КЕН ФОЛЕТ

ПРАГЪТ НА ВЕЧНОСТТА

Част 3 от „XX век“

Превод от английски: Борис Шопов, Катерина Георгиева, 2014

chitanka.info
На всички борци за свобода и особено на Барбара
 ГЛАВНИ ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
Американци
Семейство Дюър:
Камерън Дюър;
Урсула „Бийп“ Дюър, негова сестра;
Уди Дюър, негов баща;
Бела Дюър, негова майка.

Семейство Пешков-Джейкс:
Джордж Джейкс;
Джаки Джейкс, негова майка;
Грег Пешков, негов баща;
Лев Пешков, негов дядо;
Марга, негова баба.

Семейство Марканд:
Верина Марканд;
Пърси Марканд, неин баща;
Бейб Лий, нейна майка.

ЦРУ:
Флорънс Гиъри;
Тони Савино;
Тим Тедър, почти пенсиониран;
Кийт Дорсет.

Други:
Мария Самърс;
Джоузеф Хюго, ФБР;
Лари Мохини, Пентагон;
Нели Фордам, стара любов на Грег Пешков;
Денис Уилсън, сътрудник на Боби Кенеди;
Скип Дикерсън, сътрудник на Линдън Джонсън;
Леополд „Лий“ Монтгомъри, репортер;
Хърб Гулд, телевизионен журналист от предаването „Днес“;
Сузи Канън, светска репортерка;
Франк Линдеман, собственик на телевизионна мрежа.

Реални исторически личности:

 Джон Ф. Кенеди, тридесет и пети президент на САЩ;
Джаки, негова съпруга;
Боби Кенеди, негов брат;
Дейв Пауърс, асистент на президента Кенеди;
Пиер Селинджър, говорител на президента Кенеди;
Преподобният доктор Мартин Лутър Кинг Младши[1], председател на Конференцията
на християнските водачи от Юга;
Линдън Б. Джонсън, тридесет и шести президент на САЩ;
Ричард Никсън, тридесет и седми президент на САЩ;
Джими Картър, тридесет и девети президент на САЩ;
Роналд Рейгън, четиридесети президент на САЩ;
Джордж Х. У. Буш, четиридесет и първи президент на САЩ;
Дж. Едгар Хувър, директор на ФБР.

Британци

Семейство Лекуит-Уилямс:
Дейв Уилямс;
Иви Уилямс, негова сестра;
Дейзи Уилямс, негова майка;
Лойд Уилямс, депутат, негов баща;
Ет Лекуит, баба на Дейв.

Семейство Мъри:
Джаспър Мъри;
Ана Мъри, негова сестра;
Ева Мъри, негова майка.

Музиканти от групите „Гардсмен“ и „Плъм Нели“:

Лени, братовчед на Дейв Уилямс;
Лу, барабанист;
Бъз, басист;
Джефри, китарист.

Други:
граф Фицхърбърт, наречен Фиц;
Сам Кейкбред, приятел на Джаспър Мъри;
Байрън Честърфилд (псевдоним на Брайън Чесновиц), музикален агент;
Ханк Ремингтън (псевдоним на Хари Райли), поп звезда;
Ерик Чапман, изпълнителен директор на звукозаписна компания.
 Германци

Семейство Франк:
Ребека Хофман;
Карла Франк, осиновителка на Ребека;
Вернер Франк, осиновител на Ребека;
Вали Франк, син на Карла;
Лили Франк, дъщеря на Карла и Вернер;
Мод фон Улрих, по баща Фицхърбърт, майка на Карла;
Ханс Хофман, съпруг на Ребека.

Други:
Бернд Хелд, учител;
Каролин Кунц, певица;
Одо Фослер, духовник.

Реални исторически личности:

Валтер Улбрихт, първи секретар на Германската единна социалистическа партия
(комунистическа);
Ерих Хонекер, наследник на Улбрихт;
Егон Кренц, наследник на Хонекер.

Поляци

Станислав „Стас“ Павлак, офицер;

Лидка, приятелка на Кам Дюър;
Данута Горска, активистка от Солидарност.

Реални исторически личности:

Ана Валентинович, кранистка;
Лех Валенса, водач на профсъюза Солидарност;
генерал Ярузелски, министър-председател.

Руснаци

Семейство Дворкин-Пешков:
Таня Дворкина, журналистка;
Димка Дворкин, референт в Кремъл, брат близнак на Таня;
 Нина, приятелката на Димка;
Аня Дворкина, тяхна майка;
Григорий Пешков, техен дядо;
Катерина Пешкова, тяхна баба;
Владимир, винаги наричан Володя, техен вуйчо;
Зоя, съпругата на Володя.

Други:
Даниил Антонов, редактор в ТАСС;
Пьотр Опоткин, главен редактор;
Василий Енков, дисидент;
Наталия Смотрова, служителка в Министерството на външните работи;
Ник Смотров, съпруг на Наталия;
Евгений Филипов, сътрудник на министъра на отбраната Родион Малиновски;
Вера Плетнер, секретарка на Димка;
Валентин, приятел на Димка;
маршал Михаил Пушной.

Реални исторически личности:

Никита Сергеевич Хрушчов, генерален секретар на Комунистическата партия на
Съветския съюз;
Андрей Громико, външен министър по времето на Хрушчов;
Родион Малиновски, министър на отбраната по времето на Хрушчов;
Алексей Косигин, председател на министерския съвет;
Леонид Брежнев, наследник на Хрушчов;
Юрий Андропов, наследник на Брежнев;
Константин Черненко, наследник на Андропов;
Михаил Горбачов, наследник на Черненко.

От други народи

Пас Олива, кубински генерал;

Фредерик Биро, унгарски политик;
Енок Андерсен, датски счетоводител.

[1] Всички цитати на думите на доктор Мартин Лутър Кинг Мл. са възпроизведени със
съгласието на наследниците, със съдействието на Райтърс Хауз като агент на собственика,
Ню Йорк, Ню Йорк, и са защитени с авторско право 1963, 1968, подновено 1991 и 1996 на
Корета Скот Кинг. — Б.пр. ↑
ЧАСТ ПЪРВА
СТЕНА
1961
 1.
Тайната полиция привика Ребека Хофман в един дъждовен понеделник през шестдесет
и първа.
Сутринта беше обикновена. Съпругът й я откара на работа с жълтеникавия си Трабант
500. Из елегантните улици в стария център на Берлин още зееха ями от бомбардировките по
време на войната, освен на местата, където новите бетонни сгради стърчаха като зле
направени изкуствени зъби. Докато шофираше, Ханс разсъждаваше за работата си:
— Съдилищата служат на съдиите, на адвокатите, на полицията, на правителството —
на всички, освен на жертвите на престъпления — рече той. — Това е нормално в западните
капиталистически страни, обаче при комунизма съдилищата определено трябва да служат на
народа. Колегите ми явно не го съзнават.
Ханс работеше в Министерството на правосъдието.
— Женени сме от една година, познаваме се от две, а не съм срещала никого от
колегите ти — установи Ребека.
— Ще те отегчат — начаса отговори Ханс. — До един са юристи.
— Има ли жени?
— Не. Не и в моя отдел — работата на Ханс беше административна: да посочва съдии,
да определя датите на процесите, да организира съдилищата. — Все пак бих искала да се
запозная с тях.
Ханс беше силен мъж, който се бе научил да се сдържа. Ребека го наблюдаваше и съзря
в очите му познатия проблясък на гняв заради нейното настояване. Ханс го овладя с усилие
на волята.
— Ще уредя нещо. Може някоя вечер да идем на бар.
Ханс беше първият срещнат от Ребека мъж, който можеше да се сравнява с баща й.
Беше самоуверен и властен, но винаги я изслушваше. Имаше добра работа — малко хора
можеха да си позволят собствена кола в Източна Германия — а държавните служители
обикновено бяха праволинейни комунисти. Обаче Ханс изненадващо споделяше
политическия скептицизъм на Ребека. Също като баща й и той беше висок, хубав и добре
облечен. Той беше мъжът, когото тя бе чакала.
Докато се ухажваха, само веднъж се беше усъмнила в него и то за кратко. Участваха в
дребно пътно произшествие. Вината беше изцяло на другия шофьор, който излезе от пряката,
без да спре. Такива неща се случваха всеки ден, но Ханс полудя от гняв. Макар щетата по
двете коли да беше минимална, той повика полицията, показа служебната си карта от
Министерството на правосъдието и изиска арест за другия шофьор за опасно шофиране и
отвеждането му в затвора.
После се бе извинил на Ребека за избухването. Тя се беше уплашила от неговата
отмъстителност и за малко да прекрати връзката им. Но Ханс обясни, че не бил на себе си
заради напрежението в работата, и Ребека му повярва. Вярата й се оправда: Ханс никога
повече не направи подобно нещо.
След като бяха излизали година и спяха заедно в почивните дни повече от шест месеца,
Ребека започна да се чуди защо той не й предлага да се омъжи за него. Не бяха деца: по онова
време тя беше на двадесет и осем, а той — на тридесет и три. Затова Ребека му предложи.
Ханс се изуми, но каза да.
Сега спря пред нейното училище. Училищната сграда беше модерна и добре
оборудвана: комунистите се отнасяха сериозно към образованието. Пред входа пет от по-
големите момчета стояха под едно дърво и пушеха. Без да обръща внимание, че я зяпат,
Ребека целуна Ханс в устата. После излезе от колата.
Момчетата я поздравиха вежливо, но тя усещаше лъстивите им юношески погледи
върху тялото си, докато цапаше през локвите в двора.
Ребека беше от политическо семейство. Дядо й беше депутат на социалдемократите в
Райхстага до идването на Хитлер на власт. Майка й беше градски съветник, също от
социалдемократическата партия, в краткия следвоенен период на демокрация в Източна
Германия. Ала сега Източна Германия бе комунистическа тирания и Ребека не виждаше
смисъл да се занимава с политика. Затова насочи идеализма си в учителстването с надеждата
следващото поколение да е не толкова догматично, а да е по-състрадателно и по-умно.
В учителската стая провери извънредната програма на дъската за съобщения. Днес
повечето й часове бяха в смесени класове — две групи ученици, натъпкани в една стая.
Ребека преподаваше руски, но се налагаше да взема и часове по английски. Не говореше
езика, обаче поназнайваше нещо от британската си баба, Мод, все още жизнена на
седемдесет.
За втори път искаха от Ребека да преподава английски и тя се замисли за текст. Първия
път използва листовка, раздавана на американските войници, в която им се обясняваше как
да се разбират с германците. Беше забавно за учениците и те научиха много. Днес навярно
щеше да напише на дъската текста на някоя известна песен, например „Туист“ —
непрекъснато я пускаха по радиото на американската армия — и щеше да ги накара да го
преведат на немски. Нямаше да е редовен урок, но това беше най-доброто, което можеше да
направи.
Училището отчаяно страдаше от недостиг на учители, защото половината бяха
емигрирали в Западна Германия, където заплатите бяха с триста марки месечно по-високи и
хората бяха свободни. Така беше в повечето училища в Източна Германия. И не бяха само
учителите. Лекарите можеха да удвоят доходите си на запад. Майката на Ребека, Карла, беше
старша сестра в голяма източноберлинска болница и си скубеше косите заради недостига на
лекари и сестри. Същото беше в индустрията и дори във въоръжените сили. Това беше
национална криза.
Докато Ребека записваше текста на песента в тетрадка и се мъчеше да си припомни
стиха за „моята малка сестричка“, заместник-директорът влезе в учителската стая. Бернд
Хелд беше може би най-добрият приятел на Ребека извън семейството й. Беше слаб
тъмнокос мъж на четиридесет, със синкав белег на челото — беше ударен от шрапнел, когато
беше участвал в отбраната на възвишенията Зеелов в последните дни на войната.
Преподаваше физика, но споделяше интереса на Ребека към руската литература и по няколко
пъти седмично обядваха заедно сандвичи.
— Слушайте всички — подзе Бернд. — Боя се, че имам лоши новини. Анселм ни
напусна.
Разнесе се изненадано шушукане. Анселм Вебер беше главният учител. Беше верен
комунист — налагаше се. Ала явно принципите му бяха надвити от привлекателните
западногермански богатство и свобода.
Бернд продължи:
— Ще заема неговото място, докато успеят да назначат нов главен учител.
Ребека и всеки друг учител в училището знаеше, че самият Бернд би трябвало да
получи поста, ако се вземаха под внимание способностите; но Бернд беше изключен, защото
не искаше да постъпи в Социалистическата единна партия ГЕСП — комунистическа партия
във всичко, освен името.
По същата причина и Ребека никога нямаше да стане главен учител. Анселм я молеше
да влезе в партията, но това беше немислимо. За нея щеше да е като да влезе в лудница и да
се преструва, че всички са нормални.
Докато Бернд разпределяше извънредните часове, Ребека се питаше кога ли ще
назначат новия главен учител. След една година? Колко щеше да продължи кризата? Никой
не знаеше.
Преди първия час тя провери в своето отделение за писма, но беше празно. Пощата още
не беше дошла. Навярно и раздавачът беше отишъл в Западна Германия.
Писмото, което щеше да обърне живота й с главата надолу, още пътуваше.
В първия час Ребека обсъди руската поема „Медният конник“ с голяма група
седемнадесет и осемнадесетгодишни ученици. Водеше този урок още от първата си година
като учителка. Както винаги, поведе учениците из съобразения с партийната линия съветски
анализ и обясни как Пушкин решава конфликта между личния и обществения интерес в
полза на обществения.
В обедната почивка Ребека отнесе сандвича си в кабинета на главния учител и седна до
голямото бюро срещу Бернд. Погледна етажерката с евтини глинени бюстове: Маркс, Ленин
и източногерманския комунистически вожд Валтер Улбрихт. Бернд проследи погледа й и се
усмихна.
— Лукав е Анселм. С години се преструваше на правоверен, а сега — дим да го няма.
— Не се ли изкушаваш да заминеш? — попита тя Бернд. — Разведен си, нямаш деца,
нямаш връзки.
Бернд се озърна, все едно се чудеше дали някой не подслушва, после вдигна рамене.
— Обмислял съм го — кой ли не е? Ами ти? Баща ти и без това работи в Западен
Берлин, нали?
— Да, има фабрика за телевизори. Но майка ми е твърдо решена да остане на изток. Тя
казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.
— Срещал съм се с нея. Тигрица.
— Вярно. А къщата, в която живеем, е на нашето семейство от поколения.
— А съпругът ти?
— Отдаден е на работата си.
— Значи не трябва да се тревожа, че може да те загубя. Добре.
— Бернд… — подзе Ребека, после млъкна.
— Изплюй камъчето.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
— Разбира се.
— Ти напусна съпругата си, понеже тя имаше връзка.
Бернд застина, но отговори:
— Точно така.
— Как откри?
Бернд потръпна, като от внезапна болка.
— Нещо против, че питам? — притесни се Ребека. — Прекалено лично ли е?
— Нямам нищо против да го кажа на теб. Попитах я направо и тя призна.
 — Но какво те направи подозрителен?
— Множество дребни неща…
Ребека го прекъсна:
— Телефонът звъни, вдигаш, от другата страна няколко секунди мълчание, после
затварят.
Той кимна.
Ребека продължи.
— Половинката ти накъсва бележка на малки парченца и ги пуска в тоалетната. В
почивните дни го привикват на неочаквано заседание. Вечер по два часа пише нещо, което не
ти показва.
— Божичко — тъжно рече Бернд. — Говориш за Ханс.
— Има любовница, нали? — Ребека остави сандвича, нямаше апетит. — Кажи ми
честно какво мислиш.
— Толкова съжалявам.
Преди четири месеца Бернд я целуна веднъж в края на есенния срок. Вземаха си
довиждане, пожелаваха си весела Коледа и тогава той лекичко я улови за ръката, наведе глава
и я целуна по устните. Тя го помоли никога повече да не го прави и каза, че все пак би искала
да са приятели. А през януари, когато се върнаха на училище, и двамата се преструваха, че
нищо не се е случило. Даже няколко седмици по-късно Бернд й каза, че има среща с една
вдовица на негова възраст.
Ребека не искаше да насърчава безнадеждни желания, но Бернд беше единственият
човек, с когото можеше да разговаря, с изключение на семейството си, а не искаше да ги
тревожи, още не.
— Толкова бях сигурна, че Ханс ме обича — каза тя и очите й се напълниха със сълзи.
— И аз го обичам.
— Може би той те обича. Някои мъже просто не могат да устояват на изкушения.
Ребека не знаеше дали Ханс е доволен от сексуалния им живот. Никога не се
оплакваше, но правеха любов само около веднъж седмично, което според нея беше
недостатъчно за младоженци.
— Искам само да имам свое семейство, като на майка ми, където всеки е обичан,
подкрепян и защитаван — каза тя. — Мислех, че с Ханс мога да имам такова семейство.
— Навярно още можеш — отговори Бернд. — Една афера не е задължително край на
брака.
— В първата година?
— Лошо е, съгласен съм.
— Какво би трябвало да направя?
— Трябва да го попиташ. Може да признае, може и да отрече, но поне ще знае, че
знаеш.
— И после какво?
— Ти какво искаш? Би ли се развела с него?
Тя поклати глава.
— Никога не бих го напуснала. Бракът е обещание. Не можеш да спазваш обещанията
си само когато ти е угодно. Трябва да ги спазваш и когато са против желанията ти. Това
означава.
— Аз направих обратното. Би трябвало да не ме одобряваш.
 — Не съдя нито тебе, нито някого другиго. Говоря просто за себе си. Обичам съпруга
си и искам той да е верен.
Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.
— Надявам се да получиш каквото искаш.
— Ти си добър приятел.
Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно
сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на
всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.
— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.
— Не ти дадох голяма утеха.
— Напротив, даде ми — възрази тя и излезе.
Когато приближи класната стая за урока по английски, се досети, че не е довършила
текста на „Туист“. Но беше учителка достатъчно отдавна, та да импровизира.
— Кой е чувал песента „Туист“? — високо попита тя от вратата.
Всички я бяха чували.
Ребека отиде на дъската и взе парче тебешир.
— Какви са думите?
Учениците веднага завикаха.
Ребека написа на дъската: „Хайде, скъпа, да танцуваме туист“. После попита:
— И как е това на немски?
За известно време забрави тревогите си.
В следобедното междучасие намери писмото в отделението си в учителската стая.
Преди да го отвори, си направи чаша разтворимо кафе. Когато го прочете, изтърва кафето.
Единственият лист носеше заглавка „Министерство на държавната сигурност“. Това
беше официалното название на тайната полиция; неофициалното беше ЩАЗИ. Писмото
беше от някой си сержант Шолц и й заповядваше да се яви в кабинета му в главното
управление за разпит.
Ребека почисти разсипаното кафе, извини се на колегите си, престори се, че всичко е
наред, и отиде в дамската тоалетна, където се затвори в една кабинка. Имаше нужда да
помисли, преди да се довери някому.
Всички в Източна Германия знаеха за тези писма и всеки се страхуваше да не получи
някое. Писмото означаваше, че е сбъркала в нещо — навярно някоя дреболия, но това беше
стигнало до знанието на наблюдателите. От разказите на други хора знаеше, че няма смисъл
да твърди, че е невинна. Полицията щеше да се държи все едно е виновна, защо иначе да я
разпитват? Да предположи, че са сбъркали, щеше да е обида за тяхната компетентност, което
беше друго престъпление.
Като погледна пак писмото, видя, че разпитът е в пет същия следобед.
Какво беше направила? Разбира се, семейството й беше дълбоко подозрително. Баща й,
Вернер, беше капиталист и притежаваше фабрика, която източногерманското правителство
не можеше да пипне, понеже се намираше в Западен Берлин. Майка й, Карла, беше известен
социалдемократ. Баба й, Мод, беше сестра на английски граф.
Но властите не бяха тормозили семейството й в последните няколко години и Ребека
си въобразяваше, че женитбата й за чиновник от Министерството на правосъдието им е
купила билет за почтеност. Очевидно не.
Извършила ли беше някакви престъпления? Притежаваше екземпляр от Фермата,
антикомунистическата алегория, което беше незаконно. Петнадесетгодишният й брат Вали
свиреше на китара и пееше американски протестни песни от типа на „Тази страна е твоя
страна“. Ребека понякога отиваше в Западен Берлин да разглежда изложби на абстрактна
живопис. Комунистите бяха консервативни по отношение на изкуството колкото
викториански матрони.
Докато си миеше ръцете, Ребека се погледна в огледалото. Не изглеждаше уплашена.
Имаше прав нос, волева брадичка и проницателни кафяви очи. Непокорните й тъмни коси
бяха силно опънати назад. Беше висока и стройна и някои хора я намираха заплашителна.
Можеше да се изправи пред класна стая, пълна с непокорни осемнадесетгодишни ученици, и
да ги смълчи с една дума.
Ала беше уплашена. Плашеше я знанието, че ЩАЗИ може да направи всичко. Нямаше
реални ограничения: да се оплачеш от ЩАЗИ беше само по себе си престъпление. И това й
напомни за Червената армия в края на войната. Съветските войници бяха свободни да грабят,
насилват и убиват германците и те се възползваха от свободата си в една оргия на
неописуемо варварство.
Последният час на Ребека за деня беше върху строежа на пасивния залог в руската
граматика и беше бъркотия, със сигурност най-лошият урок, който беше изнасяла, откакто
завърши образованието си за учителка. Учениците не можеха да не разберат, че нещо не е
наред, и трогателно не я тормозеха, а дори правеха полезни предположения, когато тя не
успяваше да намери точната дума. Снизхождението им помогна на Ребека да проведе урока.
Когато училището свърши, Бернд се беше затворил в кабинета на главния учител с
чиновници от Министерството на просветата и навярно обсъждаха как да запазят училището
отворено при липсата на половината личен състав. Ребека не искаше да ходи в главната
квартира на ЩАЗИ, без да е казала на някого, в случай че там решат да я задържат, затова
написа на Бернд бележка, че са я привикали.
После взе автобуса и мина през влажните улици до „Норманенщрасе“ в предградието
„Лихтенберг“.
Главната квартира на ЩАЗИ се помещаваше в грозна нова постройка. Не беше
довършена и на паркинга имаше булдозери, а в единия край — скеле. В дъжда сградата
изглеждаше мрачна, а и на слънце надали щеше да е по-жизнерадостна.
Когато влезе през вратата, Ребека се зачуди ще излезе ли някога.
Прекоси огромен атриум, представи писмото си на рецепцията и беше придружена до
горе в асансьора. Докато пътуваха, страхът й се засили. Излезе в коридор, боядисан в някакъв
кошмарен оттенък на горчично жълто. Въведоха я в малка гола стая, в която имаше маса с
пластмасов плот и два неудобни стола от метални тръби. Носеше се остра миризма на боя.
Придружителят й я остави.
Поседя сама пет минути. Трепереше. Искаше й се да пуши — това можеше да я
поуспокои. Бореше се да не заплаче.
Влезе сержант Шолц. Беше малко по-млад от Ребека — предположи, че е на около
двадесет и пет. Носеше тънка папка. Седна, прокашля се, отвори папката и се свъси. Ребека
си каза, че сержантът се мъчи да изглежда важен и се зачуди дали това не е първият му
разпит.
— Вие сте учителка в техникума „Фридрих Енгелс“ — каза той.
— Да.
— Къде живеете?
 Отговори му, но беше озадачена. Нима тайната полиция не знаеше адреса й? Това може
би обясняваше защо писмото е пристигнало в училище, а не у дома.
Трябваше да даде и имената и възрастта на родителите и на бабите и дядовците си.
— Лъжете! — победоносно заяви Шолц. — Казвате, че майка Ви е на тридесет и девет
години, а Вие сте на двадесет и девет. Как е възможно да Ви е родила, когато е била на десет?
— Аз съм осиновена — отвърна Ребека с облекчение, задето можеше да даде невинна
информация. — Истинските ми родители бяха убити в края на войната, когато домът ни
пострада от пряко попадение — тогава тя бе на тринадесет. Снарядите на Червената армия
падаха, градът беше в развалини, а тя беше сама, изумена, ужасена. Бе пухкава девойка и
беше подбрана за изнасилване от група войници. Спаси я Карла, която предложи себе си
вместо нея. Въпреки това ужасяващото преживяване остави Ребека колеблива и тревожна
относно секса. Ако Ханс беше недоволен, тя беше убедена, че вината е нейна.
Потрепери и опита да пропъди спомена.
— Карла Франк ме спаси от… — Ребека се спря точно навреме. Комунистите отричаха
червеноармейците да са насилвали, макар че всяка жена, която беше в Източна Германия
през 1945, знаеше ужасната истина. — Карла ме спаси — рече тя и спести спорните
подробности. — По-късно тя и Вернер ме осиновиха официално.
Шолц си записваше всичко. „Не ще да има много в тази папка“, каза си Ребека. Но
трябваше да има нещо. Ако той знаеше малко за семейството й, какво беше привлякло
интереса му?
— Вие сте учителка по английски — каза той.
— Не. Преподавам руски.
— Отново лъжете.
— Не лъжа, както и по-рано не съм лъгала — остро отвърна тя. Сама се изненада, че
му говори така предизвикателно. Вече не беше толкова уплашена. Навярно това беше
безразсъдно. „Може и да е млад и неопитен“, рече си тя, „но все пак разполага с властта да
ми провали живота“. — Завършила съм руски език и литература — додаде тя и опита да се
усмихне дружелюбно. — Оглавявам отдела по руски език в моето училище. Но половината
ни учители заминаха на запад и се налага да импровизираме. Затова през последната
седмица имах два урока по английски.
— Значи бях прав! И в уроците си Вие тровите умовете на децата с американска
пропаганда.
— О, по дяволите — простена Ребека. — Заради съветите за американските войници
ли е?
Шолц прочете от някакви бележки.
— Тук се казва така: „Имайте предвид, че в Източна Германия няма свобода на
словото“. Не е ли това американска пропаганда?
— Обясних на учениците, че американците имат наивна предмарксистка представа за
свободата. Предполагам, че Вашият осведомител е пропуснал да го спомене. — Тя се питаше
кой ли е доносникът. Трябва да беше ученик или родител, на когото е казано за урока. ЩАЗИ
имаше повече шпиони и от нацистите.
— Пише още: „Когато сте в Източен Берлин, не искайте от полицията да Ви упъти. За
разлика от американските полицаи, те не са тук, за да Ви помагат“. Какво ще кажете за това?
— Не е ли вярно? — попита Ребека. — Като юноша питали ли сте някога някой от
Фопо да ви упъти до спирката на У-бана?
 Фопо бяха Фолксполицаи, източногерманската полиция.
— Не можахте ли да намерите нещо по-уместно за обучението на децата?
— Защо не дойдете в нашето училище да изнесете един урок по английски?
— Не говоря английски!
— Нито пък аз! — викна Ребека. Веднага съжали, че е повишила глас. Но Шолц не се
ядоса. Определено беше неопитен. Ала тя не биваше да става невнимателна. — Затова се
оправям в крачка и използвам каквито материали на английски ми попаднат под ръка. —
„Време за малко лъжливо унижение“, рече си тя. — Очевидно съм сгрешила и много
съжалявам, сержант.
— Виждате ми се интелигентна жена — отговори той.
Ребека присви очи. Капан ли беше това?
— Благодаря за комплимента — отговори тя неутрално.
— Нужни са ни интелигентни хора, особено жени.
Ребека беше озадачена.
— За какво?
— Да си отварят очите, да гледат какво се случва, да ни осведомяват, когато нещо се
обърка.
Ребека беше поразена. След миг попита невярващо:
— Искате да стана доносник на ЩАЗИ?
— Това е важна работа в обществен дух. И е жизненоважна в училищата, където се
оформя отношението на младите хора.
— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа
слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство.
Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.
Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените
фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се
обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.
Той продължи.
— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи
доверие.
Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.
— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?
— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства —
той сниши глас: — Ще станете една от нас.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с
никого. Трябва да е тайна, очевидно.
— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че
тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той
надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм.
Навярно можеше да се измъкне от това невредима.
Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната
квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.
Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-
шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше
изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека
светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.
Това беше нейният съпруг, Ханс.
Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от
позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.
Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?
Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време,
помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:
— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението.
Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…
Тогава Ханс я видя.
Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за
разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в
необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато
осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-
силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо
виновен поглед.
Ребека мълча дълго в опит да възприеме. После, все още без да разбира какво вижда, тя
каза:
— Добър ден, лейтенант Хофман.
Шолц изглеждаше учуден и уплашен.
— Познавате ли лейтенанта?
— Много добре — отговори тя и се помъчи да запази самообладание, докато у нея
започна да се надига ужасно подозрение. — Питам се дали той не ме е държал под
наблюдение от известно време.
Но това беше невъзможно, нали?
— Нима? — глупаво попита Шолц.
Ребека упорито гледаше Ханс, следеше как той ще реагира на удивлението й, надяваше
се да се разсмее и да даде истинско, невинно обяснение. Устата му беше отворена, като че се
канеше да заговори, но Ребека разбра, че няма намерение да каже истината. „Вместо това“,
рече си тя, „имаше вид на човек, който отчаяно се мъчи да измисли някаква история и не
успява да излезе с нещо, което да отговаря на всички факти“.
Шолц беше на път да се разплаче.
— Не знаех!
Без да сваля очи от Ханс, Ребека отговори:
— Аз съм съпругата на Ханс.
Лицето му пак се измени и когато вината се смени с яд, то се превърна в гневна маска.
Най-сетне заговори, но не на Ребека.
— Затваряй си устата, Шолц.
Тогава Ребека разбра и светът й рухна.
Шолц беше твърде потресен да се вслуша в предупреждението на Ханс.
— Вие сте тази госпожа Хофман?
Тласкан от гняв, Ханс се придвижи бързо. Замахна с месестия си десен юмрук и удари
Шолц в лицето. Младежът залитна назад. Устните му кървяха.
— Проклет глупак — каза Ханс. — Току-що унищожи две години усърдна работа под
прикритие.
Ребека прошепна на себе си:
— Странните телефонни обаждания, внезапните срещи, накъсаните бележки…
Ханс нямаше любовница.
Беше замаяна, но знаеше, че сега е моментът да открие истината, докато всички са
извадени от равновесие, преди да почнат да лъжат и да си измислят прикрития. С усилие
остана съсредоточена.
— Ожени се за мен само за да ме шпионираш ли, Ханс? — попита тя хладно.
Той я зяпаше, без да отговори.
Шолц се обърна и се запрепъва по коридора.
— Вървете след него — нареди Ханс.
Асансьорът дойде и Ребека тъкмо влизаше вътре, когато Ханс кресна:
— Арестувайте този глупак и го хвърлете в килията.
Обърна се да каже нещо на Ребека, но вратите на асансьора се затвориха и тя натисна
бутона за приземния етаж.
Докато минаваше през преддверието, едва виждаше от сълзи. Никой не я заговори: без
съмнение беше обичайно тук да се виждат плачещи хора. Мина под дъжда през паркинга към
автобусната спирка.
Бракът й беше измама. Едва можеше да възприеме това. Беше спала с Ханс, обичаше го
и се омъжи за него, а той я беше лъгал през цялото време. Изневярата можеше да е нещо
временно, но Ханс я беше мамил от самото начало. Трябва да беше започнал да излиза с нея,
за да я шпионира.
Несъмнено, никога не беше възнамерявал да се ожени за нея. Първоначално навярно
беше планирал само да пофлиртува, колкото да бъде допуснат в дома й. Измамата беше
проработила твърде добре. Трябва да е бил потресен, когато тя му предложи брак. Навярно е
бил принуден да вземе решение: да й откаже и да прекрати наблюдението или да приеме и да
го продължи. Може би дори началството му беше наредило да приеме. Как можа да се
подведе така?
Автобусът спря и тя се качи. Отправи се със сведен поглед към седалката в дъното и
покри лицето си с длани.
Замисли се за времето, когато се ухажваха. Когато тя повдигаше въпроси, които се бяха
оказвали пречка в предишните й връзки — нейният феминизъм, антикомунизъм, близостта й
с Карла — Ханс винаги даваше правилните отговори. Тя вярваше, че двамата мислят сходно,
почти като по чудо. Никога не й беше хрумвало, че той се преструва.
Автобусът пълзеше сред стари руини и нов бетон към централния квартал „Митте“.
Ребека опита да помисли за бъдещето си, но не успя. Можеше само да премисля миналото.
Припомни си сватбения им ден, медения месец и едната година брак и сега виждаше всичко
това като пиеса, която Ханс беше играл. Той беше откраднал от нея две години и това така я
ядоса, че тя спря да плаче.
Припомни си вечерта, когато му предложи да се оженят. Разхождаха се в Народния парк
във „Фридрихсхайн“ и бяха спрели пред стария Приказен фонтан да погледат каменните
костенурки. Ребека носеше морскосиня рокля, цветът, който най-добре й прилягаше. Ханс
имаше ново сако от туид: успяваше да си намери хубави дрехи, макар че Източна Германия
беше модна пустиня. Беше я прегърнал и Ребека се чувстваше в безопасност, защитена и
ценена. Искаше един мъж завинаги и той беше този мъж.
 — Хайде да се оженим, Ханс — беше му казала тя, а той я беше целунал и отвърнал:
— Каква чудесна идея.
Глупава бях, гневно си помисли Ребека, много глупава.
Едно нещо намери обяснение. Ханс не искаше още да имат деца. Твърдеше, че иска
първо да получи още едно повишение и да имат свой дом. Не беше го споменавал преди
женитбата и Ребека се беше изненадала заради възрастта им: тя вече беше на двадесет и
девет, а той на тридесет и четири. Сега знаеше истинската причина.
Докато слезе от автобуса, вече беше гневна. Закрачи бързо през вятъра и дъжда към
високата стара къща, където живееше. От антрето видя през отворената врата на предната
стая, че майка й е потънала в разговор с Хайнрих фон Касел, неин колега социалдемократ от
градския съвет в следвоенните години. Ребека бързо отмина, без да ги заговори.
Дванадесетгодишната й сестра Лили си пишеше домашните на кухненската маса. Откъм
салона се чуваше роялът: брат й Вали свиреше блус. Ребека се качи към двете стаи, които
деляха с Ханс.
Първото, което видя, щом влезе, беше моделът на Ханс. Работеше по него през
годината, откакто бяха женени. Правеше макет на Бранденбургската врата от кибритени
клечки и лепило. Всичките му познати трябваше да запазват изгорелите си кибритени
клечки. Моделът беше почти завършен и се мъдреше на малка масичка в средата на стаята.
Ханс беше изработил централната арка и крилата и сега работеше по квадригата — теглената
от четири коня карета на върха, която беше много по-трудна.
Трябва да е бил отегчен, с горчивина си помисли тя. Несъмнено проектът беше начин
да прекарва вечерите с жена, която не обича. Бракът им беше като този макет — паянтово
копие на истинското нещо.
Отиде до прозореца и загледа дъжда. След минута един жълтеникав Трабант 500 спря
до бордюра и Ханс слезе.
Как смееше да идва тук сега?
Ребека със замах отвори прозореца, без да обръща внимание на дъжда, който нахлу
вътре, и викна:
— Махай се!
Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.
Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от
един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше
добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.
— Смахната краво! — викна той.
Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като
че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.
— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от
двама ни е смахнат?
Хвърли втората обувка и не улучи.
— Какво правиш? — потресено попита Лили.
Вали се усмихна и рече:
— Луда работа.
Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и
загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го
правят на глупак пред хората.
 Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на
Бранденбургската врата.
Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се
справи.
— Олеле мале — възкликна Вали.
Ребека отнесе макета до прозореца.
— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!
Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.
— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.
Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна
над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му
се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.
— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!
— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.
— Заповядвам ти! — викна Ханс.
Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.
Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу.
Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в
настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените
клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха.
Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.
Ханс дълго го гледа, зяпнал от изумление.
Възстанови се и посочи Ребека с пръст.
— Слушай ме сега — поде той толкова студено, че тя изведнъж се уплаши. — Ще
съжаляваш за това, казвам ти. Ти и семейството ти. Ще съжалявате, докато сте живи.
Обещавам.
После се върна в колата и замина.
 2.
За закуска майката на Джордж Джейкс му приготви палачинки с боровинки и бекон с
тлъстинки отстрани.
— Ако изям това, ще трябва да се боря в тежката категория — рече той. Джордж
тежеше около осемдесет килограма и беше звездата на харвардския отбор по борба в
полусредна категория.
— Яж здраво и се откажи от борбата — отвърна майка му. — Не съм те отгледала да
станеш тъп спортист. — Седеше на кухненската маса срещу него и сипваше корнфлейкс в
чиния.
Джордж не беше тъп и тя го знаеше. Предстоеше му да се дипломира в юридическия
факултет в Харвард. Минал беше последните изпити и беше сигурен, доколкото въобще
можеше, че ги е взел. Сега беше тук, в скромната къща на майка си в предградието „Принц
Джордж Каунти“, в Мериленд, до Вашингтон, окръг Колумбия.
— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой
гимназиален отбор по борба.
— Виж, това ще си струва да се види.
Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал
беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все
още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше.
„Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от
старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя
така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за
негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше
приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с
Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет
години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън
Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и
почтеността.
— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.
Тя неодобрително стисна устни.
— Ти си на двадесет и пет години. Правиш каквото пожелаеш.
— Не. Всяко важно решение, което някога съм вземал, съм обсъждал с теб. Навярно
винаги ще го правя.
— Ти не правиш каквото кажа.
— Невинаги. Но ти си оставаш най-умният човек, когото познавам, и това включва
всички в Харвард.
— Е, сега направо ме ласкаеш — каза тя, но Джордж виждаше, че й е приятно.
— Мамо, Върховният съд е постановил, че сегрегацията в междущатските автобуси и
автогари е противоконституционна, но южняците просто не спазват закона. Трябва да
направим нещо!
— И как според теб това пътуване с автобус ще помогне?
— Ще се качим тук, във Вашингтон, и ще се отправим на юг. Ще седим отпред, ще
използваме чакалните само за бели и ще искаме да ни обслужват в закусвалните само за
бели; и когато ни възразят, ще казваме, че законът е на наша страна и те са престъпници и
смутители.
— Синко, аз знам, че вие сте прави. Не е нужно да ми го казваш. Разбирам
конституцията. Но според теб какво ще се случи?
— Предполагам, че рано или късно ще ни арестуват. После ще има процес и ще
защитим нашата кауза пред света.
Тя поклати глава.
— Наистина се надявам да ви се размине толкова леко.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти порасна привилегирован. Поне след като белият ти баща се върна в живота ни,
когато ти беше на шест години. Не знаеш какъв е светът за повечето цветнокожи.
— Ще ми се да не беше казвала това — Джордж се засегна: същото обвинение му
отправяха и черните активисти и то го дразнеше. — Това, че имам богат бял дядо, който
плаща за образованието ми, не ме прави сляп за проблемите. Знам какво става.
— Тогава може би знаеш, че да те арестуват ще е най-малкото зло, което може да ти се
случи. Ами ако нещата загрубеят?
Джордж знаеше, че майка му има право. Участниците в похода рискуваха повече от
затвор. Но той искаше да я успокои.
— Взех уроци по пасивна съпротива — обясни той. Всички избрани да участват в
похода бяха опитни активисти за граждански права и минаха през специална тренировъчна
програма, която включваше ролеви упражнения. — Един бял мъж, който се правеше на
селяндур, ме нарече негро, буташе ме и ме блъскаше, и ме извлече от стаята за краката — и
аз му позволих, макар че можех да го изхвърля през прозореца с една ръка.
— Кой беше той?
— Участник в кампаниите за граждански права.
— Не е като истинско.
— Разбира се. Той играеше роля.
— Добре — каза майка му и Джордж разбра по тона й, че има предвид тъкмо
обратното.
— Всичко ще е наред, мамо.
— Повече няма да говоря. Ще ядеш ли палачинките?
— Погледни ме — отвърна Джордж. — Мохерен костюм, тясна вратовръзка, ниско
подстригана коса, обущата ми са така лъснати, че мога да се оглеждам в тях докато се бръсна.
Той и без друго се обличаше елегантно, но участниците в похода бяха инструктирани да
изглеждат свръхпочтени.
— Изглеждаш добре, ако не се брои смачканото ухо — дясното ухо на Джордж беше
деформирано от борбата.
— Кой би искал да нарани такова мило цветнокожо момче?
— Нямаш представа — възрази майка му. — Белите южняци, те… — за изумление на
Джордж, тя се просълзи. — Божичко, просто толкова се страхувам, че ще те убият.
Той се пресегна през масата и взе ръката й.
— Ще внимавам, мамо, обещавам.
Тя попи очи с престилката. Джордж хапна малко бекон, да й угоди, но нямаше апетит.
Притесняваше се повече, отколкото показваше. Майка му не преувеличаваше. Някои от
активистите за граждански права възразяваха срещу идеята за Похода на свободата с
основанието, че ще предизвика насилие.
— Дълго време ще си в този автобус — рече тя.
— Тринадесет дни, от тук до Ню Орлиънс. Ще спираме всяка вечер за срещи и
събрания.
— Какво имаш за четене?
— Автобиографията на Махатма Ганди — Джордж вярваше, че трябва да знае повече за
Ганди, чиято философия беше вдъхновила тактиката на ненасилие на движението за
граждански права.
Майка му взе една оставена върху хладилника книга.
— Може би тази ще ти се стори малко по-забавна. Бестселър е.
Винаги си разменяха книги. Баща й беше професор по литература в негърски колеж и
тя четеше от дете. Когато Джордж беше момче, те четяха „Близнаците Бобси“ и „Момчетата
Харди“ заедно, макар че всички герои бяха бели. Сега редовно си даваха един на друг книги,
които им бяха харесали. Погледна томчето в ръката си. Прозрачната найлонова обложка му
подсказа, че е заета от местната библиотека.
— Да убиеш присмехулник — прочете той. — Току-що спечели наградата Пулицър,
нали?
— И действието се развива в Алабама, където отиваш.
— Благодаря.
След няколко минути той целуна майка си за довиждане, излезе от къщата с малко
куфарче в ръка и взе автобуса за Вашингтон. Слезе на спирката на Грейхаунд в центъра. В
кафенето се беше събрала малка група активисти на движението за граждански права.
Джордж познаваше неколцина от обучението. Бяха смесица от бели и черни, мъже и жени,
стари и млади. Наред с десетината участници в похода, имаше и организатори от Конгреса за
расово равенство, двама журналисти от негърската преса и неколцина поддръжници. КОРА
бяха решили да разделят групата на две и едната половина да тръгне от спирката на
Трейлуейс, от другата страна на улицата. Нямаше плакати и телевизионни камери: всичко
беше обещаващо кротко.
Джордж поздрави Джоузеф Хюго, негов състудент юрист, бял младеж с изпъкнали сини
очи. Двамата бяха организирали бойкот на закусвалнята Уулуъртс в Кембридж, Масачузетс. В
повечето щати Уулуъртс бяха интегрирани, но на юг, също като автобусния превоз, бяха
сегрегирани. Джо обаче някак успяваше да изчезне точно преди сблъсъка и Джордж го беше
определил като добронамерен страхливец.
— Идваш ли с нас, Джо? — попита той и се помъчи да прикрие скептицизма в гласа
си.
Джо поклати глава.
— Дойдох само да пожелая късмет.
Пушеше дълги ментолови цигари с бял филтър и сега припряно тръскаше една в
тенекиен пепелник.
— Жалко. Ти си от юга, нали?
— Бирмингам, Алабама.
— Ще ни нарекат външни агитатори. Щеше да е полезно с нас в автобуса да има някой
южняк, за да ги опровергае.
— Не мога, имам си работа.
Джордж не притисна Джо. И сам беше достатъчно уплашен. Вземеше ли да обсъжда
опасностите, можеше да се разубеди. Огледа групата. Със задоволство забеляза Джон Луис,
ненатрапчив, но впечатляващ студент по богословие, който беше сред основателите на
Студентския координационен комитет по ненасилието, най-радикалната от групите за
граждански права.
Водачът им призова за внимание и започна с кратко изявление за пресата. Докато той
говореше, Джордж забеляза как в кафенето се вмъква висок бял мъж на четиридесетина
години в омачкан ленен костюм. Беше хубав, ако и малко понатежал, лицето му беше румено
като на пияч. Изглеждаше като пътник за автобуса и никой не му обърна внимание. Седна до
Джордж, преметна ръка през раменете му и за кратко го прегърна.
Това беше сенатор Грег Пешков, бащата на Джордж.
Връзката им беше публична тайна, известна на запознатите с вашингтонския живот, но
никога не беше открито признавана. Грег не беше единственият политик с подобна тайна.
Сенатор Стром Търмонд беше платил колежанското образование на дъщерята на
прислужницата в неговото семейство: носеше се слух, че момичето е негово дете — което не
пречеше на Търмонд да е краен сегрегационист. Когато Грег се беше появил, напълно
непознат за шестгодишния си син, беше помолил Джордж да го нарича чичо Грег и така и не
успяха да намерят по-добър евфемизъм.
Грег беше себичен и на него не можеше да се разчита, но по някакъв свой начин той се
грижеше за Джордж. Като юноша Джордж беше преминал през дълга фаза на гняв към баща
си, а после започна да го приема такъв, какъвто е, с мисълта, че половин баща е по-добре от
никакъв.
— Джордж — рече тихо Грег. — Тревожа се.
— И ти, и мама.
— Какво каза тя?
— Мисли, че южняците расисти ще ни избият до един.
— Не мисля, че това ще стане, но можеш да загубиш работата си.
— Господин Реншоу каза ли нещо?
— Не, по дяволите, той още нищо не знае за това. Но съвсем скоро ще узнае, ако те
арестуват.
Реншоу беше от Бъфало, приятел от детинство на Грег и старши партньор в
престижната вашингтонска правна фирма Фосет Реншоу. Предишното лято Грег уреди на
Джордж работа през ваканцията като юридически помощник там и, както и двамата се бяха
надявали, временният пост доведе до предложение за работа след дипломирането. Беше
голям удар: Джордж щеше да е първият негър, който работи във фирмата нещо различно от
чистач.
Джордж отговори малко раздразнено.
— Участниците в Похода на свободата не са закононарушители. Ние опитваме да
доведем до прилагане на закона. Сегрегационистите са престъпниците. Очаквах юрист като
Реншоу да го разбира.
— Разбира го. Но въпреки това не може да вземе на работа човек, който си е имал
неприятности с полицията. Повярвай ми, същото щеше да е и ако ти беше бял.
— Но ние сме на страната на закона!
— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския
свят.
Водачът се провикна.
 — Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.
Джордж стана.
— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.
Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала
не можеше.
— Не, решил съм го — отговори той.
— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.
Джордж беше трогнат.
— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.
Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.
Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню
Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На
страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете
автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.
Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да
насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и
редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата,
която майка му му даде, и прочете първия ред.
След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна
доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше
скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с
наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни,
които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на
него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не
само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора
срещу нея — че е жена и че е чернокожа.
Когато шофьорът запали и потегли, Джордж затвори книгата. Мария я погледна и каза:
— Да убиеш присмехулник. Миналото лято бях в Монтгомъри, Алабама.
Монтгомъри беше столицата на щата.
— И какво прави там? — попита Джордж.
— Баща ми е адвокат и той имаше клиент, който съдеше щата. През ваканцията работих
за татко.
— Спечелихте ли?
— Не. Но нека не те откъсвам от четенето.
— Шегуваш ли се? Мога да чета по всяко време. Колко често човек пътува в автобуса и
до него седи толкова хубаво момиче?
— Божичко. Предупредиха ме, че си по сладките приказки.
— Ако искаш, ще ти кажа каква е тайната ми.
— Добре. Каква е?
— Откровен съм.
Тя се засмя.
— Но, моля те, не го разпространявай. Ще навредиш на репутацията ми.
Автобусът прекоси река Потомак и навлезе във Вирджиния по Път 1.
— Влезе в Юга, Джордж. Страхуваш ли се вече?
— Можеш да се обзаложиш.
 — Аз също се страхувам.
Магистралата беше права тясна резка през километри свежозелени гори. Минаваха
през градчета, където хората имаха толкова малко работа за вършене, че спираха да погледат
автобуса. Джордж не гледаше много през прозореца. Научи, че Мария е отрасла в строго
религиозно семейство, а дядо й е проповедник. Джордж каза, че е ходил на църква главно за
да угоди на майка си и Мария призна, че и с нея е било така. Двамата говориха чак до
Фредериксбърг, на осемдесетина километра по пътя.
Участниците в похода се смълчаха, когато автобусът влезе в историческия градец,
където бялото господство продължаваше. Терминалът на Грейхаунд се намираше между две
червени тухлени църкви с бели врати, но в Юга християнството невинаги беше добър знак.
Когато автобусът спря, Джордж забеляза тоалетните и с изненада установи, че над вратите
няма надписи „Само за бели“ и „Само за цветнокожи“.
Пътниците слязоха от автобуса и замигаха на слънчевата светлина. Като се вгледа по-
отблизо, Джордж забеляза по-светлите петна над вратите и прецени, че сегрегиращите
надписи са свалени наскоро.
Въпреки това участниците в похода задействаха плана си. Първо един от белите
организатори влезе в мърлявата тоалетна отзад, явно предназначена за негри. Излезе
невредим, но това беше по-лесната част. Джордж беше доброволец да е чернокожият, който
ще оспори правилата.
— Започнахме — каза той на Мария и влезе в чистата прясно боядисана тоалетна, от
която надписът „Само за бели“ несъмнено беше току-що премахнат.
Вътре имаше един бял младеж, който решеше косата си в прическа помпадур. Погледна
Джордж в огледалото, но нищо не каза. Джордж беше твърде уплашен, за да пикае, но не
можеше просто да си излезе, затова си изми ръцете. Младежът излезе и влезе по-възрастен
човек, който се затвори в кабинка. Джордж избърса ръце в хартията. Нямаше какво друго да
прави, затова излезе.
Останалите чакаха. Той сви рамене и каза:
— Нищо. Никой не опита да ме спре, никой нищо не каза.
— Поръчах си кола в лавката — каза Мария — и келнерката ми продаде. Мисля, че
някой е решил да избегне неприятностите.
— Така ли ще е по целия път до Ню Орлиънс? — попита Джордж. — Дали просто ще
се преструват, че нищо не е станало? И като си идем пак ще възстановят сегрегацията? Това
ще подкопае позициите ни!
— Не се притеснявай — отговори Мария. — Познавам хората, които управляват
Алабама. Повярвай ми, не са толкова умни.
 3.
Вали Франк свиреше на пиано в салона на горния етаж. Инструментът беше голям
Стейнуей и бащата на Вали имаше грижата да е акордиран, за да може баба Мод да свири.
Вали си припомняше рифа от песента на Елвис „Объркан блус“. Беше в до, което го правеше
по-лесен.
Баба му седеше и четеше некролозите в Берлинер Цайтунг. Беше на седемдесет,
стройна, с изправена стойка и тъмносиня кашмирена рокля.
— Умееш добре да свириш такива неща — каза тя, без да вдига поглед от вестника. —
Наследил си моя слух, както и зелените ми очи. Дядо ти Валтер, на когото си кръстен, мир
на праха му, така и не успя да изсвири рагтайм. Опитах да го науча, но беше безнадежден.
— Свирила си рагтайм? — изненада се Вали. — Никога не съм чувал да свириш нещо
различно от класическа музика.
— Рагтаймът ни спаси от глад, когато майка ти беше бебе. След Първата световна
война свирих в един клуб, Нахтлебен, тук в Берлин. Плащаха ми милиарди марки на вечер,
което едва стигаше за хляб; но понякога получавах бакшиши в чужда валута и с два долара
можехме да преживеем добре цяла седмица.
— Олеле — Вали не можеше да си представи среброкосата му баба да свири на пиано
за бакшиши в нощен клуб.
Сестрата на Вали влезе в стаята. Лили беше почти три години по-малка и напоследък
той не беше сигурен как да се държи с нея. Откак се помнеше, тя беше голяма беля — като
по-малък брат, само че по-глупава. Напоследък обаче проявяваше някакъв разум, а за да са
нещата дори по-сложни, някои от приятелките й имаха гърди.
Извърна се от пианото и взе китарата. Беше я купил преди година от една заложна къща
в Западен Берлин. Навярно беше заложена от някой американски войник срещу заем, който
така и си беше останал неплатен. Марката беше Мартин и макар да беше евтина, китарата
изглеждаше на Вали доста добър инструмент. Предполагаше, че нито стопанинът на
заложната къща, нито войникът бяха осъзнавали стойността й.
— Слушай това — каза той на Лили и подхвана една бахамска мелодия, наречена
„Всички мои премеждия“ с текст на английски. Чул я беше по западните радиостанции:
беше популярна сред американските групи. Минорните акорди я правеха меланхолична и
Вали беше доволен от печалния акомпанимент с подръпване на струните, който беше
измислил.
Когато свърши, баба Мод погледна над вестника и каза на английски:
— Вали, скъпи, произношението ти е съвсем ужасно.
— Съжалявам.
Тя мина на немски.
— Но пееш хубаво.
— Благодаря — Вали се обърна към Лили: — Какво мислиш за песента?
— Малко е мрачна. Може би ще ми хареса повече, след като я чуя няколко пъти.
— Не е добре. Искам да я изпълня тази вечер в Минезенгер.
Това беше музикален клуб точно до „Курфюрстендам“ в Западен Берлин. Названието
означаваше трубадур.
Лили остана впечатлена.
 — Свириш в Минезенгер?
— Специална вечер е. Провеждат състезание. Всеки може да свири. Победителят
получава възможност да стане редовен изпълнител.
— Не знаех, че клубовете правят това.
— Обикновено не. Този е единственият.
— Не трябва ли да си по-голям, за да ходиш на такова място? — попита баба Мод.
— Трябва, обаче и по-рано съм влизал.
— Вали изглежда по-голям от възрастта си — каза Лили.
— Хмм.
— Никога преди не си свирил пред публика — каза му Лили. — Нервен ли си?
— Можеш да се обзаложиш.
— Трябва да изсвириш нещо по-бодро.
— Май си права.
— Какво ще кажеш за „Тази страна е твоя страна“? Много я харесвам.
Вали засвири и Лили запя с него.
Докато пееха, влезе по-голямата им сестра Ребека. Вали я боготвореше. След войната,
когато родителите им работеха отчаяно по цели денонощия, за да прехранват семейството,
Ребека често поемаше грижата за Вали и Лили. Беше като втора майка, но не толкова строга.
И беше толкова смела! Вали я беше гледал изумено, когато изхвърли през прозореца
макета от кибритени клечки, изработен от съпруга й. Той никога не беше харесвал Ханс и
тайно се радваше, че си отива.
Всички съседи приказваха как Ребека, без да знае, се е омъжила за офицер от ЩАЗИ.
Това издигна положението на Вали в училище: никой досега не си беше и представял, че в
семейство Франк има нещо особено. А момичетата бяха особено очаровани от мисълта, че
всичко, казано или направено в този дом, е било докладвано на полицията в продължение на
цяла година.
Макар Ребека да му беше сестра, Вали си даваше сметка, че тя е разкошна. Имаше
прекрасна фигура и хубаво лице, което издаваше едновременно нежност и сила. Но сега
забеляза, че Ребека изглежда все едно някой е умрял. Спря да свири и попита:
— Какво става?
— Уволниха ме — отвърна Ребека.
Баба Мод остави вестника.
— Това е лудост! — възкликна Вали. — Момчетата от твоето училище казват, че ти си
най-добрата им учителка!
— Знам.
— Защо те уволниха?
— Мисля, че това е отмъщението на Ханс.
Вали си спомни реакцията на Ханс, когато видя разбития макет и хилядите кибритени
клечици пръснати по тротоара. „Ще съжаляваш за това“, беше се провикнал той, вдигнал
поглед през дъжда. Вали беше приел това като перчене, но ако се беше замислил малко, щеше
да разбере, че един агент на тайната полиция разполага с властта да изпълни подобна
заплаха. „Ти и семейството ти“ — беше изкрещял Ханс. И самият Вали беше включен в
проклятието. Той потрепери.
— Нямат ли отчаяна нужда от учители? — попита баба Мод.
— Бернд Хелд е бесен — отговори Ребека. — Но е получил заповед от високо.
 — Какво ще правиш? — попита Лили.
— Ще намеря друга работа. Не би трябвало да е трудно. Бернд ми даде блестяща
препоръка. А във всяко училище в Източна Германия има недостиг на учители, защото
толкова много заминаха на запад.
— И ти трябва да идеш на запад — каза Лили.
— Всички трябва да го направим — заяви Вали.
— Майка няма да тръгне, знаеш — отговори Ребека. — Тя казва, че трябва да решаваме
проблемите си, а не да бягаме от тях.
Влезе бащата на Вали, облечен в тъмносин костюм с жилетка, старомоден, но
елегантен. Баба Мод каза:
— Добър вечер, скъпи Вернер. Ребека има нужда от питие. Била е уволнена — баба
често предполагаше, че някой има нужда от питие. Така и тя можеше да пийне.
— Знам за Ребека — отсече татко. — Разговарях с нея.
Беше в лошо настроение — трябваше да е, щом говореше нелюбезно с тъща си, която
обичаше и й се възхищаваше. Вали се питаше какво ли е станало, та старият е ядосан.
Скоро разбра.
— Ела в кабинета ми, Вали. Искам да си поговорим — влезе през двойните врати в по-
малкия салон, който използваше като домашен кабинет. Вали го последва. Татко седна зад
писалището. Вали знаеше, че трябва да остане прав. — Преди месец разговаряхме за
пушенето — каза татко.
Вали веднага се почувства виновен. Беше пропушил, за да изглежда по-голям, но му
хареса и сега вече му беше навик.
— Обеща да се откажеш.
По мнението на Вали въобще не беше работа на баща му дали пуши или не.
— Отказа ли се?
— Да — излъга Вали.
— Не знаеш ли, че мирише?
— Май да.
— Можах да те подуша още щом влязох в салона.
Сега Вали се почувства глупак. Спипали го бяха в детинска лъжа. Това обаче не го
настрои по-приятелски към баща му.
— Затова знам, че не си се отказал.
— Защо ме питаш тогава?
Вали ненавиждаше сприхавия тон, който долови в гласа си.
— Надявах се да ми кажеш истината.
— Надяваше се да ме хванеш.
— Ако искаш, вярвай и в това. Предполагам, че и сега в джоба ти има пакет цигари.
— Да.
— Остави го на бюрото ми.
Вали извади цигарите от джоба на панталоните си и ядно ги хвърли на писалището.
Татко му ги взе и небрежно ги метна в някакво чекмедже. Бяха Лъки Страйк, не
долнопробните източногермански ф6, при това почти цял пакет.
— Няма да излизаш вечер в продължение на един месец — каза татко. — Поне няма да
ходиш по барове, където хората свирят на банджо и пушат през цялото време.
От паника стомахът на Вали се сви. Бореше се да остане спокоен и разумен.
 — Не е банджо. Китара е. И не е възможно да не излизам цял месец.
— Не се дръж нелепо. Ще правиш каквото ти кажа.
— Добре — отчаяно се съгласи Вали. — Но не започваме тази вечер.
— Започваме веднага.
— Но довечера трябва да ида в клуб Минезенгер.
— Тъкмо от този род места искам да те задържа настрани.
Старият беше невъзможен!
— Няма да излизам цял месец, броено от утре, става ли?
— Карантината ти няма да обслужва твоите планове. Това ще развали замисъла.
Предназначението й е да ти причини неудобство.
В такова настроение татко не можеше да бъде отклонен от решението си, но Вали бе
обзет от безсилен гняв и затова опита:
— Ти не разбираш! Тази вечер участвам в състезание в Минезенгер — това е уникална
възможност.
— Няма да отлагам наказанието ти, за да ти позволя да свириш на банджо!
— На китара, стар глупак такъв! На китара!
Вали излетя навън.
Трите жени в съседната стая явно бяха чули всичко и го зяпнаха.
— О, Вали… — продума Ребека.
Той си взе китарата и излезе от стаята.
Докато слезе долу, нямаше план, само гняв; но когато съгледа входната врата, разбра
какво ще прави. С китара в ръка излезе и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.
Горе един прозорец се отвори и той чу как баща му вика:
— Върни се, чуваш ли? Върни се в същата минута или ще си имаш още по-големи
неприятности.
Вали продължи да крачи.
Първо беше просто гневен, но след малко се изпълни с възторг. Не се беше подчинил на
баща си и дори го беше нарекъл стар глупак! Отправи се на запад с пружинираща стъпка. Но
скоро еуфорията му отмина и той започна да се чуди какви ли ще бъдат последиците. Баща
му не приемаше леко неподчинението. Командваше децата и работниците си и очакваше да
го слушат. Но какво щеше да направи? Вече от две или три години Вали беше твърде голям, за
да го напляскат. Днес татко се опита да го задържи вкъщи, все едно е затвор, но не успя.
Понякога татко заплашваше, че ще го спре от училище и ще го накара да работи, но Вали
смяташе, че това е празна заплаха: на татко нямаше да му е удобно из неговата скъпоценна
фабрика да вилнее непокорен юноша. Все пак Вали имаше чувството, че старецът ще
измисли нещо.
Улицата, по която вървеше, преминаваше от Източен в Западен Берлин на едно
кръстовище. На ъгъла мързелуваха и пушеха трима Фопо, източногермански полицаи. Имаха
правото да спират всеки, който пресичаше невидимата граница. Не беше възможно да
разговарят с всеки, понеже толкова много — хиляди — хора минаваха всеки ден,
включително много Гренцгенгер, източни берлинчани, които работеха на запад за по-високи
заплати в ценни дойчмарки. Бащата на Вали беше Гренцгенгер, но работеше за печалба, не за
заплата. Самият Вали минаваше оттатък поне веднъж седмично, обикновено за да иде с
приятелите си в някое западноберлинско кино, където показваха американски филми със
секс и насилие. Те бяха по-вълнуващи от назидателните приказки в комунистическите
киносалони.
На практика Фопо спираха всеки, който им хванеше окото. Цели семейства, които
минаваха заедно, родители с деца — почти сигурно беше, че ще ги спрат по подозрение, че
опитват завинаги да напуснат Източна Германия, особено ако имаха багаж. Друг тип, който
Фопо обичаха да тормозят, бяха юношите, особено облечените по западна мода. Много от
момчетата в Източен Берлин членуваха в банди против установения ред: Тексаската,
Джинсовата, Обществото на почитателите на Елвис Пресли и други. Те мразеха полицията, а
полицията мразеше тях.
Вали носеше черни панталони, бяла тениска и жълтеникава винтяга. Намираше, че
изглежда готино, малко като Джеймс Дийн, но не и като член на банда. Заради китарата
обаче можеха да го забележат. Тя беше върховен символ на онова, което наричаха
„американска антикултура“ — по-лошо даже от комикс за Супермен.
Прекоси улицата, като внимаваше да не поглежда онези от Фопо. Стори му се обаче, че
с крайчеца на окото си вижда как единият го зяпа. Но нищо не беше казано и той премина
без да спира в Свободния свят.
Взе трамвая от южната страна на парка до „Ку’дам“. Най-хубавото на Западен Берлин,
мислеше си той, е, че всички момичета носят чорапи.
Тръгна към клуба Минезенгер, изба в една от страничните улички до „Ку’дам“, където
сервираха слаба бира и франкфуртски наденички. Вали беше подранил, но заведението вече
се пълнеше. Вали говори с младия съдържател, Дани Хаусман, и се записа за участие в
състезанието. Купи си бира, без да го питат за възрастта. Имаше много момчета като него, с
китари, почти толкова момичета и неколцина по-възрастни.
Час по-късно състезанието започна. Всеки участник изпълняваше по две песни. Някои
бяха безнадеждни аматьори и дрънкаха прости акорди, но за притеснение на Вали,
неколцина китаристи бяха по-добри от него. Повечето изглеждаха като американските
музиканти, чиито песни копираха. Трима мъже, облечени като триото Кингстън, изпълниха
„Том Дули“, и някакво момиче с дълги черни коси и китара изпя „Къщата на изгряващото
слънце“ досущ като Джоан Баес. Получи шумни аплодисменти и насърчителни викове.
Възрастна двойка с панталони от рипсено кадифе стана и изпя земеделска песен, „Им
мерцен дер бауер“, под акомпанимента на акордеон. Фолк музика, но не от вида, който
публиката тук искаше. Двамата получиха иронични аплодисменти, но бяха старомодни.
Докато Вали чакаше реда си и губеше търпение, към него приближи едно хубаво
момиче. Често му се случваше. Той си мислеше, че има специфично лице, с високи скули и
бадемовидни очи, все едно е половин японец, обаче много момичета го намираха
привлекателен. Момичето се представи като Каролин. Изглеждаше с година-две по-голяма от
него. Имаше дълги и прави светли коси, разделени на път по средата и обрамчващи обло
лице. Вали първо реши, че е като всички останали момичета певици, но имаше такава голяма
и широка усмивка, че сърцето му прескочи един удар.
— Щях да участвам в състезанието с брат ми, който да свири на китарата — каза тя, —
но той ме изостави. Дали би имал нещо против да излезеш на сцената заедно с мен?
Първият импулс на Вали беше да откаже. Имаше свой репертоар от песни и нито една
от тях не беше дует. Но Каролин беше очарователна и той търсеше причина да продължи
разговора с нея.
— Ще трябва да репетираме — отвърна той с изпълнен със съмнение глас.
— Можем да излезем навън. Кои песни беше намислил?
 — Щях да изпълня „Всичките ми премеждия“, а после — „Тази страна е твоя страна“.
— Какво ще кажеш за „Нох ейнен танц“?
Тя не беше част от репертоара на Вали, но той знаеше мелодията, пък и беше лесна за
свирене.
— Никога не съм се замислял за комична песен.
— Ще се хареса на публиката. Можеш да пееш думите на мъжа, когато той й казва да се
прибере у дома при болния си съпруг, после аз ще изпея „Само още един танц“ и последния
стих ще изпеем заедно.
— Да опитаме.
Излязоха навън. Беше ранно лято и още беше светло. Седнаха на един праг и опитаха
песента. Звучаха добре заедно, а Вали импровизира хармония на последния стих.
Каролин имаше чист контраалтов глас, който според Вали можеше да звучи и
вълнуващо, затова предложи за контраст втората им песен да е тъжна. Тя отхвърли „Всичките
ми премеждия“ като прекалено потискаща, но хареса „Вината е само моя“, бавен спиричуъл.
Когато я започнаха, косъмчетата по врата на Вали настръхнаха.
Един американски войник, който влизаше в клуба, им се усмихна и им каза на
английски:
— Боже мой, та това са близнаците Бобси.
Каролин се засмя и каза на Вали:
— Май си приличаме. Светли коси и зелени очи. Кои са близнаците Бобси?
Вали не беше забелязал какъв цвят са очите й и беше поласкан, че тя е обърнала
внимание на неговите.
— Никога не съм ги чувал.
— Все едно, звучи като хубаво име за дует. Като „Евърли Брадърс“.
— Трябва ли ни име?
— Ще ни трябва, ако спечелим.
— Добре. Да се връщаме. Би трябвало вече почти да е дошъл нашият ред.
— Още нещо — каза тя. — Когато пеем „Нох ейнен танц“, трябва от време на време да
се поглеждаме и да се усмихваме.
— Добре.
— Почти като гаджета, нали разбираш. Ще изглежда добре на сцената.
— Разбира се.
Нямаше да му е трудно да се усмихва на Каролин, все едно му е приятелка.
В клуба някакво русо момиче подрънкваше на китарата и пееше „Товарен влак“. Не
беше толкова красива като Каролин, но беше хубава по един по-очевиден начин. После един
виртуозен китарист изпълни някакъв блус със сложна апликатура. И тогава Дани Хаусман
обяви името на Вали.
Когато се изправи пред публиката, Вали се почувства напрегнат. Повечето китаристи
имаха хубави кожени ремъци, но Вали така и не си направи труда да си купи и инструментът
висеше на врата му на връв. Сега внезапно му се прищя да имаше ремък.
— Добър вечер. Ние сме близнаците Бобси — обяви Каролин.
Вали изсвири един акорд и запя. Усети, че вече не го е грижа за ремъка. Песента беше
валсова и той дрънкаше весело. Каролин се преструваше на покварена жена и в отговор Вали
се превърна в строг пруски лейтенант.
Публиката се разсмя.
 Тогава с Вали се случи нещо. В клуба имаше само стотина души и звукът беше не
повече от одобрително колективно кискане, но му даде непознато досега усещане, малко
като шемета на първото дръпване от цигара.
Хората се засмяха още няколко пъти и накрая аплодираха шумно.
Това се хареса на Вали дори повече.
— Обичат ни! — развълнувано прошепна Каролин.
Вали подхвана „Вината е само моя“, като подръпваше стоманените струни с нокти, за
да изостри драмата на прискърбните седминки, и множеството се смълча. Каролин се
промени и се превърна в отчаяна паднала жена. Вали наблюдаваше публиката. Никой не
разговаряше. Една жена се беше просълзила и той се запита дали не е преживяла онова, за
което Каролин пееше.
Приглушената съсредоточеност беше още по-приятна от смеха.
Накрая хората аплодираха и завикаха за още.
Правилото изискваше по две изпълнения, затова Вали и Каролин слязоха от сцената,
пренебрегвайки виковете за бис. Но Хаусман им каза да се върнат. Не бяха репетирали трета
песен и се спогледаха панически. После Вали попита:
— Знаеш ли „Тази страна е твоя страна“?
Каролин кимна.
Публиката се присъедини, което накара Каролин да запее по-силно. Вали се изненада
от мощта на гласа й. Изпя висока хармония и гласовете им се понесоха над шума от тълпата.
Когато най-сетне слязоха от сцената, Вали беше въодушевен. Очите на Каролин
блестяха.
— Наистина бяхме добри! — каза тя. — Бива те повече от брат ми.
— Да ти се намират цигари? — попита Вали.
Поседяха още един час на състезанието и пушиха.
— Мисля, че бяхме най-добрите — каза Вали.
Каролин беше по-предпазлива.
— Харесаха русото момиче, което пя „Товарен влак“.
Най-сетне обявиха резултата.
Близнаците Бобси бяха втори.
Победи двойничката на Джоун Баес.
— Та тя едва свиреше! — ядоса се Вали.
Каролин беше по-философски настроена.
— Хората харесват Джоун Баес.
Клубът започна да се опразва и Вали и Каролин се отправиха към вратата. Вали се
чувстваше потиснат. Като излизаха ги спря Дани Хаусман. Беше малко над двадесетгодишен
и се обличаше в модерни небрежни дрехи — черен пуловер с висока яка и джинси.
— Можете ли следващия понеделник да се справите с половин час?
Вали беше прекалено изненадан да отговори, но Каролин бързо каза:
— Разбира се!
— Ама имитаторката на Джоун Баес победи — рече Вали, а после си помисли: „Защо
ли споря?“.
Дани отговори:
— Вие двамата явно имате репертоар, който да радва публиката за повече от две
изпълнения. Имате ли достатъчно песни за програма?
 Вали отново се поколеба, а Каролин се включи веднага:
— До понеделник ще имаме.
Вали си припомни, че баща му има намерението да го затвори вкъщи за цял месец,
обаче реши да не го споменава.
— Благодаря — рече Дани. — Заемате ранната част, от осем и половина. Елате в седем
и половина.
Двамата излязоха въодушевени на осветената от лампите улица. Вали нямаше
представа какво ще направи по въпроса с баща си, но беше оптимист, че всичко ще се нареди.
Оказа се, че и Каролин живее в Източен Берлин. Взеха автобус и започнаха да обсъждат
какво ще изпълнят следващата седмица. Имаше множество песни, които и двамата знаеха.
Слязоха от автобуса и се отправиха към парка. Каролин се свъси и рече:
— Човекът зад нас.
Вали погледна назад. На тридесет-четиридесет метра зад тях имаше мъж с кепе, който
вървеше и пушеше.
— Какво за него?
— Не беше ли в Минезенгер?
Мъжът не погледна Вали, макар той да го зяпаше.
— Не мисля така — отвърна Вали. — Харесваш ли „Евърли Брадърс“?
— Да!
Както си вървяха, Вали започна да подрънква „Трябва само да помечтая“ на китарата,
която висеше на връв на шията му. Каролин се присъедини с желание. Пяха заедно, докато
минаваха през парка. Вали засвири хита на Чък Бери „Отново в САЩ“.
Докато ревяха рефрена „Толкова съм щастлив, че живея в САЩ“, Каролин внезапно
спря.
— Шшт!
Вали осъзна, че са стигнали до границата и видя трима Фопо под уличната лампа,
които ги гледаха злонамерено.
Млъкна веднага с надеждата да са спрели навреме.
Единият полицай беше сержант. Погледна покрай Вали. Вали проследи погледа му и
забеляза, че мъжът с кепето кимва отсечено. Сержантът пристъпи към Вали и Каролин и
каза:
— Документите.
Човекът с кепето говореше по радиостанция.
Вали се свъси. Явно Каролин беше права — следили ги бяха.
Хрумна му, че Ханс може да стои зад това.
Възможно ли беше да е толкова дребнав и отмъстителен?
Да, възможно беше.
Сержантът погледна личната карта на Вали и каза:
— Ти си само на петнадесет. Не би трябвало да си навън толкова късно.
Вали си прехапа езика. Нямаше смисъл да спори с полицията.
Сержантът погледна и личната карта на Каролин и каза:
— Ти си на седемнадесет! Какво правиш с това дете?
Това накара Вали да си припомни разправията с баща си и той ядосано подхвърли:
— Не съм дете.
Сержантът не му обърна внимание.
 — А би могла да излезеш с мен — каза той на Каролин. — Аз съм истински мъж.
Другите двама полицаи се разсмяха одобрително.
Каролин не отговори, обаче сержантът настояваше:
— Какво ще кажеш?
— Трябва да сте се побъркали — тихо продума Каролин.
Мъжът се докачи:
— Е, това беше направо грубо.
Вали беше забелязал това у някои мъже. Ако момичето ги разкара, те се дразнят, но
приемат всеки друг отговор за насърчение. Какво се очаква от жената тогава?
— Върнете ми картата, ако обичате — каза Каролин.
— Девствена ли си? — попита сержантът.
Каролин се изчерви.
Двамата други полицаи пак се разкикотиха.
— Трябва да го пишат на личните карти на жените — каза сержантът. — Девствена
или не.
— Престанете — намеси се Вали.
— Нежен съм с девствениците.
Вали кипеше.
— Униформата не Ви дава право да тормозите момичетата!
— О, нима? — сержантът не им връщаше картите.
Бежов Трабант 500 спря и от него слезе Ханс Хофман. Вали започна да се страхува. Как
можа да попадне в такава беда? Всичко, което направи, беше да пее в парка.
Ханс се приближи и каза:
— Покажи ми това, което виси на врата ти.
Вали събра сили да попита:
— Защо?
— Защото подозирам, че се ползва за пренасяне на капиталистическо-
империалистическа пропаганда в Германската демократична република. Дай насам.
Китарата беше толкова ценна, че колкото и да се боеше, Вали не се подчини.
— А ако не я дам? Ще ме арестуват ли?
— Да, в крайна сметка — отговори Ханс.
Куражът на Вали се изпари. Преметна връвта през главата си и подаде китарата на
Ханс.
Ханс хвана китарата, все едно ще засвири, дръпна струните и запя на английски „Ти си
само хрътка“. Тримата от Фопо се разсмяха истерично.
Оказа се, че и ченгетата слушат поп музика по радиото.
Ханс пъхна ръка под струните и опита да бръкне в отвора.
— Внимавай! — обади се Вали.
Горното ми бръмна и се скъса.
— Това е фин музикален инструмент! — отчаяно рече Вали.
Струните пречеха на Ханс да бръкне в китарата.
— Някой да има нож?
Сержантът поровичка в куртката си и извади нож с широко острие — Вали беше
сигурен, че не е част от стандартното му снаряжение.
Ханс се помъчи да пререже струните, но те се оказаха по-яки от очакванията му. Успя
да скъса си и сол, но не и по-дебелите.
— Вътре няма нищо — умолително каза Вали. — Можеш да прецениш по теглото.
Ханс го изгледа, усмихна и после силно заби ножа в резонаторната кутия до
магаренцето.
Острието влезе в дървото и Вали извика болезнено.
Доволен от отклика, Ханс повтори и проби няколко дупки в китарата. При отслабената
повърхност, напрежението в струните издърпа магаренцето и дървото около него от корпуса
на инструмента. Ханс отпра останалата част и разкри вътрешността като ковчег.
— Никаква пропаганда — установи той. — Поздравления. Невинен си. Подаде на Вали
съсипаната китара и той я взе.
Ухиленият сержант върна личните карти.
Каролин хвана Вали за ръката и го задърпа.
— Хайде — тихо каза тя. — Да се махаме от тук.
Вали се остави да го отведе. Едва виждаше къде върви. Не можеше да спре да плаче.
 4.
Джордж Джейкс се качи на автобуса на Грейхаунд в Атланта, Джорджия, в неделя,
четиринадесети май 1961. Беше Денят на майката.
Той беше уплашен.
Мария Самърс седеше до него. Винаги сядаха заедно. Стана нещо обичайно: всички
приемаха, че свободното място до Джордж е запазено за Мария.
За да прикрие нервността си, той подхвана разговор.
— И така, какво мислиш за Мартин Лутър Кинг?
Кинг оглавяваше Конференцията на християнските водачи от Юга, една от по-важните
групи за граждански права. Срещнали се бяха с него предната вечер на вечеря в Атланта, в
един от ресторантите с чернокож собственик.
— Той е удивителен човек — отговори Мария.
Джордж не беше толкова уверен.
— Той каза чудесни неща за участниците в Похода на свободата, но не е с нас в
автобуса.
— Постави се на негово място — разсъдливо отвърна Мария. — Той води друга група
за граждански права. Един генерал не може да стане редник в чужд полк.
Джордж не го беше погледнал така. Мария беше много умна.
Джордж беше наполовина влюбен в нея. Отчаяно искаше възможност да останат
насаме, но хората, в чиито домове отсядаха участниците в Похода, бяха солидни и почтени
чернокожи граждани, повечето ревностни християни, които не биха допуснали стаите им за
гости да се използват за гушкане. А Мария, колкото и да беше съблазнителна, просто седеше
до него, говореше и се смееше на остроумията му. Никога не правеше дребните физически
неща, които издаваха, че жената иска повече от приятелство: не докосваше мишницата му, не
вземаше ръката му, когато слизаше от автобуса или не се притискаше до него в множеството.
Не флиртуваше. Дори бе възможно да е девствена на двадесет и пет години.
— Ти разговаря дълго с Кинг — рече Джордж.
— Да не беше проповедник, щях да кажа, че ме ухажва — отвърна Мария.
Джордж не беше сигурен как да отговори на това. Нямаше да се изненада, ако един
проповедник ухажва такова очарователно момиче като Мария. Но си рече, че тя е наивна за
мъжете.
— Поговорих си малко с Кинг.
— Какво ти каза?
Джордж се поколеба. Думите на Кинг го бяха уплашили. Реши все пак да каже на
Мария: тя имаше право да знае.
— Казва, че в Алабама няма да минем.
Мария посърна.
— Наистина ли ти каза това?
— Със същите думи.
Сега и двамата се уплашиха.
Автобусът потегли от автогарата.
През първите няколко дни Джордж се боеше, че Походът на свободата ще е твърде
мирен. Редовните пътници не реагираха на настанилите се на погрешните места чернокожи
и понякога припяваха с тях. Нищо не се случи, когато участниците в похода не се съобразиха
с табелите „Само за бели“ и „Цветнокожи“ по автогарите. В някои градове надписите даже
бяха замазани с боя. Джордж се страхуваше, че сегрегационистите са измислили отлична
стратегия. Нямаше проблеми, нямаше и публичност, а цветнокожите участници в Похода
биваха любезно обслужвани в ресторантите за бели. Всяка вечер слизаха от автобуса и
необезпокоявано участваха в срещи, обикновено в църкви, после нощуваха у симпатизанти.
Но Джордж беше сигурен, че щом напуснеха някой град, надписите щяха да бъдат
възстановени, сегрегацията да се върне и Походът да се окаже загуба на време.
Иронията беше поразителна. Откак се помнеше, Джордж се засягаше и гневеше от
постоянното послание, понякога внушавано, ала често изговаряно и на глас, че е по-долен.
Нямаше значение, че е по-умен от деветдесет и девет процента от белите американци. Нито
пък че е работлив, вежлив и добре облечен. Гледаха го отвисоко грозни бели хора, твърде
тъпи или твърде мързеливи, та да вършат нещо различно от това да сипват напитки или да
наливат бензин. Не можеше да влезе в магазина, да седне в ресторанта или да кандидатства
за работа, без да се чуди дали няма да го пренебрегнат, да го помолят да напусне или да го
отхвърлят заради цвета на кожата му. Това го караше да гори от възмущение. А сега,
парадоксално, той беше разочарован, че това не се случваше.
Междувременно Белият дом се двоумеше. На третия ден от Похода главният прокурор
Робърт Кенеди държа реч в Университета на Джорджия и обеща да вкара в сила
гражданските права в юга. А след три дни брат му, президентът, отстъпи и оттегли
подкрепата си от два законопроекта за гражданските права.
Така ли ще победят сегрегационистите, питаше се Джордж? Като избягват сблъсъците
и после продължават както обикновено?
Оказа се, че не е така. Мирът продължи само четири дни.
В петия ден от Похода един от участниците беше арестуван, задето настоя на правото
си да му бъдат лъснати обущата.
На шестия ден избухна насилието.
Жертвата беше Джон Луис, студентът по богословие. Беше нападнат от побойници в
една тоалетна за бели в Рок Хил, Южна Каролина. Луис се беше оставил да го удрят и ритат,
без да отвърне. Джордж не видя инцидента, което навярно беше добре, понеже не беше
сигурен, че е способен да се мери с Луис по гандианска сдържаност.
Във вестниците на другия ден прочете кратки репортажи за насилието, но се
разочарова, защото случаят остана в сянката на полета на Алан Шепърд, първия американец
в космоса. На кого му пука, мислеше си горчиво Джордж. Съветският космонавт Юрий
Гагарин беше първият човек в космоса преди по-малко от месец. Русите ни биха. Един бял
американец можеше да полети в орбита около Земята, а един черен американец не можеше
да влезе в тоалетната.
После, в Атланта, участниците в похода бяха приветствани от множеството, когато
слязоха от автобуса, и духът на Джордж отново се повдигна.
Но това беше Джорджия, а сега те бяха на път към Алабама.
— Защо Кинг каза, че няма да минем през Алабама? — попита Мария.
— Носи се слух, че Ку-клукс-клан планират нещо в Бирмингам — мрачно отговори
Джордж. — Явно ФБР знае всичко, но не са направили нищо да ги спрат.
— А местната полиция?
— Полицаите са в проклетия клан.
 — А тези двамата? — Мария извъртя глава по посока на местата от другата страна на
пътеката и един ред назад.
Джордж погледна през рамо към двамата яки бели мъже, настанени един до друг.
— Какво за тях?
— Не подушваш ли полиция?
Джордж видя какво има предвид тя.
— Мислиш, че са от ФБР ли?
— Дрехите им са прекалено евтини за Бюрото. Предполагам, че са от магистралната
полиция в Алабама, под прикритие.
Джордж се впечатли.
— Как стана толкова умна?
— Мама ме караше да си изяждам зеленчуците. А татко е адвокат в Чикаго,
гангстерската столица на САЩ.
— И какво според теб правят тези двамата?
— Не съм сигурна, но не мисля, че са тук, за да защитават нашите граждански права,
нали?
Джордж погледна през прозореца и видя надпис „Влизате в Алабама“. Провери
часовника си. Един. Слънцето светеше в синьото небе. Прекрасен ден да умреш, рече си той.
Мария искаше да работи в политиката или в държавната администрация.
— Протестиращите може и да имат влияние, но в крайна сметка правителствата
променят света — каза тя. Джордж се позамисли дали е съгласен. Мария беше
кандидатствала за работа в пресслужбата на Белия дом и беше поканена на интервю, но не
получи работата.
— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи
тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.
Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка.
Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:
— Прекрасно време за пътуване с автобус.
— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше
питал.
— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.
— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.
— Първото си дете?
— Третото.
— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.
Тя промърка от удоволствие.
— Аз съм на четиридесет и девет години.
— Никога не бих се досетил!
Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете
и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и
Джордж го чу да казва:
— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което
Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.
Автобусът потегли.
— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може
да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?
Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.
Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от
движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен,
че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи;
например да спи с Мария.
След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки,
улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад.
Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на
църква.
— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе,
истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се
обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем
пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?
Мария се позасмя.
— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.
Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през
гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.
Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха
затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.
Шофьорът отвори вратата на автобуса.
Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса.
Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни
бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу
и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!
Джордж се изправи, първият му импулс беше да затвори вратата; но двамата мъже,
които Мария определи като щатски полицаи, бяха по-бързи и я затръшнаха. „Може би са тук
да ни защитават“, рече си Джордж, „или просто защитават себе си“.
Погледна през всички прозорци наоколо. Навън нямаше полиция. Как би могла
местната полиция да не знае, че на автогарата се събира въоръжена тълпа? Сигурно бяха в
сговор с Клана. Нищо изненадващо.
След миг мъжете нападнаха автобуса с оръжията си. Чу се страшна какофония, когато
веригите и лостовете захапаха корпуса. Счупи се стъкло и госпожа Джоунс изпищя.
Шофьорът запали двигателя, но един от мъжете легна пред автобуса. Джордж си помисли, че
шофьорът може просто да го прегази, но той спря.
През прозореца влетя камък и го разби. Джордж усети остра болка в бузата, като от
ужилване от пчела. Ударен беше от летящо парче стъкло. Мария седеше до прозореца: беше в
опасност. Джордж я грабна за ръката и я придърпа към себе си.
— Приклекни на пътеката! — викна той.
Някакъв ухилен мъж с боксове на ръцете пъхна юмрук през прозореца до госпожа
Джоунс.
— Елате долу с мен! — викна Мария, придърпа госпожа Джоунс и я обгърна с ръце да я
предпази.
Виковете се засилиха.
— Комунисти! Страхливци!
 — Сниши се, Джордж! — каза Мария.
Джордж не можеше да се насили да отстъпи пред хулиганите.
Внезапно шумът стихна. Думкането по страните на автобуса престана и вече не се
чупеха стъкла. Джордж забеляза полицай.
„Тъкмо навреме“, рече си той.
Полицаят размахваше палката, обаче разговаряше дружелюбно с ухиления мъж с бокса.
После Джордж видя още трима полицаи. Бяха успокоили тълпата, но за раздразнение
на Джордж, не правеха нищо повече. Държаха се, все едно не е извършено престъпление.
Бъбреха си небрежно с метежниците, които явно им бяха приятели.
Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж
предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще
станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в
Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.
Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква
хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола
тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.
Джордж се почувства малко по-добре.
— Май се измъкнахме — каза той.
Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба
на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.
— Противна драскотинка — каза тя.
— Ще оцелея.
— Обаче няма да си толкова хубав.
— Хубав ли съм?
— Беше, но сега…
Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица
пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.
— Не се измъкнахме — простена той.
— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж —
каза Мария.
— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?
— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.
— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.
Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.
— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.
— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа
гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.
— Не може ли?
Джордж пак погледна назад.
На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.
Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.
Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли
задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита
да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.
Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като
спасителен пояс.
— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.
— И аз съжалявам — отвърна тя.
Най-сетне колите пред тях се дръпнаха встрани и автобусът ги подмина. Но
изпитанието не беше свършило: конвоят още го следваше. После Джордж чу познато пукане.
Когато автобусът почна да криволичи из платното, той разбра, че е спукана гума. Шофьорът
забави и спря пред някаква бакалия. Фирмата гласеше Форсайт и Син.
Шофьорът скочи навън. Джордж го чу да казва:
— Две спукани гуми?
После влезе в магазина, навярно да се обади за помощ.
Джордж беше напрегнат като струна. Една спукана гума беше просто злополука, две
бяха засада.
И наистина, колите от конвоя спираха и дузина бели мъже в неделни костюми се
сипнаха от тях, крещяха и ругаеха, размахваха оръжия, диваци на пътеката на войната.
Стомахът на Джордж отново се сви, когато ги видя как тичат към автобуса, грозните им лица
бяха разкривени от омраза. Той разбра защо очите на майка му се напълниха със сълзи,
когато заговори за белите южняци.
Начело на глутницата беше един юноша, който замахна с лоста си и радостно строши
един прозорец.
Следващият човек опита да влезе вътре. Единият от двамата яки бели пътници застана
на най-горното стъпало и измъкна револвер в потвърждение на теорията на Мария, че
двойката са щатски полицаи в цивилно облекло. Натрапникът отстъпи и полицаят заключи
вратата.
Джордж се боеше дали това не е грешка. А ако се наложеше участниците в Похода
спешно да излязат навън?
Мъжете навън започнаха да клатят автобуса, като че опитваха да го преобърнат, и през
цялото време викаха „Убийте негрите! Убийте негрите!“. Пътничките пищяха. Мария се
притисна в Джордж по начин, който би му доставил удоволствие, ако не се боеше за живота
си.
Видя, че навън пристигат двама униформени полицаи, и се обнадежди; но за негов
гняв, патрулните не направиха нищо да озаптят тълпата. Погледна и двамата цивилни в
автобуса: изглеждаха глупаво и уплашени. Явно униформените не подозираха за колегите си
под прикритие. Магистралните патрули на Алабама очевидно бяха и дезорганизирани, и
расисти.
Джордж отчаяно се заоглежда за нещо, което би могъл да използва в защита на Мария
и на самия себе си. Да излязат от автобуса и да бягат? Да легнат на пода? Да грабне
пистолета на единия щатски полицай и да застреля неколцина бели? Всяка възможност
изглеждаше дори по-лоша от бездействието.
Взираше се гневно в двамата магистрални патрулни навън, а те гледаха, все едно нищо
нередно не се случва. Та те бяха полицаи, за Бога! Какво си въобразяваха, че вършат? Щом не
прилагаха закона, какво право имаха да носят униформа?
После забеляза Джоузеф Хюго. Нямаше възможност за грешка: Джордж познаваше
добре тези изпъкнали сини очи. Хюго се приближи към единия полицай и го заговори, после
двамата се разсмяха.
Хюго беше кука.
 „Ако се измъкна жив оттук“, рече си Джордж, „този блюдолизец ще съжалява“.
Мъжете навън викаха на участниците в похода да излязат от автобуса. Джордж чу
„Елате тук и си го получете, негролюбци!“ Затова реши, че в автобуса е по-безопасно.
Но не задълго.
Един от тълпата се беше върнал при колата си да отвори багажника и сега тичаше към
автобуса с нещо горящо в ръце. Хвърли някаква пламтяща буца през един от строшените
прозорци. След секунди буцата избухна в сив дим. Но оръжието не беше само димка.
Подпали тапицерията и след миг гъсти черни изпарения започнаха да давят пътниците.
— Има ли въздух отпред? — викна някаква жена.
— Изгорете негрите! Изпържете ги! — чу Джордж отвън.
Всички се мъчеха да излязат през вратата. Пътеката беше претъпкана с давещи се хора.
Някои натискаха напред, но явно нещо пречеше.
— Слизайте от автобуса! — викна Джордж. — Слизайте всички!
— Вратата не се отваря! — викна в отговор някой отпред.
Джордж си спомни, че щатският полицай с пистолета беше заключил вратата, за да
удържи навън тълпата.
— Ще се наложи да скачаме през прозорците! — изкрещя той. — Хайде!
Стъпи върху една седалка и изрита повечето от останалото в прозореца стъкло навън.
После свали сакото си и го провеси, за да даде някаква защита от назъбените парченца,
които още стърчаха от рамката.
Мария кашляше безпомощно.
— Ще изляза пръв и ще те хвана, щом скочиш — каза Джордж. Улови за равновесие
гърба на седалката, стъпи на ръба, сви се на две и скочи. Чу как ризата му се скъса на
някакво стъкло, но не усети болка и заключи, че се е разминал без нараняване. Приземи се в
тревата до шосето. Тълпата боязливо се беше отдръпнала от горящия автобус. Джордж се
обърна и протегна ръце към Мария.
— Прехвърли се като мене! — викна той.
Нейните обувки с високи токчета бяха много по-слаби от неговите половинки с
бомбета и той се зарадва, че е пожертвал сакото си, когато видя малките й стъпала на ръба на
прозореца. Мария беше по-ниска, но женствената й фигура беше по-широка. Той потръпна,
когато хълбокът й се одра на парче стъкло, щом тя се промъкна. Но роклята й не се скъса и
след миг тя падна в ръцете му.
Удържа я лесно. Не беше тежка, а и той беше в добра форма. Остави я права, но тя
падна на колене, борейки се за въздух.
Джордж се озърна. Нападателите още се държаха на разстояние. Погледна в автобуса.
Кора Джоунс стоеше на пътеката, кашляше и се въртеше, твърде потресена и объркана, та да
се спаси.
— Кора, елате тук! — викна й Джордж. Тя чу името си и го погледна. — Елате през
прозореца като нас! Ще Ви помогна! — Тя явно разбра. С труд стъпи на седалката, като
продължаваше да стиска чантата. Поколеба се при вида на назъбените парчета стъкло по
цялата рамка; но дрехата й беше дебела и тя явно реши, че порязването е по-добро от това да
се задуши до смърт. Стъпи с един крак на перваза. Джордж се пресегна през прозореца,
стисна я за ръката и я свали. Тя се отдалечи с олюляване и замоли за вода.
— Трябва да се махнем от автобуса! — извика Джордж на Мария. — Резервоарът може
да избухне.
 Но Мария така се раздираше от кашлица, че явно не можеше да помръдне. Джордж
подложи една ръка под гърба й и другата под коленете й и я вдигна. Отнесе я по посока на
бакалията и я остави на земята, когато прецени, че са на безопасно разстояние.
Погледна назад и забеляза, че автобусът вече се опразва бързо. Най-сетне вратата беше
отворена и от нея с препъване излизаха хора. Други скачаха през прозорците.
Пламъците нараснаха. Когато последните пътници излязоха, вътрешността на автобуса
се превърна в пещ. Джордж чу някакъв мъж да вика нещо за резервоара и тълпата поде вика:
„Ще гръмне! Ще гръмне!“. Всички се пръснаха подплашено и се отправиха по-надалеч.
После се чу дълбоко бучене, огънят внезапно лумна и автобусът се разтресе от взрива.
Джордж беше съвсем сигурен, че вътре не е останал никой и си каза: „Поне никой не
умря — засега“.
Взривът явно позасити глада на тълпата за насилие. Стояха наоколо и гледаха как
автобусът гори.
Пред бакалията се беше събрала малка тълпа местни жители и мнозина приветстваха
нападателите; но сега от сградата излезе младо момиче с ведро вода и няколко пластмасови
чаши. Даде на госпожа Джоунс да пийне, после отиде при Мария, която с благодарност
пресуши чашата и помоли за още.
Приближи някакъв младеж с угрижено изражение. Имаше лице на плъх, челото и
брадичката му бяха скосени назад и открояваха острия нос и изпъкналите зъби, а косата му
беше зализана с помада.
— Как си, миличка? — попита той Мария. Ала криеше нещо и когато Мария понечи да
му отговори, той вдигна високо лост и замахна да го стовари върху темето й. Джордж се
пресегна да я предпази и лостът падна тежко върху лявата му предмишница. Болката беше
страшна и той изрева. Мъжът отново вдигна лоста. Въпреки наранената ръка Джордж се
хвърли напред с дясното рамо и връхлетя толкова силно, че онзи полетя.
Обърна се пак към Мария и видя, че трима от тълпата търчат към него с явното
намерение да отмъстят за плъхоподобния си другар. Джордж твърде рано беше решил, че са
се наситили на насилие.
Беше свикнал да се бие. Като студент участваше в харвардския отбор по борба, а докато
учеше за степента си по право, беше треньор на същия отбор. Но това тук нямаше да е честен
бой по правилата. При това имаше само една здрава ръка.
От друга страна, Джордж беше ходил на училище в един пропаднал вашингтонски
квартал и знаеше как да се бие мръсно.
Тримата се движеха към него един до друг, затова Джордж се премести настрани. Това
не само ги отдалечи от Мария, но и ги постави в колона по един.
Първият диво замахна с желязна верига.
Джордж пъргаво отстъпи и веригата го пропусна. Ускорението от замахването извади
нападателя от равновесие. Докато той залиташе, Джордж изрита краката му и онзи рухна на
земята. Изтърва веригата.
Вторият се спъна в падналия. Джордж пристъпи напред, обърна се гърбом и го халоса в
лицето с десния си лакът с надеждата да му размести челюстта. Мъжът извика задавено и
изтърва джантата, с която се бе въоръжил.
Третият спря, внезапно подплашен. Джордж пристъпи напред и го удари с все сила в
лицето. Юмрукът на Джордж улучи носа му. Костите се натрошиха и шурна кръв, а мъжът
извика от болка. Джордж не беше оставал по-доволен от нанесен удар през живота си. Ганди
може да върви по дяволите, рече си той.
Проехтяха два изстрела. Всички спряха да правят каквото правеха и погледнаха по
посока на шума. Единият от униформените щатски полицаи държеше револвер високо във
въздуха.
— Добре, момчета, позабавлявахте се. Изнасяйте се сега.
Джордж побесня. Забавление? Ченгето стана свидетел на опит за убийство и наричаше
това забавление? Почна да разбира, че в Алабама полицейската униформа не значи много.
Нападателите се прибраха по колите. Джордж ядно забеляза, че никой от
присъстващите четирима полицаи не си прави труда да запише регистрационните номера.
Нито пък някакви имена, макар че и без друго познаваха всички.
Джоузеф Хюго беше изчезнал.
В останките от автобуса избухна нов взрив и Джордж предположи, че има втори
резервоар; но сега никой не беше достатъчно близо, та да е в опасност. После огънят догоря.
Няколко човека лежаха на земята. Много още се бореха за въздух, след като бяха
вдишали дим. Други кървяха от разни наранявания. Някои бяха участници в похода, други —
обикновени пътници, черни и бели. Самият Джордж притискаше лявата си предмишница с
дясната си длан и се опитваше да не я движи, защото всяко движение беше убийствено.
Четиримата мъже, с които се би, си помагаха един на друг да докуцукат до колите си.
Успя да се добере до патрулните.
— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.
По-младият полицай го изгледа.
— Какво каза?
— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!
Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял
човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:
— Стига, стига.
После се обърна към Джордж:
— Линейката идва, момче.
След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците
в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха,
шофьорът каза:
— Вие — не.
Джордж го изгледа невярващо.
— Какво?
— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.
— Върви по дяволите.
— Не ме дразни, момче.
Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.
— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.
— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.
— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.
При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.
Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от
мястото без пациенти.
Старият патрулен приближи и рече:
 — По-добре ги вземи, Рой.
— Щом казваш.
Джордж и Мария влязоха в линейката.
Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо
дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на
изгорен на кладата мъченик.
 5.
Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна
закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на
Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и
проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от
надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за
презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме
за още една закуска.
В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до
Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше
апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка.
Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по
съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо
Григорий бил дипломат, бил много по-голям.
Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа.
Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет
години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома
заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не
беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или
пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо,
Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени,
че всъщност няма време.
Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна
агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги
возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда,
способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при
това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха
трудни и важни задачи.
В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше
звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро,
сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.
В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала
статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше
подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се
преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача.
Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше
нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче
Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава
млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при
отрицателни температури.
Половината утро беше вече минало, когато редакторът на Таня, Даниил Антонов, взе
листовете от поставката и започна да чете. Антонов беше дребен мъж с деликатни обноски,
необичайни в журналистическия свят.
 — Прекрасно — каза той след малко. — Кога мога да получа останалото?
— Пиша възможно най-бързо.
Той се подвоуми.
— Докато беше в Сибир, чу ли нещо за Устин Бодян?
Бодян беше оперен певец, заловен да вкарва два екземпляра от Доктор Живаго, с които
се беше сдобил в Италия. Сега беше в трудов лагер.
Сърцето на Таня заби гузно. Подозираше ли я Даниил? Като за мъж, той беше
необикновено интуитивен.
— Не — излъга тя. — Защо питаш? Чул ли си нещо?
— Нищо.
Даниил се върна на писалището си.
Таня почти беше завършила третата статия, когато Пьотр Опоткин спря до бюрото й и
се зачете с увиснала между устните цигара. Опоткин, главният редактор на статиите, беше як
мъж с лоша кожа. За разлика от Даниил, той не беше професионален журналист, а комисар,
политическо лице. Работата му беше да се грижи статиите да не нарушават ръководната
линия на Кремъл и единствената му квалификация за тази работа беше строгата му
правоверност.
Прочете първите няколко страници и отсъди:
— Казах ти да не пишеш за времето.
Беше от някакво село северно от Москва и още говореше със северноруски акцент.
Таня въздъхна.
— Пьотр, поредицата е за Сибир. Хората вече знаят, че там е студено. Никой няма да се
излъже.
— Но тук всичко е за времето.
— Разказва се как една находчива млада московчанка гледа семейството си в тежките
условия и го прави като едно голямо приключение.
Даниил се включи в разговора.
— Тя е права, Пьотр. Ако въобще не споменем студа, хората ще решат, че статията е
боклук и няма да повярват и една дума от нея.
— Не ми харесва — упорстваше Пьотр.
— Трябва да признаеш — настоя Даниил, — че при Таня звучи вълнуващо.
Опоткин се умисли.
— Може и да си прав — рече той и пусна листовете обратно в подноса. — В събота
вечер у дома има празненство — каза той на Таня. — Дъщеря ми завършва гимназия. Питах
се дали ти и брат ти бихте искали да дойдете?
Опоткин безуспешно се мъчеше да се издигне в обществото и устройваше болезнено
скучни празненства. Таня знаеше, че може да отговори и от името на брат си.
— Бих искала, а и съм сигурна, че Димка също би искал, но майка ни има рожден ден.
Толкова съжалявам.
Опоткин видимо се обиди.
— Много лошо — рече той и се отдалечи.
Когато вече не можеше да ги чуе, Даниил каза:
— Майка ти няма рожден ден, нали?
— Да.
— Той ще провери.
 — И ще разбере, че съм се извинила любезно, понеже не искам да ида.
— Би трябвало да посещаваш неговите празненства.
Таня не искаше да води този спор. Имаше по-важни работи на главата. Трябваше да
напише статиите, да се измъкне оттук и да спаси живота на Устин Бодян. Но Даниил беше
добър началник, при това свободомислещ, и тя потисна нетърпението си.
— На Пьотр не му пука дали присъствам на неговите угощения или не. Той иска брат
ми, който работи за Хрушчов — Таня беше навикнала на усилията на хората да се
сприятеляват с нея заради влиятелното й семейство. Покойният й баща беше полковник от
КГБ, тайните служби; а вуйчо й Володя беше генерал от военното разузнаване.
Даниил притежаваше журналистическо упорство.
— Пьотр ни отстъпи за сибирските статии. Трябва да му покажеш, че си признателна.
— Ненавиждам неговите празненства. Приятелите му се напиват и опипват чуждите
съпруги.
— Не искам той да ти има зъб.
— И защо би го сторил?
— Ти си много привлекателна — Даниил не я ухажваше. Той живееше с един приятел и
Таня беше сигурна, че е един от онези мъже, които нямат влечение към жените. Говореше
суховато: — Красива, надарена и — най-лошото — млада. На Пьотр няма да му е трудно да
те намрази. Постарай се малко повече с него.
Даниил се отдалечи бавно.
Таня разбра, че той навярно има право, но реши да мисли за това по-късно, и отново
насочи вниманието си към пишещата машина.
По обед взе от лавката чиния картофена салата и сельодка и се нахрани на бюрото си.
Скоро завърши третата статия. Предаде листовете на Даниил.
— Отивам у дома да спя — каза тя. — Моля те, недей да звъниш.
— Добра работа. Наспи се хубаво.
Таня прибра тетрадката в чантата си и излезе от сградата.
Сега трябваше да се увери, че не я следят. Беше уморена, а това значеше, че е вероятно
да направи някоя глупава грешка. Тревожеше се.
Подмина автобусната спирка, върна се няколко преки до предишната и взе автобуса
оттам. В това нямаше смисъл, тоест всеки, който направеше същото, я следеше.
Никой не постъпи така.
Слезе недалеч от голяма предреволюционна сграда, сега разделена на апартаменти.
Обиколи я, но не личеше някой да я наблюдава. Притеснено обиколи отново за по-голяма
сигурност. После влезе в мрачния вход и се качи по напуканото мраморно стълбище до
жилището на Василий Енков.
Тъкмо щеше да вкара ключа в ключалката, когато вратата се отвори и се появи слабо
русо момиче на не повече от осемнадесет години. Василий стоеше зад момичето. Таня
изруга на ум. Беше твърде късно да се обърне и да се престори, че отива в друг апартамент.
Блондинката я огледа подробно и преценяващо, като не пропусна прическата, фигурата
и облеклото. После целуна Василий в устата, изгледа Таня победоносно и слезе по стълбите.
Василий беше на тридесет, но харесваше младите момичета. Те му се покоряваха,
понеже беше висок и хубав, с изваяни черти, винаги малко по-дълги от приетото тъмни коси
и меките кафяви очи на любовник. Таня му се възхищаваше по съвършено различни причини:
той беше смел, умен и писател от световна класа.
 Влезе в студиото и пусна чантата на един стол. Василий работеше като редактор в
радиото и по природа беше разпилян. Бюрото му беше заринато в книжа, а на пода се
издигаха купчини книги. Явно работеше върху радиоадаптация на първата пиеса на Максим
Горки, Еснафи. Сивата му котка, Мадмоазел, спеше на кушетката. Таня я избута и седна.
— Коя беше малката уличница?
— Това беше майка ми.
Таня се разсмя въпреки раздразнението си.
— Съжалявам, че се оказа тук — рече Василий, макар да не изглеждаше твърде
опечален.
— Ти знаеше, че ще дойда днес.
— Мислех, че ще е по-късно.
— Тя видя лицето ми. Не бива никой да знае, че има връзка между нас.
— Тя работи в ГУМ. Казва се Варвара. Няма да заподозре нищо.
— Моля те, Василий, не допускай да се случи отново. Това, което правим, е достатъчно
опасно. Можеш да спиш с млади момичета всеки ден.
— Права си. Няма да се повтори. Нека ти направя чай. Изглеждаш уморена.
Василий се зае със самовара.
— Уморена съм. Но Устин Бодян умира.
— По дяволите. От какво?
— Пневмония.
Таня не познаваше лично Бодян, но го беше интервюирала, преди да го сполетят
неприятности. Освен изключително надарен, той беше и топъл и добросърдечен човек.
Съветски артист, на когото се възхищаваха в цял свят, той беше живял много
привилегировано, ала все още беше способен публично да се гневи на несправедливостите,
причинени на по-малко щастливите от него хора — и затова го пратиха в Сибир.
— Още ли го карат да работи? — попита Василий.
Таня поклати глава.
— Той не може. Но не го пращат в болница. Просто си лежи на нара по цял ден и
състоянието му се влошава.
— Видя ли го?
— Не, по дяволите. Достатъчно опасно беше да питам за него. Ако бях отишла и в
трудовия лагер, щяха да ме задържат там.
Василий й поднесе чай и захар.
— Получава ли въобще някакви медицински грижи?
— Не.
— Доби ли някаква представа колко още му остава да живее?
Таня поклати глава.
— Вече знаеш всичко, което знам аз.
— Трябва да разпространим тази новина.
Таня се съгласи.
— Единственият начин да спасим живота му е да известим за болестта му с надеждата
властта да прояви добрия вкус да се засрами.
— Да пуснем ли специално издание?
— Разбира се — отвърна Таня. — Днес.
Василий и Таня правеха нелегален вестник, наречен Несъгласие. Репортажите им бяха
за цензура, демонстрации, съдебни процеси и политически затворници. В кабинета си в
„Радио Москва“ Василий разполагаше с циклостил, който обикновено ползваше за
размножаване на сценариите. На него печаташе тайно по петдесет екземпляра от всяко
издание на Несъгласие. Повечето хора, които го получаваха, на свой ред правеха копия на
пишеща машина или дори на ръка и разпространението се увеличаваше. На руски тази
система се наричаше самиздат и беше много популярна: така се разпространяваха цели
романи.
— Ще го напиша — Таня отиде до шкафа и измъкна цял кашон суха котешка храна.
Тикна ръце между пелетите и извади пишеща машина в калъф. Тази машина използваха за
Несъгласие.
Пишещите машини бяха уникални, като почерците. Всяка машина си имаше свои
особености. Буквите никога не бяха съвършено равни: някои бяха малко издигнати, други —
леко изместени. Отделните букви се износваха или повреждаха по свой отличителен начин.
Следователно специалистите от милицията можеха да свържат машината с напечатаното на
нея. Ако Несъгласие се пишеше на същата машина като сценариите на Василий, някой щеше
да забележи. Затова Василий открадна една стара машина от плановия отдел, отнесе я вкъщи
и я зарови в котешката храна, за да я скрие от случаен поглед. Едно по-усърдно претърсване
би я открило, но стигнеше ли се до усърдно претърсване, с Василий тъй или инак щеше да е
свършено.
В кашона имаше и специална химизирана хартия, каквато се ползваше в циклостила.
Машината нямаше лента: буквите пробиваха хартията и циклостилът вкарваше мастило в
дупките.
Таня написа репортажа за Бодян и заяви, че генералният секретар Никита Хрушчов ще
е лично отговорен, ако един от най-големите тенори на СССР умре в затворнически лагер.
Обобщи основните точки от съдебния процес на Бодян за антисъветска дейност,
включително неговата пламенна защита на художествената свобода. За да отклони
подозренията от себе си, тя подвеждащо приписа сведенията за болестта на Бодян на
въображаем почитател на операта в КГБ.
Когато привърши, даде два листа циклостилна хартия на Василий и каза:
— Направих го сбито.
— Чехов е казал, че краткостта е сестра на таланта — Василий бавно прочете
репортажа и кимна одобрително. — Сега ще ида в радиото да го размножа. После може да го
занесем на площад „Маяковски“.
Таня не се изненада, но не беше и спокойна.
— Безопасно ли е?
— Не, разбира се. Това е културно събитие, което не е организирано от властта. И
затова ни устройва.
По-рано през същата година младите московчани бяха започнали да се събират
неформално около паметника на болшевишкия поет Владимир Маяковски. Някои четяха на
глас стихове и привличаха още народ. Зародил се беше импровизиран поетичен фестивал и
някои от произведенията, които се декламираха при паметника, бяха прикрито критични
към властта.
При Сталин подобно явление щеше да трае десет минути, но Хрушчов беше
реформатор. Неговата програма съдържаше ограничена степен на културна търпимост и до
момента не беше направено нищо срещу поетичните четения. Но либерализацията правеше
две стъпки напред и една назад. Братът на Таня обясняваше, че зависи от това дали Хрушчов
се справя добре и се чувства политически силен или търпи несполуки и се бои от преврат от
страна на консервативните си кремълски противници. Каквато и да беше причината, не
можеше да се предскаже как ще постъпят властите.
Таня беше прекалено уморена, та да разсъждава за това, и предполагаше, че и всяко
друго място ще е опасно.
— Докато ти си в радиото, аз ще поспя.
Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани: предположи, че Василий и Варвара бяха
прекарали сутринта в леглото. Заметна отгоре кувертюрата, свали си обувките и се изтегна.
Тялото й беше уморено, обаче умът й работеше. Страхуваше се, но все пак искаше да
иде на площад „Маяковски“. Несъгласие беше важно издание, въпреки любителската
изработка и слабото разпространение. Доказваше, че комунистическата власт не е всесилна.
Показваше на дисидентите, че не са сами. Духовните водачи, които се бореха срещу
преследването, четяха за певци, арестувани заради протестни песни, и обратното. Вместо да
се чувства като самотен глас в едно монолитно общество, дисидентът осъзнаваше, че е част
от голяма мрежа, хиляди хора, които искат различно и по-добро управление.
И можеше да спаси живота на Устин Бодян.
Най-сетне Таня заспа.
Събуди я някой, който я галеше по бузата. Отвори очи и видя, че Василий се е изтегнал
до нея.
— Разкарай се.
— Това е моето легло.
Таня седна.
— На двадесет и две съм. Прекалено стара съм, та да те интересувам.
— За теб ще направя изключение.
— Ако ми се прииска да вляза в харем, ще ти кажа.
— Бих зарязал всички останали заради теб.
— Би ли? Дявол да те вземе.
— Бих. Наистина.
— Може би за пет минути.
— Завинаги.
— Направи го за шест месеца и ще си помисля.
— Шест месеца?
— Видя ли? Ако не можеш да пазиш целомъдрие за половин година, как даваш
обещания завинаги? Колко е часът, по дяволите?
— Спа цял следобед. Не ставай. Само да се съблека и ще се вмъкна в леглото при тебе.
Таня се изправи.
— Трябва да тръгваме веднага.
Василий се предаде. Сигурно не беше сериозен. Чувстваше се задължен да предлага на
младите жени. След като беше изпълнил обичайното, щеше да го забрави, поне за известно
време. Подаде й снопче от около двадесет и пет листа, отпечатани двустранно с леко
замазани букви: броеве на новото издание на Несъгласие. Омота около шията си червен
памучен шал въпреки хубавото време. Така изглеждаше артистичен.
— Да вървим тогава.
Таня го накара да почака и отиде в банята. Лицето в огледалото я гледаше втренчено
със сини очи, обрамчени от светлоруси коси с къса гаменска прическа. Сложи слънчеви
очила, за да прикрие очите си и завърза грозна кафява забрадка. Сега можеше да мине за коя
да е младичка жена.
Влезе в кухнята, без да обръща внимание на нетърпеливото потропване с крак на
Василий, и си наля чаша вода от чешмата. Изпи я и после съобщи:
— Готова съм.
Отидоха до станцията на метрото. Влакът беше препълнен с работници на път за дома.
Пътуваха до станция „Маяковски“ на околовръстния път „Садовое кольцо“. Нямаше да се
застояват тук: щом раздадяха всичките петдесет бройки от вестника, щяха да си тръгнат.
— Ако възникнат някакви неприятности — каза Василий, — помни само, че не се
познаваме. — Разделиха се и излязоха над земята с разлика от една минута. Слънцето беше
ниско и летният ден захладняваше.
Владимир Маяковски беше поет с международна известност, а също така и болшевик, и
Съветският съюз се гордееше с него. Героическият му паметник се издигаше на двадесет
стъпки в центъра на едноименния площад. Няколкостотин млади хора се въртяха из тревата.
Облеклото на някои наподобяваше западната мода — сини джинси и пуловери с поло яка.
Момче с каскет продаваше своя роман — напечатани под индиго страници, пробити и
вързани с връв. Заглавието беше „Растеж назад“. Дългокосо момиче носеше китара, но не
опитваше да свири: може би инструментът беше аксесоар, подобно на чанта. Имаше само
един униформен, но хората от тайната милиция бяха комично видими — носеха кожени
якета в топлото време, за да прикриват пистолетите си. Таня обаче избягваше очите им — те
не бяха толкова смешни.
Хората се редуваха да четат по едно-две стихотворения. Повечето бяха мъже, но тук-
там се срещаха и жени. Момче с пакостлива усмивка прочете стихотворение за ленив
стопанин, който се мъчи да подкара стадо гъски. Тълпата начаса позна, че метафората е за
Комунистическата партия, която организира народа. Скоро всички ревяха от смях, с
изключение на милиционерите, които изглеждаха озадачени.
Таня небрежно се движеше из тълпата и слушаше с половин ухо някакво
стихотворение, изпълнено с младежки гняв във футуристичния стил на Маяковски.
Дискретно вадеше листовете от джоба си един по един и ги плъзваше в ръцете на всеки,
който й се видеше дружелюбен. Държеше Василий под око. Той правеше същото. Веднага чу
потресени и угрижени възклицания, когато хората започнаха да говорят за Бодян: в подобно
множество повечето хора знаеха кой е той и защо е бил арестуван. Таня раздаде листовете
възможно най-бързо, нетърпелива да се отърве от тях, преди милицията да надуши какво
става.
Късо подстриган мъж с вид на бивш военен се изправи отпред и вместо да рецитира
стихове, започна да чете статията на Таня за Бодян. Тя беше доволна — вестта се
разпространяваше дори по-бързо от очакванията й. Разнесоха се негодуващи викове, когато
четецът стигна до мястото, където пишеше, че Бодян не получава медицински грижи. Но
мъжете в кожените якета бяха доловили промяната в атмосферата и изглеждаха по-бдителни.
Таня забеляза, че един говори настоятелно по радиостанцията.
Бяха й останали пет листа, които сякаш прогаряха дупка в джоба й.
Милиционерите се намираха по краищата на тълпата и сега влязоха сред хората и се
отправиха към четеца. Той предизвикателно размахваше своя брой на Несъгласие и викаше
за Бодян, а милиционерите приближаваха. Някои от тълпата се струпаха около основата на
паметника, за да попречат на милиционерите да доближат. В отговор онези от КГБ станаха
груби и започнаха да изтикват хората от пътя си. Ето така започваха метежите. Таня
тревожно заотстъпва към края на тълпата. Имаше още само едно копие от Несъгласие. Пусна
го на земята.
Внезапно се появиха пет-шест униформени милиционери. Докато уплашено се питаше
откъде са се взели, Таня погледна най-близката сграда от другата страна на улицата и видя
как от входа търчат още милиционери: явно се бяха крили вътре и бяха чакали кога ще има
нужда от тях. Измъкнаха палките и тръгнаха през тълпата, като безразборно налагаха хората.
Таня видя как Василий се обърна и тръгна възможно най-бързо през множеството. Тя
направи същото. После някакъв паникьосан юноша се блъсна с все сила в нея и тя падна на
земята.
За миг остана замаяна. Когато зрението й се поизбистри, видя как още хора бягат.
Надигна се на колене, но главата й се въртеше. Някой се препъна в нея и пак я повали. После
изведнъж Василий се озова до нея, грабна я с две ръце и я изправи. Тя за миг се изненада —
не бе очаквала той да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.
После някакъв милиционер удари Василий по главата с палка и той падна.
Милиционерът приклекна до него, издърпа ръцете му зад гърба и го закопча бързо и опитно.
Василий вдигна поглед към Таня и произнесе беззвучно:
— Бягай!
Тя се обърна и хукна, ала след миг налетя на униформен милиционер. Той я стисна за
ръката. Таня опита да се измъкне и се развика:
— Пуснете ме!
Онзи затегна хватката и отговори:
— Арестувана си, кучко.
 6.
Залата „Нина Онилова“ в Кремъл беше наречена на името на картечарка, загинала в
битката за Севастопол. На стената имаше рамкирана черно-бяла снимка на генерал от
Червената армия, който полага ордена Червено знаме върху надгробния й камък. Снимката
висеше над бяла мраморна камина, пожълтяла като пръстите на пушач. Из цялото помещение
сложни гипсови орнаменти рамкираха по-светли участъци от боята на местата, където
някога бяха висели други картини, и така подсказваха, че стените не са боядисвани от
революцията. Навярно залата бе представлявала елегантен салон. Сега беше мебелирана с
маси за столова, наблъскани в дълъг правоъгълник, и двадесетина евтини стола. На масите
лежаха керамични пепелници, които явно се изпразваха всеки ден, но никога не се миеха.
Димка Дворкин влезе. Мислите му бяха объркани, а стомахът му беше свит на възел.
Помещението беше обичайното място за срещи на сътрудниците на министрите и
секретарите, които съставляваха Президиума на Върховния съвет, управляващия орган на
СССР.
Димка беше референт на Никита Хрушчов, генерален секретар и председател на
Президиума, ала все пак имаше чувството, че не би трябвало да е тук.
До Виенската среща оставаха няколко седмици. Тя щеше да е драматичната първа
среща на Хрушчов и новия американски президент, Джон Кенеди. Утре, на най-важния
президиум за годината, водачите на СССР щяха да решат стратегията за срещата. Днес
сътрудниците се събираха да се подготвят за президиума. Планова среща за планова среща.
Представителят на Хрушчов трябваше да изложи мнението на водача, за да могат
останалите сътрудници да подготвят началствата си за следващия ден. Негласната му задача
беше да разкрие всяка латентна опозиция на Хрушчовите идеи и, ако е възможно, да я
потуши. Неговото тържествено задължение беше да гарантира, че утрешната дискусия ще
мине гладко за Хрушчов.
Димка беше наясно с мисълта на Хрушчов за срещата на високо равнище, ала въпреки
това имаше чувството, че не може да се справи с днешното събрание. Беше най-младият и
най-неопитният от всички сътрудници на Хрушчов. Завършил беше университета едва преди
година. Никога досега не беше присъствал на подготвителна среща за президиум — беше
прекалено нископоставен. Но преди десет минути секретарката му Вера Плетнер го беше
осведомила, че един от старшите сътрудници се обадил, че е болен, а другите двама
катастрофирали с колата, затова Димка трябвало да иде.
Димка се беше сдобил с работата при Хрушчов по две причини. Едната беше, че бе
завършвал първи по успех всеки клас, в който се бе записвал — от детската градина до
университета. Втората беше, че вуйчо му е генерал. Димка не знаеше кой фактор е по-важен.
За външния свят Кремъл изглеждаше монолитен, но всъщност беше бойно поле.
Хрушчов не държеше здраво властта. Той беше комунист по сърце и душа, но беше и
реформатор, който виждаше недъзите на съветската система и искаше да приложи нови
идеи. Но старите сталинисти в Кремъл още не бяха разгромени. Дебнеха всяка възможност
да отслабят Хрушчов и да попречат на неговите реформи.
Срещата беше неофициална и сътрудниците пиеха чай и пушеха. Бяха свалили саката и
охлабили вратовръзките си — повечето, но не всички, бяха мъже. Димка съгледа приятелско
лице: Наталия Смотрова, сътрудничка на външния министър Андрей Громико. Тя беше на
около двадесет и пет години и изглеждаше привлекателна въпреки безформената черна
рокля. Димка не я познаваше добре, но бяха разговаряли няколко пъти. Сега седна до нея. Тя
явно се изненада да го види.
— Константинов и Паяри са катастрофирали с колата — обясни той.
— Ранени ли са?
— Не много.
— Ами Алкаев?
— В отпуск по болест, има херпес зостер.
— Гадно. Значи ти ще представляваш началството.
— Ужасявам се.
— Ще се справиш.
Димка се огледа. Явно всички чакаха нещо.
— Кой председателства срещата? — обърна се той тихо към Наталия.
Един от присъстващите го дочу. Евгений Филипов, който работеше за консервативния
министър на отбраната Родион Малиновски. Филипов беше на тридесетина години, но се
обличаше като по-възрастен човек, с торбест следвоенен костюм и сива бархетна риза. Той
повтори въпроса на Димка презрително и на висок глас.
— Кой председателства тази среща? Ти, разбира се. Ти си сътрудник на председателя
на Президиума, нали така? Заемай се, гимназистче.
Димка усети, че се изчервява. За миг остана без думи. После го споходи вдъхновение и
той рече:
— Благодарение на забележителния полет в космоса на майор Юрий Гагарин, другарят
Хрушчов ще замине за Виена докато приветствията на целия свят още звънтят в ушите му. —
Месец по-рано Гагарин беше първият човек, излетял в космоса в ракета, като изпревари
американците само с няколко седмици и така нанесе изумителен научен и пропаганден удар
в полза на Съветския съюз и Никита Хрушчов.
Сътрудниците около масата заръкопляскаха и Димка се почувства малко по-добре.
После Филипов се обади отново.
— По-добре щеше да е в ушите на Хрушчов да звънти речта, която Кенеди произнесе
при встъпването си в длъжност — рече той. Явно не можеше да говори, без да се подиграва.
— Ако другарите около тази маса случайно са забравили, Кенеди ни обвини, че планираме
световно господство и се закле да плати всякаква цена, за да ни спре. След всички
приятелски жестове, които ние направихме — неразумно, по мнението на някои опитни
другари — Кенеди надали можеше по-ясно да заяви агресивните си намерения. — Той
вдигна пръст като учител. — Само един отговор е възможен от наша страна: увеличаване на
военната мощ.
Димка още мислеше как да отвърне, когато Наталия го изпревари:
— В това състезание ние не можем да победим — отвърна тя отривисто и разумно. —
Съединените щати са по-богати от Съветския съюз и те лесно могат да посрещнат всяко
увеличение на нашите въоръжени сили.
Димка прецени, че тя е по-разумна от консервативния си началник. Погледна я
признателно и продължи:
— Оттук следва и политиката на другаря Хрушчов на мирно съвместно съществуване,
която ни позволява да харчим по-малко за армията и вместо това да влагаме средства в
селското стопанство и промишлеността.
 Кремълските консерватори ненавиждаха мирното съвместно съществуване. За тях
конфликтът с капитализма и империализма беше война до смърт.
С крайчеца на окото си Димка забеляза, че в залата влиза секретарката му Вера, умна и
нервозна жена на четиридесетина години. Той махна да я отпрати.
Не беше лесно да се отърве от Филипов.
— Нека не позволяваме едно наивно гледище за световната политика да ни насърчи да
свием армията си прибързано — с презрение рече той.
— Надали можем да претендираме, че побеждаваме на международната сцена.
Погледнете как ни предизвикват китайците. Това отслабва позицията ни във Виена.
Защо Филипов толкова се стараеше да го изкара глупак? Димка изведнъж си спомни,
че Филипов искаше работа в кабинета на Хрушчов — работата, която Димка получи.
— Както Залива на свинете отслаби Кенеди — отвърна той. Американският президент
беше разрешил един налудничав план на ЦРУ за инвазия в Куба на място, наречено Залива на
свинете: схемата се беше объркала и Кенеди беше унизен. — Мисля, че позицията на нашия
ръководител е по-силна.
— Въпреки това другарят Хрушчов се провали… — поде Филипов и млъкна, понеже
усети, че отива твърде далеч. Обсъжданията на предварителните заседания бяха откровени,
но имаше някакви граници.
Димка прегърна тази моментна слабост.
— В какво се провали другарят Хрушчов, другарю? Осветлете ни, ако обичате.
Филипов чевръсто се поправи.
— Ние не успяхме да постигнем главната си външнополитическа цел: трайно решение
на въпроса с Берлин. ГДР е наш пограничен пост в Европа. Нейните граници пазят
границите на Полша и Чехословакия. Неуточненият й статут не може да се търпи повече.
— Добре — рече Димка и с изненада установи някаква увереност в гласа си. — Мисля,
че достатъчно обсъдихме общите положения. Преди да закрия тази среща, ще обясня какво
мисли другарят генерален секретар по въпроса.
Филипов зина да възрази срещу внезапния край на заседанието, но Димка го скастри:
— Другарите ще се изказват по покана на председателя — каза той, като преднамерено
направи гласа си остър и дрезгав. Всички се умълчаха.
— Във Виена другарят Хрушчов ще каже на Кенеди, че ние не можем да чакаме повече.
Направихме разумни предложения за уреждане на положението на Берлин, а от
американците чуваме само, че те не искат проблеми. — Неколцина от присъстващите
закимаха. — Ако не се споразумеем по един план, ще каже другарят Хрушчов, ние ще
предприемем едностранни действия. А ако американците опитат да ни спрат, ще отговорим
на силата със сила.
Настана продължително мълчание. Димка се възползва от него, стана и заключи:
— Благодаря ви за присъствието.
Наталия каза на глас онова, което всички мислеха:
— Означава ли това, че сме готови за война с Америка заради Берлин?
— Генералният секретар не вярва, че ще има война — предложи им Димка уклончивия
отговор, който беше получил от Хрушчов. — Кенеди не е луд.
Докато се оттегляше от масата, долови, че Наташа го гледа едновременно изненадано и
възхитено. Сам не можеше да повярва, че е проявил подобна твърдост. По принцип не беше
мекушав, но хората тук бяха влиятелни и умни, а той ги беше надвил. Постът му беше
помогнал: колкото и да беше нов, бюрото в кабинета на генералния секретар му даваше
власт. И, колкото и да беше странно, враждебността на Филипов също помогна. Всички биха
могли да симпатизират на необходимостта да се държи твърдо с човек, който опита да
отслаби позицията на вожда.
Вера се въртеше в преддверието. Тя беше опитна сътрудничка на политици и трудно
изпадаше в паника. Интуицията внезапно подсказа нещо на Димка.
— Сестра ми, нали? — попита той.
Вера се уплаши. Очите й се разшириха.
— Как го правите? — попита тя със страхопочитание.
Не беше нещо свръхестествено. От някое време Димка се опасяваше, че на Таня й
предстоят неприятности.
— Какво е направила? — попита той.
— Арестувана е.
— Ох, по дяволите.
Вера посочи един отворен телефон на помощната масичка и Димка взе слушалката. На
линията беше майка му, Аня.
— Таня е на Лубянка! — каза тя, използвайки краткото название на главната квартира
на КГБ на площад „Лубянка“. Беше на ръба на истерията.
Димка не беше съвсем изненадан. Двамата със сестра му бяха единодушни, че в
Съветския съюз има много лоши неща, но докато той вярваше, че са необходими реформи,
Таня мислеше, че комунизмът трябва да се премахне. Това интелектуално разногласие не се
отразяваше на взаимната им обич. Двамата бяха най-добри приятели. Открай време беше
така.
Човек можеше да попадне зад решетките, ако мисли като Таня — и това беше едно от
лошите неща.
— Успокой се, майко, мога да я измъкна от там — отговори Димка. Надяваше се да е
способен да оправдае думите си. — Знаеш ли какво се е случило?
— Имало метеж на някакво поетическо събиране!
— Обзалагам се, че е отишла на площад „Маяковски“. Ако това е всичко… — Димка не
знаеше всичко, с което сестра му се занимаваше, но подозираше, че е по-зле от поезия.
— Трябва да направиш нещо, Димка! Преди те…
— Знам — преди да почнат да я разпитват, искаше да каже майка му. Хладен страх
мина над Димка като сянка. Изгледите за разпит в печално известните килии в подземията
на Лубянка ужасяваха всеки съветски гражданин.
Първоначалният му подтик беше да каже на майка си, че хваща телефона, но после
прецени, че няма да е достатъчно. Трябваше да се яви лично. За миг се подвоуми: би могло да
навреди на кариерата му, ако се разчуеше, че е ходил на Лубянка да отървава сестра си. Но
тази мисъл не го спря. Таня беше по-важна от него самия, от Хрушчов и от целия Съветски
съюз.
— Тръгвам, майко. Обади се на вуйчо Володя и му кажи какво е станало.
— О, да, отлична идея. Брат ми ще знае какво да направи.
Димка затвори и се обърна към Вера.
— Обадете се на Лубянка. Дайте съвсем ясно да се разбере, че звъните от кабинета на
генералния секретар, който е загрижен за ареста на известната журналистка Таня Дворкина.
Кажете им, че сътрудникът на другаря Хрушчов пътува към тях, за да ги разпита какво е
станало и те не бива да правят нищо, докато той не пристигне.
Вера си водеше бележки.
— Да позвъня ли за кола?
Площад „Лубянка“ беше на по-малко от километър и половина от кремълските дворци.
— Мотоциклетът ми е долу. Така ще е по-бързо.
Димка имаше привилегията да притежава мотоциклет Восход 175 с пет скорости и
двоен ауспух.
Знаеше, че на Таня й предстоят неприятности, защото — парадоксално, беше
престанала да му казва всичко, размишляваше Димка по пътя. Обикновено нямаха тайни
един от друг. Двамата близнаци бяха толкова близки помежду си, колкото с никой друг.
Когато майка им я нямаше и двамата бяха сами, Таня минаваше гола през жилището да си
вземе чисто бельо от простора, а Димка пикаеше, без да си прави труд да затваря вратата на
тоалетната. От време на време някой от приятелите му подхвърляше насмешливо, че в тази
близост има нещо еротично, но всъщност беше тъкмо обратното. Можеха да са толкова
близки само защото нямаше никаква сексуална искра.
Но в последната година Димка знаеше, че Таня крие нещо от него. Не знаеше какво е,
но можеше да предположи. Сигурен беше, че не е момче: казваха си всичко за любовния си
живот, сравняваха и съчувстваха. „Почти сигурно е нещо политическо“, рече си Димка.
Единствената причина Таня да пази нещо в тайна от него беше, за да го защити.
Стигна до ненавистната сграда, жълт тухлен дворец, където преди революцията се
беше помещавала застрахователна компания. Поболяваше се при мисълта, че сестра му е
затворена тук. За миг се притесни, че ще повърне.
Спря точно пред главния вход, позабави се за миг, за да се стегне, и влезе.
Редакторът на Таня, Даниил Антонов, вече беше тук и спореше с някакъв кагебист в
преддверието. Даниил беше дребен и слаб и Димка го намираше безобиден, но сега се
държеше нападателно.
— Искам да видя Таня Дворкина и искам да я видя веднага — говореше той.
Човекът от КГБ се инатеше като магаре.
— Това може и да не е възможно.
Димка се намеси:
— Аз съм от кабинета на генералния секретар — заяви той.
Кагебистът не се впечатли.
— И какво работиш там, синко? Чай ли вариш? — грубо рече той. — Как се казваш? —
Това беше заплашителен въпрос: хората се бояха да кажат името си на КГБ.
— Дмитрий Дворкин. И съм тук, за да Ви съобщя, че другарят Хрушчов лично се
интересува от този случай.
— Я се разкарай, Дворкин. Другарят Хрушчов не знае нищо за случая, а ти си тук, за да
отървеш сестра си.
Димка се сащиса от самоуверената му грубост. Предположи, че мнозина, които опитват
да спасят роднини или приятели от ареста на КГБ, претендират, че имат лични връзки с
влиятелни хора. Обаче поднови атаката си.
— А Вие как се казвате?
— Капитан Мец.
— И в какво обвинявате Таня Дворкина?
— В нападение над офицер.
 — Значи едно момиче е опердашило един от вашите биячи с кожени якета? —
подигравателно възкликна Димка. — Първо трябва да му е взела пистолета. Я стига, Мец. Не
приказвайте глупости.
— Тя присъстваше на подривно събрание. Там се разпространяваше антисъветска
литература — Мец подаде на Димка смачкан лист хартия. — Събранието се превърна в
метеж.
Димка погледна листа. Заглавието беше Несъгласие. Чувал беше за този подривен
вестник. Таня преспокойно можеше да има нещо общо с него. Това издание беше посветено
на Устин Бодян, оперния певец. Димка за миг се разсея заради потресаващото обвинение, че
Бодян умира от пневмония в сибирски трудов лагер. После си припомни, че Таня се върна от
Сибир днес, и осъзна, че може и тя да е написала материала.
— Вие твърдите, че Таня е притежавала този вестник? — поиска да узнае той.
Забеляза, че Мец се колебае, и продължи: — Не мисля така.
— Тя не би трябвало изобщо да е там.
Даниил се намеси.
— Тя, глупако, е репортер. Наблюдаваше събитието, точно както правеха и вашите
офицери.
— Тя не е офицер.
— Всички репортери на ТАСС съдействат на КГБ, много добре знаете.
— Не можете да докажете, че е била там официално.
— Напротив, мога. Аз съм нейният редактор. Аз я изпратих.
Димка се чудеше вярно ли е това. Съмняваше се. Беше признателен на Даниил, който
сам се излагаше на опасност в защита на Таня.
Мец губеше увереност.
— Тя беше с някой си Василий Енков, който носеше пет броя от този вестник в джоба
си.
— Тя не познава никакъв Василий Енков — възрази Димка. Може и да беше вярно: със
сигурност никога не беше чувал това име. — И ако е било метеж, как така знаете кой с кого е
бил?
— Ще трябва да разговарям с началниците си — рече Мец и се обърна.
— Не се бавете — остро излая Димка. — Следващият човек от Кремъл, с когото се
срещнете, може и да не е момчето, което прави чая.
Мец слезе по някакво стълбище. Димка потрепери: всеки знаеше, че в подземието са
килиите за разпит.
След миг към Димка и Даниил в преддверието се присъедини един по-възрастен мъж с
увиснала между устните цигара. Имаше грозно месесто лице и нападателно вирната
брадичка. Даниил не изглеждаше доволен, че го вижда. Представи го като Пьотр Опоткин,
главен редактор.
Опоткин огледа Димка с присвити заради дима очи.
— Значи сестра Ви се подреди — арестуваха я на протестно събрание — тонът на
Опоткин беше яден, но Димка усещаше, че по някаква причина този човек е доволен от
ареста.
— На поетическо четене — поправи го Димка.
— Няма голяма разлика.
— Аз я пратих там — намеси се Даниил.
 — В деня, когато се върна от Сибир? — скептично попита Опоткин.
— Не беше точно задача. Предложих по някое време да намине, да види какво става,
това е всичко.
— Не ме лъжи. Ти просто се мъчиш да я защитиш.
Даниил вирна брадичка и го загледа предизвикателно.
— Нима и ти не си тук за това?
Преди Опоткин да смогне да отговори, Мец се върна.
— Случаят все още се обсъжда — съобщи той.
Опоткин се представи и показа на Мец личната си карта.
— Въпросът е не дали Таня Дворкина трябва да бъде наказана, а как — рече той.
— Точно така, другарю — почтително се съгласи Мец. — Бихте ли желали да дойдете с
мен?
Опоткин кимна и го поведе надолу по стълбите.
— Няма да им позволи да я измъчват, нали? — тихо попита Димка.
— Опоткин вече беше бесен на Таня — тревожно отвърна Даниил.
— За какво? Мислех, че тя е добра журналистка.
— Блестяща е. Но отклони поканата за тържество в дома му в събота. Той искаше и
Вие да идете. Опоткин обича важните хора. Отказът наистина му причинява болка.
— Мамицата му.
— Казах й, че трябваше да приеме.
— Наистина ли я пратихте на площад „Маяковски“?
— Не. Никога не бихме могли да напишем история за такова неофициално събиране.
— Благодаря, че опитахте да я защитите.
— За мен беше чест. Но не мисля, че свърши работа.
— Какво ще стане според Вас?
— Може да я уволнят. А по-вероятно ще я пратят на някое неприятно място като
Казахстан — Даниил се свъси. — Трябва да измисля някакъв компромис, който да задоволи
Опоткин, но да не е твърде тежък за Таня.
Димка погледна входа и забеляза един мъж на четиридесетина години със строга къса
военна подстрижка и в униформата на червеноармейски генерал.
— Най-сетне, вуйчо Володя — каза той.
Володя Пешков имаше същите наситеносини очи като Таня.
— Какво е това? — гневно попита той.
Димка му разказа. Когато привършваше, Опоткин се върна. Той заговори раболепно на
Володя.
— Другарю генерал, обсъдих проблема с Вашата племенница с приятелите ни от КГБ и
те ще бъдат доволни, ако аз се заема с него като с вътрешна работа на ТАСС.
Димка се отпусна облекчено. После се запита дали цялото държание на Опоткин не е
било някакъв негов ход, с който да се намести в положение, че да изглежда, че прави услуга
на Володя.
— Позволете да предложа нещо — отговори Володя. — Можете да опишете инцидента
като сериозен, без да обвинявате никого и просто да преместите Таня на друг пост.
Това беше наказанието, което Даниил спомена малко по-рано.
Опоткин кимна умислено, все едно разсъждава по въпроса; Димка обаче беше сигурен,
че той с готовност би се съгласил с всяко „предложение“ от генерал Пешков.
 — Може би назначение някъде в чужбина — намеси се Даниил. — Тя говори немски и
английски.
Димка знаеше, че това е преувеличение. Таня беше изучавала и двата езика в училище,
но това не значеше, че ги говори. Даниил се опитваше да попречи на заточението й в някой
затънтен съветски край.
— И би могла да продължава да пише статии за моя отдел — додаде Даниил. — Бих
предпочел да не я губя за новините — твърде добра е.
Опоткин се поусъмни:
— Не можем да я пратим в Лондон или Бон. Ще изглежда като награда.
Вярно беше. Назначенията в капиталистическите страни се ценяха.
Издръжката беше колосална и макар парите да не можеха да купят толкова, колкото в
Съветския съюз, съветските граждани живееха на Запад далеч по-добре, отколкото у дома.
— Може би в Източен Берлин или във Варшава — предложи Володя.
Опоткин кимна. Назначението в друга комунистическа страна повече приличаше на
наказание.
— Радвам се, че можахме да го уредим — заключи Володя.
Опоткин се обърна към Димка.
— В събота вечер имам празненство. Може би бихте искали да дойдете?
Димка предполагаше, че това ще подпечата сделката. Той кимна.
— Таня ми каза за това — рече той с престорен ентусиазъм. — И двамата ще дойдем.
Благодаря Ви.
Опоткин засия.
Даниил се намеси.
— Знам едно назначение в комунистическа страна, което точно сега е свободно.
Спешно ни трябва човек там. Таня би могла да тръгне утре.
— Къде е това? — попита Димка.
— Куба.
Опоткин, вече в слънчево умонастроение, каза:
— Това може да е приемливо.
„Определено е по-добре от Казахстан“, рече си Димка.
Мец се върна в преддверието заедно с Таня. Сърцето на Димка се сви: тя изглеждаше
бледа и уплашена, но невредима. Мец заговори едновременно почтително и
предизвикателно, като куче, което лае, защото се страхува.
— Позволете да предложа младата Таня да се държи настрани от поетическите четения
за известно време.
Вуйчо Володя изглеждаше готов да удуши глупака, но се насили да се усмихне.
— Много разумен съвет, убеден съм.
Всички излязоха. Беше паднал мрак. Димка се обърна към Таня:
— С мотоциклета съм. Ще те закарам у дома.
— Да, ако обичаш — отговори тя. Явно искаше да разговаря с него.
Вуйчо Володя не можеше да чете мислите й като Димка и каза:
— Нека те откарам с моята кола. Изглеждаш доста разтърсена да се возиш с мотор.
За негова изненада, Таня отговори:
— Благодаря ти, вуйчо, но ще ида с Димка.
Володя сви рамене и влезе в лимузината ЗИЛ, която го очакваше. Даниил и Пьотр си
взеха довиждане.
Когато вече не можеха да ги чуват, Таня се обърна към Димка с трескав поглед:
— Казаха ли нещо за Василий Енков?
— Да. Казаха, че си била с него. Истина ли е?
— Да.
— Ох, мамицата му. Но той не ти е гадже, нали?
— Не. Знаеш ли какво е станало с него?
— Имал е пет броя от Несъгласие в джоба си, затова няма да се измъкне скоро от
Лубянка, дори и да има високопоставени приятели.
— По дяволите! Как мислиш, ще го разследват ли?
— Сигурен съм. Ще искат да знаят дали той просто раздава Несъгласие или всъщност
го прави, което ще е далеч по-сериозно.
— Ще претърсят ли жилището му?
— Голяма небрежност ще е да не го претърсят. Защо? Какво ще намерят там?
Таня се озърна, но наблизо нямаше никого. Въпреки това сниши глас:
— Машината, на която се пише Несъгласие.
— Тогава се радвам, че Василий не ти е гадже, понеже ще прекара следващите
двадесет и пет години в Сибир.
— Не говори така!
Димка се замисли.
— Не си влюбена в него, това ми е ясно… но не си и напълно безразлична.
— Виж сега, той е смел човек и прекрасен поет, но връзката ни не е романтична. Дори
не съм го целунала. Той е един от мъжете, на които им трябват много жени.
— Като моя приятел Валентин — съквартирантът на Димка от университета, Валентин
Лебедев, беше същински Дон Жуан.
— Да, досущ като Валентин.
— И така… Колко те е грижа ако претърсят апартамента на Василий и намерят тази
пишеща машина?
— Много. Ние правим Несъгласие заедно. Аз написах днешния брой.
— По дяволите. Опасявах се от това.
Димка вече знаеше тайната, която тя криеше от него през изминалата година.
— Трябва веднага да идем в жилището му, да вземем пишещата машина и да се отървем
от нея.
Димка отстъпи крачка назад от Таня.
— Твърдо не. Забрави.
— Трябва!
— Не. За теб бих рискувал всичко, бих рискувал всичко и за човек, когото обичаш, но
няма да си залагам главата за този човек. Накрая всички можем да се озовем в шибания
Сибир.
— Тогава сама ще го направя.
Димка се замисли и опита да прецени кое е по-опасно.
— Кой друг знае за теб и Василий?
— Никой. Ние сме внимателни. Проверявам със сигурност дали някой не ме следи,
когато отивам в жилището му. Никога не се срещаме на публично място.
— Значи разследването на КГБ няма да те свърже с него.
 Таня позамълча и в този момент Димка разбра, че са загазили сериозно.
— Какво? — попита той.
— Зависи колко са подробни.
— Защо?
— Тази сутрин, когато отидох в жилището на Василий, там имаше някакво момиче,
Варвара.
— По дяволите.
— Тъкмо излизаше. Не знае името ми.
— Но ако от КГБ й покажат снимки на арестувани на площад „Маяковски“ днес ще
може ли да те познае?
Таня се обърка.
— Тя наистина ме огледа от глава до пети, понеже реши, че може да съм й съперничка.
Да, би познала лицето ми, ако го види отново.
— Ох, Боже. Значи трябва да вземем пишещата машина. Без нея ще помислят, че
Василий само разпространява Несъгласие, и вероятно няма да проследят всичките му
случайни приятелки, особено при положение че явно има много. Може да ти се размине. Но
намерят ли машината, свършено е с тебе.
— Сама ще го направя. Имаш право, не мога да те излагам на толкова голяма опасност.
— Но и аз не мога да те оставя в такава опасност. Какъв е адресът?
Таня му каза.
— Не е много далече. Качвай се на мотора.
Димка се качи, ритна педала и подкара.
Таня се подвоуми, после седна зад него.
Докато потегляха, Димка включи фара.
Пътем се чудеше дали от КГБ вече не са в жилището на Василий и не го претърсват.
Възможно е, прецени той, но не е вероятно. При положение че са арестували четиридесет-
петдесет души, по-голямата част от нощта ще иде в първоначални разпити, вземане на имена
и адреси и определяне на това кой е важен. Все пак, разумно щеше да е да са предпазливи.
Когато стигна адреса, който Таня му каза, Димка подмина, без да забавя. Уличните
лампи разкриваха величествен дом от деветнадесети век. Всички подобни сгради сега бяха
или превърнати в държавни учреждения, или разделени на апартаменти. Отпред нямаше
паркирани автомобили, а във входа не се спотайваха кагебисти в кожени тужурки. Димка
мина по цялата пряка, без да забележи нищо подозрително. После спря на няколкостотин
метра от вратата.
Двамата слязоха от мотоциклета. Някаква жена разхождаше куче; поздрави ги с добър
вечер и отмина. Те влязоха в сградата.
Входът й навремето беше представлявал внушителна зала. Сега самотна електрическа
крушка разкриваше мраморния под, очукан и издран, и внушително стълбище, от чийто
парапет липсваха няколко стълбчета.
Качиха се по стъпалата. Таня извади ключ и отвори вратата на жилището. Двамата
влязоха вътре и затвориха подире си.
Таня влезе първа в дневната. Сивата котка ги наблюдаваше тревожно. Таня извади от
шкафа голям кашон. Беше пълен с пелети котешка храна. Тя поровичка вътре и измъкна
пишеща машина в калъф. После измъкна и няколко листа циклостилна хартия.
Накъса листовете, метна ги в камината и ги запали. Докато гледаше как хартията гори
Димка гневно попита:
— Защо, по дяволите, рискуваш всичко заради някакъв безплоден протест?
— Живеем в жестока тирания — отговори Таня. — Трябва да направим нещо, за да
поддържаме надеждата жива.
— Живеем в общество, което гради социализъм — отвърна Димка. — Трудно е и
имаме проблеми. Но ти би трябвало да помагаш за решаването на проблемите, наместо да
разпалваш недоволство.
— Как можеш да получиш решения, когато никому не е позволено да говори за
проблемите?
— Ние в Кремъл говорим за проблемите през цялото време.
— И все същите няколко тесногръди мъже винаги решават да не правят никакви важни
промени.
— Не всички са тесногръди. Някои се трудят упорито да променят нещата. Дай ни
време.
— Революцията беше преди четиридесет години. Колко време ви е нужно преди най-
сетне да разберете, че комунизмът се провали?
Хартиите в камината бързо изгоряха на черна пепел. Димка се обърна ядно.
— Водили сме този спор толкова често. Трябва да се измъкнем оттук.
Той взе машината.
Таня грабна котката и двамата излязоха.
Докато напускаха сградата, в преддверието влезе мъж с куфарче. Той кимна, когато се
разминаха на стълбището. Димка се надяваше, че светлината е достатъчно мъждива, та да не
види лицата им както трябва.
Когато излязоха, Таня остави котката на тротоара.
— Сега се оправяй сама, Мадмоазел.
Мадмоазел надменно се оттегли.
Двамата забързаха съм ъгъла. Димка напразно се мъчеше да скрие машината под сакото
си. За негова досада луната беше изгряла и двамата се виждаха съвсем ясно. Стигнаха до
мотоциклета.
Димка подаде на Таня пишещата машина.
— Как ще се отървем от нея? — прошепна той.
— В реката?
Димка понапрегна ума си и си спомни едно място на брега, където заедно с неколцина
състуденти бяха ходили няколко пъти. Будуваха по цяла нощ и се наливаха с водка.
— Знам къде.
Метнаха се на мотоциклета и Димка излезе от центъра на града и се отправи на юг.
Мястото, което имаше на ум, се намираше в покрайнините, но това беше добре: по-малко
вероятно беше да ги забележат.
Димка кара бързо двадесет минути и спря пред Николо-Перервинския манастир.
Древната обител с великолепна църква сега беше в руини, неизползвана от
десетилетия, а съкровищата й бяха ограбени. Беше разположена на ивица земя между
железницата на юг и Москва река. Полята наоколо бяха превърнати в строителни площадки
за новите високи жилищни блокове, но през нощта мястото беше пусто. Не се виждаше
никой.
Димка избута мотоциклета до няколко дървета и го подпря на стойката. После поведе
Таня през горичката към разрушения манастир. В лунната светлина срутените постройки
изглеждаха призрачно. Приличните на луковици черковни куполи пропадаха, но зелените
настлани с плочи покриви на манастира бяха почти непокътнати. Димка не можеше да се
отърси от усещането, че духовете на поколения мъртви монаси го наблюдават през
строшените прозорци. Тръгна на запад през заблатената земя към реката.
— Откъде знаеш това място? — попита Таня.
— Идвахме тук като студенти. Напивахме се и гледахме как слънцето изгрява над
водата.
Стигнаха брега на реката. Тук тя правеше широк завой и застоялата вода беше спокойна
на лунната светлина. Но Димка знаеше, че е достатъчно дълбоко за тяхната цел.
Таня се подвоуми.
— Каква загуба — рече тя.
Димка сви рамене.
— Пишещите машини са скъпи.
— Не е само до парите. Това е дисидентски глас, различен светоглед, различен начин
на мислене. Пишещата машина е свобода на словото.
— Значи ще си по-добре без нея.
Таня му подаде машината.
Димка премести валяка максимално надясно, за да има дръжка.
— Давай — каза той. Замахна назад, после с всички сили хвърли машината над реката.
Тя не отиде далече, но падна с приятно плясване и веднага изчезна от поглед.
Двамата постояха и погледаха вълничките в светлината на луната.
— Благодаря ти — каза Таня. — Особено защото не вярваш в онова, което аз правя.
Димка я прегърна през раменете и двамата си тръгнаха.
 7.
Джордж Джейкс беше в кисело настроение. Ръката продължаваше да го боли адски,
макар да беше гипсирана и да се крепеше на провесена през врата му превръзка. Беше
загубил желаната работа още преди да я получи; точно както Грег предсказа, правната
кантора Фосет Реншоу беше оттеглила предложението си, след като името му се появи във
вестниците като ранен участник в Похода на свободата. Сега Джордж не знаеше какво ще
прави с остатъка от живота си.
Церемонията по завършването, наречена дипломиране, се провеждаше в Стария двор в
Харвардския университет, затревена площ, обградена от червените тухлени университетски
сгради. Членовете на настоятелството носеха цилиндри и фракове. Завършилите с отличие
биваха представяни на британския външен министър, безбрадия благородник лорд Хоум, и на
един от хората на Кенеди в Белия дом със странното име Макджордж Бънди. Въпреки
настроението си, Джордж беше малко тъжен, задето напуска Харвард. Беше прекарал тук
седем години, първо като студент, и после, докато учеше за степента по право. Беше се
запознал с разни необикновени хора и се сприятели с неколцина. Взе всеки изпит, на който
се яви. Излезе с много жени и преспа с три. Напи се веднъж и усещането, че не се владее, му
беше противно.
Но днес беше прекалено гневен, та да се потопи в носталгия. След насилието на
тълпата в Анистън очакваше твърд отговор от администрацията на Кенеди. Джак Кенеди се
представяше пред американския народ като либерал и беше спечелил гласовете на
чернокожите. Боби Кенеди беше главен прокурор, най-висшият правоприлагащ служител в
страната. Джордж очакваше Боби високо и ясно да заяви, че в Алабама важи конституцията
на Съединените щати, както и навсякъде другаде.
А Боби не го стори.
Никой не беше арестуван за нападението над участниците в Похода на свободата. Нито
местната полиция, нито ФБР разследваха някое от многобройните извършени престъпления
с насилие. В Америка през 1961 пред очите на полицията бели расисти можеха да нападат
протестиращите за човешки права, да трошат костите им, да опитат да ги опекат живи — и
да им се размине.
Джордж видя Мария Самърс за последен път в лекарския кабинет. Ранените участници
в Похода бяха върнати от най-близката болница, но в крайна сметка се намериха хора, които
бяха готови да ги лекуват. Джордж беше при една медицинска сестра, която се грижеше за
счупената му ръка, когато Мария дойде да му каже, че има полет до Чикаго. Ако можеше,
щеше да стане и да я прегърне. Но стана така, че тя го целуна по бузата и изчезна.
Джордж се питаше ще я види ли някога отново. „Мога да се влюбя дълбоко в нея“, рече
си той. „Може би вече съм се влюбил“. През десетте дни непрестанни разговори той нито за
миг не се бе отегчил: Мария беше умна поне колкото него, навярно повече. И макар да
изглеждаше невинна, кадифените й кафяви очи го караха да си я представя на светлината на
свещи.
Церемонията по дипломирането завърши в единадесет и половина. Студенти, родители
и завършили започнаха да се оттеглят в сенките на високите брястове към официалните
обеди, на които дипломиращите се щяха да получат степените си. Джордж потърси
семейството си, но в началото не можа да го види.
 Видя обаче Джоузеф Хюго.
Хюго беше сам, стоеше до бронзовия паметник на Джон Харвард и палеше една от
дългите си цигари. В черната церемониална тога бялата му кожа изглеждаше още по-
нездрава. Джордж стисна юмруци. Искаше да пребие от бой този плъх. Но лявата му ръка
беше безполезна, пък и ако двамата с Хюго се сбиеха в Стария двор тъкмо днес имаше да
патят. Можеха дори да загубят степените си. Джордж вече имаше достатъчно неприятности.
Мъдро щеше да е да не обръща внимание на Хюго и да отмине.
Вместо това той каза:
— Хюго, лайно такова.
Хюго изглеждаше уплашен въпреки счупената ръка на Джордж. Беше със същия ръст и
навярно също толкова силен, но Джордж разполагаше с предимството на гнева и Джоузеф
беше наясно с това. Той погледна настрани и опита да се размине с Джордж, като
промърмори:
— Не искам да разговарям с теб.
— Не съм изненадан — отвърна Джордж и застана на пътя му. — Ти гледаше как
подивялата тълпа ме нападна. Онези разбойници счупиха проклетата ми ръка.
Хюго отстъпи.
— Нямаше работа в Алабама.
— А на теб не ти влизаше в работата да се правиш на активист за граждански права,
докато през цялото време си шпионирал за другата страна. Кой ти плащаше, Ку-клукс-клан
ли?
Хюго отбранително вирна брадичка и на Джордж му се прииска да го фрасне.
— Доброволно се съгласих да давам информация на ФБР — отговори Хюго.
— Значи си го направил безплатно! Не знам дали това е по-добре или е по-зле.
— Но повече няма да съм доброволец. Следващата седмица започвам работа в Бюрото
— каза го с полузасрамения и полупредизвикателен тон на човек, който признава, че е член
на някаква религиозна секта.
— Оказа се толкова добър доносник, че ти дадоха работа.
— Винаги съм искал да работя в правоприлагащите органи.
— Не това правеше в Анистън. Ти беше на страната на престъпниците там.
— Вие, хора, сте комунисти. Чувал съм ви да говорите за Карл Маркс.
— И за Хегел, и Волтер, и Ганди, и Иисус Христос. Стига бе, Хюго, даже ти не си
толкова тъп.
— Мразя безредието.
И тъкмо това е проблемът, замисли се с горчивина Джордж. Хората мразеха безредието.
Пресата обвини участниците в Похода, че са разпалили безредици, а не сегрегационистите с
техните бейзболни бухалки и бомби. Полудя от безсилен гняв: никой в Америка ли не се
замисляше кое е правилно?
От другата страна на моравата съгледа Верина Марканд, която му махаше. Внезапно
изгуби интерес към Джоузеф Хюго.
Верина завършваше факултета по английски. В Харвард обаче имаше толкова малко
цветнокожи, че всички се познаваха. А Верина беше толкова красива, че Джордж щеше да я
забележи дори ако беше едно от хиляда цветнокожи момичета в университета. Имаше зелени
очи и кожа с цвят на карамелен сладолед. Под тогата носеше къса зелена рокля, която
разкриваше дългите й гладки крака. Накривила беше четвъртитата шапчица под сладък ъгъл.
Верина беше динамит.
Хората говореха, че двамата с Джордж си прилягат, но те никога не бяха излизали.
Когато Джордж нямаше връзка, тя беше ангажирана, и обратното. Сега беше прекалено
късно.
Верина беше пламенна защитничка на гражданските права и щеше да работи за
Мартин Лутър Кинг след завършването. Сега тя ентусиазирано каза:
— С вашия Поход на свободата вие наистина почнахте нещо!
Истина беше. След запалителните бомби в Анистън Джордж напусна Алабама със
самолет и гипсирана ръка, но останалите продължиха предизвикателството. Десетима
студенти от Нашвил взеха автобус до Бирмингам, където бяха арестувани. Нови участници в
Похода замениха първата група. Имаше още насилия от страна на бели расисти. Участието в
Похода на свободата се превърна в масово движение.
— Обаче си загубих работата — каза Джордж.
— Ела в Атланта и работи за Кинг — незабавно отвърна Верина.
Джордж се изуми.
— Той ли ти каза да ме питаш?
— Не, но на него му трябва адвокат, а никой от кандидатите не е и наполовина толкова
умен, колкото си ти.
Джордж беше заинтригуван. Почти се беше влюбил в Мария Самърс, но щеше да
направи добре, ако я забрави: навярно никога нямаше да я види отново. Чудеше се дали
Верина би излязла с него, ако и двамата работеха за Кинг.
— Това е идея — отговори Джордж. Но трябваше да си помисли.
Смени темата.
— Родителите ти тук ли са днес?
— Разбира се, ела да се запознаеш с тях.
Родителите на Верина бяха знаменитости и поддържаха Кенеди. Джордж се надяваше
сега да критикуват президента за слабата му реакция на насилието на сегрегационистите.
Навярно Джордж и Верина можеха да ги убедят да направят публично изявление. Това доста
би облекчило болката в ръката му.
Тръгна през моравата редом с Верина.
— Мамо, татко, това е моят приятел Джордж Джейкс — каза тя.
Родителите й се оказаха висок добре облечен чернокож мъж и бяла жена с руси коси в
сложна прическа. Джордж беше виждал фотографиите им много пъти: те бяха прочута
смесена двойка. Пърси Марканд беше „негърският Бинг Кросби“, филмова звезда и
изпълнител на сладникави песни. Бейб Лий беше театрална актриса, чийто специалитет бяха
ролите на страстни жени.
Пърси заговори с топъл баритонов глас, познат от десетки хитове:
— Господин Джейкс, долу в Алабама Вие понесохте да Ви счупят ръката заради всички
нас. За мен е чест да Ви поздравя.
— Благодаря, сър, но моля да ме наричате Джордж.
Бейб Лий го улови за ръката и се взря в очите му, като че искаше да се омъжи за него.
— Толкова сме ти признателни, Джордж. И толкова се гордеем.
Маниерът й беше толкова съблазнителен, че Джордж неловко погледна съпруга й с
мисълта, че той може да се е ядосал, но нито Пърси, нито Верина реагираха по някакъв
начин и Джордж се запита дали Бейб Лий не се държи така с всички мъже.
 Когато смогна да се освободи от нея, Джордж се обърна към Пърси:
— Знам, че участвахте в предизборната кампания на Кенеди миналата година. Сега не
сте ли ядосани от политиката му по гражданските права?
— Всички ние сме разочаровани — отговори Пърси.
Верина се намеси:
— Така си и мислех! Боби Кенеди помоли участниците в Похода да дадат малко
почивка. Можете ли да си представите? Разбира се, КОРА отказаха. Америка се управлява от
законите, не от тълпите!
— Това трябваше да се изтъкне от главния прокурор — каза Джордж.
Пърси кимна, необезпокоен от атаката на двамата.
— Чувам, че администрацията е сключила сделка с южните щати — каза той. Джордж
наостри уши: това го нямаше във вестниците. — Щатските губернатори са се съгласили да
удържат тълпите, а братята Кенеди искат тъкмо това.
Джордж знаеше, че в политиката никой не дава нещо срещу нищо.
— И какво поискаха в замяна?
— Главният прокурор ще си затвори очите за незаконния арест на участниците в
Похода на свободата.
Верина беше възмутена и се подразни от баща си.
— Иска ми се да ми беше казал това по-рано, татко — остро се намеси тя.
— Знаех, че ще се ядосаш, миличка.
Лицето на Верина потъмня от снизходителното му отношение и тя отмести поглед.
Джордж се съсредоточи върху най-важния въпрос.
— Ще протестирате ли публично, господин Марканд?
— Мислил съм за това. Но не смятам, че би имало голям ефект.
— Може да настрои чернокожите гласоподаватели срещу Кенеди през 1964.
— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? По-зле ще сме с някой като Дик
Никсън в Белия дом.
— Какво можем да направим тогава? — раздразнено попита Верина.
— Случилото се в Юга през последния месец доказа вън от всякакво съмнение, че
законът, такъв какъвто е, е твърде слаб. Трябва ни нов закон за гражданските права.
— Амин — отвърна Джордж.
Пърси продължи:
— Може да помогна това да стане. Тъкмо сега разполагам с известно влияние в Белия
дом. Ако критикувам братята Кенеди, няма да имам никакво влияние.
Джордж вярваше, че Пърси трябва да говори. Верина изрази на глас същата мисъл.
— Длъжен си да кажеш каквото е правилно. Америка е пълна с благоразумни хора.
Така се забъркахме в това.
Майка й се обиди:
— Татко ти е известен с това, че казва каквото е правилно — раздразнително рече тя.
— Той залага главата си отново и отново.
Джордж разбра, че Пърси няма да бъде разубеден. Но навярно беше прав. Нов закон за
гражданските права, по силата на който няма да е възможно южните щати да потискат
негрите, може би беше единственото истинско решение.
— По-добре да намеря нашите — каза той. — За мен беше чест да се запозная и с
двама ви.
 — Помисли си за работата при Мартин — провикна се Верина подире му, докато той
се отдалечаваше.
Джордж отиде в парка, където щяха да се раздават дипломите по право. Беше издигната
временна сцена и под шатри бяха наредени сгъваеми маси за обяда след това. Намери
родителите си веднага.
Майка му беше с нова жълта рокля. Трябва да беше спестявала за нея: тя беше горда и
не позволяваше на Пешкови да купуват неща за нея, а само за Джордж. Огледа го от глава до
пети в академичната тога и четвъртитата шапка.
— Това е най-гордият ден в живота ми — каза тя. После, за изумление на Джордж,
избухна в сълзи.
Той беше изненадан. Това не беше обичайно. Джаки беше прекарала последните
двадесет и пет години, отказвайки да покаже слабост. Прегърна я.
— Такъв късметлия съм, че те имам, мамо.
Нежно се освободи от прегръдката и попи сълзите й с чиста бяла носна кърпичка.
После се обърна към баща си. Като повечето завършили Харвард, Грег носеше сламена шапка
и на панделката й беше отпечатана годината на завършването — в неговия случай, 1942.
— Поздравления, момчето ми — каза той и стисна ръката му. Е, той е тук, рече си
Джордж, което е нещо.
След миг се появиха бабата и дядото на Джордж. И двамата бяха руски имигранти.
Дядо му Лев Пешков беше започнал като управител на барове и нощни клубове в Бъфало, а
сега притежаваше студио в Холивуд. Дядо открай време си беше конте и днес беше облечен в
бял костюм. Джордж не знаеше какво да мисли за него. Хората говореха, че Лев е
безмилостен бизнесмен и не уважава твърде закона. От друга страна, той беше мил с
чернокожия си внук, отпускаше му щедра издръжка и плащаше образованието му.
Сега го улови за ръката и му рече доверително:
— Имам един съвет за теб в правната ти кариера. Не представлявай престъпници.
— Защо не?
— Защото губят — ухили се дядо.
Широко се вярваше, че самият Лев Пешков е престъпник, че е бил контрабандист на
алкохол по време на Сухия режим.
— Всички престъпници ли губят? — попита Джордж.
— Онези, които са заловени. На останалите не им трябват адвокати — Лев се разсмя от
сърце.
Бабата на Джордж, Марга, го разцелува топло.
— Не слушай дядо си — рече тя.
— Трябва да го слушам — отговори Джордж. — Нали той плати образованието ми.
Лев го посочи с пръст.
— Радвам се, че не си забравил това.
Марга не му обърна внимание.
— Само се виж — каза тя на Джордж с изпълнен с обич глас. — Такъв хубавец, а вече и
адвокат!
Джордж беше единственият внук на Марга и тя душа даваше за него. Сигурно щеше да
му пъхне в джоба петдесетачка преди края на следобеда.
Марга беше певица в нощен клуб и на шестдесет и пет години все още се носеше,
сякаш излиза на сцената, в тясна рокля. Черната й коса навярно беше вече боядисана в този
цвят. Носеше повече бижута, отколкото беше прието за събитие на открито, Джордж знаеше
това; но предполагаше, че бидейки любовница, а не съпруга, тя изпитва потребност да
показва положение.
Марга беше любовница на Лев от почти петдесет години. Грег беше единственото им
дете.
Лев имаше и съпруга, Олга, в Бъфало, и дъщеря Дейзи, която беше омъжена за
англичанин и живееше в Лондон. Затова Джордж имаше английски братовчеди, които не
познаваше — предполагаше, че са бели.
Марга разцелува Джаки и Джордж забеляза, че хората наоколо ги гледат изненадано и
неодобрително. Дори в либералния Харвард беше необичайно да се види бял човек да
прегръща негър. Но семейството на Джордж винаги привличаше погледите в редките случаи,
когато всички се появяваха публично. Дори на места, където всички раси се приемаха, едно
смесено семейство все още можеше да събуди латентните предразсъдъци на белите. Знаеше,
че до края на деня ще чуе някой да промърморва „мелез“. Щеше да пренебрегне обидата.
Неговите чернокожи баба и дядо отдавна бяха починали и това беше цялото му семейство. Да
има тези четирима души, които щяха да се пръснат от гордост на церемонията по
завършването му, си заслужаваше всяка цена.
— Вчера говорих със стария Реншоу — каза Грег. — Придумах го да поднови
предложението за работа във Фосет Реншоу.
— О, това е чудесно! — възкликна Марга. — Джордж, ти все пак ще станеш
вашингтонски адвокат!
Джаки дари Грег с една от редките си усмивки.
— Благодаря ти, Грег.
Той вдигна предупредително пръст:
— Има условия.
— О, Джордж ще се съгласи с всичко разумно — подхвърли Марга. — Това е такава
прекрасна възможност за него.
Джордж знаеше, че тя има предвид за черно момче, но не възрази. При всички
положения, Марга беше права.
— Какви са условията? — предпазливо попита той.
— Нищо, което да не се отнася до всеки адвокат в света — отговори Джордж. — Трябва
да внимаваш да не се забъркваш в неприятности, това е всичко. Един адвокат не може да е от
погрешната страна на закона.
Джордж беше подозрителен.
— Да не се забърквам в неприятности?
— Просто не участвай повече в никакви протестни движения, маршове, демонстрации,
и тем подобни. И без това в първата ти година като младши партньор няма да имаш време за
такива работи.
Предложението разгневи Джордж.
— Значи ще започна кариерата си като обещая никога да не правя нищо за каузата на
свободата.
— Не гледай на нещата по този начин — отговори баща му.
Джордж преглътна гневния си отговор. Знаеше, че семейството му иска само най-
доброто за него. Като се постара да говори безизразно, той попита:
— Как би трябвало да гледам на това?
 — Ролята ти в движението за граждански права няма да е на войник от предната
линия, това е всичко. Бъди поддръжник. Пращай веднъж годишно чек на НАНЦ —
Националната асоциация за напредък на цветнокожите беше най-старата и най-
консервативната от групите за граждански права: те се противопоставяха на Походите на
свободата като твърде провокативни. — Просто не вдигай глава. Нека някой друг пътува с
автобусите.
— Може да има и друг начин — отговори Джордж.
— Какъв?
— Бих могъл да работя за Мартин Лутър Кинг.
— Той предложил ли ти е работа?
— Разговаряха с мен.
— Колко ще ти плаща?
— Предполагам, че не много.
— Не си мисли, че можеш да откажеш една съвсем прилична работа и после да дойдеш
при мен за издръжка — намеси се Лев.
— Добре, дядо — отговори Джордж, макар тъкмо това да си мислеше. — Но вярвам, че
тъй или инак ще приема работата.
Майка му се включи в спора.
— О, Джордж, недей — рече тя. Щеше да каже още нещо, но завършващите студенти
бяха поканени да се наредят да получат дипломите си. — Върви. После ще поговорим
повече.
Джордж остави семейството си и намери мястото си на опашката. Церемонията
започна и той бавно се придвижи напред. Спомни си работата за Фосет Реншоу миналото
лято. Господин Реншоу се имаше за либерален герой, задето нае чернокож помощник. Но
Джордж получаваше унизително лесна работа дори като за стажант. Беше търпелив и
търсеше възможност и такава се появи. Направи едно юридическо проучване, което помогна
на фирмата да спечели дело, и оттам му предложиха работа, след като завърши.
Често му се случваха такива неща. Светът си мислеше, че един студент в Харвард
трябва да е умен и способен, освен ако не е черен. В този случай всички залози бяха против
него. Цял живот Джордж трябваше да доказва, че не е идиот. Това го изпълваше с
негодувание. Надяваше се, ако някога има деца, те да пораснат в различен свят.
Дойде неговият ред да се изправи на сцената. Докато се изкачваше по няколкото
стъпала, с изумление чу освиркване.
Освиркването беше харвардска традиция и обикновено се ползваше против професори,
чиито лекции бяха слаби или се държаха грубо със студентите. Джордж така се ужаси, че
спря на стъпалата и погледна назад. Видя Джоузеф Хюго. Хюго не беше единствен —
освиркването беше твърде силно, но Джордж знаеше, че той го е организирал.
Почувства се ненавиждан. Беше твърде унизен да застане на сцената. Стоеше като
замръзнал на стъпалата и кръвта нахлу в лицето му.
После някой започна да ръкопляска. Джордж погледна над редиците седалки и видя
как един професор се изправя. Беше Мърв Уест, един от по-младите преподаватели. И други
се присъединиха към аплодисментите и бързо заглушиха освиркването. Още няколко души се
изправиха. Джордж предполагаше, че дори онези, които не го познават, са се досетили кой е
по гипса на ръката му.
Възвърна куража си и пристъпи на сцената. Когато получи дипломата, се надигнаха
одобрителни викове. Джордж бавно се обърна с лице към публиката и поблагодари със
скромно навеждане на глава. После слезе.
Когато се присъедини към останалите студенти, сърцето му блъскаше. Няколко души
мълчаливо му стиснаха ръката. Той беше ужасен от освиркването и в същото време
въодушевен от аплодисментите. Забеляза, че се поти и изтри лице с носната си кърпичка.
Какво изпитание.
Изгледа остатъка от церемонията като замаян, доволен, че има време да се възстанови.
Когато шокът от освиркването отмина, успя да разбере, че е било дело на Хюго и още шепа
десни откачалки, а всички останали от либералния Харвард го бяха аплодирали.
„Би трябвало да се чувствам горд“, каза си той.
Студентите се върнаха при семействата си за обяд. Майката на Джордж го прегърна.
— Приветстваха те — каза тя.
— Да — рече Грег. — Макар за миг да изглеждаше, че ще има нещо друго.
Джордж умолително разпери ръце.
— Как бих могъл да не участвам в тази борба? Наистина искам работата във Фосет
Реншоу и искам да доставя удоволствие на семейството, което ме подкрепяше през всичките
години, докато учех — но това не е всичко. А ако имам деца?
— Би било чудесно! — подхвърли Марга.
— Но, бабо, моите деца ще са цветнокожи. В какъв свят ще растат? Втора класа
американци ли ще бъдат?
Разговорът беше прекъснат от Мърв Уест, който разтърси ръката на Джордж и го
поздрави с дипломирането. Професор Уест беше малко зле облечен с костюм от туид и яка с
копченца.
— Благодаря Ви, че започнахте ръкоплясканията, професоре — каза Джордж.
— Не ми благодарете, Вие ги заслужихте.
Джордж представи семейството си.
— Тъкмо разговаряхме за моето бъдеще.
— Надявам се да не сте взели окончателни решения.
Любопитството на Джордж се изостри. Какво ли означаваше това?
— Още не. Защо?
— Разговарях с главния прокурор, Боби Кенеди — харвардски възпитаник, както
знаете.
— Казахте му, надявам се, че начинът, по който се справи със случилото се в Алабама, е
позор за нацията.
Уест се усмихна със съжаление.
— Не и с тези думи, не съвсем. Но двамата се съгласихме, че отговорът на
администрацията беше неадекватен.
— Напълно. Не мога да си представя, че той… — Джордж млъкна, поразен от една
мисъл. — Какво общо има това с решенията за моето бъдеще?
— Боби е решил да наеме млад черен адвокат, за да придаде на екипа на главния
прокурор негърска перспектива към гражданските права. И ме попита мога ли да
препоръчам някого.
За миг Джордж се вцепени.
— Да не би да казвате, че…
Уест предупредително вдигна ръка.
 — Не Ви предлагам работата. Единствено Боби може да направи това. Но мога да Ви
уредя интервю… ако искате.
— Джордж! Работа за Боби Кенеди! Би било фантастично! — възкликна Джаки.
— Майко, Кенеди ни разочароваха толкова много.
— Тогава работи за Боби и промени нещата!
Джордж се подвоуми. Огледа нетърпеливите лица наоколо: майка му, баща му, баба му,
дядо му, после пак майка му.
— Може би ще го направя — каза най-сетне той.
 8.
За свой срам, Димка Дворкин беше девствен на двадесет и две години.
Докато следваше в университета, беше излизал с няколко момичета, но никоя от тях не
го остави да стигне до края. Пък и той не беше сигурен, че би трябвало. Всъщност никой не
му беше казвал, че сексът трябва да е част от дълга и изпълнена с любов връзка, но той някак
го чувстваше тъкмо така. Никога не бе изпитвал трескаво желание да го направи бързо, като
някои момчета. Сега обаче липсата на опит се превръщаше в неудобство.
Приятелят му Валентин беше пълна противоположност. Висок и самоуверен, той
имаше черна коса, сини очи и тонове чар. Към края на първата им година в Московския
университет беше преспал с повечето студентки от факултета по политически науки и с една
от преподавателките. В началото на тяхното приятелство Димка го беше попитал:
— А какво правиш за… нали разбираш, за избягване на бременност?
— Това си е проблем на момичето, нали така? — безгрижно беше отговорил Валентин.
— Ако стане най-лошото, не е толкова трудно да се направи аборт.
Като разговаря и с други, Димка установи, че много съветски момчета имат същото
отношение. Мъжете не забременяваха, така че това не беше техен проблем. При това можеше
да се направи аборт по препоръка през първите дванадесет седмици. Но Димка не можеше
да се почувства удобно с отношението на Валентин, навярно защото сестра му се отнасяше
така презрително към това.
Сексът беше основният интерес на Валентин, а учението идваше на второ място. С
Димка беше обратното — затова сега Димка беше сътрудник в Кремъл, а Валентин работеше
в градското управление на парковете.
Тъкмо чрез връзките си в управлението на парковете Валентин успя да уреди за тях
двамата една седмица във ваканционния лагер за млади комунисти „В. И. Ленин“ през юли
1961.
Лагерът беше малко военен, с палатки в съвършено прави редици и вечерен час в десет
и половина, но имаше плувен басейн, езеро с лодки и купища момичета. Една седмица в този
лагер беше много желана привилегия.
Димка вярваше, че си е заслужил ваканцията. Виенската среща беше победа за
Съветския съюз и той също беше допринесъл за това.
Всъщност Виенската среща започна зле за Хрушчов. Кенеди и неговата ослепителна
съпруга бяха влезли в града с армада лимузини, от които се вееха десетки флагове с райета и
звезди. Когато двамата водачи се срещнаха, телевизионните зрители в цял свят видяха, че
Кенеди е доста по-висок, извисява се над Хрушчов и гледа над патрицианския си нос към
плешивото теме на последния. Отлично скроените костюми и тесните вратовръзки на
Кенеди караха Хрушчов да изглежда като селянин в неделните си дрехи. Америка беше
спечелила състезанието по блясък, в което Съветският съюз не подозираше, че влиза.
Но щом разговорите започнаха, Хрушчов доминираше. Когато Кенеди опита да проведе
дружеско обсъждане, като между двама разумни мъже, Хрушчов стана шумен и нападателен.
Кенеди предположи, че не е логично Съветският съюз да насърчава комунизма в страните от
Третия свят и после гневно да протестира срещу усилията на Америка да възпира комунизма
в съветската сфера. Хрушчов презрително отговори, че разпространението на комунизма е
историческа неизбежност и нищо, което двамата водачи правят, не може да застане на пътя
му. Кенеди слабо разбираше марксистката философия и не знаеше какво да каже.
Стратегията, разработена от Димка и другите анализатори, победи. Когато Хрушчов се
върна в Москва нареди разпространяването на десетки копия на протоколите от срещата, не
само в Съветския блок, но и сред водачите на такива далечни страни като Камбоджа и
Мексико. След това Кенеди запази мълчание и дори не отговори на заплахата на Хрушчов да
превземе Западен Берлин. А Димка отиде на почивка.
В първия ден той си облече новите дрехи, карирана риза с къси ръкави и гащета, които
майка му беше ушила от панталоните на износен син шевиотен костюм.
— Модерни ли са на запад такива гащета? — попита Валентин.
Димка се разсмя.
— Доколкото знам, не.
Докато Валентин се бръснеше, Димка отиде за провизии.
Когато излезе, със задоволство видя как една млада жена пали в съседство походната
печка, каквато имаше във всяка палатка. Беше малко по-голяма от Димка; той предполагаше,
че е на двадесет и седем. Имаше гъсти и къси червеникавокестеняви коси и привлекателни
лунички. Изглеждаше притеснително модерна в оранжева блуза и тесни черни панталони до
под коляното.
— Здравейте! — поздрави Димка с усмивка. Тя вдигна поглед към него. — Имате ли
нужда от помощ с печката?
Тя запали газта с кибрит и влезе в палатката, без да отговори.
Е, с тази няма да загубя девствеността си, помисли Димка и продължи нататък.
Купи яйца и хляб от магазина до общата баня. Когато се върна, пред палатката имаше
две момичета: онова, което заговори, и хубава стройна блондинка. Блондинката имаше
същите черни панталони, но блузата й беше розова. Валентин им приказваше нещо и те се
смееха.
Представи ги на Димка. Червенокосата се наричаше Нина. Тя не спомена по-раншната
им среща, но изглеждаше все така резервирана. Русата беше Анна и явно тя беше по-
отворената, усмихваше се и грациозно отмяташе коси назад.
Димка и Валентин бяха донесли един железен тиган, в който мислеха да готвят всичко,
и Димка го напълни с вода, за да свари яйцата; момичетата обаче бяха по-добре екипирани и
Нина взе яйцата, за да направи блини.
„Нещата се пораздвижват“, рече си Димка.
Докато се хранеха Димка разучаваше Нина. Тесният нос, малката уста и вирнатата
брадичка й придаваха предпазлив вид, все едно непрестанно претегля нещата. Но беше
пищна и когато Димка осъзна, че може да я види по бански, гърлото му пресъхна.
Валентин обяви:
— Двамата с Димка ще вземем лодка и ще гребем до другата страна на езерото —
Димка за пръв път чуваше този план, но си замълча. Валентин продължи: — Защо не идем
четиримата? Можем да си устроим пикник за обяд?
Не е възможно да е толкова лесно, мислеше Димка. Та те току-що се бяха запознали!
Момичетата се спогледаха телепатично, после Нина отсече:
— Ще видим. Да почистим — и започна да раздига чиниите и приборите.
Разочароващо, но навярно не беше краят на цялата работа.
Димка предложи да отнесе мръсните съдове до мивките.
— Откъде взе гащетата? — попита Нина, докато вървяха нататък.
 — Мама ми ги уши.
— Сладур — разсмя се тя.
Димка се зачуди какво би имала предвид сестра му, наричайки някой мъж сладур, и
реши, че това значи, че той е мил, но не е привлекателен.
В една бетонна сграда се помещаваха тоалетните, душовете и мивките. Димка гледаше
как Нина мие. Мъчеше се да измисли какво да каже, но нищо не му идеше на ум. Ако тя го
беше попитала за берлинската криза, можеше да й говори цял ден. Но Димка нямаше дарба
за умерено забавните безсмислици, които Валентин произвеждаше на потоци без усилие.
Най-сетне успя да попита:
— Отдавна ли сте приятелки с Анна?
— Работим заедно. И двете сме администраторки в главното управление на
стоманения тръст в Москва. Аз се разведох преди година, а Анна търсеше с кого да дели
жилището си, затова сега живеем заедно.
„Разведена“, рече си Димка; „значи има опит в секса“. Почувства се застрашен.
— Що за човек беше съпругът ти?
— Лайно. Не искам да говоря за него.
— Добре — Димка отчаяно търсеше нещо безобидно. — Анна изглежда наистина мила
— опита той.
— Има връзки.
Странно беше да кажеш такова нещо за приятелката си.
— Как така?
— Баща й ни уреди тази почивка. Той е районен секретар на тръста за Москва — Нина
изглежда се гордееше с това.
Димка отнесе чистите съдове до палатките. Когато стигнаха там, Валентин бодро
обяви:
— Направихме сандвичи. С шунка и сирене.
Анна погледна Нина и направи безпомощен жест, все едно искаше да каже, че не е
могла да спре валяка Валентин; но за Димка беше ясно, че всъщност не е искала да го спира.
Нина вдигна рамене и така пикникът се уреди.
Трябваше да чакат на опашка за лодката един час, но московчани бяха навикнали да се
редят на опашки и късно сутринта те можаха да излязат в бистрата студена вода. Валентин и
Димка се редуваха на греблата, а момичетата попиваха слънцето. Явно никой нямаше нужда
от празни приказки.
От другата страна на езерото вързаха лодката на някакъв малък плаж. Валентин смъкна
ризата си и Димка го последва. Анна свали блузата и панталоните. Отдолу носеше
небесносин бански костюм от две части. Димка знаеше, че това се нарича бикини и е
модерно на запад, но никога не беше виждал и се смути от възбудата си. Едва можеше да
откъсне очи от гладкия плосък корем и пъпа на момичето.
За негово разочарование Нина остана облечена.
Изядоха сандвичите и Валентин измъкна бутилка водка. Димка знаеше, че в магазина
на лагера не продават алкохол. Валентин обясни:
— Купих я от човека, който държи лодките. Той върти малко капиталистическо
предприятие — Димка не се изненада. Повечето неща, които хората наистина искаха, се
продаваха на черния пазар — от телевизори до джинси.
Подаваха си бутилката и двете момичета отпиха дълги глътки.
 Нина отри уста с опакото на ръката си и каза:
— Значи вие двамата работите в управлението на парковете?
— Не — разсмя се Валентин. — Димка е прекалено умен за това.
— Работя в Кремъл — каза Димка.
Нина беше впечатлена.
— Какво правиш там?
Всъщност Димка не искаше да отговаря, понеже звучеше като хвалба.
— Асистент съм на генералния секретар.
— Искаш да кажеш, на другаря Хрушчов! — изуми се Нина.
— Да.
— Как, по дяволите, се уреди на такава работа?
— Казах ти, умен е — намеси се Валентин. — Беше първенец по всички предмети.
— Човек не получава такава работа само защото е първенец по всички предмети —
отсече Нина. — Кого познаваш?
— Дядо ми, Григорий Пешков, е щурмувал Зимния дворец по време на Октомврийската
революция.
— Това не ти дава добра работа.
— Е, баща ми беше в КГБ. Той почина миналата година. Вуйчо ми е генерал. И аз съм
умен.
— Пък и скромен — рече тя, но сарказмът й беше добронамерен. — Как се казва вуйчо
ти?
— Владимир Пешков. Наричаме го Володя.
— Чувала съм за генерал Пешков. Значи ти е вуйчо. С такова семейство защо носиш
домашно ушити гащета?
Димка вече се обърка. Тя за пръв път прояви интерес към него, но той не можеше да
разбере дали му се възхищава или го презира. Може би просто си се държеше така.
Валентин стана.
— Ела да разгледаме наоколо — каза той на Анна. — Да ги оставим да обсъждат
гащетата на Димка.
Протегна ръка. Анна я улови и го остави да я издърпа на крака. После двамата, хванати
за ръка, се отправиха навътре в гората.
— Твоят приятел не ме харесва — установи Нина.
— Обаче харесва Анна.
— Тя е хубава.
— Ти си красива — каза Димка тихо. Не го беше планирал: просто го каза. Но беше
искрен.
Нина го изгледа умислено, като че го оценяваше повторно. После попита:
— Искаш ли да поплуваме?
Димка не се вълнуваше много от водата, но нямаше търпение да я види по бански.
Съблече се: носеше плувки под гащетата.
Нина нямаше бикини, а кафяв найлонов цял бански, но го изпълваше толкова добре, че
Димка не остана разочарован. Беше противоположност на стройната Анна. Нина имаше
големи гърди и широк ханш, а по шията й имаше лунички. Видя го как я гледа, извърна се и
изтича във водата.
Димка я последва.
 Беше хапещо студена въпреки слънцето, но Димка се радваше на чувственото усещане.
Двамата заплуваха енергично, за да се стоплят. Влязоха навътре в езерото, после се върнаха
по-бавно към брега. Спряха наблизо и Димка стъпи на дъното. Водата им беше до кръста.
Димка огледа гърдите на Нина. От студената вода зърната й стърчаха и прозираха през
банския.
— Престани да зяпаш — каза тя и игриво пръсна вода в лицето му.
Той й отвърна.
— Добре тогава! — рече тя, улови го за главата и опита да го потопи.
Димка се пребори и я хвана през кръста. Двамата се боричкаха във водата. Тялото на
Нина беше тежко, но твърдо, и Димка се наслаждаваше. Обгърна я с две ръце и отлепи
краката й от дъното. Когато тя почна да рита, да се смее и да се мъчи да се освободи, той я
придърпа по-здраво и усети меките й гърди до лицето си.
— Предавам се! — извика тя.
Димка неохотно я пусна. За миг се спогледаха. Димка забеляза в очите й проблясък на
желание. Нещо беше променило отношението й към него: водката, съзнанието, че е
високопоставен апаратчик, възбудата от играта във водата или може би и трите. Не го беше
грижа. Разчете в усмивката й покана и я целуна по устата.
Тя му отвърна с желание.
Димка забрави студената вода и потъна в усещането на устните и езика й, но след
няколко минути тя потрепери и каза:
— Хайде да излизаме.
Хвана я за ръка и излязоха от плиткото на сушата. Легнаха един до друг на тревата и
започнаха да се целуват отново. Димка докосна гърдите й и се зачуди дали в този ден ще
загуби девствеността си.
После ги прекъсна остър глас по мегафон.
— Връщай лодката на пристана! Времето ви изтече!
— Нравствената полиция — промърмори Нина.
Димка се разсмя въпреки разочарованието си.
Вдигна поглед и забеляза малка гумена лодка с външен мотор, която минаваше на
стотина метра от брега.
Махна в знак, че е разбрал. Трябваше да задържат лодката два часа. Димка
предполагаше, че един подкуп за отговорника би им осигурил продължение, но не беше
помислил за това. Наистина, не беше и мечтал, че връзката му с Нина ще се развие толкова
бързо.
— Не можем да се върнем без другите — каза Нина, но след миг Валентин и Анна
излязоха от гората. Явно са били съвсем наблизо, предположи Димка, и са чули повикването
по мегафона.
Момчетата се отдалечиха малко от момичетата и нахлузиха горните си дрехи върху
плувките. Димка чу как Анна и Нина разговарят приглушено. Анна говореше настойчиво, а
Нина се кикотеше и кимаше в знак на съгласие.
После Анна многозначително погледна Валентин. Явно беше някакъв предварително
уговорен сигнал. Валентин кимна и се обърна към Димка.
— Четиримата ще идем на танцовата забава довечера — тихо каза той. — Когато се
върнем, Анна ще дойде с мен в нашата палатка. Ти ще идеш с Нина в тяхната. Става ли?
Беше повече от добре, беше вълнуващо.
 — И си уговорил всичко това с Анна?
— Да, и Нина току-що се съгласи.
Димка направо не можеше да повярва. Можеше да прегръща твърдото тяло на Нина
цяла нощ.
— Тя ме харесва!
— Трябва да е заради гащетата.
Качиха се в лодката и загребаха обратно. Момичетата обявиха, че искат да вземат душ
веднага, щом се върнат. Димка се чудеше как да направи така, че времето до вечерта да мине
по-бързо.
Когато стигнаха пристана видяха, че там чака един мъж в черен костюм.
Димка инстинктивно разбра, че е дошъл за него. Можех да се досетя, рече си той със
съжаление; нещата се развиваха прекалено добре.
Всички слязоха от лодката. Нина огледа мъжа, който се потеше в костюма си, и попита:
— Ще ни арестуват ли, задето задържахме лодката по-дълго? — не го каза съвсем на
шега.
Димка попита:
— За мен ли сте дошли? Аз съм Дмитрий Дворкин.
— Да, Дмитрий Илич — почтително отвърна онзи. — Аз съм Вашият шофьор. Тук съм,
за да Ви откарам на летището.
— Какъв е случаят?
Шофьорът сви рамене.
— Генералният секретар иска да сте при него.
— Ще си взема чантата — рече Димка със съжаление.
Слаба утеха беше, че Нина изглеждаше изпълнена със страхопочитание.

***
Колата откара Димка до летище Внуково, югозападно от Москва, където Вера Плетнер
го чакаше с голям плик и билет до Тбилиси, столицата на Грузинската съветска
социалистическа република.
Хрушчов не беше в Москва, а в дачата, тоест втория дом, в Пицунда — курорт за висши
правителствени служители на брега на Черно море. На там се беше упътил и Димка.
Досега не беше летял със самолет.
Не беше единственият сътрудник, чиято почивка беше прекъсната. Докато стоеше в
залата за заминаващите и се канеше да отвори плика, към него се приближи Евгений
Филипов, облечен в обичайната си сива бархетна риза, въпреки лятното време. Филипов
изглеждаше доволен, което трябваше да се приема като лош знак.
— Стратегията Ви се провали — каза той на Димка с видимо доволство.
— Какво се е случило?
— Президентът Кенеди е говорил по телевизията.
Кенеди не беше казал нищо в продължение на седем седмици след срещата във Виена.
Съединените щати не бяха отговорили на заплахата на Хрушчов да подпише договор с
Източна Германия и да си върне Западен Берлин. Димка беше заключил, че американският
президент е твърде уплашен да се противопостави на Хрушчов.
 — За какво беше речта?
— Каза на американския народ да се готви за война.
Значи това е било толкова спешно.
Повикаха ги на борда.
— Какво точно каза Кенеди? — обърна се Димка към Филипов.
— Говорейки за Берлин, той каза: „Нападение срещу този град ще се приеме като
нападение срещу всички нас“. Пълният текст е в плика.
Качиха се в самолета. Димка още беше по гащета. Самолетът беше реактивен
пътнически Туполев Ту-104. Димка гледаше през прозореца, докато излитаха. Знаеше как
работи самолетът, как извитата горна повърхност на крилото създава разлика във въздушното
налягане, но все пак, когато самолетът се издигна, това му се стори магия.
Най-сетне откъсна поглед и отвори плика.
Филипов не беше преувеличил.
Кенеди не просто вдигаше заплашителен шум. Той предлагаше да утрои набора, да
призове резервистите и да увеличи числеността на американската армия до един милион
души. Готвеше нов берлински въздушен мост, придвижваше шест дивизии в Европа и
планираше икономически санкции срещу страните от Варшавския договор.
И беше увеличил военния бюджет с повече от три милиарда долара.
Димка осъзна, че стратегията, разработена от Хрушчов и съветниците му, се е
провалила катастрофално. Всички бяха подценили хубавия млад президент. В крайна сметка
се оказа, че той не може да бъде тормозен.
Какво можеше да направи Хрушчов?
Навярно щеше да се наложи да подаде оставка. Никога никой съветски вожд не го беше
правил — и Ленин, и Сталин бяха починали на поста си — но за всичко си имаше първи път
в революционната политика.
Димка прочете речта два пъти, а през остатъка от двучасовото пътуване размишляваше.
Има само една алтернатива на оставката на Хрушчов, прецени той: генералният секретар
можеше да уволни всичките си сътрудници, да вземе нови съветници и да размести
Президиума, като даде повече власт на противниците си в признание, че е сбъркал, и като
обещание, че в бъдеще ще търси по-мъдри съвети.
И в двата случая с кратката кариера на Димка в Кремъл беше свършено. Навярно беше
прекалено амбициозна, замаяно си мислеше той. Несъмнено го очакваше по-скромно
бъдеще.
Питаше се дали пищната Нина все още ще иска да прекара една нощ с него.
Самолетът кацна в Тбилиси и една по-малка военна машина отведе Димка и Филипов
до пистата на брега.
Там ги очакваше Наталия Смотрова от външното министерство. Влажният морски
въздух беше накъдрил косите й в малко разгулен маниер.
— Лоши новини от Первухин — съобщи тя, докато ги откарваше от самолета. Михаил
Первухин беше съветският посланик в Източна Германия. — Потокът емигранти на запад се
е превърнал в наводнение.
Филипов изглеждаше раздразнен, навярно защото не беше получил тази новина преди
Наталия.
— За какъв брой говорим?
— Приближава хиляда души на ден.
 Димка беше сащисан.
— Хиляда на ден?
Наталия кимна.
— Первухин казва, че източногерманското правителство вече не е стабилно. Страната е
пред колапс. Може да има народно въстание.
— Виждаш ли? — обърна се Филипов към Димка. — До това доведе вашата политика.
Димка нямаше отговор.
Наталия мина по крайбрежния път към един залесен полуостров и зави при масивна
желязна порта в дълга измазана стена. Сред безупречни морави се издигаше бяла вила с
дълъг балкон на горния етаж. До къщата имаше истински голям плувен басейн. Димка
никога не беше виждал къща със собствен басейн.
— Той е долу, край морето — каза един пазач на Димка и врътна глава към далечната
страна на къщата.
Димка си проправи път през дърветата към каменистия бряг. Войник с
полуавтоматичен пистолет го изгледа строго и после му махна да минава.
Намери Хрушчов под една палма. Вторият по сила човек в света беше нисък, дебел,
плешив и грозен. Носеше панталони от костюм, придържани с тиранти, и бяла риза с навити
ръкави. Седеше на плетен плажен стол, а на малка масичка пред него стояха чаша вода и
стъклена гарафа. Явно не правеше нищо.
Погледна Димка и попита:
— Откъде взехте тия гащета?
— Майка ми ги уши.
— И аз би трябвало да си взема гащета.
Димка изговори думите, които беше репетирал:
— Другарю генерален секретар, предлагам Ви незабавно оставката си.
Хрушчов не обърна внимание на това.
— Ще надминем Съединените щати по военна мощ и по икономически ръст през
следващите двадесет години — каза той, все едно продължаваха предишен разговор. — Но
междувременно как да попречим на по-силния да господства в световната политика и да
възпира разпространението на комунизма?
— Не знам — отговори Димка.
— Гледайте сега. Аз съм Съветският съюз — той вдигна каната и бавно наля вода в
чашата, докато я напълни до ръба. После подаде каната на Димка. — Вие сте Съединените
щати. Сега налейте вода в чашата.
Димка изпълни. Чашата преля и водата се изсипа по бялата покривка.
— Виждате ли? — попита Хрушчов, все едно е доказал нещо. — Когато чашата е пълна,
нищо не можете да добавите, без да изпоцапате.
Димка беше озадачен. Зададе очаквания въпрос:
— Какво означава това, Никита Сергеевич?
— Международната политика е като чаша. Нападателните действия от всяка страна
наливат вода в нея. Щом прелее, има война.
Димка схвана.
— Когато напрежението е максимално, никой не може да направи и крачка, без да
предизвика война.
— Отлично. А американците не желаят война повече от нас. Следователно, ако
поддържаме международното напрежение до максимум — пълно до ръба — американският
президент е безпомощен. Не може да направи нищо, без да предизвика война, следователно
не трябва да прави нищо!
Димка осъзна, че това е блестящо. Показа му как по-слабата сила може да надделее.
— Значи сега Кенеди е безсилен? — попита той.
— Защото следващата му стъпка е войната!
Дали това е бил дългосрочният план на Хрушчов, чудеше се Димка. Или току-що го
беше скроил в потвърждение на някакво прозрение? Хрушчов определено беше
импровизатор. Но това нямаше значение.
— И така, какво ще правим с берлинската криза? — попита той.
— Ще построим стена — отговори Хрушчов.
 9.
Джордж Джейкс отведе Верина Марканд на обяд в клуб Жокей. Не беше клуб, а готин
нов ресторант в хотел Феърфакс, който се ползваше с благосклонността на хората от рода
Кенеди. Джордж и Верина бяха най-добре облечената двойка в салона, тя беше очарователна
в карираната рокля с широк червен колан, а той беше в ушит по поръчка тъмносин блейзър с
раирана вратовръзка. Въпреки това получиха маса до вратата към кухнята. Вашингтон беше
интегриран, но не и свободен от предразсъдъци. Джордж не се остави това да го ядоса.
Верина беше в града с родителите си. Бяха поканени в Белия дом по-късно същия ден
на коктейл — благодарност за изявени поддръжници като тяхното семейство. Джордж
знаеше, освен това, че целта е и да се запази тяхната благосклонност и за следващата
кампания.
Верина огледа обстановката преценяващо.
— Отдавна не съм била в приличен ресторант — каза тя. — Атланта е пустиня.
С родители холивудски звезди тя беше възпитана да намира разкошното за нормално.
— Би трябвало да се преместиш тук — каза й Джордж, докато се взираше в
изумителните й зелени очи. Роклята без ръкави разкриваше съвършенството на кожата й с
цвят на кафе с мляко и тя със сигурност го знаеше. Преместеше ли се във Вашингтон,
Джордж щеше да я покани на среща.
Опитваше се да забрави Мария Самърс. Излизаше с Норин Латимър, която беше
завършила история и сега работеше като секретарка в Музея по Американска история. Тя
беше привлекателна и интелигентна, но не се получаваше: Джордж продължаваше да мисли
за Мария през цялото време. Навярно Верина щеше да се окаже по-ефикасно лекарство.
Естествено, той запазваше всичко това за себе си.
— Там, в Джорджия, ти си далеч от света.
— Не бъди толкова сигурен — отвърна Верина. — Аз работя за Мартин Лутър Кинг.
Той ще промени света повече от Джон Ф. Кенеди.
— Това е защото доктор Кинг се занимава само с едно нещо, гражданските права, а
президентът — със сто. Той е защитникът на свободния свят. Точно сега основната му грижа
е Берлин.
— Любопитно, нали? Той вярва в свободата и демокрацията за германския народ в
Източен Берлин, но не и за негрите в Юга.
Джордж се усмихна. Тя винаги беше борбена.
— Не става дума само за това в какво вярва — отговори той. — А за това какво може да
постигне.
Верина сви рамене.
— И с какво ти правиш нещата по-различни?
— Министерството на правосъдието има деветстотин и петдесет юристи. Преди аз да
дойда, само десет от тях бяха черни. Значи вече допринасям за десет процента подобрение.
— И какво постигна?
— Министерството води твърда политика към Комисията по междущатската търговия.
Боби поиска да прекратят сегрегацията в автобусните превози.
— А какво те кара да мислиш, че това правило ще бъде приложено по-добре от всички
досега?
 — Засега не много. — Джордж изпитваше безсилен гняв, но не искаше напълно да го
разкрива пред Верина. — Има един тип, Денис Уилсън, млад бял адвокат от личния екип на
Боби, който ме разглежда като заплаха и ме държи настрана от наистина важните срещи.
— Как може да направи такова нещо? Ти си взет на работа от Боби Кенеди — нима той
не иска твоя принос?
— Трябва да спечеля доверието му.
— Ти си само маска — презрително каза Верина. — С теб Боби може да каже на света,
че има негър, който го съветва по гражданските права. Не се налага да те слуша.
Джордж се опасяваше, че може би тя има право, но не го призна.
— Това зависи от мен. Трябва да го накарам да слуша.
— Ела в Атланта — каза тя. — Работата с доктор Кинг още е отворена.
Джордж поклати глава.
— Моята кариера е тук — отговори той. Припомни си думите на Мария и ги повтори.
— Протестиращите имат голямо влияние, но в крайна сметка правителствата са тези, които
променят света.
— Някои го променят, други — не.
Когато си тръгнаха, завариха майката на Джордж да чака във фоайето на хотела.
Джордж се беше уговорил да се срещнат тук, но не беше очаквал тя да чака пред ресторанта.
— Защо не дойде при нас? — попита той.
Майка му не отвърна на въпроса и заговори с Верина.
— Видяхме се за кратко на церемонията по дипломирането. Как си, Верина?
Правеше всичко по силите си да се държи вежливо, а Джордж знаеше, че това ще рече,
че всъщност не харесва Верина.
Джордж изпрати Верина до таксито и я целуна по бузата.
— Прекрасно беше да те видя отново — каза той.
Двамата с майка му тръгнаха пеш към Министерството на правосъдието. Джаки
Джейкс искаше да види къде работи синът й. Джордж беше уредил посещението й в спокоен
ден, когато Боби Кенеди се намира в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, на
дванадесет-тринадесет километра от града.
Джаки си беше взела почивен ден. Специално за случая беше сложила шапка и
ръкавици, все едно отива на църква. Докато вървяха, Джордж попита:
— Какво мислиш за Верина?
— Красиво момиче — веднага отговори Джаки.
— Ти би одобрила политическите й възгледи. Ти и Хрушчов — Джордж
преувеличаваше, но и Верина, и Джаки бяха крайно либерални. — Тя е на мнение, че
кубинците имат право да са комунисти, ако искат.
— Те това и правят — отвърна Джаки и доказа правотата му.
— Какво тогава не одобряваш?
— Нищо.
— Мамо, ние, мъжете, не сме много интуитивни, но аз те изучавам цял живот и знам
кога имаш резерви.
Джаки се усмихна и нежно докосна ръката му.
— Ти си привлечен от нея и аз мога да разбера защо. Тя е неустоима. Не искам да
злословя за момиче, което харесваш, но…
— Но какво?
 — Може да се окаже трудно да си женен за Верина. Имам усещането, че тя поставя
собствените си желания на първо място, на последно място и по средата.
— Мислиш, че е себична.
— Всички сме себични. Мисля, че тя е разглезена.
Джордж кимна и се постара да не се обижда. Майка му навярно имаше право.
— Няма защо да се тревожиш — рече той. — Тя е твърдо решена да си остане в
Атланта.
— Е, сигурно това е за добро. Аз искам само ти да си щастлив.
Министерството на правосъдието се помещаваше във величествена класическа
постройка срещу Белия дом. Когато влязоха, Джаки сякаш малко се понаду от гордост.
Приятно й беше, че нейният син работи на такова престижно място. Джордж се радваше на
реакцията й. Полагаше й се: тя беше посветила живота си на него и това беше наградата й.
Влязоха в голямата зала. Джаки хареса прочутите стенописи, които изобразяваха сцени
от американския живот, но изгледа накриво алуминиевата статуя на Духа на
справедливостта, която представляваше жена с една разголена гърда.
— Не съм превзета, но не разбирам защо Справедливостта трябва да разкрива гръдта
си. Каква е причината за това?
Джордж се позамисли.
— За да се покаже, че Справедливостта няма какво да крие.
Джаки се засмя.
— Добър опит.
Качиха се нагоре с асансьора.
— Как е ръката ти? — попита Джаки.
Гипсът беше свален и Джордж нямаше нужда от превръзка през рамото.
— Още боли. Установих, че помага, ако си държа лявата ръка в джоба. Малко поддържа
мишницата.
Слязоха на петия етаж. Джордж отведе Джаки в стаята, която делеше с Денис Уилсън и
още няколко човека. Кабинетът на генералния прокурор беше в съседното помещение.
Денис беше на бюрото си до вратата. Беше бледен човек, чиято руса коса оредяваше
преждевременно.
— Кога се връща той? — попита Джордж.
Денис знаеше, че говори за Боби.
— Няма да се върне поне до час.
— Ела да видиш кабинета на Боби Кенеди — обърна се Джордж към майка си.
— Сигурен ли си, че може?
— Няма го. Не би имал нищо против.
Джордж въведе майка си в преддверието, кимна на двете секретарки и влязоха в
кабинета на главния секретар. Приличаше повече на салон в голяма провинциална къща с
ореховата ламперия, масивната каменна камина, пъстрия килим и завесите и с лампите по
масичките. Помещението беше грамадно, обаче Боби някак беше успял да го направи да
изглежда претъпкано. Мебелировката включваше аквариум и препариран тигър. Огромното
писалище беше заринато с документи, пепелници и семейни снимки. На етажерка зад
писалището имаше четири телефона.
— Помниш ли къщата зад „Юниън Стейшън“, където живеехме, когато ти беше малък?
— попита Джаки.
 — Помня я, разбира се.
— Би могла цялата да влезе тук.
Джордж се озърна.
— Май да.
— А писалището е по-голямо от леглото, където спяхме, докато стана на четири
годинки.
— Ние двамата и кучето.
На писалището лежеше зелена барета на специалните сили на американската армия, от
които Боби се възхищаваше толкова много. Но Джаки се интересуваше повече от снимките.
Джордж взе една фотография в рамка на Боби и Етел, седнали на морава пред голяма къща,
заобиколени от седемте си деца.
— Направена е пред Хикъри хил, дома им в Маклийн, Вирджиния — обясни Джордж и
й подаде снимката.
— Това ми харесва — рече Джаки, докато разучаваше фотографията. — Грижи се за
семейството си.
Един самоуверен глас с бостънски акцент попита:
— Кой се грижи за семейството си?
Джордж рязко се обърна и видя, че Боби Кенеди влиза в кабинета. Носеше омачкан
светлосив летен костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана.
Не беше хубав като по-възрастния си брат, преди всичко заради големите като на заек предни
зъби.
Джордж се смути.
— Съжалявам, сър. Мислех, че сте излезли за следобеда.
— Всичко е наред — отговори Боби, макар Джордж да не беше сигурен в искреността
му. — Това място принадлежи на американците и те могат да го разглеждат, ако искат.
— Това е майка ми, Джаки Джейкс — каза Джордж.
Боби енергично разтърси ръката й.
— Госпожо Джейкс, имате прекрасен син — каза той и пусна в ход чара си, както
винаги, когато разговаряше с гласоподаватели.
Лицето на Джаки потъмня от смущение, но тя незабавно отговори:
— Благодаря Ви. И Вие имате няколко — току-що ги видях на снимката.
— Четири момчета и три момичета. Всички са чудесни и казвам това съвършено
обективно.
Всички се разсмяха.
— Удоволствие беше да се запозная с Вас, госпожо Джейкс. Идвайте по всяко време да
ни видите.
Макар и любезни, тези думи определено бяха сбогуване и Джордж и майка му излязоха
от кабинета.
Тръгнаха по коридора към асансьора.
— Неловко, но Боби беше любезен — рече Джаки.
— Освен това беше и планирано — ядно отвърна Джордж. — Боби никога не
подранява. Денис преднамерено ни подведе. Искаше да изглеждаме нагли.
Майка му го потупа по ръката.
— Ако това е най-лошото, което ни се случи днес, значи сме добре.
— Не знам — Джордж си припомни обвинението на Верина, че работата му е
козметична. — Как мислиш, дали ролята ми тук не е единствено да показвам, че Боби се
вслушва в негрите, докато той всъщност не го прави?
Джаки се замисли.
— Може би.
— Може да съм по-полезен, ако работя за Мартин Лутър Кинг в Атланта.
— Разбирам как се чувстваш, но мисля, че би трябвало да останеш тук.
— Знаех, че ще кажеш това.
Джордж изпрати майка си на излизане от сградата.
— Как е апартаментът ти? — попита тя. — Следващия път трябва да го видя.
— Прекрасен е — Джордж беше наел горния етаж на висока и тясна викторианска
къща в квартала на Капитолийския хълм. — Ела в неделя.
— Значи мога да ти приготвя вечеря в твоята кухня?
— Какво мило предложение.
— Ще се запозная ли с приятелката ти?
— Ще поканя Норин.
Целунаха се за довиждане. Джаки щеше да вземе влака до дома си в „Принц Джордж
Каунти“ в Мериленд. Преди да си тръгне, тя каза:
— Запомни. Има хиляда умни младежи, които са готови да работят за Мартин Лутър
Кинг. Но има само един негър, който седи в кабинета до този на Боби Кенеди.
„Права е“, рече си Джордж. „Обикновено е права“.
Когато се върна в кабинета, не каза нищо на Денис, а седна на бюрото си и написа за
Боби доклад за интеграцията на училищата.
В пет следобед Боби и сътрудниците му скочиха в лимузините за кратко пътуване до
Белия дом, където по програма Боби трябваше да се срещне с президента. За пръв път
Джордж беше взет на среща в Белия дом и се питаше дали това е знак, че вече му имат по-
голямо доверие, или просто срещата е маловажна.
Влязоха в Западното крило и отидоха в Кабинета. Беше дълга стая с четири високи
прозореца на едната стена. Двадесетина стола, тапицирани с тъмносиня кожа, бяха наредени
около прилична на ковчег маса. Джордж сериозно си помисли, че в тази стая се вземат
решения, които разтърсват света.
Минаха петнадесет минути, а от президента Кенеди нямаше и следа. Денис се обърна
към Джордж:
— Би ли отишъл да провериш дали Дейв Пауърс знае, че сме тук?
Пауърс беше личният асистент на президента.
— Разбира се — отговори Джордж. Седем години в Харвард, а съм момче за всичко,
рече си той.
Преди срещата с Боби, президентът трябваше да се отбие на коктейла за знаменитости,
които го подкрепяха. Джордж отиде в основния корпус на сградата и се насочи към
източника на шума. Под масивните канделабри в Източната стая вече втори час стотина
гости пиеха. Джордж помаха на родителите на Верина, Пърси Марканд и Бейб Лий, които
разговаряха с човек от Националния комитет на Демократическата партия.
Президентът не беше тук.
Джордж се озърна и забеляза вход към кухнята. Научил беше, че президентът често
използва входовете за персонала и задните коридори, за да не го приклещват и бавят.
Джордж мина през кухненската врата и веднага намери президента и хората му.
Красивият загорял от слънцето Кенеди носеше морскосин костюм с бяла риза и тясна
вратовръзка. Изглеждаше уморен и нервен.
— Не мога да се снимам със смесена двойка! — раздразнено каза той. — Ще загубя
десет милиона гласа!
В балната зала Джордж беше видял само една смесена двойка: Пърси Марканд и Бейб
Лий. Беше възмутен. Значи либералният президент се боеше да се снима с тях!
Дейв Пауърс беше дружелюбен мъж на средна възраст, с голям нос и плешива глава,
толкова различен от началника си, колкото можеше да си представи човек.
— Какво се очаква да направя? — попита той президента.
— Изведи ги от там!
Дейв беше личен приятел и не се боеше да покаже на Кенеди, че е ядосан.
— И какво ще им кажа, за Бога?
Внезапно Джордж престана да се ядосва и започна да мисли. Дали това не беше
възможност за него? Без да има определен план, той каза:
— Господин президент, аз съм Джордж Джейкс. Работя за главния прокурор. Мога ли
да се погрижа за този проблем вместо Вас?
Наблюдаваше лицата им и знаеше какво си мислят. Щом Пърси Марканд ще бъде
обиждан в Белия дом, колко по-хубаво щеше да е човекът, който го обижда, да е черен.
— Да, по дяволите — отвърна Кенеди. — Оценявам това, Джордж.
— Да, сър — рече Джордж и се върна в балната зала.
А какво щеше да прави? Докато крачеше по излъскания под на залата към Пърси и Бейб
Лий, той си блъскаше главата. Трябваше да ги изведе от тук за петнадесет-двадесет минути,
това беше всичко. Какво можеше да им каже?
Всичко, освен истината.
Когато стигна до групата разговарящи и леко докосна Пърси Марканд по ръката, той
още не знаеше какво да каже.
Пърси се обърна, позна го, усмихна се и му стисна ръката.
— Чуйте всички! — обяви той на околните. — Запознайте се с един участник в Похода
на свободата!
Бейб Лий го улови с две ръце, като че се боеше някой да не й го открадне.
— Ти си герой, Джордж — рече тя.
В този миг Джордж разбра какво ще им каже.
— Господин Марканд, госпожо Лий, сега работя за Боби Кенеди и той би искал да
поговори с вас няколко минути за гражданските права. Мога ли да ви заведа при него?
— Разбира се — откликна Пърси и след секунди вече бяха вън от балната зала.
Джордж начаса съжали за думите си. Докато ги водеше към Западното крило, сърцето
му блъскаше в гърдите. Как ли щеше Боби да приеме това? Можеше да каже: Не, по дяволите,
нямам време. А последваше ли някакъв неловък инцидент, вината щеше да е на Джордж.
Защо не си държа устата затворена?
— Обядвах с Верина — рече той в опит да поддържа разговор.
— Тя обича работата си в Атланта — отговори Бейб Лий. — Конференцията на
християнските водачи от Юга има малко управляващо тяло, но върши страхотна работа.
— Доктор Кинг е велик човек — рече Пърси. — От всички водачи на движението за
граждански права, които познавам, той е най-впечатляващ.
Стигнаха Кабинета и влязоха. Шестимата присъстващи седяха в единия край на дългата
маса и разговаряха, някои пушеха. Изгледаха новодошлите с изненада. Джордж забеляза Боби
и се взря в лицето му. Боби изглеждаше озадачен и раздразнен.
— Боби, Вие познавате Пърси Марканд и Бейб Лий. Те с радост ще говорят с нас за
гражданските права за няколко минути.
За миг лицето на Боби потъмня от гняв. Джордж си даде сметка, че за втори път днес
изненадва началника си с неканени гости. После Боби се усмихна:
— За нас е привилегия! Сядайте, хора. Благодаря ви, че подкрепихте избирателната
кампания на брат ми!
Джордж изпита облекчение. Нямаше да стане неудобно. Боби автоматично беше
превключил на очарователно поведение. Поинтересува се от възгледите на Пърси и Бейб и
говори откровено за трудностите, които двамата с президента имат с демократите от Юга в
Конгреса. Гостите бяха поласкани.
След няколко минути президентът дойде. Здрависа се с Пърси и Бейб, а после Дейв
Пауърс ги отведе на празненството.
Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Боби се нахвърли на Джордж.
— Никога повече не ми прави това! — каза той. Лицето му показваше мощта на
потискания му гняв.
Джордж видя как Денис Уилсън сподавя усмивката си.
— За кого се смяташ, дяволите да те вземат? — беснееше Боби.
Джордж реши, че Боби ще го удари. Залюля се на стъпалата си, готов да избегне удара,
и отчаяно отговори:
— Президентът искаше те да излязат! Не искаше да бъде фотографиран с Пърси и Бейб.
Боби погледна брат си, който кимна.
Джордж продължи:
— Разполагах с половин минута да измисля някакъв предлог, който да не ги обиди.
Казах им, че Вие искате да се срещнете с тях. И свърши работа, нали? Те не са обидени —
всъщност мислят, че с тях са се отнесли като с важни особи.
— Вярно е, Боб — намеси се президентът. — Джордж ни измъкна от доста заплетено
положение.
— Исках да направя така, че да не загубим подкрепата им за кампанията за
преизбиране — додаде Джордж.
Боби погледа безизразно някое време, докато разбере.
— Значи, казал си им, че искам да говоря с тях, само за да ги извадиш от снимките на
президента.
— Да.
— Това беше бърза мисъл — каза президентът.
Лицето на Боби се измени. След миг той се разсмя. Брат му се присъедини, после се
засмяха и всички присъстващи.
Боби преметна ръка през рамото на Джордж.
Джордж все още трепереше. Страхувал се беше, че ще го уволнят.
— Джорджи, момчето ми, ти си един от нас! — каза Боби.
Джордж осъзна, че е приет в някакъв вътрешен кръг. Отпусна се облекчено.
Не беше толкова горд, колкото би трябвало. Беше извършил една подла, дребна измама
и беше помогнал на президента да угоди на расовите предразсъдъци. Искаше да измие
ръцете си.
После видя изписания по лицето на Денис Уилсън гняв и се почувства по-добре.
 10.
През август Ребека беше призована да се яви в главното управление на тайната
полиция за втори път.
Боязливо се питаше какво ли искат сега от ЩАЗИ. Вече бяха съсипали живота й. Беше
подмамена в лъжлив брак, а сега не можеше да си намери работа, несъмнено защото те
нареждаха на училищата да не я наемат. Какво още можеха да й причинят? Нали не можеха
да я вкарат в затвора, задето е тяхна жертва?
Ала те можеха да направят каквото пожелаят.
Ребека взе автобуса през града в един горещ берлински ден. Новата главна квартира
беше не по-малко грозна от организацията, която представляваше, правоъгълна бетонна
кутия за хора, чиито умове се състояха изцяло от прави ъгли. Отново я придружиха догоре в
асансьора, но този път я отведоха в друг кабинет. Докато чакаше там, откри съпруга си, Ханс.
Когато го видя, страхът й се замени от още по-силен гняв. Макар Ханс да разполагаше със
силата да я нарани, тя беше твърде гневна, та да му се кланя.
Ханс носеше нов сиво-син костюм, който Ребека не беше виждала по-рано.
Разполагаше с просторен кабинет с два прозореца и нова модерна мебелировка: беше с по-
висок чин, отколкото Ребека предполагаше. Понеже имаше нужда от време да си събере ума,
тя каза:
— Очаквах да се срещна със сержант Шолц.
Ханс погледна на другата страна.
— Той не беше годен за работа в сигурността.
Ребека разбираше, че Ханс крие нещо. Навярно Шолц беше уволнен или понижен и
преместен в пътната полиция.
— Предполагам, че е сбъркал като ме разпита тук, а не в местния полицейски участък.
— Той не трябваше въобще да те разпитва. Седни там — показа й стола пред голямото
грозно бюро.
Столът беше изработен от метални тръби и твърда оранжева пластмаса и така
направен, че жертвите да се чувстват още по-неудобно, прецени Ребека. Потисканият гняв й
даваше сили да го предизвиква. Вместо да седне, тя отиде до прозореца и погледна паркинга
навън.
— Загуби си времето, нали? Положи всички тези усилия да наблюдаваш семейството
ми и не намери и един шпионин или саботьор — обърна се и погледна Ханс. — Началниците
трябва да са ти ядосани.
— Тъкмо обратното. Това се смята за една от най-успешните операции, извършвани
някога от ЩАЗИ.
Ребека не можеше да си представи как е възможно това.
— Не може да си научил нищо особено интересно.
— Моят екип състави схема, която показва всеки социалдемократ в Източна Германия
и връзките между тях — гордо съобщи той. — А ключовата информация беше добита във
вашата къща. Твоите родители познават всички най-важни реакционери и много от тях ги
посещават.
Ребека се свъси. Вярно, че повечето хора, които идваха у тях, бяха бивши
социалдемократи и това беше съвършено естествено.
 — Но те са просто приятели — възрази тя.
Ханс се изсмя гръмовно и подигравателно.
— Просто приятели! Моля ти се, знам, че според теб не сме особено умни — казвала
си го много пъти, докато живеех с теб — но не сме и съвсем малоумни.
На Ребека й дойде на ум, че Ханс и всички от тайната полиция са длъжни да вярват —
или поне да се преструват, че вярват — във фантастични заговори срещу правителството.
Иначе работата им беше загуба на време. Затова Ханс беше изградил въображаема мрежа от
социалдемократи с база в дома на семейство Франк; и всички те заговорничеха да свалят
комунистическото правителство.
Де да беше вярно.
— Разбира се — продължи Ханс, — намерението никога не е било да се женя за теб.
Всичко, което планирахме, беше просто флирт, колкото да вляза в къщата.
— Предложението ми за брак трябва да те е изправило пред проблем.
— Проектът ни вървеше толкова добре. Информацията, която получавах, беше
жизненоважна. Всеки човек, когото виждах у вас, ме водеше до още социалдемократи. Ако
бях отклонил твоето предложение, кранчето щеше да се затвори.
— Колко смел си бил — отвърна Ребека. — Трябва да се гордееш със себе си.
Ханс се вторачи в нея. За миг тя не можа да го разгадае. Нещо се случваше в ума му и тя
не знаеше какво. Хрумна й, че може би иска да я докосне или да я целуне. Цялото й тяло се
ужаси при тази мисъл. После Ханс тръсна глава, все едно искаше да я проясни.
— Не сме тук да разговаряме за брака — раздразнено рече той.
— Защо сме тук?
— Предизвикала си инцидент на трудовата борса.
— Инцидент ли? Попитах мъжа пред мен колко време е безработен. Жената зад гишето
стана и ми се развика: „Няма безработица в социалистическите страни!“ — гракна тя.
Огледах опашката пред и зад мен и се засмях. Това инцидент ли е?
— Смяла си се истерично и си отказала да спреш, и си била изгонена от сградата.
— Вярно, че не можех да спра да се смея. Казаното от нея беше толкова абсурдно.
— Не е абсурдно! — Ханс измъкна цигара от пакета ф6. Като всички насилници, и той
се нервираше, когато някой му противостоеше. — Тя е била права. Никой не е без работа в
Източна Германия. Социализмът е решил проблема с безработицата.
— Недей, моля те — каза Ребека. — Пак ще ме разсмееш и ще се наложи да ме
изхвърлят и от тази сграда.
— Сарказмът няма да ти е от полза.
Ребека погледна рамкираната фотография на стената, на която се виждаше как Ханс се
здрависва с Валтер Улбрихт, източногерманския вожд. Улбрихт имаше плешиво кубе и си
беше отгледал вандайкова брадичка и мустаци: приликата с Ленин беше едва ли не комична.
Ребека попита:
— Какво ти казва Улбрихт?
— Поздрави ме за повишаването в чин капитан.
— Също част от наградата ти, задето жестоко подведе своята съпруга. И така, кажи ми,
щом не съм безработна, каква съм тогава?
— Ти си разследвана като обществен паразит.
— Възмутително! Аз работя без прекъсване от завършването на образованието си.
Осем години без един ден отпуск по болест. Повишиха ме, дадоха ми допълнителни
отговорности, включително да съм наставник на новите учители. И тогава един ден открих,
че мъжът ми е шпионин от ЩАЗИ и не след дълго бях уволнена. Оттогава съм била на шест
интервюта за работа. Всеки път училищата бяха отчаяни да ме вземат на работа час по-скоро.
И въпреки това, без да могат да ми обяснят причината, всеки път ми пишеха, че не могат да
ми предложат работата. Знаеш ли защо?
— Никой не те иска.
— Всички ме искат. Аз съм добра учителка.
— Идеологически си ненадеждна. Ще оказваш лошо влияние на впечатлителните
юноши.
— Имам блестяща препоръка от последния ми работодател.
— Искаш да кажеш, от Бернд Хелд. Той също се разследва за идеологическа
ненадеждност.
Дълбоко в гърдите си Ребека усети студен страх. Опита да остане с безизразно лице.
Колко ужасно щеше да е, ако милият и способен Бернд е в беда заради нея. „Трябва да го
предупредя“, каза си тя.
Не успя да скрие чувствата си от Ханс.
— Това те разтърси, нали? — каза той. — Винаги съм го подозирал. Ти беше
привързана към него.
— Той искаше връзка — отговори Ребека. — Но аз не исках да те мамя. Само си
представи.
— Щях да те разкрия.
— А вместо това, аз разкрих теб.
— Изпълнявах дълга си.
— Значи ти имаш грижата да не мога да получа работа и ме обвиняваш в паразитизъм.
Какво очакваш да направя — да замина на запад?
— Емиграцията без разрешение е престъпление.
— И въпреки това толкова хора го правят! Чувам, че броят е нараснал до хиляда души
на ден. Учители, лекари, инженери — дори полицаи. О! — Ребека изведнъж прозря. — Това
ли се случи със сержант Шолц?
Ханс изглеждаше несигурен.
— Не е твоя работа.
— Познавам по лицето ти. Значи Шолц отиде на запад. Как мислиш, защо всички тези
почтени хора стават престъпници? Дали защото искат да живеят в страна, където има
свободни избори и тъй нататък?
Ханс гневно повиши глас:
— Свободните избори ни дадоха Хитлер — това ли искат те?
— Може би не искат да живеят там, където тайната полиция може да прави каквото
пожелае. Можеш да си представиш колко е неудобно на хората от това.
— Само на онези, които имат какво да крият!
— И каква е моята тайна, Ханс? Хайде, ти трябва да знаеш.
— Ти си обществен паразит.
— Значи ти ми пречиш да си намеря работа, после ме заплашваш със затвор, задето
нямам работа. Ще ме пратят в трудов лагер, нали? И там ще имам работа, само дето няма да
ми плащат. Обичам комунизма, толкова е логичен! Чудя се защо хората така отчаяно искат да
избягат от него.
 — Майка ти неведнъж ми е казвала, че никога няма да емигрира на запад. Тя би го
приела като бягство.
Ребека се питаше какво цели той.
— И…?
— Ако ти извършиш престъплението да емигрираш незаконно, никога няма да можеш
да се върнеш.
Ребека разбра какво следва и се изпълни с отчаяние.
— Никога няма да видиш семейството си отново — победоносно заключи Ханс.

***
Ребека беше смазана. Излезе от сградата и застана на автобусната спирка. Както и да го
погледнеше, тя беше принудена да изгуби или семейството, или свободата си.
Унила, тя хвана автобуса до училището, където работеше по-рано. Не беше подготвена
за носталгията, която я връхлетя с влизането: шумът от бърборенето на младежите,
миризмата на тебеширен прах и препарат за почистване, дъските със съобщения, футболните
бутонки и надписите „Не тичай“. Осъзна колко е била щастлива като учителка. Това беше
жизненоважна работа и Ребека беше добра в нея. Не можеше да понесе мисълта да се
откаже.
Бернд беше в кабинета на старшия учител. Носеше черен костюм от рипсено кадифе.
Платът беше износен, но цветът му отиваше. Засия от щастие, когато тя отвори вратата.
— Назначиха ли те за старши? — попита тя, макар да можеше да се досети за отговора.
— Никога няма да стане — отговори Бернд. — Но и така върша работата и ми харесва.
Междувременно старият ни началник, Анселм, управлява голямо училище в Хамбург и
заработва двойно повече пари. А ти как си? Седни.
Ребека седна и му разказа за интервютата за работа.
— Това е отмъщението на Ханс. Не трябваше да изхвърлям проклетия му макет от
кибритени клечки през прозореца.
— Може и да не е това — рече Бернд. — Виждал съм го и по-рано. Човек ненавижда
онзи, когото е наранил, колкото и да е странно. Мисля, че е така, защото жертвата постоянно
му напомня, че се е държал срамно.
Бернд беше много умен. Липсваше й.
— Опасявам се, че Ханс може да ненавижда и теб — каза тя. — Каза ми, че те
разследват за идеологическа неблагонадеждност, защото си ми написал препоръка.
— О, по дяволите — Бернд потърка белега на челото си, което винаги беше знак, че се
тревожи. Контактите с ЩАЗИ никога не завършваха добре.
— Съжалявам.
— Недей. Радвам се, че ти написах препоръката. Пак бих го направил. В тази проклета
страна някой трябва да казва истината.
— Освен това Ханс някак е разбрал, че ти си… привлечен от мен.
— И ревнува?
— Трудно е да си го представи човек, нали?
— Ни най-малко. Дори шпионин не би могъл да не се влюби в теб.
— Не говори безсмислици.
 — За това ли дойде? — попита Бернд. — Да ме предупредиш?
— И да ти кажа… — трябваше да е дискретна, дори с него. — Да ти кажа, че вероятно
няма да се виждаме известно време.
— Аха — той кимна в знак, че разбира.
Хората рядко казваха, че отиват на запад. Човек можеше да бъде арестуван само задето
го планира. А ако някой откриеше такива намерения и не информираше полицията,
извършваше престъпление. Затова само най-близките в семейството искаха подобно
престъпно знание.
Ребека се изправи.
— Е, благодаря ти за приятелството.
Бернд заобиколи бюрото и я улови за ръцете.
— Не, аз ти благодаря. И ти желая късмет.
— И на теб.
Ребека установи, че несъзнателно вече е взела решението да замине на запад; мислеше
за това с изненада и тревога, когато Бернд неочаквано наведе глава и я целуна.
Тя не очакваше това. Целувката беше нежна. Бернд остави устните си да се позабавят
върху нейните, но не отвори уста. Ребека затвори очи. След година лъжлив брак й беше
приятно да знае, че някой наистина я намира желана, дори обичана. Изпита потребност да го
прегърне, но я потисна. Сега щеше да е лудост да започва една обречена връзка. След
секунди се отдели от него.
Имаше чувството, че ще се разплаче. А не искаше Бернд да я вижда така. Успя да каже:
— Всичко хубаво.
После се обърна и бързо излезе.

***
Реши, че ще тръгне след два дни, рано в неделя сутрин.
Всички станаха, за да я изпратят.
Не можа да хапне нищо на закуска. Беше твърде притеснена.
— Вероятно ще ида в Хамбург — каза тя с престорена бодрост. — Анселм Вебер сега е
директор на училище там и съм сигурна, че ще ме вземе на работа.
Баба й, Мод, облечена в пурпурен халат, каза:
— Можеш да намериш работа навсякъде в Западна Германия.
— Но ще е добре да познавам поне един човек в града — отговори Ребека отчаяно.
Вали се намеси.
— Смята се, че музикалната сцена в Хамбург е страхотна. Ще дойда при теб веднага,
щом напусна училище.
— Напуснеш ли училище, ще ти се наложи да работиш — саркастично каза баща им. —
Това ще е ново преживяване за теб.
— Без кавги тази сутрин — рече Ребека.
Татко й даде плик с пари.
— Щом минеш от другата страна, вземи такси. Иди направо на „Мариенфелде“. — На
„Мариенфелде“ в южната част на града, близо до летището Темпелхоф, имаше бежански
център. — Започни процедурата по емигриране. Сигурен съм, че ще се наложи да чакаш на
опашка с часове, даже с дни. Когато уредиш всичко, ела във фабриката. Ще ти направя
западногерманска банкова сметка и всичко останало.
Майка й плачеше.
— Ние ще се видим. Можеш да летиш до Западен Берлин когато искаш и ние ще
минаваме границата, за да се срещнем. Ще си устройваме пикници на брега на Ванзее.
Ребека се мъчеше да не заплаче.
Прибра парите в малката чантичка, която беше целият й багаж. Всичко по-голямо
можеше да доведе до ареста й от фопо на границата. Искаше да поостане, но се боеше, че
съвсем ще загуби кураж. Целуна и прегърна всички. Баба Мод; осиновителя й Вернер;
доведените брат и сестра Лили и Вали и накрая Карла, жената, която спаси живота й,
майката, която не й беше майка, и по тази причина беше още по-скъпа.
После с пълни със сълзи очи излезе от къщата.
Беше ясно лятно утро, небето беше синьо и безоблачно. Опита да се почувства
оптимистично: започваше нов живот, далеч от мрачното потисничество на комунистическия
режим. И щеше отново да вижда семейството си по един или друг начин.
Вървеше с отривиста крачка по улиците на стария център на града. Подмина
просторната болница Шарите и зави по Инвалиденщрасе. Отляво беше мостът Зандкруг,
който носеше трафика над корабния канал Берлин-Шпандау към Западен Берлин.
Само че днес не беше така.
Първо Ребека не беше сигурна какво вижда. Имаше опашка от коли, които бяха спрели
пред моста. Оттатък колите се беше струпала тълпа, която гледаше нещо. Може би на моста
имаше катастрофа. Но от дясно, на Плац фор дем Нойен Тор, двадесет-тридесет
източногермански войници стояха и не правеха нищо. Зад войниците имаше два съветски
танка.
Беше озадачаващо и плашещо.
Ребека си проправи път през тълпата. Сега видя какъв е проблемът. От близката страна
на моста беше издигната груба ограда от бодлива тел. При малък отвор в оградата стояха
полицаи, които явно не пускаха никого.
Ребека се изкушаваше да попита какво става, но не искаше да привлича внимание към
себе си. Не беше далече от станцията „Фридрихщрасе“: оттам можеше да иде с метрото
направо на „Мариенфелде“.
Обърна се на юг и закрачи по-бързо, като мина на зигзаг между университетските
сгради към станцията.
И тук нещо не беше наред.
Край входа се тълпяха няколко десетки души. Ребека мина напред и прочете
залепеното на стената обявление, което само съобщаваше очевидното: станцията беше
затворена. На най-горните стъпала като бариера бяха наредени въоръжени полицаи. Никой
не се допускаше на пероните.
Ребека започна да се страхува. Навярно беше съвпадение, че първите две избрани от
нея места за минаване са затворени. А може би не.
Имаше осемдесет и едно места, където хората можеха да минат от Източен в Западен
Берлин. Най-близкото беше при Бранденбургската врата, където широката „Унтер ден
Линден“ минаваше под паметната арка в „Тиргартен“. Ребека мина на юг по
„Фридрихщрасе“.
Когато зави на запад по „Унтер ден Линден“, веднага разбра, че е в беда. И тук имаше
танкове и войници. Стотици хора се бяха събрали пред прочутата порта. Когато мина в
челото на тълпата, Ребека видя още една ограда от бодлива тел. Телта висеше на дървени
магарета и се пазеше от източногерманската полиция.
Младежи, които изглеждаха като Вали — кожени якета, тесни панталони, прически в
стил Елвис Пресли — крещяха обиди от безопасно разстояние. От западноберлинската
страна подобни типове викаха гневно и от време на време замеряха полицаите с камъни.
Като се вгледа по-добре, Ребека забеляза, че различните полицаи — от Фопо, от
граничната полиция и заводски милиционери — правят дупки в улицата, побиват високи
бетонни стълбове и опъват бодлива тел между тях като по-трайно решение.
„Трайно“, рече си тя, и духът й пропадна в бездна.
Заговори някакъв човек.
— Така ли е навсякъде? Тази ограда?
— Навсякъде — отговори мъжът. — Гадове.
Източногерманският режим беше направил онова, което всички казваха, че не може да
се направи: беше построил стена в средата на Берлин.
А Ребека беше от погрешната страна на стената.
ЧАСТ ВТОРА
БРЪМБАР
1961–1962
 11.
Джордж беше нащрек, когато отиде да обядва с Лари Мохини в Илектрик дайнър.
Джордж не беше сигурен защо Лари предложи това, но се съгласи от любопитство. Двамата
бяха на еднаква възраст и със сходни професии: Лари беше помощник в кабинета на
началник-щаба на военновъздушните сили, генерал Къртис Ле Мей. Но шефовете им бяха
скарани: братята Кенеди нямаха вяра на военните.
Лари беше в униформа на лейтенант от военновъздушните сили. Всичко във вида му
беше военно: гладко обръснат, с ниско подстригана светла коса, здраво пристегнат възел на
вратовръзката и лъснати обувки. — Пентагонът мрази сегрегацията — обяви той.
Джордж вдигна вежди.
— Наистина ли? Мислех, че армията по традиция с неохота поверява оръжие на
негрите.
Мохини вдигна умиротворително ръка.
— Знам какво искаш да кажеш. Но първо, необходимостта винаги надделява над това
отношение: негрите са се сражавали във всеки конфликт от Войната на независимостта
насам. И второ, това е история. Днес Пентагонът има нужда от цветнокожи войници. И не
искаме разходите и неефикасността на сегрегацията: две бани, две казарми, предразсъдъци и
омраза между хора, от които се очаква да се сражават заедно.
— Добре, това го приемам — отговори Джордж.
Лари се зарови в сандвича си с печено сирене, а Джордж хапна пълна вилица чили кон
карне.
— И така — продължи Лари. — В Берлин Хрушчов получи каквото искаше.
Джордж усети, че това е истинската тема на разговора на обяд.
— Слава Богу, не ни се налага да воюваме със Съветите — каза той.
— Кенеди се уплаши — отвърна Лари. — Източногерманският режим беше на път да
се срине. Можеше да избухне контрареволюция, ако президентът беше приел по-твърда
линия. Но Стената спря притока от бежанци на запад и сега Съветите могат да правят в
Източен Берлин каквото пожелаят. Нашите западногермански съюзници са ни адски
ядосани.
Джордж настръхна.
— Президентът избегна Трета световна война!
— В замяна позволи на Съветите да затегнат хватката си. Това не е точно победа.
— Това ли е мнението на Пентагона?
— До голяма степен.
Разбира се, раздразнено си рече Джордж. Сега му стана ясно — Мохини беше тук, за да
защитава линията на Пентагона с надеждата да спечели подкрепата на Джордж. „Би трябвало
да съм поласкан“, каза си той: „това говори, че сега хората ме приемат като част от
вътрешния кръг на Боби“.
Но той нямаше намерението да слуша как нападат президента Кенеди, без да отвърне
на удара.
— Май не трябва да очаквам нещо по-малко от генерал Ле Мей. Не го ли наричат Ле
Мей Бомбаджията?
Мохини се свъси. Ако намираше прякора на началника си смешен, нямаше да го
покаже.
 Джордж смяташе, че надменният дъвчещ пури Ле Мей си заслужава подигравките.
— Знам, че той веднъж е казал, че ако има ядрена война и накрая останат двама
американци и един руснак, значи сме победили.
— Никога не съм го чувал да казва подобно нещо.
— Явно президентът Кенеди му отговорил: „По-добре се надявайте американците да са
мъж и жена“.
— Трябва да бъдем силни! — възкликна Мохини, който започваше да се сърди. —
Загубихме Куба, Лаос и Източен Берлин, а сега има опасност да загубим Виетнам.
— Какво според теб можем да направим за Виетнам?
— Да пратим армията — тутакси отговори Лари.
— Нямаме ли вече две хиляди военни съветници там?
— Не е достатъчно. Пентагонът моли президента отново и отново да прати бойни
отряди. Изглежда не му стиска.
Това подразни Джордж, понеже беше толкова несправедливо.
— На президента Кенеди не му липсва кураж — сопна се той.
— Тогава защо не нападне комунистите във Виетнам?
— Не вярва, че сме способни да победим.
— Би трябвало да слуша опитните и компетентни генерали.
— Трябва ли? Те му казаха да подкрепи глупавата операция в Залива на свинете. Ако в
Обединеното командване са опитни и компетентни, как така не казаха на президента, че
една инвазия на кубински емигранти е обречена на провал?
— Ние му казахме да прати поддръжка по въздуха…
— Извинявай, Лари, обаче цялата идея беше да се избегне замесването на американци.
А когато нещата се объркаха, Пентагонът поиска да прати морската пехота. Братята Кенеди
подозират, че ги удряте под пояса. Подведохте го да приеме обречената инвазия на
емигрантите, защото искахте да го принудите да прати американски войски.
— Това не е вярно.
— Може би, но той мисли, че сега се мъчите да го подведете във Виетнам по същия
начин. И е решен да не се подлъгва втори път.
— Добре, значи той ни има зъб заради Залива на свинете. Кажи ми сериозно, Джордж,
това достатъчно добро основание ли е да оставим Виетнам да стане комунистически?
— Ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме.
Мохини остави ножа и вилицата.
— Искаш ли десерт?
Беше разбрал, че си губи времето: Джордж никога нямаше да стане съюзник на
Пентагона.
— Без десерт, благодаря — отговори Джордж. Той беше в кабинета на Боби да се бори
за справедливост, за това децата му да могат да растат американски граждани с равни права.
Трябваше някой друг да се бори с комунизма в Азия.
Изразът на Мохини се промени и той махна на някого в другия край на ресторанта.
Джордж погледна през рамо и се сащиса.
Мохини махаше на Мария Самърс.
Тя не го видя. Вече обръщаше гръб на събеседничката си, бяло момиче на
приблизително същата възраст.
— Това Мария Самърс ли е? — попита той невярващо.
 — Аха.
— Ти я познаваш.
— Разбира се. Заедно следвахме право в Чикаго.
— Какво прави във Вашингтон?
— Смешна работа. Първоначално й бяха отказали работа в пресслужбата на Белия дом.
После човекът, когото назначили, не се явил и тя била вторият избор.
Джордж се развълнува. Мария беше във Вашингтон — при това за дълго! Науми си да
говори с нея, преди да излезе от ресторанта.
Хрумна му, че може да разбере нещо повече за Мария от Мохини.
— Излизал ли си с нея, докато учехте в юридическия факултет?
— Не. Тя излизаше само с цветнокожи момчета, и то не с много. Известна беше като
айсберг.
Джордж не повярва на тази забележка. За някои мъже всяко момиче, което кажеше не,
ставаше айсберг.
— Имаше ли си някой специален?
— Имаше един, с когото излизаше около година, но той я заряза, понеже тя не му
пусна.
— Не съм изненадан — отговори Джордж. — Тя е от строго семейство.
— Откъде знаеш?
— Заедно участвахме в първия Поход на свободата. Поприказвахме си малко.
— Хубава е.
— Наистина.
Получиха сметката и си я поделиха. На излизане Джордж се спря до масата на Мария.
— Добре дошла във Вашингтон.
Тя се усмихна топло.
— Здравей, Джордж. Чудех се колко скоро ще се натъкна на теб.
— Здрасти, Мария — обади се Лари. — Тъкмо разправях на Джордж, че в
юридическия беше известна като айсберг. — Той се разсмя.
Типична мъжка шега, нищо необичайно, но Мария се изчерви.
Лари излезе от ресторанта, но Джордж остана.
— Съжалявам, че той каза това, Мария. И ме е срам, че го чух. Наистина беше
дебелашко.
— Благодаря ти — тя махна към другата жена. — Това е Антония Капел. Тя също е
юристка.
Антония беше слаба и сериозна, със строго опънати назад коси.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Джордж.
Мария каза на Антония:
— В Алабама Джордж ме защити от един сегрегационист с лост и така се сдоби със
счупена ръка.
Антония се впечатли.
— Джордж, ти си истински джентълмен.
Джордж забеляза, че момичетата се готвят да тръгват: сметката им беше в чинийка на
масата, покрита с няколко банкноти. Той се обърна към Мария:
— Може ли да те изпратя до Белия дом?
— Разбира се.
 — Трябва да изтичам до дрогерията — обади се Антония.
Излязоха навън, във влажния въздух на вашингтонската есен. Антония помаха за
довиждане. Джордж и Мария се отправиха към Белия дом.
Докато пресичаха Пенсилвания авеню, Джордж я разглеждаше скришом. Носеше
елегантен черен шлифер над бяло поло, облекло за сериозен политически служител, но не
можеше да прикрие топлата си усмивка. Беше хубава, с малък нос и фина брадичка, а
големите й кафяви очи и меките устни бяха секси.
— Спорих с Мохини за Виетнам — каза Джордж. — Мисля, че той се надяваше да ме
убеди, като начин непряко да се добере до Боби.
— Не се и съмнявам — отговори Мария. — Но президентът няма да се поддаде на
Пентагона по този въпрос.
— Откъде знаеш?
— Тази вечер ще държи реч и ще каже, че има граници на това, което можем да
постигнем във външната политика. Не можем да поправим всяко зло и да възстановим всяко
нещастие. Току-що написах съобщението за пресата за тази реч.
— Радвам се, че той ще стои твърдо.
— Джордж, ти не чу какво ти казах. Аз написах съобщение за пресата! Не разбираш ли
колко необичайно е това? Обикновено мъжете ги пишат. Жените само ги напечатват на
машина.
Джордж се усмихна.
— Поздравления.
Щастлив беше да е с нея и двамата бързо подновиха приятелството си.
— Запомни, ще открия какво мислят по въпроса, когато се върна в службата. Какво
става в министерството?
— Явно нашия Поход на свободата наистина е постигнал нещо — енергично отговори
Джордж. — Скоро във всички междущатски автобуси ще има надпис „Разполагането в това
превозно средство не е според расата, цвета, вярата или националността“. Същите думи ще
се отпечатват на автобусните билети. — Гордееше се с това постижение. — Какво ще кажеш?
— Добра работа — но Мария зададе ключовия въпрос. — Ще се спазва ли това
правило?
— Това зависи от нас в Министерството на правосъдието и ние се стараем по-упорито
от всякога. Вече се задействахме няколко пъти срещу властите в Мисисипи и Алабама. А
изненадващо много градове в другите щати просто отстъпват.
— Трудно е да повярвам, че наистина побеждаваме. Сегрегационистите изглежда
винаги имат в запас още някой мръсен номер.
— Следващата ни кампания е регистриране на гласоподавателите. Мартин Лутър Кинг
иска да удвои броя на черните гласоподаватели в Юга до края на годината.
Мария отговори замислено:
— Това, което наистина ни трябва, е закон за гражданските права, който да пречи на
южните щати да ги нарушават.
— Работим по въпроса.
— Значи ми казваш, че Боби Кенеди е поддръжник на гражданските права?
— Не, по дяволите. Преди една година това дори не влизаше в програмата му. Но Боби
и президентът не могат да понесат онези снимки на насилието на бялата тълпа в юга. Заради
тях семейство Кенеди изглежда зле на първите страници на вестниците в целия свят.
 — А световната политика е онова, за което наистина ги е грижа.
— Именно.
Джордж искаше да я покани на среща, но се въздържа. Щеше да скъса с Норин
Латимър възможно най-скоро: беше неизбежно сега, когато Мария беше тук. Но чувстваше,
че трябва да каже на Норин, че романът им е приключил, преди да покани Мария да излязат.
Всичко друго щеше да изглежда нечестно. А забавянето нямаше да е дълго — щеше да се
види с Норин след няколко дни.
Влязоха в Западното крило. Черните лица в Белия дом бяха достатъчно необичайни и
хората ги зяпаха. Отидоха в пресслужбата. Джордж с изненада установи, че тя е малко
помещение, натъпкано с бюра. Пет-шест човека работеха съсредоточено на сивите пишещи
машини Ремингтън и с телефоните с редове проблясващи лампички. От съседната стая
долиташе тракането на телетипа, прекъсвано от прозвъняването, с което се бележеха
особено важните съобщения. Имаше един вътрешен кабинет, за който Джордж предположи,
че е на прессекретаря Пиер Селинджър.
Явно всички бяха съсредоточени и работеха здравата, никой не бъбреше и не зяпаше
през прозореца.
Мария му показа своето бюро и го представи на жената на съседната пишеща машина,
привлекателна червенокоса жена на около тридесет и пет години.
— Джордж, това е моята приятелка госпожица Фордам. Нели, защо всички са толкова
смълчани?
Преди Нели да успее да отговори, Селинджър излезе от кабинета си, дребен топчест
човек с отлично скроен костюм в европейски стил. С него беше президентът Кенеди.
Президентът се усмихна на всички, кимна на Джордж и заговори на Мария.
— Вие трябва да сте Мария Самърс. Написали сте добро съобщение за пресата — ясно
и категорично. Отлична работа.
Мария се изчерви от удоволствие.
— Благодаря Ви, господин президент.
Кенеди явно не бързаше.
— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук? — зададе въпроса, все едно нямаше
нищо по-интересно на света.
— Учих в юридическия факултет на Чикагския университет.
— Харесва ли Ви в пресслужбата?
— О, да, вълнуващо е.
— Е, оценявам Вашата отлична работа. Продължавайте така.
— Ще направя всичко по силите си.
Президентът излезе, а Селинджър го последва.
Джордж развеселено погледна Мария. Тя изглеждаше замаяна. След малко Нели
Фордам заговори:
— Така става. За минута ти беше най-красивата жена на света. Мария я погледна.
— Да. Точно така се почувствах.

***
Мария беше малко самотна, но иначе беше щастлива.
 Обичаше работата в Белия дом, където беше заобиколена от умни и искрени хора,
които искаха да направят света едно по-добро място. Чувстваше, че може да постигне много
в правителството. Знаеше, че ще й се налага да се бори с предразсъдъците — към жените и
към негрите — но вярваше, че може да ги преодолее с интелигентност и решителност.
Семейството й отдавна се справяше с трудностите. Дядо й, Саул Самърс, беше стигнал
до Чикаго пеш от дома си в Голгота, Алабама. По пътя беше арестуван за „скитничество“ и
осъден на тридесет дни работа във въглищна мина. Там беше видял как пазачите пребиват с
бухалки един човек, който опитал да избяга. След тридесетте дни не го бяха освободили и
когато се беше оплакал, го бяха били с пръчка. Беше рискувал живота си, избягал и успял да
се добере до Чикаго. Тук в крайна сметка беше станал пастор в Презвитерианската църква
Витлеем. Вече на осемдесет, той почти се беше оттеглил и проповядваше само от време на
време.
Бащата на Мария, Даниъл, беше учил в негърски колеж и юридическо училище. През
1930, по време на Депресията, беше отворил малка правна кантора в квартала „Саут сайд“,
където никой не можеше да си позволи да купи пощенска марка, какво остава за юридически
услуги. Мария често беше слушала спомените как клиентите му плащали в натура: домашно
приготвени сладкиши, яйца от кокошките в задния двор, безплатна подстрижка, малко
дърводелска работа в кантората. Докато Новият курс на Рузвелт се задейства и икономиката
потръгне, той се беше превърнал в най-популярния негърски адвокат в Чикаго.
Затова Мария не се боеше от трудностите. Но беше самотна. Всички около нея бяха
бели. Дядо Самърс често казваше:
— Нищо им няма на белите хора. Те просто не са черни.
Мария знаеше за какво говори той. Белите хора не знаеха за „скитничеството“. Някак
им се беше изплъзнало от умовете, че Алабама е продължила да праща негри в принудителни
трудови лагери до 1927. Ако заговореше за такива неща, хората изглеждаха натъжени за миг, а
после се извръщаха и тя знаеше, че мислят, че преувеличава. Черните, които говореха за
предразсъдъци, бяха отегчителни за белите, също като болни, които рецитират симптомите
на болестта си.
Доволна беше да види отново Джордж Джейкс. Би го издирила още с пристигането си
във Вашингтон, но скромните момичета не тичат подир мъжете, колкото и чаровни да са те;
пък и без това нямаше да знае какво да му каже. Харесваше Джордж повече от всички мъже,
които беше срещала, след като скъса с Франк Бейкър преди две години. Щеше да се омъжи за
Франк, ако той беше поискал, но той искаше секс без брак — предложение, което тя
отхвърли. Когато Джордж я изпрати до пресслужбата, тя беше сигурна, че ще я покани на
среща и се разочарова, че той не го направи.
Делеше апартамент с още две чернокожи момичета, но нямаше много общо с тях. И
двете бяха секретарки и се интересуваха главно от мода и кино.
Мария беше свикнала да е изключение. В колежа й нямаше много чернокожи
момичета, а в юридическия факултет — нито едно. Сега беше единствената чернокожа жена
в Белия дом, ако не се броят чистачките и готвачките. Не се оплакваше: всички бяха
дружелюбни. Но беше самотна.
Сутринта след срещата с Джордж проучваше някаква реч на Фидел Кастро в търсене на
полезна информация, която пресслужбата да използва, когато телефонът й иззвъня и един
мъжки глас попита:
— Би ли искала да поплуваш?
 Плоският бостънски акцент й беше познат, но не се досещаше чий е.
— Кой се обажда?
— Дейв.
Беше Дейв Пауърс, личният асистент на президента, наричан понякога Първият
приятел. Мария беше разговаряла с него няколко пъти. Като повечето хора в Белия дом, той
беше дружелюбен и очарователен.
Но сега Мария се изненада.
— Къде?
— Тук, в Белия дом, разбира се — отговори той през смях.
Мария си спомни, че има плувен басейн в Западната галерия, между Белия дом и
Западното крило. Никога не го беше виждала, но знаеше, че е построен за президента
Рузвелт. Чувала беше, че президентът Кенеди обича да плува поне веднъж дневно, понеже
водата облекчаваше напрежението в болния му гръб.
— Ще има и други момичета — добави Дейв.
Мария първо помисли за косата си. Почти всички чернокожи жени чиновнички носеха
кичури изкуствена коса или перука на работа. И чернокожите, и белите смятаха, че
естественият вид на косите на черните просто не е делови. Днес Мария носеше голям кок с
изкуствени кичури, умело вплетени в собствените й коси, които бяха изправени с химикали,
за да наподобяват гладката права текстура на косите на белите жени. Не беше тайна — щеше
да е очевидно за всяка чернокожа жена, която я зърнеше. Но един бял мъж като Дейв нямаше
и да забележи.
Как би могла да иде да плува? Ако косите й се навлажняха, щяха да се разбъркат
непоправимо.
Беше прекалено смутена да каже какъв е проблемът, но бързо намисли извинение.
— Нямам бански костюм.
— Ние имаме — отговори Дейв. — Ще те взема на обед. — И затвори.
Мария погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.
Какво щеше да прави? Дали щяха да й позволят да се спусне внимателно откъм
плиткия край и да опази косите си сухи?
Осъзна, че е задавала единствено неправилни въпроси. Наистина й беше нужно да знае
защо е поканена и какво може да се очаква от нея — и дали президентът ще е там.
Погледна жената на съседното бюро. Нели Фордам не беше омъжена и работеше в
Белия дом от десетилетие. Намекваше, че преди години е имала разочарование в любовта.
Помагаше на Мария от самото начало. Сега изглеждаше любопитна.
— „Нямам бански костюм“? — цитира я тя.
— Поканена съм в президентския басейн — отговори Мария. — Трябва ли да ида?
— Разбира се! Стига да ми разкажеш всичко, когато се върнеш.
Мария сниши глас.
— Той каза, че ще има и други момичета. Мислиш ли, че и президентът ще е там?
Нели се огледа, но никой не ги чуваше.
— Джак Кенеди обича ли да плува, заобиколен от хубави момичета? — попита тя. —
Няма награди за отговора на този въпрос.
Мария още не беше сигурна дали да иде. После си спомни как Лари Мохини я нарече
айсберг. Това я жегна. Не беше айсберг. Беше девствена на двадесет и пет години, понеже
никога не беше срещала мъж, на когото да поиска да се отдаде телом и духом, но не беше
фригидна.
Дейв Пауърс се появи на вратата и попита:
— Идваш ли?
— Да, по дяволите.
Дейв я поведе покрай аркадата в края на Розовата градина към входа на басейна. В
същото време дойдоха още две момичета. Мария ги беше виждала и преди, винаги заедно: и
двете бяха секретарки в Белия дом. Дейв ги представи.
— Запознай се с Дженифър и Джералдин, известни като Джени и Джери.
Момичетата отведоха Мария в съблекалнята, където бяха накачени десетина бански
костюма. Джени и Джери се съблякоха бързо. Мария забеляза, че и двете имат съвършени
фигури. Не виждаше често голи бели момичета. Макар да бяха блондинки, пубисното им
окосмяване беше тъмно и спретнато оформено в триъгълник. Мария се зачуди дали го
подрязват с ножица. Никога не се беше замисляла да направи това.
Всички бански костюми бяха цели и памучни. Мария се отказа от по-ярките цветове и
се спря на скромно тъмносиньо. Сетне последва Джени и Джери към басейна.
Три стени бяха изрисувани с карибски сцени, палми и кораби. Четвъртата беше
огледална и Мария провери отражението си. Рече си, че не е твърде дебела, с изключение на
дупето, което беше възголямо. Морскосиньото стоеше добре на тъмнокафявата й кожа.
Дейв седеше на ръба на басейна бос и с навити крачоли и пляскаше с крака във водата.
Джени и Джери подскачаха наоколо, приказваха и се смееха. Мария седна срещу Дейв и
потопи стъпала. Басейнът беше топъл като вана.
След минута се появи президентът и сърцето на Мария заби по-бързо.
Носеше обичайния тъмен костюм с бяла риза и тясна вратовръзка. Застана на ръба и се
усмихна на момичетата. Мария долови лимоновия полъх от парфюма му 4711.
— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита той, все едно басейнът
беше техен, а не негов.
— Моля, елате! — отговори Джени. Двете с Джери не бяха изненадани да го видят и
Мария предположи, че не за пръв път плуват с президента.
Той влезе в съблекалнята и се върна със сини плувки. Беше строен и загорял, в отлична
форма за мъж на четиридесет и четири, навярно благодарение на многото плаване с яхтата в
Хаянис порт до Кейп Код, където имаше ваканционна къща. Седна на ръба и с въздишка се
отпусна във водата.
Поплува няколко минути. Мария се чудеше какво би казала майка й. Мама не би
одобрила дъщеря й да плува с женен мъж, ако той не е самият президент. Но сигурно нищо
лошо не можеше да се случи тук, в Белия дом, пред Дейв Пауърс и Джени и Джери.
Президентът доплува до нея.
— Как се справяш в пресслужбата, Мария? — попита той, все едно това беше най-
важният въпрос на света.
— Добре, благодаря, сър.
— Пиер добър началник ли е?
— Много добър. Всички го харесваме.
— И аз го харесвам.
От толкова близо Мария виждаше ситните бръчици в ъгълчетата на очите и устата му и
сивото, което изпъстряше тук-там гъстата му червеникавокестенява коса. Очите му не бяха
съвсем сини, а по-скоро лешникови.
 Знае, че го разглеждам, каза си тя, и няма нищо против. Може би е свикнал. Може би
му харесва. Той се усмихна и попита:
— Каква работа вършиш?
— Смесена — тя се чувстваше изключително поласкана. Може би той просто се
държеше любезно, обаче изглеждаше искрено заинтересуван от нея. — Предимно правя
проучвания за Пиер. Тази сутрин преглеждах една реч на Кастро.
— По-добре ти, отколкото аз. Речите му са дълги!
Мария се разсмя. Някъде в дъното на ума й един глас се обади: Президентът се шегува
с мен за Фидел Кастро! В плувен басейн!
— Понякога Пиер иска от мен да напиша съобщение за пресата и това ми харесва най-
много.
— Кажи му да ти възлага писането на повече съобщения. Добра си в това.
— Благодаря Ви, господин президент. Не мога да Ви кажа колко много означава това за
мен.
— От Чикаго си, нали?
— Да, сър.
— Къде живееш сега?
— В Джорджтаун. Деля апартамента с две момичета, които работят в Държавния
департамент.
— Звучи добре. Е, радвам се, че си се устроила. Ценя работата ти и знам, че Пиер също
я цени.
Обърна се и заговори с Джени, но Мария не чуваше какво казва. Беше твърде
развълнувана. Президентът помнеше името й, знаеше, че е от Чикаго; имаше високо мнение
за работата й. И беше толкова привлекателен. Така леко й беше, че можеше да се понесе до
луната.
Дейв погледна часовника си и обяви:
— Дванадесет и тридесет, господин президент.
Мария не можеше да повярва, че е била тук половин час. Стори й се като две минути.
Но президентът излезе от басейна и отиде в съблекалнята.
Трите момичета излязоха.
— Вземете си сандвичи — предложи Дейв. Всички отидоха на масата. Мария опита да
хапне нещо — беше обедната им почивка — но стомахът й се беше свил съвсем. Изпи
бутилка сладка газирана напитка.
Дейв си отиде и трите момичета се преоблякоха в дрехите си за работа. Мария се
погледна в огледалото. Косата й беше леко влажна, но всичко си беше на мястото.
Взе си довиждане с Джени и Джери и се върна в пресслужбата. На бюрото й имаше
дебел доклад за здравеопазването и бележка от Селинджър, в която искаше резюме в две
страници до час.
Срещна погледа на Нели, която попита:
— Е? За какво беше всичко?
Мария се позамисли за миг и отговори: — Нямам представа.

