РЕЦЕНЗИЯ

от доц. д-р Мариян Стоядинов

Православен богословски факултет, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”

на дисертационния труд на Росен Стоянчев Миланов,

Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски”,
Катедра: Историческо и систематическо богословие

на тема Провославното учение за взаимодействието между Божията

благодат и свободната човешка воля (в контекста на догматическите
спорове през V-VІ в.)

Разработената от Росен Миланов дисертация е посветена на тема, която – може

да се каже – присъства задължително в полезрението на изследователите на
учението за благодатта на Запад. В немалка степен това е и единственият
контекст, в който Изтокът след ХVІ век (Патр. Йеремия ІІ, 1576 г.) и ХVІІ в.
(Патр. Кирил Лукарис, 1629/33 г.) говори за благодатта. Разбира се, темата не
изчерпва съдържанието, а то именно е предмет на настоящата рецензия.

Предложеният за рецензия текст е в обем 241 стандартни страници. Съдържа

Предговор, Увод, три глави и Заключение. Ползваната литература е прилежно
подредена в няколко раздела: извори (включващи няколко издания на
библейския текст, издания на някои съборни определения, текстове на латински,
гръцки и на кирилица – общо 109 на брой) и критическа литература (на
кирилица, латиница и гръцки – общо 144 заглавия).

Единствената забележка, която може да се направи тук е за поместването на

текстовете на Свещеното Писание в списъка с използвана литература. Неписано
правило в нашата православна богословска книжнина е Свещеното Писание да
не бъде вписвано в критическия апарат редом с други автори и произведения.
Вместо това, струва ми се, изданията, по които се цитират свещените текстове,
могат да бъдат упоменати в изрична бележка в началото на текста.

След списъка с използваната литература е приложен и Азбучен показалец на по-

важните понятия – едно добро „помагало“, полезно за всяко сериозно
изследване.

В Предговора, кандидатът накратко запознава с мотивите си за работа в тази

област, а също така изказва благодарност на всички, помогнали при изготвянето
на настоящия труд.

Списъкът на съкращенията в текста е поместен между Предговора и Увода.

Предвид справочния характер на приложението, би могло да му се намери и по-
подходящо място – примерно непосредствено след Съдържанието.

Уводът е в голяма степен концептуален. Отредено е място на обекта на

изследването (с. 15), на актуалността на настоящия труд (с. 17), на целта (с. 18),
задачите (с. 19) и методите на изследването (с. 19) Обемът на тази част от
работата (близо 1/5 от текста) в случая не е недостатък. Напротив, както вече
споменах по-горе, темата за благодатта и свободата на волята е провокирала
немалко изследователи – както в миналото, така и в по-ново време – и един
обзор на досегашните изследвания е просто задължителен. Прави впечатление
добрата систематизация, което е свидетелство за доброто познаване на предмета
изследването и на контекста, в който се позиционира настоящата дисертация. И
при най-съвестното изброяване обаче е възможно да има пропуски. В случая,
редом с посочените съвременни православни автори, причислени към групата
на защитниците на „библейското и светоотеческо синергистично учение“, могат
да бъдат споменати и догматисти като о. Думитру Станилоае, Никос Мацукас и
преп. Иустин Попович.

Още в тази част на изследването в непредубедения читател възниква въпросът:

защо темата е зададена по подобен начин, а именно: Провославното учение за
взаимодействието между Божията благодат и свободната човешка воля (в
контекста на догматическите спорове през V-VІ в.)? Очевидно е, че
кандидатът има ясна визия за проблема, който в най-голяма степен мотивира
изследването: богословието на галските отци-синергисти и проблема с
разбирането на понятието „полупелагианство“ в православното богословие от
последните няколко века. Ако тази проблематика беше поставена не просто в
контекста на изследването, а в неговия център, това би било само от полза.
Първо, защото би спестило на кандидата заниманията с въпроси, по които вече
има достатъчно написано (срв. например подтемата за етимологията на думата
„благодат“), и второ, защото би очертало още по-ясно и категорично профила и
приноса на настоящия труд. Подчертаването на топоса на изследването – Запада
и западния контекст – също би било само от полза. Най-малкото, защото
зададената в настоящето изследване само хронологична рамка – V-VІ в. –
предполага „догматическите спорове“ през този период изобщо, което ще рече
и случващото се на Изток, вкл. несторианската и монофизитската криза, а също
и оригенистките спорове, които очевидно не са разгледани реципрочно на
основния предмет на изследването, ситуиран на Запад.

