията на Лемурия имало седем подраси. Четвъртата лемурийска подраса била
известна като бархишадите, сиреч Божествените хермафродити. От тях се родила рмоахалската
раса - първата подраса на атлантите. От рмоахалите се родили тлаватлите и именно сред тях
започнали да се въплъщават и бавно да възстановяват част от спомените си жреците и жриците
от миналото.
Постепенно възвърнали част от паметта си, жреците и жриците се заели отново да водят
народа си и затова станали известни като Толтеки, което означава „мъже и жени на Знанието”.
Когато постепенно паметта им била възстановена, Толтеките се нагърбили да върнат човешкия
род обратно на родния му свят възможно най-скоро. Затова те станали известни и като Воини
на Духа, сражаващи се за свобода.
Така започнала историята на Толтекските воини на тази планета в онази далечна епоха,
когато човешкият род едва започвал да измерва времето такова, каквото го знаем днес. Заедно с
припомнянето на предишната си подготовка Толтеките започнали да развиват способността да
виждат, защото те разполагали с онова, което днес е известно като „трето око”. Само в периода
на потапянето в материята и породената от него загуба на паметта Толтекските ясновидци
преживели временна психична слепота. Щом обаче някои от тях започнали да си припомнят,
естествената способност да виждат се възвърнала и им позволила бързо да си спомнят
знанието, което били натрупали в родния си свят.
Почти цялото това знание се състояло от т.нар. сила на волята, математика, астрономия и
астрология. Толтеките били дотолкова изкусни в използването на силата на волята, че можели с
лекота да вдигат във въздуха себе си или обекти с огромни размери. Именно така много по-
късно били построени египетските пирамиди и Стоунхендж.
След това Толтеките започнали да обучават ближните си на светски, но практични
занаяти, необходими за физически просперитет, като лов, риболов, готвене, лечителство,
строителство, елементарна математика и много от изкуствата - особено скулптура. Толтеките
обаче имали един сериозен проблем. Макар тяхното знание да било крайно изчерпателно, то
все още било напълно атавистично и от друг свят.
Толтеките не разбирали особено сложностите на живота върху физическото ниво, защото
прекараните милиони години на земята не значели практически нищо поради първоначалната
загуба на паметта. Вследствие тяхното знание за материята било ограничено. Толтеките по
онова време нямали никакво разбиране за абстрактното, защото виждали нещата изцяло
каквито са, поради което за тях всичко било много ясно, но при все това едностранчиво. Заради
това ограничение Толтеките не схващали значенията на двойствеността, нито нейното
предназначение. Ето защо те не разбирали концепции като взаимосвързаността и
взаимодействието на целия живот, макар инстинктивно да ги практикували. С времето това
невежество за абстрактното щяло да доведе до първото падение на Толтеките, защото породило
възможно най-лошата форма на. себичност.
В продължение на хиляди години Толтеките предвождали народа си много добре и
техният свят, по онова време вече известен като Атлантида, просперирал в голямо материално
богатство и сила. Названието Атлантида произлязло именно от управлението на Толтеките,
защото думата атл означава „главатар” или „управник”.
Хората на Атлантида имали Император, известен като Белият император поради факта, че
знанието му било най-голямо сред Толтеките и затова бил оприличаван на голяма бяла
светлина. Императорът управлявал хората си от столичния град на Толтеките - Градът на
Златните врати.
Занаятите, на които ги научили Толтеките, били специализирани и хората се разделили на
кланове, много подобни на гилдии. Всяка гилдия се управлявала от малка група Толтеки.
Клановете живеели в градове, като начело на всеки град стоял старши Толтек със статут,
еквивалентен на крал. Кралете от своя страна се управлявали от императора, който бил
обкръжен от група Толтеки, пo-знаещи и по-силни от останалите.

7
 С течение на времето знанието на хората се увеличавало и някои от клановете, заедно със
своите крале, започнали да проявяват амбиции за повече знание и сила. Вече неудовлетворени
от знанието и силата, с които разполагали, те започнали да завиждат на съседите си и на по-
напредналите Толтеки. Не след дълго алчността подтикнала някои от Толтеките да започнат да
търсят начини да повишат психичните си способности, за да спечелят превъзходство над
останалите. Техните експерименти били началото на магьосничеството и на практиката на
черното изкуство.
Тъй като не схващали абстрактното, мнозинството Толтеки не разбирали психичните си
способности повече, отколкото патицата разбира как плува. Вследствие заелите се с
магьосничество Толтеки започнали да развиват крайно претрупани и заплетени ритуали, с
които да повишат своята сила3.
Макар да не схващали, че ритуалите им не служат за друго, освен да заздравят тяхната
воля4, тези магьосници все пак успели да издигнат силата си до такава степен, че започнали да
прегазват и доминират над други градове и Толтеки. Размирици и хаос се ширели, докато
Толтеки се сражавали срещу Толтеки за надмощие. Открито било и пуснато в пълен ход
военното дело. Тъй като обаче войната се водела не само с физически, но и с психически
оръжия, разрушението било ужасно.
Накрая Белият император и съветниците му били изтласкани от Града на Златните врати,
след което магьосниците издигнали един от своите на трона.
По това време Белият император, неговите съветници и много от кралете, вече достатъчно
наясно с взаимосвързаността на целия живот, можели да предвидят последиците от
магьосничеството. Така последвала великата миграция на Толтеките. Белият император и
неговите следовници започнали да се придвижват на север към Египет и на запад към Северна
и Южна Америка в опит да спасят себе си и своите хора от бедствията, които предвиждали.
Толкова голямо станало господството на черните Толтеки над силите на природата и
толкова малко било разбирането им на взаимосвързаността на живота, че те разбалансирали
силите на земята до такава степен, че започнали природни катаклизми.
Първата голяма катастрофа връхлетяла приблизително 800 000 години пр.н.е.
Земетресения и огромни вълни раздробили континента на множество острови с различна
големина и разрушили Града на Златните врати заедно с Черния император и неговите
магьосници. Това предупреждение обуздало магьосничеството за известно време, но не след
дълго алчността отново се надигнала и около 200 000 г. пр.н.е. втори голям катаклизъм
редуцирал останките от Атлантида до два големи острова - Даитя и Рута.
Tози път предупреждението било зачетено за кратко. В приблизително 75 000 г. пр.н.е.
Толтеките на Рута, по онова време вече безнадеждно пристрастени към черното изкуство,
предизвикали друг катаклизъм, който разрушил и Рута, и Даитя и предизвикал появата на
голям остров, станал по-късно известен като Посейдонис. През 9564 г. пр.н.е. и Посейдонис
срещнал участта си, потъвайки под огромни вълни, предизвикани от силни вулканични
изригвания. Атлантида и нейните черни магьосници най-сетне били окончателно заличени.
Докато континентът се разрушавал, оцелелите атланти мигрирали по други части на света,
някои от които възникнали в резултат на големите катаклизми.
Общо взето, тези отломки, водени и напътствани от своите крале и жреци Толтеки не се
оправяли никак добре.
Някои обаче успели да открият земи, където да се установят и дори да процъфтяват. Сред
тях заслужава да се отбележат халдеите, перуанците, акадите, тибетците и в по-малка степен
различни по-малобройни групи, разпръснати из Европа, Азия и Африка.
Настоящата книга няма за цел да представи детайлно описание на всички такива линии, а
само да посочи защо Толтеките се оказали толкова разпръснати. И до ден днешен Толтеки се
откриват по целия свят и именно благодарение на това някои от линиите успели да оцелеят в
суровите условия на следващите столетия.
С течение на времето повечето от по-слабите линии изгубили своите крале и жреци
Толтеки във войни или по естествен начин. Там, където не останали приемници на

8
ясновидците, хората започнали да изпадат във варварско невежество. Подобна участ сполетяла
и много от по-здравите линии, които с времето също били обезкървени.
Тъй като ставало все по-трудно да се намерят и подготвят подходящи приемници, броят
на добре обучените ясновидци рязко намалявал. Същевременно и атавистичните способности
на първоначалните ясновидци започнали да отмират поради устойчивото развитие на
рационалния ум. Това развитие на рационалната мисъл било необходимо, за да се натрупа
повече знание за абстрактното, за материята и за силите на двойствеността.
Когато Посейдонис стигнал края си, в света имало само шепа родени ясновидци и с
времето те също измрели. Това означавало, че повечето от наследниците на Толтеките, макар
да имали много знание и способности да водят, вече Не били ясновидци.
Липсата на ясновидци била, разбира се, сериозна спънка. В опит да си възвърнат
способностите на своите предшественици, Толтеките започнали да използват знанието си, че
някои лечебни растения им позволяват да виждат. Наркотиците давали резултати, но скоро
станало ясно, че при продължителна употреба вредата за физическото тяло и мозъка надвишава
ползите. Толтеките обаче нямали друг начин да виждат и макар смъртността да нараствала
непрекъснато, както и случаите на полудяване и провалите, те отчаяно продължавали със
своите експерименти.
Този период - макар мрачен и ужасен - изправил Толтеките пред суровите факти от
живота на физическо ниво и те трябвало да платят тежката цена за необходимото развитие на
рационалния ум. Същевременно това означавало, че макар Толтеките да били изгубили
атавистичните си способности, те за пръв път имали възможността да открият какво всъщност
представляват тези способности и как точно работят те на практика.
Едва много по-късно Толтеките успели да видят какъв дар било това мрачно време,
защото именно през този период на постоянна борба и провали те се научили да се вглеждат
дълбоко в себе си и да намират там неподозирани способности. Без да разбират, Толтеките
направили огромна крачка напред в развитието си и в добавка дефинирали един от основните
принципи на Пътя на Воина: воинът живее с предизвикателството.
С времето Толтеките започнали повече да избират наркотиците, които използвали, а с това
станали и по-изкусни. Смъртността и провалите започнали да намаляват, докато броят на
ясновидците се увеличавал. Тогава обаче Толтеките се изправили пред нов проблем - при това
толкова недоловим, че те не го разпознали преди да станало твърде късно.
Те дотолкова се обсебили от желанието да виждат, че за тях виждането станало по-важно
от самото знание. С тази фикс-идея трезвостта на предишното им знание бързо отстъпила място
на същите надменност и чувство за собствена важност, съсипали магьосниците на Атлантида.
Черното изкуство отново надигнало гнусната си глава и сега дори оцелелите Толтеки се
поддали на магьосничеството. Това била епохата, която Карлос Кастанеда описва в книгите си
като ерата на Старите ясновидци.
Използвайки преоткритата си способност да виждат, Старите ясновидци започнали да
възкресяват повечето от старите практики и не им потрябвало много време да върнат на почит
ритуалите и заклинанията, специалност на магьосниците от Атлантида.
Тези ритуали позволявали на Старите ясновидци да манипулират осъзнаването си така,
че да постигат изменени състояния на възприятие, както ги наричаме понастоящем. Навлизайки
с помощта на ритуалите в различни състояния на осъзнаване, Старите ясновидци научили
страшно много не само за себе си, но и за другите форми на живот – органични5 и неорганични6
- които споделят планетата с човека. Подобно на атлантическите си предшественици, Старите
ясновидци били много находчиви при натрупването на факти и информация, но поради
прекомерното им чувство за собствена важност използвали това Знание да доминират и
манипулират всекиго и всичко, имали лошия късмет да привлекат вниманието им.
В тази връзка трябва да се знае, че описаната от Карлос Кастанеда Толтекска цивилизация
в Мексиканската долина била само една от многото по-късни цивилизации. Тя единствена
носила името Толтекска, но както беше вече обяснено, всички цивилизации по целия свят
възникнали от Толтекската миграция от Атлантида. Затова в ядрото на всички тези

9
цивилизации били жреци ясновидци, обучени в Толтекската традиция. В резултат на общото
наследство и традиция и независимо че конкретните дати са, разбира се, много различни за
различните цивилизации, Толтекското знание по целия свят винаги се е разгръщало по повече
или по-малко идентичен шаблон.
Старите ясновидци управлявали дълго, като продължавали да събират обширна
информация за манипулирането на осъзнаването, но използвали това знание главно за развитие
на черното изкуство. Много от ритуалите и магическите заклинания в днешния свят са
избледнели копия на техниките, по едно или друго време използвани от онези Стари
ясновидци.
Магьосничеството процъфтявало и в зависимост от това към коя цивилизация
принадлежали, много от Старите ясновидци се задържали чак до пришествието на Христос и
Християнската църква, а дори и след него. Именно заради безскрупулните действия и
нечистите стремежи на Старите ясновидци Християнската църква започнала голямото
преследване на езичеството.
При все това популярното мнение, че само Християнската църква предизвикала гибелта на
Старите ясновидци, не е коректно. Дори и там, където нямало християни, Старите ясновидци
често се оказвали на произвола на други завоеватели. Причината била, че макар Старите
ясновидци да станали също толкова мощни, колкото и атлантическите им предшественици, те
все пак имали един сериозен недостатък, който така и не успели да преодолеят.
Старите ясновидци не могли напълно да овладеят силата на волята - нещо, което с такава
лекота се удало на старите атланти. Това в много отношения било за добро, защото ако бяха
покорили силата на волята, злините на Атлантида щели да се повторят, тъй като няма
съмнение, че Старите ясновидци биха стоварили върху враговете си пълната сила на своето
знание.
Именно тази неспособност на Старите ясновидци да управляват волята спасила света от
още психически войни и в крайна сметка довела до унищожаването им. Ритуалите, колкото и
мощни, били тромави и непрактични. Липсата на време, в което да вършат заклинания и
ритуали, правела Старите ясновидци също толкова беззащитни при физическа конфронтация,
колкото и подчинените им.
В онези смутни времена и особено по време на преследването на езичеството от
Християнската църква някои от по-далновидните Толтеки скъсали със своята древна традиция
и започнали да преразглеждат положението си в света. Те са Толтеките, белязали началото на
епохата, наречена от Карлос Кастанеда ерата на Новите ясновидци.
Новите ясновидци могли ясно да видят недостатъците на дългите и тромави ритуали. Още
по-важно: те прозрели, че опитите да се контролират и манипулират останалите са напразни,
защото винаги пораждат продължителен отпор.
Това разцепление в Толтекската традиция било най-значимото събитие в Толтекската
история, защото белязало онзи прелом в тяхното знание и дало онзи магически ключ, който
Толтеките постоянно търсели още от разрушаването на Атлантида.
Както вече бе посочено, Старите ясновидци притежавали достатъчно знание и
способности да манипулират осъзнаването на своите жертви и го правели без каквито и да
било скрупули. Че осъзнаването може да се манипулира, е основен принцип на Толтекското
знание, но хората все още се отнасят скептично към този факт. Макар телепатията и хипнозата
да допринесоха за изкореняването на този скептицизъм, на повечето хора им е трудно да
повярват, че някой би могъл да манипулира осъзнаването им без тяхно съгласие или знание.
Но точно това правели Старите ясновидци.
Днес Толтеките вече не се придържат към безконечните техники на Старите ясновидци,
защото макар и да остават мощни инструменти, те са изживели предназначението си. Обаче
независимо че Толтеките презрително отблъскват този аспект от своето наследство, по силата
на традицията тези техники формират неразделна част от знанието им.
Друг факт, който следва да се подчертае, е, че благодарение на един специален аспект на
традицията Толтекското знание никога не е било и никога не може да бъде загубено. Това

10
винаги е била една от силните страни на Толтеките, защото натрупаното знание е тяхното
главно спомагателно средство за спечелване на сила. Както видяхме обаче, за Старите
ясновидци този аспект на Толтекската традиция беше и слабост, защото точно той ги подмами
назад към извращенията на атлантическите магьосници. В своите арогантност и самомнение
Старите ясновидци се домогваха до такъв вид сила, който развращава, и макар в известен
смисъл да е преувеличено да наречем Старите ясновидци зли, те стигнаха достатъчно близо до
това, да бъдат точно такива.
Една от най-големите грешки на Старите ясновидци била, че те не намерили за
необходимо да направят знанието си по-практично. Напротив - изпълнени с чувство за
собствена важност и обсебени от силата, те правели своите методи за манипулиране на
осъзнаването все по-сложни и непрактични. Освен това Старите ясновидци били и прекалено
лениви, за да внесат какъвто и да било порядък в своето обширно и бързо увеличаващо се
знание. Накрая се стигнало дотам, че от дърветата те вече не виждали гората. Чувството за
собствена важност било подкопало тяхната мощ до такава степен, че макар да разполагали с
величествено знание, хаосът им пречел да го приложат на практика.
Макар да не оправдаваме грешките им, трябва да отдадем на Старите ясновидци
дължимото, защото те открили някои наистина поразителни факти за осъзнаването - знание,
без което Толтекската традиция би била много по-бедна.
Пред Новите ясновидци стояла задачата да ревизират своята претоварена традиция и да
преоценят обширното си наследство от знание. Техният опит им показвал, че Старите
ясновидци доста са се отклонили, но по онова време знанието им било толкова обширно и
хаотично, че никой от Новите ясновидци не бил сигурен кое е значимо и кое безполезно.
Единственият логичен подход бил да тръгнат от хипотезата, че всичко, направено от
предшествениците им, е съмнително и да започнат да класифицират огромното количество
налично знание. Tози подход сложил край на хаоса и поставил началото на отдавна
необходимите ред и трезвост.
Новите ясновидци захвърлили многобройните теории, формулирани и считани от
Старите ясновидци за най-важни, и започнали да търсят практични начини да приложат това
знание. В резултат те успели да концентрират по-голямата част от своето наследство в няколко
фундаментални концепции, които могат да се прилагат на практика.
Първата от тези концепции се отнася до онова, което Старите ясновидци нарекли Орела.
В своите опити да схванат целта на съществуването Старите ясновидци фактически успели да
видят източника на целия живот, който, интерпретиран от рационалния ум, прилича на нещо
подобно на черно-бял орел. Ето защо Старите ясновидци метафорично нарекли този източник
Орела.
Виждането на Орела било акт, струвал на много Стари ясновидци тяхното здравомислие
или живота им, или и двете. От онова, което успели да видят обаче, те заключили, че целта на
съществуването е да се обогати качеството на осъзнаването. Безценно откритие, което станало
основа на всичко, което Толтеките знаят и практикуват.
Старите ясновидци успели да видят, че в момента на раждането Орелът дарява всяко
същество с осъзнаване и си го взима обратно в момента на смъртта, обогатявайки се с жизнения
опит на съществото. Разбирането на Старите ясновидци за онова, което видели, било, че
Орелът се храни с осъзнаване и следователно единственото предназначение на съществуването
е постоянно да се превърта осъзнаването, за да се изяви целият му латентен потенциал.
Важно е да се разбере, че всъщност няма Орел като такъв и няма нищо зримо в
непостижимия източник на живота. Но дори ясновидците са подвластни на ограниченията,
наложени от рационалния ум, който по самата си природа трябва да интерпретира нещата и
резултатът от тази интерпретация е зрителното впечатление за Орел.
Проявената Вселена е безкрайност, надминаваща нашето разбиране за пространство и
време, защото нейните размери и сложност не могат да бъдат представени с помощта на думи
или концепции. Тя не е Бог, защото в крайна сметка Бог е част от онова, което знаем. Църквите,
религиозните деятели и дори другите хора постоянно се опитват да ни опишат Бога и затова

11
Той става нещо в обхвата на думите, в сферата на концептуализацията. Но отвъд думите, отвъд
описанието, отвъд концепциите се простира онова неподлежащо на описание, непостижимо
Нищо, което може да бъде наречено само Неизразимото.
Тук се крие още една от грешките на Старите ясновидци. В своята арогантност те така и
не съобразили, че по-голямата част от проявената Вселена е напълно неразбираема и
непознаваема в рамките на нашето човешко съществуване. Новите ясновидци поправили тази
грешка, определяйки три различни нива на осъзнаване.
Първото ниво, състоящо се от всичко, което човешките същества могат да регистрират,
докато са в нормално осъзнаване, те нарекли погнатото. Второто ниво, наречено непознатото, е
наистина необятна и тайнствена област, но такава, която може да бъде опозната постепенно и
последователно с увеличаването на умението на ясновидеца да я вижда. За разлика от първите
две, третото ниво е ниво на осъзнаване, което никога не може да бъде познато на човека, докато
той запазва човечността си, и като такова е наречено непознаваемото. Да навлезеш в
непознаваемото, значи да загубиш човечността си, което и станало причина толкова много
Стари ясновидци да изгубят разсъдъка си.
Поколения Стари ясновидци натрупали огромно количество факти за осъзнаването, които
така и не систематизирали. След като Новите ясновидци започнали да пренареждат тези факти,
се обособила друга много важна група от концепции, които били обособени в едно подредено
цяло. Оформила се група от принципи, наречена Истините за осъзнаването. Новите ясновидци
разглеждали тези принципи като първостепенни за цялото им разбиране. И до днес тези истини
формират основата на Толтекските учения.
Повечето от Истините за осъзнаването се базират върху акта на възприятието и как
протича той. Новите ясновидци открили, че цялото тайнство на възприятието може достатъчно
адекватно да се обобщи в следните девет принципа:

1. Вселената се състои от безброй енергийни полета, наподобяващи нишки светлина.

2. Тези подобни на нишки енергийни полета се излъчват от източник с невъобразими
размери, метафорично наречен Орела. Те се наричат Излъчванията на Орела.
3. Човешките същества са съставени по подобен начин от същия безкраен брой такива
нишкоподобни енергийни полета, които се проявяват във формата на голямо сияйно яйце.
Височината му е равна на височината на тялото на човек с протегнати нагоре ръце, а ширината
му е колкото на човек с протегнати встрани ръце. Това яйце е познато като пашкула на човека.
4. Във всеки един момент ярка точка светлина, разположена на повърхността на пашкула,
осветява малка група от енергийните полета във вътрешността му.
5. Възприятие настъпва, когато енергийните полета, осветени от точката светлина,
разпростират светлината си,за да осветят съответните енергийни полета извън пашкула. Тази
точка светлина се нарича точката, където се събира възприятието или, както обикновено се
казва накратко, събирателната точка.
6. Възможно е събирателната точка да бъде преместена до всяка друга позиция на
повърхността на пашкула и дори в неговата вътрешност. Тъй като събирателната точка
винаги осветява енергийните полета, с които влиза в контакт, то осветените в резултат на
преместването енергийни полета пораждат ново възприятие. Точно това ново ниво на
възприятие е известно като виждане.
7. Когато събирателната точка се премести достатъчно далече, се възприема изцяло нов
свят, също толкова реален, колкото и нормално възприемания от човека.
8. Има една тайнствена сила, известна като намерение, която съществува в цялата
Вселена. Именно тази сила предизвиква възприятие, защото намерението е онова, което, първо,
подравнява енергийните полета и, второ, причинява осъзнаване на това подравняване.
9. Целта на воините е да преживеят всички възможни възприятия, достъпни за човека.
Това е така нареченото цялостно осъзнаване, за което е присъщ един алтернативен начин за
умиране.

12
 Старите ясновидци трябвало да използват халюциногени, за да виждат, но Новите
ясновидци прозрели, че това е също толкова непрактично, колкото и ритуалите на Старите
ясновидци. Най-голямата необходимост била да се намерят практични начини за движене на
събирателната точка. За целта Новите ясновидци започнали да изучават събирателната
точка посредством виждане, макар в началото да им се налагало да използват наркотици.
Изследването напълно си заслужавало, защото те не само успели да открият необходимите
техники, които да им позволят да движат събирателната точка, но и разгадали тайната на
силата на волята.
Старите ясновидци знаели за тайнствената сила, която предшествениците им от
Атлантида използвали с такава лекота. Те също знаели от наблюдения, че тази сила съществува
навсякъде в природата и проявената Вселена. Старите ясновидци я нарекли сила, но никога не
я разбрали, нито успели да схванат как да я използват.
Новите ясновидци открили, че тази тайнствена сила е фактически енергията на
подравняването, т.е. силата, която се освобождава, когато енергийните полета вътре в пашкула
се подравняват с енергийните полета извън пашкула. Новите ясновидци я нарекли воля и я
дефинирали като „постоянен поток от енергия, който може да бъде насочван от намерението на
ясновидеца.”
Новите ясновидци открили и че волята е силата, която ни кара да се държим по начина, по
който се държим, когато възприемаме. Следователно точно тази сила определя възприятието ни
за света. Т.е. именно волята фиксира събирателната точка на конкретното място, на което тя
е. Важното тук е да се разбере, че макар събирателната точка винаги да се намира във
вътрешността на определено пространство, точната й позиция се предизвиква от привични
действия и повторения. Навиците са, разбира се, индивидуални и затова събирателните точки
на никои двама души не са фиксирани на съвсем еднакво място.
В общия случай събирателната точка на човека се намира на повърхността на пашкула,
приблизително срещу точката между плешките. В развитието си нормалното дете първо се учи
къде изглежда е най-подходящо да се постави събирателната точка и след това я фиксира
посредством повторения. Отначало тези повторения се диктуват главно от поощренията на по-
възрастните, а по-късно - от привичен вътрешен диалог. Днес Толтеките знаят, че единственият
начин човек да поддържа своя светоглед е, като постоянно го потвърждава пред себе си
посредством вътрешен диалог. Това означава, че светът винаги изглежда точно такъв, какъвто
постоянно си казваме, че той е.
Най-важният аспект от знанието на Толтеките е, че щом вътрешният диалог бъде спрян,
събирателната точка е свободна да се движи. Това позволява изменени състояния на
възприятието да бъдат преживявани съвсем спонтанно и е магическият ключ, който Старите
ясновидци толкова ревностно търсили. Ако само бяха разбрали, че единствената реална
стойност на техните ритуали е, че помагат да се премести събирателната точка, Старите
ясновидци щяха да открият този ключ, както и тайната на волята или силата.
След това откритие Толтекското знание се трансформирало и Новите ясновидци били на
път да коригират грешките на своите предшественици.
Новите ясновидци дефинирали три главни техники за движене на събирателната точка,
основани на деветте Истини за осъзнаването. Първата техника се нарича изкуство на
дебненето, втората изкуство на Сънуването, а третата - овладяване на намерението. От тях се
развили три полета на активност, в които всеки ученик трябва да стане майстор, ако иска да
бъде Толтек. Те са - изкуство на дебненето, овладяване на осъзнаването и овладяване на
намерението. В тази схема изкуството на Сънуването е част от овладяването на осъзнаването
и се използва единствено като средство за придвижване на събирателната точка с цел
постигане на изменени състояния на възприятие.
Традиционно тези три полета на активност се дефинират като трите загадки, които
воините трябва да срещнат и решат по Пътя на Силата. Изкуството на дебненето се нарича
загадката на сърцето. Тя се описва като объркването, което воините изпитват, щом осъзнаят, че
светът изглежда такъв, какъвто е, само поради нашето възприятие; и ако към света се приложи

13
различно възприятие, нашият светоглед - привидно така непоклатим - се променя драстично.
Овладяването на осъзнаването е Загадката на ума. Тя е величествената безкрайност, която
бойните възприемат, щом прозрат непостижимите тайнственост и обхват на човешкото
осъзнаване. Овладяването на намерението е загадката на духа на човека. Тя е крайният
парадокс, защото е способността на човек да проектира своите действия - физически,
емоционални и умствени - отвъд границите на обикновеното човешко разбиране.
Що се отнася до процеса на учене, най-важното откритие на Новите ясновидци било
нещо, вече открито от Старите ясновидци, а именно, че човек има два типа осъзнаване, които
Старите ясновидци нарекли дясната и лявата страни на човека. Дясната страна е мислещата,
логична, рационална страна на ума. На дясната страна цялото знание тече по линеен и
последователен начин. Лявата страна пък е чувстващата, ирационална страна на човешкия ум,
която функционира напълно независимо от каквато и да е логична или линейна прогресия от
последователни мисловни шаблони. Най-добрият начин да се разбере дясната страна в
противоположност на лявата е, като се разгледа конкретен пример.
Да вземем майка, която получава телефонно обаждане, че синът й е претърпял злополука.
На дясната страна майката ще преживее нещо, подобно на следното:
Телефонът звъни и майката отговаря, без да очаква нещо неприятно. Когато й казват за
инцидента, тя отначало преживява шок и страх, след това загриженост за безопасността на сина
си. Множество въпроси преминават последователно през Ума и: Дали е ранен? Къде е? Какво е
станало? В болница ли е?” Една силно опростена, но типична логическа реакция, при която
всяка мисъл стартира следващата.
Но ако майката беше способна да регистрира лявата страна, нейното преживяване би
било напълно различно и нещо като следното:
Преди синът й да излезе сутринта, майката има тревожно чувство за безопасността му и
макар да няма никаква логична причина да се чувства дискомфортно, тя не може да пропъди
това усещане. Изведнъж към обяд тя изпитва чувство на тревога. В този момент усеща
присъствието на сина си и може да почувства, че той е в беда. Майката не се спира да обмисли,
а инстинктивно тръгва към телефона, чудейки се как най-лесно може да се свърже със сина си
или с някого, който би могъл да успокои тревогата й. Още преди да стигне до телефона, той
звъни и докато вдига слушалката, по гърба й пролазват студени тръпки, защото знае, че ще чуе
за злополука със сина й. Обаче още докато отговаря на обаждането, майката някак знае, че той
не е сериозно наранен, а само уплашен.
От горните два примера ясно личи разликата между дясното и лявото. Дясното е
рационална реакция на конкретен факт, който дава начало на поредица логични мисли; лявото е
ирационално чувство, което няма нищо общо с логиката или конкретните доказателства. Едва
по-късно подобни ирационални чувства ще бъдат подплатени с необходимите факти. В опитите
да се разберат тези концепции е важно да се знае, че термините „лява” и „дясна страна” се
отнасят за светещия пашкул на човека, а не за лявото и дясното полукълбо на мозъка и
съответните им функции.
Старите ясновидци нарекли лявата страна повишено осъзнаване и понеже отсъствието
на рационална мисъл повишава яснотата, те вкарвали учениците си в това състояние с цел да
достигат нивото на концентрация, необходимо, за да се учи магьосничество. Единственото
оправдание за този метод на обучение е, че ученикът има големи трудности да си припомни
Ученията, предадени му в повишено осъзнаване. Липсата на памет поражда нещо като бягане с
препятствия, защото преди да може да използва знанието си, той трябва да се бори да си го
припомни. Такава борба често отнема години и затова, когато ученикът си припомни Ученията,
благодарение на продължителните си усилия той напълно им се е посветил.
Днес Толтеките имат различно виждане, защото вече Знаем, че човек винаги учи на двете
нива едновременно. Обаче ученето и припомнянето, какво сме научили, изискват енергия,
както и всичко останало. Това създава проблем в смисъл, че голямото мнозинство от хората
просто нямат достатъчно енергия да регистрират какво учат на лявата страна в същата степен,
както на дясната.

14
 Понякога енергията на даден човек е на такава ниска кота, че той не може да си припомни
дори наученото на дясната страна, какво остава за лявата. Поради една особеност на нашето
осъзнаване дясната страна винаги има приоритет пред лявата. Цялата налична енергия се
използва, първо, за регистриране и, второ, за припомняне на дясната страна. Само излишъкът
от енергия отива за лявата страна.
В използваната днес схема на обучение учениците много рядко са натиквани в повишено
осъзнаване просто защото времето за припомняне е прекалено ценно. Още от първия ден те
получават инструкции, които им позволяват да предизвикват естествени и спонтанни
придвижвания в повишено осъзнаване. Макар че в началото подобни придвижвания винаги са
мимолетни, ученикът скоро
Започва да натрупва вещина в това изкуство. По-късно, когато ученикът придобие
способност да се придвижва по-дълбоко в повишено осъзнаване, инструкциите стават по-
детайлни.
Tози нов метод има две големи предимства: първо, ученикът още от самото начало се учи
да управлява собственото си осъзнаване и, второ, не се губи време за продължителни
припомняния.
С това съвсем накратко скицирахме новия подход и схема на обучение, които Новите
ясновидци конструирали от Знанието, наследено от традицията. Работата на Новите ясновидци
едва започвала да дава плодове, когато Християнската църква поставила началото на
продължителното преследване на езичеството.
Това преследване донесло много нещастия, но също и безпрецедентната възможност
Новите ясновидци да изострят новооткритите си умения и да ги превърнат в крайно прецизни
инструменти. И най-малката грешка или небрежност водела до мъчения и смърт в ръцете на
преследвачите. Онези воини, които учели бавно или пък не били достатъчно изкусни в новите
си умения, много скоро загивали. Това бил най-безкомпромисният период в историята на
Толтеките, защото макар те да били принудени да учат отлично, преследванията в повечето
части на света се оказали толкова опустошителни, че Толтеките трябвало да вземат някои
решения с дълготрайни последици.
В опитите си да оцелеят, Толтеките по целия свят, по едно или друго време, решили да се
разпръснат. Вследствие всеки водач отделил себе си и своята група от всички останали групи.
Един драстичен ход, който не само довел до основаване на различни линии, но и предизвикал,
за пръв път в Толтекската история, изолирано развитие на знание.
Tози ход и ефектите от него станали известни като Доктрината за отделно развитие.
Верижните ефекти от него стигнали толкова далеч, че днес всяка Толтекска група съществува в
уединение, добре скрита от очите на обществото. Между различните групи няма никакво
общуване освен телепатичната мисловна връзка, която все още съществува между повечето
Толтекски водачи. Тя обаче е от толкова фино естество, че никой използващ я не може да
установи самоличността или местоположението на останалите.
За да се схване историческото развитие на Толтекската традиция като цяло, трябва да се
разбере още един аспект на Толтекското знание. Друго голямо предимство на настоящия метод
на обучение е, че той позволява да се дават подходящи инструкции на специални нови типове,
които се въплъщават понастоящем. Засега това не касае повечето ученици, поради което е по-
скоро любопитна подробност.
Тези така наречени нови типове са все още крайно редки и те са Толтеки, преминали - в
някое предишно въплъщение - високо специализирана подготовка. Затова силата, която те
владеят, е от качество много по-различно от общоизвестното. Те са наречени Воини на
Третото внимание.
Ще спестим много объркване, ако поясним, че макар на пръв поглед да изглежда, сякаш
всички Толтеки са еднакви, това не е съвсем така. Толтеките попадат в три различни категории
в зависимост от нивото на своята подготовка и вещина. Тези три категории на Толтекско
съществуване са наречени дворове. Първият, или външен двор, обхваща така наречените Воини

15
на Първото внимание; вторият, или вътрешен двор, са Воините на Второто внимание, а
третият, или Светая Светих, са Воините на Третото внимание.
Трите двора не трябва да се бъркат с трите стадия в развитието на война, т.е. ловец, воини
човек на знанието. Строго погледнато, тези три стадия донякъде застъпват границите на
дворовете. Преминавайки през трите стадия, ученикът първо става Толтек на Първото
внимание, оттам се квалифицира до нивото на Второто внимание и накрая до Третото
внимание.
Естествено тази подготовка не може да бъде завършена само за един живот на земята и
Толтеките по целия свят са се движили последователно през дворовете. Винаги обаче има
редки индивиди, които се движат по-бързо от останалите, и те неизменно стават водачи - дори
сред Толтеките. Старите ясновидци, например, в голямата си част били Воини на Първото
внимание, но имали помежду си водачи от Второто внимание, които определяли курса на
действие. Новите ясновидци били, строго погледнато, Воини на Второто внимание и от своя
страна имали водачи, започващи да овладяват Третото внимание.
Тези три нива на опитност, или дворове, се разбират най-лесно, ако трите стадия на
подготовката на ученика се разгледат като цялост.
Всеки ученик започва подготовката си в нормално осъзнаване, наречено Първо внимание,
защото тези Учения са в обхвата на всеки. Те са, така да се каже, на нивото на средния човек на
улицата и се занимават с теорията и практическото приложение на всички базисни концепции,
касаещи натрупването на знание или лична сила.
Тази подготовка покрива всички страни на Толтекската традиция, известни като Ученията
зa дясната страна. Тя се схваща с относителна лекота, защото е насочена към рационалния ум.
Tози раздел от Ученията е известен като Начина на Ловеца. Когато ученикът вече може с
лекота да овладява инструкциите, давани в този раздел, и освен това е способен да движи
събирателната си точка, той заслужава званието Воин на Първото внимание.
Паралелно с горната подготовка върви разделът на Ученията, който се занимава с
осъзнаването от ъгъла на повишеното осъзнаване или, по-точно казано, Второто внимание. В
него ученикът постоянно бива манипулиран да премества събирателната си точка в
левостранното осъзнаване и докато е в такова състояние, да преразглежда всичко, научено в
нормално осъзнаване.
Именно в този раздел от работата на ученика се преподават концепциите за дебненето,
Сънуването и намерението. Той покрива знанието, известно като Начина на Воина, и като цяло
подготвя ученика за по-напреднала работа.
Вещината и в Начина на Ловеца, и в Начина на Воина представлява онова знание, което
титлата Воин на Второто внимание признава. Ако в добавка воинът може и да вижда без
чужда помощ, той е считан за Толтек, което, както помним, означава ясновидец или човек на
Знанието.
От този момент нататък воинът вече няма нужда от инструкции, защото всичко се
разкрива пред силата на вътрешното му зрение. Но присъждането на титлата Толтек в тази
точка на развитие, макар широко практикувано в миналото от Новите ясновидци, строго
погледнато, не е коректно. Съгласно традицията такъв статус е оправдан само когато
ясновидецът поеме и отговорността да води хората си.
Достигнал това ниво в развитието си, воинът вече сам е майстор, поради което
следващият раздел от неговата подготовка не е инструкция в нормалния смисъл на думата, а
по-скоро напътствие към това, да разгърне пълната си сила и отговорност като магическо
същество на Вселената.
Знанието, покривано в този раздел, касае главно изменените състояния на възприятието и
тяхното използване, заедно с алтернативните светове, техните обитатели и взаимодействието
им с човека. Освен това воините са напътствани към изпълнение на истинската им роля като
един от четирите различни типа мъже или жени в Толтекската група и са инструктирани за
предназначението и съдбата на единицата7 и групата8, към които те принадлежат.

16
 Докато началната подготовка на воина се отнася главно до развитието на индивида, този
раздел включва концепцията за групово усилие. Той се основава на интелигентното съдействие
в напътстването на расата и отговорността на човека към другите жизнени форми, споделящи
планетата с него. Вещината в този раздел на знанието е Начинът на Толтека. Това е апогеят на
Толтекския път и - ако бъде успешно приключен - води воина до кръстопътя, известен като
Окончателния избор.
Окончателният избор означава, че воинът трябва да избере между двата пътя, достъпни на
Толтеките, достигнали тази точка в разгръщането на своята сила. Единият е известен като
Пътят на Свободата, докато другият е наречен Пътят на Голямото приключение. Последният е
огромно изкушение за воините, защото е бляскав и крайно примамлив път, предлагащ на
посветилите му се зашеметяваща сила, която може да бъде описана само като опияняваща. Той
обаче не води воините към свобода.
Следовниците на Пътя на Голямото приключение развиват Второто внимание до пълния
му потенциал, позволяващ им да вербуват неорганични същности, да предизвикват
трансформации в човешкото тяло и дори да забавят процеса на стареене до степен на
относително безсмъртие.
От друга страна, воините, избрали да обърнат гръб на тези поразителни сили, продължават
своето търсене, вместо да се обсебват с чара на Второто внимание. С времето те започват да
навлизат в нивото на осъзнаване, наречено Трето внимание. Тези са воините, които крачат по
Пътя на Свободата и които са известни като Воини на Третото внимание.
Воините на Третото внимание остават в единицата, към която принадлежат, и
продължават своята изследователска работа, която не може да бъде лесно описана с думи,
защото включва проекция на мисловни шаблони и манипулация на осъзнаването и
възприятието, надминаващи разбираемото за човешкия род. Тази работа най-добре може да се
опише като изключително групово ориентирана, но не в общоприетия смисъл на това понятие.
За сега е достатъчно да кажем, че макар всички Воини на Третото внимание отдавна да
действат с разбирането, че тяхната сила не им дава право да се месят, където не са нужни, те
винаги охотно се заемат със задачите, периодично поверявани им от Онези, които те наричат
Пазители на Расата.
Както вече казахме, днес световната еволюция се намира на съдбовен кръстопът.
Толтекската еволюция е изправена пред същата криза, тъй като предизвикателството пред света
е идентично на онова, което срещат Толтеките. Днес Толтекските Воини на Третото внимание
признават факта, че за да продължи Толтекската еволюция в съответствие с всеобщия закон и
за да заемат Толтеките своето истинско място в обществото, Доктрината за отделно развитие
трябва да бъде отхвърлена. Толтеките по целия свят трябва отново да се обединят и да слеят
знанието си, за да може Толтеките като цяло да изпълнят своето предназначение в
разгръщането на планетарната съдба.
По подобен начин, за да бъдат установени световен мир и просперитет, човешкият род
трябва да захвърли сектантството, расизма и сепаратизма си, като в замяна възприеме световна
политика, която да събере заедно всички хора по света и тяхното знание, образувайки единно
поле на съвместен човешки стремеж.
Това не означава задължително, че трябва да има световно правителство или дори
световна религия, а по-скоро, че човечеството трябва да се стреми да разпознае
взаимосвързаността и взаимозависимостта на целия живот и на всяко истинско знание. В
крайна сметка има само едно човечество и само една истина. Това, което отделя и раздвоява,
което причинява неразбиране и омраза, е неспособността на човека, на този етап, да признае
факта, че има и други отчетни системи освен онази, към която той се придържа така
догматично.
Стига човек да спре за момент и да се замисли, че може би светът не е такъв, какъвто
винаги се е насилвал да вярва, той би прозрял, че многообразието на религиозните доктрини и
политическите идеологии не означава, че една е правилна, а друга погрешна, а по-скоро, че
всички съдържат конкретна страна от една обща истина. Когато това бъде разбрано, няма да

17
бъде трудно да се види, че за да се разкрие общата истина, са нужни всички страни. Тогава и
концепцията за всеобщо братство няма да изглежда чак толкова идеалистична и непостижима.
Толтеките винаги са знаели, че разбирането зависи от използваната отчетна система. Ако
тя се промени, се променя и възприятието ни за света и, което е важно, за истината. В крайна
сметка единствената истина, която е достойна да бъде защитавана и издигана, е онова общо
възприятие, породено от флуидността на събирателната точка - флуидност, необходима, за
да се постигне цялостно осъзнаване. Това високо специализирано знание е дарът, който
Толтеките носят на човешкия род и в техния опит при боравенето с това знание се крие
надеждата на човека за бъдещ просперитет и световен мир.
Както показва историята, подобен мир не може да бъде наложен посредством политически
споразумения, основани на празни обещания. Дълготраен мир ще бъде постигнат само когато
той е приет от всички и е основан върху всеобщо разбиране на взаимосвързаността и
взаимозависимостта на целия живот.
Очевидно тази концепция далеч не е нова, защото хората говорят за всеобщо братство още
от памтивека. Докато обаче човек догматично се придържа към идеята, че единствената
съществуваща отчетна система е действителността на физическо ниво, той винаги ще се
сражава да накара брата си да приеме неговите възгледи, вярвания и идеологии като
единствено правилни.
Християнската църква е първокласен пример за това, защото макар да имаше само един
Христос, носещ на света една вест, днес има толкова много разклонения на Християнската
църква, всички твърдящи да притежават едната истина, че ти се „завива свят”. В това
отношение и другите световни религии не са много по-добре, особено Ню Ейдж движенията и
езотеричните школи на мисълта. Днес всеки, търсещ истината, е бомбардиран с най-
фантастични заявления на цял сонм движения и индивиди, най-безсрамно възползващи се от
общото объркване на човека какво би трябвало да следва.
Предвид това, какво се случи с религиозните институции, никак не е чудно защо учените
по целия свят се дистанцираха от всички вярвания, основани на етико-религиозна мисъл. Но и
тук Толтеките могат да бъдат от голяма полза на учените. Толтекското знание за човешката
психика и нейното отражение във Вселената и природата като цяло не е нещо, основано на
случайни предположения и суеверие. То може да бъде потвърдено систематично и научно,
стига ортодоксалната наука да пожелае.
Същото важи и за медицината, но отново е съвсем разбираемо защо ортодоксалната
медицина се мръщи възмутено на небивалиците, публикувани тук-там под името алтернативна
медицина. Това не е намек, че алтернативната медицина е алабалистика, а по-скоро, че, за
жалост, има твърде много невежи хора, които се мислят за лечители.
Ако човечеството се съгласи да приеме поне като работна хипотеза взаимосвързаността на
живота, тогава и образованието ще претърпи крайно необходимите промени, за да обезпечи
идните поколения със знанието, нужно за посрещане на настоящите и бъдещите световни
нужди.
Във всичко това светът днес трябва да обърне цялото си внимание към едно свое слабо
разбрано сираче, а именно Южна Африка. Тази странна държава на смесени хора, смесени
вярвания, враждуващи политически идеологии и социално-икономически различия дълго се
луташе в мрака на човешките слабости и отчаяние, но в този мрак тя започна да намира
надеждата, породена от всеобщото помирение и взаимозависимостта на целия живот.
В нея ще се роди напълно нов ред на човешко общество, основан на онези толерантност и
приемане, идващи от хора, които най-накрая са разбрали важността на всеки индивид като
единица, необходима за добруване на цялото. След 2000-та година светът ще се обръща за
напътствие по всички въпроси от хуманитарно естество именно към Южна Африка.
В резултат на своята практика на краен сепаратизъм Южна Африка постигна смисъла на
братството и световната добра воля. В такава посока Пазителите на Расата насочваха всички
усилия през последните няколко десетилетия. Ето защо и точно в тази страна Толтеките ще

18
стартират своите усилия отново да се обединят и да възобновят отдавна изоставеното си
водачество в сферата на световната мисъл.
С това приключва разказът за развитието на Толтекското знание през епохите до наши
дни. Надяваме се, че сега читателят има поне някаква представа за фона, на който да разглежда
работата на Толтеките и техния стремеж да вървят по Пътя на Знанието.
Ако трябва да се обобщи Толтекският път с няколко думи, това едва ли ще е адекватно, но
все пак може да се каже, че в крайна сметка той е Пътят на Силата, който също е и Път на
Свободата. Той е Път на Силата, защото, първо, на този път се учим да постигаме силата, която
ни позволява да осъзнаем скрития вътре в нас потенциал, и, второ, се учим да го използваме, за
да отключим в себе си внушителните сили на осъзнаването и възприятието. След като
тайнството на възприятието е разбрано и овладяно, нашата сила и способност да предизвикваме
световен мир и просперитет е напълно разбулена и готова за употреба.
Той е също Път на Свободата, защото на него се учим, че имаме избор. Ние можем, ако
желаем, да останем жертви на участта, като упорито се държим за своя един-единствен
светоглед. Като алтернатива ние можем да разширим осъзнаването си така, че да включи
всички достъпни на човека възприятия и по този начин да се съюзим с тази участ. Когато се
съюзяваме с участта си, ние в известен смисъл се издигаме над нея и по този начин спечелваме
определена свобода.
Толтеките учат, че всеки от нас има способността и правото да направим нашата заповед
Заповед на Орела, защото, казваме ние, това е дарът на Орела за човека. Обаче много малко
хора прозират, че единственото, което се иска от нас, за да приемем този наистина безценен
дар, е знанието и енергията, с които да движим събирателната точка.
В това отношение ние, които сме верни на Пазителите на Расата, помагайки да се извиси
целият живот на тази планета, сме готови да напътстваме по най-добрия достъпен ни начин.
Толтеките желаят да поставят цялото си знание на разположение на света, за да може
човешкият род да спечели от справедливото си наследство. Твърде дълго време Толтеките
трябваше да играят ролята на ковчежници на това наследство и като такива бяха принудени да
Носят бремето на пълната отговорност за своите хора. В миналото това беше необходимо, но
вече не е. Човешкият род достигна пълнолетие и сега е времето човекът да сподели
отговорността за мирното и успешно придвижване на цялата еволюция на живота на тази
величествена планета.
Затова Толтеките ще изпълнят своята роля в процеса на откриване пред човешкия род
какво точно представлява наследството му и древните тайни ще бъдат разбулени. Настоящата
книга е едва първа стъпка в тази посока. Сега е часът на силата на човечеството. Това е часът, в
който човешкият род трябва да улови мимолетния шанс - шанс, който той не бива да пропуска,
ако действително иска да бъде себе си като магическо същество на Вселената, какъвто е
всъщност по божествено право.
Всичко това е според Божия закон и затова древното пророчество ще се изпълни.