***
 Джордж Джейкс получи съобщение да се отбие при Джоузеф Хюго в главната квартира
на ФБР. Хюго сега работеше като личен асистент на директора Дж. Едгар Хувър. В
съобщението се казваше, че ФБР разполага с важна информация за Мартин Лутър Кинг,
която Хюго иска да сподели с екипа на главния прокурор.
Хувър ненавиждаше Мартин Лутър Кинг. В Бюрото нямаше и един чернокож агент.
Хувър мразеше и Боби Кенеди. Той мразеше много хора.
Джордж се замисли дали да не откаже. Последното, което му се щеше, беше да
разговаря с гадината Хюго, който беше предал движението за граждански права и лично
Джордж. От време на време ръката го болеше от счупването в Атланта, което Хюго беше
наблюдавал, докато си бъбреше с полицаите и пушеше.
От друга страна, ако новините бяха лоши, той искаше да ги узнае пръв. Може би ФБР
беше хванало Кинг в извънбрачна афера или нещо подобно. Джордж би приветствал
възможността да се справи с разпространението на всяка негативна информация за
движението за граждански права. Не желаеше някой като Денис Уилсън да пусне мълвата.
По тази причина се налагаше да се срещне с Хюго и навярно да изтърпи злорадстването му.
Главната квартира на ФБР се намираше на друг етаж в Министерството на
правосъдието. Джордж намери Хюго в малко кабинетче до седалището на директора. Хюго
имаше къса подстрижка като всички от Бюрото и носеше прост сив костюм с бяла найлонова
риза и морскосиня вратовръзка. На бюрото му лежаха пакет ментолови цигари и папка.
— Какво искаш? — попита Джордж.
Хюго се ухили. Не можеше да прикрие задоволството си.
— Един от съветниците на Мартин Лутър Кинг е комунист.
Джордж беше потресен. Това обвинение можеше да опетни цялото движение за
граждански права. Изстина от притеснение. Човек никога не можеше да докаже, че някой не
е комунист и все пак истината почти не беше от значение: само намекът беше смъртоносен.
Подобно на обвинението във вещерство през Средновековието, това беше лесен начин за
подклаждане на омраза сред глупавите и невежи хора.
— Кой е този съветник? — попита той.
Хюго погледна в папката, все едно да поосвежи паметта си.
— Стенли Левинсън.
— Не ми звучи като негърско име.
— Евреин е — отговори Хюго, извади снимка от папката и му я подаде.
Джордж видя обикновено бяло лице с редееща коса и големи очила. Мъжът беше с
папийонка. Джордж се беше срещал с Кинг и хората му в Атланта и никой не приличаше на
този човек.
— Сигурен ли си, че работи за Конференцията на християнските водачи от Юга?
— Не казах, че работи за Кинг. Той е адвокат в Ню Йорк. Освен това е успял
бизнесмен.
— В какъв смисъл тогава е „съветник“ на доктор Кинг?
— Помогна с издаването на книгата му и го предпази от съдебно преследване за
неплащане на данъци в Алабама. Не се срещат често, но разговарят по телефона.
Джордж се изправи на стола.
— Как бихте могли да знаете подобно нещо?
— Източници — мъгляво отговори Хюго.
— Значи, твърдиш, че доктор Кинг понякога телефонира на нюйоркски адвокат и
получава съвети по данъчни и издателски въпроси.
— От един комунист.
— Откъде знаеш, че е комунист?
— Източници.
— Какви източници?
— Ние не можем да разкриваме самоличността на нашите осведомители.
— Пред главния прокурор можете.
— Ти не си главният прокурор.
— Знаеш ли номера на картата на Левинсън?
— Моля? — Хюго се сащиса за миг.
— Членовете на Комунистическата партия имат карти, както знаеш. Всяка карта си
има номер. Кой е номерът на картата на Левинсън?
Хюго се престори, че търси.
— Не мисля, че е в тази папка.
— Значи не можеш да докажеш, че Левинсън е комунист.
— Ние не се нуждаем от доказателство — отвърна Хюго, показвайки признаци на
раздразнение. — Няма да го преследваме. Просто информираме главния прокурор за
подозренията си, както сме длъжни да правим.
Джордж повиши глас:
— Вие очерняте името на доктор Кинг с твърдението, че се е съветвал с комунист, и не
предлагате каквито и да било доказателства?
— Прав си — изненадващо отговори Хюго. — Нужни са ни повече доказателства.
Затова ще помолим телефонът на Левинсън да се подслушва. — Главният прокурор трябваше
да разреши подслушването. — Тази папка е за теб. — Хюго подаде папката.
Джордж не я взе.
— Ако подслушвате Левинсън, ще чуете някои от обажданията на доктор Кинг.
Хюго сви рамене.
— Хората, които разговарят с комунисти, поемат риска да бъдат подслушвани. Нещо
нередно в това?
Джордж смяташе, че в една свободна страна има нещо нередно в това, но не го каза.
— Ние не знаем дали Левинсън е комунист.
— Следователно трябва да открием.
Джордж взе папката, стана и отвори вратата.
— Хувър несъмнено ще спомене това при следващата си среща с Боби. Затова не го
запазвай за себе си — каза Хюго.
Тази мисъл беше минала през ума на Джордж, но сега той отговори:
— Няма, разбира се.
И без друго идеята беше лоша.
— И какво ще направиш?
— Ще кажа на Боби — отговори Джордж. — Той ще реши.
Излезе от кабинета. Качи се с асансьора на петия етаж. Няколко служители от
Министерството на правосъдието тъкмо излизаха от кабинета на Боби. Джордж надзърна
вътре. Както обикновено, Боби беше свалил сакото, ръкавите на ризата му бяха навити и
беше сложил очила. Явно току-що беше приключил с някаква среща. Джордж погледна
часовника си: разполагаше с няколко минути преди следващата. Влезе вътре.
 Боби го поздрави топло.
— Здрасти, Джордж. Как вървят работите при теб?
Винаги се държеше така от деня, когато Джордж си беше въобразил, че се кани да го
удари. Боби се държеше с него като с приятел от детинство. Джордж се питаше дали това не
е някакъв модел. Може би Боби трябваше да се скара с някого, преди да се сближи с него.
— Лоши новини — рече той.
— Сядай и ми кажи.
Джордж затвори вратата.
— Хувър казва, че е намерил комунист в кръга на Мартин Лутър Кинг.
— Хувър е един минетчия, който създава главоболия — отвърна Боби.
Джордж се изуми. Да не би Боби да казваше, че Хувър е обратен? Изглеждаше
невъзможно. Може би просто говореше обидно.
— Нарича се Стенли Левинсън — обясни той.
— Кой е той?
— Адвокат, с когото доктор Кинг се е съветвал по данъчни и други въпроси.
— В Атланта?
— Не, Левинсън е в Ню Йорк.
— Не звучи да е наистина близък на Кинг.
— Не вярвам да са близки.
— Но това надали има значение — изнурено рече Боби. — Хувър винаги може да
изкара нещата по-лоши, отколкото са.
— От ФБР твърдят, че Левинсън е комунист, но не искат да ми кажат с какви
доказателства разполагат. На Вас обаче може да кажат.
— Не искам да знам нищо за техните източници на информация — Боби отбранително
вдигна ръце с дланите напред. — Оттам нататък ще вземат да ме обвиняват за всяко проклето
изтичане на информация.
— Те дори нямат номера на партийната членска карта на Левинсън.
— По дяволите, те не знаят. Просто гадаят. Но това няма значение. Хората ще повярват.
— Какво ще правим?
— Кинг трябва да скъса с Левинсън — решително каза Боби. — Иначе Хувър ще пусне
този слух, ще навреди на Кинг и цялата бъркотия с гражданските права само ще се усложни.
Джордж не смяташе кампанията за граждански права за „бъркотия“, но братята Кенеди
я смятаха. Не това обаче беше важното. Обвинението на Хувър беше заплаха, с която
трябваше да се справят, и Боби беше прав: най-простото решение беше Кинг да скъса с
Левинсън.
— А как ще накараме доктор Кинг да направи това? — попита Джордж.
— Ти ще отлетиш за Атланта и ще му кажеш — отговори Боби.
Джордж се уплаши. Мартин Лутър Кинг се славеше с противопоставянето на всяка
власт, а Джордж знаеше от Верина, че не е лесно човек да го придума за нещо нито в
частния, нито в обществения му живот. Но прикри опасенията си зад маска на спокойствие.
— Сега ще се обадя и ще уговоря среща — рече той и тръгна към вратата.
— Благодаря ти, Джордж — отговори Боби с видимо облекчение. — Прекрасно е, че
мога да разчитам на теб.
 ***
В деня след плуването с президента Мария вдигна телефона и отново чу гласа на Дейв
Пауърс.
— Има сбирка за опознаване на личния състав в пет и половина — каза той. — Би ли
искала да дойдеш?
Мария и съквартирантките й планираха да гледат Одри Хепбърн и готиния Джордж
Пепърд в Закуска в Тифани. Но младшите служители в Белия дом не казваха „не“ на Дейв
Пауърс. Щеше да се наложи момичетата да се лигавят по Марчело без нея.
— Къде да ида? — попита тя.
— Горе.
— Горе ли? — това обикновено означаваше личното жилище на президента.
— Ще те взема — каза Дейв и затвори.
Веднага й се прииска да беше облякла нещо по-хубаво. Носеше плисирана пола на
карета и семпла бяла блуза със златисти копчета. Изкуствените й коси бяха оформени в къса
прическа с два извити като ятагани кичура край брадичката по последната мода. Опасяваше
се, че изглежда като всички момичета във вашингтонските офиси.
— Канена ли си на среща за сближаване на личния състав тази вечер? — попита тя
Нели.
— Не и аз. Къде е?
— Горе.
— Късметлийка си.
В пет и петнадесет Мария отиде в тоалетната да поправи прическата и грима си.
Забеляза, че нито една от останалите жени не полага специални усилия и реши, че не са
поканени. Може би срещата беше за назначените най-скоро.
В пет и половина Нели си взе чантата и се приготви да тръгва.
— Пази се сега — каза тя на Мария.
— И ти.
— Не, говоря сериозно — възрази Нели и излезе, преди Мария да успее да я попита
какво иска да каже.
Дейв Пауърс се появи след минута. Поведе я навън покрай Западната колонада, край
входа за басейна и отново вътре и нагоре с асансьора.
Вратите се отвориха в просторно преддверие с два канделабъра. Стените бяха
боядисани в синьо-зеления цвят, за който Мария знаеше, че се нарича eau de nil. Почти
нямаше време да го огледа.
— Намираме се в Западната дневна — обяви Дейв и я поведе през отворен вход в
неофициална стая с удобни дивани и висок сводест прозорец с изглед към залеза.
Тук бяха същите две секретарки, Джени и Джери, но нямаше никой друг. Мария седна и
се запита дали някой ще се присъедини към тях. На ниската масичка имаше поднос с
коктейлни чаши и кана.
— Пийни дайкири — предложи Дейв и наля, без да дочака отговора й. Мария не пиеше
често алкохол, но сега отпи и й хареса. Взе си кифличка със сирене от подноса със закуски.
За какво беше всичко това?
— Ще се присъедини ли към нас Първата дама? — попита тя. — Много искам да се
запозная с нея.
Последва кратко мълчание, което й създаде усещането, че е казала нещо нетактично;
после Дейв рече:
— Джаки отиде в Глен Ора.
Глен Ора беше ферма в Мидълбърг, Вирджиния, където Джаки Кенеди имаше коне и
ходеше на езда с ловната дружинка на Ориндж каунти. Намираше се на около час от
Вашингтон.
— Взе Каролин и Джон Джон — додаде Джени.
Каролин Кенеди беше на четири годинки, а Джон Джон на една.
„Ако аз бях омъжена за него“, помисли си Мария, „нямаше да го оставям да язди моя
кон“.
Изведнъж той влезе и всички станаха.
Изглеждаше уморен и напрегнат, но усмивката му беше топла както винаги. Свали си
сакото, преметна го на облегалката на някакъв стол, седна на дивана, облегна се и качи крака
на масичката.
Мария имаше чувството, че е приета в най-изключителната социална група в света.
Намираше се в дома на президента, пиеше и похапваше, докато самият президент беше
вдигнал крака на масичката. Каквото и друго да се случи, тя винаги щеше да си спомня това.
Пресуши чашата си и Дейв отново я напълни.
Защо ли си мислеше каквото и друго да се случи? Нещо тук не беше наред. Тя беше
просто проучвател с надежди за ранно повишение като помощник на началника на
пресслужбата. Атмосферата беше спокойна, но всъщност тя не беше сред приятели. Никой от
тези хора не знаеше нищо за нея. Какво правеше тя тук?
Президентът се изправи и попита:
— Мария, би ли желала да обиколиш резиденцията?
Обиколка на резиденцията? Водена от самия президент? Кой би отказал?
— Разбира се — отговори тя и се изправи. Дайкирито я удари в главата и за миг тя се
замая, но й мина.
Президентът излезе през една странична врата и тя го последва.
— Това тук беше спалня за гости, но госпожа Кенеди я преустрои в трапезария —
обясни той. Стените бяха покрити с батални сцени от американската революция.
Квадратната маса в центъра изглеждаше малка за стаята, а свещникът — голям за масата. Но
Мария си мислеше преди всичко: аз съм сама с президента в резиденцията в Белия дом — аз,
Мария Самърс!
Той се усмихна и я погледна в очите.
— Какво мислиш? — попита той, все едно не можеше да реши, докато не чуе мнението
й.
— Много ми харесва — рече Мария, а й се щеше да измисли по-интелигентен
комплимент.
— Насам — той я поведе обратно през Западното крило и през вратата в
срещуположния край. — Това е спалнята на госпожа Кенеди — обясни той и затвори вратата
зад гърбовете им.
— Красиво е — продума Мария.
Срещу вратата имаше два високи прозореца със светлосини завеси. Отляво на Мария
имаше камина, а пред нея върху килим в цвета на завесите имаше диван. Над полицата бяха
накачени картини, които изглеждаха изтънчени и интелигентни като самата Джаки. В другия
край покривките на леглото и балдахинът също си подхождаха, както и покривката на
помощната масичка в ъгъла. Мария не беше виждала подобна стая даже в списанията.
Но си мислеше: Защо той я нарича „спалнята на госпожа Кенеди“? Не спеше ли и той
тук? Голямото двойно легло беше разделено на две отделни половини и Мария си спомни, че
президентът трябва да спи на твърдо заради гърба.
Заведе я до прозореца и двамата погледнаха навън. Мека привечерна светлина
обливаше Южната морава и фонтана, където понякога си играеха децата на семейство
Кенеди.
— Толкова е красиво — каза Мария.
Той положи ръка на рамото й. За пръв път я докосваше и тя потрепери от вълнение.
Помириса парфюма му, беше достатъчно близо да долови розмарина и мускуса под
цитрусовия аромат. Той я гледаше с онази толкова съблазнителна лека усмивка.
— Това е една много уединена стая — продума той.
Тя го погледна в очите и прошепна:
— Да.
Чувстваше дълбока близост с него, все едно го познаваше цял живот, все едно знаеше
вън от всяко съмнение, че може да му се довери и да го обича без предел. За миг виновно си
помисли за Джордж Джейкс. После го отпъди от ума си.
Президентът положи другата си ръка на другото рамо и нежно я побутна назад. Когато
краката й докоснаха леглото, тя седна.
Той я побутна още назад, докато тя се облегна на лакти. Продължаваше да я гледа в
очите, докато разкопчаваше блузата й. За миг тя се засрами от евтините златисти копчета в
тази неизразимо елегантна стая. После той сложи ръце на гърдите й.
Внезапно тя намрази найлоновия сутиен, който стоеше между нейната кожа и неговата.
Бързо разкопча останалите копчета, измъкна се от блузата, пресегна се зад гърба си да
разкопчае сутиена и също го захвърли. Той загледа с обожание гърдите й, после ги взе в
меките си ръце, погали ги нежно в началото, после ги стисна силно.
Пресегна се под плисираната пола и събу гащичките й. Прииска й се да се беше
досетила да оформи триъгълника си като Джени и Джери.
Той дишаше тежко. Тя също. Той разкопча панталоните си, захвърли ги и после легна
върху нея.
Винаги ли ставаше толкова бързо? Не знаеше.
Той леко проникна в нея. После усети съпротива и спря.
— Не си ли го правила преди? — изненада се той.
— Не.
— Добре ли си?
— Да — тя беше повече от добре. Беше щастлива, изпълнена с желание, копнееща.
Той натисна по-нежно. Нещо поддаде и тя изпита остра болка. Не можа да сподави
един тих вик.
— Добре ли си? — пак попита той.
— Да — не искаше той да спира.
Той продължи със затворени очи. Тя разучаваше лицето му, съсредоточеното
изражение, усмивката на задоволство. После той въздъхна с удоволствие и всичко свърши.
Изправи се и вдигна панталоните си.
 Усмихна се и каза:
— Банята е там — посочи една врата в ъгъла, после се закопча.
Внезапно Мария се засрами, легнала и разкрила голотата си. Бързо се изправи. Грабна
блузата и сутиена, наведе се да вземе гащичките и изтича в банята.
Погледна в огледалото и каза:
— Какво се случи?
„Изгубих девствеността си“, рече си тя. „Направих го с един чудесен мъж. Който по
случайност е президент на Съединените щати. Приятно ми беше“.
Облече се, после оправи грима си. За щастие, той не беше разбъркал косите й.
„Това е банята на Джаки“, рече си тя гузно, и внезапно й се прииска да си тръгне.
Спалнята беше празна. Отиде до вратата, после се обърна и погледна леглото. Осъзна,
че той не я беше целунал нито веднъж.
Отиде в Западнта дневна. Президентът седеше сам, с крака върху масичката за кафе.
Дейв и момичетата си бяха тръгнали и бяха оставили поднос с празни чаши и останките от
закуските. Кенеди изглеждаше отпуснат, все едно не беше станало нищо важно. Това
ежедневие ли беше за него?
— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Кухнята е ето там.
— Не, благодаря, господин президент.
После си помисли: той току-що ме чука, а аз го наричам господин президент.
Той се изправи.
— При Южния портик те чака кола, която ще те отведе у дома.
Изпрати я до главния салон.
— Добре ли си? — попита я за трети път.
— Да.
Асансьорът дойде. Тя се запита ще я целуне ли за лека нощ.
Не го направи. Тя влезе в асансьора.
— Лека нощ, Мария.
— Лека нощ — отговори тя и вратите се затвориха.

***
Мина още седмица, преди Джордж да има възможността да каже на Норин Латимър, че
връзката им приключва.
Много се страхуваше от това.
Естествено, и по-рано се беше разделял с момичета. След една-две срещи беше лесно:
просто не се обаждаш. Опитът му показваше, че след по-дълга връзка чувството обикновено
беше взаимно — и двамата знаят, че вълнението го няма. Норин обаче беше между двете
крайности. Излизаха едва от няколко месеца и се разбираха добре. Джордж се надяваше
скоро да преспят заедно. Тя не би очаквала да скъсат.
Срещнаха се на обяд. Норин помоли да я заведе в ресторанта в мазето на Белия дом,
известен като мензата, но там не допускаха жени. Джордж не искаше да я води в някое
изискано заведение като клуб Жокей, понеже се боеше, че тя ще си въобрази, че ще й
предложи брак. Накрая отидоха в Олд Ебит, традиционен ресторант за политици, който беше
видял и по-добри времена.
 Норин приличаше повече на арабка, отколкото на негърка. Беше драматично красива, с
вълнисти черни коси, маслинена кожа и извит нос. Носеше пухкав пуловер, който наистина
не й прилягаше: Джордж предполагаше, че тя опитва да не изглежда заплашително пред
началника си. Мъжете се чувстваха неловко с авторитетни на вид жени в кабинетите си.
— Наистина съжалявам, че отказах срещата снощи — каза Джордж, след като
поръчаха. — Повикаха ме на среща при президента.
— Е, аз не мога да се състезавам с президента — каза тя.
Стори му се, че това е доста глупав отговор. Много ясно, че не може да се състезава с
президента; никой не може. Но не искаше да започва този спор. Мина направо на въпроса.
— Нещо се случи — поде той. — Преди да те срещна, имаше друго момиче.
— Знам — отговори Норин.
— Какво искаш да кажеш?
— Харесвам те, Джордж. Ти си умен, забавен и мил. И хубав, ако не броим ухото.
— Но…
— Но мога да разбера, когато в сърцето на един мъж гори огън за друга.
— Можеш ли?
— Предполагам, че е Мария.
Джордж беше изумен.
— Откъде, за Бога, разбра това?
— Споменавал си името й четири или пет пъти. И никога не си говорил за друго
момиче от миналото ти. Следователно, не е нужно да съм гений, за да разбера, че още е
важна за теб. Но тя е в Чикаго и аз си помислих, че навярно ще успея да те отвоювам от нея
— Норин внезапно се натъжи.
— Тя дойде във Вашингтон — каза Джордж.
— Умно момиче.
— Не заради мен. На работа.
— Каквото и да е, зарязваш ме заради нея.
Джордж надали би могъл да каже „да“ на подобно твърдение. Но беше истина, затова
не каза нищо.
Поднесоха храната, но Норин не взе вилицата.
— Пожелавам ти всичко добро, Джордж — каза тя. — Пази се.
Стори му се много внезапно.
— Ъъ… и ти.
Тя се изправи.
— Довиждане.
Той можеше да каже само едно:
— Довиждане, Норин.
— Можеш да изядеш и моята салата — каза Норин и излезе.
Джордж си поигра с храната няколко минути. Чувстваше се зле. Норин беше благородна
по някакъв свой начин. Направи нещата лесни за него. Джордж се надяваше всичко да е
наред с нея. Не заслужаваше да бъде наранявана.
От ресторанта Джордж отиде в Белия дом. Трябваше да присъства на среща на
президентския Комитет по равните възможности за работа, председателствана от
вицепрезидента Линдън Джонсън. Джордж се беше съюзил със Скип Андерсън, един от
съветниците на Джонсън. Но до началото на срещата оставаше половин час, затова той отиде
в пресслужбата да потърси Мария.
Днес тя носеше рокля на точки с подходяща лента за коса. Лентата вероятно държеше
на място перука: повечето чернокожи момичета ползваха сложни перуки, а сладката къса
прическа на Мария определено не беше естествена.
Когато тя го попита как е, той не знаеше какво да отговори. Чувстваше се гузен заради
Норин; но сега можеше да покани Мария на среща с чиста съвест.
— Общо взето, доста добре. Ти?
Тя сниши глас.
— В някои дни просто мразя белите хора.
— Това пък защо?
— Ти не познаваш дядо ми.
— Не съм срещал никого от семейството ти.
— Дядо все още понякога проповядва в Чикаго, но прекарва повечето време в родния
си град Голгота, Алабама. Казва, че така и не е свикнал със студения вятър в Средния запад.
Но още се държи. Облякъл си най-хубавия костюм и отишъл в съда в Голгота да се
регистрира като гласоподавател.
— И какво се е случило?
— Унизили го — Мария поклати глава. — Знаеш номерата им. Дават на хората изпит
по грамотност: трябва да прочетеш на глас част от конституцията на съответния щат, да я
обясниш, после да я напишеш. Началникът на отдела по гражданското състояние определя
кой член да прочетеш. Дава на белите някое просто изречение като „Нито един човек не бива
да бъде затварян заради дълг“. Но негрите получават дълги и сложни параграфи, които само
адвокат може да разбере. После зависи от чиновника да определи грамотен ли си, или не, и
разбира се, той винаги решава, че белите са грамотни, а негрите не са.
— Кучите му синове.
— И това не е всичко. Негрите, които опитат да се регистрират, биват уволнявани за
наказание. Дядо обаче не са могли да уволнят, понеже е пенсионер. Затова, когато излизал от
сградата на съда, го арестували за безделничество. Той прекарал нощта в затвора — това не е
пикник, когато си на осемдесет години. — В очите й имаше сълзи.
Разказът затвърди решимостта на Джордж. От какво имаше да се оплаче той? Е, някои
от нещата, които се налагаше да върши, извикваха у него желанието да си измие ръцете.
Работата за Боби Кенеди си оставаше най-ефективното нещо, което можеше да стори за хора
като дядо Самърс. Един ден расистите от юга щяха да бъдат смазани.
Той си погледна часовника.
— Имам среща с Линдън.
— Кажи му за дядо.
— Може би ще му кажа — времето, което прекарваше с Мария, винаги му се струваше
твърде кратко. — Съжалявам, че бързам така, но искаш ли да се видим след работа? Можем
да пийнем, може би да вечеряме някъде?
Мария се усмихна.
— Благодаря ти, Джордж, но довечера имам среща.
— О — Джордж се сепна. Някак не му беше хрумвало, че тя може би вече излиза с
някого. — Ъъ, утре трябва да отида в Атланта, но ще се върна след два-три дни. Може би в
края на седмицата?
— Не, благодаря — тя се подвоуми, после обясни: — Имам сериозен приятел.
 Джордж беше опустошен, а това беше глупаво: защо пък толкова привлекателно
момиче като Мария да няма сериозен приятел? Какъв глупак беше той. Чувстваше се
объркан, като че беше загубил почва под краката си.
— Щастливец — успя да продума той.
— Мило е, че го казваш — отговори Мария с усмивка.
Джордж искаше да разбере за конкурента си.
— Кой е той?
— Не го познаваш.
— Но това ще се промени, щом науча името му.
— Опитай.
Мария поклати глава.
— Предпочитам да не казвам.
Джордж беше ядосан извън всяка мярка. Имаше съперник и даже не знаеше името му.
Искаше да я притисне, но се тревожеше да не я изтормози: момичетата мразеха това.
— Добре — неохотно се съгласи той. И съвършено неискрено додаде: — Пожелавам ти
много хубава вечер.
— Със сигурност ще е така.
Разделиха се и Мария се отправи към пресслужбата, а Джордж — към кабинета на
вицепрезидента.
Сърцето го болеше. Харесваше Мария повече от всяко друго момиче, което беше
срещал, а я беше загубил заради друг мъж.
Питам се кой ли е, мислеше си Джордж.

***
Мария се съблече и влезе във ваната при президента Кенеди.
Джак Кенеди пиеше хапчета по цял ден, но нищо не облекчаваше болката в гърба му
като това да е във водата. Той даже се бръснеше във ваната сутрин. Ако можеше, щеше да спи
в басейна.
Това беше неговата вана в неговата баня, с неговото тюркоазено-златисто шише
парфюм 4711 на полицата над мивката. След първия път Мария никога не беше се връщала в
покоите на Джаки. Президентът имаше отделна спалня и отделна баня, свързани с
апартамента на Джаки с къс коридор, където по неизвестна причина се помещаваше
грамофонът.
Джаки отново беше извън града. Мария се беше приучила да не се измъчва с мисли за
съпругата на любовника си. Знаеше, че коравосърдечно предава една достойна жена и се
натъжаваше, затова не мислеше по въпроса.
Мария харесваше банята, която беше по-луксозна от сън, с меки кърпи и бели халати, и
скъп сапун — и едно семейство жълти гумени патета.
Бяха установили рутина. Когато Дейв Пауърс я поканеше, което се случваше
приблизително веднъж седмично, тя вземаше асансьора до Резиденцията след работа. В
Западната дневна винаги я очакваше кана Дайкири и поднос закуски. Понякога Дейв беше
там, понякога Джени и Джери, понякога нямаше никого. Мария си сипваше питие и чакаше,
изпълнена с желание, но търпелива, докато президентът дойде.
 Не след дълго се преместваха в спалнята. Това беше най-любимото място на Мария в
целия свят. Имаше легло със син балдахин, два стола пред истински огън и камари книги,
списания и вестници навсякъде.
Чувстваше, че може да живее весело в тази стая до края на дните си.
Той нежно я беше научил да прави орален секс. Тя се оказа енергична ученичка.
Обикновено той искаше това, когато дойдеше. Често нямаше търпение, желаеше го почти
отчаяно и в това имаше нещо възбуждащо. Но Мария го харесваше най-много после, когато се
отпускаше и ставаше по-топъл и обичлив.
Понякога пускаше плоча. Харесваше Синатра, Тони Бенет и Пърси Марканд. Никога не
беше чувал за Миракълс или Шайърлес.
В кухнята винаги имаше студена вечеря: пиле, скариди, сандвичи, салата. След като се
нахранеха, те се събличаха и отиваха в банята.
Мария седна в противоположния край на ваната. Той сложи две патета във водата и
каза:
— Обзалагам се на четвърт долар, че моето пате е по-бързо от твоето — с бостънския
си акцент казваше „четвът“ като англичанин, без „р“.
Тя взе едно пате. Най-много го обичаше, когато беше такъв: игрив, весел, като дете.
— Добре, господин президент, но нека го направим цял долар, ако ти стиска.
— Не мога да си позволя да загубя долар — разсмя се той. Но беше чувствителен и
разбра, че тя не е в добро настроение. — Какво има?
— Не знам — отговори тя и сви рамене. — Обикновено не ти говоря за политика.
— Защо не? Политиката е моят живот, твоят също.
— Преследват те по цял ден. Времето, което прекарваме заедно, е за отпускане и
забавление.
— Направи изключение — той вдигна стъпалото й, което лежеше до бедрото му във
водата, и погали пръстите й. Тя си знаеше, че има красиви стъпала и винаги си лакираше
ноктите. — Нещо те е ядосало — тихо каза той. — Кажи ми какво.
Когато я гледаше така сериозно с лешниковите си очи и кривата усмивка, Мария беше
безпомощна.
— Онзи ден дядо ми беше арестуван, задето опита да се регистрира като
гласоподавател.
— Арестуван? Не могат да направят това. Какво беше обвинението?
— Безделничество.
— О. Това е станало някъде в Юга.
— Голгота, Алабама; родния му град — тя се поколеба, но реши да му каже цялата
истина, въпреки че можеше да не му хареса. — Искаш ли да знаеш какво каза той, когато
излезе от затвора?
— Какво?
— Казал: „С президента Кенеди в Белия дом мислех, че мога да гласувам, но май съм
сбъркал“. Така ми каза баба.
— По дяволите — отговори президентът. — Той ми е повярвал, а аз го предадох.
— Май той така мисли.
— А ти какво мислиш, Мария? — той продължаваше да гали пръстите на крака й.
Тя отново се замисли и се вгледа в тъмното си стъпало в неговата бяла ръка. Боеше се,
че разговорът може да стане ожесточен. Той беше докачлив и за най-малкия намек, че е
неискрен или неверен, или пък не е спазил обещанията си като политик. Ако го притиснеше
прекалено, можеше да прекрати връзката им. А тогава тя щеше да умре.
Но трябваше да е честна. Пое дълбоко дъх и опита да запази спокойствие.
— Доколкото виждам, въпросът не е сложен — поде тя. — Южняците постъпват така,
защото могат. Законът такъв, какъвто е, им позволява да се измъкнат въпреки Конституцията.
— Не напълно — прекъсна я той. — Брат ми Боб увеличи броя на делата, заведени от
Министерството на правосъдието за нарушаване на избирателните права. С него работи един
умен млад адвокат негър.
Тя кимна.
— Джордж Джейкс. Познавам го. Но това, което те правят, не е достатъчно.
Той вдигна рамене.
— Не мога да отрека.
Тя продължи.
— Всички са съгласни, че трябва да променим закона с нов Акт за Гражданските
права. Много хора са на мнение, че си го обещал по време на предизборната кампания. И…
никой не разбира защо още не си го направил — тя прехапа устни, после рискува докрай. —
Аз също.
Лицето му стана по-сурово.
Тя незабавно съжали за откровеността.
— Не се гневи — помоли го тя. — За нищо на света не бих те ядосала, но ме попита и
исках да съм честна. — Очите й се насълзиха. — А бедният ми дядо прекара цяла нощ в
затвора, в най-хубавия си костюм.
Той се усмихна насила.
— Не съм сърдит, Мария. Поне не на теб.
— Можеш да ми кажеш всичко. Обожавам те. Трябва да знаеш, че никога няма да те
съдя. Просто кажи какво чувстваш.
— Май съм ядосан, защото съм слаб. Имаме мнозинство в Конгреса само ако включим
демократите от Юга. Ако внеса законопроект за гражданските права, те ще го саботират. И
не е само това. Като отмъщение, ще гласуват против всичко останало във вътрешната ми
законодателна програма, включително срещу здравеопазването. А то би могло да подобри
живота на цветнокожите американци дори повече от законодателството за гражданските
права.
— Значи ли това, че си се отказал от гражданските права?
— Не. Следващия ноември имаме междинни избори. Ще помоля американския народ
да прати повече демократи в Конгреса, за да изпълня обещаното по време на кампанията.
— А американците ще го направят ли?
— Вероятно не. Републиканците ме нападат по външната политика. Загубихме Куба,
загубихме Лаос, а сега губим Виетнам. Наложи ми се да оставя Хрушчов да издигне ограда
от бодлива тел по средата на Берлин. По дяволите, тъкмо сега съм притиснат до стената.
— Колко странно — замисли се Мария. — Не можеш да позволиш на негрите от Юга
да гласуват, защото си уязвим във външната политика.
— Всеки водач трябва да изглежда силен на международната сцена, иначе не може да
постигне нищо.
— Не можеш ли просто да опиташ? Да внесеш законопроекта за гражданските права,
макар че вероятно ще загубиш. Поне хората ще знаят колко си искрен.
 Той поклати глава.
— Ако внеса законопроект и ме бият, ще изглеждам слаб, а това ще изложи на
опасност всичко останало. И така никога няма да получа втори шанс за гражданските права.
— Какво тогава да кажа на дядо?
— Че да постъпваш правилно не е толкова лесно, колкото изглежда, дори човек да е
президент.
Той се изправи и Мария го последва. Подсушиха се един друг с хавлии и отидоха в
спалнята му. Мария облече една от неговите меки сини памучни нощници.
Отново се любиха. Ако той беше уморен, беше кратко, като първия път, но тази вечер
беше спокоен. Настроението му стана игриво и двамата лежаха по гръб и си играеха един с
друг, все едно нищо друго нямаше значение.
После той заспа бързо. Тя лежеше до него, благословено щастлива. Не искаше да идва
утрото, когато трябваше да се облече, да иде в пресслужбата и да започне ежедневната си
работа. Живееше в истинския свят, все едно е сън, и чакаше само обаждането от Дейв
Пауърс, което означаваше, че трябва да се събуди и да се върне в единствената реалност,
която имаше значение.
Знаеше, че някои от колегите й може да се досещат какво прави. Знаеше, че той никога
няма да напусне съпругата си заради нея. Знаеше, че трябва да се притеснява от бременност.
Знаеше, че всичко, което прави, е глупаво и грешно и не е възможно да свърши добре.
И беше прекалено влюбена, че да я е грижа.

***
Джордж разбираше защо Боби е толкова доволен, че може да го прати да говори с Кинг.
Щом се налагаше да притисне движението за граждански права, имаше повече възможност
да успее, ако използва чернокож пратеник. Джордж смяташе, че Боби е прав за Левинсън, но
въпреки това не се чувстваше съвсем удобно в ролята си — усещане, което му ставаше все по-
познато.
Атланта беше студена и дъждовна. Верина го посрещна на летището, облечена в
жълтеникаво палто с черна кожена яка. Изглеждаше красива, но Джордж още го болеше
твърде много от отказа на Мария, та да се почувства привлечен.
— Познавам Стенли Левинсън — каза Мария, докато караше през големия град. —
Много откровен човек.
— Той е адвокат, нали?
— Повече от това. Помогна на Мартин с написването на Крачка към свободата. Близки
са.
— ФБР твърди, че Левинсън е комунист.
— За ФБР всеки, който не е съгласен с Дж. Едгар Хувър, е комунист.
— Боби нарече Хувър минетчия.
Верина се разсмя.
— Мислиш ли, че е говорил сериозно?
— Не знам.
— Хувър — пудра? — тя поклати невярващо глава. — Прекалено хубаво, за да е вярно.
Истинският живот никога не е толкова забавен.
 Шофираше под дъжда към квартала „Олд Форт Уърд“, където се намираха стотици
предприятия, собственост на чернокожи. Като че ли имаше църква на всеки ъгъл. Авеню
„Обърн“ беше наречено веднъж най-процъфтяващата негърска улица в Америка. Главната
квартира на Конференцията на християнските водачи от Юга се помещаваше на номер 320.
Верина спря пред дълга двуетажна сграда от червени тухли.
— Боби мисли, че доктор Кинг е арогантен — каза Джордж.
Верина сви рамене.
— Мартин мисли, че Боби е арогантен.
— А ти какво мислиш?
— Че и двамата са прави.
Джордж се разсмя. Харесваше остроумието на Верина.
Минаха бързо по мокрия тротоар и влязоха вътре. Почакаха петнадесет минути пред
кабинета на Кинг, после ги повикаха.
Мартин Лутър Кинг беше хубав мъж на тридесет и три години, с мустаци и
преждевременно оредяла черна коса. Беше нисък, според Джордж — около метър и
седемдесет, и малко закръглен. Носеше отлично изгладен тъмносив костюм с бяла риза и
тясна черна сатенена вратовръзка. В джобчето на сакото му имаше бяла копринена кърпичка.
Носеше големи копчета за ръкавели. Джордж долови намек за одеколон. Създаваше
впечатлението на човек, който много държи на достойнството си. Джордж му
симпатизираше: и той се чувстваше така.
Кинг се здрависа с него и каза:
— Последния път, когато се срещнахме, Вие участвахте в Похода на свободата и
пътувахте за Анистън. Как е ръката?
— Напълно излекувана, благодаря. Отказах се от състезанията по борба, но и без това
бях готов да го направя. Сега съм треньор на един гимназиален отбор в „Айви сити“.
„Айви сити“ беше негърски квартал във Вашингтон.
— Добре правите — отвърна Кинг. — Да учите негърските момчета да използват
силата си в един дисциплиниран спорт, с правила. Моля, седнете — той махна по посока на
един стол и се настани зад бюрото си. — Кажете, защо главният прокурор Ви изпраща да
говорите с мен.
В гласа му се долавяше намек за наранена гордост. Навярно Кинг мислеше, че Боби е
трябвало да дойде лично. Джордж си спомни, че прякорът му в движението за граждански
права е Лорда.
Джордж сбито очерта проблема със Стенли Левинсън и не спести нищо, освен
искането за подслушване.
— Боби ме прати да настоявам пред Вас възможно най-убедително да прекъснете
всички връзки с господин Левинсън — заключи той. — Това е единственият начин да се
избавите от обвинението, че сте помагач на комунистите — обвинение, което може да
нанесе неизразима вреда на движението, в което Вие и аз вярваме.
Когато свърши, Кинг каза:
— Стенли Левинсън не е комунист.
Джордж отвори уста да зададе въпрос.
Кинг вдигна длан и го смълча: не беше човек, който търпи прекъсване.
— Стенли никога не е членувал в Комунистическата партия. Комунизмът е безбожен и
аз като следовник на Господа Иисуса Христа щях да намеря за невъзможно да съм близък
приятел с един атеист. Но… — и той се приведе над бюрото — това не е цялата истина.
Помълча малко, ала Джордж знаеше, че не бива да говори.
— Нека Ви кажа цялата истина за Стенли Левинсън — продължи най-сетне Кинг и
Джордж реши, че му предстои да чуе проповед. — Стенли го бива да прави пари. И това го
кара да се срамува. Чувства, че би трябвало животът му да минава в помощ за ближните. И
тъй, като младеж, той бил… очарован. Да, това е думата. Бил очарован от идеалите на
комунизма. Макар никога да не станал член, използвал забележителните си дарби да
подпомага Комунистическата партия на САЩ. Скоро видял колко греши, скъсал връзката и
отдал подкрепата си на каузата на свободата и равенството на негрите. И така той стана мой
приятел.
Джордж изчака да се увери, че Кинг е свършил, после каза:
— Дълбоко съжалявам да чуя това, преподобни. Ако Левинсън е бил финансов
съветник на Комунистическата партия, той е завинаги опетнен.
— Но той се промени.
— Аз Ви вярвам, но други няма да Ви повярват. Като продължавате отношенията с
Левинсън, Вие предоставяте оръжие в ръцете на нашите врагове.
— Така да бъде — отсече Кинг.
Джордж се изуми.
— Какво искате да кажете?
— Трябва да се подчиняваме на нравствените закони, дори когато това не ни устройва.
Иначе защо са ни те?
— Но ако претеглите…
— Ние не претегляме. Стенли направи лошо като помогна на комунистите. Той се
разкая и се поправи. Аз съм проповедник в служба на Господа. Трябва да прощавам, както
Иисус прощава, и да посрещна Стенли с разтворени обятия. Че тъй и на небесата повече
радост ще има за каещия се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат
нужда от покаяние. Аз самият твърде често се нуждая от Божията благодат, та да отказвам
милост на ближния си.
— Но цената…
— Аз съм християнски пастор, Джордж. Учението за опрощението е дълбоко
вкоренено в душата ми, по-дълбоко дори от свободата и справедливостта. Не бих могъл да
отстъпя от него на никаква цена.
Джордж осъзна, че мисията му е обречена. Кинг беше напълно искрен. Нямаше изгледи
да промени отношението му.
Той се изправи.
— Благодаря, че отделихте от времето си да обясните Вашата гледна точка. Оценявам
това, оценява го и главният прокурор.
— Бог да ви благослови — рече Кинг.
Джордж и Верина излязоха от кабинета и тръгнаха навън. Без да разговарят, влязоха в
нейната кола.
— Ще те оставя в хотела ти — каза Верина.
Джордж кимна. Мислеше върху думите на Кинг. Не му се говореше.
Пътуваха мълчаливо, докато Верина спря пред входа на хотела.
— Е? — попита тя.
— Кинг ме накара да се срамувам от себе си — отговори Джордж.
 ***
— Това правят проповедниците — каза майка му. — Това им е работата. Добре е за теб.
Наля му мляко и му даде парче кекс. Джордж не ги искаше.
Беше й разказал цялата история, докато седеше в кухнята й.
— Беше толкова силен. Разбере ли кое е правилно, прави го, независимо от всичко.
— Не го поставяй твърде високо — отвърна Джаки. — Никой не е ангел, особено ако е
мъж.
Беше късен следобед и тя още беше облечена в работните си дрехи — семпла черна
рокля и ниски обувки.
— Как беше Верина?
— Ще ми се да можеше да я видиш с това палто с черната кожена яка.
— Изведе ли я?
— Вечеряхме — не я беше целунал за лека нощ.
Съвсем изненадващо Джаки каза:
— Харесва ми тази Мария Самърс.
Джордж се удиви.
— Откъде я познаваш?
— Членува в клуба — Джаки оглавяваше цветнокожия персонал в Университетския
дамски клуб. — Няма много черни членове, така че разговаряме, естествено. Тя спомена, че
работи в Белия дом, аз й разказах за теб и осъзнахме, че двамата вече се познавате. Има
хубаво семейство.
На Джордж му стана забавно.
— Това пък откъде го знаеш?
— Доведе родителите си на обяд. Баща й е голям адвокат в Чикаго. Познава тамошния
кмет Дейли. — Дейли беше известен поддръжник на Кенеди.
— Ти знаеш за нея повече от мен!
— Жените слушат. Мъжете говорят.
— И аз харесвам Мария.
— Добре — Джаки се умисли и си спомни първоначалната тема на разговора. — Какво
каза Боби Кенеди, когато ти се върна от Алабама?
— Ще одобри подслушването на Левинсън. Това означава, че ФБР ще чува някои от
телефонните разговори на доктор Кинг.
— Колко важно е това? Всичко, което Кинг прави, е предназначено да стане
обществено достояние.
— Федералните може да узнаят предварително какво ще прави Кинг. Ако го направят,
ще подсказват на сегрегационистите, които ще могат да планират и да намерят как да
подкопаят стореното от Кинг.
— Лошо е, но не е краят на света.
— Мога да подскажа на Кинг за подслушването. Да кажа на Верина да го предупреди
да внимава какво казва по телефона на Левинсън.
— Така ще предадеш доверието на колегите си от службата.
— Тъкмо това ме тревожи.
— Всъщност може да се наложи да си подадеш оставката.
 — Именно. Защото ще се чувствам предател.
— Освен това, те могат да открият за подсказването и когато се поогледат за
възможната изкупителна жертва, ще видят едно черно лице в стаята — твоето.
— А може би трябва да го направя, ако това е правилно.
— Ако напуснеш, Джордж, няма да има черно лице във вътрешния кръг на Боби
Кенеди.
— Знаех си, че ще кажеш да си мълча и да остана.
— Тежко е, но — да, мисля, че трябва да останеш.
— И аз така мисля — каза Джордж.
 12.
Живееш в изумителна къща — каза Бийп Дюър на Дейв Уилямс.
Дейв беше на тринадесет, живееше тук откакто се помнеше и всъщност никога не беше
обръщал внимание на къщата. Вдигна поглед към тухлената фасада откъм градината с
правилните редове джорджиански прозорци.
— Изумителна ли? — отвърна той.
— Толкова е стара.
— Мисля, че е от осемнадесети век. Значи е само на около двеста години.
— Само! — засмя се тя. — В Сан Франциско нищо не е на двеста години! Къщата се
намираше на улица „Грейт Питър“ в Лондон, на няколко минути пеш от Парламента.
Повечето къщи в квартала бяха от осемнадесети век и Дейв смътно знаеше, че са били
построени за членовете на Парламента и перовете, които трябвало да присъстват в Камарата
на общините и Камарата на лордовете. Бащата на Дейв, Лойд Уилямс, беше депутат.
— Пушиш ли? — попита Бийп и извади пакет цигари.
— Само когато ми падне сгоден случай.
Тя му даде цигара и двамата запалиха.
Урсула Дюър, наречена още Бийп, също беше на тринадесет, но изглеждаше по-голяма
от Дейв. Носеше готини американски дрехи, стегнати пуловери, тесни джинси и ботуши.
Твърдеше, че може да кара кола. Казваше, че британското радио е тъпо — само три станции,
които не пускат рокендрол — и спират работа в полунощ! Когато хвана Дейв да зяпа малките
издутинки на гърдите й под черното поло, тя даже не се засрами; само се усмихна. Но никак
не му даде възможност да я целуне.
Нямаше да е първото момиче, с което се целува. Би искал да я осведоми за това, просто
в случай че тя го мисли за неопитен. Тя щеше да му е третата, ако се брои Линда Робъртсън
— той включваше и нея в сметката, нищо че не отговори на целувката му. Работата беше там,
че той знае какво прави.
С Бийп обаче не беше успял, още не.
Близо беше. Дискретно беше поставил ръка на раменете й на задната седалка на
бащиния му Хъмбър Хоук, но тя беше извърнала лице и се беше зазяпала в осветените от
лампите улици. Не се кискаше, когато я погъделичка човек. Танцували бяха джайв под
звуците на грамофона Дансет в стаята на петнадесетгодишната му сестра Иви; но Бийп
отказа бавния танц, когато Дейв пусна „Самотна ли си тази вечер“ на Елвис.
Все пак Дейв живееше с надежда. Тъжно, но се оказа, че моментът не е сега — двамата
стояха в малката градинка в зимния следобед, Бийп се беше обгърнала с ръце да се топли, и
двамата бяха сковани в официалните си дрехи. Щяха да излизат по тържествен семеен повод.
По-късно обаче щеше да има парти. Бийп имаше четвъртинка водка в чантичката, за да
подправи безалкохолните напитки, които щяха да им сервират, докато родителите лицемерно
се наливат с уиски и джин. А после всичко беше възможно. Дейв зяпаше розовите й устни,
свити около филтъра на цигарата Честърфийлд, и с копнеж си представяше какво би могло
да бъде.
Майка му се провикна от къщата с американския си акцент.
— Влизайте, деца — тръгваме!
Двамата хвърлиха цигарите в цветната леха и влязоха.
 Двете семейства се събираха в хола. Бабата на Дейв, Ет Лекуит, щеше да бъде
„представена“ в Камарата на лордовете. Това означаваше, че ще стане баронеса, ще я наричат
Лейди Лекуит и ще бъде пер в Камарата на лордовете от името на лейбъристката партия.
Родителите на Дейв, Лойд и Дейзи, чакаха заедно със сестра му Иви и един млад приятел на
семейството, Джаспър Мъри. Тук бяха и семейство Дюър, приятели от времето на войната.
Уди Дюър беше фотограф и беше командирован за една година в Лондон. Довел беше
съпругата си Бела и двете си деца, Камерън и Бийп. Всички американци изглеждаха
очаровани от пантомимата на британския обществен живот, затова семейство Дюър се
присъединиха към тържеството. Бяха голяма група, когато излязоха от къщата и се отправиха
към площада на Парламента.
Докато вървяха през мъгливите лондонски улици, Бийп прехвърли вниманието си от
Дейв на Джаспър Мъри. Той беше на осемнадесет и изглеждаше като викинг, висок, плещест
и рус. Носеше тежко сако от туид. Дейв мечтаеше да е голям и мъжествен, та Бийп да го
гледа със същия израз на възхищение и желание.
Дейв се отнасяше към Джаспър като към по-голям брат и търсеше съветите му.
Признал му беше, че обожава Бийп и не може да измисли как да спечели сърцето й.
— Продължавай да опитваш — беше го посъветвал Джаспър. — Понякога простото
постоянство върши работа.
Дейв чуваше какво говорят.
— Значи, ти си братовчед на Дейв? — питаше Бийп, докато прекосяваха площада на
Парламента.
— Всъщност не. Не сме роднини.
— Как тогава живееш у тях, без да плащаш наем и тем подобни?
— Майка ми е била съученичка на майката на Дейв в Бъфало. Там са се запознали с
твоя баща. Така всички са станали приятели.
Дейв знаеше, че има и още. Майката на Джаспър, Ева, беше избягала от нацистка
Германия, а неговата майка я беше приела с присъщата си щедрост. Но Джаспър
предпочиташе да подценява степента, в която неговото семейство беше задължено на
семейство Уилямс.
— Какво учиш? — попита Бийп.
— Френски и немски. Аз съм в Сейнт Джулиънс, който е един от най-големите колежи
в Лондонския Университет. Но преди всичко пиша в студентския вестник. Ще стана
журналист.
Дейв му завиждаше. Той никога нямаше да научи френски или да иде в университета.
Беше в дъното на класа по всички предмети. Баща му се беше отчаял.
— Къде са родителите ти? — обърна се Бийп към Джаспър.
— В Германия. Обикалят цял свят с армията. Баща ми е полковник.
— Полковник! — възхити се Бийп.
Сестрата на Дейв, Иви, прошепна в ухото му:
— Какво си въобразява, че върши малката никаквица? Първо ти трепка с мигли, после
флиртува с мъж, който е с пет години по-стар!
Дейв не коментира. Знаеше, че сестра му страшно си пада по Джаспър. Можеше да я
подразни, но се въздържа. Харесваше сестра си, пък и беше по-добре да си спести
заяждането за следващия път, когато тя се държи гадно с него.
— Не трябва ли да си роден благородник? — питаше Бийп.
 — Дори и в най-старите семейства все някой трябва да е пръв — обясни Джаспър. —
Но днес имаме пожизнени перове, които не предават титлата на наследниците си. Госпожа
Лекуит ще бъде пожизнен пер.
— Ще трябва ли да й правим реверанс?
— Не, глупаче — разсмя се Джаспър.
— Кралицата ще присъства ли на церемонията?
— Не.
— Какво разочарование.
— Глупава кучка — прошепна Иви.
Влязоха в Уестминстърския дворец през входа за лордовете. Поздрави ги мъж в
дворцови одежди, включително гащи до коляното и копринени чорапи. Дейв чу как баба му
казва с напевния си уелски акцент:
— Старомодните униформи са сигурен белег на институция, която се нуждае от
промяна.
Дейв и Иви бяха посещавали сградата на Парламента цял живот, но за Дюърови това
беше ново преживяване и те се дивяха. Бийп забрави да се държи очарователно разсеяно и
каза:
— Всяка повърхност е украсена! Плочите на пода, пъстрите килими, тапетите,
дървените ламперии, цветните стъкла, каменните фигури!
Джаспър я погледна с повече интерес.
— Типична викторианска готика.
— Наистина ли?
Дейв започна да се дразни от това как Джаспър впечатлява Бийп.
Групата се раздели и повечето последваха разсилния нагоре по стълбите до галерията,
която гледаше към заседателната зала. Приятелите на Етел вече бяха тук. Бийп седна до
Джаспър, но Дейв успя да се настани от другата й страна, а Иви се вмъкна до него. Дейв
беше посещавал често Камарата на общините, в другия край на същия дворец, но тук
украсата беше по-пищна и пейките бяха тапицирани с червена кожа, а не със зелена.
След дълго чакане долу се пораздвижиха и баба влезе. Вървеше в редица с още
четирима, всички със смешни шапки и крайно глупави тоги, поръбени с кожа.
— Изумително! — възкликна Бийп, но Дейв и Иви се разкикотиха.
Процесията спря пред един трон и баба коленичи — не без затруднение, понеже беше
на шестдесет и осем. Падна голямо подаване на свитъци, които трябваше да бъдат прочетени
на глас. Майката на Дейв, Дейзи, с приглушен глас обясняваше церемонията на родителите
на Бийп — високия Уди и пухкавата Бела, но Дейв я изключи. Пълни глупости, наистина.
След малко Етел и двама от придружителите й седнаха на една от пейките. Последва
най-голямата смехория.
Седнаха, после веднага се изправиха. Свалиха си шапките и се поклониха. Пак седнаха
и пак си сложиха шапките. Повториха цялата работа. В очите на целия свят изглеждаха като
кукли на конци: стани, шапки долу, поклони се, седни, наложи шапките. По това време Дейв
и Иви вече бяха безпомощни от сподавяния смях. После онези долу направиха всичко за
трети път.
— Престанете, моля ви, престанете! — избъбри Иви и от това Дейв се разсмя още
повече. Дейзи ги изгледа строго със сините си очи, но тя самата имаше достатъчно чувство за
хумор, та да види смешната страна. Накрая Дейзи също се разсмя.
 Най-сетне всичко свърши и Етел напусна камарата. Семейството и приятелите й се
изправиха. Майката на Дейв ги поведе през лабиринт от коридори и стълбища към една стая
в мазето, където щеше да е увеселението. Дейв провери дали всичко е наред с китарата,
която беше оставил в един ъгъл. Двамата с Иви щяха да изпълнят нещо, обаче тя беше
звездата, а той само щеше да акомпанира.
След няколко минути стаята се изпълни със стотина души.
Иви притисна Джаспър и взе да го разпитва за студентския вестник. Темата беше
близка на сърцето му и той отговаряше с ентусиазъм, но Дейв беше сигурен, че Иви ще
загуби. Джаспър беше момче, което знаеше как да се погрижи за собствените си интереси.
Точно сега той разполагаше с луксозно жилище, за което не плащаше наем, и което се
намираше на съвсем кратко разстояние с автобус от колежа. Не беше вероятно да
дестабилизира това удобно положение като започне роман с дъщерята в този дом. Такова
беше циничното мнение на Дейв.
Иви обаче отклони вниманието на Джаспър от Бийп и остави полето чисто за Дейв.
Той й взе джинджифилова бира и я попита какво мисли за церемонията. Тя тайничко сипа
водка в безалкохолните. След минута всички започнаха да аплодират Етел, която влезе, вече с
нормални дрехи — червена рокля, подходящо палто и шапчица, кацнала върху сребристите й
къдрици.
— Някога трябва направо да са примирали по нея — прошепна Бийп.
Според Дейв беше гнусно да мислиш за баба си като за красива жена.
— Такова удоволствие е да споделя този случай с всички вас — заговори Етел. —
Съжалявам единствено, че обичният ми Бърни не доживя този ден. Той беше най-мъдрият
човек, когото познавам.
Дядо Бърни почина година по-рано.
— Странно е да се обръщат с „милейди“ към теб, особено ако цял живот си бил
социалист — продължи тя и всички се разсмяха. — Бърни би ме попитал дали съм победила
противниците си, или просто съм се присъединила към тях. Затова, нека ви уверя, че се
присъединих към съсловието на перовете, за да го премахна.
Всички аплодираха.
— Сериозно, другари, отказах се от мястото на представител за „Олдгейт“, за да го
заеме някой по-млад, но не съм се пенсионирала. В нашето общество има прекалено много
несправедливости, прекалено много лоши жилища и бедност, прекалено много глад по света
— а на мен като че ли ми остават само двадесет-тридесет години за кампании!
Това извика нов пристъп на смях.
— Посъветвана бях, че в Камарата на лордовете е разумно да приемеш една кауза и да я
превърнеш в своя. Аз реших с какво ще се занимавам.
Всички се смълчаха. Хората винаги нямаха търпение да узнаят какво ще прави Ет
Лекуит.
— Миналата седмица почина моят добър стар приятел Роберт фон Улрих. Той се
сражава в Първата световна война, имаше неприятности с нацистите през тридесетте и
накрая държеше най-добрия ресторант в Кембридж. Навремето, когато бях млада шивачка в
една работилница с ужасяващи условия в „Ийст Енд“, той ми купи нова рокля и ме заведе на
вечеря в Риц… — тя предизвикателно вирна брадичка. — И той беше хомосексуалист.
В стаята ясно се чу изненадан шепот.
— Дявол да ме вземе! — промърмори Дейв.
 — Баба ти ми харесва — каза Бийп.
Хората не бяха навикнали да чуват този въпрос да се обсъжда така открито, особено от
жена. Дейв се подсмихна. Добрата стара баба, още прави пакости след всичките тези години.
— Не мърморете, не сте истински шокирани — остро каза тя. — Всички знаете, че
има мъже, които обичат мъже. Такива хора не вредят никому — всъщност, моят опит
показва, че по правило са по-нежни от другите мъже — но според законите на нашата страна
те извършват престъпление. Нещо по-лошо, цивилни полицаи се преструват, че са като тях и
им залагат клопки, арестуват ги и ги хвърлят в затвора. По мое мнение, това е също толкова
лошо, колкото да преследваш хората задето са евреи, пацифисти или католици. Затова моята
основна кампания в Камарата на лордовете ще е реформа на закона за хомосексуализма.
Надявам се всички вие да ми пожелаете успех. Благодаря ви.
Получи ентусиазирани аплодисменти. Дейв прецени, че почти всички тук искрено й
желаят успех. Беше впечатлен. Мислеше, че да се затварят обратните е глупаво. Камарата на
лордовете се издигна в очите му: щом тук можеш да работиш за подобна промяна, може би
мястото не е съвсем смехотворно.
Накрая Етел каза:
— А сега, в чест на нашите американски приятели и роднини, една песен.
Иви излезе отпред, последвана от Дейв.
— Можеш да вярваш на баба, че ще им даде повод за размисъл — прошепна му тя —
Обзалагам се и че ще успее.
— Общо взето, тя получава каквото иска — Дейв взе китарата и изсвири един акорд в
сол.
Иви веднага запя.
— О, кажи, виждаш ли в първите лъчи на утрото…
Повечето присъстващи не бяха американци, а британци, но гласът на Иви ги накара да
се заслушат.
— … онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача…
Дейв смяташе, че националната гордост е пълна тъпотия, наистина, но въпреки себе си
се позадави. От песента беше.
— … чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой над бастионите гледахме,
така храбро да се веят.
Стаята беше толкова тиха, че Дейв можеше да чуе собственото си дишане. Иви умееше
да прави това. Застанеше ли на сцената, всички гледаха.
— И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби, доказваха в нощта, че флагът
ни е още там.
Дейв видя как майка му попи една сълза.
— О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее над страната на свободните и
дома на храбрите?
Всички ръкопляскаха и аплодираха. Дейв трябваше да й отдаде дължимото: от време на
време беше голяма досада, но умееше да омагьосва публиката.
Взе още една джинджифилова бира и се заозърта за Бийп, но тя не беше в стаята. Видя
по-големия й брат Камерън, който беше чешит.
— Ей, Кам, къде отиде Бийп?
— Сигурно навън, да изпуши една цигара.
Дейв се зачуди ще успее ли да я намери. Реши да иде да види. Остави питието си.
 Приближи изхода едновременно с баба си, затова й задържа вратата. Сигурно беше
тръгнала за тоалетната. Дейв имаше някаква смътна представа, че възрастните дами трябва
много често да ходят. Тя му се усмихна и тръгна по настлано с червен килим стълбище. Дейв
нямаше представа къде се намира и затова я последва.
На средната площадка я спря един възрастен господин с бастун. Дейв забеляза, че е
облечен в елегантен костюм от някаква хубава материя, светлосив на бледи райета. От
джобчето на сакото му стърчеше пъстра копринена кърпичка. Лицето му беше на петна и
косата му беше бяла, но личеше, че навремето е бил хубав.
— Поздравления, Етел — рече той и й стисна ръката.
— Благодаря ти, Фиц — явно двамата добре се познаваха.
Мъжът задържа ръката й.
— Значи вече си баронеса.
— Животът е странен, нали? — усмихна се тя.
— Изумява ме.
Двамата препречваха пътя и Дейв стоеше и чакаше. Макар че думите им бяха
обикновени, в разговора им се долавяше подтекст на страст. Дейв не можеше да разбере
точно какво е.
— Не възразяваш, че икономката ти е получила благородническа титла? Икономка ли?
Дейв знаеше, че Етел в началото е била прислужница в голям дом в Уелс. Този мъж трябва да
е бил работодателят.
— Отдавна престанах да се вълнувам от този род неща — отговори той. Потупа ръката
й и я пусна. — За да съм по-точен, по времето на правителството на Атли.
Тя се разсмя. Явно й беше приятно да говори с него. В разговора им имаше силен
подтекст. Не беше любов, не беше и омраза, а нещо друго. Ако не бяха толкова стари, Дейв
щеше да реши, че е секс.
Той загуби търпение и се прокашля.
— Това е внукът ми, Дейвид Уилямс — каза Етел. — Ако наистина си спрял да
обръщаш внимание на такива неща, можеш да се здрависаш с него. Дейв, това е граф
Фицхърбърт.
Графът се подвоуми и за миг Дейв реши, че ще откаже да му стисне ръката; после
мъжът явно взе решение и подаде ръка. Дейв я стисна и каза:
— Приятно ми е.
— Благодаря ти, Фиц — каза Етел. Или по-скоро, почти каза, но се задави, преди да
довърши изречението. Без да продума повече, тя продължи по пътя си. Дейв кимна вежливо
на стария граф и я последва.
След миг Етел изчезна зад врата с надпис „Дами“.
Дейв предположи, че има някаква история между Етел и Фиц. Реши да попита майка
си. После забеляза врата, която навярно водеше навън, и забрави всичко за старците.
Излезе и се озова във вътрешен двор с неправилна форма и с кофи за смет. Това ще е
чудесно местенце за тайно натискане, прецени Дейв. Не беше проход, горе нямаше прозорци
и имаше причудливи ъгълчета. Той се обнадежди.
Нямаше следа от Бийп, но Дейв подуши цигарен дим.
Мина край кофите и надзърна зад ъгъла.
Както се надяваше, тя беше там, и в лявата си ръка държеше цигара. Но беше с
Джаспър и двамата се прегръщаха. Дейв се вторачи в тях. Телата им бяха като залепени и те
се целуваха страстно. Дясната ръка на Бийп беше в косата на Джаспър, а неговата — върху
гърдите й.
— Лъжливо копеле си ти, Джаспър Мъри — рече Дейв, обърна се и се върна в сградата.

***
Иви Уилямс предложи да изиграе гола сцената с полудяването на Офелия в училищната
постановка на Хамлет.
Само при мисълта за това на Камерън Дюър му ставаше неудобно топло.
Камерън обожаваше Иви. Само мразеше възгледите й. Тя поддържаше всяка
сърцераздирателна кауза от новините, от жестокото отношение към животните до ядреното
разоръжаване, и говореше все едно хората, които не правеха същото, бяха жестоки и глупави.
Но Камерън беше свикнал с това: той не беше съгласен с повечето си връстници и с цялото
си семейство. Родителите му бяха безнадеждно либерални, а баба му навремето беше
списвала вестник с невероятното заглавие Бъфалски анархист.
Семейство Уилямс бяха същата стока, левичари до един. Единственият донякъде
разумен обитател на къщата на улица „Грейт Питър“ беше оня хрантутник Джаспър Мъри,
който беше повече или по-малко циник във всичко. Лондон беше гнездо на подривни
елементи, по-лош дори от родния град на Камерън, Сан Франциско. Щеше да се радва,
когато командировката на баща му приключи и могат да се върнат в Америка.
Само дето Иви щеше да му липсва. Камерън беше на петнадесет години и се влюбваше
за пръв път. Той не искаше роман: имаше си твърде много работа. Но докато седеше на чина в
училище и се опитваше да запамети френски и латински думи, установи, че си припомня как
Иви пее „Флаг, обсипан със звезди“. Убеден беше, че тя го харесва. Иви съзнаваше, че той е
умен и му задаваше сериозни въпроси: Как работят ядрените електроцентрали? Холивуд
истинско място ли е? Как се отнасят към негрите в Калифорния? А още по-хубаво беше, че
слушаше отговорите му с внимание. Не водеше празни разговори — също като него и тя не се
интересуваше от бръщолевеници. Във фантазията на Камерън двамата щяха да се превърнат в
добре известна интелектуална двойка.
През тази година Камерън и Бийп учеха в училището на Иви и Дейв — прогресивна
лондонска институция, където — доколкото Камерън можеше да разбере — повечето
учители бяха комунисти. Спорът за сцената с полудяването мълниеносно обиколи
училището. Учителят по театрално изкуство Джеръми Фокнър, брадатко с раиран
колежански шал, всъщност одобряваше идеята. Старшият учител обаче не беше толкова
откачен и я стъпка решително.
Това беше един случай, в който Камерън би бил щастлив либералният упадък да
надделее.
Семействата Уилямс и Дюър отидоха заедно да гледат пиесата. Камерън мразеше
Шекспир, но очакваше с нетърпение да види какво ще направи Иви на сцената. У нея имаше
някаква сила, която излизаше наяве пред публика. Според баба й Етел, тя приличала на
прадядо си Дай Уилямс, пионерът профсъюзен водач и евангелистки проповедник. Етел,
дъщерята на Дай, казваше:
— Баща ми имаше същата светлина в очите, която казваше, че е обречен на слава.
Камерън беше разучил „Хамлет“ съвестно — така учеше всичко, за да получава добри
оценки — и знаеше, че Офелия се слави като особено трудна роля. На пръв поглед
патетична, тя лесно можеше да стане комична със своите неприлични песни. Как щеше едно
петнадесетгодишно момиче да изиграе тази роля и да завладее публиката? Камерън не
искаше Иви да се проваля (макар тайничко да си фантазираше как прегръща нежните й
рамене и я утешава, докато тя оплаква унизителния си неуспех).
Заедно с родителите и с малката си сестра Бийп се настани в училищния салон, който
служеше и за гимнастическа зала, затова миришеше по равно на прашни книги с църковни
песнопения и на потни гуменки. Заеха местата си до семейство Уилямс: Лойд Уилямс,
депутат от лейбъристката партия; американската му съпруга Дейзи; бабата Ет Лекуит и
наемателят Джаспър Мъри. Младият Дейв, по-малкият брат на Иви, беше някъде другаде и
организираше бар за антракта.
През изминалите няколко месеца Камерън неведнъж беше чувал историята как майка
му и баща му за пръв път се срещнали тук, в Лондон, през войната, на едно от събиранията,
организирани от Дейзи. Тате изпратил мама до вкъщи: когато той разказваше, в очите му се
появяваше особен блясък и мама го поглеждаше, все едно искаше да каже: Веднага замълчи,
по дяволите. И той млъкваше. Камерън и Бийп неприлично се питаха какво ли са правили
мама и татко по пътя.
Няколко дни по-късно татко скочил с парашут в Нормандия и мама решила, че никога
повече няма да го види; но въпреки това прекратила годежа си с друг човек.
— Майка ми побесня — казваше мама. — Така и не ми прости.
Камерън намираше седалките в училищния салон неудобни дори за половинчасовото
утринно събиране. Тази вечер щеше да е същинско чистилище. Знаеше отлично, че цялата
пиеса е пет часа. Иви го беше уверила, че това ще е съкратена версия. Камерън се питаше
колко съкратена.
Обърна се към Джаспър, който седеше до него:
— С какво ще бъде облечена Иви за сцената с лудостта?
— Не знам. На никого не казва.
Светлините угаснаха и завесата се вдигна над крепостните стени на Елсинор.
Рисуваните декори, които оформяха пейзажа, бяха работа на Камерън. Имаше добър
усет за визуалните ефекти, навярно по наследство от баща му, фотографа. Беше особено
доволен как нарисуваната луна прикриваше прожектора, който осветяваше стража.
Нямаше кой знае какво друго за харесване. Всяка училищна пиеса, която Камерън беше
гледал, беше ужасна. Тази не правеше изключение. Седемнадесетгодишното момче, което
играеше Хамлет, се мъчеше да изглежда загадъчно, обаче успяваше единствено да се държи
като дърво. Но Иви беше нещо друго.
В първата сцена Офелия почти само слушаше снизходителния си брат и надутия си
баща, а накрая предупреди брат си да се пази от двуличието в кратка реч, която произнесе
със злостно удоволствие. Но във втората сцена, когато разказваше на баща си за лудото
нахълтване на Хамлет в личните й покои, Иви разцъфтя. В началото беше като трескава,
после се успокои, стана по-тиха и по-съсредоточена, а накрая зрителите едва смееха да
дишат, когато тя произнесе: „И после такава покъртителна въздишка изтръгна се от неговата
гръд“. А в следващата сцена, когато гневният Хамлет бълнуваше как тя трябва да иде в
манастир, тя изглеждаше толкова объркана и наранена, че Камерън искаше да скочи на
сцената и да го изхвърли с бой. Джеръми Фокнър мъдро беше решил първата част да свърши
в този момент и аплодисментите бяха неудържими.
 Дейв стопанисваше бара за антракта. Продаваха безалкохолни напитки и сладкиши.
Десетина негови приятели обслужваха гостите с възможно най-голяма бързина. Камерън
беше впечатлен: никога не беше виждал ученици да работят така усърдно.
— Да не си им дал някакви енергизиращи хапове? — попита той Дейв, докато си
вземаше черешова напитка.
— Ами. Само двадесет процента от всичко, което продадат.
Камерън се надяваше Иви да дойде да поговори със семейството си през антракта, но
тя още не се беше появила, когато удари звънецът за втората част. Той се върна на мястото си
разочарован, но нетърпелив да види какво ще направи Иви.
Хамлет се пооправи малко, когато трябваше да тормози Офелия с мръснишки шеги
пред всички. Камерън нелюбезно си помисли, че това иде отвътре на изпълнителя.
Смущението и мъката на Офелия растяха, докато стигнаха почти до истерия.
Но сцената с полудяването й надмина всичко.
Тя влезе с вид на обитателка на лудница, в мръсна и покъсана нощница от тънък памук,
която едва стигаше до средата на бедрата й. Далеч не беше жалка — тя беше саркастична и
нападателна, като пияна уличница. Когато каза: „А казват, че кукумявката била хлебарска
дъщеря“, изречение, което за Камерън нямаше никакъв смисъл, то прозвуча като злостна
подигравка.
Камерън чу как майка му прошепва на баща му:
— Не мога да повярвам, че това момиче е само на петнадесет.
При стиха: „Мъжът туй чака, не прощава, подлеца му с подлец“ — Офелия посегна към
гениталиите на краля и предизвика тревожно хихикане у публиката.
После настана внезапна промяна. Сълзи се затъркаляха по страните й и гласът й
стихна почти до шепот, когато заговори за мъртвия си баща. Зрителите се умълчаха. Тя
отново беше дете, когато каза: „Но не мога да не плача като си помисля, че са го положили в
хладната пръст“.
Камерън също искаше да заплаче.
Сетне тя подбели очи, залитна и изкряка като стара вещица. „Каляската ми, моля!“ —
викна лудо тя. Улови с две ръце деколтето на дрехата си и я съдра отпред. Зрителите зяпнаха.
„Лека нощ, госпожи!“ — изкрещя тя и остави дрехата да падне на пода. Съвършено гола, тя
викаше: „Лека нощ, лека нощ, лека нощ!“ После избяга.
След това пиесата беше мъртва. Гробарят не беше забавен, а дуелът в края беше
толкова изкуствен, че чак доскуча. Камерън можеше да мисли единствено за голата Офелия,
която бълнуваше на сцената, малките й гърди бяха щръкнали гордо, окосмението в слабините
й беше огнено кестеняво; едно красиво момиче, доведено до лудост. Предполагаше, че всеки
мъж в публиката се чувства така. Никой не го беше грижа за Хамлет.
Когато изпълнителите излязоха пред завесата, най-гръмките аплодисменти бяха за Иви.
Но главният учител не излезе на сцената да предложи пространните хвалби и благодарности,
които обичайно се даваха и на най-безнадеждните аматьорски представления.
Когато излязоха от салона, всички гледаха семейството на Иви. Дейзи бодро бъбреше с
другите родители и приемаше нещата храбро. Лойд, в строг сив костюм с жилетка, не каза
нищо, но изглеждаше мрачен. Бабата на Иви, Ет Лекуит, леко се усмихваше: може би имаше
резерви, но нямаше да се оплаква.
Семейството на Камерън също реагираше различно. Устните на майка му бяха свити
неодобрително. Баща му се усмихваше толерантно. Бийп щеше да се пръсне от възторг.
 — Сестра ти е блестяща — каза Камерън на Дейв.
— И аз харесвам твоята сестра — усмихна се Дейв в отговор.
— Офелия открадна представлението от Хамлет!
— Иви е гениална — отвърна Дейв. — Направо побърква нашите.
— Защо?
— Те не вярват, че шоубизнесът е сериозна работа. Искат и двамата да влезем в
политиката — Дейв подбели очи.
Уди Дюър, бащата на Камерън, ги чу.
— И аз имах същия проблем. Баща ми беше сенатор, дядо ми също. Те не можеха да
разберат защо искам да бъда фотограф. Просто не им се струваше истинска работа. — Уди
работеше за списание Лайф, навярно най-доброто илюстрирано списание в света след Пари
Мач.
И двете семейства отидоха зад кулисите. Иви излезе от гримьорната на момичетата.
Изглеждаше скромно в костюмче с пола под коленете, облекло, което явно беше подбрано да
каже аз не съм ексхибиционистка, това беше Офелия. Ала изражението й беше на тих
триумф. Каквото и да кажеха хората за голотата й, никой не можеше да отрече, че нейното
изпълнение бе пленило публиката.
Баща й заговори пръв.
— Само се надявам да не те арестуват за непристойно поведение.
— Всъщност не го бях планирала — отвърна Иви, все едно той й беше направил
комплимент. — Беше като решение в последния миг. Даже не бях сигурна, че нощницата ще
се скъса.
„Глупости“, рече си Камерън.
Джеръми Фокнър се появи с типичното си шалче. Беше единственият учител, който
позволяваше на учениците да му говорят на малко име.
— Това беше приказно! — изрева той. — Върховно!
Очите му блестяха от вълнение. На Камерън му хрумна, че Джеръми също е влюбен в
Иви.
— Джери — каза му тя, — това са родителите ми, Лойд и Дейзи Уилямс.
За миг учителят се поуплаши, но бързо дойде на себе си.
— Госпожо, господине, вие трябва да сте били по-изненадани и от мен — каза той и
ловко се измъкна от отговорност. — Трябва да знаете, че Иви е най-блестящата ученичка, на
която някога съм преподавал.
Той стисна ръката на Дейзи, а после — на Лойд, който видимо нямаше желание за
това.
— Поканен си на празненството на изпълнителите — каза Иви на Джаспър. — Ти си
моят специален гост.
Лойд се свъси.
— Празненство? След това?
Явно смяташе, че не е уместно да се празнува.
Дейзи го докосна по ръката.
— Всичко е наред.
Лойд сви рамене.
— Само за час. Утре сутрин си на училище!
— Твърде стар съм — отговори Джаспър. — Ще се чувствам не на място.
 — Ти си само с година по-голям от шестокласниците — възрази Иви.
Камерън се чудеше защо, по дяволите, й е притрябвал. Той беше твърде стар. Беше
студент в университета: нямаше място на купон на гимназисти.
За щастие, и Джаспър беше на това мнение.
— Ще се видим у дома — твърдо отговори той.
— Не по-късно от единадесет, ако обичаш — намеси се Дейзи.
Родителите си тръгнаха.
— Божичко, размина ти се! — възкликна Камерън.
— Знам — усмихна се Иви.
Отпразнуваха го с кафе и торта. На Камерън му се щеше Бийп да е тук и да долее малко
водка в кафето, но тя не беше участвала в представлението, затова си отиде у дома, както и
Дейв.
Иви беше център на вниманието. Дори момчето, което игра Хамлет, призна, че тя е
звездата на вечерта. Джеръми Фокнър не спираше да обяснява как голотата подчертавала
колко уязвима е Офелия. Хвалбите му за Иви станаха притеснителни и накрая малко гадни.
Камерън чакаше търпеливо и им позволяваше да я узурпират, понеже знаеше, че има
огромното предимство да я отведе у дома.
В десет и половина те си тръгнаха.
— Радвам се, че баща ми получи тази работа в Лондон — каза Камерън, докато
криволичеха из задните улички. — Противно ми беше да напусна Сан Франциско, но тук е
доста готино.
— Хубаво — отвърна тя без ентусиазъм.
— А най-хубавото е, че се запознах с теб.
— Много сладко. Благодаря ти.
— Това наистина промени живота ми.
— Определено не е така.
Не вървеше както Камерън си го представяше. Бяха сами на пустите улици, говореха
тихо и вървяха близо един до друг през кръговете светлина от лампите и езерцата тъмнина,
но нямаше чувство на близост. По-скоро бяха като хора, които водят светски разговор. Все
пак Камерън не се предаваше.
— Искам да сме близки приятели.
— Ние вече сме — малко нетърпеливо отговори тя.
Стигнаха улица „Грейт Питър“, а той още не беше казал каквото искаше. Когато
наближиха къщата, той спря. Иви пристъпи напред, затова Камерън я улови за ръката и я
задържа.
— Иви, аз съм влюбен в теб.
— О, Кам, не ставай смешен.
Камерън имаше чувството, че някой го е ударил.
Иви опита да тръгне. Камерън я стисна по-силно, без да го е грижа, че вече може да я
заболи.
— Смешен ли? — попита той. Гласът му трепна притеснително и той заговори пак, по-
твърдо. — Защо това трябва да е смешно?
— Нищо не знаеш — отговори тя с досада.
Това беше особено обидно. Камерън се гордееше, че знае много, и си представяше, че
тя го харесва заради това.
— И какво не знам?
Тя енергично изви ръката си и я измъкна.
— Аз съм влюбена в Джаспър, глупако — отговори Иви и влезе в къщата.
 13.
На сутринта, докато още беше тъмно, Ребека и Бернд отново се любиха.
Живееха заедно от три месеца в старата къща в берлинския квартал „Митте“. За
щастие, къщата беше голяма и те я споделяха с родителите на Ребека — Вернер и Карла, —
плюс брат й Вали, сестра й Лили и баба Мод.
За известно време любовта ги утешаваше за всички загуби. И двамата бяха без работа, а
тайната полиция им пречеше да си намерят нова — въпреки отчаяния недостиг на учители в
Източна Германия.
И двамата обаче бяха разследвани като обществени паразити — престъплението да си
безработен в комунистическа страна. Рано или късно щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в
затвора. Бернд щеше да иде в затворнически трудов лагер, където навярно щеше да умре.
Затова те щяха да избягат.
Днес беше последният им ден в Източен Берлин.
Когато Бернд нежно плъзна ръка под нощницата на Ребека, тя каза:
— Твърде нервна съм.
— Може да нямаме много други възможности — отговори той.
Тя го прегърна и се притисна към него. Знаеше, че е прав. И двамата можеха да умрат
при опита за бягство.
А по-лоша беше възможността единият да умре, а другият да оцелее. Бернд се пресегна
да вземе презерватив. Бяха се разбрали да се оженят, когато се доберат до свободния свят, а
дотогава да се предпазват от забременяване. Ребека не искаше да отглежда дете в Източна
Германия, ако плановете им пропаднеха.
Въпреки всички страхове, които я измъчваха, Ребека бе завладяна от желание и
откликна енергично на докосването на Бернд. За нея страстта беше ново откритие. В
повечето случаи се беше наслаждавала умерено на секса с Ханс и с двамата си предишни
любовници, но никога досега желанието не я беше заливало, не я беше поглъщало до степен
да забрави всичко останало за известно време. Сега мисълта, че това може да е за последен
път, правеше желанието й още по-силно.
Когато свършиха, той каза:
— Ти си тигрица.
— Преди да те срещна, не бях. Заради теб е — отвърна тя през смях.
— Заради нас е. Ние сме прави.
— Хората бягат всеки ден — отговори тя, когато успя да си поеме дъх.
— Никой не знае колко са.
Бегълците преплуваха канали и реки, покатерваха се през оградата от бодлива тел,
укриваха се в коли и камиони. Западногерманци, които биваха допускани в Източен Берлин,
носеха подправени западногермански паспорти за роднините си. Съюзническите войски
можеха да се придвижват навсякъде, затова един мъж от Източна Германия си купи
американска военна униформа от магазин за театрални костюми и мина през контролния
пункт, без някой да го спре.
— И мнозина умират — додаде Ребека.
Граничарите нямаха нито милост, нито срам. Стреляха на месо. Понякога оставяха
ранените да умрат от кръвозагуба в ничията земя като урок за останалите. Наказанието за
опит да напуснеш комунистическия рай беше смърт.
Ребека и Бернд планираха да избягат през „Бернауерщрасе“.
Една от мрачните иронии на Стената беше, че на някои улици сградите бяха в Източен
Берлин, а тротоарите — в Западен. Жителите на източната страна на „Бернауерщрасе“ бяха
отворили вратите си в неделя, тринадесети август 1961, и бяха открили оградата от бодлива
тел, която не им позволяваше да излязат навън. В началото мнозина скачаха от прозорците,
за да се озоват на свобода — някои се нараняваха, други падаха върху одеялата, разгънати от
западноберлинските пожарникари. Сега всички тези сгради бяха опразнени, а вратите и
прозорците им бяха заковани.
Планът на Ребека и Бернд беше друг.
Облякоха се и слязоха да закусват със семейството — навярно последната им закуска за
дълго време. Беше напрегнато повторение на закуската от тринадесети август миналата
година. Тогава семейството беше тъжно и притеснено: Ребека планираше да избяга, но не с
риск за живота си. Сега бяха уплашени.
Ребека се помъчи да се държи бодро.
— Може един ден всички да ни последвате през границата.
— Знаеш, че няма да го направим — отговори Карла. — Вие трябва да тръгнете, нямате
живот тук. Ние обаче оставаме.
— А работата на татко?
— Засега продължавам — рече Вернер. Той вече не можеше да ходи в собствената си
фабрика, понеже тя се намираше в Западен Берлин. Между двете половини на града нямаше
телефонна връзка, затова Вернер трябваше да прави всичко по пощата, а тя винаги можеше да
бъде забавена от цензорите.
За Ребека това беше мъчение. Семейството беше най-важното нещо в света за нея, но
тя беше принудена да ги напусне.
— Е, нито една стена не стои вечно — каза тя. — Един ден Берлин ще се обедини
отново и ние пак ще можем да бъдем заедно.
На вратата се позвъни и Лили скочи от масата.
— Надявам се да е пощальонът с отчетите от фабриката — каза Вернер.
— Ще премина стената при първия сгоден случай — обади се Вали. — Няма да
прекарам живота си на изток, където някой стар комунист ще ми казва каква музика да
свиря.
— Можеш сам да вземаш решения, когато пораснеш — отговори Карла.
Лили се върна в кухнята. Изглеждаше уплашена.
— Не е пощальонът. Ханс е.
Ребека тихичко изписка. Със сигурност отчужденият й съпруг не би могъл да знае
плана й за бягство?
— Сам ли е? — попита Вернер.
— Така мисля.
Баба Мод се обърна към Карла.
— Помниш ли как се справихме с Йоахим Кох?
Карла погледна децата. Очевидно не се предполагаше те да знаят какво е станало с
Йоахим Кох.
Вернер приближи кухненския бюфет и отвори най-долното чекмедже. Там държаха
тежките тигани. Той издърпа чекмеджето докрай и го остави на пода. После се пресегна
дълбоко в отвора и извади черен пистолет с кафява ръкохватка и малка кутия патрони.
— Иисусе — продума Бернд.
Ребека не разбираше много от оръжия, но знаеше, че това е Валтер Р38. Вернер явно го
беше задържал след войната.
„Какво ли е станало с Йоахим Кох“, питаше се Ребека. „Убит ли беше?“
От мама? И баба?
— Ако Ханс Хофман те изведе от този дом, никога повече няма да те видим — каза й
Вернер. После започна да зарежда пистолета.
— Може да не е дошъл да арестува Ребека — каза Карла.
— Вярно — съгласи се Вернер. Обърна се към Ребека: — Говори с него. Разбери какво
иска. Ако стане нужда, викай.
Ребека стана. Бернд също.
— Не ти — каза му Вернер. — Ако те види, може да се разгневи.
— Но…
— Татко е прав — намеси се Ребека. — Просто бъди готов да дойдеш, ако извикам.
— Добре.
Ребека пое дълбоко дъх, успокои се и отиде в салона.
Ханс стоеше там в новия си сиво-син костюм и носеше вратовръзката, която Ребека му
беше подарила за последния рожден ден.
— Получих документите за развода — каза той.
Ребека кимна.
— Очаквал си ги, разбира се.
— Може ли да поговорим за това?
— Има ли нещо за казване?
— Може би.
Тя отвори вратата на трапезарията, която ползваха за официални вечери, иначе децата
си пишеха домашните там. Влязоха и седнаха. Ребека не затвори вратата.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Ханс.
Ребека се уплаши. За бягството ли говореше? Знаеше ли?
— Какво да направя? — успя да продума тя.
— Да се разведеш.
— Защо не? — обърка се Ребека. — И ти го искаш.
— Така ли?
— Ханс, какво се опитваш да ми кажеш?
— Че не се налага да се развеждаме. Можем да опитаме отново. Този път без лъжи.
Щом вече знаеш, че съм офицер от ЩАЗИ, няма да са нужни лъжи.
Това й се стори като някакъв глупав сън, в който се случват невъзможни неща.
— Но защо? — настоя тя.
Ханс се приведе над масата.
— Не знаеш ли? Не можеш ли поне да предположиш?
— Не, не мога! — каза тя, макар в ума й да проблесна едно противно предположение.
— Обичам те — каза Ханс.
— За Бога! — викна Ребека. — Как можа да кажеш такова нещо? След всичко, което си
сторил!
— Искрен съм. В началото се преструвах. Но след време осъзнах каква прекрасна жена
си. Исках да се оженя за теб, не беше само работа. Ти си красива, умна и отдадена на
учителството — аз се възхищавам на отдадеността. Никога не съм срещал жена като тебе.
Върни се при мен, Ребека. Моля те.
— Не! — изкрещя тя.
— Помисли си. Помисли един ден. Една седмица.
— Не!
Крещеше отказа си с цяло гърло, а той се държеше все едно боязливо се прави на
неохотна.
— Пак ще си поговорим! — рече той с усмивка.
— Не! Никога! Никога! Никога! — викна Ребека и избяга от стаята.
Всички стояха на отворената врата на кухнята и изглеждаха уплашени.
— Какво? Какво стана? — попита Бернд.
— Не иска развод — изплака Ребека. — Казва, че ме обича. Иска да почнем отначало,
да си дадем още един шанс!
— По дяволите, ще го удуша — отвърна Бернд.
Но не стана нужда да го удържат. В същия миг чуха входната врата да се затръшва.
— Отиде си — рече Ребека. — Слава Богу.
Бернд я прегърна и тя зарови лице в рамото му.
— Е — с треперещ глас подзе Карла. — Не очаквах това.
Вернер извади патроните от пистолета.
— Не е свършило — каза баба Мод. — Ханс ще се върне. Офицерите от ЩАЗИ не
вярват, че обикновените хора могат да им казват не.
— И са прави — додаде Вернер. — Ребека, трябва да тръгнете днес.
Тя се откъсна от прегръдката на Бернд.
— О, не. Днес?
— Веднага — настоя баща й. — Намирате се в страшна опасност.
— Прав е — каза Бернд. — Ханс може да се върне с подкрепления. Сега трябва да
направим онова, което планирахме за утре сутрин.
— Добре — съгласи се Ребека.
Ребека и Бернд изтичаха нагоре към стаята си. Бернд си сложи черния кадифен костюм
с бяла риза и черна вратовръзка, все едно отива на погребение. Ребека също се облече изцяло
в черно. И двамата обуха черни гуменки. Изпод леглото Бернд измъкна навитото въже за
пране, което беше купил миналата седмица. Преметна го през тялото си като патрондаш,
после облече кафяво кожено яке, за да го прикрие. Ребека наметна тъмно късо палто над
черното си поло и панталони.
Готови бяха само за няколко кратки минути.
Семейството ги очакваше в салона. Ребека прегърна и целуна всички. Лили плачеше.
— И да не ви убият — изхлипа тя.
Бернд и Ребека нахлузиха черни кожени ръкавици и се отправиха към вратата.
Помахаха още веднъж на семейството и излязоха.

***
Вали ги следваше от разстояние.
 Искаше да види как ще го направят. Не бяха разкрили плана си пред никого, дори пред
семейството. Мама казваше, че единственият начин да се опази тайна е да не се казва на
никого. Двамата с татко бяха много твърди по този въпрос и Вали мислеше, че това се дължи
на загадъчните преживявания през войната, които те никога не обясняваха.
Вали беше казал на всички, че ще свири на китара в стаята си. Вече имаше
електрическа китара. Ако не чуваха шум, домашните щяха да решат, че се упражнява на
изключен инструмент.
Измъкна се през задната врата.
Ребека и Бернд вървяха хванати за ръка. Крачеха отривисто, но не толкова бързо, че да
привличат внимание. Беше осем и половина и утринната мъгла започна да се вдига. Вали
можеше лесно да следи двете фигури. Въжето за пране издуваше рамото на Бернд. Двамата
не поглеждаха назад, а Вали вървеше безшумно с гуменките. Забеляза, че те също са обути с
гуменки и се запита защо.
Вали беше развълнуван и уплашен. Каква удивителна сутрин. За малко да падне, когато
татко измъкна онова чекмедже и извади отвътре пистолет, по дяволите. Старецът беше готов
да застреля Ханс Хофман! Май в крайна сметка не беше чак такъв изветрял глупак.
Вали се страхуваше за любимата си сестра. Можеха да я убият през следващите няколко
минути. Но и се вълнуваше. Ако тя успее да избяга, значи може и той.
Вали не се отказваше от решението да избяга. След като не послуша баща си и отиде в
клуб Минезенгер въпреки заповедта му, изобщо нямаше неприятности: татко каза, че
унищожаването на китарата е достатъчно наказание. Ала Вали все пак страдаше под властта
на двама тирани, Вернер Франк и генералния секретар Валтер Улбрихт, и възнамеряваше да
се отърве и от двамата при първа възможност.
Ребека и Бернд стигнаха до една улица, която водеше право до Стената. В далечния
край се виждаха двама граничари, които потропваха с ботуши заради утринния хлад. На
раменете им бяха преметнати съветски автомати с кръгли пълнители ППШ-41. Вали не
виждаше възможност някой да се прехвърли през Стената пред погледите на тези двамата.
Но Ребека и Бернд свърнаха от улицата и влязоха в едно гробище.
Вали не можеше да ги последва по алеите между гробовете: щеше да е прекалено
забележим на толкова открито. Забърза косо и се озова зад параклиса в средата на
гробището. Надзърна иззад ъгъла. Явно не го бяха забелязали.
Наблюдаваше как стигат до северозападния ъгъл на гробището.
Там беше опъната ограда от телена мрежа, а зад нея се намираше задният двор на
някаква къща.
„Това обяснява гуменките“, рече си Вали. Ами въжето за пране?

***
Постройките на „Бернауерщрасе“ се рушаха, но страничните улици се обитаваха
нормално. Ребека и Бернд, напрегнати и изпълнени със страх се прокрадваха през задния
двор на една от къщите на такава уличка, на пет врати от края на улицата, където Стената я
затваряше. Покатериха се през още една ограда, после през трета и с всяко минаване се
доближаваха все повече до Стената. Ребека беше на тридесет години и пъргава. Бернд беше
по-възрастен, на четиридесет, но в добра форма: беше треньор на училищния футболен
отбор. Стигнаха до гърба на третата къща от края.
Веднъж вече бяха идвали в гробището, пак облечени в черно, за да изглеждат като
опечалени, а истинската им цел беше да огледат тези къщи. Нямаха съвсем добър изглед, а не
можеха да си позволят риска да ползват бинокъл, но бяха почти сигурни, че третата къща
предлага възможен достъп до покрива.
Един покрив водеше до друг и накрая — до празните постройки на „Бернауерщрасе“.
Сега, когато вече беше близо, Ребека се разтревожи още повече.
Планирали бяха да се изкачат по една ниска пристройка за въглища, после по сайвант с
плосък покрив и накрая по една стена с фронтон с доста издаден перваз на прозореца. Но
откъм гробището всички височини им се бяха видели по-малки. А отблизо изкачването
изглеждаше трудно.
Не можеха да влязат в къщата. Обитателите можеха да вдигнат тревога — не го ли
стореха, по-късно щяха да бъдат сурово наказани.
Покривите бяха влажни от мъглата и щяха да са хлъзгави, но поне не валеше дъжд.
— Готова ли си? — попита Бернд.
Не беше готова. Беше ужасена.
— Да, по дяволите — отговори Ребека.
— Ти си тигрица.
Складът за въглища беше висок до гърдите. Качиха се отгоре. Меките им обувки почти
не вдигаха шум.
Оттам Бернд се опря на лакти на плоския покрив на сайванта и се покатери. Легна по
корем и изтегли Ребека. Двамата се изправиха на покрива. На Ребека й се въртеше главата от
усещането, че ги виждат, но когато се огледа, не забеляза никого, с изключение на една
самотна далечна фигура в гробището.
Следващата част беше страшна. Бернд качи едно коляно на перваза на прозореца, но
той се оказа тесен. За щастие, завесите бяха спуснати, така че и да имаше хора в стаята,
нямаше да видят нищо — стига да не чуеха шум и да не дойдеха да проверят. С известна
трудност, той качи и другото коляно. Опря се на рамото на Ребека и успя да застане прав.
Щом стъпи здраво на крака, макар и на тясно, Бернд помогна на Ребека да се качи.
Тя приклекна на ръба и опита да не гледа надолу.
Бернд се протегна към ръба на островърхия покрив, следващата им стъпка нагоре. Не
можеше да се покатери от мястото, на което стоеше: можеше да улови само ръба на една
плоча. Вече бяха обсъдили този проблем. Все още на колене, Ребека се стегна. Бернд положи
стъпало на дясното й рамо. Като се придържаше за покрива за равновесие, той отпусна
цялата си тежест върху нея. Болеше, но Ребека понесе напрежението. След миг лявото
стъпало на Бернд се озова върху лявото й рамо. С равномерно разпределената тежест, тя
можеше да го удържи — за няколко мига.
След секунда Бернд качи крака си през ръба на плочите и се търкулна горе на покрива.
Просна се, разперил ръце и крака за по-добро сцепление, и се протегна надолу. С
едната си облечена в ръкавица ръка стисна яката на дрехата на Ребека, а тя го улови за
мишницата.
Завесите внезапно се отвориха и едно женско лице се втренчи в Ребека от няколко
сантиметра.
Жената изпищя.
Бернд с усилие вдигна Ребека, докато тя успее да прехвърли крак през наклонения ръб
на покрива, после я изтегли в безопасност до себе си.
Но и двамата загубиха контрол и започнаха да се плъзгат надолу.
Ребека разтвори ръце и притисна облечените си в ръкавици длани към плочите в опит
да спре плъзгането. Бернд направи същото. Ала продължиха да се пързалят, бавно и
неумолимо. После гуменките на Ребека опряха в железен улук. Не беше много здрав, но
удържа и двамата спряха.
— Какъв беше този писък? — попита тревожно Бернд.
— Една жена в спалнята ме видя. Не мисля, че може да са я чули на улицата обаче.
— Но тя може да вдигне тревога.
— Нищо не можем да направим. Да продължаваме.
Запълзяха като раци по наклонения покрив. Къщите бяха стари и някои плочи бяха
строшени. Ребека се стараеше да не отпуска тежестта си върху улука, до който се докосваха
стъпалата й. Напредваха болезнено бавно.
Представи си как жената на прозореца разговаря със съпруга си: „Ако не направим
нищо, ще ни обвинят в помагачество. Можем да кажем, че сме спали дълбоко и не сме чули
нищо, но навярно и без това ще ни арестуват. А даже и да позвъним на полицията, ще ни
арестуват по подозрение. Когато нещата се объркат, те арестуват всички наоколо. Най-добре
да си траем. Пак ще спусна завесите“.
Обикновените хора избягваха всякакви контакти с полицията, но жената на прозореца
можеше и да не е обикновена. Ако тя или съпругът й бяха партийци с хубава служба и
привилегии, имаха известен имунитет срещу полицейския тормоз и при тези обстоятелства
несъмнено щяха да вдигнат тревога.
Но секундите минаваха и Ребека не чу никакво раздвижване. Може би на двамата с
Бернд им се беше разминало.
Стигнаха до един ъгъл на покрива. Бернд опря стъпала от двете страни и успя да
изпълзи нагоре, докато прехвърли ръце през билото на покрива. Сега имаше по-безопасен
захват, макар да рискуваше върховете на пръстите му в тъмните ръкавици да бъдат забелязани
от полицаите на улицата.
Преодоля ъгъла и продължи да пълзи, като с всяка секунда се доближаваше до
„Бернауерщрасе“ и свободата.
Ребека го последва. Погледна през рамо, като се питаше дали някой може да ги
забележи. Тъмните им дрехи не се открояваха върху сивите плочи, но не бяха и невидими.
Гледаше ли някой? Тя виждаше задните дворове и гробището. Тъмната фигура, която беше
забелязала преди малко, сега тичаше от параклиса към портата на гробището. Студен оловен
страх се спусна в стомаха й. Дали ги беше видял и сега бързаше да предупреди полицията?
За миг изпита паника, после осъзна, че фигурата й е позната.
— Вали? — промълви тя.
Какво си беше наумил, по дяволите? Явно ги беше проследил. Но с каква цел? И къде
беше тръгнал с такава скорост?
Тя не можеше да стори нищо друго, освен да се тревожи.
Стигнаха до задната стена на жилищната сграда на „Бернауерщрасе“.
Прозорците бяха заковани. Бернд и Ребека бяха обсъдили дали да не разбият дъските и
да влязат вътре, после да разбият дъските от другата страна и да излязат, но бяха решили, че
ще е прекалено шумно, ще отнеме време и ще е трудно. По-лесно ще е, предполагаха те, да се
прехвърлят отгоре.
 Билото на покрива, по който се движеха, беше на нивото на улуците на съседната
висока сграда, затова можеха да преминат лесно.
Отсега нататък щяха да са ясно видими за войниците с автоматите на страничната
улица долу.
В този момент бяха най-уязвими.
Бернд изпълзя по покрива на къщата до билото, прекрачи го, после се покатери на по-
високия покрив на жилищната сграда и се отправи нагоре.
Ребека го последва. Вече дишаше тежко. Коленете й бяха натъртени и раменете, където
Бернд беше стъпил, я боляха.
Докато се прехвърляше през билото на по-ниския покрив, тя погледна надолу. Беше
тревожно близко до полицаите на улицата. Те тъкмо си палеха цигарите: един да погледнеше
нагоре, всичко беше загубено. И тя, и Бернд бяха лесни мишени за автоматите.
Но бяха едва на няколко стъпки от свободата.
Ребека се подготви да изпълзи по покрива отпред. Под лявото й стъпало нещо
помръдна. Гуменката й се плъзна и тя падна. Все още беше обкрачила билото на покрива и
ударът попадна в слабините й. Тя извика приглушено и за един ужасяващ миг се наклони
настрани, от което й призля. После възстанови равновесието си.
За нещастие хлабавата плоча, която причини подхлъзването, изтрополи през улука и
падна на улицата, където се разби с трясък.
Полицаите чуха и погледнаха парчетата на тротоара.
Ребека застина.
Полицаите се заозъртаха. Всеки миг щеше да им хрумне, че плочата трябва да е
паднала от покрива, и щяха да погледнат нагоре. Но преди да го сторят единият беше улучен
от хвърлен камък. След миг Ребека чу гласа на брат си, който крещеше:
— Всички ченгета са путьовци!

***
Вали взе друг камък и го хвърли по полицаите. Този път не улучи.
Знаеше, че да се подиграваш на източногерманските полицаи е самоубийствена
глупост. Вероятно щяха да го арестуват, да го пребият и да го хвърлят в затвора. Но трябваше
да го направи.
Виждаше, че Бернд и Ребека са безнадеждно уязвими. Полицаите щяха да ги забележат
всеки момент. Те никога не се колебаеха да застрелят бегълците. Намираха се наблизо, на
петдесетина стъпки. И двамата бегълци щяха да бъдат надупчени с куршумите на автоматите
за секунди.
Освен ако нещо не разсееше полицаите.
Не бяха много по-големи от Вали. Той беше на шестнадесет, те изглеждаха
двадесетинагодишни. Озъртаха се объркано, току-що запалените цигари висяха между
устните им. Не можеха да разберат защо една плоча се е разбила и два камъка са били
хвърлени.
— Свине! — викна Вали. — Лайнари! Майките ви са пачаври!
Тогава те го видяха. Беше на стотина метра от тях и се виждаше, въпреки мъглата. Щом
го съгледаха, те тръгнаха към него.
 Той заотстъпва.
Те хукнаха.
Вали се обърна и побягна.
На вратата на гробището погледна назад. Единият беше спрял, несъмнено давайки си
сметка, че не бива да напускат поста си при Стената, за да гонят някой, който само е хвърлял
камъни. Още не бяха стигнали дотам да се чудят защо му е на някой да прави нещо толкова
смахнато. Вторият полицай приклекна и насочи автомата си.
Вали се плъзна в гробището.

***
Бернд преметна въжето за пране около един тухлен комин, затегна го и върза здрав
възел.
Ребека лежеше върху билото на покрива, гледаше надолу и дишаше тежко. Видя как
единият полицай търчи през улицата след Вали, а Вали бяга през гробището. Вторият се
връщаше на поста, но за щастие продължи да гледа назад към колегата си. Ребека не знаеше
дали да изпитва облекчение, или ужас, задето брат й рискува живота си, за да отклони
вниманието на полицаите през следващите няколко съдбоносни секунди.
Погледна от другата страна, в свободния свят. На отсрещния тротоар на
„Бернауерщрасе“ мъж и жена я наблюдаваха и разговаряха развълнувано.
Хванал въжето, Бернд седна и се плъзна по задник по западния склон на покрива към
ръба. После преметна въжето два пъти около гърдите си под мишниците и остави дълга
опашка от петдесетина стъпки. Вече можеше да се наведе през ръба, придържан от въжето,
завързано за комина.
Върна се при Ребека и обкрачи билото на покрива.
— Седни изправена — каза той. Омота свободния край на въжето около нея и завърза
възел. Стисна го здраво в облечените си е кожени ръкавици длани.
Ребека погледна Източен Берлин за последен път. Видя как Вали чевръсто се прехвърля
през оградата в далечния край на гробището. Фигурата му прекоси улицата и изчезна в
някаква алея. Полицаят се отказа и се върна.
После случайно погледна нагоре към покрива на жилищната сграда и зина от
изумление.
Несъмнено беше видял Ребека. Двамата с Бернд бяха кацнали на върха на покрива и се
виждаха ясно на фона на небето.
Полицаят извика и посочи, после побягна.
Ребека се претърколи през билото и бавно се плъзна по покрива, докато гуменките й
докоснаха улука отпред.
Тя чу автоматичен откос.
Бернд стоеше прав до нея, омотан в завързаното за комина въже.
Ребека усети как той поема тежестта й.
„Започна се“, рече си тя.
Търкулна се през улука, плъзна се и увисна във въздуха.
Въжето обтягаше болезнено гръдния й кош над гърдите. Тя увисна за миг, после Бернд
отпусна въжето и тя започна да се спуска на резки тласъци.
 Упражнявали се бяха в къщата на родителите й. Бернд я беше спуснал от най-високия
прозорец чак до долу в задния двор. Каза, че ръцете го заболяват, но може да се справи, ако
има хубави ръкавици. Все пак, Ребека беше инструктирана да спира за кратко всеки път,
когато може да се опре на някоя прозоречна рамка, за да му даде миг почивка.
Чу насърчителни викове и предположи, че от западната страна на Стената, на
„Бернауерщрасе“, вече се е събрала тълпа.
Виждаше тротоара долу и бодливата тел, която вървеше по фасадата на сградата. В
Западен Берлин ли беше вече? Граничарите биха застреляли всеки от източната страна, но
имаха строги указания да не стрелят на запад, понеже Съветите не искаха дипломатически
инциденти. Но Ребека висеше точно над бодливата тел, нито в едната страна, нито в другата.
Чу нов откос от автомата. Къде бяха полицаите и по кого стреляха? Предполагаше, че
ще опитат да се покатерят на покрива и да застрелят двама им с Бернд, преди да е станало
твърде късно. Ако следваха същия труден път като плячката си, нямаше да стигнат навреме.
Но навярно можеха да спестят време като влязат в сградата и просто отърчат нагоре по
стълбите.
Ребека почти стигна. Стъпалата й докоснаха бодливата тел. Тя се отблъсна от сградата,
но бедрата й не се отдръпнаха съвсем от телта. Усети как шиповете раздират панталоните й и
болезнено разкъсват кожата й. После наоколо се събра тълпа и й помогна, пое тежестта й,
отдели я от бодливата тел, отмота въжето от гърдите й и я изправи да стъпи на земята.
Когато стъпи стабилно, Ребека вдигна поглед. Бернд беше на ръба на покрива и
разхлабваше въжето около гърдите си. Тя пресече улицата, за да вижда по-добре. Полицаите
още не се бяха добрали до покрива.
Бернд стисна здраво въжето с две ръце и пристъпи заднешком от покрива. Заспуска се
бавно край стената, като плъзгаше въжето в ръцете си. Беше извънредно трудно, понеже
висеше с цялата си тежест на ръце. Беше се упражнявал у дома — спускаше се по задната
стена на къщата нощем, когато никой не можеше да го забележи. Но тази сграда беше по-
висока.
Тълпата на улицата го насърчаваше с викове.
После на покрива се появи полицай.
Бернд се заспуска по-бързо, като рискува да изтърве въжето, за да спечели скорост.
— Дайте одеяло! — извика някой.
Ребека знаеше, че няма време за това.
Полицаят насочи автомата към Бернд, но се поколеба. Не можеше да Стреля в Западна
Германия. Можеше да улучи и други хора, освен бегълците. Тъкмо такъв инцидент можеше
да доведе до война.
Обърна се и огледа вързаното около комина въже. Можеше да го отвърже, но дотогава
Бернд вече щеше да е стигнал до земята.
Имаше ли нож?
Явно не.
После получи вдъхновение. Опря дулото на автомата във въжето и стреля само веднъж.
Ребека изкрещя.
Въжето се скъса и краят му полетя във въздуха над „Бернауерщрасе“.
Бернд падна като камък.
Тълпата се пръсна.
Бернд удари тротоара с болезнен звук.
 После остана да лежи неподвижно.

***
Три дни по-късно Бернд отвори очи, погледна Ребека и каза:
— Здравей.
— О, слава Богу — рече Ребека.
Беше обезумяла от тревога. Лекарите бяха казали, че Бернд ще дойде в съзнание, но тя
не можеше да повярва, докато не го видя. Претърпя няколко операции, а през останалото
време беше тежко упоен. Сега за пръв път тя видя проблясък на разум по лицето му.
Като се мъчеше да не плаче, Ребека се приведе над болничното легло и го целуна по
устните.
— Ти се върна. Толкова се радвам.
— Какво стана? — попита той.
— Падна.
Той кимна.
— Покрива. Помня. Но…
— Полицаят сряза въжето ти.
Бернд погледна тялото си.
— Гипсиран ли съм?
Ребека копнееше той да дойде на себе си, но и се ужасяваше от този момент.
— От кръста надолу — отговори тя.
— Не… не мога да помръдна краката си. Не ги чувствам — той се огледа панически.
— Ампутирани ли са?
— Не — Ребека пое дълбоко дъх. — Счупил си повечето кости в краката си, но не
можеш да ги почувстваш, защото гръбначният ти стълб е частично прекъснат.
Бернд размисли продължително.
— Ще се оправи ли? — попита той.
— Докторите казват, че нервите може и да заздравеят, макар и бавно.
— И…
— И в крайна сметка можеш да възстановиш някои функции от кръста надолу. Но ще
бъдеш в инвалидна количка, когато излезеш от болницата.
— Казват ли за колко време?
— Казват… — тя трябваше да положи усилия да не се разплаче. — Трябва да си готов
за възможността да е завинаги.
Бернд извърна поглед.
— Аз съм сакат.
— Но сме свободни. Ти си в Западен Берлин. Избягахме.
— Избягах, за да се озова в инвалидна количка.
— Не го мисли така.
— Какво ще правя, по дяволите?
— Измислила съм го — Ребека говореше много по-твърдо и уверено, отколкото се
чувстваше. — Ще се ожениш за мен и ще се върнеш към учителството.
— Няма такава вероятност.
 — Вече телефонирах на Анселм Вебер. Нали помниш, че сега той е директор на
училище в Хамбург. Има места и за двама ни от септември.
— Учител в инвалидна количка?
— Какво значение има? Пак ще можеш да обясняваш физиката така, че и най-глупавото
дете в класа да разбере. За това не ти трябват крака.
— Ти не искаш да се омъжиш за сакат човек.
— Не искам. Но искам да се омъжа за теб. И ще го направя.
Бернд заговори с горчивина.
— Не можеш да се омъжиш за някой, който не функционира от кръста надолу.
— Слушай ме — отвърна тя страстно. — Допреди три месеца аз не знаех какво е
любов. Току-що те намерих и няма да те губя. Избягахме, оцеляхме и ще живеем. Ще се
оженим, ще преподаваме в училище и ще се обичаме.
— Не знам.
— От теб искам само едно. Не трябва да губиш надежда. Ще се изправяме срещу
всички трудности заедно и ще решаваме всички проблеми заедно. Аз мога да се справя с
всяко затруднение, стига да съм с теб. А сега ми обещай, Бернд Хелд, че никога няма да се
предадеш. Никога.
Последва дълго мълчание.
— Обещай — каза тя.
Той се усмихна.
— Ти си тигрица.
ЧАСТ ТРЕТА
ОСТРОВ
1962
 14.
Димка и Валентин се возеха на виенското колело в парка Горки заедно с Нина и Анна.
След като Димка беше привикан от ваканционния лагер, Нина беше тръгнала с някакъв
инженер, но после бяха скъсали, затова сега отново беше свободна. Междувременно
Валентин и Анна вече бяха двойка: той преспиваше в апартамента на момичетата през
повечето почивни дни. Освен това, Валентин на няколко пъти казваше на Димка, че да се
прави секс с една жена подир друга е просто фаза, през която мъжете минават на младини,
което беше показателно.
„Би трябвало и аз да съм такъв късметлия“, мислеше си Димка.
В първите топли почивни дни на краткото московско лято, Валентин предложи двойна
среща. Димка се съгласи с готовност. Нина беше умна и силна; тя го предизвикваше, а той
харесваше това. Но преди всичко тя беше секси. Димка често мислеше с какво желание го
беше целувала. Толкова много искаше да го направи пак. Спомняше си как зърната на
гърдите й стърчаха в студената вода. Питаше се дали тя изобщо мисли за онзи ден на езерото.
Проблемът му беше, че не можеше да споделя Валентиновото жизнерадостно-
използваческо отношение към момичетата. Валентин би казал всичко, за да вкара някое
момиче в леглото си. Димка вярваше, че е лошо хората да се манипулират или притискат.
Освен това вярваше, че ако някой ти каже „не“, ти трябва да го приемеш, докато за Валентин
„не“ винаги означаваше „може би още не“.
Паркът Горки беше оазис в пустинята на строгия комунизъм, място, където московчани
можеха просто да се забавляват. Хората обличаха най-хубавите си дрехи, купуваха си
сладолед и сладкиши, флиртуваха с непознати и се целуваха в храстите.
Анна се преструваше, че се бои от виенското колело, и Валентин поде преструвката —
прегърна я и обясни, че е съвършено безопасно. На Нина явно й беше приятно и не се
тревожеше, което Димка предпочиташе пред подправения страх, но пък не му даваше
възможност да се приближи.
Нина изглеждаше добре в памучната разкроена рокля на оранжеви и зелени райета.
„Гледката отзад е особено съблазнителна“, мислеше си Димка, докато слизаха от колелото.
За тази среща той беше успял да се сдобие с американски джинси и синя карирана риза. В
замяна беше дал два билета за балет, които Хрушчов не искаше — за „Ромео и Жулиета“ в
Болшой.
— С какво се занимаваш след последната ни среща? — попита Нина, докато се
разхождаха из парка и пиеха хладка оранжада, купена от една сергия.
— Работя.
— И това ли е всичко?
— Обикновено отивам в кабинета час преди Хрушчов, за да се погрижа всичко да е
готово за него: документите, които му трябват, чуждите вестници, разни досиета, които може
да поиска. Той често работи до късно вечерта и аз почти никога не си тръгвам преди него —
искаше му се да покаже работата си точно толкова вълнуваща, колкото беше. — Нямам много
време за друго.
— Димка си беше такъв и в университета — обади се Валентин. — Работа, работа,
работа.
За щастие, Нина явно не намираше живота на Димка скучен.
— И наистина ли си всеки ден с другаря Хрушчов?
 — Повечето.
— Къде живееш?
— В Правителствения дом — това беше елитна жилищна сграда недалеч от Кремъл.
— Много хубаво.
— С майка ми — додаде Димка.
— И аз бих живяла с майка си, за да имам апартамент в тази сграда.
— Обикновено и сестра ми близначка живее с нас, но сега е в Куба. Тя е репортерка в
ТАСС.
— Бих искала да ида в Куба — отвърна Нина с копнеж.
— Куба е бедна страна.
— Мога да го преживея при климат без зима. Представи си да танцуваш на плажа през
януари.
Димка кимна. Той се вълнуваше от Куба по-иначе. Революцията на Кастро показа, че
строгият съветски праволинеен социализъм не е единствената възможна форма. Кастро
имаше нови и различни идеи.
— Надявам се Кастро да оцелее — каза той.
— Че защо не?
— Американците вече веднъж нахлуха в Куба. Заливът на свинете беше провал, но
отново ще опитат, с по-голяма армия — вероятно през 1964, когато президентът Кенеди се
кандидатира за преизбиране.
— Ужасно! Не може ли нещо да се направи?
— Кастро опитва да постигне мир с Кенеди.
— Ще успее ли?
— Пентагонът е против, а консервативните конгресмени вдигат шумотевица, затова
цялата идея няма да стигне доникъде.
— Ние трябва да подкрепим кубинската революция!
— Съгласен съм. Но и нашите консерватори не харесват Кастро. Те не са убедени, че
той е истински комунист.
— Какво ще стане?
— Зависи от американците. Може да оставят Куба на мира. Но не смятам, че са толкова
умни. Моето предположение е, че ще продължат да тормозят Кастро, докато той реши, че
единственото място, където може да търси помощ, е Съветският съюз. И така рано или късно
ще ни помоли за защита.
— Ние какво можем да направим?
— Добър въпрос.
Валентин ги прекъсна.
— Гладен съм. Имате ли нещо за хапване у дома, момичета?
— Разбира се — отговори Нина. — Купих месо за яхния.
— Тогава какво чакаме? По пътя ние с Димка ще купим бира.
Взеха метрото. Момичетата имаха апартамент в сграда на стоманения тръст, където
работеха. Жилището беше малко: спалня с две единични легла, дневна с диван пред
телевизора, кухня с малка маса и баня. Димка предположи, че Анна е отговорна за
възглавниците с дантелки на дивана и изкуствените цветя във вазата върху телевизора, а
Нина е купила раираните завеси и плакатите с планински пейзажи по стените.
Димка се притесняваше от общата спалня. Ако Нина поискаше да спи с него, в една
стая ли щяха да се любят двете двойки? Подобни решения не бяха непознати, когато Димка
беше студент в претъпкано общежитие. Въпреки това идеята не му харесваше. Освен всичко
останало, той не искаше Валентин да знае точно колко неопитен е.
Питаше се къде ли спи Нина, когато Валентин остава да нощува тук. После забеляза
купчинка одеяла на пода в дневната и реши, че тя спи на дивана.
Нина сложи месото в голям тиган; Анна накълца голяма ряпа; Валентин извади
прибори и чинии, а Димка наля бира. Всички, освен него знаеха какво следва. Той беше
малко нервен, но се справяше.
Нина приготви поднос със закуски: консервирани гъби, блини, наденица и сирене.
Докато яхнията се задушаваше, те отидоха в дневната. Нина седна на дивана и потупа
мястото до себе си, за да покаже, че Димка трябва да седне там. Валентин се настани на
креслото, а Анна седна на пода в краката му. Слушаха музика по радиото и пиеха бира. Нина
беше сложила разни подправки в яхнията и от аромата, който се носеше от кухнята, Димка
огладня.
Разговаряха за родителите си. Родителите на Нина бяха разведени, тези на Димка
живееха разделени, а Анините се ненавиждаха.
— Моята майка не харесваше баща ми — каза Димка. — Аз също. Никой не харесва
кагебистите.
— Бях омъжена веднъж и няма да повторя — каза Нина. — Познавате ли някой, който
да е щастливо женен?
— Да — отвърна Димка. — Вуйчо ми Володя. Знайте, че вуйна ми Зоя е разкошна.
Физичка е, но изглежда като филмова звезда. Като малък я наричах вуйничка от журнала,
понеже приличаше на невъзможно красивите жени по снимките в списанията.
Валентин погали косите на Анна и тя положи глава на бедрото му по начин, който се
стори съблазнителен на Димка. Искаше да докосне Нина и тя със сигурност не би възразила
— защо иначе да го кани в апартамента си — но се чувстваше несръчен и засрамен. Искаше
му се тя да направи нещо: тя беше опитната. Ала на нея явно й стигаше да слуша музика и да
отпива от бирата с бегла усмивка на лицето си.
Накрая вечерята беше готова. Яхнията беше вкусна: Нина беше добра готвачка. Хапнаха
я с черен хляб.
Когато се нахраниха и разтребиха, Валентин и Анна влязоха в спалнята и затвориха
вратата.
Димка отиде в банята. Лицето в огледалото над мивката не беше хубаво. Най-
привлекателната му черта бяха големите сини очи. Тъмнокестенявата му коса беше
подстригана късо, по военному, както се смяташе подходящо за младите апаратчици.
Изглеждаше като сериозен младеж, чиито мисли са далеч над секса.
Провери презерватива в джоба си. Такива работи бяха дефицитни и той положи много
усилия да намери. Но не беше съгласен с мнението на Валентин, че забременяването е
проблем на жените. Чувстваше, че няма да се наслади на секса, ако знае, че принуждава
момичето да преживее или раждане, или аборт.
Върна се в дневната. За негова изненада, Нина беше облякла горна дреха.
— Мислех си да те изпратя до станцията на метрото.
Димка се изуми.
— Защо?
— Не смятам, че познаваш квартала, а не бих искала да се изгубиш.
 — Искам да кажа, защо искаш да си тръгна?
— Какво друго да правиш?
— Бих искал да остана и да те целуна — отговори Димка.
Нина се разсмя.
— Каквото ти липсва като изтънченост, компенсираш с ентусиазъм.
Тя свали палтото и седна.
Димка седна до нея и плахо я целуна.
Тя отговори с желание, което му даде увереност. Димка осъзнаваше с растящо
вълнение, че неговата неопитност не я притеснява. Скоро започна нетърпеливо да се бори с
копчетата на роклята й. Тя имаше чудесни големи гърди. Затворени бяха в як практичен
сутиен, но Нина го свали и подаде гърдите си за целувки.
След това нещата се развиха бързо.
Когато големият миг настъпи, тя легна на дивана с глава на страничната облегалка и
едно стъпало на пода. Така лесно се настани, че Димка помисли, че трябва да го е правила и
преди.
Той припряно извади презерватива и нескопосно почна да отваря опаковката, но Нина
каза:
— Няма нужда.
Той се сепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да забременея. Лекарите така казват. Затова мъжът ми се разведе с мен.
Димка пусна презерватива на пода и легна върху нея.
— Спокойно сега — каза Нина и го насочи да влезе.
„Направих го“, рече си Димка, „най-сетне загубих девствеността си.“

***
Моторницата беше от вида, използван навремето за превоз на ром: дълга и тясна,
изключително бърза и болезнено неудобна за пътуване.
Прекоси Флоридския проток с осемдесет възела, като удари всяка вълна със силата на
кола, която събаря дървена ограда. Шестимата мъже на борда бяха с колани — единственият
начин да са в някаква безопасност в открита лодка при такава скорост. Скромният товар
съдържаше автомати М3, пистолети и запалителни бомби. Плаваха към Куба.
Джордж Джейкс всъщност не трябваше да е с тях.
Взираше се отвъд осветените от луната води и страдаше от морска болест. Четирима от
спътниците му бяха кубински имигранти от Маями. Джордж знаеше само малките им имена.
Те мразеха комунизма, мразеха Кастро и мразеха всеки, който не е съгласен с тях. Шестият
човек беше Тим Тедър.
Всичко започна, когато Тедър влезе в кабинета в Министерството на правосъдието.
Беше смътно познат и Джордж го определи като човек от ЦРУ, макар той да беше официално
„пенсиониран“ и да работеше като консултант по сигурността на свободна практика.
Джордж беше сам в стаята.
— Мога ли да Ви помогна? — вежливо попита той.
— Тук съм за срещата за „Мангуста“.
 Джордж беше чувал за операция „Мангуста“, проект, в който участваше и
незаслужаващият доверие Денис Уилсън, но не знаеше пълните подробности.
— Заповядайте — рече той и посочи един стол. Тедър влезе с картонена папка под
мишница. Беше десетина години по-възрастен от Джордж, но изглеждаше като да се е
облякъл през четиридесетте: беше в двуреден костюм, а чупливата му коса беше зализана с
брилянтин и разделена на път високо на темето.
— Денис ще се върне след секунда — обясни Джордж.
— Благодаря.
— Как върви? „Мангуста“ имам предвид.
Тедър предпазливо отговори:
— Ще докладвам на срещата.
— Няма да присъствам — Джордж си погледна часовника. Измамно внушаваше, че е
поканен, но беше любопитен. — Имам среща в Белия дом.
— Лошо.
Джордж си спомни един детайл.
— Според първоначалния план, вече би трябвало да сте във втора фаза, натрупването.
Лицето на Тедър се проясни, понеже той заключи, че и Джордж участва.
— Ето доклада — рече той и подаде картонената папка.
Джордж се правеше, че знае повече, отколкото знаеше. „Мангуста“ беше проект да се
помогне на кубинските антикомунисти да подхванат контрареволюция. Планът имаше
график, който предвиждаше свалянето на Кастро през октомври същата година, точно преди
изборите за Конгреса. Обучени от ЦРУ екипи за проникване трябваше да се заемат с
политическата организация и пропагандата против Кастро.
Тедър подаде на Джордж два листа. Като се преструваше на по-слабо заинтересован,
Джордж попита:
— Спазваме ли си графика?
Тедър избягна въпроса.
— Време е да увеличим натиска. Тайното разпространение на листовки, които
подиграват Кастро, не постига това, което ние искаме.
— Как можем да засилим натиска?
— Всичко е тук — отговори Тедър и посочи документа.
Джордж погледна. Онова, което видя, беше по-лошо от очакванията му. ЦРУ
предлагаше да се саботират мостове, нефтени рафинерии, електроцентрали, захарни
рафинерии и корабоплаването.
В този миг влезе Денис Уилсън. Яката на ризата му беше разкопчана, връзката
охлабена, а ръкавите навити, досущ като на Боби, забеляза Джордж; но оредяващата му коса
никога нямаше да наподоби игривия перчем на Боби. Когато Уилсън видя Тедър да разговаря
с Джордж, той първо се изненада, а после се разтревожи.
— Ако взривите нефтена рафинерия и загинат хора, тогава всеки във Вашингтон, който
е одобрил проекта, ще бъде виновен в убийство — обърна се Джордж към Тедър.
Денис Уилсън гневно се обърна към Тедър.
— Какво си му казал?
— Мислех, че има право да знае! — отвърна онзи.
— Имам — рече Джордж. — Нивото, на което ми е разрешено да боравя със секретни
данни, е същото като на Денис. — После заговори на Уилсън. — Защо толкова си внимавал
да опазиш това в тайна от мен?
— Защото знаех, че ще вдигнеш шум.
— И си бил прав. Ние не сме във война с Куба. Убийството на кубинци е убийство.
— Във война сме — възрази Тедър.
— О? Значи, ако Кастро прати агенти във Вашингтон и те бомбардират някоя фабрика
и убият жена Ви, това няма да е престъпление?
— Не ставайте смешен.
— Освен факта, че това е убийство, не можете ли да си представите каква смрад ще се
вдигне, ако това се разчуе? Ще има международен скандал! Представете си Хрушчов в ООН
— как крещи на нашия президент да престане да финансира международния тероризъм.
Помислете си за статиите в Ню Йорк Таймс. Може да се наложи Боби да подаде оставка. Ами
кампанията за преизбирането на президента? Никой ли не е помислил за политиката във
всичко това?
— Помислили сме, разбира се. Затова е свръхсекретно.
— И как ще работи? — Джордж отгърна страницата. — Наистина ли чета това?
Опитваме да убием Кастро с отровени пури?
— Ти не си в екипа на този проект — каза Уилсън. — Затова просто забрави за него,
става ли?
— Не, по дяволите. Отивам направо при Боби с това.
Уилсън се разсмя.
— Ама че си задник. Не разбираш ли? Боби отговаря за операцията!
Джордж беше разбит.
Въпреки това отиде при Боби, който спокойно му каза:
— Върви в Маями да нагледаш операцията, Джордж. Накарай Тедър да ти покаже кое
как е. Върни се и ми кажи какво мислиш.
И така, Джордж посети големия нов лагер на ЦРУ във Флорида, където кубински
бежанци биваха обучавани за мисиите по проникването.
— Може би и ти трябва да дойдеш на някоя мисия. Да видиш лично — каза Тедър
тогава.
Беше предизвикателство и Тедър не очакваше Джордж да приеме. Но Джордж знаеше,
че ако откаже, ще се постави в по-слаба позиция. Точно сега той имаше надмощие: беше
противник на „Мангуста“ по морални и политически съображения. Откажеше ли участие в
рейда, щеше да изглежда страхливец. А навярно и част от него не можеше да устои на
предизвикателството да докаже смелостта си. Затова той неразумно отговори:
— Да. А ти ще дойдеш ли?
Това изненада Тедър и Джордж ясно видя, че му се иска да оттегли предложението. Но
сега и към него беше отправено предизвикателство. Такова нещо Грег Пешков би нарекъл
състезание по надпикаване. И Тедър се почувства неспособен да отстъпи; макар че каза, все
едно току-що му беше дошло на ум:
— Разбира се, не можем да кажем на Боби, че си дошъл.
И ето ги тук. „Жалко“, размишляваше Джордж, „че президентът Кенеди толкова си
пада по шпионските романи на британския писател Иън Флеминг“. Президентът явно си
мислеше, че светът може да бъде спасен от Джеймс Бонд и наистина, както в романите, Бонд
беше „упълномощен да убива“. Пълни глупости. Никой не беше упълномощен да убива.
Мишената им беше един градец на име Ла Исабела. Разположен беше на тесен
полуостров, който стърчеше като пръст от северния бряг на Куба. Беше пристанище и
единственият поминък беше търговията. Целта беше да унищожат пристанищните
съоръжения.
Пристигането им беше предвидено за зазоряване. Небето на изток сивееше, когато
шкиперът Санчес намали оборотите на мощния двигател и ревът му се сниши до ниско
боботене. Санчес добре познаваше тази ивица от крайбрежието: преди революцията баща му
беше притежавал тръстикова плантация недалеч. На мъждивия хоризонт започна да се
очертава силуетът на града и Санчес угаси двигателя и извади чифт гребла.
Приливът ги понесе към града; греблата служеха главно за насочване. Появи се редица
бетонни кейове. Зад тях Джордж смътно видя големи складове с полегати покриви. В
пристанището нямаше големи кораби — по-нататък край брега бяха закотвени няколко малки
рибарски лодки. Вълничките шепнеха тихо по сушата, иначе светът беше притихнал. Тихата
моторница удари един кей.
Люкът се отвори и хората се въоръжиха. Тедър подаде на Джордж пистолет. Джордж
поклати глава.
— Вземи го — настоя Тедър. — Опасно е.
Джордж знаеше какво си е наумил Тедър. Искаше Джордж да изцапа ръцете си с кръв.
Така вече нямаше да може да критикува „Мангуста“. Но Джордж не се подлъгваше толкова
лесно.
— Не, благодаря — отвърна той. — Аз съм единствено наблюдател.
— Аз ръководя тази мисия и ти заповядвам да го вземеш.
— Аз пък ти казвам да се разкараш.
Тедър отстъпи.
Санчес привърза лодката и всички слязоха. Никой не говореше. Санчес посочи най-
близкия склад, който освен това изглеждаше и най-голям. Всички хукнаха нататък. Джордж
беше последен.
Нямаше никого. Джордж виждаше редица къщи, не повече от дървени бараки. Спънато
магаре пасеше оскъдната трева край черния път. Единственото превозно средство наоколо
беше един ръждив пикап от четиридесетте. Много бедно място, осъзна Джордж. Личеше, че
някога е било оживено пристанище. Джордж предполагаше, че е съсипано от президента
Айзенхауер, който беше наложил ембарго върху търговията между САЩ и Куба през 1960.
Някъде се разлая куче.
Складът имаше дървени стени и покрив от гофрирана ламарина, но не и прозорци.
Санчес намери малка врата и я отвори с ритник. Всички хукнаха навътре. Там имаше само
празни опаковки — щайги, кашони, къси въжета и телове, изхвърлени чували и разкъсани
мрежи.
— Отлично — рече Санчес.
Четиримата кубинци разпиляха по пода запалителните бомби. След миг те се
възпламениха. Отпадъците начаса пламнаха. След секунди щяха да се запалят и дървените
стени. Всички отново избягаха навън.
— Ей! Какво става? — попита някой на испански.
Джордж се обърна и видя беловлас кубинец в някаква униформа. Беше прекалено стар
за полицай или войник, затова Джордж предположи, че е нощен пазач. Обут беше в сандали.
На колана му обаче имаше пистолет и старецът отваряше кобура.
Преди да успее да извади оръжието, Санчес го застреля. По предницата на бялата му
униформена риза рукна кръв и той падна назад.
— Да се махаме! — каза Санчес и петимата хукнаха към моторницата.
Джордж коленичи над стареца. Очите му се бяха втренчили невиждащо в
просветляващото небе.
— Джордж! Да тръгваме! — кресна зад гърба му Тедър.
Кръвта бликаше от гърдите още няколко секунди, после намаля до струйка. Джордж
провери за пулс, но нямаше. Поне човекът умря бързо.
Пожарът в склада се разпространяваше бързо и Джордж усещаше топлината му.
— Джордж! Ще те оставим тук! — каза Тедър.
Двигателят на моторницата запали с рев.
Джордж затвори очите на мъртвеца. Изправи се. Постоя няколко секунди прав, със
сведена глава, после хукна към лодката.
Щом се озова на борда, моторницата свърна от кея и отплава през залива. Джордж се
привърза с колана.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — изрева Тедър в ухото му.
— Убихме един невинен човек. Реших, че заслужава малко уважение.
— Той работеше за комунистите!
— Човекът беше нощен пазач. Сигурно не би могъл да различи комунизъм от сметанов
десерт.
— Проклет женчо.
Джордж погледна назад. Складът вече се беше превърнал в огромен огън. Наоколо се
трупаше народ. Навярно се мъчеха да потушат пожара. Джордж отклони поглед към морето
напред и повече не се обърна към брега.
Когато най-сетне се върнаха в Маями и стъпиха на твърда земя, Джордж заговори на
Тедър.
— Докато бяхме в морето, ти ме нарече женчо — знаеше, че е глупаво, почти толкова
глупаво, колкото беше участието му в рейда, но беше прекалено горд, за да го остави така. —
Сега сме на сушата и нямаме проблеми с безопасността. Защо не го кажеш пак?
Тедър го зяпна. Беше по-висок от него, но не толкова плещест. Трябваше да има
известно обучение в ръкопашен бой и Джордж виждаше как претегля на ум възможностите,
докато кубинците гледаха с неутрален интерес.
Очите на Тедър минаха по смачканото ухо на Джордж и той каза:
— Мисля, че просто ще го забравим.
— И аз така си помислих — рече Джордж.
В самолета до Вашингтон той нахвърля кратък доклад за Боби, в който се казваше, че
по негово мнение операция „Мангуста“ е неефикасна, и освен това няма признаци хората в
Куба (за разлика от емигрантите) да желаят свалянето на Кастро. Освен това операцията е
заплаха за престижа на Съединените щати пред света, понеже ако се разкрие, ще предизвика
антиамерикански настроения. Когато предаде доклада на Боби, сбито му каза:
— „Мангуста“ е ненужна и опасна.
— Знам — отговори Боби. — Но ние трябва да направим нещо.

***
 Димка виждаше всички жени по-иначе.
Двамата с Валентин прекарваха повечето почивни дни в апартамента на Нина и Анна,
като двойките се редуваха да спят на леглото и на пода в дневната. Нощем двамата с Нина
правеха секс по два, че даже и по три пъти. Димка знаеше в по-големи подробности,
отколкото си беше мечтал, как изглежда женското тяло, как мирише и какво е на вкус.
Следователно виждаше другите жени по нов, по-разбиращ начин. Можеше да си ги
представи голи, да предполага каква е извивката на гърдите им, какво е телесното им
окосмяване, да си представя лицата им, докато се любят. По някакъв начин като познаваше
една жена, познаваше всички.
Чувстваше, че някак изневерява на Нина, докато се възхищаваше на Наталия Смотрова,
облечена в яркожълт бански, с мокра коса и полепнали с пясък крака на плажа в Пицунда.
Стройната й фигура нямаше такива извивки като тялото на Нина, но беше не по-малко
приятна за окото. Може би интересът му можеше да бъде извинен: от две седмици беше на
Черно море с Хрушчов и живееше като монах. Както и да е, изкушението не беше сериозно,
понеже Наталия носеше венчална халка.
По пладне, докато той плуваше, тя четеше напечатан на машина доклад. После нахлузи
рокля върху банския, Димка обу домашно ушитите гащета и двамата се отправиха от плажа
към мястото, което наричаха Казармата.
Казармата беше грозна нова сграда със спални за сравнително нископоставените
посетители като тях. Срещнаха се с останалите сътрудници в празната трапезария, която
миришеше на варено свинско със зеле.
Срещата представляваше надпревара за служба преди заседанието на Политбюро
следващата седмица. Както винаги, целта беше да набележат спорни проблеми и да
претеглят поддръжката за едно или друго мнение. После сътрудникът можеше да предпази
началството си от неудобството да поддържа мнение, което ще бъде отхвърлено.
Димка веднага влезе в атака.
— Защо Министерството на отбраната така се бави да изпрати оръжие на нашите
другари в Куба? Куба е единствената революционна страна на американския континент. Тя е
доказателството, че марксизмът е приложим в цял свят, не само на изток.
Симпатиите на Димка към кубинската революция бяха повече от идеологически. Той
беше развълнуван от брадатите герои с бойни униформи и пури — такъв контраст с мрачните
съветски водачи в техните сиви костюми. Предполагаше се, че комунизмът е един ведър
поход, който ще превърне света в по-добро място. А Съветският съюз понякога беше повече
като средновековен манастир, където всички бяха положили обет за бедност и послушание.
Евгений Филипов, референт на министъра на отбраната, настръхна.
— Кастро не е истински марксист. Той пренебрегва правилната линия на Кубинската
народна социалистическа партия. — КНСП беше промосковската партия. — Той върви по
свой собствен ревизионистки път.
По мнението на Димка комунизмът отчаяно се нуждаеше от ревизия, но той не го
изрече на глас.
— Кубинската революция е мощен удар срещу капиталистическия империализъм.
Трябва да я подкрепяме, дори само защото братята Кенеди толкова мразят Кастро!
— Мразят ли го? — отвърна Филипов. — Не ми е известно. Инвазията в Залива на
свинете беше преди година. Какво са свършили американците оттогава?
— Отклониха мирните предложения на Кастро.
 — Вярно. Консерваторите в Конгреса няма да допуснат Кенеди да сключи договор с
Кастро, дори и той да го иска. Но това не означава, че той ще започне война.
Димка огледа събралите се в трапезарията сътрудници в ризки с къси ръкави и по
сандали. Те наблюдаваха него и Филипов и дискретно запазваха мълчание, докато дойдеше
време да преценят кой ще победи в този гладиаторски двубой. Той каза:
— Трябва да се погрижим кубинската революция да не бъде отхвърлена. Другарят
Хрушчов вярва, че ще има нова американска инвазия, този път по-добре организирана и по-
щедро финансирана.
— Но къде са Ви доказателствата?
Димка беше разгромен. Той беше нападателен и даде всичко от себе си, но позицията
му беше слаба.
— Нямаме доказателства нито за едното, нито за другото — призна той.
— Трябва да вадим заключения от вероятностите.
— Или можем да отлагаме въоръжаването на Кастро, докато положението се изясни.
Неколцина от насядалите около масата закимаха в знак на съгласие. Филипов беше
отбелязал значителна преднина пред Димка.
— Всъщност има известни доказателства — обади се в този момент Наталия. Тя
подаде на Димка машинописните страници, които четеше на плажа.
Димка прегледа документа. Беше доклад от шефа на резидентурата на КГБ в
Съединените щати и носеше заглавие „Операция Мангуста“.
Докато той четеше припряно, Наталия каза:
— Противно на твърденията на другаря Филипов от Министерството на отбраната, в
КГБ са сигурни, че американците не са се отказали от Куба.
Филипов се разгневи.
— Защо този документ не е разпратен до всички ни?
— Току-що пристигна от Вашингтон — хладно отвърна Наталия. — Убедена съм, че
днес следобед ще получите екземпляр.
Наталия като че винаги успява да се добере до важните сведения малко преди всички
останали, размишляваше Димка. Това беше прекрасно качество за един референт. Очевидно
тя беше много ценна за своя началник, министъра на външните работи Громико. Несъмнено
затова заемаше толкова влиятелен пост.
Димка се изуми от прочетеното. То значеше, че той може да победи в днешния спор, но
носеше и лоши новини за кубинската революция.
— Още по-зле, отколкото другарят Хрушчов се опасяваше! — каза той. — ЦРУ
разполага с екипи диверсанти в Куба, които са готови да разрушават захарните фабрики и
електроцентралите. Това е партизанска война! И те заговорничат да убият Кастро!
— Можем ли да разчитаме на тези сведения? — отчаяно попита Филипов.
Димка го изгледа.
— Какво е мнението Ви за КГБ, другарю?
Филипов млъкна.
Димка се изправи.
— Съжалявам, че трябва да закрия тази среща предсрочно. Но смятам, че генералният
секретар трябва веднага да види това — каза той и излезе от сградата.
Мина по пътеката сред боровете до белосаната вила на Хрушчов. Обзавеждането беше
изненадващо — бели завеси и мебели от дървесина, която беше обезцветена така, че да
прилича на плавей. Чудеше се кой ли е подбрал такъв крайно съвременен стил. Със
сигурност не ще да е бил селянинът Хрушчов, който — ако въобще обръщаше внимание на
обстановката — навярно би предпочел плюшени тапицерии и килим с флорални мотиви.
Димка намери генералния секретар на горния етаж, на балкона с изглед към залива.
Хрушчов държеше мощен бинокъл Комц.
Димка не се притесняваше. Знаеше, че Хрушчов го харесва. Началникът беше доволен
от това как се противопоставя на другите сътрудници.
— Прецених, че бихте искали да се запознаете с този доклад веднага. Операция
„Мангуста“…
— Ей сега го прочетох — прекъсна го Хрушчов и му подаде бинокъла. — Вижте там —
рече той и посочи отвъд морето, към Турция.
Димка доближи бинокъла до очите си.
— Американски ядрени ракети — заяви Хрушчов. — Насочени към моята дача!
Димка не виждаше никакви ракети. Не виждаше и Турция, която беше на сто и
петдесет мили в същата посока. Но знаеше, че този типичен за Хрушчов театрален жест по
същество е точен. САЩ бяха разположили в Турция ракети Юпитер, остарели, но не и
безобидни. Димка разполагаше с тази информация от вуйчо си Володя, който беше във
военното разузнаване.
Димка не беше сигурен какво да прави. Да се престори ли, че вижда ракетите през
бинокъла? Та Хрушчов трябваше да знае, че не могат да се видят.
Хрушчов реши проблема, като грабна бинокъла.
— И знаете ли какво ще направя аз?
— Моля, кажете ми.
— Ще дам на Кенеди да разбере как се чувствам. Ще разположа ядрени ракети в Куба,
насочени към неговата дача!
Димка остана без думи. Не очакваше това. И не можеше да го приеме за добра идея.
Съгласен беше с началника си по искането за повече военна помощ за Куба и се бореше с
Министерството на отбраната по този въпрос — но сега Хрушчов отиваше твърде далеч.
— Ядрени ракети ли? — повтори той в опит да спечели време за мислене.
— Именно! — Хрушчов посочи доклада от КГБ за операция „Мангуста“, който Димка
още стискаше в ръка. — И това ще убеди Политбюро да ме подкрепи. Отровени пури. Ха!
— Официалната ни линия е, че няма да разполагаме ядрени оръжия в Куба — каза
Димка с тон на човек, който съобщава нещо най-случайно, а не спори. — Няколко пъти
дадохме на американците това уверение и то публично.
Хрушчов се усмихна с пакостливо задоволство.
— Тогава Кенеди ще се изненада още повече!
В такова настроение Хрушчов плашеше Димка. Генералният секретар не беше глупак,
но обичаше да рискува. Ако този план се объркаше, това щеше да доведе до свалянето на
Хрушчов и — като странична щета — до края на кариерата на Димка. Нещо по-лошо, щеше
да провокира именно онази американска инвазия в Куба, която целеше да предотврати. А
любимата сестра на Димка беше в Куба. Съществуваше дори възможността да подпали
ядрената война, която щеше да унищожи капитализма, комунизма и доста вероятно — целия
човешки род.
От друга страна, Димка не можеше да не се вълнува. Какъв страшен удар щеше да падне
върху богатите и надути момчета Кенеди, върху световния побойник САЩ и върху целия
капиталистическо-империалистически блок. Ако хазартният ход успееше, каква победа щеше
да е това за СССР и Хрушчов.
Какво трябваше да направи? Превключи на практичен режим и се напрегна да измисли
как да намали апокалиптичните рискове, които се съдържаха в този план.
— Можем да започнем с подписването на мирен договор с Куба — рече той. —
Американците надали биха се противопоставили, без да признаят, че са планирали да
нападнат една бедна страна от Третия свят. — Хрушчов го гледаше без ентусиазъм, но не
казваше нищо, затова Димка продължи: — После можем да увеличим доставките на
конвенционални оръжия. Отново ще е неловко Кенеди да протестира: защо една страна да не
купува оръжия за своята армия? Накрая можем да пратим ракетите…
— Не — рязко отсече Хрушчов. „Никога не е харесвал постепенните действия“, рече си
Димка. — Ето какво ще направим. Ще промъкнем ракетите тайно. Ще ги сложим в сандъци
с надпис „дренажни тръби“ или каквото и да е там. Даже капитаните на корабите няма да
знаят какво има вътре. Ще пратим наши артилеристи в Куба да сглобят установките.
Американците няма да имат представа с какво сме се захванали.
На Димка леко му призля, едновременно от страх и от възбуда. Щеше да е
необикновено трудно да се опази такъв грамаден проект в тайна, дори в Съветския съюз.
Хиляди хора щяха да са въвлечени в прибирането на оръжията в сандъците, в изпращането
им с влакове до пристанищата, с отварянето им в Куба и с разполагането им. Възможно ли
беше изобщо тези хора да мълчат?
Но Димка не каза нищо.
— И после, когато оръжията са готови за изстрелване — продължи Хрушчов, — ще
направим изявление. Ще бъде свършен факт. Американците ще бъдат безпомощни и няма да
могат да направят нищо.
Тъкмо подобни грандомански театрални жестове харесваше Хрушчов и Димка осъзна,
че никога няма да успее да го разубеди.
— Чудя се как ли ще реагира президентът Кенеди на подобно изявление —
предпазливо рече той.
Хрушчов изсумтя презрително.
— Той е момченце, неопитен, страхлив, слаб.
— Разбира се — съгласи се Димка, макар да се боеше, че Хрушчов може и да
подценява младия президент. — Но те имат междинни избори на шести ноември. Ако
разкрием ракетите по време на кампанията, Кенеди ще се окаже под тежък натиск да
направи нещо драстично, за да избегне унижение на изборите.
— Тогава ще се наложи да го опазите в тайна до шести ноември.
— Кой? — попита Димка.
— Вие. Слагам Ви начело на този проект. Вие ще сте свръзката ми с Министерството
на отбраната, което ще трябва да го изпълни. Вашата задача ще е да се погрижите те да не
изтърват тайната, преди да сме готови.
Димка беше достатъчно потресен, та да избърбори:
— Защо аз?
— Защото мразите оня досадник Филипов. Следователно мога да Ви имам доверие, че
ще го пришпорвате здравата.
Димка беше твърде изумен, та да се пита откъде Хрушчов знае, че мрази Филипов.
Армията получаваше почти невъзможна задача, а ако нещо се объркаше, вината щеше да е на
Димка. Катастрофа.
Но не беше толкова глупав, та да го изрече на глас.
— Благодаря Ви, Никита Сергеевич. Можете да разчитате на мен.
 15.
Лимузината ГАЗ-13 се наричаше Чайка заради източените задни страни в американски
стил. Можеше да развие сто и шестдесет километра в час, макар че тази скорост не беше
удобна по съветските пътища. Произвеждаше се в два цвята: бургундско червено и кремаво с
бели джанти, но тази на Димка беше черна.
Пътуваше на задната седалка, а колата се движеше към пристанището в Севастопол,
Украйна. Градът се намираше на края на Кримския полуостров, там, където се вдаваше в
Черно море. Преди двадесет години беше изравнен със земята от германските бомби и
артилерия. След войната беше възстановен като жизнерадостен морски курорт със
средиземноморски балкони и венециански арки.
Димка слезе и огледа кораба, закотвен в пристанището — товарен съд за дървен
материал с нестандартно големи люкове, за да поемат дървените трупи. Под жаркото лятно
слънце докерите товареха ски и четливо обозначени кашони с облекло за студено време, за да
създадат впечатлението, че корабът ще отплава към мразовития север. Димка беше измислил
преднамерено подвеждащото кодово название: операция „Анадир“, по името на един
сибирски град.
Втора Чайка спря на пристана зад тази на Димка. От нея слязоха четирима мъже в
униформи на военното разузнаване и зачакаха инструкции.
Успоредно на дока минаваше железопътна линия, а над нея се извисяваше масивен
подемен кран, който беше разположен така, че да мести товарите направо от вагоните в
корабите. Димка погледна часовника си. — Проклетият влак вече би трябвало да е тук.
Димка беше напрегнат като навита пружина. Никога в живота си не беше изпитвал
такова напрежение. Даже не знаеше какво е стрес, докато не започна този проект.
Старши измежду военните беше полковник на име Панков. Въпреки чина си, той се
обърна към Димка официално и почтително:
— Желаете ли да телефонирам, Дмитрий Илич?
Друг офицер, лейтенант Майер, се намеси:
— Струва ми се, че идва.
Димка погледна нататък по линията. В далечината видя как се приближават ниски
отворени вагони, натоварени с дълги дървени сандъци.
— Защо, мамицата му, всички си мислят, че закъснението с петнадесет минути е
нормално? — попита Димка.
Той се притесняваше за шпиони. Посетил беше началника на местния КГБ и беше
прегледал неговия списък на подозрителните лица в региона. Всички бяха дисиденти: поети,
духовници, художници абстракционисти и евреи, които искаха да заминат за Израел —
типичните съветски недоволни, опасни колкото колоездачен клуб. Димка все пак нареди
всички да бъдат арестувани, но никой не изглеждаше опасен. Почти сигурно в Севастопол
имаше агенти на ЦРУ, но в КГБ не знаеха кои са.
По мостика се зададе човек в капитанска униформа и заговори на Панков:
— Вие ли командвате тук, другарю полковник?
Панков кимна към Димка.
Капитанът престана да се държи толкова почтително.
— Моят кораб не може да пътува до Сибир — съобщи той.
 — Целта на пътуването е поверителна — отговори Димка. — Не говорете за това. — В
джоба на Димка имаше запечатан плик, който капитанът трябваше да отвори, щом излезеше
от Черно в Средиземно море. В този момент щеше да узнае, че плава към Куба.
— Трябва ми смазка за студено време, антифриз, обезледяваща екипировка…
— Затваряйте си устата — нареди Димка.
— Но аз трябва да протестирам. Условията в Сибир…
Димка се обърна към лейтенант Майер.
— Ударете го в муцуната.
Майер беше едър мъж с тежка ръка. Капитанът падна назад с разкървавена уста.
— Връщайте се на кораба — рече Димка. — Чакайте заповеди и си дръжте тъпата уста
затворена.
Капитанът си тръгна и мъжете на кея отново насочиха вниманието си към
приближаващия влак.
Операция „Анадир“ беше огромна. Задаващият се влак беше само един от
деветнадесетте, а те бяха нужни само за докарването на тази първа ракетна единица в
Севастопол. Димка пращаше в Куба общо петдесет хиляди души и 230 000 тона техника.
Разполагаше с флотилия от осемдесет и пет кораба.
Все още не виждаше как ще опази цялата работа в тайна.
Много от хората с власт в Съветския съюз бяха небрежни, мързеливи, впиянчени или
просто глупави. Те не разбираха правилно заповедите, забравяха, отнасяха се вяло към
трудните задачи, после се отказваха, друг път просто решаваха, че знаят по-добре. Да се
мъчи човек да ги вразуми беше безполезно; да ги очарова — още повече. Любезното
отношение ги караше да смятат, че насреща им стои глупак, на когото могат да не обръщат
внимание.
Влакът бавно приближаваше към кораба с пищене на стомана върху стомана. Всеки
нарочно изработен вагон караше само по един дървен сандък, дълъг около двадесет и пет
метра и с основа три квадратни метра. Кранистът се покатери и влезе в кабинката си.
Докерите наскачаха по вагоните и започнаха да подготвят сандъците. Рота войници беше
пътувала с влака и сега се заловиха да помагат на докерите. Димка с облекчение забеляза, че
знаците на ракетните войски са махнати от униформите им, както беше наредил.
От една кола изскочи цивилен и Димка с раздразнение установи, че това е Евгений
Филипов, който заемаше съответната на неговата позиция в Министерството на отбраната.
Също като капитана, Филипов се обърна към полковника, но Панков каза:
— Другарят Дворкин командва тук.
Филипов сви рамене.
— Само няколко минути закъснение — рече той доволно. — Забавиха ни…
Димка забеляза нещо.
— О, не. Мамицата му.
— Нещо не е наред ли? — попита Филипов.
Димка взе да тропа с крак по бетонния кей и заповтаря.
— Мамицата му, мамицата му, мамицата му!
— Какво има?
Димка го изгледа гневно.
— Кой отговаря за влака?
— Полковник Кац е с нас.
 — Веднага ми доведете този глупак.
На Филипов не му се нравеше да се подчинява на Димка, но не можеше да откаже тази
заповед и тръгна.
Панков погледна Димка въпросително.
Димка попита уморено и ядно:
— Виждате ли какво пише отстрани на всеки сандък?
Панков кимна.
— Армейски код и номер.
— Именно — горчиво продума Димка. — Р-12 балистична ракета.
— Ох, мама му стара — рече Панков.
Димка поклати глава в безсилен гняв.
— За някои хора мъчението е твърде малко.
Опасяваше се, че рано или късно ще се сблъска с армията, и общо взето предпочиташе
това да стане сега, при първото товарене. И беше подготвен.
Филипов се върна с един полковник и един майор.
— Добро утро, другари — поде по-старшият. — Аз съм полковник Кац. Малко
закъснение, но иначе всичко върви гладко…
— Не, не върви гладко, малоумен тъпак такъв — прекъсна го Димка.
Кац не вярваше на ушите си.
— Какво казахте?
— Вижте сега, Дворкин — намеси се Филипов. — Не можете да говорите така на
офицер.
Димка не му обърна внимание и продължи да говори на Кац.
— Застрашихте сигурността на цялата операция с Вашето неподчинение. Наредено Ви
беше да покриете с боя всички армейски номера на сандъците. Предоставени Ви бяха нови
надписи „Строителна пластмасова тръба“. Трябваше да сложите новите маркировки на
всички сандъци.
— Нямаше време — раздразнено отвърна Кац.
— Дръжте се разумно, Дворкин — обади се Филипов.
Димка подозираше, че Филипов би се зарадвал от нарушаването на секретността,
защото това щеше да доведе до дискредитирането на Хрушчов и навярно дори до падането
му от власт.
Димка посочи на юг, към морето.
— Само на сто и петдесет мили се намира държава от НАТО, Кац, шибан идиот такъв.
Не знаете ли, че американците имат шпиони? И ги пращат из места като Севастопол, който е
военноморска база и важно съветско пристанище?
— Маркировките са кодирани…
— Кодирани? От какво по-точно се състои мозъкът Ви, от кучешки лайна ли? Какво
обучение си въобразявате, че получават капиталистическо-империалистическите шпиони?
Те са обучени да разпознават униформените знаци — например светкавиците на ракетните
войски, които Вие също, противно на заповедите, носите на яката си, както и други военни
знаци и маркировките на оръжията. Вие сте глупава фъшкия. Всеки предател и информатор
на ЦРУ в Европа може да прочете армейския код на тези сандъци.
Кац се мъчеше да запази достойнство.
— За какъв се мислите? Не смейте да ми държите такъв тон. Аз имам деца на Вашата
възраст.
— Освободен сте от командването — отговори Димка.
— Не ставайте смешен.
— Покажете му, ако обичате.
Полковник Панков извади от джоба си лист хартия и го подаде на Кац.
— Както виждате от този документ — каза Димка. — Разполагам с необходимата
власт.
Видя как Филипов зяпна.
— Арестуван сте за предателство — продължи той. — Вървете с тези хора.
Лейтенант Майер и друг от групата на Панков чевръсто се разположиха от двете
страни на Кац, уловиха го под мишниците и го поведоха към лимузината.
Филипов дойде на себе си.
— Дворкин, за Бога…
— Ако не можете да кажете нещо полезно, затваряйте си шибаната уста — нареди
Димка. После се обърна към майора от ракетното поделение, който до момента не беше
продумал. — Вие ли сте след Кац по старшинство?
Човекът изглеждаше ужасен.
— Да, другарю. Майор Спектор на Вашите услуги.
— Сега Вие командвате.
— Благодаря.
— Отстранете този влак. На север от тук има голямо депо. Уредете с управата на
железниците да останете там дванадесет часа, докато пребоядисате сандъците. Върнете
влака тук утре.
— Слушам, другарю.
— Полковник Кац заминава за трудов лагер в Сибир за остатъка от живота си, който
няма да е много дълъг. Затова, майор Спектор, не правете грешки.
— Няма.
Димка влезе в лимузината. Докато се отдалечаваше, мина край Филипов, който стоеше
на кея с вид на човек, който не е сигурен какво точно става.

***
Таня Дворкина стоеше на пристанището в Мариел, на северния кубински бряг, на
четиридесетина километра от Хавана, където тесен пролив се отваряше в голямо естествено
пристанище, скрито сред хълмовете. Наблюдаваше с тревога един съветски кораб, закотвен
край бетонния кей. На кея беше паркиран камион ЗИЛ-130, който теглеше двадесет и четири
метров влекач. Кран вдигаше дълъг дървен сандък от трюма на кораба и го носеше във
въздуха болезнено бавно към камиона. На сандъка имаше надпис на руски „Пластмасова
строителна тръба“.
Видя всичко това на светлината на прожектори. Корабите трябваше да разтоварват
нощем, по заповед на нейния брат. Всички останали съдове бяха изкарани от пристанището.
Патрулни лодки бяха затворили пролива. Леководолази претърсваха пристанището около
кораба, за да предотвратят нападение под водата. Името на Димка се споменаваше със страх.
Казваха, че думата му е закон, а гневът му е ужасен за гледане.
 Таня пишеше за ТАСС статии, които разказваха как Съветският съюз помага на Куба и
колко е признателен кубинският народ за приятелството на този съюзник на другия край на
света. А истината запазваше за кодираните телеграми, които пращаше чрез системата на КГБ
на Димка в Кремъл. Сега Димка й беше дал неофициалната задача да следи указанията му да
се изпълняват без грешка. Затова се тревожеше.
С Таня беше генерал Пас Олива, най-красивият мъж, когото бе виждала.
Пас беше зашеметяващо привлекателен: висок, силен и малко страшен, докато не се
усмихнеше и не заговореше с мек басов глас, който я караше да си мисли за струните на
виолончело, галени от лъка. Беше на тридесетина години: повечето от военните на Кастро
бяха млади. С тъмната кожа и меките къдрици изглеждаше повече негър, отколкото испанец.
Той беше лицето на Кастровата политика за расово равенство, толкова различна от
политиката на Кенеди.
Таня обикна Куба, но за това трябваше време. Василий й липсваше повече, отколкото бе
очаквала. Осъзнаваше колко е привързана към него, макар да не бяха любовници. Тревожеше
се за него в сибирския трудов лагер — гладен и премръзнал. Кампанията, заради която го
арестуваха — осведомяването за болестта на певеца Устин Бодян — беше донякъде успешна.
Бодян беше освободен, ала умря скоро в една московска болница. Василий би намерил тази
ирония твърде красноречива.
С някои неща Таня не можа да свикне. Продължаваше да облича връхна дреха на
излизане, макар тук никога да не ставаше студено. Бобът и оризът й втръснаха и за своя
изненада тя закопня за паница каша със сметана. След безкрайни дни горещо лятно слънце
понякога се надяваше да падне проливен дъжд и да освежи улиците.
Кубинските селяни бяха бедни като съветските, но изглеждаха по-щастливи, навярно
заради времето. И накрая непобедимата радост от живота на кубинците омагьоса Таня. Тя
пушеше пури и пиеше ром с туКола, местният заместител на Кока-Кола. Обичаше да танцува
с Пас под неустоимо прелъстителния ритъм на традиционната трова. Кастро беше затворил
повечето нощни клубове, но никой не можеше да спре кубинците да свирят на китари и
музикантите се бяха преместили в малките барове, наречени касас де ла трова.
Но Таня се тревожеше за кубинския народ. Те се бяха възпротивили на съседа гигант,
Съединените щати, който се намираше само на деветдесет мили отвъд Флоридския проток, и
тя знаеше, че един ден ще бъдат наказани. Когато се замислеше за това, Таня се чувстваше
като птичката, която храбро каца между отворените челюсти на крокодила и си вади храна от
редовете зъби като строшени ножове.
Дали кубинската дързост си заслужаваше цената? Само времето щеше да покаже. Таня
беше песимистично настроена относно изгледите за реформиране на социализма, но някои
от нещата, които Кастро правеше, бяха достойни за възхищение. През шестдесет и първа,
Годината на Образованието, десет хиляди студенти се бяха стекли в провинцията да
ограмотяват селяните, героичен поход за изличаване на неграмотността в една кампания.
Първото изречение в буквара беше „Селяните работят в кооператива“, но какво от това?
Грамотните хора бяха по-добре подготвени да разпознаят какво стои зад правителствената
пропаганда.
Кастро не беше болшевик. Той презираше праволинейността и неуморно търсеше нови
идеи. Затова дразнеше Кремъл. Но не беше и демократ. Таня се натъжи, когато той обяви, че
революцията е направила изборите ненужни. И имаше една област, където той сляпо
подражаваше на Съветския съюз: съветван от КГБ, той създаде безмилостна и ефикасна
тайна полиция, която да потъпква несъгласието.
Общо взето, Таня желаеше успех на революцията. Куба трябваше да се измъкне от
изостаналостта и колониализма. Никой не искаше американците да се върнат със своите
казина и проститутки. Но се питаше дали някога ще бъде позволено на кубинците да решават
сами за себе си. Американската враждебност ги тласкаше в ръцете на Съветите; но колкото
повече се доближаваше Кастро до СССР, толкова по-вероятно ставаше американците да
нападнат. Това, от което Куба наистина се нуждаеше, беше да я оставят на мира.
Ала може би сега Куба получаваше своя шанс. Таня и Пас бяха сред шепата хора, които
знаеха какво има в тези дълги дървени сандъци. Тя докладваше направо на Димка за
ефективността на прикритието. Ако планът проработеше, можеше трайно да защити Куба от
американско нападение и да даде на страната простор да намери собствен път към бъдещето.
Такава беше нейната надежда във всички случаи.
Познаваше Пас от година.
— Никога не говориш за семейството си — каза тя, докато гледаха как сандъкът се
разполага на влекача. Говореше с Пас на испански: вече се справяше доста добре. Освен това
беше понаучила малко от английския с американски акцент, който кубинците ползваха от
време на време.
— Революцията е моето семейство — отговори той.
„Глупости“, помисли си тя.
Все пак, вероятно щеше да преспи с него.
Пас можеше да се окаже и тъмнокожа версия на Василий, хубав, чаровен и неверен.
Сигурно имаше опашка гъвкави кубинки с блеснали очи, които се редуваха да паднат в
леглото му.
Каза си да не става цинична. Това, че един мъж беше красив, не означаваше
непременно, че е безмозъчен Дон Жуан. Може би Пас просто чакаше истинската жена, с
която да се свърже доживот и която да се труди с него в мисията за изграждането на нова
Куба.
Ракетата в сандъка беше наместена на дъното на влекача. Към Пас се приближи дребен
раболепен лейтенант на име Лоренсо, който съобщи:
— Готови сме за тръгване, генерале.
— Действайте — отговори Пас.
Камионът бавно се отдели от дока. Ято мотоциклети зарева и тръгна пред него да
освободи пътя. Таня и Пас се качиха в неговата военна кола, зелен Буик Ле Сабр комби, и
последваха конвоя.
Пътищата на Куба не бяха пригодени за дълги двадесет и четири метра камиони. През
последните три месеца инженери от Червената армия бяха построили нови мостове и бяха
оправили острите завои. Въпреки това през повечето време камионът се движеше със
скоростта на пешеходец. Таня с облекчение забеляза, че всички останали превозни средства
са отстранени от шосетата. В селата, през които минаваха, ниските двустайни дървени
къщурки бяха тъмни, а кръчмите бяха затворени. Димка щеше да е доволен.
Таня знаеше, че сега на пристанището следващата ракета се спуска в друг камион.
Процесът щеше да продължи до изгрев. Разтоварването на всичко щеше да отнеме две нощи.
Засега стратегията на Димка действаше. Изглежда, никой не подозираше с какво се е
захванал Съветският съюз в Куба. Нямаше шушукане в дипломатическите среди или по
неконтролираните страници на западните вестници. Избликът на гняв в Белия дом, от който
се страхуваха, още не беше започнал.
Но оставаха още два месеца до американските междинни избори; още два месеца, в
които тези огромни ракети трябваше да се подготвят за изстрелване в пълна тайна. Таня не
знаеше дали това е възможно.
След два часа навлязоха в широка долина, която беше овладяна от Червената армия. Тук
инженерите строяха ракетната площадка. Тя беше една от повече от дузината площадки,
скрити от поглед в гънките на планините по цялата дължина на 1243-те километра на остров
Куба.
Таня и Пас слязоха от колата, за да наблюдават разтоварването на сандъка от камиона,
отново на светлината на прожекторите.
— Успяхме — каза доволно Пас. — Сега разполагаме с ядрени оръжия. — Той извади
пура и я запали.
— Колко ще отнеме разполагането им? — предпазливо попита Таня.
— Не много — пренебрежително отвърна той. — Две седмици.
Пас не беше в настроение да мисли за проблеми, но на Таня й се струваше, че задачата
може да отнеме повече от две седмици. Долината представляваше прашна строителна
площадка, където засега беше направено малко. Въпреки това Пас имаше право — свършили
бяха с трудната част, докарването на ядрените оръжия в Куба, без американците да разберат.
— Виж само това бебче. Един ден ще може да падне в центъра на Маями. Бум — рече
Пас.
При тази мисъл Таня потрепери.
— Надявам се да не стане.
— Защо?
Наистина ли трябваше да му обяснява?
— Целта на тези оръжия е да заплашват. Предполага се, че те ще накарат американците
да се боят да нападнат Куба. Ако се стигне до използването им, значи не са изпълнили
предназначението си.
— Може би. Но ако ни нападнат, ще сме в състояние да унищожаваме цели
американски градове.
Таня се изнервяше от явната наслада, с която Пас мислеше за тази ужасна възможност.
— И каква полза от това?
Той май се изненада от въпроса.
— Това ще опази гордостта на кубинската нация — Пас произнесе испанската дума
dignidad като нещо свещено.
Тя едва вярваше на ушите си.
— Значи вие бихте започнали ядрена война заради гордостта си?
— Разбира се. Какво би могло да е по-важно?
— Оцеляването на човешкия род например! — раздразнено отвърна Таня.
Пас пренебрежително размаха пурата.
— Загрижила си се за човешкия род. А мен ме е грижа за честта ми.
— Глупости. Да не си побъркан?
Пас я погледна.
— Президентът Кенеди е готов да използва ядрени оръжия, ако Съединените щати
бъдат нападнати. Генералният секретар Хрушчов ще ги използва, ако Съветският съюз бъде
нападнат. Същото важи за дьо Гол във Франция и който там е премиер на Великобритания.
Каже ли един от тях нещо друго, ще бъде свален за броени часове. — Той дръпна от пурата,
крайчето й припламна в червено, после издиша дима. — Ако аз съм побъркан, значи и те
всичките са побъркани.

***
Джордж Джейкс не знаеше за какво е тревогата. Боби Кенеди привика него и Денис
Уилсън на извънредна среща в Белия дом сутринта във вторник, шестнадесети октомври.
Най-доброто предположение беше, че темата ще е първата страница на днешния Ню Йорк
Таймс със заглавието:

ЗА АЙЗЕНХАУЕР ПРЕЗИДЕНТЪТ Е СЛАБ

ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА.

Неписано правило беше бившите президенти да не нападат наследниците си. Джордж

обаче не беше изненадан, че Айзенхауер го нарушава. Джак Кенеди беше победил на
изборите, като нарече Айзенхауер слаб и измисли несъществуващо „изоставане в ракетите“ в
полза на Съветския съюз. Явно Айк още страдаше от този удар под пояса. Сега Кенеди беше
уязвим за подобно обвинение и Айзенхауер беше отмъстен — точно три седмици преди
междинните избори.
Другата възможност беше по-лоша. Големият страх на Джордж беше да не е изтекла
информация за операция „Мангуста“. Разкритието, че президентът и брат му организират
международен тероризъм, щеше да е оръжие в ръцете на всеки републикански кандидат.
Щяха да кажат, че братята Кенеди са престъпници, задето го правят, и глупаци, задето са
позволили тайната да се разкрие. А какво ли отмъщение щеше да измисли Хрушчов?
Джордж виждаше, че началникът му е бесен. Боби не умееше да прикрива чувствата си.
Гневът личеше във вирнатата му брадичка, в приведените рамене и ледения блясък на сините
му очи.
Джордж харесваше Боби, задето даваше израз на чувствата си. Хората, които работеха с
него, често можеха да надзърнат в сърцето му. Това го правеше по-уязвим, но и по-обичан.
Когато влязоха в Кабинета, президентът Кенеди вече беше там. Седеше от другата
страна на дългата маса, на която бяха наредени няколко големи пепелника. Намираше се в
средата, а на стената отзад над него беше президентският печат. От двете страни на печата
два високи прозореца гледаха към Розовата градина.
С него беше малко момиченце в бяла рокличка, явно дъщеря му Каролин, която още
нямаше пет годинки. Имаше къса светлокестенява коса, разделена на път като на татко й и
прихваната с проста фибичка. Говореше му, сериозно обясняваше нещо, а той слушаше
съсредоточено, като че нейните думи бяха не по-маловажни от всичко, казано в това средище
на властта. Джордж беше дълбоко поразен от силата на връзката между родителя и детето.
„Ако някога имам дъщеря“, рече си той, „ще я слушам така и тя ще знае, че е най-важният
човек на света“.
Сътрудниците заеха местата си покрай стената. Джордж седна до Скип Дикерсън,
който работеше за вицепрезидента Линдън Джонсън. Скип имаше много светла права коса и
бледа кожа, почти като албинос. Отметна русия перчем от очите си и заговори с южняшки
акцент:
— Имаш ли представа къде е пожарът?
— Боби не казва — отговори Джордж.
Непозната за него жена влезе и отведе Каролин.
— От ЦРУ имат новини за нас — каза президентът. — Да започваме.
В единия край на стаята, пред камината, имаше статив с голяма черно-бяла
фотография. Човекът до статива се представи като специалист по разчитане на снимки.
Джордж не подозираше за съществуването на такава професия.
— Снимките, които предстои да видите, са заснети от голяма височина от самолет
Ю-2 на ЦРУ, който е прелетял над Куба.
Всеки знаеше за шпионските самолети на ЦРУ. Съветите бяха свалили един над Сибир
преди две години и бяха съдили пилота за шпионаж.
Всички загледаха снимката на статива. Изглеждаше размазана и зърнеста и не
показваше нищо, което Джордж да е в състояние да разпознае, освен може би дървета.
Трябваше им специалист по четенето на снимки, за да им обясни какво гледат.
— Това е долина в Куба на тридесетина километра от пристанището Мариел — каза
човекът от ЦРУ. Той посочи с показалчица. — Нов път с добро качество води към просторно
открито поле. Тези разпръснати малки фигурки са строителни машини: булдозери, багери,
самосвали. А тук… — и той почука по снимката да подчертае думите си — тук, в средата,
виждате група форми като наредени летви. Всъщност това са сандъци двадесет и четири на
три. Точният размер и форма да поберат една съветска балистична ракета със среден обсег
Р-12, предназначена за ядрена бойна глава.
Джордж едва се насили да не каже: Дяволите да го вземат, но други не бяха толкова
сдържани и за миг стаята се изпълни с удивени ругатни.
— Сигурен ли сте? — попита някой.
Специалистът по снимките отговори:
— Сър, от много години изучавам снимки, направени от разузнавателни самолети, и
мога да Ви уверя в две неща. Първо, точно така изглеждат ядрените ракети. И второ, нищо
друго не изглежда така.
„Господ да ни е на помощ“, уплашено помисли Джордж; „проклетите кубинци имат
ядрено оръжие“.
— Как, по дяволите, са се озовали там? — попита някой.
— Явно Съветите са ги транспортирали до Куба в условия на пълна секретност —
отговори специалистът.
— Промъкнали са ги точно под шибаните ни носове — уточни онзи, който попита.
— Какъв е обхватът на тези ракети? — поинтересува се друг.
— Повече от хиляда и шестстотин километра.
— Значи могат да ударят…
— Тази сграда, сър.
Джордж се принуди да потисне желанието да стане и да излезе начаса.
— И колко време ще отнеме?
— Да стигнат дотук от Куба ли? Тринадесет минути по наши сметки.
Неволно Джордж погледна към прозорците, все едно можеше да види как ракетата лети
през Розовата градина.
— Кучият му син Хрушчов ме излъга — каза президентът. — Каза ми, че няма да
разполага ядрени оръжия в Куба.
— И ЦРУ ни каза да му повярваме — додаде Боби.
Някой друг се обади:
— Това ще погълне напълно остатъка от предизборната кампания, още три седмици.
Джордж с облекчение насочи мислите си към вътрешнополитическите последици:
вероятността от ядрена война беше прекалено страшна за осмисляне. Досети се за
тазсутрешния брой на Ню Йорк Таймс. Колко още можеше да каже президентът Айзенхауер
сега! Докато той беше президент, поне не допусна Съветският съюз да превърне Куба в
комунистическа ядрена база.
Това беше катастрофа и то не само във външната политика. Една пълна победа за
републиканците през ноември щеше да означава, че президентът Кенеди е с вързани ръце за
оставащите две години от мандата. А това щеше да отбележи и края на дневния ред за
гражданските права. С още републиканци на страната на южните демократи, които се
противопоставяха на равенството за негрите, Кенеди нямаше да има възможност да внесе
закона за гражданските права. И колко време щеше да мине преди дядото на Мария да
получи разрешение да се регистрира като гласоподавател, без да го арестуват?
В политиката всичко беше свързано.
„Трябва да направим нещо за тези ракети“, каза си Джордж.
Нямаше представа какво.
За щастие, президентът Кенеди имаше.
— Първо, трябва да засилим наблюдението на Куба с Ю-2 — каза президентът. —
Трябва да знаем колко ракети имат и къде са разположени. А след това ще ги махнем, за Бога.
Джордж се поободри. Изведнъж проблемът вече не изглеждаше толкова голям — САЩ
разполагаха със стотици самолети и хиляди бомби. И когато президентът Кенеди
предприемеше решителни и енергични действия в защита на Америка, това нямаше да
навреди на демократите на междинните избори.
Всички гледаха генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на
началник-щабовете и най-старши военен командир в Америка след президента. Чупливата
му коса, лъснала от брилянтин и разделена на път, караше Джордж да си мисли, че генералът
може би е суетен. И Джак, и Боби му вярваха, но Джордж не знаеше защо.
— Един въздушен удар ще трябва да бъде последван от пълномащабна инвазия в Куба
— каза Тейлър. — Имаме готов план за това. Можем да свалим стохилядна армия до седмица
след бомбардировките.
Кенеди още мислеше за извеждането на съветските ракети.
— Можем ли да гарантираме разрушаването на всяка ракетна площадка в Куба? —
попита той.
— Никога не можем да имаме стопроцентова гаранция, сър — отговори Тейлър.
Джордж не се беше замислял за тази пречка. Куба беше дълга около хиляда и двеста
километра. Военната авиация можеше и да не намери всички ракетни площадки, какво
остава да ги унищожи.
— И предполагам, че всяка ракета, която е останала след нашия въздушен удар,
незабавно ще бъде изстреляна срещу Съединените щати — каза президентът.
— Би трябвало да вземем това предвид, сър — отговори Тейлър.
 Президентът изглеждаше блед и Джордж внезапно изпита живо усещане за ужасното
бреме на неговата отговорност.
— Кажете ми следното — рече Кенеди. — Ако една ракета падне в среден по размер
американски град, колко зле ще е?
Изборната политика беше изтикана от мислите на Джордж и отново сърцето му
изстина от ужасяващия образ на ядрената война.
Генерал Тейлър се посъветва набързо с хората си, после отново се обърна към масата.
— Господин президент, нашите изчисления са, че шестстотин хиляди души ще загинат.
 16.
Майката на Димка, Аня, искаше да се запознае с Нина. Това го изненада. Връзката му с
Нина беше вълнуваща и той спеше с нея при всеки сгоден случай, но какво общо имаше това
с майка му?
Каза й го, а тя отговори раздразнено.
— Ти беше най-умното момче в училище, но понякога си такъв глупак. Слушай. В края
на всяка седмица, когато не си някъде с Хрушчов, ти си с тази жена. Очевидно, тя е важна.
Срещаш се с нея от три месеца. Разбира се, че майка ти иска да знае каква е! Как е възможно
изобщо да питаш?
Димка предполагаше, че тя има право. Нина не беше просто някое момиче, с което
излиза, не беше и приятелка. Тя беше негова любовница. Беше станала част от живота му.
Той обичаше майка си, но не я слушаше за всичко: тя не одобряваше мотоциклета,
джинсите и Валентин. Но Димка би направил всичко разумно да й угоди, затова покани
Нина у дома.
Първоначално тя отказа.
— Няма да се подлагам на оглед от семейството ти, все едно се каниш да купуваш кола
втора ръка — възпротиви се тя. — Кажи на майка си, че не искам да се омъжвам. Тя скоро
ще престане да се интересува от мен.
— Не е семейството ми, само тя е — отговори Димка. — Баща ми почина, а сестра ми
е в Куба. Впрочем, какво имаш против брака?
— Ти какво, да не ми предлагаш?
Димка се смути. Нина беше вълнуваща и сексапилна, а той никога не се беше
ангажирал толкова с жена, но не беше и помислял за женитба. Искаше ли да прекара
остатъка от живота си с нея?
Избегна въпроса.
— Само се мъча да те разбера.
— Опитах брака и не ми хареса. Доволен ли си?
Тя по принцип си спореше. Димка нямаше нищо против. То беше част от нещата,
заради които Нина беше толкова вълнуваща.
— Предпочиташ да не си обвързана.
— Очевидно.
— И какво му е толкова хубавото?
— Не ми се налага да угаждам на някой мъж, затова мога да угаждам на себе си. А
когато искам нещо друго, мога да се видя с теб.
— Прилягам отлично в това място.
Тя се подсмихна на двойственото значение.
— Именно.
Но се поумисли и каза:
— Ох, по дяволите, не искам да подхващам вражда с майка ти. Ще дойда.
В деня на срещата Димка беше нервен. Нина беше непредсказуема.
Когато се случеше нещо да я разочарова — счупена по небрежност чиния, истинска
или въображаема обида, нотка на неодобрение в гласа на Димка — тя се превръщаше във
фурия като московския северен вятър през януари. Димка се надяваше да се разберат с майка
му.
Нина не беше идвала в Правителствения дом. Впечатли се от преддверието, което беше
с размерите на малка бална зала. Апартаментът не беше голям, но в сравнение с повечето
московски жилища беше луксозно обзаведен с дебели килими, скъпи тапети и радиограма —
шкаф от орехово дърво с грамофон и радио. Такива бяха привилегиите на висшите офицери
от КГБ като бащата на Димка.
Аня беше приготвила щедро закуски, които московчани предпочитаха пред
официалната вечеря: пушена скумрия и твърдо сварени яйца с червен пипер върху филийки
бял хляб; малки сандвичи от ръжен хляб с краставички и домати; и нейния pièce de
résistance, блюдо „платноходки“ — овални препечени филийки с кашкавалени триъгълници
на клечки за зъби като мачти.
Аня беше с нова рокля и се беше гримирала леко. Малко беше наддала на тегло след
смъртта на съпруга си и това й отиваше. Димка имаше усещането, че майка му е по-щастлива
след смъртта на баща му. Може би Нина имаше право за брака.
Първото, което Аня й каза, беше:
— Моят Димка е на двадесет и три години, а сега за пръв път води момиче у дома.
Щеше му се да не й беше казвала това. Изкарваше го начинаещ. Той беше такъв и Нина
го беше разбрала отдавна, но все пак не искаше да й се напомня. Пък и той се учеше бързо.
Нина казваше, че е добър любовник — по-добър от съпруга й — без да влиза в подробности.
За негова изненада Нина надмина себе си, за да се държи добре с майка му, наричаше я
почтително Аня Григорийевна, помагаше в кухнята, питаше я откъде е взела роклята.
Когато пийнаха малко водка, Аня се отпусна достатъчно, та да каже:
— Е, Нина, моят Димка казва, че не искаш да се омъжваш.
Димка простена.
— Мамо, това е прекалено лично!
— Аз съм като Вас, вече бях омъжена — отговори Нина, която явно нямаше нищо
против въпроса.
— Но аз съм стара.
Аня беше на четиридесет и пет, което общо взето се смяташе твърде напреднала
възраст за повторен брак. Приемаше се, че на тези години жените вече не изпитват желание,
а на обратното се гледаше с погнуса. Една почтена вдовица, която се омъжваше повторно на
средна възраст, проявяваше благоразумието да каже на всеки, че е „само за компания“.
— Не изглеждате стара, Аня Григорийевна. Можете да минете за по-голяма сестра на
Димка.
Пълни глупости, но на Аня й хареса. Навярно жените винаги се радваха на
ласкателствата, независимо дали беше вярно. Аня не възрази.
— Но пък съм твърде стара да раждам.
— И аз не мога да имам деца.
— О! — Аня беше потресена от това откритие. То преобърна всичките й фантазии. За
миг забрави тактичността и направо попита — Защо не?
— По медицински причини.
— О.
Явно Аня би искала да научи нещо повече. Димка беше забелязал, че медицинските
подробности бяха особено интересни за много жени. Но Нина млъкна, както правеше
винаги, щом се заговореше за това.
 На вратата се почука. Димка въздъхна — знаеше кой може да е. Отвори.
На прага стояха баба му и дядо му, които живееха в същата сграда.
— А, Димка, та ти си бил тук! — възкликна с престорена изненада дядо му, Григорий
Пешков. Беше в униформа. Вече беше на седемдесет и четири, но не се пенсионираше. По
мнението на Димка старците, които не знаят кога да си тръгнат, бяха голям проблем в
Съветския съюз.
Баба му Катерина си беше направила косата.
— Донесохме ви хайвер — обясни тя. Очевидно не беше обичайното наминаване,
както се преструваха. Научили бяха, че Нина гостува, и идваха да я проверят. Семейството я
оглеждаше, тъкмо както тя се боеше.
Димка ги запозна. Баба разцелува Нина, а дядо задържа ръката й по-дълго от
необходимото. За облекчение на Димка, Нина продължаваше да се държи очарователно.
Наричаше дядо „другарю генерал“. Начаса разбра, че той е податлив на привлекателността на
момичетата и за негово задоволство започна да флиртува, като в същото време току
поглеждаше баба, все едно искаше да й каже: Ние с тебе знаем какви са мъжете.
Дядо я разпита за работата й. Нина каза, че наскоро са я повишили и сега ръководи
издателството и организира отпечатването на многобройните бюлетини на стоманения
тръст. Баба се поинтересува от семейството й. Нина обясни, че не ги вижда често, понеже
всички живеят в родния й град Перм, на цяло денонощие път с влака.
Димка беше доволен, че всички се разбират толкова добре, ала в същото време имаше
неловкото усещане, че не може да контролира онова, което се случва тук. Все едно беше в
кораб, който плава през спокойни води в неизвестна посока — за момента всичко беше
наред, но какво предстоеше?
Телефонът иззвъня и Димка отговори. Вечер винаги той вдигаше — обикновено го
търсеха от Кремъл.
— Току-що получих вести от резидентурата на КГБ във Вашингтон — обяви гласът на
Наталия Смотрова.
На Димка му беше неудобно да разговаря с нея в присъствието на Нина. Каза си да не
става глупав — дори не беше докоснал Наталия. Но си го беше мислил. Все пак един мъж не
биваше да изпитва вина за мислите си, нали така?
— Какво е станало? — попита той.
— Президентът Кенеди е запазил телевизионно време за тази вечер и ще направи
обръщение към американския народ.
Както обикновено, Наталия разполагаше с последните новини.
— Защо?
— Не знаят.
Димка веднага се замисли за Куба. Повечето от неговите ракети вече бяха там заедно с
прилежащите ядрени бойни глави. Пристигнали бяха тонове спомагателна техника и хиляди
военни. До няколко дни оръжията щяха да са готови за изстрелване. Мисията беше почти
завършена.
Но до американските междинни избори оставаха две седмици. Димка обмисляше да
отпътува за Куба — имаше редовни полети от Прага до Хавана — за да се погрижи
похлупакът да остане затворен за още няколко дни. Жизненоважно беше тайната да се опази
още малко.
Молеше се изненадващата поява на Кенеди по телевизията да е за нещо друго: Берлин
например, или пък Виетнам.
— Кога е предаването? — попита той Наталия.
— Седем вечерта източно време.
Значи два през нощта в Москва.
— Ще му се обадя веднага — каза той. — Благодаря ти.
Прекъсна и набра номера на резиденцията на Хрушчов.
Отговори Иван Тепер, началник на домакинството, нещо като иконом.
— Здравейте, Иване. Той там ли е?
— Ще си ляга.
— Кажете му да се обува. Кенеди ще говори по телевизията в два през нощта наше
време.
— Един момент, той е тук.
Димка чу приглушения им разговор, после гласа на Хрушчов:
— Намерили са Вашите ракети!
Сърцето на Димка се сви. Интуицията на Хрушчов обикновено не грешеше. Тайната
беше разкрита и вината беше на Димка.
— Добър вечер, другарю генерален секретар — каза той и четиримата в стаята се
умълчаха. — Още не знаем за какво ще говори Кенеди.
— За ракетите, няма за какво друго. Свикайте извънредна среща на Президиума.
— Кога?
— След един час.
— Разбрано.
Хрушчов затвори.
Димка се обади в дома на секретарката си.
— Здравейте, Вера. Спешен Президиум в десет тази вечер. Той е на път за Кремъл.
— Започвам да се обаждам — отговори Вера.
— Имате ли номерата им у дома?
— Да.
— Много ясно, че ги имате. Благодаря Ви. След няколко минути ще съм в кабинета —
каза Димка и затвори.
Всички го гледаха. Чули го бяха да казва: Добър вечер, другарю генерален секретар.
Дядо видимо се гордееше, баба и мама бяха угрижени, а очите на Нина блестяха от вълнение.
— Трябва да ида на работа — ненужно обясни Димка.
— За какво е тревогата? — попита дядо.
— Още не знаем.
Дядо го потупа по рамото и взе да сантименталничи.
— Когато отговорността е у хора като тебе и сина ми Володя, знам, че Революцията е в
безопасност.
Димка се изкушаваше да му отговори, че му се ще и той да е толкова сигурен. Вместо
това каза:
— Дядо, ще повикаш ли военна кола да откара Нина у дома?
— Разбира се.
— Съжалявам, че развалям празненството…
— Не се тревожи. Работата ти е по-важна. Върви, върви — успокои го Дядо.
Димка се облече, целуна Нина и излезе.
 Докато слизаше с асансьора, той отчаяно се питаше дали някак не е дал тайната за
кубинските ракети въпреки всичките си усилия. Ръководеше цялата операция със здрави
мерки за сигурност. Беше жестоко ефикасен. Държеше се тиранично, наказваше грешките
сурово, унижаваше глупаците, съсипваше кариерите на хора, които не следваха педантично
заповедите. Какво повече можеше да стори?
Навън течеше вечерна репетиция за военния парад за годишнината от революцията
след две седмици. Безкрайна колона танкове, оръдия и войници бучеше край брега на река
Москва. „Каква полза от това, ако започне ядрена война“, мислеше си Димка. Американците
не знаеха, но всъщност Съветският съюз разполагаше с малко ядрени оръжия, много по-
малко от тези на САЩ. Съветите можеха да навредят на американците, да, но американците
можеха да изтрият Съветите от лицето на земята.
Понеже пътят беше блокиран от процесията, а Кремъл беше на по-малко от километър
и половина, Димка остави мотоциклета вкъщи и тръгна пеш.
Кремъл беше триъгълна крепост на северната страна на реката. Вътре имаше няколко
двореца, сега превърнати в правителствени сгради. Димка отиде в стария Сенатски дворец,
жълта сграда с бели колони, и се качи с асансьора на третия етаж. Тръгна по червения килим
по коридора с високи тавани към кабинета на Хрушчов. Генералният секретар още не беше
дошъл. Димка отиде две врати по-нататък в залата на Президиума. За щастие, беше чисто и
подредено.
Президиумът на Централния комитет на КПСС беше на практика управляващият орган
на Съветския съюз. Хрушчов беше негов председател. Тук се намираше властта. Какво щеше
да направи Хрушчов?
Димка пристигна пръв, но скоро започнаха да се появяват членовете на Президиума и
техните помощници. Никой не знаеше какво ще говори Кенеди. Евгений Филипов се появи с
началника си, министъра на отбраната Родион Малиновски.
— Каква издънка — рече Филипов, неспособен да прикрие злорадството си. Димка не
му обърна внимание.
Наталия дойде с външния министър, чернокосия и елегантен Андрей Громико.
Преценила беше, че късният час позволява небрежно облекло и изглеждаше сладко с тесни
американски джинси и свободен вълнен пуловер с голяма яка.
— Благодаря ти за предупреждението — прошепна Димка. — Наистина го оценявам.
Тя докосна ръката му.
— На твоя страна съм. Знаеш го.
Хрушчов дойде и откри срещата с думите:
— Вярвам, че телевизионното обръщение на Кенеди ще бъде за Куба.
Димка седеше до стената зад Хрушчов, готов да изпълнява поръчки.
На вожда можеше да потрябва папка, вестник или доклад; можеше да поиска чай, бира
или сандвич. С Димка седяха още двама сътрудници на Хрушчов. Никой не знаеше
отговорите на важните въпроси. Открили ли бяха американците ракетите? И ако беше така,
то кой беше издал тайната? Бъдещето на света висеше на косъм, но Димка, донякъде за свой
срам, също толкова се тревожеше за собственото си бъдеще.
Нетърпението го подлудяваше. Кенеди щеше да говори след четири часа. Дали
Президиумът щеше да научи съдържанието на речта дотогава? За какво беше КГБ?
Министърът на отбраната Малиновски изглеждаше като застаряваща филмова звезда с
правилните си черти и гъстата посребрена коса. Той твърдеше, че САЩ няма да нападнат
Куба. Военното разузнаване имаше свои хора във Флорида. Там наистина се трупаха войски,
но броят им в никакъв случай не беше достатъчен за инвазия, твърдеше той.
— Някакъв номер от предизборната кампания е — рече министърът. Според Димка
той звучеше прекалено самоуверено.
Хрушчов също беше скептичен. Може и да беше вярно, че Кенеди не желае война с
Куба, но свободен ли беше да действа по своя воля? Хрушчов вярваше, че американският
президент е поне отчасти под контрола на Пентагона и на капиталисти и империалисти като
фамилията Рокфелер.
— Трябва да разполагаме с резервен план, в случай че американците наистина
нападнат — каза той. — Нашите войски трябва да са готови за всякаква ситуация.
Нареди десетминутна почивка, за да могат участниците да обмислят възможностите.
Димка беше ужасен от бързината, с която Президиумът започна да обсъжда войната.
Планът съвсем не беше такъв! Когато Хрушчов реши да прати ракетите в Куба, намерението
му не беше да предизвиква война. „Как стигнахме от там до тук“, питаше се отчаяно Димка.
Видя как Филипов и още неколцина са се скупчили в заплашителна групичка. Филипов
пишеше нещо. Когато се събраха отново, Малиновски прочете проект на заповед до
съветския командир в Куба, генерал Иса Плиев, с която му се позволяваше да използва
„всички налични средства“ да защити Куба.
Димка искаше да каже: Да не сте се побъркали?
Хрушчов мислеше по същия начин.
— Така бихме дали на Плиев властта да започне ядрена война! — гневно каза той.
За облекчение на Димка, Анастас Микоян подкрепи Хрушчов. Вечният миротворец
Микоян приличаше на адвокат в някой затънтен градец със спретнатия си мустак и оредялата
коса. Но той беше човекът, който можеше да разубеди Хрушчов от изпълнението на най-
неразумните му замисли. Сега той се противопостави на Малиновски. Микоян имаше
допълнителен авторитет, понеже беше ходил в Куба малко след тамошната революция.
— А какво ще стане, ако предадем контрола над ракетите на Кастро? — попита
Хрушчов.
Димка беше чувал началството да говори безумия, особено при хипотетични спорове,
но тези думи бяха безотговорни дори по неговите стандарти. Какво си въобразяваше?
— Позволете да не се съглася — меко каза Микоян. — Американците знаят, че ние не
искаме ядрена война, и докато ние контролираме оръжията, ще опитат да разрешат проблема
чрез дипломация. Но на Кастро няма да имат вяра. Ако знаят, че неговият пръст е на спусъка,
може да опитат да унищожат всички ракети в Куба с един масиран първи удар.
Хрушчов прие това, но не беше готов напълно да отпише ядрените оръжия.
— Това би означавало, че американците могат да си върнат Куба! — раздразнително
отговори той.
В този момент заговори Алексей Косигин. Той беше най-близкият съюзник на
Хрушчов, макар и с десет години по-млад. Рядката му коса беше оставила сив перчем на
темето като нос на кораб. Лицето му беше червено като на пияч, но Димка го смяташе за
най-умния човек в Кремъл.
— Не би трябвало да мислим кога да ползваме ядрени оръжия — каза Косигин. —
Стигнем ли дотам, значи сме се провалили катастрофално. Въпросът, който трябва да
обсъдим, е следният: какви ходове можем да направим днес, за да гарантираме, че
ситуацията няма да се влоши до ядрена война.
 „Слава Богу“, рече си Димка, „най-сетне някой заговори разумно.“
— Предлагам — продължи Косигин — генерал Плиев да бъде овластен да защитава
Куба с всички средства, освен с ядрени оръжия.
Малиновски имаше съмнения — боеше се, че американското разузнаване някак може
да научи за тази заповед, но въпреки неговите резерви за голямо облекчение на Димка
предложението се прие и съобщението беше изпратено. Опасността от ядрена катастрофа
все още съществуваше, но поне Президиумът се съсредоточи върху това да избегне войната, а
не да я води.
Не след дълго, Вера Плетнер надзърна в залата и кимна на Димка. Той се измъкна
навън. В просторния коридор тя му подаде шест листа и тихо обясни:
— Това е речта на Кенеди.
Слава Богу! Димка си погледна часовника. Беше един и петнадесет, час и четиридесет
и пет минути преди излизането на американския президент по телевизията.
— Как се сдобихме с това?
— Американското правителство любезно предостави на нашето посолство във
Вашингтон копия, а във Външно министерство бързо преведоха речта.
Димка остана прав в коридора, сам с Вера, и започна бързо да чете.

„Правителството, както бе обещано, провеждаше най-подробно наблюдение

на съветското военно струпване на остров Куба.“

Кенеди нарича Куба остров, забеляза Димка, все едно тя не е отделна държава.

„През изминалата седмица неоспоримо беше доказан фактът, че се

подготвят редица площадки за офанзивни ракети на този несвободен остров.“

Доказан, учуди се Димка, как така доказан?

„Предназначението на тези бази не може да е друго, освен да дава

възможността за нанасяне на ядрен удар в Западното полукълбо.“

Димка продължи да чете, но за негов гняв Кенеди не казваше как се е добрал до тази
информация — дали от предатели или шпиони в Съветския съюз или Куба, или по някакъв
друг начин. Все още не знаеше дали тази криза е по негова вина.
Кенеди се възползва от съветската потайност, която нарече измама. Справедливо, рече
си Димка; в неговото положение и Хрушчов би отправил същото обвинение. Но какво щеше
да направи американският президент? Димка пропусна няколко страници, докато стигна до
важния параграф.

„Първо, за да се спре това офанзивно струпване, е започната строга

 карантина на цялата офанзивна военна техника, която пътува към Куба.“

„А“, каза си Димка, „блокада“. Блокадата беше в разрез с международното право,

затова Кенеди я наричаше карантина, все едно се бори с някаква чума.

„Всички кораби от всички класове, които плават към Куба от коя да е

държава или пристанище, ще бъдат връщани, ако пренасят товар нападателни
оръжия.“

Димка веднага разбра, че това е само подготовка. Карантината нямаше да е от

значение: повечето ракети вече бяха на място и бяха почти готови за изстрелване — и Кенеди
със сигурност го знаеше, ако неговото разузнаване беше толкова добро, колкото изглеждаше.
Блокадата беше символична.
Имаше и заплаха.

„Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от

Куба срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския
съюз над Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския
съюз.“

Димка имаше чувството, че в стомаха му се е спуснало нещо студено и тежко.

Заплахата беше ужасна. Кенеди нямаше да се главоболи да проверява дали ракетата е
изстреляна от кубинците, или от Червената армия; за него беше все едно. Нито пък щеше да
го е грижа за мишената. Ако удареха Чили, щеше да е същото като да ударят Ню Йорк.
Когато се изстреляше някоя от ракетите на Димка, САЩ щяха да превърнат Съветския
съюз в радиоактивна пустиня.
Димка видя в мислите си познатата на всички картина — гъбата на атомната бомба,
която в неговото въображение се издигаше над центъра на Москва; Кремъл, домът му и
всички познати сгради лежаха в руини, а овъглени трупове плаваха като зловещ отпадък по
отровените води на Москва река.
Друго изречение привлече погледа му.

„Трудно е да се уредят и дори да се обсъждат тези проблеми в атмосфера на

сплашване.“

Лицемерието на американците остави Димка без дъх. Какво беше операция

„Мангуста“, ако не сплашване?
Тъкмо „Мангуста“ убеди неохотния Президиум да прати ракетите. Димка започваше да
подозира, че в международната политика агресивността е саморазрушителна.
Прочете достатъчно. Върна се в залата на Президиума, отиде бързо при Хрушчов и му
подаде листовете.
— Телевизионното обръщение на Кенеди — каза той достатъчно високо, та да го чуят
всички. — Копие, предоставено предварително от САЩ.
Хрушчов грабна листовете и започна да чете. Залата утихна. Нямаше смисъл да говорят,
преди да разберат съдържанието на документа.
Хрушчов четеше бавно официалния абстрактен език. От време на време сумтеше
презрително или пръхтеше изненадано. Докато напредваше в страниците, Димка усети, че
настроението му се изменя от тревожност в облекчение.
След няколко минути той остави последната страница. Не казваше нищо, мислеше.
Най-сетне вдигна поглед. Докато оглеждаше колегите си около масата, по грубоватото му
селско лице се разля усмивка.
— Другари, спасихме Куба!

***
Както обикновено, Джаки разпитваше Джордж за любовния му живот.
— Излизаш ли с някоя?
— Току-що скъсах с Норин.
— Току-що ли? Че това беше преди шест месеца.
— О… май да.
Джаки беше сготвила пържено пиле с бамя и панирани царевични крокети, които
наричаше кученца. Това беше любимото му блюдо като момче. Днес, на двадесет и седем,
предпочиташе говеждо алангле със салата или паста с миден сос. Освен това обикновено
вечеряше в осем, а не в шест. Но продължаваше да се тъпче и не казваше на майка си нищо от
това. Предпочиташе да не разваля удоволствието, което й доставяше това, че го храни.
Джаки седеше срещу него на кухненската маса, както винаги.
— Как е Мария Самърс? Толкова е мила.
Джордж се помъчи да не се свие. Загубил беше Мария заради друг мъж.
— Мария има сериозен приятел.
— О? Кой е той?
— Не знам.
Джаки издаде някакъв звук на раздразнение.
— Не попита ли?
— Попитах, естествено. Не поиска да ми каже.
— Защо не?
Джордж сви рамене.
— Значи е женен — убедено рече майка му.
— Мамо, не е възможно да знаеш това — възрази Джордж, но имаше страшното
подозрение, че може и да е права.
— Обикновено момичетата се хвалят с мъжа, с когото излизат. Мълчат ли, значи се
срамуват.
— Може да има друга причина.
— Например?
Джордж не можа да измисли в момента друга причина.
 — Може да е някой, с когото работи — продължи Джаки. — Искрено се надявам дядо
й, проповедникът, да не разбере.
Джордж се досети за друга възможност.
— Може да е бял.
— Женен и бял, обзалагам се. Как изглежда началникът на пресслужбата, Пиер
Селинджър?
— Дружелюбен човек, на тридесетина години, с хубави френски дрехи, малко пълен.
Женен е и чувам, че има нещо със секретарката си, та не съм сигурен, че има време за още
една приятелка.
— Може, ако е французин.
Джордж се усмихна.
— Ти срещала ли си някога французин?
— Не, но те имат репутация.
— А на негрите репутацията им е, че са мързеливи.
— Прав си, не трябва да говоря така. Хората са отделни личности.
— Винаги така си ме учила.
Джордж не мислеше единствено за разговора. Новината за ракетите в Куба се пазеше в
тайна от американския народ вече цяла седмица, но Предстоеше да се разкрие. През тази
седмица в тесния кръг хора, които бяха наясно, се водеха усилени спорове, но се реши малко.
Като се върна назад, Джордж осъзна, че когато за пръв път научи за ракетите, малко подцени
това. Мислеше главно за предстоящите междинни избори и отражението им върху
кампанията за гражданските права. За миг даже искаше Америка да нанесе ответен удар.
Едва по-късно схвана истината: че гражданските права вече няма да са важни и няма да има
повече избори, ако избухне ядрена война.
Джаки смени темата:
— Главният готвач в работата ми има прекрасна дъщеря.
— Така ли?
— Синди Бел.
— Синди от какво е съкратено, от Синдърела ли?
— От Лусинда. Тази година завърши Джорджтаунския университет.
„Джорджтаун“ беше квартал на Вашингтон, но малцина от чернокожото мнозинство в
града учеха в престижния университет.
— Бяла ли е?
— Не.
— Тогава трябва да е умна.
— Много.
— Католичка? — Джорджтаунският университет беше йезуитско учебно заведение.
— Нищо им няма на католиците — рече Джаки малко предизвикателно. Тя самата
посещаваше Евангелистката църква Ветил, но беше широко скроена. — И католиците вярват
в Бог.
— Но католиците не вярват в противозачатъчните средства.
— Не съм убедена, че и аз вярвам.
— Какво? Не говориш сериозно.
— Ако бях използвала противозачатъчни, нямаше да имам теб.
— Но ти не искаш да откажеш на другите жени правото да избират.
 — Ох, не ставай свадлив. Не искам да забраня противозачатъчните — тя му се усмихна
с обич. — Просто се радвам, че когато бях на шестнадесет, бях невежа и неразумна.
Джаки стана.
— Ще сложа кафе — на вратата се звънна. — Ще видиш ли кой е?
Джордж отвори предната врата на хубаво чернокожо момиче малко над
двадесетгодишно, облечено в тесни панталони с дължина седем осми и свободен пуловер.
Момичето се изненада да го види.
— О, извинете. Мислех, че това е домът на госпожа Джейкс.
— Така е. Аз съм на гости.
— Баща ми ме помоли пътем да оставя това — тя му подаде книга със заглавие
Корабът на глупците. Чувал беше заглавието и преди: книгата беше бестселър. —
Предполагам, че татко я е заел от госпожа Джейкс.
— Благодаря — рече Джордж, взе книгата и любезно додаде — Няма ли да влезете?
Тя се поколеба.
Джаки застана на кухненската врата. Оттам можеше да види кой е отпред — къщата не
беше голяма.
— Здравей, Синди. Тъкмо говорех за теб. Влез, сварила съм прясно кафе.
— Наистина мирише хубаво — отговори Синди и пристъпи вътре.
— Може ли да пием кафето в салона, мамо? — попита Джордж. — Почти е време за
обръщението на президента.
— Не искаш да гледаш телевизия, нали? Седни и си поговори със Синди.
Джордж отвори вратата на салончето и попита Синди:
— Имате ли нещо против да гледаме президента? Ще каже нещо важно.
— Откъде знаете?
— Помагах за написването на речта.
— Тогава трябва да гледам.
Влязоха. Дядото на Джордж, Лев Пешков, беше купил и обзавел тази къща за Джаки и
Джордж през 1949. След това Джаки гордо отказваше да вземе каквото и да е от Лев, освен
таксите за училището и колежа на Джордж. Със скромната си заплата тя не можеше да си
позволи да сменя обзавеждането, затова салонът се беше променил малко през изминалите
тринадесет години. Джордж го харесваше така: тапицерия с ресни, ориенталски килим,
бюфет за порцелана. Беше старомодно, но уютно.
Главната новост беше телевизорът РСА Виктор. Джордж го включи и зачакаха зеленият
екран да загрее.
Синди каза:
— Майка Ви работи в Университетския дамски клуб с татко, нали така?
— Точно така.
— Следователно не е било нужно аз да оставям книгата. Можеше да й я върне утре, на
работа.
— Да.
— Нагласили са го.
— Знам.
Синди се закиска.
— О, добре де, какво толкова.
Джордж я хареса заради това.
 Джаки влезе с поднос. Докато налее кафето, президентът Кенеди вече се беше появил
на черно-белия екран и казваше: „Добър вечер, съграждани“. Седеше зад бюро. Пред него
имаше малка катедра с два микрофона. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и тясна
вратовръзка. Джордж знаеше, че сенките от страшното напрежение по лицето му са
прикрити с телевизионния грим.
Когато каза, че Куба е в състояние да нанесе ядрен удар в Западното полукълбо, Джаки
пое дълбоко дъх, а Синди възкликна:
— О, Боже мой!
Четеше от листовете на катедрата с плосък бостънски акцент, „твърда“ информация
ставаше „твъъда“, а „рапорт“ — „рапоът“. Говореше безизразно, почти скучно, но думите му
бяха наелектризиращи.
— Накратко, всяка от тези ракети може да удари Вашингтон, окръг Колумбия…
Джаки тихичко изпищя.
— … Панамския канал, Кейп Канаверал, Мексико сити…
— Какво ще правим? — попита Синди.
— Почакайте — отвърна Джордж. — Ще видите.
— Как е станало възможно това? — учуди се Джаки.
— Съветите са коварни — каза Джордж.
Кенеди продължи.
— Ние нямаме желание да господстваме над никоя страна или да я превземаме, или да
налагаме нашата система на други народи.
В този момент за Джаки би било обичайно да направи презрителна забележка за
нападението в Залива на свинете, но сега тя стоеше над отбелязването на политически
точки.
Камерата приближи, когато Кенеди каза:
— За да се спре това офанзивно струпване, е започната строга карантина на цялата
офанзивна военна техника, която пътува към Куба.
— Каква полза? — обади се Джаки. — Ракетите вече са там — сам го каза току-що!
Бавно и подчертано президентът каза:
— Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба
срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския съюз над
Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския съюз.
— О, Боже мой — повтори Синди. — Значи ако Куба изстреля една ракета, това
означава тотална ядрена война.
— Точно така — отговори Джордж, който беше присъствал на срещите, на които беше
съставена тази реч.
Когато президентът каза: „Благодаря и лека нощ“, Джаки изключи телевизора и
нападна Джордж.
— Какво ще стане с нас?
Той копнееше да я успокои, да я накара да се почувства в безопасност, но не можеше.
— Не знам, мамо.
— Карантината няма никакво значение за нищо, това го разбирам дори аз — каза
Синди.
— Тя е просто подготовка.
— И какво следва?
 — Не знаем.
— Джордж, кажи ми истината веднага — настоя Джаки. — Ще има ли война?
Джордж се поколеба. Ядрени оръжия се товареха на самолети и се разместваха из
страната, за да има гаранция, че поне някое ще оцелее след един съветски първи удар.
Планът за нахлуване в Куба беше поправен, а Държавният департамент пресяваше
кандидатите да оглавят проамериканското правителство, което да управлява страната после.
Стратегическото въздушно командване беше променило статуса си на ОТПОЛ 3 —
Отбранително положение 3 с готовност да започне ядрена атака след петнадесет минути.
С натежало сърце, Джордж каза:
— Да, мамо, мисля, че ще има война.

***
В крайна сметка Президиумът нареди всички съветски кораби, натоварени с ракети,
които още плаваха към Куба, да обърнат и да се отправят към дома.
Хрушчов смяташе, че така губи малко, а Димка беше съгласен с него. Куба вече имаше
ядрени ракети; надали имаше значение колко са. Съветският съюз щеше да избегне
конфронтацията в открито море и да твърди, че в настоящата криза е миротворческата сила
— и да си запази ядрената база на деветдесет мили от САЩ.
Всички знаеха, че това не е краят. Двете свръхсили още не се бяха обърнали към
основния въпрос — какво да се прави с ядрените оръжия, които вече бяха в Куба. За Кенеди
всички възможности оставаха открити, а доколкото Димка схващаше, повечето водеха до
война.
Хрушчов реши да не се прибира у дома тази нощ. Беше твърде опасно да се отдалечава
дори на няколко минути с колата: ако войната започнеше, той трябваше да е тук, готов да
взема мигновени решения.
До неговия грамаден кабинет имаше малка стая с удобен диван. Генералният секретар
си легна там облечен. Повечето членове на Президиума взеха същото решение и водачите на
втората по сила страна в света се оттеглиха в кабинетите си за неспокоен сън.
Димка имаше едно стайче по-нататък по коридора. В кабинета му нямаше диван —
само корав стол, казионно бюро и шкаф за документи. Опитваше да измисли къде ще е най-
малко неудобното място да положи глава, когато на вратата се почука и влезе Наталия.
Донесе лек аромат, различен от всички съветски парфюми.
Димка осъзна, че тя е направила разумен избор с небрежното облекло: всички щяха да
спят с дрехите.
— Харесва ми пуловерът ти.
— Нарича се Слопи Джо — тя използва английското название.
— Какво означава?
— Не знам, но ми харесва как звучи.
Той се засмя.
— Тъкмо се мъчех да измъдря къде да спя.
— И аз.
— От друга страна не съм сигурен, че ще мога да спя.
— Искаш да кажеш, със знанието, че може и да не се събудиш?
 — Именно.
— И аз изпитвам същото.
Димка се замисли за миг. Дори да прекараше нощта в тревоги и буден, можеше поне да
намери удобно място.
— Това е дворец и е празен — каза той. Подвоуми се и предложи: — Да го изследваме?
Не беше сигурен защо го каза. Подобно нещо би казал приятелят му Валентин,
женкарят.
— Добре — съгласи се Наталия.
Димка си взе палтото, за да го ползва като одеяло.
Просторните спални и будоари на двореца бяха грозно разделени на кабинети за
бюрократи и машинописки и бяха натъпкани с евтини чамови и пластмасови мебели. В
няколко от по-големите стаи имаше тапицирани столове за най-важните хора, но нищо, на
което да се спи. Димка взе да се замисля как да устрои легло на пода. После, в далечния край
на крилото минаха по коридор, задръстен с кофи и парцали, и стигнаха до голяма зала, пълна
с мебели.
Помещението беше неотоплено и дъхът им се превърна в бяла пара. Големите прозорци
бяха замръзнали. Позлатените плафони и канделабри имаха отвори за свещи, всичките
празни. Мъждивата светлина идеше от две голи крушки на изрисувания таван.
Складираните мебели сякаш бяха тук от времето на революцията. Имаше очукани маси
с тънки крака, столове с гниеща брокатена тапицерия и резбовани библиотечни шкафове с
празни етажерки.
Мебелите се разпадаха, понеже бяха твърде ancien régime, та да се ползват в
кабинетите на комисарите, макар според Димка подобни неща да можеха да се продадат за
цяло състояние на аукционите на запад.
Имаше и легло с балдахин.
Завесите бяха пълни с прах, но избелялата синя кувертюра изглеждаше невредима. В
леглото даже имаше дюшек и възглавници…
— Е, ето едно легло — обяви Димка.
— Май ще се наложи да си го поделим.
Тази мисъл беше хрумнала и на Димка, но той я пропъди. Понякога във фантазиите му
хубави момичета небрежно му предлагаха да споделят леглото си с него, но никога наистина.
Досега.
А той искаше ли? Не беше женен за Нина, ала несъмнено тя искаше вярност, както и
той определено очакваше същото от нея. От друга страна, Нина не беше тук, а Наталия беше.
— Предлагаш да спим заедно? — глуповато попита той.
— Само за да се топлим. Мога да ти се доверя, нали?
— Разбира се — отговори Димка. „Всичко е наред“, рече си той.
Наталия отмести старата кувертюра. Вдигна се прах и тя се разкиха. Чаршафите отдолу
бяха пожълтели с годините, но бяха непокътнати.
— Молците не обичат памук — отбеляза тя.
— Не знаех.
Наталия си събу обувките. Пъхна се между чаршафите както си беше с джинси и
пуловер. Потрепери и каза:
— Хайде. Не се срамувай.
Димка я зави с палтото си. После си развърза обувките и ги събу. Беше странно, но
вълнуващо. Наталия искаше да спи с него, но без секс.
Нина никога не би повярвала.
А той все някъде трябваше да спи.
Свали си и вратовръзката и легна. Чаршафите бяха ледени. Прегърна Наталия. Тя сложи
глава на рамото му и се притисна в него. Заради дебелия й пуловер и неговото палто не
усещаше очертанията на тялото й, но въпреки това той се възбуди. Дори да го беше усетила,
тя не го показа.
След няколко минути спряха да треперят и им стана по-топло. Лицето на Димка беше
заровено в косите й, чупливи, гъсти и с мирис на лимонов сапун. Ръцете му бяха върху гърба
й, но не усещаше кожата й под грапавия пуловер. Чувстваше дъха й върху шията си. Ритъмът
на дишането й се промени, стана равен и плитък. Димка я целуна по темето, но тя не
отговори.
Не можеше да разбере Наталия. Също като него, тя беше само сътрудничка, при това с
не повече от три-четири години по-възрастна, но караше дванадесетгодишен прекрасно
запазен Мерцедес. Обикновено се обличаше в традиционните за Кремъл зле ушити дрехи,
обаче носеше скъп вносен парфюм. Беше чаровна до степен да флиртува, а се прибираше и
готвеше вечеря за съпруга си.
Примамила беше Димка в леглото, после беше заспала.
Той беше сигурен, че няма да заспи, прегърнал топло момиче.
Но заспа.
Когато се събуди, навън още беше тъмно.
— Колко е часът? — промърмори Наталия.
Все още лежеше в прегръдките му. Той проточи шия да погледне часовника си —
китката му беше зад лявото й рамо.
— Шест и половина.
— И още сме живи.
— Американците не ни бомбардираха.
— Още не.
— По-добре да ставаме — каза Димка и тутакси съжали за думите си. Хрушчов още
нямаше да е буден. А и да беше, на Димка не му се искаше преждевременно да слага край на
този приятен момент. Беше удивен, но щастлив. Защо, по дяволите, предложи да стават?
Наталия не беше готова.
— След минутка.
Приятна му беше мисълта, че й харесва да я прегръща.
Тогава тя го целуна по шията.
Възможно най-леко докосване на устните й върху кожата му, все едно от старите завеси
беше полетял молец и го беше докоснал с крилца; не си го беше представял.
Наталия го беше целунала.
Той погали косите й.
Тя наклони глава и го погледна. Устата й беше леко отворена, плътните й устни бяха
малко разделени и тя се усмихваше леко, сякаш беше приятно изненадана. Той все още се
колебаеше да я целуне.
После Наталия каза:
— Днес вероятно ще ни бомбардират и ще изчезнем.
Затова Димка я целуна.
 В миг целувката стана пламенна. Тя ухапа устната му и вкара език в устата му. Той я
положи на гръб и пъхна ръце под торбестия пуловер. Тя бързо разкопча сутиена си. Гърдите
й бяха приятно малки и твърди, с големи зърна, които вече щръкваха под пръстите му. Когато
Димка ги засмука, тя остана без дъх от удоволствие.
Опита да събуе джинсите й, но тя имаше друга идея. Бутна го по гръб и трескаво
разкопча панталоните му. Димка се боеше, че ще свърши веднага — според Нина, това често
се случвало на мъжете — но не стана така. Наталия извади члена му. Почна да го гали с две
ръце, притисна го в лицето си, целуна го, после го пое с уста.
Когато усети, че всеки миг ще избухне, Димка опита да излезе, отблъсквайки главата й:
Нина предпочиташе така. Но Наталия издаде някакъв звук на недоволство, после започна да
трие и да смуче по-силно и той не можа да се овладее и се изпразни в устата й.
След малко го целуна. Димка усети вкуса на спермата си върху устните й. Не беше ли
странно? Стори му се просто изпълнено с обич.
Наталия свали джинсите и бельото си и Димка разбра, че е негов ред да я задоволи. За
щастие, Нина го беше научила на това.
Тук окосмението й беше къдраво и гъсто, като косите й. Димка зарови лице. Копнееше
да й върне удоволствието, което тя му беше доставила. Наталия беше сложила ръце на главата
му и леко го притискаше, за да покаже дали целувките му трябва да са по-леки или по-силни.
Движеше хълбоците си нагоре-надолу, за да знае той къде да се съсредоточи. Тя беше едва
втората жена, на която Димка го правеше, и той се наслаждаваше на вкуса и аромата й.
С Нина това беше само подготовка, но Наталия изненадващо скоро извика, първо
притисна главата му по-силно, а после — сякаш удоволствието беше прекалено голямо — го
отблъсна.
Полежаха един до друг, за да си поемат дъх. За Димка това беше съвършено ново
преживяване и той умислено рече:
— Цялата работа със секса е много по-сложна, отколкото си мислех.
За негова изненада, Наталия се разсмя от сърце.
— Какво казах?
Тя се разсмя още по-силно и успя само да каже:
— Ох, Димка, обожавам те.

***
Таня видя, че Ла Исабела е град призрак. Някога оживено кубинско пристанище, градът
беше тежко ударен от търговското ембарго на Айзенхауер. Намираше се на километри от
всичко, обграден от солени блата и мангрови тресавища. По улиците вървяха мършави кози.
В пристанището бяха закотвени няколко разнебитени рибарски лодки — и Александровск,
съветски товарен кораб с водоизместимост 5 400 тона, натъпкан до фалшбордовете с ядрени
бойни глави.
Корабът плаваше за Мариел. След като президентът Кенеди обяви блокадата, повечето
съветски кораби се бяха върнали, но няколкото, които се намираха на часове от сушата,
получиха заповед бързо да се насочат към най-близкото кубинско пристанище.
Таня и Пас наблюдаваха как корабът приближава дока под проливния дъжд.
Противовъздушните оръдия на борда бяха скрити под намотани въжета.
 Таня беше ужасена. Нямаше представа какво ще се случи. Всички усилия на брат й да
опази тайната до американските междинни избори се бяха провалили, а неприятностите за
Димка заради това бяха най-малката й грижа. Очевидно блокадата беше само първи изстрел.
Сега Кенеди трябваше да изглежда силен. А със силен Кенеди и с кубинци, които бранят
скъпоценната си dignidad, всичко беше възможно — от американска инвазия до световна
ядрена катастрофа.
Таня и Пас бяха станали по-близки. Разказали си бяха за детството, за семейството, за
предишни любовници. Често се докосваха. Често се смееха. Но се въздържаха от роман. Таня
се изкушаваше, но успяваше да устои. Идеята да прави секс с мъж просто защото е толкова
красив, й се струваше нередна. Харесваше Пас, независимо от неговата dignidad, но не го
обичаше. Навремето беше целувала мъже, които не обича, особено като студентка, но не
беше правила секс с тях. Спала беше само с един мъж и го обичаше или поне така мислеше
тогава. Но с Пас можеше и да преспи, дори само за да я прегръща някой, докато бомбите
падат.
Най-големият от пристанищните складове беше опожарен.
— Питам се как ли е станало това — каза Таня и посочи.
— ЦРУ го подпали. Тук имаме много терористични нападения — обясни Пас.
Таня се огледа. Постройките до кея бяха празни и се рушаха. Повечето къщи бяха
едноетажни дървени бараки. Дъждът се лееше по черните пътища. Американците можеха да
вдигнат във въздуха цялото това място, без да навредят някак на режима на Кастро.
— Защо? — попита Таня.
Пас сви рамене.
— Лесна мишена е, тук на края на полуострова. Идват от Флорида с моторници,
промъкват се на брега, взривяват нещо, застрелват един-двама невинни и се връщат в
Америка. — После добави на английски: — Шибани страхливци.
Таня се чудеше всички правителства ли са еднакви. Братята Кенеди говореха за свобода
и демокрация, но пращаха отвъд морето въоръжени банди, които тероризираха кубинците.
Съветските комунисти говореха за освобождение на пролетариата, докато хвърляха в затвора
или убиваха всеки несъгласен. Бяха пратили Василий в Сибир заради протеста му. Имаше ли
някъде в света честен режим?
— Да тръгваме — каза Таня. — Пътят до Хавана е дълъг, а аз трябва да кажа на Димка,
че този кораб е пристигнал. — В Москва бяха решили, че Александровск е достатъчно близо,
за да стигне до пристанище, но Димка държеше на потвърждение.
Качиха се в Буика на Пас и излязоха от града. От двете страни на пътя се издигаха
високи захарни тръстики. В небето се виеха лешояди, които търсеха тлъсти плъхове из
нивите. В далечината високият комин на захарна фабрика стърчеше в небето като ракета.
Равнинната централна част на Куба беше набраздена от единични железопътни линии, по
които караха тръстиката от полето във фабриките. Където земята беше необработена, беше
главно тропическа джунгла, огнени дървета, джакаранди и високи кралски палми; или остри
шубраци, където пасеше добитъкът. Грациозните бели чапли, които вървяха след кравите,
бяха единственото елегантно нещо в еднообразния пейзаж.
В Куба основното превозно средство все още бяха каруците, но с приближаването към
Хавана пътищата се напълниха с военни камиони и автобуси, които караха запасняците към
базите им. Кастро беше обявил пълна бойна готовност. Народът беше на бойна нога. При
минаването на Буика на Пас войниците махаха и викаха: „Patria o muerte! Родина или смърт!
Cuba si, yanqui no!“
В покрайнините на столицата Таня забеляза, че се е появил нов плакат, който вече
покриваше всяка стена. Прост, в черно и бяло, той изобразяваше ръка, стиснала автомат, и
думите A LAS ARMAS — НА ОРЪЖИЕ. Кастро наистина разбира от пропаганда, прецени
Таня; за разлика от кремълските старци, чиято представа за лозунг беше „Да приложим
решенията на двадесетия партиен конгрес!“.
Таня беше написала и шифровала съобщението си по-рано и сега трябваше само да
попълни точния час на приставането на Александровск. Отнесе съобщението в съветското
посолство и го даде на свързочника от КГБ, когото познаваше добре.
Димка щеше да си отдъхне, ала Таня продължаваше да се бои. Наистина ли беше добра
новина, че Куба е получила още един товар ядрени оръжия? Нямаше ли кубинците — и
самата тя — да са в по-голяма безопасност без тях?
Когато излезе, Таня попита Пас:
— Имаш ли други задължения за днес?
— Работата ми е да съм във връзка с теб.
— Но в тази криза…
— В тази криза нищо не е по-важно от ясната връзка с нашите съветски съюзници.
— Тогава да се разходим заедно по „Малекон“.
Отидоха с колата до морския бряг. Пас паркира пред хотел „Насионал“. Войниците
разполагаха противовъздушно оръдие пред прочутия хотел.
Таня и Пас слязоха от колата и тръгнаха по променадата. Северният вятър гневно
биеше морето и вълните се разбиваха в каменната стена, а експлозиите от водни капки
засипваха променадата като дъжд. Това беше обичано място за разходки, но днес имаше
повече хора от обичайното и те не бяха в настроение за развлечения. Трупаха се на групички,
понякога разговаряха, ала повечето мълчаха. Не флиртуваха, не се шегуваха, не се перчеха с
най-хубавите си дрехи. Всички гледаха в една посока, на север, към Съединените щати.
Наблюдаваха за yanquis.
Таня и Пас ги погледаха малко. Тя усещаше със сърцето си, че инвазията предстои.
Разрушители щяха да разцепят вълните; подводниците щяха да излязат на повърхността само
на няколко метра оттук, а сивите самолети със синьо-белите звезди щяха да се появят от
облаците, натоварени с бомби, които да хвърлят върху кубинците и техните съветски
приятели.
Най-сетне Таня хвана Пас за ръка. Той леко я стисна. Таня погледна в дълбоките му
кафяви очи.
— Мисля, че ще умрем — спокойно рече тя.
— Да.
— Искаш ли преди това да преспиш с мен?
— Да.
— Да идем ли в апартамента ми?
— Да.
Върнаха се в колата и стигнаха до една тясна улица в стария квартал, близо до
катедралата, където Таня държеше жилище на горния етаж на една колониална сграда.
Първият и единствен любовник на Таня беше Пьотр Илоян, преподавател в нейния
университет. Той обожаваше младото й тяло, гледаше гърдите й, докосваше кожата й,
целуваше косите й, все едно никога не беше виждал подобно чудо. Пас беше на възрастта на
Пьотр, но Таня бързо установи, че любенето с него ще е различно. Неговото тяло беше
център на вниманието. Той се съблече бавно, все едно я дразнеше, после остана гол пред нея,
за да й даде време да огледа съвършената му кожа и извивките на мускулите му. Таня беше
щастлива да седи на края на леглото и да му се възхищава. Явно той се вълнуваше от това да
се показва, понеже пенисът му вече се беше уголемил и беше почти в ерекция. Таня нямаше
търпение да го докосне.
Пьотр беше бавен и нежен любовник. Успяваше да я доведе до трескаво очакване,
после мъчително да се отдръпне. Променяше позите по няколко пъти, полагаше я по гръб,
после заставаше на колене зад нея, после я караше да го възседне. Пас не беше груб, а
енергичен и Таня се остави на вълнението и удоволствието.
После тя свари яйца и кафе. Пас включи телевизора и двамата гледаха речта на Кастро,
докато се хранеха.
Кастро седеше пред кубинското знаме, чиито широки синя и бяла ивици изглеждаха
черна и бяла на екрана. Както винаги, беше в бойна униформа, а единственият знак за ранга
му беше звездата на еполета. Таня никога не го беше виждала в цивилен костюм, нито пък в
помпозните окичени с медали униформи, които бяха толкова любими на комунистическите
вождове другаде.
Таня усети прилив на оптимизъм. Кастро не беше глупак. Знаеше, че не може да
победи Съединените щати във война, дори и със Съветския съюз на своя страна. Със
сигурност щеше да излезе с някакъв театрален жест на помирение, някаква инициатива,
която да промени положението и да обезвреди тази бомба с часовников механизъм.
Гласът му беше висок и дрезгав, но той говореше със завладяваща страст. Рошавата
брада му придаваше вид на месия, който вика в пустинята, макар очевидно да се намираше в
телевизионно студио. Черните му вежди изразително шаваха по високото чело.
Жестикулираше с едрите си ръце и понякога размахваше пръст като учител, за да възпре
несъгласието; често стискаше юмрук. От време на време стисваше дръжките на стола, все
едно се мъчеше да се удържи да не полети като ракета. Явно нямаше текст на речта, нямаше
даже бележки. Лицето му показваше раздразнение, гордост, презрение, гняв — но никога
съмнение. Кастро живееше в една вселена на увереност.
Точка по точка той атакува телевизионното обръщение на Кенеди, което беше излъчено
на живо по радиото за Куба. Подигра се с апела на Кенеди към „несвободния народ на Куба“.
Презрително каза: „Ние не сме суверенни по милостта на янките“.
Но не каза и дума за Съветския съюз и за ядрените оръжия.
Речта продължи деветдесет минути. Беше изпълнена в духа на Чърчиловия магнетизъм:
храбрата малка Куба ще устои на нападателната Америка и никога няма да се предаде. Речта
със сигурност рязко повдигна духа на кубинците. Но иначе не промени нищо. Таня остана
горчиво разочарована и дори се уплаши повече. Кастро не направи и опит да предотврати
войната.
В края той извика: „Родина или смърт, ние ще победим!“. После скокна от стола и се
завтече вън от студиото, все едно нямаше и минута за губене, понеже беше тръгнал да
спасява Куба.
Таня погледна Пас. Очите му блестяха от сълзи.
Целуна го, после пак се любиха на дивана пред трепкащия екран на телевизора. Този
път беше по-бавно и по-приятно. Таня се отнасяше с Пас така, като някога Пьотр се отнасяше
с нея. Не беше трудно да обожава тялото му, а това несъмнено му се харесваше. Стискаше
мишците му, целуваше зърната на гърдите му, заравяше пръсти в косата му.
— Толкова си красив — шепнеше тя и смучеше меката част на ухото му.
После, както лежаха и пушеха пура, чуха шум навън. Таня отвори балконската врата.
Докато Кастро говореше по телевизията, градът беше стихнал, но сега хората излизаха по
тесните улици. Беше нощ и някои носеха свещи и факли. Журналистическите инстинкти на
Таня оживяха.
— Трябва да изляза — каза тя на Пас. — Това ще е голяма история.
— Ще дойда с теб.
Облякоха се набързо и излязоха. Улиците бяха мокри, но дъждът беше престанал.
Излизаха още и още хора. Цареше празнична атмосфера. Всички викаха радостно или
крещяха лозунги. Мнозина пееха националния химн „Ла Баямеса“. В мелодията нямаше
нищо латиноамериканско — звучеше повече като немска кръчмарска песен — но пеещите
вярваха във всяка дума.

Живот в окови
е безчестен и недостоен.
Чуйте тръбния зов:
Бързо на оръжие, храбреци!

Докато Таня и Пас маршируваха с тълпите по уличките на стария град, Таня забеляза,
че много от хората са се въоръжили. Поради липсата на оръжие носеха градински сечива,
ножове мачете, кухненски ножове и касапски сатъри, все едно щяха да водят ръкопашен бой с
американците на „Малекон“.
Спомни си, че един Боинг Б-52 Стратофортрес на американските ВВС носи около
тридесет тона бомби.
„Бедни глупци“, горчиво размишляваше тя, „каква полза от вашите ножове срещу
това?“
 17.
Джордж никога не се беше чувствал по-близо до смъртта, отколкото в Кабинета в Белия
дом в сряда, двадесет и четвърти октомври.
Сутрешната среща започна в десет, а Джордж мислеше, че войната ще избухне преди
единадесет.
Технически, това беше Изпълнителният комитет на Съвета за национална сигурност,
накратко ЕксКом. На практика президентът Кенеди викаше всеки, за когото смяташе, че
може да помогне в кризата. Брат му Боби винаги присъстваше.
Съветниците седяха на тапицирани с кожа столове около дългата, прилична на ковчег,
маса. Сътрудниците им седяха на подобни столове край стените. Напрежението беше
задушаващо.
Статусът на Стратегическото въздушно командване беше променен на ОТПОЛ-2,
нивото точно преди предстояща война. Всеки бомбардировач на ВВС беше в готовност.
Много от самолетите се намираха непрестанно във въздуха, натоварени с ядрени оръжия —
патрулираха над Канада, Гренландия и Турция, възможно най-близо до съветските граници.
Всеки бомбардировач имаше предварително зададена цел в Съветския съюз.
Избухнеше ли война, американците щяха да отприщят ядрена буря, която да изравни
със земята всеки голям съветски град. Милиони щяха да умрат. Русия нямаше да се
възстанови и след сто години.
А Съветският съюз трябва да имаше подобни планове за Съединените щати.
В десет блокадата влезе в сила. По всеки съветски кораб на петстотин мили от Куба
вече можеше да се стреля. Първото прихващане на съветски кораб с ракети от американския
Есекс се очакваше между десет и половина и единадесет. А в единадесет може би всички
вече щяха да са мъртви.
Началникът на ЦРУ Джон Маккоун започна с преглед на всички съветски съдове на път
за Куба. Говореше монотонно и всички започнаха да губят търпение, затова напрежението се
засили. Кои съветски кораби трябваше да бъдат прихванати първи от военноморския флот?
Какво щеше да стане после? Щяха ли Съветите да позволят проверка на техните кораби?
Щяха ли да открият огън по американските кораби? И какво трябваше да прави флотът
тогава?
Докато групата се мъчеше да отгатне мислите на колегите си в Москва, един сътрудник
донесе на Маккоун бележка. Маккоун беше елегантен шестдесетгодишен мъж. Беше
бизнесмен и Джордж подозираше, че професионалистите в ЦРУ не му казват всичко, което
правят.
Сега той надзърна през очилата си без рамки в бележката. Тя явно го озадачи. Най-
сетне каза:
— Господин президент, току-що получихме сведения от военноморското разузнаване,
че всичките шест съветски кораба, които сега се намират в кубински води, или са спрели,
или са обърнали курса.
„Какво, по дяволите, означава това“, замисли се Джордж.
Държавният секретар Дийн Ръск, плешив и с месест нос, попита:
— Какво имате предвид под кубински води?
Маккоун не знаеше.
 — Повечето от тези кораби са с курс от Куба към Съветския съюз… — каза Боб
Макнамара, президентът на Форд, когото Кенеди назначи за министър на отбраната.
— А защо сами не разберем? — прекъсна го раздразнително президентът. — За кораби,
които отплават от Куба ли говорим, или за кораби, които плават към Куба?
— Ще разбера — рече Маккоун и излезе.
Напрежението се покачи още малко.
Джордж винаги си беше представял извънредните срещи в Белия дом като
свръхестествено заредени — всеки снабдява президента с точни сведения, за да може той да
отсъди мъдро. А това сега беше най-голямата възможна криза и цареше объркване и
неразбиране. Джордж се боеше още повече.
Когато Маккоун се върна, каза:
Всички кораби плават на запад, към Куба — той изброи имената на шестте съда.
После заговори Макнамара. Беше на четиридесет и шест и изразът „момче чудо“ беше
измислен за него, когато изведе компанията Форд мотор от загуба към печалба. Президентът
Кенеди му вярваше повече, отколкото на всеки друг тук, с изключение на Боби. Сега
Макнамара посочи по памет разположението на шестте кораба. Повечето все още се
намираха на стотици мили от Куба.
Президентът беше нетърпелив.
— Сега, Джон, какво казват, че правят с тях?
— Или са спрели, или са обърнали курса — отговори Маккоун.
— Това всички съветски кораби ли са, или само избрани?
— Избрани. Общо са двадесет и четири.
Макнамара отново се намеси с ключова информация:
— Явно това са корабите, които се намират най-близо до линията, очертана от
карантината.
— Съветите явно се отдръпват от ръба — прошепна Джордж на седналия до него Скип
Дикерсън.
— Искрено се надявам да си прав — тихо отговори Скип.
— Не планираме да заловим някой от тези съдове, нали? — попита президентът.
— Не планираме да залавяме нито един кораб, който не напредва към Куба — отговори
Макнамара.
Генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете,
вдигна един телефон и нареди:
— Свържете ме с Джордж Андерсън.
Адмирал Андерсън командваше военноморските операции и отговаряше за блокадата.
След няколко секунди Тейлър заговори тихо.
Последва пауза. Всички се мъчеха да осъзнаят наученото и да разберат значението му.
Отстъпваха ли Съветите?
— Трябва първо да проверим — каза президентът. — Как разбираме дали шест кораба
обръщат едновременно? Генерале, какво казват от флота за този доклад?
Генерал Тейлър вдигна поглед и отговори:
— Три кораба определено се връщат.
— Поддържайте връзка с Есекс и им наредете да изчакат един час. Трябва да действаме
бързо, защото прихващането ще е между десет и половина и единадесет.
Всички си погледнаха часовниците.
 Десет и тридесет и две.
Джордж зърна лицето на Боби. Изглеждаше като човек, който се е отървал от смъртна
присъда.
Непосредствената криза беше отминала, но през следващите няколко минути Джордж
осъзна, че нищо не е решено. Докато Съветите очевидно действаха за избягването на сблъсък
по море, ядрените им ракети си оставаха в Куба. Часовникът беше върнат с един час назад,
но продължаваше да тиктака.
ЕксКом обсъди Германия. Президентът се боеше, че Хрушчов може да обяви блокада на
Западен Берлин в отговор на американската блокада на Куба. И по този въпрос не можеха да
направят нищо.
Срещата приключи. Не беше нужно Джордж да присъства на следващия ангажимент на
Боби, затова си тръгна със Скип Дикерсън.
— Как е приятелката ти Мария? — попита той.
— Добре, струва ми се.
— Вчера бях в пресслужбата. Тя се беше обадила, че е болна.
Сърцето на Джордж прескочи. Изоставил беше всяка надежда за романтична връзка с
нея, но новината, че е болна, го изпълни с паника. Той се свъси.
— Не знаех.
— Не е моя работа, Джордж, но Мария е свястно момиче и си мисля, че е добре някой
да се отбие да види как е.
Джордж го стисна за ръката.
— Благодаря ти, че ми каза. Ти си добър приятел.
Служителите в Белия дом не казват, че са болни в разгара на Студената война, разсъди
Джордж; не и ако не са сериозно болни. Тревогата му се задълбочи.
Изтича в пресслужбата. Столът на Мария беше празен. Нели Фордам, дружелюбната
жена на съседното бюро, каза:
— Мария не е добре.
— Чух. Каза ли какъв е проблемът?
— Не.
Джордж се свъси.
— Питам се дали бих могъл да се измъкна за час и да я видя.
— Ще ми се да можете. И аз съм притеснена.
Джордж си погледна часовника. Сигурен беше, че Боби няма да има нужда от него до
след обяд.
— Май ще успея. Тя живее в „Джорджтаун“, нали?
— Да, но се премести от старото си жилище.
— Защо?
— Каза, че съквартирантките й са прекалено шумни.
Това му се видя разумно. Другите момичета щяха отчаяно да се мъчат да узнаят кой е
тайният любовник. Мария беше толкова решена да запази тайната, че се беше изнесла. Това
показваше колко сериозно се отнася към този мъж.
Нели листеше ролодекса.
— Ще Ви запиша адреса.
— Благодаря.
Подаде му листа и попита:
 — Вие сте Джорджи Джейкс, нали?
— Да — той се усмихна. — Но отдавна никой не ме е наричал Джорджи.
— Навремето познавах сенатор Пешков.
Това, че тя спомена Грег, означаваше почти сигурно, че знае, че той е баща на Джордж.
— Наистина ли? Откъде го познавахте?
— Излизахме заедно, ако искате да знаете истината. Но нищо не се получи. Как е той?
— Доста добре. Обядвам с него приблизително веднъж в месеца.
— Предполагам, че той така и не се ожени.
— Още не.
— А вече трябва да минава четиридесетте.
— Вярвам, че в живота му има дама.
— О, не се тревожете, не го преследвам. Взех това решение много отдавна. Все пак,
пожелавам му всичко хубаво.
— Ще му предам. Сега скачам в такси и отивам да видя Мария.
— Благодаря Ви, Джорджи. Или би трябвало да кажа Джордж.
Джордж бързо излезе. Нели беше привлекателна жена и имаше добро сърце. Защо Грег
не се беше оженил за нея? Може би му беше по-удобно да е ерген.
Таксиметровият шофьор попита Джордж:
— В Белия дом ли работите?
— Работя за Боби Кенеди. Юрист съм.
— Без майтап! — шофьорът не си направи труда да прикрие изненадата, че един негър
може да е юрист на такава важна служба. — Кажете на Боби, че трябва да бомбардираме
Куба, докато стане на прах. Това трябва да направим. Да ги затрием по дяволите.
— Знаете ли колко голяма е Куба от единия до другия край? — попита Джордж.
— Какво сега, това да не Ви е някаква викторина? — презрително отвърна шофьорът.
Джордж сви рамене и не каза нищо повече. Напоследък избягваше политически
разговори с външни хора. Обикновено те имаха лесни отговори: да пратим всички
мексиканци у дома, да вкараме Ангелите на ада в армията, да кастрираме обратните.
Колкото по-невежи бяха, толкова по-твърди бяха убежденията им.
„Джорджтаун“ беше само на няколко минути, но пътуването му се стори дълго.
Джордж си въобразяваше как Мария е паднала на пода или лежи в леглото на прага на
смъртта, или е в кома.
Адресът, който Нели даде, се оказа елегантна стара къща, разделена на малки
апартаменти. Мария не отговори на позвъняването отдолу, но едно чернокожо момиче, което
изглеждаше като студентка, пусна Джордж в сградата и му показа стаята на Мария.
Тя дойде на вратата по халат. Определено изглеждаше болна. Лицето й беше безкръвно,
а изразът — отнесен. Не каза „Влез“, но се отмести, оставяйки вратата отворена, и той влезе.
„Поне може да се движи“, рече си Джордж с облекчение; опасявал се беше от по-лошо.
Жилището беше малко — една стая с кухничка. Той предположи, че ползва общата
баня по-нататък по коридора.
Огледа я продължително. Болеше го да я вижда така, не само болна, но и нещастна.
Копнееше да я прегърне, но знаеше, че тя няма да го приеме добре.
— Мария, какво става? Изглеждаш ужасно.
— Просто женски проблеми, това е всичко.
Обикновено този израз се отнасяше до менструацията, но Джордж беше съвсем
сигурен, че е нещо друго.
— Нека ти направя кафе или чай — предложи той. Свали си палтото.
— Не, благодаря.
Реши все пак да направи, само за да й покаже, че го е грижа. Но после погледна стола,
на който тя се канеше да седне, и видя, че е изцапан с кръв.
Мария го видя в същия миг, изчерви се и промълви:
— О, по дяволите.
Джордж знаеше малко за женското тяло. През ума му минаха няколко възможности.
— Мария, ти пометна ли?
— Не — отговори тя безизразно. После се поколеба.
Джордж чакаше търпеливо.
— Аборт — каза тя най-сетне.
— Горкичката — грабна една кърпа от кухнята, сгъна я и я сложи върху кървавото
петно. — Седни тук засега. Почивай си.
Погледна етажерката над хладилника и видя пакет жасминов чай. Предположи, че го
харесва и сложи да се грее вода. Не каза нищо повече, докато не приготви чая.
Законите за аборта бяха различни в отделните щати. Джордж знаеше, че в окръг
Колумбия абортът е разрешен в интерес на здравето на майката. Много лекари тълкуваха
това свободно и включваха здравето и общото състояние на жената. На практика всеки с
пари можеше да намери лекар, който е готов да направи аборт.
Макар да беше казала, че не иска чай, Мария взе чашата.
Джордж седна срещу нея с чаша за себе си.
— Тайният ти любовник. Предполагам, че той е бащата.
Тя кимна.
— Благодаря за чая. Разбирам, че Третата световна война още не е започнала, иначе
нямаше да си тук.
— Съветите обърнаха корабите си, затова опасността от сблъсък по море намаля. Но
кубинците все още имат ядрени ракети, насочени срещу нас.
Мария изглеждаше твърде потисната, за да я е грижа.
— Той няма да се ожени за теб — каза Джордж.
— Не.
— Защото вече е женен?
Мария не отговори.
— Затова ти е намерил лекар и е платил сметката.
Тя кимна.
Джордж мислеше, че това е достойно за презрение, но реши, че ако го каже, Мария ще
го изхвърли, задето е обидил мъжа, когото обича. Като се мъчеше да овладее гнева си,
Джордж попита:
— Къде е той сега?
— Ще се обади — тя погледна часовника. — Сигурно скоро.
Джордж реши да не задава повече въпроси. Нелюбезно щеше да бъде да я разпитва. И
тя нямаше нужда да й се казва колко глупаво е постъпила. От какво имаше нужда? Реши да
попита.
— Трябва ли ти нещо? Мога ли да направя нещо за теб?
Мария заплака. Между хлипанията каза:
 — Едва те познавам! Как така ти си единственият ми истински приятел в целия град?
Джордж знаеше отговора. Тя имаше тайна, която не искаше да сподели. Затова беше
трудно други да станат близки с нея.
— Имам късмет, че си толкова мил — продължи тя.
Благодарността й го смути.
— Боли ли?
— Адски.
— Да повикам ли лекар?
— Не е толкова зле. Казаха ми да го очаквам.
— Имаш ли аспирин?
— Не.
— Защо да не изтичам да ти купя?
— Би ли го направил? Противно ми е да карам някого да изпълнява поръчки.
— Няма нищо. Случаят е извънреден.
— На ъгъла на улицата има дрогерия.
Джордж остави чашата и навлече палтото.
— Мога ли да те помоля за още по-голяма услуга?
— Разбира се.
— Трябват ми дамски превръзки. Мислиш ли, че можеш да ми купиш една кутия?
Той се подвоуми. Мъж да купува дамски превръзки?
— Не, не, искам твърде много. Забрави — каза тя.
— По дяволите, какво ще ми направят, ще ме арестуват ли?
— Марката е Котекс.
Джордж кимна.
— Веднага се връщам.
Смелостта му не продължи дълго. Когато стигна дрогерията, страшно се смути. Каза си
да се стегне. Е, неудобно беше. Мъжете на неговата възраст рискуваха живота си във
виетнамските джунгли. Колко лошо можеше да е това тук?
В дрогерията имаше три каси на самообслужване и един щанд. Аспирините не бяха на
рафтовете, а се продаваха на щанда.
За изумление на Джордж, дамските санитарни продукти — също.
Взе картон с шест бутилки Кока-Кола. Мария кървеше, значи й трябваха течности. Но
той не можеше да отлага ужаса повече.
Отиде на щанда.
Аптекарката беше бяла жена на средна възраст. „Да си имам късмета“, помисли
Джордж.
Сложи Кока-Колата на щанда и рече:
— Трябва ми аспирин, моля.
— Каква опаковка? Имаме малки, средни и големи шишенца.
Джордж се сащиса. Ами ако го попиташе и за размера на дамските превръзки?
— Ъ, май голяма.
Аптекарката сложи на щанда голямо шише аспирин.
— Друго?
Зад него се нареди млада жена с метална кошница, пълна с козметика. Явно щеше да
чуе всичко.
 — Друго? — повтори аптекарката.
Хайде, Джордж, бъди мъж.
— Трябва ми кутия дамски превръзки — рече той. — Котекс.
Младата жена зад него сподави кикота си.
Аптекарката го погледна над очилата.
— Млади човече, да не сте се хванали на бас с някого?
— Не, госпожо! — възмути се той. — Трябват на една дама, която се чувства твърде зле,
за да дойде до магазина.
Тя го огледа от глава до пети, оцени тъмносивия костюм, бялата риза, семплата
вратовръзка и сгънатата бяла кърпичка в джобчето. Джордж се радваше, че не изглежда като
студент, който си бие шега.
— Добре. Вярвам Ви — пресегна се под тезгяха и взе кутия.
Джордж зяпна в ужас. Думата Котекс беше отпечатана отстрани с грамадни букви. И ще
носи това на улицата?
Аптекарката се досети какво мисли.
— Предполагам, че ще искате да ги опаковам.
— Да, моля.
С бързи и ловки движения тя опакова кутията в кафява хартия и я прибра в торбичка с
аспирина.
Джордж плати.
Аптекарката го изгледа строго, после поомекна.
— Съжалявам, че се усъмних във Вас. Трябва да сте добър приятел на някое момиче.
— Благодаря — отговори Джордж и бързо излезе.
Потеше се, въпреки октомврийския хлад.
Върна се в жилището на Мария. Тя изпи три аспирина, после се отправи по коридора
към банята, стиснала увитата кутия.
Джордж остави Кока-Колата в хладилника, после огледа наоколо. Забеляза етажерка с
правна литература над малко писалище, върху което бяха наредени снимки в рамки. Една
семейна група, според него, бяха родителите й заедно с възрастен свещеник, който трябва да
беше изтъкнатият дядо. На друга снимка беше Мария в тогата от дипломирането. Имаше и
снимка на президента Кенеди. Мария имаше телевизор, радио и грамофон. Разгледа плочите
й. Видя, че харесва най-новата попмузика: Кристълс, Литъл Ива, Букър Ти и Ем Джийс. На
масата до леглото беше нашумелият роман Корабът на глупците.
Докато Мария беше навън, телефонът иззвъня.
Джордж вдигна.
— Това е телефонът на Мария.
— Мога ли да говоря с Мария, извинете? — попита мъжки глас.
Гласът беше смътно познат, но Джордж не можа да определи чий е.
— Излезе за малко — каза той. — Кой е… Изчакайте, тъкмо влиза.
Мария грабна слушалката.
— Ало? О, здрасти… Един приятел, донесе ми аспирин… О, не твърде зле, ще се
оправя…
— Ще изляза навън, за да говориш насаме — каза Джордж.
Той никак не одобряваше любовника на Мария. Даже и да беше женен, скапанякът
трябваше да е тук. Тя беше забременяла от него, значи той трябваше да се погрижи за нея
след аборта.
Този глас… Джордж го беше чувал и преди. Наистина ли познаваше любовника на
Мария? Нямаше да е изненада, ако беше някой колега, както предположи майка му. Но гласът
по телефона не беше на Пиер Селинджър.
Момичето, което му беше отворило, мина край него на излизане. Усмихна му се, като го
видя да стои пред вратата като наказано момче.
— Да не сте се държали неприлично в клас?
— Нямах този късмет — отвърна Джордж.
Момичето се разсмя и отмина.
Мария отвори вратата и той влезе отново вътре.
— Наистина трябва да се връщам на работа — каза той.
— Знам. Дойде да ме видиш в разгара на Кубинската криза. Никога няма да го забравя.
Внезапно Джордж осъзна нещо.
— Гласът! По телефона.
— Позна ли го?
Той беше изумен.
— Имаш връзка с Дейв Пауърс?
Смая се, когато Мария се разсмя с глас.
— Моля те! — рече тя.
Веднага разбра колко невероятно беше. Дейв, личният асистент на президента, беше
грозноват мъж на петдесетина години, който още носеше шапка. Беше немислимо той да
покори сърцето на една красива и жизнена млада жена.
След миг Джордж разбра с кого Мария има връзка.
— О, Боже — продума той и зяпна. Беше изумен от това, което току-що разбра.
Мария нищо не каза.
— Ти спиш с президента Кенеди — удивено рече той.
— Моля те, не казвай! Ако го направиш, той ще ме изостави. Обещай ми, моля те!
— Обещавам — отговори Джордж.

***
За пръв път в живота си на зрял човек Димка беше направил нещо наистина, безспорно
и срамно грешно.
Не беше женен за Нина, но тя очакваше той да й бъде верен и допускаше, че и тя му е
вярна. Затова нямаше съмнение, че е предал доверието й, като е прекарал нощта с Наталия.
Мислил беше, че това е последната нощ в живота му, но се оказа, че не е така и
оправданието му се струваше слабо.
Не беше имал сношение с Наталия, но и това беше противно извинение. Онова, което
направиха, беше по-интимно и изпълнено с любов от обикновения секс. Димка се чувстваше
жалък и виновен. Никога не се беше възприемал като лъжлив, нечестен и незаслужаващ
доверие.
Приятелят му Валентин навярно бодро би продължил връзката и с двете жени, докато
го спипат. Димка дори не се замисляше за тази възможност. Чувстваше се достатъчно зле и
след една нощ изневяра: не беше възможно да го прави редовно. Накрая щеше да се хвърли в
Москва река.
Трябваше или да каже на Нина, или да скъса с нея, или и двете. Не можеше да живее с
такава чудовищна измама. Но установи, че го е страх. Беше абсурдно. Та той беше Дмитрий
Илич Дворкин, изпълнител на неприятни задачи за Хрушчов — някои го мразеха, мнозина се
бояха от него. Как можеше да се страхува от едно момиче? Но се страхуваше.
Ами Наталия?
Имаше да я пита сто неща. Искаше да знае какво изпитва към съпруга си. Димка не
знаеше нищо за него, освен името му — Ник. Развеждаха ли се? И ако беше така, имаше ли
разпадането на брака им нещо общо с Димка? Най-важното, виждаше ли Наталия някаква
роля за Димка в бъдещето си?
Продължаваше да я вижда из Кремъл, но нямаха възможност да останат насаме.
Президиумът заседава три пъти във вторник — сутринта, следобед и вечерта — а
сътрудниците бяха още по-заети в почивките. Всеки път, когато Димка погледнеше Наталия,
тя му се струваше все по-прекрасна. Той все още носеше костюма, с който пренощува, както
и всички мъже, но Наталия се беше преоблякла в тъмносиня рокля с подходящо сако и
изглеждаше едновременно авторитетна и съблазнителна. На Димка му беше трудно да се
съсредоточи по време на заседанията, макар задачата да беше предотвратяването на Трета
световна война. Гледаше я, припомняше си какво правеха един с друг и отклоняваше смутено
очи; след минута обаче отново я зяпваше.
Но ходът на работата беше толкова наситен, че Димка не можеше да поговори с нея
лично дори за няколко секунди.
Хрушчов се прибра да спи в собственото си легло късно през нощта във вторник, затова
всички останали направиха същото. Първата работа на Димка в сряда беше да съобщи на
Хрушчов добрата новина — току-що пратена от сестра му от Куба — че Александровск е
пристанал невредим в Ла Исабела. Остатъкът от деня беше също толкова натоварен.
Непрестанно се срещаше с Наталия, но и двамата не можеха да отделят минута.
През това време Димка си задаваше въпроси. Какво според него означаваше нощта на
понеделника? Какво искаше той в бъдеще? Ако оцелееха до края на седмицата, искаше ли
той да прекара остатъка от дните си с Наталия или с Нина, или с нито една от тях?
В четвъртък вече отчаяно се нуждаеше от някои отговори. Ирационално настояваше, че
не иска да загине в ядрената война, без да е решил това.
Имаше среща с Нина тази вечер — щяха да ходят на кино с Валентин и Анна. Ако
можеше да се измъкне от Кремъл и да иде на срещата, какво щеше да каже на Нина?
Сутрешното заседание на Президиума обикновено започваше в десет, затова
сътрудниците се събираха неофициално в осем в зала „Нина Онилова“. В четвъртък сутринта
Димка имаше да представи на останалите ново предложение от Хрушчов. Освен това се
надяваше на личен разговор с Наталия. Тъкмо щеше да я заговори, когато се появи Евгений
Филипов с ранните издания на европейските вестници.
— Всички първи страници са еднакво лоши — обяви той. Преструваше се на съкрушен,
ала Димка знаеше, че изпитва тъкмо обратното. — Завръщането на нашите кораби се описва
като унизително отстъпление от страна на Съветския съюз!
Като прегледа вестниците, разтворени на евтините модерни маси, Димка разбра, че
Филипов никак не преувеличава.
Наталия скочи в защита на Хрушчов.
— Разбира се, че ще напишат това — контрира тя. — Всички тези вестници са
собственост на капиталисти. Нима очаквате да хвалят мъдростта и сдържаността на нашия
вожд? Толкова ли сте наивни?
— А Вие толкова ли сте наивна? Лондонският Таймс, италианският Кориере делла
Сера и парижкият Монд — това са вестниците, които четат и на които вярват
ръководителите на страните от Третия свят, а ние се надяваме да ги спечелим на наша
страна.
Вярно беше. Колкото и да беше несправедливо, хората по света вярваха на
капиталистическия печат повече, отколкото на комунистическия.
— Не можем да определяме външната си политика на основата на възможните реакции
на западните вестници — отвърна Наталия.
— Предполагаше се, че тази операция е свръхсекретна — каза Филипов. — Но
американците разбраха за нея. Всички знаем кой отговаряше за сигурността. — Имаше
предвид Димка. — Защо този човек седи тук? Не трябва ли да бъде разследван?
— А може да е виновна сигурността на армията — каза Димка. Филипов работеше за
министъра на отбраната. — Когато узнаем как се е разкрила тайната, тогава и ще можем да
решим кой трябва да се разследва.
Знаеше, че това е слаб отговор, но все още нямаше представа какво се е объркало.
Филипов смени тактиката.
— На тазсутрешния Президиум КГБ ще съобщи, че американците силно са ускорили
мобилизацията във Флорида. Железопътните линии са задръстени с влакове с танкове и
артилерия. Хиподрумът в Халандейл е зает от Първа бронирана дивизия и хиляди войници
спят на трибуните. Фабриките за боеприпаси работят денонощно и произвеждат патрони, за
да могат техните самолети да покосяват съветските и кубинските войски. Бомби с напалм…
— Това също се очакваше — прекъсна го Наталия.
— Но какво ще правим ние, когато те нахлуят в Куба? — продължи Филипов. — Ако
отговорим само с конвенционални оръжия, не можем да победим: американците са твърде
силни. Ще отговорим ли с ядрени оръжия? Президентът Кенеди заяви, че ако от Куба бъде
изстреляна и една ядрена ракета, той ще бомбардира Съветския съюз.
— Не може да го е казал сериозно — възрази Наталия.
— Четете докладите на разузнаването на Червената армия. И в момента американските
бомбардировачи обикалят около нас! — Филипов посочи тавана, все едно, ако погледнеха
нагоре, можеха да видят самолетите. — Имаме само два възможни изхода: международно
унижение, ако имаме късмет, и ядрена смърт, ако нямаме.
Наталия млъкна. Никой около масата нямаше отговор на това.
Освен Димка.
— Другарят Хрушчов има решение — обяви той.
Всички го погледнаха изненадано.
— На днешното заседание — продължи той — другарят Хрушчов смята да направи
предложение на Съединените щати. — Настана мъртва тишина. — Ние ще демонтираме
нашите ракети в Куба…
Беше прекъснат от реакциите на всички около масата — от шумно поемане на въздух,
от изненада до възгласи на негодувание. Той вдигна ръка за тишина.
— Ние ще демонтираме нашите ракети в замяна на гаранция за онова, което сме
искали през цялото време. Американците трябва да обещаят да не нападат Куба.
Трябваше им малко време да смелят това.
 Наталия разбра най-бързо.
— Това е блестящо — каза тя. — Как може Кенеди да откаже? Така би признал
намеренията си да нахлуе в една бедна страна от Третия свят. Цял свят ще го заклейми като
колониалист. И той ще докаже правотата на нашето мнение, че Куба има нужда от ядрени
ракети, за да се защитава. — Тя беше най-умна от всички тук, а също и най-хубава.
— Но ако Кенеди приеме, ще трябва да си приберем ракетите — каза Филипов.
— Това няма вече да е необходимо! — отвърна Наталия. — Кубинската революция ще е
в безопасност.
Димка виждаше, че Филипов иска да спори, но не може. Хрушчов беше вкарал
Съветския съюз в затруднение, но беше измислил и как да се измъкнат с чест.
Когато срещата свърши, Димка най-сетне успя да хване Наталия.
— Трябва ни минута да обсъдим точната формулировка на предложението на Хрушчов
до Кенеди — каза той.
Оттеглиха се в един ъгъл и седнаха. Димка зяпаше предницата на роклята й и си
припомняше малките й гърди с щръкналите зърна.
— Трябва да престанеш да ме зяпаш — каза тя.
Димка се почувства глупаво.
— Не те зяпах — отвърна той, макар очевидно да не беше вярно.
Наталия не обърна внимание на думите му.
— Ако продължаваш, даже мъжете ще забележат.
— Съжалявам. Не мога да се въздържа — Димка беше съсипан. Това не беше
интимният радостен разговор, който той си представяше.
— Никой не бива да разбира какво сме направили — тя изглеждаше уплашена.
Димка имаше чувството, че говори с друг човек, а не с ведрото сексапилно момиче,
което го беше съблазнило онзи ден.
— Е, не ми влиза в плановете да обикалям и да разправям на хората, но не знаех, че е
държавна тайна.
— Аз съм омъжена!
— Имаш ли намерение да останеш с Ник?
— Що за въпрос е това?
— Имате ли деца?
— Не.
— Хората се развеждат.
— Съпругът ми никога няма да се съгласи.
Димка я зяпна. Очевидно това не беше краят на историята: една жена можеше да
получи развод против волята на съпруга си. Разговорът всъщност не беше за правната страна
на нещата. Нещо хвърляше Наталия в паника.
— Все пак, защо го направи? — попита Димка.
— Мислех, че всички ще умрем!
— И сега съжаляваш?
— Аз съм омъжена! — повтори тя.
Това не отговаряше на въпроса му, но Димка предполагаше, че няма да получи нещо
повече от нея.
Борис Козлов, друг от сътрудниците на Хрушчов, се провикна през лавката:
— Димка! Хайде!
 Димка стана.
— Можем ли скоро пак да поговорим? — прошепна той.
Наталия сведе поглед и нищо не каза.
— Димка, да вървим! — настоя Козлов.
Той тръгна.
Президиумът обсъждаше предложението на Хрушчов през по-голямата част от деня.
Имаше усложнения. Щяха ли американците да настояват на инспекции на ракетните
площадки, за да се уверят, че не са действащи? Щеше ли Кастро да приеме инспекция? Щеше
ли Кастро да обещае, че няма да приема ядрено оръжие от никоя друга страна, например от
Китай? Все пак Димка беше на мнение, че това засега е най-добрата надежда за мир.
Междувременно си мислеше за Нина и Наталия. Преди разговора сутринта смяташе, че
от него зависи да избере една от двете жени. Сега осъзна, че се е заблуждавал, че изборът е
негов.
Наталия нямаше да напусне съпруга си.
Разбра, че е луд по нея така, както никога не е бил по Нина. Всеки път, щом на вратата
на кабинета му се почукаше, той се надяваше, че е Наталия. В спомените си отново и отново
повтаряше времето, което прекараха заедно, и като обсебен чуваше пак всичко казано от нея,
чак до незабравимото „О, Димка, обожавам те“.
Не беше обичам те, но беше близо.
Тя обаче нямаше да се разведе.
Все пак, Наталия беше тази, която той искаше.
Значи трябваше да каже на Нина, че връзката им е приключила. Не можеше да
продължава с момиче, което харесваше на второ място. Нямаше да е честно. Във
въображението си чуваше как Валентин се присмива на скрупулите му, но не можеше иначе.
Но Наталия имаше намерение да остане със съпруга си. Така Димка нямаше да има
никоя.
Щеше да каже на Нина довечера. Четиримата щяха да се срещнат в апартамента на
момичетата. Той щеше да отведе Нина настрани и да й каже… какво? Стори му се по-трудно,
когато помисли за истинските думи. „Хайде“, каза си той, „писал си речи за Хрушчов,
можеш да напишеш една и за себе си.“
Връзката ни приключи… Не искам да се виждаме повече… Мислех, че съм влюбен в
теб, но осъзнах, че не съм… Беше забавно…
Всичко, за което помисли, звучеше жестоко. Нямаше ли мил начин да се каже? Може
би не. Ами голата истина? Срещнах друга и наистина я обичам…
Това звучеше най-зле.
Към края на следобеда Хрушчов реши, че Президиумът трябва да направи публична
демонстрация на добра воля в международните отношения, като иде en masse в Болшой
театр, където американецът Джеръм Хайнс пееше в „Борис Годунов“, най-популярната руска
опера. Сътрудниците също бяха поканени. Димка помисли, че идеята е глупава. Кой щеше да
се заблуди? От друга страна, установи, че изпитва облекчение, задето можеше да отложи
срещата си с Нина, от която вече се ужасяваше.
Обади се на работното й място и я хвана тъкмо на излизане.
— Няма да успея тази вечер — каза той. — Трябва да ида в Болшой с началството.
— Не можеш ли да се измъкнеш? — попита тя.
— Шегуваш ли се? — човек, който работи за генералния секретар, по-скоро би
пропуснал погребението на майка си, отколкото да не се подчини.
— Искам да те видя.
— Дума да не става.
— Ела след операта.
— Късно ще е.
— Няма значение колко е късно, ела у нас. Ще съм будна, дори ако се наложи да чакам
цяла нощ.
Той се озадачи. Нина обикновено не беше толкова настоятелна. Звучеше почти отчаяна,
което не й беше присъщо.
— Нещо не е наред ли?
— Трябва да обсъдим нещо.
— Какво?
— Ще ти кажа довечера.
— Кажи ми сега.
Нина затвори.
Димка си облече палтото и отиде в театъра, който беше само на няколко крачки от
Кремъл.
Джеръм Хайнс беше висок над метър и деветдесет и носеше корона с кръст:
присъствието му беше внушително. Удивително могъщият му бас изпълни театъра и
отекващото пространство стана някак малко. Ала Димка седя през цялата опера на
Мусоргски, без да чува много. Не обръщаше внимание на спектакъла на сцената. Цяла вечер
се тревожеше ту за реакцията на американците на мирното предложение на Хрушчов, ту за
реакцията на Нина на края на връзката им.
Когато Хрушчов най-сетне пожела лека нощ, Димка се отправи пеш към жилището на
момичетата, което беше на около километър и половина от театъра. По пътя се мъчеше да
отгатне за какво искаше да разговаря Нина. Може би искаше да сложи край на връзката им:
това щеше да е облекчение. Може да й бяха предложили повишение, което изискваше тя да се
премести в Ленинград. Може даже да беше срещнала друг и да беше решила, че той е
подходящият за нея. Или пък можеше да е болна от смъртоносна болест, навярно свързана с
причините, поради които тя не можеше да забременее. Всички тези възможности предлагаха
на Димка лесен изход и той осъзна, че ще се зарадва на всяка, дори — за негов срам — на
смъртоносната болест.
„Не“, рече си той, „всъщност не искам тя да умре.“
Както беше обещала, Нина го очакваше.
Облечена беше в зелен копринен халат, все едно се канеше да си ляга, но косата й беше
безупречна и тя имаше лек грим. Целуна го по устните и той отвърна на целувката й със срам
в сърцето. Като се наслаждаваше на целувката, предаваше Наталия, а като мислеше за
Наталия, предаваше Нина. От двойната вина стомахът го заболя.
Нина наля чаша бира и той бързо изгълта половината с надеждата това да го окуражи.
Седна до него на дивана. Димка беше напълно сигурен, че под халата е гола. В него се
надигна желание и образът на Наталия в ума му поизбледня.
— Още не сме във война — каза той. — Това е моята новина. Каква е твоята?
Нина му взе бирата и я остави на масичката, после го хвана за ръката.
— Бременна съм.
Димка имаше чувството, че са го ударили. Зяпаше я потресен и неразбиращ.
 — Бременна — глупаво промълви той.
— Два месеца и малко.
— Сигурна ли си?
— Два месеца поред нямам цикъл.
— Дори и така да е…
— Виж — тя разтвори халата и показа гърдите си. — По-големи са.
Така беше, Димка видя и изпита смесица от желание и объркване.
— И болят — тя затвори халата, но не съвсем. — А от пушенето ми призлява на
стомаха. По дяволите, чувствам се бременна.
Това не можеше да е вярно.
— Но ти каза…
— Че не мога да имам деца — тя извърна поглед. — Така ми каза докторът.
— Беше ли на преглед?
— Да. Потвърдено е.
— И какво казва докторът ти сега? — попита Димка невярващо.
— Че това е чудо.
— Лекарите не вярват в чудеса.
— И аз така си помислих.
Димка се мъчеше да спре стаята да се върти около него. Преглътна с труд и опита да
превъзмогне шока. Трябваше да е практичен.
— Ти не искаш да се омъжваш, а е адски сигурно, че и аз не искам. Какво ще правиш?
— Трябва да ми дадеш пари за аборт.
Димка преглътна.
— Добре.
Абортите бяха достъпни в Москва, но не бяха безплатни. Димка се замисли как да се
сдобие с пари. Планираше да продаде мотоциклета и да купи употребявана кола. Ако го
отложеше, можеше и да успее. Можеше да вземе назаем от баба си и дядо си.
— Мога да се справя — каза той.
Тя незабавно омекна.
— Всеки от нас може да плати половината. Направихме бебето заедно.
Внезапно Димка се почувства някак по-различно. Може би защото тя използва думата
бебе. Откри, че се разкъсва. Представи си как държи едно бебе, как гледа дете, което прави
първите си стъпки, учи го да чете, води го на училище.
— Сигурна ли си, че искаш аборт?
— Ти как се чувстваш?
— Неудобно — запита се защо се чувства така. — Не мисля, че е грях или нещо такова.
Просто започнах да си представям едно малко бебе, нали така. — Не беше сигурен откъде
идват тези чувства. — Можем ли да дадем детето за осиновяване?
— Да родиш дете и после да го дадеш на непознати?
— Знам, и на мен не ми харесва. Но е трудно да гледаш дете сама. Аз обаче ще ти
помагам.
— Защо?
— Защото то ще е и мое дете.
Нина го хвана за ръката.
— Благодаря ти, че го казваш — изведнъж тя му се видя много крехка и сърцето му се
сви. — Обичаме се, нали?
— Да — и в момента той я обичаше. Мислеше за Наталия, но някак представата за нея
беше смътна и далечна, а Нина беше тук — от плът и кръв, рече си той и изразът му се стори
по-жив от обичайното.
И двамата ще обичаме детето, нали?
— Да.
— Е, тогава…
— Но ти не искаш да се омъжваш.
— Не исках.
— Минало време.
— Чувствах се така, докато не забременях.
— Промени ли си мнението?
— Сега всичко ми се струва различно.
Димка беше замаян. Наистина ли говореха за брак? Отчаяно търсеше какво да каже и
опита да се пошегува:
— Ако ми предлагаш, къде са хлябът и солта?
Традиционната церемония на годежа изискваше размяната на хляб и сол.
За негово изумление, Нина избухна в сълзи.
Сърцето му се стопи. Прегърна я. Първо тя се противеше, но след миг позволи да я
прегръща. Сълзите й измокриха ризата му. Той я погали по косите.
Тя вдигна глава, за да получи целувка. След малко се отдели.
— Ще ме любиш ли преди да стана твърде дебела и грозна?
Халатът й се отвори и Димка видя меката й гърда, обсипана с очарователни лунички.
— Да — безразсъдно каза той и изтика образа на Наталия още по-назад в ума си.
Нина отново го целуна. Той улови гърдата й — стори му се още по-тежка от преди.
Тя пак се отдръпна.
— Не мислеше това, което каза в началото, нали?
— Какво казах?
— Че си адски сигурен, че не искаш да се жениш.
Димка се усмихна, все още с ръка на гърдата й.
— Не, не го мислех.

***
В четвъртък следобед Джордж Джейкс изпита лек оптимизъм. Тенджерата вреше, но
капакът още беше отгоре. Карантината беше в сила, съветските кораби с ядрени оръжия бяха
обърнали курса и нямаше сблъсък по море. Съединените щати не бяха нахлули в Куба и никой
не беше изстрелял никакви ядрени ракети. Навярно все пак Третата световна война можеше
да бъде предотвратена.
Това усещане трая още съвсем малко.
Сътрудниците на Боби Кенеди имаха телевизор в кабинета си в Министерството на
правосъдието и в пет гледаха предаването от главната квартира на ООН в Ню Йорк. Съветът
по сигурност беше в сесия — двадесет стола край маса във формата на подкова. В извитата
част седяха преводачите със слушалки на ушите. Помещението беше претъпкано с
помощници и други наблюдатели, които следяха прекия сблъсък между двете свръхсили.
Американският посланик в ООН беше Адлай Стивънсън, плешив интелектуалец, който
се бори за президентската номинация на демократите през 1960 и беше победен от по-добре
изглеждащия на телевизионния екран Джак Кенеди.
Съветският представител, Валериан Зорин, говореше с типичния си монотонен глас и
отричаше в Куба да има ядрени оръжия.
Докато гледаше по телевизията във Вашингтон, Джордж ядно възкликна:
— Проклет лъжец! Стивънсън трябва просто да покаже снимките.
— Президентът му каза да направи точно това.
— Защо тогава не ги показва?
Уилсън сви рамене.
— Хората като Стивънсън все си мислят, че знаят по-добре.
На екрана Стивънсън се изправи.
— Нека Ви задам един прост въпрос — поде той. — Вие, посланик Зорин, отричате ли,
че СССР е разположил и разполага ракети със среден и малък обсег на действие в Куба? Да
или не?
Джордж каза:
— Браво, Адлай!
От хората в кабинета, които гледаха телевизия с него, се разнесе одобрителен шепот.
В Ню Йорк Стивънсън гледаше Зорин, който седеше само на няколко места от него на
масата. Зорин продължаваше да дращи в бележника си.
Стивънсън нетърпеливо рече:
— Недейте чака превода — да или не?
Сътрудниците във Вашингтон се разсмяха.
Най-сетне Зорин отговори на руски и преводачът каза:
— Господин Стивънсън, продължете изказването си, моля, ще получите отговора,
когато трябва, не се тревожете.
— Готов съм да чакам отговора, докато адът замръзне — рече Стивънсън.
Хората на Боби Кенеди нададоха радостни възгласи. Най-сетне Америка им даваше
каквото си търсеха!
После Стивънсън додаде:
— И съм готов да представя доказателства в тази зала.
— Да! — възкликна Джордж и удари с юмрук във въздуха.
— Ако благоволите за момент — продължи Стивънсън. — Ще разположим статив в
дъното на залата, където се надявам всички да го виждат.
Камерата фокусира пет-шест души в костюми, които чевръсто излагаха големи
фотографии.
— Пипнахме копелетата! — каза Джордж.
Гласът на Стивънсън продължи да се носи отмерено и сухо, но някак зареден с
нападателност.
— Първото доказателство показва района северно от селото Канделария, близо до Сан
Кристобал, на югозапад от Хавана. На първата снимка виждате селото в края на август 1962
— тогава то представляваше само кротка провинция.
Делегатите и всички останали се тълпяха край стативите и опитваха да видят това, за
което говореше Стивънсън.
 — Втората снимка показва същия район в един ден от миналата седмица. Появили са
се няколко палатки и превозни средства, появили са се нови странични пътища, а главният
път е поправен.
Стивънсън замълча и залата утихна.
— Третата снимка, направена само двадесет и четири часа по-късно, показва условия
за настаняването на батальон за ракети със среден обсег — каза той.
Възклицанията на делегатите се сляха в изненадано жужене.
Стивънсън продължи. Показани бяха още снимки. До този момент някои държавни
ръководители бяха вярвали на твърденията на Съветския съюз. Сега всички знаеха истината.
Зорин седеше с каменно лице и не казваше нищо.
Джордж вдигна поглед от телевизора и видя да влиза Лари Мохини. Погледна го
накриво — при последния им разговор Лари му се беше ядосал. Сега обаче изглеждаше
дружелюбен.
— Здрасти, Джордж — рече той, все едно никога не бяха разменяли остри думи.
— Какви са новините от Пентагона? — попита неутрално Джордж.
— Дойдох да ви предупредя, че ще се качим на един съветски кораб — каза Лари. —
Президентът взе решението преди няколко минути.
Сърцето на Джордж забърза.
— По дяволите. Тъкмо си мислех, че нещата може да се успокоят.
Мохини продължи:
— Явно той мисли, че карантината нищо не значи, ако не прихванем и проверим поне
един подозрителен кораб. Вече го критикуват, защото пуснахме един петролен танкер.
— Какъв род кораб ще задържим?
— Марукла, ливански товарен кораб с гръцки екипаж, нает от съветското
правителство. Отплавал е от Рига и се твърди, че кара хартия, сярна киселина и резервни
части за съветски камиони.
— Не мога да си представя Съветите да поверят ракетите си на гръцки екипаж.
— Ако си прав, няма да има проблем.
Джордж си погледна часовника.
— Кога ще стане това?
— В Атлантическия океан вече е тъмно. Ще трябва да почакат до сутринта.
Лари си тръгна, а Джордж се запита доколко опасно е това. Трудно беше да разбере.
Ако Марукла беше невинен кораб както твърдяха, навярно прихващането щеше да мине без
насилие. Но какво щеше да стане, ако носеше ядрено оръжие? Президентът Кенеди беше взел
поредното рисковано решение.
И беше прелъстил Мария Самърс.
Джордж не беше много изненадан, че Кенеди има връзка с черно момиче. Ако
половината от клюките бяха верни, президентът не беше много придирчив към жените.
Тъкмо обратното: харесваше зрели жени и девойки, блондинки и брюнетки, равни нему
светски дами и празноглави машинописки.
За миг Джордж се запита има ли Мария представа, че е само една от многото.
Президентът Кенеди нямаше силни предразсъдъци по отношение на расата и винаги я
беше смятал за чисто политически въпрос. Макар да не пожела да се снима с Пърси Марканд
и Бейб Лий от страх, че може да загуби гласове, Джордж го беше виждал бодро да се
здрависва с чернокожи мъже и жени, да бъбри и да се смее, спокоен и отпуснат. Чувал беше
също, че Кенеди е присъствал на партита с проститутки от всякакви раси, но не знаеше
верни ли са тези слухове.
Но коравосърдечието му беше потресло Джордж. Не процедурата, през която Мария
беше преминала — но и тя беше достатъчно неприятна — а фактът, че беше сама. Мъжът, от
когото Мария беше забременяла, трябваше да я вземе след операцията, да я заведе у дома и
да стои с нея, докато се увери, че е добре. Телефонното обаждане не беше достатъчно. Това,
че е президент, не беше извинение. Джак Кенеди беше паднал много в очите на Джордж.
Тъкмо когато мислеше за мъжете, заради чиято безотговорност момичетата
забременяваха, влезе родният му баща.
Джордж се удиви. Грег никога досега не беше посещавал този кабинет.
— Здравей, Джордж — каза той и двамата си стиснаха ръцете, все едно не са баща и
син. Грег носеше омачкан костюм от някакъв мек син раиран плат, който май съдържаше и
кашмир. „Ако мога да си позволя такъв костюм“, рече си Джордж, „ще гледам да е изгладен“.
Често си мислеше това, когато виждаше Грег.
— Не очаквах това — рече той. — Как си?
— Просто минавах край вашата врата. Искаш ли да си вземем по кафе?
Слязоха в кафетерията. Грег поръча чай, а Джордж взе бутилка Кока-Кола и сламка.
— Един човек ме пита за теб онзи ден. Една дама в пресслужбата — каза Джордж,
когато седнаха.
— Как се казва?
— Нел някоя си. Мъча се да си спомня. Нели Форд?
— Нели Фордам — Грег се взря в далечината, а по лицето му се изписа носталгия по
полузабравени удоволствия.
На Джордж му стана забавно.
— Явно приятелка.
— Нещо повече. Бяхме сгодени.
— Но не сте се оженили.
— Тя развали годежа.
Джордж се подвоуми.
— Май не е моя работа… но защо?
— Е… ако искаш да знаеш истината, тя разбра за теб и каза, че не иска да се омъжва за
човек, който вече си има семейство.
Джордж беше очарован. Баща му рядко проговаряше за онези времена.
Грег изглеждаше умислен.
— Нели навярно беше права. Ти и майка ти бяхте моето семейство. Но не можех да се
оженя за майка ти — не можех едновременно да правя политическа кариера и да имам
чернокожа съпруга. И така, избрах кариерата. Не мога да кажа, че това ме е направило
щастлив.
— Никога не си ми говорил за това.
— Знам. Нужна беше опасността от Трета световна война, за да ти кажа истината.
Впрочем, как мислиш, че вървят нещата?
— Чакай малко. Някога имало ли е вероятност да се ожениш за мама?
— Когато бях на петнадесет, исках да се оженя за нея повече от всичко на света. Но
баща ми адски добре се постара това да не стане. Имах друга възможност, десет години по-
късно, но в този момент бях достатъчно голям, за да разбера колко откачена идея е това.
Слушай, смесените двойки имат достатъчно трудности сега, през шестдесетте. Представи си
какво щеше да е през четиридесетте. И тримата навярно щяхме да сме нещастни. — Грег се
натъжи. — Освен това, не ми стискаше. Това е истината. А сега ми кажи за кризата.
Джордж с усилие насочи мислите си към кубинските ракети.
— Преди час започнах да мисля, че можем да минем през това, но сега президентът е
наредил на флота да прихване един съветски кораб утре сутринта — той разказа на Грег за
Марукла.
— Ако корабът е такъв, за какъвто се представя, няма да има проблеми.
— Точно така. Нашите хора ще се качат на борда и ще видят товара. После ще раздадат
сладкиши и ще си идат.
— Сладкиши?
— Всеки прихващач получи по двеста долара за „материали за общуване“ — ще рече
бонбони, списания и евтини запалки.
— Бог да благослови Америка. Но…
— Но ако екипажът се окаже от съветски военни и товарът е ядрени бойни глави,
корабът може би няма да спре, когато му наредят. И тогава започва стрелбата.
— По-добре да те оставя да се върнеш към спасяването на света.
Станаха и излязоха от кафетерията. Във фоайето отново си стиснаха ръцете.
— Причината да се отбия… — поде Грег.
Джордж чакаше.
— Може всички да умрем в края на тази седмица и преди това да стане, има нещо,
което искам да знаеш.
— Добре — Джордж се чудеше какво, по дяволите, се задава.
— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
— Олеле — тихо продума Джордж.
— Не ме бива много като баща, а и с майка ти не бях добър и… всичко това ти е
известно. Но се гордея с теб, Джордж. Нямам никаква заслуга, но се гордея, Бога ми.
Грег се беше просълзил.
Джордж нямаше представа, че чувствата на Грег са толкова силни. Беше изумен. Не
знаеше какво да отговори на това неочаквано излияние. Накрая просто каза:
— Благодаря ти.
— Довиждане, Джордж.
— Довиждане.
— Бог да те благослови и да те пази — каза Грег и си тръгна.