В смисъла на казаното по-горе, първата глава – Православното учение за

спасението е отчасти излишна. По-надолу ще се опитам да обоснова това
твърдение. Изложението е обособено в три точки (или теми): 1. Грехопадението
и неговите последици; 2. Божията благодат – етимология и значение и 3.
Свобода на човешката воля. Въпреки, че началото на темата за грехопадението
е указано в самото начало на главата, (с. 41), на следващите страници са
изложени разсъжденията на кандидата за православнтото учение за спасението
и изкуплението изобщо. По същество за грехопадението се говори едва след
десет страници (от с. 51). По-удачно е заглавието на т. 1 „Грехопанието и
неговите последици“ да бъде поставено между двата абзаца на с. 51, а
предходните страници да бъдат обособени като отделна точка, защото са
посветени на конкретна, обособена тема в изложението.

Какво имам предвид, когато казвам, че отчасти тази глава е излишна? Излишно
– струва ми се – е изследването на всяка от темите за грехопадението, за
благодатта, за свободата на волята по принцип, изобщо. Нито формата, нито
заданието позволява задълбочено изследване на православното учение за
грехопадението и неговите последици, или за свободата на човешката воля,
или за злото изобщо. Затова и в изложението имаме по-скоро „маркиране“ на
основните положения, а не изчерпване на православното учение (както
предполага названието и на главата, и на съответните точки). Дори в темата за
грехопадението липсва каквото и да било позоваване на текста от книга Битие.
Желанието да се говори за учението изобщо стои паралелно с изследването на
зададения в подзаглавието на дисертацията период. Последното е по-добрата
част от работата, докато първото – без да е проблемно като съдържание – е
просто недостатъчно и само раздвоява „фокуса“ на изследването. Много по-
удачно би било в текста да останат само онези пасажи, в които и
грехопадението, и въпросът за етимологията на понятието благодат, и темата за
свободата на волята са разглеждани само в контекста на съчиненията на отците-
синергисти и техните опоненти от визирания проблемен период. Би било
интересно, например, да се отдели повече внимание на семантиката на „gratia” в
изследваните текстове от V и VІ в.

Не са на място и обобщенията, които изчерпват римокатолическото и

протестантските разбирания за греха. И в двата случая липсва позоваване на
авторитетни източници – в случая с „римокатолическото разбиране“ (59-60),
например, това можеше да бъде направено на основата на Католическия
катехизис, или на документите на Втория ватикански събор, които имат своите
официални преводи на български език. Позоваването на Помазански в случая не
е достатъчно, за да бъде защитена тезата с неоспорими аргументи. Случаят с
„протестанските богослови“ е идентичен – няма позоваване на авторитетни
източници, което да потвърди тезата категорично. Добре би било да се избягват
обобщения без посочки под линия като „някои римокатолически богослови“ (с.
65) или „съвременните римокатолически богослови“, което предполага всички
съвременни римокатолически богослови (пак там).

Пример за подобна склонност към обобщения срещаме и в твърдението: „На

Запад богословският интерес е насочен много повече към практическата страна
на християнството: западните богослови разсъждават най-вече за това, което е
пред очите им – спасението в неговото възприемане на християнина. На Изток
духовият поглед е с по-силна метафизическа насоченост: източните отци
разсъждават за триадологията, за ипостасното съединение на двете природи в
Христос, за двете воли и двете действия на Христос и т.н.“ (с. 11-12)

Трудно ми е да се съглася с еднозначността на тази устойчива митологема, не

само заради въпросите, пораждани от понятието метафизика във визирания
контекст, на и защото е лесно опровержима от историята на догматите.
Достатъчно е да се припомнят приносите на Осий Кордубски за Никейската
триадология и на св. папа Лъв за Халкидонското вероопределение или на св.
Ириней Лионски и св. Иоан Касиан за практическото устройство на църковния
живот на Запад.