19
 Част втора
УЧЕНИЯТА: ФУНДАМЕНТАЛНИ КОНЦЕПЦИИ

АЗ ПЛАНИРАМ
През отвора на върха на пирамидата падна ключ, хвърлен от небесната синева. Той се
приземи в краката на обезсърчения работник. Ключът беше от чисто злато, дръжката му от
светлина; на ключа със синьо бяха написани тези думи: „Разруши онова, което си построил, и
гради наново. Но само след като си изкачил пътя нагоре, прекосил си галерията на
изпитанията и си влязъл в светлината в тронната зала. Гради от висините и така покажи
ценността на дълбините.”
Тогава работникът разруши плодовете на предишния си труд, оставяйки три
съкровищата които знаеше, че са добри и върху тях може да сияе светлината. Той започна да
се катери към тронната зала. И все още се катери.
Из „Седем строфи” от Джуал Кул

ВТОРА ГЛАВА

СВОЙСТВАТА НА ДУМИТЕ

„Нужни са двама, за да се съобщи истината - един да я каже и друг да я чуе. „

ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Както бе посочено във въведението, Толтекските учения не могат да бъдат напълно

разбрани, ако не се разглеждат в собствения им контекст или отчетна система. С Толтекски
термини такава отчетна система се нарича светоглед и зависи от позицията на събирателната
точка. При определени обстоятелства събирателната точка може да бъде преместена и с това
да се предизвика оформянето на различен светоглед. Обикновено събирателната точка е
здраво фиксирана и затова всеки мъж или жена има само една отчетна система, в съответствие
с която автоматично дефинира целия спечелен опит и знание. По тази причина е жизненоважно
преди да преминем към истинските Учения, да въведем и определим няколко фундаментални
концепции.
Първата от тези концепции касае думите и тяхната употреба. Начинът, по който гледаме
на света изобщо и на знанието в частност, зависи от това, как разбираме и използваме думите.
Трябва да се подчертае, че думите, независимо колко внимателно са подбрани, винаги забулват
истината. Никога не е излишно да се повтори този факт, защото човек отново и отново се
препъва в думите, тъй като все още не вижда в тях символи, каквито те представляват, и затова
ги слуша и чете в контекста на социалната си обусловеност.

ГРЕШКАТА НА ЧОВЕКА Е, ЧЕ ТОЙ ВИНАГИ ТЪРСИ ОБЯСНЕНИЯ, КОИТО

ПОДКРЕПЯТ НЕГОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - НЕГОВИЯ СВЕТОГЛЕД.

Що се отнася до използването на думите и стремежа те да бъдат видени каквито са

наистина, трябва да се знае, че има три вида лоши навици, на които човек постоянно се отдава.

20
 КОГАТО ЧОВЕК СЕ ИЗПРАВИ ПРЕД НЕЩО НЕОБИЧАЙНО, ТОЙ, В ЗАВИСИМОСТ
ОТ ТЕМПЕРАМЕНТА СИ, ВИНАГИ ПРИБЯГВА ДО ЕДИН ОТ СЛЕДНИТЕ ТРИ ВИДА
ЛОШИ НАВИЦИ:
ПРЕДУБЕДЕНИЯТ ПРЕНЕБРЕГВА СЛУЧИЛОТО СЕ И СЕ ПРАВИ, ЧЕ НИЩО НЕ Е
СТАНАЛО.
ЛЕКОВЕРНИЯТ ПРИЕМА СЛУЧКАТА В ПРИВИДНОТО Й ЗНАЧЕНИЕ, ВЯРВАЙКИ,
ЧЕНАПЪЛНО ЯРАЗБИРА.
ГЛУПАВИЯТ Е СМАЯН КАКВО СТАВА, НЕ ЗНАЕЙКИ ДАЛИ ДА ГО ПРИЕМЕ, ИЛИ
ДА ГО ОТХВЪРЛИ, И ЗАТОВА СЕ ОБСЕБВА ОТ ВЪПРОСИТЕ СИ.

Ако читателят иска да разбере Толтекските учения и те да имат стойност за него, той
трябва старателно да избягва тези лоши навици и вместо тях да възприема позицията на воина.

КОГАТО ВОИНЪТ СРЕЩНЕ НЕЩО НЕОБИЧАЙНО, ТОЙ СЕ ДЪРЖИ ВСЕ ЕДНО, ЧЕ

НИЩО НЕ Е СТАНАЛО, ЗАЩОТО НЕ ВЯРВА ЗАРАДИ САМАТА ВЯРА. МАКАР ВОИНЪТ
ДА ПРИЕМА ПРИВИДНОТО ЗНАЧЕНИЕ, ТОЙ СЪЩО ТАКА ГО ИГНОРИРА, ЗАЩОТО
ЗНАЕ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ Е ТАКЪВ, КАКЪВТО ИЗГЛЕЖДА. ПОРАДИ ТОВА ВОИНЪТ СЕ
ДЪРЖИ ВСЕ ЕДНО, ЧЕ ВЛАДЕЕ ПОЛОЖЕНИЕТО, ДОРИ АКО Е НАПЪЛНО ОЗАДАЧЕН,
ЗАЩОТО ДЕЙСТВАЙКИ ПО ТОЗИ НАЧИН, ИЗБЯГВА ОБЪРКВАНЕТО, ПОРОДЕНО ОТ
ОБСЕБЕНОСТ.

За да видим как работи това, да вземем например историята на Толтеките, както беше
обяснена в първата част на книгата. Ако не обърнеш внимание на тази история, считайки я за
измислица, и я игнорираш, значи си предубеден. От друга страна, ако приемеш разказа в
привидното му значение и разглеждаш това повърхностно значение като свещена истина, значи
си лековерен. А да се объркваш кои части от историята изглеждат смислени и кои
неприемливи, значи да се обсебиш с такъв тип въпроси, отговорите на които само пораждат
още въпроси. Очевидно е безполезно и глупаво да се поставят въпроси, на които не може да се
отговори.
От друга страна воинът, който отлично познава измамното качество на думите, както и
факта, че те винаги забулват истината, възприема съвсем различна умствена нагласа. Воинът
чете и слуша думите в буквалното им значение, но не вярва нито за миг, че те сами по себе си
са истината, която той търси. Воинът знае, че думите пренасят истината по начин, много
подобен на този, по който чашата пренася вода. Очевидно няма сравнение между чашата и
водата, която се съдържа в нея, точно както не могат да се сравняват думите и истината, която
те носят.
Да разгледаме например термина енергийно поле. Той едва ли има привидно значение, но
ние трябва да го приемем повърхностно, защото като направим това, ни се открива цяло
богатство от знание.
Терминът енергийно поле извайва за рационалния ум някакъв вид излъчване, било то
светлина, цвят, звук, магнетизъм, електричество, осъзнаване или коя да е друга форма на
излъчване. Също така това излъчване е очевидно триизмерно, макар самият термин да не казва
нищо за формата на полето. Дали то е кръгло, продълговато, нишковидно, или може би
сферично? Терминът не посочва и откъде произлиза тази енергия или какво прави. Не знаем
дали се движи линейно, или пулсира, или напред-назад, или осцилира. Накратко, не знаем
предназначението на тази енергия и затова не знаем дали да се занимаваме с нея, или не.
Освен всичко друго не знаем и дали това енергийно поле би се възприемало различно, ако
се наблюдава в контекста на друга отчетна система.
Ясно е, че терминът енергийно поле е много полезен за формулиране на знанието ни, но
сам по себе си е напълно неадекватен да опише нещото, което ясновидецът може да наблюдава
в един миг. фактически човек може да напише цяла дисертация за това нещо, което
ясновидецът е наблюдавал в целостта му за един миг възприятие. После може да напише още

21
една, опитвайки се да докаже онова, което е видял, след това друга за неговата приложимост и
значение за обществото и още за възможното му предназначение, произход и пр. Но дори след
като се е преборил с безкрайните описания, читателят на тези дисертации няма да знае със
сигурност какво е енергийно поле просто защото никога не е виждал такова, нито пък е
изпитвал ефектите му.
Ако воинът трябваше да прибягва до такъв тип учене, той, точно както и средният човек
от улицата, би се изгубил безследно в лабиринт от безсмислени думи. Ако, от друга страна, той
вижда и използва думите като символи за онова, което е видял, започва да разбира, че думите
са просто трамплин към истинското знание или ключ, който дава достъп до ново ниво на
възприятие.
Точно по тази причина воинът приема всичко в привидното му значение, но не вярва на
каквото и да било. Това означава, че воинът пренебрегва привидното значение на думите,
знаейки, че то само забулва истината, но не пренебрегва самите думи, защото знае също
толкова добре, че ако бъдат правилно използвани, те ще го отведат до знанието, което забулват.
Затова се казва също, че воинът никога не вярва заради самата вяра, защото знае, че светът не е
такъв, какъвто изглежда. Следователно, когато чува или чете думи, воинът знае, че той попива
думи, които трябва да бъдат проумени или по-точно казано, озвучени9.
Това озвучаване се нарича работа със звука. Работата със звука е по-скоро акт на сърцето,
отколкото на ума. Тя изисква да се научим да разпознаваме и да се доверяваме на онова
специфично чувство, което може да се опише като чуване на нещо, което звучи вярно.
С вслушването в това чувство протича огромно количество знание - знание, което воинът
често не е предполагал, че притежава! Но точно в този момент рационалният ум се намесва с
възражението, че всичкото е само въображение. На това място протича фин процес на
разграничаване; който с право е наречен двуостър меч. Това разграничаване може или да
помогне на воина в постигането на яснота, или да разруши спечеленото ново знание.
Именно затова воинът се държи все едно, че владее положението, дори ако е напълно
озадачен, защото да разпознаеш въпросното чувство на знание и след това да се довериш на
извиращото от сърцето знание, е много застрашително за рационалния ум, който усеща, че
властта му е узурпирана. Вследствие воинът изпитва страх, че става ирационален и затъва в
блатото на фантазиите. Единственият начин да заобиколи този страх, е да действа все едно, че
владее положението, защото - колкото и парадоксално да звучи - да действаш все едно, че е
много мощен начин за успокояване на рационалния ум.
Тук трябва да се подчертае, че така нареченото въображение е способността на ума да
формира образи, но и много повече. Истина е, че проста картинка струва колкото милиони
думи! Един архитект може да покаже какво възнамерява да построи с помощта на няколко
диаграми и още по-успешно с тримерен модел. Днес такива модели се правят с голяма лекота с
помощта на компютър, но те могат да се направят също токова добре - по-бързо и с по-голяма
флуидност - посредством способността на ума за формиране на образи.
Вярно е, че моделът не е завършена структура на физическо ниво, и е също толкова вярно,
че умственият образ на знание не е доказан опит на физическото ниво, но и в двата случая
именно въображението води до материализация. Ако Бел беше разглеждал своя умствен образ
на телефон като чиста фантазия, той нямаше да конструира телефона! По подобен начин, ако
ясновидците разглеждаха онова, което виждат като движение на събирателната точка, като
фантазия, воините все още нямаше да могат да движат събирателните си точки и Толтеките
щяха като всички останали да са ограничени до само една отчетна система.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА ВОИНА Е, ЧЕ ТОЙ ТРЯБВА ДА ВЯРВА, ЗАЩОТО ВЯРВАНЕТО

Е СЪЩЕСТВЕНО УСЛОВИЕ ЗА БИТИЕТО МУ.

Фактът, че думите са просто символична форма за по-дълбоко знание, е една от най-

трудните за преподаване концепции. В съзвучие с усилието на човека да рафинира своя
светоглед лингвистите в продължение на много столетия полагаха усилия да дефинират и

22
предефинират думите на езика. Така днес всяка дума има фиксирано значение във всеки даден
контекст. В резултат думите са придобили по-голяма важност от знанието, за чието пренасяне
са били изобретени.
Дали даден човек е образован, или не днес се преценява по-скоро по начина, по който
говори, отколкото по това, какво всъщност казва. Думите са станали по-важни от самото знание
и теорията е спечелила привилегирована позиция. В настоящия светоглед на хората силата на
думите и влиянието на речта на даден човек върху неговия свят са поразителни. Казано е, че
Вселената никога не е същата след всяка изречена дума и колкото да е вярно това, още по-
вярно е да се каже, че след всяка изречена дума светогледът на човек става все по-твърд и
конкретизиран.
Щом бъде изправен пред нещо ново или такова, което не може да схване с рационалния си
ум, човек незабавно се залавя да го описва и обяснява с думи. Когато той приключи с
обясненията, нещото много удобно и сигурно се вмества в светогледа му. Такива са Силата и
капанът на думите.
Воинът не може да избегне използването на думи, но той може да избегне техния капан,
като, първо, ограничава употребата на думи до необходимия минимум и, второ, избира много
грижливо думите, които използва. Воинът Знае, че всички обяснения и всички описания са
относителни спрямо избраната отчетна система, но тъй като никоя отчетна система не е
абсолютна, той не отдава истинско значение на обясненията като такива. За воина обяснението
е точно това, което думата казва, че то е, т.е. ex-planetion10. За да бъде разгледано по-отблизо
онова, което се обяснява, то съвсем буквално се изважда от истинската му плоскост, т.е. от
истинския му контекст. Щом нещо е вън от контекст, всяка събрана за него информация по
необходимост е изкривена и в повечето случаи направо неакуратна.
Единственият ефективен начин да се заобиколи капанът на думите е да се практикува не-
правене”. Отказвайки да приемаме думите в привидното им значение и имайки наум, че те са
просто символи за знанието, което забулват, е възможно да ги използваме безопасно. Всъщност
единствената ценност на думите е, че те ни карат да мислим по-всеобхватно, по-дълбоко и по-
далновидно от преди. Думите са инструменти, с които можем да помогнем на другите да
проникнат в непознатото и в това отношение те са много значими, но тяхната важност спира
дотук. Трябва също така да се помни, че способността на думите да разкриват знание зависи от
изкусността на слушателя в използването им и е относителна спрямо неговото разбиране за
тяхната важност.
Какъв значи трябва да е подходът към използването на думите? На този въпрос до голяма
степен беше вече отговорено, но следният афоризъм ще доизясни нещата.

ВОИНЪТ НИКОГА НЕ ПРАВИ ГЛУПАВАТА ГРЕШКА ДА ДОПУСКА, ЧЕ СВЕТЪТ Е

САМО ТОВА, КОЕТО ИЗГЛЕЖДА ПОСОЧВАТ ДУМИТЕ. ЕДИН ВОИН ЖИВЕЕ С
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО И ЗА НЕГО ДУМИТЕ НЕ СА НИТО ПОВЕЧЕ, НИТО ПО-
МАЛКО ОТ ОЩЕ ЕДНО ПРЕДИЗВИКА ТЕЛСТВО.

За да разпознае предизвикателството, съдържащо се в думите, воинът трябва безупречно

да се вслушва в техния звук, техния контекст и, най-важното, техния подтекст. Истинската
стойност на думите е по-скоро в техния подтекст, отколкото в абсолютните значения, които те
носят по дефиниция. Най-общо казано, воинът е способен да види истинското знание, което
използваните от някой човек думи забулват, не толкова от съответните думи, колкото от онова,
което намекват. Често още по-дълбок смисъл може да бъде извлечен от думите, които
говорещият не е използвал, т.е. от въпросите, които той съзнателно или не е заобиколил.
Упражнявайки се да „чете между редовете” и да слуша неизказаното съобщение,
съдържащо се в речта на човек, воинът започва да вижда. Трябва да поясним, че всъщност няма
нищо визуално във виждането; то е пряк поток на Знание между оратор и слушател и дори
между обект и наблюдател. Ясновидците го обясняват в термините на подравняване на
енергийни полета, което, технически погледнато, е коректно, но то започва с признаването на

23
факта, че думите са били изобретени да служат само като инструменти за общуване.
Първоначално думите били почти безвредни, после станали средство за дефиниране на взаимно
приемлив светоглед и най-накрая средство, с помощта на което един човек може да властва над
друг и даже над цяла нация. Обаче никой ясновидец не може да бъде надмогнат с думи и още
по-малко да бъде държан затворен във фиксирана отчетна система или светоглед.
Всички ясновидци започват по еднакъв начин. Стремейки се да разчупят фиксацията на
своето възприятие, бъдещите ясновидци започват да си задават въпроси за всяко нещо - не в
смисъл дали то е вярно, или не, а опитвайки се да прозрат какво не са забелязали. Това е
единствената съществена разлика между един ясновидец и един учен, но резултатите от
техните изследвания са коренно различни.
Ученият се опитва да обоснове всичко спрямо фиксирана отчетна система и затова
получава резултати, които доказват, че нещата са коректни или некоректни, верни или
погрешни. Ясновидецът от своя страна не се мъчи да доказва каквото и да било, а се стреми да
намери начин да използвa онова, което е наблюдавал.
Тъй като ученият трябва да поддържа абсолютни стойности, за него е наложително да
докаже знанието си в съответствие със своята фиксирана отчетна система. Ясновидецът,
разпознаващ една флуидна Вселена, в която абсолютните значения са безсмислени, търси
единствено да използва силите на Вселената, без да се тормози да ги обяснява. Ясновидецът
знае, че обясненията са уместни само в избраната отчетна система и затова нямат влияние
върху силите, които той се стреми да използва.
В това отношение използването на въображението е прекрасен пример. Никой
ортодоксален учен не ще допусне да бъде обвинен, че си въобразява. Ясновидеца, от друга
страна, не го е грижа за имиджа му и затова той се стреми единствено да проумее как най-добре
да използва това най-магично качество на човешкия ум.
„Ученият интелектуалец” се гърчи цели месеци и години да докаже или опровергае своите
теории. В пълен контраст, на ясновидеца не му пука за подобни доказателства, Защото
единственото доказателство, от което има нужда, е дали теорията му работи, или не. В
настоящия момент никой - нито учен, нито ясновидец - не е в състояние да докаже
съществуването на събирателната точка, но работейки с нея и движейки я, ясновидецът може
да прави неща, които ученият не може. За ясновидеца това използване на събирателната
точка е достатъчно доказателство, че тя е осезаема, истинска и може да бъде манипулирана.
Учените биха могли да характеризират събирателната точка като плод на въображението на
ясновидеца, но не и резултатите от използването ú!
Основната разлика между учения и ясновидеца се крие в тяхното отношение към човека и
света. За повечето учени всичко непознато може по някое време да бъде обяснено в рамките на
фиксирана отчетна система посредством думи, формули и теории. Най-общо казано, учените
разглеждат и човека, и света като фиксирани в система от абсолютни стойности, макар и тази
система да не е напълно разбрана. Поради това човекът и светът не са за учения нищо повече от
интелектуални упражнения.
Напротив, за ясновидеца и човекът, и светът са най-удивително съчетание на постоянно
пулсиращи промени -поразяващо чудо на ред, произтичащ от онова, което може да бъде
описано само като хаос. За ясновидеца и човекът, и светът са най-изумителни тайнства, за
които той знае, че никога няма да схване истински, защото разбирането се базира на фиксирана
отчетна система, а калейдоскопичните пренареждания и комбинации, които предизвикват
постоянно движение, не се поддават на логика.
Ученият вижда в думите своята надежда, че ще може да сведе и човека, и Вселената до
позната интелектуална формула. Ясновидецът вижда в думите, или по-точно в подтекста им,
възможност да изрази своето благоговение пред поразителното тайнство и размах и на човека,
и на Вселената. Разликата между учения и ясновидеца е зашеметяваща със своите резултати.
Ученият води човека към ялов живот на постоянно увеличаваща се скука; ясновидецът напомня
на човека за неговото неограничено наследство като магическо същество на една вълнуваща и
непознаваема Вселена.

24
 В своя страх от непознатото човекът несъзнателно, но по своя воля, е разменил
вълнението за скука, приключението за сигурност; и думите са прекрасно свидетелство за този
факт. Човек много по-охотно се придържа към абсолютното и познато значение на думите,
отколкото да рискува непознатото, усъмнявайки се във валидността на буквалното им значение.
Воинът, който е преди всичко свободно същество и освен това приключенец и
първопроходец по сърце, винаги търси скритото предизвикателство и тайнството, забулени от
привидното значение на думите. В глъбините на сърцето си той чувства, усеща и просто знае,
че всяка дума крие в себе си ключ към някаква загадка. Затова воинът отделя най-грижливо
внимание на думите, превъртайки ги и така, и иначе в ума си, търсейки всички възможни
загатвания. За един воин да приеме думите буквално, значи да влезе право в капана на
невежеството и скуката - нещо, което за него е безсмислена и глупава загуба на време и
енергия.
Всичко казано дотук се отнася до Толтекския възглед за използването на думите. Обаче не
само Толтеките разбират думите по този начин. Следват избрани цитати на някои от най-
великите световни писатели и поети, показващи как всеки от тези майстори използва думите в
своя си специфичен стил. Избрани са автори, които използват думите по начин, близък до
Толтекския. Те ще приближат читателя до начина, по който трябва да се подхожда към думите,
за да предадат истината, която забулват.
За да се упражни в, образно казано, „четене между редовете”, читателят трябва да се опита
да забележи двата различни подхода, използвани от писателите. Тези два подхода ще бъдат
дефинирани и по-дълбоко обсъдени по-късно, но засега е достатъчно да кажем, че хората по
естествен начин попадат в две различни категории, различавани от Толтеките като Сънуващи и
дебнещи.
Сънуващият има някак сериозен подход и поставя ударението върху доброто, красивото и
тайнственото. Дебнещият, от друга страна, е много по-весел и общителен, на моменти даже
бъбрив, и поставя акцента върху истината, парадокса, сатирата и хумора - понякога доста
хаплив. И двата типа изискват от своите читатели интелигентен и напълно буден подход,
защото никое от тези писания не бива да се приема в привидното му значение. Всяка дума и
всяка фраза съдържат послания в посланията.
Йохан Волфганг Гьоте дава отличен съвет за използването на думите, казвайки:

„Делото е всичко, славата му нищо. „

„Фауст”

В това просто твърдение авторът повтаря истината, че независимо колко впечатляващи са

думите на човек, ако не са подплатени с истинско действие, те си остават празни думи.
Действията винаги говорят по-силно от думите. Той заявява също така:

„Всяка теория, скъпи приятел/о, е суха, но златното дърво на истинския живот цъфти
вечно зелено. „
„Фауст”

Ралф Уолдо Емерсон казва:

„Добрата книга се прави от добрия читател,”
„Общество и самота. Успехът”

ясно посочвайки важността на умението на читателя да борави с думите, но той другаде

казва:
„Беседвай с ум, който е възвишено прост, и литературата ще изглежда като лов на
думи. „
„Есета”

25
 С това изречение Емерсон показва колко добре осъзнава, че съдържанието на нечии думи
е по-важно от самите думи. В унисон е следната строфа на Уйлям Блейк:

За да видиш свят във песъчинка,

и небе във диво цвете,
стисни Безкрайността във свойта длан,
и Вечността в един час.
(„Предчувствия за невинността”)

Тези думи са прекрасен пример на ум, който е възвишено прост, но те са и много повече.
Първите два стиха съдържат концепцията, че светът не е такъв, какъвто изглежда. Толтеките
учат, че дребните неща в живота, толкова често недоглеждани като незначителни, са също
толкова важни, колкото и всичко останало. Затова за воина една песъчинка е безкрайно повече
от просто песъчинка и дивото цвете му разкрива цяло съкровище от знание.
По подобен начин последните два стиха не са просто приятни поетични думи, а много
ценни твърдения. Да стискаш „Безкрайността във свойта длан”, е алюзия към богоподобния
потенциал на човека. Човекът в истинската си същност е безкрайно същество, което държи
разгръщането на своята съдба, и следователно своя потенциал, в собствените си ръце.
Последният стих - „и Вечността в един час”, е научен закон също толкова валиден, колкото
законите, понастоящем издигани от ортодоксалната наука. В тази кратка фраза Блейк посочва
закона, който Толтеките наричат сгъстяване на времето.
Алберт Айнщайн доказа математически, че времето е пълноправно измерение, факт, който
Толтеките много отдавна разбират и практикуват. При все това науката все още не схваща
напълно по-фините значения на този закон. Казано най-просто, времето е обратно
пропорционално на осъзнаването. Математически това може да бъде изразено посредством
следното уравнение.
Ако t е времето, нужно за изпълнение на някоя задача, и а е нивото на впрегнато
осъзнаване, то:
c
t
a
където с е константа (време).
Следователно, ако а клони към безкрайност, то t клони към нула:
c
0
безкрайност
На практика този закон означава, че колкото е по-високо нивото на осъзнаване, толкова
по-малко време е нужно, за да се разбере някоя концепция или да се изпълни дадена задача.
Това е смисълът на фразата воинът сгъстява времето.
Продължавайки анализа на думите, Хенри Дейвид Торо обяснява:
„ Нужни са двама, за да се съобщи истината - един да я каже и друг да я чуе. „

Това е много сбито твърдение за важността не само на интелигентното използване на

думите, но и на необходимостта те да бъдат попити с разграничаване.
Сякаш за да подчертае факта, че думите винаги забулват истината, Оскар Уайлд казва:
„Истината рядко е чиста и никога проста. „
„Колко е важно да бъдеш сериозен”

Джонатан Суифт обаче добавя, че правилно използваните думите са отличителната черта

на безупречния дебнещ. Той казва:

26
 „ Точните думи на точното място - това е истинската дефиниция за стил.”
„Писмо до млад свещеник”

Сякаш за да докаже твърдението на Суифт, Стивън Спендер пише следните строфи -

зашеметяващи изречения, използващи техниката на истински дебнещ:
Постоянно мисля за онези, които бяха наистина велики - имената на онези, които в
живота си се биха за живот, които носиха в сърцата си огнения център... Родени от
слънцето, те кратко пътуваха към слънцето и оставиха жив въздух, подпечатан със честта
им.
„Наистина великите”

Тук Спендер пише цели томове за произхода на човека, концепцията за прераждането и

работата на Толтеките през вековете. Истинската същност на тези строфи обаче излиза извън
обхвата на настоящата книга; те са включени само за да илюстрират техниката на дебненето,
както тя се използва в сферата на думите.
Както всичко друго във Вселената, думите сами по себе си не са нито добри, нито лоши, а
винаги отразяват нашето намерение. Така думите могат да предават объркване, скука и
умствена немощ; или красота, тайнство и неизразима истина. Странният парадокс на думите е,
че езикът е роден от ума на човека, но корените му са в сърцето на човека. Както е с всички
парадокси, ако иска да отговори на гатанката на сфинкса, човек трябва да използва и ума, и
сърцето, за да заобиколи смъртоносния капан на сфинкса. В тази връзка Бърнард Шоу казва:
„Човек, който слуша разсъдъка, е загубен: разсъдъкът поробва всички, чиито умове не са
достатъчно силни, за да го управляват. „
„Човек и свръхчовек”

Сякаш предвидил, че горното твърдение ще повдигне въпроси, Шоу го пояснява на друго

място в произведенията си:
„Разумният човек се адаптира към света; неразумният постоянства в опитите си да
пригоди света към себе си. Затова целият прогрес зависи от неразумните хора.”
„Човек и свръхчовек”

Това е шедьовър на дебненето, който носи частица прекрасна мъдрост. Продължавайки в

същия стил, неподражаемият Шоу заключава:
„Човек с много здрав разум и добър вкус - сиреч човек без оригиналност и нравствена
смелост. „
„Антоний и Клеопатра”

В горното твърдение Шоу язвително посочва изтощаващите ефекти на социалната

обусловеност и посредствеността, породена от разсъдъка. По своя тих начин Блез Паскал
добавя:
„ Сърцето има свои съображенията които разсъдъкът нищо не знае.”
„Размисли”

Подемайки темата за стойността на знанието на сърцето, Емерсон съветва човека:

„Нека звезда тегли каруцата ти. „
„Общество и самота. Книгите”

Посочвайки по-нататък, че всичкото истинско знание се помещава в сърцето, той казва:

„Макар да обикаляме целия свят в търсене на красивото, ние трябва да го носим със себе
си, иначе не го намираме.”
„Есета”

27
 В следната строфа Блейк подчертава горната концепция, посочвайки колко е напразно да
се улавяме за неща извън нас, в опит да намерим щастие или сила.
Който си огражда радост,
окриления живот разрушава;
но който целува радостта, докато тя лети,
живее в изгрева на Вечността.
„Гномски строфи”

В края на краищата, подходът на воина към използването на думите е ясно обобщен в

думите на Уолт Уитман:
„Виж, аз не давам лекции или дребна благотворителност; когато давам, аз давам себе
си. „
„Песен за мен”

В тази връзка воинът използва същия аршин, за да мери потенциала в думите на другите.
Както един ученик веднъж каза:
„Някои хора грешат толкова искрено!” Оскар Уайлд изразява горното мнение по следния
начин:
„ Малко искреност е опасно нещо, а много - нещо напълно фатално. „
„Критикът като художник”

Надяваме се, че разгледал различните примери, читателят вече може да схване факта, че
воинът трябва - и го прави - да подходи към думите като към всяко друго предизвикателство в
живота си. Да се приемат думите наготово или да се използват безразборно, е огромна глупост.
Христос казва:
„Не това, което влиза в устата, осквернява човека; а онова, което излиза от нея.
„Евангелие от Матей”

Воинът внимателно отчита горното, първо, в своята собствена реч и, второ, в думите на
другите. Винаги трябва да се помни, че човек се разкрива от думите си, стига слушателят да
има уши да слуша и да не се впримчва в привидното значение.
Всичко по-горе бе опит за илюстрация на глупостта и силата на думите, фалша и
истината, и най-вече хуморът. Думите са мощни инструменти в ръцете на воин, видял в тях не
само предизвикателството, но и отговорността, която те носят.
Общо взето човек няма много уважение към думите. Днес хората по света настояват,
освен всичко друго, за свобода на словото. В същото време те често отказват да поемат
съответната отговорност. В тази връзка можем само да се смеем заедно с Оскар Уайлд, който
казва:
„Демокрация означава просто бичуване на народа от народа за народа.”

Лесно е да се говори и е също толкова лесно да се говори с голяма убеденост. Понякога

хората дотолкова се захласват от собствените си речи или речите на другите, че дори се излагат
на смъртна опасност заради тези словоизлияния. Но както Уйлям Текери уместно подчертава:
„Не умирането вяра е трудно, господарю Хари - всеки човек от всяка нация го е правил
това - живеенето според тази вяра е трудното.
„Есмонд”

Човек ще каже нещо, което звучи добре, и каквото говори, това и вярва - такава е силата
на изречената дума; тя в действителност е ангажимент. В това отношение воинът цени съвета
на Гьоте:
„Геният се развива в дълбоки вирове, характерът - в бързеите на човешкия живот.”
„Тасо”

28
 Тишината, вътрешна и външна, е вратата към истинското знание, докато майсторското
използване на думите - и в говоренето, и в слушането - е вратата към свободата. Тишината и
думите са двете страни на една и съща монета - общуването, като неизречената дума често
означава дори повече от изречената.
Трябва да се прозре, че използвайки думите, воинът всъщност търси знание. Натрупването
на такова знание обаче изисква сръчност.

СРЪЧНОСТТА НА ВОИНА СЕ СЪСТОИ В НЕГОВАТА СПОСОБНОСТ ДА

ПРИМИРЯВА СТРАХА И БЛАГОГОВЕНИЕТО.

Единственият начин, по който воинът може да развие тази сръчност, е да възприеме

солидно чувство за хумор. Авторът, разбрал това до съвършенство, е Оскар Уайлд, който
коментира:
„Всички сме в калта, но някои гледаме звездите. „

Това наблюдение на Уайлд описва прекрасно хумора, глупостта, непреклонното

намерение и отношението на воина. Казано е, че сълзите пречистват душата и колкото и да е
вярно, в живота на воина такова пречистване не е достатъчно. За добруването на воина е
жизненоважно той да умее да се смее, защото смехът носи временно отпускане на
напрежението от битката, която води ден след ден. В това отношение Гьоте е разбирал напълно
какво е да си воин, защото пише:
„ Трябва или да победиш и да властваш, или да загубиш и да се подчиняваш, да страдаш
или да тържествуваш и да бъдеш наковалнята или чукът. „ Що се отнася до глупостта, Шоу
като много духовит човек, който освен това умее да се смее над себе си, казва: „Никога не се
противя на изкушението, защото открих, че нещата, които са вредни за мен, не ме
изкушават. „
„Талигата с ябълки”

Глупостта на нашите действия винаги ни предоставя неизчерпаем източник на смях. Едгар

Алан По изразява концепцията за глупостта съвсем красноречиво:
Всичко, което виждаме или изглеждаме,
е само сън в съня.
„Сън в съня”

В тези два кратки стиха По обобщава най-графично отношението на Толтеките към

нормалното възприятие на човека за неговия свят. Човек вижда и преживява света според
своята отчетна система, но ако събирателната точка се премести достатъчно, се събира
изцяло нов свят, който е също толкова реален и обективен, колкото и нормално възприеманият.
Под въздействието на подобен акт всички наши стремления в ежедневния живот се равняват на
чиста глупост.
Най-великият автор от всички - Уйлям Шекспир - изразява глупостта по следния начин:
Пирът ни сега приключва.
Нашите актьори, както предварително ви казах,
всички бяха духове и се разтвориха във въздуха, във много фин въздух:
и като безплътната канава на туй видение,
до облаците стигащите кули, разкошните палати,
помпозните храмове, самият голям глобус,
да, всичко, що е тук, ще се разтвори
и като безцелен карнавал угаснал,
няма да остави и следа.
Ние сме от същата материя,
от която сънищата са направени,

29
 и мъничкият ни живот е обкръжен със сън.
„Бурята”

Към тези Шекспирови думи Франк Хърбърт добавя следното разтърсващо твърдение:
„Мисля си - каква радост е да си жив и се чудя дали някога ще се спусна обратно към
корена на тази плът и ще позная себе си, както едно време бях. Коренът е там. Дали някое
мое действие може да го открие - това остава заключено в бъдещето. Но всички неща, които
човек може да прави, са мои. Всяко мое дело може да го постигне.”
„Дюн. Пророк”

Това е най-точно описание на настроението на воина. То показва как той вижда себе си и
своята задача в живота, т.е. да се опита да разплете тайнството на своето истинско същество. С
по-тих тон на почти коленопреклонно благоговение Хърбърт като воин заключава:
„Не съществува разделение между боговете и хората; едните леко и непринудено преливат
в другите.
Може би в крайна сметка никой не е изразявал настроението на воина по-добре от Херман
Хесе, който пише:
„През тялото и душата си научих, че ми беше необходимо да греша, че се нуждаех от
похот, че трябваше да ламтя за собственост и да изпитам погнусата и дълбините на
отчаянието, за да се науча да не им се противя, а да обичам света и вече да не го сравнявам с
някакъв желан въображаем свят, някакво въображаемо видение на съвършенство, но да го
оставя както си е, да го обичам и да се радвам, че принадлежа към него. Tози камък е един
камък; но той е също и животно, Бог и Буда. Aз не го уважавам и обичам за това, че е бил
едно нещо и ще стане нещо друго, а Защото той отдавна е бил всичко и винаги ще бъде
всичко. Aз го обичам просто защото е камък, защото днес и сега ми изглежда като камък. „
„Сидхарта”

Такова е настроението на воина; такава е безупречността на неговия дух. Това е неговото

предизвикателство. Думите, казани и написани, са част от това предизвикателство.

30
 АЗ МИСЛЯ
Силни гласове и движение вън от затъмнената стая, в която седи Тъкачът. Те се
усилват. Чупи се прозорец и макар Тъкачът да крещи, ослепен от внезапната светлина,
слънцето осветява изтъкания килим. Грозотата му е разкрита...
Един глас заповядва: „Погледни навън от твоя прозорец, Тъкачо, и виж десена в
небесата, скицата на плана, цвета и красотата на цялото. Разкъсай килима, който тъчеш от
памтивека. Той не ти е нужен. Тогава отново тъчи, Тъкачо. Тъчи на дневна светлина. Тъчи,
както виждаш плана.”
Из „Седем строфи”от Джуал Кул

ТРЕТА ГЛАВА

ДА ХВАНЕШ ПРОЛУКАТА КЪМ СВОБОДАТА

ЕДИНСТВЕНИЯТ ПРОВАЛ В ЖИВОТА Е ДА НЕ СЕ БОРИШ.

Ако разгледа живота на средните мъже и жени днес, човек неизбежно се поразява от
потискащо скучното и еднообразно съществуване, което те в някакъв смисъл са принудени да
водят. Средният мъж се ражда, расте, отива на училище, може би и в колеж или университет,
намира си работа, съпруга, създава семейство, спестява за кола, къща и мебели, излиза в
годишна отпуска, остарява и най-накрая умира. Човек не може да не се зачуди как този мъж
успява да остане с всичкия си и даже да е сравнително доволен в такива сурови условия на
скука. Но точно такъв е жребият на по-голямата част от човешкия род днес.
В даден момент поне някои от тези хора си задават въпроса: „Това ли е всичко в живота?”.
Те обаче рядко намират отговор на своята дилема. За жалост, неспособни да намерят разумно и
практично решение, те се чувстват принудени да се предадат на своя жребий, правейки най-
доброто с това, което имат.

ЗА СРЕДНИЯ ЧОВЕК ЖИВОТЪТ Е ДОВОЛНО СМЪТНА И МОНОТОННА

ЗАНИМАВКА - НЕ СЪВСЕМ ЛИШЕНО ОТ РАЗВЛЕЧЕНИЕ СЪЩЕСТВУВАНЕ, НО
ТАКОВА, В КОЕТО ТОЙ БЕЗЦЕЛНО СЕ ЛУТА ОТ ЕДНА ДЕЙНОСТ КЪМ ДРУГА САМО
ЗА ДА ОТКРИЕ, ЧЕ ЩАСТИЕТО, КОЕТО ТЪРСИ, НЕПРЕКЪСНАТО МУ СЕ ИЗПЛЪЗВА.
ЖИВОТЪТ НА ТАКЪВ ЧОВЕК СЕ ИЗПЪЛВА С УСЕЩАНЕ ЗА ПРАЗНОТА И ПРИТЪПЕН
КОПНЕЖ ТАЗИ ПРАЗНОТА ДА БЪДЕ ЗАПЪЛНЕНА, НО НЕ ЗНАЕЙКИ КАКВО Е ОНОВА,
КОЕТО ТЪРСИ, ТОЙ ОТКРИВА ВМЕСТО НЕГО ВЛЕДЕНЯВАЩО УСЕЩАНЕ ЗА
НАПРАЗНОСТ, ИЗПЪЛВАЩО СЪРЦЕТО МУ. МНОГО СКОРО СЛЕД ТОВА ТОЙ РАЗБИРА,
ЧЕ НЕГОВИЯТ ЖИВОТ МУ СЕ Е ИЗПЛЪЗНАЛ, ПРОПИЛЯН ПО БЕЗСМИСЛЕНИТЕ
БАНАЛНОСТИ НА ЧОВЕШКА ТА ДРЕБНАВОСТ.

Всички започваме живота като средни мъже или жени, но това не означава, че нямаме
способност да го извайваме според избора си. Можем да се чувстваме като жертви на
произвола на участта и макар да е вярно, че никой човек не може да избяга от съдбата си,
всички ние имаме способността да се издигнем над участта, ако го решим. На всеки от нас в
някой момент от живота му се дава възможността да реши за себе си какво иска от живота.

ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ ВСИЧКИ СМЕ РОДЕНИ ГЛУПАЦИ, ЗАЩОТО ТАКОВА Е

СЪСТОЯНИЕТО НИ КАТО ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА.

31
 В нашата глупащина ние много се гордеем, че сме хора. Вследствие изискваме специални
привилегии и права, а после вдигаме много врява и силно се разстройваме, ако исканията ни не
бъдат спазени. Погледнете обаче човека отблизо. Вижте какво той прави на планетата, на
ближните си и на другите създания, които споделят планетата с него. Вижте тайните му емоции
и неговите скрити мисли. Хората имат много да кажат по въпроса за етиката и морала и при все
това грижливо прикриват чувства и мисли, които често са толкова долни и жлъчни, че
причиняват психическо замърсяване, много по-разрушително от физическото замърсяване.

ЧОВЕК СЕ РАЗГЛЕЖДА КАТО ПО-ВИСШ ОТ ЖИВОТНО, НО В ПОВЕЧЕТО СЛУЧАИ

ТОЙ ЖИВЕЕ СЪЩЕСТВУВАНЕ, КОЕТО Е ПО-ЛОШО ОТ ТОВА НА ЖИВОТНИТЕ.

Чудно ли е, че като живеем такъв живот, накрая започваме да се чувстваме като жертви?
Живеем по-този начин главно защото се страхуваме, че да не го правим, би било лудост.

ЗА НЕЩАСТИЕ ВСИЧКИ СМЕ ВЕЧЕ ЛУДИ.

Разгледайте внимателно хората и сравнете своя хал с техния. Можете ли да се отклоните

от това, което сте възпитани да вярвате, че е правилно - от това, което сте учени, че е правилно?
Можете ли? Отговорът е: „Не”.

ХОРАТА СА ДЪРЖАНИ В ПСИХИЧЕСКИ ОКОВИ ЧРЕЗ ТЯХНАТА СОЦИАЛНА

ОБУСЛОВЕНОСТ. ДА ДЪРЖИШ ЧОВЕК ВЪВ ФИЗИЧЕСКИ ОКОВИ, Е АКТ НА РОБСТВО;
ДА ГО ДЪРЖИШ В ПСИХИЧЕСКИ ОКОВИ, Е ГНУСЕН АКТ НА ЧЕРНА МАГИЯ. НО ТЪЙ
КАТО ЦЕЛИЯТ ЧОВЕШКИ РОД Е ПОРАЗЕН ОТ ТОВА ЗЛО, ВСИЧКИ ХОРА УЧАСТВАТ В
НЕГО. ЧОВЕК ПРОДЪЛЖАВА ТАЗИ ДОЛНА ПРАКТИКА, НАЛАГАЙКИ Я НА ДЕЦАТА
СИ. ТОЧНО ЗАТОВА ДЕЙСТВИЯТА НА ВСЕКИ ИНДИВИД БИВАТ ПОСТОЯННО
ДЕФИНИРАНИ ОТ ИЗТОЩАВАЩАТА ПОСРЕДСТВЕНОСТ, ПОРОДЕНА ОТ
СОЦИАЛНАТА ОБУСЛОВЕНОСТ.

Разбира се, винаги можем да обосновем поведението си, за да се чувстваме по-добре. Като
родители, например, можем да спорим, че действията ни са естествено най-добрите за нашите
деца. В края на краищата е наше задължение като родители да напътстваме невръстните в
правилната посока. За съжаление, и твърде често, ние се смятаме за добри родители, когато
налагаме волята си, своите идеи и вярвания върху децата си. После, щом сме им промили
мозъка да се държат, чувстват и дори мислят като нас, ние доволстваме в самоудовлетворение
от факта, че сме дали на света покорни граждани, които безропотно ще вървят по течението.
Подобни оправдания не променят нищо. Едно е да напътстваме децата си с любов и
твърдост; но да налагаме волята си върху тях, е злоупотреба с привилегията ни като родители.
Да окуражаваме децата си да мислят самостоятелно и да поемат отговорност за действията си, е
наше задължение. От друга страна, да пречупваме волята им, принуждавайки ги да се
подчиняват на нашите съждения, е непростимо накърняване на човешките права.
Децата се нуждаят от любов, грижа и твърдо напътствие, но те също се нуждаят и от
разбиране и преди всичко от уважение. Ако никога не слушаме децата си, не трябва да се
учудваме, ако те спрат да ни слушат. Ако слушаме само за да ги контрираме на всяка крачка, то
нямаме право да се чувстваме наранени, когато един ден те се обърнат срещу нас с гняв и
горчивина. Децата учат много повече от примера, който им даваме, отколкото от речи. Ако
слушаме техните въпроси, молби и желания с уважение и разбиране, и те ще слушат нашия
съвет и напътствие със същото уважение и разбиране. Ако обичаме децата си, без да
превръщаме тази любов във вериги, децата ни винаги ще ни обгръщат със същата любов.
Всичко, което е вярно за нас като родители, е еднакво вярно и като граждани на света.
Всеки е бил принуден да изстрада зверствата на социалната обусловеност, но трябва също да се
осъзнава, че в действителност няма жертви.