***
Всеки петък сутрин Джордж отиваше в Кризисната зала в Белия дом.
Президентът беше устроил това помещение в мазето на Западното крило, където преди
имаше пътека за боулинг. Явната цел беше да се ускорят комуникациите по време на криза.
Истината беше, че според Кенеди военните му бяха спестявали информация при кризата в
Залива на свинете, и искаше да е сигурен, че те никога няма да имат възможността да го
повторят.
Тази сутрин стените бяха покрити с едромащабни карти на Куба и морските подстъпи
към острова. Телетипите шумоляха като цикади в топла нощ. Тук се копираха телеграмите на
Пентагона. Президентът можеше да чува военните комуникации. Операцията по карантината
се водеше от едно помещение в Пентагона, известно като „Мостика“, но разговорите между
него и корабите можеха да се чуят и тук.
Военните ненавиждаха Кризисната зала.
Джордж седеше на неудобен модерен стол пред евтина маса за хранене и слушаше. Още
размишляваше върху снощния разговор с Грег. Дали Грег очакваше Джордж да се хвърли в
прегръдките му и да проплаче: „Татко!“. Вероятно не. Явно му беше удобно в ролята на чичо.
Джордж нямаше желание да променя това. На двадесет и шест години не можеше изведнъж
да започне да се държи с Грег като с истински баща. Все пак беше някак щастлив от думите
на Грег. „Баща ми ме обича“, каза си той, „това не може да е лошо.“
Корабът Джоузеф П. Кенеди сигнализира на Марукла по изгрев.
Кенеди беше 2 400-тонен разрушител, въоръжен с осем ракети, противоподводна
ракетна установка, шест торпеда и двойка 127-милиметрови оръдия. Имаше и възможност да
изстрелва ядрени подводни бомби.
Марукла веднага спря двигателите и Джордж задиша по-леко.
Кенеди свали лодка и шестима души отидоха на Марукла. Морето беше неспокойно, но
екипажът на Марукла надлежно спусна въжена стълба. Въпреки това вълнението
затрудняваше качването на борда. Офицерът не искаше да изглежда смешен, падайки във
водата, но най-сетне рискува, скочи към стълбата и се качи на кораба. Хората му го
последваха.
Гръцкият екипаж им предложи кафе.
С удоволствие отвориха люковете, та американците да инспектират товара им, който
отговаряше на обявеното. Имаше миг на напрежение, когато американците настояха да бъде
отворен сандък с надпис „Изследователска апаратура“, но се оказа, че вътре има лабораторни
инструменти, не по-сложни от тези, които човек може да намери в някоя гимназия.
Американците си тръгнаха и Марукла продължи по пътя си към Хавана.
Джордж съобщи добрите новини на Боби Кенеди и скочи в едно такси.
Каза на шофьора да го откара до ъгъла на „Пета“ и „К“ улици, в един от най-лошите
квартали на града. Тук, над автомобилен салон, се помещаваше Националният център по
интерпретиране на фотографии на ЦРУ. Джордж искаше да разбере това изкуство и беше
помолил за специален инструктаж. Понеже работеше за Боби, желанието му беше
изпълнено. Мина по осеяния с бирени бутилки тротоар, влезе в сградата и мина
охраняваната въртяща се преграда. После го придружиха до четвъртия етаж.
Наоколо го разведе сивокос интерпретатор на снимки на име Клод Хенри, който беше
научил занаята по време на Втората световна война, анализирайки въздушни снимки на
нанесените от бомбите щети в Германия.
Клод каза на Джордж:
— Вчера от флота пратиха над Куба самолети Крусейдър, затова сега имаме фотоси от
малка височина, които са по-лесни за тълкуване.
На Джордж не му се стори лесно. Снимките, накачени в стаята на Клод, му приличаха
на абстрактно изкуство, безсмислени форми без ред.
— Това е съветска военна база — обяви Клод и посочи една снимка.
— Как разбрахте?
— Това е футболно игрище. Кубинските войници не играят футбол. Ако това беше
кубинска база, щеше да има ромбовидно бейзболно игрище.
Джордж кимна. „Умно“, рече си той.
— Ето колона танкове Т-54.
На Джордж му изглеждаха като тъмни квадрати.
— Тези палатки са заслони за ракети — продължи Клод. — Според нашите
специалисти по палатките.
— Специалисти по палатките?
— Да. Аз самият всъщност съм специалист по сандъците. Написах наръчника на ЦРУ
по сандъците.
— Не се шегувате, нали — засмя се Джордж.
— Когато Съветите превозват много големи товари, например бойни самолети, трябва
да ги държат на палубата. Прикриват ги, като ги слагат в сандъците. Но ние обикновено
разбираме размерите. А един МиГ-15 е с различни размери от МиГ-21.
— Кажете ми нещо. Съветите разполагат ли с такива специалисти?
— Не мислим така. Преценете сам. Свалиха един Ю-2, затова знаят, че разполагаме със
самолети с камери, които летят на голяма височина. Въпреки това си въобразяваха, че могат
да пратят ракети в Куба, без ние да разберем. Продължаваха да отричат съществуването на
ракетите до вчера, когато им показахме снимките. И така, знаят за шпионските самолети и за
камерите, но досега не знаеха, че можем да видим ракетите им от стратосферата. Това ме
кара да мисля, че изостават от нас във фотоинтерпретацията.
— Звучи ми правилно.
— Но ето го и голямото откритие от снощи — Клод посочи някакъв обект с вертикални
стабилизатори на една от снимките. — До час шефът ми ще осведоми президента за това.
Дълго е десет метра и половина. Наричаме го ФРОГ — ракета с малък обсег, тактическа.
— Значи ще бъде използвана срещу американските войски, ако нападнем Куба.
— Да. И може да носи ядрена бойна глава.
— Мамицата му.
— Вероятно същото ще каже и президентът Кенеди — прецени Клод.
 18.
В кухнята в дома на улица „Грейт Питър“ радиото беше включено в петък вечерта. По
цял свят хората държаха радиоприемниците включени и със страх чакаха новините.
Кухнята беше голяма, с дълга маса от рендосани чамови дъски по средата. Джаспър
Мъри препичаше филийки и четеше вестниците. Лойд и Дейзи Уилямс получаваха всички
лондонски вестници, както и някои от континента. Основният интерес на Лойд като член на
парламента бяха външните работи и това оставаше неизменно още от участието му в
испанската гражданска война. Джаспър преглеждаше страниците в търсене на някакво
основание за надежда.
Утре, събота, в Лондон щеше да се проведе протестен марш. Ако Лондон съществуваше
на сутринта. Джаспър щеше да присъства като репортер на Сейнт Джулиънс Нюз,
студентския вестник. Всъщност той не обичаше да прави новинарски репортажи —
предпочиташе статиите, защото бяха по-дълги и смислени и писането можеше да е по-
стилно. Надяваше се някой ден да работи за списание или даже за телевизия.
Но първо искаше да стане редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Постът вървеше с малка
заплата и свободна от учение година. Беше много желан, защото на практика гарантираше
добра работа в журналистиката след дипломирането. Джаспър беше кандидатствал за
редактор, но Сам Кейкбред го победи. Името Кейкбред беше прочуто в британската
журналистика: бащата на Сам беше заместник-редактор на Таймс, а чичо му беше много
обичан радиокоментатор. Сам имаше по-малка сестра в Сейнт Джулиънс Колидж, която
беше карала стаж в списание Вог. Джаспър подозираше, че Сам е спечелил работата заради
името, а не заради качествата си.
Но в Британия никога не беше достатъчно да си способен. Дядото на Джаспър беше
генерал и баща му беше поел по пътя на подобна кариера, докато не направи грешката да се
ожени за еврейско момиче. В резултат не стигна до по-висок чин от полковник. Британското
общество никога не прощаваше на хора, които нарушаваха правилата. Джаспър беше чувал,
че в Съединените щати е различно.
В кухнята с Джаспър беше и Иви Уилямс. Седеше на масата и правеше плакат с надпис:
ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА.
Иви вече не изпитваше ученическа любов към Джаспър. Той беше облекчен. Иви беше
на шестнадесет — красива с някаква бледа безплътна красота, но беше твърде сериозна и
самовглъбена за неговия вкус. Всеки, който излизаше с нея, трябваше да споделя страстната й
отдаденост към най-разнообразни кампании срещу жестокостта и несправедливостта, от
апартейда в Южна Африка до експериментите с животни. Джаспър не беше отдаден на нищо
и затова предпочиташе момичета като пакостливата Бийп Дюър, която още на тринадесет
години вкарваше език в устата му и се триеше в еректиралия му пенис.
Джаспър гледаше как Иви изрисува вътре в О-то на ДОЛУ символа на Кампанията за
ядрено разоръжаване.
— Значи твоят плакат подкрепя две идеалистични каузи на цената на една! — установи
Джаспър.
— Нищо идеалистично няма тук — остро отвърна тя. — Ако довечера избухне война,
знаеш ли коя ще е първата цел на съветските ядрени бомби? Британия. Защото ние имаме
ядрени оръжия, които те трябва да елиминират, преди да нападнат Съединените щати. Няма
да бомбардират Норвегия или Португалия, или коя да е държава с достатъчно здрав разум да
страни от ядрената надпревара. Всеки, който разсъждава логично за отбраната на нашата
страна, знае, че ядрените оръжия не ни защитават — те ни поставят в опасност.
Джаспър нямаше намерението забележката му да се приема сериозно, но Иви
приемаше всичко сериозно.
Четиринадесетгодишният й брат Дейв също беше на масата и изработваше малки
кубински знаменца. Използва шаблон, за да нанесе ивиците върху плътна хартия, а сега
закрепваше листовете на малки летвички, изрязани от шперплат, с взет назаем телбод.
Джаспър презираше привилегирования живот на Дейв, който имаше богати и
свободомислещи родители, но много се стараеше да се държи приветливо.
— Колко знаменца правиш? — попита той.
— Триста и шестдесет.
— Предполагам, че бройката не е случайна.
— Ако не измрем всички тази нощ, ще ги продам утре на демонстрацията за шест
пенса парчето. Триста и шестдесет по шест пенса са сто и осемдесет шилинга, или девет
лири, колкото струва усилвателят за китара, който искам да си купя.
Дейв имаше нюх за бизнес. Джаспър си спомни неговия щанд за безалкохолни
напитки, обслужван от хлапета, които работеха с огромна бързина, понеже Дейв им плащаше
процент. Но Дейв се справяше зле с уроците и беше на последно или почти на последно
място по всички учебни предмети. Това довеждаше баща му до лудост, понеже във всичко
останало Дейв беше умен. Лойд обвиняваше сина си в мързел, но според Джаспър нещата
бяха по-сложни. На Дейв му беше трудно да прочете каквото и да е. Пишеше ужасно, с много
грешки и даже обръщаше някои букви. Напомняше на Джаспър за най-добрия му приятел в
училище, който не беше способен да изпее училищната песен и му беше трудно да чуе
разликата между собственото си мучене и мелодията, която пееха другите момчета. По
същия начин на Дейв му се налагаше да се съсредоточи, за да види разликата между д и б.
Копнееше да изпълни очакванията на преуспелите си родители, но никога не смогваше.
Докато защипваше своите шестпенсови знаменца, умът му явно блуждаеше, понеже без
връзка с нищо каза:
— Твоята майка и моята майка не ще да са имали много общо, когато са се запознали.
— Не — отговори Джаспър. — Дейзи Пешков е дъщеря на руско-американски
гангстер. Ева Ротман е дъщеря на лекар от еврейско семейство от средната класа в Берлин,
изпратена в Америка, за да избяга от нацистите. Твоята майка е приела моята майка.
Иви, която беше кръстена на Ева, се обади:
— Мама просто има голямо сърце.
— Ще ми се някой да ме прати в Америка — каза Джаспър почти на себе си.
— Защо просто не заминеш? — попита Иви. — Можеш да им кажеш да оставят
кубинците на мира.
В този момент в кухнята влезе жената с голямото сърце. Дейзи Уилямс беше все още
привлекателна на четиридесет и шест години: с големи сини очи и светли къдрици. На
младини трябва да е била неустоима, помисли Джаспър. Тази вечер беше облечена скромно,
със синя пола и подходящо сако, без бижута; крие богатството си, сардонично си рече
Джаспър, за да играе по-добре ролята на съпруга на политик. Фигурата й още беше стройна,
макар и не така слаба като навремето. Джаспър си я представи гола и реши, че ще е по-добра
в леглото от дъщеря си Иви. Дейзи трябва да беше като Бийп, готова на всичко. Изненада се,
когато се улови да фантазира така за жена на възрастта на майка му. Колко хубаво, че жените
не могат да четат мислите на мъжете.
— Каква мила картинка — топло рече Дейзи. — Три деца работят кротко. — Имаше
отчетлив американски акцент, макар да беше позагладен от четвърт век в Лондон. Погледна
изненадано знаменцата на Дейв. — Ти не се интересуваш често от световната политика.
— Ще ги продавам по шест пенса всяко.
— Можех да предположа, че усилията ти нямат нищо общо със световния мир.
— Оставям световния мир на Иви.
— Някой трябва да се тревожи за това — със страст отговори Иви. — Знаете, че всички
може и да сме мъртви до началото на марша утре, само защото американците са такива
лицемери.
Джаспър хвърли поглед на Дейзи, но тя не беше обидена. Свикнала беше с острите
етични изказвания на дъщеря си.
— Струва ми се, че американците са много уплашени от ракетите в Куба — меко рече
тя.
— Значи могат да си представят как се чувстват другите народи и да си приберат
ракетите от Турция.
— Мисля, че си права. Президентът Кенеди сгреши с разполагането им там. Все пак,
има разлика. Ние в Европа сме свикнали да има насочени към нас ракети и от двете страни
на Желязната завеса. А с тайното изпращане на ракети в Куба Хрушчов потресаващо измени
статуквото.
— Което си е така, така си е.
— А практическата политика е нещо друго. Но вижте как историята се повтаря. Моят
син е като баща ми, винаги нащрек за възможност да спечели някоя пара, дори и на ръба на
Третата световна война. Дъщеря ми е като чичо ми, болшевика Григорий, решена да промени
света.
Иви вдигна поглед.
— Ако е бил болшевик, значи наистина е променил света.
— Но дали го е променил към по-добро?
Влезе Лойд. Също като прадедите си миньори, той беше нисък и широкоплещест. Нещо
в походката му напомни на Джаспър, че някога е бил и шампион по бокс. Облеклото му беше
старомодно — черен костюм с фина шарка на рибена кост и блестящо бяла ленена кърпичка
в джобчето. Явно родителите щяха да присъстват на някакво политическо събитие.
— Готов съм, ако и ти си готова, скъпа — обърна се той към Дейзи.
— За какво е срещата ви? — попита Иви.
— За Куба. За какво друго? — отговори татко й. Забеляза плаката. — Виждам, че вече
имаш мнение по въпроса.
— Не е сложно, нали? — каза Иви. — На кубинците трябва да се позволи сами да
избират съдбата си. Не е ли това основен принцип на демокрацията?
Джаспър видя, че се задава разправия. В това семейство половината разправии бяха за
политика. Отегчен от идеализма на Иви, той подхвърли:
— Ханк Ремингтън ще изпее „Отровен дъжд“ утре на площад Трафалгар.
Ремингтън, ирландско момче, чието истинско име беше Хари Райли, беше водач на
групата Кордс. Тази песен беше за падането на радиоактивните частици.
— Той е чудесен — отвърна Иви. — Такава ясна мисъл.
 Ханк беше един от нейните герои.
— Дойде да се срещне с мен — каза Лойд.
Иви тутакси смени тона.
— Не си ми казал!
— Това стана днес.
— Какво мислиш за него?
— Истински гений от работническата класа.
— Какво искаше той?
— Искаше да говоря в Камарата на общините и да разоблича президента Кенеди като
подпалвач на война.
— Така и трябва!
— И какво става, ако Лейбъристката партия спечели следващите общи избори?
Представи си, че стана министър на външните работи. Може да ми се наложи да ида в Белия
дом и да търся от президента Кенеди подкрепа за нещо, което лейбъристкото правителство
иска да направи, например резолюция на ООН срещу расовата дискриминация в Южна
Африка. Кенеди може да си спомни как съм го обидил и да ми каже да се разкарам.
— Все пак би трябвало да го направиш — настоя Иви.
— Да наречеш някого подпалвач на войни обикновено не помага. Ако смятах, че това
ще реши сегашната криза, щях да го направя. Но това е карта, която можеш да изиграеш само
веднъж. И аз предпочитам да го направя, когато имам печеливша ръка.
Джаспър смяташе Лойд за практичен политик. Одобряваше това.
Иви обаче мислеше обратното.
— Вярвам, че хората трябва да се изправят и да говорят истината — каза тя.
Лойд се усмихна.
— Гордея се, че имам такава дъщеря. Надявам се цял живот да се придържаш към тази
вяра. Сега обаче трябва да ида да обясня сегашната криза на поддръжниците си в „Ийст Енд“.
— Довиждане, деца. Ще се видим по-късно — каза Дейзи.
Двамата излязоха.
— Кой излезе победител в спора? — попита Иви.
„Баща ти, и то с лекота“, помисли Джаспър, но не го каза.

***
Джордж се върна в центъра на Вашингтон силно разтревожен. Всички работеха с
убеждението, че една инвазия в Куба непременно ще успее. Ракетите ФРОГ променяха
всичко. Американските войски щяха да се изправят срещу ядрено оръжие на бойното поле.
Навярно и така щяха да надделеят, но войната щеше да е по-тежка и да вземе повече жертви,
а изходът вече не беше предрешен.
Слезе от таксито пред Белия дом и се отби в пресслужбата. Мария беше на бюрото си.
Джордж се зарадва да види, че тя изглежда много по-добре, отколкото преди три дни.
— Добре съм, благодаря ти — каза тя в отговор на въпроса му. Малка част от бремето
на тревогите падна от сърцето му, но по-голямата остана да му тежи. Мария се
възстановяваше физически, но той не знаеше колко е навредила на душата й тайната любовна
история.
 Не можеше да й задава по-интимни въпроси, защото Мария имаше компания. С нея
беше чернокож младеж в сако от туид.
— Запознай се с Леополд Монтгомъри. Работи в „Ройтерс“. Дойде да вземе
съобщението за печата.
— Наричай ме Лий — каза младежът.
— Май няма много цветнокожи репортери, които да отразяват Вашингтон.
— Само аз съм — отговори Лий.
— Джордж Джейкс работи с Боби Кенеди — каза Мария.
Лий изведнъж се заинтригува повече.
— Що за човек е той?
— Работата е страхотна — каза Джордж, отклонявайки въпроса. — Преди всичко
съветвам по гражданските права. Предприемаме правни действия срещу южните щати, които
пречат на негрите да гласуват.
— Но ни трябва закон за гражданските права.
— Ти го каза, братко — Джордж се обърна към Мария: — Не мога да остана. Радвам се,
че се чувстваш по-добре.
— Ще повървя с теб, ако отиваш в министерството — каза Лий.
Джордж избягваше компанията на новинари, но към Лий изпитваше другарски чувства,
понеже човекът се опитваше да се справи в белия Вашингтон също като него, затова
отговори:
— Добре.
— Благодаря, че се отби, Лий — рече Мария. — Моля, обади ми се, ако имаш нужда от
изясняване на нещо по това съобщение.
— Разбира се.
Джордж и Лий излязоха и тръгнаха по Пенсилвания авеню.
— Какво пише в съобщението? — попита Джордж.
— Макар че корабите са обърнали курса, Съветите продължават да строят ракетни
площадки в Куба и го правят с най-голяма бързина.
Джордж се замисли за снимките от въздушното разузнаване, които беше видял току-
що. Изкушаваше се да разкаже на Лий за тях. Щеше да му е приятно да даде едно рамо на
млад чернокож репортер. Но това щеше да е пробив в сигурността и Джордж устоя на
порива.
— Май е така — рече той неангажиращо.
— Правителството като че не прави нищо — продължи Лий.
— Какво искаш да кажеш?
— Карантината явно не е ефикасна, а президентът не прави нищо друго. Джордж се
докачи. Той беше част от правителството, макар и дребна, и се чувстваше несправедливо
обвинен.
— В телевизионното обръщение в понеделник президентът каза, че карантината е само
началото.
— Значи ще има по-нататъшни действия?
— Очевидно това имаше предвид.
— Но какво ще направи?
Джордж се усмихна, разбирайки, че Лий се мъчи да измъкне информация от него.
— Погледни натам — каза той.
 Когато Джордж се върна в Министерството на правосъдието, Боби беше бесен. Той не
викаше и не хвърляше предмети из стаята. Неговият гняв беше студен и жесток. Хората
говореха за ужасяващия поглед на сините му очи.
— На кого е ядосан? — обърна се Джордж към Денис Уилсън.
— На Тим Тедър. Пратил е три диверсионни отряда от по шест души в Куба. И още
очакват да тръгнат.
— Какво? Защо? Кой е казал на ЦРУ да прави това?
— Част от операция „Мангуста“. А явно никой не им е казал да спрат.
— Но така те могат да предизвикат Трета световна война!
— Затова Боби бълва змии и гущери. Още нещо. Пратили са двама да взривят някаква
медодобивна мина — и за нещастие са загубили връзка.
— Значи е възможно тези двамата вече да са в затвора и да чертаят схеми на
отделението на ЦРУ в Маями за съветските разпитващи.
— Аха.
— Глупав момент за подобни неща по толкова много причини — продължи Джордж.
— Куба се готви за война. Сигурността на Кастро винаги е била добра, а сега трябва да е под
тревога.
— Именно. След няколко минути Боби отива на среща за операция „Мангуста“ в
Пентагона и очаквам да разпъне Тедър на кръст.
Джордж не отиде с Боби в Пентагона. Той все още не беше поканен на срещите за
„Мангуста“ — до известна степен за негово облекчение. Пътуването до Ла Исабела го беше
убедило, че цялата операция е престъпна и не искаше повече да има нищо общо с нея.
Седна на бюрото си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. И без това
гражданските права сега бяха на заден план: тази седмица никой не мислеше за равенството
на негрите.
Джордж имаше чувството, че кризата се изплъзва от контрола на президента Кенеди.
Въпреки собствената си преценка, президентът беше наредил военните да се качат на борда
на Марукла. Минало беше без проблеми, но какво щеше да стане следващия път? Сега в Куба
имаше тактически ядрени оръжия — Америка все още можеше да нахлуе, но на висока цена.
И за да добави още малко риск, ЦРУ играеше своя игра.
Всички отчаяно се мъчеха да охладят нещата, но ставаше тъкмо обратното — кошмарна
ескалация на кризата, която никой не желаеше.
По-късно следобед Боби се върна от Пентагона с доклад от телеграфната служба.
— Какво е това, по дяволите? — обърна се той към хората си. Започна да чете: — „В
отговор на ускорената кампания по изграждането на ракетни площадки в Куба, се очакват
незабавни ответни действия от страна на президента Кенеди… — и той вдигна показалец
във въздуха — … според източници, близки до главния прокурор“. — Боби се огледа. — Кой
се е разприказвал?
— Ох, мамицата му — продума Джордж.
Всички го погледнаха.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, Джордж? — попита Боби.
Джордж искаше да потъне в земята.
— Съжалявам. Единственото, което направих, беше да цитирам речта на президента,
където се казваше, че карантината е само началото.
— Не можеш да казваш такива неща на репортери! Дал си им чисто нова история.
 — Божичко, вече го знам.
— И си засилил кризата тъкмо когато всички се опитваме да успокоим нещата.
Следващата история ще се занимава с въпроса какви действия има предвид президентът.
После, ако не направи нищо, ще кажат, че се колебае.
— Да, сър.
— Защо въобще си разговарял с този репортер?
— Представиха ми го в Белия дом и той вървя по Пенсилвания авеню с мен.
Денис Уилсън попита Боби:
— Това репортаж на „Ройтерс“ ли е?
— Да. Защо?
— Вероятно е написан от Лий Монтгомъри.
Джордж изстена на ум. Знаеше какво следва. Уилсън преднамерено правеше така, че
инцидентът да изглежда още по-лош.
— Какво те кара да кажеш това, Денис? — попита Боби.
Уилсън се позабави, затова Джордж отговори на въпроса.
— Монтгомъри е негър.
— Ти затова ли разговаря с него, Джордж? — продължи Боби.
— Май не исках да му кажа да се разкара.
— Следващия път му кажи точно това. На него и на всеки друг репортер, който се
опитва да измъкне някаква история от теб, независимо какъв цвят е.
Джордж с облекчение чу думите „следващия път“. Това означаваше, че няма да го
уволнят.
— Благодаря. Ще го запомня.
— И добре ще направиш — отвърна Боби и влезе в кабинета си.
— Размина ти се — рече Уилсън. — Късметлия си ти.
— Аха — съгласи се Джордж и додаде саркастично: — Благодаря ти за помощта,
Денис.
Всички се върнаха към задълженията си. Джордж направо не можеше да повярва какво
е направил. Непреднамерено и той беше налял масло в огъня.
Все още се чувстваше потиснат, когато получи телефонно обаждане от Атланта.
— Здрасти, Джордж. Верина Марканд е.
Гласът й го ободри.
— Как си?
— Притеснена.
— И ти, и целият свят.
— Доктор Кинг ме помоли да ти се обадя да попитам какво става.
— Навярно вие знаете колкото нас — отговори Джордж. Още го болеше от конското на
Боби и нямаше да рискува пак да прояви непредпазливост. — Общо взето, всичко е във
вестниците.
— Наистина ли ще нападнем Куба?
— Само президентът знае.
— Ще има ли ядрена война?
— Дори президентът не знае.
— Липсваш ми, Джордж. Иска ми се да мога да седна с теб и просто да си поговорим,
знаеш ли.
 Това го изненада. В Харвард не бяха близки, а и не се бяха виждали половин година.
Той нямаше представа, че Верина е дотам привързана към него, че да й липсва. Не знаеше
как да отговори.
— Какво да кажа на доктор Кинг? — попита Верина.
— Кажи му… — Джордж млъкна. Помисли за всички хора около президента Кенеди:
генералите с горещи глави, които искаха война веднага; онези от ЦРУ, които се правеха на
Джеймс Бонд; репортерите, които се оплакваха от бездействието на президента, докато той
просто беше предпазлив. — Кажи му, че за това отговаря най-умният човек в Съединените
щати и не можем да искаме нещо по-добро.
— Добре — отговори Верина и затвори.
Джордж се запита вярва ли в онова, което каза току-що. Щеше му се да мрази Джак
Кенеди заради отношението му към Мария. Ала можеше ли друг да се справи с тази криза
по-добре от него? Не. Джордж не можеше да се досети за друг човек с подходящото
съчетание на храброст, мъдрост, сдържаност и спокойствие.
Късно следобед Уилсън прие някакво телефонно обаждане и после каза на всички в
стаята:
— Получаваме писмо от Хрушчов. В момента идва в Държавния департамент.
— Какво пише?
— Не много засега — отговори Уилсън. Погледна в бележника си. — Още нямаме
целия текст. „Заплашвате ни с война, но добре знаете, че най-малкото, което ще получите в
отговор, ще е да понесете същите последици…“. Пратено е до нашето посолство в Москва
малко преди десет тази сутрин, наше време.
— Десет сутринта! — възкликна Джордж. — Сега е шест вечерта. Какво отнема
толкова време?
Уилсън отговори с уморена снизходителност, все едно му е додеяло да обяснява на
разни новаци най-елементарни процедури.
— Нашите хора в Москва трябва да преведат писмото на английски, после да го
шифроват и да дадат ключ. След като се получи тук, във Вашингтон, чиновниците от
Държавния департамент трябва да го дешифрират и напечатат. И всяка дума трябва да се
провери три пъти, преди президентът да направи каквото и да е. Процесът е дълъг.
— Благодаря ти — каза Джордж. Уилсън беше самодоволен досадник, обаче знаеше
много.
Беше петък вечер, но никой не се прибра у дома.
Посланието на Хрушчов пристигаше на части. Както можеше да се предвиди, важното
беше накрая. „Ако Съединените щати обещаят да не нападат Куба“, пишеше Хрушчов,
„необходимостта от присъствието на нашите военни специалисти ще отпадне“.
Това беше компромисно предложение и трябваше да е добра новина. Но какво по-точно
значеше?
Навярно Съветите щяха да изтеглят ядрените си оръжия от Куба. Нищо по-малко от
това нямаше да е от значение.
Ала можеха ли Съединените щати да обещаят никога да не нападат Куба? Щеше ли
президентът Кенеди въобще да се замисли да си върже ръцете по този начин? Джордж
смяташе, че Кенеди няма да е готов да изостави всяка надежда да се отърве от Кастро.
А и как щеше да реагира светът на подобна сделка? Нямаше ли да я приемат като
външнополитически успех за Хрушчов? Или щяха да кажат, че Кенеди е принудил Съветите
да отстъпят?
Добра новина ли беше това? Джордж не можеше да реши.
Лари Мохини показа остриганата си глава през вратата.
— Куба вече има ядрени оръжия с малък обсег — обяви той.
— Знаем — отговори Джордж. — ЦРУ ги намери вчера.
— Ще рече, ние трябва да имаме същите — каза Лари.
— Какво искаш да кажеш?
— Войската, която ще влезе в Куба, трябва да е въоръжена с тактически ядрени оръжия.
— Трябва ли?
— Разбира се! Предстои Обединеният комитет на началник-щабовете да го изиска. Ти
би ли пратил нашите войници в бой по-зле въоръжени от противника?
Джордж разбираше, че Лари има право, но имаше една страшна последица.
— Значи сега всяка война с Куба ще е ядрена от самото начало.
— Адски вярно — отговори Лари и излезе.

***
Предната вечер Джордж се отби в дома на майка си. Джаки свари кафе и постави пред
него чиния сладки. Джордж не си взе.
— Вчера видях Грег — каза той.
— И как е?
— Както винаги… Само дето ми каза, че аз съм най-хубавото нещо, което някога му се
е случвало.
— Хм! — презрително отвърна Джаки. — И поради каква причина?
— Искаше да знам колко се гордее с мен.
— Добре, добре. Останало е още добро в този мъж.
— Откога не си се виждала с Лев и Марга?
Джаки подозрително присви очи.
— Що за въпрос е това?
— Ти се разбираш добре с баба Марга.
— Защото тя те обича. Когато някой обича детето ти, това спечелва симпатиите ти.
Сам ще откриеш, когато имаш деца.
— Не си я виждала от церемонията по завършването, преди повече от година.
— Вярно е.
— През почивните дни не работиш.
— Клубът е затворен в съботите и неделите. Когато беше малък, трябваше да почивам в
събота и неделя, за да те гледам, като не си на училище.
— Първата дама е завела Каролин и Джон Младши в Глен Ора.
— Оу, и ти май си мислиш, че аз трябва да ида в провинциалната си къща във
Вирджиния и да пояздя конете си няколко дни?
— Можеш да идеш при Марга и Лев в Бъфало.
— Да ида в Бъфало за почивните дни? — попита тя невярващо. — За Бога, дете! Ще
прекарам цялата събота във влака за Бъфало и цялата неделя във влака насам.
— Можеш да идеш със самолет.
 — Не мога да си го позволя.
— Ще ти купя билет.
— Боже милостиви. Мислиш, че руснаците ще ни ударят тези дни, нали?
— Никога не е било по-близо от сега. Иди в Бъфало.
Джаки допи кафето, после стана и отиде да измие чашата. След малко попита:
— А ти?
— Трябва да остана тук и да направя каквото мога, за да го предотвратя.
Джаки решително тръсна глава.
— Няма да ходя в Бъфало.
— Мамо, така много ще ми олекне на сърцето.
— Ако искаш да ти олекне на сърцето, моли се на Господа Бога.
— Нали знаеш какво казвали арабите? „Вярвай в Аллах, но вържи камилата“. Ще се
моля, ако ти идеш в Бъфало.
— А откъде знаеш, че руснаците няма да ударят Бъфало?
— Не знам със сигурност. Но бих казал, че това е второстепенна мишена. И може да е
вън от обсега на ракетите в Куба.
— Като за адвокат се представяш неубедително.
— Говоря сериозно, мамо.
— И аз говоря сериозно. Добър син си, тревожиш се за майка си. Но сега ме чуй. От
шестнадесетгодишната си възраст аз съм отдала живота си единствено на това да те
отгледам. Ако всичко, което съм направила, бъде заличено от ядрен удар, няма да искам да
съм жива, за да го разбера. Оставам там, където си ти.
— Или и двамата ще оцелеем, или и двамата ще умрем.
— Бог дал, Бог взел — цитира Джаки. — Да се слави името Господне.

***
Според Володя, вуйчото на Димка, който работеше във военното разузнаване,
Съединените щати имаха повече от двеста ядрени ракети, които могат да достигнат
Съветския съюз. Володя казваше още, че според американците СССР има половината от този
брой междуконтинентални ракети. Всъщност имаше точно четиридесет и две.
И някои от тях бяха остарели.
Когато Съединените щати не отговориха непосредствено на съветското компромисно
предложение, Хрушчов предложи даже най-старите и несигурни ракети да се приведат в
готовност за изстрелване.
В ранните часове на съботната сутрин Димка се обади в центъра за изпитване на
ракети в Байконур в Казахстан. Военната база там разполагаше с две петмоторни Семьорки,
остарели Р-7 от типа, който изведе Спутник в орбита преди пет години. Подготвяха ги за
изстрелването на сонда до Марс.
Димка отложи експедицията до Марс. Семьорките се включиха в броя на четиридесет
и двете съветски междуконтинентални ракети. Нужни бяха за Третата световна война.
Нареди на учените да сложат на двете ракети ядрени бойни глави и да ги заредят.
Подготовката за изстрелването щеше да отнеме двадесет часа. Семьорките ползваха
нестабилно течно гориво и не можеха да се държат в готовност повече от ден. Щяха да бъдат
използвани или през тези почивни дни, или никога.
Семьорките често избухваха при изстрелване. Ако не избухнеха обаче, можеха да
стигнат до Чикаго.
На всяка щеше да бъде сложена 2,8 мегатонна бомба.
Ако едната успееше да достигне целта си, щеше да разруши всичко в радиус от над
десет километра от центъра на Чикаго — от брега на езерото до Оус парк според атласа на
Димка.
Когато се увери, че командващият офицер е разбрал заповедите му, Димка си легна.
 19.
Телефонът събуди Димка. Сърцето му блъскаше: започнала ли беше войната? Колко
минути му оставаха да живее? Грабна слушалката. Беше Наталия. Както обикновено първа с
новините, тя каза:
— Има телеграма мълния от Плиев.
Генерал Плиев командваше съветските войски в Куба.
— Какво? — попита Димка. — Какво пише?
— Смятат, че американците ще нападнат днес призори тяхно време.
В Москва още беше тъмно. Димка включи нощната лампа и погледна часовника. Беше
осем сутринта: би трябвало да е в Кремъл. Но до изгрева в Куба оставаха още пет часа.
Сърцето му се поуспокои.
— Откъде знаят?
— Не е важно — нетърпеливо отвърна тя.
— А кое е важно?
— Ще ти прочета последното изречение. „Решихме в случай на американска атака
срещу нашите съоръжения да приложим всички възможни средства на противовъздушна
отбрана“. Ще използват ядрени оръжия.
— Не могат да го направят без наше разрешение!
— Но предлагат именно това.
— Малиновски няма да им позволи.
— Не се обзалагай на това.
Димка тихо изруга. Понякога изглеждаше, че военните искат именно ядрено
унищожение.
— Ще те чакам в лавката.
— Дай ми половин час.
Димка взе душ набързо. Майка му предложи закуска, но той отказа, затова тя му даде
парче черен ръжен хляб за из път.
— Не забравяй, че има тържество за дядо ти днес — напомни Аня.
Беше рожденият ден на Григорий — навършваше седемдесет и четири.
Щеше да има голямо угощение в неговото жилище. Димка беше обещал да доведе Нина.
Планираха да изненадат всички като обявят годежа си.
Но ако американците нападнеха Куба, нямаше да има никакво тържество.
Димка тъкмо тръгваше, когато Аня го спря.
— Кажи ми истината. Какво ще стане?
Димка я прегърна.
— Съжалявам, майко, не знам.
— Сестра ти е в Куба.
— Знам.
— Точно на огневата линия.
— Американците имат междуконтинентални ракети, майко. Всички сме на огневата
линия.
Аня го прегърна, после се извърна от него.
Димка отиде в Кремъл с мотоциклета. Когато влезе в сградата на Президиума, Наталия
го очакваше в лавката. Също като Димка, тя се беше облякла набързо и изглеждаше малко
раздърпана. Рошавата й коса падаше върху лицето по начин, който Димка намираше
очарователен. Трябва да престана да мисля така, каза си той: ще постъпя правилно, ще се
оженя за Нина и ще отгледаме нашето дете.
Питаше се какво ли ще отговори Наталия, когато й съобщи това.
Но сега не беше моментът. Димка измъкна от джоба си резена ръжен хляб.
— Да можех да взема и малко чай — рече той. Вратите на лавката бяха отворени, но
още не обслужваха.
— Чувала съм, че ресторантите в Америка отварят, когато хората искат да се хранят, а
не когато персоналът иска да работи — подхвърли Наталия. — Вярно ли е според тебе?
— Може би е само пропаганда — отговори Димка и седна.
— Нека да подготвим отговор за Плиев — каза Наталия и отвори бележник.
Докато дъвчеше, Димка се съсредоточи върху въпроса.
— Президиумът трябва да забрани на Плиев да използва ядрени оръдия без изрична
заповед от Москва.
— По-скоро бих му забранила дори да монтира бойните глави на ракетите. Така не
могат да ги изстрелят по случайност.
— Правилна мисъл.
Влезе Евгений Филипов. Носеше кафяв пуловер под сиво сако от костюм.
— Добро утро, Филипов — поздрави Димка. — Идвате да ми се извините ли?
— За какво?
— Обвинихте ме, че съм допуснал разкриването на тайната за нашите кубински ракети.
Дори казахте, че би трябвало да ме арестуват. Сега знаем, че ракетите са били
фотографирани от шпионски самолет на ЦРУ. Очевидно ми дължите най-раболепно
извинение.
— Не ставайте смешен — изрепчи се Филипов. — Не мислехме, че техните
фотографии от голяма височина могат да покажат нещо толкова малко като ракета. Какво
кроите вие двамата?
Наталия му каза истината.
— Обсъждаме тазсутрешната мълния от Плиев.
— Вече разговарях с другаря Малиновски за нея — отвърна Филипов. Той работеше за
министъра на отбраната. — Той е съгласен с Плиев.
Димка изпадна в ужас.
— Не може да се позволява на Плиев да започва Трета световна война по своя
инициатива!
— Той няма да я започне. Ще защитава нашите войски от американската агресия.
— Нивото на ответния удар не може да се решава на място.
— Може да няма време за нищо друго.
— Плиев трябва да печели време, а не да подпалва ядрена война.
— Другарят Малиновски вярва, че ние трябва да защитаваме оръжията, които имаме в
Куба. Ако те бъдат унищожени от американците, това ще отслаби способността ни да
защитаваме Съветския съюз.
Димка не се беше замислял за това. Значителна част от ядрените оръжия на СССР в
момента се намираха в Куба. Американците можеха да унищожат всички тези скъпи оръжия
и сериозно да отслабят Съветския съюз.
 — Не — възрази Наталия. — Цялата ни стратегия трябва да се основава на
неизползването на ядрените оръжия. Защо? Защото имаме твърде малко от тях в сравнение с
американския арсенал. — Тя се приведе над масата. — Чуйте ме, Евгений. Стигне ли се до
тотална ядрена война, те печелят. — Наталия седна отново. — Можем да се хвалим, можем
да се перчим, можем да заплашваме, но не можем да изстреляме нашите ракети. За нас
ядрената война означава самоубийство.
— Министерството на отбраната не го вижда по този начин.
Наталия се поколеба.
— Говорите, все едно вече е взето решение.
— Така е. Другарят Малиновски прие предложението на Плиев.
— Хрушчов няма да одобри това — каза Димка.
— Напротив. Съгласи се.
Димка разбра, че е пропуснал обсъждане рано сутринта, понеже снощи беше работил
до много късно. Това го поставяше в неизгодно положение. Той стана и каза на Наталия:
— Да вървим.
Излязоха от лавката. Докато чакаха асансьора, Димка каза:
— По дяволите. Трябва да променим това решение.
— Сигурна съм, че Косигин ще повдигне въпроса на днешния президиум.
— Защо не напечаташ заповедта, която планирахме, и не предложиш на Косигин да я
внесе на заседанието? Аз ще опитам да смекча позицията на Хрушчов.
— Добре.
Разделиха се и Димка отиде в кабинета на Хрушчов. Генералният секретар четеше
преводите на западни вестникарски статии, прикачени към оригиналите.
— Четохте ли статията на Уолтър Липман?
Липман беше либерален американски автор с постоянна колонка. Говореше се, че е
близък с президента Кенеди.
— Не.
Димка още не беше прегледал вестниците.
— Липман предлага замяна — ние изтегляме нашите ракети от Куба, а те изтеглят
техните от Турция. Това е послание за мен от Кенеди!
— Липман е само един журналист…
— Не, не. Той е говорител на президента.
Димка се съмняваше, че американската демокрация работи по този начин, но не каза
нищо.
— Значи, ако ние предложим тази размяна, Кенеди ще приеме — продължи Хрушчов.
— Но ние вече поискахме нещо друго — обещание да не нападат Куба.
— Значи ще оставим Кенеди да гадае!
Със сигурност ще го объркаме, помисли Димка. Но това беше маниерът на Хрушчов.
Защо да постоянства? Така само би облекчил живота на врага.
Димка смени темата.
— На Президиума ще се повдигнат въпроси за съобщението от Плиев. Като му даваме
властта да използва ядрено оръжие…
— Не се тревожете — пренебрежително махна с ръка Хрушчов. — Американците няма
да атакуват сега. Даже разговарят с генералния секретар на ООН. Те искат мир.
— Разбира се — почтително отвърна Димка. — Щом знаете, че ще стане.
 — Да, да.
Водачите на Съветския съюз се събраха след няколко минути в залата на Президиума.
Стените й бяха покрити с ламперия. Хрушчов откри заседанието с дълга реч, в която
твърдеше, че времето за американско нападение е отминало. После повдигна въпроса за
това, което наричаше „предложение на Липман“. То не се посрещна с голям ентусиазъм
около дългата маса, но никой не се зае да спори с Хрушчов. Повечето хора си даваха сметка,
че един вожд трябва да води дипломацията по свой начин.
Хрушчов беше толкова развълнуван от новата идея, че продиктува на място писмото си
до Кенеди, а останалите слушаха. После нареди писмото да бъде прочетено по „Радио
Москва“. Така американското посолство можеше да го препрати във Вашингтон без
отнемащата толкова време процедура по шифроването.
Най-сетне Косигин повдигна въпроса за телеграмата на Плиев. Твърдеше, че контролът
върху ядрените оръжия трябва да остане в Москва, и прочете приготвената от Димка и
Наталия заповед.
— Да, да, пращайте — нетърпеливо отговори Хрушчов и Димка задиша по-леко.
Час по-късно Димка беше с Нина и се качваха с асансьора в Правителствения дом.
— Нека опитаме да забравим тегобите си за малко — каза й той. — Няма да говорим за
Куба. Отиваме на празненство. Нека се повеселим.
— Устройва ме — отговори Нина.
Отправиха се към жилището на Димкините баба и дядо. Катерина, облечена в червена
рокля, им отвори вратата. Димка с удивление забеляза, че роклята е до коленете, по последна
западна мода, и че баба му още има стройни крака. Докато съпругът й беше на
дипломатическа служба, Катерина беше живяла на запад и се беше научила да се облича по-
стилно от повечето съветски жени.
Огледа Нина от главата до петите с непочтителното любопитство, присъщо на старите
хора.
— Добре изглеждаш — каза тя и Димка се зачуди защо ли гласът й звучи малко
странно.
Нина го прие като комплимент.
— Благодаря. Вие също. Откъде взехте тази рокля?
Катерина ги въведе в дневната. Димка си припомни как идваше тук като момче. Баба
му винаги го черпеше с белев, традиционен руски ябълков десерт. Устата му се напълни със
слюнка — и сега би си взел от него.
Катерина изглеждаше малко неустойчива на обувките с високи токове. Григорий
седеше на креслото срещу телевизора както винаги, макар че сега телевизорът беше
изключен. Вече беше отворил бутилка водка. Може би затова баба леко се олюляваше.
— Поздравления за рождения ден, дядо — каза Димка.
— Пийни си — предложи Григорий.
Димка трябваше да внимава. Пиян нямаше да е от полза на Хрушчов. Гаврътна водката,
която Григорий му поднесе, и остави чашата по-далеч от него, за да избегне допълването.
Майката на Димка вече беше тук и помагаше на Катерина. Излезе от кухнята с чиния
бисквити с червен хайвер. Аня не беше наследила стилния вид на майка си. Каквото и да
облечеше, винаги изглеждаше приятно закръглена.
Тя разцелува Нина.
На вратата се звънна. Дойде вуйчо Володя със семейството си. Беше на четиридесет и
осем и късо подстриганата му коса беше посивяла. Носеше униформа — всеки момент
можеха да го викнат по служба. Последва го вуйна Зоя. Макар и почти на петдесет, все още
беше красива като някаква бяла руска богиня. Подире й вървяха братовчедите на Димка, Котя
и Галина, на гимназиална възраст.
Димка представи Нина. Володя и Зоя я поздравиха сърдечно.
— Вече всички се събрахме! — обяви Катерина.
Димка се огледа: старата двойка, която беше започнала всичко; безцветната му майка и
синеокият й брат; красивата вуйна и братовчедите; и пищното червенокосо момиче, за което
щеше да се ожени. Това беше неговото семейство. И то беше най-скъпоценното от всичко,
което щеше да се загуби днес, ако страховете му се оправдаеха. Всички живееха на не повече
от два километра от Кремъл. Ако тази вечер американците изстреляха ядрените си оръжия
срещу Москва, хората в тази стая щяха да са мъртви до сутринта — мозъците им щяха да се
сварят, телата им да бъдат смазани и кожата им — изгоряла. А единствената утеха беше, че
няма да ги оплаква, понеже също ще е мъртъв.
Всички пиха в чест на рождения ден на Григорий.
— Ще ми се малкият ми брат Лев да беше с нас — рече той.
— И Таня — додаде Аня.
— Лев Пешков отдавна не е малък, татко. Той е на шестдесет и седем, милионер в
Америка.
— Питам се има ли внуци в Америка.
— В Америка няма — обясни Володя. Военното разузнаване може да провери такива
работи, знаеше Димка. — Незаконният му син, Грег, сенаторът, не е женен. Но законната му
дъщеря Дейзи, която живее в Лондон, има две деца, момче и момиче, приблизително на
възрастта на Котя и Галина.
— Значи имам английски праплеменници — умислено и доволно заключи Григорий.
— Как се казват? Сигурно Джон и Бил.
Другите се засмяха на странно звучащите английски имена.
— Дейвид и Иви — уточни Володя.
— Знаете, че аз трябваше да замина за Америка. Но в последната минута се наложи да
дам билета си на Лев — впусна се в спомени. Семейството беше чувало историята и преди,
но сега пак слушаха, доволни, че могат да му угодят на рождения му ден.
След малко Володя отведе Димка по-настрани и го попита:
— Как мина президиумът тази сутрин?
— Наредиха на Плиев да не изстрелва ядрени оръжия без изрична заповед от Москва.
— Загуба на време — изсумтя Володя презрително.
— Защо? — изненада се Димка.
— Няма да е от значение.
— Да не казваш, че Плиев няма да се подчини на заповедта?
— Мисля, че никой командир не би се подчинил. Ти не си участвал в сражение, нали?
— Володя се втренчи изпитателно в Димка със сериозните си сини очи. — Когато те
нападнат и се бориш за живота си, ти се защитаваш с всички средства, които са ти под ръка.
Това е нещо първично, не можеш да го промениш. Ако американците нападнат Куба, нашите
войски там ще хвърлят всичко срещу тях, независимо от заповедите от Москва.
— По дяволите — каза Димка. Ако Володя беше прав, всичките му усилия от сутринта
отиваха на вятъра.
 Разказът на дядо привършваше и Нина докосна ръката на Димка.
— Може би сега моментът е подходящ — каза тя.
Димка се обърна към семейството.
— След като почетохме рождения ден на дядо, искам да кажа нещо. Моля за тишина —
той изчака братовчедите да млъкнат. — Помолих Нина да се омъжи за мен и тя се съгласи.
Всички ги поздравиха.
Наля се още водка, но този път Димка успя да се отърве.
Аня целуна Димка.
— Отлично, сине. Тя не искаше да се омъжва, докато не срещна теб.
— Може би скоро ще имам правнуци! — рече Григорий и открито смигна на Нина.
— Татко, не притеснявай горкото момиче — намеси се Володя.
— Да я притеснявам ли? Глупости. Ние с Нина сме приятели.
— А за това не се безпокой — обади се Катерина, която беше подпийнала. — Тя вече е
бременна.
— Майко! — възропта Володя.
Катерина сви рамене.
— Жените могат да познаят.
Значи затова огледа Нина така подробно, когато дойдохме, каза си Димка. Видя как
Володя и Зоя се споглеждат: Володя въпросително вдигна вежда, Зоя кимна лекичко и
Володя беззвучно изрече: „О!“.
Аня изглеждаше потресена.
— Но ти ми каза… — заговори тя на Нина.
Димка се обади.
— Знам. Мислехме, че Нина не може да има деца. Но лекарите сбъркаха!
Григорий вдигна поредната чаша.
— Ура за невежите лекари! Нина, искам момче — правнук, който да продължи рода
Пешкови-Дворкини!
— Ще се постарая, Григорий Сергеевич — отговори Нина с усмивка. Аня все още
изглеждаше притеснена.
— Лекарите са сгрешили?
— Знаете ги какви са, никога няма да си признаят грешката — каза Нина. — Твърдят,
че е чудо.
— Само се надявам да доживея да видя правнука — продължи Григорий. — Проклети
да са американците.
Котя, шестнадесетгодишното момче, се обади:
— Защо американците имат повече ракети от нас?
— Когато през четиридесета — отговори Зоя, — ние, учените, започнахме да работим
по ядрената енергия и казахме на правителството, че тя може да се ползва за създаването на
свръхмощна бомба, Сталин не ни повярва. И така, Западът изпревари Съветския съюз и още
са пред нас. Това става, когато правителствата не слушат учените.
Володя додаде:
— Но не повтаряй в училище какво ти е казала майка ти, нали?
— Че кого го е грижа? — възкликна Аня. — Сталин изтреби половината от нас, сега
Хрушчов ще изтреби другата половина.
— Аня! — възмути се Володя. — Не пред децата!
 — Мъчно ми е за Таня — продължи Аня, без да обръща внимание на забележката на
брат си. — Чак в Куба, очаква американците да нападнат. — Тя захлипа. — Иска ми се да
можех да видя красивото ми момиченце отново — каза тя и внезапно по страните й се
застичаха сълзи. — Само веднъж, преди да умрем.

***
Към събота сутринта Съединените щати бяха готови да нападнат Куба.
Лари Мохини съобщи на Джордж подробностите в подземната Кризисна зала в Белия
дом. Президентът Кенеди я наричаше кочина, защото я намираше тясна — но той беше
отраснал в красиви и просторни къщи — стаята беше по-голяма от апартамента на Джордж.
Според Мохини ВВС разполагаха с петстотин седемдесет и шест самолета в пет бази,
готови за въздушно нападение, което да превърне Куба в Димяща пустиня. Пехотата беше
мобилизирала 150 000 души за инвазията, която щеше да последва. Флотът имаше двадесет и
шест разрушителя и три самолетоносача, които обикаляха островната държава. Мохини
изброи всичко това с гордост, все едно беше негова лична заслуга.
Джордж мислеше, че Мохини е твърде словоохотлив.
— Нищо от това няма да свърши работа срещу ядрените оръжия — каза той.
— За щастие, и ние имаме такива — отвърна Мохини.
Като че ли това оправяше нещата.
— Как точно ги изстрелваме? — попита Джордж. — Искам да кажа, какво прави
президентът? Физически?
— Трябва да се обади в Обединената военна стая в Пентагона. Телефонът му в Овалния
кабинет има един червен бутон, който го свързва незабавно.
— И какво казва?
— Той има едно черно кожено куфарче със серия кодове, които трябва да използва.
Куфарчето е навсякъде с него.
— И после…?
— Автоматично е. Има една програма, наречена Единен интегриран оперативен план.
Нашите бомбардировачи и ракети тръгват с около три хиляди ядрени оръжия и се отправят
към хиляда цели в комунистическия блок. — Мохини направи жест, все едно заглажда нещо.
— Изтриваме ги от лицето на земята — произнесе той с наслада.
Подобно отношение не минаваше пред Джордж.
— И те правят същото с нас.
Мохини се раздразни.
— Виж какво, ако ние нанесем първия удар, можем да унищожим повечето им оръжия,
преди да са се отделили от земята.
— Но не е вероятно ние да нанесем първия удар, понеже не сме варвари и не искаме да
започнем ядрена война, която ще погуби милиони.
— Ето тук вие, политиците, грешите. Да нанесеш първия удар означава да победиш.
— Дори и да направим каквото ти искаш, ние ще унищожим само повечето им оръжия,
сам го каза.
— Очевидно не можем да успеем сто процента.
— Значи каквото и да става, САЩ ще бъдат ударени с ядрено оръжие.
 — Войната не е пикник — ядоса се Мохини.
— Ако избегнем войната, можем да продължим да ходим по пикници.
Лари си погледна часовника.
— ЕксКом в десет — обяви той.
Излязоха от Кризисната зала и се качиха в Кабинета. Старшите съветници на
президента се събираха заедно със сътрудниците си. Президентът Кенеди дойде няколко
минути след десет. Джордж го виждаше за пръв път след аборта на Мария. Гледаше го с нови
очи. Този мъж на средна възраст с тъмен костюм на фино райе беше преспал с една млада
жена, после я беше оставил сама да иде на лекар и да направи аборт. Джордж изпита
мигновен пристъп на искрен отровен гняв. В този момент можеше да убие Джак Кенеди.
Въпреки това президентът не изглеждаше лош. Буквално носеше напрежението на
грижите на целия свят и противно на волята си Джордж изпита и съчувствие към него.
Както обикновено, директорът на ЦРУ Маккоун откри срещата с доклад на
разузнаването. С обичайния си приспивно монотонен глас той съобщи новините, които бяха
достатъчно страшни, че да държат всички будни. Пет площадки за ракети със среден обсег на
действие в Куба вече бяха напълно завършени. Всяка имаше по четири ракети, значи сега
имаше двадесет ядрени ракети, насочени към Съединените щати и готови за изстрелване.
Поне една ще се цели в тази сграда, мрачно си каза Джордж, и стомахът му се сви от
страх.
Маккоун предложи денонощно наблюдение на площадките. Осем самолета на
военноморския флот бяха готови за излитане от Кий Уест, за да прелитат ниско над
площадките за изстрелване. Други осем щяха да летят по същото трасе следобед. Когато се
стъмнеше, те щяха да се върнат и да осветят мястото със сигнални ракети. Освен това
полетите на голяма височина на шпионските самолети Ю-2 щяха да продължават.
Джордж се питаше каква е ползата от това. Полетите можеха да установят
предшестващата изстрелването дейност, но какво биха могли да направят САЩ? Дори и
американските бомбардировачи да излетят незабавно, те няма да стигнат Куба преди
изстрелването на ракетите.
Имаше и друг проблем. Наред с насочените към САЩ ядрени ракети, Червената армия
в Куба разполагаше и с ракети земя-въздух, чието предназначение беше да свалят самолети.
Маккоун докладва, че всичките двадесет и четири батареи са годни и радарното им
оборудване е включено. Така че американските самолети, които прелитат над Куба, могат да
бъдат проследени и взети на прицел.
В Кабинета влезе един помощник с дълъг лист хартия, откъснат от телетипа. Даде го
на президента Кенеди.
— Това е от Асошиейтед Прес в Москва — каза Кенеди и прочете на глас: —
Премиерът Хрушчов каза вчера на президента Кенеди, че би изтеглил офанзивните оръжия
от Куба, ако Съединените щати изтеглят своите ракети от Турция.
Макджордж Бънди, съветникът по националната сигурност, възрази:
— Не е казал това.
Джордж беше озадачен като всички останали. Вчерашното писмо на Хрушчов
изискваше САЩ да обещаят да не нахлуват в Куба. Не казваше нищо за Турция. Дали
Асошиейтед Прес не грешеше? Или Хрушчов пак правеше някакви номера?
— Може да праща ново писмо — предположи президентът.
Оказа се, че това е истината. През следващите няколко минути новите доклади
изясниха положението. Хрушчов правеше съвсем отделно ново предложение и то беше
излъчено по „Радио Москва“.
— Добре ни хваща с това — каза президентът Кенеди. — Мнозина ще сметнат, че
предложението не е неразумно.
Макджордж Бънди не хареса идеята.
— Кои „мнозина“, господин президент?
— Струва ми се, ще установиш, че е трудно да обясним защо искаме да предприемем
враждебни военни действия в Куба, когато той казва: „Вземете си вашите от Турция и ние ще
махнем нашите от Куба“. Това е много деликатен момент.
Съветникът по националната сигурност твърдеше, че трябва да се върнат към първото
предложение на Хрушчов.
— Защо да тръгваме по този път, когато той през последното денонощие ни предложи
другия път?
Президентът нетърпеливо отговори:
— Това е тяхното ново и последно предложение. И е направено публично.
Пресата още не знаеше за писмото на Хрушчов, но това ново предложение беше
направено чрез медиите.
Бънди настояваше. Казваше, че американските съюзници в НАТО ще се почувстват
предадени, ако САЩ заменя ракети.
Министърът на отбраната Боб Макнамара изрази учудването и страха на всички.
— В писмото имаме една сделка, а сега получаваме друга. Как можем да преговаряме с
някого, който променя предложението си, преди да сме имали възможността да отговорим?
Никой не знаеше.

***
В тази събота кралските поинсетии по хаванските улици разцъфтяха с яркочервени
цветове като кървави петна на фона на небето.
Рано сутринта Таня отиде в магазина и мрачно накупува провизии за края на света:
пушено месо, кондензирано мляко, пушено сирене, стек цигари, бутилка ром и батерии за
фенерчето. Макар да беше по изгрев-слънце, имаше опашка. Но Таня чака само петнадесет
минути — нищо за човек, навикнал на московските опашки.
По тесните улички на стария град властваше настроение на обреченост. Гражданите на
Хавана вече не размахваха ножове мачете и не пееха химна. Събираха пясък в кофи, за да
гасят пожари, залепваха ивици хартия по прозорците, за да намалят щетите от летящите
отломки, мъкнеха чували с брашно. Бяха проявили глупостта да предизвикат могъщия си
съсед и сега щяха да бъдат наказани. Трябваше да са по-разумни.
Прави ли бяха? Неизбежна ли беше вече войната? Таня беше сигурна, че нито един
държавен ръководител в света не иска война, даже Кастро, който звучеше на границата на
лудостта. Но можеше да се случи. Тя се замисли мрачно за събитията от 1914 година. И
тогава никой не е искал война. Но австрийският император виждал заплаха в сръбската
независимост, както Кенеди виждаше заплаха в кубинската независимост. И когато Австрия
обявила война на Сърбия, плочките на доминото започнали да падат със смъртоносна
неизбежност, докато половината свят не бил въвлечен във война, по-жестока и
кръвопролитна от всички дотогава. Ала сега навярно войната можеше да се избегне.
Замисли се и за Василий Енков в затворнически лагер в Сибир. Иронията беше, че той
можеше и да оцелее в ядрената война. Наказанието можеше да спаси живота му. Таня се
надяваше да е така.
Когато се върна в жилището си, включи радиото. Настроено беше на една от
американските радиостанции, които излъчваха от Флорида. Новината беше, че Хрушчов е
предложил на Кенеди сделка. Той щеше да изтегли своите ракети от Куба, ако Кенеди
стореше същото в Турция.
Таня погледна кутийките мляко и я заля облекчение. Може би нямаше да й трябват
запасите за извънреден случай.
Каза си, че е твърде рано да се чувства в безопасност. Щеше ли Кенеди да приеме?
Щеше ли да се окаже по-мъдър от ултраконсервативния австрийски император Франц
Йосиф?
Навън се чу клаксон. Таня отдавна имаше уговорка за днес — да отлети с Пас до
източния край на Куба, за да пише за съветска противовъздушна батарея. Всъщност не беше
очаквала, че Пас ще се появи, но когато погледна през прозореца, видя неговия Буик комби на
бордюра. Чистачките се мъчеха да преборят тропическата дъждовна буря. Взе си дъждобрана
и чантата и излезе.
— Видя ли какво направи вашият вожд? — ядосано попита той, когато Таня влезе в
колата.
Гневът му я изненада.
— Имаш предвид предложението за Турция?
— Даже не се консултира с нас!
Пас потегли. Караше твърде бързо по тесните улици.
Таня дори не се беше замисляла трябва ли кубинските ръководители да бъдат част от
преговорите. Очевидно и Хрушчов беше пропуснал нуждата от тази проява на любезност.
Светът разглеждаше кризата като сблъсък на свръхсилите, но кубинците естествено си
представяха, че тя все още е заради тях. И смътните изгледи за договаряне на мир им се
струваха предателство.
Таня трябваше да успокои Пас, пък дори само за да предотврати някоя пътна
злополука.
— А какво бихте казали вие, ако Хрушчов ви беше попитал?
— Че няма да заменим нашата сигурност за сигурността на Турция! — отговори той и
удари волана с длан.
„Ядрените оръжия не донесоха сигурност на Куба“, мислеше Таня. Стана обратното.
Днес кубинската независимост беше в по-голяма опасност от когато и да било. Но реши да
не гневи Пас като изтъква това.
Той стигна до една военна писта извън Хавана, където ги очакваше самолетът —
Яковлев Як-16, витлов лек съветски пътнически самолет. Таня го огледа с интерес. Никога не
беше предвиждала да става военен кореспондент, но за да не изглежда невежа, тя се постара
да научи нещата, които мъжете знаеха, особено как да идентифицира самолети, танкове и
кораби. Това беше военната модификация на Як, с картечница в куличка над фюзелажа.
Таня и Пас споделяха десетместния самолет с двама майори от Тридесет и втори
гвардейски противовъздушен полк, облечени в ярките карирани ризи и бричове, които бяха
раздадени на съветските военни в неумел опит да бъдат предрешени като кубинци.
 Излитането се получи прекалено вълнуващо — в Карибско море беше дъждовният
сезон, духаше и поривист вятър. Когато успяваха да зърнат земята между облаците, съзираха
мозайка от кафяви и зелени парчета, набраздени от кривите жълти линии на пътищата.
Бурята подмята самолетчето в продължение на два часа. После небето се проясни внезапно,
както беше присъщо за промените във времето в тропиците, и кацнаха гладко близо до град
Банес.
Посрещна ги полковник от Червената армия на име Иванов, който вече знаеше всичко
за Таня и статията, която тя пише. Откара ги в базата на противовъздушните войски.
Пристигнаха в десет сутринта местно време.
Мястото беше изградено като шестолъча звезда с команден пост в центъра и установки
в краищата. До всяка установка имаше влекач, натоварен с по една ракета земя-въздух.
Войниците изглеждаха окаяно в прогизналите окопи. В командния пост офицерите се
взираха неотклонно в зелените екрани на радарите, които бипкаха монотонно.
Иванов представи Таня и Пас на майора, който командваше батареята. Той беше
видимо напрегнат. Несъмнено би предпочел да не посреща високопоставени гости в такъв
ден.
Няколко минути след пристигането им на голяма височина и на триста и двадесет
километра в западна посока беше засечен чужд самолет, навлизащ в кубинското въздушно
пространство. Обозначиха го като Мишена № 33.
Всички говореха на руски, тъй че Таня трябваше да превежда на Пас.
— Трябва да е шпионски Ю-2 — каза той. — Нищо друго не лети толкова високо.
Таня се усъмни.
— Това учение ли е? — обърна се тя към Иванов.
— Планирахме заради вас да направим нещичко. Но всъщност това сега е истинско.
Изглеждаше толкова притеснен, че Таня му повярва.
— Няма да го свалим, нали? — попита тя.
— Не знам.
— Нагли американци! — беснееше Пас. — Да летят точно над нас! Какво биха казали,
ако кубински самолет лети над Форт Браг! Представете си как ще се възмутят!
Майорът обяви бойна тревога и съветските войници започнаха да прехвърлят ракетите
на установките и да свързват кабелите. Вършеха всичко спокойно и ефективно и Таня
предположи, че са се упражнявали многократно.
Един капитан чертаеше на картата курса на Ю-2. Куба беше дълга и тясна, около
хиляда и двеста километра от изток на запад, но едва от осемдесет до сто и шестдесет от
север на юг. Таня видя, че шпионският самолет вече е на осемдесет километра в Куба.
— Колко бързо летят тези самолети? — попита тя.
— Осемстотин километра в час — отговори Иванов.
— А на каква височина?
— На тридесетина километра, приблизително двойно по-високо от обикновен
реактивен самолет.
— Можем ли наистина да улучим цел, която е толкова далече и се движи толкова
бързо?
— Не ни е нужно пряко попадение. Ракетата има неконтактен взривател. Експлодира,
когато приближи.
— Знам, че се прицелваме в този самолет — каза Таня. — Но моля Ви, кажете ми, че
няма наистина да стреляме по него.
— Майорът се обажда за инструкции.
— Но американците може да отговорят на удара.
— Не решавам аз.
Радарът следеше самолета натрапник и един лейтенант четеше от екрана височината,
скоростта и разстоянието. Навън съветските артилеристи насочваха установките така, че да
следват Мишена № 33. Ю-2 премина над Куба от север на юг, после обърна на изток по брега
и се насочи към Банес. Установките бавно се въртяха на подвижните си основи и следяха
мишената като вълци, които душат във въздуха.
— Ами ако стрелят по случайност? — обърна се Таня към Пас.
Той не мислеше за това.
— Снима нашите позиции! — каза Пас. — Снимките ще се ползват, за да насочват
техните войски, когато нахлуят. А това може да стане до няколко часа.
— Инвазията е много по-вероятна, ако убиете американски пилот!
Майорът държеше телефонната слушалка до ухото си и наблюдаваше радара за контрол
на огъня. Погледна Иванов и каза:
— Говорят с Плиев.
Таня знаеше, че Плиев е съветският главнокомандващ в Куба. Но нали Плиев не може
да свали американски самолет без разрешение от Москва.
Ю-2 стигна до най-южната точка на Куба и обърна край северния бряг. Банес беше
близо до брега. Курсът на Ю-2 щеше да го доведе точно над тях. Но всеки миг можеше да се
насочи на север и тогава, летейки със скорост километър и шестстотин метра в секунда,
бързо щеше да излезе от обсег.
— Свалете го! — каза Пас. — Веднага!
Никой не му обърна внимание.
Самолетът обърна на север. Беше почти над батареята, но на повече от двадесет
километра височина.
„Само още няколко секунди“, молеше се Таня на незнайно кой бог.
Таня, Пас и Иванов гледаха майора. Майорът гледаше екрана. В помещението се
чуваше само бипкането на радара.
После майорът рече:
— Слушам.
Какво следваше — избавление или не?
Без да затваря телефона, майорът каза на хората в стаята:
— Унищожете Мишена № 33. Изстреляйте две ракети.
— Не! — промълви Таня.
Разнесе се рев. Таня погледна през прозореца. Една ракета излетя от установката и
изчезна в миг. Втора я последва след няколко секунди. Таня закри устата си с длан, понеже
усещаше, че може да повърне от страх.
Ракетите щяха да се издигнат на височина двадесет километра за около минута.
„Нещо може да се обърка“, мислеше Таня. „Ракетите може да се повредят, да се
отклонят и да паднат в морето“.
На радара две малки точки приближаваха към една по-голяма.
Таня се молеше да пропуснат.
Движеха се бързо. После трите точки се сляха.
 Пас извика победоносно.
Тогава по екрана се сипнаха множество ситни точки.
— Мишена № 33 унищожена — каза майорът по телефона.
Таня погледна през прозореца, все едно можеше да види как Ю-2 се разбива в земята.
Майорът повиши глас.
— Улучихме. Добра работа.
— И какво ще ни направи сега президентът Кенеди? — попита Таня.

***
В събота следобед Джордж беше изпълнен с надежда. Посланията на Хрушчов бяха
непоследователни и объркващи, но изглежда той търсеше изход от кризата. А президентът
Кенеди определено не искаше война. При добра воля от двете страни сякаш бе немислимо да
се провалят.
На път към Кабинета, Джордж се отби в пресслужбата и завари Мария на бюрото й. Тя
носеше елегантна сива рокля, но на косите й имаше яркорозова лента, все едно обявяваше на
света, че се чувства добре и е щастлива. Джордж реши да не я пита как е: явно тя не искаше
да се отнасят с нея като с инвалид.
— Заета ли си?
— Чакаме отговора на президента Кенеди до Хрушчов. Съветското предложение беше
отправено публично, затова смятаме, че и американският отговор ще бъде предоставен на
пресата.
— Затова е и срещата, на която отивам с Боби — каза Джордж. — Да подготвим
отговора.
— Размяната на ракетите в Куба с ракетите в Турция изглежда разумно предложение —
рече Мария. — Особено защото може да спаси живота на всички ни.
— Слава Богу.
— Майка ти говори така.
Той се засмя и си тръгна. В Кабинета се събираха съветниците и екипите им за срещата
на ЕксКом в четири. Застанал сред група военни край вратата, Лари Мохини говореше:
— Трябва да им попречим да дадат Турция на комунистите!
Джордж изпъшка. Военните приемаха всичко като битка до смърт.
Всъщност никой нямаше да даде Турция. Предложението беше да се махнат няколко
ракети, които и без това бяха остарели. Пентагонът наистина ли щеше да се противопостави
на мирната сделка? Направо не можеше да повярва.
Президентът Кенеди дойде и зае обичайното си място, в средата на дългата маса, с
прозорците зад гърба. Всички разполагаха с копия на плана за отговор, който беше изработен
по-рано. В него се казваше, че САЩ не могат да обсъждат ракетите в Турция, докато
Кубинската криза не се разреши. Президентът не харесваше текста на този отговор.
— Ние отхвърляме неговото послание — оплака се Кенеди. „Той“ винаги означаваше
Хрушчов. Кенеди разглеждаше това като личен конфликт. — Това няма да успее. Той ще
обяви, че ние сме отхвърлили предложението му. Нашата позиция трябва да бъде, че ние се
радваме да обсъдим този въпрос — след като получим положителни индикации, че те са
прекратили работата си в Куба.
 — Това наистина превръща Турция в quid pro quo — каза някой.
Съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди се съгласи:
— Това е и моята тревога — Бънди, с оредяваща коса, макар и само на четиридесет и
три, беше от републиканско семейство и беше склонен да поддържа твърда линия. — Ако
покажем на НАТО и на другите ни съюзници, че искаме да направим тази размяна, ще
имаме истински неприятности.
Джордж се обезкуражи: Бънди вземаше страната на Пентагона против сделката.
Съветникът продължи:
— Ако изглежда, че заменяме отбраната на Турция срещу заплаха за Куба, ще ни се
наложи да посрещнем радикално спадане на ефективността на съюза.
Там е проблемът, осъзна Джордж. Ракетите Юпитер може и да бяха остарели, но те
символизираха решимостта на Америка да се съпротивлява на разпространението на
комунизма.
Бънди не можа да убеди президента.
— Ситуацията се променя в тази посока, Мак.
— Обосновката за това послание е, че ние очакваме то да получи отказ — настоя
Бънди.
Нима, помисли Джордж. Беше напълно убеден, че президентът Кенеди и брат му не
гледат така на нещата.
— Очакваме да започнем действия срещу Куба утре или вдругиден продължи Бънди. —
Какъв е нашият военен план?
Не така си представяше Джордж тази среща. Трябваше да говорят за мир, а не за война.
Министърът на отбраната, Боб Макнамара, момчето чудо от Форд, отговори на
въпроса.
— Масиран въздушен удар, последван от инвазия — после той върна разговора към
Турция. — За да минимизираме съветския ответен удар срещу НАТО след американска атака
срещу Куба, изваждаме ракетите Юпитер от Турция преди кубинското нападение и
осведомяваме Съветите. На тази основа, не вярвам Съветите да ударят Турция.
Каква ирония, разсъждаваше Джордж: за да защитим Турция, беше нужно да
премахнем нейните ядрени оръжия.
Държавният секретар Дийн Ръск, когото Джордж смяташе за един от по-умните тук,
предупреди:
— Те могат да предприемат действия другаде — в Берлин.
Джордж се дивеше, че американският президент не може да нападне един карибски
остров, без да изчислява отзвука на осем хиляди километра от там, в Източна Европа. Това
показваше, че цялата планета е шахматна дъска за двете свръхсили.
Макнамара каза:
— В този момент не съм подготвен да препоръчам въздушно нападение на Куба.
Просто казвам, че сега трябва да започнем да гледаме на това по-реалистично.
Заговори генерал Максуел Тейлър. Той поддържаше връзка с Обединения комитет на
началник-щабовете.
— Началник-щабовете препоръчват големия удар, Оперативен план 312, да се изпълни
не по-късно от понеделник сутринта, освен ако междувременно не се появи неоспоримо
доказателство за демонтирането на офанзивните оръжия.
Седнали зад Тейлър, Мохини и приятелите му изглеждаха доволни. Същински военни,
разсъждаваше Джордж: нямат търпение да влязат в бой, дори това да означава края на света.
Молеше се политиците в стаята да не бъдат подведени от войниците.
Тейлър продължи:
— А изпълнението на този план за удар да бъде последвано от изпълнението на 316,
плана за инвазия, седем дни по-късно.
— Е, изненадан съм — саркастично каза Боби.
Около масата се разнесе гръмък смях. Явно всички мислеха, че препоръките на
военните са абсурдно предсказуеми. Джордж изпита облекчение.
Но настроението отново помръкна, когато Макнамара прочете бележката, която му
подаде един от хората му, и внезапно каза:
— Един Ю-2 е свален.
Джордж зяпна. Знаеше, че един от шпионските самолети на ЦРУ не е предавал по
време на мисия над Куба, но всички се надяваха, че е имало проблем с радиото и самолетът е
на път към дома.
Президентът Кенеди явно не беше осведомен за липсващия самолет.
— Ю-2 е свален? — попита той със страх в гласа.
Джордж знаеше защо президентът е ужасен. Досега свръхсилите бяха изправени една
срещу друга, но само се заплашваха. А вече беше даден първият изстрел. От този миг нататък
избягването на войната ставаше много по-трудно.
— Райт току-що съобщи, че сваленият самолет е намерен — каза Макнамара.
Полковник Джон Райт беше от военното разузнаване.
— Пилотът убит ли е? — попита Боби.
Както ставаше често, той зададе най-важния въпрос.
— Тялото на пилота е в самолета — отговори генерал Тейлър.
— Някой виждал ли е пилота? — попита президентът.
— Да, сър — рече Тейлър. — Отломките на самолета са на земята и пилотът е мъртъв.
Стаята притихна. Това променяше всичко. Един американец беше мъртъв, свален над
Куба от съветско оръжие.
— Това повдига въпроса за ответен удар — продължи Тейлър.
Определено беше така. Американският народ щеше да поиска отмъщение. Джордж
изпитваше същото. Внезапно му се прииска президентът да нареди масираното въздушно
нападение, за което настояваше Пентагонът. В ума си виждаше стотици бомбардировачи в
плътен ред да се носят над Флоридския проток и да хвърлят смъртоносния си товар върху
Куба като буря. Искаше всяка ракетна площадка да бъде взривена, всички съветски войски —
изтребени, Кастро — убит. Ако целият кубински народ пострада, така да бъде. Това ще ги
научи да не убиват американци.
Срещата продължаваше вече два часа и стаята беше потънала в тютюнев дим.
Президентът обяви почивка. Добра идея, каза си Джордж. Той самият определено имаше
нужда да се поуспокои. Ако и другите изпитваха същата жажда за кръв като него, значи не
бяха в състояние да вземат разумни решения.
Джордж знаеше, че по-важната причина за почивката е президентът Кенеди да си вземе
лекарствата. Повечето хора знаеха, че има болки в гърба, но малцина разбираха, че той води
непрестанна битка срещу още цял куп болести, включително болестта на Адисън и колит.
Два пъти дневно лекарите му биеха коктейл стероиди и антибиотици, за да продължава да
работи.
 Боби се зае да преработи писмото до Хрушчов с помощта на ведрия млад Тед
Соренсън, автор на президентските речи. Двамата се оттеглиха с хората си в кабинета на
президента, тясна стая до Овалния кабинет. Джордж взе писалката и жълтия бележник и
записа всичко, което Боби му каза да запише. Обсъждан само от двама души, отговорът
вървеше бързо. Важните параграфи бяха:

1. Вие се съгласявате да премахнете тези оръжейни системи от Куба под

съответното наблюдение на Обединените нации; и се ангажирате, с подходящите
гаранции, да възпрепятствате по-нататъшното внасяне на такива оръжейни
системи в Куба.
2. Ние от своя страна се съгласяваме — при установяването на съответните
споразумения чрез Обединените нации, които да гарантират провеждането и
продължаването на тези ангажименти — (а) незабавно да прекратим
карантинните мерки, които сега са в сила, и (б) да дадем уверения срещу инвазия
в Куба; и аз съм уверен, че всички останали държави в Западното полукълбо ще
са готови да постъпят по същия начин.

Съединените щати приемаха първото предложение на Хрушчов. А второто? Боби и

Соренсън се съгласиха отговорът да е такъв:

Ефектът на такова едно споразумение за облекчаването на напрежението в

света ще ни позволи да работим за по-общо споразумение относно „други
въоръжения“, както е предложено във Вашето второ писмо.

Не беше много, само намек за обещание да се обсъди нещо, но вероятно това беше
максималното, което ЕксКом щеше да позволи.
Джордж пък се питаше как е възможно това да е достатъчно.
Предаде ръкописната чернова на една от президентските секретарки и я помоли да
напечата текста. След няколко минути Боби беше повикан в Овалния кабинет, където се
събираше по-малка група: президентът, Дийн Ръск, Макджордж Бънди и още двама или
трима, с най-близките им сътрудници. Вицепрезидентът Линдън Джонсън не участваше: по
мнението на Джордж той беше умен политик, но грубите му тексаски маниери дразнеха
изтънчените бостънци братя Кенеди.
Президентът поиска Боби да отнесе писмото лично на съветския посланик във
Вашингтон, Анатолий Добринин. През последните няколко дни Боби и Добринин бяха
провели няколко неофициални срещи. Не си допадаха много, но можеха да разговарят
откровено и представляваха полезен канал, който подминаваше вашингтонската бюрокрация.
В една лична среща навярно Боби можеше да се разпростре по-подробно по намека за
обещание да се обсъдят ракетите в Турция — без да е нужно предварително одобрение от
ЕксКом.
Дийн Ръск предложи Боби да стигне малко по-далеч с Добринин. На днешните срещи
беше станало ясно, че всъщност никой не иска ракетите Юпитер да останат в Турция. От
строго военна гледна точка те бяха безполезни. Проблемът беше козметичен: турското
правителство и останалите съюзници от НАТО щяха да се разгневят, ако Съединените щати
изтъргуват тези ракети в споразумението за Куба. Ръск предложи едно решение, което според
Джордж беше много умно.
— Предложете да изтеглим Юпитерите по-късно, да речем, след пет-шест месеца —
каза той. — Тогава ще можем да го направим тихо, със съгласието на нашите съюзници, и за
компенсация ще засилим активността в Средиземноморието на нашите ядрени подводници.
Но Съветите трябва да обещаят да запазят тази сделка в пълна тайна.
Изненадващо предложение, но блестящо, рече си Джордж.
Всички се съгласиха забележително бързо. Дискусиите на ЕксКом скачаха от точка на
точка из целия свят, но по-малката група в Овалния кабинет изведнъж доби решаващо
значение.
— Обади се на Добринин — нареди Боби на Джордж. Погледна си часовника, Джордж
— също. Беше седем и четвърт вечерта. — Помоли го да се срещне с мен в Министерството
на правосъдието след половин час.
— И дайте писмото на пресата петнадесет минути по-късно — добави президентът.
Джордж отиде в стаята на секретарките до Овалния кабинет и вдигна телефона.
— Свържете ме със съветското посолство — помоли той телефонистката.
Посланикът незабавно се съгласи на срещата.
Джордж отнесе напечатаното писмо на Мария и каза, че президентът иска то да се
даде на пресата в осем.
Тя притеснено си погледна часовника и каза:
— Добре, момичета, да се заемаме за работа.
Боби и Джордж излязоха от Белия дом и една кола ги откара на няколко преки до
Министерството на правосъдието. В сумрачното осветление в почивния ден статуите в
Голямата зала сякаш наблюдаваха с подозрение двамата мъже. Джордж обясни на екипа по
сигурността, че скоро при Боби ще дойде важен посетител.
Качиха се с асансьора. Джордж мислеше, че Боби изглежда изтощен, и несъмнено беше
така. Празните коридори на огромната сграда отекваха. Грамадният кабинет на Боби беше
слабо осветен, но той не си направи труда да запали още лампи. Отпусна се зад широкото
бюро и потърка очи.
Джордж гледаше уличните лампи през прозореца. Центърът на Вашингтон
представляваше красив парк, пълен с паметници и дворци, но останалата част на града беше
гъсто населен метрополис с пет милиона жители, повече от половината чернокожи. Дали
градът щеше да е тук утре по това време? Джордж беше виждал снимки от Хирошима:
километри разрушени до основи сгради, обгорени и осакатени оцелели в покрайнините,
отправили неразбиращи погледи към неузнаваемия свят наоколо. Дали Вашингтон щеше да
изглежда така на сутринта?
Точно в осем без четвърт въведоха посланик Добринин. Той беше плешив човек, малко
над четиридесетте, и явно се радваше на неофициалните срещи с брата на президента.
— Искам да изложа настоящата тревожна ситуация така, както президентът я вижда —
каза Боби. — Един от нашите самолети беше свален над Куба и пилотът е мъртъв.
— Вашите самолети нямат право да летят над Куба — бързо отвърна Добринин.
Разговорите на Боби с Добринин можеха да са доста бойки, но днес главният прокурор
беше в по-различно настроение.
 — Искам да разберете политическите реалности — каза той. — Сега върху президента
се оказва сериозен натиск да отвърне с огън. Ние не можем да прекратим тези полети: това е
единственият начин да проверим състоянието на изграждането на вашите ракетни бази. Но
ако кубинците стрелят по нашите самолети ние ще отговорим на огъня.
Боби каза на Добринин какво е съдържанието на писмото на президента Кенеди до
генералния секретар Хрушчов.
— А Турция? — остро попита Добринин.
Боби отговори предпазливо.
— Ако това е единственото препятствие пред постигането на споразумението, което
споменах по-рано, президентът не вижда никакви непреодолими трудности. Най-голямата
трудност за президента е публичното обсъждане на въпроса. Ако сега обявим такова
решение, то ще разкъса НАТО. Нужни са ни четири или пет месеца да отстраним ракетите от
Турция. Но това е крайно поверително — само шепа хора знаят, че Ви го казвам.
Джордж внимателно наблюдаваше лицето на Добринин. Дали си въобразяваше или
наистина дипломатът прикриваше вълнението си?
— Джордж — каза Боби, — дай на посланика телефонните номера, които ползваме, за
да се свържем пряко с президента.
Джордж грабна един бележник, написа три номера, откъсна листа и го даде на
Добринин.
Боби се изправи, посланикът — също.
— Нужен ми е отговор утре — рече Боби. — Това не е ултиматум, а реалност. Нашите
генерали нямат търпение да влязат в бой. И не ни пращайте някое от онези дълги писма на
Хрушчов, чийто превод отнема по цял ден. Нуждаем се от вашия ясен и делови отговор,
господин посланик. При това бързо.
— Добре — отвърна Добринин и излезе.

***
В неделя сутринта главният резидент на КГБ в Хавана докладва на Кремъл, че според
кубинците сега американската атака е неизбежна.
Димка се намираше в една правителствена дача в Ново Огарьово, колоритно селце
близо до Москва. Дачата представляваше малък дворец с бели колони и напомняше на Белия
дом във Вашингтон. Димка се готвеше за срещата на Президиума, която щеше да се проведе
тук след няколко минути, в дванадесет. Тръгна около дългата дъбова маса с осемнадесет
папки със сведения в ръка и започна да оставя по една пред всяко място. В тях беше руският
превод на последното послание на Кенеди до Хрушчов.
Димка беше обнадежден. Американският президент се беше съгласил с всички
първоначални искания на Хрушчов. Ако по някакво чудо това писмо беше дошло минути
след първото послание на генералния секретар, кризата щеше да свърши начаса. Но
забавянето беше позволило на Хрушчов да добави нови искания. И за съжаление в писмото
на Кенеди Турция не се споменаваше пряко. Димка не знаеше дали това ще се превърне в
непреодолимо препятствие за неговия началник.
Членовете на президиума вече се събираха, когато в стаята влезе Наталия Смотрова.
Димка първо забеляза, че къдравите й коси изглеждат по-дълги и по-привлекателни, и второ
— че Наталия е уплашена. Димка беше опитвал да открадне няколко минути с нея, за да й
съобщи за годежа. Чувстваше, че не може да сподели новината с никого в Кремъл, докато не
каже на Наталия. Но отново моментът не беше подходящ. Трябваше да я види насаме.
Тя дойде право при него и каза:
— Онези малоумници са свалили американски самолет.
— О, не!
Тя кимна.
— Шпионски Ю-2. Пилотът е мъртъв.
— По дяволите. Кой го е направил — ние или кубинците?
— Никой не иска да каже, значи най-вероятно сме ние.
— Но такава заповед не е била издавана!
— Именно.
От това се страхуваха и двамата: че някой ще започне стрелба, без да е упълномощен.
Членовете на Президиума вече заемаха местата си, а сътрудниците им, както винаги,
бяха зад тях.
— Отивам да му съобщя — каза Димка, но докато говореше, Хрушчов влезе. Димка се
завтече към него и прошепна новината в ухото му, докато той сядаше. Хрушчов не отговори,
но изглеждаше мрачен.
Откри срещата с предварително подготвена реч.
— Имаше време, когато напредвахме, както през октомври седемнадесета. Но през
март осемнадесета трябваше да отстъпим и да подпишем Брест-Литовския договор с
немците — поде той. — Сега сме изправени пред опасността от война и ядрена катастрофа,
а резултатът навярно ще е унищожението на човешкия род. За да спасим света, ние трябва да
отстъпим.
„Думите му звучат като начало на довод в полза на компромис“, помисли Димка.
Но Хрушчов бързо мина към военни въпроси. Какво трябва да направи Съветският
съюз, ако американците нападнат Куба днес, каквито са очакванията на самите кубинци? На
генерал Плиев трябва да бъде наредено да защитава съветските войски в Куба. Но той трябва
да поиска разрешение, преди да ползва ядрени оръжия.
Докато Президиумът обсъждаше тази вероятност, Димка беше повикан навън от
секретарката си Вера Плетнер. Имаше телефонно обаждане за него.
Наталия го последва.
Външното министерство разполагаше с новини, които незабавно трябваше да бъдат
предадени на Хрушчов — да, по време на заседанието. Току-що беше получена телеграма от
съветския посланик във Вашингтон. Боби Кенеди му беше казал, че ракетите в Турция ще
бъдат премахнати до четири или пет месеца, но това трябваше да остане в пълна тайна.
— Добра новина! — възкликна доволно Димка. — Ще му кажа веднага.
— Още нещо — каза чиновникът от Външното министерство. — Боби Кенеди
непрестанно подчертавал нуждата от бързина. Явно американският президент е под силен
натиск от Пентагона да нападне Куба.
— Тъкмо както си мислехме.
— Боби все казвал, че има много малко време. Те трябва да получат отговора днес.
— Ще му предам.
Димка затвори. Наталия стоеше до него и го гледаше очаквателно. Имаше нюх за
новините.
 — Боби Кенеди предложил да махнат ракетите от Турция — каза Димка.
Наталия се усмихна широко.
— Свърши се! Победихме!
После го целуна по устните.
Димка се върна много развълнуван в залата. Говореше министърът на отбраната
Малиновски. Димка приближи до Хрушчов и заговори тихо.
— Телеграма от Добринин — получил е ново предложение от Боби Кенеди.
— Кажете на всички — отвърна Хрушчов и прекъсна министъра.
Димка повтори каквото беше научил.
Членовете на Президиума рядко се усмихваха, но сега Димка видя широки усмивки
около масата. Кенеди им беше дал всичко, което бяха поискали! Това беше победа за
Съветския съюз и лично за Хрушчов.
— Трябва да приемем възможно най-бързо — каза Хрушчов. — Доведете стенограф.
Незабавно ще продиктувам нашето писмо, в което изразяваме съгласие, и то трябва да бъде
излъчено по „Радио Москва“.
— Кога да наредя на Плиев да започне да демонтира ракетните установки? — попита
Малиновски.
Хрушчов го изгледа, все едно е малоумен.
— Веднага.

***
След Президиума Димка най-сетне видя Наталия насаме. Тя седеше във вестибюла и
преглеждаше бележките си от заседанието.
— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Димка. По някаква причина имаше неприятно
чувство в стомаха, макар да нямаше от какво да се притеснява.
— Давай — тя отгърна нова страница в бележника.
Димка замълча, понеже виждаше, че не разполага с цялото й внимание. Наталия
остави бележника и се усмихна.
Сега или никога.
— Ние с Нина се сгодихме и ще се женим.
Наталия пребледня и зина от изумление.
Димка имаше нужда да каже още нещо.
— Вчера казахме на семейството ми. На рождения ден на дядо ми. „Спри да дрънкаш“,
каза си той. „Млъквай“.
— Той е на седемдесет и четири.
Когато Наталия заговори, думите й го потресоха.
— Ами аз?
Димка не разбираше какво иска да каже.
— Ти ли?
Гласът на Наталия се сниши до шепот.
— Прекарахме една нощ заедно.
— Никога няма да я забравя — Димка се смая. — Но след това ми каза единствено, че
си омъжена.
 — Страх ме беше.
— От какво?
На лицето й беше изписано искрено страдание. Широката й уста беше изкривена в
болезнена гримаса.
— Не се жени, моля те!
— Защо не?
— Защото не искам.
Димка съвсем се сащиса.
— Защо не ми каза?
— Не знаех какво да правя.
— Сега обаче е късно.
— Наистина ли? — Наталия го погледна умоляващо. — Можеш да развалиш годежа…
ако искаш.
— Нина очаква дете.
Наталия шумно пое въздух.
— Трябваше да кажеш нещо… преди…
— И ако бях казала?
Той поклати глава.
— Няма смисъл да го обсъждаме.
— Няма. Разбирам.
— Добре — заключи Димка. — Поне избегнахме ядрената война.
— Да — отговори Наталия. — Живи сме. И това е нещо.
 20.
Миризмата на кафе събуди Мария. Тя отвори очи. Президентът Кенеди седеше в
леглото до нея, подпрян на няколко възглавници, пиеше кафе и четеше неделното издание на
Ню Йорк Таймс. Облечен беше в светлосиня нощница, както и тя.
— О! — възкликна Мария.
Той се усмихна.
— Звучиш изненадана.
— Така е. Изненадана съм, че съм жива. Мислех, че ще загинем през нощта.
— Не и този път.
Беше легнала да спи с някаква половинчата надежда това да се случи. Ужасяваше се от
края на тяхната любов. Знаеше, че връзката им няма бъдеще. За него да напусне съпругата си
щеше да означава край на политическата кариера; да го направи заради една чернокожа жена
беше немислимо. Пък и той не искаше да напуска Джаки — обичаше я и обичаше децата им.
Той беше щастливо женен. Мария беше негова любовница и той щеше да скъса с нея, когато
му омръзне. Понякога тя имаше чувството, че предпочита да умре, преди да дойде време за
това — особено ако смъртта дойде докато са заедно в леглото, с един миг на ядрена разруха,
който да свърши, преди да разберат какво става.
Мария не каза нищо такова: нейната роля беше да го радва, а не да го натъжава. Седна
по-изправена, целуна го по ухото, надзърна през рамото му във вестника, взе чашата от
ръката му и отпи от неговото кафе. Въпреки всичко беше щастлива, че още е жива.
Той никога не спомена аборта. Беше почти все едно го е забравил. Мария никога не го
беше споменавала пред него. Беше се обадила на Дейв Пауърс и му беше казала, че е
бременна; Дейв й даде някакъв телефонен номер и каза, че ще има грижата да плати на
лекаря. Единственият случай, когато президентът спомена това, беше когато й се обади след
процедурата. Имаше си по-големи грижи.
Мария мислеше сама да повдигне въпроса, но бързо реши да не го прави. Също като
Дейв, тя искаше да предпазва президента от грижи, а не да го обременява допълнително.
Сигурна беше, че това е правилното решение, макар да не можеше да не съжалява, че няма
как да разговаря с него за нещо толкова важно.
Боеше се, че след процедурата сексът може да е болезнен. Но снощи, когато Дейв я
помоли да иде в резиденцията, на нея толкова не й се искаше да отклонява поканата, че пое
риска. Всичко беше наред — всъщност беше чудесно.
— По-добре да се размърдам — каза президентът. — Тази сутрин съм на църква.
Тъкмо щеше да стане, когато телефонът звънна. Той вдигна.
— Добро утро, Мак.
Мария предположи, че говори с Макджордж Бънди, съветника по националната
сигурност. Скочи от леглото и отиде в банята.
Кенеди често приемаше обаждания сутрин в леглото. Мария прецени, че хората, които
му звънят, или не знаят, или не се интересуват, че той може да има компания. Тя спестяваше
на президента неудобството, като изчезваше по време на тези разговори, за всеки случай —
ако се окажеха свръхсекретни.
Подаде се иззад вратата тъкмо навреме да го види как затваря телефона.
— Прекрасни новини! — обяви той. — „Радио Москва“ съобщава, че Хрушчов
демонтира кубинските ракети и ги връща в Съветския съюз.
Мария трябваше да се удържи да не извика от радост. Всичко свърши!
— Чувствам се като нов човек — каза президентът.
Мария го прегърна и го целуна.
— Ти спаси света, Джони.
Той се позамисли. След минута каза:
— Аха, май е така.

***
Таня стоеше на балкона, облегната на парапета от ковано желязо, и вдишваше дълбоко
влажния хавански утринен въздух, когато Буикът на Пас спря долу и препречи тясната улица.
Той изскочи от колата, погледна нагоре, видя я и викна:
— Ти ме предаде!
— Какво? — удиви се тя. — Как?
— Знаеш.
Пас беше с горещ и изменчив нрав, но Таня никога не го беше виждала толкова гневен
и се радваше, че не се е качил в жилището й. Недоумяваше обаче каква е причината за
избухването му.
— Не съм разкривала тайни и не съм спала с друг мъж. Значи съм сигурна, че не съм те
предала.
— Тогава защо демонтират ракетните установки?
— Така ли? — ако беше вярно, това означаваше край на кризата. — Сигурен ли си?
— Не се преструвай, че не знаеш.
— За нищо не се преструвам. Но ако е истина, значи сме спасени — с крайчеца на
окото си Таня зърна как съседите отварят прозорците и вратите, за да наблюдават кавгата с
неприкрито любопитство. — Защо се сърдиш?
— Защото Хрушчов сключи сделка с янките и дори не я обсъди с Кастро!
Съседите издадоха разни неодобрителни звуци.
— Естествено, че не знаех това — раздразнено отвърна Таня. — Да не би да си
въобразяваш, че Хрушчов обсъжда такива неща с мен?
— Защото те прати тук.
— Не лично.
— Той говори с брат ти.
— Наистина ли вярваш, че съм някакъв специален емисар на Хрушчов?
— А защо според теб те следвах навсякъде с месеци?
— Представях си, че го правиш, защото ме харесваш — отговори Таня с по-тих глас.
Жените, които подслушваха, загукаха съчувствено.
— Вече не си желана тук — кресна Пас. — Събирай си куфарите. Трябва да напуснеш
Куба незабавно. Днес!
С тези думи той скочи обратно в колата и подкара с рев.
— Приятно ми беше, че се запознахме — каза Таня.
 ***
Тази вечер Димка и Нина празнуваха в едно заведение недалеч от нейното жилище.
Димка беше решил да не се замисля за обезпокоителния разговор с Наталия. Той не
променяше нищо. Пропъди я от мислите си. Имаха кратка авантюра и тя свърши. Той
обичаше Нина и тя щеше да бъде негова съпруга.
Димка купи две шишета слаба руска бира и седна до нея на пейката.
— Ние ще се оженим — нежно рече той. — Искам да имаш прекрасна рокля.
— Аз не искам много шумотевица.
— Нито пък аз, но това може да се окаже проблем — свъси се Димка. — Аз съм
първият от моето поколение, който ще се жени. Майка ми, баба ми и дядо ми ще искат
голямо тържество. А твоето семейство? — Знаеше, че баща й е загинал във войната, но майка
й още беше жива. Нина имаше и брат, по-млад от нея с две години.
— Надявам се мама да е достатъчно добре и да дойде.
Майката на Нина живееше в Перм, на около хиляда и четиристотин километра източно
от Москва. Ала нещо подсказваше на Димка, че тя всъщност не държи майка й да дойде.
— А брат ти?
— Ще помоли за отпуска, но не знам дали ще му дадат — братът на Нина служеше в
Червената армия. — Нямам представа къде се намира. Доколкото знам, може и в Куба да е.
— Ще разбера — отговори Димка. — Вуйчо Володя може да се обади тук-там.
— Не си прави чак толкова труд.
— Искам. Това може би ще е единствената ми сватба.
— Какво искаш да кажеш? — сопна се Нина.
— Нищо — Димка искаше да се пошегува и съжаляваше, че я е раздразнил. — Забрави,
че го казах.
— Мислиш, че и с тебе ще се разведа, както се разведох с първия си съпруг ли?
— Казах тъкмо обратното, нали? Какво ти става? — той се усмихна насила. — Днес
трябва да сме щастливи. Ще се оженим, ще имаме бебе. А и Хрушчов спаси света.
— Не разбираш. Аз не съм девойка.
— Досетих се за това.
— Ще се държиш ли сериозно?
— Добре.
— Нормално е на сватбата двама млади да си обещаят, че ще се обичат вечно. Не
можеш два пъти да кажеш такова нещо. Не разбираш ли, че се срамувам отново да правя това,
понеже вече веднъж се провалих?
— О! Да, сега, като ми го обясни, разбирам — отношението на Нина беше малко
старомодно — толкова хора вече се развеждаха — но може би тя беше такава, защото беше от
провинциален град. — Значи искаш празненство, което е подходящо за втори брак: без
екстравагантни обещания, без шеги с младоженците, зряло разбиране, че животът невинаги
върви по план.
— Точно така.
— Е, любов моя, щом това искаш, ще се погрижа да е така.
— Наистина ли?
— Какво те кара да мислиш, че не бих го сторил?
 — Не знам. Понякога забравям какъв добър човек си.

***
Тази сутрин, на последния ЕксКом за кризата Джордж чу как Бънди изнамери нов
начин за описване на противостоящите страни сред съветниците на американския
президент.
— Всеки знае кои са ястребите и кои са гълъбите — каза Бънди. Той самият беше
ястреб. — Днес е денят на гълъбите.
Но тази сутрин ястребите бяха малко: всички ценяха начина, по който президентът се
справи с кризата, дори някои от онези, които до скоро твърдяха, че е опасно слаб, и го
притискаха да въвлече Съединените щати във война.
Джордж събра смелост да се пошегува с президента.
— Може би сега трябва да се справите с индокитайската гранична война, господин
президент.
— Не мисля, че някой от тях или пък който и да е друг иска да го направя.
— Но днес Вие нямате равен.
Президентът се разсмя.
— Това ще продължи около седмица.
Боби Кенеди се радваше, че ще може да прекара повече време със семейството си.
— Почти забравих пътя до дома — рече той.
Само генералите бяха нещастни. Комитетът на обединените началник-щабове, който се
беше събрал в Пентагона да завърши плановете за въздушното нападение над Куба, беше
гневен. Пратиха на президента спешно съобщение, че съгласието на Хрушчов е само хитрина
за печелене на време. Къртис Ле Мей каза, че това е най-големият разгром в американската
история. Никой не обърна внимание.
Джордж беше научил нещо и усещаше, че му трябва време да го смели. Политическите
въпроси бяха по-тясно преплетени, отколкото си беше представял досега. Винаги беше
мислил, че проблеми като Берлин и Куба са отделни и имат слаба връзка с въпроси като
гражданските права и здравеопазването. Но президентът Кенеди не можеше да се справи с
Кубинската ракетна криза, без да се замисля за отзвука в Германия. А ако се беше провалил в
Куба, предстоящите междинни избори щяха да навредят на вътрешнополитическата му
програма и да стане невъзможно той да прокара закона за гражданските права. Всичко беше
свързано. Разбирането на този факт имаше отражение върху кариерата на Джордж, за което
той трябваше да поразсъждава.
Когато срещата на ЕксКом завърши, Джордж се отправи към дома на майка си, без да
сваля костюма. Беше слънчев есенен ден и листата бяха обагрени в червено и златисто.
Майка му приготвяше вечеря за него, както обичаше да прави. Имаше пържоли и картофено
пюре. Пържолите бяха препечени — Джордж не успя да я убеди да ги приготвя по френски
средно изпечени. Но и така се наслаждаваше на храната, защото беше приготвена с любов.
После Джаки изми чиниите, той ги избърса и се приготвиха за вечерната служба в
евангелистката църква Ветил.
— Трябва да благодарим на Бога, че ни избави — рече Джаки, докато стоеше пред
огледалото до вратата и нагласяше шапката си.
 — Ти, мамо, благодари на Бога — отвърна обичливо Джордж. — Аз ще благодаря на
президента Кенеди.
— А защо просто не се договорим да благодарим и на двамата?
— Приемам — съгласи се Джордж и излязоха.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОРЪЖИЕ
1963
 21.
Танцовият оркестър на Джо Хенри имаше редовно изпълнение в събота вечер в
ресторанта на хотел Европа в Източен Берлин, свиреше джазови стандарти и популярни
мелодии за членовете на източногерманския елит и съпругите им. Джо, чието истинско име
беше Йозеф Хайнрийд, не беше голям барабанист по мнението на Вали, но поддържаше
ритъма, дори и пиян, освен това беше член на музикантския профсъюз и не можеха да го
уволнят.
Джо се появи на служебния вход на хотела в шест вечерта със стария черен ван Фрамо
Ф901. Скъпоценните му барабани бяха натоварени отзад и натъпкани с възглавници. Докато
Джо седеше на бара и пиеше бира, работата на Вали беше да пренесе барабаните от вана на
сцената, да ги извади от кожените калъфи и да ги нареди по вкуса на Джо. Имаше каса, два
там-тама, солов барабан, фус, чинели и звънец. Вали боравеше с тях, като че бяха яйца —
това беше американски комплект Слингърленд, който Джо беше спечелил на карти от
някакъв американски войник през четиридесетте. Никога повече не би могъл да се сдобие с
такъв.
Заплатата беше нищожна, но като част от сделката Вали и Каролин пееха в почивката
под името Близнаците Бобси. А най-важното беше, че получиха членски карти на
музикантския профсъюз, макар на седемнадесет Вали да бе твърде млад за това.
Мод, английската баба на Вали, се разкикоти като чу името на дуета.
— Вие Флоси и Фреди ли сте или Бърт и Нан? — попита тя. — Ох, Вали, наистина ме
разсмиваш.
Оказа се, че Близнаците Бобси съвсем не са като Евърли Брадърс.
Имало поредица стари книжки за деца за невъзможно съвършеното семейство Бобси,
което имало две двойки сладки розовобузи близнаци. Вали и Каролин обаче решиха да си
запазят името.
Вали се учеше от Джо, нищо че онзи беше идиот. Джо се стараеше оркестърът да е
достатъчно шумен, та да не могат да не му обърнат внимание, но не прекалено шумен, за да
не се оплакват хората, че не могат да разговарят. Даваше на всеки оркестрант по едно солово
изпълнение и всички бяха доволни. Винаги започваше с някое известно парче и обичаше да
завършва, когато дансингът е претъпкан. Така хората искаха още.
Вали не знаеше какво крие бъдещето, но знаеше какво иска той. Щеше да стане
музикант, да има своя група — популярна и прочута; и щеше да свири рок. Може би
комунистите щяха да смекчат отношението си към американската култура и да позволят
попгрупите. Може би комунизмът щеше да падне. А в най-добрия случай Вали щеше да
намери начин да иде в Америка.
Но всичко това беше далеч. Точно сега амбицията му беше Близнаците Бобси да
спечелят достатъчно популярност, че двамата с Каролин да станат професионални
музиканти.
Музикантите на Джо надойдоха, докато Вали нареждаше барабаните, и започнаха да
свирят точно в седем.
Комунистите имаха двойствено отношение към джаза. Отнасяха се с подозрение към
всичко американско, но пък нацистите бяха забранявали джаза. Значи той беше
антифашистки. Оркестърът на Джо нямаше вокалист и така нямаше проблеми с текстове на
песни, които хвалят буржоазни ценности като „Цилиндър, бяла папийонка и фрак“ или
„Обаждам се в Риц“.
Каролин пристигна минута по-късно и присъствието й озари мърлявите кулиси със
светлина като от свещ, окъпа сивите стени в розово, а мрачните ъгълчета изчезнаха в
сенките.
За пръв път в живота на Вали имаше нещо, което беше важно колкото музиката. И по-
рано беше имал приятелки, всъщност не му се налагаше много да се старае за това. И
обикновено бяха готови да правят секс с него, затова за Вали сексът не беше непостижима
мечта, както беше за повечето му съученици. Но никога не беше изпитвал нещо подобно на
всепоглъщащата любов и страст, които изпитваше към Каролин.
— Ние мислим еднакво, даже понякога говорим еднакво — казваше той на баба Мод.
— А, сродни души — отговаряше му тя.
Вали и Каролин можеха да разговарят за секса така свободно, както разговаряха за
музиката, доверяваха си какво харесват и какво не, макар онова, което Каролин да не
харесваше, не беше много.
Оркестърът щеше да свири още час. Вали и Каролин се качиха отзад във вана на Джо и
легнаха. Колата се превърна в будоар, възглавниците на Джо станаха кадифен диван, а
Каролин — омайна одалиска, която разтваряше робата си и предлагаше тялото си на
целувките на Вали.
Бяха пробвали секс с презерватив, но и на двамата не им хареса. Понякога го правеха
без презерватив и Вали се отдръпваше в последния момент, но Каролин каза, че така не е
съвсем безопасно. Тази вечер използваха ръцете си. След като Вали се изпразни в
кърпичката й, тя му показа как да я задоволи, направлявайки пръстите му, и свърши с кратко:
„О!“. То прозвуча повече като изненада.
— Сексът с някого, когото обичаш, е второто най-хубаво нещо в света — беше казвала
баба Мод на Вали. Някак си бабата можеше да казва неща, които майката не можеше.
— Ако това е второто, кое е първото? — попита Вали.
— Да виждаш, че децата ти са щастливи.
— Аз пък си мислех, че ще кажеш „да свириш рагтайм“ — подхвърли Вали и баба се
разсмя.
Както винаги, Вали и Каролин минаха от секса към музиката без прекъсване, все едно
двете бяха неразделни. Вали научи Каролин на нова песен. В стаята си той имаше радио и
слушаше американските радиостанции, които излъчваха от Западен Берлин, затова знаеше
всички популярни парчета. Песента се казваше „Ако имах чук“ и беше хит за американското
трио Питър, Пол и Мери. Ритъмът беше завладяващ и Вали беше сигурен, че публиката много
ще я хареса.
Каролин имаше съмнения за текста, който споменаваше справедливост и свобода.
— В Америка наричат Питър Сийгър комунист заради този текст! — каза Вали. —
Мисля, че той дразни насилниците навсякъде.
— И това с какво ни помага? — попита Каролин с присъщата си неумолима
практичност.
— Тук никой няма да разбере английските думи.
— Добре — неохотно се предаде Каролин. — И без това трябва да спра да го правя.
Вали беше потресен.
— Какво искаш да кажеш?
Тя изглеждаше мрачна. Запазила е лошата новина, за да не разваля удоволствието от
секса, разбра той. Каролин притежаваше впечатляващ самоконтрол.
— Баща ми беше на разпит в ЩАЗИ.
Бащата на Каролин беше началник на автогара. Видимо не се интересуваше от
политика и беше странно тайната полиция да се занимава с него.
— Защо? — попита Вали. — За какво са го разпитвали?
— За теб.
— Ох, по дяволите.
— Казали са му, че си идеологически ненадежден.
— А кой го е разпитвал? Ханс Хофман ли?
— Не знам.
— Бас ловя, че е бил той. — „Ако Ханс не го е разпитвал лично, със сигурност е
отговарял за случая“, помисли Вали.
— Казали са, че татко ще си загуби работата си, ако продължавам да се появявам на
обществени места и да пея с теб.
— Трябва ли да правиш каквото ти кажат родителите? Ти си на деветнадесет.
— Обаче още живея с тях — Каролин беше завършила училище, но следваше за
деловодителка в институт. — Както и да е, не мога да поема отговорността за уволнението
на баща ми.
Вали беше съсипан. Това унищожаваше мечтата му.
— Но… ние сме толкова добри! Хората ни харесват.
— Знам. Толкова съжалявам.
— И откъде в ЩАЗИ въобще са разбрали за това, че пееш?
— Помниш ли мъжа с каскета, който ни проследи вечерта, когато се запознахме?
Виждам го от време на време.
— Мислиш ли, че непрекъснато ме следи?
— Не непрекъснато — каза Каролин с по-тих глас. Хората винаги говореха тихо, когато
споменаваха ЩАЗИ, дори когато никой не можеше да ги чуе. — Може би само от време на
време. Но предполагам, че рано или късно ме е забелязал с теб и е открил името и адреса ми
и така са се добрали до татко.
Вали отказваше да приеме онова, което се случваше.
— Ще заминем на запад — каза той.
Каролин явно се измъчваше.
— Боже мой, иска ми се да можехме.
— Хората бягат през цялото време.
Вали и Каролин често бяха обсъждали този въпрос. Бегълците преплуваха канали,
сдобиваха се с фалшиви документи, криеха се между товара на камиони или просто тичаха
оттатък. Понякога историите им се разказваха по западногерманските радиостанции, а още
по-често се носеха всякакви слухове.
— И умират през цялото време — отвърна Каролин.
Колкото и да копнееше да избяга, Вали се измъчваше от възможността Каролин да бъде
ранена или по-лошо. Граничарите стреляха на месо. А Стената се менеше непрестанно и
ставаше все по-яка. Първоначално беше просто ограда от бодлива тел. Сега на много места
представляваше двойна преграда от бетонни плочи, а широкото пространство по средата се
осветяваше от прожектори, пазеше се от кучета и се наблюдаваше от вишки. Имаше даже
противотанкови прегради. Никой никога не беше опитвал да мине с танк, обаче граничарите
често бягаха.
— Сестра ми избяга — каза Вали.
— Но съпругът й беше осакатен.
Ребека и Бернд сега бяха женени и живееха в Хамбург. И двамата бяха учители, макар
Бернд да беше в инвалидна количка: още не се беше възстановил напълно от падането.
Писмата им до Карла и Вернер винаги се задържаха от Цензорите, но в края на краищата
идваха.
— Както и да е, не искам да живея тук — насмешливо каза Вали. — Ще прекарам
живота си в пеене на песни, одобрени от Комунистическата партия, а ти ще бъдеш
деловодителка, за да може баща ти да си запази работата в автогарата. По-добре да пукна.
— Комунизмът не може да трае вечно.
— Защо не? Трае от 1917 година. А ако имаме деца?
— Какво те кара да кажеш това? — попита остро Каролин.
— Останем ли тук, ние не само се осъждаме на доживотен затвор. Нашите деца също
ще страдат.
— Искаш ли да имаш деца?
Вали нямаше намерение да повдига този въпрос. Не знаеше дали иска деца. Първо
трябваше да спасява собствения си живот.
— Е, не искам да имам деца в Източна Германия — каза той. Не беше се замислял за
това по-рано, но когато го изрече, беше сигурен, че е така.
Каролин изглеждаше сериозна.
— Тогава може би трябва да избягаме. Но как?
Вали се беше заигравал с много идеи, но една му беше любима.
— Виждала ли си контролния пункт до моето училище?
— Всъщност никога не съм се заглеждала.
— Използва се от превозни средства, които карат стоки в Западен Берлин — месо,
зеленчуци, сирене и тем подобни — според бащата на Вали, на източногерманското
правителство не му харесваше да храни Западен Берлин, но му трябваха парите.
— И…?
Във въображението си Вали беше премислил някои подробности.
— Бариерата е просто летва с дебелина около петнадесет сантиметра. Показваш си
документите, после граничарят вдига бариерата, за да пусне камиона ти. В двора преглеждат
товара, а на изхода има подобна бариера.
— Да, спомням си как е устроено.
Вали се насили да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
— Мисля, че шофьор, който има проблеми с граничарите, вероятно може да разбие
двете бариери.
— О, Вали, толкова е опасно!
— Няма безопасен начин за измъкване.
— Ти нямаш камион.
— Ще откраднем този ван — след представлението Джо винаги оставаше на бара,
докато Вали опаковаше комплекта барабани и натоварваше вана. Докато свърши, Джо беше
повече или по-малко пиян и Вали го откарваше у дома. Нямаше книжка, но Джо не знаеше
това, а и никога не беше достатъчно трезвен да забележи неправилното му шофиране. След
като настанеше Джо в апартамента му, Вали трябваше да прибере барабаните в антрето и
вана — в гаража. — Мога да го взема тази вечер, след представлението. Можем да минем
границата рано сутринта, веднага след отварянето на контролния пункт.
— Ако закъснея, баща ми ще дойде да ме търси.
— Прибери се у дома, легни да спиш и стани рано. Ще те чакам пред училището. Джо
няма да се събуди преди пладне. Докато разбере, че ванът го няма, ние ще се разхождаме в
Тиргартен.
Каролин го целуна.
— Страх ме е, но те обичам — каза тя.
Вали чу оркестъра да свири „Авалон“, заключителната мелодия за първата част, и
осъзна, че разговарят отдавна.
— Излизаме на сцената след пет минути. Да вървим.
Оркестърът слезе от сцената и дансингът се опразни. На Вали му беше нужно по-малко
от минута да нагласи микрофоните и малкия усилвател за китарата. Публиката се върна към
питиетата и разговорите. После се появиха Близнаците Бобси. Някои клиенти не обърнаха
внимание, а други ги загледаха с интерес: Вали и Каролин бяха привлекателна двойка и това
винаги беше добро начало.
Както обикновено, започнаха с „Нох айнен танц“, което привлече вниманието на
хората и ги разсмя. Изпяха няколко песни, две на Евърли Брадърс и „Хей, Пола“ — хит на
един американски дует, който доста приличаше на тях, Пол и Пола. Вали имаше висок глас и
припяваше хармонии върху нейния мотив. Беше развил стил на свирене, който беше
едновременно ритмичен и мелодичен.
Завършиха с „Ако имах чук“. Хареса се на по-голямата част от публиката. Хората
пляскаха в такт, но тук-таме се видяха строги физиономии при думите „справедливост“ и
„свобода“ в рефрена.
Слязоха от сцената под бурни аплодисменти. Главата на Вали се въртеше от еуфорията,
че е очаровал публиката. Беше по-добре от това да си пиян. Той летеше.
Джо мина край тях зад кулисите и каза:
— Ако отново изпеете тази песен, уволнени сте.
Въодушевлението на Вали изчезна. Имаше чувството, че са го зашлевили. Той гневно
каза на Каролин:
— Това решава нещата. Напускам тази вечер.
Върнаха се във вана. Често се любеха още веднъж, но тази вечер и двамата бяха
прекалено напрегнати. Вали кипеше от гняв.
— В колко часа най-рано можеш да се срещнеш с мен сутринта?
Тя помисли малко.
— Ще се прибера сега и ще им кажа, че трябва да си легна рано, понеже трябва да
ставам рано… за репетиция за първомайския парад в института.
— Добре — отговори Вали.
— Мога да съм при теб в седем, без да предизвиквам подозрение.
— Отлично. Няма да има голямо движение през контролния пункт по това време в
неделя сутрин.
— Тогава ме целуни отново.
Целунаха се дълго и пламенно. Вали докосна гърдите й, после се дръпна.
— Следващия път, когато се любим, ще бъдем свободни.
Слязоха от вана.
 — В седем — повтори Вали.
Каролин му помаха и изчезна в нощта.
Вали прекара остатъка от вечерта, носен на вълната на надежда, примесена със страх.
Непрестанно се изкушаваше да покаже на Джо, че го презира, но и се боеше, че по някаква
причина няма да може да открадне вана. Но и да беше издал чувствата си, Джо не забеляза и
в един Вали вече беше паркирал на улицата пред училището. Беше на два завоя от
контролния пункт и оттам не можеха да го видят: не искаше граничарите да го забележат и
да станат подозрителни.
Легна на възглавниците отзад и затвори очи, но беше прекалено студено да спи. През
по-голямата част от нощта мисли за семейството си. Баща му беше в лошо настроение повече
от година. Татко вече не притежаваше фабриката за телевизори в Западен Берлин: беше я
прехвърлил на Ребека, за да не успее източногерманското правителство да намери как да я
отнеме от семейството. Все още опитваше да я ръководи, макар че не можеше да ходи там.
Наел беше един датски счетоводител, който му служеше за свръзка. Като чужденец, Енок
Андерсен можеше да минава между Западен и Източен Берлин веднъж седмично и да се
вижда с татко. Така не се ръководеше бизнес и това го влудяваше.
Вали не мислеше, че и майка му е щастлива. Тя беше преди всичко погълната от
работата си на старша сестра в голяма болница. Мразеше комунистите толкова, колкото
мразеше и нацистите, но нищо не можеше да направи.
Баба Мод беше стоик, както винаги. Казваше, че откак се помни, Германия воюва с
Русия и само се надява да живее достатъчно дълго, че да види кой ще победи. Мислеше, че
свиренето на китара е постижение, за разлика от родителите на Вали, които го намираха
загуба на време.
Най-много щеше да му липсва Лили. Тя вече беше на четиринадесет и той я харесваше
много повече сега, отколкото когато бяха малки и тя беше жива напаст.
Постара се да не мисли много за опасностите, които му предстояха. Не искаше да
загуби смелост. В малките часове, когато усети, че решимостта му отслабва, той си помисли
за думите на Джо: „Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте“. Това отново разпали гнева му.
Ако останеше в Източна Германия, цял живот разни празноглавци като Джо щяха да му
казват какво да свири. Това изобщо нямаше да е живот, а ад; щеше да бъде невъзможно. Той
трябваше да се махне каквото и да става. Другото беше немислимо.
Тази мисъл му даваше кураж.
В шест слезе от вана и отиде да потърси нещо топло за пиене и закуска. Нищо обаче не
беше отворено, даже на железопътните гари, и Вали се върна във вана по-гладен от всякога.
Поне ходенето го сгря.
Дневната светлина премахна студа. Вали седна зад волана, за да може да се оглежда за
Каролин. Тя щеше лесно да го намери: познаваше колата, пък и близо до училището нямаше
паркирани други.
Отново и отново си представяше какво ще направи. Щеше да изненада граничарите.
Щяха да минат няколко секунди, докато те осъзнаят какво става. После сигурно щяха да
стрелят.
Ако имаше късмет, дотогава граничарите щяха да са зад него и Каролин и да стрелят по
задницата на вана. Колко опасно бе това? Вали нямаше представа. Никога не бяха стреляли
по него. Той никога не беше виждал човек да стреля по никаква причина. Не знаеше дали
куршумите могат да минават през коли, или не. Спомни си как баща му беше казал, че да
улучиш някого с огнестрелно оръжие не е толкова лесно, колкото изглежда във филмите.
Дотам се простираха знанията на Вали.
Преживя миг на притеснение, когато край него мина една полицейска кола. Полицаят
на мястото на пътника го изгледа. Ако поискаха да видят шофьорската му книжка, свършено
беше с него. Вали прокле глупостта си да не остане отзад. Но полицаите отминаха, без да
спират.
Вали си представяше как граничарите убиват и него, и Каролин, понеже нещо се е
объркало. Но сега за пръв път му мина през ума, че единият може да загине, а другият да
оцелее. Това беше ужасно. Често си бяха казвали „Обичам те“, но Вали го усещаше по-иначе.
Сега си даваше сметка, че да обичаш някого е да имаш нещо толкова скъпо, че да не можеш
да понесеш загубата му.
Дойде му на ум още по-лоша възможност: единият да осакатее като Бернд. Как щеше да
се почувства, ако Каролин е парализирана по негова вина? Щеше да поиска да се самоубие.
Най-сетне часовникът му показа седем. Питаше се дали и Каролин си е помислила за
някое от тези неща. Почти сигурно беше така. Какво друго да мисли през нощта? Дали щеше
да дойде по улицата, да седне до него във вана и тихо да му каже, че не е готова да рискува?
Какво щеше да направи той тогава? Не можеше да се откаже и да живее зад Желязната
завеса. Но можеше ли да остави нея и да тръгне сам?
Разочарова се, когато стана седем и петнадесет, а Каролин не се появи. Към седем и
половина се разтревожи, а в осем се отчая.
Какво се беше объркало?
Дали баща й беше открил, че на другия ден няма репетиция за първомайския парад в
института? А защо би се главоболил да проверява подобно нещо?
Или Каролин беше заболяла? Снощи беше съвсем добре.
Или беше променила намеренията си?
Може би.
Тя поначало не беше толкова уверена в необходимостта да избягат. Изразяваше
съмнения и предвиждаше трудности. Вали подозираше, че по време на снощния им разговор
тя беше против цялата идея, докато той не спомена за това да отгледат децата си в Източна
Германия. Тогава тя започна да мисли като него. Сега обаче му се струваше, че е мислела и
нещо друго.
Реши да й даде време до девет.
После какво? Тръгва сам?
Вече не изпитваше глад. Напрежението във вътрешностите му беше такова, че знаеше,
че не може да хапне. Но беше жаден. Беше почти готов да замени китарата си за едно горещо
кафе със сметана.
Към девет без петнадесет едно слабичко момиче с дълги светли коси се появи по
улицата по посока на вана и сърцето на Вали заби по-бързо. Но когато момичето приближи,
той забеляза, че е с тъмни вежди, малка уста и дълбока захапка. Не беше Каролин.
В девет Каролин още я нямаше.
Да тръгва или да остане?
Ако пак изпеете тази песен, уволнени сте.
Вали запали двигателя.
Потегли бавно и зави зад първия ъгъл.
Трябваше да се движи бързо, за да мине през дървената бариера. От друга страна,
приближеше ли с голяма скорост, граничарите щяха да са внимателни. Трябваше в началото
да се движи нормално, да забави малко, за да ги залъже, и после да настъпи газта.
За беля, нищо особено не се случваше, когато настъпиш газта в тази кола. Фрамо
имаше 900-кубиков трицилиндров двутактов двигател. Вали се замисли, че нямаше да е зле
да беше оставил барабаните вътре, та да може тежестта им да придаде ускорение при удара.
Зави зад втория ъгъл и контролният пункт вече беше пред него. На около триста метра
пътят беше препречен от бариера, която се вдигаше, за да се влезе в двор с караулка. Друга
дървена бариера блокираше изхода. След него пътят беше пуст още тридесетина метра, после
преминаваше в обикновена западноберлинска улица.
Западен Берлин, помисли Вали; после Западна Германия; после Америка.
Пред близката бариера чакаше някакъв камион. Вали припряно спря вана. Ако се
наредеше на опашка, щеше да е в беда, понеже нямаше да има голяма възможност да ускори.
Докато камионът минаваше през бариерата, там спря втора кола. Вали чакаше. Но
забеляза, че един граничар го гледа и си даде сметка, че присъствието му е отчетено. В опит
да се прикрие, той слезе от вана, мина отзад и отвори задната врата. Така можеше да вижда
през предното стъкло. Когато втората кола мина в двора, той се върна на шофьорското място.
Включи на скорост и се подвоуми. Не беше късно да обърне. Можеше да откара вана
обратно в гаража на Джо и да се прибере пеш. Единственият проблем щеше да е да обясни на
родителите си защо е бил навън цяла нощ.
Живот или смърт.
Ако сега изчакаше, можеше още някой камион да дойде и да блокира пътя му; после
пък граничарят можеше да тръгне по улицата и да го попита какво, по дяволите, си
въобразява, че върши, като се размотава пред контролния пункт. Така щеше да изтърве
сгодния случай.
Ако пак изпеете тази песен…
Изключи съединителя и тръгна напред.
Вдигна петдесет километра в час, после малко забави. Граничарят на бариерата го
гледаше. Докосна спирачката. Граничарят отмести поглед.
Вали даде газ.
Граничарят чу промяната в шума на двигателя и се обърна с леко учудено изражение.
Докато Вали набираше скорост, граничарят му махаше да забави. Вали напразно натисна
педала по-силно. Фрамо набираше скорост бавно, като слон. Вали като в забавен каданс видя
как изражението на граничаря се промени от любопитство през неодобрение до тревога.
После човекът изпадна в паника. Макар да не беше на пътя на вана, той направи три стъпки
назад и се залепи на стената.
Вали нададе вик — наполовина плач, наполовина неподправен ужас.
Ванът удари бариерата с трясък на изкривен метал. Ударът захвърли Вали върху волана,
който болезнено се заби в ребрата му. Той не го беше очаквал. Внезапно му стана трудно да
диша. Но дървената бариера се беше счупила с пукане като шум от изстрел и ванът продължи
напред, а скоростта му беше съвсем леко намалена от сблъсъка.
Вали мина на първа скорост и забърза. И двете машини пред него бяха спрели за
проверка, така че пътят към изхода беше чист. Хората в двора, трима граничари и двамата
шофьори, се обърнаха да видят какъв е този шум. Фрамото набра скорост.
Вали изведнъж бе обзет от самоувереност. Щеше да успее! После един от граничарите,
който притежаваше повече ум от средното, приклекна и прицели автомата си.
 Беше точно на пътя на Вали към изхода. В миг Вали осъзна, че ще мине съвсем близо
до него. Със сигурност щеше да бъде застрелян.
Без да се замисля, той завъртя волана и тръгна право към граничаря.
Той изстреля един откос. Предното стъкло се натроши, но за свое изумление, Вали не
беше улучен. После се озова почти върху човека. Внезапно го връхлетя ужасът, че ще мине с
колата през тялото на жив човек, и отново завъртя волана, за да го избегне. Но беше твърде
късно и предницата на вана удари граничаря с противен звук и го събори на земята.
— Не! — изкрещя Вали. Ванът се олюля, когато предното му дясно колело мина върху
мъжа. — О, Боже! — изплака Вали. Никога не беше искал да нарани никого.
Ванът забави, а Вали потъна в отчаяние. Искаше да изскочи навън, да провери дали
граничарят е жив и да му помогне. После отново започна стрелба и той осъзна, че сега ще го
убият, ако могат. Чу как зад гърба му куршумите улучват метал.
Натисна педала и пак врътна волана в опит да се върне на пътя. Беше загубил
ускорение. Успя да се насочи към бариерата на изхода. Не знаеше дали се движи достатъчно
бързо, та да я разбие. Устоя на подтика да смени скоростта и остави двигателя да вие на
първа.
Усети остро бодване, все едно някой е забил нож в крака му. Извика от шок и болка.
Стъпалото му се отмести от педала и ванът веднага забави ход. Трябваше да се насили пак да
даде газ, колкото и да болеше. Изкрещя от болка. Усети как горещата кръв се стича от
прасеца в обувката му.
Колата удари втората дървена бариера. Вали отново беше хвърлен напред; отново
воланът натърти ребрата му; отново дървената бариера се нацепи и падна; и отново ванът
продължи напред.
Мина през настлан с бетон участък. Стрелбата престана. Вали видя улица с магазини,
реклами на Лъки Страйк и Кока-Кола, лъскави нови коли и — най-хубавото от всичко —
малка група сащисани войници в американски униформи. Свали крак от педала и опита да
спре. Изведнъж болката стана прекалено силна. Левият му крак беше парализиран и той не
можеше да натисне педала на спирачката. Отчаяно завъртя волана и спря в една улична
лампа.
Войниците се завтекоха към колата и единият рязко отвори вратата.
— Добра работа, хлапе, успя! — каза единият.
Успях, помисли Вали. Жив съм и съм свободен. Но без Каролин.
— Страхотно минаване — продължи войникът с възхищение. Не беше много по-голям
от Вали.
Когато се поотпусна, болката стана смазваща.
— Кракът ме боли — успя да промълви той.
Войникът погледна надолу.
Боже мой, вижте колко кръв! — обърна се и каза на някого зад гърба си — Ей, викнете
линейка.
Вали загуби съзнание.

***
Зашиха раната от куршума и на другия ден Вали беше изписан от болницата с
натъртени ребра и превързан ляв прасец.
Според вестниците, граничарят, когото беше прегазил, беше умрял.
Вали с куцукане се добра до фабриката за телевизори Франк и разказа историята си на
датския счетоводител Енок Андерсен, който се нагърби да предаде на Вернер и Карла, че
синът им е добре. Андерсен даде на Вали малко западногермански марки и той взе стая в
общежитието на Асоциацията на християнската младеж.
Ребрата го боляха при всяко обръщане в леглото и той спа зле.
На другия ден извади китарата от вана. За разлика от него, инструментът беше останал
невредим при минаването. Колата обаче беше отписана.
Вали кандидатства за западногермански паспорт, какъвто бегълците получаваха
автоматично.
Беше свободен. Избягал беше от задушаващото пуританство на комунистическия режим
на Валтер Улбрихт. Можеше да свири и да пее каквото сам избере.
И беше нещастен.
Каролин му липсваше. Имаше чувството, че е загубил ръката си. Продължаваше да
мисли какво ще й каже или за какво ще я помоли довечера или утре, после изведнъж си
спомняше, че не може да говори с нея и всеки път усещаше този ужасен спомен като удар в
стомаха. Виждаше някое хубаво момиче на улицата и се замисляше какво могат да направят
двамата с Каролин в задницата на вана другата събота; после осъзнаваше, че няма да има
повече вечери във вана и се поболяваше от мъка. Минаваше покрай заведения, където би
могъл да получи работа и се чудеше би ли понесъл да свири без Каролин.
Говори по телефона със сестра си Ребека, която настояваше той да иде в Хамбург и да
живее с нея и съпруга й, но Вали благодари и отклони предложението. Не можеше да се
насили да напусне Берлин, докато Каролин още се намира в източната половина на града.
Потънал в мъка по нея, седмица по-късно Вали взе китарата си и отиде в клуб
Минезенгер, където се бяха запознали две години по-рано. Имаше надпис, че в понеделник е
затворено, но вратата беше открехната и той влезе.
Дани Хаусман, младият конферансие и собственик, седеше зад бара и правеше сметки
в тефтера.
— Помня те — каза той. — Близнаците Бобси. Бяхте страхотни. Защо не се върнахте?
— Онези от Фопо ми счупиха китарата — обясни Вали.
— Виждам обаче, че имаш нова.
Вали кимна.
— Но загубих Каролин.
— Каква небрежност. Хубаво момиче беше.
— И двамата живеехме на изток. Тя още е там, но аз избягах.
— Как?
— Минах с колата през бариерата.
— Ти ли си бил? Четох за това във вестниците. Голяма работа си! А защо не взе
мацето?
— Не дойде на срещата.
— Лошо. Искаш ли питие? — Дани мина зад бара.
— Благодаря. Искам да се върна за нея, но сега там ме търсят за убийство.
Дани наточи две чаши бира.
— Комунистите вдигнаха голяма шумотевица за това. Наричат те престъпник.
 Освен това бяха изискали екстрадирането на Вали. Правителството на Западна
Германия беше отказало с довода, че граничарят е стрелял по германски гражданин, който
просто е искал да мине от една берлинска улица на друга, и отговорен за смъртта му е
неизбраният източногермански режим, който незаконно държи населението затворено.
С ума си Вали не вярваше, че е направил нещо нередно, но със сърцето си не можеше
да приеме, че е убил човек.
— Ако мина границата, ще ме арестуват — каза той на Дани.
— Прецакан си, мой човек.
— И още не знам защо Каролин не дойде.
— А не можеш да се върнеш да я попиташ. Освен…
Вали наостри уши.
— Освен какво?
Дани се поколеба.
— Нищо.
Вали остави чашата. Нямаше да остави нещо такова да мине край него.
— Хайде, човече, какво? Дани отвърна умислено:
— Май от всички хора в Берлин този, на когото мога да вярвам, е момчето, което уби
източногерманския граничар.
Това беше влудяващо.
— За какво говориш?
Дани взе решение.
— О, просто чух нещо.
„Ако е просто нещо, което е чул, няма да се държи така потайно“, прецени Вали.
— И какво си чул?
— Може да има как да се върнеш, без да минаваш през контролен пункт.
— Как?
— Не мога да ти кажа.
Вали се ядоса. Дани явно го разиграваше.
— Тогава защо, по дяволите, го спомена?
— Я се успокой. Не мога да ти кажа, но мога да те заведа да се видиш с един човек.
— Кога?
Дани се позамисли, после отговори на въпроса с въпрос.
— Готов ли си да се върнеш днес? Да речем сега?
Вали се страхуваше, но не се поколеба.
— Да. Но защо е това бързане?
— За да нямаш възможността да кажеш на някого. Не мога да ги нарека точно
професионалисти в сигурността, но и не са пълни глупаци.
Говореше за организирана група. Звучеше обещаващо. Вали слезе от столчето.
— Мога ли да оставя китарата си тук?
— Ще я прибера в склада — Дани взе китарата в калъфа й и я заключи в шкаф с още
няколко инструмента и разни усилватели. — Да вървим.
Клубът е намираше точно до „Ку’дам“. Дани затвори и двамата се отправиха към най-
близката станция на метрото. Дани забеляза накуцването на Вали.
— Във вестниците пише, че си бил прострелян в крака.
— Аха. Боли адски.
 — Предполагам, че мога да ти се доверя. Един агент на ЩАЗИ под прикритие не би
стигнал до там сам да се простреля.
Вали не знаеше да се вълнува ли или да се плаши. Наистина ли можеше да се върне в
Източен Берлин още днес? Струваше му се прекалено много да се надява на това. А в същото
време вероятността го изпълваше с ужас. В Източна Германия все още съществуваше
смъртното наказание. Заловяха ли го, вероятно щяха да го екзекутират с гилотина.
Вали и Дани взеха метрото през града. На Вали му хрумна, че това може и да е капан.
ЩАЗИ вероятно имаше агенти в Западен Берлин, а собственикът на Минезенгер можеше да е
един от тях. А щяха ли да си направят толкова труд, за да го заловят? Прекалено беше, но
Вали знаеше колко отмъстителен е Ханс Хофман и прецени, че е възможно.
Докато пътуваха в метрото, Вали тайно разглеждаше Дани. Възможно ли бе той да е
агент на ЩАЗИ? Трудно беше да си го представи. Дани беше на около двадесет и пет, а
въздългата му коса беше сресана напред по последна мода. Носеше боти с ластик отстрани и
остри носове. Въртеше успешен клуб. Твърде готин беше за ченге.
От друга страна, положението му беше отлично да шпионира младите антикомунисти в
Западен Берлин. Повечето от тях навярно посещаваха неговия клуб. Дани трябва да
познаваше почти всички изявени студенти в града. Интересуваше ли се ЩАЗИ с какво се
занимават тези младежи?
Интересуваше се, естествено. Полицаите бяха обсебени като средновековни
свещеници, които преследват вещици.
Ала Вали не можеше да пропусне този случай, ако това му позволеше отново да говори
с Каролин. Само още веднъж.
Закле се да внимава.
Когато излязоха от метрото в квартала „Вединг“ слънцето вече залязваше. Тръгнаха на
юг и Вали бързо разбра, че са се насочили към „Бернауерщрасе“, откъдето беше избягала
Ребека.
В гаснещата светлина забеляза, че улицата се е променила. От южната страна на
мястото на оградата от бодлива тел сега имаше бетонна стена, а сградите от
комунистическата страна бяха в процес на събаряне. От свободната страна, където стояха
Вали и Дани, улицата изглеждаше запустяла. Магазините по приземните етажи на
жилищните сгради бяха западнали. Вали предполагаше, че никой не иска да живее толкова
близо до Стената, противна за окото и за сърцето.
Дани го отведе до гърба на една постройка и двамата влязоха през задния вход на
неизползван магазин. Явно беше бакалия, понеже по стените имаше емайлирани реклами на
консервирана сьомга и какао. Но и магазинът, и стаите около него сега бяха пълни с пръст,
натрупана на камари. Между тях имаше тесен проход и Вали започна да се досеща какво се
върши тук.
Дани отвори една врата и слезе по бетонно стълбище, осветявано от електрическа
крушка. Вали го последва. Дани извика нещо, което може и да беше парола:
— Идват подводници!
Стълбите водеха към просторно мазе, несъмнено ползвано от бакалина за склад. Сега
на пода на мазето имаше дупка, широка около метър, а над нея — изненадващо
професионална на вид лебедка.
Прокопали бяха тунел.
— Откога е тук това нещо? — попита Вали. Ако миналата година сестра му знаеше,
можеше да мине оттук и така да се избегне осакатяващото раняване на Бернд.
— Доста отдавна — отвърна Дани. — Завършихме го преди седмица.
— О! — твърде късно, та да е от полза на Ребека.
— Използваме го само по здрач — обясни Дани. — Денем ще се виждаме прекалено
ясно, а през нощта ще ни се налага да ползваме фенерчета, които могат да привлекат
внимание към нас. Все пак рискът да ни разкрият се увеличава всеки път, когато превеждаме
хора.
Един младеж с джинси се качи по стълбата в дупката: вероятно беше някой от
студентите тунелджии. Той изгледа строго Вали и попита:
— Кой е това, Дани?
— Гарантирам за него, Бекер. Познавам го отпреди издигането на Стената.
— Защо е тук? — Бекер беше враждебен и подозрителен.
— За да мине оттатък.
— Иска да иде на изток?
Вали обясни:
— Избягах миналата седмица, но трябва да се върна за приятелката ми. Не мога да
мина през някой от редовните контролни пунктове, понеже убих един граничар и сега ме
издирват.
— Ти ли си този? — Бекер пак го огледа. — Да, познавам те от снимките във
вестниците. — Отношението му се промени. — Можеш да минеш, но нямаш много време. —
Погледна си часовника. — След точно десет минути ще започнат да минават от изток. В
тунела почти няма място за един човек, а не искам ти да предизвикаш задръстване и да
забавиш бегълците.
Вали беше уплашен, но не искаше да загуби тази възможност.
— Веднага тръгвам — отговори той и прикри страха си.
— Добре, върви.
Вали стисна ръката на Дани.
— Благодаря ти. Ще се върна за китарата.
— Късмет с момичето.
Вали се заспуска по стълбата.
Шахтата беше около три метра дълбока. На дъното й се намираше отворът на тунел с
ширина приблизително един квадратен метър. Вали веднага забеляза, че е построен
спретнато. Имаше дъсчен под, а на места имаше и подпори за тавана. Вали се просна на ръце
и колене и запълзя.
След няколко секунди осъзна, че няма светлини. Продължи да пълзи в пълен мрак.
Обзе го първичен страх. Знаеше, че истинската опасност започва с излизането от другия край
на тунела в Източна Германия, но животинските му инстинкти го караха да се бои сега,
докато пълзи напред и не може да види и на сантиметър от лицето си.
За да се разсее, той се помъчи да си представи улиците горе. Минаваше под пътя, после
под Стената, после под полуразрушените сгради от комунистическата страна; но не знаеше
колко далеч води тунелът, нито къде излиза.
Дишаше тежко от усилието, дланите и коленете му се разраниха от дъските на пода, а
огнестрелната рана в прасеца гореше от болка; но можеше само да стиска зъби и да
продължава.
Тунелът не можеше да е безкраен. Все някъде трябваше да свърши. Просто трябваше да
пълзи още. Усещането, че е изгубен в безкраен мрак, беше просто детинска паника. Трябваше
да запази спокойствие. Можеше да го направи. В края на този тунел беше Каролин — не
буквално, но все пак мисълта за привлекателната й широка усмивка му даваше сила да се
пребори със страха си.
Това напред проблясък ли беше, или така му се стори? Дълго време остана твърде слаб
и Вали не можеше да е сигурен; но накрая укрепна и няколко секунди по-късно Вали излезе
на електрическа светлина.
Над главата му имаше друга шахта. Качи се по стълбата и се озова в друго мазе. Там
стояха и го гледаха втренчено трима души. Двама имаха багаж. Вали се досети, че са
бегълци. Третият, вероятно един от студентите организатори на тунела, го огледа и рече:
— Не те познавам!
— Дани ме доведе. Аз съм Вали Франк.
— Прекалено много народ знае за тунела — рече мъжът. Гласът му беше остър от
притеснение.
„Е, разбира се“, каза си Вали, „всеки, който избяга оттук, очевидно знае тайната“.
Разбираше защо Дани каза, че опасността се увеличава с всяко минаване. Питаше се дали
още ще е отворен, когато поиска да се върне. От мисълта отново да се озове хванат в капан в
Източна Германия почти му се прииска да пропълзи обратно.
Мъжът каза на двамата с багажа:
— Тръгвайте!
Те слязоха в шахтата. После пак насочи вниманието си към Вали и посочи каменното
стълбище.
— Качи се горе и чакай. Когато хоризонтът е чист, Кристина ще отвори капака от
външната страна. Излизаш. После се оправяш сам.
— Благодаря — Вали се качи по стълбите и стигна до метален капак на тавана.
Предположи, че първоначалното му предназначение е било за някакви доставки. Приклекна
на стъпалата и се насили да прояви търпение. За негов късмет, някой пазеше отвън, иначе
можеха да го забележат на излизане.
След няколко минути капакът се отвори. Във вечерната светлина Вали видя млада жена
със сива забрадка. Той излезе припряно, а други двама души с торби забързаха надолу по
стъпалата. Младата жена на име Кристина затвори капака. Вали с изненада забеляза затъкнат
в колана й пистолет. Огледа се. Намираше се в малък, ограден със стени двор зад някаква
изоставена жилищна сграда. Кристина посочи дървена врата в стената.
— Мини оттам — каза Кристина.
— Благодаря ти.
— Изчезвай. Бързо.
Всички бяха твърде напрегнати за любезности.
Вали отвори вратата и се озова на улицата. Вляво от него, на няколко метра, се
издигаше Стената. Вали сви надясно и тръгна.
В началото непрекъснато се оглеждаше и очакваше някоя полицейска кола да изскърца
със спирачки. После опита да се държи нормално и да се мотае по тротоарите, както по-
рано. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от накуцването — кракът го болеше
твърде много.
Първият му порив беше да иде право в дома на Каролин. Но не можеше да почука на
вратата й. Баща й щеше да повика полицията.
 Не беше премислил нещата.
Може би щеше да е по-добре да я пресрещне след часовете утре следобед. Нямаше
нищо подозрително в момче, което чака приятелката си пред института, и самият той често
го беше правил. Някак трябваше да се погрижи никой от съучениците й да не забележи
лицето му. Измъчваше се от нетърпение да я види, но трябваше да е луд да не вземе
предпазни мерки.
А какво да прави междувременно?
Тунелът го беше извел на „Щрелицерщрасе“, която вървеше на юг през стария градски
център, Берлин-Митте, а там живееше семейството му. Беше само на няколко пресечки от
къщата на родителите си. Можеше да си иде у дома.
Те даже можеха да му се зарадват.
Като приближи улицата, Вали се запита дали домът им не е под наблюдение. Ако беше
така, той не можеше да иде там. Пак се замисли да промени външността си, но нямаше
нищо, с което да се маскира: като излезе от стаята си в Асоциацията на християнската
младеж, не беше и сънувал, че на свечеряване пак ще е в Източен Берлин. У дома имаше
шапки, шалове и тем подобни полезни вещи, но първо трябваше да се добере безопасно до
там.
За щастие, вече беше тъмно. Тръгна по улицата от отсрещната страна и се заоглежда за
хора, които можеха да се окажат куки от ЩАЗИ. Не видя безделници, никой не седеше в
паркирана кола, никой не гледаше през прозореца. Все пак стигна до края на улицата и
заобиколи през другата пряка. Като се върна, свърна в алеята, която водеше към задните
дворове. Отвори една порта, мина през двора на дома си и застана на кухненската врата.
Беше девет и половина — баща му още не беше заключил къщата. Вали отвори врата и влезе.
В кухнята светеше, но нямаше никого. Вечерята отдавна беше привършила и
семейството беше горе, в салона. Вали мина през антрето и се качи. Вратата беше отворена и
Вали влезе. Майка му, баща му, сестра му и баба му гледаха телевизия.
— Здравейте всички — каза Вали.
Лили изпищя.
— О, Боже мой! — възкликна баба Мод на английски.
Карла пребледня и закри устата си с ръце.
Вернер стана.
— Момчето ми — каза той. С две крачки прекоси стаята и прегърна Вали. — Момчето
ми. Слава Богу.
В сърцето на Вали бентът пред насъбралите се чувства се разкъса и той избухна в
сълзи.
После майка му го прегърна, плачейки открито. После Лили, после баба Мод. Вали
изтри очи с ръкава на джинсовата си риза, но сълзите не спираха. Всепоглъщащото чувство
го беше изненадало. Той си мислеше, че на седемнадесет вече е корав и може да е сам,
отделно от семейството си. Сега видя, че просто е отлагал сълзите.
Накрая всички се успокоиха и попиха очите си. Мама превърза отново раната на Вали,
която беше прокървила в тунела. После свари кафе и донесе кекс. Вали установи, че примира
от глад. Когато се нахрани и се напи, разказа историята си. След като отговори на всичките
им въпроси, отиде да спи.
 ***
В три и половина следобед на другия ден Вали се облягаше на една стена срещу
института на Каролин. Носеше каскет и слънчеви очила. Беше подранил — момичетата
излизаха в четири.
Слънцето грееше оптимистично над Берлин. Градът представляваше смесица от
величествени стари сгради, съвременни бетонни постройки с остри ъгли и бавно изчезващи
празни парцели, където бяха падали бомбите през войната.
Сърцето на Вали беше изпълнено с копнеж. След няколко минути щеше да види лицето
на Каролин, обрамчено от дългите й светли коси, широката й усмивка. Щеше да я целуне и
да усети нежната заобленост на устните й. Сигурно преди нощта да изтече щяха да се любят.
Освен това беше погълнат от любопитство. Защо преди девет дни не се беше появила
на срещата, за да избягат заедно? Беше почти сигурен, че се е случило нещо, което е
провалило плана им: баща й някак се беше досетил какво се готви и я беше заключил в
стаята й или някакъв подобен лош късмет. Освен това обаче го мъчеше и страх — слаб, но не
можеше да го пренебрегне — че самата тя си е променила намеренията за заминаването с
него. Не би могъл да помисли за възможната причина. Обичаше ли го още? В
източногерманската преса той беше описан като безсърдечен убиец. Дали това й беше
повлияло?
Скоро щеше да разбере.
Родителите му бяха съсипани от случилото се, но не опитаха да го накарат да промени
намеренията си. Не бяха искали той да напуска дома, понеже смятаха, че е твърде млад, но
знаеха, че сега не би могъл да остане на изток, без да попадне в затвора. Попитаха го какво
ще прави на запад — ще учи или ще работи — и той каза, че не може да взема никакви
решения, преди да говори с Каролин. Приеха го и за пръв път баща му не опита да му казва
какво да прави. Държаха се с него като с възрастен.
Вали с години бе искал това, а сега, когато се случи, той се почувства изгубен и
уплашен.
От института започнаха да излизат хора.
Сградата беше стара банка, разделена на класни стаи. Студентите бяха само момичета
на малко под двадесет години — учеха за машинописки, секретарки, деловодителки и
туристически агенти. Носеха чанти, учебници и папки. Облечени бяха пролетно, с малко
старомодни пуловери и поли: от бъдещите секретарки се очакваше скромно облекло.
Най-сетне се появи Каролин, в зелен комплект блуза и жилетка. Носеше учебниците си
в старо кожено куфарче.
Изглежда различно, помисли Вали — с малко по-обло лице. Не би могла да наддаде
много на тегло за една седмица, нали? Бъбреше с две други момичета, но не се смееше като
тях. Вали се боеше, че ако я заговори сега, другите момичета ще го забележат. Това щеше да е
опасно: макар да беше дегизиран, те можеха да знаят, че опасният убиец и беглец Вали
Франк е бил приятел на Каролин, и да заподозрат, че момчето с очилата е той.
Вали усети надигащата се паника: нали намеренията му не можеха да бъдат възпрени
сега, в последния момент, след всичко, през което мина. После двете момичета завиха
наляво и помахаха за довиждане, а Каролин пресече улицата сама.
Щом приближи, Вали свали слънчевите очила и продума:
 — Здравей, скъпа.
Тя погледна, позна го, спря на място и изпищя смаяно. Вали видя по лицето й
удивление, страх и още нещо — можеше ли да е вина? После Каролин хукна към него, пусна
куфарчето на земята и се хвърли в прегръдките му. Прегърнаха се и се целунаха, а Вали беше
погълнат от облекчение и щастие. Първият му въпрос получи отговор: тя още го обичаше.
След минута осъзна, че минувачите ги гледат — някои с усмивка, други с неодобрение.
Сложи си пак слънчевите очила.
— Да вървим. Не искам хората да ме познаят — каза той. Вдигна куфарчето й.
Отдалечиха се от института, хванати за ръце.
— Как се върна? Безопасно ли е? Какво ще правиш? Някой знае ли, че си тук?
— За толкова неща имаме да говорим — отвърна Вали. — Трябва да седнем някъде
насаме.
От другата страна на улицата забеляза църква. Може би щеше да е отворена за хората,
които търсеха духовна утеха.
Поведе Каролин към вратата.
— Куцаш — каза тя.
— Онзи граничар ме простреля в крака.
— Боли ли?
— Можеш да се обзаложиш.
Вратата на църквата беше отворена и двамата влязоха.
Беше гола протестантска църква, мъждиво осветена, с редове корави пейки. В далечния
край някаква жена със забрадка забърсваше прах от катедрата. Вали и Каролин седнаха на
задния ред и заговориха приглушено.
— Обичам те — каза Вали.
— И аз те обичам.
— Какво стана в неделя сутринта? Нали щеше да дойдеш при мен.
— Уплаших се — отговори тя.
Вали не очакваше този отговор и му беше трудно да разбере.
— И аз бях уплашен. Но ние си обещахме.
— Знам.
Вали виждаше, че се измъчва от разкаяние, ала имаше и друго. Той не искаше да я
мъчи, но трябваше да знае истината.
— Поех ужасен риск. Не трябваше да се отказваш, без да ми кажеш и една дума.
— Съжалявам.
— Аз не бих постъпил така с теб — продължи Вали. После обвинително додаде: —
Обичам те твърде много.
Каролин се сви, все едно я беше ударил. Но отговори сърцато:
— Не съм страхливка.
— Щом ме обичаш, как можа да ме оставиш?
— Бих дала живота си за теб.
— Ако това беше вярно, щеше да дойдеш с мен. Как можеш да го кажеш сега?
— Защото не само моят живот е изложен на риск.
— Моят също.
— И още нечий.
Вали се озадачи.
 — За Бога, чий живот?
— Говоря ти за живота на нашето дете.
— Моля?
— Ще имаме бебе. Бременна съм, Вали.
Вали зяпна. Не можеше да говори. В миг светът му се обърна с краката нагоре. Каролин
беше бременна. В живота им се появяваше бебе. Неговото дете.
— Боже мой — промълви той накрая.
— Така се разкъсвах, Вали — измъчено каза тя. — Опитай да разбереш. Исках да дойда
с теб, но не можех да излагам бебето на опасност. Нямаше да ме е грижа, ако ранят мен, но
не и детето. — Тя го умоляваше. — Кажи ми, че разбираш.
— Разбирам. Струва ми се.
— Благодаря ти.
Вали я хвана за ръка.
— Добре, нека обсъдим какво ще правим.
— Знам какво ще правя аз — твърдо отговори Каролин. — Вече обичам това бебе.
Няма да се отървавам от него.
Вали предполагаше, че тя живее с това знание от няколко седмици и е размишлявала
дълго и упорито. В същото време беше сащисан от целеустремеността й.
— Говориш сякаш това няма нищо общо с мен — каза той.
— Това е моето тяло! — разгорещено отвърна тя. Чистачката се озърна и Каролин
сниши глас, макар да продължи да говори настойчиво. — Няма да търпя някой мъж, бил той
баща ми или ти, да ми казва какво да правя с тялото си!
Вали предположи, че баща й се е опитал да я убеди да направи аборт.
— Аз не съм баща ти — отговори той. — Няма да ти казвам какво да правиш и не
искам да те придумвам да правиш аборт.
— Съжалявам.
— Но това наше бебе ли е, или само твое?
Каролин заплака.
— Наше.
— Тогава няма ли да поговорим какво ще правим — заедно?
Тя стисна ръката му.
— Толкова си зрял. Хубаво е. Ще станеш баща, преди да си навършил осемнадесет.
Шокираща мисъл. Вали си представи собствения си баща, късо подстриган, с костюм с
жилетка. Сега от Вали се искаше да играе същата роля — властен, авторитетен, надежден,
винаги способен да издържа семейството си. Той не беше готов, каквото и да казваше
Каролин.
Но въпреки това трябваше да го направи.
— Кога? — попита той.
— През ноември.
— Искаш ли да се омъжиш?
Каролин се усмихна през сълзи.
— А ти искаш ли да се ожениш за мен?
— Повече от всичко на света.
— Благодаря ти — отговори Каролин и го прегърна.
Чистачката се прокашля неодобрително. Разговорите бяха позволени, но не и
физическият контакт.
— Знаеш, че не мога да остана на изток — продължи Вали.
— Не може ли баща ти да наеме адвокат? Или да упражни някакво политическо
влияние? Правителството може да те помилва, ако се обяснят всички обстоятелства.
Семейството на Каролин не беше политическо. Това на Вали обаче беше и той знаеше с
пълна сигурност, че никога няма да бъде амнистиран за убийството на граничаря.
— Не е възможно. Ако остана тук, ще ме екзекутират за убийство.
— Какво можеш да направиш тогава?
— Трябва да се върна на запад и да остана там, освен ако комунизмът не падне. А не
виждам как това ще стане, докато съм жив.
— Няма.
— Ще се наложи да дойдеш с мен в Западен Берлин.
— Как?
— Ще излезем по пътя, по който аз влязох. Неколцина студенти са изкопали тунел под
„Бернауерщрасе“. — Погледна си часовника. Времето минаваше бързо. — Трябва да сме там
по залез.
Каролин изглеждаше ужасена.
— Днес?
— Да, веднага.
— О, Боже.
— Не би ли предпочела детето ни да расте в свободна страна?
Каролин се бореше вътрешно и сбърчи лице, като че това й причиняваше болка.
— Бих предпочела да не поемам големи рискове.
— Аз също. Но нямаме избор.
Каролин отмести поглед от него и загледа редовете пейки, усърдната чистачка и
гравираната табличка с надпис: „Аз съм пътят, истината и животът“. „Това не помага“, рече
си Вали, но Каролин взе решение.
— Да вървим тогава — каза тя и стана.
Излязоха от църквата. Вали тръгна на север. Каролин беше потисната и той опита да я
ободри.
— Близнаците Бобси имат приключение — каза той. Тя се усмихна за миг.
Вали се замисли дали не са под наблюдение. Почти сигурен беше, че никой не го е
видял да излиза от дома на родителите си сутринта: измъкна се през задната врата и никой
не го проследи. А дали Каролин имаше опашка? Можеше пред института още някой да е
чакал тя да се появи, някой, който умее да остава незабележим.
Вали започна да поглежда назад всяка минута, за да провери дали няма човек, който
винаги да е в полезрението му. Не видя никой положителен, но успя да уплаши Каролин.
— Какво правиш? — боязливо попита тя.
— Проверявам за опашка.
— Имаш предвид човека с каскета?
— Може би. Хайде да вземем автобус — минаваха край спирка и Вали дръпна Каролин
в края на опашката чакащи.
— Защо?
— Да видим дали някой ще се качи и ще слезе с нас.
За нещастие, беше пиков час и милиони берлинчани се прибираха по домовете си с
автобуси и влакове. Докато автобусът дойде, на опашката зад Вали и Каролин се наредиха
още няколко човека. Когато се качиха Вали подробно огледа всички. Имаше жена с шлифер,
хубаво момиче, мъж със син гащеризон, мъж с костюм и мека шапка и двама юноши.
Пътуваха три спирки в източна посока и слязоха. Жената с шлифера и мъжът със синия
гащеризон слязоха след тях. Вали тръгна на запад, откъдето бяха дошли, с мисълта, че всеки,
който последва такъв нелогичен маршрут, ще е подозрителен.
Никой не го направи.
— Почти сигурен съм, че не ни следят — каза той.
— Толкова ме е страх — отвърна Каролин.
Слънцето залязваше. Трябваше да бързат. Завиха на север и се отправиха към „Вединг“.
Вали пак погледна назад. Видя мъж на средна възраст с кафява брезентова дреха на
склададжия, но не и някого, когото да е забелязал по-рано.
— Мисля, че сме добре.
— Няма да видя семейството си отново, нали? — попита Каролин.
— Доста време. Освен ако и те не избягат.
— Баща ми никога не би тръгнал. Той обича своите автобуси.
— На запад също има автобуси.
— Не го познаваш.
Права беше, Вали не познаваше баща й. Той беше възможно най-далеч от умния волеви
Вернер. Нямаше политически или религиозни идеи, не го беше грижа за свободата на
словото. Ако живееше в демокрация, навярно нямаше да се главоболи да гласува. Харесваше
работата си, семейството си, кръчмата си. Любимата му храна беше хлябът. Комунизмът му
даваше всичко, което му беше нужно. Никога не би избягал на запад.
Вече беше здрач, когато Вали и Каролин стигнаха „Щрелицерщрасе“.
Докато крачеха по улицата към мястото, където тя опираше в Стената, Каролин
ставаше все по-тревожна.
Вали забеляза пред тях младо семейство с дете. Питаше се дали и те ще бягат. Да, така
беше: отвориха вратата на двора и изчезнаха.
Вали и Каролин стигнаха там и Вали каза:
— Минаваме оттук.
— Искам майка ми да е с мен, когато раждам — рече Каролин.
— Почти стигнахме! Зад вратата има двор и капак. Слизаме в шахтата, минаваме през
тунела и сме свободни!
— Не се боя да избягам. Боя се от раждането.
— Ще мине добре — отчаяно отвърна Вали. — На запад има прекрасни болници. Ще
бъдеш обградена от лекари и сестри.
— Искам майка ми.
Вали погледна през рамо и видя на около четиристотин метра от тях, на ъгъла, мъжът в
кафяво да разговаря с един полицай.
— По дяволите! Проследили са ни.
Вали погледна вратата, погледна и Каролин.
— Сега или никога — каза той. — Аз нямам избор, трябва да вървя. Идваш ли с мен,
или не?
Каролин плачеше.
— Искам, но не мога.
 Иззад ъгъла с висока скорост се зададе кола. Спря до полицая и онзи, които ги беше
проследил. От колата изскочи позната фигура, висок и леко прегърбен мъж: Ханс Хофман.
Заговори с мъжа в кафяво.
Вали каза на Каролин:
— Или ела с мен, или бързо се отдалечи оттук, защото ще има неприятности — взря се
в нея и додаде — Обичам те.
После се шмугна през вратата.
Над капака стоеше Кристина. Още беше с шал и носеше пистолет в колана. Когато видя
Вали, бързо отвори желязната врата.
— Пистолетът може да ти потрябва — каза Вали. — Полицията идва.
Хвърли поглед назад. Дървената врата си оставаше затворена. Каролин не го беше
последвала. Стомахът му се сгърчи от болка: това беше краят.
Слезе по стълбата.
В мазето заедно с един от студентите бяха младото семейство с детето.
— Бързо! — викна Вали. — Полицията идва!
Слязоха в шахтата: първо майката, после детето, после бащата. Детето се бавеше на
дървената стълба.
Кристина слезе по бетонните стъпала и с трясък затвори железния капак.
— Как полицията се добра до нас? — попита тя.
— ЩАЗИ следяха приятелката ми.
— Глупак такъв, предаде всички ни.
— Значи ще сляза последен — отговори Вали.
Студентът слезе в шахтата и Кристина се накани да го последва.
— Дай ми пистолета — каза Вали.
Кристина се подвоуми.
Ако аз съм след теб, няма да можеш да го ползваш. Тя му подаде оръжието.
Вали го взе предпазливо. Изглеждаше досущ като пистолета, който баща му беше
измъкнал от скривалището в кухнята, когато Ребека и Бернд избягаха.
Кристина забеляза смущението му.
— Стрелял ли си някога?
— Никога.
Тя взе пистолета обратно и мръдна едно лостче до петлето.
— Сега затворът е вдигнат. Достатъчно е само да се прицелиш и да дръпнеш спусъка —
пак свали затвора и върна пистолета на Вали. После слезе.
Вали чуваше отвън викове и шум на коли. Не можеше да се досети с какво се занимават
полицаите, но беше ясно, че времето му изтича.
Разбра как са се объркали нещата. Ханс Хофман беше държал Каролин под
наблюдение, несъмнено с надеждата, че Вали ще се върне за нея. Онзи, който я следеше,
беше забелязал, че тя се среща с някакво момче и тръгва с него. Някой беше решил да не ги
арестува веднага, а да види дали няма да отведат опашката до група съзаклятници. На
слизане от автобуса смяната на персонала беше станала ловко и оттам беше поел нов
проследяващ, мъжът в кафяво. В някакъв момент той беше разбрал, че отиват към Стената, и
беше вдигнал тревога.
Сега полицията и ЩАЗИ бяха навън, претърсваха гърбовете на изоставените сгради и
опитваха да разберат къде са се дянали Вали и Каролин. Всеки миг щяха да се натъкнат на
капака.
С пистолет в ръка, Вали заслиза в шахтата след другите.
Когато беше в основата на стълбата, чу тряскането на железния капак. Полицаите бяха
намерили входа. След миг се понесоха груби възгласи на изненада и триумф при вида на
дупката в пода.
Вали трябваше да изчака един дълъг и мъчителен миг на входа на тунела, докато
Кристина изчезна вътре. Последва я и спря. Беше слаб и успя да се обърне в тесния проход.
Надзърна нагоре в шахтата и видя тялото на полицай, който стъпваше на стълбата.
Безнадеждно беше. Полицията беше твърде близо. Нужно беше само да насочат
оръжията си към тунела и да стрелят. Вали щеше да загине, а когато той падне, куршумите
щяха да минат над него и да улучат следващия в колоната, и така нататък: клането щеше да е
кърваво. А той знаеше, че полицаите няма да се подвоумят да стрелят, понеже за бегълците
нямаше милост. Щеше да настане касапница.
Вали трябваше да им попречи да влязат в шахтата.
Но не искаше да убие още един човек.
Коленичи току на входа на тунела и свали предпазителя на Валтера. После протегна
ръката си извън тунела, насочи оръжието нагоре и стреля.
Пистолетът ритна в ръката му. В затвореното пространство изстрелът беше много
шумен. Веднага се чуха викове на объркване и страх, но не и на болка, затова Вали реши, че е
изплашил полицаите, без да нарани никого. Надзърна навън и видя как полицаят драпа
нагоре по стълбата и излиза от шахтата.
Чакаше. Знаеше, че бегълците пред него ще се бавят заради детето. Чуваше как
ядосаните полицаи обсъждат какво да правят. Никой не искаше да слиза в шахтата — било
самоубийство, каза единият. Но не можеха просто да оставят хората да избягат!
За да увеличи опасността за преследвачите, Вали пак стреля. Чу внезапни панически
шумове, като че всички се отдръпваха от шахтата. Реши, че е успял да ги подплаши. Обърна
се да запълзи в тунела.
После чу един глас, който познаваше добре. Ханс Хофман каза:
— Трябват ни гранати.
— О, по дяволите — възкликна Вали.
Тикна пистолета в колана си и запълзя. Можеше само да се отдалечи възможно най-
много. Съвсем скоро напипа обувките на Кристина пред себе си.
— Побързай! — викна той. — Полицаите вземат гранати!
— Не мога да се движа по-бързо от човека пред мен! — викна тя в отговор.
Вали можеше само да я следва. Вече беше тъмно. Не чуваше звуци от мазето.
Предположи, че не е обичайно полицаите да са въоръжени с гранати, но за няколко минути
Ханс би могъл да вземе от граничарите, които бяха наблизо.
Вали не виждаше нищо, но чуваше тежкото дишане на другите бегълци и дращенето на
коленете им по дъските на пода на тунела. Детето заплака. Вчера Вали би наругал опасния
досадник, но днес вече и той беше баща и само съжали уплашеното дете.
Какво щяха да правят полицаите с гранатите? Дали щяха да заложат на сигурно и да
пуснат една в шахтата, където нямаше да навреди особено? Или някой щеше да се осмели да
слезе по стълбите и да пусне една смъртоносна граната в тунела? Тя щеше да убие всички
бегълци.
Вали реши, че трябва да направи нещо повече от това да сплаши полицаите. Легна,
обърна се, измъкна пистолета и се надигна на левия си лакът. Не виждаше нищо, но насочи
пистолета обратно в тунела и дръпна спусъка.
Няколко души извикаха.
— Какво беше това? — попита Кристина.
Вали прибра пистолета и пак запълзя.
— Просто обезкуражавах полицаите.
— За Бога, предупреждавай другия път.
Вали видя светлина отпред. На връщане тунелът му се стори по-къс. Чу викове на
облекчение, когато хората разбраха, че са на края. Усети, че и той самият пълзи по-бързо и
бута обувките на Кристина.
Зад него се чу взрив.
Вали усети ударната вълна, но тя беше слаба. Веднага разбра, че са пуснали първата
граната в шахтата. В училище никога не беше обръщал нужното внимание на физиката, но
предположи, че при тези обстоятелства взривната вълна почти изцяло върви нагоре.
Можеше обаче да предвиди и следващия ход на Ханс Хофман. Увереше ли се, че вече
никой не лежи на входа на тунела, той щеше да прати някой полицай да слезе и да пусне
гранатата вътре.
Пред него бегълците излизаха в мазето на изоставената бакалия.
— Бързо! — викна Вали. — Бързо се качвайте по стълбата!
Кристина излезе от тунела и се усмихна.
— Спокойно. Това е Западът. Навън сме. Свободни сме!
— Гранати! — крещеше Вали. — Качвайте се час по-скоро!
Семейството с детето се качваше болезнено бавно. Последваха ги студентът и
Кристина. Вали стоеше в основата на стълбата и трепереше от нетърпение и страх. Качи се
веднага след Кристина. Лицето му опираше в коленете й. Стигна горе и видя как всички
стоят, смеят се и се прегръщат.
— Лягайте! — изкрещя той. — Гранати!
Хвърли се на пода.
Разнесе се ужасен гърмеж. Ударната вълна сякаш разтърси мазето. После се чу бликащ
звук, като от фонтан. Вали предположи, че пръстта на входа на тунела се срутва. В
потвърждение на предположението му, върху него се сипна дъжд от кал и камъчета. Капакът
на шахтата падна в дупката.
Шумът замря. В мазето се чуваше само хлипането на детето. Вали се огледа. От носа
на детето течеше кръв, но иначе то изглеждаше невредимо. Никой друг не беше ранен. Вали
погледна през ръба на шахтата и видя, че тунелът се е срутил.
Изправи се разтреперан. Успял беше. Беше жив и свободен.
И сам.

***
Ребека похарчи много от парите на баща си за апартамента в Хамбург. Жилището беше
на приземния етаж на къщата на някакъв стар търговец. Всички стаи бяха достатъчно
големи, та да може Бернд да завива с количката — дори банята. Ребека инсталира всички
известни помощни средства за човек, парализиран от кръста надолу. Стените и таваните бяха
пълни с въжета и ръкохватки, които позволяваха на Бернд да се мие, да се облича и да става
от леглото. Можеше дори, ако поиска, да готви в кухнята, макар като повечето мъже да не
беше способен на нещо по-сложно от яйца.
Ребека беше решена — страстно решена — че двамата с Бернд ще живеят възможно
най-нормално въпреки неговата контузия. Щяха да се наслаждават на брака, на работата и на
свободата. Животът им щеше да е натоварен, разнообразен и удовлетворяващ. Всяко
отстъпление от това щеше да е победа за тираните от другата страна на Стената.
Състоянието на Бернд не се беше променило след изписването от болницата. Лекарите
казаха, че може да се подобри и не бива да губи надежда. Един ден, твърдяха те, той ще е
способен да създаде деца. Ребека не биваше да спира да опитва.
Тя чувстваше, че има много неща, за които да е щастлива. Отново преподаваше,
правеше онова, в което е добра — отваряше умовете на младите хора за интелектуалните
богатства на света, в който живеят. Обичаше Бернд. Неговата нежност и чувството му за
хумор превръщаха всеки ден в удоволствие. Двамата бяха свободни да четат каквото искат, да
мислят каквото искат и да говорят каквото искат, без да се налага да се тревожат за шпиони.
Ребека имаше и една далечна цел. Тя копнееше един ден отново да се събере със
семейството си. Не с родното си семейство: споменът за биологичните й родители беше
мъчителен, но далечен и смътен. Карла обаче я беше спасила от ада на войната, беше я
накарала да се чувства в безопасност и обичана, макар всички да бяха гладни, премръзнали и
уплашени. През годините домът в „Митте“ се беше изпълнил с хора, които обичаха Ребека и
тя ги обичаше: малкият Вали, после новият й баща Вернер, после бебето Лили. Дори баба
Мод, тази невъзможно горда английска дама, обичаше Ребека и се грижеше за нея.
Ребека щеше да се събере с тях, когато всички западни германци се обединяха отново с
всички източни германци. Много хора мислеха, че този ден никога няма да дойде. Може би
бяха прави. Но Карла и Вернер бяха научили Ребека, че ако иска промяна, трябва да се заеме
с политическа работа, за да я постигне.
— В моето семейство апатията не е възможна — беше обяснила Ребека на Бернд.
Затова двамата се присъединиха към Свободната демократическа партия, която беше
либерална, но не толкова социалистическа, колкото социалдемократите на Вили Брандт.
Ребека беше секретар на местния клон на партията, а Бернд — ковчежник.
В Западна Германия човек можеше да членува във всяка партия, която пожелае, с
изключение на забранената Комунистическа. Ребека не одобряваше тази забрана. Тя мразеше
комунизма, но забраната на партията беше нещо, което биха сторили комунистите, а не
демократите.
Всеки ден Ребека и Бернд заедно отиваха на работа с колата. След училище се
прибираха у дома и Бернд сервираше масата, докато Ребека приготвяше вечерята. В някои
дни след вечеря идваше масажистът на Бернд. Тъй като Бернд не можеше да движи краката
си, те трябваше да бъдат масажирани редовно, за да се подобри кръвообращението и да се
предотврати или поне забави закърняването на нервите и мускулите. Ребека разчистваше,
докато Бернд беше в спалнята с масажиста Хайнц.
Тази вечер тя седна с купчина тетрадки и започна да ги преглежда. Беше поискала от
учениците да напишат въображаема реклама за забележителностите на Москва като място за
ваканция. Децата обичаха трудните задачи.
След час Хайнц си тръгна и Ребека влезе в спалнята.
Бернд лежеше гол на леглото. Горната част на тялото му беше много мускулеста и
силна, защото непрестанно ползваше ръцете си, за да се придвижва. Краката му бяха като
крака на старец, тънки и бледи.
Обикновено след масаж той се чувстваше добре и телесно, и душевно. Ребека се наведе
над него и целуна устните му дълго и бавно.
— Обичам те — каза тя. — Толкова съм щастлива с теб.
Казваше го често, защото беше истина и защото Бернд имаше нужда от уверение: тя
знаеше, че понякога той се чуди как е възможно тя да обича един сакат човек.
Изправи се с лице към него и се съблече. Бернд казваше, че обича това, макар да не
предизвикваше ерекция. Ребека беше научила, че парализираните хора рядко получават
психогенна ерекция, каквато се предизвиква от образи или мисли. Въпреки това очите му
следваха движенията й с видима наслада, докато тя разкопчаваше сутиена, събуваше
чорапите и пликчетата си.
— Изглеждаш прекрасно — каза Бернд.
— И цялата съм твоя.
— Късметлия съм.
Ребека легна при него и двамата почнаха бавно да се галят. Любенето с Бернд и преди,
и след злополуката имаше много нежни целувки и прошепнати мили думи, не просто секс. В
това той се отличаваше от първия й съпруг. Ханс си имаше програма: целувка, събличане,
втвърдяване, изпразване. Философията на Бернд пък беше: всичко, което поискаш, в какъвто
ред ти харесва.
След малко Ребека го възседна и се намести, за да може той да целува гърдите й и да
смуче зърната й. От самото начало ги обожаваше и сега им се наслаждаваше също така
всеотдайно и упойващо, както преди злополуката. Това я възбуждаше повече от всичко.
Когато беше готова, тя попита:
— Искаш ли да опитаме?
— Разбира се. Винаги трябва да опитваме.
Ребека се премести назад, над осакатените му крака, и се приведе над пениса му.
Поглади го с ръка и той малко се уголеми заради рефлекторната ерекция. За няколко секунди
беше достатъчно твърд да влезе в нея, после бързо спадна.
— Няма нищо — каза тя.
— Не се притеснявам — отговори Бернд, но тя знаеше, че не е така. Искаше му се да
получи оргазъм. И той искаше да има деца.
Ребека легна до него, взе ръката му и я постави върху вагината си. Бернд разположи
пръстите си както тя го беше научила. После Ребека притисна ръката му със своята и почна
да се движи ритмично. Беше като мастурбация, но с неговата ръка. Той нежно галеше косите
й с другата си ръка. Подейства, както винаги, и тя получи приятен оргазъм.
— Благодаря ти — каза тя, докато лежеше до него.
— За нищо.
— Не само за това.
— За какво?
— Защото дойде с мен. Защото избягахме. Никога не бих могла да опиша колко съм ти
благодарна.
— Добре.
На входната врата се позвъни. Двамата се спогледаха учудено: не очакваха никого.
— Може би Хайнц е забравил нещо — предположи Бернд.
 Ребека беше малко раздразнена. Еуфорията й беше прекъсната. Облече халат и отиде да
отвори. Беше кисела.
На прага стоеше Вали. Беше слаб и вмирисан. Носеше джинси, американски бейзболни
обувки и опърпана риза. Нямаше горна дреха. Носете китара и нищо друго.
— Здравей, Ребека.
В миг лошото й настроение се изпари. Тя се усмихна широко.
— Вали! Каква чудесна изненада! Толкова се радвам да те видя!
Тя се дръпна назад и Вали влезе в антрето.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да живея с вас — отговори Вали.
 22.
Най-расисткият град в Америка навярно беше Бирмингам, Алабама. Джордж Джейкс
долетя там през април 1963.
Живо помнеше, че при последното му идване в Алабама опитаха да го убият.
Бирмингам беше мръсен индустриален град и от самолета се виждаше розовата аура на
замърсения въздух, като шифонено шалче около шията на стара проститутка.
Джордж усети враждебността, докато минаваше през терминала. Той беше
единственият цветнокож мъж в костюм. Помнеше нападението над него, Мария и
участниците в Похода на свободата в Анистън, само на двадесетина километра от тук:
бомбите, бейзболните бухалки, въртящите се железни вериги, и най-вече — лицата,
изкривени и деформирани в маски на омраза и лудост.
Излезе от летището, намери стоянката за таксита и влезе в първото.
— Излизай от колата, момче — каза шофьорът.
— Моля?
— Не возя проклети негра.
Джордж въздъхна. Не му се излизаше. Искаше да остане в колата в знак на протест. Не
му се нравеше да облекчава живота на расистите. Но имаше работа за вършене в Бирмингам,
а от затвора не можеше да я свърши. Затова излезе от колата.
Застана до отворената врата и огледа следващите таксита. Вторият шофьор също беше
бял и Джордж предположи, че отношението ще е същото. Тогава три коли по-назад от
прозореца се подаде тъмнокафява ръка и му махна.
Той се дръпна от първото такси.
— Затвори вратата! — кресна шофьорът.
Джордж се подвоуми и отвърна:
— Не затварям врати на проклети сегрегационисти — не беше много добра линия, но
му донесе някакво слабо задоволство. Отдалечи се, като остави вратата широко отворена.
Скочи в таксито с черния шофьор.
— Знам къде отивате — рече шофьорът. — В Баптистката църква на Шестнадесета
улица.
Църквата беше база на пламенния проповедник Фред Шатълсуърт. Той основа
Християнското движение за граждански права в Алабама, след като щатските съдилища
обявиха умерената Национална асоциация за напредък на цветнокожите извън закона. „Явно
всеки негър, който пристига на летището, е смятан за активист за гражданските права“,
заключи Джордж.
Но той не отиваше в църквата.
— Закарайте ме в мотел Гастън, моля.
— Знам Гастън. В салона там видях Малкия Стиви Уондър. Само на една пряка от
църквата е.
Денят беше горещ, а в таксито нямаше климатик. Джордж свали стъклото и остави
течението да охлади потната му кожа.
Боби Кенеди го беше пратил с послание за Мартин Лутър Кинг. Посланието беше:
„Спрете да натискате, прекратете протестите, нещата се променят“. Джордж имаше
чувството, че това няма да се хареса на доктор Кинг.
 Гастън беше нисък и модерен хотел. Собственикът, А. Дж. Гастън беше миньор от
въгледобивна мина, който се беше превърнал в най-големия чернокож бизнесмен в
Бирмингам. Джордж знаеше, че Гастън е изнервен заради разделението, донесено в
Бирмингам от кампанията на Доктор Кинг, но въпреки това предоставяше квалифицираната
си помощ. Таксито на Джордж влезе в паркинга.
Мартин Лутър Кинг се намираше в Стая 30, единственият апартамент в мотела; но
преди да се срещне с него, Джордж обядва с Верина Марканд в недалечния ресторант Жокей
Бой. Когато поръча сандвича със средно опечено кюфте, сервитьорката го изгледа все едно й
говори на чужд език.
Верина поръча салата. Изглеждаше по-съблазнителна от всякога с бели панталони и
черна блуза. Джордж се питаше има ли си приятел.
— Тръгнала си надолу — каза й той, докато чакаха храната. — Първо Атланта, сега
Бирмингам. Ела във Вашингтон, преди да си се озовала в Мидслайд, Мисисипи.
Закачаше се с нея, но наистина мислеше, че ако тя е във Вашингтон, би могъл да я
покани на среща.
— Отивам там, където ме заведе движението — отговори тя сериозно.
Обядът дойде.
— Защо Кинг реши да се насочи към този град? — попита Джордж, докато се хранеха.
— Специалният пълномощник по обществената безопасност — на практика началник
на полицията — е един злобен бял расист на име Юджийн „Бивола“ Конър.
— Срещал съм името по вестниците.
— Прякорът ти казва всичко, което трябва да знаеш за него. А като че ли това не е
достатъчно, в Бирмингам е и най-насилническият клон на Ку-клукс-клан.
— Имаш ли представа защо?
— Това е стоманодобивен град и индустрията е в упадък. Квалифицираната и
високоплатена работа винаги е била запазена за белите, докато черните получават
нископлатена работа, чистачи например. Сега белите отчаяно се мъчат да запазят
богатството и привилегиите си, точно в момента, когато черните искат своя справедлив дял.
Това беше проницателен анализ и уважението на Джордж към Верина се покачи още
малко.
— Какво показва това само по себе си?
— Членовете на Клана хвърлят самоделни бомби по къщите на богатите негри в
смесените квартали. Някои хора наричат града Бомбингам. Излишно е да казвам, че
полицията никога не арестува никого за бомбите, а ФБР някак си не успява да измъдри кой
може да го прави.
— Не е изненадващо. Дж. Едгар Хувър не може и мафията да намери. Но знае името на
всеки един комунист в Америка.
— Тук обаче властта на белите отслабва. Някои хора започват да разбират, че тя вреди
на града. Бивола Конър току-що загуби кметските избори.
— Знам. Позицията на Белия дом е, че бирмингамските негри ще получат каквото
искат, когато му дойде времето, стига да са търпеливи.
— А позицията на доктор Кинг е, че сега е моментът да увеличим натиска.
— И как се получава?
— Честно казано, разочаровани сме. Когато седнем някъде да хапнем, сервитьорката
гаси осветлението и казва извинете, затваряме.
 — Умно. Някои градове постъпваха така с участниците в Похода на свободата. Вместо
да вдигат шум, просто не обръщаха внимание какво става. Но подобна сдържаност дойде
множко на повечето сегрегационисти и те скоро пак започнаха да бият.
— Бивола Конър не ни дава разрешение за демонстрация, затова нашите походи са
незаконни и участниците обикновено отиват в затвора. Но те са твърде малко и не попадат в
националните новини.
— Значи може би е време за нова промяна на тактиката.
Една млада чернокожа жена влезе в ресторанта и приближи към масата им.
— Преподобният доктор Кинг се освободи и ще Ви приеме, господин Джейкс.
Джордж и Верина оставиха обеда си наполовина. Също като с президента, човек не
караше доктор Кинг да го чака да си довърши работата.
Върнаха се в Гастън и се качиха в апартамента на Кинг. Както винаги, той беше
облечен в черен делови костюм. Жегата явно не му правеше впечатление. Джордж отново
беше поразен от дребния му ръст и хубостта му. Този път Кинг беше по-малко бдителен и по-
приветлив.
— Седнете, моля — каза той и посочи един диван. Гласът му беше мек, дори когато
думите му бяха остри. — Какво има да ми каже главният прокурор, което не може да каже по
телефона?
— Иска да помислите за отлагане на вашата кампания тук, в Алабама.
— Някак не съм изненадан.
— Той подкрепя това, което опитвате да постигнете, но усеща, че протестът може би е
ненавременен.
— Кажете ми защо.
— Бивола Конър току-що е загубил кметските избори в полза на Албърт Баутуел. Има
нова градска управа. Баутуел е реформатор.
— Някои хора са на мнение, че Баутуел е само поразкрасена версия на Бивола Конър.
— Преподобни, може и така да е, но Боби би искал да дадете на Баутуел възможността
да се докаже по един или друг начин.
— Разбирам. Значи посланието е: чакайте.
— Да, сър.
Кинг погледна Верина, сякаш я подканваше да коментира, но тя не каза нищо.
След миг Кинг каза:
— Миналия септември бизнесмените в Бирмингам обещаха да премахнат
унизителните надписи „Само за бели“ от магазините си и в замяна Фред Шатълсуърт се
съгласи на мораториум върху демонстрациите. Ние удържахме нашето обещание, но
бизнесмените нарушиха тяхното. Както се е случвало толкова много пъти, надеждите ни бяха
разбити.
— Съжалявам да го чуя — отвърна Джордж. — Но…
Кинг пренебрегна прекъсването.
— Ненасилственото пряко действие цели да създаде толкова напрежение и усещане за
криза, че дадената общност да се принуди да се изправи срещу проблема и да отвори вратата
за искрените преговори. Вие искате да дам на Баутуел време да покаже истинското си лице.
Баутуел може и да не е такъв грубиян като Конър, но е сегрегационист, отдаден на
запазването на статуквото. Той трябва да бъде подтикнат да действа.
Това беше толкова разумно, че Джордж дори не можеше да се престори на несъгласен,
макар вероятността да успее да промени намеренията на Кинг да намаляваше бързо.
— Никога не сме постигали нищо в гражданските права без натиск — продължи Кинг.
— Честно казано, Джордж, още не съм се ангажирал в кампания, която да е „навременна“ в
очите на хора като Боби Кенеди. От години чувам думата „чакай“. Тя звъни в ушите ми
пронизително познато. Това „чакай“ все означава „никога“. Чакахме правата си триста и
четиридесет години. Африканските народи се движат към независимост със скоростта на
реактивен самолет, а ние още пълзим към това да получим чаша кафе на щанда със скоростта
на конска каручка.
Джордж вече разбираше, че слуша репетицията за проповед, но това не означаваше, че
е по-малко завладян от думите на Кинг.
— Големият препъникамък по пътя към свободата не е Съветникът на белите граждани
или членът на Ку-клукс-клан. Това е умереният бял, който е по-отдаден на реда, отколкото на
справедливостта; който също като Боби Кенеди все казва: „Съгласен съм с целта, към която
се стремите, но не мога да приема вашите методи“. Той патерналистично вярва, че може да
зададе разписанието за свободата на другия човек.
Сега Джордж се засрами, понеже беше пратеник на Боби.
— В това поколение ние трябва да се разкаем не само за ненавистните думи и дела на
лошите хора, но и за отвратителното мълчание на добрите — рече Кинг, а Джордж се
принуди да се бори със сълзите си. — Времето да постъпваш правилно винаги е подходящо.
„Нека тече като вода правосъдието и правдата като силен поток“, е казал пророк Амос. Това
предайте на Боби Кенеди, Джордж.
— Да, сър, ще го сторя.

***
Щом се върна във Вашингтон, Джордж позвъни на Синди Бел, момичето, с което майка
му опита да го събере, и я покани на среща.
— Защо не? — каза тя.
Това щеше да е първата му среща, откак изостави Норин Латимър заради обречената
надежда за роман с Мария Самърс.
Следващата събота вечер Джордж взе такси до дома на Синди. Тя все още живееше в
дома на родилите си, малка работническа къща. Баща й отвори вратата. Имаше бухнала
брада. Джордж предполагаше, че от един готвач не се изисква да изглежда спретнато.
— Радвам се да се запознаем, Джордж. Майка ти е един от най-прекрасните хора,
които познавам, ако не възразяваш да кажа нещо толкова лично.
— Благодаря, господин Бел. Съгласен съм с Вас.
— Влизай. Синди е почти готова.
Джордж забеляза малко разпятие в антрето и си спомни, че семейство Бел са католици.
Като ученик беше чувал, че момичетата от манастирското училище са най-готини.
Синди се появи в тесен пуловер и къса пола, от което баща й се понамръщи, но не каза
нищо. Джордж трябваше да сподави усмивката си. Тя беше закръглена и не искаше да го
крие. На верижка между пищните й гърди висеше кръстче — навярно за закрила.
Джордж й даде малка кутия шоколадови бонбони със синя панделка.
Когато излязоха, Синди въпросително вдигна вежди при вида на таксито.
 — Ще си купя кола — обясни Джордж. — Просто нямам време.
Докато пътуваха към центъра на града, Синди каза:
— Татко се възхищава от майка ти, задето те е отгледала сама и се е справила толкова
добре с това.
— И си заемат книги — додаде Джордж. — Майка ти няма нищо против, нали?
Синди са изкиска. Идеята за сексуална ревност у родителите беше смехотворна,
естествено.
— Умен си. Мама знае, че няма нищо повече, но въпреки това внимава.
Джордж се радваше, че е поканил Синди да излязат. Беше интелигентна и се държеше
топло, а той се замисляше колко ли ще е хубаво да я целуне. Мисълта за Мария се замъгли.
Отидоха в италиански ресторант. Синди призна, че харесва всички видове паста. Ядоха
таятели с гъби и телешки пържоли в сос с шери.
Синди беше завършила Джорджтаунския университет, но му каза, че работи като
секретарка за един чернокож застрахователен агент.
— Наемат момичетата за секретарки, дори да са завършили колеж — каза тя. — Бих
искала да работя в правителството. Знам, че хората го мислят за глупаво, но Вашингтон
управлява цялата страна. За нещастие, правителството наема предимно бели хора на важните
постове.
— Истина е.
— Ти как проби?
— Боби Кенеди искаше в екипа му да има една черна физиономия, за да изглежда
искрено загрижен за гражданските права.
— Значи ти си символ.
— В началото бях. Сега е по-добре.
След вечеря гледаха Типи Хедрън и Род Тейлър в най-новия филм на Алфред Хичкок
Птиците. По време на страшните сцени Синди се притискаше в Джордж по начин, който той
намираше приятен.
На излизане дружески поспориха за края на филма. На Синди никак не й беше
харесал.
— Толкова бях разочарована! Очаквах обяснението с нетърпение!
Джордж сви рамене.
— Не всичко в живота има обяснение.
— Има, но понякога ние просто не го знаем.
Отидоха в бара на хотел Феърфакс за по едно последно питие. Джордж си поръча
уиски, а Синди — дайкири. Сребърното й кръстче привлече погледа му.
— Това само бижу ли е или нещо повече? — попита той.
— Нещо повече. Кара ме да се чувствам в безопасност.
— В безопасност от… нещо определено?
— Не. Просто ме пази. Общо.
Джордж беше скептичен.
— Не го вярваш.
— Защо не?
— Ъ… не искам да те обиждам, ако си искрена, но ми се струва суеверно.
— Мислех, че си вярващ. Ходиш на църква, нали?
— Ходя с майка ми, понеже това е важно за нея, а аз я обичам. За да е щастлива тя, аз
ще пея химни, ще слушам молитви и служби, които ми се струват просто… безсмислици.
— Не вярваш ли в Бога?
— Мисля, че във вселената навярно властва някакъв разум, някаква същност, която е
определила правилата, например E=m.c2 и стойността на числото пи. Но не е вероятно тази
същност да се интересува дали пеем в нейна възхвала или не. Съмнявам се дали решенията й
могат да се повлияят от това молим ли се пред статуята на Дева Мария и не вярвам, че ще ти
устрои специално отношение заради това, което носиш на шията си.
— О.
Джордж видя, че тя е потресена от него. Даде си сметка, че е спорил като на заседание
в Белия дом, където въпросите са прекалено важни, та някой да го е грижа за чувствата на
останалите.
— Май не трябваше да съм толкова прям. Обидена ли си?
— Не. Радвам се, че ми каза — тя довърши питието си.
Джордж остави пари на бара и слезе от столчето.
— Приятно ми беше да разговарям с теб.
— Хубав филм, разочароващ край — отговори тя.
Това обобщаваше вечерта. Синди беше мила и привлекателна, но Джордж не се
виждаше влюбен в жена, чиито вярвания за вселената толкова се разминаваха с неговите.
Излязоха и взеха такси.
По пътя Джордж си даде сметка, че дълбоко в сърцето си не съжалява за
несполучливата среща. Все още не беше напълно превъзмогнал Мария. Питаше се колко ли
още време ще му трябва.
Когато стигнаха къщата на Синди, той каза:
— Благодаря ти за прекрасната вечер.
Тя го целуна по бузата и си тръгна.
На другия ден Боби пак прати Джордж в Алабама.

***
Джордж и Верина стояха в парка Кели Инграм, в сърцето на черен Бирмингам, в
дванадесет на обяд в петък, трети май 1963. Отсреща се намираше прочутата Баптистка
църква на Шестнадесета улица, великолепна постройка от червени тухли във византийски
стил, дело на черен архитект. Паркът беше пълен с активисти на движението за граждански
права, зяпачи и тревожни родители.
От църквата се чуваше песен: „Няма да позволя никой да ме отвърне“. Хиляда
чернокожи гимназисти се готвеха за марш.
Източно от парка улиците към центъра на града бяха блокирани от стотици полицаи.
Бивола Конър беше пратил училищни автобуси да карат участниците в марша в затвора и
разполагаше с кучета, ако някой откаже да се подчини. Полицаите имаха подкрепление —
пожарникари с маркучи.
В полицията и в пожарната команда нямаше чернокожи.
Активистите за гражданските права винаги подаваха молба за разрешение за марш по
надлежния ред. Винаги получаваха отказ. Когато въпреки това тръгваха, биваха арестувани и
пращани в затвора.
В резултат повечето бирмингамски негри нямаха желание да участват в демонстрации
и така позволяваха на бялата градска управа да твърди, че движението на Мартин Лутър Кинг
има слаба подкрепа.
Самият Кинг беше в тукашния затвор точно преди три седмици, на Разпети петък.
Джордж се дивеше на глупостта на сегрегационистите — мигар не знаеха кой друг е бил
арестуван на Разпети петък? Кинг беше затворен в отделна килия единствено от чиста злоба.
Но задържането на Кинг не стигна до вестниците. Не беше новина един негър да бъде
тормозен, задето търси правата си на американец. Кинг беше критикуван от бели духовници
в писмо, което получи широко разпространение. От затвора той написа отговор, в който
тлееше праведност. Нито един вестник не го отпечата, макар все още да можеха. Общо взето,
кампанията беше получила слаба известност.
Чернокожите юноши в Бирмингам настояваха да участват в демонстрациите и най-
после Кинг склони да разреши ученици да участват в марша, но нищо не се промени. Бивола
Конър просто пращаше децата в затвора и никой не го беше грижа.
Химните, които те пееха в църквата, бяха вълнуващи, но това не беше достатъчно.
Кампанията на Мартин Лутър Кинг в Бирмингам не беше наникъде, досущ като сърдечния
живот на Джордж.
Джордж оглеждаше пожарникарите на улиците източно от парка. Имаха ново оръжие.
То черпеше вода от два маркуча и я изтласкваше през един струйник. Предполагаше се това
да дава на струята огромна мощ. Оръжието стоеше на тринога, което подсказваше, че е
твърде мощно да го държи човек, Джордж беше доволен, че е само наблюдател и няма да
участва в марша. Подозираше, че водната струя не само мокри.
Вратите на църквата се отвориха и под тройните арки излязоха група ученици в най-
хубавите си неделни дрехи. Децата пееха. Заслизаха по дългото и широко стълбище към
улицата. Бяха около шестдесет, но Джордж знаеше, че това е само първата група: вътре
имаше още стотици. Повечето бяха в горните гимназиални класове, а тук-там се виждаха и
по-малки деца.
Джордж и Верина ги последваха на разстояние. Множеството в парка викаше и
ръкопляскаше, докато учениците минаваха по Шестнадесета улица, главно покрай магазини
и предприятия, собственост на чернокожи. Завиха на изток по Пето авеню и стигнаха до
ъгъла на Седемнадесета улица, където пътят им беше препречен от полицейски барикади.
Един капитан от полицията говореше през мегафон:
— Разпръснете се, отстранете се от улицата — казваше той. Сочеше пожарникарите зад
гърба си. — Иначе ще се намокрите.
В предишните случаи полицията просто подкарваше демонстрантите към
затворническите коли и автобусите и ги отвеждаше в затвора. Но Джордж знаеше, че сега
затворите са претъпкани и Бивола Конър се надяваше да сведе днешните арести до минимум:
предпочиташе всички да се разотидат по домовете си.
А това бе последното, което те щяха да направят. Шестдесетте деца стояха на улицата с
лице към гъстите редици на белите власти и пееха с цяло гърло.
Капитанът даде знак на пожарникарите, които пуснаха водата. Джордж забеляза, че
боравят с обикновени маркучи, не с водното оръдие на триногата. Въпреки това струите
изтласкаха повечето демонстранти и пръснаха зяпачите из парка и по входовете.
— Евакуирай района! Евакуирай района! — не спираше да вика капитанът през
мегафона.
Повечето участници в марша се оттеглиха. Но не всички. Десетима просто седнаха.
Вече мокри до кости, те не обръщаха внимание на водата и продължаваха да пеят.
Тъкмо тогава пожарникарите пуснаха водното оръдие.
Ефектът беше мигновен. Вместо пръски вода, неприятни, но безопасни, насядалите
ученици бяха ударени с мощна струя. Паднаха назад и завикаха от болка. Химнът им се
превърна в подплашени писъци.
Най-младата участничка беше малко момиченце. Водата я вдигна от земята и я хвърли
назад. Тя се затъркаля по улицата като листо на вятъра. Ръцете и краката й махаха
безпомощно. Зрителите започнаха да крещят и да ругаят.
Джордж изруга и се завтече на улицата.
Пожарникарите неотклонно насочваха маркуча след детето и то не можеше да избяга.
Опитваха да го отмият като отпадък. Джордж беше първият от неколцината мъже, които се
добраха до момиченцето. Той застана между струята и детето и се обърна с гръб.
Беше като удар.
Струята го събори на колене. Но сега момиченцето беше защитено, стъпи на крака и
хукна към парка. Маркучът обаче я последва и отново я събори.
Джордж побесня. Пожарникарите бяха като ловни кучета след сърне. По виковете на
зяпачите Джордж разбра, че и те се гневят.
Изтича след детето и пак го прикри. Този път беше готов за удара на водната струя и
успя да запази равновесие. Приклекна и вдигна детето. Розовата му рокличка за ходене на
църква беше прогизнала. С момиченцето на ръце Джордж се запрепъва към тротоара.
Пожарникарите го преследваха със струята, мъчеха се пак да го съборят, но той остана на
крака достатъчно дълго, за да мине от другата страна на една спряла кола.
Спусна момиченцето да стъпи на земята. То пищеше от ужас.
— Всичко е наред, вече си в безопасност — каза й Джордж, но тя беше неутешима.
Тогава към нея се завтече една изтерзана жена и я грабна. Момиченцето се притисна в нея и
Джордж предположи, че това е майката. Плачейки, жената отнесе момиченцето.
Джордж беше натъртен и мокър. Обърна се да види какво става. Всички участници в
марша бяха обучени на ненасилствен протест, но разгневените зрители не бяха, и сега
Джордж видя, че те отвръщат — хвърляха камъни по пожарникарите. Това се превръщаше в
метеж.
Джордж не виждаше Верина.
Полицаи и пожарникари напредваха по Пето авеню в опит да разпръснат тълпата, но
ги бавеше вихрушка от хвърлени предмети. Няколко души влязоха в сградите по южната
страна на улицата и бомбардираха полицията от прозорците на горните етажи с камъни,
бутилки и боклуци. Джордж забързано се отдалечи от бъркотията. Спря на следващия ъгъл
пред ресторанта Жокей Бой и застана сред групичка зрители и репортери, черни и бели.
Погледна на север и видя, че от църквата излизат още младежи и тръгват по различни
улици в южна посока, за да избегнат насилието. Това щеше да разедини хората на Бивола
Конър и да го затрудни.
В отговор Конър пусна кучетата.
Те излязоха от колите. Ръмжаха, оголваха зъби и обтягаха кожените каишки. Гледачите
им изглеждаха също толкова зли: яки бели мъже с полицейски фуражки и слънчеви очила.
Кучета и гледачи бяха като зверове, готови да нападнат.
 Спуснаха се напред като глутница. Демонстрантите и зрителите опитаха да избягат, но
тълпата на улицата вече беше твърде гъста и много хора не можеха да се измъкнат. Кучетата
изпаднаха в истерична възбуда зейваха, захапваха и проливаха кръв от хорските ръце и крака.
Някои побягнаха на запад, навътре в негърския квартал, преследвани от полицията.
Други намериха убежище в църквата. Джордж видя, че от тройните арки не излизат повече
хора: демонстрацията завършваше.
Но полицаите още не бяха готови.
От нищото до него се появиха двама полицаи с кучета. Единият грабна висок млад
негър: Джордж го беше забелязал, понеже носеше скъп на вид вълнен пуловер. Юношата
беше на около петнадесет години и беше само зрител. Въпреки това полицаят го завъртя и
кучето скочи и впи зъби в тялото му. Той извика от страх и болка. Един репортер го снима.
Джордж се канеше да се намеси, когато полицаят издърпа кучето. После арестува
момчето за демонстриране без разрешение.
Джордж забеляза как един бял мъж с грамадно шкембе, без сако, а само по риза,
наблюдава ареста. От снимките във вестниците разпозна Бивола Конър.
— Защо не доведохте по-зло куче? — обърна се той към полицая, който арестуваше
момчето.
На Джордж му се прииска да влезе в схватка с него. Предполагаше се, че Конър
отговаря за обществената безопасност, а се държеше като уличен бияч.
Но прецени, че има опасност да арестуват и него, особено сега, когато хубавият му
костюм беше станал на прогизнал парцал. Боби Кенеди нямаше да е доволен Джордж да се
озове в затвора.
С усилие потисна гнева си, затвори си устата и бързо се отправи към Гастън.
За щастие в багажа си носеше резервни панталони. Взе душ, облече сухи дрехи и даде
костюма за гладене. Обади се в Министерството на правосъдието и продиктува на една
секретарка доклад за днешните събития до Боби Кенеди. Докладът беше сух и лишен от
емоции и в него не се споменаваше, че самият Джордж е нападнат с пожарникарски маркуч.
Откри Верина отново в салона на хотела. Тя беше избягала невредима, но изглеждаше
потресена.
— Не могат да правят това с нас! — каза тя. В гласа й се долавяше истерия. Джордж
чувстваше същото, но Верина беше по-зле. За разлика от него, тя не беше участвала в Похода
на свободата и Джордж предполагаше, че за пръв път вижда насилието на расовата омраза в
целия му ужас.
— Нека ти взема питие — рече той и двамата отидоха в бара.
През следващия час я поуспокои. Всъщност повече я слушаше и от време на време
казваше по нещо съчувствено или успокояващо; помагаше й да се успокои, като той самият
запазваше спокойствие. Така поовладя и собствените си кипнали страсти.
Вечеряха кротко в хотелския ресторант. Тъкмо се свечеряваше, когато се качиха горе. В
коридора Верина попита:
— Ще дойдеш ли в стаята ми?
Джордж се изненада. Вечерта не беше романтична или свързана със секс и той не я
смяташе за любовна среща. Двамата бяха само колеги в кампанията, които си съчувстват.
Верина забеляза колебанието му.
— Искам само някой да ме прегърне. Така става ли?
Джордж не беше сигурен, че разбира, но кимна.
 Образът на Мария проблесна в ума му. Той го пропъди. Време беше да я забрави.
Когато влязоха в стаята, Верина го прегърна. Той притисна тялото й до себе си и я
целуна по челото. Тя извърна лице и опря буза в рамото му. „Добре“, рече си Джордж, „искаш
да те прегръщам, но не и да те целувам“. Настрои се просто да следва знаците й. Каквото и
да поискаше тя, той щеше да се съгласи.
— Не искам да спя сама — каза Верина след минута.
— Добре — отвърна той неутрално.
— Може ли само да се гушнем?
— Да — отговори Джордж, макар да не вярваше, че ще стане точно така.
Верина се откъсна от прегръдката му. После бързо си събу обувките и измъкна роклята
през главата си. Бельото й беше бяло. Джордж гледаше съвършено гладката й кожа. За
секунди Верина свали бельото си. Гърдите й бяха плоски и твърди, с малки зърна. Космите в
слабините й бяха с кестеняв оттенък. Тя беше най-красивата жена, която той беше виждал
гола досега.
Възприе всичко това с един поглед, понеже Верина незабавно се мушна в леглото.
Джордж се обърна и съблече ризата си.
— Гърбът ти! — възкликна Верина. — О, Боже, ужасно е!
Джордж усещаше болка от водното оръдие, но не му беше минавало през ума, че
пораженията са видими. Застана с гръб към огледалото до вратата и погледна през рамо.
Видя за какво говори Верина — кожата му беше цялата в синини.
Бавно си свали обувките и чорапите. Беше получил ерекция и се надяваше да спадне,
но не се получи. Не можеше да направи нищо. Изправи се, събу панталоните и гащите си и с
най-голяма бързина се мушна в леглото.
Прегърнаха се. Членът му се притисна в корема й, но тя не реагира. Косите й го
гъделичкаха по врата, а гърдите й лежаха на неговите. Беше влудяващо възбуден, но
инстинктът му подсказваше да не мърда и той се подчини.
Верина заплака. В началото само тихо стенеше и Джордж не знаеше дали това не е
знак за някакви сексуални чувства. После усети върху гърдите си топлите й сълзи и тя се
разтърси от ридание. Джордж я потупа по гърба в първобитен утешителен жест.
Донякъде се чудеше какво прави. Беше в леглото с една красива жена, а можеше само
да я потупва по гърба. Но някъде по-дълбоко в ума му това имаше смисъл. Джордж
чувстваше смътно, но сигурно, че утехата, която двамата си дават, е по-силна от секса. Бяха
завладени от силна емоция, която Джордж не можеше да назове.
Хлипането на Верина постепенно стихна. След малко тялото й се отпусна, дишането й
стана равномерно и плитко и тя потъна в безпомощен сън.
Ерекцията на Джордж отмина. Затвори очи и се съсредоточи върху топлината на тялото
й и лекия женствен аромат на кожата и косите й. С такова момиче в прегръдките си той беше
сигурен, че няма да спи.
Но заспа.
Когато се събуди на сутринта, Верина я нямаше.

***
Тази събота сутрин Мария Самърс отиде на работа в песимистично настроение.
 Докато Мартин Лутър Кинг беше в затвора в Алабама, Комисията по гражданските
права състави ужасяващ доклад за насилията над негри в Мисисипи. Но администрацията на
Кенеди хитро обезсили доклада. Един юрист от Министерството на правосъдието на име
Бърк Маршъл състави паметна записка, която се заяждаше с установеното в доклада; шефът
на Мария Пиер Селинджър описа предложенията като крайни и американската преса беше
залъгана.
А за това отговаряше мъжът, в когото Мария беше влюбена. Тя вярваше, че президентът
Кенеди има добро сърце, но погледът му винаги беше върху следващите избори. На
миналогодишните междинни избори се беше представил добре — хладнокръвният начин, по
който се справи с Кубинската ракетна криза, му спечели популярност и така очакваната
републиканска победа беше предотвратена. Но сега той се тревожеше за кампанията за
преизбиране догодина. Не харесваше южните сегрегационисти, но не беше готов да се
пожертва в битката с тях.
Затова кампанията за гражданските права търпеше неуспех.
Братът на Мария имаше четири деца, които тя много обичаше. Те и децата, които
самата Мария можеше да роди в бъдеще, щяха да растат като втора класа американци. При
пътуване на юг щеше да им е трудно да намерят хотел, където да ги приемат. Ако отидат в
църква за бели, щяха да ги върнат, освен ако пасторът не се смята за либерал и не ги настани
в специалната оградена с въжета секция за негри. Пред обществените тоалетни щяха да
виждат надписа „Само за бели“, а думата „Цветнокожи“ щеше да ги отвежда към кофата в
задния двор. Щяха да питат защо по телевизията не показват чернокожи, а родителите им
нямаше да знаят как да отговорят.
После Мария влезе в офиса и видя вестниците.
Па първата страница на Ню Йорк Таймс имаше снимка от Бирмингам, която я накара
да зяпне от ужас. Бял полицай със свирепа немска овчарка. Кучето хапеше безобиден на вид
млад негър, докато полицаят държеше момчето за пуловера. Зъбите на полицая бяха оголени
в усмивка на жадна злоба, като че и той искаше да хапе.
Нели Фордам чу как Мария шумно си пое дъх и вдигна поглед от Уошингтън Поуст.
— Грозно, нали — коментира тя.
Снимката беше на първа страница на повечето американски вестници, а и на
докараните с въздушната поща чуждестранни издания.
Мария седна зад бюрото си и зачете. С проблясък на надежда забеляза, че тонът на
статиите се е променил. Вече нямаше възможност печатът обвинително да сочи с пръст
Мартин Лутър Кинг и да пише, че неговата кампания е ненавременна и негрите трябва да
проявят търпение. Историята се беше променила под въздействието на неспирната химия на
отразяването — загадъчен процес, към който Мария се беше приучила да изпитва уважение
и страх.
Вълнението й се засили, когато тя започна да допуска, че белите южняци са стигнали
твърде далеч. Сега пресата говореше за насилие срещу деца по американските улици. Все
още цитираха хора, които твърдяха, че за всичко са виновни Кинг и неговите агитатори, но
обичайният за сегрегационистите тон на самоуверено презрение беше изчезнал и беше
заменен от нотка на отчаяно отричане. Възможно ли беше една снимка да промени всичко?
Селинджър влезе в службата.
— Чуйте всички. Президентът погледна вестниците тази сутрин, видя снимките от
Бирмингам и се отврати. Той би желал пресата да научи за това. Не е официално изявление, а
брифинг извън протокола. Ключовата дума е „отвратен“. Ако обичате, пуснете го веднага.
Мария и Нели се спогледаха и вдигнаха вежди. Това беше промяна.
Мария вдигна телефона.

***
Към понеделник сутринта Джордж се движеше като старец и предпазливо се мъчеше
да намали пристъпите на болката. Водното оръдие на бирмингамската пожарна команда
произвеждаше налягане от сто паунда на квадратен инч според вестниците, а Джордж
чувстваше всеки паунд върху всеки инч от гърба си.
В понеделник сутринта той не беше единственият с болки. Стотици демонстранти бяха
наранени. Някои бяха нахапани от кучетата достатъчно зле, та да имат нужда от шевове.
Хиляди ученици още бяха в затвора.
Джордж се молеше страданията им да си заслужават.
Вече имаше надежда. Богатите бели бизнесмени в Бирмингам искаха да се сложи край
на конфликта. Никой не пазаруваше — негрите бойкотираха магазините в центъра на града, а
ефектът беше още по-силен, понеже белите се бояха да не се озоват в разгара на някой
метеж. Даже коравите собственици на стоманолеярните и фабриките усещаха, че
репутацията на града като световна столица на расисткото насилие вреди на бизнеса.
А на Белия дом му бяха противни заглавията, които продължаваха да излизат в цял свят.
Чуждестранните вестници, които приемаха за даденост правото на негрите на
справедливост и демокрация, не можеха да разберат защо американският президент
изглежда неспособен да приложи собствените си закони.
Боби Кенеди прати Бърк Маршъл да опита да се договори с най-видните граждани на
Бирмингам. Денис Уилсън му помагаше. Джордж нямаше вяра нито на единия, нито на
другия. Маршъл беше омаловажил доклада на Комисията по гражданските права с
юридически дрънканици, а Денис открай време се отнасяше ревниво към Джордж.
Белият елит на Бирмингам не можеше да преговаря пряко с Мартин Лутър Кинг, затова
Денис и Джордж трябваше да действат като посредници, а Верина да представлява Кинг.
Бърк Маршъл искаше Кинг да отмени насрочената за понеделник демонстрация.
— И така да свали напрежението тъкмо когато печели предимство? — обърна се
невярващо Верина към Денис Уилсън. Седяха в изискания салон на Гастън. Джордж кимна в
знак на съгласие.
— И без това точно сега градската управа не може да направи нищо — отвърна Денис.
Градската управа преживяваше своя собствена, но не отделна криза: Бивола Конър
оспорваше в съда изборната си загуба, затова имаше двама души, които твърдяха, че са
кметове. Верина каза:
— Значи те са разделени и отслабени — хубаво! Ако ги чакаме да изгладят различията
помежду си, те ще се върнат по-силни и по-решителни. Вие в Белия дом нищо ли не
разбирате от политика?
Денис твърдеше, че активистите за граждански права не са наясно какво искат. Това
също вбеси Верина.
— Имаме четири прости искания. Първо: незабавна десегрегация на заведенията за
хранене, тоалетните, чешмите, всичко в магазините. Второ: недискриминационно наемане и
издигане на чернокожите служители в магазините. Трето: освобождаване на всички
демонстранти от затвора и снемане на обвиненията. Четвърто: в бъдеще комитет с
представители на двете раси да договори десегрегацията на полицията, училищата,
парковете, киносалоните и хотелите. — Тя ядно изгледа Денис. — Нещо неясно?
Кинг искаше неща, които би трябвало да се разбират от само себе си, ала бяха твърде
много за белите. Същата вечер Денис се върна в Гастън и изложи пред Джордж и Верина
контрапредложенията. Собствениците на магазините бяха готови да десегрегират пробните
незабавно, а останалите неща — след време. Петима-шестима черни служители можеха да
бъдат повишени в „служби с вратовръзка“ веднага след спирането на демонстрациите.
Бизнесмените не можеха да направят нищо за затворниците, понеже това беше работа на
съдилищата. Със сегрегацията на училищата и другите места в града трябваше да се
занимават кметът и градският съвет.
Денис беше доволен. За пръв път белите преговаряха!
Но Верина отвърна с презрение:
— Това не е нищо. Никога не канят две жени да ползват едновременно дадена пробна,
така че пробните не са сегрегирани като за начало. Освен това, в Бирмингам има повече от
петима негри, които могат да си сложат вратовръзка. Що се отнася до останалото…
— Казват, че нямат власт да отменят решенията на съдилищата или да променят
законите.
— Колко сте наивни — отвърна Верина. — В този град съдилищата и градската управа
правят каквото бизнесмените поискат.
Боби Кенеди помоли Джордж да състави списък с най-влиятелните бели бизнесмени в
града и с телефонните им номера. Президентът лично щеше да им позвъни и да им каже, че
трябва да направят компромис.
Джордж забеляза и други вълнуващи признаци. Масови сбирки в бирмингамските
църкви в понеделник вечер събраха изумителната сума от четиридесет хиляди долара в
дарения за кампанията: на хората на доктор Кинг им трябваше почти цяла нощ да ги
преброят всичките. За целта беше наета стая в мотела. Още повече пари се стичаха по
пощата. Движението обикновено едва свързваше двата края, обаче заради Бивола Конър и
неговите кучета парите неочаквано заваляха.
Верина и хората на Кинг се бяха настанили за среднощна среща в дневната на
апартамента му. Обсъждаха как да поддържат натиска. Джордж не беше поканен — а и той
не искаше да научава неща, които можеше да се почувства задължен да докладва на Боби —
затова си легна.
На сутринта облече костюм и слезе за пресконференцията на Кинг в десет. В двора на
мотела се тълпяха над сто журналисти от цял свят и се потяха под слънцето на Алабама.
Кампанията на Кинг в Бирмингам беше водеща новина — отново благодарение на Бивола
Конър.
— Събитията в Бирмингам през последните няколко дни бележат съзряването на
ненасилственото движение — каза Кинг. — Това е изпълнението на една мечта.
Джордж не виждаше Верина и започна да подозира, че истинската работа е някъде
другаде. Излезе от мотела и сви зад ъгъла по посока на църквата. Не намери Верина, но видя
ученици, които излизаха от приземието на църквата и се качваха в коли, паркирани по Пето
авеню. Усети престореното безгрижие на възрастните, които ги придружаваха.
Натъкна се на Денис Уилсън, който имаше новини.
 — Комитетът на старшите граждани има извънредна среща в Търговската камара.
Джордж беше чувал за тази неофициална група с прякор Големите мулета. Те държаха
истинската власт в града. Щом тези хора бяха в паника значи нещо щеше да се промени.
— Какво планират хората на Кинг? — попита Денис.
Джордж се радваше, че не знае нищо.
— Не бях поканен на срещата. Но готвят нещо.
Раздели се с Денис и се отправи към центъра на града. Знаеше, че дори като крачи сам,
може да бъде арестуван за неразрешена демонстрация, но трябваше да рискува: нямаше да е
полезен на Боби, ако се крие в Гастън.
След десет минути стигна до деловия квартал на Бирмингам. Той беше типичен за юга
— универсални магазини, киносалони, обществени сгради и железопътна линия по средата.
Джордж разбра какъв е планът на Кинг едва когато го видя в действие.
Внезапно негри, които вървяха сами или по двама-трима, започнаха да се събират и да
размахват плакати, които бяха укривали до момента. Някои седнаха и блокираха тротоарите,
други коленичиха за молитва на стъпалата на величествената сграда на градския съвет,
построена в стил ар деко. Виещи се колони от юноши влизаха и излизаха от сегрегираните
магазини и пееха химни. Уличното движение се забави и спря.
Полицията беше неподготвена — съсредоточена беше около парка „Кели Инграм“ на
около осемстотин метра оттам. Демонстрантите бяха минали незабелязано. Но Джордж
беше сигурен, че настроението на добронамереност в протеста щеше да се запази само
докато Бивола Конър не се окопити.
Утрото преля в ден и Джордж се върна в Гастън. Видя Верина, която изглеждаше
разтревожена.
— Всичко това е прекрасно, но е извън контрол — каза тя. — Нашите хора са обучени
на ненасилие, обаче още хиляди просто се присъединяват. А те нямат дисциплина.
— Това засилва натиска върху Големите мулета — отвърна Джордж.
— Но ние не искаме губернаторът да въведе военно положение. — Губернатор на
Алабама беше Джордж Уолъс, неотстъпчив сегрегационист.
— Военното положение означава федерален контрол — изтъкна Джордж. — Тогава ще
се наложи президентът да заповяда поне частична интеграция. Ако това бъде наложено на
Големите мулета отвън, те ще намерят начин да го обезсилят. По-добре решението да дойде
от самите тях. Джордж разбираше, че Верина има тънка политическа мисъл. Несъмнено
беше научила много от Кинг. Но не беше сигурен, че е права по този въпрос.
Хапна сандвич с шунка и пак излезе. Атмосферата около парка „Кели Инграм“ вече
беше напрегната. В парка имаше стотици полицаи, които размахваха палки и удържаха
нетърпеливите кучета. Пожарникарите пръскаха с маркучите всеки, който се отправеше към
центъра на града. Негрите, които ненавиждаха водните оръдия, започнаха да хвърлят камъни
и бутилки от Кока-Кола по полицията. Верина и останалите от екипа на Кинг се движеха
сред множеството и умоляваха хората да запазят спокойствие и да се въздържат от насилие,
но без особен ефект. Някаква странна бяла машина, която хората наричаха Танка, минаваше
нагоре-надолу по Шестнадесета улица, а Бивола Конър ревеше във високоговорителя:
— Разпръснете се! Отстранете се от улиците!
Обяснили бяха на Джордж, че Танка не е танк, а бронирана кола, която Конър беше
купил от излишъците на армията.
Видя Фред Шатълсуърт, съперника на Кинг за водач на кампанията. Шатълсуърт беше
на четиридесет и една, жилав и корав на вид човек, елегантно облечен и със спретнат мустак.
Беше преживял два бомбени атентата, а съпругата му беше намушкана с нож от член на
Клана, но явно човекът нямаше страх и отказваше да напусне града. „Не бях спасен, за да
бягам“, обичаше да казва той. Макар и роден боец, сега той се опитваше да направлява някои
от младежите:
— Не бива да дразните полицията — казваше им той. — Не се дръжте така, все едно
намерението ви е да ги ударите.
„Добър съвет“, рече си Джордж.
Хлапетата се насъбраха около Шатълсуърт и той ги поведе като Свирача от приказките
обратно към църквата, като развяваше бяла кърпичка в опит да покаже на полицията, че
намеренията му са мирни.
Почти подейства.
Шатълсуърт отведе децата покрай пожарните коли пред църквата към входа на
приземието, който беше на нивото на улицата, въведе ги вътре и надолу по стълбите. Когато
всички бяха вътре, той се обърна да ги последва. В този миг Джордж чу един глас да казва:
— Да поизмокрим преподобния.
Шатълсуърт навъсено се извърна да погледне. Струята от водното оръдие го удари
право в гърдите. Той залитна и падна с тропот и рев надолу по стълбите.
— Божичко, Шатълсуърт е улучен! — викна някой.
Джордж се завтече натам. Шатълсуърт лежеше в основата на стълбите и дишаше с
усилие.
— Добре ли сте? — извика Джордж, но Шатълсуърт не можа да отговори. — Някой да
повика линейка, бързо!
Удиви се на глупостта на властите. Шатълсуърт беше изключително харесван.
Наистина ли искаха да провокират метеж?
Линейките бяха удобно разположени наблизо и само след минута-две дойдоха двама
души с носилка и прибраха Шатълсуърт.
Джордж се качи след тях обратно на тротоара. Наоколо опасно се размотаваха
чернокожи зрители и бели полицаи. Събрали се бяха и репортери, а фотографите заснеха
вкарването на носилката в линейката. Всички загледаха как тя се отдалечава.
След миг се появи Бивола Конър.
— Цяла седмица чакам да видя Шатълсуърт улучен от водната струя — весело рече той.
— Съжалявам, че го изпуснах.
Джордж побесня. Надяваше се някой от зяпачите да халоса тлъстото лице на Конър.
— Тръгна си с линейка — каза един бял вестникарски репортер.
— Де да беше с катафалка — възкликна Конър.
Джордж трябваше да се извърне, за да овладее гнева си. Спаси го Денис Уилсън, който
се появи като от нищото и го улови за ръката.
— Добри новини! Големите Мулета поддадоха!
Джордж светкавично се обърна.
— Какво искаш да кажеш?
— Съставили са комитет, който да преговаря с участниците в кампанията.
Ето това беше добра новина. Нещо ги беше променило: демонстрациите или
телефонните обаждания от президента, или заплахата с обявяването на военно положение.
Каквато и да беше причината, те сега бяха достатъчно отчаяни, та да седнат с черните и да
преговарят за примирие. Може би щяха да го постигнат преди метежът да стане наистина
грозен.
— Но им трябва място, където да се съберат — добави Денис.
— Верина ще знае къде. Да идем да я намерим.
Джордж се канеше да тръгне, но се обърна да погледне Бивола Конър. Разбираше, че
той вече губи значение. Конър беше на улицата, надсмиваше се над участниците в
кампанията, но в сградата на Търговската камара най-силните мъже в града бяха сменили
курса, при това, без да го питат. Може би идваше времето, когато дебелите бели насилници
няма повече да управляват Юга.
Или пък не.

***
Компромисът беше обявен на пресконференция в петък. Присъстваше Фред
Шатълсуърт, чиито ребра бяха пукнати от водното оръдие. Той обяви:
— Днес Бирмингам постигна съгласие със своята съвест!
След малко той припадна и трябваше да го изнесат. Мартин Лутър Кинг обяви победа и
отлетя у дома в Атланта.
Белият елит на Бирмингам най-сетне се беше съгласил на някакви мерки за
десегрегация. Верина се оплакваше, че това не е много и беше права донякъде: направени
бяха няколко малки отстъпки. Но Джордж вярваше, че е настъпила огромна принципна
промяна — белите бяха приели необходимостта да разговарят с негрите за сегрегацията.
Вече нямаше само те да налагат закона. Преговорите щяха да продължат и можеха да вървят
само в една посока.
Малък напредък или важна повратна точка, всеки цветнокож в Бирмингам празнуваше
в събота вечер и Верина покани Джордж в стаята си.
Скоро разбра, че тя не е от момичетата, които обичат мъжът да командва в леглото.
Знаеше какво иска и се чувстваше свободна да го поиска. Джордж нямаше нищо против.
Той не би възразил почти срещу нищо. Беше очарован от прекрасното й светло тяло и
магьосническите зелени очи. Верина говореше доста, докато се любеха, казваше му как се
чувства, питаше го дали нещо му е приятно или го смущава, а от разговора се чувстваха по-
близки. Той осъзна по-ясно от всякога как чрез секса можеш да опознаеш характера, а не
само тялото на другия.
Към края тя поиска да е отгоре. Това също беше ново — нито една жена досега не беше
го правила с него. Верина го възседна, той я хвана за хълбоците и започна да се движи заедно
с нея. Тя затвори очи, но той не. Наблюдаваше лицето й, очарован и омаян, а когато тя най-
сетне стигна докрай, той я последва.
Няколко минути преди полунощ Джордж стоеше по халат до прозореца и гледаше
уличните светлини на Пето авеню, докато Верина беше в банята. Мислите му се върнаха към
споразумението между Кинг и белите в Бирмингам. Ако това е победа за движението за
граждански права, твърдолинейните сегрегационисти не биха приели поражението, прецени
той; но какво ще направят? Бивола Конър несъмнено имаше план за саботиране на
споразумението. Същото навярно се отнасяше и до Джордж Уолъс, губернатора расист.
В този ден Ку-клукс-клан имаше събор в Бесимър, градец на тридесетина километра от
Бирмингам. Според разузнаването на Боби Кенеди бяха дошли привърженици от Джорджия,
Тенеси, Южна Каролина и Мисисипи. Несъмнено ораторите цяла вечер ги бяха настройвали
и сега те негодуваха френетично срещу предаването на Бирмингам на черните.
Жените и децата би трябвало вече да са се разотишли, но мъжете щяха да останат, да
пият и да се перчат какво ще направят.
На другия ден, неделя, беше дванадесети май, Денят на майката. Джордж си припомни
Деня на майката преди две години, когато белите бяха опитали да убият него и останалите
участници в Похода на свободата със запалителни бомби в автобуса в Анистън, на близо сто
километра от тук.
Верина излезе от банята.
— Върни се в леглото — каза тя и се мушна под чаршафа.
Джордж нямаше търпение. Надяваше се да се любят още поне веднъж преди
зазоряване. Но тъкмо се обръщаше от прозореца и нещо привлече погледа му. Фаровете на
две коли, които приближаваха по Пето авеню. Първата беше бяла патрулна кола на
бирмингамската полиция, ясно отбелязана с номер 25. Следваше я стар Шевролет от
петдесетте с обла муцуна. И двете коли забавиха, когато се изравниха с Гастън.
Джордж внезапно забеляза, че местните и щатските полицаи, които патрулираха по
улиците около мотела, бяха изчезнали. На тротоара нямаше никого.
Какво, по дяволите…
След секунда от отворения заден прозорец на Шевролета хвърлиха нещо. То прелетя
над тротоара и удари стената на мотела. Предметът се приземи точно под прозорците на
ъгловата стая 30, апартаментът, заеман от Мартин Лутър Кинг до заминаването му по-рано
днес.
После двете коли ускориха ход.
Джордж се махна от прозореца, прекоси стаята с две крачки, и се хвърли върху Верина.
Недоволният й писък беше заглушен от страшен гръм. Цялата сграда се разлюля като от
земетръс. Въздухът се изпълни със звука на счупени стъкла и падаща мазилка. Прозорецът на
стаята им се разби със звън като от камбана, която бие на умряло. Настана зловеща тишина.
Когато шумът от двете коли заглъхна, Джордж чу викове и писъци от вътрешността на
сградата.
— Добре ли си? — попита той Верина.
— Какво стана, по дяволите?
— Някой хвърли бомба от кола — Джордж се свъси. — Колата имаше полицейски
ескорт. Можеш ли да повярваш?
— В този проклет град? Можеш да се обзаложиш, че вярвам.
Джордж се претърколи от нея и огледа стаята. Подът беше посипан с натрошени
стъкла. На края на леглото висеше парче зелен плат и след малко Джордж разбра, че това е
пердето. Ударната вълна беше съборила от стената снимка на Рузвелт и тя лежеше с лицето
нагоре на килима, а усмивката на президента беше назъбена от счупеното стъкло.
— Трябва да слезем долу — каза Верина. — Може да има ранени.
— Чакай малко. Ще донеса обувките ти.
Стъпи на едно чисто място на килима. За да прекоси стаята, трябваше да вдига от пода
парчета стъкло и да ги хвърля настрани. Обувките и на двама им бяха в гардероба. Това му
хареса. Пъхна нозе в черните си половинки и отнесе на Верина нейните бели обувки с
високи токове.
 Светлините угаснаха.
Двамата бързо се облякоха в тъмното. Откриха, че няма вода в банята.
Слязоха долу.
Тъмното фоайе беше пълно с изпаднали в паника служители и гости на хотела.
Няколко души кървяха, но явно нямаше убити. Джордж си проправи път и излезе. На
светлината на уличните лампи видя в стената на сградата дупка с ширина метър и половина,
а по тротоара бяха пръснати тежки отломки. Фургоните в съседния парцел бяха съсипани от
взрива. Но по чудо нямаше тежко ранени.
Пристигна полицай с куче, после дойде линейка, после още полицаи. Пред мотела и в
парка „Кели Инграм“ на другата пряка заплашително започнаха да се трупат групи негри.
„Не са кротките християни, които радостно и с химни на уста излизаха от Баптистката
църква на Шестнадесета улица“, угрижено забеляза Джордж. Тази тълпа беше прекарала
съботната вечер в пиене по баровете, игралните зали и долнопробните кръчми. Не
поддържаха предпочитаната от Мартин Лутър Кинг философия на пасивната съпротива,
проповядвана навремето от Ганди.
Някой каза, че е избухнала и друга бомба на няколко преки, в свещеническия дом,
обитаван от брата на Мартин Лутър Кинг, Алфред, известен като Ей Ди Кинг. Свидетел беше
видял униформен полицай да оставя пакет в портика няколко секунди преди взрива. Явно
бирмингамската полиция се беше опитала да убие братята Кинг едновременно.
Тълпата ставаше все по-гневна.
Скоро започнаха да хвърлят бутилки и камъни. Кучетата и водните оръдия бяха
предпочитаните мишени. Джордж се върна в мотела. Верина помагаше да извадят една стара
негърка от срутена стая на приземния етаж на светлината на фенери.
— Навън става грозно — каза й Джордж. — Хвърлят камъни по полицаите.
— Така и трябва, по дяволите. Полицаите са поставили бомбите.
— Помисли си — настоя Джордж. — Защо белите искат метеж тази вечер? За да
саботират споразумението.
Верина забърса прахта от мазилката от челото си. Джордж наблюдаваше лицето й и
видя как гневът се измества от пресметливост.
— Проклятие. Прав си.
— Не можем да го допуснем.
— Но как да го спрем?
— Трябва да изкараме всички водачи на движението навън да успокоят народа.
Тя кимна.
— Да, по дяволите. Започвам да събирам хората.
Джордж се върна навън. Метежът се беше разраснал бързо. Едно такси беше
преобърнато и подпалено и сега гореше по средата на улицата. На другата пряка пък гореше
бакалия. Патрулните коли, които идваха от центъра на града, бяха спирани на Седемнадесета
улица от вихрушка хвърлени предмети.
Джордж грабна мегафон и се обърна към тълпата.
— Запазете спокойствие! Не излагайте на опасност сделката, която постигнахме!
Сегрегационистите искат да провокират метеж — не им давайте каквото искат! Прибирайте
се по домовете си да спите!
Един чернокож, който стоеше наблизо, му каза:
— Как така ние трябва да се прибираме по домовете си всеки път, когато те започват
насилието!
Джордж скочи на капака на една паркирана кола и застана на покрива.
— Това не ни помага! — каза той. — Нашето движение е ненасилствено! Всички се
прибирайте!
— Ние сме ненасилствено движение, но те не са! — викна някой.
После празна бутилка от уиски полетя във въздуха и удари Джордж по челото. Той
слезе от покрива на колата. Докосна главата си. Болеше, но не кървеше.
И други подеха този вик. Верина се появи с неколцина водачи на движението и
проповедници. Те се смесиха с тълпата и опитаха да вразумят хората. Ей Ди Кинг се качи
върху една кола.
— В нашия дом току-що хвърлиха бомба! — викна той. — Ние казваме: „Отче, прости
им, защото те не знаят какво вършат“. Но вие не помагате — вие ни вредите! Моля,
опразнете този парк!
Призивите бавно подействаха. Джордж забеляза, че Бивола Конър не се мярка —
началстваше шефът на полицията Джейми Мур. Той беше професионалист, а не назначен по
политически причини, и това помогна. Отношението на полицията изглеждаше променено.
Гледачите на кучета и пожарникарите вече не бяха видимо нетърпеливи да се бият. Джордж
чу някакво ченге да се обръща към група негри с думите „Ние сме ваши приятели!“
Глупости, но от нов вид.
Джордж разбра, че между сегрегационистите има ястреби и гълъби. Мартин Лутър
Кинг се беше договорил с гълъбите и така беше заобиколил ястребите. Сега ястребите
опитваха отново да разпалят омразата. Не биваше да им се позволява да успеят.
Поради липсата на полицейска агресия тълпата загуби желанието за метеж. Джордж
започна да дочува нови коментари. Когато опожарената бакалия рухна, хората заговориха със
съжаление.
— Срамота — рече някой.
— Прекалихме — додаде друг.
Най-сетне проповедниците ги накараха да запеят и Джордж си отдъхна. Знаеше, че
всичко е свършило.
Намери началника Мур на ъгъла на Пето авеню и Седемнадесета улица.
— Трябва да заведем ремонтни екипи в мотела, началник — поде той вежливо. —
Няма ток и вода и много скоро там ще стане нездравословно.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Мур и залепи радиостанцията до ухото
си.
Но преди да заговори, дойдоха щатските полицаи.
Носеха сини шлемове, карабини и двуцевки. Пристигнаха припряно, повечето в коли,
някои на коне. За секунди станаха двеста души или повече. Джордж зяпаше в ужас. Това беше
катастрофа — метежът щеше да започне отново. Но тъкмо това иска губернаторът Уолъс,
осъзна той. Уолъс, също като Конър и бомбаджиите, разбираше, че вече единствената
надежда за сегрегационистите е пълното рухване на реда и законността.
Спря една кола и от нея изскочи полковник Ал Линго, директор на обществената
безопасност при Уолъс. Размахваше пушка. Двама от хората му, явно телохранители, имаха
автомати Томпсън.
Началник Мур окачи радиото на колана. Заговори меко, като внимателно не се обърна
към Линго с военния му чин.
 — Ако напуснете, господин Линго, ще го оценя.
Линго не се затормози с любезности.
— Замъкни страхливия си задник обратно в кабинета. Сега аз командвам, а заповедите
ми са да сложим черните копелета да спят.
Джордж очакваше да му кажат да се разкара, но двамата бяха прекалено погълнати от
спора си, та да ги е грижа за него.
— Тези оръжия не са необходими — продължи Мур. — Ще ги приберете ли, ако
обичате? Някой ще бъде убит.
— Адски си прав! — отвърна Линго.
Джордж бързо се отдалечи и тръгна към хотела.
Преди да влезе, се обърна тъкмо навреме да види как щатските полицаи нападат
тълпата.
После метежът започна отначало.
Джордж намери Верина в двора на мотела.
— Трябва да замина за Вашингтон — каза той.
Не му се тръгваше. Искаше да остане с Верина, да разговаря с нея, да задълбочат
новооткритата интимност. Искаше да я накара да се влюби в него. Но това трябваше да
почака.
— Какво ще правиш във Вашингтон? — попита тя.
— Ще се погрижа братята Кенеди да разберат какво става. Трябва да им се каже, че
губернаторът Уолъс провокира насилие, за да развали споразумението.
— Три през нощта е.
— Искам да се добера до летището възможно най-рано и да взема първия самолет.
Може да се наложи да пътувам през Атланта.
— И как ще стигнеш до летището?
— Ще търся такси.
— Тази нощ никое такси няма да вземе негър, особено негър с цицина на челото.
Джордж проучи лицето си с опипване и намери подутина точно където тя каза.
— Как е станало това? — попита той.
— Май си спомням, че видях как те улучи една бутилка.
— О, да. Е, може и да е тъпо, но трябва да опитам да стигна до летището.
— Ами багажът ти?
— Не мога да си събирам багажа на тъмно. Пък и нямам много. Просто тръгвам.
— Внимавай.
Той я целуна. Тя обви врата му с ръце и притисна стройното си тяло в него.
— Беше прекрасно — прошепна Верина, после го пусна.
Джордж излезе от мотела. Улиците, които водеха право към центъра на града, бяха
блокирани на изток — налагаше се да обикаля. Повървя на запад, после на север, после зави
на изток, когато прецени, че се е отдалечил от метежа. Не видя никакви таксита. Може би
трябваше да почака първия автобус в неделната сутрин.
Небето на изток вече светлееше, когато една кола изскърца и спря до него. Джордж се
приготви да бяга, понеже се боеше от бели доброволци. Промени решението си, когато от
колата излязоха трима щатски полицаи. Държаха пушките в готовност.
„Не им трябва кой знае какъв повод да ме застрелят“, боязливо си рече той.
Водачът беше нисък и наперен. Джордж забеляза сержантски нашивки на ръкава му.
 — Къде отиваш, момче? — попита сержантът.
— Опитвам да стигна до летището, старши. Може би ще ми каже къде да намеря такси.
Онзи се обърна към другите и се ухили.
— Опитвал се да стигне до летището — повтори той, като че самата мисъл беше
смехотворна. — Мисли, че можем да му помогнем да си хване такси!
Подчинените му се засмяха одобрително.
— Какво ще правиш на летището? Тоалетните ли ще чистиш?
— Ще взема самолета за Вашингтон. Работя в Министерството на правосъдието,
юрист съм.
— Тъй ли? Аз пък работя за Джордж Уолъс, губернатора на Алабама, ние тук, в Юга,
не слушаме много Вашингтон. Затова влизай в проклетата кола, преди да съм ти пукнал
къдравата глава.
— И за какво ме арестувате?
— Не ми се прави на умен, момче.
— Ако ме задържате без основателна причина, значи сте престъпник, не полицай.
С внезапно ловко движение сержантът замахна с пушката с приклада напред. Джордж
се сви и инстинктивно вдигна ръка да предпази лицето и дървеният приклад удари
болезнено лявата му китка. Другите двама го хванаха за ръцете. Той не се противеше, но
онези го повлякоха, все едно се бори. Сержантът отвори задната врата на колата и двамата го
хвърлиха на седалката. Блъснаха вратата, преди да е влязъл напълно, и тя смаза крака му.
Джордж извика от болка. Пак отвориха вратата, натикаха наранения крак вътре, и затвориха.
Джордж се беше свлякъл на седалката. Кракът го болеше, но китката беше по-зле.
Могат да правят каквото си щат с нас, рече си той, понеже сме черни. В този момент му се
прииска да беше хвърлял камъни и бутилки по полицията, вместо да търчи и да казва на
хората да се успокоят и да си вървят по домовете.
Полицаите го откараха до Гастън. Там отвориха задната врата и го изблъскаха навън.
Стиснал лявата китка с дясната длан, той закуцука в двора.

***
По-късно в неделя Джордж най-сетне намери работещо такси с чернокож шофьор и
отиде до летището, откъдето взе самолет до Вашингтон. Китката го болеше толкова много, че
не можеше да работи с ръката си и я държеше в джоба. Беше се подула и за да облекчи
болката, той свали часовника и разкопча ръкава.
От един телефон на Националното летище се обади в Министерството на
правосъдието и научи, че в шест има извънредна среща в Белия дом. Президентът щеше да
долети от Кемп Дейвид, а Бърк Маршъл пътуваше с хеликоптер от Западна Вирджиния. Боби
беше на път към Министерството, искаше спешно да го осведомят и не, нямаше време
Джордж да си иде у дома и да се преоблече.
Джордж се закле от сега нататък да държи чиста риза в чекмеджето на бюрото, взе
такси до Министерството на правосъдието и отиде право в кабинета на Боби.
Настоя, че нараняванията му са твърде дребни за лекарска грижа, макар да се свиваше
от болка при всеки опит да помръдне лявата ръка.
Обобщи събитията от изминалата нощ пред главния прокурор и група умници,
включително Маршъл. По някаква причина присъстваше и грамадният нюфаундленд на
Боби, Бръмъс.
— Примирието, което беше постигнато с толкова трудности тази седмица, сега е в
опасност — заключи Джордж. — Бомбите и бруталността на щатските полицаи отслабиха
привързаността на негрите към ненасилието. От друга страна, метежите заплашват да
отслабят позициите на белите, които преговаряха с Мартин Лутър Кинг. Противниците на
интеграцията, Джордж Уолъс и Бивола Конър, се надяват едната или двете страни да се
откажат от споразумението. Ние някак трябва да попречим на това.
— Е, съвсем ясно е — каза Боби.
Всички се качиха в неговата кола, Форд Галакси 500. Беше лято и покривът беше
свален. Изминаха краткото разстояние до Белия дом. Бръмъс хареса пътуването.
Пред Белия дом имаше няколко хиляди демонстранти, забележителна смесица от бели
и черни. Носеха плакати „Спасете учениците на Бирмингам“.
Президентът Кенеди беше в Овалния кабинет, седнал в любимия си люлеещ се стол.
Чакаше групата от Правосъдието. С него бяха мощно трио военни: Боб Макнамара, момчето
чудо министър на отбраната; плюс секретарят и началник-щабът на пехотата.
Джордж осъзна, че тази група се е събрала тук днес, защото снощи негрите в
Бирмингам бяха започнали да палят и да хвърлят бутилки. Такава спешна среща не беше
свиквана нито веднъж през всичките години на ненасилствени граждански протести, дори
когато Кланът хвърляше бомби в домовете на негрите. Метежът имаше резултат.
Военните бяха тук, за да обсъдят пращането на армията в Бирмингам.
Боби, както винаги, се съсредоточи върху политическата реалност:
— Хората ще започнат да призовават президента да действа — рече той. — Но ето го и
проблемът. Не можем да признаем, че пращаме федерални войски да контролират щатските
— това означава Белият дом да обяви война на щата Алабама. Значи ще трябва да кажем, че
ги пращаме, за да контролират метежниците — това означава Белият дом да обяви война на
негрите.
Президентът Кенеди веднага схвана какво става.
— Веднъж получили закрилата на федералните части, белите могат да скъсат
споразумението, което току-що са постигнали.
С други думи, помисли Джордж, заплахата от негърски бунтове поддържа
споразумението живо. Това заключение не му се нравеше, но беше трудно да се избегне.
Бърк Маршъл заговори. Той смяташе споразумението за своя рожба.
— Ако това споразумение изгърми — рече той изнурено, — негрите ще бъдат ъъ…
— Неконтролируеми — довърши изречението му президентът.
— И не само в Бирмингам — додаде Маршъл.
Стаята притихна, докато всички обмисляха изгледите за подобни бунтове в други
американски градове.
— Какво прави Кинг днес? — попита президентът Кенеди.
— Лети обратно за Бирмингам — отговори Джордж. Научил беше това на тръгване от
Гастън. — Засега, не се съмнявам, обикаля големите църкви и настоява хората да си идат
мирно по домовете след службата, а довечера да останат вкъщи.
— А те ще го послушат ли?
— Да, стига да няма нови бомби, а щатските полицаи да са под контрол.
— Как можем да го гарантираме?
 — Можете ли да разположите американски войски близо до Бирмингам, но не в самия
град? Това ще покаже подкрепа за споразумението. Конър и Уолъс ще знаят, че ако не се
държат както трябва, те ще отнемат властта им. Но няма да даде на белите възможността да
се откажат от сделката.
Обсъждаха го известно време и накрая решиха, че това и ще направят.
Джордж и една малка подгрупа се преместиха в Кабинета да съставят изявление за
пресата. Секретарката на президента го напечата. Обикновено пресконференциите се
провеждаха в кабинета на Пиер Селинджър, но днес имаше твърде много репортери и
телевизионни камери, пък и вечерта беше топла, затова изявлението беше направено в
Розовата градина. Джордж гледаше как президентът Кенеди излиза навън, изправя се пред
представителите на световния печат и казва:
— Споразумението от Бирмингам беше и остава едно справедливо споразумение.
Федералното правителство няма да позволи то да бъде саботирано от няколко екстремисти и
от двете страни.
„Две стъпки напред, една назад, още две напред“, каза си Джордж. „Но напредваме“.
 23.
Дейв Уилямс имаше план за съботната вечер. Три момичета от класа му щяха да ходят в
клуб Джъмп в Сохо и Дейв и още две момчета небрежно им казаха, че може да се видят там.
Линда Робъртсън беше едно от момичетата. Дейв мислеше, че тя го харесва. Повечето хора го
мислеха за тъп, понеже винаги излизаше последен в класа на изпити, но Линда разговаряше
с него интелигентно за политика, с която той беше наясно заради семейството си.
Дейв щеше да облече нова риза с удивително дълга и заострена яка. Беше добър
танцьор — дори приятелите му признаваха, че изпълнява туиста много стилно. Смяташе, че
има добри изгледи да подхване връзка с Линда.
Дейв беше на петнадесет, но за негово върховно раздразнение повечето момичета на
негова възраст предпочитаха по-големи момчета. Все още потреперваше като си спомнеше
как преди повече от година преследваше очарователната Бийп Дюър с надеждата да открадне
целувка, а я свари в прегръдка с осемнадесетгодишния Джаспър Мъри.
В съботните сутрини децата на семейство Уилямс отиваха в кабинета на баща си да
получат дребни за седмицата. На Иви, която беше на седемнадесет, даваха една лира; на Дейв
— десет шилинга. Като викториански бедняци често трябваше да изслушват и проповед.
Днес Иви получи парите и беше освободена, но на Дейв казаха да изчака. Когато вратата се
затвори, баща му Лойд каза:
— Резултатите ти от изпитите са много лоши.
Дейв знаеше това. През десетте години учение се беше провалял на всеки писмен
изпит.
— Съжалявам — каза той. Не искаше да влиза в спор. Просто искаше да си вземе
парите и да си тръгне.
Татко носеше карирана риза и жилетка, облеклото му за събота сутрин.
— Обаче ти не си глупав — продължи татко.
— Учителите мислят, че съм тъп.
— Не вярвам. Ти си интелигентен, но мързелив.
— Не съм мързелив.
— Какъв си тогава?
Дейв нямаше отговор. Четеше бавно, а още по-лошо беше, че винаги забравяше
прочетеното, щом обърнеше страницата. Не го биваше и в писането — като искаше да
напише „риба“ изпод писалката му излизаше „бира“ и той не забелязваше разликата.
Правописът му беше отвратителен.
— Имам отлични оценки на устните изпити по френски и немски.
— Което само доказва, че когато се стараеш, можеш.
Нищо подобно не доказваше, но Дейв не знаеше как да го обясни.
— Мислих дълго и упорито какво да правя — каза баща му. — С майка ти сме водили
безкрайни разговори за това.
Думите му прозвучаха злокобно. Какво се задаваше, по дяволите?
— Прекалено голям си за пердах, пък и ние никога не сме вярвали особено в телесните
наказания.
Вярно. Повечето деца ядяха бой, когато не се държаха както трябва, но майката на Дейв
не го беше удряла от години, а баща му — никога. Сега обаче го тревожеше думата
„наказание“. Явно това предстоеше.
— Единственото, което мога да измисля, за да те принудя да се съсредоточиш върху
учението, е да прекратя издръжката ти.
Дейв не можеше да повярва на ушите си.
— Какво имаш предвид под „да прекратиш“?
— Няма да ти давам повече пари, докато не видя подобрение в работата ти в училище.
Дейв не беше предвидил това.
— А как ще се придвижвам из Лондон?
И ще си купувам цигари, и ще влизам в клуб Джъмп, мислеше той панически.
— И без това ходиш на училище пеш. Ако искаш да идеш някъде другаде, ще трябва да
станеш по-добър в учението.
— Не мога да живея така!
— Получаваш храна срещу нищо, а гардеробът ти е пълен с дрехи, така че не ти липсва
кой знае какво. Само помни, че ако не учиш, никога няма да получиш пари да се размотаваш.
Дейв беше бесен. Планът му за вечерта беше провален. Чувстваше се безпомощен и
малък.
— Това ли е?
— Да.
— Значи си губя времето тук.
— Слушаш как баща ти се опитва да те поучи възможно най-добре.
— По дяволите, все тая е — отвърна Дейв и излезе с тежка стъпка.
Откачи коженото си яке от окачалката в антрето и излезе. Беше мека пролетна утрин.
Какво щеше да прави? Планът му за деня беше да се види с приятели на Пикадили съркъс, да
се помотае по улица „Денмарк“ и да позяпа китарите, да пийне пинта бира в някоя кръчма,
после да се прибере и да облече ризата с острата яка.
Имаше малко дребни в джоба — достатъчно за половин пинта бира. Как би могъл да се
сдобие с пари за входа в клуб Джъмп? Може би да поработи. Кой щеше да го вземе веднага?
Някои от приятелите му работеха в съботите и неделите в магазини и ресторанти, които
тогава имаха нужда от повече хора. Помисли дали да не влезе в някое кафе и да предложи да
мие съдовете в кухнята. Струваше си да опита. Насочи се към Уест Енд.
После му хрумна друго.
Имаше роднини, които можеха да го вземат на работа. Сестрата на баща му, Мили, беше
в модния бизнес и имаше три магазина в заможните лондонски предградия „Хароу“,
„Гордърс Грийн“ и „Хампстед“. Можеше да му даде работа за събота, макар Дейв да не
знаеше доколко ще го бива да продава рокли на дамите. Мили беше омъжена за търговец на
кожи на едро — Ейби Ейвъри и неговият склад в Източен Лондон може би бяха по-сигурни.
Но и леличка Мили, и чичо Ейби вероятно щяха да говорят с Лойд, който щеше да им каже,
че от Дейв се очаква да учи, а не да работи. Мили и Ейби обаче имаха син, Лени, на двадесет
и три, който беше дребен търговец и далавераджия. В съботите Лени държеше сергия в
Олдгейт в Ийст Енд. Продаваше Шанел № 5 и други скъпи парфюми на смешно ниски цени.
Прошепваше на клиентките си, че са крадени, а всъщност те бяха фалшиви, евтини миризми
в скъпи на вид шишенца.
Лени можеше да му даде работа за един ден.
Дейв имаше пари точно колкото за метрото. Свърна в най-близката станция и купи
билет. Ако Лени му откажеше, не знаеше как ще се прибере. Предположи, че ако се налага,
може да повърви няколко километра.
Влакът го отведе под Лондон от богатия Запад до работническия Изток. Пазарът вече
беше претъпкан с клиенти, които нямаха търпение да купуват на цени, по-ниски от тези в
нормалните магазини. Някои от стоките наистина са крадени, прецени Дейв: електрически
чайници, машинки за бръснене, ютии и радиоапарати, измъкнати през задния вход на
фабриката. Други бяха излишъци, разпродавани евтино от производителите — плочи, които
никой не искаше, книги, които не бяха станали бестселъри, грозни рамки за снимки,
пепелници във формата на раковини. Но най-много бяха дефектните стоки. Кутии престояли
бонбони, раирани шалове с бримка, неравно боядисани шарени обувки, порцеланови чинии с
по половин цвете.
Лени приличаше на покойния им дядо Бърни Лекуит — имаше гъста тъмна коса и
кафяви очи. Косата на Лени беше зализана в прическа помпадур като на Елвис Пресли.
Поздрави го топло.
— Здрасти, млади ми Дейв! Искаш ли парфюмче за гаджето? Пробвай Фльор Соваж. С
гаранция — гащичките й сами ще паднат. Твой е за два шилинга и шест пенса.
— Трябва ми работа, Лени. Мога ли да работя за теб?
— Работа ли ти трябва? Майка ти е милионерка, нали? — изплъзна се Лени.
— Тате ми отряза джобните.
— Че защо?
— Защото съм зле в училище. Затова съм разорен. Искам само да изкарам достатъчно
пари, за да изляза довечера.
За трети път Лени отговори с въпрос:
— Аз какво, да не съм Трудова борса?
— Дай ми шанс. Бас ловя, че мога да продавам парфюм.
Лени се обърна към една клиентка.
— Вие, мадам, имате много добър вкус. Парфюмите Ярдли са най-високата класа на
пазара — а шишенцето в ръката Ви е само три шилинга, а аз трябваше да дам два и шест
пенса на тъпака, който го открадна, тоест който ме снабди с него.
Жената се разкикоти и купи парфюма.
— Не мога да ти плащам надница — обясни Лени на Дейв. — Но ще ти кажа какво ще
направя: ще ти дам десет процента от всичко, което продадеш.
— Става — отвърна Дейв и застана до него зад сергията.
— Дръж парите в джоба си и ще се оправим после.
Лени му даде „поплавък“ от една лира на монети, за да връща ресто.
Дейв взе шишенце Ярдли, подвоуми се, после се усмихна на някаква жена и каза:
— Най-добрият парфюм на пазара.
Жената му се усмихна в отговор и отмина.
Дейв продължи да опитва, като подражаваше на бръщолевенето на Лени и след няколко
минути продаде шишенце Джой на Пату за два шилинга и шест пенса. Скоро знаеше всички
реплики на Лени:
— Не всяка жена има излъчването да ползва този парфюм, но Вие… Купете това, само
ако има мъж, на когото наистина искате да доставите удоволствие… Тази серия вече не се
произвежда, правителството забрани този аромат, понеже е твърде секси…
Тълпите бяха весели и винаги готови да се разсмеят. Хората се бяха нагиздили, за да
дойдат на пазара: това беше социално събитие. Дейв научи цял нов език за парите: шестте
пенса бяха Тилбъри, петте шилинга бяха долар, а банкнотата от десет шилинга беше никър.
Времето минаваше бързо. Сервитьорка от съседното кафе донесе два сандвича с
дебели филии бял хляб с пържен бекон и кетчуп. Лени плати и даде единия сандвич на Дейв,
който с изненада установи, че е обед. Джобовете на тесните му джинси тежаха от монети и
той с удоволствие си припомни, че десет процента от парите са негови. В средата на
следобеда забеляза, че по улиците почти няма мъже и Лени му обясни, че всичките са
отишли на мач.
Към края на следобеда търговията се забави и почти замря. Дейв прецени, че парите в
джобовете му възлизат почти на пет лири, следователно беше заработил десет шилинга —
обичайните му дребни — и може да иде в клуб Джъмп.
В пет Лени започна да разтуря сергията и Дейв му помогна да прибере непродадената
стока в кашони, после натовариха всичко във вана му марка Бедфорд.
Когато преброиха парите на Дейв, се оказа, че е спечелил малко над девет лири. Лени
му даде лира, повече от договорените десет процента, „понеже ми помогна да раздигнем“.
Дейв беше доволен: беше заработил два пъти повече, отколкото баща му би трябвало да му
даде тази сутрин. „С радост бих вършил това всяка събота“, рече си той; „особено ако това
значи, че не се налага да слушам татковите проповеди“.
Отидоха в най-близката кръчма и взеха по пинта бира.
— Свириш по малко на китара, нали? — попита Лени, когато се настаниха на мръсна
маса с пълен пепелник.
— Да.
— Какъв инструмент имаш?
— Еко. Евтина реплика на Гибсън.
— Електрическа?
— Полуакустична.
Лени изглеждаше нетърпелив; явно не знаеше много за китарите.
— Можеш ли да я включиш в електричеството, това те питам.
— Да. Защо?
— Защото ми трябва ритъм китара за групата.
Вълнуващо. Дейв не се беше замислял за влизане в група, но идеята му допадна
веднага.
— Не знаех, че имаш група.
— Гардсмен. Аз свиря на пиано и пея повечето песни.
— Каква музика?
— Рокендрол. Единствената музика.
— С което искаш да кажеш…
— Елвис, Чък Бери, Джони Кеш… Всички велики.
Дейв можеше да свири песни с по три акорда без затруднение.
— Ами Бийтълс?
Техните акорди бяха по-трудни.
— Кои? — попита Лени.
— Нова група. Страхотни са.
— Не съм ги чувал.
— Все тая. Мога да свиря ритъм китара в стари рок парчета.
Лени малко се докачи от израза, но каза:
 — И така, искаш ли прослушване за Гардсмен?
— С удоволствие!
Лени си погледна часовника.
— Колко време ти трябва да идеш до вас и да си вземеш китарата?
— Половин час и половин час на връщане.
— Да се срещнем в Работническия клуб в „Олдгейт“ в седем. Ще свирим. Можем да те
прослушаме, преди да излезем на сцената. Имаш ли усилвател?
— Малък.
— Ще трябва да свърши работа.
Дейв взе метрото. Успехът му като продавач и бирата, която изпи, му даваха някаква
вътрешна светлина. Във влака изпуши една цигара и се наслади на победата над баща си.
Представи си как казва на Линда Робъртсън: „Свиря на китара в една бийт-група“. Това не
можеше да не я впечатли.
Пристигна у дома и влезе през задната врата. Успя да се промъкне в своята стая, без да
срещне никого от родителите си. Отне му само няколко секунди да прибере китарата в
калъфа и да вземе усилвателя.
Тъкмо щеше да излезе, когато сестра му Иви дойде в стаята му, облечена като за събота
вечер. Беше с къса пола и ботуши до коленете, а косите й бяха прибрани на кок. Имаше тежък
грим в стил панда, по модата, въведена от Дъсти Спрингфийлд. Изглеждаше на повече от
седемнадесет.
— Къде отиваш? — попита Дейв.
— На парти. Очаква се и Ханк Ремингтън да дойде.
Ремингтън, вокал на Кордс, симпатизираше на някои от каузите на Иви, и го беше
казвал в интервютата си.
— Ти предизвика вълнение днес — каза Иви. Не го обвиняваше. Тя винаги вземаше
неговата страна в споровете с родителите, а той правеше същото за нея.
— Какво те кара да кажеш това?
— Татко наистина е разстроен.
— Разстроен? — Дейв не знаеше как да го разбира. Татко можеше да е ядосан,
разочарован, властен или тираничен и той знаеше как да реагира, но разстроен? — Защо?
— Доколкото разбирам, вие двамата сте се скарали.
— Не ми даде джобните, понеже пропаднах на всички изпити.
— Какво направи?
— Нищо. Излязох. Може и да съм треснал вратата.
— Къде беше цял ден?
— Работих на сергията на Лени Ейвъри и спечелих една лира.
— Браво на теб! А сега къде си тръгнал с китарата?
— Лени има бийт-група. Иска да свиря ритъм китара.
Преувеличи: още не беше получил работата.
— Късмет!
— Предполагам, че ще кажеш на мама и татко къде съм отишъл.
— Само ако попитат.
— Не ми пука — Дейв се отправи към вратата. — И той е разстроен?
— Да.
Дейв сви рамене и продължи.
 Излезе от къщата, без да го видят.
Очакваше прослушването с нетърпение. Свиреше и пееше много със сестра си, но
никога не беше работил с истинска група с барабанист. Надяваше се да е достатъчно добър,
макар че да свириш ритъм китара беше лесно.
В метрото мислите му все се връщаха към баща му. Малко беше шокиран, когато
разбра, че може да разстрои татко. Предполагаше се, че бащите са неуязвими — но това
отношение беше детинско, както вече разбираше Дейв. Колкото и да беше дразнещо, май се
налагаше да промени тази гледна точка. Не можеше вече да се дразни и да презира. Не само
той страдаше. Татко го беше наранил, но и той беше наранил него, и двамата бяха отговорни.
Да се чувства отговорен не беше толкова удобно, колкото да се чувства гневен.
Откри Работническия клуб в „Олдгейт“ и внесе китарата и усилвателя. Беше западнало
място с неонови лампи, които ярко осветяваха ламинирани пластмасови маси и тръбни
столове. Обзавеждането го наведе на мисли за заводска столова. Това надали беше мястото за
рокендрол.
Гардсмен бяха на сцената и настройваха инструментите. Освен Лени на пианото, в
групата влизаха Лу на барабаните, Бъз на баса и Джефри на соло китарата. Джефри имаше
микрофон пред себе си, значи и пееше по малко. И тримата бяха по-големи от Дейв, малко
над двадесетте и той се боеше, че може да са много по-добри музиканти от него. Изведнъж
да свири ритъм китарата му се видя не толкова лесно.
Настрои китарата си по пианото и я включи в усилвателя.
— Знаеш ли „Объркан блус“? — попита Лени.
Дейв я знаеше и си отдъхна. Беше рок-стеди в до, с водещо пиано и лесна за съпровод
на китарата. Дрънкаше без усилие и усети някакво особено вълнение в това да свири с други,
което не беше усещал, когато свиреше сам.
„Лени пее хубаво“, рече си той. Бъз и Лу бяха солидна ритъм секция, много стабилна.
Джеф имаше готини места на соло китарата. Групата си разбираше от работата, макар малко
да й липсваше въображение.
В края на песента Лени каза:
— Акордите добре заформят звука на групата, но не можеш ли да свириш по-
ритмично?
Дейв се изненада, че го критикуват. Мислеше, че се е справил добре.
— Става — каза той.
Следващата песен беше „Люлей, тропай и върти“, хит на Джери Лий Луис, който също
беше с водещо пиано. Джефри пееше в унисон с Лени на припева. Дейв свиреше насечени
акорди във второстепенния ритъм и Лени остана по-доволен.
Той обяви „Джони Би Гуд“ и, без да го молят, Дейв ентусиазирано изсвири
интродукцията на Чък Бери. Когато стигна до петия такт, очакваше групата да се присъедини,
както беше в записа, но Гардсмен запазиха тишина. Дейв спря и Лени каза:
— Обикновено свиря интродукцията на пианото.
— Съжалявам — каза Дейв и Лени започна песента от начало.
Дейв се почувства обезсърчен. Не се справяше добре.
Следващата песен беше „Събуди се, малка Сузи“. За изненада на Дейв, Джефри не
пееше двугласа на Евърли Брадърс. След първия стих, той се премести на микрофона му и
запя с Лени. След минута двете млади сервитьорки, които слагаха пепелници на масите,
спряха работа и се заслушаха. В края на песента изръкопляскаха. Дейв се усмихна доволно.
За пръв път му ръкопляскаше някой вън от семейството.
Едно от момичетата го попита:
— Как се казва групата ти?
Дейв посочи Лени и отговори:
— Групата е негова и се казва Гардсмен.
— О.
Изглеждаше малко разочарована.
Последната избрана от Дейв песен беше „Погрижи се добре за моето момиче“ и Дейв
отново пя с него. Сервитьорките танцуваха между масите.
После Лени стана от пианото.
— Е, не си голям китарист, но пееш хубаво и наистина се хареса на момичетата.
— Значи, вътре ли съм, или не?
— Можеш ли да свириш тази вечер?
— Тази вечер!
Дейв беше доволен, но не беше очаквал да започне веднага. Нямаше търпение да види
Линда Робъртсън по-късно.
— Да не би да имаш нещо по-добро за правене?
Лени изглеждаше малко обиден, задето Дейв не прие веднага.
— Добре де, щях да се видя с едно момиче, но тя просто ще трябва да почака. Кога
свършваме?
— Това е работнически клуб. Хората не се заседяват до късно. Слизаме от сцената в
десет и половина.
Дейв пресметна, че може да стигне в клуб Джъмп в единадесет.
— Става — отговори той.
— Хубаво — рече Лени. — Добре дошъл в групата.

***
Джаспър Мъри не можеше да си позволи да замине за Америка. В колежа Сейнт
Джулиънс в Лондон имаше една група, която се наричаше Северноамерикански клуб. Тя
запазваше полети и продаваше евтини билети. Късно един следобед Джаспър влезе в малкия
им офис в студентския съюз и попита за цените. Научи, че може да замине за Ню Йорк срещу
деветдесет паунда. Беше твърде много и Джаспър беше неутешим.
В кафето видя Сам Кейкбред. От няколко дни търсеше възможност да поговори с него
извън редакцията на студентския вестник Сейнт Джулиънс Нюз. Сам беше главен редактор, а
Джаспър — редактор на новините.
Със Сам беше и по-малката му сестра Валъри, която също учеше в колежа. Тя носеше
барета от туид и минирокля. Пишеше модните статии във вестника. Беше привлекателна: при
други обстоятелства Джаспър би пофлиртувал с нея, но днес имаше други грижи. Би
предпочел да говори със Сам насаме, но реши, че присъствието на Валъри всъщност не е
проблем.
Отнесе кафето си на масата на Сам.
— Искам твоя съвет — рече той. Искаше информация, а не съвет, но хората понякога
нямаха охота да дават информация, докато винаги се чувстваха поласкани да им поискаш
съвет.
Сам носеше сако с шарка рибена кост, имаше вратовръзка и пушеше лула. Може би
искаше да изглежда по-голям.
— Сядай — каза той и сгъна вестника, който четеше.
Джаспър седна. Отношенията му със Сам бяха неловки. Двамата бяха съперници за
редакторското място и Сам беше спечелил. Джаспър беше скрил недоволството си и Сам го
направи редактор на новините. Двамата бяха станали колеги, но не и приятели.
— Искам догодина аз да съм редактор — каза Джаспър. Надяваше се Сам да му
помогне, било защото беше подходящ за работата — което беше вярно — било от чувство за
вина.
— Зависи от лорд Джейн — избегна отговора Сам. Джейн беше ректор на колежа.
— Лорд Джейн ще поиска твоето мнение.
— Има цяла комисия по назначаването.
— Обаче ти и ректорът сте членовете на комисията, които са важни. Сам не възрази.
— Значи искаш да те посъветвам.
— Кой друг се състезава?
— Тоби, очевидно.
— Наистина ли? — Тоби Дженкинс редактираше статиите. Той бе зубрач, който имаше
еднообразна поредица достопочтени статии за работата на университетски служители като
архиваря и ковчежника.
— Той ще кандидатства.
Самият Сам беше получил работата отчасти заради именитите си роднини
журналисти. Лорд Джейн се впечатляваше от такива връзки. Това дразнеше Джаспър, но той
не го споменаваше.
— Работата на Тоби е банална.
— Той е точен репортер, макар и лишен от въображение.
Джаспър прие тази забележка като насочена срещу него. Той беше пълна
противоположност на Тоби. Ценеше сензацията по-високо от точността. В неговите
репортажи винаги заяждането се превръщаше в караница, планът беше конспирация,
грешката на езика никога не беше по-малко от нагла лъжа. Знаеше, че хората четат вестници,
за да се вълнуват, а не да се информират.
— И той написа статията за плъховете в трапезарията — додаде Кейкбред.
— Така си беше.
Джаспър я беше забравил. Статията предизвика негодувание. Всъщност си беше
късмет: бащата на Тоби работеше в местния съвет и знаеше за усилията на отдела за контрол
на заразите да изкорени гадините от подземията на Сейнт Джулиънс, които бяха построени
през осемнадесети век. Все пак статията подсигури на Тоби мястото на редактор, а оттогава
той не беше написал нищо, което да е и наполовина толкова добро.
— Значи ми трябва сензация — умислено рече Джаспър.
— Може би.
— Имаш предвид нещо от рода на разкритие, че ректорът пощипва от парите на
университета, за да си плаща дълговете на комар.
— Съмнявам се лорд Джейн да играе комар — Сам не притежаваше кой знае какво
чувство за хумор.
Джаспър се замисли за Лойд Уилямс. Можеше ли той да му подскаже нещичко? За
нещастие, Лойд беше плашещо дискретен.
После се досети за Иви. Тя беше кандидатствала в театралното училище „Ървинг“,
което беше част от колежа Сейнт Джулиънс, следователно представляваше интерес за
студентския вестник. Току-що беше получила първата си роля във филм със заглавието
Всичко за Миранда. И ходеше с Ханк Ремингтън от Кордс. Може би…
Джаспър се изправи.
— Благодаря ти за помощта, Сам. Наистина я оценявам.
— Винаги си добре дошъл.
Джаспър взе метрото до дома. Колкото повече обмисляше да интервюира Иви, толкова
повече се вълнуваше.
Джаспър знаеше истината за Иви и Ханк. Те не просто излизаха, а имаха страстна
връзка. Родителите на Иви знаеха, че тя излиза с Ханк две или три вечери през седмицата, а в
събота се прибира в полунощ. Но Джаспър и Дейв знаеха също така, че в повечето дни след
училище Иви отиваше в жилището на Ханк в Челси и правеше секс с него. Ханк вече й беше
посветил песен, „Твърде малка за пушене“.
Но дали тя щеше да даде интервю на Джаспър?
Когато се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“, Иви беше в настланата с червени
плочи кухня и учеше реплики. Косите й бяха небрежно събрани и тя беше облечена в
избеляла стара риза, но пак изглеждаше приказно. Отношенията им с Джаспър бяха топли.
Докато траеше момичешкото й увлечение по него, той винаги се държеше мило, но не я
насърчаваше. Причината за внимателното му държание беше, че не иска криза, която да
доведе до разрив между него и щедрите и гостоприемни родители на Иви. Сега беше още по-
щастлив, че е запазил нейната добронамереност.
— Как върви? — попита той и кимна по посока на сценария.
Иви вдигна рамене.
— Ролята не е трудна, обаче участието във филм ще е ново предизвикателство за мен.
— Може би трябва да те интервюирам.
Иви го погледна с безпокойство.
— От мен се очаква да давам само уговорени от студиото интервюта.
Джаспър усети лека паника. Що за журналист би бил, ако не успее да си осигури
интервю с Иви, макар че живее в дома й?
— Само за студентския вестник.
— Май няма да се брои.
Джаспър се обнадежди.
— Сигурен съм, че няма да се брои. И може да помогне за приема ти в театралното
училище „Ървинг“.
Иви остави сценария.
— Добре. Какво искаш да знаеш?
Джаспър потисна възторга си от победата и спокойно попита:
— Как получи ролята във Всичко за Миранда?
— Явих се на прослушване.
— Разкажи ми за това — Джаспър извади бележник и започна да записва.
Внимаваше да не спомене голата сцена в Хамлет. Боеше се тя да не му каже да не пише
за това. За щастие, нямаше нужда да я пита, понеже я беше видял лично. Вместо това я
попита за звездите във филма, за други знаменитости, които е срещала, и постепенно я
отведе до Ханк Ремингтън.
Щом Джаспър спомена Ханк, очите на Иви се озариха от присъщите й силни чувства.
— Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам. Толкова му се възхищавам.
— Но ти не само му се възхищаваш.
— Обожавам го.
— И излизаш с него.
— Да, но не искам да говоря много за това.
— Разбира се, няма проблем — казала беше „да“ и това беше достатъчно.
Дейв се прибра от училище и си приготви разтворимо кафе с вряло мляко.
— Мислех, че не бива да си правиш реклама — каза той на Иви.
Затваряй си устата, привилегировано лайненце такова, помисли Джаспър.
— Това е само за Сейнт Джулиънс Нюз — обясни му Иви.
Джаспър написа статията същата вечер.
Когато я видя напечатана на машината, осъзна, че може да е нещо повече от статия за
студентския вестник. Ханк беше звезда, Иви беше начинаеща актриса, а Лойд беше депутат в
Парламента — с растящо вълнение Джаспър мислеше, че от това може да излезе голяма
история. Успееше ли да публикува нещо в национален вестник, изгледите за кариерата му
щяха да се подобрят много.
Освен това можеше да му докара и неприятности със семейство Уилямс.
На другия ден предаде статията си на Сам Кейкбред.
После със страх позвъни в таблоида Дейли Еко.
Поиска да го свържат с редактора на новините. Не се получи, но го препратиха към
един репортер, някой си Бари Пю.
— Аз съм студент журналист и имам история за вас — подзе Джаспър.
— Добре, продължавай — отговори Пю.
Джаспър се подвоуми само за миг. Знаеше, че предава Иви и цялото семейство Уилямс,
но се хвърли с главата напред.
— Отнася се до дъщерята на депутат от Парламента, която спи с поп звезда.
— Хубаво. И кои са те?
— Можем ли да се срещнем?
— Предполагам, че ще искаш пари?
— Да, но това не е всичко.
— Какво още?
— Искам името си над статията, когато излезе.
— Първо да напишем историята, пък после ще видим.
Пю се опитваше да приложи същите номера, които Джаспър използва с Иви.
— Не, благодаря — твърдо рече той. — Ако не харесвате историята, не трябва да я
печатате, но ако я използвате, трябва да сложите моето име.
— Добре — каза Пю. — Кога можем да се видим?