В общи линии казаното по-горе за Глава І е валидно и за Глава ІІ –

Православното учение за отношението между благодатта и свободата на
волята – но в по-малка степен. Тази част от изложението е много „по-
фокусирана“ и концентрирана в същинската проблематика на изследването.
Текстът е обособен в четири точки: 1. Предзнание и предопределение; 2.
Божието желание за спасение на всички човеци; 3. Синергия, или
взаимодействието между Божията благодат и свободната човешка воля и 4.
Началото на човешкото спасение. Изследването е прецизно в анализа на
изворите и в богословския синтез. Проблемни са единствено обобщенията,
които не са подкрепени от съответните посочки под линия, като: „В
съвременния свят предопределението е дискутирано понятие дори и извън
богословските следи“ (с. 92) или „Църковните автори от най-ранна християнска
древност съзнават и изразяват тази разлика (между предзнание и
предопределение – бел. М. С.) ...“ (пак там). И в тази част от изследването би
било по-удачно – струва ми се – да се съпоставят тезите на бл. Августин и
неговите последователи само с тезите на директните им опоненти от V и VІ в),
вместо да бъде разглеждано „православното учение“ изобщо. Не че
съпоставянето на тезите на бл. Августин с екзегетическите приноси на бл.
Теофилакт Охридски или св. Теофан Затворник е излишно, но то може да се
изведе и приложи след като бъде изложена същината на западната полемика с
нейните автентични свидетелства.

Темата за синергията в тази глава може да се открои от останалите, поради

голямото й значение за тезата на настоящата дисертация. Работата само би
спечелила, ако тази тема бе анализирана по-детайлно и систематично. Още
повече, че при обем от 25 страници (от 115 до 140) липсва обособяването на
каквито и да било „проблемни възли“. Предметът на изследване – в конкретния
раздел – може да понесе и един хронологичен подход, като се обособят (1)
предпоставките за учението на галските отци-синергисти в светоотеческата
традиция преди V в., (2) в контекста на „догматическите спорове от V и VІ в., и
(3) се обобщят отраженията на визираните спорове в по-късните богословски
традиции и школи.

Последната глава – ІІІ. Неправилни разбирания за благодатта и свободата на

волята през V-VІ в. сумира трите неправилни възгледа за благодатта и свободата
на волята, известни като пелагианство, августинизъм и предестинатство.
Така са назовани и съответните точки. Тази глава създава впечатлението на
отделно, самостоятелно изследване. Разбира се, тя има връзка с предходните
глави, но може спокойно да бъде разглеждана и като самостоятелно изследване.
Случайно или не, прологът подсказва за подобен формат, а изложението
затвърждава първоначалното впечатление. Съвсем спокойно тази част от
дисертацията може да бъде поместена и като първа глава – очертаваща
историческата и мисловна рамка на проблема взаимодействие между Божията
благодат и свободната човешка воля в контекста на догматическите спорове на
Запад през V-VІ в.

Изложението в тази последна глава е прецизно и добре структурирано, а тезите

са добре обосновани. Същото може да се каже и за Заключението, в което са
сумирани финалните обобщения.

Относно приносния характер на текста – определено считам, че в по-голямата

си част текстът има приносни моменти, като тук бих изтъкнал
(1)„разчистването“ на проблемните наслоения, обусловили използването на
понятието полупелагианство в православната догматическа книжнина от ХІХ и
ХХ в., (2) прецизната работа с латинските извори и добросъвестното
представяне на учението на западните отци-синергисти от V и VІ в., (3)
очертаните паралели между тези автори и източните отци. Въпреки
обобщенията на места, прави добро впечатление вниманието към детайла,
качество, особено важно за изследователската работа.

Във основа на казаното до тук и според изискването на процедурата по

настоящата защита, съм „за” присъждането на образователната и научна степен
„Доктор” на Росен Стоянчев Миланов.

Велико Търново Доц. д-р Мариян Стоядинов

24. 09. 2012 г.
.................................................................