32
 НИКОЙ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УЛОВЕН БЕЗ СЪГЛАСИЕТО МУ.

Никой не може да пороби една личност против волята й. Това демонстрират многото по
света, които са се борили срещу и са скъсали с всякакво общоприето поведение и дисциплина.
Жалко е, че макар тези хора да са имали достатъчно лична сила да се откъснат, те често нямат
достатъчно сила, за да определят за себе си ново предназначение и нова посока в живота.
Без предназначение и посока такива хора често попадат под ударите на закона - закон,
построен от средните хора за живеене на средно съществуване. Скъсали с традициите и
обичаите, бунтовниците не намират много симпатия от страна на закона, наложен от онези, от
които те най-вече се опитват да избягат.
Ако тези бунтовници са неспособни да намерят ново предназначение в живота, но все пак
са достатъчно хитри да стоят от правата страна на закона, те неизменно стават онези, известни
на Толтеките като дребни тирани. Дребните тирани прекарват живота си, давайки отдушник на
вътрешните си бяс и раздразнение, почерняйки живота на всички наоколо. Тези хора често
налагат на собствените си деца същите престъпления, които техните родители са им
причинили.
В светлината на казаното дотук се запитай какъв си. Къде се вписваш в сценария на
живота? Бъди честен със себе си. Не се самозаблуждавай, като незабавно предположиш, че си
уникален, защото никой от нас не е изолиран от живота. Дали си конспиратор в черна магия? А
може би си дребен тиранин? За да отговориш на тези въпроси, мисли за хората в живота ти.
Уважават ли те те? Наистина ли те обичат? Имат ли ти доверие?
Хората винаги са огледалата, в които виждаме собственото си отражение. Но тези
огледала ни показват и нашите предубеждения. Ако някои отразяват любов, а други гняв,
тогава можем да видим кого обичаме и към кого се отнасяме с пренебрежение. Всички сме
вродено нечестни, но огледалата ни никога не лъжат. Огледалата винаги ни показват точно как
мислим, чувстваме и действаме към околния свят. Можем да отричаме отражението толкова
гръмогласно, колкото пожелаем, но то няма да се промени, докато сами не се променим. Щом
сме се променили, и отражението трябва също да се промени - такъв е Законът за светлината и
отражението.
Воинът обаче понякога преднамерено прожектира образ, специално предназначен да
заблуди другите. Това е, което е известно като дебнене. Има няколко основания, поради които
воинът би дебнал другите, най-важното от които е, ако си има работа с дребен тиранин.
Дребните тирани никога не са приятна компания, накратко казано те ще ни „почернят живота”
по един или друг начин, но ако ги третираме коректно, те могат също така да ни донесат много
дарове на знание.
Един дребен тиранин е много повече от огледало, защото той ни показва и нашите
слабости. Точно по тази причина воинът охотно би окуражил дребния тиранин да го преследва.
За тази цел воинът трябва да примами дребния тиранин, но също така трябва да промени курса
бързо и ефективно, за да не попадне в ноктите на дребния тиранин. Това до голяма степен е
същото, като да дразниш лъв - не само е коварна работа, но е и много опасно. Все пак, ако
дребният тиранин бъде дебнат правилно, той ни учи на много и ни принуждава да извадим от
себе си потенциал, който иначе не бихме знаели, че притежаваме.

ЕДИНСТВЕНОТО ОПРАВДАНИЕ ЗА ФИЗИЧЕСКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ЧОВЕКА

Е ДА УЧИ; ТОВА Е НЕГОВАТА СЪДБА, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗБЕГНАТА ПРИ
НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Ученето трябва да се разбира като експериментално знание, защото Пътят на Воина е на

първо място и преди всичко практически път. Трупането на информация не е истинско учене.
Информацията е във всяко едно отношение безполезна, освен ако не може да бъде вкарана в
употреба в ежедневния живот, и единственото знание, което има стойност, е онова, което

33
позволява на човек по-добре да разбере съдбата си, за да може да съдейства за разгръщането ú.
Независимо колко трудно приемат това онези, които вярват, че контролират живота си, то е
вярно.
Човекът е разисквал въпроса за свободния избор цели епохи, но той все още упорито
отказва да признае, че има само два избора: или да съдейства за разгръщането на съдбата си,
или да спъва това разгръщане. Ако следва съдбата си, той води щастлив и благополучен живот;
ако, от друга страна, спъва съдбата си, изпитва затруднения и нещастия.
Непонятно е как някой би спирал разгръщането на собствената си съдба. Все пак много
често човек прави точно това, макар несъзнателно, само защото е уловен в течението на своята
социална обусловеност. Социалната обусловеност не позволява разгръщането на нищо друго,
освен онова, което ближните очакват от нас.
Трябва обаче да се прозре, че социалната обусловеност е, разбира се, зависима от
взаимноприет всеобщ светоглед. Това предполага всеки да има една и съща отчетна система с
останалите, което автоматично изключва всички възгледи, идеи и чувства, които не се
подчиняват на общата гледна точка на човешкия род. При все това човекът никога не е имал за
съдба да бъде ограничен до една-единствена гледна точка.

СЪДБАТА НА ЧОВЕКА Е ДА УЧИ, ПРЕЖИВЯВАЙКИ ВСИЧКИ ОТ НЕИЗБРОИМИТЕ

ВЪЗМОЖНИ ПРОЯВЛЕНИЯ НА ЖИВОТА, СЪДЪРЖАЩИ СЕ ВЪВ ВСЕЛЕНА ТА.

Напълно възможно е да се придвижи събирателната точка от нормалната ú позиция и

така да се предизвика напълно нов светоглед. Главно липсата на необходимото знание пречи на
човешкия род да прави това. Несъмнено въпросното знание не винаги е било общодостъпно, но
дори когато е, трябва да се разбира, че на този свят няма подаръци като такива. В крайна сметка
трябва да платим по един или друг начин за всичко, което получаваме - дори за така наречените
дарове.

В ТАЗИ ВСЕЛЕНА НИЩО НЕ Е ЗА БЕЗПЛАТНО; ВСЯКО ЗНАНИЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ

ЗАРАБОТЕНО НА ВИСОКА ЦЕНА.
ЦЕНАТА ЗА ИСТИНСКОТО ЗНАНИЕ Е ЖИВОТЪТ НА ЧОВЕК. ЗНАНИЕТО, КОЕТО
ТЪРСИШ, МОЖЕ ДА БЪДЕ НАТРУПАНО САМО, КАТО ПОСВЕТИШ ЖИВОТА СИ НА
НЕГО.
НЕ МОЖЕШ ДА КРАЧИШ ПО ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО, БЕЗ ДА ЖИВЕЕШ ТОВА
ЗНАНИЕ; ЗАТОВА ТВОЕТО ПОСВЕЩАВАНЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПЪЛНО.
КРАЧЕНЕТО ПО ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО НЕ ИДВА ЕСТЕСТВЕНО ПРИ ЧОВЕКА;
ЗАТОВА ВСЯКО УЧЕНЕ Е ПРИНУДИТЕЛНО.

Повечето хора биха желали да имат знание, но биха предпочели, ако може, просто да си го
купят отнякъде, вместо да трябва да работят за него. Това е и една от причините в днешния свят
да има толкова много школи, предлагащи просветление, и никак да не е трудно да се намери
гуру, който срещу заплащане ще се нагърби с твоята отговорност да учиш. Но, както беше вече
посочено, истинското Знание е знание за себе си и такова знание не може да ни бъде дадено от
никого, нито може да бъде купено за всичките пари на света.
Единственото, което истинският духовен учител може да даде на учениците си, е
необходимото напътствие, което да им позволи да уловят собствените си скрити ресурси. За да
направи това, духовният учител трябва да принуди учениците си да учат кои и какво са те
наистина, защото без това знание не може да има улавяне на собствения потенциал. Обаче да се
изправим лице в лице със себе си, да направим равносметка кои и какво сме и да признаем дори
своите недостатъци, не е никога приятно и в повечето време е много сплашващо.
Предвид това не е изненадващо защо много хора търсят само онези учители, които ги
карат да се чувстват добре и които обещават да свършат работата вместо тях. Никога не е
комфортно да си с истински духовен учител, Защото той постоянно ни предизвиква да

34
погледнем страни от себе си, които цял живот крием от всички, включително от нас самите. На
такъв учител не му пука какво може да си помислят учениците за него, защото единствената му
грижа е да види, че те получават знанието, за което са дошли при него. Очевидно подобни
учители са редки и трудни за откриване, защото много малко са хората, които биха поставили
на риск репутацията си и които са подготвени да обичат учениците си повече, отколкото своето
желание за признание.

ЗНАНИЕТО Е ВИНАГИ ПО-ГОЛЯМО И ПОМОЩНО ОТ ЧОВЕКА. ДА КРАЧИШ ПО

ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО, ЗНАЧИ ДА СЕ СРАЖАВАШ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ; ЗАТОВА АКО СИ
ДОШЪЛ НА ТОЗИ ПЪТ ДА УЧИШ, ТО ТРЯБВА ДА СИ ПОДГОТВЕН ДА СЕ СРАЖАВАШ,
КАТО ЧЕ ЛИ ЖИВОТЪТ ТИ ЗАВИСИ ОТ ТОВА.
В НАЧАЛОТО НИКОЙ ЧОВЕК НЕ ЗНАЕ КАКВО СЕ ВКЛЮЧВА В УЧЕНЕТО,
ЗАЩОТО НЕ ЗНАЕ КАКВО Е ДА СИ ЧОВЕК. ТАКА ТОЙ ЖЕЛАЕ НАГРАДИ КОИТО В
ПОВЕЧЕТО СЛУЧАИ СА В КОНФЛИКТ СЪС СЪДБАТА МУ И ЗА ТОВА НЕ МОГАТ ДА СЕ
МАТЕРИАЛИЗИРАТ.

Най-общо казано, хората се омайват от историите за така нареченото свръхестествено, за

герои и поразителни дела, изискващи гениалност. Слушайки и четейки тези истории, всеки
мъж, жена и дете тайно, дълбоко в себе си, се вижда като героя на историята и се чуди какво би
направил, ако беше гений или някой със свръхестествени сили. Същевременно мислейки по
този начин, тези хора не вярват наистина, че са способни на такива дела и в повечето случаи
биха били много засрамени, ако трябва да издадат своите тайни мечти.
Социалната обусловеност е такава, че не позволява обикновени хора да правят
необикновени неща. На героите и героините е позволено само ако те са поставени строго извън
параметрите, определени от социалната обусловеност. Приемливо е магьосникът да прави
магия, защото магьосниците съществуват извън рамките на нормалните хора, но това
секретарка изведнъж да прояви магически сили, докато е в офиса, е някак смятано за сериозно
нарушение на обществения ред. В страха си да не би да бъдат отлъчени и смятани за
ненормални, хората отчаяно се придържат към ограниченията на общественото еднообразие.
Затова единственото, което им остава, е от време на време да се отдават на тайни мечти.
В тези тайни мечти мъжете и жените ваят живота си и в зависимост от степента, до която
вярват, че мечтите им са възможни, започват несъзнателно да проектират своите вътрешни
желания, надежди и страхове върху околния свят. Ако дадена личност изпитва много вътрешен
гняв, то накрая тя започва да вижда този гняв в света наоколо. За нея всеки започва да става
очевидно агресивен. По подобен начин, ако някой изпитва вътрешен страх, светът около него
става все по-застрашителен.
В действителност хората често не мечтаят само за едно нещо, а за цяла смесица от
противоречащи идеи. Затова и животът им става същата странна смесица от чувства и мисли.
На това се дължи фактът, че често действията на дадена личност могат да са противоречиви.
Човек може да действа като истински герой в дадена ситуация и същевременно, в друга
ситуация, да се държи като абсолютен страхливец.
Важно е да се разбере, че голям процент от тайните лични мечти почти никога не изплуват
в светлината на пълното осъзнаване. Вместо това те се държат заприщени в сенчестия свят на
полусъзнателните емоционални импулси, обикновено посредством съкрушително чувство за
вина. Тук, в света на сенките, тези мечти биват подхранвани от тлъсти порции потиснати
емоции и желания. Изкласявайки най-обилно, тези мечти произвеждат всякакъв вид странно
изкривени идеи и надежди, които човек смята за своя цел в живота и отражение на истинското
му Aз.
В светлината на всичко това не е изненадващо защо човек не знае кой и какво е наистина
или какви би следвало да бъдат истинските му желания и мисли. Затова никой никога не идва
на Пътя на Знанието с правилни очаквания или, което е важно, с коректни мотиви.

35
 Най-доброто, което един новак на Пътя на Знанието може да направи, е да дойде с
отворен ум, готов да прави каквото се наложи, за да открие истинската природа на Знанието и,
още по-важно, истинската природа на своето същество. Само тогава може да има някакъв
реален прогрес. Само когато търсещият започне да се гмурка в онези свои части, които е
ограничил до мрачните региони на полусъзнатото, започва да разбира колко наистина плашещо
може да бъде знанието; поради което и необходимостта да дойде подготвен да се сражава и
труди все едно животът му зависи от изхода.

УЧЕНЕТО ЗА ВЪТРЕШНОТО АЗ Е НЕ САМО ПЛАШЕЩО, НО И НАЙ-

ВСЕПОГЛЪЩАЩОТО ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ ЗАНЯТИЯ.
ПОДХОДЪТ КЪМ ЗНАНИЕТО Е ПОДОБЕН НА ТОВА, ДА ВЛЕЗЕШ В БИТКА ЗА
ЖИВОТА СИ. ЗА ТОВА ВОИНЪТ ПОДХОЖДА КЪМ ЗНАНИЕТО НАЩРЕК, СЪС СТРАХ, С
УВАЖЕНИЕ И С ПЪЛНА СИГУРНОСТ. ВСЕКИ ЧОВЕК, ДОСТАТЪЧНО ГЛУПАВ ДА НЕ
ПОДХОДИ КЪМ ЗНАНИЕТО ПО ТОЗИ НАЧИН, ГОРЧИВО ЩЕ СЪЖАЛЯВА ЗА
ГРЕШКАТА СИ. ОТ ДРУГА СТРАНА, АКО Е ДОСТАТЪЧНО МЪДЪР ДА ПРИЗНАЕ, ЧЕ
ТЪРСЕНЕТО МУ НА ЗНАНИЕ Е ВЪПРОС НА ЖИВОТ И СМЪРТ, ТОЙ НЯМА ДА ИМА
ПРИЧИНИ ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, ЗАЩОТО ТАКЪВ ПОДХОД ПРЕСИЧА БЕЗГРИЖНИТЕ
ДЕЙСТВИЯ НА ГЛУПАКА.

Горният афоризъм е известен като щита на Воина и заслужава внимателен анализ. Пълен
анализ Ще бъде даден в следващата глава, но е включен тук, за да подчертае факта, че всеки
подход към знанието е най-сериозно действие, за което търсещият трябва да поеме пълна
отговорност. Да подходиш към знанието небрежно или пренебрежително, е фатална грешка,
защото щом веднъж нещо е научено, то никога вече не може да бъде отучено. Информацията
може да бъде трупана бързо и забравяна също така бързо, но не и истинското знание за себе си.
Общо казано, човек никога не се сблъсква с истинско знание главно защото не знае какво
точно търси. Повечето хора живеят изцяло в светлината, отразена от повърхността на тяхното
осъзнаване и в резултат никога не вникват в тъмните дълбини на това осъзнаване и така никога
не са цели като човешки същества.
За да има истинско знание обаче, и силата, с която да използва това знание, една личност
трябва да е цяла. Тя трябва да познава всяка част от себе си отблизо. Тя трябва да извади всеки
потенциал - за добро или за лошо - в светлината на пълното си осъзнаване, независимо колко
плашещи или неприятни може да изглеждат тези тъмни части от нея. Точно по тази причина
всеки ученик на Пътя на Воина е обучаван на техниката, позната като рекапитулация.
От всеки ученик се очаква от най-първия ден на своята подготовка да започне да
преглежда целия си живот в най-дребни подробности; от настоящия момент назад чак до
момента на раждането. Това очевидно не е лесна, нито бърза за изпълнение задача. В повечето
случаи пълното припомняне отнема много години, но то трябва да бъде провеждано и правено
добре, ако ученикът иска изобщо някога да успее на Пътя на Знанието. Само преглеждайки
целия си живот, ученикът може наистина да разбере цялостното си същество. Тази техника е
обяснена подробно в осма глава.
От казаното дотук качеството и природата на знанието би трябвало да са достатъчно ясни.

ИСТИНСКО ЗНАНИЕ Е ДА ИЗПИТАШ ВЪТРЕШНОТО АЗ; НО ТЪЙ КАТО

ВЪТРЕШНОТО СЪЩЕСТВО Е УНИКАЛНО ЗА ВСЕКИ ИНДИВИД, ЗНАНИЕТО НЕ
МОЖЕЛА БЪДЕ АСИМИЛИРАНО ПОСРЕДСТВОМ ГОВОРЕНЕ ЗА НЕГО.
НА ЗНАНИЕТО, ПОЛУЧЕНО ОТ НЯКОЙ ДРУГ, ЛИПСВА УВЕРЕНОСТТА,
НЕОБХОДИМА ЗА ДА СЕ ПРИЛОЖИ ТОВА ЗНАНИЕ. УВЕРЕНОСТТА СЕ КУЛТИВИРА
САМО ПОСРЕДСТВОМ ПРАКТИКА.

Никой човек не може да използва знанието на друга личност просто защото единственото
знание, което можем да използваме уверено е онова, което сме придобили от личен опит. Всеки

36
може да прочете теорията, касаеща ходенето по въже, но тя няма да го предпази от падане, ако
се опита да ходи по въже. Само чрез продължителна практика, с проби и грешки, той най-
накрая успява да ходи по въжето, без да пада.
В не толкова очевиден пример виждаме, че не помага да ти казват, че си красив, когато
сам се смяташ за грозен.
Само когато самият ти вярваш, че изглеждаш добре, ще можеш да приемаш комплименти
за външността си, но единственият начин да вярваш в добрата си външност, е да практикуваш
вярването, че си красив. Казано е, че „красотата е в очите на съзерцателя”, но макар тази стара
фраза да се употребява небрежно от много хора, те не вярват в нея наистина. И все пак нещо,
което е красиво за един човек, често е много непривлекателно за друг. Например има мъже,
които намират жените с пищни гърди за много секси, но има и такива мъже, които предпочитат
жени с малки, добре оформени гърди. Обаче и в двата случая никоя от тези два типа жени няма
сама да се вижда като привлекателна, освен ако не го вярва и не практикува това, да бъде
уверена в чара си.
И двата разгледани примера са верни за всяка ситуация в живота ни, но тук отново
откриваме опустошителните ефекти на социалната обусловеност. Ако някое дете е тромаво,
докато се учи да ходи, на него непрекъснато му повтарят, че е тромаво. Като възрастен
продължават да му казват колко тромав е бил като дете. Накрая тази личност ще вярва, че
такова нещо като ходенето по въже е много над възможностите му. По подобен начин, ако
викът на модата са едрогърдите жени, то жените с малки гърди ще се чувстват ощетени от
природата, но ако се случи списанията да фаворизират жените с плосък гръден кош, жените с
големи гърди ще се стремят отчаяно да прикрият атрибутите си.
Първата задача, давана на всеки ученик, е да започне систематично да разгражда
социалната си обусловеност, защото докато все още е здраво уловен в инерцията на тази
обусловеност, той не може да постигне никакъв реален прогрес. Техниката за постигане на това
се нарича не-правене и то се практикува съвместно с рекапитулацията. Тази техника ще бъде
пълно обяснена в девета глава.
По същия начин както едно пълно припомняне отнема дълго време, така и социалната
обусловеност не се разгражда за една нощ. Ученикът няма незабавно да успее в разграждането
на каквото и да е наистина значимо, но работейки систематично над него, той започва
прогресивно да изтрива социалната обусловеност парче по парче. Често също така се случва
ученикът да се изправя пред сякаш непреодолима бариера в рекапитулацията или не-правенето
си. Той е закован на място и чувства, че независимо колко се опитва, просто сякаш е
неспособен да си припомни нещо с истинска стойност, нито може да изпълни не-правене.

КОГАТО ВОИНЪТ СЕ ПРОВАЛИ В НЯКОЙ КОНКРЕТЕН СТРЕМЕЖ КЪМ ЗНАНИЕ,

ТОЙ НЕ Е ПОБЕДЕН, ЗАЩОТО КРАЧЕЙКИ ПО ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО, НИЕ ВОДИМ
МНОГО БИТКИ - ЕДНИ ПЕЧЕЛИМ, ДРУГИ ГУБИМ. УСПЕХЪТ НЕ СЕ КРИЕ В ТОВА,
КОЛКО БИТКИ СМЕ СПЕЧЕЛИЛИ, А В ТОВА, КОЛКО ДОБРЕ СМЕ СЕ СРАЖАВАЛИ.

Ако ученикът се изправи пред такова препятствие, той няма друга възможност, освен да
продължава борбата и опитите да пробие. Може да му изглежда, че се проваля, но то не е
истина, защото това винаги е временен провал, ако може да използвам такава странна фраза.
Продължавайки да се мъчи, ученикът се принуждава да пречупи фиксацията на
събирателната си точка. Това е важно, защото не сме способни на никакъв реален прогрес,
докато не можем да движим събирателната точка. Ето защо Старите ясновидци винаги
преди инструкции придвижвали насилствено събирателните точки на своите ученици.
Никой не прекарва целия си живот със събирателна точка, закована на точно същото
място, както по времето, когато се е родил. През живота си човек постоянно несъзнателно
настройва събирателната си точка. Правейки това обаче, той „забравя” много от
преживяванията си и как точно е достигнал до онова знание.

37
 За да се разбере това, трябва да се знае, че събирателната точка е до голяма степен като
копче на настройване на радиоприемник. Предназначението на това копче е да ни позволи да
достигнем известни радиочестоти, на които предава някоя радиостанция. Всеки път, когато
преместим копчето, достигаме друг спектър честоти, които, разбира се, улавят друга станция.
Събирателната точка на човека работи по същия начин в смисъл, че ни дава достъп до
известни енергийни полета, които образуват светогледа ни. Под въздействието на този възглед
ние натрупваме преживявания и знание, които са специфични за съответния конкретен възглед.
Ако след това достигнем други енергийни полета, то ние достигаме друг възглед. Tози нов
възглед ни кара да загубим контакт с или да „забравим” преживяванията и знанието, спечелени
по-рано. Ненужно е да се казва, че ние не забравяме наистина. Просто старият ни възглед е бил
припокрит от влиянието на новия и съответните му преживявания.
Когато знанието бива припокрито по този начин, то става това, което се нарича
подпрагово, или подсъзнателно, фактът, че знанието е подсъзнателно, не означава, че то
престава да влияе върху действията ни. Напротив, нашите мисли и чувства, и следователно
нашите действия, постоянно се влияят от това подсъзнателно знание. Ето Защо така често
учениците имат трудности да пречупят стар навик. Такова подсъзнателно знание има
тенденцията да изскача най-неочаквано и ученикът изведнъж открива, че е извършил деяние,
стартирано от подсъзнателно Знание, преди да разбере какво прави.
Ясно е тогава, че за да имаме пълно припомняне, както и за да сме способни да
практикуваме не-правене, е необходимо да можем да движим събирателната точка обратно
до всичките й предишни позиции. Само достигайки тези предишни позиции, можем да си
припомним спечеленото там Знание и навиците, стартирани от онези преживявания.
Жизненоважно е да се схване, че няма значение, ако отначало срещаме само привидни
провали. Колкото и парадоксално да звучи, успехът в краченето по Пътя на Знанието не се крие
в изхода от борбата, а само в това, колко безупречно се борим, защото точно тази борба ни
принуждава да движим събирателната точка. Щом веднъж можем да движим събирателната
точка, всичко си идва на мястото гладко и без усилия. Единственото, което е мъка, е веднъж да
накараме събирателната точка да се движи. Щом това е постигнато, пътят напред е чист.
Борбата да се придвижи събирателната точка е единственото, което е от значение във
всички инструкции. Няма значение каква техника се използва или какво включва конкретната
задача, единственото предназначение на всяка инструкция е да напътства ученика към борба да
направи събирателната си точка флуидна.
Освен това колкото по-голяма е борбата, толкова по-голяма ще бъде гъвкавостта на
ученика накрая. Това е аналогично на подготовката на тежкоатлет; колкото по-голяма тежест
трябва да повдигне, толкова по-голяма ще е якостта му накрая. И същевременно ефектите на
социалната обусловеност са такива, че ако някой не успее отначало, той незабавно допуска, че
се е провалил. Заключавайки от това, че няма необходимите способности, той захвърля
опитите.
Важното тук е да определим какво точно представляват така наречените провал и успех.
Тази концепция може да бъде разбрана само в контекста на това, какво значи да крачиш по
даден път, бил той духовен, или професионален.

СТОЙНОСТТА НА ЕДИН ПЪТ СЕ КРИЕ В ТОВА, КАК КРАЧИШ ПО НЕГО. АКО

ЧУВСТВАШ, ЧЕ ПЪТЯТ, ПО КОЙТО КРАЧИШ, НЕ Е ЗА ТЕБЕ, ТРЯБВА ДА ГО
ИЗОСТАВИШ НЕЗАБАВНО. ОБАЧЕ ТВОЕТО РЕШЕНИЕ ДА КРАЧИШ ИЛИ НЕ ПО
НЯКОЙ ПЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ОПИРА НА ОНАЗИ ЯСНОТА, КОЯТО ИЗВИРА ОТ
ДИСЦИПЛИНИРАНИЯ ЖИВОТ НА ВОИН, А НЕ НА СТРАХ ИЛИ АМБИЦИЯ.
РЕШЕНИЯТА, ВЗЕТИ В ТРЕЗВАТА СВЕТЛИНА НА ЯСНОТАТА, НЕ МОГАТ ДА ОБИДЯТ
НИКОГО, НАЙ-МАЛКО ТЕБ.

Както вече видяхме, в края на краищата няма значение колко битки сме спечелили или
колко сме загубили, тъй като единственото важно е дали сме се сражавали, или не, и ако сме,

38
колко добре сме се сражавали. Дали сме избягали от битката поради страх, или сме се
сражавали храбро, давайки всичко от себе си.
Няма воин, който да оспорва, че знанието понякога може да бъде изключително плашещо,
особено онова знание, което излага на риск усещането ни за сигурност. Болшинството от
хората просто нямат смелостта да водят битка, за която знаят, че ще постави най-скъпите им
идеи и любими вярвания на изпитание. Ако бъдат предизвикани за такава битка, повечето хора
по-скоро ще свият опашка и ще избягат, отколкото да срещнат възможността да се наложи да се
откажат от идеи, които винаги са поставяли в основата на всичко” важно за тях. Tози страх от
загуба може да бъде толкова непреодолим, че ако човек остане без друг избор, освен да срещне
подобна битка, той може дори да прибегне до самоубийство, вместо да се остави на битката.
Да избягаш от един път, защото не можеш да срещнеш битките, които той носи, значи да
си страхливец. По подобен начин да обърнеш гръб на някой път, само защото той не покрива
първоначалните ти очаквания, е пълна глупащина. Нито един от тези избори няма истинска
яснота в себе си, защото единият се опира на страх, а другият на предположение, коренящо се в
амбиция. И на страха, и на амбицията им липсва трезвост, а без трезвост провалът ще измести
всеки по-нататъшен прогрес.
От друга страна, понякога виждаме как даден човек е прозрял, че пътят, по който крачи,
не му подхожда, но пак продължава само защото му липсва смелост да го изостави. За такъв
човек да изостави пътя, означава да признае пред себе си и пред другите, че е сгрешил, като го
е избрал. Той вижда това като обидно за него и може би даже за тези около него. В този случай
даденият човек вместо да приеме, че е сгрешил, ще започне страстно да защитава пътя си, с
всички сили стремейки се да оправдае действията си посредством рационални обосновки.

РАЗГЛЕДАЙТЕ ВСЕКИ ПЪТ ВНИМАТЕЛНО, ИЗПИТВАЙКИ ГО ПО ВСИЧКИ

НАЧИНИ, КОИТО ЧУВСТВАТЕ НЕОБХОДИМИ - ТОГАВА СИ ЗАДАЙТЕ, НО САМО НА
СЕБЕ СИ ЕДИН ВЪПРОС: „ИМА ЛИ ТОЗИ ПЪ Т СЪРЦЕ? ВСЕКИ ПЪТ ПРИЛИЧА МНОГО
НА ВСЕКИ ДРУГ ПЪТ. НЯКОИ ПЪТИЩА ЗАВИВАТ НАСАМ - НАТАМ, НЯКОИ ВЪРВЯТ
НАПРАВО, НО НАКРАЯ НИКОЙ ПЪТ НЕ ОТИВА НИКЪДЕ. ЕДИНСТВЕНАТА РАЗЛИКА
МЕЖДУ ЕДИН ПЪТ И ДРУГ Е, ЧЕ НЯКОИ ИМАТ СЪРЦЕ, А ДРУГИ НЕ. ПЪТ, КОЙТО
ИМА СЪРЦЕ, ЩЕ ВИ ИЗВИСИ, ЩЕ ОБЛЕКЧИ ТЕГОБАТА ВИ И ЩЕ ВИ ДОНЕСЕ РАДOCT.
ПЪТЯТ БЕЗ СЪРЦЕ ЩЕ ВИ НАКАРА ДА СЕ ПРЕПЪВАТЕ, ЩЕ ПРЕЧУПИ ДУХА ВИ И В
КРАЙНА СМЕТКА ЩЕ СТАНЕ ПРИЧИНА ДА ГЛЕДАТЕ НА ЖИВОТА СИ С ГНЯВ И
ГОРЧИВИНА.

Средният човек рядко е на Път със Сърце, защото в повечето случаи той крачи по пътя,
очертан за него от социалната му обусловеност. Повечето хора мразят толкова много неща в
живота си, било то своята професия, своя автомобил, своята къща, някой роднина, или
детинския си страх. Вследствие те прекарват по-голямата част от живота си, чувствайки се
раздразнени и нещастни, често проклинайки живота си на всяка крачка, желаейки той да е
различен. От тези хора непрекъснато се чуват коментари като: „Ако само имах по-добро здраве.
Ако само имах повече пари. Ако само жена ми беше пo-разбираща и съдействаща. Ако само
децата ми ме слушаха. Ако само политическата ситуация не беше толкова застрашителна. Ако
само можех да променя миналото. Ако само знаех какво ще стане в бъдеще. Ако само...”
Такъв мъж или жена никога не живее в настоящия момент, защото постоянно живее или в
миналото, или в бъдещето. За такъв човек настоящето е без значение или последствия, защото
то винаги е изместено от нещастното минало или от някакво несигурно бъдеще. Това очевидно
не е Път със Сърце, защото не предлага нито покой, нито радост; никакво усещане за чудо и
тайнство. Вместо тях той предлага само едно сиво пътешествие, мрачно и студено,
безинтересно и ужасно потискащо.
Ако живеем подобен тягостен живот, имаме много малко ентусиазъм да се сражаваме в
каквато и да е битка, защото кое в такъв живот си струва да се сражаваш заради него? Бавно, но
сигурно най-изтощаващо чувство на недостойност и неспособност започва да взима връх.

39
Въпросната личност бива залята от тежко усещане за напразност и най-накрая капитулира,
изоставяйки всяка воля да продължи да се сражава. Това е равнозначно на провал. Да спреш да
се опитваш, значи да бъдеш победен.
Същината е, че в живота не може да има провал като такъв. Да загубим една битка от
множеството битки, които трябва да водим през живота си, не е провал - това е просто една
загубена битка. Дори когато губим битка, важно е какво сме научили посредством този опит.
Ако се сражаваме безупречно, ще научим и точно това учене е ценното, а не изходът на
битката. Единственият провал в живота е да не се бориш.
Воинът е човек, който се сражава за своята свобода от социалната обусловеност; за своята
свобода да мисли и решава за себе си; за своята свобода волево да движи събирателната си
точка и по този начин да достига който си избере светоглед; и - над всичко - за своята свобода
да се наслаждава на живота си и на изобилните преживявания, които той му носи. Да живееш
живота си по този начин, не означава, че всичките желания автоматично се изпълняват, защото
това зависи от съдбата на човек в дадения живот на земята. Но то означава, че съдбата на
дадения човек - била тя да бъде заможен и да живее в голяма къща, или да води скромен живот
в малък дом, ще се разгърне мирно и тихо. В тази тишина на живота човек намира радостта и
чудото, които извират от знаенето, че крачиш по Път със Сърце, защото сърцето е винаги,
където е истинската ни съдба.
Преди да сме узнали кои сме наистина и каква е истинската ни участ в този живот, ние
винаги имаме много мечти и желания, за които вярваме, че ако се изпълнят, ще ни направят
напълно щастливи. Но когато най-накрая съдбата ни започне да се разгръща, ние винаги и без
изключение сме поразени от цялата ú красота и чудо. И в най-лудите полети на въображението
си не можем да си представим нещо дори донякъде толкова добро и вълнуващо като истинската
ни съдба.

ВОИНЪТ Е ЧОВЕК, КОЙТО СЕ Е НАУЧИЛ ДА ОБИЧА ЖИВОТА И МНОГОТО

БОГАТСТВА, КОИТО ТОЙ МУ НОСИ - НАЙ-МНОГО ОТ ВСИЧКО ПЪТЯ, ПО КОЙТО ТОЙ
КРАЧИ. ЗА ВОИНА НЯМА ПО-ГОЛЯМА РАДОСТ ОТ ТОВА, ДА КРАЧИ ПО ПЪТ СЪС
СЪРЦЕ. ТОЙ ВЪРВИ ПО ТОЗИ ПЪТ, ТРЪПНЕЩ ОТ ЦЯЛОТО ТОВА ЧУДО И В РАДОСТТА
СИ БЛАГОДАРИ В СЪРЦЕТО СИ ЗА ТАЗИ НЕВЕРОЯТНА ПРИВИЛЕГИЯ,
ПРЕГРЪЩАЙКИ. ВСИЧКО, КОЕТО СРЕЩА, С ЛЮБОВ И ПРИЗНАТЕЛНОСТ.

Да водиш живота на воин, сражаващ се за свободата си, е да водиш успешен живот - успех
в смисъла на крачене по Път със Сърце, на който съдбата ти се разгръща по най-изумителния и
радостен възможен начин. На този път всяко предизвикателство, което воинът среща, е за него
още една вълнуваща битка, приключение, което той знае, че ще го отведе до още повече
неразкрити чудеса в живота му. При все това всеки воин започва живота си точно като всеки
друг мъж или жена. Ученикът на Пътя на Воина има абсолютно същите страхове и същите
съмнения като всеки друг човек; единствената разлика е, че той е хванал смелостта си с две
ръце и след като се е калил, е поел пролуката към свободата.
Щом веднъж сме били достатъчно храбри да уловим мимолетния си шанс, едно нещо води
до друго, докато най-накрая - в средата на някоя битка - изведнъж откриваме, че заповедта ни
действително е станала Заповед на Орела. От този момент натам ние сме свободни същества,
целият свят е наш и радостта тече безпрепятствено без край.
Това е дарът на Орела към човека - към всички хора, които искат да опитат и да
продължават да опитват, каквато и да е цената. Наградата обаче е толкова голяма, много по-
голяма от усилието, което се изисква, за да потърсиш този дар.

АЗ СЕ СРАЖАВАМ
Но проехтя музикален тон, акорд, който накара Смесителя на сладки звуци да замлъкне.
Звуците му отшумяха в Звука и само великият акордна Бога се чуваше. Вълна светлина
навлезе. Цветовете му избледняха. Нищо освен мрак не се виждаше около него, но на

40
разстояние се издигаше Божията светлина. Той стоеше между своя долен мрак и
ослепителната светлина. Неговият свят се валяше в руини. Приятелите му бяха заминали.
Вместо хармония - дисонанс. Вместо красота - гробовен мрак...
Тогава гласът произнесе следните думи: „Твори отново, дете мое, и гради, и рисувай, и
смесвай тоновете на красотата, но този път за света, а не заради себе си.” Смесителят
започна отначало и отново работеше.
Из „Седем строфи” от Джуал Кул

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЛОВ НА СИЛА

НАЙ-ДОБРИТЕ ЛОВЦИ НЕ СА ОНЕЗИ С ЕСТЕСТВЕНА СКЛОННОСТ КЪМ

ЛОВУВАНЕ, А ОНЕЗИ, КОИТО Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ ТРУДЯТ ДЪЛГО И ТЕЖКО, ЗА ДА
ИЗУЧАТ ВСЕКИ ТРИК НА ТОЗИ ЗАНАЯТ.

Преди да се захванем с концепцията за ловеца и какво означава да се лови сила, трябва да

определим противника. Така че естественият въпрос е: „Какво е сила?” Не е лесно да се
дефинира силата, без да се оплетем в думи. От Истините за осъзнаването помним, че сила се
дефинира като енергията на подравняването, т.е. онази сила, която се освобождава, когато
енергийните полета вътре в пашкула се подравняват със съответните енергийни полета извън
него. Резултатът от това подравняване е възприятие. Така че можем да кажем и че сила е
продуктът на възприятието.
Това са двете традиционни дефиниции на сила, но сами по себе си те казват много малко
за това, как да интерпретираме силата на практика. Не можем да видим силата, както не можем
да видим и възприятието, но можем да наблюдаваме ефектите и на двете.
Ефектът на силата вероятно се описва най-добре като нещото, което разбираме като
жизненост или, алтернативно, енергия. Ако се чувстваш вдъхновен, гледайки изгрева, то
ентусиазмът, който изпитваш, е ефектът от силата или ефектът от факта, че си възприел.
Ентусиазмът или жизнеността не са сила като такава, а по-скоро ефектът от силата или по-
точно от личната сила12.
От тези дефиниции е близко до ума, че ако събирателната точка е твърдо фиксирана в
една позиция, възприятието също е фиксирано. Това означава, че възприемаме всичко в
съответствие със специфичната отчетна система, наречена светоглед. T03U светоглед никога не
може да се промени, ако събирателната точка не може да се движи, защото не могат да бъдат
достигнати никои други енергийни полета, освен онези на съответната специфична позиция,
нито пък могат достигнатите енергийни полета да бъдат пренареждани.
Следователно е очевидно, че възприятието пряко се определя, първо, от позицията на
събирателната точка и, второ, от начина, по който достигнатите енергийни полета са
подредени. Това е важен момент, който следва да се схване напълно, за да се избегне объркване
по-нататък.
За да го разберем, трябва да знаем, че събирателната точка на човека е полусфера от
силна светлина с големина приблизително колкото на топка за тенис. Достигнатите енергийни
полета са онези, осветени от тази полусфера, докато преминават през нея- Тези енергийни
полета са лъчи светлина, не много по-дебели от памучни нишки, поради което ясновидците са
ги оприличили на нишки светлина. Понеже са толкова тънки, буквално хиляди енергийни
полета преминават през събирателната точка, за да се подравнят със съответните енергийни
полета извън пашкула.

41
 Това подравняване обаче няма задължително да е А с А, Б с Б, В с В и т.н., а може да е А с
Б или А с В, или всяко друго възможно пренареждане. Енергийните полета извън пашкула са
идентични на тези вътре, но броят на възможните пермутации на подравняването е наистина
огромен. Какво определя избора на подравняване и как се предизвиква подравняването, е засега
загадка дори за най-напредналите ясновидци. Достатъчно е да се каже, че това изглежда се
осъществява посредством някакво неясно свойство на намерението.
За да проясним още повече тази концепция, трябва да дефинираме два израза, т.е.
движение на събирателната точка, в противоположност на преместване на събирателната
точка. Макар да има несъответствие между някои Толтекски линии относно дефинициите на
тези две понятия, то е толкова минимално, че е пренебрежимо. За целите на тази книга ще дам
приетите традиционни дефиниции.
Движение на събирателната точка се дефинира като въртене на събирателната точка в
нормалната й позиция, за да се предизвика различно подреждане на енергийните полета. То е
много подобно на въртене на копчето на радиото, за да се подобри качеството на звука,
приеман от конкретната станция. Преместване на събирателната точка е, когато тя се мести,
за да достигне напълно нова група енергийни полета. Това преместване може да е до коя да е
друга позиция на повърхността на пашкула или в неговата вътрешност.
Точно подреждането на енергийните полета в някое специфично подравняване отговаря за
конкретния светоглед на дадения човек и освен това за способността му да общува. Ако
срещнем някого, който използва същата пермутация на подравняването като нас, подреждането
ще бъде А с А, Б с Б и т.н. С такава личност имаме чудесно разбирателство и няма трудности в
общуването. Но ако, от друга страна, срещнем някого, използващ пермутация диаметрално
противоположна на нашата, тогава общуването е ужасно. С такава личност непрекъснато
говорим не за едно и също нещо и разбирането между нас става игра на проби и грешки.
Важното тук е, че ако не сме способни да движим събирателната точка, нашето
възприятие е твърдо фиксирано, а също и нашият светоглед. Точно тази фиксация причинява
повторение и в крайна сметка привични действия, били те физически, емоционални, или
умствени. Обратното обаче е еднакво вярно, защото самото повторение фиксира още по-твърдо
събирателната точка и също така предизвиква еднообразие и скука. Щом скуката се установи,
нивото ни на възприятие започва да страда, защото повтарящото се възприятие скоро започва
да става подпрагово. Това е началото на порочен кръг, в който прогресивно ставаме все по-
малко осъзнати, докато възприятието ни става все пo-повтарящо се и скучно.
В това отношение е интересно да се отбележи разликата между възрастните и децата.
Децата имат естествено флуидна събирателна точка, докато не бъдат принудени от социалната
обусловеност да я фиксират. В резултат децата са способни да движат събирателната си точка
съвсем спонтанно. Посредством това движение те очевидно предизвикват постоянни промени
във възприятието си, които от своя страна пораждат не само новост, но и изобилие от
жизненост и ентусиазъм.
За да движим събирателната си точка, се нуждаем от лична сила. Както всичко друго,
което правим, така и движението, и преместването на събирателната точка изискват енергия.
Всъщност трябва да използваме значително количество лична сила просто за да държим
събирателната точка фиксирана.
Очевидно, ако събирателната точка е фиксирана и светогледът ни е също фиксиран, то
количеството лична сила, което имаме, е пропорционално на нивото ни на възприятие по
силата на факта, че личната сила е продуктът на възприятието. Възприятието обаче от своя
страна е пропорционално на нивото на осъзнаване. Ако следователно сме полузаспали в
резултат на това, че „ни е дошло до гуша от скука”, то не регистрираме възприятие много
добре.
Липсата на регистрирано възприятие не означава, че не се произвежда лична сила, а по-
скоро, че цялата произведена лична сила е била погълната от онези привични и повтарящи се
действия, които удържат събирателната точка фиксирана.

42
 Ако значи нямаме излишък от лична сила, с която да движим събирателната точка, то
къде да намерим тази допълнителна сила. Решението фактически е много просто, но доста по-
трудно за прилагане, отколкото за обяснение.
Ако цялата ни лична сила се изразходва от навиците ни, очевидно трябва да пресечем
всички действия, които са излишни. Трябва също така да демонтираме светогледа си, защото
точно този скован възглед всъщност „зацикля” навика и следователно задържа събирателната
точка фиксирана. В началото единственият начин, по който можем наистина да направим това,
е, като сме напълно будни, т.е. напълно нащрек по всяко време. Само като сме пo-осъзнати за
всичко в живота ни, можем да започнем да различаваме кое е важно и кое може с право да бъде
класифицирано като
На воините постоянно се напомня да отделят специално внимание на всички дребни неща
в ежедневието си, защото точно общата сума от тези привидно незначителни детайли
съставлява общото ни поведение и също така разкрива светогледа ни.
Работейки с това е жизненоважно да се разбере, че искайки да бъдем напълно осъзнати,
ние фактически възнамеряваме възприятие. Това е неотменимо предварително условие за
краченето по Пътя на Воина. Да припомним, че в Истините за осъзнаването беше заявено, че
намерението е онова, което ни кара да възприемаме. Засега няма да се впускаме в дефиницията
на намерението, достатъчно е да кажем, че колкото повече възнамеряваме да сме осъзнати,
толкова по-голямо ще е възприятието ни и оттам произведената лична сила.

НЯМА НИКАКВА МАГИЯ - ИМА САМО НАМЕРЕНИЕ.

ТОВА, КОЕТО ГЛУПЦИТЕ ВЪЗПРИЕМАТ КАТО МАГИЯ, НЕ Е НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ
МАНИПУЛАЦИЯ НА НАМЕРЕНИЕТО. СЛЕДОВАТЕЛНО МАГЪТ Е ПРОСТО МАЙСТОР
НА НАМЕРЕНИЕТО.