***
Два дни по-късно, на закуска в дома на улица „Грейт Питър“, Джаспър прочете в
Гардиън, че Мартин Лутър Кинг планира огромна демонстрация на гражданско
неподчинение във Вашингтон в подкрепа на закон за гражданските права. Кинг предвиждаше
присъствието на сто хиляди души.
— Божичко, иска ми се да го видя — каза Джаспър.
— И на мен — съгласи се Иви.
Демонстрацията щеше да е през август, когато университетът беше във ваканция, и
Джаспър щеше да е свободен. Но той не можеше да си позволи деветдесетте паунда за билет
до САЩ.
Дейзи Уилямс отвори един плик и възкликна:
— Божичко! Лойд, има писмо от германската ти братовчедка Ребека!
Дейв, най-младият в семейството, преглътна зърнената закуска, и попита:
— Коя е Ребека, по дяволите?
Баща му листеше вестниците с бързината на професионален политик. Сега вдигна
поглед и отговори:
— Всъщност не е братовчедка. Беше осиновена от мои далечни роднини, след като
родителите й загинаха през войната.
— Забравил бях, че имаме роднини в Германия — каза Дейв. — Gott in Himmel!
Джаспър беше забелязал, че Лойд говори подозрително мъгляво за роднините си.
Покойният Бърни Лекуит му беше втори баща, но никой никога не беше споменавал
истинския. Джаспър беше сигурен, че Лойд е незаконороден. Това не ставаше за жълтата
преса — да си незаконороден вече не беше такъв позор като едно време. Въпреки това, Лойд
никога не даваше подробности. Той продължи:
— За последен път видях Ребека през четиридесет и осма. Тя беше на около
седемнадесет. По това време беше осиновена от моята роднина, Карла Франк. Живееха в
Берлин-Митте, значи днес домът им е от неправилната страна на Стената. Какво ли е
станало с нея?
— Очевидно някак се е измъкнала от Източна Германия — отговори Дейзи — и се е
преместила в Хамбург. О… съпругът й бил ранен по време на бягството и сега е в инвалидна
количка.
— Какво я е накарало да ни пише?
— Опитва се да намери следите на Ханелоре Хофман — Дейзи погледна Джаспър. —
Ханелоре е баба ти. Явно тя се е държала добре с Ребека през войната, в деня, когато
истинските й родители били убити.
Джаспър никога не беше виждал семейството на майка си.
— Ние не знаем точно какво е станало с немските ми баба и дядо, но мама е сигурна,
че са мъртви — отговори той.
— Ще покажа писмото на майка ти. Тя трябва да пише на Ребека — реши Дейзи.
Лойд отвори Дейли Еко и възкликна:
— Какво, по дяволите, е това?
Джаспър очакваше този момент. Притисна длани в скута си, за да не треперят.
Лойд разтвори вестника на масата. На трета страница имаше снимка на Иви, която
излиза от нощен клуб с Ханк Ремингтън, и заглавие:

ЗВЕЗДАТА НА КОРДС, ХАНК

& 17-ГОДИШНАТА ДЪЩЕРЯ НУДИСТКА

 НА ЛЕЙБЪРИСТКИ ДЕПУТАТ.

От Бари Пю и Джаспър Мъри

— Не съм го написал аз! — излъга Джаспър. Стори му се, че възмущението му звучи

пресилено. Всъщност изпитваше въодушевление при вида на името си над репортаж в
национален вестник. Останалите явно не забелязваха неговите смесени чувства.
Лойд започна да чете на глас:
— „Последната любов на поп звездата Ханк Ремингтън е едва седемнадесетгодишната
дъщеря на Лойд Уилямс, представител в Парламента за Хокстън. Изгряващата кинозвезда
Иви Уилямс се прочу като се появи гола на сцената на гимназията «Ламбърт», скъпото
училище за децата на големците“.
— Божичко, колко неудобно — рече Дейзи.
Лойд продължи да чете:
— „Иви каза: «Ханк е най-храбрият и отдаден човек, когото познавам». И Иви, и Ханк
подкрепят Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки неодобрението на баща й, говорител
на лейбъристите по военните въпроси“. — Лойд сурово изгледа Иви. — Ти познаваш много
храбри и отдадени хора, включително майка ти, която караше линейка през войната, и
прачичо ти Били Уилямс, участник в битката при Сома. Ханк наистина трябва да е нещо
забележително, та да ги засенчи.
— Остави това — каза Дейзи. — Мислех, че не можеш да даваш интервюта, без да
питаш студиото, Иви.
— Боже мой, аз съм виновен — обади се Джаспър. Всички се втренчиха в него. Той
знаеше, че ще има такава сцена, и беше готов. Не му беше трудно да изглежда смутен:
чувстваше се ужасно виновен. — Интервюирах Иви за студентския вестник. Еко трябва да са
ми откраднали историята и да са я пренаписали, за да звучи по-сензационно.
Джаспър предварително беше приготвил тази измислица.
— Първи урок по обществен живот — каза Лойд. — Журналистите са предатели.
„Това съм аз“, рече си Джаспър, „предател“. Но семейство Уилямс май приеха, че не е
имал намерението Еко да вземат историята.
Иви почти плачеше.
— Може да загубя ролята.
— Не си представям това тук да навреди на филма. Тъкмо обратното — успокои я
Дейзи.
— Надявам се да си права — каза Иви.
— Толкова съжалявам, Иви — обади се Джаспър с цялата искреност, която смогна да
събере. — Имам чувството, че наистина съм те предал.
— Не си искал да стане така — отговори Иви.
Размина му се. Никой около масата не го гледаше обвинително. Не мислеха, че някой е
виновен за репортажа в Еко. Не беше сигурен единствено за Дейзи, която леко се беше
смръщила и избягваше погледа му. Но тя обичаше Джаспър заради майка му и нямаше да го
обвини в двуличие.
Той стана.
— Отивам в редакцията на Дейли Еко. Искам да се срещна с това копеле Пю и да видя
какво обяснение може да предложи.
 Радваше се да излезе от къщата. Успя с лъжа да се измъкне от трудната сцена и
облекчението му беше огромно.
Час по-късно се намираше в нюзрума на Еко. Вълнуваше се да е там. Това искаше той:
новинарския отдел, пишещите машини, звънящите телефони, пневматичните тръби, които
пренасяха копия из помещението, възбудата.
Бари Пю беше на около двадесет и пет, дребен и кривоглед, облечен в омачкан костюм
и с очукани велурени обуща.
— Добре се справи — рече той.
— Иви все още не знае, че съм ти дал историята.
Пю нямаше време за скрупулите на Джаспър.
— Адски малко истории щяха да се публикуват, ако всеки път искахме разрешение.
— От нея се очаква да отказва интервюта, освен ако не са уредени от рекламния отдел
на студиото.
— Рекламният отдел е твой враг. Гордей се, че си ги надхитрил.
— Гордея се.
Пю му подаде плик. Джаспър го отвори. Вътре имаше чек.
— Хонорарът ти — обясни Пю. — Толкова получаваш за водещо заглавие на трета
страница.
Джаспър провери каква е сумата. Деветдесет лири.
Спомни си марша във Вашингтон. Деветдесет лири струваше билетът за САЩ. Той вече
можеше да иде в Америка.
Сърцето му се окрили.
Прибра чека в джоба си.
— Много благодаря.
Бари кимна.
— Обади се, ако имаш още такива истории.

***
Дейв Уилямс се притесняваше, че ще свири в клуб Джъмп. Клубът беше изключително
готино място в центъра на Лондон, съвсем близо до улица „Оксфорд“. Имаше славата, че
произвежда нови звезди и беше изстрелял няколко групи, които сега бяха в хит парада. Тук
идваха прочути музиканти, за да търсят нови таланти.
Не че изглеждаше като нещо специално. В единия край имаше малка сцена, а в другия
— бар. Между двете имаше място, колкото двеста души да танцуват хълбок до хълбок. Подът
беше покрит с фасове. Единствената украса се състоеше от няколко вехти плаката на прочути
музиканти, които бяха свирили тук навремето — с изключение на гримьорната, където по
стените се четяха най-неприличните графити, които Дейв беше виждал.
Изпълненията на Дейв с Гардсмен се бяха подобрили, отчасти благодарение на
полезните съвети от братовчеда Лени. Лени имаше слабост към Дейв и му говореше като
чичо, нищо че беше само осем години по-голям.
— Слушай барабаниста — учеше го Лени. — Така винаги ще си в такт.
И още:
— Научи се да свириш, без да гледаш китарата, за да можеш да срещаш очите на
публиката.
Дейв беше признателен за всички съвети, но знаеше, че още е много далеч от
професионалния вид. Все пак на сцената се чувстваше чудесно. Нямаше нищо за четене и
писане, затова той вече не беше тъпак; всъщност беше компетентен и ставаше все по-добър.
Даже си фантазираше как става музикант и никога повече не му се налага да учи. Но знаеше,
че вероятността е малка.
Все пак групата се развиваше. Когато Дейв пееше заедно с Лени, звучаха модерно,
приличаха на Бийтълс. А и Дейв убеди Лени да пробват нов материал — автентичен
чикагски блус и танцувален детройтски соул, неща, които свиреха по-младите групи. В
резултат получаваха повече ангажименти. Вместо веднъж на две седмици, сега те свиреха
всеки петък и събота вечер.
Но Дейв имаше и друга причина да е притеснен. Получи това участие, понеже помоли
гаджето на Иви, Ханк Ремингтън, да препоръча групата. Ала Ханк вдигна нос заради името.
— Гардсмен звучи старомодно, като Фор Ейсис и Джорданеърс.
Може да го сменим — отвърна Дейв, готов на всичко, за да свирят в клуб Джъмп.
— Най-новата мода е име от някой стар блус, като Ролинг Стоунс.
Дейв си спомни една песен на Букър Ти и ЕмДжис, която беше чул преди няколко дни.
Порази го чудноватото заглавие.
— Какво ще кажеш за Плъм Нели? — попита той.
Ханк го хареса и каза на клуба, че трябва да опитат една нова група на име Плъм Нели.
Препоръката на някой толкова прочут като Ханк беше заповед и групата получи участие.
Но когато Дейв предложи смяната на името, Лени направо отказа:
— Ние сме Гардсмен и ще си останем Гардсмен — заинати се той и заговори за друго.
Дейв не се осмели да му каже, че клуб Джъмп вече мислят, че групата се нарича Плъм Нели.
Кризата се задаваше.
За проверка на звука изсвириха „Люсил“. След първия стих Дейв спря и се обърна към
соло китариста Джефри.
— Какво беше това, по дяволите?
— Кое?
— По средата ти изсвири нещо странно.
Джефри се усмихна знаещо.
— Нищо. Просто преходен акорд.
— Няма го в записа.
— Какво има, не можеш ли да изсвириш един намален до диез?
Дейв разбираше отлично какво става. Джефри се мъчеше да го изкара начинаещ. Но за
нещастие, Дейв не беше и чувал за намален акорд.
— Кръчмарските пианисти му викат двоен минор, Дейв — обясни Лени. Дейв
преглътна гордостта си и помоли Джефри:
— Покажи ми.
Джефри подбели очи и въздъхна, но показа акорда.
— Ето така, нали? — рече той изнурено, все едно му беше додеяло да се занимава с
аматьори.
Дейв повтори акорда. Не беше трудно.
— Другия път ми кажи, преди да започнем шибаната песен.
После всичко потръгна добре. Фил Бърли, собственикът на клуба, влезе по средата и се
заслуша. Понеже беше преждевременно оплешивял, прякорът му беше Бърли Къдравия,
разбира се. Накрая кимна одобрително.
— Благодаря ви, Плъм Нели — рече той.
Лени стрелна Дейв с гаден поглед.
— Групата се нарича Гардсмен — твърдо рече той.
— Обсъждахме да сменим името — обади се Дейв.
— Ти обсъждаше. Аз отказах.
— Гардсмен е ужасно име, приятелю — каза Къдравия.
— Ами така се наричаме.
— Слушай, тази вечер ще дойде Байрън Честърфийлд — подзе Къдравия с нотка на
отчаяние. — Той е най-важният промоутър в Лондон. Може би в цяла Европа. Можете да
получите работа от него, но не и с такова име.
— Байрън Честърфийлд ли? — разсмя се Лени. — Познавам го откак се помня.
Истинското му име е Брайън Чесновиц. Брат му държи сергия на пазара в „Олдгейт“.
— За вашето име се тревожа, не за неговото.
— Името ни е добро.
— Не мога да пускам група, която се казва Гардсмен. Имам си репутация — Къдравия
стана. — Съжалявам, момчета. Събирайте си такъмите.
— Хайде бе, Къдрав — примоли се Дейв. — Не искаш да ядосаш Ханк Ремингтън.
— Ханк ми е стара дружка. През петдесетте свирехме заедно в кафето Ту Айс. Но той
ми препоръча групата Плъм Нели, а не Гардсмен.
Дейв беше смазан.
— Всичките ми приятели ще дойдат! — каза той. Мислеше по-точно за Линда
Робъртсън.
— Съжалявам за това — отговори Къдравия.
Дейв се обърна към Лени.
— Бъди разумен. Какво толкова? Едно име.
— Групата е моя, а не твоя — упорстваше Лени.
Значи това било.
— Разбира се, че е твоя. Но ти си ме учил, че клиентът винаги е прав — споходи го
вдъхновение. — И можеш да смениш името пак на Гардсмен утре сутринта, ако искаш.
— Нее — проточи Лени, но омекваше.
— По-добре е така, отколкото да не свирим — продължи Дейв, възползвайки се от
успеха. — Наистина ще е голямо унижение, ако сега се приберем у дома.
— Ох, майната му, добре.
И за голямо облекчение и задоволство на Дейв кризата премина.
Стояха на бара и пиеха бира, докато първите клиенти започнаха да пристигат. Дейв се
ограничи до една пинта: достатъчно да го отпусне, но не и да го накара да обърка акордите.
Лени изпи две пинти, а Джефри три.
За радост на Дейв се появи Линда Робъртсън. Носеше пурпурна рокля и бели ботуши
до коленете. И тя, и всички приятели на Дейв официално бяха твърде млади, за да пият
алкохол по баровете, но полагаха големи усилия да изглеждат по-възрастни, пък и законът не
се прилагаше строго.
Отношението на Линда към Дейв се беше променило. По-рано тя се държеше с него
като с умно по-малко братче, нищо че бяха на една възраст. Фактът, че свиреше в клуб
Джъмп, го превърна в друга личност в очите й. Сега тя го приемаше за голям и печен и
развълнувано го разпитваше за групата. „Ако получаваш това, когато си в неугледната група
на Лени, какво ли е да си истинска поп звезда“, мислеше Дейв.
Заедно с останалите се върна в гримьорната да се преоблече. Професионалните групи
обикновено излизаха на сцената с еднакви костюми, но това беше скъпо. Лени беше
постигнал компромис — червени ризи за всички. Дейв беше на мнение, че униформите за
групите излизат от мода: анархичните Ролинг Стоунс се обличаха различно.
Плъм Нели бяха най-неизвестните и затова свириха първи. Лени като лидер на групата,
представяше песните. Разположен беше от едната страна на сцената, а пианото беше под
такъв ъгъл, че той да вижда публиката. Дейв стоеше по средата, свиреше и пееше, и повечето
погледи падаха върху него. Когато тревогата за името на групата вече не му пречеше — поне
за момента — той можа да се отпусне. Движеше се, докато свиреше, и местеше китарата, все
едно танцува с нея. Когато пееше, той си представяше, че говори на публиката и
подчертаваше думите с израза на лицето си и с движенията на главата. Както винаги,
момичетата откликваха на това, гледаха го и се усмихваха, докато танцуваха.
След изпълнението Байрън Честърфийлд дойде в гримьорната.
Беше на около четиридесет години и носеше красив светлосин костюм с жилетка.
Вратовръзката му беше с шарка на маргаритки. Косата му редееше от двете страни на
старомоден намазан с брилянтин перчем. Донесе в стаята облак миризма на одеколон.
— Групата ти не е лоша — каза той на Дейв.
Дейв посочи Лени.
— Благодаря, господин Честърфийлд, но това е групата на Лени.
— Здрасти, Брайън, помниш ли ме? — попита Лени.
Байрън се позамисли и възкликна:
— Боже! Та това е Лени Ейвъри! — лондонският му говор стана по-разлят. — Не те
познах. Как е сергията?
— Добре върви, по-добре от всякога.
— Групата я бива, Лени: басът и барабаните са солидни, китарата и пианото са хубави.
Харесвам пеенето. — Той врътна палец към Дейв. — А момичетата си падат по хлапето.
Много работа ли получавате?
Дейв се вълнуваше. Байрън Честърфийлд хареса групата!
— Всеки уикенд работим — отговори Лени.
— Може да успея да ви уредя ангажимент извън града за шест седмици през лятото,
ако се интересувате — каза Байрън. — Пет вечери, от вторник до събота.
— Не знам — с безразличие рече Лени. — Ще трябва да хвана сестра ми да върти
сергията, докато ме няма.
— Деветдесет лири на седмица на ръка, без удръжки.
Дейв сметна, че никога не са им плащали толкова много. А ако имаше късмет,
ангажиментът можеше да съвпадне с ваканцията.
Подразни се като видя, че Лени още се съмнява.
— Ами квартира и храна? — попита той. Дейв разбра, че той не е незаинтересуван, а
се пазари.
— Получавате квартира, но не и храна — отговори Байрън.
Дейв се питаше дали става въпрос за някой морски курорт, където имаше сезонна
работа за музиканти.
 — Не мога да зарежа сергията за тези пари, Брайън — рече Лени. — Жалко, че не са
сто и двадесет лири седмично. Тогава можех да си помисля.
— Може да ги направят деветдесет и пет, като лична услуга за мен.
— Кажи ги сто и десет.
— Ако не взема моя процент, мога да ги направя сто.
Лени огледа членовете на групата.
— Какво ще кажете, момчета?
Всички искаха да приемат работата.
— Какво е заведението? — попита Лени.
— Един клуб, нарича се Дайв.
— Не съм го чувал — поклати глава Лени. — Къде е?
— Не го ли споменах? — учуди се Байрън Честърфийлд. — В Хамбург.

***
Дейв едва се сдържаше. Ангажимент за шест седмици. В Германия! Официално той
беше достатъчно голям да напусне училище. Имаше ли шанс да стане професионален
музикант?
В жизнерадостно настроение взе китарата, усилвателя и Линда Робъртсън и се отправи
към дома си на улица „Грейт Питър“. Намерението му беше да остави вещите си и да
изпрати Линда до дома й в „Челси“. За беля, родителите му още бяха будни, и майка му го
хвана в антрето.
— Как мина? — ведро попита тя.
— Страхотно. Само си оставям нещата и ще изпратя Линда до тях.
— Здравей, Линда — каза Дейзи. — Много се радвам да те видя отново.
— Приятно ми е — вежливо отвърна Линда и се преобрази в скромна ученичка. Но
Дейв виждаше как майка му преценява късата рокля и секси ботушите.
— Клубът ще ви вземе ли отново? — попита Дейзи.
— Ами, един промоутър, Байрън Честърфийлд, ни предложи лятна работа в друг клуб.
Страхотно става, понеже съвпада с ваканцията.
От салона излезе баща му, все още в костюма, с който беше ходил на някаква съботна
политическа среща.
— И какво ще стане през ваканцията?
— Групата ни има ангажимент за шест седмици.
Лойд се намръщи.
— От теб се очаква през ваканцията да преговаряш. Догодина са толкова важните
изпити за нулевото ниво. Към днешна дата оценките ти далеч не са толкова добри, че да си
позволиш да почиваш през цялото лято.
— Мога да уча през деня. Ще свирим вечер.
— Хмм. Очевидно не те е грижа, че пропускаш годишната семейна почивка в Тенби.
— Напротив — излъга Дейв. — Обичам Тенби. Но това е страхотна възможност.
— Е, не виждам как можем да те оставим сам в къщата за двете седмици, когато сме в
Уелс. Ти още си само на петнадесет.
— Ъъ, клубът не е в Лондон — каза Дейв.
 — Къде е?
— В Хамбург.
— Моля? — рече Дейзи.
— Не ставай смешен — каза Лойд. — Как си представяш, че ще ти позволим да
направиш това на твоята възраст? Да не говорим, че според германските трудови закони би
трябвало да не е разрешено.
— Не всички закони се прилагат строго — възрази Дейв. — Бас държа, че си купувал
незаконно пиене в кръчмите, преди да станеш на осемнадесет.
— Заминах с майка ми за Германия, когато бях на осемнадесет. И определено не съм
прекарвал шест седмици в чужда страна без надзор на петнадесет.
— Няма да съм без надзор. Братовчедът Лени ще е с мен.
— Не намирам, че на Лени може да се разчита за придружител.
— Придружител ли? — възмути се Дейв. — Аз какво? Да не съм някоя викторианска
госпожица?
— Според закона, ти си дете. В действителност си юноша. Определено не си
възрастен.
— Ти имаш братовчедка в Хамбург — отчаяно каза Дейв. — Ребека. Тя писа на мама.
Можеш да я помолиш да ме наглежда.
— Тя е далечна осиновена роднина и не съм я виждал от шестнадесет години. Това
съвсем не е достатъчно близка връзка, та да й тропосам за цяло лято един неуправляем
юноша. Бих се поколебал да постъпя така и с родната си сестра.
Дейзи наложи помирителен тон:
— От писмото останах с впечатлението, че тя е много мила, Лойд, скъпи. А и не мисля,
че има деца. Сигурно няма да има нищо против, ако я помолим.
— Ти наистина ли искаш Дейв да направи това? — ядоса се Лойд.
— Не, разбира се. Ако питаш мен, той щеше да дойде в Тенби с нас. Но той расте и
може би се налага да поохлабим каишката — тя погледна Дейв. — Ще установи, че работата
е повече и забавлението е по-малко, отколкото си въобразява, но може и да научи някои
уроци за живота.
— Не — каза Лойд и явно това беше окончателно. — Да беше на осемнадесет, може би
щях да се съглася. Но той е твърде малък, много малък.
Дейв искаше едновременно да крещи от гняв и да избухне в сълзи. Нима щяха да
провалят тази възможност?
— Късно е — рече Дейзи. — Да говорим за това сутринта. Дейв трябва да заведе Линда
у дома, преди родителите й да са започнали да се тревожат. Дейв се подвоуми. Не му се
искаше да оставя спора неразрешен. Баща му се отправи към стълбите.
— Не се надявай — каза му той. — Няма да стане.
Дейв отвори входната врата. Излезеше ли сега, без да каже нищо друго, щеше да ги
остави с погрешно впечатление. Трябваше те да знаят, че не могат лесно да му попречат да
иде в Хамбург.
— Чуй ме — каза той и баща му видимо се сащиса. Дейв беше взел решение. — За пръв
път в живота си успявам в нещо, татко. Просто ме разбери. Ако опиташ да ми го отнемеш, ще
напусна дома. И, кълна се, напусна ли го, никога няма да се върна. Никога.
Изведе Линда и затръшна вратата.
 24.
Таня Дворкина отново беше в Москва, но Василий Енков — не.
След като двамата бяха арестувани на поетическото четене на площад „Маяковски“,
Василий беше обвинен в „антисъветска дейност и пропаганда“ и беше осъден на две години
в трудов лагер в Сибир. Таня се чувстваше виновна: тя беше съучастница на Василий в
престъплението, обаче й се размина.
Предполагаше, че Василий е бил бит и разпитван. Но тя все още беше свободна и
работеше като журналистка, следователно той не я беше издал. Навярно беше отказал да
говори. А по-вероятно беше да е назовал някакви смислено звучащи измислени помощници и
от КГБ да бяха решили, че просто е трудно да ги издирят.
До лятото на 1963 Василий беше излежал присъдата си. Ако беше жив — ако беше
оцелял от студа, глада и болестите, които убиваха толкова затворници в трудовите лагери —
вече трябваше да е свободен. Страшното беше, че още не се беше появил.
На затворниците обикновено се разрешаваше да изпращат и да получават по едно
изрядно цензурирано писмо месечно. Ала Василий не можеше да пише на Таня, за да не я
издаде на КГБ. Затова тя не знаеше нищо. Без съмнение същото се отнасяше и до повечето от
неговите приятели. Навярно беше писал на майка си в Ленинград. Таня никога не я беше
виждала — връзката й с Василий беше тайна дори от майка му.
Василий беше най-близкият приятел на Таня. Тя лежеше будна нощем и се тревожеше
за него. Болен ли беше, или мъртъв? Може да беше обвинен в друго престъпление и това да
беше удължило присъдата му. Таня се измъчваше от несигурността. Главата я болеше от това.
Един следобед рискува и спомена Василий пред началника си Даниил Антонов.
Редакционният отдел на ТАСС беше огромен и шумен — журналистите тракаха на
машините, говореха по телефона, четяха вестници и влизаха и излизаха от справочната
библиотека. Ако говореше тихо, нямаше кой да я чуе.
— Какво все пак стана с Устин Бодян? — попита тя за начало. Отношението към Бодян,
оперния певец дисидент, беше тема на броя на Несъгласие, който Василий раздаваше, когато
го арестуваха. Написан беше от Таня.
— Бодян умря от пневмония — отговори Даниил.
Таня знаеше. Преструваше се на неосведомена, за да завърти разговора към Василий.
— Тогава с мен арестуваха и един писател, Василий Енков — рече тя умислено. —
Някаква представа какво е станало с него?
— Сценаристът. Получи две години.
— Значи трябва вече да е освободен.
— Може. Не съм чул. Няма да получи старата си работа, затова не знам къде би
отишъл.
В Москва, Таня беше убедена. Но сви рамене в престорено безразличие и се върна да
пише статия за някаква жена зидарка.
Беше направила дискретни запитвания сред хора, които щяха да знаят, ако Василий се е
върнал. Отговорът винаги беше един и същ: никой не беше чул нищо.
И тогава, в същия следобед, Таня получи вест.
Когато излизаше от сградата на ТАСС в края на работния ден, я пресрещна някакъв
непознат.
 — Таня Дворкина? — попита някой. Тя се обърна и видя блед слаб човек с мръсни
дрехи.
— Да? — отговори тя леко притеснено. Нямаше представа какво би искал от нея такъв
човек.
— Василий Енков ми спаси живота — рече той.
Толкова беше неочаквано, че за миг Таня не знаеше как да отговори. В ума й се гонеха
твърде много въпроси. Откъде познавате Василий? Къде и кога е спасил живота Ви? Защо
дойдохте при мен?
Човекът тикна в ръката й мърляв плик с големината на лист хартия, после се обърна.
На Таня й трябваше миг, за да се съвземе. Най-сетне осъзна, че има един въпрос, който
е по-важен от всички останали. Докато непознатият още можеше да я чуе, тя попита:
— Василий жив ли е?
Онзи спря и погледна назад. Мълчанието му всели страх в сърцето на Таня.
— Да — рече тогава той и Таня усети как внезапно й олеква.
Мъжът си тръгна.
— Чакайте! — викна Таня, но той ускори крачка, свърна зад един ъгъл и се изгуби от
поглед.
Пликът не беше запечатан. Таня погледна вътре. Видя няколко листа, изписани на ръка.
Разпозна почерка на Василий. Издърпа ги до половина. На първия имаше заглавие:

ИЗМРЪЗВАНЕ

ОТ ИВАН КУЗНЕЦОВ

Тикна листовете обратно в плика и се отправи към спирката на автобуса. Усещаше се

едновременно уплашена и развълнувана. „Иван Кузнецов“ беше явен псевдоним, най-
обикновеното възможно име, като Ханс Шмит на немски или Жан Льофевр на френски.
Василий беше написал нещо, статия или разказ. Нямаше търпение да го прочете, ала в
същото време трябваше да потиска порива да го изхвърли като нещо заразно, понеже със
сигурност беше подривно.
Замисли се за човека, който й го беше дал. Беше зле облечен, полумъртъв от глад, с
непрестанно боязлив поглед: досущ като човек, наскоро освободен от затвора, каза си тя.
Изглеждаше щастлив да се отърве от плика и не искаше да й каже повече, отколкото се
налагаше. Но поне беше обяснил защо е приел опасната задача. Плащаше дълг. „Василий
Енков ми спаси живота“, рече той. Таня пак се запита как.
Слезе от автобуса и се отправи към Правителствения дом. След като се върна от Куба,
тя пак заживя в апартамента на майка си. Нямаше причина да взима собствено жилище, пък
и ако вземеше, то далеч нямаше да е толкова луксозно.
Поприказва си малко с Аня, после отиде в своята стая и седна на леглото да прочете
написаното от Василий.
Почеркът му беше променен. Буквите бяха по-малки, камшичетата бяха по-къси, а
опашчиците с по-малко замах. Таня се запита дали това говори за промяна в характера или
просто за недостатъчно хартия.
Започна да чете.
 Йосиф Иванович Маслов, известен като Сосо, много се зарадва, когато
храната пристигна развалена.
Обикновено пазачите крадяха повечето от дажбите и ги продаваха.
Затворниците бяха оставени на гола овесена каша сутрин и чорба от ряпа вечер.
Храната рядко се разваляше в Сибир, където средната температура обикновено
беше под нулата — но комунизмът правеше чудеса. Затова колчем се случеше
месото да гъмжи от червеи, а мазнината да е гранясала, готвачът хвърляше всичко
в казана и затворниците се радваха. Сосо нагъваше каша със смрадлива мас и
копнееше за още.

На Таня й призля, но трябваше да продължи.

Всяка следваща страница я впечатляваше повече от предишната. Разказваше се за
необикновената връзка между двама затворници, единия интелектуалец дисидент, а другия
— неук престъпник. Стилът на Василий беше прост и прям, забележително въздействащ.
Лагерният живот беше описан с жесток ярък език. Но тук имаше повече от описание.
Навярно заради опита си в радиотеатъра Василий знаеше как да подкара разказа и Таня
установи, че не губи интерес нито за миг.
Измисленият лагер беше разположен в гора от сибирска лиственица, работата беше
дърводобив. Нямаше правила за безопасност, нямаше защитно облекло или техника и затова
често ставаха злополуки. Таня забеляза един епизод, в който престъпникът срязва артерия в
ръката си с трион, а интелектуалецът го спасява като прави турникет. Така ли Василий беше
спасил живота на пратеника, който донесе ръкописа от Сибир в Москва?
Таня прочете разказа два пъти. Едва ли не разговаряше с Василий — начинът на
изразяване й беше познат от стотици разговори и спорове, разпознаваше нещата, които му се
струваха смешни, драматични или иронични. Той толкова й липсваше, че сърцето я заболя.
Вече знаеше, че Василий е жив, и трябваше да открие защо не се е върнал в Москва. В
разказа нямаше следа. Но Таня познаваше човек, който можеше да открие почти всичко: брат
й.
Прибра ръкописа в чекмеджето на нощната масичка. Излезе от стаята и каза на майка
си:
— Трябва да се видя с Димка. Няма да се бавя.
Слезе с асансьора до етажа, където живееше брат й.
Отвори й жена му Нина, бременна в деветия месец.
— Добре изглеждаш! — каза Таня.
Излъга. Нина отдавна беше минала етапа, в който хората казват, че бременната жена
„цъфти“. Беше огромна, гърдите й висяха, коремът й беше изопнат. Светлата й кожа беше
бледа под луничките, а червеникавокестенявата й коса беше мазна. Изглеждаше по-стара от
двадесет и девет години.
— Влизай — уморено рече тя.
Димка гледаше новините. Изключи телевизора, целуна Таня и й предложи бира.
Тук беше и Маша, майката на Нина, пристигнала с влак от Перм да помага на дъщеря
си с бебето. Маша беше дребна, преждевременно сбръчкана селянка, облечена изцяло в
черно. Тя видимо се гордееше с погражданената си дъщеря и нейния богаташки апартамент.
Когато за пръв път видя Маша, Таня се изненада. Преди това беше останала с влечението, че
е учителка, но се оказа, че просто е била чистачка в селско училище. Нина се беше
преструвала, че родителите й са с по-високо положение — според Таня това се правеше
толкова често, че беше почти повсеместно.
Разговаряха за бременността на Нина. Таня се питаше как може да хване Димка
насаме. Нямаше как да говори за Василий пред Нина или майка й. Тя инстинктивно нямаше
вяра на снаха си.
Гузно се чудеше на силните си чувства. Реши, че е заради бременността. Нина не беше
интелектуалка, но беше умна — не беше жена, която да забременее по случайност. Таня
таеше подозрението, че Нина е подлъгала брат й да се ожени за нея, но никога не го
изразяваше гласно. Тя знаеше, че брат й е изтънчен и умен за почти всичко; беше наивен и
романтичен само по отношение на жените. Защо на Нина й се беше приискало да го пипне?
Защото Дворкини бяха елитно семейство, а тя беше амбициозна?
„Не бъди такава кучка“, каза си Таня.
След половин час празни приказки, тя стана да си върви.
Нямаше нищо свръхестествено във връзката на близнаците, но се познаваха толкова
добре, че обикновено всеки можеше да се досети какво мисли другият. Димка разбираше, че
Таня не е дошла да обсъжда бременността на Нина. И той стана.
— Трябва да изхвърля боклука. Таня, би ли ми помогнала?
Слязоха с асансьора, всеки понесъл по една кофа. Когато излязоха навън, зад сградата,
където нямаше никой, Димка попита:
— Какво има?
— Присъдата на Василий Енков изтече, а той не се е върнал в Москва.
Лицето на Димка стана строго. Таня знаеше, че той я обича, но не е съгласен с
политическите й възгледи.
— Енков направи всичко по силите си да отслаби правителството, за което работя.
Защо да ме е грижа какво става с него?
— Защото също като теб той вярва в свободата и справедливостта.
— Този род подривна дейност само дава на твърдолинейните оправдание да се
противят на реформите.
Таня знаеше, че сега защитава себе си, както и Василий.
— Ако не бяха хората като Василий, твърдолинейните щяха да казват, че всичко е наред
и нямаше да съществува натиск за промяна. Как щеше например някой да разбере, че убиха
Устин Бодян?
— Бодян умря от пневмония.
— Димка, това не е достойно за теб. Той умря от липса на грижи, знаеш.
— Вярно — Димка поомекна и попита по-тихо — Влюбена ли си във Василий Енков?
— Не. Харесвам го. Той е забавен, умен и смел. Но е от онези мъже, на които им
трябват множество млади момичета.
— Бил е такъв. В лагера няма момичета.
— Както и да е. Той ми е приятел, а присъдата му е изтекла.
— Светът е пълен с несправедливост.
— Искам да знам какво е станало с него, а ти можеш да провериш заради мен. Ако
искаш.
Димка въздъхна.
— А моята кариера? В Кремъл съчувствието към несправедливо наказаните дисиденти
не се смята достойно за възхищение.
Таня се обнадежди. Димка отслабваше.
— Моля те. Това значи много за мен.
— Не мога да обещая нищо.
— Просто се постарай.
— Добре.
Таня беше обзета от благодарност и го целуна по бузата.
— Ти си добър брат. Благодаря ти.

***
Както за ескимосите се казва, че имат многобройни думи за снега, така и московчани
имат много думи за черния пазар. Всичко извън най-необходимото трябваше да се купува
„вляво“. Много такива покупки бяха направо криминални — намираш човек, който
нелегално е внесъл джинси от Запада, и му плащаш огромна цена. Други бяха нито законни,
нито незаконни. За да купи човек радио или килим, трябваше да се запише в списък на
чакащи. Но можеше да прескочи до челото на списъка „чрез дърпане“, тоест защото има
влиянието и властта да върне услугата, или „чрез приятели“ — като има роднина или
приятел в положение да подправи списъка. Прескачането на реда беше толкова
разпространено, че според повечето московчани никой никога не стигаше в началото на
списъка с чакане.
Един ден Наталия Смотрова помоли Димка да я придружи, за да купи нещо на черния
пазар.
— По принцип моля Ник — каза тя. Николай беше съпругът й. — Но това е подарък за
рождения му ден и искам да е изненада.
Димка знаеше малко за живота на Наталия извън Кремъл. Беше омъжена и нямаше
деца. Общо взето, само това знаеше. Кремълските апаратчици бяха част от съветския елит, но
Мерцедесът на Наталия и вносният й парфюм говореха за друг източник на привилегии и
пари. Но и да имаше някой Николай Смотров в горните етажи на комунистическата
йерархия, Димка не го беше чувал никога.
— Какво ще му подариш?
— Магнетофон. Иска Грундиг. Това е немска марка.
Само на черния пазар беше възможно съветски гражданин да си купи немски
магнетофон. Димка се чудеше как Наталия може да си позволи толкова скъп подарък.
— И къде ще намериш?
— На Централния пазар има един човек, казва се Макс.
Този пазар, на „Садовая Самотеочная“, беше законна алтернатива на държавните
магазини. Тук на по-високи цени се продаваха продукти от частни градини. Вместо дълги
опашки и грозни витрини, тук имаше планини пъстроцветни зеленчуци — за онези, които
можеха да си ги позволят. А продажбата на законната продукция прикриваше още по-
изгодната нелегална търговия на много от сергиите.
Димка разбираше защо Наталия иска компания. Някои от хората, които вършеха тази
работа, бяха разбойници и жените имаха основание за притеснения.
Димка се надяваше това да е единственият й мотив. Не искаше да се поддава на
изкушения. Чувстваше се близък с Нина точно сега, когато времето й наближаваше. Не бяха
правили секс от два месеца, което го правеше по-податлив на чара на Наталия. Но това
бледнееше пред драмата на бременността. Последното, което Димка искаше, беше флирт с
Наталия. Но не можеше да й откаже тази проста услуга.
Излязоха в обедната почивка. Наталия откара Димка до пазара със стария си Мерцедес.
Въпреки възрастта колата беше бърза и удобна. Той се чудеше откъде ли намира резервни
части.
Пътем тя го попита за Нина.
— Бебето ще се роди всеки момент — отговори Димка.
— Кажи ми, ако ти трябват неща за него. Сестрата на Ник има тригодишно дете, на
което вече не му трябват шишета за мляко и тем подобни.
Димка се изненада. Бебешките шишета бяха лукс, по-голяма рядкост и от грамофоните.
— Благодаря ти. Ще ти кажа.
Паркираха и минаха през пазара до един магазин за употребявани мебели. Това беше
полулегална търговия. Беше разрешено хората да продават собствените си вещи, но
препродажбата беше незаконна, което правеше търговията тромава и неефективна. За Димка
трудностите по налагането на такива комунистически правила показваха практическата
необходимост от много капиталистически дейности, следователно — от либерализация.
Макс беше тридесетинагодишен дебелак, облечен в джинси и бяла тениска. Седеше на
чамова кухненска маса, пиеше чай и пушеше. Обграден беше от евтини употребявани дивани,
шкафове и кревати, повечето стари и повредени.
— Какво търсите? — тросна се той.
— Говорих с Вас миналата сряда за магнетофон Грундиг. Казахте да дойда пак след
една седмица.
— Трудно се сдобива човек с магнетофон — отвърна онзи.
Димка се намеси.
— Не дрънкай, Макс — рече той със също толкова остър и пренебрежителен глас. —
Имаш ли, или нямаш?
Хора като Макс смятаха простите отговори на простите въпроси за проява на слабост.
— Трябва да платите в долари.
— Съгласих се с цената — каза Наталия. — Донесох точно толкова. Не повече.
— Покажи парите.
Наталия извади пачка долари от джоба на роклята си.
Макс протегна ръка.
Димка хвана китката на Наталия, за да й попречи да даде парите без време.
— Къде е магнетофонът? — попита той.
— Йосиф! — провикна се Макс през рамо.
Някой се размърда в задната стаичка.
— Да?
— Магнетофон.
— Да.
Йосиф излезе, понесъл обикновен кашон. Беше по-млад, може би на деветнадесет, и от
устните му висеше цигара. Беше дребен, но мускулест. Остави кашона на масата.
— Тежи — рече той. — Имате ли кола?
— Зад ъгъла.
 Наталия преброи парите.
— Струваше ми повече, отколкото очаквах — каза Макс.
— Нямам повече пари — отвърна Наталия.
Макс взе парите и ги преброи.
— Добре де — презрително рече той. — Твой е. — Стана и натъпка парите в джоба на
джинсите си. — Йосиф ще го отнесе до колата ти.
Той влезе в задната стаичка.
Йосиф хвана кашона, за да го вдигне.
— Чакай малко — каза Димка.
— Какво? Нямам време за губене.
— Отвори кашона.
Йосиф вдигна кашона, без да обръща внимание на Димка, но той сложи длан отгоре и
се опря върху него. Йосиф не можа да го повдигне. Изгледа Димка с изпепеляващ бяс и той за
миг се зачуди дали няма да се стигне до насилие. После Йосиф отстъпи.
— Отвори си го сам.
Капакът беше закопчан с телбод и залепен. Димка и Наталия го отвориха с труд. Вътре
имаше магнетофон. Марката беше Меджик Тоун.
— Не е Грундиг — отбеляза Наталия.
— Тези са по-добри, с по-хубав звук — възрази Йосиф.
— Платих за Грундиг — напомни тя. — Това тук е евтина японска имитация.
— Напоследък няма как да се сдобие човек с Грундиг.
— Тогава ще си взема парите.
— Не можеш, щом си отворила кашона.
— Преди да го отворим, не знаехме, че опитвате да ни преметнете.
— Никой не те е метнал. Ти искаше магнетофон.
— Майната ти — рече Димка и се отправи към вратата на задната стаичка.
— Не можеш да влизаш там! — викна Йосиф.
Димка не му обърна внимание и влезе. Стаята беше пълна с кашони. Някои бяха
отворени и вътре се виждаха телевизори, магнетофони и радиоприемници, все вносни. Но
Макс го нямаше. Димка видя задна врата.
Върна се отпред.
— Макс е избягал с парите ти — каза той на Наталия.
— Той е зает човек. Има много клиенти — заобяснява Йосиф.
— Не ставай глупав — каза му Димка. — Макс е крадец, крадец си и ти.
Йосиф тикна показалец в лицето му.
— Не ме наричай глупак — заплашително произнесе той.
— Върни й парите, преди да те сполетят истински неприятности.
— Какво? Милицията ли ще викнеш? — ухили се Йосиф.
Не можеха да направят това. Участваха в незаконна сделка. А и милиционерите по-
скоро щяха да арестуват Димка и Наталия, но не и Йосиф и Макс, които несъмнено плащаха
подкупи, за да си опазят търговията.
— Нищо не можем да направим — каза Наталия. — Да вървим.
— Вземете си магнетофона — каза Йосиф.
— Не, благодаря. Не е какъвто поисках — отвърна Наталия и се отправи към вратата.
— Ще се върнем за парите — каза Димка.
 — Какво ще направите? — разсмя се Йосиф.
— Ще видиш — слабовато отвърна Димка и последва Наталия навън.
Кипеше от гняв, докато Наталия караше обратно към Кремъл.
— Ще ти върна парите — каза й той.
— Моля те, недей. Тези хора са опасни. Не искам да пострадаш. Просто остави.
Димка нямаше да остави нещата, но не каза нищо.
Когато влезе в кабинета си, на бюрото го чакаше досието от КГБ на Василий Енков.
Не беше дебело. Енков беше редактор на сценарии, който никога не беше имал
неприятности и дори не беше смятан за подозрителен до онзи майски ден през 1961, когато
беше арестуван с пет броя на подривния вестник Несъгласие. По време на разпита твърдял,
че му били дадени десетина броя няколко минути по-рано и той започнал да ги раздава,
подтикнат от внезапно обзелото го състрадание към оперния певец, който имал пневмония.
Подробният обиск на апартамента му не открил нищо, което да противоречи на историята.
Пишещата му машина не била онази, на която бил напечатан вестникът. Измъчван с
прикачени към устните и пръстите му електрически проводници, дал имена на други
подривни елементи, но при мъчение така постъпвали и невинни, и виновни. Както
обикновено, някои от хората, които споменал, били безукорни партийци, а други КГБ не
могло да намери. Общо взето, склонни били да повярват, че Енков не е нелегалният издател
на Несъгласие.
Димка трябваше да се възхити на твърдостта на човек, който може да лъже по време на
разпит в КГБ. Енков беше опазил Таня дори при болезнени мъчения. Навярно заслужаваше
свободата си.
Димка знаеше истината, която Енков беше успял да опази скрита. В нощта след ареста
му Димка беше завел с мотоциклета Таня до жилището на Енков. Тя беше взела от там
пишеща машина, несъмнено използваната за Несъгласие. Половин час по-късно Димка я
беше хвърлил в Москва река. Пишещите машини не изплуват на повърхността. Двамата с
Таня бяха спасили Енков от по-дълга присъда.
Според досието, той вече не беше в дърводобивния лагер в сибирската гора от
лиственица. Някой беше открил, че има и техническа специалност. Първата му работа в
„Радио Москва“ била асистент в студио, оправял се с микрофони и кабели. Недостигът на
техници в Сибир беше толкова хроничен, че това се беше оказало достатъчно да му дадат
работа като техник в някаква електроцентрала.
Навярно първо е бил доволен да получи работа на закрито, при която не рискува да
загуби някой крайник заради небрежност с брадвата. Но това си имаше и лоша страна.
Властите не бяха готови да позволят на компетентен техник да напусне Сибир. Когато
присъдата му изтекла, той кандидатствал по обичайния ред за пътен пропуск, за да се върне
в Москва. И му било отказано. Нямал избор, освен да продължи да работи. Бил заклещен
там.
Беше несправедливо, но несправедливост имаше навсякъде, както и Димка беше
изтъкнал на Таня.
Димка разгледа снимката в досието. Енков приличаше на филмова звезда — с
чувствено лице, плътни устни, черни вежди и гъста тъмна коса. Но в него имаше нещо
повече. Леко загатнатата горчива веселост в ъгълчетата на очите му говореше, че не се взема
насериозно. Нямаше да е изненада Таня да се влюби в този мъж, нищо че отричаше.
Както и да е, Димка щеше да се помъчи да го освободи заради нея.
 Щеше да поговори с Хрушчов за този случай. Но трябваше да почака началството да е в
добро настроение. Прибра досието в чекмеджето на бюрото.
Този следобед нямаше възможност. Хрушчов си тръгна рано и Димка тъкмо се канеше
да се прибира, когато Наталия подаде глава през вратата.
— Ела на чашка — каза тя. — Имаме нужда след ужасното преживяване на
Централния пазар.
Димка се поколеба.
— Трябва да се прибера при Нина. Времето й наближава.
— Само по едно бързо.
— Добре — завинти капачката на писалката и се обърна към оправната си секретарка,
жена на средна възраст. — Можем да си ходим, Вера.
— Имам да свърша още няколко неща — отговори Вера. Тя беше съвестна.
Крайречният бар се посещаваше от младия кремълски елит, затова не беше толкова
окаян, колкото обикновените московски дупки. Столовете бяха удобни, закуските ставаха за
ядене, а зад бара имаше бутилки с питиета като скоч и бърбън за по-добре платените
апаратчици с екзотични вкусове. Тази вечер беше пълно с познати на Димка и Наталия,
предимно сътрудници като тях. Някой тикна чаша бира в ръката на Димка и той я пресуши с
благодарност. Настроението беше приповдигнато. Борис Козлов, сътрудник на Хрушчов също
като Димка, разказа опасен виц.
— Слушайте всички! Какво ще стане, когато комунизмът дойде в Саудитска Арабия?
Всички се развикаха и поискаха да им каже.
— Скоро ще има недостиг на пясък!
Всички се разсмяха. Хората в тази група бяха усърдни работници на съветския
комунизъм, като самия Димка, но не бяха слепи за неговите недостатъци. Разминаването
между аспирациите на партията и съветската действителност тревожеха всички и шегите
облекчаваха напрежението.
Димка допи бирата и взе нова.
Наталия вдигна чашата като в наздравица.
— Най-голямата надежда на световната революция е една американска компания на
име Юнайтед Фрут — обяви тя. Хората наоколо се разсмяха. — Не, сериозно — продължи
тя, макар да се усмихваше. — Убеждават американското правителство да подкрепя жестоки
десни диктатури из цяла Централна и Южна Америка. Ако Юнайтед Фрут имаше малко ум,
щеше да подкрепя постепенния прогрес към буржоазните свободи — властта на закона,
свободата на словото, профсъюзите. Но те са твърде тъпи да го разберат, за радост на
световния комунизъм. Тъпчат безмилостно реформените движения и хората нямат към какво
да се обърнат, освен към комунизма — точно както предсказва Карл Маркс. — Тя се чукна с
човека най-близо до нея. — Да живее Юнайтед Фрут!
Димка се разсмя. Наталия беше сред най-умните хора в Кремъл, при това беше най-
хубава. Зачервена от веселие, със засмяна широка уста, тя беше очарователна. Димка не
можеше да не я сравнява с уморената, дебела и лишена от сексапил жена у дома, макар да
знаеше, че тази мисъл е жестока и несправедлива.
Наталия отиде на бара да поръча закуски. Димка осъзна, че е тук повече от час:
трябваше да тръгва. Отиде при Наталия с намерението да си вземе довиждане. Но беше
изпил точно толкова бира, че да стане непредпазлив, и когато Наталия му се усмихна топло,
той я целуна.
 Тя му отвърна с желание.
Димка не я разбираше. Тя беше прекарала една нощ с него, после му заяви, че е
омъжена, после го покани на питие, после го целуна. А след това? Но не го беше грижа за
непостоянството й, докато топлата й уста беше върху неговата и езикът й гъделичкаше
устните му.
Наталия се освободи от прегръдката му и Димка видя, че неговата секретарка стои до
тях.
Изразът на Вера беше жестоко осъдителен.
— Търсех Ви — обвинително рече тя. — Обадиха се по телефона веднага след като
излязохте.
— Съжалявам — рече Димка. Не беше сигурен дали се извинява, задето го е намерила
трудно или задето е целунал Наталия.
Наталия взе от бармана чиния кисели краставички и се върна при групата.
— Обади се тъща Ви — продължи Вера.
Еуфорията на Димка се изпари.
— Родилните болки на жена Ви са започнали. Всичко е наред, но трябва да идете при
нея в болницата.
— Благодаря — отговори Димка с усещането, че е от най-лошия вид неверни съпрузи.
— Приятна вечер — каза Вера и излезе от бара.
Димка излезе след нея. Постоя и вдъхна хладния вечерен въздух за миг. После се метна
на мотоциклета и се отправи към болницата. Ама че момент да го хванат, че целува колежка.
Заслужаваше си да се чувства унизен: направил беше нещо глупаво.
Спря на болничния паркинг и влезе. Намери Нина в родилното отделение. Седеше в
леглото. На стол до нея се беше настанила майка й Маша и държеше бебе, повито в бял шал.
— Поздравления — обърна се Маша към него. — Момче е.
— Момче — продума Димка. Погледна Нина. Тя се усмихна уморено, но победоносно.
Погледна и бебето. Имаше доста коса, влажна и тъмна. Очите му бяха синкави, което го
накара да се замисли за дядо си Григорий. Припомни си, че всички бебета имат сини очи.
Дали си въобразяваше, че бебето вече е готово да гледа на света със сериозните очи на дядо
Григорий?
Маша подаде детето на Димка. Той взе вързопчето, като че беше крехко като яйчена
черупка. Пред това чудо драмите на изминалия ден бяха нищожни.
„Имам син“, помисли той и се просълзи.
— Красив е — каза Димка. — Да го наречем Григорий.

***
Две неща държаха Димка буден тази нощ. Едното беше вината: точно когато жена му
беше раждала с кръв и болка, той беше целувал Наталия. Другото беше гняв, защото Макс и
Йосиф го бяха надхитрили и унизили. Не той беше ограбен, а Наталия, но това не го правеше
по-малко раздразнен и ядосан.
На сутринта преди работа отиде с мотоциклета до централния пазар. През половината
нощ беше репетирал какво ще каже на Макс. „Името ми е Дмитрий Илич Дворкин. Провери
кой съм. Провери за кого работя. Провери кой е вуйчо ми и кой беше баща ми. И утре ме
чакай тук с парите на Наталия и ме моли да не ти отмъстя, както заслужаваш“. Чудеше се
дали ще му стиска да каже всичко това; дали Макс ще се впечатли, или ще му се подиграе;
дали тази реч ще е достатъчна да върне парите на Наталия и неговата гордост.
Макс не седеше до чамовата маса. Нямаше го в стаята. Димка не знаеше дали да се
чувства разочарован или облекчен.
До вратата на задната стаичка стоеше Йосиф. Димка се питаше дали да не засипе
младежа с речта си. Вероятно той не можеше да върне парите, но поне Димка можеше да
излее чувствата си. Докато се двоумеше, забеляза, че Йосиф е загубил заплашителната
наглост от вчера. За негово изумление, още преди да си отвори устата, Йосиф уплашено
заотстъпва:
— Съжалявам! Съжалявам!
Димка нямаше обяснение за това преобразяване. Ако за една нощ Йосиф беше открил,
че той работи в Кремъл и е от политически влиятелно семейство, щеше да се държи
извинително и помирително, даже можеше и да върне парите, но нямаше да изглежда като
човек, който се бои за живота си.
— Искам само парите на Наталия — каза Димка.
— Върнахме ги! Върнахме ги вече!
Димка се озадачи. Дали Наталия беше дошла тук преди него?
— На кого ги дадохте?
— На онези двамата.
Димка не разбираше.
— Къде е Макс?
— В болницата — отговори Йосиф. — Счупиха му и двете ръце. Не ви ли стига?
Димка се позамисли. Освен ако всичко това не беше някакво театро, явно двама
непознати жестоко бяха пребили Макс и го бяха принудили да върне парите, които беше взел
от Наталия. Кои бяха те? И защо го бяха направили?
Явно Йосиф не знаеше повече. Димка умислено се обърна и излезе от магазина.
Не го е направила милицията, разсъждаваше той, докато крачеше към мотоциклета си,
нито пък армията или КГБ. Официалните власти щяха да арестуват Макс и да го отведат в
затвора, където да му счупят ръцете. Значи това беше нещо неофициално.
Следователно, престъпници. Значи сред приятелите или роднините на Наталия имаше
страховити разбойници.
Не е чудно тогава, че тя не говореше за личния си живот.
Димка подкара бързо към Кремъл, но все пак се учуди да завари там Хрушчов. Но
началството беше в настроение. Димка го чуваше да се смее. Навярно сега беше моментът да
спомене Василий Енков. Отвори чекмеджето и извади досието от КГБ. Взе папка документи,
които Хрушчов трябваше да подпише, после се поколеба. Глупаво беше да прави това, дори
заради любимата си сестра. Но потисна тревогите си и влезе в главния кабинет.
Генералният секретар седеше зад голямо бюро и говореше по телефона. Той не
харесваше много телефоните — предпочиташе личния контакт.
Казваше, че така може да разбере кога хората лъжат. Разговорът му обаче беше весел.
Димка остави писмата пред него и Хрушчов започна да ги подписва, докато говореше и се
смееше в слушалката.
Когато затвори, той каза:
— И какво е това в ръката Ви? Прилича на досие от КГБ.
 — Василий Енков. Осъден на две години в трудов лагер за притежание на бюлетин за
Устин Бодян, певеца дисидент. Излежал си е присъдата, но го държат там.
Хрушчов спря да подписва и вдигна поглед.
— Да имате някакъв личен интерес?
Димка изстина от страх.
— Ни най-малко — излъга той и успя да скрие тревогата в гласа си.
Разкриеше ли връзката на сестра си с един осъден престъпник, щеше да сложи край и
на своята, и на нейната кариера.
Хрушчов присви очи.
— Защо тогава да му разрешаваме да се върне у дома?
На Димка му се прииска да беше отказал на Таня. Трябваше да знае, че Хрушчов ще го
прозре: човек не става вожд на Съветския съюз, без да е подозрителен до степен на параноя.
Той отчаяно заотстъпва:
— Не казвам, че трябва да го върнем — рече той възможно най-спокойно. — Само си
помислих, че бихте искали да знаете за него. Престъплението му е дребно, излежал си е
наказанието, а за Вас да дадете справедливост на едни незначителен дисидент ще е в
съзвучие с общата Ви политика на предпазлива либерализация.
Хрушчов не се подлъга.
— Някой Ви е помолил за услуга — Димка понечи да заяви, че е невинен, но Хрушчов
вдигна ръка и го смълча. — Не отричайте. Влиянието е наградата за тежката Ви работа.
Димка имаше чувството, че смъртната му присъда е отменена.
— Благодаря Ви — рече той по-жалко, отколкото му се щеше.
— Какво работи Енков в Сибир? — попита Хрушчов.
Димка осъзна, че ръката, в която държи досието, трепери. Притисна я до тялото си, за
да спре.
— Техник в електроцентрала. Не е квалифициран, но преди това е работил в радио.
— Каква е била работата му в Москва?
— Редактор на сценарии.
— Мамицата му! — Хрушчов захвърли писалката. — Редактор на сценарии? Каква
полза от това? В Сибир имат отчаяна нужда от техници. Оставете го там. Върши нещо
полезно.
Димка го зяпна в удивление. Не знаеше какво да каже.
Хрушчов взе писалката и пак започна да подписва.
— Редактор на сценарии — измърмори той. — Бабината му.

***
Таня напечата на машина разказа на Василий Измръзване с две индигови копия.
Но той беше твърде добър за самиздат. Василий оживяваше света на лагерите с жестока
откровеност, но правеше и нещо повече. Докато го преписваше на машината, Таня с болка в
сърцето осъзна, че лагерът означава Съветският съюз, а разказът е свирепа критика на
съветското общество. Василий казваше истината така, както Таня не можеше да я каже, и тя
гореше от възмущение. Всеки ден пишеше статии, които се публикуваха във вестниците и
списанията в целия Съветски съюз; всеки ден предпазливо отбягваше реалността. Не лъжеше
откровено, но винаги подминаваше бедността, несправедливостта, потисничеството и
прахосничеството, които бяха истинските особености на нейната страна. Разказът на
Василий показваше, че нейният живот е фалшификат.
Тя отнесе напечатаното на машина на редактора си, Даниил Антонов.
— Получих го по пощата, анонимно — каза тя. Той преспокойно можеше и да разбере,
че лъже, но нямаше да я предаде. — Разказ. Действието се развива в лагер.
— Не можем да го публикуваме — начаса отговори той.
— Знам. Но е много добър — според мен е дело на голям писател.
— Защо ми го показваш?
— Познавате редактора на списанието Новый мир.
Даниил се умисли.
— От време на време публикува нещо неортодоксално.
Таня сниши глас:
— Не знам докъде е замислено да стигне либерализацията на Хрушчов.
— Политиката е непостоянна, но общото указание е крайностите от миналото да бъдат
обсъждани и заклеймявани.
— Би ли го прочел и показал на редактора, ако ти харесва?
— Разбира се — отговори Даниил и прочете няколко реда. — Как мислиш, защо е
пратено на теб?
— Може би го е написал някой, с когото съм се срещнала, когато бях в Сибир преди две
години.
— Аха — кимна той. — Това обяснява нещата. — Искаше да каже: нелошо прикритие.
— Ако разказът бъде приет за публикуване, авторът навярно ще се разкрие.
— Добре — каза Даниил. — Ще се постарая.
 25.
Университетът на Алабама беше последният бял щатски университет в САЩ. Във
вторник, единадесети юни, двама млади негри дойдоха в кампуса в Тъскалуза да се запишат
за студенти. Джордж Уолъс, дребният губернатор на Алабама, стоеше на вратите на
университета със скръстени ръце и разтворени крака и се кълнеше, че няма да ги допусне.
Във Вашингтон, в Министерството на правосъдието, Джордж Джейкс седеше заедно с
Боби Кенеди и други и слушаше телефонните доклади на хора в университета. Телевизорът
работеше, но за момента нито една мрежа не показваше сцената на живо.
Преди по-малко от година двама души бяха убити по време на метежите в
Университета на Мисисипи при записването на първия цветнокож студент. Братята Кенеди
бяха решени да попречат това да се повтори.
Джордж беше ходил в Тъскалуза и беше виждал потъналия в зеленина университетски
кампус. Мръщеха му се, докато се разхождаше по моравите — единственото тъмно лице сред
хубавите момичета с обърнати чорапки и готините младежи с блейзъри. Нарисува за Боби
скица на големия портик на залата Фостър с трите врати, където губернаторът Уолъс сега
стоеше зад катедра, обграден от магистрални патрули. Беше юни и температурата в
Тъскалуза бързо вървеше към тридесет и осем градуса. Джордж можеше да си представи
репортерите и фотографите, струпани пред Уолъс — потящи се под слънцето в очакване
насилието да започне. Сблъсъкът беше отдавна очакван и планиран от двете страни. Джордж
Уолъс беше от южните демократи. Ейбрахам Линкълн, който беше освободил робите, беше
републиканец, докато поддържащите робството южняци бяха демократи. Южняците, които
още бяха в партията, помагаха за избора на демократическите президенти, а после ги
отслабваха по време на мандата.
Уолъс беше дребен и грозен, плешив, с изключение на едно петно отпред, което
зализваше в смешен перчем. Но беше хитър и Джордж Джейкс можеше да разбере какво е
наумил днес. На какъв резултат се надяваше Уолъс? Скандал или нещо по-тънко?
Движението за граждански права, което преди два месеца изглеждаше на умиране, се
засили след метежите в Бирмингам. Стичаха се пари — при един холивудски активист, който
събираше средства, кинозвезди като Пол Нюман и Тони Франчоза бяха подписали чекове за
по хиляда долара. Белият дом се ужасяваше от нови безредици и отчаяно искаше да
умиротвори протестиращите.
Боби Кенеди най-сетне повярва, че трябва да има нов закон за гражданските права.
Сега признаваше, че е време Конгресът да постави извън закона сегрегацията на всички
публични места — хотели, ресторанти, автобуси, тоалетни — и да защити правото на
негрите да гласуват.
Тази сутрин Боби се стараеше да покаже, че е спокоен и владее положението. Снимаше
го един телевизионен екип, а три от седемте му деца търчаха из кабинета. Но Джордж
знаеше колко бързо спокойната откровеност на Боби може да се превърне в леден гняв, ако
нещо се обърка.
Боби беше решен да няма метежи, но беше и също толкова решен тези двама студенти
да се запишат в университета. Един съдия беше издал заповед студентите да бъдат приети, а
Боби, като главен прокурор не можеше да допусне да го бие един щатски губернатор, който
смята да наруши закона. Готов беше да прати войски, които да отстранят Уолъс със сила, но
и това нямаше да е щастлив край: Вашингтон да насилва Юга.
Боби беше по риза, приведен над спикърфона на голямото бюро. Под мишниците му
личаха петна от пот. Армията беше прокарала телефонна линия и някой от тълпата
разказваше на Боби какво се случва.
— Ник дойде — каза гласът по телефона. Никълъс Катценбах беше заместник-главен
прокурор и представляваше Боби на място. — Качва се при Уолъс… подава му
прекратителната заповед. — Катценбах беше въоръжен с президентска прокламация, която
нареждаше на Уолъс да престане с незаконното неподчинение на съдебната заповед. — Сега
Уолъс държи реч.
Лявата ръка на Джордж Джейкс беше в дискретна превръзка от черна коприна. В
Бирмингам, Алабама, щатските полицаи пукнаха кост в китката му. Две години по-рано един
расист му беше счупил същата ръка в Анистън, пак в Алабама. Джордж се надяваше никога
повече да не иде в този щат.
— Уолъс не говори за сегрегацията — продължи гласът по телефона. — Говори за
щатските права. Казва, че Вашингтон няма право да се меси в училищата в Алабама. Ще
опитам да се приближа, така че и вие да го чувате.
Джордж се умисли. В речта при встъпването си на поста Уолъс беше казал:
„Сегрегация сега, сегрегация утре, сегрегация завинаги“. Но тогава говореше на белите в
Алабама. Какво опитваше да внуши сега? Ставаше нещо, което братята Кенеди и техните
съветници още не разбираха.
Речта беше дълга. Когато най-сетне свърши, Катценбах отново изиска Уолъс да се
подчини на съдебната заповед, а Уолъс отказа. Пат.
После Катценбах слезе от сцената, но драмата не беше свършила. Двамата студенти,
Вивиан Малоун и Джеймс Худ, чакаха в една кола. По предварителна уговорка Катценбах
придружи Вивиан до общежитието й, а друг юрист от министерството съпроводи Джеймс.
Това беше само временно. За да се запишат официално, те трябваше да влязат в залата
„Фостър“.
По телевизията започнаха обедните новини и в кабинета на Боби Кенеди някой
увеличи звука. Уолъс стоеше зад катедрата и изглеждаше по-висок, отколкото беше в
действителност. Не каза нищо за цветнокожите, за сегрегацията или за гражданските права.
Говореше как могъщото централно правителство потиска суверенитета на щата Алабама.
Говореше възмутено за свобода и демокрация, все едно нямаше негри, на които се отказваше
правото на глас. Цитираше американската конституция, все едно не я нарушаваше всеки ден
от живота си. Блестящо изпълнение, което разтревожи Джордж.
Бърк Маршъл, белият юрист, който оглавяваше отдела за гражданските права, беше в
кабинета на Боби. Джордж продължаваше да не му вярва, но след Бирмингам Маршъл беше
станал по-краен и сега предложи патовото положение в Тъскалуза да се реши чрез пращане
на войски.
— Защо просто не идем и не го направим? — попита той Боби.
Боби се съгласи.
Отне време. Сътрудниците на Боби поръчаха сандвичи и кафе. В кампуса всички
стояха на позициите си.
Дойдоха новини от Виетнам. На едно кръстовище в Сайгон будистки монах на име
Тхик Куан Дук се беше залял с пет галона бензин, хладнокръвно беше драснал кибрита и се
беше запалил. Самоубийството му беше протест срещу преследването на будисткото
мнозинство от поддържания от Америка президент Нго Дин Дием, който беше католик.
Тегобите на президента Кенеди нямаха край.
Най-сетне гласът по телефона на Боби каза:
— Пристигна генерал Греъм… с четирима войници.
— Четирима? — учуди се Джордж. — Това ли е нашата демонстрация на сила?
Чуха нов глас, този на генерала, който се обърна към Уолъс:
— Сър, имам мрачното задължение да Ви помоля да се отстраните по заповед на
президента на Съединените щати.
Греъм командваше Националната гвардия в Алабама и явно изпълняваше задължението
си против своята воля.
Но гласът по телефона обяви:
— Уолъс се оттегля… Уолъс си тръгва! Уолъс си тръгва! Свърши се!
В кабинета на Боби последваха радостни възгласи и ръкостискания.
След минута другите забелязаха, че Джордж не се е присъединил.
— Какво ти става? — попита Денис Уилсън.
По мнението на Джордж хората около него не се замисляха достатъчно сериозно.
— Уолъс е планирал това — каза той. — През цялото време намерението му е било да
отстъпи, когато пратим военните.
— Но защо? — недоумяваше Денис.
— Тъкмо този въпрос ме мъчи. Цяла сутрин имам подозрението, че се възползват от
нас.
— Какво спечели Уолъс от този театър?
— Демонстрация. Току-що го показаха по телевизията — обикновеният човек, който
противостои на насилническото правителство.
— Губернаторът Уолъс се оплаква от тормоз? — отвърна Уилсън. — Ама че шега!
Боби следеше спора и сега се намеси.
— Слушай Джордж. Той задава правилните въпроси.
— За тебе и за мене е шега. Но много американци от работническата класа смятат, че
интеграцията им е натрапена от вашингтонските добротворци като всички нас в този
кабинет.
— Знам — отвърна Уилсън. — Но е необичайно да го чуя от един… — Канеше се да
каже негър, но си смени намерението. — … от участник в кампанията за граждански права.
Какво имаш предвид?
— Това, което Уолъс прави днес, е да говори на тези гласоподаватели от
работническата класа. Те ще го запомнят така — противи се на Ник Катценбах, за тях
типичен либерал от източното крайбрежие, и ще запомнят как войниците принуждават
губернатора Уолъс да се оттегли.
— Уолъс е губернатор на Алабама. Защо му е притрябвало да говори на цялата нация?
— Подозирам, че ще излезе срещу Джак Кенеди на първичните избори в
Демократическата партия догодина. Той се бори за президентското място. И започна
кампанията си днес по националната телевизия — с наша помощ.
Когато схванаха това, в кабинета настана тишина. Джордж виждаше, че неговият довод
ги е убедил и сега те се тревожат от последиците.
— Точно сега Уолъс оглавява новините и изглежда като герой — завърши той. — Може
би президентът Кенеди трябва да си върне инициативата.
 Боби натисна интеркома и каза:
— Свържете ме с президента.
После запали пура.
Денис Уилсън прие обаждане по друг телефон и съобщи:
— Двамата студенти са влезли в залата „Фостър“ и са се записали.
След малко Боби вдигна телефона да говори с брат си. Съобщи му за мирната победа.
После се заслуша.
— Да! — рече той по някое време. — Джордж Джейкс каза същото. Пак слуша дълго.
— Довечера? Но няма реч… Може да се напише, естествено. Не, смятам, че си взел
правилното решение. Да го направим.
Затвори и огледа екипа си.
— Президентът ще представи нов закон за гражданските права — обяви той.
Сърцето на Джордж подскочи. Тъкмо това искаха и той, и Мартин Лутър Кинг, и
всички от движението за гражданските права.
Боби продължи:
— И ще го обяви на живо по телевизията довечера.
— Довечера ли? — изненада се Джордж.
— След няколко часа.
„Има смисъл“, рече си Джордж, „макар да е прибързано. Президентът щеше да се върне
на първо място в новините, където му беше мястото — пред Джордж Уолъс и Тхик Куан
Дук.“
— Освен това иска ти да идеш и да работиш по речта заедно с Тед — добави Боби.
— Да, сър.
Силно развълнуван, той излезе от Министерството на правосъдието. Крачеше толкова
бързо, че пристигна в Белия дом запъхтян. Постоя малко на приземния етаж на Западното
крило, за да си поеме дъх. После се качи горе. Намери Тед Соренсън в кабинета му заедно с
група колеги. Джордж си свали сакото и седна.
Сред пръснатите по масата книжа имаше и телеграма от Мартин Лутър Кинг до
президента Кенеди. В Данвил, Вирджиния, при протеста на шестдесет и пет негри срещу
сегрегацията, четиридесет и осем от тях бяха толкова тежко бити от полицията, че се бяха
озовали в болница. „Търпението на негрите може би достига своя предел“, се казваше в
телеграмата на Кинг. Джордж подчерта това изречение.
Групата работеше усилено върху речта. Щеше да започне с препратка към днешните
събития в Алабама и да подчертае, че военните са прилагали заповед на съда. Президентът
обаче нямаше да се разпростира по подробностите от тази разпра, а щеше да мине бързо в
силен призив към моралните ценности на всички почтени американци. От време на време
Соренсън отнасяше написаните на ръка страници на секретарките, за да ги напечатат.
Джордж се дразнеше, че нещо толкова важно трябва да се прави припряно и в
последната минута, но разбираше защо. Съставянето на закони беше рационален процес;
политиката, напротив, беше игра на интуицията. Джак Кенеди имаше добър инстинкт и той
му подсказваше, че трябва да вземе инициативата днес.
Времето летеше твърде бързо. Речта още се подготвяше, когато телевизионните екипи
влязоха в Овалния кабинет и започнаха да разполагат прожекторите. Президентът Кенеди
мина по коридора и влезе в кабинета на Соренсън да попита как върви. Соренсън му показа
няколко страници и Кенеди не ги хареса. Преместиха се в кабинета на секретарките и
президентът започна да диктува промени. После стана осем, речта беше недовършена, а
президентът излезе в ефир.
Джордж гледаше телевизия в кабинета на Соренсън и си гризеше ноктите.
И президентът Кенеди произнесе речта на живота си.
Започна малко прекалено официално, но загря, когато заговори за перспективите в
живота на едно негърско бебе: наполовина по-малка вероятност да завърши гимназия, една
трета по-малка вероятност да завърши колеж, два пъти по-голяма вероятност да остане без
работа и средна продължителност на живота със седем години по-малка от тази на едно бяло
бебе.
— Ние сме изправени преди всичко пред един морален проблем — продължи
президентът. — Той е стар колкото Светото писание и ясен колкото американската
конституция.
Джордж се дивеше. Повечето от казаното не беше написано предварително и разкри
един нов Джак Кенеди. Зализаният модерен президент беше открил силата на това да говори
библейски. Навярно беше научил това от проповедника Мартин Лутър Кинг.
— Кой от нас ще се съгласи да сменят цвета на кожата му? — рече той, като премина
към кратки и прости думи. — Кой от нас после ще се съгласи да го съветват да търпи и да
отлага?
„Джак Кенеди и брат му Боби съветват да се търпи и да се отлага“, каза си Джордж.
Радваше се, че най-сетне са прозрели болезненото безсмислие на този съвет.
— Проповядваме свобода по света — продължи президентът. Джордж знаеше, че му
предстои да замине за Европа. — Но ще кажем ли на целия свят и още повече на самите себе
си, че това е страната на свободните — с изключение на негрите? Че ние нямаме втора класа
граждани — с изключение на негрите? Че ние нямаме класова или кастова система, нямаме
гета, нямаме господстваща раса — освен когато това се отнася до негрите?
Джордж ликуваше. Думите бяха силни — особено споменаването на господстващата
раса, което напомняше за нацистите. Джордж открай време искаше президентът да
произнесе такава реч.
— Пожарите на безсилния гняв горят във всеки град, на север и на юг, където
законните средства не са под ръка. Следващата седмица аз ще помоля Конгреса на
Съединените щати да действа, да се ангажира, както не се е ангажирал напълно през
настоящия век, че… — беше заговорил формално, но сега пак се върна към простите думи.
— … расата няма място в американския живот и американските закони.
Джордж веднага помисли, че тези думи са предназначени за вестниците: расата няма
място в американския живот и американските закони. Вълнението му беше безмерно.
Америка се променяше сега, минута след минута, и той беше част от тази промяна.
— Онези, които бездействат, канят срама и насилието — каза президентът. Джордж
прецени, че наистина мисли така, макар бездействието да беше негова политика допреди
няколко часа.
— Моля за подкрепата на всички наши граждани — заключи Кенеди.
Предаването свърши. В коридора прожекторите на телевизията бяха угасени и екипите
започнаха да събират техниката. Соренсън поздрави президента.
Джордж беше в еуфория, но и изтощен. Прибра се в апартамента си, хапна бъркани
яйца и гледа новините. Както се беше надявал, речта на президента беше основната тема.
Легна си и заспа.
 Събуди го телефонът. Обаждаше се Верина Марканд. Хлипаше и той едва я разбираше.
— Какво се е случило?
— Медгар — каза тя и добави нещо неразбираемо.
— За Медгар Евърс ли говориш? — Джордж го познаваше, чернокож активист от
Джаксън, Мисисипи. Беше постоянен служител на Националната асоциация за напредък на
цветнокожите, най-умерената група за граждански права. Разследвал беше убийството на
Емет Тил и беше организирал бойкот на белите магазини. Работата му го беше превърнала
във фигура с национално значение.
— Стреляха по него — проплака Верина. — Пред дома му.
— Мъртъв ли е?
— Да. Има три деца, Джордж — три! Децата чули изстрела, излезли и намерили татко
си да кърви до смърт на алеята пред къщата.
— Иисусе Христе.
— Какво им е на белите? Защо ни причиняват това, Джордж? Защо?
— Не знам, скъпа. Просто не знам.

***
За втори път Боби Кенеди прати Джордж в Атланта с послание за Мартин Лутър Кинг.
Когато се обади на Верина да уговори среща, Джордж каза:
— Бих се радвал да видя дома ти.
Не можеше да я разбере. Онази нощ в Бирмингам се бяха любили и бяха оцелели при
бомбения атентат на расистите. Той се чувстваше много близък с нея. Но после бяха минали
дни и седмици без нова възможност да се любят и интимността им се беше изпарила. Ала
когато се беше почувствала съкрушена от вестта за убийството на Медгар Евърс, тя не се
беше обадила на Мартин Лутър Кинг или на баща си, а на Джордж. Сега той не знаеше каква
връзка имат.
— Разбира се. Защо не?
— Ще донеса бутилка водка — научил беше, че водката е любимото й питие.
— Деля жилището с още едно момиче.
— Да донеса ли две бутилки?
Тя се разсмя.
— Кротко, тигре. Лора ще се радва да излезе вечерта. Правила съм това за нея
достатъчно често.
— Значи ще приготвиш вечеря?
— Не съм голяма готвачка.
— Какво ще кажеш да приготвиш две пържоли, а аз да направя салата?
— Имаш изискан вкус.
— Затова харесвам теб.
— Сладкодумен си.
На другия ден Джордж кацна в Атланта. Надяваше се да прекара нощта с Верина, но не
искаше тя да остава с впечатлението, че я приема като даденост, затова взе стая в хотел.
После се качи в едно такси и отиде у тях.
Джордж не мислеше само за съблазняването. Последния път, когато донесе послание
от Боби за Кинг, беше раздвоен. Сега Боби беше прав, а Кинг грешеше и намерението на
Джордж беше да го разубеди. Следователно щеше да започне с опит да разубеди Верина.
През юни в Атланта беше горещо и тя го посрещна в рокличка за тенис без ръкави,
която показваше дългите й светли ръце. Краката й бяха голи и Джордж се зачуди носи ли
въобще нещо под роклята. Верина го целуна по устните, но за кратко, така че той не знаеше
какво значи целувката.
Имаше първокласен модерно обзаведен апартамент. Джордж предполагаше, че не може
да си го позволи със заплатата от Мартин Лутър Кинг. Явно авторските права от записите на
Пърси Марканд плащаха наема.
Джордж остави водката на кухненския плот и Верина му даде шише вермут и шейкър.
Преди да приготви напитките, той каза:
— Искам да съм сигурен, че разбираш едно нещо. Президентът Кенеди преживява най-
голямата трудност в политическата си кариера. Много по-лошо е от Залива на свинете.
Верина беше потресена, каквото бе и неговото намерение.
— Кажи ми защо — помоли тя.
— Заради неговия законопроект за гражданските права. Сутринта след телевизионното
предаване — сутринта, след като ти ми се обади за убийството на Медгар — водачът на
мнозинството в Конгреса позвъни на президента. Каза, че ще бъде невъзможно да прокара
законопроекта за селските стопанства, финансирането на обществения транспорт, помощта
за чуждите страни и бюджета на космическата програма. Законодателната програма на
Кенеди дерайлира напълно. Точно както се опасявахме, южните демократи си отмъщават. А
за една нощ рейтингът на президента падна с десет пункта.
— Обаче печели в международен план — изтъкна Верина. — Може би просто трябва
да удържите у дома.
— Повярвай ми, стараем се. Сега е времето на Линдън Джонсън.
— Джонсън? Шегуваш ли се?
— Ни най-малко — Джордж беше приятел с един от сътрудниците на вицепрезидента,
Скип Дикерсън. — Знаеше ли, че град Хюстън изключил електричеството на пристанището,
за да протестира срещу новата политика на интегриране на отпуските на сушата, която
провеждат във флота?
— Да, копелета такива.
— Линдън реши този проблем.
— Как?
— НАСА планира да построи стартова площадка за милиони долари в Хюстън.
Линдън просто заплашил, че ще го спре. След секунди от градската управа пуснали тока.
Никога не подценявай Линдън Джонсън.
— Няма да е зле администрацията по-често да се държи така.
— Вярно.
Братята Кенеди обаче бяха гнусливи. Не искаха да си цапат ръцете. Предпочитаха да
печелят спорове с благо вразумяване. В резултат не използваха често Джонсън. Всъщност те
го гледаха отвисоко заради умението да извива ръце.
Джордж напълни шейкъра с лед, доля водка и го раздруса. Верина отвори хладилника и
извади две коктейлни чаши. Джордж наля по лъжичка вермут в заскрежените чаши и ги
развъртя, за да може вермутът да покрие страните, после сипа студената водка. Верина пусна
по маслинка в чашите.
 На Джордж му беше приятно да правят нещо заедно.
— Добър отбор сме, нали? — попита той.
Верина вдигна чашата и отпи.
— Хубаво мартини правиш.
Джордж се усмихна горчиво. Надяваше се на друг отговор, отговор, който да потвърди
връзката им. Отпи и каза:
— Аха, така си е.
Верина извади марули, домати и две пържоли от говеждо филе. Джордж се залови да
мие марулите и насочи разговора към същинската цел на посещението си.
— Знам, че сме го обсъждали и преди, но това, че доктор Кинг има сподвижници
комунисти, не помага на Белия дом.
— Кой казва, че има?
— ФБР.
Верина изсумтя презрително.
— Този прочут с достоверността си източник на информация за движението за
граждански права. Зарежи, Джордж. Знаеш, че Дж. Едгар Хувър вярва, че комунист е всеки,
който не се съгласява с него, включително Боби Кенеди. Къде са доказателствата?
— Явно ФБР има доказателства.
— Явно? Значи не си ги виждал. А Боби?
Джордж се засрами.
— Хувър казва, че източникът е деликатен.
— Хувър е отказал да предостави доказателства на главния прокурор? За кого си
въобразява, че работи? — тя умислено отпи от мартинито. — А президентът виждал ли е
доказателства?
Джордж не отговори.
Верина ставаше все по-недоверчива.
— Хувър не може да откаже на президента.
— Вярвам, че президентът е решил да не притиска, за да не се стигне до сблъсък.
— Колко сте наивни, хора. Джордж, чуй ме. Няма доказателства.
Джордж реши да отстъпи.
— Сигурно си права. Не вярвам, че Джак О’Дел и Стенли Левинсън са комунисти,
макар че навремето може и да са били. Но не разбираш ли, че истината няма значение? Има
основания за подозрение и това е достатъчно, за да дискредитира движението за граждански
права. А сега, когато президентът предлага законопроекта, дискредитиран е и той. —
Джордж зави измитите марули в кърпа и взе да размахва ръка, за да подсуши листата. От
раздразнение го правеше по-енергично, отколкото трябва. — Джак Кенеди заложи
политическата си кариера заради гражданските права и не можем да допуснем той да бъде
провален с обвинения във връзки с комунисти. — Той пусна листата в купа. — Просто се
отървете от тези двамата и решете проблема!
Верина заговори търпеливо.
— О’Дел е служител в организацията на Мартин Лутър Кинг също като мен, но
Левинсън дори не получава заплата. Той е само приятел и съветник на Мартин. Наистина ли
искаш да дадеш на Дж. Едгар Хувър властта да избира приятелите на Мартин?
— Верина, те стоят на пътя на законопроекта за гражданските права. Просто кажи на
доктор Кинг да се освободи от тях, моля те.
 Верина въздъхна.
— Мисля, че ще го стори. Ще отнеме време християнската му съвест да стигне до
идеята да разкара верни и отдавнашни поддръжници, но накрая ще го направи.
— Да благодарим на Бога за това.
Джордж се поокуражи. Поне веднъж можеше да се върне при Боби с добри новини.
Верина осоли пържолите и ги пусна в тигана.
— А сега и аз ще ти кажа нещо — рече тя. — Това няма да има никакво значение, по
дяволите. Хувър ще продължи да пуска на пресата историйки как движението за граждански
права е комунистически фронт. Би го правил, дори всички до един да бяхме цял живот
републиканци. Дж. Едгар Хувър е патологичен лъжец, който мрази негрите, и е адски
срамно, че на твоя шеф не му стиска да го уволни.
Джордж искаше да възрази, но за нещастие обвинението беше вярно. Наряза домат в
салатата.
— Добре изпържена ли я харесваш? — попита Верина.
— Не твърде.
— По френски? И аз така предпочитам.
Джордж приготви по още едно питие и двамата се настаниха на малката маса да
вечерят. Джордж пристъпи към втората половина на посланието.
— Ще е от полза за президента, ако доктор Кинг отмени проклетия вашингтонски
седящ протест.
— Това няма да стане.
Кинг беше призовал за „масивна, войнствена и монументална седяща демонстрация“
във Вашингтон едновременно с действия на гражданско неподчинение в цялата страна.
Братята Кенеди бяха ужасени.
— Помисли си. В Конгреса има хора, които винаги биха гласували законопроекта за
гражданските права и обратното. От значение са онези, които биха гласували или така, или
иначе.
— Плаващите гласове — отвърна Верина с модния напоследък израз.
— Именно. Те знаят, че законът е морално оправдан, но политически непопулярен, и
търсят извинения да гласуват против. Вашата демонстрация ще им даде възможността да
кажат „аз съм за гражданските права, но не и под дулото на оръжието“. Времето е
неподходящо.
— Както казва Мартин, за белите хора времето винаги е неподходящо.
Джордж се усмихна.
— Ти си по-бяла от мен.
Тя отметна глава.
— И по-хубава.
— Вярно. Ти май си най-красивото нещо, което съм виждал.
— Благодаря. Яж.
Джордж взе ножа и вилицата. Вечеряха в почти пълно мълчание. Джордж направи на
Верина комплимент за пържолите, а тя му каза, че като за мъж се е справил добре със
салатата.
Когато се нахраниха, отнесоха питиетата в дневната и седнаха на дивана. Джордж пак
подхвана спора.
— Сега е различно, не разбираш ли? Администрацията е на наша страна. Президентът
прави всичко по силите си да прокара закона, който искаме от години.
Верина поклати глава.
— Ако сме научили нещо, то е, че промяната настъпва по-бързо, когато удържаме
натиска. Знаеш ли, че сега в ресторантите в Бирмингам негрите се обслужват от бели
сервитьори?
— Знам. Какъв невероятен обрат.
— И не е в резултат на търпеливо чакане. Стана, защото негрите хвърляха камъни и
подпалваха пожари.
— Ситуацията се промени.
— Мартин няма да отмени демонстрацията.
— А ще я смекчи ли?
— Какво искаш да кажеш?
Джордж имаше План Б.
— Не може ли да е един обикновен законопослушен марш вместо седящ протест?
Може би така конгресмените ще се почувстват по-малко застрашени.
— Не знам. Мартин може да помисли по това.
— Проведете го в някоя сряда, за да не насърчавате хората да останат в града през
целия уикенд, и го приключете рано, за да си тръгнат участниците, преди да се стъмни.
— Опитваш се да извадиш жилото.
— Щом се налага да имаме демонстрация, трябва да направим всичко възможно
събитието да е ненасилствено и да прави добро впечатление, особено по телевизията.
— В такъв случай, какво ще кажеш по цялото трасе да се сложат и химически
тоалетни? Предполагам, че Боби може да го направи, нищо че не може да уволни Хувър.
— Отлична идея.
— А какво ще кажеш за привличането на бели поддръжници? Цялата работа ще
изглежда по-добре по телевизията, ако в марша участват и бели, не само черни.
Джордж се замисли.
— Бас държа, че Боби може да накара профсъюзите да пратят хора.
— Ако успееш да обещаеш тези две неща, които да подсладят хапа, струва ми се, че има
вероятност Мартин да промени намеренията си.
Джордж разбра, че Верина вече е приела неговите доводи и сега обсъжда как да убеди
Кинг. Това вече беше половин победа.
— И ако успееш да убедиш доктор Кинг да промени седящия протест в марш, мисля, че
можем да накараме президента да го подкрепи — прекали малко, но беше възможно.
— Ще направя всичко по силите си — отговори Верина.
Джордж я прегърна.
— Виждаш ли, наистина сме добър отбор — каза той. Верина се усмихна и не
отговори. Той настоя: — Не си ли съгласна?
Тя го целуна. Беше като предишната целувка — повече от приятелска, но не и секси.
— След като бомбата строши прозореца на хотелската ми стая, ти отиде бос да ми
донесеш обувките.
— Помня. Навсякъде по пода имаше стъкла.
— Това беше — каза тя. — Това беше твоята грешка.
Джордж се свъси.
— Не схващам. Мислех, че постъпвам мило.
 — Именно. Ти си твърде добър за мен, Джордж.
— Какво? Това е откачено!
Верина говореше сериозно.
— Аз спя с разни мъже, Джордж. Напивам се. Невярна съм. Веднъж правих секс с
Мартин.
Джордж вдигна вежди, но не каза нищо.
— Ти заслужаваш нещо по-добро — продължи Верина. — Предстои ти чудесна
кариера. Може да станеш нашият пръв президент негър. Трябва ти съпруга, която ще ти бъде
вярна, ще работи с теб, ще те подкрепя и ще бъде чест за теб. Това не съм аз.
Джордж се умисли.
— Аз не гледах толкова далеч напред. Само се надявах да те поцелувам още малко.
— Това, виж, го мога — усмихна се Верина.
Джордж я целуна дълго и бавно. После погали външната страна на бедрото й, нагоре
под полата на роклята. Ръката му стигна чак до хълбока. Прав беше — без бельо.
Верина знаеше какво си мисли.
— Видя ли? Лошо момиче.
— Знам. Но пак съм луд по теб.
 26.
Трудно беше за Вали да напусне Берлин. Там беше Каролин, а той искаше да е близо до
нея. Но в това нямаше смисъл, когато бяха разделени от Стената. Макар да ги делеше само
километър, той не можеше да я види. Не можеше да рискува отново да премине границата:
последния път не го убиха само по чист късмет. Въпреки това му беше трудно да се премести
в Хамбург.
Вали си казваше, че разбира защо Каролин е избрала да остане при семейството си, за
да роди. Кой беше по-добре подготвен да й помага при раждането — майка й или един
седемнадесетгодишен китарист? Но логиката на нейното решение му носеше слаба утеха.
Мислеше за Каролин, когато си лягаше нощем и когато отваряше очи сутрин. Когато
видеше на улицата някое хубаво момиче, само му домъчняваше за Каролин. Питаше се как ли
е тя. Дали от бременността й става неудобно и й призлява, или пък сияе? Дали родителите й
се сърдят или се вълнуват от това, че ще имат внуче?
Разменяха си писма и двамата винаги пишеха „обичам те“. Но избягваха да казват
повече за чувствата си, понеже знаеха, че всяка дума се преглежда от тайната полиция в
отделението по цензурата. Може би познаваха и полицая, например Ханс Хофман. Все едно
да обявяваш чувствата си пред изпълнена с презрение публика.
Бяха от двете страни на Стената, а все едно бяха на хиляди километри.
Затова Вали пристигна в Хамбург и се настани в просторния апартамент на сестра си.
Ребека никога не му натякваше нищо. В писмата си родителите им му вадеха душата да
се върне на училище или в някой институт. Глупаво предлагаха да се изучи за електротехник,
адвокат или учител като Ребека и Бернд. Но самата Ребека не казваше нищо. Ако си стоеше
по цял ден в стаята и се упражняваше на китарата, тя не възразяваше, само го молеше да си
измива чашата от кафето, вместо да я оставя мръсна в мивката. Ако той подхванеше разговор
за бъдещето си, тя казваше:
— За къде да бързаш? На седемнадесет си. Прави каквото искаш и виж какво ще стане.
Бернд беше също толкова толерантен. Вали обожаваше Ребека и с времето харесваше
Бернд все повече.
Още не беше свикнал със Западна Германия. Хората имаха по-големи коли, по-нови
дрехи и по-хубави къщи. Вестниците и даже телевизията открито критикуваха
правителството. Докато четеше някоя атака срещу стария канцлер Аденауер, Вали се
улавяше, че гузно поглежда през рамо от страх някой да не го хване да чете подривни
материали. Налагаше се да си напомня, че това е Западът, където той има свобода на словото.
Мъчно му беше да се отдалечи от Берлин, но сега с удоволствие установи, че Хамбург е
туптящото сърце на германската музикална сцена. Беше пристанище и забавляваше моряци
от цял свят. Една улица на име „Репербан“ беше център на квартала на червените фенери с
барове, заведения за стриптийз, полуявни клубове за хомосексуалисти и много музикални
клубове.
Вали искаше само две неща в живота: да живее с Каролин и да стане професионален
музикант.
Един ден, скоро след като дойде в Хамбург, той тръгна по „Репербан“ с китара през
рамо. Влизаше във всеки бар и питаше биха ли желали един певец и китарист да забавлява
клиентите им. Вярваше, че е добър. Можеше да пее, можеше да свири и умееше да се харесва
на публиката. Трябваше му само шанс.
След като му отказаха десетина пъти, извади късмет в някаква бирария на име Ел
Пасо. Декорът явно трябваше да изглежда американски — череп на дългорого говедо над
вратата и плакати на каубойски филми по стените. Собственикът носеше шапка Стетсън, но
се казваше Дитер и говореше на долнонемски диалект.
— Свириш ли американска музика? — попита той.
— Можеш да се обзаложиш — отвърна Вали на английски.
— Върни се в седем и половина. Ще те изпитам.
— Колко ще ми платите? — попита Вали. Макар още да получаваше издръжка от Енок
Андерсен, счетоводителя на бащината му фабрика, той отчаяно искаше да докаже, че може
да е финансово независим и да оправдае отказа си да следва родителските съвети за работа.
Но Дитер се докачи, все едно Вали беше казал нещо невъзпитано.
— Посвири половин час — небрежно рече той. — Ако те харесам, можем да говорим
за пари.
Вали беше неопитен, но не и глупав, и беше убеден, че тази уклончивост означава
ниско заплащане. Ала това беше единственото предложение, което получи за два часа, и го
прие.
Прибра се у дома и цял следобед съставя половинчасов концерт от американски песни.
Реши да започне с „Ако имах чук“; публиката в хотел Европа я беше харесала. Щеше да
изпълни още „Тази страна е твоя страна“ и „Объркан блус“. Упражни песните няколко пъти,
макар да не беше нужно.
Когато Ребека и Бернд се върнаха от работа и чуха новината, Ребека обяви, че ще иде с
него.
— Никога не съм виждала как свириш пред публика, а само как дрънкаш вкъщи и
никога не завършваш песните.
Беше мило от нейна страна, особено защото тази вечер двамата с Бернд бяха
развълнувани за друго — посещението в Германия на президента Кенеди.
Родителите на Вали и Ребека вярваха, че само американската твърдост е попречила на
Съветския съюз да завземе Западен Берлин и да го включи в състава на Източна Германия.
Кенеди беше герой за тях. Самият Вали харесваше всеки, който създаваше затруднения на
тираничния източногермански режим.
Вали сервира масата, докато Ребека приготви вечеря.
— Мама винаги ни е учила, че ако искаш нещо, трябва да постъпиш в политическа
партия и да водиш кампания за него — каза тя. — Двамата с Бернд искаме Източна и
Западна Германия да се обединят, за да можем ние и още хиляди германци да се съберем със
семействата си. Затова постъпихме в Свободната демократическа партия.
Вали с цялото си сърце желаеше същото, но не можеше да си представи как ще стане.
— Какво ще направи Кенеди според вас? — попита той.
— Може да каже, че трябва да се научим да живеем с Източна Германия, поне засега.
Вярно е, но не е това, което ние искаме да чуем. Ако искаш да знаеш истината, надявам се да
вбеси комунистите.
След като хапнаха, гледаха новините. На новия телевизор Франк картината беше в
бистри сиви цветове, не замазано зелена като на старите апарати.
Днес Кенеди беше в Западен Берлин.
Изнесе реч на стъпалата на сградата на общината в Шьонеберг. Пред общината имаше
голям площад, претъпкан със зрители. Според диктора присъствали четиристотин и
петдесет хиляди души.
Хубавият млад президент говори на открито, зад гърба му имаше огромно американско
знаме, а ветрецът рошеше гъстата му коса. Говореше бойко:
— Има такива, които казват, че комунизмът е вълната на бъдещето. Да дойдат в Берлин!
— публиката изрева в знак на съгласие. Възгласите станаха още по-силни, когато той
повтори същото на немски. — Lass sie nach Berlin kommen!
Вали забеляза, че Ребека и Бернд са доволни.
— Не говори за нормализация или реалистично приемане на статуквото —
одобрително рече Ребека.
Кенеди беше дързък.
— Свободата има много трудности и демокрацията не е съвършена — каза той.
— Има предвид негрите — изкоментира Бернд.
Тогава Кенеди презрително каза:
— Но на нас никога не ни се е налагало да издигаме стена, за да задържим нашите
граждани!
— Правилно! — провикна се Вали.
Юнското слънце освети главата на президента.
— Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин! Следователно,
като свободен човек, аз с гордост казвам: Ich bin ein Berliner!
Тълпата полудя. Кенеди отстъпи от микрофона и пусна бележките в джоба на сакото
си.
Бернд се усмихваше широко.
— Мисля, че Съветите ще схванат посланието — каза той.
— Хрушчов адски ще се вбеси — додаде Ребека.
— Колкото по-бесен, толкова по-добре — заключи Вали.
Двамата с Ребека бяха в приповдигнато настроение, докато тя шофираше към
„Репербан“ вана, който беше пригоден за Бернд и инвалидната му количка. Следобед Ел Пасо
беше празен, а и сега имаше само шепа клиенти. Дитер с шапката си Стетсън не беше
дружелюбен и следобед, а вечерта беше кисел. Престори се, че не е молил Вали да се връща,
и той се уплаши, че ще оттегли предложението за прослушване. После обаче Дитер врътна
палец към миниатюрната сцена в ъгъла.
Освен Дитер зад бара имаше и жена на средна възраст с голям бюст, карирана риза и
кърпа на косата. Вали предположи, че е съпругата на Дитер. Явно опитваха да придадат на
бара си отличителен характер, но и на двамата им липсваше чар и не привличаха много
клиенти, американци или други.
Вали се надяваше той да се окаже магическата съставка, която да привлече тълпите.
Ребека взе две бири. Вали включи усилвателя и микрофона. Вълнуваше се. Обичаше
това и го биваше. Погледна Дитер и съпругата му — чудеше се кога искат да започне, обаче и
двамата не показаха интерес към него, затова удари един акорд и запя „Ако имах чук“.
Малкото клиенти го погледнаха любопитно за миг, после се върнаха към разговорите.
Ребека пляскаше въодушевено в такт, но никой друг не го правеше. Въпреки това Вали даваше
всичко от себе си, свиреше ритмично и пееше високо. „Може да са потребни две-три песни,
но мога да спечеля тази публика“, рече си той.
По средата на песента микрофонът замря. Също и усилвателят. Захранването на
сцената беше прекъснато. Вали довърши песента без усилвател, понеже реши, че това е
мъничко по-малко срамно от спирането по средата.
Остави китарата и отиде на бара.
— Захранването на сцената прекъсна — каза той на Дитер.
— Знам. Аз го изключих.
Вали се изуми.
— Защо?
— Не искам да слушам такъв боклук.
Вали имаше чувството, че са го зашлевили. Винаги, когато излизаше пред публика,
хората харесваха изпълненията му. Никога не му бяха казвали, че неговата музика е боклук.
Толкова беше потресен, че усети студ в стомаха. Не знаеше какво да каже или да направи.
— Питах те за американска музика — додаде Дитер.
Нямаше смисъл.
— Тази песен беше номер едно в Америка! — възмути се той.
— Това заведение е наречено Ел Пасо на песента на Марти Робинс — най-великата
песен на всички времена. Мислех, че можеш да свириш такива неща. „Тенеси Валс“ или „На
Олд Смоуки“, песни на Джони Кеш, Ханк Уилямс, Джим Рийвс.
Джим Рийвс беше най-скучният музикант на света.
— Говорите за кънтри-енд-уестърн — каза Вали.
Дитер не намираше, че има нужда да го просвещават.
— Говоря за американска музика — рече той с увереността на невежеството.
Нямаше смисъл да се спори с такъв глупак. Дори и да беше разбрал какво се иска от
него, Вали никога нямаше да го изсвири. Не влизаше в музикалния бизнес, за да свири „На
Олд Смоуки“.
Върна се на сцената и прибра китарата в калъфа.
Ребека се учуди.
— Какво стана?
— Стопанинът не хареса моя репертоар.
— Но той не чу и една песен до края!
— Вярва, че знае много за музиката.
— Горкият Вали!
Вали можеше да се справи с дебелоглавото презрение на Дитер, но от съчувствието на
Ребека направо му се доплака.
— Няма значение. Не бих искал да работя за такъв задник.
— Ще ида да му кажа какво мисля за него.
— Не, моля те. Няма да помогне, ако кака ми го прати по дяволите.
— Май няма.
— Хайде — Вали си взе китарата и усилвателя. — Да се прибираме у дома.

***
Дейв Уилямс и Плъм Нели пристигнаха в Хамбург с големи надежди. Бяха във възход.
Ставаха известни в Лондон, а сега щяха да покорят Германия.
Управителят на клуб Дайв се наричаше господин Флук, което Плъм Нели намериха
смешно. Не беше толкова смешно обаче, че господин Флук не хареса твърде Плъм Нели. А
по-лошото беше, че след две вечери Дейв осъзна, че господин Флук е прав. Групата не даваше
на клиентите каквото те искаха.
— Правете танци! — каза господин Флук на английски. — Правете танци!
Посетителите на клуба, юноши или двадесетинагодишни младежи, се интересуваха
главно от танците. Най-успешни бяха онези парчета, които изкарваха момичетата на
дансинга. Те танцуваха една с друга и така момчетата можеха да се намесят и да се разделят
по двойки.
Но главното беше, че групата не успяваше да предизвика онова вълнение, което
размърдваше всички. Дейв беше ужасен. Това беше големият им шанс и те го проваляха. Не
се ли подобряха, щяха да ги пратят у дома. „За пръв път в живота си успявам в нещо“, беше
казал Дейв на скептичния си баща. Накрая той го пусна да замине за Хамбург. Трябваше ли
сега да се прибере у дома и да признае, че и в това се е провалил?
Не можеше да разбере къде е проблемът, обаче Лени разбираше.
— Джеф е — каза той. Джефри беше соло китарист. — Мъчи го носталгия.
— И това го кара да свири зле?
— Не, това го кара да пие, а пиенето го кара да свири зле.
Дейв започна да застава до барабаните и да свири по-силно и по-ритмично, но това не
помогна много. Осъзна, че когато един от музикантите се представя зле, това повлича цялата
група.
На четвъртия ден Дейв отиде на гости на Ребека.
С удоволствие установи, че в Хамбург има не един, а двама роднини, и вторият е
седемнадесетгодишно момче, което свири на китара. Дейв владееше някакъв школски
немски, а Вали беше поприхванал малко английски от баба си Мод. Но и двамата говореха
езика на музиката и цял следобед си разменяха акорди и тънкости. Вечерта Дейв заведе Вали
в клуба и предложи да го наемат да свири в интервалите между изпълненията на Плъм Нели.
Вали изсвири един нов американски хит, „Носи се по вятъра“. Управителят хареса песента и
Вали получи работата.
Седмица по-късно Ребека и Бернд поканиха групата на обяд. Вали й обясни, че
момчетата работят до късно нощем, будят се по обед и затова обичат да се хранят около шест
вечерта, преди да се качат на сцената. Ребека нямаше нищо против.
Четирима от петимата приеха поканата. Джеф не пожела да отиде.
Ребека беше приготвила планина свински пържоли, плътен сос и огромни купи
пържени картофи, гъби и зеле. Дейв предположи, че тя иска по майчински да е сигурна, че
веднъж в седмицата момчетата са се нахранили добре. Имаше право да се тревожи: те
живееха главно на бира и цигари.
Съпругът й, Бернд, помагаше с готвенето и сервирането и се движеше изненадващо
чевръсто. Дейв беше поразен колко щастлива е Ребека и колко е влюбена в мъжа си.
Момчетата нагъваха здраво. Всички говореха на някаква смесица от английски и
немски и атмосферата беше свойска, макар да не се разбираха напълно.
След като се нахраниха, всички многословно благодариха на Ребека и взеха автобуса до
„Репербан“.
Хамбургският квартал на червените фенери беше като лондонския „Сохо“, но по-
открит, по-малко дискретен. До идването си тук Дейв не подозираше, че има проститутки
мъже, а не само жени.
 Дайв се помещаваше в мръсно мазе. В сравнение с него клуб Джъмп беше разкош. В
Дайв мебелите бяха изпочупени, нямаше отопление и вентилация, а тоалетните бяха в задния
двор.
Когато пристигнаха, все още натъпкани с храната на Ребека, завариха Джефри да се
налива с бира на бара.
Групата излезе на сцената в осем. Щяха да свирят до три през нощта с прекъсвания.
Всяка вечер изпълняваха всички песни, които знаеха, поне по веднъж, а любимите — по три
пъти. Господин Флук ги караше да работят здраво.
Тази вечер бяха по-зле от всякога.
През първата част Джеф беше пълна скръб, свиреше фалшиво и объркваше солата си.
Това объркваше и останалите. Вместо да се съсредоточат върху това да забавляват публиката,
те се бореха да покриват грешките на Джеф. Към края на първата част Лени вече беше
ядосан.
В паузата Вали сядаше на столче отпред на сцената, свиреше на китара и пееше песни
на Боб Дилън. Дейв седна да го гледа. Вали имаше евтина хармоника на стойка около врата и
можеше да свири на китарата и на хармониката едновременно, досущ като Дилън. „Добър
музикант е“, каза си Дейв, „и е достатъчно умен да схване, че Дилън е последната мода“.
Клиентелата в Дайв предпочиташе рокендрол, но някои слушаха, и когато Вали слезе от
сцената, получи ентусиазирани аплодисменти от момичетата на една маса в ъгъла.
Дейв придружи Вали до гримьорната, където двамата се натъкнаха на пълна
катастрофа.
Джеф лежеше на пода, пиян и неспособен да се изправи без чужда помощ. Лени беше
приклекнал над него и току го шамаросваше силно. Това може и да облекчаваше чувствата на
Лени, но не свестяваше Джеф. Дейв донесе кана черно кафе от бара и насилиха Джеф да
пийне малко, но и това не помогна.
— Ще трябва да се справим без шибания соло китарист — установи Лени. — Освен
ако ти, Дейв, не можеш да изсвириш неговите сола.
— Мога да се справя с Чък Бери, но това е всичко.
— Просто ще се наложи да пропуснем останалите. Проклетата публика няма и да
забележи.
Дейв не беше убеден, че Лени е прав. Китарните сола бяха част от динамиката на
добрата танцова музика, създаваха светлосенки и не позволяваха на повтарящите се
популярни песни да бъдат скучни.
— Аз мога да изсвиря частта на Джеф — предложи Вали.
Лени го изгледа пренебрежително.
— Никога не си свирил с нас.
— Три нощи слушам цялото ви изпълнение. Мога да изсвиря всичките тези песни.
Дейв погледна Вали и забеляза в очите му трогателно желание. Явно жадуваше за
такава възможност.
— Нима? — скептично попита Лени.
— Мога да свиря. Не е трудно.
— Не е ли? — Лени малко се нацупи.
Дейв държеше да дадат шанс на Вали.
— Той е по-добър китарист от мен, Лени.
— По дяволите, това не значи много.
 — По-добър е и от Джефри.
— А свирил ли е някога в група?
Вали разбра въпроса.
— В дует. С едно момиче, което пееше.
— Значи не е работил с барабанист.
Дейв знаеше, че това е ключовият момент. Припомни си колко беше изумен, когато за
пръв път свири с Гардсмен и откри строгата дисциплина, която барабанният ритъм налагаше
на свиренето му. Но той се беше справил и Вали със сигурност също щеше да се справи.
— Дай му да опита, Лени — примоли се той. — Ако не го харесаш, можеш да го
отпратиш след първата песен.
Господин Флук подаде глава през вратата и каза:
— Raus! Raus! Време е за шоу!
— Добре, добре, wir kommen — отвърна Лени и стана. — Взимай си брадвата и излизай
на сцената, Вали.
Вали тръгна.
Първата песен на втората част беше „Дизи Мис Лизи“, която беше с водеща китара.
— Искаш ли да загрееш с нещо по-лесно? — обърна се Лени към Вали.
— Не, благодаря.
Дейв се надяваше увереността му да е оправдана.
Барабанистът Лу отброи:
— Три, четири, едно.
Вали започна точно навреме и изсвири рифа.
Групата се включи такт по-късно. Изсвириха интродукцията. Точно преди Лени да
запее, Дейв улови погледа му. Лени кимна одобрително.
Вали изсвири китарната част съвършено и без видимо усилие.
В края на песента Дейв му смигна.
Изпълниха частта. Вали свири добре във всяка песен и дори на места се включваше във
вокалите. Изпълнението му зареди групата и тя успя да изкара момичетата на дансинга.
Това беше най-добрата им част от пристигането в Германия насам.
Когато слязоха от сцената, Лени прегърна Вали и каза:
— Добре дошъл в групата.

***
Вали почти не спа тази нощ. Докато свиреше с Плъм Нели, той се чувстваше на
мястото си като музикант и разбираше, че подобрява групата. Толкова беше щастлив, че се
уплаши, че това няма да продължи дълго. Лени сериозно ли каза „Добре дошъл в групата“?
На другия ден отиде в евтиния пансион в квартал „Санкт Паули“, където момчетата се
бяха настанили. Пристигна по обед, тъкмо когато ставаха.
Поседя два часа с Дейв и басиста Бъз, мина през репертоара на групата и изглади
началата и финалите на песните. Двамата явно приемаха, че той пак ще свири с тях. Вали
искаше потвърждение.
Лени и барабанистът Лу изплаваха към три следобед.
— Твърдо ли искаш да се включиш в групата? — направо попита Лени.
 — Да — отговори Вали.
— Това е то. Участваш — заяви Лени.
Вали не беше убеден.
— Ами Джеф?
— Ще говоря с него, когато се събуди.
Отидоха в кафенето Харалдс на „Гросе Фрайхайт“, пиха кафе и пушиха около час,
после се върнаха и събудиха Джеф. Изглеждаше болнав, което не беше изненада — пил беше
толкова много, че изпадна в несвяст. Седна на ръба на леглото, докато Лени му говореше, а
останалите слушаха на прага.
— Ти си вън от групата — съобщи Лени. — Мъчно ми е, но снощи ни изложи страшно.
Беше толкова пиян, че не можеше да стоиш на краката си да не говорим за свирене. Вали те
замести и аз го вземам за постоянно.
— Той е само едно хлапе — изломоти Джеф.
— Не само е трезвен, ами е и по-добър китарист от тебе — отвърна Лени.
— Трябва ми кафе.
— Върви в Харалдс.
Не видяха Джеф повече, докато не тръгнаха за клуба.
Разполагаха се на сцената, малко преди осем, когато Джеф влезе — трезвен и с китара
в ръка.
Вали се втренчи притеснено в него. По-рано беше останал с впечатлението, че Джеф
приема уволнението си. Може би махмурлукът го е мъчил прекалено, та да спори.
Каквато и да беше причината, той не си беше събрал багажа и не беше заминал. Вали
се разтревожи. Беше преживял толкова разочарования — полицията чупи китарата му и той
не можа да иде в Минезенгер; Каролин се отказва от изпълненията в Европа; съдържателят
на Ел Пасо дърпа шалтера по средата на първата песен. Нима и това щеше да се превърне в
поредното разочарование?
Всички спряха и наблюдаваха как Джеф се качва на сцената и отваря калъфа на
китарата.
— Какво правиш, Джеф? — попита Лени в този момент.
— Ще ти покажа, че съм най-добрият китарист, когото си чувал.
— За Бога! Уволнен си и толкоз. Просто се разкарай, иди на гарата и хвани влака за
Хук.
Джеф смени тона и започна да крънка.
— Свирим заедно от шест години, Лени. Все нещо значи. Трябва да ми дадеш един
шанс.
Звучеше разумно и Вали изпита тревожна увереност, че Лени ще се съгласи. Но Лени
поклати глава.
— Добър китарист си, но не си гений. Освен това си такова едно особено копеле.
Откак сме тук, свириш толкова зле, че снощи щяха да ни уволнят, докато Вали не се
присъедини към нас.
Джеф се огледа.
— А какво мислят другите?
— Кой ти каза, че това е демокрация? — отвърна Лени.
— А на теб кой ти каза, че не е? — Джеф се обърна към Лу, който нагласяше педала на
касата. — Ти какво мислиш?
 Лу му беше братовчед.
— Дай му още един шанс — каза той.
Джеф попита и басиста.
— Ами ти, Бъз?
Бъз беше с лек характер и щеше да подкрепи онзи, който вика по-силно.
— Аз бих му дал възможност.
Джеф се огледа победоносно.
— Трима на един сме, Лени.
Дейв се намеси.
— Не сте. В една демокрация трябва да можеш и да броиш. Вие тримата срещу Лени,
мен и Вали прави трима на трима.
— Не се главоболи с гласовете — каза Лени. — Това е моята група и аз решавам. Джеф
е уволнен. Вземи си инструмента, Джеф, или аз ще го метна право през шибаната врата.
В този момент Джеф явно разбра, че Лени говори сериозно. Прибра си китарата в
калъфа и затръшна капака. Взе го и каза:
— Обещавам ви едно нещо, копелета. Ако аз замина, всички заминавате.
Вали се питаше какво ли означава това. Може би беше просто празна заплаха. Както и
да е, нямаше време за мислене. След няколко минути започнаха да свирят.
Всички страхове на Вали си отидоха. Разбираше, че е добър, а с него и групата е добра.
Времето мина бързо. В паузата той се върна сам на сцената и пя песни на Боб Дилън.
Включи и една своя песен, „Каролин“. Публиката като че ли я хареса. После се върна
направо на сцената и откри втората част с „Дизи Мис Лизи“.
Докато свиреше „Не можеш да ме хванеш“, видя двама униформени полицаи в дъното.
Те разговаряха със собственика, господин Флук. Това не му направи впечатление.
Когато слязоха от сцената в полунощ, господин Флук ги чакаше в гримьорната. Без
предисловия, той се обърна към Дейв.
— На колко години си?
— Двадесет и една.
— Не ми пробутвай тия глупости.
— Влиза ли Ви в работата?
— В Германия имаме закони за вземането на непълнолетни на работа в баровете.
— На осемнадесет съм.
— Полицията твърди, че си на петнадесет.
— Те пък какво ли знаят.
— Говорили са с китариста, когото току-що уволнихте, Джеф.
— Копелето ни е изпяло — обади се Лени.
Господин Флук продължи:
— Аз управлявам нощен клуб. Тук идват проститутки, дилъри на наркотици, всякакви
престъпници. Трябва непрекъснато да доказвам на полицията, че правя всичко по силите си
да спазвам закона. Казват ми, че трябва да ви пратя у дома — всички. Значи, довиждане.
— Кога трябва да си тръгнем? — попита Лени.
— Напускате клуба веднага. Напускате Германия утре.
— Това е нечувано! — възкликна Лени.
— Когато човек е собственик на клуб, прави каквото полицията му нареди — господин
Флук посочи Вали. — Не се налага той да напуска страната, понеже е германец.
— Мама му стара. Загубих двама китаристи за един ден — установи Лени.
— Не си — отвърна Вали. — Идвам с вас.
 27.
Джаспър Мъри се влюби в САЩ. Имаха радио по цяла нощ, имаха три телевизионни
канала и отделен сутрешен вестник във всеки град. Хората бяха щедри, домовете им бяха
просторни, а обноските им бяха спокойни и неофициални. У дома, в Англия, хората се
държаха все едно непрестанно пият чай във викториански салон, дори когато сключваха
сделки или даваха интервюта по телевизията, или спортуваха. Бащата на Джаспър, офицер от
армията, не можеше да разбере това, но майка му, германска еврейка, можеше. Тук, в
Щатите, хората бяха прями. В ресторантите келнерите бяха ефективни, без да се кланят и да
се подмазват. Никой не раболепничеше.
Джаспър планираше да напише за Сейнт Джулиънс Нюз поредица статии за
пътуването си, ала имаше и по-голяма амбиция. Преди да тръгне от Лондон, разговаря с Бари
Пю и попита дали Дейли Еко ще се интересува от написаното от него. „Аха, естествено, ако
ти попадне нещо, разбираш ли, специално“, отвърна Пю без желание. Миналата седмица в
Детройт Джаспър взе интервю от Смоуки Робинсън, водещия вокал на Миракълс, и го прати
с бърза поща до Еко. Смяташе, че вече трябва да е пристигнало. Дал беше телефонния номер
на семейство Дюър, но Пю не се беше обадил. Джаспър обаче не губеше надежда и щеше да
позвъни на Пю днес.
Отседнал беше в апартамента на семейство Дюър във Вашингтон. Жилището беше
голямо, в хубава сграда на няколко преки от Белия дом.
— Дядо ми Камерън Дюър го купил преди Първата световна война — обясни му Уди
Дюър, докато закусваха. — И той, и баща ми бяха сенатори.
Цветнокожата прислужница на име мис Бетси наля портокалов сок на Джаспър и го
попита иска ли яйца.
— Не, благодаря, само кафе — отвърна той. — Ще се видя с един семеен приятел за
закуска след един час.
Джаспър се запозна с Дюърови в къщата на улица „Грейт Питър“ през годината, която
семейството прекара в Лондон. Не беше близък с тях, освен за кратко с Бийп. Въпреки това
те го приеха в дома си с щедро гостоприемство година по-късно. Също като семейство
Уилямс, и те бяха небрежно щедри, особено с младите. Лойд и Дейзи винаги се радваха да
подслонят някой юноша за нощ или за седмица, или — в случая на Джаспър — за няколко
години. Дюърови явно бяха същите.
— Толкова мило от ваша страна да ми позволите да остана тук — обърна се Джаспър
към Бела.
— О, моля те, добре дошъл си — отговори тя искрено.
— Предполагам, че ще снимаш днешния марш за гражданските права за списание
Лайф? — попита той Уди.
— Точно така. Ще се смеся с тълпата, дискретно ще направя някои откровени снимки с
малък тридесет и пет милиметров апарат. Някой друг ще направи основните официални
снимки на знаменитостите на трибуната.
Облечен беше небрежно, в светли панталони и риза с къс ръкав, но и така щеше да е
трудно толкова висок човек да остане незабелязан. Ала откровените фотографии на Уди за
новините бяха прочути в цял свят.
— Като всеки човек, който се интересува от журналистика, познавам работата ти —
каза Джаспър.
— Привлича ли те определена област? — попита Уди. — Престъпност, политика,
война?
— Не. С радост бих отразявал всичко. Изглежда, и с теб е така.
— Интересувам се от лицата. Каквато и да е историята — погребение, футболен мач,
разследване на убийство — аз фотографирам лицата.
— Какво очакваш днес?
— Никой не знае. Мартин Лутър Кинг предвижда сто хиляди души. Ако събере
толкова, това ще е най-големият марш за граждански права изобщо. Всички се надяваме да е
радостен и мирен, но не разчитаме на това. Виж какво стана в Бирмингам.
— Вашингтон е нещо друго — намеси се Бела. — Тук имаме цветнокожи полицаи.
— Не много — уточни Уди. — Но можеш да се обзаложиш, че до един ще са в предните
редици днес.
Бийп Дюър влезе в трапезарията. Беше на петнадесет години, дребна и с хубава фигура.
— Кой ще е в предните редици? — попита тя.
— Не ти, надявам се — отговори майка й. — Моля те, не се забърквай в неприятности.
— Разбира се, мамо.
Джаспър забеляза, че Бийп се е научила да проявява известна дискретност през двете
години, откакто не я беше виждал. Днес изглеждаше сладка, но не особено секси — с бежови
джинси и широка каубойска риза. Разумно облекло за ден, в който можеха да избухнат
безредици.
С Джаспър тя се държеше, все едно напълно е забравила за лондонския им флирт.
Даваше му знак, че не трябва да очаква да започне оттам, където е свършил тогава.
Несъмнено през това време беше имала гаджета. Джаспър беше облекчен, че тя не го смята
за своя собственост.
Последният член на семейство Дюър, който се появи за закуска, беше Камерън, с две
години по-голям от Бийп. Облечен беше като мъж на средна възраст, с ленено сако, бяла риза
и вратовръзка.
— И ти внимавай, Кам — каза майка му.
— Нямам намерение да се приближавам до марша — превзето отговори той. —
Планирам да ида в Смитсониън.
— Не вярваш ли, че цветнокожите трябва да имат право на глас? — попита Бийп.
— Не вярвам, че трябва да създават неприятности.
— Ако имаха право на глас, нямаше да им се налага да изразяват мнението си по други
начини.
— Престанете и двамата — каза Бела.
Джаспър допи кафето си.
— Трябва да телефонирам отвъд океана — обяви той. — Ще платя разговора, разбира
се — почувства се задължен да добави, макар да не знаеше има ли достатъчно пари.
— Върви — отговори Бела. — Използвай телефона в кабинета. И, моля те, не се
тревожи за плащането.
Джаспър беше облекчен.
— Толкова сте любезни.
Бела само махна с ръка.
— И без това ми се струва, че Лайф плаща сметката за телефона — неясно каза тя.
 Джаспър отиде в кабинета. Позвъни на Дейли Еко в Лондон и се свърза с Бари Пю,
който рече:
— Здрасти, Джаспър. Харесват ли ти Щатите?
— Страхотно е — Джаспър нервно преглътна. — Получи ли интервюто ми със Смоуки
Робинсън?
— Да, благодаря. Добре написано, Джаспър, но не става за Еко. Пробвай в Ню
Мюзикъл Експрес.
Джаспър се обезсърчи. Не се интересуваше от това да пише за поп пресата.
— Добре — отговори той. Не беше готов да се предаде. — Мислех си, че фактът, че
Смоуки е любимият певец на Бийтълс може да направи интервюто интересно.
— Не е достатъчно. Но опитът си го бива.
Джаспър се помъчи разочарованието му да не проличи.
— Благодаря.
— Няма ли някаква демонстрация във Вашингтон днес? — попита Пю.
— Да, за гражданските права. — Джаспър отново се обнадежди. — Ще бъда там.
Искате ли репортаж?
— Хмм… Звънни, ако има насилие.
Иначе не се обаждай, досети се Джаспър.
— Добре. Става — отговори той разочаровано.
Джаспър залюля телефона в ръка и се взря умислено в него. Беше работил много по
интервюто със Смоуки Робинсън и вярваше, че връзката с Бийтълс го прави специално. Но
беше сгрешил и му оставаше единствено да опита отново.
Върна се в трапезарията.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща със сенатор Пешков в хотел Уилард.
— Там е отседнал и Мартин Лутър Кинг — подхвърли Уди.
Джаспър засия.
— Може би ще успея да взема интервю.
Еко определено щеше да прояви интерес.
— Ще има няколкостотин журналисти, които се надяват да интервюират Кинг днес —
рече Уди с усмивка.
Джаспър се обърна към Бийп.
— Ще се видим ли по-късно?
— Събираме се в десет при паметника на Вашингтон. Говори се, че Джоун Баес ще пее.
— Ще те потърся там.
— Каза, че ще се видиш с Грег Пешков, така ли? — попита Уди.
— Да. Той е полубрат на Дейзи Уилямс.
— Знам. Семейните отношения на бащата на Грег, Лев Пешков, бяха горещата клюка,
когато двамата с майка ти бяхме тийнейджъри в Бъфало. Поздрави го от мен, ако обичаш.
— Разбира се — рече Джаспър и излезе.

***
Джордж Джейкс влезе в кафето на хотел Уилард и се огледа за Верина, но тя още не
беше дошла. Видя обаче баща си, който закусваше с някакъв хубав двадесетинагодишен
младеж, чиито руси коси бяха с прическа като на музикантите от Бийтълс. Джордж се
настани на тяхната маса и поздрави.
— Добро утро.
— Това е Джаспър Мъри — рече Грег. — Студент от Лондон, в Англия. Той е син на
една стара приятелка. Джаспър, запознай се с Джордж Джейкс.
Двамата се здрависаха. Джаспър изглеждаше леко учуден, както често бяха хората при
вида на Грег и Джордж. Но, подобно на почти всички, той беше твърде любезен да иска
обяснение.
— Майката на Джаспър беше избягала от нацистка Германия — обясни Грег.
Джаспър додаде:
— Майка ми не е забравила колко добре са я посрещнали американците през онова
лято.
— Предполагам тогава, че темата за расовата дискриминация ти е позната — каза му
Джордж.
— Всъщност не. Майка ми не обича да говори много за старите времена — той се
усмихна приятно. — В училище в Англия известно време ми викаха Джаспър Еврейчето, но
прякорът не ми се лепна. Участваш ли в днешния марш, Джордж?
— В известен смисъл. Аз работя за Боби Кенеди. Нашата грижа е денят да мине гладко.
Джаспър се заинтригува.
— Как успявате да го постигнете?
— Алеята е пълна с временни чешми, станции за първа помощ, химически тоалетни и
дори машина за кеширане на чекове. Една нюйоркска църква е приготвила осемдесет хиляди
сандвича и организаторите ще ги раздават безплатно. Всички речи са ограничени до седем
минути и събитието ще свърши навреме. Посетителите ще могат да напуснат града по светло.
А градската управа е забранила днес да се продава алкохол.
— Ще свърши ли работа?
Джордж не знаеше.
— Откровено казано, всичко зависи от белите. За превръщането на една молитвена
сбирка в метеж е нужно само неколцина полицаи да започнат да се надуват, да ползват
палки, противопожарни маркучи или кучета.
— Вашингтон не е дълбокият Юг — възрази Грег.
— Не е и Север. Няма как да знаем какво ще стане.
Джаспър продължи да задава въпроси.
— А ако има метеж?
Грег му отговори.
— В покрайнините са разположени четири хиляди войници, а недалеч от тук, в
Северна Каролина има петнадесет хиляди парашутисти. Вашингтонските болници са
отменили всички планови операции, за да има място за ранените.
— Бога ми — възкликна Джаспър. — Сериозни сте.
Джордж се намръщи. Предпазните мерки не бяха известни на обществото. Грег като
сенатор беше осведомен, но не трябваше да казва на Джаспър.
Верина се появи и дойде до тяхната маса. И тримата мъже се изправиха. Тя заговори на
Грег:
— Добро утро, сенаторе. Радвам се да Ви видя отново.
Грег я представи на Джаспър, който направо се ококори. Верина имаше такова
въздействие и върху белите, и върху черните мъже.
— Верина работи за Мартин Лутър Кинг — каза Грег.
Джаспър я озари със стоватова усмивка.
— Можете ли да ми уредите интервю с него?
— Защо? — сопна се Джордж.
— Аз съм студент журналист. Не споменах ли?
— Не — раздразнено отвърна Джордж.
— Съжалявам.
Верина не беше защитена срещу чара на Джаспър.
— Съжалявам — каза тя с горчива усмивка. — Не може и дума да става за интервю с
преподобния Кинг днес.
Джордж се дразнеше. Грег трябваше да го предупреди, че Джаспър е журналист.
Последния път, когато разговаря с репортер, изложи Боби Кенеди. Надяваше се днес да не е
казал нищо недискретно.
Верина се обърна към Джордж и тонът й се смени.
— Току-що говорих с Чарлтън Хестън. Агенти на ФБР телефонират на знаменитостите,
които ни подкрепят, и им казват да си останат в хотелските стаи, понеже щяло да има
насилие — раздразнено съобщи тя.
Джордж издаде някакъв звук на отвращение.
— ФБР се притеснява не от възможно насилие, а от това, че маршът ще успее.
Верина не беше доволна.
— Не можете ли да прекратите опитите им да саботират цялото събитие?
— Ще говоря с Боби, но не мисля, че той ще иска да кръстосва шпаги с Дж. Едгар
Хувър за такава дреболия — Джордж стана. — Двамата с Верина трябва да разговаряме.
Моля да ни извините.
— Масата ми е ето там — каза Верина.
Двамата прекосиха кафето. Джордж забрави за мазния Джаспър Мъри. Когато седнаха,
той попита Верина:
— Какво е положението?
Тя се приведе над масата и заговори тихо, но щеше да се пръсне от вълнение.
— Ще бъде по-голямо, отколкото мислехме — каза тя с блеснали очи. — Сто хиляди
души е подценяване.
— Откъде знаеш?
— Всеки автобус, влак и самолет за Вашингтон днес е пълен. Тази сутрин са
пристигнали поне двадесет чартърни влака. На Юниън стейшън не можеш да чуеш
собствените си мисли — толкова народ пее „Няма да помръднем“. През балтиморския тунел
идват специални автобуси, по сто на час. Баща ми е запазил самолет от Лос Анджелис за
всички кинозвезди. Марлон Брандо е тук, Джеймс Гарнър също. Си Би Ес предава всичко на
живо.
— Колко души общо ще дойдат според теб?
— В момента предполагаме, че ще са двойно повече от предварителните преценки.
Джордж беше изумен.
— Двеста хиляди души?
— Така мислим сега. Може да са повече.
— Не знам това добре ли е, или зле.
 Тя се намръщи раздразнено.
— Как така зле?
— Просто не сме планирали за толкова много хора. Не искам неприятности.
— Джордж, това е протестно движение. То е свързано с неприятностите.
— Исках да покажем, че сто хиляди негри могат да се съберат в един парк, без да
започне бой, по дяволите.
— Бой вече има. Започнаха го белите. Джордж, те ти счупиха китката, защото опита да
идеш на летището.
Джордж инстинктивно докосна лявата си ръка. Докторът каза, че е заздравяла, но все
още го пронизваше болка от време на време.
— Гледа ли Срещнете се с пресата? — попита той. Доктор Кинг отговаряше на въпроси
на група журналисти в предаването на ЕнБиСи.
— Разбира се.
— Всеки въпрос беше или за негърското насилие, или за комунистите в движението за
граждански права. Не бива да допускаме това да са проблемите!
— Не можем да позволим стратегията ни да се диктува от Срещнете се с пресата. За
какво според теб ще говорят тези бели журналисти? Не очаквай да питат Мартин за
насилието на белите полицаи, за нечестните съдилища в Юга, за подкупните бели съдии и за
Ку-клукс-клан!
— Нека ти го обясня иначе — спокойно отговори Джордж. — Да предположим, че днес
мине мирно, но Конгресът отхвърли законопроекта за гражданските права, и после почнат
метежите. Доктор Кинг ще може да каже: „Сто хиляди негри дойдоха тук мирно, пяха химни,
дадоха ви възможност да постъпите правилно — но вие отклонихте възможността, която ви
дадохме, и сега виждате последиците от упорството си. Ако сега има метежи, можете да
вините единствено себе си“. Какво ще кажеш?
Верина се усмихна неохотно и кимна.
— Много си умен, Джордж. Знаеш ли?

***
Националната алея е парк с площ триста акра, дълъг и тесен, и се простира на около
три километра, от Капитолия до мемориала на Линкълн. Участниците в марша се събираха в
средата, при паметника на Вашингтон, обелиск, висок повече от сто и петдесет метра. Беше
издигната сцена и когато Джордж дойде, чистият вълнуващ глас на Джоун Баес звънтеше в
песента „О, свобода“.
Джаспър потърси Бийп Дюър, но множеството беше вече поне от петдесет хиляди
души, та не беше изненадващо, че не можа да я види.
Това беше най-интересният ден в живота му, а още нямаше единадесет сутринта. Грег
Пешков и Джордж Джейкс познаваха Вашингтон отвътре и небрежно му дадоха
изключителна информация. Колко му се искаше Дейли Еко да прояви интерес. А
зеленооката Верина Марканд вероятно беше най-красивата жена, която Джаспър бе виждал
някога. Дали Джордж спеше с нея? Щастливец, ако беше така.
След Джоун Баес пяха Одета и Джош Уайт, но тълпата полудя с идването на Питър,
Пол и Мери. Джаспър направо не вярваше, че вижда тези велики звезди на живо, без дори да
е купил билет. Питър, Пол и Мери изпяха последния си хит, „Носи се по вятъра“, песен,
написана от Боб Дилън. Явно беше за движението за граждански права и съдържаше стиха
„Колко години могат хората да съществуват, преди да им се позволи да са свободни?“.
Възбудата нарасна още повече, когато излезе самият Дилън. Изпя нова песен за
убийството на Медгар Евърс със заглавие „Просто пионка в тяхната игра“. Песента беше
загадъчна за Джаспър, но слушателите не обръщаха внимание на многозначителния текст и
се радваха, че най-новата музикална звезда на Америка явно е на тяхна страна.
Тълпата се умножаваше с всяка минута. Джаспър беше висок и можеше да вижда над
главите на повечето хора, но погледът му вече не стигаше до края на множеството. На запад
прочутото продълговато водно огледало водеше до приличния на гръцки храм мемориал на
Ейбрахам Линкълн. Замисълът беше демонстрантите да стигнат там по-късно, но Джаспър
забеляза, че мнозина вече се движат към западния край на парка, явно с намерението да се
настанят на най-добрите места за речите.
Дотук нямаше и намек за насилие, въпреки песимизма — или пък желанието — на
медиите.
Фотографите и телевизионните камери сякаш бяха навсякъде. Често спираха върху
Джаспър, може би заради прическата му на поп звезда.
Започна статията в ума си. Събитието е пикник в гора, реши той, излетниците обядват
на огряна от слънцето поляна, а кръвожадни хищници дебнат в дълбоките сенки на леса
около тях.
Тръгна на запад с множеството. Забеляза, че негрите са в най-хубавите си неделни
дрехи — мъжете в костюми и със сламени шапки, Жените в ярки басмени рокли и с кърпи
на главите, докато белите бяха във всекидневно облекло. Темата на марша се беше разширила
и освен за сегрегацията, имаше плакати, които призоваваха за право на глас, работа и
жилища. Имаше делегации от профсъюзите, църквите и синагогите.
Близо до мемориала на Линкълн Джаспър се натъкна на Бийп. Заедно с група
момичета и тя се беше отправила в същата посока. Намериха място с ясен изглед към
сцената на стъпалата на мемориала.
Момичетата си подаваха голяма бутилка топла Кока-Кола. Джаспър откри, че някои са
приятелки на Бийп, а други просто са се закачили за тях. Интересуваха се от него като от
екзотичен чужденец. До началото на речите той лежа под августовското слънце и бъбри
лениво с момичетата. По това време множеството вече се простираше по-далеч, отколкото
той можеше да види. Сигурен беше, че са дошли повече от очакваните сто хиляди души.
Катедрата беше пред огромната статуя на умисления президент Линкълн, седнал на
грамаден мраморен трон, масивните му длани бяха на облегалките, гъстите му вежди бяха
изопнати, изражението му беше строго.
Повечето оратори бяха чернокожи, но имаше и няколко бели, включително един равин.
Марлон Брандо стоеше на трибуната и размахваше електрически прът за подкарване на
добитък, какъвто полицията беше използвала срещу негрите в Гладсдън, Алабама. Джаспър
хареса острия език на профсъюзния водач Уолтър Ройтер, който презрително обяви:
— Не можем да защитаваме свободата в Берлин, докато отказваме свобода в
Бирмингам.
Но множеството се вълнуваше все повече и с викове призоваваше Мартин Лутър Кинг.
Той беше почти последен.
„Кинг е проповедник, при това добър“, начаса разбра Джаспър. Дикцията му беше
ясна, баритоновият му глас беше жив. Имаше властта да развълнува множеството, полезно
умение, на което Джаспър се възхити.
Кинг обаче сигурно никога не бе проповядвал пред такова множество. Малцина го бяха
правили.
Предупреди, че демонстрацията, колкото и да е триумфална, не значи нищо, ако не
доведе до истинска промяна.
— Онези, които се надяват, че негрите имат нужда само да изпуснат парата и вече ще са
доволни, ще бъдат грубо събудени, ако нацията се върне към обичайните си дела. —
Публиката приветстваше и викаше при всяко звънко изречение. — В Америка не ще има нито
отдих, нито покой, докато на негрите не се дадат техните пълни граждански права —
предупреди Кинг. — Вихрите на бунта ще продължават да тресат основите на нашата нация
до изгрева на ясния ден на справедливостта.
Като приближи края на определените седем минути, Кинг заговори по-библейски.
— Не можем да сме доволни, докато на нашите деца е отнета личността, а
достойнството им е ограбено от надписи „Само за бели“ — рече той. — Няма да сме
доволни, докато правосъдието не потече като вода и правдата като силен поток.
На трибуната зад него се извиси гласът на госпел певицата Махалия Джаксън:
— Боже мой! Боже мой!
— Макар да срещаме трудностите на днешния и утрешния ден, аз имам една мечта —
каза Кинг.
Джаспър усети, че той е захвърлил предварително подготвената реч, понеже вече не
манипулираше чувствата на множеството. Вече извличаше думите от дълбокия студен
кладенец на страданието и болката, изкопан от вековна жестокост. Джаспър осъзна, че
негрите обличат мъките си в словата на старозаветните пророци, а понасят болката с
утешението на Христовото евангелие на надеждата.
Гласът на Кинг трепереше от чувство, когато той продължи:
— Аз имам мечта един ден тази страна да се въздигне и да изживее истинския смисъл
на вярата си: „Ние поддържаме като самоочевидно, че всички хора са създадени равни“.
— Имам мечта един ден по червените хълмове на Джорджия синовете на някогашните
роби и синовете на някогашните робовладелци да седнат на трапезата на братството. Имам
една мечта.
— Че един ден дори щатът Мисисипи — изнемогващ в жарката несправедливост,
изнемогващ в жаркото потисничество — ще се преобрази в оазис на свободата и
справедливостта. Имам една мечта.
Намерил беше ритъм и душите на двеста хиляди души го усещаха. Това беше повече от
реч — това беше поема, песен и молитва, дълбока като гроб. Сърцераздирателните думи
„имам една мечта“ звучаха като „амин“ в края на всяко звънко изречение.
— Че моите четири деца един ден ще живеят в страна, където няма да ги съдят по
цвета на кожата, а по същината на техния нрав. Днес имам мечта.
— Имам мечта един ден в Алабама — с нейните злостни расисти, с нейния
губернатор, от чиито устни се ронят думите „вмешателство“ и „неутрализиране“ — един ден
тъкмо там, в Алабама черните момченца и момиченца ще могат да хванат за ръце белите
момченца и момиченца като братя и сестри. Днес имам мечта.
— С тази вяра ние ще отсечем от планината на отчаянието скала на надеждата.
— С тази вяра ще превърнем кресливите несъзвучия на нашата нация в красива
симфония на братството.
— С тази вяра ще можем да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно,
да лежим в затвора заедно, да отстояваме свободата заедно и да знаем, че един ден ще бъдем
свободни.
Джаспър се огледа и видя, че и по черните, и по белите лица се леят сълзи. Дори и той
беше развълнуван, макар да се смяташе неподатлив на такива неща.
— А когато това стане, когато дадем на свободата да звънти, когато тя зазвучи от всяко
село и паланка, от всеки щат и всеки град, ние ще можем по-бързо да приближим деня,
когато всички Божии чеда, черни и бели, евреи и гои, протестанти и католици, ще могат да
се хванат за ръце…
Тук той се позабави и множеството утихна.
Гласът на Кинг потрепери от могъщи като земен трус чувства.
— … и да запеем с думите на негърския спиричуъл:
— Най-сетне свободни!
— Най-сетне свободни!
— Хвала на всемогъщия Бог, най-сетне сме свободни!
Кинг отстъпи от микрофона.
От множеството се надигна рев, какъвто Джаспър не бе чувал никога. Всички станаха
на крака в порив на възторжена надежда. Аплодисментите не секваха, безкрайни като
океански вълни.
Продължиха, докато достолепният беловлас ментор на Кинг, Бенджамин Мейс,
пристъпи към микрофона и произнесе благословия. Тогава хората разбраха, че е свършило и
най-после неохотно се извърнаха от сцената да се разотидат.
Джаспър имаше чувството, че е преживял буря, битка или любов: беше изтощен, но
ликуваше.
Двамата с Бийп се отправиха към дома на семейство Дюър, като едва продумваха. „Еко
сигурно ще се поинтересува от това“, рече си Джаспър. Стотици хиляди хора бяха чули
призив за справедливост, от който сърцето замираше. Сигурно британската политика с
нейните мръсни секс скандали не би могла да се надпреварва с това тук за място на първата
страница на вестника.
Прав беше.
Бела, майката на Бийп, седеше на кухненската маса и лющеше грах, а мис Бетси белеше
картофи. Щом Джаспър влезе, Бела му съобщи:
— От лондонския Дейли Еко два пъти те търсиха. Някой си господин Пю.
— Благодаря — отговори Джаспър с разтуптяно сърце. — Нещо против да върна
обаждането?
— Не, разбира се, обади се.
Джаспър отиде в кабинета и позвъни на Пю.
— Участва ли в марша? Чу ли речта?
— Два пъти „да“. Беше невероятно…
— Знам. Излизаме с всичко това. Можеш ли да напишеш нещо като „бях там“? Толкова
лично и импресионистично, колкото ти харесва. Не се главоболи с факти и числа, ще имаме
всичко в основния репортаж.
— Ще се радвам да го направя — отговори Джаспър. Това беше подценяване —
всъщност той беше в екстаз.
 — Нека е голямо. Около хиляда думи. Винаги можем да го орежем при нужда.
— Добре.
— Обади ми се след половин час, а аз ще те свържа с човек, който да го запише.
— Не можете ли да ми дадете още време? — попита Джаспър, но Пю вече беше
затворил.
— Бога ми — каза Джаспър на стената.
На бюрото на Уди Дюър имаше американски жълт адвокатски бележник. Джаспър го
примъкна и хвана молива. Помисли минута и написа:
„Днес стоях сред множество от двеста хиляди души и чух как Мартин Лутър Кинг
променя представата за това какво е да си американец.“

***
Мария Самърс ликуваше.
Телевизорът в пресслужбата беше включен и тя спря работа, за да гледа Мартин Лутър
Кинг, както направиха почти всички останали в Белия дом, включително президентът
Кенеди.
Когато речта свърши, Мария сякаш стъпваше във въздуха. Нямаше търпение да чуе
какво мисли президентът за речта. Няколко минути по-късно я повикаха в Овалния кабинет.
Изкушението да прегърне Кенеди беше още по-силно от обичайното.
— Адски е добър — беше неговата малко разсеяна реакция. После добави: — Той е на
път за тук.
Мария се зарадва.
Джак Кенеди се беше променил. Когато Мария се влюби в него, той поддържаше
гражданските права с ума си, но не и емоционално. Промяната не се дължеше на връзката
им. По-скоро неспирната жестокост и беззаконие на сегрегационистите го бяха потресли и
той се отдаде със сърцето си. И рискува всичко с внасянето на новия закон за гражданските
права. Мария знаеше по-добре от всеки друг колко се тревожи той за закона.
Влезе Джордж Джейкс, безупречно облечен, както винаги. Днес беше в тъмносин
костюм със светлосива риза и раирана вратовръзка. Той й се усмихна топло. Мария беше
привързана към него — той беше верен приятел. „Джордж е вторият по хубост мъж, когото
съм срещала“, помисли си тя.
Мария знаеше, че двамата с Джордж са тук на показ, понеже бяха сред малкото
цветнокожи в администрацията. И двамата се бяха примирили с това, че ги ползват като
символи. Не беше нечестно: макар и малко на брой, Кенеди беше назначил на високи
постове повече негри от всеки друг президент.
Когато Мартин Лутър Кинг влезе, президентът Кенеди стисна ръката му и каза:
— Имам една мечта!
Мария знаеше, че това е добронамерено, но зле преценено. Мечтата на Кинг идеше от
дълбините на страшно потисничество. Джак Кенеди произлизаше от американския
привилегирован елит, могъщ и богат: как би могъл да твърди, че има мечта за свобода и
равенство? Доктор Кинг явно изпитваше същото, понеже му стана неудобно и смени темата.
Мария знаеше, че по-късно, в леглото, президентът ще я попита къде е сбъркал и тя ще
намери любящ и утешителен начин да му обясни.
 Кинг и останалите водачи на движението не бяха хапнали от закуска. Когато
президентът се досети за това, той заръча кафе и сандвичи от кухнята на Белия дом.
Мария подреди всички за официална снимка, после започнаха разговорите.
Кинг и останалите се носеха на вълната на възторга. Казаха на президента, че след
днешната демонстрация законопроектът за гражданските права може да мине. Щеше да има
нов дял, забраняващ расовата дискриминация при наемането на работа. Младите чернокожи
отпадаха от училище с тревожна бързина, понеже не виждаха бъдеще.
Президентът подсказа, че негрите могат да подражават на евреите, които ценят
образованието и карат децата си да учат. Мария беше от негърско семейство, което правеше
тъкмо това, и беше съгласна с президента. Ако черните деца напускаха училище, това
проблем на правителството ли беше? Но Мария забеляза също така колко умело Кенеди
измести разговора от истинския проблем — това, че милиони работни места са запазени
само за бели.
Водачите на движението помолиха Кенеди да застане начело на кръстоносен поход за
граждански права. Мария знаеше, че президентът мисли нещо, което не може да им каже: че
ако се обвърже прекалено с каузата на негрите, всички бели ще гласуват за републиканците.
Проницателният Уолтър Ройтер даде друг съвет. „Идентифицирайте бизнесмените зад
Републиканската партия и ги подберете на малки групички“, каза той. „Кажете им, че ако не
съдействат, печалбите им ще пострадат.“ Това беше известно на Мария като подход на
Линдън Джонсън, съчетание от ласкателства и заплахи. Съветът мина покрай ушите на
президента — това просто не беше в неговия стил.
Кенеди мина през намеренията на конгресмените и сенаторите за гласуването, като
отброяваше на пръсти онези, които навярно щяха да се противопоставят на законопроекта за
гражданските права. Това беше мрачен списък на предразсъдъци, апатия и страх. Кенеди
ясно показа, че ще му е трудно да прокара дори един разводнен законопроект. Всичко по-
силно беше обречено на провал.
Мрачното настроение се спусна над Мария като погребален саван. Беше уморена,
потисната и черногледа. Главата я болеше и тя искаше да си иде у дома.
Срещата продължи повече от час. По това време вече цялата еуфория се беше изпарила.
Водачите на движението се изнизаха навън. Лицата им показваха разочарование и безсилен
гняв. Кинг имаше мечта, много хубаво, обаче американският народ като че ли не я споделяше.
На Мария не й се вярваше, но въпреки всичко, което се случи този ден, явно голямата
кауза на равенството и свободата нямаше напредък.
 28.
Джаспър Мъри беше уверен, че ще получи поста редактор на Сейнт Джулиънс Нюз.
Към молбата беше прикрепил изрезка със своята статия от Дейли Еко за речта на Мартин
Лутър „Имам една мечта“. Всички казваха, че статията е отлична. Платиха му за нея двадесет
и пет паунда, по-малко, отколкото за интервюто с Иви: политиката не беше толкова изгодна,
колкото скандалите със звездите.
— Тоби Дженкинс не е публикувал и един параграф извън студентския печат —
обясняваше Джаспър на Дейзи Уилямс, докато седяха в кухнята в дома на улица „Грейт
Питър“.
— Само той ли ти е съперник? — попита Дейзи.
— Доколкото знам, да.
— Кога ще чуеш решението?
Джаспър си погледна часовника, макар да знаеше кое време е.
— Комисията заседава сега. Ще окачат бележка пред кабинета на лорд Джейн, когато
излязат за обед в дванадесет и половина. Приятелят ми Пийт Донеган е там. Той ще бъде мой
помощник-редактор. Ще ми позвъни веднага.
— Защо толкова искаш този пост?
„Понеже знам, че съм адски добър“, помисли Джаспър, „два пъти по-добър от
Кейкбред и десет пъти по-добър от Тоби Дженкинс. Заслужавам работата“. Но не разкри
сърцето си пред Дейзи Уилямс. Тя малко го притесняваше. Обичаше майка му, а не него.
Когато интервюто с Иви се появи в Еко и Джаспър се престори на сащисан, остана с
впечатлението, че не е успял напълно да я заблуди. Притесняваше се, че тя вижда през него.
Но винаги се държеше мило заради майка му.
Сега Джаспър й предложи смекчена версия на истината:
— Мога да направя Сейнт Джулиънс Нюз по-добър. Сега е като енорийски вестник.
Казва ти какво става, но се бои от сблъсъци и противоречия — сети се за нещо, което щеше
да допадне на идеалите на Дейзи. — Например, колежът Сейнт Джулиънс има борд на
управителите, а някои от тях имат инвестиции в Южна Африка, където има апартейд. Бих
публикувал тази информация и бих попитал защо такива хора управляват един прочут
либерален колеж.
— Добра идея — отвърна Дейзи с наслада. — Това ще ги поразтърси.
Вали Франк влезе в кухнята. Беше пладне, но той очевидно току-що ставаше от сън:
дневният му режим още беше подчинен на рокендрола.
— Какво ще правиш сега, когато Дейв се върна на училище? — попита го Дейзи.
Вали сипа разтворимо кафе в една чаша.
— Ще се упражнявам на китарата.
Дейзи се усмихна.
— Предполагам, че ако майка ти беше тук, щеше да попита дали не би трябвало да
изкарваш пари.
— Не искам да изкарвам пари. Но трябва. Затова имам работа.
Граматиката му понякога беше толкова правилна, че на човек му беше трудно да го
разбере.
— Не искаш пари, но имаш работа?
 — Мия бирените чаши в клуб Джъмп.
— Отлично!
Позвъни се и след минута прислужницата въведе Ханк Ремингтън в кухнята. Той беше
класически ирландски чаровник. Беше червенокос, жизнерадостен, винаги готов да се
усмихне широко на всички.
— Здравейте, госпожо Уилямс. Дойдох да заведа дъщеря Ви на обяд, в случай че Вие не
сте свободна!
Жените харесваха ласкателствата на Ханк.
— Здравей, Ханк — сърдечно отговори Дейзи. Обърна се към прислужницата и каза: —
Погрижи се Иви да разбере, че господин Ремингтън е тук.
— Сега пък господин Ремингтън? Не оставяйте хората с впечатлението, че съм
достолепен — това ще ми съсипе репутацията. — Той се здрависа с Джаспър. — Иви ми
показа статията ти за Мартин Лутър Кинг. Беше страхотна, добре написана. — После се
представи на Вали. — Здрасти, аз съм Ханк Ремингтън.
Вали го гледаше със страхопочитание, но успя някак да се представи.
— Аз съм братовчед на Дейв и свиря на китара в Плъм Нели.
— Как беше в Хамбург?
— Страхотно, докато не ни изхвърлиха, понеже Дейв е твърде малък.
— Кордс свириха в Хамбург — каза Ханк. — Беше прекрасно. Родом съм от Дъблин, но
съм израсъл на „Репербан“, ако разбираш какво искам да кажа.
Според Джаспър, Ханк беше очарователен. Беше богат и прочут, една от най-големите
поп звезди в света, но се стараеше да бъде мил с всички. Дали пък нямаше ненаситното
желание да бъде харесван — и не беше ли това тайната на неговия успех?
Дойде Иви. Изглеждаше прекрасно. Косите й бяха подстригани късо, като прическите
на музикантите от Бийтълс, и беше облечена в проста рокля на Мери Куант с трапецовидна
кройка, която разкриваше краката й. Ханк се престори на смазан.
— Божичко, щом изглеждаш така, трябва да те заведа на някое луксозно място. Мислех
си за някоя закусвалня Уимпи — засмя се Ханк.
— Където и да идем, трябва да бързаме — отговори Иви. — В три и половина имам
прослушване.
— За какво?
— Нова пиеса, Изпитанията на една жена. Съдебна драма.
Ханк беше доволен.
— Това ще бъде твоят сценичен дебют!
— Ако получа ролята.
— О, ще я получиш. Хайде, да тръгваме. Паркирал съм Минито на жълтата линия.
Двамата излязоха и Вали се върна в стаята си. Джаспър си погледна часовника: беше
дванадесет и половина. Всеки миг щяха да обявят кой е редактор.
За да се намира на приказка, той каза:
— Харесах Щатите.
— Би ли искал да живееш там? — попита Дейзи.
— Повече от всичко. И искам да работя в телевизията. Сейнт Джулиънс Нюз ще бъде
отлична първа стъпка, но общо взето вестниците са остарели. Сега е ред на телевизионните
новини.
— Америка е моят дом — умислено рече Дейзи. — Но открих любовта в Лондон.
 Телефонът звънна. Редакторът беше избран. Джаспър или Тоби Дженкинс?
Дейзи вдигна.
— Тук е — каза тя и подаде слушалката на Джаспър. Сърцето му блъсваше.
Обаждаше се Пийт Донеган.
— Валъри Кейкбред получи мястото — съобщи той.
Джаспър в началото не разбра.
— Какво? Кой?
— Валъри Кейкбред е новият редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Сам Кейкбред е
уредил работата за сестра си.
— Валъри? — когато разбра, Джаспър се втрещи. — Никога не е писала за друго, освен
за мода!
— Да, и е приготвяла чая във Вог.
— Как са могли да го направят?
— Представа нямам.
— Знаех, че лорд Джейн е гад, но това…
— Да дойда ли у вас?
— За какво?
— Можем да излезем да удавим мъката си.
— Става — съгласи се Джаспър и затвори.
— Явно лоши новини. Съжалявам — каза Дейзи.
Джаспър беше разбит.
— Дали са мястото на сестрата на сегашния редактор! Не можах да го предвидя.
Спомни си разговора със Сам и Валъри в кафето на студентския съюз. Коварната
двойка дори не намекна, че Валъри участва.
С горчивина осъзна, че е бил измамен от някой по-хитър от него.
— Срамота — възкликна Дейзи.
„Това е по британски“, с презрение разсъждаваше Джаспър. Семейните връзки бяха по-
важни от таланта. Баща му беше жертва на същия синдром, затова си оставаше само
полковник.
— Какво ще правиш? — попита Дейзи.
— Ще емигрирам — отвърна Джаспър. Сега повече от всякога бе решен на това.
— Първо завърши колежа. Американците ценят образованието.
— Предполагам, че имаш право — съгласи се Джаспър. Но за него учението винаги
стоеше на второ място след журналистиката. — Не мога да работя за Сейнт Джулиънс Нюз
под началството на Валъри. Миналата година благородно отстъпих, когато Сам ме би, но не
мога да го направя отново.
— Съгласна съм. Ще изглеждаш втора класа.
Джаспър беше споходен от една мисъл. В главата му започна да се очертава план.
— Най-лошото е, че сега няма да има вестник, който да разкрие такива неща като
скандала с управителите на колежа, които имат инвестиции в Южна Африка.
Дейзи захапа примамката.
— Може пък някой да основе конкурентен вестник.
Джаспър се престори на скептичен.
— Съмнявам се.
— Така са постъпили бабата на Дейв и бабата на Вали през 1916. Вестникът се е
наричал Войнишка съпруга. Щом те са могли…
Джаспър направи невинна физиономия и зададе важния въпрос:
— А откъде са взели парите?
— Семейството на Мод е било богато. Но не вярвам да е скъпо да се отпечатат две
хиляди бройки. После плащаш за втория брой с печалбата от първия.
— Имам двадесет и пет паунда от Еко за статията за Мартин Лутър Кинг. Но не мисля,
че това ще е достатъчно…
— Аз мога да помогна.
— Може никога да не си върнеш парите — отвърна Джаспър с престорена неохота.
— Състави бюджет.
— Пийт идва насам в момента. Можем да позвъним тук-там.
— Ако вложиш свои пари, аз ще допълня.
— Благодаря ти! — Джаспър нямаше намерение да харчи собствените си пари. Но
бюджетът е като клюкарската колонка във вестника — по-голямата част може да е
измислица, понеже никой не знае истината. — Ако побързаме, можем да приготвим първия
брой за началото на семестъра.
— Можете да пуснете историята за южноафриканските инвестиции на първа страница.
Духът на Джаспър се повдигна. Така може би беше по-добре.
— Аха… първата страница на Сейнт Джулиънс Нюз ще е нещо блудкаво — „Добре
дошли в Лондон“ или нещо подобно. А нашият вестник ще бъде истински.
Той вече се вълнуваше.
— Покажи ми бюджета възможно най-скоро — каза Дейзи. — Сигурна съм, че можем
да направим нещо.
— Благодаря — отговори Джаспър.
 29.
През есента на 1963 година Джордж Джейкс си купи кола. Можеше да си го позволи и
идеята му харесваше, макар във Вашингтон човек да се придвижваше достатъчно лесно с
обществения транспорт. Предпочиташе чуждестранните коли: мислеше ги за по-елегантни.
Намери тъмносин петгодишен Мерцедес Бенц 220S кабриолет, който изглеждаше класен. В
третата неделя на септември отиде с колата в „Принц Джордж Каунти“, Мериленд,
вашингтонското предградие, където живееше майка му. Тя щеше да му приготви вечеря, а
после да идат заедно с колата на вечерната служба в евангелистката църква Ветил.
Напоследък той рядко имаше време да я посещава, дори в неделя.
Джордж пътуваше по магистралата Сютланд със свален гюрук под лъчите на
септемврийското слънце и мислеше за всички въпроси, които майка му ще зададе, и за
своите отговори. Първо, тя ще иска да знае за Верина. „Казва, че не е достатъчно добра за
мен, мамо“, щеше да отговори Джордж и да я попита: „А ти какво мислиш?“
„Права е“, навярно щеше да каже майка му. По нейно мнение малко момичета бяха
достатъчно добри за сина й.
Щеше да го попита как се разбира с Боби Кенеди. Истината беше, че Боби е човек на
крайностите. Имаше хора, които той мразеше неумолимо — Дж. Едгар Хувър например. За
Джордж това беше добре — Хувър беше противен. Но друг такъв човек беше Линдън
Джонсън. Джордж смяташе, че е жалко, защото Джонсън можеше да е мощен съюзник.
Тъжно, но Боби и той бяха като огън и вода. Джордж опита да си представи как едрият и
шумен вицепрезидент се мотае със свръхшикозното семейство Кенеди на яхта в Хаянис.
Картината го накара да се усмихне — Линдън щеше да е като носорог в балетна трупа.
Боби харесваше толкова силно, колкото и мразеше. За щастие, харесваше Джордж.
Джордж беше от малката група вътрешни хора, към които доверието беше толкова голямо, че
дори и да сгрешаха, грешките им минаваха за добронамерени и се прощаваха. И какво щеше
да каже Джордж на майка си за Боби? „Умен човек, който наистина иска да направи
Америка по-добра.“
Джаки щеше да се поинтересува защо братята Кенеди толкова се бавят с гражданските
права. А Джордж щеше да отговори: „Ако натиснат повече, белите ще отговорят и това ще
доведе до два резултата. Първо, ще загубим законопроекта в Конгреса. Второ, Джак Кенеди
ще загуби президентските избори през шестдесет и четвърта. А ако Кенеди изгуби, кой ще
спечели? Дик Никсън? Бари Голдуотър? Не дай Боже, Джордж Уолъс“.
Такива неща мислеше Джордж, когато паркира в алеята пред малката приятна къщичка
на Джаки Джейкс във фермерски стил. Влезе през предната врата.
Всички мисли изчезнаха от ума му в мига, когато чу, че майка му плаче.
Обзе го детински страх. Не беше я чувал често да плаче: тя винаги беше яка крепост в
пейзажа на неговата младост. Но в малкото случаи, когато се огънеше и изплакваше мъката и
страха си, без да се владее, малкият Джорджи се дивеше и ужасяваше. И сега за един миг му
се наложи да потисне надигането на момчешкия страх и да си напомни, че е голям мъж и не
бива да се плаши от майчините сълзи.
Затръшна вратата и мина през малкото антре към салона. Джаки седеше на светлия
кадифен диван пред телевизора. Притискаше лице с длани, сякаш искаше да остане с
вдигната глава. По лицето й се стичаха сълзи. Устата й беше зинала и тя ридаеше. Гледаше
екрана на телевизора с широко отворени очи.
— Мамо, какво има, за Бога, какво се е случило?
— Четири малки момиченца! — изхлипа тя.
Джордж погледна черно-белия образ. Видя две коли, смачкани като в катастрофа.
После камерата се насочи към една постройка и мина по поразените стени и строшените
прозорци. Дръпна се назад и тогава Джордж разпозна сградата. Сърцето му се обърна.
— Боже мой, та това е Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица в Бирмингам!
Какво са направили?
— Белите са хвърлили бомба в неделното училище!
— Не! Не!
Умът на Джордж отказваше да го приеме. Дори в Алабама хората не биха хвърлили
бомба в неделното училище.
— Убили са четири деца — каза Джаки. — Защо Бог допусна това да се случи?
Дикторът по телевизията каза:
— Загиналите са идентифицирани като Дениз Макнеър на единадесет — години…
— Единадесет! — възкликна Джордж. — Не може да е вярно!
— … Ади Май Колинс на четиринадесет; Карол Робъртсън на четиринадесет и Синтия
Уесли на четиринадесет.
— Та това са деца! — каза Джордж.
— Още над двадесет души са ранени от взрива — с безчувствен глас продължи четецът,
а камерата показа линейка, която тръгваше от мястото.
Джордж седна до майка си и я прегърна.
— Какво ще правим? — попита той.
— Ще се молим — отвърна майка му.
Говорителят не спираше:
— Това е двадесет и първото бомбено нападение над негри в Бирмингам през
последните осем години. Градската полиция не е изправила пред съда нито един
извършител.
— Да се молим ли? — отвърна Джордж с разтреперан от мъка глас.
Точно сега му се искаше да убие някого.

***
Бомбата в неделното училище ужаси света. Чак в Уелс група миньори започна да
събира пари за нов стъклописан прозорец за Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица.
На погребението Мартин Лутър Кинг каза:
— В този час, въпреки мрака, ние не трябва да губим вяра в нашите бели братя.
Джордж опита да последва този съвет, ала му беше трудно.
Усети как за някое време общественото мнение се настрои положително за
гражданските права. Една комисия в Конгреса подсили законопроекта на Кенеди с
добавянето на забрана на дискриминацията при наемането на работа, за което активистите
толкова настояваха.
Но след няколко седмици сегрегационистите излязоха на светло.
В средата на октомври в Министерството на правосъдието пристигна един плик, който
беше предаден на Джордж. Съдържаше тънък доклад на ФБР под заглавие:

КОМУНИЗМЪТ И НЕГЪРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

ТЕКУЩ АНАЛИЗ

— Какво, мамка му… — промърмори Джордж.

Прочете го бързо. Докладът беше дълъг единадесет страници и беше опустошителен.
Наричаше Мартин Лутър Кинг „безпринципен човек“. Твърдеше, че е приемал съвети от
комунисти „съзнателно, по своя воля и редовно“. С увереността на вътрешна осведоменост
там пишеше: „Представители на Комунистическата партия виждат вероятност да се създаде
ситуация, в която да е възможно да се каже, че където отива Комунистическата партия, там
отива и Мартин Лутър Кинг“.
Тези самоуверени твърдения не бяха подкрепени от никакви доказателства.
Джордж вдигна телефона и се обади на Джо Хюго в главната квартира на ФБР, която се
намираше на друг етаж в Министерството на правосъдието.
— Какви са тия лайна? — попита той.
Джо тутакси разбра за какво го пита и не губи време за преструвки.
— Не съм аз крив, че приятелите ви са комуняги. Не застрелвай вестоносеца.
— Това не е доклад. Това е оклеветяване, неподкрепени обвинения.
— Имаме доказателства.
— Доказателства, които не могат да се представят, не са никакви доказателства, Джо, а
слухове. Не си ли слушал в юридическия факултет?
— Източниците на разузнавателни сведения трябва да се защитават.
— На кого сте пратили този боклук?
— Чакай да проверя. А… Белия дом, държавния секретар, министъра на отбраната,
ЦРУ, пехотата, флота и военновъздушните сили.
— Значи, из цял Вашингтон, задник такъв.
— Очевидно не се стараем да укриваме информация за враговете на нашата страна.
— Това е умишлен опит да се саботира президентския законопроект за гражданските
права.
— Никога не бихме сторили нещо подобно, Джордж. Ние сме само правоприлагаща
агенция — отвърна Джо и затвори.
На Джордж му трябваха няколко минути да се овладее. После прегледа доклада и
подчерта най-скандалните обвинения. Напечата списък на министерствата, до които той е
бил пратен, според Джо. После внесе документа при Боби.
Както винаги, Боби седеше зад бюрото без сако, с разхлабена вратовръзка и с очила.
Пушеше пура.
— Това няма да Ви хареса — обяви Джордж, подаде доклада, после го представи
накратко.
— Онзи минетчия Хувър — каза Боби.
За втори път Джордж чуваше Боби да нарича Хувър минетчия.
— Не го казвате буквално.
— Така ли?
 Джордж се удиви.
— Хувър хомо ли е?
Трудно беше да си го представи. Хувър беше нисък и дебел, с оредяваща коса, смачкан
нос, криви черти и тлъст врат. Пълна противоположност на фея.
— Чувам, че мафията има негови снимки в женска рокля — рече Боби.
— Затова ли Хувър навсякъде повтаря, че няма такова нещо като мафия?
— Това е едната теория.
— Иисусе.
— Уговори ми среща с него за утре.
— Добре. Междувременно, нека прегледам разговорите на Левинсън. Ако Левинсън
въздейства на Кинг в полза на комунизма, трябва да има някакво доказателство в тези
телефонни обаждания. Левинсън ще трябва да говори за буржоазия, народни маси, класова
борба, революция, диктатура на пролетариата, Ленин, Маркс, Съветски съюз и тем подобни.
Ще отбележа всички такива позовавания и ще видя до какво водят.
— Идеята не е лоша. Подготви ми записка преди срещата с Хувър.
Джордж се върна в кабинета си и поиска транскрипциите от подслушването на
телефона на Стенли Левинсън, чинно копирани за Министерството на правосъдието от
Хувъровото ФБР. Половин час по-късно един архивар докара количка в стаята.
Джордж се залови за работа. Вдигна глава, когато чистачката отвори вратата и попита
може ли да измете кабинета. Остана зад бюрото си, докато жената работеше наоколо.
Спомни си „нощните натегачи“ в юридическия факултет на Харвард, особено през абсурдно
тежката първа година.
Дълго преди да свърши му стана ясно, че разговорите на Левинсън с Кинг нямат нищо
общо с комунизма. Не използваха нито една от ключовите думи на Джордж, от А до Я.
Разговаряха за книгата, която Кинг пише, за набиране на средства, планираха вашингтонския
марш. Кинг признаваше пред приятеля си страхове и съмнения — макар да защитаваше
ненасилието, не беше ли той виновен за метежите и бомбите, провокирани от мирните
демонстрации? Рядко засягаха по-широки политически теми и никога не споменаваха
проблемите на Студената война, от които беше обсебен всеки комунист — Берлин, Куба,
Виетнам.
В четири сутринта Джордж опря глава на бюрото и заспа. В осем извади от
чекмеджето на бюрото чистата риза, все още в хартията от пералнята, и отиде в тоалетната
да се измие. После напечата записката, която Боби му поръча, и заяви, че за две години
телефонни разговори Стенли Левинсън и Мартин Лутър Кинг никога не са говорили за
комунизъм или по някакъв въпрос дори и далечно свързан с него. „Ако Левинсън е
пропагандатор на Москва, той трябва да е най-лошият в историята“, заключи Джордж.
По-късно през деня Боби отиде при Хувър във ФБР. Когато се върна, каза на Джордж:
— Съгласи се да изтегли доклада. Утре неговите хора ще идат при всички получатели и
ще приберат всички копия под предлог, че докладът трябва да се поправи.
— Добре. Обаче е твърде късно, нали?

***
Все едно президентът Кенеди нямаше достатъчно тревоги през есента на 1963 година,
та кризата във Виетнам се стовари в първата събота на ноември.
Насърчавани от Кенеди, южновиетнамските военни свалиха непопулярния президент
Нго Дин Дием. Във Вашингтон съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди
събуди Кенеди в три сутринта, за да му каже, че превратът, който той е разрешил, е извършен.
Дием и брат му Ну били арестувани. Кенеди нареди Дием и семейството му да получат
правото да заминат в изгнание.
Боби извика Джордж да го придружи на срещата в Кабинета в десет.
А по време на срещата дойде един сътрудник с телеграма, която съобщаваше, че и
двамата братя Нго Дин са се самоубили.
Джордж никога не бе виждал президента Кенеди толкова потресен. Изглеждаше
съсипан. Пребледня под слънчевия загар, скочи на крака и излетя от стаята.
— Не са се самоубили — обясни Боби на Джордж след срещата. — Те са искрени
католици.
Джордж знаеше, че Тим Тедър е в Сайгон като свръзка между ЦРУ и Армията на
Република Виетнам, АРВН, което се произнасяше Арвин. Никой нямаше да се изненада, ако
се окажеше, че Тедър е оплескал нещата.
По обед телеграма от ЦРУ разкри, че братята Нго Дин са били екзекутирани в
задницата на един армейски камион.
— Нищо не можем да контролираме там — ядосано каза Джордж на Боби. —
Опитваме се да им помогнем да намерят пътя си към свободата и демокрацията, но нищо от
това, което правим, не върши работа.
— Потрай още една година. Сега не можем да си позволим да изгубим Виетнам в полза
на комунистите. Брат ми ще бъде разбит на президентските избори догодина. Но щом го
преизберат, той ще се изтегли по-бързо, отколкото можеш да мигнеш. Ще видиш.

***
В една ноемврийска вечер в кабинета до този на Боби седеше мрачна група. Намесата
на Хувър беше подействала и законопроектът за гражданските права беше в опасност.
Конгресмените, които се срамуваха да се покажат расисти, търсеха предлог да гласуват
против и Хувър им го даде.
Законопроектът беше рутинно предаден на Комисията по правилата, чийто
председател, Хауърд У. Смит от Вирджиния беше един от най-коравите южни демократи.
Насърчен от обвиненията на ФБР за комунизъм в движението за граждански права, Смит
обяви, че неговата комисия ще задържи законопроекта до безкрайност.
Джордж беснееше. Не можеха ли тези хора да видят, че тяхното отношение доведе до
убийството на момичетата в неделното училище? Докато уважаваните хора продължаваха да
казват, че няма нищо лошо в това негрите да се третират все едно не са съвсем хора,
невежите разбойници щяха да си мислят, че им е позволено да убиват деца.
А имаше и по-лошо. Една година преди президентските избори, Джак Кенеди губеше
популярност. Двамата с Боби особено се тревожеха за Тексас. През 1960 година Кенеди беше
спечелил там заради популярния си кандидат за вицепрезидент, тексасеца Линдън Джонсън.
За нещастие, тригодишната връзка с либералната администрация на Кенеди почти беше
унищожила доверието на консервативния бизнес елит в Джонсън.
 — Не става дума само за гражданските права — твърдеше Джордж. — Ние предлагаме
премахване на облекчението на данъка върху петрола. Тексаските петролни магнати от
десетилетия не са плащали данъците, които дължат, и ни мразят, понеже искаме да им
отнемем привилегиите.
— Каквото и да е — додаде Денис Уилсън, — хиляди тексаски консерватори са
напуснали Демократическата партия и са влезли в Републиканската. И те обожават сенатор
Голдуотър. — Бари Голдуотър беше десен републиканец, който искаше да премахне
социалното осигуряване и да пусне атомни бомби над Виетнам. — Ако Бари се кандидатира
за президент, той ще спечели Тексас.
Друг сътрудник каза:
— Трябва президентът да иде там и да поухажва селяндурите.
— Ще отиде — каза Денис. — И Джаки заминава с него.
— Кога?
— Отиват в Хюстън на двадесет и първи ноември — отговори Денис. — А на другия
ден ще бъдат в Далас.
 30.
Мария Самърс гледаше по телевизията в пресслужбата на Белия дом как
президентският самолет каца в ярката слънчева светлина на далаското летище, наречено Лав
фийлд.
Докараха стълбичката до задната врата. Вицепрезидентът Линдън Джонсън и
съпругата му, лейди Бърд Джонсън, заеха местата си в началото на стълбичката, готови да
поздравят президента.
Ограда от бодлива тел държеше настрани тълпа от две хиляди души.
Вратата на самолета се отвори. След един изпълнен с напрежение миг се появи Джаки
Кенеди, облечена в костюм на Шанел и с подходяща шапчица. Зад нея беше нейният съпруг,
любовникът на Мария Самърс, президентът Джон Ф. Кенеди. В мислите си Мария тайно го
наричаше Джони — името, което братята му ползваха от време на време. Телевизионният
коментатор, местен човек, каза:
— Чак оттук виждам слънчевия му загар!
Новак е, прецени Мария: макар телевизионната картина да беше черно-бяла, той не
съобщаваше цветовете на вещите. Всяка зрителка щеше с интерес да узнае, че костюмът на
Джаки е розов.
Мария си зададе въпроса дали би искала да е на мястото на Джаки, ако има такава
възможност. В сърцето си тя копнееше да го има, да казва на хората, че го обича, да го
посочва и да обявява: „Това е моят съпруг“. Но в брака щеше да има и тъга, не само наслада.
Президентът Кенеди непрестанно изневеряваше на съпругата си, при това не само с Мария.
Макар той никога да не го бе признавал, Мария постепенно си даде сметка, че е само една от
многото приятелки, може би десетки. Достатъчно тежко беше да е любовница и да го дели с
други — колко по-болезнено щеше да е съпруга и да знае, че той е близък с други жени, че ги
целува, че докосва интимните им части и слага члена си в устите им при всеки сгоден
случай. Мария трябваше да е доволна — тя получаваше онова, което се полага на една
любовница. Но Джаки нямаше онова, което се полага на съпругата. Мария не знаеше кое от
двете е по-лошо.
Президентското семейство слезе по стълбичката и двамата започнаха да се ръкуват с
очакващите ги тексаски големци. Мария се питаше колко от хората, които днес са толкова
доволни да се появят редом до Кенеди ще го подкрепят на изборите догодина — и колко, зад
усмивките си, планират да го предадат.
Тексаската преса беше враждебно настроена. В Далас Морнинг Нюз собственост на
краен консерватор, през изминалите две години наричаха Кенеди мошеник, симпатизант на
комунистите, крадец и „петдесет пъти глупак“. Тази сутрин се мъчеха да намерят нещо
отрицателно за триумфалната обиколка на Джак и Джаки. Спрели се бяха на слабоватото
БУРЯ ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВОРЕЧИЯ СЕ ВИХРИ ОКОЛО ПОСЕЩЕНИЕТО НА
КЕНЕДИ. Вътре обаче имаше цяла заядлива страница, платена от „Американския комитет за
установяване на факти“ и пълна със заядливи въпроси към президента: „Защо Гас Хол,
председател на Комунистическата партия в САЩ, оценява високо почти всяка Ваша
политика?“ Политическите идеи са възможно най-глупавите, рече си Мария. По нейно
мнение всеки, който смяташе президента Кенеди за таен комунист, трябваше да бъде
освидетелстван. Но тонът беше дълбоко противен и тя потрепери.
 Един служител от пресслужбата прекъсна размишленията й.
— Мария, ако не си заета…
Явно не беше заета, щом гледаше телевизия.
— Какво мога да направя за теб?
— Трябва да изтичаш до Архива. — Сградата на Националния архив беше на около
километър от Белия дом. — Ето от какво имам нужда — каза той и подаде лист хартия.
Мария често пишеше съобщения за пресата или най-малкото ги подготвяше, но не беше
повишена в пресслужител — нито една жена не беше заемала такъв пост. След повече от две
години беше само проучвател. Би се преместила отдавна, ако не беше любовната й афера.
Погледна списъка и отговори:
— Веднага се заемам.
— Благодаря.
Хвърли последен поглед към телевизора. Президентът се отдели от официалните лица
и се отправи към множеството — пресягаше се над оградата, за да стиска ръце, а Джаки
беше зад него с шапчицата. Хората ревяха от вълнение заради възможността наистина да
докоснат златната двойка. Мария виждаше добре познатите й мъже от Сикрет сървис, които
опитваха да стоят близо до президента, а очите им обхождаха тълпата и бдяха за
неприятности.
— Моля ви, грижете се добре за моя Джони — рече си Мария.
После излезе.

***
Тази сутрин Джордж Джейкс отпътува със своя Мерцедес кабрио за Маклийн,
Вирджиния, на около дванадесет километра от Белия дом. Тук в боядисана в бяло тухлена
къща с тринадесет спални, наречена Хикъри Хил, живееше Боби Кенеди с многолюдното си
семейство. Главният прокурор беше устроил в дома си среща за обсъждане на
организираната престъпност. Тази тема беше извън специалността на Джордж, но колкото
по-близък до Боби ставаше той, на толкова по-широк кръг от срещи го канеха.
Джордж стоеше в дневната със съперника си Денис Уилсън и двамата гледаха
телевизионното предаване от Далас. Президентът и Джаки правеха това, което Джордж и
всички останали в администрацията искаха от тях — очароваха тексасците, бъбреха с тях и
ги затрогваха. Джаки ги даряваше с прочутата си неустоима усмивка и подаваше облечената
си в ръкавица ръка.
В далечината Джордж съгледа приятеля си Скип Дикерсън, застанал близо до
вицепрезидента Джонсън.
Най-сетне семейство Кенеди се отправи към лимузината. Колата беше дълъг Линкълн
Континентал кабриолет с четири врати, а гюрукът беше свален. Хората щяха да виждат своя
президент от плът и кръв, без между тях да стои дори един прозорец. Губернаторът на Тексас
Джон Конали, с бяла широкопола шапка, стоеше до вратата. Президентът и Джаки се
настаниха на задната седалка. Кенеди опря десния си лакът на вратата. Изглеждаше спокоен
и щастлив. Колата потегли бавно, а конвоят я последва. Най-отзад се движеха три автобуса с
репортери.
Конвоят излезе от летището, стъпи на шосето и предаването свърши. Джордж изключи
телевизора.
И във Вашингтон денят беше хубав, затова Боби реши срещата да се проведе навън.
Всички излязоха през задната врата и минаха през морава към патиото с басейна. Там ги
очакваха подредени столове и маси. Джордж обърна поглед към къщата и забеляза, че се
строи ново крило. Още не беше готово — неколцина работници боядисваха, а транзисторът
свиреше. Отдалеч се чуваше като шумолене.
Джордж се възхищаваше на постигнатото от Боби срещу организираната престъпност.
Накарал беше различни правителствени агенции да работят заедно, за да установят главите
на престъпните фамилии. Подкарал беше Федералното бюро по наркотиците. Включи и
Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Нареди на Службата по вътрешните
приходи да разследва данъците на мафиотите. Накара Службата по имиграция и
натурализация да депортира онези, които не са американски граждани. Всичко това се
превърна в най-ефективната досега атака срещу американската престъпност.
Само ФБР го предаваше. Човекът, който трябваше да е най-силен съюзник на главния
прокурор в тази борба, Дж. Едгар Хувър, се държеше настрани и твърдеше, че Мафията не
съществува. Джордж вече знаеше, че вероятната причина за това е, че те го изнудват заради
неговата хомосексуалност.
Кръстоносният поход на Боби, също като толкова много от свършеното от
администрацията на Кенеди, беше презиран в Тексас. Незаконният хазарт, проституцията и
наркотиците бяха популярни сред мнозина видни граждани. Далас Морнинг Нюз нападаше
Боби, задето е направил федералното правителство прекалено силно, и твърдеше, че
престъпността трябва да остане отговорност на местните правоприлагащи власти — а както
всеки знаеше, те бяха предимно некомпетентни или корумпирани.
Срещата беше прекъсната, когато съпругата на Боби, Етел, донесе обяд — сандвичи с
риба тон и задушена риба с подправки. Джордж я погледна с възхита. Етел беше стройна
привлекателна жена на тридесет и пет и беше трудно за вярване, че само преди четири
месеца е родила осмото си дете. Облечена беше с дискретен шик, който Джордж вече
разпознаваше като запазена марка на жените в семейство Кенеди.
Телефонът до басейна звънна и Етел вдигна.
— Да — рече тя и понесе телефона на дългия му кабел към Боби. — Дж. Едгар Хувър
се обажда.
Джордж се удиви. Възможно ли бе Хувър да знае, че обсъждат организираната
престъпност без него, и сега да се обажда да ги укори? Да не беше сложил бръмбари в
патиото на Боби?
Боби взе телефона от Етел.
— Ало?
От другата страна на моравата Джордж забеляза, че един от бояджиите се държи
странно. Човекът грабна радиото, обърна се и хукна към Боби и групата в патиото.
Джордж отмести поглед отново към главния прокурор. По лицето на Боби се изписа
ужас и изведнъж се уплаши. Боби се извърна от хората и притисна устата си с длан. Какво му
говори копелето Хувър, питаше се Джордж.
После Боби пак се обърна към обядващите и викна:
— Джак е прострелян! Може да е фатално!
Мислите на Джордж течаха бавно, като под вода. Джак. Значи президентът.
Прострелян. Прострелян в Далас, така трябва да е. Може да е фатално. Може да е мъртъв.
 Президентът може би е мъртъв.
Етел изтича при Боби. Всички скочиха на крака. Бояджията дотърча до басейна и
вдигна радиото, неспособен да продума.
После всички заговориха едновременно.
Джордж все още се чувстваше потопен под вода. Замисли се за важните хора в живота
си. Верина беше в Атланта и щеше да чуе новините по радиото. Майка му беше на работа, в
Университетския дамски клуб, и щеше да узнае до минути. Конгресът заседаваше и Грег
щеше да е там. Мария…
Мария Самърс. Нейният таен любовник беше застрелян. Тя щеше да е съсипана от
мъка, а нямаше кой да я утеши.
Джордж трябваше да иде при нея.
Изтича по моравата и през къщата до паркинга отпред, скочи в открития Мерцедес и
подкара с пълна скорост.

***
Беше малко преди два следобед във Вашингтон, един в Далас и единадесет сутринта в
Сан Франциско, където Кам Дюър седеше в часа по математика, разучаваше
диференциалните уравнения и отсъждаше, че са трудни за разбиране — ново преживяване за
него, понеже досега всичко в училище му беше било лесно.
Годината в лондонското училище не му беше навредила. Всъщност английските деца
вървяха малко по-напред, понеже започваха училище година по-рано. Само егото му
пострада, когато Иви Уилямс го отхвърли с презрение.
Камерън не хранеше особено уважение към готиния млад учител по математика, Марк
„Фабиан“ Феншор с неговата къса подстрижка и плетени вратовръзки. Той искаше да е
приятел с учениците. Камерън смяташе, че учителят трябва да е авторитетен.
Директорът, доктор Дъглас, влезе в стаята. Камерън го харесваше повече. Беше сух,
дистанциран учен, когото не го беше грижа дали хората го харесват, стига да правеха каквото
им каже.
Фабиан изненадано вдигна поглед — доктор Дъглас рядко се появяваше в класните
стаи. Дъглас му каза нещо с тих глас. Трябва да беше шокиращо, защото хубавото лице на
Фабиан пребледня под слънчевия загар. Поговориха минута, после Фабиан кимна и Дъглас
излезе.
Удари звънецът за междучасието, но Фабиан твърдо нареди:
— Останете по местата си, моля, и ме слушайте, без да говорите, нали така? — имаше
странния навик да добавя „нали така“ и „окей“ ненужно често. — Имам лоши новини за вас.
Всъщност, ужасно лоши, окей? Случило се е нещо страшно в Далас, Тексас.
— Днес президентът е в Далас — обади се Камерън.
— Точно така, но не ме прекъсвай, окей? Потресаващата новина е, че нашият
президент е бил прострелян. Още не знаем дали е мъртъв, нали така?
— Мама му стара — високо произнесе някой, но странното беше, че Фабиан не обърна
внимание.
— Сега искам да запазите спокойствие. Някои от момичетата в училище може би ще са
много разстроени. — В неговия клас по математика нямаше момичета. — По-малките деца
ще имат нужда от успокояване. Очаквам да се държите като млади мъже, каквито сте, и да
помогнете на другите, които може да са по-уязвими, окей? Сега излезте в междучасие, както
обикновено, и следете за изменения в учебната програма. Тръгвайте.
Камерън си събра учебниците и излезе в коридора, където всяка надежда за тишина и
ред се изпари за секунди. Гласовете на децата и юношите, които се изсипваха от стаите,
преминаха в рев. Някои ученици бягаха, други стояха вцепенени, трети плачеха, а повечето
крещяха.
Всички питаха мъртъв ли е президентът.
Кам не харесваше либералната политика на Джак Кенеди, но внезапно това загуби
значение. Ако беше достатъчно голям, Кам щеше да гласува за Никсън, но все пак се
чувстваше възмутен. Кенеди беше американски президент, избран от американския народ, и
атаката срещу него беше атака срещу всички.
Кой стреля по моя президент, питаше се Кам. Руснаците? Фидел Кастро? Мафията? Ку-
клукс-клан?
Видя малката си сестра, Бийп.
— Мъртъв ли е президентът? — провикна се тя.
— Никой не знае — отвърна Кам. — Кой има радио?
Тя помисли за миг.
— Доктор Дъги.
Вярно, в кабинета на директора имаше старомодно махагоново радио.
— Отивам да говоря с него.
Проправи си път през коридорите към кабинета на директора и почука на вратата.
— Влез! — викна доктор Дъглас. Камерън влезе. Директорът беше вътре с още трима
учители и слушаше радиото. С типичния си гневлив глас Дъглас попита: — Какво искаш,
Дюър?
— Сър, всички в училище биха искали да слушат радио.
— Е, не можем да съберем всички тук, момче.
— Помислих, че бихте могли да сложите радиото в салона и да увеличите звука.
— А, така ли помисли? — Дъглас явно се канеше да го изгони надменно.
Но заместничката му, госпожа Елкът, продума:
— Не е лоша идея.
Дъглас се подвоуми, после кимна.
— Добре, Дюър. Умно. Вървете в залата, а аз ще донеса радиото.
— Благодаря, сър — отвърна Камерън.

***
Джаспър Мъри беше поканен на премиерата на Изпитанията на една жена в Кралския
театър в Уест Енд. Студентите журналисти обикновено не се сдобиваха с такива покани, но
Иви Уилямс участваше в представлението и се погрижи той да бъде в списъка.
Вестникът на Джаспър — Истинският вестник — вървеше добре, толкова добре, че той
се отказа от учението, за да го ръководи в продължение на година. Първият брой се
разпродаде, след като лорд Джейн, по време на първата седмица, го нападна в един
нетипичен за него изблик на невъздържаност, задето очернял членове на управителното тяло.
На Джаспър му беше приятно, че е успял да ядоса лорд Джейн, стълб на британския
порядък, който ощетяваше хора като самия него и баща му. Вторият брой, със следващи
разкрития за големите клечки в колежа и за техните съмнителни инвестиции, успя дори да
покрие разходите, а третият донесе печалба. Джаспър се чувстваше длъжен да прикрие
степента на успеха от Дейзи Уилямс, та да не би тя да си поиска парите.
Четвъртият брой щеше да се отпечата на другия ден. Джаспър не го харесваше твърде
— нямаше нищо много спорно.
Отпъди тези мисли от ума си и се намести. Кариерата на Иви беше надвила
образованието — какъв смисъл да ходи в театралното училище, след като вече получаваше
роли в киното и в Уест Енд. Момичето, което някога беше влюбено в Джаспър, сега беше
уверена млада жена, все още откриваше на какво е способна, ала не се съмняваше накъде се е
запътила.
Видният й приятел седна до Джаспър. Ханк Ремингтън беше на неговите години.
Макар да беше милионер и прочут по цял свят, той не гледаше отвисоко на един обикновен
студент. Всъщност Ханк беше напуснал училище на петнадесет и беше склонен да тачи
хората, които намираше образовани. Това доставяше удоволствие на Джаспър и той не
казваше онова, което знаеше — че природният гений на Ханк струва много повече от
училищните изпити.
Родителите на Иви и баба й, Ет Лекуит, бяха на същия ред. Най-важният отсъстващ
беше брат й Дейв, чиято група имаше ангажимент.
Завесата се вдигна. Пиесата беше съдебна драма. Джаспър беше слушал Иви, докато тя
учеше репликите, и знаеше, че третото действие е съдебната зала. Пиесата обаче започна в
жилището на обвинителя.
Иви, която играеше дъщеря му, излезе на сцената в средата на първото действие и
подхвана спор с баща си.
Джаспър беше поразен от уверената и авторитетна игра на Иви. Налагаше се да си
напомня, че това е момичето, с което живее в една къща. Усети как се ядосва на надменната
снизходителност на бащата и споделя възмущението и безсилния гняв на дъщерята. Иви се
гневеше все поведе и с приближаването на края на действието подхвана страстно да моли за
милост. Публиката мълчеше омагьосана.
После се случи нещо.
Хората зашепнаха.
Първо актьорите на сцената не забелязаха. Джаспър се озърна дали някой не е
припаднал или повърнал, но не видя нищо, което да обяснява приказките. В другия край на
залата двама станаха от местата си и последваха трети, който явно ги беше повикал. Ханк
просъска:
— Защо не млъкнат тия копелета?
След минута майсторското изпълнение на Иви засече и Джаспър разбра, че е усетила,
че нещо става. Опита отново да спечели публиката с по-пресилена игра: заговори по-високо,
гласът й се пропукваше от чувства, тя крачеше по сцената и жестикулираше. Усилието й беше
храбро и тя спечели още повече възхитата на Джаспър, но това не помогна. Приглушените
разговори се засилиха до жужене, а след това до рев.
Ханк се изправи и каза на хората отзад:
— Бихте ли млъкнали, мътните да ви вземат?
На сцената Иви заекваше:
 — Помисли какво… помисли как е живяла тази жена… изстрадала… през какво е
минала… — и млъкна.
Старият актьор, който играеше бащата адвокат, се надигна иззад бюрото и каза: „Нищо,
нищо, миличка“. Репликата може да беше, а може и да не беше част от пиесата. Излезе при
Иви и преметна ръка през рамото й. После се обърна, зажумя малко от прожекторите и
заговори направо на публиката.
— Ако обичате, дами и господа — рече той със сочния баритон, с който беше прочут —
ще бъде ли някой така любезен да ни каже какво, за Бога, става?

***
Ребека Хелд бързаше. Върна се от работа с Бернд, направи вечеря за двамата и се
подготви да отиде на среща, докато Бернд разтребваше. Наскоро беше избрана в парламента
на Свободния град Хамбург — една от все повечето жени там.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да изляза толкова набързо? — попита тя
мъжа си.
Той завъртя количката, за да е с лице към нея.
— Никога не се отказвай от нищо заради мен. Никога не жертвай нищо. Никога не
казвай, че не можеш да идеш някъде, защото трябва да се грижиш за сакатия си съпруг.
Искам да живееш пълноценен живот, който ти дава всичко, на което някога си се надявала.
Така ще бъдеш щастлива, ще останеш с мен и ще продължаваш да ме обичаш.
Въпросът на Ребека беше по-скоро от любезност, ала явно Бернд мислеше върху тези
неща. Думите му я развълнуваха.
— Толкова си добър. Ти си като Вернер, втория ми баща. Ти си силен. А и сигурно си
прав, защото сега те обичам повече от всякога.
— Като заговорихме за Вернер, как разбираш писмото на Карла?
Цялата поща в Източна Германия можеше да се чете от тайната полиция. Подателят
можеше да се озове в затвора, задето казва неправилните неща, особено в изпратени на запад
писма. Всяко споменаване на трудности, недоимък, безработица или тайна полиция
означаваше неприятности. Затова Карла пишеше с недомлъвки.
— Пише, че сега Каролин живее с нея и Вернер — каза Ребека. — Затова мисля, че ние
трябва да подразбираме, че бедното момиче е било изхвърлено от родителите си. Вероятно
под натиска на ЩАЗИ, може би на самия Ханс.
— Няма ли край отмъстителността на този човек?
— Както и да е, Каролин се е сприятелила с Лили, която е почти на петнадесет. Тъкмо
възрастта да се очарова от една бременност. А бъдещата майка ще получи много ценни
съвети от баба Мод. Този дом ще бъде безопасно убежище за Каролин, също както беше за
мен, когато родителите ми бяха убити.
Бернд кимна.
— Не се ли изкушаваш да влезеш във връзка с корените си? Никога не говориш за това,
че си еврейка.
Ребека поклати глава.
— Родителите ми не бяха религиозни. Знам, че Валтер и Мод са се черкували, но Карла
е загубила навика, а за мен религията никога не е била от значение. Расата е най-добре да се
забрави. Искам да почета паметта на родителите си като работя за демокрацията и свободата
в цяла Германия, на изток и на запад. — Тя се усмихна криво. — Съжалявам за речта.
Трябваше да си я запазя за парламента.
Тя взе куфарчето с книжата за срещата.
Бернд си погледна часовника.
— Погледни новините, преди да тръгнеш. Може да има нещо, което трябва да знаеш.
Ребека включи телевизора. Бюлетинът тъкмо започваше. Говорителят Каза:
— Американският президент Джон Ф. Кенеди беше прострелян и убит днес в Далас,
Тексас.
— Не! — възклицанието на Ребека прозвуча почти като писък.
— Младият президент и съпругата му Джаки са минавали през града в открита кола,
когато са били произведени няколко изстрела. Те улучили президента, който бил обявен за
мъртъв няколко минути по-късно в местната болница.
— Горката му жена! — каза Ребека. — И децата!
— Смята се, че вицепрезидентът, който е бил в следваща кола, пътува за Вашингтон, за
да встъпи в длъжност като президент.
— Кенеди бранеше Западен Берлин — продължи изтерзано Ребека — Той каза: „Аз
съм берлинчанин“. Той беше нашият защитник.
— Така беше — съгласи се Бернд.
— Какво ще стане с нас сега?

***
— Направих ужасна грешка — каза Каролин на Лили. Двете седяха в кухнята в къщата
в Берлин-Митте. — Трябваше да тръгна с Вали. Ще ми напълниш ли грейката? Пак имам
болки в гърба.
Лили извади гумената бутилка от шкафа и я напълни с гореща вода от чешмата.
Чувстваше, че Каролин е твърде сурова към себе си.
— Направила си онова, което си смятала, че е най-доброто за твоето бебе.
— Бях страхлива.
Лили нагласи грейката зад гърба на Каролин.
— Искаш ли топло мляко? — попита тя.
— Да, ако обичаш.
Лили наля мляко в съдинка и го сложи да се топли.
— Направих го от страх — продължи Каролин. — Мислех, че Вали е твърде млад и не е
надежден. Мислех, че мога да разчитам на родителите си. Истината беше тъкмо обратната.
Бащата на Каролин я беше изгонил, след като ЩАЗИ го заплаши с уволнение от
работата му като началник на автогара. Лили беше потресена. Тя не знаеше, че съществуват
родители, които могат да направят нещо подобно.
— Не мога да си представя моите родители да се обърнат срещу мен — каза тя.
— Те никога не биха го сторили. И когато се появих на вратата им, бездомна, без пари
и бременна в шестия месец, те ме приеха и без миг колебание.
Каролин се сви от нов пристъп на болка.
Лили наля топлото мляко в чаша и я подаде на Каролин.
 Каролин отпи и каза:
— Толкова съм признателна на теб и на семейството ти. Но истината е, че никога
повече няма да се доверя на никого. Единственият човек, на когото можеш да имаш вяра в
този живот, си ти самата. Това научих — тя се смръщи и каза: — Боже мой!
— Какво?
— Подмокрила съм се.
По предницата на полата й растеше мокро петно.
— Водите ти са изтекли — установи Лили. — Значи бебето е на път.
— Трябва да се почистя — Каролин стана и изстена. — Не мисля, че мога да стигна до
банята.
Лили чу предната врата да се отваря и затваря.
— Мама си дойде — каза тя. — Слава Богу!
След миг Карла влезе в кухнята. В миг разбра какво става и попита:
— Колко често са болките?
— На минута или две — отговори Каролин.
Божичко, нямаме много време. Дори няма да опитвам да те кача горе. — Карла бързо
започна да постила кърпи на пода. — Легни тук. Аз родих Вали на този под — додаде тя
ведро — затова очаквам и на теб да свърши работа.
Каролин легна и Карла смъкна мокрото й бельо.
Лили беше уплашена, макар компетентната й майка да беше вече тук. Не можеше да си
представи как цяло бебе може да излезе от такъв тесен отвор. И страховете й съвсем не
намаляха, когато след няколко минути забеляза как отворът се увеличава.
— Хубаво и бързо — спокойно каза Карла. — Късметлийка си.
Болезнените стенания на Каролин бяха някак сдържани. Лили смяташе, че тя самата би
крещяла с цяло гърло.
Карла й каза:
— Сложи си ръката тук и задръж главата, когато излезе.
Лили се поколеба и Карла й каза:
— Хайде, направи го, всичко ще бъде наред.
Вратата на кухнята се отвори и се появи бащата на Лили.
— Чухте ли новината? — попита той.
— Това не е място за мъже — отвърна Карла, без да се обръща. — Върви в спалнята,
отвори най-долното чекмедже на скрина и ми донеси светлосиния кашмирен шал.
— Добре — каза Вернер. — Но някой е застрелял президента Кенеди. Той е мъртъв.
— После ще ми кажеш. Донеси шала.
Вернер изчезна.
— Какво каза баща ти за Кенеди? — попита Карла след минута.
— Май бебето излиза — боязливо рече Лили.
Каролин нададе мощен вопъл от болка и усилие и главата на бебето излезе. Лили я
подхвана с една ръка. Беше влажна, хлъзгава и топла. — Живо е! — възкликна тя. Усети как я
залива обич и желание да закриля този малък нов живот.
И вече не се боеше.

***
 Вестникът на Джаспър се правеше в малко кабинетче в сградата на студентския съюз.
Помещението съдържаше едно бюро, два телефона и три стола. Джаспър се срещна тук с
Пийт Донеган половин час след като излезе от театъра.
— В този колеж има пет хиляди студенти и още около двадесет хиляди или повече в
другите лондонски колежи. Много от тях са американци — заговори Джаспър още щом Пийт
влезе. — Трябва да се обадим на всички наши автори и да ги накараме веднага да започнат да
работят. Трябва да говорят с всеки американски студент, за когото се сетят, за предпочитане
още тази вечер или най-късно утре сутрин. Ако го направим като хората, може да имаме
огромна печалба.
— Какво е водещото заглавие?
— Вероятно УДАР ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ СТУДЕНТИ. Направи снимка на всеки,
който каже нещо свястно. Аз се заемам с преподавателите американци: Хеслъп по
английски, Ролингс по инженерство… Купър по философия ще каже нещо нечувано, винаги
така прави.
— Трябва да сложим отстрани биография на Кенеди — додаде Донеган. — И може би
страница с картини от живота му — Харвард, флота, сватбата с Джаки…
— Чакай малко — обади се Джаспър. — Не е ли учил в Лондон в някакъв момент?
Баща му е бил американски посланик тук — явно някакво дясно копеле, което подкрепяло
Хитлер — но май си спомням, че синът е учил в Лондонската школа по икономика.
— Точно така. Сега се сещам. Но учението му било прекратено само след няколко
седмици.
— Няма значение — развълнувано каза Джаспър. — Някой тук трябва да го е виждал.
Нищо, че може да е говорил с него по-малко от пет минути. Трябва ни само един цитат. Не
ми пука, ако ще да е само „Беше доста висок“. Заглавието ни ще е СТУДЕНТЪТ ДЖЕЙ ЕФ
КЕЙ, КОГОТО ПОЗНАВАХ от професора в Лондонската школа по икономика…
— Веднага се заемам — каза Донеган.

***
Когато Джордж Джейкс беше на около километър и половина от Белия дом без видима
причина трафикът се забави и спря. Той заблъска безсилно по волана. Представяше си как
Мария плаче сама някъде там. Хората започнаха да надуват клаксоните. Няколко коли по-
напред шофьорът излезе да приказва с някого на тротоара. Джордж видя, че на ъгъла пет-
шест души са се събрали около спряла кола с отворени прозорци и явно слушат радиото.
Видя добре облечена дама да затуля ужасено устата си с длан.
Пред неговия Мерцедес имаше един нов бял Шевролет Импала. Вратата се отвори и
шофьорът излезе. Носеше костюм и шапка, навярно беше търговски пътник. Озърна се,
забеляза Джордж в неговата открита кола и попита:
— Вярно ли е?
— Да. Президентът беше прострелян.
— Мъртъв ли е?
— Не знам — в колата на Джордж нямаше радио.
Търговецът приближи отворения прозорец на един Буик.
— Президентът мъртъв ли е?
 Джордж не чу отговора.
Колите не помръдваха.
Джордж угаси двигателя, изскочи от колата и хукна.
С учудване установи, че е загубил форма. Все беше твърде зает за упражнения. Опита
да си спомни кога за последен път е правил нещо по-енергично и не успя. Установи, че се
поти и диша тежко. Въпреки нетърпението, трябваше да редува тичането с бърз ход.
Ризата му прогизна от пот, докато стигне до Белия дом. Мария не беше в пресслужбата.
— Отиде да направи някакво проучване в Националния архив — обясни Нели Фордам
с обляно в сълзи лице. — Може би още не е чула новините.
— Знаем ли дали президентът е мъртъв?
— Да, мъртъв е — отвърна Нели и захлипа отново.
— Не искам Мария да научава това от непознат — каза Джордж, излезе и побягна по
Пенсилвания авеню към Националния архив.

***
Димка беше женен за Нина от около година, а синът им Григорий беше на шест
месеца, когато най-сетне призна пред себе си, че е влюбен в Наталия.
Наталия и приятелите й често отиваха да пийнат след работа в бара на Крайбрежната
улица и Димка разви навика да се присъединява към тях, когато Хрушчов не го задържаше до
късно. Понякога питиетата бяха повече от едно и често Димка и Наталия оставаха последни.
Той откри, че успява да я разсмее. Хората не го смятаха забавен, но той се
наслаждаваше на многобройните иронии в съветския живот също като Наталия.
— Някакъв работник показал как фабриката за велосипеди може да произвежда
калници по-бързо, като отлее една дълга ивица тенекия и после я нареже, вместо първо да я
реже и после да огъва парчетата едно по едно. Порицали го и го наказали, защото застрашил
петилетния план.
Наталия се разсмя, отвори широката си уста и показа зъбите си. Смехът й подсказваше,
че е способна на безумна забрава и от това сърцето на Димка започваше да бие по-бързо.
Представяше си я как отмята така глава, докато се любят. После си представяше как я вижда
да се смее така всеки ден през следващите петдесет години и осъзнаваше, че това е животът,
който той иска.
Но не й го казваше. Тя имаше съпруг и явно беше щастлива с него; поне не казваше
нищо лошо, макар никога да не бързаше да се прибира. А по-важното беше, че Димка имаше
жена и дете и им дължеше вярност.
Искаше му се да каже: „Обичам те. Ще напусна семейството си. Ти ще напуснеш ли
мъжа си, за да живееш с мен и да бъдеш моя приятелка и любима, докато сме живи?“
А вместо това каза:
— Късно е. По-добре да тръгвам.
— Нека те закарам. Прекалено студено е за мотоциклета.
Наталия спря на ъгъла близо до Правителствения дом. Димка се приведе да я целуне за
лека нощ. Тя му позволи да целуне устните й за миг, после се дръпна. Димка излезе от колата
и влезе в сградата.
Докато се качваше с асансьора, мислеше за някакво извинение пред Нина за
закъснението. В Кремъл имаше истинска криза: тазгодишната реколта жито беше
катастрофална и съветското правителство отчаяно се мъчеше да купи от чужбина пшеница,
за да изхрани народа си.
Когато Димка влезе в жилището, Григорий спеше, а Нина гледаше телевизия. Той я
целуна по челото и каза:
— Задържаха ме в службата, съжалявам. Трябваше да довършим доклад за слабата
реколта.
— Мръсен лъжец — отвърна Нина. — От службата ти звъняха през десет минути, за да
ти кажат, че президентът Кенеди е убит.

***
Стомахът на Мария изкурка. Тя погледна часовника си и осъзна, че е забравила да
обядва. Работата я беше погълнала, а от два или три часа никой не беше минал да я
обезпокои. Но беше почти готова, затова реши да свърши и да си вземе сандвич.
Наведе глава над старомодния тефтер, който четеше, после пак я вдигна, защото чу
някакъв шум. С изумление видя да влиза Джордж Джейкс, запъхтян, с потно сако и малко
див поглед.
— Джордж! Какво, по дяволите… — възкликна тя и стана.
— Мария, толкова съжалявам — той заобиколи масата и положи длани на раменете й.
Жестът беше малко прекалено интимен за тяхното строго платонично приятелство.
— Защо съжаляваш? Какво си направил?
— Нищо — Мария опита да се дръпне, но Джордж стисна раменете й. — Застреляха го.
Мария видя, че той е на път да се разплаче. Спря да му се противи и приближи.
— Кого са застреляли?
— В Далас.
Тя започна да разбира и в нея се надигна ужасен страх.
— Не.
Джордж кимна и тихо каза:
— Президентът е мъртъв. Толкова съжалявам.
— Мъртъв — отрони Мария. — Не може да е мъртъв. — Краката й отслабнаха и тя се
отпусна на колене. Джордж коленичи до нея и я прегърна. — Не и моят Джони — каза тя и
от гърдите й се изтръгна ридание. — Джони, моят Джони. Не ме оставяй, моля те. Моля те,
Джони. Моля те, не си отивай.
Светът наоколо посивя, Мария се свлече безпомощно, после очите й се затвориха и тя
загуби съзнание.

***
На сцената на лондонския клуб Джъмп групата Плъм Нели изпълни страхотна версия
на „Дизи Мис Лизи“ и се оттегли под викове:
— Още!
 Зад кулисите Лени обяви:
— Беше страхотно, момчета, по-хубаво никога не сме свирили!
Дейв и Вали се спогледаха и се ухилиха. Групата бързо подобряваше изпълненията си и
всяко беше „най-доброто досега“.
Дейв с изненада откри сестра си в гримьорната.
— Как мина пиесата? Съжалявам, че не можах да дойда.
— Спря по време на първото действие — отговори Иви. — Президентът Кенеди е убит.
— Президентът! — възкликна Дейв. — Кога е станало?
— Преди няколко часа.
Дейв се замисли за майка им, която беше американка.
— Мама разстроена ли е?
— Ужасно.
— Кой го е убил?
— Никой не знае. Бил е в Тексас, в някакъв град, Далас.
Басистът Бъз попита:
— Какво ще свирим на бис?
— Не можем да свирим на бис, не е почтително — отговори Лени. — Президентът
Кенеди е убит. Трябва да обявим минута мълчание или нещо подобно.
— Или тъжна песен — обади се Вали.
— Дейв, знаеш какво да направим — каза Иви.
— Така ли? — той се замисли за миг, после каза — О, да.
— Хайде.
Дейв излезе на сцената с Иви и включи китарата си. Двамата застанаха заедно пред
микрофона. Останалите членове на групата гледаха отстрани.
Дейв заговори:
— Сестра ми и аз сме наполовина британци, наполовина американци, но тази вечер се
чувстваме американци в по-голяма степен — Той замълча. — Повечето от вас навярно знаят,
че президентът Кенеди беше убит.
Чу няколко души шумно да си поемат въздух, което му показа, че не знаят. После
помещението притихна.
— Сега искаме да изпълним една специална песен, песен за всички нас и особено за
американците.
Той изсвири един акорд в сол.
Иви запя:

О, кажи виждаш ли в първите лъчи на утрото

онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача.

Помещението потъна в мъртва тишина.

Чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой

над бастионите гледахме, така храбро се веят.
Гласът на Иви си извиси вълнуващо.

И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби

доказваха в нощта, че флагът ни още е там.

Дейв видя как няколко души сред публиката плачат открито.

О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее

над страната на свободните и дома на храбрите?

— Благодаря, че ни слушахте — каза Дейв. — И Бог да благослови Америка.

ЧАСТ ПЕТА
ПЕСЕН
1963–1967
 31.
Мария не беше допусната на погребението.
Денят след убийството беше събота, но подобно на повечето служители в Белия дом, тя
отиде на работа и изпълняваше задълженията си в пресслужбата с леещи се по лицето й
сълзи. Никой не обърна внимание: половината от хората плачеха. Чувстваше се по-добре тук,
отколкото сама вкъщи. Работата малко я разсейваше от мъката й, а и нямаше свършване:
световният печат искаше да знае всяка подробност по погребението.
Всичко се показваше по телевизията. Милиони американци седяха пред приемниците
през целия уикенд. Трите мрежи отмениха всичките си редовни предавания. Новините се
състояха изцяло от истории, свързани с убийството, а между бюлетините се излъчваха
документални филми за Джон Ф. Кенеди, живота му, семейството му, кариерата му и
президентството му. С безмилостен патос повтаряха щастливите образи на Джак и Джаки,
които поздравяват множеството на Лав фийлд в петък сутринта час пред смъртта му. Мария
си припомни как разсеяно се е питала дали би си сменила мястото с Джаки. Сега и двете го
бяха загубили.
По обед в неделя в мазето на далаския полицейски участък главният заподозрян Лий
Харви Осуалд беше убит от дребен мафиот на име Джак Руби и това беше предадено на живо
по телевизията. Злокобната мистерия се добави към непоносимата трагедия.
В неделя следобед Мария попита Нели Фордам дали им трябват билети за
погребението.
— О, милинка, съжалявам, но никой от тази служба не е поканен — нежно отговори
Нели. — Само Пиер Селинджър.
Мария изпадна в паника. Сърцето й затрепка. Как така тя нямаше да присъства, когато
спускаха в гроба мъжа, когото обичаше?
— Трябва да отида! Ще говоря с Пиер.
— Мария, не можеш да отидеш — каза Нели. — По никакъв начин.
Нещо в тона на Нели я разтревожи. Тя не просто я съветваше. Нели звучеше почти
уплашено.
— Защо не? — попита Мария.
Нели сниши глас:
— Джаки знае за теб.
За пръв път някой в службата признаваше, че Мария има връзка с президента, но в
мъката си тя не забеляза този повратен момент.
— Не е възможно да знае! Аз винаги бях толкова внимателна.
— Не ме питай как, нямам представа.
— Не ти вярвам.
Нели може и да се обиди, но само печално поклати глава.
— От малкото, което разбирам от такива работи, аз съм наясно, че съпругата винаги
знае.
Мария искаше да отрече с възмущение, но после се замисли за секретарките Джени и
Джери и за светските дами Мери Мейер и Джудит Кембъл, и за останалите. Сигурна беше, че
те имат сексуален контакт с президента Кенеди. Нямаше доказателство, но когато ги видеше
с него, просто някак разбираше. А Джаки също имаше женска интуиция.
Следователно Мария не можеше да иде на погребението. Вече разбираше това. Не
можеше вдовицата да бъде принуждавана да вижда любовницата на съпруга си в такъв
момент. Мария разбираше това със съвършена и мъчителна сигурност.
Затова в понеделник остана у дома, за да гледа по телевизията.
Тялото беше изложено за поклонение в ротондата в Капитолия. В десет и половина
покритият със знамето ковчег бе изнесен от сградата и поставен на кесон, теглен от шест
бели коня. После процесията се отправи към Белия дом.
В кортежа с високия си ръст изпъкваха двама мъже: френският президент Шарл дьо
Гол и новият американски президент Линдън Джонсън.
Мария беше пресъхнала откъм сълзи. Плачеше в продължение на почти три дни. Сега
по телевизията виждаше просто едно шествие, представление за пред света. Не я
интересуваха барабаните, флаговете и униформите. Беше загубила мъж; топъл, усмихнат,
секси; мъж с болен гръб, ситни бръчици в ъгълчетата на лешниковите очи и семейство
гумени патета на ръба на ваната. Тя никога повече нямаше да го види. Животът пред нея се
простираше дълъг и празен без този мъж.
Когато камерите показаха Джаки отблизо и въпреки воалетката се видя красивото й
лице, Мария си каза, че и тя изглежда вцепенена.
— Постъпих зле с теб — рече Мария на лицето на екрана. — Дано Бог ми прости.
Стресна я позвъняване на вратата. Беше Джордж Джейкс.
— Не бива да си сама в това.
Мария усети прилив на безпомощна признателност. Когато наистина имаше нужда от
приятел, Джордж беше тук.
— Влизай. Съжалявам, че изглеждам като повлекана.
Облечена беше в нощница и вехт халат.
— За мен изглеждаш добре — отвърна Джордж. Виждал я беше и в по-лошо състояние
от това да е просто размъкната.
Донесъл беше кесия датски бисквити. Мария ги нареди в чиния. Не беше закусвала, но
не хапна. Не чувстваше глад.
Според телевизионния коментар по пътя на шествието се бяха наредили един милион
души. Ковчегът бе откаран от Белия дом до катедралата „Сейнт Матю“, където отслужиха
литургия.
В дванадесет беше обявено петминутно мълчание и движението в цяла Америка спря.
Камерите показваха смълчани множества по улиците в градовете. Странно беше във
Вашингтон да не се чуват коли. Мария и Джордж стояха пред телевизора в нейния
апартамент. Сведоха глави. Джордж взе ръката на Мария и я задържа. Тя почувства обич към
него.
Когато петминутното мълчание изтече, Мария направи кафе. Апетитът й се върна и
двамата хапнаха бисквитите. В църквата не бяха допуснати камери, затова за известно време
нямаше нищо за гледане. Джордж заговори, за да я разсее, и Мария оцени жеста.
— Ще останеш ли в пресслужбата?
Мария почти не се беше замисляла, но знаеше отговора.
— Не. Ще напусна Белия дом.
— Добра идея.
— Освен всичко останало, не виждам бъдеще в пресслужбата. Никога не повишават
жени и така ще си прекарам живота като проучвателка. А аз съм на правителствена служба,
защото искам да се върши работа.
 — Има едно свободно място в Министерството на правосъдието, което може да е
подходящо — Джордж го каза, все едно току-що му е хрумнало, но Мария подозираше, че го е
планирал. — Работата е с корпорации, които не се подчиняват на правителствените
регулации. Нарича се договаряне. Може да е интересно.
— Мислиш ли, че имам шанс?
— С диплома по право от Чикагския университет и две години опит в Белия дом?
Абсолютно.
— Обаче не вземат на работа много негри.
— Знаеш ли какво? Мисля, че Линдън може да промени това.
— Нима? Та той е южняк!
— Не го съди предварително. Честно казано, нашите се държаха зле с него. Боби го
мрази, не ме питай защо. Може би защото нарича члена си Джъмбо.
Мария се закиска за пръв път от три дни насам.
— Явно е огромен. Ако иска да сплаши някого, Линдън го вади и казва: „Запознай се с
Джъмбо“. Така разправят.
Мария знаеше, че мъжете обичат да разказват такива истории. Можеше да е вярно, а
можеше и да не е вярно. Пак стана сериозна.
— Всички в Белия дом мислят, че държанието на Джонсън е коравосърдечно, особено
към семейство Кенеди.
— Не съм съгласен. Погледни, когато президентът умря и никой не знаеше какво да
прави сега, Америка беше ужасно уязвима. Ами ако Съветите бяха избрали този момент да
превземат Западен Берлин? Ние сме правителството на най-могъщата страна в света и трябва
да си вършим работата, без да спираме и за секунда, колкото и дълбоко да скърбим. Линдън
незабавно пое юздите и е адски добре, че го стори, защото никой друг дори не помисляше за
това.
— И Боби ли?
— Особено Боби. Обичам го, знаеш, но той се предаде на мъката си. Утешава Джаки и
организира погребението на брат си, а не управлява Америка. Честно казано, повечето от
нашите хора са също толкова зле. Може и да мислят, че Линдън е коравосърдечен. А аз
мисля, че се държи като президент.
След края на службата изнесоха ковчега от катедралата и отново го поставиха на
кесона, за да бъде откаран в Националното гробище Арлингтън. Този път опечалените
пътуваха в дълга редица черни лимузини. Процесията мина покрай Мемориала на Линкълн
и прекоси река Потомак.
— Какво ще направи Джонсън за закона за гражданските права? — попита Мария.
— Това е големият въпрос. Точно сега законопроектът е обречен. Намира се в
Комисията по правилата, а нейният председател Хауърд Смит даже не казва кога ще започнат
да го обсъждат.
Мария се замисли за бомбата в неделното училище. Как изобщо беше възможно някой
да взема страната на южните расисти?
— Не може ли собствената му комисия да го отхвърли?
— На теория може. Но когато републиканците се съюзят с южните демократи, те имат
мнозинство и винаги са против гражданските права, независимо от общественото мнение.
Не знам как могат да твърдят, че вярват в демокрацията.
По телевизията показаха как Джаки Кенеди запалва вечния огън над гроба. Джордж
отново взе ръката на Мария и тя забеляза сълзи в очите му. Гледаха мълчаливо как ковчегът
бавно се спуска в гроба.
Джак Кенеди си отиде.
— О, Боже, какво ще стане сега с всички нас? — възкликна Мария.
— Не знам — отговори Джордж.

***
Джордж с нежелание остави Мария. С памучната нощница и стария кадифен халат, с
естествено къдрава и разбъркана, а не усърдно изправена коса, тя изглеждаше по-секси,
отколкото си мислеше. Но вече нямаше нужда от него: планираше да се срещне с Нели
Фордам и още няколко момичета от Белия дом в някакъв китайски ресторант, за да направят
помен. Значи нямаше да е сама.
Джордж вечеря с Грег. Бяха в облицования с тъмна ламперия салон на Оксидентал
Грил, на един хвърлей от Белия дом. Джордж се усмихна на външния вид на баща си: както
винаги, носеше скъпите дрехи, все едно са някакви дрипи. Тънката му връзка от черен сатен
беше накриво, ръкавелите на ризата му бяха разкопчани, а на ревера на черния му костюм
имаше белезникаво петно. За щастие, Джордж не беше наследил неговата небрежност.
— Реших, че може да имаме нужда да се поободрим — каза Грег. Той обичаше
първокласните ресторанти и изисканата кухня. Тази му черта Джордж беше наследил.
Поръчаха омари и шабле.
Джордж се чувстваше по-близък с баща си след Кубинската ракетна криза, когато
заплахата от предстоящото унищожение беше накарала Грег да разкрие сърцето си. Като
незаконно дете Джордж винаги беше живял с усещането, че причинява неудобство на Грег и
той изпълнява ролята на баща по задължение и без желание. Но след онзи изненадващ
разговор, той разбра, че Грег истински го обича. Връзката им си остана необичайна и доста
далечна, обаче Джордж вярваше, че е открил нещо истинско и трайно.
Докато чакаха храната, към масата им приближи приятелят на Джордж Скип
Дикерсън. Облечен беше за погребението — тъмен костюм и черна вратовръзка, които
изглеждаха драматично на фона на светлорусата му коса и бялата му кожа.
— Здрасти, Джордж. Добър вечер, господин сенатор. Мога ли да се присъединя към вас
за минутка? — провлачи той по южняшки.
Джордж го представи.
— Това е Скип Дикерсън. Работи за Линдън. За президента, искам да кажа.
— Вземи си стол — предложи Грег.
Скип примъкна един тапициран с червена кожа стол и заговори сериозно на Грег.
— Президентът знае, че Вие сте учен.
Сега пък какво става, по дяволите, зачуди се Джордж. Скип никога не си губеше
времето с празни приказки.
— В колежа учих физика, да — отговори Грег с усмивка.
— И сте завършили Харвард summa cum laude.
— Линдън се впечатлява от такива неща повече от необходимото.
— Но Вие сте бил един от учените, които са разработили атомната бомба.
— Работих в проекта „Манхатън“, вярно е.
 — Президентът Джонсън иска да е сигурен, че одобрявате плановете за проучването на
езерото Ери.
Джордж знаеше за какво говори Скип. Федералното правителство финансираше
проучване на крайбрежието на град Бъфало, което навярно щеше да доведе до построяването
на голямо пристанище. Това означаваше милиони долари за няколко компании в северната
част на щата Ню Йорк.
— Е, Скип — отговори Грег, — искаме да бъдем сигурни, че проектът няма да бъде
отрязан от бюджета.
— Можете да разчитате на това, сър. Президентът вярва в голямата важност на този
проект.
— Радвам се да го чуя. Благодаря.
Джордж беше убеден, че разговорът няма нищо общо с науката. Ставаше дума за онова,
което конгресмените наричат „свинско“ — разпределянето на федерално финансирани
проекти из предпочитаните щати.
— За нищо — каза Скип. — Добър апетит. О, преди да тръгна. Можем ли да разчитаме,
че ще подкрепите президента за проклетия Зърнен закон?
В Съветския съюз имаше слаба реколта и изпитваха отчаяна нужда от зърно. Като част
от опитите за по-добро разбирателство с Москва президентът Кенеди й продаде на кредит
излишъка от американската пшеница.
Грег се облегна в стола и рече умислено:
— Членовете на Конгреса вярват, че ако комунистите не могат да изхранят своя народ,
не е наша работа да им помагаме. Зърненият закон на сенатор Мъндт ще отмени сделката на
президента Кенеди, а аз смятам, че Мъндт е прав.
— И президентът Джонсън е съгласен с Вас! — откликна Скип. — Той определено не
желае да помага на комунистите. Но това ще бъде първото гласуване след погребението.
Наистина ли искаме да се превърне в плесница в лицето на покойния президент?
— Всъщност за това ли се притеснява президентът Джонсън? — намеси се Джордж. —
Или иска да прати послание, че сега за външната политика отговаря той, и че няма да
допусне Конгресът да оспорва решенията му за всеки цент?
Грег се засмя.
— Понякога забравям колко си умен, Джордж. Точно това иска Линдън.
— Президентът иска да работи в близко сътрудничество с Конгреса във външната
политика — обясни Скип. — Но ако може да разчита на Вашата подкрепа утре, наистина ще
го оцени. Той вярва, че ще е страшно незачитане на паметта на президента Кенеди, ако
Зърненият закон мине.
Нито един от двамата не иска да каже какво всъщност става тук, отбеляза Джордж.
Простата истина беше, че Джонсън заплашва да откаже проекта за пристанището в Бъфало,
ако Грег гласува за Зърнения закон.
И Грег поддаде.
— Моля те, предай на президента, че разбирам неговата загриженост и той може да
разчита на гласа ми.
Скип стана.
— Благодаря Ви, сенаторе. Той ще остане много доволен.
— Преди да си идеш, Скип… — обади се Джордж. — Знам, че на новия президент му
се струпва много, но по някое време в близките дни той ще насочи мислите си към
законопроекта за гражданските права. Моля, обади се, ако прецените, че мога някак да
помогна.
— Благодаря ти, Джордж. Оценявам го.
Скип си отиде.
— Много добре — оцени Грег.
— Просто искам да знае, че вратата е отворена.
— Тези неща са толкова важни в политиката.
Поднесоха храната. Когато келнерите се оттеглиха, Джордж взе ножа и вилицата.
— Аз съм от начало до край човек на Боби Кенеди — рече той и започна да отваря
омара. — Но Джонсън не бива да бъде подценяван.
— Прав си. Но също така недей да го надценяваш.
— Какво ще рече това?
— Линдън има два недостатъка. Той е интелектуално слаб. О, разбира се, хитър е като
тексаски пор, но не е същото. Завършил е колеж за учители и никога не се е занимавал с
абстрактно мислене. Чувства се по-долен от нас, завършилите Харвард типове, и с
основание. Слабо схваща международната политика. Китайци, будисти, кубинци, болшевики
— всички те имат различен начин на мислене и той никога няма да ги разбере.
— А какъв е вторият му недостатък?
— Той е слаб морално. Няма принципи. Подкрепата му за гражданските права е
искрена, но не е етична. Той симпатизира на цветнокожите като на онеправдани и смята
самия себе си за онеправдан, понеже е от бедно тексаско семейство. Това е инстинктивна
реакция.
Джордж се усмихна.
— Току-що те накара да направиш онова, който той иска.
— Правилно. Линдън знае как да манипулира хората един по един. Той е най-ловкият
парламентарен политик, когото познавам. Но не е държавник. Джак Кенеди беше неговата
противоположност: безнадеждно некомпетентен в отношенията с Конгреса, превъзходен на
международната сцена. Линдън ще се справи майсторски с Конгреса, но като водач на
свободния свят? Не знам.
— Мислиш ли, че той има някакъв шанс да прекара законопроекта за гражданските
права покрай комисията на конгресмена Хауърд Смит?
Грег се усмихна.
— Нямам търпение да видя какво ще направи Линдън. Яж си омара.
На другия ден Зърненият закон на сенатор Мъндт беше разбит с петдесет и седем
срещу тридесет и шест гласа.
Заглавията след това гласяха:

ЗЪРНЕНИЯТ ЗАКОН — ПЪРВАТА ПОБЕДА НА ДЖОНСЪН

***
Погребението свърши. Кенеди го нямаше и президент беше Джонсън. Светът се беше
променил, но нито Джордж, нито някой друг имаше представа какво значи това. Що за
президент щеше да е Джонсън? С какво щеше да е различен? Един мъж, когото повечето хора
не познаваха внезапно се превърна във водач на свободния свят и оглави най-могъщата
страна в него. Какво щеше да прави той?
Предстоеше самият Джонсън да каже това.
Камарата на представителите беше претъпкана. Телевизионните прожектори светеха
ослепително над събралите се конгресмени и сенатори. Съдиите от Върховния съд бяха в
черните си тоги, а членовете на Обединения комитет на началник-щабовете лъщяха от
медали.
Джордж седеше до Скип Дикерсън в галерията, която също беше пълна и хората се бяха
наместили по стъпалата между редиците. Джордж гледаше изучаващо Боби Кенеди, който
седеше долу, в единия край на скамейката на правителството. Главата му беше наведена и
беше забил поглед в пода. За петте дни след убийството Боби беше отслабнал. Освен това
беше започнал да носи дрехите на покойния си брат, които не му бяха по мярка, и така
подсилваше впечатлението за човек, който се е смалил.
В президентската ложа седяха лейди Бърд Джонсън и двете й дъщери, едната
безцветна, другата хубава. И трите дами имаха старомодни прически. Заедно с тях бяха
няколко от светилата на Демократическата партия: Дейли, кмет на Чикаго; Лорънс,
губернатор на Пенсилвания; и домашният интелектуалец на семейство Кенеди, Артър
Шлезинджър, за когото Джордж знаеше, че вече заговорничи да отстрани Джонсън в
президентската надпревара догодина. Изненадващо, в президентската ложа имаше и две
черни лица. Джордж знаеше кои са тези хора: Зефир и Сами Райт, готвачката и шофьорът на
семейство Джонсън. Това добър знак ли беше?
Големите двойни врати се отвориха. Квесторът със смехотворното име Фишбайт
Милър се провикна:
— Господин Председател! Президентът на Съединените щати!
После Линдън Джонсън влезе и всички станаха на крака, и го аплодираха.
Джордж си задаваше два тревожни въпроса за Линдън Джонсън. Те щяха да получат
отговорите си днес. Първо, ще изостави ли президентът затруднителния законопроект за
гражданските права? Прагматиците в Демократическата партия настояваха да постъпи
тъкмо така. Джонсън щеше да има добро оправдание, ако му дотрябваше; президентът
Кенеди не бе успял да получи подкрепата на Конгреса за законопроекта и така той бе осъден
на провал. Новият президент имаше правото да се откаже от него като от зле свършена
работа. Джонсън можеше да каже, че законодателството по парализиращ и разединяващ
проблем като сегрегацията трябва да се остави за след изборите.
Ако Джонсън наистина кажеше това, движението за граждански права щеше да се
върне години назад. Расистите щяха да отпразнуват победа, Ку-клукс-клан щяха да решат, че
всичко, което вършат, е оправдано, а корумпираните бели полицаи, съдии, църковни водачи и
политици от юга щяха да знаят, че могат все така да преследват, да бият, да изтезават и да
убиват негрите, без да се боят от правосъдието.
Но ако Джонсън не кажеше това и потвърдеше подкрепата си за гражданските права,
изникваше друг въпрос. Ще притежава ли той авторитета да заеме мястото на Кенеди? И
този въпрос щеше да получи отговора си през следващия час, а изгледите бяха мрачни.
Линдън беше ловък в личните контакти, а най-слаб беше, когато трябваше да говори пред
големи групи по официални поводи. И тъкмо това се налагаше да направи след няколко
минути. За американския народ това беше първото му представяне като водач и щеше да го
определи, за добро или лошо.
Скип Дикерсън си гризеше ноктите.
— Ти ли написа речта? — попита го Джордж.
— Няколко реда. Колективна работа е.
— Какво ще каже?
Скип нервно поклати глава.
— Почакай и ще видиш.
Вътрешните хора във Вашингтон очакваха Джонсън да се провали. Той беше слаб
оратор, досаден и скован. Понякога препускаше през думите, друг път звучеше мудно. Когато
искаше да подчертае нещо, направо крещеше. Жестовете му бяха смущаващо нелепи: вдигаше
ръка и забиваше показалец във въздуха, или пък вдигаше двете ръце и размахваше юмруци.
Общо взето, речите разкриваха най-слабата страна на Линдън.
Джордж не можа да разгадае нищо по държанието на Джонсън, докато той минаваше
през аплодиращото множество, стъпи на подиума, застана зад катедрата и отвори черна
папка. Не издаваше нито самоувереност, нито нервност. Сложи си очила без рамка и
търпеливо изчака аплодисментите да стихнат и публиката да седне.
Най-сетне заговори.
— С радост бих дал всичко, което имам, да не стоя тук днес — каза той с равен и
премерен тон.
Камарата притихна. Джонсън беше улучил правилната нотка на печално смирение.
Добро начало, каза си Джордж.
Джонсън продължи да говори в същия дух, бавно и с достойнство. Дори и да изпитваше
подтик да побърза, той го овладяваше твърдо. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини,
а ризата му беше със закопчана с петлик яка, което в юга минаваше за официално. Току
поглеждаше на двете страни и говореше на всички в камарата, като в същото време
изглеждаше, че я владее.
Като отзвук на думите на Мартин Лутър Кинг, и той говореше за мечти: за мечтите на
Кенеди за овладяване на космоса, за образование за всички деца, за Корпус на мира.
— Това е нашето предизвикателство. Не да се колебаем, не да спираме, не да се
озъртаме и да се разпростираме върху този страшен миг, а да продължаваме по пътя си и да
можем да изпълним съдбата, която историята ни е отредила.
После трябваше да спре заради аплодисментите.
— Нашите най-непосредствени задачи са тук, на този хълм.
Това беше решителният миг. Капитолийският хълм, където заседаваше Конгресът,
воюваше с президента през по-голямата част от шестдесет и трета година. Конгресът имаше
властта да отлага законодателството и я използваше често, дори когато президентът беше
водил кампании и беше спечелил обществена подкрепа за своите планове. Но откак Джак
Кенеди обяви своя законопроект за гражданските права, конгресмените стачкуваха като
фабрика, пълна с войнстващи работници — отлагаха всичко, инатливо отказваха да
прокарват дори рутинни закони, презираха общественото мнение и демократичния процес.
— Първо — обяви Джонсън и Джордж затаи дъх, за да чуе какво ще постави
президентът на първо място.
— Няма паметна реч или възхвала, която по-красноречиво да почете паметта на
президента Кенеди от най-бързото възможно приемане на закона за гражданските права, за
който той се бори толкова време.
Джордж скокна на крака и заръкопляска радостно. Не беше единствен:
аплодисментите отново избухнаха и продължиха по-дълго от преди.
Джонсън изчака да стихнат и каза:
— В тази страна достатъчно отдавна говорим за граждански права. Говорим за
граждански права от сто години, че и повече. Сега е време да напишем следващата глава. И
да я напишем в правните книги.
Пак се понесоха ръкопляскания.
Джордж в еуфорията си огледа няколкото черни лица в камарата: петимата негри
конгресмени, включително Гас Хокинс от Калифорния, който всъщност изглеждаше като
бял; господин и госпожа Райт, които ръкопляскаха в президентската ложа, и пръснатите из
галерията със зрителите черни лица. По тях бяха изписани облекчение, надежда и радост.
После погледът му падна върху редиците зад правителството, където седяха старшите
сенатори, повечето южняци — мрачни и огорчени.
Нито един от тях не ръкопляскаше.

***
Шест дни по-късно, в малкото кабинетче до Овалния кабинет, Скип Дикерсън изложи
нещата пред Джордж.
— Единственият ни шанс е петиция за освобождаване.
— Какво е това?
Дикерсън отмести русия перчем от очите си.
— Това е резолюция, прокарана от Конгреса, която освобождава Комисията по
правилата от контрол над законопроекта и я принуждава да го прати за обсъждане в залата.
Джордж се гневеше, че трябва да се мине през тези тайнствени процедури, за да може
дядото на Мария да не влиза в затвора, задето иска да се регистрира като гласоподавател.
— Никога не съм чувал за това — призна той.
— Трябва ни мнозинство. Южните демократи ще бъдат против нас, затова по мои
сметки няма да ни стигнат петдесет и осем гласа.
— По дяволите. Нужно е петдесет и осем републиканци да ни подкрепят, за да
направим каквото трябва?
— Да. И тук идваш ти.
— Аз ли?
— Мнозина републиканци твърдят, че подкрепят гражданските права. Все пак, това е
партията на Ейбрахам Линкълн, който освободи робите. Искаме Мартин Лутър Кинг и
всички негърски водачи да се свържат със своите републикански поддръжници, да им
обяснят тази ситуация и да им кажат да гласуват за петицията. Посланието е, че не може да
си за гражданските права, ако не подкрепиш петицията.
Джордж кимна.
— Това е добре.
— Някои ще отговорят, че са за гражданските права, но не одобряват това процедурно
пришпорване. Те трябва да схванат, че сенатор Хауърд Смит е твърд сегрегационист, който
ще има грижата неговата комисия да обсъжда правилата, докато не стане твърде късно за
прокарване на законопроекта. Той няма да отлага, той ще саботира.
— Добре.
Една секретарка подаде глава иззад вратата и каза:
— Той е готов да ви приеме.
Двамата млади мъже станаха и влязоха в Овалния кабинет.
Както винаги, Джордж се порази от размерите на Линдън Джонсън. Беше метър и
деветдесет, но височината не беше всичко. Главата му беше голяма, носът му беше дълъг,
ушите му бяха колкото палачинки. Той разтърси ръката на Джордж и не я пусна, а го стисна
за рамото и се приближи толкова, че да накара Джордж да се чувства неудобно.
— Джордж — поде той. — Помолих всички хора на Кенеди да останат в Белия дом и да
ми помагат. Вие до един сте завършили Харвард, а пък аз бях в Тексаския щатски учителски
колеж. Разбираш ли, аз имам по-голяма нужда от вас, отколкото президентът Кенеди имаше.
Джордж не знаеше какво да каже. Подобна скромност го смущаваше. След кратко
мълчание той отговори:
— Тук съм, за да Ви помагам с каквото мога, господин президент.
Досега хиляда души трябва да бяха казали същото или нещо подобно, обаче Джонсън
реагира, все едно за пръв път чува тези думи.
— Наистина оценявам, че го казваш, Джордж — пламенно рече той. — Благодаря ти.
— После се залови за работа. — Мнозина искаха от мен да смекча законопроекта за
гражданските права, та да могат южняците да го преглътнат по-лесно. Предложиха да извадя
забраната за сегрегация на обществените сгради. Нямам желание да го правя, Джордж, по
две причини. Първо, те ще мразят този закон, независимо от това дали е твърд или мек, и не
вярвам да го подкрепят, колкото и беззъб да го направя.
На Джордж това му се видя правилно.
— Щом ще се борите, борете се за това, което наистина искате.
— Именно. И ще ти кажа втората причина. Аз имам една приятелка, която работи за
мен. Казва се госпожа Зефир Райт.
Джордж си спомни господин и госпожа Райт, които седяха в президентската ложа в
Камарата на представителите.
Джонсън продължи:
— Веднъж тя се готвеше да отпътува за Тексас и аз я помолих да вземе кучето ми и да
го откара. „Моля, не искайте от мен да правя това“, каза тя. Трябваше да попитам защо. „Да
шофираш в Юга е достатъчно тежко само защото си черен. Не можеш да намериш къде да се
нахраниш или да пренощуваш, или дори да идеш до тоалетната. А с кучето ще е направо
невъзможно“. Това ме нарани, Джордж, почти ме разплака. Госпожа Райт е завършила колеж,
видиш ли. И тогава осъзнах колко важни са обществените места, когато говорим за
сегрегация. Знам какво е да те гледат отвисоко, Джордж, и със сигурност не го пожелавам
никому.
— Хубаво е, че чувам това — отговори Джордж.
Джордж знаеше, че го ухажват. Джонсън не изпускаше ръката и рамото му,
продължаваше да се привежда твърде близо и тъмните му очи се взираха в Джордж със
забележителна настойчивост. Джордж знаеше какво прави Джонсън, но въпреки това
тактиката му вършеше работа. Джордж се развълнува от историята за Зефир и повярва на
Джонсън, когато той каза, че знае какво е да те гледат отвисоко. Усети прилив на възхищение
и привързаност към този грамаден, нескопосен и емоционален човек, който явно беше на
страната на негрите.
— Ще бъде трудно, но мисля, че можем да спечелим. Направи всичко по силите си,
Джордж.
— Да, сър. Ще го сторя — отговори Джордж.

***
Джордж обясни стратегията на президента Джонсън на Верина Марканд малко преди
Мартин Лутър Кинг да иде в Овалния кабинет. Тя изглеждаше удивително в яркочервения си
дъждобран, но за пръв път Джордж не се разсейваше от красотата й.
— Трябва да вложим всичко, с което разполагаме — настоя той. — Ако петицията
пропадне, пропада и законопроектът и негрите от Юга пак ще се върнат там, откъдето
тръгнаха.
Той даде на Верина списък на републиканските конгресмени, които още не бяха
подписали петицията.
Тя се впечатли.
— Президентът Кенеди говори с нас за гласовете, но никога не е разполагал с подобен
списък.
— Това е Линдън — отговори Джордж. — Ако организаторите на партийните групи му
кажат, че мислят, че имат еди-колко си гласа, той отговаря: „Мисленето не е достатъчно —
трябва да знам!“ Иска да разполага с имената. И е прав. Това е твърде важно, та да се гадае
кой как ще гласува.
Каза й още, че водачите на движението за граждански права трябва да окажат натиск
върху либералните републиканци.
— Всеки от тези хора трябва да получи обаждане от някого, на чието одобрение държи.
— Това ли ще каже президентът на доктор Кинг тази сутрин?
— Точно това — Джонсън се срещаше един по един с всички най-важни водачи на
движението за граждански права. Джак Кенеди би ги събрал всички на едно място, но
Линдън не можеше да прилага магиите си толкова успешно върху големи групи.
— Смята ли Джонсън, че водачите на движението могат да обърнат всички тези
републиканци?
— Сами няма да могат, но той впряга и други. Ще се види с всички водачи на
профсъюзи. Сутринта закуси заедно с Джордж Мийни.
Верина поклати красивата си глава в почуда.
— Енергичен е, признавам — тя се умисли. — Защо президентът Кенеди не умееше
това?
— По същата причина, по която Линдън не умее да плава с яхта — не знае как.
Срещата на Джонсън с Кинг мина добре. Но на другата сутрин оптимизмът на Джордж
беше прекършен от ответния удар на сегрегационистите.
Водещи републиканци отхвърлиха петицията. Маккълоу от Охайо каза, че тя е
раздразнила хора, които иначе биха подкрепили законопроекта за гражданските права.
Джералд Форд каза на репортери, че на Комисията по правилата трябва да се даде време да
проведе изслушвания, което беше глупост: всеки знаеше, че Смит иска да убие закона, а не да
го обсъжда. Въпреки това, репортерите бяха осведомени, че петицията пропада.
 Но Джонсън не се обезсърчи. В сряда сутринта говори пред Съвещателната бизнес
камара, осемдесет и девет от най-важните американски бизнесмени, и каза:
— Аз съм единственият президент, който имате; ако ме оставите да се проваля,
проваляте се и вие, понеже цялата страна се проваля.
После се обърна към изпълнителния съвет на Американската федерация на
профсъюзите и Конгреса на профсъюзите в индустрията с думите:
— Имам нужда от вас, искам ви и вярвам, че ще бъдете на моя страна.
Получи овации от станалите на крака слушатели, а тридесет и тримата лобисти на
стоманодобива щурмуваха Капитолийския хълм.
Джордж тъкмо сядаше да вечеря с Верина в един от тамошните ресторанти, когато
Скип Дикерсън мина край масата им и прошепна:
— Кларънс Браун отиде да се види с Хауърд Смит.
Джордж обясни на Верина:
— Браун е старшият републиканец в комисията на Смит. Или ще му каже да удържа и
да не обръща внимание на лобистите… или ще му каже, че републиканците не могат да
търпят този натиск още дълго. Ако двама от комисията се обърнат срещу Смит, неговите
решения ще бъдат отхвърляни с мнозинство.
— Възможно ли е всичко да свърши толкова бързо? — чудеше се Верина.
— Смит може и да скочи, преди да го бутнат. Изглежда по-достойно.
Джордж отмести чинията. Напрежението потисна апетита му.
След половин час Дикерсън пак намина.
— Смит се огъна — изграчи той. — Утре ще има официално изявление.
После излезе, за да разпространи новината.
Джордж и Верина се усмихнаха един на друг.
— Е, Бог да благослови Линдън Джонсън — каза Верина.
— Амин. Трябва да го отпразнуваме.
— Какво ще направим?
— Ела в моя апартамент — отговори Джордж. — Ще измисля нещо.
 32.
В училището на Дейв нямаше униформа, но момчетата търпяха подигравки за
контенето. Той получи доста закачки в деня, когато се появи в двуредно сако, бяла риза с
дълга яка, вратовръзка на капчици и сини панталони с бял пластмасов колан. Не му пукаше,
че го вземат на подбив. Той имаше мисия.
В продължение на години групата на Лени беше в покрайнините на шоубизнеса. В
сегашното положение можеха да изкарат още едно десетилетие в дънене на рокендрол из
клубовете и кръчмите. Дейв искаше нещо повече от това през 1964 година. Придвижването
напред означаваше да направят запис.
След училище взе метрото до „Тотнам Корт Роуд“ и оттам отиде на адрес на улица
„Денмарк“. На партера на сградата имаше магазин за китари, но до него се намираше врата
към канцеларията на етажа и табела с надпис Класик Рекърдс.
Дейв беше говорил с Лени за договор за запис, но той отвърна обезсърчително.
— Опитвал съм — обясни той. — Не можеш да се промъкнеш през вратата. Това е
затворен кръг.
Звучеше безсмислено. Трябваше да има начин за влизане, иначе въобще никой нямаше
да прави записи. Дейв обаче не беше толкова застрелян, та да спори с Лени. Тъй че реши да
опита сам.
Започна с проучването на имената на звукозаписните компании в хит парада. Работата
беше сложна, понеже имаше много марки, всичките притежавани от няколко компании.
Телефонният указател му помогна да ги подреди и той взе Класик на прицел.
Обади им се и започна:
— Добър ден, тук Служба Загубени вещи в Британските железници. При нас се намира
лента в кутия с обозначението Завеждащ изпълнителите и звукозаписа, Класик Рекърдс. На
кого да я изпратим?
Момичето от другата страна на телефона му даде име и адреса на улица „Денмарк“. На
края на стълбището се натъкна на рецепционистка, може би момичето, с което говори по
телефона. Дейв си придаде уверен вид и използва името, което тя му даде:
— Имам среща с Ерик Чапман.
— За кого да предам?
— Дейв Уилямс. Кажете му, че Байрън Честърфийлд ме праща.
Това беше лъжа, но Дейвид нямаше нищо за губене.
Рецепционистката изчезна зад някаква врата. Дейв се огледа. Златни и сребърни
грамофонни плочи в рамки украсяваха фоайето. Снимката на Ерик Марканд, черния Бинг
Кросби, носеше посвещение: „На Ерик, с благодарности за всичко“. Дейв си отбеляза, че
всички плочи са поне отпреди пет години. На Ерик му трябваше свеж талант.
Дейв беше нервен. Не беше навикнал да мами. Каза си да не се притеснява. Не
нарушаваше закона. Ако го разкриеха, най-лошото щеше да бъде да му кажат да си върви и да
не губи времето на хората. Струваше си рискът.
Секретарката излезе и на вратата застана мъж на средна възраст. Носеше зелена
плетена жилетка върху бяла риза и безлична вратовръзка. Сивата му коса оредяваше. Облегна
се на касата на вратата и огледа Дейв от горе до долу. Миг по-късно каза:
— Значи Байрън те праща при мен, така ли?
 Тонът му бе скептичен — очевидно не вярваше на историята. Дейв не повтори лъжата,
като си послужи с друга.
— Байрън ми каза: „И Ем Ай имат Бийтълс, Дека — Ролинг Стоунс, на Класик им
трябват Плъм Нели.“
Байрън не бе казал нищо такова. Дейв направи този извод от четенето на музикалната
преса.
— Плъм какво?
Дейв подаде на Чапман снимка на групата.
— Забивали сме в Дайв в Хамбург, като Бийтълс, и сме свирили в Джъмп в Лондон
като Стоунс.
Изненада се, че още не са го изхвърлили, и се питаше още колко ли ще изтрае късметът
му.
— Откъде познаваш Байрън?
— Той ни е менажер.
Още една лъжа.
— Каква музика?
— Рокендрол, но с много вокална хармония.
— Точно като всички останали поп групи в момента.
— Ние сме по-добри.
Настъпи дълга пауза. Дейв се радваше, че Чапман изобщо говори с него. Лени беше
казал: „Не можеш да се промъкнеш през вратата“. Дейв му показа, че не е прав.
После Чапман произнесе:
— Проклет лъжец.
Дейв зина да протестира, но Чапман вдигна ръка, за да го спре.
— Не ми разправяй повече врели-некипели. Байрън не ви е менажер и не те е пращал
тук. Може и да си го срещал, но той не е казвал, че на Класик Рекърдс им трябва Плъм Нели.
Дейв не каза нищо. Хванаха го. Това беше унизително. Опитал беше да си проправи път
към звукозаписна компания и се провали.
Чапман го попита:
— Как се казваше, а?
— Дейв Уилямс.
— Какво искаш от мен, Дейв?
— Договор за запис.
— Ама че изненада.
— Уредете ни прослушване. Гарантирам, че няма да съжалявате.
— Ще ти споделя една тайна, Дейв. Когато бях на осемнадесет си намерих работа в
звукозаписно студио като казах, че съм електротехник. Излъгах. Единствената ми
квалификация беше пианото в седми клас.
Сърцето на Дейв подрипна от надежда.
— Харесва ми дързостта ти — продължи Чапман.
— Ако можех да върна часовника, не бих имал нищо против отново да бъда млад
търсач на късмет — малко тъжно добави той.
Дейв затаи дъх.
— Ще ви прослушам.
— Благодаря Ви!
 — Елате в звукозаписното студио един ден след Коледа.
Той посочи рецепционистката с пръст.
— Чери ще ви запише час.
Върна се в стаята си и затвори вратата.
Дейв не можеше да повярва на късмета си. Хванаха го с глупавите му лъжи, но все пак
издейства прослушване!
Уговориха предварителен час с Чери и той й каза, че ще се обади, за да потвърди, след
като се разбере с останалите от групата. След това направо полетя към къщи.
Веднага щом се прибра в къщата на улица „Грейт Питър“ взе телефона в хола и се
обади на Лени.
— Издействах ни прослушване в Класик Рекърдс! — триумфиращо съобщи той.
Лени не прояви очаквания от Дейв ентусиазъм.
— Кой ти каза да го направиш?
Ядосан бе, понеже Дейв бе поел инициативата.
Дейв обаче отказа да отстъпи.
— Какво можем да изгубим?
— Как успя?
— Промъкнах се. Видях Ерик Чапман и той ми каза „окей“.
— Сляп късмет — отвърна Лени. — Понякога се случва.
— Да — съгласи се Дейв, макар да си помисли: „Нямаше да ми излезе късметът, ако си
седях на задника вкъщи“.
— Всъщност Класик не е компания за попмузика — продължи Лени.
— Затова им трябваме ние.
Търпението на Дейв се изчерпваше.
— Лени, как може това да бъде нещо лошо?
— Не, чудесно е. Ще видим дали ще излезе нещо.
— Сега трябва да решим какво ще свирим на прослушването. Секретарката ми каза, че
трябва да запишем две песни.
— Е, очевидно ще направим „Шейк, ратъл енд рол“. Сърцето на Дейв помръкна.
— Защо?
— Това е най-доброто ни изпълнение. Винаги минава добре.
— Не ти ли се струва малко старомодно?
— Класика е.
Дейв осъзнаваше, че не може да спори с Лени за това, не и сега. Веднъж вече Лени
преглътна гордостта си. Човек можеше да го притиска, но не твърде много. Можеха да
направят две песни — втората да бъде по-характерна.
— Какво ще кажеш за един блус? — отчаяно запита той. — За контраст. За да покажем
репертоара си.
— Става. „Хучи Кучи мен“.
Малко по-добре, повече като правените от Ролинг Стоунс неща.
— Окей — съгласи се Дейв.
Отиде в гостната. Там беше Вали с опряна на коляното китара. Живееше у семейство
Уилямс от идването си с групата от Хамбург. Той и Дейв често седяха в стаята, свиреха и
пееха между училището и вечерята.
Дейв му съобщи новината. Вали се зарадва, но се притесни заради подбраните от Лени
песни.
— Две песни, които са били хитове през петдесетте — обобщи той. Английският му се
подобряваше бързо.
— Това е групата на Лени — безпомощно отговори Дейв. — Ако мислиш, че можеш да
му промениш мнението, опитай.
Вали сви рамене. Беше отличен музикант, но Дейв установи, че е малко инертен. По
думите на Иви всички в сравнение със семейство Уилямс бяха пасивни.
Двамата обсъждаха вкуса на Лени, когато се появи Иви с Ханк Ремингтън.
„Изпитанието на една жена“ бе хит, независимо от катастрофалния дебют в деня на
убийството на президента Кенеди. Ханк записваше нов албум с Кордс. Те изкарваха
следобедите си заедно, после се захващаха за работата си.
Ханк носеше плюшени панталони по модата и риза на точки. Седна до Дейв и Вали,
когато Иви отиде на горния етаж да се преоблече. Както винаги беше чаровен и забавен,
разказваше истории за Кордс по време на турне.
Хвана китарата на Вали, разсеяно дрънна по струните и попита:
— Искате ли да чуете нова песен?
Искаха, то се знае.
Бе сантиментална балада със заглавието „Това е любов“. Грабваше те веднага. Хубава
мелодия с малко провлачен ритъм. Помолиха го да я изсвири отново и той го направи.
— Какъв беше акордът в началото на магаренцето? — поинтересува се Вали.
— До диез минор.
Ханк му показа и му подаде китарата.
Вали изсвири акордите и Ханк я изпя за трети път. Дейв импровизира хармонията.
— Това звучи хубаво — заключи Ханк. — Колко жалко, че няма да я запишем.
— Какво?
Дейв не можеше да повярва.
— Та тя е прекрасна!
— Кордс я смятат за сантиментална. Казват, че сме били рок банда; не искали да
звучим като Питър, Пол и Мери.
— Според мен това е хит номер едно — продължи Дейв.
Майка му подаде глава през вратата.
— Вали — обади се тя. — Търсят те по телефона — от Германия.
Дейв предположи, че ще да е Ребека, сестрата на Вали в Хамбург. Семейството му в
Източен Берлин не можеше да му се обади — тамошният режим не разрешаваше телефонни
обаждания на Запад.
Докато Вали го нямаше в стаята, Иви се появи отново. Беше вдигнала косата си, носеше
джинси и тениска, готова да остави гримьорите и костюмиерите да работят върху нея. Ханк
щеше да я остави в театъра на път за звукозаписното студио.
Дейв беше разсеян, замислен за „Това е любов“, чудесна песен, която Кордс не искаха.
Вали се завърна, последван от Дейзи, и заяви:
— Беше Ребека.
— Ребека ми харесва — отбеляза Дейв и си припомни свинските котлети и пържените
картофи.
— Тя е получила с голямо закъснение писмо от Каролин, от Източен Берлин.
Вали поспря. Явно го бе овладяло някакво чувство. Най-накрая успя да каже:
 — Каролин има бебе. Момиче.
Всички станаха и го поздравиха. Дейзи и Иви го целунаха.
— Кога е станало? — попита го Дейзи.
— На двадесет и втори ноември. Лесно се помни — денят на убийството на Кенеди.
— Колко тежи? — продължи Дейзи.
— Колко тежи ли? — зачуди се Вали, все едно въпросът беше неразбираем.
Дейзи се засмя.
— Хората винаги го казват за новородените.
— Не попитах колко тежи.
— Няма значение. Как се казва?
— Каролин предлага да я кръстим Алис.
— Хубаво име — съгласи се Дейзи.
— Каролин ще ми изпрати снимка — изрече Вали.
После замаяно добави:
— На дъщеря ми. Но ще я изпрати през Ребека, понеже писмата до Англия се задържат
още повече в кабинета на цензора.
— Едва ще дочакам снимките! — рече Дейзи.
Ханк нетърпеливо издрънча с ключовете на колата. Може би намираше приказките за
бебета отегчителни. Или, рече си Дейв, не харесваше как приказките за бебета отклоняват
вниманието от него.
— О, Боже мой, вижте колко е часът — намеси се Иви. — Довиждане на всички. Още
веднъж поздравления, Вали.
Докато си излизаха, Дейв запита:
— Ханк, Кордс наистина ли няма да запишат „Това е любов“?
— Да. Изправят ли се срещу нещо, стават упорити.
— В този случай… можем ли Вали и аз да вземем песента за Плъм Нели? През януари
имаме прослушване в Класик Рекърдс.
— Става — и Ханк сви рамене. — Защо не?

***
В събота сутринта Лойд Уилямс повика Дейв в кабинета си.
Дейв се готвеше да излиза. Носеше пуловер на бели и сини райета, джинси и кожено
яке.
— Защо? — войнствено запита той. — Та ти вече не ми даваш издръжката.
Парите от свиренето с Плъм Нели не бяха много, но стигаха за билетите за метрото, за
питиета и за риза или нов чифт обуща от време на време.
— Нима парите са единствената причина човек да говори с баща си?
Дейв сви рамене и го последва в стаята. Вътре имаше антикварно бюро и няколко
кожени кресла. Зад решетката тлееше огън. На стената имаше снимка на Лойд в Кембридж от
тридесетте години. Стаята бе обиталище на всичко остаряло. Сякаш миришеше на старост.
— Натъкнах се на Уил Фърбелоу в клуб Реформа вчера.
Уил Фърбелоу бе директорът на училището на Дейв. Заради плешивостта винаги го
наричаха „Голия връх“. — Според него има опасност да се провалиш на всичките си изпити.
 — Той никога не ми е бил голям почитател.
— Провалиш ли се, няма да ти разрешат да продължиш в училище. Това ще бъде краят
на твоето формално образование.
— И слава Богу.
Лойд не се ядосваше.
— Всички професии ще бъдат затворени за теб — от счетоводител до зоолог. За всички
тях се налага да държиш изпити. Другата възможност е да чиракуваш. Можеш да се научиш
да вършиш нещо полезно и трябва да се замислиш какво ти харесва — зидарство, готварство,
автомонтьорство…
Дейв се зачуди дали татко не е изкуфял.
— Зидарство? — попита той. — Ти познаваш ли ме изобщо? Та аз съм Дейв.
— Недей да се правиш на изненадан. Хората вършат това, ако не могат да вземат
изпити. Под това ниво можеш да бъдеш помощник в магазин или фабричен работник.
— Не мога да повярвам, че слушам такива приказки.
— Боях се, че това ще направиш — ще затвориш очите си за действителността.
Дейв си помисли, че татко е затворил очите си.
— Разбирам, че преминаваш възрастта, в която мога да очаквам да ми се подчиняваш.
Дейв се смая. Този подход бе нов.
— Но искам да бъдеш наясно с положението. Напуснеш ли училище, очаквам да
работиш.
— Аз работя, и то доста здраво. Свиря три или четири нощи седмично, а Вали и аз
започнахме да опитваме да пишем песни.
— Искам да кажа, че ще очаквам да се издържаш сам. При все че майка ти е наследила
богатство, ние с нея отдавна се разбрахме, че няма да насърчаваме децата си да лентяйстват.
— Аз не съм ленив.
— Смяташ, че това, което вършиш, е работа, но светът не го вижда по този начин. Във
всеки случай, ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да си плащаш своето.
— Искаш да кажеш наем?
— Щом искаш да го наречеш така, да.
— Джаспър никога не е плащал наем, а живее тук от години!
— Той все още е студент. А и си взема изпитите.
— Ами Вали?
— Специален случай заради произхода му, но рано или късно и той ще трябва да си
плаща дела.
Дейв размишляваше над всичко това.
— Значи ако не стана зидар или помощник на бакалина, а и не изкарвам достатъчно
пари с групата, за да ти плащам наем, то тогава…
— Ще трябва да си търсиш друго местообитание.
— Ще ме изхвърлиш.
Лойд изглеждаше наранен.
— През целия ти живот всичко най-хубаво ти е било поднасяно на тепсия — прекрасна
къща, отлично училище, най-добрата храна, най-добрите играчки и книги, уроци по пиано,
ваканции на ски. Това обаче е било през детските ти години. Вече си почти възрастен и
трябва да погледнеш реалността в очите.
— Моята реалност, не твоята.
 — Презираш работата, която вършат обикновените хора. Ти си различен, ти си
бунтовник. Чудесно. Бунтовниците плащат цената за това. Рано или късно ще трябва да го
научиш. Това е.
Дейв поседя замислено за минута. После стана.
— Окей — отвърна той. — Съобщението е прието.
И отиде до вратата.
Докато излизаше, хвърли поглед назад и видя как баща му го наблюдава със странно
изражение.
Замисли се за това, когато излезе от къщи и затръшна вратата. Какъв беше този поглед?
Какво означаваше?
Все още мислеше по въпроса, докато си купуваше билета за метрото. Слизаше с
ескалатора и видя афиш за пиесата „Домът на разбитите сърца“. Това е, разбра той. Лицето
на баща му изразяваше това.
Той изглеждаше съкрушен.

***
По пощата дойде малка цветна снимка на Алис и Вали усърдно се зае да я разглежда.
На нея се виждаше бебе като всяко друго — мъничко розово личице, ококорени сини очи,
калпаче рядка тъмнокафява косица и вратле на петна. Останалата й част бе стегнато увита в
небесносиньо одеяло. Независимо от това Вали изпита пристъп на любов и внезапно
желание да защитава и да се грижи за създаденото от него безпомощно същество.
Питаше се дали въобще ще я види.
Със снимката вървеше и бележка от Каролин. Пишеше, че обича Вали, че той й липсва,
и че тя ще моли източногерманското правителство за разрешение да емигрира на Запад.
На фотографията Каролин държеше Алис и гледаше в апарата. Беше наддала и лицето й
бе по-кръгло. Косата бе изопната назад наместо да обгръща лицето като завеса. Тя вече не
напомняше на другите хубавки момичета от сдружението за народни песни Минезингерите.
Вече беше майка. Затова Вали още повече я желаеше.
Той показа снимката на Дейзи, майката на Дейв.
— Наистина, какво прекрасно бебе! — каза тя.
Вали се усмихна, макар че според него ни едно бебе не бе красиво, дори и неговото.
— Струва ми се, че има твоите очи, Вали — продължи Дейзи.
В очите на Вали имаше нещо ориенталско. Той смяташе, че някой отдавнашен негов
прародител ще да е бил китаец. Не можеше да каже дали очите на Алис са същите.
Дейзи продължи да се прехласва.
— А това е Каролин.
Дейзи не я бе виждала — Вали нямаше снимки.
— Каква красива млада жена.
— Само да я видите издокарана — гордо отбеляза Вали. — Хората се спират и я гледат.
— Надявам се някой ден да я видим.
Над щастието на Вали падна сянка, сякаш облак закри слънцето.
— И аз — добави той.
Следеше новините от Източен Берлин, четеше немските вестници в обществената
библиотека и често разпитваше Лойд Уилямс, чиято политическа специализация бяха
външните дела. Вали знаеше, че излизането от Източна Германия е още по-трудно — Стената
ставаше все по-голяма и по-страховита, с повече охрана и повече кули. Каролин никога не би
опитала да избяга, особено след като имаше дете. Все пак може би съществуваше и друг
начин. Официално източногерманското правителство не уточняваше дали е възможно да се
емигрира законно; дори не поясняваха кой отдел приема молбите. Лойд обаче бе научил от
британското посолство в Бон, че около десет хиляди души годишно получават разрешение,
може би Каролин ще бъде една от тях.
— Ще стане, уверена съм — рече Дейзи, но просто проявяваше любезност.
Вали показа снимката на Иви и на Ханк Ремингтън — те седяха във всекидневната и
четяха някакъв сценарий. Кордс се надяваха да направят филм, а Ханк искаше Иви да участва
в него. Те оставиха хартията и взеха да се възторгват от бебето.
— Днес сме на прослушване в Класик Рекърдс — обясни Вали на Ханк — С Дейв ще
се видим след училище.
— О, успех — насърчи го Ханк. — Ще свирите ли „Това е любов“?
— Надявам се. Лени иска да правим „Шейк, ратъл енд рол“. Ханк поклати глава и
дългата му червена коса се разтърси по начина, който караше милиони девойчета да пищят
от радост.
— Твърде старомодна.
— Знам.
В къщата на „Грейт Питър“ непрекъснато влизаха и излизаха хора. Появи се и
Джаспър, в компанията на жена, която Вали не бе виждал досега.
— Това е сестра ми Ана — обяви той.
Ана бе тъмноока красавица на двадесет и няколко години. Джаспър също изглеждаше
добре — Вали си рече, че в тяхното семейство са хубавци. Фигурата на Ана бе щедро
закръглена — непопулярно сега, когато всички манекенки бяха плоскогърди като Джийн
Шримптън „Скаридата“.
Джаспър представи всички. Ханк стана, стисна ръката на Ана и почна:
— Надявах се да се запозная с Вас. Джаспър ми каза, че сте редактор.
— Така е.
— Мисля си да опиша живота си.
На Вали му се стори, че Ханк е твърде млад — на двадесет — та да си пише
автобиографията, но Ана гледаше на това по-иначе.
— Чудесна идея — каза тя. — Милиони хора ще поискат да я прочетат.
— О, наистина ли?
— Сигурна съм, макар и биографиите да не са специалността ми — специализирам в
преводите на немска и източноевропейска литература.
— Имах полски чичо — това ще помогне ли?
Ана се засмя сърдечно и Вали изпита топлина към нея. Същото стана и с Ханк — той и
тя седнаха да обсъждат книгата. Вали чакаше да им покаже снимката, но реши, че това не е
моментът. Освен това трябваше да върви.
Той излезе от къщата с две китари в ръце.
Хамбург му се бе сторил рязък контраст в сравнение с Източна Германия, но Лондон бе
плашещо различен — анархичен бунт. Хората носеха всякакво облекло — от бомбета до
миниполички. Момчетата с дълги коси бяха твърде обичайни, че да си струва да ги гледаш.
Политическите коментари бяха не просто свободни, а скандални — Вали бе шокиран, когато
видя как по телевизията някакъв човек се правеше на министър-председателя Харолд
Макмилан, говореше с гласа му, носеше побелели мустачки и говореше глупости. Семейство
Уилямс се смееха сърдечно.
Вали беше поразен и от изобилието от черни лица. В Германия имаше известен брой
мургави турски имигранти, но в Лондон хората от карибските острови и от индийския
субконтинент наброяваха хиляди. Те пристигаха, за да работят в болници, фабрики, да
шофират автобуси и влакове. Вали забелязваше, че карибските момичета се обличат много
изискано и са сексапилни.
Срещна се с Дейв при вратите на училището и двамата взеха метрото за Северен
Лондон.
Вали усещаше, че Дейв е изнервен. Вали пък не беше — знаеше, че е добър музикант.
При работата си в Джъмп той всяка нощ чуваше десетки китаристи и рядко попадаше на по-
добър от себе си. Чуеше ли някой наистина добър, спираше да мие чашите, гледаше групата и
изучаваше техниката на китариста, докато шефът не му наредеше да се захваща отново с
работата; върнеше ли се вкъщи, сядаше в стаята и повтаряше чутото, докато не успееше да го
изсвири съвършено.
За съжаление човек не ставаше поп звезда с виртуозност. Тук трябваха повече неща —
чар, хубав външен вид, подходящи дрехи, реклама, умно менажирани и най-вече хубави
песни.
А Плъм Нели имаха хубава песен. Вали и Дейв изсвириха „Това е любов“ на останалите
в групата, а и я изпълниха на няколко пъти през натоварения коледен сезон. Прие се добре,
макар че — както отбеляза Лени — на нея човек не можеше да танцува.
Той пък не искаше да я свирят при прослушването.
— Не е нашият тип изпълнение — заяви Лени. Мислеше си същото като Кордс —
твърде хубава и сантиментална като за рок група.
От спирката на метрото Вали и Дейв отидоха до голяма стара къща, шумоизолирана и
превърната в звукозаписно студио. Чакаха в антрето. Останалите се появиха няколко минути
по-късно. Една от рецепционистките ги помоли да подпишат някаква хартия, която според
нея била „за застраховка“. На Вали повече му приличаше на договор. Дейв се намръщи,
докато я четеше, но всички се подписаха.
Няколко минути по-късно се отвори някаква вътрешна врата и оттам се изниза
непривлекателен младеж. Носеше пуловер с шпиц яка, риза и вратовръзка и пушеше ръчно
свита цигара.
— Добре — започна той вместо представяне и вдигна косата от очите си. — Почти сме
готови за вас. За пръв път ли сте в звукозаписно студио?
Признаха си, че е така.
— Така, нашата работа е да направим така, че да звучите най-добре, тъй че просто
следвайте наставленията ни, дадено?
Явно се чувстваше тъй все едно им прави голяма услуга.
— Влезте в студиото, включвайте инструментите и ние ще го вземем оттам.
— Как се казвате? — попита го Дейв.
— Лорънс Грант.
Не уточни каква е ролята му и Вали предположи, че е някой нископоставен сътрудник,
който опитва да се прави на важен.
 Дейв представи себе си и групата, от което Лорънс явно се запипка нетърпеливо.
После влязоха вътре.
Студиото представляваше просторна стая с приглушено осветление. От едната страна
стоеше голям роял Стейнуей, много подобен на рояла в дома на Вали в Източен Берлин. Беше
покрит с кече и отчасти закрит от наметнат с одеяла параван. Лени седна на пианото и
изсвири серия от акорди по цялата клавиатура. Инструментът имаше типичния за Стейнуей
топъл тон. Лени изглеждаше впечатлен.
Имаше приготвен комплект барабани. Лу си беше донесъл собствения солов барабан и
се зае да го постави.
— Нещо не е наред с барабаните ни ли? — попита Лорънс.
— Не, просто съм навикнал на звука на своя солов барабан.
— Нашият е по-подходящ за запис.
— О, разбира се.
Лу махна своя и върна студийния солов барабан на стойката му.
На пода имаше три усилвателя — светлините им показваха, че са включени и готови.
Вали и Дейв се включиха в двата Вокс АС-30, а Бъз в по-големия басов усилвател Ампег.
Настроиха се към пианото.
— Не мога да виждам останалите от групата — рече Лени. — Трябва ли да държим
този параван?
— Да, налага се — отвърна Лорънс.
— За какво служи?
— За заглушител.
От изражението на Лени Вали можеше да каже, че Лари нищо не разбира; Лени обаче
не каза нищо.
През друга врата влезе мъж на средна възраст в плетена жилетка. Пушеше. Здрависа се
с Дейв, който очевидно се бе запознал с него предишния път, а после се представи на
останалите от групата.
— Казвам се Ерик Чапман и ще продуцирам прослушването ви — заяви той.
Значи този човек държи бъдещето ни в ръцете си, мина през ума на Вали. Реши ли, че
сме добри, ще направим запис; ако пък не, нямаше апелативна инстанция. Какво ли харесва?
Не прилича на поклонник на рокендрола. Повече на неща от типа на Франк Синатра.
— Доколкото разбирам, не сте го вършили преди — продължи Ерик. — В работата
обаче няма нищо наистина особено. В началото е най-добре да не обръщате внимание на
оборудването, да опитате да се отпуснете и да свирите, все едно е някое редовно забиване.
Допуснете ли дребна грешка, просто продължавайте да свирите.
Той посочи Лорънс с пръст.
— Тук Лари е нашето момче за всичко, тъй че искайте от него всичко, от което се
нуждаете — чай, кафе, допълнителен кабел, каквото и да е.
Досега Вали не бе чувал английската фраза „момче за всичко“, но можеше да се досети
какво значи тя.
— Едно нещо, Ерик — обади се Дейв. — Лу, нашият барабанист, си донесе своя солов
барабан, понеже се чувства по-удобно с него.
— Какъв е?
— Лудвиг Ойстър Блек Пърл — отвърна Лу.
— Става — каза Ерик. — Сменяй го.
 — Трябва ли да държим заглушителя тук? — запита Лени.
— Боя се, че да — обясни Ерик. — Не допуска микрофонът на пианото да поема
прекалено много звук от барабаните.
Значи, заключи Вали, Ерик знае за какво говори, а Лари само дрънка. Ерик поде
отново:
— Ако ви харесам, ще говорим какво правим по-нататък. Ако не, няма да го усуквам —
ще ви кажа направо, че не сте това, което търся. Това устройва ли всички ви?
Те отговориха, че ги устройва.
— Добре тогава, да завъртаме лентата.
Ерик и Лари излязоха през една уплътнена врата и се показаха зад вътрешния прозорец.
Ерик си сложи слушалки, заговори през микрофона и групата чу как гласът му излиза през
малък високоговорител на стената.
— Готови ли сте?
Бяха готови.
— Лентата се върти. Прослушване на Плъм Нели, първа проба. Времето ви тече,
момчета.
Лени засвири буги-вуги на пианото. На Стейнуей звучеше великолепно. След четири
такта групата се включи като часовников механизъм. Правеха този номер при всяко
изпълнение на живо — можеха да го правят и насън. Лени се отпусна и изкара вокалните
изпълнения в стил Джери Лий Луис. Когато приключиха, Ерик отново пусна лентата без
коментари.
Според Вали звучеше добре. Какво ли мислеше Ерик обаче?
— Изпълнихте това добре — изрече той по интеркома, когато свърши. — Имате ли
нещо по-съвременно?
Изсвириха „Хучи Кучи мен“. Още веднъж пианото звучеше великолепно за Вали, а
минорните акорди направо прогърмяваха.
Ерик ги помоли да изсвирят отново и двете песни и те го направиха. После излезе от
кабинката на тонрежисьора. Седна на единия от усилвалите и запали цигара.
Свирите добре, но сте старомодни. Светът не се нуждае от още един Джери Лий Луис
или Мъди Уотърс. Аз търся следващото най-голямо нещо, но вие не сте такова нещо.
Съжалявам.
Той дръпна дълбоко от цигарата си и избълва дим.
— Можете да вземете лентата и да постъпите с нея, както намерите за добре. Благодаря
ви, задето дойдохте.
И стана.
Те се спогледаха. На всички лица бе изписано разочарование.
Ерик се върна в тонрежисьорската стая и през стъклото Вали го видя как сваля ролките
с лента от магнетофона.
Вали стана и се приготви да си прибира китарата.
Дейв подухна върху микрофона и излезе усиленият звук — все още всичко беше
включено. Той удари един акорд. Вали се поколеба. Какво беше намислил Дейв?
Той запя „Това е любов“.
Вали веднага се присъедини към него и двамата запяха в хармония. Лу се включи с тих
съпровод на барабаните, а Бъз засвири проста партия на баса. Най-накрая и Лени се включи
с пианото.
 Свириха около две минути, после Лари изключи всичко и групата замлъкна.
Всичко свърши и те се провалиха. Вали беше по-разочарован, отколкото си го бе
представял. Толкова уверен беше, че групата е добра. Защо Ерик не можеше да го види? Той
откопча презрамката на китарата си.
Тогава Ерик се появи отново.
— Какво беше това, по дяволите? — попита ги той.
— Нова песен, която току-що научихме — обясни Дейв. — Хареса ли Ви?
— Съвършено различна е — рече Ерик. — Защо спряхте?
— Лари ни изключи.
— Лари, включвай ги отново, задник такъв — нареди Ерик. После се обърна към Дейв.
— Откъде взехте песента?
— Ханк Ремингтън я написа за нас — обясни Дейв.
— Оня от Кордс?
Ерик беше неприкрито скептичен.
— Че защо ще пише песен за вас?
Дейв беше също толкова искрен.
— Понеже излиза със сестра ми.
— А, това обяснява нещата.
Преди да се върне в кабината, Ерик заговори тихо на Лари.
— Отиди и се обади на Паоло Конти. Живее току зад ъгъла. Ако си е вкъщи, казвай му
да идва насам.
Лари излезе от студиото.
Ерик се върна в стаичката.
— Лентата е пусната — извести ги той по интеркома. — Когато сте готови.
Те отново изсвириха песента.
Ерик каза само:
— Отново, моля.
След второто изпълнение той отново излезе. Вали се боеше, че ще им каже как не е
било добре.
— Ще го направим отново — започна Ерик. — Този път ще запишем най-напред
инструменталните партии, а след тях вокалните.
— Защо? — попита го Дейв.
— Понеже свирите по-добре, когато не трябва да пеете, а пеете по-добре, когато не
трябва да свирите.
Записаха инструментите, а после изпяха песента, докато слушаха записа през
слушалки. След това Ерик излезе от кабината, за да слуша с тях. Дойде и добре облечен млад
мъж с прическа а ла Бийтълс — Вали предположи, че е Паоло Конти. Защо ли бе тук?
Слушаха монтирания запис, Ерик седеше на усилвателя и пушеше. Когато свърши,
Паоло се обади с лондонски акцент:
— Харесва ми. Хубава песен.
Изглеждаше уверен и авторитетен, при все че бе около двадесетинагодишен. Вали се
питаше откъде ли взема правото си на глас.
Ерик дръпна от цигарата си.
— Тук може и да имаме нещо — поде той. — Но има проблем. Пианото не е както
трябва. Не искам да те обиждам, Лени, но стилът на Джери Лий Луис е малко тежък. Паоло
е тук да ти покаже какво имам предвид. Нека я запишем отново с Паоло на пианото.
Вали погледна Лени. Разбираше, че е ядосан — но се сдържаше. Остана на столчето
пред пианото и отвърна:
— Нека се разберем за нещо, Ерик. Това е моя група. Не можеш да ме изхвърлиш и да
набуташ Паоло.
— На твое място не бих се тревожил твърде много за това, Лени — отговори му Ерик.
— Паоло свири с Кралския национален симфоничен оркестър и е издал три плочи със
сонати на Бетовен. Той не иска да влиза в някоя поп група. Щеше ми се да го искаше —
известни са ми поне пет формации, които биха го взели по-бързо, отколкото ти ще
произнесеш думата хит парад.
Лени изглеждаше много глупаво и заядливо рече:
— Става, докато се разбираме едни други.
Изсвириха песента отново и Вали веднага разбра какво имаше предвид Ерик. Паоло
свиреше леки трели с дясната ръка и прости акорди с лявата — това много повече си отиваше
с песента.
Записаха я отново с Лени. Той опита да свири като Паоло и се справи доста прилично,
но нямаше неговото туше.
Записаха инструментите още два пъти, веднъж с Паоло и веднъж с Лени; после
записаха вокалните партии три пъти. Най-накрая Ерик бе доволен.
— Сега — обясни той — ни трябва втора страна. Какво подобно нещо имате?
— Я почакайте малко — обади се Дейв. — Това означава ли, че сме минали
прослушването?
— Разбира се, че сте го минали — каза Ерик. — Да не мислите, че си давам толкова
труд с групи, които ще отхвърля?
— Значи… „Това е любов“ на Плъм Нели ще излезе като грамофонна плоча?
— Твърде много се надявам на това. Ако шефът ми я отхвърли, напускам.
Вали се изненада от това, че Ерик има началство. Досега създаваше впечатлението, че
той е началникът. Банална измама, но Вали си я отбеляза.
— Мислите ли, че ще бъде хит? — попита го Дейв.
— Не правя предсказания — твърде дълго съм в тая работа. Ако смятах, че ще бъде
провал, нямаше да си говоря с вас тук, а щях да съм в кръчмата.
Дейв изгледа групата и се ухили.
— Минахме прослушването — произнесе той.
— Направихте го — нетърпеливо потвърди Ерик. — А сега какво имате за втората
страна?

***
— Готови ли сте да чуете малко добри новини? — обърна се Ерик Чапман към Дейв
Уилямс по телефона месец по-късно. — Отивате в Бирмингам.
Най-напред Дейв не разбра какво има предвид другият.
— Защо? — попита той. Бирмингам бе индустриален град на около двеста километра
северно от Лондон. — Какво има в Бирмингам?
— Телевизионното студио, където записват Екстра е!, идиот такъв.
 — Аха.
Изведнъж остана без дъх от въодушевление. Ерик говореше за популярно предаване,
където поп групите изпълняваха записите си.
— Ние участваме ли?
— Разбира се, че участвате! „Това е любов“ ще бъде тяхната Гореща новост за
седмицата.
Вече пет дни откак плочата бе излязла. Веднъж я пуснаха по Леката програма на Би Би
Си и няколко пъти по „Радио Люксембург“. За изненада на Дейв, Ерик не знаеше точно
колко бройки са били закупени — звукозаписната индустрия не се оправяше толкова добре
със следенето на продажбите.
Ерик пусна версията с Паоло на пианото. Лени се направи, че не го забелязва.
Ерик се държеше с Дейв като с водача на групата, въпреки думите на Лени. Сега го
запита:
— Имате ли прилични дрехи?
— Обикновено носим червени ризи и черни панталони.
— Телевизията е черно-бяла, значи вероятно ще изглежда добре. Непременно си
измийте косата.
— Кога пътуваме?
— Вдругиден.
— Ще трябва да се измъкна от училище — притеснено рече Дейв. За това можеше да
има неприятности.
— Може и да ти се наложи да напуснеш училище, Дейв.
Дейв преглътна. Чудеше се това истина ли е.
Ерик приключи:
— Елате да се видим на площад „Юстън“ в десет сутринта. Ще ви дам билетите.
Дейв окачи слушалката и загледа телефона. Щеше да участва в Екстра е!
Започваше да изглежда така, сякаш той наистина ще може да се издържа с пеене и
свирене на китара. Щом тази перспектива започна да изглежда по-действителна, страхът му
от другите възможности нарасна. Какво падение би било, ако все пак се наложи да си намери
редовна работа.
Веднага се обади на останалите от групата, но реши да каже на семейството си чак
след това. Опасността баща му да опита да го спре бе твърде голяма.
Цялата вечер пази за себе си своята възбуждаща тайна. На следния ден по обяд поиска
да се яви пред старшия учител — Голия връх.
Дейв се усещаше уплашен в кабинета на главния учител. В ранните му дни в училище в
това помещение на няколко пъти го бяха налагали с пръчка за провинения като тичане по
коридора.
Той обясни ситуацията и излъга, че не е имал време да получи бележка от баща си.
— Струва ми се, че трябва да избирате между това да получите добро образование и да
станете певец на популярни песни — заключи господин Фърбелоу и произнесе думите
„певец на популярни песни“ с израз на отврата. Изглеждаше тъй, все едно са го накарали да
изяде консервена кутия студена кучешка храна.
Дейв си мислеше да възрази, че Всъщност амбицията ми е да стана сутеньор, но
чувството за хумор на Фърбелоу бе оскъдно като косата му.
— Казали сте на баща ми, че ще се проваля на всичките си изпити и че ще бъда
изхвърлен от училище.
— Ако работата Ви не се подобри бързо и ако последователно не успеете да си вземете
дипломите за девети клас, няма да бъдете допуснат до десети — обясни главният учител с
превзета точност. — Още една причина да не можете да получавате свободни от занятия дни,
за да се появявате в долнопробни телевизионни програми.
Дейв си помисли дали да не поспори за „долнопробните“, но реши, че това е загубена
кауза.
— Смятах, че е възможно да погледнете на посещението на телевизионното студио
като на образователен опит — започна той уравновесено.
— Не. Днес прекалено много се говори за образователен „опит“. Образованието се
осъществява в класната стая.
Въпреки магарешката инатливост на Фърбелоу, Дейв продължи да опитва да разговаря
с него с доводи.
— Бих желал да следвам музикална кариера.
— Само че Вие не свирите дори в училищния оркестър.
— Те не използват инструменти, изобретени през последните сто години.
— Толкова по-добре.
На Дейв му ставаше все по-трудно да запази спокойствие.
— Аз доста добре свиря на електрическата китара.
— За мен това не е музикален инструмент.
Противно на разумната си преценка, Дейв позволи на своя глас да се издигне
предизвикателно.
— А какво е тогава?
Брадичката на Фърбелоу се надигна и той доби изражение на превъзходство.
— По-скоро негърски шумопроизводител.
За миг Дейв замълча. После загуби хладнокръвие.
— Та това е предумишлено невежество!
— Не смейте да ми говорите така.
— Вие сте не само невежа, но и расист!
Фърбелоу стана.
— Напуснете веднага.
— Смятате, че няма проблем в това да проявявате примитивните си предразсъдъци
само защото сте изкукалият началник на училище за богаташки дечица!
— Замълчете!
— Не — отвърна Дейв и излезе от стаята.
В коридора вън от кабинета на главния той разбра, че не може да отиде в час сега.
Миг по-късно осъзна, че не може да остане в училището.
Не го беше планирал, но всъщност в миг на безумие напусна училище.
„Тъй да бъде“, помисли си той и излезе от сградата.
Влезе в едно кафене наблизо и си поръча яйца и пържени картофи. Нямаше връщане
назад. След като е нарекъл главния невежа, изкукал и расист, нямаше да го приемат обратно,
все едно какво стане. Чувстваше се уплашен и едновременно с това освободен.
Но не съжаляваше за стореното. Имаше шанс да стане поп звезда — а училището
искаше той да го изпусне!
Забавното бе, че не знаеше какво да прави с новопридобитата си свобода. Час-два се
мота из улиците, а после се върна при портите на училището, за да чака Линда Робъртсън.
Изпрати я до тях след училище. Разбира се, целият клас бе забелязал липсата му, но
учителите не бяха казали нищо. Когато Дейв й каза какво е станало, тя бе смаяна.
— Значи все пак ще отидеш в Бирмингам?
— Можеш да се обзаложиш.
— Ще трябва да напуснеш училище.
— Напуснах.
— Какво ще правиш?
— Ако записът е хит, ще мога да си позволя да наема апартамент заедно с Вали.
— Охо. А ако не е?
— Тогава загазвам.
Тя го покани. Родителите й бяха излезли, тъй че отидоха в спалнята й, както го бяха
правили и преди. Целунаха се и тя го остави да докосне гърдите й, обаче усещаше, че е
притеснена.
— Какво става? — попита я той.
— Ще бъдеш звезда — каза тя. — Знам го.
— Не се ли радваш?
— Ще бъдеш нападнат от куклички, с които ще вършите всичко.
— Надявам се!
Тя избухна в сълзи.
— Шегувах се — рече той. — Съжалявам!
— Ти беше сладкото хлапе, с което обичах да си говоря — започна тя. — Никое момиче
не искаше даже да те целуне. Тогава ти влезе в групата, стана най-готиното момче в училище
и всички ми завиждаха. Сега ще станеш известен и аз ще те загубя.
Той си рече, че тя иска да чуе от него как той ще й бъде неизменно верен и се изкуши
да се закълне във вечна любов, но се удържа. Наистина я харесваше, но все още нямаше
шестнадесет и знаеше, че е твърде малък, за да се обвързва. Както и да е, той не искаше да
наранява чувствата й и каза:
— Нека видим какво ще стане, а?
Видя разочарованието върху лицето й, макар че тя го прикри бързо.
— Хубава идея — съгласи се тя. Попи сълзите си, после слязоха в кухнята на чай и
шоколадови бисквити, докато майка й не се прибра.
Когато се завърна на „Грейт Питър“, нямаше признаци за нищо необичайно и Дейв
заключи, че от училище не са се обадили на родителите му. Несъмнено Голия връх би
предпочел да напише писмо. Това даваше на Дейв един ден отсрочка.
Не каза нищо на родителите си до следващата сутрин. Баща му излезе в осем. Тогава
Дейв каза на майка си:
— Няма да ходя на училище.
Тя не загуби свяст.
— Опитай да разбереш баща си — обясни тя. — Както знаеш, той е бил
незаконородено дете. Майка му е работила в ателие в Ийст Енд, преди да навлезе в
политиката. Дядо му е бил миньор. А баща ти е учил в един от най-добрите университети в
света и на тридесет и една години е бил министър в британското правителство.
— Но аз съм различен!
— Разбира се, че си, но на него му се струва, че просто искаш да захвърлиш всичко,
което са постигнали той, неговите родители и прародителите му.
— Аз трябва да живея своя собствен живот.
— Знам.
— Напуснах училище. Имах разправия с Голия връх. Днес вероятно ще получите писмо
от него.
— О, Боже. На баща ти ще му бъде трудно да ти прости това.
— Знам. Аз напускам и дома.
Тя заплака.
— Къде ще отидеш?
Дейв усети как му се доплаква, но се удържа.
— Ще остана за няколко дни в Християнската младеж, а после ще наемем апартамент
с Вали.
Тя положи ръка върху неговата.
— Само не се ядосвай на баща си. Той те обича много.
— Не съм ядосан — заяви Дейв, макар в действителност да беше ядосан. — Просто
няма да бъда възпиран от него, това е.
— О, Боже — рече тя. — Луд си точно колкото мен, и също толкова инатлив.
Дейв се изненада. Знаеше, че е имала нещастен първи брак, но все пак не можеше да си
представи майка си луда.
— Надявам се твоите грешки да не бъдат тежки като моите — добави тя.
Когато тръгна, тя му даде всички пари от портфейла си.
Вали го чакаше в хола. Излязоха от къщи с китарите в ръце. Щом се озоваха на улицата,
всякакво усещане за съжаление изчезна и Дейв се почувства едновременно възбуден и
неспокоен. Щеше да се покаже по телевизията! Само дето бе заложил всичко. Усещаше се
малко замаян всеки път, щом си припомнеше, че е напуснал дома и училището си.
Взеха метрото до „Юстън“. Дейв трябваше да направи така, че появяването им по
телевизията да бъде успех. Това бе най-важното. „Ако плочата не се продаде“, с уплаха си
помисли той, „и Плъм Нели се провалят, какво тогава?“ Можеше да се наложи да мие чашите
в Джъмп като Вали.
Какво можеше да направи, та да накара хората да си купуват плочата.
Нямаше представа.
Ерик Чапман ги чакаше на гарата в раиран костюм. Бъз, Лу и Лени вече бяха там.
Качиха китарите си във влака. Барабаните и усилвателите пътуваха отделно в микробус,
каран от Лари Грант към Бирмингам; никой обаче не му поверяваше скъпоценните китари.
Вече във влака, Дейв се обърна към Ерик:
— Благодаря, задето ни купихте билети.
— Недей да ми благодариш. Цената ще бъде приспадната от хонорара ви.
— Значи… телевизионната компания ще плати нашия хонорар на Вас?
— Да, а аз ще приспадна двадесет и пет процента плюс разноските и ще ви платя
останалото.
— Защо? — попита Дейв.
— Понеже съм ви менажер, ето защо.
— Така ли? Не знаех.
— Е, нали подписахте договора.
— Вярно?
 — Да. Иначе нямаше да ви запиша. Да ви приличам на служител на благотворителна
организация?
— О, парчето хартия, което подписахме преди прослушването?
— Да.
— Тя каза, че било за застраховка.
— И за това.
Дейв имаше усещането, че са го измамили.
Намеси се и Лени:
— Предаването е в събота, Ерик. Как така отиваме в четвъртък?
— Повечето от нещата са предварително записани. Само едно или две от изпълненията
са на живо през деня.
Дейв се изненада. Шоуто създаваше представата за весело забавление, изпълнено с
танцуващи и забавляващи се деца.
— Ще има ли публика? — попита той.
— Не и днес. Ще трябва да се преструвате, че пеете пред хиляда пищящи момичета,
които се подмокрят заради вас.
Обади се бас китаристът Бъз:
— Лесно е. От тринадесетгодишен свиря за въображаеми момичета.
Това беше шега, но Ерик продължи:
— Не, той е прав. Гледайте в камерата и си представяйте как най-хубавото момиче е
застанало пред вас и си сваля сутиена. Гарантирам ви, че ще докара подходящата усмивка на
лицата ви.
Дейв усети, че вече се смее. Може би номерът на Ерик работеше. Стигнаха студиото в
един. Не беше особено хубаво. Голяма част изглеждаше очукано като фабрична сграда.
Заснеманите с камера части имаха някакъв долнопробен блясък, но всичко извън кадъра
беше износено и мърляво. Нагоре-надолу се носеха заети хора и не обръщаха внимание на
Плъм Нели. Дейв се чувстваше така, сякаш всички знаеха, че е начинаещ.
При пристигането им на сцената беше групата Били и хлапетата. Записът гърмеше
високо, те свиреха и пееха, но нямаха микрофони и китарите им не бяха включени. От
приятелите си Дейв знаеше, че повечето зрители не си дават сметка за плейбека и се питаше
как хората могат да са толкова глупави.
Лени презрително гледаше веселяшкия запис на Били и хлапетата, но Дейв беше
впечатлен. Те се усмихваха и жестикулираха към несъществуващата публика, а след края на
песента се поклониха и махаха с ръка сякаш благодаряха за буря от аплодисменти. После
отново си изпълниха парчето, с не по-малко енергия и чар. Дейв разбра, че това е
професионалният начин.
Гримьорната на Плъм Нели бе просторна и чиста, с големи, обградени с лампи
огледала, с напълнен с безалкохолни напитки хладилник.
— По-добре е от това, на което сме навикнали — обяви Лени. — Даже има тоалетна
хартия в нужника!
Дейв облече червената си риза и отиде да гледа как снимат. Сега пееше Мики Макфий.
Тя беше изкарала поредица от хитове през петдесетте и се завръщаше. Дейв предположи, че
е поне на тридесет, но изглеждаше секси в своя розов, плътно прилепнал по гърдите пуловер.
Имаше изключителен глас. Изпълняваше соул баладата „Твърде много боли“ и звучеше като
чернокожа. „Какво ли означава да си толкова уверен“, питаше се Дейв. Толкова бе притеснен,
та му се струваше, че стомахът му гъмжи от червеи.
Операторите и техниците харесваха Мики — повечето бяха от по-старото поколение —
и изръкопляскаха, когато тя свърши.
Тя слезе от сцената и видя Дейв:
— Здрасти, хлапе.
— Бяхте великолепна — отвърна той и се представи.
Тя го разпита за групата. Той й разправяше за Хамбург, когато ги прекъсна мъж в
шотландски пуловер.
— Плъм Нели на сцената, моля — тихо произнесе той. — Съжалявам, че се намесвам,
скъпа Мики.
Обърна се към Дейв.
— Аз съм Кели Джоунс, продуцент.
Той огледа Дейв от горе до долу.
— Изглеждаш страхотно. Вземай си китарата.
После се обърна към Мики.
— Можеш да го схрускаш после.
— Дайте на едно момиче шанса да се направи на трудно достъпна.
— На куково лято, патенцето ми.
Мики махна за сбогом и изчезна.
Дейв се зачуди дали са произнесли насериозно и една дума от словоизлиянията си.
Имаше малко време да мисли върху това. Групата се качи на сцената и им показаха
местата им. Както обикновено, Лени вдигна яката на ризата си като Елвис. Дейв си каза да
не бъде нервен — щеше само да имитира, тъй че дори не му се налагаше да свири песента
както трябва! Тогава започнаха, Вали засвири встъплението и записът потръгна.
Дейв огледа редиците празни седалки и си представи как Мики Макфий издърпва
розовия пуловер над главата си и показва черен сутиен. Ухили се щастливо на камерата и
запя.
Песента траеше две минути, но сякаш свърши за пет секунди.
Очакваше да му кажат да я направи отново. Всички чакаха на сцената. Кели Джоунс си
говореше сериозно с Ерик. След минута и двамата дойдоха при групата. Ерик обяви:
— Технически проблем, момчета.
Дейв се притесняваше, че нещо с изпълнението не е наред и че телевизионното им
участие може да бъде свалено.
— Какъв технически проблем? — попита Лени.
— За теб става дума, Лени. Съжалявам — отвърна Ерик.
— За какво говорите?
Ерик изгледа Кели, който обясни:
— Това шоу е за хлапета с модни дрехи и прически а ла Бийтълс, които подрипват на
последните хитове. Съжалявам, Лени, но ти не си хлапе и прическата ти е с пет години
демоде.
— Е, много съжалявам — ядосано отвърна Лени.
— Искат групата да свири без теб, Лени — продължи Ерик.
— Не става — отсече Лени. — Това е моята група.
Дейв се ужаси. Той бе пожертвал всичко за това!
— Чуйте, ами ако Лени си зареше косата напред и свали яката на ризата? — попита
той.
— Не става — повтори Лени.
— А и тогава би изглеждал твърде възрастен.
— Не ми пука — потрети Лени. — Всичките или никой от нас.
Той огледа групата.
— Нали така, момчета?
Никой не каза нищо.
— Така ли е? — повтори Лени.
Дейв се усещаше уплашен, но се застави да говори.
— Съжалявам, Лени, но не можем да пропуснем този шанс.
— Копелета — яростно изрече Лени. — Не биваше да ви позволявам да променяме
името. Гардсмен си бяха чудесен малък рокендрол състав. Сега сме момчешка група с името
Плъм да върви на майната си Нели.
— Така — нетърпеливо се обади Кели. — Връщате се на сцената без Лени и отново си
изпълнявате песента.
— Уволнен съм от собствената си група? — поинтересува се Лени.
Дейв се почувства като предател.
— Това е само за днес — изрече той.
— Не, не е — възрази Лени. — Как мога да кажа на приятелите си, че групата ми върви
по телевизията, но аз не съм с нея? Майната му. Всичко или нищо. Напусна ли сега,
напускам завинаги.
Никой не каза нищо.
— Добре тогава — заключи Лени и излезе от студиото.
Всички изглеждаха засрамени.
— Това беше брутално — изкоментира Бъз.
— Това е шоубизнесът — отвърна му Ерик.
— Нека го направим още веднъж, моля — настоя Кели.
Дейв се боеше, че няма да може да подскача радостно след такава тежка разправия, но
за своя изненада се справи чудесно.
Направиха песента два пъти и Кели заяви, че изпълнението им му харесало. Благодари
им за разбирането и изрази надежда скоро отново да се появят в шоуто.
Когато групата се завърна в гримьорната, Дейв се върна в студиото и за няколко минути
поседя на празните места за публиката. Беше емоционално изтощен. Направи своя
телевизионен дебют и предаде братовчед си. Не можеше да не си припомни всичките
получени от Лени полезни съвети. „Аз съм неблагодарен мръсник“, рече си той.
Тръгна към останалите, надникна в някаква отворена врата и видя Мики Макфий в
нейната гримьорна с чаша в ръката.
— Искаш ли водка? — попита го тя.
— Не знам какъв е вкусът й — отвърна Дейв.
— Ще ти покажа.
Тя затвори вратата с ритник, обви ръце около врата му и го целуна с отворена уста.
Езикът й имаше донякъде вкуса на джин. Дейв ентусиазирано отвърна на целувката й.
Тя отпусна прегръдката си, наля си още водка в чашата и му предложи.
— Не, ти пий — каза й той. — Предпочитам я така.
Тя опразни чашата и го целуна отново. Миг по-късно изрече:
 — О, момче, ти си истинска кукличка.
Направи крачка назад и за изненада и удоволствие на Дейв дръпна през глава тесния си
розов пуловер и го захвърли настрана.
Носеше черен сутиен.
 33.
Бабата на Димка, Катерина, почина от сърдечен удар на седемдесетгодишна възраст.
Погребаха я в гробището на Новодевическия манастир — малък парк, изпълнен с паметници
и параклиси. Надгробните камъни бяха красиво наметнати със сняг като с резени от
замръзнала торта.
Престижното последно обиталище бе запазено за видни граждани — Катерина се
намираше тук, понеже един прекрасен ден дядо Григорий, герой на Октомврийската
революция, щеше да бъде погребан в същия гроб. Бяха женени почти петдесет години.
Дядото на Димка изглеждаше замаян и неразбиращ, докато спускаха житейската му
спътница в замръзналата земя.
Димка се питаше какво ли би могло да бъде да обичаш една жена половин век и след
това да я загубиш — внезапно, между два удара на сърцето.
— Толкова щастлив бях, че тя е до мен. Толкова щастлив бях — не спираше да повтаря
Григорий.
„Такъв брак вероятно беше най-хубавото нещо на света“, рече си Димка. Бяха се
обичали и бяха щастливи заедно. Любовта им бе надживяла световни войни и една
революция. Бяха се сдобили с деца и внуци. Какво ли биха казали хората за брака на Димка
— питаше той себе си — когато него щяха да го спускат в московската земя, може би след
петдесетина години? „Не наричай никого щастлив, докато не е мъртъв“, твърдеше Есхил.
Димка бе чул цитата в университета и го бе запомнил за постоянно. Обещанието на
младостта можеше да бъде поразено от последваща трагедия; страданието често биваше
възнаграждавано с мъдрост. Според семейното предание младата Катерина била предпочела
криминалния брат на Григорий, Лев, който избягал в Америка и я зарязал бременна.
Григорий се омъжил за нея и отгледал Володя като свой син. Щастието им имало
неблагоприятно начало и така доказваше твърдението на Есхил.
Друга изненадваща бременност бе довела до брака на Димка. Може би той и Нина
можеха да свършат щастливо като Григорий и Катерина Той желаеше това въпреки чувствата
си към Наталия. Щеше му се да може да я забрави.
Погледна над гроба към вуйчо си Володя, вуйна си Зоя и двамата им юноши. На
петдесет Зоя бе улегнало красива. Ето още един брак, който явно бе донесъл трайно щастие.
Не бе сигурен за собствените си родители. Покойният му баща беше студен човек.
Може би това бе следствие от работата в тайната полиция — как биха могли хора с такава
жестока работа да обичат и да бъдат симпатични? Димка погледна как майка му Аня плаче
заради смъртта на собствената си майка. От смъртта на баща му насетне изглеждаше по-
щастлива.
С ъгълчето на окото си погледна Нина. Тя беше сериозна, но нямаше сълзи в очите.
Беше ли щастливо омъжена за него? Бе разведена и когато се запозна с Димка, заяви, че не
желае да се омъжва отново и не може да има деца. Сега стоеше до него като негова съпруга и
носеше Григорий, деветмесечния им син, увит в одеяло от меча кожа. Понякога Димка
чувстваше, че няма и представа какво става в ума й.
Понеже дядо Григорий щурмувал Зимния дворец през 1917 година, много хора бяха
дошли да си вземат последно сбогом с жена му. Някои бяха важни съветски величия. Тук
беше секретарят на Централния комитет Леонид Брежнев, с бухналите си вежди, и
утешаваше скърбящите. Тук беше и маршал Михаил Пушной — по време на Втората световна
война протеже на Григорий. Маршалът, донжуан с наднормено тегло, поглаждаше
разкошните си сиви мустаци и насочваше чаровете си към вуйна Зоя.
В очакване на тези хора чичо Володя бе ангажирал за прием един ресторант
непосредствено до Червения площад. Ресторантите бяха ужасни места, с навъсени келнери и
лоша храна. Димка бе чувал от Григорий и от Володя, че на запад били различни. Както и да
е, този си беше съвсем съветски. При пристигането им пепелниците бяха препълнени.
Мезетата бяха престояли — изсъхнали блини и подгънали се стари парченца препечен хляб,
с небрежно поставени парченца варено яйце и пушена риба. За щастие дори русите не
можеха да развалят водката, а от нея имаше в изобилие.
Кризата с храните в Съветския съюз бе приключила. Хрушчов успя да закупи зърно от
САЩ и от другаде и тази зима нямаше да има глад. Извънредната ситуация обаче подчерта
едно старо разочарование. Хрушчов се бе надявал да направи съветското земеделие модерно
и производително и се провали. Все нареждаше за неефективността, невежеството и
непохватността, но не направи нищо по тези проблеми. А селското стопанство
символизираше цялостния провал на реформите му. При всичките му странни идеи и
внезапни радикални промени Съветският съюз все още бе десетилетия зад Запада във
всичко, с изключение на военната мощ.
Най-лошото бе, че опозицията срещу Хрушчов в Кремъл идваше от хора, които не
искаха повече, а по-малко реформи, тесногръди консерватори като контешкия маршал
Пушной или фамилиарничещия Брежнев — и двамата се тресяха от смях на някоя от
военновременните истории на Григорий. Димка никога не се бе тревожил повече за
бъдещето на страната си, за своя ръководител и за собствената си кариера.
Нина връчи бебето на Димка и си взе питие. Минута по-късно беше при Брежнев и
маршал Пушной и се присъедини към смеха им. Димка бе установил, че хората винаги се
смеят много на помените — това бе реакцията на сериозността на погребението.
Смяташе, че Нина има право да се забавлява — беше износила Григорий, беше го
родила и кърмила, тъй че една година не бе имала твърде много забавления.
Гневът й от лъжата на Димка в нощта на убийството на Кенеди отмина. Димка я
укроти с още една лъжа:
— Работих до късно, а после излязох за по питие с някои от колегите.
Тя бе ядосана известно време, но по-слабо, а сега сякаш беше забравила за случката.
Той беше уверен, че тя не подозира за недопустимите му чувства към Наталия.
Димка разнесе Григорий покрай всички от семейството и гордо показваше на хората
първото му зъбче. Ресторантът се намираше в стара жилищна сграда, а масите му се бяха
ширнали през няколко различни стаи на партерния етаж. Димка приключи в най-
отдалечената стая при вуйчо си Володя и вуйна си Зоя.
Тук го приклещи сестра му.
— Да си забелязал как се държи Нина? — попита го Таня.
— Да не би да я хваща пиенето? — засмя се Димка.
— А и флиртува.
Димка не бе притеснен. Освен това не беше в положение да осъжда Нина — сторил бе
същото, когато се озова в бара на Крайбрежната улица с Наталия.
— Това е гуляй все пак — отбеляза той.
Таня нямаше задръжки за това какво да казва на близнака си.
 — Забелязах, че отиде веднага при най-високопоставените мъже в стаята. Брежнев си
тръгна, но тя все още хвърля погледи на маршал Пушной, който трябва да е с двадесет години
по-стар от нея.
— Някои жени намират властта привлекателна.
— Ти знаеше ли, че първият й съпруг я е довел в Москва от Перм и й е издействал
работата в стоманодобивния тръст.
— Не знаех.
— После тя го е зарязала.
— Откъде знаеш?
— Майка й ми каза.
— От мен Нина има само детето.
— И апартамента в Правителствената сграда.
— Ти да не я смяташ за нещо като златотърсач?
— Притеснявам се за теб. Толкова си умен за всичко — с изключение на жените.
— Нина е малко материалистична. Това не е най-тежкият грях.
— Значи нямаш нищо против.
— Не, нямам.
— Добре. Нарани ли брат ми обаче, очите й ще изчовъркам.

***
Даниил се появи и седна срещу Таня в заведението на сградата на ТАСС. Постави
подноса си и втъкна носна кърпичка в яката на ризата, за да опази вратовръзката си. После
започна:
— Хората в Новый мир харесаха Измръзване.
Таня бе въодушевена.
— Добре! — отбеляза тя. — Достатъчно време загубиха, поне шест месеца. Но това са
чудесни новини!
Даниил сипа вода в пластмасовата чаша.
— Това ще бъде едно от най-дръзките печатани от тях неща.
— Значи ще го издават?
— Да.
Щеше й се да можеше да го каже на Василий. Щеше да му се наложи обаче да го
установи сам. Питаше се дали може да си набави списанието. Със сигурност го имаха в
сибирските библиотеки.
— Кога?
— Не са решили. Но те така и не правят нищо прибързано.
— Ще бъда търпелива.

***
Димка се събуди от звука на телефона. Заговори женски глас.
 — Вие не ме познавате, но имам сведения за Вас.
Той се обърка. Гласът принадлежеше на Наталия. Той виновно изгледа жена си Нина,
полегнала до него. Очите й все още бяха затворени. Погледна и часовника — пет и половина
сутринта.
— Не задавай въпроси — продължи Наталия.
Мозъкът на Димка заработи. Защо Наталия се правеше на непозната? Явно искаше и
той да се държи така. Дали се боеше, че тонът на гласа му ще издаде неговата обич към нея
на жената в леглото?
Той се включи в играта.
— Коя сте Вие?
— Срещу Вашия началник се плете заговор — започна тя.
Димка схвана, че първоначалното му гледище е било погрешно. Наталия се боеше, че
телефонът може би се подслушва. Искаше да бъде сигурна, че Димка няма да произнесе
нищо, което да разкрие самоличността й на КГБ.
Той изпита тръпка от страх. Истина или не, това означаваше неприятности за него.
— Кой стои зад заговора? — попита той.
Нина отвори очи.
Димка безпомощно сви рамене и направи гримаса „и представа си нямам какво става“.
— Леонид Брежнев привлича на своя страна останалите членове на Президиума за
преврат.
— Проклятие.
Брежнев беше един от неколцината най-могъщи хора под самия Хрушчов. Освен това
бе консервативен и без въображение.
— Подгорни и Шелепин вече са на негова страна.
— Кога? — попита Димка въпреки инстинкта си да не задава въпроси. — Кога ще
ударят?
— Ще арестуват другаря Хрушчов при завръщането му от Швеция.
Хрушчов планираше пътуване до Скандинавия през юни.
— Защо?
— Смятат, че е обезумял — отвърна Наталия и връзката прекъсна.
Димка окачи слушалката и отново отсече:
— Дявол да го вземе.
— Какво става? — сънливо попита Нина.
— Просто проблеми в работата — отвърна й Димка. — Спи.
Хрушчов не бе обезумял, но беше потиснат — люлееше се между маниакална бодрост и
дълбока меланхолия. В основата на безпокойството му стоеше селскостопанската криза. За
нещастие лесно го привличаха бързите решения — чудотворни торове, специално
опрашване, нови сортове. Единственото предложение, което не би обсъдил, беше
отпускането на централния контрол. Независимо от това той бе най-добрата надежда на
Съветския съюз. Брежнев не беше реформатор. Застанеше ли той начело, страната щеше да се
върне назад.
А и не само бъдещето на Хрушчов притесняваше Димка — неговото също. Трябваше да
съобщи на Хрушчов за този телефонен разговор. Това беше по-безопасно, отколкото да го
премълчи. Първият обаче си оставаше достатъчно селянин, та да накаже приносителя на
лошите новини.
 Димка се запита дали това не е мигът да напусне потъващия кораб и да зареже
службата при Хрушчов. Нямаше да бъде лесно — обикновено апаратчиците вървяха в
указаната им посока. Обаче имаше начини за това. Друга високопоставена фигура можеше да
бъде убедена да поиска прехвърлянето на някой млад сътрудник в кабинета си, може би
защото особените му умения са необходими. Това можеше да бъде уредено. Димка можеше да
опита с работа за някой от заговорниците — да речем Брежнев. Какъв обаче бе смисълът от
това? Можеше да спаси кариерата му, но за какво? Димка нямаше да прекара живота си в
това да подпомага Брежнев да спира напредъка.
Както и да е, ако искаше да оцелее, той и Хрушчов трябваше да имат преднина пред
този заговор. Най-лошото нещо от тяхна страна щеше да бъде да си седят и да чакат какво ще
стане.
Днес беше 17 април 1964 година, седемдесетият рожден ден на Хрушчов. Димка щеше
да го поздрави пръв.
Григорий се разплака в съседната стая.
— Телефонът го събуди — рече Димка.
Нина въздъхна и стана.
Димка се уми и облече бързо, после извади мотоциклета от гаража и бързо отиде до
резиденцията на Хрушчов в предградието „Ленински хълмове“.
Пристигна едновременно с микробус, понесъл подарък за рождения ден. Наблюдаваше
как хората от охраната внасят във всекидневната огромен нов радио- и телевизионен
приемник с метална пластинка с надпис: ОТ ДРУГАРИТЕ ПО СЛУЖБА В ЦЕНТРАЛНИЯ
КОМИТЕТ И СЪВЕТА НА МИНИСТРИТЕ.
Хрушчов често свадливо казваше на хората да не харчат пари за подаръци, но всички
знаеха, че тайничко им се радва.
Икономът Иван Тепер насочи Димка нагоре по стълбите към спалнята на Хрушчов. Там
висеше нов тъмен костюм, готов да бъде облечен за деня на поздравителните церемонии. На
ревера на сакото вече бяха забодени трите звезди на Герой на социалистическия труд.
Хрушчов беше по халат, сърбаше чай и четеше вестника.
Димка му съобщи за обаждането, докато Иван помагаше на Хрушчов с ризата и
вратовръзката. Записът на КГБ от телефона на Димка — ако такъв е бил направен — щеше
да потвърди историята му, че обаждането е било анонимно в случай че Хрушчов провереше
това. Както винаги, Наталия бе умна.
— Не знам дали е важно или не, а и не смятам, че беше моя работа да го решавам —
предпазливо завърши той.
Хрушчов беше презрителен.
— Александър Шелепин не е готов да бъде ръководител — започна той. Шелепин беше
заместник-председател на Министерския съвет и бивш председател на КГБ.
— Николай Подгорни е тесногръд. А и Брежнев не е подходящ. Ти знаеш ли, че едно
време му викаха Балерината?
— Не — отвърна Димка.
Трудно беше да си представиш някой по-малко приличен на танцьор от пълния, тежък
Брежнев.
— Преди войната, когато беше секретар в Днепропетровска област.
Димка разбра, че от него се очаква да зададе очевидния въпрос.
— Защо?
 — Понеже всеки можеше да го завърти! — обясни Хрушчов. После се засмя сърдечно и
облече сакото си.
Значи превратът бе посрещнат с шега. Димка изпита облекчение, че не го упрекват,
задето вярва на глупави доноси. Първото му притеснение обаче бе изместено от друго. Беше
ли усетът на Хрушчов верен? В миналото инстинктите му не го бяха лъгали. Наталия обаче
винаги научаваше новините първа, а Димка никога не я бе хващал в грешка.
След това Хрушчов поде друга песен. Лукавите му селски очички се присвиха и той
попита:
— Тези заговорници имат ли причина за недоволството си? Анонимният доносник
трябва да ти е казал.
Този въпрос беше неудобен. Димка не смееше да каже на Хрушчов, че останалите го
смятат за луд. Той се захвана да импровизира отчаяно и изтърси:
— Реколтата. Обвиняват Ви за миналогодишната суша.
Надяваше се това да е толкова невероятно, та да не е обидно.
Хрушчов не се засегна, а се разгневи.
— Нуждаем се от новите методи! — ядоса се той. — Трябва да слушат Лисенко!
Той се заплете с копчетата на сакото си, а после остави на Тепер да го закопчае.
Димка запази лицето си безизразно. Трофим Лисенко бе шарлатанин в науката, хитър
пробивен тип, спечелил благоволението на Хрушчов, въпреки безсмислието на работата си.
Обещаваше високи добиви, които не се появяваха, но успяваше да убеди политическите
ръководители, че противниците му са „противници на прогреса“ — обвинение, тъй фатално
в Съветския съюз като етикета „комунист“ в САЩ.
— Лисенко извършва експерименти с крави — продължи Хрушчов. — Противниците
му използват плодови мушици! Че кой дава и пет пари за плодовата мушица?
Димка си припомни как вуйна му Зоя обясняваше за научните изследвания.
— Струва ми се, че гените се развиват по-бързо в плодовите мушици.
— Гени? — обърна се Хрушчов. — Глупости! Никой не е виждал гени.
— Никой не е виждал и атом, но онази бомба унищожи Хирошима.
Димка съжали за думите си веднага щом те излязоха от устата му.
— Какво знаеш ти за това? — провикна се Хрушчов. — Та ти като папагал повтаряш
каквото си чул! Безскрупулни хора използват невежи като теб, за да сеят лъжите си.
Той размаха юмрук.
— Ще имаме по-добри реколти. Ще видиш! Върви си.
Хрушчов профуча покрай Димка и излезе от стаята.
Иван Тепер извинително сви рамене.
— Не се притеснявайте — рече Димка. — И преди ми се е ядосвал. Утре ще го е
забравил.
Надяваше се да е вярно.
Гневът на Хрушчов не бе тъй притеснителен, колкото неверните му представи. Не беше
прав за земеделието. Алексей Косигин, най-добрият икономист в Президиума, имаше
планове за реформи, които включваха отпускане на хватката на министерствата над
земеделието и промишлеността. Според Димка това бе правилният път, а не разни
чудодейни церове.
Не грешеше ли Хрушчов точно толкова и за заговорниците? Димка не знаеше. Даде
всичко от себе си, за да предупреди своето началство. Не можеше да започне контрапреврат
на своя глава.
Докато слизаше по стълбите, чу аплодисменти откъм отворената врата на
трапезарията. Хрушчов приемаше поздравленията на Президиума. Когато ръкоплясканията
заглъхнаха, той чу бавния басов глас на Брежнев.
— Скъпи Никита Сергеевич! Ние, Вашите другари по оръжие, членовете и кандидат-
членовете на Президиума и секретарите на Централния комитет, Ви поздравяваме специално
и искрено честитим на Вас, нашия най-близък личен приятел и другар, седемдесетия рожден
ден.
Това бе прекалено дори по съветските стандарти.
Което беше лош знак.

***
Няколко дни по-късно Димка получи дача.
Трябваше да плати, но сумата беше номинална. Както с повечето луксозни неща в
Съветския съюз, трудното беше не в цената, а в това да се добереш до началото на опашката.
Дачата — къща за почивните или за празничните дни — беше първата амбиция на
пробивните съветски семейства. Втората бе колата. Дачите, естествено, биваха отпускани на
членове на Комунистическата партия.
— Чудя се как ли сме я получили? — запита се Димка, след като отвори писмото.
Според Нина нямаше никаква тайна.
— Работиш за Хрушчов — рече тя. — Отдавна трябваше да са ти я дали.
— Не е задължително. Като цяло изисква малко повече служба. Не мога да се досетя за
нищо, което да съм направил наскоро и което да му е било особено приятно.
Той си припомни спора за гените.
— Всъщност, точно обратното.
— Той те харесва. Някой му е представил списък със свободни дачи и той е поставил
името ти до някоя. Не е мислил за това повече от няколко секунди.
— Може би си права.
Всичко можеше да бъде дача — от дворец до морето до колиба сред нивите.
Следващата неделя Димка и Нина отидоха да разгледат своята. Взеха си храна за навън, взеха
мъничкия Григорий и се качиха на влака за петдесет километра извън Москва. Глождеше ги
любопитство. Гаровият чиновник ги упъти към мястото, което нарече Ложата. Вървяха
петнадесет минути пеша.
Постройката представляваше едноетажна дървена барака. Имаше голяма кухня и
всекидневна, както и две спални. Издигаше се сред малка градинка, която достигаше до
поточе. На Димка му се стори самият рай. Той отново се запита какво ли е направил, за да
извади такъв късмет.
Нина също хареса имота. Беше въодушевена, сновеше из стаите и отваряше бюфетите.
Димка не я бе виждал тъй щастлива от месеци.
Григорий, който повече се поклащаше, отколкото вървеше, изглеждаше доволен от това
да разполага с ново място, където да се препъва и да пада.
Димка преливаше от оптимизъм. Представяше си бъдеще, в което той и Нина идват тук
за летните почивни дни година след година. Всяко лято щяха да се удивляват колко различен
е синът им в сравнение с миналата година. Щяха да мерят израстването му с летата — щеше
да проговори следващото лято, да брои по-следващото, по-нататък да хваща топката, после да
чете и да плува. Тук щеше да прохожда, щеше да стане момче, което се катери по дървото в
градината, после пъпчив юноша, а после млад мъж, който завърта главите на момичетата в
селото.
Мястото не беше обитавано година или повече и те отвориха всички прозорци, а после
се заеха да бършат прахта от мебелите и да мият подовете. Къщата беше обзаведена частично
и те съставиха списък с неща, които да донесат следващия път — радио, самовар, кофа.
— Бих могла да идвам тук с Григорий в петък сутринта през лятото — рече Нина. Тя
миеше купите в умивалника. — Можеш да идваш в петък вечерта или в събота сутрин, ако
трябва да работиш до късно.
— Няма ли да се притесняваш да си сама тук през нощта? — попита я Димка, докато
стържеше наслоената стара мазнина от кухненската печка. — Малко е усамотено.
— Знаеш, че не се притеснявам.
Григорий заплака за обяда си и Нина приседна да го нахрани. Димка се огледа наоколо.
Видя, че ще трябва да издигне ограда на края на градината, за да попречи на Григорий да
падне в потока. Той не беше дълбок, но Димка бе прочел някъде, че дете може да се удави в
десетина сантиметра вода.
Врата в стената водеше към по-голяма градина оттатък. Димка се питаше кои ли са
съседите му. Вратата не бе заключена, той я бутна и мина през нея. Озова се в малка горичка.
Докато я проучваше, съзря по-голяма къща. Помисли си, че някога неговата дача може да е
била къщичката на градинаря в големия дом.
Той не искаше да нарушава нечие усамотение, обърна се и се озова лице в лице с
войник в униформа.
— Кой сте Вие? — попита го оня.
— Дмитрий Дворкин. Нанасям се в малката къща в съседство.
— Късметлия — тя е истинско бижу.
— Просто се разхождах. Надявам се, че не съм навлязъл в чужд имот.
— По-добре стойте от Вашата страна на стената. Мястото принадлежи на маршал
Пушной.
— О! — рече Димка. — Пушной? Та той е приятел на дядо ми.
— Ето как и сте получили дачата — обясни войникът.
— Да — съгласи се Димка и изпита смътно притеснение. — Предполагам, че е това.
 34.
Апартаментът на Джордж заемаше горния етаж на висока, тясна викторианска
жилищна сграда в квартала на Капитолия. Той предпочиташе това пред модерните сгради —
харесваше пропорциите на стаите от деветнадесети век. Имаше кожени кресла, музикална
уредба, много книжни лавици и прости платнени щори, вместо префърцунени драперии по
прозорците.
Изглеждаше още по-добре с Верина вътре.
Харесваше да я гледа как върши ежедневните неща в дома му — как сяда на канапето и
изритва обувките си, как прави кафе по бельо, как стои гола в банята и мие съвършените си
зъби. Най-много харесваше да я гледа как спи в леглото му, както бе сега, с леко разтворени
меки устни, с отпуснато красиво лице, а дългата тънка ръка бе отхвърлена назад и
разкриваше странно привлекателната подмишница. Наведе се над нея и я целуна там. Тя
измърмори нещо, но не се събуди.
Верина оставаше при него при всяко свое идване във Вашингтон — около веднъж
месечно. Това побъркваше Джордж. Той я желаеше непрестанно. Тя обаче не искаше да
зареже работата си за Мартин Лутър Кинг в Атланта, а Джордж не можеше да остави Боби
Кенеди. Тъй че не можеха да направят нищо.
Джордж стана и отиде до кухнята гол. Сложи да направи кафе и се замисли за Боби,
който носеше дрехите на брат си, прекарваше твърде много време на гроба му да държи
ръцете на вдовицата му Джаки и оставяше политическата му кариера да отиде по дяволите.
Боби беше любимецът на публиката за вицепрезидент. Президентът Джонсън не го бе
помолил да му стане партньор през ноември, но не го беше и отписал. Двамата не се
харесваха, но това не означаваше, че няма да се обединят за победа на Демократическата
партия.
Както и да е, Боби трябваше да положи съвсем малко усилие, за да стане приятел на
Джонсън. Малко ласкателство вършеше много работа при Линдън. Джордж го бе планирал с
приятеля си Скип Дикерсън — близък на Джонсън човек. Един обяд за Джонсън във
вирджинското имение на Боби и Етел, Хикъри Хил; няколко топли ръкостискания пред
всички в коридорите на Капитолия; реч, в която Боби да заяви, че Линдън е достоен
наследник на брат му; можеше да се направи лесно.
Джордж се надяваше да стане. Една кампания можеше да извади Боби от вцепенението
му. А и Джордж се наслаждаваше от възможността да работи в кампания за президентски
избори.
Боби можеше да направи нещо важно от като цяло незначителния пост на
вицепрезидента, точно както бе сторил с поста на главния прокурор. Щеше да стане
високопоставен застъпник на неща, в които вярва, като гражданските права.
Но най-напред Боби трябваше да бъде съживен.
Джордж сипа две чаши кафе и се върна в спалнята. Преди да се пъхне отново под
завивките, включи телевизора. Имаше телевизори във всяка стая като Елвис — чувстваше се
неудобно, ако няма достъп до новините твърде дълго време.
— Нека видим кой е спечелил вътрешнопартийния избор на републиканците в
Калифорния — рече той.
— Толкова си романтичен, скъпи, та ми иде да умра — сънливо произнесе Верина.
 Джордж се разсмя. Верина често го караше да се смее. Това бе една от най-хубавите й
черти.
— С кого се опитваш да се майтапиш? — попита я той. — И ти искаш да гледаш
новините.
— Дадено, прав си.
Тя се надигна и сръбна от кафето си. Чаршафът се смъкна от нея и Джордж трябваше
да се насили да откъсне поглед и да се взре в екрана.
Водещите кандидати за републиканската номинация бяха Бари Голдуотър, сенатор от
Аризона от дясното крило, и либералният губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер.
Голдуотър бе екстремист, който мразеше профсъюзите, държавните помощи, Съветския
съюз, но най-вече — гражданските права. Рокфелер бе интеграционист и поклонник на
Мартин Лутър Кинг.
Досега бяха близки по резултат, но резултатът от вчерашния вътрешнопартиен избор в
Калифорния щеше да бъде решаващ. Победителят щеше да вземе всички делегати от щата —
около петнадесет процента от всички делегати на републиканската конвенция. Който бе
спечелил вчера, той почти сигурно щеше да бъде републиканският кандидат за президент.
Рекламите свършиха, дойдоха новините и изборът бе номер едно. Голдуотър бе
спечелил. С малко — 52 на 48 процента, но държеше всички калифорнийски делегати.
— По дяволите — рече Джордж.
— Амин за това — възрази Верина.
— Това са наистина лоши новини. Един от двамата кандидати за президент ще бъде
сериозен расист.
— А може би това са добри новини — продължи Верина. — Може би всички разумни
републиканци ще гласуват за Демократическата партия, за да не допуснат Голдуотър.
— Да се надяваме на това.
Телефонът иззвъня и Джордж вдигна слушалката през леглото. Веднага разпозна
южняшкото провлачване на Скип Дикерсън, който го запита:
— Ти видя ли резултата?
— Проклетият Голдуотър спечели — отвърна Джордж.
— Според нас това са добри новини — продължи Скип. — Рокфелер можеше и да бие
нашия човек, но Голдуотър е твърде консервативен. През ноември Джонсън ще помете пода с
него.
— Това мислят и хората на Мартин Лутър Кинг.
— Откъде знаеш това?
Джордж знаеше, понеже Верина му бе казала.
— Говорих… с някои от тях.
— Вече? Та резултатът излезе одеве. Ти да не си в леглото до доктор Кинг, а, Джордж?
Джордж се засмя.
— Няма значение с кого съм в леглото. Какво ти каза Джонсън, когато му съобщи
резултата?
Скип се поколеба.
— Няма да ти хареса.
— Виж сега, трябва да знам.
— Е, той рече: „Сега мога да победя и без помощта на оня дребосък“.
Извинявам се, но ти ме попита.
 — Проклятие.
Дребосъкът беше Боби. Джордж веднага схвана политическата сметка на Джонсън.
Ако негов съперник бе Рокфелер, то Джонсън щеше да трябва да работи здраво за
либералните гласове и Боби като вицепрезидент щеше да му помогне за тях. Срещу
Голдуотър обаче той можеше автоматично да разчита на всички либерални демократи, а и на
много либерални републиканци. Сега за него ставаше проблем да си осигури гласовете на
бялата работническа класа — много от тях бяха расисти. Значи повече нямаше нужда от Боби
— всъщност сега Боби щеше да му бъде в тежест.
— Съжалявам, Джордж, но знаеш, че това е Реалполитик — заключи Скип.
— Даа. Ще кажа на Боби. Макар че вероятно се е усетил. Благодаря, че ми каза.
— Не се съмнявай.
Джордж окачи слушалката и се обърна към Верина:
— Джонсън вече не иска Боби за кандидат за вице.
— Има логика. Той не харесва Боби, а и вече няма нужда от него. Кого ли ще вземе
вместо него?
— Джийн Маккарти, Хюбърт Хъмфри или Томас Дод.
— Какво става с Боби при това положение?
— Там е работата, я.
Джордж се надигна, свали звука на телевизора до шепот и се върна в леглото.
— От убийството нататък Боби е безполезен като главен прокурор. Продължавам да го
натискам за делата срещу южните щати, които пречат на черните да гласуват, но той не е
наистина заинтересован. Забравил е и за организираната престъпност — а там действаше
толкова добре! Осъдихме Джими Хофа, а Боби даже не забеляза това.
Верина проницателно го запита:
— Добре, а какво става с теб при това положение?
Тя бе един от малцината, които мислеха с няколко хода напред като самия Джордж.
— Може да напусна — отвърна Джордж.
— Охо.
— От няколко месеца направо ходя по вода, но няма да го правя още дълго време. Ако
Боби наистина е бита карта, аз ще продължа напред. Възхищавам му се повече, отколкото на
който и да е друг, но няма да пожертвам живота си за него.
— Какво ще правиш?
— Вероятно бих могъл да получа добра работа в някоя вашингтонска правна фирма.
Имам тригодишен опит от Министерството на правосъдието, а това е доста ценно.
— Не вземат много негри на работа.
— Вярно е и много от фирмите даже няма да ме поканят на събеседване. Други обаче
може да ме вземат, просто за да докажат, че са либерални.
— Наистина?
— Нещата се менят. Линдън е наистина решен по въпроса за равните възможности.
Изпрати на Боби оплакване колко малко жени с юридическо образование било вземало
Министерството на правосъдието.
— Добре за Джонсън!
— Боби направо побесня.
— Значи ще работиш за някоя юридическа фирма.
— Ако остана във Вашингтон.
 — Къде другаде би отишъл?
— Атланта. Ако доктор Кинг все още ме иска.
— Ще отидеш в Атланта — замислено произнесе Верина.
— Бих могъл.
Настъпи тишина. И двамата гледаха екрана. Говорителят им съобщи, че сливиците на
Ринго Стар били възпалени.
— Отида ли в Атланта, ще можем да бъдем заедно през цялото време — продължи
Джордж.
Тя изглеждаше замислена.
— Това ще ти хареса ли? — попита я той.
Тя отново не каза нищо.
Той разбираше защо. Не й каза по какъв начин ще бъдат заедно. Не го беше планирал,
но стигнаха до мига, в който трябваше да решават дали да създават семейство.
Верина очакваше неговото предложение.
В ума му неканен се появи образът на Мария Самърс. Той се поколеба. Телефонът
издрънча.
Джордж го вдигна. Беше Боби.
— Ей, Джордж, ставай — весело го подхвана той.
Джордж се съсредоточи и опита за минутка да отпъди от главата си мисълта за брака.
Боби звучеше по-щастливо в сравнение с доста време.
— Видя ли резултата от Калифорния? — попита го Джордж.
— Да. Това значи, че не трябвам на Линдън. Значи ще се боря за сенаторско място. Ти
какво смяташ по този въпрос?
Джордж се сащиса.
— Сенатор! За кой щат?
— Ню Йорк.
Значи Боби щеше да бъде в Сената. Може би щеше да пораздруса схванатите стари
консерватори със сделките и протаканията им.
— Това е чудесно! — каза Джордж.
— Искам да участваш в предизборния ми екип. Ти какво ще кажеш?
Джордж погледна Верина. За малко да й предложи брак. Сега обаче нямаше да ходи в
Атланта. Щеше да участва в кампанията, а при победа на Боби отново щеше да бъде във
Вашингтон и да работи за сенатор Кенеди. Отново всичко се промени.
— Казвам да — произнесе Джордж. — Кога започваме?
 35.
Димка беше с Хрушчов в черноморския курорт Пицунда, когато на дванадесети
октомври 1964, в понеделник, се обади Брежнев.
Хрушчов не беше в най-добрата си форма. Липсваше му енергия и все говореше как
старците трябвало да си ходят и да отворят пътя за следващото поколение. На Димка му
липсваше старият Хрушчов — изпълненият с подривни идеи дребосък — и се питаше кога
ли ще се завърне той.
Кабинетът представляваше стая с дървени ламперии, с ориенталски килим и сбирка
телефони на махагоновото бюро. Телефонът, който звънна, беше специален високочестотен
уред за свързване на партийни и правителствени учреждения. Димка взе слушалката, чу
глухия грохот на гласа на Брежнев и връчи апарата на Хрушчов.
Чуваше само репликите на Хрушчов в разговора. Каквото и да бе произнесъл Брежнев,
то накара съветския ръководител да попита:
— Защо?… По каква причина?… Аз съм в отпуск, какво може да бъде толкова спешно?
Какво искате да кажете, че всичките сте се събрали?… Утре?… Чудесно!
След като окачи слушалката, той обясни. Президиумът искал той да се завърне в
Москва и да обсъдят наболелите проблеми в селското стопанство. Брежнев бил много
настоятелен.
Хрушчов дълго време седя умислен. Не отпрати Димка. Най-накрая рече:
— Няма никакви наболели селскостопански проблеми. Ти ме предупреди за това
преди шест месеца, на рождения ми ден. Ще ме изхвърлят.
Димка беше смаян. Значи Наталия е имала право.
Той бе повярвал на заявленията на Хрушчов и вярата му изглеждаше оправдана през
юни, когато генералният секретар се завърна от Скандинавия и задържането му не бе
извършено. В този миг Наталия си призна, че вече не знае какво става. Димка предположи,
че заговорът се е разсъхнал. Сега изглеждаше, че просто е бил забавен.
Хрушчов винаги бе бил боец.
— Какво ще правите? — попита го Димка.
— Нищо.
Това беше още по-изненадващо.
Хрушчов занарежда:
— Ако Брежнев, това говно, смята, че може да се оправя по-добре, нека опита.
— Но какво ще стане с него начело? Та той няма въображението и енергията, за да
прокарва реформите през бюрокрацията.
— Той и не вижда особена нужда от промени — заключи старецът. — Може и да е
прав.
Димка загуби дар слово.
През април беше мислил дали да не напусне Хрушчов и да не опита с работа за друга
високопоставена кремълска фигура, но реши да не го прави. Сега това започваше да изглежда
като грешка.
Хрушчов стана практичен.
— Тръгваме утре. Отменете обяда ми с френския министър.
Димка се зае да урежда работите под надвисналия мрачен облак — поканване на
френската делегация, за да пристигне по-рано, подготвяне на самолета и на личния пилот на
Хрушчов, промяна на дневника за утре. Направи всичко това като в транс. Как можеше краят
да настъпи тъй лесно?
Никой съветски вожд не се беше оттеглял. Ленин и Сталин бяха умрели на поста си.
Щеше ли Хрушчов да бъде убит? Ами сътрудниците му?
Димка се запита колко още ли му остава да живее.
Чудеше се дали изобщо ще го оставят отново да види малкия Григорий.
Отблъсна мисълта назад. Нямаше да може да действа, ако е парализиран от страх.
Излетяха в един часа на следващия следобед.
Полетът до Москва отне два и половина часа, без промяна на часовия пояс. Димка
нямаше никаква представа какво ги очаква в края на пътуването.
Летяха до Внуково-2, южно от Москва — летището за официални полети. Когато
Димка слезе от самолета след Хрушчов, поздрави ги групичка дребни служители наместо
обичайната тълпа министри. В този миг Димка твърдо знаеше, че всичко е свършило.
На пистата бяха паркирани две коли — лимузина ЗИЛ-111 и петместен Москвич 403.
Хрушчов отиде в лимузината, а Димка — в скромното возило.
Хрушчов разбра, че ги разделят. Преди да влезе в колата си, той се обърна към него:
— Димка.
На Димка му се доплака.
— Кажете, другарю генерален секретар?
— Може и да не Ви видя повече.
— Няма да стане така!
— Трябва да Ви кажа нещо.
— Да, другарю?
— Жена Ви спи с Пушной.
Димка го зяпна безсловесно.
— По-добре е да знаете — заключи Хрушчов. — Сбогом.
Влезе в колата и отпрашиха.
Димка замаяно седна на задната седалка на Москвича. Можеше да не види повече
своенравния Никита Хрушчов. А и Нина спеше с набит генерал на средна възраст със сиви
мустаци. Беше прекалено много за възприемане.
Минута по-късно шофьорът го попита:
— У дома или в службата?
Димка се изненада, че има избор. Това означаваше, че няма да го отведат в подземния
затвор на Лубянка. Поне не днес. Изпита облекчение.
Обмисли какво да прави. Не можеше да работи. Нямаше смисъл да урежда срещи и да
подготвя резюмета за началник, комуто предстоеше да падне.
— У дома — рече той.
Когато стигна, се усети изненадан, че не иска да обвинява Нина. Беше затруднен, все
едно той бе съгрешил.
А той беше съгрешил. Една нощ орален секс с Наталия не беше дългата връзка, за която
намекваха думите на Хрушчов, но и то бе достатъчно лошо.
Димка не каза нищо, докато Нина хранеше Григорий. После той го окъпа, сложи го да
спи, а Нина приготви вечеря. Докато се хранеха, той й каза, че Хрушчов ще подаде оставка
тази вечер или утре. Предполагаше, че ще се появи във вестниците до няколко дни.
 Нина се притесни.
— Ами работата ти?
— Не знам какво ще стане — притеснено започна той. — Точно сега никой не се
замисля за сътрудниците. Вероятно решават дали да убият Хрушчов, или не. С дребните риби
ще се занимават по-нататък.
— С теб всичко ще бъде наред — рече тя след миг на размисъл. — Семейството ти е
влиятелно.
Димка не бе толкова уверен.
Раздигаха масата. Тя забеляза, че той не е ял много.
— Не ти ли хареса яхнията?
— Дотук ми дойде — рече той и го изстреля. — Ти любовница ли си на маршал
Пушной?
— Не говори глупости — каза му тя.
— Не, сериозен съм — настоя Димка. — Та?
Тя с трясък стовари чиниите в мивката.
— Какво ти внушава тази глупава идея?
— Другарят Хрушчов ми каза. Предполагам, че има сведенията от КГБ.
— Те пък откъде ще знаят?
Димка забеляза, че тя отговаря на въпросите с въпроси — обикновено белег за лъжа.
— Те следят действията на всички висши правителствени служители и внимават за
отклонения в поведението.
— Не ставай смешен — повтори тя. Седна и извади цигарите си.
— Ти флиртуваше с Пушной на погребението на баба ми.
— Флиртуването е една работа…
— А после получихме дача току до неговата.
Тя постави цигара в устата си, запали клечка, но не се получи.
— Това изглеждаше съвпадение…
— Ти си хладнокръвна, Нина, но ръцете ти треперят.
Тя захвърли угасналата клечка на пода.
— Е, как си мислиш, че се чувствам? — ядосано попита тя. — По цял ден съм в този
апартамент и нямам с кого да говоря, освен с бебето и с майка ти. Исках дача, а ти дори не
ни издейства една!
Димка се сепна.
— Значи признаваш, че се продаваш?
— О, я бъди реалист! Как иначе се получава каквото и да е в Москва? Тя запали
цигарата и дръпна силно от нея.
— Ти работиш за генерален секретар, който е луд. Аз вдигам краката за един похотлив
маршал. Няма особена разлика.
— Защо тогава си вдигна краката за мен?
Тя не каза нищо, но машинално огледа стаята.
Той веднага разбра.
— Заради апартамента в Правителствената сграда?
Тя не го отрече.
— Мислех, че ме обичаш — започна той.
— О, харесвах те, но от кога това е достатъчно? Не бъди такова дете. Това е истинският
свят. Искаш ли нещо, плащаш цената му.
Той се усещаше лицемер, докато я обвинява, и си призна:
— Е, аз мога да ти призная, че също съм ти бил неверен.
— Ха! — натърти тя. — Не вярвах, че имаш кураж. С кого?
— Не бих го казал.
— Някоя дребна кремълска машинописка, разбира се.
— Беше само една нощ, а и не сме се любили, но не смятам, че това прави нещата
много по-добри.
— О, за Бога, да не мислиш, че ми пука? Давай — наслаждавай се!
Дали Нина се гневеше или пък разкриваше истинските си чувства?
Димка не можеше да разбере.
— Никога не съм си представял, че бракът ни ще бъде такъв — завърши той.
— От мен да знаеш, няма друг вид брак.
— Има — възрази той.
— Ти си сънувай твоите сънища, аз пък ще сънувам моите.
И тя включи телевизора.
Известно време Димка седя, вторачен в екрана, без да вижда или да чува програмата.
След малко отиде в леглото, но не заспа. След това Нина легна до него, но не се докоснаха.
На другия ден Никита Хрушчов напусна Кремъл завинаги.
Димка продължи да ходи на работа всяка сутрин. Евгений Филипов се разхождаше
насам-натам в нов син костюм — бяха го повишили. Очевидно бе бил част от заговора срещу
Хрушчов и си беше заслужил наградата.
Два дни по-късно, в петък, Правда обяви оттеглянето на Хрушчов.
Докато седеше в кабинета си и нямаше какво да върши, Димка отбеляза, че на същия
ден западните вестници споменаха оставката на британския министър-председател.
Консерваторът от висшата класа сър Алек Дъглас-Хоум бе заменен от Харолд Уилсън, водач
на Лейбъристката партия, след национални избори.
Както се беше настроил цинично, за Димка имаше нещо изкривено в това, че една
откровено капиталистическа страна може да отстрани аристократичния си министър-
председател и да постави социалдемократ по волята на народа, докато във водещата
комунистическа държава в света подобни работи биваха замисляни в тайна от малобройната
управляваща прослойка и дни по-късно ги съобщаваха на безсилното и послушно население.
Британците даже не преследваха комунизма. Тридесет и шестима комунистически
кандидати се бяха явили на парламентарните избори. Никой не бе избран.
Преди седмица Димка би уравновесил тези разсъждения с пълното превъзходство на
комунистическата система, особено както щеше да изглежда, след като я реформират. Сега
обаче надеждите за преобразувания повяхнаха и Съветският съюз оставаше с всичките си
несъвършенства за обозримото бъдеще. Той знаеше какво би казала сестра му — преградите
пред промяната бяха цялостна част от системата, просто още една от грешките й. Той обаче
не можеше да се застави да приеме това.
На следния ден Правда осъди субективизма, волунтаризма, авантюристичните
замисли, самохвалството, деребейството и още няколко прегрешения на Хрушчов. Според
Димка всичко това бе боклук. Осъществяваше се връщане назад. Съветската номенклатура
отхвърляше прогреса и заставаше зад това, което познаваше най-добре — строг контрол
върху икономиката, потискане на недоволните гласове и избягване на експериментите. Така
щяха да се чувстват удобно — и Съветският съюз щеше да продължи да изостава от Запада по
богатство, сила и влияние в света.
Димка получаваше като работа незначителни задачи за Брежнев. След няколко дни
споделяше малкия си кабинет с един от сътрудниците на новия генерален секретар. Въпрос
на време беше да го отстранят. Както и да е, Хрушчов все още се намираше в резиденцията си
на Лениновите хълмове, и Димка започна да усеща, че началството му и той може и да
останат живи.
Седмица по-късно го назначиха на ново място.
Вера Плетнер му донесе нареждането в запечатан пакет, но изглеждаше тъй тъжна, та
Димка знаеше, че пакетът съдържа лоши новини още преди да го е отворил. Прочете го
веднага. Писмото го поздравяваше с назначаването му за заместник-секретар на Харковския
партиен комитет.
— Харков — заключи той. — Майната му.
Близостта му до изпадналия в немилост вожд определено бе надделяла над влиянието
на собственото му високопоставено семейство. Понижението бе сериозно. Щеше да има
увеличение на заплатата, но в Съветския съюз парите нямаха особена стойност. Щяха да му
дадат апартамент и кола, но щеше да се намира в Украйна, далеч от центъра на властта и от
привилегиите.
Най-лошото бе, че щеше да живее на около шестстотин километра от Наталия.
Докато си седеше на бюрото, се поддаде на унинието. С Хрушчов бе свършено,
кариерата на Димка се върна назад, Съветският съюз се спускаше по нанадолнището, бракът
му с Нина бе една развалина, а и щяха да го изпратят далеч от Наталия, светлото присъствие
в живота му. Къде беше сбъркал?
Напоследък в Крайбрежния бар нямаше много пиене, но същата вечер срещна там
Наталия за пръв път от връщането си от Пицунда. Нейният началник Андрей Громико не
беше засегнат от преврата и си остана външен министър, следователно и тя задържа работата
си.
— Хрушчов ми даде прощален подарък — каза й Димка.
— Моля?
— Каза ми, че Нина имала връзка с маршал Пушной.
— Ти вярваш ли на това?
— Предполагам, че КГБ са казали на Хрушчов.
— Все пак може да бъде грешка.
Димка поклати глава.
— Тя си призна. Чудесната дача, която получихме, е точно до мястото на маршала.
— О, Димка, съжалявам.
— Чудя се кой ли наглежда Григорий, докато са в леглото.
— Какво ще правиш?
— Не мога да се чувствам твърде засегнат. Щях да имам връзка с теб ако имах
смелостта.
Наталия изглеждаше притеснена.
— Не говори така — прекъсна го тя. На лицето й едно след друго бързо се изписаха
различни чувства — симпатия, тъга, копнеж, страх и несигурност. Тя нервно отхвърли назад
непокорната си коса.
— Както и да е, вече е късно — заключи Димка. — Преместен съм в Харков.
 — Какво?
— Научих го днес. Заместник-секретар на областния партиен комитет.
— Кога ли ще те видя пак?
— Вероятно никога.
Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не мога да живея без теб — изрече тя.
Димка беше смаян. Знаеше, че тя го харесва, но никога не бе говорила така, дори и по
време на единствената им нощ заедно.
— Какво искаш да кажеш? — глупаво я запита той.
— Аз те обичам, не разбра ли?
— Не, не го разбрах — смаяно й отговори той.
— Обичам те от дълго време.
— Защо не си ми казала никога?
— Боях се.
— От…
— От съпруга си.
Димка подозираше нещо подобно. Предполагаше, макар и да нямаше доказателство, че
Ник е отговорен за свирепия побой над черноборсаджията, който опита да измами Наталия.
Никаква изненада, че жената на Ник се плаши да прояви любовта си към друг мъж. Това бе
причината за променливостта на Наталия — от чувствената топлина днес към студената
дистанцираност на другия ден.
— Предполагам, че и аз се боя от Ник — призна си той.
— Кога тръгваш?
— Камионът за мебелите идва в петък.
— Толкова скоро!
— В службата съм вече никой. Не знаят какво бих могъл да направя. Искат да ме
разкарат.
Тя извади бяла кърпичка и докосна очите си с нея. После се наведе към него над
масата.
— Спомняш ли си стаята със старите мебели?
— Никога няма да я забравя — усмихна се той.
— А леглото с балдахина?
— Разбира се.
— Беше толкова прашно.
— И студено.
Настроението й отново се бе променило и сега тя се забавляваше и се шегуваше.
— Какво си спомняш най-вече?
Отговорът веднага изплува в ума му — малките й гърди с големите им остри зърна. Той
обаче го потисна.
— Хайде, можеш да ми кажеш — подкани го тя.
Какво можеше да загуби?
— Зърната на гърдите ти — промълви той. Беше наполовина затруднен, наполовина
пламнал.
Тя се разкиска.
— Искаш ли да ги видиш отново?
 Димка преглътна с усилие. Опита да се държи лековато като нея и рече:
— Предположи.
Тя се изправи и изведнъж придоби решителен вид.
— Ще се срещнем тук в седем — заяви тя. После си излезе.

***
Нина беше бясна.
— Харков? — кресна тя. — Какво ще правя в проклетия Харков? Обикновено тя не си
служеше с лоши думи — намираше го грубо. Беше се издигнала над подобни долни
привички. Слизането до тях показваше колко силно изживява това.
Димка не прояви съчувствие.
— Уверен съм, че стоманеният тръст там ще ти даде работа.
Във всеки случай беше време да даде Григорий на забавачка и да се връща на работа —
нещо, което се очакваше от съветските майки.
— Не искам да отивам на заточение в някакъв провинциален град.
— Аз също. Да не мислиш, че съм подал молба?
— Не го ли надуши?
— Надуших го и даже мислех да сменям работата, но ми се стори, че превратът е
отменен, а той само е бил отложен. Разбира се, заговорниците са направили всичко според
силите си да ме държат на тъмно.
Тя го погледна преценяващо.
— Предполагам, че си прекарал миналата нощ в сбогуване с машинописката си.
— Каза ми, че ти е все едно.
— Добре, умнико. Кога пътуваме?
— Петък.
— По дяволите.
И Нина с бяс започна да събира багажа.
В сряда Димка говори с вуйчо си Володя за преместването.
— Не става дума само за кариерата ми — обясни той. — Аз не работя в правителството
само за себе си. Искам да докажа, че социализмът може да действа. Но това означава, че той
трябва да се променя и да се подобрява. А сега се боя, че можем да се върнем назад.
— Ще те върнем в Москва при първа възможност — отвърна му Володя.
— Благодаря ти — отговори му Димка с искрена благодарност. Вуйчо му винаги го бе
подкрепял.
— Ти го заслужаваш — продължи топло Володя. — Умен си и вършиш работа, а такива
хора ние нямаме в излишък. Щеше ми се да можех да те имам в кабинета си.
— Никога не съм бил много по военните дела.
— Слушай ме. След подобно събитие трябва да докажеш лоялността си със здрава
работа и липса на оплаквания — и най-вече без постоянни врънканици да те върнат в
Москва. Ако се държиш така пет години, мога да започна да работя за връщането ти.
— Пет години?
— Докато мога да започна. Не разчитай на по-малко от десет. Всъщност не разчитай на
нищо. Не знаем как ще се държи Брежнев.
 „За десет години Съветският съюз можеше и да се върне обратно в бедността и
изостаналостта“, рече си Димка. Но нямаше смисъл да говори така. Володя не бе просто
най-добрата му възможност — той беше единствената.
Отново се видя с Наталия в четвъртък. Устната й беше сцепена.
— Ник ли направи това? — ядосано попита Димка.
— Подхлъзнах се на заледено стъпало и паднах върху лицето си — отвърна тя.
— Не ти вярвам.
— Вярно е — спря го тя, но не се срещна отново с него в стаята за съхранение на
мебели.
В петък сутринта пред Правителствения дом дойде и паркира товарен камион
ЗИЛ-130. Двама мъже в работни дрехи започнаха да свалят вещите на Димка и Нина с
асансьора.
Когато возилото бе почти пълно, те се спряха за почивка. Нина им направи сандвичи и
чай. Телефонът иззвъня и портиерът каза:
— Дошъл е куриер от Кремъл и трябва да предаде пратката лично.
— Нека дойде тук — отвърна Димка.
Две минути по-късно на вратата се появи Наталия в палто от кремави кожи на норки.
Със сцепената си устна приличаше на наранена богиня.
Димка я гледаше неразбиращо. После изгледа Нина.
Тя долови виновния му поглед и яростно изгледа Наталия. Димка се зачуди дали двете
жени няма да връхлетят една срещу друга. Приготви се да се намеси.
Нина скръсти ръце пред гърдите си.
— Е, Димка — започна тя. — Предполагам, че това е твоята малка машинописка.
Какво трябваше да каже Димка? Да? Не? Тя ми е любовница?
Наталия погледна предизвикателно:
— Не съм машинописка.
— Не се тревожи — каза Нина. — Знам точно каква си ти.
Това си го бива, помисли си Димка, особено от жена, която е спала със стар дебел
военен, за да получи дача. Но не каза нищо.
Наталия погледна надменно и му връчи някакъв официален на вид плик.
Отвори го. Беше от Алексей Косигин, икономиста реформатор. Той разполагаше с
голямо влияние и затова въпреки радикалните му идеи го бяха направили председател на
министерския съвет в Брежневото правителство.
Сърцето на Димка подскокна. Писмото му предлагаше работа при Косигин — в
Москва.
— Как го постигна? — обърна се той към Наталия.
— Дълга история.
— Е, благодаря ти.
Той искаше да я прегърне и да я целуне, но се спря. Обърна се към Нина.
— Спасен съм — обясни той. — Мога да остана в Москва. Наталия ми е уредила
работа при Косигин.
Двете жени се гледаха една друга и се ненавиждаха. Никой не знаеше какво да каже.
След дълга пауза единият от хамалите попита:
— Това значи ли да разтоварваме камиона?
 ***
Таня летеше с Аерофлот към Сибир и кацнаха за малко в Омск по пътя към Иркутск.
Самолетът беше удобна реактивна машина Туполев Ту-104. Полетът отне осем часа, а през
повечето време тя спа.
Официално имаше работа от ТАСС. Тайно отиваше да види Василий.
Преди две седмици Даниил Антонов дойде до бюрото й и дискретно и връчи
коректурите на Измръзване.
Новый мир не може да го пусне сега — обясни й той. — Брежнев затяга гайките. Сега
правоверността е над всичко.
Таня бутна хартията в някакво чекмедже. Беше разочарована, но донякъде и готова за
това.
— Помниш ли статиите за Сибир, които писах преди три години? — попита тя.
— Разбира се — отговори той. — Една от най-популярните ни поредици, а и властите
получиха много молби от семейства, които искат да заминат там.
— Може би трябва да направя продължение. Да говоря с някои от същите хора и да ги
питам как се справят. А и да взема интервюта от новодошли.
— Чудесна идея.
Даниил сниши глас.
— Знаеш ли къде е?
Значи е предположил. Никаква изненада.
— Не. Но мога да разбера.
Таня все още живееше в Правителствения дом. След смъртта на Катерина тя и майка й
минаха един етаж по-нависоко в големия апартамент, за да могат да се грижат за дядо
Григорий. Той твърдеше, че нямало нужда да го наглеждат. Гордо разправяше как готвел и
чистел на себе си и на малкия си брат Лев, когато били фабрични работници преди Първата
световна война и живеели в една стая в някакъв петербургски коптор. Истината беше, че е на
седемдесет и шест и че не бе готвил или мил пода от Революцията насетне.
Същата вечер Таня слезе с асансьора и почука на вратата на брат си.
Отвори й Нина.
— О — грубо я посрещна тя, върна се в жилището и остави вратата отворена. Тя и Таня
никога не се бяха харесвали.
Таня пристъпи в малкото антре. От спалнята излезе Димка. Усмихна й се — беше му
приятно да я види.
— Една дума насаме? — попита го тя.
Той взе ключовете си от масичката, изведе я и затвори вратата на апартамента. Слязоха
с асансьора и се разположиха в просторното фоайе.
— Искам да разбера къде е Василий — започна тя.
— Не — и той поклати глава.
Тя за малко да заплаче.
— Защо не?
— Едва-що се разминах на косъм с изпращане в Харков. На нова работа съм. Какво
впечатление ще създам, ако започна да разпитвам за някакъв дисидент?
— Трябва да говоря с Василий!
 — Не виждам защо.
— Представи си как се чувства той. Присъдата му изтече преди повече от година, но
все още е там. Може би се бои да не го принудят да прекара там остатъка от живота си!
Трябва да му кажа, че не сме го забравили.
Димка пое ръката й.
— Съжалявам, Таня. Знам, че го харесваш. Но с какво ще помогне това аз да се изложа
на опасност?
— Като съдя по силата на Измръзване, той може да бъде голям писател. А и пише за
страната ни така, че улавя всичко, което не е наред. Трябва да му кажа да пише още.
— И?
— Ти работиш в Кремъл — не можеш да промениш нищо. Брежнев никога няма да
реформира комунизма.
— Знам. Отчаян съм.
— С политиката в тази страна е приключено. Сега литературата може да бъде
единствената ни надежда.
— Един разказ какво ще промени?
— Кой знае? Но какво друго можем да сторим? Хайде, Димка. Винаги сме спорили
дали комунизмът трябва да бъде реформиран или премахнат, но и двамата не сме се дали.
— Не знам.
— Провери къде живее и работи Василий Енков. Кажи, че е поверително политическо
проучване за нещо, по което работиш.
— Права си, не можем просто да се откажем — въздъхна Димка.
— Благодаря ти.
Сведенията той получи два дни по-късно. Василий беше освободен от лагера, но по
някаква причина на досието му нямаше нов адрес. Както и да е, работеше в електроцентрала
на десетина километра извън Иркутск. Според властите не трябвало да му се дава
разрешително за придвижване за обозримото бъдеще.
На летището Таня бе посрещната от тридесетинагодишна жена на име Ирина,
служител на учреждението за настаняване на хора в Сибир. Таня би предпочела мъж. Жените
имаха усет — Ирина би могла да заподозре за истинската задача на Таня.
— Мисля, че можем да започнем в Централния универсален магазин — оживено
започна Ирина. — Има доста неща, които не могат лесно да бъдат купени в Москва!
Таня се насили да прояви ентусиазъм.
— Чудесно!
Ирина я закара в града с Москвич 410 с четворна предавка. Таня остави багажа си в
хотел Централ и се остави да я разведат из магазина. Потискаше нетърпението си и взе
интервю от управителя и от една продавачка.
После рече:
— Искам да видя водноелектрическата централа Ченков.
— О! — рече Ирина. — Защо?
— При последното си идване отидох там.
Това беше лъжа, но Ирина нямаше как да го знае.
— Една от моите теми е колко са се променили нещата. Надявам се и да взема интервю
от хората, които видях миналия път.
— Но електроцентралата не е била предупредена за посещението Ви.
 — Всичко е наред. Предпочитам да не прекъсвам работата им. Ще се поогледаме,
после ще говоря с хората по време на обедната почивка.
— Както обичате.
Ирина не бе доволна, но бе задължена да направи всичко, за да остави доволна важната
журналистка.
— Ще се обадя.
Ченков бе стара електроцентрала на въглища, построена през тридесетте години,
когато чистотата не е била важен въпрос. Миризмата на въглища висеше във въздуха, а прахът
покриваше всички повърхности и превръщаше бялото в сиво, а сивото в черно. Поздрави ги
директорът, костюмиран и с мръсна риза, очевидно изненадан.
Докато развеждаха Таня, тя се оглеждаше за Василий. Лесно щеше да го забележи —
висок мъж с гъста черна коса и вид на кинозвезда. Но не биваше да разкрива на Ирина или
на кой да е друг, че го познава добре и че е дошла в Сибир, за да го търси.
— Изглеждате ми познат — щеше да каже тя. — Сигурно съм Ви интервюирала при
последното си посещение.
Василий беше схватлив, та щеше да разбере какво става, но тя щеше да говори колкото
може по-дълго, за да му даде време да преодолее изненадата, че я вижда.
Тя предположи, че един електротехник ще работи в контролната зала или при пещите;
после разбра, че може и да оправя трафопост или осветителна верига където и да е в
комплекса.
Чудеше се как ли може да се е променил през изминалите години. Вероятно
продължаваше да я смята за приятел — беше й изпратил разказа си. Несъмнено си имаше
приятелка — може би няколко, доколкото го познаваше. Щеше ли да гледа философски на
удължения си престой в затвора или да е разгневен от причинената му несправедливост?
Щеше ли да бъде жалък или пък да й се разкрещи, задето не го е измъкнала?
Тя си свърши добре работата и разпита работниците как им се струва животът в Сибир
на тях и на семействата им. Всички споменаваха високите заплати и бързите повишения
заради недостига на обучени хора. Мнозина говореха бодро за трудностите — имаше някакъв
дух на първопроходническо другарство.
По пладне все още не бе видяла Василий. Дразнеше се — не можеше да бъде далеч.
Ирина я поведе към столовата на началствата, но Таня настоя да обядва с работниците.
Хората се отпускаха при ядене и говореха по-откровено и по-цветисто. Таня си водеше
записки и все се оглеждаше из помещението, избираше си следващия събеседник и
едновременно следеше за Василий.
Както и да е, обедната почивка отмина, а той не се появи. Столовата започна да се
опразва. Ирина предложи да минат на следващата точка — посещение на училище, където
Таня ще може да говори с млади майки. Таня не можеше да измисли някаква причина да
откаже.
Щеше да се наложи да го търси с името му. Представи си как пита: Май си спомням
един интересен човек, когото видях последния път, струва ми се — електротехник,
Василий… хъм, Енков? Дали не можете да проверите все още ли работи тук? Не беше
възможно. Ирина щеше да провери, но тя не бе глупава и непременно щеше да се запита защо
ли Таня се интересува именно от този човек. Нямаше да й отнеме много да разбере, че
Василий е дошъл в Сибир като политически затворник. Тогава изникваше въпросът дали
Ирина ще реши да си замълчи и да не се меси — често предпочитаното държане в Съветския
съюз — или да се подмаже пред някой по-висшестоящ от нея в партията и да съобщи за
издирванията на Таня.
Години наред никой не узна за приятелството между Таня и Василий. Това беше
защитата им. Затова и не ги осъдиха на доживотен затвор за издаването на подривно
списание. След задържането на Василий Таня допусна до тайната един човек — своя брат
близнак. А и Даниил се досети. Сега обаче имаше опасност да събуди подозренията на
непознат човек.
Подготвяше нервите си да говори и тогава Василий се появи.
Таня залепи ръка за устата си, за да не извика.
Василий приличаше на старец. Беше слаб и присвит. Косата му бе дълга, рошава и
прошарена със сиво. Някога свежото му чувствено лице беше изпито и набръчкано. Носеше
мърлява дреха с отвертки из джобовете. Влачеше си краката.
— Нещо не е наред ли, другарко? — попита я Ирина.
— Зъбобол — импровизира Таня.
— Толкова съжалявам.
Таня не можеше да си даде сметка дали Ирина й вярва.
Сърцето й бумтеше. Радваше се, че е намерила Василий, но се ужасяваше от
опустошения му вид. А и трябваше да прикрива бурята на чувствата си от Ирина.
Изправи се, та Василий да може да я види. В столовата бяха останали малко хора, тъй
че той не можеше да я пропусне. Тя се извърна настрана и не го гледаше, за да отклони
подозренията на Ирина. Взе си чантата, все едно ще тръгва.
— Трябва да отида на зъболекар веднага щом се прибера — изрече тя.
С ъгълчето на окото си забеляза как Василий внезапно се спря и я загледа.
— Кажете ми за училището, в което ще отидем — започна тя, за да не забележи Ирина.
— Колко големи са децата?
Тръгнаха към вратата, докато Ирина й обясняваше. Таня опита да огледа Василий, без
да го наблюдава пряко. За няколко мига той стоеше и я гледаше замръзнал. Щом двете жени
го доближиха, Ирина го изгледа озадачено.
Тогава Таня отново се взря право в него.
Изнемощялото му лице сега изглеждаше смаяно. Устата му зееше и той я гледаше, без
да мига. В очите му обаче имаше и още нещо, освен сащисването. Таня схвана, че е надежда
— изненадана, недоверчива, закопняла надежда. Той не бе съвсем смазан — нещо беше дало
на съсипания човек силата да напише онази прекрасна история.
Тя си спомни приготвените думи:
— Изглеждате ми познат — дали съм говорила с Вас при последното си идване тук
преди три години? Казвам се Таня Дворкина и работя за ТАСС.
Василий замълча и започна да се окопитва, но все още изглеждаше замаяно.
Таня продължи да говори.
— Пиша поредния дял от поредицата си за заселниците в Сибир. Боя се обаче, че не си
спомням името Ви — през последните години съм говорила със стотици хора!
— Енков — най-после проговори той. — Василий Енков.
— Разговорът ни беше много интересен — продължи Таня. — Сега си го припомням.
Трябва да поговорим отново.
Ирина погледна часовника си.
— Нямаме време. Тук училищата затварят рано.
 Таня й кимна и се обърна към Василий:
— Може ли да се срещнем тази вечер? Нещо против да дойдете в хотел Централ?
Можем да споделим едно питие.
— Хотел Централ — повтори Василий.
— В шест?
— Шест часа в хотел Централ.
— Ще се видим с Вас тогава — завърши Таня и си излезе.

***
Искаше да увери Василий, че не е забравен. Вече го стори, но бе ли то достатъчно?
Можеше ли да му даде каква да е надежда? Тя искаше да му каже, че неговият разказ е
чудесен и че трябва да пише повече, но отново не можеше да му даде никаква надежда.
Измръзване не ставаше за издаване, а вероятно това щеше да бъде в сила и за другите му
неща. Боеше се, че всъщност може да влоши, а не да подобри състоянието му.
Чакаше го на бара. Хотелът не беше зле. Всички пътуващи до Сибир бяха от високата
категория — никой не идваше тук на почивка — тъй че мястото бе луксозно, според
очакванията на висшата комунистическа номенклатура.
Василий влезе в малко по-добър вид от одеве. Беше се сресал и носеше чиста риза. Все
още приличаше на болник, но в очите му блестеше светлината на интелигентността.
Пое ръката й в своята.
— Благодаря ти, задето дойде — рече той с разтреперан от вълнение глас. — Не мога
да ти кажа колко много значи то за мен. Ти си приятел, стопроцентов приятел.
Тя го целуна по бузата.
Поръчаха си бира. Василий ядеше фъстъците от мезето като изгладнял човек.
— Разказът ти е прекрасен — започна Таня. — Не просто е добър, а е изключителен.
Той се усмихна.
— Благодаря ти. Може би това ужасно място все пак е в състояние да произведе нещо
достойно.
— Не само аз му се възхищавам. Редакцията на Новый мир го прие за печат.
Той засия от радост, а тя трябваше отново да го свали на земята.
— Смениха си настроението след свалянето на Хрушчов.
Василий изглеждаше сломен, после си взе още една шепа фъстъци.
— Не съм изненадан — рече той и си върна спокойствието. — Поне са го харесали,
което е важното. Струваше си да го напиша.
— Направих няколко копия и ги изпратих — анонимно, разбира се — на някои от
хората, които получаваха Несъгласие — продължи тя. Колебаеше се. Последващите й думи
бяха дръзки. Веднъж изречени, тя не можеше да ги върне. Направи го.
— Единственото друго нещо, което можех да направя, беше да опитам да изпратя копие
на Запад.
Тя видя светлинката на оптимизма в очите му, но той предпочете да остане усъмнен.
— Това ще бъде опасно за теб.
— И за теб.
Василий сви рамене.
 — Какво ще направят с мен — ще ме изпратят в Сибир? Ти обаче можеш да изгубиш
всичко.
— Можеш ли да напишеш още разкази?
Той извади голям използван плик изпод якето си.
— Вече имам — рече той и й подаде плика. Отпи от бирата и опразни чашата си.
Тя погледна в плика. Страниците бяха покрити с дребния му спретнат почерк.
— О — въодушевено каза тя — това е достатъчно за цяла книга!
После осъзна, че ако я хванат с този материал и тя може да свърши в Сибир. Бързо
напъха плика в чантата си.
— Какво ще правиш с тях? — попита я той.
Таня беше помислила по въпроса.
— В Лайпциг, в Източна Германия, има ежегоден Панаир на книгата. Мога да уредя да
го отразявам за ТАСС. Говоря малко немски. На Панаира отиват западни издатели — от
Париж, Лондон и Ню Йорк. Може и да успея да издам работата ти в превод.
Лицето му светна.
— Наистина ли мислиш така?
— Смятам, че Измръзване е достатъчно добро.
— Това би било чудесно. Но ще поемеш страхотен риск.
Тя кимна:
— Ти също. Ако съветските власти някак разберат кой е авторът, ще си имаш
неприятности.
Той се разсмя.
— Погледни ме — гладувам, облечен съм в парцали, живея сам във винаги студено
общежитие и не се тревожа.
Не й беше хрумнало, че може би храната не му достига.
— Тук има ресторант — каза тя. — Ще вечеряме ли?
— Да, моля.
Василий си поръча бьоф строганов с варени картофи. Келнерката постави на масата
купичка с филийки хляб, както правеха на банкетите. Василий ги изяде всичките. След
ястието си поръча пирожки със сливов мармалад. Изяде и всичко, което Таня остави в
чинията си.
— Мислех, че хората със занаят са добре платени тук — каза тя.
— Заселниците да. Не и бившите затворници. Властите се подчиняват на механизма на
ценообразуването само по принуда.
— Мога ли да ти пращам храна?
Той поклати глава.
— КГБ краде всичко. Колетите пристигат отворени, с печат „съмнителна пратка —
инспектирано“ и всичко прилично е изчезнало. Човекът в съседната стая получи шест
буркана от сладко, всичките празни.
Таня плати сметката за вечерята.
— Стаята ти има ли баня — попита Василий.
— Да.
— А топла вода?
— Разбира се.
— Може ли да се изкъпя? В общежитието имаме топла вода само веднъж седмично, а и
тогава трябва да бързаме, докато не е свършила.
Отидоха горе.
Василий стоя дълго в банята. Таня седеше на кревата и гледаше мръсния сняг. Беше
вцепенена. Имаше обща представа за лагерите, но гледката на Василий й ги показа смазващо
живо. Досега въображението й не се бе простирало до страданието на затворниците. И все
пак, въпреки всичко, Василий не се бе поддал на отчаянието. Всъщност, отнякъде той бе
намерил силата и смелостта да опише опита си със страст и хумор. Тя му се възхищаваше
повече отпреди.
Когато най-накрая излезе от банята си взеха довиждане. Някога би й направил
предложение, но днес мисълта явно не посети ума му.
Тя му даде всичките пари от портмонето си, блокче шоколад и два чифта дълги долни
гащи, които му бяха твърде къси, но иначе му ставаха.
— Може би са по-добри от това, което носиш.
— Сигурно са — отвърна той. — Нямам никакво бельо.
Богато Василий си тръгна, тя заплака.
 36.
Всеки път, когато пускаха „Това е любов“ по „Радио Люксембург“, Каролин плачеше.
Лили — вече шестнадесетгодишна — смяташе, че разбира чувствата на Каролин. Все
едно Вали си е отново у дома, пее и свири в съседната стая, само че не могат да влязат там,
да го видят и да му кажат колко добре звучи.
Ако Алис бе будна, слагаха я близо до радиото и й казваха:
— Това е татко ти!
Тя не разбираше, но знаеше, че е нещо вълнуващо. Понякога Каролин й пееше песента,
Лили акомпанираше на китара и напяваше хармонията.
Житейската мисия на Лили бе да помогне на Каролин и Алис да емигрират на Запад и
да се съберат с Вали.
Каролин живееше в семейния дом на Франк в Берлин-Митте. Родителите й не искаха
да имат нищо общо с нея. Бяха заявили, че ги е опозорила, като е родила извънбрачно дете.
Истината бе, че ЩАЗИ заплаши баща й да загуби работата си като началник на автогара
заради връзката на Каролин с Вали. Тогава те я изхвърлиха и тя се пресели при семейството
на Вали.
Лили се радваше, че е при тях. Каролин беше като по-голяма сестра на мястото на
Ребека. Освен това Лили обожаваше бебето. Всеки ден след училище гледаше Алис няколко
часа, за да даде почивка на Каролин.
Днес беше първият рожден ден на Алис и Лили направи торта. Алис седеше на
високия си стол и радостно удряше по купата с дървена лъжица, докато Лили забъркваше
лекия шуплест сладкиш, който бебето да може да яде.
Каролин беше в стаята си и слушаше „Радио Люксембург“. Рожденият ден на Алис
беше също тъй и годишнина от убийството. Западногерманските радио и телевизия
излъчваха програми за президента Кенеди и последиците от смъртта му.
Източногерманските станции си мълчаха.
Линдън Джонсън заемаше президентската длъжност по право почти една година, но
преди три седмици спечели съкрушителна победа срещу крайно консервативния
републиканец Голдуотър. Лили се радваше. Хитлер беше умрял преди раждането й, но тя
познаваше историята на страната си и се ужасяваше от политици, които намират оправдания
за расовата омраза.
Джонсън не вдъхновяваше като Кенеди, но изглеждаше също толкова решен да
защитава Западен Берлин, което беше най-важното нещо за повечето немци от двете страни
на Стената.
Докато Лили вадеше сладкиша от фурната, майка й се върна от работа. Карла успя да
запази работата си като старша сестра в голяма болница, при все че е била социалдемократ.
Веднъж се понесе слух, че ще я уволняват, сестрите заплашиха със стачка и директорът на
болницата предотврати неприятностите, като ги увери, че Карла ще продължи да им бъде
началник.
Бащата на Лили се принуди да постъпи на работа, при все че продължаваше да
управлява от разстояние фирмата си в Западен Берлин. Трябваше да работи като инженер в
държавна фабрика в Източен Берлин и произвеждаше телевизори, много по-лоши от
западногерманските. Отначало той направи предложения за подобряване на продукцията, но
това бе прието като критика по отношение на началниците му и той престана. Щом се
прибра от работа тази вечер, той влезе в кухнята и всички изпяха Hoch soll sie leben,
традиционната немска песен за рожден ден — Нека дълго да живее.
После насядаха около масата и заговориха дали Алис въобще ще види баща си.
Каролин беше подала молба за емигриране. С всяка година бягството ставаше все по-
трудно — все едно, Каролин можеше да опита да пресече, стига да беше сама; тя обаче не
искаше да излага на опасност живота на Алис. Всяка година разрешаваха на неколцина души
да излязат законно. Никой не можеше да се добере до критериите, по които разглеждаха
молбите, но явно повечето от пуснатите бяха неработещи хора, деца и старци.
Каролин и Алис бяха неработещи хора, но молбата им беше отхвърлена.
Както винаги, нямаше приведена причина.
Естествено, правителството не поясняваше дали повторните молби са възможни.
Отново слуховете заемаха мястото на липсващите сведения.
Твърдеше се, че човек може да се обърне към ръководителя на страната, Валтер
Улбрихт.
Той не приличаше много на спасител — дребен мъж с брадичка като Ленин, напълно
ортодоксален във всичко. Според слуховете бил щастлив от преврата в Москва, понеже
смятал Хрушчов за недостатъчно доктринер. Независимо от това Каролин му написа лично
писмо, в което обясни, че й се налага да емигрира, за да се омъжи за бащата на детето си.
— Разправят, че вярвал в стария семеен морал — обясни тя. — Ако е вярно, той трябва
да помогне на жена, която иска единствено детето и да има баща.
Половината от живота на хората в Източна Германия минаваше в опити да отгатнат
какво планира, иска или смята държавата. Режимът бе непредсказуем. Позволяваха
пускането на няколко записа с рокендрол в младежките клубове, а после внезапно го
забраняваха изобщо. Известно време проявяваха търпимост за облеклото, после започваха да
арестуват момчетата със сини джинси. Конституцията на страната гарантираше правото на
придвижване, но много малко хора получаваха разрешение да посещават роднините си в
Западна Германия.
В разговора им се включи и баба Мод:
— Човек не може да предскаже какво ще направи един тиранин. Несигурността е едно
от оръжията им. Живяла съм под властта както на надпетите, така и на комунистите. Те са
потискащо еднакви.
На входната врата се почука. Лили я отвори и с ужас видя на прага някогашния си зет
Ханс Хофман.
Тя задържа вратата отворена на няколко сантиметра и го попита:
— Какво искаш, Ханс?
Той бе едър мъж и лесно можеше да я избута от пътя си, но не го направи.
— Отваряй, Лили — произнесе Ханс с уморено нетърпение. — С мен е полицията и не
можеш да ме задържиш навън.
Сърцето на Лили подскачаше, но тя остана на мястото си и извика през рамо:
— Мамо! Ханс Хофман е на вратата!
Карла дотърча:
— Ханс ли каза?
— Да.
Карла застана на мястото на Лили на вратата.
 — Не си добре дошъл тук, Ханс — започна тя. Говореше спокойно и предизвикателно,
но Лили можеше да я чуе как диша ускорено и притеснено.
— Така ли? — хладно попита Ханс. — Все едно, трябва да говоря с Каролин Кунц.
Лили леко изписка от страх. Защо Каролин?
— Защо? — попита Карла.
Писала е писмо до генералния секретар, другаря Валтер Улбрихт.
— Това престъпление ли е?
— Напротив. Той е ръководителят на народа. Всеки може да му пише. Той се радва,
когато получава такива писма.
— Защо тогава си дошъл тук, за да тормозиш и да плашиш Каролин?
— Ще обясня идването си на госпожица Кунц. Не смятате ли, че е по-добре да ме
поканите?
Карла промърмори на Лили:
— Може и да има да ни каже нещо за молбата й за емигриране. По-добре да разберем.
И тя отвори вратата.
Ханс пристъпи в антрето. Беше в края на тридесетте си години, едър, леко прегърбен
мъж. Носеше тежко, хубаво двуредно палто, каквото не се намираше в източногерманските
магазини. То го правеше да изглежда по-едър и по-застрашителен. Лили инстинктивно се
отдръпна от него.
Той познаваше къщата и се държеше все едно още живее тук. Свали палтото, остави го
на закачалка в антрето и отиде в кухнята, без да са го поканили.
Лили и Карла го последваха.
Вернер тъкмо ставаше. Лили със страх се запита дали не е извадил пистолета си от
скривалището му зад шкафа с тенджерите. Може би Карла се е разправяла на прага, за да му
даде време да направи точно това. Лили опита да застави ръцете си да не треперят.
Вернер не прикриваше враждебността си.
— Изненадан съм да те видя в този дом — заговори той на Ханс. — След извършеното
от теб би трябвало да те е срам да си покажеш физиономията.
Каролин гледаше озадачено и притеснено и Лили се досети, че тя не знае кой е Ханс.
Лили й обясни:
— Той е от ЩАЗИ. Ожени се за сестра ми, живя тук една година и ни шпионираше.
Ръката на Каролин литна към устата й и тя ахна.
— Това той ли е? — прошепна тя. — Вали ми каза. Как може да направи нещо такова?
Ханс ги дочу как си шепнат.
— Вие трябва да сте Каролин — рече той. — Писала сте на другаря генерален
секретар.
Каролин изглеждаше уплашена, но войнствена.
— Искам да се омъжа за бащата на детето си. Ще ми го позволите ли?
Ханс погледна Алис на столчето й.
— Такова хубаво бебе — отбеляза той. — Момче или момиче?
Лили се разтрепера от страх само щом Ханс погледна Алис.
Каролин неохотно отговори:
— Момиче.
— Как се казва?
— Алис.
 — Алис. Да, струва ми се, че това сте написала в писмото си.
По някакъв начин преструвката, че е мил с бебето, беше по-ужасяваща от някоя
заплаха.
Ханс издърпа един стол и седна край кухненската маса.
— И тъй, Каролин, ти явно желаеш да напуснеш страната си.
— Струва ми се, че би трябвало да сте доволни — правителството не одобрява
музиката ми.
— Но защо желаеш да свириш упадъчни американски поп песни?
— Рокендролът е създаден от американските негри. Това е музиката на потиснатите. Тя
е революционна. Затова за мен е твърде странно защо другарят Улбрихт не харесва
рокендрола.
Когато Ханс не можеше да обори някой аргумент, той винаги го пренебрегваше.
— Но Германия разполага с такова богатство от хубава традиционна музика.
— Аз обичам традиционните немски песни. Сигурна съм, че знам повече от теб.
Музиката обаче е интернационална.
Баба Мод се наведе напред и заядливо вметна:
— Като социализма, другарю.
Ханс не й обърна внимание.
— А и моите родители ме изхвърлиха от дома ми — продължи Каролин.
— Заради неморалния ти начин на живот.
Лили побесня.
— Изхвърлиха я, понеже ти, Ханс, заплаши баща й!
— Въобще не е вярно — мазно възрази той. — Какво да правят едни достойни
родители, когато дъщеря им се държи противообществено и развратно?
По страните на Каролин се стекоха гневни сълзи.
— Никога не съм била развратна.
— Но имаш извънбрачно дете.
Мод отново се намеси:
— Ханс, изглеждаш ми малко объркан, що се отнася до биологията. За създаването на
бебе, било то законно или извънбрачно, е необходим само един мъж. Промискуитетът няма
нищо общо с това.
Ханс изглеждаше засегнат, но отново не се хвана на въдицата. Продължи да говори на
Каролин:
— Мъжът, за когото искаш да се омъжиш, е търсен за убийство. Убил е един граничар и
е избягал на Запад.
— Аз го обичам.
— Значи, Каролин, ти молиш генералния секретар да ти даде привилегията да
емигрираш.
— Това не е привилегия, а право. Свободните хора могат да вървят, където пожелаят —
възрази Карла.
Тогава Ханс не издържа.
— Вие си мислите, че можете да правите всичко! Не разбирате, че принадлежите на
общество, което трябва да действа единно. Дори рибите в морето знаят да плуват на пасажи!
— Ние не сме риби.
Ханс не й обърна внимание и се върна към Каролин.
 — Ти си безнравствена жена, отхвърлена от семейството си заради скандално
поведение. Настанила си се при семейство, познато с антиобществения си уклон. И искаш да
се омъжиш за убиец.
— Той не е убиец — прошепна Каролин.
— Когато хората пишат на другаря Улбрихт, писмата им се изпращат в ЩАЗИ за
оценяване — обясни Ханс. — Твоето, Каролин, е било дадено на един младши офицер. Като
млад и неопитен човек, той се е съжалил над една неомъжена майка и е препоръчал да ти се
даде разрешение.
Лили сметна, че това звучи добре, но бе сигурна, че се крие и нещо лошо. Имаше право.
Ханс продължи:
— За щастие началникът му ми предаде неговия доклад, понеже си спомни, че съм
имал работа с тази… — и той се огледа с отвращение — … недисциплинирана, неформална,
смутителска група.
Лили знаеше какво ще каже той. То беше смазващо. Ханс бе дошъл тук, за да им каже,
че той е отговорен за отхвърлянето на молбата на Каролин и за да им го натрие в лицето
лично.
— Ще получиш официален отговор — всеки го получава — обясни той. — Но вече
мога да ти кажа, че няма да ти бъде позволено да емигрираш.
— Мога ли да посетя Вали? — примоли се Каролин. — Поне за няколко дни? Та Алис
дори не е виждала баща си!
— Не — отвърна Ханс със стисната усмивка. — Хората, които са подавали молба да
емигрират, не получават разрешение да излизат на почивка зад граница.
Омразата му веднага пролича, когато той добави:
— Ти да не ни смяташ за глупаци?
— След една година отново ще подам молба — отвърна му Каролин. Ханс се изправи, а
по устните му играеше усмивка на тържествуващо превъзходство:
— Отговорът ще е същият и следващата година, и по-следващата, и завинаги.
Той изгледа всички.
— Нито един от вас няма да получи разрешение да излезе. Когато и да е. Обещавам ви.
И си излезе.

***
Дейв Уилямс позвъни в Класик Рекърдс.
— Здравей, Чери, Дейв е — започна той. — Мога ли да говоря с Ерик?
— В момента го няма — отвърна тя.
Дейв бе разочарован и негодуващ.
— Това е третото ми обаждане!
— Нямаш късмет.
— Той може да ми позвъни.
— Ще говоря с него.
Дейв окачи слушалката.
Не че нямаше късмет. Нещо не беше както трябва.
1964 беше велика година за Плъм Нели. „Това е любов“ отиде на първо място в хит
парада и групата — без Лени — обиколи Британия заедно със сума ти поп звезди,
включително легендарния Чък Бери. Дейв и Вали се настаниха в апартамент с две спални в
театралния район.
Точно сега обаче работите запецнаха. Това беше вбесяващо.
Плъм Нели бяха пуснали втора плоча. Класик издаде „Шейк, ратъл енд рол“ с „Хучи
кучи мен“ на втората страна за Коледа. Ерик не ги беше попитал, а Дейв би предпочел да
запишат нова песен.
И се оказа прав. „Шейк, ратъл енд рол“ пропадна в класациите. Сега беше януари 1965
и Дейв мислеше за предстоящата година с паническо усещане. Нощем сънуваше как пада —
от покрив, от самолет, от стълба — и се будеше с чувството, че животът му приключва.
Същото настроение го налягаше, когато размишляваше за бъдещето си.
Беше си позволил да си въобразява, че ще бъде музикант. Беше напуснал дома на
родителите си и училище. Беше шестнадесетгодишен, достатъчно голям, за да сключи брак и
да плаща данъци. Мислеше си, че има кариера. И изведнъж всичко се разпадаше. Не знаеше
какво да прави. Не го биваше за нищо друго, освен за музика. Не можеше да понесе
унижението да се върне отново да живее в къщата на родителите си. В старите разкази
момчето беглец „постъпваше във флота“. На Дейв му харесваше идеята да изчезне и да се
завърне след пет години, загорял, брадясал, разказващ истории за далечни места. Вътре в
себе си той знаеше, че няма да хареса дисциплината на флота. Щеше да е по-зле и от
училище.
Нямаше си дори приятелка. Щом напусна училище, той приключи връзката си с Линда
Робъртсън. Тя каза, че го е очаквала, и въпреки това плака. Когато взе парите от участието на
Плъм Нели в Екстра е!, той взе телефонния номер на Мики Макфий от Ерик и я попита дали
не би искала да излезе с него — може би на вечеря или на кино. Тя помисли дълго време и
му отвърна: „Не. Ти наистина си сладък, но аз не мога да се показвам с шестнадесетгодишен
хлапак. Вече имам лоша репутация, но не искам да изглеждам толкова глупава“. Дейв се
засегна.
Сега Вали седеше до него, с китара в ръката, както обикновено. Свиреше с метална
тръбичка, нанизана на средния пръст на лявата си ръка, и пееше: „Станах сутрин рано,
реших метлата да подхвана“.
Дейв се намръщи.
— Та това е саундът на Джеймс Елмор! — рече той минута по-късно.
— Нарича се ботълнек китара — обясни Вали. — Правеха го с гърлото на строшена
бутилка, но сега се произвеждат тези метални неща.
— Звучи страхотно.
— Защо продължаваш да звъниш на Ерик?
— Искам да знам колко копия сме продали от „Шейк, ратъл енд рол“, какво става с
пускането на „Това е любов“ в Америка, дали се задават някакви дати за представления — а
нашият менажер не ще да говори с мен!
— Уволни го — отвърна Вали. — Той е гъз.
Английският на Вали беше почти съвършен.
— Искаш да кажеш, задник — продължи Дейв. — Ние казваме задник, а не гъз.
— Благодаря ти.
— Как да го уволня, като не мога да се свържа с него по телефона? — мрачно попита
Дейв.
 — Отивай при него.
Дейв изгледа Вали.
— Знаеш ли, не си толкова тъп, колкото звучиш.
На Дейв започна да му става по-добре.
— Точно това и ще направя.
Чувството за потиснатост го напусна, щом излезе. Нещо в улиците на Лондон винаги го
ободряваше. Това бе един от големите градове на света — всичко можеше да се случи.
Улица „Денмарк“ се намираше на по-малко от километър и половина. Дейв стигна там
за петнадесет минути. Изкачи стълбите до приемната на Класик Рекърдс.
— Ерик излезе — съобщи му Чери.
— Сигурна ли си? — попита я Дейв и дръзко отвори вратата на Ерик. Ерик си беше
вътре зад бюрото и изглеждаше донякъде глупаво, след като са го хванали, че лъже. После
изражението му се смени с гняв и той попита:
— Какво искаш?
Дейвид не каза нищо на секундата. Понякога баща му обясняваше: „Не си мисли, че си
длъжен да отговаряш, ако някой ти задава въпрос. Научил съм това от политиката“. Дейв
просто пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.
Рече си, че ако остане прав, ще изглежда, че очаква всеки миг да му наредят да си
тръгне. Тъй че седна на креслото пред бюрото на Ерик и кръстоса крака.
После попита:
— Защо ме отбягваш?
— Бях зает, нахален дребосък такъв. Какво има?
— О, всякакви неща — настъпателно започна Дейвид. — Какво става с „Шейк, ратъл
енд рол“? Какво правим на Нова година? Новини от Америка?
— Нищо, нищо, нищо — отвърна Ерик. — Доволен ли си?
— Че защо да съм доволен от това?
— Виж сега — и Ерик бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Ето двайсет
лири. Това получихме от „Шейк, ратъл енд рол“. И той хвърли четири банкноти от по пет
лири на бюрото.
— Сега доволен ли си?
— Искам да видя отчетите.
Ерик се засмя.
— Отчети? Ти за какъв се вземаш?
— Аз съм твой клиент, а ти си мой менажер.
— Менажер? Нищо няма за менажиране, нищожество. Вие бяхте еднодневка. В нашия
бизнес се появяват непрестанно. Имали сте малко късмет, Ханк Ремингтън ви е дал песен,
но не сте притежавали истински талант. Всичко приключи, забравяй за него и се връщай в
училище.
— Не мога да се върна в училище.
— Че защо не? Ти на колко години си — шестнадесет, седемнадесет?
— Нито един изпит не съм издържал.
— Тогава си намери работа.
— Плъм Нели ще бъде една от най-успешните групи в света, а аз ще бъда музикант за
остатъка от живота си.
— Продължавай да си мечтаеш, синко.
 — Ще продължа.
Дейв стана. Тъкмо да излезе, и се сети за една подробност. Имаше подписан договор с
Ерик. Ако групата наистина потръгнеше добре, Ерик можеше да претендира за някакъв дял.
Той заговори:
— Значи, Ерик, ти повече не си менажер на Плъм Нели, това ли ми казваш?
— Алилуя! Най-после схвана съобщението.
— Тогава си вземам договора.
Ерик веднага го изгледа подозрително.
— Какво? Защо?
— Договорът, който подписахме, когато записахме „Това е любов“. Ти не искаш да го
задържаш, нали?
Ерик се поколеба.
— Защо си го искаш?
— Току-що ми каза, че нямам талант. Разбира се, ако виждаш голямо бъдеще за
групата…
— Не ме разсмивай.
Ерик вдигна телефона.
— Чери, любов моя, извади договора на Плъм Нели от папката и го дай на младия
Дейв, когато си тръгва.
Той плъзна слушалката обратно.
Дейв взе парите от бюрото.
— Единият от нас двамата е глупак, Ерик — рече той. — Чудя се кой ли е?

***
Вали обичаше Лондон. Имаше музика навсякъде — фолк клубове, бийт клубове,
театри, концертни зали и оперни зали. Всяка нощ, в която Плъм Нели не свиреха, той
излизаше да слуша музика — понякога заедно с Дейв, понякога сам. От време на време
отиваше на класически концерт, където усвояваше нови акорди.
Англичаните бяха странни. Кажеше ли, че е немец, веднага заговаряха за Втората
световна война. Смятаха, че са спечелили войната и се засягаха, колчем той посочеше, че
Съветите са победили Германия. Понякога казваше, че е поляк, само за да избегне
повтарянето на еднообразния отегчителен разговор.
Както и да е, половината от хората в Лондон не бяха англичани — ирландци,
шотландци, уелсци, хора от карибските острови, индийци и китайци. Всички търговци на
наркотици идваха от островите — малтийците продаваха хапчета, пласьорите на хероин бяха
от Хонконг, а марихуана човек можеше да си купи от ямайците. Вали обичаше да посещава
карибските клубове, където свиреха музика с различен ритъм. На всички такива места към
него се насочваха много момичета, но той винаги им казваше, че е сгоден.
Един ден, докато Дейв беше навън, телефонът иззвъня и човекът попита:
— Мога ли да говоря с Валтер Франк?
Вали за малко да отвърне, че дядо му е покойник от повече от двадесет години.
— Аз съм Вали — неохотно отвърна той.
Другият мина на немски.
 — Обажда се Енок Андерсен от Западен Берлин.
Андерсен бе счетоводителят датчанин, който управляваше фабриката на баща му. Вали
си спомни плешив очилат мъж с химикалка в предния джоб на сакото.
— Нещо не е наред ли?
— Цялото Ви семейство е добре, но нося неприятни новини. Отказали са на Каролин и
Алис разрешение да емигрират.
Вали се почувства така, сякаш го бяха халосали. Той приседна тежко.
— Защо? — попита той. — По каква причина?
— Източногерманското правителство не съобщава причините за решенията си. Както и
да е — били са посетени от човек от ЩАЗИ, Ханс Хофман, когото познавате.
— Истинска хиена.
— Съобщил е на семейството, че никой от тях никога няма да получи разрешение да
емигрира или да пътува на Запад.
Вали закри очи с ръка.
— Никога?
— Това е казал. Баща Ви ме помоли да Ви го предам. Много съжалявам.
— Благодаря Ви.
— Имате ли някакво съобщение, което да предам на семейството Ви? Все още ходя до
Източен Берлин веднъж седмично.
— Кажете им, че ги обичам всичките, моля.
Вали се задави.
— Добре.
Вали преглътна.
— И им предайте, че аз ще ги видя някой ден. Сигурен съм в това.
— Ще им го предам. Дочуване.
— Дочуване.
Вали окачи слушалката и се почувства смазан.
Миг по-късно взе китарата и изсвири минорен акорд. Музиката утешаваше. Тя беше
абстрактна — само ноти и отношенията помежду им. Нямаше шпиони, предатели, полицаи,
стени. Той запя:
— Липсваш ми, Алис…

***
Дейв се радваше да види сестра си отново. Срещнаха се пред офиса на агенцията й —
Международни звезди. Иви носеше виолетово бомбе.
— Вкъщи е доста скучно без теб — каза тя.
— Никой ли не се кара с татко? — ухилено я попита той.
— Толкова е зает откак лейбъристите спечелиха изборите. Сега е в кабинета.
— А ти?
— Правя нов филм.
— Поздравления!
— А ти пък си уволнил менажера си.
— Ерик смяташе, че Плъм Нели е еднодневка. Но ние не сме се отказали. Както и да е,
трябват ни повече концертни представления. В тефтера имаме само няколко вечери в Джъмп,
а те няма дори да стигнат за наема.
— Не мога да обещая, че Международни звезди ще ви вземат — заяви Иви. — Само се
съгласиха да говорят с теб, това е всичко.
— Знам.
Дейвид обаче си направи сметка, че агентите не се срещат с хората само за да ги
отрежат. А и агенцията искаше да се държи любезно с Иви Уилямс, най-горещата млада
актриса в Лондон. Тъй че надеждите му бяха големи.
Влязоха вътре. Мястото се отличаваше от офиса на Ерик Чапман. Рецепционистката не
дъвчеше дъвка. На стените на фоайето нямаше награди, а само няколко хубави акварела.
Беше изискано, макар и не твърде рокендрол.
Не им се наложи да чакат. Момичето ги въведе в кабинета на Марк Бачълър, висок мъж
над двадесет по риза с модната закопчаваща се яка и плетена вратовръзка. Секретарката му
поднесе кафе.
— Ние обичаме Иви и бихме желали да помогнем на брат й — започна Бачълър след
началните любезности. — Но не съм сигурен, че можем. „Шейк, ратъл енд рол“ се отрази зле
на Плъм Нели.
— Съгласен съм — рече Дейв, — но Ви моля да ми кажете точно какво имате предвид.
— Ако мога да бъда откровен…
— Разбира се — потвърди Дейв и се замисли колко различно беше това от някой
разговор с Ерик Чапман.
— Вие приличате на някаква средна поп група, която е имала късмета да попадне на
песен на Ханк Ремингтън. Хората смятат, че песента е била велика, а не вие. Светът ни е
малък — няколко звукозаписни компании, неколцина тур промоутъри, две телевизионни
предавания — и всички са на едно и също мнение. Не мога да ви продам на никого от тях.
Дейв преглътна. Не бе очаквал Бачълър да бъде толкова откровен. Опита да не показва
разочарованието си.
— Имахме късмет да получим песен на Ханк Ремингтън — призна той. — Но ние не
сме средна поп група. Имаме първокласна ритъмна секция, виртуозен солов китарист, а и
изглеждаме добре.
— Тогава трябва да докажете на хората, че не сте еднодневка.
— Знам. Но не ми е ясно как ще го направим без договор за запис и без големи
концерти.
— Трябва ви друга голяма песен. Можете ли да вземете някоя от Ханк Ремингтън?
Дейв поклати глава.
— Ханк не пише песни за други хора. „Това е любов“ е изключение, балада, която
Кордс не са искали да записват.
— Може би ще напише друга балада? — и Бачълър разпери ръце в смисъл на „кой
знае“. — Аз не мога да творя, затова и съм агент, но знам достатъчно, за да съм наясно, че
Ханк е изключителен.
— Е… — и Дейв погледна Иви. — Предполагам, че бих могъл да го попитам.
— С какво би навредило това? — отривисто попита Бачълър.
Иви сви рамене.
— Нямам нищо против — каза тя.
— Добре тогава — съгласи се Дейв.
 Бачълър стана и протегна ръка за сбогуване.
— Успех — пожела той.
Когато излязоха от сградата, Дейв се обърна към Иви:
— Можем ли да отидем при Ханк сега?
— Имам да напазарувам малко — отвърна сестра му. — Казах му, че ще се видим
вечерта.
— Това наистина е важно, Иви. Целият ми живот е в развалини.
— Добре — рече тя. — Колата ми е зад ъгъла.
Отидоха до Челси с нейния Сънбийм Алпин. Дейв прехапа устна. Бачълър му направи
услугата да бъде брутално откровен. Той обаче не вярваше в таланта на Плъм Нели — само в
този на Ханк Ремингтън. Все едно, ако Дейв успееше да получи още една хубава песен от
Ханк, групата щеше отново да върви добре.
Какво да каже?
Здрасти, Ханк, да ти се намират още балади? — Това беше твърде свойски.
Ханк, загазил съм го. — Твърде жалостиво.
Нашата компания направи истинска грешка, като пусна „Шейк, ратъл енд рол“. Ние
обаче бихме могли да оправим положението — с малко помощ от теб. — Нито един от тези
подходи не му харесваше, основно защото мразеше да моли.
Но щеше да го направи.
Ханк имаше апартамент до реката. Иви го отведе до голяма стара къща и скърцащ
асансьор. Сега прекарваше повечето нощи тук. Отвори вратата на апартамента с ключа си.
— Ханк! — викна тя. — Аз съм.
Дейв влезе след нея. Имаше антре с нацапотена модерна картина. Минаха край
светнала кухня и надникнаха във всекидневна с огромно пиано. Там нямаше никого.
— Излязъл е — отчаяно произнесе Дейв.
— Може и да подремва следобеда — възрази Иви.
Отвори се друга врата, Ханк се подаде от това, което очевидно беше спалня, и
нахлузваше джинсите си.
— Здравей, любов моя — започна той. — Бях в леглото. Здрасти, Дейв, какво те води
насам?
— Иви ме доведе, за да те моля за една наистина голяма услуга — отвърна Дейв.
— Аха — рече Ханк и погледна Иви. — Очаквах те по-късно.
— Дейв не можеше да чака.
— Трябва ни нова песен — обясни Дейв.
— Времето не е подходящо, Дейв — обясни Ханк. Дейв очакваше Ханк да му обясни,
но той не го стори.
— Ханк, нещо не е наред ли? — попита го Иви.
— Всъщност да — отвърна той.
Дейв беше смаян. На този въпрос не се отговаряше с „да“.
Женската интуиция на Иви беше много по-напред от Дейв.
— Има ли някого в спалнята?
— Съжалявам, любов моя — рече Ханк. — Не те очаквах.
В този миг вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Ана Мъри. Устата на Дейв
зина от смайване. Сестрата на Джаспър е била в леглото с приятеля на Иви!
Ана бе напълно облечена в делови костюм, включително чорапогащи и високи токчета,
но косата й бе разрошена, а сакото — закопчано накриво. Тя не проговори и избягваше
погледите на останалите. Отиде в дневната и си излезе от там с чанта за книжа. Отиде до
вратата на апартамента, свали от закачалката палто и си излезе, без да обели и дума.
— Тя намина да говори за автобиографията ми, и от едно нещо минахме на друго… —
започна Ханк.
— Ханк, как можа? — плачеше Иви.
— Не съм го планирал — каза той. — То просто си стана.
— Мислех, че ме обичаш.
— Обичах те. Обичам те. Това бе просто…
— Просто какво?
Ханк погледна Дейв в очакване на подкрепа.
— Съществуват изкушения, на които нито един мъж не може да устои.
Дейв си спомни за Мики Макфий и кимна.
— Дейв е момче. Смятах те за мъж, Ханк — ядосано му отговори Иви.
— Хайде стига — изведнъж много агресивно й отвърна той. — Дръж си езика зад
зъбите.
Иви не можеше да повярва.
— Да си държа езика зад зъбите? Току-що съм те хванала с друго момиче в леглото, а
ти ми казваш да си държа езика зад зъбите?
— Именно — заплашително отвърна той. — Не отивай твърде далеч.
Дейв внезапно се изплаши. Ханк сякаш щеше да удари Иви. Това ли вършеха
ирландците от работнически произход? И какво трябваше да направи Дейв — да защитава
сестра си от любовника й? Трябваше ли да се бие с най-големия музикален гений след Елвис
Пресли?
— Твърде далеч? — ядосано продължи Иви. — Още сега отивам твърде далеч. Направо
излизам от шибаната врата. Как ти се струва това?
И тя се обърна и закрачи нататък.
Дейв погледна Ханк.
— А… за оная песен…
Ханк мълчаливо поклати глава.
— Окей — продължи Дейв. — Ясно.
Не можеше и да си въобразява да продължи разговора.
Ханк задържа вратата за него и той си излезе.
Иви плака пет минути в колата, после избърса очи.
— Ще те заведа у вас — каза му тя.
Когато се върнаха в Уест Енд, Дейв я заговори:
— Ела горе. Ще ти направя чаша кафе.
— Благодаря ти — каза му тя.
Вали седеше на канапето и свиреше на китарата.
— Иви е малко разстроена — обясни му Дейв. — Скъса с Ханк.
После отиде в кухнята и включи кафеварката.
— На английски изразът „малко разстроена“ означава „много нещастна“. Ако беше
само малко нещастна, да речем, понеже съм забравил за рождения ти ден, щеше да кажеш, че
си „ужасно разстроена“, нали?
— О, Вали, толкова си логичен — усмихна се Иви.
 — А и измислям едно-друго — продължи той. — Ще те ободря. Чуй това. Той засвири
и после запя: „Липсваш ми, Алисия“.
Дейв дойде от кухнята и се заслуша. Вали пееше тъжна балада в ре минор, с акорди,
някои от които непознати на Дейв.
Когато свърши, той каза:
— Хубава песен. По радиото ли я чу? От кого е?
— Моя е — отговори му Вали. — Аз я написах.
— Охо — изкоментира Дейв. — Изсвири я отново.
Този път Дейв импровизира хармония.
— Вие двамата сте страхотни. Нямате нужда от онова копеле Ханк — вметна Иви.
— Искам да изпея песента на Марк Бачълър — заяви Дейв. Погледна си часовника.
Беше пет и половина. Той вдигна слушалката и набра Международни звезди. Бачълър все още
си седеше на бюрото.
— Имаме песен — съобщи му Дейв. — Можем ли да дойдем във Вашия кабинет и да
Ви я изпълним?
— С удоволствие бих я чул, но тъкмо си тръгвах от работа.
— Можете ли да наминете през улица „Хенриета“ на път за дома? Миг колебание,
после Бачълър се съгласи:
— Да, бих могъл, близо е до моята железопътна гара.
— Какво пиете?
— Джин с тоник, моля.
Двадесет минути по-късно Бачълър седеше на канапето с чаша в ръка. Дейв и Вали
свиреха песента на две китари, пееха в хармония, а към хора се присъедини и Иви.
След края на песента той каза:
— Изсвирете я отново.
След втория път те го погледнаха очакващо. Настъпи пауза. После той произнесе:
— Нямаше да съм в този бизнес, ако не познавах един хит още щом го чуя. Това е хит.
Дейв и Вали се ухилиха.
— Това си помислих и аз — рече Дейв.
— Харесва ми — продължи Бачълър. — С него мога да ви уредя договор за запис.
Дейв остави китарата, стана и двамата с Бачълър си стиснаха ръцете, за да скрепят
сделката.
— Заедно сме — произнесе той.
Марк отпи здраво от питието си.
— Ханк на място ли написа песента, или я е държал прибрана някъде?
Дейв се усмихна. След като си бяха стиснали ръцете, той можеше да се държи наравно
с Бачълър.
— Тази песен не е на Ханк Ремингтън — отговори той.
Марк надигна вежди.
Дейв продължи:
— Предположили сте, че е негова, и аз не Ви поправих, но исках да слушате
непревзето.
— Песента е хубава и само това има значение. Откъде я взехте?
— Вали я е написал — поясни Дейв. — Този следобед, докато аз съм бил в кабинета
Ви.
 — Чудесно — рече Бачълър. После се обърна към Вали:
— Какво имаш за втората страна?

***
— Ти трябва да излизаш — обърна се Лили Франк към Каролин.
Идеята не беше на самата Лили. Принадлежеше на майка й. Карла се тревожеше за
здравето на Каролин. От посещението на Хофман насетне Каролин слабееше. Изглеждаше
бледа и отпусната. Карла беше отбелязала: „Каролин е само двадесетгодишна. Не може да
стои затворена като монахиня за остатъка от живота си. Не можеш ли да я изведеш някъде?“
Сега и двете бяха в стаята на Каролин, свиреха на китари и пееха на Алис, седнала на пода и
заобиколена от играчки. От време на време пляскаше въодушевено с ръчички, но през
повечето време не им обръщаше внимание. Най-много харесваше „Това е любов“.
— Не мога да изляза, трябва да гледам Алис — каза Каролин.
Лили се беше приготвила за възраженията.
— Майка ми може да я наглежда — рече тя. — Дори и баба Мод. Алис не е твърде
буйна вечерно време.
Алис беше на четиринадесет месеца и спеше по цяла нощ.
— Не знам. Не ми изглежда редно.
— От години не си излизала — буквално.
— Но какво би казал Вали?
— Той не очаква да се криеш и въобще да не се забавляваш, нали?
— Не знам.
— Тая вечер отивам в клуба „Света Гертруд“. Защо не дойдеш с мен? Има музика,
танци и обикновено дебати. Не мисля, че Вали би имал нещо против.
Източногерманският ръководител Валтер Улбрихт знаеше, че младежите имат нужда от
развлечение, но имаше една неприятност. Всичко, което те харесваха — поп музика, мода,
комикси, холивудски филми — беше недостъпно или забранено. Спортът се ползваше с
одобрение, но обикновено отделяха момичетата от момчетата.
Лили знаеше, че повечето хора на нейна възраст ненавиждат властта. Юношите не се
вълнуваха много по въпроса за това дали да има комунизъм или капитализъм, но се
интересуваха от прически, мода и популярна музика. Пуританската неприязън на Улбрихт
към всичко, което им харесваше, отчужди поколението на Лили. Още по-зле, те си
фантазираха, може би напълно нереалистично, че връстниците им на запад имат грамофони
в спалните, шкафове, пълни с дрехи по модата, и ядат сладолед всеки ден.
Младежките клубове в църквите бяха плах опит за запълване на празнината в живота
на младежта. Те бяха безопасно неполемични, но не задушаващо съгласни като младежката
организация на комунистите — Свободната немска младеж.
Каролин се умисли.
— Може би имаш право — заключи тя. — Не мога да прекарам живота си като жертва.
Извадих лош късмет, но не бива да допускам това да ми влияе. ЩАЗИ ме смятат просто за
някакво момиче, чийто приятел е убил граничар, но няма нужда да приемам приказките им.
— Точно така! — Лили беше доволна.
— Ще пиша на Вали и ще му кажа за това. Но ще изляза с теб.
 — Хайде да се преоблечем тогава.
Лили отиде до стаята си и облече къса пола — не съвсем минипола, като носените от
момичетата по западните телевизионни предавания, гледани от всички в Източна Германия,
а над коляното. След като Каролин се съгласи, Лили се запита дали това е правилният
подход. Каролин определено се нуждаеше от свой живот — беше напълно права в думите си,
че няма да остави ЩАЗИ да я определя. Но какво щеше да си помисли Вали, щом научеше?
Щеше ли да се притеснява, че Каролин го забравя? Лили не беше виждала брат си от почти
две години. Сега беше на деветнадесет и беше поп звезда. Тя не знаеше какво би могъл да си
мисли той.
Каролин взе джинсите на Лили, а после двете се гримираха заедно. По-голямата сестра
на Лили, Ребека, им бе изпратила черен молив и сини сенки от Хамбург и по някакво чудо от
ЩАЗИ не ги бяха откраднали.
Отидоха в кухнята, за да си вземат довиждане. Карла хранеше Алис, която махна за
сбогом на майка си тъй весело, че Каролин малко се изненада.
Отидоха до протестантската църква през няколко улици. Само баба Мод ходеше да се
черкува редовно, но Лили бе ходила два пъти до младежкия клуб в криптата на църквата.
Ръководеше го новият млад пастор Одо Фослер, с прическа като на Бийтълс. Беше красавец,
но твърде възрастен за Лили — поне на двадесет и пет.
За музика той разполагаше с пиано, две китари и грамофон. Започнаха с народен танец
— нещо, което властите не биха могли да не одобрят. Лили танцуваше с Бертолд, момче
приблизително на нейната възраст, шестнадесетгодишен. Беше хубавец, но не и
привлекателен. Лили заглеждаше Торстен, малко по-голям и на вид като Пол Макартни.
Стъпките на танца бяха енергични, с много пляскания и завъртания. Лили се зарадва,
когато видя как Каролин се предава на духа на танца, усмихва се и се смее. Вече изглеждаше
по-добре.
Но народните танци бяха само привидност, нещо, което да се казва в отговор на
враждебните въпроси. Някой пусна „Чувствам се отлично“ на Бийтълс и всички затанцуваха
туист.
Час по-късно спряха за почивка и за по чаша Вита-Кола, източногерманската Кока-
Кола. За голямо удоволствие на Лили, Каролин изглеждаше зачервена и щастлива. Одо
обикаляше и си говореше с всекиго. Обясняваше, че ако някой има проблеми, включително
такива с личните отношения и секса, той е тук, за да изслушва и да дава съвет. Каролин му
каза:
— Моят проблем е, че бащата на детето ми е на Запад.
Двамата поведоха дълъг разговор, докато танците не започнаха отново.
В десет часа, когато спряха грамофона, за изненада на Лили Каролин взе една от
китарите. После даде на Лили знак да вземе другата. Двете свиреха и пееха у дома, но Лили
никога не си беше представяла да го прави пред публика. Каролин започна песента на
Евърли Брадърс — „Събуди се, малка Сузи“. Двете китари звучаха добре заедно, а Каролин и
Лили запяха в хармония. Преди да са стигнали до края, всички в криптата танцуваха джайв.
В края на песента танцуващите поискаха още.
Изсвириха „Искам да държа ръката ти“ и „Ако имах чук“, а после направиха „Това е
любов“ за бавен танц. Хлапетата не искаха те да свършват, но Одо ги помоли да изсвирят още
нещо, а после да си вървят, преди полицията да е дошла да ги арестува. Той го произнесе с
усмивка, но беше сериозен.
За финал те изсвириха „Отново в САЩ“.
 37.
В началото на 1965 година, докато се приготвяше за последните си университетски
изпити, Джаспър Мъри писа до всички излъчвателни организации в САЩ, чиито адреси
успя да намери.
Всички те получиха едно и също писмо. Той им изпрати статиите си за срещите на Иви
и Ханк, работата си за Мартин Лутър Кинг и специалното издание на Истината за
убийството. И искаше работа. Всякаква работа, стига да беше в американска телевизия.
Никога не беше желал нещо толкова много. Телевизионните новини бяха по-добри от
печатните — по-бързи, по-завладяващи, по-живи — и американската телевизия бе по-добра
от британската. А той знаеше, че ще го върши добре. Трябваше му само старт. Толкова го
искаше, че чак го болеше.
След като изпрати писмата — за значителна сума — той остави сестра му Ана да му
поръча обяд. Отидоха във Веселия хусар, унгарски ресторант, любим на писателите и
политиците от лявото крило.
— Какво ще правиш, ако не получиш работа в Щатите? — попита го Ана, след като
поръчаха.
Перспективата го потисна.
— Не знам наистина. В тази страна се очаква най-напред да работиш за провинциални
вестници, да отразяваш изложения на котки и погребенията на общински съветници с дълъг
стаж, но не смятам, че мога да понеса това.
Ана си поръча запазената марка на ресторанта — студена черешова супа. Джаспър си
взе пържени печурки със сос тартар.
— Виж, дължа ти едно извинение.
— Да — потвърди той. — Определено ми дължиш.
— Виж сега, Ханк и Иви даже не бяха сгодени, а да не говорим за женени.
— Но ти знаеше съвсем добре, че те са двойка.
— Да, и не постъпих правилно, като легнах с него.
— Да, така е.
— Не е нужно да си толкова праведен. Това не е типично за мен, но е точно нещото,
което ти би направил.
Той не го оспори, понеже беше вярно. От време на време бе съгрешавал с омъжени или
сгодени жени. Наместо това попита:
— Майка знае ли?
— Да, и е бясна. Дейзи Уилямс е най-добрата й приятелка от тридесет години, а и беше
извънредно мила към теб, като те остави да живееш там без наем — а ето че аз сторих това
на дъщеря й. Какво ти каза Дейзи?
— Ядосана е, понеже си причинила такава болка на дъщеря й. Също така обаче заяви,
че когато се влюбила в Лойд, вече била омъжена за друг, тъй че не чувствала да има правото
на твърде много морално негодувание.
— Е, както и да е, съжалявам.
— Благодаря ти.
— Само дето не съжалявам наистина.
— Какво искаш да кажеш?
 — Преспах с Ханк, понеже се влюбих в него. От първия ни път съм прекарала почти
всяка нощ с него. Той е най-прекрасният мъж, когото познавам, и ще се омъжа за него, стига
да успея да го хвана.
— Като твой брат имам правото да попитам какво толкова вижда той в теб.
— Освен големите гърди, нали така?
Тя се разсмя.
— Не че не изглеждаш добре, но си с няколко години по-голяма от него, а в Англия се
намират около милион моми за женене, които биха скочили в леглото му само да щракне с
пръсти.
Тя кимна.
— Две неща. Първо, той е умен, но необразован. Аз съм неговият екскурзовод из
селенията на ума — изкуство, театър, политика, литература. Той е очарован, че някой говори
с него за тези неща без снизхождение.
Джаспър не се изненада.
— Той обичаше да говори с Дейзи и Лойд за всичко това. Но какво е другото?
— Знаеш, че той е вторият ми любовник.
Джаспър кимна. Не се смяташе за прието момичетата да признават такива неща, но той
и Ана винаги знаеха за подвизите на другия.
Тя продължи:
— Е, със Себастиан изкарах почти четири години. За толкова време едно момиче
научава доста. Ханк знае много малко за секса, понеже никога не е имал приятелка за
достатъчно дълго време, за да изгради истинска близост с нея. Иви беше най-
продължителната му връзка, но беше твърде млада, за да научи един мъж на много.
— Разбирам.
Джаспър никога не беше гледал на връзките по този начин, но звучеше разумно. Той
приличаше малко на Ханк. Питаше се дали жените не го смятат еднообразен в кревата.
— Ханк е научил доста от певицата Мики Макфий, но е спал с нея само два пъти.
— Наистина? Дейв Уилямс го е направил с нея в гримьорната.
— И ти е казал?
— Май го е разправил на всички. Може да му е бил първият път.
— Мики Макфий е въртиопашка.
— Значи ти си наставница на Ханк в любовта.
— Той възприема бързо. И расте бързо. Няма да повтори това, което е направил на Иви.
Джаспър не бе уверен в последното, но не даде глас на съмненията си.

***
Димка Дворкин отлетя за Виетнам през февруари 1965 година заедно с голяма група
служители и сътрудници на Външното министерство, сред тях и Наталия Смотрова.
Беше първото му пътуване извън Съветския съюз. Той обаче беше още по-развълнуван
от това, че е с Наталия. Не бе сигурен какво ще стане, но изпитваше радостно чувство на
освобождение, като можеше да го каже и за нея. Бяха далеч от Москва, извън обхвата на жена
му и на съпруга на Наталия. Всичко можеше да стане.
Димка бе по-оптимистичен като цяло. Косигин, неговият началник след падането на
Хрушчов, разбираше, че Съветският съюз губи Студената война заради икономиката си.
Съветската промишленост бе неефективна, а гражданите — бедни. Целта на Косигин беше
да направи СССР по-производителен. Съветите трябваше да се учат как да произвеждат
неща, които хората от други държави биха желали да купят. Трябваше да се съревновават с
американците по просперитет, а не само в танкове и ракети. Едва тогава щяха да могат да се
надяват да привлекат света към своя начин на живот. Това отношение насърчаваше Димка.
Партийният ръководител Брежнев беше ужасяващо консервативен, но може би Косигин би
реформирал комунизма.
Част от икономическите проблеми беше харченето на голяма част от националния
приход за армията. Хрушчов представи политиката на мирно съвместно съществуване с
надеждата да намали осакатяващите разходи — да се живее заедно с капиталистите, без да се
водят войни. Хрушчов не направи много, за да приложи идеята си — конфликтите му в
Берлин и в Куба наложиха повече, а не по-малко военни разходи. Прогресивно мислещите
хора в Кремъл обаче все още вярваха в стратегията.
Виетнам щеше да бъде сурово изпитание.
При излизането от самолета върху Димка се стовари гореща влажна атмосфера — не
беше изживявал нещо подобно. Ханой бе древната столица на древна страна, дълго време
потискана от чужденци — първо китайците, после французите, после американците.
Виетнам бе по-пренаселен и по-шарен от кое да е друго виждано от него място.
Също така страната беше разделена на две.
Виетнамският водач Хо Ши Мин победи Франция в антиколониалната война от
петдесетте. Той обаче бе недемократичен комунист и американците отказаха да признаят
властта му. Президентът Айзенхауер подкрепяше марионетно правителство на юг,
разположено в провинциалната столица Сайгон. Неизбраният сайгонски режим бе
тираничен и непопулярен, нападан от бойците на съпротивителното движение Виетконг.
Южновиетнамската армия бе толкова слаба, че сега, в 1965 година, се налагаше да я
поддържат 23 000 американски войници.
Американците твърдяха, че Южен Виетнам е самостоятелна страна, точно както
Съветският съюз твърдеше, че Източна Германия е отделна държава. Виетнам беше
огледален образ на Германия, макар че Димка никога не би посмял да изрече това на глас.
Докато министрите бяха на банкет със северновиетнамските водачи, съветските
сътрудници обядваха по-неофициално с виетнамските си колеги — всички те говореха руски,
а някои бяха посещавали Москва. Храната се състоеше основно от ориз и зеленчуци с малко
риба и месо, но беше вкусна. Сред виетнамците нямаше жени и мъжете изглеждаха
изненадани при вида на Наталия и още две съветски делегатки.
Димка седна до безличен апаратчик на средна възраст — Фам Ан. Наталия седна
отсреща и запита човека какво се надява да получат от разговорите.
Ан отговори с дълъг списък:
— Трябват ни самолети, артилерия, радари, системи за противовъздушна отбрана,
муниции и медицински препарати.
Точно това съветската страна искаше да избегне.
— Но вие няма да имате нужда от тези неща, ако войната свърши — рече Наталия.
— Когато победим американските империалисти ще имаме други нужди.
— Всички ние бихме се радвали да видим голяма победа за Виетконг — продължи тя.
— Възможно е обаче да се стигне до друг резултат.
 Наталия опитваше да предложи идеята за мирното съвместно съществуване.
— Победата е единствената възможност — презрително изрече Фам Ан.
Димка се смая. Ан упорито отказваше да участва в обсъждането, за което бяха дошли
Съветите. Може би смяташе, че е под достойнството му да разговаря с жена. Димка се
надяваше това да е единствената причина за ината му. Ако виетнамците не разговаряха за
алтернативи на войната, съветската мисия щеше да се провали.
Наталия не се отклоняваше лесно от целта си. Тя настоя:
— Със сигурност военната победа не е единственият възможен изход.
Димка се почувства горд от смелата й настойчивост.
— Вие говорите за поражение? — раздразнено попита Ан или пък се преструваше на
раздразнен.
— Не — спокойно възрази тя. — Но войната не е единственият път към победата.
Преговорите са друга възможност.
— Ние преговаряхме много пъти с французите — ядосано настоя Ан. — Всяко
споразумение служеше колкото да им издейства време, докато подготвят следващата си
агресия. Това бе урок за нашия народ, урок как да се държим с империалистите — ние няма
да го забравим.
Димка беше чел за историята на Виетнам и знаеше, че гневът на Ан е оправдан.
Французите са били непочтени и коварни като всички други колониалисти. Това обаче не
беше краят на историята.
Наталия не се отказваше — съвсем оправдано, понеже несъмнено Косигин предаваше
същото послание на Хо Ши Мин.
— Империалистите са коварни, това е известно на всички. Но и преговорите могат да
бъдат използвани от революционерите. Ленин е преговарял в Брест-Литовск. Направил е
отстъпки, останал е на власт и се е отказал от отстъпките, когато е станал по-силен.
Ан изрецитира изказването на Хо Ши Мин:
— Няма да обсъждаме преговори, докато в Сайгон няма неутрално коалиционно
правителство с участието на представители на Виетконг.
— Когато немците нахлуха в Русия и изминаха целия път до вратите на Москва вие
направихте ли компромис?
Той тропна с юмрук по масата, жест, който изненада Димка, идвайки от един
предполагаемо изтънчен ориенталец.
— Не! Никакви преговори, никакъв компромис — и никакви американци!
Скоро след това гощавката свърши.
Димка и Наталия се завърнаха в хотела си. Той отиде с нея до стаята й. На вратата тя
просто му каза:
— Влез.
Щеше да бъде едва третата им нощ заедно. Първите две бяха изкарали на голям креват в
прашна, пълна със стари мебели стая в Кремъл. Но някак си престоят им в една спалня
изглеждаше естествен, сякаш бяха любовници от години.
Целунаха се и си събуха обувките, после отново се целунаха и си измиха зъбите, и се
целунаха отново. Не бяха обзети от неудържимо желание — по-скоро бяха отпуснати и се
забавляваха.
— Имаме цялата нощ да вършим каквото ни харесва — каза Наталия и Димка си каза,
че това са най-възбуждащите думи, които е чувал.
 Любиха се, после ядоха хайвер и пиха водка, донесени от нея, а после се любиха
отново.
После, докато лежаха на усуканите чаршафи и гледаха бавния вентилатор на тавана,
Наталия каза:
— Предполагам, че някой ни подслушва.
— Надявам се — допълни я Димка. — Изпратихме на огромни разноски хора от КГБ,
за да ги научат как да подслушват хотелски стаи.
— Може би Фам Ан слуша — продължи Наталия и се изкиска.
— Ако е така, надявам се да му е харесало повече от обяда.
— Хмм. Обядът си беше провал.
— Ще трябва да си променят отношението, за да получат оръжия от нас. Дори Брежнев
не иска да се замесваме в голяма война в Югоизточна Азия.
— Но ако откажем да ги въоръжим, те може да отидат при китайците.
— Те мразят китайците.
— Знам. И все пак…
— Да.
Сънят ги обори и ги събуди телефонът. Наталия го вдигна и каза името си. Послуша
малко и рече:
— По дяволите.
Измина още една минута и тя окачи слушалката.
— Новини от Южен Виетнам. Миналата нощ Виетконг са нападнали американска
база.
— Вчера? Часове след пристигането на Косигин в Ханой? Това не е съвпадение. Къде?
— В някакво място, наречено Плейку. Има осем убити американци, стотина, че и
отгоре са ранени. Унищожили са десет американски самолета на земята.
— Колко са загубите на Виетконг?
— В базата е било оставено само едно тяло.
Димка невярващо поклати глава.
— Трябва да го признаеш на виетнамците — страхотни войници са.
— Виетконг са. Южновиетнамската армия е безнадежден случай. Затова им трябват
американците — за да се бият вместо тях.
Димка се намръщи.
— Има ли някой важен американец в Южен Виетнам в момента?
— Макджордж Бънди, съветник на президента по националната сигурност, един от
най-лошите капиталистически и империалистически подпалвачи на война.
— Със сигурност точно сега говори по телефона с президента Джонсън.
— Да — съгласи се Наталия. — Чудя се какво ли му обяснява.
Отговорът дойде по-късно през деня.
Американски самолети от самолетоносача Рейнджър бомбардираха военния лагер
Донг Хой на брега на Северен Виетнам. Американците за пръв път бомбардираха Севера и
сложиха началото на нова фаза в конфликта.
Димка отчаяно наблюдаваше как позицията на Косигин малко по малко се руши с
течение на деня.
След бомбардировката американското нападение бе осъдено от комунистическите и
необвързаните страни по света.
 Водачите от третия свят очакваха Москва да се притече на помощ на Виетнам,
комунистическа страна, пряко нападната от американския империализъм.
Косигин не желаеше да ескалира виетнамската война, а и Кремъл не искаше да
предоставя голяма военна помощ на Хо Ши Мин, но ето че направиха точно това.
Нямаха избор. Оттеглеха ли се, щяха да се намърдат китайците, готови да заменят
СССР като могъщия приятел на малките комунистически държави. Положението на
Съветския съюз като защитник на световния комунизъм стоеше на карта и всички го
разбираха.
Приказките за мирното съвместно съществуване бяха забравени.
Димка и Наталия, както и цялата съветска делегация, посърнаха. Позицията им за
преговорите с виетнамците беше фатално отслабена. Косигин нямаше карти, с които да
играе — трябваше да даде всичко, искано от Хо Ши Мин.
Останаха в Ханой още три дни. Димка и Наталия се любеха по цяла нощ, но през деня
само си записваха в подробности предпочитанията на Фам Ан. Точно при заминаването им
потегли пратка съветски ракети земя-въздух.
Димка и Наталия седяха един до друг в самолета към дома. Димка подремваше и с
наслада си припомняше четири влажни нощи на любов под лениво въртящия се вентилатор.
— На какво се усмихваш? — попита го Наталия.
Той отвори очи.
— Знаеш.
Тя се закиска.
— Освен това…
— Какво?
— Когато си припомниш това пътуване, не ти ли се струва, че…?
— Че сме били изцяло водени за носа и използвани? Да, още от първия ден.
— Всъщност Хо Ши Мин умело изманипулира двете най-могъщи държави в света и
най-накрая получи това, което искаше.
— Да — съгласи се Димка. — Точно това ми се струва.

***
Таня отиде на летището с подривния ръкопис на Василий в куфара си. Страхуваше се.
И преди беше вършила опасни неща. Бе издавала опозиционен вестник; бяха я
арестували на площад „Маяковски“ и я бяха завлекли в ужасното подземие на сградата на
КГБ на Лубянския площад; беше се свързала с дисидент в Сибир. Това обаче беше най-
ужасяващото.
Поддържането на връзка със Запада беше престъпление от най-висока класа. Тя
носеше текста на Василий в Лайпциг, където се надяваше да го предложи на някой западен
издател.
Новинарското им издание се разпространяваше само в СССР. Властите щяха да са
много по-ядосани за опозиционен материал, достигнал на Запад. Отговорните за това хора
щяха да бъдат смятани не само за бунтовници, но и за предатели.
Докато мислеше за опасността, седнала на задната седалка на таксито, й призля от
страх и тя залепи ръка на устата си, докато чувството отмина.
 Щом пристигнаха, за малко да каже на шофьора да свие и да я върне вкъщи. После си
спомни за Василий в Сибир, премръзнал и гладен, стегна се и внесе куфара си в терминала.
Сибирското пътуване я промени. Дотогава беше смятала комунизма за опит с добри
намерения, който се е провалил и трябва да бъде прекратен. Сега го виждаше като брутална
тирания, чиито водачи бяха зли хора. Колчем помислеше за Василий, сърцето й се изпълваше
с омраза към хората, които му бяха сторили това. Беше й трудно даже да говори със своя брат
близнак, който все още се надяваше, че комунизмът може да бъде коригиран, а не унищожен.
Обичаше Димка, но той си затваряше очите за действителността. Тя бе разбрала, че
навсякъде, където има потисничество — в Дълбокия Юг на САЩ, в Северна Ирландия, в
Източна Германия — определено има много мили обикновени хора като семейството й,
които извръщаха поглед от грозната истина. Таня нямаше да бъде една от тях. Щеше да се бие
до края.
Независимо от риска.
Постави книжата си на гишето, а куфара на везната. Ако вярваше в Бог, щеше да се
помоли.
Хората на чекирането бяха само от КГБ. Мъжът пред нея беше на тридесетина години,
а лицето му синееше от гъстата брада. Понякога Таня преценяваше хората, като си
представяше какви ли биха били, ако им взема интервю. „Този ще излезе натрапчив до
агресивност“, помисли си тя, „ще отговаря на неутралните въпроси все едно са враждебни и
непрестанно ще се оглежда за скрити намеци и забулени обвинения“.
Той я изгледа тежко и я сравни със снимката. Тя опита да не изглежда уплашена. „Но“,
каза си тя, „дори и невинни съветски граждани се плашеха, щом ги погледнеше някой от
КГБ“.
Той остави паспорта й на тезгяха и нареди:
— Отворете чантата.
Не можеше да се разбере защо. Може би го правеха заради подозрителния външен вид,
или защото нямаха какво друго да вършат, или защото харесваха да се ровят из дамското
бельо. Не им се налагаше да дават обяснения.
Таня отвори чантата си с разтуптяно сърце.
Служителят приклекна и заровичка из вещите й. За по-малко от минута откри
произведението на Василий. Отвори го и прочете заглавната страница — Щалаг: Роман за
нацистките концентрационни лагери от Клаус Холщайн.
Това бе фалшиво, както и съдържанието, предговорът и прологът.
— Какво е това? — попита човекът.
— Частичен превод на книга от Германската демократична република. Отивам на
Лайпцигския книжен панаир.
— Това разрешено ли е?
— В Източна Германия, разбира се — иначе е нямало да бъде издадено.
— А в Съветския съюз?
— Все още не. Произведенията не могат да бъдат представяни за одобрение, преди да
бъдат завършени.
Тя опита да диша нормално, докато той прелистваше страниците.
— Хората имат руски имена.
— В нацистките концентрационни лагери, както знаете, е имало много съветски хора
— отвърна Таня.
 Тя знаеше, че при проверка историята й ще рухне незабавно. Ако служителят отделеше
време да прочете повече от първите няколко страници, щеше да види, че разказите не са за
нацистите, а за Гулаг; после КГБ щеше само за няколко часа да разбере, че няма нито
източногерманска книга, нито издател, при което Таня щеше отново да бъде отведена в
подземието на „Лубянка“.
Той листеше хартията лениво, сякаш се чудеше дали да прави въпрос от това, или не.
Тогава на съседното бюро настана смут — някакъв пътник протестираше заради
конфискацията на икона. Човекът на Таня й даде книжата с бордовата карта, махна й да
върви и отиде да помага на колегата си.
Краката й бяха тъй омалели, та се боеше, че може и да не успее да си излезе.
Върна си силата и се справи с останалите формалности. Самолетът беше познатият
Туполев Ту-104, приспособен за цивилни пътници, леко претъпкан с шест седалки в редичка.
Полетът до Лайпциг покриваше хиляда и шестстотин километра и продължи малко повече от
три часа.
Когато Таня взе отново куфара си, огледа го внимателно, но не видя признаци да е бил
отварян. Все още обаче не беше в безопасност. Носеше го в зоната за митнически и
паспортни проверки и изпитваше усещането, че държи нещо радиоактивно. Спомни си, че
според твърденията източногерманското правителство било по-сурово от съветския режим.
ЩАЗИ си пъхаше носа навсякъде, още повече от КГБ.
Тя показа документите си. Някакъв служещ ги проучи внимателно, после я отпрати с
грубо махване на ръката.
Насочи се към изхода, без да гледа в лицата на униформените служители — всичките
мъже, които наблюдаваха пътниците.
Тогава един от тях застана пред нея.
— Таня Дворкина?
Тя за малко да се разплаче виновно.
— Дда.
— Моля, елате с мен — заговори я той на немски.
„Дотук беше“, мина през ума й; „животът ми приключи“.
Тя го последва през някаква странична врата. За нейна изненада се озоваха на паркинг.
— Директорът на книжния панаир е изпратил кола за Вас — обясни човекът.
Чакаше я шофьор. Той се представи и пъхна опасния куфар в багажника на Вартбург
311 — лимузина в зелено и бяло.
Таня се намърда на задната седалка и рухна безпомощно, все едно е пияна.
Започна да се оправя, когато колата я заведе в центъра на града. Лайпциг
представляваше древен кръстопът, приютил панаира още от Средните векове. Железопътната
му гара беше най-голямата в Европа. В статията си Таня щеше да спомене силната
комунистическа традиция на града и съпротивата му срещу нацизма, продължила и през
четиридесетте години. Нямаше да включи току-що хрумналата й мисъл, че величествените
здания от деветнадесетото столетие изглеждаха още по-изискано до ужасяващата
архитектура от съветския период.
Таксито я откара до панаира. В просторна, прилична на склад зала издателите от
Германия и от чужбина бяха изправили щандове и изложили книгите си. Директорът разведе
Таня. Обясни й, че основното занимание на Панаира не е купуването и продажбата на
отпечатани книги, а на правата да бъдат превеждани и издавани в други страни.
 Към края на следобеда тя успя да се откачи от него и да се огледа самичка.
Смая се от огромния брой и невероятното разнообразие на книгите — автомобилни
наръчници, научни списания, алманаси, детски приказки, Библии, книги за изкуство, атласи,
речници, учебници и пълните събрани съчинения на Маркс и Енгелс на всички големи
европейски езици.
Тя се оглеждаше за някого, който евентуално да иска да превежда руска литература и да
я издава на Запад.
Започна да оглежда щандовете за руски романи на други езици.
Латинската азбука се различаваше от кирилицата, но Таня бе учила немски и
английски в училище и немски в университета, тъй че можеше да чете имената на авторите и
общо взето да се ориентира в заглавията.
Тя говори с неколцина издатели, обясни им, че е журналист от ТАСС и ги запита какво
печелят от Панаира. Събра някои полезни за статията си изказвания. Дори и не намекна, че
разполага с руска книга, която да им предложи.
На щанда на лондонското издателство Роули видя превод на Млада гвардия, популярния
роман на Александър Фадеев. Познаваше го добре и се забавляваше с разгадаването на
английския на първата страница, когато я прекъснаха.
— Кажете, бих ли могла да отговоря на някой Ваш въпрос.
Таня се представи и взе от жената интервю за Панаира. Бързо установиха, че
редакторката говори руски по-добре, отколкото Таня немски, и смениха езика. Таня я запита
за английските преводи на руски романи.
— Бих желала да издаваме повече такива — обясни другата. — Но много съвременни
съветски романи, включително този, който държите в ръцете си, са твърде
прокомунистически.
Таня се престори на засегната.
— Искате да издавате антисъветска пропаганда?
— Съвсем не — с търпелива усмивка отвърна жената. — На писателите не е забранено
да харесват правителството си. Моята фирма издава много книги, които славят Британската
империя и нейните триумфи. Но един автор, който не вижда нищо нередно в заобикалящото
го общество, няма да бъде вземан насериозно. По-умно е да има известна критика, дори и
само заради правдоподобността.
Таня харесваше тази жена.
— Можем ли да се видим отново?
Тя се поколеба.
— Имате нещо за мен?
Таня не отговори на въпроса.
— Къде сте отседнали?
— В хотел Европа.
За Таня имаше резервирана стая в същия хотел. Това бе удобно.
— Как се казвате?
— Ана Мъри. А Вие?
— Ще си поговорим отново — отвърна Таня и се отдалечи.
Ана Мъри я привличаше инстинктивно — инстинкт, ошлайфан от четвърт век живот в
Съветския съюз; чувството обаче бе подкрепено от доказателства. Първо, Ана очевидно бе от
Британия, а не рускиня или източна германка, която се представя за британка. Второ, не
беше нито комунистка, нито твърдеше страстно, че е нещо обратно. Невъзможно бе за агент
на КГБ да поддържа спокойната й безпристрастност. Трето, не използваше жаргон.
Израслите сред съветската ортодоксия хора говореха в категориите на партия, класа, кадри и
идеология. Ана не си служеше с нито една от тези ключови думи.
Вартбургът в зелено и бяло я чакаше отвън. Шофьорът я откара в Европа, където тя се
регистрира, почти веднага напусна стаята си и излезе във фоайето.
Не искаше да привлича внимание към себе си дори и с простия въпрос за стаята на
Ана Мъри на рецепцията. Поне един от рецепционистите беше човек на ЩАЗИ и можеше да
обърне внимание на съветски журналист, който търси английски издател.
Зад щанда на рецепцията обаче имаше стена с номерирани кутийки, в които
служителите поставяха ключовете и съобщенията. Таня просто запечата празен плик за
писма, написа на него на немски „Госпожа Ана Мъри“ и го подаде мълчаливо. Човекът зад
щанда веднага го постави в кутийката за стая 305.
Там имаше и ключ, следователно сега Ана Мъри не се намираше в стаята си.
Таня влезе в бара. Ана я нямаше там. Таня остана един час, пи бира и оглеждаше
бележките си. После отиде в ресторанта. Ана я нямаше и там. Вероятно е отишла да вечеря с
колегите си в някое заведение в града. Таня седна сама и си поръча местния специалитет —
алерлай, зеленчуково блюдо. Поседя един час над кафето си, а после си излезе.
На минаване през фоайето отново погледна кутийките. Ключът от 305 липсваше.
Таня се завърна в стаята си, взе набрания текст и отиде до вратата на стая 305.
Там се спря. Стореше ли това се въвличаше. Никаква измислица не можеше да обясни
или оправдае действието й. Тя предаваше антисъветска пропаганда на Запада. Хванеха ли я,
с живота й беше свършено.
Тя почука на вратата.
Ана я отвори. Беше боса и държеше четка за зъби — ясен признак, че се приготвяше да
спи.
Таня постави пръст на устните си и даде знак за тишина. После връчи на Ана хартията
и прошепна:
— Ще намина след два часа.
После се отдалечи.
Върна се в стаята си и разтреперана седна на леглото.
Ако Ана просто отхвърлеше книгата, това щеше да е едва лошо. Но ако Таня я бе
преценила погрешно, Ана можеше да се почувства задължена да съобщи на някое овластено
лице, че й е била предложена дисидентска книга. Можеше да се притесни, че ако замълчи за
това, ще я обвинят в участие в заговор. Можеше да реши, че единственото разумно нещо е да
докладва за неразрешения опит да се установи контакт с нея.
Таня обаче вярваше, че повечето хора на запад не разсъждават така. Въпреки
драматичните предпазни мерки на Таня, Ана можеше и да не си дава сметка, че е извършила
престъпление с простото прочитане на ръкопис.
Следователно основният въпрос бе дали Ана ще хареса работата на Василий. Даниил я
хареса, както и редакторите на Новый мир. Те обаче бяха единствените читатели на
разказите, а и бяха до един руси. Как би реагирал един чужденец? Таня изпитваше увереност,
че Ана ще забележи добре написания материал, но щеше ли да я трогне той? Щеше ли да
разбие сърцето й?
Малко преди единадесет Таня се върна в стая 305.
 Ана отвори вратата с ръкописа в ръка. Лицето й беше мокро от сълзи.
Тя прошепна:
— Това е нетърпимо. Трябва да го съобщим на света.

***
В петък вечерта Дейв откри, че Лу, барабанистът на Плъм Нели, е хомосексуалист.
Дотогава смяташе, че Лу просто е стеснителен. Много момичета искаха да се любят с
момчетата от поп групите и понякога съблекалнята приличаше на публичен дом, но Лу
никога не се възползва. Това не бе изненада — някои го правеха, други не. Вали никога не
излизаше с „групита“. Дейв понякога го правеше, а Бъз, бас китаристът, никога не казваше
„не“.
Плъм Нели отново имаха концерти. „Алисия, Алисия“ стоеше на деветнадесето място
в топ двадесет и се изкачваше. Дейв и Вали пишеха заедно песни и се надяваха да запишат
дългосвиреща плоча. Един късен следобед отидоха в студиата на Би Би Си в Портланд Плейс
и записаха едно радиоизпълнение. Парите бяха малко, но това бе възможност да рекламират
„Алисия, Алисия“. Може би песента щеше да се издигне до номер едно. Освен това понякога
Дейв казваше, че човек може да я кара и на фъстъци.
Излязоха, запримигваха на вечерното слънце и решиха да отидат за по едно питие в
близката кръчма Златния рог.
— Не ми се пие — рече Лу.
— Не се превземай — прекъсна го Бъз. — Че кога си казвал „не“ на литър бира?
— Да отидем в някоя друга кръчма тогава — предложи Лу.
— Защо?
— Не ми харесва видът на тази.
— Ако се притесняваш, че ще ти досаждат, сложи си слънчевите очила. Бяха се
показвали по телевизията няколко пъти и от време на време феновете ги разпознаваха в
някой бар или ресторант, но това рядко биваше неприятност. Бяха се научили да стоят далеч
от места като кафенетата близо до училища, където се събираха тийнейджъри, защото това
можеше да доведе до сцени с тълпата. В заведенията за възрастни обаче се чувстваха чудесно.
Влязоха в Златния рог и се насочиха към бара. Барманът се усмихна на Лу и го
поздрави:
— Здрасти, Луси, какво да бъде — вод и тон?
Групата изгледа Лу изненадано.
— Значи ти си редовен клиент тука? — попита го Бъз.
— Какво означава вод и тон? — поинтересува се Вали.
— Луси? — произнесе Дейв.
Барманът доби нервен вид.
— Какви са твоите приятели, Луси?
Лу изгледа останалите и изрече:
— Пипнахте ме, копелета.
— Ти обратен ли си? — продължи Бъз.
Тъй като го бяха разкрили, Лу заряза предпазливостта.
— Обратен съм като портокал с часовников механизъм, като банкнота от три лири
стерлинги, като виолетов еднорог или като стик за футбол. Ако не бяхте толкова слепи,
колкото сте глупави, да сте го разбрали преди години. Да, целувам се с мъже и лягам в
леглото с тях при всяка възможност, стига да не ме хванат. Моля, не се притеснявайте, че бих
могъл да ви направя предложение — всичките сте твърде грозни. Хайде да пием по едно.
Дейв се засмя и изръкопляска; след миг на изумено колебание Бъз и Вали го
последваха.
Дейв беше заинтригуван. Знаеше за обратните, но само на теория. Доколкото му бе
известно, не бе имал хомосексуални приятели — въпреки че повечето от тях го пазеха в
тайна като Лу, понеже вършеното от тях беше престъпление. Бабата на Дейв, лейди Лекуит,
водеше кампания за промяна на закона, но засега не постигаше успех.
Дейв подкрепяше кампанията на баба си главно защото ненавиждаше хората, които й се
противопоставяха — надути духовници, разгневени тори и полковници от запаса. Никога не
се беше замислял наистина за закона като за нещо, което може да засегне приятелите му.
Поръчаха си второ, после и трето питие. Парите на Дейв бяха на привършване, но той
имаше надежди. „Алисия, Алисия“ щеше да бъде издадена в САЩ. Станеше ли хит там,
групата щеше да успее, а на него нямаше повече да му се налага да се тревожи за правописа.
Заведението се напълни бързо. Повечето от мъжете имаха обща черта — движеха се и
говореха малко театрално. Наричаха се един друг „душо“ и „скъпи“. След малко можеше
лесно да се разбере кой е обратен и кой не е. Имаше и няколко момичета по двойки —
повечето късо подстригани и с панталони. Дейв осъзна, че съзира един нов свят.
Както и да е, тези не бяха затворени и явно нямаха нищо против да споделят любимата
си кръчма с нормалните мъже и жени. Около половината от посетителите познаваха Лу и
групата се оказа в центъра на множество оживено разговарящи хора. Обратните си говореха
по особен начин, който разсмиваше Дейв. Някакъв мъж с риза като на Лу го заговори:
— О, Луси, та ти носиш риза досущ като моята! Колко мило.
А после добави със странно нашепване:
— Ограничена мръсница.
Останалите, включително и Лу, се разсмяха.
Към Дейв се доближи висок мъж и тихо го запита:
— Слушай, приятел, да знаеш някой да може да ми продаде хапчета?
Дейв знаеше за какво го питат. Много музиканти вземаха ободряващи хапчета. В
заведения като Джъмп човек можеше да си купи различни видове. Дейв беше опитал с някои,
но ефектът им не му хареса.
Той остро изгледа непознатия. Въпреки джинсите и раирания пуловер панталонът бе
евтин и не си отиваше с пуловера, а и подстрижката на мъжа беше по военному къса. Дейв се
чувстваше неудобно.
— Не — рязко отсече той и се извърна.
В единия ъгъл стоеше малък подиум с микрофон. В девет часа се появи ентусиазирано
аплодиран комедиант — облечен като жена мъж, макар косата и гримът му да бяха толкова
добри, че при различна обстановка Дейв можеше и да не се усети.
— Мога ли да помоля за вниманието на всички? — започна комикът. — Бих желал да
направя важно съобщение. Джери Робъртсън има в.б.
Всички се разсмяха. Вали се обърна към Дейв:
— Какво означава в.б.?
— Венерическа болест — обясни му Дейв. — Пъпки по оная ти работа.
 Комикът направи пауза, после добави:
— Знам това, понеже аз го заразих.
Това предизвика още смях, а после вратата се разтресе. Дейв погледна натам и видя как
влизат няколко униформени полицаи и разблъскват хората от пътя си.
Комикът продължи:
— Ооо, та това е законът! Униформите ми харесват. Не сте ли забелязали, че полицията
честичко наминава тук? Чудя се какво ли ги привлича?
Човекът си правеше майтап с това, но полицията бе неприятно сериозна. Пробиваха си
път с блъскане през тълпата и явно им доставяше удоволствие да бъдат ненужно груби.
Четирима отидоха към мъжките тоалетни.
— Може би са дошли просто да пуснат по една вода — изкоментира комикът.
Някакъв офицер стъпи на сцената.
— Вие сте инспектор, нали така? — закачливо го запита артистът. — Дошли сте да ме
инспектирате?
Други двама полицаи помъкнаха комика.
— Не се притеснявайте! — провикна се той. — Ще се върна тихо!
Инспекторът хвана микрофона.
— Така, педали долни — започна той. — Разполагам със сведения, че в това заведение
се продават забранени наркотични вещества. Ако не искате да пострадате, заставайте с лице
към стената и допуснете да бъдете претърсени.
Продължаваха да влизат полицаи. Дейв се огледа за път за измъкване, но всички врати
бяха препречени от сини униформи. Някои от клиентите отидоха в края на помещението и
застанаха с лице към стената. Изглеждаха примирени, сякаш това им се е случвало и преди.
Дейв установи, че полицията никога не е нападала Джъмп, макар че там наркотиците се
продаваха почти открито.
Ченгетата от тоалетните довлякоха двама мъже — носът на единия от тях кървеше.
Един от полицаите заговори инспектора:
— Бяха в една кабинка, шефе.
— Обвинение в непристойно поведение.
— Тъй вярно, шефе.
Дейв получи болезнен удар в гърба и извика. Полицай с палка в ръката му нареди:
— Заставай до стената.
— Защо направихте това? — попита го Дейв.
Полицаят доближи палката до носа на Дейв.
— Затъквай си устата, педал, или аз ще ти я затворя с палката си.
— Аз не съм…
Дейв се спря. Нека смятат каквото си искат, рече си той. Предпочитам да бъда с
педалите, а не с полицията. Той отиде до стената, застана както му беше наредено и разтърка
болезненото място на гърба си.
Озова се до Лу, който го запита:
— Добре ли си?
— Малко натъртено. А ти?
— Нищо особено.
Дейв осъзнаваше защо баба му иска да промени закона. Чувстваше се засрамен, задето
толкова дълго е живял в невежество.
 — Поне ченгетата не разпознаха групата — тихо рече Лу.
— Не очаквам да познават поп звездите по лице — кимна Дейв.
С ъгълчето на окото си той видя инспектора да си говори със зле облечения мъж, който
го беше попитал откъде да си купи хапчета. Сега си даде сметка за евтините джинси и
военната прическа — човекът беше зле дегизиран детектив под прикритие. Безпомощно
свиваше рамене и въртеше ръце, та Дейв предположи, че не е намерил никой да продава
наркотици.
Полицията претърси всички и ги накара да извадят джобовете си. Оня, който
преджобваше Дейв, опипа слабините му доста по-дълго от необходимото. Дейв се зачуди
дали и тези полицаи не са обратни. Затова ли го правеха?
Няколко души се възпротивиха на интимното претърсване. Биха ги с палките, а после
ги задържаха за нападение срещу полицията. Друг човек имаше опаковка с хапчета, за които
заяви, че били предписани от доктора му, но и него го арестуваха.
Най-накрая полицията си тръгна. Барманът обяви, че заведението черпи, но малцина
се възползваха. Плъм Нели напуснаха мястото. Дейв реши да се прибере у дома и да си легне
рано.
— Това често ли ви се случва на вас, обратните? — обърна се той към Лу, когато си
вземаха довиждане.
— Непрекъснато, братле — отвърна му онзи. — Непрекъснато, мама му стара.

***
Една вечер в седем часа Джаспър отиде на гости на сестра си в апартамента на Ханк
Ремингтън в Челси — беше сигурен, че тя се е върнала вкъщи от работа, но двамата още не са
излезли. Той искаше нещо от Ана и от Ханк — нещо жизненоважно за неговото бъдеще.
Седна в кухнята и се загледа как Ана приготвя на Ханк любимото му ядене — сандвич
с пържени картофи.
— Как върви работата ти? — попита я той и поведе разговор за всекидневни неща.
— Чудесно — отвърна тя и очите й блеснаха от ентусиазъм. — Открих нов писател,
руски дисидент. Даже не знам истинското му име, но той е гений. Ще издаваме разказите му
— действието се развива в концентрационен лагер в Сибир. Книгата се казва Измръзване.
— Не звучи твърде забавно.
— Някои места са забавни, но ще ти разкъса сърцето. Точно сега го превеждаме.
Джаспър беше скептичен.
— Кой иска да чете за хора в концентрационен лагер?
— Целият свят отвърна му Ана. — Чакай да видиш. Ами ти как си — какво мислиш да
вършиш след дипломирането?
— Предложиха ми работа като младши репортер в Западна поща, но не искам да я
приема. За Бога, та аз съм редактирал и издавал свой вестник.
— Получи ли някакъв отговор от Америка?
— Един — каза Джаспър.
— Само един? Какво ти казаха?
Той извади писмото от джоба си и й го показа. Беше от телевизионното предаване за
новини Днес.
 Ана го прочете.
— Просто съобщава, че не вземат на работа хора без интервю. Колко разочароващо.
— Възнамерявам да ги хвана натясно с думите им.
— Какво искаш да кажеш?
Джаспър посочи адреса.
— Ще се явя в офиса им с това писмо в ръка и ще заявя: „Дойдох за интервюто си“.
Ана се засмя.
— Би трябвало да се възхитят на дързостта ти.
— Само едно препятствие има.
Джаспър преглътна.
— Трябват ми деветдесет лири стерлинги за самолетния билет. Имам само двадесет.
Тя извади кошничката с картофи от фритюрника и ги остави да се цедят. После
погледна Джаспър.
— Затова ли си дошъл тук?
Той кимна.
— Можеш ли да ми заемеш седемдесет лири?
— Определено не — отговори му тя. — Нямам седемдесет лири. Аз съм редактор. Това
е почти цяла месечна заплата.
Джаспър знаеше, че отговорът ще бъде такъв. Това обаче не беше краят на разговора.
— Можеш ли да ги вземеш от Ханк?
Ана постави пържените картофи върху намазана с масло филия бял хляб. Поръси ги с
малцов оцет и обилно ги посоли. Постави върху тях втора филия и разряза сандвича на две
половини.
Влезе Ханк. Беше натъпкал ризата си в оранжеви кадифени панталони по модата.
Дългата му червена коса беше мокра от душа.
— Здрасти, Джаспър — поздрави го той с обичайната си сърдечност. После целуна
Ана:
— Охо, мила, нещо мирише много хубаво.
— Ханк, това може да излезе най-скъпият сандвич, който си ял някога.
 38.
Дейв Уилямс очакваше срещата с прочутия си дядо Лев Пешков.
През есента на 1965 година Плъм Нели бяха на турне из Щатите. Агенцията
осигуряваше хотелски стаи на изпълнителите през нощ. Нощите без хотел минаваха в
автобуса.
Изнасяха си представлението, отиваха в автобуса посред нощ и караха до следващия
град. Дейв никога не спеше като хората в автобуса. Седалките бяха неудобни, а отзад имаше
вмирисана тоалетна. Единственото освежаване бе хладилникът, пълен със сладки газирани
напитки, предоставени безплатно от Доктор Пепър, спонсори на турнето. Соул групата от
Филаделфия Топспинс въртяха игра на покер. Една вечер Дейв загуби десет долара и повече
не игра.
На сутринта пристигаха в хотела. Ако имаха късмет, можеха да се регистрират веднага.
Ако не, налагаше им се да се размотават из фоайето неумити и в лошо настроение, за да
изчакат гостите от предната нощ да опразнят стаите си. Правеха представлението за вечерта,
прекарваха нощта в хотела и на сутринта се връщаха в автобуса.
Плъм Нели харесваха това.
Парите не бяха много, но обикаляха Америка — биха го правили безвъзмездно.
А имаше и момичета.
Бас китаристът Бъз често имаше няколко поклоннички в хотелската си стая за един ден
и една нощ. Лу ентусиазирано се занимаваше с хомосексуалистите — американците
предпочитаха думата „гей“ пред „обратен“ Вали остана верен на Каролин, но дори той бе
щастлив — изживяваше мечтата си да бъде поп звезда.
Дейв не харесваше много секса с почитателките, но на турнето имаше няколко
страхотни момичета. Той опита с русата Джолийн Джонсън от Таметс, която го отблъсна и
обясни, че била щастливо омъжена от тринадесетата си година. После пробва с Литъл Лулу
Смол — тя флиртуваше, но не влезе в стаята му. Най-накрая една вечер се заговори с Манди
Лав от Лав Фактъри — черна дамска група от Чикаго. Манди имаше големи кафяви очи,
широка уста и гладка светлокафява кожа. Дейв я усещаше като коприна под връхчетата на
пръстите си. Тя му даде марихуана — хареса му повече от бирата. След Индианаполис бяха
заедно всяка нощ, но им се налагаше да бъдат дискретни — в някои щати сношението между
хора от различни раси бе престъпление.
Една сряда сутринта автобусът се дотъркаля до Вашингтон. Дейв имаше уговорка за
обяд с дядо си Пешков. Беше го уредила майка му Дейзи.
За срещата се облече като поп звездата, каквато беше — червена риза, сини панталони,
сиво сако от туид с червено каре и ботуши с тясно бомбе и скосен ток. Взе такси от евтиния
хотел на групите до по-разкошното място, където дядо му държеше апартамент.
Дейв бе любопитен. Чувал беше толкова много лоши неща за този старец. Ако
семейното предание отговаряше на истината, Лев убил полицай в Санкт Петербург, а после
избягал от Русия и зарязал бременната си приятелка. В Бъфало надул корема на дъщерята на
шефа си и наследил състоянието му. Подозираха го в убийството на тъста му, но никога не го
бяха обвинили. По време на Сухия режим бил контрабандист. Докато е бил женен за майката
на Дейзи, е имал множество любовници, сред тях и кинозвездата Гладис Анджелъс. Това
нямаше край.
 Дейв чакаше във фоайето на хотела и се чудеше как ли изглежда Лев. Не се бяха
срещали. Лев бе посетил веднъж Лондон, за сватбата на Дейзи с първия й съпруг — Бой
Фицхърбърт, но не беше идвал отново.
Дейзи и Лойд отиваха до САЩ приблизително веднъж на пет години, главно за да
видят майка й Олга — сега в пансион в Бъфало. Дейв знаеше, че Дейзи не обича твърде
много баща си. През по-голямата част от детството й той отсъствал. Имал е второ семейство
в същия град — любовница Марга и извънбрачен син, Грег. Явно винаги ги е предпочитал
пред Дейзи и майка й.
На другия край на фоайето Дейв видя мъж в началото на седмото си десетилетие,
облечен в сребристосив костюм, с вратовръзка в червено и бяло. Спомни си как майка му
обясняваше, че баща й винаги е бил конте. Дейв се усмихна и попита:
— Вие ли сте дядо Пешков?
Стиснаха си ръцете и Лев го попита:
— Къде ти е вратовръзката?
Дейв непрекъснато получаваше подобни запитвания. По някаква причина по-
възрастното поколение смяташе, че има правото да гледа отвисоко на дрехите на младите.
Той си имаше набор готови отговори, от очарователни до враждебни. Той на свой ред попита:
— Дядо, когато си бил юноша в Санкт Петербург, какво носеха тарикатите като теб?
Суровото изражение на Лев се стопи в усмивка.
— Носех сако със седефени копчета, жилетка, верижка за часовник и кадифена шапка.
Косата ми беше дълга и сресана на път по средата досущ като твоята.
— Значи си приличаме — заключи Дейв. — Само дето аз не съм убил никого.
Лев се сепна за момент, после се разсмя.
— Умно момче си — рече той. — Наследил си моя ум.
До Лев застана жена в шикозна синя рокля и с шапка. Тя ходеше като манекен, макар
явно да бе близо до възрастта на Лев. Той я представи:
— Марга. Тя не ти се пада баба.
Любовницата, рече си Дейв.
— Твърде сте млада да бъдете, чиято и да е баба — усмихнато каза той. — Как да се
обръщам към Вас?
— Чаровник! — отговори тя. — Можеш да ме наричаш Марга. И аз бях певица, макар и
никога да не постигнах твоя успех.
Погледна носталгично.
— Тогава хапвах хубави момчета като теб на закуска.
Певиците не са се променили, помисли си Дейв и си спомни за Мики Макфий.
Отидоха в ресторанта. Марга разпитваше много за Дейзи, Лойд и Иви. Интересно им
беше да слушат за актьорската кариера на Иви, особено както Лев притежаваше студио в
Холивуд. Той обаче се интересуваше най-много от Дейв и неговия бизнес.
— Разправят, че си бил милионер, Дейв — започна той.
— Лъжат — отговори Дейв. — Продаваме много плочи, но в това няма толкова пари,
колкото си въобразяват хората. Вземаме приблизително един пенс на плоча. Значи, ако
продадем милион копия, може би печелим толкова, та всеки един от нас да си купи една
малка кола.
— Някой ви краде — заключи Лев.
— Не бих се изненадал — съгласи се Дейв. — Но не знам какво да сторя по въпроса.
Уволних първия ни менажер, и сегашният е много по-добър, но все още не мога да си позволя
да си купя къща.
— Аз съм в кинобизнеса и понякога ние продаваме плочи със саундтрак, тъй че съм
виждал как работят хората от музиката. Искаш ли малко съвети?
— Да, моля.
— Направи си звукозаписна компания.
Дейв бе заинтригуван. Мислил беше в тази насока, но му изглеждаше като фантазия.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Предполагам, че можеш да наемеш звукозаписно студио за ден-два или за колкото
време трябва.
— Ние можем да запишем музиката и предполагам, че можем да намерим фабрика,
която да произведе плочите, но не съм толкова сигурен как ще ги продаваме. Не искам да
губя време да надзиравам търговски представители, дори и да знаех как да го правя.
— Това не ти трябва. Нека голямата звукозаписна компания продава и разпространява
за теб срещу процент. За тях ще бъдат трохите, а за теб печалбата.
— Чудя се дали ще се съгласят на това.
— Няма да им хареса, но ще го направят, понеже не могат да си позволят да те загубят.
— Предполагам.
Дейв се чувстваше привлечен от този проницателен старец, независимо от престъпната
му репутация.
Лев обаче не беше приключил.
— Ами за издаването? Ти пишеш песните, нали така?
— Обикновено ги пишем двамата с Вали.
Всъщност Вали записваше песните на хартия, тъй като почеркът и правописът на Дейв
бяха толкова зле, че никой не можеше да разчете написаното от него. Самото създаване обаче
беше съвместна работа.
— Докарваме си малко отгоре от авторските права на песните.
— Малко? Трябва да печелите много. Обзалагам се, че издателят ви има представител в
чужбина, който взема своето.
— Така е.
— Ако се разровиш, ще видиш, че представителят в чужбина наема свой представител,
който взема друга част, и тъй нататък. И всички хора, които вземат своето, са част от една и
съща корпорация. Когато те са взели три пъти по двадесет и пет процента, ти получаваш
нула.
Лев поклати глава погнусено.
— Създай си своя издателска фирма. Никога няма да направиш пари, докато ти не си
начело.
— На колко си години, Дейв? — попита го Марга.
— Седемнадесет.
— Толкова си млад. Но си достатъчно умен, та да обръщаш внимание на бизнеса.
— Щеше ми се да съм по-умен.
След обяда отидоха в бара.
— Вуйчо ти Грег ще се присъедини към нас за кафето — обясни Лев. — Той е полубрат
на майка ти.
Дейв си спомняше, че Дейзи говореше със симпатия за Грег. Казваше, че на млади
години бил направил някакви глупости, но че и тя била направила същото. Грег беше сенатор
републиканец, но тя му прощаваше дори това.
— Синът ми Грег така и не се ожени, но има син, Джордж — обясни Марга.
Лев продължи:
— Това е публична тайна. Никой не го казва, но всички във Вашингтон го знаят. Грег не
е единственият конгресмен с извънбрачно дете.
Дейв знаеше за Джордж. Майка му беше споменавала, а Джаспър Мъри даже се бе
запознал с него. Дейв смяташе, че е приятно да имаш цветнокож братовчед.
— Значи Джордж и аз сме двамата ви внуци.
— Да.
— А ето ги и Грег и Джордж — съобщи Марга.
Дейв вдигна поглед. През заведението вървеше мъж на средна възраст, облечен в
изискан сив фланелен костюм. Костюмът се нуждаеше от хубаво изчеткване и гладене. До
него вървеше хубав тридесетинагодишен негър, безупречно облечен в тъмносив мохерен
костюм и с тясна вратовръзка.
Двамата дойдоха до масата. И двамата целунаха Марга. Лев ги представи:
— Грег, това е племенникът ти Дейв Уилямс. Джордж, запознай се с английския си
братовчед.
Седнаха. Дейв забеляза, че Джордж е уравновесен и уверен, независимо че е
единственият тъмнокож човек в стаята. Черните поп звезди си пускаха косите дълги, както
всички в шоубизнеса, но Джордж продължаваше да е късо подстриган, вероятно защото беше
в политиката.
— Е, тате, представял ли си си някога такова семейство? — запита го Грег.
Лев отговори:
— Слушай. Ще ти кажа нещо. Ако се върнеш назад във времето, когато бях на годините
на Дейв, и се срещнеш с младия Лев Пешков да му кажеш как ще протече животът му, знаеш
ли какво щеше да направи той? Щеше да каже, че си си загубил смахнатия ум.

***
Същата вечер Джордж заведе Мария Самърс на вечеря по случай двадесет и деветия й
рожден ден.
Той се притесняваше за нея. Мария смени работата си и се премести в различен
апартамент, но все още си нямаше приятел. Излизаше с момичетата от Държавния
департамент веднъж седмично и от време на време с Джордж, но нямаше личен живот.
Джордж се боеше, че все още носи траур. Убийството бе преди почти две години, но на някои
хора може би им трябваше много повече от това, за да се възстановят от убийството на
любовника си.
Привързаността му към Мария определено не беше братска. Намираше я сексапилна и
привлекателна още от пътуването с автобусите до Алабама. Възприемаше я като жената на
Скип Дикерсън — великолепна и очарователна. И като жената на най-добрия му приятел
Мария просто не беше на разположение. Ако животът се беше стекъл различно, беше
сигурен, че можеше да бъде щастливо женен за нея. Но имаше Верина; а Мария не искаше
никого.
 Отидоха в клуб Жокей. Мария носеше сива вълнена рокля, хубава, но проста. Не
носеше бижута и не свали очилата си. Кичурите й бяха малко старомодни. Имаше хубаво
лице и привлекателна уста, но по-важното — топло сърце. Лесно би могла да си намери
мъж, стига само да го искаше. Хората обаче започваха да говорят, че тя е кариерист, че е
жена, чиято работа е най-важното нещо в живота й. Джордж не смяташе, че това може
наистина да я направи щастлива, и се безпокоеше за нея.
— Току-що ме повишиха — съобщи тя, щом седнаха на масата в ресторанта.
— Поздравления! — зарадва се Джордж. — Да пием шампанско.
— О, не, благодаря ти, утре имам работа.
— Рожденият ти ден е!
— Все едно, не искам. По-късно може да пия един малък коняк, та да ми помогне да
заспя.
Джордж сви рамене.
— Е, предполагам, че сериозността ти обяснява и твоето повишение. Знам, че си
интелигентна, способна и изключително добре образована, но обикновено нищо от това
няма значение, ако кожата ти е тъмна.
— Да. За цветнокожите винаги е било почти невъзможно да получат високи постове в
управлението.
— Добре си се справила с преодоляването на този предразсъдък. Постижението е
впечатляващо.
— Откак ти напусна Министерството на правосъдието, нещата са се променили. Знаеш
ли защо? Правителството опитва да убеди полицейските сили в южните щати да вземат
негри на служба, но южняците възразяват: „Я вижте своите служители — всичките са бели!“
Следователно старшите служители са под натиск. За да докажат, че нямат предразсъдъци, на
тях им се налага да издигат цветнокожи хора.
— Вероятно смятат, че един пример е достатъчен.
Мария се засмя.
— Повече от достатъчен.
Поръчаха. Джордж размишляваше, че той и Мария са успели да разрушат преградата на
цвета на кожата, но това не означаваше, че нея я няма. Напротив — те бяха изключенията,
които потвърждават правилото.
Мария мислеше в същата посока.
— Боби Кенеди изглежда съвсем добре — отбеляза тя.
Когато го видях за пръв път, той смяташе гражданските права за отклонение от по-
важните проблеми. Великото нещо при Боби е, че вижда причините и си променя мнението,
ако това е необходимо.
— Как е той?
— Все още сме в началото — хлъзгаво отговори Джордж. Боби бе избран за сенатор от
щата Ню Йорк, а Джордж беше един от най-близките му сътрудници. Джордж усещаше, че
Боби не се нагажда добре към новата си роля. Беше минал през толкова много промени —
водещ съветник на брат си, президента; после избутан настрана от президента Джонсън; сега
младши сенатор — че имаше опасност да загуби представа кой е всъщност.
— Той трябва да говори против войната във Виетнам!
Мария заговори страстно за това и Джордж разбра, че е планирала да го убеждава.
— Президентът Кенеди намаляваше участието ни във Виетнам и отказваше да изпраща
бойни части — започна тя. — Но щом избраха Джонсън, той изпрати 3 500 морски
пехотинци и Пентагонът незабавно поиска повече. През юни поискаха още 175 000 души и
генерал Уестморланд твърди, че вероятно няма да стигнат! Джонсън просто лъже за това
през цялото време.
— Знам. Бомбардировките над Севера трябваше да докарат Хо Ши Мин на масата за
преговори, но те май само направиха комунистите по-решителни.
— Това излезе вероятният изход, когато Пентагонът го разигра като учение.
— Наистина ли? Не мисля, че Боби го знае.
Джордж щеше да му го каже утре.
— Това не е широко известно, но те са направили две военни игри за ефекта от
бомбардирането на Северен Виетнам. И двете са показали един и същ резултат — засилване
на нападенията от страна на Виетконг в Южен Виетнам.
— Това е точно спиралата от провал и ескалация, от която се боеше Джак Кенеди.
— А най-големият син на брат ми наближава мобилизационната възраст.
Лицето на Мария издаваше страх за племенника й.
— Не искам Стиви да бъде убит! Защо сенатор Кенеди не проговори?
— Знае, че това ще го направи непопулярен.
Мария не желаеше да приеме това.
— Наистина ли? Хората не одобряват тази война.
— Хората не харесват политици, които отслабват позициите на нашите войски, като
критикуват войната.
— Той не може да се оставя общественото мнение да му диктува.
— Хората, които не обръщат внимание на общественото мнение, не остават дълго
време в политиката, не и в една демокрация.
Мария повиши глас в безсилен гняв.
— Значи никой не може да се обяви против една война?
— Може би затова имаме толкова много войни.
Блюдата им пристигнаха и Мария смени темата.
— Как е Верина?
Джордж чувстваше, че познава Мария достатъчно добре, за да бъде откровен.
— Обожавам я — изрече той. — Остава в апартамента ми при всяко идване в града,
което става около веднъж месечно. Но не изглежда като да изпитва желание да уседне.
— Ако уседне с теб, ще трябва да живее във Вашингтон.
— Това нещо толкова лошо ли е?
— Работата й е в Атланта.
Джордж не виждаше никакъв проблем.
— Повечето жени живеят там, където е работата на съпруга им.
— Нещата се променят. Ако негрите могат да бъдат равни, защо не и жените тогава?
— О, я стига! — негодуващо отвърна Джордж. — Не е едно и също.
— Определено не е. Сексизмът е нещо по-лошо. Половината от човешкия род е в
робство.
— В робство?
— Помисли си само колко много домакини работят неспирно по цял ден без никакво
заплащане! А в повечето части на света жена, която напусне съпруга си, може да бъде
задържана и върната у дома от полицията. Някой, който работи без възнаграждение и не
може да напусне работата си, се нарича роб, Джордж.
Джордж се подразни от спора, и то още повече, след като Мария явно го печелеше. В
това обаче той видя възможност да повдигне въпроса, който наистина го притесняваше.
— Затова ли не си омъжена? — попита я той.
На Мария й стана неудобно:
— Отчасти — отвърна тя, без да го гледа в очите.
— Кога мислиш, че ще можеш отново да излизаш на среща?
— Скоро, струва ми се.
— Не искаш ли?
— Да, но работя напрегнато и нямам много свободно време.
Джордж не се хвана.
Ти смяташ, че никой не може да се сравнява с мъжа, когото си загубила.
Тя не го отрече.
— Греша ли? — попита тя.
— Смятам, че би могла да намериш някого, който ще бъде по-добър към теб от него.
Някой умен, привлекателен и верен.
— Може би.
— Би ли излязла на среща с непознат?
— Може би.
— Има ли значение дали е бял или черен?
— Черен. Да се излиза с бели означава твърде много тревоги.
— Окей.
Джордж мислеше за репортера Леополд Монтгомъри, но не го каза.
— Как беше пържолата ти?
— Топи се в устата. Благодаря ти, че ме доведе тук, и че си спомняш за рождения ми
ден.
Ядоха десерт, после пиха коняк с кафе.
— Имам бял братовчед — съобщи Джордж. — Как ти се струва това? Дейв Уилямс.
Запознах се с него днес.
— Как така не си го виждал досега?
— Той е британски поп певец на турне с групата си, Плъм Нели.
Мария въобще не беше чувала името им.
— Преди десет години знаех всички песни в хит парада. Остарявам ли? Джордж се
усмихна.
— Днес ставаш на двадесет и девет.
— Само една година преди тридесетте! Къде отиде времето?
— Големият им хит е „Алисия, Алисия“.
— А, да, чувала съм го по радиото. Значи братовчед ти свири в тази група?
— Да.
— Хареса ли го?
— Да. Млад е, още няма осемнадесет, но е зрял и очарова свадливия ни руски дядо.
— Виждал ли си го на сцена?
— Не. Предложи ми безплатен билет, но те са в града само за тази вечер, а аз вече си
бях уговорил среща.
— О, Джордж, можеше да ми се обадиш и да отложим.
 — На рождения ти ден? Без тия.
Той помоли за сметката.
Откара я до дома й в старомодния си Мерцедес. Тя се бе преместила в по-голям
апартамент в същия квартал, „Джорджтаун“.
Изненадаха се при вида на полицейската кола с включени светлини пред сградата.
Джордж изпроводи Мария до вратата. Пред нея стоеше бял полицай. Джордж го запита:
— Нещо нередно ли има, господин полицай?
— Имало е взлом в три апартамента в тази жилищна сграда — обясни полицаят. — Тук
ли живеете?
— Аз живея тук! — отвърна Мария. — Апартамент четири обран ли е бил?
— Хайде да отидем и да видим.
Влязоха в сградата. Вратата на Мария беше разбита. Когато влезе в апартамента, лицето
й изглеждаше безкръвно. Джордж и полицаят я последваха.
Мария се огледа зашеметено.
— Изглежда така, както го бях оставила.
Секунда по-късно тя добави:
— Само дето всички чекмеджета са отворени.
— Трябва да проверите какво липсва.
— Не притежавам нищо, което да си струва да се краде.
— Обикновено се крадат пари, бижута, алкохолни напитки и огнестрелни оръжия.
— Нося си часовника и пръстена, не пия и определено не притежавам оръжие.
Тя отиде в кухнята и Джордж надникна през отворената врата. Тя отвори кутия от кафе.
— Тук държах осемдесет долара — каза тя на полицая. — Няма ги.
Той си записа в бележника.
— Точно осемдесет?
— Три по двадесет и две от десет.
Имаше още една стая. Джордж прекоси всекидневната и отвори вратата към спалнята.
— Джордж! Не влизай там! — провикна се Мария.
Твърде късно.
Джордж стоеше на прага и зачудено оглеждаше спалнята.
— О, Боже — произнесе той. Сега разбра защо тя не излиза на срещи. Мария се
извърна, направо ужасена от стеснение.
Полицаят мина покрай Джордж и влезе в спалнята.
— Охо — изкоментира той. — Тука сигурно имате стотина снимки на президента
Кенеди! Били сте негов почитател, нали така?
Мария се мъчеше да проговори.
— Да — задавено рече тя. — Почитател.
Джордж се извърна от гледката.
— Мария, извинявай, че погледнах — тихо каза той.
Тя поклати глава в смисъл че няма нужда да се извинява. Станало беше случайно.
Джордж обаче знаеше, че е навлязъл в тайно, свещено място. Идеше му да се удари.
Полицаят не спираше да говори.
— То е почти като — как се казваше в католическите църкви? Параклис на някой
светия, да.
— Така е — съгласи се тя. — Параклис е.
 ***
Програмата Днес беше част от мрежа телевизионни и радиостанции и студия, някои от
които се намираха в небостъргач в търговската част на града. В отдела за личния състав
работеше привлекателна дама на средна възраст — госпожа Залцман — която се поддаде на
чара на Джаспър Мъри. Тя кръстоса добре оформените си крака, изгледа го кокетно над
сините рамки на очилата си и го нарече „господин Мъри“. Той й палеше цигарите и я
наричаше „Сини очи“.
Тя изпитваше съчувствие към него. Извървял целия път от Британия с надеждата, че ще
събеседват с него за работа, която не съществуваше. В Днес не вземаха на работа начинаещи
— всички хора бяха опитни телевизионни репортери, продуценти, оператори и проучватели.
Неколцина бяха известни в професията. Дори и секретарките бяха ветерани от новините.
Джаспър напразно протестираше, че не бил начинаещ — издавал беше свой вестник.
Госпожа Залцман, цялата състрадание, му обясни, че студентските издания не се вземат под
внимание.
Той не можеше да се върне в Лондон — щеше да бъде твърде унизително. Би сторил
всичко, за да остане в САЩ. Работата му в Западна поща вече трябва да беше заета от някого.
Той замоли госпожа Залцман да му намери работа, каквато и да е, без значение колко
долна — някъде в мрежата, част от която беше Днес. Той й показа зелената си карта,
получена от американското посолство в Лондон, което означаваше, че му е позволено да си
търси работа в Щатите. Тя му каза да се върне след една седмица.
Той спеше в студентско общежитие в Долен Ийст Сайд и плащаше един долар на вечер.
През седмицата проучи Ню Йорк и ходеше навсякъде пеш, за да спести пари. После се върна
при госпожа Залцман с една роза в ръката. Тя му даде работа.
Беше много долна. Назначиха го за машинописец в някаква локална радиостанция със
задачата да слуша радиото цял ден и да записва всичко — излъчени реклами, пуснати песни,
интервюта, продължителност на новините, на прогнозата за времето и на сведенията за
движението. На Джаспър не му пукаше. Беше пъхнал крака си във вратата. Работеше в
Америка.
Отделът за личния състав, радиостанцията и студиото на Днес се намираха в един и
същ небостъргач, а Джаспър се надяваше, че ще може да се сближи с хората от Днес, но не се
получи. Те бяха елитна група и се държаха заедно.
Една сутрин Джаспър се озова в асансьора с Хърб Гулд, редактора на Днес,
четиридесетинагодишен мъж с вечно набола синьо-черна брада. Джаспър се представи и
започна:
— Аз съм голям почитател на Вашето предаване.
— Благодаря Ви — учтиво отвърна Гулд.
— Моята амбиция е да работя за Вас — продължи Джаспър.
— В момента нямаме нужда от хора — отвърна Гулд.
— Ако някой ден имате време, бих желал да Ви покажа статиите си, писани за
национални британски вестници.
Асансьорът спря. Джаспър отчаяно продължи:
— Писал съм…
Гулд вдигна ръка, за да го застави да спре, и излезе от кабинката.
 — Благодаря Ви — рече той и потегли.
Няколко дни по-късно Джаспър седеше на пишещата машина със слушалки на ушите и
чу медения глас на Крис Гарднър, водещия на сутрешното предаване, да произнася:
— Британската група Плъм Нели са в града за тазвечерното си представление с
Всезвездното турне.
Джаспър наостри уши.
— Надявахме се да ви представим интервю с тези младежи, наричани новите Бийтълс,
но промоутърът им заяви, че нямали време. Вместо това излъчваме последния им хит,
написан от Дейв и Вали — „Сбогом, Лондон“.
С началото на песента Джаспър свали слушалките, подскокна от бюрото си — малка
кутийка в коридора — и отиде в студиото.
— Аз мога да взема интервю от Плъм Нели — заяви той.
В ефира Гарднър звучеше като кинозвезда — изпълнител на романтични роли, но
всъщност бе грозноват човек с пърхот по раменете на плетената си жилетка.
— Как ще го направиш, Джаспър? — леко скептично го попита той.
— Познавам групата. Израсъл съм с Дейв Уилямс. Майките ни са най-добри
приятелки.
— Можеш ли да доведеш групата в студиото?
Вероятно можеше, но Джаспър не желаеше това:
— Не — отвърна той. — Но ако ми дадете микрофон и магнетофон, гарантирам, че ще
им взема интервю в гримьорната.
Имаше известно бюрократично ръмжене — началникът на радиостанцията не искаше
много да позволява скъпата машина да напуска сградата — но в шест вечерта Джаспър бе зад
кулисите в залата заедно с групата.
Крис Гарднър не искаше повече от няколко минути общи приказки от момчетата —
харесва ли им Америка, какво мислят за пищящите по концертите им момичета, дали им е
мъчно за дома. Джаспър обаче се надяваше да даде на радиостанцията нещо повече. Той
имаше намерението интервюто да бъде неговият паспорт за истинска работа в телевизията.
То трябваше да бъде сензация, която ще разтърси Америка.
Най-напред ги интервюира заедно и зададе безобидни въпроси — говориха си за
ранните дни в Лондон и те се отпуснаха. Каза им, че радиостанцията иска да ги представи
като пълнокръвни хора — това беше журналистическият шифър за натрапнически въпроси
от лично естество, но те бяха твърде млади и неопитни, за да го знаят. Бяха открити с него, с
изключение на Дейв, който беше предпазлив. Вероятно си припомняше шума от статията на
Джаспър за Иви и Ханк Ремингтън. Останалите му се доверяваха. Трябваше да научат още
нещо — че на нито един журналист не може да се вярва.
След това той ги помоли за отделни интервюта. Най-напред говори с Дейв, понеже
знаеше, че той е начело. Не го притискаше, избягваше опасни въпроси и не оспори нито един
отговор. Дейв се завърна в гримьорната спокоен на вид и това вдъхна увереност на
останалите.
Джаспър взе интервю от Вали най-накрая.
Вали беше човекът с истинската история. Щеше ли обаче да се разкрие? Всички
приготовления на Джаспър бяха насочени натам.
Той приближи още стола си и заговори с нисък глас, за да създаде илюзията за
усамотеност, въпреки че думите им щяха да бъдат чути от милиони хора. Той постави
пепелник до стола на Вали, за да го насърчи да пуши; предполагаше, че цигарата ще го
отпусне. Вали запуши.
— Какъв беше като дете? — попита Джаспър и се усмихна, сякаш това беше просто лек
разговор. — Послушен или пакостлив?
Вали се ухили.
— Пакостлив — каза той и се засмя.
Вали заговори за следвоенното си детство в Берлин, за ранния си интерес към
музиката, после за това как отишъл в клуба Минезенгер и как спечелил второ място в
състезанието. Това естествено включи и Каролин в разговора — двамата с Вали се бяха
събрали същата вечер. Той се разгорещи, когато заговори за тях двамата като музикален дует,
за подбора на материал и за съвместните им изпълнения. Ясно беше колко я обича, въпреки
че не го каза.
Това беше отлично, много по-добре от обичайните интервюта на поп звезди, но за
Джаспър не беше достатъчно.
— Били сте щастливи, изпълнявали сте чудесна музика, радвали сте публиката —
обобщи той. — Какво не беше наред?
— Изпълнявахме „Ако имах чук“.
— Обясни ми защо това е било грешка.
— Полицията не го хареса. Бащата на Каролин се страхуваше, че ще загуби работата си
заради нас, и я накара да напусне.
— Значи в края на краищата единственото място, където можеш да свириш музиката
си, е Западът.
— Да — кратко отвърна Вали.
Джаспър усети, че Вали опитва да овладее чувствата си.
И наистина, миг по-късно Вали добави:
— Не искам да говоря много за Каролин — това може да й докара неприятности.
— Не мисля, че източногерманската полиция слуша нашата радиостанция — усмихна
се Джаспър.
— Не, но…
— Гарантирам, че няма да излъчвам нищо, което я излага на опасност.
Обещанието не струваше нищо, но Вали клъвна.
— Благодаря — рече той.
Джаспър продължи бързо.
— Май единственото нещо, което си взел със себе си при бягството, е била китарата
ти.
— Вярно. Решението ми беше внезапно.
— Откраднал си кола…
— Шофирах за ръководителя на оркестъра. Използвах микробуса му.
Джаспър знаеше, че тази история — голяма сензация в германския печат — не бе
много разказвана в Съединените Щати.
— Карал си до контролно-пропускателния пункт…
— И разбих дървената бариера.
— И граничарите са стреляли по теб.
Вали само кимна.
Джаспър понижи глас.
 — А микробусът е ударил един граничар.
Вали отново кимна. На Джаспър му идеше да се разкрещи — това е радио, спри да
кимаш! Вместо това той продължи:
— И…
— Аз го убих — най-накрая изрече Вали. — Убих го.
— Но той е опитвал да те убие.
Вали поклати глава, сякаш Джаспър пропускаше нещо.
— Той беше на моите години — продължи той. — После прочетох за него във
вестниците. Имал е приятелка.
— А за теб това е важно…
Вали отново кимна.
— Какво значи то за теб? — попита Джаспър.
— Той ми приличаше — обясни Вали. — Само дето аз харесвах китари, а той —
оръжия.
— Но той е служил на режима, който те е държал затворен в Източна Германия.
— Ние бяхме само две момчета. Аз избягах, защото трябваше да го направя. Той е
стрелял по мен, защото е трябвало да го направи. Стената е злото.
Това беше толкова добро изказване, че Джаспър трябваше да потисне въодушевлението
си. В своя ум той вече пишеше статията, която щеше да предложи на таблоида Ню Йорк
Поуст. Можеше да види заглавието:

ТАЙНАТА БОЛКА НА ПОП ЗВЕЗДАТА ВАЛИ

Той обаче искаше още.

— Каролин не избяга с теб.
— Тя не дойде на срещата. Нямах представа защо. Бях много разочарован и не можах да
го разбера. Въпреки това избягах.
Под влияние на болката от спомена Вали забрави необходимостта да внимава.
Джаспър отново го подкани:
— Но си се върнал за нея.
— Натъкнах се на хора, които прекопаваха тунел за бягство. Трябваше да зная защо тя
не дойде. Тъй че тръгнах по тунела в неправилната посока — на изток.
— Това е било опасно.
— Да, ако ме бяха хванали.
— Ти си се срещнал с Каролин и…
— Тя ми каза, че е бременна.
— И не е искала да бяга с теб.
— Страхуваше се за бебето.
— Алисия.
— Казва се Алис. В песента го измених. Заради римата, разбираш ли?
— Да. В какво положение си сега, Вали?
Вали се задави.
— Каролин не може да получи разрешение да напусне Източна Германия дори и за
кратко посещение; аз пък не мога да се върна.
— Значи вие сте едно разделено от Берлинската стена семейство.
— Да.
Вали подхлипна.
— Може никога да не видя Алис.
Пипнах те, помисли си Джаспър.

***
Дейв Уилямс не бе виждал Бийп Дюър от идването й в Лондон преди четири години.
Изпитваше нетърпение да я види отново.
Последната спирка в турнето беше в Сан Франциско, където живееше тя. Дейв взе
адреса на Дюърови от майка си и им изпрати четири билета и бележка, с която ги канеше да
дойдат зад сцената след концерта. Те не можаха да отговорят, понеже всеки ден той се
намираше в различен град, тъй че не знаеше дали ще дойдат.
Вече не спеше с Манди Лав — за свое голямо съжаление. Тя го научи на много неща,
включително на орален секс. Тя обаче винаги се бе чувствала неловко от това да излиза с бял,
че и британец, и се завърна при дългогодишния си любовник — певец в Лав Фактъри. Дейв
си рече, че вероятно ще се оженят след края на турнето.
Оттогава си нямаше никого.
Понастоящем той знаеше какъв вид секс харесва и какъв не. В леглото момичетата
можеха да бъдат напрегнати или разпуснати, или прочувствени, или да се подчиняват, или да
бъдат чевръсто практични. Дейв беше най-щастлив, когато бяха игриви.
Той имаше усещането, че Бийп ще бъде игрива.
Чудеше се какво ли ще стане, ако тя се появи тази вечер.
Спомни си я на тринадесет години как пуши цигари Честърфийлд в градината на улица
„Грейт Питър“. Беше хубава, дребничка и по-привлекателна, отколкото би трябвало на тази
възраст. За тринадесетгодишния Дейв, свръхчувствен от хормоните, тя беше невъобразимо
привлекателна. Той направо беше побъркан по нея. Все едно — макар отношенията им да
потръгнаха добре, тя не се интересуваше от него в интимен смисъл. За негова неизмерима
досада тя предпочете по-големия Джаспър Мъри.
Мислите му се насочиха към Джаспър. Вали се разстрои, когато излъчиха интервюто
по радиото. Още по-зле беше статията в Ню Йорк Поуст със заглавие:

„МОЖЕ НИКОГА ДА НЕ ВИДЯ ДЕТЕТО СИ“ —

БАЩАТА ПОП ЗВЕЗДА

от Джаспър Мъри.

Вали се притесняваше, че публичността може да причини неприятности на Каролин в

Източна Германия. Дейв си припомни интервюто на Джаспър с Иви и си отбеляза наум да не
вярва и на една дума на въпросния господин.
Питаше се колко ли се е изменила Бийп за четири години. Можеше да се е източила или
да е напълняла. Щеше ли все още да я намира желана? Щеше ли тя да се интересува повече
от него, както е пораснал?
Разбира се, можеше и да си има приятел. Можеше да излезе с него вечерта, вместо да
идва на концерта.
Преди представлението Плъм Нели имаха час-два, за да се огледат. Бързо установиха,
че Сан Франциско е най-страхотният град. Пълен беше с млади хора в дрехи по най-
радикалната мода. Миниполичките бяха изчезнали. Момичетата замитаха пода с роклите си,
носеха цветя в косата и звънчета, които подрънкваха при всяко движение. Косата на мъжете
тук бе по-дълга от всяко друго място, дори и от Лондон. Някои от младите черни мъже и
жени си бяха направили косата на огромен рошав облак — изглеждаше страхотно.
Вали особено хареса града. Каза, че тук се усещал така, сякаш можел да направи
всичко. Градът беше точната противоположност на Източен Берлин.
В турнето имаше дванадесет изпълнители. Повечето правеха две или три песни и се
оттегляха. Най-добрите разполагаха с двадесет минути в края. Плъм Нели бяха достатъчно
големи звезди, за да приключват първата половина с петнадесет минути и пет кратки песни.
Не носеха усилватели, а свиреха през наличната на място техника — често примитивни
високоговорители, направени за спортни съобщения. Публиката, почти изцяло
тийнейджърки, пищеше високо през цялото време, тъй че групата не можеше да се чуе. Това
и не бе кой знае колко важно — никой не слушаше.
Тръпката от работата в САЩ отлиташе. Групата се отегчи и вече се готвеше за
завръщане в Лондон, където щяха да записват нов албум.
След изпълнението си се върнаха зад кулисите. Сградата беше театър, тъй че
гримьорната бе достатъчно голяма, а тоалетната чиста — за разлика от бийт клубовете в
Лондон и Хамбург. Единственото освежаване бяха безплатните напитки Доктор Пепър от
спонсора, но обикновено портиерите се съгласяваха да пратят някого за бира.
Дейв съобщи на групата, че при тях може да дойдат приятели на родителите му, тъй че
трябваше да се държат прилично. Всички проръмжаха — това значеше без наркотици и без
забавления с почитателки, докато възрастните не са си тръгнали.
По време на втората част на представлението Дейв видя пазача на входа за артистите и
му даде имената на гостите — господин Уди Дюър, госпожа Бела Дюър, господин Камерън
Дюър и госпожица Урсула „Бийп“ Дюър.
Петнадесет минути след края на представлението те се появиха на прага на
гримьорната му.
Дейв с удоволствие установи, че Бийп не се е променила. Все още бе дребничка, не по-
висока от едно време, когато бе на тринадесет, при все че беше по-закръглена. Джинсите й
прилепваха плътно по бедрата, но се разширяваха под коляното по най-новата мода. Тя
носеше и плътно прилепнал пуловер на широки сини и бели ивици.
Беше ли се нагласила за Дейв? Не непременно. Коя тийнейджърка не би се наконтила,
щом ще отива зад кулисите на един поп концерт?
Той се здрависа с четиримата посетители и ги представи на останалите от групата.
Боеше се, че останалите момчета може да го изложат, но те държаха най-примерно
поведение. От време на време всички канеха семейни познати и всеки беше благодарен за
въздържаността на останалите в присъствието на по-възрастни роднини и приятели на
родителите им.
Дейв трябваше да се застави да спре да зяпа Бийп. Тя все още гледаше по онзи начин.
Така гледаше и Манди Лав. Хората го наричаха сексапил или je ne sais quoi или просто „то“.
Бийп се усмихваше пакостливо, походката й се полюляваше и тя излъчваше живо
любопитство. Дейв бе обзет от непреодолимо желание, както когато бе девствен и на
тринадесет години.
Опита да говори с Камерън, с две години по-голям от Бийп и вече студент в
Университета на Калифорния в Бъркли, съвсем близо до Сан Франциско. Кам беше костелив
орех — подкрепяше войната във Виетнам, смяташе, че с гражданските права трябва да се
процедира по-постепенно и бе на мнение, че хомосексуалните актове трябва да се считат за
престъпления. Освен това предпочиташе джаза.
Дейв даде на Дюърови петнадесет минути, после обяви:
— Това е последната вечер от турнето ни. След няколко минути в хотела започва
прощално събиране. Бийп и Кам, бихте ли искали да дойдете?
— Не — незабавно отсече Камерън. — Все пак благодаря.
— Жалко — неискрено и учтиво отвърна Дейв. — Ти, Бийп?
— Ще ми бъде приятно — отговори тя и погледна майка си.
— Вкъщи в полунощ — отсече Бела.
— Моля, прибери се с такси — нареди Уди.
— Ще го уредя — успокои ги Дейв.
Родителите и Камерън си тръгнаха и музикантите се натовариха на автобуса с гостите
си за краткото пътуване до хотела.
Партито беше в бара, но във фоайето Дейв прошепна в ухото на Бийп:
— Опитвала ли си да пушиш марихуана?
— Искаш да кажеш трева? — попита го тя. — Разбира се!
— Не толкова високо — това е нарушение на закона!
— Ти имаш ли?
— Да. Вероятно ще трябва да пушим в стаята ми. После можем да се присъединим към
празненството.
— Окей.
Влязоха в стаята му. Дейв сви цигара с марихуана, докато Бийп намери на радиото
станция, излъчваща рок. Седнаха на леглото и си подаваха цигарата. Дейв се отпусна,
усмихна се и започна:
— Когато дойде в Лондон…
— Какво?
— Не се интересуваше от мен.
— Харесвах те, но ти беше твърде малък.
— Ти беше твърде малка за нещата, които исках да правя с теб.
Тя се усмихна вироглаво.
— Какво искаше да правиш с мен?
— Списъкът беше дълъг.
— Какво стоеше на първо място?
— Най-напред?
Дейв не искаше да й каже. После се запита — защо пък не? Тъй че й каза:
— Исках да видя гърдите ти.
Тя му подаде цигарата, после бързо изхлузи раирания пуловер през главата си. Под него
не носеше нищо.
 Дейв беше смаян и възхитен. Само от гледката се възбуди.
— Толкова са красиви — каза той.
— Да, така е — унесено произнесе тя. — Толкова са хубави, че понякога аз самата
трябва да ги докосвам.
— О, Боже мой — и Дейв простена.
— Какво — продължи Бийп — беше следващото в твоя списък?

***
Дейв отложи полета си с една седмица и остана в хотела. Всеки ден излизаше с Бийп
след училище, както и през цялата събота и неделя. Отидоха на кино, купуваха си хубави
дрехи и обикаляха зоопарка. Любеха се два или три пъти дневно, винаги с презерватив.
Една вечер, докато той се събличаше, тя му каза:
— Свали си джинсите.
Той я погледна, легнала на хотелския креват, само по гащета и по джинсова шапка.
— Какво каза?
— Тази нощ ти си мой роб. Прави каквото ти казвам. Свали си джинсите.
Той вече ги сваляше и щеше да го подчертае, когато си даде сметка, че това е фантазия.
Мисълта му се стори забавна и той реши да се включи в играта. Престори се, че не иска, и
попита:
— О, трябва ли?
— Трябва да правиш всичко, каквото кажа, понеже ми принадлежиш — продължи тя.
— Свали си проклетите джинси.
— Да, госпожо — отвърна Дейв.
Тя се надигна и го погледна. Той видя пакостливото желание в усмивката й.
— Много добре — рече тя.
— Какво да направя след това? — попита Дейв.
Дейв знаеше защо е хлътнал толкова здраво по Бийп — и на тринадесет години, и
преди няколко дни. Тя бе изпълнена с жизнерадост, готова да опита всичко, гладна за нови
изживявания. С някои момичета Дейв се отегчаваше след две преспивания. Струваше му се,
че с Бийп никога няма да се отегчава.
Любиха се — Дейв се правеше, че не иска, а Бийп му нареждаше да върши неща, за
които той вече жадуваше. Беше странно възбуждащо.
След това той лениво я запита:
— Ти откъде получи тоя прякор?
— Не съм ли ти казала?
— Не. Има толкова много неща за теб, които не знам. Въпреки това ми се струва, че
сме близки от години.
— Когато бях малка, имах кола играчка, от тези, в които сядаш и ги караш с педали.
Дори не си я спомням, но явно съм я харесвала. Карах я в продължение на часове и все
казвах: „Бийп! Бийп!“
Облякоха се и излязоха за хамбургери. Дейв видя как тя захапва своя, видя как
мазнината се стича по брадичката й и разбра, че е влюбен.
— Не искам да се връщам в Лондон — заяви той.
 Тя преглътна и отговори:
— Ами остани тогава.
— Не мога. Плъм Нели трябва да запишат нов албум. После отиваме на турне в
Австралия и Нова Зеландия.
— Обожавам те — каза му тя. — Когато тръгнеш, ще плача. Няма обаче да развалям
днешния ден със скръб за утрешния. Изяж си хамбургера. Имаш нужда от протеини.
— Чувствам, че сме сродни души. Знам, че съм млад, но съм имал множество различни
момичета.
— Няма нужда да се фукаш. И аз не съм била на сухо.
— Нямам намерение да се фукам. Дори не се гордея с това — твърде лесно е, когато си
поп певец. Опитвам се да обясня на себе си и на теб защо се чувствам толкова уверен.
Тя топна един пържен картоф в кетчуп.
— Уверен в какво?
— Че искам това да бъде за постоянно.
Тя замръзна — пърженият картоф бе на половината разстояние до устата й — после го
върна в чинията.
— Какво имаш предвид?
— Искам винаги да сме заедно. Искам да живеем заедно.
— Да живеем заедно… как?
— Бийп — изрече той.
— Тук съм.
Той се протегна над масата и хвана ръката й.
— Ще си помислиш ли за това евентуално да се оженим?
— О, Боже — промълви тя.
— Знам, че е откачено, знам.
— Не е откачено — каза тя. — Но е внезапно.
— Това значи ли, че искаш? Да се оженим?
— Прав си. Ние сме сродни души. С никое друго гадже не съм се забавлявала и
наполовина толкова добре.
Тя все още не отговаряше на въпроса му. Той произнесе бавно и отчетливо:
— Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?
Тя помълча доста време, после каза:
— Да, по дяволите.

***
— Дори не ме питайте — ядосано произнесе Уди Дюър. — Вие двамата няма да се
жените.
Беше висок мъж, облечен в сако от туид, със закопчана риза и вратовръзка. Дейв
трябваше доста да се постарае, за да не се плаши.
— Как разбра? — попита го Бийп.
— Няма значение.
— Проклетият ми брат ти е казал — продължи тя. — Ама че лайно съм била да му се
доверя.
 — Няма нужда от долнопробен език.
Бяха в гостната на викторианската къщна на Дюърови на улица „Гоф“ в квартала „Ноб
Хил“. Хубавите стари мебели и скъпите, но поизбелели завеси напомняха на Дейв на къщата
на „Грейт Питър“. Дейв и Бийп седяха един до друг на червено-виолетово канапе, Бела в
някакво антикварно кожено кресло, а Уди стоеше пред резбованата каменна камина.
— Знам, че е внезапно, но аз имам задължения — записи в Лондон, турне в Австралия
и още… — обясни Дейв.
— Внезапно? — попита Уди. — Съвършено безотговорно! Самият факт, че можеш
изобщо да правиш такова предложение само след една седмица срещи, доказва, че изобщо не
си съзрял за брак.
Дейв възрази:
— Не обичам да се хваля, но ме принуждавате да заявя, че вече две години живея
отделно от родителите си, че през това време съм изградил международен бизнес за
милиони, че макар и да не съм толкова богат, колкото си го въобразяват хората, аз съм в
състояние да поддържам материалната обезпеченост на дъщеря Ви.
— Бийп е на седемнадесет! И ти си на толкова. Тя не може да се омъжи без моето
разрешение и аз не го давам. Обзалагам се, че Лойд и Дейзи ще имат същото отношение към
теб, млади Дейв.
— В някои щати можеш да се ожениш на осемнадесет — обади се Бийп.
— Въобще няма да отидете на такова място.
— Какво ще правиш, татко — в манастир ли ще ме пратиш?
— Да не би да заплашваш да избягаш?
— Просто посочвам, че в крайна сметка нямаш силата наистина да ни спреш.
Тя имаше право. Дейв провери в библиотеката на улица „Ларкин“. Възрастта на
пълнолетието беше двадесет и една години, но няколко щата позволяваха на
осемнадесетгодишни жени да сключват брак без съгласието на баща си. В Шотландия
възрастта беше шестнадесет години. На практика за родителите беше трудно да попречат на
брака на двама решили се хора.
Уди продължи:
— Не разчитай на това. Няма да стане.
Дейв внимателно произнесе:
— Не смятам да се карам с Вас за това, но според мен Бийп току-що каза, че не само
Вашето мнение се брои в случая.
Той смяташе, че думите му не са обидни, и ги произнесе любезно, но това явно ядоса
Уди още повече.
— Изчезвай от този дом, преди да съм те изхвърлил.
Бела се намеси за пръв път:
— Стой си на мястото, Дейв.
Дейв не се беше помръднал — кракът на Уди не бе наред от военновременна рана и
той не можеше да изхвърли никого.
Бела се обърна към съпруга си:
— Скъпи, преди двадесет и една години ти стоеше в тази стая и се сблъска с майка ми.
— Аз не бях на седемнадесет, а на двадесет и пет.
— Майка ми те обвини, че си разбил моя годеж с Виктор Роуландсън. Тя беше права —
ти бе причината за това, макар и да бяхме прекарали само една вечер заедно. Срещнахме се
на увеселение, уредено от майката на Дейв, след което ти отиде за десанта в Нормандия и аз
не те видях една година.
— Една вечер? Какво си направила, мамо? — попита Бийп.
Бела погледна дъщеря си, поколеба се и отговори:
— Направих му го с уста в един парк, миличка.
Дейв се смая. Бела и Уди? Невероятно!
Уди възнегодува:
— Бела!
— Уди, скъпи, сега не е времето да си мерим приказките.
Бийп се зачуди:
— На първата среща? Мамо! Ама че начало!
— За Бога… — опита Уди.
Бела го спря:
— Скъпи, просто искам да ти напомня какво значи да бъдеш млад.
— Но аз не ти предложих брак веднага!
— Вярно е, беше болезнено бавен.
Бийп се изкиска, а Дейв се усмихна.
Уди се обърна към Бела:
— Защо ме удряш в гръб?
— Понеже си малко надут.
Тя взе ръката му, усмихна се и каза:
— Ние бяхме влюбени. Те също са. И ние, и те имаме късмет.
Ядът на Уди попремина:
— Значи да ги оставим да правят каквото си искат?
— Определено не. Но може би ще постигнем компромис.
— Не виждам как.
— Да речем, че се разберем те да ни попитат отново след една година. Междувременно
Дейв ще бъде добре дошъл да идва тук, в нашия дом, когато може да се отдели от работата с
групата. Докато той е тук, може да споделя леглото на Бийп, ако двамата искат това.
— Не!
— Те ще го направят, тук или другаде. Недей да водиш битки, които не можеш да
спечелиш. И не бъди лицемерен. Ти си спал с мен, преди да се оженим, а преди да се
запознаеш с мен, си спал с Джоан Рузрок.
Уди стана.
— Ще си помисля за това — отсече той и излезе от стаята.
Бела се обърна към Дейв:
— Дейв, не нареждам на Бийп или на теб. Обръщам се към вас — моля ви — да бъдете
търпеливи. Ти си добър мъж от чудесно семейство и аз ще бъда щастлива, когато се омъжиш
за дъщеря ми. Но ви моля да изчакате една година.
Дейв погледна Бийп. Тя кимна.
— Добре — съгласи се той. — Година.

***
 На излизане от общежитието Джаспър провери кутията си. В нея имаше две писма —
син плик на въздушната поща, адресиран с изискания почерк на майка му; другото бе с
напечатан на машина адрес. Преди да може да ги отвори, го потърсиха.
— Телефонно обаждане за Джаспър Мъри!
Той натъпка и двата плика във вътрешния джоб на сакото си.
Обаждаше се госпожа Залцман.
— Добро утро, господин Мъри.
— Здравейте, Сини очи.
— С вратовръзка ли сте, господин Мъри? — попита тя.
Вратовръзките вече излизаха от мода, а и от един машинописец не се изискваше да
бъде елегантен.
— Не — отвърна той.
— Сложете си една. Хърб Гулд иска да Ви види в десет часа.
— Наистина? Защо?
— Има свободно място за проучвател в Днес. Показах му Вашите изрезки.
— Благодаря Ви, Вие сте ангел!
— Сложете си вратовръзка — и госпожа Залцман затвори телефона.
Джаспър се върна в стаята си, сложи си чиста бяла риза и строга тъмна вратовръзка.
После си сложи сакото и палтото и отиде на работа.
Във вестникарската будка на фоайето на небостъргача той купи малка кутия
шоколадови бонбони за госпожа Залцман.
Отиде в помещенията на Днес в десет без десет. Петнадесет минути по-късно
секретарката го покани в кабинета на Гулд.
— Радвам се да се срещнем — започна Гулд. — Благодаря Ви, че дойдохте.
— Аз се радвам, че съм тук.
Джаспър предположи, че Гулд не си спомня за разговора им в асансьора.
Гулд четеше броя на Истината за убийството на Кенеди.
— В резюмето си казвате, че сте започнали този вестник.
— Да.
— Как стана това?
— Работех за официалния университетски вестник, Сейнт Джулиънс Нюз.
Нервността на Джаспър изчезна, щом заговори.
— Кандидатствах за длъжността редактор, но я дадоха на сестрата на предишния.
— Значи сте го направили напук.
Джаспър се ухили.
— Отчасти да, но и бях убеден, че мога да свърша по-добра работа от Валери.
Следователно взех назаем двадесет и пет лири и започнах конкурентен вестник.
— И какво се получи?
— След три броя продавахме повече от Сейнт Джулиънс Нюз. А и реализирахме
печалба, докато те бяха субсидирани.
Това бе само леко преувеличено. Истината бе, че не излизаше на загуба цяла година.
— Това е истинско постижение.
— Благодаря Ви.
Гулд хвана изрезката от интервюто с Вали в Ню Йорк Поуст.
— Как се добрахте до тази история?
 — Случилото се на Вали не е било тайна. Вече се беше появило в немския печат. Тогава
обаче той не беше поп звезда. Ако мога да кажа нещо…
— Давайте.
— Смятам, че изкуството на журналистиката невинаги се състои в това да се намират
факти. Понякога се състои в разбирането, че определени известни факти, написани по
подходящия начин, създадат голямата история.
— Известно е, че добрата фотография на предната страница продава повече бройки и
от най-доброто заглавие. Подвижните образи са още по-добри. Несъмнено винаги ще има
публика за дълги и задълбочени вестникарски статии, но в предвидимото бъдеще повечето
хора ще научават новините от телевизията.
Гулд се усмихна:
— Няма спор.
Високоговорителят на бюрото му избръмча и секретарката произнесе:
— Господин Томас се обажда от бюрото във Вашингтон.
— Благодаря ти, сладурче. Джаспър, разговорът ни беше добър. Ще държим връзка.
И той вдигна телефона.
— Хей, Лари, какво става?
Джаспър излезе от кабинета. Интервюто мина добре, но свърши дразнещо внезапно.
Щеше му се да може да попита кога ще научи резултата.
Той обаче беше просител — никой не се притесняваше за чувствата му.
Върна се в радиостанцията. Докато беше на интервю, работата вършеше секретарката,
която го отменяше по обяд. Той й благодари и пое задълженията си. Свали сакото и си
спомни за писмата в джоба му. Сложи си слушалките и седна на малкото бюро. По радиото
спортният журналист накратко представяше играта. Джаспър извади писмата и отвори плика
с напечатания на машина адрес.
Идваше от президента на Съединените щати.
Формално писмо с неговото име, написано на ръка в правоъгълник.
Текстът гласеше:

Поздравления!
С настоящето Ви се нарежда да се явите за постъпване във Въоръжените
сили на Съединените щати…

— Какво? — високо произнесе Джаспър.

… и да се явите на долупосочения адрес на 20 януари 1966 г. в 7 часа

сутринта, за да бъдете отправен в център за обучение на Въоръжените сили.

Джаспър се пребори с паниката. Това очевидно беше бюрократично недоразумение.

Той бе британец — американската армия определено не би мобилизирала чужди граждани.
Но трябваше да уреди това колкото може по-скоро. Американските бюрократи бяха
влудяващо некомпетентни като всички останали и точно толкова способни да причиняват
безкрайни ненужни неприятности. Човек трябваше да се прави, че ги приема насериозно,
като червен светофар на пусто кръстовище.
Наборният пункт беше само на няколко пресечки от радиостанцията. Когато
секретарката се върна да го смени за обяд, той си сложи сакото и палтото и излезе от
сградата.
Вдигна яка срещу студения нюйоркски вятър и се забърза през улиците към
правителствената сграда. В нея влезе в армейската канцелария на третия етаж и завари
седнал зад бюро мъж в капитанска униформа. Късата подстрижка изглеждаше по-смешно от
всякога — вече и мъжете на средна възраст си пускаха косата по-дълга.
— Как бих могъл да Ви помогна? — попита го капитанът.
— Твърдо съм убеден, че това писмо ми е било изпратено по погрешка каза Джаспър и
му връчи плика.
Капитанът го погледна.
— Знаете ли, че има лотарийна система? — попита той. — Броят на подлежащи на
служба мъже е по-голям от нужната численост войници, тъй че наборниците се вземат на
случаен принцип.
И той върна писмото.
Джаспър се усмихна.
— Не смятам, че подлежа на военна служба, разбирате ли?
— И защо?
Може би капитанът не бе обърнал внимание на акцента му.
— Аз не съм американски гражданин — обясни Джаспър. — Британец съм.
— Какво правите в Съединените щати?
— Журналист съм. Работя за една радиостанция.
— И предполагам, че притежавате разрешително за работа.
— Да.
— Значи сте пребиваващ чужденец.
— Точно така.
— Тогава подлежите на военния набор.
— Но аз не съм американец!
— Това няма значение.
Това ставаше дразнещо. Армията бе объркала нещо — Джаспър беше почти сигурен.
Капитанът, подобно на много нискостоящи служители, просто не искаше да признае
грешката.
— Да не би да ми казвате, че американската армия набира чужденци? Капитанът
оставаше невъзмутим.
— Наборът се основава на пребиваването, а не на гражданството.
— Това не може да бъде вярно.
Капитанът започваше да се ядосва.
— Ако не ми вярвате, проверете го.
— Това смятам да направя.
Джаспър напусна сградата и се върна в работата. Отделът за личния състав щеше да
знае нещо по въпроса. Щеше да отиде и да види госпожа Залцман.
Той й връчи кутията с шоколадови бонбони.
— Вие сте сладък — каза тя. — А и господин Гулд Ви харесва.
 — Какво каза той?
— Просто ми благодари, задето съм Ви изпратила при него. Все още не е решил нищо.
Не ми е известно обаче да се обсъжда друг кандидат.
— Това са чудесни новини! Но имам малък проблем, за който вероятно бихте могли да
ми помогнете.
Той й показа писмото от армията.
— Това трябва да е грешка, нали така?
Госпожа Залцман си сложи очилата и прочете писмото.
— О, Боже — изрече тя. — Колко неприятно. И то точно когато се устройвахте толкова
добре!
Джаспър не можеше да повярва на ушите си.
— Нали не ми казвате, че наистина подлежа на военна служба?
— Подлежите — тъжно отвърна тя. — И преди сме имали такива неприятности със
служители чужденци. Според правителството, ако човек иска да работи и да живее в
Съединените щати, то той трябва да помага за защитата на страната от комунистическата
агресия.
— Да не би да ми казвате, че отивам в армията?
— Не е задължително.
Сърцето на Джаспър подрипна от надежда.
— Каква е алтернативата?
— Можете да се приберете у дома. Няма да опитат да Ви спрат да напуснете страната.
— Това е нечувано! Не можете ли да ме измъкнете от това?
— Да имате някакво медицинско усложнение? Плоскостъпие, туберкулоза, сърдечен
порок?
— Никога не съм боледувал.
Тя понижи глас.
— А и предполагам, че не сте хомосексуалист?
— Не!
— Семейството Ви не принадлежи ли на някоя религия, която да забранява военната
служба?
— Баща ми е полковник в британската армия.
— Толкова съжалявам.
Джаспър започна да вярва на това.
— Наистина напускам. Дори и да получа работата в Днес, няма да мога да я започна.
Изведнъж го осени някаква мисъл.
— Не са ли длъжни да пазят работата на човека, когато той си е изслужил военната
служба?
— Само ако я е държал една година.
— Значи може и да не съм в състояние да си върна работата като машинописец в
радиостанцията!
— Не е гарантирано.
— А ако напусна Щатите сега…
— Можете да се върнете у дома си. Но повече няма да работите в САЩ.
— Иисусе.
— Какво ще правите? Ще си тръгнете или ще постъпите в армията?
 — Наистина не знам — отговори й той. — Благодаря Ви за помощта.
— Благодаря Ви за шоколада, господин Мъри.
Джаспър замаяно излезе от кабинета й. Не можеше да се върне на бюрото си —
трябваше да помисли. Обикновено той харесваше улиците на Ню Йорк — високите сгради,
мощните камиони Мак, екстравагантните коли, блестящите витрини на прочутите магазини.
Днес всичко това го вкисна.
Тръгна към Ийст Ривър и седна в парка, от който можеше да види Бруклинския мост.
Мислеше си как напуска всичко това и се връща в Лондон с подвита опашка. Мислеше си как
прекарва две дълги години в работа за провинциален британски вестник. Мислеше си за това
как никога повече няма да може да работи в САЩ.
После си помисли за армията — късо подстригана коса, маршировка, груби сержанти,
насилие. Мислеше си за горещите джунгли на Югоизточна Азия. Можеше да се наложи да
стреля по дребни слаби селяни в пижами. Можеше да бъде убит или осакатен.
Помисли за всички хора, които познаваше в Лондон и които му завиждаха за отиването
в Щатите. Ана и Ханк го бяха завели на вечеря в Савой, за да го отпразнуват. Дейзи даде
прощално празненство за него в къщата на „Грейт Питър“. Майка му плака.
Щеше да прилича на невяста, която се връща от медения месец и обявява развод.
Унижението изглеждаше по-лошо от риска от смъртта във Виетнам.
Какво щеше да прави?
 39.
Младежкият клуб „Света Гертруда“ се промени.
Лили си припомни, че започнаха повече или по-малко невинно. Източногерманското
правителство одобряваше народните танци, дори и да се изпълняваха в криптата на някоя
църква. Правителството също така одобряваше някой протестантски свещеник като Одо
Фослер да си говори с младежите за връзките и секса, понеже възгледите му вероятно биха
били пуритански като техните.
Две години по-късно клубът не бе тъй невинен. Вече не откриваха вечерта с някой
народен танц. Пускаха рокмузика и танцуваха в енергичния индивидуален стил, който
младежите по света наричаха куфеене. След това Лили и Каролин свиреха на китара и пееха
песни за свободата. Вечерите винаги свършваха с дискусия, повеждана от пастор Одо;
дискусиите редовно навлизаха в забранени територии — демокрация, религия,
недостатъците на източногерманското правителство и неустоимата привлекателност на
живота на запад.
Такива приказки бяха нещо обикновено в дома на Лили, но за някои от младежите
беше ново и освобождаващо предизвикателство да чуят критики към правителството и
предизвикателство към идеите на комунизма.
Църквата не беше единственото място, където се вършеха такива неща. Три или четири
вечери седмично Лили и Каролин отиваха с китарите си в някоя друга църква или частен дом
в Берлин или в околностите му. Те знаеха, че вършеното от тях е опасно, но и двете смятаха,
че имат малко за губене. Каролин знаеше, че няма да се събере с Вали, докато Стената стои.
След като американските вестници пуснаха истории за Вали и Каролин, ЩАЗИ наказа
семейството, като изхвърли Лили от гимназията. Сега тя работеше като келнерка в столовата
на Министерството на транспорта. И двете млади жени бяха решени да не допуснат
правителството да ги смачка. Вече бяха известни сред тайно противящата се на комунизма
младеж. Записваха песните им на магнетофон и си ги предава един на друг. Лили чувстваше,
че поддържат огъня жив.
За нея в „Света Гертруда“ имаше още нещо привлекателно — Торстен Грайнер. Той бе
двадесет и две годишен, но бебешкото му лице — като на Пол Маккартни — го правеше да
изглежда по-млад. И той изпитваше страстта на Лили към музиката. Наскоро бе скъсал с
момиче на име Хелга; според Лили тя не бе достатъчно интелигентна за него.
В една вечер на 1967 година Торстен донесе в клуба последната плоча на Бийтълс. От
едната страна се намираше игривата и щастлива мелодия „Пени Лейн“, на която всички те
танцуваха енергично; от другата беше странно увличащата песен „Ягодови полета завинаги“.
На нея Лили и останалите бавно изпълняваха някакъв замечтан танц, отдаваха се на
музиката и протягаха ръце като подводни растения. Непрекъснато пускаха двете страни на
плочата.
Когато хората питаха Торстен как се е сдобил с плочата, той тайнствено почукваше
носа си отстрани и не казваше нищо. Лили знаеше истината. Веднъж седмично чичо му
Хорст прекарваше през границата в Западен Берлин микробус, пълен с топове плат и евтини
дрехи — най-мащабният експорт на Изтока. Хорст винаги даваше на граничарите дял от
комиксите, плочите, грима и модните дрехи, които носеше със себе си.
За родителите на Лили музиката беше фриволна. За тях сериозна бе само политиката.
Те обаче не разбираха, че за Лили и нейното поколение музиката бе политическа, дори и
когато в песните ставаше дума за любов. Новите начини да свириш на китара и да пееш бяха
свързани с дългата коса, различните дрехи, расовата търпимост и сексуалната свобода. Всяка
песен на Бийтълс и Боб Дилън казваше на старото поколение — „Ние не правим нещата като
вас“. За юношите в Източна Германия това беше разтърсващо политическо послание.
Правителството го разбираше и забраняваше плочите.
Те танцуваха на „Ягодови полета завинаги“, когато дойде полицията.
Лили танцуваше срещу Торстен. Тя разбираше английски и й беше интересно как Джон
Ленън пее: „Живее се лесно, затворил очи, когато не виждащ видяното ти“. Стори й се, че
това доста точно описва повечето хора в Източна Германия.
Лили бе една от първите, забелязали как униформите навлизат през вратата откъм
улицата. Тя веднага разбра, че ЩАЗИ най-накрая са се захванали с Младежкия клуб „Света
Гертруда“. Това бе неизбежно — младежите непременно говореха за интересните неща,
които вършат. Никой не знаеше точния брой на източногерманските граждани, осведомители
на тайната полиция, но според майката на Лили били повече от хората на Гестапо.
— Сега не можем да вършим това, което правехме през войната — заяви Карла. При
запитването на Лили какво са вършили през войната, майка й както обикновено замлъкна.
Както и да е, винаги имаше вероятност рано или късно ЩАЗИ да надуши какво се върши в
криптата на църквата „Света Гертруда“.
Лили веднага спря да танцува и се огледа за Каролин, но не можа да я види. Одо също
не се мяркаше. Явно са излезли от подземието. В ъгъла срещу вратата откъм улицата имаше
стълба, отвеждаща право в пасторския дом до църквата. Вероятно бяха излезли от там по
някаква причина.
— Ще отида да доведа Одо — обърна се Лили към Торстен.
Тя успя да си пробие път през множеството танцуващи и да се измъкне, преди повечето
хора да са разбрали, че ги нападат. Торстен я последва.
Двамата стигнаха горния край на стълбата преди Ленън да изпее „Нека те заведа…“ и
да спре рязко.
Грубият глас на полицейския офицер започна да издава заповеди долу, докато те
минаваха през антрето на свещеническия дом. За сам човек това си беше голяма къща — Одо
имаше късмет. Лили не беше идвала често тук, но знаеше, че той има кабинет от предната
страна на партерния етаж, и предположи, че това е най-вероятното място, на което може да
го намери.
Там, в стаята с дъбови ламперии, с лавици, пълни с изследвания с библейска
схоластика, Одо и Каролин бяха вкопчени в страстна прегръдка. Те се целуваха уста в уста.
Ръцете на Каролин бяха положени върху главата на Одо, а пръстите й — заровени в дългата
му гъста коса. Одо стискаше гърдите на Каролин. Тя се притискаше към него — тялото й бе
извито като лък.
Лили онемя от изненада. Тя мислеше за Каролин като за съпруга на брат си — фактът,
че не бяха женени, бе техническа подробност. Никога не й бе хрумвало, че Каролин може да
обича друг мъж — и то свещеник. За миг умът й бясно затърси някакво друго обяснение —
репетират пиеса или упражняват ритмична гимнастика.
Тогава Торстен отрони:
— Боже мой!
Одо и Каролин се отделиха един от друг с внезапен, почти комичен подскок. На лицата
им се изписаха изненада и вина. След малко и двамата заговориха едновременно. Одо
започна:
— Щяхме да ви кажем.
В същия момент Каролин изрече:
— О, Лили, толкова съжалявам…
За едно замръзнало мигновение Лили много живо възприемаше подробностите —
карираната шарка на сакото на Одо, зърната на гърдите на Каролин са щръкнали през
роклята й, дипломата на Одо по богословие виси в медна рамка на стената, старомодният
цветен килим с излиняло място пред камината.
После си спомни тревогата, която я отпрати нагоре по стълбите.
— Полицията дойде — обясни тя. — Долу са.
— Проклятие! — рече Одо, изхвърча и Лили го чу как бърза надолу по стълбите.
Каролин гледаше Лили. И двете не знаеха какво да кажат. Тогава Каролин развали
магията.
— Трябва да отида с него — рече тя и последва Одо.
Лили и Торстен останаха в кабинета. Лили с тъга си помисли, че мястото е подходящо
за целувки — дъбовите ламперии, камината, книгите, килимът. Чудеше се колко ли често са
го правили Одо и Каролин и кога ли е започнало. Помисли си за Вали. Горкият Вали.
Тя дочу викове долу и това я съживи. Разбра, че няма причина да се връща в
подземието. Палтото й беше там, но вечерта не бе студена — можеше да се оправи и без него.
Можеше да се измъкне.
Предната врата на къщата се намираше точно от обратната страна на входа на мазето.
Тя се запита дали полицията е обкръжила цялото място и реши, че вероятно не е.
Прекоси антрето и отвори вратата. Не се виждаха полицаи.
Тя се обърна към Торстен:
— Ще си ходим ли?
— Да, бързо.
Излязоха и тихо затвориха вратата.
— Ще те изпратя до вас — каза й Торстен.
Бързо заобиколиха ъгъла и забавиха крачка, щом изгубиха църквата от поглед.
— Това сигурно е било шок за теб — започна Торстен.
— Аз мислех, че тя обича Вали! — простена Лили. — Как можа да постъпи така с
него?
Тя заплака.
Торстен постави ръка на раменете й, докато вървяха по улицата.
— Кога е избягал Вали?
— Почти преди четири години.
— Подобрение във възможностите на Каролин да емигрира?
Лили поклати глава:
— Нещата са по-зле.
— Трябва й някой, който да й помага за отглеждането на Алис.
— Тя има мен и семейството ми!
— Може би смята, че Алис има нужда от баща.
— Но… пасторът!
— Повечето мъже дори няма да си направят труда да мислят за сближаване с
неомъжена майка. Одо е различен, понеже е свещеник.
Вкъщи Лили трябваше да звъни на вратата, понеже ключът й беше в палтото. Майка й
дойде до вратата, видя лицето й и попита:
— Какво става?
Лили и Торстен влязоха вътре. Лили обясни:
— Полицията нападна църквата, аз отидох да предупредя Каролин и я сварих да се
целува с Одо!
И тя отново избухна в сълзи.
Карла затвори входната врата.
— Искаш да кажеш, че наистина го целуваше?
— Да, като луда! — потвърди Лили.
— И двамата елате в кухнята и изпийте по чаша кафе.
Щом като разказаха историята, бащата на Лили излезе с намерението да направи
каквото може, та Каролин да не прекарва нощта в затвора. После Карла обърна внимание, че
Торстен вероятно трябва да си върви у дома, да не би родителите му да са чули за акцията и
да се притесняват за него. Лили го изпрати до вратата и той я целуна по устните, кратко, но
прелестно, преди да си тръгне.
После трите жени останаха насаме в кухнята — Лили, Карла и баба Мод. Алис, сега
тригодишна, спеше на горния етаж.
Карла се обърна към Лили:
— Не бъди твърде сурова към Каролин.
— Защо не? — възрази Лили. — Та тя предаде Вали!
— Четири години…
— Баба е чакала четири години дядо Валтер — рече Лили. — И дори не е била
бременна!
— Вярно е — съгласи се Мод. — Въпреки че си мечтаех за Гас Дюър.
— Бащата на Уди? — изненада се Карла. — Не знаех това.
— Валтер също е бил изкушен — продължи Мод с веселата недискретност на човек,
твърде възрастен, за да се притеснява. — От Моника фон дер Хелбард. Но нищо не е станало.
Лековатото й отношение раздразни Лили.
— Лесно ти е на теб, бабо — тросна се тя. — Всичко е толкова назад в миналото.
Карла се обади:
— Наскърбена съм от това, Лили, но не виждам как бихме могли да се гневим. Вали
може въобще да не се върне, а Каролин може да не напусне Източна Германия. Можем ли
наистина да очакваме тя да прекара живота си в готовност за някого, когото може и да не
види повече?
— Аз смятах, че тя ще направи това. Мислех си, че е отдадена.
Лили обаче не можа да си припомни Каролин да го е казвала наистина.
— Мисля, че вече е чакала достатъчно дълго.
— Четири години много време ли са?
— Достатъчно много са, за да започне една млада жена да се пита дали желае да
принесе живота си в жертва на един спомен.
Лили с ужас разбра, че Карла и Мод съчувстват на Каролин.
Говориха по въпроса до полунощ, когато Вернер се върна в компанията на Каролин и
на Одо.
 — Две от момчетата успяха да се сбият с полицаите, но мога да ви зарадвам, че освен
тях никого не задържаха. Както и да е, Младежкият клуб е закрит.
Всички седнаха на кухненската маса. Одо седеше до Каролин. За ужас на Лили той
държеше ръката й пред всички.
— Лили, извинявам се, че установи това по случайност точно когато бяхме готови да ти
кажем.
— Да ми кажете какво? — агресивно попита тя, въпреки че мрачно си каза, че би
могла да предположи.
— Ние се обичаме — заяви Одо. — Предполагам, че за теб е трудно да го приемеш, и
ние съжаляваме. Но ние мислихме и се молихме за това.
— Молили сте се? — невярващо го прекъсна Лили. — Не съм виждала Каролин някога
да се е молила за нещо!
— Хората се променят.
Слабите жени се променят, за да се харесат на мъжете, мина през ума на Лили. Но
преди да е успяла да го изговори, се обади майка й:
— Това е тежко за всички нас, Одо. Вали обича Каролин и бебето, което никога не е
виждал. Знаем това от писмата му. Можем да го предположим и от песните на Плъм Нели —
толкова много от тях са посветени на раздялата и загубата.
— Ако искате, ще напусна къщата още тази нощ — каза Каролин.
Карла поклати глава.
— За нас е тежко, Каролин, но за теб е още по-тежко. Не мога да искам от нормална
млада жена да посвети живота си на някого, когото може и да не види повече — дори и той
да е любимият ни син. Вернер и аз говорихме по този въпрос. Наясно бяхме, че рано или
късно ще стане.
Лили бе зашеметена. Родителите й го бяха предвидили! Не й казаха нищо. Как можеха
да са толкова безсърдечни?
Или просто бяха по-разумни? Тя не искаше да го повярва.
— Ние искаме да се оженим — обяви Одо.
— Не! — изправи се и викна Лили.
Одо продължи:
— И се надяваме, че всички вие ще ни дадете благословията си — Мод, Вернер, Карла
и най-вече Лили, която е била такъв всеотдаен приятел на Каролин в годините на изпитания.
— Вървете по дяволите — изсъска Лили и напусна помещението.

***
Следван от множество фотографи, Дейв Уилямс возеше баба си в инвалидната й
количка по площада пред сградата на парламента. Директорът по рекламата на Плъм Нели
бе уведомил вестниците, тъй че Дейв и Етел очакваха камерите и позираха заедно в
продължение на десет минути. После Дейвид произнесе — „Благодаря ви, господа“ и сви в
паркинга на Уестминстърския дворец. Спря се на Входа на перовете, помаха за още една
снимка и след това подкара количката в Камарата на лордовете.
Разпоредителят поздрави:
— Добър ден, милейди.
 Баба Етел, баронеса Лекуит, имаше рак на белите дробове. Вземаше силни лекарства,
за да успокоява болката, но умът й бе ясен. Все още можеше да върви по малко, но бързо
губеше дъх. Имаше пълното основание да се оттегли от политиката. Днес обаче Камарата на
лордовете обсъждаше Законопроекта за сексуалните престъпления от 1967 година.
Етел се чувстваше силно ангажирана с това, отчасти заради хомосексуалния си приятел
Роберт. За изненада на Дейв баща му, когото той смяташе за закостенял човек, също
подкрепяше страстно промяната на закона. Лойд беше видял нацисткото преследване на
хомосексуалистите и никога не го забрави, въпреки че отказваше да обсъжда подробности.
Етел нямаше да участва в дебатите — бе твърде болна за това — но беше решена да
гласува. А решеше ли Ет Лекуит нещо, с нищо не можеше да бъде спряна.
Дейв я прекара по коридора на входа, който представляваше и съблекалня. Всяка
окачалка за дрехи имаше розово въженце, на което се очакваше перовете да окачват мечовете
си. Камарата на лордовете дори не си даваше вид, че се движи в крак с времето.
В Британия бе престъпление един мъж да осъществи сексуално сношение с друг мъж и
всяка година стотици такива хора биваха изправяни пред съда, затваряни и — най-лошото —
унижавани в пресата. Обсъжданият днес законопроект щеше да направи законен интимния
хомосексуален акт по взаимно съгласие между двама пълнолетни.
Въпросът беше спорен и законопроектът не бе популярен сред мнозинството, но
настроението се беше обърнало в полза на реформата. Законопроектът имаше шанс, но
поддръжниците му се бояха от ответна реакция в последната минута — оттук и решимостта
на Етел да гласува.
Тя се обърна към Дейв:
— Защо толкова настояваше ти да ме доведеш на тези дебати? Никога не си се
интересувал много от политика.
— Лу, нашият барабанист, е гей — обясни Дейв и си послужи с американската дума. —
Веднъж бях с него в кръчмата Златният рог, когато там нахлу полицията. Толкова бях
отвратен от държането на ченгетата, че оттогава търся начин да покажа, че съм на страната
на хомосексуалистите.
— Говори добре за теб — рече Етел и след това добави със заядливостта на
напредналата си възраст:
— Радвам се да видя, че кръстоносният дух на предците ти не е бил съвсем изличен от
рокендрола.
Плъм Нели бяха по-успешни от всякога. Бяха издали концептуалния албум За Ваше
удоволствие тази вечер. Той представяше запис на представление с групи, свирещи в
различни жанрове — старовремски мюзикхол, фолк, блус, суинг, госпъл, мотаун; всъщност
всичко изпълнявано от Плъм Нели. Продаваше се с милиони по целия свят.
Един полицай помогна на Дейв да изкачи количката по някакви стъпала. Дейв му
благодари и се запита дали човекът не е участвал в полицейска акция срещу някое гей
заведение. Стигнаха кулоарите на Камарата и Дейв докара Етел до прага на заседателната
зала.
Тя беше планирала това и си издейства разрешението на председателя на Камарата да
се появи в инвалидна количка. На Дейв обаче не позволиха да я вкара вътре, тъй че почакаха
един от приятелите й да я забележи и да поеме количката.
Дебатите вече се водеха и перовете седяха на червените кожени седалки от двете
страни на залата — украсите й изглеждаха смехотворно пищни, като в дворец във филм на
Уолт Дисни.
Един от представителите говореше и Дейв се заслуша.
— Този законопроект е харта на обратните и ще насърчи тази най-долна твар, мъжката
проститутка — помпозно заяви мъжът. — Това ще увеличи изкушението, което стои на пътя
на младите.
На Дейв това му се стори странно. Този човек дали вярваше, че всички мъже са
обратни, но просто устояват на изкушението?
— Не че не изпитвам състрадание към нещастния хомосексуалист — но не ми липсва
състрадание и към ония, които биват увличани в мрежата му.
„Увличани в мрежата му? Ама че глупости“, рече си Дейв.
От страната на лейбъристите се надигна някой и хвана дръжките на возилото на Етел.
Дейв излезе от залата и се изкачи по стълбата към галерията за зрителите.
Когато стигна там, говореше друг от лордовете.
— Миналата седмица в един от по-популярните неделни вестници се появи репортаж,
който може и да е бил видян от Ваши благородия, за хомосексуален брак в една
континентална държава.
Дейв чете за това в Нюз ъф дъ уърлд.
— Според мен споменатият вестник трябва да бъде поздравен, задето е обърнал
внимание на това долно събитие.
Как можеше една сватба да бъде долно събитие?
— Единствено се надявам, че ако този законопроект стане закон, подобни проявления
ще бъдат следени най-бдително. Не мисля, че такива неща могат да станат в тази страна, но е
възможно.
Дейв се запита откъде ли изкопават тези динозаври.
За щастие не всички лордове бяха толкова зле. Изправи се страховита на вид
среброкоса жена. Дейв я беше срещал в къщата на майка си — казваше се Дора Гейтскел. Тя
започна:
— Като общество ние премълчаваме много интимни перверзии между мъжете и
жените. Законът и обществото са много търпими към тях и не им обръщат внимание.
Дейв се смая. Какво ли знаеше тя за перверзии между мъже и жени?
— Към мъжете, които са родени, предразположени или неудържимо изкушени от
хомосексуалността, трябва да се приложи същата степен на търпимост, която се прилага по
отношение на всички останали тъй наречени перверзии между мъжете и жените.
„Браво, Дора“ — рече си Дейв.
Любимката на Дейв беше друга белокоса жена с шеговит блясък в очите. И тя бе
гостувала в къщата на „Грейт Питър“ — казваше се Барбара Утън. След като един от мъжете
се разпростря надълго върху содомията, тя подходи иронично:
— Питам се: от какво се боят противниците на този законопроект? Те не могат да се
страхуват, че ще им бъдат натрапени противни деяния, тъй като те са законни само ако се
извършват в частни помещения. Не могат да се боят, че ще се стигне до развала на младежта,
понеже подобни действия ще бъдат законни само при извършването им от възрастни при
тяхното взаимно съгласие. Мога само да предполагам, че противниците на законопроекта се
боят, че въображението им ще бъде измъчвано от образи на нещо, което ще се върши другаде.
Явният намек бе, че мъжете, които опитват да запазят хомосексуалността криминална,
го правят, за да държат под контрол въображението си. Дейв се изсмя на висок глас и един от
разпоредителите му нареди да пази тишина.
Гласуването се извърши в шест и половина. На Дейв му се струваше, че повече хора
говорят срещу законопроекта, а не в негова подкрепа. Самото гласуване отне извънредно
много време. Наместо да пускат парчета хартия в кутия или да натискат копчета, перовете
трябваше да станат, да напуснат залата и да влязат през единия от двата коридора — за
„доволните“ или за „недоволните“. Количката на Етел бе избутана до коридора на
„доволните“ от друг пер.
Законопроектът мина със 111 гласа „за“ срещу 48. Дейв искаше да ликува, но това щеше
да изглежда зле като ръкопляскане в църква.
Той посрещна Етел на входа на залата и пое количката от един от приятелите й. Тя
изглеждаше тържествуваща, но изтощена, и той не можеше да не се запита колко ли й остава
да живее.
Какъв живот е изживяла, мислеше си той, докато я буташе през декорираните коридори
към изхода. Собственото му превръщане от глупака на класа в поп звезда не беше нищо в
сравнение с нейния път — от къщичката с две спални до купчината сгурия в Абъроуен чак до
позлатената зала на Камарата на лордовете. Тя беше променила и себе си, и страната си.
Беше водила и спечелила политически битки — за правото на глас на жените, за държавните
помощи, за безплатно здравеопазване, за образование на момичетата, а сега — свобода за
преследваното малцинство на хомосексуалните мъже. Дейв пишеше песни, харесвани по
целия свят, но това не беше нищо в сравнение с постигнатото от баба му.
В едно от облицованите с ламперия антрета ги спря възрастен мъж с два бастуна.
Неговото излъчване на немощна елегантност бе познато и Дейв си припомни, че го е виждал
веднъж тук, в Камарата на лордовете, когато направиха Етел баронеса — преди около пет
години. Мъжът заговори любезно:
— Е, Етел, виждам, че пробута своя Законопроект за содомията. Поздравления.
— Благодаря, Фиц — отвърна тя.
Сега Дейв си припомни. Това беше граф Фицхърбърт, някогашният собственик на
голямата къща Тай Гуин в Абъроуен — днес Педагогически колеж.
— Неприятно ми е да науча, че си болна, скъпа — продължи Фиц. Изглежда беше
привързан към нея.
— Няма да се превземам с теб — отвърна му Етел. — Не ми остава много. Вероятно
няма да ме видиш повече.
— Това ме натъжава неизразимо.
За изненада на Дейв по набръчканото лице на стария граф се търкулнаха сълзи и той
извади от джобчето на сакото си голяма бяла кърпа, за да си избърше очите. И сега Дейв си
спомни, че при предишната им среща го порази едва овладяната вълна на силно чувство.
— Радвам се, че те познавах, Фиц — каза му Етел с тон, който намекваше, че той може
и да е смятал противното.
— Наистина ли? — попита Фиц. После, за смайване на Дейв, продължи:
— Никого не съм обичал тъй, както обичах теб.
— И аз изпитвам същото — довърши тя и увеличи изненадата на Дейв. — Мога да го
кажа сега, когато скъпият ми Бърни го няма. С него бяхме сродни души, но ти бе нещо
различно.
— Толкова се радвам.
— Само за едно нещо съжалявам — продължи Етел.
 — Знам какво е то — каза Фиц. — Момчето.
— Да. Ако имам предсмъртно желание, то е да стиснеш ръката му.
Дейв се чудеше кой ли може да бъде „момчето“. Най-вероятно не беше той.
— Знаех, че ще ме помолиш за това — каза графът.
— Моля те, Фиц.
Той кимна.
— На моята възраст трябва да мога да си призная, когато съм сгрешил.
— Благодаря ти — отвърна му тя. — Като го знам, мога да умра щастлива.
— Надявам се да има задгробен живот — рече той.
— И представа си нямам — рече Етел. — Сбогом, Фиц.
Старецът с мъка се наведе над количката и я целуна по устните. Отново се изправи и
промълви:
— Прощавай, Етел.
Дейв подкара количката.
Минута по-късно той попита:
— Това беше граф Фицхърбърт, нали?
— Да — потвърди Етел. — Той е твой дядо.