Важността на възнамеряването да си напълно осъзнат не свършва дотук, защото този

крайно важен акт има много повече страни. Борейки се да възприемаме, ние фактически
упражняваме намерението си. Тъй като точно силата на намерението ни кара да възприемаме,
то, разбира се, същата тази сила е непряко отговорна за положението на събирателната точка.
Затова, поддържайки светогледа си, ние в действителност използваме силата на намерението да
държим събирателната точка фиксирана в тази конкретна позиция.
От всичко това би трябвало сега да е ясно защо е толкова важно да демонтираме
светогледа си. За тази цел трябва да сме напълно осъзнати за всяка дребна подробност в
ежедневието си, за да можем да разпознаем какво представлява този светоглед и какво точно
правим, за да го поддържаме. Щом веднъж можем да видим своя светоглед и как го
поддържаме, е сравнително проста работа да го демонтираме посредством техниката на не-
правенето.
Това ни води до концепцията за ловене на сила. Вече би трябвало да е много ясно какво се
има предвид с това. Да ловим сила, значи да търсим начини, чрез които да можем да повишим
своето ниво на лична сила, за да постигнем флуидна събирателна точка.
Боравейки с тази концепция е важно да се има наум, че всички сме вродено мързеливи.
Винаги е много по-лесно да се мечтае и говори за това, да имаш сила, отколкото тя активно да
се преследва. Обаче ако искаме да имаме сила, трябва да действаме - трябва да ловим сила и да
я ловим добре.

ЛОВЕЦЪТ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ДИСЦИПЛИНИРАН ЧОВЕК, ЗАЩОТО

ПАРАМЕТРИТЕ НА ТОВА, С КОЕТО СИ ИЗКАРВА ПРЕХРАНАТА, СА ПРЕЦИЗНИ.

Един ловец е достатъчно интелигентен, за да допусне, че плячката, която търси, ще

намине вежливо и случайно ще падне в тигана му. Затова ловецът води много дисциплиниран
или последователен живот; което означава, че ловецът е напълно посветен на ловуването.

43
Ловецът е последовател на ловуването в най-истинския възможен смисъл на думата и затова
насочва всичките си усилия към това, да научи всичко възможно за ловуването.

ЕДИН ЛОВЕЦ ЖИВЕЕ ЛОВА ДОКРАЙ; САМО ТОГАВА МОЖЕ ДА ИМА УСПЕХ.

Вече беше казано, че за да ловим сила, трябва да сме напълно осъзнати по всяко време.
Това по същество означава, че трябва да живеем осъзнаването. Ловецът, който е осъзнат само
от време на време, няма да бъде добър ловец. Без съмнение той не след дълго ще стане плячка
на някой хищник, по-силен от него. Но да бъдат постоянно напълно осъзнати, е доста сериозна
битка за онези хора, привикнали да бъдат полузаспали. Затова, преди да станем ловци,
достойни за това име, се изискват някои сериозни промени в живота ни.

ИСТИНСКИТЕ ПРОМЕНИ НИКОГА НЕ СА ЛЕСНИ - ЧОВЕК ЩЕ СЕ ПРОМЕНИ

САМО В ТАКИВА ОБСТОЯТЕЛСТВА, В КОИТО Е ПРИНУДЕН ДА СЕ ПРОМЕНИ.
ПОНЯКОГА ДОРИ АКО Е ПРИНУДЕН ДА СЕ ПРОМЕНИ, ТОЙ УПОРИТО ЩЕ
ОТКАЖЕ, ОСВЕН АКО МОЖЕ ДА ВИДИ ПРЕИМУЩЕСТВОТО НА ПРОМЯНАТА.

За нещастие, когато някой човек е призован да се промени, винаги се чуват същите

изтъркани оплаквания: „Аз нямам проблем, ама трябва да видиш жена ми! Уверявам те, тя има
проблеми бол! Ако само можех да я убедя за недостатъците й, всички щяхме да живеем в мир.”
Такъв вид коментар е типичен за средния човек, независимо дали той се оплаква от жена си, от
роднините си, от шефа си, от работата си, или просто от живота изобщо. Това е известно като
„игра на обвинения”, „прехвърляне на топката”, „замазване на проблема” или, да го кажем още
пo-направо, „кой пръдна”.
Вместо да обвинява всички наоколо, добрият ловец прави равносметка на живота си и
предизвиква онези промени, които смята необходими в момента.

ДОБРИЯТ ЛОВЕЦ ПРОМЕНЯ ПОХВАТИТЕ СИ ВИНАГИ, КОГАТО ВЪЗНИКНЕ

НЕОБХОДИМОСТ.
ИСТИНСКИТЕ ПРОМЕНИ ВИНАГИ СА ПРЕЛОМНИ ПО ХАРАКТЕР И СА
СТАРТИРАНИ ОТ НАГЛЕД ДРЕБЕН И НЕЗНАЧИТЕЛЕН АКТ. ЛОВЦИТЕ ВНИМАВАТ ЗА
ТАКИВА АКТОВЕ И У СЕБЕ СИ, И В ПЛЯЧКАТА СИ И ЗА ТОВА НЕ БИВАТ ЗАВАРЕНИ
НЕПОДГОТВЕНИ ОТ ТЕХНИТЕ ЕФЕКТИ.

Не трябва да се заблуждаваме да вярваме, че можем постепенно да променим живота си,

защото подобни промени не са истински промени, а хватки, които сме изобретили, за да
направим старите си навици да изглеждат малко по-свежи и издокарани. Посредством подобни
действия можем да се чувстваме по-добре, вярвайки, че сме променили похватите си.
Единствената известна промяна в природата, която може да бъде наречена постепенна, е
процесът на стареенето, но той важи само за физическата или материалната форма. Един
инатлив човек не става по-малко инатлив с възрастта, той само изглежда такъв, защото тялото
му е отслабнало и той има по-малко енергия да се заяжда. Ако „ръчнеш” такъв човек дори леко,
скоро ще видиш как той се възползва от възможността и се връща към старите си навици.
Всички истински промени, дори тези в природата, са винаги внезапни и с обширни последици.

ЕДИНСТВЕНИТЕ СТОЙНОСТНИ ПРОМЕНИ СА ОНЕЗИ, НАПРАВЕНИ С ТРЕЗВОСТ.

Важно е също да се разбере, че за да бъде една промяна действителна, тя трябва да бъде

трезва промяна, т.е. направена съзнателно и охотно. Понякога наистина се случва някоя
личност да внесе промяна в живота си в резултат на бурен емоционален катаклизъм. В повечето
случаи обаче подобни промени отшумяват също сравнително бързо. Човек може например да
промени похватите си в резултат на суров шок, предизвикан от болест или злополука, но когато

44
времето започне своя изцеляващ процес, ефектите от шока постепенно отслабват и скоро
човекът отново нарамва всичките си стари трикове.

ЗА ДА УСПЕЕШ НА ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО, СЕ ИЗИСКВА ВСЕОБХВАТНА

ПРОМЯНА. ТРЯБВА ДА ТРАНСФОРМИРАШ ОСТРОВА НА ТОНАЛА.
ЧОВЕКЪТ В СЪЩНОСТТА СИ Е ЧИСТ ДУХ, НАРЕЧЕН НАГАЛ, НО В МОМЕНТА НА
РАЖДАНЕТО ТОЙ СИ ВЗИМА ФИЗИЧЕСКИ НОСИТЕЛ, НАРЕЧЕН ТОНАЛ.
ТОНАЛЪТ Е ЛИЧНОСТТА НА ЧОВЕК. ТОЙ Е КАТО ФИЗИЧЕСКИ ОСТРОВ,
СЪЩЕСТВУВАЩ СРЕД БЕЗГРАНИЧНИЯ ОКЕАН НА ЧИСТО БИТИЕ, НАГАЛА. НА ТОЗИ
ОСТРОВ Е ВСИЧКО, ОТ КОЕТО ВЪПЛЪТЕНИЯТ ИНДИВИД СЕ НУЖДАЕ ЗА ЖИВОТ НА
ФИЗИЧЕСКО НИВО.

Островът на тонала включва всяко едно нещо, което разглеждаме като част от нас, пряко
или непряко. Тоналът е физическото тяло, емоционалната структура и умът. Нашите мисли,
нашите чувства, нашите действия на физическо ниво - всички са част от тонала. Ако съм
беден, то моят тонал е този, който е беден, защото нагалът, духът, няма как да бъде беден. По
подобен начин ако съм болен, то моят тонал е болен. Ако съм гневен, значи отново моят тонал
е гневен. Ако ми липсва лична сила, то моят тонал изпитва недостиг. Накратко, тоналът е
светещият пашкул и всички енергийни полета, съдържащи се в него.
Казано изобщо, ако имаме име за нещо или ако можем да го опишем по някакъв начин, то
е черта на острова на тонала. Това е вярно и за човека, и за Вселената, защото тоналът е
състояние на проявление във всичките му неизброими форми: физически, емоционални,
умствени и дори онези, които определяме като духовни. Нагалът от друга страна е чист дух
или чисто същество, т.е. непроявеният дух. Тоналът е Нещо, докато нагалът е Нищо.
Всичко в живота ни е черта на нашия конкретен островна тонала. Тези черти са най-
буквално ландшафтът на острова и затова съставляват онова, което наричаме наш светоглед.
Ако агресията е качество на нашия остров, то агресията ще формира част от светогледа ни. По
подобен начин ако състоянието на бедност е черта на нашия остров, автоматично се
разглеждаме като бедни и докато поддържаме този възглед, винаги ще ни липсват средства да
правим пари.
Нито островът, нито неговите качества са проблем сами по себе си. Не че островът е лош
или че чертите му са лоши. По-скоро начинът, по който различните черти на острова са
подредени, е склонен да създава проблеми в живота ни u прави острова рай или адска дупка.
Важно е да се помни, че всяко едно нещо на острова е необходимо за живота ни на физическо
ниво и затова никоя черта на острова не може да бъде изхвърлена или унищожена. Всъщност,
ако се опитаме да се отървем от някоя черта, много бързо откриваме колко невъзможно е това.
Следователно задачата на ученика е напълно да трансформира острова на тонала. Той
трябва да реконструира ландшафта. Под това се разбира ученикът не само да реконструира
чертите, но и да ги пренареди така, че всичко да е разположено на правилното му място върху
острова. Ако това се направи, чертите ще съществуват във взаимна хармония една с друга и със
самия човек и ученикът ще превърне своя остров не само в място на практичност и
гостоприемство, но и - в зависимост от темперамента и способностите си - в място на голяма
красота.
За да проясним това, нека разгледаме примера за агресията. При това много графично ще
оприличим агресията на меч. Ако агресивността формира част от характера на човек, той би
могъл да разгледа агресивността си и да реши, че това е грозно и опасно оръжие. Страхувайки
се, че хората ще си мислят лошо за него, защото е агресивен, човекът ще прекара години,
опитвайки се да се освободи от своята агресивност, и през Цялото това време ще крие меча си
толкова добре, колкото може. Всъщност може да го скрие толкова добре, че никой не би
повярвал, че той е агресивен. Такъв човек ще чувства, че дори да не е успял да се освободи от
агресивността си, той я държи здраво под контрол.

45
 Това е едно решение, и то такова, каквото повечето хора биха избрали. То обаче не е
добро, защото криейки меча си и отказвайки да го използва, човекът никога не се учи как да
борави правилно с този меч. Човекът е потиснал агресивността си и, какъвто е случаят с всички
потиснати емоции, ще дойде ден, когато той ще бъде толкова плътно притиснат до стената, че
внезапно ще извади меча си. Тогава годините на потисната агресия ще се надигнат в силен
порой на непреодолима ярост и без да Знае как да владее меча си правилно, човекът ще го
размахва наоколо в неконтролирано разрушение. В своята неопитност при боравене с меча той
не само ще повреди всичко около себе си, но и неизбежно ще се нарани.
Очевидно това не е приемливо решение за ловеца, който трябва да може умело да
използва всичките си оръжия. Ученикът на Пътя на Воина трябва да разпознае агресивността
си, не да я потиска. Това не означава, че на ученика или пък на ловеца е даден лиценз да
упражнява агресията си върху околния свят, а по-скоро, че трябва да се научи да я използва
конструктивно и майсторски при нужда.
Разпознавайки агресивността си и внимателно упражнявайки се с този меч, ученикът с
времето става умел фехтовач, напълно изкусен в боравенето с меча. Агресивността, която е
черта от характера на този човек, не е била изхвърлена от неговия остров на тонала, а вместо
това е превърната в ценен актив, напълно под негов контрол. Ако е нужно, такъв човек ще
извади меча си за миг и преди да Знаеш какво те е връхлетяло, ще те е обръснал гладко, ако
това се иска. Няма да бъдат нанесени дълготрайни щети, Защото брадата ти пак ще порасне, ако
настояваш да носиш брада, но никога вече няма да искаш да се заяждаш с този човек. Освен
това дълбоко в сърцето си ще бъдеш изпълнен с възхищение от него, защото такова умение е
красиво и вълнуващо за наблюдение.
Трансформирането на острова на тонала чрез преструктуриране на чертите му е онази
пълна промяна, която се изисква, за да се успее в преследването на силата. Не е толкова трудно,
колкото изглежда, защото единственото, което е необходимо, е да направим равносметка на
живота си, за да може да знаем какви са активите ни. За един ловец няма лоши страни, има
само потенциал, който все още не е напълно развит. Един все още неразвит потенциал е,
разбира се, недостатък, но ловецът знае, че с времето той няма вече да бъде такъв. Неразвитият
потенциал за фехтовачество действително е недостатък, но когато бъде развит, този потенциал
е най-ценно умение.

ТВОИТЕ СЛАБОСТИ СА ТВОЯТ НЕРЕАЛИЗИРАН ПОТЕНЦИАЛ.

Ако искаме да успеем в лова на сила, ние се нуждаем от целия си потенциал. Може
социалната обусловеност да ни учи, че много от нашия потенциал е лош, но това е просто
средството, чрез което нашите ближни ни държат приковани към тях и към светогледа им.
Никой ловец не може да бъде ограничаван по този начин. Ловецът е свободно и гъвкаво
същество, което крачи по Път със Сърце. За него няма сърце в остров, състоящ се от
психическо робство, потиснати емоции и скованост на мисълта.
На острова на ловеца откриваме невероятна красота в умението, с което този остров е
подреден, и тъй като е флуидно същество, ловецът с голяма охота би преоформил острова си,
ако възникне необходимост. За него подобна промяна носи още повече вълнуващи
предизвикателства, а и Знае ли някой какви нови съкровища на духа може да открие с всяко
пренареждане на острова си?
Тайната на това, да се изплъзнеш от хватката на социалната обусловеност, се крие във
факта, че ловецът заема позиция извън психологическата манипулация.

ЛОВЕЦЪТ ТРЕТИРА ТОЛКОВА ГРИЖЛИВО СВОЯ СВЯТ, ЧЕ НЕ ОСТАВЯ СЛЕДА

СЛЕД СЕБЕ СИ. ДА ОСТАВИ СЛЕДА, БИ ОЗНАЧАВАЛО ДА СТАНЕ ЛОВУВАН ОТ НЕЩО
ПО-МОЩНО ОТ НЕГО.

46
 Това не означава, че ловецът става отшелник. Това е невъзможно, защото за да е ловец,
той трябва да действа в света и до голяма степен да е част от него. Следователно ловецът не се
опитва да се скрие от света, а по-скоро гледа да не позволи сам да стане ловуваният.

ИЗКУСТВОТО НА ЛОВЕЦА СЕ КРИЕ В НЕГОВАТА СПОСОБНОСТ ДА ИЗБИРА И

ВРЕМЕТО, И МЯСТОТО НА СВОЕТО ПОЯВЯВАНЕ. КАТО ПРАВИ ТОВА, НЕГОВОТО
ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ СЪС СВЕТА СТАВА ПРЕСМЕТНАТО И ПЕСТЕЛИВО И ПО ТОЗИ
НАЧИН ЛОВЕЦЪТ ИЗБЯГВА ИЗТОЩАВАНЕТО ИНА СЕБЕ СИ, И НА ОКОЛНИЯ СВЯТ.
ЛОВЕЦЪТ Е УВЕРЕН В СВОИТЕ СПОСОБНОСТИ КАТО ЛОВЕЦ И ЗАТОВА НЕ
УСЕЩА НЕОБХОДИМОСТ ДА СЕ ПРИТЕСНЯВА.
ПРИТЕСНЕНИЕТО КАРА ЧОВЕКА ДА СЕ ВКОПЧВА БЕЗУМНО В СВОЯ СВЯТ,
КАКЪВТО ИДА Е ТОЙ, И ВКОПЧВАЙКИ СЕ, ТОЙ ИЗТОЩАВА КАКТО СЕБЕ СИ, ТАКА И
СВЕТА СИ.

Главната причина, поради която хората са склонни да стават ловуваните, е, че те нямат

никаква истинска увереност в себе си и затова винаги търсят подкрепа и одобрение от околните
им. Очевидно ако хората се държат по този начин, те никога няма да избягат от ноктите на
социалната обусловеност и завинаги ще останат на произвола на другите. Виждаме, в тази
връзка, как притеснението е най-изтощаващата причина за зависимост. Хората си намират най-
различни неща, за които да се притесняват, и без дори да съзнават какво точно правят,
посредством притеснението постоянно подкопават собствените си непоколебимост и
увереност.
Ако например някой мъж е постоянно притеснен заздравете си, притеснението изцежда
енергията му до такава степен, че накрая наистина ще развие всякакви неразположения и
болести.
По подобен начин ако една жена е в постоянни съмнения дали съпругът ú наистина я
обича, тя посредством своето поведение ще се вкопчи така безумно в него, че накрая мъжът ще
се изтощи от това, да трябва постоянно да я успокоява. Вследствие този мъж ще отблъсне жена
си не защото не я обича, а просто защото ще започне да усеща нужда да има някакво
пространство. Това, разбира се, само ще накара жената да се чувства още по-несигурна и
жадуваща вниманието му. С времето мъжът може да се почувства толкова отблъснат от дома,
че може да започне да търси утеха в прегръдките на друга жена.
В тези два примера могат ясно да се видят ефектите от притеснението и как чрез
притеснение хората успяват да осъществят най-лошите си страхове. За жалост обаче, вероятно
нито мъжът, нито жената някога ще прозрат, че могат да благодарят само на себе си за
нещастието си. Вместо това те ще са склонни да вярват, че изходът е бил просто резултат от
онова, което винаги са подозирали, че е вярно.
От друга страна, ловецът има доверие в своята способност да ловува и затова има
увереността да знае, че няма нужда да се притеснява. Но за да има подобна увереност, човек
трябва да я култивира, избирайки да не търси подкрепа от другите. Той не прави този избор от
някакво усещане за арогантност или дръпнатост, а просто защото има достатъчно
самоуважение да разпознае собствените си способности и достойнство. В резултат на своето
самоуважение ловецът също така питае много дълбоко уважение към света около себе си,
защото знае, че ако иска да живее от земята, той трябва да живее в хармония с нея.

ЛОВЕЦЪТ Е ОТБЛИЗО ЗАПОЗНАТ СЪС СВОЯ СВЯТ, НО СЪЩЕВРЕМЕННО

ОСТАВА ОТСТРАНЕН ОТНЕТО.

Точно посредством тази отстраненост ловецът успява да не бъде повлиян от света около
себе си. Обаче фактът, че ловецът е отблизо запознат със своя свят означава, че той е отстранен
в смисъл, че избира как да взаимодейства със своя свят, а не в смисъл, че не го е грижа за него.

47
Това е много важно различие и нещо, което изисква значително умение в изпълнението му на
практика.
Никой ловец не би могъл да има успех, ако не познава всяка интимна подробност от своя
свят. Тук обаче има опасност дотолкова да се ангажираш със света, че преценката ти да стане
неточна. Например един ловец може да стане толкова близък с плячката, която лови, че да
открие, че не е способен да я ловува. Ако, от друга страна, ловеца не го беше грижа за света му,
той би го ограбвал просто защото за него ловуването е развлечение. И в двата случая ловецът
ще започне да гладува, защото или обича животните прекалено много, че да ги лови, или ги
изтребва безразборно.

ЛОВЕЦЪТ НЕ ОГРАБВА СВОЯ СВЯТ- ТОЙ ВЗИМА ОТ НЕГО САМО ОНОВА, ОТ

КОЕТО НАИСТИНА СЕ НУЖДАЕ. ПО ТОЗИ НАЧИН ЛОВЕЦЪТ ОСИГУРЯВА СВОЯ
ЗАПАС - БИЛ ТОЙ ОТ ПРИЯТЕЛИ, ХРАНА, ЩАСТИЕ, ИЛИ СИЛА - НИКОГА ДА НЕ
ЛИПСВА.

Важно е да се разбере, че да бъдеш ловец, предполага значително повече от това просто да

ловуваш. Истинският ловец е нещо като психолог. Той от опит е видял предсказуемите
действия и предсказуемото поведение на хората и на животните и затова е познал колко е
важно да се изучава плячката, която се ловува.

ЗА ДА ЛОВИ ПЛЯЧКАТА СИ, ЛОВЕЦЪТ ТРЯБВА НЕ САМО ДА ЗНАЕ НАВИЦИТЕ

НА ТАЗИ ПЛЯЧКА, НО И ДА МОЖЕ ДА Я НАДХИТРИ.

Ако ловецът поставя капаните си по начин, който разкрива мотивите му, животното, което
преследва, няма да е толкова глупаво, че да влезе в тях. Затова ловецът трябва да постави
капаните си толкова хитро, че плячката му да не ги осъзнае, преди да щракнат. Ловецът е също
съвсем наясно, че както той е хищник, така има и други хищници, които няма да се поколебаят
да го ловят, ако им се даде шанс. Така че, за да избегне сам да стане плячка, ловецът се грижи
да не прави същите грешки като плячката, която се е научил да дебне. Съответно ловецът гледа
неговите движения и действия да са винаги непредвидими.

ДА БЪДЕШ ПРЕДВИДИМ, ЗНАЧИ ДА СТАНЕШ ЛОВУВАНИЯ.

Общо казано, средният човек е толкова предвидим! фиксиран, както си е, от тежки и

всепоглъщащи навици, той е лесна плячка за всеки, който би пожелал да го лови.
Да вземем например човек, който винаги обядва в 13:30 в тихия ресторант на една
пресечка от офиса си. Той винаги приключва работа точно в 17:00 часа и се забързва към гарата
да хване влака за вкъщи в 17:25. Човекът следва това разписание пет дена в седмицата, месец
след месец. Всеки, който поиска да сгащи този човек, няма да има никакъв проблем - трябва
само да го чака на любимата му маса в ресторанта в определения час или пък на гарата, малко
преди 17:25.
От друга страна, не би било толкова просто да се хване натясно човек, който само
понякога обядва, и то винаги в различен ресторант. Не е лесно и да бъде засечен по пътя му към
къщи, ако понякога се прибира с първия влак, понякога се мотае до късно в офиса, а понякога
отива да пазарува, преди да хване автобус, за да навести приятел по пътя към къщи. Ясно е, че
такъв човек е непредвидим и макар работното му време да е фиксирано, той все ще намери
начини то да изглежда непредвидимо.
В тези примери разгледахме само физическите рутини, които хората следват, но е важно
да се прозре, че привичните емоционални отклици и фиксираните мисловни шаблони също ни
правят уязвими. Освен това да станеш уязвим, не означава само уязвим към дебнене от страна
на останалите, но и да бъдеш изложен на силите, работещи в живота ни.

48
 Станем ли предвидими, преставаме да сме флуидни. Това не само ни прави уязвими, но и
твърдо фиксира събирателната точка в конкретния светоглед, преобладаващ в момента. Както
вече отбелязахме, не е съдба на човека да бъде ограничен само до един светоглед; човекът е
предназначен да учи, преживявайки всички от многобройните възможности, съдържащи се в
живота. Затова, ако се заклещим в светогледа си, силите на съдбата започват да ни дебнат,
опитвайки се отново да ни направят флуидни.

ДОБРИЯТ ЛОВЕЦ ПРИЗНАВА, ЧЕ В ТАЗИ ВСЕЛЕНА ИМА ВИСШИ СИЛИ,

НАПЪТСТВАЩИ И НЕГО, И ВСИЧКИ ДРУГИ СЪЗДАНИЯ. ТЕЗИ СИЛИ ОПРЕДЕЛЯТ
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА И НА ЖИВОТА, ИНА СМЪРТТА.

Тази крайно важна точка не само напомня, че ни дебнат както хищници, така и силите на
съдбата, но и пряко засяга въпроса за етиката и морала. Освен материалното богатство,
концепциите за етика и морал също постоянно тормозят и объркват човека и му причиняват
повече притеснение от всичко останало. Изобщо казано, въпросите, касаещи парите, етиката и
морала, държат човека здраво вкопан в социалната му обусловеност.
Когато един ловец се нуждае от храна, той поставя капана си и ако намери животно в
него, като се върне, той го убива незабавно и с тиха признателност. Ловецът знае, че нито
неговата хитрост, нито капанът му са примамили животното, а по-скоро силите на съдбата,
които са довели това животно в неговия капан.
Съдбата на конкретното животно е била да нахрани този ловец. Знаейки това, ловецът не
съжалява животното и не го пуска, защото да постъпи така, би означавало да откаже на това
животно съдбата му. Никой ловец, достоен за това име, никога няма да се полакоми да се
намеси в съдбата на друго същество. Подобен акт би предполагал, че той е по-мъдър от онези
сили, които диктуват живота и смъртта на всички създания, включително неговите. Никой
истински ловец няма да предположи нещо толкова арогантно.

В КРАЙНА СМЕТКА КОЕ Е ПО-ВАЖНО ОТ ЖИВОТА И СМЪРТТА? СИЛИТЕ,

КОИТО ГИ КОМАНДВАТ, ДЕЙСТВИТЕЛНО УПРАВЛЯВАТ ВСИЧКИ СЪЗДАНИЯ.

Съжалението е едно от най-лошите престъпления срещу човечеството; всъщност срещу

всички форми на живот изобщо. Винаги трябва да се пазим от доброжелателите, които
съжаляват всичко около себе си. Такива хора нямат уважение към съдбата на другото същество
и единствената им цел в живота е да се месят там, където не са нужни. Тези хора винаги гръмко
декламират под знамето на морала и общото благо, но никога не се спират да обмислят
последствията от своите действия. Индивидуалността и пълното развитие на осъзнаването
винаги страдат от ръцете на такива хора, независимо какво те посочват за свой мотив.
Има случаи, когато наистина е необходима помощ и в такива случаи ловецът предоставя
съдействието си охотно и безрезервно; но един ловец никога няма да окаже помощ, ако вижда,
че не се изисква помощ. Да окажеш съдействие, когато от него не се нуждаят, е да извършиш
несправедливост спрямо другата личност.
Ловецът не си позволява да се бърка на силите, които напътстват живота и смъртта на
всички създания, но той също така поема пълна отговорност за своите действия. Ако намери
две животни в капана си, а се нуждае само от едно, той ще вземе само едното животно и ще
пусне другото на свобода. Да вземе и двете животни, би означавало, че ловецът се е поддал или
на алчност, или на притеснение, което, разбира се, ще го направи уязвим. Освен това ловецът
третира своя свят с безкрайна грижа и в резултат не го ограбва. Такава е дисциплината на
ловеца и такава е безупречността на неговия дух.
Тази дисциплина и безупречност са ключови за разбиране на сложностите в ловенето на
сила. До този момент разглеждахме само подготовката на ловеца, но очевидно
предназначението на тази подготовка е да може той да се научи да лови най-голямата плячка,

49
т.е сила. Тази подготовка не е лесна и изисква време и най-щателно внимание към детайлите, за
да се натрупат онези дисциплина и безупречност, от които един ловец се нуждае.
Без тази внимателна подготовка никой човек няма да успее в ловенето на сила, защото да
се лови сила, е безкрайно по-трудно, отколкото да се дебнат животни или хора. Не само, че
животните и хората са крайно предвидими, но те са и осезаеми. Силата, от друга страна, е
винаги крайно непредвидима и съвсем сигурно неосезаема. Да ловиш плячка, която е
едновременно непредвидима и неосезаема, е не само най-трудното предизвикателство на света,
но е и много опасно.
Да дебнеш силата, изисква безкрайна грижа и много остро усещане за осъзнатост.
Ловецът, който гази през храстите като булдозер, не само ще изплаши плячката си, но и също
така най-вероятно ще стане плячка на някого или нещо, по-силно от него. В тази връзка е
забавно да се види колко много добронамерени, но заблудени хора се хвърлят да преследват
знание при всяка възможност. Тези хора подскачат наоколо в нещо като духовен бяс,
гръмогласно известявайки всичките си находки с детинско въодушевление. Единственото
заключение, до което човек може да стигне, наблюдавайки ги, е, че те действително са като
деца - деца с пушки играчки, играещи си на ловци.
Чрез подготовката си ловецът е разбрал какво означава да се лови сила. Спечелил това
знание, той не се предава на лова, защото знае, че плячката му, бидейки неосезаема и
непредвидима, може лесно да го заведе в смъртен капан. Това е важен момент, който трябва да
бъде напълно разбран.
Единствената разумна причина да ловим сила е, за да притежаваме достатъчно лична сила,
с която да заявим свободата си. Но за да заявим тази свобода, ние трябва да сме способни също
така да заявим личната си сила, защото Орелът не връчва дара на свободата на онези, които не
са достатъчно непоколебими да се сражават за своята лична сила. Единственият начин да
станеш непоколебим, е да се сражаваш и колкото по-трудна е битката, толкова по-
непоколебими ставаме. Точно по тази причина ловецът, за разлика от средния човек, не се
оплаква от предизвикателствата в живота си. Ловецът знае, че колкото по-голямо е
предизвикателството, толкова по-голям ще бъде неговият дар на сила.
Предвид това ловецът също знае много добре, че силите, които напътстват живота му на
земята, няма да покажат нито съжаление, нито пощада. За ловеца да бъде пощаден, означава да
му бъде отказана възможността да се сражава за победа и вместо това да бъде осъден на робски
живот.

АКО НЕ СИ ДОСТАТЪЧНО НЕПОКОЛЕБИМ ДА СЕ СРАЖАВАШ, ТИ НЯМАШ ДРУГ

ИЗБОР ОСВЕН ДА ПРИЕМЕШ ЖИВОТА НА РОБ. ЛОВЕЦЪТ Е СВОБОДНО СЪЩЕСТВО,
КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОДЧИНИ НА РОБСТВО. ЗА НЕГО НЯМА ДРУГ ИЗБОР, ОСВЕН
ДА СЕ СРАЖАВА. АКО УМРЕ В ТОВА СРАЖЕНИЕ, ТО ПОНЕ ЩЕ УМРЕ КАТО
СВОБОДНО СЪЩЕСТВО, А НЕ КАТО РОБ.

Идва момент в живота на всеки човек, когато той просто знае, че не може да продължи да
бъде роб. От този момент нататък, дали е бил трениран като ловец, или не, той навлиза в
настроението на ловеца.
Не предаващ се вече на нищо, най-малкото на робство, ловецът няма желание да захвърля
личната си сила, правейки глупав ход. Вместо това той сяда тихо, за да направи равносметка на
живота си и на ситуацията си. Той знае, че сам е направил заявката за сила и че точно за този
лов е тренирал. Също така ловецът внимателно разглежда правилата на този лов. Те са
достатъчно прости, но и смъртоносни - не щади и не очаквай пощада; победителят взима
всичко.
В битка, в която залозите са толкова високи, ловецът би бил глупак, ако не претегли
възможностите внимателно. Ако спечели битката, той ще е спечелил достатъчно лична сила, с
която да заяви свободата си, но ако загуби, той губи всичко. Ясно е, че ловецът не може да
влезе в подобна битка безразсъдно.

50
 ЛОВЕЦЪТ НЕ СЕ СЪОБРАЗЯВА С НИЧИИ ЖЕЛАНИЯ, ОСВЕН СЪС СВОИТЕ
СОБСТВЕНИ. АКО ПРЕДПРИЕМЕ ДАДЕН КУРС НА ДЕЙСТВИЕ, ТО Е ЗАЩОТО
НАПЪЛНО СЪЗНАВА ВЪЗМОЖНИЯ ИЗХОД НА ТЕЗИ ДЕЙСТВИЯ.
ЛОВЕЦЪТ НИКОГА НЕ СЕ ОСТАВЯ ДА БЪДЕ ЖЕРТВА. В СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ ТОЙ
ВЗЕМА ПОД ВНИМАНИЕ НЕОЧАКВАНОТО И ЗА ТОВА НИКОГА НЕ Е ХВАНАТ
НЕПОДГОТВЕН. ПО ТОЗИ НАЧИН ТОЙ ИЗБЯГВА ПОВЕЧЕТО ОТ ОНОВА, КОЕТО
ГЛУПЦИТЕ РАЗГЛЕЖДАТ КАТО ПРОИЗШЕСТВИЯ.

Направил равносметка на живота си, ловецът осъзнава, че макар рисковете да са големи,

той пак няма друг избор, освен да се сражава. Такава е иронията на краченето по Пътя на
Знанието. В борбата ни да се освободим от оковите на социалната обусловеност ние откриваме,
че вместо това сме станали роби на силата.
Средният човек вярва, че има свобода на избора, но ловецът е човек, който е видял
безсмислието на това вярване. За него има само две възможности: или се сражава за свободата
си от социалната обусловеност, или отказва да се сражава и се присъединява към ближните си в
глупостта им. Очевидно, че втората възможност не е приемлива за един ловец, което означава,
че той няма избор.
За да разберем това напълно, трябва да си припомним, че ловецът става ловец, за да избяга
от ограниченията на социалната обусловеност. Той прави това, за да има достатъчно лична
сила, с която да избира своя собствена отчетна система. Стигнал толкова далече, за ловеца вече
няма никаква възможност да се върне обратно, защото светът, който е оставил зад себе си, е
този, който той вече не желае. В светлината на това той прозира, че фактически няма нищо за
губене освен живота си, но какво струва този живот, ако е прекаран в робство на ближните му
хора?
Tози момент в живота на ловеца е винаги най-пронизващ. Точно на този кръстопът
ловецът знае, че няма избор. И все пак да се впусне в непознатото, все още изисква от него
цялата му смелост и даже повече, защото той Знае, че това ще бъде пътешествие без връщане
назад. Затова ловецът трябва да каже сбогом на всичко, което е Знаел до този момент. Разбира
се, светът, който той е познавал, не е свят, в който иска да остане, но той е единственият свят,
който ловецът някога е познавал, и макар че е пълен с много неща, които го отвращават,
съдържа и много съкровища на неговия дух. В крайна сметка точно в този свят той се е научил
да мечтае за свобода и в него е направил първите си несигурни стъпки в ученето си да стане
ловец.
Само след като достигне този кръстопът, той започва наистина да усеща влиянието на
силите, напътствали го през живота му. Сега в ретроспекция той може да види
предназначението на всяко нещо, което му се е случило, и как тези преживявания са го довели
до където е. Макар съдбата му да е все още смътна и заключена в бъдещето, той все пак може
да схване достатъчно, за да прозре, че неговата заявка за сила и последващата подготовка като
ловец са били предопределени. Точно в този момент той знае без грам съмнение, че неговата
заявка за сила е неотменима.
Една аналогия може би ще направи концепцията за заявка на сила малко по-понятна.
Затова нека разгледаме едно дете и факта, че очевидно е съдба на човека да ходи изправен.
Когато се роди, бебето не започва веднага да ходи. Много дълго време то е съвсем
доволно просто да си лежи и да движи крайниците си хаотично. После започва да се стреми да
седне, но отначало може да прави това само ако е подпряно с възглавници. Минава още
известно време, докато то натрупа достатъчно мускулна здравина, за да започне да пълзи. Това
е аналогично на подготовката на ловеца. С тази новооткрита свобода детето започва да
изследва своя свят. Именно благодарение на факта, че се е научило да пълзи, сега детето
започва да прави разлика между определени аспекти на околния свят. Чрез проби и грешки то
скоро се научава да внимава къде пълзи и какво пипа.

51
 Тогава идва ден, когато детето е достатъчно яко и изведнъж се изправя. Това изглежда
като съвсем прост акт, но промяната е драстична. С този акт детето е направило заявката си да
ходи. Може все още да му липсва достатъчна мускулна координация, може все още да му
треперят колената и да губи равновесие, но едно нещо ще води до друго, докато най-накрая то
ходи и след това тича. Заявката на това дете да ходи е необратима, защото, освен ако не се е
родил инвалид, е съдба на човека да ходи изправен.
Никой от нас не може да избегне силите, които ни напътстват през живота. Нашите съдби,
каквито и да са те, трябва да бъдат изпълнени. Ловецът разпознава това, като 6 процеса прави
равносметка на себе си и на новия си живот. Ловецът в първите си крачки по Пътя на Силата е
точно толкова нестабилен, колкото детето в първите си пробни крачки.

ЗАПОЧВАЙКИ ДА ЛОВИ СИЛА, ЛОВЕЦЪТ ЗНАЕ, ЧЕ НЕГОВАТА НЕОПИТНОСТ ЩЕ

ГО КАРА ДА ГУБИ РАВНОВЕСИЕ. НО НАПЪЛНО БУДЕН И КУЛТИВИРАЙКИ
ТИШИНАТА НА ЖИВОТА, ТОЙ НАМИРА НЕОБХОДИМИЯ БАЛАНС НА ДУХА СИ.

Ако се върнем на аналогията с учещото се да ходи дете, виждаме, че когато детето трябва
за пръв път да слезе по стълби без чужда помощ, съществува голяма опасност да се нарани и
може дори да се убие. Същевременно няма да има никаква опасност, ако то подходи към
стълбите с пълно осъзнаване и не се опитва да ги взема по три наведнъж.
Помнейки своята подготовка, ловецът подхожда към Пътя на Силата по абсолютно същия
начин. Напълно съзнавайки опасността, пред която се изправя, ловувайки неосезаема и
непредвидима плячка, ловецът се движи тихо и действа с голяма предпазливост. По този начин
той започва да изгражда увереността, от която се нуждае, за да се чувства стабилен и да води
всяка битка, която силата може внезапно да запрати срещу него.

НАШАТА НЕУРАВНОВЕСЕНОСТ СЕ ДЪЛЖИ НА ОБЩАТА СУМА ОТ ВСИЧКИТЕ

НИ ДЕЙСТВИЯ.

Tози афоризъм е ключов за всичко, което Толтеките разбират и практикуват. Когато

бягаме от своите преживявания или ги игнорираме, или ги третираме небрежно, губим
равновесие. Обаче винаги, когато загубим равновесие, най-естествената реакция е да спрем за
момент, за да възстановим равновесието си. Точно тази пауза е това, което се дефинира като
тишината на живота.
Животът без съмнение е континиум, но такъв, който се състои от периодични изблици на
енергия или пулсации. Ловецът се движи с пулсациите на живота, правейки пауза преди всеки
акт. По този начин той може да концентрира цялото си внимание, преди да скочи. Тъй като
ловецът отделя цялото си внимание на всеки акт, неговата преценка е безупречна и духът му
никога не е неуравновесен - ловецът е напълно буден.
Живеейки по този начин, ловецът владее всяка ситуация в живота си. И забележете, че
казвам ситуация. Ловецът не владее живота си като такъв, защото това владеене не е в негови
ръце, а в ръцете на онези сили, които напътстват живота му.
Владеейки всяка ситуация в живота си, ловецът има стабилността и увереността,
необходими да влезе в своята битка за сила. Но той все пак болезнено съзнава бедността на
човешките си ресурси. Затова изпитва страх. Не изтощаващ страх, а такъв, който го държи
нащрек и напълно буден. Това е страхът, произлизащ от знанието, че правилата на лова не
позволяват никаква пощада или милост.
Знаейки правилата на лова и защо трябва те да бъдат толкова безкомпромисни, ловецът се
изпълва с дълбоко уважение към своя противник. В глъбините на сърцето си ловецът усеща, че
тази битка ще бъде най-почтена. Той няма съмнение, че цялата ще е пълна с хитрости, но знае
също, че изходът ще бъде честен в смисъл, че победителят взема всичко. Подобна битка, в
която всичко е позволено и чиито награди са били определени с мълчаливо съгласие и чест, е
най-благородната от всички възможни битки.

52
 Стигнал толкова далеч, ловецът няма друга възможност освен да седне тихо и да чака. Той
не бърза, защото знае, че сега, когато е направил своята заявка за сила, силите, напътстващи
съдбата му, ще го търсят и битката ще започне. Ловецът знае, че няма да му помогне да бъде
страхливец и да се скрие или да избяга от битката, след като тя започне, защото силите на
съдбата пак ще го ловуват и ще го конфронтират зад всеки ъгъл. Разбирайки, че единственият
му шанс да оцелее е да държи позицията си и да се сражава, ловецът е обзет от пълна
сигурност. В края на краищата какво би загубил освен живот, който за него вече няма никакъв
смисъл?
Ето как ловецът подхожда към своята битка за сила: той е напълно буден, изпълнен със
страх, изпълнен с уважение и напълно сигурен. Това е неговият щит. Пред лицето на
невъзможните препятствия пред него той може би не е много, но е все пак всичко, което
ловецът има, и точно затова той е тренирал дълго и трудно да го използва безупречно.
Такова е естеството на участта на един ловец, но неговото настроение не е униние или
песимизъм. Нито пък чувства той някакво основание за съжаление или обида, или горчивина.
Напротив, той се чувства привилегирован и изпълнен с оптимизъм. Привилегирован, защото се
чуди как така от всички хора той е избран от силата за двубой; пълен с оптимизъм, защото знае,
че най-лошото, което може да му се случи, е съдбата му да се разгърне, а това в крайна сметка е
всичко, което толкова дълго е търсил.
За ловеца това е време на спиращо дъха чудо и сбъдване на прекрасна мечта -
предизвикателство, което изисква от него само неговия безупречен максимум и най-храбрата
му борба. Нищо по-малко не би оправдало честта за такъв дар.
В този момент ловецът е направил първата си крачка по път без връщане назад, защото
дори ако заявката му за сила беше обратима, той вече не би си и помислил да се върне.
Виждаме бледо отражение на това у войниците, които са били на война дълго време. Когато
най-накрая тя свърши и те се връщат, често не могат да се отпуснат и установят в предишните
си животи - нито дори в предишните си домове, до съпругите си или в семействата си. Това
винаги се оправдава с някаква рационална диагноза, но истината е, че тези мъже прекалено
дълго са живели със самата тъкан на живота и смъртта. Чрез опита си те са открили страни от
себе си, страни от живота, които завинаги са ги отчуждили от монотонното съществуване,
което са водили, преди да бъдат запратени на война.

ДА ТЪРСИМ ДИСЦИПЛИНИРАНИТЕ И УМЕЛИ НАЧИНИ НА ЛОВЕЦА, Е

ЕДИНСТВЕНАТА ИСТИНСКА ЧЕСТ, КОЯТО С ПРАВО МОЖЕМ ДА ЗАЯВИМ, И ДА
ТЪРСИМ БЕЗУПРЕЧНОСТТА НА НЕГОВИЯ ДУХ, Е ЕДИНСТВЕНОТО ВЪЗМОЖНО
ОПРАВДАНИЕ ЗА НАШЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ.

53
 АЗ ДЕЙСТВАМ
Градината е налице. В подредена красота живеят нейните цветя и дървета. Отвсякъде
се чува жужене на пчели и пърхане на хвъркати насекоми. Въздухът е пълен с аромати.
Цветовете - сякаш по-ярки от небесната синева.
Вятърът на Бога, Неговото божествено дихание, се спуска през градината... Ниско
полягат цветята. Превиващите се дървета са опустошени от вятъра. Разрушението на
всичката красота е последвано от дъжд. Небето е черно. Разруха. След това смърт...
По-късно ще има друга градина! Но като че ли ще мине много време. Повикай градинар.
Градинарят, душата, се отзовава. Помоли за дъжд, вятър и палещо слънце. Повикай
градинар. Тогава нека работата продължи. Дори разрушението отстъпва пред закона на
красотата. Разрухата предшества реалността. Градината и градинарят трябва да се
събудят! Работата продължава.
Из „Седем строфи” от Джуал Кул

ПЕТА ГЛАВА

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА ВОИНА

НИКОЙ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ОЦЕЛЕЕ НА ПЪТЯ НА ЗНАНИЕТО, АКО НЕ Е

ПОДГОТВЕН ДА ПРЕГЪРНЕ СМЪРТТА. СМЪРТТА Е НАЙ-ДОБРИЯТ СЪВЕТНИК НА
ЕДИН ВОИН.

След като е направил своята заявка за сила и се е обучавал в ловене на сила, ловецът сега
има нужда само да натрупа необходимия практически опит. Именно благодарение на този опит
той ще се квалифицира до нивото на воин, защото единствената разлика между един ловец и
един воин е степента на натрупан опит. Поради своята неопитност ловецът знае много малко за
практическите подробности в ловенето на сила. Воинът, от друга страна, е човек, закален в
битката за сила.

НЕ Е В НАША ВЛАСТ ДА РЕШИМ ДАЛИ ЩЕ СТАНЕМ ВОИНИ, ИЛИ НЕ, ЗАЩОТО

ТОВА Е РЕШЕНИЕ НА СИЛИТЕ, КОИТО НАПЪТСТВАТ ЖИВОТА НА ВСИЧКИ
СЪЗДАНИЯ.