***
Момичетата бяха единственият проблем на Вали.
Млади, красиви и привлекателни по един завършен начин, който му изглеждаше
изключително американски, те се събираха пред вратата му с десетки, пламнали от желание
да се любят с него. Фактът, че оставаше верен на приятелката си в Източен Берлин, явно го
правеше още по-желан.
— Купете си къщи — каза Дейв на останалите от групата. — Така, когато балонът се
спука и никой вече не иска Плъм Нели, поне ще имате къде да живеете.
Вали започваше да осъзнава, че Дейв е много умен. Откак основа двете компании —
Нели Рекърдс и Плъм Пъблишинг — групата печелеше много повече пари. Вали все още не
беше милионерът, който си представяха хората, но щеше да бъде след идването на авторските
права от За Ваше удоволствие тази вечер. Междувременно най-накрая можеше да си позволи
да си купи собствен дом.
В началото на 1967 година си взе викторианска къща с еркери в Сан Франциско, на
улица „Хайт“ до ъгъла с „Ашбъри“. В този квартал цените на собствеността бяха спаднали
заради дългогодишна битка около предполагаема магистрала, която тъй и не бе построена.
Ниските наеми привлякоха студенти и други млади хора. Те създадоха небрежна среда, която
пък привлече музиканти и актьори. Тук живееха хора от Грейтфул Дед и Джеферсън
Еърплейн. Беше обичайно човек да среща рокзвезди и Вали можеше да се движи почти като
обикновен човек.
Дюърови, единствените познати му хора в Сан Франциско, очакваха той да изтърбуши
къщата и за я модернизира, но според него старомодните тавани с декоративни панели и
дървените ламперии бяха хубави и той задържа всичко — само го боядиса бяло.
Направи две луксозни бани и кухня с машина за миене на съдове.
Купи телевизор и музикална уредба по последна дума на техниката. Иначе взе малко
обикновени мебели. Постави килими и възглавници на лакираните дървени подове, матраци
и окачалки за дрехи в спалните. Имаше само шест столчета от вида, използван от
китаристите в звукозаписните студиа.
Камерън и Бийп Дюър бяха студенти в Бъркли, подразделението на Калифорнийския
университет в Сан Франциско. Кам бе особняк — обличаше се като мъж на средна възраст и
беше по-консервативен от Бари Голдуотър. Бийп обаче бе готина — тя запозна Вали с
приятелите си, някои от които живееха в квартала.
Той живееше тук, когато не обикаляше с групата или не записваше в Лондон. В къщата
повечето време прекарваше в свирене на китарата. Да свириш с лекотата, с която той го
правеше на сцената, изискваше голямо умение и той не пропускаше ден без поне два часа
упражнения. След тях работеше по песните — опитваше акорди, събираше фрагменти от
мелодии и се стараеше да прецени кое е чудесно и кое — просто напевно.
Пишеше на Каролин веднъж седмично. Трудно му бе да измисля какво да й каже.
Изглеждаше му грубо да й обяснява за филми, концерти и ресторанти, на каквито тя никога
нямаше да се наслаждава.
С помощта на Вернер той уреди изпращането на парични суми всеки месец, та
Каролин да може да издържа себе си и Алис. Скромните суми в чужда валута купуваха доста
в Източна Германия.
Каролин му пишеше веднъж месечно. Беше се научила да свири на китара и двете с
Лили образуваха дуо. Записваха протестни песни и разпространяваха записи с музиката си.
Иначе животът й изглеждаше празен в сравнение с неговия; повечето новини бяха за Алис.
Като повечето хора в квартала Вали не заключваше вратите си. Приятели и непознати
влизаха и излизаха. Той държеше любимите си китари в заключена стая на най-горния етаж
— освен тях не притежаваше почти нищо, което да си струва да се краде. Веднъж седмично
един местен магазин зареждаше хладилника и шкафа му с бакалски стоки. Гостите се
обслужваха сами, а свършеше ли храната, Вали ходеше на ресторант.
Вечерно време гледаше филми и пиеси, отиваше да слуша групи или се събираше с
други музиканти, пиеха бира и пушеха марихуана — у тях или при него. На улицата имаше
много за гледане — импровизирани концертни изпълнения, уличен театър и представления,
които хората наричаха „хепънинги“. През лятото на 1967 година кварталът внезапно се прочу
като световен център на хипи движението. Щом училищата и колежите затвориха за
ваканцията, младежи от цяла Америка потеглиха на стоп към Сан Франциско и се понесоха
към пресечката на „Хайт“ и „Ашбъри“. Полицията реши да не обръща внимание на общата
употреба на марихуана и ЛСД и на повече или по-малко публичния секс в парка „Буена
Виста“. Всички момичета вземаха противозачатъчно хапче.
Момичетата бяха единственият проблем на Вали.
Тами и Лиза бяха типични. Дошли от Далас, Тексас, с автобус на Грейхаунд. Тами бе
руса; Лиза от мексикански произход; и двете бяха осемнадесетгодишни. Планирали бяха само
да поискат автограф на Вали и се смаяха, когато намериха вратата му отворена, а него — да
свири на акустична китара, седнал на гигантска възглавница на пода.
Заявиха, че след пътуването с автобуса имали нужда от душ. Той им каза да вървят
натам. Двете се къпаха заедно на отворена врата. Той го откри в миг на разсеяна замисленост
върху хармониите, когато влезе да пикае. Съвпадение ли беше, че точно в същия момент
Тами сапунисваше малките мургави гърди на Лиза с белите си ръце?
Вали си излезе и отиде до другата тоалетна, но за това му потрябва цялата му воля.
 Пощальонът донесе писмата, сред тях и препратени от Лондон от Марк Бачълър,
менажера на Плъм Нели. Едно бе надписано с почерка на Каролин и имаше
източногерманска пощенска марка. Вали го отдели, за да го чете по-късно.
Нормален ден за „Хайт-Ашбъри“. Дойде един приятел музикант и двамата се захванаха
да пишат песен, но нищо не се получи. Наминаха и Дейв Уилямс и Бийп Дюър — Дейв
живееше при родителите й и се оглеждаше за имот. Някакъв дилър по име Хесус остави
половин кило марихуана и Вали скри повечето в кутията на китарен усилвател. Нямаше
нищо против да дава; но ако не я разпределяше, тя щеше да е изчезнала до залез-слънце.
Вечерта Вали отиде на кръчма с неколцина приятели и взе Тами и Лиза. Четири години
след напускането на съветския блок той все още се чудеше на изобилието от храна в Америка
— големи пържоли, сочни хамбургери, купища пържени картофи, грамадни хрупкави салати,
плътни млечни шейкове за почти нищо; допълнителното кафе вървеше безплатно! Не че в
Източна Германия такава храна бе скъпа — там просто въобще я нямаше. При касапите
винаги имаше недостиг на хубави парчета месо, а ресторантите намръщено предлагаха
мършави порцийки неапетитна храна. Вали не бе виждал никога млечен шейк там.
По време на вечерята Вали научи, че бащата на Лиза бил лекар, работел сред
мексиканците в Далас, а тя искала да учи медицина и да върви по пътя му. Семейството на
Тами държеше печеливша бензиностанции, но братята й щяха да я наследят, а тя щеше да
отиде в училище по изкуствата и да учи моден дизайн, с цел да отвори магазин за дрехи. Бяха
обикновени момичета, но годината бе шестдесет и седма, те вземаха хапчето и искаха да
легнат с някого.
Нощта бе топла. След вечерята всички отидоха в парка. Седнаха до група, която пееше
госпели. Вали се включи и в тъмнината никой не го позна. Тами бе уморена след пътя с
автобуса и положи главата си в скута му. Той погали дългата й руса коса и тя заспа.
Малко след полунощ хората започнаха да се разотиват. Вали се запъти към дома и
докато не стигна дотам, не забеляза, че Тами и Лиза са с него.
— Имате ли къде да прекарате нощта? — попита ги той.
— Можем да спим в парка — произнесе Тами с тексаския си акцент.
— Можете да спите на пода ми, ако искате — предложи Вали.
— Искаш ли да спиш с някоя от нас? — попита го Лиза.
— Или и с двете? — намеси се Тами.
Вали се усмихна.
— Не. В Берлин имам приятелка, Каролин.
— Вярно ли е? — попита Лиза. — Четох го във вестника, но…
— Вярно е.
— И имаш малка дъщеричка?
— Сега е на три. Казва се Алис.
— Но вече никой не вярва във верността и такива дивотии, нали? Особено в Сан
Франциско. Всичко, от което се нуждаеш, е любов, нали така?
— Лека нощ, момичета.
Изкачи стълбите до спалнята, която ползваше обикновено, и се съблече. Можеше да чуе
как момичетата се движат долу. Легна си веднага след един и половина — ранно време през
нощта за един музикант.
По това време обичаше да чете и да препрочита писмата на Каролин. Утешаваше се,
когато мислеше за нея, и често заспиваше, като си представяше, че тя е в ръцете му. Настани
се на матрака, облегнат на опряна на стената възглавница, и придърпа чаршафа под
брадичката си. После отвори плика.
Зачете:

Скъпи Вали…

Странно. Обикновено тя пишеше „Мой любими Вали“ или „Любов моя“.

Знам, че това писмо ще ти причини болка и мъка, толкова тъгувам за това,

че сърцето ми почти се пръска.

Какво можеше да е станало? Той зачете бързо.

Ти избяга преди четири години и няма надежда да бъдем заедно в

обозримото бъдеще. Аз съм слаба и не мога да прекарам целия си живот сама.

Тя приключваше връзката им — късаше с него. Най-малко това бе очаквал.

Аз срещнах един човек, добър човек, който ме обича.

Имаше си приятел! Това бе още по-зле. Беше предала Вали. Той започна да се ядосва.
Лиза имаше право — вече никой не вярваше във верността и подобни дивотии.

Одо е пастор в църквата „Света Гертруда“ в „Берлин-Митте“.

— Някакъв проклет свещеник! — високо изрече Вали.

Той ще обича и ще се грижи за детето ми.

— Нарича я „детето ми“, но Алис е и мое дете!

Ние ще се оженим. Родителите ти са разстроени, но не са спрели да се

държат мило с мен, както правят с всички. Дори сестра ти Лили опитва да
разбере, въпреки че й е трудно.
 „Бас ловя, че й е трудно“, рече си Вали. Лили щеше да удържи най-дълго.

Ти ме направи щастлива за кратко време и ми даде безценната ми Алис, и

затова аз винаги ще те обичам.

Вали усети горещи сълзи по бузите си.

Надявам се, че в бъдеще ще намериш в сърцето си сили да простиш на мен

и на Одо и че някой ден ще можем да се срещнем като приятели, може би когато
сме стари и посивели.

— Може би в ада — изкоментира Вали.

С любов,
Каролин.

Вратата се отвори и влязоха Тами и Лиза.

Зрението на Вали бе замъглено от сълзите, но му се стори, че и двете бяха голи.
— Какво става? — попита Лиза.
— Защо плачеш? — попита Тами.
— Каролин скъсва с мен. Ще се омъжва за пастора — отговори Вали.
— Толкова съжалявам — отбеляза Тами, а Лиза добави:
— Горкичкият.
Вали се срамуваше от сълзите си, но не можеше да ги спре. Захвърли писмото, обърна
се и се зави с чаршафа през глава.
Те влязоха в леглото от двете му страни. Той отвори очи. Тами, застанала срещу него,
нежно докосна сълзите по лицето му с пръст. Зад него Лиза притисна топлото си тяло към
гърба му.
— Не искам това — успя да промълви той.
— Не бива да бъдеш самичък и толкова тъжен. Ние само ще те гушнем. Затвори очи —
каза му Тами.
Той се подчини и затвори очи. Мъката му бавно се превърна във вцепенение. Умът му
се опразни и той задряма.
Когато се събуди, Тами го целуваше в устата, а Лиза смучеше пениса МУ.
Той се люби и с двете една след друга. Тами беше нежна и сладка; Лиза — енергична и
страстна. Той им бе благодарен, задето го утешиха в скръбта му.
Независимо от това, колкото и да опитваше, не можа да достигне оргазъм.
 40.
Минното куче се уморяваше.
Беше слабовато виетнамско хлапе само по памучен къс панталон. Според Джаспър
Мъри трябва да беше към тринадесетгодишен. Момчето бе дотам глупаво, та да излезе в
джунглата да събира орехи тази сутрин точно когато взвод от рота „Д“ — „Десперадос“ —
излизаше на задача.
Ръцете му бяха вързани зад гърба и завързани с тридесетметрова корда за колана на
ефрейтора. Момчето вървеше по пътеката пред останалите. Сутринта обаче бе дълга, той все
още беше дете, заплиташе стъпки и неумишлено караше хората да се изравняват с него.
Станеше ли това, сержант Смити хвърляше по него патрон, удряше го по главата или гърба,
хлапето проплакваше и забързваше.
Пътеките в джунглата бяха минирани и изпълнени с капани от съпротивата,
партизаните от Виетконг, обикновено наричани „Чарли“. Всички мини бяха импровизирани
— отново напълнени американски артилерийски снаряди, стари американски мини
„Подскачащата Бети“; сигнални бомби, превърнати в истински; дори пружинни мини на
френската армия от петдесетте.
Използването на виетнамски селяни за минни кучета не беше твърде необичайно,
въпреки че никой не би го признал в Щатите. Понякога теснооките знаеха кои участъци от
пътя са минирани. Друг път някак успяваха да видят предупреждаващи знаци, незабележими
за войскарите и морските пехотинци. Ако пък минното куче не забележеше капана, щеше да
умре вместо тях. Не бяха на загуба.
Джаспър бе отвратен, но през изкараните досега шест месеца във Виетнам беше
виждал и по-лоши неща. Според него хората от всяка нация бяха способни на дивашка
жестокост, особено когато са уплашени. Знаеше, че британската армия е извършила ужасни
жестокости в Кения — баща му бе служил там и при всяко споменаване на страната
побледняваше и мърмореше нещо за жестокости и от двете страни.
Както и да е, рота „Д“ беше специална.
Представляваше част от Силите Тигър, специалното подразделение на 101-ва
Въздушнопреносима дивизия. Главнокомандващият генерал Уилям Уестморланд гордо ги
наричаше „моята пожарна команда“. Наместо редовни униформи носеха бойни дрехи с
тигрова шарка без отличителни знаци. Позволено им беше да си пускат бради и да носят
оръжия открито. Специалността им беше умиротворяването.
Джаспър премина в рота, „Д“ преди седмица. Назначението вероятно беше
бюрократична грешка — той не бе от тях, но Тигър вземаше хора от много различни части и
дивизии. Това беше първата му задача с тях. Във взвода му имаше двадесет и пет души,
приблизително по равно бели и черни.
Не знаеха, че Джаспър е британец. Повечето войници не бяха срещали британци и на
него му беше омръзнало да бъде предмет на любопитство. Промени си произношението и им
звучеше като канадец или нещо такова. Не искаше отново да обяснява, че всъщност не
познава Бийтълс.
Днешната им мисия беше да „прочистят“ едно село.
Намираха се в провинция Куанг Нгай, в северната част на Южен Виетнам, позната на
армията като Тактическа зона на Първи корпус или просто като северния регион. Както и
приблизително останалата половина от Южен Виетнам, и тя не се управляваше от режима в
Сайгон, а от партизаните на Виетконг — те устройваха селското управление и даже събираха
данъци.
— Виетнамският народ просто не разбира американския начин на живот — произнесе
човекът до Джаспър. Невил, висок тексасец с иронично чувство за хумор. — Когато Виетконг
завладя областта, имаше много необработена земя, собственост на богати хора в Сайгон, на
които не им се занимаваше да я обработват, та Чарли я даде на селяните. Когато започнахме
да отвоюваме територията, правителството в Сайгон върна земята на първоначалните й
собственици. И сега селяните са ни бесни, представяш ли си? Не разбират понятието за
частна собственост. Това ти показва колко тъпи са те.
Ефрейтор Джон Донеган, чернокож войник с прякор Дони, го дочу и каза:
— Ти си просто един шибан комунист, Невил.
— Не съм — гласувах за Голдуотър — кротко обясни Невил. — Той обеща да държи
наглите чернилки на мястото им.
Другите наблизо се разсмяха — войниците харесваха подобни приказки. Те им
помагаха да се оправят със страха си.
Джаспър също харесваше подмолния сарказъм на Невил. По време на първото им
спиране за почивка обаче той забеляза как Невил си свива цигара и слага в марихуаната
малко от непречистения хероин, наричан кафява захар. Ако Невил не бе наркоман, скоро
щеше да стане.
Следвайки водача на китайските комунисти, председателя Мао, партизаните се
движеха сред народа като риби във вода. Стратегията на генерал Уестморланд за победа над
рибите от Виетконг се състоеше в това да им отнеме морето. Триста хиляди селяни в Куанг
Нгай бяха изселени и преместени в шестдесет и осем укрепени концентрационни лагера, за
да оставят само Виетконг в местността.
Само дето не се получаваше. Както се изразяваше Невил:
— Тези хора! Държат се така все едно нямаме правото да дойдем в страната им, да им
наредим да оставят домовете и нивите си и да отидат да живеят в някакъв затворнически
лагер. Какво им става?
Много селяни се измъкваха от изселването и оставаха на земята си. Други се вдигаха,
после избягваха от претъпканите нехигиенични лагери и се връщаха по домовете си. Все
едно, от гледна точка на армията те вече бяха законна мишена.
— Ако има хора извън — а не вътре — в лагерите, за нас те са розови — обясняваше
генерал Уестморланд. — Те симпатизират на комунистите.
Лейтенантът бе още по-ясен на взводния инструктаж.
— Няма приятелски настроени хора — каза той. — Чувате ли ме? Няма. Тук не би
трябвало да има никой. Стреляйте по всичко, което се движи.
Тази сутрин целта бе село, вече опразнено и после отново заето. Работата им беше да
го прочистят и да го сравнят със земята.
Най-напред трябваше да го намерят. Ориентирането из джунглата бе трудно. Нямаше
много белези, а видимостта бе ограничена.
А и Чарли можеше да се намира навсякъде, може би на метър разстояние. Разбирането
за това държеше всички нащрек. Джаспър се бе научил да гледа през листата, от единия слой
към следващия и да проверява за цвят, форма или материя, които не пасват. Трудно беше да
си бдителен, когато си уморен, плувнал в пот и измъчван от насекоми, но хората, които се
отпускаха в неподходящия момент, биваха убивани.
А и джунглите бяха различни. Бамбуковите горички и слонската трева бяха
практически непроходими, макар че върховното командване на армията отказваше да го
признае. Сводестите гори бяха по-лесни, понеже слабата светлина ограничаваше гъсталака.
Най-добри бяха каучуковите плантации — дърветата в спретнати редички, подкастрени
храсталаци, проходими пътеки. Днес Джаспър се намираше в смесена гора от бананови,
мангрови и джакфрутови дървета; зеленият фон бе изпъстрен с ярките цветове на
тропическите горски цветя — орхидеи, змийски лапад и хризантема. „Адът никога не е
изглеждал тъй красиво“, помисли си Джаспър, когато бомбата избухна.
Детонацията го оглуши и той се хвърли на земята. Уплахата му не трая дълго. Търкулна
се встрани от пътеката, спря се под рехавата защита на храсталаците, нагласи автомата си
М16 и се заоглежда.
В челото на колоната петима души лежаха на земята. Не помръдваха. Джаспър бе
виждал смърт в битка няколко пъти от идването си във Виетнам, ала така и не привикна към
нея. Преди миг имаше пет вървящи, говорещи човешки същества — мъже, които му бяха
казвали шеги, черпили го бяха с питие или дори му бяха подавали ръка в смъртна опасност;
сега и петимата представляваха каша от обезобразени парчета месо на земята.
Можеше да се досети какво е станало. Някой беше настъпил скрита пружинна мина.
Защо не я е задействало минното куче? Момчето трябва да я е забелязало и да е запазило
присъствие на духа, за да си замълчи и да я заобиколи. Беше изчезнало. Най-накрая надхитри
пленителите си.
Още един войник бе достигнал до същото заключение — Лудият Джак Бакстър, висок
чернобрад човек от Средния Запад.
— Тоя шибан тесноок ни докара тука! — кресна той. Затърча се напред, взе да стреля с
пушката, безсмислено пусна откоси по зеленината и похаби боеприпаси.
— Ще убия копелето! — провикна се той. После пълнителят му с двадесет патрона се
опразни и той спря.
Всички бяха гневни, но другите имаха повече разум. Сержант Смити вече говореше по
радиото и викаше медицинската евакуационна служба. Ефрейтор Дони коленичи и
оптимистично затърси пулса на едно от проснатите тела. Джаспър установи, че
хеликоптерът няма да може да кацне на тясната пътека. Той подскокна и ревна на Смити:
— Ще търся сечище!
Смити кимна.
— Маккейн и Фрейзър, отивате с Мъри — кресна той.
Джаспър видя, че има две Уили Пит — гранати с бял фосфор — после свърна встрани
от пътеката, следван от другите двама.
Търсеше признаци, че теренът става скалист или песъчлив, та растителността да се е
разредила и да се е образувало сечище. Внимаваше за всякакви ориентировъчни знаци, за да
не се загубят. След няколко минути излязоха от джунглата на насип в края на оризище.
На другия край на полето Джаспър видя три или четири фигури, облечени в тънките
всекидневни памучни дрехи на селяните. Преди да успее да ги преброи, те го забелязаха и се
стопиха в джунглата.
Чудеше се дали не са от набелязаното село. В този случай неволно ги беше
предупредил за идването на ротата. Е, какво пък — спасяването на ранените идваше на
първо място.
 Маккейн и Фрейзър се затичаха по края на нивата и осигуряваха периметъра. Джаспър
детонира един Уили Пит. Това подпали ориза, но стръковете бяха зелени и пламъците скоро
угаснаха. За сметка на това във въздуха се издигна стълб от гъст бял фосфорен дим и издаде
положението му.
Джаспър се огледа. Чарли знаеше, че подходящо време за нападение над американците
е, когато се грижат за мъртвите и ранените си. Джаспър държеше своя М16 с две ръце и
оглеждаше джунглата, готов да се хвърли на земята и да стреля, ако открият огън по тях.
Видя, че Маккейн и Фрейзър правят същото. Вероятно никой от тях нямаше да има шанса да
се наведе. Някой снайперист сред дърветата щеше да разполага с цялото време, за да се
прицели и да отправи точен смъртоносен изстрел.
„В тази скапана война винаги става така“, рече си Джаспър. „Чарли ни вижда, но ние
не го виждаме. Той удря и бяга. На следващия ден снайперистът плеви оризовата нива и
заявява, че е обикновен селянин, който не може да различи предния от задния край на
автомата Калашников“.
Докато чакаше, се замисли за дома. Можех да работя за Западна поща, представи си
той; да седя в удобната зала на общинския съвет и да дремя, докато някой съветник нарежда
за опасностите от недостатъчното улично осветление, а не да се потя в някаква оризова нива
и да се чудя дали в следващите няколко секунди няма да ме удари куршум.
Замисли се за семейството и за приятелите си. Сестра му Ана стана голяма фигура в
света на книгите, след като откри блестящ руски писател дисидент; публикуваха го под
името Иван Кузнецов. Иви Уилямс, някога по юношески влюбена в Джаспър, бе филмова
звезда и живееше в Лос Анджелис. Дейв и Вали бяха рокзвезди и милионери. Джаспър пък
беше пехотинец от губещата страна в жестока и глупава война на две хиляди километра от
никъде.
Чудеше се за антивоенното движение в Щатите. Напредваха ли? Или хората все още се
подвеждаха по пропагандата, че всички протестиращи са комунисти и наркомани, които
искат да унищожат Америка? През следващата, 1968 година, щеше да има президентски
избори. Щеше ли Джонсън да бъде победен? Щеше ли победителят да спре войната?
Хеликоптерът кацна и Джаспър преведе хората с носилките през джунглата до мястото
на експлозията. Помнеше ориентирите си и лесно намери взвода. Щом пристигнаха, от
отношението на застаналите наоколо хора той можа да разбере, че всички пострадали са
мъртви. Хората от медицинската евакуация щяха да откарат обратно пет чувала с трупове.
Оцелелите беснееха.
— Тоя тесноок ни набута право в някакъв проклет капан — обади се ефрейтор Дони.
— Това да не е някаква преебавка?
— Преебавка първо качество — включи се Лудия Джак.
Както обикновено, Невил се преструваше на съгласен, докато всъщност изтъкваше
обратното.
— Глупавото хлапе сигурно си е мислило, че можем да го убием, когато вече нямаме
нужда от него — започна той. — Твърде глупаво, та да разбере, че сержант Смити
предвиждаше да го вземе със себе си във Филаделфия и да го изучи в колеж.
Никой не се засмя.
Джаспър каза на Смити за селяните в оризовата нива.
— Нашето село трябва да е в оная посока — заключи Смити.
Ротата се върна с телата до хеликоптера. След като отлетя, Дони се обърна с
огнехвъргачка M2, заля оризището с напалм и за няколко минути изгори всичко.
— Добра работа — рече Смити. — Сега знаят, че ако се върнат, няма да имат какво да
ядат.
Джаспър се обърна към него.
— Може би хеликоптерът е предупредил селяните. Вероятно ще намерим мястото
празно.
„Или“, мина през ума на Джаспър, „можеше да има засада“; не го каза обаче.
— Празно ли е, окей — отвърна сержантът. — Тъй и тъй ще го изравним със земята. А
и според разузнаването имало тунели. Трябва да ги намерим и да ги разрушим.
Виетнамците прокопаваха тунели от началото на войната с французите през 1946
година. Под джунглата имаше в буквалния смисъл на думата стотици километри коридори,
складове за муниции, спални, кухни, работилници и даже болници. Бяха трудни за
разрушаване. Водни капани на равно разстояние един от друг защитаваха обитателите им от
прогонване с дим. Въздушните бомбардировки обикновено пропускаха целите.
Единственият начин да бъдат ударени беше отвътре.
Но най-напред човек трябваше да намери тунела.
Сержант Смити поведе взвода по пътечка от оризището през малко насаждение с
кокосови палми. Щом излязоха от тях, можаха да видят селото — около стотина къщи над
обработените полета. Нямаше признаци на живот, но въпреки това навлязоха предпазливо.
Мястото изглеждаше изоставено.
Войниците отиваха от къща на къща и крещяха „Диди мау!“ — виетнамските думи за
„Излизай!“. Джаспър надникна в една къща и видя светилището, центъра на повечето
виетнамски домове — свещи, свитъци, съдинки с тамян и стенни украси, посветени на
семейните предци. После ефрейтор Дони вкара в употреба огнехвъргачката. Стените на
постройката бяха изплетени от бамбук и уплътнени с кал, а покривът бе от палмови листа —
напалмът бързо я възпламени цялата.
Запътил се към центъра на селището, с готово за стрелба оръжие, Джаспър с изненада
чу ритмично потропване. Осъзна, че слуша биенето на барабана — вероятно мо, кух дървен
инструмент, който биеха с пръчка. Предположи, че някой го е използвал, за да предупреди
селяните да бягат. Но защо продължаваше да удря?
Заедно с останалите той последва шума към средата на селцето. Там намериха малко
обредно езерце с лотосови цветове пред малък дин, сградата, център на живота на селото —
храм, място за съвещания и училище.
Вътре намериха будистки монах с бръсната глава, седнал с кръстосани крака на пода от
утъпкана пръст; той биеше по дървена риба, дълга близо метър. Видя ги как влизат, но не ги
спря.
Имаха един войник, който говореше малко виетнамски — бял американец от Айова, но
му викаха Жълтура. Смити му нареди:
— Жълтур, попитай тесноокия къде са тунелите.
Жълтура кресна на монаха на виетнамски. Мъжът не му обърна внимание и продължи
да бие барабана.
Смити кимна на Лудия Джак, който пристъпи напред и ритна монаха в лицето с
тежката военна обувка за действия в джунглата, модел М-1966. Човекът падна назад, от
устата и носа му рукна кръв, а барабанът и пръчката отлетяха в обратната посока. Странно,
но той остана безмълвен.
 Джаспър преглътна. Беше виждал как изтезават партизани от Виетконг за сведения —
нещо обичайно. При все че не го харесваше, смяташе, че е разумно — та те искаха да го
убият. Всеки мъж над двадесет години, заловен в тази зона, вероятно беше от партизаните
или ги подкрепяше активно; Джаспър приемаше, когато ги измъчваха, дори и когато нямаше
доказателство, че въобще са се били с американците. Монахът можеше и да прилича на
невоюващ, но Джаспър беше виждал как десетгодишно момиченце хвърля граната в
паркиран хеликоптер.
Смити вдигна монаха и го задържа изправен, с лице към войниците. Очите му бяха
затворени, но дишаше. Жълтура отново го запита.
Монахът не отговори.
Лудия Джак взе дървената риба, хвана я за опашката и взе да бие монаха с нея. Удряше
го по главата, по раменете, по гърдите, слабините и коленете, като всеки път спираше, та да
може Жълтура да го попита.
Джаспър вече наистина се чувстваше зле. Като просто наблюдаваше това, той
извършваше военно престъпление, но го притесняваше не толкова незаконността — знаеше,
че когато американските военни следователи проучват обвинения в жестокост, винаги
намират недостатъчно доказателства. Просто според него този монах не го заслужаваше. На
Джаспър му призля и той се извърна.
Не обвиняваше хората. На всяко място, във всяко време, във всяка страна имаше мъже,
които биха извършили това при съответните условия. Джаспър обвиняваше офицерите, които
знаеха какво става и не правеха нищо, генералите, които лъжеха пресата и хората във
Вашингтон, а най-много политиците, които нямаха смелостта да се изправят и да кажат —
„това е неправилно“.
Миг по-късно Жълтура се обади:
— Стига, Джак, тоя е мъртъв.
— Мамка му — обобщи Смити. Той пусна монаха, който се стовари безжизнен на
земята. — Трябва да намерим шибаните тунели.
Ефрейтор Дони и още четирима дойдоха в храма, помъкнали трима виетнамци — мъж
и жена на средна възраст и момиче на петнадесетина години.
— Това семейство е смятало, че ще може да се скрие от нас в навеса за кокосови орехи.
Тримата виетнамци ужасено гледаха тялото на монаха — окървавените дрехи; лицето,
превърнато в безформена каша, която не изглеждаше човешки.
Смити започна.
— Кажи им, че и те ще изглеждат така, ако не ни покажат тунелите.
Жълтура преведе. Селянинът отговори.
— Казва, че в селото нямало тунели — обясни Жълтура.
— Лъжлив проклетник — процеди Смити.
— Да я…? — попита Джак.
Смити се замисли.
— Оправи момичето, Джак — каза той. — Нека родителите гледат.
Джак изглеждаше готов. Разкъса дрехите на момичето и то закрещя.
Събори я на земята. Тялото й беше бледно и слабо. Дони я държеше. Джак извади
члена си, вече наполовина възбуден, и го потърка, за да го втвърди.
Джаспър отново бе ужасен, но не и изненадан. Изнасилванията не бяха масови, но се
извършваха твърде често. Хората от време на време съобщаваха за това — обикновено когато
бяха нови във Виетнам. Армията разследваше и намираше, че твърденията не били
подкрепени от достатъчно доказателства, което означаваше, че всички останали войници са
казали, че не искат неприятности, че така и така не са видели нищо, и работата
приключваше там.
По-възрастната жена заговори — порой от истерични, умолителни думи. Жълтура
преведе:
— Казва, че момичето било девствено и наистина било само дете.
— Не е дете — възрази Смити. — Виж черните косми на оная й работа.
— Майката се кълне във всички богове, че тук няма тунели. Казва, че не била
подкрепяла Виетконг, понеже била селският лихварин, но Чарли й забранил.
— Направи го, Джак — повтори Смити.
Джак легна върху момичето — едрата му фигура закри по-голямата част от слабото й
тяло. Явно му беше трудно да проникне. Останалите го насърчаваха и пускаха шеги. Джак
направи мощен тласък и момичето изпищя.
Той се движи енергично около минута. Майката продължи да умолява, въпреки че
Жълтура не си даваше труд да превежда. Бащата мълчеше, но Джаспър видя как по лицето му
текат сълзи. Джак изръмжа един-два пъти, после спря и се изправи. По бедрата на момичето
имаше кръв — яркочервена върху кожата й с цвят на слонова кост.
— Кой е следващият? — попита Смити.
— Аз — рече Дони и си разкопча ципа.
Джаспър излезе от храма.
Това не беше нормално. Всякакъв претекст да заставят бащата да проговори беше
излишен — знаеше ли нещо, щеше да го каже, преди да са започнали изнасилването.
Оправданията на Джаспър за хората от взвода се бяха изчерпали. Те бяха извън контрол.
Генерал Уестморланд бе създал чудовище и преднамерено го бе пуснал на воля. Те бяха
прекрачили разсъдъка. Не бяха дори животни — по-лошо от това, бяха побъркани, зли
създания.
Невил го последва.
— Помни, Джаспър — изрече той. — Това е необходимо, за да спечелим сърцата и
умовете на виетнамския народ.
Джаспър знаеше, че това е начинът на Невил да понася непоносимото, но все пак не
можа да преглътне хумора в този момент.
— Защо не млъкнеш и не вървиш на майната си? — тросна се той и се отдалечи.
Не само той бе отвратен от сцената в храма. Около половината взвод бе наизлязъл и
гледаше как селото гори. Над селото като наметало лежеше черен дим. Джаспър можеше да
чуе как момичето пищи в храма, но след малко тя спря. Минути по-късно той чу изстрел,
после още един.
Какво щеше да направи той по въпроса? Оплачеше ли се, нищо нямаше да се получи,
само армията щеше да намери как да го накаже, задето е разбутал работите. „Но може би“,
помисли си той, „все пак ще трябва да го направя“. Във всеки случай искаше да се върне в
Щатите и да прекара остатъка от живота си в изобличаване на лъжците и глупаците, заради
които се извърши тази жестокост.
Тогава от храма излезе Дони и отиде при него.
— Смити те вика — каза той.
Джаспър последва ефрейтора в храма.
 Момичето лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Джаспър забеляза и кървава
следа от ухапване на малката й гърда.
И бащата беше мъртъв.
Майката стоеше на колене и явно молеше за милост.
— Още си девствен, Мъри — започна Смити.
Това значеше, че Джаспър още не е извършил военно престъпление.
Джаспър знаеше какво предстои.
— Застреляй жената — нареди Смити.
— Майната ти, Смити — отвърна Джаспър. — Ти я застреляй.
Лудия Джак вдигна автомата си и опря дулото на цевта във врата на Джаспър.
Изведнъж всички притихнаха и се вцепениха.
— Застреляй жената или Джак ще те застреля — продължи Смити.
Джаспър не се съмняваше, че Смити е готов да издаде заповедта и че Джак ще се
подчини. И разбираше защо. На тях им трябваше и неговото съучастие. Убиеше ли жената,
щеше да е виновен колкото тях и това нямаше да му позволи да създава неприятности.
Той се огледа. Всички очи бяха спрели върху него. Никой не протестираше или дори не
изглеждаше притеснен. Той можеше да каже, че това е ритуал, който са изпълнявали и преди.
Несъмнено го правеха с всеки новодошъл в отряда. Джаспър се питаше колко ли хора са
отказвали да изпълнят заповедта и са загинали. Били са записани като загуби от
неприятелски огън. Няма загуба.
— Не мисли твърде дълго, имаме работа за вършене — продължи Смити.
Джаспър знаеше, че и бездруго щяха да убият жената. Нямаше да я спаси, ако откажаше
да го извърши той. Щеше да пожертва живота си за нищо.
Джак го побутна с автомата си.
Джаспър вдигна своя Ml6 и го насочи в челото на жената. Видя, че тя има тъмнокафяви
очи и малко сиво в черната си коса. Тя не се отмести от оръжието му, дори не примигна, но
продължи да моли с неразбираеми думи.
Джаспър докосна пластината от лявата страна на автомата и я премести от
„Предпазител“ на „Полуавтоматична“ — това позволяваше по един изстрел.
Ръцете му не трепереха.
Той дръпна спусъка.
ЧАСТ ШЕСТА
ЦВЕТЕ
1968
 41.
Джаспър Мъри изкара две години в армията — една година обучение в САЩ и една
година война във Виетнам. Уволни се през януари 1968 година, без даже да са го ранили.
Чувстваше се късметлия.
Дейзи Уилямс плати, за да лети той до Лондон и да види семейството си. Сестра му
Ана вече беше директор на редакцията в издателство Роули. Най-накрая се омъжи за Ханк
Ремингтън, който се оказа по-издръжлив от повечето поп звезди. Къщата на „Грейт Питър“
беше странно тиха — всички младежи се бяха изнесли и там останаха само Дейзи и Лойд.
Той сега беше министър в лейбъристкия кабинет и рядко си идваше вкъщи. Етел почина през
януари и погребението й бе извършено часове преди Джаспър да полети за Ню Йорк.
Опелото беше проведено в Евангелистката черква Голгота в „Олдгейт“ — мъничката
дървена барачка, където се беше омъжила за Бърни Лекуит преди петдесетина години, когато
брат й Били и безброй момчета като него се биеха из замръзналите кални окопи на Първата
световна война.
Малкият параклис можеше да побере стотина души и още двадесет-тридесет
правостоящи; повече от хиляда души се появиха, за да си вземат сбогом с Ет Лекуит.
Пасторът изнесе службата навън и полицията затвори улиците за коли. Ораторите се
качиха на столове, за да говорят на множеството. Двете деца на Етел, Лойд Уилямс и Мили
Ейвъри, и двамата над петдесетгодишни, стояха отпред с повечето от нейните внуци и
няколко правнуци.
Иви Уилямс прочете притчата за добрия самарянин от Евангелието от Лука. Дейв и
Вали дойдоха с китари и изпяха „Алисия, Алисия“. Там беше и половината кабинет. Там
беше и граф Фицхърбърт. Два автобуса от Абъроуен доведоха сто уелски певци, за да
подсилят пеенето на химните.
Но повечето от скърбящите бяха обикновени жители на Лондон, чийто живот е бил
докоснат от Етел. Стояха в януарския студ — мъжете с шапки в ръце, жените гушнали
децата, старите разтреперани в евтините си палта. Когато пасторът се помоли Етел да почива
в мир всички казаха амин.

***
Джордж Джейкс имаше прост план за 1968 година — Боби Кенеди щеше да стане
президент и да спре войната.
Не всички от сътрудниците на Боби го подкрепяха. Денис Уилсън предпочиташе Боби
да остане просто сенатор от Ню Йорк.
— Хората ще кажат, че вече имаме президент демократ, следователно Боби трябва да
подкрепя Линдън Джонсън, а не да върви срещу него — обясни той. — Това е нечувано.
На тридесети януари 1968 година бяха в Националния пресклуб във Вашингтон и
чакаха Боби, който щеше да закусва с петдесетина журналисти.
— Това не е вярно — възрази Джордж. — Срещу Труман са заставали Стром Търмонд и
Хенри Уолъс.
— Това е било преди двадесет години. Както и да е, Боби не може да спечели
демократическата номинация.
 — Според мен той ще бъде по-популярен от Джонсън.
— Популярността няма нищо общо с това — обясни Уилсън. — Повечето от делегатите
на събранието са под контрола на силните хора в партията — профсъюзни лидери, щатски
губернатори, градски кметове. Хора като Дейли.
Кметът на Чикаго, Ричард Дейли, беше най-лошият вид политик от старата школа —
безмилостен и подкупен.
— Това, в което Джонсън е добър, са вътрешните разправии.
Джордж отвратено поклати глава. Беше навлязъл в политиката, за да се опълчи на
старите политически структури, а не да им се поддава. В сърцето си и Боби беше такъв.
— Боби ще има такава поддръжка в страната, че силните хора няма да могат да го
пренебрегват.
— Не си ли говорил с него по този въпрос? — Уилсън се правеше, че не му вярва. — Не
си ли го чувал да говори, че хората ще го възприемат като егоистичен и амбициозен, ако
тръгне срещу настоящия президент демократ?
— Повечето хора смятат, че той е естественият наследник на брат си.
— Когато говори в колежа Бруклин студентите издигнаха плакат с надпис: „Ястреб,
Гълъб или Бъзливец“?
Тази подигравка засегна Боби и смая Джордж. Сега обаче той опита да гледа
оптимистично.
— Това означава, че искат той да се кандидатира! — заяви той. — Знаят, че е
единственият кандидат, който може да обедини стари и млади, черни и бели, богати и бедни,
да застави всички да работят заедно, за да приключат войната и да дадат на черните
справедливостта, която те заслужават.
Устните на Уилсън се изкривиха презрително, но преди той да може да залее с
надменност идеализма на Джордж, влезе Боби и всички седнаха да закусват.
Мнението на Джордж за Линдън Джонсън се промени. Джонсън бе започнал толкова
добре — прокара Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от
1965 година и планираше Войната срещу бедността. Джонсън обаче не можа да схване
външната политика, както беше предсказал Грег, бащата на Джордж. Джонсън знаеше
единствено, че не иска да бъде президентът, който е предал Виетнам на комунистите.
Съответно беше безнадеждно затънал в една мръсна война и непочтено съобщаваше на
американския народ, че я печели.
Думите също се бяха променили. В детските години на Джордж „черен“ беше вулгарна
дума, „цветнокож“ по-изискана, а учтивата — „негър“ — бе изписвана от либералния Ню
Йорк Таймс винаги с главна буква, както „Евреин“. Сега „негър“ се смяташе за
снизходителна дума, „цветнокож“ за половинчата, и всички говореха за черните, за черната
общност, черната гордост и дори за черната сила. Заявяваше се, че черното е красиво.
Джордж не беше сигурен какво е значението на думите.
Не яде много от закуската — беше твърде зает да си води бележки по въпросите и по
отговорите на Боби за подготовката на изявлението за пресата.
Един от журналистите попита:
— Какво смятате за натиска върху Вас да се кандидатирате за президент?
Джордж вдигна глава от бележките си и видя как Боби се усмихна късо, без хумор и
отвърна:
— Не е добре.
 Джордж се напрегна. Понякога Боби беше твърде честен.
Журналистът продължи:
— Какво мислите за кампанията на сенатора Маккарти?
Не говореше за прословутия сенатор Джо Маккарти, ловеца на комунисти от
петдесетте, а за напълно различен човек — сенатор Юджийн Маккарти, либерал, поет и
политик. Преди два месеца Маккарти обяви намерението си да се кандидатира за
партийната номинация и да излезе като антивоенен кандидат срещу Джонсън. Пресата вече
го беше отписала като безнадежден случай.
Боби отговори:
— Според мен кампанията на Маккарти ще помогне на Джонсън.
Той все още не наричаше Линдън „президент“. Приятелят на Джордж — Скип
Дикерсън, сътрудник на Джонсън, го презираше за това.
— Е, ще се кандидатирате ли?
Боби разполагаше с много начини да не отговори на този въпрос — цял репертоар от
уклончиви отговори; днес не използва ни един от тях.
— Не — отвърна той.
Джордж изпусна молива си. Това пък откъде се взе?
Боби добави:
— При никакви мислими обстоятелства няма да се кандидатирам.
На Джордж му идеше да каже: Тогава какво, по дяволите, правим всички ние тук?
Забеляза как Денис Уилсън се усмихва самодоволно.
Изкуши се да си тръгне веднага. Само че беше твърде учтив. Остана си на мястото и
продължи да си води бележки до края на закуската.
В кабинета на Боби на Капитолия той написа изявлението за пресата — вършеше го
автоматично. Той промени думите на Боби в „Не предвиждам да се кандидатирам“, но това
не променяше нищо.
Същия следобед трима от сътрудниците на Боби се оттеглиха. Не бяха дошли във
Вашингтон да работят за губещ човек.
Джордж беше достатъчно ядосан, за да напусне, но си държеше устата затворена.
Искаше да мисли. Искаше и да говори с Верина.
Тя беше в града и както винаги отиде до апартамента му. Сега имаше свой гардероб в
спалнята му и държеше там дрехи за студено време, каквито не й трябваха в Атланта.
Толкова беше разстроена, че тази вечер бе близо до сълзи.
— Той е всичко, което имаме! — каза тя. — Знаеш ли колко убити и ранени сме дали
във Виетнам миналата година?
— Да, разбира се — отвърна й Джордж. — Осемдесет хиляди. Поставих го в една от
речите на Боби, но тази част той не използва.
— Осемдесет хиляди души убити, ранени или изчезнали — повтори Верина. — Ужасно
е, а сега ще продължи.
— Тази година загубите сигурно ще бъдат по-тежки.
— Боби пропусна шанса си да постигне величие. Но защо? Защо го направи?
— Твърде съм ядосан, за да говоря с него по въпроса, но смятам, че той сериозно
изпитва съмнение по отношение на собствените си мотиви. Пита се дали го иска заради
страната, или заради амбицията си. Такива въпроси го измъчват.
— И Мартин — потвърди Верина. — Пита се дали бунтовете в градовете не са негова
грешка.
— Но доктор Кинг пази съмненията си за себе си. Като водач трябва да правиш точно
това.
— Според теб Боби планирал ли е това заявление?
— Не. Сигурен съм, че го направи импулсивно. Това е едно от нещата, които правят
работата с него трудна.
— Какво ще правиш?
— Вероятно ще напусна. Все още мисля по въпроса.
Преобличаха се, за да излязат на вечеря, и чакаха началото на новините по телевизията.
Джордж си слагаше бяла вратовръзка на дръзки ивици и гледаше в огледалото как Верина си
облича бельото. Тялото й се бе променило през петте години, откакто за пръв път я видя
гола. Тази година беше на двадесет и девет и вече нямаше издължения чар на кобилка.
Наместо това беше станала по-достолепна и красива. Джордж намираше зрялата й външност
за още по-хубава. Беше пуснала косата си в бухналия, тъй наречен естествен стил, който
подчертаваше съблазнителността на зелените й очи.
Сега тя стоеше пред огледалото за бръснене, за да си гримира очите.
— Ако напуснеш, можеш да дойдеш в Атланта и да работиш за Мартин — каза тя.
— Не — възрази Джордж. — Доктор Кинг действа само по един въпрос.
Протестиращите протестират, но политиците променят света.
— Какво ще правиш тогава?
— Вероятно ще се кандидатирам за Конгреса.
Верина остави спиралата за мигли и го погледна право в очите.
— Охо — рече тя. — Това беше изненадващо.
— Дойдох във Вашингтон, за да се боря за граждански права, но понасяната от черните
несправедливост не е само въпрос на права — започна Джордж. Беше мислил дълго време за
това. — Става дума и за жилищния въпрос, и за безработицата, и за войната във Виетнам,
където млади черни мъже биват убивани всеки ден. В дългосрочна перспектива дори
събитията в Москва и Пекин засягат живота на черните. Човек като доктор Кинг вдъхновява
хората, но за да направиш нещо наистина добро, трябва да бъдеш изцяло политик.
— Предполагам, че има нужда и от двете неща — обобщи Верина и продължи да си
наглася миглите.
Джордж си сложи най-хубавия костюм, което винаги го караше да се чувства по-добре.
По-късно щеше да пие мартини, може би две. В продължение на седем години животът му
беше неразривно свързан с този на Робърт Кенеди. Може би беше време да продължи напред.
— Минава ли ти изобщо през ума, че връзката ни е особена? — попита той.
Тя се разсмя.
— Разбира се! Живеем разделени и се виждаме веднъж на месец-два за луд страстен
секс. И го правим в продължение на години!
— Един мъж може да прави като теб и да се среща с любовницата си при делови
пътувалия — продължи Джордж. — Особено ако е женен. Това би било нормално.
— Идеята май ми харесва — каза тя. — Месо с картофи вкъщи, малко хайвер навън.
— Приятно ми е да бъда хайвер.
Тя облиза устни.
— Ммм, солено.
Джордж се усмихна. Реши, че няма повече да мисли за Боби тази вечер.
 Започнаха новините по телевизията и Джордж усили звука. Очакваше заявлението на
Боби да бъде първото съобщение, но имаше нещо по-голямо. По време на новогодишния
празник, наричан от виетнамците Тет, Виетконг бяха започнали мощно настъпление. Бяха
нападнали пет от шестте най-големи града, тридесет и шест провинциални столици и
шестдесет малки градчета. Нападението изненада американските военни с размера си —
никой не си беше представял, че партизаните са способни на операции в подобен мащаб.
Според Пентагона силите на Виетконг били отблъснати, но Джордж не го вярваше.
Говорителят заяви, че утре се очаквали нови големи удари.
Джордж се обърна към Верина:
— Чудя се какво ли ще направи това за кампанията на Джийн Маккарти.

***
Бийп Дюър убеди Вали Франк да държи политическа реч.
Най-напред той отказа. Беше китарист и се боеше, че ще изглежда глупаво, като някой
сенатор, който пее поп песни пред хората. Той обаче произхождаше от политически
ангажирано семейство и възпитанието не му позволяваше да бъде апатичен. Помнеше
презрението на родителите си към онези в Западна Германия, които не протестираха срещу
Берлинската стена и потисническото източногерманско правителство. Майка му твърдеше,
че били виновни колкото комунистите. Вали осъзна, че ако не използва шанса да каже нещо
в подкрепа на мира, той е лош колкото Линдън Джонсън.
Освен това намираше Бийп Дюър просто неустоима.
И й каза „да“.
Тя го взе с червения Додж Чарджър на Дейв и го откара до щаб квартирата на Джийн
Маккарти в Сан Франциско. Там той говори на малка армия млади ентусиасти, прекарали
деня да чукат по вратите на хората.
Почувства се нервен, когато застана пред публиката. Беше подготвил първото си
изречение. Говореше бавно, но неофициално.
— Някои хора ми казаха, че не трябва да се меся в политиката, понеже не съм
американец — изрече той с обичаен тон. После сви рамене и продължи: — Но за тези хора е
окей, ако американци отиват във Виетнам и убиват хора, тъй че предполагам, че не е толкова
зле един немец да дойде в Сан Франциско и просто да говори…
За негова изненада се понесоха бурен смях и аплодисменти. Може би щеше да мине
добре.
Младите хора се стичаха да работят за кампанията на Маккарти от началото на
офанзивата Тет. Всички бяха спретнато облечени. Момчетата бяха гладко избръснати и носеха
средно дълга коса. Момичетата носеха плетени блузи и жилетки и обувки с нисък ток. Бяха
променили външността си, за да убедят гласоподавателите, че Маккарти е подходящият
президент не само за хипитата, но и за обикновените американци. Лозунгът им беше „Чист и
спретнат за Джийн“.
Вали спря, привлече вниманието им, после докосна дългите си до раменете руси
къдрици и продължи:
— Съжалявам за косата си.
Те отново се разсмяха и заръкопляскаха. Вали разбра, че това е просто шоубизнес. Ако
си звезда, ще те харесват само задето си повече или по-малко нормален. На концертите на
Плъм Нели публиката радостно викаше буквално на всичко, произнесено от Вали или Дейв в
микрофона. Шегата ставаше десет пъти по-смешна, разказана от някоя знаменитост.
— Аз не съм политик. Не мога да държа политическа реч… но според мен, приятели,
вие сте чували колкото си искате такива.
— Вярно! — провикна се едно от момчетата и те се засмяха отново.
— Само че имам известен опит, разбирате ли? Живеех в комунистическа страна.
Веднъж полицията ме хвана да пея песента на Чък Бери „Отново в САЩ“. Затова счупиха
китарата ми.
Публиката се умълча.
— Това беше първата ми китара. Тогава имах само една. Счупиха китарата ми —
разбиха сърцето ми. Значи, разбирате ли, аз познавам комунизма. Вероятно знам повече за
него от Линдън Джонсън. Ненавиждам комунизма.
Той леко повиши глас.
— И продължавам да бъда против войната.
Те отново нададоха радостни възгласи.
— Знаете ли, някои хора вярват, че Иисус ще се върне на земята някой ден. Не знам
дали са прави.
Хората се почувстваха неудобно и не знаеха как да приемат това. Тогава Вали
продължи:
— Върне ли се в Америка, вероятно ще бъде наречен комунист.
Той хвърли поглед към Бийп, която се смееше заедно с останалите. Тя носеше пуловер
и къса, но прилична пола. Косата й беше късо подстригана. Все пак беше секси — не можеше
да го скрие.
— Иисус вероятно би бил арестуван от ФБР за антиамерикански прояви — продължи
Вали. — Това обаче няма да го изненада — доста прилича на онова, което му се е случило
при първото му идване на Земята.
Вали не беше подготвял нищо след първото си изречение и сега просто
импровизираше, но те бяха във възторг. Той обаче реши да спре, докато все още се справя
добре.
Беше подготвил завършека си:
— Просто дойдох тук, за да ви кажа едно нещо, и то е: благодаря ви. Благодаря ви от
името на милиони хора по целия свят, които искат да приключат тази отвратителна война.
Ние ценим тежката работа, която вие вършите тук. Продължавайте и се надявам Бог да ви
даде победа. Приятна вечер.
Той се отдръпна от микрофона. Бийп дойде, хвана го за ръката и двамата заедно си
излязоха през задната врата; виковете и аплодисментите не спираха. Щом седнаха в колата на
Дейв, Бийп каза:
— Боже мой — беше блестящ! Трябва да се кандидатираш за президент!
Той се усмихна и сви рамене.
— Хората винаги са приятно изненадани, когато една поп звезда се окаже човешко
същество. Това е всичко.
— Но ти говори искрено, а и беше толкова остроумен!
— Благодаря.
— Може би си го наследил от майка си. Не ми ли беше казвал, че тя се занимава с
политика?
— Не в действителност. В Източна Германия няма нормална политика. Беше общински
съветник преди комунистите да ударят. Между другото ти забеляза ли акцента ми?
— Съвсем малко.
— Боях се от това.
Той се притесняваше от произношението си. Хората го асоциираха с нацистите във
военните филми. Опитваше се да говори като американец, но това беше трудно.
— Всъщност това е очарователно — продължи Бийп. — Щеше ми се Дейв да можеше
да те чуе.
— Къде е той всъщност?
— Струва ми се, че е в Лондон. Мислех, че знаеш.
Вали сви рамене.
— Знам, че е някъде и се занимава с бизнеса. Той ще се появи веднага щом трябва да
пишем песни, да правим филм или да тръгваме на турне. Мислех, че вие двамата ще се
жените.
— Ще се женим. Просто още не сме стигнали дотам — той е толкова зает. Освен това
родителите ми нямат нищо против да споделяме леглото, когато той е тук, тъй че ние не сме
се засилили да се измъкнем от тях.
— Добре.
Стигнаха „Хайт-Ашбъри“ и Бийп спря колата пред къщата на Вали.
— Искаш ли чаша кафе или нещо друго?
Вали не знаеше защо го каза — то просто излезе.
— Разбира се.
Бийп изключи шумния двигател.
Къщата беше празна. Тами и Лиза помогнаха на Вали да преодолее мъката си от годежа
на Каролин и той щеше да им бъде благодарен завинаги, но те бяха живели някакъв измислен
живот, продължил точно колкото и ваканцията. Когато лятото премина в есен, те си тръгнаха
от Сан Франциско и се прибраха у дома, за да постъпят в колеж — точно като повечето
хипита през шестдесет и седма.
Преди да свърши, времето беше идилично.
Вали пусна новия албум на Бийтълс — Вълшебното тайнствено пътешествие — после
направи кафе и сви цигара с марихуана. Седнаха на една гигантска възглавница — Вали с
кръстосани крака, а Бийп подгънала крака под себе си. Подаваха си цигарата. Скоро Вали се
понесе в отпуснатото настроение, което харесваше толкова много.
— Харесвам Бийтълс — каза той след малко. — Толкова са добри, проклетниците.
Бийп се закиска.
— Странни стихове — продължи Вали.
— Да!
— Какво означава този ред? „Четири пая с пръсти и риби“. Звучи като канибализъм.
— Дейв ми го обясни — започна Бийп. — В Англия има рибни заведения, които
продават риба в палачинки и пържени картофи. Наричат го „риба и чипс“. „Четири“ значи „за
четири пенса“.
— Ами „пай с пръсти?“
— Е, това е, когато момчето вкара пръста си във… вагината на момичето.
— А връзката?
 — Означава, че ако си купил риба и пържени картофи на някое момиче, то ще ти
позволи да я задоволиш с пръсти.
— Спомняш ли си дните, когато това беше дръзко? — носталгично произнесе Вали.
— Сега, слава Богу, всичко е различно — додаде Бийп. — Старите правила вече не се
прилагат. Любовта е свободна.
— Сега оралният секс е на първата среща.
— Какво харесваш повече? — попита го Бийп. — Да правиш орален секс или да ти го
правят?
— Труден въпрос!
Вали не беше уверен, че трябва да говори за това с годеницата на най-добрия си
приятел.
— Но ми се струва, че ми харесва да ми го правят.
Не можа да удържи на изкушението да я попита:
— Ами ти?
— Предпочитам да го правя — отвърна тя.
— Защо?
Тя се поспря. За миг доби виновно изражение — вероятно и тя не бе сигурна, че трябва
да обсъжда това, независимо от хипарските приказки за свободната любов. Бийп си дръпна
силно от цигарата и избълва дим. Лицето й се проясни и тя продължи:
— Повечето момчета го правят толкова зле с уста, че да ти го правят никога не е
толкова възбуждащо, колкото трябва да бъде.
Вали взе цигарата от нея.
— Ако можеше да кажеш на американските момчета какво трябва да знаят за това как
да правят орален секс, ти какво би им казала?
Тя се засмя.
— Е, най-напред, не започвайте да лижете веднага.
— Не ли?
Вали беше изненадан.
— Мислех си, че всичко опира до лизането.
— Въобще не. Най-напред трябва да си нежен. Просто я целуни!
Тогава Вали разбра, че е загубен.
Той погледна краката на Бийп. Коленете й бяха плътно допрени едно до друго. Това
защита ли беше? Или признак на възбуда?
Или и двете?
— Никое момиче не ми го е казвало — рече той и й върна цигарата.
Изпитваше неустоим прилив на сексуална възбуда. Изпитваше ли го и тя — или просто
си играеше някаква игра с него?
Тя издърпа последния дим от цигарата и я захвърли в пепелника.
— Повечето момичета са твърде стеснителни да говорят за това какво харесват —
продължи тя. — Истината е, че дори една целувка може да бъде твърде много, съвсем в
началото. Всъщност…
Тя го погледна право в очите и в този момент той разбра, че и тя е загубена. Бийп
произнесе с по-нисък глас:
— Всъщност ти можеш да я възбудиш само като дъхнеш върху нея.
— О, Боже мой.
 — Още по-хубаво е да дъхаш върху нея през тъканта на бельото.
Тя леко се помръдна, най-после раздели колене и той видя, че под късата си пола носи
бели гащета.
— Това е смайващо — дрезгаво произнесе той.
— Искаш ли да го опиташ? — продължи тя.
— Да — каза Вали. — Моля те.

***
Когато Джаспър Мъри се върна в Ню Йорк, той отиде да види госпожа Залцман. Тя му
записа интервю с Хърб Гулд — за работа като проучвател в телевизионното новинарско
предаване Днес.
Сега той беше нещо друго. Преди две години бе молител, отчаяно търсещ работа
студент журналист, някой, на когото никой не дължеше нищо. Сега беше ветеран, излагал на
опасност живота си заради САЩ. Беше по-възрастен и по-мъдър, и особено ония, които не
се бяха сражавали, му дължаха нещо. Той получи работата.
Беше странно. Той бе забравил студеното време. Дрехите го дразнеха — костюм и бяла
риза с яка с копчета, вратовръзка. Обикновените му делови обувки бяха толкова леки, та все
си мислеше, че е бос. По пътя от апартамента си към работата се улавяше, че оглежда
тротоара за скрити мини.
От друга страна, беше натоварен. В цивилния живот нямаше много от дългите,
вбесяващи периоди на бездействие, типични за живота в армията — чакаш заповеди, чакаш
транспорт, чакаш врага. От първия си ден на работа Джаспър провеждаше телефонни
разговори, преглеждаше папки, търсеше информация из библиотеките и записваше
предварителни интервюта.
В служебните помещения на Днес го очакваше лека изненада. Сам Кейкбред, старият
му съперник от студентския вестник, работеше за програмата. Беше самостоятелен репортер
— на него не му се беше налагало да си губи времето и да се сражава във война. За свое
раздразнение Джаспър често трябваше да прави предварителни проучвания за историите,
които после Сам щеше да разказва пред камерата.
Джаспър работеше в областите на модата, престъпността, литературата и бизнеса.
Направи проучване за бестселъра на сестра си Измръзване и за анонимния му автор. На
основата на стила и на изживяванията от лагерите направи предположения кой от познатите
съветски дисиденти може да го е написал; заключи, че може би е някой, за когото никой не е
чувал.
После решиха да направят предаване за изненадващата операция на Виетконг, която
наричаха „Офанзивата Тет“.
Джаспър все още бе гневен заради Виетнам. Гневът пламтеше дълбоко в него като
затрупана пещ, но той не бе забравил нищо, най-малко заричането си да изобличи хората,
които лъжеха американския народ.
Когато сраженията взеха да поутихват през втората седмица на февруари, Хърб Гулд
нареди на Сам Кейкбред да планира обобщаващ репортаж и да прецени как офанзивата е
променила хода на войната. Сам представи предварителните си заключения на
редакторската среща, на която присъстваха всички, сред тях и проучвателите.
 Сам заяви, че „Офанзивата Тет“ била загуба за северновиетнамците по три причини.
— Първо, комунистическите сили са получили общата заповед „Настъпвайте, за да
постигнете окончателна победа“. Знаем го от документи намерени у заловени неприятелски
войници. Второ, въпреки че в Хюе и Кхе Сан продължават сраженията, Виетконг се оказаха
неспособни да удържат и един град. Трето, загубили са повече от двадесет хиляди души за
нищо.
Хърб Гулд се огледа за коментари.
Джаспър беше много нископоставен в тази група, но не можеше да си мълчи.
— Имам един въпрос към Сам — обади се той.
— Давай, Джаспър — рече Гулд.
— На коя шибана планета живееш ти?
Грубиянството му предизвика миг на изненадана тишина. После Хърб попита
спокойно:
— Много хора са скептични по отношение на това, Джаспър, но би ли обяснил защо —
може би без неприличните думи?
— Сам току-що ни поднесе обясненията на президента Джонсън за „Тет“. Откога тази
програма е станала пропагандна агенция на Белия дом? Не бива ли да оспорваме гледната
точка на правителството?
Хърб не се противопостави.
— Как би я оспорил?
— Първо, намерените в пленници документи не бива да се вземат за чиста монета.
Раздаваните на войниците писмени заповеди не са надежден източник за стратегическите
цели на противника. В себе си държа превода: „Покажете най-голям революционен героизъм
и преодолейте всички лишения и трудности“. Това не е стратегия, а приказки за повдигане на
духа.
— Тогава каква е била целта им? — попита Хърб.
— Да демонстрират силата и проникването си и по този начин да деморализират
южновиетнамския режим, нашите войски и американския народ. И те го постигнаха.
— Не овладяха нито един град — възрази Сам.
— Не им трябва да овладяват градовете — те вече са там. Как мислиш, че са се добрали
до американското посолство в Сайгон? Те не са скочили там с парашут, а просто са свърнали
покрай ъгъла! Вероятно са живеели в съседния квартал. Те не превземат градовете, понеже
вече ги притежават.
— Ами третата точка на Сам — за жертвите им?
— Данните на Пентагона за неприятелските загуби не заслужават доверие — отвърна
Джаспър.
— Би било сериозна стъпка нашето предаване да заяви на американския народ, че
правителството лъже по въпроса.
— Всички, от Линдън Джонсън до пехотинеца на патрул в джунглата, лъжат за това,
понеже на всичките им трябват големи бройки на убитите, за да оправдаят онова, което
вършат. Аз обаче знам истината, понеже съм бил там. Във Виетнам всеки мъртвец го броят за
убит неприятел. Хвърляш граната в бомбоубежището, избиваш всички вътре — двама млади
мъже, четири жени, старец и бебе — и в официалния отчет това са осем мъртви виетконгци.
Хърб беше скептичен.
— Как можем да сме сигурни, че това е вярно?
 — Попитайте който ветеран искате.
— Трудно е да се повярва.
Джаспър беше прав и Хърб го разбираше, но се притесняваше от заемането на такава
силна позиция. Джаспър обаче прецени, че Хърб е готов да слуша.
— Вижте сега — започна той. — Вече са минали четири години, откак сме пратили
първите сухопътни бойни части в Южен Виетнам. През цялото време Пентагонът докладва
за победа след победа и Днес повтаря твърденията им пред американския народ. Ако сме
имали четири години победи как тогава неприятелят е проникнал в сърцето на столицата и е
обкръжил американското посолство? Ще си отворите ли очите?
Хърб беше замислен.
— Значи, Джаспър, ако ти си прав, а Сам бърка, каква ще бъде нашата история?
— Лесно е — отвърна Джаспър. — Историята е доколко може да се вярва на
администрацията след „Офанзивата Тет“. Миналия ноември вицепрезидентът Хъмфри заяви,
че сме били печелели. През декември генерал Палмър заяви, че Виетконг били разбити. През
януари министърът на отбраната Макнамара ни каза, че северновиетнамците губели волята
си за битка. Лично генерал Уестморланд обяви на журналистите, че комунистите не можели
да предприемат голямо настъпление. И тогава една сутрин Виетконг напада почти всички
големи градове и градчета в Южен Виетнам.
— Никога не сме поставяли под въпрос почтеността на президента — изрече Сам. —
Никое телевизионно предаване не го е правило.
— Сега е времето — настоя Джаспър. — Лъже ли президентът? Половин Америка си
задава този въпрос.
Всички гледаха Хърб. Той щеше да реши. Дълго време той мълча. После проговори:
— Добре. Това е заглавието на предаването — „Лъже ли президентът“. Да действаме.

***
Дейв Уилямс хвана ранен полет от Ню Йорк до Сан Франциско и хапна американска
закуска с палачинки и бекон в първа класа.
Животът беше добър. Плъм Нели успяваха и на него нямаше да му се налага да взема
никакви изпити за остатъка от живота си. Обичаше Бийп и щеше да се ожени за нея веднага
щом намереше време.
Беше единственият от групата, който все още не си бе купил къща, но се надяваше да го
направи днес. То обаче щеше да бъде повече от къща. Идеята му бе да купи място с малко
земя извън града и да вдигне звукозаписно студио. Цялата група можеше да живее там, докато
записваха албум — понастоящем това отнемаше няколко месеца. Дейв често си спомняше с
усмивка как записаха първия си албум за един ден.
Той беше въодушевен — досега не беше купувал къща. С нетърпение очакваше да се
срещне с Бийп, но реши най-напред да се заеме с деловите въпроси, за да не разкъсва
времето си с нея. На летището го посрещна неговият бизнес менажер Мортимър Шулман.
Дейв го нае, за да се грижи за финансите му отделно от тези на групата. Морти бе мъж на
средна възраст в неофициални дрехи в калифорнийски стил — блейзър с разкопчана синя
риза. Дейв беше едва двадесетгодишен и често установяваше, че счетоводителите и
адвокатите се отнасят снизходително с него и опитват да му дават наставления, а не
сведения. Морти се отнасяше с него като с началник, какъвто той беше, и му представяше
възможностите, като знаеше, че Дейв сам ще взема решенията.
Влязоха в Кадилака на Морти, минаха по Бей Бридж и се насочиха на север покрай
университетското градче на Бъркли, където Бийп бе студентка. Докато караше, Морти
започна:
— Получих предложение за теб. Това не е истинската ми работа, но предполагам, че са
ме счели за най-близкото до твой личен агент.
— Какво предложение?
— Един телевизионен продуцент, Чарли Лаклоу, иска да говори с теб за това да правиш
собствено телевизионно предаване.
Дейв се изненада — не го беше предусетил.
— Какво предаване?
— Като Шоуто на Дани Кей или Шоуто на Дийн Мартин.
— Без майтап?
Това бяха големи новини. Понякога на Дейв му се струваше, че успехът се изсипва върху
него като дъжд — хитове, платинени албуми, турнета с предварително продадени билети,
успешни филми, а сега това.
По американската телевизия имаше дузина и повече предавания, водени от някоя
кинозвезда или комик. Домакинът представяше някой гост, говореха си малко, после гостът
изпяваше последния си хит или изпълняваше някакъв забавен номер. Групата беше гостувала
на много такива предавания, но Дейв не можеше да си представи как ще се впишат в ролята
на домакини.
— Значи ще бъде Шоуто на Плъм Нели?
— Не. Дейв Уилямс и приятели. Не искат групата, а само теб.
Дейв се колебаеше.
— Ласкателно е, но…
— Ако питаш мен, това е отлична възможност. Поп групите като цяло имат кратък
живот, но това е шансът ти да станеш изцяло семейна знаменитост — а тази роля ти можеш
да изпълняваш до седемдесетгодишна възраст.
Това го постави нащрек. Дейв се беше питал какво ще прави, когато Плъм Нели вече не
са популярни. С повечето поп групи ставаше това, макар и да имаше изключения — Елвис
продължаваше да бъде голяма работа. Дейв планираше да се ожени за Бийп и да имат деца —
перспективата му се струваше главозамайваща. Можеше да настъпи време, в което да му се
наложи да си намери друг начин за прехрана. Беше разсъждавал върху това да стане
продуцент или менажер — беше се справял добре и с двете неща при Плъм Нели.
Но за това беше още рано. Групата бе изключително популярна и най-накрая правеше
истински пари.
— Не мога да го направя — отвърна той на Морти. — Това може да разбие групата, а аз
не мога да рискувам с това, докато се справяме толкова добре.
— Да кажа ли на Чарли Лаклоу, че не се интересуваш?
— Да. С моите съжаления.
Пресякоха друг дълъг мост и навлязоха в хълмиста местност с овощни градини на по-
ниските склонове — сливовите и бадемови дръвчета бяха разцъфнали в розово и бяло.
— Намираме се в долината на река Напа — обясни Морти. Той свърна в прашен,
извиващ се нагоре страничен път. След километър и половина влезе през отворена порта и
спря пред голямо ранчо.
— Това е първото в моя списък и е най-близкото до Сан Франциско — обясни Морти.
— Не знам дали точно това си имал предвид.
Излязоха от колата. Мястото представляваше хаотично и дълго дървено здание. Явно в
различни времена към главната сграда са били добавяни две или три пристройки. Те
заобиколиха далечната страна и излязоха при впечатляваща гледка към долината.
— Уха — обади се Дейв. — На Бийп ще й хареса.
От мястото на постройката нататък се простираха обработени площи.
— Какво отглеждат тук? — попита Дейв.
— Грозде.
— Не искам да се занимавам със селско стопанство.
— Ти ще бъдеш наемодател. Тридесет акра се дават под аренда.
Влязоха вътре. Мястото беше оскъдно обзаведено със зле подбрани маси и столове.
Нямаше легла.
— Тук живее ли някой? — попита Дейв.
— Не. Всяка есен гроздоберачите го ползват като спално помещение.
— Ако се нанеса…
— Собственикът на земята ще намери друго място за сезонните работници.
Дейв се огледа. Мястото беше порутено и занемарено, но красиво. Дървеният градеж
изглеждаше солиден. Главната къща имаше високи тавани и елегантно стълбище.
— Не мога да дочакам Бийп да го види — произнесе той.
Главната спалня даваше същата зрелищна гледка към долината. Представи си себе си и
Бийп — как стават сутринта, излизат заедно, правят кафе и закусват с две или три босоноги
деца. Беше съвършено.
Имаше място за около шест стаи за гости. Големият самостоятелен хамбар, пълен със
селскостопански машини, имаше точните размери за звукозаписно студио.
Дейв искаше да го купи незабавно. Каза си да не се въодушевява толкова скоро.
— Каква е началната цена? — попита той.
— Шестдесет хиляди долара.
— Много е.
— Две хиляди акра е, горе-долу пазарната цена за едно плодоносно лозе — обясни
Морти. — Къщата я дават без пари.
— А и ще иска много работа.
— Ти го каза. Централно отопление, смяна на електрическата инсталация, изолации,
нови бани и тоалетни… Можеш да похарчиш почти толкова, за да го приведеш във вид.
— Кажи сто хиляди долара без звукозаписното оборудване.
— Това са много пари.
Дейв се ухили.
— За щастие мога да си го позволя.
— Наистина можеш.
Когато излязоха, тъкмо паркираше един пикап. Човекът, който излезе, имаше широки
рамене и обветрено лице. Приличаше на мексиканец, но говореше без акцент.
— Аз съм Дани Медина, тукашният фермер — представи се той и обърса ръце в
джинсите си, преди да подаде ръка.
— Смятам да купя мястото — рече Дейв.
 — Добре. Хубаво е да имаш съседи.
— Къде живеете, господин Медина?
— Имам къща в другия край на лозето — не се вижда, понеже е отвъд ръба на хребета.
Вие европеец ли сте?
— Да, британец.
— Европейците обикновено харесват вино.
— Тук правите ли вино?
— Малко. Повечето от гроздето е за продан. Американците не харесват вино, освен
италоамериканците, и те си го внасят. Повечето хора предпочитат коктейли или бира. Но
виното ни е добро.
— Бяло или червено?
— Червено. Искате ли една-две бутилки за опит?
— Разбира се.
Дани бръкна в каросерията на пикапа, извади две бутилки и ги връчи на Дейв.
Дейв погледна етикета.
— Червено Дейзи Фарм? — произнесе той.
— Така се казва мястото, не ти ли казах? Дейзи Фарм — обади се Морти.
— Майка ми се казва Дейзи.
— Може би е знак — рече Дани и се качи във возилото си. — Успех! Докато Дани си
тръгваше, Дейв каза:
— Мястото ми харесва. Да го купим.
Морти се възпротиви.
— Имам да ти показвам още пет!
— Бързам да се видя с годеницата си.
— Някое от другите места може да ти хареса още повече от това.
Дейв махна към лозовите насаждения.
— Има ли някое от тях такъв изглед?
— Не.
— Да се връщаме в Сан Франциско тогава.
— Ти си шефът.
На връщане Дейв започна да изпитва страхопочитание към проекта, с който се беше
захванал.
— Май ще трябва да наема строител — започна той.
— Или архитект — каза Морти.
— Наистина? Само за да постегне сградата?
— Архитектът ще говори с теб за това какво искаш, ще направи планове, после ще
пусне работата на търг на определен брой строителни фирми. На теория също така ще
надзирава работата им — но моят опит ми показва, че те губят интерес.
— Окей — съгласи се Дейвид. — Познаваш ли някого?
— Искаш ли отдавна утвърдена фирма или някой млад и моден?
Дейв се замисли.
— Как ти звучи някой, който е млад и моден и работи за някоя утвърдена фирма?
Морти се разсмя.
— Ще поразпитам.
Стигнаха до Сан Франциско и скоро след пладне Морти свали Дейв пред семейния дом
на Дюърови на „Ноб Хил“.
Майката на Бийп покани Дейв.
— Добре дошъл! — посрещна го тя. — Подранил си, което е чудесно само дето Бийп не
е тук.
Дейв бе разочарован, но не и изненадан. Предположил беше, че ще прекара целия ден в
оглеждане на имоти заедно с Морти, и беше казал на Бийп да го очаква късно следобеда.
— Предполагам, че е на училище — рече Дейв. Тя беше първокурсничка в Бъркли.
Дейв знаеше — за разлика от родителите й — че тя учи много малко и е изправена пред
опасността да се издъни на изпитите и да я изгонят.
Отиде в спалнята им и остави куфара на пода. Противозачатъчните хапчета на Бийп
бяха на нощната масичка. Тя бе небрежна и понякога забравяше да ги взема, но Дейв нямаше
нищо против. Забременееше ли, можеха да се оженят по бързата процедура.
Върна се долу, седна в кухнята с Бела и й разказа за Дейзи Фарм. Тя се зарази от
ентусиазма му и много искаше да отиде и да разгледа мястото.
— Искаш ли да обядваш? — предложи му тя. — Щях да правя супа и сандвичи.
— Не, благодаря, в самолета изядох огромна закуска.
Дейв беше възбуден.
— Ще отида да кажа на Вали за Дейзи Фарм.
— Колата ти е в гаража.
Дейв седна в червения си Додж Чарджър и се придвижи на зигзаг от най-богатия до
най-бедния квартал на Сан Франциско.
Според Дейв на Вали щеше да му хареса идеята за селска къща, където да живеят
заедно и да правят музика. Щяха да разполагат с цялото необходимо им време, за да
усъвършенстват записването. Вали нямаше търпение да работи с някой от новите
осемпистови магнетофони — хората вече говореха за още по-големи шестнадесетпистови
машини — но днешната по-сложна музика отнемаше повече време за записване. Студийното
време беше скъпо и понякога музикантите се усещаха под натиск. Дейв смяташе, че е
намерил разрешението.
Докато караше, в главата му изникна фрагмент от мелодия и той запя — „Всички
отиваме в Дейзи Фарм“. Той се усмихна. Може би щеше да бъде песен. „Червено Дейзи
Фарм“ щеше да бъде добро заглавие. Можеше да означава момиче, цвят или вид марихуана.
Той запя: „Всички отиваме в Дейзи Фарм, където гроздът на лозницата виси“.
Той паркира до къщата на Вали в „Хайт-Ашбъри“. Предната врата беше отворена както
винаги. Всекидневната на партера бе празна, но засипана с остатъци от предишната нощ —
кутии от пица, мръсни чаши от кафе, пълни пепелници и празни бирени бутилки.
Дейв се разочарова, че Вали не е буден. Искаше да говори с него за Дейзи Фарм. Реши
да го събуди.
Изкачи се по стълбите. Къщата бе тиха. Възможно бе Вали да е станал по-рано и да е
излязъл, без да почисти.
Вратата на спалнята бе затворена. Дейв почука и я отвори. Влезе и запя:
„Всички отиваме в Дейзи Фарм“, после млъкна.
Вали седеше в леглото, явно изненадан.
До него върху матрака лежеше Бийп.
За момент Дейв бе твърде изненадан, за да говори.
Вали започна:
 — Хей, човече…
Стомахът на Дейв се обърна, все едно се движеше в асансьор, който слиза твърде бързо.
Изпита пристъп на паническа безтегловност. Бийп беше в леглото с Вали. Усещаше, че губи
почва под краката си. Той глупаво запита:
— Какво е това, мамка му?
— Нищо, човече…
Изненадата се превърна в гняв.
— Какво говориш? Та ти си в леглото с годеницата ми! Как може това да бъде нищо?
Бийп приседна. Косата й беше оплетена. Чаршафът се смъкна от гърдите й.
— Дейв, нека ти обясним — започна тя.
— Окей, обяснявай — рече той и скръсти ръце.
Тя се изправи. Беше гола и съвършената красота на тялото й показа на Дейв със силата
на удар в лицето, че я е загубил. Идеше му да заплаче.
Бийп продължи:
— Да пием кафе…
— Без кафе — отсече Дейв. Говореше рязко, за да се спаси от унижението на сълзите.
— Просто ми обясни.
— Нямам дрехи върху себе си!
— Понеже си се ебала с най-добрия приятел на годеника си.
Дейв откри, че гневните думи прикриваха болката му.
— Каза, че ще ми го обясниш. Очаквам това.
Бийп вдигна косата от лицето си.
— Виж сега, ревността не е на мода, нали така?
— И какво означава това?
— Обичам те и искам да се омъжа за теб, но харесвам и Вали, харесвам и това да съм в
леглото с него, а пък любовта е свободна, нали така? Защо тогава да лъжем за това?
— Това ли е? — невярващо попита Дейв. — Това ли е твоето обяснение?
— По-кротко, човече, май още ме държи — обади се Вали.
— И двамата сте се друсали миналата нощ — така ли е станало?
Дейв изпита слаба надежда. Ако са го направили само веднъж…
— Тя те обича, човече. Просто си прекарва времето с мен, докато теб те няма,
разбираш ли?
Надеждата на Дейв повяхна. Това не е единственият път. Вършеха го редовно.
Вали се изправи и нахлузи джинсите си.
— Краката ми стават по-големи нощно време — обяви той. — Странно.
Дейв не обърна внимание на упоените му приказки.
— Дори не казвате, че съжалявате — и двамата!
— Не съжаляваме — отговори Вали. — Искаше ни се и го направихме. Това не променя
нищо. Никой вече не съблюдава верността. Всичко, от което се нуждаеш, е любов — не си ли
разбрал тая песен?
Той съсредоточено загледа Дейв.
— Не знаеш ли, че имаш аура? Малко като ореол. По-рано не съм я забелязвал. Струва
ми се, че е синя.
Дейв беше вземал ЛСД и знаеше, че има малка вероятност да измъкне нещо от Вали в
това му състояние. Обърна се към Бийп, която май слизаше от облаците.
 — Ти изпитваш ли съжаление?
— Не смятам, че сме извършили нещо нередно. Надраснала съм този начин на
мислене.
— Значи би го направила отново?
— Дейв, не скъсвай с мен.
— Какво означава да скъсам? — ядосано произнесе Дейв. — Ние нямаме връзка. Ти се
чукаш, с когото ти хареса. Живей така, ако искаш, но това не е брак.
— Трябва да зарежеш тези остарели идеи.
— Трябва да изляза от тази къща.
Гневът на Дейв се превръщаше в мъка. Той разбра, че е загубил Бийп — загубил я е
заради наркотиците и свободната любов, заради хипи културата, която неговата музика е
помогнала да се създаде.
— Трябва да се измъкна от теб.
Той се обърна.
— Не си тръгвай — настоя тя. — Моля те.
Дейв си излезе.
Хукна надолу по стълбите и изхвърча от къщата. Скочи в колата си и изхвърча с нея. За
малко да прегази дългокосо момче, което се носеше по „Ашбъри“ с отсъстваща усмивка,
определено не с ума си този следобед. Всички хипита да вървят по дяволите, мислеше си
Дейв; особено Вали и Бийп. Не искаше да ги вижда отново.
Той разбра, че с Плъм Нели е свършено. Той и Вали бяха групата, и щом се бяха
скарали, вече нямаше група. Е, така да бъде, помисли си Дейв. Днес щеше да започне
соловата си кариера.
Видя телефонна будка и спря. Отвори жабката на колата и извади фишека с центове,
който държеше там. Набра кантората на Морти.
Той вдигна.
— Здрасти, Дейв, вече говорих с търговеца на недвижими имоти. Предложих петдесет
хиляди и се съгласихме на петдесет и пет, как ти се струва?
— Чудесни новини, Морти — отвърна Дейв. Звукозаписното студио щеше да му трябва
за соловата му кариера. — Слушай, как се казваше телевизионният продуцент?
— Чарли Лаклоу. Стори ми се обаче, че се притесняваш да не би да се разпадне
групата.
— Обаче вече не съм толкова притеснен от това — отвърна Дейв. — Уговори ми среща.

***
Към месец март бъдещето за Джордж и за Америка изглеждаше мрачно.
Джордж беше с Боби Кенеди в Ню Йорк на дванадесети март, четвъртък, деня на
вътрешнопартийните избори в Ню Хампшър — първият голям сблъсък между
съперничещите си кандидати на демократите. Боби вечеряше късно със стари приятели в
модния ресторант 21 на Петдесет и втора улица. Докато той се хранеше на горния етаж,
Джордж и останалите сътрудници ядяха на долния.
Джордж не напусна. Боби изглеждаше освободен, когато обяви, че няма да се
кандидатира за президент. След „Офанзивата Тет“ Джордж написа реч, която открито
нападаше президента Джонсън. За пръв път Боби не си наложи автоцензура, а си послужи с
всички язвителни слова.
— Половин милион американски войници и седемстотин хиляди техни виетнамски
съюзници, подкрепяни от огромни ресурси и от най-модерните оръжия, не могат да
предпазят дори един град от атаките на неприятел, чиято численост е приблизително двеста
и петдесет хиляди души!
Точно когато Боби си връщаше някогашния огън, Джордж окончателно загуби илюзиите
си за президента Джонсън след реакцията му на Комисията Кърнър, назначена, за да проучи
причините за расовите безредици през дългото, горещо лято на 1967 година. Докладът не
спестяваме нищо — според него причината за бунтовете бил расизмът на белите. Докладът
остро критикуваше правителството, средствата за масова информация и полицията и
настояваше за радикални действия в областта на жилищното настаняване, работните места и
сегрегацията. Издадоха го като книжка и два милиона копия бяха продадени. Джонсън обаче
просто отхвърли доклада. Човекът, който героично защити Закона за гражданките права от
1964 година и Закона за правото на глас от 1965 година — основата на издигането на негрите
— се бе отказал от борбата.
Боби, взел решението да не се кандидатира, продължи да се измъчва от притеснения
дали е постъпил както трябва — което беше типично за него. Говореше за това с най-старите
си приятели и със случайни познати, с най-близките си съветници — включително Джордж
— и с репортерите от вестниците. Започнаха да се носят слухове, че е променил решението
си. Джордж нямаше да го повярва, докато не го чуе от самия Боби.
Вътрешнопартийните избори бяха местни състезания между хора от една и съща
партия за това да бъдат нейните кандидати за президент. Първият такъв демократически
избор се провеждаше в Ню Хампшър. Джийн Маккарти беше надеждата на младите, но не се
представяше добре в проучванията на общественото мнение и се влачеше далече зад
президента Джонсън, който искаше да бъде преизбран. Маккарти нямаше достатъчно пари. В
Ню Хампшър се бяха стекли десет хиляди ентусиазирани млади доброволци, за да участват в
кампанията му. Джордж и останалите сътрудници край масата в 21 с увереност очакваха
резултатът от вечерта да бъде победа за Джонсън с огромна преднина.
Джордж гледаше към президентските избори през ноември с трепет. При
републиканците водещият умерен човек, Джордж Ромни, се оттегли от надпреварата и
разчисти пътя за откачения консерватор Ричард Никсън. Значи президентските избори със
сигурност щяха да бъдат битка между Джонсън и Никсън, и двамата за войната.
Към края на мрачната гощавка Джордж бе повикан на телефона от един от щаба, който
имаше резултата от Ню Хампшър.
Всички бяха сбъркали. Изходът беше напълно неочакван. Маккарти бе спечелил
четиридесет и два процента от гласовете, изключително близо до четиридесет и деветте
процента на Джонсън.
Джордж разбра, че Джонсън все пак може да бъде победен.
Изтърча нагоре и съобщи новините на Боби.
Реакцията на Боби бе мрачна.
— Твърде много е! — изкоментира той. — Как сега ще накарам Маккарти да се
оттегли?
Тогава Джордж разбра, че Боби все пак ще се кандидатира.
 ***
Вали и Бийп отидоха на митинга на Боби Кенеди, за да го прекъснат.
И двамата му бяха ядосани. В продължение на месеци той отказваше да заяви, че се
кандидатира за президент. Не мислеше, че може да спечели, и — те бяха убедени — нямаше
куража да опита. И тъй Джийн Маккарти се впусна и се представи тъй добре, че имаше
истински шанс да бие президента Джонсън.
Досега. Понеже Боби Кенеди обяви, че се кандидатира, и се включи, за да използва
работата на поддръжниците на Маккарти и да грабне победата за себе си. Те го смятаха за
циничен опортюнист.
Вали го презираше, а Бийп пламтеше от гняв. Отговорът на Вали бе по-умерен, понеже
той виждаше политическата реалност зад личния морал. Базата на Маккарти се състоеше
повече от студенти и интелектуалци. Беше се справил майсторски с това да превърне
младите си последователи в доброволческа войска от предизборни агитатори, и това му даде
неочакван от никого успех. Но щяха ли тези доброволци да бъдат достатъчни да го отведат в
Белия дом? През цялото си детство беше слушал как родителите му отсъждат по тези
въпроси и говорят за избори — не за източногерманските, които бяха измама, а за избори в
Западна Германия, Франция и Съединените щати.
Подкрепата за Боби беше по-широка. Той привличаше негрите, които смятаха, че е на
тяхна страна, и многобройната католическа работническа класа — ирландци, поляци,
италианци и испаноговорящи. Вали ненавиждаше моралната повърхностност на Боби, но
трябваше да признае — това вбесяваше Бийп — че Боби има по-голям шанс от Джийн да бие
президента Джонсън.
Все пак бяха съгласни, че ще бъде правилно да освиркат Боби Кенеди тази вечер.
Сред публиката имаше много хора като тях — млади мъже с дълги коси и бради,
босоноги момичета. Вали се попита колко ли от тях са дошли, за да дюдюкат. Имаше и черни
на всякаква възраст — младите с прическите им, сега наричани афро, родителите им в
пъстрите рокли и елегантни костюми, които носеха на църква. Обхватът на Боби Кенеди и
неговото послание се виждаше от солидното малцинство бели хора от средната класа на
средна възраст, облечени в панталони чино и пуловери в хладната пролетна вечер на Сан
Франциско.
Самият Вали бе навил косата си под джинсова шапка и носеше слънчеви очила, за да
скрие самоличността си.
Сцената беше изненадващо гола. Вали очакваше знамена, серпантини, плакати и
гигантски снимки на кандидата, каквито беше виждал по телевизията за други митинги на
кампаниите. Боби имаше само празна сцена и микрофон. При друг кандидат това щеше да
бъде знак, че е свършил парите, но всички знаеха, че Боби има неограничен достъп до
семейното състояние на Кенеди. Какво значеше това? За Вали то означаваше: „Няма
глупости, това съм истинският аз“. Стори му се интересно.
Точно сега катедрата бе заета от местен демократ, който подгряваше тълпите за
голямата звезда. Вали прецени, че доста прилича на шоубизнеса. Публиката привикваше на
смеха и ръкопляскането и едновременно с това още повече искаше появата на това, което
беше дошла да види. По същата причина концертите на Плъм Нели включваха някоя по-
малка група за подгрявка.
 Но Плъм Нели вече не съществуваше. Сега групата би трябвало да работи по нов албум
за Коледа, а и Вали имаше няколко вече изпълнявани на живо песни; на сцената той искаше
да ги изпълнява за Дейв, тъй че Дейв да може да напише преход, да промени някой акорд и
да каже: „Страхотно, нека я наречем Душевна целувка“. Дейв обаче бе изчезнал.
Той изпрати студена и учтива бележка до майката на Бийп, благодари й, задето му е
позволила да остане у дома им, и я молеше да опакова дрехите му, та да бъдат взети от един
негов сътрудник. От телефонен разговор с Дейзи в Лондон Вали знаеше, че Дейв подновява
някаква селска къща в долината на Напа и планира да създаде звукозаписно студио там.
Джаспър Мъри също се обади на Вали и опита да провери някакъв слух, че Дейв правел
телевизионно предаване без групата.
Дейв страдаше от старомодна ревност, съвсем неуместна според представите на
хипитата. Трябваше да разбере, че хората не можеха да бъдат обвързани, че трябваше да се
обичат с всеки, с когото искат. Колкото и силно да вярваше в това, Вали изпитваше вина. Той
и Дейв бяха близки, харесваха се и си вярваха, бяха извървели заедно целия път от
„Репербана“. Вали се чувстваше нещастен, задето беше наранил приятеля си.
Не че Бийп беше любовта на живота му. Харесваше я много — тя беше красива, забавна
и страхотна в леглото, много им се възхищаваха като на двойка — но не беше единственото
момиче на света. Вали вероятно не би спал с нея, ако знаеше, че това ще разруши групата.
Той обаче не беше разсъждавал за последиците — вместо това бе живял за мига, както би
трябвало да правят хората. Особено лесно беше да се поддадеш на такива безотговорни
импулси под влиянието на наркотиците.
Тя все още бе разтърсена, задето Дейв я беше зарязал. Може би затова тя и Вали се
чувстваха добре заедно — тя бе загубила Дейв, а той — Каролин.
Умът на Вали се понесе, но го върна обратно в настоящето в мига, в който обявиха за
Боби Кенеди.
Той бе по-дребен, отколкото Вали си го беше представял, и по-неуверен. Отиде до
катедрата с полуусмивка и с почти стеснително приветствие. Пъхна ръка в джоба на сакото
си и Вали си припомни как президентът Кенеди вършеше същото.
Неколцина души от публиката веднага издигнаха лозунги. Вали видя ЦЕЛУНИ МЕ,
БОБИ! и БОБИ Е ГОТИН. Бийп извади навития лист хартия от крачола на панталона си и тя
и Вали го издигнаха. На него пишеше просто ПРЕДАТЕЛ.
Боби заговори, като си помагаше с извадени от вътрешния джоб листчета.
— Позволете ми да започна с едно извинение — поде той. — Аз участвах във
вземането на много от ранните решения във Виетнам, решения, който ни насочиха по
днешния ни път.
— Твърде вярно! — изкрещя Бийп и хората около нея се засмяха.
Боби продължи с плоския си бостънски акцент.
— Готов съм да понеса своя дял от отговорността. Грешката от миналото обаче не е
оправдание за собственото си продължаване. Чрез трагедията живите могат да почерпят
мъдрост. „Всички хора грешат“, е казал гръцкият писател Софокъл. „Добрият обаче отстъпва,
когато знае, че е сгрешил, и поправя злото. Гордостта е единственият грях“.
Публиката хареса това и го аплодира. През това време Боби погледна бележките си и
Вали забеляза, че той прави сценична грешка. Обмяната трябваше да върви двупосочно.
Хората искаха звездата да гледа към тях и да признава хвалбите им. Боби явно се чувстваше
неловко от тях. Вали разбра, че такива политически събирания не му се отдаваха лесно.
 Той продължи по въпроса за Виетнам, но въпреки началния успех на изповедта си не се
справяше добре. Колебаеше се, заекваше, повтаряше се. Стоеше неподвижен, изглеждаше
вдървено и явно изпитваше съмнения дали да движи тяло, или да жестикулира с ръце.
Неколцина опоненти в залата го прекъсваха, но Вали и Бийп не се присъединиха.
Нямаше нужда. Боби се убиваше сам без съдействие.
В един момент на затишие проплака бебе. С ъгълчето на окото си Вали видя една жена
да става и да се насочва към изхода. Боби спря по средата на изречението си и я заговори:
— Моля, госпожо, не си отивайте!
Публиката се разсмя. Жената се извърна и погледна към Боби на сцената.
— Навикнал съм на бебешки плач — продължи той.
Засмяха се на това — всички знаеха, че има десет деца.
— Освен това — продължи той, — ако си излезете, вестниците ще обявят, че
безмилостно съм изхвърлил от залата майка с бебе.
Засмяха се и на това — много млади хора ненавиждаха пресата заради пристрастното
представяне на демонстрациите.
Жената се усмихна и се върна на мястото си.
Боби погледна бележките си. За миг се беше показал като топло човешко същество. В
този момент можеше да овладее тълпата. Само че отново ги загуби като се върна към
подготвената си реч. Вали си каза, че е пропуснал тази възможност.
Тогава Боби сякаш разбра същото. Той отново вдигна поглед и заговори:
— Тук ми е хладно. А на вас?
Всички изреваха в съгласие.
— Да пляскаме — предложи той. — Хайде, това ще ни затопли.
Той започна да пляска с ръце и публиката със смях подхвана същото.
Минута по-късно той спря и продължи:
— Сега съм по-добре. А вие?
Те отново закрещяха одобрително.
— Искам да говоря за почтеността — започна той. Върна се на речта си, но вече не
гледаше в бележките. — Според някои хора дългата коса, босите крака и целувките в парка
са непочтени. Ще ви кажа какво мисля аз.
Той надигна глас.
— Бедността е непочтена!
Тълпата завика одобрително.
— Неграмотността е непочтена!
Те заръкопляскаха отново.
— И ви казвам, точно тук, в Калифорния, че е непочтено човек да работи с гърба и с
ръцете си и въобще да няма надеждата да изпрати сина си в колеж.
Никой в залата не се съмняваше, че Боби вярва в това, което говори. Той беше зарязал
бележките си. Стана страстен, размахваше ръце сочеше с пръст, удряше с юмрук;
слушателите отговаряха на силата на чувствата му и акламираха всяка пламенна фраза. Вали
гледаше лицата им и разпозна израженията, които виждаше при стоенето си на сцената —
млади мъже и жени зяпат опиянено, с широко отворени очи, зинала уста и светнало от
обожание лице.
Никой не гледаше така Джийн Маккарти.
В някакъв момент Вали усети, че той и Бийп тихичко са пуснали плаката си
ПРЕДАТЕЛ на пода.
Боби говореше за бедността.
— В Делтата на Мисисипи видях деца с издути от недохранване коремчета и с язви по
лицето.
Той извиси глас.
— Не смятам, че това е приемливо!
— Индианците живеят в своите голи и оскъдни резервати с толкова малко надежда за
бъдещето, че най-голямата причина за смъртността сред тийнейджърите е самоубийството.
Според мен можем да се справяме по-добре! Хората от черните гета слушат още по-големи
обещания за равенство и справедливост, докато се намират в същите западнали училища,
свиват се в същите мръсни стаи и се борят с плъховете. Убеден съм, че Америка може да се
справи по-добре от това!
Вали видя, че доближава кулминацията.
— Днес съм тук, за да ви помоля за помощ през следващите няколко месеца —
продължи Боби. — Ако и вие смятате, че бедността е непочтена, дайте ми подкрепата си.
Те извикаха, че ще го направят.
— Ако и вие смятате, че е недопустимо в страната ни да гладуват деца, работете за
кампанията ми.
Те отново изреваха „ура“.
— Вярвате ли като мен, че Америка е способна на нещо по-добро?
Те изреваха в знак на съгласие.
— Тогава се присъединете към мен — и Америка ще направи нещо по-добро!
Той се отдръпна от катедрата и тълпата пощуря.
Вали погледна Бийп. Можеше да каже, че и тя изпитва същото като него.
— Той ще спечели, нали? — каза той.
— Да — потвърди Бийп. — Запътил се е право към Белия дом.

***
Десетдневната обиколка на Боби го отведе в тринадесет щата. В края на последния ден
той и антуражът му се качиха на самолет от Финикс за Ню Йорк. По това време Джордж
Джейкс беше сигурен, че Боби ще бъде президент.
Обществената реакция бе неустоима. Хиляди хора посрещаха Боби по летищата.
Тълпяха се по улиците да гледат как минава кортежът му. Боби винаги стоеше прав на
задната седалка на кола с гюрук, а Джордж и останалите клечаха на пода и му държаха
краката, за да не го издърпат хората от автомобила. Наоколо търчаха групи дечурлига и
викаха „Боби!“. При всяко спиране на колата хората се нахвърляха към него. Вземаха
копчетата на ръкавелите, иглите на вратовръзките му и копчетата от костюмите.
В самолета Боби седна и опразни джобовете си. От тях се изсипа куп хартия като
конфети. Джордж вдигна някои от парченцата от пода. Десетки бележки, прегледно
изписани, ситно сгънати и пъхнати в джобовете му. Молеха го да дойде на завършвания или
да посети болни деца в градски болници, съобщаваха му, че из домовете в предградията за
него се четат молитви и в църквите из страната палят свещи за него.
Боби свали сакото и нави ръкавите на ризата си, както правеше обичайно. Тогава
Джордж забеляза ръцете му. Те бяха космати, но не това порази Джордж. Ръцете му бяха
надути, а кожата — набраздена от червени одрасквания. Джордж разбра, че е станало при
докосванията от тълпата. Не искаха да го наранят, но го обожаваха толкова много, че му
пускаха кръв.
Хората бяха намерили героя, от когото се нуждаеха, но Боби също бе намерил себе си.
Затова Джордж и останалите сътрудници наричаха обиколката „Най-после свободен“. Боби
си създаде изцяло свой стил. Той имаше нова версия на харизмата на Кенеди. Брат му беше
чаровен, но сдържан, господар на себе си, непристъпен — точното държане за 1963 година.
Боби беше по-отворен. В най-добрите си моменти даваше на публиката усещането, че
разкрива душата си и си признаваше, че е грешно човешко същество, което иска да върши
добро, но не е сигурно какво е то. Лозунгът на шестдесет и осма бе: „Нека всичко се види“.
Боби се чувстваше уютно да го върши и хората го обичаха по тази причина.
Половината от пътниците на самолета към Ню Йорк бяха журналисти. В продължение
на десет дни те фотографираха и филмираха възторжените тълпи и пишеха репортажи за
това как новият, прероден Боби Кенеди печели сърцата на гласоподавателите. Силните хора в
Демократическата партия може и да не харесваха младежкия либерализъм на Боби, но
нямаше да са в състояние да пренебрегнат феномена на популярността му. Как биха могли
просто да изберат Линдън Джонсън да се кандидатира за втори път, когато американският
народ настояваше за Боби? А ако пробутаха друг военен кандидат — вицепрезидента Хюбърт
Хъмфри иди сенатор Мъски — той щеше да отнеме гласове от Джонсън, без да намали
подкрепата за Боби. Джордж не виждаше как Боби може да не получи номинацията.
И Боби щеше да бие републиканския кандидат. Той почти със сигурност щеше да бъде
„Лукавия“ Дик Никсън, минало величие, веднъж вече бито от Кенеди.
Пътят към Белия дом изглеждаше освободен от препятствия.
Докато самолетът доближаваше летището Джон Ф. Кенеди в Ню Йорк, Джордж се
питаше какво ли биха направили противниците на Боби, за да опитат да го спрат.
Президентът Джонсън щеше да направи обръщение към нацията по телевизията тази вечер,
докато самолетът се намира във въздуха. Джордж очакваше да научи какво е казал Джонсън.
Не можеше да се сети за нещо, което би имало някакво значение.
— Сигурно е голяма работа — обърна се един от журналистите към Боби — да кацаш
на летище, наречено на брат ти.
Това бе нелюбезен, нахален въпрос от репортер, който се надяваше да предизвика
невъздържан отговор и да направи история. Боби обаче беше навикнал на това. Той само
отговори:
— Бих предпочел все още да се наричаше Айдълуайлд.
Самолетът започна да рулира към терминала. Преди да изключат светлините за
закопчаването на коланите, на борда се качи познато лице и притича по пътеката към Боби.
Беше председателят на Демократическата партия за щата Ню Йорк. Преди да е достигнал
Боби, той викна:
— Президентът няма да се кандидатира! Президентът няма да се кандидатира!
— Повтори го отново — обади се Боби.
— Президентът няма да се кандидатира!
— Майтапиш се.
Джордж се вкамени. Линдън Джонсън мразеше семейство Кенеди и бе разбрал, че не
може да спечели номинацията на партията — несъмнено по силата на всички причини,
които бяха минали и през ума на Джордж. Но той се надяваше, че друг военен демократ може
да бие Боби. Следователно Джонсън е сметнал, че единственият начин да провали участието
на Боби в президентската надпревара е той самият да се оттегли от нея.
Заровете бяха хвърлени.
 42.
Дейв Уилямс знаеше, че сестра му е намислила нещо.
Той правеше пилотното предаване на Дейв Уилямс и приятели — собственото си
телевизионно шоу. При първото предложение той възприе идеята лековато — приличаше на
малко надигане на вълната на успеха на Плъм Нели. Групата се беше разпаднала и Дейв се
нуждаеше от шоуто. То слагаше началото на самостоятелната му кариера. Трябваше да бъде
добро.
Продуцентът предложи да поканят сестрата на Дейв — кинозвезда — като гост. Иви
беше по-популярна от всякога. Последният й филм, комедия за снобска госпожица, която
наема черен адвокат, беше страхотен хит.
Иви предложи да изпълни дует с другата звезда от филма — Пърси Марканд. Идеята се
хареса на продуцента Чарли, но той се притесняваше от избора на песен. Чарли бе дребен,
войнствен човек със стържещ глас.
— Трябва да бъде комедийна песен — започна той. — Не могат да пеят Истинска
любов или Скъпи, навън е студено.
— Лесно е да се каже — възрази Дейв. — Повечето дуети са романтични. Чарли
поклати глава.
— Забрави го. Това е телевизия. Не можем дори да намекваме за секс между бяла жена
и черен мъж.
— Могат да изпеят Каквото правиш ти, аз мога по-добре. Тя е комична.
— Не. Хората ще си кажат, че е коментар за гражданските права.
Чарли Лаклоу бе умен, но Дейв не го харесваше. Никой не го харесваше. Беше грубиян
с лош характер, и спорадичните му опити да бъде мил и да се харесва правеха нещата още
по-лоши.
Дейв опита:
— Ами Присмехулник?
Чарли се замисли за минута.
— Ако присмехулникът не пее, с диамантен пръстен той ще ме огрее — пропя той и се
върна към прозата. — Май можем да го пуснем.
— Можем я — съгласи се Дейв. — Оригиналният запис е направен от дуета Инес и
Чарли Фокс, брат и сестра. Никой не е смятал, че намеква за кръвосмешение.
— Окей.
Дейв обсъждаше чувствителността на американската публика с Иви, обясни й избора
на песента и тя се съгласи — само дето в очите й проблясваше нещо, което Дейвид
познаваше твърде добре. То значеше неприятности. Така гледаше точно преди училищната
постановка на Хамлет, където изигра ролята на Офелия гола.
Разговаряха и за скъсването му с Бийп.
— Всички реагират, като че ли е било типична нетрайна тийнейджърска връзка —
оплака се той. — Само че аз спрях да имам такива връзки много преди да изляза от
тийнейджърската възраст, а и никога не съм обичал особено да си разигравам коня. С Бийп
бях сериозен. Исках деца.
— Пораснал си по-бързо от нея — отбеляза Иви. — И аз пораснах по-бързо от Ханк
Ремингтън. Той се е укротил с Ана Мъри — чувам, че повече не шавал. Може би Бийп ще
направи същото.
— Но ще бъде твърде късно за мен, както се оказа за теб — горчиво произнесе Дейв.
Оркестърът се разсвирваше, Иви се гримираше, а Пърси си обличаше костюма.
Междувременно режисьорът Тони Питърсън помоли Дейв да запише встъплението си.
Предаването бе цветно и Дейв носеше кадифен костюм в цвят бордо. Погледна в
камерата, представи си как Бийп се завръща в живота му, протегнала ръце, за да го прегърне,
и се усмихна топло.
— А сега, фенове, нещо специално. При нас са двете звезди от хита Клиентът ми и аз
— Пърси Марканд и собствената ми сестра Иви Уилямс!
Той изръкопляска. Студиото беше тихо, но щяха да добавят звука на аплодираща
публика към саундтрака преди излъчването на шоуто.
— Усмивката ти ми харесва, Дейв — рече Тони. — Повтори го.
Дейв го направи три пъти и Тони обяви, че е доволен.
В същия миг Чарли се появи заедно с мъж над четиридесетте в сив костюм. Дейв
веднага забеляза, че Чарли е раболепен.
— Дейв, бих желал да те запозная с нашия спонсор — започна той. — Това е Албърт
Уортън, главният човек в Национален сапун и един от водещите бизнесмени в Америка.
Долетял е чак от Кливланд, Охайо, за да се запознае с теб — това не е ли чудесно от негова
страна?
— Несъмнено — отвърна Дейв. За всеки негов концерт хора летяха през половината
свят, но той винаги се държеше любезно.
Уортън заговори:
— Имам двама тийнейджъри, момче и момиче. Ще ми завиждат, че съм се срещал с
Вас.
Дейв опитваше да се съсредоточи върху това да направи едно отлично шоу и най-малко
му трябваше да си говори с някакъв магнат, производител на прах за пране; разбираше обаче,
че се налага да бъде учтив с този човек.
— Ще подпиша два автографа за децата Ви.
— Това ще ги развълнува.
Чарли щракна с пръсти на секретарката си, която го следваше.
— Джени, миличка — занарежда той, при все че тя бе четиридесетгодишна жена със
стиснати устни. — Донеси две от снимките на Дейв от кабинета.
Уортън приличаше на типичен консервативен бизнесмен с късо подстригана коса и
безинтересни дрехи. Това накара Дейв да го попита:
— Какво Ви накара да спонсорирате предаването ми, господин Уортън?
— Основният ни продукт е перилният препарат Фоум — започна Уортън.
— Виждал съм рекламите — усмихна се Дейв. — Фоум изпира по-чисто от бялото!
Уортън кимна. Вероятно всеки срещнат от него човек му цитираше неговата реклама.
— Фоум е добре познат и приет, и то в продължение на много години — продължи той.
— По тази причина е и малко поостарял. Младите домакини си казват: „Да, Фоум, майка ми
винаги го е използвала“. Което е мило, но има своите рискове.
Дейв се забавляваше да го слуша как говори за характера на кутия перилен препарат,
сякаш тя е човек. Уортън обаче говореше и без следа от хумор или ирония, та Дейв потисна
желанието си да гледа на това лековато. Той довърши:
— Именно затова аз съм тук, за да разберат, че Фоум е млад и в крак с модата.
 — Точно така — съгласи се Уортън. Тогава най-после се усмихна. — И едновременно с
това да внесете малко популярна музика и здрав хумор в американските домове.
Дейв се ухили.
— Добре че не свиря в Ролинг Стоунс!
— Определено — произнесе Уортън страшно сериозно.
Джени се върна с две цветни снимки на Дейв, тринадесет на петнадесет сантиметра, и
писалка.
— Как се казват децата Ви? — обърна се Дейв към Уортън.
— Каролин и Едуард.
Дейв написа посвещения за всяко от децата и се подписа.
— Готови за Присмехулник — обади се Тони Питърсън.
За изпълнението бяха построили малък кът. Приличаше на част от луксозен магазин,
със стъклени бюфети, пълни с бляскави предмети. Пърси се появи в тъмен костюм и
сребриста вратовръзка — като разпоредител в магазин. Иви беше богата клиентка с шапка,
ръкавици и ръчна чанта. Двамата застанаха от двете страни на щанда. Дейв се усмихна на
усилията на Чарли да направи така, че връзката им да не се възприема като любовна.
Репетираха с оркестъра. Песента беше жизнена и лека. Баритонът на Пърси и
контраалтът на Иви се съчетаваха добре. В подходящия момент Пърси извади изпод щанда
птичка в клетка и два пръстена на подносче.
— Ще добавим запис на смях, за да може публиката да разбере, че е смешно — рече
Чарли.
Направиха го за камерите. Първата проба беше съвършена, но както винаги го
повториха още веднъж за всеки случай.
Когато приключваха, Дейв се почувства добре. Това бе идеалното семейно забавление
за американската публика. Започна да вярва, че шоуто му ще успее.
При последния акорд на песента Иви се наведе над щанда, изправи се на пръсти и
целуна Пърси по бузата.
— Прекрасно! — одобри Тони, докато ходеше из къта. — Благодаря на всички.
Подготвяйте се за следващото представяне на Дейв, моля.
Той определено излъчваше забързаност и притеснение, и Дейв се запита защо ли.
Иви и Пърси излязоха от ъгъла.
Застанал до Дейв, господин Уортън произнесе:
— Не можем да излъчим тази целувка.
Преди Дейв да успее да каже нещо, Чарли Лаклоу ласкателно се намеси:
— Разбира се, че не, господин Уортън, не се притеснявайте, можем да го махнем,
вероятно ще го отрежем до ръкопляскането на Дейв.
— На мен целувката ми се стори очарователна и в известен смисъл невинна —
спокойно обясни Дейв.
— Нима? — строго го попита Уортън.
Дейв притеснено се зачуди дали това няма да стане проблем.
— Махни го, Дейв — продължи Чарли. — Не можем да излъчим междурасова целувка
по американската телевизия.
Дейв се изненада. Като се замисли обаче, той установи, че малцината появяващи се по
телевизията черни рядко или пък въобще не биваха докосвани от бели.
— Това нещо като политика ли е, или как? — попита той.
 — По-скоро е неписано правило — обясни Чарли. — Неписано и ненарушимо —
твърдо добави той.
Иви чу разговора и предизвикателно се намеси:
— А защо?
Дейв видя израза на лицето й и простена вътрешно. Тя нямаше да остави това просто
така. Искаше да се бие.
За малко се възцари тишина. Никой не знаеше какво да каже, особено в присъствието
на Пърси.
Най-накрая Уортън отговори на въпроса на Иви със сухия си тон на счетоводител.
— Публиката няма да го одобри. Според повечето американци расите не бива да се
смесват.
— Точно така — добави Чарли Лаклоу. — Нещата на телевизора стават в дома на човек,
във всекидневната му, пред погледа на децата и на тъща му.
Уортън погледна Пърси и си припомни, че той е женен за Бейб Лий — бяла жена.
— Съжалявам, ако това Ви засяга, господин Марканд — каза той.
— Навикнал съм — спокойно отвърна Пърси. Не отрече, че е обиден, но отказваше да
прави въпрос от това. На Дейв такова държание се стори извънредно достойно.
— Може би телевизията трябва да работи, за да променя предразсъдъците на хората —
негодуващо изрече Иви.
— Не бъди наивна — грубо произнесе Чарли. — Ако покажем нещо, което не харесват,
те просто ще сменят проклетия канал.
— Тогава всички телевизионни мрежи трябва да го правят и да изобразяват Америка
като страна, в която всички са равни.
— Няма да стане — отсече Чарли.
— Може би няма да стане — продължи Иви. — Но трябва да опитваме, нали така? Ние
носим отговорност.
Тя ги огледа всичките — Чарли, Тони, Дейв, Пърси и Уортън. Дейв изпита вина, щом
срещна погледа й, понеже знаеше, че е права.
— Всички ние — продължи тя. — Ние правим телевизионни програми, които влияят
на мисленето на хората.
— Не непременно… — обади се Чарли.
Дейв го прекъсна.
— Стига, Чарли. Ние влияем върху хората. Не беше ли така, господин Уортън нямаше
да харчи парите си.
Чарли изглеждаше ядосан, но нямаше какво да отговори.
— Точно днес ние имаме възможността да направим света едно по-добро място.
Иви не се спря.
— Никой няма да има нищо против, ако целуна Бинг Кросби в най-гледаното
телевизионно време. Нека помогнем на хората да видят, че няма значение дали целувам
малко по-тъмна буза.
Всички загледаха господин Уортън.
Дейв усети как под плътно прилепналата по кожата му набрана риза избива пот. Не
искаше Уортън да бъде засегнат.
— Доводите Ви са добри, млада госпожице — обясни Уортън. — Моите задължения
обаче са към акционерите и служителите ми. Аз не съм дошъл тук, за да направя света по-
добър, дошъл съм, за да продавам Фоум на домакините. Няма да го постигна, ако свържа
стоката си с интимно общуване между двете раси — при цялото ми уважение към господин
Марканд. Между другото, Пърси, аз съм Ваш голям почитател — имам всичките Ви записи.
Дейв се усети как мисли за Манди Лав. Беше страшно хлътнал по нея. Тя беше черна —
не златистокафява като Пърси, а хубаво тъмнокафяво. Дейв толкова бе целувал кожата й, та
чак устните му се възпалиха. Той можеше да й предложи брак, ако не се беше върнала при
стария си приятел. И сега Дейв би бил в положението на Пърси — да търпи разговор, който
обижда брака му.
Чарли продължи:
— Според мен дуетът е хубав символ на хармонията между расите, без да съдържа
намек за чепатия въпрос за секса между расите. Смятам, че свършихме чудесна работа — в
случай че махнем целувката.
Иви възрази:
— Добър опит, Чарли, но това са глупости и ти го знаеш.
— Това е реалността.
Дейв опита да оправи настроението и се обади:
— Нима ти нарече секса „чепат въпрос“, Чарли? Забавно.
Никой не се засмя.
Иви погледна Дейв.
— Какво ще правиш, Дейв, освен да пускаш шеги? — попита го тя и почти го взе на
подбив. — И двамата сме били възпитавани да се борим за това, което е правилно. Баща ни
се е сражавал в испанската гражданска война. Баба ни е извоювала за жените правото на
глас. Ти ще отстъпиш ли?
— Ти си знаменитостта, Дейв. Те имат нужда от теб. Без теб няма предаване. Ти имаш
власт. Използвай я за добро — заговори му Пърси.
Чарли се намеси:
— Хайде да бъдем реалисти. Без Национален сапун няма шоу. Ще ни бъде трудно да
намерим нов спонсор — особено след като хората разберат защо господин Уортън се е
оттеглил.
Дейв забеляза, че Уортън не заяви, че ще оттегли спонсорството си заради целувката.
Нито пък според Чарли щеше да бъде невъзможно намирането на нов спонсор — просто
щеше да е трудно. Ако Дейв държеше да задържи целувката, шоуто можеше да продължи и
телевизионната кариера да оцелее.
Може би.
— Наистина ли аз трябва да взема решението? — попита той.
— Така изглежда — отвърна Иви.
Той беше ли готов да поеме риска?
Не, не беше.
— Целувката пада — отсече той.

***
През април Джаспър Мъри отиде със самолет до Мемфис, за да проучи стачката на
работниците от чистотата — тя прерастваше в нещо насилствено.
 Джаспър познаваше насилието. Според него в природата си всички хора, включително
той, бяха предразположени да бъдат миролюбиви или зли в зависимост от ситуацията.
Естествената им наклонност бе да водят мирен и законопослушен живот, но при
подходящото насърчение повечето бяха способни да изтезават, да насилват и да убиват. Той го
знаеше.
По тази причина в Мемфис изслуша и двете страни. Говорителят на кметството заяви,
че външни агитатори насъсквали стачкуващите да се държат насилствено. Те пък обвиняваха
бруталността на полицията.
— Кой дърпа конците? — попита Джаспър.
Отговорът бе: Хенри Лоуб.
Джаспър научи, че Лоуб, демократическият кмет на Мемфис, бил неприкрит расист.
Вярвал в сегрегацията, стоял за „отделните, но равностойни“ съоръжения за бели и черни и
публично гърмял срещу нарежданата от съдилищата интеграция.
А почти всички работници от чистотата бяха черни.
Заплатите им бяха тъй ниски, че мнозина получаваха държавни помощи. Принудени
бяха да работят извънредно без заплащане. Градът не искаше да признае профсъюза им.
Стачката обаче започнала заради безопасността. Двама души били прегазени до смърт
от неизправен камион. Лоуб отказваше да махне старите камиони или да затегне правилника
за безопасност.
Градският съвет гласува признаване на профсъюза, за да сложи край на стачката, но
Лоуб отмени решението на съвета.
Протестът се разрасна.
Той стана национално известен, когато Мартин Лутър Кинг застана на страната на
чистачите.
Кинг летеше за второто си посещение в деня на полета на Джаспър — трети април
1968 година, сряда. Същата вечер градът се смрачи заради буря. Под проливния дъжд
Джаспър отиде да слуша речта на Кинг пред митинг до масонския храм.
Ралф Абърнети подгряваше хората. По-висок и по-тъмен от Кинг, не толкова хубав и по-
агресивен, според клюките той бил другар на Кинг в пиенето и женкарството и негов най-
близък съюзник и приятел.
Публиката се състоеше от работници от чистотата, техните семейства и поддръжници.
Джаспър погледна старите им палта и шапки и разбра, че те са сред най-бедните хора в
Америка. Бяха необразовани, имаха мръсна работа и живееха в град, който ги наричаше
граждани втора класа, чернилки, момчета. Но имаха дух. Повече нямаше да го търпят.
Вярваха в един по-добър живот. Имаха мечта.
А имаха и Мартин Лутър Кинг.
Той беше на тридесет и девет, но изглеждаше по-възрастен. Когато Джаспър го видя да
говори във Вашингтон, бе леко топчест, но през петте години оттогава беше натрупал
килограми и сега имаше закръглен вид. Ако костюмът му не беше тъй изискан, можеше да
мине за бакалин. Но само преди да отвори уста. Заговореше ли, ставаше гигант.
Тази вечер настроението му бе апокалиптично. Докато светкавиците проблясваха зад
прозорците, а трясъкът на гърма прекъсваше речта му, той съобщи на публиката, че тази
сутрин самолетът бил задържан заради заплаха от бомба.
— За мен обаче това няма значение, понеже аз вече изкачих върха на планината —
изрече той и хората нададоха радостни възгласи. — Аз просто желая да осъществя Божията
воля.
Тогава емоционалността на собствените му думи го обзе и гласът му затрепера от
напрежение, както на стъпалата на Мемориала на Линкълн.
— И Той ме остави да изкача планината — провикна се Кинг. — И аз погледнах.
Гласът му се извиси още.
— И видях Обетованата земя!
Джаспър можеше да види, че Кинг е наистина развълнуван. Потеше се силно и
плачеше. Множеството споделяше чувствата му и отвърна с викове „Да!“ и „Амин!“
— Аз може и да не я достигна заедно с вас — продължи той с разтреперан от емоция
глас и Джаспър си припомни, че в Библията Мойсей така и не достигаше Ханаан. — Но
искам да разберете, сега, тази вечер, че като народ ние ще стигнем Обетованата земя.
Две хиляди слушатели избухнаха в аплодисменти и възгласи „амин“.
— И затова тази вечер аз съм щастлив. Не се притеснявам от нищо. Не се боя от нито
един човек.
Той поспря и след това бавно произнесе:
— Очите ми видяха славата на Божието пришествие.
При тези думи той сякаш се олюля назад от катедрата. Застаналият зад него Ралф
Абърнети скокна да го хване и го отведе до стола му посред урагана от насърчения, който си
съперничеше с бурята навън.
Джаспър прекара другия ден в отразяване на юридическия спор. Градската управа
опитваше да накара съдилищата да забранят планираната от Кинг за следващия понеделник
демонстрация, а той пък работеше по компромис, който да осигури малък мирен поход.
В късния следобед Джаспър говори с Хърб Гулд в Ню Йорк. Разбраха се Джаспър да
опита да уреди Сам Кейкбред да вземе интервюта от Лоуб и Кинг в събота или неделя, а
Хърб да изпрати екип за заснемане на демонстрацията в понеделник, за да бъде репортажът
излъчен същата вечер.
След разговора с Гулд Джаспър отиде в мотел Лорейн, където беше отседнал Кинг.
Сградата бе ниска, на два етажа, с балкони над паркинга. Той забеляза белия Кадилак, зает
на Кинг заедно с шофьора от притежавано от негър погребално бюро в Мемфис. До колата се
намираше групичка от сътрудниците на Кинг. Сред тях Джаспър видя Верина Марканд.
Както пет години по-рано, красотата й спираше дъха, но сега изглеждаше различно.
Прическата й бе афро, носеше мънистена огърлица и кафтан. Джаспър забеляза бръчици от
напрежение покрай очите й и се запита какво ли означава да работиш за толкова страстно
обожаван и едновременно с това толкова жестоко мразен човек като Мартин Лутър Кинг.
Джаспър й проводи най-предразполагащата си усмивка, представи се и започна:
— Срещали сме се и преди.
— Не мисля — подозрително отвърна тя.
— Със сигурност сме се срещали. Но определено може да Ви бъде простено, че не
помните. Датата беше двадесет и осми август 1963 година. В този ден се случиха много други
неща.
— Особено речта на Мартин „Имам мечта“.
— Аз бях студент репортер и Ви помолих да ми уредите интервю с доктор Кинг. Вие
ме отпратихте.
Джаспър също тъй си спомни и колко омагьосан беше от красотата на Верина. Сега
изпитваше същото очарование.
 Тя омекна и усмихнато продължи:
— Предполагам, че още си искате интервюто.
— Сам Кейкбред ще бъде тук през уикенда. Той ще говори с Хърб Лоуб и наистина
трябва да вземе интервю и от доктор Кинг.
— Ще дам всичко от себе си, господин Мъри.
— Моля, наричайте ме Джаспър.
Тя се поспря.
— Задоволете любопитството ми. Как сме се срещнали в онзи ден във Вашингтон?
— Закусвах с конгресмена Грег Пешков, семеен приятел. Вие пък бяхте с Джордж
Джейкс.
— И къде сте били оттогава насетне?
— Известно време във Виетнам.
— Воювали сте?
— Да, малко.
Той не обичаше да говори за това.
— Мога ли да Ви задам един личен въпрос?
— Опитайте. Не обещавам, че ще отговоря.
— Вие и Джордж все още ли сте заедно?
— Няма да отговоря.
В същия миг и двамата чуха гласа на Кинг и вдигнаха поглед. Той стоеше на балкона на
стаята си, гледаше надолу и обясняваше нещо на един от своите хора близо до Джаспър и
Верина на паркинга. Кинг си загащваше ризата и сякаш се обличаше след душ. Джаспър
предположи, че вероятно се приготвя да излиза за вечеря.
Кинг постави и двете си ръце на парапета, наведе се и заговори с някого.
— Бен, тази вечер искам да изпееш за мен „Мой мили Боже“ тъй, както не си го правил
преди — искам да го изпееш наистина хубаво.
Шофьорът на белия Кадилак се обърна към него:
— Захладнява, отче. Вечерта може и да Ви потрябва връхна дреха.
— Окей, Джоунси — рече Кинг. Надигна се от парапета.
Прозвуча изстрел.
Кинг залитна назад, разпери ръце, все едно е разпнат на кръст, удари се в стената зад
себе си и падна.
Верина изпищя.
Сътрудниците на Кинг се снишиха около белия Кадилак.
Джаспър застана на едно коляно. Верина приклекна пред него. Той я обгърна с двете
си ръце, придърпа покровителствено главата й до гърдите си и се огледа за причинителя на
стрелбата. От другата страна на улицата стърчеше сграда, която може и да беше къща с
мебелирани стаи под наем.
Нямаше втори изстрел.
За миг Джаспър беше разкъсан. Той освободи Верина от защитната си прегръдка.
— Добре ли сте? — попита я той.
— О, Мартин! — и тя погледна към балкона.
И двамата се изправиха предпазливо, но стрелбата явно беше свършила.
Безмълвно се втурнаха по външното стълбище към балкона.
Кинг лежеше по гръб, а краката му бяха опрени на преградата. Над него се бяха
надвесили Ралф Абърнети и още един от хората от кампанията, любезният очилатко Били
Кайлс. Откъм хората на паркинга, видели стрелбата, се донесоха писъци и стонове.
Куршумът бе ударил врата и челюстта на Кинг и бе откъснал вратовръзката му. Раната
беше ужасна и Джаспър веднага позна, че Кинг е улучен от пръскащ се куршум дум-дум.
Около раменете му се стичаше кръв.
Абърнети викаше:
— Мартин! Мартин! Мартин!
Той потупваше Кинг по бузата. На Джаспър му се стори, че видя слаб проблясък на
съзнание на лицето на Кинг. Абърнети не спираше:
— Мартин, това съм аз, Ралф, не се притеснявай, всичко ще бъде наред.
Устните на Кинг се движеха, но не излизаше звук.
Кайлс пръв се обади от стаята. Вдигна слушалката, но явно на таблото нямаше никого.
Кайлс затропа по стената с юмрук и се развика:
— Вдигнете телефона! Вдигнете телефона! Вдигнете телефона!
После се отказа, изтича на балкона и викна към хората на паркинга:
— Викайте линейка, доктор Кинг е прострелян!
Някой зави ударената глава на Кинг в кърпа от банята.
Кайлс взе оранжевото одеяло от леглото, наметна Кинг и закри тялото му чак до
простреляния врат.
Джаспър познаваше раните. Знаеше колко кръв може да загуби човек и от какво може и
не може да се оправи.
Той нямаше надежда за Мартин Лутър Кинг.
Кайлс вдигна ръката на Кинг, разтвори пръстите му и извади кутия цигари. Джаспър не
го беше виждал да пуши — явно го правеше единствено насаме. Дори и сега Кайлс пазеше
приятеля си. Жестът трогна сърцето на Джаспър.
Абърнети продължаваше да говори на Кинг:
— Чуваш ли ме? — попита той. — Чуваш ли ме?
Джаспър видя как цветът на лицето на Кинг се промени рязко. Кафявата кожа избледня
и стана мъртвешки сива. Хубавите черти станаха неестествено спокойни.
Джаспър познаваше и смъртта. Това беше тя.
Верина видя същото. Тя се извърна и разхлипана влезе в стаята.
Джаспър обви ръце около нея.
Тя се отпусна в него, разплака се и горещите й сълзи попиха в бялата му риза.
— Толкова съжалявам — прошепна Джаспър. — Толкова съжалявам.
„Съжалявам за Верина“, помисли си той. „Съжалявам за Мартин Лутър Кинг.“
„Съжалявам и за Америка.“

***
Същата нощ вътрешните райони на американските градове избухнаха.
В бунгалото на Бевърли Хилс, където живееше, Дейв Уилямс с ужас следеше
телевизионните репортажи. В сто и десет града имаше бунтове. Във Вашингтон двадесет
хиляди души надделяха над полицията и подпалиха редица постройки. В Балтимор шестима
загинаха, а седемстотин бяха ранени. В Чикаго три километра и половина от улица „Уест
Медисън“ бяха превърнати в развалини.
Целия следващ ден Дейв седеше в стаята си на канапето пред телевизора и пушеше.
Кой беше виновен? Не само стрелецът. Всички бели расисти, подбуждащи омраза. И всички
хора, които не правеха нищо за жестоките несправедливости.
Хора като самия Дейв.
Имаше един шанс в живота си да застане срещу расизма. Станало бе преди няколко дни
в едно телевизионно студио в „Бърбанк“. Казаха му, че не можело бяла жена да целуне черен
мъж по американската телевизия. Сестра му поиска той да се противопостави на това
расистко правило. Той обаче се поддаде на предразсъдъка.
Той беше убил Мартин Лутър Кинг точно както го бяха убили Хенри Лоуб, Бари
Голдуотър и Джордж Уолъс.
Предаването щеше да се излъчи утре, в събота, в осем часа вечерта, без целувката.
Дейв си поръча бутилка бърбън от румсървиса и заспа на канапето.
Събуди се рано сутринта и знаеше какво да прави.
Изкъпа се, взе два аспирина срещу махмурлука и облече най-консервативните си дрехи
— зелен кариран костюм с широки ревери и панталони клош. Поръча лимузина и в десет
пристигна в студиото в „Бърбанк“.
Знаеше, че Чарли Лаклоу ще бъде в кабинета си, нищо, че бе уикенд — съботата беше
денят на излъчването и непременно щеше да има паника в последния момент, точно като
нещото, което Дейв щеше да създаде.
Зрялата секретарка на Чарли, Джени, седеше на бюрото си в приемната.
— Добро утро, госпожице Причард — поздрави я Дейв. Отнасяше се към жената с
допълнително уважение, понеже Чарли бе извънредно груб с нея. В резултат тя обожаваше
Дейв и би сторила всичко за него.
— Бихте ли проверили полетите до Кливланд?
— В Охайо?
Той се ухили.
— Има ли друг Кливланд?
— Днес ли искате да отидете там?
— Колкото може по-скоро.
— Знаете ли на какво разстояние е?
— Около три хиляди и нещо километра.
Тя вдигна телефона.
Дейв добави:
— Поръчайте и лимузина, която да ме чака на летището там.
Тя си записа и заговори в слушалката:
— Кога е следващият полет за Кливланд?… Благодаря, ще задържа.
Тя отново погледна Дейв.
— Къде в Кливланд искате да отидете?
— Дайте на шофьора домашния адрес на Албърт Уортън.
— Господин Уортън очаква ли Ви?
— Това ще бъде изненада.
Той й намигна и влезе в кабинета.
Чарли седеше зад бюрото. Заради съботата носеше сако от туид и нямаше вратовръзка.
— Можеш ли да направиш две версии на предаването? — попита го Дейв. — Едната с
целувката, а другата без нея.
— Лесна работа — отвърна Чарли. — Вече имаме версията без целувката — готова е за
излъчване. Можем да направим другата и тази сутрин. Но няма да го извършим.
— По-късно днес ще получиш телефонно обаждане от Албърт Уортън с молбата да
оставиш целувката. Просто искам да си подготвен. Ти не би искал да разочароваш нашия
спонсор.
— Разбира се, че не. Но какво те прави тъй уверен, че той ще си промени мнението?
Дейв въобще не беше сигурен, но не го каза на Чарли.
— Като имаме и двете версии готови, кой е най-последният момент, в който можеш да
направиш промяната?
— Около осем без десет източно време.
Джени Причард подаде глава през вратата.
— Записан сте за самолета в единадесет, Дейв. Летището е на единадесет километра
оттук, тъй че трябва да тръгнете веднага.
— Полетът е четири часа и половина, а разликата във времето е три часа, тъй че кацате
в шест и половина.
Тя му подаде листче с адреса на господин Уортън.
— Трябва да бъдете там в седем.
— Това ми дава достатъчно време — прецени Дейв. Махна за довиждане на Чарли и му
каза:
— Стой на телефона.
Чарли изглеждаше замислен. Не беше навикнал да му нареждат.
— Никъде няма да ходя — рече той.
В приемната госпожица Причард му каза:
— Жена му е Сюзан, а децата са Каролин и Едуард.
— Благодаря Ви.
Дейв затвори вратата на Чарли.
— Госпожице Причард, ако Ви дойде до гуша да работите за Чарли, на мен ми трябва
секретарка.
— Вече ми е дошло до гуша — отвърна тя. — Кога започвам?
— Понеделник.
— Да дойда ли в хотел Бевърли Хилс в девет?
— Нека да е в десет.
Хотелската лимузина откара Дейв до летището. Госпожица Причард се беше обадила в
авиокомпанията и го чакаше стюардеса, за да го преведе през ВИП коридора и да избегнат
сцените с почитатели в залата за заминаващи.
Беше закусил само с аспирин, тъй че се зарадва на обяда в самолета. Докато машината
се снижаваше към просналия се край езерото Ери град, той умуваше какво да каже на
господин Уортън. Това щеше да бъде трудно. Но ако го направеше добре, може би щеше да
убеди Уортън. Това щеше да компенсира предишната му страхливост. Жадуваше да каже на
сестра си, че я е възмездил.
Приготовленията на госпожица Уортън свършиха работа и на летище Хопкинс го
чакаше кола. Няколко минути след седем лимузината спря в алеята на голяма, но не разкошна
къща във фермерски стил. Дейв отиде до входа и позвъни.
Чувстваше се нервен.
 Самият Уортън дойде на вратата в пуловер с изрязана яка и памучен панталон.
— Дейв Уилямс? — учуди се той. — Какво…?
— Добър вечер, господин Уортън — поздрави го Дейв. — Съжалявам, че се натрапвам,
но бих желал да говоря с Вас.
Когато преодоля изненадата, Уортън изглеждаше доволен.
— Заповядайте — покани го той. — Запознайте се със семейството.
Уортън въведе Дейв в трапезарията. Семейството явно привършваше вечерята. Уортън
имаше хубава жена над тридесетте, дъщеря на около шестнадесет и пъпчив син, година-две
по-малък.
— Имаме изненадващ гост — произнесе той. — Това е господин Дейв Уилямс от Плъм
Нели.
Госпожа Уортън допря малка бяла ръка до устата си и пророни:
— Божичко.
Дейв се здрависа с нея и се обърна към младежите:
— Вие трябва да сте Каролин и Едуард.
Уортън изглеждаше доволен, че Дейв помни имената на децата му.
Те бяха поразени от изненадващото посещение на истинска поп звезда, която бяха
виждали по телевизията. Едуард загуби дар слово. Каролин изпъна рамене, гърдите й
щръкнаха и тя отправи към Дейв погледа, който беше виждал в хиляди момичета. Той
казваше: „Можеш да правиш с мен каквото поискаш“.
Той се направи, че не го забелязва.
— Моля, Дейв, седнете. Присъединете се към нас — продължи господин Уортън.
Госпожа Уортън се намеси.
— Малко десерт? Имаме ягодов сладкиш с маслено тесто.
— Да, моля — отвърна Дейв. — Живея на хотел, тъй че малко готвена храна ще бъде
истинско пиршество.
— О, горкичкият — рече тя и отиде към кухнята.
— Днес ли дойдохте от Лос Анджелис? — попита го Уортън.
— Да.
— Сигурен съм, че не само, за да наминете.
— Всъщност да. Искам да говоря с Вас още веднъж за предаването довечера.
— Окей — замислено отговори Уортън.
Госпожа Уортън се върна с десерта на поднос и започна да сервира.
Дейв искаше децата да са на негова страна. Той им обясни:
— В края на шоуто, което сме направили с баща ви, има момент, в който Пърси
Марканд пее в дует със сестра ми Иви Уилямс.
— Гледах филма й — страхотен е! — обади се Едуард.
— В края на песента Иви целува Пърси по бузата.
И Дейв се спря.
— Е? Голяма работа! — изтърси Каролин.
Госпожа Уортън закачливо вдигна вежда към Дейв, когато му сервира голямо парче от
сладкиша.
Дейв продължи.
— Господин Уортън и аз говорихме дали това няма да засегне публиката ни — нещо,
което и двамата не искаме да правим. Решихме да махнем целувката.
 — Убеден съм, че това беше мъдър избор — каза Уортън.
— Дойдох да се видя с Вас днес, господин Уортън, понеже смятам, че откакто взехме
това решение, ситуацията се промени — изрече Дейв.
— Говорите за убийството на Мартин Лутър Кинг.
— Доктор Кинг бе убит, но Америка продължава да кърви.
Изречението се появи в главата на Дейв отникъде, както понякога ставаше с текстовете
на песните.
Уортън поклати глава и устата му се изопна в упорита черта. Оптимизмът на Дейв се
изпари. Уортън продължи замислено:
— Имам повече от хиляда служители — между другото, много от тях са негри. Ако
продажбите на Фоум спаднат, защото сме засегнали зрителите, някои от тези хора ще загубят
работата си. Не мога да поемам такъв риск.
— И двамата ще поемем риск — отговори му Дейв. — И моята популярност е заложена
на карта. Но аз искам да помогна на страната да се излекува.
Уортън се усмихна снизходително, все едно някое от децата му е казало нещо
безнадеждно идеалистично.
— И Вие смятате, че една целувка може да го направи?
Дейв заговори по-ниско и по-рязко.
— Събота вечер е, Албърт. Представете си — из цяла Америка черните младежи се
чудят дали да излязат, за да палят и да трошат прозорци, или да се дръпнат и да не се
набъркват в неприятности. Преди да се решат доста от тях ще гледат Дейв Уилямс и
приятели просто защото водещият е рокзвезда. Как предпочитате да се чувстват те в края на
предаването?
— Е, очевидно…
— Помислете си как наредихме сцената с Пърси и Иви. Всичко в нея показва, че
белите и черните трябва да бъдат разделени — костюмите им ролите им и щандът между
тях.
— Това е намерението — съгласи се Уортън.
— Ние подчертахме разделението им, но аз не искам да го натяквам на черните,
особено тази вечер, когато големият им герой е убит. Целувката на Иви в самия край събаря
цялата сцена. Целувката съобщава, че не бива да се използваме, да се бием и да се убиваме
едни други. Тя съобщава, че можем да се докосваме. Това не би трябвало да е нещо голямо,
но то е.
Дейв затаи дъх. В действителност той не вярваше, че целувката ще спре кой знае колко
бунтове. Искаше тя да остане просто защото беше за доброто срещу злото. Смяташе обаче, че
тези доводи може и да убедят Уортън.
— Дейв е прав, татко. Ти наистина трябва да го направиш — обади се Каролин.
— Така е — додаде и Едуард.
Уортън не се повлия кой знае колко от мненията на децата си, но се обърна към жена
си, донякъде за изненада на Дейв, и я попита:
— Ти какво мислиш, скъпа?
— Няма да ти кажа да вършиш нещо, което вреди на компанията — започна тя. —
Знаеш го. Но смятам, че това може даже да бъде от полза за Национален сапун. Ако те
критикуват, кажи им, че си го направил заради Мартин Лутър Кинг. Можеш да се окажеш
герой.
 — Сега е осем без петнадесет, господин Уортън — напомни му Дейв. — Господин
Лаклоу чака на телефона. Ако му се обадите през следващите пет минути, той ще има време
да смени лентите. Решението е Ваше.
Стаята притихна. Уортън помисли една минута. После стана.
— По дяволите, мисля, че сте прав — каза той.
И отиде в антрето.
Чуха го как набира. Дейв прехапа устни.
— Господин Лаклоу, моля… Здрасти, Чарли… Да, тук е, довършва вечерята с нас…
Водихме дълъг разговор за това и ти се обаждам, за да те помоля да върнеш целувката в
шоуто… Да, това казвам. Благодаря ти, Чарли. Лека нощ.
Дейв чу изщракването на телефона и остави топлото усещане за триумф да го залее.
Господин Уортън се върна в стаята.
— Е, стана — обобщи той.
— Благодаря Ви, господин Уортън — каза Дейв.

***
— Целувката беше страшно коментирана и почти всичко бе положително — обясни
Дейв на Иви по време на обяда в салона на Поло във вторник.
— Значи Национален сапун е на печалба?
— Това ми казва новият ми приятел господин Уортън. Продажбите на Фоум са се
увеличили, а не са спаднали.
— А предаването?
— Също е успешно. Вече е договорен един сезон.
— И всичко това, понеже ти направи каквото трябва.
— Соловата ми кариера започва чудесно. Не е зле за хлапе, което се е издънило на
всичките си изпити.
Чарли Лаклоу седна на масата им.
— Простете, че закъснях — неискрено започна той. — Работих по съвместно
изявление за пресата с Национален сапун. Малко е късно, три дни след шоуто, но искат да се
възползват от добрата реклама.
Той даде на Дейв два листа хартия.
— Може ли? — попита Иви. Тя знаеше, че на Дейв му е трудно да чете. Той й подаде
хартията. Минута по-късно тя се обади:
— Дейв! Те искат да кажеш: „Бих желал да благодаря на директора на Национален
сапун, господин Албърт Уортън, за неговата смелост и далновидност да настои предаването
да бъде излъчено с противоречивата целувка“. Ама че нахалство!
Дейв взе листа.
Чарли му подаде химикалка.
Дейв написа „ОК“ в горния край на листа, после го подписа и го връчи на Чарли.
Иви направо подивя.
— Ама това е отвратително! — каза тя.
— Разбира се — съгласи се Дейв. — Това е шоубизнесът.
 43.
В деня на потвърждаването на развода на Димка се проведе среща на високопоставени
сътрудници на Кремъл за обсъждане на кризата в Чехословакия.
Димка беше във възторг. Жадуваше да се ожени за Наталия и ето че едно голямо
препятствие вече го нямаше. Не можеше да дочака да й съобщи новините, но когато
пристигна в залата „Нина Онилова“, там вече имаше неколцина референти и той трябваше да
чака.
Когато тя дойде с пусната около лицето къдрава коса — той я намираше много
очарователна — Димка й се усмихна сияйно. Тя не знаеше за какво, но му отвърна щастливо.
Димка бе почти толкова щастлив за Чехословакия. Новият партиен ръководител в
Прага, Александър Дубчек, се оказа реформатор в духа на Димка. За пръв път, откак
работеше в Кремъл, един съветски сателит бе обявил, че неговата версия на комунизма може
да не бъде съвсем като съветския модел. На пети април Дубчек обяви План за действие с
включени свобода на словото, право на пътуване на Запад, край на произволните арести и
по-голяма самостоятелност на промишлените предприятия.
Ако това проработеше в Чехословакия, то можеше да проработи и в СССР.
Димка винаги бе поддържал мнението, че социализмът може да бъде реформиран — за
разлика от сестра си и от дисидентите, които смятаха, че той трябва да бъде премахнат.
Заседанието започна и Евгений Филипов представи доклад на КГБ, според който
буржоазните елементи опитвали да подкопаят чешката революция.
Димка въздъхна тежко. Това беше типично за Кремъл при Брежнев. Когато хората се
противяха на властите, тук не се питаха дали няма и легитимни причини, но винаги търсеха
— и намираха — злонамерени мотиви.
Отговорът на Димка бе презрителен:
— Съмнявам се да има останали много буржоазни елементи в Чехословакия след
двадесет години социализъм.
Като доказателства Филипов представи два листа хартия. Единият представляваше
писмо, в което Симон Визентал, директор на Центъра за еврейска документация във Виена,
хвалеше работата на ционистките си колеги в Прага. Другият — отпечатана в Чехословакия
листовка, призоваваща за отделяне на Украйна от СССР.
От другата страна на масата Наталия Смотрова се държеше иронично.
— Тези документи са такива очевидни фалшификати, че е направо смехотворно! Няма
дори бегла правдоподобност в това Симон Визентал да организира контрареволюция в
Прага. КГБ само толкова ли може?
— Дубчек се оказа змия в пазвата ни! — ядосано натърти Филипов.
В това имаше зрънце истина. Когато предишният чехословашки ръководител стана
непопулярен, Дубчек бе одобрен от Брежнев да го замени, защото изглеждаше безцветен и
надежден. Радикализмът му се оказа неприятна изненада за консерваторите в Кремъл.
Филипов продължи.
— Дубчек е позволил на вестниците да отправят нападки срещу партийното
ръководство! — негодуващо отбеляза той.
Тук Филипов стъпи на хлъзгав терен. Новотни, предшественикът на Дубчек, бе
мошеник. Димка започна:
 — Вестниците са разкрили, че Новотни е използвал държавни разрешителни за внос,
за да купи автомобили Ягуар, които после е продавал на партийни членове с голяма печалба.
Той се направи на наивен.
— Нима наистина искате да защитавате такива хора, другарю Филипов?
— Аз желая социалистическите страни да бъдат ръководени дисциплинирано и
справедливо — отвърна Филипов. — Скоро подривните вестници ще започнат да искат така
наречената западна демокрация, в която политическите партии на съперничещите си
буржоазни групи ще създадат илюзията на избор, но ще се обединят, за да потискат
работническата класа.
— Никой не желае това — възрази Наталия. — Ние искаме Чехословакия да бъде
културно напреднала страна, привлекателна за западните туристи. Ако се намесим и
туризмът западне, СССР ще бъде принуден да плаща още повече, за да подкрепя
чехословашката икономика.
— Това ли е мнението на Министерството на външните работи? — изсумтя Филипов.
— Министерството иска да преговаря с Дубчек, за да се осигури страната да остане
социалистическа, а не една груба намеса, която да отчужди и капиталистическите, и
социалистическите страни.
Най-накрая мнозинството от хората около масата бяха убедени от икономическите
аргументи. Изготвената от референтите препоръка за Политбюро беше Дубчек да бъде
запитан от останалите членове на Варшавския договор при следващата им среща в Дрезден,
Източна Германия. Димка се радваше — заплахата от провеждане на чистка от
твърдолинейните бе предотвратена, поне за момента. Вълнуващият чехословашки
експеримент за реформиране на социализма щеше да продължи.
Вън от залата Димка обясни на Наталия.
— Разводът ми е оформен. Повече не съм женен за Нина и това е официално.
Отговорът й беше приглушен.
— Хубаво — каза тя, но изглеждаше притеснено.
Димка бе живял отделно от Нина и малкия Григорий една година. Имаше свое
местенце, където той и Наталия си открадваха няколко часа заедно веднъж или два пъти
седмично. И за двамата това бе недостатъчно.
— Искам да се оженя за теб — изрече той.
— Аз искам същото.
— Ще говориш ли е Ник?
— Да.
— Тази вечер?
— Скоро.
— Какво те плаши?
— Не ме е страх за мен — отвърна тя. — Не ми пука какво прави той с мен.
Димка потрепера при спомена за сцепената й устна.
— Притеснявам се за теб — продължи тя. — Спомни си за човека с магнетофона.
Димка си спомни. Търговецът на черно, който измами Наталия, бе тъй лошо бит, че
свърши в болницата. Наталия намекваше, че същото може да стане и с Димка, ако тя помоли
Ник за развод.
Димка не вярваше.
— Аз не съм някакъв обикновен престъпник, а дясната ръка на премиера. Ник не може
и с пръст да ме пипне.
Беше деветдесет и девет на сто сигурен в това.
— Не знам — тъжно произнесе Наталия. — Ник също има връзки нависоко.
Димка заговори по-тихо.
— Ти любиш ли се още е него?
— Не е често. Той си има други момичета.
— Харесва ли ти?
— Не!
— А на него?
— Не твърде много.
— Какъв е проблемът тогава?
— Гордостта му. Ще бъде разгневен, че бих могла да предпочета друг мъж.
— Не се боя от гнева му.
— Аз се боя. Но ще говоря с него. Обещавам ти.
— Благодаря ти.
Гласът на Димка се сниши до шепот.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Той се върна в кабинета си и резюмира заседанието на сътрудниците за своя началник
Алексей Косигин.
— И аз не вярвам на КГБ — заяви Косигин. — Андропов иска да спре реформите на
Дубчек и фабрикува доказателства, за да го постигне.
Юрий Андропов, новият председател на КГБ, беше фанатично праволинеен. Косигин
продължи:
— Но аз имам нужда от надеждни сведения от Чехословакия. Ако КГБ не заслужават
да им се вярва, към кого да се обърна?
— Изпратете сестра ми там — предложи Димка. — Тя е репортер на ТАСС. По време
на карибската криза изпращаше на Хрушчов чудесни разузнавателни сведения от Хавана по
системата за свръзка на Червената армия. Може да направи същото за Вас от Прага.
— Добра идея — изкоментира Косигин. — Ще го организирате, нали?

***
Димка не видя Наталия на следващия ден, но вдругиден тя му звънна точно когато той
напускаше кабинета си в седем.
— Говори ли с Ник? — попита я той.
— Още не.
Преди Димка да успее да изрази разочарованието си, тя продължи:
— Нещо друго стана обаче. Филипов дойде и се срещна с него.
— Филипов?
Димка беше смаян.
— Какво търси един служител на Министерството на отбраната при съпруга ти?
— Белята си. Мисля, че е казал на Ник за теб и за мен.
— Че защо ще го прави? Знам, че все се караме по събранията, но все пак…
 — Има нещо, което не съм ти казвала. Филипов ми направи предложение.
— Глупакът му с глупак. Кога?
— Преди два месеца, в бара на Крайбрежната улица. Ти беше някъде с Косигин.
— Невероятно. Мислел си е, че може и да легнеш с него само защото съм бил извън
града?
— Нещо такова. Беше конфузно. Казах му, че няма да спя с него дори и да е последният
останал мъж в Москва. Може би трябваше да бъда по-внимателна.
— Мислиш, че е говорил с Ник за отмъщение?
— Сигурна съм в това.
— Ник какво ти каза?
— Нищо. Това ме тревожи. Щеше ми се отново да ми бе сцепил устната.
— Не говори така.
— Боя се за теб.
— Ще бъда наред, не се тревожи.
— Внимавай.
— Ще внимавам.
— Недей да ходиш пеша вкъщи, а шофирай.
— Винаги шофирам.
Сбогуваха се и затвориха телефоните. Димка облече дебелото палто и кожената шапка
и излезе. Неговият Москвич 408 беше в паркинга на Кремъл, тъй че там беше в безопасност.
Караше към дома и се питаше дали Ник ще има смелостта да удари колата му, но нищо не
стана.
Той стигна до жилището си и паркира на улицата през една пряка. В този миг беше
най-уязвим. Трябваше да върви от вратата на колата до вратите на сградата под уличното
осветление. Ако щяха да го бият, можеха да го извършат тук.
Никой не се виждаше, но можеха да се крият.
Димка предполагаше, че Ник няма да го нападне. Щеше да изпрати някои от
главорезите си. Димка се питаше колко. Да отвръща ли? Срещу двама имаше шанс — не беше
мекушав. Ако бяха трима или повече, можеше със същия успех да легне и да се остави.
Излезе от колата и я заключи.
Тръгна по паважа. Щяха ли да изскочат от задната врата на паркирания микробус? Или
да излязат иззад ъгъла на съседната сграда? Или да се крият в този вход?
Той достигна кооперацията си и влезе в нея. Може би щяха да са във фоайето.
Трябваше дълго да чака асансьора.
Когато дойде и вратата му се затвори, той се запита дали пък няма да са в апартамента
му.
Отключи входната врата. Мястото беше тихо и спокойно. Той огледа спалнята,
всекидневната, кухнята и банята.
Беше празно.
Тогава затръшна вратата.

***
В продължение на две седмици Димка живееше със страха, че може да бъде нападнат
всяка минута. Най-накрая реши, че няма да стане. Може би на Ник му беше все едно че жена
му има връзка; или пък беше твърде разумен да прави свой неприятел работещ в Кремъл
човек. Както и да е, Димка започна да се чувства повече в безопасност.
Все още се чудеше на Евгений Филипов. Как може той дори да се е изненадал, че
Наталия го е отхвърлила? Беше безличен, старомоден, грозноват, зле облечен — какво си е
представял, че притежава, та да изкуши привлекателна жена, която вече има както съпруг,
така и любовник? Очевидно чувствата му са били дълбоко наранени. Отмъщението му обаче
явно не проработи.
Най-важното нещо за Димка обаче си оставаше чешкото движение за реформи,
наричано „Пражка пролет“. То предизвика най-острото разделение в Кремъл след
Карибската криза. Началството на Димка, съветският премиер Алексей Косигин, оглавяваше
оптимистите — те се надяваха чехите някак си да намерят изход от неефективността и
прахосничеството на социалистическата икономика. Те приглушаваха ентусиазма си по
тактически причини и предлагаха Дубчек да бъде наблюдаван внимателно, но
конфронтацията да бъде избягвана по възможност. Както и да е, консерватори като
началството на Филипов — министъра на отбраната Андрей Гречко — и председателят на
КГБ Андропов бяха уплашени от Прага. Бояха се, че радикалните идеи ще подкопаят
авторитета им, ще навлязат в други страни и ще разрушат военния съюз на Варшавския
договор. Искаха да изпратят танковете, да свалят Дубчек от власт и да поставят строг
комунистически режим, робски предан на Москва.
Истинският авторитет Леонид Брежнев не вземаше страна — както често правеше — а
чакаше оформянето на някакъв консенсус.
Въпреки че бяха едни от най-могъщите хора в света, партийните началства в Кремъл се
страхуваха да излязат от строя. Марксизъм-ленинизмът даваше отговори на всички въпроси,
следователно крайното решение щеше неизменно да бъде правилно. Така всеки, който
твърдеше, че ще има различен резултат, се оказваше отклонил се от партийната линия. Димка
понякога се питаше дали във Ватикана е толкова зле.
Понеже никой не искаше да изрази мнение в писмен вид, те трябваше да накарат
референтите си да обсъждат работите неофициално преди всяко заседание на Политбюро.
— Не става дума само за ревизионистките идеи на Дубчек за свободата на печата —
обясняваше Евгений Филипов на Димка един следобед в широкия коридор пред залата на
Президиума. — Той е словак, който иска да даде повече права на потиснатото малцинство,
от което произхожда. Представи си това да достигне до Украйна или Белорусия.
Филипов както винаги изглеждаше с десет години назад. Днес почти всички носеха по-
дълга коса, но той все още беше подстриган по военному. За момент Димка опита да забрави,
че това е злонамерен човек, причинител на неприятности.
— Тези опасности са далечни — заяви той. — Не съществува непосредствена заплаха
за Съветския съюз, и определено не и нещо, което да оправдава военна намеса.
— Дубчек действа срещу КГБ. Отстранил е от Прага няколко представители и е
наредил разследване на смъртта на стария външен министър Ян Масарик.
— Има ли КГБ правото да убива министри на приятелски правителства? — попита
Димка. — Това ли е съобщението, което искате да изпратим в Унгария или в Източна
Германия? Та това ще превърне КГБ в нещо по-лошо от ЦРУ. Американците поне убиват хора
само в неприятелски страни като Куба.
Филипов стана заядлив.
 — Какво печелим, като позволяваме такива глупости в Прага?
— Нахлуем ли в Чехословакия, ще има дипломатическо затягане — знаеш го.
— Че какво от това?
— Това ще навреди на отношенията ни със Запада. Опитваме се да намалим
напрежението със Съединените щати, за да харчим по-малко за армията. Цялата работа може
да бъде осуетена. Навлизането с войски може дори да помогне за избирането на Ричард
Никсън за президент — а той може да увеличи американските военни разходи. Помисли си
само какво ще ни струва това!
Филипов опита да го прекъсне, но Димка го спря.
— Навлизането с войски ще раздразни и Третия свят. Опитваме да засилим контактите
си с необвързаните страни при съперничеството с Китай, който иска да ни измести като
водач на социалистическите държави. Ето защо през ноември се организира световна
конференция на комунистическите партии. Тя може да се превърне в унизителен провал, ако
ние нахлуем с войски в Чехословакия.
— Значи ти просто би оставил Дубчек да прави каквото си поиска? — процеди
Филипов.
— Напротив.
Димка разкри предпочитаното от началството му предложение.
— Косигин ще отиде в Прага, за да договори компромис — решение без военна сила.
Филипов на свой ред свали картите.
— Министерството на отбраната ще подкрепи този план в Политбюро — при условие
незабавно да започнем подготовка за въвеждане на войски при провал на преговорите.
— Дадено — рече Димка, който бе уверен, че военните така и така ще се подготвят.
След като се взе решение и двамата се насочиха в противоположни посоки, Димка се
върна в кабинета си точно когато секретарката му Вера Плетнер вдигаше телефона. Той видя
как лицето й придобива цвета на хартията в пишещата машина.
— Да не е станало нещо? — попита той.
Тя му подаде слушалката.
— Бившата Ви жена.
Димка сподави едно простенване, взе слушалката и заговори в нея.
— Какво има, Нина?
— Ела веднага! — изпищя тя. — Гриша го няма!
Сърцето на Димка сякаш спря. Григорий, когото наричаха Гриша, още нямаше пет
години и не ходеше на училище.
— Какво искаш да кажеш с това „няма го?“
— Не мога да го намеря, изчезнал е, търсих го навсякъде!
В гърдите на Димка имаше болка. Той се мъчеше да остане спокоен.
— Кога и къде го видя за последен път?
— Качи се по стълбите, за да отиде при майка ти. Оставих го да отиде сам — винаги го
оставям, та това са само три етажа с асансьора.
— Кога?
— Преди по-малко от час — трябва да дойдеш!
— Идвам. Обади се в милицията.
— Идвай бързо!
— Обади се в милицията, разбра ли?
 — Сега.
Димка пусна слушалката и излезе от кабинета. Изтърча от сградата. Не се спря, за да
навлече палтото, но не обърна внимание на студения московски въздух. Скочи в своя
Москвич, премести лоста на първа и се изстреля от паркинга. Дори и с газ до ламарината
малката кола не се движеше бързо.
Нина все още държеше апартамента им в Правителствения дом, по-малко от километър
и половина от Кремъл. Димка паркира и влетя.
Във фоайето имаше човек от КГБ.
— Добър ден, Дмитрий Илич — учтиво го поздрави той.
— Да сте виждал Гриша, моя малчуган? — попита го Димка.
— Не и днес.
— Изчезнал е — дали не е излязъл?
— Не и откак съм се върнал от обедната почивка в един.
— Да са влизали непознати лица в сградата днес?
— Неколцина, както винаги. Имам списък…
— Ще го прегледам по-късно. Видите ли Гриша, обадете се веднага в Апартамента.
— Да, разбира се.
— Милицията ще дойде всеки момент.
— Ще ги изпратя нагоре.
Димка чакаше асансьора. Плувнал беше в пот. Толкова изнервен беше, че натисна
грешното копче и трябваше да чака, докато машината спре на един междинен етаж. Когато
стигна етажа на Нина, я завари в коридора с майка си Аня.
Тя неспирно бършеше ръце в шарената си престилка.
— Той не е идвал при мен. Не разбирам какво е станало!
— Може ли да се е загубил? — попита Димка.
— Идвал е тук двадесет пъти и знае как да стигне, но — да, може и да е бил разсеян от
нещо и да е объркал мястото, все пак е петгодишен.
— Човекът на входа е уверен, че той не е напускал сградата. Значи просто трябва да
търсим. Ще почукаме на всички врати. Не, чакайте — повечето от хората имат телефони. Ще
сляза и ще се обадя от телефона на портиера.
— Може да не е в апартамент — възрази Аня.
— Вие двете претърсете всички коридори, стълбища и шкафове за метли.
— Добре — рече Аня. — Отиваме с асансьора на най-горния етаж и продължаваме
надолу.
Влязоха в асансьора, а Димка се затича надолу. Във фоайето той каза на портиера какво
става и започна да звъни по апартаментите. Не беше сигурен колко има в сградата — може
би сто?
— Загубило се е момченце, виждали ли сте го? — питаше той всеки път, когато
вдигнеха слушалката. Чуеше ли „не“, прекъсваше и набираше следващия апартамент. Състави
си списък с апартаментите, където не му вдигнаха или нямаше телефон.
Проверил беше четири етажа без искрица надежда, когато дойде милицията — дебел
старшина и млад милиционер. Бяха влудяващо спокойни.
— Ще се огледаме — обясни старшината. — Тази сграда ни е позната.
— Повече от двама души ще бъдат необходими, за да претърсят както трябва! — каза
Димка.
 — Ще поискаме подкрепления при необходимост, другарю — отвърна старшината.
Димка не искаше да губи време в разправии с тях. Отново се зае да телефонира, но
смяташе, че Нина и Аня имат най-добрата възможност да намерят Гриша. Ако момчето е
влязло не в който апартамент трябва, досега обитателят му да се е обадил на портиера.
Гриша можеше да се е загубил и да броди нагоре-надолу по стълбите. На Димка му се
доплака, когато си помисли колко ли уплашено ще е момчето.
След още десет минути звънене по телефона, двамата милиционери се появиха по
стълбите откъм мазето. Между тях вървеше Гриша, хванал старшината за ръката.
Димка захвърли слушалката и изтича при него.
— Не можах да си отворя вратата и се разплаках! — обясни детето.
Димка го сграбчи и го прегърна, като се опитваше да не заплаче от облекчение.
— Какво стана, Гриша? — попита го той минута по-късно.
— Милиционерите ме намериха — отвърна момчето.
По стълбите слязоха Аня и Нина и дотърчаха, извън себе си от облекчение. Нина грабна
малкия и го притисна до гърдите си.
Димка се обърна към старшината.
— Къде го намерихте?
Човекът доби самодоволен вид.
— В мазето, в едно складово помещение. Вратата не беше заключена, но той не
можеше да достигне дръжката. Беше се уплашил, но явно не му се е случило нищо.
Димка се обърна към сина си.
— Кажи ми, Гриша, защо слезе в мазето?
— Човекът ми каза, че има кученце — но аз не можах да го намеря!
— Човекът ли?
— Да.
— Ти познаваш ли го?
Гришка поклати глава.
Сержантът намести фуражката си и се приготви да си върви.
— Всичко е добре, когато свършва добре.
— Минутка — продължи Димка. — Чухте момчето. Някакъв човек го е подмамил долу
с приказки за кученце.
— Да, другарю, той ми го каза. Но, доколкото аз мога да преценя, не е било извършено
престъпление.
— Детето е било отвлечено!
— Трудно е да се установи точно какво е станало, особено когато сведенията идват от
толкова малко дете.
— Въобще не е трудно. Някакъв човек е довлякъл детето до мазето, а после го е
изоставил там.
— Какъв би могъл да бъде смисълът от това?
— Вижте, благодарен съм Ви, задето го намерихте, но не Ви ли се струва, че приемате
цялата работа твърде леко?
— Всеки ден се губят деца.
Димка започна да става подозрителен.
— Как знаехте къде да погледнете?
— Късмет. Както казах, сградата ни е позната.
 Димка реши да не изразява подозренията си, докато все още е под въздействие на
силни емоции. Извърна се от милиционера и попита Гриша:
— Човекът каза ли ти името си?
— Да — отвърна детето. — Казва се Ник.

***
На следващата сутрин Димка поиска досието на Ник Смотров от КГБ.
Беше побеснял. Искаше да хване оръжие и да убие Ник. Трябваше да си повтаря да
остане спокоен.
За Ник не е било трудно да мине покрай портиера вчера. Може да е носил фалшива
доставка, да е минал близо до обитатели, тъй че да изглежда като част от групата им, или
просто да е размахал партийната си книжка. На Димка му беше малко по-трудно да се
досети как Ник би могъл да знае, че Гриша самичък ще се движи от една част на сградата до
друга, но размисли, че вероятно е проучил сградата няколко дни предварително. Може да е
побъбрил с някои съседи, да е изчислил какво е дневното разписание на детето и да се е
възползвал от най-добрата възможност. Вероятно е платил и на местните милиционери.
Целта му е била да уплаши Димка почти до смърт.
И успя.
Но щеше да съжалява за това.
На теория Алексей Косигин, в качеството си на премиер, можеше да прегледа което си
иска досие. На практика председателят на КГБ Юрий Андропов щеше да реши какво може и
какво не може да види Косигин. Както и да е, Димка бе убеден, че дейностите на Ник, макар
и престъпни, нямат политически измерения, тъй че нямаше причина досието да не бъде
предоставено. И то наистина се оказа на бюрото му същия следобед.
Беше дебело.
Както и подозираше Димка, Ник търгуваше на черно. Като повечето такива хора беше
опортюнист. Купуваше и продаваше всичко — цветни ризи, скъпи парфюми, електрически
китари, бельо, шотландско уиски; всякакви незаконно внесени луксозни стоки, трудни за
намиране в Съветския съюз. Димка внимателно прегледа съобщенията и търсеше нещо,
което да използва, за да унищожи Ник.
КГБ се занимаваше със слухове, а на Димка му трябваше нещо определено. Можеше да
отиде в милицията, да съобщи нещата от досието в КГБ и да поиска разследване. Ник обаче
несъмнено подкупваше милицията — иначе не би могъл толкова време да се измъква с
престъпленията си. А и покровителите му естествено щяха да искат подкупите да продължат.
Следователно щяха да направят така, че следствието да не стигне доникъде.
Досието съдържаше много материал за личния живот на Ник. Имаше любовница и
няколко приятелки, включително една, с която пушеше марихуана. Димка се питаше доколко
Наталия знае за приятелките на Ник. Той се срещаше с деловите си партньори предимно
следобедно време в бар Мадрид близо до Централния пазар. Имаше красива жена, която…
Димка с изненада прочете, че съпругата на Ник имала дългогодишна връзка с Дмитрий
Илич „Димка“ Дворкин, сътрудник на председателя на министерския съвет Косигин.
Да видиш собственото си име беше ужасно. Явно нищо не беше лично.
Поне нямаше снимки или магнетофонни записи.
 Имаше обаче снимка на Ник, когото Димка не бе срещал. Мъж с хубава външност и
очарователна усмивка. На снимката носеше сако с еполети — дреха по модата. Според
бележките бил почти метър и осемдесет, с атлетично телосложение.
Димка искаше да го смели от бой.
Прогони фантазиите за отмъщение от ума си и продължи да чете.
Скоро попадна на злато.
Ник купуваше телевизори от Червената армия.
Съветските военни имаха колосален бюджет, който никой не смееше да оспори от
страх да не бъде взет за непатриотично настроен. Част от парите отиваха за закупуване на
високотехнологично оборудване от Запада. В частност, всяка година Съветската армия
купуваше стотици скъпи телевизори. Предпочитаната от тях марка беше Франк, от Западен
Берлин — машините имаха по-добра картина и великолепен звук. Според досието армията
нямала нужда от повечето приемници. Поръчвала ги малка група висши офицери, споменати
поименно в досието. После те обявявали телевизорите за остарели и ги продавали евтино на
Ник, който пък ги препродавал скъпо на черния пазар и делял с тях печалбата.
Повечето от сделките на Ник бяха дребни, но тази измама му бе докарвала сериозни
пари в продължение на години.
Нямаше доказателство, че историята е истинска, но за Димка всичко беше съвсем
вероятно. КГБ бе съобщило на военните, но тяхното разследване не открило доказателства.
Димка си каза, че най-вероятно следователят е бил привлечен в сделката.
Той звънна в кабинета на Наталия.
— Бърз въпрос — започна той. — Какъв телевизор имате у дома?
— Франк — веднага му отвърна тя. — Чудесен е. Мога да ти уредя един, ако искаш.
— Не, благодаря.
— Защо питаш?
— По-късно ще ти обясня.
И Димка затвори телефона.
Погледна часовника си. Беше пет. Излезе от Кремъл и тръгна към улица „Садовая
Самотечная“.
Трябваше да уплаши Ник. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да го направи. Ник
трябваше да проумее, че никога не бива да заплашва семейното на Димка.
Паркира Москвича си, но не излезе веднага. Спомни си умонастроението си по време
на кубинския ракетен проект, когато трябваше да пази задачата секретна на всяка цена. Беше
разрушавал кариерите на хора и бе съсипал живота им без колебание, понеже работата
трябваше да бъде свършена. Сега щеше да съсипе Ник.
Заключи колата си и отиде в бар Мадрид.
Отвори вратата и влезе. Спря се и се огледа. Безлично съвременно място, студено и
пластмасово, недостатъчно затоплено от електричеството и от снимките на танцьорки на
фламенко по стените. Малкото посетители го загледаха с интерес. Приличаха на дребни
мошеници. Никой не напомняше на снимката на Ник от досието.
В далечния край на салона имаше барче, а до него врата с надпис „Забранено за външни
лица“.
Димка тръгна през салона, все едно беше негова собственост. Без да спира, той се
обърна към бармана.
— Ник отзад ли е?
 Оня го изгледа така, сякаш щеше да му каже да спре и да почака, но после отново го
погледна в лицето и си промени мнението.
— Да.
Димка отвори вратата.
В малката стаичка четирима души играеха карти. На масата имаше много пари. От
едната страна на някаква кушетка две тежко гримирани жени в коктейлни рокли пушеха
дълги американски цигари и изглеждаха отегчени.
Димка веднага разпозна Ник. Лицето беше хубаво като на снимката, но апаратът не бе
успял да долови студеното изражение. Ник вдигна поглед и произнесе:
— Тук е забранено за външни лица. Разкарай се.
— Имам съобщение за теб — каза Димка.
Ник остави картите си на масата и се облегна:
— Ти пък кой си?
— Нещо лошо ще се случи.
Двама от картоиграчите станаха и се изправиха срещу Димка. Единият бръкна в сакото
си. Димка си рече, че може и да извади оръжие. Ник обаче вдигна ръка и мъжът спря.
Ник продължи да гледа Димка.
— За какво приказваш?
— Когато неприятностите се случат, ти ще попиташ кой ги е причинил.
— И ти ще ми кажеш?
— Казвам ти го сега. Дмитрий Илич Дворкин. Той е причината за неприятностите ти.
— Никакви неприятности нямам, глупако.
— До вчера не. Тогава допусна грешка, глупако.
Мъжете около Ник се напрегнаха, но той остана спокоен.
— Вчера?
Очите му се присвиха.
— Ти да не си оня, с когото тя спи?
— Когато загазиш толкова, че не знаеш какво да правиш, спомни си името ми.
— Ти си Димка!
— Ще ме видиш отново! — приключи Димка, бавно се обърна и излезе от стаята.
Докато вървеше през бара, всички очи го следяха. Той гледаше право напред и очакваше
всеки момент в гърба му да се забие куршум.
Стигна до вратата и излезе.
Ухили се сам на себе си. Измъкнах се, помисли си той.
Сега трябваше да осъществи заплахата си.
Кара около девет километра от центъра на града до летището на „Ходинка“ и паркира
пред щаба на военното разузнаване. Старата постройка представляваше странно
произведение на архитектурата от ерата на Сталин — девететажна кула, заобиколена от
двуетажен външен пръстен. Разузнавателното управление се беше прехвърлило в по-нова,
петнадесететажна постройка наблизо — разузнавателните служби никога не се свиваха.
Стиснал досието на Ник от КГБ, Димка влезе в старото здание и попита за генерал
Владимир Пешков.
— Имате ли уговорена среща? — попита го охраната.
Димка повиши глас:
— Не се помайвай, синко. Просто се обади на секретаря на генерала и му кажи, че аз
съм тук.
След пристъп на бурна дейност — малцина хора идваха насам, без да са повикани — го
прекараха през детектор за метал и го отведоха с асансьор до кабинет на най-горния етаж.
Това беше най-високата постройка наоколо и от нея се откриваше чудесна гледка към
покривите на Москва. Володя приветства Димка и му предложи чай. Димка винаги бе
харесвал вуйчо си. В средата на петдесетте си години, Володя имаше сребристосива коса.
Въпреки твърдия поглед на сините очи той беше реформатор — необичайно сред военните,
които бяха като цяло консервативни. Беше ходил до Америка.
— Какво става с теб? — попита го Володя. — Изглеждаш готов да убиеш някого.
— Имам неприятности — обясни му Димка. — Създадох си неприятел.
— Не е необичайно в средите, в които работиш.
— Няма нищо общо с политиката. Ник Смотров е бандит.
— Как се е стигнало дотам да се спречкаш с такъв човек?
— Спя с жена му.
Володя го изгледа неодобрително.
— И той те заплашва.
Володя вероятно никога не бе изневерявал на Зоя, своята жена учен, точно толкова
красива, колкото и умна. Това означаваше обаче и слабо съчувствие към Димка. Вуйчо му
можеше да разсъждава различно, ако е бил толкова глупав, че да се ожени за някоя като
Нина.
— Ник отвлече Гриша — продължи Димка.
— Какво? Кога? — и Володя се изправи в стола си.
— Вчера. Намерихме го. Само го беше затворил в мазето на Правителствения дом. Това
бе предупреждение.
— Трябва да зарежеш тази жена!
Димка пусна това покрай ушите си.
— Има друга причина, заради която съм дошъл при теб, вуйчо. Ти можеш да ми
помогнеш и едновременно с това да направиш нещо добро за армията.
— Давай.
— Ник стои зад измама, която струва на армията милиони всяка година.
Димка обясни за телевизорите. Когато свърши, постави папката на бюрото на Володя.
— Всичко е тук — включително имената на офицерите, организирали цялото нещо.
Володя не докосна папката.
— Аз не съм милиционер. Не мога да задържа този Ник. А ако подкупва милицията, аз
не мога да направя много по въпроса.
— Но можеш да задържиш замесените армейски офицери.
— О, да. В рамките на двадесет и четири часа ще бъдат във военен затвор.
— И ти можеш да прекратиш цялата работа.
— Много бързо.
„А тогава с Ник е свършено“, рече си Димка.
— Благодаря ти, вуйчо — каза той. — Това много ми помага.

***
 Димка беше в апартамента си и си събираше багажа за Чехословакия, когато Ник го
посети.
Политбюро одобри плана на Косигин. Димка щеше да лети с него до Прага, за да
уговарят невоенно разрешение на кризата. Щяха да намерят начин да се позволи
експериментът с либерализацията да продължи и едновременно с това да уверят
твърдолинейните, че няма сериозна заплаха за съветската система. Димка се надяваше, че с
течение на времето съветската система ще се измени.
През май в Прага щеше да има меко и влажно време. Димка сгъваше шлифера си,
когато на вратата се звънна.
В сградата му нямаше портиер и система за вътрешна свръзка. Вратата към улицата бе
постоянно отключена и посетителите се качваха до апартаментите, без да се представят. Не
беше луксозно като в Правителствения дом, където бившата му жена живееше в стария им
апартамент. От време на време Димка се гневеше, но се радваше, че Гриша е близо до баба
си.
Той отвори вратата и с изненада видя съпруга на любовницата си.
Ник бе с няколко сантиметра по-висок от Димка и бе по-едър, но пък Димка беше
готов да се бие. Той отстъпи крачка назад и хвана най-близкия тежък предмет, стъклен
пепелник, за да го използва като оръжие.
— Няма нужда — започна Ник, но влезе в антрето и затвори вратата след себе си.
— Разкарай се — каза му Димка. — Тръгвай си сега, преди да си се забъркал в още по-
големи неприятности.
Успя да прозвучи по-уверено, отколкото се усещаше.
Ник го изгледа с омраза в очите.
— Постигна своето — изрече той. — Не се боиш от мен. Достатъчно силен си, за да ми
опропастиш живота. Трябва да се боя от теб. Добре, разбрах. Уплашен съм.
Не звучеше уплашен.
— За какво си дошъл? — попита го Димка.
— Пет пари не давам за оная мръсница. Ожених се за нея само за да доставя
удоволствие на майка си, която е мъртва. Но гордостта на един мъж е наранена, ако някой
друг ръчка в огъня му. Знаеш какво казвам.
— Давай на въпроса.
— Търговията ми пропадна. Никой от военните не ще да говори с мен, да не говорим да
ми продава телевизори. Хора, които са вдигнали дачи с по четири спални с пари, които съм
изработил за тях, сега ме подминават на улицата, без да ми говорят. Тия от тях, дето не са в
затвора.
— Не биваше да заплашваш сина ми.
— Вече го разбрах. Мислех, че жена ми вдига краката за някой дребен апаратчик. Не
знаех, че е някакъв проклет генерал. Подцених те.
— Ами разкарай се и си лижи раните.
— Трябва да живея.
— Опитай да работиш.
— Не се шегувай де. Намерих друг източник на западни телевизори — нищо общо с
армията.
— Това пък какво засяга мен?
— Мога да възстановя търговията, която ти разруши.
 — И?
— Мога ли да седна?
— Не бъди толкова глупав.
В очите на Ник отново проблесна гняв и Димка се уплаши, че е прекалил, но пламъкът
угасна и Ник примирено каза:
— Добре, ето каква е работата. Давам ти десет процента от печалбата.
— Искаш да се замеся с тебе? В престъпно начинание? Сигурно си побъркан.
— Добре, двадесет процента. И не бива да правиш нищо друго, освен да ме оставиш на
мира.
— Не ми трябват парите ти, глупако. Това е Съветският съюз. Тук не можеш да си
купуваш каквото си поискаш като в Америка. Връзките ми струват много повече, отколкото
ти би могъл да ми платиш.
— Трябва да има нещо, което искаш.
До този момент Димка се разправяше с Ник само за да го държи изваден от
равновесие, но сега видя възможността.
— Да — каза той. — Има нещо, което искам.
— Какво е то.
— Разведи се с жена си.
— Какво?
— Искам да се разведеш.
— Да се разведа с Наталия?
— Разведи се с жена си — повтори Димка. — Коя от тези думи не можеш да разбереш?
— Майната му, това ли е всичко?
— Да.
— Можеш да се омъжиш за нея. Аз и така няма да я докосна.
— Разведеш ли се с нея, ще те оставя на мира. Не съм милиционер и не водя борба
срещу подкупничеството в СССР. Имам по-важна работа.
— Става.
Ник отвори вратата.
— Ще я пратя тук.
Това изненада Димка.
— Тя тук ли е?
— Чака в колата. Ще й опаковам нещата и ще ги пратя утре. Не искам да я виждам
отново при себе си.
Димка повиши глас:
— Да не си посмял да я нараниш. Има ли синина, сделката отпада.
Ник се обърна и посочи заплашително с пръст.
— А ти да не се отметнеш. Опиташ ли да ме изиграеш, ще й отрежа зърната на гърдите
с кухненската ножица.
Димка беше уверен, че ще го направи, и потисна потреперването си.
— Разкарай се от апартамента ми.
Ник си излезе, без да затваря вратата.
Димка дишаше тежко, все едно беше тичал. Стоеше неподвижен в малкото антре на
апартамента. Чу как Ник тропа по стълбите. Пусна пепелника на масичката. Пръстите му
бяха хлъзгави от потта и за малко да го изпусне.
 Станалото приличаше на сън. Ник наистина ли бе стоял тук и се бе съгласил да се
разведе? Димка наистина ли го уплаши?
Минута по-късно чу различни стъпки по стълбището — по-леки, по-бързи, те се
качваха нагоре. Той не излезе от апартамента — усещаше се прикован на мястото си.
На вратата се появи Наталия и широката й усмивка освети помещението. Тя се хвърли в
ръцете му. Той зарови лице в къдриците й.
— Тук си — изрече той.
— Да — каза тя. — И няма да си тръгна.
 44.
Ребека беше изкушена да изневери на Бернд, но не можеше да го лъже. Следователно тя
му каза всичко в пристъп на разкаяние.
— Запознах се с човек, когото наистина харесвам — каза тя. — И го целунах. Два пъти.
Толкова съжалявам. Няма да го повторя.
Тя се боеше какво ще каже той след това. Можеше незабавно да поиска развод.
Повечето мъже биха го направили. Но сърцето й щеше да бъде разбито, ако той не бе ядосан,
а просто унизен. Щеше да е наранила човека, когото обичаше най-много на света.
Отговорът на Бернд на изповедта й обаче беше смайващо различен от нейните
очаквания.
— Действай — каза й той. — Имай връзка с него.
Бяха в леглото, тя се обърна и го погледна.
— Как можеш да кажеш това?
— Годината е 1968, времето на свободната любов. Всеки прави секс с някой друг. Защо
да го пропускаш?
— Нямаш това предвид.
— Нямах предвид то да звучи толкова тривиално.
— Знам, че ме обичаш — каза той — и знам, че ти харесва да се любиш с мен, но не
бива да прекарваш остатъка от живота си, без да си изпитала истинското нещо.
— Не вярвам в истинското нещо — възрази тя. — За всеки е различно. С теб е много
по-добре, отколкото беше с Ханс.
— Винаги ще бъде добре, понеже ние се обичаме. Но според мен ти имаш нужда от
един наистина добър секс.
И тя прецени, че той има право. Обичаше Бернд и особения начин, по който се любеха,
но когато си представяше как Клаус лежи върху нея, как я целува и се движи вътре в нея и как
тя ще повдигне бедрата си, за да поеме тласъците му, веднага се овлажняваше. Срамуваше се
от чувството си. Тя беше ли животно? Може би, но Бернд имаше право за това от какво се
нуждае тя.
— Не смятам, че съм нормална — продължи тя. — Може би е заради изживяното от
мен през войната.
Беше казала на Бернд — но на никой друг — как съветските войници се готвеха да я
изнасилят, когато Карла предложи себе си. Немските жени рядко говореха за онова време,
дори и помежду си. Но Ребека никога нямаше да забрави как Карла се изкачва по стълбището
с високо вдигната глава, а съветските войници я следват като разгонени кучета. Ребека,
тринадесетгодишна, знаеше какво ще направят те, и бе плакала от облекчение, че то не се
случва на нея.
Бернд проницателно я запита:
— Изпитваш ли вина, задето си се измъкнала, докато Карла е страдала?
— Не е ли странно? — отвърна тя. — Бях дете, бях жертва, но се чувствам все едно съм
извършила нещо срамно.
— Не е необичайно — продължи Бернд. — Оцелелите в битка мъже изпитват
разкаяние, задето са загинали други, а не те.
Той бе получил белега на челото си в сражението на Зееловските височини.
 — Почувствах се по-добре, когато Карла и Вернер ме осиновиха — обясни Ребека. —
Някак си това оправи нещата. Родителите правят жертви заради децата си, нали така?
Жените страдат, за да доведат деца на този свят. Може би няма много смисъл, но щом станах
дъщеря на Карла, почувствах, че имам право.
— Има смисъл.
— Ти наистина ли искаш аз да легна с друг мъж?
— Да.
— Но защо?
— Защото алтернативата е по-лоша. Не го ли направиш, в сърцето си винаги ще си
мислиш, че си пропуснала нещо заради мен, че си направила жертва заради мен. По-скоро
бих искал да продължиш и да го направиш. Не бива да ми описваш подробностите — просто
ела у дома и ми кажи, че ме обичаш.
— Не знам — каза Ребека и спа неспокойно през нощта.
На следващата вечер тя седеше до мъжа, който искаше да стане неин любовник —
Клаус Крон — в една заседателна зала в огромното, увенчано с неоренесансов покрив
кметство на Хамбург. Комитетът разискваше предложение за събарянето на някакъв бордей и
построяването на нов търговски център. Тя можеше да мисли само за Клаус.
Сигурна беше, че след днешното заседание той ще я покани на по питие в някой бар.
Това щеше да бъде третият път. След първия той я целуна за лека нощ. Вторият завърши със
страстна прегръдка в някакъв паркинг, където се целуваха уста в уста и той докосна гърдите
й. Убедена беше, че тази вечер той ще я покани да отидат в апартамента му.
Не знаеше какво да прави. Не можеше да се съсредоточи върху дебата. Драскаше си
върху програмата. Беше отегчена и притеснена — заседанието бе досадно, но тя не искаше
то да свършва, понеже се плашеше от това какво ще последва.
Клаус беше привлекателен мъж — интелигентен, чаровен и точно на нейната възраст
— тридесет и седем. Жена му загинала в автомобилна катастрофа преди две години и той
нямаше деца. Нямаше хубавия външен вид на някоя кинозвезда, но имаше топла усмивка.
Тази вечер носеше синия костюм на политик, но беше единственият мъж в залата с
разкопчана риза. Ребека искаше да се люби с него, искаше го силно. И едновременно с това
се плашеше.
Заседанието свърши и, както тя очакваше, Клаус я попита дали не би искала да отидат
до Яхт бар, спокойно място далеч от кметството. Отидоха там самостоятелно с колите си.
Барът беше малък и тъмен, по-натоварен през деня, когато го посещаваха притежатели
на плавателни съдове. Сега бе тих и почти пуст. Клаус си поръча бира, а Ребека помоли за
чаша Зект. Щом седнаха, тя съобщи:
— Казах на мъжа си за нас.
Клаус се изненада.
— Защо? — попита той, а после добави: — Не че има много за казване.
И все пак изглеждаше виновно.
— Не мога да лъжа Бернд — обясни тя. — Аз го обичам.
— Очевидно не можеш да лъжеш и мен — заключи Клаус.
— Съжалявам.
— Не бива да се извиняваш за това — напротив. Благодаря ти, задето си честна.
Оценявам го.
Той изглеждаше така, сякаш е рухнал, и освен другите си чувства Ребека изпитваше
задоволство, че той я харесва достатъчно, за да бъде толкова разочарован. Той продължи
печално:
— Ако си признала на съпруга си, то защо си с мен сега тук?
— Бернд ми каза да продължавам — обясни тя.
— Съпругът ти иска ти да ме целуваш?
— Той иска аз да стана твоя любовница.
— Това е странно. Има ли нещо общо с парализата му?
— Не — излъга тя. — Страданието на Бернд не прави половия ни живот по-различен.
Тя беше разказала това на майка си и на още няколко жени, с които бе близка. Лъжеше
ги заради Бернд — усещаше, че за него ще бъде унизително, ако хората знаят истината.
— Е — продължи Клаус, — ако това е моят щастлив ден, ще вървим ли право в
апартамента ми?
— Нека не бързаме, ако нямаш нищо против.
Той постави ръка върху нейната.
— Няма проблем, ако човек е нервен.
— Не съм правила това често.
Той се усмихна.
— Виждаш ли, това не е нещо лошо, дори и да живеем във века на свободната любов.
— Спала съм с две момчета в университета. После се омъжих за Ханс, който се оказа
полицейски шпионин. После се омъжих за Бернд и двамата избягахме заедно. Ето го
любовният ми живот.
— Нека поговорим за нещо друго — настоя той. — Родителите ти още ли са на Изток?
— Да. Няма да им разрешат да напуснат. Направиш ли свой враг някого като Ханс
Хофман — първия ми съпруг — той никога не ти прощава.
— Сигурно ти липсват.
Тя не можеше да изрази колко много й липсва семейството й. Комунистите прекъснаха
обажданията на Запад в деня, в който построиха Стената, тъй че тя дори не можеше да
говори с тях по телефона. Имаше само писма — отворени и прочетени от ЩАЗИ, обикновено
закъснели, често цензурирани, а всички ценни вещи бяха откраднати от полицията. Бяха
преминали няколко снимки и Ребека ги държеше до леглото си — баща й посивява, майка й
натежава, Лили става красива жена.
Вместо да опитва да обяснява мъката си, тя го попита:
— Разкажи ми за себе си. Какво е станало с теб по време на войната?
— Нищо особено, освен дето гладувах като повечето деца — отвърна той. — Къщата до
нас бе разрушена и всички в нея загинаха, но ние бяхме наред. Баща ми е геодезист. Прекара
голяма част от войната в това да оценява щетите от бомбардировките и да укрепява сгради.
— Имаш ли братя и сестри?
— Брат и сестра. Ти?
— Сестра ми Лили е все още в Източен Берлин. Брат ми Вали се измъкна скоро след
мен. Той е китарист в групата Плъм Нели.
— Същият? Той ти е брат?
— Присъствах на раждането му на пода в кухнята, единственото отоплено помещение
в къщата. Цяло изживяване за едно момиче на четиринадесет години.
— Та той се е измъкнал.
— И дойде да живее при мен в Хамбург. Присъедини се към групата, когато те свиреха
в някакъв мърляв клуб на „Репербана“.
— А сега е поп звезда. Ти виждаш ли го?
— Разбира се. При всяко турне на Плъм Нели в Западна Германия.
— Ама че тръпка!
Клаус погледна чашата й и видя, че е празна.
— Искаш ли още един Зект?
Ребека усети пристягане в гърдите.
— Не, благодаря, не искам.
— Слушай — обясни й той. — Искам да разбереш нещо. Страстно желая да се любя с
теб, но знам, че се разкъсваш. Просто не забравяй, че във всеки момент можеш да промениш
решението си. Няма такова нещо като финална точка. Ако ти е неуютно, просто го кажи.
Обещавам, че няма да бъда ядосан или да настоявам. Не би ми харесало да чувствам, че съм
те тласнал към нещо, за което не си била готова.
Точно това и трябваше да каже. Стягането изчезна. Ребека се боеше, че ще навлезе
твърде навътре, ще разбере, че е взела грешното решение и няма да може да се дръпне.
Обещанието на Клаус успокои ума й.
— Да вървим — каза тя.
Влязоха в колите си и тя последва Клаус. Докато караше, изпитваше бурна радост.
Щеше да се отдаде на Клаус. Представи си лицето му, когато сваля блузата й — носеше нов
сутиен, черен с дантелки. Представяше си как се целуват — страстно преди, нежно след
това. Представяше си простенването му, когато тя поемеше пениса му в устата си. Чувстваше,
че никога не е желала нещо толкова силно, и трябваше да стисне зъби, за да не извика.
Клаус имаше малък апартамент в модерна сграда. Ребека отново бе налегната от
съмнения, докато се изкачваше с асансьора. Ами ако той не я хареса, след като тя свали
дрехите си? Беше на тридесет и седем и вече нямаше твърдите гърди и съвършената кожа от
юношеските си години. Ами ако той имаше скрита тъмна страна? Можеше да извади
белезници и камшик, после да заключи вратата…
Каза си да не бъде глупава. Притежаваше способността на нормалната жена да разбира
кога е в компанията на ненормален човек, а Клаус беше възхитително нормален. Все пак
изпитваше напрежение, когато той отвори вратата на апартамента и я въведе.
Типичен мъжки дом, малко нещо недекориран, с утилитарни мебели, като изключим
голям телевизор и скъпа музикална уредба.
— От колко време живееш тук? — попита Ребека.
— Година.
Както и беше предположила, не бяха в дома, който бе споделял с покойната си жена.
Той несъмнено беше планирал какво да прави оттук нататък. С бързи движения запали
газовото отопление, постави един струнен квартет на Моцарт на грамофона и донесе
табличка с бутилка шнапс, две чаши и купа с осолени ядки.
Седнаха един до друг на канапето.
Тя искаше да го попита колко още момичета е съблазнил на това канапе. Това щеше да
бъде дисонансна нотка, но тя все пак се питаше. Харесваше ли му да бъде ерген, или искаше
отново да се жени? Още един въпрос, който тя нямаше да зададе.
Той сипа питиетата и тя отпи просто за да прави нещо.
— Ако се целунем сега, ще опитаме питието на езиците си — отбеляза той.
— Добре — ухили се тя.
 Той се наведе над нея.
— Не обичам прахосничеството — промълви той.
— Толкова се радвам, че си пестелив — отвърна тя.
За момент не можеха да се целуват, понеже се кискаха твърде много.
После го направиха.

***
Хората сметнаха Камерън Дюър за откачен, когато покани Ричард Никсън да говори в
Бъркли — най-радикалното студентско градче в страната. Заявиха, че Никсън ще бъде
разпънат. Щял да се надигне бунт. Кам не обръщаше внимание.
Според него Никсън беше единствената надежда за Америка. Той беше силен и с ясни
цели. Твърдеше се, че бил безскрупулен и лукав — какво от това? Америка се нуждаеше от
такъв водач. Да не дава Господ президент да бъде човек като Боби Кенеди, който не можеше
да спре да се пита какво било право и какво не било. Следващият президент трябваше да
унищожи бунтарите в гетата и Виетконг в джунглата, а не да изследва съвестта си.
В писмото си до Никсън Кам твърдеше, че либералите и криптокомунистите в
университетското градче получавали цялото внимание в левичарските средства за масова
информация, но повечето студенти били консервативни и законопослушни. За Никсън щели
да дойдат много хора.
Семейството на Кам беше бясно. Дядо му и прапрадядо му бяха сенатори демократи.
Родителите му винаги бяха гласували за Демократическата партия. Сестра му бе тъй гневна,
че не можеше да говори.
— Как можеш да провеждаш кампания в подкрепа на несправедливостта, безчестието
и войната?
— Няма справедливост без порядък по улиците, няма мир, докато сме заплашвани от
международния комунизъм.
— Къде си бил през последните няколко години? Когато черните действаха
ненасилствено, ги нападаха с палки и кучета! Губернатор Рейгън хвали полицията, задето
бие демонстриращите студенти!
— Ти си против полицията.
— Не, не съм. Аз съм против престъпниците. Полицаи, които бият демонстранти, са
престъпници и трябва да отидат в затвора.
— Затова и подкрепям хора като Никсън и Рейгън — противниците им искат да
натикат в затвора полицаите вместо смутителите.
Кам бе доволен, когато вицепрезидентът Хюбърт Хъмфри заяви, че ще търси
номинацията на Демократическата партия. Хъмфри беше момче за всичко на Джонсън в
продължение на четири години и никой нямаше да му повярва, че ще спечели войната или ще
уреди мир, тъй че нямаше вероятност да бъде избран. Той обаче можеше да развали нещата за
по-опасния Боби Кенеди.
Писмото на Кам до Никсън получи отговор и предложение за среща от един от хората
от кампанията — Джон Ерлихман. Кам бе въодушевен. Искаше да работи в политиката —
може би това бе началото!
Ерлихман беше авангардът на Никсън. Беше заплашително висок, над метър и
осемдесет, с черни вежди и оредяваща коса.
— Дик хареса писмото Ви — започна той.
Срещнаха се в ароматно кафене на улица „Телеграф“, седнаха под току-що разлистило
се дърво и гледаха как студентите карат велосипеди под слънчевите лъчи.
— Хубаво място за учене — отбеляза Ерлихман. — Аз посещавах Калифорнийския
университет в Лос Анджелис.
Зададе на Кам множество въпроси. Любопитстваше за демократическите му предци.
— Баба ми е била редактор на вестник Анархист в Бъфало — призна Кам.
— Това е белег, че Америка става по-консервативна — обобщи Ерлихман.
Кам с облекчение научи, че семейството му няма да бъде пречка за една кариера в
Републиканската партия.
— Дик няма да говори в кампуса на Бъркли — уточни Ерлихман. — Ще бъде твърде
рисковано.
Кам бе разочарован. Според него Ерлихман грешеше — събитието можеше да се окаже
голям успех.
Готвеше се да спори, когато Ерлихман му каза:
— Той обаче иска да създадете група под името Студенти от Бъркли за Никсън. Това ще
покаже, че не всички млади хора са омаяни от Джийн Маккарти или са хлътнали по Боби
Кенеди.
Кам бе поласкан, че един сътрудник от кампанията на кандидат-президента го взема
толкова сериозно и бързо се съгласи с исканията на Ерлихман.
Най-близкият му приятел в студентското градче беше Джейми Мългроув. Подобно на
Кам и той учеше руски и беше член на Младите републиканци. Те обявиха създаването на
групата и за тях писаха в студентския вестник Калифорнийски ежедневник, но се записаха
само десет души.
Кам и Джейми организираха обедна среща, за да привлекат членове. С помощта на
Ерлихман Кам издейства трима изтъкнати калифорнийски републиканци за оратори.
Резервира зала за 250 души.
Той изпрати съобщение за пресата и този път получи по-широк отзвук от местните
вестници и радиостанции, заинтригувани от странната идея студенти от Бъркли да
подкрепят Никсън.
Шарън Макайзък от Сан Франсиско Екзаминър позвъни на Кам.
— Колко членове имате досега? — попита тя.
Кам инстинктивно се подразни от нахалния й тон.
— Не мога да Ви кажа — отговори й той. — То е като военна тайна. Преди сражение
човек не съобщава на противника с колко оръдия разполага.
— Значи не са много — саркастично отвърна тя.
Срещата явно щеше да бъде маловажно събитие.
За нещастие не можеше да продаде билетите.
Можеха да ги раздадат, но това беше рисковано — би могло да привлече леви студенти,
които да прекъсват говорещите.
Кам все още бе уверен, че хиляди студенти са консервативни, но разбра, че не желаят
да го признават в днешната атмосфера. Това бе страхливо, ала той знаеше, че за повечето хора
политиката не значи кой знае колко.
Какво щеше да прави?
 В деня преди срещата имаше повече от двеста останали билета — и Ерлихман му се
обади.
— Просто проверявам, Кам — започна той. — Как се очертава?
— Ще бъде страхотно, Джон — излъга Кам.
— Интерес откъм пресата?
— Известен. Очаквам неколцина репортери.
— Продаде ли много билети?
Сякаш Ерлихман можеше да чете ума на Кам по телефона.
Кам се беше хванал в лъжата си и не можеше да се отдръпне.
— Още няколко и ще сме продали всичко.
С малко късмет Ерлихман никога нямаше да научи.
Тогава той хвърли бомбата си.
— Утре ще бъда в Сан Франциско, тъй че ще намина.
— Чудесно! — рече Кам и сърцето му се сви.
— Дотогава.
Същия следобед, след лекциите за Достоевски, Кам и Джейми стояха в залата и се
чудеха. Откъде можеха да намерят двеста студенти републиканци?
— Не е нужно да бъдат истински студенти — рече Кам.
— Не искаме пресата да заяви, че срещата е била пълна с подставени лица —
притеснено се обади Джейми.
— Не подставени лица. Републиканци, които не са студенти.
— Все още смятам, че е рисковано.
— Знам. По-добре това, отколкото издънка.
— Откъде ще вземем хора?
— Имаш ли телефона на Младите републиканци от Оукланд?
— Да.
Отидоха до платен телефон и Кам се обади.
— Трябват ми двеста души, само за да прилича на успех — призна си той.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна мъжът.
— Кажете им да не говорят с журналистите. Не искаме пресата да разбере, че Студенти
от Бъркли за Никсън се състои предимно от хора, които не са студенти.
След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:
— Това не е ли непочтено?
— Какво искаш да кажеш?
Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да
пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.
— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го
симулираме — продължи Джейми.
— Но не можем да се отдръпнем сега!
Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.
— Да речем — двусмислено каза Джейми.
Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата
имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и
им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет
мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към
един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.
Той покани Ерлихман да бъде председател.
— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.
Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и
Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.
Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за
реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи
ентусиазирани аплодисменти.
Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.
Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше
Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й
отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински
републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.
В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.
— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха
студенти?
Кам се поколеба.
— Какво, записваме разговора ли?
Ерлихман се засмя.
— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да
работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.
Сърцето на Кам подскочи.
— Разбира се — отговори той.

***
Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на
вратата.
Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше
шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава
родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат
вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога
правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след
като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.
Дейв разговаряше с родителите си за раздялата с Бийп, когато дойде прислужницата и
обяви:
— Граф Фицхърбърт.
Дейв видя как баща му се напрегна.
Дейзи постави ръка върху ръката на Лойд и го успокои:
— Всичко ще бъде наред.
Дейв изгаряше от любопитство. Вече знаеше, че графът е прелъстил Етел, когато е била
прислужница при него, и че Лойд е извънбрачното дете от връзката им. Той също така
знаеше, че Фиц яростно е отказвал да признае Лойд за свой син в продължение на повече от
половин век. Какво търсеше графът тук тази вечер?
 Той влезе в стаята с помощта на два бастуна и каза:
— Сестра ми Мод е починала.
Дейзи стана.
— Толкова съжалявам за това, Фиц. Ела, седни.
И тя пое ръката му.
Но той отказа и погледна Лойд.
— Нямам правото да сядам в този дом — проговори той.
Дейв разбираше, че подобно смирение не е присъщо на Фиц. Лойд сдържаше силните
си чувства. Това бе бащата, който го бе отхвърлял през целия му живот.
— Седни, моля — вдървено произнесе той.
Дейв издърпа кухненския стол и Фиц седна на масата.
— Отивам на погребението й — каза той. — То е след два дни.
— Тя живееше в Източна Германия, нали? Как си научил за смъртта й? — попита го
Лойд.
— Мод има дъщеря, Карла. Тя е позвънила на британското посолство в Източен
Берлин. Бяха любезни да ми се обадят и да ми съобщят новината. До 1945 година бях
министър във Външното министерство и с удоволствие мога да кажа, че това все още значи
нещо.
Без да я молят, Дейзи извади от бюфета бутилка уиски, сипа един пръст в стъклена
чаша и я постави пред Фиц заедно с каничка чешмяна вода. Фиц си сипа малко вода в
уискито и отпи.
— Колко мило от твоя страна, че си спомняш, Дейзи — каза той.
Дейв си спомни, че майка му е живяла с Фиц за малко, когато е била омъжена за сина
му, Бой Фицхърбърт. Ето защо знаеше как той харесва уискито си.
— Лейди Мод беше най-добрата приятелка на майка ми — каза Лойд. Звучеше не
толкова стегнато. — За последен път я видях, когато мама ме заведе в Берлин през 1933
година. Тогава Мод беше журналистка и пишеше статии, които дразнеха Хитлер.
— Не съм виждал сестра си и не съм говорил с нея от 1919 година. Бях й ядосан, задето
се омъжи без мое разрешение и то за немец; и останах гневен в продължение на почти
петдесет години.
Безцветното му старо лице изразяваше дълбока скръб.
— Сега за мен е твърде късно да й простя. Колко глупав съм бил.
Той погледна право към Лойд.
— Глупав по отношение на това и на други неща.
Лойд кимна отсечено и мълчаливо в знак, че разбира.
Дейв срещна погледа на майка си. Той усещаше, че току-що е станало нещо важно, и
нейното изражение го потвърждаваше. Съжалението на Фиц бе тъй дълбоко, че не можеше
да бъде изразено с думи, но той даде най-близкото до извинение, което можеше.
Трудно беше да си представиш как този крехък старец някога е бил в плен на
неудържима страст. Но Фиц е обичал Етел, а Дейв знаеше, че и Етел е изпитвала същото,
защото я беше чувал да го казва. Фиц обаче беше отхвърлил детето им. Сега, след цял живот
на отричане, хвърляше поглед назад и разбираше колко много е загубил. Беше ужасно тъжно.
— Ще дойда с теб — внезапно каза Дейв.
— Какво?
— На погребението. Идвам с теб в Берлин.
 Дейв не беше сигурен защо иска да го направи, само имаше усещането, че това може да
има благотворно въздействие.
— Много мило от твоя страна, млади Дейв — каза Фиц.
— Това би било чудесно, Дейв — каза Дейзи.
Дейв погледна баща си, притеснен, че той няма да одобри. В очите на Лойд имаше
изненадващи сълзи.
На следващия ден Дейв и Фиц полетяха за Берлин. Нощта прекараха в хотел в
западната част.
— Ще имаш ли нещо против да те наричам Фиц? — попита го Дейв по време на обяда.
— Винаги казвахме на Бърни Лекуит „дядо“, при все че знаехме, че е втори баща на татко. А
като дете не съм те виждал. Тъй че, изглежда, е твърде късно за промяна.
— Не съм в положение да ти диктувам — отговори Фиц. — А и наистина ми е все
едно.
Заговориха за политика.
— Ние, консерваторите, бяхме прави за комунизма — поде Фиц. — Казвахме, че няма
да действа, и той не действа. Не бяхме прави обаче за социалдемокрацията. Когато Етел
твърдеше, че трябва да въведем безплатно образование, безплатни здравни грижи и
осигуровки за безработица, аз й казах, че живее в света на фантазиите. Но виж: всичко, за
което тя се бореше, се получи и Англия си остава Англия.
Дейв си помисли, че Фиц притежава очарователното умение да признава грешките си.
Явно графът невинаги е бил такъв — разправиите със собственото му семейство бяха
продължили десетилетия. Може би това качество идваше с възрастта.
На следната сутрин ги чакаше черен Мерцедес с шофьор, поръчан от секретарката на
Дейв, Джени Причард, за да ги преведе през границата и в източната част.
Стигнаха до Чекпойнт Чарли.
Минаха през бариерата и влязоха под дълъг навес, където им казаха да предадат
паспортите си. После им заръчаха да чакат.
Граничарят с документите им си излезе. След малко висок изгърбен мъж в цивилен
костюм им нареди да слязат от Мерцедеса си и да го последват.
Човекът закрачи напред, а после се огледа, подразнен от бавността на Фиц.
— Моля, побързайте — каза той на английски.
Дейв си припомни усвоения в училище и подобрен в Хамбург немски.
— Дядо ми е възрастен човек — възнегодува той.
Фиц заговори тихо:
— Не спори — каза той на Дейв. — Това арогантно копеле е от ЩАЗИ.
Дейв повдигна вежда — досега не беше чувал Фиц да си служи с неприлични думи.
— Те са като КГБ, само дето не са толкова мекосърдечни — додаде Фиц.
Заведоха ги в необзаведен кабинет с метална маса и твърди дървени столове. Не им
предложиха да седнат, но Дейв издърпа стол за Фиц, който благодарно се отпусна в него.
Високият говореше на немски на преводача, който пушеше и превеждаше въпросите.
— Защо искате да влезете в Германската демократична република?
— За да присъствам на погребението на близък роднина в единадесет часа тази сутрин
— отвърна Фиц и погледна ръчния си часовник, златна Омега. — Сега е десет. Надявам се
това да не отнеме много време.
— Ще отнеме толкова време, колкото трябва. Как се казва сестра Ви?
 — Защо задавате този въпрос?
— Казвате, че искате да присъствате на погребението на сестра си. Как се казва тя?
— Казах, че искам да присъствам на погребението на близък роднина. Не съм казал, че
е сестра ми. Очевидно вие вече знаете всичко за това.
Дейв разбра, че тайният полицай е очаквал тях. Трудно беше да си представи защо.
— Отговорете на въпроса. Какво е името на сестра Ви?
— Името й беше госпожа Мод фон Улрих, както очевидно вече са Ви осведомили
Вашите шпиони.
Дейв забеляза, че Фиц започва да се ядосва и да нарушава собственото си правило да
казва колкото може по-малко.
— Как така лорд Фицхърбърт има немска сестра? — продължи мъжът.
— Тя се омъжи за моя немски приятел Валтер фон Улрих, навремето германски
дипломат в Лондон. Беше убит от Гестапо по време на Втората световна война. Вие какво сте
вършили по време на войната?
От яростта по лицето на другия Дейв схвана, че той е разбрал, но не отвърна на
въпроса. Наместо това се обърна към Дейв:
— Къде е Вали Франк?
Дейв беше смаян.
— Не знам.
— Разбира се, че знаете. Та той е в музикалния Ви състав.
— Съставът се разпадна. Не съм виждал Вали от месеци. Не знам къде е.
— Това не е възможно. Та вие сте партньори.
— Партньорите се разделят.
— Каква е причината за конфликта ви?
— Лични и музикални различия.
В действителност различията бяха само лични. Дейв и Вали никога не бяха имали
музикални различия.
— Но искате да присъствате на погребението на баба му.
— Тя е моя пралеля.
— Къде за последно сте видели Вали Франк?
— В Сан Франциско.
— Адресът, моля.
Дейв се спря. Това ставаше неприятно.
— Отговорете, моля. Вали Франк е търсен за убийство.
— За последен път го видях в парка „Буена Виста“. Това е на улица „Хайт“. Не знам
къде живее.
— Разбирате ли, че е престъпление да възпрепятствате полицията при изпълнение на
служебния й дълг?
— Разбира се.
— И че ако извършите престъпление в Германската демократична република, можете
да бъдете арестуван, съден и затворен тук?
Дейв изведнъж се стресна, но опита да остане спокоен.
— И тогава милиони почитатели по света ще настояват за освобождаването ми.
— Няма да им бъде позволено да се месят в работата на правосъдието.
Намеси се Фиц:
 — Сигурни ли сте, че другарите ви в Москва ще бъдат доволни, задето предизвиквате
голям дипломатически инцидент във връзка с това?
Високият се разсмя презрително, но не беше убедителен.
Изведнъж Дейв прозря.
— Вие сте Ханс Хофман, нали?
Преводачът не преведе това, но вместо това бързо каза:
— Името му не е важно за вас.
Дейв обаче можеше да каже, според лицето на високия, че предположението му е било
правилно. Той продължи:
— Вали ми разказа за Вас. Сестра му Ви е изхвърлила и оттогава Вие си отмъщавате на
нейното семейство.
— Отговорете на въпроса.
— Това част от Вашето отмъщение ли е? Да тормозите двама невинни хора, които
отиват на погребение? Вие, комунистите, такива хора ли сте?
— Почакайте тук, моля.
Ханс и преводачът му излязоха от помещението и Дейв чу от другата страна на вратата
звука на резето.
— Съжалявам — рече Дейв. — Това май е заради Вали. Щеше да е по-добре да бе
дошъл сам.
— Не е твоя грешката. Надявам се да не изпуснем погребението.
Фиц извади кутията си за пури.
— Не пушиш ли, Дейв?
Дейв поклати глава.
— Не и тютюн.
— Марихуаната вреди.
— А пурите са здравословни?
Фиц се усмихна.
— Туше.
— Водил съм този разговор с баща си. Той пие уиски. Вие, парламентаристите, имате
ясна политика — всички опасни наркотици са незаконни, с изключение на харесваните от
вас. А после се оплаквате, че младежите не слушали.
— Прав си, разбира се.
Пурата беше голяма, Фиц я изпуши цялата и хвърли угарката в пепелник от щампована
тенекия. Единадесет часа дойде и отмина. Изпуснаха погребението, за което бяха долетели
от Лондон.
В единадесет и половина вратата се отвори отново. На нея стоеше Ханс Хофман. С
усмивчица той им каза:
— Можете да влезете в Германската демократична република.
И си тръгна.
Дейв и Фиц намериха колата си.
— По-добре направо да отиваме в къщата — предложи Фиц и даде адреса на шофьора.
Движеха се по „Фридрихщрасе“ към „Унтер ден Линден“. Старите правителствени
сгради бяха величествени, но тротоарите пустееха.
— Боже мой — изкоментира Фиц. — Това беше една от най-оживените търговски
улици в Европа. Погледни я сега. Мъртър Тидфил в понеделник.
 Колата спря пред градска къща в по-добро състояние от останалите.
— Дъщерята на Мод изглежда по-заможна от съседите си — забеляза Фиц.
Дейв му обясни.
— Бащата на Вали притежава фабрика за телевизори в Западен Берлин. Някак си
успява да я ръководи от тук. Предполагам, че все още прави пари.
Влязоха в къщата. Семейството се представи. Родителите на Вали бяха Вернер и Карла
— хубав мъж и обикновено изглеждаща жена с изявени черти на лицето. Сестрата на Вали,
Лили, деветнадесетгодишна и привлекателна, въобще не приличаше на Вали. Дейв с
любопитство се запозна с Каролин — тя имаше дълга, разделена по средата руса коса,
спусната от двете страни на лицето й. С нея беше Алис, вдъхновението за песента,
стеснително четиригодишно момиченце с черна панделка в косата в знак на траур. Съпругът
на Каролин, Одо, беше малко по-възрастен, към тридесетте. Носеше дълга коса по модата и
якичка на свещеник.
Дейв обясни защо са пропуснали погребението. Смесваха езиците, макар и немците да
говореха английски по-добре, отколкото англичаните немски. Дейв усещаше, че отношението
на семейството към Фиц е смесено. Разбираемо беше — бил е суров с Мод и дъщеря й може
би смяташе, че е твърде късно да се поправя. Както и да е, твърде късно беше да се
протестира и никой не отвори дума за петдесетгодишното отчуждение.
Десетина присъствали на погребението съседи и приятели си вземаха кафе и сладки,
поднасяни от Карла и Лили. Дейв си говореше с Каролин за китари. Оказа се, че тя и Лили са
звезди на ъндърграунда. Не им се позволяваше да правят записи, тъй като песните им бяха
посветени на свободата, но хората сваляха на магнетофон изпълненията им и си ги заемаха
един на друг. Малко приличаше на книгоиздаването тип самиздат в Съветския съюз.
Обсъждаха касетните ленти — нов, по-удобен формат, макар и с недобро качество на звука.
Дейв предложи да изпрати на Каролин касети и уредба за тях, но тя му каза, че просто ще
бъдат откраднати от тайната полиция.
Дейв бе предположил, че Каролин е коравосърдечна жена, за да скъса връзката си с
Вали и да се омъжи за Одо, но за негова изненада я хареса. Изглеждаше мила и умна.
Говореше за Вали с голяма обич и искаше да знае всичко за живота му.
Дейв й каза как той и Вали са се скарали. Историята я разстрои.
— Това не е характерно за него — отбеляза тя. — Вали никога не е бил от типа да му
отпуска края. Момичетата винаги се захласваха по него и той можеше да бъде с различна
всеки уикенд, но никога не го е правил.
Дейв сви рамене.
— Променил се е.
— Ами бившата ти годеница? Тя как се казва?
— Урсула, но всички я наричат Бийп. Ако трябва да бъда честен, не е изненада, че
изневерява. Тя е буйна. Това е част от нещото, което я прави толкова привлекателна.
— Май все още изпитваш чувства към нея.
— Бях луд по нея.
Дейв даде неопределен отговор, защото не знаеше какво изпитва сега. Беше ядосан на
Бийп, разгневен от предателството й, но ако тя поискаше да се върне при него, не бе сигурен
какво щеше да направи.
Фиц дойде до тях двамата.
— Дейв — каза той. — Бих желал да посетя гроба, преди да се върнем в Западен
Берлин. Нещо против?
— Не, разбира се.
Дейв стана.
— Вероятно скоро ще трябва да тръгваме.
Каролин се обърна към Дейв:
— Ако говориш с Вали, моля те, предай му любовта ми. Кажи му, че жадувам за деня,
когато той ще може да срещне Алис. Ще й кажа всичко за него, когато е достатъчно голяма.
Всички имаха послания за Вали — Вернер, Карла и Лили. Дейв си рече, че ще трябва
да говори с него, за да му ги предаде.
Както си тръгваха, Карла заговори Фиц:
— Трябва да имаш нещо от Мод.
— Ще бъде хубаво.
— Знам какво.
Тя изчезна за минута и се върна със стар, подвързан с кожа албум със снимки. Фиц го
отвори. Всички снимки бяха черно-бели, някои в сепия, много — избледнели. Снимките бяха
надписани със замах с едър почерк, сигурно на Мод. Най-старата бе направена във
величествено имение в провинцията. Дейв прочете: „Тай Гуин, 1905 година“. Това беше
извънградската резиденция на рода Фицхърбърт, днес Педагогическият колеж в Абъроуен.
Фиц се разплака, когато видя себе си и Мод, снимани като млади хора. По старото му
набръчкано лице се търкулнаха сълзи и попиха в яката на безупречната му бяла риза. Той
говореше трудно.
— Добрите времена не се връщат никога — заключи той.
Сбогуваха се. Шофьорът ги откара до голямо и безлично общинско гробище и намериха
гроба на Мод. Вече бяха засипали трапа; малката могилка беше голяма приблизително
колкото човешки ръст. Стояха един до друг няколко минути и не казаха нищо. Единственият
звук беше песента на птиците.
Фиц обърса лице с голяма бяла кърпа.
— Да вървим — изрече той.
На контролно-пропускателния пункт отново ги задържаха. Ханс Хофман усмихнато
гледаше как подробно претърсват тях и колата им.
— Какво търсите? — попита Дейв. — Защо ни е да изнасяме нещо от Източна
Германия? Та при вас няма нищо, което човек би искал да изнесе!
Никой не му отвърна.
Униформен служител взе албума със снимките и го подаде на Хофман.
Той го прелисти небрежно и заяви:
— Това ще трябва да бъде прегледано от нашия отдел по веществените доказателства.
— Разбира се — тъжно се съгласи Фиц.
Трябваше да напуснат без албума.
Докато се отдалечаваха, Дейв погледна назад и видя как Ханс пуска албума в една кофа
за боклук.

***
Джордж Джейкс отлетя от Портланд до Лос Анджелис, за да се представи на Верина с
диамантен пръстен в джоба.
Пътуваше с Боби Кенеди и не бе виждал Верина от погребението на Мартин Лутър
Кинг в Атланта преди седем седмици.
Джордж бе съсипан от убийството. Доктор Кинг беше ярката надежда на черните
американци, а сега го нямаше, убит от бял расист с ловджийска пушка. Президентът Кенеди
даде надежда на черните, но и той бе убит от бял човек с оръжие. Какъв беше смисълът от
политиката, ако великите хора можеха толкова лесно да бъдат премахнати? Е, мислеше си
Джордж, поне имаме Боби.
Верина беше още по-тежко засегната. На погребението беше смутена, гневна и
дезориентирана. Човекът, комуто се бе възхищавала, радвала и служила седем години, си
беше отишъл.
За смайване на Джордж, тя не поиска той да я утешава. Това дълбоко го нарани.
Живееха на близо хиляда километра разстояние един от друг, но той беше мъжът в живота й.
Сметна, че отхвърлянето е част от мъката й и че ще премине.
В Атланта за нея нямаше нищо — тя не искаше да работи за Ралф Абърнети, наследник
на Кинг — тъй че напусна. Джордж си помисли, че може да се нанесе в неговия апартамент
във Вашингтон. Както и да е, тя без обяснения се завърна в дома на родителите си в Лос
Анджелис. Може би имаше потребност да е насаме, за да скърби.
Или може би искаше нещо повече от проста покана да се нанесе в жилището му.
Оттам и пръстенът.
Следващият вътрешнопартиен избор беше в Калифорния, което даваше на Джордж
възможност да се види с Верина.
На летището в Лос Анджелис той нае бял Плимут Валиант, евтино возило —
кампанията плащаше — и отиде на улица „Норт Роксбъри“ в Бевърли Хилс.
Мина през високите порти и паркира пред тухлена къща в стил Тюдор, за която
предположи, че е с размерите на пет истински къщи от същия период. Родителите на Верина,
Пърси Марканд и Бейб Лий, живееха като истински звезди.
Прислужницата го въведе и го остави във всекидневна, в която нямаше нищо от стила
Тюдор — бял килим, климатична инсталация, френски прозорец, обърнат към плувния
басейн. Тя го попита дали не би искал питие.
— Безалкохолно, моля — отвърна той. — Каквото и да е.
При влизането на Верина той изживя потрес.
Тя беше отрязала разкошната си афроприческа и сега косата й бе остригана ниско до
главата като неговата. Носеше черни панталони, синя риза, кожен блейзър и черна барета.
Това бе униформата на Партията за самоотбрана на черните пантери.
Джордж потисна възмущението си, за да я целуне. Тя му подаде устните си, но за
малко, и той веднага разбра, че настроението й от погребението не се е променило.
Надяваше се предложението му да я извади от него.
Седнаха на канапето, покрито с усукан мотив в тъмнооранжево, минзухареножълто и
шоколадовокафяво. Прислужницата подаде на Джордж Кока-Кола с лед във висока чаша на
сребърен поднос.
Когато тя си излезе, той пое ръката на Верина. Сдържайки гнева си, той я попита
възможно най-деликатно:
— Защо носиш тази униформа?
— Не е ли очевидно?
 — Не и за мен.
— Мартин Лутър Кинг водеше ненасилствена кампания и го застреляха.
Джордж се разочарова от нея. Беше очаквал по-добри доводи.
— Ейбрахам Линкълн е водил гражданска война и са застреляли и него — възрази той.
— Черните имат правото да се защитават. Никой друг няма да го направи — особено
полицията.
Джордж едва прикриваше презрението си към такива идеи.
— Просто искаш да плашиш белите. Нищо не е било постигано с такова перчене.
— А какво е постигнало ненасилието? Стотици черни линчувани или убити, хиляди
бити и затворени.
Джордж не искаше да се кара с нея — напротив, желаеше да я върне към нормалното
— но не можа да се удържи и повиши глас.
— И Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965
година, шестима черни конгресмени и един сенатор!
— И вече белите твърдят, че е стигнало достатъчно далеч. Никой не можа да прокара
закон срещу дискриминацията в жилищното настаняване.
— Може би белите се боят, че из хубавите им предградия ще сноват въоръжени
Пантери в униформи на Гестапо.
— Полицията има оръжие. И ние трябва да имаме.
Джордж разбра, че спорът, привидно за политиката, всъщност е за отношенията им. И
той я губеше. Ако не успееше да я придума да напусне Пантерите, не можеше да я върне в
живота си.
— Виж, знам, че полицията из цяла Америка е пълна с расисти. Решението на този
проблем е да се подобри полицията, а не да се стреля по нея. Трябва да се отървем от
политици като Роналд Рейгън, които насърчават полицейската бруталност.
— Отказвам да приема положението, при което белите имат оръжия, а ние нямаме.
— Тогава се бори за контрол над въоръженията и за повече черни полицаи на висши
длъжности.
— Мартин вярваше в това и е мъртъв.
Думите на Верина бяха предизвикателни, но тя не можа да се удържи и заплака.
Джордж опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Независимо от това той се мъчеше да я
принуди да види истината.
— Ако искаш да защитаваш черните, ела и работи за кампанията ни — каза той. —
Боби ще бъде президент.
— Дори и да спечели, Конгресът няма да го остави да свърши нищо.
— Ще опитат да го спрат и ще имаме политическа битка, в която едната страна ще
спечели, а другата ще загуби. В Америка нещата се променят по този начин. Системата е
лоша, но всички останали са по-лоши. А да стреляме един срещу друг е най-лошото от
всичко.
— Няма да стигнем до съгласие.
— Окей.
Той понижи глас.
— И преди не сме бивали съгласни, но не сме спирали да се обичаме, нали?
— Това е различно.
— Не казвай така.
 — Целият ми живот се промени.
Джордж изгледа продължително лицето й и видя там смесица от непримиримост и
вина, която му даде обяснение за ставащото.
— Ти спиш с някого от Пантерите, нали?
— Да.
Джордж усети тежест в стомаха си, сякаш бе изпил халба студена бира.
— Трябваше да ми кажеш.
— Казвам ти го сега.
— Боже мой.
Джордж бе тъжен. Напипа пръстена в джоба си. Там ли щеше да си остане?
— Разбираш ли, че са изминали седем години, откак сме завършили Харвард?
Той потисна сълзите си.
— Знам.
— Полицейските кучета в Бирмингам, „Имам мечта“ във Вашингтон, президентът
Джонсън подкрепя гражданските права, две убийства…
— И черните все още са най-бедните американци, живеят в най-лошите къщи,
получават най-повърхностни здравни грижи — и дават повече, отколкото дължат, във войната
във Виетнам.
— Боби ще промени всичко това.
— Не, няма.
— Не, ще го промени. И аз ще те поканя в Белия дом, за да признаеш, че си сбъркала.
Верина отиде до вратата:
— Сбогом, Джордж.
— Не мога да повярвам, че свършва така.
— Прислужницата ще те изпрати.
За Джордж беше трудно да мисли логично. Бе обичал Верина в продължение на години
и смяташе, че рано или късно ще се оженят. Сега тя го заряза за някаква Пантера. Той се
чувстваше изгубен. Въпреки че живееха разделени, той винаги можеше да си мисли какво ще
й каже следващия път и с какви нежности ще я обсипе при следващата им среща. Сега беше
сам.
Прислужницата дойде и му каза:
— Моля, оттук, господин Джейкс.
Той машинално я последва към антрето.
Тя му отвори входната врата.
— Благодаря — каза й той.
— Довиждане, господин Джейкс.
Джордж влезе в наетата кола и си замина.

***
В деня на гласуването на първичните избори в Калифорния Джордж беше с Боби
Кенеди в крайбрежния дом на кинорежисьора Джон Франкенхаймър в Малибу. На сутринта
времето бе навъсено, но въпреки това Боби поплува в океана с дванадесетгодишния си син
Дейвид. И двамата бяха увлечени от подводно течение и се появиха издраскани от влаченето
по камъните. След обяда Боби заспа край басейна, опнал се на два стола и с отворена уста.
Джордж гледаше през вратите на патиото и забеляза грозен белег на челото на Боби от
инцидента при плуването.
Не беше казал на Боби, че е скъсал с Верина. Каза само на майка си. По време на
кампанията нямаше време да мисли, а Калифорния бе нонстоп от сцени с тълпи по
летищата, кавалкади, хистерични множества и претъпкани митинги. Джордж се радваше, че
е толкова зает. Разполагаше с лукса да изпитва тъга само за няколко минути всяка нощ преди
сън. Дори тогава се улавяше как си представя разговори с Верина, в които я убеждава да се
върне към легитимната политика и да участва в кампанията за Боби. Може би различните им
подходи са били проява на пълна несъвместимост. Не му се искаше да повярва на това.
В три часа резултатите от първия екзитпол бяха излъчени по телевизията. Боби водеше
пред Джийн Маккарти с 49 процента на 41. Джордж се въодушеви. Каза си: „Може и да не
спечеля своето момиче, но може да спечеля изборите“.
Боби се изкъпа, обръсна се и облече син раиран костюм и бяла риза. „Костюмът или
пък нарасналата увереност го правят да изглежда повече президент от когато и да било“, рече
си Джордж.
Натъртването на челото беше грозно, но Джон Франкенхаймър намери професионален
грим у дома си и скри белега.
В шест и половина антуражът на Кенеди се натовари в колите и влезе в Лос Анджелис.
Отидоха в хотел Амбасадор, където в залата за приеми вече течеше тържеството за победата.
Джордж отиде с Боби до кралските апартаменти на петия етаж. Там в голямата всекидневна
повече от сто приятели, съветници и близки журналисти пиеха коктейли и се поздравяваха
един друг. Всички телевизори в помещението бяха включени.
Джордж и най-близките съветници последваха Боби през всекидневната в една от
спалните. Както винаги, Боби съчетаваше веселбата с тежките политически обсъждания.
Днес, освен Калифорния, беше спечелил и малкия вътрешнопартиен избор в Южна Дакота,
родното място на Хюбърт Хъмфри. След Калифорния беше уверен, че ще спечели Ню Йорк,
където имаше предимството да бъде един от щатските сенатори.
— Бием Маккарти, дяволите да го вземат — възторжено каза той, приседнал на пода в
ъгъла, загледан в телевизора.
Джордж започваше да се тревожи за конгреса. Как можеше да гарантира, че
популярността на Боби е отразена в гласовете на делегатите от щатите, в които няма
предварителни избори?
— Хъмфри работи здраво върху щати като Илинойс, където кметът Дейли контролира
гласовете на делегатите.
— Да — съгласи се Боби. — Но в крайна сметка хора като Дейли не могат да
пренебрегват народните настроения. Искат да победят. Хюбърт не може да бие Дик Никсън,
а аз мога.
— Това е вярно, но знаят ли го силните хора в партията?
— Към август месец ще го знаят.
Джордж споделяше мнението на Боби, че са яхнали вълната, но виждаше опасностите
пред тях твърде ясно.
— Нужно ни е Маккарти да се оттегли, за да можем да се концентрираме върху това да
бием Хъмфри. Трябва ни сделка с Маккарти.
Боби поклати глава.
 — Не мога да му предложа вицепрезидентството. Той е католик. Протестантите може и
да гласуват за един католик, но не и за двама.
— Можеш да му предложиш най-престижния пост в кабинета.
— Държавен секретар?
— Ако се оттегли сега.
Боби се намръщи.
— Трудно ми е да си представя как работя заедно с него в Белия дом.
— Ако не спечелиш, няма да бъдеш в Белия дом. Да поразпитам ли?
— Остави ме да помисля още малко.
— Разбира се.
— Знаеш ли какво още, Джордж? — попита го Боби. — За пръв път не се чувствам все
едно съм тук като брат на Джак.
Джордж се усмихна. Това бе голяма крачка.
После той отиде в главната стая, за да говори с репортерите, но не си взе питие.
Предпочиташе да е трезвен с Боби. Самият Боби обичаше бърбъна, но некомпетентността в
неговия екип го вбесяваше и той можеше да нажули някого, който го е подвел. Джордж пиеше
спокойно алкохол само когато Боби бе надалеч.
Все още бе трезвен като краставичка минути преди полунощ, когато придружи Боби до
балната зала за победната реч. Етел, съпругата на Боби, изглеждаше страхотно в минирокля в
оранжево и бяло и с бели чорапогащи, въпреки че носеше единадесетото им дете.
Както винаги, тълпата пощуря. Всички момчета носеха сламените шапки на Кенеди.
Момичетата бяха в униформа — синя пола, бяла блуза и червен пояс. Оркестърът свиреше
песен от предизборната кампания. Мощните телевизионни прожектори засилваха жегата в
залата. Водени от бодигарда си Бил Бари, Боби и Етел си пробиваха път през тълпата —
младите им поддръжници се пресягаха да ги докоснат и да дръпнат дрехите им — докато не
достигнаха малка платформа. Блъскащите се фотографи засилваха хаоса.
Хистерията на тълпите беше проблем за Джордж и останалите, но в нея беше силата на
Боби. Умението му да предизвиква тази емоционална реакция у хората щеше да го отведе до
Белия дом.
Боби стоеше зад сноп микрофони. Не беше помолил за завършена реч, а само за
бележки. Изпълнението му не бе нищо особено, но никой не се заяждаше за това.
— Ние сме велика страна, неегоистична страна, състрадателна страна — заговори той.
— Възнамерявам да направя това платформа на своята кандидатура.
Думите не бяха вдъхновяващи, но множеството го обожаваше твърде много, за да
обръща внимание.
Джордж реши да не ходи с Боби до дискотеката Фактъри след това. Гледката на
танцуващите двойки само щеше да му напомня, че той е сам. Щеше да се наспи хубаво преди
сутрешния полет за Ню Йорк, където да се включи в кампанията. Лекът за сърдечната му
болка бе работата.
— Благодаря на всички вас, които направихте възможна тази вечер — продължи Боби.
Той отправи поздрава на Чърчил — V за победа и стотици младежи в залата повториха
жеста. Той се протегна надолу от платформата и стисна някои от протегнатите ръце.
Тогава стана засечка. Следващата му среща беше с пресата в съседна зала. Според
плана на излизане оттук трябваше да премине през множеството, но Джордж виждаше, че
Бил Бари не може да си проправи път между пощурелите тийнейджърки и крясъците им:
„Искаме Боби! Искаме Боби!“
Някакъв хотелски служител в униформата на метрдотел разреши проблема и насочи
Боби към въртяща се врата, очевидно водеща през помещенията за персонала към залата за
пресата. Боби и Етел последваха човека през мрачен коридор, а Джордж, Бил Бари и
останалите от антуража се забързаха след тях.
Джордж се питаше колко скоро отново ще може да обърне внимание на Боби върху
нуждата да се споразумее с Юджийн Маккарти. Според Джордж това беше стратегически
приоритет. За семейство Кенеди обаче личните отношения бяха много важни. Ако Боби
можеше да се сприятели с Линдън Джонсън всичко щеше да бъде различно.
Коридорът отведе до ярко осветени килери с блестящи рафтове от неръждаема стомана
и огромен генератор на лед. Докато вървяха, един радиожурналист интервюираше Боби и го
запита:
— Господин сенатор, как ще се противопоставите на господин Хъмфри?
Боби се здрависваше с усмихнатите служители на хотела. Млад кухненски работник се
обърна от конвейер с палети, като че ли за да поздрави Боби.
Тогава, в момент на ужас, Джордж видя пистолет в ръката на младежа.
Малък черен револвер с къса цев.
Мъжът го насочи към главата на Боби.
Джордж отвори уста да извика, но изстрелът го изпревари.
Малкото оръжие произведе звук, който звучеше повече като пропукване, а не като гръм.
Боби вдигна ръце към лицето си, олюля се назад, после падна на бетонния под.
— Не! Не! — изрева Джордж. Не можеше да се случва — не можеше да се случва
отново!
Миг по-късно се понесе залп от изстрели като от китайски фойерверк. Нещо ужили
ръката на Джордж, но той не му обърна внимание.
Боби лежеше по гръб до машината за лед, разкрачен, с вдигнати над главата ръце.
Очите му бяха отворени.
Хората викаха и пищяха. Радиожурналистът повтаряше в микрофона си:
— Сенатор Кенеди е прострелян! Сенатор Кенеди е прострелян! Възможно ли е това?
Възможно ли е това?
Неколцина мъже се нахвърлиха върху стрелеца. Някой крещеше:
— Вземете оръжието! Вземете оръжието!
Джордж видя Бил Бари да удря стрелеца в лицето.
Джордж коленичи до Боби. Беше жив, но от раната точно край ухото му течеше кръв.
Изглеждаше зле. Джордж разкопча вратовръзката му, за да му помогне да диша. Някой
постави сгъната дреха под главата на Боби.
Мъжки глас стенеше:
— Боже, не… Боже, не…
Етел премина през тълпата, коленичи до Джордж и заговори на съпруга си. Боби я
разпозна и опита да говори. На Джордж му се стори, че чува:
— Всички останали наред ли са?
Етел погали лицето му.
Джордж се огледа. Не можеше да прецени дали някой друг е бил засегнат от дъжда от
куршуми. Тогава забеляза ръката си. Ръкавът на костюма бе разкъсан и от раната се
процеждаше кръв. Беше ранен. След като го забеляза, болката бе страшна.
 Вратата от другия край се отвори и нахлуха журналистите и фотографите от залата за
пресата. Фотографите избутаха хората около Боби, бутаха се един друг и лазеха по печките и
мивките, за да направят по-добри снимки на кървящата жертва и на смазаната му жена. Етел
умоляваше:
— Моля ви, дайте му малко въздух! Оставете го да диша!
Дойдоха санитари с носилка. Хванаха Боби за раменете и краката. Той извика слабо:
— О, не, недейте…
— Внимателно! — примоли се Етел на санитарите. — Внимателно.
Положиха го на носилката и го закопчаха с коланите.
Очите на Боби се затвориха.
Той не ги отвори повече.
 45.
Това лято Димка и Наталия боядисаха апартамента, докато слънцето светеше през
отворените прозорци. Отне им повече време от необходимото, понеже непрекъснато
спираха, за да се любят. Прекрасната й коса бе вързана и увита в кърпа, а и беше навлякла
негова стара риза с разръфана яка. Късите й гащета обаче бяха впити, и всеки път, щом я
видеше, стъпила на стълбата, той трябваше да я целуне. Толкова често смъкваше гащетата й,
че скоро тя носеше само ризата; започнаха да се любят още по-често.
Не можеха да се оженят, докато разводът й не приключеше, и заради приличието
Наталия държеше мъничък апартамент наблизо, но неофициално те вече живееха заедно в
жилището на Димка. Прередиха мебелите по вкуса на Наталия и купиха канапе. Създадоха
си навици — той правеше закуската, тя готвеше обяда; той лъскаше обувките, а тя му гладеше
ризите; той пазаруваше месото, а тя рибата.
Не видяха повече Ник, но Наталия започна да поддържа отношения с Нина. Бившата
жена на Димка вече беше официална любовница на маршал Пушной, прекарваше много
почивни дни с него на дачата и устройваше обеди за приятелите му, много от които водеха
своите любовници. Димка не знаеше как Пушной е уредил работите с жена си —
симпатична на вид възрастна дама, която винаги стоеше край него при официални държавни
приеми. По време на съботно-неделните престои на Нина вън от града Димка и Наталия се
грижеха за Гришка. В началото Наталия бе нервна, тъй като нямаше свои деца — Ник
мразеше децата. Тя бързо обикна Гриша, който много приличаше на Димка; не бе изненада,
че тя притежаваше обичайните майчински инстинкти.
Частният им живот бе щастлив, но не и публичният. Твърдолинейните хора в Кремъл
само на думи приемаха компромиса за Чехословакия. След завръщането на Косигин и Димка
от Прага консерваторите се заеха да разрушат споразумението и натискаха за нахлуване,
което да унищожи Дубчек и неговите реформи. Споровете се водеха през юни и юли сред
московските жеги и черноморските бризове във вилите, в които върхушката на КПСС се
изнасяше за лятната си почивка.
За Димка всъщност не ставаше дума за Чехословакия. Ставаше дума за сина му и за
света, в който той щеше да израсне. След петнадесет години Гриша щеше да учи в
университет, след двадесет щеше да работи; на двадесет и пет години можеше да има свои
деца. Щеше ли Русия да има по-добра система, нещо като идеята на Дубчек за социализъм с
човешко лице? Или Съветският съюз щеше да продължи да бъде тирания, в която
неоспоримият авторитет на партията бива брутално налаган от КГБ?
Генералният секретар Леонид Брежнев много дразнещо не вземаше страна. Димка вече
го презираше. От страх да не се окаже на губещата страна, Брежнев никога не вземаше
решение, докато не се изяснеше накъде ще клони колективното решение. Той нямаше
виждане, нямаше смелост, нямаше план да превърне Съветския съюз в по-добра страна.
Брежнев не беше водач.
Конфликтът достигна кулминацията си по време на двудневното заседание на
Политбюро, открито на петнадесети август. Както винаги, официалната среща се състоеше
предимно от учтива размяна на баналности, докато истинската битка се водеше навън.
Застанал на слънце, Димка проведе своя сблъсък с Евгений Филипов сред паркираните
коли и чакащите лимузини на площада пред жълто-белия Сенатски дворец.
 — Виж докладите на КГБ от Прага — започна Филипов. — Контрареволюционни
студентски събирания! Клубове, в които открито се разисква събарянето на социализма!
Тайни складове с оръжие!
— Не вярвам на всички истории — отвърна Димка. — Вярно е, че се обсъждат
реформи, но опасностите се преувеличават от провалили се ръководители от миналото,
които биват отстранявани.
Истината бе, че Андропов, твърдолинейният председател на КГБ, фабрикуваше
сензационни разузнавателни доклади, за да подкрепя консерваторите; Димка обаче не беше
дотолкова безразсъден, за да го каже на висок глас.
Той имаше източник на надеждни сведения — своята сестра близначка. Таня се
намираше в Прага, изпращаше предпазливи и неутрални статии на ТАСС и едновременно
снабдяваше Димка и Косигин с отчети, според които Дубчек е герой за всички чехи, с
изключение на старите партийни апаратчици.
В едно затворено общество за хората беше почти невъзможно да се доберат до
истината. Русите разпространяваха толкова много лъжи. В СССР почти всеки документ беше
измамен — данните за производителността, външнополитическите анализи, разпитите на
заподозрените в милицията, икономическите прогнози. Хората мърмореха, че единствената
истинска страница във вестниците била програмата на радиото и телевизията.
— Не мога да кажа накъде ще тръгнат нещата — каза Наталия на Димка в петък
вечерта. Тя продължаваше да работи за външния министър Андрей Громико. — Всички
сигнали от Вашингтон сочат, че президентът Джонсън няма да направи нищо, ако влезем в
Чехословакия. Има си предостатъчно свои проблеми — бунтове, убийства, Виетнам и
президентски избори.
Бяха приключили с боядисването за тази вечер, седяха на пода и споделяха бутилка
бира. Наталия имаше петно жълта боя на челото. По някаква причина от него на Димка му се
прииска да я люби. Чудеше се дали да го направят веднага, или първо да се измият и да си
легнат, когато тя каза:
— Преди да се оженим…
Това прозвуча злокобно.
— Да?
— Трябва да си поговорим за деца.
— Май трябваше да водим този разговор, преди да се чукаме като побъркани цяло лято.
Никога не бяха използвали предпазни средства.
— Да. Но ти вече имаш едно дете.
— Ние имаме дете. Той е наш. Ти ще му бъдеш втора майка.
— И съм много привързана към него. Лесно е да обикна момче, което толкова прилича
на теб. Но какво мислиш за това да имаме още деца?
Димка разбираше, че това я тревожи по някаква причина, и трябваше да я успокои. Той
остави бирата и я прегърна.
— Обожавам те. И ще бъда много щастлив двамата да имаме деца.
— О, слава Богу — отвърна Наталия. — Понеже съм бременна.

***
 Таня установи, че в Прага е трудно човек да намери вестници. Иронично, но това беше
резултат от направеното от Дубчек премахване на цензурата. По-рано малко хора си правеха
труда да четат скучните и лъжливи репортажи в контролираните от държавата вестници.
Сега вече можеха да пишат истината и не смогваха да отпечатат достатъчно бройки да
задоволят търсенето. Таня трябваше да става рано сутрин, за да успее да си купи вестници,
преди да са се разпродали.
И телевизията беше свободна. В предаванията за текущата политика работници и
студенти оспорваха и критикуваха министрите в правителството. На освободените
политически затворници беше разрешено да се изправят срещу тайната полиция, която ги
беше хвърлила в затвора. Около телевизора във фоайето на всеки голям хотел често имаше
малка тълпа от нетърпеливи зрители, които гледаха дискусиите.
Подобни разговори се водеха във всяко кафене, заводска столова и градска зала. Хората,
които бяха потискали истинските си чувства в продължение на двадесет години, изведнъж
бяха получили възможността да кажат каквото им е на сърцето.
Атмосферата на освобождението беше заразна. Таня се изкушаваше да повярва, че
старите времена са свършили и вече няма опасност. Трябваше да си напомня, че
Чехословакия си остава социалистическа страна с тайна полиция и мазета за мъчения.
Носеше напечатания на машина текст на първия роман на Василий.
Беше дошъл малко преди тя да замине от Москва като първия му разказ — предаден на
улицата пред редакцията от непознат, който не искаше да отговаря на въпроси. Както и
преди, беше ситно написан, несъмнено за да се пести хартия. Носеше сардоничното заглавие
Свободен човек.
Таня го беше напечатала на хартия за писма. Трябваше да приеме, че багажът й ще бъде
отворен. Макар да беше проверен репортер на ТАСС, оставаше си възможността всяка
хотелска стая, в която отсяда, да бъде претърсена, а апартаментът й в Стара Прага —
подробно обискиран. Но смяташе, че е измислила умно скривалище. Все пак, живееше в
страх. Беше като да притежава атомна бомба. Отчаяно искаше да го предаде час по-скоро.
Беше се сприятелила с кореспондента в Прага на един британски вестник и при първа
възможност му каза:
— В Лондон има една издателка, чиято специалност са преводите на
източноевропейски романи — Ана Мъри, в издателството Раули. Бих искала да взема от нея
интервю за чешката литература. Мислиш ли, че можеш да й предадеш?
Беше опасно, защото създаваше проследима връзка между Таня и Ана. Но Таня
трябваше да поема някакви рискове и й се стори, че този е минимален.
Две седмици по-късно британският журналист каза:
— Ана Мъри пристига в Прага другия вторник. Не можах да й дам телефона ти, понеже
го нямам, но тя ще отседне в хотел Палас.
Във вторник Таня позвъни в хотела и остави за Ана съобщение: „Среща с Якуб при
паметника на Ян Хус в четири“. Ян Хус беше средновековен философ, изгорен на клада от
папата заради твърдението си, че литургията трябва да се отслужва на местния език. Той
беше символ на чешката съпротива срещу чуждата власт. Паметникът се намираше на „Старе
Место“.
Агентите на тайната полиция във всички хотели силно се интересуваха от гостите от
Запада и Таня трябваше да приеме, че им се показват всички съобщения. Следователно
можеха да поставят паметника под наблюдение, за да разберат с кого се среща Ана. Затова
Таня не отиде на мястото. Пресрещна Ана на улицата и пъхна в ръката й картичка с адреса
на ресторант в стария град и съобщение: „Довечера в осем. Масата е запазена на името на
Якуб“.
Оставаше си възможността да проследят Ана от хотела до ресторанта. Но не беше
много вероятно: тайната полиция нямаше достатъчно хора да следи всички чужденци през
цялото време. Все пак Таня продължаваше да внимава. Тази вечер въпреки топлото време
облече широко кожено яке и отиде в ресторанта рано. Не седна на запазената маса. Не вдигна
глава, когато Ана пристигна. Наблюдаваше я, докато се настани.
Ана несъмнено беше чужденка. Никой в Източна Европа не се обличаше толкова добре.
Носеше тъмночервен костюм с панталони, отлично скроен за пищната й фигура. Разкошният
й пъстър шал нямаше как да не е парижки. Косите и очите й бяха тъмни, вероятно
наследство от майка й, немска еврейка. Таня прецени, че Ана наближава тридесетте, но е от
онези жени, които стават все по-красиви със съзряването си.
Никой не я последва в ресторанта. Таня остана на мястото си още петнадесет минути,
за да наблюдава влизащите клиенти, а Ана си поръча бутилка унгарски ризлинг и изпи една
чаша. Влязоха четирима клиенти — възрастна двойка и двама влюбени младежи. Никой от
тях дори бегло не приличаше на полицай. Най-сетне Таня стана и отиде при Ана на
запазената маса. Преметна якето на гърба на стола.
— Благодаря, че дойде — каза тя.
— Не го споменавай, моля те. Радвам се, че съм тук.
— Далеч е.
— Бих пътувала и десет пъти по-далеч, за да се срещна с жената, която ми даде
Измръзване.
— Той е написал роман.
Ана се облегна и въздъхна доволно.
— Надявах се да кажеш точно това — тя наля вино в чашата на Таня. — Къде е?
— Скрит. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.
— Добре — Ана беше озадачена, понеже не виждаше и следа от ръкопис, но прие
думите на Таня. — Ти ми донесе много щастие.
— Знаех си, че Измръзване е блестящ — умислено отговори Таня. — Но дори и аз не
очаквах международния успех, в който ти го превърна. В Кремъл беснеят, особено защото
още не могат да разберат кой е авторът.
— Трябва да знаеш, че му се полага цяло състояние от авторските права.
Таня поклати глава.
— Ако той получи пари от чужбина, това ще го разкрие.
— Е, може би някой ден. Помолих най-голямата лондонска литературна агенция да го
представлява.
— Какво е литературен агент?
— Човек, който се грижи за интересите на автора, сключва договор и има грижата
издателят да плаща навреме.
— Никога не съм чувала това.
— Откриха банкова сметка на името на Иван Кузнецов. Но трябва да помислиш дали
парите да не се инвестират някак.
— Колко са?
— Над един милион лири.
 Таня беше потресена. Ако можеше да вземе парите, Василий щеше да е най-богатият
човек в Русия.
Поръчаха вечеря. През последните месеци пражките ресторанти се бяха подобрили, но
храната си оставаше традиционна. Говеждото и кнедлите пристигнаха в гъст сос, украсен с
бита сметана и лъжица сладко от червени боровинки.
— Какво ще стане в Прага? — попита Ана.
— Дубчек е искрен комунист и иска страната да остане във Варшавския договор, затова
не представлява фундаментална заплаха за Москва. Но кремълските динозаври не го виждат
така. Никой не знае какво ще се случи.
— Имаш ли деца?
Таня се усмихна.
— Ключов въпрос. Навярно ние можем да изберем да търпим съветската система, за да
не си разваляме спокойствието; но имаме ли правото да завещаваме такава мизерия и
потисничество на следващото поколение? Не, нямам деца. Имам един племенник, Гриша,
когото обичам, син на моя брат близнак. А тази сутрин получих писмо от брат ми — казва,
че жената, която скоро ще стане негова втора съпруга, вече е бременна. Значи ще имам още
един племенник или племенница. Заради тях трябва да се надявам Дубчек да успее и други
социалистически страни да последват чешкия пример. Но съветската система е
консервативна в същността си, много по-неподатлива на промяна от капитализма. А в
дългосрочен план това може да се окаже най-големият й недостатък.
Когато се нахраниха, Ана попита:
— Щом не можем да платим на нашия автор, можем ли да ти дадем подарък, който да
му предадеш? Има ли нещо западно, което той би искал?
Василий имаше нужда от пишеща машина, но това щеше да го разкрие.
— Пуловер — каза Таня. — Наистина дебел топъл пуловер. Все му е студено. И бельо, с
дълги ръкави и дълги гащи.
Ана се смая от това надникване в живота на Иван Кузнецов.
— Утре ще ида във Виена и ще му купя най-доброто.
Таня кимна доволно.
— Да се видим пак тук в петък?
— Да.
Таня се изправи.
— Трябва да си тръгнем поотделно.
По лицето на Ана пробяга паника.
— А ръкописа?
— Облечи якето ми — отговори Таня. Дрехата може и да беше малко тясна за по-едрата
Ана, но тя успя да я облече. — Когато пристигнеш във Виена, разпори подплатата. — Тя
стисна ръката на Ана. — Не губи ръкописа. Нямам копие.

***
Таня се събуди посред нощ, понеже леглото й се тресеше. Седна ужасена. Мислеше, че
тайната полиция е дошла да я арестува. Когато запали лампата, видя, че е сама, но
разтрисането не беше сън. Рамкираната снимка на Гриша танцуваше върху нощната масичка.
Бурканчетата козметика тракаха по стъклената повърхност на тоалетката.
Таня изскочи от леглото и отиде до отворения прозорец. Зазоряваше се. От близката
голяма улица се носеше нисък рев, но Таня не виждаше какво го предизвиква. Изпълни я
неясен страх.
Потърси коженото яке, но си спомни, че го е дала на Ана. Набързо нахлузи джинси и
пуловер, обу се и изтича навън. Въпреки ранния час на улицата имаше хора. Таня бързо се
отправи по посока на шума.
Като стигна голямата улица, веднага разбра какво е станало.
Звукът идваше от танкове. Те минаваха по улицата бавно, но без да спират. Веригите им
тракаха зловещо. На танковете седяха войници в съветски униформи, повечето млади, още
момчета. В меката светлина на зората Таня погледна по-нататък по улицата и видя десетки,
може би стотици танкове. Колоната се точеше чак до Карловия мост и отвъд. По тротоарите
мъжете и жените, много от тях по нощници, стояха на малки групи и гледаха смаяно и
вцепенено как техният град бива прегазван.
Кремълските консерватори победиха, осъзна Таня. Чехословакия беше нападната от
Съветския съюз. Краткият сезон на реформа и надежда свърши.
Таня срещна погледа на застаналата до нея жена на средна възраст. Жената имаше
старомодна мрежичка за коса, като онази, която Танината майка си слагаше всяка вечер. По
лицето й се стичаха сълзи.
Чак тогава Таня усети, че страните й са влажни, и осъзна, че и тя плаче.

***
Седмица след като танковете влязоха в Прага, във Вашингтон Джордж Джейкс седеше
по бельо на дивана и гледаше по телевизията конгреса на Демократическата партия в
Чикаго.
На обяд подгря кутия доматена супа и я изяде направо от тенджерата, която сега се
мъдреше на масичката за кафе, а по вътрешността й се втвърдяваха червени петна.
Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да си облече костюм, да излезе и да си
намери нова работа, нова приятелка и нов живот.
Ала някак си просто не виждаше смисъл в това.
Чувал беше за депресия и знаеше, че това е то.
Видът на вилнеещата чикагска полиция само леко го разсея. Няколкостотин
демонстранти седяха миролюбиво пред конгресния център на демократите. Полицаите
нагазиха сред тях с палки и започнаха да налагат всички, все едно не съзнаваха, че извършват
престъпно нападение, което се предава на живо по телевизията. А по-вероятно беше да
съзнават, но да не ги е грижа.
Някой, може би кметът Ричард Дейли, беше пуснал кучетата от синджира.
Джордж разсеяно мислеше за политическите последици. Предполагаше, че това е
краят на ненасилието като политическа стратегия. Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди
грешаха, а сега и двамата бяха мъртви. Черните пантери бяха прави. Кметът Дейли,
губернаторът Роналд Рейгън, кандидатът за президент Джордж Уолъс и всички техни
полицейски началници расисти щяха да използват насилие срещу всеки, чиито идеи им бяха
противни. Чернокожите имаха нужда от оръжие, за да се защитават. А също и всеки, който
искаше да се противопостави на динозаврите в американското общество. Тъкмо в момента
полицията в Чикаго се държеше с белите младежи от средната класа така, както открай
време се държеше с негрите. Това трябваше да промени отношението.
На вратата на Джордж се позвъни. Той се свъси озадачено. Не очакваше никого и не
искаше да разговаря с никого. Направи се, че не чува, с надеждата посетителят да си иде. Пак
се звънна. „Може да ме няма“, помисли си той; „откъде знаят, че съм тук?“
Звънна се трети път, дълго и настойчиво и Джордж разбра, че онзи няма да се откаже.
Отиде да отвори. Беше майка му. Носеше покрита съдина за печене.
Джаки го огледа от горе до долу.
— Така си и мислех — каза тя и влезе неканена.
Сложи яденето във фурната и я включи.
— Вземи душ — нареди тя. — Обръсни жалката си физиономия и облечи нещо
прилично.
Джордж се накани да спори, обаче нямаше сили. Стори му се по-лесно просто да я
послуша.
Джаки започна да разтребва стаята, сложи тенджерата от супата в мивката, сгъна
вестниците и отвори прозорците.
Джордж се прибра в спалнята си. Свали си бельото, изкъпа се и се избръсна. Нямаше
значение. Утре пак щеше да се разкисне.
Обу ежедневни панталони, облече синя риза и се върна в дневната. Яденето миришеше
добре, нямаше как да отрече. Джаки беше подредила масата.
— Сядай — рече тя. — Вечерята е готова.
Беше приготвила пиле по тексаски, в сос от домати и сметана, със зелени чушлета и
запечено отгоре с кашкавал. Джордж не можа да устои и изяде две порции. После майка му
изми чиниите, а той ги подсуши.
Джаки седна да погледа с него предаването на конгреса по телевизията. Говореше
сенатор Ейбрахам Рибикоф, който номинира Джордж Макгавърн — кандидатурата на мира,
решена в последната минута. Сенаторът предизвика вълнение с думите:
— С Джордж Макгавърн като президент на Съединените щати няма да ни се налага да
търпим тактиките на Гестапо по чикагските улици.
— Боже, ама им го каза — откликна Джаки.
Конгресната зала стихна. Редакторът в телевизията показа кмета Дейли. Той
приличаше на грамадна жаба с изпъкналите си очи, увисналите бузи и гънките сланина по
шията. За миг забрави, че го дават по телевизията — досущ като своите полицаи — и взе да
ругае Рибикоф.
Микрофоните не доловиха думите му.
— Чудя се какво ли казва — рече Джордж.
— Мога да ти кажа — отвърна Джаки. — Умея да чета по устните.
— Не знаех.
— Когато бях на девет, оглушах. Отне много време да разберат причината. Най-накрая
ме оперираха и слухът ми се възстанови. Но не забравих да чета по устните.
— Добре, мамо. Докажи. Какво каза кметът Дейли на Ейб Рибикоф?
— Каза „Майната ти, чифутски кучи сине“, ето това каза.
 ***
Вали и Бийп бяха отседнали в чикагския Хилтън, на петнадесетия етаж, където беше
главната квартира на предизборната кампания на Маккарти. В четвъртък, последния ден на
конгреса, двамата се прибраха в стаята си уморени и обезсърчени. Загубиха: Хюбърт
Хъмфри, вицепрезидентът на Джонсън, беше избран за кандидат за президент от
демократическата партия. За президентското място щяха да спорят двама мъже, които
подкрепяха Виетнамската война.
Даже нямаха трева за пушене. Временно се бяха отказали от този навик, за да не дадат
на пресата възможност да опетни Маккарти. Погледаха малко телевизия и си легнаха. Бяха
твърде нещастни, за да се любят.
— Мамка му, връщам се на училище след две седмици. Не знам ще мога ли да го
понеса — каза Бийп.
— Аз може би ще запиша нещо — рече Вали. — Имам няколко нови песни.
Бийп се усъмни.
— Мислиш ли, че можеш да изгладиш нещата с Дейв?
— Не. Бих искал, но той няма да се навие. Когато се обади да ми каже, че е видял
нашите в Източен Берлин, беше наистина студен, макар че направи нещо хубаво.
— Божичко, наистина го наранихме — тъжно рече Бийп.
— Пък и той добре се оправя сам, с телевизионното предаване и всичко останало.
— И как ще направиш албум?
— Ще ида в Лондон. Знам, че Лу ще ми изсвири барабаните, а Бъз — баса: и двамата са
сърдити на Дейв, че разби групата. Ще запиша основните неща с тях, после сам ще запиша
вокалите и ще отделя време за добавяне на оувърдъб, китарни сола и вокални хармонии,
може би дори струнни и духови.
— Леле, наистина си го обмислил.
— Имах време. Не съм влизал в студио от половин година.
Разнесе се тропане и трясък и в стаята плисна светлина от коридора. Вали с ужас и
недоверие разбра, че някой е разбил вратата. Отметна завивките, скочи от леглото и викна:
— Какво става, мамицата му?
Лампите в стаята светнаха и Вали видя как през разбитата врата влизат двама
униформени от чикагската полиция.
— Какво става, по дяволите?
В отговор единият го халоса с палка.
Вали успя да мръдне и вместо по главата, бухалката болезнено го удари по рамото. Той
извика, а Бийп запищя.
Стиснал раненото си рамо, Вали заотстъпва към леглото. Ченгето пак замахна. Вали
отскочи назад, падна на леглото и палката улучи крака му. Изрева от болка.
И двамата полицаи вдигнаха палките. Вали се претърколи и покри Бийп. Едната палка
удари гърба му, а другата — хълбока.
— Спрете, моля ви, спрете, не сме направили нищо лошо, спрете да го удряте.
Вали усети още два страховити удара и помисли, че ще припадне. Тогава внезапно
ударите секнаха и два чифта тежки стъпки прекосиха стаята и излязоха.
Вали се смъкна от Бийп.
 — Ах, по дяволите, боли.
Бийп се надигна на колене и опита да види раните му.
— Защо го направиха? — попита тя.
Вали чу шум от още разбити врати и още викащи хора, които бяха измъкнати от леглата
си и пребити.
— Чикагската полиция може да прави каквото пожелае — отговори той. — По-зле е от
Източен Берлин.

***
През октомври в самолета за Нашвил Дейв Уилямс седеше до един поддръжник на
Никсън.
Дейв пътуваше за Нашвил, за да направи запис. Дейзи Фарм, неговото студио в Напа,
още се строеше. Пък и някои от най-добрите музиканти се намираха в Нашвил. Дейв имаше
чувството, че рокмузиката става твърде интелектуална, с психеделични звуци и
двадесетминутни китарни сола. Затова планира албум с класически двеминутни поп песни,
„Момичето на най-добрия ми приятел“, „Чух го през лозницата“ и „Ули Були“. Освен това
знаеше, че Вали записва солов албум в Лондон и не искаше да остане по-назад.
Имаше и друга причина. Малката Лулу Смол, която флиртуваше с него по време на
Всезвездното турне, сега живееше в Нашвил и работеше като беквокал. Дейв имаше нужда от
някоя, която да му помогне да забрави Бийп.
На четвърта страница във вестника имаше снимка от олимпиадата в Мексико сити.
Беше от церемонията по връчването на медалите за двеста метра гладко бягане. Златният
медалист беше Томи Смит, черен американец, който счупи световния рекорд. Един бял
австралиец взе среброто, а друг черен американец — бронза. И тримата носеха значки за
граждански права върху олимпийските си екипи. Докато звучеше химнът, двамата
американски атлети стояха със сведени глави и бяха вдигнали юмруци в поздрава на Черната
сила. Снимката беше във всички вестници.
— Позорно — рече мъжът, който седеше до Дейв в първа класа.
Изглеждаше на четиридесетина години и беше облечен в делови костюм, бяла риза и
вратовръзка. Извадил беше от куфарчето си обемист напечатан на машина документ и го
анотираше с химикалка.
Дейв обикновено избягваше да разговаря с хората по самолетите. Разговорите често се
превръщаха в интервю какво е наистина да си поп звезда и ставаше скучно. Но този мъж
явно не го разпознаваше. А на Дейв му беше любопитно да разбере какво се върти в главата
на такъв човек.
Съседът продължи:
— Виждам, че президентът на Международния олимпийски комитет ги е изгонил от
игрите. Адски правилно.
— Името на президента е Ейвъри Брънгейд — рече Дейв. — В моя вестник пише, че
през тридесет и шеста, когато игрите се провеждали в Берлин той защитавал правото на
германците да отправят нацисткия поздрав.
— И с това не съм съгласен — обясни бизнесменът. — Игрите не са политически.
Нашите атлети се състезават като американци.
 — Американци са, когато печелят състезанията и когато постъпват в армията —
отвърна Дейв. — Но стават негри, когато поискат да си купят къща до Вашата.
— Е, аз съм за равенството, но бавната промяна обикновено е по-добра от бързата.
— Може би тогава е хубаво да пратим изцяло бяла армия във Виетнам просто докато не
сме сигурни, че американското общество е готово за пълно равенство.
— И войната не одобрявам. Ако виетнамците са толкова тъпи, че да искат да стават
комунисти, прав им път. За комунистите в Америка трябва да се тревожим.
Този човек според Дейв беше от някоя далечна планета.
— С какъв бизнес се занимавате?
— Продавам реклами за радиостанции — той подаде ръка. — Рон Джоунс.
— Дейв Уилямс. Аз съм в музикалния бизнес. Ако не възразявате за въпроса, за кого ще
гласувате през ноември?
— За Никсън — отвърна Джоунс без колебание.
— Но Вие сте против войната и поддържате гражданските права за негрите, макар и в
бъдеще; значи сте съгласен с Хъмфри по проблемите.
— По дяволите проблемите. Имам жена и три деца, ипотека и заем за колата; това са
моите проблеми. С усилие се издигнах до регионален мениджър по продажбите, а целта ми е
до няколко години да стана национален директор по продажбите. Скъсах се от работа за това
и никой няма да ми го отнеме: нито метежните негри, нито дрогираните хипита, нито
работещите за Москва комунисти и със сигурност — не и някой мекушав либерал като
Хюбърт Хъмфри. Не ми пука какво казвате за Никсън, той защитава хората като мен.
В този момент със смазващо усещане за надвисналата съдба Дейв разбра, че Никсън ще
спечели.

***
За пръв път от месеци Джордж Джейкс облече костюм, бяла риза и вратовръзка и отиде
да обядва с Мария Самърс в клуб Жокей. Поканата дойде от нея.
Предполагаше какво ще стане. Мария беше говорила с майка му. Джаки беше казала на
Мария, че Джордж по цял ден се въргаля из апартамента си и не прави нищо. И Мария щеше
да му каже да се стегне.
Той не виждаше смисъл. Животът му беше разрушен. Боби беше мъртъв, а следващият
президент щеше да е или Хъмфри, или Никсън. Вече нищо не можеше да се направи нито за
спирането на войната, нито за равенството на черните, нито дори за това полицията да
престане да бие всеки, който не й се харесва.
Въпреки това прие да обядва с Мария. Отдавна се знаеха.
Мария изглеждаше привлекателно по един зрял начин. Носеше черна рокля, подходящо
сако и перли. Излъчваше увереност и авторитет. Изглеждаше такава, каквато е — успешен
чиновник от средно ниво в Министерството на правосъдието. Отказа коктейл и двамата
поръчаха обяд.
Когато келнерът се оттегли, Мария каза на Джордж:
— Никога няма да ти мине.
Той разбра, че Мария сравнява неговата мъка по Боби със собственото си страдание по
Джак.
 — В сърцето ми зее рана, която не зараства — каза тя.
Джордж кимна. Мария беше толкова права, че направо му беше трудно да не заплаче.
— Работата е най-доброто лекарство. Работата и времето.
Джордж осъзна, че тя е оцеляла. Нейната загуба беше по-голяма, защото Джак Кенеди
й беше любовник, не просто приятел.
— Ти ми помогна — продължи Мария. — Намери ми работа в министерството. Това
беше моето спасение: нова среда, ново предизвикателство.
— Но не и нов приятел.
— Не.
— Още ли живееш сама?
— Имам две котки. Джулиъс и Лупи.
Джордж кимна. Това, че не беше омъжена, щеше да й помогне в министерството.
Избягваха да повишават омъжени жени, които можеха да забременеят и да напуснат, но една
заклета мома имаше по-добри шансове.
Поднесоха храната и двамата похапваха мълчаливо няколко минути. После Мария
остави вилицата и каза:
— Искам да се върнеш на работа, Джордж.
Джордж беше трогнат от нейната любяща загриженост и се възхищаваше колко твърдо
и решително е изградила живота си наново. Но не можеше да предизвика у себе си никакъв
ентусиазъм. Безпомощно сви рамене.
— Боби си отиде, Маккарти загуби номинацията. За кого да работя?
Отговорът на Мария го изненада.
— За Фосет Реншоу.
— За тези гадове? — Фосет Реншоу беше вашингтонската правна фирма, която му
предложи работа, щом завърши, и веднага оттегли предложението си заради участието му в
Похода на свободата.
— Можеш да станеш техният експерт по гражданските права — додаде Мария.
Джордж изпита задоволство от иронията. Преди седем години защитата на
гражданските права му попречи да работи във Фосет Реншоу; днес това беше негово
предимство. Почувства се по-добре.
— Работил си в Министерството на правосъдието и на Капитолия, затова имаш
безценни познания какви са нещата отвътре. И знаеш ли какво? Изведнъж стана много
модерно всяка вашингтонска правна кантора да има по един черен адвокат.
— Откъде знаеш какво им трябва на Фосет Реншоу?
— В Министерството много се занимаваме с тях. Обикновено се мъчим да накараме
клиентите им да спазват правителственото законодателство.
— Накрая ще защитавам корпорации, които нарушават законодателството за
гражданските права.
— Приеми го като опит. Ще разбереш от първа ръка как действат законите за
равенството. Това ще е ценно, ако някога се върнеш в политиката. А междувременно ще
правиш добри пари.
Джордж се чудеше дали въобще ще се върне в политиката.
Вдигна поглед и видя, че баща му се задава към тях.
— Току-що обядвах. Може ли да се присъединя към вас за кафето? — попита Грег.
Джордж се питаше дали тази привидно случайна среща не е била планирана от Мария.
Напомни си още, че старият Реншоу, старши партньор във фирмата, е приятел на Грег от
детинство.
Мария му обясни:
— Тъкмо обсъждахме завръщането на Джордж на работа. Фосет Реншоу се нуждаят от
него.
— Реншоу ми спомена. Ще бъдеш безценен за тях. Контактите ти са несравними.
— Изглежда, Никсън ще победи — скептично рече Джордж. — Повечето от моите
контакти са с демократите.
— Пак са полезни. Пък и не очаквам Никсън да се задържи дълго. Ще се разбие и ще
изгори.
Джордж се учуди. Грег беше либерален републиканец, който би предпочел някой като
Нелсън Рокфелер за кандидат-президент. Но и така беше изненадващо нелоялен към
партията си.
— Мислиш, че движението за мир ще съсипе Никсън? — попита Джордж.
— В мечтите ти, може би. По-вероятно е тъкмо обратното. Никсън не е Линдън
Джонсън. Никсън разбира външната политика — навярно по-добре от повечето хора във
Вашингтон. Не се лъжи от дебелашките приказки за комунягите. Това е само заради нашите
поддръжници в караваните — Грег беше сноб. — Никсън ще ни измъкне от Виетнам и ще
каже, че загубихме войната, понеже мирното движение попречи на военните.
— Какво тогава ще го събори?
— Дик Никсън лъже — отговори Грег. — Лъже почти всеки път, когато си отвори
проклетата уста. Когато през петдесет и втора година на власт дойде републиканска
администрация, Никсън твърдеше, че сме разкрили хиляди подривни елементи в
правителството.
— А колко разкрихте?
— Николко. Нито един. Знам това. Бях млад конгресмен. После каза на пресата, че сме
намерили план за превръщането на Америка в социалистическа страна сред документите на
предишната демократическа администрация. Репортерите пожелаха да го видят.
— Той е нямал такъв.
— Правилно. Каза също, че разполага с таен комунистически меморандум за план на
комунистите да работят чрез Демократическата партия. И това никой не го видя. Подозирам,
че майката на Дик никога не му е казвала, че да се лъже, е грях.
— В политиката има много нечестност — рече Джордж.
— Както и във всички други поприща. Но малко хора лъжат толкова много и толкова
безсрамно, колкото Никсън. Той е лъжец и мошеник. Досега му се разминаваше. Случва се.
Но нещата са различни, когато човек е президент. Репортерите знаят, че бяха лъгани за
Виетнам и все повече гледат под лупа всичко, казано от правителството. Дик ще бъде хванат
и после ще падне. И знаеш ли друго? Така и няма да разбере защо. Ще каже, че поначало
пресата му е имала зъб.
— Определено се надявам да си прав.
— Приеми работата, Джордж — примоли се Грег. — Има толкова много за вършене.
Джордж кимна.
— Може би ще приема.
 ***
Клаус Крон беше червенокос. Косата на главата му беше червеникавокестенява, но по
тялото космите му бяха рижи. Ребека особено харесваше триъгълника, който вървеше от
слабините нагоре към пъпа му. Това гледаше, когато правеше орален секс, който й харесваше
почти колкото на него.
Сега лежеше с глава върху корема му и лениво рошеше косъмчетата с нокти. Беше
понеделник вечер и двамата бяха в апартамента на Клаус. Ребека нямаше срещи в
понеделниците, но се преструваше, че има, а съпругът й се преструваше, че вярва.
Физически нещата се нареждаха лесно. Чувствата й обаче бяха по-трудни за оправяне.
Толкова беше тежко да държи двамата мъже в различни части на ума си, че неведнъж искаше
да се откаже. Чувстваше се окаяно виновна, че не е вярна на Бернд. Но наградата й беше
страстен и задоволяващ секс с очарователен мъж, който я обожаваше. И Бернд й беше
разрешил. Ребека си го напомняше отново и отново.
Тази година всички го правеха. Всичко, от което човек се нуждаеше беше любов. Ребека
не беше хипи — тя беше учителка и уважаван политик в града — но и тя се влияеше от
атмосферата на промискуитет, все едно, без да ще вдишваше малко от марихуаната във
въздуха. Защо не, питаше се тя, какво лошо?
Когато погледнеше назад към своите тридесет и седем години, виждаше, че съжалява
само за неща, които не е направила: не беше изневерила на своя долен първи съпруг; не беше
забременяла от Бернд, когато това беше възможно; не беше избягала от източногерманската
тирания още преди години.
Поне нямаше да поглежда назад и да съжалява, че не е спала с Клаус.
— Щастлива ли си? — попита той.
„Да“, помисли тя, „когато забравя за Бернд за няколко минути“.
— Разбира се. Иначе нямаше да си играя с космите в слабините ти.
— Обичам времето, което прекарваме заедно, само че винаги е толкова кратко.
— Знам. Ще ми се да имам още един живот, за да го прекарам целия с теб.
— Бих се съгласил и на един уикенд.
Ребека разбра твърде късно накъде върви този разговор. За миг спря да диша.
Страхуваше се от това. Вечерите в понеделник не бяха достатъчни. Навярно никога не
беше съществувала възможност Клаус да се задоволи с веднъж седмично.
— Иска ми се никога да не го беше казвал.
— Можеш да вземеш сестра, която да се грижи за Бернд.
— Знам, че мога.
— Можем да идем в Дания, където никой не ни познава. Да се настаним в малък хотел
край морето. Да се разхождаме по безкрайния плаж и да вдишваме соления въздух.
— Знаех си, че това ще стане — Ребека се изправи. Започна разсеяно да търси бельото
си. — Въпросът беше кога.
— Ей, успокой се! Не те принуждавам.
— Знам. Ти си сладък и мил човек.
— Ако не ти е приятно да заминеш за уикенда, няма да го направим.
— Няма да го направим — тя си намери пликчетата, обу ги, после се пресегна за
сутиена.
 — Защо тогава се обличаш? Имаме още поне половин час.
— Когато започнахме да правим това, аз се заклех, че ще спра, преди да е станало
сериозно.
— Чуй ме! Съжалявам, че поисках да прекарам уикенда с теб. Никога повече няма да го
споменавам. Обещавам.
— Не е там проблемът.
— А къде?
— Аз искам да замина с теб. Това ме тормози. Искам го повече от теб.
Клаус се смая.
— Тогава?
— Тогава трябва да избирам. Не мога повече да обичам и двама ви — тя закопча ципа
на роклята и се обу.
— Избери мен — примоли се Клаус. — Отдала си шест дълги години на Бернд. Не е ли
достатъчно? Как би могъл да е недоволен?
— Дадох му обещание.
— Наруши го.
— Човек, който нарушава обещание, става по-малък. То е като да загубиш един пръст.
По-лошо е от това да си парализиран, което е само физическо страдание. Онзи, чиито
обещания нямат стойност, е със саката душа.
Клаус се засрами.
— Права си.
— Благодаря ти, че ме обичаш, Клаус. Никога няма да забравя и една секунда от нашите
вечери в понеделник.
— Не мога да повярвам, че те губя — рече той и се извърна.
Ребека искаше да го целуне още веднъж, но реши да не го прави.
— Всичко хубаво — каза тя и излезе.