Tози афоризъм често причинява на учениците необосновано притеснение и тревога. Ако

се помни обаче, че подготовката и на ловеца, и на воина е идентична, каквато е и тяхната цел,
то не би имало нужда от тревога. В крайна сметка само степента на спечеления практически
опит различава единия от другия.
Предвид това трябва винаги да помним, че опитът не може да бъде уреден, защото той не
е под контрола на никоя личност. Никой човек не може да избегне или промени съдбата си и
точно съдбата определя опита, които той ще има във всеки един живот на земята. Всичко, което
се изисква от нас, е да способстваме за разгръщането на съдбата си, съдействайки интелигентно
с онези сили, които ни напътстват през живота. Правейки това, ние използваме всичките си
възможности и по този начин печелим максимално от всяко преживяване. Точно това
интелигентно съдействие със силите на нашата съдба е главната цел на Толтекските учения.
Всичко, на което ученикът е обучаван, включително движението на събирателната точка, е
насочено да му помогне да постигне това умение. Един момент, който следва да бъде

54
подчертан тук, е, че жизненият опит на средния човек, на ловеца и на воина оформят
триъгълник, жизненоважен за цялостното същество на истинския Толтек. Когато този
триъгълник се пренебрегва, хората са склонни да се заблуждават, че да бъдеш Толтек, означава
по някакъв начин да се отречеш от света. Това не може да бъде по-далеч от истината, защото
един воин, както и ловецът, никога не оставя света, защото да го направи, би означавало да се
отрече от човечността си.
Тези три типа жизнен опит са три различни, но въпреки това взаимодействащи и
следователно взаимосвързани качества на човешкото осъзнаване. Тези три качества на
осъзнаване трябва да бъдат рафинирани до максималния им потенциал от всеки ученик и
прилагани най-внимателно в ежедневието му. Безумие е да се предполага, че човек може да
стане човек на знанието, отричайки се от самите качества, които образуват неговата човечност.
Всичко на острова на тонала е там по простата причина, че се нуждаем от него, за да спечелим
необходимия, за да станем воини, опит. Нито едно нещо на този остров не може да бъде
изхвърлено или загубено и това включва различните ни нива или качества на осъзнаване.
И ловецът, и воинът разбират, че единственото истинско предназначение на нашето
съществуване на земята като човешки същества е да постигнем цялостно осъзнаване. Чрез
опита си воинът е достигнал и до прозрението, че знанието е в действителност сила.
Това не е толкова трудно да се схване, ако си спомним, че сила е енергията на
подравняването. Да спечелим знание от опит, означава, че благодарение на този опит сме
възприели нещо, което преди не сме осъзнавали. Такова възприятие е, разбира се, резултат на
подравняване, което от своя страна е генерирало сила. Ненужно е да се казва, че това се отнася
само за знанието, а не за информацията. Трябва постоянно да помним, че информацията е гола
теория, докато знание е нещо, спечелено от опит. Освен ако не могат да бъдат приложени на
практика, информацията и теорията нямат никаква сила; знанието обаче е сила.
Затова, ако искаме да имаме сила, трябва да използваме по най-добрия начин всичките си
преживявания. Това на практика означава, че трябва да се стремим да възприемаме колкото
може повече. Точно този стремеж към възприятие съставлява лова за сила, но тъй като силата е
неосезаем и непредвидим противник, животът за един воин се превръща в безкрайно
предизвикателство.

ВОИНЪТ ЖИВЕЕ С ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО; ЗАТОВА НЕГОВИЯТ ЖИВОТ Е

ДИСЦИПЛИНИРАНА СТРАТЕГИЯ.

Очевидно никой не може да има успех в ловенето на сила, ако живее недисциплиниран
живот в полусънно състояние. Както вече видяхме, да ловиш сила, изисква дисциплинираните
начини и постоянната бдителност на ловеца. Това изискване за дисциплина обаче често е
недоразбрано. В опитите си да бъде напълно алертен по всяко време, ученикът се опитва да
анализира и разбере всяка случка в ежедневието си. В това няма нищо лошо, стига да не
забравя, че цялата информация, която събира по този начин, по необходимост ще бъде
зависима от светогледа му.
Това, да търсим смисъла на нашите преживявания, е добро и правилно, защото само по
този начин можем да стигнем до знание, но да правим грешката да допускаме, че този смисъл е
единствената възможна действителност, значи „да си търсим белята”. От огромна важност е да
помним, че като се придвижи или премести събирателната точка, всички значения се
променят. Затова всеки смисъл, който е прикрепен към някое преживяване, е само част от
истината, а в края на краищата една частична истина не е цялата истина. Ако ловуваме лъв и
успеем да хванем само парченце от гривата му, трябва да признаем факта, че лъвът ни е
избягал.

ВОИНЪТ НЕ СЕ ГРИЖИ ЗА СМИСЪЛА. КОГАТО СИ ИМАШ РАБОТА С

ПРОТИВНИК, КОЙТО Е НЕОСЕЗАЕМ И НЕПРЕДВИДИМ, СМИСЪЛЪТ ГУБИ

55
ЗНАЧИМОСТТА СИ. ПРЕДВИД ТОВА РАЦИОНАЛНОТО ОСМИСЛЯНЕ Е ОПАСНА
ЗАГУБА НА ВРЕМЕ И ЛИЧНА СИЛА.

Да се въодушевиш от това, че си стигнал до някакъв смисъл, е все едно да се въодушевиш,

че си уловил малко парче от гривата на лъва. Истината е, че лъвът ни се е изплъзнал и сме
постигнали само частица знание. Спечелената частица знание е нещо добро, но само дотолкова,
доколкото ни позволява да станем по-яки и по-мъдри в продължаващия лов на сила.
Това много често е моментът, в който ученикът сляпо ще се наблъска в капана на
рационалното осмисляне. Забравяйки, че е постигнал само частица от знанието, достъпно от
преживяването му, той започва доволно да теоретизира върху ново придобитото си знание. Не
след дълго ловът за сила е забравен и треската за интелектуализъм е в ход.
Това не означава, че воинът не се спира да помисли и да претегли възможностите пред
себе си. Напротив, един воин се грижи изключително много да забележи и най-дребния детайл
в живота си и най-щателно разглежда всяка ситуация. Той прави това не защото усеща нужда
да намери смисъл в ситуацията, а защото се нуждае от яснота, за да действа ефективно.

ИМА МНОГО ТЪНКА РАЗЛИКА МЕЖДУ СМИСЪЛ И ЯСНОТА. ВЪВ ВСЯКА

СИТУАЦИЯ ВОИНЪТ ТЪРСИ ПО-СКОРО ЯСНОТА, ОТКОЛКОТО СМИСЪЛА НА ТАЗИ
СИТУАЦИЯ.

Всяка ситуация, изникваща в живота ни, е предизвикателство в смисъл, че тя ни дава

възможност да учим. Приемайки това предизвикателство, ние автоматично прикрепяме някакъв
смисъл към ситуацията. Тъй като обаче този смисъл ще бъде основан върху настоящата ни
отчетна система, то той очевидно ще бъде ограничен и е жизненоважно да помним това. Добре
осъзнавайки този факт, воинът не си хаби времето и енергията да разсъждава за подобни
смиели. Вместо това той използва намерения смисъл, за да постигне онази яснота на визията,
която ще му открие следващата стъпка в дадената ситуация.
Не винаги е лесно да се види разликата между смисъл и яснота, но един пример ще
помогне да я проясним. Да разгледаме такава ситуация, в която мъж обвинява жена си в
прекомерно харчене.
Ако жената се обсеби от опитите си да проумее какво има предвид съпругът ú, като я
обвинява, че пилее пари, тя ще загуби много време и енергия, стараейки се да оправдае своите
разходи. Тези оправдания ще доведат до безкрайни спорове кой е прав и как е най-добре да се
използват парите. Още по-лошо е обаче, че много вероятно в спора им и мъжът, и жената да се
впуснат да атакуват характера на другия. В разгара на спора те ще защитават себе си и своите
гледни точки с отчаяна убеденост. Накрая, когато всеки ще се чувства еднакво атакуван от
другия, те дори ще започнат да изказват твърдения, за които не са сигурни.
Воинът е много предпазлив за такъв вид капани. Ако жената беше воин, тя не би си
позволила да се впримчи в смисъла, а щеше да се концентрира върху това, да види ситуацията
като възможност да спечели знание. Тя би направила това, първо, като признае
предизвикателството, поставено от обвинението, и, второ, като се стреми към необходимата
яснота в ситуацията.
Признала буквалното значение на думите на съпруга си, жената ще насочи вниманието си
към въпроса, дали наистина ú липсва опит в боравенето с парите, или не. За да е честна със себе
си, тя не може да си позволи да се впримчва в опити да оправдава разходите си. Вместо това тя
трябва да прозре необходимостта да разпита по-подробно съпруга си за неговите оплаквания и
след това да види много внимателно как използва парите. Само по този начин тя ще постигне
необходимата яснота, която ще й позволи да спечели знание.
Ако след достатъчно разглеждане жената стигне до избора, че може да научи нещо
полезно от съпруга си за използването на парите, би било глупаво да откаже неговия съвет и
помощ. Ако пък може ясно да види, че използва парите безгрешно, тя ще трябва да преразгледа
цялата ситуация. Ако сега жената усеща, че обвиненията на съпруга й са погрешни, тя ще е в

56
пълното си право да пренебрегне оплакванията му. Това обаче само по себе си няма да е
решение, защото не можем да разрешим проблемите си с пренебрегване.

ВОИНИТЕ ПЕЧЕЛЯТ БИТКИ НЕ КАТО ГИ ПРЕНЕБРЕГВАТ, А ПОСРЕДСТВОМ

ЯСНОТА.

Като воин жената сега разбира, че истинският проблем не е в нейното харчене и че

обвинението очевидно е насочено към нещо друго. С други думи, истинското
предизвикателство се крие другаде.
В този пример ясно се вижда, че от воина се изисква да има голямо количество честност и
трезвост. Никога не е лесно да се приеме обективно една ситуация, когато нашата почтеност е
поставена под въпрос. Реакцията да започнем незабавно да се защитаваме, опитвайки се да
оправдаем действията си, е съвсем човешка. При все това тази реакция ни води само до капана
да заздравим светогледа си и така се окопаваме по-здраво в условията, от които се стремим да
избягаме.

САМО ЕДИН ВОИН МОЖЕ ДА ОЦЕЛЕЕ В БИТКАТА ЗА СИЛА.

Единственият начин да избегнем капаните на нашето състояние като човешки същества, е

да живеем като воини и правейки го, да разглеждаме всяка ситуация в живота си като
предизвикателство в лова на сила.

ПОДГОТВЯЛ СЕ КАТО ЛОВЕЦ, ВОИНЪТ ТРЕТИРА ВСЯКО ЕДНО ОТ

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА СИ С МАКСИМАЛНО УВАЖЕНИЕ.

Култивирайки това отношение към ситуациите, които възникват в живота му, воинът
натрупва голямо уважение към всичко, с което се среща. Затова дори ако някой го обижда, той
не губи контрола си, защото вижда в обидата предизвикателството, каквото тя е. Не че воинът
уважава самата обида, той по-скоро уважава възможността, която му носи това
предизвикателство. По този начин воинът постига не само яснота, но и онзи контрол, който е
така важен, когато си имаш работа с неосезаем и непредвидим противник. Действайки така,
воинът никога не може да попадне в капана да приеме нещо буквално.
Важно тук е да се разбере, че човек постоянно чувства подтик да търси обяснения, които
ще успокоят ума му, защото непознатото е не само плашещо, но и предизвиква усещане за
несигурност и дискомфорт.

ГРЕШКАТА НА ЧОВЕКА Е, ЧЕ ТЪРСИ ОБЯСНЕНИЯ, КОИТО ПОТВЪРЖДАВАТ

СВЕТОГЛЕДА МУ. НЕПОЗНАТОТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОБЯСНЕНО ПО ТОЗИ НАЧИН. В
РЕЗУЛТАТ ВСИЧКИ ОБЯСНЕНИЯ СЕ ПРЕВРЪЩАТ В НЕЩО КАТО СЛЯПА ВЯРА ИЛИ
СУЕВЕРИЕ.

В търсенето на подходящи обяснения няма нищо лошо, освен дето на човек никога не му
идва наум, че правейки това, той просто оформя света наоколо в нещо, което би му харесвало
да вярва, че той е. Човек вечно се опитва да обясни всичко на света с желани обяснения, които
биха успокоили разсъждаващия му ум, но рядко имат нещо общо с истината. По този начин
човек постоянно поддържа светогледа си и така удържа събирателната си точка твърдо
фиксирана.
Ако обясненията му малко или повече се вместват в неговия светоглед, човек се чувства
доволен и сигурен. Толкова силно е обаче неговото вярване в собствените му обяснения, че
когато се случи нещо да ги оспори, човек става объркан и несигурен. Изведнъж светогледът му
е разклатен и той е принуден или да преоцени обясненията си, или, коетo, за съжаление, най-
често става, да започне да защитава тези обяснения в стремеж да ги оправдае и подсигури.

57
 ОБЯСНЕНИЯТА НЕ СА РЕАЛНОСТ, А ПРОСТО ИМПРОВИЗИРАНО ПОДРЕЖДАНЕ
НА СВЕТА.

Няма нужда никой да се чувства объркан, ако прозре, че всички обяснения са просто
продукт на временен светоглед. Една аналогия ще помогне да проясним това. Да предположим,
че по време на разходка в планината сте намерили цвете, каквото никога преди не сте виждали,
изучили сте го внимателно и сте направили някои изводи за него. Може би сте почувствали, че
това цвете е някак подобно на дива роза. Доволни, че донякъде сте идентифицирали цветето,
сте продължили разходката си.
След някое време отивате на изложба на диви цветя. Там откривате, че това, което сте
помислили за дива роза, е всъщност калинов храст, който дори не спада към семейството на
розоцветните. Ако в този момент признаете, че вашето предположение е било просто догадка,
няма да усетите никакво объркване. Ако, от друга страна, се чувствате убедени, че цветето,
което сте видели в планината, е дива роза, то ще бъдете напълно смутени от информацията, с
която сте се сблъскали.
По подобен начин, ако изберем да помним, че светогледът ни е просто импровизирана
интерпретация на непознатото, никога не бихме се почувствали объркани или изненадани,
когато този възглед е оспорен. Ако обаче вярваме, че възгледът ни е неоспорим, то не оставяме
място за други възможности и рано или късно объркването ще ни надвие.

ОБЪРКВАНЕТО Е НАРОЧНО ПРЕДИЗВИКАНО СЪСТОЯНИЕ НА УМА. НИЕ МОЖЕМ

ДА ВЛИЗАМЕ И ДА ИЗЛИЗАМЕ ОТ НЕГО ПО СВОЯ ВОЛЯ.
ЧОВЕК ПРЕДНАМЕРЕНО СЕ ОБЪРКВА, ЗА ДА МОЖЕ ДА ПЛЕДИРА НЕВЕЖЕСТВО.

Объркването е много удобно бягство, използвано от човека винаги, когато трябва да

срещне нещо, което го плаши, или нещо, което не харесва. Ние обаче винаги напълно
осъзнаваме какво правим, макар и да можем да изберем дали да признаем, или не истинските си
мотиви.

РАЗСЪДЪКЪТ НА ЧОВЕКА ПРЕДНАМЕРЕНО ПАРАДИРА КАТО БЕЗГРЕШЕН

СЪДИЯ, КАКЪВТО ТОЙ СИ ПРЕДСТАВЯ, ЧЕ Е. ЗА НЕЩАСТИЕ ОБАЧЕ, ЖИВОТЪТ Е
БЕЗКРАЙНО ПО-ГОЛЯМ ОТ ЧОВЕШКИЯ РАЗСЪДЪК.

В повечето случаи нашият разсъдък е прекалено надут и си въобразява, че е способен да

върши работа, за която никога не е бил предназначен. Единственото предназначение на
разсъдъка е да ни позволи да разграничаваме мъдро и да прави сметки. Вместо това той се
опитва да си присвои ролята на разбирач, но никога не му хрумва, че в една флуидна Вселена
има много малко за разбиране.

В ЕДНА НЕПОЗНАТА ВСЕЛЕНА, ПРОНИКВАНА ОТ НЕПРЕДСКАЗУЕМИТЕ

ПОВРАТИ НА СИЛАТА, РАЗБИРАНЕТО ИМА МНОГО МАЛКО ЗНА ЧЕНИЕ.

Разбирането е просто оправдание за ненужни разсъждения. Вземете например патето,

което трябва да плува за първи път. То не трябва първо да разбере физическите закони на
плаването, преди да може да плува - то просто влиза във водата и инстинктивно плува.
По подобен начин, когато някое дете се учи да ходи, не го инструктираме предварително
за законите на гравитацията и мускулната координация. Вместо това правим нещо съвсем
ирационално: ние просто окуражаваме детето да извърши нещо, което всъщност е чудо. Детето
ще ходи много преди да разбира нещо от сложните закони, касаещи гравитацията и анатомията.
При все това човешкият разсъдък избира да игнорира подобни факти.

58
 Разсъдъкът винаги упорства с опитите си да намери логични обяснения за всичко, дори
ако това означава да трябва да напъха квадратна тапа в кръгла дупка. Ако обаче разсъдъкът се
окаже неспособен да достигне до подходящо обяснение на някоя случка, той често прибягва до
ирационалния акт да отрече случващото се.

ВОИНЪТ, ЗНАЕЙКИ, ЧЕ НЯМА КАКВО ДА СЕ РАЗБИРА, ПРИЗНАВА ПРЕГРАДАТА,

КОГАТО СТИГНЕ ДО НЕЯ, И СЛЕД ТОВА Я ПРЕСКАЧА.

Когато воинът срещне проблем в живота си, той успокоява ума си, като признава
препятствието, което е проблемът, но вместо да се впримчва в разсъждения в опит го да
разбере, той просто се заема незабавно с него. Проблемите сами по себе си нямат друга
стойност освен да ни направят по-непоколебими емоционално, по-подвижни умствено и по-
мъдри духовно.
Войниците, както и атлетите, често ги карат да преодоляват пътеки с препятствия като
част от подготовката им. Те знаят, че предназначението на всяко препятствие е да ги принуди
да извадят от себе си потенциали, които иначе не биха изплували. Проблемите, които воинът
трябва да срещне в живота си, служат за същата цел. Единственото разбиране от някаква
важност за воина е разбирането на себе си и на своя потенциал и точно натам го водят всичките
му проблеми.
Не само ситуациите, възникващи в живота, ни осигуряват препятствия, но и нашата така
наречена тъмна страна, или пороците ни. Тук е важно още веднъж да прозрем осакатяващите
ограничения на социалната обусловеност. От ранно детство мъжете и жените са учени да крият
онези свои страни, които се смятат за недостойно поведение. Същевременно трябва да се
помни, че никоя личност не може да бъде цяла, ако отрича страни от себе си.

ОТРИЧАНЕТО Е НАЙ-ЛОШАТА ФОРМА НА СЕБЕ-ОТДАВАНЕ.

ЕДИН ВОИН ВИЖДА ДЕФЕКТИТЕ СИ КАТО СВОЙ ПРОХОД КЪМ СВОБОДАТА.

Най-общо казано, човекът е вечно впримчен в опити да оправдае поведението си и да

намери рационални обяснения за всичко в живота си. Смущаващо е колко често се чуват
твърдения, като: „Ако само знаех това, което знам днес, бих избрал различна кариера. Ако само
се бях дипломирал, днес нямаше едвам да свързвам двата края. Ако само нямах толкова
проблеми, щях да мога да посвещавам повече време на опитите да живея като воин.” Подобни
разсъждения са абсурдни и въпреки това хората постоянно се отдават на тях, забравяйки, че
всичко в живота им е съвършено, както си е, и че всяко препятствие е тук, за да ни подготви да
боравим със силата.

НИКОЙ ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ТВЪРДИ, ЧЕ БИ ИМАЛ СИЛА, АКО НЕГОВИЯТ

ЖИВОТ ИЛИ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА МУ БЯХА РАЗЛИЧНИ.

Проклятие на нашето състояние като човешки същества е, че вярваме, че проблемите в

нашия живот ни възпират да осъществим пълния си потенциал. Всичките ни проблеми са
предизвикателства, дарове на силата, които ни предоставят най-чудесна възможност да си
пробием път към свободата. Вече видяхме това в предишната глава.
Особено важно е да разпознаем тъмните си страни, както и своите така наречени слабости
или дефекти. Ясно е, че това не е лесна задача. В резултат от социалната ни обусловеност
обикновено изпитваме жестоки чувства на вина и провал винаги, когато се изправяме пред
своите недостатъци. Но трябва да помним, че нашите недостатъци са просто нашият
нереализиран потенциал - потенциал, който все още не е поставен в светлината на пълния
контрол.
Това, което пречи на повечето хора да постигнат свободата си, е, че те се чувстват гузни
да се борят за правата си и да заявят онова, което по право им принадлежи. Един воин няма

59
задръжки да заяви своето си, независимо дали става дума за пари, уважение, любов, знание, или
тъмната му страна.
Разглеждайки своите дефекти внимателно, ние стигаме до прозрението, че всеки един от
тях крие в себе си някаква добродетел. Следователно недостатъците ни трябва да бъдат
щателно изучавани и трансмутирани в потенциала, който те са. Само тогава можем да бъдем
наистина цялостни и свободни. Тъмната страна на човека е действително мрачна и това никой
воин няма да отрече; но да се крие тази тъмнина, преструвайки се, че я няма, е огромна
глупащина.
Хората обикновено отказват да гледат тъмните си страни, защото се страхуват да признаят
своите недостатъци дори и пред себе си. Този страх е основан на факта, че човек постоянно се
притеснява за поддържането на своята представа зa себе си сред ближните си. Иронията обаче
е, че когато човек се изправи пред сигурна смърт, той спонтанно действа само за оцеляване. В
подобни моменти човек дори не спира да помисли за образа си; самопожертвователността може
изведнъж да се обърне в груб егоизъм и смелостта - в откровено малодушие.

ВОИНЪТ ПОДХОЖДА КЪМ ЗНАНИЕТО НАПЪЛНО ПОДГОТВЕН ДА УМРЕ И

ЗАТОВА ЗАОБИКАЛЯ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ КЛОПКИ
ПОДГОТВЕН ЗА НАЙ-ЛОШОТО, ВОИНЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗНЕНАДАН
ЗАЩОТО ТОЙ НЕ ОЧАКВА ДА ЖИВЕЕ.
СРЕЩАЙКИ СМЪРТТА, ВОИНЪТ ПРЕСИЧА ВСИЧКИ НЕНУЖНИ ДЕЙСТВИЯ;
ЗАТОВА УЧАСТТА МУ СЕ РАЗГРЪЩА ГЛАДКО.

Толкова много от изтощаващите ефекти на социалната обусловеност могат да бъдат

изкоренени, ако признаем факта, че смъртта постоянно ни дебне. Човек е успял някак си да се
убеди, че му е гарантиран дълъг живот. Вярвайки в това, той естествено има цялото време на
света да се отдава на всякакви страхове, съмнения и дребнавост. Пред лицето на смъртта обаче
почти всички такива страхове и дребнавост се смаляват до пълна незначителност. Воинът Знае
това, както също знае, че концепцията за безсмъртие е идея за глупаци. Никой не би могъл да
обоснове по какъвто и да е начин вярването, че ще живее отвъд текущия час.
Осъзнавайки това, воинът прегръща смъртта си. Удържайки в ума си, че може да умре
всеки момент, воинът пресича всичко, което спъва неговото търсене на свободата му. Не
очаквайки да живее, воинът много елегантно отбягва капаните на социалната обусловеност,
защото не бива поразен от глупащината, да трябва да се притеснява за своята представа за себе
си.
Освен това, възприемайки тази позиция, воинът не трябва да се тревожи за изхода от
своите действия. Това не означава, че воинът действа безразсъдно. Напротив, понеже воинът
лови сила, той действа безкрайно внимателно, но за разлика от средния човек, не се тревожи, че
трябва да победи. Победата може да има значение само ако се случи да оцелее в битката.
Един от най-лошите капани на вярването в дълъг живот е безкрайният низ от очаквания на
човека. Когато очакваме нещо, се откриваме за изненади, разочарования и, общо казано,
злополуки. За да схванем напълно това, нека разгледаме войник, който трябва да бяга, за да
спаси живота си.
Единствената възможност на войника е да бяга през местност, за която знае, че е
минирана. Времето бързо изтича и затова войникът няма време да се отдава на дребнави
съмнения или страхове. Ако остане, където е, врагът ще го погуби, но ако побегне през
смъртоносната местност, може и да има слаб шанс да оцелее.
Да бъде изненадан в подобна местност, би било фатално, затова войникът се движи с
максимална предпазливост. Единственото, което се иска в подобна ситуация, е остро
осъзнаване и точна преценка. Войникът знае, че една прибързана или небрежна стъпка значи
незабавно унищожение. Животът за този войник сега се измерва стъпка по стъпка, секунда по
секунда.

60
 В това напрежение войникът открива в себе си потенциал, за който никога не е знаел, че
притежава. Сетивата му са станали по-остри от когато и да било преди и той изпитва вътрешна
тишина, в която няма изкушение да мисли за нещо друго, освен къде да постави крака си.
Времето изглежда спряло, защото концентрацията на воина е толкова напрегната, че той не
смее да мисли колко дълго е вървял или колко още му остава. Да позволи на ума си да се
отклони дори за секунда, би значело смърт. Цялото му внимание, цялата му лична сила трябва
да бъдат напълно посветени на този акт на оцеляване.

ВСИЧКО В ЖИВОТА Е ПРОСТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ДОБРИ ИЛИ ЛОШИ; ПРАВИМ ОТ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА СИ, КАКВОТО ЖЕЛАЕМ.

Шансовете за оцеляване на войника са практически нулеви и това той го знае. Но той знае
също така, че ако не беше влязъл в тази местност, щеше да загине в ръцете на своите врагове.
Сега, след като е избрал този път, безнадеждността е отстъпила на предизвикателството. Само
една дребна грешка е необходима, за да загуби живота си. Изправен пред такива непосилни
препятствия, войникът би бил глупак да не се смята за мъртъв. За воина обаче да се отдава на
лукса да проклина съдбата си, означава да прахосва ценна лична сила и да загуби
предизвикателството си. Истинското предизвикателство пред него не е как да оцелее, а по-
скоро колко още време може да спечели, колко далеч може да стигне, преди да умре.

ЕДИН ВОИН ЖИВЕЕ С ПРЕДИЗВИКА ТЕЛСТВОТО.

СРЕДНИЯТ ЧОВЕК ВИЖДА ВСИЧКО В ЖИВОТА СИ КАТО БЛАГОСЛОВИЯ ИЛИ
ПРОКЛЯТИЕ; ВОИНЪТ ВИЖДА ВСИЧКО КАТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.

Разглеждайки войника отстрани, човек би могъл да спори, че минираната местност е била

благословия, защото враговете му не биха го последвали в нея. Друг би могъл да каже, че
войникът е бил прокълнат с лошия късмет да трябва да премине през толкова опасно място,
опитвайки се да избяга от враговете си. Това е типично за повечето случки в живота ни.
Ситуации като тази обаче не се поддават на рационални разсъждения. Всяка ситуация е просто
онова, което пожелаеш да направиш от нея и е само толкова важна, колкото смисъла, който й
прикрепят.

ВСЯКА СИТУАЦИЯ В ЖИВОТА Е НЕУТРАЛНА. НИЕ Я ПРАВИМ ПОЗИТИВНА ИЛИ

НЕГАТИВНА В ЗАВИСИМОСТ ОТ СМИСЪЛА, КОЙТО Й ПРИДАВАМЕ. СМИСЪЛЪТ
ОБАЧЕ НЕ ПРОМЕНЯ СЪДЪРЖАНИЕТО НА СИТУАЦИЯТА; ПОРАДИ ТОВА СМИСЪЛЪТ
СЛУЖИ САМО ЗА УСПОКОЯВАНЕ НА РАЗСЪДЪКА.

От нашия пример е ясно, че войникът не е в положение да разсъждава за ситуацията си и

затова смисълът вече няма никакво значение за него.

БЕЗУМИЕ Е НЯКОЙ ДА ЖЕЛАЕ ЖИВОТ, РАЗЛИЧЕН ОТ ТОЗИ, КОЙТО ИМА.

ПОДОБНИ ЖЕЛАНИЯ СА ОСНОВАНИ НА МАЛОУМНАТА ИДЕЯ, ЧЕ МАЛОДУШИЕТО
ИЛИ МЪРЗЕЛЪТ, ИЛИ И ДВЕТЕ, СА БЛАГОРОДНИ СТРЕМЕЖИ.

Ако войникът беше започнал да мечтае да е някъде другаде или да желае по-добра
ситуация, той само би позволил на ума си да се отклони. Очевидно това би било най-глупаво
деяние, с което той би си търсил белята. В това предизвикателство животът на войника е станал
по-важен от фантасмагоричните желания. Като държи ума си изкъсо, всяка сигурна крачка
продължава с още момент крехкото съществуване на войника.
Да вярваме, че имаме всичкото време на света, е не само глупаво, но отнема и
възхищението ни от живота, Защото където няма осъзнаване за смъртта, бързо се настаняват

61
скука и неудовлетворение. Воинът знае, че смъртта му постоянно го дебне; поради това всяко
спечелено време е най-безценен дар. Знаейки, че времето му не може да продължи, воинът
попива този дар напълно и се наслаждава на всеки момент от това скъпоценно време. Това е
известно като живот на ръба.

ЧОВЕК МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗНЕНАДАН САМО АКО НЕ Е ВЗЕЛ ПОД ВНИМАНИЕ

НЕОЧАКВАНОТО. ТЪЙ КАТО ИЗНЕНАДАТА ИЗЦЕЖДА ЛИЧНАТА СИЛА, ВОИНЪТ
ТРЯБВА ДА ВКЛЮЧИ НЕОЧАКВАНОТО В РЕШЕНИЯТА СИ. ТОВА ОЗНАЧАВА, ЧЕ
ВОИНЪТ ЖИВЕЕ НА РЪБА. ЕДИН ВОИН МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ НА РЪБА, ЗАЩОТО Е
СМИРЕН И НАПЪЛНО ОСЪЗНАТ.

Изобщо казано, човек почти никога не е напълно осъзнат, защото прекарва по-голямата
част от живота си, мечтаейки или за миналото, или за бъдещето и поради това рядко забелязва
настоящето. Затова не е толкова изненадващо защо постоянно бива хващан неподготвен и така
често се „вкарва в беля”. Освен това да не осъзнаваме настоящето и предизвикателствата, които
ни носи то, е огромна арогантност и надутост. Пренебрегвайки настоящето, ние намекваме, че
не ни е грижа за безценния дар на живота и предпочитаме нашите си сънища наяве.
Подобно отношение е противоположно на настроението на воина, защото воинът е
същество, научило истинската стойност на живота. Разпознавайки тази стойност, воинът може
да види каква чудесна привилегия е да бъдеш жив.
Осъзнавайки, че няма какво да предложи в замяна за този неизмерим дар, той предлага
единственото, което има, т.е. пълното си възхищение. Смирен от бедността на човешките си
ресурси, единственият начин, по който воинът може да оправдае величествения дар на живота,
е, като цени всяка негова страна в пълно осъзнаване.
Пълното осъзнаване естествено включва и предусещането на неочакваното, защото
воинът знае, че живее във флуидна Вселена, прониквана от непредсказуемите поврати на
силата. Затова, когато воинът трябва да вземе решение, той винаги го прави, отчитайки факта,
че не знае предварително какъв ще е изходът от действията му. Приемайки непознатото, воинът
никога не пада в капана да предполага, че няма нужда да е напълно осъзнат.
Попиван в пълно осъзнаване, животът на воина никога не е празен или отегчителен, а
вместо това е пълен с безкрайна редица от чудесни събития, всяко водещо воина към ново
приключение, към ново предизвикателство. Всяко ново предизвикателство е за него спиращо
дъха преживяване, защото живеейки на самия ръб на живота, воинът разпознава тънката линия
между унищожение и оцеляване. За средния човек да живее на ръба, е равнозначно на това, да
трябва да изтърпи опустошителен кошмар; за воина то е шанс, който той охотно прегръща,
защото за него да живее на ръба, е израз на неговото дълбоко възхищение и уважение към
живота.
Единствената причина за това човек да мрази мисълта за живот на ръба, е защото той
упорито се държи за идеята, че животът му не е такъв, какъвто чувства, че би трябвало да е.
Често поразяван от чувства на недоволство и горчивина, човек постоянно се надява да промени
живота си в това, което си представя, че би му харесало той да е. За да поддържа тези надежди,
човек трябва да вярва в някакво бъдеще време, в което ще може да ги осъществи. Не е чудно, че
като мисли по този начин, човек ще ненавижда мисълта за живот на ръба, защото цялата
концепция и всичко, което тя предполага, заплашва целия му светоглед, изпълвайки го с
потискащо усещане за несигурност и обреченост.
В дъното на неспособността на човек да приеме живота си, какъвто е, лежи неговото
предположение, че знае по-добре от силите, които напътстват всички ни през живота. Никога
не му хрумва обаче, че няма никакъв начин, по който би могъл да обоснове подобно вярване,
защото никой от нас не притежава необходимата проницателност, за да преценява съдбата си.
Без такава проницателност предположенията от подобен характер са основани на арогантност и
разсъдък.

62
 СРЕДНИЯТ ЧОВЕК Е АРОГАНТЕН, ПОНЕЖЕ Е ВЕЧНО ВПЕЧАТЛЕН ОТ
РАЗСЪДЪКА И ВИНАГИ СКЛАНЯ ГЛАВА ПРЕД НЕГО.
РАЗСЪДЪКЪТ НИ КАРА ДА ВЯРВАМЕ, ЧЕ ТРЯБВА НА ВСЯКА ЦЕНА ДА
ОТБЯГВАМЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА СИ В ЖИВОТА. ТОВА ЗНАЧИ ДА СИ
СТРАХЛИВЕЦ, КОЙТО НЯМА САМОУВАЖЕНИЕТО, НЕОБХОДИМО ЗА ДА ПОЧЕТЕ
ВЕЛИЧЕСТВЕНИЯ ДАР НА ЖИВОТА.

Воинът никога не може да възприеме надменността, която хората като цяло считат за свое
право, защото не само е прекалено смирен, но и не отдава на разсъдъка същото уважение като
средния човек. С това воинът е много пo-paзумен от средния човек, защото да се смята, че
разумът дава картбланш да се избягват предизвикателствата в живота, е крайно неразумен акт.
Воинът използва разсъдъка само като отправна точка към живеене живота до максимум, а не
като извинение да бяга от предизвикателствата си.

СЪЩЕСТВУВА ОГРОМНА РАЗЛИКА МЕЖДУ АРОГАНТНОСТТА И СМИРЕНИЕТО.

АРОГАНТНОСТТА Е ОСНОВАНА НА ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО, ЧЕ НЯКОЙ Е ПО-ВИСШ ОТ
НЯКОГО ИЛИ НЕЩО ДРУГО. СМИРЕНИЕТО Е ОСНОВАНО НА ЗНАНИЕТО, ЧЕ НЕ СИ
ПО-ИЗДИГНАТ ИЛИ ПО-ВАЖЕН ОТ КАКВОТО И ДА БИЛО ДРУГО. НО ЧОВЕК СЕ
СМЯТА ЗА СМИРЕН, КОГАТО ИЗДИГА ТОВА, КОЕТО САМ НАРИЧА УВАЖЕНИЕ КЪМ
ВИСШЕСТОЯЩИЯ. СЛЕДОВАТЕЛНО В СВОЯТА НАДУТОСТ ТОЙ ИЗДИГА
АРОГАНТНОСТТА В КУЛТ.

Човек би срещнал някое предизвикателство само ако разсъдъкът го увери, че накрая той
ще излезе отгоре. Много редки са хората, които доброволно биха се наели със задача, за която
мислят, че може да бъде в техен ущърб. Подобни разсъждения са основани на вярването, че да
не успееш, е позор и значи да изглеждаш някак по-нисш в очите на ближните. Това от своя
страна предполага, че човек е вече някак издигнат, защото само ако някой вече има важна
позиция, би могъл да я загуби.
За разлика от средния човек воинът знае, че не е нито по-важен, нито по-маловажен от
каквото и да било. Той знае това по силата на факта, че е жив. Безценният дар на живота, който
му е бил даден, е същата жизнена сила като тази, връчена на краля, на просяка и на насекомото.
Такова знание е много отрезвяващо и само надутият глупак не би се смирил от подобно знание.
Воинът не участва в арогантността, а чрез смирението има дълбоко уважение към целия живот,
независимо дали този живот е той самият, крал, просяк, животно, растение, или атом.
Човекът често обърква смирението и арогантността и затова няма истинско уважение към
живота. Помисли за войника, спасяващ живота си. Щеше ли да действаш по-различно на негово
място? Изправен пред сигурна смърт, ти щеше да уловиш шансовете си точно като него.
Същевременно в ежедневието си човек обича да се оплаква и по този начин да се отдава на
чувство за безпомощност. По същество няма нищо лошо в това, да се чувстваш безпомощен, но
да се отдаваш на това чувство, е друго нещо. Ако войникът просто се беше отдал на чувството
си за безпомощност, той щеше да е мъртъв войник.
Отдаването на чувство за безпомощност е навик за човешкия род и обикновено се
разглежда като признак за смирен човек. Декларирайки, че е безпомощен в дадена ситуация,
човек винаги успява да манипулира останалите да поемат неговата отговорност вместо него.
Тъй като винаги има хора, търсещи възможност да се докажат, безпомощният човек никога не
остава без поддръжка. Очевидно безпомощността е най-удобен инструмент винаги, когато си
изправен срещу предизвикателство, от което или се боиш, или ненавиждаш. Обстоятелството,
че хората обикновено са склонни да помогнат на безпомощен човек, не променя факта, че такъв
човек просто манипулира останалите в своя полза. Няма нищо смирено в манипулирането.
Напротив, то е арогантно.
Ситуациите, в които искрено се търси помощ, са много редки и никога не предполагат
друг да поеме отговорността на някоя личност. Това прехвърляне на отговорността е винаги

63
манипулация и е най-мощният начин, по който човекът поддържа така наречения порядък на
социалната обусловеност.

В КРИТИЧНА СИТУАЦИЯ СТАРИТЕ НАВИЦИ СА НАЙ-ЖЕЛАНО УБЕЖИЩЕ, ДОРИ

АКО ОБИКНОВЕНО ГИ МРАЗИМ.

За да избегне капана на старите си навици, и по-специално да избегне отдаването на

чувството, че е безпомощен, воинът възприема позицията, която беше накратко обяснена във
втора глава.

ВИНАГИ, КОГАТО Е ИЗПРАВЕН ПРЕД НЕПОЗНАТОТО, ВОИНЪТ СЕ ДЪРЖИ ВСЕ

ЕДНО, ЧЕ НИЩО НЕОБИКНОВЕНО НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО.
ЗНАЕЙКИ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ Е КАКЪВТО ИЗГЛЕЖДА, ВОИНЪТ НЕ ВЯРВА ЗАРАДИ
САМАТА ВЯРА И СЪЩЕВРЕМЕННО ТОЙ ПРИЕМА ВСИЧКО В БУКВАЛНОТО МУ
ЗНАЧЕНИЕ. СЛЕДОВАТЕЛНО ВОИНЪТ ПРИЗНАВА, БЕЗ ДА ПРИЗНАВА, И
ПРЕНЕБРЕГВА, БЕЗ ДА ПРЕНЕБРЕГВА. ВОИНЪТ НИКОГА НЕ ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ
ВСИЧКО РАЗБИРА, НИТО ПЪК, ЧЕ НИЩО НЕ РАЗБИРА. ВМЕСТО ТОВА ТОЙ СЕ ДЪРЖИ
ВСЕ ЕДНО, ЧЕ КОНТРОЛИРА СИТУАЦИЯТА, ДОРИ ДА Е УЖАСНО ОЗАДАЧЕН И
ИЗПЛАШЕН. ВЪЗПРИЕМАЙКИ ТАЗИ ПОЗИЦИЯ, ВОИНЪТ ИЗБЯГВА ОБСЕБВАНЕТО.

За да схванем всичко това по-пълно, нека се върнем на нашия пример. Ако не знаехме
обстоятелствата, в които се намира войникът, щяхме да наблюдаваме напълно различен
сценарий.
Това, което бихме видели, е войник, който сякаш прави бавна разходка по неравен терен.
От действията му бихме заключили, че търси нещо на земята или може би в тревата,
фактически войникът, напълно погълнат от своето търсене, е портрет на хладнокръвна
концентрация. Гледайки го, човек остава с впечатление, че войникът разполага с цялото време
на света и съдейки по бавните му и внимателни движения, никой не би предположил, че е
отчаян човек, спасяващ живота си. Това се има предвид, като се казва, че воинът се държи все
едно, че нищо необикновено не се е случило - това е неговият контрол.
Ако войникът вярваше, че няма шанс за спасение, той въобще не би уловил шанса си. За
него е наложително да признае буквалното значение на ситуацията, защото ако не беше
навлязъл в тази местност, враговете му щяха да го хванат. Но влязъл в това смъртоносно
пространство, пак е много вероятно той да умре. С други думи, войникът трябва да признае, че
ако бездейства, ще умре, но и ако действа, пак е много вероятно да умре. Правейки това,
войникът трябва да вярва, че враговете му ще го убият, стига да го хванат. По подобен начин,
за да си проправи безопасно път между мините, той трябва да вярва и във възможността да
стъпи на мина и да бъде разкъсан на парчета. При все това, макар войникът да признава
напълно присъствието на смъртта, той не се предава просто така на отчаяние. Да го направи, би
означавало да се предаде безропотно на смъртта, нещо, което никой истински воин не би и
помислил да прави.

ЕДИН ВОИН НИКОГА НЕ ОТСТЪПВА ЛИЧНАТА СИ СИЛА НА НИКОГО И НИЩО,

НИТО ДОРИ НА СМЪРТТА СИ.

Вместо да се чувства безпомощен, войникът улавя шансовете си, макар и минимални, и

влиза в адска дупка. Чрез действията си войникът разпознава смъртта, но не й се предава. Тук
се крие смисълът на фразата воинът признава, без да признава, и пренебрегва, без да
пренебрегва.

64
 ПРЕД СИГУРНА СМЪРТ НИЩО ВЕЧЕ НЕ Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ, ЗАЩОТО НАЙ-ЛОШОТО
Е ВЕЧЕ НАЛИЦЕ. ПРИЕМАЙКИ СМЪРТТА КАТО ПРИСЪЩ ФАКТОР НА ЖИВОТА,
ВОИНЪТ Е ВИНАГИ СПОКОЕН И С БИСТЪР УМ.

Войникът няма понятие какъв ще е изходът от неговите действия, но това изобщо не го

тревожи. Поемайки отговорност за своята ситуация, воинът избира единствената достъпна му
възможност. С това той действа безупречно и затова знае, без да трябва да размишлява за него,
че изходът от неговите действия не е в негови ръце. Единственото, което може да направи, е да
отдаде на тази смъртоносна местност пълното си осъзнаване. Това означава, че воинът не
допуска, че разбира какво става, но той също така не пренебрегва ситуацията. Воинът просто
действа безупречно въз основа на знанието, достъпно му в дадения момент.

БЕЗУПРЕЧНОСТТА НА ВОИНА НЕ МУ ПОЗВОЛЯВА ДА СЕ ОБСЕБИ С

ВЪЗМОЖНИЯ ИЗХОД НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ. ПОБЕДАТА ИЛИ ПОРАЖЕНИЕТО ПО
НИКАКЪВ НАЧИН НЕ ГО ТРЕВОЖАТ - ТОЙ ПРОСТО Е ПОГЪЛНАТ ОТ НАСТОЯЩОТО
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.
ДА СЕ ОБСЕБИШ, ЗНАЧИЛА ЗАГУБИШ КОНТРОЛ, НЕЩО, КОЕТО ЕДИН ВОИН НЕ
МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ, ЗАЩОТО ВОИНЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СПОКОЕН И С ЯСЕН УМ.

Действайки по този начин, войникът се държи все едно че контролира ситуацията и

наблюдавайки действията му, никой не би повярвал, че е ужасно смутен и изплашен.
Посредством безупречното си поведение воинът избягва смъртоносния капан на обсебването.
Да бъдеш обсебен от нещо, е равнозначно на това, да бъдеш победен, преди да си влязъл в
битката.
Ако войникът беше обсебен от мисълта да остане жив, той би се паникьосал и загинал
така или иначе. Ако беше се обсебил от мисълта да избяга, той би се опитал да пресече
местността прекалено бързо, вследствие на което щеше да се убие. Без да е обсебен от своя
страх от смъртта, нито от надеждата си за бягство, войникът фактически признава и двете, и
нито едното. Това е прекрасно състояние на ума и е самото ядро на състоянието на воин. За
средния човек подобно състояние е кошмар, но за воина, който живее с предизвикателство,
дори и кошмарът е просто едно предизвикателство, достойно за най-финото му поведение.

НАЙ-ВАЖНО ИЗИСКВАНЕ ЗА СЪЩЕСТВОТО НА ВОИНА Е, ЧЕ КОНТРОЛЪТ МУ

ТРЯБВА ДА Е БЕЗУПРЕЧЕН; ЗАТОВА ТОЙ НИКОГА НЕ ПОЗВОЛЯВА НЕЩО ДА МУ
ВЛИЯЕ. ЕДИН ВОИН МОЖЕ ДА ГЛЕДА СМЪРТТА В ОЧИТЕ, НО ДЕЙСТВИЯТА МУ
НЯМА ДА РАЗКРИЯТ НИЩО.

Единствената надежда за бягство на войника е да прегърне присъствието на смъртта и да

позволи на това присъствие да го напътства към разгръщане на съдбата му. Ако е негова съдба
да живее, присъствието на смъртта ще го напътства безопасно между мините и далеч от
враговете му. В същото време смъртната заплаха ще спре враговете му. Ако, от друга страна, е
съдба на войника да умре, то той поне ще умре с безупречна смърт, а не с жалката смърт на
хленчещ страхливец.
Всички трябва да умрем един ден. Ако ще умрем утре или догодина, защо не днес, точно
сега? В страха на човека от смъртта той я избягва на всяка цена, дори с цената на недостоен
живот. Макар воинът също да се бои от смъртта, той въпреки всичко знае, че тя е неговият
постоянен спътник и най-добър съветник. Затова воинът не се опитва да избягва смъртта, но
знае, че докато я третира с максимално уважение, тя ще го напътства към това, да живее
безупречен живот, изпълнен с пищност, сила и вълнението на предизвикателството.

65
 СТАНАЛ СВИДЕТЕЛ НА САМАТА ЕСЕНЦИЯ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА, ЗА ВОИНА
ВЕЧЕ НЯМА НИЩО НА ТОЗИ СВЯТ, С КОЕТО ТОЙ ДА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ. АКО
СЪДИ ПО ПОВЕДЕНИЕТО МУ ОБАЧЕ, ЧОВЕК НИКОГА НЕ БИ ЗАПОДОЗРЯЛ ТОВА.

Толтеките твърдят, че да живее безупречния живот на воина, е единственото оправдание

на човека за факта, че е надарен с безценния дар на живота. Това те могат да твърдят честно и
без арогантност или надутост, защото са разпознали истинската стойност и на живота, и на
смъртта. Само онези, които са наистина смирени, могат да разберат, че животът не е по-важен
от смъртта. Без смъртта стойността на живота би се стопила до пълна незначителност.

66
 АЗ ОБИЧАМ
Той складира кюлчета знание, както катерицата своите лешници. Складът е вече
достатъчно пълен... Изведнъж се спуска лопата, защото грижейки се за градината на
мисълта, мислителят разваля тунелите на ума. Гибелта идва и бързо разрушава склада на
ума, сигурността, мрака и yютa на удовлетвореното търсене. Всичко е премахнато. Влиза
светлината на лятото и затъмнените пролуки на ума виждат светлина... Нищо не остава
освен светлина; и тя не може да бъде използвана. Очите са заслепени, а окото все още не
вижда...
Окото на мъдростта ще трябва да бъде бавно отворено. Бавно любовта към онова,
което е истинското, красивото и доброто, трябва да навлезе в мрачните тунели на
светската мисъл. Бавно факлата на светлината, огънят на правдата, трябва да изгори
натрупаните съкровища от миналото и същевременно да покаже основната им употреба...
Седемте пътя на светлината трябва да отклонят вниманието на Учения встрани от
всичко, което е било намерено, складирано и използвано. Той го отблъсква и намира своя път
към онази Зала на Мъдростта, която е построена на хълм, а не дълбоко под земята. Само
отвореното око може да намери пътя.
Из „Седем строфи” от Джуал Кул

ШЕСТА ГЛАВА

ПРЕДРАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ВОИНА

ВРЕМЕТО Е СЪЩИНАТА НА БЕЗУПРЕЧНОСТТА. САМО УСЕЩАНЕТО ЗА

СМЪРТНОСТ ВДЪХВА У ЧОВЕК ЖЕЛАНИЕ ДА ДЕЙСТВА БЕЗУПРЕЧНО.

Наблюдавайки воините, човек лесно може да повярва, че те са изключително самоуверени

хора. Трябва да се прозре обаче, че има огромна разлика между онова, което човек обикновено
нарича само-увереност, и по-дълбоките значения на тази дума. Tози термин е важен с това, че
прояснява разликата между две различни концепции - безупречност и съвършенство. Не е
лесно да определим безупречността, без да се оплетем в концепцията за съвършенството, и все
пак между двете има тънко различие. То се крие в разликата между надменност и смирение -
още две концепции, които могат наистина да бъдат разбрани само посредством термина
самоувереност. За да се схване Пътят на Воина, тези термини трябва да бъдат внимателно
дефинирани.

САМОУВЕРЕНОСТ, КАКТО ТЯ ОБИКНОВЕНО СЕ РАЗБИРА, ОЗНАЧАВА

НАДМЕННА САМОНАДЕЯНОСТ; СМИРЕНИЕ ОЗНАЧАВА ДА СИ БЕЗУПРЕЧЕН В
ДЕЙСТВИЯТА И ЧУВСТВАТА СИ.

За да разберем горното, трябва да прозрем, че когато средният човек е сигурен в

одобрението на ближните си, той действа с голяма доза самонадеяност и нарича това само-
увереност. Обаче в момента, когато усети, че ближният му не е съгласен с него, от предишното
му перчене изведнъж нищо не остава. Това се случва, първо, заради надменността на човека да
упорства с вярването си, че една личност може да е по-важна от друга, и, второ, защото човек е
зависим от одобрението на ближните си, за да поддържа чувството си за собствена важност.
Понеже воинът не се разглежда като по-важен или по-маловажен от ближните си, за него
няма значение дали ще изгуби фасона си в техните очи. С други думи, воинът не се стреми да
бъде „важен” и затова не го е грижа за публичното одобрение. Тази свобода от необходимостта

67
да търсиш одобрение е истинско смирение. Тъй като вече не трябва да се бои какво въздействие
биха имали действията му върху неговото чувство за собствена важност, единственото от
значение за воина е да действа въз основа на собственото си знание на върха на способностите
си. Съответно воинът разбира самоувереността като увереност в своята способност да действаш
като безупречен воин.
Очевидно е колко са различни тези два подхода и все пак хората постоянно правят
грешката да объркват акта на търсене на одобрение със самоувереност. Търсейки одобрение от
околните, човек много рядко действа свободно на основата на собственото си знание. Да
избягваш да действаш въз основа на собственото си знание само за да спечелиш нечия
благосклонност, значи да си не безупречен.

БЕЗУПРЕЧНОСТ Е ДА ДЕЙСТВАШ НА ВЪРХА НА СПОСОБНОСТИТЕ СИ ВЪЗ

ОСНОВА НА ЗНАНИЕТО, КОЕТО Е НА ТВОЕ РАЗПОЛОЖЕНЕ ВЪВ ВСЕКИ ЕДИН
МОМЕНТ.
ВРЕМЕТО Е СЪЩИНАТА НА БЕЗУПРЕЧНОСТТА; САМО УСЕЩАНЕТО ЗА
СМЪРТНОСТ ВДЪХВА У ЧОВЕКА ЖЕЛАНИЕ ДА ДЕЙСТВА БЕЗУПРЕЧНО.

Когато човек разглежда понятието безупречност, той обикновено не може да направи

разлика между съвършенство и безупречност. Съвършенството и безупречността обаче далеч
не са едно и също. Да се стремиш към съвършенство, има за скрит мотив да искаш да си най-
добрият. В това няма нищо лошо, стига човек да не иска да е най-добрият само за да спечели
признание или одобрение от околните. Освен това съвършенството обикновено означава и че
голямо количество време и енергия са вложени в опитите да се постигне целта. Tози, който се
стреми към съвършенство, обикновено прави грешката да допуска, че има цялото време на
света. Мотото на такъв човек е: „Ако не успея от първия път, ще опитам отново.”
Както и при желанието да бъдеш най-добър, така и в повторението само по себе си няма
нищо лошо, защото повечето неща в живота могат да бъдат усъвършенствани само с постоянна
практика и повторения. Проблемът идва от идеята, че разполагаш с неограничено време, в
което да продължаваш да опитваш. Ако отделните опити не са пропити с усещане за
неотложност, те винаги водят до плахост. Един плах човек рядко, ако въобще някога, дава най-
доброто от себе си.

ДА СЕ ПОСТИГНЕ АБСОЛЮТНО СЪВЪРШЕНСТВО, Е ВЪЗМОЖНО САМО В

НЕОБИКНОВЕНИ УСЛОВИЯ. ЦЕЛТА НА ВОИНА Е ДА ПОСТИГНЕ ТОЛКОВА
СЪВЪРШЕНСТВО, НА КОЛКОТО Е СПОСОБЕН ВЪВ ВСЯКА ЕДНА СИТУАЦИЯ.

Воинът подхожда към концепцията за съвършенството по начин, много различен от този

на средния човек. Знаейки, че смъртта го дебне, воинът напълно осъзнава, че може и да няма
време да опита още веднъж, ако първия път се провали. Това е нещо, което актьорите разбират
много добре. Щом завесата е вдигната, актьорът има само един шанс да докаже качествата си.
Ако пропилее единствения си шанс, кариерата му виси на косъм. По подобен начин воинът
признава, че най-доброто в живота никога не се повтаря. Ако има повторения, първоначалното
въздействие се губи и всичко, което остава, е просто втори избор. За да проясним това, да
разгледаме примера със записаната музика в противоположност на живото изпълнение.
Записаната музика е добър заместител на живото изпълнение, но независимо колко е
качествен записът, той си остава заместител и никога не може да замени живата музика. При
изпълнение на живо има обмен на животрептяща енергия между артиста и аудиторията, както и
вълнение от присъщата неустановеност. Едно безупречно представено живо изпълнение винаги
е безкрайно по-ободрително от най-съвършения запис. Истинската разлика се крие във
възможността нещо да се обърка по време на изпълнението, в резултат на което и артистът, и
зрителите са на ръба и напълно будни. Винаги в края на изпълнението има странна смесица от
поглъщащо щастие и облекчение, че всичко е минало добре. Това чувство никога не може да

68
бъде уловено, когато се слуша записана музика, просто защото го няма ръбът, който идва по
силата на обстоятелството, че имаш само един шанс.
В това отношение воинът е артист в стила си на живот. Воинът не може да си позволи
лукса да бъде объркан или несигурен, защото присъствието на смъртта не му оставя време, в
което да се отдава на „калпави изпълнения”. Един воин вижда всеки акт като вероятно
последния му на земята и затова този акт трябва да бъде най-добрият, който може да изпълни.
Това не означава, че действията на воина ще бъдат задължително съвършени; вместо това той
се стреми да ги направи толкова съвършени, колкото изобщо може в този единствен шанс. По
този начин действията му получават животрептящото качество на пълно осъзнаване, смесено с
дълбоката острота, която идва от знанието, че настоящият момент няма никога да се повтори.
Всеки момент в живота ни отминава. Никой момент не може да бъде върнат, щом веднъж
си е отишъл, и нито една възможност не може да се повтори в истинския смисъл на думата. В
примера с музиканта виждаме, че дори да повтори едно изпълнение стотици пъти, никои две
изпълнения няма да са еднакви. Животът никога не се повтаря - само механичният запис може
да се класифицира като идентично повторение.
Тъй като нито един момент в живота не може да се повтори, няма много смисъл да пилеем
време, захващайки се с действия, без да даваме най-доброто от себе си. Именно защото хората
правят точно това, техните животи са изпълнени със съжаления, вопли по зле прекарана
младост или тъга по изгубени в прекъсната връзка възможности. Никой от нас не е безсмъртен
и никой от нас не знае къде ще срещне смъртта си. От момента, в който се родим, смъртта
започва да ни дебне. В присъствието на смъртта всяко деяние, независимо от неговата величина
или значимост, може да ни бъде последно. Смъртта може да намери човек, докато пазарува,
кара колата си, яде, прекарва време с любимия или просто гледа красив залез. Ако някое
деяние ще е последното ни на земята, се подразбира, че то следва да е най-доброто от всичките
ни действия и че би трябвало да попиваме всяка подробност от тези последни няколко мига.
Да живееш живота си със знанието, че всеки момент, всяко деяние, е съществено,
означава да изпълниш живота си с неизброими съкровища и да наситиш всичките си действия с
онова качество, наречено безупречност. За безупречния воин не е важно, че животът му или
действията му може да са не съвсем съвършени. Живеейки живота си напълно и влагайки във
всяко свое действие най-доброто, на което е способен, воинът не изпитва нито съжаления, нито
страда от угризения. Така живяният живот е богат на радост и чудо, защото няма пропуснати
възможности, нито изгубени моменти на удоволствие.
Непреклонният стремеж на човека към съвършенство в неизброимите му различни форми
е най-голямата причина за липсата на щастие на този свят. В повечето случаи човек отлага
своето удоволствие от живота до онова време, когато ще има съвършената кариера,
съвършената къща или съвършения баланс на банковата си сметка. В своето преследване на
съвършенството човек никога не се наслаждава напълно на настоящия момент или ситуация и
затова рядко дава от себе си най-доброто. Вместо това човек живее живот, който е само смътно
щастлив, и е изпълнен с нежелани преживявания, възприемани само частично, и вяли действия,
които не са безупречни.

СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ГЛУПАВО ХАБЕНЕ НА ВРЕМЕ И ЛИЧНА СИЛА, ДОКАТО

БЕЗУПРЕЧНОСТТА ПОПЪЛВА ЗАПАСИТЕ ОТ ЛИЧНА СИЛА.

Причината човек да отдава толкова голямо значение на съвършенството е, че му харесва

идеята да бъде по-висш от останалите. В резултат хората прекарват огромно количество време,
по един или друг начин мислейки за съвършенство. Тези прекомерни размишления пораждат
много страхове и съмнения, основани на чувства за неспособност. Човек оправдава тези
негативни чувства, смятайки ги за белег на мислещ човек - такъв, който има голяма
проницателност и затова може да види всички страни на ситуацията. За съжаление, това е
много далече от истината, защото той не мисли в истинския смисъл на думата, а просто се

69
отдава на страхове и съмнения, вследствие на което пилее ценно време и възможности в
треперене.

ИСТИНСКОТО МИСЛЕНЕ Е МИГНОВЕНО; САМО НА ДРЕБОЛИИТЕ, ОСНОВАНИ

НА ЧУВСТВО ЗА СОБСТВЕНА ВАЖНОСТ, ИМ ТРЯБВА МНОГО ВРЕМЕ ДА СЕ ВЪРТЯТ
ИЗ УМА.

Посредством социалната обусловеност човекът е приел, че крайната цел на човешкия род

е да се стреми към съвършенство, а разсъдъкът му го уверява, че е съвсем нормално да се
отдава на съмнения и объркване. Човек се оглежда наоколо и виждайки, че и ближните му
мислят като него, се чувства сигурен в себе си и уверен. Търсейки одобрение от разсъдъка си и
от околните, средният човек е хванат в порочен кръг, който сам е създал. Преди такъв човек да
може да излезе от този кръг, той трябва да желае да улови шансовете си и да се откаже от
одобрението, особено от одобрението на своя рационален ум.

ВОИНЪТ НЕ МОЖЕ ДА ПОДДЪРЖА ЛОГИКАТА НА РАЗСЪДЪКА, ЗАЩОТО ЗНАЕ,

ЧЕ СМЪРТТА НЕ ОСТАВЯ МЯСТО ЗА РАЗУМНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ. ЗА ТОВА ВОИНЪТ
ВИНАГИ Е ГОТОВ ДА СГРАБЧИ МИМОЛЕТНИЯ СИ ШАНС.

Разсъдъкът е най-големият препъни камък на човека. Когато се стигне до това човек да

трябва да рискува, за да улови шансовете си, разсъдъкът му винаги се намесва с всякакъв вид
съмнения и страхове. Разсъдъкът няма нито чувство за приключение, нито чувство за хумор.
Вместо това той е един навъсен и ревнив инструмент. Разсъдъкът така ревниво желае
внимание, че не може да понася, когато човек забелязва други свои способности като чувството
или интуицията. Когато разсъдъкът открие, че господството му е заплашено, той неизменно
прибягва към непонятния акт да се опита да накара човек да приеме поражение. Обикновено
разсъдъкът прави това посредством объркване.
Издигайки димната завеса на объркването, разсъдъкът на човек обикновено успява да го
принуди да се придържа към така наречения разумен подход. Това неизменно свършва със
състояние на плахост и в такива условия човек никога не улавя шансовете си. Нещо, което той
никога не успява да прозре е, че благодарение на разсъдъка си той изпуска възможността,
избирайки безопасен начин да се скатае. Странна особеност на разсъдъка е, че той по-скоро ще
признае поражението, отколкото да изостави контрола си. Затова разумният човек винаги търси
извинения да не действа, вместо да улови мимолетния си шанс.

СРЕДНИЯТ ЧОВЕК ВИНАГИ ТЪРСИ УБЕЖИЩЕ В ПРОВАЛА, ЗА ДА МОЖЕ ДА

КАПИТУЛИРА ПРИ УСЛОВИЯТА, ПОСТАВЕНИ ОТ РАЗСЪДЪКА МУ; НО НЕ Е
ВЪЗМОЖНО ДА СЕ ИМИТИРА ПРОВАЛ ИЛИ ТРИУМФ.

Това, което средният човек нарича провал, въобще не е истински провал, а просто
извинение, за да се скатае от предизвикателство, което разсъдъкът му не харесва. Единственият
начин да се изплъзнеш от контрола на разсъдъка е да помниш, че разсъдъкът е мощен само
докато човек поддържа идеята, че светогледът му е реалност. Спри светогледа си и разсъдъкът
покорно се оттегля на полагащото му се място. Разсъдъкът не може да се държи високомерно,
ако човек не се придържа към социалната си обусловеност, защото разсъдъкът е изцяло
програмиран от тази социална обусловеност. Както вече видяхме обаче, да спреш светогледа си
и да избягаш от социалната си обусловеност, е възможно само когато човек живее като воин.

НИКОЙ ЧОВЕК НЕ Е РОДЕН ВОИН, НИТО ПЪК Е РОДЕН РАЗСЪДЪЧНО

СЪЩЕСТВО - НИЕ ИЗБИРАМЕ ДА СТАНЕМ ИЛИ ЕДНОТО, ИЛИ ДРУГОТО.

70
 За да стане воин, човек трябва да е подготвен да улови шансовете си и да се сражава за
свободата си. Друг начин няма.

НЕ МОЖЕШ ДА СТАНЕШ ВОИН, КАТО ПРОСТО ПОЖЕЛАЕШ ТОВА. ДА СТАНЕШ

ВОИН, Е БОРБА ЗА ПЯЛ ЖИВОТ.

Воинът не е ваксиниран за проблемите на средния човек. В борбата да бъде безупречен

има много моменти, когато дори той се поддава на съмнение и страх, несигурност, чувства на
безпомощност и, преди всичко, самота. Воинът обаче знае, че всички тези чувства са просто
настроения, които го пришпорват към още по-големи висоти и затова сондира дълбините им, за
да открие по-дълбоките им значения. За жалост обаче, средният човек никога не полага усилие
да се запита за истинските основания на своите настроения, а просто ги приема буквално.

АКО ЕДИН ВОИН ИЗПИТА НУЖДА ДА БЪДЕ УТЕШЕН, ТОЙ ПРОСТО ИЗБИРА
НЯКОГО ИЛИ НЕЩО - БИЛО ТО ПРИЯТЕЛ, КУЧЕ ИЛИ ПЛАНИНА, ПРЕД КОГОТО
ИЗРАЗЯВА НАЙ-ДЪЛБОКИТЕ СИ ЧУВСТВА. ЗА ВОИНА НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, АКО НЕ МУ
ОТГОВОРЯТ ИЛИ НЕ ГО ЧУЯТ, ЗАЩОТО ВОИНЪТ НЕ ТЪРСИ РАЗБИРАНЕ ИЛИ ПОМОЩ
- ИЗКАЗВАЙКИ ЧУВСТВАТА СИ, ТОЙ ПРОСТО ОТПУСКА НАПРЕЖЕНИЕТО НА
СВОЯТА БИТКА.

Такова е предразположението на воина и такава е безупречността на неговия дух.

Когато обаче среден човек изпита нужда да бъде утешен, той винаги почва да търси
потвърждение на светогледа си. В подобни случаи той обикновено е изправен пред
предизвикателство, с което чувства, че не може да се справи, и затова се обръща към някого, за
когото е достатъчно сигурен, че ще се съгласи с него. Чувствайки се неспособен, той се стреми
да убеди слушателя си, че няма смисъл да опитва да се сражава. По този начин внушава на
приятеля си, че иска да бъде окуражен да приеме поражението и да „хвърли кърпата”. Ако
приятелят му се съгласи с него, човекът се чувства уверен, че има право да капитулира при
собствените си условия, вместо да продължава да се опитва.
Най-важното предварително изискване за крачене по Пътя на Воина е състоянието на
безупречност, но за да го постигнем, трябва да пожертваме светогледа си. Главната съставна
част от този светоглед е вярването, че разполагаме с неограничено време на тази земя. Така
разсъдъкът вечно ни отклонява, защото той изпитва удоволствие да ни кара да вярваме, че
разбира всичко и държи всичко под контрол. Същевременно има много малко за разбиране,
освен факта, че всички ние притежаваме невероятни способности и величествен потенциал,
който никога не изплува, освен ако над главата ни не виси меч.
Съответно, воинът избира да живее с предизвикателството и признава факта, че не може
да си позволи да се държи като безсмъртно същество. Воинът не си губи времето да се оплаква
за живота си, нито хаби личната си сила в обвинения към другите. Живеейки на самия ръб на
живота, воинът винаги е готов да улови мимолетния си шанс и да заяви силата си. Воинът е
безупречно същество, сражаващо се за свободата си, и в тази борба вижда животa такъв,
какъвто той е наистина. За един воин животът е кратка, но ободряваща обиколка в този
изумително красив свят - едно екстравагантно пътешествие, богато на предизвикателства и
възможности, такова, в което му е било дадено всичко необходимо, за да направи
пътешествието си радостно и успешно.
Днес цялото човечество стои на прага на нова ера. Вследствие на това вие сте доведени до
тази книга от онези сили, които напътстват живота и смъртта на всяко живо същество на тази
земя. В съответствие с древното пророчество в тази книга разкрих знание, което никога преди
не е било свободно откривано на никого, освен на малцина избрани. По силата на това вие вече
не можете да пледирате невежество. Точно в този момент Духът14 чука на вратата ви. Вие
можете да отворите вратата, ако желаете, или можете да пренебрегнете почукването. Можете,

71
ако желаете, да уловите мимолетния си шанс и да тръгнете с Духа, или можете да се върнете
към настоящото си съществуване, ако сърцето ви казва да постъпите така.
Преди обаче да вземете своето решение, си задайте следния въпрос: „Има ли моят път
сърце?''Няма начин да отговоря на този въпрос вместо вас, нито пък мога наистина да изразя
остротата на всичко, което трябва да бъде предадено в този момент. Вместо това ви предлагам
разтърсващите думи на Валтер де ла Мер. В поемата „Слушателите” Де ла Мер изразява
настроението и напрежението на този момент най-дълбоко.

„ Има л и някой тук? „ - каза Пътникът, чукайки на огряната от Луната врата;

и конят му в тишината хрупна тревите на папратовия горски килим,
и птица излетя от кулата над главата на Пътника.
Той удари по вратата втори път.
„Има ли някой тук?” - каза той.
Но никой не слезе при Пътника; от оградения с листа перваз
не се надвеси никой да погледне в сивите му очи
и той стоеше объркан и тих. А само сомн от призрачни слушатели,
които обитаваха самотната къща, стояха,
слушайки в тишината на лунната светлина този глас от света на хората.
Стояха скупчени в бледите лунни лъчи върху мрачната стълба,
която слиза надолу към правния хол,
вслушвайки се във въздуха разтресен от зова на самотния Пътник.
И той усети в сърцето си тяхната чуждост,
тяхната неподвижност в отговор на вика му,
докато конят му се движеше, хрупайки тъмния торф
под небето, обсипано със звезди и листа.
И той изведнъж удари по вратата дори по-силно и дигна глава:
„Кажете им, че aз дойдох и никой не отговори,
че изпълних думата си, каза той.
Дори най-малко движение не направиха слушателите,
макар всяка казана от него дума да бе ек
в сенчестия въздух на тихата къща от единствения останал буден.
Да, те чуха крака му върху стремето
и звука на стомана о камък, и как тишината меко се възцари отново,
когато ехтящите копита си отидоха.

Ако решите, че настоящият ви път ви предлага удовлетворението, което желаете, няма

никаква нужда да отваряте вратата. Спокойно избийте тази книга от ума си, но помнете едно -
Духът идва само веднъж в живота на всеки човек. Животът не си позволява да се повтаря,
защото това би предизвикало стагнация. Да вярваш, че ще има време по-късно да наваксаш, е
игра за глупци, защото щом Духът почука, той чака само миг, преди да си отиде. В това
отношение единственият постоянен другар на човек е смъртта, която, разбира се, не ни дава
никакви гаранции за живот.
Ако, от друга страна, изберете да отговорите на почукването на вратата ви, то помнете, че
избирате път без връщане назад. Щом човек се впусне по Пътя на Свободата, животът му бива
необратимо променен и тази промяна не му позволява да се държи за предишното си
съществуване. Отново не мога да направя нищо по-добро, освен да ви препратя към финалната
строфа на поемата на Т.С. Елиот „Пътешествието на Магите”.

Ние върнахме се по нашите места, тези Кралства,

но вече неспокойни тук, в стария порядък,
с чужди хора, здраво стискащи боговете си,
и aз бих се радвал на друга смърт.

72
 Част трета

УЧЕНИЯТА: ПРАКТИЧЕСКИ ТЕХНИКИ

АЗ МАГЬОСВАМ
Над главата на Магьосника, точно зад гърба му, но все пак в стаята на подредена
красота, започна да трепти голям магнит... Той накара човека да се завърти в арката, която
заплашваше да падне. Магнитът го обърна с лице към стаята, невиждана досега...
Тогава през центъра на сърцето му магнитът изля своята сила привличаща. Магнитът
изля своята сила отблъскваща. Той смали хаоса и формите му вече не се виждаха. Някои
неразкрити преди аспекти на красотата се появиха. И от стаята просия светлина и със
своите сили и живот тласна Магьосника да пристъпи напред в светлината и да изостави
опасната арка.
Из „Седем строфи” от Джуал Кул

СЕДМА ГЛАВА

РАБОТА С ЕМОЦИИТЕ И НАМЕРЕНИЕТО

Преди да можем да се насочим към практическите техники като рекапитулация и не-

правене, първо трябва да разясним някои от засегнатите по-рано ключови концепции. В тази
връзка е от огромна важност да се помни, че Пътят на Воина е практически път. Това
означава, първо, че за да са от полза за читателя, Ученията трябва да бъдат приложени на
практика и, второ, че единственото истинско знание е онова, което възниква от личен опит.
Това отново се подчертава тук, защото много често учениците попадат в капана да вярват, че
практическите упражнения са достатъчни сами по себе си - те не са. Всички Учения са
необходими и освен ако ученикът не се стреми да приложи на практика всяка една от
различните концепции, той няма да успее по Пътя на Воина. Това е особено вярно, що се
отнася до Ученията за емоциите и намерението.
Знанието, което воинът търси, е продукт от възприятие, т.е. сила; но възприятието може
да стане само сред случките от ежедневието. Такова възприятие очевидно ще бъде уникално за
всеки индивид и затова знанието, спечелено от дадено преживяване, също ще бъде уникално.
След малко практика индивидът бързо осъзнава, че по-голямата част от това знание - даже и
когато е добре разбрано - не може да бъде адекватно изразена с думи. Именно по тази причина
Толтеките винаги са твърдели, че истинските Учения никога не са били и никога не могат да
бъдат записани или обозначени в каквато и да е форма.
Противно на онова, което повечето хора вярват, всяко знание възниква на лявата страна
и като такова е ирационално. Единствената дейност, която протича на дясната страна, е
изчисляването и структурирането на знанието, спечелено на лявата страна, и подреждането на
информацията, събрана от теорията. Трябва винаги да се помни, че лявата страна е
ирационална и като такава не се поддава на линейните и последователни мисловни шаблони,
изпитвани в нормално осъзнаване, т.е. дясната страна. Вследствие е невъзможно да се изкаже
акуратно лявата страна - в най-добрия случай можем да опишем с думи опита си от лявата
страна, т.е. можем да изразим и опишем какво сме наблюдавали на лявата страна, но този
израз ще бъде просто логическа интерпретация на знание, което е извън обхвата на думите, тъй
като по самата си природа думите изискват линейност и последователност, за да бъдат
свързани.

73
 У всеки нов ученик има голяма доза объркване за истинските природа и проявление на
левостранното осъзнаване. При все това няма нищо мистериозно в левостранното или, както
понякога също се нарича, повишеното осъзнаване. Всички хора са запознати с него, макар да
не могат напълно да го идентифицират или разберат. Затова нека разгледаме по-подробно този
пункт, за да имаме повече яснота. За да го направим, трябва да си припомним Истините на
осъзнаването, които за удобство ще повторим.

ИСТИНИ ЗА ОСЪЗНАВАНЕТО
1. Вселената се състои от безброй енергийни полета, наподобяващи нишки светлина.
2. Тези подобни на нишки енергийни полета се излъчват от източник с невъобразими
размери, метафорично наречен Орела. Те се наричат Излъчванията на Орела.
3. По подобен начин човешките същества са съставени от същия безкраен брой такива
нишкоподобни енергийни полета, които се проявяват във формата на голямо сияйно яйце.
Височината му е равна на височината на тялото на човек с протегнати нагоре ръце, а ширината
е колкото на човек с протегнати встрани ръце. Това яйце е познато като пашкула на човека.
4. Във всеки един момент ярка точка светлина, разположена на повърхността на пашкула,
осветява малка група от енергийните полета във вътрешността му.
5. Възприятие настъпва, когато енергийните полета, осветени от точката светлина,
разпростират светлината си,за да осветят съответните енергийни полета извън пашкула. Тази
точка светлина се нарича точката, където се събира възприятието или, както обикновено се
казва накратко, събирателната точка.
6. Възможно е събирателната точка да бъде преместена до всяка друга позиция на
повърхността на пашкула и дори в неговата вътрешност. Тъй като събирателната точка
винаги осветява енергийните полета, с които влиза в контакт, то осветените в резултат на
преместването енергийни полета пораждат ново възприятие. Точно това ново ниво на
възприятие е известно като виждане.
7. Когато събирателната точка се премести достатъчно далече, се възприема изцяло нов
свят, също толкова реален, колкото и нормално възприеманият от човека.
8. Има една тайнствена сила, известна като намерение, която съществува в цялата
Вселена. Именно тази сила предизвиква възприятие, защото намерението е онова, което, първо,
подравнява енергийните полета и, второ, причинява осъзнаване на това подравняване.
9. Целта на воините е да преживеят всички възможни възприятия, достъпни за човека.
Това е така нареченото цялостно осъзнаване, за което е присъщ един алтернативен начин за
умиране.

Тези девет принципа формират постамента на Толтекските учения. Всичко, което воините
разбират и правят, се основава на тези фундаментални принципи. Затова тези истини трябва да
се изучават, докато бъдат напълно разбрани и след това дълбоко усвоени. Без това А,Б,В на
Толтекския път Ученията се принизяват до безполезна колекция от празни интелектуализми.
Един момент, който следва да се помни във връзка с Истините на осъзнаването е, че
човекът е микрокосмос на макрокосмоса - сиреч човекът е точно копие в миниатюра на цялата
Вселена. Във Вселената има седем големи снопа от взаимосвързани енергийни полета, всеки от
които от своя страна се появява като седем подснопа. Същото е вярно и за човека. В пашкула на
човека има смесица от подснопа на няколко от големите снопа и тя съставя онова качество на
осъзнаването, което се идентифицира като специфично човешко.
Тази смесица от подснопове е крайно объркваща за всеки, който не е опитен ясновидец, и
затова се нарича просто снопа на човека. Тъй като обаче повечето от възможните възприятия
вътре в този сноп на човека са отвъд нормалното му възприятие и следователно отвъд
нормалното му осъзнаване, те технически се обозначават като непознатото.
В Толтекските учения нормалното осъзнаване е известно като Първото внимание, или
дясната страна. Лявата страна е известна като Второто внимание. Първото внимание се
дефинира като всички възможни пермутации на възприятието в „нормалната” позиция на

74
събирателната точка. В това отношение средният човек, нямащ гъвкава събирателна точка,
винаги използва само една от възможните пермутации, достъпни в нормално осъзнаване, и
нарича това познатото. От друга страна, воинът, който е постигнал флуидна събирателна
точка, разгръща всички възможни пермутации на Първото внимание и нарича това яснота, или
трезвост.
Второто внимание, или лявата страна, е цялостта на всички възможни пермутации на
осъзнаването, които стават достъпни, когато събирателната точка се премества някъде в
снопа на човека, т.е. вътре в сферата на онези енергийни полета, които съставляват истинския
човешки опит. Объркването по-късно ще бъде избегнато, ако тук се разбере, че тези енергийни
полета трябва очевидно да включват и онези на животинското царство, от което човек е един
вид.
Логическото мислене с неговото линейно качество е възможно само под въздействието на
разсъдъка. Разсъдъкът обаче може да функционира само в нормално осъзнаване, защото само
когато събирателната точка подравнява онези специфични енергийни полета, съставящи
Първото внимание, мисълта може да тече линейно и последователно. Това е особеността и
предимството на Първото внимание. Винаги когато събирателната точка подравнява
енергийни полета, които не са част от Първото внимание, линейното мислене прекъсва и
знанието тече по ирационален начин, към който последователността, а следователно и времето,
нямат отношение.
Когато знанието тече по ирационален начин, който няма явно отношение към времето,
преживяването е на директно вдъхновение, или озарение. Технически такова озарение се
нарича виждане; или, ако поради липса на достатъчно енергия или лична сила се разгръща
мудно, то преживяването е от съноподобен характер. Понеже в началото много малко ученици
имат достатъчно лична сила, полученият при преместване на събирателната точка опит
технически се нарича Сънуване.
Когато човек спи, неговата събирателна точка вече не е фиксирана от Първото внимание,
вследствие на което се мести наоколо спонтанно, но хаотично, резултатите от което са
„обикновените сънища”. По-нататък, както повечето хора нямат необходимата умствена
дисциплина да си припомнят своите обикновени сънища, те също така обикновено „забравят” и
преживяванията в лявата страна, когато събирателната точка се върне в нормалната си
позиция. Забравянето на левостранното осъзнаване по никакъв начин не намалява влиянието
на това знание, то просто го кара да се проявява като нещо, което психолозите са нарекли
подсъзнателно, или подпрагово. Дори обикновените ни сънища имат подсъзнателен ефект
върху осъзнаването ни и оттам върху преживяванията ни, както всеки по-задълбочен психолог
би потвърдил.
Макар че това може и да прозвучи шокиращо, средният човек като цяло не мисли, защото
той, първо, никога не си припомня своето левостранно осъзнаване и, второ, е неспособен да
предизвика различни пермутации на възприятието в нормално осъзнаване. В резултат средният
човек рядко намира оригинално решение на някой проблем, а вместо това се мъчи с все сила да
манипулира идеи и мисли, които е наследил от възпитанието си, за да паснат на належащия
проблем. Резултатът винаги е т.нар. циклична мисъл, или вътрешен диалог, а крайният резултат
е, че човекът трябва да напъха квадратна тапа в кръгла дупка!
Онези хора, които са способни да предизвикат някакво движение на събирателната
точка, било то в рамките на Първото внимание, или пращайки я към Второто внимание, са
истинските мислители на този свят. Това, което човек обикновено описва като хрумване или
блестящо досещане, винаги идва в резултат от придвижване на събирателната точка.
Интересно е да се отбележи в тази връзка колко много от така наречените брилянтни идеи са
били за първи път възприети в сън, бил той сън наяве, или по време на спане.
От само себе си е ясно, че първата задача пред всеки ученик е да съхрани достатъчно
лична сила, с която да движи събирателната си точка. Отначало ученикът трябва да движи
събирателната си точка в рамките на нормалното осъзнаване, за да постигне яснота на визията,

75
след това трябва да се научи да премества събирателната си точка в повишено осъзнаване, за да
постига изменени състояния на възприятието.
Парадоксът, който възниква тук и който винаги причинява объркване, е, че само чрез
намерение е възможно да се впрегне достатъчно лична сила, с която да се движи или мести
събирателната точка. Трябва да се има наум, че намерението е онова, което ни кара да
възприемаме, и че личната сила е продукт на възприятието. Намерение се дефинира като едната
единствена сила, присъстваща по протежение на Вселената - то е, най-просто казано,
непреклонната воля, или предназначението на Орела. Намерението присъства във всички
форми на живот, органични и неорганични, и затова очевидно се проявява в калейдоскопично
разнообразие на вариации и обособявания.
Истинското предназначение на човешкото същество е да се научи как да разгръща и да
насочва силата на намерението, която се удържа толкова здраво в осъзнаването на човека,
колкото и в осъзнаването на самия Орел. Намерението следователно не е някаква чужда сила, а
правомерно наследство на човека. Всеки от нас е роден със способността да развие
намерението до максималния му потенциал.
Тук обаче става важно да дефинираме термините човешко същество и човек16. Толтеките
определят „човешко същество” като обществената личност на физическо ниво, сиреч тонала.
Приставката „hu” произлиза от египетски, където значи „тигър”. Затова думата human означава
буквално „тигър човек” или просто „животно човек”. Трябва обаче да се разбере, че не
човешкото същество се въплъщава, а по-скоро осъзнаването на нагала. Това осъзнаване, което
болшинството езотерични школи на мисълта са нарекли пре-въплъщаващо17 се его, се нарича
Сънуващият в Толтекските учения. Терминът човек, следователно, се дефинира като целостта
на нагала, Сънуващия и тонала.
Концепцията за Сънуващия излиза далеч извън рамките на този първи том, но е спомената
тук, първо, за да се избегнат излишни празноти в представяната информация и, второ, за да
бъде посочено, че тоналът често бива наричан Сънуващия. С други думи, по време на
физическото въплъщение Сънуващият сънува не само тонала, но и съдбата на този тонал. Тази
концепция е важно да бъде разбрана, защото е воля на Сънуващия човек да прояви намерението
посредством своя инструмент, тонала, върху физическо ниво. Виждаме значи, че не е толкова
трудно да се култивира намерение, защото е вътрешно присъщо на съдбата на всеки човек да
прави това. Всичко, което се иска, е необходимото усилие и в това е стойността на
практическата работа.
За да завършим този раздел от Ученията, трябва да разгледаме още една тема. Тя се отнася
до онова, което наричаме Трето внимание. Макар че, както беше вече обяснено, понастоящем
Третото внимание не представлява пряк интерес за болшинството от учениците, то има
известна връзка с намерението, както и с две други концепции, предизвикващи всеобщ интерес
в днешно време, т.е. медитацията и магията.
Често ме питат какъв е Толтекският възглед за медитацията. Обаче за да разбере човек
Толтекския възглед, е важно той да е схванал концепцията за Сънуващия. Медитацията не е
циклично мислене, нито е произволно повторение на мантра, защото те се свеждат до вътрешен
диалог. Истинската медитация се заключава в пълна вътрешна тишина - тишина, в която има
само осъзнаване. Това осъзнаване е, разбира се, Сънуващият и когато навлезе в такова
състояние, социалното същество е съвсем буквално в пряк контакт със своя Сънуващ.
Това по същество означава, че по време на медитация практикуващият навлиза в пълното
си осъзнаване и в такова състояние е способен да разбере предназначението на Сънуващия си в
този конкретен момент от времето. Би следвало значи да е ясно, че не може да има медитация
преди практикуващият да е овладял изкуството на смълчаване на вътрешния диалог. Както и
всичко друго обаче, спирането на вътрешния диалог изисква лична сила.
В крайна сметка няма реална разлика каква форма на медитация се използва, стига да се
практикува по такъв начин, че да води до замлъкване на вътрешния диалог и впрягане на лична
сила. Това е истинското предназначение на всички медитационни техники, но, за нещастие,
повечето практикуващи се впримчват или във формата на медитацията, или пък в мантрата,

76
вследствие на което никога не достигат желаната цел. В Раджа йога, например, човек
обикновено се обсебва с акта на визуализация, без да осъзнава, че визуализацията е просто
помощно средство за спиране на вътрешния диалог. По подобен начин човек, който използва
мантра медитация, се обсебва от това, да продължава да повтаря мантрата, и не разбира, че по
някое време с възцаряването на вътрешната тишина мантрата трябва да престане. В тези
примери обсебването на практикуващия е неговият препъни камък и това, което удържа
събирателната точка здраво фиксирана в нормално осъзнаване.
Важният момент тук е, че когато воинът е натрупал достатъчно намерение, той ще е
способен да спира вътрешния диалог, което от своя страна ще му позволи да пречупи
фиксацията на осъзнаването си и да направи събирателната си точка флуидна. Щом това е
осъществено, воинът не само влиза в осъзнаването на Сънуващия си, но и става единен със
Сънуващия, който, разбира се, е неговото истинско Aз. Точно това състояние на битие е
наречено Третото внимание - ниво на осъзнаване, в което воинът може съзнателно да
манипулира присъщото на Сънуващия му изражение на едната Вселенска сила, т.е. волята на
Орела, или намерението. Затова се казва, че идва време в живота на воина, когато заповедта на
воина става Заповед на Орела.
Това твърдение не бива да се обърква с религиозната концепция за Единство на
съзнанието или Вселенско съзнание, или Единение с Бога, или Навлизане в ума или Сърцето на
Бога, или която и да било подобна концепция. В това отношение трябва винаги да се помни, че
Третото внимание подразбира способност преднамерено да насочваш събирателната точка
към произволна позиция вътре в снопа на човека. Воините не са толкова надменни, та да
забравят, че правейки това, те просто се движат в рамките на непогнатото. Това пак оставя
непознаваемото недокоснато.
Като микрокосмос на макрокосмоса човекът има непознаваемото в себе си, но да се
достигнат онези енергийни полета, значи да се хвърлиш извън снопа на човека. Това е напълно
възможно, но да се хвърлиш в непознаваемото, значи да престанеш да бъдеш човешко
същество. Няма съмнение, че един ден човекът ще достигне ниво на осъзнаване, което ще му
позволява да навлиза безопасно в немислимата необятност на непознаваемото, но това не е
настоящото предназначение на Сънуващите на човешкия род. Понастоящем навлизането в
Третото внимание е достатъчно работа и предизвикателство за болшинството от човешкия
род.
Взимайки предвид всичко казано по-горе, Третото внимание може да бъде определено
като онова качество на осъзнаване, което се демонстрира като предназначението на Сънуващия.
Ефектът от демонстрирането на това качество на физическото ниво е онова, което средният
човек нарича магия или чудо. Това предназначение, което наричаме магия, е троично по
природа и се проявява като движение, звук и цвят. Разбира се, тази тройственост принадлежи
на Сънуващия. На физическото ниво на движението съответства физическото действие, на
звука - мисълта и на цвета - емоцията. Затова казваме, че емоцията дава начало на мисълта,
която се материализира в действие.
Не е възможно да кажем повече за намерението в този том, освен че магията в нейното
най-истинско възможно определение не е нищо повече от използване на намерението
посредством манипулация на цвета, звука и движението, или емоцията, мисълта и действието.
Единствената причина да споменем това тук, е защото е жизненоважно да разберем, че
емоцията е проявлението на намерението на Сънуващия на физическото ниво. Затова по
протежение на целите Толтекски учения емоцията се подчертава отново и отново по един или
друг начин.
За да проясним всяко объркване по темата за магията, което може би е останало, трябва да
отбележим, че магията има две възможни проявления. Едната от тези форми, описана по-горе и
известна като Втория пръстен на силата, е онази, в която магът използва силата на чистото
намерение. Другата форма е известна като Първия пръстен на силата - древна форма на магия,
основана на всевъзможни ритуали и заклинания. Тази втора форма на магия, която е най-
общоизвестна, е тромава и доста ограничена, защото е основана на силата на тонала.

77
 Дълбока и странна тайна на Толтекската традиция, и като такава не много добре разбрана
изобщо, е, че тоналът, когато е съвършено контролиран и дисциплиниран, има своя собствена
вътрешна сила. Тази сила обаче е не само ограничена в сравнение със силата на намерението,
но и изчерпаема. Следователно практикуващият втората форма на магия може да изчерпи себе
си и своята сила - нещо, което не предизвиква особен ентусиазъм у истинските Толтеки.
Намерението не само е далеч по-практично и мощно, но е и неограничено и неизчерпаемо. Тези
два пътя са били наречени също Големият и Малкият път на магията, Големите и Малките
сили, Магът на чистото намерение и Магът на формулите, Магът и Шаманът и прочее.
Важно е да се помни, че в крайна сметка няма нищо освен намерение - волята на Орела - и
че това намерение се проявява у човека, първо, като цвета на неговия Сънуващ и, второ, като
емоцията на тонала му. Затова в цялата практическа работа задачата на ученика е да се научи
как да култивира естественото си наследство, намерението. След като той е разбрал това, пътят
напред е чист. Едно нещо ще води до друго, докато най-накрая ученикът усвои хватката за
манипулиране на намерението, което от своя страна го води до способността да работи също и
със звука и движението.
Това предполага сега ученикът вече автоматично да е станал маг, но то не се случва
задължително в общоприетия смисъл на думата. Има много повече в магията на живота от
онези феноменални деяния, които вдъхват толкова благоговение. Истинското предназначение
на магическите сили на човека не е да забавлява околните, а да твори в истинския смисъл на
думата. Понякога, по една или друга причина, за един маг е важно да може да демонстрира
силите си на физическото ниво и ако случаят е такъв, то стига да вложи необходимите време и
усилия, той ще разгърне тази способност. Обаче не е участ на всеки човек в сегашния му живот
на земята да демонстрира тези феноменални сили.
Магът на чистото намерение не е цирково животно; неговата работа изисква
дисциплината и почтеността на човек, който е разбрал взаимосвързаността на целия живот.
Съответно истинският маг се включва в интелигентното съдействие между човека и силите на
съдбата и се учи да използва магическите си сили във вечната и величествена игра на
сътворението. Такива деяния обаче стават зад кулисите, в светове все още невидими за смъртни
очи. Точно в тези невидими светове се движат всички Толтеки и там всички те започват така
нареченото определящо пътешествие на силата.
Ключът към невидимите светове се крие в способността и вещината на воина в боравенето
отначало с емоцията и по-късно с намерението. Затова първата практическа Задача, възлагана
на всеки ученик, е да се учи да разпознава емоциите си такива, каквито са наистина, и след това
да се учи да ги използва мъдро.
На това място всеки ученик ще запита как се очаква да използва емоциите си, но този,
макар неизбежен, въпрос е напълно несъстоятелен. С точно същия успех ученикът може да
пита как се очаква да използва дробовете си, за да диша, или краката си, за да се изправи и
ходи! Подобни въпроси нямат никакъв смисъл по простата причина, че ако не дишаш, ще
умреш, а ако не се изправиш на краката си, няма да можеш да стоиш прав и още по-малко да
ходиш. Разберете при все това, че никой от нас не е учен как да диша или как да използва
краката си. Тези две деяния са просто актове на намерението, точно както всичко друго, което
правим, и в това отношение използването на емоциите въобще не е по-различно.
Обаче точно както повечето хора никога не се учат да дишат дълбоко и пълно, така и
болшинството от хората никога не се учат да центрират тежестта на тялото си правилно, за да
използват максимално мускулната си система. Всеки оперен певец ще потвърди, че правилното
дишане е специализирано изкуство, а всеки гимнастик ще признае как дълго преди да може да
изпълнява гимнастически упражнения, е прекарал много часове в продължение на много
години в учене как да центрира правилно тежестта на тялото и как да изолира и контролира
действието на всеки мускул. Ученикът на Пътя на Воина преминава много подобна
тренировъчна програма в ученето да използва правилно емоциите си. Пунктът, който се
подчертава тук, е, че всички дишаме, всички използваме телата си и всички използваме
емоциите. Просто някои хора го правят по-добре от други.