***
В края на краищата изборите вече бяха влудяващо близко.
През септември Кам беше възторжено убеден, че Ричард Никсън ще спечели. Той беше
далеч напред в допитванията. Полицейският метеж в Чикаго, пресен в умовете на
телевизионните зрители, опетни съперника му Хюбърт Хъмфри. Ала през септември и
октомври Кам научи, че паметта на избирателите е вбесяващо кратка. За негов ужас, Хъмфри
започна да догонва Никсън. В петъка преди изборите допитването на агенция Харис показа,
че Никсън води с 40 на 37; в понеделник Галъп излезе с 42–40 за Никсън; в изборния ден
Харис сложи Хъмфри напред „с един нос“.
В изборната нощ Никсън се настани в апартамент в Уолдорф Тауърс в Ню Йорк. Кам и
другите водещи доброволци се събраха в по-скромна стая с телевизор и хладилник, пълен с
бира. Кам огледа стаята и се замисли трепетно колко от присъстващите ще бъдат назначени в
Белия дом при победа на Никсън днес.
Кам се беше запознал с едно безцветничко сериозно момиче на име Стефани Мейпъл и
се надяваше тя да преспи с него или за да отпразнува победата на Никсън, или за да се утеши
за загубата.
 В единадесет и половина видяха отдавнашния сътрудник по печата на Никсън, Хърб
Клайн. Той говореше в огромната пресзала на няколко етажа под тях.
— Продължаваме да мислим, че можем да победим с три до пет милиона, но в този
момент са по-скоро три. — Кам улови погледа на Стефани и вдигна вежди. Знаеха, че Хърб
приказва глупости. В полунощ Хъмфри водеше с 600 000 от вече преброените гласове. После,
десет минути след полунощ дойде новината, която разби надеждите на Кам: Си Би Ес
съобщи, че Хъмфри е спечелил Ню Йорк, при това не на косъм, а с един милион гласа.
Всички погледи се насочиха към Калифорния, където гласуването продължаваше още
три часа след затварянето на избирателните пунктове на изток. Калифорния беше за Никсън
и всичко опря до Илинойс.
Никой не можеше да предвиди резултата в Илинойс. Машината на Демократическата
партия, водена от кмета Дейли, винаги мамеше безсрамно. Но дали силата на кмета не беше
понамаляла след вида на неговите полицаи, биещи младежите пред телевизията? Въобще,
сигурна ли беше подкрепата му за Хъмфри? Хъмфри беше изрекъл възможно най-меката и
завоалирана критика към Дейли с думите „Този август Чикаго бе пълен с болка“. Но
насилниците бяха докачливи и вървеше слух, че Дейли бил така недоволен, щото подкрепял
Хъмфри половинчато.
Каквато и да беше причината, в крайна сметка Дейли не даде Илинойс на Хъмфри.
Когато по телевизията обявиха, че Никсън е победил в този щат със 140 000 гласа,
доброволците избухнаха в радостна еуфория. Всичко свърши и те победиха.
Поздравяваха се взаимно някое време, после се разотидоха по стаите си, за да поспят
няколко часа преди победната реч на Никсън на сутринта. Кам тихо попита Стефани:
— Какво ще кажеш за още едно питие? Имам бутилка в стаята.
— Божичко, не, благодаря. Смазана съм.
Кам скри разочарованието си.
— Може би друг път.
— Разбира се.
На път за стаята си, Кам налетя на Джон Ерлихман.
— Поздравления, сър!
— И на теб, Кам.
— Благодаря.
— Кога завършваш?
— През юни.
— Ела при мен тогава. Може да успея да ти предложа работа.
Това беше мечтата на Кам.
— Благодаря!
Прибра се в стаята си с висок дух въпреки отказа на Стефани. Нагласи будилника и се
строполи на леглото, изтощен, но ликуващ. Никсън победи. Упадъчното либерално
десетилетие на шестдесетте отиваше към края си. От сега нататък хората трябваше да
работят за онова, което искат, а не да го получават чрез демонстрации. Америка отново щеше
да стане силна, дисциплинирана, консервативна и богата. Във Вашингтон щеше да има нов
режим.
А Кам щеше да е част от него.
ЧАСТ СЕДМА
ЛЕНТА
1972–1974
 46.
Джаки Джейкс сготви пържено пиле, сладки картофи, листно зеле и царевичен хляб.
— По дяволите диетата — рече Мария Самърс и се залови да яде. Обичаше такава
храна. Забеляза, че Джордж похапва оскъдно — малко пиле и зеленчуци, никакъв хляб.
Открай време имаше изтънчен вкус.
Беше неделя. Мария гостуваше в дома на семейство Джейкс почти като у роднини. Това
започна преди четири години, когато Мария помогна на Джордж да вземе работата във Фосет
Реншоу. Тогава, на Деня на благодарността, той покани Мария в дома на майка си за
традиционната вечеря с пуйка в опит и тримата да се поободрят, след като всичките им
надежди рухнаха с изборната победа на Никсън. Мария беше признателна, понеже усещаше
липсата на своето семейство, което бе далече, в Чикаго. Тя обикна Джаки, едновременно
борбена и топла, пък и Джаки явно я хареса. Оттогава Мария ходеше на всеки няколко
месеца у тях.
След вечеря седнаха в салончето. Докато Джордж не беше при тях, Джаки попита:
— Нещо те яде, дете. Какво ти е на ума?
Мария въздъхна. Джаки беше проницателна.
— Трябва да взема трудно решение.
— Любов или работа?
— Работа. Знаеш, в началото изглеждаше, че президентът Никсън няма да е толкова
лош, колкото всички се опасявахме. Направи повече за черните, отколкото някой въобще бе
очаквал — тя започна да отброява на пръсти: — Първо, принуди профсъюзите в
строителството да вземат повече черни в своята индустрия. Профсъюзите се бориха упорито,
но той устоя. Второ, подпомогна предприятията на хора от малцинствата. За три години
делът им в държавните поръчки се увеличи от осем милиона на двеста четиридесет и два
милиона долара. Трето, десегрегира училищата ни. Вече имахме закони, но Никсън ги
приложи. До края на първия му мандат процентът на ученици в изцяло черни училища в Юга
ще падне от шестдесет и осем до под десет.
— Добре, убеди ме. Какъв е проблемът?
— Правителството също така върши неща, които просто са напълно погрешни — имам
предвид, престъпни. Президентът действа все едно законите не се отнасят до него!
— Повярвай ми, скъпа, всички престъпници разсъждават така.
— Но от нас, обществените служители, се очаква да сме дискретни. Мълчанието е част
от нашия кодекс. Ние не предаваме политиците, дори и да не сме съгласни с действията им.
— Хмм. Сблъсък на два морални принципа. Дългът към началника ти е в противоречие
с дълга към страната ти.
— Мога просто да подам оставка. И без това извън държавната служба навярно ще
печеля повече. Но Никсън и хората му просто ще продължат като мафиотите. А и не искам да
работя в частния сектор. Аз искам да направя американското общество по-добро, особено за
черните. Посветила съм живота си на това. И да се отказвам, понеже Никсън е мошеник?
— Много правителствени служители говорят пред печата. През цялото време чета
онова, което „източници“ са казали на репортерите.
— Ние сме толкова потресени, понеже Никсън и Агню бяха избрани заради
обещанията си за закон и ред. Това грубо двуличие някак ни гневи.
— Значи ти трябва да решиш дали от теб да „изтече“ информация за медиите.
 — Май това си мисля.
— Направиш ли го — притеснено рече Джаки, — внимавай, моля те.
Мария и Джордж отидоха с Джаки на вечерната служба в евангелистката църква Ветил.
После Джордж откара Мария до дома й. Все още имаше онзи стар Мерцедес кабрио, който
купи при идването си във Вашингтон.
— Почти всяка част от тази кола е сменена — каза той. — Струва ми цяло състояние.
— Значи е добре, че печелиш цяло състояние във Фосет Реншоу.
— Добре се справям.
Мария осъзна, че държи раменете си толкова стегнати, че гърбът я боли. Опита да
отпусне мускулите си.
— Джордж, трябва да говоря с теб за нещо сериозно.
— Добре.
Тя се поколеба. Сега или никога.
— През миналия месец в Министерството на правосъдието антитръстовите
разследвания в три отделни корпорации бяха спрени по преки заровели от Белия дом.
— Някакво основание?
— Не се дава. Но и трите бяха големи спонсори на кампанията на Никсън през 1968 и
тази година се очаква да финансират кампанията по преизбирането му.
— Та това е откровено извращаване на хода на правосъдието! Това е престъпление.
— Именно.
— Знаех, че Никсън е лъжец, но не подозирах, че е откровен мошеник.
— Трудно е за вярване, знам.
— Защо ми казваш?
— Искам да дам историята на пресата.
— Ох, Мария, това е опасно.
— Готова съм да поема риска. Но ще бъда много, много внимателна.
— Добре.
— Познаваш ли някой репортер?
— Разбира се. За начало, Лий Монтгомъри.
— Излизах с него няколко пъти — усмихна се Мария.
— Знам, аз го уредих.
— Но това означава, че той е наясно с нашата връзка. Ако ти му съобщиш някоя
история и той се запита за източника, първо ще се досети за мен.
— Права си, лоша идея е. Какво ще кажеш за Джаспър Мъри?
— Началникът на вашингтонското бюро на Днес? Би бил идеален. Откъде го
познаваш?
— Срещнахме се преди много години, когато беше студент журналист и тормозеше
Верина за интервю с Мартин Лутър Кинг. А преди шест месеца говори с мен на
пресконференция на един от моите клиенти. Оказа се, че е бил в онзи мотел в Мемфис и е
говорил с Верина, когато и двамата са видели убийството на доктор Кинг. Той ме попита
какво е станало с нея. Трябваше да му кажа, че нямам представа. Струва ми се, че беше
запленен от нея.
— Както повечето мъже.
— И като мен.
— Ще се видиш ли с Мъри? — Мария беше напрегната, боеше се Джордж да не откаже,
понеже не иска да се замесва. — Ще му предадеш ли каквото ти казах?
— Така ще бъда нещо като бушон. Няма да съществува пряка връзка между теб и
Джаспър.
— Да.
— Като във филм за Джеймс Бонд.
— Но ще го направиш ли? — попита Мария и затаи дъх.
Джордж се усмихна.
— Абсолютно.

***
Президентът Никсън беше ядосан.
Стоеше зад грамадното си двойно бюро в Овалния кабинет между златистите завеси на
прозорците. Беше прегърбен, със сведена глава и мръщеше гъстите си вежди. Бузестото му
лице както винаги тъмнеше от брадата, която така и не успяваше да обръсне докрай. Долната
му устна се издаваше в най-присъщото за него изражение — предизвикателство, което
винаги сякаш беше на път да премине в самосъжаление.
Гласът му беше дълбок, дрезгав, дращещ.
— Пет пари не давам как е направено. Направете каквото трябва, за да спрете това
изтичане, и предотвратете бъдещи неразрешени разкрития.
Кам Дюър и шефът му Джон Ерлихман стояха и слушаха. Кам беше висок като баща си
и дядо си, ала Ерлихман беше още по-висок. Той беше асистент на президента по вътрешните
работи. Скромната титла беше подвеждаща — той бе един от най-близките съветници на
Никсън.
Кам знаеше защо е ядосан президентът. Предишната вечер всички бяха гледали Днес.
Джаспър Мъри беше насочил хищното око на камерата си към финансовите поддръжници на
Никсън. Твърдеше, че Никсън е спрял антитръстовите разследвания в три големи
корпорации, които бяха направили значителни дарения за кампанията му.
Това беше истина.
А още по-лошо бе загатването на Мъри, че всяка компания, която иска да избегне
разследване през тази година на президентски избори, трябва само да дари достатъчно на
Комитета за преизбиране на президента, КПП.
Кам предполагаше, че и това е истина.
Никсън използваше президентската власт, за да помага на приятелите си. Освен това
нападаше противниците си, като насочваше данъчни одити и други разследвания към
корпорации, които правят дарения за демократите.
За Кам репортажът на Мъри беше погнусяващо лицемерен. Всеки знаеше, че
политиката функционира така. Откъде иначе биха идвали парите за избирателните кампании
според тях? Братята Кенеди биха правили същото, ако и без друго нямаха повече пари от
самия Бог.
Изтичането на информация в пресата тровеше президентството на Никсън от по-рано.
Ню Йорк Таймс беше разкрил Никсъновите свръхсекретни бомбардировки на съседната на
Виетнам Камбоджа, позовавайки се на анонимни източници в Белия дом. Титулярният
репортер Сиймур Хърш показа, че американски войници са убили стотици невинни във
виетнамското село Ми Лай — зверство, което Пентагонът отчаяно се мъчеше да прикрие.
Сега, през януари 1972, популярността на Никсън беше по-ниска от всякога.
Дик Никсън го приемаше лично. Той приемаше лично всичко. Тази сутрин изглеждаше
наранен, предаден, оскърбен. Вярваше, че светът е пълен с хора, които му имат зъб, а
разкритията потвърждаваха неговата параноя.
Кам също се гневеше. Когато прие работата в Белия дом, той се надяваше да е част от
една група, която ще промени Америка. Но всичко, което администрацията на Никсън
опитваше да направи, биваше подкопавано от либералите в медиите и техните „източници“
— предатели от правителството. Беше мъчително и вбесяващо.
— Този Джаспър Мъри — рече Никсън.
Кам помнеше Джаспър. Той живееше в дома на Уилямсови в Лондон преди десет
години, когато семейство Дюър беше там. Ето това беше гнездо на криптокомунисти.
— Евреин ли е? — попита Никсън.
Кам започна да губи търпение, но остана със строго и безизразно лице. Никсън имаше
някои налудничави идеи и една от тях беше, че евреите са родени шпиони.
— Не мисля така — отговори Ерлихман.
— Запознах се с Мъри преди години в Лондон — каза Кам. — Майка му е половин
еврейка. Баща му е офицер в британската армия.
— Мъри е британец?
— Да, но не можем да го използваме срещу него, понеже е служил в американската
армия във Виетнам. Участвал е в бойни действия и медалите му го доказват.
— Добре де, намерете начин да прекратите това изтичане. Не искам да чувам защо не
може да се направи. Не искам извинения. Искам резултати. Искам това да се свърши,
независимо от цената.
Ето такива борбени приказки обичаше да чува Кам. Зарадва се.
— Благодаря, господин президент — рече Ерлихман и двамата излязоха.
— Е, беше достатъчно ясен! — енергично каза Кам, щом се озоваха вън от Овалния
кабинет.
— Трябва да наблюдаваме Мъри — решително подхвана Ерлихман.
— Ще се заема.
Ерлихман се отправи към кабинета си. Кам излезе от Белия дом и тръгна по
Пенсилвания авеню към Министерството на правосъдието.
„Наблюдение“ означаваше много неща. Не беше незаконно да сложиш в някое
помещение „бръмбар“, сиреч да скриеш записващо устройство. Но влизането в помещението,
за да се постави бръмбарът, винаги беше престъпление — влизане с взлом. А записването на
телефонните разговори беше незаконно — с някои изключения. Администрацията на Никсън
вярваше, че записването на разговори е законно, ако е одобрено от главния прокурор. През
последните две години Белият дом беше направил общо седемнадесет такива, до едно
одобрени от главния прокурор в името на националната сигурност и с инсталирани от ФБР
устройства. Кам беше на път да получи разрешение за осемнадесетото.
Споменът му за Джаспър Мъри като младеж беше смътен, но живо помнеше красивата
Иви Уилямс, която жестоко го отблъсна, когато той беше на петнадесет. Когато й каза, че е
влюбен в нея, тя му отвърна да не става смешен, а когато настоя за обяснение, Иви каза:
„Влюбена съм в Джаспър, глупчо“.
Каза си, че това са дребни юношески драми. Сега Иви беше филмова звезда и
подкрепяше всяка комунистическа идея — от гражданските права до сексуалното обучение.
При един прочут случай в телевизионното предаване на брат й тя целуна Пърси Марканд и
скандализира публиката, която не беше навикнала да вижда белите дори да докосват
чернокожи. И със сигурност вече не беше влюбена в Джаспър. Имала беше дълга връзка с
поп звездата Ханк Ремингтън, но вече не бяха заедно.
Но споменът от високомерното й отблъскване смъдеше като от изгорено. И жените
продължаваха да го отхвърлят. Дори Стефани Мейпъл, която съвсем не бе красавица, му
отказа в нощта на победата на Никсън. По-късно, когато и двамата дойдоха на работа във
Вашингтон, Стефани най-сетне се съгласи да преспи с Кам, но сложи край на романа още
след първата нощ, което някак си беше още по-лошо.
Кам знаеше, че е висок и тромав, но такъв беше и баща му, който явно никога не бе
имал трудности да привлича жените. Кам поговори издалеко за това с майка си.
— Как така се влюби в татко? Той не е хубавец или нещо такова.
— О, та той беше толкова мил — отвърна тя.
Кам нямаше представа за какво говори.
Пристигна в Министерството на правосъдието и влезе в Голямата зала с високите
тавани и алуминиевите лампи в стил ар деко. Не очакваше проблеми с разрешението:
главният прокурор Джон Мичъл беше човек на Никсън и беше менажер на кампанията му
през 1968.
Вратата на асансьора се отвори. Кам влезе и натисна бутона за петия етаж.

***
За десет години във вашингтонската бюрокрация Мария се бе научила на
наблюдателност. Кабинетът й беше в коридора, който водеше до помещенията на главния
прокурор, и тя държеше вратата отворена, за да вижда кой влиза и излиза. В деня след
предаването Днес, базирано на нейните разкрития, беше особено нащрек. Знаеше, че от
Белия дом ще последва експлозивна реакция, и очакваше да види каква форма ще приеме тя.
Щом видя един от сътрудниците на Джон Ерлихман да минава по коридора, тя скочи
от стола.
— Главният прокурор е на среща и не може да бъде обезпокояван — каза тя, щом
настигна човека. Беше го виждала и преди. Беше нескопосно тънко и високо бяло момче, а
раменете му изглеждаха като телена окачалка под костюма. Този тип мъже й беше познат:
умен и наивен едновременно. Надяна най-приятелската си усмивка. — Може би аз мога да
направя нещо за Вас?
— Не е нещо, което да се обсъжда със секретарка — раздразнително отвърна онзи.
Антенките на Мария трепнаха. Усети опасност. Но се престори, че няма търпение да
помогне.
— Значи е добре, че аз не съм секретарка. Прокурор съм. Името ми е Мария Самърс.
Явно му беше трудно да възприеме идеята за черна жена юрист и я попита скептично:
— Къде сте учили?
Навярно очакваше Мария да назове някой забутан негърски колеж, затова тя с
удоволствие му отвърна небрежно:
— В Чикагския университет — ала не устоя на изкушението да попита: — А Вие?
 — Не съм юрист — призна той. — Завърших руски в Бъркли. Кам Дюър.
— Чувала съм за Вас. Работите за Джон Ерлихман. Защо не поговорим в кабинета ми?
— Ще почакам главния прокурор.
— За онова предаване по телевизията снощи ли става въпрос?
Кам се озърна крадешком. Никой не ги слушаше.
— Трябва да направим нещо — натърти Мария. — Работата на правителството не може
да върви с тези непрестанни изтичания на информация — продължи тя с престорено
възмущение. — Невъзможно е!
Младежът поомекна.
— Така мисли и президентът.
— Но какво ще направим?
— Трябва да подслушваме разговорите на Джаспър Мъри.
Мария преглътна. Слава Богу, че узнах за това, помисли тя, но каза:
— Прекрасно. Най-сетне някакво твърдо действие.
— Журналист, който признава, че получава поверителна информация от
правителството, явно е заплаха за националната сигурност.
— Напълно. А Вие не се тревожете за документацията. Днес ще оставя пред Мичъл
формуляра за разрешението. Знам, че ще се радва да го подпише.
— Благодаря.
Хвана го, че гледа гърдите й. Първо я възприе като секретарка, после като негърка, а
сега като чифт гърди. Младите мъже са толкова предсказуеми.
— Ще бъде онова, което наричат „черна торба“ — каза тя. Изразът означаваше
незаконно проникване. — Джо Хюго отговаря за това във ФБР.
— Сега ще ида при него — главната квартира на Бюрото беше в същата сграда. —
Благодаря за помощта, Мария.
— За нищо, господин Дюър.
Погледа го как си отива, после затвори вратата на кабинета си, вдигна телефона и
набра номера на Фосет Реншоу.
— Искам да оставя съобщение за Джордж Джейкс.

***
Джо Хюго беше блед човек с изпъкнали сини очи. Беше на тридесет и няколко години.
Като всички агенти на ФБР, и той се обличаше изключително консервативно: семпъл сив
костюм, бяла риза, безлична вратовръзка и черни обуща с бомбета. Самият Кам имаше
обикновен вкус, но незабележимият му кафяв костюм на фино райе с широки ревери и
разкроени панталони изведнъж му се видя дързък.
Кам каза на Хюго, че работи за Ерлихман и направо съобщи:
— Трябва ми подслушване на разговорите на Джаспър Мъри, телевизионния
журналист.
— Да подслушваме офиса на Днес? Ако това излезе на бял свят…
— Не кабинета, дома му. Онези осведомители, за които говорим, най-вероятно се
измъкват късно вечер и му звънят у дома от уличен телефон.
— Всякак е проблем. ФБР вече не прави черни торби.
 — Какво? Защо?
— Господин Хувър вярва, че има опасност Бюрото да опере пешкира вместо други хора
от правителството.
Кам не можеше да оспори това. Хванеха ли ФБР да прониква с взлом в дома на
журналист, президентът, естествено, щеше да отрече, че знае. Така ставаха нещата. Дж. Едгар
Хувър нарушаваше закона от години, ала сега по някаква причина го бяха хванали дяволите. С
Хувър човек не можеше да излезе на глава. Той беше на седемдесет и седем и не беше по-
разумен отпреди.
Кам повиши глас.
— Президентът поиска това подслушване и главният прокурор с радост ще подпише.
Вие ще откажете ли?
— Спокойно — отвърна Хюго. — Винаги има начин да дадем на президента каквото
иска.
— Тоест ще го направите?
— Тоест има начин — Хюго написа нещо в бележник и откъсна листа. — Обадете се
на този човек. Навремето вършеше такава работа официално. Сега е пенсионер, ще рече, че
продължава да прави същото, но неофициално.
На Кам не му беше приятна идеята да върши работа неофициално. Чудеше се какво ли
значи това. Но усещаше, че сега не е моментът да се заяжда.
Взе листа. Там беше написано името Тим Тедър и телефонен номер.
— Ще му се обадя днес — каза Кам.
— От уличен телефон — уточни Хюго.

***
Кметът на Роут, Мисисипи, седеше в кабинета на Джордж Джейкс във Фосет Реншоу.
Името му беше Робърт Дени, но той заръча:
— Викай ми Дени. Всички познават Дени. Даже малката ми женичка ме нарича Дени.
Беше от типа хора, с които Джордж се бореше вече десет години — грозен, дебел,
сквернословен тъп бял расист.
Неговият град строеше летище с помощ от правителството. Но федералното
финансиране трябваше да се получава от работодатели, които дават равни права. А в
Министерството на правосъдието Мария беше научила, че на летището черни ще бъдат само
носачите.
Обичайно Джордж получаваше такъв тип задачи.
Дени беше крайно снизходителен.
— Ние в Юга вършим нещата малко по-инак, Джордж — обясни той.
„Аз ли не знам, по дяволите“, рече си Джордж; „вие, разбойници, ми счупихте ръката
преди единадесет години и продължава да ме боли адски в студено време“.
— Хората в Роут няма да имат вяра на летище, дето се управлява от цветнокожи —
продължи Дени. — Ще ги е страх, че нещата не се правят както трябва, разбираш ли, от
гледна точка на безопасността. Сигурен съм, че ме разбираш.
„Можеш да се обзаложиш, тъп расист такъв“.
— Старият Реншоу ми е добър приятел.
 Джордж знаеше, че Реншоу не е приятел на Дени. Старшият партньор беше виждал
този клиент само два пъти. Но Дени се надяваше да притесни Джордж. Ако се оплескаш,
шефът ти адски ще се ядоса.
— Казва ми, че ти си най-подходящият човек във Вашингтон, който може да разкара
Министерството на правосъдието от главата ми.
— Господин Реншоу е прав. Така е.
С Дени бяха дошли двама градски съветници и трима помощници, всичките бели. Сега
те се отпуснаха с облекчение. Джордж ги беше уверил, че проблемът им може да се реши.
— И така — каза той. — Има два начина да го постигнем. Можем да идем в съда и да
оспорим решението на Министерството на правосъдието. Те там не са много умни и можем
да намерим пропуски в методологията им, грешки в докладите им и предубеденост. Делото
ще е добро за моята фирма, понеже таксите ни са високи.
— Можем да платим — отвърна Дени. Летището явно беше изгоден проект.
— Има два проблема при воденето на дело — съобщи Джордж. — Първо, винаги има
отлагания, а вие искате летището да бъде построено и да заработи възможно най-скоро.
Второ, нито един адвокат не може с ръка на сърцето да ви каже какво ще реши съдът. Никога
не се знае.
— Не и във Вашингтон — съгласи се Дени.
Явно съдилищата в Роут се отнасяха по-благосклонно към желанията на Дени.
— Друг вариант е да преговаряме — продължи Джордж.
— Какво ще изисква това?
— Поетапно включване на повече черни служители на всички нива.
— Обещай им всичко! — каза Дени.
— Те не са съвсем глупави и плащанията ще бъдат обвързани със съгласие.
— Какво ще поискат според теб?
— Министерството на правосъдието всъщност не го е грижа, стига да може да каже, че
са довели до промяна. Но ще се съветват с организациите на черните във вашия град —
Джордж хвърли поглед на досието на бюрото. — Този случай беше представен пред
Министерството на правосъдието от Християните за равни права в Роут.
— Шибани комунисти — отвърна Дени.
— Министерството вероятно ще се съгласи на всеки компромис, който има
одобрението на тази група. Така и те, и вие се махате от главата на Министерството.
Дени пламна.
— По-добре не ми казвай, че трябва да преговарям с проклетите Християни от Роут.
— Това е умният път, по който да поемете, ако искате проблемът ви да се реши бързо.
Дени настръхна.
— Но не се налага лично да се срещате с тях — продължи Джордж. — Всъщност бих
Ви препоръчал въобще да не говорите с тях.
— А кой тогава ще преговаря?
— Аз — отговори Джордж. — Ще излетя утре.
Кметът се ухили.
— А понеже, разбираш ли, си такъв цвят, ще можеш да ги придумаш да отстъпят.
Джордж искаше да удуши тъпата гад.
— Не искам да ме разбирате неправилно, господин кмете, Дени искам да кажа. Ще
трябва да направите някои истински промени. Моята работа е да се погрижа те да бъдат
възможно най-безболезнени. Но Вие сте опитен политик и знаете колко са важни връзките с
обществеността.
— Вярно.
— Ако тръгне приказка, че Християните в Роут отстъпват, това може да саботира
цялата сделка. По-добре вие да подемете линията, че щедро сте направили някои малки
отстъпки, до голяма степен противно на волята си, за да построите летището за доброто на
вашия град.
— Схванах — рече Дени и намигна.
Без да съзнава, Дени се беше съгласил да прекрати една десетилетна практика и да
наеме повече чернокожи на летището. Малка победа, но Джордж й се наслаждаваше. Дени
обаче нямаше да е щастлив, ако не може да каже на себе си и на всички останали, че се е
изхитрил. Навярно беше най-добре заблудата да продължи.
Джордж смигна в отговор.
Докато делегацията от Мисисипи излизаше от кабинета, секретарката изгледа Джордж
някак особено и му подаде ивица хартия.
Беше напечатано телефонно съобщение: „Утре в шест ще има молитвена среща в
Презвитерианската цъква в «Барни Съркъл»“.
Погледът на секретарката говореше, че това е странен начин един влиятелен
вашингтонски адвокат да прекарва часа за коктейли.
Джордж знаеше, че съобщението е от Мария.

***
Кам не хареса Тим Тедър. Тедър беше облечен в костюм за сафари, а косата му беше
подстригана по войнишки. Нямаше бакенбарди по време, когато почти всеки имаше. Кам
усещаше, че Тедър е кибритлия. Той видимо се наслаждаваше на всичко потайно. Кам се
питаше какво ли би казал Тедър, ако от него поискат да убие Джаспър Мъри, наместо само
да го подслушва.
Тедър нямаше скрупули относно нарушаването на закона, но беше навикнал да работи
с правителството, и след двадесет и четири часа се появи в кабинета на Кам с написан план
и бюджет.
Планът предвиждаше трима души да наблюдават жилището на Джаспър Мъри в
продължение на два дни, за да установят навиците му. После щяха да влязат, когато знаеха, че
е безопасно, и да поставят предавател в телефона му. Щяха да сложат и магнетофон наблизо,
може би на покрива на сградата, в кутия с надпис „50 000 волта — не пипай“, за да не я
провери някой. После щяха да сменят лентите всяко денонощие в продължение на месец, а
Тедър щеше да предоставя транскрипции на всички разговори.
Цената на всичко това беше пет хиляди долара. Кам щеше да вземе парите от черния
фонд на КПП.
Кам отнесе предложението на Ерлихман с ясното съзнание, че преминава една
граница. Никога през живота си не бе извършил нищо престъпно. А сега щеше да стане
съучастник в проникване с взлом. Беше необходимо: изтичането на информация трябваше да
спре, а и президентът каза: „Пет пари не давам как ще се направи“. Все пак, на Камерън не
му беше приятно. Скачаше от трамплин в тъмното и не виждаше водата долу.
 Джон Ерлихман написа „Е“ в квадратчето за одобрение.
После добави притеснена бележчица: „Ако се извърши с уверението ви, че не е
проследимо“.
Кам знаеше какво значи това.
Ако всичко се оплескаше, вината щеше да падне върху него.

***
Джордж излезе от кабинета си в пет и половина и отиде с колата в „Барни Съркъл“,
евтин квартал източно от Капитолия. Църквата беше съборетина, а парцелът й беше ограден
от висока телена ограда. Вътре редовете корави столове бяха заети до половина. Всички
богомолци бяха черни, предимно жени. Добро място за тайна среща — тук един агент на
ФБР щеше да бие на очи като фъшкия на покривка за маса.
Една от жените се обърна и Джордж позна Мария. Седна до нея.
— Какво става? — прошепна той. — Какво е толкова спешно?
Тя вдигна показалец пред устните си.
— После.
Той се усмихна криво. Налагаше се да изтърпи цял час молитви. Е, сигурно щеше да е
от полза за душата му.
Джордж с удоволствие се включи в този шпионски кроеж с Мария. Работата във Фосет
Реншоу не задоволяваше страстта му за справедливост. Той помагаше на каузата за равенство
на чернокожите, но стъпка по стъпка, бавно. Вече беше на тридесет и шест, достатъчно
възрастен да знае, че младежките мечти за по-добър свят рядко се изпълняват, ала все пак
мислеше, че трябва да е способен на нещо повече от това още няколко черни да бъдат взети
на работа в летището в Роут.
Влезе пастор в расо и започна с импровизирана проповед, която трая десетина-
петнадесет минути. После прикани паството да поседи в мълчание и всеки лично да
поговори с Бог.
— Ще се радваме да чуем гласа на всеки, който е подтикнат от Светия Дух да сподели
молитвите си с нас. Съгласно с учението на Апостол Павел, жените запазват мълчание в
църквата.
Джордж побутна Мария, понеже знаеше, че тя ще настръхне от този богоугоден
сексизъм.
Майката на Джордж обожаваше Мария. Той подозираше, че Джаки мисли, че ако се
беше родила едно поколение по-късно, щеше да е като нея. Можеше да получи добро
образование и влиятелна служба, и черна рокля с наниз перли.
По време на молитвите мислите на Джордж се отнесоха към Верина. Беше изчезнала
сред членовете на Черните пантери. Щеше му се да вярва, че е отговорна за по-човешката
страна на тяхната мисия, например приготвянето на безплатна закуска за учениците в града,
чиито майки бяха заети рано сутрин да чистят офисите на белите. Но доколкото я познаваше,
тя би могла със същата леснина и да обира банки.
Пасторът закри сбирката с още една дълга молитва. Когато каза „Амин“, богомолците
започнаха да бъбрят помежду си. Жуженето на разговорите им беше силно и Джордж знаеше,
че може да говори с Мария без страх, че някой ще ги чуе.
 Мария веднага каза:
— Ще подслушват домашния телефон на Джаспър Мъри. Едно от момчетата на
Ерлихман дойде от Белия дом.
— Очевидно последното предаване на Джаспър ги е подтикнало.
— Можеш да заложиш и последния си грош.
— И всъщност целта им не е Джаспър.
— Знам. Целта им е човекът, който му дава информация. Аз.
— Тази вечер ще се видя с Джаспър и ще го предупредя да внимава какво говори по
домашния си телефон.
— Благодаря — Мария се огледа. — Не сме толкова ненатрапчиви, колкото се надявах.
— Защо?
— Твърде добре сме облечени. Очевидно не сме тукашни.
— А и секретарката ми сега си мисли, че съм от преродените. Да излизаме.
— Не можем да излезем заедно. Ти върви пръв.
Джордж излезе от черквицата и подкара към Белия дом.
„Мария не е единственият вътрешен човек, който дава сведения на пресата“,
разсъждаваше той; „такива има много“. Джордж мислеше, че обичайното за президента
незачитане на закона е потресло някои правителствени служители и ги е накарало да
нарушат дискретността, която са поддържали цял живот. Престъпните наклонности на
Никсън бяха особено противни у един президент, чиято кампания се позоваваше на реда и
закона. Джордж имаше чувството, че американците са жертви на гигантска измама.
Помъчи се да реши къде ще е най-добре да се види с Джаспър. Последния път просто
беше отишъл в кабинета на Днес. Веднъж може и да не беше опасно, но трябваше да избегне
повторно посещение. Не искаше вътрешните хора във Вашингтон да го виждат твърде често с
Джаспър. От друга страна, срещата трябваше да изглежда случайна, а не потайна в случай че
някой ги забележеше.
Отиде на най-близкия до кабинета на Джаспър паркинг. Няколко места на третото
ниво бяха запазени за екипа на Днес. Джордж спря колата наблизо и отиде до уличния
телефон.
Джаспър беше на работното си място.
Джордж не се представи по телефона.
— Петък вечер е — каза той без предисловия. — Кога мислиш да си тръгваш от
работа?
— Скоро.
— Веднага ще е по-добре.
— Става.
Джордж окачи слушалката.
След няколко минути Джаспър излезе от асансьора — едър мъж с гъста руса коса и
шлифер в ръка. Отправи се към колата си, бронзов на цвят Линкълн Континентал с гюрук от
черна тъкан.
Джордж седна до него в колата и му каза за подслушването.
— Ще трябва да разглобя телефона и да извадя бръмбара — каза Джаспър.
Джордж поклати глава.
— Направиш ли го, те ще разберат, понеже няма да получават сигнал.
— Какво тогава?
 — Тогава ще намерят друг начин да те подслушват, а следващия път може и да не
извадим късмета да разберем.
— Мамицата му. Приемам всичките си важни обаждания у дома. Какво ще правя?
— Когато позвъни важен източник, казваш, че си зает и ще се обадиш по-късно; после
отиваш до някой уличен телефон.
— Все ще измисля нещо. Благодаря, че ми каза. От обичайния източник ли е?
— Да.
— Той е добре осведомен.
— Да, добре осведомен е — отговори Джордж.
 47.
Бийп Дюър дойде да види Дейв Уилямс в Дейзи Фарм, неговото звукозаписно студио в
Напа вали.
Стаите бяха прости, но удобни. Нищо просто обаче нямаше в студиото. Техниката беше
съвършена. Тук бяха записани няколко хитови албума и отдаването на студиото под наем за
групи се беше превърнало в малък, но доходоносен бизнес. Понякога молеха Дейв да стане
продуцент и той установи, че май има дарба да им помага да постигнат желания звук.
Което беше добре, понеже Дейв вече не печелеше толкова пари, колкото навремето.
След разпадането на Плъм Нели издадоха албум с най-големите хитове, концертен албум и
албум с неиздавани песни и алтернативни версии. Всеки следващ се продаваше по-слабо от
предходния. Соловите албуми на бившите членове минаха със скромен успех. Дейв нямаше
затруднения, но и вече не си купуваше ново Ферари всяка година. А тенденцията беше
надолу.
Когато Бийп се обади и попита дали може да иде да го види на другия ден, той бе
толкова изненадан, че не я попита има ли някаква специална причина.
Сутринта изми брадата си с шампоан под душа, обу чисти джинси и избра ярка
светлосиня риза. После се запита защо се вълнува. Вече не беше влюбен в Бийп. Защо да го е
грижа какво би помислила тя за външния му вид? Осъзна, че му се ще тя да го погледне и да
съжали, че го е зарязала.
— Проклет глупак — каза си той гласно и навлече стара тениска.
Все пак се чудеше какво ли иска Бийп.
Беше в студиото и работеше с някакъв млад певец и автор, който правеше първия си
албум, когато телефонът от входа проблесна безшумно. Остави артиста да работи върху
рефрена и излезе. Бийп приближи къщата в червен Мъркюри Кугър със свален гюрук.
Дейв очакваше да се е променила и му беше интересно как ли изглежда, ала тя си беше
същата — дребна и хубава, с пакостлив поглед. Не беше твърде различна от времето, когато я
видя за пръв път, преди десет години. Тогава тя беше на тринадесет и беше смущаващо секси.
Днес носеше сини матадорски панталони и раирана блузка, а косите й бяха късо
подстригани.
Първо Дейв я отведе в задната част на къщата да й покаже гледката към долината. Беше
зима и лозниците бяха голи, но бе слънчево и редовете кафяви растения хвърляха сини сенки
и правеха вълнообразна шарка като мазки от четка.
— Какво грозде гледаш?
— Каберне совиньон, класическото за червено вино. Не е претенциозно и тукашната
камениста почва му понася.
— Правиш ли вино?
— Да. Не е нещо особено, но се подобрява. Влез и опитай чаша.
Бийп хареса кухнята, където всичко беше от дърво. Изглеждаше традиционно, въпреки
модерните уреди. Шкафовете бяха ръчно изработени от чам и бяха лакирани, та изглеждаха
златисти. Дейв беше махнал тавана и така беше разкрил долната страна на двускатния
покрив.
Беше отделил много време на оформлението на това помещение, понеже искаше да е
като кухнята в къщата на улица „Грейт Питър“. Там всеки идваше да се помотае, да хапне, да
пийне и да разговаря.
Седнаха на старата чамова маса и Дейв отвори бутилка Дейзи Фарм Червено 1969,
първото, произведено от него и Дани Медина като партньори. Още беше доста таниново и
Бийп се намуси. Дейв се разсмя.
— Може би трябва да оцениш потенциала му.
— Ще се доверя на твоята дума.
Бийп извади пакет Честърфийлд.
— Пушеше Честърфийлд, когато беше на тринадесет.
— Трябва да ги откажа.
— Никога не бях виждал толкова дълги цигари.
— На онази възраст беше сладък.
— А видът на устните ти, засмукали цигарата, беше странно възбуждащ, макар да не
знаех защо.
— Можех да ти обясня — разсмя се тя.
Дейв пак отпи от виното. Може би след няколко години щеше да стане по-добро.
— Как е Вали?
— Добре. Дрогира се повече отколкото трябва, но какво мога да ти кажа? Той е рок
звезда.
Дейв се усмихна.
— И аз самият изпушвам по един джойнт повечето вечери.
— Имаш ли гадже?
— Сали Дасилва.
— Актрисата. Видях снимка — как пристигате на някаква премиера, но не знаех
сериозно ли е.
Не беше много сериозно.
— Тя е в Ел Ей, пък и двамата много работим. Но от време на време прекарваме
уикендите заедно.
— Между другото, трябва да ти кажа колко много се възхищавам на сестра ти.
— Иви е добра актриса.
— Смях се до сълзи на филма, в който играеше начинаеща полицайка. Но активизмът я
прави герой. Много хора са против войната, но не на много им стиска да идат в Северен
Виетнам.
— Адски беше уплашена.
— Бас държа.
Дейв остави чашата и изгледа Бийп прямо. Вече не можеше да сдържа любопитството
си.
— Какво всъщност си си наумила, Бийп?
— Първо, благодаря ти, че ме прие. Не беше длъжен да го правиш и аз оценявам жеста.
— Моля.
Почти щеше да откаже, но любопитството беше надделяло над огорчението.
— Второ, извинявам се за онова, което направих през шестдесет и осма. Съжалявам, че
те нараних. Беше жестоко и винаги ще се срамувам от него.
Дейв кимна. Нямаше да отрича. Да се остави годеникът й да я свари в леглото с най-
добрия му приятел беше възможно най-жестокото нещо за едно момиче. А фактът, че по
онова време беше само на двадесет, не беше достатъчно извинение.
 — Трето, Вали също съжалява. Не ме разбирай погрешно, ние още се обичаме, но
знаем какво сме направили. Вали и сам ще ти го каже, ако някога му дадеш тази възможност.
— Окей.
Тя вече започваше да влияе на чувствата на Дейв. Той усещаше отзвук от отдавна
забравени страсти: гняв, оскърбление, загуба. Нямаше търпение да разбере накъде води това.
— Можеш ли някога да ни простиш? — попита Бийп.
Дейв не беше подготвен за този въпрос.
— Не знам, не съм се замислял за това — безжизнено отвърна той. Преди днешния ден
можеше и да каже, че вече не му пука, но въпросите на Бийп някак събудиха мъката му. —
Какво ще означава да ви простя?
Бийп пое дъх.
— Вали иска да възстанови групата.
— О! — Дейв не го очакваше.
— Липсва му работата с теб.
Това се стори на Дейв някак удовлетворяващо по един подличък начин.
— Соловите албуми не бяха толкова добри.
— Неговите се продадоха по-добре от моите.
— Но не продажбите го тревожат. Не го е грижа за парите, той не харчи и половината
от спечеленото. За него важното е, че музиката беше по-добра, когато я правехте заедно.
— Не мога да не се съглася — отвърна Дейв.
— Има няколко песни, които би искал да ти покаже. Можеш да повикаш Лу и Бъз от
Лондон. Може всички да живеем в Дейзи Фарм. После, когато албумът излезе, можете да
направите концерт с възстановената група, дори турне.
Противно на волята си, Дейв се развълнува. Нищо не можеше да се мери с годините с
Плъм Нели, от Хамбург до „Хайт-Ашбъри“. Групата биваше използвана, мамена и
разкъсвана, но те се наслаждаваха на всяка минута. Сега Дейв беше уважаван и му се
плащаше честно, беше телевизионна звезда, забавляваше цели семейства и беше
предприемач в шоубизнеса. Но не беше и наполовина толкова забавно.
— Отново на пътя? — замисли се той. — Не знам.
— Помисли си — умолително каза Бийп. — Не казвай да или не.
— Добре. Ще си помисля.
Ала вече знаеше отговора.
Изпрати я до колата. На мястото до шофьора имаше вестник. Бийп го взе и му го
подаде.
— Виждал ли си това? Снимка на сестра ти.

***
На снимката Иви Уилямс беше в камуфлажна униформа.
Първото, което порази Кам Дюър, беше колко съблазнително изглежда. Широките
дрехи само му напомниха, че отдолу е съвършеното тяло, което светът видя във филма
Моделът на художника. Тежките ботуши и войнишкото кепе само я правеха по-сладка.
Седеше върху един танк. Кам не знаеше много за оръжията, но надписът го осведоми,
че това е съветски Т-54 със стомилиметрово оръдие.
 Около Иви беше пълно с войници от северновиетнамската армия. Явно тя им казваше
нещо забавно и лицето й грееше — одухотворено и весело. Войниците се усмихваха и се
смееха, както правят хората навсякъде по света в компанията на холивудска знаменитост.
Според статията, Иви изпълняваше мирна мисия. Узнала беше, че виетнамците не
искат да воюват със Съединените щати.
— Каква изненада, мамицата му — саркастично рече Кам.
Искат просто да бъдат оставени на мира, твърдеше Иви.
Снимката беше триумф за антивоенното движение. Половината момичета в Америка
искаха да са като Иви Уилямс, половината момчета искаха да се оженят за нея, а всички
заедно се възхищаваха на смелостта й да иде в Северен Виетнам. По-страшното беше, че
комунистите не и правеха нищо лошо. Разговаряха с нея и й обясняваха как искат да са
приятели с американците.
Как злият президент беше способен да бомбардира такива хубави хора?
На Кам започна да му се гади.
Но Белият дом не остави това да мине просто така.
Кам се залови за телефоните и позвъни на журналисти, които симпатизираха на
правителството. Те не бяха твърде много: либералните медии ненавиждаха Никсън, а част от
консервативните медии го намираха твърде умерен. Но поддръжниците са достатъчно, каза
си Кам, за започването на ответна кампания, стига само да се съгласят.
Пред себе си Кам държеше списък с неща, които да изтъква, и подбираше в зависимост
от събеседника.
— Как мислите, колко американски момчета са убити от този танк? — попита той
сценариста на едно токшоу.
— Не знам, Вие ми кажете — отвърна онзи.
Правилният отговор навярно беше нито един, понеже северновиетнамските танкове по
принцип не влизаха в бой с американците, а с южновиетнамската армия. Не беше там
работата.
— Това е въпрос, който трябва да се задава на либералите във Вашето предаване —
каза Сам.
— Прав сте, въпросът е добър.
В разговора с автор на колонка в един десен таблоид Кам попита:
— Знаехте ли, че Иви Уилямс е британка?
— Майка й е американка — подчерта журналистът.
— Майка й така мрази Америка, че е заминала през тридесет и шеста и оттогава не е
живяла тук.
— Добре казано!
На либерален журналист, който често нападаше Никсън, Кам каза:
— Дори Вие трябва да признаете, че тя наивно се оставя северновиетнамците да я
използват така за антиамериканска пропаганда. Или приемате сериозно нейната мирна
мисия?
Резултатите бяха впечатляващи. На другия ден срещу Иви Уилямс започна кампания,
която беше по-мащабна от нейния първоначален успех. Тя се превърна в обществен враг
номер едно и измести Елдридж Клийвър, серийния изнасилвач и водач на Черните пантери.
В Белия дом се изсипаха писма, които я очерняха — и не всички бяха пратени под
диктовката на местните организации на Републиканската партия из страната. Иви се
превърна в омразна фигура за гласоподавателите на Никсън, хора, които се придържаха към
простото вярване, че или си за Америка, или си против нея.
Кам изпитваше дълбоко удовлетворение от цялата работа. Колчем прочетеше
филипиките срещу нея в някой таблоид, той си припомняше как Иви нарече любовта му
смешна.
Но още не беше приключил с нея.
Когато ответният удар беше в зенита си, Кам се обади на Мелтън Фокнър, бизнесмен и
поддръжник на Никсън, който беше в борда на една от телевизионните мрежи. Използва
телефонната централа, за да може секретарката на Фокнър да му каже:
— Звънят от Белия дом!
Когато се свърза с Фокнър, Кам се представи и каза:
— Президентът ме помоли да Ви се обадя, сър, за специалния филм, който готвите за
Джейн Адамс.
Джейн Адамс, починала през 1935 година, беше прогресивна активистка, суфражетка и
носителка на Нобелова награда.
— Точно така — отвърна Фокнър. — Президентът почитател ли е на Джейн Адамс?
„Такъв ли е, по дяволите“, помисли Кам. Джейн Адамс беше тъкмо от празноглавите
либерали, които той мразеше.
— Да, наистина — рече той. — Но Холивуд Рипортър пише, че обмисляте да дадете
ролята на Джейн Адамс на Иви Уилямс.
— Вярно.
— Навярно сте виждали последните новини за Иви Уилямс и това как тя се оставя да
бъде използвана за пропаганда на враговете на Америка.
— Разбира се, четох тази история.
— Убеден ли сте, че тази антиамериканска британска актриса със социалистически
убеждения е подходяща за ролята на една американска героиня?
— Като член на борда аз нямам думата при подбора на артисти…
— Президентът няма право на никакви действия против това, Боже опази, но мислеше,
че може би ще Ви е интересно да знаете неговото мнение.
— Това е съвсем сигурно.
— Приятно ми беше да разговарям с Вас, господин Фокнър — каза Кам и затвори.
Чувал беше хората да казват, че отмъщението е сладко. Но никой не му беше обяснил
колко точно.

***
Дейв и Вали седяха на високите столчета в звукозаписното студио с китари в ръце.
Имаха песен със заглавие Отново заедно. Беше в две части, в различни тоналности, и им
трябваше подходящ акорд за прехода. Пееха песента отново и отново и опитваха различни
неща.
Дейв беше щастлив. Все още го имаха. Вали беше оригинален, измисляше мелодии и
хармонични прогресии, които никой друг не ползваше. Взаимно пораждаха идеи и
резултатът беше по-добър от всичко, което бяха правили сами. Завръщането щеше да е
триумфално.
 За разлика от Бийп Вали се беше променил. Беше мършав. Високите му скули и
бадемовите очи се подчертаваха от слабостта и му придаваха някаква вампирска хубост.
Бъз и Лу седяха при тях, пушеха, слушаха и чакаха. Бяха търпеливи. Когато Вали и Дейв
измислеха песента, Бъз и Лу се залавяха за инструментите и правеха партиите на барабаните
и баса.
Беше десет вечерта и работеха вече от три часа. Щяха да продължат до три или четири
през нощта и да спят до пладне. Това бяха часовете за рокендрол.
Беше третият им ден в студиото. Първия ден се забавляваха, свиреха любимите си
стари парчета и с удоволствие свикваха отново един с друг. Вали изпълняваше чудесни
мелодични линии на китарата. За беля, на втория ден стомахът му се развали и той се
оттегли рано. Затова днес беше първият им ден сериозна работа.
Върху усилвателя до Вали се мъдреше бутилка Джак Даниълс и висока чаша с лед. В
старите времена често пиеха или пушеха трева, докато работеха. Това беше част от
удоволствието. Напоследък Дейв предпочиташе да работи трезвен, но Вали не беше изменил
на навиците си.
Бийп донесе четири бири на поднос. Дейв предполагаше, че тя иска Вали да пие бира
вместо уиски. Често носеше и храна в студиото: боровинки със сладолед, шоколадов кейк,
купи с фъстъци, банани. Искаше Вали да не се прехранва само с алкохол. Той вземаше
лъжица сладолед или шепа фъстъци, после се връщаше към своя Джак Даниълс.
За щастие, той още беше блестящ, както показваше новата песен. Но се дразнеше от
неспособността им да измислят свързващия акорд.
— Мамицата му. В главата ми е, нали разбираш. Но не ще да излезе.
Бъз отвърна:
— Музикален запек, братле. Трябва ти слабително. Какво е еквивалент на паница
сливи?
— Опера от Шьонберг — каза Дейв.
— Соло на барабани на Дейв Кларк — додаде Лу.
— Албум на Демис Русос.
Телефонът присветна и Бийп отговори.
— Влизай — каза тя и затвори. После обясни на Вали:
— Хилтън е.
— Добре — каза Вали, остави китарата на стойката и излезе.
Дейв въпросително погледна Бийп, която каза:
— Дилър.
Дейв продължи да свири. Нямаше нищо необичайно дилър на наркотици да се отбие в
звукозаписно студио. Той не знаеше защо музикантите ползват наркотици толкова повече от
останалите хора, но открай време си беше така: Чарли Паркър беше пристрастен към
хероина, при това беше от по-предишното поколение.
Докато Дейв свиреше, Бъз взе баса и засвири с него, а Лу се настани зад барабаните и
тихичко затърси ритъма. Импровизираха петнадесетина-двадесет минути и Дейв спря и
попита:
— Какво става с Вали, по дяволите?
Излезе от студиото, последван от другите двама, и се върна в къщата.
Намериха Вали в кухнята. Лежеше в несвяст на пода, а спринцовката още беше в ръката
му. Беше взел дозата още с идването й.
 Бийп се приведе над него и внимателно извади иглата.
— До сутринта няма да е на себе си. Съжалявам.
Дейв изруга. Това беше краят на работата им за днес.
— Да идем ли до кръчмата? — обърна се Бъз към Лу.
В подножието на хълма имаше бар, посещаван главно от мексиканските
селскостопански работници. Носеше нелепото име Салон Мейфеър, затова го наричаха
„кръчмата“.
— Може.
Ритъм секцията излезе.
— Помогни ми да го отнесем в леглото — каза Бийп.
Дейв хвана Вали за раменете, Бийп — за краката, и го отнесоха в спалнята. Върнаха се
в кухнята. Бийп се подпираше на плота, а Дейв приготвяше кафе.
— Наркоман е, нали? — попита той, докато се пипкаше с хартиения филтър.
Бийп кимна.
— Мислиш ли, че въобще е възможно да направим този албум?
— Да! — отвърна тя. — Моля те, не се отказвай от него. Боя се, че…
— Добре де, спокойно — каза Дейв и включи машината.
— Мога да се оправям с него — отчаяно продължи Бийп. — Вечерно време се
поддържа с малки дози докато работи, а в малките часове се отрязва тотално. Днешната
случка беше необичайна. Обикновено не се надрусва така. По принцип аз отмервам дрогата
и я разпределям.
Дейв беше отвратен.
— Превърнала си се в медицинска сестра на един наркоман.
— Вземаме тези решения, когато сме прекалено млади и не знаем достатъчно, а после
трябва да живеем с тях — рече Бийп и заплака.
Дейв я прегърна и тя захлипа на гърдите му. Той й даде малко време, предницата на
ризата му се намокри, а кухнята се изпълни с аромат на кафе. После внимателно се освободи
от нея и сипа две чаши.
— Не се тревожи — каза й той. — Когато знаем за проблема, можем да се съобразим с
него. Докато Вали е във форма, ще правим трудните неща: писането на песните, китарните
сола, вокалите. Когато не е на себе си, ще записваме другите писти и ще правим
предварителен микс. Ще го сглобим.
— О, благодаря ти. Спасяваш му живота. Не мога да ти опиша какво облекчение е това
за мен. Толкова си добър — тя се надигна на пръсти и го целуна по устните.
Дейв се почувства някак странно. Тя му благодареше, че е спасил живота на гаджето й,
а в същото време го целуваше.
После каза:
— Каква глупачка бях да те оставя.
Това беше нечестно спрямо човека в спалнята. Но верността поначало не беше силата
на Бийп.
Тя го обгърна през кръста и се притисна в него.
За миг Дейв задържа ръце във въздуха, далеч от нея, после се предаде и пак я прегърна.
Може би верността не беше и неговата сила.
— Наркоманите не правят много секс — каза тя. — Мина време.
Дейв потрепери. Осъзнаваше, че някак е знаел, че това ще стане, още в мига, когато тя
дойде пред къщата с червеното си кабрио.
Трепереше, понеже я желаеше толкова силно.
Продължаваше да мълчи.
— Отведи ме в леглото, Дейв. Хайде да го направим, само веднъж, за доброто старо
време.
— Не — каза той.
Но го направи.

***
Завършиха албума в деня, когато директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър умря.
По пладне на другия ден, докато се хранеха в кухнята на Дейзи Фарм, Бийп каза:
— Дядо ми е сенатор и казва, че Дж. Едгар обичал да прави свирки.
Всички се удивиха.
Дейв се подсмихна. Съвсем сигурен беше, че старият Гас Дюър никога не е казвал „да
прави свирки“ в присъствието на внучката си. Но Бийп обичаше да говори така пред
момчетата. Знаеше, че им въздейства. Беше пакостлива. Това беше едно от нещата, които я
правеха вълнуваща.
— Дядо ми каза, че Хувър живеел със своя заместник-директор, някой си Толсън —
продължи Бийп. — Ходели навсякъде заедно, като съпрузи.
— Хора като Хувър създават лошо име на нас, педалите — отсъди Лу.
Вали, който беше станал необичайно рано, каза:
— Ей, слушайте, да направим концерт, когато албумът излезе, става ли?
— Аха. Какво си намислил? — попита Дейв.
— Нека с него наберем средства за Джордж Макгавърн.
Идеята рок групи да набират средства за либерални политици ставаше все по-
разпространена, а Макгавърн беше водещият претендент за номинацията на демократите за
тазгодишните президентски избори. Представяше се като кандидат на мира.
— Страхотна идея. Двойно повече реклама за нас, а и помага за прекратяването на
войната — каза Дейв.
— Аз съм за — откликна Лу.
— Окей, в малцинство съм, отстъпвам — рече Бъз.
След малко Лу и Бъз си тръгнаха, за да хванат самолета за Лондон. Вали отиде в
студиото да прибере китарите в калъфите им. Не обичаше да оставя тази работа на
помощния персонал.
— Не можеш просто да си отидеш — каза Дейв на Бийп.
— Защо не?
— Защото през последните шест седмици се чукахме като откачени всеки път, когато
Вали се надруса.
— Страхотно беше, нали? — каза тя с усмивка.
— И защото се обичаме — Дейв изчака тя да потвърди или да отрече.
Тя не направи нито едното, нито другото.
— Не можеш просто да си отидеш — повтори той.
— А какво друго да правя?
 — Говори с Вали. Кажи му да си намери друга медицинска сестра. Ела да живееш тук с
мен.
Бийп поклати глава.
— Срещнах те преди десет години — продължи Дейв. — Бяхме любовници. Сгодихме
се и щяхме да се оженим. Струва ми се, че те познавам.
— И?
— Ти си привързана към Вали, грижиш се за него, искаш той да се чувства добре. Но
рядко правите секс, а — което е още по-показателно — не личи да имаш нещо против. Което
ми говори, че не го обичаш.
Бийп отново не потвърди и не отрече.
— Мисля, че обичаш мен — каза Дейв.
Бийп погледна в празната си чаша от кафе, все едно можеше да прочете отговора в
утайката.
— Да се оженим ли? — попита Дейв. — Затова ли се колебаеш? Защото искаш да ти
предложа? Тогава ще го направя. Омъжи се за мен, Бийп. Обичам те. Обикнах те, когато
бяхме на тринадесет и не мисля, че оттогава съм преставал да те обичам.
— Какво, дори когато беше в леглото с Манди Лав?
Той се усмихна тъжно.
— Може и да съм те забравял за няколко мига от време на време.
— Вярвам ти — отговори тя с усмивка.
— Ами деца? Искаш ли да имаш деца? Аз искам.
Бийп нищо не каза.
— Стоя тук и си изливам сърцето, а не получавам нищо в отговор. Какво става в
главата ти?
Бийп вдигна поглед и Дейв видя, че плаче.
— Ако напусна Вали, той ще умре — каза тя.
— Не ми се вярва.
Бийп вдигна ръка да го накара да млъкне.
— Попита какво става в главата ми. Ако наистина искаш да знаеш, недей да ми
противоречиш.
Дейв млъкна.
— През живота си съм направила много себични и лоши неща. Ти знаеш за някои от
тях, но има и други.
Дейв й вярваше. Но искаше да й каже, че освен това тя е донесла радост и смях в
живота на много хора, включително и в неговия. Тя обаче го беше помолила да слуша и той
слушаше.
— Животът на Вали е в моите ръце.
Дейв премълча забележката си, но Бийп изрече онова, което той се канеше да каже.
— Окей, аз не съм виновна, че той е наркоман, не съм му майка, не съм длъжна да го
спасявам.
Според Дейв Вали можеше и да е по-жилав, отколкото тя си мисли. От друга страна,
Джими Хендрикс умря, Джанис Джоплин умря, Джим Морисън умря…
— Искам да се променя — каза Бийп. — Нещо повече, искам да възмездя грешките си.
Време е да свърша нещо, което не е просто каквото ме вълнува за момента. Време е да
направя нещо добро. Затова ще остана с Вали.
 — Това ли е последната ти дума?
— Да.
— Всичко хубаво тогава — каза Дейв и бързо излезе от кухнята, за да не може Бийп да
види, че плаче.
 48.
Кремъл е в паника заради посещението на Никсън в Китай — съобщи Димка на Таня.
Бяха в жилището на Димка. Тригодишната му дъщеричка Катя седеше на коляното на
Таня и двете разглеждаха книжка с картинки с домашни животни.
Димка и Наталия се бяха нанесли в Правителствения дом. Кланът Пешкови-Дворкини
вече обитаваше три апартамента в сградата. Дядо Григорий беше в своето жилище заедно с
дъщеря си Аня и внучката си Таня. Бившата съпруга на Димка, Нина, и синът му Гриша, вече
малък ученик на осем години, бяха във втория апартамент. А сега Димка, Наталия и Катя
също се нанесоха. Таня обожаваше племенниците си и винаги ги наглеждаше с радост.
Понякога Правителственият дом й приличаше на село, където голямото семейство се
грижеше за децата.
Хората често я питаха дали не иска да има свои деца. „Много време има“, отговаряше
винаги Таня. Още беше едва на тридесет и две. Но не се чувстваше свободна да се омъжи. С
Василий не бяха любовници, но тя беше посветила живота си на общата им нелегална
работа. Първо с издаването на Несъгласие, после с тайното изнасяне на книгите на Василий
на Запад. От време на време я ухажваше по някой от все по-малобройните подходящи ергени
на нейна възраст и понякога тя излизаше на някоя и друга среща, а с единия дори преспа. Но
не можеше да ги допусне в тайния си живот.
И сега животът на Василий беше по-важен от нейния. С издаването на Свободен човек
той се превърна в един от най-големите писатели в света. След третата му книга, Застой,
заговориха за Нобелова награда, само дето не можеха да я дадат на псевдоним. Таня беше
каналът, по който произведенията на Василий стигаха на Запад и щеше да е невъзможно да
опази такава огромна и страшна тайна, ако имаше съпруг.
Комунистите ненавиждаха „Иван Кузнецов“. Цял свят знаеше, че той не може да
разкрие истинското си име от страх работата му да не бъде премахната, и така кремълските
вождове наистина изглеждаха филистери. При всяко споменаване на произведенията му в
западните медии, хората подчертаваха, че те никога не са издавани на руския, на който са
написани, заради съветската цензура. Кремъл беснееше.
— Пътуването на Никсън беше голям успех — каза Таня на Димка. — В службата
получаваме новините от Запада. Хората не спират да поздравяват Никсън за неговата
далновидност. Казват, че това е огромна крачка към стабилност в целия свят. Пък и
одобрението за него се е повишило, а тази година в Съединените щати има избори.
Идеята, че капиталистите империалисти могат да се свържат с непокорните китайски
комунисти против СССР, беше ужасяваща за съветските водачи. Те тутакси поканиха Никсън
в Москва, за да наклонят везните в своя полза.
— Сега отчаяно се мъчат да превърнат и московската визита на Никсън в успех — каза
Димка. — Готови са на всичко, за да не се стигне до съюз между САЩ и Китай.
На Таня й хрумна нещо.
— Наистина ли са готови на всичко? — попита тя.
— Преувеличавам. А ти какво си науми?
Таня усети как сърцето й бие по-бързо.
— Биха ли освободили дисиденти?
— Ах — Димка знаеше, но нямаше да каже на глас, че Таня мисли за Василий. Той
беше един от съвсем малкото хора, които знаеха за връзката й с дисидента. Димка беше
прекалено внимателен, та да го споменава току-тъй. — КГБ предлага обратното: затваряне.
Искат да приберат всички, които може да размахат някой протестен плакат пред лимузината
на американския президент.
— Глупаво е — отвърна Таня. — Ако изведнъж затворим стотици хора, американците
ще разберат — и те си имат шпиони — и това няма да им хареса.
Димка кимна.
— Никсън не иска критиците му да кажат, че е дошъл тук и е пренебрегнал целия
проблем с човешките права. Не и в година на избори.
— Именно.
Димка се умисли.
— Трябва максимално да се възползваме от тази възможност. Утре има среща с хора от
американското посолство. Питам се дали не мога да използвам това…

***
Димка беше променен. Причината беше нахлуването в Чехословакия. До този момент
той упорито се придържаше към вярването, че комунизмът може да се реформира. Но през
шестдесет и осма видя, че когато няколко души успеят да напреднат в промяната на
същината на комунистическото управление, усилията им биват смазани от онези, които имат
интерес нещата да си останат същите. Хора като Брежнев и Андропов се наслаждаваха на
властта, статута и привилегиите. Защо да рискуват всичко това? Димка вече беше съгласен
със сестра си — най-големият проблем на комунизма беше, че всеобхватната власт на
партията винаги задушаваше промяната. Съветската система беше безпомощно замръзнала в
ужасен консерватизъм, досущ като царския режим преди шестдесет години, когато дядо му е
бил майстор в Путиловата машиностроителна фабрика в Петроград.
Каква ирония, размишляваше Димка, при положение че Карл Маркс беше първият
философ, обяснил феномена на обществената промяна.
На другия ден Димка председателстваше поредното от цяла серия обсъждания на
посещението на Никсън в Москва. Наталия беше там, но за съжаление присъстваше и
Евгений Филипов. Американският екип се ръководеше от Ед Маркъм, човек на средна
възраст и дипломат от кариерата. Всички ползваха преводачи.
Никсън и Брежнев щяха да подпишат два договора за намаляване на въоръженията и
едно споразумение за околната среда. „Околната среда“ не занимаваше съветската политика,
обаче Никсън явно беше много запален по въпроса и беше прокарал новаторски закони в
Щатите. Тези три документа бяха достатъчна гаранция, че визитата ще бъде исторически
триумф, и щяха да свършат много работа срещу опасностите на един китайско-американски
съюз. Госпожа Никсън щеше да посети училища и болници. Никсън настояваше да се срещне
с поета-дисидент Евгений Евтушенко, когото беше виждал по-рано във Вашингтон.
На днешната среща съветските и американските представители обсъждаха сигурността
и протокола, както винаги. По средата на разговорите Наталия каза онова, за което се бяха
разбрали предварително с Димка. Тя се обърна към американците и небрежно поде:
— Внимателно обмисляхме вашето искане да освободим голям брой от така
наречените политически затворници, като символичен жест към онова, което вие наричате
граждански права.
Ед Маркъм учудено погледна Димка, който беше председател на срещата. Маркъм не
беше и чувал за това по простата причина че американската страна не беше отправяла
подобно искане. Димка му махна бързо и потайно, за да го накара да замълчи.
Американецът, умел и опитен преговарящ, не каза нищо.
Филипов беше също толкова изненадан.
— Не ми е известно никакво подобно…
Димка повиши глас:
— Ако обичате, Евгений Давидович, не прекъсвайте другарката Смотрова! Настоявам
да се изказвате един по един.
Филипов се гневеше, но комунистическото възпитание го караше да спазва правилата.
Наталия продължи.
— В Съветския съюз нямаме политически затворници и не можем да видим логиката
пускането на престъпници из улиците да съвпадне с посещението на чуждестранен
държавен глава.
— Тишина — обади се Димка.
Маркъм видимо се озадачи. Защо повдигат въображаемо искане, само за да откажат?
Но той чакаше мълчаливо, за да разбере накъде върви Наталия. През това време Филипов в
безсилен гняв барабанеше по бележника си.
— Има обаче малък брой лица — продължи Наталия — на които се отказва разрешение
да пътуват вътре в страната поради връзките им с противообществени групи и нарушители.
Именно такова беше положението на Таниния приятел Василий. По-рано Димка опита
да издейства освобождаването му, но не успя. Може би този път щеше да има повече късмет.
Димка неотклонно наблюдаваше Маркъм. Дали той щеше да осъзнае какво става и да
изиграе ролята си? За Димка беше необходимо американците да се престорят, че са
отправили искане за освобождаването на дисиденти. Тогава можеше да се върне в Кремъл и
да каже, че САЩ настояват на това като предварително условие за посещението на Никсън.
В този миг всички възражения на КГБ и на когото и да било щяха да отпаднат, понеже
всички в Кремъл отчаяно искаха да доведат Никсън в Москва и да го прикоткат по-далеч от
ненавистните китайци.
Наталия продължи:
— Доколкото тези лица всъщност не са осъдени от нашите съдилища няма юридическа
пречка правителството да предприеме действия и ние предлагаме да облекчим
ограниченията и да им разрешим да пътуват като жест на добра воля.
Димка се обърна към американците:
— Ще бъде ли това наше действие достатъчно за вашия президент?
Лицето на Маркъм се проясни и той разбра играта на Наталия и Димка. Доволен беше,
че се възползват от него по този начин.
— Да — каза той. — Смятам, че това ще бъде достатъчно.
— Договорено е значи — отвърна Димка и се облегна в стола с чувство за добре
свършена работа.

***
 Президентът Никсън дойде в Москва през май, когато снегът се беше стопил и беше
слънчево.
Таня се беше надявала на голямо освобождаване на политически затворници, което да
съвпадне с визитата, но остана разочарована. От години насам това беше най-добрата
възможност за измъкването на Василий от сибирския му коптор и връщането му в Москва.
Таня знаеше, че брат й е опитал, ала явно не бе успял. Направо й се плачеше.
— Таня, моля те, придружавай президентската съпруга днес — каза началникът й,
Даниил Антонов.
— Я се разкарай. Това, че съм жена, не означава, че трябва през цялото време да пиша
за жени.
През цялата си кариера Таня се бореше да не й възлагат „женски“ задачи. Понякога
успяваше, друг път — не.
Днес не успя.
Даниил беше свестен човек, но не беше мекушав.
— Не искам от теб през цялото време да отразяваш жени и никога не съм го правил,
затова не ми говори глупости. Искам да отразиш посещението на Пат Никсън днес. А сега
прави каквото ти се казва.
Всъщност Даниил беше страхотен началник. Таня отстъпи.
Отведоха Пат Никсън в Московския държавен университет, жълта каменна сграда на
тридесет и два етажа и с хиляда зали. Университетът изглеждаше почти празен.
— Къде са всички студенти? — попита госпожа Никсън.
С посредничеството на преводачите ректорът обясни:
— Сега са в сесия и всички се готвят за изпитите.
— Не мога да се срещна с руснаци — оплака се госпожа Никсън.
Таня искаше да каже: „Можеш да се обзаложиш, че няма да се срещнеш с руснаци — те
биха могли да ти кажат истината“.
Госпожа Никсън изглеждаше консервативна дори по московските стандарти. Косите й
бяха вдигнати и напръскани с лак в прическа като викингски шлем и сигурно бяха почти
толкова твърди. Дрехите й изглеждаха едновременно твърде младежки за нея и старомодни.
Беше залепила на лицето си усмивка, която рядко трепваше, дори когато следващите я
репортери ставаха неуправляеми.
Отведоха я в една аудитория, където трима студенти седяха зад банките. Те явно се
изненадаха да я видят и нямаха представа коя е. Беше очевидно, че не желаят да се срещат с
нея.
Бедната госпожа Никсън навярно нямаше представа, че всеки контакт с хора от Запада
е опасен за обикновените съветски граждани. След това можеха да ги арестуват и разпитват
какво се е казало на дадената среща и дали тя не е била предварително уговорена. Само най-
безразсъдните московчани имаха желание да разменят по някоя дума с посетители от
чужбина.
Докато следваше гостенката, Таня на ум съставяше статията си. Госпожа Никсън беше
видимо впечатлена от новия и модерен Московски държавен университет. САЩ нямат
университетска сграда с подобни размери.
Истинската история беше в Кремъл, затова Таня се държа толкова заядливо с Даниил.
Никсън и Брежнев подписваха договори, които щяха да превърнат света в по-безопасно
място. Това беше историята, която Таня искаше да отразява.
 От прочетеното в чуждите вестници тя знаеше, че посещението на Никсън в Китай и
настоящото в Москва са променили шансовете му за успех на изборите през ноември. През
януари одобрението за него бе ниско, а сега се рееше във висините. Имаше голяма вероятност
да бъде преизбран.
Госпожа Никсън беше облечена в кариран ансамбъл от две части с късо сако и
дискретна пола до под коляното. Белите й обувки бяха ниски. Тоалетът й се допълваше от
шифонено шалче. Таня мразеше да пише за мода. Та тя беше отразявала Кубинската ракетна
криза, за Бога, при това от Куба!
Най-сетне първата дама беше откарана с лимузина Крайслер Ле Барон и глутницата
журналисти се пръсна.
На паркинга Таня забеляза един висок мъж, облечен в дълго вехто палто въпреки
топлото пролетно време. Човекът имаше рошава стоманеносива коса, а набразденото му от
бръчки лице навярно някога е било хубаво.
Това беше Василий.
Таня запуши уста с юмрук и се ухапа, за да потисне вика, който се надигаше в гърлото
й.
Василий видя, че Таня го е познала и се усмихна. Някои от зъбите му липсваха.
Тя бавно тръгна към него. Василий стоеше с ръце в джобовете и примижаваше на
слънцето, понеже нямаше шапка.
— Пуснали са те — продума Таня.
— За да угодят на американския президент. Благодаря ти, Дик Никсън.
Би трябвало да благодари на Димка Дворкин. Но навярно Таня не трябваше да казва
това на никого, дори на Василий.
Озърна се предпазливо, но наоколо беше пусто.
— Не се тревожи — успокои я Василий. — Две седмици това място гъмжеше от
милиция, но всички си тръгнаха преди пет минути.
Таня повече не можеше да се удържи и се хвърли в ръцете му. Той я потупа по гърба, все
едно я утешаваше. Тя го прегърна силно.
— Ммм — каза той. — Миришеш хубаво.
Таня го пусна. Щеше да се пръсне от стотиците въпроси. Трябваше да сдържи
ентусиазма си и да подбере един.
— Къде живееш?
— Дадоха ми сталински апартамент, стар, но хубав.
Жилищата от сталинския период имаха по-големи стаи с по-високи тавани от тези в
построените в края на петдесетте и през шестдесетте блокове.
Вълнението на Таня бе неудържимо.
— Да те посетя ли там?
— Още не. Нека разберем колко строго ме следят.
— Имаш ли работа? — любим номер на комунистите беше да се погрижат човек да не
може да постъпи на никаква работа и после да го обвинят, че е паразит.
— В Министерството на земеделието съм. Пиша памфлети за селяните, в които
обяснявам новите земеделски техники. Не ме жали — работата е важна, пък и мен ме бива.
— А как си със здравето?
— Надебелях! — Той отгърна палтото да й покаже.
Таня весело се разсмя. Не беше дебел, но май не беше и толкова слаб като едно време.
 — Носиш пуловера, който ти пратих. Изумена съм, че е стигнал до тебе.
Това беше пуловерът, който Анна Мъри купи във Виена. Таня вече щеше да му обясни
всичко. Не знаеше откъде да започне.
— От четири години почти не съм го свалял. В Москва през май не ми трябва, но ми е
трудно да свикна с мисълта, че времето не е винаги мразовито.
— Мога да ти купя друг.
— Сигурно печелиш големи пари!
— Не — отговори тя с широка усмивка. — Но ти печелиш.
— Как така? — озадачи се той.
— Да идем да пийнем — отвърна Таня и го хвана за ръката. — Толкова много имам да
ти разказвам.

***
В неделя, осемнадесети юни, на първата страница на Уошингтън Поуст имаше странен
репортаж. За повечето читатели той беше малко загадъчен. А за шепа хора беше във висша
степен изнервящ.

ПЕТИМА ЗАДЪРЖАНИ В КОНСПИРАЦИЯ

ЗА ПОДСЛУШВАНЕ НА ТУКАШНИЯ ОФИС

НА ДЕМОКРАТИТЕ

От Алфред И. Луис
щатен автор в Уошингтън Поуст

Петима мъже, за един от които се казва, че е бивш служител на

Централното разузнавателно управление, бяха арестувани в 2:30 сутринта вчера
при извършването на нещо, което властите описват като сложна конспирация за
подслушване на тукашните офиси на Националния комитет на Демократическата
партия.
Трима от задържаните са кубинци по произход, а за друг се смята, че е
обучавал кубински бежанци за партизански действия след инвазията в Залива на
свинете през 1961.
Те бяха изненадани и взети под прицел от трима цивилни полицаи от
градското полицейско управление на шестия етаж на луксозната сграда
„Уотъргейт“, на Вирджиния авеню 2600, С3, където целият етаж се заема от
Националния комитет на Демократическата партия.
Не е дадено директно обяснение защо петимата заподозрени биха искали да
поставят подслушвателни устройства в офисите на Националния комитет на
Демократическата партия, както и дали работят за други лица или организации.

Камерън Дюър прочете репортажа и каза:

 — Ох, по дяволите.
Избута настрани корнфлейкса — беше прекалено напрегнат, та да се храни. Знаеше
точно за какво се отнася репортажът, знаеше също, че това представлява огромна заплаха за
президента Никсън. Ако хората научеха или повярваха, че президентът на закона и реда е
заповядал проникване с взлом, това можеше да провали преизбирането му.
Кам прегледа репортажа и стигна до имената на заподозрените. Опасяваше се, че Тим
Тедър може да е сред тях. За негово облекчение, Тедър не се споменаваше.
Но повечето от изброените бяха негови приятели и приближени. Тедър и група бивши
агенти на ФБР и ЦРУ съставяха Отдел за специални разследвания към Белия дом. Имаха
обезопасен кабинет на приземния етаж на сградата на Изпълнителната служба, която се
намираше срещу Белия дом. На вратата им беше заковано листче с надпис
„Водопроводчици“. Това беше шега: работата им беше да спират изтичането на информация.
Кам не знаеше, че те планират да сложат бръмбари в офисите на демократите. Ала не
беше изненадан. Идеята беше добра и така можеше да се научи нещо за източниците на
информация.
Но не се предполагаше тъпанарите да се оставят шибаната вашингтонска полиция да
ги спипа.
Президентът беше на Бахамите и трябваше да се върне на другия ден. Кам се обади на
водопроводчиците. Вдигна Тим Тедър.
— Какво правите? — попита Кам.
— Прочистваме документацията.
Кам чу някъде до него воя на шредера.
— Добре.
После се облече и отиде в Белия дом.
На пръв поглед никой от взломаджиите нямаше връзка с президента и през целия
неделен ден Кам мислеше, че скандалът може да се овладее. После се оказа, че един от
задържаните е дал фалшиво име. „Едуард Мартин“ всъщност беше Джеймс Маккорд,
пенсиониран агент на ЦРУ и редовен служител на Комитета за преизбиране на президента.
— Това е то — каза Кам. Чувстваше се смазан и опустошен. Това беше ужасно.
Понеделнишкият брой на Уошингтън Поуст предлагаше информация за Маккорд в
репортаж, подписан от Боб Удуърд и Карл Бърнстейн.
Въпреки това Кам се надяваше, че участието на президента може да се покрие.
И тогава се намеси ФБР. Бюрото започна да разследва петимата взломаджии. В
доброто старо време Дж. Едгар Хувър никога не би направил нещо подобно, мислеше Кам с
горчивина. Ала Хувър беше мъртъв. Никсън настани за временен директор свой човек,
Патрик Грей, но Грей не познаваше Бюрото и се бореше да го овладее. В резултат ФБР
започваше да действа като правоприлагаща агенция.
Разкри се, че петимата притежават големи суми пари в брой, нови банкноти с
последователни номера. Това означаваше, че рано или късно ФБР ще успее да проследи
парите и да установи кой ги е дал.
Кам вече знаеше. Тези пари, както и плащанията за всички нелегални проекти на
администрацията, идваха от черния фонд на КПП.
Разследването на ФБР трябваше да бъде прекратено.
 ***
Когато Кам Дюър влезе в кабинета на Мария Самърс в Министерството на
правосъдието, тя изпита моментна уплаха. Разкрита ли беше? Дали от Белия дом не бяха
установили някак, че тя е източникът на вътрешна информация на Джаспър Мъри?
Мария стоеше до шкафа с документи и за миг краката й така омекнаха, че се уплаши да
не падне.
Но Кам се държеше дружелюбно и тя се поуспокои. Той се усмихна, седна и я огледа по
момчешки от горе до долу, което означаваше, че я намира привлекателна.
„Мечтай си, бяло момченце“, помисли тя.
С какво ли се беше заловил сега? Мария седна зад бюрото си, свали очилата и му се
усмихна приветливо.
— Здравейте, господин Дюър. Какво стана с подслушването?
— В крайна сметка не научихме много — отговори Кам. — Мислим, че е възможно
Мъри да разполага със сигурен телефон другаде и да ползва него за поверителни разговори.
„Слава Богу“, рече си тя.
— Лошо.
— Въпреки това ценим помощта Ви.
— Много сте любезен. Има ли още нещо, което мога да направя?
— Да. Президентът иска главният прокурор да нареди на ФБР да прекрати
разследването на влизането в „Уотъргейт“.
Мария се помъчи да прикрие колко е потресена, а в ума й гъмжаха възможните
последици. Значи наистина е било номер на Белия дом. Тя беше изумена. Нямаше друг
президент, освен Никсън, който да е толкова арогантен и глупав.
Отново Мария щеше да узнае повече, ако се престори, че иска да помогне.
— Е, нека го обмислим. Клайндийнст не е Мичъл, както знаете — Джон Мичъл се
беше оттеглил от поста главен прокурор, за да управлява КПП. Наследникът му Ричард
Клайндийнст също беше близък на Никсън, но не толкова покорен. — Главният прокурор ще
поиска някаква причина.
— Можем да му дадем — отговори Кам. — Разследването на ФБР може да разкрие
някои тайни от областта на външната политика. В частност, може да разкрие опасна
информация за участието на ЦРУ в инвазията в Залива на свинете при президента Кенеди.
Типично за Хитрия Дик, каза си Мария с погнуса. Всеки щеше да се престори, че
защитава американските интереси, докато всъщност спасява жалкия задник на президента.
— Значи става въпрос за националната сигурност.
— Да.
— Добре. Това ще оправдае заповед на главния прокурор за оттегляне на ФБР — Мария
обаче не искаше това да става прекалено лесно за Белия дом. — Но Клайндийнст може да
поиска конкретни уверения.
— Можем да ги предоставим. ЦРУ е готово да отправи официално искане. Уолтърс ще
го стори.
Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ.
— Ако искането е официално, мисля, че ние ще можем да продължим по-нататък и да
направим точно каквото президентът желае.
 — Благодаря, Мария — момчето стана. — Отново много помогнахте.
— Моля, господин Дюър.
Кам излезе от кабинета.
Мария умислено се взря в освободения от него стол. Президентът трябва да беше
наредил взлома или поне си беше затворил очите. Това беше единствената възможна причина
Кам Дюър толкова да се старае с покриването. Ако някой от администрацията беше одобрил
проникването, противно на желанията на Никсън, то този човек досега щеше да е посочен по
име, опозорен и уволнен. Никсън не се свенеше да се отървава от колеги, които го излагат.
Единственият, за когото го бе грижа, беше той самият.
А щеше ли Мария да остави да му се размине?
Щеше ли, по дяволите.
Вдигна телефона и каза:
— Свържете ме е Фосет Реншоу, ако обичате.
 49.
Дейв Уилямс беше нервен. Минали бяха почти пет години от последното излизане на
Плъм Нели пред публика. Сега щяха да свирят пред шестдесет хиляди свои почитатели в
парка „Кендълстик“ в Сан Франциско.
Студийната работа беше съвършено различна. Магнетофонът прощаваше — ако
изсвириш погрешна нота или гласът ти изневери, или забравиш текста, можеш просто да
изтриеш и да започнеш отначало.
А всичко, което се объркаше тук тази вечер, щеше да се чуе от всеки на стадиона и беше
непоправимо.
Дейв си каза да не оглупява. Правил беше това поне сто пъти. Спомни си как свиреше с
Гардсмен по кръчмите из лондонския Ийст Енд, когато знаеше само няколко акорда.
Погледнеше ли назад, Дейв се чудеше на младежката си дързост. Спомни си вечерта, когато
Джефри припадна, мъртвопиян, в Дайв в Хамбург и Вали се качи на сцената и свири соло
китара без репетиции. Безгрижни дни.
А сега Дейв имаше деветгодишен опит. Това беше по-дълго от цялата кариера на много
поп звезди. Въпреки това потреперваше, докато зрителите се стичаха, купуваха бира,
фланелки и хотдог и до един разчитаха той да им осигури една страхотна вечер.
Млада жена от компанията, която разпространяваше Нели Рекърдс, влезе в
гримьорната му и го попита има ли нужда от нещо. Носеше разкроени панталони и потниче
и се перчеше със съвършената си фигура.
— Не, благодаря, милинка — отвърна Дейв.
Във всички гримьорни имаше бар с бира и твърд алкохол, газирани напитки, лед и по
един стек цигари.
— Ако искаш нещо за отпускане, имам — продължи момичето.
Дейв поклати глава. Тъкмо сега не искаше дрога. Можеше да изпуши една трева след
концерта.
— Или ако мога, нали знаеш, да направя нещо… — не се отказваше момичето.
Предлагаше му секс. Беше от най-красивите тънки калифорнийски блондинки, тоест
наистина много красива, но Дейв не беше в настроение.
Не беше в настроение от последната среща с Бийп насам.
— Може би след концерта — отвърна той и си помисли: „Ако се напия достатъчно“.
Накрая каза твърдо: — Оценявам предложението, но точно сега искам да се разкараш.
Момичето не се обиди.
— Кажи ми, ако си промениш намеренията! — бодро каза тя и излезе.
Тазвечерният концерт беше в полза на Джордж Макгавърн. Неговата избирателна
кампания успя да върне младите хора към политиката. Дейв знаеше, че в Европа Макгавърн
ще мине за умерен, докато тук го смятаха за левичар. Суровата му критика за Виетнамската
война доставяше удоволствие на либералите, а той говореше авторитетно заради бойния си
опит във Втората световна война.
Сестрата на Дейв, Иви, дойде в гримьорната да му пожелае успех. Облякла се беше
така, че да не я разпознаят — косите й бяха прибрани под кепе от туид, носеше слънчеви
очила и рокерско яке.
— Прибирам се в Англия — каза тя.
 Това го изненада.
— Знам, не пишат за тебе лоши работи след онази снимка в Ханой, но…
Иви поклати глава.
— По-лошо е. Днес ме мразят толкова горещо, колкото ме обичаха преди една година.
Оскар Уайлд е забелязал този феномен — едното се превръща в другото смайващо внезапно.
— Мислех, че ще го превъзмогнеш.
— Така беше, за известно време. Но от шест месеца не са ми предлагали прилична
роля. Мога да играя смелото момиче в един спагети-уестърн, стриптийзьорка в някакъв
забутан театър и която си искам роля в Иисус Христос суперзвезда по време на турнето в
Австралия.
— Съжалявам. Нямах представа.
— Това не стана спонтанно.
— Какво искаш да кажеш?
— Няколко журналисти ми казаха, че са им се обадили от Белия дом.
— Било е организирано?
— Така смятам. Виж сега, аз бях знаменитост, която нападаше Никсън при всеки
сгоден случай. Не е изненадващо, че той ми заби нож, когато бях достатъчно глупава да му
дам тази възможност. Даже не е нечестно: аз правя всичко по силите си, за да остане той без
работа.
— Малко множко е за теб.
— А може и да не е Никсън. Кой наш познат работи в Белия дом?
— Братът на Бийп? — Дейв не можеше да повярва. — Кам ти е причинил това?
— Навремето в Лондон той се влюби в мен, а аз го отсвирих малко грубичко.
— И той се сърди толкова години?
— Не мога да го докажа.
— Гадина с гадина!
— И така, пуснах готината холивудска къща на пазара, продадох кабриото и опаковах
сбирката съвременно изкуство.
— Какво ще правиш?
— Като начало — лейди Макбет.
— Ще бъдеш страхотна. Къде?
— Страдфорд на Ейвън. Постъпвам в Кралския Шекспиров театър.
— Една врата се затваря, а друга се отваря.
— Толкова съм щастлива, че пак ще играя Шекспир. Минаха десет години, откак играх
Офелия в училище.
— Гола.
Иви се усмихна горчиво.
— Каква малка фукла бях.
— И беше добра актриса дори тогава.
Иви се изправи.
— Ще те оставя да се приготвиш. Наслади се на тази вечер, братче. Аз ще съм в
публиката и ще подскачам.
— Кога тръгваш за Англия?
— Самолетът ми е утре.
— Кажи ми кога започвате да поставяте Макбет. Ще дойда да те гледам.
 — Ще бъде мило.
Дейв излезе с Иви. Сцената беше временна, изградена в единия край на игрището. Зад
нея цяла орда помощници, озвучители, хора от звукозаписната компания и привилегировани
журналисти се мотаеха по тревата. Гримьорните всъщност бяха шатри, разположени в
оградена с въже зона.
Бъз и Лу бяха тук, но от Вали нямаше и следа. Дейв разчиташе Бийп да го доведе
навреме. Тревожно се питаше къде ли са сега.
Малко след като Иви си тръгна, родителите на Бийп дойдоха зад сцената. Дейв отново
беше в добри отношения с Бела и Уди. Реши да не им предава подозренията на Иви, че Кам
настройва пресата срещу нея. Демократи открай време, те и без друго вече се дразнеха, че
синът им работи за Никсън.
Дейв искаше да знае мнението на Уди за шансовете на Макгавърн.
— Джордж Макгавърн има един проблем — обясни Уди. — За да бие Хюбърт Хъмфри
и да получи номинацията, той се принуди да прекърши властта на старите барони на
Демократическата партия, градските кметове, губернаторите на щатите и шефовете на
профсъюзите.
Дейв не беше проследил това в подробности.
— И как успя?
— След бъркотията в Чикаго през шестдесет и осма, партията пренаписа правилата, а
Макгавърн беше председател на комисията, която направи това.
— И защо е проблем?
— Защото старите брокери на властта не искат да работят за него. Някои го презират
дотолкова, че започнаха движението Демократи за Никсън.
— Младите хора го харесват.
— Трябва да се надяваме, че това ще е достатъчно.
Най-сетне Бийп пристигна с Вали. Семейство Дюър отидоха в неговата гримьорна.
Дейв облече сценичния си костюм — червен гащеризон и рокерски ботуши. Направи няколко
упражнения за подгряване на гласа. Докато пееше гами, влезе Бийп.
Тя го дари със слънчева усмивка и целувка по бузата. Както винаги, озари помещението
със самото си влизане. „Не трябваше да я оставям да си иде“, помисли Дейв. „Що за идиот
съм?“
— Как е Вали? — попита той притеснено.
— Взе малко дрога, колкото да изкара концерта. Като слезе от сцената, ще се надруса.
Може да свири.
— Слава Богу.
Бийп беше със сатенени шорти и бюстие с пайети. Малко беше наддала на тегло от
записа на албума насам, както забеляза Дейв: бюстът й беше понатежал и дори имаше сладко
малко коремче. Той й предложи питие. Тя поиска кола.
— Запали си цигара.
— Отказах ги.
— Затова си наддала.
— Не, не е затова.
— Не беше забележка. Изглеждаш възхитително.
— Ще напусна Вали.
Това го потресе. Извърна се от бара и я зяпна.
 — Олеле. Той знае ли вече?
— Ще му кажа довечера, след концерта.
— Какво облекчение. Ами всичко, което ми наговори — че искаш да не си такава
егоистка и да спасиш живота на Вали?
— Имам по-важен живот за спасяване.
— Своя?
— На бебето ми.
— Иисусе Христе. Бременна си.
— В третия месец.
— Затова фигурата ти е променена.
— А от пушенето ми се гади. Даже и трева не пуша вече.
Високоговорителят в гримьорната, марка Таной, изпука и нечий глас обяви:
— Пет минути до излизането на сцената, народе. Всички сценични техници да са по
местата си.
— Щом си бременна, защо тогава напускаш Вали? — попита Дейв.
— Нямам намерение да отглеждам дете в такава среда. Едно е да жертвам самата себе
си, друго е да причинявам нещо подобно на дете. То ще има нормален живот.
— Къде ще идеш?
— Връщам се при мама и татко — тя тръсна глава в почуда. — Невероятно е. В
продължение на десет години правя каквото мога, за да ги разкарам, но когато ми потрябва
помощта им, те просто казаха „да“. Изумително е, мамицата му.
Високоговорителят обяви:
— Една минута, хора. Членовете на групата са любезно поканени да отидат в крилата,
когато са готови.
Една мисъл порази Дейв.
— Три месеца…
— Не знам чие е бебето. Заченах, докато записвахте албума. Бях на хапчета, но
понякога ги забравям, особено като се гипсирам.
— Но ти ми каза, че двамата с Вали рядко правите секс.
— Рядко не значи никога. Бих казала, че вероятността бебето да е на Вали е десет
процента.
— Значи е деветдесет процента мое.
Лу надникна в шатрата.
— Излизаме — каза той.
— Идвам — отвърна Дейв.
Лу се махна и Дейв каза на Бийп:
— Ела да живееш с мен.
Тя го зяпна.
— Сериозно ли?
— Да.
— Дори детето да не е твое.
— Сигурен съм, че ще обичам твоето бебе. Обичам теб. По дяволите, обичам и Вали.
Ела да живееш с мен, моля те.
— Божичко — възкликна тя и заплака. — Надявах се и се молех да го кажеш.
— Означава ли това, че ще дойдеш?
 — Разбира се. За това копнеех.
Дейв имаше чувството, че слънцето изгрява.
— Е, тогава това и ще направим.
— А какво ще правим с Вали? Не искам той да умре.
— Имам една идея — отговори Дейв. — Ще ти кажа след шоуто.
— Излизай на сцената. Чакат те.
— Знам — той нежно я целуна по устните. Тя го обхвана с ръце и го прегърна. —
Обичам те — каза Дейв.
— И аз те обичам. Не бях с ума си да те изпусна.
— Не го прави отново.
— Никога.
Дейв излезе. Притича през тревата и се качи по стълбите към кулисите, където го
чакаха другите. После му дойде идея.
— Забравих нещо — каза той.
— Какво? Китарите са на сцената — отвърна Бъз раздразнително.
Дейв не отговори. Отърча обратно до гримьорната си. Бийп още беше там, седеше и
бършеше очи.
— Ще се оженим ли? — попита Дейв.
— Добре — отговори Бийп.
Дейв пак хукна към кулисите.
— Всички ли са добре? — попита той.
Всички бяха добре.
Дейв изведе групата на сцената.

***
Клаус Крон покани Ребека на питие след заседанието на градския парламент в
Хамбург.
Ребека се смути. Бяха минали четири години, откакто тя прекрати тяхната любовна
афера. Знаеше, че през последната година Клаус излиза с една хубава жена, която отговаря за
членството в някакъв профсъюз. В същото време Клаус ставаше все по-влиятелен в
Свободната демократическа партия, към която принадлежеше и Ребека. Клаус и приятелката
му бяха подходяща двойка. Всъщност, Ребека беше чувала, че планират да се оженят.
Затова го изгледа обезсърчаващо.
— Не в Яхт — побърза да уточни Клаус. — На някое не толкова потайно място.
Ребека се успокои и се разсмя.
Отидоха в един бар в центъра, недалеч от сградата на градската управа. За доброто
старо време Ребека поръча чаша Зект.
— Минавам направо на въпроса — каза Клаус, още щом получиха питиетата. —
Искаме да се явиш на избори за националния парламент.
— О! — възкликна тя. — По-малко щях да се изненадам, ако беше опитал да ме сваляш.
Клаус се усмихна.
— Не се изненадвай. Ти си интелигентна и привлекателна, говориш добре и хората те
харесват. Тук, в Хамбург, те уважават хора от всички партии. Имаш почти десет години опит в
политиката. Ще бъдеш много ценна.
— Но е толкова внезапно.
— Изборите винаги изглеждат внезапни.
Канцлерът Вили Бранд беше организирал предсрочни избори, които щяха да се
проведат след осем седмици. Ако Ребека приемеше, можеше да стане депутат преди Коледа.
Когато преодоля изненадата, Ребека усети, че няма търпение. Нейното страстно
желание беше Германия да се обедини отново, за да може тя самата и още хиляди германци
да се съберат със семействата си. Никога нямаше да постигне това в местната политика, но
като депутат в националния парламент можеше да има известно влияние.
Свободните демократи, нейната партия, бяха в коалиционното правителство заедно със
социалдемократите на Вили Бранд. Ребека беше съгласна с неговата Остполитик — опит за
контакт с Изтока въпреки Стената. Вярваше, че това е най-бързият начин да се отслаби
източногерманският режим.
— Ще трябва да разговарям със съпруга си — каза тя.
— Знаех, че ще кажеш това. Жените винаги го казват.
— Това би означавало да го оставям сам за много време.
— Така е със съпрузите на всички депутати.
— Но моят съпруг е специален.
— Наистина.
— Ще говоря с него тази вечер — каза Ребека и стана.
Клаус също стана.
— Нещо лично…
— Какво?
— Ние се познаваме много добре.
— Да…
— Това е твоята съдба — той говореше сериозно. — Призванието ти е да бъдеш
политик на национално ниво. Всичко по-малко от това ще бъде похабяване на таланта ти.
Престъпно похабяване. Убеден съм.
Ребека се изненада на сериозността му.
— Благодаря ти.
Докато шофираше към дома, тя се чувстваше едновременно възторжена и замаяна.
Внезапно се отваряше ново бъдеще. Мислила беше за националната политика, но се
страхуваше, че ще й бъде прекалено трудно бидейки жена и съпруга на инвалид. Но сега,
когато това стана повече от фантазия, Ребека гореше от желание.
От друга страна, какво щеше да прави Бернд?
Ребека паркира и се втурна у дома. Бернд седеше до кухненската маса в инвалидната си
количка и оценяваше училищни работи с остър червен молив. Беше се съблякъл и носеше
халат, който можеше да си сложи сам. За него най-трудната дреха бяха панталоните.
Ребека веднага му каза за предложението на Клаус.
— Преди да отговориш, нека ти кажа още нещо. Ако не искаш да го правя, няма да го
правя. Без спорове, без съжаления, без обвинения. Ние сме партньори и това означава, че
никой от нас няма право да променя живота ни едностранно.
— Благодаря — рече Бернд. — Но нека обсъдим подробностите.
— Бундестагът заседава от понеделник до петък в около двадесет седмици годишно и
присъствието е задължително.
 — Значи средно в годината ти ще отсъстваш около осемдесет нощи. Мога да се справя с
това, особено ако вземем медицинска сестра, която да идва и да ми помага сутрин.
— Ще имаш ли нещо против?
— Разбира се, че ще имам. Но несъмнено така нощите ти у дома ще са по-сладки.
— Бернд, ти си толкова добър.
— Ти трябва да го направиш. Това е твоята съдба.
За миг Ребека се разсмя.
— И Клаус каза същото.
— Не се изненадвам.
И съпругът, и бившият й любовник смятаха, че трябва да го направи. Тя — също.
Притесняваше се: вярваше, че може, но щеше да е трудно. Националната политика беше по-
тежка и по-грозна от местното управление. Пресата щеше да е злостна.
„Мама ще се гордее с мен“, помисли Ребека. Карла трябваше да е водач и навярно щеше
да стане, ако не беше затворена в Източна Германия като в тъмница. Тя щеше да се вълнува,
че дъщеря й осъществява нейната съсипана амбиция.
Обсъдиха всичко през следващите три вечери, а на четвъртата пристигна Дейв Уилямс.
Не го очакваха. Ребека се удиви, като го видя на прага, с кафяво велурено сако и с
малък куфар с етикет от хамбургското летище.
— Можеше да се обадиш! — каза Ребека на английски.
— Загубих ти телефона — отвърна той на немски.
Тя го целуна по бузата.
— Каква чудесна изненада!
Ребека хареса Дейв още по времето, когато Плъм Нели свиреха на „Репербан“, а
момчетата дойдоха тук за единственото си свястно хапване за цяла седмица. Дейв беше
добър за Вали, чийто талант разцъфтя в партньорството им.
Дейв влезе в кухнята, остави куфара и се здрависа с Бернд.
— От Лондон ли пристигаш? — попита Бернд.
— От Сан Франциско. Пътувах двадесет и четири часа — както обикновено,
разговаряха на някаква смесица от английски и немски.
Ребека сложи кафе. Щом се отърси от изненадата, тя се досети, че Дейв трябва да има
специална причина да ги посети и се разтревожи. Дейв обясняваше на Бернд за
звукозаписното студио, но Ребека го прекъсна.
— Защо си тук, Дейв? Нещо не е наред ли?
— Да. Вали.
Сърцето на Ребека прескочи един удар.
— Какво има? Кажи ми! Не е умрял…
— Не, жив е. Но е хероинов наркоман.
— О, не — Ребека тежко седна. — О, не — повтори тя и зарови лицето си в ръце.
— Има и още — продължи Дейв. — Бийп го напуска. Бременна е и не иска да отглежда
детето си в такава среда.
— О, бедното ми братче.
— Какво ще прави Бийп? — попита Бернд.
— Мести се в Дейзи Фарм при мен.
— О — Ребека видя, че Дейв се чувства неудобно. Предположи, че той е подновил
връзката си с Бийп. Това можеше единствено да влоши положението на брат й. — Какво
можем да направим за Вали?
— Очевидно той трябва да се откаже от хероина.
— Мислиш ли, че може?
— С подходяща помощ. Има програми в Щатите и в Европа, които съчетават терапията
с химически заместител, обикновено метадон. Но Вали живее в „Хайт-Ашбъри“. Там на
всеки ъгъл има дилъри. Ако сам не излезе да купи, някой от тях ще почука на вратата му.
Просто е твърде лесно да пропадне.
— Значи трябва да се премести?
— Мисля, че трябва да се премести тук.
— Божичко.
— Според мен ако живее с вас, ще може да зареже навика.
Ребека погледна Бернд.
— Загрижен съм за теб — каза той. — Имаш работа и политическа кариера. Привързан
съм към Вали, не на последно място, защото ти го обичаш. Но не искам да жертваш живота
си за него.
— Няма да е завинаги — побърза да се намеси Дейв. — Но ако успеете да го опазите
чист и трезвен една година…
Ребека продължаваше да гледа Бернд.
— Няма да пожертвам живота си. Но може да го позабавя за година.
— Ако откажеш мястото в Бундестага сега, предложението може и да не бъде
подновено никога.
— Знам.
Дейв каза на Ребека:
— Искам да дойдеш с мен в Сан Франциско и да убедиш Вали.
— Кога?
— Утре ще е добре. Вече съм резервирал места.
— Утре!
„Ала наистина нямам избор“, разсъди Ребека. Заложен беше животът на Вали. Нищо не
можеше да се мери с това. Тя щеше да го сложи на първо място; разбира се, че щеше да го
направи. Надали беше нужно и да се замисля за това.
Въпреки това й стана тъжно, че се отклонява от вълнуващата перспектива, която й
беше предложена за толкова кратко.
— Какво казахте преди малко за Бундестага? — попита Дейв.
— Нищо — отвърна Ребека. — Просто нещо, с което мислех да се заема. Но ще дойда с
теб в Сан Франциско, естествено.
— Утре?
— Да.
— Благодаря ти.
Ребека стана.
— Ще си приготвя една чанта.
 50.
Джаспър Мъри беше потиснат. Президентът Никсън — лъжец, измамник и мошеник —
беше преизбран с огромно мнозинство. Победи в четиридесет и девет щата. Джордж
Макгавърн, един от най-неуспешните кандидати в американската история, спечели само в
Масачузетс и в окръг Колумбия.
Нещо повече, докато разкритията за Уотъргейт скандализираха либералната
интелигенция, популярността на Никсън си оставаше висока. Пет месеца след изборите,
през април 1973, одобрението за президента беше 60–33.
— Какво трябва да направим? — говореше в безсилен гняв Джаспър на всеки, който
беше готов да го слуша. Медиите, водени от вестник Уошингтън Поуст, разкриваха
президентските престъпления едно подир друго, а Никсън се мъчеше да покрие участието си
в проникването с взлом. Един от заловените в „Уотъргейт“ беше написал писмо, което
съдията прочете в залата — оплакваше се, че обвиняемите са били подложени на
политически натиск да пледират виновност и да запазят мълчание. Ако това бе истина, то
означаваше, че президентът опитва да възпрепятства правосъдието. Но гласоподавателите
явно не ги беше грижа.
Във вторник, седемнадесети април, Джаспър Мъри се намираше в залата за брифинги
на Белия дом, когато вълната се обърна.
В единия край на помещението имаше леко издигната сцена. Пред завеса с подходящ за
телевизията сиво-син цвят стоеше катедра. Столовете никога не достигаха и някои
репортери седяха по жълтеникавия килим, а операторите се блъскаха, за да намерят места.
Белият дом беше обявил, че президентът ще направи кратко изявление, но няма да
отговаря на въпроси. Репортерите се бяха събрали в три. Вече беше четири и половина, а
нищо не се бе случило.
Никсън се появи в четири и четиридесет и две. Джаспър забеляза, че ръцете му май
треперят. Президентът обяви разрешаването на спора между Белия дом и Сам Ървин,
председател на сенатската комисия, която разследваше „Уотъргейт“. На служителите в Белия
дом се разрешаваше да свидетелстват пред Комисията Ървин, но можеха да откажат да
отговарят на някои въпроси. Не е голяма отстъпка, рече си Джаспър. Но един невинен
президент със сигурност въобще не би водил този спор.
После Никсън каза:
— Нито едно лице, заемащо в миналото или днес, позиция от голяма важност в
администрацията, не бива да получава имунитет срещу съдебно преследване.
Джаспър се свъси. Какво ли значеше това? Явно някой беше поискал имунитет, някой
близък до Никсън. И сега Никсън публично отказваше да му го даде. Оставяше някого на
течение. Но кого?
— Аз заклеймявам всякакви опити за покриване, независимо кой е замесен — каза
президентът, който беше опитал да прекрати разследване на ФБР и напусна залата.
Прессекретарят Рон Зиглър се качи на подиума и го връхлетя буря от въпроси. Джаспър
не попита нищо. Той беше заинтригуван от твърдението за имунитета.
Сега Зиглър каза, че изявлението, направено току-що от президента, е „оперативно“.
Джаспър веднага разбра, че думата служи за измъкване, че е преднамерено смътна и
предназначението й е по-скоро да замъгли истината, отколкото да я изясни. Останалите
журналисти също го разбраха.
Джони Епъл от Ню Йорк Таймс попита дали това означава, че всички предишни
изявления са неоперативни.
— Да — отговори Зиглър.
Журналистите се разгневиха. Това значеше, че са били лъгани. От години доверчиво
отразяваха думите на Никсън и им гласуваха доверието, дължимо на държавния глава. Бяха
ги направили на глупаци.
Те никога вече нямаше да повярват на Никсън.
Джаспър се върна в кабинета на Днес, като не спираше да се пита кой е истинската
мишена на твърдението на Никсън за имунитета.
Получи отговора два дни по-късно. Вдигна телефона и чу една жена с треперещ глас да
му съобщава, че е секретарка на съветника в Белия дом Джон Дийн и се обажда на
репортерите във Вашингтон, за да прочете изявление от него.
Това само по себе си беше твърде странно. Ако президентският юридически съветник
искаше да каже нещо на пресата, той трябваше да го направи чрез Рон Зиглър. Явно имаше
някакъв разрив.
— „Някои може да се надяват или да мислят, че аз ще се превърна в изкупителна
жертва в случая «Уотъргейт»“ — прочете секретарката. — „Всеки, който вярва в това, не ме
познава…“.
„А“, рече си Джаспър, „първият плъх напуска потъващия кораб“.

***
Мария беше изумена от Никсън. Той нямаше достойнство. Все повече и повече хора
разбираха какъв мошеник е, а той не подаваше оставка. Стоеше в Белия дом, заблуждаваше,
надуваше се, заплашваше и лъжеше, лъжеше, лъжеше.
В края на април Джон Ерлихман и Боб Холдеман подадоха заедно оставка. И двамата
бяха приближени на Никсън. Заради немските имена онези, които бяха възпрепятствани от
тях, им бяха дали прякора „Берлинската стена“. Те бяха организирали за президента
престъпни деяния като проникване с взлом и лъжесвидетелстване. Възможно ли беше
изобщо някой да повярва, че те са извършили това против волята му и без да му кажат?
Идеята беше смехотворна.
На другия ден Сенатът единодушно гласува да се назначи специален прокурор, който да
е независим от опетненото Министерство на правосъдието и да разследва трябва ли
президентът да бъде разследван за престъпления.
Десет дни след това одобрението за Никсън падна до 44–45 — първият случай, когато
беше негативно.
Специалният прокурор се залови за работа бързо. Започна да събира екип от юристи.
Мария познаваше една от тях, бивша служителка на Министерството на правосъдието, на
име Антония Капел. Антония живееше в „Джорджтаун“, недалеч от дома на Мария, и една
вечер Мария позвъни на вратата й.
Антония отвори и се изненада.
— Не казвай името ми — рече Мария.
Антония се озадачи, но мислеше бързо и се съгласи.
 — Добре.
— Можем ли да поговорим?
— Разбира се. Влез.
— Би ли дошла в кафенето по-нататък на улицата?
Антония се учуди, но отговори:
— Разбира се. Ще помоля мъжа ми да изкъпе децата… Хмм, дай ми петнадесет
минути.
— Твърдо.
Когато Антония дойде в кафенето, попита:
— Апартаментът ми подслушва ли се?
— Не знам, но е възможно, понеже сега работиш за специалния прокурор.
— Олеле.
— Ето какво — поде Мария. — Аз не работя за Дик Никсън. Вярна съм на
Министерството на правосъдието и на американския народ.
— Добре…
— В момента нямам нищо конкретно, което да ти кажа, но искам да знаеш, че ако има
някакъв начин да помогна на специалния прокурор, ще го направя.
Антония беше достатъчно умна и схвана, че получава предложение да има свой
шпионин в Министерството на правосъдието.
— Това би могло да е наистина важно — каза тя. — Но как ще поддържаме контакт, без
да разкриваме играта?
— Обаждай ми се от уличен телефон. Не се представяй. Казвай нещо за пиене на кафе.
Ще се срещам с теб тук, в същия ден. По това време удобно ли е?
— Отлично е.
— Как вървят нещата?
— Още едва започваме. Търсим подходящи юристи за екипа.
— По този въпрос имам предложение: Джордж Джейкс.
— Като че ли съм го срещала. Припомни ми кой е.
— Работи за Боби Кенеди в продължение на седем години. Първо в Правосъдието,
когато Боби беше главен прокурор, а после в Сената. След убийството на Боби отиде във
Фосет Реншоу.
— Звучи идеално. Ще му се обадя.
Мария се изправи.
— Да си тръгнем поотделно. Намалява възможността да бъдем забелязани заедно.
— Не е ли ужасно, че трябва да действаме толкова потайно, когато всъщност вършим
правилното нещо?
— Знам.
— Благодаря, че дойде да ме видиш, Мария. Наистина го оценявам.
— Довиждане. Не казвай името ми на началника си.

***
Камерън Дюър имаше телевизор в кабинета си. Когато от Сената предаваха
заседанията на Комисията Ървин, телевизорът работеше непрестанно — както и почти
половината телевизори във Вашингтон.
В понеделник следобед, седемнадесети юли, Кам работеше по доклад за новия си
началник, Ал Хейг, който замени Боб Холдеман като завеждащ личния състав в Белия дом.
Кам не обръщаше голямо внимание на предаваните по телевизията показания на Александър
Бътърфийлд, фигура от средно ниво в Белия дом, който организираше дневната програма на
президента през първия мандат на Никсън, а после напусна и оглави Федералното
управление на въздухоплаването.
Един от юристите в комисията на име Фред Томпсън разпитваше Бътърфийлд.
— Известно ли Ви беше инсталирането на някакви подслушвателни устройства в
Овалния кабинет на президента?
Кам вдигна поглед. Това беше неочаквано. Подслушвателни устройства — обикновено
наричани бръмбари — в Овалния кабинет? Определено не.
Бътърфийлд дълго мълча. Залата на Комисията притихна.
— Иисусе Христе — прошепна Кам.
Най-сетне Бътърфийлд каза:
— Известно ми беше за подслушвателните устройства. Да, сър.
Кам стана.
— Не, по дяволите! — кресна той.
По телевизията Томпсън попита:
— Кога бяха инсталирани тези устройства в Овалния кабинет?
Бътърфийлд се поколеба, въздъхна, преглътна и отговори:
— Горе-долу през лятото на седемдесета.
— Боже всемогъщи! — викаше Кам в празния кабинет. — Как е възможно това да се
случи? Как е възможно президентът да е толкова глупав?
— Кажете ни малко за действието на тези устройства. Как се активират например —
попита Томпсън.
— Млъквай! Млъквай, мамицата ти! — викна Кам.
Бътърфийлд подхвана дълго обяснение за системата и накрая разкри, че се активира от
глас.
Кам отново седна. Това беше катастрофа. Никсън тайно беше записвал всичко, което
става в Овалния кабинет. Беше говорил за влизане с взлом, за подкупи и за изнудване, а през
цялото време беше бил наясно, че неговите инкриминиращи думи се записват.
— Глупак, глупак, глупак! — крещеше Кам.
Можеше да предположи какво следва. И Комисията Ървин, и специалният прокурор
щяха да поискат да чуят записите. И почти сигурно щяха да успеят да принудят президента да
ги предаде — те бяха ключово доказателство в няколко криминални разследвания. И тогава
целият свят щеше да узнае истината.
Никсън можеше и да успее да задържи записите за себе си или дори да ги унищожи, но
това беше почти толкова лошо. Понеже ако беше невинен, записите щяха да го оправдаят —
защо да ги крие тогава? Унищожаването им щеше да се приеме като доказателство за вина и
щеше да стане поредното от все по-дългия списък престъпления, за които президентът
можеше да бъде разследван.
С президентството на Никсън беше свършено.
Той навярно щеше да упорства. Кам вече го познаваше добре. Никсън не разбираше кога
е победен — никога не беше разбирал. Някога това беше сила. Сега можеше да стане
причина той да изстрада седмици, може би месеци намаляващо доверие и растящо
унижение, преди най-сетне да се предаде.
Кам нямаше да бъде част от това.
Вдигна телефона и се обади на Тим Тедър. Срещнаха се час по-късно в Илектрик
Дайнър, старомодна закусвалничка.
— Не се ли тревожиш, че ще те видят с мен? — попита Тедър.
— Вече няма значение. Напускам Белия дом.
— Защо?
— Не си ли гледал телевизия?
— Днес не.
— В Овалния кабинет има гласово активиращо се записващо устройство. Всичко,
казано в това помещение през последните три години, е записано. Това е краят. С Никсън е
свършено.
— Чакай малко. През цялото време, докато е уреждал тези неща, той се е записвал сам?
— Да.
— Инкриминирал се е.
— Да.
— Що за идиот върши такива работи?
— Смятах го за умен. Май ни е заблудил. Мен със сигурност ме заблуди.
— Какво ще правиш?
— Обадих ти се затова. Слагам ново начало в живота си. Искам нова работа.
— Искаш да работиш в моята охранителна фирма? Аз съм единственият служител…
— Не, не. Слушай. Аз съм на двадесет и седем. Имам пет години опит в Белия дом.
Говоря руски.
— Значи искаш да работиш за…
— ЦРУ. Добре квалифициран съм.
— Така е. Ще трябва да минеш през тяхното основно обучение.
— Няма проблем. Част от моето ново начало.
— С радост ще се обадя на приятелите си там, ще кажа някоя добра дума.
— Оценявам го. Има и още нещо.
— Какво?
— Не искам да го превръщам в голяма работа, обаче аз знам къде са заровени
труповете. В цялата тази афера „Уотъргейт“ ЦРУ наруши някой правила. Знам всичко за
участието на Управлението.
— Знам.
— Последното, което искам, е да изнудвам някого. Знаеш на кого съм верен. Но можеш
да намекнеш на приятелите си в Управлението, че аз — естествено — не бих се
разприказвал за работодателите си.
— Схванах.
Е, какво мислиш?
Мисля, че работата ти е в кърпа вързана.

***
 Джордж беше щастлив и горд да работи в екипа на специалния прокурор. Чувстваше се
част от групата, която води американската политика, както навремето, когато работеше за
Боби Кенеди. Единственият му проблем беше, че не знае как би могъл изобщо да се върне
към незначителните случаи, по които работеше във Фосет Реншоу.
Нужни бяха пет месеца, но най-сетне Никсън се съгласи да предаде на специалния
прокурор три необработени ленти от записващата система в Овалния кабинет.
Джордж Джейкс беше в кабинета с колегите си и слушаха лентата от двадесет и трети
юни 1972, по-малко от седмица преди „Уотъргейт“.
Чу гласа на Боб Холдеман:
— ФБР не е под контрол, понеже Грей не знае как точно да го контролира.
Записът имаше ехо, но обработеният баритонов глас на Холдеман беше съвсем ясен.
Някой попита:
— Защо му е на президента ФБР да е под контрол?
„Реторичен въпрос“, каза си Джордж. Единствената причина беше да се принуди
Бюрото да спре да разследва престъпленията на самия президент.
На записа Холдеман продължи:
— Разследването им вече води до някои продуктивни области, понеже са успели да
проследят парите.
Джордж си спомни, че задържаните в „Уотъргейт“ имаха много пари в банкноти с
последователни номера. Това значеше, че рано или късно ФБР ще може да установи кой им
ги е дал.
Вече всеки знаеше, че парите идват от КПП. Никсън обаче продължаваше да отрича, че
му е било известно нещо за това. А тук го обсъждаше шест дни преди влизането с взлом!
Намеси се дрезгавият бас на Никсън:
— Хората, които са дарили парите, биха могли просто да кажат, че са ги дали на
кубинците.
Джордж чу някой в стаята да казва:
— Пълни глупости!
Специалният прокурор спря лентата.
— Освен ако не бъркам — каза Джордж, — президентът предлага да поиска от своите
дарители да лъжесвидетелстват срещу самите себе си.
— Можете ли да си го представите? — смаяно възкликна специалният прокурор.
Натисна копчето и гласът на Холдеман каза:
— Не искаме да разчитаме на прекалено много хора. Начинът да се справим с това е да
накараме Уолтърс да се обади на Пат Грей и да каже: „Не се набърквайте в това“.
Чутото на записа беше близко до историята, която Джаспър Мъри представи на
основата на наученото от Мария. Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ.
ЦРУ имаше отколешно споразумение с ФБР: ако разследването на едната агенция
заплашваше да разкрие тайни операции на другата, то можеше да бъде спряно с най-
обикновено искане. Явно идеята на Холдеман беше да накара ЦРУ да се престори, че
разследването от ФБР на взломаджиите в Уотъргейт някак застрашава националната
сигурност.
Което щеше да е възпрепятстване на правосъдието.
На записа президентът Никсън каза:
— Добре, става.
 Прокурорът отново спря лентата.
— Чухте ли това? — невярващо попита Джордж. — Никсън каза: „Добре, става“.
Никсън продължи:
— Възможно е да издъни цялата работа със Залива на свинете. Смятаме, че това ще е
твърде злополучно за ЦРУ, за страната и за американската външна политика.
„Като че ли съставя историята, която ЦРУ да предложи на ФБР“, каза си Джордж.
— Аха. Ще го направим на тази основа — каза гласът на Холдеман.
Прокурорът възкликна:
— Президентът на Съединените щати седи в кабинета си и казва на своите хора да
лъжесвидетелстват!
Всички бяха втрещени. Президентът беше престъпник и те държаха доказателството за
това в ръцете си.
— Пипнахме лъжливото копеле — каза Джордж.
На записа гласът на Никсън каза:
— Не искам по никой начин да остават с впечатлението, че го правим, понеже имаме
грижи по политически причини.
— Правилно — отвърна Холдеман.
Струпани около магнетофона, юристите избухнаха в смях.

***
Мария седеше зад бюрото си в Министерството на правосъдието, когато Джордж се
обади.
— Току-що говорих с нашия приятел — каза той. Мария знаеше, че има предвид
Джаспър. Говореше кодирано, в случай че телефоните се подслушват. — Пресслужбата на
Белия дом се е свързала с телевизионните мрежи и е запазила ефирно време за президента. В
девет довечера.
Беше четвъртък, осми август, 1974.
Сърцето на Мария подскочи. Възможно ли бе най-сетне това да е краят?
— Може би ще подаде оставка — каза тя.
— Боже мой, надявам се да е така.
— Или е това, или просто отново ще заяви, че е невинен.
Мария не искаше да е сама, когато това се случи.
— Искаш ли да наминеш у дома? Ще го гледаме заедно.
— Да, добре.
— Ще приготвя вечеря.
— Нищо, от което се дебелее.
— Джордж Джейкс, суетен си.
— Приготви салата.
— Ела в седем и половина.
— Виното е от мен.
Мария излезе да напазарува за вечерята в августовската вашингтонска жега. Вече не я
беше много грижа за работата й. Загубила беше вяра в Министерството на правосъдието. Ако
Никсън подадеше оставка днес, тя щеше да си потърси нова работа. Оставаше си желанието
й да бъде в някоя правителствена служба: само правителството имаше силата да превърне
света в по-добро място. Но вече й беше втръснало от престъпленията и от оправданията на
престъпниците. Искаше промяна. Смяташе, че може да опита да постъпи в Държавния
департамент.
Купи салата, но и паста, пармезан и маслини. Джордж имаше изтънчен вкус, а с
навлизането в средната възраст ставаше все по-придирчив. Но определено не беше дебел. И
самата тя не беше дебела, обаче не беше и слаба. С наближаването на четиридесетте
заприличваше на… хмм, повече на майка си, особено в ханша.
Тръгна си от работа няколко минути преди пет. Пред Белия дом се бе събрала тълпа.
Хората скандираха: „Затвор за шефа“, закачка с възгласа „Ура за шефа“.
Мария взе автобуса за „Джорджтаун“.
С увеличаването на заплатата си през годините тя сменяше жилищата — всяко
следващо беше по-просторно, но в същия квартал. При последното местене се отърва от
всички снимки на президента Кенеди, освен една. Сегашното й жилище беше удобно. Докато
Джордж поначало предпочиташе ъгловати модерни мебели и семпли украси, Мария
харесваше щампованите тъкани, заоблените контури и многобройните възглавници.
Сивата котка Луупи дойде да я поздрави, както винаги, и отри глава в крака й.
Котаракът Джулиъс беше по-надменен и щеше да се появи по-късно.
Мария сервира масата, изми салатата и рендоса пармезана. После взе душ и облече
лятна памучна рокля в любимия си тюркоазен цвят. Замисли се дали да сложи червило и
реши да не го прави.
Вечерните новини по телевизията се състояха основно от спекулации. Никсън се беше
срещнал с вицепрезидента Джералд Форд, който от утре можеше да е президент.
Прессекретарят Зиглър беше съобщил на репортерите в Белия дом, че президентът ще
направи обръщение към нацията в девет, а после беше излязъл от залата за брифинги, без да
каже за какво ще говори началникът му.
Джордж се появи в седем и половина. Облечен беше в свободни панталони и синя
батистена риза, отворена на врата, а на краката си имаше мокасини. Мария подправи
салатата и сложи пастата във врящата вода, докато Джордж отваряше бутилка кианти.
Вратата на спалнята беше отворена и той надзърна.
— Няма олтар.
— Изхвърлих повечето снимки.
Седнаха на малката масичка да вечерят.
Бяха приятели от тринадесет години и всеки беше виждал другия в мигове на най-
дълбоко отчаяние. И двамата бяха загубили големите си любови — Верина беше отишла в
Черните пантери, а президентът Кенеди — в отвъдното. И Джордж, и Мария бяха
изоставени, но по различен начин. Имаха толкова общо помежду си, че се чувстваха удобно
заедно.
— Сърцето е карта на света, знаеш ли? — попита Мария.
— Дори нямам представа какво значи.
— Веднъж видях средновековна карта. Изобразяваше земята като диск, а в средата се
намираше Йерусалим. Рим беше по-голям от Африка, а Америка, разбира се, я нямаше.
Сърцето е такава карта. Самият човек е в средата, а всичко останало е несъразмерно.
Рисуваш младежките си приятели големи и после не е възможно да ги смалиш, когато трябва
да добавиш по-важни хора. Всеки, който те е наранил, изглежда твърде голям, както и всеки,
когото обичаш.
— Добре, схващам, но…
— Изхвърлих снимките на Джак Кенеди. Но той винаги ще е твърде голям върху
картата на моето сърце. Това искам да кажа.
След вечеря измиха съдовете и седнаха на големия мек диван пред телевизора с
последното вино. Котките легнаха да спят на килима.
Никсън се появи в девет.
„Моля те, нека мъчението свърши вече“, помисли Мария.
Никсън седеше в Овалния кабинет, зад гърба му имаше синя завеса, националният флаг
беше отдясно, а президентският — отляво. Дълбокият дрезгав глас заговори веднага.
— За тридесет и седми път говоря пред вас от този кабинет, където са вземани толкова
много решения, които са променили историята на страната.
Камерата бавно започна да приближава. Президентът беше в познатия син костюм и
със синя вратовръзка.
— В продължителното и тежко време на „Уотъргейт“ чувствах, че е мой дълг да
постоянствам, да положа всяко възможно усилие, за да довърша президентския мандат, за
който ме избрахте. През последните няколко дни обаче за мен стана очевидно, че вече не
разполагам с достатъчно силна политическа база в Конгреса, която да оправдае
продължаването на това усилие.
— Това е! Оттегля се! — възкликна Джордж.
Мария развълнувано стисна ръката му.
Камерите приближиха.
— Никога не съм бил човек, който се отказва.
— По дяволите — рече Джордж. — Да не би да остава?
— Но като президент трябва да поставя интересите на Америка на първо място.
— Не — каза Мария. — Не остава.
— Затова подавам оставка от президентския пост, която е в сила от утре по обед. В
същия момент вицепрезидентът Джералд Форд ще положи президентската клетва в този
кабинет.
— Да! — викна Джордж и удари с юмрук във въздуха. — Направи го! Отива си!
Мария изпитваше не толкова тържествуване, колкото облекчение. Беше се пробудила от
един кошмар. В кошмара най-висшите служители в страната бяха мошеници и никой не
можеше да направи нищо, за да ги спре.
Ала в истинския живот те бяха намерени, опозорени и свалени. Мария изпитваше
чувство за сигурност. Сега си даде сметка, че в последните две години не е приемала
Америка като сигурно място.
Никсън не призна никакви грешки. Не каза, че е извършил престъпления, че е лъгал и е
опитал да прехвърли вината върху други. Отгръщаше страниците на речта си и изброяваше
своите външнополитически победи: Китай, преговорите за ограничаване на въоръженията,
близкоизточната дипломация. Завърши дръзко, с нотка на гордост.
— Свърши се — малко невярващо рече Мария.
— Победихме — отвърна Джордж и я прегърна.
После, без да се замислят, те започнаха да се целуват.
Струваше им се, че това е най-естественото нещо на света.
Не беше внезапен изблик на страст. Целуваха се игриво, проучваха устните и езиците
си. Джордж имаше вкус на вино. Беше като откриването на очарователна тема за разговор,
която по-рано са пренебрегвали. Мария усети, че едновременно го целува и се усмихва.
Скоро обаче прегръдката им стана страстна. Мария изпитваше толкова силно
удоволствие, че задиша тежко. Разкопча синята риза на Джордж, за да усети гърдите му.
Почти беше усетила какво е да държи кокалестото тяло на някой мъж в ръцете си.
Наслаждаваше се на докосването на едрите му длани върху интимните й части, толкова
различно от докосването на нейните нежни пръсти.
С крайчеца на окото си видя, че котките излизат от стаята.
Джордж я гали изненадващо дълго. Досега тя беше имала само един любовник и той не
беше така търпелив — досега вече щеше да е отгоре й. Разкъсваше се между удоволствието от
нещата, които Джордж правеше, и почти паническата потребност да го усети вътре в себе си.
Тогава най-сетне и това стана. Беше забравила колко е хубаво. Притисна гърдите му
към своите и вдигна крака, за да го допусне по-навътре. Повтаряше името му отново и
отново, докато я надвиха спазмите на удоволствието и тя извика. След миг усети как той се
изпразва вътре в нея и това я накара да се свие още веднъж.
Лежаха слети и дишаха тежко. Мария не можеше да се насити да го докосва. Притисна
една ръка на гърба му, а другата на главата му, усети тялото му. Почти се боеше, че той може
да не е истински и всичко това да е сън. Целуна смачканото му ухо. Усети горещия му дъх
върху шията си.
Дишането й бавно се успокои. Светът наоколо отново стана истински. Телевизорът още
работеше и предаваше реакциите на президентската оставка. Тя чу коментаторът да казва:
— Това наистина беше важен ден.
Мария въздъхна.
— Определено — рече тя.

***
Джордж смяташе, че бившият президент трябва да иде в затвора. Много хора бяха на
същото мнение. Никсън беше извършил повече от достатъчно престъпления, заради които
заслужаваше да бъде осъден на затвор. Това не беше средновековна Европа, та кралете да са
над закона — това беше Америка и правосъдието беше еднакво за всички. Съдебната
комисия в камарата постанови импийчмънт за Никсън и конгресът одобри доклада й със
забележителното мнозинство от четиристотин и дванадесет срещу три гласа. Общественото
мнение одобряваше импийчмънта с шестдесет и шест срещу двадесет и седем процента.
Джон Ерлихман вече бе осъден за престъпленията си на двадесет месеца затвор — нямаше
да е честно онзи, който му беше заповядвал, да избегне наказанието.
Месец след оставката президентът Форд помилва Никсън.
Джордж беше възмутен, също като почти всички други. Прессекретарят на Форд подаде
оставка. Вестник Ню Йорк Таймс писа, че помилването е „дълбоко неразумно, спорно и
несправедливо действие“, което с един удар разрушава доверието в новия президент. Всички
бяха на мнение, че Никсън се е спазарил с Форд, преди да му предаде поста.
— Повече не мога да понасям това — каза Джордж на Мария. Двамата бяха в нейната
кухня и той смесваше зехтин и червен винен оцет, за да подправи салатата. — Да си седя зад
бюрото във Фосет Реншоу, докато страната отива по дяволите.
 — Какво ще правиш?
— Много мисля за това. Искам да се върна в политиката.
Мария се обърна да го погледне и Джордж с изненада видя по лицето й неодобрение.
— Какво имаш предвид? — попита тя.
— Конгресменът от избирателния район на майка ми, Девети район в Мериленд, се
пенсионира след две години. Мисля, че мога да получа номинацията за неговото място.
Всъщност, знам, че мога.
— Значи вече си говорил с тамошната организация на Демократическата партия.
Мария определено му се сърдеше, ала Джордж нямаше представа защо.
— Просто проучвателни разговори, да.
— Преди да говориш с мен.
Джордж се сепна. Връзката им беше започнала едва преди месец. Нима наистина вече
трябваше да уточнява всичко с нея? Почти го каза на глас, но преглътна забележката и опита
по-меко:
— Може би първо трябваше да говоря с теб, но не ми мина през ума.
Поръси салатата със зехтина и оцета и започна да я бърка.
— Знаеш, че току-що кандидатствах за една наистина добра позиция в Държавния
департамент.
— Разбира се.
— Струва ми се, ти знаеш, че искам да измина целия път до самия връх.
— И се обзалагам, че ще го направиш.
— Не, с теб няма да мога.
— За какво говориш?
— Старшите служители в Държавния департамент трябва да са аполитични. Те трябва
да служат на демократическите и републиканските конгресмени с равно усърдие. Ако е
известно, че имам връзка с конгресмен, никога няма да получа повишение. Винаги ще си
казват: „Всъщност не можеш да се довериш на Мария Самърс, тя спи с конгресмена
Джейкс“. Ще приемат, че съм лоялна към теб, а не към тях.
Джордж не се бе замислял за това.
— Наистина съжалявам — каза той. — Но какво мога да направя?
— Колко значи за теб тази връзка?
Стори му се, че зад предизвикателните й думи се крие молба.
— Е, малко е рано да говорим за брак…
— Рано ли? — отвърна тя и започна да се ядосва. — На тридесет и осем съм, а ти си
едва вторият ми любовник. Да не мислиш, че съм търсила просто флирт?
— Щях да кажа — търпеливо заговори Джордж, — че ако се оженим, предполагам, че
ще имаме деца и ще стоиш у дома да ги гледаш.
Лицето й пламна от възмущение.
— О, това ли си предполагал? Не само планираш да ми попречиш да напредвам в
кариерата, но и всъщност очакваш да се откажа от нея изобщо!
— Е, обикновено жените правят това, когато се омъжат.
— Това правят, по дяволите! Събуди се, Джордж. Съзнавам, че майка ти от
шестнадесетгодишна възраст се е посветила изключително на това да те отгледа, но ти си
роден през тридесет и шеста, за Бога! Вече сме в седемдесетте. Дойде феминизмът. Работата
вече не е нещо, с което жената се залавя, за да й минава времето, докато някой мъж
благоволи да я превърне в своя домашна робиня.
Джордж се удиви. Това му беше дошло като гръм от ясно небе. Беше направил нещо
нормално и разумно, а Мария кипеше от ярост.
— Не знам защо си толкова груба, по дяволите. Не съм провалил кариерата ти и не съм
те превърнал в домашна робиня. И всъщност не съм те питал искаш ли да се омъжиш за мен.
Гласът й се сниши.
— Какъв задник си. Абсолютен задник.
Мария излезе от кухнята.
— Не си отивай — каза Джордж.
Чу как вратата на апартамента се затръшва.
— По дяволите.
Усети миризма на дим. Пържолите горяха. Загаси котлона под тигана. Месото беше
овъглено и негодно за ядене. Бутна пържолите в кофата за боклук.
— По дяволите — повтори той.
ЧАСТ ОСМА
ДВОР
1976–1983
 51.
Григорий Пешков умираше. Старият боец беше на осемдесет и седем и сърцето го
предаваше.
Таня беше успяла да съобщи на брат му. Лев Пешков беше на осемдесет и две, но каза,
че ще дойде в Москва с частния си самолет. Таня се питаше дали той ще получи разрешение
за пътуване, но Лев някак успя. Пристигнал беше вчера и трябваше да посети Григорий днес.
Григорий лежеше у дома си, блед и неподвижен. Беше чувствителен към натиск и не
можеше да понесе тежестта на завивките върху краката си, затова Аня беше сложила две
кутии в леглото и беше повдигнала върху тях одеялата, та да топлят, без да го докосват.
Макар да беше слаб, Таня усещаше мощното му присъствие. Дори и в покой брадичката
му стърчеше бойко. Когато отвореше очи, отправяше все същия настойчив син поглед, който
често беше вселявал страх у враговете на работническата класа.
Беше неделя и семейството и близките бяха дошли да го видят. Те се сбогуваха, макар
да се преструваха, че не е така, разбира се. Братът на Таня, Димка, и жена му Наталия бяха
довели Катя, хубавата им седемгодишна дъщеричка. Бившата съпруга на Димка, Нина, дойде
с Гриша, който дори на единадесет вече проявяваше упорството и твърдостта на прадядо си.
Григорий се усмихна благо на всички.
— Бих се в две революции и в две световни войни. Цяло чудо е, че изкарах толкова
дълго.
После заспа и повечето роднини излязоха. Таня и Димка останаха да седят край
леглото. Кариерата на Димка беше напреднала: сега работеше в Държавния планов комитет
и беше кандидат-член на Политбюро. Все още беше близък с Косигин, но опитите им да
реформират съветската икономика винаги биваха блокирани от кремълските консерватори.
Съпругата му Наталия ръководеше аналитичния отдел на Външното министерство.
Таня започна да разказва за последните статии, които беше написала за ТАСС. По
предложение на Василий, който сега работеше в Министерството на земеделието, тя беше
отлетяла до Ставропол, плодороден южен край, където колхозите експериментираха със
система за стимулиране според добива.
— Добивите растат — каза тя на Димка. — Реформата е много успешна.
— В Кремъл няма да харесат стимулите — отвърна Димка. — Ще кажат, че системата
намирисва на ревизионизъм.
— Та тя действа от години. Тамошният първи секретар на партията е много
предприемчив човек. Казва се Михаил Горбачов.
— Трябва да има приятели нависоко.
— Познава Андропов, който ходи там на процедури заради минералните води.
Шефът на КГБ страдаше от камъни в бъбреците, мъчителна болест. „Ако има въобще
човек, който си заслужава такава болка, то това е Юрий Андропов“, рече си Таня.
Димка беше заинтригуван.
— Значи този Горбачов е реформатор, който е приятел с Андропов? Следователно е
необикновен човек. Трябва да го държа под око.
— Стори ми се ободряващо разумен.
— Определено се нуждаем от нови идеи. Помниш ли как през шестдесет и първа
Хрушчов предвиждаше, че до двадесет години СССР ще изпревари САЩ и в производството,
и като военна мощ?
 Таня кимна.
— По онова време го имаха за песимист.
— Вече минаха петнадесет години, а ние сме по-назад от всякога. И Наталия ми казва,
че източноевропейските страни също изостават от съседите си. Мълчат си само заради
огромните субсидии, които получават от нас.
— Добре е, че изнасяме много нефт и други суровини, за да можем да си плащаме
сметките.
— Но не е достатъчно. Погледни Източна Германия. По дяволите, трябваше да
построим стена, за да не бягат хората към капитализма.
Григорий се размърда. Таня се почувства виновна. Оспорваше основните неща, в които
дядо й вярваше, седнала край смъртния му одър.
Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Беше старец, слаб и прегърбен, но
безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, който му прилягаше съвършено, като на
филмов герой. Бялата му риза блестеше, а цветът на червената му вратовръзка беше ярък.
Такива дрехи имаше само на Запад. Таня никога не беше срещала стареца, но в него имаше
нещо познато. Това трябва да беше Лев.
Той не обърна внимание на Таня и Димка и се вгледа в болния.
Дядо Григорий му отправи поглед, който говореше, че го познава, но не може да си
спомни кой е точно.
— Григорий — заговори новодошлият. — Братко. Как остаряхме толкова?
Говореше някакъв особен старовремски руски с острото произношение на
петроградски фабричен работник.
— Лев? Ти ли си наистина? А какъв хубавец беше!
Лев се приведе и целуна Григорий по двете страни, после старците се прегърнаха.
— Навреме дойде — каза Григорий. — Вече съм пътник.
След Лев влезе и една жена на осемдесетина години. На Таня й се видя, че е облечена
като проститутка — стилна черна рокля, високи токчета, грим и бижута. Таня се питаше
нормално ли е стариците в Америка да се обличат така.
— Видях някои от внуците ти оттатък — рече Лев. — Хубаво котило са.
— Те са радостта на живота ми — отговори Григорий с усмивка. — Ами ти?
— Имам една дъщеря от Олга, съпругата, която не обикнах, и син от Марга — ето я тук
— която предпочитах. Не бях кой знае какъв баща и за двете си деца. Никога не съм имал
твоето чувство за отговорност.
— Внуци?
— Трима. Едната е филмова звезда, вторият е певец, а третият е негър.
— Негър ли? И как става това?
— По обичайния начин, глупако. Синът ми Грег — кръстен е на чичо си впрочем —
преспал с черно момиче.
— Е, това и чичо му не го е правил — отвърна Григорий и старците се разсмяха.
— Какъв живот преживях, Лев — подхвана Григорий. — Щурмувах Зимния дворец.
Свалихме царя и построихме първата комунистическа страна. Отбранявах Москва от
нацистите. Аз съм генерал и Володя е генерал. Толкова виновен се чувствам пред теб.
— Виновен ли?
— Ти замина за Америка и пропусна всичко това — обясни Григорий.
— Не се оплаквам.
 — Получих даже и Катерина, която предпочиташе теб.
— А аз получих само сто милиона долара — отвърна Лев с усмивка.
— Да. На тебе се падна по-лошият дял. Толкова съжалявам, Лев.
— Всичко е наред. Прощавам ти.
„Иронично говори“, рече си Таня, „но Григорий май не схваща“.
Влезе вуйчо Володя. Тръгнал беше за някаква военна церемония и беше в генералската
униформа. Таня потресено осъзна, че той за пръв път вижда истинския си баща. Лев се
взираше в сина, когото не познаваше.
— Боже мой. На тебе прилича, Григорий.
— Но е твой.
Баща и син си стиснаха ръцете.
Володя не продумваше, завладян от чувства.
— Когато си ме загубил като баща, не си загубил много, Володя — рече Лев.
Продължаваше да стиска ръката на сина си и го оглеждаше от горе до долу: лъснати обувки,
армейска униформа, медали, проницателни сини очи, стоманеносива коса. — Аз обаче
загубих. Май загубих много.

***
Когато излезе от дома си, Таня установи, че се пита къде са сгрешили болшевиките,
къде идеализмът и енергията на дядо Григорий се бяха извратили и се бяха превърнали в
тирания. Отиде до автобусната спирка и се отправи към срещата с Василий. В автобуса
размишляваше за ранните години на руската революция и се чудеше дали решението на
Ленин да закрие всички вестници, с изключение на болшевишките не е било ключовата
грешка. Това означаваше, че от самото начало не са се разпространявали други идеи и никога
не е било възможно общоприетото да се поставя под съмнение. Горбачов в Ставропол беше
изключителен с това, че му беше позволено да опита нещо различно. Общо взето, такива хора
биваха задушавани. Таня беше журналистка и подозираше, че егоцентрично надценява
свободата на печата, но й се струваше, че отсъствието на критични вестници позволява
другите форми на потисничество да процъфтяват по-лесно.
Вече бяха минали четири години от освобождаването на Василий. През това време той
остроумно се беше реабилитирал. В Министерството на земеделието беше измислил
образователен радиосериал, чието действие се развиваше в колхоз. Освен драмите с
неверните съпруги и непослушните дечурлига, героите обсъждаха разни земеделски
техники. Естествено, селяните, които пренебрегваха съветите от Москва, бяха мързеливи и
некадърни, а заблудените юноши, които не се покоряваха на властта на Комунистическата
партия, търпяха подигравките на приятелите си или се проваляха на изпитите. Сериалът
имаше огромен успех. Василий се върна в „Радио Москва“ и получи апартамент в писателски
блок.
Срещите им бяха тайни, а освен това Таня от време на време се натъкваше на Василий
на профсъюзни събития или частни увеселения. Вече не изглеждаше като ходещ скелет,
какъвто беше при връщането си от Сибир през седемдесет и втора. Беше наддал на тегло и
беше повъзвърнал предишното си присъствие. Вече в средата на четиридесетте, Василий
никога повече нямаше да е хубав като кинозвезда; но бръчките по лицето някак го правеха
по-привлекателен. И все още преливаше от чар. Всеки път Таня го виждаше с различна жена.
Това вече не бяха младите девойки, които го обожаваха, когато беше на тридесетина години.
Но навярно бяха жените на средна възраст, в които онези девойки се бяха превърнали —
елегантни жени с шикозни дрехи и обувки с високи токчета, които сякаш винаги успяваха да
се снабдят с дефицитните лак за нокти, боя за коса и чорапогащи.
Таня се срещаше тайно с Василий веднъж месечно.
Всеки път той носеше последните части от книгата, по която работеше. Написани на
ръка със ситния спретнат почерк, на който беше навикнал в Сибир, за да пести хартия. Таня
напечатваше текста на пишеща машина и където беше нужно, поправяше правописа и
пунктуацията. На следващата среща му ги даваше за преглед и двамата обсъждаха
написаното.
Милиони хора по света купуваха книгите на Василий, но той никога не бе срещал и
един от тях. Дори не можеше да чете отзивите, които бяха на чужди езици и отпечатани в
западни вестници. Затова Таня беше единственият човек, с когото можеше да обсъжда
работата си, и той слушаше жадно всичко, което тя имаше да му каже. Таня беше неговият
редактор.
Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и
всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на
Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина,
кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му
банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.
Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от
автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я
следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка
пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са
само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.
Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство,
каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече
ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня
осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше
силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му
беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и
слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.
— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.
— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.
Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.
— Следваща глава?
— Последната — отговори той и й подаде плика.
— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама.
В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в
Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне
животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше
наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата
си.
— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?
 — Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в
Лайпциг.
— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца —
укорително рече той.
— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с
нея.
— Моля те, направи го.
Таня беше огорчена.
— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш,
намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.
— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в
книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право
да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти
беше моят спасителен път и то неведнъж.
Таня кимна. Това беше вярно.
Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа
в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий
би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се
унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би
трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада,
но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно
дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.
Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин,
главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше
цигара.
— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не
може да излезе.
— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И
върши работа.
— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов
подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.
— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.
— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем
нова статия за Ипатовския метод.
— Какво казва областният секретар на партията?
— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.
„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да
си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.
— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.
Опоткин кимна и си тръгна.
„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за
добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо
беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система
и дума не можеше да става.
Разбира се.
 52.
Джордж Джейкс беше облечен в нов смокинг. Рече си, че изглежда доста добре в него.
На четиридесет и две вече нямаше физиката на борец, с която така се гордееше на младини,
но още беше стегнат и изправен и черно-бялото облекло го подчертаваше.
Беше в евангелистката църква Ветил, където майка му се черкуваше от десетилетия,
във вашингтонското предградие, което сега той представляваше като конгресмен. Църквата
беше ниска тухлена постройка, малка и проста, и обикновено я красяха само няколко
рамкирани библейски цитати: „Господ е моят пастир“ и „В началото бе Словото“. Ала днес
църквата бе празнично пременена с гирлянди, панделки и купища бели цветя. Хорът пееше
„Иде скоро“, докато Джордж чакаше невестата си.
На предния ред беше майка му, облечена в нов тъмносин костюм и с подходяща
шапчица с воалетка.
— Е, радвам се — каза Джаки, когато Джордж й съобщи, че ще се жени. — Вече съм на
петдесет и осем и съжалявам, че чака толкова адски дълго, но съм щастлива, че най-сетне
стигна дотук.
Езикът й открай време беше остър, но днес тя не можеше да скрие гордата си усмивка.
Нейният син се женеше в нейната църква пред всичките й приятели и съседи, а на това
отгоре беше и конгресмен.
До нея седеше бащата на Джордж, сенаторът Грег Пешков. Някак успяваше да накара
дори смокингът да изглежда като смачкана пижама. Беше забравил да сложи копчета на
ръкавелите на ризата, а папийонката му приличаше на умрял молец. Никой нямаше нищо
против.
На същия ред бяха и руските баба и дядо на Джордж, Лев и Марга, вече над
осемдесетгодишни. И двамата изглеждаха крехки, но бяха долетели от Бъфало за сватбата на
внука си.
С идването си на сватбата и настаняването на предния ред, белите баща, баба и дядо на
Джордж признаваха истината пред света, но никой не го беше грижа. Годината беше 1978 и
онова, което навремето беше таен срам, вече нямаше значение.
Хорът запя „Толкова си красива“ и всички се обърнаха и погледнаха към входа.
Верина влезе, под ръка с баща си, Пърси Марканд. Джордж зяпна при вида й, както
постъпиха и още неколцина от присъстващите. Верина носеше дръзка бяла рокля с голи
рамене. До средата на бедрото роклята беше тясна, а надолу минаваше в шлейф.
Карамелената кожа на голите й рамене беше нежна и гладка като сатена на роклята.
Изглеждаше толкова прекрасна, че направо болеше. Джордж усети, че се просълзява.
Службата мина като в мъгла. Джордж успя да даде правилните отговори, но можеше да
мисли единствено, че сега Верина е негова завинаги.
Церемонията беше проста, но в угощението, което после даде бащата на булката,
нямаше нищо скромно. Пърси нае Рибите, джорджтаунски нощен клуб с шестметров водопад
на входа. Водопадът се изливаше в огромно езеро със златни рибки, а в средата на дансинга
имаше аквариум.
Първият танц на Джордж и Верина беше на песента на Би Джийс „Остани жив“.
Джордж не беше голям танцьор, но това нямаше значение — всички гледаха Верина, която
държеше шлейфа с една ръка и танцуваше в ритъма на диското. Джордж беше толкова
щастлив, че му се искаше да прегърне всички.
Вторият партньор на Верина в танците беше Тед Кенеди, който дойде на сватбата без
съпругата си Джоун — вървеше мълва, че са се разделили. Джаки прегърна хубавеца Пърси
Марканд. Майката на Верина, Бейб Лий, танцува с Джордж.
Братовчедът на Джордж, Дейв Уилямс, беше тук със сексапилната си съпруга Бийп и с
петгодишния им син Джон Лий, кръстен на блус-певеца Джон Лий Хукър. Малчуганът
танцуваше с майка си и пристъпваше с такава вещина, че разсмя всички — явно беше гледал
Треска в събота вечер.
Елизабет Тейлър танцуваше с най-новия си съпруг, милионер и бъдещ сенатор Джон
Уорнър. Лиз носеше прочутия тридесет и три каратов диамант „Круп“ на безименния пръст
на дясната си ръка. Докато наблюдаваше всичко това през мъглата на еуфорията, Джордж
замаяно осъзна, че неговата сватба се е превърнала в едно от най-големите светски събития
на годината.
Поканил беше и Мария Самърс, но тя отказа. След като краткият им роман завърши с
караница не си говориха в продължение на една година. Джордж беше наранен и учуден. Не
знаеше как се очаква да изживее живота си — правилата се бяха променили. Чувстваше се и
оскърбен. Жените искаха нови отношения и очакваха той да знае — без да му се казва —
какви са тези отношения и да ги приеме без уговорки.
И тогава Верина се появи, след като се бе крила в продължение на седем години. Беше
създала своя лобистка фирма във Вашингтон, която специализираше в гражданските права и
други въпроси на равенството. Първите й клиенти бяха малки групи за натиск, които не
можеха да си позволят свой собствен лобист. Слухът, че Верина е членувала в Черните
пантери, само повишаваше доверието към нея. Не мина много и двамата с Джордж отново
бяха двойка.
Верина явно се беше променила. Една вечер тя каза:
— Драматичните жестове имат своето място в политиката, но в крайна сметка напред
се върви чрез търпелива работа с много обикаляне: изработване на законодателство,
разговори с медиите, печелене на гласове.
„Пораснала си“, рече си Джордж и едва се удържа да не го каже на глас.
Новата Верина искаше брак и деца и беше сигурна, че може и да ги има, и да прави
кариера. Джордж веднъж се беше опарил и не искаше пак да бърка в огъня — щом тя
мислеше така, кой беше той, че да спори.
Написа тактично писмо до Мария, което започваше с думите: „Не искам да го чуеш от
някой друг“. Каза й, че двамата с Верина отново са заедно и говорят за брак. Мария отговори
с топъл приятелски тон и връзката им се върна към това, което беше преди оставката на
Никсън. Но Мария си остана сама и не дойде на сватбата.
Джордж седна с баща си и дядо си, за да почине от танците. Лев с удоволствие пиеше
шампанско и разказваше вицове. Един полски кардинал бе избран за папа и по този случай
Лев разполагаше със запас от безвкусни шеги за полския папа.
— Той направил чудо — накарал един слепец да оглушее!
— Мисля, че това е много агресивен политически ход от страна на Ватикана — каза
Грег.
Джордж се изненада, обаче Грег обикновено имаше основание за думите си.
— Как така? — попита Джордж.
— Католицизмът е по-популярен в Полша, отколкото другаде в Източна Европа, и там
комунистите нямат силата да потиснат религията като във всички други страни. Има полски
религиозен печат, католически университет и различни благотворителни организации, на
които им се разминава, че подслоняват дисиденти и отбелязват нарушенията на човешките
права.
— С какво се е захванал Ватиканът тогава? — попита Джордж.
— Ще прави бели. Вярвам, че разглеждат Полша като слабото място на Съветския
съюз. Този полски папа ще прави повече от това да маха на туристите от балкона. Стой и
гледай.
Джордж се канеше да попита какво ще прави папата, когато салонът притихна и той
видя, че президентът Картър е дошъл.
Всички аплодираха, дори републиканците. Президентът целуна булката, стисна ръката
на младоженеца и прие чаша розово шампанско, макар че отпи само глътка.
Докато Картър говореше с Пърси и Бейб, които отдавна набираха средства за
демократите, един от сътрудниците му заговори Джордж. След кратка размяна на няколко
любезни думи, мъжът попита:
— Бихте ли обмислили да работите в избраната постоянна комисия по разузнаването в
Камарата на представителите?
Джордж бе поласкан. Конгресните комисии бяха важни. Мястото в една от тях беше
източник на власт.
— В Конгреса съм само от две години — отговори той.
Сътрудникът кимна.
— Президентът държи на издигането на чернокожи конгресмени, а Тип О’Нийл е
съгласен. — Тип О’Нийл беше водач на мнозинството в камарата и имаше правото да дава
места в комисиите.
— С радост ще служа на президента с каквото мога, но разузнаване?
ЦРУ и останалите разузнавателни агенции докладваха на президента и на Пентагона,
но биваха оторизирани, финансирани и на теория контролирани от Конгреса. За по-голяма
сигурност, контролът беше делегиран на две комисии, една на Камарата на представителите
и една на Сената.
— Знам какво мислите — продължи сътрудникът. — Разузнавателните комисии
обикновено са пълни с консервативни приятели на военните. Вие сте либерал и сте
критикували Пентагона за Виетнам и ЦРУ — за „Уотъргейт“. Но тъкмо заради това искаме
Вас. В момента тези комисии не контролират, те само ръкопляскат. А разузнавателни
агенции, които мислят, че ще им се размине, ако извършат убийство, ще извършат убийство.
Затова ни трябва някой, който да задава трудни въпроси.
— Разузнавателната общност ще се ужаси.
— Много хубаво — отвърна сътрудникът на президента. — След държанието им в
ерата на Никсън имат нужда от малко разтърсване. — Той погледна към дансинга. Джордж
проследи погледа му и видя, че президентът Картър си тръгва. — Трябва да вървя. Искате ли
време да помислите?
— Не, по дяволите — каза Джордж. — Ще го направя.

***
 — Кръстница? Аз? — възкликна Мария Самърс. — Сериозно ли говориш?
Джордж Джейкс се усмихна.
— Знам, че не си много религиозна. Всъщност и ние не сме. Ходя на църква, за да
угодя на майка ми. Верина е била веднъж за последните десет години, и то на сватбата ни.
Но идеята за кръстниците ни харесва.
Двамата обядваха в столовата за членовете на Камарата на представителите на
приземния етаж на сградата на Капитолия. Седяха срещу прочутия стенопис Корнуолис
преговаря за прекратяване на военните действия. Мария ядеше кюфте, а Джордж — салата.
— Кога очаквате бебето?
— След около месец — в началото на април.
— Как се чувства Верина?
— Ужасно. Летаргична и нетърпелива едновременно. И уморена, все е уморена.
— Скоро ще се свърши с това.
— Ще станеш ли кръстница? — върна се Джордж на въпроса.
Мария пак избегна отговора.
— Защо питаш мен?
Джордж помисли малко.
— Предполагам, че е защото ти вярвам. Може би ти вярвам повече, отколкото на всеки
друг извън семейството ми. Ако двамата с Верина загинем в самолетна катастрофа, а
родителите ни са твърде стари или са починали, вярвам, че ти някак ще се погрижиш за
отглеждането на моите деца.
Мария явно се развълнува.
— Прекрасно е човек да чуе такова нещо.
Без да го казва, Джордж мислеше, че вече не е вероятно Мария да има свои деца — по
негови сметки тази година щеше да навърши четиридесет и четири — а това значеше, че има
доста майчинска привързаност, която да посвети на децата на приятелите си.
Мария вече беше като член на семейството. Приятелството й с Джордж беше от близо
двадесет години. Тя все още гостуваше на Джаки по няколко пъти годишно. Грег харесваше
Мария, харесваха я и Лев и Марга. Трудно беше да не я харесва човек.
Джордж не изрази нито един от тези доводи, а каза:
— Ако приемеш, това ще означава много за Верина и за мен.
— Наистина ли Верина го иска?
Джордж се усмихна.
— Да. Тя знае, че сме имали връзка, но не е от ревнивите. Всъщност, тя се възхищава
на това, което ти постигна в кариерата си.
Мария погледна стенописа с мъжете с куртки и ботуши от осемнадесети век и
отговори:
— Добре, май ще постъпя като генерал Корнуолис и ще се предам.
— Благодаря ти! Много се радвам. Бих поръчал шампанско, но знам, че няма да пиеш в
средата на работния ден.
— Може би, когато бебето се роди.
Сервитьорката вдигна чиниите и двамата поръчаха кафе.
— Как е в Държавния департамент? — попита Джордж. Мария сега беше голяма
работа там. Титлата й беше заместник помощник-секретар и постът беше по-влиятелен,
отколкото звучеше.
 — Мъчим се да разберем какво става в Полша. Не е лесно. Мислим, че има много
критики към правителството вътре в самата Обединена работническа партия, тоест — в
Комунистическата партия. Работниците са бедни, елитът е твърде привилегирован, а
„Пропаганда на успеха“ само привлича вниманието към провала. В действителност през
изминалата година националният доход е спаднал.
— Знаеш, че съм в комисията по разузнаването в Камарата.
— Разбира се.
— Получавате ли добра информация от агенциите?
— Доколкото знаем, добра е, но не е достатъчна.
— Искаш ли да попитам за това в Комисията?
— Да, ако обичаш.
Може да се окаже, че ни трябват повече разузнавачи във Варшава.
— Струва ми се, че е така. Полша може да се окаже важна.
Джордж кимна.
— Така каза и Грег, когато Ватиканът избра папа поляк. А Грег обикновено е прав.

***
На четиридесет години Таня беше недоволна от живота си.
Питаше се какво иска да прави със следващите си четиридесет години и установяваше,
че не иска да ги прекара като сподвижница на Василий Енков. Беше изложила на опасност
свободата си, за да сподели неговия гений със света, но това не й даде нищо. Реши, че е време
да се съсредоточи върху собствените си потребности. Не знаеше какво означава това.
Недоволството й стигна връхната си точка на едно празненство за присъждането на
Ленинската литературна награда за мемоарите на Брежнев. Наградата беше смехотворна:
трите тома на автобиографията на съветския вожд бяха зле написани, неверни, при това не
бяха дело на самия Брежнев, а на други хора. Но писателският профсъюз прецени, че
наградата е добър повод за веселба.
В подготовка за празненството Таня вдигна косите си в конска опашка като Оливия
Нютън-Джон във филма Брилянтин, който беше гледала на пиратска видеокасета. Новата
прическа не я ободри толкова, колкото се беше надявала.
На излизане от сградата Таня се натъкна на брат си във фоайето и му каза къде отива.
— Видях, че твоето протеже Горбачов държа ласкателна реч за литературния гений на
другаря Брежнев — каза тя.
— Михаил знае кога да целува нечий задник — отвърна Димка.
— Добра работа свърши като го взе в Централния комитет.
— Той вече имаше подкрепата на Андропов, който го харесва — обясни Димка. —
Трябваше само да убедя Косигин, че Горбачов е истински реформатор. — Андропов,
председателят на КГБ, все повече се открояваше като водач на консерваторите в Кремъл, а
Косигин представляваше реформаторите.
— Не е обичайно да спечели подкрепата и на двете страни — каза Таня.
— Горбачов не е обичаен човек. Приятно прекарване.
Празненството беше в казионните помещения на писателския профсъюз, но бяха
успели да се сдобият с няколко каси Багратион, грузинско шампанско. Под неговото влияние
Таня влезе в спор с Пьотр Опоткин. Никой не харесваше Опоткин, който не беше журналист,
а политически отговорник, но трябваше да го канят по светските сбирки, понеже беше
влиятелен и не биваше да го обиждат. Той приклещи Таня и обвинително рече:
— Посещението на папата във Варшава е катастрофа!
Опоткин имаше право. Никой не си бе представял какво ще стане. Папа Йоан Павел II
се оказа талантлив пропагандатор. Когато слезе от самолета на военното летище Окенче той
падна на колене и целуна полската земя. На другата сутрин снимката беше по първите
страници на западните вестници и Таня знаеше — както знаеше и самият папа — че
изображението ще се върне в Полша по нелегалните канали. Тя тайно ликуваше.
Даниил, нейният началник, който слушаше разговора, се намеси:
— Докато пътувал за Варшава в открит автомобил, папата бил приветстван от два
милиона души.
— Два милиона? — възкликна Таня. Не беше виждала тази статистика.
— Възможно ли е? Та това трябва да е около пет процента от цялото население, един
на всеки двадесет поляци!
— Какъв е смисълът партията да контролира отразяването на посещението по
телевизията, след като хората и сами могат да видят папата? — ядоса се Опоткин.
За такива като него контролът беше всичко.
Опоткин още не беше свършил.
— Отслужил меса на Площада на победата в присъствието на двеста и петдесет хиляди
души!
Това вече беше известно на Таня. Числото беше потресаващо дори за нея, понеже ярко
показваше доколко комунизмът не е успял да спечели сърцата на поляците. Тридесет и пет
години живот в съветската система не бяха променили никого, освен привилегирования елит.
Таня отвърна с подходящите изрази от комунистическия жаргон:
— При първа възможност полската работническа класа утвърди реакционната си
принадлежност.
Опоткин обвинително я побутна с показалец по рамото.
— Тъкмо реформистите като теб настояваха папата да бъде допуснат там.
— Глупости — презрително отвърна Таня. Кремълските либерали като Димка бяха
настоявали за това, но загубиха спора и Москва беше наредила на Варшава да забрани
идването на папата. Ала полските комунисти не се подчиниха на заповедта. Полският
държавен глава Едвард Герек отказа на Брежнев в проява на необикновена за
комунистически сателит независимост. — Полските водачи взеха това решение. Опасяваха
се, че ще има бунт, ако забранят посещението на папата.
— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — рече Опоткин.
Таня знаеше, че само застрашава кариерата си като спори с него, но вече беше на
четиридесет години и й беше дошло до гуша да угодничи на идиоти.
— Финансовият натиск направи полското решение неизбежно — каза тя. — Полша
получава огромни субсидии от нас, но освен тях й трябват и заеми от Запада. При
посещението си във Варшава Картър беше много твърд. Ясно показа, че финансовата помощ
е обвързана с онова, което те наричат човешки права. Ако искаш да виниш някого за триумфа
на папата, това е Джими Картър.
Опоткин трябва да бе наясно, че това е истина, но нямаше да го признае.
— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да
вземат заеми от западни банки.
Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство
от спора, но не можа да се въздържи.
— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или
либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат
достатъчно собствени храни.
— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!
— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато
правителството повишава цените, те се бунтуват.
— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.
Даниил беше потънал в мисли.
— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за
това.
— Искам още малко шампанско — каза Таня.
На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се
появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се
беше съсредоточила върху себе си.
— Не мога още дълго да правя това — каза тя.
— Кое? — попита Василий.
— Знаеш.
— Май мога да се досетя.
— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.
— А какво искаш да правиш?
— Там е бедата, че не знам.
— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.
— Какво?
— Вече не гоня момичетата. Или жените.
Таня беше настроена цинично.
— Не ги гониш или просто не ги настигаш?
— Усещам скептична нотка.
— Колко си схватлив.
— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да
поддържаме заблудата, че едва се познаваме.
— Какво те кара да кажеш това?
Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе
над шума от веселбата.
— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е
свързвал с теб.
— Понеже сме свръхвнимателни. Никога не допускаме да ни видят заедно.
— Щом е така, няма опасност хората да знаят, че двамата с теб сме приятели.
Таня не беше убедена.
— Може би. И какво от това?
Василий опита да се усмихне пакостливо.
— Някога ми каза, че ще спиш с мен, ако се откажа от харема си.
— Не вярвам, че някога съм казала такова нещо.
 — Или поне го загатна.
— Както и да е, трябва да е било преди осемнадесет години.
— Прекалено късно ли е вече да приема предложението?
Таня го зяпна и не можа да продума.
Василий запълни мълчанието.
— Ти си единствената жена, която някога е била истински важна за мен. Всяка друга
беше просто завоевание. Някои дори не харесвах. Достатъчна причина да съблазня някоя
жена беше, че още не съм преспал с нея.
— Предполага ли се, че това те прави по-привлекателен за мен?
— Когато се измъкнах от Сибир, опитах да възобновя този начин на живот. Отне ми
много време, обаче накрая разбрах истината — това не ме прави щастлив.
— Така ли? — Таня се ядосваше все повече.
Василий не забеляза.
— Приятели сме от много време. Ние сме сродни души. Родени сме един за друг.
Съвсем естествено ще е да спим заедно.
— О, разбирам.
Василий беше глух за нейния сарказъм.
— Ти си сама и аз съм сам. Защо е така? Ние трябва да сме заедно. Трябва да се
оженим.
— Да обобщим тогава — отвърна Таня. — Цял живот си прекарал в прелъстяването на
жени, които не са били от значение за теб. Сега гониш петдесетте и жените всъщност вече не
те привличат толкова — или може би ти вече не ги привличаш — и в този момент
благоволяваш да ми предложиш брак.
— Може да не съм се изразил много добре. Повече ме бива в писането.
— Бъди сигурен, че не си се изразил добре. Аз съм последният пристан на залязващия
Казанова!
— Ох, по дяволите, сърдиш ми се, нали?
— Меко казано.
— Намеренията ми бяха тъкмо обратните.
Над рамото на Василий Таня срещна погледа на Даниил. Импулсивно остави Василий
и отиде при него.
— Даниил, искам пак да замина в чужбина. Има ли някаква възможност да получа
командировка зад граница?
— Разбира се — отговори той. — Ти си моят най-добър автор. Ще направя каквото
мога, в рамките на разумното, за да си доволна.
— Благодаря ти.
— И по едно съвпадение си мислех, че трябва да подсилим бюрото ни в определена
страна.
— Коя?
— Полша.
— Би ме пратил във Варшава?
— Тъкмо там се случва всичко.
— Добре. Полша ще е.
 ***
На Кам Дюър му втръсна от Джими Картър. Смяташе, че администрацията на Картър
се държи страхливо, особено в отношенията със СССР. Кам работеше в Московския отдел в
главната квартира на ЦРУ в Лангли, на петнадесетина километра от Белия дом. Съветникът
по националната сигурност Збигнев Бжежински беше твърд антикомунист, обаче Картър бе
предпазлив.
Ала сега беше година на избори и Кам се надяваше на победа на Роналд Рейгън. Рейгън
беше агресивен по въпросите на външната политика и обещаваше да освободи
разузнавателните агенции от блудкавите етични задръжки на Картър. Кам се надяваше
Рейгън да прилича повече на Никсън.
В началото на 1980 година Кам остана изненадан, когато го привикаха при заместник-
началничката на отдела за Съветския блок, Флорънс Гиъри. Гиъри беше привлекателна жена,
няколко години по-възрастна от Кам: той беше на тридесет и три, а тя навярно на тридесет и
осем. Знаеше историята й. Била взета за обучение, използвали я като секретарка в
продължение на години и я обучили едва когато тя вдигнала голям шум. Сега беше
изключително компетентен разузнавач, но доста от мъжете продължаваха да не я харесват
заради неприятностите, които беше създала.
Днес беше облечена в плисирана пола и зелен пуловер. „Прилича на учителка“,
помисли Кам, „на секси учителка с хубави гърди“.
— Седнете — каза Гиъри. — Комисията по разузнаването в Камарата смята, че
информацията ни за Полша не е добра.
Камерън седна. Загледа се през прозореца, за да не я зяпа в гърдите.
— Следователно те знаят кой е виновен за това — рече той.
— Кой?
— Директорът на ЦРУ, адмирал Търнър, и онзи, който го назначи — президентът
Картър.
— И защо по-точно?
— Защото Търнър не вярва в Хуминт — Хуминт, сиреч разузнаването от хора,
представляваше получената от шпиони информация. Търнър предпочиташе Сигинт,
информацията от наблюдаване на комуникациите.
— А Вие вярвате ли в Хуминт?
„Хубава уста има“, забеляза Кам, „розови устни и равни зъби“. С усилие се съсредоточи
да отговори.
— Естествено, не може да се разчита изцяло на него, понеже по подразбиране всички
предатели са лъжци. Ако казват истината на нас, значи лъжат своята страна. Но това не
означава, че Хуминт няма стойност, особено ако се оценява заедно с данните от други
източници.
— Радвам се, че мислите така. Трябва да позасилим нашето Хуминт. Какво е
отношението Ви към работата зад граница?
Камерън се обнадежди.
— Искам назначение в чужбина още откак постъпих в Управлението преди шест
години.
— Добре.
 — Руският ми е много добър. С радост бих заминал за Москва.
— Е, животът е забавно нещо. Заминавате за Варшава.
— Не се шегувате.
— Никога не се шегувам.
— Не говоря полски.
— Ще установите, че руският е полезен. От тридесет и пет години полските ученици
учат руски. Но трябва да понаучите и полски.
— Добре.
— Това е всичко.
Камерън се изправи.
— Благодаря — рече той и тръгна към вратата. — Флорънс, можем ли да обсъдим това
малко по-подробно? Може би на вечеря?
— Не — твърдо отговори тя. После, просто за да се увери, че той е схванал посланието,
додаде — Определено не.
Кам излезе и затвори вратата. Варшава! Общо взето, беше доволен. Това беше
командироване в чужбина. Усещаше се оптимистично настроен. Разочарова се, когато тя
отхвърли поканата му за вечеря, но той знаеше какво да направи по въпроса.
Взе си дрехата и се качи в колата си, сребрист Мъркюри Капри. Отиде във Вашингтон и
закриволичи сред трафика към квартала „Адамс Морган“. Там паркира на една пряка от
салон за масажи на име Копринени ръце.
Жената на рецепцията го поздрави.
— Здрасти, Кристофър, как си днес?
— Добре, благодаря. Сузи свободна ли е?
— Имаш късмет. Трета стая.
— Прекрасно — Кам й подаде една банкнота и влезе по-навътре.
Отметна завесата и влезе в стаичка с тясно легло. На пластмасов стол до леглото
седеше пълна двадесетинагодишна жена, която четеше списание. Беше по бикини.
— Здрасти, Крис — каза тя, остави списанието и се надигна. — Както обикновено, с
ръка?
Кам никога не правеше секс с проститутки.
— Да, Сузи, ако обичаш.
Подаде й парите и започна да се съблича.
— За мен ще бъде удоволствие — отговори тя и спастри банкнотата. Помогна му да се
съблече и каза: — Просто легни и се отпусни, скъпи.
Кам легна и затвори очи, а Сузи се залови за работа. Той си представи Флорънс Гиъри в
кабинета. Във въображението му тя съблече зеления пуловер и разкопча плисираната пола.
„О, Кам, направо не мога да ти устоя“, продума тя във фантазиите му. Само по бельо, тя
заобиколи бюрото и го прегърна. „Прави с мен каквото искаш, но го прави силно“.
В стаичката на масажния салон Кам произнесе на глас:
— Да, скъпа.

***
Таня погледна в огледалото. Държеше кутийка сини сенки за очи и четчица. Във
Варшава грим се намираше по-лесно, отколкото в Москва. Таня нямаше голям опит със
сенките за очи и беше забелязала, че някои жени се гримират зле. На тоалетната масичка
лежеше списание, отворено на снимка на Бианка Джагър. Като поглеждаше честичко към
фотографията, Таня започна да се гримира.
Ефектът е доста добър, каза си тя.
Станислав Павлак седеше на леглото, облечен в униформа. Под обувките му беше
постлан вестник, та да не цапа кувертюрата. Пушеше и я гледаше. Беше висок, хубав и
интелигентен, а Таня беше луда по него.
Запозна се с него скоро след пристигането в Полша, на една обиколка на главната
квартира на армията. Станислав беше част от групата, наречена Златния фонд — способни
офицери, подбрани от министъра на отбраната генерал Ярузелски за бързо издигане. Често
сменяха местоназначенията им, за да им дадат достатъчно широк опит за висшите командни
постове, които им бяха гарантирани.
Забеляза Стас, както го наричаха, отчасти, защото беше толкова хубав, и отчасти,
защото беше видимо запленен от нея. Стас говореше руски добре. Разказа й за своето
поделение, което поддържаше връзката с Червената армия, а после я придружи до края на
обиколката, която иначе беше скучна.
На другия ден се появи на прага й в шест вечерта. Взел беше адреса от тайните служби,
СБ. Заведе я на вечеря в нашумелия модерен ресторант Патицата. Таня бързо разбра, че Стас
е толкова скептично настроен към комунизма, колкото е и тя самата. Седмица по-късно
преспа с него.
Все още мислеше за Василий, питаше се как върви писането му и дали му липсват
ежемесечните им срещи. Все още дълбоко в себе си му се сърдеше, макар да не знаеше защо.
Държал се беше тъпо, но мъжете си бяха тъпи, особено по-хубавите. Онова, заради което
всъщност кипеше от гняв, бяха годините, изминали преди предложението му. Някак имаше
чувството, че нещата, които е направила за него в продължение на толкова много време, са
омаловажени. Нима той наистина вярваше, че тя го е чакала година след година да стане
готов за неин съпруг? Тази мисъл още я гневеше.
Сега Стас прекарваше две или три нощи седмично в апартамента й. Никога не ходеха в
неговото жилище — казваше, че е просто казарма. Но си прекарваха чудесно. А през цялото
време някъде дълбоко в мислите си Таня се питаше дали неговият антикомунизъм може един
ден да доведе до действие.
Тя се обърна с лице към него.
— Харесваш ли очите ми?
— Обожавам ги. Те ме заплениха. Твоите очи са като…
— За грима те питам, глупчо.
— Че ти гримирана ли си?
— Мъжете са слепи. А как ще браниш страната си с такова слабо зрение?
Стас отново помръкна.
— Ние не се готвим да защитаваме собствената си страна. Полската армия е напълно
подчинена на СССР. Цялото ни планиране се отнася до поддръжка на Червената армия при
инвазията й в Западна Европа.
Стас често говореше така — оплакваше се от съветското господство над полските
военни. Това беше знак колко й вярва. Освен това, Таня беше установила, че поляците
говорят дръзко за недъзите на комунистическото правителство. Те чувстваха, че имат
правото да се оплакват, за разлика от останалите съветски поданици. Повечето хора в
съветския блок приемаха комунизма като религия и оспорването му — като грях. Поляците
търпяха комунизма дотолкова, доколкото имаха полза от него, и когато комунизмът не
оправдаваше очакванията им, те протестираха.
Въпреки това Таня включи радиото на нощната масичка. Не смяташе, че апартаментът
й се подслушва — СБ беше достатъчно заета да шпионира западните журналисти и навярно
беше оставила съветските им колеги на спокойствие, но предпазливостта й беше станала
дълбоко вкоренен навик.
— Ние всички сме предатели — заключи Стас.
Таня се свъси. Той никога досега не се бе определял като предател. Това беше нещо
сериозно.
— Какво искаш да кажеш, за Бога? — попита тя.
— Съветският съюз има резервен план за нахлуване в Западна Европа с армиите от
така наречения Втори стратегически ешелон. Повечето червеноармейски танкове и
бронирани машини ще минат през Полша на път за Западна Германия, Франция, Холандия и
Белгия. Съединените щати ще използват атомни бомби в опит да унищожат тези войски
преди те да са стигнали Западна Европа — тоест, докато все още минават през Полша. По
наша преценка в страната ни ще се взривят между четиристотин и шестстотин ядрени
оръжия. Ще остане само една ядрена пустиня. Полша ще изчезне. Щом съдействаме за
планирането на това събитие, как можем да не сме предатели?
Таня потрепери. Това беше кошмарен сценарий — но ужасяващо логичен.
— Не Америка е врагът на полския народ — продължи Стас. — Ако СССР и САЩ
воюват в Европа, ние ще застанем на страната на американците и ще се освободим от
тиранията на Москва.
Просто изпускаше пара или имаше и нещо повече? Таня предпазливо попита:
— Само ти ли си на това мнение, Стас?
— Определено не. Повечето офицери на моя възраст изпитват същото. Привидно
служат на комунизма, но ако поговориш с тях, когато са пияни, ще чуеш съвсем друга
история.
— В такъв случай имате проблем. Когато войната започне, вече ще е твърде късно да
спечелите доверието на Америка.
— Тъкмо това е нашата дилема.
— Решението е очевидно. Трябва да отворите канал за комуникация още сега.
Стас я изгледа хладно. Хрумна й, че може да е агент-провокатор, който да я подстори
да каже нещо подривно, за да могат да я арестуват. Но пък не можеше да си представи един
лъжец да е толкова добър любовник.
— Сега само си бъбрим или говорим сериозно? — попита Стас.
Таня пое дълбоко дъх.
— Сериозна съм. На живот и смърт.
— Наистина ли мислиш, че може да се направи?
— Знам го — убедено отвърна тя. От две десетилетия се занимаваше с нелегална
работа. — Това е най-лесното нещо на света. Да го запазиш в тайна и да ти се размине — ето
кое е трудното. Трябва да проявяваш крайна предпазливост.
— Мислиш, че трябва да го направя?
— Да! — със страст каза Таня. — Не искам още едно поколение съветски или полски
деца да расте под властта на тази задушаваща тирания.
Стас кимна.
— Виждам, че наистина го мислиш.
— Да.
— Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се.

***
Камерън Дюър не беше сигурен, че от него ще излезе добър шпионин. Нелегалната
работа, която беше вършил за президента Никсън, беше аматьорска и той извади късмет, че
не се озова в затвора заедно с началника си Джон Ерлихман. Когато постъпи в ЦРУ, получи
обучение за пощенските кутии и тайното предаване на съобщения, но никога не беше го
правил наистина. След шест години в главната квартира на ЦРУ в Лангли, най-сетне бе
командирован в чужда столица, но още не беше извършил нищо тайно.
Американското посолство във Варшава беше внушителна сграда от бял мрамор на
„Алейе Уяздовские“. ЦРУ се помещаваше в един кабинет близо до помещенията за самия
посланик. До кабинета имаше стая без прозорци, която се ползваше за проявяване на филми.
Персоналът се състоеше от четирима шпиони и една секретарка. Малко бяха, защото и
информаторите им бяха малко.
Кам нямаше много работа. Четеше варшавските вестници с помощта на речник.
Съобщаваше за графитите по стените: „Да живее папата“ и „Искаме Бог“. Разговаряше с хора
като него самия, които работеха в разузнавателните служби на други страни от НАТО,
особено на Западна Германия, Франция и Великобритания. Караше използван светлозелен
Полски Фиат с толкова слаб акумулатор, че трябваше да го зарежда всяка нощ, за да може да
подкара на сутринта. Опита да си намери приятелка измежду секретарките в посолството и
не успя.
Чувстваше се губещ. Някога животът му изглеждаше изпълнен с обещания. В училище и
в университета беше блестящ, а първата му работа беше в Белия дом. После всичко тръгна
надолу. Кам беше решен да не допусне животът му да бъде опетнен от Никсън. Но му
трябваше успех. Искаше отново да е първенецът на класа.
Вместо това ходеше по приеми.
Служителите в посолството, които имаха жени и деца, с радост се прибираха вечер у
дома и гледаха американски филми на видео, затова неженените трябваше да ходят по
всички маловажни приеми. Тази вечер Кам се отправи към египетското посолство на
празненство в чест на техния нов заместник на посланика.
Като запали Фиата, радиото се включи. Държеше го на честотата на СБ. Често радиото
не хващаше добре, но от време на време Кам можеше да чуе разговорите на тайните полицаи,
докато следяха хора из града.
Понякога следяха и него. Колите се сменяха, но хората обикновено бяха една и съща
двойка — единият беше смугъл и Кам го наричаше Марио, а другият беше дебел и той
мислеше за него като за Оли. Не личеше да има някаква повторяемост в наблюдението и той
заключи, че го следят повече или по-малко през цялото време. Може би те тъкмо това искаха.
Може би нарочно следенето беше безредно — тъкмо с цел той все да е нащрек.
 Но и Кам беше обучен. Знаеше, че никога не бива да се отървава от опашката по
очевиден начин, понеже това беше сигнал за другата страна, че е наумил нещо. Казаха му да
си създаде редовни навици — да ходи в ресторант А всеки понеделник и в бар Б всеки
вторник. Да ги унесе в лъжливо усещане за сигурност. Но да следи за пролуки в тяхната
бдителност, за моменти, когато вниманието им отслабва. Тогава може да направи нещо
незабелязано.
Докато се отдалечаваше от американското посолство, видя как на две коли зад него в
потока се вмъква синя Шкода 105.
Шкодата го следваше из града. Видя Марио зад волана и Оли до него.
Кам паркира на улица „Алзацка“ и видя синята Шкода да спира на стотина метра по-
нататък.
Понякога се изкушаваше да говори с Марио и Оли, понеже бяха част от живота му, но
го бяха предупредили никога да не прави това, понеже тогава СБ ще смени персонала и ще
му отнеме време да разпознае новите хора.
Влезе в египетското посолство и си взе коктейл от един поднос. Толкова беше
разреден, че джинът не се усещаше. Поговори с един австрийски дипломат за това колко е
трудно да се купи удобно мъжко бельо във Варшава. Когато австриецът се понесе по-нататък,
Кам се огледа и забеляза една блондинка на двадесет и няколко години, която стоеше сама.
Тя улови погледа му и се усмихна, затова Кам отиде да поговори с нея.
Бързо узна, че е полякиня, казва се Лидка и работи като секретарка в канадското
посолство. Носеше тясна розова блуза и къса черна пола, която показваше дългите й крака.
Говореше добър английски и слушаше Кам сериозно и съсредоточено, което го поласка.
После някакъв мъж с костюм на тънко райе я повика властно. Кам реши, че това е
шефът й, така че разговорът им прекъсна. Почти веднага към Кам приближи друга
привлекателна жена и той започна да си мисли, че днес е щастливият му ден. Тази беше по-
възрастна, на около четиридесет, но по-хубава, с къси светлоруси коси и наситено сини очи,
подчертани от син грим. Тя го заговори на руски:
— Срещала съм Ви и преди. Името Ви е Камерън Дюър. Аз съм Таня Дворкина.
— Помня — отговори той, доволен от възможността да се похвали с руския си. — Вие
сте репортер на ТАСС.
— А Вие сте агент на ЦРУ.
Кам определено не й беше казал това, значи трябва да се беше досетила. Нехайно
отрече.
— Нищо толкова славно. Аз съм един скромен културен аташе.
— Културен аташе? Значи можете да ми помогнете. Що за художник е Ян Матейко?
— Не съм сигурен. Импресионист, струва ми се. Защо?
— Живописта всъщност не е Вашата стихия, нали?
— По-скоро музиката — отвърна Кам и се почувства притиснат в ъгъла.
— Навярно обичате Шпилман, полския цигулар.
— Абсолютно. Каква техника с лъка!
— А какво мислите за поезията на Вислава Шимборска?
— Не съм чел много от произведенията му, за жалост. Това изпит ли е?
— Да. И се провалихте. Шимборска е жена. Шпилман е пианист, а не цигулар. Матейко
е реалист, рисувал е придворни и батални сцени. Не е импресионист. И Вие не сте културен
аташе.
 Кам се ужаси, че са го разкрили толкова лесно. Ама че безпомощен таен агент беше!
Опита да се измъкне със закачка.
— Може просто да съм много лош културен аташе.
Жената сниши глас.
— Ако офицер от полската армия пожелае да разговаря с представител на САЩ,
предполагам Вие можете да го уредите.
Внезапно разговорът доби сериозна насоченост. Кам се притесни. Това можеше да е
някакъв капан.
А можеше и да е истинско запитване. В този случай щеше да представлява прекрасна
възможност за него.
Той отговори предпазливо.
— Естествено, мога да уредя когото и да е да разговаря с американското правителство.
— Тайно?
Какво, по дяволите, беше това?
— Да.
— Добре — каза жената и се отдалечи.
Кам взе ново питие. За какво беше това? Истина ли беше или тя просто се подиграваше
с него?
Увеселението вървеше към края си. Кам се питаше какво да прави в остатъка от
вечерта. Помисли да мине през бара на австралийското посолство, където понякога играеше
дартс с дружелюбните шпиони от Оз. После видя, че Лидка пак е сама. Наистина беше много
секси.
— Имаш ли планове за вечеря?
Тя се озадачи.
— Искаш да кажеш рецепти?
Той се усмихна. Явно Лидка не беше се натъквала на израза „планове за вечеря“.
— Исках да кажа, би ли желала да вечеряш с мен?
— О, да — незабавно се съгласи тя. — Може ли да идем в Патицата?
— Разбира се — това беше скъп ресторант, но не много, ако се плаща с американски
долари. Кам си погледна часовника. — Да си тръгнем ли сега?
Лидка огледа салона. Нямаше следа от мъжа с раирания костюм.
— Свободна съм — каза тя.
Отправиха се към изхода. Като минаваха през вратата, съветската журналистка, Таня, се
появи пак и заговори Лидка на полски:
— Изпуснахте това — каза тя и й подаде един червен шал.
— Не е мой — отвърна Лидка.
— Видях го да пада от Вашата ръка.
Някой докосна лакътя на Кам. Той извърна глава от объркания разговор на жените и
видя висок представителен мъж на четиридесетина години в униформата на полковник от
Полската народна армия.
— Искам да разговарям с Вас — каза полковникът на отличен руски.
— Добре — каза Кам също на руски.
— Ще намеря безопасно място.
— Добре — Кам не можеше да направи друго.
— Таня ще Ви каже къде и кога.
 — Отлично.
Мъжът се обърна.
Камерън отново насочи вниманието си към Лидка.
— Моя грешка. Колко глупаво — казваше Таня. Тя бързо се отдалечи. Явно целта й
беше да разсее Лидка за времето, през което военният говори с Кам.
Лидка беше учудена.
— Малко странно беше — каза тя, когато излязоха от сградата.
Кам беше развълнуван, но се престори на не по-малко озадачен от нея.
— Чудно — рече той.
— А кой беше онзи полски офицер, който говореше с теб? — настоя Лидка.
— Нямам представа. Колата ми е нататък.
— О! — възкликна Лидка. — Имаш кола?
— Да.
— Хубаво — доволно рече Лидка.

***
Седмица по-късно Кам се събуди в леглото на Лидка в нейния апартамент.
По-скоро беше студио — стая с легло, телевизор и мивка. Лидка ползваше банята и
тоалетната по-нататък в коридора с още трима души.
За Кам тук беше рай.
Той седна в леглото. Лидка стоеше до кухненския плот и вареше кафе — донесено от
него: тя самата не можеше да си позволи истинско кафе. Беше гола. Обърна се и тръгна към
леглото с чаша в ръце. Имаше остри кестеняви косми на пубиса и малки вирнати гърди с
тъмни като черници зърна.
В началото Кам се смущаваше от навика й да се разхожда гола, понеже това го караше
да я зяпа, което беше невъзпитано. Когато си призна, тя му каза: „Гледай колкото искаш,
харесва ми“. Кам още се срамуваше, но не колкото преди.
Виждаше се с Лидка от седмица, всяка вечер.
Прави секс с нея седем пъти, което беше повече отколкото в целия му живот досега, ако
не се брои обслужването с ръка в масажните салони.
Един ден тя го попита иска ли да го направят и на сутринта.
— Ти какво? Сексуална маниачка ли си?
Лидка се обиди, но се сдобриха.
Докато тя си решеше косите, Кам сърбаше кафе и обмисляше деня си по-нататък. Още
нямаше вест от Таня Дворкина. Беше докладвал за разговора в египетското посолство на
шефа си, Кийт Дорсет, и двамата се съгласиха, че могат само да чакат.
Но Кам имаше и по-голям проблем за обмисляне. Знаеше израза „меден капан“. Само
глупак не би се запитал дали Лидка няма и заден мотив да спи с него. Трябваше да обмисли
вероятността тя да работи по заповед на СБ. Въздъхна и й рече:
— Трябва да съобщя за теб на моя началник.
— Така ли? — Тя не изглеждаше разтревожена. — Защо?
— От американските дипломати се очаква да излизат само с лица от страните членки
на НАТО. Наричаме това правило „чукай НАТО“. Не искат да се влюбваме в комунисти.
 Не й беше казвал, че е шпионин, а не дипломат.
Лидка седна на леглото до него с печално изражение.
— Късаш ли с мен?
— Не, не! — от самата мисъл почти изпадна в паника. — Но трябва да им кажа и те ще
те проверят.
Лидка вече се разтревожи.
— Какво означава това?
— Ще разследват възможно ли е да си агент на полските тайни служби и тем подобни.
Лидка сви рамене.
— А, добре, всичко е наред. Скоро ще разберат, че въобще не съм такава.
Изглеждаше спокойна за проверката.
— Съжалявам, но това трябва да се направи — каза Кам. — Закачки за по една нощ не
са важни, но сме длъжни да докладваме, ако е нещо повече от това. Нали разбираш, ако
имаме истинска любовна връзка.
— Добре.
— Имаме, нали? — попита Кам нервно. — Истинска любовна връзка?
Лидка се усмихна.
— О, да. Имаме.
 53.
Семейство Франк замина за Унгария с два Трабанта. Отиваха на почивка. Унгария беше
предпочитано място за летуване на онези източни германци, които можеха да си позволят да
платят горивото до там.
Доколкото можеха да преценят, не ги проследиха.
Бяха уредили почивката чрез Туристическата служба на източногерманското
правителство. Почти очакваха да не им дадат визи, макар че Унгария беше страна от
съветския блок, но останаха приятно изненадани. Ханс Хофман беше пропуснал една
възможност да ги преследва; сигурно беше зает.
Трябваха им две коли, понеже пътуваха с Каролин и нейното семейство. Вернер и
Карла обичаха до полуда внучката си Алис, вече на шестнадесет. Лили обичаше Каролин, но
не и нейния съпруг Одо. Одо беше добър човек и беше уредил на Лили сегашната й работа —
администраторка в църковното сиропиталище — но имаше нещо пресилено в любовта му
към Каролин и Алис. Все едно да ги обича беше да върши добро дело. Лили смяташе, че
любовта на един мъж трябва да е безпаметна страст, а не морално задължение.
Каролин изпитваше същото. Двете с Лили бяха достатъчно близки, та да си споделят
тайни, и Каролин бе признала, че бракът й е грешка. Не беше нещастна с Одо, но и не беше
влюбена в него. Той беше мил и нежен, а не сексапилен — любеха се около веднъж месечно.
И така, групата туристи се състоеше от шестима. Вернер, Карла и Лили пътуваха с
бронзовия Трабант, а Каролин, Одо и Алис — с белия.
Беше дълго пътуване, особено с Траби с шестстотинкубиков двутактов двигател —
деветстотин и шестдесет километра, през цяла Чехословакия. На първия ден стигнаха до
Прага, където пренощуваха. Сутринта на втория ден, когато тръгнаха от хотела, Вернер каза:
— Съвсем сигурен съм, че никой не ни следи. Май ни се размина.
Стигнаха до езерото Балатон, най-голямото в Централна Европа, дълго около
осемдесет километра. Беше изкушаващо близо до Австрия, свободна страна. Ала цялата
граница беше укрепена с двеста двадесет и пет километра електрическа ограда, за да се
попречи на хората да избягат от работническия рай.
Разпънаха палатките си една до друга в къмпинга на южния бряг.
Имаха тайна цел — да се срещнат с Ребека.
Идеята беше нейна. Беше прекарала една година от живота си да се грижи за Вали и
той беше успял да остави наркотиците. Сега имаше свой апартамент в Хамбург, близо до
този на Ребека. За да се погрижи за него, тя беше отклонила възможността да се кандидатира
за Бундестага; но когато Вали се стабилизира, предложението бе подновено. Сега беше
депутат и се занимаваше с външната политика.
Беше в Унгария на официално пътуване и видя, че страната целенасочено привлича
западни посетители: туризмът и евтиният Ризлинг бяха единствените начини за печелене на
чужда валута и намаляване на огромния търговски дефицит. Западняците отиваха в
специални, отделени ваканционни лагери, но извън тях нямаше какво да спре общуването.
Следователно онова, което вършеше семейство Франк, не беше забранено от закона.
Тяхното пътуване беше позволено, както и пътуването на Ребека. Също като тях и тя беше в
Унгария на евтина почивка. Щяха да се срещнат като по случайност.
Но в комунистическите страни законите бяха просто привидност. Семейство Франк
знаеха, че ще имат ужасни неприятности, ако тайната полиция надуши какво планират.
Затова Ребека беше уредила всичко тайно, чрез Енок Андерсен, датския счетоводител, който
често минаваше от Западен в Източен Берлин да се види с Вернер. Нямаше нищо черно на
бяло, никакви телефонни разговори. Най-големият им страх беше да не би Ребека някак да
бъде арестувана или дори направо отвлечена от ЩАЗИ и хвърлена в източногермански
затвор. Щеше да избухне дипломатически скандал, но ЩАЗИ можеха да го направят въпреки
всичко.
Съпругът на Ребека, Бернд, нямаше да пътува. Състоянието му се беше влошило и той
страдаше от бъбречна недостатъчност. Работеше само на непълен работен ден и не можеше
да пътува надалеч.
Вернер заби едно колче на палатката, изправи се и тихо каза на Лили:
— Иди да поогледаш. Не ни проследиха до тук, но може и да не са сметнали за
необходимо, понеже предварително са пратили хора.
Лили тръгна из къмпинга, все едно разглежда. Лагеруващите край езерото Балатон бяха
весели и дружелюбни. Понеже Лили беше хубава и млада, предлагаха й кафе, бира или
закуска. Повечето палатки бяха заети от семейства, но имаше и групи само от мъже и
няколко — от момичета. Несъмнено в близките дни неангажираните сред тях щяха да се
намерят едни други.
Лили нямаше връзка. Харесваше секса и имаше няколко любовни истории,
включително една с жена, за което семейството й не знаеше. Предполагаше, че има същите
майчински инстинкти като повечето жени, и обожаваше детето на Вали, Алис. Но се
отвращаваше от идеята за собствени деца заради мрачната перспектива да ги отглежда в
Източна Германия.
Отказано й беше следване в университета заради политическите убеждения на нейното
семейство, затова тя се изучи за сестра в детски ясли. Никога нямаше да се издигне в
службата, ако властите бяха постигнали своето, но Одо й помогна да си намери работа в
църквата, където наемането на служители не се контролираше от Комунистическата партия.
Истинската й работа обаче беше музиката. Заедно с Каролин Лили пееше и свиреше на
китара в малки барове и младежки клубове и често — в църковни зали. Песните им бяха
протест срещу замърсяването от индустрията, разрушаването на стари сгради и паметници,
изсичането на горите и грозната архитектура. Правителството ги ненавиждаше и двете бяха
арестувани и предупреждавани за разпространение на пропаганда. Комунистите обаче не
можеха да са наистина за отравянето на реките с отпадни води от фабриките, затова им беше
трудно да действат драстично срещу еколозите. Всъщност, те често опитваха да ги привлекат
в беззъбото официално Общество за природа и защита на околната среда.
Бащата на Лили казваше, че в САЩ консерваторите обвиняват еколозите, че са против
бизнеса. В съветския блок беше по-трудно консерваторите да обвинят еколозите, че са
против комунизма. В края на краищата, нали целта на комунизма беше индустрията да
работи за народа, а не за началниците.
Една нощ Лили и Каролин се промъкнаха в звукозаписно студио и записаха албум. Той
не беше официално издаден, но касетки в ненадписани кутийки се продадоха с хиляди.
Лили обиколи лагера, който беше зает изключително от източногерманци. Лагерът на
западняците беше на повече от километър и половина оттук. Докато се връщаше при
семейството си, Лили забеляза пред една палатка близо до тяхната двама мъже горе-долу на
нейната възраст. Седяха и пиеха бира. Единият имаше оредяваща светла коса, а другият беше
брюнет с прическа а ла Бийтълс, каквато вече от петнадесет години не беше на мода.
Светлокосият срещна погледа й и отмести очи, което предизвика подозренията й — по
принцип младите мъже не отбягваха погледа й. Тези двамата не й предложиха питие, нито
пък я поканиха при тях.
— О, не — прошепна тя.
Хората на ЩАЗИ се забелязваха лесно. Те бяха жестоки, а не умни — това беше
кариера за хора, които жадуват за престиж и власт, но притежават слаба интелигентност и
никакъв талант. Първият съпруг на Ребека, Ханс, беше типичен. Той беше просто зъл
насилник, но се издигаше с постоянство и сега явно беше един от командирите, возеше се в
лимузина и живееше в огромна вила, заобиколена от висока стена.
Лили не искаше да привлича вниманието към себе си, но реши, че трябва да потвърди
подозрението си. Затова трябваше да е дръзка.
— Здравейте, момчета! — дружелюбно каза тя.
Двамата измърмориха поздрав с половин уста.
Лили нямаше лесно да ги остави.
— Заедно със съпругите си ли сте тук? — попита тя. Те не можеха да не разберат, че се
държи предизвикателно.
Светлокосият поклати глава, а другият каза просто „Не“. Не бяха достатъчно умни за
преструвки.
— Наистина ли? — това е почти достатъчно потвърждение, помисли Лили. Какво да
правят двама ергени на къмпинг, ако не да търсят момичета? Пък и бяха прекалено зле
облечени, за да са хомосексуалисти.
— Кажете ми — рече Лили с пресилено бодър тон, — къде ходите тук вечер? Има ли
къде да се потанцува?
— Не знам.
Това беше достатъчно. Ако тези двамата са на почивка, аз съм другарката Брежнева,
помисли Лили и отмина.
Това беше проблем. Как биха могли семейство Франк да се срещнат с Ребека без онези
от ЩАЗИ да разберат?
Лили се върна при семейството си. Вече и двете палатки бяха разпънати.
— Лоши новини — каза тя на баща си. — Двама от ЩАЗИ. На един ред южно от нас,
три палатки на изток.
— Боях се от това — отговори Вернер.

***
Щяха да се срещнат с Ребека два дни по-късно в ресторант, който тя беше посетила при
първото си идване. Но преди да идат там, семейство Франк трябваше да се отърват от
тайната полиция. Лили се тревожеше, ала родителите й изглеждаха безпричинно спокойни.
На първия ден Вернер и Карла потеглиха рано с бронзовия Трабант и казаха, че отиват
на разузнаване. Двамата от ЩАЗИ ги последваха със зелена Шкода. Вернер и Карла
отсъстваха цял ден и се прибраха с уверен вид.
На другата сутрин Вернер каза на Лили, че ще я води на поход. Двамата стояха пред
палатката с раници на гърбовете и взаимно си помагаха за наместването им. Обуха яки
обуща и си сложиха широкополи шапки. На всеки наблюдател ставаше ясно, че тръгват на
дълга разходка.
В това време и Карла се готвеше да потегли. Имаше пазарски торби и списък.
Изброяваше на висок глас:
— Шунка, сирене, хляб… нещо друго?
Лили се безпокоеше, че действията им са твърде очевидни.
Тайните полицаи ги наблюдаваха. Седяха пред палатката си и пушеха цигари.
Тръгнаха в противоположни посоки — Карла към паркинга, а Лили и Вернер към
плажа. Агентът с прическата а ла Бийтълс последва Карла. Светлокосият се отправи след
Вернер и Лили.
— Дотук добре — обяви Вернер. — Разделихме ги.
Когато двамата с Лили стигнаха до езерото, той зави на запад покрай брега. Явно това
беше разузнавал предишния ден. Теренът беше тежък на места. Светлокосият агент ги
следваше от разстояние, не без усилия — не беше облечен за експедиция. От време на време
Лили и Вернер поспираха, уж да починат, за да му позволят да ги настигне.
Повървяха два часа и стигнаха до дълъг и пуст плаж. По средата сред дърветата
излизаше черен път, който свършваше при знака за прилив.
Там беше паркиран бронзовият Трабант с Карла зад волана.
Не се виждаше никой друг.
Вернер и Лили се качиха в колата и Карла подкара, а онзи от ЩАЗИ си остана.
Лили устоя на изкушението да му махне за довиждане.
— Отървала си се от другия — обърна се Вернер към Карла.
— Да. Малко отклоних вниманието му пред бакалията като запалих една кофа за
боклук.
Вернер се усмихна.
— Този номер го научи от мен преди много години.
— Точно така. Той, разбира се, излезе от колата да види какво става.
— И тогава…
— Докато не внимаваше, забих пирон в гумата му. Като си тръгвах, той я сменяше.
— Хубаво.
— Вие двамата сте правили такива неща през войната, нали? — попита Лили.
Последва мълчание. Не говореха много за войната. Накрая Карла каза:
— Да, малко. Нищо, с което да си струва да се хвалим.
Винаги казваха само толкова.
Стигнаха до едно село във вътрешността и забавиха пред малка къща с надпис на
английски БАР. Един човек пред къщата ги упъти да паркират отзад, далеч от погледите.
Влязоха в малкия бар, който беше твърде чаровен, за да е държавен. Лили веднага
съгледа сестра си Ребека и се хвърли да я прегърне. Бяха разделени от осемнадесет години.
Лили опита да погледне лицето й, но от сълзи нищо не виждаше. Карла и Вернер прегърнаха
Ребека един след друг.
Когато най-сетне очите на Лили се проясниха, тя видя, че сестра й изглежда на средна
възраст, което не беше изненада — щеше да навърши петдесет на следващия си рожден ден.
Беше по-заоблена, отколкото Лили я помнеше.
Но най-поразително беше колко елегантна изглежда Ребека. Носеше лятна рокля, синя
на ситни точици, и подходящо сако. На шията й висеше сребърна верижка с една едра перла,
а на ръката й имаше масивна сребърна гривна. Хубавите й сандали бяха с коркова подметка.
През рамото й беше преметната морскосиня кожена чанта. Доколкото на Лили й беше
известно, политиците бяха забележително добре платени. А възможно ли беше всички в
Западна Германия да са толкова добре облечени?
Ребека ги отведе в една отделна стая в дъното, където вече бяха сервирани студени
меса, купи със салата и бутилки вино. До масата стоеше слаб, хубав, но изнурен мъж в бяла
тениска и тесни черни джинси. Сигурно беше на четиридесетина години или пък по-млад,
ако е преживял някаква болест. Лили реши, че е от персонала на бара.
Карла шумно си пое дъх, а Вернер промълви:
— О, Боже мой.
Лили видя, че мършавият мъж я гледа с очакване. Внезапно забеляза бадемовидните му
очи и осъзна, че вижда брат си Вали. Нададе тих потресен вик — та той изглеждаше толкова
стар!
Карла прегръщаше Вали и му говореше:
— Момченцето ми! Бедното ми момченце!
Лили го прегърна, целуна го и пак заплака.
— Изглеждаш толкова променен. Какво е станало с теб?
— Рокендрол — отвърна той през смях. — Но го превъзмогвам. — Той погледна по-
голямата си сестра. — Ребека пожертва година от живота си и прекрасна възможност за
кариера, за да ме спаси.
— Разбира се — каза Ребека. — Нали съм ти сестра.
Лили беше сигурна, че Ребека не е изпитвала колебания. За нея нищо не стоеше пред
семейството. Лили имаше теория, че чувствата на Ребека са толкова силни, понеже е
осиновена.
Вернер дълго държа Вали в прегръдките си.
— Не знаехме — каза той с натежал от чувства глас. — Не знаехме, че ще дойдеш.
— Реших да го запазя в пълна тайна — обясни Ребека.
— Не е ли опасно? — попита Карла.
— Със сигурност е опасно. Но Вали държеше да поеме риска.
После влезе и Каролин със семейството си. Също като на другите, и на нея й трябваха
няколко мига, за да познае Вали. После извика потресено.
— Здравей, Каролин — каза той. Улови ръцете й и я целуна по двете страни. —
Толкова е хубаво, че пак те виждам.
Одо се представи.
— Аз съм Одо, съпругът на Каролин. Много се радвам най-сетне да те видя.
Нещо проблесна по лицето на Вали. Мина за част от секундата, но Лили знаеше, че
Вали е видял и разбрал за Одо нещо, което го е шокирало, и на мига се е прикрил. Двамата
мъже приятелски се здрависаха.
— А това е Алис — каза Каролин.
— Алис? — възкликна Вали. Той гледаше замаяно високото шестнадесетгодишно
момиче с дълги светли коси, които се спускаха край лицето й като завеси. — Написах една
песен за теб. Когато ти беше малка.
— Знам — отговори Алис и го целуна.
— Алис знае историята си — обясни Одо. — Казахме й всичко, когато стана
достатъчно голяма, за да разбира.
 Лили се питаше дали Вали долавя нотката на добродетелност в гласа на Одо, или тя
самата е свръхчувствителна.
Вали каза на Алис:
— Аз те обичам, но Одо те е отгледал. Никога няма да забравя това и съм сигурен, че и
ти няма да го забравиш.
Той се задави за миг, после се овладя и продължи:
— Хайде да сядаме и да хапнем. Днес е щастлив ден.
Лили предположи, че Вали е платил за всичко.
Насядаха около масата. За малко бяха като непознати, беше им неловко и се чудеха
какво да кажат. После заговориха едновременно. Всички задаваха въпроси на Вали. Всички
се смееха.
— Един по един! — каза Вали и всички си отдъхнаха.
Вали им разказа, че има пентхаус в Хамбург, не е женен, но има приятелка. На година и
половина — две заминавал за Калифорния, настанявал се във фермата на Дейв Уилямс за
четири месеца и записвали нов албум на Плъм Нели.
— Аз съм наркоман — каза им той. — Но съм чист от седем години, през септември
ще станат осем. Когато имам концерт с групата, пред гримьорната ми стои охранител, който
претърсва хората за наркотици — той вдигна рамене. — Знам, че изглежда крайно, но това е
положението.
Вали също имаше въпроси, особено към Алис. Докато тя отговаряше, Лили се
оглеждаше. Това беше нейното семейство: родителите, сестра й, брат й, племенницата й и
най-старата й приятелка и музикална партньорка. Какво щастие беше всички те да седят
заедно, да се хранят, да разговарят и да пият вино.
Мина й през ума, че някои семейства правят това всяка седмица и го приемат за
даденост.
Каролин беше седнала до Вали и Лили ги наблюдаваше. Прекарваха си добре. „Все още
се разсмиват един друг“, забеляза тя. Ако нещата бяха други — ако Стената беше паднала —
можеше ли любовта им отново да пламне? Още бяха млади. Вали беше на тридесет и три,
Каролин на тридесет и пет. Лили отпъди тази мисъл — празно предположение, глупава
фантазия.
Заради Алис Вали отново разказа за бягството си от Берлин. Когато стигна до момента
как седи цяла нощ и чака Каролин, която не идва, тя го прекъсна.
— Уплашена бях. Боях се за себе си и за бебето.
— Не те виня — каза Вали. — Не си направила нищо лошо. Аз не съм направил нищо
лошо. Единственото лошо беше Стената.
Разказа как е минал през контролния пункт и е строшил бариерата.
— Никога няма да забравя онзи човек, когото убих.
— Не беше виновен ти — каза Карла. — Той стреляше по теб!
— Знам — отговори Вали и по тона му Лили разбра, че най-сетне е в мир със себе си
за това. — Съжалявам, но не се чувствам виновен. Не беше грешно аз да бягам, не беше
грешно и той да стреля.
— Както каза — намеси се Лили, — единственото лошо беше Стената.
 54.
Шефът на Кам Дюър, Кийт Дорсет, беше шишкав човек с пясъчноруса коса. Като
мнозина в ЦРУ и той се обличаше зле. Днес носеше кафяво сако от туид, сиви фланелени
панталони, бяла риза на широко кафяво райе и убитозелена вратовръзка. Ако човек го
срещнеше на улицата, погледът му щеше да се плъзне край него, а умът щеше да го отпише
като незначителна персона. Може би тъкмо такъв ефект търси, рече си Кам.
Или просто има лош вкус.
— За приятелката ти, Лидка — подхвана Кийт и седна зад голямото си бюро в
американското посолство.
Кам беше съвсем сигурен, че Лидка няма зловредни връзки, но нямаше търпение да чуе
потвърждението.
— Молбата ти се отхвърля — каза Кийт.
Кам се сащиса.
— За какво говориш?
— Молбата ти се отхвърля. Коя от тези четири думи ти е трудно да разбереш?
Хората в ЦРУ понякога се държаха, все едно са във войската и могат да лаят заповеди
на всеки с по-нисък чин. Но Кам не се плашеше толкова лесно. Работил беше в Белия дом.
— По каква причина? — попита той.
— Не трябва да ти посочвам причини.
На тридесет и четири години Кам за пръв път имаше истинска приятелка. След като
двадесет години все го бяха отхвърляли, той спеше с жена, която явно искаше единствено да
го направи щастлив. Паниката от вероятността да я загуби го одързости.
— Също така не трябва и да се държиш като задник — тросна се той.
— Не смей да ми говориш така. Още едно остроумие и се качваш на следващия самолет
за дома.
Кам не искаше да го пращат у дома. Той отстъпи.
— Извинявам се. Но все още бих искал да знам причините за отказа, ако може.
— Имаш онова, което наричаме „близък и продължителен контакт с нея“, нали?
— Разбира се. Сам ти го казах. Защо това е проблем?
— Статистика. Повечето предатели, които залавяме в шпионаж срещу Съединените
щати, имат роднини или близки приятели чужденци.
Кам подозираше нещо подобно.
— Не желая да се отказвам от нея по статистически причини. Имате ли нещо
определено срещу нея?
— Какво те кара да мислиш, че имаш правото да ми провеждаш кръстосан разпит?
— Ще го приема като „не“.
— Предупредих те за остроумията.
Прекъсна ги друг агент, Тони Савино, който приближи с лист хартия в ръка.
— Тъкмо преглеждам списъка с допуснатите на тазсутрешната пресконференция —
каза той. — Таня Дворкина ще представлява ТАСС. — Той погледна Кам. — Тя е жената,
която те заговори в египетското посолство, нали?
— Определено е тя.
— Каква е темата на пресконференцията? — попита Кийт.
 — Влизането в сила на нов и добре организиран протокол, по който полските и
американските музеи могат да заемат произведения на изкуството, пише тук — той вдигна
очи от листа. — Не е нещо, което да привлече звездата на ТАСС, нали?
— Сигурно идва да се срещне с мен — каза Кам.

***
Таня съгледа Кам Дюър още щом влезе в залата за брифинги на американското
посолство. Висок и слаб, той стоеше в дъното като улична лампа. Ако не беше тук, тя щеше
да го издири след пресконференцията, но така беше по-добре, по-незабележимо.
Не искаше обаче да изглежда твърде преднамерено и реши първо да изслуша
представянето. Седна до една полска журналистка, която харесваше — Данута Горска,
борбена брюнетка с голяма усмивка. Данута членуваше в полулегалното движение Комитет
Отбрана, което издаваше памфлети за проблемите на работниците и за нарушаването на
човешките права. Тези нелегални издания се наричаха бибула. Данута живееше в същата
сграда, където беше отседнала Таня.
Докато американският пресслужител четеше представянето, което вече им беше раздал
на хартия, Данута прошепна на Таня:
— Може би ще искаш да заминеш за Гданск.
— Защо?
— В корабостроителницата „Ленин“ ще има стачка.
— Стачки има навсякъде — работниците искаха увеличение на заплатите, което да
компенсира голямото повишение на цените, наложено от правителството. Таня съобщаваше
за тях като за „спирания на работа“, понеже стачки се случваха само в капиталистическите
страни.
— Повярвай ми — каза Данута, — тази ще е различна.
Полското правителство се разправяше с всяка стачка бързо, повишаваше заплатите и
правеше други отстъпки на местно ниво. Стремеше се да прекрати протестите, преди да са
се разпространили като лекета върху плат. Кошмарът на управляващия елит — и мечтата на
дисидентите — беше петната да се сливат, докато платът добие съвършено нов цвят.
— С какво е различна?
— Уволнили са една кранистка, която членува в нашия комитет. Но са подбрали
неподходящия човек за политическо уволнение. Ана Валентинович е жена, вдовица, на
петдесет и една години.
— И така привлича много симпатии от полските кавалери.
— При това е популярна. Наричат я пани Аня.
— Може да погледна — Димка искаше да научава за всеки протест, който обещаваше
да стане сериозен, в случай че се наложи да обезкуражава Кремъл да го смаже.
Докато пресконференцията приключваше, Таня мина край Кам Дюър и тихо му каза на
руски:
— В петък в два идете в катедралата „Свети Йоан“ и разгледайте Барицковското
разпятие.
— Мястото не е подходящо — прошепна младият мъж.
— Или — или.
 — Трябва да ми кажете за какво се отнася — твърдо рече Кам.
Таня осъзна, че трябва да поеме риска да поговори с него още минута.
— Комуникационна линия, ако Съветският съюз нахлуе в Западна Европа — каза тя. —
Вероятност да се формира група от полски офицери, които да минат на другата страна.
Американецът зина.
— О… О… — заекна той. — Точно така. Да.
— Доволен ли сте? — попита Таня с усмивка.
— Как се казва той?
Таня се поколеба.
— Той знае как се казвам аз — настоя Кам.
Таня реши, че трябва да се довери на този човек. Вече беше поставила своя живот в
ръцете му.
— Станислав Павлак. Наричат го Стас.
— Предайте на Стас, че от съображения за сигурност той не бива да разговаря с никого
от посолството, освен с мен.
— Добре — каза Таня и бързо излезе от посолството.
Същата вечер предаде съобщението на Стас. На другата сутрин го целуна за довиждане
и се отправи на север, към Балтийско море. Имаше стар, но сигурен Мерцедес Бенц 280С с
двойни фарове. В късния следобед се настани в хотел в старата част на Гданск. Срещу него,
оттатък реката, бяха кейовете и сухите докове на корабостроителницата, разположена на
остров Остров.
На другия ден изтичаше точно една седмица от уволнението на Ана Валентинович.
Таня стана рано, облече груб гащеризон, прекоси моста до острова, стигна портала на
корабостроителницата преди изгрев и влезе вътре заедно с група млади работници.
В този ден имаше късмет.
Корабостроителницата беше покрита с новозалепени плакати с призиви да се върне
работата на пани Аня. Около плакатите се събираха малки групички. Няколко души
раздаваха листовки. Таня взе една и се залови да чете на полски.
Ана Валентинович се превърна в пречка, защото нейният пример мотивира
останалите. Превърна се в пречка, защото защитаваше другите и умееше да организира
колегите си работници. Властите винаги се стараят да изолират онези, които имат качества
на водачи. Ако не се борим против това, няма да има кой да ни защитава, когато ни
повишават нормативите, когато са застрашени здравето и безопасността или когато сме
принудени да работим извънредно.
Таня беше поразена. Не ставаше въпрос за по-висока заплата или по-кратко работно
време, а за правото на полските работници да се самоорганизират, независимо от
комунистическата йерархия. Усещаше, че това е важно. Събитието запали вътре в нея
пламъчето на надеждата.
Ставаше по-светло и Таня тръгна да обикаля корабостроителницата. Самите мащаби на
предприятието бяха удивителни: хилядите работници, килотоните стомана, милионите
нитове. Високите страни на полузавършените кораби се издигаха далеч над главата й и
чудовищното им тегло се балансираше застрашително, обхванато от скелета като паяжина.
Грамадни кранове свеждаха глави над всеки кораб като персийски маги около триножник
със свещен огън.
Където и да минеше, работниците оставяха инструментите, за да четат листовката и да
обсъждат случая.
Няколко души тръгнаха в шествие и Таня ги последва. Минаха из двора с
импровизирани плакати, раздаваха листовки и призоваваха останалите да се присъединят
към тях. Ставаха все повече и повече. Най-сетне стигнаха до главния портал, където
съобщаваха на новодошлите работници, че са в стачка.
Затвориха портала, пуснаха сирената и развяха полското знаме от най-близката сграда.
После избраха стачен комитет.
По това време ги прекъснаха. Мъж в костюм се качи на един екскаватор и започна да
вика на множеството. Таня не можа да разбере всичко, но явно той говореше против
формирането на стачен комитет, а работниците го слушаха. Таня попита човека до себе си
кой е това.
— Клеменс Гних, директорът на корабостроителницата. Не е лош.
Таня беше поразена. Колко слаби са хората!
Гних предлагаше преговори, ако преди това стачниците се върнат на работа. Според
Таня това беше прозрачен номер. Много хора дюдюкаха и подиграваха Гних, ала други
кимаха в знак на съгласие. Няколко души се отделиха от множеството и явно се отправиха
към работните си места. Нима всичко щеше да свърши толкова бързо?
Тогава някой скочи на екскаватора и потупа директора по рамото. Беше нисък
широкоплещест човек с големи мустаци. Таня не беше впечатлена от него, но хората го
зачитаха и го аплодираха. Явно знаеха кой е.
— Помните ли ме? — викна той на директора достатъчно силно, та всички да го чуят.
— Аз работих тук десет години, после ме уволнихте!
— Кой е това? — попита Таня съседа си.
— Лех Валенса. Той е само електротехник, но всички го знаят.
Директорът опита да спори с Валенса пред останалите, но дребният мъж с големите
мустаци не му даде възможност.
— Обявявам окупационна стачка! — изрева той и тълпата извика в съгласие.
Директорът и Валенса слязоха от екскаватора. Валенса пое командването и явно
всички приеха това, без да спорят. Когато нареди на шофьора на директора да иде с
лимузината и да доведе Ана Валентинович, човекът го послуша, а още по-удивително беше,
че директорът не възрази.
Валенса организира избора на стачен комитет. Лимузината се върна с Ана, която беше
посрещната с бурни аплодисменти. Беше дребна жена с къса мъжка прическа. Имаше кръгли
очила и носеше блуза с широки хоризонтални ивици.
Стачният комитет и директорът отидоха в центъра по здраве и безопасност, за да
преговарят. Таня беше изкушена да опита да се вмъкне с тях, но реши да не насилва късмета
си. Достатъчно беше, че мина през портала. Работниците посрещаха добре западните медии,
но прескартата на Таня показваше, че е съветски репортер от ТАСС. А ако работниците
узнаеха това, щяха да я изхвърлят.
Но явно преговарящите имаха микрофони на масата, понеже цялата дискусия се
предаваше по високоговорители за множеството навън. Това се видя на Таня във висша
степен демократично. Стачниците можеха веднага да изразят отношението си към казаното с
дюдюкания или аплодисменти.
Разбра, че стачниците вече са добавили няколко искания към това за връщането на Ана,
включително гаранция срещу ответни мерки. Изненадващо, искането, което директорът не
можа да приеме, беше пред портала на фабриката да се издигне паметник на убитите от
полицията работници по време на протестите срещу поскъпването на храните през 1970.
Таня се питаше дали и тази стачка няма да завърши с убийства. Станеше ли това, тя
щеше да се озове на огневата линия. Таня го осъзна и изстина.
Гних обясни, че парцелът пред портала е предназначен за болница.
Стачниците отговориха, че предпочитат паметник.
Директорът предложи паметна плоча някъде другаде в корабостроителницата.
Стачниците отказаха.
Един работник с отвращение каза в микрофона:
— Пазарим се за загиналите герои като просяци под уличен фенер.
Хората отвън аплодираха.
Друг от преговарящите се обърна направо към множеството: „Искат ли те паметник?“
Хората изреваха в отговор.
Директорът се оттегли, за да се съветва с висшестоящите.
Пред портала вече имаше хиляди поддръжници. Хората събираха храна за стачниците.
Малко полски семейства можеха да си позволят да отделят храна, но сега през портала се
предаваха десетки чували за мъжете и жените вътре. Стачниците получиха обяд.
Следобед директорът се върна и обяви, че най-висшите власти са одобрили паметника
по принцип.
Валенса обяви, че стачката ще продължи до приемането на всички искания.
И тогава, почти все едно му е хрумнало току-що, той добави, че стачниците искат да се
обсъди създаването на свободни и независими профсъюзи.
Сега вече, каза си Таня, нещата стават наистина интересни.

***
В петък следобед Кам Дюър се отправи към стария град във Варшава.
Марио и Оли го последваха.
По време на войната по-голямата част от Варшава беше изравнена със земята. Градът
беше построен наново с прави улици и тротоари и с модерни здания. Такава среда не беше
подходяща за тайни срещи и секретно предаване на информация. Но проектантите се бяха
преборили да възстановят стария град в първоначалния му вид — павираните улици тесните
алеи и разнообразните къщи. Бяха се попрестарали — правите ъгли, повторенията и свежите
бои изглеждаха малко прекалено нови като филмов декор. Въпреки това стара Варшава
даваше на тайните агенти по-благоприятна среда, отколкото останалите части на града.
Кам паркира и се отправи към една висока къща. На първия етаж се помещаваше
варшавският еквивалент на Копринените ръце. Кам беше редовен клиент докато не срещна
Лидка.
В най-голямата стая в апартамента момичетата седяха по бельо, гледаха телевизия и
пушеха. Една пищна блондинка веднага се изправи и остави халата й да се отвори за миг, та
да може гостът да зърне пищните й бедра и дантеленото бельо.
— Здрасти, Кристек, не сме те виждали от няколко седмици.
— Здрасти, Пела — Кам отиде до прозореца и погледна навън. Както обикновено,
Марио и Оли седяха пред отсрещната кръчма, пиеха бира и зяпаха момичетата в летни рокли
наоколо. Щяха да го почакат да постои вътре поне половин час, а може би цял.
Дотук добре.
— Какво става, жена ти ли те следи?
Момичетата се разсмяха.
Кам извади пари и плати на Пела за обичайната работа.
— Днес имам нужда от услуга — обясни той. — Ако не възразяваш, ще се измъкна
отзад.
— Жена ти ще дойде ли тук да вдига скандали?
— Не е жена ми. Мъжът на приятелката ми. Ако създава проблеми, предложи му
безплатно една свирка. Парите са от мен.
Пела сви рамене.
Кам слезе по задните стълби и мина през двора. Чувстваше се добре. Отървал се беше
от преследвачите, а те не забелязаха. Щеше да се върне след по-малко от час и да излезе през
предната врата. Нямаше и да разберат, че не е бил в апартамента.
Изтича през „Старе место“ и по улица „Свентоянска“ към катедралата „Свети Йоан“.
Църквата беше разрушена през войната и реставрирана. СБ вече не го следяха. Но може би
следяха Станислав Павлак.
Резидентурата на ЦРУ във Варшава проведе дълъг разговор, за да прецени как да
осъществи този контакт. Всяка стъпка беше планирана.
Пред катедралата Кам видя шефа си, Кийт Дорсет. Днес Кийт носеше прост сив
костюм, полска конфекция, който обличаше само за проследявания. В джоба на сакото му
беше натъпкано кепе. Това беше знак, че е чисто. Ако кепето беше на главата му, значи в
църквата имаше хора на СБ и срещата трябваше да се отмени.
Кам влезе през готическия вход на западната фасада. Прекрасната архитектура и
атмосферата на святост усилваха усещането за предзнаменование. Предстоеше му да се
срещне с противников информатор. Моментът беше съдбоносен.
Минеше ли всичко както трябва, Кам щеше да се утвърди като агент на ЦРУ. Ако ли не,
без време щяха да го върнат зад бюрото в Лангли.
Всъщност Кам лъжеше, че Стас няма да се вижда с друг, освен с него. Целта на лъжата
беше да попречи на Кийт да го прати у дома. Кийт създаваше проблеми за Лидка, макар
разследването да показа, че тя няма връзка със СБ и даже не членува в Комунистическата
партия. Но ако Кам успееше да вербува полковник от полската армия за шпионин, подобен
триумф щеше да го постави в силна позиция да спори с Кийт.
Огледа се за агенти на тайната полиция, но видя само туристи, богомолци и
свещеници.
Тръгна по северната пътека между редовете и стигна до параклиса, където се
намираше прочутото разпятие от шестнадесети век. Хубавият полски офицер стоеше пред
него и разглеждаше лицето на Христос. Кам застана редом. Бяха сами.
— Това е последният път, когато разговаряме — каза Кам на руски.
— Защо? — попита Станислав на същия език.
— Твърде опасно е.
— За вас?
— Не, за Вас.
— Как ще се свързваме? Чрез Таня ли?
— Не. Всъщност, моля Ви оттук нататък да не й казвате нищо за връзката си с мен.
Извадете я от играта. Можете да продължавате да спите с нея, ако това правите.
— Благодаря — иронично отвърна Станислав.
Кам не обърна внимание.
— Каква кола карате?
— Зелен Сааб 99 от 1975 година — каза офицерът и изрецитира номера на колата.
Камерън го запомни.
— И къде държите колата нощем?
— На улица „Ян Олбрахт“ близо до блока, където живея.
— Когато паркирате, оставете прозореца отворен един пръст. Ще мушнем вътре плик.
— Опасно. Ако някой друг прочете бележката?
— Не се тревожете. Ще съдържа печатна реклама за евтино измиване на колата. Но
като изгладите листа с топла ютия, ще се появи съобщението кога и къде да се срещнете с
нас. Ако по някаква причина не можете да се явите на срещата, няма значение — ще Ви
пуснем друг плик.
— Какво ще стане на тези срещи?
— Ще стигна и до това — Кам имаше списък с неща, които да му каже съгласуван с
колегите на срещата за планиране. — За Вашите приятели.
— Да?
— Не създавайте конспирация.
— Защо не?
— Ще ви разкрият. Конспираторите винаги ги хващат. Трябва да чакате до последната
минута.
— Какво можем да правим тогава?
— Две неща. Първо, гответе се. Съставете в ума си списък на хората, на които вярвате.
Решете точно как всеки един ще се обърне срещу Съветите, ако избухне война. Гледайте
дисидентските лидери като Лех Валенса да знаят за вас, но не намеквайте с какво сте се
захванали. Разузнайте сградата на телевизията и планирайте как да я превземете. Но дръжте
всичко това в главата си.
— А второто?
— Дайте ни информация — Кам се стараеше да не показва колко е напрегнат. Това
беше голямото искане, искането, което Станислав можеше да отхвърли. — Диспозицията на
армиите на Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор: численост, брой на
танковете, на самолетите…
— Знам какво е диспозиция.
— И оперативните им планове в случай на криза.
Последва продължително мълчание.
— Мога да ги взема — каза Станислав най-сетне.
— Ще Ви дам телефонен номер и кодова дума. Трябва да ги използвате единствено в
случайна съветска инвазия в Западна Европа. Когато изберете номера, ще Ви отговори
високопоставен офицер в Пентагона, който говори полски. Той ще се отнесе към Вас като
към представител на полската съпротива срещу съветската инвазия. На практика Вие ще
бъдете водачът на свободна Полша.
Станислав кимна умислено, но Кам можеше да види, че предложението го привлича.
След малко офицерът каза:
— Ако се съглася, значи поставям живата си във вашите ръце.
 — Вие вече сте го направили.

***
Стачниците в корабостроителницата в Гданск имаха грижата да държат
международните медии в течение на своите действия. Ироничното беше, че това бе най-
добрият начин за комуникация с полския народ. Полските медии бяха цензурирани, но
репортажите в западния печат се предаваха в Полша по радио Свободна Европа,
финансирано от Америка. Това беше основният начин поляците да научават какво става в
собствената им страна.
Лили Франк следеше полските събития по западногерманската телевизия, която всеки
берлинчанин можеше да гледа, ако нагласи антената си под правилния ъгъл.
За удоволствие на Лили стачката се разрастваше въпреки всички усилия на
правителството. Корабостроителницата в Гдиня също спря работа, а работниците в
обществения транспорт стачкуваха в подкрепа. Създаден беше Междузаводски стачен
комитет, МКС, с главна квартира в корабостроителницата „Ленин“. Искането номер едно
беше за правото на свободни профсъюзи.
Подобно на мнозина други в Източна Германия, семейство Франк обсъждаше оживено
всичко това. Седяха в салона на горния етаж на къщата в „Берлин-Митте“ пред телевизора
марка Франк. В Желязната завеса се отваряше пролука и те оживено обсъждаха до какво
може да доведе това. Щом поляците можеха да въстанат, навярно и германците можеха.
Полското правителство опита да преговаря с фабриките една по една, като предлагаше
щедри увеличения на заплатите на онези стачници, които се отделят от МКС и се примирят.
Тактиката пропадна.
В рамките на една седмица в МКС влязоха триста стачкуващи предприятия.
Нестабилната полска икономика не можеше да понесе това за дълго. Правителството
най-сетне прие реалността. Вицепремиерът беше изпратен в Гданск.
Седмица по-късно беше постигнато споразумение. Стачниците получиха правото да
създадат свободни профсъюзи. Тази победа удиви света.
Ако поляците можаха да спечелят свобода, щяха ли и германците да ги последват?

***
— Продължаваш да се виждаш с полякинчето — каза Кийт на Кам.
Кам не отговори. Много ясно, че продължаваше да се вижда с нея.
Беше щастлив като дете в сладкарница. Лидка беше готова да прави секс с него, когато
той поискаше. Досега твърде малко момичета бяха искали въобще да правят секс с него.
— Това харесва ли ти? — питаше тя, докато го галеше, а когато той признаеше, че му
харесва, тя продължаваше: — Но ти харесва малко, много или толкова много, че ти се ще да
умреш?
— Казах ти, че искането ти се отхвърля — настоя Кийт.
— Но не каза защо.
 — Взел съм решение — ядоса се Кийт.
— А правилно ли е решението?
— Съмняваш се в моя авторитет?
— Не, ти се съмняваш в моята приятелка.
Кийт се ядоса още повече.
— Мислиш, че си ме хванал натясно, понеже Станислав няма да говори с друг.
Кам мислеше точно това, но отрече.
— Няма нищо общо със Стас. Не съм готов да се откажа от нея по никаква причина.
— Може да ми се наложи да те уволня.
— Пак няма да се откажа. Всъщност… — Кам замълча. Всъщност, думите, които му
дойдоха на ума, не бяха онези, които планира. Но въпреки всичко ги изрече: — Всъщност, аз
се надявам да се оженя за нея.
Кийт смени тона.
— Кам, тя може и да не е агент на СБ и пак да има скрити причини да спи с теб.
Кам настръхна.
— Ако това няма нищо общо с разузнаването, значи няма нищо общо и с теб.
Кийт не се отказваше, говореше меко, като че се стараеше да не наранява чувствата на
Кам.
— Много полски момичета биха искали да идат в Америка, знаеш това. Кам знаеше.
Тази мисъл го беше споходила отдавна. Чувстваше се засрамен и унизен, че Кийт трябва да го
каже.
— Знам — каза той с безизразно лице.
— Прощавай, че го казвам, но тя може да те мами по тази причина. Обмислял ли си
такава вероятност?
— Да, обмислял съм я. И не ме е грижа.

***
В Москва големият въпрос беше дали да влязат в Полша.
В деня преди обсъждането в Политбюро Димка и Наталия се сблъскаха с Евгений
Филипов на предварителната среща в залата „Нина Онилова“.
— Нашите полски другари спешно искат военна подкрепа, за да устоят на атаките на
предателите, които служат на капиталистическо-империалистическите сили — каза
Филипов.
— Искате инвазия — отвърна Наталия. — Като в Чехословакия през шестдесет и осма
и в Унгария през петдесет и шеста.
Филипов не отрече.
— Съветският съюз има правото да нахлуе във всяка страна, когато интересите на
социализма са заплашени. Това е Доктрината Брежнев.
— Аз съм против военни действия — каза Димка.
— Каква изненада — саркастично отвърна Филипов.
Димка не му обърна внимание.
— И в Унгария, и в Чехословакия контрареволюцията се ръководеше от ревизионистки
елементи сред ръководния кадър на Комунистическата партия. Затова беше възможно да ги
отстраним, все едно колим пиле. Те имаха слаба подкрепа.
— И защо днешната криза е различна?
— Защото в Полша контрареволюционерите са водачи на работническата класа и имат
нейната подкрепа. Лех Валенса е електротехник. Ана Валентинович е кранистка. Стотици
заводи стачкуват. Имаме си работа с масово движение.
— Все пак трябва да го смажем. Сериозно ли предлагате да изоставим полските
другари?
— Има и друг проблем — намеси се Наталия. — Пари. През 1968 Съветският блок
нямаше външен дълг за милиарди долари. Днес ние сме напълно зависими от заемите от
Запада. Чухте какво каза Картър във Варшава. Кредитите от Запада са обвързани с човешките
права.
— И?
— Ако вкараме танковете в Полша, ще прекъснат кредитната ни линия. И така,
другарю Филипов, Вашата инвазия ще съсипе икономиката на целия съветски блок.
В Залата настана тишина.
— Някой да има други предложения? — попита Димка.

***
За Кам това, че един полски офицер се обръщаше срещу Червената армия в същия
момент, когато полските работници отхвърляха комунистическата тирания, беше поличба. И
двете събития бяха признак за една и съща промяна. Докато отиваше на среща със
Станислав, Кам имаше чувството, че може би е част от един исторически земетръс.
Излезе от посолството и се качи в колата. Както се надяваше, Марио и Оли го
последваха. Важно беше да го държат под наблюдение, докато се среща със Станислав. Ако
контактът минеше по план, Марио и Оли щяха чинно да докладват, че не е станало нищо
подозрително.
Кам се надяваше Станислав да е получил и разбрал инструкциите.
Той паркира на „Старе Место“. С днешния брой на Трибуна люду, правителствения
официоз, той тръгна през площада. Марио излезе от колата и тръгна след него. Половин
минута по-късно и Оли тръгна на разстояние.
Кам тръгна по една странична уличка, следван от двамата тайни полицаи.
Влезе в един бар, седна до прозореца и поръча бира. Виждаше как преследвачите му се
мотаят недалеч. Плати веднага, за да може да си тръгне бързо.
Докато пиеше бирата, час по час си гледаше часовника.
В три без една минута излезе.
Беше упражнявал това действие отново и отново в Камп Лиъри, тренировъчния център
на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Там се справяше отлично. Но днес за пръв път
щеше да го направи наистина.
Леко ускори крачка към края на пряката. Докато свиваше зад ъгъла хвърли поглед назад
и установи, че Марио е на тридесетина метра от него.
Веднага зад ъгъла имаше магазинче за алкохол и цигари. Станислав беше тъкмо където
Кам очакваше — стоеше пред магазинчето и гледаше витрината. Кам имаше приблизително
половин минута, преди Марио да се появи иззад ъгъла — предостатъчно време за проста
размяна.
Трябваше само да смени своя вестник с вестника в ръката на Станислав. Той беше
същия, с малката разлика, че — ако всичко беше по план — съдържаше фотокопията, които
той беше направил на документите в сейфа си в щаба на армията.
Имаше само един проблем.
Станислав не носеше вестник.
Държеше голям бежов плик.
Не беше изпълнил инструкциите до последната буква. Или не ги беше разбрал, или си
беше въобразил, че точните подробности не са важни.
Каквато и да беше причината, нещата се бяха объркали.
Умът на Кам се смрази от паника. Препъна се. Не знаеше какво да прави. Идеше му да
наругае Стас.
После се овладя. Насили се да остане спокоен. Взе мигновено решение. Нямаше да
откаже размяната. Щеше да я доведе до край.
Тръгна право към Станислав.
Когато се разминаха, размениха вестника и плика.
Станислав тутакси влезе в магазинчето с вестник в ръка и изчезна от поглед.
На следващия ъгъл пак се озърна и видя Марио. Полицаят беше на двадесетина метра
от него, спокоен и уверен. Не подозираше какво е станало току-що. Дори не беше видял
Станислав.
Щеше ли да забележи, че Кам вече не носи вестник, а плик? Видеше ли това, можеше
да арестува Кам и да конфискува плика. Това щеше да е краят на триумфа на Кам. И на
живота на Станислав.
Беше лято. Кам не носеше връхна дреха, под която да скрие плика. Пък и така щеше да
е по-зле — по-вероятно беше Марио да забележи, че Кам изведнъж е останал с празни ръце.
Мина край една будка за вестници, но се досети, че няма как да спре и да си купи
вестник пред очите на Марио и така да привлече вниманието му към това, че вече не носи
вестника, с който беше тръгнал.
Разбра, че е допуснал глупава грешка. Беше толкова хипнотизиран от рутинната
размяна, че не се досети за най-простото решение. Можеше да вземе плика и да си задържи
вестника.
Вече беше късно.
Чувстваше се като в капан. Толкова беше влудяващо, че му идеше да вика. Всичко беше
отлично, с изключение на една дребна подробност!
Можеше да влезе някъде и да си купи нов вестник. Потърси наоколо. Но това беше
Полша, а не Америка, и нямаше магазини на всеки ъгъл.
Свърна още веднъж и видя кошче за боклук. Алилуя! Ускори крачка и надзърна вътре.
Нямаше късмет — нямаше изхвърлени вестници. Съгледа някакво списание с шарена корица.
Грабна го и продължи нататък. Крадешком отгърна списанието, за да се виждат черно-белите
страници. Сбърчи нос — в боклука беше хвърлено нещо гнусно и списанието вонеше. Опита
да не вдишва дълбоко и плъзна плика вътре.
Почувства се по-добре. Изглеждаше почти като преди.
Върна се при колата и извади ключовете. Може би сега беше моментът, когато щяха да
го спрат. Представи си как Марио казва: „Един момент, нека видя плика, който се мъчите да
скриете“. С най-голяма бързина отключи колата.
 Видя Марио на няколко крачки.
Влезе в колата и остави списанието на пода пред мястото на пътника.
Вдигна поглед и видя Марио и Оли да влизат в тяхната кола.
Май му се размина.
За миг се почувства толкова слаб, че не можа да помръдне.
После подкара и се прибра в посолството.

***
Кам Дюър седеше в миниатюрното жилище на Лидка и я чакаше да се прибере.
На тоалетката й имаше негова снимка. Беше му толкова приятно, че направо му се
плачеше. Нито едно момиче никога не му беше искало снимка, какво остава да я тури в
рамка и да я държи до огледалото.
Стаята разкриваше нейната личност. Любимият й цвят беше ярко розовото и в този
оттенък бяха кувертюрата на леглото, покривката на масата и възглавничките. Дрехите в
гардероба бяха малко, но все подчертаваха фигурата й: къси поли, рокли с остро деколте,
прилични дрънкулки, басми, щамповани на цветчета, джуфки и пеперудки. На етажерката
имаше всички романи на Джейн Остин на английски и толстоевата Анна Каренина на
полски. В кутия под леглото, като някаква тайна порнографска сбирка, бяха прибрани
американски списания за обзавеждане, пълни със снимки на огрени от слънцето кухни,
боядисани в ярки цветове.
Днес Лидка беше започнала досадната процедура по разследването като потенциална
съпруга. Тя беше много по-подробна от проучването на една обикновена приятелка.
Трябваше да разкаже живота си, да изтърпи целодневни разпити и разширена проверка с
детектора на лъжата. Всичко това се вършеше някъде из сградата на посолството, докато Кам
вършеше обичайната си работа. Не му беше позволено да я види, докато тя не се върне вкъщи.
На Кийт Дорсет вече щеше да му е доста трудно да го уволни. Информацията от Стас
беше чисто злато.
Кам му беше дал 35-милиметров апарат Зорки, съветска реплика на Лайка, за да може
да снима документите в кабинета си, вместо да ги пуска на копирната машина в яхъра на
секретарките. Така можеше да предава на Кам стотици страници върху няколко филмчета.
Последният въпрос, който варшавската резидентура на ЦРУ зададе на Стас, беше:
„Какво би предизвикало атака в западна посока на Втория стратегически ешелон на
Червената армия?“ Документите, които той предостави в отговор, бяха толкова цялостни, че
Кийт Дорсет получи писмена похвала от Лангли, което беше голяма рядкост.
А Марио и Оли никога не бяха виждали Стас.
Затова Кам беше уверен, че няма да го уволнят и няма да му забранят да се ожени,
освен ако не се окажеше, че Лидка е истински агент на КГБ.
Междувременно Полша клонеше към свобода. Десет милиона души се бяха влели в
първия свободен профсъюз Солидарност. Това правеше един на всеки трима полски
работници. Най-големият проблем на Полша вече не беше Съветският съюз, а парите.
Стачките и последвалата парализа на водачите на комунистическата партия бяха осакатили и
без това отслабената икономика. Резултатът беше дефицит на всичко. Работниците, чиито
заплати бяха щедро повишени, нямаше какво да купят с парите си. Цената на долара на черно
се увеличи повече от два пъти, от сто и двадесет на двеста и петдесет злоти. Генералният
секретар Герек беше наследен от Каня, когото замени генерал Ярузелски, но нямаше никаква
разлика.
Лех Валенса и Солидарност се колебаеха на ръба на отхвърлянето на комунизма.
Подготви се обща стачка, която беше отменена в последната минута по съвета на папата и на
новия американски президент, Роналд Рейгън, които се опасяваха от кръвопролития. Кам
беше разочарован от боязливостта на Рейгън.
Стана от леглото и сервира масата. Донесъл беше две пържоли. Естествено,
дипломатите не страдаха от дефицита, който засягаше поляците. Плащаха в отчаяно
желаните долари и можеха да купуват каквото искат. Лидка навярно се хранеше по-добре
дори от елита на Комунистическата партия.
Кам се чудеше дали да се любят преди или след вечерята. Понякога беше твърде
приятно да се наслаждава на очакването. Друг път бързаше много. Лидка не възразяваше
нито на едното, нито на другото.
Най-сетне тя се прибра. Целуна го по бузата, остави чантата си, съблече си горната
дреха и отиде в банята по-нататък в коридора.
Когато се върна, Кам й показа пържолите.
— Много хубаво — рече тя. Още не го беше погледнала.
— Нещо не е както трябва, нали? — попита той. Никога не я беше виждал в лошо
настроение. Случваше се за пръв път.
— Не мисля, че мога да съм съпруга на агент от ЦРУ.
Кам сподави паниката си.
— Кажи ми какво стана.
— Утре няма да се връщам там. Няма да го понеса.
— Какъв е проблемът?
— Чувствам се като престъпница.
— Защо? Какво са направили?
Тя най-сетне го погледна.
— Ти вярваш ли, че само те използвам, за да ида в Америка?
— Не!
— Защо тогава ме питат това?
— Не знам.
— Въпросът има ли нещо общо с националната сигурност?
— Съвсем не.
— Обвиниха ме, че лъжа.
— А ти излъга ли?
Тя сви рамене.
— Не им казах всичко. Не съм монахиня. Имала съм любовници. Не споменах един-
двама от тях, обаче твоето ужасно ЦРУ знаеше! Трябва да са ходили в старото ми училище!
— Знам, че си имала любовници. Аз също. — „Не много“, помисли Кам, но не го каза
на глас. — Нямам нищо против.
— Накараха ме да се чувствам като проститутка.
— Съжалявам. Но наистина не е важно какво мислят за нас, стига да дадат уверение,
че не си заплаха за сигурността.
— Ще ти разкажат много гадни неща за мен. Неща, които са им наприказвали хора,
които ме мразят — ревниви момичета или момчета, на които съм отказала.
— Няма да им вярвам.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Тя седна в скута му.
— Съжалявам, че бях кисела.
— Прощавам ти.
— Обичам те, Кам.
— И аз те обичам.
— Вече се чувствам по-добре.
— Хубаво.
— Искаш ли да те накарам да се чувстваш по-добре?
От такива приказки устата на Кам пресъхна.
— Да, моля те.
— Добре — тя стана. — Просто легни и се отпусни, скъпи.

***
Дейв Уилямс отлетя за Варшава със съпругата си Бийп и сина си Джон Лий за сватбата
на шурея си, Кам Дюър.
Джон Лий не можеше да чете, макар че беше умно осемгодишно момченце и ходеше в
хубаво училище. Дейв и Бийп го бяха завели при специалист и узнаха, че синът им страда от
едно доста разпространено състояние, наречено дислексия. Джон Лий щеше да се научи да
чете, но щеше да му трябва специална помощ и много упорита работа. Дислексията се
предаваше по наследство и засягаше повече момчетата, отколкото момичетата.
Тъкмо тогава Дейв разбра какъв е неговият проблем.
— В училище през цялото време вярвах, че съм тъп — обясни той на Бийп. Двамата
бяха в чамовата кухня на Дейзи Фарм и току-що бяха сложили Джон Лий да спи. —
Учителите така казваха. Родителите ми знаеха, че не съм тъп, затова прецениха, че съм
мързелив.
— Ти не си мързелив — отвърна Бийп. — Ти си най-работливият човек, когото
познавам.
— Нещо не ми беше наред, но не знаехме какво. Вече знаем.
— И ще можем да се погрижим Джон Лий да не страда като теб.
Отколешната борба на Дейв с писането и четенето намери обяснение.
Това не му тежеше от години, откак стана автор на песни, на които припяваха
милиони. Въпреки това изпита огромно облекчение. Една загадка се разкри и се намери
обяснение на един тежък недъг. И най-важното беше, че той знаеше какво да направи, та да
не бъде засегнато следващото поколение.
— Знаеш ли какво друго има? — попита Бийп и наля чаша каберне совиньон от Дейзи
Фарм.
— Аха — рече Дейв. — Най-вероятно е мой.
Бийп не беше сигурна дали баща на Джон Лий е Дейв или Вали. Докато момченцето
растеше, променяше се и заприличваше все повече на Дейв, те не знаеха дали приликата е
наследствена или придобита: жестове на ръцете, начин на изразяване, увлечения — всичко,
което можеше да се научи от момче, обожаващо татко си.
— Не е окончателно — каза Бийп. — Но е силно доказателство.
— И без това не ни пука.
Те обаче се бяха зарекли да не споделят това съмнение с никого, включително със
самия Джон Лий.
Сватбата на Кам се състоя в новопостроена католическа църква в градеца Отвоцк,
близо до Варшава. Кам беше приел католицизма. Дейв не се съмняваше, че го е направил по
напълно цинични съображения.
Булката беше в бялата рокля, с която се беше омъжила майка й. На поляците се
налагаше да си доносват дрехите.
„Лидка е стройна и привлекателна“, рече си Дейв, „с дълги крака и хубав бюст, но
нещо в устата й подсказва неумолимост“. Навярно я съдеше строго — вече петнадесет години
беше рок звезда и гледаше цинично на момичетата. Неговият опит показваше, че са готови да
преспят с даден мъж, за да спечелят нещо, по-често, отколкото повечето хора допускат.
Трите шаферки си бяха ушили къси летни рокли от яркорозов памучен плат.
Приемът беше в американското посолство. Уди Дюър плати, а посолството успя да
осигури изобилна храна и напитки, различни от водка.
Бащата на Лидка разказа виц наполовина на полски, наполовина на английски. Един
човек влязъл в държавна касапница и поискал кило говеждо.
— Нйема.
— Тогава свинско.
— Нйема.
— Телешко?
— Нйема.
— Пилешко.
— Нйема.
Клиентът си излязъл. Жената на касапина казала:
— Този човек е луд.
А касапинът отговорил:
— Луд, ама как помни!
Американците се попритесниха, обаче поляците се смяха от сърце.
Дейв беше помолил Кам да не казва, че зет му е от Плъм Нели, но новината плъзна,
както обикновено, и приятелките на Лидка го обсадиха. Шаферките вдигнаха голям шум и
стана ясно, че той може да отведе в леглото си която пожелае, а едната дори намекна, че ако
му се прииска, може да вземе и трите.
— Трябва да се запознаете с моя басист — отговори Дейв.
Докато Кам и Лидка изпълняваха първия танц, Бийп тихо каза на Дейв:
— Знам, че е плазмодий, обаче ми е брат и не може да не ми стане приятно, че най-
сетне е намерил момиче.
— Сигурна ли си, че Лидка не е проста златотърсачка, която иска американски
паспорт?
— Родителите ми се опасяват от това. Но Кам е на тридесет и четири и е ерген.
— Май си права — съгласи се Дейв. — Какво има да губи?
 ***
Когато присъства на първото национално събрание на Солидарност през септември
1981 Таня Дворкина беше изпълнена със страх.
Събранието започна работа в катедралата в „Олива“, северно предградие на Гданск.
Две остри като ками кули застрашително фланкираха ниския бароков портал, през който
влязоха делегатите. Таня седна до Данута Горска, нейната съседка във Варшава. Данута беше
журналистка и организаторка в Солидарност. Също като Таня, Данута пишеше блудкави
репортажи според партийната линия в официалния печат, а през останалото време
преследваше своите си цели.
Архиепископът прочете умиротворителна проповед за мира и любовта към
отечеството. Макар папата да беше твърд, полското духовенство не беше единно в
отношението си към Солидарност. Духовниците ненавиждаха комунизма, но авторитаризмът
им беше вътрешно присъщ и бяха враждебно настроени към демокрацията. Някои духовници
показваха геройска храброст срещу режима, но църковната йерархия искаше да замени една
безбожна тирания с християнска тирания.
Не църквата обаче притесняваше Таня, нито пък другите сили, които се мъчеха да
разединят движението. Много по-страшни бяха заплашителните маневри на съветския
военноморски флот в Гданския залив и „сухопътните учения“ на сто хиляди червеноармейци
на полската източна граница. Според статията на Данута в днешния брой на Трибуна люду,
тази демонстрация на мускули беше в отговор на нарасналата американска агресия. Никой
не се лъжеше. Съветският съюз искаше да покаже на всички, че е в положение да нахлуе, ако
Солидарност се държи неправилно.
След службата деветстотинте делегати бяха отведени с автобуси в Гданския
университет. Събранието щеше да се проведе в огромната спортна зала Оливия.
Всичко това беше особено провокативно. Кремъл мразеше Солидарност. Повече от
десетилетие в съветския блок не се беше случвало нищо толкова опасно. Демократично
избрани представители от цяла Полша се събираха, за да обсъждат и да вземат решения чрез
гласуване, а Комунистическата партия нямаше никакъв контрол. Това беше Парламент във
всяко едно отношение, освен по име. Можеше да се нарече революционен, ако самата дума
не беше омърсена от болшевиките. Не беше чудно, че Съветският съюз е в треска.
В спортната зала имаше електронно табло за резултати. Когато Лех Валенса стана да
говори, таблото светна с кръст и латинския девиз Polonia semper fidelis, „Полша винаги
вярна“.
Таня излезе, отиде до колата си и включи радиото. Всички програми предаваха
нормално. Съветският съюз още не беше нахлул.
Остатъкът от неделния ден мина без значителни драми. Чак във вторник Таня отново
започна да се страхува.
Правителството беше публикувало законопроект за Работническото самоуправление,
който даваше на работниците правото на глас при назначаването на управителните тела.
Таня горчиво размишляваше как президентът Рейгън и за минута не би обмислил дали да
даде такива права на американците. Дори и така законопроектът не беше достатъчно
радикален за Солидарност, понеже не даваше на работниците правото да наемат и да
уволняват. Затова от профсъюза предложиха национален референдум по въпроса.
 Ленин сигурно се въртеше в мавзолея.
А по-лошото беше, че от Солидарност добавиха клауза, че ако правителството откаже
референдум, профсъюзът ще го организира сам.
Таня отново усещаше пробождането на страха. Профсъюзът започваше да действа като
водач — роля, запазена по правило за Комунистическата партия. Атеистите превземаха
църквата. Съветският съюз никога нямаше да приеме това.
Резолюцията беше приета само с един глас против и делегатите станаха на крака и
сами се аплодираха.
Но това не беше всичко.
Някой предложи да се прати послание до работниците в Чехословакия, Унгария,
Източна Германия и „всички народи в Съветския съюз“. Освен другото, там се казваше: „Ние
подкрепяме онези сред вас, които са се решили да тръгнат по трудния път на борбата за
свободни профсъюзи“. Посланието се прие с вдигане на ръка.
Таня беше сигурна, че са отишли твърде далеч.
Най-големият страх на Съветския съюз беше, че полският кръстоносен поход за
свобода ще се разпространи и в други страни отсам Желязната завеса — а делегатите
необмислено насърчаваха тъкмо това! Сега инвазията изглеждаше неизбежна.
На другия ден печатът беше пълен с негодуванието на Съветския съюз. „Солидарност
се меси във вътрешните работи на суверенни държави“, пищеше Москва.
Но не нахлуваше.

***
Съветският вожд Леонид Брежнев не искаше да нахлува в Полша. Не можеше да си
позволи да загуби доверието на западните банки. Планът му беше друг. Кам Дюър узна от
Стас какъв е този план.
За обработката на суровия материал от Стас винаги отиваха няколко дни. Вземането на
фотолентите при опасна тайна размяна беше само началото. Лентата трябваше да се прояви в
тъмната стаичка на американското посолство, а документите — да се отпечатат и копират.
После преводач с високо ниво на допуск до секретни документи сядаше и превеждаше
материала от полски и руски на английски. Ако имаше по сто и повече страници — както се
случваше често — това отнемаше дни. Резултатът трябваше да се напечата и копира отново.
И чак тогава Кам можеше да види що за риба се е хванала в мрежата му.
С настъпването на мразовитата варшавска зима Кам поглъщаше новата купчина
документи, когато откри подробно разработен план за налагане на строг контрол, изработен
от полското правителство. Властите щяха да обявят военно положение, да суспендират
всички права и да отменят всички споразумения със Солидарност.
Планът беше резервен. Но Кам с изумление узна, че Ярузелски е провел учение една
седмица след встъпването си в длъжност. Явно го беше обмислял от самото начало.
А Брежнев неотклонно го притискаше да продължава.
По-рано през годината Ярузелски беше устоял на натиска. Тогава Солидарност беше в
положение да отговори на удара — работниците бяха окупирали фабрики из цялата страна, а
подготовката за обща стачка беше доста напреднала.
Тогава Солидарност надделя и комунистите привидно отстъпиха. Но сега работниците
не бяха толкова бдителни.
Освен това бяха гладни, уморени и премръзнали. Всичко беше дефицитно, инфлацията
растеше лавинообразно, а разпределението на храните се саботираше от комунистическите
бюрократи, които искаха всичко да се върне постарому. Ярузелски прецени, че хората могат
да понесат точно толкова трудности, преди у тях да възникне усещането, че завръщането на
авторитарното правителство ще е благословия.
Ярузелски искаше съветска инвазия. Беше пратил до Кремъл послание, в което направо
питаше: „Можем ли да разчитаме на военна помощ от Москва?“
Отговорът, който бе получил, беше също толкова прям: „Няма да бъдат изпратени
войски“.
„Добри новини за Полша“, разсъди Кам. Съветският съюз може и да беше груб
насилник, но не беше готов на крайната стъпка. Каквото и да станеше, щеше да е дело на
поляците.
Ярузелски обаче можеше да смаже опозицията и без подкрепата на съветските танкове.
Неговият план беше тук, върху фотолентата на Стас. Самият Стас явно се боеше от
провеждането на плана, понеже беше добавил и ръкописна бележка. Това беше достатъчно
необичайно, та Кам да обърне сериозно внимание. Стас пишеше: „Рейгън може да
предотврати това, като заплаши, че ще отреже финансовата помощ“.
Кам реши, че това е проницателно. Заемите от западните правителства и банки
държаха Полша над водата. Единственото по-лошо от демокрацията беше банкрутът.
Кам беше гласувал за Рейгън, понеже той обеща да е по-агресивен във външната
политика. Сега беше неговият шанс. Ако действаше бързо, Рейгън можеше да попречи на
Полша да направи огромна крачка назад.

***
Джордж и Верина имаха приятна къща в предградието „Принц Джордж Каунти“,
Мериленд, току до столицата, в района, който Джордж представляваше като конгресмен.
Джордж вече трябваше да ходи на църква всяка седмица, всяка неделя в различна
деноминация, за да присъства на службите заедно с гласоподавателите си. Работата му
включваше няколко такива тегоби, но през повечето време беше искрено ангажиран. Джими
Картър падна и сега в Белия дом беше Рейгън, а Джордж можеше да се бори за най-бедните
американци, повечето от които бяха черни.
На всеки месец или два Мария Самърс идваше да види кръщелника си, който беше на
осемнадесет месеца и проявяваше твърдостта на баба си Джаки. Мария обикновено му
носеше книжка. След като хапнеха, Джордж миеше чиниите, Мария ги бършеше и двамата
говореха за разузнаване и външна политика.
Мария продължаваше да работи в Държавния департамент. Сега началник й беше
държавният секретар Александър Хейг. Джордж попита дали там получават по-добра
информация за Полша.
— Много по-добра — отговори Мария. — Не знам какво си направил, но ЦРУ
наистина се пооживи.
Джордж й даде да избърше някаква купа.
— И какво става във Варшава?
 — Съветите няма да нападнат. Това го знаем. Полските комунисти са ги помолили, но
те направо са отказали. Брежнев обаче притиска Ярузелски да обяви военно положение и да
премахне Солидарност.
— Това ще е позорно.
— Така смята и Държавният департамент.
Джордж се поколеба.
— Усещам, че има едно „но“…
— Прекалено добре ме познаваш — отговори Мария с усмивка. — Имаме силата да
смажем плана за въвеждане на военно положение. Трябва само президентът Рейгън да каже,
че бъдещата икономическа помощ зависи от човешките права.
— И защо не го прави?
— Двамата с Ал Хейг не вярват, че поляците наистина ще наложат сами военно
положение.
— Кой знае? Може да е разумно предупреждението да се отправи.
— И аз така мисля.
— И защо не го правят?
— Не искат другата страна да разбере колко добро е нашето разузнаване.
— Няма смисъл да разполагаш с разузнавателни данни, ако не ги ползваш.
— Може и да го направят — отговори Мария. — Но точно сега се двоумят.

***
Две седмици преди Коледа във Варшава валеше сняг. Таня прекара съботната вечер
сама. Стас никога не обясняваше защо може или не може да остане в нейното жилище. Тя
никога не беше ходила в неговото, макар да знаеше къде живее. Откак го запозна с Кам
Дюър, Стас мълчеше по всички въпроси, свързани с армията. Таня заключи, че той се държи
така, понеже предава тайни на американците. Стас беше като затворник, който се държеше
прилично денем, докато нощем копаеше тунел за бягство.
Но Таня вече прекарваше втора събота без него. Не беше сигурна защо. Дали му беше
омръзнала? Мъжете често се отегчаваха. Единственият мъж, който си оставаше трайно в
живота й, беше Василий, а тя никога не беше спала с него.
Установи, че той й липсва. Така и не си позволи да се влюби, понеже беше женкар, но
се чувстваше привлечена от него. Започваше да осъзнава, че в мъжете харесва храбростта.
Тримата най-важни мъже в живота й бяха Пас Олива, Стас Павлак и Василий. По една
случайност и тримата бяха страшно хубави. Но бяха и смели. Пас се беше изправил срещу
могъщите Съединени щати, Стас предаваше тайните на Червената армия, а Василий се
противопоставяше на властта на Кремъл. От тримата той най-много вълнуваше ума й,
понеже беше написал смазващи истории за Съветския съюз, докато гладуваше и мръзнеше в
Сибир. Таня се питаше как ли е и искаше да знае какво пише сега. Чудеше се дали се е върнал
към привичките си на Казанова, или наистина се е укротил.
Легна си и чете Доктор Живаго на немски — още не беше издаден на руски — докато
й се доспа и изгаси лампата.
Събуди се от думкане. Седна в леглото и запали лампата. Беше два и половина
сутринта. Някой блъскаше по врата, но не по нейната.
 Стана и погледна през прозореца. Колите, паркирани от двете страни на улицата, бяха
покрити с нов слой сняг. В средата на платното имаше две полицейски коли и един БТР-60,
небрежно спрени как да е от ченгетата, които знаеха, че могат да правят каквото си искат.
Шумът до жилището й мина от блъскане в трошене. Като че някой опитваше да събори
сградата с парен чук.
Таня наметна халат и отиде в антрето. Взе репортерската карта на ТАСС, която лежеше
на масичката, ключовете за колата и малко дребни пари. Отвори вратата и погледна в
коридора. Не се случваше нищо. Само още двама съседи надзъртаха тревожно.
Таня подпря отворената врата със стол и излезе. Шумът идеше от долния етаж.
Погледна през перилата и видя група мъже в камуфлажните униформи на ЗОМО, печално
известните паравоенни отряди на милицията. Те размахваха палки и чукове и разбиваха
вратата на нейната приятелка Данута Горска.
— Какво правите? Какво става? — провикна се Таня.
Някои съседи също викаха и задаваха въпроси. Милиционерите не обръщаха внимание.
Вратата се отвори и на прага застана съпругът на Данута, уплашен очилат човек по
пижама.
— Какво искате? — попита той. Отвътре се чу детски плач.
Милиционерите го избутаха и влязоха.
Таня тичешком слезе по стълбите.
— Не можете да правите това! — викна тя. — Трябва да се идентифицирате!
От жилището излязоха двама яки милиционери, които влачеха Данута. Гъстите й коси
бяха разчорлени и тя беше облечена в нощница и бял бродиран халат.
Таня застана пред тях и препречи пътя им към стълбите. Вдигна репортерската си
карта.
— Аз съм съветски репортер!
— Тогава се разкарай от тук — отвърна единият. Замахна към нея с бухалката, която
държеше в лявата си ръка. Ударът не беше премерен, понеже онзи се мъчеше да удържи
борбената Данута, ала железният прът удари Таня в лицето. Причерня й от болка и отстъпи.
Двамата милиционери минаха край нея и повлякоха Данута по стълбите.
Дясното око на Таня беше пълно с кръв, но с лявото виждаше. От жилището излезе
трети милиционер, който носеше пишеща машина и телефонен секретар.
Мъжът на Данута пак излезе с дете на ръце.
— Къде я водите? — попита той. Онези не отговориха.
— Ей сега ще се свържа с армията и ще разбера — каза му Таня. Притисна с ръка
нараненото си лице и се качи обратно горе.
Погледна се в огледалото в антрето. Имаше рана на челото, а бузата й беше червена и
вече отичаше, но тя прецени, че няма счупени кости.
Вдигна телефона да се обади на Стас.
Телефонът не работеше.
Включи телевизора и радиото. Екранът беше празен, а радиото мълчеше.
Значи не ставаше въпрос само за Данута.
Една съседка влезе след нея в апартамента й.
— Нека повикам лекар — каза жената.
— Нямам време — отговори Таня. Влезе в банята, натопи кърпа на чешмата и
предпазливо изми лицето си. После се върна в спалнята и набързо се облече във ватирано
бельо, джинси, дебел пуловер и тежко палто, подплатено с кожа.
Изтича по стълбите и влезе в колата. Пак валеше сняг, но главните улици бяха
почистени. Таня скоро видя причината за това. Танковете и военните камиони бяха
навсякъде. С все по-силно чувство за обреченост Таня разбра, че арестът на Данута е само
малка част от нещо страшно и огромно.
Ала войските, от които гъмжеше центърът на Варшава, не бяха съветски. Не беше като
в Прага през шестдесет и осма. Машините имаха полска армейска маркировка, а войниците
носеха полски униформи. Поляците бяха нахлули в собствената си столица.
Блокираха пътищата, но бяха започнали току-що и още беше възможно да се заобиколят
блокадите. Таня подкара Мерцедеса бързо и като рискуваше на заледените завои се насочи
към улица „Ян Олбрахт“ в западната част на града. Паркира пред блока на Стас. Знаеше
адреса, но никога не беше идвала тук. Стас все казваше, че жилището му е като казарма.
Изтича вътре. Отне й няколко минути да намери апартамента. Заблъска по вратата с
надеждата той да си е у дома, макар да се боеше от много по-вероятното — че е някъде по
улиците с войската.
Вратата отвори една жена.
Таня потресено мълчеше. Да не би Стас да имаше и друга приятелка?
Жената беше руса и хубава, облечена в розова найлонова нощница. Тя втрещено
погледна лицето на Таня.
— Ранена сте!
В коридора зад нея Таня видя малка червена триколка. Жената не беше приятелка на
Стас. Тя му беше съпруга и двамата имаха дете.
Вината я жегна като ток. През цялото време тя беше отнемала Стас от семейството му.
А той я беше лъгал.
С усилие върна мислите си към сегашното извънредно положение.
— Трябва да говоря с полковник Павлак. Спешно е.
Жената чу руския акцент и поведението й се промени на мига. Тя ядно изгледа Таня и
рече:
— А, значи ти си руската курва.
Явно Стас не беше успял да опази любовната си афера в пълна тайна от своята съпруга.
Таня искаше да обясни, че не е знаела, че той е женен, но не беше сега моментът.
— Няма време за това! — отчаяно каза тя. — Превземат града! Къде е той?
— Няма го.
— Ще ми помогнете ли да го намеря?
— Не. Сега се разкарай и дано пукнеш — жената затръшна вратата.
— Мамка му — рече Таня.
Стоеше пред вратата. Бузата я болеше и тя я докосна. Явно отичаше. Не знаеше къде да
иде.
Другият човек, който може би знаеше какво става, беше Кам Дюър. Навярно не можеше
да му се обади — предполагаше, че всички цивилни телефони в града са прекъснати. Кам
обаче може и да беше отишъл в американското посолство.
Изтича навън, скочи в колата и се отправи към южната част на града. Мина през
покрайнините, за да избегне центъра, където улиците щяха да са блокирани.
И така, Стас беше женен. Мамил беше и двете жени. „Умел лъжец е“, горчиво си каза
Таня. „Сигурно е и добър шпионин“. Толкова беше гневна, че й идеше да се откаже от
мъжете. Проклетници. Всичките бяха еднакви.
Видя група войници, които лепяха плакат на един стълб. Спря да погледне, но не
рискува да излезе от колата. Беше декрет, издаден от нещо, което се наричаше Военен съвет
за национално спасение. Нямаше такова нещо: съветът беше измислен току-що, несъмнено
от Ярузелски. Таня четеше в ужас. В сила влизаше военно положение. Гражданските права
бяха отнети, границите бяха затворени, пътуването между градовете беше забранено, всички
публични събирания бяха забранени, имаше вечерен час от десет вечерта до шест сутринта и
въоръжените сили бяха овластени да използват принуда, за да възстановят реда и закона.
Това беше затварянето. И то беше внимателно планирано — този плакат беше
предварително отпечатан. Планът беше проведен безмилостно ефикасно. Имаше ли някаква
надежда?
Таня отново подкара. В една тъмна уличка двама от ЗОМО излязоха в светлината на
двойните фарове на колата й и единият вдигна ръка да я спре. В този миг болка прониза
лицето й и Таня взе мигновено решение. Натисна докрай педала на газта. Поблагодари на
звездите за мощния немски двигател, когато колата излетя напред и уплаши милиционерите,
които отскочиха встрани. Гумите изсвириха на завоя и Таня изчезна от погледите им, преди
да успеят да извадят оръжията си.
След няколко минути спря пред бялата мраморна сграда на посолството. Всички лампи
светеха — и тук опитваха да разберат какво става. Таня изскочи от колата и изтича при
морския пехотинец на входа.
— Имам важна информация за Кам Дюър — каза тя на английски.
Войникът посочи зад гърба й.
— Онова там трябва да е той.
Таня се обърна и видя, че спира един зелен Полски Фиат. Кам беше зад волана. Таня
притича до колата и Кам свали прозореца. Както винаги, заговори я на руски.
— Боже мой. Какво сте направили с лицето си?
— Имах разговор със ЗОМО. Знаете ли какво става?
— Правителството е арестувало почти всички водачи и организатори на Солидарност
— с хиляди — мрачно каза Кам. — Всички телефонни линии са прекъснати. Има масивни
блокади на всички главни пътища в страната.
— Но аз не виждам никакви руснаци!
— Не. Поляците сами го направиха.
— Американското правителство знаеше ли, че това ще се случи? Стас каза ли ви?
Кам не отговори.
Таня прие това за потвърждение.
— Не може ли Рейгън да направи нещо, за да го спре?
Кам изглеждаше объркан и разочарован като нея самата.
— Мислех си, че може — каза той.
Таня чу как гласът й се извисява до безпомощен писък.
— Защо тогава не го направи, за Бога?
— Не знам. Просто не знам.