78
 Има много малко хора на този свят, които могат с право да твърдят, че владеят емоциите
си. През повечето време емоциите на човек са частично или напълно потиснати, а иначе, повече
или по-малко, извън съзнателния му контрол. При все това ученето да деблокираме и
използваме емоциите си въобще не е трудно, но изисква известно внимателно обмисляне, за да
бъдат избегнати неприятни ситуации и нежелани обстоятелства. Преди обаче да видим как се
прави това, е важно да поясним един момент, който често предизвиква объркване.
Въпросният момент се отнася до разликата между чувства и емоции. Разберете, че тези
две думи не са идентични или синоними. Чувствата могат често да предизвикат емоции, както
всъщност и мислите, но чувствата не са емоции. С истинската природа на чувствата ще се
Занимаем в следващите томове, но нека засега кажем, че чувствата са регистриране на
левостранно знание, за което рационалният ум няма отчетна система. Емоциите, от друга
страна, са вторични импулси, генерирани от акта на възприятието, и в зависимост от нивото на
трезвост на индивида те са или чисти в своята простота, или смесени в сложността си.
За да се разбере това, трябва да се знае, че има само четири чисти емоции, т.е. гняв, страх,
радост и униние. Всички други емоции са смесица от две или повече от тези първични емоции
и като такива не са чисти. Всичките четири чисти емоции са изражения на едната Вселенска
сила, намерението. Гневът е желание да се сражаваш, страхът е желание да отстъпиш, радостта
е желание да живееш и унинието е желание да се промениш.
От горното би следвало да е ясно защо е важно за ученика да се учи да разпознава
емоциите си такива, каквито наистина са, защото само по този начин той ще може да ги
използва мъдро и в своя полза. Единственият начин да се прави това, е да се култивира онова
ниво на осъзнаване, което се нарича да бъдеш напълно буден - най-първата предпоставка да
вървиш по Пътя на Воина. Просто е невъзможно да се учиш да станеш воин, когато си
полузаспал. Един воин напълно съзнава кои емоции са генерирани от акта на възприятието,
каква е тяхната причина, както и какво е тяхното предназначение и техният потенциал.
За да изясним как следва да се използват емоциите, ще разгледаме няколко примера. Мъж
на име Леон има буен нрав и лесно кипва. По-рано в книгата вече видяхме, че потискането на
емоциите е напразно, но е също ясно, че Леон не може да позволи на агресивността си да
излиза извън контрол. Ако Леон иска да стане воин, той трябва да се научи да борави с
агресивността си умело, а също така да се научи да я използва като инструмент в техниката на
рекапитулацията.
Разглеждайки задачата на Леон, нека си представим, че един ден той вижда съседа си да
изхвърля боклука си през оградата в градината на Леон. От само себе си се разбира, че Леон
мигновено побеснява, но няма да му помогне просто да боксира съседа си по носа. Макар точно
в този момент Леон с огромна радост да би пребил съседа си, той Знае, че не бива да го прави.
Същевременно той не може просто да пренебрегне инцидента. Затова Леон построява план за
действие. Взел една торба, той внимателно събира целия боклук и го слага вътре. След това
прескача до съседа си и звъни на вратата му.
Леон още се тресе от гняв, когато съседът му отваря, но принуждавайки се да остане
спокоен, учтиво подава торбата боклук на съседа си, казвайки: „Май си изгубил това в
градината ми.” Почервенял от смущение, съседът покорно взима торбата и измърморва някакво
извинение. Леон просто се ухилва и след като уверява съседа си, че за него е било удоволствие
да му върне изгубените вещи, се обръща и си Заминава.
В този случай Леон не потиска гнева си, но пак действа безупречно в същото време
позволявайки на гнева му да подхрани действията му. Накрая Леон доста се наслаждава на себе
си и научава, че всъщност е доста забавно да се използват емоциите по този начин. Той прозира
освен това, че владеейки гнева си, избягва потенциално много неприятна ситуация.
Ако Леон не беше агресивен, а плах, той пак би могъл да третира ситуацията по
абсолютно същия начин - този път позволявайки на гнева си да подсили смелостта му. Като
алтернатива, ако не счете за мъдро да се сблъска лично със съседа си, той би могъл просто да
остави торбата пред вратата му заедно с учтива бележка в смисъл „моля да се въздържате от

79
подобно поведение в бъдеще”. Ефектът би бил същият и така или иначе Леон щеше да е
изпълнил задачата си.
Нека сега разгледаме жена на име Лидия, която обикновено е много срамежлива и лесно
се обижда. Всъщност, за разлика от Леон, Лидия въобще не е агресивна, а е прекарала по-
голямата част от живота си в страх, какво може да кажат или да й направят хората. Един ден
сестра й идва да я посети и без намерение да я обиди, я закача за теглото й. Лидия незабавно се
чувства обидена и се стеснява за фигурата си, но вместо да си мълчи, както обикновено би
направила, Лидия реагира по начин, който изненадва сестра й.
Мислейки бързо, Лидия слага ръце на кръста и симулирайки негодувание, което всъщност
не чувства, строго се обръща към сестра си: „Добре дошла, мила сестричке! - казва троснато
Лидия. - И макар да съм дебела, аз поне съм достатъчно възпитана, та да накарам сестра си да
се чувства у дома си.” Хваната неподготвена от неочакваната реакция на Лидия, сестра й бързо
се опитва да се извини за не премислената закачка, но Лидия отново вади сестра си от
равновесие, разсмивайки се сърдечно и отклонявайки Извиненията и. Несигурна как да
продължи нататък, сестрата на Лидия внимателно се въздържа от лични забележки през
останалото време от престоя си.
Лидия печели битката просто защото отказва да реагира на пренебрежението по
привичния й начин и вместо да се поддаде на страха си, го използва да стартира остроумието й.
С други думи, макар че в миналото Лидия би се свила в себе си от страх, че може би тялото й
не е толкова стройно, колкото би могло да е, този път нейният страх от по-нататъшни закачки й
помага да отвърне на удара. Първото оръжие, което й попадна под ръка в онзи момент на
спонтанно отвръщане, е нейното остроумие и с него тя обръща играта.
В следващия пример виждаме мъж на име Уйлям, страдащ от нещо, за което той вярва, че
е депресия от това, че жена му е подала молба за развод. Разглеждайки по-отблизо така
наречената си депресия обаче, Уйлям вижда, че тя е само вторичен ефект от дълбоко усещане
за униние. Освен това, мислейки за него, той започва да вижда, че унинието му е следвало
определен шаблон през живота му и като че ли винаги се появява точно преди той да трябва да
срещне някаква голяма промяна в обстоятелствата си.
Стигнал до това прозрение, сега Уйлям има пред себе си две възможности: първо, той
може да се опита да потисне тъгата си и, второ, той може да се лее с нея и да види какъв дар от
сила има тя за него. Очевидно, че за Уйлям не е лесно просто да си отиде от жена, която е
обичал и с която е живял повече от десет години, но той също така знае, че тя не би подала
молба за развод, ако искаше бракът да продължи.
Решавайки да не потиска тъгата си, Уйлям си позволява да изпита пълното й въздействие
и до голяма степен за своя изненада открива, че тъгата му е отмила всички чувства, че някак е
бил онеправдан от жена си. В този момент на яснота за Уйлям е изведнъж много явно: не, че
жена му иска развод а по-скоро отчаяно се стреми да избяга от поведенческите шаблони, които
той е развил от началото на брака им. Спомняйки си сега, че жена му от известно време се е
оплаквала, че той вече не е мъжът, с когото е сключила брак, на него изведнъж му става ясно,
че един развод няма да промени нищо. Всъщност е необходимо той да промени поведенческите
шаблони, които причиняват разцеплението в брака. Изведнъж почувствал се въодушевен
вместо потиснат, Уйлям решава да се сражава за брака си.
Млада жена на име Синтия е на път за интервю за работа, но е ужасно нервна и
непрекъснато се притеснява, че може да не получи работата. Знаейки, че притеснението само я
изнервя още повече, Синтия решава да се опита да мисли за нещо друго и затова си представя
колко щастлива ще бъде, ако получи работата. За няколко кратки мига тя изпитва съвсем
истинско чувство на радост и макар чувството да е мимолетно, то все пак е достатъчно да я
накара да прозре, че може да отиде на интервюто напрегната и притеснена или отпусната и
радостна. Знаейки много добре, че цялото притеснение на света няма да промени нищо, Синтия
отново насочва вниманието си към по-щастливи мисли, вследствие на което по времето, когато
сяда пред потенциалния си работодател, тя е овладяла нервността си и е способна да общува по

80
лек и бодър начин. С други думи, Синтия използва радостта, за да овладее нервността и
притеснението си.
От разгледаните примери би трябвало да е вече ясно как се очаква ученикът да подхожда
към, първо, опознаването на своите емоции и, второ, ученето да ги използва в своя изгода.
Разберете обаче, че макар въобще не е трудно да се използват емоциите, съвсем различно е,
когато става дума те да бъдат използвани съзнателно и ефективно. Да използваш емоциите си в
своя изгода, е специализирано умение, което може да се усвои само с постоянна практика,
Заедно с техниката на не-правенето, с която ще се занимаем по-късно. Затова на читателя се
препоръчва да изучава не-правенето в светлината на казаното тук за работата с емоциите. Това
от своя страна ще доведе до по-дълбоко разбиране на онази неуловима сила, наречена
намерение - концепция, която надхвърля настоящия том, но към която ще се връщаме отново и
отново в следващите. Използването на емоциите е освен това важно предварително условие в
техниката на рекапитулацията и в следващата глава ще разгледаме това.

81
 СЪНУВАЩИЯТ НА ЧОВЕШКИЯ ВИД

„Всичко, което виждаме или изглеждаме е само сън в съня. „

Едгар Алан По

ОСМА ГЛАВА

РЕКАПИТУЛАЦИЯ

За да се разбере техниката на рекапитулацията, е жизненоважно истинската природа на

светещия пашкул на човека да бъде схваната ясно. Tози пашкул, който съдържа жизнената
сила, е всъщност електромагнитно18 силово поле, съставено от несметно число енергийни
влакна. Тези влакна не са единични частици енергия, а са направени от микроскопични
енергийни фибри. С други думи, енергийните фибри са свързани електромагнитни импулси,
съществуващи в унифициран спектър, наречен енергийно поле. Освен това осъзнаването е
също електромагнитно по природа и онова, което е наречено събирателна точка, е фактически
присъщото осъзнаване на жизнената сила. Следователно, когато събирателната точка
осветява група от енергийни полета, това означава, че осъзнаването вибрира с честота,
сравнима с тази на полетата, върху които е концентрирано.
Тези енергийни фибри се появяват в резултат на движение или взаимодействие между
атоми. Или с други думи, енергийната фибра е електромагнитна взаимовръзка между два атома.
Очевидно е тогава, че тези фибри са изключително деликатни и чупливи и не се изисква много
усилие, за да бъдат „повредени” по такъв начин, че да се изместят. Обикновено само някои
фибри в полето са изместени, докато цялото поле изглежда непроменено. Но ако достатъчно
фибри са били изместени, самото поле става „повредено”.
В ежедневието си човек постоянно взаимодейства емоционално със света около себе си.
Това взаимодействие е възможно само благодарение на възприятието; сиреч възприятието е
отговорно за емоционалния отклик на всяка една ситуация. Тези емоции стартират някакви
мисли и точно взаимовръзката между емоционалните отклици и мислите определя действието,
което човек ще предприеме.
Емоционалните отклици се причиняват от електромагнитните импулси, генерирани при
акта на възприятието. Трябва да се помни, че когато човек подравнява енергийните си полета с
тези извън пашкула, се случва възприятие. Това по същество означава, че осъзнаването на
наблюдателя пуска в ход първични електромагнитни импулси, които след това се пренасят към
наблюдавания по енергийните полета чрез електромагнитните импулси, съставляващи тези
полета. Това е донякъде подобно на начина, по който се пренася електрическият ток
посредством движението на електроните. Очевидно наблюдаваният едновременно ще
възприеме наблюдаващия по същия начин. Когато импулсите, стартирани и от наблюдаващия,
и от наблюдавания, се срещнат, те се смесват и взаимодействат, пускайки в ход вторични
импулси. Тези вторични импулси, предадени обратно и към наблюдателя, и към наблюдавания
по енергийните полета, са това, което човек интерпретира като емоции.
Обикновено процесът, протичащ при възприятие, не причинява никаква вреда, но ако
генерираните емоционални отклици са достатъчно мощни или агресивни, някои от фибрите в
енергийните полета могат да бъдат изместени. С други думи, или наблюдаващият губи някои от
фибрите си в полза на наблюдавания, или обратното, или и двамата могат да вземат някои от
фибрите на другия. Точно как се случва това изместване, е прекалено технично, за да бъде
обяснявано тук. Достатъчно е да кажем, че емоциите може да станат причина енергийните
полета на някоя личност да бъдат променени перманентно или като им се отнеме от
предишната здравина, или като бъдат замърсени с добавянето на външна сила.

82
 Тъй като средният човек има фиксирана събирателна точка, той се ограничава до
използването само на една група енергийни полета. Логично е тогава, с течение на времето,
енергийните полета, които използва, да стават все по-”рехави” и замърсени. Това е
техническото обяснение за ефектите от социалната обусловеност и с продължаването на това
разложение самото възприятие става все по-Замърсено и неакуратно. Затова задачата на
ученика е да „пречисти” енергийните си полета, първо, като отстранява всички чужди фибри от
пашкула си и, второ, като си връща онези фибри, които е загубил.
Макар всичко това да изглежда много тайнствено и мъгляво, дори ортодоксалната наука
не е толкова далеч от разбирането за единството на живота. Животът в същността си е мрежа от
взаимосвързани, взаимодействащи и взаимозависими електромагнитни сили и каквото и да се
случи на дори най-дребната част от мрежата, има ефект върху цялата мрежа. В тази матрица от
сила има постоянен поток на движение с пренасянето на енергия по протежение на и между
електромагнитните потоци, формиращи мрежата. Не е предназначение на тази книга да
обяснява връзката на човека с Вселената, но е нужно поне някакво обяснение, за да бъде
схваната концепцията за пренасяне на енергия или изместване.
Най-доброто, което може да се направи в тази книга, е да бъде дадено изключително
опростено описание на този процес. Губенето на фибри и връщането на фибри не е толкова
свързано с индивидуалните единици, колкото с това, което се нарича настройване. С други
думи, когато един воин си връща фибри, загубени в полза на друга личност, той не ги изтръгва
буквално от тази личност, а просто взима нужните фибри от мрежата. Това действие естествено
нарушава равновесието на мрежата и за да го възстанови, тя взема тези фибри от личността,
взела ги от воина. Същото става и когато воинът трябва да си върне фибри от някой, който вече
е умрял, защото тези фибри са чиста енергия и като такива не са ограничени от време и
пространство. Аналогично, когато воинът отстранява чужди фибри, той просто ги изхвърля в
мрежата и тя от своя страна ще ги възстанови на тяхното правилно място.
За да осъществи това, ученикът трябва да си припомни всяко преживяване, което някога е
имал, в пълни подробности. Когато му бъде стоварена тази привидно херкулесовска задача,
всеки ученик се чувства напълно съкрушен, но тя не е толкова невъзможна, колкото изглежда.
За да може човек да постигне максималната възможна еволюция на осъзнаването от всяко
дадено преживяване, жизнената сила има навика да повтаря преживяванията в ясно
дефинирани цикли и всеки достатъчно заинтересуван може лесно да проследи тези цикли в
живота си. Следователно повечето от преживяванията в живота са само „повторни
представления”.
Предвид този факт, рекапитулацията се свежда до това, да си припомним напълно само
един цикъл от живота си. След това ще се види, че другите цикли са просто повторения, поради
което ще бъдат бързо асимилирани. Което не значи, че рекапитулацията е лесна или бърза, а
просто, че не е неизпълнима задача. Пълната рекапитулация чак до момента на раждането е
жизненоважна и обикновено отнема много години на постоянна и прилежна работа. Обаче не е
необходимо ученикът напълно да е припомнил живота си, преди да може да прогресира по
Пътя на Воина - всяка частица рекапитулация, която е завършена, подпомага движението му
напред и всяко движение има лавинообразен ефект в смисъл, че натрупва импулс и сила.
Що се отнася до практическата работа, е добре да се води дневник на свършената работа и
спечеленото знание. Такъв дневник много помага за култивиране на дисциплина и подреден
подход към Ученията. След като бъде пресечен определен праг на разбиране, дневниците вече
не са нужни и тогава те обикновено остават на някоя лавица като лични спомени, но преди това
време те са безкрайно полезни. В крайна сметка Пътят на Воина е най-важното и вълнуващо
пътешествие, което може да се предприеме; той е пътешествието на всички пътешествия, а
всички пътешествия, които си заслужават, следва да бъдат записвани в дневник.
При работата с дневника всичко, което се отнася до Пътя на Воина, следва да бъде
записвано на едно място, вместо да има различни бележници за различните аспекти от
работата. Предложеният подход може да изглежда малко хаотичен, но той има предимството да
подчертава скрити тенденции и детайли, които лесно могат да бъдат пропуснати, ако се работи

83
с няколко различни бележници. Затова записвай всичко в един дневник - рекапитулация,
преживявания, сънища, забележки, мисли и т.н. Когато бележникът свърши, започни нов.
Трябва да се дисциплинираш да правиш поне един запис на ден. Друг добър навик е да слагаш
дата на тези записи, за по-лесни кръстосани референции.
Рекапитулацията, наричана от повечето ученици „рекапинг”, се състои от два типа:
активна рекапитулация и спонтанна, или пасивна рекапитулация. В активния рекапинг
ученикът сяда и преднамерено си припомня случка от миналото, докато в спонтанния рекапинг
някое случващо се в момента събитие „осветява” спомена за преживяване от миналото. С цел
оптимално използване на времето от учениците се очаква да се възползват и от двата типа
рекапинг. На практика обикновено се случва, че в началото спонтанният рекапинг дава по-
добри резултати. Активният рекапинг, от друга страна, е обикновено бавен и тежък в началото,
но като такъв е безценен за упражняване на намерението. Щом намерението стане достатъчно
силно, значително се улесняват и двата метода на рекапинг.
В самото начало всички ученици, без да разбират, попадат в капана да си припомнят
интелектуални спомени за миналото. Трябва да се подчертае, че това не е рекапинг, а само
онова, което Толтеките наричат „счетоводство”. Подобни интелектуални спомени трябва да
бъдат използвани само като насоки към рекапинга. Истински рекапинг значи да оживим отново
събитието, все едно че то се случва в момента. Това предполага необходимостта да си
припомним и да пре-преживеем всяка една емоция, която е била генерирана от онова събитие.
Само като си припомним тези емоции, можем да оживим инцидента напълно и да
дешифрираме какво се е случило всъщност. По подобен начин, само когато знаем какво се е
случило наистина, сме в състояние да изхвърлим чуждите фибри и да си вземем обратно
нашите, които са били загубени в това преживяване.

АКТИВНА РЕКАПИТУЛАЦИЯ
Фактически няма голямо значение откъде ще започнем, когато пускаме в ход
рекапитулацията, защото в крайна сметка се нуждаем от цялостно припомняне на живота ни.
Очевидно най-логичното място да започнем е с най-значимите събития от близкото
минало. Добре е ученикът да направи списък на всички важни събития, които може да си
спомни, почвайки от близкото минало назад във времето. Това е, което е известно като
поставяне на основите на активния рекапинг. След като ученикът направи списъка си, той
просто взима първото събитие от него и си припомня колкото може повече детайли за него. Не
трябва да има никакво усещане за припряност, защото колкото повече детайли съумее да си
спомни, толкова по-лесно ще му е да открие емоциите, които е преживял по онова време. В
тази работа е много полезна старата поговорка „Бързай бавно”. Понякога на учениците,
работещи под напътствието на нагал, им се дава специално дихателно упражнение, с което да
придружават рекапинга си, но подобни упражнения могат да бъдат опасни, ако не са надлежно
надзиравани от учител. Освен това те не са съществени за техниката на рекапитулацията.
Дихателното упражнение може да е от помощ, обаче и без него рекапингът може да е точно
толкова успешен и много по-безопасен. Затова дихателните упражнения са преднамерено
изключени от тази книга с цел безопасност.
Най-добрият начин да се разбере техниката на рекапитулацията е тя да се изработи в
някакъв пример. Ученикът, работещ под напътствието на нагал, с помощта на учителя си ще
разгледа някое действително преживяване от живота си, но за целта на тази книга ще трябва да
се задоволим с хипотетичен пример. Нека разгледаме мъж на име Питър, който постоянно се
чувства виновен, Защото вярва, че е страхливец.
Наскоро Питър преживя случай, в който вместо гласно да Заяви правата си, той си
замълчава и оставя ситуацията да отмине. Мислейки за живота си, Питър може да види, че това
му е стар навик, особено когато усеща, че ако проговори, може да бъде нападнат физически.
Спомняйки си своите ученически години, Питър осъзнава, че е избягвал всички форми на

84
физическа конфронтация и насилие до степен да мрази контактните спортове. Като дете Питър
често е бил подиграван, че е страхливец, и той израства вярвайки, че това е истина.
При все това, размишлявайки за живота си като цяло, Питър прозира, че е имало много
случаи, в които не се е държал като страхливец, а напротив - действал е с повече смелост,
отколкото повечето хора биха съумели да проявят. Тук се крие първата подсказка, а именно, че
Питър се държи като страхливец само когато предусеща физическо насилие. Това отначало
озадачава Питър, защото той не е слабак и, макар да не е много едър на ръст, е изключително
як.
Обмисляйки проблема си по-дълбоко, Питър си спомня, че когато като дете му се
надсмиват, той кипи от гняв, но и трепери от страх да не бъде наранен физически. Страхът на
Питър да не би да бъде наранен винаги го е карал да бяга от всяко сражение и след това той се
презира, че е постъпил така. Това е шаблон за детството на Питър и той не може да си
припомни нито един път, когато да е било различно.
В опитите си за рекапинг Питър изведнъж си припомня случка отпреди няколко години.
Питър работи в гаража си, когато изведнъж някаква улична котка, преследвана от съседското
куче, прибягва в гаража му и се свира в полуизваденото чекмедже на шкафа. След като кучето
си отива, Питър се опитва да изкара котката от чекмеджето, но тя отказва да излезе. Макар да
обича животните, Питър по някаква причина се ядосва от отказа на котката да излезе. Без дори
да мисли, той започна да крещи и да псува котката, а когато и това не помага, излиза от кожата
си от гняв.
Вбесен, Питър грабва един стар вестник и като го навива, на руло, го запалва и го напъхва
в чекмеджето, в опит да изплаши котката и да я накара да избяга. Котката обаче пак не
помръдва и затова, след като стъпква пламъците, Питър вади цялото чекмедже, тресейки се от
ярост. Котката е свита в ъгъла на чекмеджето с разширени от страх очи и изцяло опърлени
мустаци. Щом вижда котката, гневът на Питър изведнъж се изпарява, оставяйки го втрещен и
засрамен от това, което е направил. Той вижда, че котката не е сериозно увредена, но все пак е
ужасно изплашена. Гледайки очите на вцепененото животно, Питър изпитва опустошително
съжаление и потискащо усещане за жалост към животното.
Питър е преследван в продължение на месеци от действията си в този ден. Всеки път, щом
си припомни случкатa, той се свива от вина и срам. Тази случка някак само му потвърждава
какъв страхливец е той наистина, защото няма да се бори за правата си, обаче ще си изкара яда
на изплашено и беззащитно животно.
Продължавайки да опитва рекапинг, един ден Питър си припомня друг инцидент, който се
случва на работното му място известно време след произшествието с котката. Онази сутрин
шефът на Питър свежда заповед, касаеща закъсняващите за работа. В обедната почивка Питър
отива да купи набързо някаква боя, от която се нуждае, но на връщане е забавен от трафика и
пристига с няколко минути закъснение. Както често се случва, шефът му го чака и щом Питър
влиза през вратата, шефът само дето не „изкъртва тавана” с гнева си.
Отначало Питър замръзва на мястото си, докато шефът крещи и вилнее като побъркан,
след това изведнъж е Залят от огнен гняв, който предизвиква странно бучене в ушите му и
тремор в ръцете му.
Шефът стои с гръб към огледало цял ръст и по някаква причина Питър гледа покрай шефа
си в огледалото. Виждайки отразения от огледалото гръб на шефа си, в ума на Питър просветва
гневна мисъл. В онзи миг Питър решава да постави шефа си на мястото му и когато мисълта се
оформя, Питър усеща прилива на адреналин в тялото си. Неописуемо разгневен, той е готов за
убийство и иска само да разбие огледалото с главата на шефа си. В сляпата си ярост той вече
може да види огледалото разбито и острите му парчета - боядисани с кръвта на шефа.
За щастие на Питър, стоящият до него колега трябва да е усетил яростта му, защото
изведнъж поставя ръката си на рамото му. Това докосване някак връща трезвостта на Питър и с
това разсейва по-голямата част от гнева му. Накрая Питър просто поглежда кръвнишки шефа
си, преди мълчаливо да се махне.

85
 Дни след това Питър се чуди на реакцията си. Неговата ярост за това, че му крещят, и
последвалата жажда за отмъщение са напълно несъразмерни особено при положение, че Питър
знае, че е в издънка, защото е дошъл по-късно на работа. Макар Питър не може съвсем да
„разчепка” случая, той някак знае, че този инцидент, както и оня с котката, имат някаква връзка
с онова, което се опитва да си припомни.
Тогава един ден Питър изведнъж си припомня произшествие, което се случва между него
и един от братовчедите му по времето, когато и двамата са на по пет години. Двамата си играят
под едно дърво и Питър си построява малка колиба от вейки и клечки. Когато колибата е
завършена и Питър точно ще влиза вътре, братовчед му го избутва и пропълзява вътре пръв.
Тъй като колибата е прекалено малка да ги побере и двамата, Питър се опитва да склони
братовчед си да излезе, за да може и той да постои в колибата. Братовчед му обаче е в
закачливо настроение и е неотстъпчив. Изведнъж Питър побеснява и хващайки братовчед си за
ръката, се опитва да го изкара навън. Питър дърпа с всичка сила и става все по-агресивен, но
след като разбира, че братовчед му няма да помръдне, той го ухапва по ръката със злоба.
Разбира се, братовчед му излита от колибата, крещейки и ридаейки, колкото му глас
държи. Това е първият случай, когато Питър усеща стремеж да се бори за правата си, а също
така и първият случай, в който той е въвлечен във физическо противопоставяне. Въпреки това
Питър е ужасен от реакцията на братовчед си и в този момент осъзнава какво е направил. Без да
знае какво друго да направи, Питър кротко пропълзява в колибката си, чувствайки се объркан,
несигурен и някак много виновен и долен.
След минута пристига и майката на Питър да види за какво е цялата врява. Като вижда
отпечатъка от зъбите на Питър върху ръката на братовчед му, тя грабва Питър и го извлича
навън. По това време Питър вече знае, че е направил нещо много погрешно. За капак на всичко
той прозира, че с действията си е разгневил майка си. До този съдбовен момент той винаги
може да се обърне към майка си, когато се чувства несигурен и неуверен, но сега няма към кого
да се обърне.
Направо пред братовчед му майката хвърля на Питър най-големия бой в живота му.
Припомняйки си случката, Питър може ясно да си спомни всеки детайл от онзи епизод, за да
оживи цялото мъчение и всяко едно усещане. Той преживява отново шока, уплахата и болката
от това, да го бият, ужаса от постъпката си и, над всичко останало, емоционалната болка,
причинена от гнева на майка му. Общото преживяване оставя Питър с дълбоко чувство за срам
и объркване.
Продължавайки да си припомня, Питър осъзнава, че от този ден нататък е избягвал
конфронтациите, но пак не може да се отърси от чувството, че е предал любовта на майка си
към него. Питър продължава да чувства непоправим срам и омраза към себе си за това, което е
направил. Той си спомня, че в продължение на години след съдбовния инцидент е улавял
проблясъци на агресивния си нрав, но започва да се бои от него повече от всичко друго в
живота си, разглеждайки го като дефект, накарал го да предаде нещото, от което се е нуждаел
най-много - доверието на майка си. Това е началото на продължаващо цял живот потискане на
агресията, при което, страхувайки се от последиците от това, да позволи на агресивността си да
изплува, Питър избира да стане плах. Което, разбира се, му струва безкрайни закачки и
подигравки, но в детския му ум те са справедливо възмездие за предателството на майчината
любов.
Питър продължава да се самонаказва през по-голямата част от живота си и чак когато
прави рекапинг на това произшествие, той най-накрая разбира привидната си страхливост.
Прозирайки сега какво наистина се е случило в оня ден, Питър е в състояние да коригира
ситуацията. Обаче работата, която следва оттук нататък, също не бива да се припира, защото
всяко събитие има повече от един ефект върху живота ни. Посредством взаимосвързаността на
живота дори привидно незначителните произшествия дават начало на верижни ефекти, които
проникват във всеки аспект на живота ни.
Преди да разгледаме как следва Питър да поправи случилото се, нека видим как би могло
да стане припомнянето чрез процеса на спонтанната рекапитулация.

86
 СПОНТАННА РЕКАПИТУЛАЦИЯ
Ние вече знаем проблема на Питър, но когато самият той се опитва да си припомни какво
би могло да е дало начало на неговите чувства, че е страхливец, среща умствен блокаж.
Това не е необичайно в рекапинга особено когато първоначалното събитие е било
достатъчно травмиращо. По-специално децата често блокират спомена за някое травматично
събитие, като спонтанно преместват събирателната точка след него. Когато се случи това,
детето няма да може лесно да си припомни събитието, а когато стане възрастен, ще му бъде
много трудно да възвърне паметта за него.
Питър вече е преживял случаите с котката и шефа си, но все още не може да си спомни
какво е предизвикало привидната му страхливост. Тогава един ден той посещава свои
приятели, които имат две малки момчета. Седейки с приятелите си на верандата, която гледа
към градината, където играят децата, Питър вдига поглед точно навреме, за да види как едното
дете ухапва свирепо брат си по ръката. Когато ухапаното дете издава пронизителен писък,
паметта на Питър е внезапно разтърсена и в този миг той си припомня съвсем ясно и
живописно всяка подробност от онзи ден, когато е ухапал братовчед си.
Това е пример за типичния начин, по който обикновено се случва спонтанната
рекапитулация. Не винаги обаче тя изисква да наблюдаваш някаква сцена. Понякога е
достатъчно просто да ти разкажат за преживяването на някой друг, за да се стартира споменът.
Друг път и една дума ще стигне. Понякога пък човек трябва да премине през почти идентичен
сценарий, преди да може да си спомни. Остава си обаче фактът, че по един или друг начин
винаги можем да оживим отново спомените си, защото в действителност никой от нас не
забравя каквото и да било.
Привидната загуба на памет винаги се дължи или на умствен блок, или на леко
придвижване на събирателната точка. Използвайки техниката на рекапитулацията, ние
можем, ако пожелаем, да си припомним всяка случка в живота си.
Сега, след като Питър си е припомнил произшествието с братовчед си, нека видим какво
трябва да направи след това. Първото нещо е да разпознае многобройните ефекти, които това
произшествие е оказало върху живота му като цяло. Ще разгледаме само няколко примера в
тази връзка, но на практика е съществено да се открие и работи с всеки детайл. Тук отново е
добре да се направи списък.
Правейки списък на ефектите, Питър осъзнава колко дълбоко е бил увреден в онзи ден.
Първо, гневът и раздразнението от безпомощността му, последвани от шока след
констатацията, че е направил нещо лошо. Той е усилен от реакцията на майка му, нейното
неодобрение и гняв към Питър, свършили с това, че той е набит. Накрая са объркването на
Питър и усещането муза срам и вина, но над всичко е дълбокото разяждащо чувство, че е
предал доверието на майка си.
В онзи ден Питър загубва много от фибрите, които му дават увереност да се сражава в
своите битки, а на тяхно място наследява от майка си онези фибри, които гравират дълбоко в
ума му знанието, че да се сражаваш, е нещо лошо. С това той загубва и много от фибрите,
които му дават увереност да изразява гнева си, а поради любовта към майка си, опитвайки се да
компенсира за погрешните си действия, е изтръгнал от нея нейните фибри на плахост.
Преди онзи съдбовен ден Питър не знае какво е да бъдеш Засрамен, но заради реакцията
на братовчед си наследява от него фибри, които му създават дълбоко чувство за срам. Освен
това заради реакцията на майка си той наследява от нея също и фибри, които предизвикат у
него вина за това, което е направил.
В последвалата врява Питър загубва в полза на майка си и братовчед си фибри, които му
позволяват да различава между правилно и погрешно. В това объркване той съвсем забравя, че
първо братовчед му постъпва несправедливо към него, вследствие на което наследява от него
фибри, които карат Питър да обвинява себе си за неправдите, сторени му от друг. Питър взема

87
от майка си и фибри, които го карат да се чувства ужасно засрамен, че е предал любовта й към
него. За пръв път в живота си Питър узнава какво значи да бъдеш предател и в любовта си към
майка си той се опитва да компенсира, изтръгвайки от нея фибри, които предизвикват
разрушителна необходимост от самонаказание.
Това дава някаква идея за размяната на фибри, която се случва в онзи ден, и как ефектите
увреждат Питър за по-голямата част от живота му. Едно от най-лошите неща е несъзнателното
решение на Питър оттам нататък да потиска агресивността си. Зловредните ефекти,
предизвикани от такова потискане, вече бяха разгледани по-рано в книгата, но за Питър то има
и някои вторични ефекти.
Главният вторичен ефект е чувството на Питър, че е страхливец. В резултат на
постоянните подигравки, че е бъзльо и мамино синче, той постепенно започва да отбягва
всички конфронтации, включително и закачките, докато най-накрая сам вярва в своята
страхливост. Отчаян и изплашен от конфронтация, била тя дори само подигравка, Питър става
срамежлив, интровертен и до голяма степен самотник. Нямащ абсолютно никаква само-
увереност, Питър става все по-несигурен с хората, докато най-накрая той е в състояние да се
чувства сигурно само когато го оставят да си играе или работи сам.
След рекапинга на това произшествие Питър вече осъзнава какво наистина се случва в
преживяванията му с котката и шефа. И в двата случая той се доближава до това, да си спомни
произшествието с братовчед си. Начинът, по който котката влита в гаража, скрива се в
чекмеджето и след това отказва да излезе, размърдва паметта на Питър за инвазията на
братовчед му в неговата колиба. По подобен начин, когато шефът му крещи, той мигновено
изпитва страхотен гняв, че го сплашват, защото в оня момент годините потисната агресивност
изведнъж изплуват и Питър вижда шефа си като символ на всичките подигравки и закачки,
които е изтърпял като дете.
Сега, когато Питър знае откъде произлизат чувствата му, че е страхливец, той може да
види, че в действителност никога не е бил страхливец. Напротив, за да изтърпи безкрайните
подигравки, се е наложило да използва цялата си смелост и за да не се поддаде на потиснатата
си агресия - всяка „троха” от своя контрол. След това прозрение, целият процес започва да се
обръща. Единственото, което Питър остава да направи, е систематично да изхвърли чуждите
фибри от пашкула си и да си вземе обратно загубените. Това той ще направи чрез техниката на
не-правенето.

КОНТРОЛИРАНА ГЛУПОСТ
Кое контролира глупостта ти - твоята собствена съдба или социалната обусловеност?

88
 ДЕВЕТА ГЛАВА

HE-ПРАВЕНЕ И ДЕБНЕНЕ

Техниката на не-правенето е фактически идентична на дебненето, защото не-правенето е

изкуството на дебнене на себе си, в противоположност на дебненето на някой друг. И двете
техники се дефинират като предварително планирано действие, насочено да манипулира.
Учейки се да се отскубва от оковите на социалната обусловеност, ученикът трябва да се учи да
дебне и себе си, и околните. На пръв поглед дебненето на другите може да изглежда
неморално, но истината е, че всеки мъж, жена и дете много бързо се учи да манипулира света
около себе си и продължава да го прави през живота си. фактът, че всеки се включва в
манипулацията, разбира се, не я оправдава, обаче ако се разгледа внимателно дебненето, стават
очевидни разликите между него и обичайната манипулация.
Манипулацията, както тя обикновено се практикува, никога не може да бъде оправдана,
без значение кой участва в нея. Когато човек манипулира някого да изпълни желанието му или
да се съгласи с неговата гледна точка, той най-буквално налага волята си на своята жертва. Да
наложиш волята си върху друго същество, по каквато и да било причина, е акт на черна магия и
се свежда до изнасилване - било то физическо, емоционално, или умствено. Хората постоянно
изнасилват тези около тях и в невежеството си дори се гордеят с подобни деяния. Два различни
примера биха помогнали да поясним този момент.
Да вземем работник на име Джон. Джон е още млад и много ентусиазиран в работата си.
Виждайки ентусиазма на Джон, работодателят му непрекъснато го уверява, че ако продължава
да работи здраво, може да очаква блестящо бъдеще в компанията. В ентусиазма си Джон
работи все пo-усилено и пo-усилено и прекарва все повече време на работа. Съвсем скоро той
върши два пъти повече работа, отколкото всъщност изисква длъжността му, но в страстта си
въобще не е недоволен от това.
Не след дълго Джон получава увеличение на заплатата, както и повишение. Въодушевен
от резултатите от усилията си, той вече работи дори още пo-усилено, а след още едно
повишение на заплатата е в екстаз. Сега обаче той прекарва още повече време, включително и
уикендите, на работа. В резултат Джон вече няма време да бъде с приятели или просто да си
почине вкъщи. Всъщност той няма никакво свободно време и вече не може да прави нищо
друго освен да мисли за работа.
Трябва да се признае, че Джон е щастлив също както и работодателят му. Никога преди
шефът му не е имал такъв прилежен работник, а за Джон шефът му е възможно най-
справедливият и ценящ работодател, на какъвто би могъл да се надява. На повърхността всичко
изглежда честно и справедливо и Джон продължава да влага цялата си енергия и време в
работата. Той накрая е повишен до младши директор, получавайки и съответната заплата,
бонуси и служебна кола. Накратко, Джон е успял мъж.
Под целия този успех обаче се крие ужасна истина. Работодателят на Джон експлоатира
неговия ентусиазъм от работата, докато естественият ентусиазъм на Джон се превръща в
алчност за успех. Най-накрая Джон няма друг живот освен работата си и неговата алчност,
както и алчността на шефа му, го превръщат в машина за пари и нищо повече. Той вече не е
ентусиазиран и свободомислещ млад мъж, а просто човек, който е така здраво пристрастен към
работата си, както други се пристрастяват към алкохол или наркотици. Джон е съблазнен с
обещания за слава и след това умствено изнасилен. В своето невежество той позволява това да
се случи и на всичкото отгоре чувства признателност към шефа си.
Нека разгледаме и случая на млада дама на име Джанет, която живее с майка си, откакто
баща й загива в катастрофа. Джанет винаги е била добра ученичка и дъщеря, работи усилено в
училище и помага с каквото може на майка си в поддръжката на малкия им дом. След като
Джанет завършва училище, тя иска да учи моден дизайн, но това не среща одобрението на

89
майка й. Майката е много непреклонна по въпроса и ясно й заявява, че е работила толкова
много след смъртта на съпруга си само за да може Джанет да отиде в университета и да учи
нещо свястно.
Майката на Джанет желае тя да следва медицина и макар че на самата Джанет не й е
интересно да става лекар, тя не иска да разстрои майка си. Като чувствително момиче тя винаги
е осъзнавала колко усилено е работила майка й, особено след смъртта на баща й. Сега майка й
използва своята саможертва като лост, с който притиска чувството за вина на Джанет. В крайна
сметка Джанет отстъпва и влиза в университета, където се дипломира като лекар.
Майката не пропуска да подчертае, че благодарение на нея Джанет е успяла в живота си и
в опит да покаже благодарността си Джанет купува красива къща, където да живеят двете.
Джанет не е щастлива в работата си, но Заради натурата си работи усилено като лекар. Майка
й, от друга страна, сега има възможност да си почине след дългите лишения и да се погрее на
успеха на дъщеря си. Социалната обусловеност кара Джанет да вярва, че така и трябва да бъде,
но тъжната истина е, че тя е емоционално изнасилена от собствената си майка и все още
позволява на този процес да продължава ден след ден.
В тези два примера ясно се вижда как хората позволяват да бъдат манипулирани и поради
социалната обусловеност винаги ще се намерят такива, които да се възползват. Това обаче не е
манипулация, в която един воин някога би се включил. Подобни актове на психологическо
насилие са отвратителни за човек, който вярва в свободата. Дебненето е различно от
обичайната манипулация, защото дебненето води до свобода, докато манипулацията води до
робство.
Когато някой воин дебне друго същество, това пак е манипулация, но то все пак е акт,
замислен да предизвика не само свободата на воина, но и свободата на съществото, което той
дебне. Примерите на Леон и Лидия, използвани в седма глава, бяха всъщност примери и на
дебнене, и на не-правене. Като не си позволиха да реагират по привичния си начин, а вместо
това избраха различен, но пресметнат курс на действие, Леон и Лидия практикуваха не-
правене. Освен това, посредством пресметнатите си действия, те също така научиха опонентите
си на нещо за правилния начин, по който следва да се държим спрямо ближните си същества.
Накрая и Леон, и Лидия, както и техните опоненти, имаха полза - както и трябва да бъде,
Защото това е основата на взаимосвързаността на целия живот. Обаче, както ще бъде отново
подчертано по-късно в тази глава, един воин никога не използва дебнене, за да получи нечестно
преимущество, и никога не се наема да преподава уроци на хората, освен ако те не са
предизвикали това посредством действията си.

НЕ-ПРАВЕНЕ
Да се разбере концепцията за не-правенето, е фактически доста лесно, но прилагането й на
практика изисква умение и то може да бъде постигнато само посредством постоянна
дисциплина. По същество не-правенето предполага да бъдеш винаги нащрек, внимателно
наблюдавайки своите емоционални отклици. Тази постоянна бдителност внедрява у
практикуващия усещане за отстраненост, което му дава необходимото „пространство”, за да
бъде напълно обективен. Общоизвестно е, че винаги можем да видим една ситуация много по-
ясно, когато сме обективни наблюдатели, отколкото когато сами сме въвлечени в ситуацията.
Практиката на не-правенето позволява на воина винаги да бъде обективен свидетел - дори в
ситуации, в които той е дълбоко въвлечен.
Воинът трябва не само да е нащрек и обективен, но и да използва емоцията, която изпитва
в момента, да подхрани действията му. Това е важно, защото, първо, по този начин действията
му ще бъдат инстинктивни и бързи и, второ, те ще имат онази спонтанност, която носи
жизненост и въздействие. Просто е невъзможно да се практикува не-правене, когато си
полузаспал.
He-правене е актът на изпълнение на роля, избрана в момента, но тъй като никога не знаем
какво ще донесе следващият момент, такава игра изисква способността да импровизираш.
Нещо, което в началото е трудно за всеки, но с развиването на разбиране за себе си човек

90
започва да предусеща какъв ще е емоционалният му отклик. Да опознаеш себе си, е едно от
основанията техниката на рекапитулацията да е така важна. Очевидно колкото по-добре
познаваме себе си, толкова по-добре можем да предусетим и така не-правенето става все по-
лесно и по-лесно, да оставим настрана, че е много забавно!
В не-правенето ние преднамерено избираме да играем роля, която е диаметрално
противоположна на отдавнашното ни и привично поведение. Ако, например, някой ученик
обикновено няма увереност, той ще практикува не-правене, преднамерено действайки като
напълно уверен човек. Той добре осъзнава, че това е просто игра, но ако играе ролята си
превъзходно, тези около него постепенно ще се убедят колко истински уверен е той.
Забелязвайки реакциите на зрителите относно неговото не-правене, ученикът е окуражен да
започне да вярва в способността си да играе избраната си роля.
В началото това нищо няма да промени, но ако ученикът неизменно се държи като уверен
човек, той бавно, но сигурно ще придобива увереност в своята способност да играе увереност.
След като бъде започнат този процес, ученикът ще продължава да придобива все повече
увереност в избраната си роля, докато накрая започне да живее тази роля. Като живее ролята
си, той с времето ще бъде завладян от нея, и един ден, без даже да е разбрал кога се е случила
трансформацията, ще прозре, че е станал уверен в истинския смисъл на думата. Докато в
миналото винаги му е липсвала увереност, сега ученикът е станал истинско въплъщение на
увереността.
Игрите, които играем със себе си или с другите, са много мощни, защото макар хората
като цяло да не го осъзнават, тези игри са игри на силата, захранвани от намерението. Всяка
игра, която играем, започва като игра, но ако я играем добре за достатъчно дълго време, тя
свършва като действителност. Не-правенето е играта на воина; една игра, която той играе сам
със себе си - вид психологически пасианс. Това е известно като дебнене на себе си. Играейки
не-правене, воинът може, и го прави, да си вземе обратно фибрите, които е загубил, и да
изхвърли онези, чужди за неговия пашкул.
Тези печалби и ефекти от не-правенето обаче не са всичко. Практикувайки не-правене,
воинът знае също, че бавно, но сигурно разхлабва събирателната си точка и я движи милиметър
по милиметър. Една аналогия може да помогне да поясним този пункт. Ако събирателната
точка е като ръждясала гайка на болта на старите ни навици, то не-правенето е като дълбоко
проникващо масло, а нашият мотив за практикуване на не-правене е като гаечния ключ, с който
се опитваме да отвием гайката. Това, което наричаме мотив, не е нищо по-различно от
намерение. С времето не-правенето ще попие в ръждата на социалната обусловеност и ще я
смекчи, а постоянните ни опити да разхлабим болта ще заздравят намерението, докато то стане
достатъчно непоколебимо да помръдне гайката.