***
 Когато Таня се прибра в Москва, в дома на майка й я очакваше букет от Василий.
Откъде беше намерил рози в Москва през януари?
Цветята бяха светло петно в пустиня. Таня беше понесла два удара: Стас я беше
измамил, а генерал Ярузелски беше предал полския народ. Стас се оказа не по-добър от Пас
Олива и сега Таня трябваше да се пита какво не е наред със способността й да преценява.
Може би грешеше и за комунизма. Открай време вярваше, че комунизмът не може да трае
вечно. Беше ученичка през петдесет и шеста, когато унгарското народно въстание беше
смазано. Дванадесет години по-късно същото се случи с Пражката пролет, а след още
тринадесет и Солидарност пое по същия път. Може би комунизмът наистина беше бъдещето,
както дядо Григорий вярваше до смъртта си. А ако беше така, животът на племенниците й,
децата на Димка, Гриша и Катя, щеше да бъде мрачен.
Скоро след като Таня се завърна у дома Василий я покани на вечеря.
Съгласиха се, че вече могат да дружат открито. Василий беше реабилитиран. Неговото
радиопредаване се оказа с траен успех и той беше звезда в Съюза на писателите. Никой не
знаеше, че освен това Василий е и Иван Кузнецов, дисидентът автор на Измръзване и други
антикомунистически романи, които се продаваха отлично на Запад. „Забележително е, че
двамата успяхме да опазим тайната толкова време“, каза си Таня.
Готвеше се да си тръгне от редакцията и да се отправи към жилището на Василий,
когато я спря Пьотр Опоткин. Присвиваше очи заради дима на увисналата между устните
цигара.
— Пак го направи — каза той. — Получаваме оплаквания от най-високо равнище
заради статията ти за кравите.
Таня беше посетила Владимирска област, където чиновниците от Комунистическата
партия бяха толкова некадърни, че добитъкът масово измираше, докато фуражът гниеше в
плевниците. Тя написа гневна статия и Даниил я пусна.
— Предполагам, че са се оплакали подкупните лентяи, които допуснаха кравите да
измрат — каза тя.
— Махни ги тях. Получих писмо от секретаря по идеологията в ЦК!
— Знае за кравите, нали?
Опоткин бутна пред нея лист хартия.
— Ще се наложи да публикуваме опровержение.
Таня го взе, без да чете.
— Защо така си се загрижил да защитаваш хора, които съсипват страната ни?
— Не можем да подриваме партийните кадри!
Телефонът на бюрото на Таня звънна и тя отговори.
— Таня Дворкина.
Един смътно познат глас каза:
— Написали сте статия за измрелите крави във Владимир.
Таня въздъхна.
— Да, написах и вече ме смъмриха. Кой се обажда?
— Аз съм секретарят по земеделието. Казвам се Михаил Горбачов. Интервюирахте ме
през седемдесет и шеста.
— Така беше.
Таня прецени, че и Горбачов ще я нахока като Опоткин.
— Обадих се да Ви поздравя за отличния анализ — каза Горбачов.
 Таня се удиви.
— Аз… ъъ… Благодаря, другарю.
— От жизнено значение е да прекратим тази неефективност в нашите стопанства.
— Хм, другарю секретар, имате ли нещо против да кажете това на моя главен
редактор? Тъкмо обсъждаме статията и той говори за опровержение.
— Опровержение? Глупости. Дайте го на телефона.
Таня се ухили и каза на Опоткин:
— Секретарят Горбачов иска да говори с теб.
Опоткин първо не й повярва. Взе телефона и попита:
— С кого говоря, моля?
Оттам нататък само слушаше и от време на време казваше „Да, другарю“.
Най-после затвори телефона. Отдалечи се, без да каже нищо на Таня.
С дълбоко задоволство тя смачка опровержението и го изхвърли в кошчето.
Отиде в дома на Василий, без да знае какво да очаква. Надяваше се той да не я покани
в харема си. За всеки случай беше облякла отблъскващи сиви шевиотени панталони и
развлечен сив пуловер, та да не го насърчава. Въпреки това установи, че очаква вечерта с
нетърпение.
Василий отвори. Беше със син пуловер и бяла риза, видимо нови. Таня го целуна по
бузата и после го огледа изучаващо. Косата му беше вече сива, но си оставаше чуплива и
гъста. И на петдесет Василий беше изправен и строен.
Той отвори бутилка грузинско шампанско и сервира мезета — препечен хляб с яйчена
салата и домат, и хайвер, и краставички. Таня се питаше кой ги е приготвил. Беше му по
силите да накара някоя от приятелките си.
Апартаментът беше уютен, пълен с книги и картини. Василий имаше и касетофон.
Вече беше заможен, дори и без богатствата от авторските права в чужбина, които не можеше
да получи.
Той поиска да узнае всичко за Полша. Как Кремъл беше разгромил Солидарност, без да
нахлува в страната? Защо Ярузелски предаде полския народ? Не допускаше, че апартаментът
му се подслушва, но пусна касета с музика на Чайковски за всеки случай.
Таня му каза, че Солидарност не е мъртва, а е в нелегалност. Много от мъжете,
арестувани по законите на военното положение, още бяха в затвора, но сексистката тайна
милиция не беше успяла да оцени важната роля на жените. Почти всички организаторки бяха
още на свобода, включително Данута, която беше арестувана и после пусната. Отново
работеше тайно — издаваше нелегални вестници и памфлети и възстановяваше контактите.
Въпреки това Таня не хранеше надежда. Ако поляците въстанеха отново, отново щяха
да ги смажат. Василий беше по-оптимистично настроен.
— За малко да успеят. За половин век никой не е бил толкова близо до разгрома на
комунизма.
„Като едно време е“, помисли Таня. Чувстваше се уютно, а шампанското я отпускаше.
През шестдесетте, преди ареста на Василий, двамата често седяха така, разговаряха и
спореха за политика, литература и изкуство.
Каза му за обаждането на Михаил Горбачов.
— Особняк е — каза Василий. — Често го виждаме в Министерството на земеделието.
Той е човек на Юрий Андропов и е твърд комунист. Жена му е още по-зле. И все пак
Горбачов подкрепя реформаторските идеи винаги, когато може да го направи, без да ядоса
началството.
— Брат ми има високо мнение за него.
— Когато Брежнев умре — което, дай Боже, да не е много далеч — Андропов ще иска
да поеме кормилото и Горбачов ще го подкрепи. Ако Андропов не успее, и с двамата е
свършено. Ще ги пратят в провинцията. Но ако Андропов успее, Горбачов го чака светло
бъдеще.
— Във всяка друга страна Горбачов — на петдесет, е на съвсем подходяща възраст за
водач. Тук обаче е твърде млад.
— Кремъл е гериатрично отделение.
Василий поднесе борш.
— Вкусно е — каза Таня. Не се удържа да попита — Кой го сготви?
— Аз, разбира се. Кой друг?
— Не знам. Имаш ли прислужница?
— Една бабушка идва да чисти и да ми глади ризите.
— Значи някоя от приятелките ти?
— В момента нямам приятелка.
Таня се заинтригува. Спомни си последния им разговор, преди да замине за Варшава.
Василий твърдеше, че се е променил и е съзрял. Тя му отговори, че трябва не само да го каже,
но и да го докаже. Сигурна беше, че това е просто поредната част от разговора, която цели да
я вкара в леглото. Възможно ли беше да бърка? Съмняваше се.
След като се нахраниха, Таня го попита какво мисли за приходите от авторските права,
които се трупаха в Лондон.
— Би трябвало ти да вземеш парите — каза Василий.
— Не говори глупости. Ти написа книгите.
— Имах малко за губене — вече бях в Сибир. Нямаше какво толкова да ми направят,
освен да ме убият, а за мен смъртта щеше да е облекчение. Но ти рискува всичко —
кариерата, свободата и живота си. Ти заслужаваш парите повече от мен.
— Е, не бих ги взела, дори и да можеше да ми ги дадеш.
— Значи сигурно ще си стоят там, докато умра.
— Не се ли изкушаваш да избягаш на Запад?
— Не.
— Звучиш убеден.
— Убеден съм.
— Защо? Ще си свободен да правиш каквото искаш през цялото време. Без повече
радиопиеси.
— Не бих заминал… освен ако и ти не заминеш.
— Не говориш сериозно.
Василий сви рамене.
— Не очаквам да ми повярваш. И защо да ми вярваш? Но ти си най-важният човек в
живота ми. Дойде в Сибир да ме намериш — никой друг не го направи. Опита да ме
освободиш. Изнесе тайно работите ми на Запад. В продължение на двадесет години ти си
най-добрият приятел, когото човек може да има.
Таня се развълнува. Никога не беше гледала така на нещата.
— Благодаря ти, че го казваш.
— Това е самата истина. Няма да си тръгна — отговори той. После додаде: — Освен,
разбира се, ако и ти не дойдеш с мен.
Тя се вторачи в него. Предложението му сериозно ли беше? Боеше се да попита.
Погледна през прозореца към снежинките, които се въртяха в светлината на уличните лампи.
— Двадесет години, а никога дори не сме се целунали — каза Василий.
— Вярно.
— А ти продължаваш да ме мислиш за безсърдечен Казанова.
Всъщност тя вече не знаеше какво да мисли. Променил ли се беше?
Променят ли се хората въобще?
— След цялото това време ще е срамота да разваляме традицията — каза тя.
— Но го искам с цялото си сърце.
Таня смени темата.
— Ако имаш възможност, би ли заминал на Запад?
— С теб — да. Иначе не.
— Открай време искам да направя Съветския съюз по-добро място, а не да го
напускам. Но след разгрома на Солидарност ми е трудно да вярвам в по-доброто бъдеще.
Комунизмът може да изтрае хиляда години.
— Или поне повече от теб и мен.
Таня се колебаеше на ръба. Изненада се колко много иска да го целуне. И още нещо:
искаше да остане тук, да говори с него, на този диван, в този апартамент с тези снежинки
пред прозореца за много, много време. Какво странно чувство, каза си тя. Може би е любов.
Затова го целуна.
След малко отидоха в спалнята.

***
Наталия винаги първа научаваше новините. На двадесет и четвърти декември вечерта
дойде видимо разтревожена в кабинета на Димка.
— Андропов няма да присъства на заседанието на Политбюро — каза тя. — Твърде зле
е да излиза от болницата.
Следващото заседание на Политбюро беше насрочено за двадесет и шести.
— По дяволите — каза Димка. — Това е опасно.
Странно, но Юрий Андропов се оказа добър съветски ръководител. В предходните
петнадесет години беше ефективен председател на жестоката и груба служба за сигурност,
КГБ. А сега, като генерален секретар на КПСС, продължаваше безмилостно да мачка
дисидентите. Но вътре в партията търпеше новите идеи и реформите. Като средновековен
папа, който измъчва еретиците, но обсъжда с кардиналите доводите против съществуването
на Бога, Андропов говореше свободно пред приближените си — включително Димка и
Наталия — за недостатъците на съветската система. А разговорите водеха до действия.
Задълженията на Горбачов се разпростряха от земеделието върху цялото стопанство и той
създаде програма за децентрализиране, с която отнемаше от Москва част от властта за
вземане на решения и я даваше на ръководителите, които бяха по-близо до проблемите.
За съжаление Андропов се разболя през декември 1983 година след като ръководи
страната по-малко от година. Това притесни Димка и Наталия. Най-силният противник на
Андропов за властта беше Константин Черненко, който си остана на второ място в
йерархията. Димка се боеше, че Черненко ще се възползва от болестта на Андропов, за да се
добере пак до властта.
— Андропов е написал реч, която трябва да се прочете — каза сега Наталия.
Димка поклати глава.
— Не е достатъчно. В отсъствието на Андропов, Черненко ще председателства
заседанието. Стане ли това, всички ще го възприемат като бъдещ ръководител. И тогава
цялата страна ще тръгне назад — тази перспектива беше твърде мрачна за обмисляне.
— Ясно е, че ние искаме Горбачов да води заседанието.
— Но Черненко е номер две. Ще ми се той да беше постъпил в болница.
— Скоро и това ще стане. Той не е здрав.
— Обаче може и да не е достатъчно скоро. Има ли начин да го заобиколим?
Наталия се замисли.
— Добре. Политбюро трябва да прави каквото Андропов каже.
— Следователно той може просто да нареди Горбачов да ръководи заседанието?
— Може. Той все още си остава ръководител.
— Може да добави нов параграф в речта му.
— Отлично. Ще му се обадя да го предложа.
По-късно следобед Димка получи съобщение да иде в кабинета на Наталия. Като влезе,
видя, че очите й блестят от вълнение и триумф. При нея беше Аркадий Волски, личният
секретар на Андропов. Андропов го беше привикал в болницата и му беше дал ръкописна
добавка към речта. А сега Волски я даде на Димка.
Последният параграф гласеше:

По разбираеми причини няма да мога да председателствам заседанията на

Политбюро и на секретариата в близко бъдеще. Затова настоявам членовете на
ЦК да проучат въпроса за поверяване на ръководството на Политбюро и
секретариата на Михаил Сергеевич Горбачов.

Изразено беше като предложение, но в Кремъл предложението на ръководителя беше

като пряка заповед.
— Това е динамит — каза Димка. — Не е възможно да не се подчинят.
— Какво трябва да правя с това? — попита Волски.
— Първо, направете няколко копия — отговори Димка. — Така няма да има смисъл
някой просто да го скъса. После… — Димка се подвоуми.
— Не казвайте на никого — рече Наталия. — Просто го дайте на Боголюбов. —
Клавдий Боголюбов отговаряше за подготовката на документите за заседанията на
Политбюро. — Не вдигайте шум. Само му кажете да добави този материал към червената
папка с речта на Андропов.
Съгласиха се, че това е най-добрият план.
В СССР не се празнуваше Рождество. Комунистите не одобряваха религиозния му
характер. Замениха Дядо Коледа с Дядо Мраз и Богородица със Снежанка и изместиха
празника на Нова година. Тогава децата получаваха подаръци. Гриша, вече на двадесет, щеше
да получи касетофон, а Катя, на четиринадесет — нова рокля. Димка и Наталия като
високопоставени комунистически функционери не си и помисляха да празнуват Рождество,
независимо от личните си убеждения. И двамата работиха както обикновено.
На другия ден Димка отиде в залата на Президиума за заседанието на Политбюро. На
вратата го пресрещна Наталия, която беше пристигнала по-рано. Изглеждаше смазана.
Държеше отворената папка с речта на Андропов.
— Не са го включили! — каза тя. — Не са включили последния параграф!
Димка тежко седна.
— Никога не съм допускал, че Черненко ще посмее — отвърна той.
Осъзнаваше, че не могат да направят нищо. Андропов беше в болница. Ако можеше да
нахълта в залата и да се разкрещи по всички, властта му щеше да се затвърди отново; но не
можеше. Черненко правилно беше преценил слабостта му.
— Победиха, нали? — попита Наталия.
— Да. Ерата на Застоя започва отново.
ЧАСТ ДЕВЕТА
БОМБА
1984–1987
 55.
Джордж Джейкс отиде на откриването на изложба на афроамериканско изкуство в
центъра на Вашингтон. Не се интересуваше много от изкуството, но като черен конгресмен
трябваше да подкрепя такива работи. Но преобладаващата част от работата му като
конгресмен беше по-важна.
Президентът Рейгън беше увеличил значително правителствените военни разходи, ала
кой щеше да плаща? Не и богатите, които бяха получили съществено намаляване на
данъците.
Имаше един виц, който Джордж често разказваше. Някакъв репортер попитал Рейгън
как ще успее едновременно да намали данъците и да увеличи разходите. „С двойно
счетоводство“, отговорил Рейгън.
А всъщност замисълът на Рейгън беше да отреже социалното и здравното осигуряване.
Постигнеше ли своето, безработните мъже и майките на социални помощи щяха да
финансират бума на военната промишленост. Самата идея довеждаше Джордж до дива ярост.
Но Джордж и някои други конгресмени се бореха да предотвратят това и засега успяваха.
Крайният резултат беше ръст на държавните заеми. Рейгън беше увеличил дефицита.
За всички лъскави нови оръжия на Пентагона щяха да плащат бъдещите поколения.
Джордж взе от подноса на един келнер чаша бяло вино и огледа експонатите, после
поговори малко с някакъв репортер. Нямаше много време. Тази вечер Верина трябваше да
иде на политическа вечеря в „Джорджтаун“, затова Джордж щеше да гледа сина им Джак,
който вече беше на четири. Имаха бавачка — налагаше се заради ангажиращата работа и на
двамата — но единият винаги беше в готовност, в случай че тя не се появи.
Остави виното, без да го опита. Безплатното вино никога не си заслужаваше пиенето.
Облече палтото и излезе. Завалял беше студен дъжд и той вдигна каталога на изложбата над
главата си, докато тичаше към колата. Елегантният стар Мерцедес отдавна го нямаше — един
политик трябваше да кара американска кола. Сега Джордж имаше сребрист Линкълн Таун
Кар.
Влезе, пусна чистачките и се отправи към „Принц Джордж Каунти“. Прекоси моста на
улица „Саут Капитол“ и тръгна по източната магистрала Сютланд. Изруга при вида на
натоварения трафик. Щеше да закъснее.
Когато се прибра, червеният Ягуар на Верина беше готов за тръгване на алеята. Колата
беше подарък от баща й за нейния четиридесети рожден ден. Джордж паркира и влезе в
къщата. Носеше куфарче с документи — работата му за вечерта.
Верина беше в антрето. Изглеждаше разкошно в черната коктейлна рокля и с лачените
високи обувки. Фучеше от бяс.
— Закъсня! — викна тя.
— Наистина съжалявам. Днес движението по Сютланд е пълна лудница.
— Тази вечеря е наистина важна за мен. Ще присъстват трима от кабинета на Рейгън, а
аз ще закъснея!
Джордж разбираше раздразнението й. Верина беше лобист и възможността за светски
срещи с влиятелни хора беше безценна за нея.
— Е, вече съм тук — каза той.
— Аз да не съм прислужницата? Когато имаме уговорка, трябва да я спазваш!
Тирадата не беше необичайна. Верина често се гневеше и крещеше по него. Той винаги
се стараеше да го приема спокойно.
— Бавачката Тифани тук ли е?
— Не, не е. Разболя се и се прибра у дома, затова трябваше да те чакам.
— Къде е Джак?
— Гледа телевизия в детската.
— Добре. Отивам при него. Можеш да тръгваш.
Верина издаде някакъв гневен звук и излезе ядосана.
Джордж малко завиждаше на сътрапезника й, който и да беше той. Верина си оставаше
най-сексапилната жена, която беше виждал. Ала вече знаеше, че му е било по-добре като
неин далечен любовник, какъвто беше в продължение на петнадесет години, отколкото като
неин съпруг. Навремето се любеха повече през един уикенд, отколкото сега за цял месец.
След като се ожениха, честите и люти кавги, обикновено за гледането на детето, тровеха
любовта им като процеждащ се витриол. Живееха заедно, грижеха се за сина си и гонеха
кариера. Обичаха ли се? Джордж вече не знаеше.
Отиде в детската стая. Джак седеше на дивана пред телевизора.
Момченцето беше голямата утеха на Джордж. Седна и го прегърна през раменцата.
Джак се сгуши.
Филмчето беше за група гимназисти, които преживяваха някакво приключение.
— Какво гледаш? — попита Джордж.
— Момчетата чудо. Страхотно е.
— За какво се разказва?
— Ловят престъпници с компютрите си.
Джордж забеляза, че едно от децата генийчета е черно. Как се мени светът, рече си той.

***
— Наистина имаме късмет, че ни поканиха на тази вечеря — обясни Кам Дюър на
жена си Лидка, докато таксито им спираше пред разкошна къща на улица „Р“, близо до
Джорджтаунската библиотека. — Искам и двамата да създадем добро впечатление.
— Ти си важна клечка в тайната полиция — каза тя високомерно. — Мисля, че те
трябва да впечатлят теб.
Лидка не разбираше как работи Америка.
— ЦРУ не е тайна полиция. И по стандартите на тези хора аз не съм особено важен.
Все пак, Кам не беше точно никой. Заради опита си в Белия дом, сега той беше
свръзката на ЦРУ с администрацията на Рейгън. Тази работа го вълнуваше.
Превъзмогнал беше разочарованието си от провала на Рейгън в Полша. Отдаде го на
липса на опит. Рейгън заемаше президентския пост от по-малко от година, когато
Солидарност беше смазана.
Едно гласче му повтаряше като адвокат на дявола, че президентът трябва да е
достатъчно умен и компетентен, за да може да взема твърди решения още със заемането на
поста. Спомни си как Никсън казваше: „Рейгън е хубав човек, но не знае какво, за Бога, става
във външната политика“.
Но най-важното беше, че сърцето на Рейгън беше на място. Той беше пламенен
антикомунист.
 — Пък и дядо ти е бил сенатор! — додаде Лидка.
И това нямаше голямо значение. Гас Дюър вече беше над деветдесетгодишен. След
смъртта на баба той се премести от Бъфало в Сан Франциско, за да е по-близо до Уди, Бийп
и правнука си Джон Лий. Отдавна се беше оттеглил от политиката. Пък и той беше от
Демократическата партия и по Рейгъновите стандарти беше краен либерал.
Кам и Лидка се качиха по ниските стълби до червената тухлена къща, която приличаше
на малко френско шато с капандурите на покрива и белия каменен вход с гръцки фронтон.
Това беше домът на Франк и Марибел Линдеман, щедри дарители на Рейгъновата
предизборна кампания, спестили милиони долари от неговите данъчни облекчения. Марибел
беше една от няколкото дами, които господстваха във вашингтонския светски живот. Тя
забавляваше хората, които управляваха Америка. Затова Кам се радваше, че е тук.
Макар Линдеманови да бяха републиканци, вечерите на Марибел бяха двупартийни
събития и Кам очакваше днес високопоставени гости и от двете страни.
Икономът взе връхните им дрехи. Лидка огледа просторното фоайе.
— Защо държат тези ужасни картини? — попита тя.
— Нарича се Западно изкуство. Това е Ремингтън, много е ценен.
— Ако имах всичките тези пари, нямаше да купувам картини с каубои и индианци.
— Така те искат да кажат нещо. Не е задължително импресионистите да са най-
добрите художници. Американските художници са не по-лоши.
— Не, не са. Всеки го знае.
— Въпрос на мнение.
Лидка сви рамене: поредната мистерия на американския живот.
Икономът ги въведе в просторен салон. Изглеждаше като от осемнадесети век с килим
с китайски дракон и множество резбовани столове с жълта копринена тапицерия. Кам
забеляза, че те са първите гости. След миг през друга врата влезе Марибел. Тя беше стройна
жена с буйни червени коси. Това може да беше, а може и да не беше естественият им цвят.
Имаше колие от нещо, което се стори на Кам необикновено големи диаманти.
— Колко мило от ваша страна, че подранихте! — каза тя.
Кам знаеше, че това е укор, но Лидка нямаше представа.
— Нямах търпение да видя прекрасната ви къща — изгука тя.
— А харесва ли ти животът в Америка? — попита Марибел. — Кажи ми, какво според
теб е най-хубавото нещо в тази страна?
Лидка се позамисли.
— Имате всичките тези негри — каза тя.
Кам сподави стенанието си. Какво говореше тя, по дяволите?
Марибел млъкна от изненада.
Лидка махна с ръка по посока на келнера, който държеше поднос с чаши шампанско,
прислужницата, която сервираше канапе, и иконома — и тримата афроамериканци.
— Те правят всичко — отварят вратите, сервират напитки, метат пода. В Полша всеки
трябва да си върши тези работи сам!
Марибел изглеждаше леко трескава. Не беше коректно да се говори така във Вашингтон
дори по времето на Рейгън. После погледна над рамото на Лидка и видя друг гост.
— Карим, скъпи! — изкудкудяка тя. Прегърна един хубав тъмнокож мъж в безукорен
костюм на тънко райе. — Запознай се с Кам Дюър и съпругата му Лидка. Това е Карим
Абдулла от саудитското посолство.
 Карим се здрависа с тях.
— Чувал съм за теб, Кам. Работя много с някои от колегите ти в Лангли.
Така показваше, че е в саудитското разузнаване.
Карим се обърна към Лидка. Тя беше изумена. Кам знаеше защо. Не беше очаквала да
види на вечерята на Марибел толкова тъмнокож човек.
Карим обаче я очарова.
— Чувал бях, че полякините са най-красивите жени на света, но не вярвах — до този
момент — той й целуна ръка.
Лидка можеше да слуша до безкрайност такива глупости.
— Чух какво казахте за негрите — продължи той. — Съгласен съм. Ние нямаме негри в
Саудитска Арабия, затова се налага да си внасяме от Индия.
Кам виждаше, че Лидка е озадачена от тънките нюанси на Каримовия расизъм. За него
индийците бяха черни, а арабите — не. За щастие тя знаеше кога да млъкне и да слуша.
Дойдоха още гости. Карим сниши глас:
— Трябва обаче да внимаваме какво приказваме — съзаклятнически рече той. —
Някои гости може да са либерали.
Сякаш в потвърждение на думите му влезе висок мъж с атлетична фигура и гъста
светла коса. Приличаше на филмова звезда. Това беше Джаспър Мъри.
Кам не беше доволен. Не можеше да го трае от юношеските си години. После Джаспър
стана разследващ журналист и допринесе за свалянето на президента Никсън. Книгата му за
Никсън, Дик Хитреца, стана бестселър и по нея направиха филм. По времето на Картър беше
сравнително кротък, но пак влезе в атака с идването на Рейгън. Сега беше едно от най-
популярните лица в телевизията наред е Питър Дженингс и Барбара Уолтърс. Тъкмо
предната вечер предаването му Днес посвети половин час на подкрепяната от САЩ военна
диктатура в Салвадор. Мъри повтори твърденията на защитниците на човешките права, че
правителствените ескадрони на смъртта там са убили тридесет хиляди души.
Мрежата, която излъчваше Днес, беше собственост на Франк Линдеман, съпруга на
Марибел. Навярно затова Джаспър не бе отклонил поканата за вечеря. Белият дом
притискаше Франк да се отърве от Джаспър, но засега той отказваше. Макар да държеше
най-много акции, Франк беше отговорен пред борда на директорите и пред инвеститорите,
които можеха да създадат проблеми, ако уволни една от своите най-големи звезди.
Марибел явно с нетърпение очакваше нещо. После се появи още една гостенка, доста
закъсняла. Беше потресаващо красива чернокожа жена, лобистка, на име Верина Марканд.
Кам не я беше срещал, но я позна от фотографиите.
Икономът обяви вечерята и всички минаха през двойните врати в трапезарията. Дамите
възкликнаха одобрително при вида на дългата маса с блестяща посуда и купи с жълти
парникови рози. Кам забеляза изумлението на Лидка. „Това надминава всички снимки в
нейните журнали за обзавеждане“, предположи той. Сигурно никога не беше виждала или не
си беше представяла нещо толкова пищно.
Около масата бяха насядали осемнадесет души, но разговорът начаса беше превзет от
една личност. Това беше Сузи Канън, злоезична светска репортерка. Половината от
написаното от нея се оказваше невярно, но нейният нюх за слабостите беше като на чакал.
Беше консервативна, но повече се интересуваше от скандалите, отколкото от политиката. За
нея нямаше нищо лично. Кам се молеше Лидка да мълчи. Всичко, казано тази вечер, можеше
да се появи в утрешния вестник.
 Но се изненада, когато Сузи насочи проницателния си поглед към него.
— Вярвам, че двамата с Джаспър се познавате — каза тя.
— Не твърде. Срещнахме се в Лондон преди много години.
— Но чувам, че сте били влюбени в едно момиче.
Откъде, по дяволите, беше разбрала?
— Сузи, аз бях на петнадесет години. Сигурно съм бил влюбен в половината момичета
в Лондон.
Сузи се обърна към Джаспър.
— Ами ти? Помниш ли това съперничество?
Джаспър беше потънал в разговор с Верина Марканд, която седеше до него. Сега
видимо се подразни.
— Ако планираш статия за юношески любови от преди двадесет години и наричаш
това новина, Сузи, значи спиш с редактора си.
Всички се разсмяха — Сузи беше омъжена за редактора на новините във вестника.
Кам забеляза, че тя се засмя пресилено и хвърли ненавистен поглед на Джаспър.
Припомни си, че като млада журналистка Сузи беше уволнена от Днес след поредица крайно
неточни репортажи.
Сега тя каза:
— Трябва да ти е било интересно да гледаш предаването на Джаспър снощи, Кам.
— По-скоро бях удивен, отколкото заинтригуван — отговори той. — Президентът и
ЦРУ опитват да подкрепят антикомунистическото правителство в Салвадор.
— А Джаспър явно е на другата страна, нали? — попита Сузи.
— Аз съм на страната на истината, Сузи — отвърна Джаспър. — Знам, че ти е трудно
да го схванеш.
Кам забеляза, че не е останала и следа от британския му акцент.
— Мъчно ми беше да гледам такава пропаганда по водеща телевизионна мрежа — каза
той.
— Как ти би направил репортаж за правителство, което убива тридесет хиляди свои
граждани? — сопна се Джаспър.
— Ние не приемаме тази бройка.
— И колко граждани на Салвадор са били убити от правителството според вас? Дай ни
преценката на ЦРУ.
— Трябваше да попиташ, преди да излъчиш предаването.
— О, попитах. Но не получих отговор.
— Нито едно централноамериканско правителство не е безукорно. Ти се
съсредоточаваш върху правителствата, които ние подкрепяме. Мисля, че просто си
антиамерикански настроен.
Сузи се усмихна.
— Ти си британец, нали, Джаспър? — попита тя с отровно сладък глас.
Джаспър видимо се подразни.
— Станах американски гражданин преди повече от десетилетие. Аз съм толкова
проамерикански настроен, че рискувах проклетия си живот за тази страна. Служих две
години в армията — една от тях във Виетнам. И не си седях на задника зад бюро в Сайгон
през това време. Участвах в бойни действия и убивах хора. Ти, Сузи, никога не си правила
такова нещо. Ами ти, Кам? Какво прави ти във Виетнам?
 — Не бях призован в армията.
— Тогава може би просто трябва да си затваряш устата.
Марибел ги прекъсна.
— Мисля, че чухме достатъчно за Джаспър и Кам — тя се обърна към конгресмена от
Ню Йорк, който седеше до нея. — Виждам, че вашият град е забранил дискриминирането на
хомосексуалистите. Ти подкрепяш ли това решение?
Разговорът се насочи към правата на хомосексуалистите и Камерън си отдъхна. Твърде
рано, както се оказа.
Някой попита за законодателството в другите страни и Сузи се обади:
— Какъв е законът в Полша, Лидка?
— Полша е католическа страна. Нямаме хомосексуалисти — последва тишина и тя
додаде: — Слава Богу.

***
Джаспър Мъри си тръгна от Линдеманови едновременно с Верина Марканд.
— Сузи Канън е голяма беля — каза той, докато слизаха по стълбите. Верина се засмя
и белите й зъби проблеснаха в светлината на лампите.
— Истина е.
Излязоха на тротоара. Поръчаното от Дажспър такси не се виждаше никъде. Той
повървя с Верина до колата й.
— Сузи ми има зъб — обясни той.
— Не може много да ти навреди, нали? Ти вече си голяма клечка.
— Напротив. Тъкмо сега във Вашингтон тече сериозна кампания срещу мен. Изборна
година е и правителството не иска телевизионни предавания като моето снощи. — Джаспър
се чувстваше спокойно с Верина и й се доверяваше. Двамата бяха преживели заедно
убийството на Мартин Лутър Кинг. Тогавашното усещане за близост не беше изчезнало.
— Сигурна съм, че можеш да отбиеш една клюкарска атака.
— Не знам. Шеф ми е един мой стар съперник, Сам Кейкбред, който поначало не ме
харесва. А Франк Линдеман, собственикът на мрежата, с голяма радост ще се отърве от мен,
стига да намери повод. Точно сега бордът се бои, че ако ме уволнят, ще бъдат обвинени в
липса на обективност. Но направя ли и една грешка, изхвърчам.
— Трябва да си като Сузи, да се ожениш за шефа.
— Щях да го направя, стига да можех — Джаспър огледа улицата. — Поръчах такси за
единадесет, а не го виждам. Предаването не плаща за лимузини.
— Искаш ли да те откарам?
— Би било прекрасно.
Влязоха в нейния Ягуар.
Верина си събу обувките с високи токчета и му ги подаде.
— Остави ги на пода откъм твоята страна, ако обичаш.
Шофираше по чорапи. Джаспър усети възбуда. Открай време намираше Верина
смайващо съблазнителна. Наблюдаваше я, докато тя се включи в среднощното движение и
ускори. Беше добър шофьор, макар и малко бърза — никаква изненада.
— Не вярвам на много хора — рече той. — Аз съм една от най-известните личности в
Америка, а сега се чувствам по-самотен от всякога. Но на теб ти вярвам.
— И аз на теб. Още от онзи ужасен ден в Мемфис. Никога не съм се чувствала така
страшно уязвима, както в мига, когато чух изстрела. Ти предпази главата ми с ръце. Човек не
забравя такова нещо.
— Ще ми се да те бях открил преди Джордж.
Тя му хвърли един поглед и се усмихна.
Джаспър не знаеше какво значи това.
Стигнаха до дома му и Верина спря от лявата страна на еднопосочната улица.
— Благодаря, че ме докара — каза Джаспър и излезе. Наведе се, вдигна обувките й и ги
остави на седалката. — Страхотни обувки — отсъди той и затвори вратата.
Заобиколи колата откъм тротоара и застана до нейния прозорец. Тя свали стъклото.
— Забравих да те целуна за лека нощ — рече Джаспър. Приведе се в колата и целуна
Верина по устните. Тя отвори уста. Целувката им на мига стана страстна. Верина се пресегна
и придърпа главата му. Целуваха се с трескаво желание. Джаспър се протегна в колата и
плъзна длан под роклята й, докато докосна покрития с памучната тъкан на бельото
триъгълник между краката й. Тя простена и надигна хълбоците си.
Останал без дъх, Джаспър спря да я целува.
— Ела вътре.
— Не — тя отмести ръката му от слабините си.
— Да се срещнем утре.
Верина не отговори, а избута главата и раменете му вън от колата.
— Да се срещнем утре? — повтори той.
Верина бутна лоста на скоростите.
— Обади ми се — каза тя. После натисна педала и колата потегли с рев.

***
Джордж Джейкс не знаеше да вярва ли на предаването на Джаспър Мъри. Дори на него
му се струваше невероятно президентът Рейгън да подкрепя правителство, което е избило
хиляди свои сънародници. А след четири седмици вестник Ню Йорк Таймс сензационно
разкри, че водачът на салвадорския ескадрон на смъртта, полковник Николас Каранса, е
агент на ЦРУ и получава по деветдесет хиляди долара годишно от американските
данъкоплатци.
Избирателите бяха разгневени. Мислеха, че след „Уотъргейт“ ЦРУ е вкарано в ред. Но
явно Управлението беше извън контрол и плащаше на едно чудовище да извършва масови
убийства.
В кабинета си у дома Джордж довърши документите, които беше донесъл в куфарчето
няколко минути преди десет вечерта. Затвори писалката, но поседя още малко, потънал в
мисли.
Никой в Комисията по разузнаването в Конгреса не знаеше за полковник Каранса.
Същото важеше и за съответната сенатска комисия. Всички се изложиха. Предполагаше се,
че упражняват надзор над ЦРУ. Хората смятаха, че тази бъркотия е по тяхна вина. Ала какво
можеха да направят двете комисии, ако шпионите ги лъжеха?
Джордж въздъхна и се изправи. Излезе от кабинета, угаси и пристъпи в стаята на Джак.
Детето спеше дълбоко. Като виждаше детето си така, в покой, Джордж имаше чувството, че
сърцето му ще се пръсне. Нежната кожа на Джак беше изненадващо тъмна, като на Джаки,
макар че едната му баба и единият му дядо бяха бели. По-светлокожите хора все още бяха
фаворизирани в афроамериканската общност, въпреки всички приказки, че черното е
красиво. Но за Джордж Джак беше красив. Главицата му лежеше върху плюшеното мече под
малко неудобен ъгъл. Джордж плъзна длан под главата на детето и усети нежните му
къдрици, досущ като неговите собствени. Леко я повдигна, внимателно измъкна мечето и я
положи обратно на възглавницата. Джак продължи да спи, без да усети.
Джордж отиде в кухнята, наля си чаша мляко и я отнесе в спалнята. Верина беше вече
по нощница в леглото. До нея имаше куп списания и тя едновременно четеше и гледаше
телевизия. Джордж изпи млякото и отиде в банята да си измие зъбите.
Двамата като че се разбираха малко по-добре. Напоследък рядко се любеха, но Верина
беше по-спокойна. Всъщност вече от около месец не беше избухвала. Работеше много, често
до късно вечер — може би беше по-щастлива, когато работата й биваше по-тежка.
Джордж си съблече ризата и вдигна капака на коша за пране. Тъкмо щеше да я пусне,
когато бельото на Верина привлече погледа му. Видя дантелено черен сутиен и подходящи
пликчета. Комплектът изглеждаше нов и Джордж не помнеше да е виждал тя да го носи.
Щом си купува секси бельо, защо не му дава да види? Адски сигурно беше, че Верина не се
срамува от такива работи.
Като погледна по-отблизо, Джордж видя нещо още по-странно: рус косъм.
Обзе го ужасен страх. Стомахът му се сви. Извади бельото от коша за пране.
Отнесе го в спалнята и рече:
— Кажи ми, че съм откачил.
— Откачил си — съгласи се Верина и после видя какво държи той. — Ще ми переш
дрехите ли? — опита да се пошегува тя, но Джордж забеляза, че е притеснена.
— Хубаво бельо.
— Късметлия си.
— Само дето не съм го виждал на теб.
— Не си късметлия.
— Но някой друг го е виждал.
— Определено. Доктор Бърнстейн.
— Доктор Бърнстейн е плешив. А върху пликчетата ти има рус косъм.
Кожата й с цвят на капучино пребледня, но Верина се държеше предизвикателно.
— Е, Шерлок Холмс, какво дедуцирате от това?
— Че си правила секс с мъж с дълга руса коса.
— Защо трябва да е мъж?
— Защото ти харесваш мъже.
— Може и момичета да харесвам. Модерно е. Напоследък всички са бисексуални.
Джордж усети дълбока тъга.
— Забелязвам, че не отричаш, че имаш връзка.
— Е, Джордж, хвана ме.
Той невярващо поклати глава.
— И се отнасяш така лековато?
— Май да.
— Значи признаваш. С кого спиш?
 — Няма да ти кажа, затова не ме питай пак.
На Джордж му ставаше все по-трудно да потиска гнева си.
— Държиш се, все едно не си направила нищо нередно.
— Няма да се преструвам. Да, виждам се с човек, когото харесвам. Съжалявам, че
наранявам чувствата ти.
Джордж беше смаян.
— Как стана толкова бързо?
— Стана бавно. Женени сме повече от пет години. Тръпката я няма, както се казва в
песента.
— В какво сгреших?
— Че се ожени за мен.
— Кога стана толкова гневна?
— Гневна ли съм? Мислех, че просто ми е скучно.
— Какво искаш да правиш?
— Няма да го оставя заради един брак, който вече почти не съществува.
— Знаеш, че не мога да го приема.
— Отивай си тогава. Не си затворник.
Джордж седна на стола пред нейната тоалетка и зарови лице в дланите си. Погълна го
вълна от силни чувства и изведнъж той се озова обратно в детството си. Спомни си срама, че
е единственото момче в класа, което няма баща. Отново изпита болезнената завист, от която
страдаше при вида на другите момчета с татковците им — играеха на топка, лепяха спукани
велосипедни гуми, купуваха бейзболни бухалки, мереха обуща. Отново кипна от гняв към
мъжа, за когото мислеше, че е изоставил майка му и него, без да го е грижа нито за жената,
която му се е отдала, нито за детето, родено от любовта им. Искаше да крещи, искаше да
удари Верина, искаше да плаче.
Най-сетне успя да продума.
— Няма да изоставя Джак.
— Ти избираш — отвърна Верина. Изключи телевизора, хвърли журналите на пода,
угаси нощната лампа и легна с лице на другата страна.
— И това ли е? — изуми се той. — Само това ли имаш да кажеш?
— Ще спя. Имам среща за закуска.
Джордж се вторачи в нея. Познаваше ли я въобще?
Познаваше я, разбира се. В сърцето си знаеше, че има две Верини — едната беше
отдадена на борбата за гражданските права, другата беше купонджийка. Джордж обичаше и
двете и вярваше, че с негова помощ те могат да се превърнат в една щастлива и уравновесена
личност. И сгреши.
Поседя така още няколко минути. Гледаше Верина на мъждивата светлина, която идеше
от уличната лампа на ъгъла. „Толкова дълго те чаках“, помисли той, „през всичките тези
години на далечна любов. После най-сетне ти се омъжи за мен, сдобихме се с Джак и аз
мислех, че всичко ще е наред завинаги“.
Най-после стана. Съблече се и облече пижама.
Не можа да се насили да легне при Верина.
В спалнята за гости имаше легло, обаче не беше оправено. Джордж отиде в антрето и
извади от килера най-дебелото си палто. Легна в спалнята за гости и се зави с него.
Но не спа.
 ***
Преди време Джордж беше забелязал, че понякога Верина носи дрехи, които не й
отиват. Имаше една хубава рокля на цветя, която обличаше, щом искаше да прилича на
невинно момиче, ала всъщност изглеждаше нелепо. Имаше кафяв костюм, който правеше
лицето й безцветно, но беше платила толкова пари за него, че не искаше да признае, че е
грешка. Имаше пуловер с цвят на горчица, с който чудесните й зелени очи изглеждаха мътни
и безизразни.
„Всички правят така“, прецени Джордж. Той самият имаше три кремави ризи и с
нетърпение чакаше яките им да се протрият, за да ги хвърли. По всякакви причини хората
носеха дрехи, които ненавиждаха.
Но не и когато отиваха на среща с любовник.
Когато Верина облече костюма Армани с тюркоазената блуза и черния коралов гердан
заприлича на филмова звезда и го знаеше.
Щеше да се вижда с любимия си.
Джордж се чувстваше толкова унизен, че стомахът му се раздираше от болка. Не
можеше още дълго да се подлага на това. Имаше чувството, че е скочил от мост.
Верина излезе рано и каза, че ще се прибере рано, затова Джордж прецени, че има
среща за обяд. Той закуси с Джак и го остави на бавачката Тифани. Отиде в кабинета си в
сградата Канън Хаус близо до Капитолия и отмени ангажиментите си за деня.
В дванадесет на обяд червеният Ягуар на Верина беше паркиран както обикновено до
офиса й в центъра на града. Джордж чакаше в сребристия си Линкълн по-надолу на улицата
и наблюдаваше изхода. В дванадесет и половина червената кола се показа. Джордж се вля в
трафика и я последва.
Верина прекоси Потомак и се отправи във вътрешността на Вирджиния. Колите на
пътя оредяха и Джордж поизостана. Щеше да е неудобно тя да го види. Надяваше се да не
забележи нещо толкова обикновено като сребрист Линкълн. Ако още караше стария
Мерцедес, нямаше да може да направи това.
Няколко минути преди един Верина отби пред ресторант на име Сос Устър. Джордж
подмина, направи обратен завой на километър и половина по-нататък по пътя и се върна.
Влезе на паркинга на ресторанта и зае място, откъдето виждаше Ягуара. После зачака.
Седеше, обзет от мрачни мисли. Знаеше, че постъпва глупаво. Знаеше, че това ще
завърши със срам или нещо по-лошо. Знаеше, че трябва да си иде.
Но трябваше да знае кой е любовникът на жена му.
Излязоха в три.
По походката на Верина позна, че на обяд е изпила чаша или две вино. Прекосиха
паркинга, хванати за ръка. Тя се смееше на нещо, което мъжът каза, и у Джордж се надигна
изгарящ гняв.
Мъжът беше висок и широкоплещест, с гъста светла коса, въздълга.
Когато приближиха, Джордж позна Джаспър Мъри.
— Кучи сине — изрече той на глас.
Джаспър открай време изпитваше копнеж по Верина още от първата им среща в хотел
Уилард в деня на прочутата реч на Мартин Лутър Кинг „Имам мечта“. Но повечето мъже
изпитваха същото. Джордж никога не си беше и помислял, че от всички Джаспър ще се
окаже предателят.
Отидоха до Ягуара и се целунаха.
Джордж знаеше, че трябва да запали колата и да си тръгне. Научи каквото му бе нужно.
Нямаше какво друго да прави.
Виждаше, че устата на Верина е отворена. Тя притисна хълбоците си в Джаспър. Очите
и на двамата бяха затворени.
Джордж излезе от колата.
Джаспър стисна гърдата на Верина.
Джордж затръшна вратата и се отправи по асфалта към тях.
Джаспър беше твърде погълнат от онова, което правеше, но Верина чу затръшването и
отвори очи. Видя Джордж, отблъсна Джаспър и извика.
Твърде късно.
Джордж замахна с дясната ръка и удари Джаспър с цялата сила на гърба и раменете си.
Юмрукът му се стовари отляво на лицето на Джаспър. Джордж усети твърде приятното
потъване на меката плът и — след част от секундата — твърдите зъби и кости. После в
ръката му пламна болка.
Джаспър залитна назад и падна на земята.
— Джордж! Какво направи? — викна Верина. Тя коленичи до Джаспър без да я е
грижа за чорапите й.
Джаспър се надигна на лакът и опипа лицето си.
— Шибан звяр — каза той на Джордж.
Джордж искаше Джаспър да стане от земята и да отвърне на удара. Искаше още
насилие, още болка, още кръв. Дълго се взира в Джаспър като през някаква червена мъгла.
После мъглата се разсея и той разбра, че Джаспър няма да стане и да се бие.
Обърна се, отиде в колата и си тръгна.
Когато се върна у дома, завари Джак в стаята му. Играеше си със сбирката колички.
Джордж затвори вратата тихо, та бавачката Тифани да не чуе. Седна на леглото. Покривката
беше със състезателна кола.
— Трябва да ти кажа нещо много трудно — рече той.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Джордж. — Цялата е червена и надута.
— Ударих я в нещо. Трябва да ме чуеш.
— Окей.
Трудно щеше да е за едно четиригодишно дете.
— Знаеш, че аз винаги ще те обичам — подхвана той. — Както баба Джаки обича мен,
нищо че вече не съм малко момченце.
— Баба ще дойде ли днес?
— Може би утре.
— Тя носи сладки.
— Слушай. Понякога майките и татковците престават да се обичат. Знаеш ли това?
— Аха. Таткото на Пийт Робинс вече не обича майка му — гласът на Джак стана
сериозен. — Те са разведени.
— Радвам се, че разбираш това, защото мама и аз не се обичаме повече. Джордж
наблюдаваше личицето на Джак в опит да види разбрал ли е.
Джак изглеждаше слисан, все едно се случваше нещо явно невъзможно. От
изражението му сърцето на Джордж се късаше. „Как мога да причинявам нещо толкова
жестоко на онзи, когото обичам най-много на света“, запита се той.
„Как стигнах дотук?“
— Знаеш, че спя в стаята за гости.
— Аха.
Тук идваше трудната част.
— Е, довечера ще спя в къщата на баба Джаки.
— Защо?
— Защото мама и аз вече не се обичаме.
— Добре тогава, ще се видим утре.
— Отсега нататък ще спя много у баба.
Джак започваше да разбира, че това ще го засегне.
— А ще четеш ли моята приказка за лека нощ?
— Всяка вечер, стига да искаш — Джордж се закле да спази това обещание.
Джак все още разсъждаваше върху последиците.
— А ще ми топлиш ли млякото за закуска?
— Понякога. Друг път ще го прави мама. Или бавачката Тифани.
Джак умееше да разпознава уклончивите отговори.
— Не знам — рече той. — Мисля, че е по-добре да не спиш у баба.
Смелостта на Джордж се изчерпа.
— Е, ще видим. Ей, какво ще кажеш да хапнем сладолед?
— Аха!
Това беше най-лошият ден в живота на Джордж.

***
Докато шофираше от Капитолия към дома си в „Принц Джордж Каунти“ Джордж
размишляваше за заложниците. Тази година в Ливан бяха отвлечени четирима американци и
един французин. Един от американците беше освободен, но останалите чезнеха в някакъв
затвор, освен ако не бяха вече мъртви. Джордж знаеше, че един от тях е шеф на
резидентурата на ЦРУ в Бейрут.
Похитителите почти сигурно бяха от войнствената мюсюлманска групировка Хизбулла,
Партията на Бога, основана в отговор на израелското нахлуване в Ливан през 1982.
Финансираха се от Иран и се обучаваха от Иранската революционна гвардия. Съединените
щати смятаха Хизбулла за инструмент на иранското правителство и класифицираха Иран
като покровител на тероризма, следователно — страна, на която не беше позволено да
купува оръжия. За Джордж това беше иронично, понеже президентът Рейгън
покровителстваше тероризма в Никарагуа, като финансираше тамошните Контри, жестока
антиправителствена групировка, която извършваше убийства и отвличания.
Въпреки това Джордж се ядосваше на ставащото в Ливан. Искаше да прати морската
пехота в Бейрут с цялата й мощ. Хората трябваше да научат цената на отвличането на
американски граждани.
Желанието му беше силно, но знаеше, че това е детинска реакция. Точно както
израелската инвазия предизвика създаването на Хизбулла, така мощно американско
нападение срещу Хизбулла щеше да породи още тероризъм. Още едно поколение младежи в
Близкия Изток щеше да израсне под клетва за отмъщение на Америка, Големия Сатана.
Джордж и всички мислещи хора си даваха сметка — след като страстите им се поохладяха —
че отмъщението щеше да предизвика онова, което цели да премахне. Единственият отговор
беше да се прекъсне веригата.
А това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Освен това, Джордж беше наясно, че той самият се е провалил в това изпитание.
Ударил беше Джаспър Мъри. Джаспър не беше мекушав, но разумно беше устоял на
изкушението да отвърне на удара. В резултат щетите бяха ограничени — и заслугата за това
не беше на Джордж.
Той отново живееше с майка си, и то на четиридесет и осем годишна възраст! Верина
още беше в семейния им дом заедно с малкия Джак. Джордж предполагаше, че и Джаспър
преспива там, но не знаеше със сигурност. Бореше се да намери как да живее с развода си
също като милиони други мъже и жени.
Беше петък вечер и той насочи мислите си към почивните дни. Шофираше към къщата
на Верина. Двамата бяха установили рутина. В петък вечер Джордж вземаше Джак и го
завеждаше в къщата на баба Джаки за уикенда, после го връщаше у дома в понеделник
сутринта. Не така искаше да отгледа детето си, но това беше най-доброто, което успяваше да
постигне.
Замисли се какво ще правят. Утре може би щяха да идат заедно в обществената
библиотека и да вземат няколко книги с приказки за лека нощ. На църква в неделя, разбира
се.
Пристигна пред бившия си дом, къща във фермерски стил. Колата на Верина не беше в
алеята — още не се беше върнала. Джордж паркира и отиде до предната врата. От любезност
позвъни, после отключи със собствения си ключ.
Къщата беше тиха.
— Аз съм — подвикна той. В кухнята нямаше никого. Намери Джак седнал пред
телевизора, сам.
— Здравей, приятелче — рече Джордж. Седна и прегърна Джак през раменцата. —
Къде е бавачката Тифани?
— Трябваше да си иде у дома — обясни Джак. — Мама закъснява.
Джордж овладя гнева си.
— Значи си сам тук?
— Тифани каза, че е спешно.
— И преди колко време беше това?
— Не знам — Джак още нямаше представа за времето.
Джордж се вбеси. Четиригодишният му син беше оставен сам вкъщи. Какво си
въобразяваше Верина?
Стана и се огледа. Куфарът на Джак за почивните дни беше в антрето. Джордж провери
и видя, че вътре има всичко необходимо — пижама, чисти дрехи, мече. Бавачката Тифани го
беше приготвила, преди да иде да се справи със своята спешност, както се изрази Джак.
Отиде в кухнята и написа бележка: „Заварих Джак сам в къщата. Обади ми се“.
После взе детето и отидоха в колата.
Къщата на Джаки беше на около километър от тук. Когато пристигнаха, Джаки даде на
Джак чаша мляко и домашна сладка. Той й разказа всичко за съседската котка, която идваше
на гости и получаваше паничка мляко. После Джаки погледна Джордж и каза:
 — Добре де, какво те яде?
— Ела в салончето и ще ти кажа — отидоха в съседната стая и Джордж рече: — Джак
беше сам в къщата.
— О, такова нещо не трябва да се случва.
— Адски си права.
Джаки, за разлика от друг път, не обърна внимание на ругатнята.
— Някаква представа защо?
— Верина не се върна в уреченото време, а бавачката трябвало да си тръгне.
В този миг навън се чу скърцане на гуми. Двамата погледнаха през прозореца и видяха
Верина да изскача от червения Ягуар и да тича по пътеката.
— Ще я убия — каза Джордж.
Джаки отвори на Верина. Тя отърча в кухнята и целуна Джак.
— О, миличък, добре ли си?
— Аха — безгрижно отвърна той. — Ядох сладка.
— Сладките на баба са страхотни, нали?
— Абсолютно.
— Верина, по-добре ела тук да обясниш — каза Джордж.
Тя дишаше тежко и се потеше. За пръв път не изглеждаше надменна и властна.
— Закъснях само няколко минути! — проплака тя. — Не знам защо проклетата бавачка
трябваше да излезе преди това!
— Не можеш да закъсняваш, когато гледаш Джак — сурово рече Джордж.
— О, понеже ти никога не закъсняваш — възпротиви се тя.
— Никога не съм го оставял сам.
— Много ми е трудно сама!
— По дяволите, вината за това си е изцяло твоя!
— Джордж, тук не си прав — намеси се Джаки.
— Мамо, не се меси.
— Не. Това е моят дом и моят внук и ще се меся.
— Не мога да подмина днешния случай, мамо. Тя постъпи неправилно.
— Ако аз винаги бях постъпвала правилно, нямаше да те има.
— Няма нищо общо.
— Просто казвам, че всички правим грешки, а нещата се оправят от само себе си.
Затова престани да кориш Верина. Няма нищо да постигнеш.
Джордж неохотно прие, че е права.
— Но какво ще правим?
— Съжалявам, Джордж. Просто не смогвам — каза Верина и заплака.
— Е, щом вече спряхме да викаме, навярно можем да започнем да мислим — рече
Джаки. — Тази ваша бавачка не е добра.
— Не знаеш колко трудно се намират бавачки! — възкликна Верина. — А за нас е по-
трудно, отколкото за повечето хора. Всеки наема нелегални имигранти и им плаща на ръка,
но политиците трябва да имат бавачка със зелена карта, която плаща данъци. Затова никой
не иска да се захваща!
— Добре, успокой се, не те виня — каза й Джаки. — Може би аз мога да помогна.
Джордж и Верина я зяпнаха.
Джаки обясни:
 — На шестдесет и четири години съм, предстои ми да се пенсионирам и имам нужда
да правя нещо. Ще ви бъда подкрепа. Ако бавачката ви издъни, просто водете Джак тук.
Когато е нужно, оставяйте го и да преспива.
— Божичко — рече Джордж. — Звучи ми като решение на проблема.
— Джаки, това би било чудесно! — додаде Верина.
— Не ми благодари, миличка. Просто проявявам егоизъм. Така ще мога да виждам
внука си по-често.
— Мамо, сигурна ли си, че работата няма да ти дойде много? — попита Джордж.
Джаки изсумтя презрително.
— Кога за последен път някаква работа е била прекалено много за мен?
Джордж се усмихна.
— Май никога.
И така нещата се уредиха.
 56.
По страните на Ребека се стичаха студени сълзи.
Беше октомври и режещият вятър от Северно море вееше над гробището Олсдорф в
Хамбург. Това гробище беше едно от най-големите в света, хиляда акра тъга и печал. Имаше
паметник на жертвите на нацизма, оградена със стена горичка в памет на борците от
Съпротивата и масов гроб за тридесет и осемте хиляди хамбургски мъже, жени и деца, убити
за десет дни по време на Операция Гомор, съюзническите бомбардировки през лятото на
1943.
Нямаше обособено място за жертвите на Стената.
Ребека приклекна и събра мъртвите листа от гроба на съпруга си. После остави на
земята една червена роза.
Застана неподвижно. Гледаше надгробния камък и си спомняше своя мъж.
Бернд беше починал преди година. Доживя до шестдесет и две, което беше доста за
мъж със счупен гръбнак. Накрая бъбреците отказаха, често срещана причина за смърт в
такива случаи.
Ребека се замисли за живота му. Той беше дамгосан от Стената и от раняването при
опита да избяга от Източна Германия, но въпреки това Бернд живя добре. Беше добър учител,
може би прекрасен. Изправи се срещу тиранията на източногерманския комунизъм и избяга
на свобода. Първият му брак беше завършил с развод, но двамата с Ребека се обичаха
страстно в продължение на двадесет години.
Не й беше нужно да идва тук, за да си го спомня. Мислеше за него всеки ден. Смъртта
му беше като ампутация: тя непрестанно се изненадваше, че го няма. Сама в апартамента,
който споделяха толкова време, Ребека често говореше на Бернд, разказваше му как е минал
денят й, коментираше новините, казваше как се чувства — гладна, уморена или неспокойна.
Не беше променяла жилището и въжетата и дръжките, с чиято помощ той се придвижваше,
още си стояха. Количката му още стоеше до леглото, в готовност той да седне и да се
примъкне в нея. Докато мастурбираше, Ребека си представяше как той лежи до нея и я
прегръща с една ръка, тялото му я топли, а устните му са върху нейните.
За щастие, работата й винаги беше обсебваща и трудна. Сега Ребека беше заместник-
министър в Министерството на външните работи в западногерманското правителство.
Понеже говореше руски и беше живяла в Източна Германия, тя се занимаваше с Източна
Европа. Нямаше много свободно време.
Трагичното беше, че обединението на Германия изглеждаше все по-далечно.
Консервативният източногермански ръководител Ерих Хонекер изглеждаше непоклатим. Все
още убиваха хората, които опитваха да избягат през Стената. А в Съветския съюз смъртта на
Андропов просто доведе на власт поредния болен седемдесетгодишен човек, Константин
Черненко. От Берлин до Владивосток съветската империя беше едно блато. Гражданите се
бореха и често се давеха, ала никога не напредваха.
Ребека забеляза, че мислите й са се отвлекли от Бернд. Време беше да си върви.
— Сбогом, любов моя — нежно каза тя и се отдалечи от гроба.
Придърпа дебелото палто и скръсти ръце, докато прекосяваше студеното гробище. С
благодарност влезе в колата и запали двигателя. Все още караше пригодения за инвалидната
количка ван. Време беше да го замени с нормална кола.
 Потегли към дома си. Пред жилищната сграда беше паркиран блестящ черен Мерцедес
С500, а до него стоеше шофьор с фуражка. Ребека се поободри. Както очакваше, Вали си
беше отворил със своя ключ. Седеше до кухненската маса, радиото свиреше, а той
потропваше с крак в такт с една популярна песен. На масата лежеше екземпляр от най-новия
албум на Плъм Нели — „Тълкуване на сънищата“.
— Радвам се, че те хванах — каза Вали. — На път съм за летището. Заминавам за Сан
Франциско.
Той стана и я целуна.
След две години щеше да навърши четиридесет и изглеждаше прекрасно.
Продължаваше да пуши, но не докосваше наркотици и алкохол. Облечен беше в жълтеникаво
кожено яке върху джинсова риза. Трябва някое момиче да го грабне, помисли Ребека. Ала,
макар и да имаше приятелки, Вали явно не бързаше да уседне.
Когато го целуна, Ребека докосна ръката му и забеляза, че кожата на якето е мека като
коприна. Навярно струваше цяло състояние.
— Та вие току-що завършихте албума — възкликна тя.
— Ще правим турне в Щатите. Заминавам за Дейзи Фарм за три седмици репетиции.
Започваме във Филаделфия след месец.
— Предай на момчетата, че ги обичам.
— Дадено.
— Мина доста време от последното ви турне.
— Три години. Затова са и дългите репетиции. Но сега концертите се правят на
стадиони. Не е като Ол-стар Туринг Бийт Ривю с дванадесет групи, които свирят по две-три
парчета пред две хиляди души в зала или салон. Сега е само петдесет хиляди души и ние.
— Ще свирите ли в Европа?
— Да, но датите още не са фиксирани.
— В Германия?
— Почти сигурно.
— Съобщи ми.
— Разбира се. Може да успея да ти уредя безплатен билет.
Ребека се разсмя. Понеже беше сестра на Вали, с нея се държаха като с кралска особа
винаги, когато отидеше зад кулисите при концерт на Плъм Нели. В интервютата си
момчетата от групата често говореха за ранните изпълнения в Хамбург и разказваха как
сестрата на Вали ги нахранила с единственото свястно ядене за цяла седмица. Тя беше
прочута с това в света на рокендрола.
— Пожелавам ти турнето ви да е страхотно.
— Ще летиш за Будапеща, нали?
— Да, за търговска конференция.
— Там ще има ли източногерманци?
— Да, защо?
— Мислиш ли, че някой от тях ще може да отнесе албума на Алис?
Ребека се свъси.
— Не знам. Отношенията ми с източногерманските политици не са топли. Те мислят,
че съм лакей на капиталистите империалисти, а аз мисля, че те са неизбрани разбойници,
които управляват чрез терор и държат народа си в затвор.
— Значи, нямате много общо — рече с усмивка Вали.
 — Нямаме. Но ще опитам.
— Благодаря ти — каза той и й подаде албума.
Ребека погледна снимката на обложката — четирима мъже на средна възраст с дълги
коси и облечени в джинси. Бъз, похотливият басист, беше надебелял. Барабанистът гей, Лу,
оплешивяваше. Косите на Дейв, водача на бандата, леко сивееха. Всички те бяха установени,
успели и богати. Ребека помнеше гладните хлапаци, които бяха дошли в този апартамент:
мършави, мърляви, шеговити, чаровни и пълни с надежди и мечти.
— Добре се справихте — каза тя.
— Аха. Добре — отвърна Вали.

***
В последната вечер на будапещенската конференция Ребека и останалите делегати бяха
заведени на дегустация на токайски вина. Отидоха в държавна изба. Намираше се в
Пещенския район, източно от река Дунав. Предложиха им няколко сорта бели вина: сухо,
силно, слабоалкохолния сок, наречен есенсия, и прочутото бавно ферментирало Асу.
В цял свят правителствените служители не ги биваше в устройването на увеселения и
Ребека се боеше, че и това ще е скучно събитие. Но старата изба със сводестите тавани и
пълните с бутилки каси създаваше усещане за уют. Поднесени бяха и пикантни унгарски
мезета — разни кнедли, пълнени гъби и наденици.
Ребека подбра един от източногерманските делегати и го дари с най-пленителната си
усмивка.
— Нашите вина са по-добри, не намирате ли? — попита тя.
Побъбри закачливо с човека още няколко минути, после му постави въпроса:
— Имам племенница в Източен Берлин и искам да й пратя един албум поп музика. Но
се боя, че в пощата може да се повреди. Ще ми направиш ли услугата да го отнесеш?
— Да, предполагам, че бих могъл — отвърна несигурно онзи.
— Ако може, ще ти го дам утре на закуска. Много си мил.
— Добре — човекът изглеждаше притеснен и Ребека прецени, че е възможно той да
предаде плочата на ЩАЗИ. Ала тя можеше единствено да опита.
Всички се поотпуснаха от виното и Фредерик Биро, унгарски политик на нейна
възраст, когото тя харесваше, я заговори. Също като Ребека, и Биро се занимаваше с външна
политика.
— Каква е истината за тази страна? — попита го тя. — Как всъщност се справя?
Биро си погледна часовника.
— Хотелът ти е на километър и половина от тук — каза той. Като повечето образовани
унгарци, говореше немски добре. — Искаш ли да се разходиш с мен до там?
Облякоха се и тръгнаха. Пътят им минаваше край широката тъмна река. На отсрещния
бряг светлините на средновековна Буда се издигаха романтично към двореца на хълма.
— Комунистите обещаха разцвет и хората са разочаровани — поде Биро, докато
вървяха. — Даже партийците се оплакват от управлението на Кадар.
Ребека предполагаше, че той се чувства свободен да говори навън, където не можеха да
бъдат подслушани.
— А решението? — попита тя.
 — Странното е, че всеки знае отговора. Трябва да децентрализираме вземането на
решения, да въведем ограничена пазарна система и да узаконим полулегалната сива
икономика, за да може тя да расте.
— Кой застава на пътя на това? — Ребека осъзна, че го засипва с въпроси като адвокат
в съдебна зала. — Прощавай. Нямах намерение да те разпитвам.
— Няма нищо — отговори Биро с усмивка. — Харесвам хората, които говорят направо.
Пести време.
— Мъжете често се дразнят, когато някоя жена им говори така.
— Не и аз. Може да се каже, че имам слабост към по-пробивните жени.
— И съпругата ти ли е такава?
— Беше. Разведен съм.
Ребека знаеше, че това не е нейна работа.
— Така и не ми каза кой застава на пътя на реформата.
— Около петнадесет хиляди бюрократи, които биха загубили властта и работата си;
петдесет хиляди високопоставени дейци на Комунистическата партия, които вземат почти
всички решения; и Янош Кадар, който е наш ръководител от петдесет и шеста насам.
Ребека вдигна вежди. Биро беше забележително откровен. Мина й през ума, че
неговите искрени забележки може и да не са съвсем спонтанни. Възможно ли беше този
разговор да е планиран?
— Кадар разполага ли с алтернативно решение? — попита тя.
— Да. За да поддържа жизнения стандарт на унгарските работници, той заема все
повече пари от западни банки, включително германски.
— И как ще плащате лихвите?
— Ето това е добър въпрос.
Изравниха се с хотела на Ребека, който беше отсреща на улицата. Тя спря и се облегна
на парапета.
— Кадар несменяем ли е?
— Не непременно. Аз съм приближен на един обещаващ млад човек на име Миклош
Немет.
Аха, рече си Ребека, значи това е целта на разговора: тихо и неофициално да се каже на
германското правителство, че Немет е реформисткият съперник на Кадар.
— Той няма четиридесет години и е много умен — продължи Биро. — Но се боим, че в
Унгария може да се повтори онова, което стана в Съветския съюз: Брежнев беше заменен от
Андропов, а после от Черненко. Това прилича на опашка пред тоалетната в старчески дом.
Ребека се засмя. Харесваше Биро.
Той наведе глава и я целуна.
Ребека не се изненада особено. Усещаше, че той е привлечен от нея. Това, което я
изненада, беше собственото й вълнение от целувката. Тя откликна с желание.
После се отдръпна. Положи длани на гърдите му и леко го отблъсна. Огледа го в
светлината на уличните лампи. Нито един мъж на петдесет не приличаше на Адонис, но
лицето на Фредерик показваше интелигентност, съчувствие и способност за крива усмивка
на ирониите на живота. Посивялата му коса беше късо подстригана, а очите му бяха сини.
Носеше тъмносиньо палто и яркочервен шал — консерватизъм със закачлива нотка.
— Защо се разведе? — попита Ребека.
— Имах любовница и жена ми ме напусна. Чувствай се свободна да ме заклеймиш.
 — Няма. И аз съм правила грешки.
— Съжалявах за стореното чак когато стана твърде късно.
— Деца?
— Две, големи. Те ми простиха. Марта се омъжи повторно, но аз още съм сам. Твоята
история каква е?
— Разведох се с първия си съпруг, когато открих, че работи в ЩАЗИ. Вторият ми
съпруг беше ранен, когато избягахме през Берлинската Стена. Беше в инвалидна количка, но
бяхме щастливи в продължение на двадесет години. Той почина миналата година.
— Повярвай ми, полага ти се малко късмет.
— Може би. Ще ме изпратиш ли до входа на хотела, ако обичаш? Пресякоха улицата. На
ъгъла, където светлините на лампите не бяха твърде силни, Ребека пак го целуна. Този път й
беше още по-приятно и тя се притисна в него.
— Прекарай нощта с мен — каза Фредерик.
Изкушението беше много силно.
— Не — отговори тя. — Още е много рано. Едва те познавам.
— Но ти утре си отиваш.
— Знам.
— Може никога да не се срещнем отново.
— Сигурна съм, че ще се срещнем.
— Можем да идем в моя апартамент. Или аз да се кача в стаята ти.
— Не. Но съм поласкана от постоянството ти. Лека нощ.
— Лека нощ тогава.
Ребека се обърна.
— Често пътувам до Бон — каза Фредерик. — До десет дни ще съм там. Тя пак се
обърна към него и се усмихна.
— Ще вечеряш ли с мен? — попита той.
— С удоволствие. Обади ми се.
— Добре.
Ребека влезе във фоайето на хотела с усмивка.

***
Лили си беше у дома в „Берлин-Митте“, когато племенницата й Алис дойде да заеме
книги посред дъждовната буря. Отказали бяха да приемат Алис в университета, независимо
от отличните й оценки, понеже майка й беше изпълнителка на протестни песни. Алис обаче
беше решена да се самообразова, затова вечер, след края на смяната във фабриката, учеше
английски. Карла имаше скромна сбирка романи на английски, наследени от баба Мод.
Случи се Лили да си е вкъщи, когато Алис се отби. Двете се качиха в салона и заедно
прегледаха книгите, докато дъждът барабанеше по прозорците. Книгите бяха стари, отпреди
войната. Алис си избра сборник разкази за Шерлок Холмс. Лили пресметна, че
племенницата й е четвъртото поколение читател на тези истории.
— Ние кандидатствахме за разрешение да заминем за Западна Германия — каза Алис.
Преливаше от младежки ентусиазъм.
— Ние?
 — Хелмут и аз.
Хелмут Капел беше приятелят й. Беше с година по-голям, на двадесет и две и следваше
в университета.
— Някаква специална причина?
— Казах, че искаме да посетим баща ми в Хамбург. Бабата и дядото на Хелмут са във
Франкфурт. Но Плъм Нели имат световно турне, а ние наистина искаме да видим баща ми на
сцената. Може би ще успеем да направим така, че пътуването ни да съвпадне с неговия
германски концерт, ако има такъв.
— Сигурна съм, че ще има.
— Мислиш ли, че ще ни пуснат?
— Може и да имате късмет — Лили не искаше да обезсърчава младежкия й
оптимизъм, но се съмняваше. На нея самата винаги й отказваха разрешение. Съвсем малко
хора получаваха такова. Властите биха заподозрели, че младежи като Алис и Хелмут нямат
намерение да се връщат.
И самата Лили подозираше това. Алис често говореше, че копнее да е в Западна
Германия. Като повечето младежи, тя искаше да чете нецензурирани книги и вестници, да
гледа нови филми и пиеси и да слуша музика, независимо дали тя е одобрена от седемдесет
и две годишния Ерих Хонекер, или не. Ако успее да се измъкне от Източна Германия, защо й
е да се връща?
— Знаеш ли, повечето неща, които са поставили това семейство в лоши отношения с
властите, всъщност са станали преди аз да се родя — каза Алис. — Защо трябва да наказват
мен?
„Но майка й продължава да пее“, рече си Лили.
На входната врата се позвъни и след минута двете чуха превъзбудени гласове в антрето.
Слязоха да видят какво става и завариха Каролин. Облечена беше в мокър шлифер и по
необяснима причина носеше куфар. Отворила й беше Карла, която стоеше до нея. Върху
дрехите, с които се беше върнала от работа, носеше кухненска престилка.
Лицето на Каролин беше зачервено и подуто от плач.
— Мамо? — продума Алис.
— Случило ли се е нещо? — попита Лили.
— Алис, вторият ти баща ме напусна — отговори Каролин.
Лили се сащиса. Одо Фослер? Изненада се, че кроткият Одо е имал смелостта да
напусне жена си.
Алис прегърна майка си, без да говори.
— Кога стана това? — попита Карла.
— Каза ми преди три часа. Иска развод — отвърна Каролин и си изтри носа с
кърпичка.
„Бедната Алис, изоставена от двама бащи“, помисли Лили.
— Но пасторите не бива да се развеждат — възмути се Карла.
— Напуска и духовенството.
— Каква беда.
Лили разбра, че семейството е застигнато от същински земетръс.
Карла се настрои практично.
— По-добре седни. Да идем в кухнята. Алис, вземи шлифера на майка си и го окачи да
съхне. Лили, направи кафе.
 Лили сложи вода да кипне и извади кекс от шкафа.
— Каролин, какво го е прихванало Одо? — попита Карла.
Каролин сведе поглед.
— Той е… — явно се затрудняваше да го изрече. Отмести очи и продължи приглушено:
— Одо казва, че е осъзнал, че е хомосексуален.
Алис тихо изпищя.
— Ужасен шок! — възкликна Карла.
Лили изведнъж си припомни нещо. Пет години по-рано, когато всички се събраха в
Унгария и Вали за пръв път видя Одо, Лили забеляза как по лицето на брат й мина
изумление. Беше кратко, но ясно. Дали в онзи миг Вали се беше досетил каква е истината?
Самата Лили открай време подозираше, че любовта на Одо към Каролин не е голяма
страст, а по-скоро някаква християнска мисия. Ако някога някой мъж предложеше брак на
Лили, тя не искаше това да е от добро сърце. Той трябваше да я желае толкова силно, че да не
може да държи ръцете си далеч от нея — ето това беше добро основание за предложение за
женитба.
Каролин вдигна поглед. Страшната истина вече беше изречена и тя можеше да гледа
Карла в очите.
— Всъщност не е шок. Аз някак знаех.
— Как така?
— Когато бяхме младоженци, имаше един младеж, Паул, много красив. Беше поканен
на вечеря два пъти седмично и на вероучение във вестиария, а в съботните следобеди с Одо
ходеха на дълги освежаващи разходки в парка „Трептов“. Може би не са правили нищо — Одо
не мами. Но докато се любехме, аз някак си бях сигурна, че мисли за Паул.
— И какво стана? Как свърши това?
Лили режеше кекса и слушаше. Нареди резените в чиния. Никой не хапна.
— Така и не разбрах цялата история — каза Каролин. — Паул престана да идва у дома
и в църквата. Одо не обясни защо. Може би и двамата са се дърпали от плътската любов.
— Като пастор Одо сигурно се е измъчвал ужасно — разсъди Карла.
— Знам. Много ми е жал за него, когато не съм ядосана.
— Бедният Одо.
— Но Паул беше просто първото от пет-шест момчета. Всичките си приличаха — до
един бяха много красиви и искрени християни.
— А сега?
— Сега Одо е открил истинската любов. Извинява ми се окаяно, обаче е решил да се
приеме такъв, какъвто е всъщност. Отива да живее с някакъв мъж на име Ойген Фройд.
— И какво ще работи?
— Иска да преподава в духовна семинария. Твърди, че това е истинското му призвание.
Лили сипа врялата вода върху смляното кафе в каната. Питаше се как ли ще се
почувства Вали след раздялата на Каролин и Одо. Разбира се, не можеше да се събере с
Каролин и Алис заради проклетата Стена. Но щеше ли да го иска? Не се беше установил
трайно с друга жена. На Лили й се струваше, че Каролин наистина е любовта на живота му.
Но всичко това беше теоретично. Комунистите бяха постановили, че те не могат да са
заедно.
— Щом Одо вече не е пастор, ще трябва да напуснеш дома си — установи Карла.
— Да. Сега съм бездомна.
 — Не говори глупости. Тук винаги ще бъде твой дом.
— Знаех си, че това ще кажеш — отвърна Каролин и избухна в сълзи.
На вратата се позвъни.
— Аз ще ида — каза Лили.
На прага стояха двама мъже. Единият беше в шофьорска униформа и държеше отворен
чадър над главата на втория. Той пък беше Ханс Хофман.
— Може ли да вляза? — попита Ханс и се намъкна в антрето, без да дочака отговора.
Държеше квадратен пакет, тридесетина сантиметра дълъг и широк.
Шофьорът се върна при черната лимузина ЗИЛ, паркирана до бордюра.
— Какво искаш? — отвратено попита Лили.
— Да говоря с племенницата ти, Алис.
— Откъде знаеш, че е тук?
Ханс се усмихна и не си направи труда да отговори. ЩАЗИ знаеше всичко.
Лили влезе в кухнята.
— Ханс Хофман е. Иска да види Алис.
Алис стана, пребледняла от страх.
— Заведи го горе, Лили. Остани при тях — каза Карла.
Каролин се надигна от стола.
— Трябва да ида с нея.
Карла положи длан на ръката й да я задържи.
— Не си в състояние да се занимаваш с ЩАЗИ.
Каролин прие и седна пак. Лили задържа вратата на Алис, която излезе от кухнята в
антрето. Двете жени се качиха горе, а Ханс ги последва.
Лили от любезност почти му предложи кафе, но се спря. Нека умре от жажда.
Ханс взе книгата за Шерлок Холмс, която Алис беше оставила на масата.
— На английски — установи той, все едно потвърждаваше някакво подозрение. Седна
и придърпа коленете на хубавите си панталони, та да не се измачкат. Остави квадратния
пакет на пода до стола си.
— И така, млада Алис, ти искаш да заминеш за Западна Германия. Защо?
Ханс вече беше голямо началство. Лили не знаеше титлата му, но не беше прост
полицай. Изнасяше речи на разни национални събрания и говореше пред печата. Но не беше
достатъчно важен, та да преследва семейство Франк.
— Баща ми живее в Хамбург — отговори Алис. — А също и леля ми Ребека.
— Твоят баща е убиец.
— Станало е преди моето раждане. Наказвате ме за това? Не такава е
комунистическата справедливост, нали?
Ханс отново кимна надуто, все едно искаше да каже „така си и знаех“.
— Отсроумничиш също като баба си. Това семейство никога няма да се научи.
Лили се намеси ядосано.
— Научихме, че комунизмът значи дребни чиновници да си отмъщават, независимо от
справедливостта и закона.
— Мислиш ли, че подобни приказки ще ме убедят да дам на Алис разрешение да
пътува?
— Вече си решил — уморено отвърна Лили. — Ще откажеш. Не би дошъл тук, за да й
кажеш „да“. Искаш просто да позлорадстваш.
 — Къде в съчиненията на Карл Маркс е казано, че работниците от социалистическите
страни не могат да пътуват в чужбина? — попита Алис.
— Ограниченията са необходими заради настоящите обстоятелства.
— Не, не са. Аз искам да видя баща си. Вие ме спирате. Защо? Просто защото можете!
Това няма нищо общо със социализма и много общо с тиранията.
Ханс изкриви уста.
— Вие сте буржоа — рече той с погнуса. — Не можете да търпите някой да има власт
над вас.
— Буржоа ли? — възкликна Лили. — Аз нямам униформен шофьор, който да ме пази с
чадър, докато стигна от колата до къщата. Алис също няма. Има само един буржоа тук, Ханс.
Той взе пакета и го подаде на Алис.
— Отвори го.
Алис смъкна кафявата хартия. Беше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели,
„Тълкуване на сънищата“. Лицето й засия.
Лили се чудеше какъв ли номер е скроил Ханс.
— Защо не пуснеш плочата на баща си? — попита той.
Алис извади белия плик от цветната обложка. После с два пръста измъкна черната
винилова плоча отвътре.
Плочата излезе на две парчета.
— Като че ли е счупена. Срамота — рече Ханс.
Алис заплака.
Ханс стана.
— Знам пътя — каза той и излезе.

***
В Източен Берлин „Унтер ден Линден“ беше широкият булевард, който водеше към
Бранденбургската врата. Под друго име продължаваше в Западен Берлин и минаваше през
парка „Тиргартен“. След 1961 обаче „Унтер ден Линден“ свършваше при Бранденбургската
врата, блокиран от Стената. Откъм парка от западната страна гледката към Бранденбургската
врата беше обезобразена от висока, грозна, сиво-зелена ограда, покрита с графити, и надпис
на немски:

ВНИМАНИЕ

НАПУСКАТЕ

ЗАПАДЕН БЕРЛИН

Зад оградата беше огневата зона на Стената.

Екипът на Плъм Нели издигна сцената точно пред грозната ограда и изправи мощна
стена от високоговорители с лице към парка. По указания на Вали точно толкова мощни
тонколони бяха обърнати и на другата страна, към Източен Берлин. Той искаше Алис да го
чува. Един репортер му каза, че източногерманското правителство възразява срещу
високоговорителите.
— Предайте им, че ако те свалят тяхната стена, и аз ще сваля моята — отвърна Вали и
думите му излязоха във всички вестници.
Първоначално планираха германският им концерт да е в Хамбург, но после Вали научи,
че Ханс Хофман е счупил плочата на Алис и в отговор помоли Дейв да свирят в Западен
Берлин. Така един милион източногерманци щяха да чуят песните, които Ханс Хофман
опита да откаже на Алис. Дейв хареса идеята.
Сега стояха заедно и гледаха сцената отстрани, а хиляди почитатели се стичаха в парка.
— Днес ще е най-шумното ни изпълнение — каза Дейв.
— Хубаво — отвърна Вали. — Искам да чуят китарата ми чак в шибания Лайпциг.
— Помниш ли как беше едно време? — попита Дейв. — Онези малки тенекиени
говорителчета по бейзболните стадиони?
— Никой не ни чуваше. Ние самите не можехме да се чуем!
— А сега сто хиляди души могат да слушат музиката ни и тя звучи така, както сме я
измислили.
— Това е някакво чудо.
Когато Вали се върна в гримьорната си, Ребека беше там.
— Фантастично е — каза тя. — В парка трябва да има сто хиляди души!
Ребека беше с някакъв сивокос мъж на нейна възраст.
— Това е приятелят ми Фред Биро — представи го тя.
Вали стисна ръката му и Фред каза:
— За мен е чест да се запознаем — говореше немски с унгарски акцент.
На Вали му стана забавно. Значи на петдесет и три години сестра му си има гадже! Е,
добре прави. Човекът изглеждаше неин тип — интелектуален, но не твърде сериозен. А и тя
изглеждаше по-млада, с прическа като на принцеса Даяна и тъмночервена рокля.
Побъбриха малко, а след това Ребека и приятелят й оставиха Вали да се приготви. Вали
обу чисти сини джинси и огненочервена риза. Погледна в огледалото и си сложи очна линия,
за да може публиката да вижда по-ясно израза на лицето му. Припомни си с отвращение
времето, когато трябваше да отмерва внимателно дрогата — първо малко, за да го държи по
време на концерта, и голяма доза после, за награда. Нито за миг не се изкушаваше да се
върне към тези навици.
Повикаха го на сцената. Излезе с Дейв, Бъз и Лу. Цялото семейство на Дейв беше дошло
да им пожелае успех: съпругата му Бийп, единадесетгодишният му син Джон Лий,
родителите му Дейзи и Лойд и дори сестра му Иви. Всички видимо се гордееха със своя
Дейв. Вали се радваше да види всички, но присъствието им остро му напомни, че не може да
вижда собственото си семейство — Вернер и Карла, Лили, Каролин и Алис.
Но се надяваше да слушат от другата страна на Стената.
Групата излезе на сцената и тълпата изрева в поздрав.

***
„Унтер ден Линден“ беше претъпкана с хиляди почитатели на Плъм Нели, стари и
млади. Лили и семейството й, включително Каролин, Алис и Хелмут, бяха тук от рано
сутринта. Запазиха си място близо до бариерата, която полицията постави, за да държи
множеството на разстояние от Стената. В течение на деня хората се умножиха и улицата
доби празнична атмосфера — непознати разговаряха, сядаха заедно на пикник и слушаха
касетите на Плъм Нели на преносими касетофони. С падането на мрака започнаха да
отварят бутилки бира и вино.
Групата засвири и тълпата полудя.
Зрителите от Източен Берлин виждаха единствено четирите бронзови коня, теглещи
каретата на Победата върху арката. Но чуваха всичко високо и ясно: барабаните на Лу;
бучащия бас на Бъз; ритъм китарата на Дейв и високия му глас; и най-хубавото от всичко —
съвършения баритон на Вали и лиричните му китарни сола. Познатите песни се носеха от
високоговорителите и вълнуваха танцуващото множество. „Това е брат ми“, не спираше да си
повтаря Лили, „и той пее на целия свят“. Вернер и Карла изглеждаха горди, Каролин се
усмихваше, а очите на Алис блестяха.
Лили погледна и към правителствената сграда наблизо. Там на един малък балкон
стояха пет-шест човека с вратовръзки и тъмни дрехи. Виждаха се ясно на светлината на
уличните лампи. Те не танцуваха. Единият снимаше тълпата. „Тези трябва да са от ЩАЗИ“,
прецени Лили. Записваха предателите, нелоялни към режима на Хонекер — напоследък това
означаваше почти всички хора.
Вгледа се по-внимателно и й се стори, че познава един от тайните полицаи. Почти
сигурна беше, че е Ханс Хофман. Беше висок и леко прегърбен. Явно говореше нещо гневно и
замахваше силно с дясната си ръка като чук. В едно интервю Вали беше казал, че групата
иска да свири тук, понеже на източните германци не се позволява да слушат записите им.
Ханс определено беше разбрал, че счупването на плочата на Алис беше причината за този
концерт и за тази тълпа. Не беше чудно, че е ядосан.
Лили го видя как вдига отчаяно ръце, обръща се, прибира се от балкона и изчезва във
вътрешността на сградата. Една песен завърши и започна друга. Хората ревнаха одобрително
щом познаха началните акорди на един от най-големите хитове на Плъм Нели. Гласът на
Вали се понесе от колоните:
— Тази песен е за моето малко момиченце.
После запя „Липсваш ми, Алисия“.
Лили погледна Алис. По лицето й се стичаха сълзи, ала тя се усмихваше.
 57.
Уилям Бъкли, американецът, отвлечен от Хизбулла в Ливан на шестнадесети март
1984, биваше официално описван като политически съветник в посолството на САЩ в
Бейрут. Всъщност оглавяваше резидентурата на ЦРУ.
Кам Дюър познаваше Бил Бъкли и го смяташе за свестен човек. Бил беше строен и
носеше консервативни костюми на Брукс Брадърс. Косата му беше гъста и посребрена, а
лицето му — като на филмова звезда. Като професионален войник беше участвал в
Корейската война, а във Виетнам беше в Специалните части и се уволни като полковник.
През шестдесетте постъпи в Отдела за специални операции на ЦРУ. Този отдел
извършваше убийства.
На петдесет и седем години Бил не беше женен. Според клюката в Лангли поддържаше
от разстояние връзка с една жена на име Кандис от Фармър, Северна Каролина. Тя му
пишеше любовни писма, а той й телефонираше от всяко кътче на света. Когато Бил беше в
САЩ, двамата бяха любовници. Или поне така казваха хората.
Подобно на всички в Лангли, и Кам беше силно разгневен от отвличането и отчаяно
искаше Бил да бъде освободен. Но всички усилия пропаднаха.
А имаше и по-лоши новини. Агентите и информаторите на Бил в Бейрут започнаха да
изчезват един по един. Хизбулла сигурно получаваше имената им от Бил. Това означаваше, че
той е подложен на изтезания.
В ЦРУ познаваха методите на Хизбулла и можеха да предположат какво се случва с
Бил. Знаеха, че е постоянно с вързани очи, белезници на глезените и китките и го държат в
сандък като ковчег, ден след ден и седмица след седмица. След няколко такива месеца той
щеше да е буквално луд: да точи лиги, да бълнува, да трепери, да подбелва очи и от време на
време да надава ужасени крясъци.
Затова Кам беше безмерно доволен, когато най-сетне някой предложи план за действие
срещу похитителите.
Планът не беше роден от ЦРУ, а от президентския съветник по националната сигурност
Бъд Макфарлейн. В екипа му работеше един войнствен подполковник от морската пехота на
име Оливър Норт, известен като Оли. Сред хората, които Норт взе за свои помощници, беше
Тим Тедър и тъкмо той разказа на Кам за плана на Макфарлейн.
Кам с готовност отведе Тим в кабинета на Флорънс Гиъри. Тим беше бивш служител на
ЦРУ и стар познайник на Флорънс. Както винаги, косата му беше подстригана все едно още е
във войската, а костюмът за сафари, с който беше облечен в този ден, беше възможно най-
близката до военна униформа цивилна дреха.
— Ще работим с чужденци — обясни той. — Ще има три екипа от по пет души всеки.
Няма да са служители на ЦРУ и даже няма да са американци. Но Управлението ще ги обучи
и въоръжи и ще уреди финансирането.
Флорънс кимна.
— И какво ще правят тези екипи? — попита неангажиращо Флорънс.
— Идеята е да се доберат до похитителите, преди онези да ударят. Когато узнаем, че те
планират отвличане или бомбен атентат, или каквото и да е друго терористично действие,
ние ще насочим единия от екипите да иде и да елиминира извършителите.
— Нека да си изясня това — каза Флорънс. — Тези екипи ще убият терористите, преди
да извършат престъплението.
Явно не бе развълнувана от плана колкото беше Кам. Затова го обзе лошо предчувствие.
— Именно — отговори Тим.
— Имам един въпрос — продължи Флорънс. — Вие двамата да не сте си изгубили
шибания ум?
Кам беше възмутен. Как бе възможно Флорънс да е против това?
— Знам, че е неконвенционално… — подхвана с негодувание Тим.
— Неконвенционално? — прекъсна го Флорънс. — По законите на всяка цивилизована
страна това е убийство. Няма надлежен съдебен процес, няма изисквания за доказване, а и
по ваше собствено признание, хората, към които сте се насочили, може само да са
помислили да извършат престъпление.
— Всъщност не е убийство — отвърна Кам. — Ще постъпим като полицай, стрелящ по
престъпник, който е насочил оръжие към него. Нарича се предшестваща самоотбрана.
— Значи си станал и адвокат, така ли, Кам.
— Това не е мое мнение, а на Споркин — Станли Споркин беше главният юрисконсулт
на ЦРУ.
— Е, Стан греши — рече Флорънс. — Защото ние не виждаме насочено оръжие. Няма
как да знаем кой ще извърши терористичен акт. В Ливан нямаме толкова качествено
разузнаване. Затова накрая ще убиваме хора, за които мислим, че може би планират
тероризъм.
— Навярно можем да повишим достоверността на нашата информация.
— А доколко може да се разчита на чужденците? Кой ще участва в тези петчленни
екипи? Местни лоши момчета? Наемници? Международната охранителна компания
„Евробоклук“? Как можете да им се доверите? Как можете да ги контролирате? При това,
каквото и да направят, отговорността е наша — особено ако убият невинни хора!
— Не, не, цялата операция ще е настрани от нас и ще можем да отричаме — възрази
Тим.
— На мен не ми звучи много като нещо, което можем да отречем. ЦРУ ще ги обучи и
въоръжи и ще финансира дейността им. А замисляли ли сте се за политическите последици?
— По-малко отвличания и бомби.
— Как може да сте толкова наивни? Да не мислите, че ако ударим Хизбулла по този
начин, те ще си седнат на задниците и ще си кажат: „Божке, американците са по-корави,
отколкото си мислехме; май е по-добре да зарежем цялата тая работа с тероризма“. Не, не.
Те ще ревнат за отмъщение! В Близкия Изток насилието винаги поражда ново насилие — не
сте ли го разбрали вече? Хизбулла бомбардира казармата на морската пехота в Бейрут —
защо? Според полковник Герати, който по онова време командваше морската пехота, това е
било в отговор на обстрела на мюсюлманите в селото Сук-ал-Гарб от шести американски
флот. Едно убийство поражда друго.
— Значи просто ще се предадеш и ще кажеш, че нищо не може да се направи?
— Не може да се направи нищо лесно — само тежка политическа работа. Понижаваме
температурата, удържаме и двете страни и ги водим на масата за преговори, отново и отново,
колкото и пъти да си отиват. Не се отказваме и, каквото и да става, не ескалираме насилието.
— Мисля, че можем…
Флорънс обаче не беше свършила.
— Този план е престъпен, неприложим, с ужасяващи политически последици за
Близкия Изток и освен това застрашава репутацията на ЦРУ, президента и САЩ. Но това не е
всичко. Има още нещо, което го прави напълно невъзможен.
Тя млъкна и Кам беше принуден да попита:
— Какво?
— Извършването на убийства ни е забранено от президента. „Нито едно лице на
служба на правителството на Съединените щати или действащо от негово име не може да се
ангажира с извършването на убийство или да участва в заговор за извършването на
убийство“. Президентска заповед 12333. Роналд Рейгън я подписа през 1981.
— Струва ми се, че той го е забравил — отговори Кам.

***
Мария се срещна с Флорънс Гиъри във Вашингтон в магазина Удуърд и Лотроп,
известен като Удис. Срещата им беше в отдела за дамско бельо. Повечето агенти бяха мъже,
така че всеки мъж, който би ги проследил там, щеше да изглежда подозрително. Възможно
беше дори да го арестуват.
— Навремето носех 34А — каза Флорънс. — Сега съм 36С. Какво стана?
Мария се изкиска. На четиридесет и осем, тя беше малко по-възрастна от Флорънс.
— Добре дошла в клуба на жените на средна възраст. Открай време дупето ми е дебело,
обаче някога имах сладки малки цици, които си стояха съвсем сами. А сега ми трябва
сериозна поддръжка.
През двете десетилетия, прекарани във Вашингтон, Мария усърдно беше култивирала
контакти. Тя отрано беше разбрала колко много се постига — за добро или зло — чрез лични
познанства. Навремето, когато ЦРУ използваше Флорънс за секретарка, наместо да я обучава
за агент, както беше обещано, Мария по женски съчувстваше на нещастието й. Познатите на
Мария обикновено бяха жени и винаги бяха либерални. Обменяха си сведения,
предупреждаваха се за застрашаващи ходове на политически противници и дискретно си
помагаха, често — чрез даване на по-висок приоритет на задачи, които иначе биха били
пренебрегнати от консервативните мъже. А мъжете правеха до голяма степен същото.
Мария и Флорънс подбраха по пет-шест сутиена и отидоха да ги пробват. Беше вторник
сутрин и пробната беше празна. Въпреки това Флорънс говореше тихо.
— Бъд Макфарлейн е измъдрил план, който е пълна лудост — каза тя, докато си
разкопчаваше блузата. — Но Бил Кейси ангажира ЦРУ. — Кейси, човек на президента
Рейгън, оглавяваше управлението. — А президентът каза „да“.
— Какъв план?
— Обучаваме отряди убийци от чужденци, които да премахват терористите в Бейрут.
Наричат го превантивен контратероризъм.
Мария беше потресена.
— Та това е престъпление според законите на тази страна. Ако успеят, Макфарлейн,
Кейси и Роналд Рейгън ще бъдат убийци.
— Именно.
Двете жени свалиха сутиените си и застанаха една до друга пред огледалото.
— Виждаш ли? — попита Флорънс. — Вече не стърчат.
— И моите.
 Имаше време, замисли се тя, когато щеше да ми е твърде притеснително да правя това с
бяла жена. Може би нещата наистина се променят.
Започнаха да мерят сутиените.
— Кейси информирал ли е комисиите по разузнаването?
— Не. Рейгън реши, че може просто да осведоми председателите и заместник-
председателите на всяка комисия и републиканския и демократичен лидер в Камарата и в
Сената.
Значи затова Джордж Джейкс не е чувал за плана, разсъди Мария. Ходът на Рейгън
беше ловък. В разузнавателните комисии имаше квота либерали, за да е сигурно, че ще се
задават поне някои критични въпроси. Рейгън беше намерил как да заобиколи критиците и
да осведоми само онези, за които знаеше, че ще го подкрепят.
— Един от екипите и в момента е тук, в Щатите, на двуседмично обучение — каза
Флорънс.
— Значи цялата работа е доста напреднала.
— Точно така — Флорънс се огледа с черния сутиен. — Моят Франк е доволен от
промяната в бюста ми. Винаги е искал жена с големи цици. Твърди, че ходи на църква да
благодари на Господа.
Мария се разсмя.
— Мил съпруг имаш. Надявам се да хареса новите ти сутиени.
— Ами ти? Кой ще оцени твоето бельо?
— Познаваш ме, аз съм момиче, което си гони кариерата.
— А винаги ли си била такава?
— Много отдавна имаше един мъж, но той загина.
— Толкова съжалявам.
— Благодаря.
— И оттогава няма друг?
Мария отговори без забавяне.
— С един почти се получи. Знаеш, харесвам мъжете и секса, но не съм готова да
изоставя своя живот и да се превърна в нечий придатък. Твоят Франк явно разбира това, но
много мъже не го разбират.
Флорънс кимна.
— Добре го каза, миличка.
Мария се умисли.
— Какво искаш да направя за тези отряди убийци? — мина й през ума, че Флорънс в
крайна сметка е таен агент и е открила или се е досетила, че тя е източникът на Джаспър
Мъри. Искаше ли Флорънс тя да разкрие и това?
Флорънс обаче каза:
— Точно сега не искам да правиш нищо. Планът е още само една глупава идея, която
може да бъде задушена в зародиш. Просто желанието ми е да съм сигурна, че някой извън
разузнавателната общност е наясно с него. Ако лайното удари вентилатора и Рейгън започне
да лъже за убийствата, както Никсън лъжеше за влизането с взлом, поне ти ще знаеш
истината.
— А междувременно просто се молим това да не стане.
— Амин.
 ***
— Избрахме първата мишена — каза Тим Тедър на Кам. — Залавяме се с голямата
клечка.
— Фадлалла?
— Той самият.
Кам кимна. Мухамад Хюсеин Фадлалла беше виден мюсюлмански учен и аятолах. В
проповедите си призоваваше за въоръжена съпротива срещу израелската окупация на Ливан.
Хизбулла твърдяха, че той ги вдъхновява и нищо повече, но в ЦРУ бяха убедени, че Фадлалла
е мозъкът зад отвличанията. Кам с радост би го видял мъртъв.
Двамата седяха в кабинета на Кам в Лангли. На бюрото имаше снимка на Кам с
Никсън, потънали в разговор. Лангли беше едно от малкото места, където човек все още
можеше да се гордее, че е работил за Никсън.
— А Фадлалла планира ли още отвличания? — попита Кам.
— Папата планира ли още кръщения? — отвърна Тим.
— Ами екипът? Стабилни ли са? Под контрол ли са? — възраженията на Флорънс
Гиъри бяха пренебрегнати, но забележките й не бяха глупави и Кам сега си ги припомняше.
Тедър въздъхна.
— Кам, ако това бяха благонадеждни, отговорни хора, които уважават законните
власти, нямаше да се наемат за платени убийци. Надеждни са колкото всички такива. А
засега малко или повече ги държим под контрол.
— Е, поне не ги финансираме ние. Взех парите от саудитците — три милиона долара.
Тим вдигна вежди.
— Добра работа.
— Благодаря.
— Трябва да обмислим дали да не поставим целия проект формално под контрола на
саудитското разузнаване, за да можем да отричаме по-лесно.
— Добра идея. Но и при това положение след убийството на Фадлалла ще ни трябва
прикритие.
Тим се позамисли и рече:
— Нека обвиним Израел.
— Аха.
— Всеки с готовност ще повярва, че Мосад е направил нещо такова.
Кам се въсеше неспокойно.
— Продължавам да се тревожа. Иска ми се да знам точно как ще го направят.
— По-добре да не знаеш.
— Трябва да знам. Може да ида в Ливан. Да погледна по-отблизо.
— Ако го направиш — отвърна Тим, — действай внимателно.

***
Кам нае една бяла Тойота Корола и се отправи на юг от центъра на Бейрут към
предимно мюсюлманското предградие Бир-ал-Абид. Представляваше джунгла от грозни
панелни блокове, между които тук-там бяха пръснати хубави джамии. Всяка джамия се
издигаше на собствен парцел като великолепно култивирано дърво сред гора от прости
борове. Колкото и да беше бедна страната, движението по тесните улици беше натоварено, а
магазините и уличните сергии бяха обсадени от тълпи. Беше горещо и Тойотата нямаше
климатик, но Кам шофираше на затворени прозорци, понеже се боеше от контакт с
неспокойните местни.
Посещавал беше района веднъж с водач от ЦРУ и бързо намери улицата, където
живееше аятолах Фадлалла. Кам мина бавно покрай високия блок, после стигна до края на
улицата, обърна и паркира на стотина метра от противоположната на сградата страна.
На тази улица имаше още няколко блока, кино и — най-важното — джамия. Всеки
следобед по едно и също време Фадлалла отиваше да се моли там.
Тъкмо тогава щяха и да го убият.
„Моля те, Господи, без издънки“, рече си Кам.
Край бордюра, откъдето щеше да мине Фадлалла, имаше нагъсто паркирани коли. В
една от колите имаше бомба. Кам не знаеше в коя.
Някъде наблизо се укриваше човекът, който щеше да я взриви. Наблюдаваше улицата в
очакване на аятолаха. Кам огледа колите и прозорците откъм улицата. Не забеляза убиеца.
Добре. Беше хубаво скрит — така и трябваше.
Саудитците бяха уверили Кам, че няма да бъдат наранени невинни. Фадлалла се
движеше обграден от телохранители: някои от тях несъмнено щяха да пострадат, но те
винаги държаха своя вожд достатъчно далеч от хората.
Кам се питаше тревожно дали ефектът от бомбата може да бъде предвиден с такава
точност. Ала понякога се случваше и цивилни да пострадат по време на война. Ето например
всички японски жени и деца, убити в Хирошима и Нагасаки. Разбира се, тогава Съединените
щати бяха във война с Япония, а случаят с Ливан не беше такъв. Кам обаче си каза, че същият
принцип е приложим. Ако няколко минувачи бъдат понатъртени или порязани, целта
определено ще оправдае средствата.
Все пак се притесняваше от множеството пешеходци. Колата бомба беше подходяща за
по-усамотени места. Тук подходящ избор щеше да е снайперист с мощна пушка.
Вече бе твърде късно.
Кам погледна часовника си. Фадлалла закъсняваше. Това беше изнервящо. На Кам му
се щеше аятолахът да побърза.
На улицата като че ли имаше твърде много жени и момичета и той се чудеше защо.
След минута се досети, че излизат от джамията. Явно там се беше провело някакво
специално събитие за жените, нещо като мюсюлмански еквивалент на среща на майките. И
за беля, те задръстваха проклетата улица. Може би щеше да се наложи екипът да се откаже от
взрива.
Кам вече се надяваше Фадлалла да закъснее още.
Отново се огледа в търсене на притеснен човек, който крие някакъв детониращ
механизъм на принципа на радиото. Стори му се, че сега го зърна. На около триста метра по-
нататък, срещу джамията, прозорецът на първия етаж на калкана на жилищната сграда беше
отворен. Кам нямаше да забележи мъжа, ако по пътя си на запад в небето следобедното
слънце не бе отместило сенките и не беше разкрило фигурата. Той не виждаше лицето, но
разбираше езика на тялото му — напрегнат, съсредоточен, очакващ, уплашен, стиснал с две
ръце нещо, което можеше да е портативно радио с дълга сгъваема антена. Само че никой не
стиска радио, като че животът му зависи от това.
Още и още жени излизаха от джамията. Някои носеха само хиджаб, а други бяха целите
скрити в бурки. Тълпяха се по тротоарите и в двете посоки. Кам се надяваше блъсканицата
скоро да премине.
Погледна към блока на Фадлалла и с ужас видя, че аятолахът излиза, обграден от шест
или седем мъже.
Фадлалла беше дребен старец с дълга бяла брада. Облечен беше в бяла роба, а на
главата си носеше кръгла черна шапчица. Лицето му беше живо и интелигентно и той се
усмихваше леко на думите на един от придружителите си, когато тръгнаха по улицата.
— Не — изрече Кам гласно. — Не сега. Не сега!
Огледа улицата. Тротоарите бяха все така претъпкани с жени и момичета. Те
разговаряха, смееха се, а в усмивките и жестовете им личеше облекчението на хора, които
излизат от свято място след тържествена служба. Дългът им беше изпълнен, душите им бяха
освежени и те бяха готови отново да потънат в светския живот — очакваха предстоящата
вечер, вечерята, разговорите, забавленията, семейството и приятелите.
Ала някои от тях щяха да загинат.
Кам изскочи от колата си.
Взе да ръкомаха трескаво към прозореца, зад който се мяркаше убиецът, но не получи
отговор. Не беше изненадващо — той беше твърде далеч, а и човекът вътре беше
съсредоточен върху Фадлалла.
Кам погледна от другата страна на улицата. Фадлалла с бодра крачка се отдалечаваше
от него по посока на джамията и на скривалището на убиеца. Взривът щеше да е след
секунди.
Кам се завтече по улицата към жилищната сграда, но заради множеството жени се
движеше бавно. Привлече любопитни и враждебни погледи — човек, който явно е
американец, търчи сред мюсюлманките. Изравни се с Фадлалла и забеляза, че единият от
телохранителите го посочва на друг. Съвсем скоро щяха да го спипат.
Продължи да тича, изоставил всяка предпазливост. На петнадесетина метра от
сградата спря, извика и почна да маха на убиеца зад прозореца. Вече го виждаше ясно —
млад арабин с рядка брадица и подплашено изражение.
— Не го прави! — викна Кам, съзнавайки, че вече рискува собствения си живот. —
Спри, спри! Спри, за Бога!
Някой го грабна за рамото изотзад и каза нещо остро и агресивно на арабски.
Последва огромен трясък.
Кам излетя и се просна на земята.
Остана без дъх, все едно някой го е халосал в гърба с дъска. Главата го болеше. Чуваше
писъци, ругаещи мъже и шум от падането на камънаци. Преобърна се, пое дъх и с усилие се
изправи на крака. Беше жив и, доколкото можа да прецени, не беше сериозно ранен. В
краката му лежеше и не помръдваше някакъв арабин, навярно онзи, който го сграбчи за
рамото. Явно той беше поел пълната сила на удара и беше защитил Кам с тялото си.
Погледна от другата страна на улицата и промълви:
— Иисусе Христе.
Навсякъде лежаха тела, ужасно изкривени, окървавени и натрошени. Онези, които не
лежаха, залитаха, притискаха раните си, викаха и търсеха своите близки. Широките
ориенталски дрехи на някои бяха отнесени и някои от жените бяха полуголи, истински
поругани от насилствената смърт.
Фасадите на две жилищни сгради бяха унищожени и на улицата падаха парчета от
стените и мебели — едри буци бетон заедно със столове и телевизори. Няколко сгради
горяха. Улицата беше осеяна с унищожени коли — все едно бяха хвърлени от високо и бяха
паднали къде да е.
Кам начаса разбра, че бомбата е била по-мощна, много по-мощна от необходимото.
Отсреща съгледа бялата брада и черната шапчица на Фадлалла, тикан от
телохранителите си към своята сграда. Изглеждаше невредим.
Мисията се бе провалила.
Кам се взираше в касапницата наоколо. Колко хора бяха загинали?
Според него — петдесет, шестдесет, дори седемдесет. А ранените бяха стотици.
Трябваше да се измъкне оттук. Скоро хората щяха да започнат да се питат кой е сторил
това. Макар че лицето на Кам беше изподрано, а костюмът му — разпран, щяха да разберат,
че е американец. Трябваше да се махне преди на някого да му хрумне, че имат възможност за
незабавно отмъщение.
Забърза към колата си. Всички прозорци бяха натрошени, но май можеше да потегли.
Кам със замах отвори вратата. Седалката беше покрита със стъкла. Той смъкна сакото си и ги
смете с него. После го сгъна и го подложи за всеки случай. Влезе в колата и завъртя ключа.
Колата запали.
Кам потегли, направи обратен завой и се отдалечи.
Спомни си твърдението на Флорънс Гиъри, което тогава му се беше сторило
хистерично преувеличение. „По законите на всяка цивилизована страна това е убийство“, бе
казала тя.
Ала не беше просто убийство. Това тук беше масово убийство.
Президентът Роналд Рейгън беше виновен.
Виновен беше и Кам Дюър.

***
Джак редеше пъзел на масичка в салона заедно с кръстницата си Мария, а баща му
Джордж ги гледаше. Беше неделя следобед и те бяха в дома на Джаки Джейкс в „Принц
Джордж Каунти“. Заедно бяха отишли в евангелистката църква Ветил, после обядваха
приготвеното от Джаки задушено свинско с лучен сос и грах. След това Мария извади
пъзела, внимателно подбран да не е нито прекалено лесен, нито твърде сложен за едно
петгодишно дете. Скоро тя щеше да си тръгне, а Джордж да откара Джак в дома на Верина.
После щеше да седне на кухненската маса и да поработи няколко часа с документите за
идната седмица в Конгреса.
Но сега моментът беше спокоен, без належащи ангажименти. Следобедната светлина
падаше върху двете сведени над играта глави. „Джак ще бъде хубав“, помисли Джордж.
Имаше високо челце, леко раздалечени очи, сладко носле, усмихната уста и спретната
брадичка — всичко беше съразмерно. Изразът на лицето му вече говореше за неговия
характер. Беше съвсем погълнат от интелектуалното предизвикателство на играта, а когато
той или Мария поставеха някое парченце правилно, усмихваше се доволно и цялото му лице
се озаряваше. Джордж не знаеше нещо по-завладяващо и вълнуващо от развитието на ума на
детето му, ежедневната поява на новоразбрани неща, числа и букви, механизми, хора и
обществени групи. За Джордж беше чудо да вижда как Джак тича, скача и хвърля топка, ала
сърцето му се поразяваше още повече от този умислен и съсредоточен израз. В очите му
напираха сълзи на гордост, благодарност и страхопочитание.
Признателен беше и на Мария. Тя им гостуваше горе-долу веднъж месечно, винаги
носеше подарък на Джак и винаги му отделяше време. Търпеливо му четеше, двамата
разговаряха или играеха. Мария и Джаки бяха дали на Джак стабилност по време на
травмата от развода на родителите му. Минала беше година откак Джордж напусна семейния
си дом. Джак вече не се будеше с плач посред нощ. Явно улягаше в новия начин на живот.
Джордж обаче не можеше да не се тревожи за дълготрайните последици.
Двамата завършиха пъзела. Баба Джаки беше поканена да се възхити на работата.
После тя взе Джак в кухнята за чаша мляко и сладка.
— Благодаря ти за всичко, което правиш за Джак — обърна се Джордж към Мария. —
Ти си най-добрата кръстница.
— Това не е някаква жертва. Радост е да го познавам.
След година Мария щеше да навърши петдесет. Никога нямаше да има свои деца. В
Чикаго имаше племенници, но главният обект на майчината й любов беше Джак.
— Трябва да ти кажа нещо — рече Мария. — Нещо важно.
Тя стана и затвори вратата на салончето. Джордж се чудеше какво ли следва.
Мария пак седна и каза:
— Колата бомба в Бейрут онзи ден.
— Ужасно беше. Уби осемдесет души и рани двеста, предимно жени и момичета.
— Бомбата не беше поставена от израелците.
— Кой го направи тогава?
— Ние.
— Какво говориш, по дяволите?
— Контратерористична инициатива на президента Рейгън. Извършителите бяха
ливанци, но обучени, финансирани и контролирани от ЦРУ.
— Иисусе. Та президентът е длъжен по закон да казва за тайните операции на моята
комисия.
— Струва ми се, ще установиш, че е осведомил председателя и заместник-
председателя.
— Ужасно — възкликна Джордж. — А ти звучиш доста убедено.
— Каза ми го старши служител от ЦРУ. Много от ветераните в Управлението са били
против цялата тази програма. Но президентът е поискал, а Бил Кейси я е прокарал.
— Какво ги е прихванало, за Бога? Извършиха масово убийство!
— Отчаяно искат да сложат край на отвличанията. Мислят, че Фадлалла е мозъкът,
който стои зад тях, и опитаха да го отстранят.
— И се прецакаха.
— И още как.
— Това трябва да излезе наяве.
— Така мисля и аз.
Джаки влезе.
— Нашият младеж е готов да се върне при майка си.
— Идвам. — Джордж стана. — Добре, ще имам грижата — каза той на Мария.
 — Благодаря.
Джордж влезе в колата заедно с детето и бавно подкара по улиците в предградието към
къщата на Верина. Бронзовият Кадилак на Джаспър Мъри беше на алеята редом с червения
Ягуар на Верина. Ако това значеше, че самият Джаспър е тук, случаят беше удобен.
Верина дойде на вратата. Облечена беше в черна тениска и избелели сини джинси.
Джордж влезе, а Верина отведе Джак да го изкъпе. Джаспър излезе от кухнята и Джордж му
каза:
— Да разменим две думи, ако може.
Джаспър се поразтревожи, но отговори:
— Разбира се.
— Да влезем в… — Джордж почти каза „кабинета ми“, но се поправи. — … кабинета?
— Добре.
Жегна го като видя пишещата машина на Джаспър на старото си писалище наред с
камара от потребните за един журналист справочници: Кой кой е в Америка; Пиърсовата
енциклопедия, Алманах на американската политика.
Кабинетът беше малко помещение с едно кресло. Нито Джаспър, нито Джордж искаше
да седне зад бюрото. След неловко колебание Джаспър измъкна стола иззад бюрото, сложи
го срещу креслото и двамата седнаха.
Джордж му предаде думите на Мария, без да споменава името й. Докато говореше, той
си зададе въпроса защо Верина предпочете Джаспър пред него. Според мнението на Джордж
Джаспър притежаваше остро изразена егоистична безмилостност. Той попита майка си и тя
му отговори: „Джаспър е телевизионна звезда. Бащата на Верина е кинозвезда. Прекарала е
седем години в работа за Мартин Лутър Кинг, който беше звездата на движението за
граждански права. Може би изпитва необходимост мъжът й да бъде звезда. Но какво ли пък
знам и аз?“
— Това е динамит — заключи Джаспър, когато Джордж му разказа всичко. — Сигурен
ли сте в източника си?
— Същият като източника за другите истории, които съм Ви давал. Напълно надежден.
— Това прави президента Рейгън масов убиец.
— Да — съгласи се Джордж. — Знам го.
 58.
В неделята, в която Джаки, Джордж, Мария и малкият Джак бяха на църква и пееха
„Да се съберем ли при реката“, в Москва умря Константин Черненко.
Стана в седем и двадесет вечерта московско време. Димка и Наталия си бяха вкъщи и
вечеряха бобена чорба с дъщеря си Катя, петнадесетгодишна ученичка, и със сина си Гриша,
двадесет и една годишен студент. Телефонът иззвъня в седем и половина. Наталия вдигна.
Щом произнесе „Здравей, Андрей“, Димка предположи какво е станало.
Черненко умираше откак бе станал ръководител — само преди тринадесет месеца.
Сега се намираше в болница с цироза и емфизем. Цяла Москва с нетърпение очакваше края
му. Наталия бе подкупила Андрей, санитар в болницата, да й се обади веднага при смъртта
на Черненко. Тя окачи слушалката и го потвърди.
— Мъртъв е — произнесе тя.
Това беше мигът на надежда. За трети път в продължение на по-малко от три години бе
умрял уморен, стар и консервативен водач. Още веднъж имаше шанс властта да бъде поета от
нов, млад човек, който да превърне Съветския съюз в страната, в която Димка искаше Гриша
и Катя да могат да живеят и да отглеждат внуците му. Тази надежда не бе осъществена на два
пъти. Щеше ли да стане същото?
Димка бутна чинията си настрана.
— Трябва да действаме сега — обяви той. — Наследяването ще бъде определено в
рамките на следващите няколко часа.
Наталия кимна в знак на съгласие.
— Единственото важно нещо е кой ще председателства следващото заседание на
Политбюро — отбеляза тя.
Димка сметна, че тя има право. В Съветския съюз нещата вървяха така. Вземеше ли
някой от съперниците преднина, никой не залагаше на друг от участниците в надбягването.
Михаил Горбачов беше втори секретар и следователно официален заместник на
покойния. Назначаването му на това място обаче беше горещо оспорвано от старата гвардия,
която искаше московското партийно началство Виктор Гришин — седемдесетгодишен и
никакъв реформатор. Горбачов спечели избора само с един глас.
Димка и Наталия станаха от масата и отидоха в спалнята. Не искаха да го обсъждат
пред децата. Димка застана до прозореца и загледа светлините на Москва. Наталия приседна
на крайчеца на кревата. Нямаха много време.
Димка започна:
— Със смъртта на Черненко имаме десет членове на Политбюро, включително
Горбачов и Гришин.
Членовете на Политбюро бяха най-висшият кръг на властта в СССР.
— По моя сметка се делят точно на две половини — Горбачов има четирима
поддръжници, толкова има и Гришин.
— Само че не всички са в града — посочи Наталия. — Двама от хората на Гришин ги
няма — Шчербицки е в Америка, а Кунаев — у дома в Казахстан, на пет часа със самолет.
— Няма го и един от хората на Горбачов — Воротников е в Югославия.
— Това ни дава мнозинство от трима на двама за следващите няколко часа.
— Горбачов трябва да свика заседание на пълните членове тази вечер. Ще предложа да
обяви, че е за планирането на погребението. След като е свикал заседанието, той може да го
председателства. А след като оглави това заседание, ще изглежда неизбежно да оглавява
всички следващи заседания и после да стане ръководител.
Наталия се намръщи.
— Прав си, но искам да обърна внимание на следното. Не искам утре да долетят
отсъствалите и да заявят, че всичко трябва да бъде обсъдено отново, понеже ги било нямало
тук.
Димка помисли една минута.
— Не знам какво друго можем да направим — рече той.
Обади се на Горбачов от телефона в спалнята. Горбачов вече знаеше, че Черненко е
мъртъв — и той имаше своите шпиони. Съгласи се с Димка, че трябва незабавно да свика
заседание.
Димка и Наталия навлякоха тежките зимни палта и обуща и отидоха до Кремъл.
Час по-късно най-могъщите хора в Съветския съюз се събраха в залата на Президиума.
Димка продължаваше да се тревожи. Групата на Горбачов се нуждаеше от удар, който
неоспоримо да направи Горбачов водач.
Точно преди заседанието Горбачов изненада всички. Той приближи своя главен
съперник Виктор Гришин и го заговори официално:
— Виктор Василиевич, бихте ли желали да председателствате това заседание?
Димка, достатъчно наблизо, за да чуе, беше смаян. Какво въобще вършеше Горбачов —
признаваше се за победен?
Наталия, застанала до Димка, се усмихваше тържествуващо.
— Блестящо! — с тихо въодушевление произнесе тя. — Ако Гришин бъде предложен за
председател, останалите ще гласуват срещу него. Това е лъжливо предложение, празна кутия
за подаръци.
Гришин поразмисли и очевидно стигна до същото заключение.
— Не, другарю — отвърна той. — Вие трябва да председателствате заседанието.
Тогава Димка с нарастващо ликуване разбра, че Горбачов е затворил капан. След отказа
на Гришин за него щеше да бъде трудно да промени мнението си и да поиска
председателското място утре, когато поддръжниците му са дошли. Всяко предложение за
издигането на Гришин за председател щеше да бъде посрещнато с възражението, че той вече
е отхвърлил длъжността. Ако оспореше това възражение, щеше да изглежда непостоянен
човек.
„Значи“, заключи Димка с широка усмивка, „Горбачов щеше да бъде новият съветски
ръководител“.
Точно това и стана.

***
Таня се прибра у дома, пламнала от нетърпение да съобщи на Василий плана си.
Те живееха заедно повече или по-малко неофициално от две години. Не бяха женени —
станеха ли семейство, нямаше да им позволят да напуснат СССР заедно. А те бяха решили да
се измъкнат от съветския блок. И двамата се усещаха хванати в капан. Таня продължаваше да
пише отчети за ТАСС, която робски следваше партийната линия. Василий вече беше
водещият сценарист на телевизионно предаване, в което герои от КГБ с квадратни челюсти
надхитряха глупавите и садистични американски шпиони. И двамата желаеха да съобщят на
света, че Василий е хваленият писател Иван Кузнецов, чиято последна книга — Старчески
дом, дръзка сатира с Брежнев, Андропов и Черненко — беше бестселър на Запад. Понякога
Василий твърдеше, че важното било как той написал истината за Съветския съюз в
произведения, четени по целия свят. Таня обаче знаеше, че той иска да получи славата за
работата си, вместо страхливо да крие какво е направил, сякаш е някаква тайна перверзия.
Въпреки че Таня преливаше от ентусиазъм, тя включи радиото в кухнята, преди да
говори. Тя не смяташе, че подслушват апартамента им, но навикът бе стар, а и нямаше нужда
да се рискува.
Радиожурналистът описваше посещение на Горбачов и жена му във фабрика за джинси
в Ленинград. Таня забеляза разликата. Предишните съветски ръководители посещаваха
стоманолеярни и корабостроителници. Горбачов поддържаше потребителските стоки. Той
винаги твърдеше, че съветските производители трябва да бъдат добри като западните —
нещо, което не бе било дори фантазия за предшествениците му.
А и водеше жена си със себе си. За разлика от съпругите на по-ранните ръководители
Раиса не беше просто придатък. Беше привлекателна и добре облечена, като американската
Първа дама. Беше и интелигентна — работила бе като университетски преподавател преди
мъжът й да стане генерален секретар.
Според Таня това подаваше надежди, но бе само символично. От Запада щеше да
зависи дали ще излезе нещо. Ако немците и американците приемеха извършваната в СССР
либерализация и действаха да насърчат промяната, Горбачов можеше да постигне нещо. Ако
ястребите в Бон и Вашингтон видеха това като слабост и предприемеха заплашителни или
агресивни ходове, съветската управляваща номенклатура отново щеше да се затвори в
черупката си от праволинеен комунизъм и военно могъщество. Тогава Горбачов щеше се
присъедини към Косигин и Хрушчов в гробището на провалилите се кремълски
реформатори.
— В Неапол има конференция на сценаристи — каза Таня на Василий, докато радиото
бърбореше зад тях.
— Аха!
Василий веднага видя значението на това. Неапол имаше избрана комунистическа
градска управа.
Двамата седяха на канапето. Таня започна:
— Искат да поканят писатели от съветския блок, за да докажат, че Холивуд не е
единственото място, където се правят телевизионни предавания.
— Разбира се.
— Ти си най-успешният създател на телевизионна драма в СССР. Трябва да отидеш.
— Съюзът на писателите ще реши кои са късметлиите.
— Очевидно следвайки съветите на КГБ.
— Смяташ ли, че имам шанс?
— Кандидатствай, а аз ще помоля Димка да каже една-две хубави думи.
— Ще можеш ли да дойдеш?
— Ще помоля Даниил да ме назначи да отразявам конференцията за ТАСС.
— Значи и двамата ще бъдем в свободния свят.
— Да.
 — После какво?
— Не съм работила по подробностите, но това би трябвало да бъде лесната част. От
хотелската стая можем да позвъним на Ана Мъри в Лондон. Щом установи, че сме в Италия,
тя ще хване самолета. Ще хлъзнем хората си от КГБ и отиваме с нея в Рим. Тя ще обяви пред
света, че Иван Кузнецов всъщност е Василий Енков и че той и приятелката му търсят
политическо убежище във Великобритания.
Василий притихна.
— Как мислиш, може ли да стане наистина? — попита той; звучеше като дете, което
говори за приказка.
Таня взе и двете му ръце в своите.
— Не знам — отвърна тя. — Но искам да опитам.

***
Димка вече разполагаше с просторен кабинет в Кремъл. Имаше голямо бюро с два
телефона, малка маса за заседания и известен брой канапенца пред камината. На стената
висеше репродукция в пълен размер на известната съветска картина Мобилизацията срещу
Юденич в Путиловския машиностроителен завод.
Негов гост беше Фредерик Биро, унгарски министър с прогресивни идеи. Беше с две
или три години по-възрастен от Димка, но изглеждаше уплашен, седнал на канапето, когато
помоли секретарката на Димка за чаша вода.
— Тук съм, за да бъда укоряван ли? — попита той с насилена усмивка.
— Защо питате?
— Аз съм един от хората, които смятат, че социализмът в Унгария е в безизходно
положение. Това не е тайна.
— Нямам намерение да ви укорявам за това или за нещо друго.
— Тогава ще ме хвалите?
— И това не. Предполагам, че Вие и вашите приятели ще създадете новия унгарски
режим при смъртта или оставката на Янош Кадар, и Ви желая успех, но не съм Ви повикал
тук, за да Ви кажа това.
Биро остави водата си, без да я е опитал.
— Сега наистина съм уплашен.
— Нека Ви извадя от нещастието Ви. Приоритетът на Горбачов е да подобри
съветската икономика чрез намаляване на военните разходи и производство на повече
потребителски стоки.
— Чудесен план — предпазливо произнесе Биро. — Много хора биха желали да
направят същото в Унгария.
— Единственият ни проблем е, че това не действа. Или, ако трябва да бъда точен, не
действа достатъчно бързо, което е същото. Съветският съюз е разорен, банкрутирал,
неплатежоспособен. Падащите цени на петрола са причината за сегашната криза, но
дългосрочният проблем е осакатяващо лошото представяне на плановата икономика. Твърде
силно е, за да бъде излекувано с отменяне на поръчки за ракети и с производство на повече
джинси.
— Къде е отговорът?
 — Ще спрем да ви субсидираме.
— Унгария?
— Всички източноевропейски държави. Вие никога не сте плащали за жизнения си
стандарт. Ние го финансираме, като ви продаваме петрол и други суровини под пазарните
цени, а купуваме некачествените ви стоки, които никой не иска.
— Вярно е, разбира се — съгласи се Биро. — Това обаче е единственият начин
населението да бъде спокойно, а Комунистическата партия на власт. Ако жизненият им
стандарт падне, няма да мине много време и те ще започнат да се питат защо са комунисти.
— Знам.
— Тогава какво се очаква да направим ние?
Димка преднамерено сви рамене.
— Това не е мой проблем, а ваш.
— Наш проблем? — невярващо попита Биро. — За какво говорите, по дяволите?
— Това значи, че вие трябва да намерите разрешението.
— Ами ако Кремъл не хареса постигнатото от нас разрешение?
— Няма значение — продължи Димка. — Сега сте самостоятелни.
Биро заговори презрително:
— Вие ми съобщавате, че четиридесет години съветска власт над Източна Европа
приключват и че ще бъдем независими държави?
— Точно така.
Биро изгледа Димка продължително и тежко.
— Не Ви вярвам.

***
Таня и Василий отидоха в болницата, за да посетят леля й Зоя, физичката. Тя бе на
седемдесет и четири и страдаше от рак на гърдата. Като генералска съпруга имаше отделна
стая. Посетителите можеха да влизат по двама наведнъж, тъй че Таня и Василий чакаха
отвън заедно с останалите членове на семейството.
След малко се показа чичо Володя, хванал за ръката тридесет и девет годишния си син
Котя. Силен мъж с геройски военни подвизи, сега Володя беше безпомощен като дете,
вървеше където му кажат и неспирно хлипаше в подгизнала от сълзи носна кърпичка. Бяха
женени от четиридесет години.
Таня влезе с братовчедка си Галина, дъщерята на Володя и Зоя. Външността на леля й я
ужаси. Дори и на шестдесет Зоя беше главозамайващо красива, но сега бе болезнено слаба,
почти плешива и явно само на дни или часове от края. Както и да е, тя се люшкаше между
съня и будното състояние и не изглеждаше да изпитва болка. Таня предположи, че е упоена с
морфин.
— След войната Володя отиде в Америка, за да открие как са произвели бомбата от
Хирошима — започна Зоя, недискретна под въздействието на лекарството. Таня обмисляше
да й каже да не споделя повече, но реши, че тези тайни вече не са от значение за никого.
— Той се върна с каталог на Сиърс и Робък — продължи Зоя и се усмихна на спомена.
— Беше пълен с хубави неща, които всеки американец можеше да си купи — рокли, колела,
грамофонни плочи, топли детски дрехи, дори трактори за фермерите. Нямаше да го повярвам
— щях да го приема за пропаганда — но Володя бе ходил там и знаеше, че е вярно. Оттогава
все исках да отида в Америка, просто за да го видя. Просто да погледна това изобилие. Обаче
вече не мисля, че ще стане.
Тя отново затвори очи.
— Няма значение — промърмори Зоя и сякаш отново заспа.
След няколко минути Таня и Галина излязоха и двама от внуците заеха местата си край
болничното легло.
Димка беше дошъл и се присъедини към групичката в коридора. Отведе Таня и
Василий настрана и им заговори тихо.
— Препоръчах Ви за конференцията в Неапол — каза той на Василий.
— Благодаря Ви…
— Не ми благодарете. Не успях. Днес имах разговор с противния Евгений Филипов.
Сега той отговаря за това и знае, че сте бил изпратен в Сибир за подривна дейност през 1961
година.
— Но Василий е реабилитиран! — протестира Таня.
— Филипов знае това. Заяви, че реабилитацията била една работа, а излизането зад
граница — друга. Това не се обсъжда повече.
Димка докосна ръката на Таня.
— Съжалявам, сестро.
— Значи оставаме тук — заключи Таня.
Василий произнесе с горчивина:
— Едно листче на поетично четене преди четвърт век и все още ме наказват. Ние все си
мислим, че страната ни се променя, но тя не се променя наистина.
— Също като леля Зоя и ние няма да видим външния свят — заключи Таня.
— Не се отказвайте — насърчи ги Димка.
ЧАСТ ДЕСЕТА
СТЕНА
1988–1989
 59.
Джаспър Мъри беше уволнен през есента на 1988 година.
Не се изненада. Атмосферата във Вашингтон бе различна. Президентът Рейгън
оставаше популярен въпреки извършването на престъпления, много по-лоши от съборилите
Никсън — финансиране на тероризъм в Никарагуа, размяна на оръжие за заложници с Иран,
превръщане на жени и момичета в осакатени трупове по улиците на Бейрут. Изглеждаше
вероятно сътрудникът на Рейгън, вицепрезидентът Джордж Х. У. Буш, да стане следващият
президент. По някакъв начин — а Джаспър не можеше да проумее как номерът мина —
хората, които застанаха срещу президента и го уловиха в измама и лъжа, вече не бяха герои,
както през седемдесетте години, а ги смятаха за нелоялни и дори антиамерикански
настроени.
Следователно Джаспър не бе шокиран, но беше дълбоко наранен. Беше постъпил на
работа в Днес преди двадесет години и беше допринесъл то да стане високоуважавано
новинарско предаване. Уволняването му приличаше на отрицание на жизненото му дело.
Щедрата компенсация не облекчаваше болката.
Вероятно не биваше да пуска шегата за Рейгън в края на последното си предаване.
След като съобщи на публиката, че напуска, той каза:
— И помнете: ако президентът ви каже, че вали дъжд и изглежда наистина искрен —
за всеки случай погледнете през прозореца… просто за да бъдете сигурни.
Франк Линдеман позеленя.
Колегите му устроиха прощално празненство в Олд Ебит Грил, на което присъстваха
повечето от влиятелните фигури във Вашингтон. Късно вечерта, облегнат на бара, Джаспър
държа реч. Наранен, тъжен и предизвикателен, той каза:
— Аз обичам тази страна. Обикнах я при първото си идване тук, през 1963 година.
Майка ми е избягала от нацистка Германия; останалите от семейството й не са успели.
Първата стъпка на Хитлер е била да овладее пресата и да я подчини на правителството.
Ленин е постъпил по същия начин.
Джаспър бе обърнал няколко чаши вино и като резултат беше малко по-откровен.
— Америка е свободна, понеже има непочтителни вестници и телевизионни
предавания, за да излагат на показ и да засрамват президентите, които безчестят
конституцията.
Той вдигна чаша.
— За свободната преса. За непочтителността. Бог да благослови Америка.
На следния ден Сузи Канън, винаги готова да рита падналия, пусна дълго и злобно
представяне на Джаспър. Тя успяваше да внуши, че и службата му във Виетнам, и
натурализацията като американски гражданин са били отчаяни опити за прикриване на
злобна омраза към Съединените щати. Тя го обрисуваше и като безмилостен сексуален
хищник, отнел Верина от Джордж Джейкс, точно както бил отмъкнал Иви Уилямс от Кам
Дюър през шестдесетте.
Като резултат му беше трудно да си намери друга работа. След няколко седмици опити
най-после друга телевизионна компания му предложи позиция като европейски
кореспондент, базиран в Бон.
— Определено можеш да се справяш по-добре от това — изкоментира Верина. Нямаше
време за губещи.
 — Нито една телевизия няма да ме наеме като водещ.
Бяха във всекидневната късно вечерта, точно след като бяха изгледали новините, и щяха
да се приготвят да си лягат.
— Германия? — попита Верина. — Това не е ли място за някой начинаещ в началото
на кариерата му?
— Не е задължително да е така. Източна Европа е в състояние на буря. През следващата
година или две от тази част на света могат да излязат някои интересни истории.
Тя нямаше да го остави да излезе победител от това.
— Има и по-добри работи — възрази Верина. — Уошингтън поуст не ти ли предложиха
твоя собствена коментаторска колонка?
— През целия си живот съм работил в телевизията.
— Не си си подавал документите в някоя местна мрежа — продължи тя. — Можеше да
бъдеш голямата риба в малкото езерце.
— Не, не бих могъл. Щях да бъда залязващо минало величие.
От перспективата Джаспър потрепери.
— Няма да направя това.
Лицето й доби непокорно изражение.
— Е, не ме моли да идвам с теб в Германия.
Той го очакваше, но се изненада от неприкритата й решимост.
— Защо не?
— Ти говориш немски, а аз не.
Джаспър не говореше много добре немски, но това не бе най-добрият му аргумент.
— Това би било приключение — обясни той.
— Слез на земята — отвърна Верина. — Аз имам син.
— Това би било приключение и за Джак. Ще порасне с два езика.
— Джордж ще прибегне до съда, за да не ми позволи да изведа Джак от страната. Ние с
него имаме съвместно попечителство. А и аз не бих го направила. Джак има нужда от баща
си и от баба си. Ами моята работа? Аз съм огромен успех, Джаспър — за мен работят
дванадесет души и всичките лобират пред правителството за либерални каузи. Не можеш
сериозно да искаш от мен да зарежа това.
— Е, предполагам, че ще си идвам за празниците.
— Ти сериозен ли си? Каква връзка ще имаме? Колко време ще мине, преди да се
търкаляш в кревата с някоя закръглена девойка с руси плитки?
Вярно беше — през по-голямата част от живота си Джаспър се бе отдавал на
промискуитет, но никога не беше изневерявал на Верина. Перспективата да я изгуби
изведнъж изглеждаше непоносима.
— Аз мога да бъда верен — отчаяно пророни той.
Верина видя мъката му и тонът й се смекчи.
— Джаспър, това е трогателно. Даже смятам, че го твърдиш сериозно. Но знам що за
стока си, а познавам и себе си. Никой от нас не може да остане дълго време без връзка.
— Слушай — примоли се той. — Всички в света на американската телевизия знаят, че
си търся работа, и ми предложиха само това. Не разбираш ли? Гърбът ми е опрян в
проклетата стена. Нямам алтернатива!
— Разбирам и съжалявам. Но трябва да бъдем реалисти.
Джаспър намери симпатията й по-лоша и от нейното презрение.
 — Все едно, това няма да е завинаги — предизвикателно отговори той.
— Нима?
— О, не. Аз ще се завърна.
— В Бон?
— Ще има повече европейски истории в челото на американските новини от когато и
да било. Само ме гледай, по дяволите.
Лицето на Верина стана тъжно.
— Проклятие, ти наистина ще го направиш, нали така?
— Казах ти, че трябва.
— Е — със съжаление произнесе тя. — Не очаквай аз да съм тук при завръщането ти.

***
Джаспър никога не бе ходил в Будапеща. Като млад винаги бе гледал на запад, към
Америка. Освен това през целия му живот Унгария се намираше под сивите облаци на
комунизма. През ноември 1988 година обаче с икономиката й — в развалини — се случи
нещо смайващо. Малка група реформистки настроени комунисти пое властта и един от тях,
Миклош Немет, стана министър-председател. Една от въведените от него промени беше
откриването на фондова борса.
За Джаспър това беше невероятно.
Само шест месеца по-рано Карой Грос, престъпният шеф на Унгарската
социалистическа работническа партия, заяви пред списание Нюзуик, че в Унгария
многопартийната демокрация била „историческа невъзможност“. Немет обаче прокара нов
закон, който разрешаваше самостоятелни „политически клубове“.
Това беше голяма история. Бяха ли обаче промените постоянни? Или Москва скоро
щеше да се намеси?
Джаспър долетя в Будапеща посред януарска снежна буря. Снегът дебело покриваше
неоготическите кулички на сградата на Парламента край Дунав. Джаспър се срещна с
Миклош Немет в тази сграда.
Джаспър си издейства интервюто с помощта на Ребека Хелд. Въпреки че не я
познаваше отпреди, знаеше за нея от Дейв Уилямс и от Вали Франк. Щом пристигна в Бон,
веднага се свърза с нея — единствено тя напомняше донякъде немски контакт. Понастоящем
беше важна фигура в германското Външно министерство. Още по-хубаво, беше приятелка —
а според Джаспър може би и любовница — на Фредерик Биро, сътрудник на Миклош Немет.
Биро беше уредил интервюто.
Той посрещна Джаспър във фоайето и го придружи през лабиринта от коридори и
коридорчета до кабинета на министър-председателя.
Немет беше едва на четиридесет и една години. Нисък човек с гъста кафява коса,
спусната на лимба над челото му. Лицето му изразяваше интелигентност и решимост, но
също тъй и притеснение. За интервюто бе седнал зад дъбова маса и от нервност се беше
обкръжил със сътрудниците си. Несъмнено ясно осъзнаваше, че говори не само на Джаспър,
но и на американското правителство — а и че Москва също ще го гледа.
Подобно на всеки министър-председател, той говореше с предсказуеми клишета.
Предстояха трудни времена, но в крайна сметка страната щеше да излезе по-силна. „И тъй
нататък, и тъй нататък, и тъй нататък“, каза си Джаспър. Трябваше му нещо по-добро от това.
Той попита дали новите политически „клубове“ биха могли въобще да се превърнат в
свободни политически партии.
Немет изгледа Джаспър тежко и право в очите, после каза твърдо и ясно:
— Това е една от най-големите ни амбиции.
Джаспър скри изненадата си. Нито една страна зад Желязната завеса нямаше
независими политически партии. Немет сериозен ли беше?
Джаспър попита дали Комунистическата партия въобще ще се откаже от своята
„ръководна роля“ в унгарското общество.
Немет отново го изгледа по същия начин.
— След две години бих могъл да си представя, че начело на правителството може и да
не стои член на Политбюро — заяви той.
Джаспър трябваше да се застави да не изтърси Иисусе Христе!
Беше му потръгнало и ето че дойде времето на големия въпрос.
— Възможно ли е съветското правителство да се намеси, за да прекрати тези промени,
както през 1956 година?
За трети път Немет го изгледа по онзи начин.
— Другарят Михаил Горбачов вдигна капака от едно завряло гърне — бавно и
отчетливо произнесе той. После добави: — Парата може и да е болезнена, но промените са
необратими.
Джаспър знаеше, че е направил първия си голям репортаж от Европа.
Няколко дни по-късно гледаше видеозапис на репортажа си, както се бе появил по
американските телевизии. До него седеше Ребека, спокойна, уверена жена над петдесетте,
любезна, но излъчваща авторитет.
— Да, според мен Немет говори сериозно всяка дума — отговори тя на въпроса на
Джаспър.
Той беше завършил предаването си, говорейки пред камерата пред сградата на
Парламента, докато в косата му падаха снежинки.
— В тази източноевропейска страна земята е замръзнала — произнесе той. — Но,
както винаги, под почвата семената на пролетта са неспокойни. Унгарският народ
определено иска промяна. Ще я допуснат ли обаче неговите московски господари? Миклош
Немет е убеден, че в Кремъл владее ново настроение на търпимост. Само времето ще покаже
дали той е прав.
Това беше завършекът на Джаспър, но за своя изненада той видя как към неговия
репортаж е добавен друг клип. Говорителят на Джеймс Бейкър, държавен секретар на
новоизбрания президент Джордж Х. У. Буш, говореше на невидим журналист.
— Не бива да се доверяваме на признаци на омекване в отношението на комунистите
— заяви говорителят. — Съветите опитват да създадат у Съединените щати лъжливо усещане
за сигурност. Няма основания да се съмняваме в намеренията на Кремъл да се намеси в
Източна Европа в мига, в който се почувства застрашен. Належащата необходимост сега е да
се подчертае правдоподобността на възпиращата ядрена мощ на НАТО.
— Боже милостиви — обади се Ребека. — Те на коя планета се намират?

***
 Таня Дворкина се завърна във Варшава през февруари 1989 година.
Неприятно й беше да остави Василий сам в Москва, най-вече защото той щеше да й
липсва, но и защото все още леко се притесняваше, че той ще напълни апартамента с моми
за женене. Тя не вярваше, че наистина ще го направи. Онези дни бяха минали. Все пак
притеснението я гризеше мъничко.
Все едно, Варшава беше отлично назначение. Полша вреше и кипеше. По някакъв
начин Солидарност възкръсна из мъртвите. Изненадващо, но генерал Ярузелски —
диктаторът, който смаза свободата преди осем години — от отчаяние се беше съгласил на
разговори на кръгла маса с опозиционните групи.
Според Таня Ярузелски не се беше променил — Кремъл се беше променил. Ярузелски
си оставаше същият тиранин, но вече нямаше увереност в съветската подкрепа. Според
Димка, на Ярузелски било съобщено, че Полша трябва да реши собствените си проблеми без
помощ от Москва. Когато Михаил Горбачов каза това за пръв път, Ярузелски не беше
повярвал. Никой от източноевропейските ръководители не го повярва. То обаче беше станало
преди три години и най-накрая съобщението започна да се възприема.
Таня не знаеше какво ще стане. Никой не знаеше. Никога през живота си не бе чувала
толкова приказки за промяна, либерализация и свобода. Но в съветския блок комунистите
все още се разпореждаха. Наближаваше ли денят, в който тя и Василий щяха да могат да
разкрият тайната си и да посочат на света истинската самоличност на писателя Иван
Кузнецов? В миналото подобни надежди всеки път бяха приключвали размазани под
гъсениците на съветските танкове.
Щом пристигна във Варшава, Таня бе поканена на вечеря в апартамента на Данута
Горска.
Докато стоеше на вратата и натискаше звънеца, тя си спомни последния път, в който
видя Данута — в нощта, в която Ярузелски обяви военно положение, от същия апартамент я
измъкваше бруталната тайна милиция ЗОМО в камуфлажните си униформи.
Данута отвори вратата и се ухили широко — буйна коса и зъби. Прегърна Таня и я
въведе в трапезарията на малкия апартамент. Съпругът й Марек отваряше бутилка унгарски
Ризлинг, а на масата имаше чиния с миниатюрни кренвирши и чинийка с горчица.
— Бях в затвора осемнадесет месеца — обясни Данута. — Смятам, че ме освободиха,
понеже радикализирах останалите затворнички.
Тя се разсмя и отметна глава назад.
Таня се възхищаваше на смелостта й. „Ако бях лесбийка, щях да хлътна по Данута“,
помисли си тя. Всички мъже, които Таня бе обичала, бяха смели.
— Сега съм част от Кръглата маса — продължи Данута. — Всеки ден по цял ден.
— Това наистина ли е кръгла маса?
— Да, грамадно нещо. Теорията е, че никой не стои начело. На практика обаче Лех
Валенса председателства на заседанията.
Таня се чудеше. Необразован електротехник водеше споровете за бъдещето на Полша.
Това нещо е било мечтата на дядо й, болшевика и фабричен работник Григорий Пешков.
Валенса обаче беше антикомунист. По някакъв начин тя се радваше, че дядо й не доживя, за
да стане свидетел на тази ирония. Това можеше да разбие сърцето му.
— Ще излезе ли нещо от Кръглата маса? — попита я Таня.
Преди Данута да успее да отговори се намеси Марек:
— Това е трик. Ярузелски иска да отслаби опозицията, като приобщи водачите й и ги
направи част от комунистическото управление, без да променя системата. Това е стратегия
за оставането му на власт.
Данута продължи:
— Марек вероятно е прав. Само че номерът няма да подейства. Ние искаме
независими профсъюзи, свободен печат и истински избори.
Таня се смая.
— Ярузелски обсъжда свободни избори?
Полша имаше нагласени избори, при които само комунистическите партии и
съюзниците им можеха да издигат кандидати.
— Разговорите от време на време прекъсват. Но той има нужда стачките да спрат,
затова свиква Кръглата маса отново и ние отново искаме избори.
— Какво стои зад стачките? — попита Таня. — Искам да кажа, каква е основната им
причина?
Марек отново се намеси:
— Знаеш ли какво казват хората? „Четиридесет и пет години комунизъм и все още няма
тоалетна хартия“. Ние сме бедни! Комунизмът не функционира.
— Марек е прав — съгласи се Данута. — Преди няколко седмици един магазин във
Варшава обяви, че ще приема предварителни плащания за телевизори за следващия
понеделник. Обръщам ти внимание, че нямаха телевизори, а просто се надяваха да получат.
Хората започнаха да се редят на опашка в петък предишната седмица. В понеделник
сутринта опашката броеше хиляда и петстотин души — само за да поставят имената им в
списъка!
Данута отиде в кухнята и се върна с купа от ароматната зупа огуркова — супата от
кисели краставички, която Таня обичаше.
— И какво ще стане? — попита Таня, докато се хранеше. — Ще има ли истински
избори?
— Не — отсече Марек.
— Може би — продължи Данута. — Последното предложение е две трети от местата в
парламента да бъдат запазени за комунистите, а свободните избори да се водят за останалия
брой.
— Значи отново ще имаме нагласени избори! — завърши Марек.
— Но това ще е по-добре от сегашното положение. Не мислиш ли, Таня?
— Не знам — отвърна Таня.

***
Пролетното топене още не беше настъпило и Москва продължаваше да бъде под
снежния си юрган, когато новият унгарски министър-председател дойде на посещение на
Михаил Горбачов.
Евгений Филипов знаеше, че Миклош Немет пристига, и спипа Димка пред кабинета
на генералния секретар няколко минути преди срещата.
— Тези неразумни стъпки трябва да бъдат спрени! — заяви той.
Според наблюденията на Димка, напоследък Филипов изглеждаше все по-истеричен.
Сивата му коса бе рошава и той навсякъде се носеше забързано. Вече беше в началото на
шестото си десетилетие и лицето му бе постоянно изкривено в неодобрителната гримаса,
носена от него толкова дълго през живота му. Торбестите му костюми и свръхкъса
подстрижка отново бяха на мода — на Запад хлапетата наричаха този стил Ретро.
Филипов мразеше Горбачов. Съветският ръководител стоеше зад всичко, срещу което
Филипов се беше борил през целия си живот — охлабване на правилата, вместо строга
партийна дисциплина; индивидуална инициатива, вместо централно планиране;
приятелство със Запада, вместо война с капиталистическия империализъм. Димка почти
можеше да изпитва съчувствие към човек, който е пропилял дните си, участвайки в изгубена
битка.
Димка поне се надяваше битката да е загубена. Конфликтът все още не бе приключил.
— За какви неразумни стъпки конкретно говорим? — внимателно попита Димка.
— Независими политически партии!
Филипов го произнесе тъй, сякаш споменаваше някаква ужасна жестокост.
— Унгарците са започнали нещо опасно. Сега и Ярузелски говори за същото в Полша.
Ярузелски!
Димка разбираше смайването на Филипов. Наистина бе смайващо как полският
потисник говори, че ще направи Солидарност част от бъдещето на нацията и ще позволи на
политически партии да се конкурират в избори като на Запад.
А освен това Филипов не знаеше всичко. Сестрата на Димка, кореспондентът на ТАСС
във Варшава, му изпращаше точни сведения. Ярузелски не можеше да мръдне, а Солидарност
бе непреклонна. Те не само приказваха, но и планираха избори.
Филипов и консерваторите в Кремъл се мъчеха да предотвратят това.
— Тези неща са крайно опасни! — заяви Филипов. — Те отварят вратите за
контрареволюцията и за ревизионистични тенденции. Какъв е смисълът на това нещо?
— Смисълът е, че повече нямаме пари, за да субсидираме сателитите си…
— Ние нямаме сателити. Имаме съюзници.
— Каквито и да са, те не желаят да вършат това, което им наредим, ако не можем да
платим за послушанието им.
— Разполагахме с армия за защитата на социализма, а вече и това нямаме.
В последното преувеличение имаше малко истина. Горбачов обяви изтеглянето на
четвърт милион войници и на десет хиляди танка от Източна Европа — важна икономическа
мярка, но и мирна стъпка.
— Не можем да си позволим такава армия — поясни Димка.
Филипов тъй възнегодува, сякаш щеше да се пръсне.
— Не виждаш ли, че говориш за края на всичко, за което сме работили от 1917 година?
— Хрушчов твърдеше, че ще ни трябват двадесет години, за да настигнем
американците по богатство и военна мощ. Оттогава са изминали двадесет и осем години, а
ние сме по-назад от 1961 година, когато той го заяви. Евгений, ти какво се бориш да
запазиш?
— Съветския съюз! Какво си въобразяваш, че си мислят американците, докато ние
намаляваме армията и позволяваме на ревизионизма да се промъква сред съюзниците ни?
Присмиват ни се прикрито! Президентът Буш е привърженик на Студената война и
възнамерява да ни премахне. Не се заблуждавай.
— Не съм съгласен — възрази Димка. — Колкото повече се разоръжаваме, толкова по-
малко причини ще имат американците да подсилват ядрените си резерви.
 — Надявам се да си прав — завърши Филипов. — Заради всички нас.
И той се отдалечи.
Димка също се надяваше да е прав. Филипов постави пръст в слабото място на
стратегията на Горбачов. Тя се опираше на предположението, че президентът Буш ще бъде
разумен. Ако американците отвърнеха на разоръжаването със същите мерки, Горбачов щеше
да може да се защити, а кремълските му съперници щяха да изглеждат глупаво. Но ако Буш не
отговореше — или по-лошо увеличеше военните разходи — то тогава Горбачов щеше да
изглежда глупак. Това щеше да го отслаби, противниците му можеха да се възползват от
възможността, да го свалят от власт и да се върнат към добрите стари дни на конфронтацията
между свръхсилите.
Димка отиде в апартаментите на Горбачов. Той очакваше срещата с Немет. Събитията в
Унгария бяха вълнуващи. Димка нямаше търпение също така да разбере какво ще каже
Горбачов на Немет.
Съветският ръководител не беше предсказуем. Цял живот бе бил комунист, но не
желаеше да налага комунизма в други страни. Стратегията му беше ясна — гласност и
перестройка, откритост и преустройство. Тактиката му беше по-малко очевидна и във всеки
отделен случай беше трудно да отгатнеш накъде ще се понесе. Той постоянно държеше
Димка нащрек.
Горбачов не прояви топлота към Немет. Унгарският премиер поиска един час, а му
предложиха двадесет минути. Срещата можеше да бъде трудна.
Немет дойде с Фредерик Биро, когото Димка вече познаваше. Секретарката на
Горбачов веднага въведе и тримата в голямата приемна — огромна зала с висок таван, с
боядисани в кремаво жълто стени. Горбачов седеше зад модерно, боядисано в черно дървено
бюро, поставено в един от ъглите. На бюрото имаше само телефон и лампа. Посетителите
седнаха на стилни черни кожени столове. Всичко символизираше съвременността.
Немет се захвана за работата след малко любезности. Заяви, че щял да насрочи
свободни избори. Свободни означавало свободни — резултатът можел да бъде и
некомунистическо правителство. Как щяла Москва да реагира на това?
Горбачов почервеня и пурпурният рожден белег на плешивото му теме потъмня.
— Подходящият курс е завръщането към корените на ленинизма — заяви той.
Това не означаваше много. Всеки, който опитваше да промени Съветския съюз,
твърдеше, че се завръща към корените на ленинизма.
Горбачов продължи:
— Социализмът може отново да намери пътя си като се върне към времето преди
Сталин.
— Не, не може — рязко заяви Немет.
— Само партията може да създаде справедливо общество! Това не може да бъде
оставено на случайността.
— Тук не съм съгласен.
Немет започваше да изглежда зле. Лицето му побледня, а гласът му затрепера. Той беше
кардинал, оспорващ авторитета на папата.
— Трябва да Ви задам много директно един въпрос — продължи той. — Ако проведем
избори и партията загуби властта, Съветският съюз ще се намеси ли с военна сила, както
през 1956 година?
В стаята се възцари мъртва тишина. Дори Димка не знаеше как ще отговори Горбачов.
 Тогава Горбачов произнесе руската дума „нет“ — не.
Немет приличаше на човек, на когото са отменили смъртната присъда.
— Поне докато седя в това кресло — добави Горбачов.
Немет се засмя. Не вярваше, че съществува опасност от отстраняването на Горбачов.
Тук грешеше. Кремъл винаги изобразяваше единство за пред света, но никога не бе
хармоничен, както претендираше. Хората нямаха и представа колко несигурен е контролът
на Горбачов. Немет бе доволен да узнае какви са намеренията на Горбачов, но Димка бе по-
добре запознат.
Както и да е, Немет не бе приключил. Той спечели от Горбачов изключителна отстъпка
— обещание, че СССР няма да се намесва, за да предотврати премахването на социализма в
Унгария! С изненадваща дързост обаче Немет поиска още една гаранция.
— Оградата е разнебитена — заяви той. — Трябва или да се поднови, или да се
изостави.
Димка знаеше за какво говори Немет. Границата между социалистическа Унгария и
капиталистическа Австрия беше подсигурена от двеста и четиридесет километрова ограда
от неръждаема стомана. Естествено, поддържането й беше много скъпо. Обновяването на
цялото съоръжение щеше да струва милиони.
— Ако има нужда от обновяване, обновявайте я — каза Горбачов.
— Не — възрази Немет. Може и да беше нервен, но бе решителен — Димка се
възхищаваше на смелостта му. — Нямам парите, а и от оградата нямам нужда — продължи
той. — Тя е съоръжение на Варшавския договор. Ако искате, трябва вие да я подновите.
— Това няма да стане — отвърна Горбачов. — Съветският съюз вече няма толкова
пари. Преди десет години петролът вървеше по четиридесет долара барела и ние можехме да
направим всичко. Сега е — колко, девет долара? Разорени сме.
— Нека е сигурно, че се разбираме един друг — поде отново Немет. Потеше се и си
бършеше лицето с носна кърпичка. — Ако не плащате, ние няма да подновим оградата и тя
ще спре да действа като ефективна преграда. Хората ще могат да отиват в Австрия и ние
няма да ги спираме.
Още веднъж настъпи напрегната тишина. Най-накрая Горбачов въздъхна и каза:
— Така да бъде.
Това беше краят на срещата. Любезностите на сбогуване бяха повърхностни. Унгарците
искаха да се измъкнат колкото може по-бързо. Те получиха всичко, което искаха. Стиснаха си
ръцете с Горбачов и бързо напуснаха кабинета му. Сякаш искаха да се натоварят на самолета,
преди той да е имал време да си промени мнението.
Димка се върна в своя кабинет в замислено настроение. Горбачов го изненада два пъти
— първо, с неочакваната си враждебност към реформите на Немет, и второ, с това, че не им
оказваше истинска съпротива.
Щяха ли унгарците да изоставят оградата? Тя бе важна част от Желязната завеса. Ако
на хората изведнъж се разрешеше да пресичат границата и да минават на Запад, тази промяна
можеше да се окаже по-важна и от едни свободни избори.
Филипов и консерваторите обаче все още не се бяха предали. Бяха в готовност и за най-
малкия признак на слабост от страна на Горбачов. Димка не се съмняваше, че те имат
планове за извършване на преврат.
Той умислено гледаше голямото революционно платно на стената на кабинета си,
когато се обади Наталия.
 — Ти знаеш какво е ракетата Ланс, нали? — без предисловие го попита тя.
— Тактическо ядрено оръжие тип земя-земя с малък обсег — отвърна той. —
Американците имат около седемстотин в Германия. За щастие обхватът им е само около 120
километра.
— Вече не — прекъсна го тя. — Президентът Буш иска да ги усъвършенства. Новите ще
летят близо 450 километра.
— По дяволите.
Димка се боеше от това, а Филипов го бе предсказал.
— Но това е нелогично. Неотдавна Рейгън и Горбачов изтеглиха балистичните ракети
със среден обсег.
— Буш смята, че Рейгън е отишъл твърде далеч в разоръжаването.
— Колко разработен е този план?
— Според вашингтонската резидентура на КГБ Буш се е заобиколил с ястреби на
Студената война. Секретарят по отбраната Чейни е готов за бой. Такъв е и Скаукрофт.
Брент Скаукрофт беше съветникът по националната сигурност.
— А има и една жена, Кондолиза Райс — също толкова лоша.
Димка се отчая.
— Филипов ще заяви: „Аз казах“.
— Филипов и други. Това е опасно развитие за Михаил Сергеевич.
— Какво е разписанието на американците?
— Ще окажат натиск върху западноевропейците на срещата на НАТО през май.
— Проклятие — рече Димка. — Сега я загазихме.

***
Ребека Хелд се намираше в апартамента си в Хамбург късно вечерта и работеше;
книжата бяха пръснати по кръглата маса в кухнята. На канапето се мъдреше неумита чаша за
кафе и поднос с трохите от сандвича с шунка, който изяде за вечеря. Беше съблякла
елегантното работно облекло, изтрила грима, взела душ; после си сложи развлечено старо
бельо и стара копринена кърпа около косата.
Приготвяше се за първото си посещение в САЩ. Отиваше заедно с началника си, Ханс-
Дитрих Геншер, вицеканцлер на Германия, външен министър и председател на Свободната
демократическа партия, към която принадлежеше и тя. Мисията им беше да обяснят на
американците защо не искат повече ядрени оръжия. При Горбачов Съветският съюз ставаше
по-малко заплашителен. Усъвършенстваните ядрени оръжия не просто не бяха необходими —
те можеше да изиграят обратната роля, да подкопаят мирните ходове на Горбачов и да
подсилят ястребите в Москва.
Тя четеше преценките на германското разузнаване за борбите за власт в Кремъл, когато
на вратата се позвъни.
Тя погледна часовника си. Беше девет и половина. Тя не очакваше посетител и
определено не бе подходящо облечена за посрещане на такъв. Както и да е — вероятно бе
някой съсед от кооперацията с обикновената молба да вземе назаем опаковка мляко.
На нея не й се полагаше постоянна охрана — слава Богу, не бе тъй важна, че да
привлича терористи. Все пак вратата й имаше шпионка, за да може да проверява, преди да
отвори.
С изненада видя Фредерик Биро.
Чувствата й бяха смесени. Изненадващото посещение от любовника й беше нещо
приятно — но тя изглеждаше ужасно. На петдесет и седем всяка жена има нужда да се
подготви, преди да се покаже на мъжа си.
Тя обаче не можеше да го помоли да чака в антрето, докато се гримира и си смени
бельото.
И отвори вратата.
— Скъпа моя — поздрави я той и я целуна.
— Радвам се да те видя, но ме хващаш по бели гащи — отвърна тя. — Всичко ми е с
краката нагоре.
Той пристъпи навътре и тя затвори вратата. Задържа я на ръка разстояние и я огледа.
— Оплетена коса, очила, пеньоар, босонога — изреди той. — Изглеждаш прекрасно.
Тя се засмя и го отведе в кухнята.
— Вечерял ли си? — попита го тя. — Да ти направя омлет?
— Само кафе, моля. Ядох в самолета.
— Какво правиш в Хамбург?
— Началството ме прати.
Фред седна на масата.
— Премиерът Немет идва в Германия следващата седмица, за да посети канцлера Кол.
Той ще му зададе един въпрос. Като всички политици, той иска да знае отговора, преди да е
попитал.
— Какъв въпрос?
— Трябва да обясня.
Тя постави кафето пред Фред.
— Давай. Цялата нощ е моя.
— Надявам се, че няма да отнеме толкова време.
Той прокара ръка по крака й под пеньоара.
— Имам други планове.
Той достигна бельото й.
— О! — отбеляза той. — Широки гащи.
Тя се изчерви.
— Не те очаквах!
Той се ухили:
— Мога и двете си ръце да пъхна вътре — може би чак до лактите.
Тя отблъсна ръцете му и отиде от другата страна на масата.
— Утре ще изхвърля всичкото си старо бельо.
Ребека приседна срещу него.
— Спри да ме поставяш в неловко положение и ми кажи защо си тук.
— Унгария ще отвори границата си с Австрия.
Ребека сметна, че не го е чула добре.
— За какво говориш?
— Ще отворим границата си. Ще оставим оградата да се разпадне. Ще дадем свобода
на хората да пътуват където искат.
— Не си сериозен.
 — Това е колкото икономическо, толкова и политическо решение. Оградата се руши и
ние не можем да си позволим възстановяването й.
Ребека започваше да разбира.
— Но ако унгарците могат да излязат, значи ще го могат и всички други. Как ще спрете
чехите, югославяните, поляците…
— Няма да ги спираме.
— … и източните немци. О, Боже мой, семейството ми ще може да напусне!
— Да.
— Това не може да стане. Съветите няма да го позволят.
— Немет отиде до Москва и го съобщи на Горбачов.
— Горби какво каза?
— Нищо. Не е щастлив, но няма да се намеси. Не може да си позволи и подновяването
на оградата.
— Но…
— Аз бях там, на срещата в Кремъл. Немет направо го попита дали Съветите ще
нахлуят като през 1956 година. Отговорът му беше нет.
— Вярваш ли му?
— Да.
Тези новини променяха света. Ребека бе работила за това през цялата си политическа
кариера, но не можеше да повярва, че ще стане наистина — семейството й ще може да
пътува от Източна към Западна Германия! Свобода!
Тогава Фред продължи:
— Има едно възможно затруднение.
— Боях се от това.
— Горбачов обеща, че няма да има военна намеса, но не изключи икономически
санкции.
Ребека реши, че това е най-малкият им проблем.
— Икономиката на Унгария ще се обърне към Запада и ще расте.
— Това искаме и ние. Но ще отнеме време. Хората може да изпитат затруднения.
Кремъл може би се надява да ни докара до икономически колапс преди стопанството да е
имало време да се пренастрои. Тогава може и да има контрареволюция.
Ребека видя, че той е прав. Това беше сериозна опасност.
— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно — унило се обади тя.
— Не се отчайвай. Имаме решение. Затова и съм тук.
— Какъв е планът ви?
— Трябва ни подкрепата на най-богатата страна в Европа. Ако може да ни бъде
отпусната голяма кредитна линия от немски банки, ще можем да се опрем на съветския
натиск. Следващата седмица Немет ще помоли Кол за заем. Знам, че не можеш лично да
одобриш такова нещо, но се надявах да ми дадеш някакви насоки. Какво ще каже Кол?
— Не мога да си представя да каже „не“, ако наградата са отворени граници. Освен
политическите изгоди, представи си какво ще означава това за германската икономика.
— Може да ни трябват много пари.
— Колко много?
— Може би милиард германски марки.
— Не се притеснявай — успокои го Ребека. — Ще ги получите.
 ***
Според доклада на ЦРУ пред конгресмена Джордж Джейкс съветската икономика
ставаше все по-зле. Реформите на Горбачов — децентрализация, повече потребителски
стоки, по-малко оръжия — не бяха достатъчни.
Върху източноевропейските сателити се оказваше натиск да следват СССР и да
либерализират икономиките си, но Управлението предсказваше, че промените щели да бъдат
незначителни и постепенни. Ако някоя страна отхвърлеше комунизма въобще, то тогава
Горбачов щеше да изпрати танковете.
Това не звучеше добре на Джордж — той присъстваше на заседание на Конгресната
комисия за надзор над разузнаването. Полша, Унгария и Чехословакия изпреварваха СССР в
движението към свободно предприемачество и демокрация, а Горбачов не правеше нищо да
ги възпре.
Президентът Буш и вицепрезидентът Чейни обаче силно вярваха в съветската заплаха и
— както винаги — ЦРУ бе под натиск да казва на президента това, което той иска да чуе.
Заседанието остави у Джордж усещане за неудовлетворение и притеснение. Той взе
спретнатия влак на метрото от станцията на Капитолия към офис сградата Канън Хаус,
където държеше три препълнени стаи. Фоайето имаше бюро на рецепцията, канапе за
чакащите посетители и кръгла заседателна маса. От едната страна се намираше
административното помещение, претъпкано с бюра, лавици с книги и картотечни шкафове.
Отсреща се намираше кабинетът на Джордж, с бюро, заседателна маса и портрет на Боби
Кенеди.
В списъка за следобедните посещения с любопитство забеляза духовник от Анистън,
Алабама — преподобния Кларънс Бойър, който искал да говори с него за гражданските
права.
Джордж никога нямаше да забрави Анистън — градът, в който участниците в Похода на
свободата бяха нападнати от тълпа, а автобусът им — взривен. Това бе единственият случай,
в който някой сериозно се опита да убие Джордж.
Трябваше да е отвърнал с „да“ на молбата на човека за среща, при все че не можеше да
си спомни защо. Предполагаше, че един проповедник от Алабама с желание да го види ще
бъде афроамериканец, и се изненада, когато сътрудникът му въведе бял човек. Преподобният
Бойър бе приблизително на възрастта на Джордж, облечен в сив костюм, бяла риза и тъмна
вратовръзка, но обут в гуменки. Вероятно имаше много ходене из Вашинтон. Имаше едри
предни зъби, полегата брадичка и прошарена коса, която засилваше приликата му с червена
катерица. В него имаше нещо далечно познато. Придружаваше го момче в юношеска възраст,
което много му приличаше.
— Опитвам се да доведа Благовестието на Иисуса Христа до войниците и останалите,
които работят в армейските складове за боеприпаси в Анистън — представи се Бойър. —
Мнозина от конгрегацията ми са афроамериканци.
Джордж реши, че Бойър е искрен, а и че има църква за хора от двете раси, което беше
необичайно.
— Какво Ви влече към гражданските права, отче?
— Е, сър, като млад човек аз бях сегрегационист.
— Много хора бяха такива — отвърна Джордж. — Всички ние научихме много.
 — Аз направих повече от това да науча нещо — продължи Бойър. — Прекарах
десетилетия в дълбоко разкаяние.
Това звучеше малко силно. Някои от хората, които молеха за среща с конгресмени, бяха
повече или по-малко луди. Сътрудниците на Джордж правеха всичко възможно да отсяват
откачалките, но от време на време някой се промушваше през мрежата. Както и да е, Бойър
се стори на Джордж съвсем нормален.
— Разкаяние — повтори Джордж, докато се опитваше да печели време.
— Конгресмен Джейкс — тържествено обяви Бойър, — дойдох тук, за да Ви се извиня.
— За какво точно?
— През шестдесет и първа Ви ударих с лост. Смятам, че счупих ръката Ви.
Джордж изведнъж разбра защо човекът му се е сторил познат. Бил е сред тълпата в
Анистън. Опита да удари Мария, но Джордж изпречи ръка пред него. Все още го болеше при
студено време. Джордж смаяно гледаше искрения духовник.
— Значи Вие сте били — рече той.
— Да, сър. Не мога да поднеса извинения. Знаех какво върша и извърших зло. Но
никога не съм Ви забравял. Просто бих желал да знаете колко съжалявам, а и синът ми Клам
да бъде свидетел на това как се изповядвам за стореното от мен зло.
Джордж се намери натясно. Нищо такова не му се бе случвало.
— Значи Вие сте станали проповедник — рече той.
— Най-напред се пропих. Заради уискито загубих работата си, дома си и автомобила.
Тогава една неделя Господ отведе стъпките ми до малка мисия в съборетина в някакъв беден
квартал. Проповедникът се оказа черен и взе като основен текст двадесет и петата глава от
Евангелието от Матея, особено стих четиридесети: „Истина ви казвам: доколкото сте
сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.
Джордж беше чувал множество проповеди, основани на този стих. Посланието му бе,
че стореното кому да е зло, е сторено на Иисуса. Афроамериканците, на които бяха
причинени повече неправди, отколкото на повечето граждани, черпеха силна утеха от това.
Стихът даже бе изписан върху Уелския прозорец в баптистката църква на Шестнадесета
улица в Бирмингам.
Бойър продължи:
— Отидох в онази църква да се подигравам, а излязох от там спасен.
— Радвам се да науча за това как сте се променили, преподобни — отбеляза Джордж.
— Аз не заслужавам прошката Ви, господин конгресмен, но се надявам на Божията.
Бойър се изправи.
— Няма да отнемам повече от времето Ви. Благодаря Ви.
Джордж също стана. Знаеше, че не е отвърнал подобаващо на обзет от силно чувство
човек.
— Преди да си тръгнете — рече той, — нека си стиснем ръцете.
Той пое ръката на Бойър в своята.
— Ако Бог може да Ви прости, Кларънс, смятам, че и аз би трябвало да мога.
Бойър се задави. В очите му напираха сълзи, когато стисна ръката на Джордж.
Джордж импулсивно го прегърна. Човекът се разтрисаше от ридания.
След минута Джордж го пусна и отстъпи крачка назад. Бойър опита да говори, но не
можа. Разплакан, той се обърна и напусна стаята.
Синът му стисна ръката на Джордж.
 — Благодаря Ви, господин конгресмен — с разтреперан глас се обърна към него
момчето. — Не мога да изразя колко много значи прошката Ви за баща ми. Вие сте
изключителен човек, сър.
И той последва Бойър вън от стаята.
Джордж седна и се почувства замаян. „Е“, рече си той, „ами това какво е сега?“

***
Разказа на Мария за случката същата вечер.
Нейната реакция не беше съчувствена.
— Предполагам, че имаш правото да им прощаваш, твоята ръка бе счупена — започна
тя. — Аз пък не съм особено щедра в снизходителността си към сегрегационистите. Бих
желала да видя как преподобният Бойър излежава година-две в затвора или може би в отряда
за тежък физически труд, вързан на верига с останалите. Тогава може би бих приела
извиненията му. Всички тия подкупни съдии, брутални ченгета и бомбаджии все още са
свободни, знаеш. Вероятно някои си получават проклетите пенсии. И те ще искат прошка?
Няма да им помогна да се чувстват уютно. Ако вината им ги прави нещастни, радвам се. Това
е най-малкото, което заслужават.
Джордж се усмихна. Мария ставаше по-войнствена след петдесетата си година. Тя бе
един от най-високопоставените служители в Държавния департамент, уважавана и от
републиканци, и от демократи. Държеше се уверено и авторитетно.
Двамата бяха в нейния апартамент и тя приготвяше вечерята — пълнен с билки морски
костур. Джордж приготвяше масата. Стаята беше пълна с деликатен аромат и устата на
Джордж се изпълни със слюнка. Мария сипа в чашата му Линмар Шардоне и постави в
тенджерата под налягане броколи. Беше понатежала малко и опитваше да възприеме
вкусовете на Джордж към по-леката храна.
След вечеря си взеха кафето и седнаха на канапето. Мария се беше разнежила.
— Иска ми се да погледна назад и да кажа, че светът е бил по-безопасно място при
оттеглянето ми от Държавния департамент, отколкото при постъпването ми там. Искам
моите племенници и племеннички, и кръщелникът ми Джак да израснат в свят, в който над
тях няма да тегне заплахата от холокост на свръхсилите. Тогава ще мога да кажа, че животът
ми е бил добре прекаран.
— Разбирам чувствата ти — продължи Джордж. — Но това прилича повече на мечта.
Възможно ли е?
— Може би. Съветският блок е по-близо до колапс, отколкото във всеки друг момент
след Втората световна война. Според посланика ни в Москва Доктрината Брежнев е мъртва.
Според Доктрината Брежнев Съветският съюз контролираше Източна Европа, точно
както Доктрината Мънро даваше на САЩ такива права в Южна Америка.
Джордж кимна.
— Ако Горбачов не иска повече да се разпорежда в комунистическата империя, то това
е изключителна геополитическа придобивка за САЩ.
— И ние трябва да направим всичко по силите си да помогнем на Горбачов да остане
на власт. Но ние не го правим, понеже президентът Буш смята, че цялата работа е номер от
страна на Горбачов. Така че той планира да увеличи ядрените ни оръжия в Европа.
 — Което с гаранция ще отслаби Горбачов и ще насърчи ястребите в Кремъл.
— Точно така. Както и да е, утре при мен идват неколцина германци, за да опитат да го
вразумят.
— Пожелавам ти успех в това — скептично произнесе Джордж.
— Мда.
Той си допи кафето, но не му се тръгваше. Чувстваше се уютно, заситен с хубава храна
и вино, а и винаги беше харесвал разговорите с Мария.
— Знаеш ли нещо? — попита я той. — Като оставя настрана сина си и майка си,
харесвам те повече от всеки друг човек.
— Как е Верина? — рязко го попита Мария.
Джордж се усмихна.
— Излиза с твоя стар приятел Лий Монтгомъри. Сега той е редактор в Уошингтън
Поуст. Според мен това е сериозно.
— Добре.
— Помниш ли…
Вероятно не трябваше да го казва, но бе изпил половин бутилка вино и си рече все тая.
— Помниш ли, когато се любихме на това канапе?
— Джордж — отвърна му тя, — не го правя толкоз често, че да забравя.
— За съжаление и аз съм така.
Тя се засмя, но продължи:
— Радвам се.
Той изпита носталгия:
— Кога беше това?
— В нощта на оставката на Никсън, преди петнадесет години. Ти беше млад и хубав.
— А ти беше почти толкова хубава, колкото си днес.
— Е, ласкател такъв.
— Беше хубаво, нали? Сексът, искам да кажа.
— Хубаво?
Тя се престори на обидена.
— Това ли е всичко?
— Беше страхотно.
— Даа.
Обзет бе от съжаление за пропуснатите възможности, Джордж вметна:
— Какво стана с нас?
— Следвахме отделни пътища.
— Май да.
Настъпи тишина, после Джордж попита:
— Искаш ли да го направим отново?
— Мислех си, че няма да попиташ.
Целунаха се и той веднага си припомни как беше първият път — толкова отпуснато,
естествено и нормално.
Тялото й се бе променило. Беше по-меко, не толкова стегнато, а кожата — по-суха при
докосване. Той предполагаше, че същото се отнася и за неговото тяло — мускулите му на
борец бяха изчезнали отдавна. Но това нямаше значение. Устните и езикът й трескаво
работеха върху неговите, и той изпита същото горещо удоволствие да бъде обгръщан от
ръцете на чувствена и любяща жена.
Тя разкопча ризата му. Докато той я сваляше, тя се изправи и бързо се измъкна от
роклята си.
— Преди да отидем по-нататък… — започна Джордж.
— Какво?
И тя отново седна.
— Да не би да имаш задни мисли?
— Напротив. Между другото, сутиенът е хубав.
— Благодаря ти. Можеш да го свалиш от мен след минута.
Тя разкопча колана му.
— Има обаче нещо, което искам да кажа. С риск да разваля всичко…
— Давай — каза му тя. — Опитай.
— Разбирам нещо. Май е трябвало да го направя по-рано.
Тя го погледна, усмихна се малко, не каза нищо и той изпита много странното усещане,
че тя знае точно какво идва.
— Разбирам, че те обичам — призна той.
— Наистина?
— Да. Нещо против? Така добре ли е? Развалих ли атмосферата?
— Глупако — каза тя. — Влюбена съм в теб от години.

***
Ребека пристигна в Държавния департамент във Вашингтон в топъл пролетен ден. В
лехите цъфтяха нарциси и тя бе изпълнена с надежда. Съветската империя отслабваше, може
би фатално. Германия имаше шанса да стане обединена и свободна. Американците просто се
нуждаеха от смушкване в правилната посока.
Ребека размишляваше, че е във Вашингтон, представлява страната си и преговаря с най-
могъщите хора в света заради Карла, приемната си майка. Карла бе приела едно ужасено
тринадесетгодишно еврейско момиче във военновременния Берлин и й бе дала увереност, за
да може да стане международен държавник. „Трябва да направя снимка и да й я изпратя“,
рече си Ребека.
Заедно с шефа си Ханс-Дитрих Геншер и неколцина сътрудници тя влезе в
модернистичната сграда на Държавния департамент. Двуетажното фоайе беше украсено с
огромен стенопис — Защитата на човешките свободи, който изобразяваше петте свободи,
защитавани от американската армия.
Немците бяха поздравени от жена, която Ребека познаваше досега само като топъл
интелигентен глас по телефона — Мария Самърс. Ребека изненадано установи, че Мария е
афроамериканка. После изпита вина заради изненадата си — нямаше причина
афроамериканец да не заема висок пост в Държавния департамент. Най-накрая Ребека
осъзна, че в сградата има много малко тъмни лица. Мария бе необикновена — все пак
изненадата на Ребека бе оправдана.
Мария бе любезна и гостоприемна, но скоро се изясни, че държавният секретар
Джеймс Бейкър не изпитва същото. Немците чакаха пред кабинета му пет минути, после
десет. Мария определено не можеше да си намери място. Ребека взе да се притеснява. Това
не можеше да бъде недоразумение. Да караш вицеканцлера на Германия да те чака беше
премерена обида. Бейкър беше враждебно настроен.
По-рано Ребека бе чувала, че американците правят такива неща. Впоследствие щяха да
съобщят на пресата, че са се държали с посетителите така заради възгледите им, и в печата у
дома щяха да се появят компрометиращи истории. Роналд Рейгън бе постъпил по същия
начин с лидера на британската опозиция Нийл Кинък — също привърженик на
разоръжаването.
Ребека не обръщаше внимание на обидата сама по себе си. Мъжете в политиката доста
позираха. Бяха просто като момчета, които мерят мъжеството си. Това обаче означаваше, че
срещата ще бъде непродуктивна, което пък бяха лоши новини за разведряването.
След петнадесет минути ги поканиха да влязат. Бейкър бе слаб, атлетичен мъж с
тексаски акцент, но в него нямаше нищо селяшко — беше безупречно избръснат и облечен.
Ръкува се подчертано кратко е Ханс-Дитрих Геншер и започна:
— Ние сме дълбоко разочаровани от вашето отношение.
За щастие, Геншер не беше мекушав. Беше вицеканцлер и външен министър на
Германия от петнадесет години и знаеше как да не обръща внимание на лошите обноски.
Оплешивяващ, очилат мъж, той имаше пълно, раздразнително лице.
— Според нас вашата политика е остаряла — отвърна той. — Положението в Европа се
промени и вие трябва да вземете това под внимание.
— Ние трябва да поддържаме силата на възпиращите ядрени сили на НАТО — възрази
Бейкър, все едно повтаряше мантра.
Геншер овладя нетърпението си с видимо усилие.
— Ние не сме съгласни — както и народът ни. Четирима от петима германци желаят
изтегляне на всички ядрени оръжия от Европа.
— Те са подведени от пропагандата на Кремъл!
— Ние живеем в демократична държава. В крайна сметка нацията решава.
В кабинета беше и Дик Чейни, американският секретар по отбраната.
— Една от главните цели на Кремъл е да направи Европа безядрена — заяви той. — Не
бива да попадаме в капана им!
Геншер бе очевидно раздразнен да бъде поучаван върху европейската политика от хора,
които знаеха много по-малко от него по въпроса. Той приличаше на учител, който напразно
опитва да обясни нещо на прекалено тъпи ученици.
— Студената война свърши — заяви той.
Ребека потресено видя, че дискусията ще бъде напълно безполезна. Никой не слушаше
— всички бяха взели решенията си предварително.
Права беше. Двете страни си разменяха гневни забележки още няколко минути, после
срещата свърши.
Нямаше снимки.
Докато германците си тръгваха, Ребека преравяше ума си за някакъв начин да спаси
събитието, но не откри нищо.
Във фоайето я заговори Мария Самърс:
— Не стана така, както го очаквах.
Това не бе оправдание, но най-близкото, което Мария можеше да изрече в своето
положение.
— Няма проблем — отвърна й Ребека. — Жалко, че нямаше повече диалог и по-малко
надпревара.
— Има ли нещо, което да можем да направим, за да сближим високопоставените хора
по този въпрос?
Ребека щеше да каже, че не знае, когато я осени мисъл.
— Може би има — каза тя. — Защо да не доведете президента Буш в Европа? Нека сам
да види. Нека говори с поляците и унгарците. Смятам, че това ще промени мнението му.
— Права сте — съгласи се Мария. — Ще го предложа. Благодаря Ви.
— Успех — пожела й Ребека.
 60.
Лили Франк и семейството й бяха смаяни.
Гледаха новините по западногерманската телевизия. Всички в Източна Германия
гледаха западногерманска телевизия, дори комунистическите апаратчици — човек можеше
да го разбере по ъгъла на антените на покривите им.
Тук се бяха събрали Карла и Вернер, родителите на Лили, заедно с Каролин и Алис и
годеникът на Алис — Хелмут.
Днес, втори май, унгарците отвориха границата си с Австрия.
Не го направиха потайно. Правителството проведе пресконференция в Хегешалом,
където пътят Виена-Будапеща прекосяваше границата. Може би почти опитваха да
предизвикат съветска реакция. Много церемониално, пред стотици чужди камери, системата
за електронно следене и алармите по цялата граница бяха изключени.
Семейство Франк гледаше невярващо.
Хванали гигантски резачки за тел, граничарите започнаха да кълцат оградата, да свалят
големи правоъгълници бодлива тел, да ги отнасят настрани и небрежно да ги трупат на
купчина.
— Боже мой, Желязната завеса пада — произнесе Лили.
— Съветите няма да търпят това — заключи Вернер.
Лили не бе тъй уверена. Напоследък не беше сигурна в нищо.
— Унгарците със сигурност не биха направили това, ако не са очаквали Съветите да го
приемат, нали така?
Баща й поклати глава.
— Може и да си мислят, че ще им се размине…
Алис светеше от надежда.
— Но това означава, че Хелмут и аз можем да напуснем! — каза тя.
Тя и годеникът й отчаяно искаха да се измъкнат от Източна Германия.
— Можем просто да заминем за Унгария, все едно отиваме на почивка, и после да
пресечем границата!
Лили ги подкрепяше — тя жадуваше Алис да има липсвалите й възможности в живота.
Но едва ли можеше да е тъй лесно.
— Можем ли? Наистина ли? — попита Хелмут.
— Не, не можете — твърдо му отвърна Вернер и посочи екрана на телевизора. — Най-
напред, все още не виждам когото и да е да пресича границата. Нека видим какво наистина
става. Второ, във всеки момент унгарското правителство може да промени позицията си и да
започне да арестува хората. Трето, ако унгарците наистина започнат да пускат хората да си
заминават, Съветите ще изпратят танковете си и ще прекратят това.
На Лили й се струваше, че баща й е може би твърде песимистичен. Вече
седемдесетгодишен, той бе станал плах с възрастта. Отнесе се презрително към идеята за
дистанционни управления за телевизорите и когато те бързо станаха абсолютно необходими,
фабриката му трябваше да наваксва с усилия.
— Ще видим — възрази Лили. — През следващите дни някои неизбежно ще опитат да
избягат. Тогава ще видим дали някой ще ги спре.
Алис въодушевено се обади:
 — Ами ако дядо Вернер бърка? Не можем просто да пренебрегнем такъв шанс! Какво
да правим?
— Звучи опасно — притесни се майка й Каролин.
Вернер се обърна към Лили:
— Какво те кара да мислиш, че правителството на ГДР ще продължи да ни позволява
да ходим до Унгария?
— Ще им се наложи — заяви Лили. — Ако прекъснат летните отпуски на хиляди
семейства, със сигурност ще настане революция.
— Дори и да е безопасно за други, за нас може да се окаже различно.
— Защо?
— Понеже сме семейство Франк — ядосано продължи Вернер. — Майка ти е била
общински съветник — социалдемократ, сестра ти унижи Ханс Хофман, Вали уби граничар, а
ти и Каролин пеете протестни песни. А и семейният бизнес е в Западен Берлин, тъй че не
могат да го конфискуват. Винаги сме били дразнител за комунистите. Следователно, за
нещастие, получаваме и особено отношение.
— Значи трябва да вземем специални предпазни мерки, това е всичко. Алис и Хелмут
ще бъдат извънредно внимателни.
— Искам да тръгна, независимо от опасността — натърти Алис. — Осъзнавам риска и
съм готова да го поема.
Тя изгледа обвинително дядо си.
— Отгледал си две поколения при комунизма. Той е долен, брутален, а и е разорен — и
въпреки това продължава да съществува. Аз искам да живея на Запад. Хелмут иска същото.
Искаме децата ни да растат в свобода и просперитет.
Тя се обърна към годеника си.
— Нали така?
— Да — потвърди той, макар и Лили да усети, че е по-притеснен от Алис.
— Това е безумие — каза Вернер.
Карла се обади за пръв път.
— Не е безумие, скъпи — твърдо заяви тя на Вернер. — Да, опасно е. Спомни си обаче
какво сме вършили, рисковете, които сме поемали за свободата.
— Някои от нас загинаха.
Карла не се даваше.
— Но смятахме, че си струва рискът.
— Водеше се война. Нацистите трябваше да бъдат надвити.
— Това е войната на Алис и на Хелмут — Студената война.
Вернер се поколеба, сетне въздъхна.
— Може би си права — неохотно пророни той.
— Чудесно — рече Карла. — В такъв случай да съставим план.
Лили отново погледна телевизора. В Унгария продължаваха да свалят оградата.

***
В деня на изборите в Полша Таня отиде на черква с Данута — тя беше кандидат.
Четвърти юни бе слънчев неделен ден с няколко пухкави облачета в синьото небе.
Данута облече двете деца в най-хубавите им дрехи и ги среса. Марек си сложи вратовръзка в
бялото и червеното на Солидарност — цветовете на полското знаме. Данута носеше шапка
— бяла сламена капела с червено перо.
Таня се разкъсваше от съмнения. Това наистина ли ставаше? Избори в Полша?
Оградите в Унгария падат? Разоръжаване в Европа? Горбачов сериозен ли беше по въпроса за
гласността и преустройството?
Таня мечтаеше за свобода заедно с Василий. Двамата щяха да обиколят света — Париж,
Ню Йорк, Рио де Жанейро, Делхи. Василий щеше да дава интервюта по телевизията и да
обяснява за работата си и за дългите години спотайване. Таня щеше да пише статии за
пътуванията и може би собствена книга.
Пробудеше ли се от мечтанията си, тя всеки час чакаше лошите новини — блокади по
пътищата, танкове, арести, вечерен час, плешиви мъже в лоши костюми, които се появяват по
телевизията и обясняват, че са провалили контрареволюционен заговор, финансиран от
капиталистите империалисти.
Свещеникът насърчи енориашите си да гласуват за най-набожните кандидати. Тъй като
всички комунисти бяха атеисти по принцип, това беше ясна инструкция. Авторитарното
полско духовенство не харесваше твърде много либералното движение Солидарност, но
знаеше кои са истинските му врагове.
Изборите настъпиха по-скоро от очакванията на Солидарност. Профсъюзът се беше
впуснал да набира пари, да наема кабинети, да назначава служители и да прави национална
предизборна кампания в рамките на няколко седмици. Ярузелски го направи нарочно, за да
препъне Солидарност — той знаеше, че правителството разполага с утвърдена и готова да се
задейства организация.
Това обаче бе последната умна стъпка на Ярузелски. От този момент насетне
комунистите бяха летаргични, сякаш тъй вярваха в победата си, че не можеха да се насилят
да водят кампания. Лозунгът им беше „С нас е по-сигурно“, което звучеше като реклама на
презервативи. Таня вложи шегата в един от репортажите си за ТАСС и за нейна изненада
редакторите не я махнаха.
В представите на хората това беше сблъсък между генерал Ярузелски, бруталния
ръководител на страната почти цяло десетилетие, и бунтовния електротехник Лех Валенса.
Данута се беше снимала с него — както всички останали кандидати на Солидарност — и
снимките бяха поставени навсякъде. По време на кампанията профсъюзът издаваше
всекидневник, списван основно от Данута и приятелките й. Най-популярният плакат на
Солидарност показваше Гари Купър в ролята на щатския шериф Уил Кейн, хванал бюлетина
вместо пистолет, с надпис ТОЧНО ПО ПЛАДНЕ, 4 ЮНИ 1989 ГОДИНА.
Таня разсъждаваше, че бездарността на комунистическата кампания е очаквана. Идеята
да вървиш с протегната ръка сред хората и да им говориш „Моля, гласувайте за мен“, беше
напълно чужда на полските управници.
Новата горна камара — Сенатът — имаше сто места и комунистите очакваха да
спечелят повечето от тях. Според Таня в икономическо отношение полският народ бе в
безизходица и вероятно щеше да гласува за познатия Ярузелски, а не за новоизлюпения
Валенса. В долната камара — Сейма — комунистите не можеха да загубят, понеже
шестдесет и пет на сто от местата бяха запазени за тях и техните съюзници.
Амбициите на Солидарност бяха скромни. Сметнали бяха, че ако спечелят значително
малцинство от гласовете, комунистите ще бъдат принудени да им дадат участие в
управлението.
Таня се надяваше да имат право.
След литургията Данута се ръкува с всички в църквата.
После Таня и семейство Горски отидоха до избирателната секция. Бюлетината беше
дълга и сложна и Солидарност бяха устроили навес навън, за да покажат на хората как да
гласуват. Вместо да отбележат предпочитаните си кандидати, те трябваше да задраскат с
черта нежеланите от тях. Хората на Солидарност радостно показваха бюлетини — образци
със задраскани всички комунисти.
Таня гледаше как хората гласуват. За повечето това бяха първите им свободни избори.
Тя наблюдаваше как опърпано облечена жена мести молива си по списъка, изръмжава
доволно при намирането на комунист и с озарена от удоволствие усмивка задрасква името.
На Таня й се стори, че правителството може и да е сбъркало, като е избрало система за
гласуване, при която отхвърлянето доставя такова удоволствие.
Тя разговаря с някои от тях и ги попита какво си мислят, когато избират.
— Гласувах за комунистите — заяви облечена в скъпо палто жена. — Те направиха
тези избори възможни.
Изглежда, че повечето бяха избрали кандидати на Солидарност. Разбира се, извадката
на Таня бе напълно ненаучна.
Тя отиде до Данута за обяд, а после двете жени оставиха Марек с децата и отидоха с
колата на Таня до щаба на Солидарност на горния етаж на кафене Сюрприз в центъра на
града.
Тук настроението беше жизнерадостно. Допитванията до общественото мнение даваха
преднина на Солидарност, само че на това никой не разчиташе, понеже петдесет на сто бяха
неопределили се. От друга страна, според съобщенията от цяла Полша, духът бил висок.
Лично Таня се усещаше жизнена и оптимистична. Независимо от резултата, явно в страна от
съветския блок се провеждаха истински избори, и дори само това беше повод за радост.
След затварянето на избирателните секции същата вечер Таня отиде с Данута, за да
види как се броят гласовете й. Моментът беше напрегнат. Ако властите решаха да излъжат, то
те разполагаха с огромно количество начини да нагласят резултата. Наблюдателите на
Солидарност следяха внимателно, но никой не забеляза сериозни нередности. Само по себе
си това беше смайващо.
И Данута спечели съкрушително.
От страшната й изненада Таня разбра, че тя не го е очаквала в действителност.
— Аз съм депутат — невярващо произнесе тя. — Избрана съм от народа.
После върху лицето й се разля широка усмивка и тя започна да приема поздравите на
всички. Толкова много хора я целунаха, че Таня започна да се тревожи за хигиената.
Щом можаха да се измъкнат, те се върнаха с колата по осветените улици до кафене
Сюрприз, където всички се бяха събрали около телевизорите. Резултатът на Данута не беше
единствената смазваща победа — засега кандидатите на Солидарност се справяха по-добре
от очакванията.
— Това е чудесно! — каза Таня.
— Не, не е — мрачно отвърна Данута.
Таня видя, че хората от Солидарност са потиснати. Изненада се от мрачната реакция на
отличните новини.
— Какво става, по дяволите?
 — Твърде добре се представяме — обясни Данута. — Комунистите няма да го приемат.
Ще има реакция.
Таня не се беше замислила за това.
— Засега правителството не е спечелило нищо — продължи Данута. — Дори където
срещу тях няма съперник, някои от кандидатите им не са събрали и минималните петдесет
процента. Твърде унизително е. Ярузелски ще трябва да отхвърли резултатите.
— Ще говоря с брат си — рече Таня.
Разполагаше със специален номер, който й позволяваше бързо да се свърже с Кремъл.
Късно бе, но Димка все още се намираше в кабинета си.
— Да, Ярузелски току-що се обади — съобщи й той. — Май комунистите са
претърпели унизително поражение.
— Какво каза Ярузелски?
— Иска отново да въведе военно положение, точно както преди осем години.
Сърцето на Таня помръкна.
— Проклятие.
Тя си припомни как ЗОМО влачеше Данута към затвора, докато децата й плачеха.
— Не отново.
— Предлага да обяви изборите за нищожни и заяви, че „Ние все още държим лостовете
на властта в ръцете си“.
— Вярно е — мрачно произнесе Таня. — Всичкото оръжие е в тях.
— Ярузелски обаче се бои да свърши всичко това сам. Иска подкрепата на Горбачов.
Таня се поокуражи.
— И какво каза той?
— Все още не е дал отговор. В момента го будят.
— Според теб какво ще направи?
— Вероятно ще остави Ярузелски да се оправя със собствените си проблеми. Това поне
са твърденията му от последните четири години. Само че не мога да бъда сигурен. Да види
партията толкова силно отхвърлена при едни свободни избори… това може да се окаже
много дори и за Горбачов.
— Кога ще разбереш?
— Горбачов просто ще каже „да“ или „не“ и ще заспи отново. Обади ми се след час.
Таня окачи слушалката. Не знаеше какво да мисли. Ярузелски определено беше готов
да затегне гайките, да арестува всички активисти на Солидарност, да суспендира
гражданските свободи и отново да наложи диктатура както през 1981 година. Усетеше ли
някоя комунистическа страна полъха на свободата, винаги ставаше това. Горбачов обаче
обяви, че старите дни се свършили. Беше ли вярно?
Полша щеше да го установи.
Таня съзерцаваше телефона в състояние на напрегната агония. Какво да каже на
Данута? Не искаше да паникьосва всички. Може би все пак трябваше да ги предупреди за
намеренията на Ярузелски.
Данута я заговори:
— Сега и ти изглеждаш мрачна. Какво каза брат ти?
Таня се поколеба, после реши да отговори, че все още нищо не е било решено — което
си беше вярно.
— Ярузелски се е обадил на Горбачов, но още не е говорил с него.
 Продължиха да гледат екраните. Солидарност печелеше всичко. Засега комунистите не
бяха спечелили и едно от оспорваните места. Повечето резултати просто потвърждаваха
видяното по-рано. Думата „пълна победа“ не бе достатъчно силна — приличаше повече на
цунами.
В стаята над кафенето еуфорията се смесваше със страх. Вече не можеше да става и
дума за постепенна смяна във властта, на която се бяха надявали. През следващите двадесет
и четири часа щеше да се случи едно от двете неща. Комунистите можеха отново да заемат
властта със сила. Не го ли направеха, с тях беше свършено завинаги.
Таня се насили да изчака цял час, преди отново да звънне в Москва.
— Те разговаряха — каза й Димка. — Горбачов отказа да застане зад смазване на
опозицията.
— Слава Богу — пророни Таня. — И какво ще прави Ярузелски?
— Ще се омете възможно най-бързо.
— Наистина?
Таня не можеше да повярва на толкова добри новини.
— Няма варианти за действие.
— Май да.
— Е, празнувай.
Таня затвори и се обърна към Данута.
— Няма да има насилие — съобщи тя. — Горбачов го е отхвърлил.
— Боже мой — произнесе Данута; в гласа й се смесваха неверие и ликуване. — Ние
наистина спечелихме, нали?
— Да — каза Таня. Изпитваше удовлетворение и надежда с цялото си сърце. — Това е
началото на края.

***
На седми юли в Букурещ лятото бе в разгара си и жегата беше страшна. Димка и
Наталия бяха заедно с Горбачов на срещата на върха на Варшавския договор. Домакин им
беше Николае Чаушеску, побърканият диктатор на Румъния.
Най-важната точка в дневния ред бе „унгарският проблем“. Димка знаеше, че
източногерманският ръководител Ерих Хонекер го е поставил в списъка. Либерализацията на
Унгария заплашваше всички останали държави от Варшавския договор, тъй като насочваше
вниманието към репресивния характер на нереформираните им режими. За Източна
Германия обаче положението бе най-лошо. Стотици нейни граждани на почивка в Унгария
изоставяха палатките си и през горите и дупките в старата ограда отиваха към Австрия и към
свободата. Пътищата от Балатонското езеро към границата бяха задръстени с малките им
автомобили Трабант и Вартбург, изоставяни без съжаление. Повечето бяха без паспорти, но
това нямаше значение — превозваха ги до Западна Германия, където автоматично им даваха
гражданство и им помагаха да се установят. Хората несъмнено скоро заменяха старите си
коли с по-надеждни и удобни машини Фолксваген.
Правителствените ръководители от Варшавския договор заседаваха в обширна зала с
подредени в правоъгълник, покрити със знамена маси. Както обикновено сътрудниците като
Димка и Наталия седяха по края на помещението. Движещата сила бе Хонекер, но Чаушеску
поведе пристъпа. Той се изправи от мястото си до Горбачов и започна да напада
реформаторската политика на унгарското правителство. Беше дребен, присвит човек с
рошави вежди и блеснали очи. Въпреки че говореше на няколко десетки души в заседателна
зала, той викаше и ръкомахаше все едно се обръща към хиляди хора на стадион. Изкривените
му устни пръскаха слюнка, докато нареждаше. Не криеше какво иска — повторение на 1956
година. Призова към навлизане на Варшавския договор в Унгария, отстраняване на Миклош
Немет и връщане на страната към праволинейно социалистическо управление.
Димка се огледа. Хонекер кимаше. Изражението на твърдия чех Милош Якеш бе
одобрително. Тодор Живков от България несъмнено бе съгласен. Само генерал Ярузелски от
Полша седеше неподвижен и безизразен, вероятно унизен от изборното си поражение.
Всички тези хора бяха брутални тирани, мъчители и масови убийци. Сталин не беше
изключение, а нещо типично за комунистически водач. Димка размишляваше, че всяка
политическа система, позволяваща на подобни хора да управляват, е зла. „Защо ни трябваше
толкова време, за да го разберем?“
Като повечето от хората в залата обаче Димка наблюдаваше Горбачов.
Реториката повече нямаше значение. Не бе важно кой е прав и кой не е. Никой в стаята
нямаше властта да свърши каквото и да е без мъжа с тъмночервеното петно на плешивата
глава да е дал разрешение.
Димка смяташе, че знае какво ще направи Горбачов, но никога не можеше да бъде
сигурен. Подобно на управляваната от него империя, Горбачов беше раздвоен между
консервативен и реформистки импулс. Нямаше вероятност речите да повлияят на ума му.
През повечето време той просто изглеждаше отегчен.
Гласът на Чаушеску се издигна почти до писък. В същия миг Горбачов срещна погледа
на Миклош Немет. Русинът прати на унгареца лека усмивка, докато Чаушеску пръскаше
слюнки и упреци.
Тогава, за смайване на Димка, Горбачов намигна.
Задържа усмивката секунда повече, после извърна поглед и отново прие отегчен вид.

***
Мария успяваше да се изплъзва на Джаспър Мъри почти до края на европейското
посещение на президента Буш.
Не беше виждала Джаспър досега. Знаеше как изглежда — както всички останали го бе
виждала по телевизията. На живо беше по-висок. Толкоз. В продължение на години тя бе
тайният източник на някои от най-добрите му истории, но той не го знаеше. Срещаше се
само с посредника — Джордж Джейкс. И двамата внимаваха. Затова и не ги бяха разкрили.
Тя знаеше цялата история с уволнението на Джаспър от Днес. Белият дом оказа натиск
върху Франк Линдеман, собственика на телевизионната мрежа. По този начин отстраниха
звездния репортер, при все че с бъркотията в Източна Европа и нюха на Джаспър за добрите
истории мястото се оказваше привлекателно.
Буш и обкръжението му, сред тях и Мария, се озоваха в Париж. На четиринадесети
юли, деня на превземането на Бастилията, Мария стоеше на „Шанз-Елизе“ с журналистите,
наблюдаваше нескончаемия парад на военна мощ, мислеше си как ще се прибере у дома и ще
се люби с Джордж, когато Джаспър я заговори. Той посочи грамаден плакат на Иви Уилямс
— реклама на крем за лице.
— На петнадесет години тя беше хлътнала по мен — започна той.
Мария погледна изображението. Иви Уилямс бе включена в черния списък на Холивуд
заради политическите си възгледи, но беше голяма звезда в Европа. Мария си спомни
прочетеното, че личната й серия от органични продукти за красота й докарвала повече пари
от филмите.
— С Вас не сме се виждали никога — продължи Джаспър. — Но когато живеех с
Верина Марканд, се запознах с кръщелника Ви Джак Джейкс.
Мария предпазливо се здрависа с него. Разговорите с репортери винаги бяха опасни.
Нямаше значение какво казва човек — фактът, че е водил разговор, го поставяше в неизгодно
положение, тъй като винаги можеше да има спор какво точно е казал.
— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза тя.
— Възхищавам Ви се за постигнатото от Вас — изрече Джаспър. — За бял мъж
кариерата Ви би била забележителна. За жена от афроамерикански произход е направо
смайваща.
Мария се усмихна. Разбира се, че Джаспър бе очарователен — така предразполагаше
хората да говорят. Беше и напълно ненадежден — би предал и майка си за някоя история. Тя
продължи неутрално:
— Как Ви се струва Европа?
— Точно сега тя е най-интересното място на света — отвърна той. — Късметлия съм.
— Чудесно.
— За разлика от това — забеляза Джаспър, — тази обиколка не е успешна за
президента Буш.
„Хайде сега“, рече си Мария. Тя се намираше в трудно положение. Трябваше да
защитава политиката на президента и на Държавния департамент, макар и да бе съгласна с
преценката на Джаспър. Буш не успя да застане начело на движението за свобода в Източна
Европа — беше твърде плах. Тя обаче каза:
— Според нас е нещо като тържество.
— Е, длъжна сте да го казвате. Но, между нас казано, беше ли хубаво от страна на Буш
да насърчава Ярузелски, комунистически потисник от старата школа, да се кандидатира за
президент на Полша?
— Ярузелски може и да е най-добрият кандидат за това да се направляват постепенни
реформи — отговори Мария, въпреки че не го вярваше.
— Буш вбеси Лех Валенса, като му предложи мизерна икономическа помощ в размер
на сто милиона долара, докато Солидарност го бяха помолили за десет милиарда.
— Президентът Буш вярва в предпазливостта — изтъкна Мария. — Според него
поляците трябва най-напред да реформират икономиката си, а после да получат помощ. В
противен случай парите ще бъдат пропилени. Президентът е консервативно настроен. Това
може и да не се харесва на Вас, Джаспър, но се харесва на американския народ. Затова са го
и избрали.
Джаспър се усмихна, призна, че тя е отбелязала точка, но продължи.
— В Унгария Буш похвали за премахването на оградата комунистическото
правителство, а не опозицията, която го притисна. Той продължава да обяснява на унгарците
да не вървят твърде надалеч и твърде бързо! Що за съвети са това от водача на свободния
свят?
 Мария не възрази. Джаспър беше стопроцентово прав. Тя реши да го отклони. За да си
даде миг за размисъл, загледа минаването на влекач с дълга, украсена с френското знаме
ракета. После се обади:
— Изпускате по-добра история.
Той невярващо вдигна вежда. Такова обвинение не биваше отправяно често към
Джаспър Мъри.
— Кажете — леко развеселено я подкани той.
— Не мога да говоря в официално качество с Вас.
— Тогава неофициално.
Тя го изгледа строго:
— Само докато сме наясно по това.
— Наясно сме.
— Окей. Вероятно знаете, че президентът получава съвети в смисъл че Горбачов е
измамник, че гласността и перестройката са комунистически залъгалки, и че цялата комедия
е само трик за залъгване на Запада да свали гарда и да се разоръжи прекалено рано.
— Кой му дава такива съвети?
Отговорът беше — ЦРУ, съветникът по националната сигурност и държавният секретар
по отбраната. Мария обаче нямаше да ги издаде в разговор с журналист, дори и неофициално,
тъй че продължи:
— Джаспър, ако вече не знаете това, то Вие не сте репортерът, за когото всички ние Ви
вземаме.
Той се ухили.
— Окей. Та каква е голямата история?
— Президентът Буш беше наклонен да приеме тези съвети — преди да направи тази
обиколка. Историята е там, че той не беше виждал реалността тук, в Европа, и промени
възгледите си според нея. В Полша той заяви: „Изпитвам шеметното усещане, че виждам как
историята се твори“.
— Мога ли да използвам цитата?
— Можете. Той го каза на мен.
— Благодаря.
— Сега президентът смята, че промяната в комунистическия свят е истинска и трайна
и че е необходимо да я подпомогнем внимателно, вместо да се залъгваме, че тя не се
извършва в действителност.
Джаспър продължително изгледа Мария и на нея й се стори, че погледът му съдържа в
някаква степен изненада и уважение.
— Права сте — заключи той. — Това е по-добра история. Във Вашингтон ястребите
като Дик Чейни и Брент Скоукрофт ще откачат.
— Вие казахте това — довърши Мария. — Не аз.

***
Лили, Каролин, Алис и Хелмут пътуваха от Берлин до езерото Балатон в Унгария в
белия Трабант на Лили. Както обикновено отне два дни. По пътя Лили и Каролин изпяха
всички познати им песни.
 Пееха, за да прикрият страха си. Алис и Хелмут щяха да опитат да избягат на Запад.
Никой не знаеше какво ще стане.
Лили и Каролин щяха да останат. И двете бяха неомъжени, ала животът им беше в
Източна Германия. Те ненавиждаха режима, но искаха да му се опълчат, а не да бягат от него.
За Хелмут и Алис бе различно — животът им беше пред тях.
Лили познаваше само двама души, опитали да избягат — Ребека и Вали. Годеникът на
Ребека падна от някакъв покрив и остана сакат за цял живот. Вали прегази един граничар и
го уби — травма, която го измъчваше в продължение на години. Нямаше щастливи
прецеденти. Но сега положението се беше променило — нали?
На първата вечер във ваканционния къмпинг те се натъкнаха на мъж на средна възраст,
Бертолд; приседнал пред палатката си, той държеше лекция на десетина пиещи бира
младежи.
— Очевидно е, нали? — уверено произнесе той. — Цялата работа е нагласен от ЩАЗИ
капан. Това е новият им начин да залавят подривните елементи.
Седнал на земята младеж, със запалена цигара изглеждаше скептичен:
— И как действа това?
— Щом пресечеш границата, австрийците те арестуват. Предават те на унгарската
полиция, която те връща в Източна Германия в белезници. Тогава се озоваваш право в стаите
за разпити на ЩАЗИ в Лихтенберг.
— Как би могъл да знаеш това? — попита застанало наблизо момиче.
— Братовчед ми опита да пресече границата тук — обясни Бертолд. — Последните му
думи бяха: „Ще ти пратя пощенска картичка от Виена“. Сега е в затворнически лагер до
Дрезден и работи в уранова мина. Това е единственият начин, по който нашето правителство
може да застави хората да работят в тези мини. Никой не иска да го прави — от радиацията
получаваш рак на белите дробове.
Семейството шепнешком обсъди теорията на Бертолд преди лягане.
— Бертолд е всезнайко. Как би могъл да разбере, че братовчед му работи в уранова
мина? Правителството не признава, че използва по такъв начин затворниците —
презрително изрече Алис.
Хелмут обаче бе притеснен.
— Може и да е идиот, но ако историята му е вярна? Границата може да е капан.
— Защо австрийците да връщат бегълците? Те не обичат комунизма — продължи Алис.
— Може и да не искат главоболията и разходите покрай тях. Защо пък австрийците да
ги е грижа за източногерманците?
Спориха час и не стигнаха до заключение. Лили дълго време лежа будна и притеснена.
На следната утрин в столовата Лили забеляза как Бертолд предоставя теориите си на
друга група младежи; пред него имаше голяма чиния с шунка и сирене. Беше ли наистина
това, за което се представяше, или пък бе измамник на служба в ЩАЗИ? Каза си, че трябва
да узнае. Изглеждаше, че той ще остане в столовата още известно време. Лили импулсивно
реши да претърси палатката му. Излезе от помещението.
Палатките не се заключваха — почиващите получаваха съвета да не оставят пари или
ценни вещи. Независимо от това, палатката на Бертолд бе плътно затворена.
Лили започна да развързва въжетата и опитваше да изглежда спокойна, сякаш имаше
правото да го върши. Сърцето в гърдите й биеше като тъпан. Налагаше си да не поглежда
виновно към минувачите. Беше навикнала да се промъква — концертите й с Каролин винаги
бяха полулегални — но никога не бе вършила нещо точно такова. Ако по някаква причина
Бертолд изоставеше закуската си рано и се върнеше по-скоро от очакванията й, какво щеше
да каже тя? „О, сбъркала съм палатката, извинете!“ Палатките бяха еднакви. Той можеше и да
не й повярва, но какво щеше да направи, да отиде в полицията?
Тя отмести навеса и влезе.
За мъж Бертолд бе подреден. Дрехите бяха сгънати в куфар, а имаше и пълна с пране
торба с връвчици. Имаше тоалетна чантичка със самобръсначка и сапун за бръснене. Леглото
представляваше брезент, опнат по метални тръби. До него имаше купчинка списания на
немски. Всичко изглеждаше невинно.
„Не бързай“, рече си тя. „Гледай внимателно за доказателства. Кой е този човек и какво
върши тук?“
Върху походното легло бе сгънат спален чувал. Когато Лили го повдигна, усети нещо
тежко. Разкопча го и порови вътре. Намери книга с порнографски снимки — и пистолет.
Малък черен пистолет с къса цев. Тя не знаеше много за огнестрелните оръжия и не
можеше да го определи точно, но й се стори, че е това, което наричат деветмилиметров.
Изглеждаше проектиран да бъде лесен за укриване.
Тя го натъпка в джоба на джинсите си.
Получи отговор на своя въпрос. Бертолд не беше досаден всезнайко. Беше агент на
ЩАЗИ, изпратен тук, за да сее плашещи истории и да обезкуражава бегълците.
Лили отново сгъна спалния чувал и излезе от палатката. Не видя Бертолд. Бързо
завърза навеса на палатката с разтреперани пръсти. Още няколко секунди и щеше да бъде в
безопасност. Щом Бертолд потърсеше оръжието си, той щеше да разбере, че някой е бил тук;
измъкнеше ли се тя сега, той нямаше да разбере кой е бил. Лили сметна, че той няма да
съобщи за кражбата дори на унгарската полиция — те определено нямаше да харесат как
един немски таен агент е донесъл пистолет в лагер за отпускари.
Тя бързо се измъкна.
Каролин беше в палатката на Хелмут и Алис. Те говореха шепнешком и все още спореха
дали пресичането на границата може да бъде капан. Лили прекъсна разговора.
— Бертолд е агент на ЩАЗИ — заяви тя. — Претърсих палатката му.
И извади пистолета от джоба си.
— Това е Макаров — каза Хелмут, който бе служил в армията. — Съветски
полуавтоматичен пистолет, стандартното оръжие на ЩАЗИ.
Лили продължи:
— Ако границата наистина беше капан, ЩАЗИ щяха да го държат в тайна. Начинът, по
който Бертолд говори на всички, доста добре показва, че не е вярно.
Хелмут кимна.
— За мен това е достатъчно. Тръгваме.
Всички станаха и Хелмут попита Лили:
— Искаш ли да ни отърва от оръжието?
— Да, моля те.
Тя му го подаде, облекчена, че се е освободила от него.
— Ще намеря усамотено място на брега и ще го хвърля в езерото.
Докато Хелмут се занимаваше с това, жените редяха кърпи, бански костюми и шишета
с крем против изгаряне в багажника на Траби, все едно отиваха на излет за деня; те
поддържаха фикцията за семейна почивка. Когато Хелмут се върна, отидоха до бакалията и
купиха сирене, хляб и вино за пикник.
После потеглиха на запад.
Лили продължи да гледа назад, но доколкото можеше да каже, никой не ги следваше.
Караха осемдесет километра и близо до границата отбиха от главния път. Алис имаше
карта и компас. Докато обикаляха по селските пътища и се преструваха, че търсят място за
пикник из гората, видяха няколко изоставени коли с източногермански номера край пътното
платно.
Нямаше и следа от служебни лица, но Лили все пак се притесняваше.
Източногерманската полиция определено се интересуваше от бегълците, но вероятно не
можеше да направи нищо.
Подминаваха някакво езерце и Алис се обади:
— По моя сметка тук се намираме на по-малко от километър и половина от граничната
ограда.
Секунди по-късно Хелмут свърна встрани от пътя по черен път между дърветата. Спря
колата на сечище само на няколко стъпки от водата. Изключи двигателя.
— Е — прозвуча той в тишината. — Ще се правим ли, че обядваме?
— Не — отвърна Алис; от напрежението гласът й бе станал пронизителен. — Искам да
тръгна сега.
Всички излязоха от колата.
Алис ги поведе и провери компаса. Вървеше се леко — имаше малко храсталак, който
да ги затруднява. Високите борове разреждаха слънчевата светлина и хвърляха златни кръпки
върху килима от иглички по земята. Гората беше тиха. Лили чуваше провикването на някаква
водна птица и от време на време далечното ръмжене на трактор.
Подминаха жълт Вартбург Рицар, полускрит от надвисналите ниско над него клони;
стъклата му бяха счупени, а броните вече ръждясваха. От отворения му багажник излетя
птица и Лили се зачуди дали не гнезди тук.
Тя постоянно се оглеждаше за парченца зелен или сив вълнен плат, които да издават
граничарска униформа, но не забеляза такива. Обърна внимание, че Хелмут е също тъй
нащрек.
Изкачиха някакво възвишение, после гората рязко свърши. Излязоха на ивица
обезлесена земя и сто метра по-напред видяха оградата.
Не беше впечатляваща. Стълбовете бяха от грубо одялано дърво. Имаше няколко реда
тел; вероятно по нея бе текъл ток. Най-горният ред, на височина от метър и осемдесет, беше
проста бодлива тел. Оттатък жълто жито зрееше на августовското слънце.
Пресякоха обезлесената ивица и достигнаха оградата.
— Можем да прескочим оградата тук — предложи Алис.
— Наистина ли са спрели тока…? — поинтересува се Хелмут.
— Да — потвърди Алис.
Каролин нетърпеливо се протегна и докосна телта. Опита всички жици и стискаше
всяка здраво с ръка.
— Изключено е — каза тя.
Алис целуна и прегърна майка си и Лили. С Хелмут си стиснаха ръцете.
Иззад едно хълмче на стотина метра от тях се появиха двама войници в сивите куртки
и високите островърхи шапки на унгарската гранична охрана.
— О, не! — каза Лили.
 И двамата войници вдигнаха оръжията си.
— Не мърдайте — нареди им Хелмут.
— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова близо! — обади се Алис и заплака.
— Не се отчайвай — продължи Хелмут. — Още не е свършило.
Войниците се доближиха, свалиха пушките и заговориха на немски.
Несъмнено отлично знаеха какво става.
— Какво правите тук? — попита единият.
— Излязохме на пикник в гората — обясни Лили.
— Пикник? Наистина?
— Не сме имали престъпни намерения!
— Тук не е разрешено.
Лили ужасно се боеше, че войниците ще ги арестуват.
— Добре, добре — продължи тя. — Ще се върнем!
Страхуваше се, че Хелмут може да налети на бой. Можеха да убият и четиримата.
Разтрепера се и краката й омаляха.
Вторият от граничарите заговори:
— Внимавайте — и махна към оградата в посоката, от която се бе появил. — На
четиристотин метра оттук в оградата има дупка. Можете случайно да пресечете границата.
Двамата войници се спогледаха и се разсмяха сърдечно. После продължиха по пътя си.
Лили смаяно зяпаше гърбовете им. Продължиха да вървят и не погледнаха назад. Лили
и останалите мълчаливо ги гледаха, докато онези не се скриха от поглед.
— Те май ни казаха… — поде Лили.
— Да стигнем до дупката в оградата! — довърши Хелмут. — Да го направим, бързо!
Те се забързаха в указаната им от граничарите посока. Придържаха се към края на
гората, ако им се наложи да се крият. И наистина, след четиристотин метра стигнаха до
място, където оградата бе премахната. Дървените стълбове бяха изтръгнати и прекъснатата
на места тел лежеше на земята. Сякаш през мястото се бе движил тежък камион. Пръстта
наоколо бе здраво отъпкана, а тревата — кафява и рядка. Отвъд пролуката пътека между две
ниви водеше към далечна купчинка дървета и няколко покрива — село или просто къщи.
Свобода.
Малко борово дърво наблизо бе окичено с връзки ключове — тридесет, четиридесет,
може би петдесет. Хората бяха оставили ключовете за апартаментите и колите си,
предизвикателен жест в смисъл че няма да се връщат. Лек ветрец разклащаше клонките и
металът проблясваше на слънцето. Приличаше на коледна елха.
— Не се колебайте — насърчи ги Лили. — Преди десет минути си взехме довиждане.
Просто вървете.
— Мамо, Лили, обичам ви — произнесе Алис.
— Върви — каза й Каролин.
Алис хвана Хелмут за ръката.
Лили погледна и в двете посоки на обезлесената ивица покрай оградата. Не видя
никого.
Двамата младежи минаха през дупката и внимателно прекрачиха падналата ограда.
От другата страна те спряха и помахаха, въпреки че бяха само на около три метра.
— Ние сме свободни! — възкликна Алис.
— Предай на Вали, че го обичам — рече Лили.
 — И аз — добави Каролин.
Алис и Хелмут продължиха, хванати за ръце, по пътеката между нивите. В края й те
отново помахаха.
После влязоха в селцето и се изгубиха от поглед.
Лицето на Каролин бе мокро от сълзи.
— Питам се ще ги видя ли отново някога — промълви тя.
 61.
Западен Берлин настройваше Вали носталгично. Спомняше си как е бил тийнейджър с
китара, как е свирил хитове на Евърли Брадърс в клуб Минезенгер до Ку’дам, и как е мечтаел
да отиде в Америка и да стане поп звезда. „Получих каквото исках“, каза си той, „а и доста
неща, които не исках“.
Докато се регистрираше в хотела си, той се натъкна на Джаспър Мъри.
— Дочух, че се навърташ насам — каза му Вали. — Предполагам, че е интересно да
отразяваш събитията в Германия.
— Интересно е — съгласи се Джаспър. — Обикновено американците не се
интересуват от европейските събития, но това е изключително.
— Твоето предаване Днес не е същото без теб. Чувам, че рейтингът му падал.
— Май трябва да се правя, че съжалявам. Ти какво ще правиш тия дни?
— Правя нов албум. Оставих Дейв да го миксира в Калифорния. Вероятно ще го
развали със струнни инструменти и глокеншпил.
— Какво те води в Берлин?
— Ще се видя с дъщеря си Алис. Избягала е от Източна Германия.
— Родителите ти още ли са там?
— Да, и сестра ми Лили.
И Каролин, помисли си Вали, но не я спомена. Искаше и тя да избяга. Дълбоко в
сърцето си още скърбеше за нея, въпреки изминалите години.
— Ребека е тук, в Западен Берлин — добави той. — Сега е голяма клечка във Външното
министерство.
— Знам. Тя ми помогна. Може би ще направим статия за разделено от Стената
семейство. Тя ще покаже причиненото от Студената война човешко страдание.
— Не — твърдо отсече Вали. Не беше забравил интервюто с Джаспър от шестдесетте,
което донесе толкова неприятности на семейство Франк на Изток. — Източногерманското
правителство ще причини страдания на семейството ми.
— Лоша работа. Както и да е, приятно ми беше да се видим.
Вали се настани в президентския апартамент. Включи телевизора във всекидневната.
Машината беше Франк, произведена във фабриката на баща му. Новините бяха посветени
изцяло на бегълците от Източна Германия през Унгария, а вече и през Чехословакия. Той
имаше навика да държи телевизора включен, докато върши нещо друго. Развълнува се, когато
научи, че Елвис правел същото.
Взе си душ и облече чисти дрехи. После от рецепцията му позвъниха, че Хелмут и Алис
са долу.
— Нека се качат — отвърна Вали.
Чувстваше се нервен, което бе глупаво. Та това беше дъщеря му. Само дето я бе виждал
един-единствен път за нейните двадесет и пет години. Тогава беше кльощава, русокоса и
дългокоса тийнейджърка, която му напомни за Каролин при първата им среща през
шестдесетте години.
Минута по-късно се позвъни и той отвори вратата. Алис вече бе млада жена без
тийнейджърска непохватност. Косата й беше късо подстригана на бретон и тя вече не
приличаше толкова поразително на младата Каролин, въпреки че имаше нейната усмивка от
хиляда вата. Облечена беше в износени източногермански дрехи и протъркани обувки. Вали
си взе бележка да я разведе из магазините.
Неловко я целуна по двете бузи и се здрависа с Хелмут.
Алис огледа апартамента и рече:
— Леле, хубава стая.
Нищо не представляваше в сравнение с хотелите в Лос Анджелис, но Вали не й го каза.
Имаше да усвоява много, но и разполагаха с много време.
Той поръча кафе и сладкиши от румсървиса. Седнаха около масата във всекидневната.
— Това е странно — искрено започна Вали. — Ти си мое дете, но не се познаваме.
— Аз обаче знам твоите песни — каза му Алис. — Всичките. Теб те нямаше, но ти си
пял за мен през целия ми живот.
— Това звучи чудесно.
— Да.
Разказаха му в подробности историята на бягството си.
— Погледнато в ретроспекция беше лесно — обобщи Алис. — Тогава обаче бях
уплашена до смърт.
Те живееха временно в апартамент, нает за тях от счетоводителя на фабриката Франк,
Енок Андерсен.
— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Вали.
— Аз съм електроинженер, но искам да науча за бизнеса. Следващата седмица тръгвам
на обиколка с един от търговските представители на телевизорите Франк. Според баща ти
Вернер това бил начинът да навлезеш — обясни Хелмут.
— На Изток работех в аптека. Най-напред вероятно ще върша същото, но бих желала
един ден да имам свой магазин — добави Алис.
Вали бе доволен, че мислят за работа. Тайничко се беше притеснявал, че може да искат
да живеят от парите му, което би било зле за тях. Той се усмихна и каза:
— Радвам се, че никой от вас не иска да бъде в музикалния бизнес.
— Най-вече искаме да имаме деца — продължи Алис.
— Толкова се радвам. Нямам търпение да стана дядо рок звезда. Ще се жените ли?
— Обсъждахме го — каза тя. — На Изток не ни бе грижа за това, но сега ни се иска. Ти
на какво мнение си?
— За мен бракът сам по себе си не е голям проблем, но ще бъда много развълнуван, ако
решите да го сключите.
— Добре. Татко, би ли пял на сватбата ми?
Това бе изненадващо и извади Вали от равновесие. Той положи всички усилия, за да не
заплаче.
— Разбира се, миличка — успя да каже той. — Ще се радвам.
За да прикрие чувствата си, той се обърна към телевизора.
Екранът показваше демонстрация от предишната вечер в Лайпциг, Източна Германия.
Демонстрантите със свещи в ръце мълчаливо излизаха от някаква църква. Бяха мирни, но в
тълпата се врязаха полицейски коли и прегазиха неколцина; после полицаите излязоха и се
захванаха да арестуват хора от шествието.
— Тези гадове — промълви Хелмут.
— За какво демонстрират? — попита го Вали.
— За право на пътуване — обясни Хелмут. — Ние се изплъзнахме, но не можем да се
върнем. Алис има теб, но не може да посети майка си. А аз съм разделен и от двамата си
родители. Не знаем дали въобще ще ги видим някога.
Алис продължи гневно:
— Хората демонстрират, защото няма смисъл да живеем така. Аз трябва да мога да се
виждам с майка си и с баща си. Трябва да ни бъде разрешено да пътуваме от Изток на Запад
и обратно. Германия е една страна. Трябва да премахнем Стената.
— Амин — завърши Вали.

***
Димка харесваше началството си. Горбачов дълбоко вярваше в истината. От смъртта на
Ленин насетне всеки съветски ръководител беше лъжец. Всички бяха замазвали грешките и
бяха отказвали да признаят действителността. Най-смайващата характеристика на
съветското ръководство през последните шестдесет и пет години беше отказът му да се
изправи срещу фактите. Горбачов беше различен. Докато се мъчеше да определя курса
посред връхлетялата Съветския съюз буря, той се придържаше към един основен принцип —
че истината трябва да бъде казвана. Димка се възхищаваше.
Той и Горбачов бяха доволни, когато отстраниха Ерих Хонекер като ръководител на
ГДР. Той беше загубил контрол над страната и над партията. Наследникът му обаче ги
разочарова. За раздразнение на Димка властта бе поета от лоялния заместник на Хонекер,
Егон Кренц — от трън, та на глог.
Все пак Димка смяташе, че на Горбачов ще се наложи да помогне на Кренц.
Съветският съюз не можеше да допусне рухването на Източна Германия. Може би СССР
щеше да оцелее със свободни избори в Полша и пазарна икономика в Унгария, но Германия
беше нещо различно. Подобно на Европа и тя бе разделена на Източна и Западна,
комунистическа и капиталистическа. Триумфът на Западна Германия щеше да означава
възход на капитализма и край на мечтите на Маркс и Ленин. Дори Горбачов не можеше да го
допусне — или?
Две седмици по-късно Кренц извърши обичайното поклонение в Москва. Димка се
здрависа с човек с месеста физиономия, гъста сива коса и изглед на самодоволна
удовлетвореност. На младини може и да е бил разбивач на сърца.
Във величествения си кабинет с боядисани в жълто стени Горбачов го посрещна с
хладна любезност.
Кренц носеше със себе си доклад от главния планировчик — според него Източна
Германия беше банкрутирала. Кренц заяви, че Хонекер укрил доклада. Димка знаеше, че
истината за източногерманската икономика е била укривана в продължение на десетилетия.
Цялата пропаганда за икономически ръст е била лъжа. Производителността във фабриките и
мините беше с около петдесет процента по-ниска от тази на Запад.
— Поддържахме се със заеми — заяви Кренц на Горбачов, както си седеше на черно
кожено кресло във величествения кабинет с жълти стени в Кремъл. — Десет милиарда
германски марки годишно.
Дори и Горбачов бе шокиран.
— Десет милиарда?
— Теглехме краткосрочни заеми, за да плащаме лихвите по дългосрочните.
 — Което е незаконно — намеси се Димка. — Ако банките разберат…
— Сега лихвите по дълга ни са четири и половина милиарда годишно, което
представлява две трети от всичките ни приходи в твърда валута. Трябва ни помощта ви, за да
се справим с тази криза.
Горбачов побесня. Мразеше врънкането за пари от страна на източноевропейските
ръководители.
Кренц се сепна.
— В известен смисъл ГДР е дете на СССР.
И той опита с една мъжка шега:
— Човек трябва да припознава бащинството на децата си.
Горбачов дори не се усмихна.
— Не сме в положение да ви предложим помощ — рязко отсече той. — Не и в
сегашното състояние на СССР.
Димка се изненада. Не бе очаквал Горбачов да бъде тъй рязък.
Кренц беше в недоумение.
— Тогава какво да правя аз?
— Трябва да бъдете честен с хората си и да им кажете, че повече не могат да
продължават да живеят така, както са навикнали.
— Ще има вълнения — обади се Кренц. — Ще трябва да бъде обявено извънредно
положение. Ще трябва да се вземат и мерки за предотвратяване на масов пробив в Стената.
На Димка му се стори, че това се доближава до политическо изнудване. На Горбачов му
се стори същото и той се стегна.
— В такъв случай не очаквайте да получите подкрепа от Червената армия. Ще трябва
сами да решите тези проблеми.
Наистина ли това имаше предвид? СССР наистина ли щеше да си измие ръцете по
отношение на Източна Германия?
Възбудата на Димка се съчетаваше със смайването му. Беше ли Горбачов готов да
извърви целия път?
Кренц приличаше на свещеник, осъзнал, че няма Бог. Източна Германия е била
създадена от Съветския съюз, субсидирана от фондовете на Кремъл и защитавана от силата
на съветската армия. Той не можеше да възприеме, че всичко това е приключило. Явно
нямаше абсолютно никаква идея какво да прави от тук нататък.
Когато си излезе, Горбачов нареди на Димка:
— Изпрати напомняне на командирите на нашите войски в Източна Германия. При
никакви обстоятелства не бива да се замесват в конфликти между тамошното правителство и
гражданите. Това е на първо място.
„Боже мой“, рече си Димка, „това наистина ли е краят?“

***
Към ноември във всеки голям град на Източна Германия имаше демонстрации. Броят
на хората нарастваше, а тълпите ставаха все по-дръзки. Бруталните полицейски нападения с
палки не можеха да ги смажат.
Лили и Каролин бяха поканени да свирят на митинг на „Александерплац“, недалеч от
дома им. Събраха се няколкостотин хиляди души. Някой бе нарисувал огромен плакат с
надписа WIR SIND DAS VOLK, ние сме народът. По всички краища на площада имаше
полиция в облекло за борба с безредиците; тя очакваше заповед да се вреже в множеството с
палките си. Полицаите обаче изглеждаха по-уплашени от демонстраторите.
Оратор след оратор нападаше комунистическия режим, а полицията не направи нищо.
Организаторите допускаха и прокомунистически оратори — и за изненада на Лили
избраният за защитник на правителството бе Ханс Хофман. От мястото си зад кулисите,
където двете с Каролин очакваха реда си на сцената, тя гледаше познатата изгърбена фигура
на човека, преследвал семейството й в продължение на четвърт век. Въпреки скъпото си
синьо палто той трепереше от студ — или може би страх.
Когато Ханс опита да се усмихне приятно, той успя само да заприлича на вампир.
— Другари — започна той, — партията се вслуша в гласа на народа и биват подготвяни
нови мерки.
Хората знаеха, че това са глупости, и започнаха да освиркват.
— Но ние трябва да действаме в порядък и да признаваме ръководната роля на
партията в строителството на социализма.
Освиркването премина във викане.
Лили гледаше Ханс отблизо. Изразът му беше на гняв и безсилие. Преди година една
негова дума би унищожила всеки от хората в множеството; днес внезапно сякаш те се
сдобиха с властта. Той дори не можеше да ги застави да замълчат. Наложи се да повиши глас
и да вика, за да го чуят, даже с помощта на микрофон.
— Особено не бива да превръщаме всеки член на организациите за държавна
сигурност в изкупителна жертва на допуснатите от предишното ръководство грешки.
Това не бе нищо по-долу от молба за съчувствие към побойниците и садистите,
тормозили хората в продължение на десетилетия, и тълпата изпадна в ярост. Хората
задюдюкаха и закрещяха Stasi raus!, ЩАЗИ вън!
Ханс се развика пронизително:
— Все пак те само са изпълнявали заповеди!
Това предизвика взрив от презрителен смях.
За Ханс най-лошото нещо бе да му се присмиват. Той почервеня от бяс. Изведнъж Лили
си спомни сцената отпреди двадесет и осем години, когато Ребека хвърли обувките на Ханс
по него от прозореца на горния етаж. Тогава той изпадна в ярост заради презрителния смях
на съседките.
Сега той остана на микрофона, неспособен да надвика шума, но и нежелаещ да се
откаже. Това бе сблъсък на воли между него и множеството, и той загуби. Арогантното му
изражение рухна и той изглеждаше близо до това да се разреве. Най-накрая се дръпна от
микрофона и слезе от трибуната.
Погледна още веднъж тълпата, която се смееше и викаше срещу него, и се предаде.
Както си тръгваше, той видя Лили и я позна. Погледите им се срещнаха, докато тя отиваше
на сцената заедно с Каролин, и двете с китари в ръце. В този миг той приличаше на бито псе
— толкова трагично, че Лили почти го съжали.
После го подминаха и отидоха в средата на сцената. Част от множеството разпозна
Лили и Каролин; други знаеха имената им и се понесе одобрителен рев. Двете застанаха на
микрофоните. Изсвириха мажорен акорд, после заедно запяха „Тази страна е твоя страна“.
Тълпата пощуря.
 ***
Бон бе провинциален град на брега на Рейн. Беше неочакван избор за национална
столица и то точно по тази причина, за да се подчертае временната му природа и вярата на
германския народ, че някой ден Берлин отново ще бъде столицата на обединена Германия.
Това обаче бе било преди четиридесет години, а Бон продължаваше да бъде столица.
Беше скучно място, но това бе отлично за Ребека — тя винаги бе твърде заета да води
светски живот, освен когато Фред Биро не се намираше в града.
Тя беше натоварена. Сферата на нейната компетентност бе Източна Европа, обзета от
революция, чийто край никой не можеше да види. През повечето дни имаше работни обеди,
но днес си взе почивка. Излезе от Външното министерство и пеш отиде до любимия си евтин
ресторант, където си поръча любимото блюдо, Himmel und Erde, небе и земя — картофи и
ябълки с бекон.
Докато се хранеше, Ханс Хофман се появи.
Ребека избута стола назад и стана. Първата й мисъл бе, че е дошъл да я убие. Щеше да
извика за помощ, но видя изражението на лицето му. Изглеждаше победен и тъжен. Страхът
й изчезна — той вече не беше опасен.
— Моля те, не се бой, нямам лоши намерения — започна Ханс.
Тя остана права:
— Какво искаш?
— Да кажа нещо. Минута или две, не повече.
За миг тя се запита как е успял да дойде от Източна в Западна Германия, после се
усети, че ограниченията за пътуване не важат за старшите офицери в тайната полиция. Те
можеха да правят каквото си поискат. Вероятно е казал на колегите си, че е на
разузнавателна задача в Бон. Може би беше на такава.
Собственикът на ресторанта дойде и попита:
— Всичко наред ли е, госпожо Хелд?
Ребека изгледа Ханс още малко. После отвърна:
— Да, Гюнтер, благодаря ти. Мисля, че всичко е наред.
Тя отново седна, а Ханс седна срещу нея.
Ребека хвана вилицата и отново я остави. Беше загубила апетит.
— Хайде, минута-две.
— Помогни ми — каза той.
Тя не можеше да повярва на ушите си.
— Какво? — попита го тя. — Да помагам на теб?
— Нещата се разпадат. Трябва да се измъкна. Тълпите ми се присмиват. Боя се, че ще
ме убият.
— Ти какво си въобразяваш, че мога да направя за теб?
— Имам нужда от място, пари и документи.
— Ти да не си обезумял? След всичко, което причини на мен и на семейството ми?
— Не разбираш ли защо съм направил тези неща?
— Защото ни мразеше!
— Защото те обичам.
— Не ставай смешен!
 — Да, разпределен бях да шпионирам теб и семейството ти. Излизах с теб, за да
проникна в къщата. Но тогава нещо стана. Влюбих се в теб.
Той го беше казвал и преди, в деня, когато тя избяга отвъд Стената. Той беше сериозен.
Реши, че е полудял. Отново започна да изпитва уплаха.
— Не казах на никого за чувствата си — продължи той и се усмихна носталгично,
сякаш си припомняше невинен юношески роман, а не долна измама. — Преструвах се, че те
използвам и манипулирам чувствата ти. Но наистина те обичах. Тогава ти каза, че трябва да
се оженим. Аз бях в рая! Разполагах със съвършеното оправдание за пред началниците си.
Той живееше в измислен свят, но не беше ли това вярно за цялата източногерманска
върхушка?
— Годината, която прекарахме заедно, като мъж и жена, е най-хубавото време от целия
ми живот — обясни Ханс. — Това, че ме отхвърли, разби сърцето ми.
— Как можеш да кажеш това?
— Според теб защо не съм се оженил отново?
Тя се вкамени.
— Не знам — беше отговорът й.
— Другите жени не ме интересуваха. Ребека, ти си любовта на моя живот.
Тя го зяпна. Разбра, че това не е просто глупава измислица или отчаян опит да спечели
съчувствие. Ханс беше искрен. Всяка дума бе сериозна.
— Приеми ме отново — примоли се той.
— Не.
— Моля те.
— Отговорът е „не“. И винаги ще бъде „не“. Никакви твои думи няма да променят
мнението ми. Моля те, не ме карай да си служа с груби думи, за да те накарам да разбереш.
„Не знам защо се колебая да го нараня“, мина през ума й; „той никога не се е колебал
да бъде жесток към мен“.
— Просто приеми казаното от мен и си тръгни.
— Добре — тъжно произнесе той. — Знаех, че това ще кажеш, но трябваше да опитам.
Стана.
— Благодаря ти, Ребека. Благодаря ти за онази година щастие. Винаги ще те обичам.
Той се извърна и излезе от ресторанта.
Ребека го гледаше, все още дълбоко разтърсена. Боже милостиви, помисли си тя — това
нещо не го очаквах.
 62.
Беше студен ноемврийски ден в Берлин, със затъмняваща мъгла и с адска миризма на
сяра във въздуха от димящите фабрики в източната част. Таня, набързо прехвърлена тук от
Варшава, за да помага за отразяването на засилващата се криза, усещаше, че Източна
Германия ще получи сърдечен удар. Всичко се разпадаше. Като забележително повторение на
събитията от 1961 година, преди издигането на Стената, толкова хора бяха избягали на Запад,
че училищата затваряха заради недостига на учители, а болниците работеха с минимален
персонал. Останалите зад Стената ставаха все по-гневни.
Новият ръководител Егон Кренц се съсредоточи върху пътуванията. Надяваше се, че ако
може да удовлетвори хората по този въпрос, другите оплаквания ще отшумят. Според Таня
той грешеше — искането за повече свобода вероятно щеше да стане навик за
източногерманците. На шести ноември Кренц обнародва нови правила за пътуване —
разрешаваше се на хората да пътуват зад граница с разрешение от Вътрешното министерство
и да вземат със себе си петнадесет марки, горе-долу колкото за чиния кренвирши и халба
бира в Западна Германия. Хората се отнесоха презрително към тази отстъпка. Днес, девети
ноември, все по-отчаяният Кренц свика още една пресконференция, за да обнародва още
един нов закон за пътуванията.
Таня симпатизираше на желанието на източногерманците да бъдат свободни и да
вървят където пожелаят. Тя искаше същата свобода и за себе си и Василий. Той бе
световноизвестен, но трябваше да се крие под псевдоним. Никога не беше излизал от СССР,
където книгите му не се издаваха. Трябваше да може да излезе, да приеме спечелените от
неговото друго аз награди и да се погрее за малко на светлината на славата — а тя искаше да
бъде с него.
За нещастие, не виждаше как Източна Германия би могла да освободи народа си. Тя не
можеше да съществува като независима държава — най-вече по тази причина бяха построили
Стената. Позволяха ли на гражданите си да пътуват, милиони щяха да напуснат завинаги.
Западна Германия може и да беше консервативна страна със старомодно отношение към
правата на жените, но бе рай в сравнение с Изтока. Никоя страна не можеше да оцелее при
напускането на най-предприемчивите си млади хора. Ето защо Кренц никога не би дал
доброволно на източногерманците единственото нещо, което те искаха.
Тъй че Таня отиде в Международния пресцентър на улица „Морен“ с малки очаквания
няколко минути преди шест вечерта. Залата бе претъпкана с журналисти, фотографи и
телевизионни камери. Редиците с червени столове бяха заети и Таня трябваше да се
присъедини към тълпата на правостоящите край стените на залата. Международният
прескорпус беше в пълния си състав — всички можеха да надушат кръвта.
Точно в шест в залата се появи прессекретарят на Кренц, Гюнтер Шабовски, заедно с
още трима служители, и седна на масата на подиума. Беше сивокос, носеше сив костюм и
сива вратовръзка. Представляваше компетентен бюрократ, към когото Таня изпитваше
доверие. В продължение на един час обявяваше министерски промени и административни
преобразования.
Таня се дивеше на гледката как едно комунистическо управление се бори да задоволи
обществените искания за промяна. Нещо подобно бе почти непознато. В редките случаи,
когато е ставало, танковете са го спирали. Тя си припомни мъчителните разочарования на
Пражката пролет от 1968 година и на Солидарност от 1981 година. Според брат й обаче
Съветският съюз вече нямал силата или волята да смазва недоволството. Тя не смееше да се
надява това да е вярно. Представи си живот, в който тя и Василий можеха да пишат истината
без страх. Свобода. Трудно да си го представиш.
В седем часа Шабовски обяви новия закон за пътуванията.
— За всеки гражданин на Германската демократична република ще бъде възможно да
напуска страната през граничните контролно-пропускателни пунктове — обяви той. Това не
уточняваше кой знае какво и неколцина журналисти настояха за пояснения.
Самият Шабовски изглеждаше несигурен. Той си сложи очилата и прочете указа на
глас.
— За частни пътувания до чужди страни може да се кандидатства без покриване на
съществуващите изисквания за издаване на визи, без нуждата да се доказва необходимостта
от пътуването или пък семейни връзки.
Всичко бе написано на мъгляв бюрократичен език, но звучеше добре.
Някой попита:
— Кога влиза в сила новата разпоредба?
Шабовски явно не знаеше. Таня забеляза, че се поти. Предположи, че новият закон е
бил съставен набързо. Човекът прелисти хартията пред себе си в търсене на отговор.
— Доколкото знам — каза той, — веднага, без отлагане.
Таня бе смаяна. Нещо влизаше в сила незабавно — но какво? Можеше ли някой просто
да отиде до пункта и да пресече? Пресконференцията обаче свърши без допълнителна
информация.
Таня се чудеше какво да пише, докато покриваше краткото разстояние до хотел
Метропол на „Фридрихщрасе“. В позацапаната импозантност на мраморното фоайе нагоре-
надолу сновяха агенти на ЩАЗИ в обичайните си кожени якета и джинси, пушеха и гледаха
някакъв телевизор с лош образ. Той показваше запис от пресконференцията. Докато се
добере до ключа от стаята си, Таня чу как едната рецепционистка попита другата:
— Какво означава това? Можем ли просто да отидем?
Никой не знаеше.

***
Вали се намираше в западноберлинския си хотелски апартамент и гледаше новините
заедно с Ребека, долетяла, за да се види с Алис и Хелмут. Те планираха да излязат заедно на
вечеря.
Вали и Ребека се двоумяха над сдържания репортаж по програмата Днес на Це Де Еф в
седем вечерта. Имаше нови разпоредби за пътуванията за източногерманците, но не беше
ясно какво означават. Вали не можеше да разбере дали на семейството му ще бъде позволено
да го посети в Западна Германия, или не.
— Чудя се дали ще мога да видя Каролин отново — размишляваше той.
Алис и Хелмут дойдоха няколко минути по-късно и свалиха зимните палта и шаловете.
В осем Вали се прехвърли на Всекидневното предаване на А Ер Де, но не научи много
повече.
Изглеждаше невъзможно Стената, засегнала живота на Вали, да бъде отворена. Той
много образно си спомни и преживя няколкото болезнени секунди на кормилото на стария
черен микробус Фрамо на Джо Хенри. Припомни си своя ужас, когато видя как граничарят
коленичи и прицелва автомата, паниката си при завъртането на волана и насочването към
войника, объркването си, когато куршумите натрошиха предното стъкло. Беше му призляло
от усещането, че колелата му прегазват човешко същество. После проби бариерата към
свободата.
Стената му беше отнела невинността. Тя му отне и Каролин. И детството на дъщеря му.
Тази дъщеря, само няколко дни преди двадесет и шестия си рожден ден, попита:
— Стената още ли е Стената или не?
— Не мога да разбера. Сякаш са отворили границата по погрешка — заключи Ребека.
— Дали да не излезем и видим какво става на улиците? — предложи Вали.

***
Лили, Каролин, Вернер и Карла редовно гледаха Всекидневното предаване на А Ер Де,
както правеха милиони хора в Източна Германия. Според тях то казваше истината, за разлика
от собствените им държавно контролирани новинарски емисии — те представяха измислен
свят, в който никой не вярваше. При все това бяха озадачени от двусмислените новини в
осем.
— Границата отворена ли е или не е? — попита Карла.
— Не може да бъде — изкоментира Вернер.
— Е, аз ще погледна — обади се Лили.
Накрая и четиримата отидоха.
Щом излязоха от къщи и вдишаха студения нощен въздух, те усетиха емоционално
заредената атмосфера. Улиците на Източен Берлин, мътно осветени от жълтите лампи, бяха
необичайно изпълнени с хора и коли. Всички се бяха запътили в една посока, към Стената,
повечето на групички. Някои младежи опитваха да се качат на стоп — престъпление, за
което щяха да бъдат арестувани преди седмица. Хората си говореха с непознатите, питаха ги
какво знаят и дали наистина е вярно, че вече може да се ходи в Западен Берлин.
Каролин се обърна към Лили:
— Вали е в Западен Берлин. Чух го по радиото. Трябва да е дошъл да види Алис.
Тя изглеждаше замислена.
— Надявам се да се харесват.
Семейство Франк тръгна на юг по „Фридрихщрасе“, докато не видя в далечината
мощните светлини на Чекпойнт Чарли — комплекс, който заемаше улицата между цели две
пресечки, от „Цимерщрасе“ на комунистическата страна до „Кохщрасе“ откъм свободната.
При идването си видяха как от станцията на метрото Щадтмитте се изсипват хора и
тълпата нараства. Имаше и върволица коли — шофьорите им явно се колебаеха дали да
доближават пункта, или не. Лили усещаше празничното чувство, но не беше сигурна дали
има нещо за празнуване. Доколкото можеше да види, вратите не бяха отворени.
Много хора се държаха назад, извън светлината на прожекторите, от страх да си
покажат лицата; по-дръзките обаче се доближаваха и извършваха углавното престъпление
„неоправдано проникване в гранична зона“ въпреки риска от арест и тригодишна присъда в
трудов лагер.
 При доближаването до пропускателния пункт улицата се стесняваше, а тълпата се
сгъстяваше. Лили и семейството й си пробиха път до челото. Пред тях, под ярки като
слънцето светлини, можеха да видят порталите в червено и в бяло за пешеходци и
автомобили, граничарите с оръжията им, митническите постройки и стърчащите над всичко
вишки. Посред изцяло стъклените стени на командния пункт някакъв офицер говореше по
телефона и махаше широко и ядосано с ръце, докато говореше.
От ляво и от дясно на пропускателния пункт, по „Кохщрасе“ се простираше омразната
Стена. Лили усети как стомахът й се бунтува. През по-голямата част от живота й това
съоръжение разделяше семейството й на две половини, които почти не се бяха срещали. Тя
ненавиждаше Стената повече и от Ханс Хофман.
— Някой опитал ли се е да премине? — на висок глас запита Лили.
Една жена до нея заговори ядосано:
— Връщат хората. Казват, че човек трябва да има виза от полицейски участък. Аз обаче
отидох до участъка, а там не знаеха нищо за това.
Преди месец жената би свила рамене при това типично бюрократично недомислие и
би се върнала у дома. Тази вечер обаче нещата бяха различни. Тя все още стоеше тук —
недоволна и протестираща. Никой не се прибираше.
Хората около Лили завикаха ритмично:
— Отворете! Отворете!
Когато замлъкнаха, на Лили й се стори, че дочува викове от отсрещната страна. Тя
напрегна слух. Какво казваха? Най-накрая тя го разбра: „Елате! Елате!“ Явно и хората от
Западен Берлин се събираха на пропускателните пунктове.
Какво щеше да стане? Как щеше да свърши това?
По „Цимерщрасе“ до пункта дойдоха шест микробуса и от тях излязоха петдесет или
шестдесет въоръжени граничари.
Застанал до Лили, Вернер мрачно произнесе:
— Подкрепления.

***
Димка и Наталия седяха на черните кожени кресла в кабинета на Горбачов и се
чувстваха едновременно въодушевени и напрегнати. Стратегията на Горбачов — да остави
източноевропейските сателити да вървят по своя път — доведе до криза, която явно се
усилваше. Това можеше да бъде опасно или да подава надежди. Може би беше и двете.
За Димка както винаги въпросът бе в какъв свят ще живеят внуците му.
Григорий, неговият син от Нина, вече бе женен; дъщерята на Димка и Наталия, Катя,
учеше в университет; и двамата вероятно щяха да имат деца през следващите няколко години.
Какво ли готвеше бъдещето за тези деца? Беше ли старият социализъм наистина свършен?
Димка все още не знаеше.
Той се обърна към Горбачов:
— Хиляди хора се събират на пропускателните пунктове на Берлинската стена. Ако
източногерманското правителство не отвори портите, ще има бунтове.
— Това не е наш проблем — заяви Горбачов. Това беше литания — той винаги го
съобщаваше.
 — Искам да говоря със западногерманския канцлер Кол — продължи той.
— Тази вечер той е в Полша — обясни Наталия.
— Свържете се с него по телефона колкото може по-скоро — не по-късно от утре. Не
искам той да говори за обединение на Германия. Това ще ескалира кризата. Отварянето на
Стената вероятно е единствената дестабилизация, с която ГДР може да се справи сега.
Димка си рече, че той е напълно прав. Ако отвореха границата, една обединена
Германия може би не беше далеч в бъдещето. Точно сега обаче бе по-добре да не се повдига
такъв горещ въпрос.
— Сега ще звънна на западногерманците — рече Наталия. — Още нещо?
— Не, благодаря.
Наталия и Димка станаха. Горбачов все още не им бе казал какво да се прави в
настоящата криза. Димка го попита:
— Ако Егон Кренц се обади от Източен Берлин?
— Не ме будете.
Димка и Наталия напуснаха стаята.
Отвън той й каза:
— Ако не направи нещо сега, ще бъде твърде късно.
— За какво? — попита Наталия.
— За спасяването на социализма.

***
Мария Самърс се намираше в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“ и
вечеряше рано с кръщелника си Джак. Телевизорът беше включен и тя видя как Джаспър
Мъри, с палто и шал, прави репортаж от Берлин. Намираше се от западната, свободна страна
на Чекпойнт Чарли, посред тълпата до малкия съюзнически пост, поставен по средата на
„Фридрихщрасе“, до четириезичния надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ АМЕРИКАНСКИЯ СЕКТОР.
Зад него се виждаха прожекторите и вишките.
Джаспър заговори:
— Тази вечер кризата на комунизма достигна нов връх. След седмица демонстрации
днес източногерманското правителство обяви отварянето на границите със Запада — но явно
никой не е съобщил на граничните войски или на паспортните служби на полицията. Затова
хиляди берлинчани са се събрали от двете страни на ужасната Стена и настояват да
упражнят новополученото си право да преминат, докато правителството не прави нищо, а
въоръжената гранична охрана става все по-нервна.
Джак довърши сандвича си и отиде да се къпе.
— Деветгодишен е и вече се стеснява — усмихнато обясни Джаки. — Казва ми, че бил
твърде голям, за да го къпела баба му.
Мария беше погълната от новините от Берлин. Спомняше си как нейният любовник,
президентът Кенеди, се обърна към света: Ich bin ein Berliner.
— Прекарала съм целия си живот в работа за американското правителство — обясни
тя на Джаки. — През цялото време целта ни беше да победим комунизма. Но накрая той сам
си нанесе поражение.
— Защо се случва това? — попита Джаки. — Не мога да го разбера.
 — На власт дойде ново поколение ръководители, най-вече Горбачов. Когато отвориха
счетоводните баланси и погледнаха цифрите, те си казаха: „Ако това е най-доброто, което
можем да направим, какъв е смисълът от комунизма?“ Струва ми се, че е можело и да не
постъпвам в Държавния департамент — аз и стотици други хора.
— Какво друго би вършила?
— Бих се омъжила — отвърна Мария, без да се замисля.
Джаки приседна.
— Джордж никога не ми е споделял твоите тайни — започна тя. — Но през шейсетте
си мислех, че си влюбена в женен мъж.
Мария кимна.
— През живота си съм обичала двама души — съгласи се тя. — Него и Джордж.
— Какво стана? Той върна ли се при жена си? Обикновено така правят — попита
Джаки.
— Не — отговори й Мария. — Умря.
— О, Боже мой! — рече Джаки. — Да не е бил президентът Кенеди?
Мария я зяпна смаяно.
— Как го разбра?
— Не съм го разбирала. Предположих.
— Моля те, не казвай на никого! Джордж го знае, и никой друг.
— Аз мога да пазя тайни — усмихна се Джаки. — Грег не знаеше, че е баща, докато
Джордж не стана шестгодишен.
— Благодаря ти. Ако това излезе, ще ме разнасят из долнопробните вестници, дето
вървят из супермаркетите. Господ знае какви щети би нанесло това на кариерата ми.
— Не се тревожи. Само чуй. Джордж скоро ще си дойде. Вие двамата практически
живеете заедно. Толкова добре си подхождате.
Тя сниши глас.
— Харесвам те много повече от Верина.
Мария се засмя.
— Стига да знаеха, и нашите биха предпочели Джордж пред президента Кенеди —
можеш да се обзаложиш на това.
— Мислиш ли, че ти и Джордж можете да се ожените?
— Проблемът е, че не мога да върша работата си, ако съм омъжена за конгресмен.
Трябва да бъда надпартийна или поне да изглежда така.
— Някой ден ще се пенсионираш.
— Още седем години и съм на шестдесет.
— Ще се омъжиш ли за него тогава?
— Ако ме помоли — да.

***
Ребека беше от западната страна на Чекпойнт Чарли заедно с Вали, Алис и Хелмут. Тя
гледаше да избягва Джаспър Мъри и телевизионните му камери. Смяташе, че сливането с
уличната тълпа не е уместно за депутат от Бундестага, да не говорим за министър в
правителството. Тя обаче нямаше да пропусне това, най-голямата демонстрация срещу
Стената — Стената, осакатила любимия й мъж и опропастила живота й.
Източногерманското правителство не би могло да я надживее — или пък да?
Въздухът беше студен, но тълпата я сгряваше. На участъка от „Фридрихщрасе“ към
Чекпойнт Чарли имаше няколко хиляди души. Ребека и останалите бяха близо до челото на
многолюдното мнозинство. Веднага след кабинката на часовия откъм съюзническата страна,
там, където „Фридрихщрасе“ се пресичаше с „Кохщрасе“, бе очертана бяла линия. Тя
показваше края на Западен Берлин и началото на Източен Берлин. Кафене Адлер на ъгъла не
можеше да се отърве от клиенти.
Стената вървеше по пресечката — „Кохщрасе“. Всъщност стените бяха две — и двете
направени от високи бетонни панели, разделени от ивица прочистена територия. Откъм
западната страна бетонът бе изпъстрен с шарени графити. Точно срещу Ребека имаше
пролука, зад която неколцина въоръжени граничари стояха пред трите врати в бяло и червено
— две за превозни средства и една за пътници. Зад тях стърчаха три вишки. Ребека можеше
да види войниците зад стъклените прозорци — те зловещо наблюдаваха хората през бинокли.
Някои от хората около Ребека говореха с граничарите и ги умоляваха да пуснат хората
от Изток. Войниците не отговаряха. При стълпотворението дойде офицер и обясни, че засега
няма нови правила за пътуванията от Изток. Никой не му повярва — бяха го видели по
телевизията!
Натискът на тълпата беше неумолим и постепенно Ребека беше отнесена напред,
докато не прекоси бялата черта и не се озова технически в Източен Берлин. Граничарите
гледаха безпомощно.
След малко те се оттеглиха зад портите. Ребека се изненада. Обикновено
източногерманските войници не се отдръпваха от множествата — контролираха ги с
помощта на необходимата за случая бруталност.
Сега на кръстовището нямаше граничари и тълпата продължи напред. И от двете им
страни двойната стена свършваше с къса напречна стена, свързваща вътрешните и външните
бариери; тя блокираше достъпа до междинната ивица. За смайване на Ребека, двама дръзки
демонстранти се качиха на стената и седнаха на заоблените ръбове на бетонните панели.
Граничарите ги доближиха и ги заговориха:
— Моля, слезте.
Хората учтиво отказаха.
Сърцето на Ребека бумкаше. Те бяха в Източен Берлин — като нея — и можеха да бъдат
застреляни от войниците заради прехвърлянето на Стената, като много други през
последните двадесет и осем години.
Нямаше стрелба обаче. Вместо това, още няколко души изкачиха Стената на различни
места, седнаха на върха, спуснаха крака от двете й страни и предизвикаха граничарите да
направят нещо по въпроса.
Граничарите се върнаха на позициите си зад портите.
Това беше смайващо. По комунистическите стандарти то беше беззаконие и анархия.
Никой обаче не правеше нищо да го спре.
Ребека си спомни как в неделя, през август 1961 година, тя бе на тридесет, напусна
дома си, за да отиде до Западен Берлин, и намери всички пунктове за преминаване
блокирани с бодлива тел. През половината й живот бариерата си беше на мястото. Възможно
ли беше тази ера да приключва? Тя го жадуваше с цялото си сърце.
Тълпата вече открито предизвикваше Стената, граничарите и източногерманския
режим. Ребека също така видя, че настроението на войниците се променя. Някои си говореха
с демонстрантите, което беше забранено. Един от хората се пресегна, свали кепето на войник
и го наложи на главата си. Войникът го помоли:
— Можете ли да ми го върнете, моля? Трябва ми или ще загазя.
Демонстрантът великодушно му го върна.
Ребека погледна часовника си. Беше почти полунощ.

***
От източната страна хората около Лили скандираха:
— Пуснете ни! Пуснете ни!
От западната страна на пункта се донесе скандиране в отговор:
— Елате! Елате! Елате!
Множеството постепенно се беше приближавало до войниците, докато не достигна
портите на една ръка разстояние, а граничарите не се оттеглиха в комплекса си.
Зад Лили по „Фридрихщрасе“ се беше простряла тълпа от десетки хиляди души и
редица коли — по-далеч от погледа й.
Всички знаеха, че положението е опасно и нестабилно. Лили се боеше, че войниците
просто ще започнат да стрелят в тълпата. Те нямаха достатъчно муниции, за да се защитят от
десет хиляди разгневени хора, но какво можеха да направят?
Лили го разбра в следващия миг.
Изведнъж се появи офицер и изрева:
— Alles auf!
Веднага всички порти се отвориха.
От множеството се понесе рев и хората се впуснаха напред. Лили се мъчеше да остане
близо до семейството си, докато всички вървяха през портите и за превозни средства, и за
пешеходци. Те минаха през комплекса — тичаха, викаха и пищяха от радост. Портите от
другата страна също бяха отворени. Хората преминаха и Изтокът се срещна със Запада.
Хората плачеха, прегръщаха се и се целуваха. Тези, които чакаха, носеха букети с цветя
и бутилки с шампанско. Шумът на радостта беше оглушителен.
Лили се огледа. Родителите й бяха току след нея. Каролин беше малко по-напред.
— Чудя се къде ли са Вали и Ребека — попита тя.

***
Завръщането на Иви Уилямс в Америка беше триумф. Тя получи овации в първата вечер
на Куклен дом на Бродуей. Мрачната интроспективна драма на Ибсен отлично съответстваше
на емоционалната наситеност на най-добрите й актьорски изпълнения.
Когато публиката най-накрая се умори да аплодира и напусна театъра, Дейв, Бийп и
шестнадесетгодишният им син Джон Лий се отправиха зад сцената, за да се присъединят
към множеството на почитателите. Гримьорната на Иви беше пълна с хора и цветя, а имаше
и няколко бутилки шампанско върху лед. Странно — хората мълчаха, а шампанското стоеше
неотворено.
В единия ъгъл имаше телевизор и повечето от актьорите се бяха скупчили около него и
смълчано гледаха новините от Берлин.
— Какво е това? Какво става? — обади се Дейв.

***
Кам се намираше в кабинета си в Лангли с Тим Тедър, двамата гледаха телевизия и
пиеха уиски. Джаспър Мъри предаваше на живо от Берлин и викаше въодушевено:
— Портите са отворени и източногерманците идват! Прииждат със стотици и с хиляди!
Това е исторически ден! Берлинската стена падна!
Кам намали звука.
— Вярваш ли го?
— Краят на комунизма — и Тедър вдигна чашата си за наздравица.
— За това сме работили през всички тези години — отбеляза Кам.
Тедър скептично поклати глава.
— Всичко, сторено от нас, бе изцяло неефективно. Въпреки усилията ни Виетнам,
Куба и Никарагуа станаха комунистически страни. Погледни другите места, където опитахме
да предотвратим комунизма — Иран, Гватемала, Чили, Камбоджа, Лаос… Нито едно от тях
не ни прави голяма чест. А сега Източна Европа изоставя комунизма без помощ от наша
страна.
— Все едно, трябва да измислим начин да си припишем заслугата. Или поне
президентът да я получи.
— Буш е на поста си по-малко от година и през цялото време изоставаше — възрази
Тим. — Той не може да твърди, че е причина за това — ако е направил нещо, то то беше да
опита да забави всичко.
— Може би Рейгън? — мислеше гласно Кам.
— Бъди разумен — рече Тедър. — Рейгън не направи това. Направи го Горбачов. Той и
цената на петрола. И фактът, че комунизмът и без това никога не е действал.
— Ами Звездните войни?
— Оръжейна система, която никога нямаше да излезе от стадия на научната
фантастика, както знаеха всички, включително и съветите.
— Все пак Рейгън държа тази реч — „Господин Горбачов, съборете тази стена“.
Помниш ли?
— Помня. Ще кажеш ли, че комунизмът е рухнал, задето Рейгън е държал една реч?
Хората няма да го повярват.
— Ще го повярват — възрази Кам.

***
Първият човек, когото Ребека видя, бе баща й — висок мъж с оредяваща руса коса и
спретнато вързана вратовръзка в отворената яка на палтото. Той изглеждаше по-възрастен.
 — Виж! — викна тя на Вали. — Това е татко!
Лицето на Вали разцъфтя в широка усмивка.
— Така е — каза той. — Не вярвах, че ще ги намерим в това множество. Той положи
ръка на рамото на Ребека и двамата си запроправяха път в блъсканицата. Хелмут и Алис ги
следваха плътно.
Движението беше дразнещо трудно. Тълпата беше гъста, всички танцуваха, скачаха от
радост и прегръщаха непознатите.
Ребека видя майка си до баща си, а после и Лили и Каролин.
— Не са ни видели още — обърна се тя към Вали. — Махай!
Нямаше смисъл да вика. Всички крещяха. Вали отбеляза:
— Това е най-голямото улично увеселение в света.
Някаква жена с накъдрена коса връхлетя върху Ребека и тя щеше да падне, ако не я бе
подкрепила ръката на Вали.
Тогава най-после двете групички се достигнаха. Ребека се хвърли в прегръдките на
баща си. Тя усети устните му на челото си. Познатата целувка, докосването на леко наболата
брадица, ароматът на одеколона му за след бръснене — това изпълни сърцето й до пръсване.
Вали прегърна майка им. После се размениха. Ребека не можеше да вижда от сълзи. Те
прегърнаха Лили и Каролин. Каролин целуна Алис.
— Не вярвах, че ще те видя отново толкова скоро. Не знаех дали въобще ще те видя
отново.
Ребека гледаше как Вали поздравява Каролин. Той взе ръцете й и двамата се усмихнаха
един на друг. Вали простичко каза:
— Толкова съм щастлив да те видя отново, Каролин. Толкова съм щастлив.
— Аз също — промълви тя.
Те се подредиха в кръг, с хванати ръце, посред нощ, в средата на Европа.
— Ето ни — произнесе Карла, огледа цялата фамилия в кръг и се усмихна широко и
щастливо. — Най-накрая сме заедно. След всичко.
Тя спря и го повтори:
— След всичко.
 ЕПИЛОГ
4 НОЕМВРИ 2008 ГОДИНА
 63.
Те бяха странна семейна група, размишляваше Мария и оглеждаше всекидневната в
дома на Джаки Джейкс няколко секунди преди полунощ.
Тук беше самата Джаки, свекървата на Мария, осемдесет и девет годишна, по-жизнена
от всякога.
И Джордж, съпругът на Мария за последните дванадесет години, сега белокос и
седемдесет и две годишен. Мария се ожени за пръв път на шестдесет, което би я накарало да
се чувства неловко, ако не беше тъй щастлива.
И бившата съпруга на Джордж, Верина, несъмнено най-красивата шестдесет и девет
годишна жена в Америка. Гостуваше с втория си съпруг Лий Монтгомъри.
И синът на Джордж и Верина — Джак, адвокат, двадесет и седем годишен, със
съпругата си и с хубавата им петгодишна дъщеричка Марга.
Гледаха телевизия. Предаването се излъчваше от чикагски парк, където се бяха събрали
240 000 души, изпаднали в екстаз от щастие.
На сцената се намираше семейство — представителен баща, красива майка и две
сладки момичета. Беше изборната нощ и Барак Обама беше спечелил.
Мишел Обама и момичетата напуснаха сцената, новоизбраният президент отиде до
микрофона и произнесе:
— Здравей, Чикаго.
Джаки, матриарх на семейство Джейкс, нареди:
— Всички пазете тишина. Слушайте.
И увеличи звука.
Обама носеше тъмносив костюм и вратовръзка в цвят бордо. Зад него на лекия ветрец
се вееха повече американски знамена, отколкото Мария можеше да преброи.
Обама заговори бавно, с паузи между всяка фраза:
— Ако изобщо има някой, който да се съмнява, че Америка е място, където всичко е
възможно, който все още се пита дали мечтата на нашите основатели е жива в наше време,
който все още поставя под въпрос силата на нашата демокрация — тази вечер им дава
отговор.
Малката Марга приближи седналата на канапето Мария.
— Бабо Мария — започна тя.
Мария вдигна детето в скута си и му каза:
— Тихо, миличка, всички искат да слушат новия президент.
Обама продължи:
— Това е отговорът, даден от млади и стари, богати и бедни, демократи и
републиканци, черни, бели, испаноговорящи, азиатци, коренни американци, хомосексуални,
хетеросексуални, инвалиди и неинвалиди; американци, които изпращат на света посланието,
че ние никога не сме били просто сбор от индивиди или сбирка от червени и сини щати —
ние сме и винаги ще бъдем Съединените американски щати.
— Бабо Мария — отново прошепна момиченцето. — Виж дядо.
Мария погледна съпруга си Джордж. Той гледаше телевизора, но по набръчканото му
кафяво лице се стичаха сълзи. Бършеше ги с голяма бяла кърпа, но колчем подсушеше очите
си, сълзите напираха отново.
— Защо дядо плаче? — попита Марга.
 Мария знаеше защо. Той плачеше за Боби, за Мартин и Джак. За четири момичета от
неделното училище. За Медгар Ивърс. За всички борци за свобода, мъртви и живи.
— Защо? — отново попита детето.
— Миличка — отвърна й Мария. — Това е дълга история.

О, Времето, то царя с цар сдобрява,

лъжите скрити сочи на света
и старите неща с печат скрепява.
То буди утрото, държи нощта
без сън, да се покае подлостта,
руши с минути крепостни стени
и позлатени кули с прах петни.
Шекспир
из „Похищението на Лукреция“[1]

[1] изд. „Университетско издателство Свети Климент Охридски“, София 2014, превод:
Евгения Панчева. ↑
 БЛАГОДАРНОСТИ
Главният ми исторически съветник за трилогията Векът беше Ричард Оувъри. Други
университетски историци, помогнали за този том, са Клейборн Карсън, Мери Фулбрук, Клер
Маккалъм и Матиас Райс.
Множество, преживели събитията от епохата, хора също ми помогнаха — или с
проверки на първия вариант, или с интервюта, най-вече Мими Алфорд за Белия дом от
времето на Кенеди; Питър Ашър за това да бъдеш поп звезда; Джей Кобърн и Хауърд
Стрингър за Виетнам; Франк Ганън с колегите си Джом Каванъф, Тод Хълин и Джеф
Шепард за Белия дом от времето на Никсън; конгресмен Джон Люис за гражданските права;
Ангела Шпициг и Анемари Бенке за живота в Германия. Както винаги, Дан Стеърър от
Проучвания за писатели в Ню Йорк ми помогна да намеря съветниците си.
По време на проучвателното ми пътуване из американския Юг мои водачи бяха Бари
Макнийли в Бирмингам, Алабама; Рон Флад в Атланта, Джорджия; и Исмаил Наскаи във
Вашингтон, окръг Колумбия. Рей Янг от представителството на Грейхаунд във
Фредериксбърг любезно изрови снимки от шестдесетте.
Приятелите ми Джони Клеър и Крис Манърс прочетоха първия вариант и направиха
много полезни забележки. Чарлът Куелч поправи множество грешки.
Моето семейство ми помогна по много начини. Доктор Ким Търнър ме съветваше по
много въпроси, особено по медицинските. Джан Търнър и Барбара Фолет прочетоха първия
вариант и направиха проницателни и полезни коментари.
Прочелите черновата редактори и агенти са Ейми Бъркоуър, Шериз Фишър, Лесли
Гелбман, Филис Гран, Нийл Найрън, Сюзан Оупи, Джеръми Треватан и, както винаги, Ал
Цукерман.
 ЗАСЛУГИ
Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята библиотека и нейните
всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята библиотека. Посетете работното

ателие, за да научите повече.