ДЕБНЕНЕ
Разглеждайки изкуството на дебненето на самия себе си, вече покрихме по-голяма част от
онова, което има да се каже за изкуството на дебненето изобщо. Все пак при дебненето на
другите има още няколко момента, които следва да разгледаме. Първо, трябва да се разбере, че
единственото оправдание за дебнене на другите е да получим съдействието им. Никой истински
воин, крачещ по Пътя на Свободата, не би използвал дебненето, за да принуди друго същество
да изпълни желанието му. Никога! Един воин използва дебненето, за да спечели необходимото
преимущество, обаче е акт на злоупотреба да се използва подобно преимущество за лична
облага. Един хирург например трябва първо да направи упойка на пациента си; обаче хирург,
който се възползва от упоен пациент, е злоупотребил с позицията си и не е достоен за името
хирург. Това е вярно и за дебненето. Воинът, усвоил изкуството на дебнене, не го използва за
несправедливи облаги.
Един воин би използвал дебненето по две причини; първо, за да спре друга личност да го
манипулира, което е самозащита, и, второ, за да помогне на личност, която иначе не би могла
да види, че се нуждае от помощ. Никога обаче не бива да се забравя, че воините не решават

91
еднолично кой се нуждае от помощ, защото, както вече бе обяснено, това би било намеса в
съдбата на друга личност. Примерите с Леон и Лидия са добро доказателство. Не Леон реши, че
съседът му се нуждае от помощ, а след като съседът си изхвърли боклука в градината му, Леон
беше принуден да действа. Същото е вярно и за Лидия, защото действията на Лидия бяха
подтикнати от сестра й, което е различно от това Лидия да наложи волята си на сестра си. В
тези два примера ясно се вижда взаимодействието на живота.
За да дебне друга личност, дебнещият трябва да бъде нащрек и изцяло обективен, както
при не-правенето. Невъзможно е да дебнеш когото и да било, когато си впримчен в настоящата
ситуация. Дебнещият винаги владее положението, защото докато, на първо място, е винаги
отстранен от ситуацията и, на второ, напълно контролиращ емоциите си, той може да завърти
ситуацията в каквато посока избере. Това е преимуществото на дебнещия, Защото той винаги
може да манипулира опонента си в някакво състояние на ума, в което ще бъде стартиран
емоционален отклик. След като такъв емоционален отклик е стартиран, дебнещият трябва само
да насочи опонента си в посоката, която е избрал за него.
Изкуството на дебненето не е нищо повече от актьорска игра. Ако обаче дебнещият иска
да има успех, той не бива да дава на опонента си да знае, че го дебне. Затова дебнещият често
възприема много очебийна роля, която лесно се разпознава, но същевременно прикрива
истинските му мотиви. Подобна очебийна роля позволява на дебнещия да подготви план за
действие, а ако опонентът не му е добре познат, тя му спечелва време, в което първо да го
изучи. За да разберем това по-пълно, нека, както обикновено, разгледаме пример.
Пол е поканен от свои приятели на вечеря. Когато пристига, той намира партито доста
неловко по вина на неканен гост на име Марк. Марк неотклонно се стреми да доминира
разговора, като непрестанно се опитва да наложи духовните си вярвания на всички
присъстващи. След като е представен на Марк, Пол сяда и започва тихо да наблюдава
ситуацията. След минути той вече вижда какъв е Марк наистина. От този момент нататък Пол
му отделя цялото си внимание, а Марк от своя страна, възхитен, че Пол толкова се интересува
от разговора му, незабавно започва да го вербува в своята вяра.
Пол изглежда е изцяло запленен и слуша с максимална концентрация. От време на време
той прекъсва Марк, молейки за по-подробно разяснение на току-що направеното от него
твърдение, и без да подозира, че го дебнат, Марк охотно се разпростира върху него. фактически
Пол дава на Марк достатъчно въже, с което да се обеси за врата, и когато накрая чувства, че му
е дал достатъчно, започва силно да дърпа другия край. Разговорът би могъл да протече горе-
долу така.
Марк е говорил за важността на това, да знаеш, че душата ти е спасена, което подтиква
Пол да го помоли да обясни какво има предвид. Марк се съгласява, впускайки се в пълно
описание какво се случва след смъртта и на ползите от това, да отидеш в рая вместо в ада.
Тогава Пол пита дали е възможно всички хора да отидат в рая и Марк отговаря, че строго
казано и съгласно Библията само малцината, избрани от Бог, могат да отидат в рая. Пол пита
по-нататък дали Марк мисли, че някой от присъстващите в стаята би могъл да е сред малцината
избрани. На това място Марк се засуетява, след което отговаря, че макар той да не е този, който
може да каже, все пак е задължение на всеки човек да живее като добър християнин. Тогава
Пол пита дали само християните могат да бъдат избрани за спасение и Марк веднага
потвърждава.
На това място Пол леко се отклонява и кани Марк да им каже какво наистина е учил
Христос. Сега Марк е напълно в стихията си и говори на всички в стаята за дърводелеца от
Назарет, който учил хората, че трябва да се обичат един друг, както обичат самите себе си. Пол
добавя към това, че Христос е учил също да не съдим, за да не бъдем съдени. Марк се съгласява
най-сърдечно и с това поставя примката около врата си.
Пол просто поглежда Марк право в очите и го пита защо тогава се опитва да агитира
всички в стаята за християнската вяра. Преди да може Марк да отговори, Пол му посочва два
важни факта. Първо, ако само онези малцина, които са били избрани от Бог, могат да отидат на
небето, то е безочлива лъжа да обещаваш спасение на хората, без да знаеш дали ще са

92
приемливи за Бог. Второ, ако Марк е съгласен, че човек не бива да съди друг, той няма право да
намеква, че присъстващите в стаята не са добри християни или дори, че не са сред малцината
избрани.
Марк се обесва със собствените си думи и макар Пол да не атакува вярата му, той го
поставя на мястото му. С други думи, Пол по никакъв начин не уврежда Марк, но също така не
му позволява да причини вреда на него самия или на другите в стаята. Освен това сега Марк
има над какво да помисли и да се научи да гледа по-надълбоко в собствената си религия. Вярно
е, че Марк е сплашен и засрамен от ответните действия на Пол, но чрез тях Пол му помага да
види безполезността на опитите да наложиш другиму собствените си идеи. Такъв е подписът на
истинския дебнещ.
Макар дебненето и не-правенето да са сложни изкуства, които могат да бъдат овладени
само след значителна практика, ако предварителните Учения, предадени дотук, бъдат изучени и
приложени, те са достатъчни да дадат на читателя обща основа в двете изкуства. Има обаче още
един момент, заслужаващ внимателно обяснение - това е отстранеността, която споменахме
съвсем бегло в началото на този раздел.
Отстранеността, в истинския смисъл на думата, не е възможна, ако не третираме онези, с
които влизаме в контакт, като огледала на нас самите. Жизненоважно е да помним, че не можем
да възприемем каквото и да било, което не е вътре в нашата отчетна система. Затова, когато
възприемем нещо у другата личност, трябва да признаем факта, че можем да го възприемем
само защото ние също го притежаваме. Ето какво се разбира под използване на другите хора
като наши огледала. Когато го правим, ние не само печелим обективност, но и сме в състояние
да държим емоциите си под контрол.
Използвайки другите хора като наши огледала, не трябва да попадаме в капана да гледаме
само привидната страна от действията на въпросната личност. Необходимо е да търсим
дълбоката същина или подлежащата причина. Понякога може и привидната страна да се отнася
до нас, но в повечето случаи ще е подлежащата причина. Затова, ако срещнем човек, който е
догматичен, трябва да разгледаме живота си, за да открием области, в които и ние сме
догматични. По подобен начин, ако срещнем някого, когото намираме много нежен, трябва да
търсим същата тази мекота в собствения си живот. В тази връзка трябва да се разбира, че
огледалата могат да бъдат позитивни и негативни. Нека проясним този момент с два примера.
Мери среща жена, която тя възприема като крайно арогантна. Жената проявява
арогантността си, като постоянно внушава, че е най-добрата майка на света и че благодарение
на нейната мъдрост и умели напътствия децата й са толкова великолепни. Гледайки привидната
страна от действията на тази жена, Мери стига до извода, че изобщо не прилича на нея.
Всъщност Мери даже не се смята и за особено добра майка. Размишлявайки по-дълбоко обаче,
Мери успява да прозре, че тя също е арогантна, само че го проявява много по-различно.
Мери винаги чувства, че е длъжна да запази мълчание, когато среща арогантни хора,
главно защото вярва, че е над подобно поведение. Тук се крие надменността на Мери.
Вярвайки, че е по-висша от арогантните, Мери самодоволно се отдава на своята резервираност.
Бен има брат, който е блестящ ученик, обаче тъй като самият той не се отличава особено с
постижения в училище, Бен израства в сянката на брат си. Това никога не е тревожило особено
Бен, защото той винаги е бил много горд с брат си и често се е радвал на академичната му
дарба. Братът на Бен върви все по-напред и по-напред и с времето става наистина
изключителен физик изследовател.
От своя страна Бен завършва техникум и след като се квалифицира като механик и
стругар, се присъединява към голяма машиностроителна компания. Той обаче скоро показва, че
е отличен в работата си. Разпознал, че Бен е над средното ниво, неговият супервайзър го
окуражава да повиши квалификациите си. Бен зачита този съвет и след пет години е повишен
като старши дизайнер в изследователския отдел на компанията.
И Бен, и брат му се оказват еднакво блестящи в изследователската работа - Бен в
инженерното дело, а брат му във физиката. Братята проявяват различно общия си талант, но
дълбоката същина е еднаква.

93
 Използвайки хората като свои огледала, учим невероятно много за себе си просто
благодарение на обективността. Както вече видяхме, винаги е много по-лесно да видим
добродетели и пороци у някого другиго, отколкото у себе си. Освен това, знаейки, че
действието на даден човек е просто отражение на аспект от нас, независимо колко неприятно
може да е това действие, не е лесно да сочим с пръст и да се възмущаваме. Можеш да кажеш,
че не си някакъв си крадец и може и да си прав. Обаче не си ли тогава необикновен крадец? Как
крадеш и от кого? Не крадеш ли работно време или пък канцеларски принадлежности? Или пък
крадеш от хората по други, по-тънки начини?
В крайна сметка един добър дебнещ е добър просто защото може да използва хората като
свои огледала и го прави. Не е толкова трудно да предусетим действията на един човек, когато
използваме себе си като отправна точка. Когато използваме хората като огледала на нас самите,
всички те ни се разкриват като отворени книги; трябва само да погледнем в себе си и всички
отговори са там.

94
 ДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Както се вижда, изкуството на Сънуването не беше включено в този том. Причината за

това е, че Толтекското Сънуване е сложно и като такова се простира извън обхвата на
настоящия първи том. Четирите практически техники, дадени в него, по-точно работа с
емоциите и намерението, рекапитулация, дебнене и не-правене, всички започват в нормално
осъзнаване. В Сънуването, от друга страна, ученикът започва в изменено състояние на
възприятието. Затова не е възможно да включим Сънуването в тази книга, написана главно от
ъгъла на нормалното осъзнаване.
При това положение чувствам, че е подходящо да ви предложа един приятелски съвет. В
това време, в което има толкова много добронамерени хора, които искрено търсят истината,
злоупотребата с наркотици се превърна в сериозен проблем. В опитите си да постигнат
изменени състояния на възприятието и надявайки се по този начин да спечелят поне искра
знание, хора от всички възрасти позволиха да бъдат подмамени в капана на наркотиците.
Както е явно от тази книга, беше време, когато в отчаянието си и Толтеките крачеха по
пътя на наркотиците. Затова ние не порицаваме онези, които все още крачат по този тъжен път,
но въз основа на личния си опит всички истински Толтеки ще се съгласят, че крайните
резултати не оправдават вредните ефекти от злоупотребата с наркотици. Всеки, който желае да
има истинско знание, трябва да стане цялостна личност и трябва да направи всичките си
способности напълно функционални. Обаче увреждането, причинявано от наркотици на мозъка
u нервната система на физическото тяло, е непоправимо и това прави засегнатата личност
негодна за войнство. Щом мозъкът и нервната система бъдат увредени, пълният контрол на
емоциите, и следователно на намерението, е невъзможен.
Освен това Ученията и практическите техники, дадени в тази книга, са много по-мощни,
отколкото изглежда на пръв поглед. Същевременно, ако сериозният ученик се придържа
стриктно към Ученията, те ще бъдат напълно безопасни и ще го водят към постоянно, но
естествено развитие на осъзнаването. Като посвети необходимото време и като приложи
необходимото усилие, ученикът в крайна сметка ще бъде доведен до изменени състояния на
възприятието и с това до Знание и свобода.
Който обаче се опита да подсили тези Учения, като системно или даже от време на време
използва наркотици, е глупак. Всеки достатъчно тъп да направи това, ще трябва да поеме
отговорността за дебелоглавието си само върху своите плещи. Психозата, предизвикана от
прекалено бързо преместване на събирателната точка, или шизофренията, причинена от
перманентно дестабилизирана събирателна точка, все още са извън обхвата на медицинската
наука. Всеки, който се опита да използва наркотици заедно с тази книга, ще насили развитието
си по неестествен и опасен начин и без съмнение ще се изложи на риска да прекара остатъка от
живота си в институция за душевно болни!
Пази се от всеки, който се опитва да те убеди в обратното! Обикновено подобни личности
не се интересуват от истинско знание, а само са се метнали на някой вагон на влакчето на
ужасите да се повозят. Има такива, които прокламират, че търсят знание и свобода, но скрито
желаят само възбудата от това, че правят нещо по-различно, и тръпката да действат
противообществено. Има също и такива, които не се интересуват от нищо друго, освен да си
натъпчат джоба, и точно такива типове винаги ще рекламират наркотиците, докато има
„шарани”, които се хващат на тази „въдица”.
Социалната обусловеност взема тежка дан от всички нас и затова повечето млади хора или
се боят да бъдат по-различни от своите приятели, или пък да не бъдат наречени бъзливци или
тривиални, или нещо от сорта. В това вие трябва да си опичате ума. Искате ли да бъдете воини,
или искате да се погребете в социалната обусловеност и да потънете в блатото на

95
посредствеността? Воинът не се бои да остане сам в решенията си, защото е свободно
същество, което гордо носи отговорността за своя живот. Дори ако ближните му го отлъчат,
воинът никога не може да се чувства набеден, защото той познава честта да живееш като
безупречен воин. Наистина тривиални са онези, които настояват да са като всички други.
Има един друг момент, споменат съвсем набързо във въведението, който заслужава по-
подробно разглеждане. Той касае многобройните духовни учители и учения, налични в наши
дни. Думите, които ще използвам, са сурови и на мнозина ще им се стори, че се захващам да
критикувам и съдя. Обаче времето да мълчим отмина и с това вие сте призовани да упражните
своята способност за преценка. Като цяло, повечето хора имат добри намерения, но днес има
много малко, които са наистина квалифицирани да водят. В повечето случаи наблюдаваме
класическия пример на „слепци, водещи слепите”.
Пазете се от онези, които дават приповдигнати обещания и правят смайващи заявления,
защото в действителност никой не може нищо да направи за друга личност. Ние можем да
получаваме напътствие, но всеки един от нас трябва сам да крачи по пътя и да се изправи сам в
знанието. Дори учениците, работещи под напътствието на нагал, трябва да вършат работата
сами и за себе си. Нагалът не може да направи нито стъпка от тяхно име.
Особено се пазете от онези, които обещават незабавен успех на каквато и да е цена.
Такова нещо като незабавен успех няма. Възможно е в необикновени обстоятелства спонтанно
да се направи чудо, но опитът се разсейва също толкова бързо, колкото се е появил, и след това
човек не е пo-мъдър от преди и е също толкова безпомощен. Всеки, който желае да има
истинско знание и истинска сила, може да ги има, но всички ние трябва да сме подготвени да
инвестираме необходимото време и усилия, за да постигнем желаната цел. В тази връзка няма
нищо лошо един духовен учител да изисква заплащане за своите услуги. Макар все още да има
много хора, които се придържат към вярването, че духовните учения трябва да са безплатни,
трябва да се помни, че духовният учител като всеки друг трябва да яде, да си плаща тока, наема
и т.н. Пазете се обаче от онези, които съвсем очевидно само взимат без никакво ре-
инвестиране.
Парите са кристализирана сила и като такива не са лична собственост на един човек.
Парите идват при нас по същия начин, както силата идва при нас, за да можем да ги използваме
и да се учим от тях. Парите, както и силата, не бива никога да се пилеят, а да се пазят и
използват мъдро - но те трябва да бъдат използвани. Накратко казано, парите трябва да
циркулират и текат, за да не се нарушава взаимосвързаността на живота. Затова внимавайте да
не се лишите от спестяванията си в полза на онези, които очевидно се стремят единствено да
оформят портфейла си, но също така бъдете подготвени да плащате за духовното си обучение.
По всички въпроси, духовни и материални, се учете да слушате сърцето си, защото на
Път със Сърце всичко се разкрива ясно. Рационалният ум може понякога да избира да бъде
объркан, за да избегне наболял проблем или да прикрие нечист мотив, но сърцето е неспособно
на нищо друго освен на пълна честност. Ако следвате сърцето си, не можете да се подмамите,
нито може някой друг да ви хвърли „прах в очите”. Белегът на истинския приятел и на
истинския учител е, че те издигат взаимозависимостта, взаимодействието и взаимосвързаността
на живота. Те са хората, които работят за единство, вместо за отделеност, и които търсят да
обичат, вместо да мразят.
Във вашето пътешествие се научете да правите ясна разлика между безполезна
информация и истински Учения. Истинското знание и истинската сила могат да възникнат само
от практически опит в ежедневието ви. Ако сте измъчвани на работата си от шеф, който е
дребен тиранин, то от каква полза ви е да знаете, че на Марс живеят две раси хора? Или пък ако
изпитвате чудесно усещане за летене по време на медитация, как ще ви помогне това, да
избегнете крадец, решил да ви нападне в глуха уличка? Истинският учител, който има какво да
предложи, винаги предава Учения, които могат да бъдат приложени на практика в ежедневието
ви. Точно в ежедневието вие се нуждаете от Знание и сила, а не в планините или пустините. По
подобен начин, точно в даден момент вие ще се нуждаете от умение в действието и сила;
поради което не винаги ще имате време да медитирате, за да съберете силата си.

96
 Казах по-рано, че времето за мълчание отмина и в тази връзка имам едно последно
съобщение. В тази епоха на постоянни спекулации истината за така наречения край на света и
за концепциите за рая и ада трябва да бъде разкрита. Тези концепции предизвикват смут в
умовете на твърде много хора, често внушавайки им немалко страх и объркване.
За начало знайте, че зад кулисите стои Мълчаливият наблюдател, Духът на Атл, обкръжен
от Неговата малка, но мощна група от помощници - Те, които Толтеките са познали и
заобичали като Пазителите на Расата. Невидими и непознати за човечеството, тези същества
работят ден и нощ, забравяйки отдих и даже Своята собствена свобода, за да издигнат
светлината и човечеството да може да успее в голямото предизвикателство, пред което е
изправено в това време.
Атл не е Богът на християните, нито е Христос или Буда, или Кришна, или Мохамед, или
което и да е било божество на човешкия род. Толтеките не претендират да Знаят кой наистина е
Бог и затова предпочитат да оставят тази концепция на теолозите от този свят. Всичко, което
можем да кажем със сигурност, е, че Атл не е мистично същество, което прекарва времето Си в
изслушване на молитви, а съвсем реално същество, което Толтеките постепенно опознаваха в
протежение на много дълго време. Не е работа на Толтеките да се опитват да разгласяват
истинската Му идентичност, освен да кажем, че Той е, когото християнската Библия посочва
като „Мелхизедех, Царят на правдата и на мира, който е 6eз баща, 6eз майка, 6ejродословие,
нямащ ни начало на дните, ни край на живота „. Точно за него Толтеките казват, че е Господар
на Света и съществото, в Което живеем, движим се и имаме своето същество.
В невидимите светове Атл е отприщил невероятно мощни сили на Вселената и макар
човечеството като цяло все още да не го осъзнава, човешкият род е насред битка, която вече е
започната. Колапсът на комунизма, падането на Берлинската стена, политическите промени в
Южна Африка, тежката криза на световната икономика са само няколко примера за
започналата битка. През следващите няколко години планетата ще бъде залята от обширни и
необратими промени. Човекът или ще се придвижи с тези страховити потоци, или ще бъде
пометен под тях - изборът е негов. Съдба на човека е да има знание и да владее сила, но няма
друг начин да се спечели сила, освен тя да бъде заявена. Точно по тази причина Атл въвлече
човешкия род в тази битка - това е Неговият дар от сила към човечеството, но човекът ще
трябва да заяви този дар.
Толтеките служат на Духа на Атл и Неговите помощници, и в това критично важно време
ние стоим готови да изпълним своята роля по всякакъв необходим начин. Това е часът на
силата на човечеството - предизвикателство, което човекът трябва да срещне сам и без Външна
подкрепа, за да не бъде дарът му смален или унищожен. Съответно Атл преднамерено стои
настрана и е забранил дори на Пазителите да помагат или да се намесват. Тъй като обаче ние
сме членове на човешката раса, на Толтеките, както и на другите хора на добра воля е дадено
пълно разрешение да помагат, където е възможно.
Споменатата по-горе битка касае края на света, но не в смисъла, в който обикновено се
разбира тази концепция.
Трябва и ще настъпи край на този свят на човешка лудост, който не само унищожава
човека и създанията, споделящи планетата с него, а разрушава и самата планета. Краят на света
не предполага край на живота на земята или пък унищожение на планетата. Това означава, че
светът на отделеност и разрушение трябва и ще дойде до своя край. Онова осъзнаване, което
причинява толкова много омраза, толкова много отделеност и толкова много разрушение
трябва да отстъпи на разбиране и приемане на взаимосвързаността на целия живот и на
важността на единицата за добруването на цялото.
Има ли рай и ад? В известен смисъл и раят, и адът наистина съществуват. „Рай” е да
достигнеш края на живота си, нямайки никакви съжаления, знаейки, че си живял добър, здрав и
безупречен живот. „Рай” е да си знаел каква невероятна привилегия е животът и че си обичал и
си се наслаждавал на всеки момент, на всяко предизвикателство от този величав дар. „Рай” е да
си обичал хората и съществата, споделили животите си с нас. „Рай” е да си обичал този
прекрасен свят, в който всичко това е станало възможно.

97
 „Ад” е да достигнеш края на живота си, изпълнен с обида, гняв и горчивина. „Ад” е да
знаеш, че си мразил скъпоценния дар на живота и че си стъпквал дадените ти възможности да
учиш, да обичаш и да се радваш. „Ад” е да знаеш, че не е възможно да върнеш часовника и да
кажеш „Съжалявам. Нека опитам отново.” „Рай” е да напуснеш този чудесен свят, знаейки, че
си могъл да се къпеш в радост като воин и си го правил; „ад” е да знаеш, че си можел да
ликуваш, но не си.
Що се отнася до настоящия том, малко остава да се каже, освен да ви пожелая всичко
хубаво във вашето пътешествие. Знайте, че нашата непоколебимост е ваша непоколебимост,
точно както вашата радост е наша радост, Защото това е смисълът на взаимосвързаността на
живота. Вярно е, че всеки от нас крачи по Пътя на Знанието сам и без подкрепа и все пак
никога не сме наистина сами.
Бъдете твърди във вашето решение да се движите напред и знайте, че това е нашето
искрено пожелание към вас.
Стойте непоколебими и свободни, не обременени от оковите на социалната обусловеност,
защото в това ние ще ви поддържаме. Изправете се храбро да се сражавате във вашата битка за
сила и в тази битка оставете духа си да тече свободен, за да ликува в живота. Ако правите това,
ние ще бъдем с вас да ви издигнем, защото духът на човека е един и той ликува в свобода и
сила. Преди всичко винаги помнете, че макар духът на човека да може да бъде отклонен и
забавен, той никога не може да бъде наистина победен.

ЕДИНСТВЕНОТО ПОРАЖЕНИЕ В ЖИВОТА Е ДА НЕ СЕ СРАЖАВАШ.

98
 ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПРОРОЧЕСТВОТО
В едно време дори преди времето, когато оранжево-червеното слънце беше младо и
планетата Земя още не беше родена в плът; когато небесата все още се разкъсваха от Войната
на Духа и човекът беше все още обвит в огнените мъгли на слънчево битие, един оракул, тогава
вече древен и известен само като Безименният, погледна през Вселената и виждайки какво има
да дойде, изрече това пророчество:

В КРАЯ НА ВРЕМЕТО, КАКТО ЧОВЕКЪТ ЩЕ ИЗМЕРВА ВРЕМЕТО, АТЛ,

ГОСПОДАРЯТ НА ОНЗИ СВЯТ НАРЕЧЕН ЗЕМЯ, ЩЕ ИЗДИГНЕ ПРИЗИВ ДО ВСИЧКИ
ВОДАЧИ НА ЧОВЕШКИЯ РОД, ИНСТРУКТИРАЙКИ ГИ ДА ИЗВАДЯТ ПЛОДОВЕТЕ НА
СВОЯ ТРУД, ЗАЩОТО ВЪРХУ ТЕЗИ ПЛОДОВЕ ЩЕ СЕ КРЕПИ БЪДЕЩЕТО НА ОНЗИ
ТРЕВОЖЕН СВЯТ: ПЛАНЕТА НА СКРЪБТА, ПРЕКРАСЕН ТЪМЕН БИСЕР НА
ВСЕЛЕНАТА СЪС СЪДБА ДА СИЯЕ КАТО СЕСТРА СИ, ЯРКАТА ПЛАНЕТА НА ЗОРАТА...
ПЪРВИТЕ, ОТЗОВАЛИ СЕ НА ПРИЗИВА И ПРИСТЪПВАЩИ ДА ПОКАЖАТ СВОИТЕ
ИЗДЕЛИЯ, СА ПРОБИВНИ ХОРА, КОИТО ПРОИЗВЕЖДАТ ГОЛЯМО ИЗОБИЛИЕ ОТ
ПЛОДОВЕ, СМАЙВАЩИ ОКОТО И КАРАЩИ УСТАТА ДА СЕ НАВЛАЖНИ. НО КОГАТО
ТЕЗИ ПЛОДОВЕ СА ПОСТАВЕНИ НА ВЕЗНАТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА, ГОЛЯМ И
УЖАСЕН МРАК СЕ СПУСКА ВЪРХУ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ, ЗАЩОТО ТЕЗИ ПЛОДОВЕ СА
ЗАЧЕНАТИ В ТЪМНИТЕ ДЕБРИ НА ЖИВОТНО-ЧОВЕШКИЯ УМ.
АТЛ, ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТА, НЕ КАЗВА НИЩО: САМО ТИШИНА ЦАРИ СРЕД
МРАКА. ВРЕМЕТО МИНАВА И МАКАР ПЛОДОВЕТЕ, ПОЖЪНАТИ ОТ ВОДАЧИТЕ НА
ЧОВЕШКИЯ РОД, ДА СА В ГОЛЯМО ИЗОБИЛИЕ, ХОРАТА НАВСЯКЪДЕ ГЛАДУВАТ:
ЛИЦАТА - РАЗКРИВЕНИ ОТ ГОРЧИВИНАТА НА ПЛОДА, ОЧИТЕ - ОСТЪКЛЕНИ С
БЕЗНАДЕЖДНОСТ! А НА ОТЧАЯНИЕТО.
КОГАТО ГОЛЕМИЯТ И УЖАСЕН МРАК Е СТАНАЛ КАТО НОЩ И КОГАТО ОЩЕ
ВОДАЧИ ПРИСТЪПВАТ ДА ПРЕДЛОЖАТ ПЛОДОВЕ, ПРЕДИЗВИКВАЩИ
СТРАХОПОЧИТАНИЕ И СМЪРТ, ТОГАВА ИЗ ЗАТЪМНЕНИТЕ ДОЛИНИ НА ЗЕМЯТА СЕ
ПОЯВЯВАТ НЯКОЛКО ДУШИ И СЕ ОБРЪЩАТ КЪМ ГОСПОДАРЯ НА СВЕТА:
ГОСПОДАРЮ – ГОВОРЯТ ТЕ В ЕДИН ГЛАС - НИЕ СМЕ ПЪТНИЦИ, КОИТО ИДВАТ
ОТ ДОЛИНИТЕ НА ИЗТОКА, НА ЗАПАДА, НА СЕВЕРА ИНА ЮГА. НИЕ СМЕ САМО
СЕДЕМ МАЛКИ ГРУПИ - ЛЪВОВЕТЕ, СЛОНОВЕТЕ, ТИГРИТЕ, МЕЧКИТЕ, ЛИСИЦИТЕ,
ВЪЛЦИТЕ И ДРАКОНИТЕ. НИЕ ИДВАМЕ С ПРАЗНИ РЪЦЕ, О, ГОСПОДАРЮ, ЗАЩОТО
НЯМАМЕ КАКВО ДА ПРЕДЛОЖИМ ОСВЕН СЕБЕ СИ. НО В МНОГОБРОЙНИТЕ НИ
ПЪТУВАНИЯ НИЕ ВИДЯХМЕ СВЕЩЕНИЯ ИЗВОР НА ЖИВОТА, ДА ПИЕШ ОТ КОЙТО
ОЗНАЧАВА НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ В НУЖДА ЗА ПРЕХРАНА. АКО ТИ Е УГОДНО,
О, ГОСПОДАРЮ, НИЕ ЩЕ ПОВЕДЕМ ХОРАТА НАТАМ, ЗАЩОТО ТУК ТЕ ВСИЧКИ ЩЕ
УМРАТ ОТ ГЛАД- „
„НАПРАВЕТЕ, КАКТО СЧИТАТЕ ЗА МЪДРО” - ОТГОВАРЯ ГОСПОДАРЯТ НА
СВЕТА.
ПОКЛАНЯЙКИ СЕ В МЪЛЧАЛИВА ПРИЗНАТЕЛНОСТ, ТЕ СЕ ОБРЪЩАТ ДА
СРЕЩНАТ СВЕТА С ОТВОРЕНИ ДЛАНИ И ОТКРИТИ СЪРЦА, СЛЕД ТОВА,
ПРИКАНВАЙКИ ВСИЧКИ ДА ГИ СЛЕДВАТ, ТЕ СЕ ОБРЪЩАТ ДА ПОКАЖАТ ПЪТЯ, ДА
УСТАНОВЯТ ТЕМПОТО. НЯКОИ ОТ ХОРАТА СЛЕДВАТ НЕЗАБАВНО, БЕЗ ДА КАЖАТ
ДУМА, НЯКОИ СЕ КОЛЕБАЯТ ОБЪРКАНИ, НЯКОИ МЪРМОРЯТ С НЕГОДУВАНИЕ,
НЯКОИ ОТКРИТО НЕ СЕ ПОДЧИНЯВАТ И СЯДАТ НА ЗЕМЯТА ДА ОСТАНАТ И ДА
ГЛАДУВАТ.

99
 Памет! Какво ли би било без възстановяването на паметта ми? Покой! Би бил блаженият
покой, роден от невежеството. Невежество срещу покой! Колко иронично! Не, глупако! Няма
време за страхливи мисли! Помни, че покоят трябва да бъде открит наново във всеки живот в
центъра на битката!
Да! Още веднъж, както в толкова много животи преди, аз трябва да намеря покоя - оня
ведър покой в центъра на битката. Все пак засега има само спомен - сладка, мъчителна памет -
памет, която ме ужасява, но същевременно памет, която няма да пожертвам заради усещането
за покой на страхливеца.
Така че още веднъж историята на сега, историята на преди сега и историята на времето
преди времето дебне ума ми. Всички онези хора. Толкова много надежди и мечти. Толкова
много битки спечелени и толкова много загубени. И древните пророчества. Тях също ги помня
- тези, които вече се материализираха, тези, които се отнасят до сега и тези, все още висящи в
бъдещето. Все още голямото колело тъче шаблона на съдбата от живот към живот. Проклети
пророчества! Може би невежеството би било по-добро. Но може би не. Каква изобщо е
разликата? Колелото си е колело и шаблонът си е шаблон. При все това не мога да отхвърля
страха от спомените, страха от борбата, болката. Толкова много болка. Винаги толкова много
болка.
Атл, не очаквам да чуеш или даже да слушаш това; но заради себе си трябва да попитам,
както съм правил толкова пъти преди. Защо е целият този страх и болка?
АЗ виждам шаблона на съдбата, колкото повече тъче голямото колело, и разбирам защо си
се наел да направиш онзи избор. Но, Атл, ще има ли край?
Чак такива глупаци ли сме, че страхът трябва непрестанно да бъде така интензивен и
болката - толкова вцепеняваща? Ще се промени ли наистина този път?
Колко дълго се трудим над тази твоя, над тази наша непосилна задача? Не искам да се
оплаквам и не мога да имам съжаления, защото знаеш, също както и аз, че ако трябваше да
започнем наново, всички щяхме отново да се впуснем по същия този път със същата решимост,
както преди. Ние сме ти, Атл. Твоята воля е наш дълг и твоят живот е наша чест: как може да е
другояче?
Но, Атл, моля, нека този път се промени. Tози път нека наистина отхвърлим страха и
болката!
АЗ ще изиграя ролята си, Атл, както ще направят и братята ми, и заедно отново ще се
сражаваме в тази безкрайна битка. Само че този път, моля, нека борбата ни промени нещо!
Само се надявам, че те ще ни слушат. Дали? Защо трябва да слушат шайка чудаци? Да,
точно това сме ние - чудаци! Само луди ще се опитват да учат хората на това, което повечето не
искат и да чуят!
Гледайки в тунела на времето, аз виждам съдба, която звучи толкова вярно, колкото чук
върху наковалня - борба да се оформи онова, което се съпротивлява на оформяне, онова, което
трябва да бъде нажежено до бяло в пещта на живота преди да може да бъде изковано във форма
- нажежаване, което изсушава душата, коване, което вцепенява ума и ранява сърцето, изнежено
от може би наивния копнеж да бъде обичано от всички. Няма ли край?
Атл, трябва ли да бъде всичко това? ... Предполагам, че трябва!
Глупав въпрос всъщност, защото в края на краищата ти си Божественият бунтовник, този,
който просто трябваше да Се наеме да бъде Великата Саможертва! Ти просто трябваше да
бъдеш проклет герой, нали Атл?
Да те вземат мътните, аз разбирам! Но проклет да си, че ме вкара в тая каша! И проклети
да са всички Пазители, включително онзи глупак Христос, който ме държи на каишката си! Не
съм толкова як като който и да е от вас, да знаеш!
... Или може би съм по-як, отколкото искам да вярвам?
Як или не, мога ли да избягам от съдба, която е мен?
Мога ли да избягам от теб, Атл? Искам ли изобщо?
Не! По дяволите всичко! Аз не мога да обърна гръб на съдбата си! Нито пък мога да спра
да те обичам!

100
 Но защо? Само ми кажи защо трябва да има толкова много страх? Толкова много болка?
Винаги толкова много болка!
... Те вече идват при мен, Атл - със страховете и надеждите си.
Те ме гледат с очи, пълни с неизказаната надежда на хора, които вярват, че аз ще оправя
нещата - че мога да махна страха, болката.
Мътните те взели, Атл! Как мога да махна техния страх или тяхната болка, когато тези
страх и болка са самата есенция на твоето същество, на нашето същество?
Как? Как трябва да го направя?
О, да, знам! Аз съм, който съм и правя, каквото трябва да правя.
Но защо трябва винаги да има толкова много страх? Толкова много болка?
Аз знам. Вълк съм аз, носител на надежда и свобода. Не надеждата, а някаква надежда... ...
не свободата, а някаква свобода
Aз знам също, че Дракон съм роден, носител на двуострия меч. Меч, който трябва да
разсича и разделя, за да може мъдростта на разграничаването да предизвика ново единство.
... Не разделянето, а някакво разделяне...
... не мъдростта, а някаква мъдрост.
Виждаш ли, Атл, аз знам! И съм готов! Аз желая да се изправя, защото разбирам и стоя в
подкрепа на твоето предназначение. Всички, които дойдат при мене, аз ще водя към свобода,
ако мога. Но трябва ли да има толкова много болка?
АЗ повече от всичко желая да се сражавам, тъй като твоето предназначение е и мой дълг,
и моя чест, защото аз не мога да не обичам и тях, и теб. Но трябва ли да има толкова много
страх?
Пак глупав въпрос, защото аз вече знам, че няма друг начин!
Те ми казват, че Теун е името ми - Теун Марес - и че това на стар език значи Теун от
Големите води, любим син на Мара, Онази в Сълзи. Сълзи. Да, сълзи. Винаги толкова много
сълзи!
Старо име, изтъкано във време, което не ме е грижа да си спомням. Име! Какъв смях! АЗ
знам кой съм и освен това вече си имам име, съвсем добро име, дадено от родителите ми в този
живот на земята. Но колелото е изпрело Теун, а кой може да спори с шаблона? Ами тогава Теун
ще е.
Вярвам ли всичко това? Дали дори искам да вярвам всичко това? Глупак! Идиот! Един
воин трябва да вярва, помниш ли? Иначе няма нищо!
Нищо? Никакво колело? Никакъв шаблон? Никаква съдба?
... Въобще никакви имена! Никакъв дълг! Никаква отговорност! Изкушаващо! Много
изкушаващо! Но мога ли наистина да приема, че няма нищо освен тази животинско-човешка
лудост в една хаотична Вселена, която не служи за никакво предназначение?
Не! Разбира се, че не! Не мога! Имало ли е въобще време, когато съм могъл?
Не! Разбира се, че не! Луд, безумен глупак - ето какво съм аз!
... Но, ... Атл? Аз знам, че ти разбираш. Понякога много помага да оставиш съдбата
настрана за малко - само за няколко откраднати мига на егоистично желание.
Но дори така, аз стоя. АЗ се сражавам! Как бих могъл иначе?
Защото Вълк съм аз -
... надежда и свобода.
Защото Дракон съм роден -
...разделение и мъдрост.
Велик Дух на Атл, аз, Драконът-Вълк, Теун от Големите води, син на Мара, Онази в
Сълзи, те приветствам!
АЗ устоявам и така Копието на Съдбата лети вярно. АЗ се сражавам и така Мечът на
Силата звъни с Едната истина и бълва синия пламък на Едната сила. АЗ съм, който съм. АЗ
правя, каквото трябва да правя.
Атл, Господарю на моето същество. Моят дълг е моя чест! Моят живот е твой! Това се
кълна над Розата, над свещения Извор на Живота и над моя дух. Сега и завинаги!

101
 Нека онези, които имат уши да чуват, да чуят древните думи на Безименния. Слушайте,
както всички ние сме слушали, и учете, както всички ние сме учили.

Ти, който търсиш да крачиш по Пътя на Воина, гледай да се вслушаш внимателно в

думите ми, защото когато гледам в тунела на времето, виждам, че ще мине много, много
дълго време, преди да схванеш по-дълбоките значения на моите думи. Разбери също, че aз мога
само да въздигна зa теб видение зa онова, което е отвъд думите. Неизразимото никога не
може да бъде изречено: ние може да изразим с думи само своето видение на Неописуемото.
Такъв е Законът.
Всички идваме до Пътя на Воина в неведение. Всички трябва да се учим, че не знаем какво
е истинско учене, докато не крачим по Пътя на Воина. Това е така, защото този път е
всъщност пътешествие в непознатото, но няма начин да се знае непознатото предварително.
Това е Законът. Воините са пионери и макар че пионерите могат да се върнат и да ти кажат
какво са открили, подобна информация ще бъде гола теория за слушателя, а не знание,
спечелено от собствен опит. Освен това как ще ти разкажат пионерите за онези неща,
които те са открили сред непознатото, когато ти можеш да схванеш само това, което е
познато?
Затова, ако желаеш да знаеш какво представлява краченето по Пътя на Воина, трябва
caм да крачиш по този път: само тогава твоето възприятие ще съвпадне с видението. Такъв
е Законът. Но знай поне толкова и слушай грижливо, защото сега говор яза неща минали,
настоящи и бъдещи: аз говоря за атавистичния човек, за животното-човек и за съзнателния
човек.
Воините са преди всичко хора, смирени хора, които не могат да избегнат ограниченията
на Закона. Тяхната задача в живота е да учат, като картографират голямото непознато. Да
картографираш непознатото, предполага да навлезеш в онзи тайнствен необят, но всеки път,
когато навлезем в него, ние трансмутираме енергийните полета в нас, които съответстват
на голямото непознато извън нас. Тази трансмутация повлиява цялото ни съществуване по
такъв начин, че самото ни състояние на битие необратимо се изменя. С ефектите на
трансмутацията накрая идва и трансформацията - изхвърлянето на всичко, което е
нежелателно. Неизбежният резултат на трансформацията е трансфигурация - пълна
метаморфоза.
Знай, че когато този процес бъде започнат, се получава верижна реакция, която не
може да бъде спряна. Пътят на Воина е следователно път без връщане назад - път на
трансмутация, трансформация, трансфигурация. Това е Законът.
Върви сега със задачата, която ти е назначена, защото за всички ни е време за промяна!
Но като нови набори, Атл 'мани, хранете в сърцата си и тези думи...

Tози оборот на колелото вече приключва в собственото си начало -змеят на мъдростта

ще отхапе собствената си опашка! Съдбата повелява този ден да бъде завършен и този свят
да стане за вас само блед спомен. В края на този ден вие ще бъдете транспортирани до това,
което ще бъде вашият нов дом, вашата нова отговорност и ще забравите всичко!
Същевременно трябва да се борите да си спомните какво е да сте воини на Атл, какво е да
сте Атл 'мани! И над всичко трябва да се борите да си припомните какво е да сте Толтеки!
Свещеното доверие, инвестирано във вас, не може и не трябва никога да бъде Забравено!
За тази цел семе е посято в сърцата на всички вас. Седем групи сте вие - седем семена за
седемте групи. Затова седем пъти по седем ще бъдете вие от сега до края на времето. По
този на чин поне някои от вас от всяка група ще си спомнят какво е да си Толтек и че от
седемте семена трябва да бъдат отгледани седем ключа, които отново ще отключат
седемте печата на Едната сила. Ако никога не си спомните това, нагалът на всички нас ще
остане лишен от Едната сила и затова ще е загубен завинаги сред древния Мрак... След този
момент вече няма да ви говоря, Защото шаблонът повелява огньовете на пещта да бъдат
разпалени, проникнати и издържани...

102
 Воини на Атл, аз ви приветствам!
С любовта, която е есенцията на вашето истинско вътрешно огнено същество!
С безупречността, която представлява вашата непобедима сила!
Със смирението, което е белегът на вашия свободен дух!
Нека мирът и хармонията на Жълтата роза на приятелството бъде с вас сега и за вечни
времена!
Сбогом, Атл 'мани! Вървете сега и учете какво е да бъдеш животно-човек. Вървете и
учете какво значи да устояваш! Вървете и учете какво значи да се сражаваш! Колелото ще се
върти и много пъти великият змей ще отхапва опашката си, преди да си спомните. Но щом
започнете да си спомняте, нека Копието на Съдбата лети вярно. Нека Мечът на силата
звъни с Едната истина и бълва синия пламък на Едната сила!
Атл 'мани! Аз ви призовавам! Помнете свещеното доверие!
... Помнете...
... помнете...

103
 БЕЛЕЖКИ
1. Традиционното название на Толтекските учения.
2. Виждане е способността да се достига знание по мистериозни начини. Това понятие ще
бъде обяснено по-пълно в следващите томове.
3. Воля и сила са синонимни термини за продукта на възприятието.
4. Виж бележка 3
5. Форми на живот без биологични функции.
6. Виж бележка 7.
7. Това е техническият термин, използван за обозначаване на воини, работещи под
напътствието на нагал на физическото ниво.
8. Осъзнаването на човешкия род е разделено на седем различни качества на осъзнаване,
наречени групи. Единиците от воини са подразделения на тези големи групи.
9. Англ. sound out (Бел. прев.).
10.Англ. explanation-обяснение, ех-извън, plane-равнина (Бел. прев.).
11. Актът на избиране на курс на действие, противоположен или различен от обичайния.
Тази практика ще бъде по-пълно обяснена в девета глава.
12. Терминът, използван за енергията на подравняването на индивидуално същество, в
противоположност на Вселенската сила, която се нарича просто сила.
13. Англ. disciple (Бел. прев.).
14. Нагалът или онова неизречимо присъствие, което прониква цялата проявена Вселена,
но което също така съществува отвъд нея; Неизразимото или онази голяма празнота, в която
проявената Вселена се съдържа по време на всяко едно от периодичните ипоявявания.
15. Human. Виж 16.
16. Англ. human и man (Бел. прев.).
17. Или, което е по-популярно, пре-раждащо се (Бел.прев.).
18. Толтеките разглеждат цялата Вселена като проявление на електрически феномени,
което фактически е троично по природа. Тази троичност е табулирана, както следва:

Тонал Движение Активност Електрическо проявление на

материята
Сънуващ Цвят Магнетизъм Електрическо проявление на
осъзнаването
Нагал Звук Жизненост Електрическо проявление на
жизнената сила

Засега учените разпознават само електрическото проявление на материята и ще открият и

разберат другите две форми едва когато насочат вниманието си към изучаване на човека като
не телесно същество.

104
ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ

Интернет страници, свързани с работата на Теун Марес:

www.renascentlegacy.com
www.warriorskeep.com
www.toltec-foundation.org

Интернет страница на издателство „Вояк”:

www.voiak.com

105